Кутията на Пандора от Елизабет Гейдж

22 април 1933 г.
Те се родиха в една и съща нощ, но в болници, отдалечени една от друга на четиристотин мили.
Беше късно, когато Дамерънови влязоха в болницата «Сото семейство», разположена във фермерската област източно от Кливланд. Те пътуваха за Сент Луис, тъй че нямаха свой акушер-гинеколог. Нямаше кой да се справи с раждането, освен домашната прислуга. Дежурният лекар бе доктор Фърмин, дипломирал се наскоро в Медицинския факултет на университета в Толедо и каращ практиката си тук.
Госпожа Дамерън бе дребна, някак стресната жена, чиито сериозни маниери рязко контрастираха с тези на съпруга й Робърт.
— Наричайте ме Боб — каза той на сестрите с искрица в окото и чарът му превъзхождаше тревогата за състоянието на жена му. Съществуваше известно съмнение дали тесният таз на госпожа Дамерън ще позволи нормално раждане и затова я наблюдаваха внимателно през четирите часа до излизането на плода.
Междувременно в ранните сутрешни часове в южната част на Чикаго, една емигрантска двойка влезе в спешното отделение на болницата «Майкъл Рийс». Фамилията им бе Биелохлавек и като новодошли в Америка, също нямаха свой акушер-гинеколог. В полунощ водите на госпожа Биелохлавек изтекоха и шийката на матката й взе бързо да се разширява.
Тази двойка представляваше обратен огледален образ на Дамерънови. Госпожа Биелохлавек — трудно произносимо чешко име, излизащо като мистериозен шепот от устните й — беше красива, нежна жена и успяваше да се усмихва на сестрите въпреки болките. Имаше тънка, права кафява коса, пълно лице и стеснителни маниери, сякаш се извиняваше за причинените от състоянието й неприятности. Съпругът й бе сериозен и напрегнат мъж и черните му очи изразяваха подозрение и неодобрение към всичко и всеки около него, включително към съпругата, причиняваща му неудобството да бъде център на такова внимание.
Доктор Юнис Дил, опитна клинична лекарка, пое случая. Контракциите бяха силни и сестрите стояха до родилката в очакване на бързо раждане. Господин Биелохлавек седеше намусен в чакалнята и чакаше появата на първото си дете.
Случи се така, че бебето на Дамерънови се роди по-напред. Младият доктор Фърмин, зает с други спешни пациенти по време на дългото чакане за разкритието на госпожа Дамерън, бе задържан до последната минута от спешен случай в другия край на коридора. И докато приготвяше форцепса си за евентуалното трудно раждане, детето се появи на бял свят. Момиченце. Веднага се виждаше, че щеше да бъде червенокоса, с бялата кожа на типична ирландка. Почиствайки дихателните й пътища, докторът изпита странното чувство, че красивото дете се опитва да му съобщи нещо важно, подобно на възрастен човек.
«Чаках те — сякаш каза тя, когато отвори за пръв път очи — блестящи, малко замъглени и вече леко оцветени с брилянтния смарагдовозелен цвят, който щяха да добият по-късно, — а теб все те нямаше.»
Докторът отхвърли това усещане, докато проверяваше дали майката и детето са добре, и побърза да се върне към спешния случай.
Междувременно в Чикаго доктор Дил предвиди напълно нормалното раждане на малката Биелохлавек. Това бебе беше много спокойно и дори не плачеше. Въпреки светлата си кожа очевидно щеше да има тъмна коса и очи. Изглеждаше потънала в себе си и не се тревожеше от влизането и излизането на персонала от родилната зала.
И все пак лекарката откри нещо забележително във вида й. Очите бяха много големи и смущаващо дълбоки. Макар тя, разбира се, да бе твърде малка, за да ги фокусира, те гледаха непознатия свят с някакво призрачно примирение, сякаш виждаха много, прекалено много неща и имаха вече вътрешно познание, каквото такова мъничко същество не би трябвало да притежава.
Доктор Дил разочаровано забеляза как дръпнатият чешки баща, като видя новороденото си момиченце, изобщо не остана доволен. Ясно беше, че е очаквал жена му да го снабди със син и наследник. Думите му, промърморени към нея, докато тя лежеше в леглото, бяха пълни със зле прикрит укор. Човек можеше да го усети дори в звуците на непознатия чужд език.
Лекарката се шокира от тази мъжка безчувственост. Самата тя не само смяташе бебето за изключително красиво, но и му се възхищаваше като на личност. Почувства мимолетен копнеж да узнае какво щеше да излезе от него, когато порасне.
Такива импулсивни желания обаче често спохождаха лекарите, довеждащи на бял свят новия живот. В края на дежурството доктор Дил забрави впечатлението си от малкото момиченце Биелохлавек със семейното, трудно за произнасяне име. Тръгна си за вкъщи в шест часа сутринта и не се сети повече за него.
Междувременно в Охайо доктор Фърмин се погрижи за новороденото бебе на госпожа Дамерън в минутите след раждането. С удоволствие забеляза, че бащата, чийто ирландски чар изглеждаше непокътнат от дългата нощ на очакване, изобщо не бе разочарован да получи от жена си момиче вместо момче. Макар и да се виждаше, че радостното събитие не донесе много щастие на мрачната госпожа Дамерън, съпругът й черпеше с пури всички наоколо. Беше очарован от малкото си момиченце.
Дамерънови напуснаха болницата в Охайо след още един ден, за да продължат пътуването към новия си дом в Сейнт Луис. Семейство Биелохлавек се прибра от болницата «Майкъл Рийс» в своето бунгало в южната част на града още в деня на раждането на дъщеря си. По настояване на бащата.
От следващия ден, двете раждания останаха само записи в болничните документи и удостоверенията за раждане бяха надлежно регистрирани в държавните книги на Охайо и Илинойс. Официалният свят не обърна повече внимание на двете деца.
Никой от участвалите в раждането не помисли над това, че след като всички велики фигури в историята са били някога безпомощни бебета — както тираните, така и героите — може би самите те бяха изиграли известна роля, променяйки бъдещия ход на нещата със своята помощ при появяването на тези две мънички момиченца в студената априлска нощ. В края на краищата безброй бебета предхождаха тези и още безброй други щяха да ги последват.
Така рутинното приключение от тази нощ приключи и остана в миналото.
Бъдещето започна.
Лора — защото това бе името, избрано от Биелохлавекови за тяхното малко момиченце — щеше да помни първите седем години от живота си с нестабилния баланс в детската й душа между двата срещуположни притегателни центъра — този на майката и на бащата. Джоузеф Биелохлавек бе шивач. С това умение, както и с горчивината в душата си, бе пристигнал от Чехословакия. Той мразеше Америка въпреки огромните й възможности и прекарваше цялото си свободно време в тъжно размишление за миналото в старата страна.
Някога имаше приятелка (въпреки че този факт никога нямаше да стане известен на дъщеря му) — момиче, чийто богати родители не му позволиха да се омъжи за него, защото той не притежаваше земя и произхождаше от бедно семейство. При нелеки обстоятелства, за които трудният му характер изигра значителна роля, той се отказа от желаната си годеница и тръгна с момичето, за което се и ожени по-късно — бедно, но привлекателно и добро създание на име Марина. Малко по-късно двамата емигрираха.
Джоузеф Биелохлавек не можеше да потисне разочарованието си, макар дълбоко в себе си да чувстваше, че изборът му е бил добър — жена му се оказа много по-мъдра и обичлива от кухата награда, за която се напъваше в родната страна, а и в Америка имаше много по-добро бъдеще.
През първите си години, малката Лора бързо свикна с факта, че баща й не принадлежеше истински към семейството. Той работеше от тъмно до тъмно в тясната шивашка барака зад бунгалото им, а когато не шиеше, ходеше да търси платове на едро из пазарите по центъра.
На обяд влизаше в кухнята, без да отрони и дума, отговаряше с едва доловимо кимване на новините на жена си за съседите, докато се хранеше, и бързо се оттегляше отново в своята барака, за да се залови пак за работа. Никога не говореше с дъщеря си на обяд, нито пък я целуваше за лека нощ.
Даваше да се разбере, че осъзнава присъствието й единствено с косия си, мрачен и изпълнен с укор поглед. Малкото момиче не можеше да разбере горчивината му, дължаща се на липсата на син, който да носи фамилното име. Нито пък подозираше, че собственото й раждане има нещо общо с последвалите четири аборта, поставили край на майчините надежди за второ дете.
Но тя беше чувствително момиче и лесно разбра, че баща й е разочарован от самото й съществуване. Затова инстинктивно се държеше близо до майка си, чиято топлина и разбиране се превърнаха в опората на нейното ежедневие. Двете ръка за ръка посрещаха живота в големия американски град. Лора, за която това беше единствената позната страна, трябваше да живее с парадокса гледките и опасностите на Южната част да й бъдат обяснявани от майка, не говореща добре английски, чието разбиране за Новия свят почиваше повече на слухове и фантазии, отколкото на действително познание.
Междувременно бащата си оставаше едно безлично и застрашително присъствие и Лора го избягваше, като се гушеше по ъглите при приближаването му. Тя никога не разбра, че в неговите очи нейното раждане бе завършило процеса на изгнание и отчуждение, започнал още с женитбата му. В старата страна той бе мечтал да стане земевладелец, уважаван от приятели и роднини, със син — наследник на името и собствеността му. Вместо това си остана анонимен емигрант, плуващ по бурното течение на една чужда страна, където нито имената, нито хората имаха трайно значение, тъй като всички биваха заливани от безличната река на търговията и прогреса.
Така че в очите на Лора бащата по-скоро олицетворяваше безразличието и студенината на големия град извън четирите стени на дома, вместо да бъде топла човешка преграда срещу неизвестното. Тя се страхуваше от него повече от всичко на света.
Така продължи до деня, в който той започна да я учи да шие.
Беше зима. Майка й я изпрати в бараката да го повика за някаква поръчка. Намери го там, приведен над парче плат на старата машина «Сингер», погълнала всичките му спестявания.
— Ела тук — каза внезапно той на чешки, — седни в скута ми и научи нещо.
Тя гледаше как иглата танцува върху обикновеното парче плат, забързвайки и забавяйки ход според мистериозните команди на напрегнатото и внимателно бащино тяло. Сгуши се по-дълбоко в скута му, уплашена от острото малко оръжие, пронизващо мекия плат.
После, за нейно учудване, бащата скъса конеца, обърна плата наопаки и тя видя, че това беше ярко оцветена блуза, идеално съшита и разцъфнала изведнъж като заек, измъкнат от шапката на фокусник.
Джоузеф Биелохлавек забеляза ентусиазма на дъщеря си и започна да я учи. Тя прие трудната задача като нещо естествено, въпреки крехката си възраст. Намираше удоволствие в болезнено бавния процес на съшиване на безформени парчета в кройки, докато завършената дреха не блеснеше в цялата си красота с форма и цвят.
От този първи ден нататък Лора откри, че най-после е установила връзка с баща си. През детското й съзнание никога не премина мисълта, че посредством таланта си за шиене позволяваше на бащата да си представя, че тя е синът, който жена му така и не бе успяла да роди. Независимо от това малката се опиваше от чувството, че я приема, когато седеше в скута му и работеше с машината.
Понякога той й шиеше специални роклички и костюмчета от излишни парчета плат, които намираше в града. Правеше й проби и пръстите му бяха страшно нежни, докато приглаждаха дрехите върху мъничките й крайници. В тези моменти в докосването му се криеше ласка, от която тя засияваше. Но извън бараката той не се промени. Беше все така тих, загрижен, вглъбен в горчиви спомени и такава силна омраза към света, че Лора неволно чувстваше как тя включва дори самата нея и майка й.
И така, тя сега водеше двойствен живот, разчитайки на мама за ежедневните си нужди от топлина, докосване, целувки, усмивки и тайно очаквайки откраднатите моменти, в които можеше да поднови странната, но важна близост с татко в шивашката барака.
Върхът на тази близост дойде на Празника на Вси светии, когато тя беше на шест години. Баща й успя да намери при едно от пазарните си похождения малко фин сатен в пастелни тонове и я изненада в празничната утрин с напълно завършен костюм на клоун в живописни маскарадни цветове, допълнен от красиви ширити, картонен нос и прекрасна островърха шапка.
Това бе най-красивият костюм, който Лора бе виждала или можеше да си представи. И когато излезе под ръка с майка си, за да обиколят къщите в квартала, тя се обърна и видя, че татко стоеше под лампата над входната врата и я гледаше. Той не искаше да участва заедно с нея в чуждия американски ритуал, но й махна с ръка за довиждане. В погледа му блестяха гордост и обич, отсъствали оттам през всичките тези години.
Тя се обръщаше да му маха отново и отново, дърпайки майка си за ръка да спрат, докато се отдалечаваха по тротоара. Татко полека се смаляваше в далечината, но все още отговаряше на поздрава й, приемайки любовта на дъщеря си с вид, който сякаш казваше: «Знам, малката ми. Знам, че съм студен и разочарован човек. Но въпреки всичко те обичам с цялото си сърце».
Споменът за тази вечер щеше да си остане като крайъгълен камък в почти забравената върволица от детските години на Лора. А стъпалото, на което стоеше баща й, светлината, очертаваща силуета му, предпазливата му усмивка щяха да изчезнат по-скоро, отколкото можеше да предположи.
Защото следващата пролет родителите й загинаха.
Един чешки роднина бе споменал за по-добрите възможности в Милуоки и бащата на Лора, който не бе особено влюбен в Чикаго, импулсивно реши да премести семейството си. Нае един разнебитен камион, натовари в него багажа им и на 19-и март те потеглиха по шосе №21. Утрото бе студено, ветровито и острите повеи откъм езерото докараха неочакван сняг и лапавица.
Пътуваха цял ден, забавяни от натовареното движение и хлъзгавите пътища. През късния следобед, когато Лора спеше, с глава върху скута на майка си, една насрещна кола загуби управление и принуди тромавия камион да излезе от пътя. Лора направо премина от сън в безсъзнание след удара на главата си о таблото. Събуди се осемнайсет часа по-късно в някаква болница в Уисконсин и на стола до леглото й седеше една леля, която никога преди това не бе виждала.
Съобщиха на замаяното дете, че родителите му са отишли на небето и фамилията ще се погрижи за него. По някакво чудо нараняванията й не бяха сериозни и след две седмици тя напусна болницата на път за нюйоркския квартал Куинс, където съгласно решението на роднините чичо й Карол и американската му съпруга Марта щяха да поемат грижите за нея.
Улеснявана от естествената детска способност да приема съдбата, Лора попиваше новата си околна среда с широко отворени очи и нито за миг не й мина през ум, че сега по свой собствен начин преживява изгнание, подобно на онова, отскубнало родителите й от родината и превърнало ги в объркани скитници, отчуждени един от друг и от света.
Тя просто започна всичко отначало. Първите седем години от живота й се превърнаха в предистория толкова мъглява, колкото и тази на първобитния човек — тъмно време, изживяно и забравено.
На бъдещето се падна задачата да й покаже коя всъщност е тя.
Дамерънови нарекоха дъщеря си Елизабет, на името на дълга поредица от лели, братовчедки и баби в Ирландия.
Тя беше красиво дете. Всъщност толкова красиво, че почти веднага стана част от дългата битка, водена от баща й и майка й от деня, в който сключиха брак пет години преди нейното раждане.
Боб Дамерън бе хубав мъж и очароваше жените. Малко по-висок от метър и осемдесет, с оредяваща руса коса и румено лице, той имаше блестящи очи и духовити, светски маниери. При това разполагаше и с готов арсенал от ирландски шеги, подходящи за всякакви случаи в съответствие със степента на съдържащите се в тях похотливи намеци.
Боб беше популярен и относително преуспяващ търговски представител на една фирма от Сейнт Луис, произвеждаща кухненски съдове и малки електроуреди. А в града го познаваха добре и като местен политик, който събираше гласове за Демократическата партия, правейки цял куп дребни услуги на нейните избиратели, като например малък заем на някой бакалин или уговаряне на боклукчиите да почистват даден район, без да оставят разпръснати бутилки и консервени кутии след себе си.
Никой, който познаваше Боб Дамерън, не можеше да проумее как подобен здрав, обичащ живота мъжага се е оженил за такова сухо и невзрачно създание като жена му. Флора Дамерън не притежаваше нито личен чар, нито каквито и да било интереси. Тя прекарваше цялото си време в чистене и пак в чистене на скромната къща, притежавана от Боб в едно работническо предградие, или барикадирана зад вратата на кухнята, където нито съпругът, нито дъщеря й бяха добре дошли.
Говореше се, че Флора е донесла на мъжа си зестра, от която Боб отчаяно се нуждаел навремето при сключване на брака им. Това не можеше да се потвърди, но във всеки случай бе сигурно, макар и недоказуемо, че Боб е имал много любовни истории преди брака, както и след това. В работата си и при политическите обиколки той срещаше дузини жени. Упражняваше физическото си обаяние над толкова от тях, за колкото стигаха времето и енергията му, макар и да се ограничаваше с омъжени, защото само те можеха да проявят дискретност, разбиране и уважение към ограничения характер на неговата привързаност.
Боб не парадираше с изневерите си. Напротив, използваше значителния си такт и интелигентност, за да ги прикрива блестящо. Но независимо от това схватливата му жена не се оставяше да бъде излъгана. Макар да не му хвърляше обвинения в лицето, защото възпитанието и склонностите й не позволяваха подобно поведение у една съпруга, тя демонстрираше подозрителен, кисел характер и омраза към всичко американско, зад които прозрачно се криеше ревността й към нейния мъж.
Боб не пропускаше да покаже съпружеската си привързаност към нея, но онези, които прекарваха вечерите си с Дамерънови, бяха свикнали с познатата гледка Флора да го отблъсква с леко тръсване на рамене или намръщено да посреща опитите му да я прегърне или целуне по бузата. В такива моменти тя мислеше много по-малко за благоприличието, отколкото за вечните изневери на съпруга си.
Никога не му прости похожденията и по някакъв любопитен начин това чувство се разпростря и върху дъщеря й.
Защото малката Елизабет — с прякор Тес, даден й от лекомисления й баща на името на негова любима леля, която обожавал като дете — беше не само голяма красавица едва ли не отпреди да проходи, но скоро разви и неприятен, опърничав характер, каращ майка й да скърца със зъби.
Тя имаше разкошна червена коса, блестящи зелени очи и млечнобяла кожа, покрита с лунички като слънчеви зайчета. Тялото й бе безупречно и се движеше с бърза и естествена грация. От самото начало стана ясно, че знае как да върти баща си на малкия си пръст. Той не можеше да й откаже нищо, а когато си играеше с него, в очите й се четеше такова разбиране, което нямаше как да остане незабелязано от озлобената майка.
Флора Дамерън се оказа неспособна да научи на дисциплина дъщеря си не само поради твърдоглавата природа на детето, но и защото не можеше да разчита, че съпругът й ще застане на нейна страна срещу Тес. Така тя с течение на времето започна несъзнателно да идентифицира малкото момиче с безименните получателки на извънбрачната страст на Боб и да я обвинява за напрегнатата атмосфера в дома на Дамерънови.
Никой никога не видя майката да се отнася с обич към дъщеря си. Вместо това тя я третираше като омразна съперница и враг под собствения си покрив, който трябваше да бъде наблюдаван с предпазливо отвращение и подлаган на строги ограничения, с цел да се обуздае непокорният му нрав.
Боб не обръщаше внимание на неодобрението на жена си. В неговите очи малката Тес беше не само прекрасна, но и одухотворена и умна, каквото едно истинско ирландско момиче трябваше да бъде. Той я вземаше със себе си на обиколките, представяше я на политическите си съмишленици, на избирателите и дори (без, разбира се, да се увлича) на някои от дамите си, за да се възхитят на дръзката й усмивка, блестящи зелени очи и остроумна натура.
Детето сякаш не обръщаше особено внимание на упоритата враждебност на майка си и всъщност почти не забелязваше нейното съществуване. То цъфтеше под светлината на бащината си неограничена любов и използваше баща си като рицар-закрилник в онези случаи, когато преждевременната зрелост му докарваше неприятности с приятели или в училище. От своя страна, Боб умираше за малката Тес и не се тревожеше от факта, че сбръчканата му съпруга изглежда неспособна да забременее след първото дете. Той не чувстваше липсата на син. Дъщерята му стигаше. Печелеше добре, имаше добро бъдеще в политиката и пълноценен любовен живот. Какво повече можеше да желае?
Тогава се случи нещо лошо.
През лятото на седмата година на Тес Боб Дамерън имаше нещастието да се намира в прегръдките на една от своите любови, когато съпругът й се завърна неочаквано от делово пътуване. Слухът за инцидента стигна до неподходящи уши и последва сексуален скандал. Посипаха се обвинения срещу репутацията на Боб в областта. Амбициозни съперници задърпаха политически конци, везните се наклониха във вреда на Боб и той загуби поста си на момче за партийни поръчки. И за да стане нещастието пълно, шефовете му във фирмата за кухненски съдове се подразниха от всичко това и го уволниха.
Обезверен, Боб се оттегли в своята бърлога, която отдавна поддържаше на третия етаж на усойната си стара къща и започна да дави часовете на безделие в ирландско уиски. Вече не обличаше красивите си костюми от три части, а седеше по потник и четеше спортните новини, като излизаше само да заложи на някой кон или да посети някоя останала вярна приятелка.
С времето депресията му се задълбочи. Спря да се храни с жена си и дъщеря си и излизаше пиян от къщи по всяко време на денонощието, за да отиде в някоя от кръчмите по центъра или дори да изхарчи сетните си долари за проститутка. Обаянието го напускаше и остана само безотговорността.
Един ден малката Тес беше извикана от стаята на втори клас в кварталното училище и отведена в кабинета на директора, където й съобщиха ужасни новини. Къщата им бе изгоряла и двамата й родители бяха мъртви, защото пламъците обхванали паянтовата дървения много преди да пристигнат пожарникарите. Смяташе се, че огънят е лумнал в убежището на Боб Дамерън на последния етаж, където той заспал пиян със забравена пура в ръка; тя паднала на килима и така решила съдбата на него и съпругата му.
Малкото момиче спокойно гледаше директора в очите. Никога преди красотата й не бе изглеждала тъй изумителна, както в този скръбен момент, когато смело сдържаше чувствата си.
Изпратиха за една братовчедка на майка й и семейният съвет се събра, за да определи съдбата й. В Сейнт Луис за нея нямаше бъдеще. Единствените членове на фамилията, разполагащи със средства, за да я приемат, се намираха в Калифорния, в едно бедно предградие на Сан Диего.
Погребението се извърши в присъствието на голяма тълпа от приятели и роднини, включително бившите партньори от бизнеса и политиката, съвсем неотдавна обърнали гръб на Боб, както и на повече от дузина жени, на които любезните му усмивки и способностите му в спалнята щяха да липсват за в бъдеще. Един час след погребението малката Елизабет пътуваше с влак за Калифорния в компанията на една строга, скована леля, недоволна от перспективата за още едно гърло за хранене.
Така пребиваването на Тес Дамерън във великото сърце на Средния запад приключи — както и онова на малката Лора Биелохлавек шест месеца по-рано.

— Хей, Малчо. Хайде, вдигай се. Мама те вика.
Стюарт Ланкастър стоеше на прага с вратовръзка и фрак, една почти абсурдно красива фигура, преждевременно възмъжала за своите двайсет години, с орлов нос, черна като смола коса и блестящи тъмни очи, гледащи с усмивка надолу към по-малкия му брат. За да бъде видът му на принц завършен, липсваше само цилиндърът, който той скоро щеше да постави за планираната гала вечер в Бъкингамския дворец.
Парадността на британския етикет някак му допадаше въпреки небрежната атлетичност на собствената му външност. В края на краищата самото му име разкриваше старите връзки на фамилията с английската традиция. Той беше последният от дългата линия Стюарт, заемали привилегировани места в семейното родословно дърво — Ланкастърови вироглаво промениха преди двеста години няколко букви в името, за да прикрият браковете си със съперническия клан Стюарт.
Стюарт изглеждаше самото въплъщение на стария дух на Ланкастърови, който съчетаваше своеволното бунтарство с уважение към традицията. Той носеше огромното минало на своята престижна фамилия със същата небрежност, с която носеше и костюма, обгръщащ тази вечер здравото му тяло.
Брат му вдигна поглед от леглото, където, отпуснат, четеше книга. Хал бе само на единайсет години, но лицето му вече притежаваше неповторимото излъчване на мъжете от фамилията Ланкастър. Но в неговия случай се забелязваше и някаква мечтателност, която не пасваше съвсем на знаменития облик. Притежаваше тъмните, лъчисти Ланкастърови очи, но нещо нежно и причудливо светеше в тях и то го правеше да изглежда по-мек, придавайки му различен блясък.
Самият Стюарт си беше чист Ланкастър, скроен по подобие на баща си, с естествена напереност и жизнерадостен нрав, прикриващи едно много реално разбиране за мисията му в живота. Той напълно съзнаваше какво означава да бъде първородният син на Рийд Ланкастър в разгара на една голяма депресия, която далеч не можеше да разпилее богатството им, независимо от ефектите си върху света вън от Ланкастъровата твърдина на гордост и власт. И знаеше съвсем точно посоката, в която Йейлското му образование и бъдещата диплома по право от Харвард го отвеждаха.
След няколко кратки години Стюарт щеше да заема важно място във финансовата империя на баща си. Това място щеше да става полека-лека все по-издигнато до момента, в който Рийд Ланкастър решеше, че е дошло време да се оттегли. Тогава бащата щеше да навлезе в едно приятно полуоттегляне от живота и да остави поводите на обширния семеен бизнес и филантропични интереси в ръцете на Стюарт. На Стюарт се полагаше да управлява неумолимия растеж на Ланкастъровото богатство, да бъде съветник на президенти, посланик у нации, зависещи от американските постижения и интереси — и накрая да тласка династията напред, като урежда бракове между Ланкастърови и другите фамилии с подобно влияние и произход.
Всички тези неща Стюарт знаеше със сигурност не толкова с ума си, колкото инстинктивно. Това знание до такава степен бе част от неговото младежко излъчване, от нескриваното му щастие в живота, че в очите на по-малкия брат Хал то му придаваше една почти божествена увереност.
Тъй че в очите на малкото момче имаше значителен примес на уважение, когато вдигна поглед от книгата си и се усмихна.
— Хайде, Хал — ухили се Стюарт, прекрачвайки прага. — Покажи ми как умееш да се бориш.
И с пълно безразличие към елегантния костюм, който щеше да смачка при лудорията си, Стюарт се втурна напред и сграбчи Хал в мечешка прегръдка. Момчето се разсмя от удоволствие и се опита да се измъкне от желязната хватка на брат си — Стюарт бе много силен, борец в средна категория още от началното училище — но не успя да го направи.
— Не си толкова силен — смееше се той и се отблъскваше от гръдния кош на Стюарт. Макар очевидно да го превъзхождаха по размери, както и в мускулна маса, по-младият брат се бореше смело, отказвайки както да се предаде, така и да приеме вероятната си загуба твърде на сериозно. Удряше Стюарт в ребрата, ловеше го безуспешно за ръцете и мяташе тяло насам-натам в опит да го отхвърли, кикотейки се през цялото време. Сега дрехите на Стюарт бяха раздърпани и косата му разрошена от битката, но той само още повече се разпалваше. Най-сетне, когато Хал почувства как силата му започва да намалява в здравата прегръдка на по-големия брат, вдъхновението му дойде на помощ. Той вдигна коляно и удари Стюарт между краката не толкова силно, че да го заболи, но достатъчно, за да му покаже къде е уязвим.
— Ооо! — зави Стюарт, имитирайки агония. — Ти не играеш честно. Да удариш човек под кръста! — Сгъна се на две и се хвана престорено за слабините. — Кастриран съм — каза той. — Знаеш ли какво означава това, Малчо?
Хал се облягаше на една ръка и разглеждаше брат си с дяволита усмивка.
— Да, знам — отвърна. — Означава да пееш сопрано.
Стю разроши косата на момчето и се изправи.
— Добре, не повреждай стоката — усмихна се той, като си оправяше вратовръзката.
Хал гледаше мълчаливо как Стюарт бързо и с лекота оправи костюма си, отмахна един паднал кичур коса и се подпря на рамката на вратата, изглеждайки отново като излязъл от моден журнал. Колко красив беше той! Нищо на света не бе в състояние да наруши мистичното съвършенство на тялото му.
Хал осъзна, че забележката на Стюарт относно «стоката» по някакъв начин засяга онова, за което от различни намеци съдеше, че са преждевременните успехи на брат му с противоположния пол. И за двата клона на фамилията, Ланкастър и Бранд, не представляваше тайна, че през последните няколко сезона не една дебютантка в обществото се бе опарила от Стюарт. Той не само беше може би най-желаният млад мъж сред Ланкастърови от поколения насам, но също и един от най-гладните за женските прелести.
Този факт изпълваше младия Хал с някакво благоговение, защото разбираше, че особеният ореол на Стюи като по-възрастен и по-силен брат притежава също и своята тъмна, чувствена страна. Стюарт изпитваше желания, бе вкусил удоволствия, които той не можеше дори да си представи. Защото Хал винаги бе считал отношенията с момичета за глезотии, женски работи, недостойни за твърдата гордост на един мъж.
Но сега беше принуден да признае, че двете неща вървят ръка за ръка в изправеното, привлекателно тяло на брат му и в ироничните му, блестящи очи. Импровизацията на Стюарт — «не повреждай стоката», разкриваше горда чувственост, от която Хал се почувства неудобно.
Мечешката им игра тази вечер беше по-въздържана отколкото, да речем, преди две години. Откакто Стюарт замина да следва в Йейл, двамата братя вече не бяха толкова близки. Стюарт гледаше все повече напред към своето бъдеще и многобройните си задължения, включващи и все по-дълги дискусии с баща му на четири очи в домашната библиотека или в офиса в Манхатън.
Хал не ревнуваше неясната близост между Стюарт и Рийд Ланкастър, защото разбираше, че двамата имаха нещо общо, което у него липсваше. Освен това бащата бе толкова далечна фигура за Хал, че бе невъзможно да ламти за неговото време и внимание.
Момчето, изглежда, нямаше нищо против по-честите моменти на самота и ги посвети на заравяне в книгите, прекарвайки много часове в мечтателна вглъбеност.
Така бе и този път. Докато Стюарт щеше да бъде представен на краля и дузина най-висши съветници на Империята като наследник и дясна ръка на баща си, Хал щеше да си остане вкъщи, за да бъде нахранен от прислугата и да прекара вечерта сам със себе си.
— Какво ще правиш довечера? — попита Стюарт, все още облегнат на прага.
— Има радиотеатър по Едгар Алан По — отвърна Хал. — Мама казва, че мога да го слушам, след като Сиб си легне.
— Блазе ти — усмихна се разсеяно Стюарт. — Ако знаеш как не ми се ходи на тая щуротия.
Неудоволствието му изглеждаше истинско, но Хал предположи, че дори да беше свободен тази вечер, Стю не би избрал да я прекара с него и Сибил.
— Е, добре — усмихна се Стюарт, — трябва да си лъсна обувките. Татко ще ми извие врата, ако не изглеждам добре. Не се притеснявай, Хал. И не забравяй — мама те чака.
Последните думи бяха изречени със сериозност, породена от древното Ланкастърово правило — лоялност към майката.
Еленор Бранд Ланкастър беше красива жена около четирийсетте, нито ниска, нито висока, нито слаба или пълна, с бледа кожа, кафяви очи и права, ефектно посребрена кестенява коса.
Двамата й синове бяха наследили гъстата черна коса на Ланкастърови, а петгодишната й дъщеря Сибил, чиито руси къдрици не даваха признаци на потъмняване, сигурно следваше линията на Крайтънови, манифактурният клан, от който майката на Еленор произхождаше.
Както в повечето семейства с три деца, двете си приличаха. Момчетата бяха чернокоси и силни, докато Сибил бе дребна, светла и с различен темперамент.
Но, изглежда, на всичките три деца липсваха личните, характерни качества на Еленор. Никое нямаше овалното лице, изящното чело и бледата й кожа. Всичките им черти бяха взети от дръзките Ланкастърови или както при Сибил от синеоките Крайтънови.
Еленор бе доволна от този резултат. Тя нямаше желание да се обезсмъртява. Независимо от това чувстваше се чужда на генетичната рецепта на собственото си потомство и по този начин някак откъсната от плодовете на утробата си. Самата красота на трите й деца я караше да се чувства малко самотна.
Еленор Ланкастър имаше тревожен, почти уплашен вид, едва наполовина прикрит от изтънчената маска, получена в богатото общество, от което произхождаше. Тя бе нейна неотлъчна част толкова отдавна, че вече никой не си и спомняше липсата й по времето, когато преди много години бе ученичка, или по-късно студентка в «Сара Лорънс».
И все пак маската ясно личеше на сватбената й снимка, стояща днес на полицата на камината в малкия салон в Нюпорт. Тя блестеше в погледа й на всяка семейна фотография, където бе снимана заедно с Рийд Ланкастър.
Защо Рийд Ланкастър плашеше собствената си жена, дори тя не можеше да каже със сигурност. Но си оставаше фактът, че пет минути в компанията на Еленор и Рийд бяха достатъчни дори на напълно непознат човек да почувства ужаса, който тя изпитваше от своя съпруг.
Може би, размишляваше понякога тя, причината се криеше в начина, по който се бе появил в плът и кръв от великата линия на предците си, сякаш самият той бе някой от блестящите си предтечи, знаменит безпътник. Ланкастър от осемнайсети или деветнайсети век, изскочил от позлатената си рамка в някоя от фамилните портретни галерии и оживял мистериозно пред очите й.
Невероятната фотогенична мъжественост на усмивката му — повече а ла Дъглас Феърбанкс от тази на самия актьор, както казваха братовчедите — грееше винаги една и съща на всяка фотография със семейството или с хилядите знаменитости от Рузвелт и Хенри Форд до Принца на Уелс. Това бе усмивката на Ланкастърови, присъстваща върху многобройните портрети на прадедите му, но пречистена и усилена до един връх на жизнена сила у това конкретно превъплъщение на линията.
На Ланкастъровата традиция принадлежеше и заплашителният, смущаващ начин, по който пресичаше стаята с дългите си крака, за да се ръкува с някой гост, акуратният жест, с който посочваше картина или гледка; или маниерът, с който държеше посетителя за лакътя, докато го развеждаше из дома си в Нюпорт или Манхатън. Дори спокойното му внимание, когато придържаше стола на жена си или докосваше с обич ръката й — всичко това беше на Ланкастър, тревожно мъжко и някак безучастно.
Блестящата му дръзка усмивка се смекчаваше единствено при вида на Стюи.
Първородният му син и наследник, вече толкова приличащ на него, предизвикваше у Рийд непривичен прилив на нежност, особено когато смяташе, че никой не го гледа. Той наблюдаваше как младият мъж язди, плува, опъва платната на яхтата и очите му се изпълваха с мека тъга, може би заради собственото остаряване, но също и с огромна гордост, че този висок, силен, младеж, това чудесно слънце, наречено Стюарт, щеше да поеме всички негови задължения, щом настъпеше мигът да предаде щафетата.
Двамата имаха снимки на плажа в Нюпорт, от които сърцето примираше. Сякаш бяха превъплъщение на един и същи човек, първо като младеж, а после като зрял мъж. От фотографията личеше онова безсмъртие, чрез което кръвта на една велика фамилия бе създала нов живот. Рийд сякаш чувстваше, че смъртта никога няма да го отнеме от самия него, защото Стюарт бе там, за да продължи делото му.
Но Еленор не беше част от този общ дух. Ланкастърови бяха предимно мъжки клан. Именно любезността на съпруга й към нея бе част от стената, разделяща я от него, и тя оставаше вън от неговата съдба да побеждава, обзела го изцяло, подобно на предтечите му. Добрият прием, който бе оказал на Стюарт в това тайно общество, само затвърди изгнанието на жена му от него.
В обществените и финансовите кръгове бе широко известно, че Рийд е имал много любовници. Това си бе Ланкастърова черта и запазена марка — силният апетит за сексуални приключения, съчетан с почти прекалено внимание към собствената съпруга. Тази амалгама беше толкова утвърдена и така свързана с Ланкастърови, че никой от поколения не мислеше да обвинява мъжете от рода за техните лудории.
Вместо това им се възхищаваха. Те бяха блестящи, гладни младежи, буйни в младостта си като здрави жребчета, за да израснат в напрегнати, невероятно мъжествени възрастни, неотразими за жените, преди накрая да се превърнат в старци с остри погледи, чието лукавство и инстинкти не бяха притъпени от възрастта. Умираха като патриарси, почти винаги от инсулти или сърдечни атаки, но само след като бяха оставили следа на света. Дори в ковчега сякаш притежаваха ореол на неувяхваща мъжка твърдост. Те бяха горда раса от строители на империи и съдбата им бе здраво свързана с бързо растящото богатство на нацията. Жените, с които сключваха брак — обикновено избирани заради собственото им богатство — винаги оставаха в тяхната сянка и го правеха с гордост. Защото мъжете Ланкастър имаха призвание. Бяха опорни стълбове на самата земя и преди всичко на градовете, построени върху нея.
Така изневерите на Рийд Ланкастър, баща на Стюарт и малкия Хал, не представляваха новина за никого. В сексуалното си поведение той не се отклоняваше и на сантиметър от предците си — освен може би веднъж.
Съществуваше една история в семейството — винаги нашепвана и никога непотвърдена — че Рийд се влюбил в млада жена не от неговата черга малко преди годежа и сватбата си с Еленор Бранд. Дълъг разговор насаме с баща му сложил край на аферата и потвърдил брака с Еленор, но Рийд продължил да изпитва чувства към мистериозната жена. Носеха се слухове за пазени писма, за тайни срещи през последните години, за доживотна страст зад сцената на публичния му живот. Слуховете обаче не можеха да се потвърдят или отхвърлят, тъй като той бе имал много любовници през годините, често дори по две или три едновременно. Освен това голямата любов не беше част от класическия Ланкастъров модел, каквито амбицията и откровеното женкарство се явяваха.
Каквото и да знаеше или подозираше Еленор за всичко това, то само увеличаваше страхопочитанието към съпруга й. Тя живееше в някакъв постоянен шоков транс от вида му и изражението й се движеше между възхищение и тревога, когато го виждаше да влиза в стаята, да се качва на коня, да вдига телефона или да играе с децата.
Колкото и странно да беше, отношението й към Стюарт бе почти същото. Рядко се осмеляваше да го съветва или да му се скара като всяка майка да почисти стаята си, да си измие лицето или да среше косата си. Той се намираше отвъд нейната власт от самото начало. Още като момче предугаждаше нарежданията й и ги изпълняваше предварително, като почти бащински й спестяваше нуждата да го кори или обуздава.
Той много отрано инстинктивно разбра, че като наследник на баща си притежава мистична власт. Той бе лидерът, а майка му — само последователка, съгласно фамилната традиция. Тъй че се държеше като идеалният син, винаги я целуваше с нежен показ на уважение, а после си тръгваше по пътя, без да й обръща повече внимание.
Еленор го гледаше как изхвръква от къщата за един следобед на яхтата, за игра на поло или среща с младо момиче и очите й го следваха със същото страхопочитание и възхищение, каквото изпитваше към съпруга си.
В това отношение не можеше да има съмнения. Ланкастърови бяха мъжка фамилия и Еленор представляваше само малко повече от необходима мебел в живота им.
Но за нейна вечна благодарност съществуваше едно изключение.
Хал влезе в салона да пожелае лека нощ на майка си.
— Сега си отивам в стаята — каза той, забелязвайки красивия изглед към Хайд Парк през високите прозорци. Беше облечен в панталони и пуловер, които обгръщаха крехкото му тяло, подчертавайки едновременно момчешката му възраст и наближаващото юношество.
Лицето й светна, когато вдигна поглед към него.
— Остани за малко при мен.
Момчето се приближи, като я гледаше с тъмните си очи, изпълнени с тихата любознателност, която тя тъй харесваше.
— Кажи ми — рече тя, — какво ще правиш довечера?
— Мисля да почета — каза той, като остави дланта си да почива в нейната, докато тя обви кръста му с другата си ръка. — После ще вечеряме. След това ще слушам радио. Ще предават един театър по Едгар По и госпожа Дион каза, че мога да го чуя. Накрая ще си легна.
— Добре намислено усмихна се Еленор с искрица в очите. — Макар че ще ми липсваш.
— И ти на мен.
С изправената си поза, оглеждащ с умни очи новата обстановка, той вече бе един истински Ланкастър. Младото му тяло растеше подобно на растение, без да може и за миг да спре в устрема си към мъжествеността. И все пак още беше достатъчно момче, за да й позволи да го прегръща така, сякаш мястото му бе в нейните обятия, и да иска да е близо до нея.
Когато я остави да го приласкае, тя сякаш докосна направо онази особена сърцевина от сладост и уязвимост, отличаващи го от другите мъже Ланкастър и спечелили сърцето й за Хал почти от деня на раждането му.
След появата на Стюарт Еленор трудно износваше бебетата докрай. Преди идването на Хал имаше три аборта и самият той я държа на легло четири месеца до раждането. Но чакането си струваше.
Тя толкова го харесваше, че за себе си бе решила да няма повече деца, когато неочаквано, на четирийсет години, зачена Сибил.
Хал беше нейната гордост и радост, нейното лично съкровище. Ако Стюарт представляваше второто его на Рийд — неговият наследник и бурният поток, в който жизнените му сокове щяха да се влеят, то Хал принадлежеше на Еленор.
Разбира се, тя знаеше, че ще трябва както обикновено да остане в сянка и да го остави да поеме пътя си на Ланкастър към богатство, успехи и много, много жени. Можеше да почувства как тази съдба се пробужда у него с всеки изминал ден. И все пак тя знаеше, че точно сега притежава нещо скъпоценно от него. — Той й го даваше доброволно, както Стюарт никога не би направил, и затова тя се чувстваше спокойна и щастлива с него.
Съществуваше нещо чудно у Хал, една откритост, присъща единствено на него. Тя го отличаваше не само от Ланкастърови, но и от всички обикновени момчета на неговата възраст. Еленор знаеше, че този дар от причудлив нрав и сериозна лична мъдрост не идва от нея, защото въпреки тревожната си природа тя не притежаваше дълбок ум. Но когато Хал я поглеждаше с красивите си очи, в сърцето й зазвучаваше струна, сякаш нещо, свързано с него, припомняше забравена възможност, която някога бе оставила да отмине; някакво чувство, на което собствената й съдба не я бе оставила да се наслади.
Може би, размишляваше понякога Еленор, притежаваната от него черта се бе зародила у някого от предните му и му бе предадена през поколенията като прищявка на съдбата. Животът имаше неведоми пътища. Наричаха Хал — никой от Хейдънови не бе използвал това име преди — в памет на един прапрачичо, отличил се в историята на Ланкастърови. Този Хал (чието истинско име било Хари) писал поезия и музика за учудване и неодобрение на съвременниците си Ланкастърови и както се разказваше, се самоубил от любов. Сега портретът му висеше в къщата на Парк Авеню.
Еленор не знаеше каква е истината зад легендата, но се съмняваше, че предтечата е притежавал уникалната смес от коцкарската Ланкастърова закачливост и нежната любознателност на младия Хал, която го правеше някак по-цялостен като мъж и по-неотразим. Но сърцето й бе сигурно в едно — Хал представляваше бижуто на фамилията, нейният диамант. Стюарт бе просто още един от красивата линия Ланкастър, с всяка от възхитителните й, но предвидими черти.
Може би тогава, мислеше си понякога тя, беше за добро, че голямата обществена съдба на власт и задължения се падна на Стюарт, за да спести на Хал безличието на Ланкастъровия живот и той да намери за себе си една лична индивидуалност, винаги отказвана на предшествениците му.
Или поне тя се надяваше, че нещата ще тръгнат така.
Момчето все още я държеше за ръката.
— Мамо — каза, — откъде дойде депресията?
Веждите й се смръщиха.
— Ами — рече тя бавно — хората са бедни, Хал. Всички пари изтекоха от бизнеса и банките, които движат света. И така, работещите за пари трябваше да изгубят работата си, защото пари нямаше.
— Къде отидоха парите?
Тя въздъхна.
— Самата аз не го разбирам напълно. Те просто… намаляха. Защото хората се уплашиха и не искаха да ги поверят на банките или да ги вложат в бизнес, та да могат те да се умножават.
— Трябва ли парите да намаляват или да се умножават? — попита той. — Не могат ли просто да си останат същите?
— Може да ти прозвучи глупаво, но аз мисля, че така стоят нещата, скъпи — усмихна се тъжно Еленор. — Парите са много странно нещо.
Тя остави погледа си да се задържи върху лицето му. Колко умен бе той! И колко типично за него да зададе въпроса си на нея, вместо да отиде при Рийд. И все пак тя не можа да му отговори. Въпросът бе Ланкастъров, пълен с жадно любопитство за състоянието на света и структурите, които го поддържаха.
Но Хал я удостои с доверието си. Стюарт никога не би постъпил така. Той щеше предварително да открие отговора чрез онези мистериозни нишки и сигнали, посредством които мъжете Ланкастър общуваха един с друг, споделяйки тайните и амбициите си.
Но Хал я попита.
И неговата малка формула бе толкова показателна. Наистина парите никога не можеха да останат същите, защото светът не оставаше един и същ. Всичко се изплъзваше между пръстите като студен живак, на път към някакво ужасно, равнодушно натрупване някъде и зависеше от хищническия глад на мъжете да го накарат да работи за тях или да бъдат унищожени от него.
Днес светът нямаше кураж за тази битка. Вятърът бе отпуснал платната му. Това беше Депресията — страхът, принудил човешкия дух да се отдръпне от арената на риска и опасността, където мъжете се чувстваха така щастливи само преди няколко години. Еленор Ланкастър разбираше това, защото знаеше всичко за страха.
— Но ние не сме бедни — казваше момчето.
— Не — отговори тя. — Ние сме късметлии. Имаме много пари. Депресията също ни вреди, но не толкова, колкото на другите хора.
— Защо имаме толкова много пари?
Тя се осмели да погали косата му, докато се чудеше какво да отговори. Удоволствието да го прегръща през кръста затрудняваше мисълта й.
Накрая каза:
— Хората от нашите фамилии — на баща ти и моята — вложили мъдро парите си преди много години и работили за тяхното умножаване. Парите се умножили и те влагали още повече. Така сме станали много богати. И все още забогатяваме.
В гласа й имаше отчужденост, а също и тъга, докато говореше за хищния свят на бизнеса и успеха, заобикалящ и двамата като стени с уши. Тя не обичаше да мисли за бъдещето на Хал в този свят — бъдеще, което щеше да погълне душата му, ако той се оставеше. Защото в края на краищата Хал бе един Ланкастър и в жилите му течеше кръв, длъжна рано или късно да запулсира от предизвикателството на големи амбиции. Днес тя се държеше за част от него, прилична на нежен цвят от младостта му. Но колко дълго можеше да се бори срещу онази, другата част, тя не знаеше.
— Споделяме ли парите си и с други хора? — попита той, свил загрижено вежди.
— Разбира се, че го правим. Ние участваме в благотворителност, даряваме разни неща… Даваме огромни суми пари всяка година.
— На кои хора? Познаваме ли ги?
— Не — призна тя. — Аз никога не съм ги срещала. Те получават парите чрез агенции.
Хал изглеждаше замислен.
— Аз бих искал да ги познавам — каза той. — Ще ми се да могат да идват и тук да си получават парите.
От думите му сърцето й се сви. Той чувстваше самотата на много богатите, отчуждението от човешката раса вървящо ръка за ръка с огромните състояния.
— Когато порасна — каза той, — ще стана лекар. Така ще познавам всякакви хора, защото, когато се разболеят, ще идват при мен.
Какъв доктор ще излезе от теб, сладък мой, чудеше се тя.
— Кой е Хитлер? — попита той, като единайсетгодишното му съзнание прескочи на друга тема. Може би мислеше за Хитлер, понеже тази вечер се намираха в Европа.
— Хитлер е канцлер на Германия — каза тя. — Той е един много зъл човек и много хора се страхуват от него. Но други казват, че е добър за Германия. Аз самата не знам отговора.
Сега Хал беше готов да я остави. Тя го почувства.
— Мога ли да получа една прегръдка? — попита тя с почти умоляващ глас.
Той я прегърна и с жест, характерен за него, остави пръстите си да се плъзнат надолу по ръката й до дланта, докато й казваше «лека нощ».
— Обичам те — каза тя.
— И аз те обичам.
— Ще запазиш ли някой сън за мен?
Той кимна.
— Да.
Върху устните й трептеше усмивка, докато го гледаше как излиза от стаята.
Когато Хал си отиде, влезе бавачката със Сибил.
— Сега е време да кажеш «лека нощ» на мама — рече ласкаво жената с ясния си английски и русите къдрици на Сибил засенчиха изчезващата фигура на Хал.
Еленор Ланкастър с труд превключи емоционалните си предавки и се усмихна в наблюдателните очи на петгодишната си дъщеря.
Хал се спря в коридора и чу майка си да казва «лека нощ» на малкото момиченце.
— Сега си почини хубаво — звучеше гласът. — Целуни мама. Ще дойда да те видя, щом се прибера у дома.
Никога обичам те. Винаги ще дойда да те видя по-късно. Мама споменаваше бъдещето, сякаш за да прикрие една липса в настоящето, когато казваше «лека нощ» на Сибил, Хал за пръв път долови това преди много време. И оттогава то го тревожеше. Качи се по стълбите в стаята си — непознато и любопитно ново място, чиито картини, маси и екзотични английски миризми бяха толкова различни от онези вкъщи. Утре и през следващите дни щеше да изследва всяко ъгълче. Седна на леглото и отвори книгата по история на Англия, която бе взел със себе си на кораба. Въпреки че вече я беше прочел, започна да я разлиства, търсейки любимите си откъси.
Младото му съзнание вече се отдалечаваше от дочутите думи. След няколко минути щеше да дойде и неговият ред да отиде да целуне Сиб за лека нощ. Стана му мъчно за нея и беше объркан от поведението на родителите си към момиченцето. Разбираше някак си, че мама не я харесва истински и никога не я бе обичала. Татко, от своя страна, едва подозираше за съществуването й.
Хал бе прекалено млад да разбере колко дълбоко зачеването и раждането на Сибил бяха разтърсили деликатния механизъм на майчината му личност.
Като жена, наближаваща средна възраст, Еленор накрая бе намерила мястото си сред Ланкастърови — не без значително усилие и цена за самата себе си, — когато дойде неочакваната бременност. Тя вече бе приела самотната страна на живота със съпруга си и му бе родила двама синове.
Беше преживяла хилядите естествени сътресения, свързани с отглеждането на две здрави и енергични момчета. Веднъж Стюи бе хвърлен от коня си в Парчмонт, а друг път яхтата му се изгуби сред буря в Нюпорт и бреговата охрана донесе новината за спасяването му едва след като Еленор вече се бе подготвила за най-лошото. Преживя и ревматизма на Хал, който го държа на легло четири и половина месеца — трогателна малка фигурка, чийто сърдечен шум караше лекарите сериозно да се безпокоят за самото му оцеляване, докато накрая не настъпи подобрение. Този епизод отне нещо от Еленор и то никога повече не можа да се възстанови.
Всички тези ужаси бяха вече зад гърба й и тя живееше с настоящето ден за ден, грижейки се за умиращата си майка, когато изневиделица се появи Сибил. Предишните изпитания бяха свалили и последните остатъци от тънката кожа на Еленор, оставяйки я без всякакви съпротивителни сили.
Друга майка, зарадвана най-после да има момиченце след две здрави момчета и техния отчужден баща, би приела детето до сърцето си, посвещавайки му се с надеждата може би за една здрава женска връзка, на която да разчита в напредващата възраст.
Но Еленор, от една страна, вече бе отдала най-добрата част от себе си на Хал. А от друга, на четирийсет години просто не бе достатъчно уверена в собствената си женственост, за да я сподели с красивия малък пакет руса съвършеност, който изтръгваше «ох» и «ах» от легиони Ланкастърови роднини.
Накрая тя просто се почувства прекалено уморена, за да се изтощава, тичайки след детето; да се тревожи за изгаряния, изцапани дрехи и драскотини, защото стана ясно, че Сибил бе наистина склонна към инциденти. Без да се споменават по-късните кризи около момчета, рокли за излизане в обществото, разбити сърца, идеалният колеж и идеалният съпруг, Еленор нямаше лесни отношения и със собствената си майка. И сега потърси, но не откри в себе си сили, за да се справи с дъщеря си.
Никой не знаеше дали поради тази нейна неспособност, или някаква друга неизвестна причина, но нещата със Сибил започнаха да отиват на зле.
Нещо не беше наред. Макар признаците да бяха едва доловими, никой от семейството не можеше да си затвори очите за тях. Дори като прощъпалник, Сибил бе някак далечна, неустойчиво вглъбена в себе си, без усмивките, смеховете и енергията, които човек очаква от малките деца. Твърдият поглед на малките й очи отблъскваше хората. Същите роднини, които я обсипваха с възхитени погледи като бебе, стояха на разстояние, когато навърши две годинки.
Обсъждаше се възможността да я заведат на детски психиатър. Рийд обаче беше много зает, а вниманието на Еленор — изцяло погълнато от момчетата, а и освен това самата мисъл за душевно заболяване бе прекалено смущаваща, за да бъде потвърдена с медицинска консултация. Стигна се до компромис и подложиха детето на серия от обичайни психологически тестове. И когато те показаха, че коефициентът й на интелигентност е изумителното число 165*, родителите й с надежда приеха, че необичайният й интелект просто затруднява нормалното общуване и с течение на времето нещата ще се променят.
[* Съотношението между «умствената» и хронологичната възраст, умножено по 100. Резултат от 100 точки се смята за средно равнище. — Б.пр.]
И така, нищо повече не се предприе.
Но Сибил не се подобри. Погледът й стана още по-потаен, по-затворен и игрите й по-странни. Прекарваше с часове сама, без да издава звук или да излиза от стаята си. Сякаш никога не спеше. Обикновените детски занимавки, като играчки, музика, радио, я оставяха безразлична. Затваряше се с моливите си и няколко книжки с картинки или просто гледаше през прозореца.
А в семейната крепост родителите все още не допускаха мисълта, че дъщеря им е болна. И затова си имаше специална причина. Ланкастърови, както много други фамилии, чието богатство бе създавано от безчет поколения и чиито бракове се сключваха в ограничените рамки на висшето общество, бяха развили един вроден тип кланово мислене. Отнасяха се с толерантност към странностите на своите, които можеха да минат за ексцентричност или направо безумие при външни хора.
Всеки помнеше братовчеда Денис, хипохондрикът, който навсякъде мъкнеше куфарче, пълно с хапчета, и телефонираше на лекаря си поне по шест пъти на ден. А не бе забравен и прачичото Монтагю Ланкастър, арестуван стотици пъти за клептомания. Баба Леони пък била нимфоманка на младини. Любимата братовчедка на Рийд — Фийби, страдаща от натрапчива мания за чистене на дома, в продължение на няколко години вярваше, че злостни врагове са поставили радиопредавател в един от зъбите й. На знаменития сексуален мерак на мъжете Ланкастър, изглежда, съответстваше от страна на сестрите им една тенденция към нервни заболявания, често включваща сърцебиене, фобии, страх от смъртта, а при две, ако не и повече лели — самоубийство в млада възраст.
Да, имаше много странни хора сред Ланкастърови, а също и във фамилията на Еленор. Затова беше естествено особената тъга в характера на Сибил да бъде считана за нормална, предварително простена и любезно игнорирана. Освен това тя бе момиче, а съдбата на момичетата в клана трудно можеше да бъде сравнявана с бъдещето, очакващо Стюарт или Хал.
Така детето вървеше по свой път, прекарвайки повечето си време с една или повече бавачки, като тихо си играеше само и оглеждаше един подир друг членовете на семейството на вечеря — в случаите, когато се хранеше с тях — сякаш бяха непознати, забавляващи я само за една вечер.
Сибил беше като гостенка в собствения си дом и изглежда, го знаеше. Ланкастърови бяха готови да й позволят и простят всичко. Но не отваряха прегръдките, нито сърцата си за нея, защото тя не ги улесняваше в това, когато имаше възможността да го стори! Полът и темпераментът й бяха против нея и това приключваше въпроса. Редиците на фамилията бяха затворени здраво като варовиковите стени на нейния замък на Парк Авеню.
С едно изключение.
Хал изчака бавачката да си отиде и се промъкна тихо до вратата на Сибил. Надзърна вътре, видя малката фигурка, почти скрита под завивките, и запълзя по пода към леглото. Тихо изръмжа, измляска с устни и чу приглушен кикот изпод завивките. Видя как сестра му се извърна в очакване и престорен ужас.
— Аз съм чудовището от Пикадили — измърмори той, опитвайки се да говори със страшен глас. — И сега ще те хвана.
Кикотът се засили с приближаването му и малката фигурка се заизвива под завивките.
— Ще те пипна — повтори той страховито, но и с малко ирония. — Цяла седмица не съм хапвал малко момиченце и умирам от глад.
Приближи се още, мляскайки, докато от нея го отделяше само чаршафът и знаеше, че тя можа да почувства дъха му. Когато видя, че малката не издържа повече, дръпна чаршафа и я целуна по шията.
— Ммм, това си го бива — рече той. — Каква вкусна мръвка.
Тя се опита да свие рамо към шията си, за да го спре, но той бързо я погъделичка по ребрата, видя откритото от инстинктивната й реакция вратле и постави отново устни върху меката кожа, докато писъците й избухваха край ухото му.
Сега тя се бореше силно, макар да се радваше на нападението, и той измърмори негодуващо:
— Хей, как мога да се добера дотам, щом не ме оставяш? Я чакай! — Погъделичка я отново, за да я накара да обърне глава. — А, така вече може. Хам-хум — това е най-вкусното малко момиченце, което някога съм ял.
Краката й ритаха диво, малките й ръце го отблъскваха и песента на веселието и вълнението й го въодушеви както винаги, когато правеше този номер, макар мама да се оплакваше от него, че карал Сибил да хълца от толкова много смях преди лягане.
— Вкусно — завърши той, усещайки сладкия й дъх, докато гъделичкаше коремчето й. — Чудна закуска…
— Хал, престани! — извика тя през ниския си, гърлен смях, който винаги го очароваше. — Ще ме накараш да си намокря гащите.
Сега, когато ритуалът свърши, той седна и я погледна с нежна усмивка.
— Как мина денят? — попита той.
— Добре — отвърна тя с особения си тих, превзет глас. — Играх си с бавачката и рисувах в книжката за оцветяване.
Той се усмихна. Тя винаги говореше с пълни изречения, в които всяко наречие и съюз бяха правилно поставени. Преди години семейството изумено осъзна, че тя не учи езика като другите деца, с хиляди погрешни стъпки и повторения на фрази и отделни думи, чути от възрастните. Започна да говори малко късно, но когато го стори, вече приказваше като възрастна. Сякаш целият й език бе дошъл за една нощ.
— Мога ли да видя какво си нарисувала днес? — попита Хал.
Тя изскочи от леглото, намери книжката върху масата и му я даде. Когато той светна лампата, за да разгледа рисунките, тя седна редом и притисна бедро о неговото в трогателен жест на притежание, сякаш имаше нужда колкото е възможно повече да бъде във физически контакт с него.
Хал отвори книжката. Както винаги картинките впечатляваха. Тя притежаваше детския талант за цвят, разбира се, но също и едно вътрешно чувство за линия, перспектива и ритъм, което никога не преставаше да го изумява — защото и самият той рисуваше.
Но формите й бяха гротескни. Представляваха масивни, поглъщащи маси, тъмни и заплашителни.
— Какво е това? — попита, посочвайки една зеленикава абстракция.
— Това е гъсеница — отвърна тя. — Яде един лист.
— Ами тази? — ръката му обърна страницата.
— Това е динозавър — бе отговорът. — Хванал се е в катранена яма. Не може да помръдне. Виждаш ли? — Тя посочи една тъмна маса, изглеждаща като локва безцветна кръв.
Хал бавно кимна, фигурата беше наистина плашеща. Въображението й бе пълно с хищници, чудовищни надвиснали злини, ужасни събития. И нещо повече, тя ги описваше с хладно спокойствие, което само по себе си бе някак плашещо.
— Нека ти разкажа приказка — каза той, затваряйки книжката.
Угаси светлината и тя се пъхна отново под завивките. Това бе техен ритуал всяка вечер. Хал започваше да разказва приказка, а Сиб му помагаше да продължи. Сменяха се и всеки продължаваше репликата на другия. После, когато тя се умореше, Хал довършваше приказката и докато говореше, я наблюдаваше как се унася в сън.
Той обичаше това свое задължение, защото тъгата на малкото момиченце докосваше нещо дълбоко в него. Чувстваше се свързан с нея по начин, който не можеше съвсем да разбере. В никакъв случай не се смяташе за тъжен, но все пак откриваше нейната болка и у самия себе си. Понякога му се струваше, че тя го е освободила от собствената му меланхолия, поемайки я болезнено вместо него.
Той я защитаваше, защото някак си знаеше, че останалите в семейството не я подкрепят. Но докато я учеше и играеше с нея, осъзна, че и тя му дава нещо необходимо, от което се нуждаеше, но не можеше да назове.
— Добре, каква ще бъде приказката? — попита я. — Ти започни.
Малката погледна нагоре към него.
— Имало едно време един принц.
Хал въздъхна и вдигна безпомощно очи.
— Все това слушам — оплака се. — Всяка вечер принц.
Тя кимна упорито.
— Нали каза, че аз мога да започна.
— Окей — усмихна се той. — Имало едно време един принц. — Погали косата й и погледна контурите на крайниците й под завивките. Краката й вече се удължаваха. Вече бе тъй далеч от пелените, такова красиво малко момиче… — Имало едно време един принц и той отишъл в едно чуждо царство, където имало една прекрасна принцеса. Той се влюбил в нея.
— Но в царството — обади се Сибил — имало и дракон. Ужасен дракон, който живеел под земята. Обитавал една пещера, където морето и земята се срещали. Това била много тъмна и мокра пещера.
— Правилно — каза Хал. — И кралят и войниците му се опитвали да се бият с дракона, но мнозина били убити и никой не успявал да спаси кралството.
— Имало също и вещица — добави устато Сибил. Тя винаги искаше да има вещици в приказките й.
— Да, имало и вещица — съгласи се Хал, като отново извъртя очи. — И тя била истинската причина, поради която никой не успявал да победи дракона. Защото всеки път, когато някой войник слизал долу в пещерата, вещицата го омагьосвала.
— И драконът го завличал под водата и го изяждал — заключи страшно Сибил.
— Точно така — каза Хал. — И тъй, нашият принц казал на принцесата, че ще убие дракона. Тя му разправила за вещицата, но той отговорил, че ще я победи, като й погоди номер.
Сибил смръщи вежди. Опитваше се да отгатне какво ще се случи по-нататък. Усилието на пъргавия й ум я правеше да изглежда по-красива от всякога.
— Принцът отишъл при един мъдрец… — подтикна я Хал.
Лицето й светна.
— И мъдрецът му казал как да развали магията.
Хал я погледна гордо.
— Точно така. Трябвало само да изчака, докато вещицата заспи, и да изрече три магически думи в ухото й. После тя нямало да се събуди двайсет и четири часа и той можел да се промъкне покрай нея. Така щял да успее да победи дракона и да спаси града. А когато вещицата се събудела, драконът щял да е мъртъв и силата й нямало повече да тормози царството.
— Значи казал той трите магически думи… — рече Сиб.
— Сибил кабибил кабоб — произнесе напевно и тържествено Хал.
— И вещицата заспала. — Тя се усмихна на неговото заклинание.
— Тогава — продължи Хал — принцът извадил меча и копието си и се спуснал дълбоко в пещерата, за да се бие с дракона.
— Но вещицата се събудила.
Гласът на Сибил бе ясен и почти прекалено рязък. Хал бе виждал това и преди. Тя имаше талант да унищожава щастливите завършеци.
— Тя изтичала долу в пещерата — продължаваше Сибил. — Използвала една специална магия, за да изглежда точно като принцесата. Като видяла принца във водата, извикала: «Аз съм тук, драконът ме хвана, помогни ми!». И принцът се обърнал да я погледне. Помислил, че е принцесата. И докато бил обърнат с гръб, драконът го захапал, дръпнал го под водата и той умрял.
Хал почувства как усмивката му изчезва, поглеждайки надолу към малката фигурка в леглото. Тя бе толкова сигурна, така неумолима в измислената от нея трагедия.
— Но как се е събудила вещицата? — попита той.
— Трите магически думи не били достатъчно силни — рече Сибил. — Вещицата поспала малко, но после станала. И се омагьосала, за да заприлича на принцесата. Омагьосала и принца, та да го накара да се обърне и да я погледне, а после драконът го дръпнал под водата и го изял.
Хал бе обзет от безпокойство. Макар тъмното въображение на Сибил да му бе познато отдавна, тази вечер тя за пръв път се довери на брат си докрай.
Сега гледаше нагоре към него с ясни, красиви очи, тъй спокойни, сякаш току-що бе казала «добро утро», а не беше убила техния измислен принц.
Той се усмихна.
— И след това всички заживели щастливо — завърши. Думите му отекнаха като предизвикателство помежду им.
Сибил не каза нищо, но продължи да го гледа с причудливо, скептично изражение.
— Наистина — настоя той. — Старият мъдрец знаел магия, която върнала живота на принца, той настъпил дракона по опашката и драконът избягал разплакан. После направил страшна муцуна на вещицата и тя също се разревала и избягала. Накрая се оженил за принцесата, станал крал и те имали много деца, а цялото царство три дни яло, пило и се веселило и никое от малките момиченца вече не трябвало да се мие или да подрежда стаята си. Така оттогава всички заживели щастливо.
Сибил го наблюдаваше как разказва и думите му изразяваха нещо средно между заклинание и молба, както и някаква тънка нишка между брата и сестрата, без която тя сякаш можеше да се изплъзне от него завинаги в една страна отвъд обсега му.
— Ти си глупав — каза тя.
— И ти също — отвърна той малко смутено. — Обичам те. А сега заспивай.
Угаси светлината и я целуна още веднъж. После тя се обърна по корем, с лице към стената, а очите й все още бяха отворени.
Когато Хал излизаше от стаята, откъм леглото не се чуваше никакъв звук.

Хал лежеше на леглото в стаята си, слушаше радиото и гледаше картите по стените. Вън през прозореца гледката на Горен Ийст Сайд беше като сив фон под облачното небе. Звукът от уличното движение по Парк Авеню се чуваше като далечен шепот. Денят беше студен, някак потискащ и скоро щеше да завали.
Самолетоносачът «Йорктаун» според информирани източници се намира в района и може да се включи в битката срещу японския флот…
Новините продължаваха по голямото радио, което бащата на Хал му подари за Коледа, за да може да слуша военните бюлетини на спокойствие в стаята си. Събраните от Хал карти показваха всички големи театри на военните действия от Тихия океан до руския фронт. Той беше нарисувал върху тях стрелки, показващи настъпленията и отстъпленията на Съюзниците, и отбелязал в цифри броя на войниците, както и равносметката на американските и вражеските загуби.
Хал бе един малък експерт върху всичко, свързано с войната, от екипировката и стратегията до изследванията за нови оръжия. Той бе фокусирал шестнайсетгодишния си мозък върху тънкостите на боя така, както много от връстниците му се прехласваха по автомобилите, колежанския футбол или баскетболистите от отбора на «Янките от Ню Йорк».
Макар да разбираше, че картите сочат една несигурна битка срещу могъщ и решителен враг, един свят на ръба на бръснача между тоталитаризма и свободата, младостта му го предпазваше от страха, който можеше да изпита от този тревожен баланс. Той виждаше единствено победата на своята страна като неизбежен изход по право и чест, а също и поради решаващия факт, че в същия този момент Стюарт се биеше за родината си.
Затова Хал седна да чуе новините с особено внимание. Като морски пилот Стюарт вече бе влизал в бой тази година при Маршаловите острови, а после и в Коралово море. По чудо се бе отървал здрав и читав, когато през май потопиха самолетоносача му «Лексингтън». И сега, макар цензурата на флота да му пречеше да разкрие местоположението си в последните писма, Хал бе сигурен, че брат му се намира на друг самолетоносач — може би «Йорктаун» — и несъмнено участва в битката за Мидуей.
«Помни ми думата, братле, му бе писал Стюарт преди по-малко от две седмици. Ние се готвим за голяма битка в тази част на света. Бъди благодарен, че си у дома в безопасност.»
Сега Хал си спомни думите му, така разстройващи с успокоителния си тон. Той не искаше да бъде в безопасност тук у дома, скътан в училището, докато брат му рискуваше живота си като морски пилот срещу свирепите японски изтребители. Искаше да бъде там, с него.
Той се обърна към портрета на Стюарт, който бе поставил върху тоалетната си масичка. Красиво изваяното лице гледаше под лейтенантската шапка с безгрижна арогантност, подчертана от блестящата усмивка. Това беше лице, пълно с увереност, излъчващо абсолютна вяра в каузата.
На долния етаж по стените на библиотеката и салона имаше още снимки. На тях се виждаше Стюарт при завършване на училището за летци; Стю в деня на получаване на пилотските нашивки; Стю в отпуск у дома след произвеждането му в лейтенант. Усмивката му бе до такава степен еднаква на всички фотографии, че почти можеше да бъде визуално прехвърлена от една снимка на друга. Той имаше тази обща черта с баща си — да носи усмивката като фамилен герб, потвърждаващ способността му да доминира над света.
Последната отпуска на Стюарт, след битката през май в Коралово море, представляваше почивка от тревогите за цялото семейство. За разлика от много бойни ветерани, неспособни да говорят с близките си за войната, Стюарт с вълнение и охота разказваше истории за собствените си преживелици и тези на другарите си по оръжие. Войната, изглежда, изобщо не го плашеше. Напротив, тя предлагаше още едно поприще за нахаканата му мъжественост.
Той намери време да остане насаме с Хал и да довери тревогите си за японските победи в Тихия океан на по-младия брат, за когото знаеше, че е експерт по военните въпроси. Чувствайки разочарованието на Хал от невъзможността поради младостта си да види истински бойни действия — защото никой не вярваше, че тази война ще продължи повече от година или две — Стюарт му разказа като мъж на мъж за силата на врага и дори сподели с него чувствата си по загубата на приятелите, които не се бяха върнали от боевете.
Това братско признание затвърди безграничното възхищение на Хал от Стюарт и го накара да се почувства не така откъснат от заплахата, пред която бе изправена страната му. Някаква магия действаше в къщата на Парк Авеню през тази отпуска, сякаш неугасимата самоувереност на Стюарт разпръсна тревогите на родителите и подхрани оптимизма на всички за бъдещия изход на войната.
И днес, докато слушаше новините за далечния остров Мидуей, Хал знаеше, че след още пет или шест седмици Стюарт отново щеше да се върне с нови истории за разказване и с още усмивки, стоплящи семейството.
— Хей, принц Хал. Какво ново?
Хал вдигна очи изненадан. Не беше чул тихото почукване на вратата си. Едно красиво лице, обрамчено от кестеняви къдрици, гледаше надолу към него, с устни, присвити в лека насмешка заради неговата мечтателност.
— Няма много ново — каза той. — Просто гледах навън през прозореца.
— Виж ти, виж ти. Не вярвам да има много новини оттам.
Високата, стройна Кърстин Шоу влезе безцеремонно в стаята, пльосна се на леглото до Хал, кръстоса крака и нежно разроши косата му.
Носеше панталони и шарена блуза, а на раменете й бе преметнат лек пуловер. Хал винаги се чувстваше малко вързан в устата в присъствието на Кърстин, тъй като тя притежаваше бостънско изящество на речта, съчетано с гъвкава грация на движенията, която го караше да се чувства тромав и непохватен.
Кърстин бе малко над двайсетте, с цели шест години по-възрастна от него. Откакто Хал се помнеше, тя бе нещо като неофициален член на фамилията Ланкастър. През детството си прекарваше ваканциите с тях в Нюпорт и Бар Харбър, а след последното заболяване на майка й се присъедини към семейството и в града.
Баща й, бивш съученик в Иейл и боен другар през Първата световна война на Рийд Ланкастър, бе загинал във войната и оттогава Рийд беше поел грижата за Кърстин. Майка й Дороти, далечна братовчедка на Ланкастър, която никога не се бе отличавала с блестящо здраве, бе останала доволна, когато една силна бащинска фигура се бе поставила на разположение на дъщеря й.
Когато Дороти умря, Рийд проведе откровен разговор с осемнайсетгодишната по онова време Кърстин и тя му каза, че предпочита членството в клана Ланкастър пред изпращането при роднините Шоу в Детройт. В социален смисъл това бе умна постъпка, тъй като бракът на Дороти в семейство Шоу никога не бе одобряван от Ланкастърови.
Така Кърстин окончателно се присъедини към семейството. Тя бързо стана негова неразделна част, макар и да запази упоритата си индивидуалност, която я отличаваше от новите й братя и сестра, както и от техните родители.
Беше неразделна със Стюарт, но повече като негов спортен противник, отколкото като сестра. Съперничеше му със значителните си умения в ездата, тениса и плуването, без да споменаваме голфа, където обикновено го побеждаваше. Тя бе непоколебима, родена спортистка със своите дълги, гъвкави крайници и точния си удар.
Когато Хал порасна, той се присъедини към тях в играта на голф или на тенис по двойки, ако намереха четвърти. Винаги му се струваше, че Стюарт просто понася Кърстин, без да изпитва истинска обич към нея, докато тя, почти на годините на Стюи, бе малко ревнива към статуса му в рамките на семейството и се мъчеше преди всичко да докаже, че е равна с него.
Междувременно тя се явяваше и като по-стара сестра на Хал, непроявяваща бог знае колко съчувствие, не особено внимателна и Хал винаги чувстваше, че тя е по-близо до Стюарт, отколкото до самия него, както по възраст, така и по темперамент.
Независимо от това именно Кърстин с веселото й поетично чувство първа му лепна прякора «принц Хал» по повод на неговите знаменити приказки преди лягане и с обич продължаваше да го дразни с намеци от пиесата на Шекспир «Хенри V».
— Добрутро, сладки Хал — викаше след него, докато той минаваше през стаята или слизаше долу за вечеря. — Как се споразумяхте с дявола за душата ти? — Или пък, когато излизаха на езда, го подкачаше: — Умолявам те, принц Хал, помогни ми да се кача на коня, добри царски сине.
Прякорът «принц Хал» остана не само защото великодушието на Хал съответстваше на онова у любимия крал на Шекспир, но и защото Хал притежаваше някакъв тих героизъм и самопожертвувание, които впечатляваха всички около него.
Рийд Ланкастър не обърна повече внимание на Кърстин от момента, в който я прие под егидата на името и отговорността си. Но тя бързо стана незаменима за Еленор, защото социалният й такт бе непогрешим и винаги знаеше на кои предложения да отговори, на кои партита да присъства и какъв подарък за кой роднина да избере при всеки отделен случай.
Кърстин беше икономката на всички, генерален секретар, помощница, а също и душа на всяка компания. Нейната интелигентност и остър ум я превърнаха в желано и основно присъствие на всички събирания на Ланкастърови, на които иначе трудно се постигаше непринуденост. Роднините винаги се радваха да я видят, стройна и гъвкава в панталоните и роклите й, когато семейството на Рийд присъстваше на важно събитие.
Хубавата Кърстин Шоу представляваше едно неопределено създание, бездомна роднина, харесвана от всички и обичана от никой, при това винаги усмихната, сякаш нищо на света не можеше да я засегне. Тя току-що бе получила диплома от колежа «Вазар» и вероятно щеше да продължи към едно бляскаво бъдеще, в която област си избереше, както и към най-добрия брак, който Рийд Ланкастър можеше да й уреди.
Но за момента се намираше тук, у дома, и бе най-веселият между уморените от войната духове, очакващи завръщането на Стюарт от Тихия океан.
Разбира се, тя въртеше и цялата къща, тъй че Хал не се изненада, виждайки я да се появява на вратата му по този начин. Камериерките никога не стъпваха в това крило, освен рано сутрин, защото родителите му сега го смятаха за негово собствено, след като Стюарт вече не заемаше съседната спалня. Те вярваха, че момчетата им имат право на уединение, особено през юношеските си години.
Но Кърстин уважаваше само собственото си право да ходи, където си пожелае. Освен това бе запазила за себе си и сестринската привилегия да заговаря вглъбения си по-малък брат, когато й хрумнеше.
Така че тя беше тук.
— Все така следиш пътя на нашия Стю, а? — попита тя, разглеждайки картите на стената с техните карфици и стрелки. — Как вървят нещата?
Хал се зарадва на темата.
— Върнахме си обратно Етиопия — каза той, — а германците не могат да победят Англия във въздуха. След Коралово море японците вече знаят, че можем да ги бием. Мисля, че Мидуей ще бъде ключът към всичко. — Той посочи мъничката точица в Тихия океан, отбелязана с големи стрелки на картата му. — Това е мястото, където ще настъпи големият обрат във войната.
— Това е добре за нас — рече Кърстин. Интересът й към тънкостите на войната бе очевидно хладен. — Как е Стю?
— Добре. — И двамата знаеха, че Стюарт пише само до Хал писмата, които счита за по-откровени и доверителни, отколкото другите, адресирани до цялото семейство. Кърстин понякога проявяваше интерес към личните моменти в тях и при тези случаи лицето й добиваше особен израз. Изглеждаше така, сякаш ревнува по някакъв начин онова, което Стюарт върши в океана.
Но засега прие лаконичния отговор на Хал, като се облегна назад на лакти и кръстоса крака.
— Трябва да дойдеш на вечеря в седем часа тази вечер — рече с прозявка тя. — Мама каза да не закъсняваш. — За стотен път Хал забеляза любопитния начин, по който използваше думата «мама». Тя очевидно означаваше «Твоята майка». Понякога гласът на Кърстин даваше да се разбере, че самата тя не е истински член на семейството. И макар да изглеждаше, че цени независимостта, която вървеше заедно с тази обособеност, Хал често се чудеше колко ли самотна се чувства тя под повърхността.
Той не каза нищо. Тя изрита сандалите си и тънките й пръсти помръднаха в юнския въздух, докато бризът полюляваше завесите. Имаше способността да се чувства у дома си във всяка една от стаите. Качваше дългите си крайници върху мебелите, които сякаш ги приветстваха, и гледаше околните предмети с тъмните си кафяви очи така, сякаш притежаваше всичко, което можеше да види.
— Стюарт ти липсва, нали? — попита тя, наблюдавайки Хал от полегналата си поза.
Хал сви рамене. Въпросът го обърка.
— Няма значение, глупчо — каза тя. — Просто исках да кажа, че си му добър брат. Писал ли ти е тази седмица?
Хал кимна, прекосявайки стаята с дългите си крака на жребче, за да вземе едно писмо от книжната лавица. Поколеба се за момент, прехвърляйки в ума си съдържанието на писмото, и после го връчи на Кърстин.
— Мога ли да го прочета? Наистина ли? — попита заинтригувана тя.
— Прочети го. — За пръв път й даваше някое от писмата на Стю. Въпреки че нарушаваше личното си правило, нещо в начина, по който тя току-що спомена мама, го накара да почувства съжаление към нея и не искаше да се чувства изолирана.
Наблюдаваше я как прехапа съсредоточено долната си устна, докато четеше. Косата й бе разпиляна върху възглавницата. Белият контур на сутиена й леко се раздвижи под блузата, когато обърна листа, четейки бързо мъжките тайни. Хал можеше да забележи кръстчето на шията й — баща й бе католик и тя бе излязла от семейните нещастия религиозна — макар че основата му не се виждаше, скрита в сянката между гърдите й.
Едно от красивите й колена се поклащаше леко напред-назад, докато четеше. От мястото си Хал можеше да усети привлекателния й парфюм с едва доловим мускусен аромат, който пасваше на спортната й натура.
Изведнъж се почувства неудобно. Отново се хвана, че наблюдава нейната женственост. Не можеше да си спомни кога това се случи за пръв път — миналата есен може би през лятото или дори по-рано — но знаеше, че напоследък моментите насаме с нея го поставяха на ръба на някакво ново изживяване. А закачките й го караха да се изчервява както никога досега.
След заминаването на Стюарт на война Кърстин и Хал някак си се сближиха. Тя вече не изглеждаше толкова по-голяма. Нито пък, колкото и да бе странно, така позната, както преди. В нея имаше нещо екзотично, нещо примамливо. Когато вървеше през стаята, той усещаше как с приближаването й сетивата му се напрягат. Очите му я следваха въпреки волята му, плъзгайки се надолу по стройния котешки гръб към закръглените хълбоци и дългите крака, а погледът му попиваше скрития ритъм в движенията й.
Това го засрамваше и тревожеше, защото Кърстин, откакто я помнеше, бе само другар в игрите и една пренебрегвана сестра. Беше определено неестествено да я чувства като жена.
Сега я гледаше как привърши писмото, очевидно разочарована от съдържанието му, и го хвърли на масата.
— Мъже — каза тя с неестествена усмивка. — Вие наистина обичате войната, нали?
— Искаме да спечелим — сви рамене Хал.
— Е, ако не се брои унищожаването на три четвърти от Европа, докато го правите, предполагам, че в това няма нищо лошо.
Той не можа да измисли отговор.
Сега забеляза, че Кърстин го гледа по-внимателно, а красивите й черти се осветяват от някакво неуловимо чувство.
— Знаеш ли какво? — попита тя.
Хал почувства пристъп на неудобство. Подозираше, че ще му каже нещо, което той няма да иска да чуе.
— Какво?
— Ти растеш — рече тя, изучавайки го с бавна усмивка. — Вече си голямо момче.
Той отвърна лицето си от нея и не отвърна нищо.
— И ще станеш красив младеж — продължи Кърстин, облягайки се отново назад така, че платът на блузката й се опъна върху гърдите. За свой ужас Хал помисли, че мярна сянката на зърната под белия блясък на сутиена й. — Като знаменития си брат — допълни тя, поглеждайки снимката на Стюарт върху тоалетката. — Само че по-красив от него.
— Хайде, стига — рече с укор той, поглеждайки отново картите по стените. Повдигнатият от нея въпрос така го смути, че се опита да омаловажи неговото значение. Боевете и смъртта му се струваха много по-важни от това дали е красив.
— Да, такъв си — настоя Кърстин, развеселена от смущението му.
— Кой го е грижа? — отвърна той, отдръпвайки се несигурно от нея към прозореца.
— Скоро ще се заинтересуваш — не спираше тя, — когато с приятелчетата си от «Чоут» почнете да се измъквате в града за леки момичета. Ако вече не сте го правили.
Хал се изчерви. Знаеше, че в думите й има истина. Един ден щеше да се интересува от момичетата. Но идеята му изглеждаше абсурдна. Откакто се помнеше, мисълта за роман, за любов го изпълваше с отвращение и презрение, сякаш това беше женско и недостойно за един истински мъж.
Но от известно време, както Кърстин, изглежда, бе забелязала, съзнанието му бе обсебено от жените по един нов начин. Хващаше се да мечтае за гладките очертания на краката, меката привлекателност на гласовете, трапчинката на шиите им, водеща надолу към млечнобялата сенчеста закътаност на гръдта. Често се случваше да срещне непознато момиче на улицата и след това да фантазира за него с часове.
Би желал да може да разговаря със Стюарт за тези си чувства. Стюарт бе имал дузини момичета и се бе сгодил за Марсия Столуърт, най-красивата и надарена млада дама, появила, се в обществото през последната година — идеалният съюз, както каза бащата, и за двете фамилии. Нямаше нещо за жените, което Стюарт да не знае.
Но Стюарт го нямаше. Така че Хал трябваше да страда сам от страшните си нови усещания. Поради някаква причина не искаше да ги сподели със съучениците си в училище. Тези чувства бяха прекалено лични и тревожни, за да ги довери на грубите момчета на негова възраст.
Сега нощите на Хал бяха едно мъчение. Трудно му бе да заспи, докато лежеше по корем, измъчван в полусън от фантазии за момичешки усмивки, за гладки, загорели бедра, изчезващи под пола, за разноцветното и мистериозно богатство на женската коса, обгръщаща свежи страни, и изкусни, присвити очи. Отново и отново трябваше да сменя позата си в леглото, защото допирът на завивките правеше члена му твърд и възбуден, отдалечавайки още повече съня. Така продължаваше с часове.
Тази мисъл бе в съзнанието му сега, докато гледаше Кърстин. Тя все още се облягаше назад и голите й пръсти мърдаха в тишината. Гледаше го с развратна настойчивост, която го изненада. Той отново се изчерви, когато очите й преминаха надолу по тялото и отново се върнаха върху лицето му.
— Мислил си за това, нали? — попита го лукаво.
— За кое? — смути се той. — За какво говориш?
— Не се прави, че не разбираш. Аз познавам мъжете, приятелче. Мога да разбера, когато са възбудени.
Тя се разсмя с дълбок, гърлен смях, докато наблюдаваше ефекта от думите си.
— Не се срамувай от това — каза, а коляното й се движеше наляво-надясно в лек ритъм. — То показва, че си истински мъж. Като брат си. Престо се отпусни, Хал. Остави го да дойде. Имаш много удоволствие пред себе си.
Той се извърна. За свой ужас откри, че горещата нотка в гласа й го възбуждаше. Кърстин го плашеше, защото, изглежда, можеше да чете мислите му — или по-точно, да чете нещо в тях, което преди може би не е било там, но при звука на думите й за миг оживя и подскочи напред така внезапно, че тя можеше да го докосне с ръка.
— Какво има? — Гласът й идваше иззад гърба му.
— Нищо. — Той поклати глава. — Ти си откачила, това е всичко. — Думите му бяха безсилно отричане на фактите, демонстрирани от тялото му толкова ясно.
Чу я да въздиша. После тя се размърда и покривката на леглото изшумоля. Хал гледаше градския пейзаж през прозореца.
Стори му се, че чу стъпки. Може би все пак щеше да си отиде. Може би щеше да го остави сам.
Всъщност докато слушаше, вратата се затвори, много тихо и бавно.
Нещо му подсказа, че Кърстин още бе в стаята.
— Не се обръщай — каза тя. — Почти забравих. Имам изненада за теб.
Хал се почувства престъпно хванат от нея. Все още бе твърд под панталона си. Не можеше да се обърне. И сега тя бе затворила вратата. Бяха съвсем сами, защото никой друг нямаше да се появи на етажа през целия ден. Защо му причиняваше това? Защо не можеше просто да го остави на спокойствие?
До ушите му стигна леко шумолене на дрехи, което го накара да изтръпне. Блузата ли си оправяше тя? Нямаше да е зле, защото разкриваше прекалено много неща.
Накрая Кърстин заговори.
— Готово, Хал. Можеш да се обърнеш.
От това, което видя, дъхът му спря. Тя все още беше с блузата си, но панталоните бяха сгънати на леглото до нея и сандалите й стояха на пода. Дългите загорели крака излизаха от чифт розови копринени пликчета и кремавите бедра преминаваха в стройни прасци над голите й стъпала, стъпили непринудено върху килима.
— За бога, Кърс! — извика той, без да иска. — Какво правиш? Ти си луда.
— Не — поклати глава тя, отмахвайки кичур коса от устните си, докато очите й се плъзгаха по тялото му. — Не и от това, което виждам. Мисля, че попадам право в целта, пушко.
Той бе обърнат към нея и тя така втренчено гледаше между краката му, че го парализира. Бедрата й се раздвижиха и той усети секса зад пликчетата й като тъмно и мистериозно присъствие.
— Някой ще дойде — едва промълви той.
Тя поклати красивата си глава.
— Не, Хал — усмихна му се. — Камериерките са долу, а мама е излязла. Само двамата с теб сме.
Той наблюдаваше, онемял от изненада, как тя изви гръб и съблече блузата си. Малък сутиен скриваше гърдите й. Колко стройна и прекрасна беше тя и голотата й бе оцветена само с две леки парчета плат върху гърдите и слабините! Никога досега не бе съзирал колко чувствена можеше да бъде тази гъвкава фигура и чувствата му го задавиха.
— Кърстин… Ти си луда — измърмори той.
Тя хладнокръвно се излегна отново на леглото и повдигна двете си бедра, за да може той да погледне между краката й. Гънката на едното й бедро го мамеше иззад копринения плат на бельото. Косата й падаше на раменете, а пръстите на краката й помръдваха и сякаш го викаха.
— Аз мисля — изгука тя, — че някой тук е малко възбуден и притеснен. — Не сваляше очи от неговите и сякаш голотата й се пресягаше към него през стаята.
— Кърс, защо правиш това? — попита я с немощен глас.
— Защото му е времето — отговори тя. — Не бъди срамежлив, принц Хал. Когато му дойде времето на Стюарт, го направих и с него. Но той ме измами, хитрото куче. Преди да се усетя какво става, вече чукаше някакво малко курве от Розмари Хол.
Споменаването на Стюарт изпълни Хал със странни чувства.
Кърстин го погледна още по-втренчено, ако въобще бе възможно.
— Но с теб не е така, нали? — попита тя. — Ти си свеж като маргаритка, нали? Единствените момичета, които си имал, са били в немирното ти съзнание, а, Хал? О, аз те познавам. Ти си прекалено праволинеен за годините си, за да мърсуваш наоколо.
Хал отново видя дългите й бедра да се движат и бельото да прилепва към секса на момичето с почти неприлична покана. Едва сега осъзна колко целомъдрени са били фантазиите му за правенето на любов. Те никога не отиваха толкова далеч. Той беше напълно чужд на тази реалност.
— Спусни щорите — каза тя тихо.
Без да знае защо, Хал я послуша.
Когато се обърна пак към затъмнената стая, видя, че тя разкопчава сутиена си. И както я гледаше, малкото покритие падна и откри безупречни обли гърди с твърди розови зърна. Тя се наведе напред.
— Свали си панталоните.
Хал беше ужасен както от себе си и врящите си чувства, така и от жадното доминиране на Кърстин. Тя, изглежда, отгатваше мислите му, притискаше го в ъгъла, както толкова често правеше с острия си стратегически нюх на шах, тенис и други игри.
И все пак той би й отказал, би рискувал да я ядоса и разстрои, ако споменаването й на Стюарт не беше предизвикало гордостта му по някакъв неизвестен начин.
Той отпусна с треперещи пръсти колана си. Панталоните паднаха на пода. Можеше да почувства как членът му опъва памучните шорти. Знаеше, че вече бе мокър, както му се случваше многократно в леглото, когато мъчителни видения на момичета открадваха съня му.
Очите й бяха фиксирани гладно върху слабините му. Тя се придвижи към него, пълзейки по леглото. И сега в гласа й се прокрадна нотка на нежност.
— Всичко е наред, бебчо — каза тя, падайки на колене пред него. — Ще ти бъде добре.
Пръстите й го докоснаха по бедрата, преди да се плъзнат под ластика и да започнат бавно да свличат шортите надолу.
— Ммм — измърмори тя. — Ти си голямо момче. Така си и мислех, Хал.
Меките й длани бяха върху слабините му, потупвайки и поглаждайки, но неизменно привличайки го към нея. Помогна му да си свали ризата и тя заедно с шортите се свлече в краката му. Сетне почувства как женските пръсти се прокрадват нагоре по прасците му, бавно по коленете, от вътрешната страна на бедрата, намирайки накрая члена, който самият той толкова често бе докосвал.
С лека въздишка тя го хвана. Той видя с изненада, че й трябват двете ръце, за да го обгърне.
— Моят царствен Хал, сладкото ми момче. — Тя го дразнеше с Шекспир дори сега. Но в гласа й се долавяше благоговение, когато целуна пениса му и после потри буза о космите над него с почти майчинска нежност.
Изглежда, знаеше, че е твърде млад, за да й позволи да го поеме с уста, и не искаше да разваля нещата, като го шокира. Затова започна да гали органа със сладка нега, работейки с чевръстите си пръсти на върха му, докато почувства, как той се разтрепери.
Тогава се изправи, отстъпи крачка назад и той я видя как смъква пликчетата си надолу по стройните крака. Тъмният, топъл триъгълник го гледаше и тя отново пристъпи към него, за да го придърпа долу на леглото.
— Хайде, хубавецо — каза тя, нагласявайки се под него, за да могат бедрата й да галят неговите. — Тук има нещо, което ще ти хареса.
Тя го целуна силно, като езикът й предизвикваше неговия да вкуси и изследва уханната вътрешност на устата й. После му предложи твърдата си, млада гърда и той предпазливо я засмука, чувайки я да стене с дълбок глад за любов.
Сега бедрата й бяха разтворени, докосващи неговите хълбоци и докато вкусваше твърдата пъпка на зърното, осъзна, че върхът му беше намерил пътя си между краката й. Обзе го някакъв див, горещ ритъм, изпращащ неотразими вълни надолу по корема и слабините и за момент си помисли, че собственото тяло вече не му принадлежеше.
Но след това усети нещо странно в себе си, някакъв вид познание в твърдия пенис, който сега се стремеше към нейния център, галейки я умело с върха си, докато стоновете й изведнъж се учестиха.
— О, миличък, давай — прошепна тя, нетърпелива от смукането на зърното и от твърдото нещо, играещо си с нейния отвор.
Той остави бавните, напрегнати ритми в себе си да правят каквото си искат и членът му навлезе в нея, после с няколко сантиметра повече, и още, докато потъна докрай.
Изненадан, почувства как тя потръпна и чу сподавен вик в гърлото й. Отдръпна се за момент назад, но нетърпеливата вътрешност на бедрата му и стонът на устните й веднага му подсказаха, че тя изпитва удоволствие.
— О, боже, Хал! О, боже, ти си изумителен! — Гласът й излизаше като безпомощно скимтене. Той никога не бе чувал Кърстин да издава подобни звуци.
Хал гледаше надолу към страстното й лице. То се мяташе насам-натам, покрито от разпръснатата по възглавницата коса и малките й горещи зърна затанцуваха, когато гърдите й се залюляха под неговите тласъци.
И внезапно едно изумително усещане за мощ се смеси с бушуващото в слабините му удоволствие. Отнякъде се появи древна мъдрост, за да му каже какво да прави. Той тласна бавно и видя как това изтръгна радостен стон от нея. Плъзгаше се навътре и навън, нагоре и надолу, нежен и внимателен с нейната вагина и наблюдаваше как тя реагира с викове на очакване, жадно желание и внезапен екстаз.
Тогава започна да разбира, че я притежава с тялото си. Въпреки всичките й подигравки и самовлюбеност, сега тя беше негова робиня и играчка на плътта му.
— Ох — изстена тя, — ох! Хал… още… още… — И той почувства, че нещото между краката му можеше да продължава така цяла нощ, черпейки сила от собствената си възбуда, дразнейки я с бавни удари, подчинявайки я с по-силни, бързи тласъци, триумфиращо в доминирането си, докато изкарваше безкрайни, страстни викове от нея.
Колко дълго продължи това, той не знаеше — този сладък, дълъг момент, в който живата кукла в неговите ръце му дари гърлената песен на оргазма си. Но накрая, подпомогната от страстните звуци на галещата женска плът, започна да идва последната вълна и тялото на Хал следваше някакъв свой закон, тласкайки с гръб и хълбоци все по-бързо в нея.
Той чу до ухото си неистови викове на почуда и отдаване и почувства как бедрата й го стиснаха здраво, докато тласкаше в нея с последен спазъм. Собственото му освобождаване приличаше на река, протичаща през него и през нея с огромни, дълбоки вълни, и пръстите й трептяха на раменете му, а стоновете й го заобикаляха.
Всъщност накрая Кърстин плачеше, когато той се отпусна изтощен върху нея, а тя го прегърна силно и го целуна по клепачите.
— Скъпи — прошепна тя, — ти си невероятен. Никога не съм изпитвала нещо подобно. С никого. Исусе. О, Исусе!
Те лежаха така дълго време и думите й го галеха, а напрегнатият му пенис стоеше в нея. Когато най-после той се отдръпна, от устните й се откъсна въздишка на съжаление и тя легна до него, изучавайки го с възхитени очи. Пръстите й се движеха по младото му тяло, докосвайки онова, което й бе доставило такова огромно удоволствие.
Когато седна, той забеляза кръстчето, забравено досега, да се полюшва между гърдите й. Тя стана, за да се облече, а той лежеше гол и я наблюдаваше. Видя как меките, гъвкави форми, все още греещи от неговата любов, изчезнаха в сутиена и пликчетата, а после в панталона и блузата. Сега, когато дрехите покриваха тялото й, тя възвръщаше самообладанието си, макар все още да изглеждаше разтърсена от случилото се.
Изправи се пред неговото огледало. И когато се обърна усмихната към него, познатото нахално, спортно его вече бе заело мястото на хлипащата, стенеща робиня, която бе прегръщал преди малко.
В тази метаморфоза Хал откри една женска енигма, която никога нямаше да забрави. Щастливият израз върху красивото лице на Кърстин, когато погледна надолу към него, заедно с дрехите й, представляваше неотразимата маска, с която тя преодоля защитата му и го принуди да я обладае. Но зад нея имаше друга маска — изкривено от отчаян копнеж и екстаз лице, което се мяташе насам-натам под тялото му с полупритворени и може би невиждащи очи, заслепени от удоволствието.
Коя от тях беше истинската? Усмихнатата сирена или възбудената самка? Зад кое от тези лица лежеше наистина женското сърце? Или и двете бяха маски, затворени врати към една реалност, която дори най-дълбоките му тласъци не можеха да докоснат?
Това беше въпросът.
Въпреки че младото му съзнание още не бе в състояние ясно да го формулира, объркването, което изпитваше поради него, продължаваше, когато Кърстин, вече напълно облечена и много красива в затъмнената стая, се наведе да го целуне.
Устните й докоснаха неговите, после допряха за момент бузата, гърдите, корема и много нежно слабините му.
После, надянала отново хладнокръвния си маниер като невидима броня, Кърстин тръгна към вратата.
— Ще те видя на вечеря… стрелецо — ухили се тя, насочвайки въображаем пистолет от палец и показалец към него, преди да се измъкне от стаята.
Щом тя си отиде, Хал остана да лежи гол в леглото, гледайки огледалото, в което се отразяваше прозорецът, заслушан в шума на града отвън. Картите си стояха на местата по стените, с начертания театър на войната. Снимката на Стюарт стоеше върху тоалетната масичка заедно с фотографиите на мама, татко и Сибил.
Но нещо се бе променило. Хал се чувстваше така, сякаш едно скрито измерение, търсено през всичките тези години, най-сетне се бе разкрило пред него. Целият свят — семейството, войната, самият той — изглеждаха сега по различен начин, сякаш още едно парче бе добавено към мозайката и с него — някакво ново значение, което момчетата никога не могат да разберат, а само мъжете се опитват да проумеят.
Той я харесваше. Чувстваше, че е способен по-лесно и с нова увереност да продължи нататък сега, когато знаеше тайната.
И ако в нея имаше нещо, което малко го натъжаваше — нещо в загадката с двете лица на Кърстин, едното от които се усмихваше на света, а другото бе втренчено в любовника си — той сега притежаваше нова гордост, за да се справи с тази тъга.
Никога не съм изпитвала нещо подобно. С никого. Исусе. О, Исусе!
Думите на Кърстин звучаха в ушите му, докато някога познатите стени на стаята стояха нежно надвесени над него с променени лица.
Замислен, Хал лежа дълго време в леглото си, преди да се изправи.

Бруклин, Ню Йорк, 11 юни 1951 г.
— Следваща спирка Нептун Авеню, Нептун Авеню е следващата…
Гласът на кондуктора се чуваше като кухо писукане от малкия високоговорител в предната част на вагона. Пътниците слушаха разсеяно и си мислеха за собствените спирки, на които трябваше да слязат.
Влакът, стар боен кон на метрото, белязан с всички знаци на напредналата възраст, пъхтеше към Кони Айлънд. Много от пътниците бяха млади хора, на път да прекарат вечерта в увеселителния парк, за да отпразнуват може би настъпването на лятото или завършването на гимназия.
Такъв беше случаят със седналата отпред млада двойка. Момчето бе високо и красиво — член на училищен спортен тим, съдейки по надписа на якето му. Момичето сигурно бе негова съученичка, макар дребничката й фигура да я правеше да изглежда по-малка. Те седяха, гледайки в различни посоки, и въпреки че нито си държаха ръцете, нито показваха някакъв друг признак на нежност, изглеждаха свързани с някаква особена близост.
Момчето се казваше Роб Емерих и беше ученик от най-горния клас на гимназията «Мартин Ван Бурен» в Куинс. Син на преуспяващ строителен предприемач, той щеше да започне през есента бизнес курс в колежа «Бруклин» и да прекарва летата, работейки при баща си, като същевременно продължава обучението си. Не се бе поддал на уговорките на бащата да започне веднага работа в строителната компания «Емерих». Искаше да пробва крилата си в широкия свят, преди да реши дали да се посвети на семейния бизнес.
Роб Емерих беше най-търсеното момче в последния клас на училището «Мартин Ван Бурен». Имаше гладка, тъмна коса и сиви очи, блестящи с младежка арогантност и чувствен копнеж, от които на всички момичета в училището им се подкосяваха краката. Той беше звездата в нападението на училищния баскетболен отбор, а също така бе добър и в бейзбола и бягането. Трудеше се здравата за високите си оценки, а намираше време да се отличи и в часовете за дискусии не по-зле, отколкото в спорта.
В очите на всички Роб бе «най-добрият» — типичен гимназиален първенец, привилегирован, самоуверен и идеално подготвен за каквото бъдеще си избереше.
Но тази вечер бъдещето на Роб Емерих висеше на косъм и той не можеше да направи нищо по въпроса.
Преди девет месеца, в началото на последната учебна година, съдбата му неочаквано се промени. По това време той ходеше сериозно с Бон и Коркоран — умно и красиво момиче от същия клас, чийто родители, собственици на добре известна верига от аптеки в Куинс и Бруклин, гледаха на Роб като подходяща партия за нея.
Бони беше веселячка, отлична ученичка и много популярна в училище, за което свидетелстваше избирането й за «Кралица на красотата». Тя ходеше с Роб доста сериозно от първата им година в гимназията. Смяташе се за сигурно, че годежът им ще бъде обявен след дипломирането, с последващ брак и успешен съвместен живот.
Тогава, през първата седмица на последната година, Роб обърна внимание на Лора Биелохлавек, затвореното момиче с непроизносимо чешко име.
Лора не бе от търсените момичета. Всъщност тя представляваше едно социално нищожество. Не само че произхождаше от семейство, твърде далеч от доброто общество, но освен това бе и сирак. Още от първата година, нейната стеснителност и особената деликатност в държането бяха изтълкувани от останалите момичета като саможивост и по-влиятелните от тях й лепнаха прякора «плужек».
Ако някой попиташе Роб за Лора Биелохлавек преди тази първа седмица на последната година в класа по английска литература, той би се заклел, че никога не я е поглеждал за трите години в гимназията. Толкова невидима бе тя.
Но сега я забеляза в класната стая и се впечатли от крехката й, някак безпризорна красота, от тъмните очи и порцелановата й кожа и от особения начин, по който изглеждаше скрита вътре в себе си.
По една случайност двамата се сблъскаха в коридора през междучасието и завързаха разговор. Тя бе малко стъписана, че някой толкова важен й обръща внимание, но не съвсем изненадана, както му се стори.
И преди да се усети, Роб нарочно й пресече пътя на тротоара след училище и я изпрати до блока, където живееше семейството й, като настоя да й носи книгите. Докато вървеше до него, той се дивеше на дребната й снага и безупречните форми под домашно шитите дрехи, които така й отиваха.
Срамежливата й природа сякаш го подтикваше към невероятно споделяне на лични неща за себе си. И все пак дори докато говореше, се чувстваше неловко и с вързан език в нейно присъствие. В поведението й имаше някаква мекота, която, съчетана с тези големи, дълбоки очи, го изкарваше от равновесие. В отговорите си тя бе сладка и уязвима, но човек усещаше в нея една дълбочина на личността, каквато друго момиче в училището не притежаваше.
И когато тази първа разходка приключи, нещо безименно и тревожно обзе Роб Емерих. Той се колеба цяла една мъчителна седмица и накрая събра кураж да се обади в дома на Лора за среща. За негово облекчение тя прие. Той затвори телефона с трепереща ръка; все още чуваше тихия глас в ухото си и се питаше в какво се бе забъркал.
Заведе Лора на кино — «Място под слънцето» — и после в една местна сладкарница, където ги видяха доста любопитни очи, докато цял час седяха и разговаряха. Роб отново почувства непреодолима нужда да разкрие сърцето си пред Лора. Крехкият й външен вид все така го караше да се чувства като пън до нея, но тя го слушаше с тихо внимание и това докосна някаква струна дълбоко в него, карайки го да се почувства така добре разбран, както никога досега, дори и от самия себе си.
Бони Коркоран не закъсня да научи от лукавите си приятелки за вечерта на Роб с Лора. Беше повече изумена, отколкото засегната, поне отначало. Макар че Лора бе израснала през гимназиалните си години от дете с широко отворени очи в красива и очарователна девойка, другите момичета, заслепени от непопулярния ореол, който сами й бяха създали, не можеха да видят необикновената й красота. Нито можеха да съзрат зад затвореното й държане мистериозната меланхолична аура, която я отличаваше и поставяше над тях в очите на другия пол.
Но когато Роб се срещна за трети и четвърти път с Лора — обаждайки се на Бони само за да отложи редовните си срещи с нея — цялото училище разбра, че става нещо невероятно. Бони успя да запази достойнството си, като не каза нищо на самия Роб. Но изплака своята мъка пред най-близките си приятелки. Междувременно родителите й бяха толкова разтревожени от разтрогването на тази видимо идеална връзка, че решиха да разговарят с Емерихови.
Роб скоро се оказа принуден да слуша упреците на съиграчите си от отбора заради безразсъдното си поведение. Последва сериозен разговор с баща му, на който се обсъждаше важността на бъдещето, успоредно с целесъобразността на един брак с Бони Коркоран и лудостта да си губи времето с една нула с непроизносимо име и дори без собствени родители.
Но всичко се оказа безполезно. Роб пак се обаждаше на Лора, чакаше я след училище и се срещаше отново и отново с нея. Гледаше се нервно в огледалото, преди да отиде да я вземе, и не можеше да реши кои дрехи да облече, проклинайки щръкналата си коса, която някога приемаше като част от мъжкия си чар.
Не смееше да я целуне на раздяла, а се задоволяваше само да й държи ръката в киносалоните и когато чувстваше, че не може повече да издържа на тайнственото й привличане, я прегръщаше през раменете, докато се разхождаха.
Една вечер той я изпрати до тях и я спря в тъмното, недалеч от стълбите на блока й, гледайки надолу, към покритата й от лунните сенки на късната есен фигура. Не можеше да види очите й, но една тъй привлекателна, едва доловима топлина се излъчваше от тялото й, че просто трябваше да я вземе в прегръдките си.
— Лора — започна той, без въобще да има понятие какво иска да й каже. Но думите сякаш дойдоха от само себе си. — Ти си една принцеса.
Тя се разсмя на това преувеличение и се опита да го накара да се отпусне. Но той не можеше да се отърси от това странно, двояко чувство на възбуда и свенливост, на екзалтация и малоценност, което тя запалваше в него. Нещо в Лора го караше да си задава въпроси — не само за себе си, но и за онези истини, които през целия си живот бе смятал за непоклатими. Всъщност за всичко, освен за самата нея.
Сякаш момичетата, с които се бе шлял в безгрижното си минало, бяха до едно просто празна прелюдия към това странно преживяване, първата истинска любов в живота му.
Но беше ли това любов? Той не знаеше. Нито можеше да се откъсне от Лора, нито да събере кураж и да й признае чувствата си. Ходеха навсякъде заедно — на кино, на мачове, в сладкарници и кафета, в закусвални и по пейки в парка и с всяка изминала седмица объркването на Роб се засилваше.
Лора вървеше по коридорите на училището с него, гледаше го как играе баскетбол с отбора и му помогна да оформи молбата си за приемане в колежа. Той пък чакаше заедно с нея решението на Нюйоркския университет за стипендията й от факултета по изкуства и мълчаливо се ужасяваше от раздялата, която различните им колежански кариери щяха да предизвикат.
За Коледа й подари гривна от чисто сребро, на която не посмя да постави името си до нейното. Тя пък му даде пуловер, който бе изплела сама. Когато го облече, той почувства леки тръпки, сякаш малките й ръце докосваха кожата му чрез свежата, нова вълна.
Когато след зимата дойде пролетта, Роб не приличаше вече на себе си.
Бе отслабнал, защото апетитът му намаля от непрекъснатите мисли за Лора. Сега спеше по-малко и ходеше като насън. Получи съобщение, че е приет в колежа «Бруклин», а добрата новина за отпускане на работна стипендия на Лора прие като смъртна присъда. Знаеше, че това ще й позволи да напусне осиновилото я семейство и да се премести в апартамент в Манхатън, щом заминеше за колежа, и мисълта за раздялата с нея късаше сърцето му.
Приятелите му разказаха за отчаянието на бедната Бони сега, когато моментът за обявяване на техния официален годеж отминаваше. Той слушаше без интерес. Можеше да мисли само за Лора, която с всеки изминал ден заемаше все по-централно място в сърцето му, макар нейното крехко, неуловимо присъствие да продължаваше все така да му убягва, измъчвайки го с мистерията си.
Постепенно отминаващите дни доведоха този двойствен живот до границата на поносимото и засилиха появилото се у Роб колебание.
Нещо просто трябваше да поддаде.
— Следваща спирка Кони Айлънд. Кони Айлънд е следващата…
Най-после пристигнаха. Можеха да усетят дъха на морския бриз и аромата на лято сред букета от миризми на релсите, колите и увеселителния парк. Смяната на сезоните се чувстваше като електричество в нощния въздух, подобно на ликуваща ферментация, която дори унилият Бруклин не можеше да потисне.
Роб се обърна към Лора. Тя го гледаше с любопитство.
— За какво мислиш?
— Става по-топло. — Той кимна към дърветата през прозореца, чиито свежи листа потъмняваха и се сгъстяваха. — Мислех си за това лято. Не бих искал да идва.
— Защо не? — попита тя. — Може да е хубаво.
— Опитай да поработиш на някой покрив през горещ августовски ден — каза той, имайки предвид определената за него от баща му работа в строителната компания през лятото. — Асфалтът става толкова горещ, че можеш да свариш яйце.
Лора не каза нищо. И да знаеше истинската причина за тъгата му, сега не го показа. А той тайно си рече, че би прекарал остатъка от живота си, нареждайки керемиди под палещото слънце, стига да знаеше, че Лора ще го чака у дома.
— Кажи ми нещо — помоли той. — Какво ще правиш, след като получиш дипломата си по изкуства? Как ще си изкарваш хляба?
— Мога да стана учителка. Или да преподавам в колеж, ако стигна толкова далеч. — Лора замислено хапеше устната си. — Или да си намеря работа в някой музей. А може би ще се занимавам с реставриране на картини или ще организирам изложби. Това би ми харесало. Винаги съм обичала музеите.
Думите й му причиниха силна болка, тъй като описваха едно бъдеще, в което той не бе включен. Знаеше колко сериозно се отнася Лора към изкуството. Ходиха заедно в музея «Метрополитън», когато тя подготвяше есето си за приемане в Нюйоркския университет и там, пред една от картините на Ван Гог, с малко слънчогледи и една барака, тя изпадна в същинско благоговение. Когато я попита защо толкова й харесва, не успя да му обясни.
— Цветът… слънцето… — каза едва чуто.
Но дълбочината на увлечението й по живописта не му убягна, тъй като никога не бе виждал подобно изражение в очите й, когато гледаше в неговото лице.
— И какво ще стане, ако не се справиш? — попита сега той.
Тя го погледна объркано.
— Искам да кажа — поясни Роб, — какво ще стане, ако в края на краищата не се получи? Ще бъдеш ли разочарована?
— Никой не може да предскаже бъдещето — усмихна се Лора.
Той отмести тревожните си очи.
— Точно там е проблемът.
После изведнъж грейна.
— Хей — каза той и я хвана за ръката. — Може би един ден ще бъдеш главен уредник на «Метрополитън». И ще имаш нужда от някой да ти строи изложбените конструкции. Тогава, разбира се, ще ми се обадиш. Аз ще доведа хората си, ще събарям стени, ще изграждам нови, ще ти окачвам картините. Вярно, малко съм спънат, та може да отчупя няколко ръце и крака от скулптурите ти, но кой го е грижа? Повечето наистина добри статуи и бездруго нямат носове.
Роб се въодушеви от фантазията си, все още държейки ръката й в своята.
— Сигурно ще нанеса доста талаш, катран и разтворители в музея ти — продължи, — но ти няма да се сърдиш. И когато хората ме нарекат недодялан, ще кажеш: «Не, не е такъв. Той просто притежава по-особено чувство за ред». И ако всичките ти високопоставени манхатънски приятели ти повярват, ще ме сметнат за много оригинален и ще се надпреварват да ме канят на партитата си…
Лора се кикотеше, сбърчила нос и притворила очи от удоволствие. Той никога не бе виждал нещо тъй красиво като лицето й сега и не бе чувал по-приятен и музикален звук от гърления й смях.
— Ти си луд — каза тя.
— Е, това е хубаво качество за един мъж, не мислиш ли? Само работа без клинчене… нали разбираш. Малко лудост може да се окаже много полезна.
— Прав си — рече Лора и му се усмихна. — Един мъж има нужда от това.
Той стисна ръката й по-здраво, когато слязоха от влака. Изглеждаше някак окуражен. И все пак едно шесто чувство казваше на Лора, че описаното от него бъдеще няма да се състой. Можеше да го види по лицето му, макар и да знаеше, че самият той не е в състояние да го разбере.
Шестото чувство се появяваше и изчезваше при нея още от най-ранно детство. То представляваше особено настроение или излъчване, хвърлящо сянката си върху хората около Лора, изпълвайки съзнанието й с неканени мисли за тайните зад ежедневните им лица и света, който обитаваха.
Тя се научи да нарича тези епизоди «мисли за черни дни», защото притежаваха особена меланхолия и тайнственост. Те сякаш изскачаха от някакво четвърто измерение под видимия свят, подобно на дълбините под блестящата повърхност на океана, където се движеха безмълвно странни течения и неподозирани истини и само леко набраздяваха повърхността, без самите те някога да бъдат видени от плуващите отгоре създания.
Когато беше много малко момиче, тези мисли я плашеха, защото в тях имаше нещо страшно, нещо поетично и тревожно, което не намираше отклик в представите на другите хора — както деца, така и възрастни — за живота въобще и за себе си в частност. Мислите караха Лора да се затвори по-дълбоко в себе си и да си създаде нова представа за света.
Нещо повече, те се превръщаха в реална опасност, когато им се оставеше за прекалено дълго време. Членовете на приемното й семейство не обичаха да я вадят от замечтаното й състояние, за свършването на една или друга домакинска работа и започнаха да я подиграват заради нейната «разсеяност».
Дори в онези ранни дни, когато Лора бе само едно дете с широко отворени очи, тя разбра на някакво ниво, че чичо Карол и леля Марта не изпитваха голяма обич към нея и я бяха взели след смъртта на родителите й само защото молбата на останалите роднини бе придружена от една издръжка, заради която си струваше да я държат под покрива си. Дъщеря им Айви, която бе достатъчно близка по възраст до Лора, за да я смята за заплаха, изразяваше по-открито враждебността си, докато братът Уейн, тогава вече юноша, бе едно твърде далечно присъствие, за да оказва някакво влияние върху живота й.
Лора се чувстваше като риба на сухо в приемното си семейство. Търпяна от членовете му като необходимо зло, тя можеше само да приеме съдбата си такава, каквато е и да се опита да избягва наказанията и малките обиди, съпътстващи положението й.
Обаче това положение се промени, когато ранният талант за шиене на Лора бе открит от леля Марта — жена, винаги готова да спести някое пени. Накараха Лора да работи като семейна шивачка и отначало само да кърпи дрехи, а после и наистина да ги шие, и то не само за Марта и Айви (която никога не прости това на Лора), но и за чичо Карол и Уейн. Толкова изумителна бе способността й да импровизира кройки от мерките и да измисля дрехи, които сякаш отразяваха самата същност на една личност, че не след дълго семейството спести цяло състояние от купуването на готови дрехи и в същото време се отличи с облеклото си пред възхитените съседи.
Като резултат от неочакваните си умения, Лора се сдоби с известно уважение от семейството, на каквото не се радваше по-рано. Шегите за нейна сметка намаляха и й бе разрешено по-голямо уединение, което включваше дори нейна собствена стая — един бивш килер, където държаха старата шевна машина на баща й, заедно с плата, който тя използваше, за да шие своите дрехи.
Но този насилен прием не направи Лора по-малко срамежлива или затворена. По това време тайните й мисли вече бяха хвърлили постоянен воал между нея и членовете на семейството. Не след дълго този воал се разпростря и над хората в квартала, а после и върху учителите в училище. Накрая той сякаш покри всички човешки същества, живеещи в Куинс, Ню Йорк — племе, което ставаше все по-познато на Лора с нарастването на житейския й опит, но си оставаше напълно чуждо за нея.
Тя знаеше какво точно получава или губи от тази толкова голяма дистанцираност от външния свят. От една страна, булото от «мисли за черни дни» между нея и останалите хора я караше да се чувства самотна, защото беше ясно, че никой друг не споделя необикновения й поглед върху нещата. Но от друга, именно чрез него тя понякога съзираше нещо особено в същите тези хора — нещо, за което те не подозираха и което очевидно не можеше да бъде видяно по друг начин, освен с «мислите за черни дни».
Една такава мисъл я връхлетя тъкмо сега и напрежението в Роб, докато държеше ръката й, сякаш й отговаряше без думи.
Вечерта им бе щастлива и докосната от тъжната аура на раздялата и носталгията. Сега гимназията бе зад тях. Пред себе си имаха краткото лято, а след него — нов живот, който никой от тях не можеше ясно да си представи. Вече ставаха възрастни и несъмнено щяха да преживеят неща, различни от преди. И това може би бе най-тревожната скрита причина за меланхоличната магия на тази вечер.
Постреляха на стрелбището и Роб спечели за Лора една гротескна, но смешна малка кукла. После се разходиха из Лунапарка, погледаха дебелата жена, мършавия мъж и хермафродита. Видяха фокусниците, джуджетата и дребосъка без ръце и крака, с три пръста, стърчащи от тялото му.
Лора бе очарована от тях, тъй като изглеждаха толкова земни и естествени, докато пушеха цигарите си и отпиваха кока-кола. Те я попитаха с акцента си от Бронкс в кой клас е. Сигурно я взимаха за по-малка и дребният й ръст предизвикваше покровителствения им инстинкт. Не й се искаше да ги остави и когато стана време да тръгват, малкият мъж без ръце и крака накара Роб да обещае, че ще се грижи добре за нея.
Качиха се на знаменитото скоростно влакче, което оглуши и замая Лора, сякаш бе скочила с парашут. Но най-страшното преживяване за нея се оказа гигантското виенско колело.
Когато кабината им увисна на шеметна височина на върха, за да се качат долу нови пътници, на Лора й се стори, че целият свят временно е спрял само за да им покаже миг по-късно колко бързо може да се върти и колко несигурно бе човешкото равновесие върху него.
Пейзажът долу, толкова градски, докато не достигнеше ироничната си граница с необуздания океан, се разстилаше под нея, далечен и абстрактен като карта, хванат от тази странна пауза по средата на вечността. Времето и мястото се бяха сговорили да разделят Лора от света на Бруклин и Куинс, към които тя и бездруго не изпитваше особена привързаност. През всичките тези години се бе чувствала така, сякаш върви из чужда, непозната страна, намирайки пътя си през мъгла, в която краката й никога не докосват напълно земята и където така и не може да намери своя дом.
Тази вечер, застанала на прага на своето бъдеще, тя искаше да погледне назад към живота, който бе водила тук, и да го прегърне в неговата цялост тъй, както гигантското колело й бе позволило да го види под себе си. Но точно това бъдеще я теглеше неудържимо напред, тъй че окото на съзнанието й, привлечено от вече очакващите я зад ъгъла приключения, нямаше търпение да се мотае из владенията на детството, които бяха земя на изгнание.
Оставиха «Тунела на любовта» за накрая. Чак когато го доближиха, Лора осъзна, че това е било мълчаливото желание на Роб.
Качиха се в малката лодка и Роб загреба към острова, окъпан в призрачна лунна светлина. Седнаха там на тревата, заслушани в панаирджийските викове и гърмежите от стрелбището, долитащи оттатък водата. Сега виенското колело се извисяваше над тях, въртейки се, спирайки и сменяйки, посоката си като странен церемониалмайстор на самата нощ, чийто движения разказваха на бледите, далечни звезди за човешките въжделения долу.
Ядосана на себе си, че винаги усеща нещо космично и неописуемо и зад най-ежедневните неща, Лора остави настрана мислите си и се обърна към Роб. Очите му я гледаха. Стори и се, че нещо го измъчва.
— Какво има? — попита тя. — Роб, какво ти е? Кажи ми.
Той поклати глава. Болката му сякаш я поглъщаше и тя протегна малката си длан, за да докосне бузата му.
И тогава, някак неусетно, се озова в прегръдките му и целувките му навлажниха бузите, очите, веждите и косата й — целувки, които сякаш се гърчеха в агония върху повърхността на кожата й, докато ръцете му я обхващаха все по-силно.
Тя усети неговото отчаяние, долови трескавия му дъх. Тялото й бе здраво притиснато до неговото, ръцете му я обгръщаха и собствените й устни докосваха лицето му. Но една неописуема болка стисна сърцето й. Изглежда, животът му зависеше от нея. Тя никога не се бе чувствала по-близо до него, но също и по-далеч, отколкото в тази прегръдка. Целувките им бяха израз на нужда и копнеж, но не и на единство.
— О, Лора — прошепна той много тихо в ухото й, сякаш да не го чуе някой. — Не си отивай. Остани с мен. Бъди моя жена. Остани с мен завинаги. Аз те обичам.
За един дълъг миг тя остана заслушана в ехото на думите в съзнанието си. Знаеше някак си, че те бяха идвали през цялото това време, че от самото начало съдбата й е била да ги чуе и че именно тази нощ е трябвало да дойдат.
Тя го хвана за рамото с едната си ръка, а другата опря на гърдите му, сякаш да го обездвижи, да го задържи в такава поза, в която да може наистина да го почувства и опознае, да сподели болката му и да стори онова, което трябваше.
Едно съвсем малко движение на главата й, сгушена в неговата шия, му даде отговора. Макар и да го разбра моментално, той я притискаше все тъй силно, докато отговорът проникна и в най-дълбоките кътчета на надеждите му. Много минути по-късно след тази дълга прегръдка, която доближи нежно телата им и им позволи да свикнат с настъпилата помежду им истина, те мълчаливо се изправиха и се върнаха при лодката.
— Знаеш ли какво си мислех, Лора — каза Роб, докато гребеше обратно към парка. — Може би няма да е лоша идея да приема предложението на баща ми. Мога да отложа учението и да работя при него през следващата година. През лятото само ще правя покриви. След това ще заседна в офиса и ще усвоя бизнеса. Искам да сравня нещата и да ги премисля. По-късно може да реша за колежа. Какво ще кажеш?
Тя се усмихваше в тъмното, под звука от скърцането на греблата и шума на водата.
— Планът ми се струва добър — отвърна.
Видя го как кимна. Сега той изглеждаше по-спокоен, дори облекчен.
Лора погледна в очите му и й се стори, че съзира зад тях образа на Бони Коркоран.
Брегът се приближаваше, с огромното тихо колело, въртящо се над парка.
Сега беше ред на Лора да се отпусне.
Забелязаха гадателката, когато вече бяха на път да излязат от парка.
Това бе една малка барака, пред която на малко столче седеше отпусната жена на неопределена възраст. При приближаването им, тя се изправи и се усмихна. Беше странно привлекателна с широката си рокля и мънистен гердан. Лицето й бе добродушно.
— Прибирате ли се вече? — попита тя. — Не искате ли преди това да ви предскажа съдбата?
Роб се обърна към Лора, която сви рамене и се усмихна. Те погледнаха обявената върху бараката цена. Бяха похарчили доста тази вечер и се колебаеха.
Жената лесно прочете мислите им.
— Без пари, само този път — каза тя, отдръпвайки завесата. — Подарък от мен. Хайде.
Влязоха вътре. Мястото бе грубо разкрасено със зодиакалните знаци, звезди и други мистериозни неща. Но жената притежаваше приятен, почти майчински маниер, който предизвикваше едновременно любопитство и доверие.
— Кой ще е първи? — попита тя, посочвайки малка масичка с кристално кълбо и два стола. В очите й се четеше умора от света и търпимост, сякаш чрез предсказването бе гледала в хиляди лица и научила много за хората.
Роб се приближи. Жената го настани на стола до масата, хвана дланите му и ги заразглежда внимателно, движейки показалец по линиите им. Извади тесте карти и ги обърна една по една, без да поглежда към кристалното кълбо.
После, все още държейки ръката на Роб, го погледна в очите.
— Виждам много щастие — каза тя. — Една къща… от тухли. Прозорецът на втория етаж… там ще се случи нещо. Детето ти, момче, ще се нарани. Но ще се оправи. Съпруга… много добра. Също и малко момиченце. Ти гледаш над вестника си… наблюдаваш я как си играе. Второ момче, може би малко по-късно. — Очите й придобиха уморен вид и тя пусна ръката на Роб. — Виждам много щастие — приключи тя. — Ти ще имаш късмет.
Роб й благодари и се изправи, отстъпвайки стола си на Лора.
Жената разгледа очите на Лора, а после дланта й. Почти веднага се поколеба, сетне погледна нагоре към Роб.
— Ще бъдеш ли така добър да оставиш дамите сами за момент? — попита тя и шегата й прикриваше нещо сериозно.
Роб покорно излезе, обещавайки да чака Лора навън.
Жената внимателно разгледа и двете длани на Лора. После обърна картите една по една. Изглеждаше разтревожена. Когато свърши, въздъхна и погледна Лора в очите със странна, тъжна усмивка.
— Искаш ли да чуеш? — попита тя.
— Разбира се — отговори Лора.
Жената хвана и двете й длани.
— Виждам кръстопът. Този кръстопът е от най-висш тип. Ще има много любов, но също и много болка. Голямата любов причинява повече болка от обикновената.
Тя направи пауза.
— Виждам раздяла — продължи. — Виждам смърт. Грешката няма да е твоя, но смъртта ще дойде чрез теб. Съдбата ти иска да бъде така. Когато дойде времето, ще трябва да го разбереш и приемеш.
Ръцете й върху дланта на Лора бяха студени. Очите й, полузатворени, имаха отсъстващо изражение.
— Но има и още — каза тя. — При тази раздяла, дори отвъд смъртта, ти ще му дадеш онова, което той желае най-силно. Заради теб вечността ще е негова. Ако приемеш тази болка…
Настъпи мълчание. После Лора чу звука на собствения си глас.
— Кой е той?
Жената поклати глава.
— Не мога да ти кажа — рече тя. — Когато му дойде времето, ще разбереш, че той е за теб. Това мога да ти обещая.
Студът от дланите на жената сякаш проникна в тялото на Лора. Тя седеше закована на мястото си, неспособна да се откъсне от магията.
Накрая очите на жената се избистриха и тя видимо се отпусна.
— Не ми обръщай внимание — усмихна се тя. — Аз съм просто една мошеничка. — Махна с ръка към завесата на входа. — Твоят млад мъж е много красив. Хайде, върви при него.
Лора пристъпи към изхода, но се обърна да погледне гадателката за последен път. Някак си все още не искаше да й каже довиждане.
Жената я съжали.
— Бъдещето ти е добро — каза тя. — Никога няма да поискаш да го загърбиш.
Лора се усмихна.
— Довиждане — рече.
След миг беше отвън с Роб.
— Защо тя ме изпрати да изляза? — попита я той. — Каква е дълбоката, тъмна тайна?
Лора помисли за момент. После се разсмя и го хвана за ръката.
— Тя каза, че ще бъда в един музей с мъж, който изпуска навсякъде из него парчета дърво.
— Аха — усмихна се Роб. — Знаех си, че съм познал.
Държаха се за ръце по целия път към къщи в метрото.
Лора беше замислена. Думите на гадателката вече избледняваха в съзнанието й, но те я бяха убедили, че е време бъдещето да си каже думата. Красивото момче до нея, което можеше тъй лесно да докосне и прегърне, бе толкова несигурно, колкото и нежните, зелени листа върху юнските дървета. Време беше лятото да ги обгори с горещите си ветрове, а после есента да ги попари по клоните, защото неумолимото време водеше планетата към нови кръговрати.
Роб я остави на прага й с целувка, запалвайки в тялото й невидимите пламъци на новата женственост, която всъщност бе темата на музиката, звучала в нея през цялата вечер.
Тази беше последната им целувка. Сигурна бе в това. И все пак това довиждане бе някак по-сладко от всеки поздрав и по-близо до вечността.
Когато той си отиде, тя влезе в стаята си и легна тихо на леглото. Стените около нея сякаш се отдръпнаха, отнасяйки със себе си квартала Куинс и последните десет години, и отваряйки място за един непознат, нов живот, далеч от това време и място.
Лора лежеше, размишлявайки над всичко, което знаеше и не знаеше, докато накрая зората проблесна между завесите на прозореца й.
Утрешният ден бе настъпил.
Стази мисъл тя най-сетне заспа.

Северна Корея, южно от Унсан, 31 октомври 1950 г.
Часът беше петнайсет и трийсет.
Пехотна рота «Д» на Първи батальон, Пета бригада, се намираше на брега на реката Чонгианг, подготвяйки се за прехвърляне. Заповедите от батальона гласяха да се прекоси местността и да се стигне до сборния пункт най-късно в осемнадесет часа.
От края на септември ротата бе част от непрекъснатия марш на север на Пета и Шеста бригади по посока на Ялу, придружени от Първа и Осма дивизии. В началото на рискованото, но успешно настъпление при Инчжон на Макартър и завземането на Сеул севернокорейците бяха обърнати в бягство. Съпротивата им бе разпокъсана, но достатъчно силна, за да нанесе значителни загуби на батальона.
Те включваха и капитан Мак Брайд, командира на ротата, който получи севернокорейски шрапнел в ребрата и трябваше да бъде изпратен вкъщи.
Замести го един бивш командир на пехотен взвод на име Хал Ланкастър, който сега гледаше през калната река. До него стоеше сержантът му Честър Коутс, побелял ветеран от Втората световна война и строеви военен.
Светеше ярко слънце, което се отразяваше от водната повърхност и заслепяваше очите. Благодарение на бързия ход, наложен от Ланкастър, бяха пристигнали с един час по-рано. Мъжете бяха уморени, но се надяваха да се доберат до лагера, преди да продължат на другия ден.
Тук реката бе плитка, но широка. Според щаба на батальона Севернокорейската народна армия се намираше на няколко мили пред тях, така че нямаше за какво да се тревожат. Реката не бе с голямо стратегическо значение и единственият мост се намираше на половин миля на изток.
Разбира се, както всеки знаеше, засади се случваха тук и там всеки ден и загубите бяха тежки, ако на севернокорейците ненадейно им скимнеше да се обърнат и нападнат преследвачите си просто за да пролеят кръв. Човек трябваше да внимава непрекъснато.
Така че ставаше дума за «предпазливо напредване», както и във всеки друг ден на тази гадна война, в която скуката от бързия марш можеше по всяко време да бъде прекъсната от гърмежите на пушечен огън, тътена на минохвъргачките или експлозията на земна мина, отнемаща крака, ръката, или живота на някой до теб.
Ланкастър се съвещаваше със сержанта.
— Аз ще водя преминаването — каза той. — Дръж артилерийския взвод отзад, за да ни прикрива. Ще ги качим последни на отсрещния бряг.
Чет Коутс внезапно се разтревожи. Малките му кафяви очи оглеждаха хълмовете от другата страна на реката, гъсто обрасли с изкривени дървета и шубраци. Той загрижено поглади небръснатата си брада.
— Лейтенант — обърна се тихо той към красивото младо лице до своето. — Нещо не ми се вижда наред. Ония диваци знаят, че идваме. Нямат сериозна причина да защитават тоя поток, но нямат причина и да не го правят. Не ми харесва тая работа.
Ланкастър обърна тъмните си очи към гъстите върби на отсрещния бряг. Сержант Коутс почти можеше да чуе как умът му работи. Двамата мъже вече добре се познаваха.
— Батальонното разузнаване съобщи, че тук било чисто — каза Ланкастър. — Артилерията е на километри далеч. Не можем да поискаме и въздушен удар…
Коутс бавно смачка колона мравки, пълзящи под обувката му. Туп, туп, туп, както кон удря меко с подковата в яхъра си.
— Може би — каза той — трябва да изпратим една група отсреща да разузнае положението. Просто за да сме спокойни.
Ланкастър помисли за момент.
— Заповедите ни са да се присъединим към рота «А» до осемнайсет часа — рече той. — Наредиха ни да бързаме колкото можем. А и вече е имало въздушно разузнаване над този район.
Той огледа хълмовете отвъд реката с ясни, внимателни очи. През дългия марш на север му се беше налагало и преди да взема подобни решения. Или излизаше прав, или грешеше. Заради него бе спасяван и погубван човешки живот. Такава бе цената на внезапното повишение от взводен в ротен командир на бойното поле.
Коутс гледаше как лейтенантът размишлява. Познаваше достатъчно отдавна Ланкастър, за да разбира, че сегашният му израз на почти невъзмутимо спокойствие и пресметливост не представлява нищо друго, освен маска. Естественият му характер бе дружелюбен и дори насмешлив. Той мразеше войната, мразеше я с едно вътрешно отвращение, което още повече засилваше решимостта му да я преживее достойно. Не искаше да бъде тук, но силното му чувство за дълг изискваше да си върши работата добре.
В редица отношения Ланкастър приличаше на риба на сухо сред собствените си подчинени. Наследник на пословично състояние, той имаше дипломи от «Чоут» и «Йейл» и току-що бе завършил Юридическия факултет в Харвард, когато започна тази война и той се записа доброволец. Беше сгоден за Даяна Столуърт, най-разкошното момиче, излязло от редиците на висшето общество през последните двайсет години. Говореше се, че има амбиции и за политическа кариера след войната.
Всичко това сякаш следваше да го отчужди от простите аскери, които разговаряха с грубия акцент на хора от по-долна класа и можеха да мечтаят само за смяна на кухненските пердета, ако се измъкнеха живи от тази мръсна война. Ланкастър имаше стопроцентов вид на водач от някой холивудски военен филм, докато водеше хората си през оризовите мочурища и скалистите планини на Корея.
И все пак, изглежда, мъжете нямаха нищо против неговия бостънски акцент, семейното му богатство или дори репутацията му на голям женкар. Те го подкачаха за тези неща, но с тон, който показваше, че го харесват и уважават. Той бе строг лидер и винаги правеше нещата по устав, но никога не проявяваше надменност към подчинените си.
Може би, размишляваше Коутс, затова Мак Брайд избра Ланкастър да го замести като ротен командир.
Коутс видя как очите на младия мъж се присвиха, докато разглеждаше реката.
— Добре — каза Ланкастър, избутвайки назад каската, за да прекара ръка през косата си. — Ще напредваме предпазливо. Аз ще водя.
— Слушам, сър.
Коутс отстъпи крачка назад, мислейки за противоречивостта на военните действия. Смяташе, че Ланкастър греши, но не оспори логиката му, нито се усъмни в грижата му за безопасността на хората. В този момент съществуваха два начина за тълкуване на устава и Ланкастър избра своя.
Коутс се обърна към мъжете.
— Слушайте, задници такива — изрева той. — Дръжте си устата затворени и отваряйте очите си на четири. Прехвърляме се отсреща.
С дружен стон на умора и нежелание колоната се изправи на крака. Взводовете се разгърнаха на брега на реката. Артилерийският взвод остана на опашката с 60-и 81-милиметровите минохвъргачки и 57-милиметровите безоткатни оръдия, готов да осигури прикритие в случай на атака от другата страна на реката.
Над сто души тръгнаха напред в почти пълна тишина. Докато прекосяваха реката, се чуваше само шуртенето на водата и случайният звън на пушечен приклад о колан с амуниции.
Ланкастър почти бе стигнал до другия бряг, когато се случи нещо изумително.
Изведнъж голяма разнородна група старци и деца, може би шестдесет или седемдесет, се появи от гъстите върби на речния бряг и хукна към американците като към спасители.
Ланкастър даде знак на цялата рота да спре на място, докато се опитваше да влезе в контакт с най-близкия от цивилните. Те имаха вид на бежанци, замаяни и истерични. Възрастен мъж дърпаше за ръката един от войниците, крещейки проклятия. Приличаше на бит и беше невероятно слаб.
Хал извика на Коутс да дойде да му превежда. Същевременно забеляза, че цялата парцалива група цивилни се намира в ужасяващо състояние. Изглеждаха изтощени, покрити с мръсотия и в някой случаи с нещо, приличащо на засъхнала кръв върху гноясали рани. Много от децата бяха полуголи, а дрехите им висяха на парцали. Ако се замислеше човек, приличаха повече на военнопленници, и то малтретирани, отколкото на обикновени бежанци.
Въпреки очевидното им изтощение и недохранване хората бяха изпълнени с паническа енергия. Те обясняваха припряно нещо на войниците и се тълпяха около тях, дърпайки ги насам-натам.
Честър Коутс се приближи до Хал Ланкастър.
— Какво ще правим, лейтенант? — попита той.
— Опитай се да обуздаеш тази тълпа и разбери какво им се е случило — намръщи се Ланкастър. — После се обади в батальонния щаб и им кажи, че имаме с нас група бежанци. Добре е, че сме напред с времето, защото те ще ни забавят. Ако е необходимо, ще ги отведем до сборния пункт и ще ги предадем там на дивизионния персонал за свръзка.
Докато говореше, забеляза, че голяма група цивилни тича към реката. Една стара жена, до колене във водата, пълнеше шепите си и жадно пиеше. Много от децата правеха същото.
— Какво по… — Странното им поведение впечатли Хал и изпрати предупредителен сигнал в съзнанието му.
— Гледай, сержант — каза той на Коутс. — Тези хора умират от жажда. Откъде ли идват? Защо не са пили вода, ако са били някъде наблизо?
Честър Коутс си свали каската и почеса енергично оплешивяващото си теме.
— Мамка му — рече той. — Да пукна, ако разбирам нещо. Колкото и шантаво да звучи, бих казал, че някой ги е изблъскал иззад тези дървета точно под носа ни, за да…
В този миг от склона, на по-малко от петдесет метра разстояние, се изсипа дъжд от картечен огън. Погледът на Хал все още беше върху неговия сержант. Преди да успее да се обърне в посока на стрелбата, той видя как главата на Честър Коутс експлодира в кошмар от кръв и мозък. Ръката, която почесваше темето, увисна за един абсурден, грозен момент във въздуха — безжизнен, застинал предмет, преди набитото му тяло да се свлече обезглавено в калната вода, оцветявайки я в тъмночервено.
За част от секундата Хал остана вцепенен. В ушите му ехтеше тътенът на севернокорейските минохвъргачки заедно с огъня на тежката картечница. Една граната експлодира насред старците и децата, убивайки най-малко половин дузина от тях.
Осъзнавайки, че най-довереният му подчинен вече е просто труп под водата в краката му, Хал се обърна да прецени ситуацията. Цивилните тичаха към войниците във водата и трескаво се смесваха с тях, макар куршумите от брега да ги покосяваха без никаква разлика. Минохвъргачният огън спираше отстъплението на колоната назад, докато картечницата разкъсваше попадналите в капан пехотинци. Рота «Д» се бе насадила на пачи яйца, акуратно нападната от засада по средата на кална река, вече аленееща от кръвта й.
Може би трябва да изпратим една група отсреща да разузнае положението.
Думите на Коутс проехтяха в паметта на Хал за част от секундата, достатъчно дълга, за да разбере грешката си, поради която ненужно бе застрашил живота на хората си и може би щеше да изгуби и своя собствен.
Но вината не забави реакцията му. Той изкомандва отстъпление на колоната във водата, махна на най-близките до него да търсят укритие и се хвърли към брега.
Същевременно пред очите му неспиращият картечен огън косеше пищящите стари жени и деца, някои от които все още пиеха вода, докато куршумите пляскаха наоколо. Навсякъде имаше мъртви тела, а една откъсната детска ръка плуваше бавно в плитчината.
Хал се втурна през хаоса към върбите, чувайки смъртоносните куршуми да свистят навред край него. Докато тичаше, осъзна какво бе станало. Тези гладуващи цивилни сигурно бяха затворници на Севернокорейската народна армия, може би събрани из провинцията. Севернокорейците знаеха, че съюзниците ще прекосят тази река по пътя си към Ялу. И така, те бяха довели цивилните си заложници, явно гладували, умирали от жажда, бити и тероризирани с дни, а може би и със седмици — за да отвлекат вниманието на войниците за достатъчно дълго, та скритото им огнево гнездо да може да атакува.
Защо? Докато Хал измъкваше краката си от преплетените водорасли край брега, стигна до извода, че Севернокорейската народна армия го бе сторила само за да убие американци и може би като отмъщение срещу онези селяни и фермери, считани, кой знае защо, за врагове.
Беше чувал за севернокорейските зверства и дори видял няколко примера по пътя си, но никога нямаше да му хрумне, че Севернокорейската народна армия може да пожертва седемдесет безпомощни жени и деца само заради удоволствието от клането на рота пехотинци, докато същевременно същата армия, така или иначе, се изтегляше към Ялу.
Но може би генералите им бяха решили, че малко допълнителни загуби ще направят американците по-сговорчиви на масата за преговори и ще им напомнят, че Северът не се шегува. Тази мисъл — за всичките невинни хора, умиращи пред очите му като разменни монети, безлични цифри на войната, заедно с проклинащите мъже от собствената му рота — нанесе на Хал много по-болезнен удар от куршума, ударил дясната му ръка преди секунда, без той да забележи.
Но сега нямаше време да мисли за бруталното изравняване на кръвта с дипломацията, защото, като погледна назад през клоните, видя чудовищната процесия на своите хора, залитащи насам-натам из водата, заслепени от ярките лъчи на слънцето. Половината колона се препъваше назад към далечния бряг, където вече избухваше огънят, на севернокорейските минохвъргачки, а останалите кървяха и умираха, дърпани панически за защита от обезумелите цивилни.
Хал съобразяваше бързо. Знаеше, че неговият артилерийски взвод няма да успее да подготви навреме 60-и 81-милиметровите минохвъргачки, за да помогне на колоната. Нито пък в този капан.
Не можеше да очаква помощ отникъде. Беше сам.
Погледна нагоре към хребета на най-близкия хълм и видя дима от картечния огън на жълтите. Стрелбата бе бърза и тежка, но опитният слух му подсказа, че идва само от една позиция и може би от още няколко севернокорейски войници, качени наоколо по дърветата.
Започна да се катери натам, с прехвърлена отзад на гърба автоматична карабина и няколко пълнителя, почервенели от процеждащата се от ръката му кръв. От съзнанието, че не разполага с никакво време, някаква свръхестествена сила изпълни неговите оттласкващи се крака, придръпващите го напред ръце. Ако не спреше огъня на севернокорейците, само след няколко минути всичките му хора, както и цивилните, щяха да са мъртви.
Сега всичко бе ясно, пътят бе един, нямаше разклонение, което да го обърка и поведе към погрешно решение. Почувства странно безразличие заедно с покачването на адреналина в жилите си, защото знаеше, че вече не съществува нищо друго, освен летящите куршуми и неговата воля да ги спре.
Хвърли се като обезумял нагоре по хълма, изпълнен с ярост от представата за децата долу в реката, давещи се в собствената си кръв. Сега карабината бе в ръцете му, нагласена на автоматична стрелба, и сееше куршуми из храстите по склона. По този начин изпразваше почти моментално пълнителите от по двайсет патрона, но изваждаше веднага нови и презареждаше несъзнателно пушката, като пръстите му работеха подобно механизъм на машина.
Втори куршум го перна между шията и рамото, но той не се спря да почувства удара. Храстите и листата влудяващо се закачаха по дрехите му, докато със зъби и нокти си проправяше път нагоре.
Свали една от гранатите от колана си, дръпна халката и я запрати нагоре по склона, без да забавя хода си. За своя изненада почувства разтърсването на почвата, но не чу взрива. Около него вече нямаше никакъв звук, освен някакво нечовешко пулсиране в мозъка му. Усещаше прилив на сила, която го тласкаше нагоре, и странна вътрешна пустота, която го освобождаваше от всякакво чувство на страх.
Той не чуваше зловещия, задъхан вик в гърлото си, нито разбра как трети куршум го улучи в бедрото. Сега картечното гнездо беше по-близо и той тичаше към него, повдигайки машинално крака, със свирещо дишане, стреляща карабина и някакъв рев в нервите, намирайки се отвъд всякаква човешка грижа, отвъд всичко, освен смъртта. Не си даваше сметка за откъслечния огън, идващ отзад, тъй като войниците му го видяха как се движи нагоре по хълма и се опитваха да го прикрият.
Що се отнасяше до Хал, той бе сам.
Ако не се броеше Стюарт.
Защото Стюарт се появи отнякъде в съзнанието му, един усмихнат Стюарт, прекрасен в новата си униформа, стоящ на вратата на спалнята на Хал и подканящ го напред и нагоре.
Хайде, Малчо. Имаме работа да вършим.
Или това бе един по-млад Стюарт? Стюарт като юноша, викащ Хал за езда, да играят тенис или да излязат с яхтата в някое слънчево неделно утро?
Нямаше значение, защото това бе Стюи, усмихнат и през смъртта със старото си безгрижие, подканящ, викащ Хал при себе си.
Сега Хал бе обзет от луда радост, смесена непонятно с яростта, изпълваща го като лек, смъртоносен газ. Той хукна напред, вече мъртъв, безразличен към куршумите, съскащи през редките листа и намиращи краката, ребрата, рамото му.
Когато стигна върха на хълма, хвърли последната си граната. Щом тя експлодира, скочи в бункера. Там беше пълно със севернокорейци.
Бе убил само неколцина. Останалите гледаха изненадани. Видя, че картечарят се обръщаше да го покоси, и го застреля в гърдите с карабината си.
Друг севернокореец се спусна към картечницата. Хал го застреля хладнокръвно, сякаш беше мишена на стрелкови полигон.
После разгледа сцената пред себе си. Имаше десет или петнайсет движещи се севернокорейци, някои от тях ранени. Хал се хвърли към най-близкия с насочен щик. Ножът попадна в шията на мъжа и когато Хал освобождаваше пушката си от лежащото тяло, то вече бе мъртво.
В този момент един куршум го удари в гърба. Нещо му подсказа, че този път е сериозно, и той изскърца със зъби, докато се обръщаше да стреля. Видя телата да подскачат. Пресегна се за друг пълнител и разбра, че са свършили. Вдигна пушката като копие и я метна по един млад войник, който се прицелваше в него. Тя удари момчето в лицето и то се свлече на земята с оплескана в кръв униформа.
Сега Хал беше на колене, повален от куршума в гърба, но все още в съзнание. Грабна една паднала севернокорейска пушка и се завъртя да стреля срещу двама жълти, мъчещи се да се справят с картечницата. Единият падна със стон и от гърдите му шурна кръв. Другият протегна ръка за пистолета в кобура си, гледайки Хал така, сякаш бе привидение, и се опита да се прицели. Хал го застреля в корема и се обърна обратно към бункера.
Беше сбъркал. Имаше още севернокорейци, или това бяха други, притекли се на помощ на другарите си, виждайки какво става. Тъй като пушката му сега беше празна, Хал извади 45-калибровия си пистолети стреля срещу тях. Почувства, че го уцелиха отново, този път в китката на ръката.
Куршумите вече нямаха значение. Той знаеше, че попадението в гърба и бездруго ще го убие, тъй че каквото и да хвърлеха срещу него сега, то не можеше да го нарани повече.
Може би, мина му през ума, наистина вече бе мъртъв.
Ако беше така, разсъждаваше Хал, можеше да продължи да стреля колкото си иска. Той бе призрак. Нищо чудно, че го гледаха с такъв ужас.
После чу викове на английски. Може би хората му се изкачваха по хълма. Добре, това нямаше значение. Той изби цялата си рота, причини смъртта им със своята неопитност и глупава самоувереност. Ако някои от хората му преживееха тази засада, щяха да запомнят Хал като глупавия лейтенант, убил своите другарите.
Така да бъде, мислеше си той, стреляйки срещу севернокорейските войници, които бяха странно неподвижни и може би също мъртви.
Тогава ние всички сме мъртви, продължи да разсъждава. Значи ще продължим да се бием завинаги.
Нищо чудно, че чувстваше как тази трескава енергия се влива в тялото му през самите рани. Над бункера се носеше смъртта на вълни, повдигайки го към небето. Днес беше триумфът на Смъртта. И — едно съждение, толкова просто, че просто се чудеше как не беше се сетил за него досега — Смъртта не можеше да умре.
Тази ирония го поддържаше и той продължи да стреля, кървейки от устата, ушите и половин дузина други рани, а куршумите му плюеха своите безсилни проклятия към смеещите се богове на войната.
Той насочваше пистолета си към последния севернокорейски младеж, който се целеше в него или се опитваше да избяга, мъртъв или жив, когато един последен куршум го запрати на земята. Хал се завъртя лудо, докато падаше и легна, гледайки синьото небе, намигащо горе през дима, безметежно като небето над игрище за голф на Лонг Айлънд.
Но днес не беше летен ден, помисли си той. Вместо това датата бе 31 октомври. Празникът на Вси светии, за да бъде съвсем точен.
Усмихна се, като видя да го доближават още трима корейци с карабини в ръце. Знаеше, че ще е мъртъв още преди да го застрелят. Макар и по този жалък начин, той все пак бе победил.
И сега, сякаш по даден знак, пред него блесна една последна представа за Стюарт, дързък и красив, усмихнат както винаги.
Хайде, принц Хал. Трябва да вървим.
Хал успя да се усмихне и когато устните му се разтвориха, между тях потече кръв. Стюарт се промъкна зад живите мъже и се ухили помежду им, докато те се готвеха да убият Хал, усмихна се през очите им, осветявайки ирисите им с едно абсурдно и комично веселие.
Хал започна да се чувства уморен.
Е, Стюи, тихо размишляваше той. И на двамата ни видяха сметката. Твърде лошо за мама.
Тогава видя лицето на майка си, с кротките й загрижени очи, и помисли за нейната самота. Твърде лошо. Твърде лошо.
И нейният лик избледня последен, отмит от вълните, налитащи сини и чисти над главата му, оставяйки го в нищото.
Той изгуби съзнание, преди да разбере, че трите фигури, щурмуващи бункера, бяха собствените му хора.
Рамирес и Кастнър водеха, а Дик Теръл ги следваше.
Рамирес погледна купчината мъртви севернокорейски войници и подсвирна.
— Cabron! — изруга той, като вдигна карабината си и погледна към Теръл. — Мамка му, Теръл, погледни това. Проклетият лейтенант ги е опукал всичките.
Кастнър тичаше към Хал, уплашен от покритото му с кръв лице.
— Той жив ли е, човече? — попита Рамирес със съмнение.
Кастнър видя собственото си лице, отразено в стъклените, невиждащи очи на Хал. Напипа пулса му и кимна.
— Едва-едва.
— Исусе Христе! — Рамирес поклати глава. — Човече, лейтенантът спаси скапания ни живот.
Теръл не каза нищо. Той броеше телата около неподвижната фигура на Хейдън Ланкастър.
Спря на седемнайсет, защото Кастнър му викаше да сигнализира на мъжете долу за спиране на огъня.

Сакраменто, Калифорния, 19 юли 1951 г.
Луис Бенедикт беше един доволен човек.
Неговата средно голяма компания «Електронни изделия Бенедикт» имаше добра печалба и се разрастваше бързо след едно трудно начало, което го принуди да работи и нощем почти цели десет години. Парите, заети навремето от богатия му тъст за започване на бизнеса, бяха отдавна и изцяло върнати. На четирийсет и шест години Лу най-после бе господар на собствената си съдба.
Той гледаше на ранните дни на кариерата си — в началото като инженер в една голяма корпорация в Сан Диего, после първите години на брака с Барбара, раждането на децата, дългата борба да изправи фирмата си на крака — като на необходим процес, изкачил го щастливо на платото, върху което бе стъпил сега.
Имаше три прекрасни деца — Мат на шестнайсет, Синди на тринайсет и Джойс на единайсет години. Притежаваше хубава къща с четири спални в престижен квартал на Сакраменто. Имаше добри съседи и приятели, които се възхищаваха от него и Барбара, както и място в обществото. Беше може би малко уморен от напъните си през последните петнайсет години, но и доволен от постигнатите резултати.
Днес можеше да гледа напред към стабилизиране на пазара си в Северна Калифорния и надолу по крайбрежието към Лос Анджелис и Сан Диего, а може би скоро щеше да отвори нови клонове и на други места на запад, тъй като поръчките му в цялата страна се увеличаваха. Бизнесът беше добър. Всъщност почти прекалено добър. Следвоенната икономика имаше нужда от фирми като тази на Бенедикт, защото електрониката представляваше част от вълната на бъдещето, заливаща американската индустрия и технологии.
Лу се ужасяваше от перспективата за откриване на нови клонове, от необходимостта да търси мениджъри — наемането и уволнението на хора бе единственото нещо в бизнеса, което наистина мразеше и в което не беше много добър, защото така трябваше да поверява важни решения на други и после да се тревожи за проблеми, с които не се е занимавал лично.
И тъй, той изчакваше момента, гледайки как заводът се мъчи да изпълни валящите поръчки, и слушаше оплакванията на своите търговски представители, горди с новите си завоевания в отдалечени градове и настояващи пред него да разшири бизнеса си.
Лу бе такъв началник, който трябва да пипне всичко със собствените си ръце. Не само познаваше всеки служител в «Електронни изделия Бенедикт», но и всяка поръчка за материали, всяка схема на чертожната дъска и целия финансов баланс още преди счетоводителите си. Можеше да свърши работата на всеки работник и често го правеше, когато някой се разболееше. Много вечери се връщаше у дома с черни нокти и изцапана риза и се усмихваше на оплакванията на жена си, че сам върши работата на целия завод.
Приятелите му го наричаха «мека Мария». Той познаваше семействата на работниците си, обаждаше им се по телефона или лично ги посещаваше в трудни моменти и дори им даваше безлихвени заеми от собствения си джоб. Преди десет години измисли схема за разпределяне на печалбата и това не само накара работниците да го обичат, но и му спечели епитета «идеалният бос» в калифорнийските вестници. Никой от талантливите млади мениджъри на фирмата не би и помислил да я напусне срещу по-висока заплата другаде. «Електронни изделия Бенедикт» представляваше това най-рядко сред редките изключения в бизнеса — едно голямо, щастливо семейство.
Лу беше възпълен, подобно на всеки мъж на неговите години, който пие малко повече бира в неделя, мартини вечер и яде твърде много хамбургери с пържени картофи в случаите, когато работата не му позволява по-ниско калоричен обяд. Той не бе красив мъж, но с червендалестото си лице, загоряло от играта на голф под горещото слънце на Сакраменто, добре скроените костюми, сивеещата пясъчноруса коса и малко мечтателните си очи притежаваше напълно американския вид на напорист, приятен за окото преуспяващ мъж.
Освен това, разсъждаваше той, когато се спираше пред образа си в огледалото, нямаше нужда да изглежда като Кари Грант, за да бъде човекът, който беше, и да върши работата, която вършеше.
Лу Бенедикт бе ако не най-надареният сред хората, то със сигурност един стабилен и честен човек; и ако не се чувстваше най-щастливият мъж, то поне бе доволен от живота си. Концепцията за пълно лично удовлетворение, малко смътна за него дори през пубертета и колежанските му години, беше отдавна изместена от успокояващата ценност на тежкия труд.
Отношенията му в спалнята с Барбара — жена с приятна външност и кестенява коса, произхождаща от стара южнокалифорнийска фамилия, която той смяташе за истинска красавица, когато го прие преди деветнайсет години — не бяха вече някогашните, но те все така бяха всеотдайна двойка и постоянството на привързаността помежду им компенсираше липсата на една по-страстна връзка.
В крайна сметка Лу Бенедикт чувстваше, че има всичко необходимо в този живот. Миналото и бъдещето му се срещаха в едно топло, комфортно гнездо на надежди и задължения, които напълно компенсираха пропуснатите по пътя по-бурни вълнения и преживелици.
Или поне той си мислеше така.
— Тук е госпожица Дамерън — каза по телефона шефът на «Личен състав». — Дошла е заради вакантното място в производствения отдел. Няма никакъв опит, но е показала страхотни резултати на теста и има диплома от университета в Уисконсин.
— Какво я води толкова надалеч? — попита Лу.
— Не идва от Средния запад. Израсла е в Калифорния. Според документите й в колежа е имала среден успех 3,5. И… всъщност мисля, че трябва да я приемете, сър.
Лу знаеше какво означава това. Кандидатката сигурно бе направила прекрасно впечатление на кадровика с външния си вид и той не е видял никакви пречки тя да вземе мястото. В крайна сметка решението оставаше за него.
— Добре, изпрати я — рече той.
След минута на вратата се почука и секретарката надзърна в кабинета му, за да обяви пристигането на госпожица Дамерън. Обличайки сакото си за повече тежест, Лу се изправи и излезе иззад бюрото.
Една висока, много красива червенокоса жена, изумително младолика за двайсет и двете си години и същевременно доста самоуверена, за да е толкова млада, влезе в офиса и протегна ръка.
— Здравейте, госпожице Дамерън — каза Лу и й посочи креслото за посетители. Докато сядаше, той я наблюдаваше с ъгълчето на окото си. Деловата й пола обгръщаше дълги аристократични крака. С тихо шумолене чантата й се прислони на килима до крака на стола.
Погледна го с поразителните си зелени очи, чиито дълбини разказваха една много по-сложна история, отколкото внимателното изражение на повърхността им. Сега той осъзна, че тя бе повече от красива.
— Е — започна той, — чух от личния състав някои впечатляващи неща за вас, госпожице Дамерън. — Кажете ми, какво ви заинтересува в електрониката? Ние сме компания, която сякаш е малко встрани от пътя на млада жена с образование от… кой колеж беше?
— Университетът в Уисконсин, Медисън, сър — каза тя, отпускайки ръце в скута си.
— Какво ви накара да отидете да учите чак в Уисконсин? — попита Лу, насилвайки се да срещне погледа й, макар че очите му се изкушаваха да се плъзнат по гладките, дълги извивки, лесно видими под полата и блузата. — В тази част на страната става доста студено, нали?
Тя се усмихна. Това бе мека, елегантна усмивка, която го стопли и същевременно смути някаква тайна част вътре в него.
— В Уисконсин имаше добра бизнес програма — каза тя, — а и ми дадоха стипендия. Затова отидох там. Но целият този студ и сняг не бяха за мен. Веднага след дипломирането си се завърнах в Калифорния. Винаги съм искала да направя кариерата си тук.
Документите й бяха отворени пред Лу и той видя, че родителите й не са живи. Разбра, че е останала сирак твърде млада. И макар държането й да бе много сдържано и дори официално, той долови зад него една вътрешна жар, толкова женска, че усети как една част от сърцето му се отваря към нея.
— Започнах да търся из обявите за работа в търговските списания — говореше тя — и веднага забелязах вашата. Интересувам се от управлението на материалите и производството. Знам и някои неща за електрониката още от училище. Обичам хората тук и… нали разбирате, вашата компания има доста добра репутация, господин Бенедикт. Реших, че си струва да опитам. — Тя се усмихна. — Разбира се, всичко зависи и от вашето мнение за мен.
Лу започна да обяснява за продукцията и пазарите на компанията си. Докато го правеше, забеляза как кандидатката кръстоса крака. Имаше фигура на манекен, висока и прилична на амазонка със стройните си линии. Пламтящата червена коса, примесена със злато, увеличаваше силата на излъчването й, както и безупречното млечнобяло лице, осеяно с лунички като слънчеви петънца.
Тя зададе няколко проницателни, проучващи въпроса, докато Лу обясняваше, и те потвърдиха, че се е подготвила добре и знае какво движи този вид бизнес. Това го впечатли.
Но не толкова, колкото бедрата й, които помръдваха леко, докато слушаше, или стройните прасци, чийто форми прозираха иззад тънките чорапи. Тя притежаваше най-красивите крака, които бе виждал извън модните списания.
Позата й на стола беше точно като за събеседване и все пак леко предизвикателна. Дори кръстосаните в скута й дълги пръсти приличаха на творения, способни на невъобразими сексуални подвизи. Кичур от косата падаше върху рамото й с очарователна естественост, а погледът й не се откъсваше от неговия и неуловимото му изражение сякаш го галеше от разстояние.
Докато разглеждаше всеки детайл от физическото й присъствие, привлекателността й в неговите очи нарастваше в геометрична прогресия. Без да ще, той попадаше под нейното обаяние.
Лу не беше достатъчно обигран светски човек, за да осъзнае, че е свидетел на едно от най-добре пресметнатите представления на езика на тялото, изигравано някога пред уязвим работодател. Той знаеше само, че заради погледа в очите и усмивката на устните й, в съчетание с очевидната й подготвеност, не може да й откаже място в компанията си.
Когато завърши речта си, тя го изненада, като посочи фотографията на Барбара и децата на рафта зад бюрото му.
— Имате чудесно семейство, сър — каза тя. — Децата ви приличат на вас.
— Благодаря — каза той и се обърна да погледне снимката. — Макар да не съм сигурен, че е за добро. Всъщност в семейството ни Барбара е човекът, чиято глава стои здраво на раменете.
Докато говореше, скритият в комплимента й смисъл намери пътя си до сърцевината на мъжките му инстинкти. Тя го поздравяваше както за красивото му семейство, така и за неговата мъжественост.
Той трябваше да се насили да срещне погледа й, задавайки още няколко формални въпроса. Отговорите й бяха кратки и точни. Лу се впечатли от тихото й достойнство и самообладание и бе прелъстен от прошепнатата интимност в гласа и поведението й.
Накрая не оставаше нищо друго, освен да се предаде.
— Е, добре — въздъхна той. — Трябва да ви кажа, госпожице Дамерън…
— О, моля ви, наричайте ме Лиз.
— Лиз, тогава — усмихна се той. — Трябва да ви кажа, Лиз, че «Електронни изделия Бенедикт» е заинтересувана от вас, в случай че и вие се интересувате от нея. Ако може да се съди по образованието и подготовката ви, ще имате добро бъдеще тук. Ние сме малка, силна компания и работим здравата като един сплотен екип. Не сме «Дженерал Мотърс», но се гордеем с това, което правим. Тук може и да не станете знаменита, но ще бъдете уважавана и ще научите бизнеса си толкова добре, колкото и на всяко друго място.
При добрата новина лицето й светна, добивайки още по-прелестен и момичешки вид отпреди.
— Благодаря, господин Бенедикт — каза тя. — Оценявам доверието, което ми оказвате. Няма да ви разочаровам.
Те станаха едновременно. От изправянето на тялото й пред него едва не му се зави свят. Твърди гърди опъваха меката коприна на блузката, а бедрата й се движеха прелъстително под полата. Тя бе толкова рядка красавица, че не беше възможно да се оценят всичките й качества за краткото време на едно събеседване.
Но той вече разрешаваше този проблем. Отсега нататък щеше да вижда често Лиз Дамерън във фирмата.
— Кога бихте искали да започнете? — попита той.
— Няма по-подходящо време от сега. — Чантата бе в ръката й.
— Добре тогава, аз лично ще ви отведа до вашия отдел и ще ви представя на Лари и Том. Те ще ви въведат в работата.
Докато вървяха към асансьора, той я попита има ли къде да живее. Тя отговори, че сега е при една приятелка, докато си намери собствен апартамент. Той предложи да й предостави няколко дни за това, но тя отказа с усмивка. Лу се мъчеше да не гледа тялото й, докато влизаше пред него в асансьора, и се питаше дали някой не ги е видял заедно по коридора.
След пет минути я представи на персонала в отдела и се запъти обратно към кабинета си. Почувства някаква странна болка, когато си взе довиждане с нея, защото очите й сякаш изразяваха меланхоличен намек на съжаление, докато се сбогуваше. Тя му махна леко през стъклената врата и се обърна към Лари Уитлоу, ръководителя на отдела.
Когато се озова отново на спокойствие зад бюрото си, Лу почувства някакво удоволствие, граничещо с вина, защото образът на новото момиче оставаше в паметта му. Той откри, че въпреки желанието си, не можеше да се концентрира върху работата и фантазираше кога можеше да я види отново.
Този ден на вечеря остана замислен, докато Барбара и децата му разказваха какво са правили през деня. Жена му забеляза изпълнения му с копнеж поглед.
На другата сутрин обаче работата започна както обикновено, той пристигна рано в офиса и вниманието му моментално бе ангажирано от дузина различни задължения.
Като зает човек, Лу Бенедикт така и не помисли да провери в регистъра на университета в Уисконсин записа за дипломата на младата Дамерън, или да й поиска копие от нея. Нямаше време за такива формалности в днешния конкурентен делови свят. Освен това Лу не беше подозрителен човек.
Затова и никога не заподозря, че младежката свежест на Лиз Дамерън може да се дължи на факта, че в действителност тя бе само на осемнайсет години.
Наистина, след професионалното й представяне в офиса му, подобна идея бе просто немислима.

Професорът затвори работата и я върна обратно върху купчината.
— Ето един студент — каза той, — който притежава чувството за защо при формата и който не копира просто старите дрънканици, че формата е «важна» в изкуството. Тя вижда — опа, ето, че ви разкрих пола й. Съжалявам, нямах такова намерение и няма да кажа нейното име. Та тя вижда, че използването на формата е въплътено не само в един обществен възглед за жените като фигури, но също и в коментара на художника върху този възглед.
Аудиторията слушаше внимателно.
Натаниел Клиър сви рамене.
— Не мисля, че е стигнала много далеч в анализа си — каза той. — Могла е да продължи разсъжденията си и по-нататък и да ги приложи върху «Олимпия» на Мане и може би върху «Спящата Венера» на Джорджоне. Тогава щеше да открие, че в картините на Джорджоне има и нещо повече от социално обусловен възглед за жените. Да, има неща, които тя не е видяла добре.
Той се усмихна с тъмните си очи, оглеждащи с някакво предизвикателство стаята.
— Но тя е още млада, нали? — каза той. — И притежава това качество — може би съмнително, може би опасно — което ние бихме нарекли способност да бъдеш променен от една картина. То е в нея и в хората като нея, които ще кажат за изкуството неща, имащи значение в този свят. Аз я поздравявам. И макар че тя не може да стане и да се поклони, надявам се, че вие ще прибавите поздравленията си към моите.
Избухнаха аплодисменти, малко приглушени от авторитета на професора, но очевидно искрени.
— А сега — каза той, отдалечавайки се бързо от купчината есета — да се върнем към текущата си работа. Последния път прекъснахме в началото на Ренесанса…
Докато гласът му изпълваше голямата стая, Лора седеше закована на мястото си и се надяваше никой да не забележи почервенялото й като цвекло лице.
Мислеше, че работата й е ужасна. Написана набързо и с ужас от онова, което щеше да направи от нея професор Клиър със страшния си червен молив. Тя харесваше картините, за които избра да пише — тъмният, чувствен Джорджоне и странната тъга на Мане — но нито за момент не почувства, че наистина ги разбира.
И сега Натаниел Клиър даде на работата й — и на самата Лора — най-голямата си похвала!
Цели четири седмици тя така се стараеше да свали погледа си от него, че едва успяваше да си води ясни бележки на лекциите му. Той не само беше красив по един неповторим, дързък начин, но също бе и толкова жизнен, толкова пълен с енергия и талант, че дъхът и спираше само като го погледне.
Когато го видя за първи път, тя се изуми от младостта и острия му, смел хумор, с който непрекъснато изкарваше от равновесие студентите. Колко различен бе той от студения, разумен тон на книгите си! Облечен в тъмни панталони, обгръщащи дългите му, мускулести крака, с вечния пуловер по врата и сако, под което човек усещаше широкия му гръден кош, той вървеше по подиума като ягуар от джунглата, гъвкав и опасен.
С минаването на седмиците Лора откри, че спокойният тон на книгите му започва да хармонира с неговите безцеремонни и иронични лекции. Тя осъзна, че самата интелектуалност на Натаниел Клиър представлява нещо мъжествено. Той използваше ума си така, както атлет би използвал тялото си — със силно опъване на сухожилията, с мощно усилие и горда увереност в способността си да владее разглежданата тема. Имаше нещо героично в неговата острота, което караше Лора да омеква от възхищение.
Тя разбра още от първия ден, че не сбърка, като дойде в Нюйоркския университет заради него. Книгите му я привлякоха с вълнението от възможността да работи под негово ръководство. Ако можеше да се научи нещо важно за изкуството, той със сигурност притежаваше това знание.
Тя планираше да изкара всички курсове, които водеше Натаниел Клиър, стига ръководството на факултета да й позволеше. Би преместила небето и земята, за да разшири младото си съзнание и да бъде в състояние да възприеме и прегърне всичките му мисли.
И днес той обяви на света, че тя е достойна за него.
Днес той й даде оценка отличен!
В края на лекцията тя се присъедини към група студенти, събрани край подиума, за да си вземат работите. Намери своята и беше на път да излезе от залата, когато един глас я спря.
— Значи — каза той — сега, освен име имаш и лице.
Тя се обърна и видя Натаниел Клиър да стои зад нея, скръстил дългите си ръце на гърдите.
Лора се изчерви и остана с вързан език, стиснала есето си в ръка.
— Работата ти е великолепна — каза той и направи крачка към нея. — Щастлив съм, че мога да ти го кажа лично.
— О, благодаря ви, професор Клиър — отвърна тихо тя. Бе вцепенена от физическото му присъствие — така изумително близо. Той бе по-висок, отколкото го мислеше, и изглеждаше по-силен. От него се излъчваше лек аромат на тютюн и одеколон за бръснене, заедно с естествената свежест на мъжката кожа.
Настъпи моментна тишина. Изглежда я преценяваше, сякаш невярващ, че това мъничко създание, тъй неопитно и сконфузено, е могло да напише работата, която публично бе оценил така високо.
— Ела да пием кафе някой път — каза той с нетърпящ възражение глас. — Бих искал да науча повече неща за теб. Откъде си дошла и как си попаднала в класа ми. — Той се усмихна. — В края на краищата обичам да знам кои са най-добрите ми студенти.
— О, благодари ви — заекна тя, все още държейки работата си в едната ръка, а книгите в другата. — Това би било… много ви благодаря.
Той погледна часовника си.
— Часът е четири — рече. — Защо не го направим още сега?
Тя стоеше напълно неподвижна и не знаеше какво да каже.
— Нямаш повече лекции днес, нали? — попита я той, повдигайки едната си вежда.
Лора поклати глава след моментно колебание.
— Аз не… искам да кажа, не, нямам.
— В библиотеката ли отиваше?
Беше прочел мислите й. Тя прекарваше всеки следобед от четири до седем, учейки в една от големите справочни зали, преди да се прибере в апартамента за вечеря.
— Хайде — разсмя се той и я хвана за ръката. — Бездруго виждам, че работиш сериозно. Не тичай в библиотеката. Имаш нужда от малко почивка.
Силата на убеждението в пръстите му бе прекалено голяма за Лора. Със слаба усмивка, тя го остави да я отведе.
Офисът му беше малък, отрупан с рафтове с тежки книги за изкуството. Намираше се в края на покрит с ламперия коридор и имаше идеален изглед към парка Вашингтон Скуеър и очертанията на града отвъд.
Той я остави за момент сама и отиде да налее две чаши кафе. Когато се върна, я завари да гледа през прозореца. В студения въздух летяха листа, примесени с редки, едри снежинки и се виждаше как студентите бързат към общежитието или метрото.
— Готически следобед — каза той, прочитайки мислите й. — Свирещ вятър, ниско небе, косите на всички са разбъркани, красиви момичета с розови бузи и шалове около врата. Един хубав университетски следобед, не сте ли съгласна, госпожице Биелохлавек?
Лора изумена вдигна очи. Той произнесе името й съвсем правилно и чешките срички излязоха от устата му абсолютно естествено.
— Аз говоря малко чешки — усмихна се той и й връчи чашата кафе. — В работа като моята закачаш по нещо от много езици.
Той седна на въртящия се стол зад бюрото, преметна единия си строен крак върху дръжката и я загледа. Сега чертите му се виждаха по-добре: орловият нос, силните китки и твърдите, завити косми, изчезващи под ръкавите на пуловера, искриците злато в тъмните му очи.
— Разкажи ми за себе си — каза той със същия властен тон, който я разтърсваше в лекционната зала.
Лора се опита да събере мислите си.
— Добре — каза тя. — Израснах с една леля и чичо тук в Куинс след смъртта на родителите ми. Учих в училището «Мартин Ван Бурен». Много обичах да рисувам и известно време исках да стана художник. Но се отказах и реших, че предпочитам историята на изкуството. Кандидатствах тук в университета и успях да получа стипендия. И всъщност това май е всичко. Не съм много интересна.
— О, напротив, интересна си. — Той я гледаше втренчено. — Повече, отколкото смяташ, повярвай ми. Значи планираш като главен предмет изобразителното изкуство?
— О, да — кимна Лора.
— Специализация?
— Ако мога да си го позволя. Бих искала да…
— В какво? На каква тема? Кой период?
— Ами — изчерви се Лора — още не съм съвсем сигурна, но мисля… голотата.
Той вече измъкваше от нея признания, които не бе споделяла с никого. Най-личните й мисли за изкуството изглеждаха свързани с човешкото тяло и с някаква отдавна тревожеща я негова мистерия, която тя трябваше да разрови по-дълбоко, преди да успее да я разгадае. Стремежът й към изкуството бе неразривно свързан с този дълбоко личен проблем.
Професор Клиър се усмихваше.
— Искаш да ме надминеш, така ли?
— О, професор Клиър — каза тя, мислейки за брилянтния му труд върху голотата. — Аз никога не бих…
— Глупости — прекъсна я той. — Разбира се, че ще ме надминеш. Ще бъдеш неповторима, ще свършиш добра работа и ще дадеш своя принос. За какво работим в тази област, ако не да положим основите за други, които да отидат още по-далеч?
Настъпи пауза. Съчетанието на неговата проницателност и великодушие я извади от равновесие.
— Причината, поради която споделих работата ти с класа днес — каза той, — беше, че почувствах нещо от истинския творец в начина, по който пишеш за изкуството. Нещо дълбоко изживяно, нещо, което те отделя от останалите хора. Кажи ми сега — ще бъда ли напълно неправ, ако кажа, че излъга преди малко, когато каза, че си се отказала напълно от рисуването?
Лора отново се изчерви. Колко лесно я разгадаваше той!
— Още рисувам — призна тя. — През свободното си време. Но после изхвърлям всичко.
Това не беше съвсем вярно, защото в този момент в една папка в мъничкия й апартамент имаше скици на самия Натаниел Клиър, с неговия пуловер и спортно сако, направени по памет, докато оставяше мислите си да скитат върху представата й за него в сумрачната лекционна зала.
И да бе отгатнал лъжата й не го показа.
— Не съм сигурен, че правиш добре — каза той. — Всяка твоя творба те отразява като документ. Когато го унищожиш, стъпваш върху малка част от самия себе си, мислейки, че това не е важно. Бих предпочел да знам, че трупаш и съхраняваш всичко някъде, дори никога повече да не го погледнеш.
Лора не каза нищо. Не смееше да срещне погледа му, който хладно я изучаваше, макар жадно да ловеше всяка негова дума.
— От друга страна — усмихна се той, — това ми казва още нещо за теб. Дава ми още една нишка към мистерията. Искала си да станеш художник и си се отказала. И все пак продължаваш да рисуваш — но изхвърляш работите си. Никога не си казвала и дума в класа ми — а пишеш най-брилянтната работа, която съм виждал от много време насам. Искаш ли да знаеш какво ми говори всичко това?
Заинтригувана, Лора бавно кимна.
— То ме кара да мисля, че си с две съзнания — каза той. — И поради много основателна причина. Ти си различна от другите хора. По-добра, несъмнено, но преди всичко различна. И тази разлика те кара да се чувстваш като изгнаница. Не виждаш своето място. Докато растеш и се учиш, никога няма да ти се наложи да живееш със скуката на ежедневните мечти на другите хора; но и няма да имаш тяхното чувство за сигурност и съпричастие.
Той направи пауза, за да могат думите му да бъдат осмислени.
— Сега — продължи след секунда — тази самота те плаши. Не искаш да бъдеш съвсем сама. Ще ти се да можеше да я споделиш с някого. И същевременно вече подозираш, че това никога няма да стане. Е, това е дилема, нали? И така, ти мислиш, че си открила компромиса. Ще си намериш един вид ниша на самата граница на обикновеното общество. И тази ниша ще бъде научна степен по история на изкуството и някаква преподавателска работа. Тих, малък ъгъл, позволяващ известно творчество, без да се налага да плащаш цената на това творчество. Животът на гладния творец не е за теб, Лора. Нали мога да те наричам Лора? Никаква пълна с хлебарки мансарда. Вместо това, уютен офис с книги като тези. Прав ли съм?
Изчервяването на Лора се превърна в смутена бледност. Той виждаше прекалено ясно в нея. И от анализа му липсваха само мислите й за черни дни, за които не можеше да знае нищо. Те все още бяха с нея след всичките тези години и тя ги държеше в най-съкровената част на съзнанието си. Изглежда, беше в постоянен, неволен контакт с една по-тъмна област под слънчевия повърхностен свят на човешките усилия и човешкия оптимизъм, област, която изглеждаше едновременно трагична и прекрасна.
Очите му сякаш я изгаряха. И все пак усмивката му омекна.
— Е? — попита той. — Дисекцирах ли те?
Лора се усмихна.
— Не знам. Ще трябва да помисля.
Нещо музикално в гласа й го очарова.
— Знаеш ли — каза той, — ти си много красива. Всъщност, ако нямаш нищо против наблюдението на един естет, ти си прекрасна. Имам предвид, по един особен начин. По твоя собствен, различен начин. Не е далеч денят, когато някой млад мъж ще се появи и ще се опита да те откъсне от всички тези мечти, за да те направи домакиня и майка.
Лора гледаше студените си длани около чашата с кафе.
— Или вече се е появил? — попита той.
Тя поклати глава.
— Е, това е добре. Трябва ти време, за да дадеш шанс на мечтите си, преди да се откажеш от тях.
Лора срещна погледа му със смутена усмивка.
— Но те очаква парадокс — продължи той, — за който много от хората, които академията привлича, дори не подозират. Ще ти дам малко безплатна информация, Лора… мога ли да те наричам Лора? Още не си ми казала «да»…
Тя се разсмя тихо.
— Да.
— На практика — каза той, — когато наистина получиш научната си степен и малкия, уютен кабинет и започнеш да водиш курсове и да оценяваш студентски работи, ще откриеш, че другите хора в университета са също толкова различни от теб, колкото и тези наоколо сега.
Изненадана от тази мисъл, Лора слушаше внимателно.
— Ще бъдат най-вече делови хора — каза той, — душещи за печалба, увеличение на заплатата или възможност да те прегазят, ако могат. Само дето в този бизнес увеличенията се наричат членства и премии, а повишението в длъжност — договор за постоянна работа. И парите на професията не са долари, а публикации, книги и статии. Не мисли, че ще бъдеш сред хора, подобни на теб, когато стигнеш дотук. Няма да е така. Ще бъдеш по-самотна от всякога. Но в известен смисъл, не е ли това все пак най-подходящото място за теб, Лора?
Тя сбърчи вежди. Чувстваше се много особено в неговата компания. От една страна, той й правеше безмилостен анализ, но от друга, сякаш я галеше с хумора си и беше напълно на нейна страна.
— Аз… не знам какво да кажа — отвърна тихо.
— Не е необходимо да казваш нищо. — Той се усмихна. — Просто се отпусни.
Те седяха и разговаряха, а кафето в чашата й изстиваше.
След малко той я попита дали иска да й налее още. Тя погледна часовника си и видя, че ставаше късно. Настолната лампа на бюрото осветяваше стаята в жълта светлина, но навън вече бе тъмно.
— Трябва да тръгвам — каза тя. — Просто не знам как да ви благодаря, професор Клиър…
Той се намръщи.
— Моля те, не ме наричай така. Не понасям да се обръщат към мен с господин Клиър. Звучи ми като дезинфектант или препарат за миене на прозорци. Само между нас, извън класната стая — наричай ме Нат.
Устните й понечиха да произнесат умалителното, но не успяха. Тя само се усмихна.
— Ще те помоля и за още нещо — добави той, навеждайки се напред. — Надявам се, че ще ми направиш удоволствието да кажеш «да», макар вече да си ми дала повече, отколкото заслужавам, с твоята работа и времето, което ми отдели.
Тя чакаше.
— Ще вечеряш ли с мен?
Очите на Лора се отвориха широко като на дете. Не можеше да повярва на ушите си.
— Е? — попита той. — Аз не съм човекоядец. Няма да ти сторя нищо.
— Аз… искам да кажа… кога имате предвид?
— Няма по-подходящо време от настоящето — каза той живо. — И без това те откъснах достатъчно дълго от книгите ти. Още един час няма да навреди.
— Но… вие положително сте зает — възпротиви се тя.
— Ако бях зает, нямаше да те поканя — каза той. — Никога не отивам там, където не искам да бъда, или с хора, които не са ми приятни. А и ти го дължа, Лора. Ти възстанови доста от разклатената ми вяра в студентския ум. Нека ти се отплатя.
— Не ми дължите нищо.
Самата идея, че той може да й бъде задължен, изглеждаше нелепа.
— Добре тогава, съгласи се, за да ми доставиш удоволствие — каза той. — Виждам, че имаш добро сърце. Няма да откажеш на един самотен учен час от своята компания.
Прииска й се да се изсмее на тази абсурдна характеристика на собствената му личност. Боже, та един час от неговото време струваше колкото година от нейното!
Но самата тази мисъл й показа какъв трябва да бъде отговорът й.
— Е, добре тогава — каза тя. — Благодаря ви.
— Аз ти благодаря, Лора.
Вечеряха в малък, италиански ресторант в Гринич Вилидж. Лора никога по-късно не можа да си спомни какво бе яла тази вечер, или какво бе казал Натаниел Клиър. Само знаеше, че в продължение на един час му разказа почти всичко за себе си, както и много неща, за които дори не подозираше, че знае. Думите й излизаха като бушуващ поток, толкова пълни с копнеж и невинност, че по-късно щеше да се чуди как той нито веднъж не се усмихна на наивността й, а я слушаше напълно сериозен.
След вечеря я попита къде живее и настоя да я изпрати до вкъщи. По пътя се спря и й показа един висок, тесен жилищен блок, недалеч от парка Вашингтон Скуеър.
— Аз живея ей там — каза той. — На седемнайсетия етаж.
— Сигурно има прекрасен изглед — каза Лора.
— Затова го наех — кимна той. — Виждаш ли ъгловия прозорец там горе? Това е моят апартамент. Оттам вляво виждам целия център, а надясно — чак Статуята на свободата и Пролива. Струва си наема. Плащам си, за да мога по този начин да разглеждам града.
— Трябва да е чудесно — усмихна се Лора.
— Искаш ли да го видиш? — попита той. — Хайде, качи се — само за минута. След това ще те изпратя до вкъщи.
— Наистина, не е необходимо да го правите — възпротиви се Лора. — И без това вече ви отнех толкова време…
— Аха… — вдигна предупредителен пръст той. — Спомни си какво казах за времето си. Никога не го губя с хора, които нямат значение за мен. От друга страна — намръщи се, поглеждайки часовника си, — чувствам се виновен, че те задържам по този начин. Знам, че те чака много работа. Ако е така, откажи ми. Няма да ти се разсърдя.
Тя се усмихна, мислейки колко невъзможно бе да каже «не» на каквото и да било, което Натаниел Клиър искаше от нея.
Той за пореден път прочете мислите й и отвърна на усмивката.
— Значи само за малко — заключи, като я хвана за ръката. — Няма да съжаляваш.
— Добре.
Сградата нямаше портиер. Влязоха в малък асансьор и той ги качи до седемнайсетия етаж, където имаше три врати. Натаниел Клиър отвори едната с ключа си и покани Лора да влезе.
Докато той палеше малката настолна лампа, тя погледна навън през прозореца и не можа да повярва на очите си. Изгледът към Гринич Вилидж бе зашеметяващ. Улиците, по които крачеше забързано всеки ден, се кръстосваха долу като жалки пътечки в сянката на небостъргачите. На север се виждаше всичко, чак до парка. И точно по думите на Натаниел Клиър, тъмната вода на Нюйоркския залив се простираше до хоризонта, с осветената Статуя на свободата отпред.
Това бе най-красивата гледка от Ню Йорк, която някога бе виждала или можеше да си представи. Като че хващаше града откъм един изгоден ъгъл, който възстановяваше неговата младост и самоуверен дух, отхвърляйки тъгата и цинизма му с някаква тайнствена логика на перспективата, принадлежаща сякаш на велик художник.
— Какво ще кажеш? — попита той зад нея.
Докато отговаряше, почувства как палтото се смъкна от раменете й. Той го окачи в дрешника, а тя огледа книжните лавици, опасващи стените. Имаше стотици книги и само около една трета от тях бяха върху изкуството. Останалите обхващаха философия, литература и дори математика, на няколко езика, включително френски, немски, италиански и руски.
— Не искам да ме разбираш погрешно — каза той, докато й подаваше чаша със златиста течност, може би шери, — но искам да видиш нещо в спалнята. Отиди сама, а аз ще остана тук. Не съм те довел, за да демонстрирам чувствата си.
Той запали светлината в спалнята и се върна обратно, а тя влезе вътре. Смутена, зърна голямо легло, тежки завеси и още рафтове с книги, докато се обръщаше към стената, която й бе посочил. Там висеше малка, но удивителна картина в черна рамка.
Тя се приближи, за да я разгледа. На пръв поглед композицията изглеждаше напълно абстрактна, създадена да изразява някакво настроение, което не можеше да се опише с думи. Цветовете бяха натрапчиви, а линиите смели и причудливи.
Но полека-лека Лора осъзна, че там все пак има определена форма, скрита в тежките мазки от сиво, черно и бледомораво.
Това бе едно момиче, показано в профил. С тъмна коса и странно светеща кожа, макар линиите на лицето й да бяха само загатнати от пресичащите се цветни петна, които го накъсваха.
Но най-вече впечатляваше фактът, че цялата композиция на картината бе съсредоточена върху тъмния ирис на окото й, загледано в нещо отвъд картината, което зрителят не можеше да види.
И това око омагьосваше. Ясно, бистро и все пак някак ограничено в собствения си поглед, то бе пълно с характер и неназовима многозначност. Лора моментално почувства, че това момиче, този модел — ако наистина съществуваше — представлява изключително интересен и необикновен човек.
Това бе една брилянтна, невероятно уверена картина, съчетала психологическата проницателност на старите майстори с агресивната формална абстракция на модернистите. Изглеждаше едва ли не прекалено дръзка, прекалено властна за малката си рамка.
Внезапно Лора разбра защо Натаниел Клиър й я показваше.
Обърна се и го видя да стои на прага.
— Вие сте я рисували, нали? — попита.
Той кимна.
— Това беше последната ми картина. Няма да ти казвам колко отдавна я нарисувах. Не искам да си давам повече години, отколкото бездруго изглеждам с тая посивяла коса. Но беше много отдавна.
— Превъзходна е — каза Лора, местейки поглед от творбата към нейния създател. — Защо сте престанали да рисувате?
Той влезе в спалнята и застана зад нея, гледайки картината. Тя видя как очите му бързо се плъзнаха по повърхността й. И някак си този поглед направи присъствието на момичето върху платното още по-осезаемо.
— Тя бе много скъп човек за мен — рече той. — Преди много време, когато бях доста по-млад и по… оптимистичен. И предполагам, не по начина, по който някоя жена би била важна за мен днес. Не знам дали е за добро или за лошо. Във всеки случай тя умря. Разболя се от левкемия на двайсет години. Нарисувах картината точно след като научи, че е болна. После, когато вече я нямаше, реших това да бъде последното ми платно. Като жест към нея в известен смисъл. Разбира се, само в моето съзнание. — Той се засмя.
— Тя би ме убила, ако разбереше, че ще приключа с рисуването по този начин. Но аз знаех нещо, неизвестно за нея, Лора. Знаех, че вече съм казал всичко, което трябва да кажа, всичко, което мога да кажа като творец. Можех да видя и да почувствам завършека в тази картина. Усетих удовлетворение. Беше доста вълнуващо да пресека чертата, знаейки, че никога няма да се върна обратно.
— Но не е трябвало да го правите! — възкликна Лора и се обърна да го погледне. — Картината е прекрасна, блестяща. Трябвало е да продължите…
Той поклати глава и усмивката му бе едновременно тъжна и иронична.
— Не — каза. — Ти бъркаш залеза с изгрева. Това е съдържанието на картината — един край. Държа я, за да ми напомня за приключилото, за невъзвратимото, а също и че трябва да мисля за бъдещето. Искрено се възхищавам от това, което виждам в нея — младост, ярост, увереност — но то не ме кара да съжалявам за днешното си положение. Не е ли всъщност всяка картина нещо подобно? Свидетелство за миналото и бъдещето на художника? Къс от времето в чист вид… Кой го бе казал? Впрочем няма значение…
Лора поклати глава.
— Все пак мисля, че сте сгрешили. Трябвало е да продължите. И все още можете да го направите.
— И защо? — предизвика я той.
— Защото… — Веждите й се свиха съсредоточено. — Защото промените във вас, промените, за които говорите — те също могат да се изразят в картини. Дори загубите, отминалите неща, стъпките, по които не можеш да се върнеш… — Тя спря, защото думите сякаш я отнасяха. — Всички тези неща биха били картини — заключи малко сконфузено тя.
Той бавно поклати глава.
— Когато ме опознаеш по-добре, ще разбереш защо не може да бъде така.
Тя го погледна в очите, сетне върна погледа си обратно върху картината.
— Не се ли чувствате… самотен? — попита. — Без рисуването, искам да кажа. Знам, че аз самата бих се чувствала така.
Изведнъж на Лора й хрумна, че тази двусмислена картина съдържа собствените мисли за черни дни на Натаниел Клиър. И разбра защо той искаше да ги остави зад гърба си. Но сигурно чувстваше липсата им, както би я почувствала и тя, ако някога отхвърлеше завинаги най-скритите си усещания.
— Аз получавам голямо успокоение от знанието кой съм и какво мога да направя — каза той. — А днес знам кой съм и какво има най-голямо значение за мен. Понякога едно нещо е най-ценно за нас, когато е приключило и в това няма нищо срамно, Лора. «Единственият истински рай, е казал някой, е изгубеният рай.» Опа, ето че пак почнах да цитирам.
Той сведе очи към нея, оценявайки объркването й.
— Искам да те попитам нещо. Би ли ми показала рисунките си, ако те помоля за това? Сега, когато се разголих пред теб, би ли направила същото и за мен? — Той я гледаше настойчиво.
Лора се поколеба, мислейки за скечовете и акварелите си — всичките, изразяващи най-дълбоката същност на личния й живот, в който всяко нещо бе мистериозно и неподходящо за дневна светлина.
— Не помните ли? — отвърна тя внимателно. — Аз ги изхвърлям.
— Казах го ей тъй — поясни той, давайки вид, че й вярва. — В случай, че ти се намира някоя рисунка, която още не е отишла на боклука.
— Ще се притесня — каза просто Лора, гледайки картината на стената.
— И аз също се притесних.
Настъпи мълчание. Лора не можеше да измисли отговор. Чувстваше се така неловко в близост с този изключителен мъж. Толкова мъдър, толкова знаещ… и все пак не се страхуваше да признае собствените си страхове и границата на възможностите си.
Погледна отново момичето на картината. То бе миловидно и щастливо, но в израза му имаше нещо сложно и дълбоко, което правеше очарованието още по-неотразимо.
— Каква беше тя? — попита Лора.
— Много умна, много жизнерадостна. Обичаше да посещава разни места. Държеше се, сякаш светът й принадлежи, макар и да знаеше, че не е така. Съзнаваше другата си страна, но не й се поддаваше. Сякаш беше въпрос на чест да я крие зад тази своя усмивка.
Лора кимна. Въпреки че на картината нямаше усмивка, човек можеше да почувства какво има предвид Натаниел Клиър.
— Беше много смела — продължи той. — Дори когато умираше, не остави тъмната си страна да вземе връх. Продължаваше да крои планове…
Той спря да говори така внезапно, че Лора усети силното чувство, което го бе овладяло. Почувства импулсивно желание да го докосне, но нямаше куража да го стори. Нито успя да намери думи, за да запълни мълчанието, настъпило след неговите слова.
— Ще ти кажа една тайна — рече накрая той. — Всъщност аз те доведох тук горе, за да видиш тази картина. А не заради гледката. Можеш ли да отгатнеш защо?
Лора поклати глава.
— Не мога.
— Виж я още веднъж.
Тя отново погледна лицето на картината — тъмните очи с полуотпуснати клепачи. В това момиче имаше нещо ужасно съкровено, до такава степен, че самата картина изглеждаше недискретна, разголвайки го по този начин, макар и само в профил.
Едва сега Лора осъзна, че тъмната коса на момичето бе къса като нейната.
— Не се ли чувстваш така, сякаш гледаш в огледало? — попита Натаниел Клиър.
Лора огледа отново платното. Наистина, тъмните очи и коса на момичето, перленото му лице имаха известна прилика с нея.
— Прилича на теб, нали?
Тя не можа да измисли отговор. От сравнението момичето някак се смаляваше, тъй като самата тя се чувстваше напълно обикновена в сравнение с подобно удивително създание.
— Разбира се, ти не си като нея — каза той. — Притежаваш другата й страна, която тя държеше скрита. Може би затова поисках да я видиш и тя да види теб.
— Тя да види мен? — обърна се Лора към него.
— Защо не? — попита той. — Може би в известен смисъл ти гледаш в огледало. Към онази част от теб, с която тя така и не успя да се примири в себе си. Може би в нея аз през цялото време съм виждал теб. И може би съм я нарисувал, защото нещо в мен е знаело, че един ден ще те срещна… Всичко е възможно.
Мисълта му се уви около Лора като змия, защото приличаше на стотиците мисли, които бе имала за случилите й се неща, за познатите хора и изпитаните чувства още от времето, когато бе малко момиче. Колко дълбоко проникна той в съзнанието й само след няколко часа запознанство, докосвайки там идеи, които тя не искаше да признае. Това я плашеше и в същото време я караше да се чувства защитена.
Той стоеше неподвижен и безмълвен. Все още бе зад нея и сянката му от светлината на лампата падаше върху й. И когато почувства топлината му, нещо в нея сякаш се разпадна. Целият този разговор за картината, леките закачки, последвани от най-сериозни и дълбоки наблюдения, я накараха да почувства, че за пръв път, откакто се помнеше, не бе толкова сама. Някой, способен да прозре най-интимната й същност, го правеше по много деликатен начин, щедър с интуицията, опита и мъдростта си. Неговата близост разкри една гладна празнота, която обезсилваше Лора, защото тя дълги години се бе опитвала да я скрие от самата себе си.
Той, изглежда, почувства, че крехката кула, в която се бе крила толкова дълго време, е готова да се срути. Защото постави топлата си длан върху рамото й с възможно най-лекия допир.
Цялото й тяло се разтърси от тази, подобна на поглаждане с перо, ласка на мъжките пръсти по кожата й, проникнала много по-дълбоко в нея. За момент те останаха неподвижни. После той бавно започна да я обръща към себе си.
Тя потръпна отново, на ръба между миналото и бъдещето, и почувства как част от нея се опитва да му избяга обратно в познатия й свят. Но той беше с една мъничка стъпка по-напред и дългите ръце, които я спряха, й казаха също, че няма защо да се бои от него. Привлече я към гърдите си и прошепна «Шшш», нежно като любящ баща, поглаждайки рамото й с меката си длан.
Засрамена от собствената си слабост, тя се отпусна в прегръдките му, страхувайки се да го докосне с ръце. «Шшш» — утешаваше я топлият шепот и Лора се почувства на ръба на пропаст, от която се бе пазила внимателно през целия си живот — пропастта да се нуждае от някой друг.
Устните му докосваха косата й, тъй като бе много по-висок от нея. Дланите върху раменете й се плъзнаха към нейната шия и внимателните пръсти разтриха успокояващо тила й.
Отначало целувката му бе толкова лека, така изпълнена с уважение, че тя не разбра напълно какво става. Съвсем лек допир на устни с устни, ефимерен като тъмния блясък в очите му, който се приближаваше все повече, опознавайки я напълно, без да я докосва…
Тя не помнеше ясно случилото се след това. Целувката се задълбочи, стана по-настойчива. В сърцевината й гореше ярък пламък. Той лумна нагоре по краката и гърба й с такава сила, че дъхът й спря. За момент това изглеждаше като нещо нормално, някаква приятна топлина във всичките й сетива и доказателство за прекрасния факт, че е жена.
После за секунда то стана непоносимо и устните, притиснати до нейните, натискът на твърдото мъжко тяло в нея, дланите на тила й, взеха да я задушават.
Не разбра как се отскубна от прегръдката му, как се откъсна от онова, което той й предлагаше. Знаеше само, че е престъпила един ужасен закон, като разкри себе си по този начин, изкушавайки съдбата, която нямаше да се забави да я накаже за нейната самонадеяност.
Ревът на самобичуването в съзнанието й заглуши собствените й думи, докато неловко се извиняваше, преди някак да навлече палтото си и да избяга от апартамента, тичайки надолу по стълбите в черната, студена нощ. Дойде на себе си едва когато вече отминаваше последната пресечка преди дома си.
После към срама й се прибави и смущението, докато се носеше нагоре по стъпалата, когато заключи вратата зад гърба си и се хвърли на леглото, все още облечена в палтото. Как можа да го остави да направи това? Как посмя да отвори забранените врати на онази своя част, която бе отричала толкова години? Каква лудост я накара да захвърли защитата си с момичешка усмивка, сякаш нямаше на земята наказание за нея?
Дълги минути, замаяна, тя остана да размишлява над случилото се. После, преди дори да се сети да угаси светлината, сънят я обори с тежка тръпка и тревожни сънища изпразниха съзнанието й от всички мисли.

Слава богу, че има сесии, повтаряше си Лора през дните, последвали тревожната й вечер с Натаниел Клиър.
Единствената преграда, останала между нея и непоносимите й чувства, бе нетърпящата отлагане работа. Тя ходеше на лекции, обядваше бързо в закусвалнята, учеше повече от всякога в библиотеката и се готвеше за изпитите си със затъпяващо отчаяние. Преминаваше огромно количество материал, чудейки се дали нещо ще й остане в главата, защото съзнанието й приличаше на черен океан, в който всичко, плуващо по повърхността, можеше всеки миг да потъне на дъното.
Правейки си кана след кана кафе в апартамента, тя се зарови в европейската история, двата курса по изкуство и курса по биология — най-трудният от всички. Знаеше, че на изпитите ще се задават много конкретни въпроси с дати, имена и биологична класификация, от чиято сложност й се виеше свят.
Тя се потопи във фактите, сякаш те бяха лекарство, способно да я заслепи за всичко останало. С отминаването на дните започна да изпада в едно напрегнато и нервно безразличие и така се почувства по-добре. Усещаше дълбоко в себе си странна, подобна на бавен огън топлина, но ръцете и краката й оставаха по цял ден студени. Светът й изглеждаше много далечен и поради това лесно поносим.
Насили се да отиде на последната лекция на Натаниел Клиър преди сесията, но не можа да седне на обичайното си място на дванайсетия ред отляво. Вместо това седна високо горе, сред сенките на лекционната зала, заедно със студентите, които се страхуваха да не ги вдигнат или отсъствието им да не се забележи, когато не идваха.
Отвори тетрадката си, решена да си води бележки по лекцията на Клиър, без да обръща внимание на мъжа, стоящ зад думите. Докато го правеше, забеляза работата си върху Джорджоне и Мане, която той бе оценил така високо. Беше изпаднала от тетрадката й и тя я постави на съседната седалка.
Захвана се да записва лекцията с абсурдни подробности. «Розовата гола» на Матис бе проектирана на екрана над катедрата и с ъгъла на окото си тя видя как показалката му обхожда смелите линии на повдигнатото женско коляно, извивката на бедрото, красивата загатната структура на ръцете и дребната глава, умалена от художника заради цялостната композиция и все пак сякаш още по-впечатляваща заради това.
Лора драскаше дума подир дума казаното от Клиър, без да вдига очи към подиума. Почувства, че по някакъв странен начин потокът на мислите му сякаш сам излиза изпод писалката й, използвайки я като посредник за нанасяне на точната им същност върху страниците на тетрадката. Лора наблюдаваше с почуда този процес, възхитена от пронизващата сила на интелекта му дори сега, когато бе затворила периферното си зрение за неговия нервно крачещ напред-назад силует.
През паузите в писането дочу шепот от реда зад себе си. Бяха момичешки гласове, изразяващи женското си възхищение от далечната фигура на професор Клиър. Техните реплики съдържаха откровено сексуално любопитство към него.
Лора ги позна. Това бяха три момичета, които бе забелязвала в залата и преди. Винаги седяха отзад, където можеха да си шепнат, без да ги чуват. Учеха изкуствоведство в горния курс и ги бе срещала понякога пред канцеларията на факултета.
Макар да посещаваха този курс, всъщност бяха чисто и просто почитателки на Клиър, следващи го във всичките му часове. Неговата мистика ги беше обзела, както впрочем и почти всички останали, и обичаха да остават в неговата сянка колкото се може по-дълго.
Въпреки че не личеше той да им обръща особено внимание, а понякога правеше и саркастични забележки в клас «за жената, следваща изкуство с цел получаване на бакалавърска диплома» и за «сексапилната млада студентка, която от сърце казва на професора си, че би направила всичко, за да получи добра оценка по предмета му», това не ги обезкуражаваше и те продължаваха да посещават часовете, разменяйки тихите си шепоти относно външния вид и предполагаемата му сексуална мощ, като го поглъщаха с погледи и много рядко записваха нещо от лекциите.
Най-красивата от тях бе блондинка на име Сандра Рихтер. Лора знаеше името й, защото и двете посещаваха курса по съвременна живопис, където Сандра имаше неприятния навик постоянно да вдига ръка към професор Цукерман с досадни и смешно плиткоумни въпроси.
Лора отклони вниманието си от момичетата зад нея. Но ехото от шепота им продължи да я тревожи, защото сега мистерията на секса я занимаваше дълбоко.
Нещата се развиха така, че сляпото отдаване на Лора на учението постигна желания ефект.
Тя знаеше всички отговори на изпита си по европейска история и написа едно стегнато и смислено есе върху влиянието на Тройния съюз на Бисмарк върху равновесието на силите в Европа до Първата световна война. На изпита по биология си проправи без грешка път през размножителната, храносмилателната и нервната системи на безгръбначните, фотосинтезиращата способност на растенията и тънкостите при оплождането на цветята. Отговори на всички въпроси от изпита по съвременна живопис така, както знаеше, че ги иска професор Цукерман, и накрая изля целия си ум и енергия на трудния изпит при Натаниел Клиър.
Когато всичко приключи, в един петъчен следобед Лора вървеше бавно от университета по централните улици към дома си. Беше мрачен, дъждовен ден и тя помисли, че светът никога не бе изглеждал тъй приятно хладен и настройващ към съзерцание.
Изкачи безкрайните стъпала до апартамента си, без да се умори, въпреки че през последните дни спеше малко. Чувстваше се отвъд умората, отвъд всичко, освен онова равнодушно откъсване, където нищо не можеше да я засегне.
Бе седнала на ръба на леглото си, твърде замислена, за да се сети за вечеря, когато чу звънеца.
Тя се стресна и дойде на себе си. За пръв път, откакто бе започнала следването си, някой звънеше на вратата. Не бе чувала този звук от деня, в който чичо Карол и братовчед й Уейн й помогнаха да качи по стълбите нещата си, преди да се върнат обратно към собствения си живот в Куинс.
— Кой е?
Гласът в микрофона беше мъжки, но неразбираем. Наложи се отново да попита.
— Нейт Клиър е — разбра накрая. — Нося ти нещо.
Лора пребледня.
— Така ли… какво? — попита неловко.
— Работата ти върху Джорджоне — чу се изкривеният глас, в който обаче тя долови сега ехо от дълбокия, плътен тон на професора. — Някой я е намерил в лекционната зала. Сигурно си я забравила.
Дъхът на Лора замря в гърлото й. Несъзнателно бе чувствала липсата й досега. Но звукът на гласа по домофона предизвика потиснатия спомен и тя веднага осъзна, че да, работата беше загубена, нямаше я в тетрадката й. Сигурно я бе оставила някъде или просто бе изпаднала.
Разполагаше със секунда, за да реши какво да прави. Гласът на професора бе строг и делови, лишен от хумор или топлина.
Тя отчаяно погледна към претрупания малък апартамент зад гърба си. Видя й се особено мизерен с грозната мивка и печка, пожълтяла мазилка, очукани стари мебели и мръсния прозорец към отдушника навън.
После се обърна обратно към домофона. Със затворени очи и празно съзнание натисна бутона, за да отвори входната врата.
Отстъпи крачка назад, сякаш уморена от стореното. В огледалото над мивката й се мярна собственото й отражение. Изглеждаше ужасно. Косата й бе сплъстена и разбъркана от вятъра. Страните й бяха хлътнали от неотдавнашната преумора. Съзря гребена върху плота и бързо го прекара през косите си. Беше прекалено късно да сложи малко руж на бузите си. Той щеше да е тук след няколко секунди.
Тя вдигна палтото си от стола и го закачи на куката до вратата. Бутна книгите от леглото, хвърли един последен, безпомощен поглед към четирите си пусти стени и се изправи вцепенена пред вратата.
Чу бързи, енергични стъпки по стъпалата. Той вероятно ги вземаше по две наведнъж.
После на площадката настъпи тишина, след което силно почукване на вратата я накара да подскочи. Тя пристъпи напред, поигра си с резето, което сякаш нарочно заяде, и накрая натисна дръжката, за да отвори.
Без да иска, стори крачка назад. Натаниел Клиър стоеше пред нея и черната му коса блестеше под светлината на голата крушка на площадката. Носеше кожено яке, обгръщащо гръдния кош и раменете му. Тя зърна плътно прилепналите му тъмни панталони, подсказващи котешката пъргавина на краката му.
Заедно с него в стаята нахлу свеж въздух и тя го почувства с кожата на лицето си.
— Загубила си това. — Той вдигна ръка с есето й. — Някой го занесъл в канцеларията и оттам ми го дадоха. Реших, че мога да ти го оставя на път за вкъщи. Сигурно не би желала да се изгуби, след като толкова добре си го написала.
Забеляза, че той държи в ръка и изпитна бланка, която сега отдели от есето.
— Донесох също и курсовата ти работа — каза. — Прегледах я тази сутрин. Отличен, разбира се. Добре си се справила.
Изражението в очите й го накара да замълчи. За момент той постоя неподвижен в рамката на вратата. Сетне влезе и бавно я затвори след себе си.
Ръцете й висяха отстрани на тялото, с треперещи, обърнати към него длани. Тя не можеше да види израза на молба и капитулация в очите си.
След пауза, която й се стори най-дългото изпитание, което някога бе преживявала, тя се озова в прегръдката му. Обятията му й бяха по-познати дори от дома край нея. Сякаш никога не го беше оставяла, сякаш този глупав период на труд и студено безсъние никога не ги бе разделял.
Сетивата й се преизпълниха с облекчение, щом разбра, че не е в състояние повече да сдържа бурята в себе си. Дланите й по някаква собствена воля се озоваха на хълбоците му. Целувките му докосваха веждите, клепачите, бузите й.
— Знам, Лора — шепнеше той в ухото й и пръстите му я галеха по косата. — Знам всичко.
Лицето й се повдигна към неговото и тя отвори устни, за да приеме гладкия мъжки език, който намери нейния и бавно го загали. Горещият флуид, ужасил я преди седмица, се върна отново, облизвайки с огън краката й, карайки коленете й да се подкосят и събуждайки чувствата й още по-приятно сега, когато бе загубила силата да се съпротивлява.
Бе дошло време да отпусне ръце и да се отдаде на онова, което трябваше да дойде. И тя го стори с благодарна въздишка.
— Моята сладка Лора — шепнеше Натаниел Клиър, изглежда разбрал както нейната борба, така и радостта от капитулацията. — Сега всичко е наред.

Лу Бенедикт наблюдаваше внимателно Лиз Дамерън от безопасно разстояние.
Лари Уитлоу му бе докладвал, че работата й в неговия отдел е направо феноменална за един начинаещ. Тя притежаваше инстинктивно чувство за планиране на нещата занапред и за паричната политика при закупуването и управлението на материалите.
И нещо повече, тя се бе запознала сама — нито Лари, нито Лу можеха да си представят кога и как — с миналото и настоящото положение на компанията на пазара и правеше ценни предложения за най-добрите производствени стратегии по отношение на бъдещето.
Лиз отделяше много часове от личното си време в отдела за изследване и развитие на производството, разучавайки сложните влияния на следвоенната икономика и последните научни постижения върху областта на електрониката. Тя очевидно гледаше много сериозно на предстоящата си кариера.
Вършеше цялата си работа преди определените срокове, колегите й я харесваха, а и спестяваше на Лари куп главоболия, сваляйки от плещите му част от собствените му задължения, когато бяха претрупани с поръчки.
Накратко, тя беше истински бисер.
Като глава на фирмата, Лу винаги проявяваше личен интерес към материалите, тъй че естествено бе да посещава редовно отдела. Щом го видеше да влиза, Лиз вдигаше поглед и му махваше весело с ръка. Понякога разменяше с нея и по някоя дума на път към офиса на Лари.
— Е, как се държат с теб?
— Не можеше и да бъде по-добре, сър.
Шеговитите забележки почти засядаха в гърлото му, защото още от вратата оставаше поразен от вида й и дори докато говореше, се опитваше да го запечата в паметта си, за да си го припомни по-късно на спокойствие.
Тя носеше обикновени плисирани поли, изглеждащи страхотно върху дългите й крака, и пуловери, които обгръщаха твърдите й гърди и строен кръст с особена деликатност. Понякога обличаше красиви рокли в ярки цветове или костюми, в които изглеждаше възхитително, защото женствеността й изпъкваше на фона на консервативната кройка.
Имаше и един черен комплект — пола и пуловер, от който дъхът на Лу секна, когато го видя за пръв път, и който винаги след това присъстваше във фантазиите му. Тя бе оставила пламтящата си червена коса спусната върху тъмната материя и просто физически светеше с млечната си, сякаш слязла от корицата на списание кожа сред сивите стени на офиса, а зелените й очи блестяха като скъпоценни камъни, когато му се усмихна.
Лу откри, че учудващо често я среща по коридорите. Или може би несъзнателно я търсеше? Не можеше да отрече, че понякога се отклоняваше от нормалния си маршрут, за да й пресече пътя. Тя винаги се движеше с приятелки, две или три момичета от различни отдели. Красотата й ги правеше да изглеждат като помияри в краката на гръцка богиня. Щом я съзреше, той почти се заковаваше на място.
Понякога образът й го държеше буден нощем, докато лежеше до Барбара. Това го тревожеше и той се събуждаше на другата сутрин неспокоен, с възпалени очи.
Като гледаше спящата фигура на жена си, Лу започна да се замисля върху семейния си живот. Барбара беше натежала, плътта й не бе толкова стегната и той я любеше по-рядко от преди няколко години. Сега, когато децата бяха вече отраснали, тя отделяше повече време за своите интереси — женски събирания, обеди с приятелки, вечери в клуба, по бридж. От известно време подозираше, че тя не изпитва повече сексуално влечение към него. И сега осъзна, че това чувство е взаимно.
Лу Бенедикт никога не се бе смятал за особено страстен мъж. Децата, училището, ваканциите и бизнесът му стигаха. Или поне така беше. Но сега нещо му липсваше.
И това нещо неочаквано се бе настанило зад остъклените врати на отдела за материали, където Лиз Дамерън седеше зад бюрото си, телефонираше, съставяше доклади и проекти, вдигаше поглед, за да се усмихне на колегите си, и си гледаше работата.
Лу се мъчеше да отхвърли обземащата го фиксидея.
Обезпокоен от голямото количество лично време, което отделяше да мисли за Лиз, той работеше все повече и оставаше до по-късно в офиса. Тогава се запита дали не го прави с тайната надежда, че тъй като Лиз също работи до късно, някой път ще се засекат в притихналия коридор, ще разменят някоя дума и може би тя дори ще приеме покана за едно питие.
Проклинайки фантазиите си, той се помъчи да бъде строг към себе си. Опита се да отдаде промяната, ставаща в него, на навлизането си в зряла възраст, с нейните неизбежни малки трепети и изкушения.
Но опитите му за самоанализ не доведоха до никъде. Лу не беше самовглъбена натура. Повече от двайсет години живееше само с действие и усилена работа. Не беше мислител. Бе осъществявал досега личната си мечта за реализиране и финансова сигурност, без да анализира при това мотивите си или движещите им сили.
Накрая я покани на обяд.
Имаше добър претекст. Лари Уитлоу щеше временно да поеме работата на Върн Инис, защото Върн бе на легло с някакъв загадъчен хепатит. Така отделът оставаше без шеф.
Лиз вече познаваше отдела почти толкова добре, колкото и Лари, както многото й забележки и предложения по време на събранията показваха. Тя беше очевидният избор за временен началник, въпреки младостта й и липсата на опит. Освен това в отдела нямаше друг, на когото Лу можеше да повери тази отговорност.
Той я заведе в един малко прекалено интимен ресторант на булевард Стоктън, за да й съобщи за назначението.
Тя изпи чаша шери, докато той премляскваше мартинито си. Прие новината с искрена усмивка, малко делова дори и в радостта си.
— Толкова се радвам — каза. — Благодаря ви за доверието. Сигурна съм, че ще се справя с тази работа. Надявах се, че ще мога да поема малко повече отговорност. А сега ще мога и да науча повече неща за компанията като цяло.
— Това е само временно, разбира се — отбеляза той. — Очакваме не след дълго Върн отново да поеме поста си. Но ще оценим усилията ти, Лиз, и ще ги запомним, уверявам те.
— Благодаря за възможността, господин Бенедикт — каза тя.
— Лу. — Думата изскочи от устните му, преди да разбере, че се кани да я произнесе.
Усмивката й бе свенлива, когато вдигна очи към него.
— Лу.
Говориха за незначителни неща, докато обядваха, и Лу се улови, че откровеничи повече, отколкото възнамеряваше за личните си чувства като глава на компанията и дори като мъж. Нещо в тази нейна усмивка, в особеното й излъчване на доверие и покана, изглежда, го предразположи. И както си бъбреха, той си поръча още едно мартини. Струваше си това общуване с нея, дори да го сметнеше за прекалено бъбрив и пийнал шеф.
Тя обаче явно нямаше нищо против и го окуражаваше с въпросите си, макар нещо сериозно и благовъзпитано да оставаше в нея през цялото време, поддържайки разговора стриктно на ниво.
Тя сърдечно стисна ръката му, когато се върнаха на работа. И това бе едва вторият случай, откакто се познаваха, при който той я докосна, но сега контактът бе някак по-интимен.
След като се разделиха, тя се върна в отдела и започна да се нанася в офиса на Лари.
Когато заговори на Барбара за Лиз, тя явно не сподели гордостта му от работата на новото момиче, нито ентусиазма му по повод младата кръв, която то бе вляло в управлението. Барбара я срещна на пикника на служителите по случай Деня на труда, но оттогава не спомена нищо повече за нея.
Лу не обърна внимание на този почти подсъзнателен конфликт с жена си, заключавайки колебливо, че тя вероятно е мислела за друго, за да не отвърне на усмивките му или да не кимне одобрително на думите му относно Лиз.
Но сега той виждаше Лиз все по-често и двамата разменяха повече съобщения и телефонни разговори. Даде си сметка, че поради някаква неволна нетактичност упорито я споменава и на вечеря пред жена си. Лиз това, Лиз онова…
Безразличието на Барбара стана по-студено. Лу започна да подозира, че тя или храни лична неприязън към момичето поради някаква причина, или се обижда от необикновеното му възхищение от нея.
Естествено, Лиз си нямаше и понятие за това, тъй като никога не се виждаше с Барбара, а и Лу по принцип не говореше за дома си, когато бе с нея, освен да спомене накратко проблемите и успехите на децата в училище или главоболията от пубертета им.
Затова му дойде като гръм от ясно небе, когато Лиз ги покани с Барбара на вечеря в малкия си апартамент.
Трудно можеше да откаже. Сега Лиз беше важна част от компанията.
Вечерта премина малко напрегнато. Лиз ги посрещна с усмивка, настани ги на канапето и поднесе на Лу мартини, точно както той го обичаше — четири към едно — и джинджифилова лимонада на Барбара, която не пиеше алкохол. После сервира апетитни ордьоври на ниската масичка и поведе лек разговор, продължил и по време на скромната, но добре приготвена вечеря.
Лиз бе така мила и гостоприемна в държането си, че Лу остана изненадан от упорито студеното отношение на жена си. Барбара остана дистанцирана през цялата вечер и благодари с хладна учтивост на Лиз, когато се сбогуваха.
На път за вкъщи в колата той се обърна укорително към нея.
— Не можа ли да се държиш малко по-дружелюбно? — попита, поглеждайки от пътя към умисленото лице на жена си. — За бога, момичето просто се опитваше да бъде мило с нас. Виж какъв труд си направи да ни покани.
— Не ми обръщай внимание — отвърна уклончиво Барбара. — Не се чувствам много добре. Сигурна съм, че е много свястно момиче.
Но очите й твърдяха нещо съвсем различно от думите.
През следващите четири седмици Лиз ръководеше блестящо отдела, като движеше със здрава ръка работите и същевременно запазваше приятелски отношения с персонала си. Докладите й пред Лу на събранията на ръководството бяха по-организирани и стегнати от тези на Лари, с всички факти, изчислени в проценти и сравнени щателно с цифрите от предишната година, по-предната и дори от последните пет години. Разбирането й за движението на паричния поток като израз на цялостното състояние на компанията изглеждаше по-ясно дори от това на самия Лу.
— Тя е истинско бижу — сподели Лу с Лари на четири очи.
— Добре, че се намери да те замести, докато Върн е болен.
Лари кимна, но обикновено бодрият му поглед бе мрачен. В края на краищата тази привлекателна новодошла в «Електронни изделия Бенедикт» го превъзхождаше в работата, на която трябваше да се върне след оздравяването на Върн.
Долавяйки това, Лу добави:
— Ще се почувствам по-добре, когато отново поемеш отдела си, Лари. Но ми е приятно, като я виждам, че се труди толкова сериозно.
Неудобното положение, причинено от отсъствието на Върн, изглежда работеше в полза на компанията и Лу се поздрави, че може да разполага с добри хора край себе си по време на криза.
В същото време бе достатъчно честен в преценката си, за да благодари на щастливата си звезда за Лиз Дамерън. Тя бе самата ефикасност. Ако не се бе появила тъй изневиделица, сега той щеше да има много повече тревоги.
Но като работеше близо до нея, откри, че оценката му за способностите й постепенно става неотличима от възхищението му пред нейната младост и красота. Сега всичко се свеждаше до една концепция — неуморимата увереност и енергия на едно хубаво и талантливо момиче.
Не можеше повече да крие от себе си, че белите нощи до спящата му жена принадлежаха на Лиз. Тя обсебваше мислите му. Макар предупредителните сигнали от страна на Барбара да му казваха да говори по-малко за нея и да не изтъква толкова ролята й при споменаването на компанията, времето, през което мислеше за нея, се увеличаваше правопропорционално на тях.
Сега си спомни как изглеждаше Барбара, седнала край малката масичка на вечерята в апартамента на Лиз. Една до друга двете жени изглеждаха като олицетворение на Старостта и Младостта. Лиз цялата огнен цвят и млечнобяла хубост, а Барбара — жълтеникава и нацупена, въпреки грима и скъпата си рокля.
Тази двойна представа преследваше Лу, защото беше нещо повече от спомен. Тя сякаш олицетворяваше повратна точка, разклонение на пътя между добре познатото вчера и едно утре колкото забранено, толкова и примамливо.
И той не можа да обърне гръб на този кръстопът. Самото му съществуване го караше да се движи напред, да избере посоката и да направи първата стъпка.
Полека-лека, ден след ден, докато фантазиите му за Лиз изместваха всички останали мисли, започна да му се струва, че тази първа стъпка е вече направена.
Вестите от Върн Инис ставаха по-мрачни. Тестовете изключваха инфекциозен хепатит, но той ставаше все по-немощен. Изглеждаше жълт и изпит, когато Лу го посети в болницата.
Една нощ, останал до късно в офиса си, Лу позвъни на Лиз Дамерън у дома й.
— Чудех се дали мога да се отбия за момент? — попита той. — Има нещо, за което искам да говоря с теб.
По линията настъпи кратка тишина. Внезапно той почувства ученически страх, че тя ще му откаже.
— Разбира се — рече спокойно тя. — Отбий се.
Когато пристигна, завари я облечена в черния комплект, от който той толкова много се възхищаваше. В оскъдната светлина на настолната лампа, тя блестеше като видение. Сервира му питие, после седна и го погледна в очакване.
— Разтревожен съм за Върн — каза той. — Имам чувството, че няма скоро да се върне при нас. Докторите не са никак оптимистични. Изглежда, заболяването му е сериозно.
— Толкова съжалявам — рече тъжно тя. — Надявах се, че новините ще са добри…
Лу отпи от питието си.
— Право да си кажа, това може доста да ме затрудни — продължи той. — Ако се наложи Върн да се пенсионира, разполагам с Лари да заеме поста му. Но това ще ме остави без постоянен шеф на отдел «Материали». Разбира се, мога да разровя в отдел «Кадри» и да се опитам да намеря някой — има много добри специалисти — но не съм убеден, че това ще е най-доброто решение.
Настъпи мълчание. Лу скришом си пое дълбоко въздух.
— Питам се как би се чувствала ти, Лиз — попита той, — ако поемеш за постоянно работата на Лари?
Тя изглеждаше изненадана.
— Сигурна съм, че няма да се наложи — отвърна. — Върн скоро ще се справи с болестта си, не мислиш ли?
— Така е, но трябва да сме готови за всичко — настоя Лу. — Мислиш ли, че ще се справиш с работата?
Тя доби умислен вид. Странно бе да се види това толкова красиво създание, потънало в сериозно размишление над една тъжна ситуация, с младото си лице, създадено само за щастие и усмивки. Лу отново забеляза познатия особен, меланхоличен блясък в очите й, чувствителен и дори скърбящ. Това я правеше някак по-дълбока и още по-привлекателна от преди.
Накрая погледът й се разведри.
— Оценявам доверието, което ми оказваш — каза тя. — Ако възникне необходимост, ще направя всичко, на което съм способна. Надявам се да не те разочаровам.
— Добре — каза Лу, изпускайки една дълбока въздишка. — Камък ми падна от сърцето. Ти знаеш, че всички ние смятаме работата ти за превъзходна, Лиз. Съзнанието, че мога да разчитам на теб, ми помага много.
Тя се усмихна.
Лу се поколеба, преди да продължи.
— Има още нещо — каза той. — И те моля да не се обиждаш, ако изглеждам прекалено любопитен. Надявам се, че не предизвиквам конфликт в личния ти живот с предложението си от преди малко. Имам чувството, че си жена, отдадена на кариерата си, Лиз… Но ако имаш някакви планове — брак, деца, каквото и да е — допълнителната отговорност при нас може да ти попречи… и това би променило нещата. Ще имам нужда от цялото ти време и енергия. Не бих искал да те карам да се разкъсваш на части…
— Не се тревожи за това — разсмя се тя. — Нямам никакви планове, които да не включват компанията.
Настъпи мълчание, в което думите й отекнаха помежду им. Лу погледна пейзажите по стените. Скромността на апартамента само подчертаваше още повече красотата на това момиче.
Уверението й отпусна нервите му и не му се искаше да наруши този момент на доверие и интимност.
— Е — въздъхна той, — май че е време да си вървя.
Тя се изправи с него и отиде да му донесе палтото.
— Благодаря, че ме прие след такова неочаквано обаждане — рече Лу.
— За мен беше удоволствие — усмихна се тя и вдигна палтото, застанала до вратата. — По всяко време си добре дошъл.
Тя очарователно му поднесе дрехата за яката, за да може той да се облече с гръб към нея. Лу почувства как дланите й пригладиха плата на раменете му. Долови близо до себе си нейния аромат и почти усети през плата топлината на тялото й.
Когато се обърна към нея, коленете му се подгъваха. Стори му се, че вижда сянка на усмивка върху устните й. В следващия миг тя вече изглеждаше съвсем сериозна.
— Лиз — сричката се изплъзна сама от устните му. Нещо го облада в тази последна секунда при допира на нейните длани. Той напразно се мъчеше да го задържи вътре в себе си. Тревогата му за Върн, за компанията, цялото напрежение през последните два месеца, изпитото питие — всичко това му дойде твърде много. Момичето сякаш го подканяше да отпусне глава на красивото й рамо и да забрави тревогите си.
— Наистина — повтори нещастно той. — Съжалявам…
— Няма защо. — Тя докосна устните му, за да го накара да замълчи. — По всяко време. Наистина. Щастлива съм да те приема.
Сега усмивката й се върна, нежна и успокояваща. Той се почувства привлечен към нея от някаква сила отвъд границите на човешката съпротива. Тя го гледаше с интерес. Без да се помръдва, сякаш се протягаше и го заобикаляше отвсякъде.
Внезапно ръката му се вдигна сама и почти докосна стройната ръка под пуловера й, преди той да успее да я върне обратно. Тя приличаше на магнит, неотразима и подканяща.
Той се въздържа за една последна секунда, роб на сенките, мълчанието и красивите очи, които го гледаха така сладко. Плътта под дрехите му се стремеше към нея с нечовешко желание. Той почувства как залитна в наелектризираната атмосфера. Устните му се доближиха с няколко сантиметра, и още — най-бавната и агонизираща капитулация в неговия живот.
После, сякаш съдбата го съжали, чакането свърши. Тя беше в ръцете му, устните му докосваха нейните, пръстите й ровеха косата на тила му.
Той почувства с тялото си лекия натиск на нейните гърди и бедра. Целувката й бе свенлива — просто леко бръсване на топли устни. Но нещо в собствената му плът сигурно й изпрати сигнал и преодоля естествената й въздържаност, защото сега тя разтвори устните му с нежно любопитство и един сладък, котешки език погали неговия с предпазлива ласка.
Ръцете му я прегръщаха и за пръв път той почувства стройния й гръб и талия под пръстите си. Колко мека бе тя! И как естествено тези красиви крайници се гушеха в прегръдката му.
Вкусът й се присъедини към пропилите го усещания. Той никога не бе изпитвал или си представял нещо тъй великолепно като тази целувка. Но преди да може да й се наслади по-нататък, в нея се надигна нов глад, някаква нова вълнуваща интимност в идващите към него от тялото й вълни. Той можеше да долови как горещината на женското желание замени почти момичешкото й мълчаливо съгласие. Тя беше истинска жена, царствена, прекрасна, готова за любов.
Членът под панталона му бе събуден и твърд, напрягайки се да срещне нейния таз, тъй че той трябваше да се извърти, за да не я докосне с него. Тя ме желае, чу той един екзалтиран глас вътре в себе си. Боже мой, тя ме желае!
Двамата се олюляха сред сенките. Той нито можеше да се помръдне, нито да я освободи. Ужасен от собствената си страст, напразно се опитваше да се контролира.
И стана така, че въпреки волята си Лу остави ръцете си да правят каквото си искат, и те се плъзнаха надолу по гърба й до двете кълба, от които толкова се възхищаваше, и най-сетне се сключиха върху тях, дръпвайки я силно срещу смущаващия, гладен прът на члена му, докато от гърлото му излизаше стон.
Тя го спря.
— Не — прошепна много тихо, дръпвайки лице от неговото и отблъсквайки гърдите му с длан. — Лу, недей.
Звукът на собственото му име върху тези меки устни бе най-безпрекословната заповед.
— Боже мой, съжалявам, Лиз. Не знам какво ми стана. Моля те, не си мисли…
— Не съжалявай — рече тя, като го гледаше спокойно.
После, с една сладост, която премахна и последния баласт, задържащ краката му на земята, се върна в обятията му точно за толкова, та да премине с устните си по неговите още веднъж. Докато го правеше, той почувства отново свенливото докосване на тези гърди, шепота на дългите бедра и таза й срещу него, ласките на пръстите й на врата му. Щеше да припадне.
Той се отдръпна, поразен от красотата й, опитвайки се да прецени собствения си срам и да възстанови някак равновесието си. Помъчи се да намери думи, но те не идваха.
— Вече трябва да си вървиш — рече тя. — Жена ти сигурно се тревожи за теб.
— Лиз, наистина, толкова съжалявам — изломоти Лу.
Тя поклати глава и го потупа по рамото, докато му отваряше вратата.
Тя вече закриваше красивото й лице — един светещ, нереален овал, озарен от пламтящите зелени очи, когато последните й думи го застигнаха.
— Всичко е наред — каза тя. — Наистина. По всяко време. Когато и да дойдеш.

През следващия месец Лора живя като в сън.
Това беше странен сън, изпълнен с неудържим интелектуален порив и бърз растеж, както и с изгарящо чувствено опиянение, каквото Лора никога не бе подозирала, че може да съществува.
Тя водеше двойствен живот. Посещаваше лекциите, щателно си водеше бележки и прекарваше дълги часове, учейки в библиотеката. Винаги изпреварваше с един ход професорите си, които обичаха да поставят малки капани в своите тестове и препитвания, за да превърнат всяка лелеяна отлична оценка в много добра, а нея — в добра, държейки по този начин първокурсниците постоянно напрегнати и нащрек.
Лора изучаваше характерите на преподавателите си, търсейки слабости, които да й позволят да изненада всеки един от тях и да измъкне от него оценка, излизайки с неочаквани познания, извънредна работа, цитат от публикувана негова статия или възхвала на критичната школа, към която той принадлежеше.
И всички тези неща тя вършеше с най-ясно съзнание и най-хладнокръвна решимост.
Но докато едната й половина се стремеше с бясна концентрация към целта да получи пълна отлична оценка за първия семестър в колежа, другата чакаше отдолу, сляпа и глуха за тези незначителни въжделения и гладно фиксирана върху нещо съвсем различно.
Когато звъннеше телефонът и дълбокият глас на Нат се плъзнеше в ухото й с тиха покана, тази забранена половина се промъкваше като бандит и я превръщаше за миг в създание, живеещо само за очакващото я в другия край на линията удоволствие.
Лора оставяше настрани работата си — свършена рано заради очакваното обаждане, което сега се случваше няколко пъти седмично — и хукваше през ветровитите улици към блока на Нейт, по дългия път нагоре с асансьора до площадката, където го виждаше да отваря вратата, за да я посрещне.
Той я прегръщаше и целуваше по бузата, докато затваряше вратата след нея. После с някаква странна официалност я настаняваше на канапето в дневната и я разпитваше за деня, курсовете, писмените й работи и изпитите. Отговорите й бяха кратки, почти едносрични като на дете, защото интересът и към учението бе изместен от нуждата й от него.
Накрая той се разсмиваше, прочел мислите й, и я вземаше в прегръдката си. Сега целувките им бяха сериозни и толкова интимни, че за секунда електрическият заряд на мъжкото желание се озоваваше в дългите ръце, които я притеглиха все по-близо до него.
Страстта ги правеше почти луди през тези първи моменти. За миг се озоваваха голи в спалнята и устните и ръцете им намираха тъй диво местата на удоволствие, че трябваше да се освободят от него заедно и веднага.
И чак след тази първа гореща среща можеха да си поемат дъх, да се отпуснат сред меките завивки и да се насладят на чувството, че са заедно чрез малки ласки, прегръдки и прошепнати мили думи.
В тези магически, сумрачни мигове Лора лежеше отпусната в прегръдката на любовника си. Не можеше да види лицето му, защото сега здрачът падаше рано. Но тялото му приличаше на крепост, предпазваща я от всички опасности на външния свят, и тя се оставяше да лежи неподвижна в неговата сянка, робиня на вълшебството, с което той я пленяваше — с плътта и личността си. Самата й слепота приличаше на балсам, защото не искаше да вижда нищо освен него.
Но бавните му пръсти и опитни устни приличаха на пламъци, лизващи спящата жарава в нея я тя отново се отваряше за него. Този път правеха любов по-бавно, по-обмислено и дори по-поглъщащо заради тази нега. Той изследваше тайните й места, тъй неотдавна събудени, и плътта й сякаш подлудяваше от желание.
Когато не можеше да издържа повече на собствената си възбуда, той я покриваше, тялото му се устремяваше надолу и тласкаше с мощ, от която дъхът й секваше. Тя се извиваше и напрягаше, за да го поеме по-дълбоко в себе си, та когато страстта й избухне, той да я притежава напълно, без да има скрита нейна частица.
А щом всичко свършеше и тя почувстваше пулсациите на утробата си, приемаща неговото семе, струваше й се, че тази жива мъжка есенция я катализира, унищожавайки старата й същност, за да я замени с нова, способна на мисли, чувства и възторзи, неподозирани досега и в най-смелите й фантазии.
Те слушаха звуците на града отвън — някоя сирена, грохота на камион в тиха уличка, смеха на минаваща двойка далеч под тях. Лора усещаше как този град се движи и диша там долу, изпращайки огромната си жизненост нагоре по високите стени и оттам във вените й така, както докосването на любовника й изпращаше трепети в нейното сърце.
Странно, но мислите й за черни дни се появяваха дори сега, само че трансформирани от старата си тъжна меланхолия в нещо лирично и щастливо. Те празнуваха тайната метаморфоза, скрита под сивата рутина и ежедневния живот — опасна промяна може би, но пълна с магия и вълнуващо приключение.
Тя гледаше тъмната фигура на Натаниел Клиър в леглото до себе си и разбираше, че в много отношения той е все още загадка за нея. Дори и в интимните им моменти нещо в него оставаше надалеч. Говореше малко за своето минало и никога за семейството си. (Лора трябваше да научи от една студентка последна година във факултета по изкуство, че Нат имал брат в Орегон.) Отказваше да говори за изкуство по време на срещите им, като казваше, че не иска да пренася работата си от кабинета вкъщи.
Дълбочината на близостта му с нея изглеждаше физическа, без думи. Говореше й с едно духовито разбиране, сякаш четеше мислите й, а разкриваше все по-малко от своите собствени и ги омаловажаваше като безинтересни, когато тя го попиташе за тях.
Понякога изразът в очите му подсказваше лични грижи, за които не споменаваше. Лора подозираше, че се опитва да я предпази от проблемите в собствения си живот, за да не я товари с тях. Смяташе, че това е неправилно, защото искаше да споделя с него всичко — както болката, така и удоволствието.
Но тя с готовност му позволяваше този личен живот не само защото все още изпитваше страхопочитание към него, а и защото мислеше, че зрялото и женствено поведение изисква да не лишава любовника си от правото на отделно съществуване, да признава свободата му. И тази сериозна, хладна отделеност на зрели хора някак си само засилваше мистерията и романтиката на тяхната връзка.
Понякога тя оставаше при него по цяла нощ и те се любеха на сутринта, когато взаимните ласки ги събуждаха от дрямката до внезапната възбуда само за няколко мига. След това той обичаше да я гледа седнала гола срещу светлината от прозореца и да й казва как би я нарисувал, ако все още се занимаваше с това. Говореше за портретите на Викторин, модела на Мане, за впечатляващата Дора на Пикасо и обясняваше на Лора как собственият й неповторим чар би могъл да вдъхнови подобни шедьоври.
Те често гледаха заедно картината на момичето в спалнята му. Той заставаше зад Лора с ръце на хълбоците й и слабините му се допираха до нея така, че очите й почти се притваряха от удоволствие.
Струваше й се, че момичето от картината започва все повече да прилича на нея. Или ставаше обратното? Не можеше да прецени. Чувстваше се така, сякаш живееше в сън на Дориан Грей*, в който образът от картината общува с най-дълбоката част от съществото й.
[* Герой от романа на Оскар Уайлд «Портретът на Дориан Грей», който остава вечно млад, докато образът на портрета му старее. — Б.пр.]
— Понякога изглежда толкова различна — каза веднъж на Нейт, гледайки платното.
— Прилича повече на теб? — Той бе прочел мислите й.
Тя кимна.
— Е, може би ти си я променила — рече той. — Всъщност сигурен съм, че е така. Ти си причината. Предполагам, че това е един от начините, по който живите могат да общуват с мъртвите. Нищо не е неприкосновено. Всичко се променя.
Лора слушаше думите му, чувстваше тяхната магия и бе щастлива.
Когато посещаваше класа му през тези дни, удоволствието да го слуша как говори бе по-голямо от всякога. Чувстваше, че го разбира по-добре, защото познаваше мъжа зад мислите, които течаха така замайващо от дълбокия му глас в писалката й. Можеше да прегърне концепциите му така леко, както прегръщаше неговото тяло. Собственото й интелектуално развитие бе ускорено от него до нови висоти, които никога не се бе надявала да достигне, когато за пръв път влезе в лекционната зала.
Но същевременно, докато гледаше над главите на състудентите си към подиума, по който Натаниел Клиър вървеше напред-назад — с мускулестите си крака и дълги ръце, живи от мъжествена сила, с дълбокия си, повдигащ се под пуловера гръден кош — тя не можеше да не изпита тайна гордост от факта, че знае как изглежда това тяло без дрехи. И тези чувствени пръсти, жестикулиращи пред аудиторията, познаваха всеки сантиметър от нея, както и устните, които сега изричаха думи, държащи огромната зала в робство.
Колко илюзорни, колко смешни дори бяха тези седемдесет стъпки човешко пространство, тези редове от банки, тези студенти, разделящи я от нейния любовник! Дори сега тя се чувстваше в неговата прегръдка, прелъстена от гласа му, замаяна от удоволствието да му принадлежи отдалеч. Влиянието, което той упражняваше върху нея, бе толкова пълно, толкова осезаемо, че тя се питаше дали предизвиканата от него промяна не можеше да се види от някой страничен наблюдател.
В действителност един ден се убеди, че е така.
Седеше отзад в лекционната зала, където сега понякога идваше заради по-голямата отдалеченост от Нат, която правеше насладата й от тайната, унищожаваща разстоянието помежду им, още по-силна. Забеляза недалеч от себе си малката групичка хищни женски почитателки на професор Клиър, с красивата Сандра Рихтер в средата.
Стори й се, че я гледат, и предположи, че може да е предмет на шушукането им.
Отначало се почувства виновна от тази мисъл и се смути, че по някакъв начин се е издала. Но после изпита своеобразна гордост, защото знаеше колко жадно тези момичета копнееха за близост с Клиър, каквато можеха само да си представят, докато за нея тя бе жива и радостна реалност.
Техният шепот правеше интимността й с далечната фигура на подиума да изглежда неудобно публична. Но вътре в себе си тя и без това искаше да я разгласи навсякъде. Затова си позволи да отвърне с лека усмивка на завистливите им погледи.
Лора бе загубила част от старата си прикритост, която би я накарала да се въздържи от такъв явен израз на чувствата си. Лудостта на чувствата й я правеше безсрамна. Какво значение имаше какво мислеха, знаеха или подозираха другите? Вихърът, който я носеше, не можеше да спира пред такива плахи мисли.
На Деня на Вси светии тя изненада Нейт, появявайки се на вратата му с маска на вещица, която импулсивно бе купила същия следобед.
— Добре, малко момиченце — каза той, отстъпвайки крачка назад. — Каква си ти?
Тя тръгна заплашително напред.
— Аз съм вещица — каза и думите й бяха приглушени от маската. — И ще те омагьосам, ако не ми дадеш каквото поискам.
— Нима ще ми сториш това? — попита той с престорен ужас. — Но тогава вече няма да имам собствена воля, нали? Ще бъда в твоята власт.
— Да — усмихна се Лора зад маската, пристъпвайки по-близо. — И ще бъдеш завинаги мой.
Той погледна надолу към нея. Тя бе дребна, почти като дете. Видя очертанията на прекрасното й тяло под дрехите. Бе много по-омагьосваща, отколкото съзнаваше.
— Значи или ти давам, каквото поискаш, или — магия, така ли? — попита.
Тя кимна.
— Чакай тогава да видя какво имам в килера.
Видя как Лора поклати глава.
— О — повдигна вежда той. — Значи нямаш предвид нещо оттам?
Тя се озова в прегръдката му. Докато бавно вдигаше маската от лицето й, съзря сърцевидните й устни, все още студени от вечерния въздух, които тя му поднасяше на фона на перлените си страни и тъмната си къдрава коса.
И когато доближи лицето й до своето и вкуси тези устни, притегляйки бързо мъничкото й тяло към себе си, тя действително изглеждаше напълно като приказно същество, попаднало някъде между света на възрастните и забравената мистерия на детството, един женски Питър Пан, надарен с магически чар, липсващо както на децата, така и на възрастните.
Сега вратата бе затворена и тя леко го потегли към спалнята. Докато вървяха, вълненото й палто се свлече и падна на пода. Когато стигнаха до леглото, ръцете й докоснаха колана му, нежни дори и в нахалството си, и палавата й усмивка превърна настроението му в празнично, защото сладката откровеност на това тихо момиче бе сама по себе си нещо странно и напълно подхождащо на Деня на Вси светии.
Той внимателно я разсъблече, гледайки как достойното й за Ботичели или Караваджо тяло се появява от полата и блузата. Дъхът му се ускори и припряно я привлече към себе си.
Любиха се цяла вечер, докато далечният отглас на детски викове се чуваше отдолу в тишината на апартамента.
Лора си спомни няколкото празника на Вси светии, на които се бе радвала в Чикаго и странната възбуда от стремглавото тичане през нощта в света на възрастните, гледайки обикновените дневни предмети, осветени от атмосферата на закачки и магия, присъщи на този ден.
Спомни си и годината, в която баща й й направи клоунския костюм — една дреха, създадена с рядко художествено майсторство от фини платове, каквито баща й трудно можеше да си позволи. Той с радост й поднесе изненадата, но като затворен, огорчен от живота човек, не излезе от къщи, за да я придружи из квартала. Тя не бе забравила гордостта и обичта, които съзря в погледа му, когато се обърна от тротоара, за да му махне за довиждане — веднъж, а после пак и пак, докато се отдалечаваха с майка й.
Нещо от онази тайнственост на празника беше с нея тази вечер. Докато с Нат се любеха отново и отново, и двамата ненаситни поради някаква неизвестна причина, изглеждаше, че способността им да си даряват удоволствие един на друг бе магична като самата нощ и същевременно безкрайна. Ритъмът в интимността на телата им беше песен, която можеше да продължи вечно — така висока, толкова страстна и бурна, че щеше да продължава дотогава, докато телата им издържаха.
Ако този нов живот представляваше влакче на ужасите, на което Лора се бе качила въпреки предпазливото си минало, тогава то не се движеше просто в кръг. Пътуваше право напред, устремено към черното, блестящо бъдеще, тъй че нямаше връщане назад, нито време да си поемеш дъх. И зад всеки завой, в дъното на всяко шеметно спускане имаше една нова Лора, със светлинни години по-различна от предишната. Тя се чувстваше запокитена главоломно в неизвестността и не искаше да поглежда назад. Най-после живееше, живееше с радостната глъчка на новооткритата си женственост и каквото и да се случеше, никой не можеше да отнеме това от нея.

На девети ноември на заболяването на Върн Инис бе поставена окончателна диагноза като рак на панкреаса с метастази в черния дроб.
Той бе обречен човек.
«Електронни изделия Бенедикт» остана с опразнено място на най-високо ръководно ниво, което се нуждаеше от спешно запълване, тъй като Върн работеше с Лу в компанията от самото начало и познаваше всичките й слабости и добри страни.
Освен ако то не се попълнеше от човек извън компанията, очевидният избор за наследник на Върн падаше върху Лари Уитлоу, близък приятел и партньор по голф на Лу, който работеше във фирмата от шест години и когото той отдавна готвеше за повишение. Лари щеше да заеме поста на Върн като вицепрезидент, отговарящ за развитието на производството, а някой трябваше да замени Лари в отдела за материали.
Такова бе предвидимото развитие на събитията.
Но онова, което се случи, изненада всички.
В кръвта на Лу Бенедикт бушуваха чувствени хормони.
От онзи ден преди три седмици, в който за пръв път целуна Лиз Дамерън, тя изобщо не излизаше от мислите му. Мечтаеше за нея по цели нощи. В офиса образът й му се натрапваше толкова живо, че не можеше да се концентрира върху работата си. На срещите на ръководството, на които тя присъстваше като временен шеф на «Материалите», той си забравяше мисълта и заекваше. Когато посещаваше отдела й, стоеше пред нея с вързан език, сконфузен като ученик.
Тя, изглежда, и не забелязваше. Отнасяше се с него по същия начин, както преди. Поздравяваше го с ясната си, приветлива усмивка, говореше с него с приятелски, но изпълнен с уважение тон, съвсем официално му представяше сметките на отдела си и му изпращаше сметки, очертаващи умни промени както за нейния отдел, така и за сродните сектори на компанията.
Лиз си бе същата, докато Лу бе разяждан от емоции, които не смогваше да контролира. Нещо в мъжките му инстинкти, отдавна дремещо, се бе пробудило през онази съдбоносна нощ в апартамента на Лиз и не можеше да се потисне. Цялото му същество бе преобърнато наопаки и се стремеше към нещо, което не можеше да притежава.
И промяната в него не бе само физическа. Тя докосваше всяко кътче от съществото му, запалвайки стари чувства на почуда, импулсивна радост, съсипваща меланхолия, отчаян копнеж. Дори отдавна забравените романтични трепети на пубертета му никога не бяха стигали до такава преобръщаща всичко с главата надолу лудост.
Но чувството му за морал не го оставяше да се поддаде на обхваналата го магия. Бореше се със себе си, използвайки всяка частица от своята воля.
И тази битка не беше лесна. Защото в началото на всеки работен ден с абсолютна сигурност знаеше, че отново ще срещне Лиз в офиса, в коридорите или на обяд. Това знание успокояваше нуждата му да я вижда край себе си, но същевременно подклаждаше вътрешните му огньове по-силно от всякога. Част от него молитвено желаеше тя да напусне работата си, да изчезне, просто да престане да съществува. Но останалата му същност очакваше плахо възможността да говори пак с нея, може би да я заведе на обяд, дори да се осмели отново да я посети в апартамента й — някак си да я завари сама.
Борбата между скрупулите и желанието му достигаше неистов връх. Беше само въпрос на време по-слабата страна да се предаде.
И Лиз разреши проблема му.
През седмицата, след като лошата новина за Върн удари компанията, тя влезе в офиса на Лу.
Секретарката му съобщи за пристигането й и той се изправи, щом тя се появи на прага. Носеше прилепнала пола и блуза, които никога не бе виждал преди. Изглеждаше удивително секси под официалната си външност.
— Какво мога да направя за теб, Лиз? — я попита.
— Мислех си за жената на Върн — рече тя. — Хрумна ми, че вместо да изпращаме цветя, картички и така нататък, можем да започнем да събираме пари сред служителите и да се подготвим предварително за… е, за неизбежното. Урсула е толкова мила жена, а с всички тези сметки от болницата ще има ужасни финансови проблеми. Няма ли да е по-умно, ако се организираме сега, вместо да се опитваме да съберем пари набързо след… сам разбираш, след като Върн си отиде?
Лу кимна мълчаливо.
— Напълно си права — каза той. — Трябваше сам да помисля за това. Здравната застраховка от компанията в никакъв случай няма да покрие разходите за Върн при тези условия. Нито пък пенсионният фонд ще бъде от някаква полза. Просто някак не бях съобразил досега, че ако не решим този проблем, Урсула ще изпадне в истинска беда. Не мисля, че имат близки роднини, към които да се обърнат за помощ.
Той погледна Лиз.
— Какво предлагаш?
— Имам няколко идеи — започна тя, кръстосвайки крака. — Бих искала да знам мнението ти за тях, тъй като досега не съм изпадала в подобна ситуация. Естествено, това трябва да остане в тайна, докато Върн е в болницата. — Тя направи пауза. — Защо не се отбиеш при мен в някоя от близките вечери, когато ти е удобно, за да ти изложа плана си?
Той гледаше красивото й лице, избягвайки очите, които не се откъсваха от неговите.
— Идеята не е лоша — каза той, потискайки вътрешния си трепет. — Какво ще кажеш например за утре?
— Чудесно. — Усмивката й бе топла и подканяща. — В осем часа?
Лу се надяваше, че въздишката на капитулацията му е останала нечута.
— Добре, в осем.
Когато пристигна в апартамента й, тя го очакваше.
Този път бе облечена в широк бял панталон и подобна туника от копринена материя, боса, с разпусната коса, падаща великолепно над раменете й. От тялото й се излъчваше чудесен аромат и той не можеше да свали поглед от нея, докато се отпускаше на дивана.
Без да го попита, му донесе мартини. После си сипа чаша сода и седна до него.
Върху ниската масичка лежеше служебен бележник, където бе нахвърлила плана си за изпращане лични и поверителни съобщения до шефовете на отдели, които от своя страна да проведат тайни събрания със служителите си за събиране на средства за Урсула Инис. Предвиждаха се и допълнителни контакти с приятели на компанията, които също можеха да допринесат за създаването на фонда.
Той щеше да бъде открит в Специална сметка на името на трето лице в банката на компанията и поддържан до неизбежния ден на смъртта на Върн.
Когато Лиз изложи плана си, Лу веднага го одобри.
— Много съм впечатлен, Лиз — рече, отпивайки от мартинито си. — Само се срамувам, че трябваше да чакам ти да ме подсетиш за всичко това.
— Не бива да се чувстваш така — отвърна тя. — Имаш да мислиш за толкова много неща. Човек не може да побере в ума си всичко, Лу.
Настъпи пауза.
— Толкова е ужасно — промълви Лиз. — Върн е един от най-приятните хора, които някога съм срещала.
— Да, така е — съгласи се сподавено Лу.
Той беше упоен от атмосферата помежду им. Още с вливането му в апартамента дъхът му секна. И сега поведението й — толкова сериозно и тъжно и все пак пълно с успокояваща топлина и естественост, унищожаваше остатъците от неговата съпротива.
Те поговориха още малко и разговорът им определено бе тъжен, тъй като ставаше дума за смъртта на Върн и предстоящото овдовяване на Урсула. Но настроението на Лу се подобряваше от една засилваща се възбуда, която го караше да се срамува от себе си, защото хубавото момиче до него изглеждаше искрено разтревожено от обстоятелствата.
Накрая, не издържайки повече, стана да си върви.
— Е, наистина съм ти благодарен, че си помислила предварително за всичко, Лиз — каза той. — Трябваше аз да го сторя, но е приятно, когато някой ти снеме товара от гърба.
— Недей да ми благодариш — усмихна се тя. — Това е най-малкото, което мога да направя.
Този път му подаде палтото сгънато. При спомена за последния път, когато беше тук и това как тя го бе наметнала на раменете му, сърцето на Лу трепна.
Отвори вратата с няколко сантиметра и се обърна към нея, с ръка върху дръжката.
— Ще ни бъде самотно без Върн — рече. — Той бе толкова добър приятел.
Тя стоеше близо до него, готова да го изпрати с очи по коридора до стълбите. Изражението й бе някак променено. Тялото й сякаш го задържаше, макар че позата й го подканяше да излезе през вратата. В белия си комплект, тя приличаше на разкошно привидение, открояващо се рязко в зле осветения коридор.
— Самотно — прошепна Лиз с дрезгава нотка в гласа. — Знам какво искаш да кажеш.
Нещо дълбоко в думите й го накара да потръпне. Вратата се затвори със сантиметър, после с още един.
— Съдбата понякога постъпва жестоко — рече той. — Може да се случи с всеки от нас. Лиз — промълви и думите засядаха в гърлото му. — Аз… наистина…
Но допирът на дланта й върху устните му го накара да замълчи. И за свое огромно облекчение почувства как вратата бавно се затваря и бравата щракна, запечатвайки го вътре с нея.
— Шшт — прошепна тя. — Не говори.
Ръцете й се плъзнаха до реверите на сакото му и тя с неуловими движения заотстъпва назад в апартамента, притегляйки го след себе си. Той се движеше като сомнамбул, с поглед върху безупречно очертаните й устни, извити в съвсем лека усмивка.
Опита се да ги целуне, но тъй като тя се отдръпваше, не успя. Последва я навътре в жилището. Накрая, по средата на килима, той я спря, поставил двете си ръце на раменете й, и я целуна дълбоко и жадно. Сладкият, търсещ език, чийто вкус не бе забравил през тези три дълги седмици, сега отново бе в устата му, галещ и възбуждащ. Дланите й почиваха на хълбоците му и бедрата й се отъркваха в горещата изпъкналост на неговия член, докато двамата се олюляваха в сенките.
Случилото се след това представляваше най-висшата кулминация на объркване и екстаз, която можеше да си представи. Защото тя остана свенлива и деликатна в движенията си, допускайки го бавно да я целуне отново, и пак, и пак, позволявайки му да я докосва на все повече места, тъй че винаги той бе настъпателният, макар всяко негово движение да се направляваше от тази велика изкусителка.
Заради лекото свиване на раменете й, изразяващо съгласие, ръцете му отново обгърнаха и погалиха слабините й, притегляйки бедрата й към неговия член. И именно въздишката й, докато докосваше копчетата на блузата й, му показа, че може да ги разкопчае. И начинът, по който изви гърба си, след като гърдите й се показаха — безупречни, твърди кълба, подобни на забранен плод, му подсказа, че може да се наведе и с благоговение да ги целуне, да вкуси твърдите, малки зърна, подлудяващи го от възбуда.
Тя контролираше всяка стъпка, окуражавайки го с потръпване, с отвърната целувка, със стон, докато въпреки бавенето му покриващите я дрехи не се свлякоха — блуза, панталони, сутиен — и тя остана гола по пликчета, а той все още бе напълно облечен, с разкривени риза и връзка и пламнали от страст слабини.
Накрая падна пред нея като роб и държейки я отзад за безупречните бедра, зацелува корема, пъпа, бедрата й, хипнотизиран от очакващия секс под финото бельо.
Последният му кураж се изпари. Нямаше воля да дръпне пликчетата надолу, защото бе сигурен, че тя отново ще го спре, както го бе спряла последния път. Не би понесъл още веднъж шока и смущението й от онова, което правеше с нея.
Тогава почувства лек трепет по вътрешната страна на бедрата й. После, за огромно негово облекчение, от нея излезе един тих, мелодичен стон и покритият й секс се надигна към него в бавната тръпка на женското желание.
Извън себе си, той свали пликчетата й на мига, зарови лице в червеникавите косми отдолу и накрая целуна тяхната сърцевина.
От този момент съзнанието му за онова, което ставаше бе погълнато от стихията на страстта и Лу не си даваше добре сметка за последователността от събития, когато тя му помогна да се съблече, остави го да я отведе в спалнята и го повали до себе си на леглото. Сега меката й плът го галеше целия, нежните й прасци бяха върху бедрата му, женските слабини притиснати до неговите, а гърдите й се търкаха о кожата му с топлина, от която дъхът му спираше.
И някак си, в цялата тази лудост на допира, тя запазваше достойнството си, момичешката си свенлива отстъпчивост, тъй че именно Лу бе този, който винаги вземаше, който престъпваше фаталната черта, докато тя гъвкаво и щедро го оставяше да прави каквото си ще.
Когато накрая красивите й крака се вдигнаха, за да го приемат, тя не трябваше да го насочва вътре в себе си. Навлизането му в нея приличаше на падане през люк в един незнаен свят на непоносимо удоволствие. В целия му живот досега не бе имало нищо така безупречно като тази женска сърцевина, която приемаше трескавите му тласъци и предлагаше гостоприемните си момичешки дълбини на арогантния, нетърпелив пенис, пулсиращ от удоволствие в това свято място.
Той помисли твърде късно за Върн и мъките на неговата агония. И почувства горчиво угризение, че бе отклонил това чувствително създание от мислите му за Урсула, от сериозните му благотворителни планове към тази своя полуда.
Но срамът му само направи шепота на крайниците й по-влудяващ, както и чувствената прелест на целувките и допира на пръстите й и Лу се превърна в едно нехаещо за нищо животно, клекнало върху нея, тласкащо, стенещо и работещо с цялата си сила, докато меките й длани го окуражаваха и накрая бе разкъсан от последен спазъм, при който нещо дълбоко в него експлодира във вътрешността й, нещо, което никога не бе подозирал, че притежава или може да даде на някоя жена — нещо, което никога нямаше да се повтори.
Напълно изтощен, падна върху нея, заслушан в стоновете на изтощението си, докато ръцете й поглаждаха гърба и раменете му. Най-после мозъкът му се раздвижи, както сигурно е станало у някое животно при самото зараждане на мисълта. Част от него реши, че ще му бъде все едно, ако не докосне повече друга жена и дори ако не преживее тази нощ. Това бе чакал той през целия си живот. Сега му стигаше, и то с излишък.
Но друга част, по-мъдрата, бе на мнение, че няма да може да продължи живота си без знанието, че ще притежава отново Лиз Дамерън. Без него щеше да се чувства като бебе, на което са отнели майчиното мляко, което е вкусило за първи път.
Той би направил всичко, би рискувал всичко, за да я има отново.
Без тази надежда бъдещето му означаваше чисто и просто смърт.
Тя се изправи, едно прилично на статуя бижу, плъзгащо се като призрак в тъмнината, и се върна след момент с ново питие за него, сякаш знаеше, че ще се нуждае от противоотрова за вината, която щеше да почувства. Той отпи благодарно.
После тя се пъхна в леглото отново и дълго време остана сгушена до него, докато спиртът затопляше вътрешностите му. Усещането на младото й тяло до неговото бе толкова естествено и пълноценно, че част от вината му се стопи. Как можеше това идеално любовно преживяване, това свято удовлетворение да бъде грешно?
Не знаеше колко дълго останаха да лежат така, докато устните й полагаха нежни целувки върху гръдта му, а бедрата й леко го галеха. Знаеше само, че за нула време докосването й отново го възбуди, а в ухото му прозвуча нейният укоряващ шепот.
— Трябва да си тръгваш. Жена ти ще се тревожи.
С разтреперани ръце той си облече дрехите и направи каквото можа в банята, за да измие от себе си великолепния й аромат. После тя му помогна с палтото, докосвайки го по раменете по същия начин, както преди три седмици, и го отведе до вратата, обратно на мястото, откъдето започна всичко.
Имаше върху тялото си само един копринен пеньоар. Той я прегърна силно, интимно близо, с бедра, притиснати до нейните и страстно обвити около гърба й ръце. Можеше да почувства зърната й срещу гръдния си кош. Ръцете му рошеха косата й, изгубвайки се в магичната мекота, докато я целуваше. Слабините му се напрягаха срещу нея дори сега, но тялото й изпращаше предупредителни сигнали, че вече си е получил удоволствието за тази вечер и трябва да тръгва, защото е мъж с отговорности.
— Лиз…
Той търсеше думи, с които да й опише как се чувства, но те изглеждаха грозни и незначителни в светлината на случилото се помежду им. Усмивката й, топла и спокойна, го накара да замълчи.
Накрая едни странно дръзки слова се отрониха от устните му.
— Какво трябва да направя — попита той, — за да те накарам да се срещнеш отново с мен?
И думите, които Лиз изрече, накараха кръвта да се смръзне в жилите му.
— Можеш да ми дадеш работата на Върн Инис — каза тя.

Коледа се усещаше във въздуха.
Семестърът свърши и университетът навлизаше в онзи преходен период, когато заниманията са вече приключили и животът изпада в трескавото затишие на подготовката за последните изпити.
По коридорите се усещаше смълчано напрежение, тихите библиотеки бяха препълнени, а общежитията посърнали от общата тревога. Много студенти вече подозираха, че изпитите не ще се окажат по силите им и те няма да се върнат пак за следващия семестър. Други виждаха как средният им успех слиза доста под необходимото, за да запазят стипендиите си.
Сред всички тези борещи се, ужасени млади хора единствено Лора крачеше по заснежените алеи на университета с пеещо сърце.
Макар всички страни на съществуването й буквално да процъфтяваха, емоциите някак си я издигаха още по-високо, над всички грижи и тревоги. Не се чувстваше повече изпреварена от събитията; наместо това усещаше как неподозирани способности се зараждат в нея, въоръжавайки я срещу всякакви несгоди.
Нямаше особени проблеми с учението си. Успя да получи отлични оценки по всички предмети на изпитите в средата на семестъра. Беше добре подготвена и за последните изпити — главата й бе пълна до пръсване с материал, който успяваше да подчини на волята си, когато и да го извика от паметта си, за да го организира по някой конкретен въпрос.
Но докато паметта й работеше за другите професори, интелектът й бе изцяло отдаден на Натаниел Клиър. Сам по себе си неговият курс представляваше произведение на изкуството и тя искаше да му даде най-доброто от себе си на финала. Накара го да обещае, че ще й пише отличен само ако го заслужи. Но той се разсмя.
— Все едно да пиша шест на Матис за неговия «Отворен прозорец», а после една петица за «Розовата гола» — отвърна. — Но ако от това ще се почувстваш по-добре, обещавам, че ако не се явиш на изпита, ще ти оставя много добър.
Лора не можеше да повярва на добрия си късмет, когато мислеше за оставащите й три и половина години под ръководството на този изумителен преподавател. Той вече оказваше дълбоко влияние върху умствения й растеж. Тя бе пълна с нови идеи за изкуството и художниците, идеи, които у дома си записваше набързо в една лична тетрадка. Чувстваше как от тях постепенно се оформя едно цяло, което един ден щеше да бъде нейният принос като мислител и писател.
Въпреки че не беше амбициозна личност и мразеше да си представя някакво ярко бъдеще за себе си, Лора усещаше, че се намира на прага на открития, породени дълбоко в собствената й личност, които един ден можеха да дадат прекрасен плод. И старите мъгляви копнежи, наречени някога от нея «мисли за черни дни», изглеждаха на ръба на превръщането си в смислени идеи чрез този нов, бърз растеж.
Всеки ден тя се чувстваше на върха на света. И ако това високо място бе опасно, то това ни най-малко не я тревожеше. По-добре бе веднъж в живота си да премери сили с височините, отколкото да гледа как годините й отминават в скучно и еднообразно ежедневие. Защо да не рискува всичко във всеки един момент? Защо да не се отдаде цялата на всяко ново впечатление, всяка мисъл и чувство?
Макар че за един страничен наблюдател Лора можеше да изглежда трезва и сериозна студентка, тя живееше опасен живот, в който гореше до мозъка на костите си. И не можеше да се върне назад, защото вече бе забравила как се живее по друг начин.
Коледната атмосфера на града бе за нея като еликсир. Намери време да купи подаръци за чичо Карол и леля Марта, за Айви и Уейн и го направи с удоволствие, въпреки че съзнаваше колко малка част от сърцето й принадлежи на тези чужди хора, дали вече на нов наемател старата й стая, които щеше да види само в коледната вечер.
Тя се разхождаше по Пето Авеню, очарована от тълпящите се в студа деца, зяпнали с широко отворени очи витрините на магазините, докато майките им ги държаха здраво за ръка. Мислеше за Санта Клаус, тайнственият езичник, който внасяше неповторим дух на немирство и закачки в религиозния празник Коледа. И почувства отглас от същата детска палавост, която я накара да се маскира като вещица и да изненада Нейт на Празника на Вси светии — немирство, което свърши с незабравима любовна вечер.
Единствената тъжна нотка в коледното й пазаруване бе фактът, че не успяваше да избере подарък за Нат. Мислеше да купи някоя дреха — пуловер, риза или дори чифт панталони за красивите му крака. Но това изглеждаше някак самонадеяно.
Затова реши нещо друго, смело само по себе си, но по различен начин. Неотдавна бе нарисувала свой автопортрет, отразяващ тайната й радост, откакто бяха близки с Нат. Тя го превърна в акварел, който, ако не нещо друго, разкриваше напълно отношението й към тяхната връзка. Това щеше да бъде коледният й подарък за него.
В края на краищата нали той сам я помоли да му покаже нещо от рисунките си? И като й показа своята картина, не й ли позволи да го види «разголен», ако си послужеше с неговия израз, не я ли попита смее ли да стори и тя същото за него? Акварелът щеше да бъде отговорът й на неговото предизвикателство и да му покаже какво означава той за нея, без да го задължава с нищо.
Взела веднъж това решение, настроението на Лора стана по-коледно от когато и да било в живота й. Всичко наоколо бе изтъкано от магия, създадена сякаш единствено за нея.
Седмицата на последните изпити най-сетне настъпи. Изпитът на Лора по европейска живопис щеше да се състои в понеделник сутринта, а този при Натаниел Клиър — в сряда следобед. Изпитът по история беше в петък сутринта, а страшната биология — следващия понеделник.
Тя с нежелание отказа, когато Нат я помоли да прекара петъчната нощ с него.
— След изпита по биология — му рече.
— Хайде, стига — настоя той. — Малко отдих и развлечение е най-доброто нещо за сериозно работещо момиче като теб. Ако не си дадеш малко почивка, ще си твърде уморена, за да се представиш по най-добрия начин.
— След изпита по биология — повтори Лора, рошейки гъстата му, черна коса, докато се усмихваше в очите му. Нат изглеждаше разочарован, но тя не отстъпи, макар чувствата й да бяха на негова страна.
През цялата седмица тя се труди като грешен дявол, разчитайки времето си така, че да премине въпросите по биология и история, като същевременно завърши и подготовката си за изпитите по изкуство. Беше окачила навсякъде по стените рисунки на безгръбначни твари и растителни клетки, заедно с любимите си репродукции на Матис, закупени през семестъра. Корковата дъска до учебната й маса бе покрита с исторически дати и биологични родове.
Замаяна от преумора, тя се опитваше да превключва съзнанието си от един предмет на друг и когато бе напълно будна, успяваше, но в моментите на унес класическият портрет от деветнайсети век се смесваше с Тройния съюз и Договора от Гент, а пропорциите на голите тела на Енгър се преливаха с анатомичните структури на първобитните бозайници.
Когато дойде петък, тя бе толкова изтощена, че в три часа следобед заспа в изтърканото си кресло в сумрачния апартамент. Събуди се в осем в напълно тъмното жилище и видя, че фини снежинки падат през открехнатия прозорец и плавно се спускат върху съскащия радиатор.
В продължение на една дълга минута Лора седя неподвижна сред сенките. Нямаше смисъл да се опитва да учи повече тази вечер. Чувстваше някаква летаргия в нервите си, която нямаше да й позволи да се концентрира. Както Нейт я предупреди, бе работила прекалено тежко през седмицата. Нуждаеше се от дълга почивка, преди отново да се зарови в книгите на другата сутрин.
Накрая я хванаха нервите, тя импулсивно облече палтото си и излезе да вземе глътка чист въздух. Навън уличните лампи мъждукаха със странен, влажен ореол под ситния сняг. Въздухът й се стори свеж и съвсем не студен.
Стигна до една ярко осветена сладкарница, забеляза кейкове и пасти на витрината и усетила внезапен глад, влезе вътре, изпи чаша горещо кафе със сметана и захар и изяде с апетит парче обикновен кейк. Макар това донякъде да върна силите в умореното й тяло, то не излекува объркването на чувствата й.
Почувства се съкрушена и празна, докато седеше в претопленото помещение. Спомни си поканата на Нейт, усмихнатото му настояване, чувствения поглед в очите му и се укори, задето му отказа. Как би искала да бъде с него тази вечер! Почти можа да почувства топлото убежище на прегръдката му. Чувстваше се самотна като избягало от дома дете, изгубило се далеч от къщи.
Тя излезе на улицата и безцелно тръгна по улиците. Сега коледната украса й действаше потискащо, тъй като символизираше общността на хората, събрани да се веселят на празника. Забеляза млади двойки, хванати за ръце, отиващи на кино или ресторант. Видя как собственикът на един магазин затваря и гаси неоновата украса на витрината си.
Почувства се по-изоставена от всякога, като си помисли за предстоящата самотна ваканция. Домът й с чичо Карол и леля Марта бе останал в миналото, пък и никога не го бе имала за свой истински дом. Животът й на независима студентка изглеждаше обезсмислен от безразличието на последната изпитна седмица. Университетският комплекс бе загубил атмосферата си на общност, ведно с глъчката на ежедневните занятия.
Внезапно Лора съжали за решението си да излезе да се поразсее. Почувства се хваната в капан от тъмния град, пустия университет, празничното настроение. Дори възбудата й от ученето беше охладена от перспективата за сто други изтощителни изпити и още толкова писмени работи, стоящи между нея и дипломирането й.
Нуждаеше се от някакъв изход. Но такъв нямаше.
Тогава изведнъж се закова на място.
Осъзна, че мрачното й скитане в покрайнините на университетския комплекс я бе отвело до улицата на Нат. Апартаментът му се намираше само на половин пряка разстояние оттам, където бе застанала. Можеше да види високия, подобен на обелиск контур на зданието със светещи прозорци като топли малки убежища на фона на нощното небе.
Тя се поколеба, обмисляйки положението. Осъзна колко отчаяно се нуждае от Нат тази вечер. Настроението й бе по-мрачно, отколкото смяташе, и се влошаваше с всяка изминала минута. Никога не се бе чувствала толкова самотна.
Отново й дойде наум Денят на Вси светии. От спомена устните й се разтегнаха в усмивка и тя се хвана, че върви по улицата към неговия вход. Обзе я някакъв смел импулс, надделявайки над обичайната й свенливост. Може би щеше да го изненада. Защо не в края на краищата? Той почти я молеше да бъде с него тази вечер. Неочакваното й появяване щеше да го зарадва, както се радваше и самата тя.
Лора стигна до сградата и застана пред вратата, чудейки се дали да продължи изпълнението на намерението си. Някой излезе от входа и преди ключалката да успее да щракне отново, Лора, без да мисли, се втурна покрай пощенските кутии и успя да се вмъкне вътре.
Погледна през рамо назад. Току-що излезлият човек вече бе отминал забързано нанякъде. Стигнала бе дотук и нямаше причина да не измине и остатъка от пътя. Остави вратата да се затвори след нея и отиде до асансьора.
Закачливото настроение от Вси светии я обзе отново. Тя влезе в асансьора и натисна бутона за седемнайсетия етаж. Малката кабина, миришеща на дамски парфюм и тютюн, се понесе гладко и бързо по смазания си път от невидими механизми, подобни на вътрешностите на топло тяло.
Асансьорът спря и Лора бавно излезе навън. Площадката изглеждаше позната, но същевременно различна, защото Нат не стоеше тази вечер в рамката на отворената врата с гостоприемна усмивка на красивото си лице. Старите тапети по стените, малката масичка в стил Луи XVI, избелелият пейзаж в рамка срещу асансьора сякаш не одобряваха нейното присъствие, подобно на закостенели, стари съседи, подразнени от нарушаването на самотата им.
Лора тръгна колебливо напред, чувайки стъпките си по килима, и за разлика от друг път изскърцването на дъска, останало незабелязано преди, когато тичаше през площадката към прегръдката на Нат. Чувствайки се малко неуверена, но подтиквана от самота и копнеж, по-силни от скрупулите й, тя докосна затворената врата и после тихо почука.
Последва продължителна тишина. След известно колебание почука отново, малко по-силно. Погледна в миниатюрното кристално око на шпионката, знаейки, че няма да види нищо през него, а само ще бъде причудливо разкривена за човека, който можеше да я гледа от другата страна.
И в този момент дочу далечно шумолене отвътре, реакцията на частното жилище, обезпокоено от нечакан посетител. Запита се дали бе постъпила умно, идвайки тук.
Но вече бе прекалено късно. Дръжката се завъртя.
Тя неволно отстъпи крачка назад. Вратата се отвори и Нат застана на прага, облечен в халата си, с раздразнен и уморен вид. При вида й изражението му бързо се превърна в изненада, а после в смущение.
— Какво правиш тук? — попита той. — Мислех, че учиш за изпити.
Лора си помисли колко различно звучи гласът му, след което забеляза как той притвори вратата с няколко сантиметра. Почуди се защо.
После осъзна, че той мисли за огледалото на стената в антрето и погледна в него през рамото му. От мястото си видя, че то отразява отворената врата на спалнята. Картината на стената не се виждаше. Но не така беше с леглото.
В него имаше едно момиче. Чаршафът бе дръпнат над гърдите му, а русата му коса падаше над раменете. То отмахна един кичур от очите си и леко махна с вдигнатата си ръка.
Тя разбра, че другото момиче също се взира в огледалото на стената в спалнята, което заедно с това зад Нат й позволяваше да погледне от леглото право в нейните очи.
И в този момент Лора я позна. Беше Сандра Рихтер, красивата студентка от горния курс, която толкова редовно посещаваше лекциите на Натаниел Клиър.
Лора пребледня и отново погледна Нат в лицето.
— Аз… — Тя се опита да смотолеви нещо подобно на извинение. Той я гледаше отгоре и първоначалната му тревога се превърна в горчива забава, защото отгатна видяното от нея. — Аз не исках…
Нат вдигна рамене и устните му се присвиха в гримаса на примирение и отвращение.
— Всички вие никога не искате, скъпа — каза той. — Никога не искате.
Лора отстъпи крачка назад, гледайки с някакъв ужас как образът на усмихнатото момиче изчезна от огледалото и се смени с голата стена и рамката на вратата.
Едновременно с нейното отстъпване Натаниел Клиър много бавно затваряше вратата. Очите му не слизаха от нейните, докато старото дърво не ги раздели. Тя все още виждаше тъгата и иронията в погледа му, когато вратата се затвори докрай.
Няколко дни по-късно, след изпита по биология, който по ирония на съдбата се оказа единственото нещо, отделящо Лора от безумието през този най-лош период от живота й, тя намери една бележка в пощенската си кутия. Почеркът беше женски и непознат.
«Да не ти пука, пишеше там. Ти не си единствената. Може да ти е интересно да узнаеш, че той винаги използва картината. Променя цвета на косата и очите и казва: «Тя прилича на теб». Басирам се, че държи струпана някъде цяла купчина. Номерът очевидно винаги минава. Предполагам, че други използват и по-тъпи методи. Желая ти повече късмет следващия път.»
Нямаше подпис.

Върн Инис умря на девети януари.
На следващия ден, който щеше да бъде наречен «черната сряда» от някои служители на Лу Бенедикт и никога забравен в компанията, той обяви Лиз Дамерън за новия си вицепрезидент, отговарящ за развитието на производството.
Ръководителите на фирмата изпаднаха в шок. Отначало онези, които познаваха добре Лу лично, както и професионално, помислиха, че си е изгубил ума. Лу беше известен преди всичко като морален човек, който никога не забравя приятелите си. И стореното от него на Лари Уитлоу с повишението на Лиз през главата му — една новачка, работеща едва от шест месеца, предпочетена пред изпечен ръководител — бе просто немислимо.
После, с отминаването на дните и привикването с новината, дори онези, чиято вяра в Лу бе най-непоклатима, започнаха да си вадят логичното заключение за личната му връзка с Лиз.
Една седмица след назначението Лари Уитлоу изпрати оставката си чрез служебната поща и напусна сградата, без да каже довиждане на своя приятел и работодател от петнайсет години. И това мълчание на Лари бе погребалният химн на една вече приключила епоха.
Защото нова епоха се задаваше в «Електронни изделия Бенедикт».
За самия Лу първите два месеца бяха агония, която нямаше да забрави никога.
След първата му интимна нощ с Лиз тя никога вече не повтори ултиматума си за работата на Върн, но поведението й даваше да се разбере от ясно по-ясно, че държи на всяка съдбовна дума в него.
Така например тя избягваше да остава насаме с Лу както в неговия офис, така и в своя. Успяваше винаги да държи други хора помежду тях и по този начин му даваше да разбере, че няма намерение да му предостави възможност за по-нататъшни любовни авантюри.
В два или три случая, когато обстоятелствата или собствената му изобретателност успяха да ги съберат насаме, тя му даде да разбере чрез стоманения си поглед, изпълнен със студено предупреждение, че и най-малкото движение в нейна посока ще му осигури наказание, каквото не е и сънувал.
Но през този период на пресметната дистанцираност Лиз парадоксално успя да увеличи ефекта на прелъстяването си. Тя изненадваше Лу с нови дрехи — поли, блузи и рокли, толкова мамещи, че деловите им кройки покорно отстъпваха на чувствеността, която тялото й им придаваше.
Използваше нови парфюми и одеколони, всеки от които по-двусмислен и предизвикателен от предишния, когато се примесеше със собствения й аромат. Оставяше по-често от преди красивата си коса разпусната над раменете, така че като се движеше по някой коридор, приличаше повече на кралица на красотата, отколкото на служителка в компанията.
Когато беше с Лу — предпазвана, разбира се, от присъствието на други служители — тя му изпращаше неуловими сигнали с очи, коси погледи, пълни едновременно с изкушение и предупреждение. «Не забравяй какво имам за теб — сякаш му казваше тя. — Но има само един начин да го получиш.»
Престана да идва в офиса му с докладите си, защото не искаше да бъде близо до него извън своята собствена територия. Но му телефонираше там, а понякога и вкъщи, разговаряйки само по работа, но с глас, който го галеше с многозначителните си извивки, с мамещи музикални полутонове, чието значение разбираше само той.
Тя приличаше по сто различни начина на разгонена самка и всеки неин звук, жест и аромат бе неотразим за потребностите на Лу. Бе подобна на магнит, отдалечаващ го от работата, семейството, приятелите му, преодоляващ съпротивата му от разстояние, показвайки му всеки ден малко повече от забранения плод, който никога нямаше да вкуси отново, ако не станеше нейната воля.
И което бе още по-извратено, тя му даваше да разбере, че разполага само с преброените земни дни на бедния Върн Инис. Защото само смъртта на Върн щеше да донесе на Лу момента на откровението. Лу се ужасяваше от собствените си страстни мисли за Лиз, ставащи все по-настойчиви в същото време, когато Върн, старият негов приятел, отслабваше все повече в болницата и скоро щеше да предаде Богу дух.
Но Лиз бе толкова нечовешки привлекателна, така лирична, секси и възбуждаща в своето девическо очарование, че битката, бушуваща в душата на Лу, започна да наближава неизбежния си завършек. Прелъстителната сила на Лиз бе прекалено голяма, а шепотът на неговите скрупули — твърде плах. Като го остави да я притежава веднъж, тя го лиши от всички оръжия, които можеха да му помогнат да й противостои. Макар да го ужасяваше с тихата си воля и жестока решимост, той не можеше да изличи образа й от сърцето си.
Нямаше какво друго да стори, освен да чака неизбежното.
И ето че Върн умря.
Така, както изживяваше шока и неодобрението от случилото се, компанията бе принудена да приеме и факта, че като вицепрезидент Лиз вече бе фактор, с който трябваше да се съобразяват.
Тя бе способна, дори блестяща в новата си роля, въпреки крехката си възраст и големите изисквания на поста на Върн. Дори най-добрите приятели на Върн трябваше да признаят, че тя не само притежава талант да поема отговорности на най-високо ниво, но също така внася и свежи идеи в един офис, на който за съжаление те бяха липсвали преди повишението й.
Самият Върн приживе бе просто едно флегматично присъствие в «Електронни изделия Бенедикт», една реликва от детството на компанията, популярна повече със сърдечността и добрия си нрав, отколкото с брилянтните си идеи. Интелектуално той бе настроен на консервативната вълна на Лу и никога не мислеше за смела експанзия на производството, а вместо това се концентрираше върху заздравяване на пазарите за все същите стари изделия.
Лиз, напротив, можа да изложи пред Лу детайлно разработени планове за цели нови производствени линии на малки уреди, индустриални части, въвеждане на нови сплави, точни измервателни прибори, предназначени за продажба на въоръжените сили в разширяващата се област на ракетните технологии, без да се споменава участието в новородената област на компютрите и — нейният най-голям приоритет — младата индустрия, наречена телевизия.
Плановете, които едва ли не през ден предлагаше Лиз, изумяваха Лу не само със смелостта си, но и с абсолютната си практичност. Лиз управляваше по удивителен начин делата на компанията и продажбите бяха невиждано големи, имайки предвид съвременната икономика, персонала и дори цялата история на компанията. Тя можеше да извлича бъдещи дивиденти от грешките в миналото и да превръща всичко в долари и центове, така че нямаше начин да се спори с нея, без да изглежда, че човек се заяжда или пък че е просто безнадежден стар мърморко.
Тя изумяваше Лу не само защото бе така брилянтна и напредничава в мисленето си за толкова млада жена, но и защото той не разбираше как тя намира време за цялото това изследване и планиране.
И най-вече, признаваше си той, защото тези дни тя прекарваше толкова много време в леглото с него.
От предпазливост Лиз го накара да наеме апартамент в едно от предградията за любовните им срещи и той ходеше там при нея по няколко пъти седмично. Тя го посрещаше по нощница, понякога още мокра от банята и ароматът й се смесваше с този на фин сапун и шампоан, докато се взираше в очите му. Понякога се появяваше само по бикини, за да го възбуди, или се събличаше чисто гола и стройното й тяло надзърташе иззад вратата като забранено удоволствие, изкушаващо странника от праведния му път.
Той прекосяваше прага с въздишка и още в този първи момент цялото му самообладание се стопяваше. Заравяше лице в гърдите й, устните му трескаво търсеха вкуса й и с треперещи ръце опипваше гладката коприна на кожата й.
Изпълненията й в спалнята сега бяха по-различни и Лу не бе сигурен точно в какво. Макар на повърхността тя все още да демонстрираше онази нежна женска деликатност, представлявала толкова значима част от поведението й първия път, когато му се отдаде, сега бе очевидно, че нещата контролира тя.
Имаше нещо хищно в нея, докато оркестрираше спазмите на удоволствието му с уверени ръце, с тих шепот и редуване на предупреждение и окуражаване, които напълно го изкарваха от равновесие, докато накрая, с последна малка въздишка, го вкарваше в себе си, приемайки така спокойно оргазма му, сякаш това бе лек бриз, трептящ по повърхността на тялото й.
Тя често го любеше с такова майсторство, че изпразването му идваше още преди да е готов. Понякога го дразнеше с длани или устни, съвсем малко по-силно, съвсем малко по-дълго, тъй че той загубваше семето си, без дори да е влязъл в нея. Той знаеше — макар и да не му бе ясно откъде — че тя обича да прави това. Харесваше й да го накара да свърши, преди да може да претендира, че я е задоволил. Това увеличаваше властта й над него и превръщаше отдаването й в подигравателна пародия.
Първият път той посмя да изрази разочарованието си с думи.
— Исках ти да го получиш — рече.
Но тя само поклати глава.
— Харесва ми, когато свършваш по този начин. Това показва, че наистина ме желаеш.
И след известно време той бе принуден да се откаже от идеята да я задоволи. Съзнаваше, че подчинението му я възбужда. Тя жадуваше за влажния му, очарован поглед, плъзгащ се по дългите й бедра, покрай венериния хълм, който той обожаваше, по твърдите, безупречни гърди и огнената грива на косата, лееща се над раменете й.
Членът му се превърна сега в нейна играчка. Тя го направи безсилен като оръжие на мъжкото превъзходство и го превърна в женски орган на чувствителност и копнеж — играчка, манипулирана от ласките й, чиито спазми тя предизвикваше, когато й скимнеше.
Понякога, щом го усетеше да изчезва в нея, Лу изпитваше чувството, че тя го взема за себе си, запълвайки собствената си празнота и оставяйки го завинаги непълноценен, тъй че тя се превръщаше едновременно в мъж и жена, а той оставаше неин евнух, неин роб.
Когато докосваше с треперещи пръсти меката й кожа, а блестящите й зелени очи го преценяваха със студен триумф, дори голата й плът сякаш го гледаше победно като копринен безкрай от очи, наблюдаващи с интерес как той потъва все по-дълбоко в нейната магия.
Само няколко кратки месеца деляха Лу от стария живот. Но стената между него и здравия му разсъдък беше дебела с километри. Сега Лиз го притежаваше. Можеше да прави с него каквото си пожелае.
И той изтръпваше от представата какво именно може да се окаже то. Макар работата й да предизвикваше уважение, в компанията вече не я обичаха. Служителите в отдела за нововъведения се бояха от нея, както и старите й колеги от материалния отдел. Дори ръководството я гледаше с чувство на страхопочитание заради внезапното й, жестоко издигане, при което тя прегази трупа на Върн Инис и измамения Лари Уитлоу. Никой в «Електронни изделия Бенедикт» не бе сигурен, че собственото му място не е застрашено, докато тя е там.
Защото образът й изкристализира в съзнанието на всички като млада жена с неограничена, вълча амбиция, създание, чийто женски чар се добавяше към безспорните й ръководни и изпълнителски способности, за да постигне където и каквото пожелаеше.
Жена, надарена с безценни качества, но без душа.
С течение на времето едно ново и тайно желание се зароди в компанията. Служителите на «Бенедикт» се надяваха, че Лиз скоро ще пренесе бизнеса си на друго място и ще остави «Електронни изделия Бенедикт» да си ближе раните от нея. Защото тя наистина представляваше рана в душата на компанията, и то такава, която можеше никога да не зарасне напълно.
— Нека върви другаде и там да се чука до върха — говореха шепнещите гласове в столовата. — Защо не си отиде и не ни остави на мира?
И докато това шушукане стихваше при появяването й, тя поздравяваше колегите си със същата предишна усмивка на лицето — младежка, ведра и приятелска. Външно тя изобщо не се различаваше от старата Лиз: упорит работник, разумен ръководител, учтив събеседник и добър слушател.
Това бе най-страшното. Лиз все още демонстрираше старата си личност. Но всеки усещаше коварството зад нейното приятелство, злото зад блестящата й красота.
Защо тя просто не си отиде?
Този въпрос измъчваше всички. Но никой не знаеше отговора.
В последните разговори на Лиз с Лу относно компанията се долавяше ново измерение. На това предприятие, обясняваше тя, му липсва финансова база за развитието на такива продукти, каквито би трябвало да въведе, ако иска да е конкурентоспособно в следвоенната икономика.
— Компанията не може да стои на едно място — каза тя, показвайки на Лу финансови диаграми и изчисления, от които очите му се остъклиха. — Трябва да се движи напред. Ако просто се опитваме да поддържаме статуквото, ще обеднеем и ще отслабнем, преди да се усетим, защото сега има конкуренция от места, които дори не съществуваха преди три или четири години.
Лу с мъка следеше данните й, така силно очите му искаха да се фокусират върху гърдите под блузката й, движещите се под полата бедра, сянката на усмивка в дъното на очите й. Сексуалната й магия бе могъща и се смесваше с настоятелните й аргументи по един замайващ начин.
Но той слезе обратно на земята, когато тя извади главния коз зад думите си — сливане с друга компания.
— Нуждаем се от по-широката финансова база на по-голяма корпорация, която да ни даде силата да се конкурираме и развиваме едновременно — каза Лиз. — Това е единственият начин.
Тук Лу постави чертата.
— Това е моята компания — рече той. — Създадох я от нищо. Знаеш ли какво означава нищо, Лиз? Започнах от нулата. Познавам всяка гайка и болт в това място, защото съм платил всичко със собствените си пари. И никой няма да ми го отнеме или да ми казва как да го управлявам. Дори да банкрутирам, ще го направя върху палубата на собствения си кораб.
Тя го изгледа внимателно, сякаш разколебана, и не каза нищо повече. Ако той бе почувствал, че оттеглянето й е само стратегическо, то не го показа. Не можеше да си представи да споделя «Електронни изделия Бенедикт» с непознати, може би да загуби името на компанията си и да е отговорен пред босовете на някой конгломерат.
Доволен от себе си, че най-сетне тропна с крак пред Лиз, Лу не помисли повече за това.
Междувременно компанията се справяше все по-добре — тоест, ако цената на нейните акции бе някакъв индикатор. Те неотклонно се покачваха на местните борси — от 7,23 долара за акция на 8,25 долара и после до 11,66 долара след смъртта на Върн. Въпреки че цифрата на счетоводния баланс бе съвсем малко по-висока от предходната година, а поръчките за продуктите на компанията не пълнеха съвсем пощенските кутии на търговските й представители, цената на акциите «Бенедикт» продължаваше да расте.
Никой в компанията не бе достатъчно запознат с почти неуловимите нови влияния в следвоенната икономика, за да интерпретира тази очевидно благоприятна новина, като предупредителен знак. Просто се приемаше, че времената са добри и стават все по-добри. Защо да се гледат зъбите на харизан кон?
Колкото до самия Лу, тези дни той прекарваше толкова време в копнежи по Лиз, фантазирайки за нея и изгубвайки себе си в тайните на нейното тяло и ласки, че нямаше време да размишлява над финансовите тънкости в позицията на предприятието на пазара. Сега той управляваше компанията си по-отдалеч и по-слабо.
Освен това трябваше да се тревожи и за друг проблем.
Барбара, която не му се усмихна истински от деня, в който Лиз бе назначена, стана открито враждебна след невероятното повишение на младата жена и смущаващите клюки, предизвикани от това в компанията. Макар че Лу трудно можеше да протестира срещу подобна реакция, тя го тревожеше и гнетеше.
Късните часове, които прекарваше с Лиз, не останаха незабелязани от жена му. Самата Барбара сега се стремеше да прекарва колкото се може повече време извън къщи. Постоянно беше някъде с приятелки, по магазините, на тенис или голф, на гости или на кино. Оставяше му вечеря, която да си претопли, когато реши да се прибере у дома, и кратка бележка с информация за собственото й местонахождение.
Изглежда, й доставяше удоволствие да изправя пред него каменната стена на отсъствието и мълчанието си. И макар това да помагаше на връзката му с Лиз, то подронваше остатъците от основите на брака му с обезпокояваща бързина.
При редките си разговори напоследък неизбежно се караха. Спореха за пари, за децата, за училището, за плановете си за една ваканция, която Лу искаше да отложи, а Барбара — не. Понякога кавгите им избухваха за незначителни неща, като цвета на избраната от Лу вратовръзка за вечерно парти, предимствата на една възглавница пред друга или сервиза, поправил лошо заглушителя на колата. И двамата, изглежда, знаеха за какво всъщност се карат, но никой не искаше да го спомене директно.
Търканията помежду им изчезваха само докато спяха. Но това бе така, защото нощем дистанцията помежду им бе по-голяма от всякога. Барбара се свиваше в далечния ъгъл на едната половина от леглото, докато Лу страдаше от тревожни сънища в своята.
Той бе дълбоко разтревожен от това положение на нещата. Винаги бе обичал Барбара заради хладния й разум, хумора й, нейната непоклатимост като съпруга и майка, както и заради търпението й като половинка на един много зает предприемач. Тя се омъжи за него, когато беше едно от най-търсените момичета в колежа, и прекъсна образованието си, за да му помага в основаването на «Електронни изделия Бенедикт».
През последните деветнайсет години той очакваше всеки ден усмивката, с която тя го посрещаше при завръщането му у дома. Но сега тази усмивка бе заменена от поглед, изпълнен с упорито безразличие, който никога не срещаше очите му, нито регистрираше неговото присъствие. Не можеше да й каже колко много го наранява това, защото знаеше, че си го заслужава с лихвата.
Децата, разбира се, трудно можеха да не разберат ситуацията. Мат, синът, сега през цялото време бе навън по спортните площадки, а двете момичета, Синди и Джойс, се хващаха за всяка възможност да прекарват следобедите и вечерите си в домовете на приятелки.
Понякога, когато Барбара я нямаше, Лу вечеряше сред неудобната тишина с трите си деца, задавайки неловки въпроси за учението им, а те бързаха да се нахранят и да станат от масата.
Все по-често той се връщаше от любовните срещи с Лиз, за да открие, че никой не го очаква у дома. Децата бяха приели покани за вечеря в домовете на приятели, а отсъствието на Барбара се обявяваше от оставена върху кухненския плот бележка. Лу вечеряше сам, тъй като членовете на фамилията му бяха поели всеки по своя път.
Никой вече не искаше да си стои вкъщи и Лу беше все по-самотен. Семейството му се разпадаше, като здравите му връзки се късаха една по една.
И той не успя да спре този разпад, защото не можеше да се откъсне от Лиз.
Една вечер Лу се прибра доста късно и завари Барбара да го чака сама.
Беше се изправила сковано на един от столовете във всекидневната и го гледаше тъй сурово, че той седна да я изслуша.
— Знам какво правиш с Лиз Дамерън — каза тя.
Той понечи да протестира, но Барбара с един поглед го накара да млъкне.
— Не ставай смешен, като се опитваш да отричаш очевидното, Лу — рече. — Платих, за да те проследят. Има снимки… Не че беше особено необходимо.
Тя се стегна, за да продължи. Лу я гледаше виновно. Единственото нещо, по-трудно за понасяне от нейния укор, беше болката. Барбара не виждаше него, а мислеше за болестта помежду им, за тумора, разяждащ семейството й.
— През последните два месеца много мислих по въпроса — рече тя. — Деветнайсет години ти бе много добър съпруг, Лу. Аз те обичах и реших, че все още те обичам. Затова ще ти дам шанс — един последен шанс, за да се оправят нещата между нас, и заради децата. Тук има пет живота, заложени на карта. Ако решиш да съсипеш своя, аз възнамерявам да спася другите четири.
Гърлото на Лу бе сухо. Той се прокашля.
— Какво искаш? — попита.
— Искам Лиз Дамерън да изчезне от компанията ти и от този град — отговори тя. — Веднага. Искам те обратно тук, където ти е мястото. Просто е, нали?
Лу дълго време остана безмълвен. Куражът на Барбара бе толкова трогателно и човешко нещо, че почти извика сълзи в очите му. Той постави нещата на везните, виждайки ги сякаш за пръв път.
Отнякъде му дойде прилив на сила и той се изправи.
— Много добре, Барбара.
Жена му го погледна от мястото си със сериозен, тревожен поглед, от който сърцето му се сви. После стана, угаси осветлението и отиде да си легне.
Лу остана сам в тихата всекидневна.
Следващият ход бе негов.

Лу се колеба цяла седмица, преди да реши как да съобщи новината на Лиз.
Накрая си науми да й го каже в работно време, и то на територията на компанията, а не в апартамента, където тя се чувстваше на собствена почва и той не смееше да се изправи срещу нея. Това бе служебен въпрос и трябваше да се разреши по съответния начин.
Повика я в офиса си през един късен следобед. Тя пристигна облечена в тъмен костюм, с малък копринен шал на шията и чантата си в ръка. Погледна го въпросително, докато той прочистваше гърлото си. Нямаше да ги прекъсват, тъй като бе заповядал на секретарката си да отклонява всички телефонни разговори и да не го безпокои за нищо на света.
Беше облечен за случая по-консервативно от обикновено. Носеше тъмносин кашмирен костюм и вратовръзка цвят бордо с иглата, подарена му от Барбара преди петнайсет години. Обувките му лъщяха.
— Лиз — започна той, опитвайки се да звучи делово и безстрастно. — Имам да ти казвам нещо важно. Напоследък мислих много за компанията и за семейството си. И стигнах до неизбежното заключение, че нещата не могат повече да продължават по този начин. Най-доброто разрешение за теб и мен е да се разделим, за да мога да ръководя нещата тук така, както искам, а ти да продължиш кариерата, подходяща за теб.
Тя не каза нищо. Взорът й бе тайнствен и непроницаем. Трудно бе да я гледа в очите, без да отклони поглед. Но Лу се застави да изглежда силен и дори съпричастен.
— Ще ти дам най-добрите препоръки, които някога съм давал на свой приятел — продължи. — Ти направи много за «Електронни изделия Бенедикт». Впечатли ни с упоритата си работа, блестящите идеи и разбирането си за това какво представлява компанията и пазарът. Ще бъдеш добре приета във всяка една от стотиците фирми тук по крайбрежието или където и да е другаде. Където си поискаш.
Лу се стегна.
— Ти имаш голямо бъдеще — рече той. — Но то няма как да бъде при нас, Лиз. Просто няма как. Имаме различия за бъдещия курс на компанията, които не могат да бъдат изгладени. А и… за другите неща… това просто не може да продължава. Лошо е за фирмата, лошо е за теб, лошо е и за мен. Аз… всъщност мисля, че това е всичко, което исках да ти кажа.
Той сключи длани върху бюрото си и я погледна. Тя бе толкова прекрасна, седнала там с лекия си костюм и отправила към него най-разтапящите сърцето зелени очи на света. Почувства убождане при мисълта, че след няколко мига тя ще излезе през тази врата, за да не се върне никога повече. Щеше да освободи офиса си и да го остави в една самота, която не можеше да си представи. Толкова бе ужасна идеята да я загуби.
Може би, мина му през ума, някой ден щеше да я забрави, както наркоман преодолява пристрастеността си, управлявала дълго време съществуването му. Белезите щяха да бъдат дълбоки, но щеше да оживее някак и без нея. Перспективата не беше невъзможна.
Във всеки случай друг избор нямаше. Всичко беше дотук.
За негова изненада Лиз отвори куфарчето си и извади купчина листа.
— Лу — каза тя, — питал ли си се защо акциите ни се покачват напоследък?
Той се смръщи объркано.
— Що за въпрос? Трябва ли да се питам?
— Аз бих го направила — отвърна тя, — ако акциите на компанията ми рязко се покачваха, въпреки състоянието на икономиката и слабия ми счетоводен баланс през последните две години.
Лу я гледаше с недоумение.
— Лиз, за какво говориш?
— Говоря за съвременния свят — каза тя. — Следвоенният свят на бизнеса. Лу, през последните пет месеца голяма част от акциите на «Електронни изделия Бенедикт» бяха придобити от една голяма корпорация на име «Американска инициатива». Покупките ставаха чрез различни посредници, сред които контролирани от «Американска инициатива» компании, общи фондации, несъществуващи корпорации, банки и частни лица. Но всички те сега принадлежат на «Американска инициатива». Причината за покачването на акциите ти е увеличеното им търсене на калифорнийските борси и разбира се, усилията на новите им собственици да им вдигнат цената.
Объркан, Лу сви рамене.
— Нека купуват — каза той. — Не виждам защо това трябва да ме тревожи.
Лиз се усмихна студено.
— Хората, стоящи зад изкупуването на акциите «Бенедикт» — каза тя, — не го правят без план. Точно преди нашето следващо акционерно събрание, Лу, те ще предложат на акционерите куп пари, за да се сдобият с достатъчен дял, позволяващ им да контролират компанията.
Лу се помъчи да схване казаното от нея.
— Но нашите акционери няма да продават — възрази той.
— Напротив, ще продават, Лу. Ще продават, защото цената, предложена от «Американска инициатива» ще бъде твърде висока, за да не се изкушат — да речем, долар и двайсет цента за акция или дори повече.
Лу успя да се усмихне скептично.
— И откъде тая сбирщина, наречена «Американска инициатива», ще намери толкова пари за изхвърляне?
Лиз поклати глава.
— Това няма да са хвърлени на вятъра пари. Това ще са пари, изхарчени за придобиване на компания. А временната загуба ще се компенсира с данъчните облекчения. Тоест, една съвсем разумна инвестиция. Такива неща се правят все по-често днес. Данъчните закони ги поощряват и новите конгломерати имат достъп до предприемачески фондове, които им помагат да си покрият разходите.
Усмивката на Лу изчезна.
— Какво точно искаш да кажеш, Лиз? — попита той.
— Казвам, че от идущата пролет компанията ти ще бъде погълната от «Американска инициатива». «Електронни изделия Бенедикт» ще престане да съществува като независимо предприятие.
Безмълвен, Лу се чудеше дали тя не изпада в някакво умопомрачение. Може би разказаната от нея история бе просто една чудовищна фантазия. Наистина звучеше като такава. Нищо от досегашния му опит в бизнеса не можеше да му помогне да асимилира чутото.
Тя спокойно продължи.
— И тази нова компания ще бъде най-доброто за нашето предприятие, макар че почти със сигурност ще се наложи да си сменим името и нашите ръководители ще трябва да отговарят пред босовете от «Американска инициатива». Но ще бъдем важна част от новосъздадената корпорация. Аз присъствах на някои от събранията им и знам как разсъждават, фактически вече е решено, че специализацията ни ще бъдат телевизионните технологии. Ние ще сме един от големите производители на части за домашни приемници и ще извършваме изследователска работа върху приложението на телевизионната апаратура в науката и особено в космическата област.
— Не ти вярвам. — Гласът на Лу трепереше.
Присъствах на събранията им. Думите ехтяха кошмарно в мозъка му. Събрания относно неговата компания. Обзе го ярост, като си представи Лиз седнала с онези хищници в тяхната заседателна зала, заговорничеща за бъдещето на предприятието му без негово знание.
Тя се изправи, пристъпи напред и постави купчината хартии върху бюрото му.
— Какво е това? — попита Лу.
— Копия от сертификати за собственост върху акциите — каза тя и лекият й аромат го облъхна, докато се навеждаше към него. — Записи на покупко-продажби чрез различни брокери и агенции за ценни книжа. — Тя отдели един машинописен лист от останалите и му го показа. — Това е писмото, което ще бъде разпратено на всичките ни акционери един месец преди събранието. В него се предлагат добри пари за техните дялове — с около 25 % повече от курса им на борсата. Същевременно това предложение ще бъде рекламирано и във всички големи търговски издания, включително в Уол Стрийт Джърнъл.
Лиз се изправи, гледайки надолу към него — към един объркан мъж, заобиколен от листата хартия, описващи в подробности собственото му унищожение. Колко прекрасна, колко ужасяваща изглеждаше тя в хладния си триумф. Една стройна амазонка, родена за вкуса на кръвта…
— Как стана това? — попита Лу, гледайки доказателствата пред себе си.
— Най-вече заради мен — отвърна тя. — Аз бях човекът на «Американска инициатива» в нашата компания. Аз им предоставих счетоводните ни книги и им помогнах с идеята за поглъщане на компанията ти. Улесних ги да се сдобият с големи дялове от акциите ни и така да прикрият операциите по покупките, че нашият финансов отдел да не усети какво става.
Младата жена сви рамене.
— И без това рано или късно щяха да ни лапнат. Но аз ги убедих, че «Бенедикт» ще е ценна придобивка точно сега.
Лу се бе вторачил безпомощно в нея.
— Защо? — попита той. — Защо направи това, Лиз?
— Трябваше да го сторя — отговори тя. — Това беше единственият реален шанс за нас да влезем в съвременната икономика. Така «Бенедикт», под новото си име, ще се превърне в компания на бъдещето. Ако бе продължила сегашния си път на развитие, щеше да остане само като една реликва от миналото.
Лу се мъчеше да намери думи, за да изрази ужаса си.
— Но аз ще изгубя всичко, за което съм работил — каза той. — Трудил съм се цял живот, за да бъда самостоятелен, да притежавам собствен бизнес и да контролирам съдбата си. Сега ще стана служител на някой друг. Ще трябва да изпълнявам чужди заповеди. Те ще могат да ме оставят или да ме уволнят, както им скимне.
Тя поклати глава.
— Предприела съм стъпки, за да те предпазя — рече. — Ти ще си останеш шефът титуляр, независимо какво ще се случи. Осигурих ти тази част от договора.
Осигурих ти тази част. На Лу му призля при мисълта за това зелено, младо момиче, което беше поспряло в ненаситната си амбиция само за да го «предпази». Светът се преобръщаше с главата надолу.
— Да предположим, че аз не се съглася с нищо от това — каза накрая.
— Не можеш да сториш нищо, Лу. — Тя скръсти ръце и погледна надолу към него. — Всичко е вече решено. Ако не ти харесва, можеш да оставиш «Американска инициатива» просто да те изкупи. Или можеш да се задържиш и да натрупаш доста пари като един от техните ръководители и главни акционери. Ако избереш да се махнеш, няма да си богат, но няма и да си беден. Можеш да започнеш отначало, ако желаеш… да захванеш друг малък бизнес, дори и на твоите години. Във всички случаи изборът е ясен.
— Ами ти? — попита я той.
Свиването на раменете й му даде отговора.
— Аз оставам, разбира се.
Лу я гледаше със страхопочитание. Думите й изразяваха една окончателна ирония. Тя му предлагаше шанс да остане в собствената си компания, макар и с по-малка и дори символична роля, а той я бе повикал тук, за да я уволни.
— Не мога да повярвам на всичко това — промълви. — Просто не мога да го повярвам.
Тя остави погледа си да се плъзне от неговото лице към документите на бюрото и после обратно върху лицето му.
— Документите не лъжат, Лу — рече. — Стореното си е сторено. С «Електронни изделия Бенедикт» е свършено. Но компанията ти има хубаво бъдеще като част от «Американска инициатива». С теб или без теб.
Той гледаше високото й, стройно тяло, гъвкавите крайници, които бе милвал толкова пъти, красивите котешки очи, буйните коси и млечната й кожа. Значи това бе лицето на злото. Как можеше то да се въплъти в такава мила, момичешка форма? Възможно ли бе дяволът да е толкова изобретателен, толкова коварен?
— Ти си чудовище — рече тихо. — Ти не си човек.
Очите й се разшириха от изненада и дори обида.
— Какво каза? — попита тя.
— Казах, че не си човек. — Думите изглеждаха на Лу като безупречен силогизъм, неоспоримо определение на самата тази истина, която съсипваше живота му.
— Разбира се, че съм човек, Лу — пристъпи крачка напред тя. — Не го ли виждаш? Мислех за теб през цялото това време… За твоето благосъстояние.
Лиз заобиколи бюрото с поглед към затворената врата и коленичи до стола му. Докосна го с едната си длан по ръката, а с другата по бедрото. Очите й гледаха нагоре в неговите и блестяха живо с неприкрит намек.
— Ще ми липсваш, ако напуснеш — каза тя. — За мен тук няма да е вече същото.
Думите й плетяха странна магия, докато в същото време очите й го държаха в очакване. Той мислеше за многото пъти, когато й се бе отдавал и й бе принадлежал като роб. И знаеше, че сега тя има предвид точно това — своето доминиране, неговото робство и перверзното удоволствие, което изпитваше от притежаването на тялото му.
И при тази мисъл почувства как възбудата раздвижи члена му, въпреки изпълнилия съзнанието му ужас.
— Още ли не си разбрал след всичкото това време? — попита тихо тя. — Аз съм човек, Лу. Жена съм. Имам нужда от теб.
Думите й бяха абсурдни, но приличаха на меки копринени нишки, оплитащи все по-здраво неговото желание. Лу не можеше да говори, нито да се помръдне. Изумен, разпънат на кръст, той слушаше.
Ръцете й се преместиха към кръста му. Можеше да почувства нейната топлина върху бедрата си и знаеше, че твърдият му пенис изпраща съобщението си на нетърпелива готовност през дрехите към радара на женските й сетива.
Сянката на усмивка върху нейните устни му показа ясното й съзнание, че го има във властта си дори и сега. И все пак изражението на очите й бе топло, почти майчинско. В ирисите й имаше някаква странна меланхолия, женска строгост и сериозност, които бе виждал само един или два пъти преди. Това сякаш парализираше волята му, а нея правеше напълно неотразима.
— Хайде — прошепна тя. — Хайде, скъпи. Не бъди лош с мен.
Сега подутината под панталоните му се превърна в планина, само на сантиметри от дланите й. Видя как тя се ослуша в тишината на стаята. Чуваше се далечното тракане на пишещи машини и звънът на телефон във външния офис. Беше казал на секретарките си да не го безпокоят при никакви обстоятелства.
Усети как Лиз прочете мислите му. Тя погледна през рамо към вратата. Ключът беше в ключалката.
Бавно намери ципа му и го смъкна. Пръстите й измъкнаха пениса с ловкостта на крадец и той го видя как подскочи в безсрамна възбуда, нетърпелив да й принадлежи.
Сега тя се изправи и започна да сваля дрехите си. Правеше го, без да бърза. Първо полата и чорапите, сетне сакото и блузата. Погледна надолу към него със замъглени, дълбоко проникващи очи, докато се пресмяташе да откопчее сутиена си.
Лу разбра какво иска тя. Искаше да го притежава точно тук, разделена само с една стена от секретарката му, тук в собствения му офис, чието значение след няколко месеца щеше да се изгуби благодарение на нея. Искаше да се наслади на унищожението му, да му се порадва така, както принцеса се радва с жестока прищявка на роба си, като усмивките и ласките й са пълни с презрение и спокойна забава.
Лу се почувства като вкаменен от нейния поглед. Остана вторачен в очите й, докато пликчетата й се свличаха надолу и мирисът на голата й плът се разнесе из стаята. Тя му предлагаше червеникавия триъгълник на секса си. Но дори невероятната красота на голото й тяло не можеше да се сравни с могъществото на взора, излъчван от тези фатално чувствени очи.
— Хайде — каза тя нежно. — Всичко е наред. Не бъди срамежлив.
Не бъди срамежлив. Каква лудост ехтеше в думите й. Тя смъкна панталона надолу до глезените, а после и слиповете му. Подложи една зряла, млада гърда на гладните му устни и той я засмука като бебе, жалък и изгладнял…
После леко се настани върху члена му — едно меко, гукащо създание, въоръжено до зъби с нещо, на което никой мъж не можеше да устои. С клоунски свалени до глезените панталони, той започна да се движи под нея, чувствайки вече как вътрешността й се плъзга гостоприемно върху стеблото му.
Сега изчезна и последният остатък от неговото самоуважение. И именно това чудовищно унижение, безименната жестокост зад тези тихи думи и грижовна усмивка изсмукаха семето му в един ужасен спазъм и мъжката същност изчезна завинаги между млечните женски бедра, докато далечните пишещи машини и безразлични, звънящи телефони обявяваха неговия край.
Когато свърши, започна да спада вътре в нея, все още вкусвайки твърдия връх на зърното в устата си, чувствайки великолепния й аромат с всичките си сетива и тези усещания се смесиха необяснимо с гибелта, която знаеше, че идва единствено от нея. И това бе най-фаталното и най-ужасно удоволствие от всички.
Накрая, когато си пое дъх, обходи с поглед документите върху бюрото, стените на офиса си със старите, усмихнати фотографии на Лари Уитлоу, Върн и другите, а после отново алабастровата голота на създанието в скута си.
— Ти спечели — каза тихо той. — Какво повече можеш да вземеш? Вече имаш всичко.
Тя се усмихна до ухото му, движейки зърното си нагоре-надолу по устните му.
Следващите й думи бяха погребален звън, отекнал над целия му останал живот.
— Искам да се ожениш за мен, Лу.

Ню Йорк, 13 януари 1952 г.
Олив Ойл.
Специалистът по аборти седеше до малката кухненска маса в задната стаичка на апартамента и гледаше през прозореца покривите на Уест Сайд. Пред него имаше чаша с полуизстинало черно кафе, в което бе добавил малко уиски, за да успокои нервите си. Държеше между пожълтелите си пръсти цигара «Лъки Страйк» и тя леко трепереше, докато стълбът дим се издигаше в застоялия въздух наоколо.
Денят бе сив, ръмеше дъжд — точно оня тип януарски дни, които пронизват човека до костите, макар температурата да е около три-четири градуса над нулата. Сякаш студът влизаше направо през прозореца, подигравайки се с усилията на радиатора.
Гаден ден. Нямаше вид на такъв, от който може да излезе нещо добро. И все пак ако Олив Ойл спечелеше петата гонка, това можеше да се окаже най-важният ден от новата година за него.
Той намести с въздишка тялото си върху малкия кухненски стол. Беше едър мъж, висок около метър и деветдесет, с леко наднорменото тегло от сто и десет килограма. Носеше очила с рогови рамки и мръсна синя риза, която щеше да се скрие под бялата му престилка, когато момичето на Валери пристигнеше.
Погледна часовника си. Къде се губеше тя всъщност? Трябваше да бъде тук в единайсет и половина. Без нейните пари нямаше да може да покрие залога си върху Олив Ойл.
А трябваше да спечели това залагане. Иначе нямаше да е в състояние да изплати дълга на букмейкъра, камо ли да му останат и пари за хапчета, с които да изкара до следващия месец.
Но нямаше причина да унива. Валери му донесе вчера сутринта седемдесет и пет долара, неговия дял от първата стотачка, и го увери, че момичето има останалото. Според Валери била чисто момиче, може би гимназистка от добро семейство или дори студентка. С хубави дрехи, добър език. Не някоя изпаднала. Изглеждала уплашена и отчаяна, но решена. Уверила я, че има парите. Валери, която познаваше момичетата, бе сигурна, че това момиче е сериозно.
Погледна отново часовника си. По дяволите, та тя закъсняваше само с пет минути. Явно днес нервите му играеха номера. Той забарабани с пръсти върху очукания плот на масата и се опита да се отпусне.
Уискито в кафето не му помагаше. Сутринта бе взел прекалено много хапчета. Нямаше избор — гонеше го страхотен махмурлук. Но сега от тях се тресеше целият.
Той стана, намери медицинската си чанта до мивката, бръкна вътре за един секонал. Погълна го, без да си прави труд да си налее вода. Трябваше да изкара чак до края на гонките. Нямаше да се справи без тази малка доза.
Седна обратно до масата, загаси фаса и си запали нова цигара. Глътна наведнъж примесеното с уиски кафе и затвори очи.
Животът бе толкова несправедлив. Как бе могъл да падне толкова ниско?
Преди четиринайсет години започна с изрядна медицинска диплома. Трудно можеше да се каже, че бе отличникът на курса, но медицинското училище беше престижно и той изкара стажа си в една доста добра болница в Ню Джърси. Върна се у дома в Манхатън, за да открие частен кабинет, понеже бе израснал тук, обичаше Ню Йорк и хранеше големи надежди. Очакваше да изкарва добри пари като акушер-гинеколог в тази част на града и дори да премести практиката си в Ийст Сайд, ако с времето му потръгнеше.
Но имаше лош късмет още от самото начало. Трудно се добираше до богати пациентки. Дали защото не съобрази да промени името си? Полската фамилия не бе особено подходяща за гинеколог във висшето общество. Както и да е, от първите дни при него започнаха да идват само бедни домакини, емигрантки или момичета, които искаха да запазят бременността си в тайна от родителите.
Не след дълго осъзна, че повечето от пациентките му искаха да прекратят бременността си, вместо да имат деца. И когато нещата не отидоха на добре и нямаше друг избор, наложи се да направи няколко услуги на по-нещастните от тях. Всичко, което те искаха, беше малко дискретност и той бе щастлив да им я осигури. Рискът изглеждаше минимален.
Докато един ден негова пациентка — истерично момиче, забременяло от гаджето си, откачи на операционната маса и на практика се прекара само. После, като се прибрало вкъщи, започнало да кърви и изпяло всичко. Разказало на родителите си за бременността си, за аборта и го назовало по име — доктор Данисевски от Седемдесет и четвърта улица.
И преди да се усети, заведоха срещу него дело за криминален аборт. Имаше добър адвокат и можеше да излезе сух от водата, но когато от Медицинската комисия научиха за случая, веднага му предявиха обвинение в неетична практика и му отнеха разрешителното за работа просто ей така.
Просто не можеше да повярва. Първите няколко месеца му се струваше, че животът му е приключил. Жена му го напусна и се върна при семейството си в Джърси, а той остана да се мотае отчаян из апартамента и започна много да пие. И именно през тези първи самотни месеци се пристрасти към секонала.
Но точно когато нещата изглеждаха най-черни, срещна Валери чрез една обща позната, негова бивша пациентка. Тази дама познаваше всички в Манхатън, в Бронкс, в Бруклин и го накара да осъзнае, че кариерата му не е приключила — тя просто трябваше да продължи по различни релси. Валери можеше да му осигури всички необходими пациентки.
И не след дълго той имаше кодово име, доктор Дан — «Доктор Дан превръзката», както обичаха да се шегуват с Валери — и апартамент с приемна, скрита в дъното му. Помагаше на същия контингент, както и преди — домакини, които не искаха още едно гърло за хранене, момичета в беда, момичета, нямащи си и понятие от противозачатъчни средства, а още по-малко — от аборти. Всички те бяха уплашени, прекалено уплашени, за да го издадат. Освен това той вземаше предпазни мерки. Никоя от тях не виждаше лицето му и не знаеше истинското му име. А и доста често местеше квартирата си. За единайсет години полицията така и не го подуши, като се изключи едно посещение в апартамент, който бе напуснал две седмици преди това.
Така си изкарваше прехраната. Имаше по-малко пациентки от времето, през което работеше легално, но таксата му бе по-висока. Скоро репутацията му нарасна и курвите от бранша започнаха да идват при него. Постепенно доби постоянна клиентела, а понякога се занимаваше и с обичайни прегледи на жени, които предпочитаха да доверят проблемите си на него, вместо на домашния лекар. Дори израждаше бебета от време на време, а чрез един познат на Валери, помагаше и на млади жени да продават новородените си износени деца.
Беше уважаван член на обществото и се чувстваше сигурен. Не усещаше повече липсата на жена си. Валери имаше приятелка, която го снабдяваше с всички момичета, които пожелаеше, а когато откри, че има вкус и към момчета, Валери отново разполагаше с позната, способна да му помогне и в това. Все още не можеше да обслужва Горен Ийст Сайд, чийто жени отиваха да абортират в Япония, Мексико или Европа, но си имаше своите пациенти.
Единственият проблем беше, че неизбежният стрес в работата му го накара да придобие някои лоши навици. Пиенето бе един от тях. Залагането друг. А третият бяха секоналът и бензедринът. Отначало комбинацията изглеждаше здравословна — алкохол вечер, право на всеки мъж, последван от шепа бензедрин на сутринта, за да го вкара във форма. Залаганията — за развлечение. Но когато губеше пари на конните надбягвания, започваше да пие повече и после се нуждаеше от повече хапчета, за да може да работи. А хапчетата му причиняваха тремор, та се нуждаеше от секонал, за да го обуздае през деня.
Нямаше проблем със снабдяването. Пери, пласьорът на медикаменти, когото срещна преди години, докато все още беше лекар, си въртеше свой нелегален страничен бизнес и вероятно снабдяваше половината град по този начин. Но Пери трябваше да внимава. Ако фармацевтичната компания, за която работеше, разбереше нещо за продажбите му под тезгяха, щеше да си изгуби мястото. Затова вземаше скъпо.
А парите бяха проблем за доктор Дан. Залаганията му изяждаха по-голямата част от припечеленото, оставяйки все по-малко пари за хапчетата, от които се нуждаеше, за да си върши работата.
Тая година започна лошо. Преди две седмици загуби цяла пачка на едно надбягване и трябваше да вземе значителен заем от букмейкъра си. Хапчетата му свършваха и Пери му отказа повече вересия, преди да си е изплатил голямата сметка от миналата година. Нямаше представа доколко той е в течение на неговото пристрастяване, но снабдителят не беше глупав. Изглеждаше, че увеличава цената и намалява количествата в зависимост от зора на клиентите си.
Накратко, нямаше друг избор, освен да намери веднага две хиляди долара. Затова всичко зависеше от Олив Ойл. Тази кобила бе най-сигурният подсказан му победител от година насам и той заложи на муцуната й сто долара при трийсет към едно. Информацията идваше направо от конюшнята. Ако спечелеше, парите щяха да му стигнат за Пери, за заема, който имаше да връща, и може би дори да останат за един уикенд в Лас Вегас. Отчаяно се нуждаеше от почивка.
Само момичето да дойдеше!
Докато си мислеше всичко това, звънецът иззвъня. Той бързо загаси цигарата си, стана от масата и натисна копчето на домофона.
— Аз съм приятелка на Валери — чу се тих глас, изкривен от евтината мембрана.
— Как се казваш? — попита той.
— Лора.
Той кимна и натисна бутона, за да отвори долу вратата.
Бързо си навлече бялата престилка и маската, която не само щеше да й попречи да го види, но щеше да спре и миризмата на уиски в дъха му.
Стоеше и я чакаше. Чувстваше се напрегнат, а стомахът му стържеше. Цял ден не бе слагал нищо в уста, освен кафето и хапчетата бензедрин, цигарите и един секонал.
След минута на вратата на апартамента се чу тихо почукване. Той отвори и отстъпи назад, за да я пусне да влезе. Беше облечена с евтино вълнено палто. Имаше къса, тъмна коса, много бяла кожа и големи черни очи, гледащи със страх нагоре към него.
— Носиш ли парите? — попита той иззад маската, преправяйки гласа си в дрезгаво гъгнене. Опитваше се да говори колкото се може по-малко с пациентките си. Знаеше, че огромният му ръст и очилата с рогови рамки над маската ги плашат и това му доставяше удоволствие.
Момичето извади банкнотите от джоба си и ги преброи — три по двайсет долара, две по десет и четири петачки. Той ги взе с пожълтелите си пръсти, сгъна ги и ги прибра в джоба си. После заключи входната врата и й посочи към кабинета.
— Остави си палтото на онази закачалка. После се съблечи и легни на масата.
Докато тя се събличаше, той отиде в кухнята. Свали си маската, сипа си още един пръст уиски в чашата от кафето й я пресуши наведнъж. Вече усещаше действието на секонала. Сега поне ръцете му нямаше да треперят. Изми ги на чешмата и се върна в кабинета.
Без дрехи, тя приличаше на дете. Беше много дребна и уплашена… Но той можеше да види по гърдите и извивката на бедрата й, че е поне на осемнайсет години. Като си помислеше, това бе едно малко, красиво тяло, което гледаше нагоре към него с тези големи, широко отворени очи.
— Ще ми… дадете ли нещо? — попита момичето.
Той поклати глава.
— Не е необходимо. Само легни назад и се отпусни.
Никога не даваше упойка на пациентките си. Откъде, по дяволите, можеше да знае коя каква алергия има? Не искаше някое глупаво момиче да падне мъртво на акушерския му стол заради анестетика. Освен това болката не беше кой знае колко силна. В края на краищата сами се бяха забъркали в това и можеха да изтърпят малко остъргване и няколко крампи, за да се отърват от товара си.
Момичето лежеше там голо и очите му гледаха нагоре към тавана. Той отиде до нея, вдигна стремената и нагласи краката й един след друг върху тях. Почувства я как трепери, докато я покриваше с чаршафа, изваден от шкафа.
— Просто се отпусни — каза той. — Всичко ще отнеме само няколко минути. — Вече бе казал прекалено много, но не можеше да не я съжали.
Обърна се към стерилизатора. Както винаги кюретата и разширителят му бяха добре изварени. Това бе въпрос не само на професионална гордост, но също и на предпазливост. Тези момичета не знаеха кой е той, нито къде да го намерят, но ако инфектираше някоя от тях с мръсен инструмент и тя се разболееше сериозно, някое ядосано гадже или баща можеха да открият следите му.
Момичето не беше помръднало. Лежеше с ръце, отпуснати отстрани на тялото. Той я огледа, докато навличаше хирургическите ръкавици. Видя му се бледа.
— Студено ли ти е? — попита.
Тя поклати глава.
— Много добре — каза той. — Сега не мърдай, докато не ти кажа.
Извади разширителя от стерилизатора и го пъхна между краката й. С една марля щателно я дезинфекцира с антисептик. Погледът му леко се раздвои и той разклати глава, за да прогони мъглата пред очите си.
Борейки се с тремора на ръцете си, разшири шийката, вкара кюретата и започна да остъргва матката с дълги, внимателни движения. Чу слабо скимтене от гърлото на момичето, потиснат вик на болка и страх. Стисна зъби, уплашен, че може да избухне в плачлива истерия, подобно на толкова други.
Но не. Тя остана абсолютно неподвижна и повече не издаде нито звук. Беше стоик, истински боец. И, слава богу за това.
Той продължи процедурата с особено внимание, тъй като днес наистина го тресеше яко. Едно погрешно движение и можеше да пробие стената на матката и да причини остър перитонит. Това му бе навлякло бедата първия път. Нямаше намерение да позволи да се случи отново.
Когато свърши около половината работа, погледна момичето. Лицето й бе изкривено от болка, а устните здраво стиснати. Мълчаливи сълзи се стичаха надолу по бузите й. Но тя не помръдваше.
Когато свърши, избърса щателно мястото и я тампонира с марля.
— Сега се облечи — й рече. — Аз ще бъда оттатък.
Върна се в кухнята и забарабани с пръсти по масата, гледайки часовника си. Оставаха още два часа, докато разбере как е приключило надбягването.
Накрая момичето се появи от задната стая. Пристъпваше несигурно и изглеждаше бледа. Но не достатъчно бледа, за да има вътрешен кръвоизлив. Взе си палтото от закачалката и започна да пъха едната си ръка в ръкава. Имаше толкова отпаднал вид, че той я съжали и й помогна да го облече.
Все още носеше маската.
— Сега си върви вкъщи и почивай — й нареди. — Два дни ще трябва да лежиш колкото може повече. Махни марлята след двайсет и четири часа, а после използвай менструални превръзки, ако се налага. И да получиш малко гърчове и кървене, не се притеснявай, това е нормално. След известно време ще спрат. Сега запомни: никога не си идвала тук. Не ме познаваш. Не познаваш и Валери. Ясно ли е?
Момичето кимна мълчаливо, вдигнало очи нагоре към него. Изражението й някак го трогна.
— Не бой се, ще се оправиш — й каза със съчувствие.
Тя му отвърна с уморена усмивка и отвори вратата.
— Довиждане — рече той.
Когато вратата се затвори след нея, се върна отново в кухнята и най-сетне си свали маската. Сега ръцете му наистина трепереха. Взе още един секонал и го преглътна с уиски. Трябваше да полегне и да се опита да се овладее до края на конното състезание.
Нервите му днес определено бяха опънати. И не само от надбягването, а и заради момичето. В нея имаше някакво крехко благородство, а в погледа й се четеше не страх, както бе помислил отначало, а по-скоро скръб. Както каза Валери, тя бе чисто момиче. Може би прекалено чисто, помисли си той.
От друга страна, никой, който идваше тук, не можеше да е напълно чист. Тя нямаше да му причини неприятности.
Почувства как лекарствата във вените му го карат на сън. Най-после започваше да се отпуска. Наля си едно последно уиски в очукана порцеланова чаша и я поднесе към устните си. Поколеба се, сетне вдигна чашата към мръсния пейзаж отвън и се усмихна.
— За Олив Ойл.

7 февруари 1952 г.
— Хайде, Даяна. Направо ме влудяваш.
Една силна ръка прегръщаше Даяна Столуърт през раменете. Дългата й коса, руса и лъскава, падаше върху притиснатата до гърдата й ръка. Гърбът й опираше в седалката на колата. Тя се намираше в положението, от което най-много се страхува всяко момиче, отишло на среща: плътно притисната, устните на момчето до ухото й, а изходът — запречен от тялото му.
Той успя да премести едната от хванатите й ръце до мястото, където можеше да почувства колко е твърд под панталоните. Възбудата му бе животинска — нетърпелива и задъхана. Но шепотът му съблазняваше. Той беше много красив, а Даяна се срещаше с него вече за кой ли път. Нищо чудно, че напираше да бъдат сексуално близки.
— Клиф, недей — прошепна тя, уплашена, че двойката на задната седалка може да ги чуе въпреки силната музика на оркестъра по радиото на колата. — Ти не разбираш. Аз не мога. Наистина не мога.
Беше оркестърът на Тони Дорси, който свиреше «Тъй рядко». Саксофоните проточваха тихо и чувствено плавните си, мелодични тонове. Ръката върху гърдата на Даяна се отпусна.
— Котенце — прошепна той. — Знаеш, че го искаш не по-малко от мен. По всичко си личи. Просто ме остави да вляза в теб, където ми е мястото. Никога няма да съжаляваш за това. Никога…
Устните галеха ушната й мида и тя почувства как един горещ език лизна нежното място, изпращайки тревожни пламъци във всичките й сетива. Собственото й желание я изнервяше, защото знаеше, че не може да му се отдаде.
Често се чудеше какво ли би било, ако наистина се отдадеше на някой мъж. Да почувства неговата огромна, твърда дължина вкарана в себе си, работеща, удряща и проникваща все по-дълбоко. Бе чувала момичетата да се шегуват за това в училището в Женева и разбира се, тук в «Смит». Налагаше се да играе деликатната игра на запозната с всичко за физическите усещания и подробности и същевременно да се преструва, че е вярна на Хал и не хойка насам-натам.
Преструвка, която всъщност представляваше чистата истина.
Даяна бе девствена.
Тя се срещаше с някои от най-привлекателните младежи от Принстън, Дартмът, Харвард и Йейл — младежи, чиито семейства познаваха нейното и знаеха какво означава името Столуърт в обществото, както и в бизнеса.
Тези млади мъже си даваха сметка, че седем поколения семейна традиция определят Даяна Пауърс Столуърт да стане госпожа Хейдън Ланкастър веднага щом Хал напусне армията и се заеме с адвокатската си практика, която щеше да го отведе — така неизбежно, както поради въртенето на земята слънцето залязва на запад — до блестяща кариера на Уол Стрийт и може би в политиката.
Тези неща бяха ясни от само себе си за Даяна, както и за съучениците й, приятелите, професорите и момчетата, с които излизаше. Самите тези момчета принадлежаха към влиятелни фамилии като Бийкман, Уебс, Алекзандър, Банкрофт, Окинклос и бяха така уверени в произхода на Даяна и в нейната предопределена съдба, както и в това коя вилица първо да вдигнат на вечеря в Юниън клуб.
И по-конкретно, знаеха, че бракът на Хал с Даяна се предопределяше от смъртта на Стюарт Ланкастър в битката за Мидуей. Това бе едно просто уравнение в науката за естествения подбор във висшето общество.
Ако Стюарт беше жив, той щеше да поеме основната част от наследството и задълженията на Ланкастър. Почти сигурно щеше да се ожени за първата братовчедка на Даяна, Марсия Столуърт. И това би позволило на Хал един по-свободен избор на брак между момичетата на семейство Шел — Леони или Бет, или някоя от сестрите Уинтърс — Лий или Фийби, а може би Холи Сетън, чийто род бе свързан посредством женитба с легендарните манхатънска облигации.
Но сега Хал оставаше единственият наследник на Ланкастър. Сестра му Сибил не се броеше поради пола и особения си темперамент. Той трябваше да осъществи съюза с фамилия Столуърт, чието манифактурно богатство превъзхождаше по значимост нефтените пари на Уинтърс или недвижимата собственост на Шел. И тъй като Марсия Столуърт бе прекалено стара за Хал, оставаше Даяна.
Така Хал бе белязан от историята и капризите на съдбата за мъж на Даяна. Ако тя го изпуснеше, той щеше да се похаби за Шел, а самата Даяна да се насади с някой тюфлек като Теди Роуч, Куентин Болинджър или Картър Скот — заспали шарани, които тя раздразнено бе отхвърлила още като момиче в Нюпорт, безлични млади мъже с перспективата да се превърнат в играчи на голф, пиячи и прекрасни клубни членове, но най-лошите съпрузи на света.
Даяна бе обещана на Хал от традицията. Но тя си имаше и свои собствени причини да му бъде вярна.
Хал бе нещо повече от прекрасна алтернатива на останалите партии. И нещо повече от един Ланкастър, колкото и желано да бе само по себе си това име.
Той представляваше единственият и неповторим Принц Хал, благословен от някаква странна кръстоска с нежност и чувство за хумор, неприсъщи на никой от мъжете Ланкастър. Благодарение на една забранена искра, навлязла някъде във фамилната кръв, Хал притежаваше качества, които го отличаваха не само от неговия род, но и от всички млади мъже на неговото поколение.
Даяна разбра това от първата им среща, когато и двамата бяха още деца. Той беше висок и привлекателен, с решителната походка на Ланкастър и сияйната Ланкастърова усмивка. Но в него имаше и някаква сладост, мека унесеност, комбинирана с жаравата на мъжките огньове отвътре, която я накара да го има предвид още тогава.
И това й намерение прерасна в нещо; по-силно, когато осъзна, че след смъртта на Стюарт двамата с Хал щяха да бъдат събрани в брачен съюз от неизменната политика на класовия подбор.
Те се срещаха на безбройните семейни и обществени събирания — Хал вече юноша, а Даяна току-що оставила дъвките и близалките. Тя винаги го гледаше с уважение, защото той бе толкова непринуден, винаги усмихнат и спокоен, дори когато напрягаше сили в игра на поло, футбол или тенис с нейните братовчеди и собствените си роднини.
След игрите вечеряха заедно с родителите на Хал, тяхната красива осиновена дъщеря Кърстин и неговата малка, странно тиха сестричка Сибил. Хал очароваше всички. Майката и сестрите на Даяна не криеха, че го обожават. Собствената му майка го гледаше през масата с една тиха страст, от която Даяна почти се чувстваше неудобно, сякаш бе свидетел на нещо прекалено интимно за пред хората.
На тези вечери Даяна можеше да почувства как понякога косият поглед на Хал се спира върху нея. Тя още тогава знаеше, че е предопределена за него и че един ден ще бъде негова жена и ще споделя леглото му. И знаеше, че и той го знае.
Това я изпълваше със страха на всяко младо момиче, изправено пред брак, определян от фактори извън неговата свободна воля. Но в случая на Даяна това чувство беше по-особено, защото ставаше дума за Хал. Хал, единственият и неповторимият.
Когато през по-късните години научи, че той следва традицията на Ланкастър да използва очарованието си върху всички хубави момичета от своя социален кръг — говореше се, че физическата му надареност била огромна и отговаряла с излишък на красивото му лице и мечтателни очи — тя откри за своя изненада, че не го порицава. В края на краищата той правеше само онова, което се считаше естествено за всички мъже и особено за Ланкастърови.
Всъщност Даяна се гордееше с него и новата му слава на любовник. Тя знаеше, че през брачната й нощ очите на всички в обществото ще са върху нея, а всички момичета, опитали чара му преди нея, щяха да си мислят: «Сега Даяна го притежава».
Така тя се чувстваше привилегирована и с късмет.
Но страхопочитанието й не отслабна. Не се чувстваше свободна и непринудена с Хал и когато се срещаше с него, изпадаше в сконфузена мълчаливост, макар че по своя любезен начин той се опитваше да се сближи с нея, както правят хората, събрани от съдбата с някого, с когото, така или иначе, ще трябва да я карат.
Даяна се надяваше да се окаже достатъчно добра за него, но не бе сигурна в това. И изпадаше в тих ужас, защото той бе толкова великолепен, такова рядко бижу. Когато бяха заедно, се тревожеше, че му е скучно в нейната компания — макар той никога да не го показваше — и че никога няма да я обикне, понеже независимият му дух е наранен от натрапилата му я съдба.
Скоро тя се завърна от Женева и сега беше изискано момиче, учещо в «Смит». Всеки я познаваше като ледена, подобна на статуя блондинка, запалваща мъжете с тялото си и същевременно унижаваща ги с острия си ум. Тя можеше да отстрани някоя съперница само с поглед или саркастична дума или когато решеше, да бъде душата на компанията. Смятаха я за малко необуздана, но независимо от това всеобща любимка, притежаваща напълно всички добродетели на висшето общество.
Но се чувстваше болезнено непълноценна, когато беше с Хал. Опитваше се да го впечатли със светските си маниери и духовитост, а също да бъде женствена и топла с него. И двете стратегии, изглежда, търпяха пълен провал. От една страна, той я караше да си глътне езика като ученичка, когато оставаха насаме. От друга, тя се боеше, че безупречното й поведение, наблюдавано от него на обществени места, сигурно му се струва повърхностно и банално.
Изпитваше неувереност дори демонстрирайки значителните си спортни умения, когато плуваха, играеха тенис или яздеха заедно, защото се страхуваше Хал да не я помисли за мъжкарана и прекалено агресивна.
Но той нито веднъж не показа и намек на презрение или нетърпимост към нея. Неизменно бе внимателен, любезен и дори нежен. Въпреки това тя подозираше, че в неговата любезност се крие известно съжаление. Хал сигурно вече съзнаваше, че тя е прекалено празна за него и вероятно се примиряваше с един безсъдържателен бъдещ съвместен живот.
А тя не желаеше това! Отчаяно искаше да бъде достойна за него, да бъде жена, която той ще може да обича. Молеше се нежният поглед в очите му да изразява истинска привързаност. Може би блясъкът на неговия особен, неповторим чар и топлина щеше един ден да освети най-тайните и важни части от нейното същество.
Обаче беше трудно да се повярва в тази надежда. Защото Хал бе някакъв полубог, създание с изключителна мъжественост и красота. А Даяна представляваше само още едно заможно, разглезено момиче от добро семейство, снабдено с вкусовете и уменията на богатско дете по същия стереотипен начин като всяка друга от връстничките си.
Тя можеше да сервира вечеря за двайсет души без една погрешна стъпка, да обсъжда Матис и Флобер, да се облича като модел (вече я бяха показвали на страниците във «Воуг» и «Харпърс Базар», когато беше на осемнайсет години), да свири Моцарт на пиано, да управлява яхта, да язди по време на лов, да организира благотворителни мероприятия за Младежката лига. Умееше да прави всички тези неща, без да изпитва особено удоволствие от нито едно от тях или да влага нещо от себе си, защото в края на краищата именно това бе целта на възпитанието на богатото момиче — да няма способност или склонност да се посвещава всеотдайно на каквото и да било, а да прави всичко с лекота и грация.
Но тя се ужасяваше, че тъкмо това нейно качество, тази повърхностна безгрижност отблъсква Хал. Защото празните й умения бяха присъщи на още дузини момичета като нея, а тя не можеше да посочи и едно вътрешно свое качество, характерно само за нея, с което да се отличава.
Чувстваше, че трябва да открие това лично свое нещо, този единствен дар, принадлежащ само на нея, за да може да го даде на Хал и по този начин да го заслужи.
И така, ето защо тя пазеше девствеността си, пазеше себе си чиста за Хал.
Тази жертва бе необикновена, да не кажем нечувана, между връстничките й. Във висшата класа девствеността се ценеше обратнопропорционално на празния, но ключов ритуал на бала при появата в обществото. Произходът на едно момиче и очакваното му наследство имаха далеч по-голямо значение от простата непокътнатост на секса му. Никоя от близките приятелки на Даяна не беше девствена и почти можеше да се каже, че самото понятие е вече лишено от смисъл. Имаше нещо старомодно и отживяло в него, което го правеше неподходящо за съвременните момичета.
При все това Даяна се обрече само на Хал — макар да знаеше, че на него и през ум не му минава да й отвърне със същото и въпреки страха си тъй дълго пазената награда да се окаже без стойност, когато му я отдаде.
А междувременно, както и тази вечер, мъжете, с които се срещаше, гладни за гладките тайни на тялото й и окуражени от проблясъците възбуда, доловени в нейните целувки, оставаха объркани и ядосани, когато им отказваше «да стигне до края».
И действително никое друго момиче от кръга на Даяна не се държеше така неразбираемо. Тъй като предстоящият брак на Даяна представляваше по-скоро семейна сделка, отколкото съюз на две сърца, всички гледаха на нея като на подходящо и апетитно парче за любов. Общоприето разбиране в обществото беше, че сексуалният живот и бракът на човек са като съседни стаи в хотел — може би и с врата помежду им, но иначе съвсем отделни понятия.
Репутацията на Хал като женкар само правеше Даяна да изглежда още по-достъпна. За какво, за бога, се пазеше тя? Никой не я разбираше.
Всичко това правеше позицията на Даяна двойно и тройно по-трудна за отстояване. Но тя се държеше за нея, макар и с опънати до скъсване нерви.
Защото Даяна бе човешко същество.
— Ммм… Хайде, Даяна. Няма да съжаляваш. Ето…
Милувката ставаше по-настоятелна и се плъзгаше неусетно нагоре по бедрото й, докато устните шепнеха възбуждащи слова в ухото й.
— Не! — Шепотът й бе ядосан. Тя би извикала на глас от гняв и безсилие, ако на задната седалка не се намираха съквартирантката й от стаята с момчето си. Но ядният тон придаде достатъчна убедителност на отказа й.
— Не се шегувам, Клиф. Казвам ти, не искам!
Тя се откъсна от него и успя да бръкне с ръка в чантата си. С отчаяна бързина извади цигара и я запали със запалка «Дънхил» с монограм.
Изпусна въздишка на облекчение, докато издухваше дима. Цигарата бе, както всеки знаеше, най-доброто оръжие на едно момиче срещу възбуден и настоятелен мъж. Известната мъдрост в «Смит» гласеше: «Просто продължавай да ги палиш една от друга и си в безопасност».
Той я пусна с неохота и се облегна с изпъшкване назад. Очите му бяха пълни с раздразнение и обида.
— Хайде, Рич — каза той, очевидно усещайки с някакъв мъжки радар, че двойката на задната седалка не е по-близо до сношението от него и Даяна. — Трябва да се връщам в университета.
Чу се стон на съгласие. Клиф завъртя ключа и големият пакард се разтресе и оживя, след което леко изпълзя от чакълестия път на шосето.
Почти никой не обели дума по обратния път до университетския комплекс. Двамата мъже изпратиха мълчаливо момичетата до входа на общежитието. Пред фоайето двойките се разделиха със страстни целувки за лека нощ повече заради гледащите от прозорците момичета, отколкото от истински чувства.
— Не можеш да продължаваш да се държиш така с мен — каза тихо Клиф на Даяна, когато устните им се отлепиха. — Направо е смешно. За бога, Даяна!
Красивото му лице бе зачервено, очите му искряха от ярост и разочарование, въпреки затъпяващото действие на алкохола върху им. Бяха пили доста и Даяна чувстваше как едно приятно замайване успокоява опънатите й нерви.
— Нищо не мога да направя — прошепна неубедително тя. — Ти си прекалено настойчив. Направо не ме оставяш да дишам. Не съм свикнала така.
Той не отвърна нищо. Над рамото му тя виждаше съквартирантката си Линда в обятията на приятеля й. Стройното й тяло бе здраво прегърнато от дълги ръце в тъмно сако от «Брукс Брадърс» и лъскавата й черна коса се стелеше по гърба.
Даяна потупа мускулестия врат на Клиф, докато го целуваше още веднъж. Изпитваше искрено съжаление. Той бе красиво копеле и сигурно страхотен в леглото. Но тя, разбира се, никога нямаше да разбере това. Той не беше за нея.
В известен смисъл наистина бе жалко. Студент в «Амхърст», свалил много момичета, Клиф се връщаше при Даяна всеки няколко седмици, сякаш за да опипа почвата. Не се отказваше от нея, макар че тя винаги го отрязваше, когато прекалено се разгорещеше, Клиф беше убеден, че все някога, чарът му ще пробие нейната защита. И че верността й към Хал, когото той познаваше от «Чоут», не е чак толкова безгранична, че рано или късно да не реши да подслади живота си преди брака с малко истинско удоволствие.
Разбира се, той не знаеше нейната тайна.
Но, изглежда, подозираше онова, което бе всъщност ироничната действителност: че именно той, Клиф Хъчинсън, е типът човек, за когото Даяна бе наистина предназначена.
Не особено брилянтен, нито прекалено оригинален, но амбициозен, с добри връзки и добре сложен. Точно онзи вид повърхностен, дружелюбен, обикновен мъж, с когото тя бе предопределена от своя произход и темперамент да прекара живота си.
И Даяна можеше болезнено да почувства, че имаше много по-общи неща с бедния Клиф, отколкото с Хал. Тя и Клиф бяха като близнаци, еднакви по произход и инстинкти. Когато беше с него, тя се чувстваше така, сякаш съдбата бе направила грешка, обричайки я на Хал — мъжът, когото обичаше, но който не бе истинският й тип. И тя, нещастното момиче, се държеше със зъби и нокти за тази грешка на боговете с надеждата, че в края на краищата ще стане добра жена на Хал.
Така че отказвайки на Клиф и на другите като него, тя отричаше едно бъдеще, което по право й принадлежеше и преследваше друго, с което не бе така.
Това бе тежка и самотна задача. А междувременно Даяна бе жена с всичките си женски нужди. Тя приемаше срещите с Клиф, защото искаше да бъде докосвана, прегръщана и лелеяна — да съзнава, че е нужна някому. Макар резултатът да се състоеше единствено от кипящи, объркани чувства и възбудени сетива, които я отдалечаваха все повече от самата нея, докато не го спреше с конвулсивна решимост — а това го нараняваше, нараняваше и самата нея.

— Е, как беше?
Момичетата изкачваха заедно стълбите. Даяна следваше стройното, тренирано от тениса тяло на Линда и отново гледаше гладката й, тъмна коса, падаща на вълни над яката за скъпото палто.
— Както обикновено — въздъхна тя. — Само ръце, без мозък. Тая вечер Клифърд бе доста възбуден.
— Като да отпъждаш побеснял козел, а? — разсмя се Линда. Това беше един привлекателен, гърлен, тих звук, който изглеждаше изпълнен със знание за света и същевременно малко тъжен.
— Май въобще не биваше да се захващам с него — каза Даяна, докато изкачваха последния етаж. — Само ми хаби нервите.
Стаята им се намираше на последния етаж, под покрива. В коридора имаше само още една врата. Линда и Даяна не за пръв път се връщаха заедно от такива двойни срещи. Линда често бе на разположение с приятеля си Ричард Ван Алън, когато Даяна предпочиташе да не остава сама с някой от своите красавци.
— Ами ти? — попита Даяна.
— Нищо вълнуващо за съобщаване — рече Линда. — Нашият Ричард не е много мъжествен.
Те често се шегуваха за сметка на Ричард, който бе такова малодушно създание, че и най-малкото напрягане на момичешкото рамо в прегръдката му стигаше, за да го накара да избухне в извинения. «Топките му са в касата на банката, казваше Линда, а членът му е в бащиния пояс при парите.» Циничната й забележка се отнасяше за огромното състояние на Ван Алън и за сватовниците, които искаха да я чифтосат с Ричард.
Никой не можеше да разбере добре защо тя излизаше с него, тъй като той бе неловък събеседник и безнадежден любовник. Предполагаше се, че може би й харесва сигурността да съзнава, че честта й е вън от опасност. Той не би й се натискал заради парите й.
Линда беше красиво момиче, с тъмни очи, пълни с интелигентност и ядовит хумор. Имаше прави рамене, фини скули и безупречна бяла кожа. Състезаваше се от малка в аматьорската тенис верига и пропускаше пролетните семестри в «Смит» заради участието си в турнирите.
Тя завършваше втори курс, когато Даяна постъпи в колежа, а сега Даяна я бе настигнала. Тази година най-после деляха една стая, след като през последните две години постепенно се бяха сближили чрез серия среднощни разговори за семейството, училището и срещуположния пол.
Линда бе добър слушател и не поставяше особени изисквания пред Даяна както като приятелка, така и като съквартирантка. Тя разкриваше малко неща за себе си, освен че силно ненавиждаше и двамата си родители, мразеше училището, не можеше да си намери мъж, когото да понася, и играеше тенис просто за да се отвлича от скуката.
Тя беше известна тенисистка, стигнала до четвъртфиналите във Форест Нилс миналата година. Играеше с грациозна лекота, в която липсваше какъвто и да било истински ентусиазъм. Даяна никога не я бе виждала как играе, а само често я забелязваше да излиза забързана от къщата с ракета в ръка.
След като приятелството им стана близко, момичетата си отидоха една на друга на гости. Престънови, натрупали парите си в издателския бранш, живееха на Лонг Айлънд и бяха много сплотени. Родителите на Даяна харесаха Линда и помогнаха за тенисната й кариера.
Линда притежаваше една студена горчивина, която я предпазваше от външния свят. Понеже не претендираше да е щастлива, нито да държи особено на нещо, тя се отнасяше към живота безстрастно. Този спокоен цинизъм привлече Даяна като защита срещу собствените й тревоги и тя се присъедини към съквартирантката си в безбройните й злобни шеги за абсурдността на живота, който бяха принудени да живеят. Вътрешно тя чувстваше истинска връзка с тъгата на Линда и знаеше, че винаги можеше да разчита на нея като на симпатизиращ слушател.
Накрая стигнаха до вратата на стаята си. Даяна погледна по коридора към другата врата. Роксан и Присила отдавна бяха заспали и тяхната стая бе тиха. Те бяха най-тъпите и грозни момичета в общежитието и много отдавна се бяха сближили заради споделяното унижение и празноглавие.
Линда влезе първа в стаята, но не запали нощната лампа. Между завесите можеше да се види слабият отблясък на уличните лампи, заедно с бледия намек на лунна светлина, отразена от снега.
Даяна изпусна много тиха въздишка, влезе в тъмнината и затвори вратата след себе си.
Двете момичета се озоваха в прегръдките си още преди ключалката да щракне.
Даяна все още държеше вълненото си палто и го остави да падне на пода, докато тънките ръце на Линда се обвиха около кръста й.
Тя се задъха в очакване. Огромната възбуда, която се бе засилвала в нея през цялата вечер, достигна върха си. Тишината на стаята бе заредена с вълнуваща тръпка.
Сега дланите се движеха неусетно нагоре по ребрата й, докато меките устни на съквартирантката й се доближиха, за да целунат нейните.
За един дълъг миг те останаха така. Даяна, неподвижна, с отпуснати край тялото ръце, докато познатите устни и пръсти поздравяваха нетърпеливата й плът. Постепенно женската сянка пред нея се приближи и тя почувства как бедрата на Линда се отъркаха в нейните. Върховете на гърдите им се докосваха под покриващия ги плат, зърно срещу зърно, назрели с тайната искра, която изпрати спазъм на възбуда надолу по корема на Даяна чак до коленете и отново нагоре, между краката и до гръбнака й.
Винаги започваше точно по този начин. Отначало неудобството и несигурността на срещата, раздразнението от провалената вечер — и после Линда. Когато срещите им не съвпадаха, се чакаха по-късно в библиотеката до солариума и се качваха заедно по стълбите. Понякога Даяна се прибираше вкъщи късно и намираше Линда да я чака в стаята, легнала в леглото по пижама с някоя книга. Даяна се обръщаше да си закачи палтото, чуваше шумоленето на чаршафите и чакаше да почувства как прохладните длани обвиват кръста й отзад.
На вечеря, седнала долу с другите момичета, дъхът на Даяна спираше, когато усещаше нежното докосване на обут в чорап крак до крака си под масата — бавна, позната ласка от коляното нагоре към онова място зад коляното, което беше най-чувствителното от всички. Тя не смееше да се обърне и да погледне Линда до себе си, бърбореща с другите момичета, сякаш нищо не се беше случило. Но се чувстваше спокойна въпреки смущението си, защото това откраднато докосване на публично място й напомняше, че е желана.
В началото бе шокирана от това, което правеха двете с Линда. Такива неща бяха немислими за момиче с нейния произход. Разтревожена се чудеше дали не е лесбийка или откачена, или влюбена в Линда.
Опита се да си го обясни като резултат от възбудата на срещите. Бурите от желание, предизвикани от младите мъже, бяха утолявани от внимателните, нежни ръце и търсещи устни и език на Линда. И това не беше чак толкова ужасно за момиче, за което сексът с другия пол бе изключен.
Но тя също така осъзнаваше, че в онова, което правеха с Линда, има и нещо повече. Нуждаеше се от нея заради нещо по-дълбоко. С напредването на възрастта самотата на Даяна ставаше все по-непоносима. Усилията й да бъде достойна за ролята, определена й от семейството и за евентуалните очаквания на Хал, за изискванията на бъдещето — всичко това се оказа твърде тежък товар.
Защото предварително знаеше, че няма да оправдае ничии очаквания. Не беше нищо особено като жена, нито като личност. Чувстваше се куха и дори грозна отвътре, въпреки голямата си физическа красота и безупречните си светски маниери.
Но тя бе човешко същество. Имаше нужда от любов. Имаше нужда да я вземат и приемат такава, каквато е, без да трябва да спечелва всичко това чрез някаква звездна демонстрация на лични качества, които просто не притежаваше.
И така, тя започна да вижда в хладнокръвната, цинична Линда Престън своята лична благословия, своя ангел-хранител. Защото Линда, която толкова малко се интересувала от нещата и свиваше красивите си рамене пред несправедливостта на живота, която тръгваше безгрижно към тенис кортовете и изтощителните тренировки на омразния й порт — тази Линда я желаеше. С Линда тя се чувстваше жена.
Даяна както винаги се остави с въздишка на облекчение, очакване и благодарност в прегръдките на съквартирантката си, обхваната през кръста от нейните длани, дразнена от притиснатите до гърдите й твърди зърна, възбуждана от плъзналия се в устата й език като средство за някакво тайно общуване, вече галещ я с малки, нежни движения, които бяха неотразими.
Те бяха мълчаливи любовници. Никога не разменяха дума по време на срещите си, нито пък ги споменаваха след това. Но си изработиха правило да не се разделят за дълго през ваканциите и да не заминават за вкъщи през уикендите, без да знаят кога отново ще бъдат заедно.
По своя тих начин те искаха да са сигурни една в друга. Нямаше нищо обещано, нищо не се изискваше, освен взаимната сигурност, че скоро отново ще са сами и любовници.
И сега, с онази спокойна деликатност, тъй характерна за нея и така чужда на грубото мъжко нетърпение, Линда придвижи ръцете си, за да изследва извивките на Даяна, да поглади тила й, да обхване страните й, да отмахне назад косата и да затвори очите й с мекия си пръст.
И някак си, докато ръцете й се плъзгаха надолу, за да погалят стройното тяло на Даяна, всяка докосната от нея дреха се свличаше като по вълшебство. При преминаването си пръстите й разхлабваха, събличаха, тъй че блузата на Даяна вече висеше от раменете й, полата й падна в краката, сутиенът й най-сетне бе разкопчан, за да почувстват голите й гърди целувката на устните на нейната приятелка и леките, бързи ласки на езика й.
После тя леко потрепери, когато всичко останало падна — чорапите, фустата и пликчетата и тя се озова съвсем гола, а Линда стоеше напълно облечена пред нея.
Това бе част от малката им игра и ако се кажеше истината, любимата част на Даяна. Когато всичките й дрехи изчезнеха, разхвърляни и забравени в тъмнината, тя усещаше как облеченото момиче внимателно докосва тялото й, намирайки точките на удоволствие, които вече толкова добре познаваше, местата, изпращащи буйни пламъци към самата й сърцевина. Сухите длани се движеха по гърдите й, надолу по корема, докато целувките я покриваха цялата. Един пръст се промъкна нагоре по вътрешността на бедрото й и коленете й се подкосиха.
Линда продължи по този начин, докато забеляза явни признаци, че нейната съквартирантка е готова за любов и твърде възбудена, за да чака повече. Тогава я отведе до леглото и започна да сваля собствените си дрехи.
Даяна наблюдаваше с накъсан от възбуда дъх как правите рамене и красиви гърди се появяват в сянката като призрачни силуети, а след тях гладките, стройни бедра, силни и твърди от спорта, докато непроницаемата усмивка оставаше в тъмните очи сред навлизащата през прозореца лунна светлина.
После Линда яхваше атлетично Даяна, с ръце върху очакващите бедра, отправила поглед надолу към нея.
От самото начало тя знаеше, че на Даяна й харесва да бъде цветето, наслаждаващо се да гледа изотдолу, от безпомощната си позиция, към красивото тяло на любовницата си, да бъде притиснатата жертва, докато Линда, усмихнатата прелъстителка, си играе с нея и се наслаждава на нейното подчинение.
И така, Линда остана върху приятелката си, като извиваше гръб от мъркащо удоволствие, а после се наведе, за да я целуне навсякъде, дразнейки я с котешки език, докато Даяна не можеше да издържа повече и я дръпна надолу да свършат, държейки я здраво с жадни ръце, докато сподавени стонове звучаха дълбоко в гърлото й.
Когато всичко свърши, дълго останаха да лежат така и Линда, подпряла на лакът глава, поглади нежно разбърканата коса на Даяна, прокара пръст между гърдите надолу до пъпа й, през цялото време усмихната топло надолу към нея, без да промълви и дума.
Скоро щеше да им се доспи, защото нощта около тях напредваше. Не без нежелание щяха да се разделят, понеже не смееха да рискуват да заспят в прегръдките една на друга и така да бъдат открити на сутринта от някоя любопитна чистачка. Даяна си легна в собственото легло и усети как сънищата идват, а всичките й сетива са успокоени от миризмата и допира на приятелката, от спомена за нейните ласки в най-съкровени места.
Тя се усмихна в просъница и тази усмивка не беше вече блестящ показ за другите. Тя представляваше лично излъчване на истинско щастие, което не бе повърхностно, а извираше от сърцевината на нейната самота и от благодарността й за това, че я приемаха такава, каквато беше.
Защото това стигаше на Линда. Тя не очакваше нищо повече и нищо не искаше. Връзката им можеше да не продължи вечно — възможно бе да ги очакват за в бъдеще ужасни нощи, изпълнени само със срам и самота — но засега Даяна бе желана.
Усмивката й се задържа още малко, преди да заспи. Тези моменти бяха най-хубавите в живота й, защото само в тях вкусваше щастието да бъде жена.
Тя се унесе в тъмни и тайнствени сънища, от които не помнеше нищо на сутринта, когато се събуди някак въоръжена, за да се изправи пред новия ден.

Поглъщането на «Електронни изделия Бенедикт» от растящия национален конгломерат, наречен «Американска инициатива», последвало брака на Лу, представляваше катаклизъм, който възвести настъпването на нова епоха.
Първо, компанията вече имаше ново име. Наричаше се «Телетех», съкратено от «телевизионни технологии» и 90 % от линиите й за електроника и малки уреди въобще бяха спрени. Производствените мощности на предприятието бяха преоборудвани за броени дни за производството на телевизионни приемници, като разходите се поеха от корпорацията майка. Развойният отдел започна да се занимава изключително с научни изследвания върху телевизионните технологии за космическата индустрия.
Бившите служители на Лу Бенедикт не знаеха къде да се дянат. Стари кучета, те бяха принудени изведнъж да скачат според тоягата. Нещата се ускориха толкова внезапно, че някои от по-възрастните просто се пенсионираха, неспособни да издържат на темпото. Други напуснаха, за да си търсят работа другаде, уплашени за бъдещето си в «Телетех».
И не сгрешиха. Имаше много уволнения. Нови хора се появиха от редовете на «Американска инициатива», непознати лица, ръководители на новосъздадени отдели. Носеха спретнати костюми от «Брукс Брадърс», вносни италиански обувки и отегчени физиономии, сякаш бяха разочаровани от изгнанието си в този отдалечен подстъп на корпоративната империя, далеч от истинския бизнес.
Новодошлите се движеха из коридорите на административната сграда на Лу Бенедикт така, сякаш мястото им принадлежеше. Обядваха заедно и общуваха един с друг, без да обръщат внимание на старите служители.
Изглеждаше, че на всеки два-три дни има ново организационно събрание, спуснато от «Американска инициатива». Цели отдели се планираха на книга и само след седмица вече имаха персонал и действаха, обслужвани от стръвните хора на «Американска инициатива» — всички толкова млади, толкова хладно енергични! — а обърканите служители на Бенедикт само примигваха пред заобикалящите ги нови неща и отговорности.
Над целия този замайващ процес Лиз Бенедикт царстваше великолепна, красива и студена като лед.
След поглъщането направиха Лу председател на един съвсем безвластен и безсмислен Съвет на директорите на «Телетех». Постът му беше чисто символичен и гарантиран заради акциите на компанията, които все още притежаваше. На самата Лиз дадоха титлата «Вицепрезидент, отговарящ за персонала», но шефовете в «Американска инициатива» я смятаха за единствения бос на «Телетех».
Лиз имаше задължението да намали разходите и да увеличи производителността в «Телетех» с най-драстичните възможни средства и за най-кратко време. Затова тя уволни всеки служител на «Бенедикт», когото смяташе за излишен, независимо от трудовия му стаж в компанията. Останалите бяха принудени да приемат по-ниско заплащане. И благодарение на нея, сега високо ценената система на Лу Бенедикт за разпределение на печалбата бе спряна и заменена от нов, много по-малко щедър пенсионен план.
Лиз пусна в действие взискателни, тежки програми за обучение на всички служители на «Телетех», принуждавайки тези с опит в новите технологии да отделят дълги часове, често вечер, за обучение на ония, които се намираха с една стъпка зад тях. По този начин цялата компания повиши компетентността си сама, изравнявайки се с другите компании на «Американска инициатива».
С лекия си бизнес костюм, копринени блузи и летяща червена коса Лиз бе работодател, когото всички мразеха и от когото се страхуваха. Тя бе гений в балансирането на бюджети и представянето на тримесечните печалби пред акционерите. Но в компанията, която ръководеше, имаше малко или изобщо липсваха усмихнати лица, защото човешките същества нямаха по-голямо значение за нея от резервните части.
Лиз беше нещо повече от надзирател на вътрешното реструктуриране на компанията на съпруга си. Тя бе също и единствената отговорна връзка с босовете и Съвета на директорите на «Американска инициатива». Сега прекарваше голяма част от времето си в Ню Йорк, в щаба на корпорацията, намиращ се в Рокфелеровия център, и се връщаше от пътуванията си с унищожителни нови директиви за всичките си подчинени.
Имаше и друга причина да пътува до Ню Йорк. Тя бе главният посредник на «Американска инициатива» с новооткритите телевизионни мрежи и техните финансови покровители. Присъстваше на събрания с ръководителите на мрежите и шефовете на рекламата им и дори се срещаше с някои от бързо издигащите се телевизионни звезди като Милтън Бърл, Джаки Глийсън и Сид Сийзар. Лиз бе отговорна за следенето на цялата процъфтяваща телевизионна индустрия с нейния геометричен растеж и милиардите долари, които щеше да донесе на рекламиращите, телевизионните мрежи и производителите на телевизионни приемници.
Носеше се слух, че тя няма да остане дълго в «Телетех»; че амбицията й скоро ще я отведе до по-високо корпоративно ниво. Някои служители, претендиращи да имат вътрешен източник на информация в Ню Йорк, дори подхвърляха, че Лиз възнамерява да започне работа като изпълнителен директор на телевизионна мрежа, където да прави собствени програми. Нямаше граница за подмолното разрастване на нейната власт и връзки. Тя успя да омае със сладки приказки най-влиятелните от босовете си в «Американска инициатива» и в същото време хитро да заимства похватите им. Говореше се, че вече прави същото и с онези от развлекателния бранш.
Такава беше Лиз. Държеше в ужас всеки, до чийто живот се докоснеше, от собствените си уплашени служители до колегите и конкурентите, които прелъстяваше с красотата си и експлоатираше с пъргавия си ум. Тя откри своя дом в дебрите на корпоративната джунгла и беше жив пример за безмилостния хищник, който знае как да оцелее в нея и да използва жестокостта си в своя полза.
Колкото до Лу Бенедикт, той прекарваше дните си, потрепвайки из коридорите на компанията, която някога беше любимото му творение и негов втори дом.
Офисът му, макар и все още в същата стая, където през старите дни бе чувствал такава радостна солидарност със служителите си, сега беше празен и притихнал. Телефонът звънеше само когато Лиз се обаждаше от собствения си офис, наново обзаведен и оборудван на петия етаж, за да му каже, че има нужда от подписа му върху някакви договори или други документи.
Понякога се отбиваше в стаята му, облечена в един от странно чувствените си бизнес костюми, целуваше го небрежно по бузата, получаваше каквото искаше от него и отлиташе отново навън.
Тя спеше в собствената си спалня в новата къща, която купиха след завръщането си от медения месец на Бахамските острови. През повечето вечери го целуваше за лека нощ и оставаше на телефона с разпръснати навсякъде около нея книжа, разговаряйки тихо с някакъв невидим събеседник в Ню Йорк или другаде, като само леко се усмихваше на Лу, когато той отиваше да си легне. А той си лягаше много по-рано от нея не само защото му липсваха нейната младост и енергия, но и защото изпитите на вечеря питиета го караха на сън.
Тя претендираше да бъде истинска съпруга, приемаща сериозно брака. Търсеше помощта му при избирането на завеси, калъфки за възглавниците или някое ново кресло за всекидневната. Кореше го за непохватността и мърлявите му лични навици, защото той все повече се изоставяше.
Понякога на вечеря се препираха за канените от нея хора или за непрекъснатите й пътувания до Ню Йорк и пропуските й да му се обажда, когато беше на събрания. Лу пиеше все повече напоследък и алкохолът започваше да го прави свадлив.
Много пъти се целуваха и сдобряваха, точно като истинска съпружеска двойка. Но когато Лу изпаднеше в прекалено лошо настроение, за да може да го развесели, Лиз просто му казваше: «Лу, ще говорим за това, когато се почувстваш по-добре», даваше му бърза, прощална целувка, която представляваше повече дисциплинарна мярка, отколкото израз на обич, и го оставяше сам.
И той прекарваше вечерта между четирите стени, размишлявайки над апатията на дните си, а Барбара и децата му липсваха. След развода те се бяха преместили в Сан Диего, където живееха родителите на Барбара, и не отговаряха на писмата му, отказваха да говорят с него по телефона или да му благодарят за парите, които им изпращаше.
Лу все по-често оставаше пред телевизора с чаша уиски в ръка, докато Лиз работеше горе. Гледаше безсъдържателните комедии и вариететни програми, които бяха новият способ на медията да бъде компаньон на самотните и скучаещи хора. И докато черно-белите сенки трептяха пред очите му, тихо размишляваше над сполетялото го нещастие.
Лу Бенедикт не беше блестящ мъж, но не беше и глупак. Знаеше какво му бе причинила Лиз и че ще продължи да го прави, ако я остави. Тя бавно го изсмукваше и щеше да го изхвърли, когато престанеше да бъде от стратегическа важност за нея. Той очевидно представляваше само временна спирка по пътя й към нещо отвъд съсипания му живот.
Но това, което не можеше да разбере, беше защо тя избра именно него за своя жертва. Случайно ли стана така? Или го бе избрала по същия начин, както хищникът се спира на по-слабата плячка, пасяща пред гладните му очи? Това изглеждаше странно, защото Лу никога не се беше смятал за слаб или объркан мъж. Имаше си наистина своите недостатъци, но бе силен по свой начин.
Във всеки случай старият му живот бе забравен като отминало превъплъщение. Сега представляваше жертва на Лиз и нейно домашно животно. Тя бе нежна и грижовна към него и се ядосваше истински само когато той действително си го заслужаваше. Грижеше се за ястията му, помагаше му да си купува нови, по-стилни и «корпоративни» дрехи, купи му нов часовник, копчета за ръкавели и гравирана игла за вратовръзка за рождения му ден.
И го приемаше в леглото.
Сега това се случваше по-рядко. Но той прекарваше цялото си свободно време в мисли за този миг, очаквайки го, фантазирайки си за нея. Когато тя идваше в офиса му, гледаше влюбено извивките на бедрата й, вдишваше аромата на косата и кожата й, отгатваше очертанията на гърдите й под блузата, когато Лиз се навеждаше над него, за да му поднесе донесените за подпис документи.
Знаеше, че тя напълно си дава сметка за неговата възбуда, като застава така близо до него. Леката усмивка на устните й му казваше, че знае как той ще си мисли за нея след това. Но тя вероятно не разбираше, че сега, когато му бе жена, за Лу тръпката да я желае от разстояние беше дори по-пикантна от времето, когато работеше за него. Защото сега дистанцираността й беше по-сложна, по-абсурдна и перверзна.
Когато се любеха, тя се отнасяше с него като с дете, намирайки с уверени пръсти местата му на удоволствие и галейки го, докато той покорно навлизаше в нея. После чуваше леката й въздишка на разочарование и знаеше, че е само играчка за нея — бледо подобие на истински любовник.
Тя го оставяше да си получи удоволствието преди десет или единайсет часа вечерта, защото знаеше, че след това напитките го правеха сънлив. Сетне го целуваше за лека нощ и оставаше горе сама да довърши работата си. Често през дрямката си чуваше приглушения й говор по телефона в нейната стая, точно както малко дете чува разговора и движенията на родителите си, след като са го сложили да спи и са се върнали към задълженията си на възрастни.
Караниците им довеждаха до дълги периоди на болезнено въздържание, през които тя не го допускаше близо до себе си. Но обичаше след това да го изненада. Той се мотаеше в банята, преди да си легне, и докато се гледаше в огледалото, внезапно виждаше как ръцете й повдигат хавлията му изотзад и му смъкват гащите, след което женските й пръсти се сключваха над гениталиите му, докато от гърлото й се разнасяше тихо, тържествуващо мъркане.
Един ден в офиса, през отворената врата на който се виждаше как секретарката му бъбри от скука с някакъв посетител, Лиз посочи с лявата си ръка мястото за неговия подпис, докато дясната се прокрадна между краката му и намери тестисите под панталона, погали ги диво за момент, след което тя го потупа по гърба, издърпа си ръката и си тръгна с усмивка.
През тези дни интуицията му подсказваше, че тя си го получава от други мъже. Просто се забавляваше с него от перверзност в моментите, когато нямаше какво друго да прави. Той ревнуваше нейната изневяра и размишляваше над идеята за отмъщение, но бе твърде много неин роб, за да я осъществи. На ревността му липсваше морална сила.
И стана така, че самотата на Лу се задълбочаваше, а любовните срещи с жена му се разредиха, макар в същото време да мислеше все повече за нея през цялото време, когато бе буден.
Тя беше толкова млада! И докато възрастта, умората и алкохола правеха собствения му образ в огледалото все по-нездрав и отпуснат, Лиз изглеждаше по-млада от всякога, по-гъвкава и по-изпълнена със свежестта на растящо момиче. И с ускоряването на неговия разпад това странно създание сякаш черпеше жизненост от ролята си на помощник в унищожението му.
Нямаше смисъл да размишлява над капризите на съдбата. Боговете бяха избрали Лиз, за да бъде единствената жена, способна да го отдели от труда на живота му, от самия този живот — и я бяха изпратили да пресече пътя му точно когато бе най-уязвим за нея, когато тя можеше да нанесе най-голяма вреда.
Тя беше катастрофа, болест. Да си представя, че може да се влюби в някоя друга, която и да е друга, освен нея, приличаше на копнежа на болен от рак да страда от сърдечно заболяване, макар и фатално, вместо тази напаст, разяждаща го жив. Човек не можеше да избере собствената си отрова. За Лу фаталният резултат от хвърлянето на монетата бе Лиз.
Така той прекарваше дните си зад бюрото, отбиваше се при някои стари свои служители, които приемаха да побъбрят с него — защото укорът им заради онова, което бе сторил на тях и компанията, бе заменен сега със съжаление — и чакаше да стане време, за да си отиде у дома. Там изпиваше коктейлите си на вечеря и изкарваше някак вечерта, докато Лиз оставаше в спалнята си на телефона, и се връщаше сутринта на работа с подпухнали очи, движейки се из коридорите като в някакъв постоянен полусън. Секретарката му само поклащаше глава, като го виждаше да влиза, и се връщаше към кръстословицата си, а неговото «Добро утро» прозвучаваше като дрезгав шепот в застоялия въздух на офиса.
И в своята пиянска похот ламтеше за тялото на Лиз, когато тя го оставяше да я доближи. Приемаше участта си, защото знаеше, че сега бъдещето му принадлежи не на него, а на нея. Самото й безразличие, липсата й на интерес само увеличаваха ненаситната му зависимост.
Понякога си спомняше стария си живот, на практика безгрешен до неотдавна, и се питаше как можа да му се падне такава съдба. Как се бе случило това нещо?
Но то не беше нещо. То бе жена.
Смъртта бе дошла при Лу в плът и кръв, усмихваща се с меките устни, танцуваща върху извивките на чувствените хълбоци, дългите, млечнобели бедра, заоблените гърди и бездънните зелени очи.
В тази форма самата смърт бе неотразима. Не оставаше нищо друго, освен да се предаде и да я остави да го погълне.
Това бе само въпрос на време.

След аборта Лора цели пет месеца не размени и дума с жива душа, освен с неколцината продавачи в магазините.
Първите две седмици бяха кошмар, който за щастие тя никога нямаше да си спомни подробно. Гледаше как кръвта се процежда между краката й и си слагаше превръзките една след друга. Чувстваше как спазмите раздират вътрешностите й и всяка една й напомняше противно за ножа, изчегъртал утробата й.
Можеше да задържа в стомаха си само най-леката храна и живееше на мляко, чай, малко содени бисквити и зърнени каши. Имаше постоянно главоболие, но дори не й идваше наум да вземе аспирин, толкова всепроникваща бе вътрешната й болка. Не си и помисли да отиде на лекар.
Седеше на леглото си или на креслото, ставаше да отиде до банята, когато беше необходимо, връщаше се, за да седне отново, и гледаше в стената.
Знаеше почти от самото начало, че няма да се върне отново в университета. Кога и защо взе това вътрешно решение, не можеше да каже със сигурност. Само разбираше, че нямаше да има повече професори, изпити и писмени работи, нито миришещи на мухъл учебни стаи и сумрачни аудитории. Никакви буйни надежди повече.
Осигури самотата си, като изпрати на чичо Карол и леля Марта картичка, в която пишеше, че с помощта на приятели се мести в друг апартамент за следващия семестър. Обещаваше да им изпрати новия си адрес. Знаеше, че това съобщение ще е достатъчно, за да задържи роднините вън от живота й. Те си измиха ръцете от нея, когато постъпи в университета, ако не и дълго преди това, и едва ли щяха да са достатъчно любопитни, за да я потърсят.
С напредването на зимата спря да се интересува кой ден е или коя дата. Остави календара на декември, така че евтината литография на газовата компания със снежната сцена от Нова Англия събираше прах на стената, докато дните ставаха все по-студени и сиви. Декември бе мъртъв месец, тъпо оцеляващ като самата Лора — снопче от разбити надежди и продължаваща съществуването си черупка.
Лора живееше във вакуум, откъсната както от миналото, така и от бъдещето. И се чувстваше в безопасност, защото този дълъг интервал приличаше на полумрака на чиста, арктическа празнота, в която нямаше нужда да изпитва каквото и да било.
Не забелязваше колко много е отслабнала, тъй като през повечето време носеше една и съща широка нощница. В редките случаи, когато се поглеждаше в огледалото, за да среше косата си, преди да слезе по стълбите за покупки, всъщност не се виждаше. Знаеше, че и без това никой не й обръща внимание в кварталните магазини. В този смисъл безличието на големия град я спасяваше.
Нямаше никой, който да се погрижи за нея, да се разтревожи как е, да я потърси. Това й допадаше. Случилото се с нея не засягаше никой друг на света, освен самата нея.
Не помисляше да причини още насилие над тялото си, макар само преди няколко кратки седмици мисълта за самоубийство да й изглеждаше привлекателна. Сега се намираше отвъд такива намерения. Беше потънала в някаква миазма от празнота, в която дори омразата към себе си нямаше значение.
Но мислеше активно и неизменно за едно нещо.
За своето бебе. Момче или момиче?
Тя не знаеше и никога нямаше да узнае. Но някак във фантазиите й то беше момче.
Мъничко, нежно момченце с коса, тъмна като нейната и на баща й и тъмни очички. И усмивка, която щеше да огрява лицето му, когато му дадеше играчка, бейзболната ръкавица, които е поискало за Коледа или за рождения си ден. Може би щеше да я оставя да го прегръща за лека нощ всяка вечер преди лягане и да се смее, щом го погъделичкаше, а после да се унася в сън, докато тя му разказва приказки и му пее приспивни песнички.
Лора не си спести нито една от тези сърцераздирателни представи. Всъщност тя ги повтаряше отново и отново в съзнанието си като заклинания на наказание и копнеж.
Може би двамата щяха да играят различни игри. На криеница, на сляпа баба, да се боричкат. Щеше да слуша веселия му кикот, да чува как гласът му става по-силен, докато умното му, младо съзнание борави все по-уверено с думите.
Моето момче…
Но не. Той нямаше да живее. Всичко това бе само прекрасна мечта, която никога нямаше да се осъществи. Защото тя го бе убила в собствената си утроба, унищожила любовта си със собствените си ръце.
И същевременно изобщо не бе сън, макар сега да бе сведено до една агонизираща фантазия. Всичко това беше истинско! Той наистина бе живял в нея и самото бъдеще се бе развивало в утробата й, истинско като собствената й плът — а тя го бе разрушила.
През дългите самотни месеци в малкия си апартамент Лора преживя хиляди пъти тази въображаема реалност. Тя измъчваше себе си бавно, упорито, нарочно, използвайки голямата сила на съзнанието си и най-ужасната вина. Зачеваше синове и дъщери от най-дълбоките части на съществото си, надаряваше ги с характери, усмивки, смях и разнообразен живот, а после ги унищожаваше.
Някак си вярваше най-много в момчето. Опознаваше го все по-добре. Познаваше всичките му жестове, сладките подробности на тялото му, луничките, леко червеникавата коса, закачливия блясък в очите, ръста и теглото му на различна възраст — а после го убиваше, отново и отново, убивайки същевременно собственото си сърце.
Въображението й бе острият меч на наказанието. Защото можеше да види пред себе си целия му живот — калейдоскоп от събития в милион цветове и тяхното разнообразие се свързваше от неповторимата същност, представляваща неговата личност — смес от тихо очарование и мъжественост като никоя друга.
И в тази представа имаше нещо повече от самото момче и мъжът, в който то щеше да се превърне. Тя видя също и неговите деца, а после и техните деца — една цяла прекрасна палитра от човешки съдби, които всички съдържаха по малко от нея, защото бяха нейна плът и кръв. Виждаше едно по едно лицата им, възхищаваше им се, обичаше ги — и после гледаше как изчезват пред очите й, затрити от собствения й нож.
С унищожението на един индивид тя бе унищожила безбройната върволица негови наследници, хилядите нежни деца, които щяха да бъдат негова гордост и радост, поколенията, които щяха да придадат смисъл на собствения й живот. Бе убила в утробата си една цяла раса.
Обикновеният разум се присъедини към пълната мощ на интелекта на Лора в услуга на нейното самоунижение. В крайна сметка, разсъждаваше тя, нима тези нейни мисли бяха неверни? Фантастични? Преувеличени? Ни най-малко. Ако бе позволила на това дете да живее, бъдещето му щеше да бъде точно каквото го виждаше в съзнанието си, ако не в детайли, то поне в общи линии. И плодовитата челяд на наследниците му щеше да бъде точно толкова многобройна, богата на личности и преживявания, на гласове, лица и усмивки, каквато си я представяше тя. Една човешка фамилия от собствената й кръв, протягаща ръка към безкрая на бездънното бъдеще.
И тя унищожи всичко това. Тя го уби.
С отслабването на физическата болка празнотата вътре в нея нарастваше. При възвръщането на апетита й нейното отчаяние продължи да го потиска. Тя отслабна още повече. Телесното й здраве бе удавено в бездната на безнадеждността.
Лора се зарадва на признаците на слабостта си и на влошеното състояние на младия си организъм. Щом беше безгрижна унищожителка на най-добрата своя част, защо да не продължи и разпадът на останалото?
Накрая, в един слънчев ден през май тя стигна до самото дъно. Вървеше надолу по улицата към магазина на ъгъла да си купи мляко и плодов сок, когато почувства слънцето върху кожата си. Пролетта беше хладна и това бе първото наистина топло слънце от миналата есен насам, когато сиромашкото лято дари шепа топли октомврийски дни на предишния й живот.
Очите й се спряха върху календара на касата в магазина.
— Извинете — попита тя, гледайки познатото сипаничаво лице на жената, пресмятаща покупките й. — Знаете ли коя дата е днес?
Жената бегло и безразлично я погледна и се обърна да види календара.
— Шестнайсети, мисля — каза тя. — Да, шестнайсети май.
— Благодаря.
По целия път към къщи Лора се оглеждаше с нови очи. Топлият полъх бе изпълнен с дъха на наближаващото лято.
Значи бе пропуснала една цяла зима и по-голямата част от пролетта. Дългият й зимен сън бе изтрил тези два сезона. Такава бе могъщата сила на скръбта.
И сега студентите, постъпили в университета заедно с нея, завършваха първата си година, подготвяха се за последните изпити, за ваканцията у дома и може би вече си търсеха работа за през лятото.
До две седмици тези студенти щяха да имат оценки за цял семестър, които Лора никога нямаше да получи. След няколко години щяха да завършат университета, което тя никога нямаше да направи, и да продължат в поприща, които тя никога нямаше да следва.
Светът наистина я отминаваше.
Тази мисъл не я стресна, а донесе със себе си определено облекчение. Да, размишляваше тя, наказанието й ставаше по-дълбоко, по-реално и постоянно. Чрез промяната в руслото на живота си, чрез изоставянето на всички надежди, означавали толкова много за нея до съвсем неотдавна, тя сътворяваше паметник на убитото си бебе. Правеше от целия си живот едно празно огледало, за да отрази причиненото от нея унищожение. И това беше добро, правилно и естествено.
Чувствайки се странно обновена, Лора отнесе продуктите вкъщи, направи си чаша чай и се погледна в огледалото.
Косата й изглеждаше прекалено дълга, стигаше почти до раменете.
Тя взе ножиците, седна пред огледалото и започна да я подстригва. Меките, тъмни къдри падаха една по една и късата прическа на предишната Лора започна полека да се появява.
Без да мисли, тя машинално работеше върху косата си, режеше, оформяше и разресваше. Когато свърши, прическата изглеждаше прилично и дори красива с естествените вълни на фините кичури. Видът й бе леко призрачен, повече от преди, защото огромните й тъмни очи изглеждаха още по-големи върху изпитото й лице.
Тя импулсивно отиде до шкафа и намери свития на руло акварел с автопортрета си, който бе възнамерявала да даде като коледен подарък на Натаниел Клиър. Почувства тръпка на ужас, когато започна да го развива, но бързо отхвърли страховете си. В края на краищата помисли си, как можеше огорчението при вида на едно изображение да се сравни с ада, който бе изживяла през последните пет месеца?
Картината бе в ръцете й. Собственото й лице гледаше нагоре към нея, изпълнено с невинност, сладост и неизразимото вълнение на младостта. Тя се обърна към огледалото. Лицето, което видя там, нямаше по-голяма прилика с онова на акварела, отколкото набръчканата кожа на възрастен с първата му снимка като бебе, направена преди цял човешки живот.
Значи дългото оплакване си бе свършило работата. Тя не беше вече предишната личност. Нейното престъпление и наказание завинаги бяха пропъдили онази Лора, която се усмихваше от картината, Лора, чиято четка я бе нарисувала. Младостта й беше приключила.
Тя нави отново картината и я прибра. Изчисти пода на банята от косата си, върна се до леглото и седна на него, гледайки през прозореца към въздушната шахта.
Почувства се отново жива по най-парадоксален начин. Не както се чувства жива една обикновена, здрава личност, нито дори така, както се чувства пациентът, едва отскубнал се от хватката на злокачествена болест.
Онова, което накара Лора да си отреже косата, не беше надежда, а нещо много по-различно. И то сега я подтикна да измие лицето си, да облече свестни дрехи и да хапне нещо.
Това бе последният шок на осъзнаването, че вече няма накъде да върви, освен нагоре. Предишната Лора бе мъртва. Тя самата я бе убила заедно с глупавите й надежди, изкушили я някога да крачи по повърхността на земята с абсурдната увереност, че няма да пропадне под нея. Всичко това сега беше минало. Пустотата в нея бе пълна. Приетата вина беше толкова окончателна, че срещу нея не бяха останали повече битки за водене.
Око за око, зъб за зъб. Заради извършеното убийство тя погуби собствената си личност.
И сега, чрез някакъв особен процес на регенерация, едно ново човешко същество се появяваше от пепелта.
През целия следобед и вечерта Лора седя и размишлява над иронията на това да се възроди от собствената си пепел. Не можеше да разбере защо би желала да живее, да понася нещата, да очаква новия ден. Но някак си го искаше.
Когато се спусна мракът на нощта, тя почувства как някакво странно чувство за цел изплува от пустотата в нея. Мислеше за мъртвото си дете. Щеше да е прекалено лесно да го последва в разрухата и нищото. Не — тя ще изгради цялото си бъдеще около тази загуба. Всяка минута от живота й ще бъде минута без него; минута в останалата след него пустота. Тя ще превърне своето престъпление в мъртва празна сърцевина на цялото си бъдеще като жена.
Животът й ще бъде нейното наказание и нейният подарък за детето, което открадна от себе си и от света. С всеки нов ден тя ще затвърждава пропастта, разделяща я от човешката раса, към която не заслужаваше повече да принадлежи. Както бе откъснала рожбата си от този живот, така щеше да отлъчи от живота и себе си.
Въоръжена с това знание, тя посмя да извика в съзнанието си мъртвото дете. Погледа го дълго и с обич. Наблюдаваше как светлината танцува върху меките му ресници, докосва тъмната му коса и трепти върху кожата му.
После то започна да се отдалечава от нея и Лора разбра, че го вижда за последен път. С него си отиваше цялото й минало и докато то я напускаше, й мина през ума, че някак си това момче и загубата му бяха постоянни части от живота й, реалности, за които сънищата й се бяха опитали да я предупредят много отдавна, факти, скрити в дълбините на нейните «мисли за черни дни».
Сега усмивката на момчето беше много далечна. Но загубата му си оставаше в нея. И докато то изчезваше, тя каза довиждане на собственото си сърце.
Тъмната страна на луната отвори вратите си за нея. Сега вече можеше да живее, защото ясното слънце на човешката надежда беше зад гърба й.
Довиждане, прошепна беззвучно тя. Обичам те.
И когато се отпусна назад в леглото си и заспа, я обгърна тишина, празна като в гробница.

31 май 1952 г.
Лиз Бенедикт присъстваше на националното търговско договаряне на «Американска инициатива» в Ню Йорк, когато срещна Спенсър Кейн.
През първата вечер на договарянето тя обикаляше салоните на хотел «Уолдорф Астория», ръкувайки се с ръководителите, с които се бе срещала на предишни събирания в Ню Йорк или разговаряла по телефона при ежедневната си работа в «Телетех». Срещна се и с хора от далечните филиали на «Американска инициатива» из страната, които до тази вечер бяха за нея само имена, но чиито функции и важност в рамките на конгломерата се бе постарала да научи.
Лу се влачеше замаян след нея, все още пиян от коктейлите на вечеря. Тези дни алкохолът го удряше право в главата, свеждайки го до една вторачена затъпялост, която вбесяваше Лиз. Той просна речите след вечерята, което би я смутило сериозно, ако не беше донякъде традиционен начин за изслушване на подобни речи в американския бизнес.
Малко след десет часа един колега представи Лиз на някакъв висок, строен и изключително мургав непознат, на име Спенсър Кейн. Той имаше гладка черна коса с отблясъка на пушечна цев и кожа, загоряла почти до маслинен цвят от слънцето на Маями, където бе седалището на корпорацията му «Ранд Индъстриз».
Спенсър Кейн погледна Лиз със светлокафявите си очи, които сякаш се фокусираха едновременно върху няколко неща: безразличния съпруг зад нея, точния й ранг и функция в йерархията на «Американска инициатива», репутацията — ако имаше такава — до момента и накрая, но не на последно място, красивото тяло под прилепналата й рокля.
Кейн беше доста привлекателен по някакъв застрашителен начин. Имаше нещо змийско и студено в маниерите му, сякаш постоянно бе нащрек. А галещият му, дълбок глас усилваше впечатлението за опасност и зле прикрита чувственост.
От своя страна, Лиз познаваше добре репутацията на този мъж. Той беше вицепрезидент, отговорен за финансите в «Ранд Индъстриз» — производствен филиал на «Американска инициатива». Длъжността бе измамно скромна като титла и заплата и представляваше само междинна точка за Кейн, който бе заемал половин дузина подобни длъжности в други компании на «Американска инициатива» през последните две години.
Той скачаше от една компания в друга и очевидно не се интересуваше от тяхното производство, като придвижването му се дирижираше от босовете в конгломерата. Беше известен като брутален мениджър и амбициозен ръководител, чиито единствени цели бяха максималната печалба и собственото нарастващо влияние в рамките на «Американска инициатива». Бе четирийсетгодишен и очевидно го подготвяха за висок пост в щаба на корпорацията.
Амбицията му беше безгранична и се говореше, че е готов на всичко в рамките на стандартната бизнес етика и извън тях, за да я задоволи. И по-точно, слухът гласеше, че някои от заеманите от него постове били получени чрез добрите услуги на една или друга съпруга на шеф на фирмата, с която се радвал на специални взаимоотношения. Погледът, с който преценяваше Лиз, моментално потвърди у нея впечатлението, че е използвал както мозък, така и секс, за да стигне до сегашното си положение.
Тя реши да се отнася внимателно с него, защото позицията му в корпорацията бе много по-силна от нейната, по-отдавнашна и на по-високо ниво.
Остави го да задържи ръката й доста дълго, докато ги запознаваха и го гледаше в очите, представяйки го на Лу, който от своя страна промърмори незаинтересован поздрав.
Откъм бара до прозорците се чуваше тиха музика.
— Лу — каза тя, — защо не отскочиш до бара да удариш още едно питие? Аз ще се присъединя към теб след малко.
Лу тихо изчезна. Лиз вдигна едната си вежда, докато се усмихваше в очите на Спенсър Кейн. Той проследи отдалечаващата се фигура на съпруга й, преди отново да я погледне.
— Репутацията ти те изпреварва — каза тя.
— Не много неблагоприятна, надявам се. — Усмивката му бе лека и уверена.
— Напротив — отвърна тя. — Всъщност чувам все повече неща за «Ранд» от хора, които сигурно и двамата познаваме. Разбирам, че вършиш там страхотна работа. А виждам, че и слънцето ти понася.
— Благодаря. Забелязвам, че и на теб ти понасят някои неща.
Той я гледаше по-внимателно и тя почувства как очите му я опипват, попиват извивките на тялото й, правата, чиста линия на раменете, твърдите гърди под роклята.
— Знаеш ли — каза тя, — вярвам, че имаме повече общи неща, отколкото всеки от нас осъзнава. Обзалагам се, че и за двама ни ще бъде от полза да обменим някои мисли и наблюдения.
— Струва ми се добра идея. Защо не отидем да пийнем нещо?
Кейн погледна над рамото й към бара, където Лу седеше сам с чаша уиски пред себе си и очите му й казаха какво си мисли.
— Ти водиш — усмихна се тя.
Отидоха в един тих клуб извън хотела, където никой от договарянето нямаше да ги прекъсне. Прекараха там повече от час, обсъждайки кариерите си в «Американска инициатива», миналото и бъдещето на корпорацията и ролята на компаниите си в нейните рамки.
Лиз откри, че Спенсър Кейн е запознат със специализацията на «Телетех» — електроника и телевизионни технологии, тъй като бе заемал висок пост в подобна компания в Чикаго преди две години.
Тя разбра също, че двамата са единодушни за най-близкото бъдеще на света на бизнеса като цяло. Въпреки експанзията на производствените мощности, причинена от войната, неотдавнашните разработки даваха да се разбере, че бъдещето на американското богатство не беше в тежката индустрия. Високите заплати, извоювани от американските профсъюзи, щяха скоро да направят невъзможно за Съединените щати да се конкурират с чуждестранните производители, използващи евтина работна ръка. Дните на Америка като най-напреднал индустриален гигант бяха преброени.
Бъдещето лежеше във високите технологии и спектъра от професии и услуги на «белите якички». Америка на петдесетте и шестдесетте години на двайсети век трябваше да бъде световен лидер в технологичното обновление, ако искаше да остане велика сила. И това обновление трябваше да се фокусира върху подходящите пазари в подходящото време, за да бъде избегната постоянната заплаха от рецесия.
Лиз слушаше внимателно думите на Спенсър Кейн и си даде труда да му направи не един комплимент за неговата интелигентност и подготовка. Но същевременно през цялото време го преценяваше с цялата сила на инстинктите си и започна да разбира, че на него му липсва смелостта и остротата на собствените й възгледи. Той не беше интелектуален новатор, нито сериозен изследовател на света на бизнеса.
Беше просто акула: мъж, печелещ на всяка цена, без да подбира средствата, достатъчно умен, за да намери линията на най-малкото съпротивление към властта и търсения пост, и преди всичко толкова амбициозен, че не се колебаеше да се стреми към самия връх на пирамидата и смело да насочва стъпките си към него.
Кейн представляваше бизнес коварството в най-чистата му форма. Щеше да стигне далеч в корпоративния свят. Липсваше му искрата идеализъм, отличаваща великите ръководители от обикновените бизнесмени, но тъкмо тази липса на по-висока идея, тази безскрупулна концентрация единствено върху властта, го правеше още по-опасен. Можеше да бъде много страшен противник.
От друга страна, би могъл да се превърне и в безценен приятел. И така, Лиз го слушаше внимателно, изразявайки възхищението си с лиричен, натежал от двусмислени нотки глас. Знаеше, че той се интересува от нея. И нещо повече, женският радар й казваше, че притежава някаква слабост. Не можеше още да я идентифицира, но подозираше, че ще съумее идеално да я използва.
Повече от час те се дебнаха един друг, предпазливи, алчни, опипващи взаимно сигналите си, подготвяйки се за по-интимния тест, който знаеха, че предстоеше.
Точно преди полунощ те едновременно решиха, че вече е време да се включат в битката.
— Погледни колко е часът — каза Спенсър Кейн.
Лиз просто се усмихна.
Стаята му бе на двайсет и третия етаж.
Камериерките вече бяха оправили леглото му. Единствената бледа светлина идваше от нощната лампа.
Лиз влезе преди него. Докато й окачваше палтото, тя се обърна, за да го погледне, а тялото й вече изпращаше към него неуловими сигнали за готовност. Видя, че очите му бяха влажни от желание.
Тя прокара пръст по плоския си корем под роклята и му отправи съвсем лека подигравателна усмивка. Изглеждаше невероятно млада. В нея имаше някакво гъвкаво безсрамие, липсващо преди това. Бизнес маниерите й бяха изчезнали със затварянето на вратата.
— Е — каза тя, а тялото й се очерта в меката светлина на лампата, — ето ни тук.
Усмивката й се задържа достатъчно дълго, за да може той да види как езикът й облиза устните.
Той се приближи и грубо я сграбчи в прегръдката си. Целувката му бе жадна и проникваща. Пръстите, стискащи раменете й, бяха железни. Нямаше съмнение за физическата му сила.
И явно не бе свикнал да чака за удоволствията си.
Тя прекара длани под сакото, надолу до стройните хълбоци и после нагоре по гръбнака му, чувствайки твърдите ленти на мускулите под пръстите си. Личеше, че той тренира редовно, може би с тежести.
Бе приела също и сигналите, съдържащи се в целувката му. Те бяха двусмислени, но отговорът се криеше в грубостта им. Кейн искаше нещо. Нещо специално. И тя очакваше да разбере след малко какво именно.
— Колко си силен — прошепна тя до бузата му, а ръката й го галеше по гърдите.
— Сега ще ти покажа колко.
Лиз се отдръпна малко назад, след което започнаха да се разсъбличат един друг. Първо неговото сако, после нейната рокля, сетне ризата и връзката му, след това комбинезона й и неговите панталони. И двамата се наслаждаваха на бавното сваляне на дрехите и постепенното разкриване на голите си тела.
Сутиенът й падна, откривайки толкова зрели и твърди гърди, че при вида им дъхът му секна в гърлото. Само по пликчета, тя се отдалечи кокетно, за да събере дрехите си и да ги сгъне върху един стол.
Обърна се и видя силуета му на фона на светлината — стегната, здрава фигура на мъж, чийто дълбок гръден кош се повдигаше въпреки волята му от накъсаното дишане на желанието. Раменете му бяха квадратни, а крайниците дълги и стройни.
Тя се усмихна при гледката на издутината между краката му.
— Хм — изгука тя. — Виждам Лондон, виждам и Франция…
Веждата й се повдигна подигравателно, докато наблюдаваше как скритият секс пулсира при звука на гласа й.
— Е? — попита тя. — Няма ли да ми го покажеш?
Не без известна мъжка гордост от члена си той си свали шортите. Дълъг, твърд пенис се появи като меч от ножница.
Следвайки примера му, тя леко разтвори крака и изви гръб, докато сваляше пликчетата си до коленете. Стоеше така и го гледаше изотдолу, закачлива и подканяща, а после бавно се изправи и остави парчето плат да падне в краката й.
Преди да успее да го изрита на килима, Кейн се озова върху нея, ръцете му обвиваха кръста й и той здраво се притисна о корема й, притегляйки я грубо към себе си.
Отново я целуна силно, дланите му се плъзнаха до меките кълба под кръста й и я притиснаха до слабините му. Тя чу стона в гърлото му. Хладнокръвно галеше бедрата му и се наслаждаваше на възбудата, която тялото й предизвикваше в него.
Някак си не се изненада, когато един дълъг, твърд пръст раздели гладките й обли бедра и опипа тайните места между тях, сигнализиращ нужда от проникване там, където тя можеше да не го желае.
— Ммм — измърка тя и окуражаването й бързо премахна скрупулите му.
Можа да чуе въздишката му. Сега имаше половината отговор. Но само половината — интуицията й го казваше. Сякаш само една част от него беше ангажирана в тази прелюдия към секса, докато другата оставаше скрита зад устните и дланите му. В ласките му се долавяше намек за разочарование и това ги правеше по-настойчиви.
Той бързо я повдигна, държейки я под кръста, а краката й нежно се обвиха около него. Задържа я така за един дълъг момент, демонстрирайки силата си. После се наведе, за да я остави на леглото.
Целуваше гърдите й, хапейки нежно твърдите зърна. После целувките му се спуснаха надолу към пъпа.
Разтвори краката й, задъхан от възхищение пред тези дълги, гъвкави бедра, перлено бялата кожа, благоуханния триъгълник върху слабините.
Започна да я изследва, всеки път малко по-грубо и с всеки изминал миг езикът и пръстите му бяха все по-възбудени от копринената чистота на плътта й.
И тогава изведнъж тя почувства първото му ухапване, предпазливо, но страстно. Болката я прониза и почти я извади от равновесие, но тя я потуши със силата на волята си и тихо прошепна одобрението си.
— Ммм. Още, Спенсър…
И докато казваше това, въоръжена с женските си сетива за скритите извори на мъжката страст, за невидимите признания на въздишки, устни и пръсти, разбра, че той иска и тя да му причини болка.
Започна да го прави, откривайки и запалвайки нервите на желанието му. Скоро те си причиняваха болка по сто различни начина. Треперейки и работейки, телата им се сблъскваха голи в тъмнината, а стоновете им замираха в звуконепроницаемите стени на стаята.
И тя реши, че е разбрала слабостта му. Той обичаше да причинява болка на жените, но се стесняваше да им разкрие, че иска и те да му отвръщат със същото, и то колкото се може повече. Мъжката гордост в него не искаше да признае тази скрита нужда.
Предвиждайки вече бъдещите вариации, които щяха да извършат заедно, тя здраво хвана члена му с дългите си пръсти и започна да го стиска — ритмично малко наказание, което предизвика горещи стонове на екстаз от устните му.
Беше толкова сигурна в себе си, че работеше върху него все по-бързо, чуваше го как стене, докато удоволствието му нарастваше от причинената болка. Междувременно усети грубото му проникване в нея като далечно гъделичкане някъде по тялото си — усещане, напълно заглушено от силната й воля.
Накрая, извън себе си, той стигна своя апогей. Самата тя демонстрира брилянтен оргазъм, стенейки от удоволствие заради получения от него екстаз. Когато всичко свърши, те лежаха в прегръдките си, задъхани и задоволени.
Спенсър Кейн беше потаен мъж, реши тя. Но не достатъчно хитър, за да го скрие от нея.
Така че тя се усмихна, когато най-сетне го пусна и потупа одобрително слабините му, за да покаже възхищението си от размера и способностите на члена му.
И отбеляза предимството си пред него.
Правиха любов още три пъти, преди тя да вземе душ и да си отиде. И всеки път той навлизаше в забранени нейни места и оставяше оргазма си там, защото беше ясно, че не изпитва удоволствие от естествения начин за посяване на семето си.
Тя гостоприемно посрещаше перверзиите му и ги окуражаваше с уверени длани, които смесваха болката и удоволствието в една лирична симфония, импровизирана от нея върху плътта му.
В паузите те разговаряха и пиеха отлежало уиски от бара, скрит от управата в стенния шкаф. Тя му разказа за идеите си за разширяване на концепциите, които бе започнала да развива в «Телетех». Компанията й бе само начало за нея, малък трамплин за подробно разработени планове с международно значение. Младата телевизионна индустрия, обясни тя, не беше достатъчно прозорлива, за да види изправените пред нея технологични възможности. Тя възнамеряваше да хване тези възможности и да ги експлоатира докрай. И смяташе, че той сигурно би желал да научи повече за нейните идеи.
Лиз почувства, че сега е моментът — когато вече го държеше в сексуално подчинение — да му покаже колко важна можеше да бъде за него на корпоративно ниво. Остави го да види мащабите на амбицията й и острия й поглед върху пазара. С неговите контакти и нейната оригиналност простиращата се пред тях власт бе буквално неограничена.
Той слушаше внимателно нашепваните му идеи, които, изглежда, го възбуждаха не по-малко от тялото й. Тя усещаше как либидото му се събужда за живот всеки път, когато го изненадваше с концепция, за която никога преди не бе чувал, нито помислял, с верига от производствени мощности и пазари, по-съзидателна, отколкото някога си е представял за възможно.
И премълчаваше толкова, колкото и предлагаше, правейки го нетърпелив да чуе повече.
Пенисът му се втвърдяваше в дланите й, докато гласът й го стимулираше и скоро бизнес разговорът се превръщаше в любовен шепот и чувствени намеци. За секунда тя го правеше хлъзгав и горещ и той трябваше да я има отново.
Така те разговаряха и правеха любов, говореха и отново се любеха, сякаш двете форми на удоволствие бяха неразличими една от друга. И в пресметнатите си думи, както и в болезнените си ласки, тя разбра езика, който той копнееше да чуе, сложи ръка на съкровището, което предизвикваше глада му и го довеждаше до крайност.
Когато се изправи, за да си тръгне, вече бе сигурна, че го притежава. Познаваше както сексуалните му нужди, така и умствените му ограничения. И онова, което отначало подозираше, че е неразгадаема чувствена енигма зад начина му на правене на любов, се оказа плосък мазохизъм, лесно манипулиран от нея. Колкото до хитростта му в бизнеса, тя бе само повърхност, без интелектуална дълбочина. Да, той беше опасен съперник, но тя бе повече от достойна за него.
Уговориха се да се срещнат отново след две седмици тук, в Ню Йорк. Сега конференцията ги отвличаше; имаха нужда от повече време, за да се опознаят и да обсъдят нейните сложни планове. Планове, които му се щеше да са измислени от него.
Тя го остави в три часа сутринта. Отново облечена, изглеждаше елегантна и прекрасна както винаги. Той стоеше гол на прага, излагайки на показ тялото си и липсата на срам, докато й изпращаше въздушна целувка за довиждане.
— Довиждане, хубавецо — рече тя с леко намигване. — Ще се видим пак.
— Ще чакам с нетърпение — кимна той.
Когато се върна в стаята си, тя завари Лу да хърка шумно в леглото заедно с дрехите. Знаеше, че заспиването облечен представлява неговият начин да я укори за това, че го бе изоставила. Не му обърна внимание, а се съблече и си легна с лека усмивка, размишлявайки само за момент, преди да потъне в спокоен сън.
На другата сутрин четири червени рози бяха донесени в стаята й с картичка, подписана «Ранд Индъстриз». Това бе начинът на Спенсър Кейн да се похвали, че я е притежавал четири пъти под носа на съпруга й.
Лиз закачи една от розите на ревера си за сутрешните срещи. Лу, изглежда, не забеляза нищо.
Следващия следобед те си тръгнаха за Калифорния. Докато седяха заедно в самолета, Лу говореше за незначителни неща, на които тя не обърна внимание, тъй като размишляваше над успеха на пътуването си до Ню Йорк.
Само тя си знаеше колко е добра.
Бе отишла на търговското договаряне с единствената цел да срещне Спенсър Кейн.
И бе успяла.

Лиз Бенедикт и Спенсър Кейн продължиха да се срещат през лятото и есента. Два пъти месечно тя взимаше самолета до Ню Йорк и оставаше там за уикенда. На няколко пъти Кейн я пресрещаше по средата на пътя, в Чикаго или Кливлънд.
Нямаше нужда да дава на Лу обяснения за пътуванията си. Той отдавна се беше примирил с независимото й съществуване. Нито пък трябваше да се опасява от подчинените си в «Телетех». Всички те живееха в такъв страх от шефските й хрумвания и влиянието й в «Американска инициатива», че я избягваха по всеки възможен начин.
По време на многото любовни срещи със Спенсър Кейн тя постепенно му разкри така наречения си голям план, изумяващ със своята грандиозност. Внимаваше да не го остави да схване всичко отведнъж. Разказваше му го на части, намеквайки двусмислено за идеите и двигателните му лостове, предизвиквайки по този начин отговорите, от които сама се нуждаеше, като същевременно го оставяше да мисли, че тези отговори съставляват основни елементи от собствения й замисъл.
Тя манипулираше неговото его точно толкова умело, колкото използваше и корпоративните му инстинкти. Това бе смело изпълнение, тъй като знаеше, че той бе недоверчив по природа, а й трябваше пълното му доверие, за да успее в своя план.
Лиз бе наясно, че страната, а подир нея и целият свят щеше не след дълго да е готова за цветната телевизия. Огромният и бързо растящ пазар на черно-бели телевизори го потвърждаваше. Но съвременната технология все още не успяваше да свали цената на един цветен телевизионен приемник до финансовите възможности на средното американско семейство. И големите телевизионни мрежи, макар и заинтересовани от абстрактната идея за цветни продукции и излъчване, бяха далеч от инвестиране на време и пари за превръщането й в реалност.
С други думи, беше дошло времето на цветната телевизия, но американската промишленост още не бе способна да създаде достатъчно икономичен продукт, за да може той да се купува.
И тук се намесваше Лиз. Чрез една сложна и свръхсекретна програма, започната и ръководена от нея в изследователския отдел на «Телетех», бе открит способ, който можеше да предложи нова концепция за излъчване на цветния телевизионен сигнал, съвместима със сегашните методи на телевизионните мрежи. Процесът, наречен от инженерите на Лиз «сигнално сканиране», бе толкова прост и ефикасен, че от приложението му цената както на излъчването, така и на приемането в цвят щеше да се намали наполовина. И като се вземеше предвид силната настояща икономика, беше почти сигурно, че цветната домашна телевизия ще се вмести в бюджета на американското семейство най-много до пет или шест години.
Лиз възнамеряваше да подготви продукта за продажба в момента, когато пазарът бъде готов да го купува.
Засега секретността бе от най-голямо значение за плана й поради няколко причини. Лиз не само искаше пълен контрол над проекта си; тя бе опипала достатъчно добре почвата, за да разбере, че никой от телевизионния бизнес няма изгледи да й помогне.
Собствените й колеги, ръководители в «Телетех», бяха привърженици на теорията, че цветната телевизия представлява непрактична прищявка, чиято реализация се намира твърде далеч в бъдещето. В съзнанието им самата телевизия като алтернатива на радиото все още бе само един нов продукт. Имаше милиони американски семейства, които още не бяха решили дали да си купят първия черно-бял телевизор. Един цветен приемник на днешния пазар щеше да изглежда абсурден лукс и куриоз. Търсенето би било толкова незначително, че самият факт на предлагането му на пазара можеше да има отрицателни последици и да отложи цветната телевизия с трийсет години.
Такова беше преобладаващото мнение. Но Лиз можа да види късогледството му и да планира пазар, който, макар и невидим днес, щеше да узрее за агресивна експлоатация само след няколко кратки години.
Тя обясни всичко това на Спенсър Кейн. Логиката й бе неоспорима, още повече затова, защото собственото му бегло запознанство с телевизионните технологии му позволи да види красотата в нея. При това Лиз подслади предложението си, като имитира достатъчно обмен на мисли при разговорите в спалнята, за да накара Кейн да мисли, че половината от плана й е негова собствена идея.
Тя също така му обясни графика си във времето за реорганизация на целия телевизионен отрасъл в «Американска инициатива», с перспектива да се създаде нов телевизионен филиал, който тя и Кейн щяха да оглавят. Тук ставаше дума за патенти и сложни машинации за добиване на изключителни права над цветния телевизионен пазар, което щеше да направи както Лиз, така и Кейн мултимилионери и корпоративни знаменитости, когато планът й дадеше плод. Властта им в рамките на «Американска инициатива» щеше да бъде неограничена.
Междувременно имаше и неща, които Лиз не искаше да разкрива пред Кейн. Най-важното от тях бе един по-голям план, за който не бе казала нито дума на никого.
Лиз предвиждаше, че технологичната и финансова връзка между собствената й нова компания и големите телевизионни мрежи можеше да доведе до още по-близко партньорство. Чрез оказване на натиск по подходящи начини и в подходящо време тя щеше да получи такова влияние над програмните и рекламни планове на мрежите, каквото щеше да има и над механизма за излъчване на тези програми. И крайният ефект на инициативата й щеше да бъде контрол над целия развлекателен потенциал на медията, както и над техническите й функции, без да се излага на риск от държавно преследване за монополизъм.
Но тази крайна цел беше нейна тайна. Тя се намираше отвъд предстоящата сега битка, за която се нуждаеше от помощта на Спенсър Кейн.
За момента Кейн бе ключът към всичко. Лиз неслучайно си го набеляза като съюзник. Тя знаеше, че той притежава изключително голямо лично влияние върху някои влиятелни членове на Борда на директорите в «Американска инициатива». Кейн представляваше тяхно създание и им бе правил някои доста грозни услуги в миналото, за което те му бяха признателни.
Той бе особено близък с един член на Борда с решаващи банкови връзки на име Пен Маккормик, помагал неколкократно на Кейн в «Американска инициатива», а също така работил и в бордовете на няколко електронни корпорации, чиито производствени възможности бяха решаващи за замислената от Лиз реорганизация.
Спенсър Кейн бе пътеката на Лиз към Пен Маккормик, а Пен Маккормик представляваше царският път към нейното бъдеще в телевизионната индустрия.
Единственото препятствие пред Лиз бе вроденият егоизъм и безчестието на Спенсър Кейн. Самият факт, че се нуждаеше от такъв човек и се налагаше да му има доверие за известно време, я излагаше на риск.
Тя преодоляваше това препятствие по два начина. Първо, накара Кейн да разбере, че мозъкът и далновидността й бяха жизнено необходими за цялата схема. Тя толкова добре познаваше техническата страна на телевизионната индустрия, че той не можеше дори да се надява един ден да се сравнява с нея. А познаването й на пазара и възгледите на ръководителите на мрежите беше изключително. Влиянието и агресивността на Кейн бяха решаващи за плана, но той не можеше да го осъществи без Лиз. Тя бе незаменима.
Второ, сексуалният й контрол над Кейн стана тотален. През последните три месеца постепенно го остави да опознае тялото й с всичките му тайни мистерии и тъмни магии. Тя го разкриваше по малко на всяка нова любовна среща, изпълвайки прелъстяването си с умни, леки нюанси в поведението и допира си, намеци в усмивките и смеха си, леки подигравателни акценти в гласа, които го поставяха още по-сигурно под нейната власт.
В леглото тя свиреше върху него като на арфа, премервайки ласките си, за да увеличи възбудата му, преценявайки собствените си действия в отговор на нуждата му да изпитва болка, изваждайки го непрестанно от равновесие, за да може оргазмът му да достигне отчаяния си връх.
Тя бе такъв съвършен експерт върху ритмите на мъжкото желание, каквато бе и по отношение на опасностите в корпоративните води. Знаеше как да го принуди да чака, удоволствието си с миг повече, отколкото бе възнамерявал, да го накара да страда по пикантни начини, които не очакваше, да го застави да зависи от нейната съобразителност и изобретателност в леглото по същия начин, както и на деловата арена.
И тя избираше времето за посещенията си в Ню Йорк, за техните срещи, така, че да усили до крайност страстта му към нея, а се отдръпваше, когато сметнеше, че така щеше да го накара да я желае повече — по същия начин, както винаги недоизказваше цялата информация за големия си план, за да го държи постоянно в неизгодна позиция. Така че когато накрая се срещаха, желанието му бе толкова трескаво, колкото и алчността му за нейните идеи.
Сега Лиз виждаше такъв глад в очите му, какъвто липсваше преди няколко седмици. И го използваше безскрупулно. Когато седяха и разговаряха в хотелската си стая, тя внезапно придаваше на гласа си нотка на закачлива покана по средата на сериозно техническо обсъждане. Това го объркваше и сгорещяваше толкова много за прелестите й в спалнята, че той бързо се приближаваше с нетърпеливи за нея ръце. Налагаше се да прекратят дискусията си, докато тя свършеше да го дарява с наслада.
Постепенно започна да вижда този гладен поглед зад всичките му изражения, да чува стона на нуждата му зад всяка негова дума, независимо колко хладнокръвен се мъчеше да изглежда в присъствието й. Когато й се обаждаше по телефона в «Телетех», често в съвсем неподходящи часове, тя знаеше, че обсебен от мисълта за нея, той не може да изкара деня си, без да приеме лекарството, което гласът й представляваше за него.
Сега Спенсър Кейн бе нейно създание. Не можеше да живее без нея нито в корпорацията, нито в леглото. Тя бе връзката му с живота.
Лиз се поздравяваше. За най-важния ход в кариерата си досега беше избрала правилната пионка. Инстинктът й бе сигурен, а прелъстяването безпогрешно.
Тя единствена бе господарка на съдбата си.
Но гордостта я заслепяваше за тънкостите на случайността. С растящото си самочувствие тя не успя да прецени всички възможности.
На пети ноември Спенсър Кейн се срещна с Пен Маккормик в щаба на «Американска инициатива» в Рокфелеровия център в Манхатън.
Маккормик, добродушно изглеждащ мъж около четирийсетте, баща на голямо семейство с шест деца, държеше всичките им снимки върху бюрото си и демонстрираше напълно американско, бащинско отношение към подчинените си. Можеше да си го позволи. Благодарение на огромното богатство на фамилията на жена си, беше придобил достатъчно акции на «Американска инициатива», за да бъде неуязвим за различните заговори на колегите си ръководители, които иначе можеха да бъдат насочени срещу него. Нямаше как да го уволнят. Мястото му в Борда на директорите бе сигурно.
Маккормик беше неуморимият спонсор на Спенсър Кейн от шест години насам. Многото му услуги за Кейн не бяха съвсем безкористни. Маккормик имаше амбиции да контролира главните решения на Борда в различни ключови области, включително образуването на филиали и вътрешната организация. И тъй като останалите членове до един бяха негови врагове, единственият начин, по който можеше да повлияе на гласуването им, бе агресивно да разширява собствената си власт над различните компании, съставящи «Американска инициатива».
И тук влизаше в играта Кейн. Като се местеше от компания в компания в рамките на конгломерата, той можеше да разширява връзките и влиянието на Маккормик, като в същото време го държеше в течение на многобройните интриги, плетящи се по тъмните ъгли, където един голям шеф от Ню Йорк като него не можеше да погледне. От своя страна, Маккормик защитаваше Кейн от по-големите акули, които можеха да поискат да си поделят кръвта му през годините. Така Спенсър Кейн беше очите и ушите на Пен Маккормик и негов осведомител в корпорацията.
А имаше и друга причина за близките им отношения.
Днес Спенсър Кейн седна на стола за посетители срещу огромното писалище от тиково дърво на Пен Маккормик и заговори, без да отваря куфарчето си.
— Всичко е готово — рече той.
Маккормик го изгледа внимателно.
— Информира ли Уорнър и Каткарт?
Това бяха председателите на бордовете на важни фирми за електроника, свързани чрез договори с «Американска инициатива».
Кейн кимна.
— Поддръжката от тяхна страна е осигурена. Те само чакат да им се обадиш.
— А Форбс? — попита Маккормик, имайки предвид инвеститора банкер, чиято помощ за финансиране на първите придобивки беше задължителна.
— Той е готов — каза Кейн. — Хората му също.
Настъпи пауза.
Кейн заговори пръв.
— Бордът ще се съгласи ли? — попита той просто за да го чуе още веднъж.
— Остави това на мен — отвърна Маккормик и го погледна остро. — Кажи ми, как е госпожа Бенедикт?
Спенсър Кейн се усмихна.
— Госпожа Бенедикт никога не е била по-добре.
— Тогава нека вдигнем тост. — Маккормик извади бутилка дванайсетгодишен скоч и наля две чаши. — За бъдещето.
Кейн вдигна чашата си.
— За бъдещето.
Когато свършиха, те се изправиха и отидоха до вратата.
— Ще започнем утре — рече Маккормик. — До петък вече всичко ще е приключило.
Спенсър Кейн протегна ръка. По-възрастният мъж я стисна топло и я задържа, докато доближаваше лицето си до това на Кейн.
Изразът в очите на Пен Маккормик се бе променил. Той заговори шепнешком.
— Ще те видя ли утре вечер? — попита.
Кейн протегна един дълъг пръст и го прекара надолу по бузата и под брадичката на приятеля си.
— Разбира се — каза той и нотка на женска закачливост се прокрадна в гласа му. — Не бих искал да си самотен, Пен.
Маккормик кимна. Застанал на прага, той гледаше как Кейн излиза през външния офис и очите му следяха стройната фигура и красивото лице на по-младия мъж.

Хал седеше до една малка маса и гледаше сестра си в очите.
Сибил се взираше право надолу, в плота на масата пред себе си. Той остави погледа си да се задържи върху чистите й, сини ириси, толкова сини, че му напомняха за планинските езера в планините Адирондак, приличащи на бисери под лятното слънце.
Сибил усети погледа му и златните воали на ресниците й потрепнаха. Брадичката й почиваше върху дланта и макар че главата й не помръдна, тя го погледна изотдолу със смесено чувство на укор и интерес.
— Никакви тайни погледи — каза тя. — Хайде, стига. Опитвам се да се съсредоточа.
— Просто се възхищавах на красивото ти лице — отвърна той. — Не е честно, ти имаш предимство. Отвличаш ме от играта.
— Ба! — прошепна тя и това представляваше една стара шега помежду им, основана на имитация на авторитетното възклицание на баща им.
Докато Хал наблюдаваше, тя прекара показалеца си в колеблив кръг по разделящата ги дъска за шашки, посочвайки насам и натам с престорена нерешителност и после, с изненадваща пъргавина, прескочи дамата, на която той възлагаше толкова много надежди, и прибра двата бити пула.
Трудно беше да се играят шашки с нея и още по-трудно да се спечели. Тя притежаваше невероятното умение да го хване неподготвен и да го разсейва с движения на тялото и промени в настроението. Наистина, сякаш буквално четеше мислите му. Още след първите няколко хода отгатваше плана му на игра, предвиждаше с няколко хода напред и само изчакваше шанса си да атакува.
Хал така и не можеше да реши дали комбинацията от нейния интелект и безскрупулност я въоръжава така добре срещу него в играта, или решаващият фактор бе близостта помежду им. Разбира се, тя го четеше като книга. Когато играеха на «Двайсет въпроса», никога не й трябваха повече от два или три, за да разбере за какво мисли той.
На карти тя лъжеше безмилостно — и най-вече, което бе странно — когато редеше пасианс. Той я научи на шах още преди години и само след няколко месеца тя вече лесно го побеждаваше. Но тези дни го караше да играят на шашки вместо шах, от носталгия по ранното си детство.
Той гледаше дъската пред себе си. Без дамата трябваше непрестанно да е нащрек. Придвижи един от пуловете си напред и видя как тя спокойно реагира, отдръпвайки своята дама назад — един видимо безсмислен ход, зад който, Хал бе сигурен, се криеше солидна причина.
— Как са нашите? — измърмори, правейки се на не особено заангажиран с тихата битка на масата помежду им.
— О, добре са — отвърна тя, без да сваля поглед от дъската. — Мама казва, че трябва да си оправя косата. Според нея изглеждам като нещо, довлечено от котката. Между другото, Хал, прекарвам си страхотно в Италия, в случай че някой те попита за това. Флоренция беше великолепна, а галерията Уфици по-добра от всякога. Във Венеция валеше, но въпреки това доплувах до Лидо. Сега следва Сиена, а после Орвието. Просто не можеш да усетиш скука.
Той не обърна внимание на малката й шега по адрес на майка им. Сибил обичаше да дразни мама заради вечната й загриженост за външния вид на нещата. Намираше нейния ужас от това какво ще си помислят хората едновременно за лицемерен и смешен и обичаше да я стряска с неясни заплахи за някаква екстравагантна постъпка.
Презрението й към нея нараняваше Хал, защото той си оставаше много близък с майка си. Когато си беше вкъщи, я посещаваше в Ню Йорк поне два пъти седмично, разговаряше с нея във всекидневната за бурното си ежедневие и понякога търсеше съвета й. Познаваше нейната чувствителна и дори интелигентна страна.
Но мама никога не допусна Сибил достатъчно близо до себе си, за да може дъщерята да я зърне откъм тази й страна. Сибил виждаше само една тревожна, дистанцирана жена, заета със собствените си грижи и донякъде повърхностна в интересите си. Хал не се опитваше да поправи Сибил или да защитава майка си, защото разбираше, че Сибил нямаше същите взаимоотношения с нея като него. От гледна точка на Сибил нейното негодувание от мама бе напълно основателно.
Независимо от това Хал усещаше двойно убождане, когато Сибил се подиграваше на майка им зад гърба й — първо заради нея, разбира се, и второ, защото усещаше, че злостните й забележки представляват индиректен начин да укори самия него поради ревност или някаква друга, по-неясна причина.
— Виждаш ли се с татко? — я попита.
— От време на време — отвърна Сибил. — Той долита с едно бързо «Как си, скъпа?» и се захваща да говори за финансовите новини, докато звънецът не го спаси. Със същия успех може и въобще да ме няма. Ще трябва да се убия, за да ми обърне някакво внимание.
— Не говори така, Сиб.
Хал можеше да си представи тези кошмарни сцени. Баща му така и не осъзна истински, че Сибил съществува. Отношението му към нея приличаше приблизително на това на капитан на кораб към някой пътник: любезно кимване при разминаване и тревожен блясък в очите, когато се помъчи да си спомни името му.
Хал отново погледна златните ресници, бледите бузи, пръста, кръжащ над дъската като безмилостен жътвар, готов да посее унищожение. Яростта вътре в Сибил беше едно цяло с момичешката й хубост. Тя тежнееше към зловещите, тъмни и жестоки неща.
И все пак зад всичко това той можеше да види обидата и ужасната й самота. Тя нямаше приятели. Положи всички усилия, за да се държи настрана от връстниците си, докато растеше. И така днес нямаше никой, на когото да липсва, който да я помни и посещава, освен мама и татко. Това късаше сърцето на Хал.
— Как върви работата ти? — попита тя, за да смени темата. Гласът й звучеше незаинтересовано и в него се долавяше някаква вътрешна напрегнатост, от която той се почувства неудобно.
— Все същото — отвърна. — Връщам се обратно в петък, но се надявам до петнайсети да си бъда вкъщи.
Назначението му беше в Париж. Като специален пратеник на президента Айзенхауер в командването на НАТО, Хал прекарваше там по три или четири седмици наред, преди да се върне за една седмица във Вашингтон, където лично осведомяваше президента за трудните взаимоотношения на Америка с нейните очукани от войната съюзници. И през тези служебни визити той открадваше по няколко дни, за да види семейството си и Даяна в Ню Йорк.
— Как са господин Дълес и останалите ти партньори? — попита Сибил.
Тя обичаше да го дразни за противоречивия му статус сред най-близките съветници на Айзенхауер. Те не намираха за мъдро от страна на президента назначаването на един отявлен Стивънсънов демократ на такъв важен пост. Но Айк хареса Хал още от първата им среща малко след завръщането на Хал от Корея — и не само заради получения от него Почетен медал на Конгреса, към който Айк изпитваше огромно уважение, а и защото по някакъв особен начин, възгледите на двамата мъже върху международната политика бяха сходни.
Айзенхауер мразеше Студената война, тъй като опитът и военните му инстинкти му казваха, че рано или късно тя ще ескалира в нещо кърваво. Той знаеше, че в сърцето си Хал е интернационалист, роден дипломат, чийто политически живот е посветен на укрепването на Америка, и то по-скоро чрез придобиването на приятели, отколкото на врагове. Поради тази причина Айк държеше на Хал и го защитаваше срещу хулителите, които казваха, че бил прекалено млад, прекалено богат, добре изглеждащ и твърде ляв за поста си. В една политическа атмосфера, изпълнена с остри обвинения, че Държавният департамент е пълен с червени и с членове на Петата колона, подобно поведение от страна на Айк изискваше доста кураж.
Колкото до Сибил, тя обичаше да кълве Хал, че работи за Айзенхауер, след като е участвал в кампания против него. Беше достатъчно умна, за да схваща как човек като Хал може да издига в идол Адлай Стивънсън и същевременно да се възхищава от Айк, но се правеше, че не го разбира.
— Свикнаха ли хората в Държавния департамент с присъствието на един комунист сред тях? — подразни го сега тя.
Хал я погледна строго.
— Чувала ли си някога израза «да минаваш между капките»?
Тя сви рамене.
— Не ми обръщай внимание. — Знаеше колко сериозно се отнася той към работата си, затова потисна изкушението да го потормози за неизбежното политиканство, част от всяка държавна служба. Беше широко известно, че огромният личен чар и популярността на Хал бяха най-силните му оръжия срещу ловците на червени, които го атакуваха в пресата. И все пак тя го уважаваше за героичната твърдост, с която се придържаше към възгледите си пред лицето на засилващата се опозиция от шумното дясно крило на двете партии.
Нещо повече, тя се радваше на високата му политическа популярност, защото знаеше, че това смущава баща им. Рийд Ланкастър не одобряваше самата политика, да не говорим за либералната политика на демократите. И само защото Хал бе единственият му останал жив син след смъртта на Стюарт, склони да подкрепи морално неговата кариера във Вашингтон. Но мразеше да говори за това и журналистите много го смущаваха с непрестанните си молби да коментира противоречивата роля на сина си в администрацията.
Пръстът на Сибил отново се движеше по дъската, където Хал бе наредил шашките си в позиция, която смяташе за непробиваема. Двете й дами изглеждаха парирани и той напредваше за решителния си пробив към отсрещния край на полето.
Погледна косата й, която сега беше дълга и по-бухнала. Така я харесваше повече, независимо от мнението на мама. Сибил бе толкова непредвидима в настроенията си и така пълна с остри вътрешни ъгли като стъкло в книжна кесия, че бе приятно да се види как външността й изглежда малко по-сладка и пухкава.
Той винаги беше харесвал тялото й. Още от детските й години в него имаше нещо меко и котешко, което странно се смесваше с вътрешната й напрегнатост. Като малка, той се чувстваше физически близък с нея, тъй като й помагаше в обличането, почистваше след нея и дезинфекцираше малките й драскотини и охлузвания. И тъй като прекарваше с нея повече време от всеки друг, запозна се с тялото й като истинска майка и неговите странни прелести го очароваха.
Сега, когато я прегръщаше, с мъка чувстваше колко мека е тя и си мислеше колко напрегната е вътрешно. Често му се струваше, че мечтателното спокойствие на очите й прилича на отворен прозорец към онази Сибил, която тя е могла да бъде, ако не се бе родила във фамилията Ланкастър. Приличаше на риба на сухо в собственото си семейство.
И точно както той я уважаваше за понасянето на толкова много самота, така и тя се възхищаваше от него за отказа му да тръгне по стъпките на баща си, както Стюарт би постъпил, а също за донкихотовското му отчуждение от основното русло на политическия живот. Главната им допирна точка на разбиране и съчувствие сега, когато тя порасна, бе взаимното им изгнание. Макар и да не бяха съвсем настроени на една и съща вълна, всеки се намираше извън отъпканите пътища на човешката раса. Хал не беше по-истински Ланкастър от нея, защото характерът и чувствителността му го отличаваха от клана тъй сигурно, както и нейната тъга.
Ето защо Сибил прощаваше на Хал придържането му към неговите идеи с един оптимизъм, който й изглеждаше детински, точно както той й прощаваше упорития отказ да отвори всяка врата, която можеше да я отведе към щастието. Тя бе мракът, а той светлината, което бе странно, тъй като тялото й на блондинка направо светеше от белота, докато той притежаваше тъмните, пиратски черти на Ланкастърови. Те бяха странна двойка, но този факт само ги привличаше още повече един към друг.
— Как е Даяна? — попита тя.
— О, добре — каза той. — Всяка седмица има нова премиера. Ти й липсваш.
Сибил не обърна внимание на чистата лъжа.
— Грижиш се добре за нея, нали?
Хал разбра много добре двойния й намек. Ставаше дума не само за сексуалния живот, който тя си представяше между Даяна и него, но също и за увереността й, че той изневерява на Даяна с други жени. Това малко предизвикателство от страна на Сиб бе противоречиво, каквито бяха и всичките й забележки относно Даяна.
От една страна, Сибил мислеше за Даяна просто като за нищожество, необходима украса към живота на Хал като обществено важен мъж. Далеч от някакво чувство на ревност към нейната хубост, Сибил съжаляваше Хал, тъй като семейната политика му пречеше да си намери жена с достатъчно дълбочина, за да му подхожда.
И същевременно тя го укоряваше за това, че не е толкова независим в любовта, колкото беше в политиката. Поради някаква причина той винаги се отнасяше сериозно към неофициалния си годеж с Даяна и нямаше да разочарова мама и татко, като я изостави. Твърдеше, че я обича, но Сибил не му вярваше. Тъй че в гласа й винаги имаше кисела смес от презрение и съжаление, щом споменеше за Даяна.
— Като стана дума за премиери — добави Хал, — в петък с мама гледахме «Кралят и аз». Мисля, че ще ти хареса.
— Ъхм. — Нечленоразделният коментар показваше липсата й на интерес. Бродуей я отегчаваше страшно, също както филмите и повечето видове музика. Четенето бе единственото й занимание.
— И пак за премиерите — каза Хал, без да се предава. — Идния месец в музея «Метрополитън» се открива една изложба на Ван Гог. Не бива да я изпускаме.
Тя засия.
— «Житни поля»? — попита.
— Ще проверя. Не бих се учудил. — Той знаеше, че тя обожава Ван Гог повече от всичко на света. Като малка я заведе в музея, да види картините му, държейки малката й ръчичка, докато тя стоеше захласната пред странните платна с техните пейзажи, пълни с клаустрофобни небеса и прилични на хищни нокти растителни филизи. Ван Гог, изглежда, бе единственото огледало във външния свят на ужасните картини, които тя рисуваше вкъщи.
В тази разведрена атмосфера той реши да рискува. Една от фигурите й бе изнесена напред и Хал я прескочи. Сега сестра му изглеждаше наистина натясно. Настъпи пауза, докато тя оглеждаше дъската.
— Житни поля — промълви мечтателно Сибил. — Кипарисите. Къщите в Арл…
После, тъй внезапно, че той се стресна, прескочи една подир друга двете му дами и две от другите му шашки, оставяйки го само с една срещу нейните шест. Така той беше безнадеждно надигран.
— Пак ме би — поклати глава Хал. — Няма да играя повече с теб. Имаш нечестно преимущество.
— И какво е то, принц Хал? — усмихна се игриво тя.
— Ти си някаква вещица — отвърна той. — Ами да, ако беше през средните векове…
Сибил повдигна едната си вежда. Думите му бяха засегнали чувствително място. Той се спря.
— Е, във всеки случай си дяволски добра — рече накрая. — И прекалено добре ме познаваш.
— Не си кой знае каква загадка — каза тя. — Нали си такъв герой. Тръгваш право напред с гърмящи оръдия и оставяш фланговете си непокрити. Не си достатъчно коварен. Ти не разбираш какво значи да бъдеш истински убиец, Хал. Ти си един любовник.
Още двойни намеци. Време беше да си тръгва.
— Трябва да вървя — рече той, вземайки шлифера си.
— Дългът те зове? — попита тя.
Хал кимна. Тя взе шлифера и му го придържа, докато пъхне ръце в ръкавите, а когато се обърна, махна някакво влакънце от яката му. Това бе стар техен ритуал. Още като дете тя завързваше вратовръзките му и го оглеждаше критично, преди да излезе, с някаква майчинска загриженост, въпреки крехката си възраст. След войната масажираше ранените му гърди и гръб, превръщайки се в истински експерт по намаляване на напрежението в повредените му мускули.
Той сведе с усмивка лице към нея.
— Хайде вече сериозно — рече. — Да отидем на тази изложба. Ти и аз. Уговорихме ли се?
— Без трети лица?
— Без, само двамата.
— Моят царствен Хал. Какъв принц си ми ти. — Тя присви иронично устни и го потупа по гърдите.
За миг усмивката му избледня. Думите й му напомниха Кърстин Шоу. Идният месец се навършваха две години от катастрофата, отнела живота на Кърстин на магистралата за Ню Джърси, на път за скиорска ваканция с годеника й. След Сибил тя бе жената, която бе чувствал най-близка до себе си. Смъртта й сякаш потвърди лошия късмет на децата на Ланкастър. Първо Стюи, после Кърстин и… разбира се, Сиб…
— Значи ще се видим в понеделник — каза той, скривайки чувствата си.
— Ще те чакам.
Той я притегли близо до себе си и я прегърна здраво, усещайки крехките й, странно податливи крайници до тялото си. Само да можеше да проникне до битките под тях, както тя толкова лесно стигаше до мислите му! Но не. Вратите й бяха затворени. Той познаваше само онази нейна част, която му се подиграваше, наричаше го принц Хал и само понякога го гледаше с очи, влажни от нежност, която му грабваше сърцето.
И все пак не би могъл да живее без нея. Тя бе единствената, която познаваше раните под усмивката му, предназначена за останалия свят, знаеше как да ги облекчи и да го накара да се почувства наистина като принц вместо просто един уязвим човек.
Той вдигна малките й длани до устните си и една след друга ги целуна. Тя го наблюдаваше с любопитство, почти както в старите времена, когато й завързваше връзките на обувките или й стягаше ролковите кънки.
Погледна дланите й, сетне ги обърна, за да зърне бинтованите й китки.
— Бих искал да ги видя някой път — каза тихо.
— Няма нищо за гледане — отвърна тя. — Никога ли не си се порязвал?
— Не порязванията — рече той. — Демоните.
Сибил го погледна в лицето. Сега изглеждаше много ожесточена. Как само тези очи можеха да станат студени като лед!
— Мислех, че беше обещал да уважаваш личния живот на едно момиче — сопна му се тя.
Той кимна.
— Достатъчно по въпроса.
Това изглежда я накара да омекне.
— Няма демони, Хал.
— Какво тогава? — попита той, сложил длани на раменете й.
Тя въздъхна.
— Просто старата майка земя, Хал. Просто гладната земя, очакваща да ни погълне веднага щом приключим с този танц.
Стояха близо един до друг, той я галеше по косата и тя отпусна глава на рамото му. Почувства дланите й върху хълбоците си.
— Това е един цирк без мрежи — прошепна тя и гласът й отново беше на малко момиче. — Всички акробати падат направо към смъртта си… Сълзите върху лицата на клоуните, всичко е истинско… Укротителят на лъвове бива разкъсан от собствените си зверове… Прекалено е опасно, Хал.
Той кимна, прегръщайки я нежно.
— Мисля, че съм бил в този цирк.
Трогната от неговото разбиране, Сибил поглади гърба му там, където знаеше, че се намираше най-лошата рана.
— Моят добър принц Хал. Ти си единственият, който ме познава.
— Опитай се да прекараш един добър уикенд — каза той. — Заради мен.
— Ще го направя. Обещавам.
— Тогава до понеделник?
— До понеделник.
На излизане поздрави сестрата на отделението и помоли да види лекаря. Тя му посочи матовата остъклена врата на офиса, върху която се четеше надпис Доктор Дж. Фейбър.
Хал почука и бе поканен да влезе от висок мъж около петдесетте, с уморен вид, посивяваща коса и очила в рогови рамки.
— Как сте, докторе?
— Добре, Хал. Радвам се да те видя.
Бяха станали добри приятели с течение на годините. Хал беше редовен посетител и постепенно опозна доктора.
— Как е тя? — попита Хал с възможно най-неутралния си тон.
— Зле ли изглеждаше днес? — рече докторът, повдигайки вежда.
Хал поклати глава.
— Като че ли все същото. И вие ли смятате така?
Знаеше какъв ще бъде отговорът, но въпреки това се страхуваше от него.
Това беше третият опит за самоубийство на Сибил. Първият бе изненадал всички, когато тя бе само на четиринайсет години. Вторият, на шестнайсет, беше още по-сериозен. И двата пъти имаше продължителни престои в болницата.
Този път изненадата бе по-малка, защото семейството вече свикна с болестта й. Но независимо от това, беше страшно. Тя бе впила нокти в китките си с някаква отмъстителност, отваряйки наново старите рани, разрязвайки белезите, сякаш да демонстрира срама си пред целия свят.
Докторът въздъхна.
— Боя се, че няма подобрение. — Хал бе единственият роднина, на когото той можеше да каже цялата истина. — Тя е много изкусна в опитите си да ме заблуди по време на терапията. От асоциациите и сънищата й човек би си помислил, че отива към възстановяване. Но мисля, че вече я познавам. Не, Хал — тя не е по-добре.
— А ще се оправи ли някога?
Докторът изглеждаше замислен.
— В момента болестта означава за нея повече от каквото и да било. Да поискаш да се откаже от нея, ще бъде все едно да откъснеш човек от родната му страна. Тя е всичко, което познава и на което може да разчита. Светът, в който ти и аз съществуваме, е нещо, от което се е отказала много отдавна. Тя просто не вярва, че си струва усилието да живее като останалите хора.
Той погледна Хал.
— Ти си много важен за нея, Хал. Чувствам, че тя очаква с нетърпение срещите с теб. Ако някой е в състояние да поддържа връзката й с живота, това си ти.
Хал поклати със съмнение глава.
— Някак си не се чувствам много силна връзка с живота.
— Не се отказвай от нея — каза докторът. — Понякога си мисля, че си последният й шанс. Тя те наблюдава, Хал. Знае колко много я обичаш. И очаква да я предадеш. Но аз знам, че никога няма да го направиш и това ми дава надежда. Би трябвало да обнадеждава и теб.
Хал кимна, благодари на доктора и излезе навън в дъжда. Когато стигна до колата си, се обърна назад. Клиниката за душевноболни изглеждаше мрачна и заплашителна, сгушена в гъстите си градини, между храстите и дърветата с клони, протегнати към навъсеното небе, подобни на кльощави ръце, търсещи някаква утеха, до която не могат да достигнат. Понякога, когато слушаше с ушите на Сибил, му се струваше, че ги чува да въздишат.
Е, каза си той, поне изложбата ще я изкара малко оттук за разнообразие.
Добре, че имаше Ван Гог.

16 януари 1953 г.
Тимоти Риордан бързаше.
Тази сутрин трябваше да се види с няколко души в Манхатън, а в три и половина имаше среща с един собственик на ресторант в Бронкс. Една сделка, върху която работеше, бе близо до благополучния си завършек и той искаше да приключи с нея.
Неприятно бе, че Катрин избра точно този ден, за да получи една от мигрените си. Той мразеше да изпълнява поръчките й. Но тя бе единствената му сестра и последна негова роднина, тъй че се грижеше за нея. Тя бе нервно и болнаво създание, но добра майка на двете си деца и вярна съпруга на Ричард.
Нямаха много пари, тъй като заплатата на Ричард като счетоводител и нейните нередовни доходи на детегледачка едва им стигаха да свързват двата края. През последните две години Тим им даваше каквито пари можеше, включително по-голямата част от ветеранската си пенсия. И те преживяваха някак, макар и да не тънеха в разкош.
Навремето, през войната, Ричард служеше в сухопътните войски, а Тим — в морската пехота. И двамата бяха леко ранени и се завърнаха вкъщи с безименната вътрешна болка на всички ветерани. Но докато Тим притежаваше крехката бодрост на бившия войник, приемащ с радост дори притесненията и неудобствата на цивилния живот след битките, то Ричард не можа да се приспособи толкова лесно. Той трудно се разбираше с шефовете си, пиеше прекалено и сменяше често работата си, без повишение на длъжността или заплатата. Тим, от своя страна, се справяше по-добре, отколкото очакваше. Преди войната, едва минал двайсетте, бе опитал силите си в различен вид дребен бизнес и сега най-сетне беше на път да започне да си изкарва прехраната като предприемач в Ню Йорк и околностите. С негова помощ се бяха открили и заработили няколко кръчми, един ресторант и две-три магазинчета.
Беше по природа схватлив, с добър поглед върху финансовите възможности и разбираше, че човек не бива да се доверява на никого в бизнеса. Благодарение на тази негова предпазливост, нито партньорите му, нито конкуренцията успяха да го завлекат с време или пари. Той се опари веднъж, но поговори със съответната личност и я накара да се вразуми. Гледката на могъщото тяло и студени очи на Тим бе достатъчна, за да принуди виновника към многословни извинения и пълна финансова компенсация.
Тим все още не успяваше да спести много пари, но хранеше големи амбиции. Разбираше, че Америка има голямо бъдеще в следвоенната епоха. Въпреки здравия си цинизъм относно света на бизнеса, той не споделяше пораженството на колегите си ветерани като Ричард, чийто дух изглеждаше прекършен от трудното намиране на добра работа и увеличаващата се цена на потребителската кошница. Защото Тим можеше да сравни света, който виждаше тук, с Ирландия, където неговите сънародници все още напразно се мъчеха със своите занаяти или чоплеха неблагодарната земя, без каквото и да било бъдеще.
Тим бе уверен, че собственият му мозък и инициатива ще му осигурят финансов успех. Той притежаваше таланта да превърне един нов бизнес в оживено място за търговия, както и да контролира хората, работещи там, за да не го провалят със собствените си слабости.
Но днес неговите планове трябваше да почакат заради поръчката на Катрин. Налагаше се да вземе една нейна рокля от шивачката й. Катрин винаги бе имала необикновена фигура — широка в ханша и тясна в бюста и раменете, а бременността я бе направила още по-странна и трудна за обличане. Беше успяла да си намери евтина шивачка в Уест Вилидж. Тим щеше да вземе роклята тази сутрин и да я остави на Катрин вечерта, след срещата си в Бронкс.
Адресът на шивачката бе лесен за откриване, въпреки натовареното движение по улиците източно от Шесто Авеню, до Четиринайсета улица. Той успя да паркира своя пакард модел 1946-а година на пряка и половина разстояние — паркирането се превръщаше във все по-голям проблем напоследък — и се върна обратно пеша покрай различни малки магазинчета, бакалии и зарзаватчийници.
Огледа пощенските кутии във входа на кооперацията, намери търсената и натисна звънеца. Отговори му тих глас. Той се представи и вратата му бе отворена.
Апартаментът се намираше на петия етаж. Тим вземаше стъпалата по две наведнъж, насилвайки се да не обръща внимание на прещракването в бедрото, останало му за спомен от Иуо Джима. И когато стъпи на площадката на петия етаж, дишаше съвсем малко по-тежко. Някъде в сградата се чуваше плач на бебе и едно шумно радио.
Долавяха се познатите миризми на кухня, белина и застояла мръсотия, които го накараха да се усмихне. Зданието миришеше на бедност и на наематели с лош късмет. Той познаваше тази миризма, защото бе израснал с нея. И сега копнееше час по-скоро да приключи с това посещение и да продължи натоварения си ден.
Огледа трите врати на площадката и намери тази, която му трябваше.
Л. Биелохлавек, пишеше на малката табелка. Шивачка.
Той почука, оправяйки вратовръзката си, приятелски усмихнат.
Но когато вратата се отвори, дъхът му секна.
В рамката на входа стоеше най-красивата жена, която някога бе виждал.
Лора погледна нагоре към високия си посетител.
— Добро утро — каза тя. — Съжалявам за всичките тези стъпала.
— Няма нищо — отвърна усмихнат той. — Изкачването ми е от полза.
— Трябва да сте братът на госпожа Кавъно?
— Същият. — Той протегна ръка. — Тим Риордан. — Радвам се да се запозная с вас, госпожо Биелох… — Той се помъчи малко с непроизносимото име.
— Наричайте ме Лора. И съм госпожица — поправи го Лора, затваряйки вратата зад него.
— Не бях сигурен — рече той. — Не изглеждате достатъчно възрастна, за да сте омъжена, макар че хората в старата ми страна сключват брак ужасно млади. Ами да, вие имате вид на ученичка, госпожице.
— Наричайте ме Лора. — Тя се обърна към една малка и доста овехтяла закачалка и свали оттам рокля, увита в хартия. — Роклята на сестра ви е готова. Надявам се, че е станала добре. Моля ви, нека ми съобщи, ако нещо не е наред. Ще се радвам да го оправя.
— Не мисля, че ще има някакви оплаквания — каза той. — Ако съдя по думите на Кети, вие сте самата госпожа Шанел, или там както се казваше, дето сега е върхът на модата в Париж.
— Е, не страдам от излишни амбиции — разсмя се Лора. — Правя, каквото мога.
Той й връчи парите, дадени от сестра му, наблюдавайки я как ги взема. Лора вдигна поглед нагоре към красивото, румено лице под вълнистата червеникава коса. Той имаше красиви, гъсти вежди, остри кафяви очи и мощна челюст. Пред неговата силна, набита снага, извисяваща се на близо метър и деветдесет, тя приличаше на джудже, също както изглеждаше смален и целият претрупан апартамент.
Той бе първият мъж, влязъл в тази стая от началото на доброволното й затворничество. Откакто тя си взе шевната машина от леля Марта предишното лято и започна да си търси клиентки, тук бяха идвали само жени. Планът на Лора се бе осъществил. Обявите, разлепени из магазините и църквите, в сградата на Християнската младежка организация и по други обществени места, й осигуриха първоначалното малко ручейче от поръчки, прераснало по-късно в пълноводен поток.
Повечето й клиентки бяха местни жени, които не можеха да си намерят нищо готово и се нуждаеха от вещите пръсти на Лора, за да им направи прости поли и рокли от евтини платове като поплин, басма и рипсено кадифе, които сами си донасяха. Повечето от тях се бяха мъчили с години да променят гардероба си от готови дрехи, защото не успяваха да си намерят достатъчно евтина шивачка.
Първата й голяма продажба, от която спечели повече, отколкото се надяваше, дойде чрез местен търговец, чиято съпруга я бе взела под свое покровителство. Той реши да спонсорира един отбор от малката бейзболна лига и поръча на Лора да ушие екипи за играчите. Работата бе много и й отне цели две седмици, но тя се справи и спечеленото й позволи да плати някои нетърпящи отлагане сметки и да публикува редовна малка обява в нюйоркските ежедневници.
Сега Лора имаше толкова работа, колкото можеше да поеме. Ставаше сутрин в шест и работеше до десет вечерта, прекъсвайки само да хапне нещо на обяд и за лека вечеря. По някакъв странен начин беше радостна в самотата си. Никой не се бъркаше в живота й, никой не го бе грижа за това как се чувства или какво мисли. Беше лесно и удобно да загуби себе си сред анонимността на топовете плат, макарите с конци и деликатната ръчна работа, необходима при довършването на дрехите.
И сега тя изпита неволно чувство на безпокойство при вида на този снажен, силен мъж, нахлул в малкото й леговище, внасяйки вътре слънцето върху загорялата си кожа и полъх от свеж въздух по добре прилегналите си дрехи. Очите му все така се усмихваха и тя можа да почувства силата на една огромна самоувереност, гледайки го изправен пред себе си.
— Ако ме извините за неловката забележка, госпожице… Лора — каза той, — изглеждате така, сякаш работите твърде много. Крехко създание като вас би трябвало да се храни повече и да излиза по-често навън. Доста сте бледа.
— О, нищо ми няма — сви рамене тя, долавяйки почти незабележимия ирландски акцент в думите му.
— А и тук е малко хладно. — Той огледа стаята и погледът му сякаш я лиши от познатия, унил и скучен вид и я показа в нова светлина. — Ето, вижте. — Мъжът отиде до прозореца и й посочи едно пукнато стъкло.
— Лошо се е спукало — рече. — Може да се разпадне всеки момент. И още нещо, прозорците трябва да се маджунират. Нищо чудно, че подвява така.
Преди Лора да успее да протестира, той се изправи, взе метъра от работната й маса и започна да мери рамката на прозореца.
— Още сега ще се погрижа за него — каза, когато привърши. — Инструментите ми са долу в колата.
— Но… — Лора се разсмя. — Моля ви, не се притеснявайте. Не ми е студено.
— Та сега е едва януари — отвърна той. — Почакайте да видите, като започне истинската зима. Не, госпожице Лора, не мога да оставя една дама в такова положение. Настоявам. Ще го направя за нула време и изобщо няма да ви преча.
След двайсет минути той се върна с пакет маджун и ново стъкло. Залови се да поправя прозореца, като отказа да приеме предложените от Лора пари.
— Глупости — рече. — Човекът, който продава тези неща, ми е приятел. Даде ми ги безплатно. Правил съм му навремето някои услуги.
Той работеше мълчаливо и Лора го наблюдаваше с ъгълчето на окото си, докато шиеше една рокля. Мъжът си подсвиркваше тихо и присви устни, когато извади стъклото. Тя се впечатли от търпеливата увереност и масивната му, яка снага, приведена над рамката. Забеляза луничките по ръцете му. Всичко в него говореше за слънце и сила.
Когато свърши, той хвърли поглед към печката й.
— Усещате ли миризма на газ? — попита.
Тя поклати глава. Винаги усещаше лек мирис, когато се приближаваше до печката, но не му обръщаше внимание.
Той провери горелките, а после и фурната. Както обикновено, само две от горелките работеха.
— Имат нужда от почистване — каза той. — Обзалагам се, че собственикът се прави на разсеян, когато му казвате за това.
Лора не отвърна нищо. Никога не бе споменавала пред собственика за газта, за капещата вода или за счупения прозорец, за олющената боя и дузината други неуредици в апартамента. Като студентка, бе прекалено заета със задълженията си в колежа и изпитите, за да забелязва тези неща. По-късно, по време на самотното си възстановяване, бе твърде обзета от отчаянието си. А сега цялото й време и внимание бяха обсебени от работата.
— Ще се върна утре — рече той — и ще стегнем тая печка.
— Но моля ви, не е необходимо, господин…
— Риордан. Тим Риордан. А за теб, Лора, просто Тим. Виж, настоявам за това. Че на тая печка й трябва само още малко да се запуши и, току-виж, те убила, докато спиш. Не искаш това да се случи, нали?
Тя пребледня.
— Какво има? — попита той. — Нещо лошо ли казах?
— Не. — Тя поклати глава. Спомни си колко близо се бе намирала до решението да използва фурната като оръдие за самоубийство. Но издържа на погледа му и се застави да се усмихне.
— Значи, разбрахме се — каза бодро той. — Ще намина и ще ти я оправя.
— Наистина, господине… Тим, не е необходимо. Не мога да се възползвам така…
— Настоявам. — Откровеността му я обезоръжи. Той очевидно бе така решен да й помогне, че тя не можеше да му противоречи.
— Е, щом е така, добре — рече накрая тя.
Макар и да не го осъзна през този първи следобед, Лора си бе намерила защитник.
Тим Риордан се върна с куфарчето с инструментите си и с лекота поправи котлоните и фурната, тъй че сега те работеха добре и безопасно. Огледа водопроводните тръби в банята и малката кухненска мивка и се зае да отстрани течовете и да стегне капещите, съскащи кранове.
Откри течение в стаята и запълни фугите между стените. Поправи рамките на вратите, пребоядиса мъничките кухненски шкафчета, смени ключалката с по-сигурна и дори й донесе намерен отнякъде килим, който беше много по-ярък и весел от предишния.
След това, като изненада, й донесе прекрасно орехово кресло, за да замени стария й продънен фотьойл.
— Собствениците му са мои приятели — обясни той — и са прекалено надебелели, за да седят на него. То идва от родната ми страна и сигурно е видяло доста неща. Както и да е, размерите му подхождат идеално за малко създание като теб, Лора.
Тим се връщаше на всеки няколко дни, поправяше, боядисваше, полираше и всичко това, без да приеме и цент за помощта си, нито нейното «не» като отговор. С отминаването на седмиците апартаментът на Лора започна да прилича на миниатюрно бижу, радостно и живо, вместо предишната мрачна мансарда, каквато винаги бе представлявал. Заразена от ентусиазма му, тя уши нови, светли завеси за прозореца, гледащ към въздушната шахта. И когато времето навън застудя, апартаментът изглеждаше по-топъл и уютен, отколкото някога си бе представяла за възможно.
Тим носеше също и храна. Идваше с пресни плодове и зеленчуци от магазините долу и студени котлети от някакъв месар, за когото твърдеше, че бил негов приятел, отказващ да приема пари.
В отговор на всичко това Лора се откъсваше от шиенето, за да му приготви обяд. Тя седеше и се хранеше със сандвич или супа, докато той с труд наместваше едрото си тяло в някой от старите й кухненски столове. Разговаряха малко; и двамата изглеждаха потънали в собствените си мисли. Но се усмихваха, когато очите им се срещнеха.
Тим не разказваше на Лора много за себе си, но тя разбра от изпуснатите намеци на сестра му, че детството му не е било леко. Не се разбирал с баща си за много неща и яростно защитавал сестра си Катрин и майка си до смъртта на последната преди дванайсет години.
Беше и ветеран от войната. Подложен на разпит от Лора, призна, че е получил Сребърна и Бронзова звезда за смелостта си под вражеския огън, но не обичаше да се прави на герой.
— Това е машинално — й каза той. — Всички вършим такива неща. Когато видиш ранените си приятели, малко нещо откачаш. И когато всичко свърши, почти не го помниш. А после ти дават медал. — Лицето му потъмня. — Но нямаш голяма полза от медалите, когато се върнеш у дома и се опиташ да си намериш работа — добави. — Тогава доста бързо ти обръщат гръб.
Лицето му засияваше, когато заговореше за кариерата и амбициите си. Каза й, че съжалява за роднините си, останали в старата страна. Според него Америка беше страната на изобилието за всеки, достатъчно умен, за да намери и използва нейните възможности. За собственото си бъдеще Тим хранеше големи надежди.
— Аз съм роден ръководител — твърдеше той. — Разбирам конкуренцията, Лора. Бизнесът става все по-забързан с всеки изминал ден. Конкуренцията е безмилостна и трябва да притежаваш бърз ум, за да останеш отпред. Нямай вяра на никого, а използвай всеки, който може да ти помогне. Само ми покажи някое предприятие, и аз ще го обърна с краката нагоре, но ще открия начин да изкарам някой долар от него.
По думите му сегашните му занимания с ресторанти и дребен бизнес бяха само началото. Виждаше своето бъдеще в хотелиерството, което процъфтяваше в следвоенната икономика.
Той говореше с обич за сестра си Катрин, която Лора познаваше като доста болнава и угрижена жена. Изглежда, приемаше безкритично нейните слабости, както и тези на безотговорния й съпруг, а също така бе привързан към децата им.
Лора изобщо не го чу да каже лоша дума за никого, докато не засегнаха темата за политическите проблеми в Ирландия. Неговите роднини бяха католици, които от поколения живееха в Северна Ирландия, и той изпитваше люто негодувание към англичаните.
— Ако британците можеха просто да си стоят в тяхната страна и да ни оставят сами да разрешим проблемите си, ние много бързо щяхме да оправим нещата — рече мрачно той. — Но няма британец, който да не си пъха носа в работите на другите хора и ръката в джоба им. Това е божие правило. Понякога ми се ще Хитлер да беше дал на копелетата онова, което наистина заслужават.
Гневната му гримаса рязко отстъпи място на добродушна усмивка.
— Но виж какво — рече той благо, — всичко това е на хиляди мили далеч и с години назад, а аз все още си цапам устата. Може би просто старите обиди трудно умират. Особено сред ирландците.
Ирландският му акцент припламна също така бързо като гнева му, ярък, подобно на червения блясък в косата му и после изчезна. Той отново бе познатата личност с мек глас, изпълнен с нежна загриженост към Лора. Привърши обяда си, върна се към работата си върху радиатора и се сбогува към два часа следобед, защото имаше работа в Стейтън Айлънд.
Лора знаеше, че няма да минат много дни, преди да го види отново. Тревожеше я, че приема толкова много добрини от него, без да е в състояние да му даде нищо в замяна. Но сърцето не й позволяваше да откаже помощта му и сега вече очакваше посещенията му с нещо подобно на нетърпение и може би дори чисто човешка нужда.
Вътре в себе си тя беше щастлива от появата на Тим Риордан. С един замах той я накара да осъзнае, че е била сама твърде дълго, и й предложи приятелството, от което се нуждаеше, за да запълни празнотата в живота си.
Тя не можеше да знае това, но от своя страна Тим беше очарован от всеки миг, прекаран с нея.
Когато влезе в зле осветеното жилище и видя блестящите й черни очи да оживяват върху това красиво лице с алабастрова кожа, му се стори, че вижда пред себе си ангел.
Тя бе най-впечатляващата жена, която някога бе срещал. Нейната миниатюрност — тя бе висока около метър и петдесет и пет и тежеше не повече от четирийсет и пет килограма, сякаш сгъстяваше и усилваше чара й. В присъствието й имаше някаква игра на мрака и светлината, която можеше да изглежда твърде мистериозна, ако не бе напълно естествена.
Тя беше предпазлива, затворена в себе си личност и може би измъчвана от някаква тайна скръб, която той не можеше точно да определи. И все пак колкото по-затворена изглеждаше, толкова по-опияняващо бе нейното гостоприемство.
Когато той влизаше в апартамента, тя поглеждаше нагоре към него с най-сладкото изражение на доверие и искреност, а докато работеше, можеше да почувства очите й върху себе си. Бе забелязал и тесните й, красиви длани, когато му подаваше чинията или чаша чай с лед.
Понякога тя изглеждаше почти непоносимо крехка. Уязвимостта й го караше да копнее да протегне ръка и да я привлече към себе си, да я прегърне и защити в обятията си.
От друга страна, когато гледаше как бързите й пръсти летят над платовете, съшивайки ги майсторски в красиви дрехи, тя изглеждаше самоуверена и дори могъща в таланта си. Ясно беше, че дълбоко в себе си тя притежава сила и характер, с каквито малко хора можеха да се похвалят.
И нейната чувствителност прозираше през удивителното творчество на труда й. Роклите и костюмите, които уши за сестра му, сякаш проникваха в дълбините на личността на Катрин и дори я просветляваха и подобряваха.
А дрехите, които Лора шиеше за себе, бяха дори още по-впечатляващи. Те обгръщаха прелестната й малка фигура и същевременно подчертаваха особената й лична аура с нейните тъмни ъгли и скрити богатства тъй красиво, както оркестрацията на една симфония откроява най-характерните й мелодии. Тя отхвърляше комплиментите му, когато се опитваше да похвали удивителния й талант; но от това той не ставаше по-малък.
И все пак нещо повече от таланта го привличаше в нея. Най-странни чувства го обземаха, като чуваше шумоленето на полите й, докато тя обикаляше работната си маса, за да нагласи върху нея част от някоя дреха. От нея се излъчваше някаква интимност, толкова женска, че той копнееше да се зарови в топлината й като дете, да се скрие от грубата жестокост на света в убежището на тези поли.
Той смутено осъзнаваше, че това бе начинът, по който скритата чувственост на Лора го привличаше. Но никога не си позволи чисто плътски мисли за нея. Предпочиташе да се концентрира върху свенливото й достойнство, защото то представляваше много по-могъщ чар от грубите прелести на обикновените жени.
Лора бе изтъкана от по-висша женска субстанция и вероятно женски нужди, но те бяха скрити от силната й воля и самоуважение. Тя цялата бе жена, но създадена да бъде защитавана и обожавана, сътворена за светата интимност на брачното ложе, за деца и дом, стоплен от неповторимата й сладост.
Тъй че беше невъзможно да я желае, без да иска да я постави на пиедестала, който тя така заслужаваше. Но бе невъзможно и да я идеализира, без същевременно да попадне под магията на пола й, способен на много повече неща, отколкото само да разпали инстинктите на един мъж. Тя можеше да притежава сърцето му.
Или вече го притежаваше.
Тим пребиваваше в състояние на сладостно объркване през цялото време, докато бе с Лора.
А когато не беше с нея, мечтаеше за това и броеше часовете до следващата им среща.
В един петък през февруари той я убеди да излезе на вечеря с него. Твърдеше, че това ще бъде делова среща, но със закачлив блясък в очите настоя тя да носи обувки за танц.
Отидоха в очарователен, малък ресторант на Гринич Авеню, където Тим укори Лора за нейната слаба фигура, докато тя правеше всичко възможно да отдаде дължимото на сочното, приятно ухаещо, но прекалено обилно ястие. Това бе първото й посещение на ресторант от дните с Нат Клиър.
Отначало се чувстваше доста неудобно. Беше прекарала много месеци, свиквайки с постоянната празнота вътре в себе си. Самотата бе най-доброто й оръжие и тя държеше човешката раса на ръка разстояние през всичкото това време. Но сега се бе появил този мъж, пращящ от енергия, силен и настъпателен, гледащ безстрашно в бъдещето, безцеремонно безразличен към миналото. И той изглеждаше решен да я върне обратно към живота. Тя не вярваше, че той ще успее, но изпитваше изпълнена с копнеж привързаност към него, сякаш той бе нейната последна и най-добра връзка със света.
Разбира се, той никога нямаше да научи тайната й, въпреки че, изглежда, чувстваше скръбта вътре в нея и разбираше с какво се залавя, като я връщаше обратно към светлината на деня. Това негово отношение й бе странно приятно като ласката на силна ръка, решена да облекчи болката й, без да нарушава нейния личен свят с нежелани въпроси.
Във всеки случай най-добре беше той да не знае прекалено много за нея. Истината представляваше неин собствен товар и само щеше да изтрие непоколебимата му усмивка, ако я узнаеше. А Лора не желаеше това.
Той я убеди да танцува с него, когато малкото трио започва да свири.
За пръв път я държеше в ръцете си. Видя как върху лицето й се изписа особено изражение, близко до тревогата, но после то се разглади успокоено и това го зарадва.
Той бе превъзходен танцьор, грациозен и непринуден в стъпките си. Тя усещаше голямата му длан като перце на гърба си, а усмивката му я предразполагаше да се отпусне.
Лора усети как нещо съкровено и студено започна опасно да се топи под лекото докосване на мъжките длани и топлината на рамото му до бузата й. Болката се сгърчи на кълбо дълбоко в нея, но тя я държеше под контрол заради него и го остави да продължава да я води в танца, сякаш нищо не се бе случило.
Когато седнаха, Тим поръча кафе и я погледна в очите.
— Мислих за теб, Лора — каза той.
Тя повдигна вежди.
— За мен? Какво има да се мисли за мен?
— Много неща — усмихна се Тим. — И някои са по-важни от другите. Та причината, поради която те помолих да излезеш с мен тази вечер, освен удоволствието от компанията ти, е едно от тези важни неща. — Той я погледна сериозно. — Лора, ти не можеш да продължаваш по този начин.
Видът й бе объркан.
— По кой начин?
Той се поколеба за частица от секундата.
— Да работиш в жилището си — каза накрая. — Да принуждаваш клиентите си да изкачват петте етажа на една стара сграда, за да стигнат до теб. Това е престъпление за професионалистка с твоя талант, Лора.
— Искаш да кажеш, че трябва да си намеря друг апартамент? — попита тя.
— Гледам много по-надалеч — поклати усмихнато глава той. — Виж, Лора, занимавал съм се в тоя бизнес. И мога да различа големия талант, когато го срещна. Дрехите, които ти шиеш, са специални. Всъщност те са повече от това. Ти произвеждаш продукт, който е много по-качествен от стоката, която жените купуват на днешния пазар и при това го правиш на конкурентна цена. Какъв е изводът? Изводът е, че трябва да разшириш дейността си. Много е просто.
Тя го гледаше с известно недоумение.
— Тим — рече накрая, — казах ти още много отдавна, че не съм амбициозна.
— Но аз съм — отвърна той. — И не мога да търпя да гледам как талант като твоя се пропилява. Разбери ме добре, аз не ти предлагам да се превърнеш в Шанел за една нощ.
Знам колко много работиш и сега. Просто искам да размислиш над малка промяна в бизнеса си.
— Каква промяна?
Той я гледаше сериозно.
— Намерил съм ти един подходящ магазин — отвърна. — Намира се на Западна Четиринайсета улица, само на няколко крачки от Седмо Авеню. Там ще имаш достъп до по-богата клиентела. Мястото е в добро състояние и наемът не е висок. Аз ще се погрижа за необходимите поправки.
И без да обръща внимание на изненадания й поглед, продължи разпалено по темата.
— Гледай, всичко, което трябва да направиш, е да съобщиш новия адрес на досегашните си клиенти. Те ще бъдат основата, върху която ще градиш. Пак ще си шивачка, но ще притежаваш и собствен магазин за дрехи. Можеш да създаваш модели и да изработваш рокли, поли, спортно облекло, каквото си поискаш, в стандартни размери. И да разширяваш бизнеса, колкото желаеш. Дай свобода на вдъхновението си, вместо само да изработваш дрехи за жени без въображение. Ще видиш, за нула време ще имаш по-добра клиентела. С финансовата страна ще се заема самият аз. В края на краищата това е моята специалност.
Лора помисли над предложението му. Макар че нямаше да го измисли сама и за сто години, трябваше да признае, че съвсем не е глупаво. Мрачният й апартамент трудно можеше да се нарече представително шивашко ателие. А възможността да прави дрехи по свои собствени модели бе примамлива.
Но откъде щеше да намери парите за подобно начинание?
— Тим… — започна тя.
Той вдигна ръка, за да я накара да замълчи.
— Ако се тревожиш за парите — рече, — бъди спокойна. Аз съм експерт в изправянето на дребния бизнес на крака. Ще ти уредя краткосрочен заем от един мой приятел банкер. Той ще ти е повече от достатъчен. Ще подпиша заедно с теб и така ще бъда лично отговорен. Гарантирам ти, че до три месеца ще бъдеш на печалба.
Тя поклати глава и се усмихна.
— Просто не знам…
— Нямаш какво да губиш — настоя той. — Ако магазинът не потръгне, което е направо невероятно, ще възстановя евентуалните загуби от собствения си капитал. Ето, аз самият ще бъда първият ти инвеститор. Но ти няма да се провалиш.
Лора се разсмя.
— Наистина е трудно да ти се откаже — каза тя.
— И това е част от работата ми. — Тим изглеждаше много доволен от себе си, уверен в нейната капитулация.
Тя го погледна в очите. Без да иска, почувства как силата на волята и оптимизмът му започват да се движат и в собствените й вени.
— Защо правиш това, Тим? — го попита.
Защото те обичам.
Единствено нежността в усмивката му издаде ненаказаните думи.
— Защото си падам по красиви лица — рече гласно той.
И като протегна голямата си длан през масата, погали бледата й буза тъй сладко, както възрастен може да се радва на малко момиченце.
Почти склонила, тя попита:
— А как ще го наречем?
Тим се усмихна.
— Магазинът е твой, нали? Ще го наречем просто Лора.
Тя се разсмя.
— Май си помислил за всичко.
Той кимна.
— Да, почти за всичко. Няма да си играем, я!
И като се облегна назад, я погледна, доволен, че я е убедил.
Тя разбра, че не може да му откаже. Почувства ласката на нежно гледащите я очи и се възхити от мъжкото лице, разхубавено от обичта и увереността му.
Накрая се осмели да протегне ръка и да хване неговата, тъй като сега се нуждаеше от поддръжката й. Една врата в нея бавно се затваряше за миналото, а друга се открехваше към бъдещето, което тя не можеше да предвиди.

През 1953 година американската модна сцена беше доминирана от динамичния растеж на индустрията за готово облекло и производството на нови материали като найлон, районов креп, мохер, еластична синтетика и терилен, който след няколко години щеше да стане известен като дакрон.
Въпреки че се говореше за намаляващото влияние на европейските дизайнери върху американския вкус, властта на Кристиан Диор и френските му съвременници като диктатори на модата оставаше огромна. Междувременно италианската мода бе представена в Съединените щати от едно съвместно ревю през 1951 година, в което работите на Емилио Пучи се видяха за първи път. А в Париж един бивш служител на Елза Чапарели току-що бе отворил собствен салон и използваше чисти, меки цветове в производството на семпли рокли и първокачествени палта. Той се казваше Юбер дьо Живанши.
Вниманието на модния свят в това забързано време по никакъв начин не можеше да бъде привлечено от отварянето на скромен шивашки магазин близо до Седмо Авеню в Гринич Вилидж. Но точно от такива начинания се раждат чудесата.
Тим накара един свой приятел художник да изрисува върху витрината на магазина златен надпис с красиви букви — «ЛОРА ООД — МОДНИ ПОРЪЧКИ». Той публикува обяви в местните вестници, известяващи отварянето на новия магазин, и разпрати по пощата покани до всички стари клиентки на Лора, в които ги информираше за нейното «издигане».
В деня на отварянето постави букет от бели рози в една ваза върху бюрото на Лора. Нервно изпиха по чаша кафе в очакване да видят какво ще се случи по-нататък и с изненада отбелязаха пристигането на първата клиентка в магазина още преди девет часа.
Ледът се раздвижи. Скоро работа имаше повече от когато и да било преди. Всички стари клиентки на Лора се оказаха лоялни, а нови идваха всеки ден — привлечени, както Тим предрече, от подобренията в ателието й. Тя щастлива приемаше поръчките им и насочваше таланта си към същото, което бе правила за толкова много жени преди тях: улавянето на «специалното нещо» в телата и личностите им, което, изглежда, единствено нейните дрехи успяваха да изтъкнат.
Магазинът бе обзаведен с вкус от самата Лора в меки сиви тонове. Откривайки неподозирания си талант на дизайнер на витрини, тя създаде няколко модела на грабващи окото рокли и комплекти за различни случаи, облече с тях закупените някъде от Тим стари манекени и артистично ги подреди във витрината. Вътрешността на магазина бе предназначена за показна площ с още тоалети, окачени на закачалки, а задната стая се превърна в работното място на Лора. Въпреки скромността на цялата подредба, човек добиваше впечатлението за истински моден салон с наистина елегантен интериор.
Щом се настани на новото място, Лора с радост се върна към старите си работни навици, започвайки рано сутрин и работейки до десет вечерта или дори по-късно. Тим се грижеше за финансовата страна на новия магазин, плащаше наема, регистрира новото предприятие в града и щата и осигури всички необходими разрешения и лицензи.
Веднъж изненада Лора с предложението тя да промени името си.
— Не официално, разбира се — каза той, — а само с делова цел. Това се нарича ИБК, което означава «известен в бизнеса като». Искам хората лесно да помнят името ти. Страхувам се, че Биелохлавек като че ли малко изкълчва езика.
Лора, изглежда, нямаше нищо против.
— Какво предлагаш? — попита тя.
— Помислих малко по въпроса — отвърна той със сериозното си изражение, което тя бе заобичала с течение на времето. — Какво ще кажеш за Лора Блейк?
Тя повдигна вежда, загледана някъде пред себе си. Идеята да приеме ново име бе интригуваща, но от нея се пораждаше странното чувство, че изгаряше мостовете зад гърба си.
— И то започва с «Б», тъй че няма да се налага да бродираш наново носните си кърпички — пошегува се Тим. — И е лесно за произнасяне и запомняне. Е, какво ще кажеш?
След кратка пауза Лора се усмихна и кимна в знак на съгласие. Името бе просто и притежаваше някакво привлекателно достойнство.
— Значи Лора Блейк — рече той. — Ако имах малко шампанско, щях да предложа тост. Някой ден това име може да стане знаменито, Лора.
Тя се усмихна. Не очакваше да стане знаменитост, но й бе приятно, че тъкмо Тим промени името й, така както й бе дал и нов живот.
Не след дълго Лора работеше повече от всякога. Тя толкова се радваше, че магазинът излиза на печалба, че не забелязваше собствената си преумора. Тим бе този, който след първия месец й даде да разбере, че не може повече да се справя сама с шиенето и продажбите в ателието.
— Ще ти доведа помощ — рече просто той.
И на другия ден влезе в магазина с едно срамежливо младо момиче от испанския квартал на Харлем, на име Рита Суарес. Рита едва ли имаше и двайсет години и произлизаше от голямо семейство. Поради предпазливото й поведение Лора заподозря, че един или повече от роднините й са нелегални емигранти.
Но самата Рита си беше достатъчно легална, за да получи социално-осигурителна карта. И по този начин Лора за пръв път изпита чувството да бъде работодател. Тим й помогна да се регистрира като такава в Управлението за обществено осигуряване и данъчния отдел. Лора се чудеше как ще успее да плаща на Рита и едновременно да поддържа магазина с малкото си налични средства.
Но скоро разбра, че Рита заслужава всеки цент от заплатата си. Зад безстрастното й лице се криеше родена шивачка с талант, създаден от поколения практически умения, наследени от майка й и баба й. Рита имаше зад гърба си кратък стаж в индустрията за готови облекла и бе останала без работа след неотдавнашни съкращения. Притежаваше добър опит с професионалните шевни машини и умееше да реже и сортира кройки с изумителна бързина.
След един час от пристигането си тя се превърна в незаменима част от ежедневната работа и Лора вече бе по-свободна, за да се отдаде на творческата задача да създава модели за клиентките си, преди да се присъедини към Рита в кроенето и шиенето. Можеше също да отделя повече време за закупуване на платове по Седмо Авеню, оставяйки Рита като своя заместничка в магазина. Макар момичето да си оставаше мълчаливо и затворено до такава степен, че изглеждаше почти незабележимо, Лора скоро установи интуитивна връзка с нея.
Когато през тези дни Тим прекрачваше прага на магазина след прекараната сутрин в града, той виждаше двете млади жени, приведени упорито над работата си. Те си приличаха, защото и двете бяха дребни, тъмнокоси и се отдаваха на своя труд с почти религиозно безмълвие. Тим чувстваше, че бе събрал заедно първите два члена на творчески екип, предопределен за велики дела.
И събитията скоро започнаха да потвърждават правотата му. От ядрото на кварталните клиентки на Лора се образуваше все по-голяма мрежа, с разпространяването на новината от сестра на сестра, между братовчедки и лели, от майка на дъщеря, сред роднини и приятелки. Не след дълго репутацията на Лора като модна дизайнерка с уникален талант започна да привлича клиентки от такива далечни места като Уестчестър, Лонг Айлънд, Ню Джърси и Кънектикът.
И първият голям пробив в пазарното търсене на Лора като дизайнер вече бе видим за набитото делово око на Тим. Жените, намиращи пътя до малкото магазинче, не бяха вече само от средната класа по финансови възможности или вкуса си към облеклото. Все по-голяма част от тях идваха от богати квартали и дори от аристокрацията на Горен Манхатън.
Тези жени трудно си намираха готови дрехи по една или друга причина и бяха разочаровани дори от най-добрите магазини за дрехи в града. И с готовност се отклоняваха от Пето Авеню, за да опитат при една непозната шивачка, особено след дочутите блестящи слухове за вършените от Лора чудеса. А веднъж възползвали се от нейния талант, вече я смятаха за свое откритие и разказваха на влиятелните си приятелки за нея.
Скоро разрастването на «Лора ООД» почти излезе изпод контрол. Лора се опита да върви в крак с работата, като сгъсти ежедневната си програма, но не след дълго стана ясно, че тя и Рита вече не бяха в състояние да се справят с нарастващия поток от клиентки.
И така, тя почувства значително облекчение, когато Тим й уреди второ ателие в едно таванско помещение на една пряка от магазина и постави там две нови шивачки, които под ръководството на Рита щяха да шият дрехи по създадените от Лора модели. Освен това той нае и една привлекателна млада жена на име Мередит Ембри, за да помага на Лора с магазина и посрещането на клиентките. Мередит, висока червенокоса жена с приятна усмивка и пъргав ум, се оказа точно осма мярка и скоро пое функцията и на манекен — роля, в която беше неуморима.
И ето че настъпи и втората голяма изненада относно перспективите на «Лора ООД». Все повече от новите клиентки, тълпящи се в магазина, идваха не само за дрехи, ушити специално според особеностите на фигурите им, но и защото бяха привлечени от личния стил в моделите на Лора. За някои от тези жени дори не бе трудно да си намерят готово облекло другаде и да останат доволни. Те просто искаха рокля или костюм от моделите на Лора, които бяха виждали у някоя приятелка.
Лора никога не бе смятала, че многобройните й модели притежават единен стил или вдъхновение. Но сега бе принудена да направи преоценка на работата си. Нямаше съмнение — съществуваше «стил Лора», обединяващ всичките й творения. Като тайна комбинация в цветовете на калейдоскоп, той се налагаше и в най-отдалечените на пръв поглед модели.
Това беше необичаен стил, съвсем различен от всичко останало на пазара. И същевременно той бе някак по-естествен и женствен от строгите, стереотипни линии на моделите от висшата мода, създавани в Париж и имитирани от големите дизайнери тук, в Америка. Лора притежаваше неповторимата способност да изтъква прикритата женственост и сексапил на обикновената фигура по начин, за който никой друг дизайнер не бе и помислял.
Това отличително качество на моделите й, дори в по-голяма степен от надареността й като шивачка, доведе до още по-бързото разрастване на бизнеса. Преди да изминат няколко месеца, таванът, намиращ се по-надолу на същата улица, приюти четири шивачки вместо две, а не след дълго и шест. Тим нае помощничка на Мередит, чиято собствена роля в «Лора ООД» вече бе и на ръководителка, освен на «робиня».
Предвижданията му се бяха оказали верни. Благодарение на неговите способности като организатор и менажер и, от друга страна, на жадния за продукцията на Лора пазар, «Лора ООД» вече беше истинско предприятие. В него работеха девет души, разполагаше с две работни помещения, имаше го в жълтите страници на телефонния указател, рекламираше в «Ежедневник за дамско облекло» и представляваше малка, но реална част от модната сцена.
Всичко се развиваше с огромна бързина, но Лора си остана непоклатимият център на тази вихрена дейност. Тя бе безпогрешна в своята деловитост, намирайки време да измисля дузини модели, които осигуряваха работа на шивачките, и да се справя с нарастващите изисквания на клиентките си, без да дава признаци на преумора или раздразнение. Тим с изумление наблюдаваше как тя поема върху себе си толкова много отговорности, без да се оплаче нито веднъж.
И реши, че тя бе едновременно работен кон и гений. Благодарение на нейните талант и оригиналност, изведнъж отвсякъде започна да се стича една като че ли безкрайна клиентела, при която бъдещето на «Лора ООД» можеше да надмине дори и най-смелите му амбиции.
Но преди това да стане, се случи един епизод с далечни последствия не само за магазина, но и за самата Лора.

В един иначе обикновен петък през есента, когато магазинът вървеше като че ли по-добре от всякога, Тим внезапно изненада Лора с неочаквано предложение.
— Не бих искал да развалям собствената ти представа за себе си, Лора — каза той, — но истината е, че работата на шивачка просто не ти подхожда.
Седяха в любимия си ресторант в Гринич Вилидж, същият, в който Тим за пръв път предложи на Лора да започне самостоятелен бизнес.
Лора се изненада.
— Какво искаш да кажеш, Тим? — попита. — Мислех, че нещата вървят съвсем добре. Имаме много доволни клиентки и повече работа, отколкото можем да поемем…
— Прекалено много клиентки. — Той поклати глава. — Точно в това е проблемът, Лора. Талантът ти превъзхожда нашето предприятие. Със сегашната си организация не можем да задоволим пазара, който си създала за своето производство. Но това е само половината от проблема. Забравила ли си откъде тръгна, Лора?
Тя го гледаше, объркана от думите му.
— Целта на работата ти — поясни той — беше да стигнеш до жените, които не могат да намерят харесваните от тях модни облекла в магазините, и да им дадеш дрехи на прилична цена, в които да изглеждат добре. Хубаво, ти постигна по забележителен начин това за определена група жени, открили те чрез устна препоръка. И ако случайно не си забелязала, някои от тези жени са много влиятелни. Но огромната част от трудни за обличане жени, които са с ограничен бюджет или не влизат в роклите на Диор, са си все още в същото положение. Достатъчно дълго съм в бизнеса, за да знам, че лозето не ще молитва, а мотика, Лора. Ти трябва да стигнеш до тези жени. Когато го направиш, ще задоволяваш пазар, който плаче за продукцията ти. И ще постигнеш успеха, който наистина заслужаваш.
Веждите на Лора бяха леко смръщени.
— Но как, Тим? — попита тя. — Какво още мога да направя, което не съм сторила досега? Да наема още шивачки?
Тим поклати глава.
— Това ще бъде само разширен вариант на досегашната ти дейност. Трябва да се откъснеш от модните поръчки, Лора, и да навлезеш в готовото облекло.
— Но Тим, всичките ми дрехи са скроени за определени индивиди. В това е целият смисъл на работата ми.
— Е, налага се да го промениш. — Изражението на Тим беше сериозно и непреклонно.
— Но как?
Той се усмихна.
— Ти си геният. Ти ще разбереш как. А когато го направиш, аз ще съм до теб, за да продавам. Но в случай, че се изкушиш да останеш на място и да продължиш да вършиш същото, Лора, не забравяй: има милиони жени, които се нуждаят от това, което можеш да им осигуриш. Тези жени не намират нищо готово, което да задоволи представата им за себе си. Те просто плачат за твоята продукция. Трябва само да си изградиш концепцията, моста, който ще ти позволи да стигнеш до тях. И щом веднъж го измислиш, аз ще ти го построя.
Лора мислеше над идеята му. Това бе примамлива главоблъсканица. Как можеше да открие «мост» между скроените за трудно обличащи се жени дрехи и пазара за готово облекло, същия този пазар, който не успяваше да ги задоволи?
От подобна задача можеше да й се завие свят. Но тя не спря да мисли върху нея.
И стана така, че отговорът дойде от най-неочакван източник.
Една постоянна клиентка на Лора от Горен Уест Сайд, госпожа Козловски, се намираше веднъж в магазина, избирайки дрехи, когато забеляза прекрасната рокля върху един манекен на витрината. Това бе особена, прилепваща, изящно скроена вечерна рокля, сякаш предназначена за стройните модели на «Воуг» или «Харпърс Базар». Лора я направи по свое хрумване, тъй като хареса скицата си и я уши от бледоморава коприна, с черен ширит.
— Само да можех да нося такова нещо — вайкаше се госпожа Козловски. — Но в него ще изглеждам като хипопотам. Къде ти, с моите крака. Лора, ти и Мередит сте щастливи, че имате такива безупречни фигури и можете да носите подобни прелести.
Лора вдигна с любопитство очи от бюрото си. Помисли за момент, сетне се изправи, заобиколи бюрото и погледна внимателно госпожа Козловски, а след това роклята. Внезапно я обзе някакво вдъхновение.
— Нека се опитам да я пригодя за размерите ви, госпожа Козловски — рече тя. — Ще променя една или две линии, може би малко и подгъва… Обзалагам се, че мога да я направя да ви пасне като ръкавица.
— С това мое туловище? Продължавай да си мечтаеш, Лора — каза госпожа Козловски с явен скептицизъм.
Лора разглеждаше клиентката си. Госпожа Козловски бе изключително привлекателна жена за онези, които я познаваха добре. Имаше къдрава кестенява коса, красиви сини очи, хубава кожа и жизнерадостен нрав. При това се държеше по един изключително женствен начин.
Накратко, госпожа Козловски бе всичко онова, която една жена трябва да бъде. Изискана, интересна и по свой собствен начин доста сексапилна. Но краката и ръцете й бяха малко къси, раменете закръглени, а ханшът — широк, фигурата й бе много далеч от тази на манекенка.
През последните две години Лора успяваше да я облича с изобретателно скроени дрехи, които изтъкваха добрите й страни, без да привличат вниманието към недостатъците на фигурата. Но сега това бе истинско предизвикателство: да я направи да изглежда добре в елегантна вечерна рокля, предназначена за много по-висока и слаба фигура.
И Лора си спомни препоръката на Тим: търсеният ефект трябваше да се постигне без специално прекрояване на роклята за тялото на госпожа Козловски. Вместо това се налагаше да приспособи модела по такъв начин, че той да може да се произвежда масово както в оригиналния си размер, така и с мярката на госпожа Козловски — и да изглежда еднакво добре и в двата случая, свален направо от закачалката.
Проблемът изглеждаше неразрешим. Но острият интелект на Лора и вродената й упоритост я караха да мисли, че ще успее да открие отговора.
— Нека опитам — каза тя на госпожа Козловски. — Ще бъде само един експеримент и няма да ви струва нищо. Ако роклята ви стане, ще бъде безплатна — подарък от мен. Ако не, ще я изхвърлим и няма да мислим повече по този въпрос.
Госпожа Козловски сви рамене.
— Добре, Лора, щом искаш… Но не се разочаровай много, ако накрая изглеждам като най-добре облечения хипопотам в Горен Манхатън.
Близо две седмици Лора работи през свободното си време над този проблем.
Драпираше по сто различни начина материята върху манекен с размерите на госпожа Козловски в работната стая на магазина. Мъчеше се да възпроизведе тънкия кръст и стегнатия корсет на вечерната рокля по начин, който да подхожда на специфичната структура на госпожа Козловски, вместо да й противоречи.
Скоро разбра очевидната причина, поради която дизайнерите на висша мода просто игнорираха подобни фигури и се концентрираха върху стройните манекени, правещи моделите им да изглеждат плавни и елегантни. Беше трудно да се постигне подобен ефект с една по-ниска и пълна женска фигура.
И като резултат, разбира се, всички госпожи Козловски по света въздишаха и свиваха разочаровано рамене, когато гледаха рекламите в списанията, пълни с модели на висшата мода, които никога нямаше да облекат, защото тези модели просто не им подхождаха.
Само да можех да нося това! Тези думи бяха тъжният химн на милиони жени, чувстващи се отрязани от самата мода и принудени да преравят закачалките в магазините в търсене на оскъден асортимент от по-малко вълнуващи рокли, които биха изглеждали що-годе прилично върху тях.
Необходимо бе да се изтъкне вродената елегантност на обикновената жена, фините й маниери, грациозното й движение, скритата й чувственост. Лора до голяма степен бе постигнала това в дрехите си по поръчка. Сега трябваше да го постигне и в дизайна на готово облекло.
Тя се запали от предизвикателството. Оставаше до късно след полунощ, ден след ден, правейки скица след скица на фигурата на госпожа Козловски в различни модели. И докато го правеше, забеляза, че си спомня Матис, Мане, Джорджоне и другите художници, които бе изучавала в университета. В техните работи голото женско тяло бе чудесен, приспособим предмет. То можеше да се представи във всевъзможни форми и всяка една от тях беше прекрасна. Привлекателността на женския пол не се ограничаваше само с един негов образ.
Без да се стряска от трудността на задачата си, Лора започна да променя някои от линиите на харесаната от госпожа Козловски рокля. Промени един шев на рамото, един клин в корсажа и падането на плата в полите. Сетне импулсивно промени дължината на роклята с няколко сантиметра.
После й хрумна, че трябваше да избере нов цвят. Оригиналният бледоморав цвят, изглеждащ толкова добре върху манекена осма мярка, нямаше да отива на по-ниска фигура. След двайсетина минути размишление се спря на тъмнозелено, което добави в скицата си.
Тогава изведнъж осъзна, че платът е неподходящ. На тънката коприна, използвана на манекена, липсваше твърдост, за да запази линиите си върху фигурата на госпожа Козловски. След още размисъл избра един сатен, купен преди месец от дизайнера на платове на Седмо Авеню.
Сетне й дойде друго вдъхновение и реши да добави ивица към деколтето и да направи корсажа малко по-нисък.
Когато свърши, някои от по-дребните детайли изпъкнаха. Разбра, че са й необходими нови, по-ненатрапчиви копчета. Колието, гривната, дори обувките и чантата също трябваше да подхождат на новия изглед на променения модел.
Всички тези подробности изкристализираха в скицата на Лора. Развълнувана, тя откъсна време от работата си, за да потърси из целия град аксесоарите от своето въображение. Изгради модела парче по парче у дома в апартамента си, работейки с напълно различни материали, за да получи същия ефект, постигнат с такава лекота върху манекена осма мярка, но сега върху по-ниска и пълна фигура.
Седмица по-късно роклята беше готова. Лора седеше в люлеещия се стол, подарен й от Тим, и съзерцаваше творението си уморена, но щастлива. Усещаше, че е направила нещо изключително.
Следващият въпрос бе дали то щеше да изглежда добре и върху госпожа Козловски.
Другият вторник това се изясни. Лора посрещна клиентката си в магазина и лично я отведе в пробната. Накара я да се отвърне от огледалото, докато работеше. Тим, чийто инстинкт му подсказа, че ставаше нещо важно, чакаше отвън заедно с Мередит и сестрата на госпожа Козловски, Карън, която я бе придружила дотук.
Точно както Лора очакваше, роклята прилегна идеално. Тя грижливо подреди аксесоарите, промени малко прическата на госпожа Козловски и я изведе от пробната стаичка.
Тим и Мередит бяха там, също както и Карън и още две-три други клиентки, случили се в момента в магазина.
— Ето ни — каза Лора, пропускайки госпожа Козловски напред.
Всеобщо мълчание настъпи в стаята.
Тим тихо подсвирна. Мередит кимна, възхитена. Сестрата на госпожа Козловски стоеше с отворена уста, твърде изумена, за да може да промълви.
Госпожа Козловски се бе обърнала да се погледне в огледалото и сега очите й бяха пълни със сълзи.
— Лора — каза тя с приглушен глас. — Ти ме направи да изглеждам красива.
Настъпи продължителна тишина. После Лора чу Тим да задава въпроса, въртял се в ума му през цялото време:
— Нима искаш да кажеш, че можеш да пуснеш това в масово производство?
Добрият стар Тим! Все с неговия бизнес, помисли си Лора.
— Няма да е съвсем същото при всички размери — рече тя. — Ще трябва да има леки промени в модела при различните мерки. Също и в плата, цвета и малки изменения в кройката. Но не е необходимо да бъде по поръчка. Тъй че, да, става за масово производство.
Лора съобщи своята революционна концепция така естествено, сякаш роклите се произвеждаха по този начин от десетилетия.
Госпожа Козловски не я слушаше. Тя все още гледаше с премрежени очи трийсет и четири годишната си фигура, показана най-сетне в цялата елегантна красота, стояла сякаш затворена в нея през всичките тези години. Лора бе отключила една врата към тялото й, стояла залостена през целия й пълнолетен живот.
— Лора — каза тя с дълбока въздишка, — бих ти платила с всичко, което имам и което мога да заема, за този тоалет. Ти ме накара да се почувствам жена. Направи ме да се чувствам красива. Не съм изпитвала подобно нещо отпреди да родя първото си дете.
Тим поклащаше глава.
— Лора, ти си гений.
Сестрата на госпожа Козловски пристъпи напред, за да я прегърне, а после прегърна и Лора.
— Кога е моят ред? — попита тя.
Всички се стълпиха наоколо, изучавайки тоалета в подробности, молейки госпожа Козловски да се обърне и поздравявайки едновременно нея и Лора. Беше невъзможно да се обясни как Лора бе сторила онова, което постигна. Цялото далеч надхвърляше простата сума на съставящите го части. И същевременно всеки отделен детайл на тоалета — интелигентната кройка на подгъва, деколтето, шевовете, дизайнът на плата и цветовете, дори обувките — беше напълно необходим за цялостния резултат.
Лора не можеше да осъзнае, че похвалите, отправени към нея, идват от различни гледни точки. Клиентките, възхищаващи се от роклята на госпожа Козловски, се питаха след колко време ще могат и те самите да притежават подобни тоалети. Мередит се учудваше на изключителното въображение и творческия талант на Лора. Тим събираше цифри в ума си и решаваше на кой търговец на модна конфекция да разкрие първо тази тайна. Госпожа Козловски попиваше радостните си сълзи с кърпичка и мислеше за чудото, постигнато от Лора със собственото й познато тяло и шепа прости материали.
Всички в стаята усещаха, че стават свидетели на нещо историческо. Миналото бе изтрито не само за Лора и нейната клиентка, но може би и за милиони разстроени жени.
Това, което виждаха, беше бъдещето.

Сред наетите от Лора за шоуто манекенки нейна любимка беше едно красиво, типично американско момиче на име Пени Хейуърд, чиято искряща натура допадаше на всеки, който работеше с нея.
Пени имаше красива фигура, но бе прекалено ниска за работа във висшата мода, а твърде малките й кафяви очи бяха считани неподходящи за кориците на престижните, лъскави списания. Но като личност, тя беше великолепен манекен, с безупречна, естествена походка и остър усет за доброто представяне на дрехите.
По време на подготовката за шоуто Пени, която притежаваше своеобразен безгрижен кураж, си направи импровизиран експеримент с един от тоалетите на Лора.
— Имах среща в хотел «Плаза» — разказа тя на Лора — и не можах да се въздържа да заема един от твоите тоалети. Ще ми простиш, когато ти кажа какво се случи. Две дами се приближиха до мен и ме попитаха откъде го имам. Е добре, тъй като се намирах в «Плаза», а и те изглеждаха бая паралии, хрумна ми да им изиграя малък номер. Престорих се на богата и им казах, че с години не съм купувала от никъде другаде, освен при Мейнбокър, докато една приятелка не ми е разказала за новата дизайнерка Лора.
— Тя има едно смешно малко магазинче на Четиринайсета улица — им рекох — и аз накарах шофьора си да ме закара там ей тъй, просто за проба. Но когато влязох вътре и се огледах, не можах да повярвам на очите си. Тая жена е направо гений. Не само притежава уникален стил, но и успя да ме облече, както никой друг преди нея. Оттогава купувам само оттам.
Пени се разсмя, добавяйки, че накарала дамите да обещаят да запазят тайната й, защото не искала продукцията на Лора да стане прекалено известна сред приятелките й от висшето общество.
Стана така, че именно тези жени се превърнаха в постоянни клиентки на Лора и доведоха при нея някои свои приятелки, въпреки обещанието си пред Пени да запазят тайната й. Това, което Пени бе постигнала, без да иска, даде на Лора една идея и сега тя реши да я осъществи.
Събра онези манекенки от шоуто си, чиито фигури, бяха най-близо до тази на средната жена, и създаде нов тоалет за всяка една от тях, използвайки докрай своя талант, за да приспособи моделите към тена, стойката и личността на момичетата.
Когато тоалетите бяха готови, Лора пръсна манекенките по най-различни места из Манхатън. Но тя отиде с една стъпка по-далеч от първоначалното изпълнение на Пени в «Плаза». Прати момичетата направо в източниците на тоалети за богатите жени: при продавачите на модели, в модните салони по Пето Авеню и най-шикозните магазини за дрехи в Манхатън.
Всяко от момичетата бе инструктирано да влезе във въпросното място като обикновена клиентка и да се оглежда там, докато някоя непозната не забележи роклята му и не го попита откъде я има. Имитирайки номера на Пени, всяка от тях трябваше да разкаже за щастливото си откритие на брилянтната млада дизайнерка Лора Блейк и как сега купува дрехите си само от нея.
И тъй, Лора разпрати своята малка въстаническа армия и зачака резултатите. Не се наложи да чака дълго. Стотици нови клиентки от целия Горен Ийст Сайд и най-богатите квартали започнаха да пристигат в магазина, нетърпеливи да покровителстват Лора заради необикновените й модели и вече легендарната й способност да приспособява своя «фасон» към фигурата на обикновената жена.
Лора им показваше своята линия от дрехи и с изумление ги наблюдаваше как се нахвърлят върху роклите и тоалетите като хищни птици, изразявайки радостта и учудването си от скромните им цени. Защото под целия си блясък тези богати жени бяха доста стиснати.
Едно неочаквано предимство на готовото облекло на Лора изпъкна при тези важни клиентки. Тоалетите на Лора бяха различно скроени за всяка отделна мярка и една движеща се в обществото жена, купувайки роклята със собствения си размер, нямаше защо да се тревожи, че може да излезе някоя вечер и да срещне приятелка със същата дреха. Така дори серийният тоалет на Лора изглеждаше като уникат.
Когато Тим чу за стореното от Лора, побърза да се присъедини със собствените си идеи. Състоя се събрание с Мередит и манекенките и операцията придоби ново измерение. «Шайката на Лора», както наричаха сега манекенките, отиде отвъд магазините за женско облекло. Тя се насочи директно към модните ревюта из града. И докато момичетата седяха сред публиката, давайки вид, че се интересуват от работата на другите дизайнери, собствените им тоалети привличаха вниманието и те разпространяваха новината за «Лора ООД».
Това доведе повече клиентки от всякога. И манекенките разшириха обсега си на действие. Посещаваха магазините за кожени палта, бижутери като Тифани и Картие, ресторанти като «21» и «Руската чайна». Ходеха в галерии, по бенефиси, клубове и галавечери. Където имаше богати и интересуващи се от модата жени, момичетата на Лора привличаха тяхното внимание и ги изпращаха като клиентки в магазина на Четиринайсета улица.
До лятото резултатите бяха изумителни. Пълният с шивачки таван на Лора не можеше повече да се справя с търсенето на дрехите й. Тя сключи договор за процъфтяващото си готово облекло с Мили Еделман от Седмо Авеню, а запази шивачките си само за оригиналните модели. Тим успя да наеме съседния магазин, за да удвои площта на ателието и Лора нае три нови продавачки, специалистки в дамското облекло, за да помагат на Мередит при работата в магазина.
Когато дойде есента, «Линията Лора», беше вече една неофициална, но много реална част от модната сцена на Ню Йорк. Тя можеше да се види на най-разнообразни и неочаквани места: върху скромната домакиня, пазаруваща с децата си из квартала и тежката дама от Скарсдейл, правеща покупките си по Пето Авеню; върху учителката от Бронкс и елегантната членка на Младежката лига; като вечерно облекло на гърба на домакиня от предградията или на този на банкерска съпруга в «Метрополитън Опера».
Тези жени се намираха на противоположните краища на финансовата и социална стълбица, но всички те притежаваха нещо общо: фигурата им бе тази на обикновената жена, чийто далеч от съвършенството силует не й позволява да изглежда добре в последната рокля на Диор. И все пак всяка една от тях изглеждаше великолепно в дрехите на Лора — дрехи, които не само им стояха много добре, но и подчертаваха нещо от телата им, оставало скрито досега, нещо, което никой друг дизайнер не бе успял да изтъкне.
«Линията Лора», както една умна модна журналистка щеше да напише много по-късно, е празник на човешката страна на Женствеността. Жената на Лора желае нещо повече от това да застане пред мъжа като в харем. Тя иска да бъде негова любовница, компаньонка, равна на него и да заслужава сексуалното му възхищение дори след идването на децата. Има нежност в този модел, които е едновременно земен и чувствен; една усмихната, музикална елегантност, предизвикваща уважение, но също и сексапилност, твърде неуловима, за да се предаде с думи.
Жените се влюбиха в дрехите на Лора. Облечени в тях, те се чувстваха наистина женствени — свободни, привлекателни, горди да бъдат каквито са — а не просто жалки, неудачни копия на някой модел, неподходящ за 99 процента от женския пол и прилягащ само на шепа дългокраки манекенки, обожавани от модните фотографи и парижките дизайнери.
Магазинът на Лора беше претъпкан с клиентки, въпреки удвоената си площ. И сега, за нейно удовлетворение, започнаха да я посещават същите представителки на едрите пласьори, които бяха толкова безразлични на нейното ревю. Тези жени, изпратени от босовете си заради появата на нещо важно на модната сцена, поглеждаха с нови очи дрехите на Лора и оставаха очаровани.
Но в момента, в който разбираха проблема с мерките в линията на Лора и невъзможността за масова продукция на един и същ тоалет във всички размери с еднакви платове и аксесоари, интересът им спадаше. Те бяха убедени, че техните работодатели няма да искат и да чуят за такава идея. В съзнанието им същността на готовото облекло бе неговата еднотипност. Не можеха да си представят клиентка, която влиза в магазина за готово облекло и вижда закачалки, върху които има нещо друго, освен еднакви дрехи, различаващи се само по размера.
С това негативно мнение наум те решиха, че в края на краищата моделите на Лора са все пак малко екстравагантни за техния вкус и твърде далеч от основната модна линия, за да заслужават сериозното им внимание. Наистина, трябваше да признаят, че много жени харесваха дрехите и бяха лоялни клиентки на Лора. Но решиха, че това е просто краткотрайно увлечение, споделяно от малка, нетипично ориентирана прослойка, което не след дълго щеше да отмре.
Така нововъведението на Лора беше игнорирано от търговците. Обаче все по-голям брой възхитени привърженички го разнасяха по всички кътчета на светския живот. С всеки изминал ден все повече жени разговаряха за нея и нейните дрехи. Веднъж отворили очи за «Линията Лора», тя, изглежда, вече не можеше да им излезе от ума.
Тим Риордан преценяваше ситуацията едновременно с възхищение и недоволство. Работата на Лора приличаше на ракета на стартовата площадка, готова да експлодира към най-далечните ъгли на света, но липсваше искрата, която да я запали. Американската публика бе готова за нейните модели и можеше да си ги позволи. Но посредникът — едрият търговец — го нямаше.
Ако скоро не станеше някакъв голям пробив, Лора щеше да си остане една обществена, но добре пазена тайна.

22 януари 1955 г.
На шестдесет и четири годишна възраст Уинтръп Алис Бонд Четвърти беше един доволен човек.
Той бе председател на Борда на директорите на «У. У. Бонд», третият най-голям конгломерат, базиран в Съединените щати и една от десетте най-големи корпорации в света. Като наследник на богатство, натрупано в железопътната икономика на деветнайсети век и нараствало успоредно със самата Америка, Уинтръп Бонд сега бе един от най-богатите мъже в света.
Работата го държеше постоянно зает. Когато наследи компанията, тя вече бе преобразена от железопътен и минен концерн в подобно на октопод чудовище, достигащо и до най-отдалечените кътчета на индустрията, технологията, комуникациите и големите финанси. Двете световни войни завършиха процеса и днес «У. У. Бонд» представляваше буквално сметна палата за парите и материалите, необходими на американския бизнес за неговото функциониране.
По ирония на съдбата Уинтръп Бонд или Уин, както семейството и приятелите му го наричаха, не беше бизнесмен по душа и така и не можа да се превърне в двигателната сила зад буйния растеж на компанията си. Наследи поста на баща си, но не и пиратските му интригантски наклонности. Тази черта, изглежда, прескачаше някои поколения.
Първият Уинтръп Бонд, прапрадядо на Уин, бе изградил бизнеса от шепа изцяло ипотекирани фирми до могъща династия от новобогаташи. Но дядо Уинтръп Втори просто се потриваше като безпомощен и некадърен разпоредител на разклатената компания, докато синът му, Уинтръп Трети, не пое управлението като стръвен двайсетгодишен младеж, току-що излязъл от Йейл, за да увеличи десетократно размерите на корпорацията за точно толкова години.
Трийсет години Уинтръп Трети стоя начело на компанията, тероризирайки както кроткото си семейство, така и конкурентите. После го отнесе сърдечна атака — вродена слабост на Бонд, несъмнено подсилена от апоплектичния му стил на живот — и компанията премина към Уинтръп Четвърти.
По това време «У. У. Бонд» вече представляваше чудовище, прекалено голямо, за да спре да расте. Уин Бонд, роден с консервативен характер и боязън от ненужния риск, успя да задържи този растеж в разумни граници и по финансово сигурни пътища. Благодарение на предпазливостта и грижата му за разумно финансово управление, корпорацията преживя Голямата депресия без погрешна стъпка и продължи да прониква в международните центрове на финансова мощ, които вкараха и изведоха света от Втората световна война.
През дългата си кариера Уин избягваше както прекалената оригиналност, така и голямата глупост. И в резултат на това компанията му следваше златната среда, постигайки ниво на печалба и производителност, с каквото малко други компании можеха да се похвалят.
Уин знаеше, че вероятно би могъл да се представи и по-добре. В едни по-агресивни ръце «У. У. Бонд» можеше да се превърне в най-голямата корпорация на планетата. Но както стояха нещата сега, тя беше една от най-уважаваните. Уин в никакъв случай не се бе справил зле.
Самият той държеше двайсет и шест процента от акциите на компанията и личното му богатство надхвърляше 350 милиона долара. От самото си раждане бе живял буквално като цар, заобиколен от безценни и донякъде безлични вещи, разтревожени съветници, звънящи телефони и отговорности както церемониални, така и лични.
И точно като цар той беше самотен. Близките и верни другари не се връзваха с огромната власт. Човек, наследил толкова висок пост, трябваше да се съветва основно със самия себе си. Такъв живот не задоволяваше Уин, който по природа беше по-скоро нежен, отколкото храбър мъж, роден да обича, да бъде обичан и да отхвърля жестокостите на живота.
Но Уин разбираше достатъчно добре кой е и какво представлява, за да си изгради място под слънцето. Направи го, като се сви в един от най-приятните и закътани ъгли на живота си. Жена му Айлин — наследница на богатството от торове и химикали на фамилията Коулстън, което бе свързала чрез брак с «У. У. Бонд», допускайки нежния Уин в сърцето си — бе негов помощник в този процес.
Двамата обитаваха само един етаж в голямата къща на Медисън Авеню, където си обзаведоха апартамент. Айлин обичаше да готви и Уин се научи да й помага в салатите и домашните ястия в глинени съдове, приготвяни в кухнята, която имаха на горния етаж. Като посещаваше домовете си в Нюпорт и Бар Харбър само понякога, заради ваканциите на децата, двойката живееше тихо в своето малко гнездо. Уин четеше финансовите новини или каубойски роман, докато жена му му плетеше пуловери и чорапи.
Единственият им дом, далеч от дома, бе една къща, построена от Уин върху скалистия бряг на пустото крайбрежие Напили на остров Мауи. Два или три пъти годишно той се оттегляше там с жена си за две седмици тропическо спокойствие. Хавайският балсам от море, пясък и тучна растителност сякаш превръщаше Уин в безгрижен бродяга по плажовете и в тази екзотична обстановка, така далечна от железобетонните каньони на Манхатън, той се чувстваше по-близо от всякога до Айлин.
Уин не се смяташе за кой знае колко оригинален или надарен мъж. Приятно му беше да изиграе една добра игра голф, да излезе малко с моторната си яхта — той не плуваше добре и никога не би рискувал да управлява сам платноходка — и да прекарва вечерите на табла с Айлин и сестра й.
Единствената му страст бяха картините на импресионистите. Семейство Бонд бе покровителствало Реноар и Мане, докато художниците все още бяха живи, благодарение на бабата на Уин Хана. Фамилната колекция включваше някои от най-известните им творби, както и шедьоври от Дега, Писаро и несравнимия Мане.
Като момче Уин се влюби в тези блестящи платна, докато тичаше из коридорите на къщата на Медисън Авеню. Излъчващите светлина пейзажи го изпълваха със спокойствие и сигурност, а жените на Реноар, толкова розови и пухкави, му напомняха за майка му и баба му.
Когато порасна, той прояви към тях активен колекционерски интерес. През двайсетте и трийсетте години цената им бавно се покачваше заедно с осъзнаването на художествената им стойност, но за човек с чековата книжка на Уин Бонд това не представляваше никакво препятствие. Уин купуваше картини на Реноар за 15000 долара, поля и лилии на Моне за 20000 долара, танцьорки на Дега за 7500 долара и портрети на Мане за горе-долу същата сума.
Картините бяха радостта и страстта на Уин. Днес импресионистичната колекция Бонд беше оценена на близо 70 милиона долара и цената й се вдигаше с всеки изминал ден, тъй като работите на френските майстори превземаха света с щурм.
Заобиколен от своите картини, Уин спускаше завесите пред изгледа на Манхатън и гледаше как малките лампи осветяват дамите на Реноар по стените на кабинета му. След вечеря той седеше тук дълги часове, чувствайки как старите копнежи на младостта му се събуждат плахо в блестящите слънчеви цветове и се наслаждаваше на сигурността, която някога бе вземал за неотменима във вечните тихи усмивки на жените с техните бели рокли.
Защото сега Уин беше сам. Айлин, единствената му истинска приятелка на света, почина от рак преди седем години, след дълга борба с болестта. Нейната загуба превърна Уин в изчерпан човек. Сега той нямаше сили за нищо друго, освен за събранията на Борда на директорите, четенето на романи и тихото съзерцание.
Двете му деца — синът Уинтръп Пети (наричан Тони, за да се избегне смешното объркване на толкова много Уинтръповци в семейството) и дъщерята Гей, никога не се бяха сближавали твърде с родителя си. Те преминаха като призраци през живота на Уин, впечатлявайки го слабо, въпреки тревогите му за хиляди обелени колене, счупени глезени, училищни състезания, изпълнения на пиано, сълзи по изгубени гаджета и караници за прибиране късно през нощта. Днес Тони беше член на Борда и секретар на Изпълнителния комитет, а Гей се омъжи за потомък на търговската фамилия Евърет.
В действителност дори с Айлин Уин никога не бе спирал да се чувства самотен. И когато тя умря, нищо ценно не му остана. Гледаше на остатъка от живота си като на постепенно намаляване на отговорностите в работата с нарастването на самоувереността на Тони; отделяне на повече време за колекцията си и нейното съхраняване; и повече прекарани месеци всяка година в Напили, където неспирно връхлитащите вълни му напомняха за Айлин и за собствената му лелеяна, но прекършена мечта да прекара старините си с нея.
Преди три години той преживя малка сърдечна атака, не достатъчно сериозна, за да промени начина му на живот. Но лекарите го предупредиха да започне да приема нещата по-леко. Те не можеха да знаят колко добре дошъл бе съветът им.
Разбира се, Уин беше само на шестдесет и четири години. Семейството го подкачаше, че е най-търсеният вдовец на американския континент, а членовете на клуба му в Ню Йорк постоянно пускаха шеги за щастливото му ергенство и предполагаемите вълнуващи преживявания. Но приятелите му отдавна се бяха отказали да го представят на свободни жени. Всеки виждаше, че той не може да преживее загубата на Айлин, а и е твърде стар и уморен за трепетите на любовта, интересувайки се само от самотата и спомените.
Внуците му приятно го отвличаха, когато идваха в Напили, което не се случваше често, тъй като пътуването бе тежко и продължително. Уин помнеше рождените им дати и им телефонираше да ги поздрави, но не си правеше труда да се качи на самолета, за да ги прегърне, най-вече защото не харесваше много собствените си деца и техните половинки, на които и бездруго досаждаше с присъствието си.
Макар и задоволен, Уин съзнаваше, че е надживял не само бедната Айлин, но и самия себе си. Той бе човек, комуто е дошло крайно време да се пенсионира, но сърцето все още не му даваше да остави «У. У. Бонд» в други ръце. Чувството за отговорност пред мъртвите му баща и дядо не му позволяваше да хвърли хомота.
Но при все това спазваше безопасна емоционална дистанция от действителния живот. Вътре в себе си се подготвяше за един тих край, който, когато дойдеше, щеше да е добре дошъл. Съществуваше единствено за миналото, което владееше въображението му. Там се чувстваше у дома си и там щеше да си остане.
Ако нещо не го съживеше.

Партито беше голямо.
Провеждаше се в Републиканския клуб на Шестдесет и трета улица за членовете на Асоциацията на американските бизнес лидери, чиито сметки бяха големи, а сумите, които даваха за благотворителни цели, се управляваха общо.
В резултат на цялата тази работа се получаваше чудесно намаление на данъците, добре дошло за всеки от тях. Но то налагаше тази ежегодна среща, на която дузини корпоративни босове с лоши маниери и шумни гласове се сблъскваха в тесен контакт с хора като Уин, чиито стари пари и аристократичен нрав правеха близостта с подобни гладни акули цяло изпитание.
Самата среща беше смъртоносна. Дневният ред бе дълъг и включваше попечителства, дарения и други начини за поддържане на добри отношения с вътрешния отдел за държавни приходи. Членската маса бе неспокойна, защото присъстващите председатели на бордове и изпълнителни директори биха предпочели да са навън, за да крадат обществени пари, вместо да ги връщат обратно. Последвалото парти беше тъпо и задимено, със сандвичи, шампанско и празни приказки.
Уинтръп Бонд се ръкува с толкова ръце, колкото можа да понесе, преди да се оттегли в библиотеката на осмия етаж, където седеше сега в любимото си кресло, гледаше през прозореца и се бореше с дрямката, която го налягаше на вълни. Отпиваше от чаша чай — отдавна не докосваше коктейли, защото те само му причиняваха киселини в стомаха и безсъние — и изобщо не се смущаваше, че е пренебрегнат от колегите си филантропи, чиито разговори и смях се долавяха като далечен ромон отдолу.
Очите му вече се затваряха за приятен, кратък отдих, когато внезапно видя как два малки юмрука се появиха иззад високата облегалка на кожения диван срещу камината. Сочещи право нагоре, това бяха женски ръце, стиснати сякаш в протягане след сън. Млечната кожа на тънките китки светеше ярко под мътната светлина на лампите за четене.
Заинтригуван, Уин отвори по-широко очи. Чу тиха въздишка и малък, мелодичен звук на събуждане. После долови скърцането на стара кожа. Появиха се обути в чорапи крака, висящи от канапето, които грациозно подскочиха нагоре и стъпиха на пода. Ръцете изчезнаха и на тяхно място се появи грива от гъста, червена коса, надигнала се от канапето по един неочакван, детски начин.
— Ммм — чу се мъркаща прозявка, докато ръцете се протягаха отново. После изведнъж една млада жена се изправи срещу камината, изтягайки непринудено крайниците си, и пое дълбоко въздух.
Косата й беше малко разбъркана от съня, но още по-прекрасна поради това. Деловият костюм изглеждаше твърде консервативен за нейното котешко тяло, високо и гъвкаво. Имаше толкова момичешки вид и бе така пропита с младост и щастие, че направо освети прашната стара стая.
Тя отметна глава назад, за да отхвърли косата от очите си, и се обърна към прозореца. Пресегна се, за да постави фиба зад ухото си, когато забеляза Уинтръп Бонд да я гледа от своето кресло.
— О, извинете — каза тя. — Не разбрах, че някой се е качил. Просто влязох преди малко да си почина и моментално съм заспала. Надявам се, че не съм хъркала или нещо да съм ви попречила…
Уин отвърна на усмивката й и поклати глава, за да я успокои, но не каза нищо. Не беше свикнал да разговаря с непознати. И наистина не бе виждал жена в тази стая през трийсетте години членство в клуба.
Тя гледаше надолу към костюма си, измачкан от съня.
— Не изглеждам много представителна — каза. — Голяма сънливка съм. Мога да заспя при първа възможност насред Централната гара. Дали случайно не знаете колко е часът?
Уин погледна часовника си.
— Девет и четирийсет и пет.
— О, боже — каза тя, допирайки пръст до устните си. — Толкова късно? Трябваше да се обадя в хотела в девет… — Тя сви рамене и му се усмихна. — Това е още една от слабостите ми. Не мога да вляза в крак с времето. То сякаш ме отминава.
И се наведе да си вземе обувките. Докато го правеше, великолепните вълни на червената й коса паднаха напред като гривата на амазонка, напомняйки на Уин любимите му модели на Реноар.
Или тя въплътяваше най-красивата от танцьорките на Дега, както бе се навела, за да вдигне своите обувки? И наистина, притежаваше гъвкавото тяло на танцьорка, с чудесни рамене, дълги крайници, здрав и изправен гръб и красиви, закръглени гърди под блузата и сакото.
Естествената й грация го очарова, защото беше толкова млада и свежа. Разбира се, тя не можеше да пробие вехтата защита на остарялото му либидо. Той я гледаше така, както пенсионер се възхищава от ученичка, играеща с пръчка и обръч в парка — с чувственост, не отиваща по-далеч от лекия оттенък под светлата й кожа, ярко обагрените есенни листа под краката й или галещите сенки от клоните на дърветата върху покритите й с лунички бузи.
Тя седна на огромна кожена табуретка, за да си обуе обувките.
— Извинете ме, че се обличам пред вас. Предполагам, че всъщност въобще не би трябвало да съм тук горе.
Уин се усмихна.
— Няма да кажа на жива душа — каза, успявайки да демонстрира малко духовитост.
— Сигурно трябва просто да си отида обратно в хотела — рече тя. — Не знам защо, но тези събирания ме изтощават напълно…
Уин кимна, очарован от прямотата й.
— И аз затова се крия тук горе — отвърна. — Разбира се, не съм вече млад като теб, но не знам някой да обича вечерите с Асоциацията на американските бизнес лидери. Това си е нещо направо нечовешко.
Тя явно се почувства по-непринудено от думите му и се приближи към него, оправяйки косата си. Седна на страничната облегалка на креслото срещу неговото, гледайки към чая му.
— Виж ти — каза. — Изглежда доста ароматичен. И за сто години не бих се сетила за чаша чай, но точно сега сигурно ще ми се отрази добре.
— Нека ти поръчам една — каза той, докосвайки бутона на звънеца до лампата за четене.
— Страшно мило от ваша страна — усмихна се тя, като се плъзна в дълбините на креслото и опъна напред красивите си крака, докато въздъхваше и се протягаше отново.
— «Ърл Грей», като моя? — попита той, когато един тих лакей се появи на вратата.
— С удоволствие — отвърна тя.
Уин направи знак на лакея, който изчезна така безшумно, както се бе появил.
Момичето протегна ръка.
— Казвам се Лиз. Лиз Бенедикт. Работя в «Рейнбоу Консептс» в град Финикс. Нещо като представител съм на срещата, тъй като господин Бул си сецна кръста на голф… опа! Май не трябваше да казвам това — та затова не можа да дойде.
Тя отвори чантичката си и порови вътре. После се изчерви.
— Щях да ви дам визитна картичка, но, изглежда, съм ги забравила. Навсякъде, където отивам, срещам хора, на които знам, че трябва да дам картичката си, но все излиза, че съм ги затрила и не помня къде са.
— Няма значение — усмихна се Уин. — Чувал съм за «Рейнбоу Консептс». Всъщност, ако не ме лъже старата памет, познавам и Харис Бул.
— Наистина? — Очите й светнаха.
Той кимна.
— Играл съм голф с него както тук, така и на запад. Нищо чудно, че се е сецнал. Все се мъчи да удари топката прекалено силно. Но иначе е приятен човек.
Лицето й очарователно се колебаеше между усмивка на съгласие и смутена муцунка.
— Надявам се, няма да съдите по мен за компанията ни — рече. — Искам да кажа, че аз може и да не съм кой знае какъв представител, но господин Бул наистина е чудесен човек. Той е ужасно мил с мен и е страхотен шеф.
— Да, Харис е добър ръководител — съгласи се Уин. После веждите му се свиха. — Надявам се, че няма да ме помислиш за груб, ако ти кажа една доста неудобна тайна.
— Тайна ли? — попита тя.
Уин кимна.
— Недей да се стряскаш, но в действителност аз притежавам твоята компания.
Бързото й вдишване му показа, че наистина я бе шокирал.
— «Рейнбоу» е филиал на «Ти Си Ел» — каза той, — която на свой ред е поделение на «Континентални индустрии» — а тя, като се изкачваш по пипалата на октопода, принадлежи на «У. У. Бонд».
Очите й бяха широко отворени. Сякаш уплашена, тя се сви назад в креслото си.
— Да не би вие да сте самият господин Бонд? — попита.
Той кимна.
Настъпи мълчание, докато лакеят поставяше чая й върху махагоновата маса. После тя изпусна задържания въздух с едно тихо и абсолютно обезоръжаващо «Мили боже!»
Уин протегна ръка.
— Уинтръп Бонд — представи се той. — Четвърти. Не ме бъркай с номер Три, който беше истинският мозък на компанията или с номер Пет, моят син, който вероятно не след дълго ще ме наследи, за да върши много по-добра работа от мен.
Тя се изчерви и изглеждаше истински разтревожена.
— Няма да намразите нашата компания заради мен, нали? — попита. — Наистина не исках да заспя по този начин. Просто не съм свикнала всяка вечер да се сблъсквам с Бонд, Рокфелер и Гети. Би трябвало да бъда по-представителна.
— Глупости — каза Уинтръп Бонд, осмелявайки се да й налее чая. — Ти си най-представителната личност тук, щом аз го казвам.
— Толкова сте мил — рече тя, сипвайки си малко сметана в чашата. — Аз съм много добра като ръководител на счетоводството — наистина, не ви лъжа — но просто май не съм достатъчно обиграна в социалната страна на бизнеса. Винаги забърквам някоя каша…
Колко невярно звучаха думите й сега, когато седеше близо до него! В поведението й имаше някаква сладост, която го трогна и очарова. Зад откровението в блестящите й зелени очи се долавяше намек за меланхолия и това само засилваше нейната привлекателност.
Тя беше отчаяно, невероятно красива, но, изглежда, изобщо не го съзнаваше. И самото й момичешко, сконфузено поведение притежаваше естествена грация и елегантност.
— Госпожица… Бенедикт ли каза? — започна той.
— Госпожа. Вдовица съм. Луис — съпругът ми — умря преди три години. — Тя помълча. — Но моля ви, наричайте ме Лиз. Или ако предпочитате — добави импулсивно тя, — можете да ми викате както лелите ми — Лиза. Това ми харесва повече.
Тя въздъхна.
— В «Рейнбоу» непрекъснато чувам Лиз това, Лиз онова… До гуша ми е дошло. Като чуя това име, все си представям някаква ужасно делова жена с бележник, която постоянно трябва да контролира всичко. А когато мисля за себе си, си представям… нали разбирате, едно момиче, което знае как да си прекара добре, но няма много време за това.
Уин се наведе напред.
— И какво е доброто прекарване за теб?
Тя внезапно се усмихна. Погледът й бе загадъчен и малко смутен.
— Добре, но ще трябва да обещаете, че няма да кажете на никого — каза тя.
Уин вдигна ръка.
— Честна скаутска.
— Най-любимото ми нещо на света — рече доверително тя — е да ходя на цирк. Отивам всеки път, когато има цирк в града. Сама. Без никой друг. О, ако имах племенници или собствени деца, щях да ги водя, разбира се. Но си нямам и затова ходя сама. Ям си пуканки и захарен памук и прекарвам чудесно. Никой никога не ми обръща внимание, защото циркът винаги е претъпкан. Но на мен това ми харесва.
Тя се облегна назад и го погледна с любопитна смесица на стеснителност и палав хумор.
Уин повдигна едната си вежда.
— Това е доста необикновен начин за прекарване на свободното време — рече. — Аз не съм бил на цирк от… всъщност по-дълго, отколкото мога да си спомня. Неудобно ми е да го призная, но не мисля, че съм водил дори собствените си деца. Оставях майка им да ги заведе. Оттогава трябва да има… повече от четирийсет години.
Той замълча мрачно и после погледна в зелените й очи.
— Кажи ми обаче: защо обичаш цирка?
Лиз захапа замислено долната си устна, сякаш изправена пред истинска загадка.
— Вижте, трудно е да се каже. Има нещо в целия този шум. Той… в състояние е да заглуши всяка грижа на света. И клоуните… ездачките на коне с блестящите си костюми. Начинът, по който всички се покланят… Всичко това е толкова глупаво в известен смисъл, и така красиво…
Тя спря, мъчейки се да намери подходящи думи.
— Когато бях много малка — продължи, — баща ми ме водеше на цирк в Сейнт Луис. Скоро след това той умря, тъй че никога няма да го забравя. Там имаше един изпълнител, казваше се господин Константин. Беше еквилибрист. Носеше фрак и цилиндър, монокъл и държеше бастунче. Когато правеше номера си, всички затаяваха дъх — или поне на мен така ми се струваше. Беше много тържествено и сериозно — нали разбирате?
Тя гледаше покрай Уинтръп Бонд и очите й блестяха от спомена.
— Та значи в средата на арената имаше една улична лампа, поставена там заради господин Константин. Стара такава, с бял, матов глобус отгоре. Той изкачваше тази лампа и когато стигнеше върха, много бавно заставаше на едната си ръка върху нея. Тогава се виждаше, че носи бели ръкавици. Стоеше и балансираше там с някак свити зад себе си крака, а полите на фрака му висяха надолу. Обувките му бяха от лачена кожа. Носеше и гети.
Тя въздъхна.
— Дъхът на всеки замираше, докато не слезеше обратно долу и тогава залата избухваше в ръкопляскания. Той се покланяше много учтиво и изкачваше отново лампата с бастуна си. Този път балансираше на върха на бастуна, с цилиндъра в другата си ръка. Беше още по-сгънат, ако разбирате какво искам да кажа, за да запази равновесие. Е, сега публиката бе още по-впечатлена. Тогава той правеше същото и с един стол, балансирайки върху единия му крак на върха на лампата. И накрая пазеше равновесие само на върха на показалеца си, покачен на тоя бял глобус.
Лиз отново погледна в очите на Уинтръп Бонд.
— За мен това беше върхът на всичко и краят на всичко — каза тя. — Струваше ми се невероятно. Разбирате ли, не само умението, но елегантността, сериозността, мълчанието на тълпата — и ужасното облекчение, когато той свършваше, скачаше долу здрав и читав и сваляше цилиндъра си.
Настъпи пауза, докато тя размишляваше над спомена.
— Молех бедния си татко да ме води колкото се може по-често, за да гледам отново господин Константин. Мисля, че отидохме само два или три пъти, преди баща ми да умре, но онези вечери в цирка сякаш продължиха завинаги.
Тя се усмихна тъжно.
— Минаха години, преди отново да отида на цирк. И когато го направих, там вече нямаше господин Константин. Бяха само клоуните, слоновете и дамите върху конете си с техните оскъдни костюми с пайети. Но въпреки това ми харесваше.
Лиз сви рамене.
— Така че сега ходя сама. Научих се да харесвам всички изпълнения, дори онези, които не ми допадаха много като дете, като дресираните кучета и мечките. Просто обичам усмивките, шума и всички тия малки дечица сред публиката. Ако погледнеш в лицата им, можеш да видиш, че те са наистина искрено уплашени, когато барабаните бият точно преди изпълнителите да направят някой труден номер. Очите им стават толкова големи…
Тя се разсмя малко простодушно над собствената си откровеност и отпи от чая пред себе си.
— Кажете ми, господин… Бонд Четвърти? — рече с усмивка.
— Наричай ме Уин.
— Добре… Уин. Кажи ми, какво е твоето любимо нещо?
Той помисли за момент. Знаеше, че трябва да скрие истината, защото нищо на света нямаше такова голямо значение за него като току-що описаното от нея. Собствената му празнота го поставяше натясно.
Помисли си за картините и за спомените, свързани с Айлин. Помисли за кифличките на закуска с фини английски сладка; за самотните си вечери в креслото с «Таймс», докато камината гореше в кабинета му. Не, това не бяха «любимите» му неща. Те представляваха само ежедневието на един мъж, който не живее, а наблюдава как животът тече покрай него. Те бяха прекарване на времето, предназначени да облекчат пътя му към гроба.
Но тогава се сети за Напили и успя да намери приемлива лъжа.
— Имам едно място в Хаваите — каза той. — Напили — на остров Мауи. На този плаж водата е много спокойна. Можеш да докоснеш с крака дъното и да усещаш как вълните те повдигат и те поставят отново долу… Дори няма нужда да влизаш във водата. Другите острови се виждат на хоризонта, а океанът е толкова син… Всичко това откъсва съзнанието ти от много неща.
— И още как — каза тя. — Трябва да е чудесно.
Настъпи ново мълчание.
Нещо в мислите им сякаш ги сближи, макар че липсваха думи, с които да го изразят.
Той забеляза сянката на меланхолия в хубавите й очи и реши да заговори пръв.
— Майка ти жива ли е? — попита.
Тя поклати глава.
— И двамата умряха едновременно. При един пожар в къщата ни в Сейнт Луис. Аз бях на училище, когато донесоха бележка на учителката. Тя ме заведе в кабинета на директора. Там ми съобщиха…
Изражението й едва не изкара сълзи в очите му. Изглеждаше престъпление да се поставя такова черно отчаяние върху черти, създадени само за радост и смях. Но тя го потисна бързо, сякаш уплашена да не го смути, и му се усмихна с усмивка, почти отърсена от болката.
Сега той разбра тъгата, която бе забелязал по-рано в погледа й. Тя бе неотделима част от нея, макар и да се опитваше да я скрие под слънчевата си, дяволита външност. Тя бе чувствителна личност, а също и дълбока, но не искаше да го изтъква. Това само я правеше още по-неотразима.
Защото Уинтръп Бонд вече започваше да мисли за нея по този начин.
— Кажи ми — попита той — как започна да работиш за Харис Бул?
Той сметна, че промяната в темата ще я разсее от скръбта й. Но историята, която му разказа сега — макар и с бодър цинизъм, предназначен да притъпи остротата й — го накара да потръпне и разби унесеното настроение, което спомените й за цирка бяха създали.
Тя се омъжила за първия си шеф, Луис Бенедикт, веднага след завършването на колежа. Влюбила се в малката му компания «Електронни изделия Бенедикт» и точно усвоявала занаята си в електронния бизнес, когато предприятието било погълнато от «Американска инициатива», а Луис Бенедикт — сведен до безгласна фигура.
Уинтръп Бонд познаваше доста добре «Американска инициатива» и подобните на нея компании. Те съществуваха и нарастваха за сметка на поглъщането на набелязани фирми чрез изкупуване на акциите им, извършвано посредством освободени от данъци манипулации, и ни най-малко не оздравяваха американския бизнес. Нямаше нужда да му се обяснява какво е станало с компанията, след като веднъж е попаднала в хватката на разбойническия конгломерат.
Съпругът на Лиза Бенедикт умрял от задушаване с въглероден окис в собствения си гараж, след като научил новината, че компанията, за чието изграждане работил цял живот, била изцяло заличена от «Американска инициатива». Съпругата му, подобно на всички останали служители, била уволнена при реорганизацията. Тя го погребала, продала къщата им, поела си дълбоко въздух и потърсила работа другаде, за да стигне до скромната ръководна длъжност в «Рейнбоу Консептс», под ръководството на Харис Бул.
— И така, ето ме тук — заключи весело тя, пълна с младежка решителност да скрие обидите си и да наблегне на бъдещето.
— Не си ли имала… нямаш ли деца? — осмели се да попита Уин.
Лиз поклати глава с лека извинителна усмивка, зад която той можа да почувства безкрайното съжаление.
— Луис беше толкова зает мъж — каза тя. — Така обичаше компанията си. А и, разбира се, мислехме, че разполагаме с всичкото време на света. Аз бях толкова млада… После дойде поглъщането и някак си нямаше време за нищо, освен тревогите. След това, просто ей така, Луис си отиде.
Уинтръп Бонд се колебаеше. Това момиче бе преживяло ужасни неща. Собствените му трагедии изглеждаха като детска игра в сравнение със смъртта, която я бе оставила сирак двукратно — защото съпругът й, от начина, по който говореше за него, явно й е бил като втори баща, добър човек, на когото е разчитала за закрила и напътствия.
На този фон топлината на характера й изглеждаше смела и трогателна.
— Кажи ми — рече той, търсейки по-подходяща тема, — сигурно има и други неща, които обичаш, освен този цирк? В края на краищата човек не може да ходи на цирк всеки ден.
Тя се разсмя.
— Прав си, така е. Добре, нека помисля… струва ми се, разходките. Обичам да се разхождам. Ходех пеша на работа в Сакраменто и сега още го правя. Отивам в парка и се разхождам из алеите; обичам да гледам как играят децата. — Тя въздъхна. — Бих искала да се разхождам и в Ню Йорк, но всички ми казват, че е опасно.
— Нищо подобно — каза Уинтръп Бонд, осенен внезапно от една идея. — Ню Йорк е чудесно място за разходки. Само трябва да знаеш къде да ги правиш.
Уин се наведе напред, изненадан от собствената си смелост.
— Да ти покажа ли?
Очите й се разшириха.
— Имаш предвид сега? — попита тя. — Тази вечер?
Той кимна.
— Защо не? Това парти омръзна и на двама ни. Ще бъде добре за кръвообращението ми, след като толкова време киснах в това кресло като старец. А съм сигурен, че и на теб малко свеж въздух ще ти се отрази добре. Какво ще кажеш?
Тя, изглежда, се колебаеше. Сигурно мислеше, че не го познава добре, а има и отговорности пред шефа си и хората на партито.
— Ще те откарам до хотела ти, когато пожелаеш — каза Уин. — Знам, че ще се нуждаеш от почивка за утре. — Той се намръщи, поглеждайки часовника си. — Разбира се, малко е късно. Ако си уморена, наистина не бих искал да те задържам…
Вътре в себе си той съжали за последните думи. Но беше прекалено късно да си ги вземе обратно.
Тя явно обмисляше за последен път. После се усмихна.
— Изобщо не съм уморена. С удоволствие ще дойда с теб.
— Така те искам. — Той вече беше на крака, протягайки ръка, за да й помогне да стане. Когато пръстите й обвиха неговите, изведнъж се почувства с десет години по-млад отпреди половин час.
Въпреки късния час те се разходиха бавно по Пето Авеню. Шофьорът на Уин, огромен, мургав мъж, с лице, идеално подхождащо за сплашване на непознати, ги следваше на около пет метра разстояние в ролс-ройса, модел 1947, който бе любимата кола на Айлин.
Възбудена от необичайната, ескортирана разходка, Лиза Бенедикт бъбреше с Уин за работата и надеждите си за бъдещето. В отговор на неговите въпроси тя му разказа за детството си в Сейнт Луис и Калифорния, за младежките си години при роднините и за училищата, в които бе учила. Той отново намери изложението й на нещата толкова оцветено с оптимизъм, че трябваше да използва въображението си, за да си представи действителния трагизъм на сирашкото й, а после и вдовишко съществувание.
Преди да излязат, се бе обадил по телефона от Републиканския клуб и сега я изненада, като я заведе в трапезарията на ръководството на върха на сградата «Бонд» в Рокфелеровия център за една късна закуска със студена салата от омари, шампанско и черен хайвер. Посочи й забележителностите на града през големите прозорци, докато двама униформени лакеи им сервираха. Поразена от обстановката, Лиза го укори, че си създава толкова грижи заради нея. Той само се усмихна и се възхити от блясъка на красивото й лице в светлината на свещите.
Беше полунощ, когато я попита дали иска да си отиде. Струваше му се прекалено рано, за да я пусне да си върви, и в същото време късно, за да я задържа повече. Тя кимна с нежелание и те напуснаха небостъргача през огромното фоайе, извеждащо на Шесто Авеню.
По пътя към хотела й Уин се почувства с вързан език. Изпълваше го странно усещане на нетърпение и неудобство. Струваше му се, че е познавал това красиво момиче през целия си живот. Да изгледа как тя изчезва в «Сейнт Риджис» и никога да не я види отново, бе прекалено жестоко наказание за удоволствието от тази магична вечер заедно с нея.
— Кога се връщаш в Аризона? — попита я накрая, като малко се страхуваше да чуе отговора.
— Вдругиден — отвърна тя. — Тепърва предстои нашето собствено събиране тук, в нюйоркския ни офис. Няма да е много приятно, но ще трябва да бъда там.
— Ще предадеш най-сърдечните ми поздрави на Харис Бул, когато го видиш, нали? — попита той. — Толкова години…
— Разбира се! — възкликна Лиз. — Той страшно ще се зарадва. Толкова често споменава за теб…
— Хубаво…
Той помълча за момент, събирайки кураж зад тъжната си усмивка.
— Чудя се — започна — дали ще бъдеш така добра да ми направиш още една услуга?
Тя го погледна мило.
— Когато работата ти те доведе отново в Ню Йорк — каза Уин, — надявам се, че ще ми се обадиш, за да ме уведомиш. — Той нервно се разсмя. — Една по-ефективна връзка с «Рейнбоу» и Харис може да ми бъде от полза. Ще се радвам да се видим…
Изражението на лицето й му даде да разбере, че претекстът не я бе заблудил.
— Не съм много добър лъжец, нали? — попита простодушно той. — Тогава ще опитам да кажа истината, Лиза. Прекарах страшно приятно тази вечер. Знаеш ли, не съм бил в онази столова извън работно време от самото построяване на сградата. Ще ми е неприятно да знам, че няма да мога да го очаквам отново. Знам, че ще ти прозвучи егоистично, но ако не виждаш пречки да ме посетиш следващия път, ще доставиш на един стар човек голямо удоволствие.
— Ти не си стар. — Думите бяха произнесени сериозно и придружени от уверена, малка усмивка, която докосна сърцето му и го изпълни с приятно объркване. — И аз ще съм щастлива да те видя, когато поискаш. В края на краищата — каза тя, докосвайки ръката му — едно момиче не може да се разхожда само на тъмно по Пето Авеню, нали?
Топлината на думите й му стигна по целия път до «Сейнт Риджис» и още го сгряваше, докато я гледаше как изчезва в хотела. На връщане към къщи той се разкъсваше от смесени чувства, колебаейки се между вълнението на ученик и срама на стар човек, който не знае как да постъпи на тази възраст.
Щом се озова в познатия си кабинет с уютните картини на Реноар по стените, той усети как настроението му се превръща в депресия. Надеждата да види отново Лиза Бенедикт не можеше да промени факта, че сега тя напускаше града и може би дълго време нямаше да се върне. Тя си имаше собствен живот на Запад и той сигурно включваше млади мъже, планове за бъдещето. С обещания или без, той вероятно никога нямаше да я види отново.
Внезапно изгнанието на Уин му се стори по-болезнено от когато и да било след смъртта на Айлин. Той си наля пълна чаша коняк въпреки късния час и закрачи из къщата в смокинга си, неспособен да седне на едно място. Лиза се изплъзваше между пръстите му, но той нямаше нито повода, нито куража да я задържи.
Накрая се отпусна унило в креслото си, поклащайки коняка в чашата и гледайки разсеяно из стаята. Сега заобикалящите го предмети изглеждаха толкова жалки и дори чужди. Книгите, картините, старите мебели…
Внезапно погледът му се спря на днешния «Таймс», който икономът му беше оставил на обичайното място върху масата за четене. Той го вдигна и започна да разлиства страниците, сякаш търсейки нещо, което можеше да го спаси.
Нямаше представа какво точно иска да намери. Но преди да се усети, отговорът изникна пред очите му като по вълшебство.
Това бе една реклама в секцията за развлечения.
«ВИЖТЕ НАЙ-ВЕЛИКОТО ПРЕДСТАВЛЕНИЕ НА СВЕТА! ОЩЕ САМО ШЕСТ ДНИ!»
С въздишка на облекчение Уинтръп Бонд се усмихна. Решението вече бе взето.
В града имаше цирк.

5 март 1955 г.
Лора пътуваше към голямата къща на Даяна Столуърт на Пето Авеню.
Бе седнала зад шофьора в дългата бяла лимузина, изпратена от Даяна да я вземе от магазина. На седалката до нея стояха кутиите с дузина пролетни и летни тоалети, за които Даяна имаше важни планове. Тя отказа да посвети Лора в тях, но елегантността на моделите, които двете избраха, даваше добра представа за тяхната цел. Имаше две официални вечерни рокли, две рокли за коктейли от безценна китайска коприна, един необичаен тоалет с панталони за развлечения на открито и много чувствена пижама, очевидно предназначена за романтични вечери вкъщи.
Взети заедно, тоалетите изглеждаха идеални за последния етап от обричането на една красива жена на мъжа, когото обича — от интимните клетви до публичните тържества. Лора не можеше да се въздържи да не предположи, че Даяна ще се сгоди официално.
Тя вложи много вдъхновение и упорит труд в моделите не само защото дължеше толкова много на Даяна, но и защото започна да я харесва.
Когато Даяна се появи за пръв път в магазина преди шест месеца, Лора се приготви да я изтърпи като поредната от върволицата богати, самовлюбени жени, чиито донякъде разглезени прищевки трябваше да задоволява в отговор на тяхното покровителство. А Даяна представляваше дори още по-сложна задача от останалите, защото бе по-наблюдавана от равните си в обществото и често представяше парижки модели във «Воуг» и «Харпърс Базар». Трябваше на всяка цена да се отнася много внимателно с нея.
Наистина, отначало Даяна изглеждаше хладно благосклонна, докато оглеждаше магазина и остави Лора да й вземе мерките. Редовна клиентка на най-добрите парижки салони, тя трудно можеше да се впечатли от донякъде претрупаното и непредставително ателие на Лора. Седеше тихо, докато Лора направи няколко предварителни скици, и разговаряше с приятелката, която бе довела със себе си.
Колкото и странно да бе, патрицианската външност на Даяна и дори клюкарският снобизъм, който тя споделяше с приятелката си, не подразниха Лора. Тя усещаше нещо тревожно и крехко зад светските маниери на това момиче. Нейното ледено пренебрежение очевидно бе просто щит, предназначен да скрие страховете за женствеността й. И, изглежда, се нуждаеше преди всичко от успокоение.
Лора бе щастлива да й го даде, защото се трогна от мисълта, че толкова известна и обожавана жена можеше да е жертва на лични съмнения. Тя откри прилика в това скрито измерение на Даяна със собствената си личности си позволи да го изрази в направените скици.
За изненада на Лора Даяна се захласна пред рисунките до такава степен, че светската й същност бе заменена от спонтанността на развълнувана ученичка, когато възклицаваше за техните качества. Двете жени незабавно преминаха от дискусията за общите черти към въпросите за плата, декорацията и аксесоарите. Макар Даяна да беше взискателна клиентка и, естествено, безразлична към цената на всичко, което Лора можеше да направи за нея, тя прояви обезоръжаваща гъвкавост в предпочитанията си. Изглежда, желаеше Лора да следва собствените си естетични инстинкти в създаването на тоалетите.
Човек почти можеше да помисли, че Даяна търси приятелството на Лора, както и най-доброто от работата й. Това беше приятно разнообразие в сравнение с повечето богати клиентки на Лора и тя се отзова с най-добрата си работа. Създадените от нея модели смекчаваха величествения, почти застинал, подобно на статуя вид на Даяна и я правеха да изглежда по-земна по начин, който оригиналните й парижки тоалети не можеха да постигнат.
Даяна беше толкова развълнувана от дрехите, че убеди редакторите на «Воуг» да се представи с тях в уводна статия. Броят щеше да излезе този месец и Лора много добре съзнаваше значението му за бъдещето на салона си. Представянето във «Воуг», съчетано с одобрението на Даяна Столуърт, означаваше моментален прием от висшето общество, което бе пробният камък на всеки по-сериозен дизайнер.
След тази първа поръчка Даяна на няколко пъти се върна при нея с искания за различни тоалети. Под явното й вълнение от работата на Лора имаше и някакъв тайнствен, трудно определим елемент. На Лора й се струваше, че Даяна търси във всички модели нещо, което или не може, или не иска да назове открито.
Лора започна да подозира, че в дъното на всичко това се крие целта й да се хареса на бъдещия си съпруг, Хал Ланкастър. Беше широко известно, че дългата връзка на Даяна с красивия, млад притежател на Почетния медал на Конгреса и пратеник на Айзенхауер трябваше скоро да доведе до официален годеж. Комбинацията от нетърпението на Даяна да притежава дрехите и нейната тревога доколко добре щеше да изглежда в тях, говореше за безпокойството й относно наближаващия годеж.
Тъй че Лора не се изненада съвсем, когато тя я помоли да отнесе последните модели у дома й, за да ги пробва в позната обстановка. Даяна отчаяно искаше те да са безупречни. И Лора бе щастлива да изпълни желанието й.
Лора имаше съвсем смътна представа за размерите и произхода на богатството на Столуъртови. Мислеше, че то има нещо общо с химикалите, но не бе съвсем сигурна.
Затова се оказа напълно неподготвена за великолепието на къщата, изправила се пред очите й, когато шофьорът спря лимузината пред портите на адреса на Пето Авеню. Елегантно сдържана сграда в неокласически стил, изградена от бял варовик, къщата напомняше на Лора великите европейски домове, които бе виждала в учебниците по архитектура в колежа. Входът зад високите врати от ковано желязо имаше внушителен вид с масивните си колони и корниз, също както и фронтоните и пиластрите, украсяващи шестетажната фасада.
Докато Лора се чудеше как въобще можеха да съществуват подобни места в този Ню Йорк, който си бе мислила, че познава, шофьорът и един слуга в ливрея й помогнаха да излезе от колата и отнесоха много внимателно кутиите в къщата. Лора зърна морава с подрязани храсти и си представи там летни партита, величествено безразлични към бушуващия отвъд гранитната стена град.
— Моля, последвайте ме, мадам — каза икономът, който отвори вратата. — Госпожица Даяна ви очаква.
Лора разбра, че влиза през страничен вход, а величествената фасада на къщата, предназначена за посрещане на гости, е останала извън полезрението й. Но видяното и бездруго бе достатъчно великолепно. Икономът я поведе по коридор, от двете страни на който бяха наредени масички и столове от различни исторически епохи, чиято антикварна ценност сигурно бе астрономична. Масичките бяха от резбован орех и махагон, някои с мраморни плотове, и върху тях имаше подреден порцелан — както европейски, така и ориенталски, който Лора не бе в състояние да оцени. Стените бяха покрити с картини от художници, които бе изучавала в колежа: Мари Касат, Руо, Шагал, Матис. Всички бяха в изящно украсени рамки и осветени от скрити лампи.
Очите на Лора направо щяха да изскочат от орбитите, когато видя тази безценна върволица от оригинали да отминава покрай нея. Трудно бе да се повярва, че частно семейство може да притежава такива съкровища. Не можеше и да си представи какви пари бяха заплатени от Столуъртови на търговете в Париж и Лондон за тези творби.
И все пак както бе поразена от картините, тя по някакъв странен начин изпита съжаление заради тях. Тук те изглеждаха още по затворени и одомашнени, отколкото биха били в някой музей. Лора подозираше, че обитателите на къщата минаваха по този коридор, забързани към среща или друга цел, без да обръщат внимание на старите картини, станали почти невидими поради продължителното им притежание. Платна, заради които един студент по изкуство би дал всичко, за да може да ги съзерцава с часове, те висяха самотни и без публика, сведени до обикновена украса.
Икономът отведе Лора на втория етаж с помощта на малък асансьор и я въведе в ярко осветен салон, чиито килими «Савонер» и мебели «Шератон» се допълваха от колекция европейски пейзажи от осемнайсети век в позлатени дървени рамки, заедно с някои американски портрети на предците Столуърт. На вътрешната стена имаше един изумителен гоблен «Обюсон» и колекция френски порцелан, по-впечатляваща дори от онази на първия етаж.
— Госпожица Даяна ще дойде веднага, мадам — рече икономът. — Мога ли да ви поднеса нещо, докато чакате?
— Не, благодаря. Не е необходимо.
Лора се обърна, за да погледне през високите френски прозорци. Стаята имаше великолепен изглед към Сентръл Парк, с оранжерията, пристана на платноходките, естрадата на оркестъра в дъното и езерото отвъд. Пешеходци и велосипедисти се движеха щастливи по алеите и паркът изглеждаше красив като фотокартичка, съвсем различен от онова, което можеше да се види от нивото на земята. Определено съществуваше повече от един Ню Йорк. Защото Лора никога не бе виждала тази гледка, чието съществуване бе тъй отдалечено от нея, както бележката под линия в някой учебник по история е далеч от днешния ден.
Вътре в салона слънчевата светлина се раздробяваше върху малките прашинки край прозореца. Това бе голяма стая, може би десетина метра дълга и очевидно използвана за гости, които не бяха близки на семейството. В обзавеждането, макар и впечатляващо, нямаше много топлина.
Единственият семеен щрих, освен портретите на стените, бяха няколкото фотографии върху една поставка. Лора отиде по-близо до тях. Те показваха членове на семейството на различна възраст.
Имаше една интересна снимка на Даяна с двете й сестри. Те явно бяха доста по-възрастни от нея, защото тук се виждаха като девойки, докато Даяна бе дяволито, ухилено шестгодишно момиченце, изглеждащо сковано в дантелената си официална рокля.
Лора бе чувала имената на сестрите от устата на Даяна — Кристина и Гилбърта, но не можеше да разбере коя коя е на снимките. Всяка от тях била една от най-желаните партии навремето си и двете сключили важни бракове, свързали богатството Столуърт с допълващи го състояния.
Но Даяна, най-малката, бе също така и най-красивата, най-разглезената и най-обожаваната от трите. Ясните й сини очи, стройна фигура и копринено руса коса пленяваха въображението на обществото. По всеобщо съгласие тя бе изтъквана като най-желаното момиче на своето поколение.
Въпреки че не се бе изявила като някакво академично чудо в европейската си гимназия или в «Смит», няколко от детските й разкази, поеми и есета бяха отпечатани през годините във «Воуг» и «Харпърс Базар». Тъй че Америка имаше право да гледа на Даяна като на свой собствен образец на изваяно съвършенство.
На малката поставка имаше и фотографии на сестрите на Даяна със съпрузите им, както и един семеен портрет отпреди няколко години с майка й и баща й. Госпожа Столуърт бе солидно изглеждаща жена с малко раздалечени очи. Като по ирония, косата й бе черна. Именно съпругът й, висок, рус мъж с широк гръден кош и квадратни черти, бе предал на дъщерите светлата си коса.
Господин Столуърт изглеждаше силен човек, свикнал да получава каквото пожелае. Независимо от това Лора не можа да не забележи, че в снимките липсваше елементът, който в неговите очи, а и в тези на обществото, сигурно бе най-важният от всички — един син.
Това бе тайната, която гладката семейна повърхност на фотографиите се опитваше да прикрие — господин Столуърт (Лора не знаеше първото му име) нямаше син, който да продължи фамилното му име. Човек почти можеше да почувства усилието му да потисне своето разочарование, докато простираше бащинската си гордост над трите дъщери.
Лора размишляваше върху това колко удивителна може да бъде една снимка. На тези фотографии тя виждаше не само комбинацията от майчини и бащини черти, разпределени различно сред дъщерите, но също и странното взаимодействие между характер и роднински отношения, свързващо ги в едно семейство и може би противопоставящо ги помежду им.
Очевидно членовете на семейството се опитваха да скрият вътрешните си същности чрез заучени усмивки пред фотографа. Но не успяваха напълно. В лицата им прозираха тайните на плътта и характера им, които бяха удивително интересни. В известен смисъл по-интересни от самите тях, както бяха въоръжени с всичките обичайни светски маниери и привилегии на своята класа.
С такива мисли в ума Лора погледна фотографията на Даяна върху поставката. На нея се виждаше изключително самоуверена млада жена, изглеждаща така, сякаш целият свят е в краката й. Но под тази класическа поза Лора безпогрешно долови вътрешната тревога, която така я впечатли, докато създаваше дрехите си за Даяна. Тя проблясваше в сенките на съвършената й кожа и в подобните на скъпоценни камъни ириси, почти както отражението на облак танцува върху вълничките по повърхността на синьо езеро.
И сега тя си помисли, че разбира защо е така. Даяна представляваше изложен на показ предмет, също като кралското семейство на Англия, чиито деца трябваше да пораснат и да сключат брак под внимателния поглед на цялата нация. Различните стадии на младостта й бяха познати на публиката така, както ги познаваше собственото й семейство.
Как можеше някоя жена да бъде уверена в себе си под ежедневния натиск на такъв критичен поглед? Как можеше да се убеди, че женствеността й действително отговаря на колективните очаквания на толкова много хора?
Всъщност как би могъл който и да е да живее сред тези безценни украшения на богатство и традиция, без да се почувства застрашен от тях и от историята зад тях? Как можеше Даяна да се бори за собствената си личност сред такъв кошмар от задължения?
Лора още разглеждаше семейните фотографии и размишляваше над странните, неочаквани мисли, възникнали у нея при вида на този дом, когато внезапен шум от съседната стая я прекъсна. Той прозвуча като висока въздишка или може би стон на болка.
Въпреки страха да помръдне от мястото, където й бяха казали да стои, тя се осмели да излезе полека от салона и да стигне по коридора до съседната стая. Докато вървеше, шумът стана по-отчетлив. Звучеше като човек, стенещ от някакво усилие. Лора не можеше да си представи какво става, освен ако някой не местеше мебели или не поправяше нещо.
Тя колебливо погледна иззад ъгъла и видя невероятна сцена. По средата на другия салон, вече с по-леки мебели и с портрети на госпожа Столуърт и момичетата по стените, стоеше мъж в сив анцуг и тялото му се открояваше на фона на прозореца.
Устата на Лора се отвори от изненада.
Мъжът стоеше на ръцете си.
Тя не промълви нищо, наблюдавайки в почуда как той бавно се движи от единия до другия ъгъл на стаята, с леко свити в коленете крака, непринудено и дори ритмично, заобикаляйки столове, канапета и маси, без да ги доближава прекалено, за да не събори нещо.
За нейно учудване той продължи така поне две минути, като единствения признак за огромното му усилие бе рядкото, шумно издишване, като онова, което бе чула от другата стая. Лора никога не бе виждала подобно физическо упражнение, освен може би в цирка.
Запита се дали не е леко мръднал. Може би беше някой ексцентричен роднина Столуърт, към чийто номера семейството е привикнало.
Впечатлението й се затвърди по малко тревожен начин, когато мъжът я забеляза от около два метра разстояние и тръгна право към нея, лъхтейки, докато се приближаваше.
— Аах-ах — рече той, а обърнатото му наопаки лице, разкривено от придошлата в главата кръв, я гледаше изотдолу. — Имаме си компания.
Преди тя да може да измисли учтив поздрав, той направи бързо салто назад, изправи се на крака и застана пред нея. Очите му бяха тъмни и искрящи и той я гледаше с тях любопитно, без следа от смущение, докато тежкото му дишане звучеше помежду им.
Лора се почувства странно беззащитна пред него не само заради неговите извисяващи се метър и осемдесет и силата на атлетичното му тяло, но и защото тя бе чуждата в този дом, а той — вътрешният човек.
Но усмивката на лицето му бе заразителна и приветлива.
— Е — каза той, все още задъхан. — Не мисля, че сме се срещали преди, нали? Приятелка на Даяна ли си? Радвам се да се запознаем. Аз съм Хал.
Лора го позна едва при звука на последните му думи, тъй като смачканият анцуг скриваше красивото, елегантно мъжко присъствие, изпъкващо тъй живо в списанията и вестниците. Значи това беше самият Хейдън Ланкастър, обожаваният, но и противоречив пратеник в НАТО на президента Айзенхауер и считаният за абсолютно най-добрата партия свободен млад мъж на нацията.
А също така бъдещият съпруг, за когото Даяна се нуждаеше от всички прекрасни дрехи, които можеше да открие — и по този начин, косвено, причината за днешното присъствие на Лора тук.
Внезапно ръката на Лора изчезна в голяма, загоряла длан, все още влажна от изпитанието да поддържа едно обърнато с главата надолу човешко тяло, сигурно тежащо осемдесет и пет килограма и повече.
— О, извини ме, намокрих те цялата — каза той, гледайки надолу към нея. — Не би трябвало да се потя върху теб. Това няма да направи добро първоначално впечатление, нали?
Той се разсмя.
— Разбираш ли, долу ремонтират гимнастическия салон, а аз нямам много време, тъй че реших да използвам днес цялата къща като зала за тренировки. Смятам, че тия стари стени могат да погледат и нещо по-необичайно от някое парти, пълно с банкери и хора от обществото. Освен това от тази стая би станал чуден гимнастически салон, не мислиш ли?
Той явно се наслаждаваше на собствения си хумор и никак не бе смутен от странните обстоятелства на срещата им. Но не можеше да се каже, че не забелязва Лора, защото погледът му, отправен към нея, бе бърз и оценяващ, а и все още държеше ръката й. Тя нямаше нищо против влажната му длан. Дори потта върху анцуга и капките от нея по челото и бузите му изглеждаха естествени и странно мили.
— Чуден, наистина — съгласи се тя. — Имаш доста странен начин да се упражняваш.
— А, това ли? — Той се усмихна. — То си е просто една моя особеност. Харесва ми да гледам света обърнат. Още като момче лягах по гръб, гледах нагоре към тавана и си представях, че той е чист, бял под, използван от създания, които ние, обикновените хора, не можем да видим. Предполагам, че съм имал развинтено въображение.
Той пусна ръката й. Стоеше над нея и жизнеността му малко я плашеше, караше я да се чувства като малка, страхлива птичка, сгушена предпазливо в себе си, в сравнение с неговата засмяна, експанзивна натура.
Докато гледаше към нея, Хал, изглежда, долови неудобството й и го оцени. Усмивката му беше пълна със странно разбиране.
— Но ти още не си ми казала името си — й каза той. — Не си някоя шпионка, изпратена от Джон Едгар Хувър да ме държи под око, нали? Че като си помисли човек, вървенето с главата надолу може да се интерпретира и като комунистически уклон.
Тя поклати отрицателно глава, оставяйки го да я дразни.
— Или пътуваш инкогнито? — продължи Хал. — Е, това би било романтично. Тук не би ни навредила малко повече романтика.
— Нищо подобно — разсмя се тя. — Дошла съм само за да предам едни рокли на госпожица Столуърт.
— Значи трябва да си Лора — рече той и лицето му светна. — Чух, че ще идваш. Даяна е луда по работата ти. Истинско удоволствие е за мен да те срещна на живо.
Тя се впечатли, че той знае коя е. Очевидно бе типът мъж, който държи да помни хората и нещата. Паметта сигурно му вършеше не по-малко работа от тази заучена усмивка.
Изглеждаше на около трийсет години, пълен със загоряла от слънцето мъжка зрялост, както и с момчешка спонтанност. В личността му имаше нещо от очарованието на Питър Пан, което не личеше на снимките във вестниците, които Лора бе виждала. То го правеше да изглежда по-човечен, отколкото утвърдената от пресата представа, а също и много по-хубав. Той бе като глътка свеж въздух в тази стара, закостеняла обстановка.
— А фамилното ти име е… чакай, не ми казвай… — Той затвори очи и се съсредоточи, притиснал пръсти до веждите си. — Блейк. Лора Блейк — обяви накрая.
— Пак познахте — възкликна Лора със спонтанен смях. Удиви я мисълта, че такъв важен мъж като него, който трябваше да помни стотици значими имена на най-високото ниво на международната дипломация, можеше да знае името на някой толкова незначителен като собствената й особа.
Колко странна бе мисълта, че той бе носил името й в главата си със седмици, свързвайки го с Даяна и с други сродни идеи за рокли и случаи, на които те могат да се обличат, както и с представите си за това какво могат да представляват Лора и магазинът й. Това я накара да се почувства така, сякаш я познаваха отдалеч и това чувство й бе странно приятно.
— Да не ти прави впечатление — каза Хал. — Паметта не е проблем за мен. — Никога не съм се тревожил за нещата, които искам да запомня. Тревожат ме другите неща, които искам да забравя. — Той се усмихна. — Не се ли чувстваш и ти понякога по същия начин?
Настъпи моментна тишина. Лора бе очарована от него и разбра защо той правеше такова впечатление навсякъде, където отидеше. Но се чувстваше и малко неудобно, сякаш с няколко думи той й показа, че е в състояние да докосне по-голяма част от съществото й, отколкото тя би искала, макар че очевидно не го правеше с лоши намерения.
— Е — рече тя, избягвайки въпроса му, — щастлива съм, че дрехите, изглежда, се получават. Даяна е прекрасна жена и аз бих искала да направя за нея всичко, на което съм способна.
— Ти явно я разбираш по-добре от всеки друг — отбеляза той с възхита. — Изтъкваш жената в нея много по-успешно в сравнение с някой от онези парижки оригинали, които тя все мъкне вкъщи. Разбира се, това е само мнението на един мъж… — Той погледна по-внимателно Лора. — Обзалагам се, че сега носиш един от собствените си модели. Прав ли съм?
Лора кимна, гледайки надолу към семплата си пола и сако. Те й се видяха съвсем обикновени, особено в сравнение с донесените за Даяна рокли.
— Не знам как го правиш — каза той замислено, разтривайки брадичката си, докато я гледаше. — Мисля, че знаеш нещо за жените, което хора като мен би трябвало да научат. Притежаваш голям талант.
— Благодаря.
Лора леко се изчерви. Нямаше съмнение, че той е политик по природа. Неговите благоприличие и сериозност се придружаваха от остра памет, за да постигне каквато и цел да си поставеше. Точно както красивата му тъмна коса, гъвкавото тяло и искрящите очи бяха създадени за фотографиите в пресата, които караха сърцата на безброй жени да потрепват — защото Хейдън Ланкастър се смяташе за най-сексуалната фигура, появявала се на сцената на обществения живот от много време насам.
Той погледна към стаята зад нея.
— Била ли си тук преди?
Лора поклати глава.
— Доста впечатляващо място, нали?
— Да, наистина — съгласи се тя. — Някои от онези картини долу ги имаше в учебниците ми по история на изкуството в колежа. Никога не съм вярвала, че подобни частни колекции наистина съществуват, а още по-малко, че някога ще видя една от тях с очите си.
— Ела — посочи Хал един портал в дъното на салона. — Ще ти покажа нещо необикновено.
Докосвайки я леко за лакътя, той я поведе през двойни врати, извеждащи към прекрасен солариум, пълен с екзотични растения и очарователни плетени мебели.
Лора погледна навън през големите прозорци. Сентръл Парк имаше почти тропически вид, като се гледаше от такава зелена обстановка.
Тя се обърна, за да се усмихне на Хал Ланкастър. Застанал там, с потта, все още блестяща по загорялата кожа и потъмняваща екипа му, той изглеждаше едно цяло с тази тропическа стая. Целият му вид бе екзотично жизнен и пълен със странна и могъща енергия.
— Красиво е — рече тя.
— А сега виж това. — Той посочи срещуположния на двойната врата ъгъл. Лора проследи погледа му и видя очарователен малък басейн, пълен с тропически рибки, а на дъното му бяха разпръснати пенита и други дребни монети, несъмнено хвърляни от различни племеннички, племенници и внуци на Столуърт през годините. Водата се вкарваше в басейна чрез красива златна тръба под формата на отворена рибешка уста.
До басейна стоеше малка статуя на балерина. Тя беше около метър висока и танцьорката стоеше с вдигната ръка, сякаш току-що бе хвърлила пени в басейна. Фигурата се открояваше очарователно сред игривата атмосфера на стаята.
Но почти моментално формата на лицето и тялото дадоха на Лора да разбере причината за усмивката върху лицето на Хейдън Ланкастър.
Малкото момиче беше самата Даяна Столуърт, изваяна на осемгодишна възраст като балерина с пачка и палци. Скулпторът, без да иска, я бе изпълнил в стил, напомнящ танцьорките на Дега. Лесно можеха да се разпознаят извитите устни и ясни очи на Даяна, овалната й брадичка и стройното тяло дори на тази крехка възраст.
— Образец на семейния жанр — каза Хал. — Прилича на нея, нали? След толкова години.
— Прекрасна е — каза Лора.
— Направена е от Фуре — рече той. — Разбирам, че е бил много известен скулптор на времето си. Умрял скоро след завършването на тази творба.
Лора веднага се сети за името на Октав Фуре. Виждала беше скулптурите му в музея «Метрополитън». Той бе модернист, близък до кубизма в повечето си работи, но тази статуя бе изпълнил с обич в импресионистичен стил. Лора си спомни, че той бе починал от рак преди около петнайсет години. Може би вече е бил болен, когато е работил върху тази статуя. Почти й се струваше, че е излял в нея последните си спомени за младостта и здравето, сякаш за да спре разложението, слагащо край на живота му. Статуята беше пълна с незаличимо детско очарование.
— Била е сладка, нали? — каза Хейдън Ланкастър. — По онова време не я познавах добре. Само я срещах от време на време на някое парти. Но я знаех като мъжко момиче, с най-острия език, който си чувала. А не като кротка, малка балерина.
Той се намръщи.
— Като стана дума за това — продължи, — езикът й все още е твърде остър. Но съм сигурен, че ти не си го опитала. Той е запазен за баща й и за мен — когато реши, че нещо не й е по вкуса.
Той протегна ръка да погали туниката на малката танцьорка. И в този момент косият му поглед попадна върху малкото тяло на Лора с намек за възхищение, тъй лек и така изразителен, че тя го усети почти като целувка.
Хейдън Ланкастър очевидно беше в разцвета на мъжката си сила и голям познавач на жените. И нещо повече, не се боеше да покаже своето възхищение.
Без да каже нищо, той наблюдаваше как очите на Лора следват ръката му, която докосна бедрата на балерината и прокара пръст по ханша й.
Лора почти се изчерви, толкова странно бе това усещане за интимност, което Хал създаваше между тях посредством статуята.
— Ето тук ме уцелиха в Корея. — Той докосна кръста, близо до основата на гръбнака. — Ако не правя всички тези проклети упражнения, за да поддържам мускулите ей там здрави, вероятно ще свърша с бастун за през целия си останал живот. — Той се усмихна на Лора. — Това е един вид обяснение за странното ми поведение.
Тя не каза нищо. Заболя я, като си представи това толкова безупречно мъжко тяло разкъсано от жестоките оръжия на войната. Хал изглеждаше толкова добре физически, че човек не би помислил, че под този невинен анцуг се криеха дълбоки рани.
Усмивката й избледня, защото тези мисли я изпълниха с почти болезнено съчувствие към него, а също и с тъга, която не можеше да назове.
— Интересуваш ли се от изкуство, Лора? — попита той, сменяйки темата. — В края на краищата ти си голям творец. Бих предположил, че имаш поглед върху картини и тем подобни неща.
— Достатъчно, за да получа представа колко струват картините в тази къща — отвърна тя. — Всъщност известно време учих изкуство в колежа. Този Шагал долу беше върху корицата на един от учебниците ми.
— А сега практикуваш ли? — попита той. — Картини? Или скулптура?
Тя се поколеба за част от секундата, преди да поклати глава.
— Всъщност… не. Аз съм само зрител.
— Е, аз пък го правя — рече Хал с лека, горда усмивка. — Не съм художник, но правя графики. Може би карикатурист е най-точната дума. Не разбирам абсолютно нищо от изкуство, но ми прави удоволствие да рисувам. Аматьор съм и се гордея с това.
— Така и трябва да бъде — отбеляза тя. — Мисля, че е по-добре да имаш куража да си изцапаш ръцете, отколкото само да гледаш.
— Много добре го каза. Но не говориш така само от учтивост, нали? Защото ще трябва да живея с думите ти през целия ден.
Лора поклати отрицателно глава.
— Добре, това е хубаво — рече Хал. — Но не се тревожи, аз не се нуждая от окуражаване. Знаеш ли — добави поверително той, — има една моя скица на Даяна, поставена в рамка на горния етаж в спалнята й. Мисля, че я е сложила там заради мен. Подозирам, че иска също да е сигурна, че няма да я види и някой посетител. Прекалено грозна е, за да се окачи на друго място. Може би ще я зърнеш някой ден. В такъв случай ще те помоля да се помъчиш да ограничиш смеха си само до кискане.
— Обещавам — каза Лора. — Но съм сигурна, че е чудесна.
— Ти си дипломат — каза той с усмивка, пълна с немирство и нежност. Погледът му сякаш се протягаше и я поемаше навътре в него, където се коренеше безграничната му увереност. Тя се почувства едновременно разголена от внимателния му поглед и обгърната от неговия чар. Наистина беше много по-красив, отколкото можеше да се предположи от снимките.
За момент помежду им настъпи мълчание. Очите му не я оставяха. Тя се мъчеше да намери думи, с които да развали магията.
— Вижте — каза накрая, — трябва да се връщам или Даяна ще си помисли, че съм изчезнала…
— Да — усмихна се той и в очите му се четеше тъжна ирония. — Ако има нещо, което съм научил в този живот, то е, че хората все трябва някъде да се връщат. Нали разбираш, там, където имат нужда от тях.
Колко странно прозвуча тази внезапна проява на самота! Сякаш той разполагаше с цялото време на света, за да седят, разговарят и играят с нея през целия следобед, подобно на две деца, и сега бе разочарован, виждайки как задълженията на възрастните й налагат да го напусне. А именно той бе заетият, обществен мъж с хиляди задължения.
Съжалението му докосна някаква струна в душата на Лора. Той определено бе запазил детето в себе си, както никой друг, срещнат от нея досега. И неслучайно своеобразната му натура й бе напомнила за Питър Пан.
Изведнъж тази мисъл я уплаши и тя усети непреодолим порив да се отдалечи от него, още повече, че усмивката му, отправена към нея, сега бе по-мека от всякога.
— Много ми беше приятно — каза Хал, подавайки й ръка.
— На мен също — отвърна слабо тя.
Той хвана протегнатата й длан и я задържа тъй нежно, сякаш бе новоизлюпено пиленце.
Сега, когато щяха да си вземат довиждане, погледът му се промени. Магнетизмът на светлокафявите му ириси беше толкова силен, че Лора пребледня.
Един глас от вратата почти я накара да подскочи.
— А, тук си се скрила значи. Питах се дали не си се изгубила. Хал показа ли ти моите дни на балерина?
Блестейки като мираж на прага, облечена в бели панталони и копринена блуза, в които Лора разпозна модели на Баленсиага, Даяна Столуърт гледаше двамата си гости с ясните си, сини очи.
Хал пусна ръката на Лора и бързо се запъти към красивото момиче на прага. Целуна я по бузата и я прегърна през раменете.
— Няма да ми изцапаш блузата, нали? — попита тя, отдръпвайки се с няколко сантиметра. После отвърна на целувката му и го потупа собственически по гърдите. — Е, добре, мисля, че Баленсиага ще го понесе. — Тя погледна към Лора от прегръдките му. — Как си, Лора? Радвам се, че си успяла да ги направиш толкова бързо. Предполагам, че това ще е големият ни ден, нали?
Лора се усмихна.
— Надявам се, че всичко е наред.
После всички се върнаха в салона. Когато се обърна, на Лора й се стори, че видя намек за кос поглед в очите на Даяна. Даяна вървеше с обичайната си спортна грация, като дългите й бедра и гъвкав ханш се движеха в ритмична хармония, а Хал я бе прегърнал през раменете. Лора почти почувства щастието й, докато младият мъж я водеше.
И все пак някакво шесто чувство подсказа на Лора онази предпазлива несигурност, която бе забелязвала у Даяна и преди, дори в най-блестящите й моменти. Сега тя се усещаше повече от всякога.
Когато се озоваха отново в салона, Даяна се отдръпна от Хал.
— Ние, момичетата, имаме да вършим работа — да пробваме дрехи, за да сте доволни вие мъжете. Защо не си вземеш един душ и да се видим направо на обяд? Мисля да го направим по-рано. Трябва да съм на една премиера в два и половина.
Хал погледна Лора.
— Разбра ли сега какво имах предвид? — попита той. — Всеки трябва да е някъде. Радвам се, че се запознах с теб, Лора. Погрижи се добре за тази дама. — Той кимна към Даяна.
После, с леко махване, изчезна надолу по коридора и скоро стъпките му заглъхнаха.
— Добре. — Даяна се обърна към Лора с неочаквано рязка властност. — Ще започваме ли?
Гласът й бе приятелски, но някак напрегнат.
Човек можеше да си помисли, че току-що е станало нещо неприятно, но за щастие е вече приключило.

Седмица по-късно Лора седеше в работната си стая в магазина.
Беше единайсет и половина сутринта и тя се чувстваше така, сякаш се намираше в центъра на циклон. Бизнесът се разрастваше и направо излизаше изпод контрол след покровителството на Даяна Столуърт. «Лора ООД» доби известност сред богаташите и полубогаташите от Ню Йорк, Филаделфия, Бостън и дори Вашингтон. Нови клиентки чакаха реда си за проби, а Лора и шивачките й безнадеждно изоставаха в опитите си да изпълнят приетите поръчки дори само на най-верните клиентки.
Никога преди малките размери на предприятието не бяха ставали такава очевидна пречка. Предсказанието на Тим отпреди много месеци се сбъдна: Лора не бе в състояние да задоволи пазара, създаден от собствената й работа. Скоро нещо трябваше да се случи. Или тя щеше да се принуди да започне да връща клиентките, или трябваше да отвори собствена фабрика за производство на дрехите си, което бе голям финансов риск.
В момента, колкото и да беше абсурдно, тя се намираше сама в магазина. Мередит и нейната помощничка Джуди бяха навън, за да се срещнат с един дизайнер на платове от Канада, чиято работа неотдавна бе впечатлила Тим и Лора. Едната от продавачките, Хана, се обади, че е бодна, а другата, Пам, бе спукала гума на моста Уилямсбърг и нямаше да пристигне преди обяд. Рита се намираше зад ъгъла при шивачките, а Тим както обикновено бе тръгнал на една от тайнствените си, но необходими мисии, които го ангажираха извън магазина през по-голямата част от времето.
Лора трябваше да държи крепостта сама до пристигането на Пам. В един часа щеше да дойде важна клиентка от Лонг Айлънд на име госпожа Де Форест, за да пробва трите рокли, завършени от Лора тази седмица. Нямаше какво друго да прави, освен да седи и да я чака.
Тя работеше бързо върху един модел на нов тоалет с пълна с карфици уста, а скицникът й лежеше отворен на стола пред нея, когато чу тихо почукване на вратата на работната си стая.
Извърна се и видя как Хейдън Ланкастър й се усмихва, повдигнал вежда.
О, не. Неочакваната мисъл удари Лора като с чук, преди още тя да разбере нейния смисъл.
— Да не би да те хванах в спокоен ден?
За момент тя не можа да измисли никакъв отговор, а просто го гледаше неподвижна.
— Няма нужда да ми обясняваш — рече той. — Всички са навън по задачи, а ти държиш фронта сама.
Все още с пълна с карфици уста, тя кимна уморено, за да му даде да разбере колко е прав.
Хал забеляза внезапното й пребледняване и, изглежда, се смути.
— Добре де, няма да ти се натрапвам с ненадейното си посещение. Просто тази сутрин дойдох насам за една среща с двама доста противни хора от Уол Стрийт и слонската ми памет ми каза, че мястото ти беше някъде наоколо. И реших, че мога да се отбия, колкото да ти кажа «здрасти».
Лора му се усмихна болезнено и започна припряно да вади карфиците от устата.
— Уф — въздъхна тя, когато най-сетне свърши. — Здравейте, господин…
Предупредителният му поглед я спря.
— Хал — каза тя.
— Сега вече улучи — ухили се той, влезе безгрижно в работната стая и застана пред масата й. Беше облечен в тъмен костюм на тънки райета и най-красивото кашмирено палто, което бе виждала. Носеше дрехите си с удивителна грация и все по-често се появяваше в класациите за най-добре облечен мъж, откакто бе започнал да се откроява като политическа фигура след завръщането си от войната в Корея.
В сравнение с неговата елегантност Лора се почувства като невчесана повлекана в своята престилка. И въпреки заразителната усмивка, с която той я гледаше отгоре, чувството на непълноценност й отне силата да го поздрави както трябва.
— Много мило от твоя страна да се отбиеш — успя да промълви тя с усмивка. — Как е Даяна?
— Луда по дрехите ти, но се тревожи, когато трябва да ги облича — каза той. — Страхува се да не би сложи онази зелена рокля за случай, който не я заслужава. Така че я пази…
При тези думи Лора помисли, че жена като Даяна не може да си позволи да облича един и същ тоалет повече от два пъти, като всяка обикновена жена. Спомни си също своето подозрение, че серията партита по случай годежа с Хал сигурно наближаваше. Тази мисъл я накара да се почувства още по-неудобно от това, че сега бе сама с него.
Настъпи пауза, през която той стоеше и я гледаше. Чистият му, остър аромат я обгръщаше заедно с нахлулата след него свежа глътка утринен въздух.
— Както и да е — каза той, поглеждайки през стъклената преграда на работната стая към магазина, — значи това е «Лора ООД».
— По-голямата част — каза тя. — Някои от нас работят в една мансарда надолу, по улицата. Там се шият дрехите. Но клиентките идват тук.
Хал посочи манекените на витрината.
— Позволих си да разгледам някои от твоите рокли. Представата от рекламата ти е твърде бледа. Ти наистина си единствена по рода си.
— Благодаря — отвърна тя. — Понякога ми се иска да не бях само аз. Работата е толкова много, че не успявам да се справям.
Тъмните му очи неочаквано омекнаха. Внезапно часовникът сякаш се върна към онзи последен миг в солариума на Даяна, където, все още държейки я за ръката, той я погледна с такова ласкаво изражение на топлина и съжаление, че тя се уплаши да не се удави в него, и тогава Даяна се появи като нейна спасителка.
Но сега нямаше никаква Даяна. Сега бяха сами.
— Предполагам, че денят ти е доста натоварен — рече Хал. — Клиентки и така нататък…
— Да, наистина — каза с неудобство Лора.
— Господи, колко е часът — възкликна той, поглеждайки часовника си. — Не съм усетил, че наближава обяд. Трябва да бягам. Предполагам, че точно сега чакаш някого.
— Всъщност — каза тя — госпожа Де Форест ще дойде чак в един часа. Но имам толкова много други неща да върша…
— Предполагам, че си носиш сандвич или нещо такова, щом си потънала до уши в работа.
Лора не отвърна нищо. В действителност тя изобщо не мислеше да обядва, защото умът й бе изцяло зает с модела, върху който работеше. Често се улисваше и не хапваше нищо по цял ден, ако някой в магазина не я подсетеше. Работата я поглъщаше твърде много, за да мисли за храна.
— Знаеш ли — отбеляза Хал, — ако нямаш нищо против малко критика, мисля, че не се храниш достатъчно, Лора. Малко си бледа и изглеждаш така, сякаш съвсем ще се стопиш, ако не внимаваш. Какво казва майка ти за външния ти вид?
— Майка ми умря много отдавна — каза Лора.
Изражението му моментално се промени. Очите му се изпълниха с толкова силно съчувствие, че тя се почувства почти смутена от признанието си.
— Съжалявам — каза той. — Майката е важно нещо. Извини ме за нетактичността.
Тя се усмихна.
— Няма нищо.
— И все пак ето още една причина някой да се грижи за теб. Никой ли не го прави?
Лора помисли за Тим. Той постоянно й повтаряше да се грижи по-добре за себе си, да почива и да се храни повече, макар протестите му да не можеха да превъзмогнат обема на работата й.
Но тя импулсивно реши да не го споменава. Просто сви рамене и погледна нагоре към Хал.
— Добре тогава — каза той, — защо не ме оставиш да изиграя тази роля поне за час? Знам един приятен ресторант само на две преки оттук. Няма да ни отнеме много време.
В него имаше нещо момчешко, почти невинно, макар и не съвсем, което я очарова. Тя почувства как вниманието й към модела пред нея започна да намалява.
— Не би трябвало да излизам — каза тя. — Пам ще се върне чак на обяд, а и телефонът може да позвъни…
— До обяд остават само двайсет минути — отвърна той. — А можеш да й оставиш и бележка. — Логиката му бе бърза и неотразима.
— Но аз работя над модел, който наистина трябва да свърша днес.
— Работата ще ти върви по-бързо, ако хапнеш нещо. Имаш нужда от енергия — продължи да настоява той.
— Страшно мило от твоя страна да ме поканиш…
— Местенцето е много уютно, ще видиш. Познавам собствениците. Господин и госпожа Голдман много ще те харесат. Тя прави най-добрата картофена салата в Манхатън. И няма да се изненадам, ако ти изпрати после много клиентки. Приятелките й са безброй…
Тя му хвърли дълъг, скептичен поглед.
— Нали няма да кажеш «не»? — Той изрази молбата си като въпрос, изпълнен с престорено подмазване.
Лора се предаде. С усмивка на весел укор остави молива си да падне върху масата.
— Ще си взема палтото.
— Ах — въздъхна Хал с благодарност, наблюдавайки малкото й тяло, докато тя се изправяше и сваляше престилката си. — Най-сетне. Няма да съжаляваш, обещавам ти.
Той се отдръпна, за да я пропусне да мине. И когато погледна безлюдния магазин, усещайки високата фигура на Хейдън Ланкастър до себе си, Лора се надяваше, че той бе прав.
Ресторантът се оказа по-пълен, отколкото Лора си представяше. Лицата на шумната, разговорлива клиентела изразяваха задоволство от храната и обстановката, но също и грижата на трудовия делник, заетостта с деловите проблеми. Почти всички бяха местни бизнесмени и секретарки. Неколцина, ако се съдеше по скъпите им костюми и внимателни маниери, можеха да бъдат хора от Уол Стринт или заможни интелигенти, привлечени от името на ресторанта.
Лора наблюдаваше с усмивка как Хал даде поръчката им на един изтормозен, раздразнителен келнер, който на свой ред я изрева към готвача на гишето и той я отбеляза, без да даде никакъв физически признак, че я е чул.
След малко един слаб, угрижен мъж, облечен в развлечени панталони и мръсна бяла престилка, дойде да поздрави Хал, който го представи на Лора. Това бе собственикът, Майрън Голдман. Поведението му към Хал представляваше любопитна смесица от уважение и безцеремонна фамилиарност и Лора отначало се изненада.
После й хрумна, че господин Голдман, зает до гуша сред навалицата в пиковия обеден час, смяташе появата си пред младия дипломат и приятелката му за жест на голямо гостоприемство. И тази фамилиарност всъщност изразяваше неговото уважение.
Той успя да се усмихне болезнено на Лора и бързо се втурна обратно към работата си, след като авторитетно ги осведоми, че пирогите току-що излизат от фурната, а салатата от зеле е особено добра днес.
Когато останаха сами, Хал погледа Лора няколко мига мълчаливо, с особена усмивка. Докосна разсеяно чашата вода пред себе си, после забеляза картонената подложка. Върху нея имаше надпис: «Деликатесен ресторант Голдман, превъзходни ястия кашер», заедно с някакъв символ на иврит и малка картинка с нож и вилица.
— Сега не се смей — каза Хал и извади от джоба си автоматичен молив. — Казах ти, че съм график-самодеец и сега ще ти го демонстрирам. Да видиш колко безрезервно вярвам, че няма да ми се подиграваш.
Той започна да рисува с бързи, припрени движения, поглеждайки от измокрената с вода подложка към Лора. Очите му се присвиха, докато изучаваше лицето й. По едно време доста се поколеба, сякаш решавайки как да постъпи, сетне продължи бързо до края.
— Ето — каза той, връчвайки й делово подложката.
Лора мълчаливо погледна рисунката и остана изумена.
Макар да й липсваше професионализъм, тя показваше истински художествен усет и очевидно схващане на пропорцията, както и особено чувство за хумор. Той бе уловил овалното й лице над крехкото тяло, формата на тъмната коса и дори дланите й. Виждаха се и гънките на пуловера й, наивно проследени. Дори малкият й медальон не бе убягнал от погледа му.
— Ти наистина си много талантлив — каза напълно искрено тя. — Трябва повече да рисуваш. Опитвал ли си се да правиш картини?
Хал сви рамене.
— Нямам време. Тъй върви светът, Лора. Налага се да жертваме едни неща, за да вършим други.
Тя погледна отново рисунката, опитвайки се да скрие потрепването на подложката в ръцете си.
— Нещо не е наред ли? — попита Хал.
— Боя се, че си ме нарисувал прекалено добре — отвърна тя. — Изглеждам като подплашена яребица.
Това, изглежда, го разтревожи.
— Така ли се чувстваш? Аз ли те карам да се чувстваш така?
— Не — разсмя се тя. — Не е заради теб. Просто съм си такава. Страхувам се, че не съм най-смелата личност на света. — Лора поклати глава, усмихвайки се на собствените си думи.
— О, не бих се съгласил с това — каза Хал. — Та ти си начело на един успешен и разрастващ се бизнес. За теб работят хора и имаш голям талант. И най-важното, създаваш свой собствен стил. В края на краищата хора като Даяна Столуърт не купуват дрехи от всекиго. За мен ти си една умна, надарена и амбициозна млада жена, която е на път да постигне велики неща.
Лора се усмихна, заинтригувана да чуе как изглежда в очите на друг, но и съзнаваща факта, че слуша един професионален дипломат.
— От друга страна — добави той, — някои хора не дават лесно път на собствената си амбиция. И аз мога да ги разбера. Те биха предпочели да си живеят кротко на света, а не да тръгнат да го завладяват. Не мисля, че в това има нещо лошо.
Лора чувстваше погледа му върху себе си, но изведнъж усети нежелание да го срещне. Той, изглежда, я разбираше прекалено добре. Симпатията му само подчертаваше силата на неговата интуиция.
Погледът му приятно я сгряваше, но тя изпитваше същия панически инстинкт за бягство, който бе усетила при Даяна. Част от нея се радваше на ласката на неговата откровеност и чар. А друга част искаше да избяга от него, преди да е станало прекалено късно.
Защо дойдох? Сигурно съм полудяла. Различни мисли й минаваха през съзнанието, борещо се с успокояващата нежност на присъствието му и същевременно вече очаровано от него. Собственият й образ я гледаше долу от поставката, така променен от него, че да изразява неговия интерес и разбиране. Щеше й се да е на километри оттук. И никога да не го бе срещала. Но тези желания дойдоха твърде късно. Поне в това тя бе сигурна, отчаяно сигурна.
Не му каза, че това не е първата й среща с таланта му на художник. Беше видяла рисунката му на Даяна в нейната спалня, макар тя да не й я бе показала специално. Беше много различна от току-що направената както в стила, така и в предаването на образа. Даяна беше нарисувана със студени, вертикални щрихи и не се усмихваше. Хал бе успял съвсем леко да намекне за напрежението под божествената й външност.
И несъмнено, той имаше право за причината, поради която Даяна държеше рисунката в спалнята си: да зарадва Хал и да го има близо до себе си, но също и за да скрие рисунката от любопитни очи.
— Както и да е, задръж я — рече Хал за рисунката в ръцете на Лора. — Искам да ти я подаря.
— О, не бих могла — заекна тя, докато келнерът поставяше чинията пред нея, преди да отпраши да носи нова поставка за Хал. — Наистина…
Хал изглеждаше обиден.
— Но ти трябва да я приемеш — каза той. — Какъв смисъл има да правиш портрет на някого, ако не му го дадеш? Освен това ще ти бъде за спомен от мен. Ти бе достатъчно любезна, за да ми покажеш малко от себе си. Защо не задържиш тази малка частица от мен? Така ще се чувствам по-добре…
Думите му се увиха упойващо около нея, изпълнени с тихи прозрения и стаен смисъл. Тя започваше да осъзнава, че той притежава много повече качества от острата памет и дипломатическия инстинкт. Хал бе невероятно схватлив и много по-чувствителен, отколкото бе необходимо за професията му. В това се криеше тайната на чара му, заедно с една сладка и по-скоро тъжна самота, на които трудно можеше да се устои.
— Добре, благодаря ти — каза Лора. — Много мило от твоя страна.
— Нищо подобно — усмихна се той. — Можеш да я хвърлиш веднага щом се прибереш вкъщи. Само не ми казвай.
Говореше така, сякаш бе плах аматьор, а тя — строгият съдник. Но Лора не можа да не почувства, че по някакъв необясним начин бе постигнал предимство пред нея, като я нарисува и я принуди да вземе рисунката. Откри, че ръцете й отново се разтрепериха, докато я прибираше в чантата си.
Знаеше, че няма да я изхвърли.
— Разбирам, че сега си много заета — каза той.
Лора кимна.
— А ти?
— Трябва да замина за Европа в понеделник — отвърна Хал. — За Париж, в Главната квартира на НАТО. Дипломацията е уморителна работа. Трябва да правиш най-различни пируети, за да постигнеш съвсем малко. Но предполагам, че без нея светът нямаше да върви. — Той я погледна с колебание. — Няма да ме има известно време, може би месец. При теб как е?
— Работа и пак работа. Мисля, че ще мине още много време, преди да мога да си позволя първата ваканция.
— Ето, пак Законът на Ланкастър — усмихна се той. — Човек все трябва да бъде на някое място, нали?
Тя кимна.
— Да, май е така.
— Е, щастлив съм, че успях да те хвана, преди да замина.
Тъгата отново се появи в очите му като странна сянка, в сравнение с която лицето му изпъкваше като символ на всичко младо, мъжествено и обещаващо. Лора гледаше тъмната му коса, ръцете, силните рамене под сакото. Всичко това я изпълваше с неволна тревога, каквато никога не бе изпитвала преди.
Тя се чувстваше така, сякаш заминаването му за Европа й спасява живота.
Но тази мисъл никак не бе успокояваща. Защото нещо й подсказваше, че не след дълго отново ще види Хал Ланкастър.
И тази увереност я плашеше повече от всичко останало.

Беше подписана «Х».
От този ден нататък Лора изчиташе нюйоркските вестници от кора до кора, търсейки новини за Хал. Не след дълго, без да иска, се превърна в експерт по ежедневието на Белия дом и Държавния департамент, но така и не откри нищо за Хал.
Обаче попадна на не една статия за Даяна Столуърт в светската хроника. И при нито едно споменаване за нея не липсваха разсъждения относно това кога тя ще се сгоди официално с Хал Ланкастър.
Лора се видя с нея веднъж в магазина, когато тя донесе една рокля за малка промяна. Двете жени поговориха приятелски и Лора нахвърли няколко пробни скици на бъдещи модели за Даяна. Но името на Хал така и не се спомена.
В края на втората седмица Лора спеше лошо и се хранеше по-малко от всякога. Колежките й забелязваха нейната бледност и тя неловко се оправдаваше с общата им преумора и тревогите си за «Лора ООД». Междувременно полагаше огромни усилия в работата, но откри, че все по-трудно се концентрира върху моделите си. Пръстите й сякаш бяха пълни със собствени спомени и копнежи, които ги правеха несръчни и непослушни.
Нощем седеше в люлеещия се стол, гледаше в нищото и мислите й бяха пълни с представи за Хал, за неговите усмивки и смях, за топлината му и особената смесица от самота и жизнерадост, отличаваща го от всички други мъже. Лора стискаше силно очи и се мъчеше да го пропъди от съзнанието си. Знаеше, че не може да има нищо по-безумно за нея от това да остане под властта на магията, направена й от него по време на двете им кратки срещи.
Но всичко се оказа безполезно. Далеч или не, Хал я бе обладал подобно на натрапчив спомен. Опитите й да освободи съзнанието си от него неизбежно довеждаха до моменти на изненада и горчивина, в които осъзнаваше, че през последните пет, десет или двайсет минути е била потънала в мечти за него.
Тя си поемаше дълбоко дъх, изправяше рамене и се връщаше към работата си. Но вътре в себе си се питаше какво ще стане с нея.
Накрая той се завърна.
В един вторник през април Лора зърна статията, която очакваше.
«ЛАНКАСТЪР ЩЕ ДОКЛАДВА НА АЙК ЗА СРЕЩАТА НА НАТО», гласеше заглавието. Хал щеше да прекара няколко дни във Вашингтон, преди да се върне в Ню Йорк.
Той й се обади по телефона още през първата си вечер в столицата.
— Как е работата? — я попита. — Все така ли не ти дават да си поемеш дъх?
— Страшно съм заета — отвърна тя. — Претоварват ни с поръчки всеки ден. Как беше в Европа?
— Нищо ново. Все същите стари лица и никое от тях не се радва особено да ме види. Умрях от носталгия, Лора. Радвам се, че най-сетне се върнах.
Настъпи пауза, напрегната и за двамата.
— Чудех се дали би искала да поизлезем в неделя — каза той. — Нищо особено… просто из Манхатън. Неделна разходка с кола. Какво ще кажеш, Лора? Ще можеш ли да ми отделиш малко време?
Лора не се нуждаеше от време за мислене. Вече бе премислила всичко.
— Много мило от твоя страна — каза тя. — Ами ти? Не си ли прекалено зает?
Чу тих смях в другия край на линията, сякаш Хал бе намерил въпроса й за абсурден.
— Мога ли да те взема от апартамента ти? — попита той. — Да речем в един часа?
— Чудесно. Значи в един. — Тя му даде адреса си.
— Ще очаквам да се видим. Довиждане, Лора.
— Довиждане… Хал.
Така и стана. Той пристигна с малка европейска кола и я разходи из безлюдния район на Уол Стрийт, към парка «Ватъри». Тя бе очарована от небостъргачите, изглеждащи странно мрачни и замислени под сивото небе, тъй като денят бе дъждовен и те и двамата носеха шлифери.
— Съжалявам, че времето ни изигра тоя номер — каза Хал.
— Няма значение — отговори тя и мълчаливо го загледа. Някак си дъждът му подхождаше. Изглеждаше още по-жизнен и мъжествен в лекия си шлифер. Погледът в очите му бе замислен, докато караше по пустите улици, сред чиято сивотата само нарядко проблясваше жълтият цвят на някое такси. Самият Хал днес изглеждаше единственият истински цвят на света.
За изненада на Лора той спря колата в паркинга до пристана на корабчето за обиколки из Нюйоркския залив.
— Имаш ли нещо против? — я попита, поглеждайки ръмящия дъжд през прозорците. — За всеки случай донесох чадър.
— Значи такава разходка си имал предвид — каза тя, като гледаше няколкото коли, от които излизаха смели туристи с децата си, решили да се качат на корабчето въпреки лошото време.
— Понякога изпитвам нужда да се откъсна от брега — рече той. — От острова. Но не с яхта в океана край Саутхемптън или нещо подобно. Искам да се отдалеча от брега точно тук, в града. Така, че да мога да го виждам, без той да ме поглъща. Разбираш ли какво имам предвид?
В очите на Лора се появи някаква печал.
— Какво се умълча? — попита той.
— Просто си мисля, че не съм виждала това място, откакто бях малко момиче. Навремето идвахме на разходка дотук, а после се качвахме на корабчето.
Той се поколеба.
— Не е необходимо да го правим, ако не искаш. Можем да отидем навсякъде, където пожелаеш…
— Напротив — усмихна се тя. — Искам.
Излязоха от колата и се присъединиха към туристите на пристана. След няколко минута се качиха на борда, застанаха на едно закътано място близо до носа и чуха как старият мотор заработи, когато корабчето потегли навътре към залива.
Точно пред тях изпъкваше като сива буца Гавърнърс Айлънд. Лора погледна наляво и видя пристанището, преливащо в Ийст Ривър, както и Бруклинския мост, чиито очертания се губеха в ситния дъжд. Някъде отвъд него се намираше Куинс, земята на нейната младост, където тя никога не се почувства у дома, макар че много от мечтите й се появиха за пръв път именно там. Започна да разбира какво бе имал предвид Хал.
Проливите бяха в далечината, препречени от Бруклин и Стейтън Айлънд, които едва се виждаха в мъглата. Сега отпред бе Статуята на свободата, а вдясно Елис Айлънд, очертан на фона на зелената маса на Ню Джърси.
Хал стоеше до нея, гледайки нататък.
— Оттам ли са дошли родителите ти в града? — попита той.
Лора вдигна очи към него.
— Това е добър въпрос — отвърна, — но аз наистина не знам. Така и не ми казаха. Трябва да е било оттам. — Тя сви рамене. — Те умряха много отдавна и предполагам, че не са искали да обсъждат такива неща с едно малко момиченце.
Хал се замисли.
— Само ако знаеха от какво ни лишават, като пазят спомените за себе си — каза той. — За едно или две поколения се забравят хора и събития, които са били от жизнена важност за семействата ни, само защото никой не си прави труда да ни ги спомене. Всеки гледа към бъдещето и никой не осъзнава, че миналото се загубва, докато вече не стане прекалено късно.
Той посочи острова.
— Моите собствени прадеди са дошли оттам — каза той. — О, те биха желали да вярваме, че гордо са стъпили върху Плимут Рок. Но не. Били са бедни емигранти като всички останали, потърсили тук спасение от враговете си у дома. Обзалагам се, че половината са имали проблеми със закона.
Хал въздъхна.
— После се захванали да работят. В старата си родина били миньори, затова и почнали оттам, откъдето навремето прекъснали. Но преместването някак си ги променило и подобно на много други емигранти, започнали да мислят, че всичко е възможно. Спестили пари и ги инвестирали в една въглищна мина в Пенсилвания. По-добре било да притежаваш една мина тук, отколкото да превиваш цял живот гръб в някоя чужда у дома, в Нюкасъл. И от този момент нататък традицията била установена. Прави пари и после само гледай как парите правят пари.
Настъпи мълчание. Сега вълните бяха по-високи и се разбиваха с пяна на носа. Повечето други пътници започнаха да се прибират на сухо в каютата, за да гледат оттам през прозорците.
— Често си мисля за тях — продължи Хал. — За прапрадядо си, братята му и останалите братовчеди Ланкастър. Какъв клан! Никога не правели каквото и да било самостоятелно. Винаги като група, събирайки парите и енергията си заедно. Възхищавам им се за стореното. Но знаеш ли какво, Лора? Когато се поставя на тяхно място, да работя по осемнайсет часа на денонощие, за да натрупам богатство с дявола зад гърба си, винаги ми се струва, че всеки от тях се е питал от време на време дали не губи половината от себе си в изграждането на това огромно състояние. Дали не поставя капаци на очите за нещо друго, което животът на тази земя е могъл да му предложи.
Той се усмихна.
— Сякаш по някакъв странен начин са останали дълбоко в душите си миньори, копаещи в земните недра, докато истинският живот е отминавал непознат на повърхността. Но очевидно тази самота не ги е притеснявала. А мен би ме притеснила.
Дъждът все още не се усилваше, но пръските от носа мокреха лицата им. Хал се пресегна да вдигне яката на Лора и я погледна в очите.
— Понякога не се чувствам истински Ланкастър — рече той. — Сестра ми Сибил обича да казва, че съм някакъв вид мутация. Никога не съм усещал докрай принадлежността си към фамилията. Стюи — това е брат ми, — виж, той принадлежеше. Беше стопроцентов Ланкастър. Същият като татко и всичките ни останали прадеди. Но аз не се чувствам съвсем удобно в тази кожа. Искам нещо различно, но същевременно ми е чудно, че го желая. Затова, предполагам, реших да навляза в политиката. Никой не може да каже, че държавната служба сама по себе си е престъпление, дори ако семейството ми не я одобрява твърде. Макар да не съм сигурен, че аз самият съм доволен от нея…
Сега шумът на вълните заглушаваше гласа му и когато погледна Лора, той разбра, че тя вече не го слуша. Стоеше с обърнато към него лице — една дребна фигурка с мокра от пръските коса и сгушени до яката на шлифера ръце. Очите й не гледаха нагоре към неговите, а почиваха върху широкия му гръден кош пред лицето й. Хал почувства, че по някакъв начин този невиждащ поглед бе фокусиран върху най-дълбокото място зад думите му, върху истинската причина да я покани на тази разходка.
Нов рой от фини пръски навлажни бузата й. Той нежно я докосна с пръст и дланите му се озоваха върху нейните рамене, галейки я нерешително.
После импулсивно разтвори шлифера си, сякаш за да я притегли по-близо и да я предпази от дъжда. И почувства как меките й длани се допряха до вълната на пуловера му, докато я привличаше с ръце към себе си.
Тя като че ли се отказа от някаква вътрешна битка, притеглена от сила, по-неуловима и от водната мъгла, по-страховита от дишащия под тях океан. Дланите й се притискаха о него както с желание, така и със съпротива, а лицето й се наведе почти трагично, за да се скрие в този могъщ гръден кош.
Имаше нещо толкова детско и почти срамежливо в капитулацията й, че той я прегърна още малко по-плътно, както нежен баща би вдигнал детето си на ръце. Тя стоеше неподвижна, с притисната до пуловера му буза, усещайки как той диша, чувайки ударите на сърцето му и тялото й бе отпуснато и беззащитно в обятията му.
Не казаха нищо повече. Никой не ги забелязваше, защото туристите бяха вътре и слушаха монотонния глас на екскурзовода с неговия бруклински акцент. Те не видяха как заливът премина покрай тях, нито кога завиха обратно. Чак когато корабчето наближи пристана, от който бяха потеглили, той заговори тихо в ухото й.
— Да те отведа ли някъде, където е топло?
Тя не отговори, но мекото й тяло, притиснато тъй нежно до неговото, каза своето «да» по хиляда малки начини, в които той не можеше да сгреши.
Когато тръгнаха надолу по кея към колата, Хал я държеше за ръка. Дори когато навлязоха в движението, все още продължаваше да стиска пръстите й със своите, докато тихо й говореше нещо, което тя не слушаше. Чутото досега й стигаше.
Не знаеше какво бе мястото, в което отидоха да починат. Имаше малко, приятно фоайе с гостоприемна миризма, някакъв глас, мъничък асансьор с дъхава орехова ламперия.
После влязоха в малък коридор с тъмен килим и се насочиха към врата с номер върху нея.
Той отключи и после спря, поглеждайки надолу към нея. Косата й все още бе мокра от разходката, а изражението на лицето й беше някак ранимо и почти ангелско в красотата си.
— Ако не искаш, не е необходимо — каза тихо той. — Ще те разбера. Повярвай ми, Лора.
Сега красивите й черни очи срещнаха неговите, докато една малка ръка докосна устните му, за да го накара да замълчи. Погледът в тях бе пълен със знание и сериозност, каквито той никога не бе виждал върху друго човешко лице. Приличаха на прозорец към друг свят.
Вратата се отвори и Хал Ланкастър застана с усмивка настрана.
— Първо дамите.
Лора влезе вътре.

От деня на разходката си с Хал Лора беше друг човек.
Тя живееше само за него. През будните си часове мислеше единствено за неговото лице, усмивката му, чудото на докосването му и неговият образ владееше сънищата й.
През дните, които им оставаха до завръщането му в Европа, те се виждаха толкова често, колкото можеха. Правеха необходимите жертви и ако се налагаше, се срещаха късно през нощта или дори на разсъмване.
Първия път, когато вратата се затвори зад тях, те не можаха да си поемат дъх, преди да свършат да се любят. Горещата магия на физическия секс представляваше тяхното отваряне един към друг и към една близост, за която и двамата не бяха сънували преди. С Хал Лора се чувстваше в рая, срещнала и докоснала първия мъж на земята. Страстта й бе толкова изпепеляваща, че понякога й бе трудно да го погледне, сякаш образът на любовта й можеше да я ослепи, да го накара да изчезне, или да ги погълне и двамата.
Благодарна за тъмнината, тя го притегляше долу до себе си и го целуваше така, че му отдаваше цялото си сърце. Когато се намираше в нея, той я изпълваше така изцяло, че тя преставаше да усеща бариерата между своята и неговата плът, а само мистичната, пламенна разлика между мъжа и жената, изкована сякаш за пръв път в прегръдката им и даваща й живот в този ужасен момент като на създание, направено единствено за да му принадлежи.
Щом свършеха, тя лежеше и го докосваше, слушаше ласкавия му шепот или го гледаше как се движи из стаята. И се чудеше на обзелата я напълно страст. Повече не бе в състояние да мисли рационално, да усеща обикновен човешки страх и тревога или дори щастие. Любовта се превърна в единствената й стихия.
През това време тя опозна добре Хал. Колкото и странно да бе, тя всъщност нямаше нужда от това, защото любовта й превъзхождаше любопитството. Който и какъвто и да бе той, тя му принадлежеше изцяло.
И онова, което научи, само я накара да го обикне още повече.
Тя скоро разбра, че Хал представляваше жив парадокс. Точно както мъжкото му тяло, могъщо и чувствено, прикриваше една почти юношеска мекота, така и целият му живот се състоеше от сложна повърхност, под която се движеха противоречиви течения.
Той отдавна бе отхвърлил по всякакъв възможен начин потомствената дързост и безскрупулност на рода си. Беше се откъснал от суровия си, дистанциран баща и от всички Ланкастърови, посветили се изцяло на властта и притежанието. Хал се намираше в доброволно изгнание от собственото си семейство.
Бунтът му си личеше не само от избора му на политиката като поприще и отказа от кариерата на Уол Стрийт, която брат му Стюарт с желание би наследил от баща им. Той изпъкваше дори повече в избора му на либерална, международна позиция в политиката, която вече му създаваше много врагове на реакционната американска политическа сцена, доминирана от маккартизма. Хал не можеше да избере по-добър начин за проваляне на желанията на консервативния си баща.
И все пак самото упорство, с което Хал се придържаше към избраната линия, представляваше ланкастърова черта, както и силно развитото му чувство за дълг. Такова беше и прелъстителното му лично очарование, с което обезоръжаваше опонентите си и ги караше два пъти да премислят, преди да го обявят за омразен и опасен враг. Хал разбираше, че се нуждае от власт, за да стигне там, накъдето се бе запътил, и беше достатъчно умен, за да завързва стратегически приятелства, които щяха да го подкрепят по пътя му. И в това отново той беше Ланкастър.
Но парадоксът у Хал стигаше по-надалеч. Той притежаваше по-чувствителна природа от амбициозните си колеги в политиката и затова имаше по-обширен и дълбок поглед от тях върху световните проблеми. И тъй като сърцето му бе много по-младо и непокварено от цинизъм като техните, като по ирония подходът му към политическите въпроси беше много по-зрял и толерантен.
Именно тази преждевременна зрелост и разсъдливост впечатли силно Дуайт Айзенхауер и го убеди да задържи Хал до себе си, въпреки критиките на околните. Както и Хал, Айзенхауер познаваше лично ужасите на войната и желаеше сигурен мир за Америка в този опасен свят. Той бе уморен от кресливите гласове около себе си, които проповядваха неразумно агресивна външна политика и подозрително предупреждаваха за комунисти, изскачащи иззад всеки домашен храст като зловредни бурени.
Но най-голямата загадка от всички, както Лора скоро откри, бе фактът, че Хал изобщо не подхождаше за политик. Нежната му и съзерцателна натура даваше това ясно да се разбере. Той беше предназначен за щастие, а не за огромни амбиции. Роден, за да облагороди света със своята сладост и на свой ред да научи вълнуващи уроци от неговия мистериозен шепот. Несравненото му чувство за хумор го отличаваше от неговите колеги в политиката така дълбоко, както и търсещият му интелект.
Ако не се бе родил Ланкастър, от Хал можеше да излезе велик историк, политически философ или може би журналист. Ако беше развил артистичния си талант, сигурно би станал художник, поет или писател. И със сигурност щеше да бъде брилянтен политически сатирик. Той показа на Лора карикатурите си на политическите фигури на деня и я накара да остане без глас от смях пред щуравите изображения на Фостър Дълес, Джо Маккарти, Шърман Адамс и Ричард Никсън.
Хал гледаше на политическата сцена като на цирк, пълен със смешни маски, които трябва да се разглеждат със здрав усет за абсурдното, ако човек не иска ужасната им сериозност да го преследва. Хуморът му безмилостно обрисуваше тези маски, но същевременно той толерантно прощаваше на своите колеги като обикновени човешки слабости техните празни лозунги и популизъм. Дори на злостния Маккарти той гледаше като на трагична фигура, с която Америка можеше да се справи най-добре, като не го приема твърде сериозно.
Така Хал направи един странен избор за мястото си в света, но след като веднъж го стори, възнамеряваше да го следва успешно. Можеше да е дамгосан като независим политик и неприобщен човек, но оцеляваше. В това се различаваше от брилянтната си сестра Сибил, на която се възхищаваше за пълното й отчуждение от стереотипния начин на живот на родителите им, предопределен за нея, но същевременно съжаляваше заради нейното саморазрушение, пречещо й да осъществи огромния си потенциал на човешко същество.
Но Хал имаше една основна, обща черта със Сибил: физическите рани, покрили с белези тялото му, свидетелстващи за факта, че в крайна сметка той се различава от другите и винаги ще си остане такъв. Макар че Сибил сама бе причинила раните си, вбесена от живота, който водеше, докато Хал спечели своите белези в отчаяна битка за своята страна.
Когато Лора размишляваше над тези рани и над дълбоката роля на честта, лежаща в основата на избора на Хал за политическа кариера, струваше й се, че всички мистериозни неща около него водеха неизбежно до онзи Почетен медал на Конгреса и до епизода в Корея, отразил се върху живота му както нищо друго. Защото именно в Корея Хал се бе превърнал в герой.
Изгнаник в собственото си семейство както по собствен избор, така и по темперамент, Хал бе като риба на сухо сред своите войници заради обществените и класови разлики, съществуващи не по негова воля. И така, на онзи речен бряг в Корея, след като бе сторил разбираема грешка, застрашила цялата му рота, той се бе хвърлил със самоубийствена ярост и самоотверженост срещу врага, сякаш чрез отдаване живота си за своите хора е могъл да сключи последен договор с тях и да поправи не само собствения си тактически пропуск, но и загадката на цялото си съществуване.
Този момент в Корея очевидно бе станал водораздел в целия живот на Хал. Чрез него той се бе опитал да изкупи смъртта във войната на любимия си и обожаван брат. А също, в известен смисъл, и собственото си изгнание. Но за да го направи, е било необходимо да се превърне във водач на хората, за какъвто естествените му наклонности не са подхождали.
И е трябвало да се превърне в най-парадоксалната фигура от всички — в един герой. Защото героите са хора, които жертват себе си за другите с щедрост, граничеща със саморазрушение и самоотдаване, което не е далеч от самоубийството.
Лора научи всички тези неща за Хал и още много други по време на страстните им часове заедно. И всички те станаха част от здравата материя на любовта й към него. Тя го обичаше заради добротата, куража, хумора му и тъгата на неговото изгнаничество. Обичаше го заради несъвършенството и тайнствеността му, както и за удивителните му честност и невинност.
Той знаеше как да я разсмее тъй, както никой друг не го бе правил преди и се очароваше от тихия, сипкав и понякога чувствен смях, който предизвикваше у нея с хумора си. Но тези звуци го докосваха толкова близо до сърцевината на мъжките му инстинкти, че не можеше да ги слуша, без да я вземе в прегръдките си и да я накара да замълчи с целувка.
Лора гледаше белезите му, докосваше ги с меките си ръце, сякаш се опитваше да облекчи вътрешните рани, които те криеха. Но скоро допирът й се превръщаше в любовна ласка, а милият й шепот — в стон на желание. Не беше възможно да се възхищава от прекрасната младост и уязвимост на Хал, без да стане жертва на неговата страхотна сексуална мощ. Както бе невъзможно и да се наслаждава на тялото му, без да се влюби в невинното му и тревожно сърце.
Тъй че Лора разглеждаше с майчинско чувство на закрила коравото мъжко тяло с неговите дълбоки, светли белези и безупречни мускулести очертания. Понякога, след като правеха любов, той си нахлузваше шортите, преди да се изправи, за да тръгне из стаята. Тя го наблюдаваше и се очароваше от тях, защото му придаваха странно детски вид, като на нежно, малко момче, което тя безумно обичаше с майчинска радост и грижа.
Но той не беше момче, а мъж. Тя знаеше, че зад това парче бял плат чакаше необузданата сила на неговия член, застанал сред преплетените тъмни косми и готов да скочи напред при гледката на тялото, докосването на ръката й и звука на нейния глас.
Възбудена от непристоен порив, тя казваше нещо, за да го подразни, и виждаше как блестящите тъмни очи се спираха върху нея с внезапно желание.
— Ела тук, красавецо.
Произнасяше думите с дрезгавия, тих глас, който само той успяваше да предизвика в нея. И с едно безсрамие на нимфа, което винаги го възпламеняваше, тя допълзяваше до ръба на леглото, изправяше се на колене и го прегръщаше през кръста, целувайки гърдите, зърната му, раменете, докато сваляше меките шорти надолу по бедрата му.
Но играта й бе стигнала прекалено далеч, защото ужасният изправен бог между краката му вече бе гладен за нея и не можеше да чака нито миг. Тогава тя го дръпваше долу върху себе си и чувстваше как сладкият му, чувствен връх опипва прага на секса й, топъл и бавен, докато накрая с огромен прилив на удоволствие се плъзва докрай в нея, предизвиквайки задъхани стонове на учудване от устните й.
Магическият ритъм ги пленяваше отново във властта си, съединявайки ги още по-дълбоко, след това по-бързо, докато той не дадеше есенцията си на нежните женски дълбини, които я зовяха, а стоновете на екстаза му звучаха в ухото й като химни на съдба, каквато тя бе очаквала да срещне цял живот. Никога не бе подозирала, че един мъж можеше да се отдава по такъв начин.
Когато свършеха, те лежаха тихо, наслаждавайки се на бурята, която ги бе съединила, както и на последвалото затишие. Знаеха, че времето им заедно е ограничено и че стрелките на часовника бавно се движат към мига, в който ще трябва да се разделят. Но не се тревожеха от това, защото интимните им часове съществуваха далеч от човешкото време и бяха по свой начин вечни.
После поемаха по пътя си, отделени с тънък воал време и място, работа и реалност, изглеждащи нематериални като сън и за двамата, толкова концентрирано бе съзнанието им върху следващата им среща.
Лора работеше повече от всякога, гледайки как моливът й лети върху лист след лист и създава моделите на една нова чувственост, отразяваща вълнението в сърцето й, без самата тя да го съзнава. Седеше зад стъклената преграда, отделяща работната й стая от салона, и повърхността на ума й бе заета от текущата задача, а огромните дълбини на емоциите й тихо чакаха, както и тя самата, следващото телефонно обаждане на Хал.
Когато то идваше, тя държеше слушалката до ухото си и слушаше любимия глас с полузатворени в притома очи, а цялото й тяло тръпнеше под престилката. Дори не си правеше труда да се запита дали възторгът й не се забелязва от другата страна на стъклената преграда.
Затова така и не усети върху себе си погледа на Тим откъм шумния салон и не разбра колко дълбоко се тревожеше той за нея.

В края на април Хал се върна към мисията си в Париж. Когато остави Лора, той се страхуваше, че едномесечното му отсъствие може да разколебае новооткритото й щастие и да я накара да се почувства по-самотна от когато и да било.
За негово учудване отсъствието му не оказа влияние върху тяхната интимност и дори ги сближи повече. Той й пишеше всеки ден и й се обаждаше по няколко пъти седмично, толкова нетърпелив да чуе гласа й, че изобщо не обръщаше внимание на огромните телефонни сметки, които правеше. Тя научаваше за дипломатическите тънкости на работата му в НАТО и със смях слушаше въпросите му за най-дребните подробности в нейната далеч по-маловажна дейност в «Лора ООД».
Когато той се върна през първите дни на юни, Лора се чувстваше като съпруга, чиято раздяла с мъжа й само е затвърдила любовта, представляваща самата същност на нейното съществуване. Сега тя знаеше, че тази любов бе проникнала и в най-съкровените кътчета на личността й и обхванала цялото й сърце. Странно, но това чувство на пълно отдаване я караше да се чувства защитена. Тъй като любовта й бе всеобхватна, тя не можеше да си представи някакво ограничение за нея. Заслепена от екстаз, не можа да забележи тъмния облак на своя хоризонт.
По ирония на съдбата собствената й ръка щеше да й отвори очите.
Тя и Хал рядко излизаха навън през деня. Помежду им съществуваше мълчаливо съгласие да не го правят заради неговата слава и познатото му на нюйоркчани лице. Затова ходеха само в най-закътаните ресторанти или на кино, където тъмнината ги скриваше. Посещаваха музеи в часове, когато имаше малко други посетители и там Лора му показваше любимите си картини без страх, че някой можеше да ги види заедно.
Понякога, в късния следобед, се разхождаха из по-глухите алеи на Сентръл Парк до Въртележката. Там сядаха на някоя скрита пейка и Лора се осмеляваше да държи ръката на Хал, докато наблюдаваха как децата се веселят. Тя се чудеше дали той споделя същите копнежи, изпитвани от нея при гледката на тези нежни, млади тела, въртящи се в кръг върху шарените кончета. После оставяше мислите си настрана, защото ръката, която държеше, й казваше, че вече притежава достатъчно от Хал, за да бъде сърцето й преизпълнено с него.
Имаше само едно изключение от правилото им никога да не се показват заедно пред хората, което бе доста необикновено и ставаше по изричното настояване на Хал.
Плуването бе любимо негово занимание. Единственото нещо според собствените му думи, което правеше политическата му дейност поносима, бе редовното плуване, за да се освободи от грижите си. Той убеди Лора да го придружава до един малък плувен клуб в Долен Манхатън, където имаше приятен басейн, използван рядко, и то само от жителите на квартала.
Лора обикна плуването с Хал едва ли не повече от всичко останало, което правеха заедно. Приятно бе да се види детинското му наслаждение от водата. Както разходката по море го освобождаваше от бреговата линия на Манхатън, така и басейнът му даваше минималното откъсване от сухата земя на ежедневните тревоги, от което той така отчаяно се нуждаеше.
Очите му светваха, когато я виждаше да идва по бански костюм от съблекалнята. Той обичаше да гледа оскъдно облеченото й тяло на публично място. Убеди я да играе с него във водата и те плуваха заедно, маскирани от мокрите си коси, макар шепата други плувци изобщо да не се интересуваха от младата двойка, лудуваща в басейна.
Гъделичкаше я под повърхността и я караше да се поддаде на собствените й импулси да го докосва. Водата, хлъзгава и топла, се превърна в особената стихия на тяхната интимност, защото ги повдигаше и правеше движенията им меки и чувствени. Лора започна да споделя почти митичното доверие на Хал в способността на водата да измива неприятностите и да държи света на разстояние.
Тя се опиваше от щастието му в басейна. И сега повече от всякога осъзнаваше доколко всъщност Хал е момче, с момчешкия спонтанен възторг и невинност, сякаш по вълшебство съхранени в мъжкото му тяло.
Толкова незабравима беше радостната му усмивка, докато се намираше във водата, че тя реши да я съхрани за себе си. Помоли Тони Стъдевънт — фотографът, когото използваше в модната си работа, да й заеме фотоапарат. Той й даде един квадратен «Хаселблад» и каза, че с него ще се получи добър образ на закрито.
Лора постави филм в апарата и един ден го взе със себе си. С веселото съгласие на Хал започна да му прави снимка след снимка във водата, върху трамплина и на покрития с плочки ръб на басейна. Образът му в прозорчето я опиваше. Мократа му коса изглеждаше така тъмна, а очите толкова щастливи; голото му тяло бе невероятно красиво. Лора не можеше да му се насити. Вълнението от това, че щеше да го притежава на филм, я правеше ненаситна за още и още снимки.
Когато стигна до последната поза, го помоли да застане изправен пред нея на фона на басейна. Той току-що бе излязъл от водата и капките се стичаха надолу по тялото му, образувайки локва в краката му.
Никога не бе изглеждал толкова красив. Но Лора се поколеба, докато се канеше да направи снимката, фотоапаратът в ръцете й й се видя странен. Усети внезапен страх, че тази последна снимка представлява някакъв грях, подобен на излагането на нещо прекалено безупречно, или запечатването на нещо, предназначено да бъде мимолетно и неуловимо. Може би гледката на любовта й в цялото й великолепие трябваше само да се вкуси и после да изчезне в забравата на техния щастлив ден заедно. Може би бе кощунство тя да се превръща в нещо постоянно.
Но тя отхвърли страха си, разсъждавайки, че той несъмнено бе една от нейните «мисли за черни дни», появила се от нищото, за да смути щастливия й момент.
И направи снимката.
След проявяването на филма тя се усмихна при вида на повечето снимки. Но усмивката й изчезна, когато погледна последната.
Това беше портрет от глава до пети, остро фокусиран, благодарение на превъзходните лещи на фотоапарата. Хал стоеше, с ръце, отпуснати край тялото, гледаше право в обектива и квадратните му рамене и гръдни мускули изпъкваха над твърдите, мъжествени линии на бедрата и кръста му. Раните му се виждаха като призрачни, бели сенки върху загорялата кожа.
Стените на басейна зад него не бяха на фокус, а самата вода бе неопределена, тъмна маса, която се надигаше в дъното подобно на ореол, заобикалящ го отдолу.
Хал целият бе слънчева лъчезарност, усмихнат към фотоапарата с предназначена за Лора нежност. Очите му искряха с безстрашна самоувереност и той сякаш я галеше от снимката и й казваше: «Никакви тъжни мисли повече, Лора. Сега ти си моя». Независимо от това във фона зад усмивката му ясно се долавяше нещо заплашително, подобно на мрачно небе, вещаещо проливен дъжд.
Но най-впечатляващото на тази снимка бе това, че от Хал буквално струеше вода. Тя се стичаше надолу по косата, бузите, гърдите му и превъзходният фотоапарат бе уловил всяка отделна капка върху кожата, както и онези, ронещи се от пръстите му и образуващи малка, тъмна локва в краката му.
В този воден елемент, доминиращ снимката, имаше нещо тревожно. Свежестта на капките, подобна на блестяща под утринното слънце роса, идваше от Хал и усмивката му. Но тъмнината на фона и локвата в краката му сякаш извикваха дълбоки бездни от грижи и тъга. От тази гледна точка капките по лицето и гърдите му не изглеждаха вече толкова слънчеви. Вместо това приличаха на скръбни сълзи, извиращи по него от някакъв тайнствен източник.
Скръб за какво? Лора нямаше представа.
Но заплашителният облик на фона някак си правеше Хал да изглежда още по-мил и лъчезарен, защото придаваше дълбочина на щастието му. Усмивката му сякаш казваше «Какво значение има, че водата е по-голяма от мен, че сенките са прекалено тъмни, за да ги прогоня с усмивката си? Аз съм тук, с теб и нищо не може да унищожи щастието ни».
Във фотографията имаше и още нещо. Тъй като показваше Хал в особено, интимно изражение, предназначено само за Лора, тя сякаш обхващаше всичките му усмивки и целувки, цялата симфония на нежността му още от първия им ден заедно. На снимката се виждаше не само Хал, но и самата тяхна любов.
И ако това бе истина, тогава този фотоапарат с улавянето на образа на Хал и превръщането му във вечен, бе хванал също и участието на времето в тяхната любов. Защото тази любов беше свързана с времето по хиляди начини и все пак бе някак вечна, както този образ.
В края на краищата, ако не беше посещението на Лора в къщата на Даяна преди три месеца, тя никога нямаше да срещне Хал и щеше да остане за него само едно име. Но благодарение на това посещение, благодарение на факта, че Даяна хареса работата на Лора и я потърси, благодарение на хилядите обрати на съдбата, довели Лора от забравеното й детство в Куинс до магазина на Четиринайсета улица — благодарение на всичко това, тя срещна Хал, отдаде му сърцето си и можа да направи тази снимка, документираща прекрасната сила на тяхната близост.
Но ако времето и случайността бяха направили възможна тяхната връзка, те можеха точно толкова лесно и да я прекратят. Кой можеше да каже какво ще донесе утрешният ден? Колко дълго щеше да продължи щастието от снимката в реалния свят? Днес Лора принадлежеше на Хал с цялото си сърце и душа, но щеше ли да има достатъчно късмет, за да му принадлежи и утре?
Лора разбра, че такова бе значението на сенките върху снимката. Те символизираха всички неспасяеми сили на живота, по-могъщи от този чаровен миг, в който тя и Хал си принадлежаха толкова идеално. И тези сили не можеха да бъдат победени, както бе невъзможно да се избършат сенките на снимката или капките вода от голото и уязвимо тяло на Хал.
Едва сега на Лора й хрумна за пръв път, че рано или късно ще изгуби Хал. Нещо по-лошо, тя осъзна, че още от самото начало е трябвало да си дава сметка, че той никога няма да й принадлежи. И все пак бе стигнала толкова далеч с него, беше му отдала сърцето си. Никога нямаше да може да си го върне обратно.
Тя показа на Хал всички снимки. Той се смя, посочвайки забавните подробности на някои от тях, и си спомни деня, в който бяха направени. За момент дъхът й секна, когато дойде ред на последната, но той не каза нищо за нея.
— Тази ми харесва най-много — каза Лора и му я посочи. — На нея толкова си приличаш.
— Така ли? — попита той и я погледна отново. — За мен това е само някакъв празноглав човек, застанал до басейна и желаещ хубавото момиче зад камерата да спре да го снима и да го целуне.
Лора го прегърна и му даде, каквото искаше.
След този ден не говориха повече за снимките. Но Лора ги запази и често ги разглеждаше. Отнесе последната снимка в една фотолаборатория, поиска да й я увеличат и я запази сред най-важните си документи. Късно нощем я изваждаше и я гледаше, уплашена от магията й, но същевременно твърде очарована, за да откъсне поглед от нея.
Няколко седмици по-късно нещо я накара да направи копие от негатива и да го даде на Хал.
— Искам да го задържиш — каза му тя — и да я извадиш един ден. Постави я някъде, където близките ти да могат да я виждат. Така, когато я гледат, ще те виждат като мен. Няма да знаят за мен, но ще виждат как си изглеждал някога за мен.
Тогава ще бъдеш мой. Мисълта беше прекалено смущаваща, за да я произнесе на глас. И колко странна бе логиката в нея! Сякаш, показвайки го на другите през очите и обектива си, тя можеше да притежава онази негова скъпоценна същност, която фотографията на практика показваше как се изплъзва между пръстите й.
Именно затова, макар да го бе осъзнала прекалено късно, тя искаше той да притежава негатива. Защото дори и сега той вече се изплъзваше между пръстите й.
Хал го взе и внимателно го прибра. Беше почувствал тъгата зад подаръка й.
— Ще направя както казваш — обеща той и в сериозността му се долавяше мека нотка на хумор.
Когато негативът най-сетне се скри от очите й, Лора изпита облекчение. В мрачните води на онзи плувен басейн най-тъмните й мисли за черни дни бяха изплували в крайна сметка на повърхността, твърде тъжни за понасяне и все пак изпълнени с източника на цялото човешко щастие, на цялата човешка нежност.
Тя пропъди снимката от съзнанието си. Сега искаше да вижда само Хал.
— Целуни ме, глупчо — каза тя.
И докосването на устните му засенчи тревожните й мисли. Тя го прегърна тъй силно, че той се престори, че се задушава. И двамата се разсмяха.
Но тъмната вода и усмивката на Хал посетиха тази нощ сънищата на Лора и никога повече не ги напуснаха.

1 юни 1955 г.
Уинтръп Бонд седеше на верандата на своя дом в Напили и гледаше Лиза Бенедикт.
Тя беше облечена в тропическа рокля без презрамки, подарена й от него в следобеда на пристигането й преди две седмици. Косата й падаше на разкошни вълни над уханния венец от орхидеи около шията й. Никога не бе изглеждала толкова красива.
Уин седеше, пушеше цигара, облечен в бели памучни панталони и риза с отворена яка и гледаше през стълбчето дим младата си компаньонка. Зад нея, отвъд осветената от луната океанска шир, бяха другите острови — Молокаи и Лапай, клекнали на хоризонта като притихнали заговорници и върху сенките им проблясваха няколко далечни светлинки.
Слугите бяха отнесли остатъците от вечерята преди половин час и сега той и Лиза седяха тук, отпиваха от брендито си и се наслаждаваха на вечерния въздух. Уин се чувстваше едновременно по-отпуснат и по-жив от дълги години насам. От многото плуване с Лиза бе почернял под ризата си, а краката му бяха заякнали от дългите им разходки по плажа и скалите.
Единственото нещо, помрачаващо щастието му, бе венецът от орхидеи около шията й. Уин го бе поставил там на залез-слънце, за да отбележи факта, че това бе последната й нощ тук. Утре сутринта тя щеше да се върне на континента.
Той се чудеше откъде ще намери сили да я пусне. Бяха изминали почти шест месеца от вечерта в Републиканския клуб, когато Лиза пресече пътя му и докосна сърцето му с момичешкото си очарование. Тези шест месеца промениха неговия живот.
Беше постъпил правилно, като реши да я покани на цирк. За негова радост, тя прие. Облечена донякъде неподходящо с официален делови костюм, тъй като бе забравила да си донесе ежедневни дрехи, и с очила, които придаваха учен вид на красивото й лице, тя седеше до него, докато изпълнителите излизаха на арената под фанфарите на оркестъра.
Той използва влиянието си, за да вземе билети на първия ред, въпреки краткото време, оставащо до спектакъла. Докато слоновете дефилираха покрай тях със забързаната си походка и подскачащи нагоре-надолу глави, Лиза стисна страхливо ръката на Уин, защото огромното тегло и дивата миризма на животните бяха буквално над главите им.
След началото на представлението тя вече не го пусна, а плъзна доверчиво дланта си в неговата, подобно на дете. Те гледаха номерата един след друг и той й купи захарен памук и пуканки. Тя не преувеличаваше любовта си към цирка; следеше внимателно и с широко отворени очи изпълнителите. Понякога го поглеждаше, за да сподели ентусиазма си с него и стискаше ръката му. Тази прямота го накара по някакъв незабележим, но много важен начин да почувства, че отново е мъж — поне за нея.
На следващата сутрин тя замина за Аризона. Уин прекара три дълги седмици, опитвайки се да я забрави, и после се предаде. Прецени ситуацията, пресмятайки властта на изключителното си положение в света и реши да действа смело.
Телефонира на Харис Бул в «Рейнбоу Консептс», за да му каже колко е впечатлен от младата, но много способна госпожа Бенедикт след срещата в Ню Йорк. И по недотам завоалиран начин даде на Харис да разбере, че присъствието й на предстоящата конференция по продажбите в «Бонд Индъстриз» през април е повече от желателно.
Когато тя пристигна за конференцията, циркът не бе в града, но ресторант «21» си беше на мястото. Уин заведе Лиза на вечеря, на театър и после на нова, дълга разходка по Пето Авеню, с Джеймс зад кормилото на ролса на няколко крачки след тях. Лично я разведе из главната квартира, на «У. У. Бонд» в Рокфелеровия център, а през последната й вечер в града се осмели да я покани на танци в «Кафе Пиер».
Когато посещението й наближи своя край, той откри, че му е невъзможно да скрие тъгата си.
— Какво има? — попита тя, усещайки настроението му.
— Ох, знам ли и аз — отговори уклончиво той. — Когато мъж на моята възраст срещне красиво, младо момиче като теб, започва да си мисли за всички пропуснати неща. За възможностите, които е оставил да отминат. Толкова много щастие ни се предлага в този живот. Просто трябва да си го вземеш. Но ние така често му обръщаме гръб, преследвайки… и аз не знам какво. В моя случай това беше някакво погрешно разбрано чувство за безопасност.
За своя изненада той видя, че думите му я шокираха.
— Уин, ти говориш като старец! — укори го със смях тя.
— Е, и? — попита той и посочи набръчканото си тяло.
— Уин, та ти си в разцвета на силите си — рече настойчиво Лиз. — Можеш да правиш и чувстваш каквото си поискаш. Всичко зависи от теб, не разбираш ли?
Оптимизмът й го трогна. Тя бе твърде млада, разбира се, за да познава натежаващия товар на годините, на тревогите, на пораженията на възрастта. Всичко това не съществуваше за нея.
— Защо си толкова сигурна? — я попита.
— Защото иначе нямаше да съм тук — каза тя, усмихвайки се в очите му с прямота, която го обезоръжи.
След като я качи на самолета, той се прибра вкъщи, чувствайки се като Пепеляшка след звъна на часовника в полунощ. Нито можеше да живее без нея, нито му стигаше кураж да я доведе отново при себе си.
Изминаха три седмици, после шест. Ръката на Уин се протягаше хиляди пъти към телефона, но скрупулите му я спираха.
Ти си твърде стар, си казваше той. Тя те е забравила.
Ами да, едно толкова красиво момиче като нея трябваше да си има своя млад мъж. Всъщност дори много млади мъже. Тя несъмнено имаше срещи всеки уикенд и й се налагаше да отблъсква ухажори през цялото време, когато не работеше. В заетия й, забързан живот нямаха място спомените за един стар човек, с когото се е срещнала няколко пъти в Манхатън — тъп вдовец, чиято прищявка бе задоволила, отивайки с него на цирк, и с когото бе вечеряла един или два пъти. Цялата работа беше инфантилна и малко глупава.
Но към края на шестте седмици, неспособен да издържи и минута повече, той отлетя за Финикс, за да участва лично в събранието на акционерите на «Рейнбоу Консептс». Харис Бул го посрещна като принц и сега бе ред на Лиза да го разведе наоколо. Тя му показа работното си място, малкия си апартамент и пустинните околности, които бе обикнала след идването си тук от Сакраменто.
Преди да се върне в Ню Йорк, Уик още веднъж сподели с Харис възхищението си от Лиза и намекна, че от нея става подходящ представител за срещата на акционерите в корпорацията майка след месец. Харис обеща, че тя ще бъде там.
За Харис Бул или за който и да било друг нямаше никакво значение, че срещата на акционерите на «У. У. Бонд», благодарение на промяна в последната минута, направена от самия Уинтръп Бонд, ще се състои не някъде другаде, а в Хонолулу.
Всичко премина според плана. Самолетът на Лиза пристигна на летището в Хонолулу по разписание след дългия полет от Лос Анджелис. Уин я чакаше на терминала с венец орхидеи за шията й и с изненадващо съобщение.
В последната секунда го обзеха съмнения. Може би щуравата му идея нямаше да й е приятна. Може би тя щеше да се ядоса, че той я манипулира.
Но тревогите му отлетяха, щом видя лицето й да светва, когато го видя.
— О, толкова ми липсваше — каза тя, докато той поставяше венеца около шията й. — Личи ли си?
Той се усмихна и се прекръсти наум.
— Трябва да ти призная нещо — каза той. — Срещата на акционерите е само началото. Харис Бул ти дава две седмици отпуск и идваш на Мауи с мен. Предстои ти ваканция. — Той я погледна малко простодушно. — Сега ми кажи честно: не ти ли стана неприятно?
В отговор тя го прегърна и го целуна по бузата. После го отблъсна на ръка разстояние, докосна лицето му с двете си длани и го погледна с премрежени очи. За негова изненада изглеждаше разкъсвана от облекчение и болка, сякаш съдбата грубо ги бе разделила през всичките тези месеци и най-после се бе смилила над тях.
— О, Уин — каза, — как можеш дори да си помислиш такова нещо?
През двата дни на срещата той я разведе из Хонолулу, показвайки й Диамантената глава, Уайкики, очарователните ориенталски магазинчета и ресторанти по центъра. Закара я с кола до малките тихи плантаторски градчета и рибарски селища от наветрената страна на Оаху, където живееха островитяните.
Когато срещата приключи, те отлетяха с частния му самолет до малката писта близо до Лахайна на остров Мауи и после отплаваха с яхтата му за Напили — безлюдният кът в подножието на планините върху скалистия бряг. Лиза възкликна при гледката на пролива и островите от верандата. Красивият като пощенска картичка залив Уайкики не бе успял да я подготви за великолепието на неговото убежище.
— Това е самият рай — каза тя.
Сега вече да, помисли си Уин, гледайки как залязващото слънце се отразява в зелените й очи.
Прекараха две прекрасни седмици заедно и дните им бяха едновременно лениви и изпълнени с приключения. Той я заведе с яхтата си до Лахаи, острова на ананасите, и до Молокаи с неговите пусти плажове и тихи черни пътища. Отведе я и в Уайлуку, административния център на Мауи с очарователните стари къщи и останки от мисионерските времена, както и до отдалечения град Хана, скрит сред тучната тропическа джунгла и тарови поля, където някои от богатите му познати от острова се събираха в хотел «Хана» да пийнат по чашка.
Откара я през тясната ивица земя до вулкана Халеакала, където приятелите му Пенроуз ги приеха една вечер в животновъдната си ферма. Лиза с изненада и възторг седя край огъня в студения нощен въздух, слушайки песните на пастирите от кошарите, а тропическият пейзаж на топлата захарна тръстика и ананасовите поля се простираше под краката им.
Всяка сутрин той отиваше да плува заедно с нея, преди слънцето да напече прекалено силно. Изкарваше и лодката, за да й покаже изумителните тропически риби, плуващи край рифа в края на лагуната, по-надолу от къщата. Накара две доверени момчета от прислугата си да я учат да се носи с дъска по вълните. Тя падаше отново и отново, смеейки се и ръкомахайки и накрая, понеже притежаваше тяло на родена атлетка, успя да се задържи на дъската върху една от по-леките вълни чак до брега. Дойде задъхана при него, със стичаща се по кожата й солена вода и застана неподвижна, докато той я подсушаваше с нежни движения.
От гледката на тялото й в ярката, ослепителна светлина на тропиците, дъхът му секна. Твърдите й, закръглени гърди бяха зрели като островни плодове, млечната й кожа, безупречна като белите плажове, които той толкова много обичаше, а дългите й, великолепни бедра — неотразими като топлия бриз, галещ го под банските гащета.
Вечерно време те се разхождаха по моравата зад къщата с нейните ароматни орхидеи и гъст жив плет от кротон, хибискус и бугенвилия, преди да седнат на верандата, за да съзерцават залеза. Слушаха бъбренето на скорците сред клоните на палмите и гледаха как ниско долу вълните леко се плискат по пясъка. После местният му готвач им приготвяше великолепни вечери от прясна риба, телешко от фермите на Мауи и екзотични салати, приготвени от тропически плодове и зеленчуци, отгледани върху собствената му земя.
Той й разказа за годините си тук с Айлин и за любовта си към островитяните с техните ласкави маниери и вродено чувство за достойнство. Говореше за децата и внуците си и накара Лиза да му разкаже повече за Луис Бенедикт, когото тя споменаваше с благоговение, примесено с тъга. Без да съзнава напълно какво цели с тези спомени за миналото, Уин гледаше как залязващото слънце позлатява красивите й ресници, докато тя говореше.
С отминаването на дните разговорите между тях станаха почти излишни. Те сякаш знаеха един за друг всичко, което им трябваше, и вечерите им преминаваха в тихо общуване. Поклащаха се в люлката на верандата в ритъма на вълните и ръката на Лора почиваше в неговата. Обединяващата ги близост изпълваше Уинтръп Бонд с отмала, която нарастваше с всеки изминал ден. Той се остави на тази направена от Лиза магия и се опитваше да не мисли какво щеше да стане, когато тя го напуснеше.
И двете седмици неумолимо изтекоха. Едно нарастващо чувство на съжаление оцветяваше дните им заедно, докато към края те усетиха как над щастието им натежава реалният ужас на бъдещето.
И сега ваканцията свърши.
— Благодаря ти, че ми показа всичко това — каза Лиза, а усмивката блестеше над белите цветя около шията й.
Уин гледаше свежите й, розови страни в светлината от свещите на последната им вечер.
— Аз съм ти благодарен, че го видях чрез теб — поправи я той, размишлявайки, че макар да притежаваше мястото от много години и беше прекарал безброй часове в съзерцание на този океан и тези планини отначало с Айлин, а после и сам, никога не бе почувствал тропиците с всичките си сетива, докато Лиза не дойде тук, за да ги сподели с него.
Той докосна дланта й през масата. Очите му бяха полузатворени от копнеж. Беше изтощен от прекараните дни, в които се опитваше да не признава пред себе си, че този момент ще настъпи, и се чувстваше направо отчаян от мисълта да я пусне на другия ден да си отиде.
— Не бъде тъжен — каза тя и му се усмихна с най-сладката си усмивка. — Прекарахме чудесно, Уин. Няма да забравя теб и твоя остров, докато съм жива. Моля те, недей…
Той въздъхна.
— Тъжен съм — отвърна, — защото вече изпразних торбата си с номера. Примамих те в Ню Йорк, последвах те във Финикс и накрая те отвлякох чак тук, на края на света. Сега нищо друго не ми остава, освен да те пусна да си отидеш. Ти си имаш свой собствен живот. Знам, че трябва да бъде така, но нещо много себично в мен изобщо не го приема. Вътрешно се надявам, че поне ще мога да те виждам от време на време. Може би ще ми се обаждаш, когато идваш в Ню Йорк. А аз сигурно ще си намирам претексти, за да прескачам понякога до Аризона по работа. И ще ти се обаждам, ако посмея…
— Да посмееш? — Лиза изглеждаше поразена. — О, Уин, как можеш да кажеш това? Такова ли ти е мнението за мен?
Той я гледаше, хипнотизиран от зелените очи, блестящи в светлината на свещите. Вечерният бриз, ухаещ от палмите и тропическите цветя, галеше разпуснатата й над голите рамене коса. Тя никога не беше изглеждала толкова хубава.
Уин се насили да насочи мислите се в правилна посока.
— Ти имаш пред себе си толкова много неща, Лиза — каза той. — Ще постигнеш голям успех в работата си. Някой ден ще се влюбиш, ще се омъжиш и ще имаш деца…
— Аз вече съм влюбена. — Тонът й бе страшно сериозен и изпълнен с молба.
Уин усети, че му се вие свят. Опитваше се да не я гледа.
— Моля те, Лиза — каза той, преструвайки се, че не е чул. — Аз не мога да препреча пътя на всичко това. Смятам те за ценна приятелка. Най-ценната, най-прекрасната…
— О, не продължавай, Уин — извика тя. — Не виждаш ли, че аз те обичам?
Той я гледаше с широко отворени очи. Сърцето му туптеше припряно. Експлозията на всичко, трупано в него досега наближаваше, отприщена от думите й, и той не можеше да стори нищо, за да я спре.
— Лиза, ти не говориш сериозно…
Тя сграбчи и двете му ръце. Дъхът му секна от нетърпението в пръстите й.
— Уин, аз искам да ти принадлежа. Искам да имам деца от теб.
Сълзи се стичаха надолу по бузите й. Той виждаше колко много й струва това признание. Опита се да протестира.
— Но, Лиза, скъпа, аз съм един стар човек. В края на дните си съм, докато цялото твое бъдеще е пред теб…
Тя упорито клатеше глава.
— Не и без теб.
Шокиран от думите й, той се почувства длъжен да възрази.
— Лиза, ти не разсъждаваш правилно. Ние, разбира се, изпитваме нещо един към друг. Сближихме се много бързо. Не мога да скрия колко важна стана ти за мен. Но това не означава…
— О, мисли така, щом трябва — каза отчаяно тя. — Но не го казвай, Уин. Направо ми късаш сърцето.
И тя изведнъж се хвърли в обятията му, прегръщайки го с всичка сила.
— Не разбираш ли? — хлипаше тя, покривайки бузите му с целувки, докато рошеше с пръсти косата му. — Това се случва истински само веднъж и една жена може да го познае, когато дойде. Това си ти, Уин, скъпи мой Уин. Разбрах го веднага, още от първата ни вечер в онази глупава клубна стая в Ню Йорк. И толкова много се опитах да ти харесам, да те накарам да ме обикнеш. Аз вече те обичах, но трябваше да се мъча да не го показвам. Не исках да те отблъсна с младостта и неловкостта си. О, Уин, толкова страдах, след като те оставих първия път. И когато господин Бул ме изпрати на конференцията и ти ми се обади, бях толкова щастлива, толкова облекчена. Мислех, че си ме забравил…
Внезапно я разтърси силно ридание. Тя несръчно избърса сълзите си.
— Не разбираш ли? — изхлипа. — През цялото това време се опитвах да скрия чувствата си от теб, за да не те притеснявам, да можеш свободно да ме избереш, ако пожелаеш. Но не мога да ги крия повече, Уин. Не мога да ти кажа довиждане просто така…
Тя плачеше мълчаливо до гърдите му. Той леко я потупа по раменете. Колко странно бе да усеща как тя се притиска до него и търси сили в него, въпреки жизнената й младост и неговото уморено, старо сърце.
— О, моля те, Уин, моля те — каза тя. — Ако не можеш, не казвай, че ме обичаш. Но ми кажи, че ще ми позволиш да ти принадлежа или поне се опитай. Моля те, не казвай «не». Ако го направиш, нищо друго не ми остава.
Горещите й сълзи мокреха бузата му сладко като пръските на океана. Ръцете й бяха на гърба му и го притегляха по-близо към себе си, сякаш това бе последният й шанс да му попречи да избяга.
И внезапно Уинтръп Бонд разбра чувствата, които го бяха изпълвали така лудо през всички тези странни и болезнени месеци; разбра и защо Лиза бе толкова неотразима за него. Тя го желаеше заради мъжествеността му. Искаше да му роди деца. И още от самото начало бе запалила именно мъжкия му инстинкт, желанието му да бъде част от света, а не уморен негов зрител.
Това бе тайната на странната й, детинска любов към цирка и на доверчивия, нежен начин, по който го държеше за ръката, когато ходеха по разни места. Тя не презираше възрастта му, нито изпитваше страхопочитание към парите и положението му. Тези препятствия не съществуваха за нея. Тя само искаше да му подари себе си като жена. И жадуваше за любовта му така, както само една жена може да направи. Но е знаела от самото начало, че той ще й се противопостави заради нейната младост и това знание я е измъчвало.
Но сега всичко това оставаше зад тях, защото струната, която тя докосна, звучеше в него като симфония и последната му защита пред нея се срина.
Тя, изглежда, усети това, защото с облекчение и радост го взе за ръка и го заведе в спалнята си. Той не се противопостави.
Тя затвори вратата. Лунната светлина нахлуваше през прозореца и той я гледаше как сваля роклята си. Стоеше пред него осветена от луната, перлена и блестяща, прекрасен образец на гъвкава женственост и когато сутиенът й падна, той видя за пръв път безупречните гърди, чиито очертания толкова често го очароваха и тревожеха под банския костюм.
Тя се доближи до него по пликчета и докосна устните му със своите, отначало леко, а после изпълнена със свенлив женски глад, който разтвори неговите устни, тъй че езикът й можа да се плъзне в устата му, нетърпелив да я вкуси.
Уморените му сетива оживяха, когато почувства притиснатата до него голота и той почувства тихата й въздишка на радост и възбуда, щом членът му се надигна срещу нея. Окуражена, тя го целуна по-силно и той посмя да докосне копринените й пликчета с удивителната увереност, че тя иска той да ги свали надолу по краката й.
И онова, което се случи с Уинтръп Бонд в следващите няколко минути, беше на светлинни години разстояние от всяко сексуално преживяване, което някога бе имал или сънувал през дългия си живот. Момичето, предлагащо му плътта си, го правеше не защото това се очакваше от нея, а защото се нуждаеше от него и го желаеше истински.
Никой не го бе обичал по такъв начин преди. За всяка жена, която някога бе срещал, той бе Уинтръп Бонд Четвърти, едно човешко същество, родено с положението си в света на принц второ качество, когото хората приемат за крал, докато следващото поколение не ги избави от неговата посредственост. Поради самия факт, че той бе Уинтръп Бонд Четвърти, никой никога не му бе обърнал внимание като на човешко същество.
Дори Айлин бе започнала да го прави едва след като сключиха брак. И тя просто вършеше каквото можеше, за да установи контакт със самотния мъж зад ролята, за която се бе омъжила по силата на техния произход.
Но Лиза го желаеше целия — тяло, сърце и душа. Тя беше толкова възбудена от нуждата си за него, че собственият й глад го запали като огън, втвърдявайки члена му и пулсирайки в слабините му. За своя изненада, той я облада с увереността на млад мъж и й даде удоволствието, за което прекрасната й плът бе създадена.
Окуражителните й стонове звучаха в ухото му, докато тя извиваше гръб, за да го приеме по-дълбоко в себе си. Много скоро треската на екстаза й го погали и той почувства горещия гъдел на собствения си оргазъм, оживял отначало някъде далеч, а после устремил се напред, за да се превърне в изгаряща вълна между краката му. Тя го почувства, посрещна го с тихите си, кратки стенания и той избухна в нея с онази своя част, която бе държал окована през всичките дълги години и за чието съществуване бе забравил, докато този великолепен момент не я върна обратно към живот.
— Ммм — държеше го ревниво тя до себе си, докато стоновете му заглушаваха далечния тътен на прибоя. — О, благодаря ти, Уин. О, скъпи…
Той се наслади на мига, защото знаеше, че с нищо не бе заслужил това чудо. Животът му подаряваше втори шанс, втора мъжественост, много по-реална от първата, благодарение на това сладко и чувствено младо създание. За пръв път от шестдесет и пет години Уин се почувства наистина желан.
Тя лежеше гола в прегръдките му, целуваше го по гърдите, а пръстите й се движеха по раменете му и надолу по бедрата и допирът им го наелектризираше в бавен екстаз и възхита.
— О, Уин — каза тя, — аз те обичам.
За пръв път Уин погледна в тези изпълнени с молба ириси и капитулира.
— Скъпа Лиза — каза той. — Аз също те обичам.
Чу как тя радостно си пое дъх и усети усмивката й в тъмнината.
— Кажи го отново — прошепна тя.
— Обичам те.
— О… О… — Тя се наведе да го целуне и сълзите й, чисти като светена вода, го намокриха. После се сгуши до него и здраво го прегърна.
— Искам да ти родя бебета, Уин — каза тя. — Почувствах го още първия път, когато те видях, и точно това усещам и сега. Знам, че така трябва — не знам откъде го знам, но съм сигурна. Ти си имал деца преди, но си създаден да имаш повече. Не разбираш ли? Съдбата ни срещна. Предназначен си да бъдеш баща на две поколения, не само на едно. А аз съм създадена да бъда майката този път.
Тя целуваше бузата му отново и отново с момичешка възбуда.
— О, знам, че звучи безумно — мълвеше тя, — но през целия си живот съм чувствала, че очаквам нещо. Не го намерих с Луис, нека Бог го благослови. Може би затова и не можах да забременея от него. Сигурно съм знаела, че бебетата ми са някъде другаде и все още ме очакват. И когато те срещнах, го почувствах веднага. О, колко много те желаех през всичките тези месеци…
Сега тя го прегърна по-силно и заговори по-страстно.
— Нека ти дам твоите бебета, Уин. Остави ме да ги имам и да ги отгледам. Това е всичко, което искам. Моля те, не казвай «не». Само ме обичай и аз знам, че те ще дойдат. Прекрасни момчета и момичета… Мога да ги почувствам вътре в себе си. Те всичките са твои. Трябваше да те почакат. О, слава богу…
Лицето й беше близо до неговото, косата й ги покриваше и двамата, а разкошното й голо тяло се белееше като привидение в тъмнината, изпратено от съдбата, за да промени живота му.
— Не казвай «не» — молеше се тя. — Само ме остави да ти принадлежа. — Обещавам, че никога няма да те разочаровам. Никой не е в състояние да те обича като мен.
Уин пое дълбоко въздух. Получаваше на сребърен поднос мъжествеността си. Не можеше да я откаже.
— Не — усмихна се той, увивайки ръка около кръста й, за да я притегли по-близо. — Аз няма да кажа «не».
Тя издаде тих, невероятно женски звук, нещо средно между ридание и развълнувано възклицание.
— Но има само още едно нещо — добави той, хващайки я за силните, млади рамене.
— Какво, Уин? — Тя изглеждаше уплашена. — Какво е то?
Той прекара длан през косата й и я целуна по устните, преди да отговори.
— Ще трябва да се омъжиш за мен.

Париж, 16 юни 1955 г.
Хал Ланкастър седеше на канапето в апартамента си в хотел «Крийон» и слушаше шума на уличното движение отвън по «Пас дьо ла Конкорд».
Беше свалил сакото си, а краката му бяха вдигнати върху масичката за кафе пред него, на която имаше поднос с полуизядени сандвичи и две празни бутилки френска бира. Очите му бяха затворени.
Радиото работеше. Мелодичният глас на френската говорителка четеше новините. Хал не слушаше, защото да мисли и говори на френски след такъв дълъг ден около масата за конференции бе цяло изпитание за него.
Но Том Росман, лично избраният от Хал помощник и негов близък приятел, слушаше внимателно предаването. Днешната среща с французите беше изключително деликатна и изпълнена с десетки двусмислени намеци и от двете страни. Том искаше да чуе как френското радио щеше да я отрази, защото знаеше, че френското правителство контролира новините по радиото и изразява чрез тях собствената си партийна линия.
Президентският персонал в НАТО, включващ Хал, Том и представителите на генерал Грюнтер, върховният главнокомандващ в Европа, от месеци се мъчеха да накарат френското правителство да се съгласи с образуването на Европейската общност за защита или накратко ЕОЗ. Такава стъпка, която щеше да постави основата на една обединена европейска защита срещу потенциална съветска агресия, представляваше личната мечта на Айзенхауер за следвоенния Запад.
Днешната среща бе подложила на крайно изпитание дипломатическите умения на американците и те я напуснаха в състояние на колективно изтощение. Утре Хал трябваше да се върне във Вашингтон и знаеше, че не може да докладва на Айзенхауер особен напредък. Мразеше бремето да се завръща отново и отново с лоши новини у дома, още повече, че хардлайнерите в Държавния департамент и Националното събрание по сигурността така и не одобриха назначаването му на този пост и продължаваха опитите си да предубедят Айзенхауер срещу него.
Но опитите им се проваляха, защото Айк се доверяваше на инстинктите на Хал относно французите и ЕОЗ повече, отколкото на всеки друг. Колкото и непопулярен да бе Хал сред десните републиканци във Вашингтон, той имаше сигурен приятел в самия Овален кабинет.
Ето защо Хал винаги бе щастлив да се прибере. А на далеч по-лично ниво той живееше заради пътуванията си до Вашингтон, които го доближаваха до краткия полет до Ню Йорк и Лора.
Фактически, макар съзнанието му да бе натоварено с работата от дългия ден, мислите му в момента се намираха много далеч от НАТО. Той знаеше, че има възможност след три дни да види Лора, стига да успееше утре да се добере до Вашингтон, и нуждата му от нея го измъчваше.
Погледна Том, който седеше на ръба на едно кресло, провесил очилата си от коляното и вирнал глава с характерния израз, който добиваше, когато се концентрираше върху някакъв проблем.
Том бе най-близкият приятел на Хал в правителството. Двамата бяха състуденти от Юридическия факултет на Харвард и влязоха в политиката почти по едно и също време. Но идваха от съвсем различни среди. Хал, продукт на англосаксонска фамилия и традиционното за нея образование в «Чоут» и «Йейл», бе много далеч от Том, който идваше от бедно семейство в Бронкс и сериозно бе обмислял възможността да не си прави труда да ходи в колеж, докато получената в последния момент стипендия не бе променила решението му.
Том беше белязан така дълбоко от етническите корени на емигрантското си семейство, както и самият Хал от фамилията Ланкастър. Но и двамата мъже споделяха едно доброволно изгнание вътре в семействата си. Точно както Хал бе отхвърлил дясното републиканство на Ланкастърови, Том обърна гръб на носталгията на родителите си по «Новия Курс», убеден, че следвоенният свят поставя нови проблеми, изискващи нови лидери.
И двамата демократи, те намериха път към една обща платформа в прогресивния Бял дом на Дуайт Айзенхауер и се сприятелиха още от момента на първата си среща. Хал виждаше в Том идеален фон на собствената си личност. Той притежаваше остър, хладен хумор, тънък усет за политическата игра на покер и бърз, аналитичен ум, проникващ с лекота в тъмните ъгли на проблемите, които собствените инстинкти на Хал можеха да отминат.
Междувременно Том усети от самото начало, макар и никога да не го произнесе на глас, че в лицето на Хал Ланкастър е срещнал един потенциално велик водач на масите. Хал притежаваше политическа мъдрост, резултат на комбинацията от неговия дълбоко вкоренен идеализъм и вродената му гъвкавост като личност. При това към тях се добавяше кураж и готовност да се жертва за другите, каквато само веднъж на сто години можеше да се срещне сред държавните служители.
И Том реши, че накъдето и да тръгне Хал в попрището на обществения живот, той ще му помогне да стигне дотам. В края на първата година от тяхната дружба те постигнаха такова безмълвно разбирателство, че кариерите им останаха завинаги свързани.
Играеха заедно хандбал и Том използваше бързината си, за да бие своя приятел почти в половината случаи, въпреки по-добрите физически качества на Хал. Играеха и покер, при който Том имаше очевидно преимущество поради подозрителната си природа и вещ усет за настъпление и защита, но често се оказваше победен от изненадващата способност на Хал да блъфира, когато имаше слаби карти.
Том се ожени за приятелката си от колежа, красива млада жена на име Санди, която с обич понасяше нервната му персона и го обичаше заради хумора и младежкия му дух. Хал прекарваше много вечери и неделни следобеди в техния скромен вашингтонски дом и стана нещо като чичо на шестгодишната им дъщеря Джоун, упорито и енергично момиче, падащо си по добрите филми, което можеше да рецитира по-голямата част от диалога на «Отнесени от вихъра», стига да я помолеха.
И двамата мъже очакваха с нетърпение утрешния полет към къщи, защото отчаяно имаха нужда да се откъснат от мудния ход на преговорите в НАТО и копнееха за най-близките си хора.
Тази мисъл се въртеше в ума на Хал, докато гледаше как Том въздъхна, спря радиото и започна да оправя вратовръзката си.
— Том — рече той от полуизлегнатата си поза на дивана, — ако имаш една минута, бих искал да поговоря с теб за нещо.
Другият мъж го изгледа с любопитство.
— Какво имаш предвид?
— Нещо хипотетично — каза Хал. — Не за НАТО, а за мен.
Том остави спортното сако, което бе взел, и седна на ръба на леглото. Изразът в очите на Хал му говореше, че темата е сериозна.
— Нека просто предположим — започна Хал, — че до две години се кандидатирам за някакъв важен пост. Да речем, сенатор, депутат, заместник-губернатор на щат — каквото и да е. По това време, разбира се, вече ще бъда женен за Даяна. Смяташ ли, че това би ми помогнало да бъда избран?
Том се разсмя.
— А ти как смяташ, помага ли му на папата, че е католик?
Хал не отвърна на смеха му. Изглеждаше умислен.
— Значи намираш, че е толкова важно — каза той.
Усмивката на Том избледня.
— Виж, ако ме питаш сериозно — да, намирам. Даяна е не само безплатна известност, в най-добрия смисъл на думата. Тя е положителна, от висок профил известност. Това не можеш да го купиш и за милион долара, Хал. Ти и Даяна сте влюбената двойка на Америка. Тя удвоява твоята популярност. И нещо повече — самата тя е популярна. Има я в модните списания и в цялата светска преса… Хората са луди по нея. Боже, та от нея би излязла най-великата Първа дама в историята. С нейната усмивка един мъж като нищо може да влезе в Белия дом.
Хал кимна.
— А ако не се оженя за нея? — попита.
Том щеше да се разсмее, но после видя, че Хал е страшно сериозен. Бледото му лице пребледня още малко, той си свали очилата и взе нервно да ги върти между коленете си.
— Нещо ме будалкаш, нали?
Хал не отвърна нищо. Само видът му даваше достатъчно красноречив отговор.
Том помисли доста дълго, гледайки навън през прозореца, където здрачът обвиваше френската столица.
— Добре тогава — рече той накрая. — Това би означавало нещо повече от простото изваждане на Даяна от твоя имидж. Ти вече се превръщаш в мъжа, който е захвърлил Даяна Столуърт след любовна история с нея, станала тема за разговор на цялата нация. В мъжа, обърнал гръб на миналото, семейството и задълженията си. Това ще ти навреди, Хал. Доста ще ти навреди.
Хал гледаше приятеля си с ясни и внимателни очи.
— Колко много е «доста»? — попита той.
Том въздъхна.
— Днес ти си любимият млад ерген на страната, един бял рицар. Ако се ожениш за Даяна, ще станеш половинка от любимата двойка на Америка. Но без нея оставаш сам. А трябва да вземеш под внимание и факта, че вече имаш репутацията на дамгосан политик. Като се има предвид всичко това, мога да кажа, че кариерата ти ще бъде върната назад с пет години, ако не и повече. Мисля също, че ще снижиш политическите си перспективи с едно ниво, а може би и с две. Никога няма да можеш да станеш президент, Хал, нито дори вицепрезидент.
Настъпи пауза. Том вирна съсредоточено глава.
— Има още нещо — каза той, — макар да не ми се ще да го споменавам. Парите. Ще разполагаш с много по-малко кредит, Хал. И не само от партийна гледна точка. Не забравяй семейството си.
И двамата мъже знаеха, че от няколко години състоянието Столуърт неофициално се добавя към това на Ланкастърови в очакване брака на Хал. Ако той се откажеше сега, жестът му не само щеше да съсипе финансовия съюз на много милиони долари. Това щеше да означава също и шамар в лицето на баща му, който никога нямаше да му го прости. Рийд Ланкастър беше консервативен и отмъстителен човек. И от самото начало бе против политическата кариера на сина си. Можеше да ограничи финансово способността на Хал да се кандидатира за висок обществен пост.
— Естествено, с времето може да успееш да заличиш част от нанесената вреда — произнесе несигурно Том. — В политиката нищо не е вечно, всички го знаем. Масите имат къса памет. Но всичко ще зависи от обстоятелствата — както политически, така и… хм, лични.
Той прочисти гърлото си.
— Нека те попитам нещо, Хал: да нямаш някоя друга наум?
— Не мога да ти отговоря на този въпрос — отвърна Хал.
— Само хипотетично, тогава — настоя Том.
Хал изскърца със зъби.
— Окей, хипотетично. Да кажем, че има някоя друга.
— Тогава тя трябва да бъде втора Даяна — рече Том. — Някоя от същата класа. Със същите връзки. Някоя, която семейството ти би приело с отворени обятия. Само така обществото ще може да бъде убедено, че просто си превключил от една принцеса на друга. Това би било по-малко тежко престъпление. — Той нервно погледна Хал. — Можем ли да приемем, че момичето, за което говорим, е от този тип?
Хал погледна приятеля си с изнурена усмивка.
— Пак не мога да ти отговоря — каза той.
Сега Том изглеждаше много разтревожен.
— Хал, съветвам те да не бързаш и много внимателно да размислиш над това. Обществеността очаква да се ожениш за Даяна и може да те почака още известно време. Не се впускай прибързано в нищо.
Хал мълчеше.
— Виж, Хал — каза Том. — Искам да разбереш нещо. Не се интересувам от кариерата ти просто от любопитство. Накъдето и да си тръгнал, аз искам да ти помогна да стигнеш дотам. Познавам малко откачената ни страна и знам, че ще има нужда от теб през идващите години. Сега Айк ни държи да не се впуснем в някоя война, но това му струва всички възможни усилия. А и Айк няма да е вечен. Ще ни трябват мъдри лидери в тази ядрена епоха. Ти имаш подходяща глава и сърце за тази работа. Не изпадай от състезанието още преди да е започнало, Хал. Не прави нищо сега, което ще те направи неизбираем, когато ще имаме най-голяма нужда от теб.
Той се изправи, постави отново очилата си и погледна надолу към своя приятел.
— Помисли за страната си, Хал, както и за себе си. Само за това те моля.
Хал кимна, преценявайки думите на Том. После стана, усмихна се и протегна уморените си ръце.
— Знаеш ли какво — каза. — Ще си взема душ. Поръчай ми едно мартини, като слезеш долу. Ще се видим след няколко минути.
— Добре. — Том се запъти към вратата. Все още изглеждаше разтревожен.
— И благодаря — допълни Хал.
Когато Том излезе, той седна отново на канапето и се загледа през прозореца. Загадъчна усмивка играеше по устните му, макар че в очите му имаше болка.
Той знаеше предварително какъв ще бъде съветът на Том, но все пак трябваше да го чуе от самия него.
Вече беше взел решението си. Утре щеше да лети за дома. И да говори с Даяна. После щеше да помоли Лора да се омъжи за него.
Хал се усмихваше на собствената си наивност. През всичките тези години на вземане на решения, любовта никога не бе влизала в сметките му. Но сега беше великолепно и неотразимо влюбен. Сърцето му принадлежеше на Лора още от първия път, когато я видя.
И този факт поставяше под съмнение всичко останало. Лора трябваше да е на първо място.
Любовта бе ново преживяване за Хал. В началото чувството бе толкова болезнено и изпепеляващо, че той се опасяваше да не полудее. За пръв път в живота си разбра ония болни от любов млади мъже, които вехнеха по някое момиче, даваха всичко свое за него и дори се убиваха от любов.
Лора бе неговото сърце. Без нея той щеше да бъде нищо.
Момичетата винаги бяха представлявали нещо, което Хал получаваше на тепсия. Те се хвърляха на врата му без задръжки, прозрачни в глада и мотивите си. Неловки и повърхностни в опитите си да бъдат женствени, те караха Хал да се чувства самотен дори в най-страстните им прегръдки. Тъй като винаги ги имаше в изобилие, бе невъзможно да почувства някаква голяма нужда от тях. Защо да копнее по нещо, което можеше да си вземе, когато му скимнеше?
Но Лора беше различна. Тя оставаше в собствените си рамки, защото бе личност. За разлика от другите жени, които бяха заменими една с друга както по характер, така и по интелект, Лора беше единствена.
И същевременно, докато дълбочината и достойнството й я отделяха от всички останали представителки на женския пол, които Хал бе познавал, тя му отдаваше от себе си повече от всяка друга жена. Когато го докосваше, усмихваше му се, когато го любеше, тя го правеше с цялото си сърце.
И затова притежаваше неговото.
Както Том нагледно бе обяснил, без Даяна Хал губеше може би една четвърт от политическата си цена. Но без Лора щеше да остане завинаги половин човек. С две думи, без нея той нямаше да може да посрещне остатъка от дните си на земята.
И затова би платил всякаква цена, би направил всяка жертва, за да я спечели. Тя бе самият живот.
Облекчен от решението си, Хал погледна към телефона. В Ню Йорк трябва да бе почти обяд. Лора почти сигурно си беше в магазина, заета с клиентките си. Трябваше само да й се обади, да чуе гласа й и щеше да има куража да се изправи пред останалите проблеми.
Той се пресегна към телефона. Но апаратът иззвъня, преди да го докосне.
Хал вдигна слушалката.
— Ланкастър.
— Радвам се, че те хванах, Хал. — Беше полковник Сирейг, главният помощник на генерал Грюнтер. — Слушай, налага се да поостанеш тук. Французите имат контрапредложение за ЕОЗ и ще го поставят утре на масата за преговори. Генералът току-що говори с Дълес във Вашингтон. Айк иска да зарежем всичко друго и да се постараем да накараме французите да отстъпят през следващите седем до десет дни. Съжалявам за объркването на плановете ти, но се боя, че ще трябва да отложиш утрешния си полет.
Хал изскърца със зъби.
— Няма проблеми. Ще се видим утре сутринта в главната квартира.
Той затвори телефона. Няколко дълги минути се колеба дали въпреки всичко да не се обади на Лора. После реши, че всичко може да почака до завръщането му у дома.
Щеше да преживее без отговора й още десет дни.

На седемнайсети юни секретарката на Даяна Столуърт се обади на Лора и й предаде поканата на Даяна за чай следващия понеделник.
Поканата не бе изненадваща. Даяна бе една от най-добрите клиентки на Лора и с положителност най-знаменитата, а беше изминал повече от месец, откакто изпълни последната й поръчка.
Независимо от това Лора почувства неприятно убождане. Точно сега не й се искаше да бъде близо до Даяна.
Тя пристигна навреме със скицника си в ръка. Въведоха я в солариума на втория етаж, който Хал за пръв път й бе показал преди четири месеца. Тя седна на един от красивите плетени столове и загледа как рибките плуваха в басейнчето, до което малката балерина стоеше в бронзовата си туника, а изваяните й очи изглеждаха детски и невинни.
Накрая Даяна се появи, облечена в жълта копринена блуза и тъмен габардинен панталон, ушити за нея от Лора. Докато Лора се изправяше, за да се ръкува, забеляза в ръката й малка папка с цип, която тя остави върху масата до приборите за чая.
— Слагаше си лимон, нали? — обърна се към нея Даяна, демонстрирайки острата си памет, част от арсенала й на домакиня. Тя наля внимателно чая и Лора забеляза, че ръката й леко трепери.
— Е, как я караш? — попита тя, подавайки й чашата.
— О, все същото — отвърна Лора, може би малко прекалено любезно. — А ти?
— Просто чудесно. — Усмивката на Даяна беше несигурна, а гласът й напрегнат. Тревожен сигнал прозвуча в дъното на съзнанието на Лора, но тя реши да не му обръща внимание.
— Донесох скицника си — каза тя, като го посочи. — Какви точно неща имаш предвид?
Даяна поклати глава.
— Срещата ни не е заради дрехи, Лора.
Лора не каза нищо. Видя как Даяна се пресегна към кожената папка и я отвори. Вътре имаше два големи кафяви плика. Тя отвори единия и го връчи на Лора.
— Погледни това тук.
Лора я изгледа въпросително, преди да извади съдържанието на плика.
Бяха фотографии, може би две дузини или повече. На всичките се виждаха тя и Хал.
Лора пребледня. Някой очевидно ги бе проследил във всичките им любими места и бе успял да ги снима в много от прекараните им дни заедно. На една снимка те стояха усмихнати и чакаха такси; на друга седяха в сенките на любимия им ресторант, потънали в разговор, с погледи, приковани един в друг.
Един от фотосите ги показваше как вървят заедно в Сентръл Парк по любимата им закътана алея близо до Въртележката. На друга се виждаше как отиват на кино. И естествено, упоритият фотограф беше успял да ги снима как се държат за ръце на една осветена вечерна улица. Но най-лошото от всичко беше, че имаше една снимка, на която се целуваха и Хал я бе прегърнал през раменете, сигурен, че никой не ги наблюдава.
Всичко беше тук, с ироничното изключение на плувния басейн, фотографът някак си го бе пропуснал.
Но беше хванал същността на тяхната връзка. От снимките личеше скритото, сладко ликуване на близостта им, докато вървяха, смееха се, разменяха погледи, изпълнени с нежността на любовници, и неизбежно се докосваха един друг.
Лора мълчаливо събра фотографиите и ги остави на масата. После вдигна поглед към Даяна.
Тя я гледаше с насълзени очи.
— Мислех, че си ми приятелка — промълви и ридание прекъсна гласа й.
У Лора се засили усещането, че пропада. Болката върху лицето на Даяна беше истинска и тя бе причината за това.
Даяна избърса очи с кърпичка и си пое дълбоко въздух.
— Съжалявам, че го казах. Онова, за което трябва да говорим, няма нищо общо с приятелството.
Тези думи нараниха Лора почти толкова, колкото и ония преди тях.
— Лора — продължи Даяна, премервайки думите си с видимо затруднение. — Аз те харесвам много. Уважавам безкрайно работата ти и теб като личност. И за да бъда честна, лесно мога да разбера защо Хал те намира за привлекателна. Ти наистина си такава. По свой собствен, особен начин, ти си една много красива жена.
Даяна направи пауза, сякаш се чудеше откъде да започне нещо много болезнено и мъчително. Погледна малката балерина до басейна.
— Още от деветгодишна — каза тя — знаех, че един ден ще се омъжа за Хал Ланкастър. Това се разбираше от само себе си, както за мен, така и за Хал, през всичките тези години. За добро или лошо, ние сме обречени един на друг. Сигурно ще ти е трудно да си представиш как сме живели така, знаейки такова нещо от съвсем млада възраст, приспособявайки се към него и израствайки с него. Но то е буквално част от нас и ние сме част от него.
Тя направи пауза. Веждите й се свиха съсредоточено.
— Лора, аз обичам Хал, откакто бях не по-голяма от тази статуя. И вярваш или не, но той също ме обича. Може би по различен начин от онова, което изпитва към теб, а може би не. Не знам. Но повярвай ми, връзката между нас е много здрава. Хал стоеше до мен през много трудни времена, за които ти не знаеш нищо. Той ще се ожени за мен поради хиляди причини, които ти дори не подозираш. Аз го обичах и страдах за него през цялото това време, защото тези причини са както мои, така и негови.
Тя въздъхна от внезапно безсилие.
— Не знам как да ти го обясня. И не съм сигурна, че трябва да се опитвам. Не съм сигурна дали изобщо е твоя работа.
Лора не каза нищо, но сърцето й беше с Даяна, чието лице представляваше болезнена маска, която тя познаваше прекалено добре. Лора си спомни своите безсънни нощи, в които мислеше за Хал, чудеше се къде ли е той, дали е щастлив, с кого е… Спомни си пристъпите на вътрешен ужас и негодувание срещу всяко нещо, което можеше да я раздели с него. Всичко това ясно се виждаше в този момент в измъчените очи на Даяна. И от колко ли месеци и години тази агония я измъчваше?
Даяна си пое дълбоко въздух.
— Лора — каза тя, — Хал се намира в началото на голяма политическа кариера. Човек само трябва да погледне във вестниците или да поговори с някого във Вашингтон, за да разбере, че Айзенхауер ще бъде последният републикански президент за доста време напред. Следващата политическа епоха ще се доминира от демократите. Заедно с Джак Кенеди. Хал е най-обещаващият демократ в партията. Много хора — и аз съм една от тях — въобще не поставят под въпрос, че през следващите десет години той ще се кандидатира за президент. И ми се ще да мисля, че когато го направи, ще спечели.
Тя отново млъкна, за да се съсредоточи върху това, което се опитваше да каже. И в държането й имаше отсянка на високомерна любезност, сякаш Лора бе прекалено неопитна или невежа, за да разбере какво е заложено на карта. Но въпреки позата, в Даяна прозираше и нещо по-дълбоко и искрено.
— Разбираш ли какво означава това, Лора? — попита тя. — То означава, че всичко, което Хал върши днес, се върши от един бъдещ кандидат за президент и може би бъдещ президент на Съединените щати. Всеки ход на Хал повлиява на шансовете му да осъществи съдбата и отговорността си към тази страна. Представи си колко трагично ще бъде, ако нещо, което извърши сега, колкото и незначително и простимо да е то, компрометира тази съдба…
Даяна въздъхна.
— И както съм сигурна, че знаеш — каза тя, — Хал предпочете политиката като кариера, въпреки възраженията на семейството си. Толкова важна е тя за него. И Ланкастърови го уважават достатъчно, за да решат да подкрепят с всичките си възможности политическото му бъдеще. Това е обаче нож с две остриета. Хал ще се нуждае от цялата поддръжка на семейството си, ако иска да постигне великите неща пред себе си.
Тя поклати глава, сякаш недоволна от себе си.
— Но не това е важното. Не става дума за пари. Ако беше така, Хал отдавна да е обърнал гръб на семейството си. Не, Лора. Хал е човек, чиито корени отиват дълбоко в миналото, много по-дълбоко, отколкото външните черти на личността му показват. Подобно на мен, той черпи жизнената си сила от миналото и от едно бъдеще, на което принадлежи, независимо дали това му харесва, или не. Ако ти или който и да е друг го накара да се откаже от него, да го напусне, той ще остави зад гърба си една част от себе си. И никога, никога отново няма да бъде пълноценен човек. Няма да бъде познатият ти Хал. Повярвай ми.
Даяна леко пребледня, поглеждайки в очите на Лора.
— Знам, че Хал сигурно изпитва нещо към теб — каза тя. — Но чувствата му не могат да зачеркнат неговата същност, Лора, може да те заболи, но въпреки всичко ще ти го кажа, защото е важно и за двете ни. Обзалагам се, че Хал не те е помолил да се ожениш за него.
Тя наблюдаваше ефекта от думите си. Дългото мълчание държеше и двете жени в напрежение, докато Лора с невероятно усилие се мъчеше да не позволи на емоциите да изплуват върху лицето й.
— Така си и мислех — заключи Даяна повече със съчувствие, отколкото с триумф. — Той никога няма да го направи. Ако го познаваше толкова добре като мен, щеше да разбереш причината.
Тя пое дълбоко въздух.
— Може да ти хрумне, Лора, да провериш казаното от мен. Знам, че ако бях на твое място, щях да се изкуша. Но ако го направиш, мисля, че има нещо, което трябва да знаеш.
Даяна отвори кожената папка, извади втория плик и го връчи на Лора.
Тя го пое и изпразни съдържанието му в скута си. Това бяха още фотографии. Едва ли не преди да ги бе видяла, сълзи замъглиха очите й.
Снимките показваха Хал с други млади жени — най-малко четири или пет различни момичета. Някои бяха по-скорошни и на една от тях Лора разпозна кашмиреното палто на Хал. На друга той беше с много силен тен, който тя никога не бе виждала, и косата му беше по-дълга от обикновено.
Момичетата от фотографиите притежаваха две общи черти. Всички те бяха красиви — о, колко болезнено красиви! — и всичките имаха едно и също изражение на лицата, независимо от физическите си различия. И това бе смесеният израз на радост, на откритие, на доверие и на безкрайната, развълнувана надежда, личаща върху собственото лице на Лора на нейните снимки с Хал.
Това блестящо излъчване на женско вълнение порази сърцето на Лора, докато прехвърляше фотосите, виждайки момичетата под ръка с Хал, прегърнати с него, разхождащи се заедно по плажа или градските улици, наслаждаващи се на красотата му с щастливи очи.
Тя остави с въздишка купчината снимки на масата до другите и погледна Даяна.
— Има един фотограф от голям нюйоркски всекидневник, няма да спомена името му — каза Даяна, — който наблюдава като сокол Хал от години. И от самото начало, когато този човек се обърна към мен, аз поддържам с него доста кална, но взаимно изгодна връзка. Купувам негативите от него, той дава съгласието си да не ги публикува, а аз… е добре, получавам представа какви ги върши Хал. Знам, че звучи евтино и жалко, но…
Въпреки агонията в сърцето си, Лора почувства дълбока симпатия към Даяна. В крайна сметка сигурно е било страшно болезнено за нея да гледа тези снимки, както бе мъчително сега и за Лора. А Даяна е разполагала с много повече време да ги разглежда и да пресмята тяхното значение за собствения си живот с Хал.
Мълчаливи сълзи потекоха надолу по бузите на Даяна, докато гледаше купчината снимки.
— Трябваше да направя това — каза тя. — Трябваше да го предпазя. Никой друг не е достатъчно наблюдателен, умен или всеотдаен, за да го стори. Хал е страстен мъж. Ти го познаваш, Лора. Знаеш историята му през войната. Той притежава огромен кураж — на драго сърце би се пожертвал за другите, без дори да се замисли, но няма понятие за това как да защитава самия себе си.
Тя се взираше в многобройните образи на Хал върху масата.
— Да, такъв е той — и нищо не е в състояние да го промени. Това е мъжът, когото съм готова да приема за свой съпруг и за когото ще се грижа, както ме е предопределила съдбата.
Настъпи мълчание. Накрая Даяна намери отнякъде сили за една измъчена усмивка.
— Виждаш ли, Лора — каза тя, — затова сме ние жените на тази земя. Да защитаваме нашите мъже, без те да знаят, че са защитавани. Те не са толкова мъдри или храбри, каквито би им се искало да бъдат, и затова се нуждаят от нас и нашата любов. — Тя въздъхна. — Не знам дали Хал ще бъде верен съпруг — продължи. — Надявам се да е така. Но ако не, ще намеря сили да го преживея. Знам какво изпитва той към мен и Бог вижда, че отдавам живота си заради чувствата си към него. Знам, че разбираш какво означава това. Помолих те днес да дойдеш тук, за да направиш и ти една жертва заради него, както правя аз.
Но той не те обича.
Мисълта изскочи в съзнанието на Лора, преди да може да я спре. Цялата логическа постройка, която Даяна толкова убедително и дори сърцераздирателно изложи, се оказа само картонена къща, щом се сблъска с този унищожителен факт. Хал не я обичаше. Как можеше един брак между тях да има смисъл? Това бе лудост, дори грях и само щеше да доведе до трагедия и за двамата.
Но един друг факт, неизвестен на Даяна и притежаващ собствена разрушителна логика, потисна протеста в сърцето на Лора.
Хал никога не бе казвал, че обича и нея. И самата тя никога не му каза, че го обича. Част от Лора се страхуваше от думите като нещо, което щеше да го обвърже, да убие спонтанността на любовта им и да я превърне в задължение. Тя искаше той да бъде свободен за каквото бъдеще си избереше. Колкото до останалата й същност, тя просто го обичаше отвъд думите и не изпитваше нужда да изразява чувствата си с тях.
А що се отнасяше до самия Хал… кой знае защо, бе останал мълчалив и какво означаваше това мълчание? Лора не можеше да погледне в сърцето му. До сегашния ужасен момент не смяташе дори, че е необходимо. Едва сега осъзна какво проклятие е била слепотата й през цялото време.
Тя се взря в образите на Хал на масата, а после и във вътрешната си представа за него, която носеше винаги в сърцето си. Видя един последен, избледняващ мираж на свят, в който нещата бяха такива, каквито би трябвало да бъдат, свят, в който хората бяха щастливи, където любовта ги събираше заедно, вместо да ги разделя — и ето, че той изчезна пред очите й.
И на негово място видя Хал да крачи мрачно през земните си дни, отлъчен от самия себе си и все пак съединен със своята мисия от някаква безлична сила, която никога нямаше да му позволи да се отклони от нея.
Може би в крайна сметка той си бе избрал съдба, която никоя жена не можеше да сподели. Нищо чудно тогава, че Лора почувства в този момент странна близост с бедната Даяна.
Тя погледна към малката бронзова балерина — замръзнала фигурка във времето, в което едно малко момиче не може да има представа за терзанията, с които сърцето му ще се сблъска, когато стане жена.
После вдигна очи към Даяна, която гледаше покрай нея, като че ли една съперница без лице бе по-неумолима от обикновената жена от плът и кръв.
Лора се усмихна и взорът й бе пълен със състрадание и отстъпчивост.
— Какво искаш да направя, Даяна?

Лора изгуби представа за времето. Тя машинално вършеше работата си, погълната от забързаното ежедневие. Чувстваше се така, сякаш вътрешностите и бяха пълни с лед или с някаква друга субстанция, много по-студена и твърда от леда, убиваща всичко, до което се докоснеше.
Питаше се дали другите виждат скръбната й маска. Беше ли възможно да обърне мъртвата си плът към света, без някой да забележи? Защото се чувстваше напълно убита отвътре и сърцето й бе съсипано от онова, което бе сторила.
Тя престана да мисли за случилото се с категориите добро и лошо, честно и нечестно, логично и нелогично. Знаеше само, че всичко, имащо значение за нея, бе приключило и дните занапред нямаха никакво значение. По някаква ирония това знание й донесе своеобразно спокойствие. Нямаше нужда да взема важни решения, нито да се изправя пред кръстопътища, защото вече беше оставила живота далеч зад себе си.
И за още по-голяма ирония, гледайки от безучастната си перспектива, тя осъзна, че съдбата на «Лора ООД» най-сетне прави решителен завой нагоре. Благодарение на известността, осигурена й от благоразположението на Даяна Столуърт и патронажа на висшето общество, двама от най-едрите пласьори в национален мащаб накрая преодоляха съпротивата си и подписаха договори за продажба на дрехите и из страната.
Облеклата щяха да се продават с етикета на «Лора ООД», с модификации в плата и кройката при различните размери, съгласно указанията на Лора, и да се излагат в близка до моден салон обстановка, за да демонстрират както престижа на сериите, така и тяхната достъпност. И двамата търговци планираха големи рекламни кампании, обхващащи цялата страна, включително отразяване във «Воуг», «Харпърс Базар» и всички останали важни модни списания.
С договорната страна на всичко това се нагърби Тим. Сумите пари, за които ставаше дума, бяха изумителни. Чак сега Лора разбра какво означаваше моделите й да се продават в стотици магазини за облекло от едното до другото крайбрежие. За броени дни тя щеше да се превърне в една от най-важните моделиерки в Съединените щати и една от най-богатите бизнес дами в света.
Лора прие тази дълго лелеяна действителност с една вътрешна комбинация от любопитство и безразличие. Постави си щастлива маска за пред работничките и потъна в новите модели за бъдещите сезони, наблюдавайки как животът й следва своя курс, подобно на навит механизъм. Успехът, за който бе положила толкова много усилия, означаваше за нея не повече от издигането на още един безличен небостъргач на хоризонта на Манхатън. Живееше само за да вижда как времето отминава покрай нея, като се надяваше вътрешната й пустота да се задълбочи достатъчно, за да направи съществуването й утре по-поносимо от днес.
Накрая в един дъждовен следобед нечий глас я извади от унинието, в което с благодарност се бе потопила.
— Дълъг ден, а, хубаво момиче?
Беше Тим. Той влезе тихо в офиса й, облечен в красиво сако, сив панталон и една свежа червена вратовръзка, която допълни впечатлението за искряща мъжка самоувереност, когато й се усмихна.
— Хайде да вечеряме заедно — каза той. — Има нещо, за което искам да поговорим.
За момент тя нямаше сили да му отговори. Мъката й се гърчеше вътре в нея, отдръпвайки я от него.
Вероятно взел слабостта в очите й за изтощение, той заобиколи масата и започна да масажира раменете й. Това бе израз на близост, която често я утешаваше в миналото, когато бе грохнала от темпото на работата.
Тя погледна двойния им образ в стенното огледало. Той стоеше надвесен над нея с могъщите си ръце и плещи, като възрастен, помагащ на дете да си завърже кънките. Тя винаги се бе впечатлявала от почти комичната разлика в ръста им. Доверието й в Тим открай време бе малко детинско, защото неговата огромна мускулна сила вървеше ръка за ръка с невъзмутимото му спокойствие, хватката му върху света отвън и непоколебимата му преданост към нея.
— Не става дума за бизнес — каза той. — Нещо лично е. Мисля, че можеш да ми помогнеш.
Тя се почувства затоплена от дланите му и успокоена от усмивката му в огледалото. Каква глупачка беше да го смята за вързан в кърпа през цялото това време! Какъв късмет имаше да притежава приятел като него. Може би бе дошло времето да се разплати за тази благодат.
— Много добре — каза тя, докосвайки ръката му със своята. — Значи решено.
Вечеряха в «Микелини» — любимият им италиански ресторант в Гринич Вилидж. Тук бяха отбелязали не един празник и «вечер на траур», в съответствие с пиковете и спадовете в съдбата на «Лора ООД» през изминалите три години.
На масата имаше една-единствена бяла роза. Това бе обичайният жест на обич от страна на Тим, когато имаше по-специална причина да бъдат заедно.
Лора не можа да вкуси повече от няколко хапки, но тази вечер Тим не я укори за слабостта й и липсата на апетит. Тя се чувстваше странно отпусната. Сякаш беше извън себе си, разпръсната сред приглушените звуци на чашите и приборите, на стъпките на келнерите по килима и откъслечните разговори. С благодарност изпи виното в чашата си, защото то сгряваше замръзналите й вътрешности.
Когато донесоха кафето, тя погледна Тим. Очите му безмълвно я наблюдаваха.
— Е? — усмихна се Лора. — Какъв е проблемът?
Помисли си за сестра му и семейството му в Ирландия.
Какво можеше да има наум? Странно, но не изглеждаше разтревожен. Вместо това, видът му бе по-скоро възбуден, сякаш криеше някаква пакостлива тайна.
— Не съм сигурен как да започна — каза той, докосвайки малката си чашка еспресо с такава голяма длан, че тя би се уплашила да не счупи крехкия порцелан, ако не знаеше, че пръстите му никога няма да повредят нищо.
— Виж, Лора, ти си човекът, на когото вярвам най-много на този свят. Всъщност ти си единствената личност, на която наистина имам доверие. Затова ще поискам съвета ти по един много личен въпрос.
Тя кимна.
— Давай.
— Има едно момиче — каза той. — Познавам я от доста време. Приятели сме. Но едва неотдавна осъзнах, че съм лудо влюбен в нея.
Той се спря.
— Е добре, това не е съвсем вярно. Знаех го и преди. Много дълго време се опитвах да се убедя, че само я харесвам и й се възхищавам. Но знаех, че има и друго нещо. Сега не мога да го крия повече. Проблемът е в това, сме приятели твърде отдавна и аз се страхувам да й го призная. Може би за нея съм чисто и просто една стара обувка. Може би тя отдавна е решила, че нищо повече не може да има помежду ни.
Той погледна Лора.
— Какво би направила ти на мое място? Ще го кажеш направо, или ще си мълчиш? Аз не мога да продължавам повече така. Направо ще умра, ако продължавам да тая чувствата си.
Лора размишляваше над думите му. Какъв късмет имаше той да обича някого! Дори ако тази някоя бе негова близка позната и си нямаше понятие за това. Той поне можеше да гледа любимото лице, когато поиска, и да чува гласа й…
Но, разсъждаваше тя, човек трябва да хване всичкото щастие на този свят, което може. И ако му е съдено да претърпи поражение, да се изправи пред него, без да се бави. Защото, ако не действа бързо, шансът може и да го отмине.
— Кажи й — рече твърдо тя. — Не чакай. И не се плаши, Тим. Тя вероятно е луда по теб. Не ти ли е дала някакъв знак?
Той поклати глава.
— И да го е направила, аз съм бил прекалено дебелокож, за да забележа. Там е цялата работа. Не съм достатъчно умен, за да се справям с този вид бизнес. Твърде груб човек съм, Лора. И дори само поради тази причина, тя вероятно няма да ме иска.
— Въпреки всичко, кажи й, Тим — настоя Лора. — Ти си прекалено строг към себе си. Освен това защо да оставяш на случайността нещо толкова важно? Най-лошото, което можеш да направиш, е да запазиш чувствата си в тайна от онзи, когото те засягат най-много.
— Искаш да кажеш, да я помоля да се омъжи за мен?
— Ако това е, което искаш. — Тя кимна. — За бога, Тим, тя вероятно копнее по теб през всичкото това време. И всъщност сигурно вече се е отказала да се надява. Сега трябва да й го кажеш направо, преди да започне да търси другаде — ако вече не го е сторила.
Лора изрече тези неща с убеденост, която изуми дори самата нея. И макар да бе искрена, думите й звучаха някак кухо и чуждо в собствените й уши. Как можеха мъртвите да си въобразяват, че имат право да съветват живите?
Тим сега изглеждаше по-тъжен, сякаш усетил безнадеждността в душата й.
— Само почакай и ще видиш — продължаваше Лора. — Ще я направиш най-щастливото момиче на света.
— Ами ако тя каже «не»? — попита скептично той.
— Няма да го направи — усмихна се Лора. — Познавам жените. Ти си прекрасен човек, Тим, и много красив и желан мъж. Където и да отидеш, жените те забелязват. И сам го знаеш. Ти си мил, силен и добър…
Той се разсмя.
— Ако търсех комплименти, значи съм попаднал където трябва. И все пак ако тя каже «не»?
— Тогава няма да бъдеш по-зле отсега — отвърна Лора. — Поне ще знаеш какво е положението. Освен това този свят е твърде несигурен, за да чакаме нещата сами да се случат. Грабни щастието си, Тим. Бори се за него. Дори да загубиш, поне ще знаеш, че си опитал. Само това има значение.
Лора слушаше уверената мъдрост в думите си и съзнаваше, че те изразяват тъкмо онази най-важна истина, която самата тя бе подминала. Приятно й бе да я произнесе на глас, защото голяма част от болката й излезе навън заедно с думите.
Но случилото се след това изтри усмивката от лицето й.
Тим извади отнякъде малка плюшена кутийка, увита със златна панделка и я постави на масата пред нея.
— Отвори я — каза той.
Тя вдигна поглед към него. Хладната зеленина на очите му бе потъмняла и сякаш я притегляше като бездънно езеро.
Помежду им настъпи тишина, застинала и многозначителна. Кутийката стоеше на бялата покривка — мъничък предмет, който сякаш порасна пред очите й и включи в себе си цял един свят, мамещ я да навлезе в него и да го изследва.
Хитрата сврака с двата крака. От дъното на паметта на Лора изплува старата поговорка, с която майка й я предупреждаваше, когато детското й любопитство я изкушаваше да извърши някоя беля в старата къща в Чикаго. Майка й бе мъртва отдавна, но предупреждението все още звучеше в ушите на Лора със странна сила.
Тя не смееше да зърне истината, която я гледаше в лицето. Искаше й се да затвори очи и да си вземе обратно думите, произнесени толкова необмислено.
Но нещо повече от любопитство я подтикваше да отвори кутийката. Силата, събрана в нея, бе достатъчно голяма, за да я погълне цялата, да погълне миналото й и да насочи стъпките й накъдето пожелаеше, независимо от нейните страхове и изгубени надежди — независимо от всичко.
Само да я докоснеше, само да я отвореше.
Зави й се свят. Тя безпомощно видя как ръката й се вдигна сякаш от само себе си, бавно взе малката кутийка, докосна панделката. Кутийката се отвори. Вътре имаше малък, но избран с прекрасен вкус годежен пръстен, чийто диамант блестеше като талисман в приглушената светлина.
И този отблясък сякаш припламна от камъка в зелените очи на Тим Риордан, които нито за миг не оставяха нейните.
— Аз… — опита се да говори Лора, но думите не идваха.
— Твоята мярка е — каза той. — След всичкото това време познавам ръцете ти много добре, Лора. Ще ти стане, обещавам.
Сега тя видя как една голяма длан покри нейната и пръстите й обхванаха всичко — ръката й, кутийката и пръстена тъй лесно, че тя се почувства смалена от съдба, безкрайно по-могъща от нея.
— Обичам те, Лора — каза Тим.
Тя затвори очи, без да мисли. Ехото на думите звучеше в ушите й като химн. Въпреки волята си почувства някакво изкусително съгласие във всичките си сетива.
— Обичам те от първия ден, в който те видях — говореше той. — Когато изкачих стълбите до онзи тъмен апартамент и видях приличащата на мъничък ангел жена с устни, пълни с карфици и летящи над плата пръсти, загубих сърцето си. Веднага разбрах какво е липсвало на всички жени, които съм познавал, и причината, поради която не съм могъл да ги обичам, да им имам доверие, да ги уважавам — всичко това беше в теб. Ти представляваше жената, която бях чакал, но хиляди пъти по-красива от мечтите ми.
Той въздъхна.
— Знам, че мина много време. Оставих те да свикнеш с мен. Оставихте да мислиш, че искам само приятелство. Не трябваше да го правя, но ти бе толкова нежна, Лора, толкова крехка и чиста… Само присъствието ти в една стая с мен стигаше, за да ме накара да се почувствам като слон в стъкларски магазин.
Дланта му обви нейната.
— Но колко исках да ти кажа, че те обичам, че те обожавам, че бих дал всичко, за да прекарам остатъка от живота си с теб. Мълчанието ми бе най-тежкото изтезание, което някога съм изтърпявал. Казвам ти го сега, защото ще се пръсна, ако се опитам да го задържа още в себе си. Обичам те, Лора. Искам те за своя жена. С теб ще бъда най-щастливият мъж на земята. А без теб съм нищо. Кажи «да», Лора. Кажи, че ще станеш моя жена.
Докато той говореше, очите й се отвориха. Сега бяха пълни със сълзи, а ръката й трепереше над мъничката кутийка.
Той забеляза вълнението й и нежно я погали. Изглеждаше засрамен от себе си.
— Съжалявам, Лора. Не ми позволявай да те насилвам. Боже мой, какъв глупак съм. Та нали тъкмо ти ми даде куража да те попитам. Просто ми отговори, каквото ти подскаже сърцето. Не се страхувай да кажеш «не», ако го чувстваш. Ще го понеса като мъж.
Лора погледна в очите му и видя настойчивата молба в техните дълбини. Той оставяше бъдещето си в нейните ръце. Тя можеше да го направи щастлив или да го обрече на болката, която го измъчваше отвътре дори и сега.
Той означаваше толкова много за нея! Именно гордостта му от нея, непоколебимата му подкрепа я подтикна към всичките й постижения през тези изминали години и й даде безценното равновесие в момента, в който тя вече смяташе, че водовъртежът на живота й ще я погълне. Тим представляваше самата земя, върху, която тя стъпваше.
И сега тя се изправи пред истината. Действително тя винаги бе знаела, че той я обича. Любовта му бе неотделима част от онази топла защита, с която я покриваше не само когато бяха заедно, но и когато оставаше сама. Самото й съзнание за присъствието на Тим на този свят го правеше поносимо за нея място.
И това се дължеше на любов, тъй сигурна и силна, че нищо не можеше да отслаби нейното постоянство. Защо тя никога не го бе осъзнала, след като то представляваше такъв основен факт в съществуването й?
Той ме обича, Тим ме обича…
Само преди пет минути тя се чувстваше по-самотна от всякога през живота си. Но сега звукът на гласа му и докосването на неговата длан проникваха в студената й, мъртва сърцевина и я затопляха, връщаха я обратно към живота, въпреки упоритостта на нуждата й да се скрие от света.
Дланта му все още покриваше нейната. Очите му я гледаха, пълни с успокоение и все пак опияняващи и опасни.
Някакво изкушение бързо нарастваше в нея. Сякаш звукът на тези три малки думи бе освободил дух от бутилка, който сега стоеше надвесен над нея, готов да парализира волята й и да я превърне в нов човек, способен да извърши неща, които допреди миг е смятал невъзможни.
Тя усети как един глас се надига в нея, изскочил от тази невидима промяна, изпълва я цялата и бързо излиза на повърхността, предизвикан от силата на неговата и слабостта на нейната воля.
Кутийката беше отворена. Той поставяше пръстена върху пръста й. Капитулацията вълнуващо я изпълваше, защото сега тя не беше сама и никога вече нямаше да бъде самотна, ако го оставеше да направи каквото поиска.
— Е? — попита той в очакване, подобно на момче. Тя отново видя онази любопитна светлинка на немирство зад болката в очите му, сякаш той знаеше, че защитата й не може да се сравни със силата на любовта му.
Лора затаи дъх. Пръстенът на ръката й се присъедини към неговия глас, за да разклати остатъка от равновесието й. Падането й бе прекалено сладко и упойващо, за да му противостои.
— Да, Тим — каза тя, правейки последната крачка, като измъкна земята изпод собствените си нозе, за да се задържи за ръката му като за единствената връзка с живота, способна да я спаси от самата нея. — Ще се омъжа за теб.

Даяна Столуърт отмести погледа си от лицето на Хал Ланкастър към сериозната, но одобрителна физиономия на Архиепископа на Ню Йорк. Тя знаеше, че зад нея са събрани стотиците роднини Ланкастър и Столуърт, дошли тук от целия свят, заедно с много знаменитости, високопоставени длъжностни лица от Вашингтон и представители на най-изтъкнатите фамилии на нацията.
Даяна носеше копринена рокля с цвят на слонова кост с мънистен дантелен корсаж, създадени за нея от Кристиан Диор. В броя на «Воуг» за този месец щеше да се появи нейна снимка с булчинската рокля, направена от фотографа Ървин Пен, заедно с резюме от сватбата й и специално представяне на нейния чеиз.
В този момент на стълбите пред «Сейнт Бартоломю» имаше журналисти от петдесет страни, нетърпеливи да снимат нея и Хал на излизане от църквата. Телевизионните камери щяха да проследят пътя им с лимузината до къщата на Столуърт на Пето Авеню за приема, както и заминаването им на меден месец на гръцките острови, по време на който Хал щеше да намери време за срещи с няколко важни европейски лидери.
Тази сватба бе най-значителното събитие в американския обществен и политически живот от времето на Рузвелт. Хал и Даяна приличаха на престолонаследник и неговата избраница. На техния брак се гледаше не само като на отдавна очакван съюз на двама красиви хора и две исторически фамилии, но също и като на благоприятен политически дебют за Хал. Смяташе се за сигурно, че той ще се кандидатира за някакъв висок политически пост през 1956 година. С жена като Даяна до него, човек трудно можеше да си представи той да изгуби политическа кампания.
Колективното одобрение на толкова милиони наблюдатели, както и тяхното дяволито вълнение от онова, което щеше да се случи тази нощ между Хал и Даяна на борда на кораба, се отразяваше в лекия блясък в очите на епископа.
Никой не се противопоставяше на този брак. Всеки го аплодираше. Целият свят смяташе Даяна за прекрасна и щастлива млада жена, сключила най-сетне съюз със своя приказен принц от плът и кръв, с тази оживяла легенда Хал Ланкастър.
Даяна беше зашеметена.
Докато слушаше думите на епископа, молейки се да повтори клетвата, без да се запъне, тя гледаше Хал през воала си. Очите му почиваха с обич върху нея и в тях тя видя успокоение, примесено с духовитост. Той сякаш й казваше: «Не се притеснявай. Всичко това е само един голям цирк. Когато свърши, ще му се смеем заедно». На Даяна й се доплака от благодарност заради неговата подкрепа.
Момчешкият му вид, така очарователен в тази подигравка с тържествеността на случая, изпълваше Даяна с радостни копнежи. Щеше ли все пак да стане така, че подобно на всички щастливи младоженци да свършат довечера в обятията си, после и утре, и на следващия ден, смеейки се на тази менажерия от роднини и гости, докато си припомняха сватбата? Спомен, прекъснат от любов, целувки, прегръдки и чудесната сигурност да са заедно…
Но за Даяна тази нощ щеше да бъде наистина първа. Тя се запази чиста за Хал през всичките тия трудни години. И довечера щеше да разбере дали съкровището, което бе съхранила, бе достойно за нейния съпруг.
Тази мисъл принуди щастливата й фантазия да изчезне и почти изтри от лицето й усмивката на любовно очакване, докато гледаше Хал. Вече не беше сигурна в нищо.
В края на краищата, размишляваше тя, наистина ли искаше да види това изражение на невъзмутимо самообладание върху лицето на жениха си в този сюблимен момент? Не би ли предпочела едно по-сериозно лице, дори разтревожено или нервно, от своя възлюбен в деня, в който той я молеше да го приеме за цял живот?
Даяна не искаше тази церемония да бъде безсъдържателна и незначителна. Искаше тя да бъде тържествен ритуал, затварящ вратата на нейните съмненията в себе си и съединяващ я с Хал в достатъчно силен и интимен съюз, за да я превърне наистина в негова жена, негова неразделна и вечна партньорка.
Но това ли ставаше сега?
Тя не можа да не се запита дали с тази леко иронична усмивка Хал не се държи на разстояние и не запазва част от себе си. Той може би не само се подиграваше с показната страна на тази сватба, предназначена да задоволи вековечните инстинкти и любопитството на възхитената тълпа, която един ден щеше да бъде негов политически електорат. Може би наистина чувстваше, че това бе просто пародия, през която трябваше да преминат, едно изпълнение без никакъв смисъл.
Дланите на Даяна започнаха да се потят от тази мисъл. Сега старото чувство на неловка малоценност я обзе отново, жестоко, подигравателно, каращо я да се чувства засрамена и смешна в най-важния момент от живота си.
Даяна Столуърт, позираща като жена на Хал Ланкастър! Бедната, малка, богата Даяна, опитваща се да изглежда женствена в роклята си от Диор, докато се подготвяше за една роля, чийто изисквания бяха на светлинни години разстояние от нейните възможности.
Сега тя мислеше за ироничния цинизъм зад толкова много от тези очакващи усмивки сред огромната публика. Всеки знаеше, че Хал няма да бъде верен съпруг. Всички мъже Ланкастър изневеряваха. Тази брачна церемония трудно можеше да се нарече клетва за вярност. Тя просто представляваше увертюра към луксозен меден месец, хиляди коктейли и политически приеми, безкрайна върволица от дебнещи журналисти, къща в Ню Йорк и друга във Вашингтон. И деца — защото децата бяха необходими, децата се очакваха…
Тя не представляваше нищо.
И от нищото ще се получи нищо.
Даяна не можеше да си спомни точно в коя книга беше прочела този ред. Това бе в някакъв курс в «Смит»; ред, написан от голям майстор, който не я интересуваше. Но сега си спомни думите като мрачно предупреждение, по-ужасно от всяко друго, което този възрастен епископ можеше да изрече. Да, нищо нямаше да се получи от нищото. И от този брак, започнал с преструвки, нямаше да излезе нищо добро.
Даяна се помъчи да изхвърли тази мисъл от съзнанието си. Паниката напрегна тялото й. Чудеше се дали не е пребледняла под воала си. Ръцете й бяха леденостудени.
Сега епископът говореше със сериозен тон и на двамата.
— Аз изисквам и възлагам на двама ви тук, в присъствието на Господ, отговорността да кажете, ако някой от вас има причина да не бъде законно свързан в брак и според Божията дума да я признае сега.
Хал гледаше епископа и отвъд него. В очите му имаше сянка на болка — нещо толкова лично, че при вида му Даяна се почувства така, сякаш подслушваше разговор между мъжа и собствената му душа.
Тя знаеше, че той е притежавал много жени. И сигурно много от тях са го обичали. И могли ли са да не го обичат? Той беше най-прекрасният мъж на света, чието сърце бе толкова нежно, а очарованието му тъй сладостно, че другите мъже изглеждаха като груби зверове в сравнение с него.
Даяна бе срещала някои от тези жени без късмет и ги бе откъсвала от Хал, когато смяташе за необходимо да предотврати стягането на нещата прекалено далеч. Последната беше малката Лора Блейк, създание тъй крехко и уязвимо, че Даяна почти с нежелание спука сапунения мехур на мечтите й относно Хал. Но имаше ли избор? До сватбата й оставаха само няколко месеца. Хал трябваше да престане да си губи времето с красиви момичета в интерес на собствената си репутация, както и заради наближаващия им брак.
Даяна отдавна бе приела разюздаността на Хал като наследствена черта на рода Ланкастър. И макар да знаеше, че това не бива да я прави ревнива, не обичаше да мисли за онези други жени, които го познаваха и се нуждаеха от него по толкова много начини.
И сега, докато изучаваше този тревожен негов поглед под предупредителните слова на епископа, внезапно й хрумна една ужасна мисъл. Ами ако една от многото млади жени бе означавала за него нещо повече? Ами ако някога, някъде, той вече беше отдал сърцето си?
Ако това бе истина, то тогава той бе загубил шанса да се омъжи за единственото момиче, което наистина е значело нещо за него. И в такъв случай зад благоприличните си усмивки пред Даяна той сигурно криеше скръбно бреме, което трябваше винаги да носи сам и в което Даяна никога нямаше да го утеши, защото сама го бе причинила.
Тази идея се заби в сърцето на Даяна като отровен шип. Тя стисна зъби и се помъчи да я изхвърли от ума си. Очите на Хал отново се обръщаха към нея и тя вложи цялата си любов и вярност в усмивката си към него.
Епископът съедини ръцете им и заговори на Хал:
— Хейдън, ще вземеш ли тази жена за своя съпруга, за да живеете заедно в брачен съюз? Ще я обичаш ли, ще я утешаваш ли, ще я почиташ ли и държиш, в болест и здраве; и, забравяйки всички останали, ще и бъдеш ли верен, докато смъртта ви раздели?
— Да.
Сега замръзналата ръка на Даяна беше в тази на Хал и топлината му бе толкова прекрасна, че изглеждаше почти способна да стопи леда в душата й.
— Даяна, ще вземеш ли този мъж за свой съпруг, за да живеете заедно в брачен съюз? Ще го обичаш ли, ще го утешаваш ли, ще го почиташ ли и държиш, в болест и здраве; и, забравяйки всички останали, ще му бъдеш ли вярна, докато смъртта ви раздели?
— Да. — Тя се молеше трепетът в гласа й да се чува само от нея.
От нищото ще се получи нищо.
— Ще приемете ли с любов дадените ви от Бога деца и ще ги отгледате ли съгласно закона на Христос и неговата църква?
Тим Риордан гледаше католическия свещеник.
— Да — каза той.
Гласът му прозвуча глухо в собствените му уши поради обзелото го вълнение от тържествеността на случая и огромната тежест на католическата църква, освещаваща брака му.

Мъжът зад бюрото направи знак на момичето на дивана; то се изправи, изключи телевизора и затвори дървената вратичка, скриваща екрана в библиотеката. После се върна на мястото си и седна, гледайки към мъжа.
Очите й бяха пълни със сълзи, а тялото й леко трепереше.
— Никой не биваше да пострада — каза тя. — Ти ми каза, че никой няма да пострада. Обеща ми.
Мъжът я гледаше преценяващо. Емоционалният й изблик сякаш изобщо не му направи впечатление. Той дръпна от пурата си, преди да заговори.
— Аз не намесих истинското ти име, нали? — попита тихо.
— Истинското ми име! — Гласът й трепереше. — Да не мислиш, че няма да ме намерят, ако наистина си поставят за цел? Ето че разпространиха историята. Ти не им попречи да свършат тази работа, нали? И Линдстром…
Той поклати с усмивка глава.
— Лесли, опитай се да разбереш, че тук под повърхността се крие нещо повече, фактически твоята роля основно се крепи върху това, че не бива да знаеш какво стои зад цялата работа, нито какви ще бъдат последствията. Виж, недей да ме подценяваш. Казах ти, че ще те защитя, и ще го направя. Ти беше една чудесна Доун Тайър и изпълни задачата, която ти възложих. Мислиш ли, че ще забравя подобно нещо?
— Ти каза, че никой няма да пострада — повтори момичето, упорито дори в паниката си.
— Слушай сега какво ще ти кажа — отвърна той. — Може и да не го осъзнаваш, Лесли, но ти направи истинска услуга на страната си. Това не бе просто вендета на един мъж срещу друг или между две групи мъже. Ти се намеси в битка между доброто и злото, оказа ценна помощ на страната си при много трудни обстоятелства. И твоята страна ще се погрижи за теб. Вярваш ли ми?
Отговор нямаше.
— На практика, разбира се, ти извърши престъпление — добави той с по-заплашителен тон. — Престъпление, за което можеш да бъдеш сурово наказана от съда. Но именно в опасни времена като тези нашият дълг към страната ни изисква да престъпим закона. Виждаш ли, скъпа моя, независимо дали го разбираш, или не, ти си героиня. И като такава, ще бъдеш добре защитена.
Тя вдигна поглед към него, размишлявайки над сместа от ласкателство и заплаха в думите му. Страхуваше се от него не по-малко, отколкото от властите.
Тъкмо това целеше той.
Дългата руса перука, използвана за фотографията, която току-що се появи по новините, сега я нямаше. Беше заменена от естествените кестеняви къдри, стигащи до раменете й. Без тъмните очила тя имаше привлекателни светлокафяви очи и красиво лице. Приличаше повече на момиче от малък град, отколкото на вашингтонска красавица — макар дори и сега очите му да обхождаха красивата фигура под семплата й рокля. Нейната сексуалност бе много естествена и непретенциозна. Тя притежаваше приятно изражение и открити, непринудени маниери.
Той погледна към затъмнения офис зад момичето. Стените бяха отрупани от негови фотографии в компанията на всички важни личности през последните двайсет години, от Рузвелт и Кордел Хъл до Ачесън, Труман и Стивънсън, Айзенхауер, Рейбърн, Тафт и Линдън Джонсън. На снимките можеше да се види неговото израстване от здрав, млад сенатор с едра глава и къдрави коси до широкоплещест, олисяващ мъж на средна възраст, чийто сиви очи ставаха все по-остри и студени след закалката на политическите войни.
Той бе човек, даващ си ясна сметка за направените жертви, спечелените битки и политическата кръв, която бе пролял, за да достигне най-голямата възможна власт за един сенатор. Днес заемаше поста председател на сенатската Комисия по бюджета и действителен член на Комисията по външна политика. Тези титли, макар и изключително важни, не можеха да изразят размерите на властта му. Той бе единственият в Сената, който можеше чрез методи, известни само на него и на най-приближените му сътрудници, да събере достатъчно гласове, за да прокара всеки проектозакон, който си поставеше за цел да превърне в закон. Никой сенатор и от двете страни на залата не смееше да откаже приятелството му. Никой човек, независимо от политическите си възгледи, не смееше да се изложи на неговата неприязън.
Той се казваше Еймъри Боуз.
Гар Линдстром бе направил грешката да му играе по нервите.
Линдстром представляваше нещо повече от един либерален опонент на мощното дясно крило на Боуз, съсредоточено в Комитета по бюджета. Той бе отявлен враг, който бързо печелеше приятели, враждебни на Боуз — както в Комитета, така и в Сената. И Линдстром бе достатъчно опитен организатор, за да насочи и използва общата власт на тези приятели, стига да разполагаше с достатъчно време. Нещо по-лошо, той бе морален фанатик от лютерански тип и от няколко години ръководеше частно разследване на методите, чрез които Боуз бе получил и използваше политическата власт в Сената.
Наистина Гар Линдстром означаваше нещо повече от отрицателен вот за Боуз. Той бе първата истинска заплаха за властта му от двайсет години насам.
Ето защо Боуз лично избра Лесли, за да отстрани Линдстром от играта.
Тя се появи в най-подходящия момент. Все още беше относително чиста, почти неизвестна, невинно изглеждаща и по свой особен начин много секси. Боуз проучи основно миналото й, преди да вземе решението да я използва. И инстинктите му не го излъгаха.
Тя изигра ролята си безупречно. Благодарение на естествената сладост под леко порочната си външност, успя веднага да спечели доверието на Линдстром. И той стана достатъчно зависим от нея, за да се изпусне за някои тайни на бюджета по въпросите на отбраната, докато се намираше в обятията й. Това бе всичко, от което се нуждаеше Боуз.
Елисън Гарднър, редакторът на «Детройт Кроникъл», дължеше от петнайсет години голяма услуга на Боуз и бе готов да напечата всичко, каквото и когато му кажеха. Историята излезе под огромно заглавие със заклеймяващата снимка на «Доун Тайър» под ръка с Линдстром, а оттам нататък нещата тръгнаха сами.
Естествено, сега, когато Линдстром направи неочакваното и се самоуби, момичето се страхуваше. Но Боуз знаеше как да я успокои и да я накара да мълчи. Колкото лично до него, той се радваше, че Линдстром не можа да оцелее, за да напише мемоарите си. Мъже като него бяха по-добри мъртви.
Боуз я погледна. Тя седеше умислена, чудейки се в каква ужасна каша се е забъркала и кога журналистите най-сетне ще я открият.
— Намерил съм ти работа — й рече. — Ще изчезнеш в широкия свят на трудещите се момичета. След няколко дни Линдстром ще бъде забравен и никой няма да те преследва. Аз ще се погрижа за това.
— Не искам да оставам във Вашингтон — каза тя нервно. — Трябва да се махна оттук.
Той помисли за момент, после кимна.
— Много добре. Мога да ти подсигуря нещо в Ню Йорк. Мисля, че това ще е най-доброто място за теб. Просто недей да предприемаш нищо през следващите няколко дни. Не говори по телефона и не се срещай с никого. Ще заръчам на Ърл да ти се обади.
Момичето вътрешно потръпна при споменаването на името на специалния помощник на Боуз, дебелия, очилат мъж на име Ърл с жестоки очи и заплашителна външност. Именно той я откри и на него трябваше да благодари за положението, в което се намираше.
Бе дошла във Вашингтон направо от Илиноис, където беше вятърничава тийнейджърка, потискана от праволинейните си родители-шведи. Лошите й оценки в училище подвеждаха относно високия й коефициент на интелигентност, тъй като животът в глухата провинция задушаваше своеволната й природа. Тя бе момиче, търсещо вълнуващи приключения. А беше и хубавичка.
Подобно на много от връстничките си, тя се озова във Вашингтон, където си намери секретарска работа и с повече или по-малко желание се понесе във въртопа на вашингтонските вечеринки и партита, срещайки различни дребни политици и позволявайки им да я ухажват. Макар и да не беше по природа нимфоманка — произходът й бе оставил своя отпечатък — тя нямаше нищо против да прекара нощта с някой мъж, стига той да се отнасяше достатъчно добре с нея.
Намираше се в града по-малко от година, когато мъжът на име Ърл се запозна с нея на едно парти и я покани на вечеря. Отначало тя се поуплаши от него, но се съгласи, щом той й каза, че има важно предложение за нея, което ще ускори много кариерата й.
Вечеряха в офиса на Еймъри Боуз, в сградата на Стария сенат. Тя вече знаеше достатъчно за Вашингтон, за да разбере кой е Боуз и каква важност притежава.
Самият той едновременно я впечатли и хвърли в смут. Накара я да прекъсне всичките си социални и интимни контакти. Каза й, че има за нея нещо много по-важно от тях. Силата на личността му беше страхотна. Според това как му изнасяше можеше да се държи като баща или пък като жесток тиранин. Тя забеляза, че колежанската снимка на дъщеря му върху бюрото му донякъде прилича на нея.
Когато поиска да я отведе в леглото, тя не му отказа. Властното му държане извикваше у нея както трепет, така и страх да не го ядоса. Сексуалните му предпочитания малко я притесниха — той желаеше само орален секс и изричаше странни, грозни неща по време на възбудата си — но тя бе достатъчно повлияна от славата и положението му, за да потисне скрупулите си.
След като мина известно време, й разказа за Линдстром. От самото начало обгърна начинанието с тайнственост, като й обясни, че поради съображения, свързани с националната сигурност, е важно тя да не знае причините, нито целта на цялата работа. Трябваше да се сприятели с Линдстром, да го отведе в леглото и да чака по-нататъшни заповеди. Ако се справеше добре, я очакваха десет хиляди долара и сигурна работа до края на вашингтонския й живот. Но секретността бе от решаващо значение.
Боуз имаше приятел, който я представи на Линдстром на едно парти. По някакво съвпадение те си паснаха съвсем естествено. Линдстром бе привлекателен мъж и споделяше с нея пуританското минало на Средния запад. Харесваше й да го слуша как говори, както и начинът, по който се отнасяше с нея. Беше приятен и при това честен човек.
Да спи с него й доставяше удоволствие. Той бе нежен и наистина много романтичен. След това винаги й изпращаше цветя, бележки, малки подаръци. Държеше се така мило и внимателно, че след няколко срещи тя трудно можеше да си представи, че във връзката й с него има нещо фалшиво. Той бе просто един преуморен, самотен мъж, който искаше само малко женска компания и топлина.
Изпълнявайки заповедите на Боуз, тя накара Линдстром да се разприказва за Комитета по външна политика. Тъкмо се обсъждаше един важен проектозакон по бюджета на отбраната, като командващите родовете войски и Съветът по национална сигурност оказваха силен натиск за неговото приемане. Това бе същият проектозакон, за който Линдстром и Боуз се бяха сблъскали. Окрилен от знанието, че Айзенхауер не желае неговото приемане, Линдстром събираше поддръжници, за да го спре в Комитета и с това да спести на нацията четири и половина милиарда долара. Боуз пък искаше той да мине заради някои могъщи свои приятели в Министерството на отбраната, а и защото щеше да послужи като добра реклама за неговата кампания за Сената по-късно същата година.
Линдстром направи грешката да довери на Лесли някои от секретните планове за нови оръжия, за които военните искаха бюджет. Ставаше дума за междуконтинентални балистични ракети с увеличен обсег, които Айзенхауер бе обявил за вече излишни при наличието на съвременните бомбардировачи Б-52.
Лесли докладва чутото пред Боуз и той я изпрати обратно при Линдстром със скрит в чантата й малък микрофон. Тя гледаше да я оставя близо до леглото в хотелските стаи, където правеха любов, за да могат да се запишат прошепнатите им спални разговори.
Това продължи не повече от седмица. После, като гръм от ясно небе, в «Детройт Кроникъл» се появи огромно заглавие, посветено на разгласяването от Линдстром на секретни сведения пред «гадже» със съмнителна репутация. Единствената снимка, която хората на Боуз успяха да направят на двамата, придружаваше статията. И докато се усети, лицето на Линдстром и нейното собствено се озоваха във всички вестници.
После Линдстром умря.
Лесли беше потресена и ужасена. Събитията надминаваха и най-безумните й фантазии за Линдстром и нейната мисия. Сега само Боуз можеше да я защити. А той я плашеше не по-малко от онова, което я бе накарал да извърши. Не й се щеше да има повече вземане-даване с него.
— Съгласна съм — рече тя. — Искам само всичко това да приключи. Бих заминала веднага за Ню Йорк, ако нямаш нищо против. Все ще намеря къде да си наема една стая.
— Всичко ще бъде уредено. Само стой мирна още няколко дни и не говори с никого. Ърл ще ти намери квартира в Ню Йорк, а работата ти ще те чака, когато пристигнеш.
Тя стана, за да си ходи. В очите й все още се четеше укор и страх.
— Е, тогава довиждане.
Боуз поклати глава в сенките на офиса. Изглеждаше почти развеселен от нейния ужас.
— Това не е много приятелско сбогуване — рече той. — Не можеш ли да бъдеш малко по-мила, Лесли?
Тя въздъхна. Знаеше какво иска от нея.
— Наистина не мога, господин Боуз. Не и след… след случилото се. — Тя го погледна неспокойно. — Гар Линдстром имаше семейство. Жена, деца… Надявам се, че разбирате. Просто не мога. Искам да се махна оттук.
Лицето му се помрачи.
— Ти си тази, която не разбира, скъпа моя.
Думите я смразиха до мозъка на костите й. Тя осъзна заплахата. Беше достатъчно умна, за да схване, че мъж, достатъчно дързък и могъщ, за да организира унищожението на един американски сенатор, няма да се поколебае да смаже незначителна пионка като нея.
Тя го доближи с неохота. Той беше отблъснал голямото кресло от бюрото и седеше с разтворени крака в престорено свенлива поза, с все още горяща в ръката пура. Изглеждаше грозен и някак си приличащ на дявол с дима, виещ се край главата му. Неговата чувственост я плашеше.
Застана до него. Той прекара длан нагоре по бедрата до ханша й и леко я поглади. Въпреки волята си тя потръпна от допира му. Но това, изглежда, не го притесняваше. Дори точно обратното. Дебелите пръсти се плъзнаха по коприната на пликчетата й, после под ластика им. Той ги свали до коленете й и проследи как тя измъква краката си от тях. Задържа ги в ръка, докато тя коленичи, за да свали ципа му.
Тя остана напълно облечена, докато го поемаше в устата си. Той седеше в креслото с невиждащи очи и държеше пликчетата до устните си, докато главата й се движеше над члена му. Тя се опита да овладее треперенето си. Не знаеше кое е по-лошо — отвращението, или смразяващият вътрешностите й ужас.
Усещаше, че страхът й му доставя удоволствие. Той изпусна лека въздишка на задоволство, докато бедрата му се отъркваха о лицето й. Тя се чувстваше като робиня, паднала на колене пред него в роклята си, а отвратителният член се движеше в устата й и могъществото и перверзността на мъжа бяха готови да избълват в нея. Почти го чуваше как мисли за Линдстром, за неговите жена и деца.
— Не е ли вкусно? — попита той. — Знам, че вие момичетата обичате този вкус…
Тя долови, че той гледа снимката на дъщеря си върху бюрото. Горещи сълзи се появиха в очите й. Никога не се беше чувствала толкова унизена. Сякаш самият дявол се намираше в устата й. Положително нямаше достатъчно сурово наказание за такъв грях.
— Това ли правеше и на Линдстром? — попита той. — Басирам се, че му е било добре с теб, а? Кажи ми, Лесли: къде го харесваш най-много? Къде обичаш да ти го слага мъжът? Линдстром правеше ли ти го там, където най-много си падаш? Ти каза ли му къде да ти го пъхне? Хайде, кажи истината на стария Еймъри. Не бъди срамежлива.
Той продължаваше да нарежда и гласът му тръпнеше от удоволствие. Представите, предизвикани от думите му, бяха все по-жестоки и по-перверзни. Описваше всички подробности на женското тяло в извратен молебен, изтъквайки тяхната привлекателност, за да ги оскверни после до една.
— Щеше да плачеш, ако не ти го бях дал, нали? — я попита. — Нямаше ли да плачеш с големи, крокодилски сълзи? Точно както бедната госпожа Линдстром плаче тази вечер?
Тя искаше да повърне, но се сдържа. Остана с него, докато той се извиваше, напрягаше и стенеше от удоволствие. Когато оргазмът му дойде, тя успя да довърши, без да се избълва. Искаше само час по-скоро да се махне оттук, и то жива.
Накрая се изправи на крака и се отдръпна от него. Видя го да си играе с пликчетата й със задоволен израз в очите. Не се канеше да си ги поиска обратно.
В този момент телефонът иззвъня.
Еймъри Боуз отговори, потискайки накъсаното дишане на оргазма си.
— Да?
— Обажда се Уорън Хъф, сенаторе. Съжалявам, че ви безпокоя толкова късно.
Той позна гласа на своя началник-щаб и отдавнашен ръководител на кампаниите.
— Какво има? — попита.
— Важно е. Прецених, че трябва да го узнаете веднага. Научих от един познат, че Хейдън Ланкастър ще обяви утре кандидатурата си за вашето място. Ще се състезава с вас на предварителните избори.
Лицето на Боуз потъмня. Това бе последната новина, която искаше да чуе. Тъкмо бе решил проблема с Линдстром, и ето ти ново двайсет откъм страната на опозицията.
— Сигурен ли си в това, което казваш?
— Абсолютно. — Гласът в слушалката звучеше извинително, притеснено.
— Чакай една секунда.
Боуз погледна момичето в сенките пред себе си. Направи й знак да си върви.
— Ще те потърся — каза той, затулвайки с ръка слушалката, докато тя си събираше нещата. Пликчетата, вече забравени, бяха все още в ръката му.
Когато тя затвори вратата след себе си, той заговори отново.
— Сега ме чуй добре. Никакви изявления, докато не ти се обадя. Ако пресата те сгащи натясно, просто им кажи, че сенаторът приветства всеки конкурент, че това е демократично общество и нека по-добрият спечели и тъй нататък.
— Много добре, сър. Ще се видим утре сутринта.
Боуз затвори телефона.
Помисли си за Ланкастър, фотогеничния млад герой от войната с неговата красива жена и блестяща репутация, лява политика и неутолима амбиция. Трябваше да предвиди, че това рано или късно ще се случи.
Сатана и ангел, мина му през ума.
Ти си свършен, Ланкастър, каза си, като поглаждаше късчето коприна. Още не го знаеш, но си свършен.
Лесли крачеше към дамската тоалетна толкова бързо, колкото я държаха нозете. За щастие там нямаше никой. Тя влезе в една от клетките и повърна в клозетната чиния. Напъва се дълго и мъчително. Никога през живота си не се бе чувствала толкова мръсна.
Мръсна и уплашена. Еймъри Боуз беше като отрова, проникваща чак до костите, като упорито петно, което не може да се премахне. Тя изтръпна при мисълта за бъдещето, за Ърл, за пипалата на Боуз, за това, което можеше още да поиска от нея. Защото Лесли беше интелигентно момиче. Тя знаеше, че мъже като Боуз не пускат лесно, щом веднъж оплетат някого в мрежите си.
Когато най-лошото гадене попремина, тя излезе от клозета, отиде до мивката, изми си лицето и си оправи косата.
До два дни щеше да напусне този град. Но колко далеч трябваше да отиде, за да се спаси от Боуз?
Тя знаеше, че не разстоянието е важно. Никакво разстояние не можеше да й осигури безопасност от него.
Тук ставаше дума за власт.
С тази мисъл в ума тя погледна надолу към сутиена си и леко го докосна.
Вътре в него се намираше мъничкият микрофон.
Лесли го бе поставила там, преди да дойде. Самият Боуз й бе дал идеята, въоръжавайки я с него за любовните срещи с Линдстром. Разговорът им тази вечер, както и гадните похотливи брътвежи на Боуз, бяха записани на касетофон в паркираната на една пряка от Капитолия кола.
Добрият Господ не беше дал на Лесли мозък за онзи, дето духа. Някой ден, по някакъв начин тази лента можеше да се окаже за нея най-ценното нещо на света.
С един последен, болезнен поглед към лицето си в огледалото тя напусна тоалетната.

13 януари 1958 г.
— Госпожо Ланкастър, мога ли да отбележа, че както обикновено изглеждате поразително красива?
— О, благодаря. Ужасно си мила.
Даяна гледаше малко нервно дузината журналистки, събрани в салона на първия етаж. Две от тях бяха телевизионни репортерки, работещи в екип, и поставените от тях ярки прожектори я заслепяваха. Надяваше се, че гримът й ще издържи; тънкостите при поставянето му за пред телевизията все още я объркваха и тя прекара половин час в туширане на очите си преди интервюто.
Днешният ден беше важен. Пресата за пръв път бе поканена в къщата на Пето Авеню, където Хал и Даяна се бяха нанесли след сватбата, и в съответствие със случая, тя бе известила най-влиятелните репортерки, отразяващи мъглявата област, където се срещаха светският живот и политиката.
Елън, секретарката на Даяна, и Сюзан Пфайфър — личната й съветничка за връзките с обществеността, ги разведоха из дома. Тъй като показването на вътрешността му се смяташе за голямо събитие, репортерките не бързаха, водеха си внимателно бележки за безценните мебели и картини, подарени от разни роднини Ланкастър и Столуърт — от майсенските вази във всекидневната до почти легендарния пейзаж на Търнър, доминиращ в гостната на втория етаж.
Това бе изумителна къща с шест спални, два салона, трапезария, достатъчно голяма да събере всяка политическа група, която на Хал би му хрумнало да покани, библиотека за многото му книги, прекрасен солариум отзад и напълно завършен пети етаж с билярдна зала, кабинет и стая за четене на Даяна.
Общо взето, тя бе достатъчно малка, за да отговаря на елегантната манхатънска представа за дом на млада бездетна двойка, а не щабквартира на голяма фамилия. Бащата на Даяна трябваше да използва всичките си връзки и да упражни значителен натиск, за да я получи от предишните й собственици — възрастен брокер и жена му, които се нуждаеха от пари, за да обезпечат старините си в Палм Спрингс. Това беше единственото място на Пето Авеню, смятано от Хари Столуърт като подходящо за млад мъж с произхода и бъдещето на Хал.
Когато журналистките приключиха обиколката си, седнаха долу да интервюират Даяна. Разбира се, бяха впечатлени от видяното, макар и да не бяха останали чак с отворена уста. Това бяха двайсетина от най-известните и изпечени репортерки от цялата страна и всички бяха писали многократно за Даяна както преди, така и след брака й.
Знаеха, че са поканени днес, защото Даяна и Хал болезнено се нуждаят от тяхното перо и добра воля. Публичността, и то в положителни краски, сега бе необходима на Ланкастърови повече от всякога, тъй като на Хал му предстоеше тежка сенатска битка на страната на Демократическата партия срещу опасния Еймъри Боуз.
С всичко това наум, екипът на Даяна старателно бе подготвил почвата за случая. На всички журналистки бяха изпратени гравирани покани и преди месец всяка от тях получи щедър и внимателно подбран коледен подарък от Ланкастърови: бутилка отлежал «Арманяк» за Наоми Ръсел от «Ню Йорк Таймс», известна като голяма любителка на брендито; кофичка за лед от чисто сребро за Вера Стрик от «Сан Франциско Кроникъл», която написа статия за Даяна миналото лято; чифт нефритови обици и също такова колие за Лийла Барън от «Вашингтон Поуст»; сервиз кристални чаши за Катлийн Критендън от Си Би Ес, която често ги канеше в телевизията, и така нататък.
С тези репортерки трябваше да се пипа с кадифени ръкавици, защото всяка от тях притежаваше голяма своя публика и можеше да причини на Даяна значителна вреда с няколко добре подбрани инсинуации. Но Даяна съзнателно ги ухажваше всичките и имаше пълното основание тази сутрин да очаква добри резултати от дългата подготовка.
Но това не означаваше, че щеше да й бъде лесно.
Въпросите започна Ърсюла Хенд от Ю Ен Ай.
— Кажете ми, госпожо Ланкастър — каза тя, — сега, когато съпругът ви ще се състезава с Еймъри Боуз за номинацията в Сената от Демократическата партия на Ню Йорк, смятате ли, че темпото на семейния ви живот се е променило? По-рядко ли се виждате с мъжа си?
Даяна се усмихна. Засега беше добре.
— Всъщност дори малко повече — рече тя. — В началото имаше много срещи, които ангажираха Хал. Но той умее много добре да разпределя времето си. И сега, когато вече не работи за президента в чужбина, имам щастието да прекарвам повече време с него у дома.
Наоми Ръсел от «Таймс» подхвана темата.
— Не съществува ли един естествен конфликт между натоварената кариера на съпруга ви и вашия семеен живот? Не се ли чувствате понякога «политическа вдовица»?
— Ни най-малко — усмихна се леко Даяна. — И Хал, и аз разбираме, че той си е избрал кариера в държавната администрация, която ще отнема много от времето и енергията му. Успяваме да намерим начини, за да бъдат часовете ни заедно оползотворени колкото се може по-добре. Например сутрин аз ставам рано, за да се насладим на дълга закуска само двамата, а вечеряме доста късно, когато работата за деня е вече приключила. Често намираме време и да поседим пред камината, за да разговаряме за случилото се напоследък.
— До този момент кариерата на съпруга ви е била противоречива — отбеляза Джесика Вогел от Ен Би Си, на която Даяна бе изпратила за Коледа надписана литография от един нюйоркски художник, когото знаеше, че обожава.
— Неговите политически възгледи със сигурност ще се обсъждат горещо по време на сенатската кампания. Кажете ми, търси ли той съвета ви по някои по-деликатни въпроси? Можем ли да твърдим, че и във вашия случай, както в много други, зад всеки велик мъж стои една велика жена?
Даяна се разсмя скромно.
— Не, велика жена не. Но действително Хал ми разказва за политическите проблеми, които го занимават. Мисля, че всеки мъж би споделил вълнуващите го грижи със своята съпруга. Когато търси съвет от мен, аз му го давам, стига да мога да предложа нещо конструктивно. Но не очаквам непременно да следва съветите ми. Той притежава свой собствен ум, както добре знаете.
Даяна се държеше много предпазливо. В отговорите и маниерите й имаше нещо почти отпуснато, което забележително контрастираше с живото момиче, каквото беше преди не много години. Всички репортерки знаеха, че този имидж е внимателно пресметнат и малко от тях вярваха, че зад него има нещо истинско. Но това нямаше никакво значение за тях.
На Лийла Барън се падна да отгърне страницата, представляваща хлябът насъщен на пресата, щом ставаше дума за Хал и Даяна.
— Госпожо Ланкастър — каза тя, — вие сте не само хубава жена, от която се възхищават навсякъде. Вие сте и съпруга на мъжа, смятан за най-привлекателен и дори сексапилен сред американските политици. Как се справяте с грижите, която тази двойна роля ви отрежда?
Даяна се усмихна.
— Трябва да призная — рече тя, — че не е лесно да си омъжена за човек, който има толкова, много почитателки. Все трябва да внимавам да не му се замае главата.
Шегата не предизвика реакция сред безразличните, обръгнати репортерки. Но опитът за остроумие и приятната усмивка на Даяна щяха да изглеждат добре по телевизията и да бъдат отразени в техните статии. Тя не се намираше тук, за да завързва приятелства, а за да създаде един образ за медиите. Както и те не бяха дошли, за да я харесат, а за да получат ценно копие от този образ.
— Вече сериозно — добави Даяна, — аз се смятам за жена с голям късмет. Познавам Хал, откакто беше чувствително и ужасно красиво момче. Гледах го как израства в целеустремен, работлив мъж, който не само е много привлекателен, но също и внимателен, любящ съпруг. Чувствам, че моята роля е да бъда колкото мога по-добра и подкрепяща го съпруга.
В стаята прозвуча почти недоловимо недоверчиво подхилване.
— След като стана дума — обади се Дороти Къран от «Чикаго Трибюн», — разбира се, всеки вижда публичната страна от чара на Хейдън Ланкастър. Но какво ще кажете за личния аспект? Не питам дали той хърка, или оставя косми в мивката, а какъв е отблизо?
Всички знаеха за какво пита и писалките им бяха готови. Имаше три ключови теми във всяко интервю с Даяна: нейното богатство, как е Хал в леглото и кога той ще се кандидатира за президент. Колкото и еднообразни да изглеждаха въпросите, те никога не омръзваха на публиката и трябваше да бъдат зададени.
— Хал е много внимателен мъж — отвърна искрено Даяна. — Много грижовен и нежен във всяко отношение. Такъв беше, когато го срещнах за пръв път, такъв е и днес. Той не поставя жената на пиедестал; нито пък я командва. Отнася се с мен като с равна. И същевременно ме обича. Наистина не знам как мога да го изразя по друг начин. Ние сме много близки. Нуждаем се един от друг и не се чувстваме добре, когато сме разделени. Тогава той ми липсва ужасно и аз на него.
Ето че сама откри уязвимото си място, благодарение на изпуснатите думи за разделите им с Хал. Твърде късно осъзна, че някой от присъстващите лешояди със сигурност ще атакува.
Това се оказа Вера Стрик от «Кроникъл».
— Естествено, вие знаете, че тук сте сред приятели, госпожо Ланкастър — започна Вера. — Повечето от нас ви познават от години и винаги се радваме да се срещнем и поговорим с вас. Но аз мисля, че публиката е любопитна да узнае нещо относно слуховете, че вие и съпругът ви фактически се виждате все по-рядко. Широко известно е, че миналото лято вие останахте продължително време в Нюпорт, докато той беше в Ню Йорк, с изключение само на един уикенд; че вие прекарахте две седмици в Насау без него през пролетта, а по време на четиримесечния му престой в Хелзинки на преговорите по разоръжаването се присъединихте към него само два пъти. Хората се чудят как върви бракът ви, след като не се виждате един друг.
Ножът бе забит дълбоко в раната. Вера Стрик седна отново с доволно изражение върху строгите черти.
Даяна успя да възпроизведе най-ослепителната си усмивка.
— Тези раздели бяха болезнени и за двама ни — каза тя. — По това време, имайки предвид работата на Хал, просто не виждахме друга алтернатива. Но после стана ясно, че раздялата е прекомерно голям товар за нас. Освен дето навъртяхме и най-голямата телефонна сметка в историята. Ето защо решихме през предстоящата сенатска кампания да бъдем един до друг, каквото и да се случи. Пък и когато сме заедно, ни е много по-весело. Всеки от нас представлява най-добрият стимул и шеговита компания за другия.
По предложение на Сюзан Пфайфър отговорът беше предварително отрепетиран. Тя имаше остър поглед върху пресата и той й подсказа, че въпросът за разделите със сигурност ще представлява опасност.
Репортерките повдигнаха вежди, оценявайки по достойнство лустрото и подготовката на Даяна. Вера Стрик безизразно си записа отговора.
Даяна вътрешно въздъхна с облекчение.
Но най-лошото още не бе отминало.
Катлийн Критендън от Си Би Ес зададе следващия въпрос.
— Не искам да се бъркам в нещо, което, разбира се, е личен проблем — каза тя. — Но естествено, всеки очаква вие и съпругът ви да създадете потомство. — Тя посочи обширния салон, в който седяха. — Това е ужасно голяма къща за една бездетна двойка.
Тя направи моментна пауза и остави думата бездетна да окаже ефекта си.
— Безспорно, това не е наша работа — но все пак, съзнателно ли отлагате въпроса, или вече се опитвате да го разрешите?
Даяна се скри малко по-отчаяно зад мекия блясък на сините си очи.
— Ще ви отговоря откровено — рече тя. — Когато сключихме брак, Хал и аз решихме да си осигурим известно време само за нас двамата и да не избързваме с нещата. Както казах, ние сме много близки и искаме да изградим живота си около тази близост. Но вече чувстваме, че сме готови да увеличим семейството си много скоро. Не бих казала, че «опитваме», нито пък «отлагаме». Просто оставяме нещата да дойдат от само себе си.
Тя бе репетирала това изявление почти две седмици. Беше решено, че гъделичкащата фраза «да дойдат от само себе си» ще подсили имиджа на Даяна като единствената жена в Америка, запозната с прелестите на красивия си съпруг в леглото, и същевременно ще увери, че бездетността на двойката е умишлена. Идеята бе, че липсата на деца не произтича от липсата на интимност, а по-скоро от естествения период на сексуални радости, на който тази жизнена млада двойка имаше пълното право.
Децата щяха да се появят, когато им дойдеше времето; междувременно Хал и Даяна оставаха влюбените на Америка както в леглото, така и в светската хроника. Такъв беше замисълът.
Разбира се, всеки в тази стая знаеше, че това не е истина. Даяна имаше проблеми със зачеването въпреки грижите на най-добрите гинеколози в Ню Йорк, а продължителните й раздели с Хал трудно можеха да ускорят идването на бебе. Нещо повече, дузината негови любовни афери и мимолетни срещи с други момичета, които не бяха тайна за пресата и политическото общество, едва ли можеха да подобрят положението.
Безизразните жени, присъстващи на настоящата среща, усещаха истината зад този божествен брак. Но не можеха и да сънуват да я отпечатат. Нито можеха да си представят какво причиняваше тя на Даяна.
Натискът върху нея да осигури наследник на Хал достигаше много по-дълбоко от романтичните фантазии на капризната публика и дори по-дълбоко от тревогите на двете фамилии. Той произтичаше от кухата сърцевина на самия й брак — брак, вече така изпразнен от съдържание, че само децата можеха да го спасят.
Вътре в себе си Хал сигурно отдавна бе установил, че семейният му живот с Даяна представлява само едно задължение, което трябва да се понася заради спазването на добрия тон. Той не успяваше да скрие този факт дори зад нежността си в спалнята, която бе само продължение на царственото му отношение към нуждите и чувствата на неговата съпруга. Тя знаеше, че той не я обича, никога не бе я обичал и не би се оженил за нея, ако положението им в обществото не ги бе събрало заедно. Двете години брак окончателно я убедиха в тази тъжна реалност.
Докторите постановиха той и Даяна да правят секс в поредица от определени нощи, изчислени точно в интервалите около овулацията й. Хал изпълнително идваше при нея с красивото си тяло, възбуждаше я с ласките си и я обладаваше толкова бавно, така ужасно дълбоко и вълнуващо, че оргазмите й бяха като малки, задъхани експлозии, ехтящи в тишината на тъмната къща.
Той не можеше да знае, че виковете и шепотите й съдържаха повече болка, отколкото удоволствие, и повече мъка, отколкото радост.
Даяна си даваше сметка колко добре съзнава той самотното й терзание. Услужливото му, почтително отношение го издаваше. Но той нямаше как да разбере, че най-интимните му ласки я караха да се чувства по-самотна от всякога. Разбира се, не можеше да й помогне с друго, освен със семето си. Останалото зависеше от нея.
Когато трябваше да правят любов, тя ставаше непоносимо напрегната; тревожеше се, че ужасът й ще я направи суха между краката и той може да я помисли за фригидна и да я намрази за това.
За горчива ирония, тя никак не беше безразлична към него. Наистина, всеки път, когато го видеше как прекосява стаята, се вълнуваше от усмивката, излъчването и красивото му тяло. Но близостта с него представляваше изтънчено мъчение. В сърцевината на нежността му се долавяше отдръпване, дистанцираност, която я изпълваше със студен страх и омраза към себе си.
Нещо по-лошо, тя знаеше, че споделя тази прекрасна мъжка плът с непознати. Усещаше подигравателните призраци на други жени да кръжат наоколо, когато идваше при нея; жени, които той чукаше и които положително разпространяваха шепнешком истории за неговата мъжественост из цял Ню Йорк и Вашингтон, Париж, Бон и Лондон.
Можеше да почувства следите от дланите и устните им по цялото му тяло, да усети следите от гладните им бедра върху този горд, огромен пенис, навлизащ в нея, и почти да чуе ехото от техните стенания на удоволствие в собствения си оргазъм.
Така че именно тогава, когато той се намираше дълбоко в нея, изпитваната от нея топлина бе същевременно и студ, безмилостен и изгарящ и още по-болезнен, защото Хал всъщност не бе там; защото тя бе сама.
Но най-лошото от всичко бе, че тя не можеше да обвинява Хал за разюздаността му, която не само му бе предадена от поколения Ланкастърови мъже, но и представляваше за него насъщна необходимост, за да получи човешката топлина и близост, които тя не бе способна да му даде като съпруга.
Затова Даяна му се отдаваше в ужас и самота, преследвана от безликите сенки на други жени, получили семето му, и се питаше дали щеше да зачене дете с останалото за нея, подозирайки предварително, че всичко това е само губене на време и усилия от негова страна.
От нищото щеше да се получи нищо. Както тяхната интимност бе празна, така щеше да остане празна и утробата й.
Всеки месец Даяна очакваше провала на надеждите си. И когато дойдеше определената дата и изпразването между краката й я караше да се чувства по-нечиста и недостойна от всякога, тя съобщаваше на Хал нерадостната новина, а той я потупваше по рамото и се опитваше да я окуражи.
— Все ще дойде един ден. Не се измъчвай.
Колко самотна се чувстваше от тези думи! И колко пуст бе краткият промеждутък от дни, преди той отново да дойде при нея, мъжествено готов да се опита да оплоди яловата си съпруга.
Всички тези наблюдателни журналистки знаеха за срама и унижението й. Но никой не знаеше и не го бе грижа за нейната болка.
Нито можеха да знаят, надяваше се тя, за другата тайна, която напоследък се опитваше да скрие от тях и от света. Тайна, чието запазване ставаше все по-трудно с всеки изминал месец.
Даяна сега пиеше повече. Пиеше всеки ден, защото се плашеше от живота, от едно или друго негово препятствие. И днес пи, защото се страхуваше от репортерките.
Бавните, отпуснати маниери, които те забелязаха у нея тази сутрин, представляваха всъщност ефектът от две силни мартинита с водка.
Даяна беше експерт в понасянето на питиетата, които поемаше като успокоително преди интервютата. Никога не заваляше думите, никога не изглеждаше превъзбудена или раздърпана, никога не казваше нещо оскърбително, нито пък губеше нишката на разговора. Но беше кротко, леко пийнала и най-близките й започваха да го долавят.
Никой не казваше нищо, разбира се, защото Даяна се намираше все още в първоначалната, неясна фаза на всеки пияница, когато алкохолът само подчертаваше най-добрите й качества и не засягаше основите на нейната личност — която обаче търпеливо подяждаше. Така Даяна беше съвсем малко по-очарователна, по-щастлива, по-тактична, дори по-интелектуална, когато пиеше, а през тези дни това се случваше почти постоянно.
Сутрин тя често се нуждаеше от чашка, за да разсее леката мъгла от снощния махмурлук. После изпиваше един или два коктейла на обяд — водката почти не се усещаше в дъха й — за да притъпи остротата на сутрешните преживявания и да посрещне по-леко следобеда.
След това нервите й започваха състезание с часовника, докато чакаше часа за коктейлите. Понякога й трябваше една капачка от малката плоска бутилка в чантата, за да изкара до това време. Нататък коктейлите преди вечеря, виното с храната и една чиста водка, ударена тайно преди лягане, завършваха пиенето за деня.
Вече близо година Даяна се чувстваше по-спокойна от когато и да било. Алкохолът, изглежда, бе точно тоникът, от който се нуждаеше. Той й даваше нужното пространство между нея и реалността, осигуряващо й самочувствие и добро поведение. Поглеждайки назад, тя съжаляваше, че не бе започнала да го употребява още по времето на годежа и първата година след сватбата си.
Но равновесието беше деликатно. Куражът започваше да я напуска в най-неподходящи моменти. Сега шишенцето се пълнеше всяка вечер вместо веднъж седмично. И тази сутрин, с откраднатите две водки преди идването на репортерките, бе само една от многото сутрини, налагащи подобна извънредна доза, за да се устои на една или друга заплаха.
И сега, когато утрото наближаваше своя край, а до обяда имаше още цял час, Даяна се нуждаеше от една чашка. И то много.
Имаше късмет, защото журналистките вече бяха изчерпали въпросите и прибираха бележниците си, а операторският екип угаси светлините и помоли Даяна за няколко последни кадъра в едър план.
— Благодаря ви много за посещението, дами — казваше Сюзан Пфайфър. — Имаме за вас малко ордьоври, петифури, кафе, чай, шампанско и разбира се, писмените комплекти за всички са готови, ако пожелаете да ги вземете със себе си. Надяваме се скоро да ви видим отново. И не казвайте нищо лошо за нас! — завърши със смях тя.
Това мина незабелязано. Журналистките се събраха в три малки групи — те бяха конкурентки, а и си бяха дошли до гуша една на друга след дълги години вестникарски банкети, партита и общи задачи — и започнаха навъсено да консумират предложените им от келнерите хапки и да отпиват от шампанското.
Даяна, застанала със Сюзан в дъното на салона, край екипа с камерата, който прибираше нещата си, много скоро почувства, че е излишна. Репортерките ядяха храната й така, сякаш се намираха на някаква конференция. И докато унищожаваха безплатния си обяд, споделяха клюки за различни светски фигури, мятайки от време на време неприязнени погледи към онези от посестримите си по перо, които принадлежаха към други вестникарски групировки.
— Добре ли си? — прошепна Сюзан, докосвайки лакътя на Даяна, като същевременно оглеждаше стаята.
— Да — увери я Даяна със смела усмивка.
— Справи се страхотно — рече Сюзан. — Излезе пред тях като разцъфнала роза. Просто помни, че те се нуждаят от теб много повече, отколкото ти от тях…
Де да можеше това да е истина — помисли си тъжно Даяна, гледайки шайката отракани кучки пред себе си. Да, те трябваше да публикуват лъскавата фасада, която им даде, защото си изкарваха хляба с нея и с хора като нея.
Но тя знаеше истинското им отношение. При първа възможност щяха да я блъснат в пропастта — стига да бяха сигурни, че ще им се размине. И макар да получиха нужната им история, щяха да атакуват моментално, щом надушеха някаква нейна слабост. Това бяха журналистите в края на краищата — акули, възхваляващи в думи и образи своята плячка, докато чакаха да я погълнат.
Във всеки случай Сюзан бе обърнала ролите. Даяна се нуждаеше от тях повече, отколкото те от нея. А и на Хал му трябваха. Имиджът на Ланкастърови като «влюбените на Америка» бе решаващо допълнение към собствения имидж на Хал на най-популярен, привлекателен и издигащ се политически лидер. И Хал щеше да има нужда от цялата обществена подкрепа, която успееше да си осигури, за да победи могъщия Еймъри Боуз. Съветниците на Хал знаеха, че Боуз няма да подбира средствата, няма да се откаже лесно от сенаторския си стол. Хал трябваше да спечели пресата на своя страна. А също и жена му.
Така че се налагаше Даяна да стои тук като пременено грозно пате, игнорирана от гостите си, но готова да побъбри с всяка от тях, която пожелаеше. След двайсет или трийсет минути неловко обикаляне около трите малки групи щеше да ги изпрати с любезност, прикриваща обидата, която сега й нанасяха. После щеше да остане сама, за да ближе раните си и да се опита да възвърне разклатената си гордост.
Само ако имаше деца! Мисълта неочаквано се появи, почти изненадващо нова, защото тя никога не мислеше за истинските деца от плът и кръв, които можеха да се появят в резултат на самотната й борба да забременее от Хал. Внезапно и точно в този момент й се прииска да може да се грижи за малки, нежни дечица, които да обича, да играе с тях и да им чете приказки преди лягане. Дечица, чиито гласове биха изпълнили къщата, след като тези ужасни жени си тръгнеха, дечица, чиито топли, малки телца и нужда от обич можеха да запълнят остатъка от този неин ден като тяхна щастлива майка.
Но дори увлечена в тази фантазия, Даяна трябваше да си признае, че желаеше Хал много повече от децата му.
Ако можеше да прекара само пет минути от земния си живот в олтара на сърцето му, тя би умряла щастлива. Да му принадлежи само веднъж и той да я приеме — това щеше да струва колкото хиляда деца.
Но тази мечта нямаше да се сбъдне. Даяна не виждаше изход за себе си. За нея нямаше друго място, освен в този железен обръч, който се стягаше все повече и щеше да стане още по-болезнен в случай, че станеше съпруга на сенатор и започнеше да дава богати приеми в сърцето на Вашингтон — това най-жестоко от всички общества.
Но все още нямаше смисъл да се взира напред към този ужас. По-добре бе да се ограничи с гледката на въоръжените с писалки акули, напускащи къщата й, и тогава да се изправи пред следващите изпитания, които я очакваха до края на деня.
До двайсет минути щеше да остане сама.
И тогава можеше да си сипе едно питие.
Оказа се, че не й провървя.
Журналистките се застояха и след като ги изпрати, трябваше бързо да се преоблече и да смени грима си, за да успее да пристигне в дванайсет и половина в хотел «Плаза», където щеше да обядва с няколко членки на Младежката лига. Не можеше да ги кара да чакат, защото те бяха част от щатска организация, наречена «Жени за Ланкастър», която щеше да окаже решаваща помощ за кампанията срещу Еймъри Боуз. Хал си беше навил на пръста да привлече всяка част от Младежката лига в политиката на Демократическата партия и Даяна трябваше да направи всичко възможно, за да циментира този малко вероятен съюз.
Когато шофьорът й я откара до «Плаза», тя вече едва не трепереше от жажда. Влезе в Дъбовата зала с познатите й греди в стил Тюдор и неприятно ехо и видя оберкелнерът да я поздравява усмихнат.
Отиваше към него, когато чу отстрани името си.
— Даяна! Колко е малък светът…
Гласът беше познат. Даяна се обърна в тази посока и видя маса за четирима и едно лице, останало непроменено през изминалите почти шест години.
Линда Престън се изправи и дойде при нея със същата спортна походка, която помнеше така добре от времето, когато бяха съквартирантки в «Смит».
— Не си ме забравила, нали? — попита тя. — Отдавна не сме се виждали.
— Линда! — Даяна засия и целуна старата си приятелка по бузата. — Боже мой, изглеждаш прекрасно! Как си?
— Иди-дойди — отвърна Линда. — А ти си все така страхотна, разбира се. — Ела, искам да се запознаеш със съпруга ми.
Линда я отведе до масата си, където красив мъж към трийсетте бе вдигнал очакващ поглед към нея. С него имаше и една по-възрастна двойка с много проспериращ вид, но по-скоро хора интелигенти, отколкото светски.
— Даяна Ланкастър — представи ги Линда, — Скот Стивънсън. Скот, това е онази Даяна.
— Щях да ви позная навсякъде — рече мъжът и се изправи, за да се ръкува с Даяна. — Всяка съквартирантка на Линда е и моя съквартирантка. — Той беше привлекателен, атлетичен мъж, с прекалено силен тен за това време на годината. Даяна се почуди дали нямаше връзка със Стивънсънови от Сан Франциско. Инстинктите й подсказваха произход от висшето общество зад непринудените му маниери.
— Скот е адвокат тук, в града — каза Линда. — Сигурно е водил дело поне срещу една от компаниите на семейството ти или пък те срещу него. Работи в адвокатската фирма «Уелман, Маклийн, Себрин и Стивънсън». — В гласа на Линда се долавяше повече от намек за гордост от високото положение на съпруга й във фирмата.
— Приятно ми е да се запозная с вас — каза Даяна. — Предполагам, че Линда ви е разказвала всякакви истории за щурите ни дни в «Смит».
— Нищо, от което един добър адвокат да не може да ви измъкне — разсмя се той. — Чудесно е най-сетне да ви срещна. Разбира се, виждам непрекъснато снимката ви във вестниците и винаги разговаряме за вас като за «нашата» Даяна. Страхотно е да свързваш миналото с настоящето.
Докато Линда я представяше на по-възрастната двойка — господин и госпожа Себрин от фирмата — Даяна се чудеше на факта, че тя и старата й приятелка бяха прекъснали връзката си за всичките тези години. Струваше й се, че разбира защо. Но това само правеше внезапното появяване на Линда още по-вълнуващо. Нервите на Даяна се раздрусаха съвсем. Тя ужасно се нуждаеше от нещо за пиене.
Линда сякаш прочете мислите й и я попита дали би пийнала нещо с тях. Като хвърли поглед към масата на Младежката лига — все още празна, Даяна прие поканата. Келнерът й донесе една водка гибсън, от която тя нарочно отпи съвсем малка глътка, докато гледаше старата си приятелка.
— Наистина изглеждаш чудесно — каза на Линда. — Имаш ли деца?
— Две — кимна ентусиазирано Линда, докосвайки съпруга си по ръката. — Момче и момиче, на четири и на две годинки. Бих ти показала и снимки, но не съм станала чак такава еснафка.
Седнала между двете двойки, Даяна се почувства напълно объркана. Линда, след всичките тези години! Съпруга на манхатънски адвокат и майка. Шокът от изминалото време, отразено за миг в някога познатото лице, извикало името й в един ресторант, намиращ се на светлинни години от старата й стая в «Смит», унищожи остатъка от душевното й равновесие.
— Играеш ли още тенис? — попита, забелязвайки, че Линда, млада и красива както винаги, също има загар.
— Не сериозно — каза Линда. — Ходех на аматьорски състезания до първата си бременност. Но след бебетата е толкова трудно да се върнеш на корта. Сега играя само за да се поддържам във форма. С мъжлето. — И тя стисна ръката на Скот.
— Не мога да й взема нито един сет — усмихна се той. — Няма никакъв усет за спортсменство.
— Човек трябва да й хване цаката — каза Даяна, въртейки чашата си в ръце. — Когато бяхме съквартирантки, не съм се и опитвала да играя с нея. Така нямахме никакви проблеми.
Даяна рискува втора глътка от питието си. Тя щеше да й е последна. Отчаяно й се искаше да си пийне както трябва, но знаеше, че не бива да си позволява повече от две малки глътки в такава компания. Не смееше да наведе тези напълно непознати хора на мисълта, че Даяна Ланкастър обича да пие. Това щеше да довърши Хал.
След още две минути трябваше да се извини и да се отбие до тоалетната за голяма глътка от плоското шише в чантата си, преди да се изправи пред Младежката лига. Това трябваше да я изкара до обяда.
— Кажи ми — попита тя Линда с искрен интерес, — как се срещнахте вие двамата?
— Участвах в един турнир на «Уинстън-Салем» — отвърна тя — и ей този тук — Линда посочи съпруга си — има нахалството да ме последва по пътя към съблекалнята и да ме покани на среща. — Тя се разсмя. — Бях поласкана — особено след като същия ден ме бяха били с шест две и шест нула — и казах «да». После вечеряхме, излязохме на разходка с лодка… останалото ти е известно.
— Как са родителите ти? — попита Даяна.
— Все същото — сви рамене Линда. — Мама е в Хилтън Хед с поредния си любовник, а татко не е мърдал от Ийст Хемптън. Нищо не се променя. И двамата се радват на внуците, поне това мога да кажа за тях. И почти успяват да се търпят, когато се събираме за Деня на благодарността.
Разводът на родителите й изненада Даяна, тъй като навремето двамата й се виждаха толкова сплотени. За Линда фактът явно бе много овехтял, тъй като дори не се сети за неведението на старата си приятелка.
— Имаш ли снимки на децата? — попита импулсивно Даяна. — Наистина бих искала да ги вида.
Линда порови в чантата си и извади две малки фотографии. На едната се виждаше много красиво русо момиченце, а на другата — момче с хубава тъмна коса, може би на три и половина годинки по времето на снимката.
— Кати и Скот младши — каза Линда с тиха майчина гордост.
— Прекрасни са — усмихна се Даяна. — Толкова се радвам за теб.
Тя улови косия поглед на Линда. Ако тонът й с нещо бе издал отчаяния й копнеж за деца, старата й съквартирантка нямаше как да не го забележи. Те разпознаваха сигналите си много добре въпреки изминалите години. Осъзнавайки това, Даяна се почувства в още по-безизходно положение от преди.
Но Линда само се усмихна, докато прибираше снимките.
— Същинска беля са — рече, вдигайки очи към съпруга си.
Скот Стивънсън гледаше Даяна със смесица от учтивост и хладно любопитство. Очевидно беше чувал доста неща за двегодишната близост на жена си със знаменитата Даяна Столуърт и бе заинтригуван да я срещне в плът и кръв. Изглеждаше впечатлен, но се въздържаше да го покаже открито. По всичко личеше, че е адвокат до мозъка на костите си.
Линда продължаваше да го поглежда почти собственически, когато ритъмът на разговора позволяваше. Изглеждаше много щастливо омъжена и направо сияеше.
Даяна усети остро убождане на ревност. Ето една жена, обожаваща съпруга си, горда майка на две сладки деца и все тъй красива, както навремето. Атлетична и жизнерадостна, тя бе стъпила на здравия мост между миналото и бъдещето си, живееше без лъжи и измами и се радваше на скъпоценното състояние просто да бъде личност като всяка друга.
Само като си помислеше, че двете бяха тръгнали от едно и също място преди не тъй много години. От сравнението на техните съдби в света на възрастните сърцето й се сви; сви се от болка за това, че не принадлежеше никъде и оплескваше всичко, за което се захванеше.
— Е — каза тя, надявайки се, че не изглежда толкова бледа, колкото се чувстваше, — аз трябва да бягам. Ще се срещам с едни дами от Младежката лига, които участват в кампанията на съпруга ми.
— Ти не ми разказа нищо за него! — оплака се Линда. — И аз искам да чуя твоите новини.
— Знаеш ли какво — каза Даяна, намирайки лист хартия в чантата си, — искам скоро да ми се обадиш. Каня и двама ви на вечеря. И защо не доведете децата в къщата ни в Саутхемптън тази пролет? Ще си направим пикник. Почакай само да видиш колко страхотен е Хал с децата. В сърцето си самият той е все още дете. Наистина, Линда, толкова отдавна не сме се виждали! Просто не мога да повярвам, че загубихме връзка. Ето, ще ти дам телефонния си номер…
Беше извадила писалката си и тъкмо пишеше името си Даяна Ланкастър, когато ръката й внезапно затрепери.
Бе усетила съвсем леко докосване като с перо по крака си под масата, започнало от глезена и продължило бавно нагоре по прасеца зад коляното й в интимна ласка, подобна на целувка между любовници.
Заставяйки се да овладее трепета на писалката, Даяна написа телефонния номер и вдигна очи. Линда седеше спокойно до нея, приведена напред, и красивото й лице скриваше това на съпруга й, седнал от другата й страна.
Електрическият допир на обутия в тънък чорап крак върху прасеца й продължи още миг, докато познатите тъмни очи я държаха в плена си, пълни с таен смисъл и известна доза съчувствие. Колко безсмислено бе да се опитва да крие мислите си от Линда!
После Даяна стана на крака, каза довиждане и се наведе да целуне бузата на старата си приятелка.
Линда взе листчето с телефонния номер и го повдигна, докато се усмихваше за сбогом.
— Не ме забравяй — каза тя.

Тя се казваше Тес.
Така й викаше баща й, когато беше малко момиченце. Никой мъж не я бе наричал така след смъртта му и тя нямаше намерение някой някога да го прави. Като дете пазеше това име дълбоко в себе си и то представляваше нейният начин да запази баща си жив.
Тес бе не само единственото й истинско «аз», но също и нейно убежище. Защото зад маските й не се криеше обикновена човешка личност, обърквана от неконтролирани страхове, любови, несигурност и обида. Отдавна бе убила тези слабости в себе си, как — и тя самата не знаеше. Може би това се бе случило, когато родителите й умряха, оставяйки я сама на света; или дори по-рано. Може би процесът бе започнал още преди раждането й, в тайните дълбини на нейната наследственост.
Във всеки случай вътрешното й същество представляваше едно спокойно място, недокоснато от тревоги. Тя се наслаждаваше на празнотата му, защото така се владееше с хладнокръвен разум. И това я въоръжаваше с неотразими оръжия за всички прегради, които можеше да срещне по пътя си.
Много отдавна то й посочи недостатъците в отношението на майка й към баща й и й позволи да триумфира над нея с уловки, които и не подозираше, че владее до момента, в който започна да ги използва. По-късно то й подсказа как да манипулира всички важни мъже в живота си — роднини, учители, свещеници — и да отнема от жените цялата власт, която пожелаеше. Съдбата я бе надарила с хубаво тяло и остър, коварен ум. Комбинацията се оказа предостатъчна за слабата защита на обикновените човешки същества.
Във вените й течеше успокоителен лед. И ако я откъсваше от топлината на обикновените хора, той в същото време я предпазваше и от раните, които можеше да получи от тях. Харесваше й да живее от завоевание до завоевание, стъпвайки върху всеки, който се изпречи на пътя й. Тъй като властта бе заменила всички човешки тежнения в сърцето й, тя никога не се чувстваше самотна. Нуждите и любовта бяха за другите; застиналото спокойствие представляваше царството на Тес.
Именно благодарение на тази вътрешна празнота тя намери Лу Бенедикт и го използва въпреки младостта си, за да си осигури значимо място в бъдещето на корпоративния свят. А благодарение на бистрия ум зад маската успя да си проправи път до «Американска инициатива» и използвайки вътрешните й механизми, стигна до прага на велики завоевания.
Единствената й грешка се получи в този критичен момент. Но това поражение се дължеше само на нейната неопитност и се оказа временно. Като котка тя отново падна на краката си и инстинктите й безпогрешно я отведоха до Уинтръп Бонд, единственият мъж в нацията, способен да й върне загубеното и да й отвори вратата към безкрайно по-големи възможности.
И днес, като госпожа Уинтръп Бонд, тя седеше на дивана в луксозния апартамент в Сутън Плейс, купен от мъжа й за нея. Вън през прозорците следобедната мараня обвиваше моста Куинсбъро, Ийст Ривър с гъстия й трафик от баржи и малки лодки, както и тясното пространство на остров Рузвелт.
Но тя не гледаше навън. Очите й бяха приковани в човека, седнал в креслото срещу нея. Той представляваше тъмна, мъжествено изглеждаща фигура, с нещо напрегнато и опасно в нея въпреки консервативния му костюм на тънко райе. Пред него на масичката за кафе стоеше отворено куфарчето му. Той държеше в ръка кафява папка и чакаше разрешението й да започне каквото имаше да казва.
Гледайки го, Тес мислеше за изминатия път след женитбата си и за този, който тепърва й предстоеше.
През последните две години тя бе осигурила на Уинтръп Бонд идеален брак. Под маската на сладката и почти детинска Лиза бе успяла да го зарадва с хиляди малки нежности и демонстрации на обич. В леглото му дари всяко удоволствие, което умореното му либидо можеше да си представи с нейното красиво тяло и изтънчени ласки.
Но най-вече тя го върна към младостта и му даде удовлетворение, на каквото той вече не се надяваше да се наслади на този свят.
Лиза бе жадна любовница и превърна и Уин в такъв. Те биха правили любов всяка нощ, ако докторите не му дадоха строга схема, предназначена да увеличи до максимум шансовете му да оплоди Лиза със старото си семе. Прегледаха го внимателно и не го намериха за безплоден, макар съвременната наука да не можеше да се произнесе със сигурност за тези неща.
Отначало съществуваше известно съмнение за сърдечното му здраве. Той беше преживял инфаркт преди шест години и загрижената му млада жена се чудеше дали ще издържи на напрегнатата полова активност. Но кардиологът му ги увери и двамата, че това е най-добрият лек за него.
Засега Лиза не успяваше да забременее. Тя си посипваше главата с пепел поради това и се прегледа, при най-добрия гинеколог, препоръчан от жените, роднини на Уин. Толкова силно искаше дете от него, че в един миг изглеждаше, че ще се поболее от тревога. Докторите я посъветваха да има търпение. Самият Уин я прегърна и й каза да бъде щастлива и да го обича. Останалото щеше да дойде от само себе си.
Въпреки този единствен проблем Лиза бе идеалната съпруга. Откакто се ожени за нея, Уин стана нов човек. Семейството и приятелите му никога не го бяха виждали толкова щастлив, духовит и жизнен. Двамата с Лиза избраха новото жилище и го обзаведоха заедно, като изоставиха повечето мебели от стария му апартамент на Медисън Авеню и се спряха на по-светъл и просторен вариант. Стените бяха покрити с картини на съвременни художници като Клайн, Мадъруел, Дюбуфе. Ремонтираха основно и къщата в Напили, където прекарваха колкото можеха повече време.
Уин промени завещанието си веднага след сватбата, оставяйки огромната част от състоянието си на Лиза. От този момент нататък никой от фамилията не смееше да покаже пред младата съпруга нещо друго, освен усмихнато лице. Но това и не бе много трудно, тъй като не можеше да се устои на сладостта и младежкото очарование на Лиза. Благодарение на нея Уин се сближи с роднините си, приемаше ги по-често и се срещаше повече с децата и внуците си. И нежната, щастлива Лиза бе церемониалмайсторът на това съживяване.
Но тя бе прекалено талантлива и енергична, за да се посвети изключително на задълженията си на домакиня. Сега вече имаше и кариера.
Скоро след сватбата тя разговаря с Уин за «Американска инициатива» и за безличния телевизионен филиал, изграден върху руините на «Телетех», компанията на покойния й съпруг. Измъчваше я вина за случилото се с мечтата на Луис Бенедикт. Нещо повече, като жизнена и надарена млада жена, тя все още се интересуваше от технологичните аспекти на новото приложение на телевизията, заемали някога съзнанието й, и съжаляваше за изгубения си шанс да допринесе с нещо за него.
Уин Бонд се трогна от угризенията й, а и не можеше да гледа безучастно как талантът й се похабява, затова реши да опита нещо смело. Използвайки значителното си влияние, уреди сложна корпоративна сделка с «Американска инициатива», включваща сливането на няколко филиала от двете компании и прехвърлянето на значителни суми. Като резултат от операцията новият телевизионен филиал на «Американска инициатива» се превърна в компания на У. У. Бонд и по искане на Лиза бе прекръстен в «Телевизионен институт Бонд».
Лиза стана главен изпълнителен директор на новата компания и член на Борда. Главната квартира на корпорацията се намираше, разбира се, в Ню Йорк за удобство на телевизионните мрежи, с които Лиза поддържаше все по-тесни контакти. Тя някак си намираше време както за тази огромна отговорност, така и за съпружеските си задължения към Уин.
Лиза беше изпълнена с вълнение и нови идеи. Описа му брилянтните си планове за намаляване цената на цветната телевизия, което щеше да я направи по джоба на средното американско семейство през следващите три или четири години. Заинтересува го с процъфтяващата телевизионна индустрия и го запозна с интересните и талантливи хора, които срещаше в работата си.
Тя бе очарована от новата си кариера. Чрез нея отдаваше почит на паметта на покойния си съпруг, тъй че трудът на живота му да не отиде на вятъра и същевременно предоставяше на естествената си творческа природа един стимулиращ отдушник.
Скоро се превърна в нещо като знаменитост заради двойната си роля на млада съпруга на един от най-богатите мъже в Америка и прогресивна, самостоятелна бизнес дама. Необикновената й красота привличаше медиите. В големите делови списания започнаха да се появяват статии за нея. Лъскавите модни журнали не останаха по-назад. Виждаха я под ръка с Уин на организираните от тях благотворителни приеми, сред които откриването на ново болнично крило, отварянето на изследователски център в Колумбийския университет и дарението на две дузини картини на импресионисти от колекцията на Уин на музея «Метрополитън».
Господин и госпожа Уинтръп Бонд станаха известни като една от най-популярните корпоративни двойки на Америка. Ако и да изглеждаха неподходящи по възраст, компенсираха го стократно с горещата си привързаност един към друг.
Тес наблюдаваше целия този процес иззад маската си и бе доволна. Тя смяташе Лиза за най-изкусното си творение. Младежкият плам на Лиза, нейният сладък, дяволит характер и трогателна зависимост от Уин бяха неотразима комбинация. Нещо повече, фикс идеята й Уин да стане баща и преувеличеният й глад за деца от него изкараха на бял свят негови инстинкти, които друга жена не би забелязала, но точно те направиха брака неизбежен, след като той попадна под нейното обаяние.
Днес Лиза правеше Уин по-щастлив, отколкото той някога бе сънувал. В отговор той я обичаше, даде й властта, от която се нуждаеше, и й завеща своето състояние. Замяната беше честна и идеално отговаряше на целите на Тес.
Бебетата обаче не влизаха в нейните сметки. Следователно тя предприе стъпки, за да предотврати забременяването си от Уин. Тайно си поставяше диафрагма, когато го любеше, и използваше най-съвременния спермициден крем. Тайно посещаваше един скъп гинеколог в Манхатън, експерт в противозачатъчните средства. В случай че другите мерки се проваляха, можеше да разчита на този лекар, за да й направи безопасен и дискретен аборт.
Това беше добър живот. И водеше към едно още по-добро бъдеще. Но Тес не бе забравила миналото си. Имаше да урежда стари сметки.
Затова мъжът, седнал на креслото срещу нея с куфарчето си, беше толкова важен за нея.
Той се казваше Рон Лукас. С големи усилия, стрували й време и пари, тя го откри на една забутана корпоративна длъжност в Ню Йорк и го убеди да започне работа при нея като специален сътрудник.
Рон не беше класически красив мъж. Но зад тъмните му черти имаше една очевидна сила, която предизвикваше доверие, както и някакво тлеещо, диво качество, което едновременно привличаше и плашеше.
Той произхождаше от долната средна класа — баща му и дядо му бяха работили като полицаи в Ню Йорк Сити — и беше ветеран от войната. Своенравен син още преди Пърл Харбър, той бе загубил всякакво чувство на близост със семейството си през войната и бе излязъл от нея с инстинктите на единак.
Скритата бруталност в света на бизнеса бе довършила процеса на отчуждение. Рон се бе научил да живее без ценности или скрупули. Като бизнесмен, беше безжалостно ефикасен, но не се издигна много бързо заради застрашителните си маниери. Така и не си направи труда да изучи изкуството на ласкателството.
Тес го откри след внимателно проучване и за пръв път го повика на интервю преди година. Почти веднага той почувства някаква връзка между собствената си вътрешна празнота и нейната амбиция. Може би виждаше в нея отражение на изгнанието си от света или на тихата си ярост.
Във всеки случай започна работа при нея и бързо показа лоялност, каквато обикновен служител никога не можеше да притежава. Изпълняваше ролята на неин съветник, доверител, бодигард, детектив и изпълнител на всичките й желания. Тя знаеше, че би убил заради нея, ако го поискаше. Но нещата още не бяха стигнали толкова далеч.
Тя с готовност би му направила жеста да легне с него, стига той да пожелаеше. Но Рон не го направи. Предпочиташе платоничната основа на взаимното уважение и лоялност в отношенията им и тя с готовност му отговаряше по същия начин.
Рон разбираше, че госпожа Уинтръп Бонд се цели надалеч. И възнамеряваше да й помогне да стигне дотам.
Досието, което й донесе днес, се отнасяше до Спенсър Кейн.
Тес не бе забравила Кейн. Когато бе сключена телевизионната сделка с «Американска инициатива» под егидата на Уинтръп Бонд, тя се погрижи незабавно да го уволнят. И използва подобното на октопод влияние на У. У. Бонд сред корпоративна Америка, за да не бъде назначен никъде на ръководна длъжност.
Тя проследи с помощта на Рон падението му в света на бизнеса и чрез него имаше грижата Кейн да загубва всяка нова работа, която намираше. Решителен мъж, Кейн успяваше да се промъква на отговорни постове в по-малки компании, постове, които му даваха възможност за напредване и власт. Но Тес го преследваше безмилостно и предизвикваше уволнението му под измислени предлози, зад които прозираше нейното отмъщение.
Тес отмести поглед от Рон към досието пред него.
— Къде е той сега? — попита.
— Управлява една фирма за продажби на автомобили в Сан Диего — отвърна Рон. — Успял да я финансира чрез личен заем от един местен бизнесмен. Направих проверка. Мъжът е хомосексуалист. Двамата с Кейн са фотографирани заедно в мотели. Предполагам, че Кейн го шантажира.
Тес кимна.
— Има ли още нещо?
— Да, има — рече Рон и леката му усмивка потвърди интуицията й. — Търговията с коли е само фасада. Кейн прекарва контрабандно кокаин и хероин от Мексико и го продава на търговци в Южна Калифорния. Това е истинският му бизнес.
Тя премисли чутото. Разбира се, мина й през ума. Това бе напълно естествен ход. Кейн беше акула и борец. Изхвърлен от легалния свят на бизнеса, логично бе потърсил успех извън закона. На негово място, ако я преследваше неумолим корпоративен враг, и тя би сторила същото.
Трябваше да оцени по достойнство изобретателността му.
Погледна Рон.
— Прави ли наистина големи пари от това?
Рон сви рамене.
— Нямам още тази информация. Но ако съдя по хората, с които се занимава, вероятно става дума за много пари, щом успява да оцелее толкова време.
Настъпи пауза, пълна с размисъл и от двете страни. Накрая Рон посочи досието.
— Какво да правя с това?
В красивите очи на Тес се отразяваше душевното й спокойствие. Тя почукваше с пръст по бедрото си.
— Документирана ли е търговията с наркотици? — попита тя.
Той кимна. Този въпрос бе излишен. Рон никога не й носеше информация, за която не разполагаше с доказателства черно на бяло.
Тес взе решението си.
— Добре, Рон — рече тя. — Изглежда, че е извършено престъпление. Мисля, че дългът ти пред закона изисква да предоставиш доказателствата си на властите.
Той я погледна.
— ФБР? — попита.
— Мисля, че това е тяхна юрисдикция — отговори усмихнато тя.

Неведоми са пътищата на съдбата.
Лора никога не би си представила дори и насън, че нещо друго, освен финансов фалит може да се изправи между нея и кариерата й на модна дизайнерка.
И все пак в разгара на най-големия й професионален успех нещата започнаха да се променят по един удивителен начин.
През зимата на 1958 година «Лора ООД» представляваше една бързо разрастваща се бизнес империя. От първоначалното излагане на моделите й пред публиката в национален мащаб чрез едрите търговци на пазара «Линията Лора» се превърна в идея фикс за жените, желаещи да изглеждат възможно най-добре и неуспяващи да си намерят другаде подходящи и привлекателни дрехи.
Сега салони «Лора ООД» имаше в Чикаго, Бостън, Атланта, Сан Франциско и Холивуд с професионален персонал, подбран лично от Тим. Междувременно още едри търговци се включиха в продажбите както в САЩ, така и в Канада и предлагаха дрехите на Лора в стотиците си магазини. Моделите се продаваха едва ли не преди да успеят да ги подредят по рафтовете. Заваляха толкова много поръчки, че производителите трябваше да преструктурират работното си време, за да успяват да ги изпълняват.
«Моделът Лора» можеше да се види навсякъде. Даже нямаше нужда самата тя да го рекламира, защото не само милиони жени го обличаха в ежедневието си, но той присъстваше и в стотици реклами на всякакви продукти, както и в киното и телевизията. Сякаш всеки режисьор с въображение, който искаше манекенките или актрисите му да изглеждат добре, ги обличаше за целта с дрехите на Лора.
Разбира се, чевръсти имитатори на стила й се появяваха непрекъснато по Седмо Авеню и продаваха стоката си из цялата страна. Но този факт не тревожеше Тим, нито едрите търговци, сключили договори с Лора. И не само защото имитаторите не успяваха да копират сложната процедура с различните мерки, така характерна за «Линията Лора». Създадените от нея модели бяха толкова оригинални и лесно различими, че клиентите на всички нива не харесваха имитациите и идваха при самата нея.
Тя бързо се превръщаше в звезда в областта на готовото дамско модно облекло. Същевременно, благодарение на работата й по поръчка за влиятелни клиентки от висшето общество и развлекателната индустрия — без да споменаваме членовете на няколко чуждестранни кралски фамилии — тя бе смятана за най-изисканата и прогресивна дизайнерка, появила се в Америка през последните години. Моделите й продължаваха да излизат на страниците на «Воуг» и «Харпърс Базар» заедно с редакторски възхвали от рода на «американският отговор на Шанел».
Европейските модни издания бързо се ориентираха към новата сензация. Скоро «Линията Лора» вече присъстваше и в «Ел», «Шери Мод» и «Билд дер Фрау», както и в други списания. Пристигаха оферти на едри търговци от Франция, Италия, Англия, Испания и скандинавските страни за пласмент на готовите модели на Лора. А Тим постоянно получаваше нетърпеливи обаждания от потенциални инвеститори, желаещи Лора да отвори салони в Париж, Рим и Лондон.
Лора беше знаменитост. Статии за нея се появяваха в модната преса и деловите издания и всеки ден имаше покани за интервюта. Тя приемаше толкова от тях, колкото Тим смяташе за необходимо и прекарваше остатъка от времето си в скициране на нови модели или консултации с фабричните дизайнери в Ню Йорк и другаде за подготовката на новата колекция за всеки следващ сезон.
Както винаги Лора вършеше работата си с тиха всеотдайност, която изумяваше Тим. Тя бе така глуха за фанфарите на успеха, както и за тегобите на ранните лишения в миналото. Остана близка с Рита, Мередит, Джули и Мили и разпределяше времето си така, че да си осигури тихи вечери с Тим.
Те се преместиха в голяма жилищна кооперация до Западен Сентръл Парк. Мястото беше разкошно, с великолепен изглед към парка, портиер в униформа (Лора никога не бе предполагала, че ще доживее подобно нещо), плувен басейн на покрива за през лятото и приятелски настроени съседи, повечето от които бяха богати интелигенти или театрали.
Единствената значима промяна в ежедневието на Лора представляваше фактът, че сега тя правеше повечето от скиците си у дома и посещаваше салона на новия му адрес на Шестдесет и трета улица само когато се налагаше да покаже работата си на Рита и другите или да помогне в довършването на нов модел.
Тя обичаше да седи над работната си маса до прозореца с изглед към Сентръл Парк. Щом се почувстваше уморена, можеше да изключи лампата, за да си починат очите й и да погледа зеленината към езерото.
В тези случаи не можеше да се сдържи да не спре поглед върху къщата отвъд парка, за която знаеше, че принадлежи на Хал Ланкастър и Даяна. Беше я огледала от безопасно разстояние още преди две години, когато те се нанесоха, и сега лесно разпознаваше кафявата й фасада от прозореца си. В сумрака на късните следобеди и вечерно време можеше да види бледозелена светлина в най-горния прозорец, може би от настолна лампа в кабинет или спалня. За един замечтан миг си представяше живота на Хал и Даяна в този приятно изглеждащ дом. После се сепваше и се връщаше обратно към работата си.
Именно у дома, в тази нова работна среда, животът на Лора се промени по най-неочакван начин.
В един облачен есенен следобед тя беше сама в апартамента и работеше усилено върху нов модел, когато пристигна посетител.
Това бе Пени Хейуърд, умната и привлекателна манекенка, която изигра толкова важна роля в разкриване дрехите на Лора пред публиката по времето, когато «Лора ООД» все още представляваше неразбулена модна тайна. Пени все така бе една от любимите манекенки на Лора в често се появяваше в лъскавите списания облечена в някоя нейна рокля, подхождаща на естествения й, напълно американски външен вид.
Но днес Пени изглеждаше смутена. Носеше джинси, спортна блуза и маратонки. Косата й, тъй изящно вчесана и пригладена в модните списания, сега бе разбъркана от вятъра и хваната отзад с ластик на обикновена опашка.
— Лора, трябва да говоря с теб — каза тя.
Лора я покани вътре и й наля чаша чай. Лицето на Пени приличаше на тревожна маска. Нямаше го слънчевото изражение на момичешка невинност, което бе нейната запазена марка като манекен.
Лора някак си разбра какво я води още преди тя да бе отворила уста.
— Лора, аз съм бременна.
Пребледняла от тревога, Пени обясни положението си.
— Помислих, че месечният ми цикъл закъснява — каза тя. — Случвало се е и преди. Но отидох на лекар заради някакъв грип, който прихванах, той ми направи кръвен тест и докато се усетя, сестрата пристигна с новината.
— И добра ли е тази новина? — попита Лора, седнала с подвити крака на дивана.
Пени направи гримаса.
— Не знам, Лора. Мъжът… разбираш ли, той си е страхотен по свой собствен начин. Но не съм убедена, че го обичам. А още по-малко вярвам, че той ме обича. Това просто… се случи в най-неподходящото време.
Тя погледна умолително към Лора.
— Предполагам, че не би трябвало да те занимавам с това, но ти си единственият човек, на когото наистина имам доверие. Семейството ми никога не би ме разбрало. Аз… просто не знам какво да правя.
Лора моментално осъзна какво има предвид момичето. Една бременност и раждане означаваха край на кариерата като модел, особено за момиче с лице и фигура като нейните. Следователно Пени бе изправена не само пред лична, но и пред професионална криза. Лора трябваше да потисне болезненото убождане, което изпита при мисълта, че Пени обмисля аборт.
Но тя скри емоциите си и реши да прояви дължимото съчувствие. Пени очевидно се нуждаеше от приятелка и Лора нямаше да я разочарова.
Следобедът се превърна в задълбочен разговор върху един личен живот, за който Лора не знаеше нищо преди това. Пени й разказа историята на неудачния брак на родителите си и развода им, както и за собственото си детство, ставало все по-трудно, докато израствала в красива тийнейджърка. Всичко станало прекалено бързо и на седемнайсет години тя вече била манекен. И днес, на двайсет и три, все още не се чувстваше готова да роди дете на този свят. Миналото й я преследваше, а и нямаше сигурност в своето бъдеще.
Лора се ограничи да покаже колкото се може повече обич и подкрепа пред Пени, предизвиквайки я да излее обърканите си чувства и убеждавайки я внимателно да не избързва с каквато и да било стъпка относно състоянието си. Когато слънцето започна да залязва, Пени каза, че вече се чувства по-добре, и обеща да осведоми Лора за решението си в близките няколко седмици.
Лора откри, че е толкова впечатлена от необичайната дълбочина на тревогата в красивите черти на Пени, че импулсивно поиска разрешение да й направи няколко снимки, преди тя да си отиде. Свивайки рамене, притесненото момиче се съгласи. Лора намери стария «Хаселблад» на Томи Стъдевънт в библиотеката си, зареди го с нов филм и направи отблизо няколко фотографии на умореното й лице, очертано на фона на бледата светлина, нахлуваща от сивото небе през прозореца.
После, след като благодарната Пени я прегърна, Лора й каза довиждане и я изпрати до вратата.
Изминаха почти две седмици, преди Лора най-после да се сети да прояви филма.
Снимките на Пени бяха едно откровение.
В тях имаше една личност, която Лора никога по-рано не бе виждала. Много далечна от стройния и елегантен образ в модните списания, върху който Томи и Лора така често работеха. Също както и от онази Пени, която летеше през офиса, щом настанеше време да облича дрехите за снимки — момиче, уверено в своите способности, очарователно с хумора си, но не особено забележително като индивид.
Не — това беше някакво ново същество. Лора гледаше фотографиите в тихия апартамент, опитвайки се да проумее качеството, което ги правеше така омагьосващи.
Разбира се, тук присъстваха тъга и тревога, които никога преди не бе забелязвала у Пени.
Но освен това сякаш някаква маска бе свалена за пръв път, откривайки чрез камерата една личност, някак си по-реална от онази, която Лора и колежките й познаваха така добре. Това създание на светлината и сянката не само бе по-дълбоко от момичето Пени в плът и кръв, но също и по-красиво, несравнимо по-красиво въпреки липсата на грим, изпитите черти и развлечената блуза.
Пени Хейуърд от ежедневния живот не бе по-различна от безброй други момичета — а лицето, хванато на фотографиите, не приличаше на никой друг на света. Нито можеше да бъде сравнено или оприличено с нещо извън него.
То бе уникално. И поради това за пръв път наистина човешко.
Лора не можеше да откъсне очи от снимките. Макар чувствата, които предизвикваха у нея, да бяха объркани, тя усещаше, че вижда в тях нещо много важно, нещо изненадващо, ново и удивително неповторимо. Съзерцаването им приличаше на вкусването на ябълка или помирисването на цвете, или усещането на дъжда върху кожата, или гледката на залеза, ако човек не е имал такова преживяване преди.
Лора седя пред снимките неподвижна и със затаен дъх цели два часа. Те я изпълваха с благоговение, с някаква любопитна незадоволеност и глад да се добере до тайната, скрита в тях. И изведнъж започна да осъзнава, че тези изображения й отварят една врата, през която е трябвало да премине още преди години, и сега, когато вече я бе открила, не можеше и да сънува да отвърне лице от нея.
Започна да съжалява за всички стилизирани модни фотографии на Пени, които бяха направили с Томи — макар че те бяха необходими и важни навремето. В сравнение със снимките, лежащи сега пред нея, те изглеждаха като абсурдни представи за един женски идеал колкото повърхностен, толкова и стереотипен.
Дори започна да се упреква за цялата си кариера на моден дизайнер, чието призвание бе да покрива жените с облекла, скроени така, че по-скоро да ласкаят техния нарцисизъм и да ги правят привлекателни за околните, отколкото да разкриват суровата самобитна красота под повърхността им.
Сега проклинаше всички седмици, месеци и години от живота си, през които не бе подозирала за тази удивителна способност на фотоапарата, а бе вършила какво ли не, вместо да потърси и открие откровения, подобни на тази Пени от снимките.
Здравият разум й казваше, че тези мисли са откачени. Как можеше шепа черно-бели фотографии да променят целия й живот и да превърнат всичките й предишни постижения в незначителни и безсмислени?
Но Лора разбираше, че нещата не са толкова прости. Някакъв смътен вътрешен глас й диктуваше, че всичко, сторено в миналото — рисуването, изучаването на изкуството, работата й като дизайнер — е било именно подготовка за неочаквания миг, в който късметът и съдбата й бяха разкрили магичната сила, която една камера бе способна да дари в ръцете й.
Мисълта, че шансът бе отворил тази врата пред нея, бе едновременно радваща и плашеща. В крайна сметка, какво би станало, ако Пени не бе дошла да потърси съвета й за неочакваната си бременност? Или ако не бе почувствала внезапната нужда да й направи снимки? Ако животът просто си бе продължил както преди?
Трябва да продължа да снимам.
Тази мисъл бе изпълнена с някакво нервно ликуване, не много различно от ужас. Защото Лора усещаше, че направените снимки представляват нещо повече от нечие изображение. По един странен начин те я изправяха лице в лице със собственото й «аз», на което много отдавна бе обърнала гръб и за което оттогава не смееше да мисли.
Натрапчивата патина на меланхолията в чертите на Пени бе като сянка на «мислите за черни дни», стоящи между Лора и слънчевата външност на ежедневния свят още откакто тя бе малко момиченце. И наистина, един внимателен поглед към снимките разкриваше неизбежния факт, че никой, освен Лора не би могъл да ги направи. И ако това бе истина, тя щеше да обърне гръб на собственото си сърце, ако не направеше още.
Но ако чрез камерата беше намерила себе си, то същевременно се бе и изгубила. Защото Лора беше модна дизайнерка, а не фотограф. За фотоапарата просто нямаше място в натоварения й живот.
Освен ако, разбира се, не го променеше.
Трябва да продължа да снимам.
Лора седеше сама на дивана с разпръснатите около себе си снимки и държеше нежно апарата в ръце. Гледаше малката черна кутия с нейното стъклено прозорче и спокоен, бездушен обектив, готов да попие света. Струваше й се, че това безжизнено око, веднъж съединено с нейното собствено и отворено от ръката й, нямаше никога да може да се затвори отново. Също както и вратата, която бе отворила към бъдещето.
Чрез снимките оживя не само Пени Хейуърд. Оживя също и Лора Блейк, единствената Лора, онази Лора, която през всичките тези години бе чакала да вкуси истинския живот.
Седнала сама в тихия си дом, изпълнена със страхопочитание към дълбокия преврат, който невинната малката кутия извършваше в нея, Лора почувства как съдбата я взима в ръцете си.

Беше четвъртък, шест часът през една снежна вечер на февруари.
Лора седеше на дивана във всекидневната си. До нея се намираше Томи Стърдевънт, модният фотограф, който правеше всички снимки за списанията в «Лора ООД». Томи бе извадил три големи пробни проспекта върху масичката за кафе. На тях се виждаха дузина от най-важните нови модели на Лора — гвоздеите на лятната линия за страната.
Лора лично избра четирите манекенки, които да представят облеклата. Всички те работеха отдавна за нея и се допълваха идеално една друга. Те въплътяваха различни типове и Лора не само бе приспособяла дрехите към всяка от тях, но бе обърнала внимание и на взаимното разположение на момичетата при снимките.
Тук беше Дария с крехкия си и тайнствен европейски вид; Роксана, класическият манекен с дълга шия; Гретхен, чиято тъмна кожа и бледосини очи я правеха може би най-екзотичната и смущаваща от всички тях, и Уенди, чийто чисто американски тийнейджърски вид пикантно контрастираше с останалите.
Уенди участваше в тези снимки като заместничка. Лора щеше да използва Пени Хейуърд, ако тя не си бе взела отпуск от агенцията, след като в крайна сметка реши да роди бебето си. Но Уенди притежаваше собствен чар, който я превръщаше в подходящ модел за «Линията Лора».
Томи беше сериозен и изпълнен с уважение, докато двамата обсъждаха снимките. От първите си дни с нея той знаеше, че тя проявява задълбочен и педантичен интерес към фотографското представяне на моделите си пред публиката. Присъстваше на всяка снимка и винаги имаше какво да предложи за фона, грима и разбира се, позите и израженията на момичетата.
Лора нае Томи преди три години след препоръката на един търговец на дребно, познат на Тим. Той притежаваше репутацията на един от най-чувствителните и талантливи млади фотографи в града. Лора беше доволна, че го е докопала по пътя му към голямото бъдеще, и то преди да е станал прекалено известен за нейните финансови възможности.
От самото начало работеха добре заедно. Спокойното отношение на Томи към живота изобщо го предпазваше от шока на кошмарния недостиг на време и внезапните сътресения на модната фотография. Той запазваше самообладание, когато се налагаше в последната минута да се променят костюми и снимки и трябваше всеки в студиото да чака, докато скъпоценното време и пари изтичаха през пръстите на всички им. И успяваше да успокои опънатите нерви на манекенките, ако станеше нужда прическите или гримът им да се направят отново след много изтощителни минути пред обектива.
И което беше по-важно, Томи притежаваше интуитивно разбиране за подхода на Лора към дрехите, както и към модната фотография. Тя винаги приспособяваше всеки модел по цвят, кройка и материя към някоя конкретна манекенка и очакваше от Томи да схване тази комбинация, за да постигне в снимките едно графично и психологично цяло. Томи приемаше изискването като освежаващо предизвикателство — защото толкова много модна фотография доскучаваше на всеки художник-фотограф — и се хвърляше в работата с цялото си сърце.
Тяхното партньорство донесе плодове с израстването на Лора от бореща се за признание неизвестна дизайнерка до едно от най-големите имена в бизнеса. Сега «Линията Лора» излизаше извън рамките на самите дрехи, отразена в уникалните, необикновени снимки, които Томи и Лора създаваха, за да ги рекламират. Мнозина критици казваха, че фотографиите на Лора във «Воуг», «Харпърс Базар» и другаде моментално се превръщат в класика на модната фотография и заслужават да бъдат включени в музейни изложби.
Томи се радваше на това внимание, тъй като знаеше, че то е добро за кариерата му. И наистина, вече получаваше поръчки от известни дизайнери в Америка и чужбина, които го ангажираха повече от всякога.
Но той беше достатъчно скромен, за да си признае, че именно приносът на Лора в неговата работа й придаваше онази допълнителна дълбочина, така ценена от критиците. Докато собственият му подход към модната фотография бе гладък и донякъде зализан, Лора добавяше към него една сенчеста многозначност, която Томи никога не би постигнал сам. Нейният перфекционизъм подчертаваше собствения му талант и му придаваше по-голяма стойност.
С годините Лора започна да се интересува повече от техническите тънкости на фотографията. Тя прекарваше голяма част от свободното си време в студиото на Томи, помагайки му да проявява и копира снимките. Попиваше като гъба всички негови професионални трикове, научени до получаването на дипломата му по фотография, както и от десетте му години практика. Това му доставяше удоволствие и той бащински настоя тя да приеме фотоапарата «Хаселблад» като подарък от него. Каза й полу на шега, че е сбъркала призванието си и е трябвало да стане фотограф.
Лора не разказа на Томи за неотдавнашните си експерименти с фотоапарата. Не искаше да смесва бизнеса с личните си пристрастия, още повече, че фотографията, изглежда, убиваше целия й ентусиазъм за дизайнерска работа. А и може би не желаеше да сподели нещо така ужасно лично с друг фотограф. Затова не промени тясното си сътрудничество с него в работата, както и техните непринудени и донякъде повърхностни взаимоотношения.
Макар и да не беше класически красив мъж, Томи притежаваше свеж чар, който го правеше привлекателен за противоположния пол. Лора подозираше, че е имал любовни истории с не една нейна манекенка. Той бе ерген и очевидно твърде безотговорен за брак. Някогашната му годеница — очарователно момиче на име Марси, което Лора срещна веднъж, в края на краищата разтрогна годежа им, не желаейки да поеме риска на една доживотна връзка с ненадеждната личност на Томи.
Подобно на много други творци, той бе перфектен в професионалните си умения, но вън от работата беше разпилян и неорганизиран. Прекарваше вечерите си в гуляи с приятели, ухажване на момичета и губене на пари на карти. Лора лесно можеше да разбере защо никоя уважаваща себе си жена не би го взела на сериозно за дълго време.
Но в работата Томи и Лора се допълваха чудесно, тъй като безгрижният му начин да се плъзга по повърхността на живота хармонираше добре с нейната сериозна и търсеща натура. Тяхната близост бе от типа, твърде често срещан в работна среда. Един външен наблюдател би заключил, че са интимни приятели, знаещи всичко един за друг. Но всъщност връзката им стигаше само до вратата на студиото.
Тази вечер и двамата се намираха в приповдигнато настроение, защото снимките бяха едни от най-добрите, които бяха правили заедно. Редакторите от «Воуг» ги очакваха с нетърпение. И самите дрехи представяха Лора в най-добрата й светлина. Тя изпитваше облекчение от това, защото през последните месеци се чувстваше толкова далеч от модната си работа, че се чудеше дали моделите й все още струват нещо.
Предложи на Томи чаша вино и той мълчаливо отпиваше от него, седнал до нея на дивана пред ниската масичка.
Изведнъж чуха завъртането на ключ в ключалката и видяха Тим да влиза, особено красив в зимното си палто и ръкавици. Румените му бузи пламтяха от ледения въздух навън, а очите му искряха с онази неизчерпаема енергия на работен човек, която винаги стопляше Лора при завръщането му вечер у дома.
Тя обичаше този негов поглед и огромната му мъжка сила, когато се прибираше при нея след напрегнатия ден. Понеже тези дни работата ги държеше разделени, като се изключи някой и друг бърз обяд, тя очакваше с нетърпение завръщането му вкъщи в шест часа.
Поздравите им бяха ритуал. «Как е момичето ми тази вечер?», казваше той и я гледаше как тича, за да се хвърли в обятията му. Притискаше я до себе си, прегръщайки и целувайки я без думи, и не я пускаше, докато не й се насити. После изслушваше внимателно и търпеливо новините й за последните скици и идеи и разказваше за собствения си ден едва след като тя свършеше. Сякаш искаше да й напомни, че именно тя е творческият център на «Лора ООД», а неговите усилия като неин представител са само следствие от работата й.
Лора обожаваше тези тихи моменти на семейна близост. Гордееше се със съпруга си и бе благодарна за нежността му. Обичаше да гледа атлетичното му тяло, докато я държеше в ръцете си. Топлата сериозност зад искрящите очи и непринудената му усмивка бяха като милувка, предназначена само за нея.
Двете години брак я накараха да се почувства защитена както никога преди. Винаги бе знаела, че може да разчита докрай на своя Тим. Той би сторил всичко на света, за да я предпази от зло. А сега добавяше и сладките ласки на съпруг към безценните си качества на приятел и партньор в бизнеса.
И така, тази вечер Лора се усмихна, вдигайки поглед към него. Работата й с Томи беше много успешна и тя се радваше да посрещне съпруга си.
— Добре дошъл, страннико — рече тя. — Влизай и пийни нещо с нас.
За нейно учудване Тим не изглеждаше зарадван от поздрава й. Никога не бе виждала такъв леден поглед в очите му.
За момент не можа да измисли какво да каже. Видя как погледът му прескача от нея към Томи и обратно.
Именно Томи бе този, който заговори пръв.
— Какво има? — попита той от полуизлегнатата си поза на дивана, с чаша вино в ръка. — Не си ли виждал досега жена си с друг мъж?
Лора се разсмя. Тъкмо се протягаше, за да сръга шеговито Томи в ребрата, когато гласът на Тим внезапно раздра въздуха помежду им.
— Много добре, Томи — каза той. — Изчезвай.
Томи го погледна изненадан. Никога преди не го бе чувал да говори с такъв тон и помисли, че се шегува.
— Не го приемай толкова навътре — рече, протягайки длан да потупа ръката на Лора. — Беше просто едно неудържимо привличане. Обзе ни толкова внезапно…
Той се хилеше на Лора, все още, без да приема на сериозно думите на Тим.
Тогава се случи нещо изумително.
Тим бързо пресече стаята с широки, заплашителни крачки, сграбчи Томи за реверите на коженото сако, изправи го рязко на крака, сякаш беше дете, и го понесе към вратата.
— Чу какво ти казах — процеди той през стиснатите си зъби. — Изчезвай! И то веднага.
Настъпи моментно мълчание. Томи объркано гледаше назад към Лора, сякаш търсеше обяснение. Лицето на Тим бе почервеняло, а очите му блестяха с ужасна ярост.
Томи започна да казва нещо, но думите му не се чуха, защото Тим напипа дръжката на вратата, отвори я и го изхвърли в коридора. Лора гледаше ужасена и не можеше да повярва на очите си.
Видя как Томи се обърна, за да хвърли на Тим поглед, пълен с обида и гняв. Изрече и нещо укорително, което обърканото й съзнание не зарегистрира. Не знаеше дали Тим го чу, защото в същия миг той безцеремонно затръшва вратата в лицето на Томи.
Лора седеше парализирана на дивана, загледана в мощния гръб на съпруга си, докато той си събличаше палтото и го окачваше в дрешника. Никога не го бе виждала да се държи по такъв начин. Сякаш беше друг човек. Тя усети как пребледнява и се мъчеше да осъзнае току-що случилото се.
Без да каже нито дума, Тим отиде в кухнята. Тя чу отварянето на шкафа и вратата на хладилника, докато той си правеше питие. Бълбукащият звук от бутилката прозвуча като странно ехо в потресената тишина на апартамента.
Настъпи дълга пауза. Лора чувстваше трепета на неуталожената паника в нервите си. Някак си се чувстваше ужасно виновна и усещаше, че и Тим в кухнята изживява нещо подобно. Седеше като прикована на мястото си и не можеше да се помръдне.
Накрая, след няколко минути, които й се сториха безкрайни, той се появи на прага с чаша в ръка и поглед, насочен навън през прозореца към парка и далечните очертания на Горен Ийст Сайд.
Дълго остана неподвижен. После се обърна и тръгна към нея.
Седна бавно на стола от другата страна на масичката и се загледа надолу в снимките, докато отпиваше от питието си. Лора чакаше неуверено. Тим, изглежда, подреждаше мислите си, преди да отвори уста.
— Лора — каза той накрая. — Съжалявам. Трябва да съм се преуморил от работа.
Тя го гледаше мълчаливо. Болката вътре в нея не отслабваше. Не знаеше какво да каже.
После той вдигна очи към нея със странна, някак овчедушна усмивка.
— Не знаех, че съм ревнивец — рече.
Ревнивец. В тези напрегнати мигове на Лора изобщо не й бе хрумнало, че ревността можеше да е причина за случилото се.
Тя го изгледа с широко отворени очи.
— Тим… — започна внимателно.
— Не, не ме извинявай — прекъсна я той, стиснал устни в укор към самия себе си. — Грешката беше моя. Не разбирам как можа да се случи…
— Тим, да не си откачил? — Лора почти се разсмя въпреки тревогата си. — Няма за какво да ревнуваш. Нямаш абсолютно никакво основание. Изпитвал ли си нещо подобно и преди? Защо не си ми казал?
Той поклати объркано глава. Изглеждаше ядосан на себе си.
— Знам, че звучи ненормално. Но само мисълта за друг мъж… да те гледа… — Той изпусна дълбока въздишка. — Не мога да се преборя с това. Там е проблемът. Просто не мога.
Настъпи мълчание. Лора все още не можеше да повярва на ушите си. Мисълта, че Тим я ревнува, й бе толкова чужда. Той можеше със същия успех да я подозира, че обира банки.
Освен това, откакто го познаваше, не бе и сънувала, че може да я третира по този начин. У него липсваше собственическото чувство на ревнивия съпруг. Винаги бе толкова внимателен към нея и уважаваше независимостта й като личност.
— Това е нещо ново за мен — рече тя просто.
Тим избягваше да я погледне. Дланта му стискаше чашата, а гласът му сякаш идваше някъде много отдалеч.
— Знам, че е лудост — каза той. — Никога и за миг не съм се съмнявал в теб, Лора. Винаги съм искал единствено да се грижа за теб на този свят. Просто не мога да понеса мисълта за някой, който… се опитва да застане между нас. Опитва се да те докосне…
— Но това е Томи Стърдевънт! — възкликна тя, губейки чувство за реалност. — Тим, та ти знаеш отношението ми към него. Той е приятен и полезен колега, но не представлява нищо за мен. Нищо! Как си могъл да…
Настъпи нова мълчалива пауза. После Тим вдигна виновно очи, в които отново се завръщаше познатата топлота.
— Можеш ли да ми простиш? — попита той. — Това поне доказва, че те обичам.
Върху устните на Лора играеше объркана полуусмивка. Тя не знаеше какво да отговори.
— Още утре ще се извиня на Томи — рече той. — Ще му кажа, че съм го сбъркал с някой друг. Ще му кажа, че съм имал халюцинации. Все ще измисля нещо. Но, за бога, Лора, не ме гледай по този начин!
Тя протегна ръце към Тим. Никога не бе изпитвала по-силна нужда от него. Той дойде до нея, взе я в прегръдките си и я целуна. Топлината му я накара да се почувства по-сигурна.
— Не ме плаши — прошепна тя до бузата му. — Ти си всичко, което имам.
— Обичам те, Лора.
Дълго време останаха прегърнати, забравените снимки лежаха върху масичката за кафе, а те сякаш се защитаваха един друг от някаква буря, стоварила се отвън върху тях, поради което се нуждаеха от цялата си привързаност, за да й устоят.
Лора докосна съпруга си и малките й длани сякаш проверяваха дали наистина е там. Усещаше нежните му целувки по бузите, челото и очите си. Страхът вътре в нея започна да отстъпва пред благодарността, че той все още е Тим и все още й принадлежи.
Накрая той раздели устните й с целувка, която изпрати тръпка на желание по сетивата й. И двамата почувстваха, че трябва да се любят. Той я занесе нежно в спалнята, угаси светлината и й помогна да се съблече. Сетне обгърна с ръце мъничкото й тяло с деликатност, която тя вече толкова добре познаваше.
Любиха се бавно, страстно и всяко докосване сякаш преоткриваше плътта, позната в цялата й интимност, но изгубена и сега отново щастливо намерена. Ако имаше някакво тихо отчаяние в ласките им, то старата нежност помежду им го прикри. Скоро те се съединиха в такова пълно и тръпнещо желание, каквото никога по-рано не бяха изпитвали. Когато свършиха, останаха задъхани в прегръдките си.
— Обичам те, скъпа — прошепна Тим. — Никога не се съмнявай в това. Загубя ли те, с мен е свършено.
По-късно, вече по пижами, лениво си приготвиха малка вечеря. Пиха бяло вино, което успокои странния трепет на останките от тревога и задоволеното желание в сетивата на Лора.
След това махнаха снимките от ниската масичка и се сгушиха един до друг на дивана, слушайки тиха музика на загасени лампи, загледани през прозореца към парка и Ийст Сайд. Дълго време седяха безмълвни, очаровани от щастието да са заедно.
После и двамата осъзнаха, че още не могат да забравят случилото се тази вечер.
Тим заговори пръв.
— Знаеш ли — каза той, — когато бях малък, трябваше доста често да изпълнявам ролята на глава на семейството. Баща ми беше търговски пътник. Често отсъстваше по цели седмици. Майка ми нямаше много сили, а сестра ми Катрин беше с четири години по-малка от мен. Никога нямахме достатъчно пари, така че се налагаше да се хващам на всякаква работа, за да свържем двата края. Понякога дори трябваше да вземам заеми. Не беше лесно, но се справяхме.
Тим въздъхна.
— От време на време той се завръщаше у дома. Баща ми, искам да кажа. Това не беше добре, защото майка ми знаеше, че из пътя той й изневерява, и всички ние разбирахме, че си харчи парите за алкохол и жени, вместо да ги праща вкъщи. Но той току се домъкваше, ни лук ял, ни лук мирисал, със спиртосан дъх и без нищо в джобовете, освен мизерния си ирландски чар. Извиняваше се на майка ми и извръщаше лицето й към себе си с онази негова усмивка — и тя го приемаше обратно.
Лора усети как ръката му, хванала нейната, се напрегна.
— Аз седях там, гледах всичко, а после те се качваха заедно нагоре по стълбите и кръвта ми кипваше. След седмица той отново заминаваше да продава из друмищата и да прахосва спечеленото по комар, алкохол и жени. А аз трябваше да свързвам двата края. Щеше ми се да го убия…
От спомена тялото му се стегна. Лора никога преди не беше чувала тази история. Знаеше само, че баща му е умрял някъде там, в старата им страна, много преди да се срещнат.
Той я прегърна по-силно.
— Не знам дали ще ме разбереш, Лора, но просто не мога да понеса мисълта да бъдеш близо до някой безотговорен човек. Трябва да чувствам, че си в безопасност… Защитена… Не биваше да се тревожа заради Томи. Знам, че той не представлява нищо за теб, но просто за секунда си изпуснах нервите. Наистина съм преуморен от работа.
Лора кимна. Почувства вина, че не мисли повече за огромното напрежение в ежедневието на Тим. През цялото това време той поемаше на гърба си гигантската отговорност за финансовите въпроси на «Лора ООД», освобождавайки я по този начин за творческата й работа. Доста често бизнесът се бе оказвал на ръба на банкрута и тогава бяха необходими цялата изобретателност и връзки на Тим, да се задържат на повърхността. И с всичко това той се оправяше сам, без да потърси помощ или съвет от никого. Просто носеше самотния си товар. Как ли го бе изтощил той!
— Тим — рече тя, — толкова съжалявам. Знам колко много работиш. Но това, което не разбирам, е как си могъл да се усъмниш в мен. Не ме ли познаваш достатъчно добре, за да знаеш, че когато се ожених за теб, това бе завинаги? Ти си моят единствен мъж. А Томи Стърдевънт е само едно от многото лица в офиса.
— Но прекарвате доста време заедно — отбеляза Тим.
— Вярно е, че го виждам често — призна Лора. — Но това е заради фотографията. За мен Тони не е мъж, Тим. Той е само един служител, колега — и понякога учител. Личният му живот изобщо не ме интересува.
— Но стоиш с него в тъмната му стаичка.
Лора долови в гласа на съпруга си нотка на победител в спора. И същевременно разбра, че тайните й излизания с фотоапарата не бяха убягнали от вниманието му и имаха своето сумрачно място в укора му към Томи. Но Тим не можеше да разбере колко абсурдни бяха неговите подозрения.
Независимо от това той отново я бе поставил в отбранителна позиция.
— Тим, ти си луд — каза тя. — Правиш от мухата…
Твърде късно забеляза, че не подбира правилните думи. Тим я гледаше втренчено. Погледът му бе мрачен и изпълнен с подозрение, сякаш се бе свил в черупката си и я преценяваше от разстояние като някой враг във външния, враждебен свят. Имаше нещо студено и застинало в този поглед, нещо почти омразно. И най-лошото от всичко — там нямаше никакво място за нея. Лора започна да усеща дълбочината на сполетялото я нещастие.
— Тим, не ме гледай така. Моля те!
За нейно безкрайно облекчение лицето му омекна. Той я хвана за ръката.
— Не се съмнявам в теб — каза той. — Това се опитвах да ти кажа. Вярвам ти напълно, Лора. Но останалите хора… това е друг въпрос. Научил съм се да не вярвам на никой, който не е заслужил доверието ми.
— Но точно Томи Стърдевънт? — попита объркана тя, стискайки ръката му. — Не можеш ли да видиш колко много грешиш, Тим?
Той отмести поглед, сякаш за да промени темата. Лора почувства, че някак си разговаряха на различни езици. Но не можеше да измисли как да го накара да проумее, как да разсее глупавите му подозрения.
Накрая той си пое дълбоко дъх и се обърна отново към нея.
— Лора — рече. — Не ми е лесно да го кажа, но въпреки това ще го направя. Искам да забременееш. Изминаха вече две години… Може би тогава ще бъде по-различно.
Думите му докоснаха една особена струна в нея. По някакъв начин се бе досетила, че ще й каже точно това. Опитваха се да имат дете почти от самата сватба. И двамата го желаеха, тъй че следяха календара и Лора посети един гинеколог за съвет. Но до днес нямаше резултат.
Лекарят, едно радушно старче от Горен Уест Сайд на име доктор Ензър, успокои Лора.
— Не можем да караме майката Природа да бърза — каза той. — Тези неща отнемат време. Ако си прекалено нетърпелива, можеш да влошиш нещата. Просто се отпусни, Лора.
През първите няколко месеца Лора вярваше на думите му. Но сред мрака на нощта я измъчваше споменът за онова, което си бе причинила толкова отдавна след връзката с Натаниъл Клиър. В болката от загубата на детето изобщо не й бе дошло наум за възможността да е увредила трайно собственото си тяло. Но сега тази мисъл й най-болезнен удар и я изпълни с тревога, нарастваща с всеки изминал месец.
Накрая се застави да я сподели с доктор Ензър.
— Мислиш ли, че не го знаех? — усмихна се гинекологът. — Имам очи, Лора, а също и известен опит с телата на жените.
Той я гледаше как седи върху стола за прегледи, облечена в престилка, дребна като малко момиче.
— Трябваше да те успокоя много отдавна — рече. — Но почувствах, че не желаеш да говориш за миналото. Лора, не открих никакви признаци, че абортът ти в миналото е повлиял по някакъв начин върху способността ти да забременееш. Човекът, който го е направил, може и да е работил незаконно, но е познават занаята си. Почти сигурен съм, че именно прекалената тревога за това ти пречи да заченеш. Повярвай ми, женското тяло е една мистерия. Чувствата могат да играят почти същата роля за предотвратяване на бременността, както и физическите проблеми. Затова се постарай да се отпуснеш. Болезненото притеснение е най-лошият ти враг.
Той я погледна внимателно.
— Съпругът ти знае ли за аборта? — попита.
— Ами… всъщност не — отвърна Лора, смутена да признае истината.
— И не би ти влязъл в положението? — Усмивката на лекаря беше въпросителна.
— Не… Мисля, че не.
— Добре тогава. Просто си трай и се съсредоточи върху календара си. И накарай съпруга си също да отиде на лекар, за да се провери за стерилитет. Просто за всеки случай.
Тим последва препоръката на доктора, макар и не без няколко недоволни забележки по повод мъжествеността си. Естествено, обявиха го за напълно плодовит. Оттогава той и Лора продължаваха да опитват, без да разискват усилията и тревогите си. В края на краищата не бяха съпрузи чак толкова отдавна. За всичко трябваше време, както докторът обичаше да повтаря.
Сега, чувайки Тим да споменава техния неуспех след днешните неприятни събития, Лора бе обзета от чувство на вина.
— Тим — каза тя, — няма нищо на света, което да желая повече от едно дете от теб. Може би дори го искам прекалено силно. Доктор Ензър май мисли така.
— Или може би знаеш, че аз го искам твърде много — каза Тим, великодушно поемайки вината върху себе си. — Сигурно не ти е леко да живееш с мен, Лора.
— Как можеш да говориш така? — възрази тя. — Ти си най-чудесният съпруг на света, Тим. Благодарна съм за всеки ден, прекаран с теб.
До тази вечер…
Той я погледна. Някак си и двамата разбраха, че кръгът на разговора се затваря.
— Тогава ми направи една услуга — каза той.
— Каква?
— Обичай ме — рече Тим и тъгата се смесваше със заплаха в красивите му очи. — Обичай ме така, както те обичам аз и ми прости за това, че съм един груб, твърдоглав човек. Забрави глупака, който бях тази вечер. В този проклет свят имам нужда само от твоята любов, Лора. Вярваш ли ми?
— Тогава няма за какво да се тревожиш — отвърна тя, сгушвайки се по-близо до него. — Това е единственото нещо, което ти принадлежи. Завинаги.
— Е — въздъхна той, прегръщайки я. — Ето, това е моята Лора.
Половин час по-късно вече бяха един до друг в леглото и отпусната до него, тя слушаше тихия ромон на равното му, сънно дишане.
Гледаше го, изпълнена с почуда и облекчение. Какво можеше да я уплаши на този свят, щом го имаше?
Но остана будна. Наблюдаваше го през най-тъмните часове, питайки се какви мисли могат да се крият зад това красиво спящо лице.
Зората оцветяваше прозорците в бледо, болезнено сиво, когато Лора най-сетне се отпусна в неспокоен сън.

4 февруари 1958 г.
— Господин Ланкастър, бих искала да узная откъде черпите жизнената си сила?
Каръл Алекзандър бе най-високо ценената млада политическа репортерка в страната. Беше започнала кариерата си в «Сейнт Луис Поуст-Диспеч» направо след завършване с отличен успех факултета по журналистика в Колумбийския университет и бързо бе заслужила уважението на по-старите си колеги във вестника с превръщането на една рутинна история за политическа корупция в строителния бизнес в дълбоко разобличение, подето от цялата национална преса и спечелило й наградата «Пулицър».
След превръщането на серия свои статии в книга, която допълни колекцията й от всички възможни журналистически награди плюс Националната награда на книгата, тя се премести в «Ню Йорк Таймс», където бе посрещната с подозрение от старшите репортери и редактори, пред които младостта и изключителната й красота й отреждаха ролята на празноглава примадона, наета заради качеството й на «звезда».
Но тя отново накара неверниците да замълчат, този път е удивително детайлно изследване на политическия патронаж в държавната администрация, което се превърна в сензация и й спечели втора награда «Пулицър». Даже най-съобразителните й колега не можеха да проумеят как се бе докопала до толкова деликатна информация. Но всеки трябваше да признае, че историята си струваше. А петнайсетте обвинения, повдигнати срещу нея от щатския прокурор в началото на разкритията й, само й помогнаха да се утвърди като голяма сила в градската вестникарска йерархия.
Каръл Алекзандър напредна доста по пътя си към солидна кариера на политическа репортерка и коментаторка, което почти със сигурност щеше да й осигури колона на първата страница, когато отново предприе неочакван ход. Обръщайки гръб на престижния «Таймс», тя прие работата на политически кореспондент за една от новите телевизионни мрежи.
Почти всички в бранша решиха, че е откачила. В края на краищата, как можеше работата в някаква новоизлюпена телевизионна новинарска мрежа да се сравни с престижа на «Ню Йорк Таймс»?
Но Каръл Алекзандър обичаше новата медия. Харесваше й да взема интервюта в ефир, защото бяха много по-спонтанни и непосредствени от мудните писмени интервюта, които правеше като вестникарски репортер. Приятно й бе да кара събеседниците си да обръщат лица право към камерата, за да може публиката да прецени държането им, докато се опитваха да заобикалят безжалостните й, проницателни въпроси.
Като телевизионен журналист, продължи да използва обезоръжаващата си красота, за да изважда от равновесие личностите, с които разговаряше. Както и за да се покаже пред публиката. Редовните й появи във вечерните новини се превърнаха в гвоздей на програмата не само поради тяхното остро и често противоречиво съдържание, но и заради гъстата й черна коса, млечна кожа и изумително красиви очи, които я правеха несъмнено най-привлекателната репортерка от всички телевизионни мрежи.
На крехката възраст от двайсет и шест години Каръл Алекзандър намери своята ниша като важно, ново лице в журналистиката. Малко политически лидери смееха да й откажат интервю, въпреки че никой не очакваше с желание нейните хапещи, безмилостни въпроси или огромната осведоменост, скрита зад тях. Освен това, ако и зад подхода й към събеседниците да имаше намек за изнудване, той се поднасяше под такава привлекателна форма, че малко хора можеха да устоят на стимулиращото преживяване да прекарат един час в нейната компания.
Днес Каръл Алекзандър седеше в офиса на Хейдън Ланкастър в Държавния департамент, облечена в сив костюм с права пола и сако по поръчка, блуза в пастелен цвят и красиво завързано черно копринено шалче, което я правеше да изглежда много женствена въпреки енергичните й обноски.
Операторът зад нея бе насочил обектива си към Хейдън Ланкастър, който седеше зад голямо бюро, отрупано с папки и книжа. Стените бяха покрити с библиотечни лавици, съдържащи всички достъпни държавни доклади за Индокитай, Тайван и континентален Китай. През последната година и половина Хал представляваше очите и ушите на Дуайт Айзенхауер относно Далечния изток и изпълняваше ролята на важна неофициална връзка с лидерите в този район.
В нормална работна обстановка Хал щеше да бъде по риза с къси ръкави, разхлабена вратовръзка, телефонна слушалка под брадичката, ровещ из документите по бюрото, търсейки поредната спешно искана информация за Айк или Националния съвет по сигурността. Но днес телефонът беше изключен и очите му бяха приковани в тези на Каръл Алекзандър.
Дори да забелязваше хубавото й лице, стройното тяло, което тя поддържаше чрез сурови упражнения, или меките, чувствени устни, блестящи под ясните й очи, той с нищо не го показваше. Знаеше колко опасен противник е тя и я приемаше на сериозно.
Каръл тъкмо бе свършила с прекарването му през патентованата си месомелачка, подлагайки го на кръстосан разпит върху всяка гореща тема на деня, от селскостопанските цени и фондовата борса до Тайван и Суецкия канал, с особено ударение върху еретичните му възгледи за Студената война и надпреварата във въоръжаването.
Разбира се, тя имаше правото да му зададе тези въпроси. Като кандидат за Сената на Съединените щати, от Хал се очакваше да притежава категорично мнение по всички основни проблеми и да може да го отстоява. Независимо от това той трябваше изключително бързо да припомня живота си, за да смогва да й отговаря. Никога не бе срещал репортер толкова информиран и така готов да атакува там, където усетеше слабо място.
Тя го попита дали шестгодишният му стаж като пратеник на Айзенхауер в НАТО, на конференцията в Женева и в Индокитай, му е донесла нужната за най-важния национален законодателен орган квалификация. Настоя да чуе какво му е дала практиката в Държавния департамент, което да предложи на хората от Ню Йорк като техен представител. Разсъждаваше на глас дали бързо растящата му популярност не се дължи повече на мъжествения му вид и фамилна история, отколкото на действителните му позиции по политическите въпроси.
И точно когато той си помисли, че инквизицията най-сетне е приключила, го атакува от нов ъгъл, като му зададе един личен въпрос пред камерата.
— Господин Ланкастър, бих искала да узная откъде черпите жизнената си сила?
— Какво искате да кажете с това? — попита приветливо.
— Когато ви слушам да говорите за комунизма — каза тя, — аз чувам един ляв интернационален либерализъм, формулиран с клишетата на Студената война и антикомунистическия милитаризъм. Не мога да не се запитам от коя страна на барикадата всъщност се намирате. И подозирам, че хората от щата Ню Йорк, а на практика и цялата нация, си задават същия въпрос. Истински ли сте вие, господин Ланкастър? Или сте марионетка на партията и богатството на семейството си, използваща претоплени политически възгледи, за да влезе спокойно в Сената?
Хал се усмихна, опитвайки се да скрие кръвта, пусната от режещите й думи. Никога не бе виждал собствените си позиции подложени на такава жестока дисекция и с такава брилянтна ерудиция. Каръл не беше съвсем права за него, разбира се. Но тя изрази най-агресивната анти Ланкастърова позиция по възможно най-красноречивия начин.
— Разбирам мисълта ви — разсмя се добродушно той. — Един вид Адлай Стивънсън с жълто около устата, носещ маската на Джон Фостър Дълес, тъй че никой да не може да разбере какво всъщност представлява.
— Вие го казахте, не аз — усмихна се тя, като изрази съгласието си с неудобната характеристика със свиване на рамене.
Сега Хал стана сериозен.
— Много хора трудно разбират отношението ми към комунизма, Каръл — каза той. — Но за мен то е просто здрав разум. Нашата страна е живо доказателство, че свободната инициатива е самата свобода. Чрез свободната инициатива всеки човек работи по-скоро за себе си, а не за държавата. Нашата задача на днешната международна арена е да убедим развиващите се страни, че демокрацията е единствената реална защита срещу потисничеството. Аз вярвам, че ние сме блестящ пример за този факт и затова никоя здравомислеща нация от двете полукълба няма да откаже приятелството ни.
Лицето му помрачня.
— За мен е очевидно, че нито една от комунистическите диктатури не е в състояние да предложи такъв пример или такъв вид приятелство. В това е нашата велика сила. Но ако базираме външната си политика на погрешното вярване, че развиващите се страни в този свят ще «идат при комунистите» като шепа марионетки без собствена воля, то значи не само надценяваме привлекателността на комунизма, но и продаваме с лека ръка себе си и развиващите се нации. Това е възглед, който със сигурност ще ни въвлече във война, и то скоро. Един човек на име Маккарти вече ни показа каква вреда можем да си нанесем сами тук, у дома. Аз съм горд от стореното от президента Айзенхауер в борбата срещу този възглед във външната политика. И възнамерявам да продължа тази борба, доколкото ми е по силите. Надявам се между другото, че това ще стане в американския Сенат още идната година.
Полуусмивката върху лицето на Каръл Алекзандър не се виждаше от камерата. Това бе хладнокръвно, иронично признание на способността на Хал да превърне провокативните й забележки в платформа, върху която за сетен път да представи възгледите си в най-добра светлина. Той притежаваше умение да съчетае почти момчешката си красота с един премерен и зрял тон, който бе невероятно подкупващ, особено в предаване по телевизията.
Каръл се поколеба, преди да зададе следващия си въпрос. Нямаше смисъл да го укорява повече за възгледите му. Той я бе надхитрил с интелигентността и чара си, които изпрати директно чрез камерата сред публиката. Тя щеше да изглежда по детски агресивна, ако продължеше да го притиска на тази тема.
Затова заложи на човешкото отношение.
— Връщаме се обратно към изходната точка — усмихна се тя. — Откъде черпите все пак жизнената си сила, господин Ланкастър?
Хал се разсмя.
— Когато разберете — каза той, — надявам се, че ще ме уведомите. Това е един въпрос, на който никога не съм могъл да отговоря.
— Тогава нека го поставя по друг начин. Вие идвате от знаменита американска фамилия. Притежавате повече пари, отколкото някога бихте могли да изхарчите. Имате прекрасна млада жена и бъдеще без предели. Намирате се в хода на обещаваща политическа кариера, за която мнозина наблюдатели вярват, че в крайна сметка ще ви изведе на прага на Белия дом. Някой би казал, че имате всичко, което сърцето ви може да пожелае. И все пак, като ви слушам да говорите, звучите ми като човек, който не е задоволен от онова, което има — всъщност като човек, който дори не е сигурен какво иска от живота.
Усмивката на Хал отстъпи място на едно много сериозно изражение.
— Това записва ли се? — попита той с поглед към оператора.
— Да — кимна Каръл.
Хал помисли за момент, преди да отговори.
— Знаете ли, Каръл — рече накрая, — в държавната служба аз открих идеалния отдушник за онази своя част, която иска да бъде… е добре, войник. Корейската война ми се отрази по особен начин. Тогава едва не загинах и на бойното поле за пръв път осъзнах какво означава да отдадеш себе си без остатък, както и всичко, което притежаваш, на своята страна. Някак си в онзи момент забравих всякаква неувереност, тревогите си за това, което искам от живота, както и кой съм в собствените си очи. Всичко беше много ясно. Имаха значение само хората, с които воювах, и каузата, за която се биехме.
Хал направи пауза със замислено изражение в очите.
— И оттогава — продължи той — винаги съм чувствал, че ролята на войник ми подхожда. С други думи, може никога да не узная важните отговори за себе си или за значението на живота. Но бих желал да помогна по някакъв малък начин, за да стане тази страна достатъчно безопасна, достатъчно сигурна, тъй че приятелите, семейството и, надявам се, децата ми да имат душевното спокойствие и мир, за да открият откъде те черпят жизнената си сила, за да направят всички велики открития за себе си и околния свят, които ще помогнат в изграждането на бъдещето ни като хора.
Заразителната усмивка се завърна върху устните му.
— От друга страна, ако сте права, казвайки, че нещо в мен изглежда незадоволено, то е може би, защото съм израснал с всички блага, които страната ми може да изсипе върху един с нищо незаслужил индивид. Затова не мога да не се чувствам малко виновен. Знам, че нещо в мен иска и аз да дам в замяна каквото мога, за да уравновеся донякъде нещата.
Той сви рамене.
— Не мисля, че се познавам така добре, както някои мъже твърдят за себе си. Но ако свържете тези неща, Каръл, те вероятно ще ви дадат известна представа за това откъде черпя жизнената си сила.
Времето изтече. Усмивката на Каръл Алекзандър беше едновременно цинична и изпълнена с възхищение.
— Благодаря ви за отделеното време, господин Ланкастър — каза тя. — И късмет в предварителните избори.
— Благодаря, Каръл. Подозирам, че ще ми потрябва.
Интервюто приключи.
Каръл се изправи и протегна ръка.
— Е, това е — рече тя бодро. — Благодаря още веднъж, Хал. Ти си оставаш най-добрият събеседник в града.
Усмихнат, Хал се ръкува с нея, усещайки особеното напрежение в силните й пръсти. Вътрешно изпитваше облекчение. Макар и толкова млада, Каръл бе агресивна както малко други в бранша си. Той беше направо щастлив, че интервюто е свършило. Но нямаше да се успокои напълно, докато не го видеше по телевизията. Едва тогава щеше да разбере доколко черен или бял го представя тя пред зрителите.
— И ти беше страхотна, както винаги — поздрави я той. — Но ще си призная, че съм щастлив да се отърва от теб. Винаги си отдъхвам, когато прибереш сабята си в ножницата.
Каръл му хвърли бърз поглед, чийто смисъл той не можа да схване.
— Всичко в името на каузата — каза тя.
— Хайде, ще те изпратя до долу. — Той я поведе покрай екипа с камерата, който щеше да се върне в студиото с микробуса, и двамата излязоха в коридора.
Упътиха се покрай редицата от офиси на седмия етаж на сградата на Държавния департамент към асансьорите за гаража. Хал гледаше как Каръл крачи до него с гъвкавата си спортна походка. На живо тя бе дори по-привлекателна от телевизионния си образ, защото донейде скованият й глас от екрана бе заменен от по-приповдигнат и дружески тон.
— Надявам се, няма да имаш нищо против, ако включим в репортажа малко коментари от заинтересовани наблюдатели.
— Майко мила — усмихна се той. — Това означава ли същото, което си мисля?
— Боя се, че да.
Тя искаше да каже, че смята да предостави на Еймъри Боуз възможност да излее жлъчта си срещу Хал в програмата. Не можеше да я обвинява за това, тъй като Боуз правеше страхотно шоу със злобните си нападки срещу него, наричайки го комунист с партиен билет при всеки удобен случай от деня, в който Хал обяви кандидатурата си за мандата на Демократическата партия.
В известен смисъл той дори бе доволен от тази вендета, защото гръмотевичната омраза на Боуз само увеличаваше собствената му популярност, а и той бе уверен във възгледите и имиджа си, представяни в интервюта като току-що приключилото. Оглушителната тактика на Боуз за лов на червени бе толкова зле скалъпена, че Хал чувстваше как в крайна сметка ще може да я обърне в своя полза.
— Добре, нека по-добрият спечели — каза просто той. — Само се надявам, че докато го интервюираш, ще му изкараш жилите така, както и на мен.
— Виж, това мога да обещая — усмихна се тя.
Беше се научила да уважава Хал след идването му във Вашингтон. Красивата му външност и фамилни връзки в началото я бяха настроили срещу него, но при интервютата бе открила, че нищо не може да разколебае искреността му. По един любопитен и неуловим начин Хал наистина беше единствен по рода си. Нито представляваше марионетка на либералите, нито пък бе създание на демократичната машина. Вървеше по свой собствен път, без много приятели във вашингтонската йерархия и излагаше възгледите си — подкрепени, наистина, от огромния му личен чар — направо пред хората.
Тя му се възхищаваше за това, макар и да подозираше, че той не се пази достатъчно. Нестандартният му подход към политиката можеше да му изиграе лоша шега някой ден.
— Колата ти на южния паркинг ли е? — попита Хал, когато влязоха в асансьора.
Тя кимна.
— Тогава за по-пряко можем да минем през подземния етаж — каза той.
Каръл не каза нищо, докато се спускаха надолу по шахтата.
От двете страни на подземния коридор имаше офиси на Държавния департамент с неясно предназначение. Сега те пустееха не само защото бе петък, а и защото минаваше пет часът следобед. Материалът на Каръл щеше да отиде направо при редакторите на програмата, които щяха да го подготвят за утрешните вечерни новини. Тя сигурно щеше да работи до късно тази нощ. Хал изпита съжаление към нея, задето се налагаше да прекарва толкова много часове в рутинна работа, далеч от любимите си интервюта.
Спряха пред врата, на чието матово стъкло се четеше номер 063, но нямаше табелка с надпис.
Каръл стоеше мълчаливо, докато Хал извади от джоба си ключ и го пъхна в ключалката. Вратата се отвори навътре.
След бърз поглед наляво и надясно по коридора, тя го последва в малкия офис.
Щорите бяха спуснати. В стаята нямаше нищо, освен стари картотеки, голяма маса и дълбок кожен диван.
Тя остави чантата и куфарчето си на пода, докато той затваряше и заключваше вратата. Не запали осветлението.
Когато се обърна отново към нея, тя се усмихна и протегна ръце.
Той я придърпа нежно към себе си и почувства как ръцете й се сключиха на гърба му, а после се плъзнаха надолу под кръста.
Целувката й бе жадна, почти животинска в нетърпението си и пъргавият котешки език се стрелкаше напред-назад срещу неговия. Вкусът й беше вълшебен. Ароматът на косата й го опиваше заедно с едва доловимия естествен мирис на кожата й.
Бюстът й, малък и твърд, се притискаше силно към гръдния му кош. Той чу някакво дрезгаво мъркане в гърлото й, докато го придърпваше към себе си, триейки бедра о вече твърдия пенис под панталоните му.
Торсът й бе много строен. Той чувстваше ребрата и тънкия й кръст под дланите си. Краката й бяха силни, твърди от упражненията и налаганото от работата й бързо ходене. Сега те се сключиха около кръста му, когато той я привдигна. Сивата й вълнена пола беше запретната нагоре, така че вагината й, покрита само от коприната на бельото, туптеше над собствения му член.
Докато тя го целуваше все по-дълбоко, ръцете му поглаждаха ефирната тъкан. Нещо в гащичките на момичетата винаги го бе привличало по мистичен начин, сякаш бялото парче плат бе неотделима част от телата им, малък девически воал над слабините, перлена врата към свежия олтар на пола им.
С Каръл това чувство беше особено пикантно, защото кожата й бе тъй бяла и гладка, краката много дълги, а зрелите, малки полукълба така твърди и сладки. И сега възбудата й даваше да се разбере, че тя иска раковината й да бъде разголена за него веднага. Каръл стенеше и се опитваше да приглуши въздишките си, за да не я чуе някой отвън. Дланите й се движеха навсякъде по него, а целувките й бяха почти трескави.
Той я подпря за малко на масата, докато й свали пликчетата, а после отново я повдигна, подложил длани под задничето й.
— О, боже — прошепна тя. — Моля те, Хал, вкарай го. Не мога да издържам… Моля те…
Той я пусна за няколко секунди — една почти нелепа гледка на голи женски бедра, поставени върху кафявата повърхност на масата под строгата сива пола — колкото да разкопчае колана и ципа си.
Панталоните се свлякоха на пода и преди да успее да я вдигне отново, тя дръпна слипа му. После, благодарение на лекото движение на нейния таз и придръпването на краката й, той се озова в нея, заровен докрай в топлия мед на женската плът и върхът му се задвижи в сърцевината й, с което предизвика въздишки на удоволствие от устните й.
— О, да, Хал — издиша тя до бузата му. — О, боже мой…
Той я повдигна отново с длани под кръста и почувства как нетърпеливите й крака го стиснаха по-силно, докато дългият пенис се плъзгаше напред-назад вътре в нея.
Всеки малък тласък сякаш я правеше по-безпомощна и думите й зазвучаха в ухото му като молитва.
— По-дълбоко, скъпи. О, по-дълбоко. О, боже, ти си нещо прекрасно! Ох… Ох…
Тя беше извън себе си. Мина му през ума, че сигурно го бе желала много още там, в кабинета му. Нещо от този неимоверен женски глад почти неуловимо присъстваше в грубите саблени удари на интелекта й, докато го интервюираше и сега тя се любеше с пълната страст на силната си, амбициозна личност, копнееща за наслада точно така, както и за успех.
Беше пленителна загадка да види как горещото женско животно се появява изпод ледената й сдържаност, разгонено за мъжкар, копнеещо за спермата му, отчаяно търсещо неговите тласъци. Любопитно, но не напълно човешко, не съвсем женствено. Защото тя искаше не него, а само удоволствието, което той щеше да й достави.
Хал целуна трапчинката на шията й и усети как меката грива на косата й покри лицата им. Дланите й обхождаха целия му гръб, кръста, бедрата му и стоновете й звучаха в ухото му.
— О, божичко — стенеше тя. — Хал, миличък, не спирай… Ооо…
Оргазмите й сега следваха бързо, първо един, после още един и още; тялото й се гърчеше неистово, докато я държеше в ръцете си.
— Само още малко — изхленчи тя. — О, Хал, само малко…
Нямаше защо да се страхува, че той ще свърши. Ударите му бяха равномерни и спокойни, докосващи сърцевината й с бавни тласъци, което й позволяваше да се наслади на движещия се пенис със стоновете си, да го лелее в екстаза си и да остави вътрешните си нужди да експлодират около него.
Жените на Хал познаваха това неповторимо удоволствие да чувстват, че неговият «пищов» няма никога да падне и той ще продължи да ги чука все така спокойно и внимателно, докато получат своето и се отпуснат задоволени. И той го правеше не от мъжки нарцисизъм, а поради някаква лоялност и приятелско разбиране. Ужасната мощ на оргазъма му се съединяваше с уникалния чар на неговата личност — толкова нежна и внимателна зад цялата тази държавническа мъдрост — в една микстура, от която жените подлудяваха.
Каръл Алекзандър не правеше изключение. С разбъркана коса, със стискащи ръце, с цялото си треперещо тяло тя наближаваше последния си климакс, изпитвайки най-дълбокия и тотален оргазъм, който един мъж можеше да й дари.
— Дай ми го… Хайде, Хал…
Думите й го заразиха с възбудата си. Но дори когато семето започна да ври в слабините му, той остана загадъчно отделен от тресящото се създание в ръцете му. Чувстваше се изгнаник в собственото си същество и дълбоко в сърцето си също толкова чужд на това горещо, ритмично пулсиране в тялото си, колкото бе и истинската Каръл по отношение на сляпото женско животно, работещо обезумяло върху члена му.
Той знаеше, че след десет минути тя отново ще бъде хладнокръвната, преценяваща личност, оглеждаща с внимателни очи света за предимства и възможности, а бързият й ум щеше да се храни от истини, също както горещото място между краката й се хранеше със семето, получено от Хал.
Мисълта го натъжи и го накара да се почувства повече от самотен.
Какво означаваше всичко това? Защо го правеше с всички тези жени? Какъв бе този глад, който го привличаше в обятията им, след като вече не можеше да се издигне до повърхността си като тях, да се изгуби в удоволствието, което им помагаше да получат?
Сега се чувстваше по-зле, отколкото през ранните си дни, дните на юношеството, когато чувствената Кърстин Шоу и безбройните й последователки гъделичкаха младото въображение и либидото му и правеха оргазмите му да приличат на малки осъществени фантазии, фантазии не съвсем реални, но независимо от това приятни.
Сега откъсването бе по-дълбоко и по-пълно. Защото той вече бе докоснат веднъж в онова тайно място на собственото си изгнание, докоснат там, където живееше, където усмивката му свършваше и започваше сърцето. И сега настъпилата празнота беше бездънна.
Той не смееше да мисли за Лора, когато отдаваше тялото си на тези създания. Ако го стореше, представяйки си нея, за да му е приятно, докато се наслаждаваше на плътта на другите, болката щеше да го убие. Беше достатъчно благоразумен, за да го осъзнава.
И така, той се оттегляше в собствената си празнота и оставяше жените да вкусват тялото му — меки, далечни създания, гъвкави и празни като Кърстин, бедната мъртва Кърстин, първата му приятелка и другарка в игрите.
А студената му сърцевина оставаше загадка както за него самия, така и за жените, копнеещи за вниманието му.
Колко честен бе днес, когато каза на Каръл, че просто няма представа откъде черпи жизнените си сили. И колко много болка криеха тези безгрижни думи…
Всички тези мисли се надигнаха у него заедно с оргазма му. Те дойдоха, сякаш повикани от някакъв жесток дух, за да му напомнят, че всъщност не присъства тук, че сърцето му не участва в тази жарка битка на плът срещу плът — но също, че не присъства и никъде другаде. Вътре в него нямаше безопасен дом, който да противопостави на студа на това изгнание.
Колкото до Каръл, сега нейното съзнание го нямаше; тя представляваше треперещ автомат, безличен като вещица, обзета от магия, която обаче не идваше от Хал.
— Дай ми го, Хал. О, моля те, скъпи. Нека го получа сега… Ох… Ох…
Могъщите му ръце я натиснаха по-силно върху стеблото, докато спермата избухваше навън като горещ мехлем, изстрелян към най-дълбоката сърцевина на желанието й. Тя го сграбчи трескаво, напрягайки се в спазъм след спазъм срещу него — и после утихна, стенейки и въздишайки, а слабините й потръпваха в последно удоволствие, докато дългият пенис стоеше спокойно в нея. Той я пусна нежно върху дивана, чувствайки потта по корема си да изсъхва, докато смесените й миризми го заобикаляха. Ръцете й бяха в косата му, а бедрата й все още го обвиваха през кръста. Тя дълго време мъркаше, прегръщаше го и го целуваше, докато той накрая се отдръпна и я остави.
— Скъпи — прошепна тя. — Благодаря ти. Много ти благодаря.
Той се усмихна до бузата й.
— Господи — рече тя, — ако имаше начин да го направиш на хапчета, Хал, спокойно можеше да изхвърлиш богатството на Ланкастър и да натрупаш десет пъти по-голямо.
— Но не мога. — Имаше нещо тъжно и безнадеждно зад хумора на думите му.
Каръл седна с все още вдигната до кръста пола и се пресегна, за да погали нежно пениса му, да докосне удивена топките, чието семе току-що я бе изпълнило.
— Ти си хубаво момче — рече тя с особен, изпълнен с копнеж глас.
Наведе се да целуне члена му и го потупа собственически по бедрото, преди да стане, за да си намери пликчетата. Издърпа ги нагоре по краката си, запаса си блузата, оправи полата и се обърна към големия метален шкаф. Отвори го и се погледна в малкото огледало отвътре на вратата. Извади четка от чантата и започна да си оправя косата.
Хал я гледаше как лесно слага в ред прическата си, а после извади една кутия, за да възстанови и грима си. Тя вече отново бе своето предишно «аз», лъскава и красива; хладнокръвната, знаеща Каръл, блестящата млада журналистка, заинтересувана единствено от своето бъдеще. Скритото животно, отчаяно гладно за секс, се бе прибрало в бърлогата си, задоволено за днес.
Той я наблюдаваше, възхищавайки се на силната й личност, както и на безупречните й крака и малките красиви гърди, които я правеха толкова привлекателна. Както Алиса през огледалото, тя изчезваше пред очите му, за да се върне отново към себе си.
Сега той оправи собствените си дрехи, обу си слиповете, свалени преди минути от нея, оправи ризата и вратовръзката си пред огледалото зад нея. Ароматът й очарователно оставаше с него и той почувства меланхолично убождане, че скоро ще трябва да го измие.
Докато се приготвяха да се разделят, очите й срещнаха неговите.
— Велик американец — и велик сваляч. Колко жалко, че не можеш да го използваш като предизборен лозунг, Хал — каза тя.
Думите й го нараниха, но той не го показа. Просто се усмихна и прекара пръст по бузата й.
— Ще идвам пак във вторник — рече тя. — Ще бъда в офиса на Уийвър за една пресконференция. Бих искала да те видя. Ще можеш ли?
Тя цялата бе деловитост. Колко хладнокръвно се грижеше за нуждите на това гладно нещо между краката си! Със същия тон можеше да си поръчва и продукти по телефона.
Той помисли за секунда. Изглеждаше неуверен.
— Обади ми се в понеделник — каза накрая. — Ще видим.
Каръл се приближи, за да го целуне по устните.
— Довиждане, сенаторе — каза тя. — И не си развявай много байрака.
Отвори леко вратата, огледа коридора в двете посоки, хвърли му последен шеговито-нежен поглед и си отиде.
След един благоразумен интервал Хал също излезе от стаята и се върна обратно горе в офиса си. Имаше още малко работа, преди да се прибере вкъщи.
Винаги бе приятно да се срещне с Каръл. Може би в края на краищата щеше да намери време за нея във вторник.
За пръв път се люби с нея още в деня, когато се запознаха преди близо четири години. Тогава тя все още работеше в «Таймс». И беше по-малко самоуверена, макар вече да притежаваше острия си интелект и нюх за слабото политическо място.
И глада си за секс с него.
През онзи първи ден обядваха набързо заедно и се поразходиха, преди стъпките им да ги отведат в един празен офис, не много различен от този. И подобно на толкова други жени, тогава тя се любеше по съвсем същия начин, както и днес. Стилът й никога не се променяше.
Но тя никога не му доскуча. Харесваше му начинът, по който мозъкът й се разтваряше във виковете на плътта, когато се любеха. Такъв великолепен ум, с който тя се разделяше на определена цена, и то само за няколко минути. Хал се възхищаваше от бързото й окопитване почти толкова, колкото и от капитулацията й.
И знаеше, че вътрешно и тя бе самотна като него. Именно и най-вече затова, Хал наистина я харесваше, макар сливането на плътта им да не можеше да хвърли мост през взаимното им изгнание.
Тя беше велика репортерка — и велика курва. Хал се усмихна на мисълта.
Но какво имаше под повърхността? Коя бе Каръл зад амбицията и сексуалните си апетити? Той никога нямаше да узнае.
Може би и не бе достоен да узнае, мина му през ума. Може би удоволствието, изпитвано в нейните и други подобни прегръдки бе всъщност наказание, прикрито под най-сладка обвивка, за да може по-добре да намери сърцето му и да го порази.
О, хайде стига, каза си той. По-добре да държи в обятията си тъкмо онова, което не може да притежава, отколкото да остане съвсем сам.
Хал изправи рамене под сакото, надникна през вратата и отново излезе на бял свят.

— Аз съм Каръл Алекзандър с новините от Вашингтон. Тази година една от най-интригуващите истории в столицата няма нищо общо нито с Индокитай, нито с Близкия изток или с надпреварата във въоръжаването, а с един енергичен млад служител в Държавния департамент, хвърлил око на мястото в Сената, заето засега от може би най-могъщия мъж в Конгреса.
Името на младия човек е Хейдън Ланкастър, противоречивият европейски пратеник на Айзенхауер, който през последните няколко години спечели вниманието на милиони американци със своя добър външен вид, легендарно фамилно име и сериозно отношение към политиката. Той е изправен пред трудна и може би опасна кампания за заветното място срещу титуляря Еймъри Боуз. Решението няма да е лесно за избирателите на Демократическата партия в щата Ню Йорк, които ще трябва да решават между един елегантен и привлекателен кандидат и изтъкнатия, опитен сенатор, чието влияние в Конгреса само по себе си е почти пословично.
Капитолият се издигаше розов и величествен в полумрака зад Каръл Алекзандър. Тя беше облечена в обичайния си вълнен костюм и морскосиньото й копринено шалче изглеждаше сиво на безцветния телевизионен екран. Но дори грубата технология на черно-бялата телевизия не можеше да скрие блясъка на очите, красивото й лице и неповторимото й излъчване на интелигентна женственост.
Докато тя добавяше някои биографични бележки за Хейдън Ланкастър, сцената се премести в неговия офис в Държавния департамент за редактираната версия на интервюто му с нея. Човек не трябваше да бъде професионален журналист, за да види, че красивата млада журналистка задава трудни въпроси. Като адвокат на дявола, тя последователно предизвикваше Ланкастър за мнението му по всички наболели теми и го заставяше да обясни от къде на къде човек с неговата липса на опит и привилегирован произход се явява достоен опонент на уважавания и страховит Еймъри Боуз, чието име на творец на законодателната власт го равняваше на великите мъже от съвременната история.
От друга страна, нямаше нужда да си почитател на Ланкастър, за да се възхитиш от умението и изключителното самообладание, с които той отговаряше и на най-трудните въпроси. При това не само демонстрираше буквално енциклопедични познания по големите външнополитически и вътрешни теми на деня. Той също така се държеше с такава впечатляваща смесица от достойнство, хладнокръвие и чар, че бе трудно да не се озовеш почти веднага на негова страна.
Телевизионната медия идеално подхождаше на тъмната красота и обаятелен хумор на Ланкастър. Не му се налагаше да се напъва, за да грабне публиката с грубите похвати на обикновен политик. Постигаше безкрайно по-дълбок ефект, като просто оставяше естествения си чар да флиртува с камерата. Човек почти можеше да усети как очите на милиони негови обожателки се приковават към телевизионните екрани, докато той със спокоен и невъзмутим глас говореше пред красивата репортерка.
Може би доловила, че комбинацията от мъжествеността и очевидната компетентност на Ланкастър са направо неотразими. Каръл Алекзандър бе поставила кратко интервю с опонента му в края на предаването, за да балансира виртуозното изпълнение на Хал.
— Дългогодишният сенатор от Ню Йорк Еймъри Боуз — рече тя, — е далеч от мисълта да подценява Хейдън Ланкастър като неопитен и поради това незаслужаващ внимание опонент. Нито пък го укорява за твърде привилегированото минало и крехката му възраст. И все пак Боуз гледа на своя противник като на истинска заплаха за американския начин на живот в предстоящото десетилетие.
Лицето на Еймъри Боуз изпълни екрана, фонът бе библиотека, пълна с книги по право в офиса му в Сената. Неговата оредяваща коса и румено лице му придаваха влиятелен вид, също както и добре скроеният му костюм от «Брукс Брадърс». Веждите му, все още недокоснати от сиво, решително надвиснаха над пронизващите очи.
По телевизията Еймъри Боуз не изглеждаше нито добре, нито зле. Имаше вид на мъж на средна възраст, добре облечен и решителен. Силата на личността, отличаваща го от колегите му в Капитолия, бе прекалено неуловима за телевизионните камери. И все пак нещо от увереността му в своята огромна власт достигаше до зрителите.
Когато пожелаеше, Боуз беше експерт във въплътяването на бащинска благосклонност. Но тази вечер очите му искряха с неприкрит гняв и дори отвращение, докато говореше за Ланкастър.
— Каръл — започна той, — благодарен съм ти за предоставянето на тази възможност да изкажа мнението си за господин Ланкастър. Мнозина от нас, виждайки този мъж с безспорния му чар и убедителност, биха се подлъгали да повярват, че той не е нищо повече от един интелигентен и амбициозен млад човек, желаещ да служи на обществените интереси в Сената на Съединените щати. Аз съм тук, за да ви кажа, че случаят не е такъв. Ако разгледате внимателно речите на Хейдън Ланкастър, работата му в Държавния департамент, интервютата, които дава, и откритите му намерения в областта на политиката, не можете да не заключите, както аз и мнозина загрижени наблюдатели вече сторихме, че Хейдън Ланкастър е една очевидна и непосредствена заплаха за нашата демократична политическа система и дори за самия ни начин на живот.
Сенаторът направи пауза, оставяйки думите си да окажат своя ефект.
— Хейдън Ланкастър — продължи той — не е нищо друго, освен един неволен агент на международната комунистическа конспирация. Той е човек, решен да угажда на комунистите навсякъде, където те предприемат своите акции срещу свободата; човек, готов да отстоява принципите на комунизма в икономиката, синдикалното движение, външната политика и, разбира се, в образованието. Хейдън Ланкастър не е ни повече, ни по-малко от самата идеология на комунизма, захаросана с приятна външност, дружеско излъчване и едно от най-старите и уважавани фамилни имена в Америка.
— Не намирате ли за странно, сенаторе — попита Каръл Алекзандър, — че описаният от вас човек произхожда от смятана за дясна фамилия?
— Тъкмо това ми е мисълта, Каръл — отвърна Еймъри Боуз. — Ние, които сме посветили живота си на борбата против комунизма, отдавна сме се научили да помним един решаващ факт. Когато комунизмът си постави за цел да пусне пипала в едно свободно общество и да го унищожи, той не носи грозното лице на врага. Идва дегизиран с маската на привлекателни обещания, на благи аргументи в полза на разума, на толерантността, на разбирателството и мирното съвместно съществуване. Онези от нас, които са били на барикадите срещу комунизма през целия си живот, умеят да разпознават това усмихнато лице, когато го видят, и да прозрат през фалшивите му обещания и ласкателства, щом ги чуят.
— Това са силни обвинения, сенатор Боуз — каза репортерката. — Можете ли да ги подкрепите с някакви писмени доказателства?
— Вече съм предоставил — отвърна Еймъри Боуз — чрез своя офис и чрез записките на Конгреса, неопровержими свидетелства, че политическите възгледи на господин Ланкастър до един принадлежат към лявата политическа линия в тази страна и че той гласно е изразил намерение като сенатор на Съединените щати да посвети силите си на интересите на комунистическия блок като световна сила и на принципите на Комунистическата партия.
Както и се очакваше, Боуз пускаше прах в очите. Той нямаше как да твърди открито, че Хейдън Ланкастър е комунист, защото нямаше доказателства за това. Можеше единствено да подхвърля най-груби инсинуации, че възгледите на Ланкастър приличат на леви. И тъй като това също бе спорен въпрос, Боуз трябваше да използва докрай своето красноречие, за да покрие опонента си с укори и подозрения, като същевременно заглушава гласовете на онези, които биха желали да го подкрепят.
Каръл Алекзандър с уважение позволи на ядосания сенатор да излива жлъчта си цели три минути. Посланието му бе ясно: Хейдън Ланкастър представляваше очевидна заплаха, подриваща Сената и самата Америка.
— Ако този човек или други като него достигнат центровете на изпълнителната, законодателната или съдебната власт в нашето управление — заключи Боуз, — можем спокойно да кажем довиждане на конституционните си свободи. Хейдън Ланкастър е за отслабване и премахване на тези свободи и пълно разрушаване на нашата демокрация, за която сме се борили и умирали.
Толкова силен бе демонстрираният от Боуз яростен гняв към неговия опонент, че трите минути буквално засенчиха продължителното интервю на Хал. Усещайки нарушеното равновесие, Каръл Алекзандър реши да приключи репортажа с измъкнатите от нея дълбоко лични забележки на Хал относно преживяванията му в Корея и ефекта им върху неговия избор на политическа кариера.
— Израснал съм с всички блага, които страната ми може да изсипе върху един с нищо незаслужил индивид — видяха го зрителите да казва, изричайки скромните думи с момчешкото си непокварено лице. — Затова не мога да не се чувствам малко виновен. Знам, че нещо в мен иска и аз да дам в замяна каквото мога, за да уравновеся донякъде нещата.
Кадърът с красивия образ на Хал застина на екрана и се чу гласът на Каръл Алекзандър.
— Комунистическа жертва или велик американец? — рече тя. — Предател или бъдещ президент? Хейдън Ланкастър е различен за различните хора. Той вече има място във военната история като кавалер на Ордена на честта. Сега се стреми и към място в американската история на властта. Ако победи Еймъри Боуз в първичните избори на Демократическата партия напролет, той вече ще направи история, защото досега никой сенатор титуляр, изтъкнат като Боуз, не е губил първични избори. Може би поради тази причина Еймъри Боуз е решил на всяка цена да спре Ланкастър и окончателно да го прогони от политическата ни сцена. Къде е все пак истината? — попита тя. — Ето въпроса, който ще трябва да решат тази година хората от щата Ню Йорк. И ако Хейдън Ланкастър победи в този щат, последният въпрос за политическото му бъдеще може някой ден да се решава от целия електорат на нашата страна в една президентска кампания. Благодаря ви и приятна вечер.
Елизабет Бонд седеше пред телевизора в кабинета на своя апартамент, вперила очи в замръзналия образ на Хейдън Ланкастър.
Погледът й бе замислен. Беше пуснала новините от чисто любопитство, понеже знаеше, че ръководителите на мрежата опитват нов спонсор, от чието влияние можеше да има нужда за в бъдеще. Но когато започна интервюто с Ланкастър, нещо я накара да остави всичко останало и да му отдаде цялото си внимание.
До тази вечер той бе за нея само едно име. Но магнетизмът му от телевизионния екран я впечатли като човек, изучаващ медията. А начинът, по който отговаряше на проницателните въпроси на репортерката, бе направо изключителен. Той едновременно успяваше да съхрани имиджа си на много оспорвана фигура в параноидната американска политическа сцена и да обърне в своя полза насочените към него подозрения.
Потенциален президент…
Думите на Каръл Алекзандър още ехтяха в съзнанието на Тес. Можеше ли човек да погледне красивото младо лице на Ланкастър и да си го представи в Овалния кабинет?
Тес смяташе, че умее да предвиди бъдещето не по-лошо от всеки друг. Претеглянето на случайностите, вземането предвид на далечните заплахи и преимущества бе толкова важна част от личния й живот, колкото и от професионалната й кариера. И все пак тя никога преди не бе фокусирала интелекта си директно върху политиката.
Но сега той с всички сили бе фокусиран върху Хейдън Ланкастър. Кавалер на Ордена на честта. Мъж с огромно лично богатство и още по-голям чар. Очевидно сериозен политически мислител. Един център на противоречия.
Съпруг на богата наследница — разглезена млада жена, любимка на висшето общество.
Но двойката беше бездетна.
Тес гледаше чувствителните очи, силната брадичка, гъстата черна коса. Можеше ли това да бъде лицето на бъдещето?
Защо не? В края на краищата, всичко бе възможно. Самата Тес го потвърждаваше отново и отново. Всъщност самата й земна мисия се състоеше именно в това.
Хейдън Ланкастър, каза си тя. Президент на Съединените щати.
Един глас прекъсна размишленията й. Беше Уин, облечен в пижама и халат, готов за леглото.
— Лиза, идваш ли? — попита той, поставяйки една крехка длан върху младото й рамо.
Погледът й се отмести от старите му пръсти към красивото лице на екрана.
— Ей сегичка — отвърна тя с гласа на Лиза. Трябваше насила да се върне при Уинтръп Бонд, защото в съзнанието си вече се намираше далеч отвъд него.
Оживялата в нея идея изглеждаше прекалено смела, за да я вземе на сериозно. Дори жена с нейното коварство и изобретателност не можеше да мечтае да завоюва Хейдън Ланкастър. Той безнадеждно се намираше извън нейната сфера.
От друга страна, помисли тя, докато се изправяше, за да последва съпруга си в спалнята, светът бе едно непредвидимо място. Всичко можеше да се случи.
Тя се мушна в леглото, притисна се до съпруга си и уви ръце около врата му.
— Скъпи — каза, — не мислиш ли, че и двамата работим твърде много напоследък? Умирам да прескоча до Напили за седмица или две. До гуша ми дойде от тая зима. Искам да се попечем заедно на слънце и да се наплуваме до насита.
Той я целуна по бузата и се усмихна.
— Лиза, това е най-добрата идея, която съм чул през целия ден.

Това трябваше да бъде празнична вечер.
Пролетното ревю на Лора в хотел «Уолдорф» тъкмо бе завършило с огромен успех. Тя изпитваше облекчение, защото изработените от нея модели за сезона бяха не по-малко необикновени от всички други преди тях. Те представяха Лора в най-ексцентричната й и напредничава светлина и носеха ясни следи от промяната, извършваща се в нея като личност и творец в този момент от живота й. Тя се чудеше дали този път не бе отишла твърде далеч.
Но големите купувачи и журналистите изглеждаха впечатлени, а някои дори възхитени. Поръчките валяха и се говореше, че шоуто е постигнало връх като влияние върху международните модни тенденции; в сравнение с всичко, създадено от Лора досега. Явно чрез осъществяването на още по-нестандартни идеи тя бе направила един от най-големите си удари като дизайнерка.
Тази вечер Лора и Тим плануваха да отпразнуват паметното събитие с интимна вечеря вкъщи. Шампанското чакаше в хладилника и преди да излезе на работа, Лора подреди масата със свещи и най-хубавата си покривка. Тя и Тим се шегуваха за «рандевуто» си, но изпълнените им с обич погледи не оставяха съмнение, че случаят е важен и за двамата.
Техните взаимоотношения силно се нуждаеха от освежаване. През последните месеци връзката помежду им бе станала напрегната, а бракът им по-тревожен заради сили, които и двамата не можеха напълно да разберат.
На повърхността изглеждаше, че тайното пристрастяване на Лора към фотографията е причина за всичко, защото се отразяваше едновременно на професията и на семейния й живот.
Тя превърна килера си в тъмна стаичка и сега копираше всичките си снимки у дома. Това се налагаше от финансови съображения, имайки предвид разноските за тази работа навън, но беше и символичен жест. Лора се надяваше, че като установи страничното си занимание у дома, ще накара Тим да го възприеме като познат и следователно невинен факт от ежедневието.
Но Тим се държеше така, сякаш тъмната стаичка изобщо не съществуваше, както и цялата фотографска дейност на Лора. Когато тя споменаваше, че излиза да направи малко снимки или че ще поработи над негативите, той й хвърляше разсеян и раздразнен поглед, като че ли внезапно бе обявила някакъв непонятен свой план, противоречащ на домашните им привички.
Като резултат Лора започна да се страхува да споменава предварително излизанията си с апарата. Знаеше, че Тим няма да ги одобри и това само ще отрови атмосферата помежду им.
В ранните дни на фотографските й занимания Тим й бе казал, че е луда да скита сама из недотам приятните квартали в търсене на обекти. Тя се опита да му обясни, че фотоапаратът представлява идеалната й защита и че досега никой с нищо не я е застрашил. Но така и не успя да го убеди.
Но сега този спор вече не възникваше, защото Тим замени възраженията си със студено мълчание. Когато поемаше навън, Лора му оставяше приятелски бележки: «Излизам за един час. Ще се върна най-късно до девет. Обичам те, Лора». Той не им обръщаше внимание. При завръщането си, натоварена с фотографската чанта, го заварваше мрачен да чете нещо или да гледа телевизия. Бележката й си стоеше недокосната на масата в кухнята, както я бе оставила.
Тя често се изпълваше с вътрешна възбуда от направените снимки и изгаряше от нетърпение да влезе в тъмната стаичка и да ги прояви. Но не можеше да сподели радостта си с Тим, защото знаеше, че само ще го раздразни.
В редките случаи, когато нарушаваше мълчанието си за нейното увлечение, той я укоряваше по най-груб начин. Един ден неотложна фотографска сесия с нов модел я накара да се застои върху няколко обещани на Мередит скици за следващата сутрин. Тим използва тази малка грешка, за да я сгълчи. «Ти фотограф ли си или моден дизайнер?» Почти презрителното свиване на устните му я накара да се почувства виновна и объркана.
И все пак не можеше да го отрече — тя наистина беше едновременно фотограф и дизайнер. Снимките представляваха нещо много повече от хоби. Тя бяха не по-малко дълбока нейна част, отколкото създаването на модели. И макар още да не се бяха превърнали в професия, имаха напълно професионално значение за нея и й отнемаха съответното време и енергия.
Този факт я изпълваше колкото с радост, толкова и с несигурност. Защото камерата се бе превърнала в отдушник за нещо, затворено в Лора през целия й живот. Снимките на непознати бяха открехнати врати към собственото й сърце. Когато се появяваха пред очите й във ваничката с проявителя, тя изпитваше смесени чувства на възхита и облекчение, сякаш собствената й същност се възстановяваше, след като е била почти безвъзвратно изгубена. Усещаше нова връзка с човешката раса, по-дълбока и по-вълнуваща с всеки изминал ден.
Но не можеше да сподели нищо от това със съпруга си. Пропастта между нея и Тим очевидно се разширяваше. Случваше се той да не се връща от работа до много късно, да пропуска вечерята с нея, да си идва у дома миришещ на алкохол, в раздразнително и опасно настроение.
Не смееше да го попита за тези отсъствия, защото разбираше, че Тим й отвръща със същата монета. Щом тя си позволяваше да се прибира с два часа по-късно у дома, защо и той да не може?
Веднъж със сигурност усети женски парфюм върху него, когато той се прибра късно у дома и легна при нея в леглото. Насили се да сдържи думите си на гняв и тревога, защото правилно предположи, че той нарочно търси свада.
По-късно се опита да намери подходящ момент за сериозен разговор с него за проблема, който помрачаваше брака им. Но той я прекъсна с грубото извинение, че няма време за приказки. Изразът в очите му даваше ясно да се разбере, че не възнамерява да се примири със сегашното положение на нещата. Искаше завръщане към стария живот, когато «Лора ООД» представляваше единствената й работа и същевременно единствената й връзка с него.
Така времето отминаваше без откровен разговор помежду им и понякога имаха внезапни моменти на неудържимо влечение един към друг, при което старата им топлина ги съединяваше отново в безмълвна физическа близост. Правеха любов рано сутринта или преди вечеря и оставаха тихо заедно в леглото, слушайки диханието на града отвън и усещайки прелъстителното ехо на старата си интимност.
Но както и двамата осъзнаваха, това бе само ехо, а не твърда основа за доверие и любов. Това го правеше още по-горчиво-сладко, защото идваше от щастливото, отминало време и се отразяваше в студеното мълчание, настъпило помежду им. И чувстваха дори в най-горещите си прегръдки, че пропастта, разширяваща се в техните взаимоотношения, не е затворена, а ще се появи отново, когато се върнат към ежедневните си занимания.
Лора не знаеше как да се бори срещу тази постепенна раздяла, която я откъсваше от съпруга й. Разбираше, че Тим никога нямаше да бъде доволен, докато тя не се откаже напълно от фотографията. Той гледаше на самотните й излизания с камерата като на някакви забранени и почти перверзни приключения, които го изпълваха с нещо подобно на ревнив бяс, и извръщаше нос отвратен, щом погледнеше направените от нея снимки на различни хора, смятани от него за отрепките на обществото.
Но Лора вече не можеше да се откаже от фотографията, както не можеше да се откаже и от собственото си същество. За една кратка година камерата се бе превърнала в неотлъчна част от живота й. Тъй че нямаше друг избор, освен да продължи опитите си да я нагоди към един съпруг и едно ежедневие, които си оставаха в яростен конфликт с нея.
Лора се надяваше, че днешната празнична вечеря ще бъде един от онези скъпоценни моменти, в които старата й близост с Тим затъмняваше отчуждението им напоследък.
Надеждата й бе не само емоционална, но и физическа. Близо две седмици не бяха правили любов, тъй като работата по пролетното ревю и личните им противоречия се възправяха помежду им. Отчаяно го желаеше. Тялото й бленуваше за топлото, нежно докосване на големите му длани и сладката нежност на ласките му. Надяваше се, че тази вечер ще може отново да ги събере.
Но през следобеда се случи нещо, което обърка плановете й.
Офисът бе относително тих след снощното шоу, тъй че Лора открадна един час, за да отиде с апарата си в Бронкс, където знаеше, че ще открие своя любим нов обект — малолетната проститутка на име Мария.
Мария, чиято майка бе от латиноамериканско потекло, а баща й — неизвестна величина, представляваше удивителен фотографски модел. Под крещящите дрехи и грим, които трябваше да носи, за да привлича клиентелата си, тя имаше свежата красота на ангел. И под външността си на изпечена курва беше сладка и свенлива като ученичка от неделно училище.
Мария бе жив парадокс, олицетворение в плът и кръв на битката между Доброто и Злото, защото естествената й натура бе толкова свята, колкото професията й низка и унизителна. През последните четири седмици Лора бе направила серия сърцераздирателни снимки, улавящи двете страни на Мария и днес възнамеряваше да добави към тях още няколко от улицата, където тя фактически въртеше бизнеса си.
Но за всеобща изненада именно днес полицията бе решила да излови момичетата в района на Мария и Лора се намираше с фотографската си чанта на не повече от шест стъпки от нея, когато я арестуваха.
Лора импулсивно последва полицейския микробус с такси, отиде в участъка и плати паричната гаранция за освобождаването на Мария в замяна на привилегията да я снима в този нелек епизод от трудовия й живот, формалностите в управлението отнеха много време и Лора едва успя да се обади в работата си и да остави съобщение за Тим, че ще се прибере късно.
Тя успя да направи няколко дузини снимки на лицето на Мария, красноречиво в своето търпение по време на чакането в стаята за задържани и после при плащането на гаранцията пред съдията. Успя да хване любопитните образи и на други проститутки, на скучаещите полицейски служители и на съдията. Беше толкова запленена от почти семейната атмосфера на апатично разбирателство между служителите, прилагащи закона, и нарушителите, че изгуби представа за времето.
Наближаваше девет и половина, когато, изтощена от приключението с Мария, най-сетне стигна у дома, помъкнала тежката си чанта, изгладняла и задъхана. Взе асансьора и влезе в апартамента.
Усети миризма на цигарен дим във всекидневната. Значи Тим си беше у дома.
— Тим? — повика тя.
Окачи палтото си, остави чантата в антрето и тръгна към кухнята.
Мина през трапезарията. Масата бе подредена за вечеря, а двете запалени свещи бяха наполовина изгорели. В кофичката с лед имаше бутилка шампанско.
Лора успя да долови надвисналото във въздуха насилие. Но нямаше време да се подготви за онова, което щеше да последва.
Когато влезе в кухнята, Тим сякаш неочаквано се появи от нищото. Беше по риза и могъщите му гърди се виждаха през разкопчаната яка. Лицето му бе зачервено.
По очите му позна, че е пил.
— Тим, толкова съжалявам — започна тя. — Просто не зависеше от мен. Дано не съм развалила всичко. Така очаквах тази вечер…
Думите й увиснаха във въздуха, защото той напредваше към нея толкова заплашително, че тя отстъпи назад в коридора към спалнята. Изглеждаше огромен и страшен. Мълчанието му я плашеше.
— Не ти ли предадоха съобщението ми? — попита тя. — Обадих се в работата веднага щом разбрах, че ще закъснея…
— Съобщение ли? — процеди той през стиснатите си зъби. Думата излезе през тях завалена от алкохола, но изпълнена с палещ гняв, тъй че прозвуча като обвинение.
— Оставих го в офиса — каза Лора с треперещ глас. — Арестуваха Мария, приятелката ми, и трябваше да й платя гаранцията…
Тим клатеше недоверчиво глава.
— Съобщение? Какво съобщение? Нямаше никакво съобщение.
Лора все още отстъпваше назад. Неусетно бе влязла в спалнята. Накрая леглото я спря.
— Нали ти казах, обадих се на Мередит…
— Какво съобщение?
— Тим, само ме изслушай…
— Празнична вечеря — промърмори той мрачно. — Само ние двамата. Така ли беше? Специален случай. Но теб те нямаше. Присъстваше само единият от нас. И нямаше никакво съобщение. Не се опитвай да ми казваш, че имало съобщение. Не съм толкова глупав.
Той стоеше надвесен над нея, готов да скочи отгоре й като животно. Видът му я накара да побледнее.
— Тим, трябва да ме изслушаш — рече тя. — Опитах се… Оставих го…
Преди да успее да каже нещо повече, ръката му се появи внезапно и я зашлеви с такава сила, че тя отхвръкна назад върху леглото като парцалена кукла. Бузата й изтръпна, а пред очите й заиграха звезди. За миг бе прекалено замаяна, за да помръдне.
Погледна нагоре към него. Тим бе вперил очи в нейните и те горяха с такъв ужасен бяс, че й се прииска да изкрещи.
— Съобщение… — изрече той със злобен сарказъм. От омразата в гласа му кръвта й изстина.
После направи внезапна крачка към нея и вдигна ръка, за да я удари отново. Тя се сгуши като дете в завивките на леглото. Очите му приличаха на горещи въглени и ирисите им пламтяха от ярост. Виждаше се, че е пиян. Но само алкохолът не можеше да причини такъв ужасен поглед.
— Можеш да ми разправяш каквито си искаш лъжи за това къде си била — рече той. — Хайде, напъни си мозъка. Не се оставяй. Измисли си историята. Но само не ми казвай, че е имало съобщение, ти, малка лъжкиньо. Нямаше никакво съобщение. Чуваш ли?
Той се наведе отгоре й, а голямата му длан се свиваше и разпускаше като оръжие. Беше я вдигнал над нея и я гледаше как се отдръпва, гушейки се отчаяно във възглавниците.
Тя не намираше думи, които да му каже. Парещата болка в бузата и окото й се прибавяше към безкрайната заплаха в позата му и сковаваше устата й. Сега опитите й да го вразуми бяха забравени и заменени от чист физически страх.
— Хайде — извика той, като я сграбчи рязко за раменете. — Кажи го, лъжкиньо. Нямаше никакво съобщение. Никакво. Кажи го. Кажи го. Кажи го!
Докато повтаряше думите, той я тресеше с ужасна сила. Беше огромен като лъв, а тя безпомощна като сърна в ръцете му. Главата й се блъскаше отново и отново назад във възглавниците, докато й се зави свят.
Не промълви нищо. Беше прекалено уплашена, за да каже дори дума. Само можеше да гледа невярваща в очите му, приковани в нея с безумие, от което липсваха всякакви човешки чувства. Това бе поглед на звяр, пълен с омраза към врага и жажда да го унищожи.
Накрая той я хвърли върху постелята и се изправи над нея; дъхът му свистеше в гърлото, а тялото му бе като силует на чудовище на фона на светлината от вратата зад него. Лора лежеше по гръб и го гледаше с широко отворени от ужас очи.
Изведнъж обликът му се промени. Той въздъхна. Обзелата го магия сякаш премина. Животинската горещина в напрегната му, хищническа поза изчезна и пред нея отново застана съпругът и, самият той изтощен и уплашен.
Като видя това, очите на Лора се наляха със сълзи и едно изхлипване прозвуча в гърлото й. Тя все още се свиваше в измачканите завивки, но сърцето й се изпълни с топлина към него.
Накрая Тим седна на ръба на леглото и скри лице в голямата си длан.
— О, боже мой — въздъхна той с дълбок, дрезгав глас. — О, моя малка Лора.
Без да я поглежда, докосна нежно ръката й. Тя се отпусна в прегръдките му.
— Господи — шепнеше той до ухото й. — Прости ми.
Тя го целуна по бузата и усети там горещи сълзи. Смеси с тях своите собствени, докато кимаше и го притегляше по-близо до себе си. Все още не можеше да говори. Притискаше се в обятията му с цялата си сила и в ръцете, които я държаха там, усети някаква отчаяна енергия, почти толкова ужасна, колкото и яростта в тях преди малко.
— Прости ми — повтори той с такъв безутешен глас, че сърцето я заболя да го чуе от устните на един толкова горд и силен мъж.
Тя се прислони до гърдите му, намирайки в неговата топлина единственото препятствие между нея и един външен свят, студен като най-твърдия лед; свят, който можеше да замрази живота във всичко, до което се докоснеше.
Но тя знаеше, че прегръдката й не е достатъчна, за да го направи тъй близък, какъвто бе някога и какъвто трябваше да бъде. А мощта на ръцете му никога вече нямаше да бъде така успокояваща, както преди. Защото именно силата на тези мъжки мишци все още жареше бузата й, а ужасът, принудил я да се отдръпне от съпруга си, все още пулсираше във всичките й сетива.
Сега врагът беше вътре. Тази вечер бе пресечена една черта и направена една стъпка, която никога нямаше да се върне назад. Лора не можеше да обърне времето. Можеше само да се държи здраво за онова, което й оставаше.
Но дори това не бе достатъчно. След малко Тим започна да я пуска. Тя можеше да го почувства как се отдалечава от нея, докато гордостта и страхът му го караха да се отдръпне от това, което бе сторил.
Той не се нуждаеше от нейната прошка. Искаше нещо повече, нещо, което би изличило не само неговата ярост, но също и причината за нея. А тази причина бе самата му жена, чието отделно съществуване той вече не можеше да понесе.
Седяха заедно в тази крехка прегръдка, чувствайки я как отслабва, докато накрая той се изправи и излезе от стаята, без да погледне назад. Този път нямаше да последва незабавно одобряване. Нещата бяха отишли прекалено далеч.
Лора лежеше мълчаливо. Чу как вратата на дрешника в коридора се отвори. Долови шумоленето на плата, докато той си обличаше палтото. Усети как гласът й се надигна в гърлото, за да го повика. Твърде късно: вратата на апартамента вече се затваряше зад гърба му.
Лора остана сама.

Със значителна преднина, която опроверга предвижданията на социолози и влиятелни членове на Демократическата партия, Хейдън Ланкастър вчера победи сенатора Еймъри Боуз в първичните избори на щата.
Победата на Ланкастър бе двойно по-изненадваща поради факта, че титуляр сенатор-демократ не е губил първични избори от няколко поколения насам. И никой титуляр със статуса на Еймъри Боуз — председател на сенатския Комитет по бюджета и изтъкнат демократ в Комитета по външна политика — изобщо в историята не е търпял поражение на тези избори.
Експертите все още анализират причините за победата на Ланкастър. Цитира се ефикасността при организацията на кампанията му за преодоляване на недоверието към младостта и политическите му възгледи от страна на някои партийни лидери, както и неговата лична откровеност и желание да работи честно според партийните правила.
Но преобладаващото мнение сред наблюдателите на изборите е, че, изглежда, самите гласоподаватели на Демократическата партия са решили нещата. Високият обществен рейтинг на Ланкастър, съчетан с жлъчната кампания на Еймъри Боуз срещу него — кампания, в която Боуз се опита да убеди избирателите, че става дума за истинска битка между Доброто и Злото, а не само за обикновена надпревара между двама мъже — очевидно са си казали думата в полза на претендента.
Вчерашното участие в гласуването счупи всички рекорди на първични избори за Демократическата партия. Наблюдатели в избирателните бюра съобщиха, че при урните са се явили необикновено голям брой жени избирателки. Имайки предвид популярността на Ланкастър сред жените, този факт се отчита като решаващ за неочакваната победа.
Но първичните избори са само прелюдия към истинската битка за Сената.
Въпреки че в ранните часове на това утро призна своята загуба, Еймъри Боуз обяви, че ще участва в надпреварата за Сената като независим кандидат. Той подкани многобройните си поддръжници да го подкрепят и заяви, че при никакви обстоятелства няма да се откаже от общите избори и да остави гласоподавателите си да подкрепят Ланкастър като кандидат на Демократическата партия.
— Моето мнение за Хейдън Ланкастър като човек и служител на обществото е широко известно — каза Боуз. — Бих направил лоша услуга на собствените си поддръжници и на хората в този щат, ако не сторя всичко, зависещо от мен, за да предотвратя достъпа на този човек до място в Сената на Съединените щати. Съзнанието, че единствен съм изправен между него и този отговорен пост, ми дава сила и увереност за предстоящата битка.
Малцина от присъстващите на тази реч на Боуз се съмняваха в думите му. Еймъри Боуз превърна вендетата си срещу Хейдън Ланкастър в същински кръстоносен поход. И най-вероятно този поход ще продължи до изборите за американския Сенат през ноември.
Хал Ланкастър се намираше между чука и наковалнята.
През седмицата, последвала първичните избори, победата му над Еймъри Боуз започна все по-малко да прилича на триумф и все повече на прелюдия към битка, в която, като по ирония, Хал бе губещата страна. След като Боуз оставаше на ринга като независим, той щеше да привлече на своя страна гласовете на много лоялни към него демократи и Хал не можеше да разчита на единодушната подкрепа на партията в борбата си срещу избраника на републиканците Лорънс Ингърсол. Следователно тримата щяха да участват в борбата с горе-долу равни шансове.
Ингърсол, богат индустриалец с много собствени пари, се смяташе за несериозен противник без особен шанс за победа до неочакваното изявление на Боуз. Сега обаче на него гледаха като на надежден кандидат в надпреварата с разединената Демократическа партия и републиканците заставаха зад него с всичките си сили.
Ингърсол споделяше словесните методи на Еймъри Боуз. Следователно Хал можеше да очаква, че и двамата мъже ще го заклеймяват като ляв радикал. Гласовете, които би загубил поради младостта, неопитността си в политиката на щата Ню Йорк и противоречивия си имидж, почти сигурно щяха да отидат при Еймъри Боуз. От тази гледна точка на Боуз можеше да се гледа като на фаворит в кампанията за Сената, за която неговата загуба в първичните избори изглеждаше, че му е препречила пътя.
Най-удачният ход за Хал в изборите бе да убеди гласоподавателите, че настоящият му отговорен пост в Държавния департамент на Дуайт Айзенхауер потвърждава безупречната му лоялност и политически възгледи. Но тази платформа бе нож с две остриета, защото сенаторът Маккарти и неговите поддръжници бяха обявили, че именно Държавният департамент от години представлява комунистическо гнездо.
Хал обаче притежаваше и други оръжия: зрелите си възгледи, щателното познаване на най-наболелите въпроси, своето красноречие и най-важното от всичко — младостта и безспорният чар, които му осигуриха невероятната победа в първичните избори срещу възможно най-могъщия и надеждно окопан противник.
Боуз и хората му съзнаваха твърде добре това и отговаряха на заплахата с цялата мощ на своя арсенал. Часове след речта по повод на поражението си Боуз отново се включи с пълна сила в кампанията, нападайки с гръмки думи Хал като симпатизант на комунистите и враг на свободата. В големите вестници ежедневно се появяваха обяви, платени от комитета за преизбиране на Боуз и предупреждаваха обществеността, че съществуват «документални доказателства» за комунистическите възгледи и връзки на Хал, повтаряйки думи като «изменник», «предателство» и «конспирация» с монотонна настойчивост.
И явно тази стратегия вършеше работа. Изследванията на общественото мнение, направени след обявяването на кандидатурата му като независим показваха, че той има силна позиция сред избирателите, наравно с тази на Хал, а Ингърсол се нарежда на трето място. Тактиката на Боуз, залагаща на страха от комунизма, очевидно намираше отглас в съзнанието на хората.
Така предстоящата кампания добиваше вид на оспорвана битка, наместо лесната победа, предвиждана от екипа на Хал. Налагаше се той да започне от самото начало, и то този път в надпревара с двама души, за да спечели доверието на избирателите от щата Ню Йорк и да парира злобните стрели на Еймъри Боуз.
И точно в този тежък момент на бездруго противоречивата си кариера Хал срещна едно ново лице, което щеше да стане важно за него.
Тя се казваше Елизабет Бонд.
Хал се изненада, когато Том му съобщи, че вдовицата на знаменития Уинтръп Бонд се интересува от него. Фамилията Бонд открай време беше враждебна на Демократическата партия. Всъщност Бондови бяха толкова близки по възгледи до републиканците Ланкастърови, че веднъж дори се заговори за възможен брак между Хал и дъщерята на Уинтръп Бонд, момиче на име Гей. Но прецениха, че тя е доста по-възрастна от Хал и идеята бе изоставена още в младежките им години.
Във всеки случай Хал не можа да повярва на ушите си, когато му казаха, че вдовицата на Уинтръп Бонд вече е внесла сто хиляди долара в предизборната му кампания, без дори да са се срещали или разговаряли преди това. Той донякъде подозираше, че със своите огромни корпоративни интереси госпожа Бонд очаква от него да участва с гласа си в Сената за намаляване данъците на многонационалните корпорации. А когато Том го информира, че дамата е лидер в телевизионните технологии и е тясно свързана с най-големите излъчвателни мрежи, той, естествено, прие, че тя се нуждае от гласа му за монополното законодателство, засягащо тази индустрия.
Но когато я срещна за пръв път на един благотворителен банкет, малко след първичните избори, Хал моментално забрави тези свои мисли. Най-поразителното у нея бяха младостта и красотата й. Не можеше да е на повече от двайсет и осем или двайсет и девет години. Ако не носеше консервативния си делови костюм, щеше да прилича повече на колежанка, отколкото на зряла жена.
— Радвам се да се запозная с вас — рече Хал, когато се ръкуваха. — Бях почитател на покойния ви съпруг.
— А той беше ваш почитател — отвърна тя — въпреки политическите възгледи на фамилията. Донякъде аз съм тук именно поради тази негова симпатия. Опитвам се по всички възможни начини да осъществявам неговите желания.
Докато разговаряха, магията на красотата й се усилваше. Хал бе впечатлен от ирландската й външност. Перлената й кожа, обсипана с лунички, огнената рижа коса, падаща над раменете, белите ръце и свежи страни и най-вече искрящите зелени очи — всичко това правеше Елизабет Бонд да изглежда като жизнерадостна ученичка, току-що пристигнала от зелените хълмове на провинцията, а не вдовица на стар нюйоркски милионер.
Хал бе чувал, че тя няма собствено семейство и е повече или по-малко избягвана от Бондови след смъртта на съпруга й. Знаеше, че е била близка с Уинтръп Бонд, но не и с фамилията му.
И все още скърбеше по него. Колкото повече говореше за покойния си мъж, толкова по-ясно Хал осъзнаваше, че е била далеч по-привързана към него, отколкото гласеше мълвата. Изглеждаше съсипана от неуспеха си да му даде дете. Очевидно приемаше това като своя лична вина, която трябваше да изкупи, като се погрижи за огромното му състояние съгласно неговите желания.
Нейното обожание — което се стори на Хал малко странно, тъй като познаваше репутацията на Уин Бонд като безволев истукан — бе придружено от дълбока тъга и критично, дори някак презрително отношение към самата себе си.
— Вместо децата на Уин — каза тя, — аз имам неговите пари. Това е жалка компенсация. Но тъй като няма какво друго да дам, аз ги използвам толкова целесъобразно, колкото умея. Дарявам пари на детски болници, домове за сираци… Посещавам ги понякога и понеже персоналът ми е благодарен за дарените средства, позволяват ми да им се мотая. Опитвам се да не им преча, но просто не мога да се откъсна оттам. Водя децата в увеселителни паркове, на пикници, а понякога и на цирк. Те ме приемат с радост, тъй като пазя самосъжалението за себе си.
Тя се усмихна.
— Страхувам се, че съм от ония жени, които маскират нуждата си от деца под формата на човеколюбие. Сублимация — не беше ли точно това думата, която Фройд използва? Е, не съм психоложка, но знам, че вътре в себе си нося една празнота и разполагам с прекалено много пари и време — затова ги харча, мъчейки се да сторя на някого добро.
Тя погледна Хал.
— Това включва и опитите ми да помогна на хора като вас — хора, които желаят да направят нещо за човечеството. Като например да ни предпазят да се самоунищожим със собствените си оръжия и предразсъдъци.
— Щом не се притеснявате да скочите в нещо, което може да се окаже потъващ кораб, тогава добре дошла на борда, госпожо Бонд — рече Хал.
— Наричайте ме Бес — отвърна тя. — Всички приятели ми казват така.
— Бес, тогава — усмихна се той.
Първата им среща приключи с някакъв незначителен разговор, неизбежно довел до темата за президентството. Загрижен, че Елизабет Бонд може би споделя общото мнение за него като за амбициозен млад герой от войната, желаещ да използва Сената единствено като трамплин към Белия дом, Хал я увери, че смята Джак Кенеди за най-добрата партийна надежда и възнамерява да го подкрепи напълно в президентската кампания през 1960 година.
Тя, изглежда, повярва на думите му.
— Ами след Кенеди? — го попита. — Никой не може да предвиди бъдещето. Как би се почувствал, ако стигнеш до Белия дом?
Хал помисли за момент.
— Уплашен — каза накрая и една заразителна усмивка огря лицето му.
Тя кимна и странна светлина проблесна в изумрудените й ириси. Почти му се стори, че бе издържал някакъв изпит, защото усмивката й сега беше по-топла дори отпреди.
Отначало Хал прие приятелството на Елизабет Бонд малко резервирано. Достатъчно добре познаваше спонсорите в политиката, за да знае, че никога не харчат пари, без да очакват възвръщаемост на инвестициите си. Но с течение на времето срещите им зачестиха и той започна да разбира, че тя не търси от него нищо за себе си или за «У. У. Бонд». Просто желаеше той да бъде избран в Сената и да гласува там по съвест, особено по въпросите на ядреното разоръжаване и студената война.
Хал не можеше да повярва на добрия си късмет. Бе попаднал на най-рядкото създание в политиката — богат поддръжник, чийто интереси бяха единствено идеологически и при това човеколюбиви. Елизабет Бонд харчеше парите на съпруга си, опитвайки се да прави добро на света — и нищо повече.
Но с това изненадите за Хал не свършваха. Той осъзна, че тази жена притежава удивително разбиране за позициите му по всички ключови въпроси. Тя не само знаеше защо иска той да бъде избран, но и какви щяха да бъдат политическите последствия от този избор.
А в един по-близък план имаше брилянтни идеи как да го направи победител в надпреварата с останалите конкуренти. Преценяваше умно политическите реалности и можеше да му даде ценни съвети за специалните интереси на различните групировки, за дърпащите конците демократи в Олбъни и Ню Йорк, както и за капризите на електората, който бе основната му подкрепа.
Не след дълго той вече слушаше с уважение преценките й за неговите речи и хитроумните й предложения за рекламната му кампания, особено в развиващото се изкуство на телевизионната реклама. Интелектът й притежаваше острота и целенасоченост, каквито на собствените му съветници, изглежда, липсваха. А към това се прибавяше и безграничната й вяра в него, която дори скромният му рейтинг в социологичните анкети не можеше да разколебае.
— Не се страхувай да бъдеш самия себе си — му казваше тя. — Ти си млад, динамичен, привлекателен. В тези качества ти е силата, Хал. Вярвай в тях. Предай ги на публиката. Използвай медиите затова. И запомни думите ми: Боуз и Ингърсол ще се неутрализират един друг. Собствената им отрова ги прави да изглеждат все по-смешни. И най-важното — те и двамата са възрастни мъже, стари, износени, цинични. Никой разумен гласоподавател, щом ви погледне тримата, няма да избере някой от тях. Ще видиш.
Няколко седмици след първата им среща Елизабет Бонд се превърна в неофициален член на екипа от съветници на Хал. Той разговаряше с нея по телефона няколко пъти седмично и я канеше на обедите с Том и останалите. Красивото й, сдържано присъствие приятно контрастираше с техния малко потен професионализъм.
Тя винаги присъстваше и на големите му речи в кампанията за набиране на средства. Хал се улови, че докато говори, търси лицето й сред публиката и се въодушевява малко повече заради нея.
Хубаво бе да знае, че е там, че очаква от него да бъде в най-добра форма и същевременно никога не се съмнява в способностите му. Тъй като семейството му така и не одобри неговия избор на политическа кариера, той винаги се бе чувствал повече или по-малко самотен в борбата си към върха. Но сега имаше стимул — някой, който вярваше в него. И това чувство беше приятно.
Тя изразяваше лоялността си и по по-практични начини. Хал не знаеше точния размер на паричния й принос в кампанията — това бе грижа на Том — но разбираше, че сумата е много голяма. Забеляза също, че и телевизионните мрежи започнаха да отразяват кампанията му с удивително добър тон. Репортерите не само смекчиха нападките си срещу него, но и отделяха централно време за красноречивите му отговори наред с приятната гледка на младото му лице, контрастиращо със застаряващите образи на Боуз и Ингърсол.
Ако Бес имаше някаква пряка връзка с това, то тя наистина бе ценна приятелка. Ако ли не, сигурно му носеше добър късмет като талисман. И в двата случая трябваше да се отнася добре с нея и да се вслушва в съветите й. Острият политически ум на Хал му подсказваше това.
После тя покани Даяна и него на вечеря в апартамента си в Сутън Плейс.
— Дръж се с нея любезно — предупреди Хал Даяна не без известно двуличие. — Имаме нужда от всеки цент, който може да ни отпусне.
И той вътрешно си отдъхна с облекчение, когато двете жени си паснаха добре. Бес постигна изумителния подвиг да се държи с Даяна, която беше поне на нейните години, като със своя дъщеря. А тя, която бе особено чувствителна на тема запазване на младостта си, естествено, нямаше нищо против и изглеждаше много по-щастлива и свободна в компанията на Бес, отколкото с политическите приятели на Хал.
— Страшно ми допадна — каза по-късно Бес за Даяна. — У нея има много повече неща, отколкото се виждат на пръв поглед.
Хал не й спомена странния факт, че Даяна му бе казала точно същите думи за нея:
— У нея има много повече неща, отколкото се виждат на пръв поглед.
След тази приятна вечеря връзката на Хал с Бес укрепна. Макар това да не бе точно приятелство — тя се държеше с него почти прекалено сдържано и никога не задаваше въпроси за личния му живот — той скоро започна да изпитва към нея и безрезервната й подкрепа доверие, каквото малко приятелства можеха да предложат.
Хвана се, че с нетърпение очаква срещите им след тежките седмици на агитационни обиколки из щата. В нея имаше някакво хладнокръвно спокойствие, което подобно на лекарство успокояваше нервите му, когато бяха заедно. И личността й го интригуваше. Тя имаше някак двойствена същност, странно поделена между свежото момичешко тяло и древната тъга в очите й. Сякаш вътре в нея съжителстваха две различни жени. Артистичното око на Хал нямаше как да не се очарова от тази комбинация.
Когато привикнаха повече един с друг, в разговорите им се появиха и по-леки моменти. Тя го дразнеше с дочутите в козметичния си салон слухове за него. Твърдеше, че те са сигурен показател за неговата популярност.
— Какво разправят тази седмица? — питаше той.
— Казват, че си по-секси от Кенеди — отвръщаше тя, — но ти липсва неговият хищнически инстинкт. Че почти със сигурност си по-добър любовник, но не си толкова изпечен в прегазването на изпречилите се на пътя ти хора. Общото мнение е: «ще почакаме и ще видим», с ударение на «ще видим». Ако беше само до външния вид, вотът на жените ти е в кърпа вързан.
— Приятно ми е да го чуя — усмихна се Хал. — Може би трябва да планирам няколко големи речи в козметичните салони на щата.
Бес покани Хал да посетят едно сиропиталище, което тя подпомагаше, в северната част на щата Ню Йорк. Той пристигна там в един ясен октомврийски ден и впечатли всички с простия си, но занимателен разговор с децата. Беше трогателен със своята способност да спечели доверието им и да ги накара да говорят за милите си, невинни представи за устройството на една държава. Те веднага го приеха като някакъв Дядо Мраз, притежаващ тайния ключ към детските сърца и желания. Някои дори спонтанно го хванаха за ръката.
— Беше чудесен — каза му Бес след това. — Наистина имаш талант за тях.
— За да бъда напълно откровен с теб — каза Хал, — а и предполагам, че като спонсор на кампанията ми трябва да го знаеш — не мисля, че някога съм се чувствал съвсем намясто като възрастен. Беше ми много по-добре като момче. Може би част от мен усеща, че нещо важно е останало изгубено по пътя. — Той се разсмя. — Сигурно затова участвам в тази детска игра, политиката.
Бес го погледна с внимателен и дори нежен поглед.
— Тази страна има нужда — каза тя — точно от мъж като теб. Мъж, който все още притежава нещо от детето в себе си. Малко радост, малко спонтанност, малко надежда за този наш свят. — Тя се усмихна. — Да знаеш, че и от екрана се вижда. Забелязах го още първия път, когато те зърнах у дома по телевизора. Може би истинската причина, поради която исках да те срещна, бе да разбера има ли го в теб и на живо.
— Е, и? — попита той.
— И не се разочаровах — отвърна тя.
Хал я погледна с любопитство. Разбираше, че близостта, която долавя помежду им, се дължи до голяма степен на нейния незадоволен майчински инстинкт. Липсата на деца бе основен елемент в личността й.
Трябваше да признае, че същото важеше и за него. Когато и да се сетеше за изгубеното си детство и за разочарованията на възмъжаването, винаги се улавяше да мисли за децата, които така отчаяно искаше да има, деца, които все по някакъв начин му се изплъзваха.
Но тези мисли бяха прекалено болезнени, защото между спомените от момчешките години и тайните мечти за собствени деца се появяваше едно сладко лице, което се налагаше да гони от паметта си поне по сто пъти на ден. Лора притежаваше тази част от душата му. Ако си позволеше да мисли за нея, отчаянието щеше да го лиши от силата, необходима, за да продължава да се преструва, че живее.
Колкото и странно да бе, Елизабет Бонд играеше непредвидената и удобна роля на буфер между Хал и неговия вътрешен стрес. Бес тъй открито демонстрираше собствената си неудовлетвореност, че слушайки ехото от думите й вътре в себе си, Хал неволно се изправяше пред факта, че собственият му живот го бе отдалечил от мечтите му към нещо, което можеше да бъде само един жалък техен заместител.
Да, размишляваше той, сега Бес бе за него нещо повече от обикновена поддръжничка. Тя, изглежда, го разбираше толкова добре, че го освобождаваше от товара на необходимостта да разбира самия себе си, товар, който никога не бе носил с желание и с който не се гордееше особено.
Когато напускаха сиропиталището, тя го видя да гледа към децата, махащи им с ръце за довиждане от площадката за игри. И дори да бе доловила смесените чувства в умисления му поглед, с нищо не го показа.
Вместо това смени темата на разговора.
— Кажи ми — попита — какво мисли Даяна за перспективата да стане съпруга на сенатор?
Хал се разсмя.
— О, тя е много по-подготвена от мен за тази работа. Още преди да смогна да си мебелирам офиса, ще е завъртяла цял Вашингтон на малкия си пръст. Тъй че няма защо да се тревожиш за Даяна.
Елизабет Бонд го погледна с ясните си, усмихнати очи.
Напротив, тревожа се, Хал, мина й през ума. Тревожа се, и още как.

На първи май се случи неочакваното.
Хал се намираше на предизборна обиколка и тъкмо се подготвяше за речта си в град Рочестър, в северната част на щата, когато Том Розман влетя в хотелската му стая и включи телевизора.
На екрана беше Еймъри Боуз и даваше пресконференция, физиономията му бе строга и тържествена, сякаш в тон със събитие от най-голяма важност. Той размахваше някакви листа в ръката си и говореше на репортерите с треперещ от гняв глас.
— Изпусна началото — рече Том. — Той твърди, че притежава доказателства, че си бил шпионин на руснаците през време на мисията ти в НАТО.
Хал се наведе напред, за да чува по-добре.
— Засега няма как да ви предоставя тези документи — каза Боуз, — защото съдържат поверителна информация. Но мога лично да свидетелствам за тяхната достоверност. Това, което държа тук, доказва черно на бяло, че в дните си като пратеник на Белия дом, представляващ нацията ни в Северноатлантическия съюз в един от най-критичните моменти на нашата история, Хейдън Ланкастър е бил отговорен за предаването на свръхсекретни сведения за американски военни обекти, на агенти на Съветския съюз.
Хал мълчаливо гледаше как Боуз отговаря на още въпроси. Въпреки че отказваше да разкрие подробности за обвинението си, той очевидно се радваше да бъде център на внимание. Подразни репортерите с мъгляви намеци за разкритите от него тайни на най-високо ниво и тяхното значение за националната сигурност. Но се въздържа да изиграе главния си коз, несъмнено, за да изцеди още внимание от страна на пресата.
Хал почувства ледена тръпка, докато слушаше. Не бе сигурен какви документи притежава Боуз, но като политик разбираше достатъчно добре сериозността на тази атака, както и умело подбрания й момент. В допитването от последния уикенд Боуз и той излязоха абсолютно наравно. През последните четири седмици Хал бе успял да го настигне благодарение на блестящите си ораторски способности и на доброто представяне от страна на телевизионните мрежи, както и на много вестници и радиостанции.
Сега бе идеалният момент за Боуз да нанесе удар и да накара шокираните гласоподаватели да повярват в многократно повтаряното им твърдение, че в либералните възгледи на Хал се корени предателство.
Но какви бяха доказателствата му? Какво можеше да е изровил, та да му даде смелостта да свика предавана из цялата страна телевизионна пресконференция?
Още преди края на предаването съветниците на Хал вече звъняха във Вашингтон, Ню Йорк и по всички новинарски агенции, опитвайки се да открият нещо за размахвания от Боуз пред камерата материал. Но явно никой не знаеше какво се крие зад всичко това или доколко наистина е сериозно.
Наложи се Хал и Том да изчакат вечерните новини след час и половина, в които един репортер на Ен Би Си най-сетне хвърли известна светлина върху обвинението.
— Според неназованите източници на Еймъри Боуз — каза кореспондентът — в дните си на пратеник на президента Айзенхауер в главната квартира на НАТО в Париж Хейдън Ланкастър е имал връзка с една белгийска секретарка в НАТО на име Жаклин Бришо. По време на тази връзка Ланкастър волно или неволно е предал на младата дама деликатни секретни сведения, отнасящи се до военните обекти на Съединените щати в Европа. В крайна сметка информацията е попаднала в ръцете на агенти на съветското разузнаване.
Една доста неясна снимка на привлекателна млада жена се появи на екрана.
— Това е Жаклин Бришо преди шест години, точно в навечерието на пристигането на Хейдън Ланкастър в Париж — каза репортерът. — По-късно, по думите на сенатор Боуз, госпожица Бришо загива при «тайнствени обстоятелства». Засега не е възможно Ен Би Си да прецени или удостовери автентичността на обвиненията срещу Ланкастър. Въпросните документи не ни се предоставиха от сенатор Боуз поради секретния им характер.
Хал гледа дълго и втренчено снимката на момичето от екрана. Видът му бе вглъбен.
Когато предаването приключи, Том Розман отпрати от стаята останалите сътрудници и се обърна към Хал.
— Слушай — започна той с предпазливо изражение. — Аз бях там с теб, помниш ли? Аз съм този, който те познаваше навремето. Само между нас двамата — има ли нещо вярно в това?
Хал не отговори. Изглеждаше потънал в мисли.
— Хей — рече Том, — ако не на мен, на кого тогава можеш да кажеш?
Хал погледна стария си приятел в очите. Истината в думите на Том бе прекалено очевидна, за да се отрича. Той беше организатор на кампанията му и негов най-близък съратник. Имаше право да узнае каквото имаше за казване.
— В това няма нищо вярно. — Гласът на Хал беше твърд, но очите му изглеждаха разтревожени.
— Много добре тогава — каза Том. — Какво ще предприемем в такъв случай?
Хал мълчеше. Тъкмо в това бе въпросът.
Следващите двайсет и четири часа бяха сред най-лошите, преживявани някога от Хал.
Докато персоналът му трескаво се опитваше да научи какво се крие зад обвиненията на Боуз, той трябваше да се справя с лавината от репортери, по-ужасна от най-лошите му кошмари.
Телефоните в щаба на кампанията му, в офиса в Държавния департамент и в дома му звъняха непрестанно. Неговите помощници, секретарки, настоящи и бивши колеги от държавната администрация бяха обсадени от репортери, жадни за какъвто и да било коментар по обвиненията срещу него.
Пресата явно надушваше кръв. Твърде дълго името на Хейдън Ланкастър бе представлявало синоним на блясък, привилегия и с нищо неопетнена слава. Сега изглеждаше, че глинените крака на младоликия идол най-сетне са разкрити и невярното журналистическо братство, усетило отдръпването на публиката от Ланкастър, се готвеше да му нанесе последния смъртоносен удар.
След известно колебание Хал реши да не променя програмата си от запланувани речи. Във вторник вечерта говори пред търговската камара на Рочестър, а в сряда сутринта и пред местната секция на Демократическа партия на Ню Йорк. И на двете речи се стекоха тълпи репортери от цялата страна. Хал отвърна на въпросите им с категорично отричане и заяви, че е учуден защо сенатор Боуз не направи обвинителния си материал публично достояние, та да може той да се защити. В действителност именно от това се страхуваше повече от всичко. Но не му оставаше нищо друго, освен да блъфира.
Хал знаеше, че тази стратегия може да му бъде полезна най-много още няколко часа. Боуз бе завладял националното ефирно време с нападките си и това със сигурност щеше да продължи и през целия уикенд. Нямаше по-сериозно обвинение от шпионажа. Ако Хал не успееше да се добере до корена на обвиненията и не ги отхвърлеше убедително, спокойно можеше и да се откаже от изборите.
Точно тогава, за лош късмет, на един от най-известните професионални социолози му дойде на ума да направи телефонно допитване сред демократите от Ню Йорк в сряда вечерта. Резултатите бяха публикувани в четвъртък в сутрешните вестници. Доверието на гласоподавателите към Хал беше спаднало с десет процента и тези проценти отиваха направо в колонката на Еймъри Боуз, превръщайки го във фаворит, способен лесно да спечели изборите.
Четвъртък бе истински кошмар. Докато Хал се мъчеше да отбива атаките на пресата, сътрудниците му с цената на всякакви трикове се опитваха да се доберат до материала с обвиненията. Но информацията беше недостижима. Дори най-близките подчинени на Боуз, изглежда, не бяха наясно какво точно представлява документът.
Между другото споменатата от Боуз информация все още не бе предадена в Министерството на правосъдието. Това можеше да е и за добро, и за лошо. Възможно бе да означава, че доказателствата не са чак толкова убедителни, колкото твърдеше Боуз. Или че той просто искаше да държи Хал и пресата още няколко дни в неведение, преди да хвърли бомбата си.
Привечер Хал отлетя за Ню Йорк, за да бъде по-близо до центъра на събитията. Там се присъедини към Том и останалите в щаба на кампанията, за да обсъдят стратегията си и всички заедно гледаха вечерните новини. Очите им нервно скачаха между трите телевизионни екрана в стаята за конференции.
Новините бяха по-лоши, отколкото очакваха. Боуз даваше втора, по-подробна пресконференция, така преценена във времето, че телевизионните мрежи да я отразят точно в най-гледаните часове. Той се появи придружен от някакъв мъж с безлична външност, който, по неговите думи, бил брат на мъртвото момиче Жаклин Бришо.
— Господин Винсънт Бришо — каза Боуз — е гражданин на Белгия. Той непосредствено познава обстоятелствата, довели до връзката на покойната му сестра със съветските секретни служби и до романа й с Хейдън Ланкастър в Париж. Господин Бришо е тук, за да потвърди автентичността на документите, които ви показах, и лично да свидетелства за участието на Хейдън Ланкастър в този срамен епизод.
Мъжът, наречен Бришо, който говореше с доста неопределен европейски акцент, каза само няколко думи пред камерите. Боуз не му позволявал да навлиза в по-съществени подробности. Нито пък самият Боуз каза нещо повече от предната вечер.
Журналистите го запитаха защо не публикува информацията, върху която се основават обвиненията му.
— Ще предам тези документи на съответните власти в нужното време и по нужния начин — каза той. — Имам предвид Министерството на правосъдието, Държавния департамент и президента, а също така, разбира се, ФБР и Централното разузнавателно управление. Напълно съм убеден, че ще последва съдебно дирене.
Тази пресконференция представляваше едно упражнение по изтъкване на собствената важност, с цел да се смае пресата и обществеността с един «изненадващ свидетел» и същевременно отказ да се огласи каквато и да било информация, способна да хвърли светлина върху случая. Но тя бе освен това и безупречно пресметнато във времето информационно събитие, защото придаваше визуална достоверност на обвиненията на Боуз срещу Хал.
И за да влоши нещата съвсем, Боуз показа на репортерите снимки на Хал из парижките улици в компанията на Жаклин Бришо, привлекателна млада жена с тъмна, къдрава коса и стройна фигура.
В края на пресконференцията, Еймъри Боуз се обърна към камерите.
— Дами и господа — каза той, — господин Хейдън Ланкастър Четвърти най-сетне показа истинската си боя. Онези от нас, които в продължение на години се опитваха да спасят американското общество от този човек, от неговите подривни идеи и антиамерикански намерения, сега се оказват прави в своята мисия. Щастлив съм, че успяхме да установим цялата истина, преди да е станало твърде късно. Аз призовавам господин Хейдън Ланкастър, ако смее, да се срещне с мен на публичен диспут и да отговори на обвиненията ми срещу него. Ако откаже, то тогава го призовавам незабавно да се оттегли от надпреварата за Сената в щата Ню Йорк и да позволи на господин Ингърсол и мен да продължим кампанията един срещу друг като достойни американци.
Иронична усмивка изкриви устните на сенатора.
— Трябва да кажа, че лично аз му препоръчвам втория курс на действие. Защото, ако американците се запознаят с предателската дейност, документирана в тази папка, не бих заложил и цент за бъдещето на господин Хейдън Ланкастър в тази страна.
Пресконференцията приключи. Задоволството върху лицето на Еймъри Боуз бе очевидно, докато се сбогуваше с репортерите, без да отговаря на по-нататъшните им въпроси. Той блестящо изманипулира пресата, представяйки Хал едва ли не като обвинен и осъден за шпионаж, без да представи нито едно доказателство.
Объркването сред помощниците на Хал бе осезателно. Те се разделиха на два лагера по въпроса какво трябва да се предприеме. Половината смятаха, че правилната стратегия е спокойно да се отрекат обвиненията и да се предизвика Боуз да ги докаже. Другата половина намираше, че такъв курс е самоубийствен, имайки предвид вече завладяното от Боуз внимание на обществеността, и че единствено откритата конфронтация би могла да спаси Хал.
Хал слушаше спора между съветниците си вече в продължение на два и половина часа. Всяка от страните бе шумна и убедена в правотата си и дори се обиждаше, когато другата посочваше нейните недостатъци. Спорът все повече се превръщаше в празна препирня, докато логиката зад предложенията отслабваше. Хал за пръв път изпита истинската самота на политическия лидер. Дискусията бе паднала до едно буквално надвикване, докато в същото време именно съдбата на Хал бе заложена на карта, а не на тези, които я обсъждаха. Това придаваше на срещата някаква нереална атмосфера, която правеше нещата още по-болезнени.
В десет часа той прекъсна събранието и изпрати персонала по домовете му, обявявайки, че на сутринта ще има нова среща. Всички се нуждаеха от време, за да осмислят ситуацията и казаното тази вечер.
Когато остана сам, Хал си наля чисто бренди от барчето в офиса, но то не му помогна. Той крачеше из тихата стая, размишлявайки над положението си. Разбираше, че става дума за цялата му политическа кариера и че грандиозното публично шоу на Боуз не е само блъф. Трябваше да предприеме нещо, и то веднага, за да си възвърне поне част от инициативата и да увери избирателите, че кандидатурата му все още не е бита карта.
Но как?
Объркан, Хал остави питието, напусна офиса и взе такси до фитнес клуба си на Петдесет и пета улица, където слезе до басейна и преплува двадесет бързи дължини, опитвайки да прочисти съзнанието си от смесената какофония на репортерските въпроси и кресливите съвети на сътрудниците си.
Когато излезе от водата, беше физически изтощен, но не толкова паникьосан от ситуацията, пред която се намираше. Чувстваше се готов да се изправи пред нея спокойно, каквато и да се окажеше тя.
Все още не се чувстваше готов да се прибере вкъщи, затова се върна в офиса. Помисли за Даяна, която се намираше при роднини в Саутхемнтън, и се изруга, че не й се бе обадил отдавна, за да й съобщи къде се намира и какви са плановете му.
Вдигна слушалката и докосна шайбата. Но ръката му, сякаш по своя собствена воля, набра различен номер, номер, който не съзнаваше, че помни наизуст.
След няколко позвънявания му отговори тих женски глас.
— Ало?
— Бес? Обажда се Хал. Хал Ланкастър.
— А, здравей, Хал. Много се радвам да те чуя. — Лицето й светна, щом позна гласа му.
— Виж, аз… — започна неловко Хал. — Чете ли вестниците?
Настъпи пауза.
— Да, видях ги — отвърна тя.
— Съжалявам, че те тревожа толкова късно — рече Хал, гледайки как пръстите му извиват един ластик върху бюрото. — Мислиш ли, че можем да отидем някъде да пийнем по нещо?
Той се изуми от нервния трепет в гласа си. Чувстваше се напрегнат като ученик, който за пръв път кани момиче на среща.
— Защо не се отбиеш при мен? — каза тя. — Така ще е най-добре. Ще ти обясня как да влезеш през задния вход, за да не те видят. Точно сега май не е много благоразумно да се шляеш с жени по баровете.
Шегата й му подейства успокояващо. В гласа й звучеше пълно спокойствие и най-важното, абсолютна лоялност и подкрепа.
— Благодаря ти — рече той.
— Аз би трябвало да ти благодаря — възрази тя. — Радвам се, че си се сетил за мен.
Той запамети указанията й и се отправи с колата си към сградата в Сутън Плейс, където тя му отвори отгоре електронната брава на малкия заден вход. Той се качи в странен, малък асансьор, който го изведе до луксозния й апартамент на покрива. Тя вече го чакаше на площадката, с отворена зад гърба си врата.
Изглеждаше великолепно. Беше облечена в бледозелена пижама, подчертаваща блясъка на очите й. Косата й бе разпусната и се стичаше над раменете й като алена грива. Ухаеше великолепно, като естественият й аромат се смесваше с някакъв чувствен парфюм, който той не познаваше.
Тя го пусна да влезе и разтвори ръце, за да го прегърне. За миг очите му се притвориха от усещането на дългото й, стройно тяло, чиято мекота докосваше за пръв път. Когато ги отвори, видя просторното помещение зад гърба й, подобно на топло, зелено убежище в нощта с дългите си дивани, приглушени светлини и тайнствени картини по стените.
Останаха прегърнати за един дълъг момент и прегръдката им бе изпълнена с взаимна нежност, която омайваше измъчените нерви на Хал. Бес склони глава на рамото му, сякаш именно тя бе уморената и нуждаещата се от неговата сила и подкрепа, а не обратното.
После се усмихна.
— Не те ли проследиха? — го попита.
— Избягах им след бясно преследване с коли — отвърна той с весела искра в очите.
— Голяма работа си — усмихна се тя.
Помогна му да си свали палтото и го заведе във всекидневната. Угаси всички светлини, с изключение на най-близката до тях, и му донесе скоч с лед.
— Така — рече тя, сядайки до него с подвити под тялото крака. — А сега ми разкажи всичко.
Той й предаде в общи линии проблема, доколкото самият бе успял да го осъзнае за толкова кратко време. Бес го изслуша мълчаливо, кимайки полека, докато той говореше.
Когато накрая свърши, тя се усмихна.
— Много съм щастлива, че дойде при мен.
— И аз не знам защо го направих — въздъхна Хал. — Изобщо не би трябвало да те притеснявам с това.
— Напротив — отвърна тя. — Егоизмът ми е поласкан. Искам да деля с теб и лошите времена, също както и добрите. Приятел в нужда се познава, Хал. Щастлива съм, че си се сетил за мен сега, когато има проблем, вместо да ме изключиш от него.
Той едва смогна да отвърне на усмивката й. Искаше да каже нещо, но не намери думи. Беше изумен колко дълбоко се нуждае от нея. Никога не бе имал такава нужда от Том Розман или от който и да било друг. Винаги разчиташе само на собствените си политически инстинкти. Но ето, че тази вечер бе дотичал за помощ и подкрепа при една жена, която едва познаваше.
— Изглеждаш разтревожен — рече тя. — Кажи ми, Хал, има ли наистина за какво да се тревожиш?
Той се поколеба за момент, после изпусна дълга въздишка.
— Познавах момичето — отвърна. — Имахме връзка помежду си. Това беше през първата ми година в НАТО. Срещах се от време на време с нея в един малък хотел на Левия бряг. Не беше нищо сериозно, но…
Бес кимна. Не изглеждаше шокирана, нито неодобряваща.
— А останалото? — попита тя. — Цялата тази история с документите?
Хал прокара длан през косата си.
— Сто пъти прерових паметта си за това. Момичето беше секретарка в НАТО. Нейният отдел нямаше нищо общо с работата ми. Не знам до какви материали е имала достъп или какво може да е откраднала. Ако е работила за руснаците, може и да има нещо вярно в цялата тази история. Но не виждам как е могла да получи нещо от мен. Никога не е идвала в моя апартамент в хотел «Крилон», нито в офиса ми. Възможно е да съм носил няколко пъти куфарчето си, когато се срещахме, но бях много внимателен с мерките за сигурност. Не мисля, че е могла да се добере до нещо по този начин. — Той въздъхна. — Но не съм сто процента сигурен.
Бес изглеждаше замислена.
— Значи е възможно хората на Боуз да имат нещо за това момиче, което е мъртво и не може да се защитава — и сега да използват връзката ти с нея като повод да ти го лепнат.
Хал кимна.
— От това се опасявам и аз. — Безпокойството в собствения му глас го накара да се почувства неловко.
Усетила смущението му, тя го докосна по ръката и плъзна за момент пръстите си в дланта му, преди здраво да я стисне и да се отдръпне.
Лицето й продължаваше да бъде сериозно.
— Можеш ли със сигурност да твърдиш — попита тя, — че не си имал каквито и да било контакти със съветски служители в Париж? Нищо, което би могло да се изтълкува по погрешен начин?
Той поклати глава.
— Абсолютно. Ние си стояхме на нашата страна, а те на тяхната. Срещал съм посланика им в посолството веднъж или два пъти. Това е всичко.
— А снимките с теб и момичето — попита тя — истински ли са?
— Не мисля — каза Хал. — Трябва да ги видя отблизо, но ми се сториха особени. Предполагам, че са подправени.
— И все пак, имал си любовна история — рече колебливо тя. — Тъй че дори ако всичко останало може да се отхвърли, винаги съществува възможността Боуз да ти хвърли това обвинение като последна резерва.
Хал кимна.
— Не бях се сетил за тази възможност — каза той. — Но предполагам, че имаш право.
Идеята да види политическата си кариера съсипана заради едно малко кривване му дойде почти изневиделица. Някак си никога не бе помислял за подобна, опасност. Сега си спомни многото си любовни авантюри и несръчните си опити да опази себе си и своите жени от любопитни очи. Значи бе живял в рая на глупците, мина му през ума. Тогава може би заслужаваше онова, което му се случваше сега.
Погледна към Бес. Красивото й лице бе спокойно, докато размишляваше над проблема. Дългите, златисти мигли покриваха ирисите й като палми над тропически залез. Момичешките, невинни черти на лицето й трептяха над по-дълбоката женска загриженост като игра на светлина и сянка. Момиче и жена се преплитаха, подобно на танцуващи отражения в тихо езеро. Никога не беше изглеждала по-красива.
— Хал — каза тя накрая, — играеш ли покер?
Той я погледна озадачен.
— Какво искаш да кажеш?
— Готов ли си да заложиш всичко, което имаш, за да видиш картите на противника си, ако има шанс той да блъфира и така да прибереш целия залог?
Хал дълго остана замислен. Беше разбрал въпроса й. Боуз играеше на банк. Имаше наум нещо повече от изборите за Сената. Той целеше направо политическо убийство. И Хал трябваше да заложи всичко, да изложи незащитения си фланг, ако искаше да се измъкне сух от тая каша.
Но какъв друг избор имаше? Цялата му политическа кариера бе заложена на карта и времето работеше срещу него. Ако изобщо съществуваше момент да вземе отчаяни мерки, то той бе настъпил.
Внезапно един образ от Корея проблесна в съзнанието му. Да, помисли си той — вече веднъж е бил на бойното поле, с цялата омраза на врага насочена към сърцето му. Тогава бе оцелял. Защо не и сега?
— Да — каза той на Бес. — Играя покер.
— В такъв случай — рече тя — имаме да говорим за много неща. И не разполагаме с много време за това.
Бес стана, отиде до прозореца и спусна щорите. Нощното небе изчезна. После се върна обратно и седна до него със сериозно, но спокойно лице.
— Трябва да ти направя едно малко признание — каза тя. — Щом чух за твоята беда, позволих си да поразсъждавам върху нея и да проверя някои неща. Ако можеш да ми го простиш, бих споделила с теб до какви мисли стигнах.
— Не бива да се замесваш в тази работа — предупреди я той.
— Вече съм замесена — отвърна тя и отново хвана ръката му. — Ще разрешим този проблем заедно, Хал.
Той погледна надолу към тънките пръсти, обвити около неговите, и после вдигна очи към зелените ириси, с техните неразгадаеми дълбини.
— Политиката е опасна игра. Сигурна ли си, че го искаш?
Усмивката й премахна и последните му съмнения.
— Искам го, Хал — каза тя.

На другата сутрин след срещата си с Елизабет Бонд, Хал също даде пресконференция.
Той прие условията на Еймъри Боуз. Щеше да се срещне с него в публичен диспут и да отговори на обвиненията му. Подробностите щяха да бъдат уточнени през следващите двайсет и четири часа, а диспутът да се състои в най-скоро време.
Хал беше хладнокръвен и дори шеговит, когато поздрави журналистите.
— Вярно, винаги съм мечтал да бъда център на внимание — пошегува се той, — но мисля, че през последните три дни видях толкова ваши представители, дами и господа, че ми стигат за през следващите десет години.
След това стана сериозен. В държането му имаше впечатляваща зрелост, когато заяви на присъстващите, че такъв сериозен въпрос не може да бъде разрешен без пълна откровеност от негова страна. Хората от щата Ню Йорк и изобщо американците имаха право да узнаят истината.
Когато кратката пресконференция завърши, репортерите хукнаха към телефоните. Хал отвръщаше на блъфа на Еймъри Боуз с предизвикателство.
Ако, разбира се, това беше блъф.
До шест часа времето и мястото на сблъсъка бяха избрани. Хал и Еймъри Боуз щяха да се срещнат в програмата «Вашингтон днес» в неделя сутринта. Водещ бе един изтъкнат политически наблюдател на име Фаръл Кийс, който заедно с предаването «Среща с пресата» водеше класацията по популярност в тази област и интервютата му задължително се гледаха от всеки интересуващ се от политика във Вашингтон и страната.
Излъчването щеше да бъде на живо. Еймъри Боуз получаваше възможност публично да представи доказателствата си на представителите на пресата, а Хал — да им отговори.
Четирийсет и осемте часа преди предаването бяха най-напрегнатите, преживявани някога от сътрудниците на Хал. От събота сутрин рейтингът му в допитванията бе паднал дори под този на Лорънс Ингърсол. Сега Еймъри Боуз бе фаворитът, способен лесно да си запази мястото в Сената.
Без много шум Хал изпрати Том Розман на поверителна мисия в Европа в ранните часове на петъчната сутрин. С останалите си помощници не възнамеряваше да споделя нищо за точните си намерения относно «Вашингтон днес». По-добре бе да стоят в неведение, за да не може към пресата да изтече някаква информация, която да компрометира плана му на действие.
В събота той отлетя за Олбъни за планираната си следобедна реч пред членове на щатското законодателство.
На нея ограничи забележките си до икономически и образователни въпроси, засягащи щата Ню Йорк, и увери интересуващите се за обвиненията на Еймъри Боуз, че всичко ще се изясни в неделя сутрин.
Когато наближи времето за излъчване на предаването, сред помощниците на Хал се възцари всеобща паника. Хал им нареди да останат в щаба на кампанията и да гледат предаването по телевизията. Отиде сам в студиото, където Том, завърнал се в последния момент от Европа, вече го очакваше.
Атмосферата там бе напрегната, защото телевизионните наблюдатели предвиждаха за днешното предаване най-висок рейтинг в цялата история на неделната сутрешна телевизия. Хал поздрави Фаръл Кийс, свой стар приятел, и седна, бъбрейки с Том, докато гримьорната подготвяше лицето му. Въпреки напрежението под външния си чар, Хал изглеждаше спокоен и самоуверен.
Шоуто започна с кратко изявление на Фаръл Кийс, който описа противоречието и обяви основните правила за провеждане на срещата. Еймъри Боуз щеше да говори пръв, след него Хал, а накрая бе отделено време за дискусия и взаимни реплики.
Камерата се обърна към Еймъри Боуз. С вид на строг патриарх на Сената, изпълнен със справедлив патриотичен гняв срещу нелоялния си опонент, Боуз уточни обвиненията си. Държавническото му поведение предизвикваше респект и страхопочитание, докато обвиняваше Хал в долно предателство и в поведение, недостойно за един пратеник на президента на Съединените американски щати.
После той представи Винсънт Бришо, братът на покойното момиче, който бе централната фигура в обвиненията му срещу Хал. Бришо заговори с тих глас, обяснявайки, че през войната сестра му се влюбила в съветски военнослужещ и поддавайки се на натиска му, се съгласила да сътрудничи на руските тайни агенти в напрегнатите дни на следвоенния период.
Според Бришо сестра му умело използвала способностите и чара си, за да получи работа в белгийската мисия на НАТО в Париж. Когато не успяла да сложи ръка на достатъчно важни документи в собствения си офис, тя се сприятелила с Хейдън Ланкастър, станала негова любовница и използвала влиянието си върху него, за да получи достъп до секретна информация за планираното разполагане на американски ракети в бази в Европа.
Винсънт Бришо разбрал за нелегалната дейност на сестра си и се опитал да я спре. Но тя го предупредила, че ако се намеси, животът му ще се окаже в опасност.
Не след дълго самата Жаклин умряла «внезапно и тайнствено», по неговите думи. След смъртта й Хейдън Ланкастър напуснал Париж, за да поеме новия си пост в Женевската конференция.
Винсънт Бришо, който признаваше, че не е смел човек, сметнал, че със смъртта на сестра му се приключва с целия този безразсъден и ужасен епизод. И не помислил повече за него, докато не научил, че Хейдън Ланкастър се кандидатира за Сената на Съединените щати. Съвестта не му позволила да остане безучастен и да остави подобен човек да проникне в тази влиятелна институция. Затова решил да се намеси и да разкаже каквото знае на Еймъри Боуз, сенатор с безупречна репутация и авторитет.
Докато траеше речта на Бришо, пред камерата бяха показани снимки на Хал с Жаклин, както и фотографии от офиса му в главната квартира на НАТО и от хотел «Крилон», където бе живял по време на службата си там. Единственото липсващо звено в изложението на Бришо, като се изключат самите секретни документи, беше самоличността на руския агент или агенти, с които покойната Жаклин Бришо бе имала връзка. По този въпрос той не каза нищо.
Когато Бришо свърши да говори, Еймъри Боуз се обърна към камерата. Сега лицето му бе помрачняло и гневно. Той посочи с пръст Хал.
— Аз призовавам този мъж, Хейдън Ланкастър — каза той, — да отхвърли тези обвинения, ако може. Искам от него да представи на американците някакви доказателства, че е лоялен служител на тази демократична страна. Искам да ни изтъкне някаква причина, която да ни накара да повярваме, че не е действал съзнателно като агент на Съветския съюз и враг на свободата, докато е работил именно за организацията, призвана да защитава Европа от комунистическата конспирация, поробила милиони невинни хора. Искам Хейдън Ланкастър да потвърди, че е американец — и да го потвърди сега!
В студиото настъпи мъртвешка тишина. Камерите се обърнаха към Хал. Изненадващо, видът му бе напълно спокоен и уверен.
— Щастлив съм за предоставената възможност — започна той — да изчистя националния ефир от един въпрос, който не само навреди на репутацията и рейтинга ми пред американската общественост през последната злощастна седмица, но и отвлече хората на Ню Йорк от истински важните проблеми на нашата кампания за Сената. Аз вярвам, че не само мога да отхвърля същността на обвиненията на сенатор Боуз, но и да хвърля известна светлина върху значението на подобни обвинения в едно свободно общество.
Хал погледна в обектива.
— Доведох един гост в това студио — каза той — и с разрешението на водещия, бих искал сега да ви го представя. Дами и господа, госпожа Мари-Клер Бришо, майката на Жаклин Бришо.
Една дребна белгийка към шестдесетте бе придружена до подиума и седна на стола до Хал.
Хал предостави въпросите на Фаръл Кийс, който оглеждаше новодошлата с интерес.
— Госпожо Бришо — попита той, — вие ли сте майката на младата жена на име Жаклин Бришо?
— Да, аз съм.
Жената говореше с лек френски акцент.
— Познавате ли господин Ланкастър, който седи до вас?
— Не го познавам.
— Дъщеря ви работила ли е в щаба на НАТО в Париж през годините 1951-1955?
— Да, сър. Тя работеше като секретарка в белгийската мисия, защото знаеше добре два езика — френски и английски.
Докато жената говореше, приликата й с момичето от снимките стана очевидна. Очите и формата на лицето й даваха ясно да се разбере, че наистина е майка на Жаклин Бришо.
— Известно ли ви е — попита водещият — дъщеря ви да е имала връзка с руски агенти, за които да е откраднала или получила по друг начин от някого в НАТО документи, отнасящи се до разполагането на американски войски и оръжия в Европа?
— Не ми е известно.
— Според вас дъщеря ви имала ли е любовна връзка с руски военнослужещ по време на войната?
— Не е имала.
Публиката наблюдаваше внимателно. Жената несъмнено говореше искрено, но засега думите й нито потвърждаваха, нито отхвърляха каквото и да било. Независимо от това явно бе, че е тук неслучайно.
— При тайнствени обстоятелства ли загина дъщеря ви, госпожо Бришо? — попита водещият.
Тя поклати глава.
— Жаклин умря от левкемия. Страда дълги години от болестта. За пръв път й поставиха диагнозата още в училище, но формата не беше от най-тежките и тя успя да поживее още известно време. После, на двайсет и четири годишна възраст, броят на червените й кръвни телца започна да намалява и трябваше да й се прелива кръв всяка седмица. Година по-късно почина.
— Следователно — каза Фаръл Кийс — в последния стадий от болестта на дъщеря ви не е имало нищо тайнствено.
— Абсолютно нищо. У себе си нося медицинските записи на цялото й заболяване от единайсетгодишна възраст до смъртта й на двайсет и пет години. През цялото време за нея се грижеха едни и същи лекари.
Кийс изглеждаше заинтригуван.
— Нека ви задам един друг въпрос, госпожо Бришо. Колко деца имате?
— Две.
— Приемам тогава, че имате едно живо дете, вашия син.
Дамата поклати глава.
— И двете ми деца са мъртви.
Настъпи тишина, изпълнена с изумление. Еймъри Боуз погледна бързо човека до себе си и после отново възрастната дама.
— Но, госпожо Бришо — каза Фаръл Кийс, — именно вашият син Винсънт предостави на сенатор Боуз информацията, която е предмет на нашето обсъждане днес. Как да разбираме думите ви?
Жената се усмихна тъжно.
— Дъщеря ми Жаклин имаше по-голям брат, Винсънт. Нацистите го убиха през 1942 година. Ето защо, както вече казах, аз нямам живи деца.
Фаръл Кийс изглеждаше объркан.
— Но, госпожо Бришо, ако нямате син, то тогава кой е седналият до сенатор Боуз човек?
С презрение в очите госпожа Бришо погледна дребния мъж до Еймъри Боуз.
— Нямам представа — каза тя.
От този миг нататък събитията се развиха с шеметна бързина. Хал извади доказателства за това, че снимките с него и Жаклин Бришо са фалшиви. Показа също и записки от архивите, свидетелстващи, че документите, обявени от Еймъри Боуз за военни тайни, са всъщност разсекретени книжа, достъпни за широката публика. И накрая, но не на последно място, изуми националната аудитория, разкривайки истинската самоличност на тъй наречения Винсънт Бришо, седящ до Боуз. Мъжът се наричаше Леон Матоне и беше патологичен самозванец, известен на полицейските служби в няколко щата, както и на ФБР. Хал извади копия от криминалното му досие и снимки, документиращи кариерата му в това поприще.
Докато тази разобличаваща информация се асимилираше от присъстващите, камерите оставаха безжалостно фокусирани върху лицето на Еймъри Боуз. То вече не изглеждаше тъй държавническо и достолепно. Внимателно сресаната му коса беше разбъркана и пот избиваше по горната му устна. Докато се мъчеше да намери думи, за да защити себе си и главния си свидетел — сега мълчаливия «Винсънт Бришо», той изглеждаше смешен и нелеп. Нямаше го ревностният патриот, защитаващ любимия си Сенат срещу комунизма. На негово място се виждаше един жалък демагог, хванат по бели гащи.
— Надявам се — каза Хал към края, — че визитата на госпожа Бришо ни помогна да си изясним въпроса с обвиненията, отправени в хода на тази кампания. Бих искал накратко да изложа истинската причина, поради която сме тук днес. Намираме се в един много болезнен и несигурен период на нашата история. Живеем в студен и враждебен свят, в който безличен и бездушен враг е готов да ни атакува с грозни оръжия не само отвън, но и отвътре.
Камерата хвана лицето на Хал в по-едър план.
— Поради този страх, тази несигурност — която, сигурен съм, ще отмине, защото и вие и аз знаем, че американците по природа не са страхливи хора — до неотдавна слушахме политически гласове, които ни съветваха да нямаме доверие един в друг, да мислим за съседа си като за враг, да подозираме, че неговите мисли могат да ни навредят, а верността му към страната не е същата като нашата. Тези гласове ни разтревожиха и уплашиха — но те в никакъв случай не ни убедиха.
При тези думи в студиото настъпи внезапно одобрително раздвижване. Присъстващите почувстваха, че се казва нещо важно.
— Тези времена ни дадоха болезнен, но ценен урок — продължаваше Хал. — Ние видяхме в умален размер какво е да живееш в тези репресивни общества, където на самата свобода се гледа като на нежелателно убежище за ненадеждни хора и предателски мисли. Да, ние го видяхме — и не го харесахме. Вкусът на страха ни е противен. Ние сме горди хора, а не страхливци. Ние сме страна на обич и братство — а не на подозрение и недоверие. Американците работят заедно в името на една цел, а не един срещу друг. Ние сме народ, обединен от свободата, а не дом, разделен от омраза.
Мълчанието в студиото бе наелектризирано.
— И всеки човек, група хора или нация — каза Хал, — които мислят, че американците могат дълго да бъдат заблуждавани да работят един срещу друг вместо един за друг — този човек или нация прави ужасна грешка. Вярно, ние сме упорит народ. Можем да критикуваме нашето правителство и един другиго колкото си искаме — и бидейки американци, със сигурност ще го правим. Но нека някой друг се опита да ни обърне един срещу друг и тогава ще трябва да се справя с всички ни. Няма по-смъртоносно оръжие на тази земя от волята на свободните хора да останат свободни. Защото, дами и господа, свободата няма врагове. А всеки неин враг си е намерил най-ужасния противник на света.
Настъпи пауза, през която думите оказваха ефекта си. Техният смисъл хвърляше нова светлина върху цялото противоречие, довело до това телевизионно предаване.
След минута шоуто приключи. Вече нямаше съмнение в изхода на сенатската надпревара в щата Ню Йорк. Еймъри Боуз бе заличил собствената си кандидатура с един-единствен самоубийствен удар, осигурявайки избирането на Хейдън Ланкастър за мястото, окупирано от него тъй здраво в продължение на цели шестнайсет години.
За половин час телевизионно време в една неделна утрин курсът на сенатската история се промени, а с него и обликът на американската политика.

Това беше празнична нощ.
Роднините Столуърт и Ланкастър организираха заедно и много бързо гигантско парти. Няколкостотин гости, включително представители на обществените среди и бизнеса, както и политическото братство от държавни служители и журналисти бяха поканени в голямата къща на Хари Столуърт на Пето Авеню. Присъстваха и дузина представители на Дуайт Айзенхауер от Белия дом — те връчиха поздравления и подарък на Хал и Даяна от самия Айк — както и още толкова членове на Конгреса, които искаха да изразят горещото си нетърпение да работят заедно с Хал след неговото избиране.
Празничната атмосфера носеше при вкус на страхопочитание пред избягнатата на косъм от Хал заплаха, а също и поради самата идея за унищожаването на такава могъща политическа фигура като Еймъри Боуз, от която всеки, познаващ Вашингтон, го побиваха студени тръпки.
Разбира се, всички бяха единодушни, че Боуз сам си е докарал бедата. В старанието си да срине Хал той бе изгубил чувство за мярка и предпазливост. Не беше проверил добре информацията си или човека, който му я бе доставил. Нещо повече, бе забравил, че споменът за бламирането на Джоузеф Маккарти в Сената все още е пресен в общественото съзнание. Телевизионната представа захвърлящия кал сенатор, размахващ «доказателство черно на бяло», което се оказва чиста проба мошеничество, вече се явяваше болно място в американското съзнание. Тръгвайки по пътя на Маккарти, Боуз бе предизвикал собствената си политическа гибел.
Но всеки се радваше толкова много за Хал, че се чуха не повече от няколко прошепнати думи по адрес на Еймъри Боуз. Партито пожъна шумен успех. Невероятни приятелства се завързваха из къщата на Столуърт между побелели, здраво пиещи политически репортери и дами от висшето общество, между богати ръководители на големи предприятия и същите тези сенатори, чиито комитети в Капитолия правеха всичко възможно, за да наложат финансов ред в корпорациите им.
Магията, хвърлена от младостта, чара и новия успех на Хал Ланкастър, като че обединяваше всички и правеше старите вражди да изглеждат неуместни. Пораждаше се чувството, че едва ли не се задава един нов свят. Никой не можеше да забрави красноречивото излагане на политическите убеждения на Хал в предаването «Вашингтон днес». С няколко кратки думи той бе отворил врата, водеща отвъд сивия свят на студената война към едно светло бъдеще, в което по-щастливи хора щяха да се смеят на подозренията, разделяли ги някога.
Дори тази вечер, застанал сред гостите и наблюдаващ празника, Том Розман размишляваше над удачната фраза, изкована от Хал — «Свободата няма врагове». Той я виждаше като лозунг не само в кампанията за Сената, но и за цяла една кариера, способна в крайна сметка да доведе до Белия дом. Том беше внимателен наблюдател на вашингтонската политическа арена и си падаше малко историк. Според него нямаше как лидер като Хал, притежаващ комбинацията от преждевременна мъдрост и умения на миролюбец, с всичкия този чар и привлекателност, да не стане един ден президент.
Но за в бъдеще щеше да има много време да се мисли за това. А тази вечер темата бе празник и веселие.
Партито продължи до много късно с музика, танци и доста шеги от страна на развеселените гости, които създадоха особена, невиждана дотогава в сериозния Столуъртов дом атмосфера. Хал държа кратка реч и прикова вниманието на всички присъстващи с «вътрешни» шеги за изолираните общества на Ню Йорк и Вашингтон. Поднесена и разрязана бе голяма торта с формата на Капитолия и се изпиха много двулитрови бутилки шампанско «Дом Периньон».
В полунощ Хал се почувства изтощен и трябваше да се извини и да се прибере у дома, за да си легне. През последните четири дни бе спал много малко. Нещо повече, тази вечер за пръв път видя Даяна от началото на кризата, защото тя гостуваше на братовчедите си в Саутхемптън, далеч и в безопасност, както искаше той.
Време бе да отпразнуват сами победата, като съпруг и съпруга. Хал държеше Даяна за ръката и уморено говореше за незначителни неща, докато шофьорът на Столуърт ги откарваше към къщи. Когато пристигнаха, той си взе дълъг, горещ душ, избърса се и се появи гол в спалнята, където голямото, хладно двойно легло го очакваше подканящо.
Даяна стоеше на прага.
— Дали не е прекалено късно, за да съм с теб? — попита тя.
Хал й се усмихна. Въпреки умората си съзнаваше, че й дължи няколко мига на интимност след дългата раздяла.
— Никога не е прекалено късно — отвърна.
Тя прекоси стаята и го целуна. Той забеляза, че походката й е малко несигурна. Предположи, че е изпила повече шампанско на партито. Напоследък подозираше, че Даяна пие повече, отколкото трябва. Семейството я изнервяше, а пресата и публиката още повече. Тя понякога използваше чашката, за да поддържа маската си на изкуствено очарование, изисквано от официалната й роля, докато студената трезвост може би щеше да й бъде по-добра защита.
Хал нямаше време да се тревожи особено за това. Но забелязваше, че по изваяната като статуя външност на Даяна започват да се появяват съвсем малки пукнатини, подобни на тези в безупречна картина. Тя беше прекрасна както винаги, но някак неустойчива.
Той я видя да влиза в банята и легна на леглото в полумрака, чакайки я да излезе. Чу тихия звън на шише парфюм или нещо друго зад вратата. Тя се забави доста, толкова дълго, че той почти заспа гол върху чаршафите с преплетени зад тила пръсти.
Накрая тя се появи, облечена в чувствена копринена камизола, която той никога преди не бе виждал, прилепнала по тялото и с дълбоко деколте, а хубавите й крака се виждаха загорели и красиви изпод гащичките от същата материя.
Тя дойде и легна до него в леглото. Не каза нищо, но той можа да почувства повика на плътта й. Не бяха се любили близо месец. Изискванията на кампанията му, съчетани с неусетно разширяващата се помежду им пропаст — пропаст, която и двамата се преструваха, че не забелязват — правеха все по-трудно започването на любовната игра.
Хал знаеше, че сега е моментът за подновяване на физическата близост с тревожната му съпруга. Беше я пренебрегнал за твърде дълго време, оставяше я да прекарва продължителни периоди сама и далеч от него и не й обръщаше достатъчно внимание, когато бяха заедно.
Малките му изневери с жени в и по периферията на политиката нямаха голямо значение, но той си даваше сметка, че Даяна ги подозира и това болезнено знание я отдалечава от него.
Най-сетне съществуваше и проблемът с децата. Всички вярваха, че Хал и Даяна се опитват с всички сили да имат дете. А истината беше, че стресът от последните месеци ги бе принудил да отложат тази мечта за неопределено време. По взаимно съгласие те пропускаха секса, когато бяха прекалено уморени или загрижени. И за нещастие тази нова привичка увеличаваше физическото им отчуждаване до такава степен, че правеше зачеването практически невъзможно.
Тъй че тази вечер, след отминалата ужасна криза в кампанията и триумфалния й завършек, Хал знаеше, че е време да прави любов с жена си. Въпреки своята и нейната умора, независимо от настроението й, което усещаше, че е нестабилно, въпреки всичките си мисли тази вечер и нещата, които трябваше да свърши утре — време беше да се любят.
Хал угаси светлината и докосна предпазливо рамото й. Тя обви дланта му с пръстите си като малко дете. Той се обърна настрана и прекара длан по корема до бедрата й, а после обратно до гърдите. Почувства веднага реакцията й. Дъхът й се забърза. Видя очертанията на красивите й, твърди гърди в сенките, докато палецът му разтриваше едното розово зърно.
Бавно я погали, опитвайки се да успокои познатото напрежение в нервите й, като същевременно я възбуди. Това никога не беше лесно, а тази вечер изглеждаше още по-трудно. Докосването му причиняваше силни тръпки под кожата й, но те изглеждаха почти болезнено интензивни. Тя сякаш се ужасяваше, че признаците на желанието й не идват достатъчно бързо или че няма да го убедят, когато се появят.
Колко различна беше от другите жени, които се хвърляха в обятията му като задъхани животни! Но той не изпитваше удоволствие от нейната сдържаност, защото бе твърде пълна с разочарование и тревога. Тя се въздържаше да се наслади открито на тялото му и дори изглеждаше засрамена от собствената си голота.
И все пак той доста често успяваше да преодолее всичко това и да се добере до чувствеността под напрегнатата й външност. Щеше да опита с всички сили да го постигне и тази вечер.
Обърна я към себе си. Ръката й докосваше рамото му почти с молба. Тя изглеждаше напрегната като пружина. Той притегли лицето й към своето и я целуна.
И веднага усети миризмата на алкохол в дъха й. Водка, помисли Хал. Много водка. Някак си почувства, че бе пила и след прибирането им у дома.
Сега си припомни тихия звук, дочут от банята, докато тя се миеше. Вероятно държеше там шише водка сред тоалетните си принадлежности.
Той се отдръпна от Даяна. Размисли над факта, че жена му трябва тайно да си открадва глътка в банята, за да добие кураж да се люби с него.
Гледаше неясните й форми, все още в прегръдката му, но отделени от тъмнината. Почувства някакво убождане в сетивата си, и то повече на жал, отколкото на отвращение.
После много нежно я потупа по бузата.
— Късно е — прошепна той. — Уикендът беше много тежък. Нека поспим малко.
Тя лежеше настрани и го гледаше. Той долови нямата молба, страха и укора в очите й.
Настъпи дълга, болезнена пауза. След това Даяна мълчаливо се отвърна.
Помежду им падна смразяваща студенина. Хал лежеше, загледан в тавана, и слушаше приглушените звуци на града отвън. Остави мислите си да бродят из събитията на последната седмица, по мелодраматичните завои на съдбата му, край Еймъри Боуз, Лорънс Ингърсол и много други лица, с които трябваше да си има работа и за които да се тревожи през този изтощителен период.
Спомените му се върнаха още по-назад, към детството, към Стюарт, малката Сибил, острия мирис на пръст и трева на спортните игрища, миризмата на конете, успокояващата люлка на момчешките фантазии, безграничните младежки мечти и бавния, лъкатушещ път, отдалечаващ го от тях към грижите на мъжествеността.
Колко далеч бе всичко това! С отминаването на детството Хал се чувстваше по-умен, по-силен и за известно време гледаше на изгубената си невинност като на нещо наивно и за щастие преодоляно. После, твърде късно, той прозря истинския свят на възрастните — купчина самотни, повърхностни създания, всяко малко по-различно от другите и всички загрижени само за себе си.
Освен едно. Ако Лора не беше пресякла пътя му и ако той не се бе поколебал да й признае, че сърцето му й принадлежи, че би захвърлил всичко заради нея — само ако тогава бе малко по-решителен или ако изобщо не я бе срещал — тогава всичко щеше да е поносимо. Защото нямаше да знае, че има и по-добро, а познатият му свят щеше да изглежда единственият възможен.
Но сега вече бе твърде късно за това. Твърде късно за всичко.
Хал не разбра колко време измина, преди да осъзнае, че не заспива. Погледна Даяна. Сега дишането й бе ритмично и дори малко тежко. Несъмнено заради водката.
Погледна часовника на нощното шкафче. Едва един часът. Толкова рано! В Ню Йорк Сити нощта кипеше. Безброй приключения можеха да се случат из тъмните му улици преди пукването на зората. Човешки съдби щяха да се променят невъзвратимо от тези събития…
Сега Хал отвори широко очи. Знаеше, че няма да заспи. Беше прекалено късно. Отново бе оставил мислите си да се отплеснат в погрешна посока.
Някакъв внезапен импулс му подсказа, че няма да остане тук, размишлявайки за глупости и слушайки как Даяна спи.
Безшумно се измъкна от леглото, извади някакви дрехи от гардероба и отиде в банята да се облече. Докато го правеше, погледът му попадна върху тоалетните принадлежности на Даяна и той отвори едно от най-големите шишета одеколон. Разбира се — бе попаднал на запасите й от водка.
Погледна се в огледалото. Лицето му бе изпито. Светлокафявите ириси излъчваха странна светлина. Той приглади косата си с няколко бързи удара на четката, сви рамене заради небръснатата си четина, угаси осветлението и излезе от банята.
Напусна къщата, качи се в колата и подкара по пустите улици на града. Знаеше къде отива. Чудеше се как бе отлагал този момент толкова дълго.
Стигна целта си след пет минути. Паркира на забранено място, тръгна през сенките към вратата, влезе във фоайето и натисна звънеца. За негова изненада отгоре се обадиха веднага.
— Аз съм — каза той. — Извинявай, че те безпокоя. Мога ли да се кача?
Вместо отговор вратата забръмча и се отвори. Той отново мина по пътя, който познаваше толкова отскоро.
Когато стигна площадката, се погледна в огледалото. Не беше в най-добрата си форма. Почти можеше да види как демоните гризат душата му. Почуди се дали видът му не може да изплаши някого.
Почука тихо три пъти на вратата и сам едва долови звука.
Тя се отвори едва ли не на секундата.
Бес беше облечена в лека копринена нощница, проблясваща в бледата светлина на площадката. Зад нея апартаментът тънеше в мрак. Косата й бе разпусната над раменете. Той видя изпъкналостите на гърдите й, свежи и зрели под нощницата, и млечнобялата кожа, напръскана с лунички като слънчеви зайчета.
Погледът в очите й бе подканящ. Тя бе прочела мислите му може би много отдавна и усмивката й му даваше желания отговор.
Той влезе безмълвно и я сграбчи в прегръдката си, затваряйки вратата зад себе си.
От първата им целувка дъхът му секна. Копнежът вътре в него бе толкова силен, че почти му се искаше да заплаче. Усещането на стройното й тяло бе тъй приятно, сякаш докосваше позната плът след дълга и несправедлива раздяла.
Когато устните им се разделиха, той я задържа в обятията си, с буза, притисната в нейната и с пламнало под дрехите тяло.
— Най-сетне — промълви тя.
— Сигурна ли си… — чу се той да прошепва.
Тя го накара да замълчи с целувка.
И тя бе тази, която го поведе към спалнята, сякаш знаеше, че той няма сили да взема повече решения през тази ужасна седмица. Тя го разсъблече, помогна му да легне в леглото и му даде своите целувки, въздишки и тайните на плътта си, както майка дава на дете храната, без която то не може да расте и живее.
Не си казаха нищо повече тази нощ.

— Подай, Реймънд.
— Хвърли я!
— Хайде, мухльо, моя е!
— Алекс, накарай го да ми хвърли топката!
Асфалтираната повърхност на игрището беше осеяна със счупени бутилки, камъни и боклуци. Полето пред баскетболния кош бе небрежно почистено и от ринга висеше остатък от някога цяла мрежа.
Стара волейболна топка, открадната отнякъде и изцапана с боя от спрей, подскочи над групата блъскащи се и викащи момчета, полетя в сивия следобеден въздух и падна тихо в коша, отскачайки към покритата с боклуци повърхност отвъд почистения район.
Играеха седем момчета. Всички бяха чернокожи. И всичките кльощави и пълни с енергия. Докато скачаха напред-назад под коша, бутайки се един друг, човек можеше да разбере по тънките им крайници, че не си дояждат. И все пак растяха бързо, костите им се удължаваха, гласовете им скоро щяха да мутират и детските жестове на лицата и ръцете им да бъдат заменени от преднамереното спокойствие на самоуверени градски тийнейджъри. В телата им се надпреварваха растеж и упадък, а на финалната линия ги очакваше съмнителното бъдеще на мъжествеността в гетото.
Лора снимаше трескаво, обикаляйки край игрището и щракайки с «Лайката» си с експертно владеене на фокуса и блендата, филмът бързо свършваше и се налагаше често да го сменя със същата сръчност, с която някое от тези момчета би обелило блокче шоколад.
Но обективът й следеше само едно от тях. Тя имаше очи единствено за него.
Името му беше Алекс. На петнайсет години, той бе вторият по възраст в групата и неин безспорен лидер. Останалите се подчиняваха на авторитета му и той от време на време ги напътстваше с тих глас, посочвайки им с поглед или кимване накъде да подадат топката. Очевидно сърцето му не участваше в детската игра, защото бе достатъчно възрастен, за да мисли за по-сериозни неща. Но изпълняваше своята роля на водач със спокойно разбиране за собствената си значимост.
В една кутия у дома Лора имаше над петстотин снимки на Алекс. Срещна го за пръв път преди четири месеца в парка «Морнингсайд» близо до Сто и тринадесета улица и го убеди да й позира. Оттогава се сприятелиха. Тя идваше да го снима толкова често, колкото можеше. И когато се намираше на територията на Южен Бронкс, той се смяташе за неин защитник.
По-голямата му сестра — проститутка от момичешките си години — сега бе седемнадесетгодишна. Той имаше още две по-малки сестри и един брат. Майка му, която бе на тридесет и девет години, преди две години беше получила мозъчен инсулт и сега лежеше безпомощна на легло, докато децата й лудуваха из къщата.
Алекс се явяваше глава на семейството, защото бащата бе изчезнал преди години. Правеше се, че посещава 18-о училище на Морис Авеню и поддържаше среден успех, без дори изобщо някога да отвори книга или да благоволи да отговори на учителски въпрос. Прекарваше следобедите, шляейки се с приятели или сам, като крадеше и продаваше откраднатите вещи.
Той залагаше пари всяка сутрин. Пушеше «Пал Мал» и «Лъки Страйк», които крадеше с цели картони, пиеше всякакъв откраднат алкохол, пушеше всеки ден марихуана, опитвал бе кокаин и хероин и поработваше като дребен пласьор на наркотици.
Използваше припечеленото, за да издържа семейството си. Всяка вечер пазаруваше продукти със сестра си и сядаше начело на масата на вечеря като строг баща, учещ по-малките деца на маниери. Хранеше майка си с лъжица, докато тя нечленоразделно се опитваше да изрази оплакванията си.
По свой груб, уличен начин Алекс беше светец. Предаността му към семейството, което не той бе създал и не можеше да спаси въпреки най-доброто си желание — беше трогателна. Грижеше се за майка си с нежно разбиране и усмиряваше брата и сестрите си с търпение, неприсъщо за възрастта му. Фактът, че момичетата почти със сигурност щяха да станат проститутки, а братчето — обречен уличен бродяга, не помрачаваше блясъка на неговата любов.
Алекс бе също така и гений. Лора не се съмняваше в това. Пет минути разговор с него на каквато и да било тема стигаха, за да стане ясно, че той притежава огромен интелект и блестящо въображение.
Но Алекс беше и престъпник. Вършеше кражби с взлом, въоръжени грабежи, нападения и изнудвания. Изпълнявал бе ролята на сводник. Безброй палежи бяха негово дело. Единствената причина, поради която не го арестуваха и отърваваше поправителните училища, бе неговата ловкост.
При други обстоятелства Алекс би израснал, за да стане хирург, философ, държавник. Вроденият му кураж и чувство за справедливост биха го превърнали в голям водач веднага щом надраснеше простъпките на младостта. Творческата му личност можеше да му осигури хубава кариера на драматург, писател или поет.
Вместо това Алекс сигурно щеше да умре в затвора. Ако това му се разминеше, щеше да стане жертва на насилието между уличните банди или на свръхдоза наркотик. И все пак неговата гениалност бе изписана върху лицето му, а лещите на «Лайката» я увеличаваха. Лора разбра това още първия път, когато го видя, и оттогава се стремеше да го подчертава в снимките си.
Липсата на време правеше фотографиите й особено спешни и тя трябваше да снима с най-голямото вдъхновение, на което беше способна. Защото Алекс растеше пред очите й. Днес той бе със седем сантиметра по-висок, отколкото в началото на познанството им. Скоро вече нямаше да бъде момче. Светлината на безкрайните възможности в очите му можеше да угасне всеки миг, щом мистичната метаморфоза на юношеството отстъпеше пред мрачната мъжественост на бедността.
Затова Лора помъкна този следобед тежката чанта с фотоапарата към Бронкс, след прекараната в работа сутрин у дома за довършване на последната серия скици. Искаше да направи няколко хубави снимки на Алекс с неговата малка банда.
Въпреки преумората си днес Лора се чувстваше добре. И не само защото фотографското вдъхновение я изпълваше по-силно от всякога, но и защото притежаваше бебето в тялото си, както и нови, топли взаимоотношения с Тим.
След потвърждаването на бременността й бракът им уверено пое в по-добра посока. Тим беше обичлив, загрижен и ужасно съжаляваше за случилото се през нощта, когато я удари. И двамата съзнаваха, че причина за нещастието бе една трагикомедия от грешки, включваща нейното загубено съобщение и абсурдното й приключение с Мария, както и че това никога не би се случило, ако и двамата не се намираха под такъв ужасен стрес.
Лора обичаше Тим. Дори през нощта, когато я удари, тя не помисли да го напусне. Той очевидно бе обзет от силни емоции, които не съумя да овладее — емоции, дошли от болезнените дълбини на миналото му, за което той не бе отговорен.
Сега Тим омекна дори по въпроса за фотографията, прие излизанията й с камерата и часовете в тъмната стаичка и се мъчеше искрено да разбере нуждата й да следва творческия път, имащ най-голямо значение за нея. Изглеждаше готов да й помогне за прехода, който би й позволил да изпълнява задълженията си в «Лора ООД», като същевременно се занимава с фотография през останалото време. Заедно щяха някак си да разрешат този проблем.
В последно време единствените му забележки за фотографията бяха полушеговити.
— Преуморяваш се до смърт — казваше той. — Толкова си мъничка, а мъкнеш тази тежка чанта из цял Ню Йорк. Ще се изтощиш. Почини си малко.
Тя го оставяше да нарежда, защото думите представляваха ехо от същата нежна загриженост за нея, както когато се срещнаха за пръв път в дните й на шивачка, а също и намек за възхищението му от куража й да излиза с камерата.
— Докторът ми каза да се движа — защитаваше се тя. — Медицинската наука вече не вярва, че бременните жени трябва да стоят неподвижни. Нали сам го чу.
— Да се движиш, значи просто да се движиш — отвръщаше Тим. — А не да вършиш две работи с едно тяло и да обикаляш квартали, в които всеки момент може да ти се наложи да си спасяваш живота с бягство.
Но неодобрението в очите му бе придружено с полуусмивка. Тя знаеше, че той уважава всеотдайността й към фотографията. И макар все още да не разглеждаше снимките й и да не ги обсъждаше с нея, бе приел това нейно призвание като част от общия им живот, която нямаше защо непременно да отваря пропаст помежду им.
Сега Лора и Тим бяха щастливи. Бебето бе отворило нова врата и пред двамата. И те бяха решени да преминат през нея ръка за ръка.
Баскетболната игра приключи, когато Лора свърши филма си и момчетата започнаха да я увещават да им направи обща снимка. Засмяна, тя се съгласи и им каза да се съберат пред веригата, ограждаща площадката.
Тя вдигна чантата си, отнесе я до оградата, презареди «Лайката» и застана пред групата.
— Много добре — каза тя. — Съберете се по-близо един до друг.
По-малките момчета подскачаха нагоре-надолу и Алекс им нареди да мируват. Мина известно време, преди групата да се подреди в кадър с Алекс в центъра й.
Лора стоеше пред тях с готовия фотоапарат. Внезапно се поколеба.
— Чакайте малко — им махна с ръка, отпускайки се на едно коляно. В джинсите и коженото си яке изглеждаше много по-малка от момчетата и толкова крехка, че човек би я взел за техен талисман.
Тя погледна надолу към земята, сякаш да запази равновесие. След това отново фокусира камерата.
— Хайде, Лора! — извика някой. — Няма да стоим така до утре!
— Съжалявам — каза тя слабо. — Аз…
Внезапно главата й клюмна, а думите заглъхнаха в гърлото й. Лицето й пребледня. Алекс разбута момчетата, за да стигне до нея.
Но закъсня. Лора бе паднала на земята, с апарата под себе си. Когато Алекс я доближи, тя вече беше в безсъзнание.
След един час всичко приключи.
Лора лежеше изтощена и безутешна в родилното отделение на Медицинския център «Линкълн» в Бронкс и гледаше онемяло как една сестра пресича полупразната стая на път към други, по-щастливи пациентки.
Бебето си беше отишло.
Просто ей така.
Дежурните в спешния кабинет я приеха при постъпването й, премериха жизнените й функции и се погрижиха да не загуби прекалено много кръв. Казаха й, че за неин късмет при започването на аборта вече е била в безсъзнание.
Но Лора мислеше, че все пак не е имала чак такъв голям късмет. Ако бе преживяла агонията с широко отворени очи, тя щеше да й изглежда по-реална. А сега сякаш се събуждаше от сън в един свят, в който бебето й го нямаше.
Доктор Ензър пристигна спешно от офиса си в центъра, за да поеме лечението й. Беше се разпоредил тя да остане в болницата за през нощта и да се прибере у дома на другата сутрин. Нямаше смисъл да я местят сега.
При идването му тя беше будна. По погледа в очите й докторът разбра, че вътре в нея бушуват ужасни емоции.
— Лора, не започвай да се обвиняваш за случилото се — предупреди я той. — Тревожиш се, че си го причинила с преумората си ли? Изобщо не смятам, че това е била причината. Тези неща се случват. Никой не е виновен…
Тя сграбчи ръката му и с тих глас промълви:
— Знаете за какво се тревожа.
Той я потупа по ръката.
— Добре, можеш да бъдеш спокойна и за това. Прегледах те щателно. Абортът е извършен както трябва и не установих никакво увреждане. Ти ще имаш много бебета, Лора — толкова, колкото пожелаеш. Може би следващия път ще трябва да сме по-внимателни, но повярвай ми, няма повод за отчаяние. Случилото се е просто една тайна.
Медицинската наука още е далеч от всички отговори за женската размножителна система. Най-важното е да не се обвиняваш. Това само ще влоши нещата. Всичко е само едно отлагане, Лора. Вярваш ли ми?
Тя кимна повече заради него, отколкото поради вътрешно убеждение. Искаше единствено да остане сама с мъката си. Чувстваше се така съсипана, сякаш беше износила бебето си докрай, за да го роди мъртво. Струваше й се, че самата смърт се е настанила в изтерзаната й женственост, същата смърт, която я бе сграбчила в железните си нокти преди шест и половина години и сега се завръщаше, за да й отнеме този нов живот, а заедно с него и всичките й надежди.
Долавяйки настроението й, докторът й назначи силно успокоително, преди да си тръгне. Тя се опита да остане будна заради Тим, който щеше скоро да пристигне. Но лекарството, съчетано със срама и депресията й я потопи в дълбок сън.
С мрачно чувство на облекчение тя гледаше как светът се отдалечава, докато забравата не я взе в прегръдката си.
Тим дойде в шест и половина.
Той беше извън града, на посещение при един търговец в Ню Хейвън, когато му предадоха спешната новина по телефона. Веднага потегли обратно, но пиковият час го забави поне с два часа. Проклинайки, той се придвижваше бавно с колата сред натоварения трафик, докато жена му лежеше безпомощна в някаква болница само на няколко мили разстояние.
Когато пристигна, доктор Ензър отдавна си бе отишъл. Дежурните му обясниха какво се бе случило. Чутото го замая; той изобщо не можеше да го осъзнае и преди всичко се тревожеше за Лора.
Отведоха го в стаята й и му позволиха да поседи край нея зад един сгъваем параван. На излизане сестрата го предупреди, че може да остане само до края на определеното за посещения време.
— Тя и без това няма да разбере, че сте тук — добави тя. — Ще спи непробудно до сутринта. Аз бих ви предложили да се приберете вкъщи, да се наспите и да дойдете пак, когато се събуди.
— Тогава ще постоя съвсем малко — каза Тим.
Щом остана насаме с Лора, той погледна мъничката й фигурка под чаршафите и бледото й, спящо лице. Можеше да си представи мъката и срама, които бе изживяла, щом е осъзнала случилото се. Той щеше да направи всичко по силите си, за да я накара да разбере, че грешката не е нейна, че бъдещето все още представлява отворена книга, а той я обича.
Мъчеше се да не се задълбочава в болезнените мисли, изпълващи съзнанието му. Спомни си колко щастлива бе Лора през тези последни седмици, как седяха заедно на дивана във всекидневната и тя отпускаше глава в скута му, а той я докосваше леко по корема и размишляваше над чудото на раждането.
Много отдавна, още когато за пръв път се влюби в Лора, тя му изглеждаше създадена за майка на сладки деца. Нещо в свежестта на полите й, в меката бяла кожа, в топлото й женско присъствие под шумящите дрехи му се струваше като самата същност на майчинството. Това бе онази Лора, която той почти изгуби през неотдавнашния болезнен период на брака им и отново намери с радост при новината за бременността й.
Опитваше се да не я обвинява за преумората й с фотоапарата. Прилошаваше му от мисълта, че когато това се е случило, тя се е намирала из опасните улици на Бронкс, правейки снимки на младите негодници. Толкова често се бе опитвал да я вразуми за тази нейна фотография, но тя не искаше да го чуе. Апаратът, подобно на зъл демон, подяждаше душата й.
И все пак докторът не смяташе, че тя е твърде деликатна, не я предупреди да внимава. Може би никой не бе виновен за случилото се. Може би то просто представляваше поредната порция лош късмет, стоварил се върху брака му, застанал помежду им, отдалечил щастието им с още една крачка от тях.
Тъкмо изглеждаше, че бебето ще оправи всичко. Бременността й приличаше на чудо, дошло да премахне подозренията му защо й е нужно толкова време, за да зачене, да успокои съмненията му във верността й, негодуванието му от другите й интереси, които я отвличаха от него.
А сега трябваше да започнат всичко отначало.
С тази мисъл наум Тим забеляза папката, окачена на таблата на леглото.
Той предпазливо се изправи, хвърли бърз поглед към вратата, за да се увери, че не идва сестрата и внимателно я взе.
Вътре имаше няколко страници, изпълнени с нечетливия почерк на доктора. Тим разсеяно ги прелисти, търсейки несъзнателно нещо, което би могло да обясни случилото се нещастие.
Изведнъж погледът му попадна върху един абзац.
Предходна бременност е била прекратена през януари 1952 година чрез предизвикан аборт.
Въпреки че манипулацията не е била извършена в болнични условия, пациентката не е имала тежък кръвоизлив, инфекция или други сериозни последствия.
Връзката между предишния аборт и загубата на настоящата бременност не е ясна.
Тим замря. Прочете отново записа. Очите му бяха широко отворени, а земята сякаш се залюля под краката му. Дланите му върху папката се вледениха.
Аборт…
Погледът му се прехвърли от страховитата дума към спящата му жена и се върна обратно.
Аборт.
Усети в себе си тръпка, тъмна и студена като гроб. Тя се появи в стомаха му, плъзна се надолу по краката, нагоре по гръбнака и накрая го блъсна в сърцето. От парещата мъка дъхът му секна.
Аборт!
Погледна отново датата на листа. Преди шест години. Година преди тя да го познава. Една година преди той да се изкачи по онези стълби до мъничкия апартамент, в който тя шиеше.
Преди да е имал възможността да я защити, да я предпази от злобата на света, да й помогне срещу собствените й слабости — преди това някой мъж е легнал с нея и е посял семето си в слабините й, в нея е растяло бебе и тя го е унищожила.
Аборт!
Сега болката на Тим се превърна в черна, безумна, заслепяваща ярост. Всичко се размаза пред очите му — от тихата, спяща жена, толкова далечна и непозната в съня си, до белите чаршафи, голата стая и тихия коридор отвън. Целият безсмислен и убийствен свят отстъпи пред експлозията вътре в него.
Бебето на Тим беше мъртво. Женските слабини, били негов дом, го изхвърлиха като нещо недостойно за живот. Сякаш част от самия Тим бе убита, а кръвта на дедите му — пролята безпричинно от невидима ръка; същата ръка, която бе белязала плътта на любовта му, превръщайки я в нещо нечисто.
Болката, свита на пружина в сърцето му, сякаш оплакваше краха на надеждите, брака, бъдещето му, всичко, в което някога бе вярвал или лелеял. Той почувства с всяка клетка на тялото си триумфа на смъртта над живота, победата на измяната над любовта.
Ето че най-сетне прозря. Вече знаеше тайната зад всичко това, подлата тайна, подривала щастието му през всичките тези години на съмнения и борба.
С хладнокръвна предпазливост, която изуми самия него, Тим върна папката на мястото й. Погледна отново към Лора и очите му заблестяха с внезапна, проникновена сила, която я показваше в нова светлина. Той съзря истините, коварно скривани от нея, греховете, които не му бе признала дори в брачното им легло. Но тя се оказа недостатъчно хитра. Сега той знаеше. И това знание, изгарящо душата му, щеше един ден да се върне, за да й потърси сметка.
Той бавно се изправи, взе палтото си и излезе от стаята, оставяйки Лора зад гърба си.

Тим Риордан не докосна жена си в продължение на два месеца.
През това време той я наблюдаваше как се променя от удавена в скръб жертва на помятане в тревожна оздравяваща жена, несигурна нито в чувствата, нито в брака си и накрая — в една съпруга, толкова уплашена от тайните мисли на мъжа си, че се хвърляше в своята работа като отчаяно бягство от собствения си ужас.
Тим предизвика този преход. Направи го, като отдръпваше част от себе си при всеки стадий от завръщането на жена си към нормалния живот. Казваше всички необходими неща, но без истинска топлина. Утешаваше жена си, глезеше я и я окуражаваше, но без любов.
И държеше тялото си далеч от нея.
С отминаването на седмиците той виждаше как тя преодолява мъката и вината си по изгубеното бебе. Гледаше как бледото й тяло отново става силно, как тя се завръща към работата си. Постепенно, с възстановяването на силите си, тя започна да очаква подновяването на нормалните взаимоотношения със своя съпруг.
Когато бяха заедно, очите й играеха по твърдите контури на тялото му. При разговорите им в гласа й се долавяха неуловимите нотки на женски интерес. Опитите й да изрази нежност показваха, че е готова да го приеме отново в леглото си и има нужда от него.
Тим наблюдаваше всичко това и използваше оръжието на дистанцираността си, за да отблъсква Лора. Всеки път, когато усетеше копнеж в настроението й, успяваше чрез поглед, прозявка, двусмислена дума да я смрази.
Междувременно се хвърли в собствената си работа както никога преди и не се прибираше до осем часа и дори до по-късно. Лягаше си рано и ставаше на разсъмване. Така се налагаше да прекарва само час или два вечер с Лора. И през това време я държеше на една ръка разстояние чрез пресметнати демонстрации на студенина и отдръпване в поведението си. После й казваше «лека нощ» с равнодушна целувка и заспиваше, обръщайки й гръб.
С течение на времето започна да забелязва нейното объркване, тъга и униние. Осъзна, че тя се тормози двойно, първо, заради борбата й да преодолее един болезнен физически и емоционален епизод и второ, защото след загубата на тъй желаното бебе отчаяно се нуждаеше от поддръжката, която съпругът й тихо й отказваше.
А Лора неизбежно стигна до извода, че отказът му да й предостави ласките си представлява само повърхността на едно много по-дълбоко отхвърляне. Не можеше да интерпретира отношението му към нея по друг начин, освен като укор заради загубата на бебето. От друга страна, разбира се, нямаше как да знае колко дълбок бе източникът на неговата горчивина. Затова можеше само да предполага, с все повече болка от ден на ден.
Тим гледаше как тази рана я измъчва с отминаването на седмиците. Съзерцаваше нейното страдание и не правеше нищо, за да го облекчи.
Успяваше да приложи тази бавна и прикрита форма на психологическо мъчение въпреки любовта си към Лора, защото се чувстваше също толкова отдалечен от себе си, колкото и от нея. Сякаш някой друг, а не той й причиняваше това. Наблюдаваше се отстрани, докато я отблъскваше, караше я да се чувства виновна и недостойна, опетнена и непростена.
Това странно отчуждаване бе талант, който никога преди не бе подозирал у себе си. И все пак в известен смисъл му прилягаше. Още от детството си Тим криеше нещата вътре в себе си. Винаги заравяше обидите и яда си под маската на твърдоглава, действена личност и там те не можеха да го объркват. Наистина този му навик понякога водеше до внезапни пристъпи на ярост, когато потиснатите емоции избухваха навън, за да намерят най-сетне изява. Но общо взето, той уравновесяваше живота му и му позволяваше да постига големи неща в света на бизнеса.
Сега той просто отиде една стъпка по-далеч в тази своя естествена склонност. Държеше емоциите толкова дълбоко в себе си, че дори самият той не можеше да ги долови. И наблюдаваше ефекта им върху Лора без съчувствие, без жалост, защото бе отблъснал сърцевината си до степен, в която вече и сам не знаеше какво чувства или възнамерява да прави.
Тази вечер щеше да разбере.
Явно бе, че церемонията в «Уолдорф» означаваше много за Лора. Думите й истински го трогнаха. Тя използва повода пред всички тези хора, за да се опита да му каже, че нещата могат отново да се оправят.
На връщане взеха такси и той се усмихваше учтиво, докато се изкачваха към апартамента, но поведението му й сочеше достатъчно красноречиво, че заявлението за любов в речта й не променя нещата.
И все пак тонът й на път за вкъщи показваше, че тя все още не се отказва от него. Опитваше се с всички сили да влезе в контакт. Държеше го за ръката в таксито и в асансьора. В гласа й имаше сдържана нежност и намек за старата прелъстителна игривост, която така го очароваше в миналото, когато се любеха, за да отпразнуват една или друга делова победа.
На церемонията по награждаването той бе изпил две питиета. Макар че обикновено не пиеше, този път му стана приятно от топлото завихряне на алкохола в сетивата и причинената от него още по-голяма дистанцираност. Затова сега си приготви още едно силно питие и седна на дивана във всекидневната, все още облечен в синия си раиран костюм, без дори да си разхлаби вратовръзката.
Лора го бе оставила за момент, за да отиде до спалнята. Питието бе толкова вкусно, а изолацията, в която изпадаше — така обсебваща, че той изпразни чашата на един дъх, стана и си наля нова. После отново седна мълчаливо.
Накрая тя се появи. Бе сменила красивата черна рокля, която носеше тази вечер, с нощницата си. Косата й, толкова къдрава и естествена, имаше сладък и някак момичешки вид. Той забеляза безупречните форми на прасците й, когато седна до него на дивана. Ръцете й бяха толкова бели, така крехки…
Тя казваше нещо, но той не бе сигурен точно какво. Стената на отчуждението около него и в него заглушаваше думите. Но разбираше, че става дума за несъществени неща относно наградата, работата; бъбрене, изпълнено с любовни полутонове, както и с тревога, защото тя усещаше неговото отчуждение и събираше целия си кураж, за да го пробие и достигне до него.
Той чу името си върху устните й. Тя се сви до него и сложи глава в скута му. Гледаше как той вдига чашата до устните си и отпива скромна глътка. Тим почувства докосването й върху бедрото си, бавното движение на пръстите по плата на панталоните си.
Остави ръката си да се отпусне на рамото й. Пръстите му се плъзнаха надолу по гърба й; тя беше мъничка, а дланта му толкова голяма. Колко слаба бе тя! Не наддаде достатъчно след аборта. Твърде много тревоги, прекалено много работа…
Ръката му продължи към ханша й. Тя се изправи на колене до него и лицето й се приближи до неговото. Целуна го веднъж по бузата, после отново. Той я остави да го целува. Можеше да долови глада и самотата й. Сладкият малък език се стрелна в устата му, галейки го, дразнейки го, предлагайки му плътта й. Той чувстваше как тя му отдава слабото си, малко тяло с неговите топли, тайни места, а женските й сетива бяха горещи от копнеж.
Внезапно чу вик. Погледна надолу към нея, сякаш се намираше някъде много нависоко. Видя, че пръстите му бяха стиснали здраво косата й, използвайки я като ръкохватка, за да наведат главата й надолу към дивана.
— Тим… Тим, причиняваш ми болка! — В гласа й имаше ужасна настойчивост, но също и една нереалност, която му се стори странно успокояваща. Държейки я долу с едната си ръка, той вдигна с другата питието си и го довърши.
Тя риташе и се мяташе, но крехкото й тяло не можеше да се справи с хватката му.
— Виж се само — каза той.
— Тим, спри… Пусни ме! — Сълзи на болка и страх се стичаха надолу по бузите й.
— Само се виж — повтори той, впечатлен от яснотата на собствените си думи. — Така ли беше и с него?
— С кого, Тим? За какво говориш? — Думите излизаха като болезнени стонове от гърлото й. — Няма друг, Тим. Никога не е имало друг.
Той спокойно теглеше главата й насам-натам, слушайки я да крещи, докато скубеше скалпа й.
— Така ли беше? — попита я отново. — Цялата гореща и всеотдайна? Така ли го прегърна и го целуна? Така ли стана?
— Тим, моля те… — Тя плачеше отчаяно. — Няма никого…
— Не умееш да лъжеш много добре, знаеш ли — рече той и зъбите му скръцнаха, докато извиваше главата й напред-назад. — Сега ми кажи истината. Приятно ли беше, когато той те чукаше? Гот ли ти беше, а? Нарече ли го «скъпи», нацелува ли го целия, преди да ти го вкара?
— Не… Моля те, Тим, недей… Няма никого…
— Гот ли ти беше? — попита той. — Свърши ли? Кажи ми, колко пъти свърши, Лора? Сигурно си спомняш това.
Към ужаса й от обидите му се присъедини и ярост. Тя се мяташе отчаяно и замахна с юмрук към него. Но той притисна здраво главата й върху възглавниците и се наведе, за да шепти грубо в ухото й.
— Помисли сега — каза той. — Колко пъти свърши през онази нощ, Лора? Колко пъти свърши през нощта, когато той те направи бременна? Ммм? Колко пъти?
Той усети как тя трепна от думите му. Казаното постигна целта си.
— Точно така — каза той с лице, докосващо нейното. — Точно така, скъпа моя. Аз знам всичко.
Изведнъж я пусна. Лицето й беше зачервено от натиска във възглавниците. Гледаше го шокирана.
— Как си…
— Как съм научил? — попита той, гледайки я с искрящи очи. — Как съм научил за малкото ти премеждие? Как съм разбрал за бебето, което си убила? Как съм открил, че си съсипала тялото си? Как разбрах защо умря нашето бебе? Откъде е разбрал Тим? Как е научил, когато използвах цялото си коварство, за да го крия от него толкова дълго? Как, по дяволите, ме е разкрил?
Обзе го някакво странно спокойствие, по-дълбоко дори от яростта. Той беше толкова спокоен, че не почувства нищо, когато видя пестника си да я удря, когато видя как тя се опитва да избяга, а дългите му ръце я хващат и притискат главата й в скута му.
— Кажи ми нещо — рече. — Той разбра ли, че си убила бебето му? Разбира се, няма как да знае, че си убила също и нашето, нали? Или пък знае? Виждаш ли го все още? Чукаш ли се още с него? Събирате ли се заедно, за да се смеете за бебетата, които сте убили?
Той не знаеше дали тя казва нещо в отговор. Светът се намираше зад екран, който спираше някои звуци и гледки, а пропускаше други. Видя сълзите в очите й, изражението й на ужас и агония, но не чуваше думите от устата й. Тя приличаше на ням филм, въртян много, много отдавна.
— А, не се опитвай да се измъкнеш — каза той. — На каквото си си постлала, на такова ще легнеш. Направила си си кефа и си убила, за да го скриеш. А сега уби и моето бебе. Съсипала си утробата си със собственото си удоволствие, Лора. Но аз разбрах, нали? Какво можеш да кажеш сега за свое оправдание? Кажи го.
Тя спря да се бори. Не го гледаше. Очите й бяха вперени в нищото. Но видът на тялото й до него, на тънката нощница, разкриваща гърдите и бедрата й, освободи друга пружина у Тим. Той я грабна, изправи се, държейки я в ръцете си като кукла и я отнесе в спалнята, където я хвърли на леглото. Тя се сгуши далеч от него, в чаршафите, както бе направила веднъж и преди.
Това го ядоса. Затова се приведе над нея, хвана я здраво за раменете и я привлече рязко към себе си. Напълни устата си със слюнка и се изплю в лицето й.
След това я пусна. В очите й имаше ужас и изумление. Той видя как течното свидетелство за презрението му се стича надолу по бузата й. Устните му се свиха в крива усмивка. Погледа я за момент с вдигната ръка и всяка негова жилка бе готова да я нарани. После, изглежда, се отказа. Обърна се изведнъж и напусна стаята, затваряйки вратата след себе си.
Дълго време Лора лежа тихо. Чуваше далечните звуци от стъпките на Тим из апартамента, яростното падане на съборен стол, шум от захвърлянето на сакото му, блъскането на врата. Сетне долови шум от отварянето на хладилника, звън на лед в чаша и поставянето на бутилка върху кухненския плот, след като той си бе налял още алкохол.
Тя се изправи, отиде в банята и си изми лицето. Смени нощницата си с друга, защото тази бе изцапана със слюнката на Тим. После се върна в спалнята, седна върху леглото и се загледа в тъмнината.
Свършено е.
Дълго време можеше да се фокусира само върху тези две думи. Подробностите на случилото се тази вечер нямаха вече значение. Важни бяха последствията.
Сега тя осъзна, че по някакъв патологичен начин Тим бе планирал всичко предварително. Беше разбрал отнякъде за аборта й и през всичките тези дни бе разигравал сложен театър, преструвайки се ден след ден, че нищо не се е случило, и очаквайки желанието й за него да достигне точката, в която тя ще посмее да направи първия ход, за да може той да я атакува.
Откога знаеше? От изражението на лицето му преди малко пролича, че омразата в него ври отдавна, подклаждана от търпеливата му ръка до точката на кипене.
Тя се чудеше какво да прави. Искаше й се да стане, да напълни една чанта с багаж и да го напусне. Но знаеше, че той няма да й позволи. Стоеше между нея и външната врата на апартамента като тъмничар. Нямаше да я остави да излезе. Тя не смееше да си представи какво ще се случи, ако покаже пак лицето си пред него тази вечер. Проклинаше се, че не бе поставила телефон в спалнята, когато се нанасяха в апартамента. Сега връзката с външния свят можеше да се окаже нейното спасение. Имаше нужда от помощ.
Седеше тихо в тъмната спалня и слушаше приглушените звуци от нервните движения на Тим, ужасните паузи на напрегнатото му мълчание, страшния звън на леда в чашата му, докато наливаше още ярост в гърлото си.
Лора беше уплашена.
Но по-дълбоко от страха й за онова, което можеше да се случи тази вечер, бе отчаянието заради целия й брак и заради неизвестното бъдеще пред нея.
Защото мъжът във всекидневната не беше вече нейният съпруг. Любовта, която бе смятала за гарантирана дори и в най-лошите си моменти с него, сега я нямаше. Той я мразеше. Живееше само за да я ругае и наказва.
Огромното му лицемерие я изуми. Ужасяваше се от представата как той е чакал този момент с дълги седмици, а може би и месеци, преструвайки се на неин съпруг. Що за човек можеше да подготви такова отмъщение тъй хладно, толкова търпеливо? Що за човек можеше да стои край нея ден след ден, наслаждавайки се на тревожния й вид, отхвърляйки един след друг плахите й опити за сближаване, в очакване копнежът й да достигне връхната си точка, за да я удари с разкритието и омразата си?
По страните на Лора бавно се стекоха сълзи, щом осъзна истината. Съпругът й беше загубен за нея. А може би и в действителност никога не й бе принадлежал, както тя си мислеше. Може би изобщо не го е познавала истински и никога не е имала място в сърцето му. Тя положително не бе и сънувала, че зад неговите лоши настроения и ревността се крие този студен, изпълнен с омраза палач.
Даваше си сметка, че сама носи голяма част от отговорността за случилото се. Може би отдавна трябваше да му каже за аборта си — още преди брака. Но не й бе достигнала смелост. Беше усетила, че възпитанието на Тим, религиозните му убеждения няма да му позволят да приеме този факт. Освен това, когато се омъжи за него, искаше да затвори вратата към миналото си.
И сбърка.
Всичко бе следствие на комбинация от обстоятелства, стечение от трагични събития и също толкова трагични недоразумения. Но вече нищо не можеше да промени края. С пръските от слюнката на Тим по лицето и жестоката стрела на омразата му в сърцето й, бракът им бе свършен. Затова тя чувстваше нещо повече от обикновен ужас. Изпитваше скръб за живота, който се бе опитала да изгради с него, живот, лежащ сега в руини в краката й.
Лора седеше сама в тишината, слушайки звуците на съпруга си отвъд затворената врата и се чудеше как да избяга от него, как да започне раздялата, която щеше да сломи сърцето й.
В три часа сутринта чу ръката му да натиска дръжката на вратата. Лежеше будна и неподвижна.
Видя как вратата се отваря. Той влезе и я затвори след себе си, без да запали осветлението. Лора разбра, че е ужасно пиян. Не знаеше дали вижда, че очите й са отворени.
Останаха така за един страшен момент на изчакване, в който всеки преценяваше другия като враг и никой не знаеше какво ще последва.
След това Тим залитна напред и седна на леглото до нея. Миризмата на уиски я задуши. Дланите му напипаха ръцете й.
— Не ме докосвай — предупреди го тя с треперещ глас.
— Не, не… — Той поклати ядосано глава, сякаш тя се опитваше да го измами. — Нали сама каза, че го искаш? Не се отмятай сега. Каза го, нали? — Все още я стискаше здраво за ръцете.
— Не съм казала нищо. Остави ме, Тим. — Тя трепереше неудържимо.
Настъпи кратка тишина. После, за свой ужас, тя видя как той вдига ръка, за да я удари.
Не успя да се предпази. Той й зашлеви страхотен шамар през лицето, толкова силен, че то веднага изтръпна под удара.
— Искаше го, нали? Или съм те разбрал погрешно, а? — изръмжа той, докато се бореше с нея, за да хване ръцете й. Въпреки нейната съпротива успя да улови и двете й китки с едната си голяма длан, освобождавайки другата, за да я зашлеви отново.
— Хайде, кажи го — рече той, удряйки я силно. — Не съм сгрешил. Искаше ти се малко, нали? Правилно те разбрах, нали? Искаше ти се, и още как. А?
С всеки пронизващ въпрос той я шибваше отново ту с дланта, ту с опакото на ръката си. От ударите главата й подскачаше напред-назад и пред очите й заиграха звезди. Бореше се с него, риташе, извиваше се, но той беше двойно по-едър. Ударите се сипеха все по-силно върху лицето й и тя усети вкуса на собствената си кръв. Започна да й прилошава.
И през цялото време ужасните му въпроси не спираха.
— Обичаш да си правиш кеф, нали? Ти уби бебето си. Повреди се за моето бебе. Уби и неговото бебе, нали? Кой е той, Лора? Как се казва? Кой е мъжът, заради когото ни съсипа? Кой е оня, дето те чукаше? Хубаво ли ти беше? По колко пъти свършваше? Хайде, можеш да ми кажеш. Кажи го. Кажи го. Кажи го!
Той я зашлеви още много пъти с тежки, маниакални удари, ритмични като звън на църковни камбани. Тя почти изгуби съзнание. Усещаше кръвта си по цялата нощница, гореща, лепкава и миризлива. Спря да се бори с него. Само се питаше замаяна дали той смята да я убие.
Тим усети как тя се отказа от съпротивата. Внезапно я пусна и се изправи. Тя гледаше объркана как той се пипка с колана си. Образът му пред очите й не бе ясен, защото виждаше двойно.
Започна да идва на себе си, когато осъзна, че той се съблича. Беше толкова пиян, че трябваше да се бори с панталоните и обувките си. Мърмореше цинизми, отдаден всецяло на това си усилие.
Паниката ободри Лора. Виждаше съпруга си да се мержелее изправен пред нея подобно на звяр в тъмнината. Знаеше, че не може да се отбранява срещу него. Ако сега я обладаеше насила, щеше да я довърши.
Тя се огледа трескаво наоколо. Нямаше с какво да се защити. Започна да се плъзга настрани по постелята, надявайки се да му избяга, но той я хвана с голямата си ръка и я хвърли обратно срещу таблата на леглото.
— Стой мирна, кучко — изръмжа и най-сетне се освободи от панталоните си. — Сега е мой ред.
Той се извисяваше над нея, а членът му стоеше изправен между краката като оръжие. Размерите му я ужасиха.
Надвеси се отгоре й, усети как тялото й се разтрепери от допира му и се разсмя.
— Не се плаши — й рече. — Това съм просто аз. Добрият, стар, надежден Тим. Само ще ти направя малко кеф, както ти се искаше. Нали помниш, Лора? Точно както ти се искаше.
Лицето му се приближи още. Опита се да го отблъсне, но той я зашлеви отново с такава сила, че тя почти изпадна в несвяст. Почувства дланите му върху гърдите, а коляното му между краката си.
— Хайде де — каза той и търпеливо я удари отново. — Отпусни се и му се наслади. Не искаш ли да те чукам? Голяма работа, малко чукане между съпруг и съпруга…
Разтвори с ръце коленете й. Докато го правеше, тя го удари.
— Тим, недей! Махни се от мен! Не прави това!
Той почувства ужилването от плесницата й и това сякаш хвърли фаталната искра вътре в него. Заудря я с две ръце десет, петнайсет пъти и из цялата стая захвърча кръв, докато главата й подскачаше напред-назад. Щом тя притихна, повдигна грубо коленете и разтвори бедрата й. Притискаше я надолу, опрял голямата си ръка върху гърдите й, докато се готвеше да влезе в нея.
През замъгленото си съзнание Лора усети върха му между краката си. Той я натискаше в леглото с такава сила, че тя се почувства погребана сред чаршафите. Отчаяна, затърси зад себе си със свободната си ръка. Докосна лампата. Беше твърде тежка, за да я вдигне. Още миг, и той щеше да я насили.
Внезапно напипа будилника върху нощното шкафче. Докато се мъчеше да го хване, чу тихия смях на Тим. Сега коленете му бяха натикани между бедрата й и твърдият мъжки член напираше да влезе в нея.
С цялата си сила Лора повдигна над главата си металния часовник и го халоса с него по лицето. Той извика остро и падна настрани.
Тя се отдръпна назад към таблата и се ослуша в мрака. Той стенеше. Успя да го види как се държи за лицето. Нещо й подсказа, че го е ударила в окото.
Мислеше само как да избяга. Ако той дойдеше на себе си, щеше да я нападне отново. Не можеше дори да си представи какво би й сторил този път.
Тя скочи на крака и застана по-далеч от него, готова да полети през вратата, щом й се удадеше тази възможност.
Започна да разбира, че ефектът от огромното количество погълнат алкохол надделява над болката от нейния удар. Той лежеше сгърчен на пода, държейки се за окото и стенеше неразбираемо с ритмично животинско ръмжене — звук, подобен на който не бе чувала никога през живота си.
Стоновете му ставаха все по-неразличими, превърнаха се в приглушени, задавени хлипове и най-сетне затихнаха. Лора все още стоеше неподвижна и чакаше.
Накрая Тим се сви като ембрион на пода, с ръце все тъй притиснати към лицето, и тежко захърка.
Тя не посмя да се приближи, за да види дали го е ударила зле. Сега имаше шанс да избяга, който можеше и да е последен.
Докато съпругът й спеше, Лора предпазливо отиде до гардероба, за да потърси дрехи за своето бягство от него.

Тим се събуди сам.
Разсъмваше се. Бледата светлина от прозорците се присъедини към съкрушителния махмурлук от алкохола, за да го остави за дълго време замаян и неподвижен. Отначало не можа да разбере къде се намира.
Преди да дойде съвсем на себе си, една страхотна болка в лявото око го накара да изстене на глас. Той го докосна. Окото беше подуто и затворено. По бузата му имаше засъхнала коричка кръв.
В течение на няколко дълги секунди не посмя да помръдне. После бавно и болезнено извърна глава, за да потърси Лора.
Нея я нямаше.
Със здравото си око успя да види, че чаршафите са оплескани със засъхнала кръв. По стената също имаше пръски. Той помисли за окото си и се почуди какво се бе случило. Смътна картина на ужасно насилие премина през паметта му.
Лора си беше отишла.
Той се вслуша в тишината на апартамента. Нямаше я във всекидневната. Нито в кухнята, за да приготви сутрешното кафе. Можеше да почувства нейното отсъствие. Тя изобщо не беше тук.
Подири с поглед будилника, но не го видя никъде. Сигурно беше пет или шест часа сутринта. Колко ли време бе спал? Къде беше Лора?
Въпросите приличаха на обвинения. Болката му бе толкова силна, че се сви в чаршафите като малко дете, изолирайки се от света.
Но не можа да избяга от увисналата в съзнанието му представа. Нещо ужасно се бе случило между него и Лора. Едно безлично, убийствено насилие, чийто отзвук все още кънтеше някъде дълбоко в него.
Какво се бе случило?
Помъчи се да си спомни. Тя седеше до него и се усмихваше. Бяха прекарали добре на церемонията по награждаването. Тя го прегръщаше и целуваше. Беше толкова красива, предлагаше му меките си устни, а малките й длани го галеха като перца…
Но след това нямаше нищо. Топлото, малко тяло на жена му, готово за любов… И после някакво ужасно, черно насилие, нападнало ги и двамата в мрака на нощта, запокитвайки ги в своята бездна подобно на демон.
И сега тя си беше отишла. Той се намираше тук, в своето легло, един полуослепял, окървавен мъж, объркан, разтревожен и сам.
Трябваха му двайсет минути, за да събере достатъчно сили да стане от леглото. Но веднъж изправен на крака, някакво чувство за цел го съживи.
Запрепъва се към кухнята, за да сложи кафе. От Лора нямаше и следа. Всичко се намираше в пълен порядък; нищо в кухнята или всекидневната не беше разместено.
Отиде в банята, за да се погледне в огледалото. Видя подутото си, затворено око, посиняло и окървавено. Имаше още засъхнала кръв по гърдите, ръцете и дори бедрата му. Изгълта една шепа аспирин и влезе под душа.
От острите, горещи струи объркването му понамаля, макар че краката му продължаваха да треперят. Гадеше му се и се чувстваше слаб и замаян.
След като се изсуши, огледа спалнята. Часовникът лежеше на пода до прозореца. Циферблатът, изцапан с кръв, показваше три часа и дванайсет минути. Тим го постави обратно на нощното шкафче. После машинално свали чаршафите от леглото, застла го отново и изхвърли окървавеното бельо в шахтата за боклук.
Не без известно колебание отвори гардероба на Лора. Някои от дрехите й липсваха. Провери в банята и видя, че част от тоалетните й принадлежности също ги няма.
С въздишка отвори килера в коридора. Един от куфарите й бе изчезнал. Неволно си помисли, че сигурно бе твърде тежък за нея. Тя беше толкова дребна жена…
От кухнята се чу съскането на кафеварката. Той все така обикаляше по хавлия апартамента и проверяваше всички стаи, без да разбира подсъзнателната цел, която го подтикваше.
Всичко си беше същото. Освен явните признаци на насилие в спалнята, домът си бе както преди. Всяка маса и стол си бяха на мястото. Кухненските плотове, шкафовете, всичко бе както обикновено.
И сега той разбра какво всъщност търси.
Бележка. Тя не му беше оставила бележка.
Просто си бе отишла.
Той обмисли този факт, докато си сипваше първата чаша кафе. Седна до кухненския прозорец, усещайки как аспиринът се бори с чудовищната доза отрова, погълната предната нощ.
Седеше с вперен през прозореца взор, без да чува тихия стон в гърлото си. Отправи празен поглед към парка, с неговите дървета, морави и хълмчета, сънен и спокоен под сивото утринно небе и отвъд него, към Ийст Сайд, където по прозорците на сградите светеха бледи светлинки, които скоро щяха да бъдат угасени със събуждането на града.
Кафето премина през вътрешностите му като огън и щом обля стените на стомаха, вече изгорени от алкохола, му се повдигна. Болката пулсираше в главата и окото му, по-силна от всякога. Крайниците му трепереха, съзнанието му бе объркано, а паметта — кошмарна.
Но най-лоша от всичко бе кънтящата самота. Лора не му бе оставила бележка. Просто го беше напуснала.
Но те имаха щастлив брак!
Тази мисъл хрумна на Тим като спасение, мятайки своя воал върху убийственото чувство за изоставеност.
Те имаха щастлив брак. Те бяха Лора и Тим. Всеки знаеше за тяхното щастие. Приятелите казваха, че е истински късмет, че са се намерили. Бяха толкова близки, така се обичаха. Една идеална двойка.
Неговият усет в бизнеса и нейният творчески талант се допълваха чудесно. Той беше човекът на действието, а тя по-одухотворената. Той — практикът, а тя — мозъкът на съюза им. Той вършеше нещата, а тя бе творческият гений. Той беше едър, а тя дребна. Той — рус, а тя — кестенява. Често му бе казвала, че огрява сенчестия й вътрешен свят и я прави щастлива, докато сама би била тъжна.
— Ти си моята усмивка — бяха думите й.
После го привличаше с малките си ръце и го целуваше с щастлива, тиха въздишка. Когато тези малки длани го прегръщаха, той се чувстваше като в рая. Тя грешеше за усмивката, разбира се, макар никога да не й го бе казвал. Именно тя представляваше неговата светлина, неговата усмивка.
Още в първия миг, в който зърна Лора, той разбра, че тя е неговият шанс за едно щастие, за което не се смяташе достоен. Някакъв по-висш вид щастие, едни безкрайно по-съвършени радост и мир, за каквито ужасният свят на миналото не му бе позволил и да си помисли.
И сега, разбира се, тя му принадлежеше. Ако я загубеше, нямаше да има надежда да постигне нещо подобно с никоя друга жена. Лора беше единствена и неповторима. Тя бе нещо повече от негова съпруга. Представляваше целият му живот.
Разбира се, та те бяха идеалната двойка! Един брак като в рая — всички го казваха.
И ето защо всъщност бе изстрадал толкова много заради нея.
Още в началото разбра, че тя е познала голямо нещастие в живота си. Вътрешната й болка си личеше в тъмните й, замислени очи. И тогава Тим реши да я защитава с всички сили, защото знаеше колко жесток и вероломен е светът.
От това чувство за закрила възникна и ревността му. Как само го измъчваха подозренията му! Разяждаха го по-лошо и от най-коварната болест.
И разбира се, това бе така, защото в тях се съдържаше и зрънце истина. Подозренията му към бедния Томи Стърдевънт, макар и може би преувеличени, по принцип бяха верни. Никой мъж със сърце и нормални мъжки инстинкти не можеше да устои на Лора. Нейната красота, дълбочина и сладост бяха несравними прелести, каквито никоя друга жена не притежаваше.
Не, той не грешеше за Томи, независимо от цялото му отричане. Един мъж лесно може да прозре друг мъж. И въпреки невинността на Лора, не беше ли очевидно, че тя се нуждае от защита срещу самата себе си, срещу собствената си уязвимост? Други мъже, по-чувствителни, по-привлекателни, можеха да успеят там, където Томи се бе провалил. Опитни, ловки прелъстители…
Не го ли потвърждаваше и самият факт за аборта на Лора?
Не без някакво странно основание тревогата на Тим за фотографското й увлечение се свързваше с подозренията му за други мъже. Имаше нещо нередно в скитанията й из опасни квартали в търсене на обекти от дъното на обществото. Нещо безотговорно, едно предизвикване на съдбата.
И разбира се, именно фотографията причини аборта й. Бе помъкнала тежката си чанта с апарата из Южен Бронкс, на километри от дома си, за да снима някаква банда гамени, когато се случи нещастието.
Той беше прав, че фотографията е откачено занимание, което я откъсваше от истинската й професия, както и от брака й. И накрая почти я уби.
Страданията, които бе понесъл заради нея през последната година, едва не го подлудиха. Но новината за бременността й сякаш заличи всичко и им даде ново начало в живота. Бебето в нея беше като жива връзка помежду им, бариера от плът и кръв срещу всички съмнения и неясноти в брака им. Едно дете можеше да се превърне в основа за цял нов живот, първото от едно поколение, което щеше да разцъфти от тяхната кръв и любов. Нищо в жестокия свят не можеше да разруши това.
Но сега вече го нямаше, филизът бе злобно прерязан, унищожен в самата утроба, която би трябвало да го защитава.
Но само от Лора ли?
Не. Папката в болницата потвърди, че друг мъж я е притежавал преди и тя се е повредила заради него.
Още преди да се ожени за Лора, Тим разбра, че е била наранена от мъж. Това бе изписано във всичките й черти. Тъгата зад достойнството й, вечно присъстващата болка в сърцевината на очарованието й — всичко беше очевидно.
Но тогава той не осъзна степента на вредата, дълбочината на омърсяването.
Посвети живота си на нейната зашита. В самия ден на брака си се закле, че ако някой мъж се опита да я нарани, ще изцеди живота му с голи ръце.
Но вече е било твърде късно! Твърде късно още в онзи първи ден в католическата църква! Този мъж не само бе разбил сърцето й, но и оставил своя белег в утробата й, в най-чистата и скъпоценна нейна част.
И през цялото време, докато Тим се е измъчвал от безсънни тревоги по Лора, давал й е с надежда семето си отново и отново — през цялото това време онова смъртоносно петно, онзи убийствен белег е чакал, за да унищожи детето му. И само едно малко усилие с фотоапарата се бе оказало достатъчно, за да срине надеждата в брака му с Лора. Защото другият мъж е бил там, пръв.
Папката в болницата представляваше нещо повече от документ. Тя беше проклятие. Потвърждаваше, че Лора никога не е принадлежала на Тим с чисто сърце. Потвърждаваше, че вече е убила едно дете. Потвърждаваше, че католическата й брачна клетва е била богохулство. Потвърждаваше, че забавянето и трудността на зачеването й не бяха случайни, а се кореняха в утробата и може би в сърцето й. И накрая потвърждаваха, че мръсното петно на мъжа, който първи е бил там, бе убило детето на Тим.
Когато очите на Тим се отвориха за тези непоносими истини, той почти полудя. Изживяната от него агония през онези първи седмици след аборта бе нещо, което не би пожелал и на най-злия си враг.
Но дори сред това мъчение той прости на Лора. Разбра, че както в старата поговорка, срещу нея бяха грешили повече, отколкото самата тя бе съгрешила. И я обичаше достатъчно, за да остане до нея въпреки всичките й грешки.
Но през изминалата нощ нещо се скъса, нещо експлодира. Насъбралите се мъка и отчаяние, изтърпени от него през всичкото това време, запалиха фитила на една буря от насилие, която се стовари върху тях — върху Тим и Лора, в самата люлка на любовта и брака им.
Но те оцеляха!
Това беше чудото. Другото нямаше значение. Където и да се намираше Лора тази сутрин, тя беше добре. И Тим, макар и силно изтощен и наранен от случилото се, все още бе жив, силен и непроменен.
Светът все продължаваше да си бъде същият. Отвъд прозореца паркът бе пълен с дървета и храсти, протягащи клони към слънцето, децата ставаха за новия ден, а майките им ги разхождаха с обич в сърцата. Животът продължаваше. Случилото се тази нощ не беше краят на света.
Стореното можеше да се поправи. Тим и Лора трябваше да се преборят с това заедно. Той беше готов на всичко, за да си я върне обратно. В крайна сметка мостовете зад гърба му бяха изгорени. За него нямаше живот без Лора.
И сърцето му бе чисто. Нима не й бе простил вече за увреждането на собственото й тяло и погубването на две деца, за лъжата пред Светата троица в брачната й клетва в католическата църква? Не беше ли готов да я приеме обратно, стига тя да поемеше отново ръката му, за да забравят миналото и да си изградят едно ново бъдеще?
Тя трябваше да се върне. От нея се искаше само да се обвърже с него още веднъж, да приеме прошката му и да му даде своята.
Тим се ободри от тази логика, докато пиеше кафето си и гледаше през прозореца как навън небето просветлява за новия ден.
Тя просто трябваше да си дойде у дома, да признае грешките си и да бъде негова жена. Останалото щеше да дойде от само себе си. Любовта им все още бе истинска. Една нощна битка с демон не означаваше край на брак, осветен от Бога…
Очакваше ги дълъг и труден друм. Но те щяха да се справят. Щеше да има още деца и следващия път щяха да внимават повече. Най-добрите специалисти ще бдят над бременността й. Тя ще бъде по-предпазлива. Ще остане девет месеца на легло, ако се наложи.
Лора щеше да му роди дете, защото му го дължеше. Брачната й клетва го изискваше. Закон, по-висш от всякакви светски правила постановяваше, че независимо от лъжите й, независимо от стореното от нея на тялото й, тя дължи дете на своя съпруг и на Бога.
Те бяха семейство. Животът й беше с него. Неговата съдба също й принадлежеше. Тя веднъж бе предала тази съдба и не биваше да го прави отново.
С тази мисъл в ума, Тим се изправи и се приготви да се върне в света, за да намери жена си и да си я върне обратно.
Да, нещата отново придобиваха смисъл. Сега той прозря брака си. Имаше грешки и от двете страни. Но грешките се прощаваха. Ако е имало насилие, и то можеше да се прости и забрави. Ако бе унищожено дете, друго можеше да се зачене.
Щом тя се върнеше.
Щом приемеше отговорностите си и свещения съюз, свързващ я със съпруга й. След като осъдеше греховете си в името на живота с него.
Тим си облече ризата. Започна да си слага вратовръзката с треперещи пръсти. Въпреки болката в окото и най-лошия махмурлук в живота си, той се чувстваше уверен. Ужасната самота, обсебила сърцето му, нямаше да трае дълго.
Лора щеше да се върне.
А когато го направеше, той щеше да отиде дори по-далеч от прощаването на всичко досега. Щеше да й прости и това бягство като крадла в нощта, без дори да му остави бележка. Тя не биваше да прави това. Не, не биваше.
Но той щеше да я приеме обратно. Светът все още си беше същият, а тя бе негова жена. Те щяха да разрешат нещата заедно, да признаят грешките си и да изковат един нов живот, както клетвите им го изискваха.
Веднага щом тя се върнеше.

Тес сгъна вестника и го остави на масата. Тя стоеше в кабинета на втория етаж в големия дом на Ланкастър, откъснала се за няколко мига от тълпата гости, изпълваща къщата.
Вестникарското изложение на изборите не можеше да предаде ревностната поддръжка на избирателите на Хал; нито вълнението на множеството тук, тази вечер. Сякаш всеки усещаше, че в този миг се прави история. Като че ли половината от висшето общество на Вашингтон се бе стекла в Манхатън, за да поздрави Хал за победата му и да се опита да спечели благоволението му за в бъдеще. Сенатори, членове на Конгреса, лобисти, журналисти, федерални съдии и дори членове на правителството и техните съпруги бяха тук.
Личното поздравително писмо от президента имаше особено значение за Хал. Това е единственият случай, при който съм доволен и горд да видя как един демократ печели отговорен пост. Ще очаквам да работим заедно с теб през остатъка на моя мандат.
Хал обикаляше сред гостите на първия етаж, подпомаган от родителите си и Том Розман. Не че имаше особена нужда от помощ. Той помнеше всяко име в пъстрата тълпа и знаеше точно как да накара всеки гост да се почувства важен и добре дошъл само с няколко думи и с блясъка на знаменитата си усмивка.
Засега лъжата за Даяна, изглежда, вършеше работа. Майка й не беше и помисляла да се разболява, но Даяна наистина се бе свряла в къщата в Палм Спрингс, далеч от очите и сърцето на съпруга си. Благодарение на добрите връзки на Хал с пресата и известна тиха намеса от страна на самата Тес в телевизионните мрежи, изчезването на Даяна от сцената през последните седмици се замазваше добре.
В правителствените и обществените кръгове беше публична тайна, че Даяна се е забъркана в някакви неприятности. Малко хора се изненадаха от това, тъй като нестабилният й характер и злоупотребата с алкохола доста често правеха впечатление през последните две години. От друга страна, слухът, че неблагоразумието й има сексуален характер и при това извратен, дойде като изненада, защото всички смятаха нейната хетеросексуалност и вярност към Хал за гарантирани.
В семейството съществуваше тайно съгласие, че по някое време след встъпването на Хал в длъжност, може би идната пролет, Даяна ще отлети за Рино*, за да се разведе с Хал. Мотивите щяха да бъдат несходство в характерите или каквото друго можеше да звучи най-невинно.
[* Административен център на щата Невада, известен с облекчените си бракоразводни процедури. — Б.ред.]
Разводът не беше от полза за Хал на този етап от кариерата му. Но двойният стандарт, прилаган към жените в общественото съзнание, щеше да го спаси. Въпреки че всички познаваха страстната му натура, въвлякла го в доста повече или по-малко незначителни връзки, никой не го обвиняваше за това. От друга страна, слухът, че Даяна е изневерявала на своя Чаровен принц, представляваше нещо по-малко простимо. А забранената сексуална природа на нейното неблагоразумие наливаше последната капка в чашата. Тя щеше да изчезне от живота на Хал, без да остави грозен политически белег.
Разбира се, ако Хал някога решеше да се кандидатира за президент, разводът му можеше да се окаже пречка. Но Тес подозираше, че общественото разбиране за невинността на Хал в историята с Даяна ще оправи нещата. Всъщност тя възнамеряваше да използва и влиянието си в новинарските медии, за да затвърди това положение.
В края на краищата Хал бе избраник на съдбата. Нито Еймъри Боуз, нито разводът с Даяна, нито някой бъдещ опонент можеха да преградят неговия път към победите, които по право му принадлежаха.
Това беше щастлива нощ за Хал и още по-щастлива за Тес.
Тя реши да направи малка разходка из горния етаж, преди да се върне долу при Хал. Тъй като отскоро беше близка с Ланкастърови, не познаваше тази част на къщата. Затова, без да знае точно къде отива, накрая се озова в голямо помещение, което наричаха «детската стая» в памет на дните, когато Хал и Сибил бяха играли тук на дама и «не се сърди човече» като деца.
Стаята беше празна. Тес затвори вратата след себе си. На стената над камината висеше знаменитата фотография на Хал като плувец, увеличена от Сибил до огромни и почти естествени размери, с може би седем стъпки височина, в рамка по поръчка. Снимката, която родителите на Хал харесваха не по-малко от Сибил, бе поставена тук като един вид наследство, защото в последните години Сибил смяташе стаята за своя, когато се прибираше вкъщи от болницата.
Тес стоеше и гледаше фотографията. Тя бе впечатляваща с красноречивото си разкриване на животрептящата младост на лицето и тялото на Хал. Това бе особено двусмислен образ, тъй като правеше Хал да изглежда почти като момче и все пак изтъкваше нещо вечно и чувствително в него — онова особено качество, което самата Тес се бе научила да обожава тъй страстно, откакто стана негова любовница.
Може би, размишляваше тя, щеше да е добре да си извади копие от снимката. Би било приятно да я има в собствения си апартамент. Така, притежавайки я близо до себе си, сякаш щеше да живее под мистериозното излъчване на усмивката на Хал.
Тя стоеше край библиотеката, заета с тези мисли, когато видя как стълбче дим се издигна от дълбокия диван пред камината и се изви нагоре към скритите светлини, осветяващи снимката.
Бавно се приближи, докато можа да надзърне над високата облегалка на дивана.
Сгушена като малко момиченце, с поглед, прикован във фотографията и без да забелязва догорялата цигара в ръката си, Сибил Ланкастър лежеше върху възглавниците. Въпреки че беше облечена в тънка вечерна рокля, подчертаваща светлата й кожа и руса коса, тя приличаше на изгладняло, безпризорно дете.
— Сибил! — поздрави с усмивка Тес. — Каква изненада. Чудех се къде си. Не съм те виждала цяла вечер. Избягала си, за да останеш за малко сама ли? Не бих казала, че нямаш право.
Сибил дори не показа, че е чула тези приятелски думи. Очите й останаха впити във фотографията, а изражението им бе празно.
Тес определено се почувства неудобно. Никога преди не беше оставала насаме със Сибил. Бяха се срещали само два пъти на Ланкастъровите семейни вечери, когато Сибил не й обръщаше никакво внимание и изчезваше веднага щом преценеше, че е изпълнила задължението си да присъства.
Разбира се, Тес знаеше от Хал, че състоянието на Сибил е много тежко и че тя непрекъснато влиза и излиза от заведения за душевноболни. Също така интуицията й подсказваше, че Сибил изпитва силна собственическа привързаност към Хал. Момичето никога не бе приело Даяна, а нея очевидно харесваше още по-малко.
Тес се държеше най-любезно с нея и дори се опита да играе ролята на по-голяма сестра, за да установи някакво приятелство. Но всичко се оказа безрезултатно. Поведението на Сибил към нея в редките им моменти заедно бе студено, дистанцирано и странно многозначително. Тес разпозна в нея неприятна съперница за чувствата на Хал и скоро реши да се държи на разстояние.
Така че сега стоеше тук, опитвайки се да измисли достоен начин за отстъпление и да се махне от стаята, когато й се стори, че долавя някакъв неприятен мирис.
Погледна надолу към Сибил. Веднага забеляза горящата цигара в ръката на момичето. Огънчето вече бе стигнало до голата плът на пръстите й и бавно ги изгаряше, докато Сибил лежеше безчувствена, гледайки снимката на брат си.
— Сибил! — извика уплашена Тес, протягайки ръка към най-близкия пепелник и изтърсвайки в него фаса от пръстите на Сибил. — За бога…
Отначало Сибил дори не я погледна. Ръката й беше отпусната като парцал, а очите й изглеждаха стъклени.
Накрая премести поглед от изгорените си пръсти към своята спасителка с лека усмивка, изразяваща сякаш триумф, както и безразличие.
— Стой така — каза Тес. — Ще донеса нещо да те превържа.
Предпочитайки да не тревожи къщата със случилото се, Тес изтича по коридора до банята и се върна с някакъв мехлем и марля. Клатейки в почуда глава от лудостта на Сибил, тя коленичи да почисти раната.
— Може малко да те заболи — каза тя. — Сигурна ли си, че си добре, Сибил? Наистина, трябва да внимаваш повече…
Искаше да звучи приятелски и покровителствено, защото се надяваше, че загрижеността й ще спомогне за едни по-добри отношения със Сибил. В същото време не знаеше какво да каже. Как да разговаря човек с ненормално момиче, което току-що е оставило цигарата си да му изгори пръстите само поради разсеяност? Вглъбена в налудничавия си унес, Сибил не можеше да почувства дори най-силната болка.
Момичето все още не казваше нищо. Тес се разкъсваше между съжалението и смущението си, докато почистваше внимателно пръстите. Дъхът й спря, когато видя мехурите от изгарянето и започна да ги маже с мехлема.
Сибил лежеше безразлична като мъртва и стъклените й очи все така гледаха ведрото лице на Хал върху снимката. Той сякаш се усмихваше благосклонно надолу към тях от своето място на стената.
Когато залепваше с лейкопласт парчето марля, Тес най-сетне чу Сибил да проговаря.
— Бедната Даяна. — Гласът й бе дрезгав и много тих.
Тес се почуди на тази странна забележка, докато превързваше раната. Сибил никога не бе показвала, че храни някакви топли чувства към Даяна.
Независимо от това трябваше да реагира по някакъв начин.
— Една тъжна млада жена — каза тя. — Имала е много лош късмет. Надявам се, че нещата с нея ще се оправят. Понесла е достатъчно…
— Имаше и други преди теб.
Думите прекъснаха Тес. Бяха произнесени с преднамерена яснота, макар че Сибил все още не я гледаше.
Тя надзърна предпазливо в очите на момичето.
— Преди мен? — попита. — Какво искаш да кажеш?
Сибил й хвърли поглед, изпълнен със знание и равнодушие, сякаш наистина бе наясно с всичко, но при все това то не я интересуваше особено.
Тес чакаше.
— Много други — продължи Сибил с тихия си, проникновен глас.
— Знам — каза Тес внимателно, свършвайки с първия пръст и започвайки със следващия. Думите на момичето я разтревожиха. Хрумна й, че Сибил, която бе близка с Хал от толкова години, сигурно знае тайни, които самата тя никога нямаше да разбере.
— Но на него не му пукаше за никоя от тях — каза Сибил.
Тес остана безмълвна, усещайки как смисълът на думите попива в съзнанието й. Почувства, че Сибил притежава оръжия, които можеха да бъдат смъртоносни, ако се използваха срещу жена в нейното деликатно положение като любовница на Хал.
Но тя не беше подготвена за онова, което последва.
— Освен за една — довърши Сибил. Погледът й най-сетне се откъсна от снимката и се втренчи в Тес.
Колко страховити бяха те, тези сини очи на Сибил! Толкова бистри, дълбоки и същевременно ужасяващо празни. Имаше нещо студено в тях, подобно на арктичен лед, а също и нещо грозно, извикващо представата за стара, гнояща рана, някаква безутешна болка, бездънен срам, превърнат в безкрайна омраза към себе си и света.
И тази омраза сега изплува на повърхността в един глас, изпълнен с триумф.
— Само за една — каза тя, забивайки ножа още по-дълбоко в сърцето на Тес, макар че именно тя превързваше в този момент раната й. Думите бяха изречени бездушно, без всякаква интонация, абсолютно зловредни в своята цел.
Тес пребледня. Пръстите й се разтрепериха над превръзката. Можеше да почувства очите на Сибил върху себе си, докато словата кънтяха в съзнанието й. Смисълът в тях сякаш проникна направо в сърцето й, преди да успее да ги осмисли с ума си. И очевидно точно това целеше Сибил.
Тес беше силна жена. Тя бе унищожавала решителни противници, врагове, притежаващи повече власт от нея по времето, когато се бе разправяла с тях. Личността й бе изградена върху твърдата решимост да води всяка битка, за да получи каквото иска и върху пълната й липса на страх от човешко същество.
Но Сибил не беше човек. Разяждащият я недъг бе разтворил човешките й качества в зловеща смес от болезнени кошмари и ги бе заменил с нещо зло, нещо, което не бе уязвимо за човешките оръжия.
С тази мисъл Тес се принуди да срещне очите на Сибил. Опита се да я смрази с най-ледения си поглед. Но все още държеше ръцете на момичето в своите и знаеше, че Сибил ще усети тревогата й. Съчетаната магия на лудостта и враждебността на Сибил беше смазваща.
Тес почувства как омекна. Само ако темата бе нещо друго, а не Хал… Но беше твърде късно. Отворената от Сибил рана се разширяваше, ставаше по-дълбока, разрязваше щита на нейната гордост и всички бариери на чувствата й, за да стигне директно до женското й сърце, каквото тя не притежаваше, преди Хал да й го даде.
И от тази отворена рана излязоха три думи, думи, които Тес би дала всичко, за да потисне, думи, които щяха със сигурност да доставят удоволствие на бездушното създание, атакувало я с такава хирургическа точност; думи, които, независимо от всичко не успя да задържи в себе си.
— Коя е тя?
Все още държеше изгорената длан в своята. Взря се в Сибил. Очите на момичето бяха оловни, матови и все пак светеха със змийско задоволство.
Тес погледна нагоре към снимката на Хал на стената и после отново към Сибил.
— Коя е тя? — изсъска и думите бяха като експлозия върху устните й.
Сибил не отвърна нищо, но продължаваше да я фиксира със същия поглед.
— Коя е тя? — Тес не можеше да види колко широко са разтворени очите й. Нито съзнаваше как стиска с всички сили изгорените пръсти на Сибил, мачкайки пресните рани, опитвайки се да проникне през пластовете лудост до човешката уязвимост и болка.
Но Сибил само повдигна иронично вежда в отговор на това напразно мъчение. Очите й сякаш се смееха от душа.
После заговори с подигравателно лиричен тон.
— Питай човека до басейна — каза, поглеждайки нагоре към снимката.
Тес последва погледа й и видя усмихнатия образ на Хал. Разбира се, последното нещо на света, което би направила, бе да попита него за истината в думите на Сибил. Разрушителната сила на евентуалния му отговор можеше да бъде неограничена.
Тя пусна ръката на Сибил, оставяйки на мира току-що превързаната рана. Истинската рана се намираше в нейното собствено сърце. И Сибил бе посяла там едно семенце, нанасяйки удара си в най-подходящия момент с бруталния инстинкт на матадор, точно когато Тес се поздравяваше за победата си над Даяна и безоблачното бъдеще, очакващо я с Хал.
Това бе рана, за вероятността от която Тес не бе и подозирала допреди две минути. Но сега, когато тя бе отворена, когато змийското мълчание на Сибил и посятото от нея съмнение я бяха разширили и задълбочили до смъртоносни размери — сега Тес разбираше, че тя никога няма да зарасне. Налагаше се да живее с нея, да не спи заради нея, да се бори напразно да я затвори — отсега нататък и може би завинаги.
Сибил бе сторила това.
И едва доловимата усмивка на Сибил, легнала отново върху възглавниците, за да гледа снимката на брат си, потвърждаваше, че тя знае точно какво е направила, знае, че копието й е поразило целта и е намерило ахилесовата пета на тази жена, която бе срещнала тъй неотдавна.
Тес се изправи. И също погледна нагоре към красивото, момчешко лице на Хал, присъединявайки се към съзерцанието на Сибил. И тогава почувства как един смъртен ужас и някаква странна, непозната топлина обземат сетивата й.
Тя тихо се обърна и напусна стаята, за да потърси Хал. Никога не бе изпитвала такава отчаяна нужда от него, както сега.

21 декември 1958 г.
Това бе самотен живот.
Лора живееше сама вече повече от четири месеца. Не бе виждала Тим от деня на съдебното заседание, постановило раздялата им в залата на съдийката Таглиаферо. Той удържа на думата си, още същия ден напусна работата в «Лора ООД» и повече не се появи. Процедурите по развода се придвижваха бавно и вероятно нямаше да приключат още осем или девет месеца. Но Лора се чувстваше напълно откъсната от Тим. Бракът им изглеждаше нещо отдавна отминало и затова споменът за него бе още по-болезнен.
През тези дни Лора изпита всички странни емоции, познати на хората с провалени семейства, емоции, които някой несключвал брак човек не може наистина да си представи, независимо колко самотен се чувства.
Всяка сутрин, ставайки от сън, тя се изправяше пред вътрешното чувство на непотребност, изоставеност и пустота, което не я напускаше през целия ден. Собственото нещастие й се струваше естествено като вдишването и издишването. Тя бе имала съпруг, беше го обичала и след това загубила и сега беше като половин човек, същински призрак, витаещ из пространството на предишния си живот. Колкото и неудачен да изглеждаше този живот, той й бе предлагал топлина и усещането, че е желана, които сега си бяха отишли завинаги.
Тя промени дневния си режим така, че да скицира в офиса. Когато намираше време, излизаше навън с фотоапарата, посещаваше любимите си обекти или скиташе из града в търсене на нови. Често не се прибираше у дома, докато умората не я обореше дотолкова, че да може да заспи, без да има време за мрачни размишления върху самотата си.
Апартаментът й приличаше на килия за мъчения. Тя мразеше тишината и жалкото съзнание, че сега обширните стаи принадлежат само на нея. Без ехото от енергичната стъпка на мъж, без звука на дълбокия му глас и топлината на тялото му до нея през нощта — без всичко това мястото й приличаше на гробница, а самата тя на мумия, чието разлагащо се съществуване служеше само като възпоминание на предишното й щастие.
Но излизанията й напоследък бяха двойно по-болезнени, защото идваше Коледа — най-лошото време от годината за самотните хора. Пето Авеню светеше с празничните украшения и гъмжеше от припрени купувачи. Много Дядо Мразовци размахваха звънчетата си по ъглите и децата дърпаха майките си към ярко осветените витрини, за да погледат разноцветните играчки и подаръци.
Изправена пред този нещастен за нея празник, честван сред най-близкия кръг на семейството и кипящата детска радост, Лора обикаляше с фотоапарата си из тъмните кътчета на града, където самотници понасяха отритнатото си съществуване далеч от веселието около тях. Но снимките й на бедни и бездомни хора бяха прекалено мъчителни, за да ги гледа, защото отразяваха съвсем точно пустотата в собственото й сърце.
Затова тя се връщаше в Сентръл Парк, който по един странен начин се превърна в духовен център на нейните скитания, какъвто бе и за толкова много други нюйоркчани. Тук тя снимаше не само децата и майките им, но и бездомниците със стъклени погледи по пейките; не само младите влюбени двойки, но също и възрастните вдовици, разхождащи мрачно и мълчаливо кучетата си; не само буйните тийнейджъри, бързащи на тумби по алеите, но и самотните минувачи, които ги отминаваха и сякаш не забелязваха тяхната жизненост. Хора, упътили се заникъде, както и самата Лора.
В Сентръл Парк можеше да се види всичко и всеки. Там се срещаше неизтощимо разнообразие от човешки лица, породени от огромния град. За окото на фотографа това бе една райска възможност. Но тези дни Лора с мъка издържаше на гледката, защото много от срещаните лица бяха самотни.
Независимо от това тя отново се връщаше, понеже, колкото и равнодушен да бе паркът, той се явяваше единственият й дом, а самотните минувачи бяха най-близките членове на духовното й семейство. Даже ако самотата представляваше единствената й връзка с тях, тази връзка бе твърде здрава, за да може да я прекъсне.
И тъй днес, докато мракът падаше над града и студената тръпка във въздуха предвещаваше сняг, Лора обикаляше моравите на парка между езерото и пързалката «Уолман», където кънкьори с веещи се зад тях ярки шалчета внасяха пъстра нотка в голия пейзаж.
Тя знаеше, че трябва да се прибира и да си приготви нещо за вечеря, но не можеше да се откъсне от разходката. Държеше в ръка фотоапарата, но го използва само няколко пъти, правейки снимки на хората отдалеч. Чувстваше се отделена от тях и мразовитият въздух сякаш пасваше на студената пустота вътре в нея.
Сви зад един ъгъл, изкачи някакви стълби и внезапно чу музиката на въртележката. Тръгна по посока на звука, видя там шепа деца и седна на една отдалечена пейка да ги погледа.
Беше късно и мракът бързо се спускаше. Седящите по пейките майки поглеждаха неспокойно часовниците си. Върху лицата на децата се виждаше инат, нежелание да си ходят и радост, защото знаеха, че играта им скоро ще свърши, но възнамеряваха да й се насладят до последната секунда.
Лора вдигна камерата пред очите си и я фокусира върху въртящите се дечурлига. Искаше да направи поне една снимка на сцената, но нещо я възпря и тя свали фотоапарата.
С въздишка осъзна, че щастието на децата отнема куража й. Те й напомняха за двете изгубени бебета. Не можеше да понесе да погледне през окото на обектива си някой щастлив шестгодишен хлапак, когато шансът й да има собствено дете я бе отминат двукратно.
Колко безсънни нощи бе прекарала, мислейки за тези две неродени деца и какво биха означавали те за живота й! Съществуването им не само би преизпълнило сърцето й, но и би променило курса на живота й по начин, който днес трудно можеше да си представи.
Ако детето на Натаниъл Клиър се бе родило, Лора сигурно нямаше да стане шивачка, нямаше да срещне Тим, нито да се занимава с моден дизайн. Сигурно щеше да си избере напълно различно поприще, за да изхранва себе си и бебето.
Вероятно никога нямаше да срещне Хал…
А ако бе родила детето на Тим, бракът й с него щеше да трае по-дълго, може би много по-дълго. Но в края на краищата пак щеше да приключи. Тя не се съмняваше в това. И потръпна от мисълта за ужасите между нея и Тим, на които това дете можеше да стане свидетел.
Тези мисли изпълваха Лора с отчаяние, защото знаеше, че колкото и да копнее сърцето й днес по тези изгубени деца, беше по-добре, че не се бяха появили на бял свят, тъй като тя не бе успяла да им приготви подходящо и безопасно гнездо. Мъжете, които ги заченаха, бяха зле избрани от нея и следователно тя не бе добра майка, способна да им предложи щастието и сигурността, на които имаха рождено право.
Какви жестоки номера погажда животът, мислеше си Лора. Подаръците, с които ни изкушава понякога, могат да ни унищожат, ако ги приемем. И се налага тъжната истина, че е по-добре да не ги приемаме, защото поради слабостите и погрешните си съждения няма да можем да ги оценим по достойнство.
С тези разсъждения, Лора гледаше как майките заставаха от пейките, сякаш по невидим сигнал, за да кажат на децата си, че вече е време да тръгват. Сега въртележката се забави. След миг всички щяха да си отидат и Лора щеше да остане сама сред спускащата се нощ.
Въпреки тази потискаща мисъл, тя не се изправи. Чувстваше се по-уморена и празна от всякога.
Внезапно леко докосване по рамото я стресна и извади от мислите й.
— Не съм предполагал, че ще те срещна тук.
Лора вдигна очи. Когато видя кой беше говорещият, пребледня.
Хал стоеше до нея, облечен в тъмно палто, което тя не бе виждала преди, и се усмихваше, докато една-две снежинки се спуснаха от тъмното небе, за да се стопят върху рамото му.
Лицето му изглеждаше тъй топло, нежно и преди всичко така познато, че една сълза се появи в окото й, докато го гледаше, и тя трябваше да използва цялата си воля, за да я удържи.
— Отдавна не сме се виждали, Лора — каза той, навеждайки се по-близо към нея.
Хал. Моят Хал.
Лора не можеше да намери думи.
Присъствието му направо спираше дъха й. Тя напразно се опитваше да сложи в ред изумените си чувства. Никога през живота си не се бе чувствала тъй спасена и същевременно толкова разкъсана.
Отвори уста, за да промълви, но сетне се поколеба. Изведнъж осъзна, че сега думите не са важни. Бездруго нямаше как да му каже какво има в сърцето й.
Хал заговори вместо нея.
— Правех малка разходка, за да събера мислите си — каза той. — Това ми е стар навик. Помага ми да осмисля нещата в края на дългия ден. Чувствах се някак самотен и изведнъж те видях да седиш тук. И да ти кажа право, изглеждаш точно така, както се чувствам и аз. Надявам се, че не съм те смутил с присъствието си.
Лора успя да се усмихне.
— Ни най-малко, Хал. Няма ли да поседнеш?
Той седна до нея, поставяйки длани върху коленете си. Сега нежните топящи се снежинки падаха в косата му. Стори й се, че видя един или два преждевременно побелели кичура.
С времето се бе променил по начин, който вестниците и телевизията не можеха да предадат. Сега изглеждаше по-тих, по-спокоен, но не по-малко самият себе си. Стори й се по-красив от всякога.
Хал загледа въртележката, сега почти празна, и се вслуша в музиката.
— Всичко си е както преди — каза тихо.
Истина беше. Тогава тя често седеше тук с него, гледайки играещите деца и мечтаейки виновно някой ден да му роди дете. Едва сега осъзна защо самотните й стъпки я бяха довели тук тази вечер.
— Изглеждаш прекрасно, Хал — каза тя.
Той сви рамене.
— Но различен, не мислиш ли? — В гласа му се долавяше горчивина, която противоречеше на усмивката върху устните му.
— Различен — отвърна тя, — но все пак прекрасен.
Лора се чудеше на почти неуловимите, но красноречиви промени от времето върху красивите му черти. И разбра, че отминалите години й бяха дали нови очи за него — същите очи, които правеха снимките с камерата.
— Все още ли работиш така упорито? — попита той. — Четох за успехите ти. Гордея се с теб.
Лора отново сви рамене.
— Пак върша същото — каза тя, — но вече не така, както някога. — Показа му фотоапарата в ръцете си. — Сега съм и фотограф. Не знам докога ще остана дизайнер. Трудно се служи на двама господари.
Искаше да му обясни промяната в живота си, но нейната всеобхватност я лишаваше от силата да говори. Животът беше като океан, изхвърлил я на светлинни години разстояние от мечтите, лелеяни някога. И все пак, като по чудо, я бе поставил на това място, до мъжа, все още притежаващ сърцето й. Беше твърде трудно да се обяснява, трудно дори да мисли, докато той я гледаше така.
— Разбирам — каза Хал. И тя видя, че той наистина я разбира. — Знаеш ли — продължи той, — снимката, която ми направи до плувния басейн, оттогава постоянно виси вкъщи. Сестра ми я увеличи до естествена големина и я окачи в любимата си стая.
Тя кимна, трогната от горчиво-сладкия смисъл в думите му. Значи той все пак я познаваше като фотограф.
— Някак си от самото начало знаех, че ще отидеш далеч — каза той. — Още в първия ден, когато те нарисувах в ресторанта на Голдман, почувствах, че в теб има твърде много неща, за да се задоволиш само с една професия. Радвам се за теб, Лора.
Тя го погледна.
— Ами ти? — попита. — Чух за изборите. Моите поздравления.
Той сви рамене и не каза нищо.
— Постоянно те гледам по новините — добави тя. — Твоя привърженичка съм. Гласувах за теб.
Хал грейна, сякаш изненадан и зарадван.
— Много мило от твоя страна — каза. — Виж, не ми беше хрумвало, че може и ти да ме гледаш…
— Кампанията ти беше чудесна — рече Лора. — И знам, че ще бъдеш страхотен сенатор. Аз също се гордея с теб, Хал.
Той я гледаше с изражение, така дълбоко, тъй пълно с мрак и светлина, че тя трябваше да отмести очи.
— Как е Даяна? — попита.
Той се поколеба няколко секунди, преди да отговори.
— Добре — отсече решително накрая.
Настъпи пауза.
— Ами твоят съпруг?
Истината болезнено се напрегна в гърдите на Лора. Как би искала да разтовари сърцето си пред Хал тази вечер! Но отсъстващият тон в гласа и изстрадалият му вид й напомниха, че ги разделя цял един свят. Не можеше да го накара да изчезне само с няколко искрени думи. Пък и каква полза от това?
— Добре е — каза тя. Думата излезе с леко потрепване на гласа й и придружена от поглед, който той явно долови, поглед, издаващ повече неща, отколкото тя би искала.
— Имате ли деца? — попита Хал, повдигайки приятелски вежда.
Тя поклати глава.
— И аз нямам — рече той.
Настъпи дълга пауза, след която, подтиквани от някакво общо, вътрешно отчаяние, те заговориха едновременно. Засмяха се и отново потънаха в мълчание, сякаш всеки изпитваше облекчение, че е запазил думите в себе си.
— Изглеждаш толкова добре — каза той накрая. — Никога не съм мислил, че можеш да изглеждаш толкова добре.
От ласката в думите му почти й прилоша.
— Нито пък аз — отвърна тя слабо, очарована от блестящата му усмивка сред крехките снежинки.
— Щастлива ли си? — попита той и искрено се надяваше тя да каже «да».
Лора сви рамене, объркана и смутена. Не отговори нищо.
Хал, изглежда, не забеляза притеснението й. Гледаше я с очи, пълни с възхищение, сякаш самото й присъствие тук бе радостна изненада, достатъчна, за да заглуши всички нещастни мисли.
— Аз все още се разхождам из къщата на ръце — каза той и старият му хумор я сгря както някога. — Но сега събарям повече вази. Може би остарявам.
Той отмести поглед от нея в сгъстяващия се мрак.
— И още плувам…
О, Хал…
Лора погледна надолу към скута си, където камерата лежеше сгушена в дланите й. Сълзите отново напираха в очите й, но тя успя да ги скрие.
Дълго време никой от двамата не проговори. Тя се чудеше дали и той съжалява колкото нея за тази случайна, жестока среща — и дали е толкова благодарен за нея, колкото и тя.
— Аз постоянно идвам тук — каза Хал. — Най-често по здрач, както сега.
Очите на Лора се разшириха от осъзнаването колко често нишката на живота им ги бе довеждала на няколко дни или часове от среща като тази. Защото самата тя често се спираше да поседне пред въртележката през време на разходките си из парка.
Хал въздъхна.
— Мисля си за теб, за нас…
Стига, не говори…
— … и мечтая, че все някой ден ще се появиш — добави той. — Боя се, че в сърцето си съм все още момче, Лора. Животът на възрастен никога не ми е допадал особено.
Тя видя как една от упоритите й сълзи се откъсна от бузата и падна върху ръката й, държаща апарата. Силите й я напуснаха. Искаше да го мрази заради тези му думи, но сърцето й се топеше.
— И ето — рече той, — че днес мечтата ми се осъществи.
Тя вдигна очи към него. Кроткият й поглед като по магия върна стрелките на часовника назад. Той бе видял този поглед в онзи първи ден на корабчето в Нюйоркския залив, когато тя се отпусна в прегръдките му, безпомощна като дете, и остави съдбата си в неговите ръце.
Затова сега се осмели да заговори.
— Лора — каза той, — да те заведа ли някъде, където е топло?
Тя го гледаше с взор, изпълнен с безкрайна тъга и облекчение.
Мракът около тях сякаш светеше, синкав от падналия сняг, когато се изправиха и тръгнаха към изхода на парка.
Отидоха в един тих хотел, не много различен от местата на любовните им срещи преди години. Но тази вечер срещата им нямаше нищо общо със света на миналото, нито с някой от световете, в които различните им съдби ги бяха отвели.
Любовта им беше отвъд болката или удоволствието, защото всяко докосване представляваше не само празник на случайността, събрала ги отново след толкова време, но също и едно сбогуване, защото и двамата съзнаваха, че съдбата им бе отпуснала тази възможност единствено за да им позволи да си кажат сбогом.
Лора се отдаде изцяло и знаеше, че в този момент получава всичко, което би могла някога да има от Хал, всичко, съхранено от него за нея, и всичко, очаквано от този живот. И докато го притискаше до гърдите си, почувства, че няма какво повече да губи и че с това довиждане Хал най-сетне й принадлежи.
Когато свършиха да се любят, дълго време останаха мълчаливи в прегръдките си, сякаш някакъв незнаен закон им забраняваше да говорят. Тя почувства пръстите му да галят бузата й, да обвиват дланите й, пълни с почуда и тъга.
След малко всичко това стана прекалено болезнено, тъй като и двамата знаеха, че раздялата наближава, а тези нежни ласки отварят рани, които скоро щяха да бъдат твърде дълбоки, за да ги понесат.
Тогава станаха и започнаха да се обличат, без да се поглеждат един друг. Когато Лора бе готова, забеляза фотоапарата си на пода до вратата. Той сякаш безмълвно я викаше. Погледна Хал, навлякъл само панталона си и гол до кръста.
— Мога ли да те снимам? — го попита.
Той мълчаливо кимна и се изправи. Лора вдигна камерата, приближи се до него и направи снимка на лицето, обградено от разбърканата му от любовта им коса и на голите му рамене.
После свали апарата и го погледна в очите. Внезапно изпита смъртен ужас.
— Може би не трябваше да го правим — каза тя.
Хал поклати глава.
— Не. Сега ще бъде по-лесно. Сторихме най-доброто.
— Така ли мислиш? — попита Лора и очите й бяха пълни с молба. Изведнъж се почувства тъй слаба, че облегна глава на гърдите му, макар да съзнаваше, че от тази вечер той ще се изплъзне между пръстите й завинаги.
— Сигурен съм — каза той, притискайки я в прегръдката си. — Ако обещаеш да помниш. Ако не забравиш…
— Никога.
Заслепена от сълзи, тя го прегръщаше с всички сили. Усещаше, че е по-силен и прекрасен в ръцете й от преди, сега, когато трябваше да го остави. И й хрумна странната идея, че на този свят само ежедневните неща са сигурни, само маловажните предмети могат да ни принадлежат. А вечните ни убягват — защото ние им принадлежим, а не обратното.
Тя се отдръпна и го загледа как се облича. Познатата плът с красивите й, чисти контури и старите рани, които тя докосваше толкова нежно, изчезваше за последен път под ризата. Тя го гледаше сякаш в кристално кълбо, докато той отиде пред огледалото, прокара пръсти през косата си, завърза си вратовръзката и отново се превърна в пригладения, звезден Хал, за когото мечтаеха милиони жени.
Той взе палтото си и тръгна към нея. Очите му бяха присвити от болка, но я гледаха със сетна ласка.
— Аз ли да изляза пръв? — я попита. — Може би ще е по-лесно…
Тя го гледаше умолително. Не можеше да се реши. Не й оставаха сили.
Хал отвори вратата и я задържа пред нея. Зад този отвор чакаше най-жестокият възможен свят. Но именно Хал, нейният Хал й подаваше ръка, за да я изведе в него. И затова Лора разбра, че това е свят, в който все още можеше някак да се живее.
Обичам те.
Думите така и не излязоха навън. Заради него и заради самата себе си тя ги потисна. Но му ги даде с очите си и ги видя в неговите.
Това трябваше да й стигне.
— Лора? — Изведнъж той се усмихна и лицето му се изпълни с момчешката закачливост, в която се бе влюбила толкова отдавна, още в деня на първата им среща. Той й протягаше ръка така, сякаш излизаха за някакво вълнуващо приключение, което нямаше да има край.
Тя успя да изтръгне една усмивка от кървящото си сърце. Хвана протегнатата й длан и здраво я стисна.
Вратата я очакваше да я погълне, със силуета на Хал, все още очертан в златната й светлина.
Лора мина през нея.

Денят беше шести януари.
Лора пътуваше с метрото по посока на Гринич Вилидж. Беше си тръгнала от работа преди двайсет минути, след като се сбогува с Гейл Маклемър, новия мениджър на мястото на Тим в «Лора ООД». Отиваше в новото си жилище — просторна мансарда на Уест Стрийт, отдалечена от градския шум, но с добър изглед и огромни прозорци, които я правеха идеална за фотографско студио.
Беше петък и Лора се връщаше у дома към новата си фотографска дейност. Сега тя разделяше времето си по равно между работата в офиса и фотографията вкъщи или навън. Във вторник и четвъртък вечер посещаваше фотографски курсове в училището «Парсънс». През уикенда обикаляше надалеч в търсене на обекти и често пътуваше с влака до Кънетикът и Ню Джърси.
Новият живот се стовари върху Лора внезапно, предизвикан от собствения й импулс да остави миналото зад гърба си. Тя напусна апартамента в блока до Западен Сентръл Парк и веднага след Коледа се премести в мансардата. Оттогава полека подреждаше нещата си, като същевременно се мъчеше да следва и двете си кариери.
Намираше се на прага на най-голямата промяна — пълния отказ от дизайнерската работа и посвещаването си единствено на фотографията. По този въпрос съществуваше негласно споразумение между нея и сътрудниците й в «Лора ООД», които разбираха, че скоро ще трябва да продължат без нея работата в компанията с нейното вече знаменито име.
Точно преди Коледа Лора получи телефонно обаждане от един редактор на списание «Фотография», който й съобщи, че серията й от снимки на Алекс — нейният млад приятел от Южен Бронкс, е приета за публикуване през пролетта. Редакторът искаше да види още нейни работи и се изуми, когато разбра, че тя никога не е изучавала фотография.
Лора бе изпратила тази серия просто ей така, за да изпита таланта си. Не беше и предполагала, че влиятелно списание като «Фотография» би могло да ги приеме. И когато това се случи, изпита нещо повече от обикновено щастие. Осъзна, че бавната метаморфоза, извършваща се от няколко години в живота й, сега бе приключила. Не можеше повече да се държи за миналото си. Беше дошъл мигът да тръгне напред към своето бъдеще. Възнамеряваше да получи диплома от «Парсънс» и да стане професионален фотограф.
Друг път за нея нямаше.
Настроението й бе приповдигнато, докато се изкачваше по стълбите на метрото към улицата. Очакваше я цял уикенд с няколко фотографски проекта в Манхатън и на Стетън Айлънд. Трябваше да прояви и голямо количество заснет филм, а после да извади и снимките. Нямаше търпение да се прибере, да си приготви лека вечеря и да се залавя за работа.
Крачеше бързо в полумрака, понесла папката със скиците си и една нова, по-малка фотографска чанта. Вечерта бе студена и влажна — една от онези вечери, които карат нюйоркчани да проклинат, докато си пробиват път сред навалицата на път към дома. Но Лора не обръщаше внимание на нищо, потънала в мисли за предстоящата си работа.
Свърна в алеята, водеща към нейната сграда. Беше една от осемте наематели на тази стара постройка — фабрика за пиана допреди двайсет години, а сега прилична на пещера черупка, в която обитателите търпяха прахта и течението, за да се насладят на простора и светлината в апартаментите си, както и на великолепния изглед към река Хъдзън. Лора харесваше тази бохемска обстановка, защото сред нея се чувстваше свободна да се хвърли в новия си живот без страх, че може да изцапа ръцете си.
По средата на алеята бе спрял очукан стар автомобил и Лора трябваше да го заобиколи, за да стигне до вратата си. Неравният паваж бе покрит с локви от топящия се сняг и тя стъпваше внимателно, за да не си намокри краката. Ключовете вече бяха в ръката й.
Беше толкова улисана да гледа къде ходи, че онова, което се случи, я завари напълно неподготвена. По-късно щеше да се проклина заради невниманието си.
Докато се стараеше да заобиколи колата, предната врата се отвори, една мощна ръка я сграбчи и я издърпа върху широката предна седалка, преди да успее да извика.
После вратата се хлопна и нечия длан запуши устата й. Тя се мяташе на всички страни, опитвайки се безуспешно да изкрещи. Папката и фотографската й чанта останаха да лежат върху мократа алея.
И сама не знаеше как разбра, че това е Тим. Беше облечен с пуловер — тя почувства вълната му с бузата си. Имаше нещо странно и зверско в миризмата му, различна от онази, която тя помнеше. Но въпреки това го позна.
Опитите й за борба бяха напразни, защото в алеята нямаше никой, който да я чуе, още повече, че вратите на колата бяха затворени. При все това тя се бореше дваж по-трескаво с него, тъй като внезапно я обзе ярост от нахлуването му в живота й. Ритна таблото, опита се да го ухапе по ръката и замахна с всички сили срещу него.
Но той бе прекалено силен. Сграбчи двете й китки в едната си ръка, а с другата напъха парцал в устата й. После й сложи някаква забрадка на главата. Сръчността му я впечатли, но не я изненада. Тим открай време си беше сръчен в ръцете.
Въпреки съпротивата й успя да завърже двете й ръце отпред, а след това ги върза за дръжката на вратата откъм нейната страна. Наведе се, за да завърже и краката й, а после ги пристегна към някакъв прът под седалката, който тя не можеше да види.
Лора гледаше безпомощно навън през прозореца, а лицето й се намираше под долния му ръб, където никой не можеше да я забележи. Самата тя виждаше само покрива на сградата и падащия от небето мокър сняг. Чу как Тим излезе от колата, за да прибере папката и фотографската й чанта. Той ги хвърли на задната седалка, включи на скорост и бавно подкара по алеята.
Сега Лора за пръв път погледна лицето му. Стиснал зъби, той шофираше внимателно. Лицето му изглеждаше познато, но изражението на красивите му черти й беше чуждо. Въпреки студената решимост в очите му, тя усети, че той се намира във властта на нещо по-силно от волята му.
Поеха из градските улици, осветени от мъглявите улични лампи, докато стигнаха до шосе, за което Лора предположи, че е магистралата за Уест Сайд. По сградите, които виждаше през стъклото, разбра, че пътуват на север към Бронкс и Харлем.
Докато колата набираше скорост, Тим заговори.
— Не се страхувай — рече той с ясен, тих глас. — Намираш се в пълна безопасност.
С парцала в устата си, Лора не можа да отвърне нищо.
Тим спря за момент, сякаш обмисляше предварително подготвена реч. После кимна сам на себе си и продължи.
— Доста мислих по нашия въпрос — каза той, вдигайки поглед от пътя към огледалото за обратно виждане. — И честно да ти кажа, Лора, не мисля, че имаш вина. Ти постъпи прибързано и… емоционално. Изпаднала си в паника и в известен смисъл аз не те виня за това. Била си объркана и уплашена. Но ти тегли калема на брака ни, преди да знаеш всички факти. Ако има нещо, което съм научил в бизнеса, то е, че човек трябва да разполага с всички факти, преди да вземе решение.
Тим отново кимна на себе си, сякаш доволен от собствените си разсъждения. Не се обърна към нея, а продължаваше да гледа пътя отпред.
— Нужно ти е… Необходимо ти е нещо, с което да направиш сравнение — продължи той. — Ето защо аз ти давам тази възможност. Виждаш ли, когато взе прибързаното си решение, ти се намираше под въздействието на обстоятелства, които важаха тогава, но може да не важат… да не важат утре или, да речем, идната седмица.
Под това донякъде високопарно негово изявление Лора успя да долови нещо нервно и несвързано, което още повече я уплаши. В него имаше някакво налудничаво напрежение, което премерените му думи неуверено се мъчеха да контролират.
— Както вече казах, затова ти давам тази възможност — каза той. — Възможността да се върнеш към нещата такива, каквито бяха в началото. След като ги видиш веднъж и опресниш паметта си, ще можеш да ги сравниш със… със случилото се и… да сравниш двете неща. Ще видиш къде си сгрешила — къде и двамата сме сгрешили — и ще разбереш.
Тим за пръв път сведе очи надолу към нея. Погледът му беше замъглен. Всъщност той не виждаше нея, а някаква своя фантазия, отчаяна мечта, скалъпена, за да върне обратно времето и да накара кошмарите му да си отидат.
— Защото това е всичко, което искам — продължи той. — Да разбереш. Да си направиш труда да разбереш. Виждаш ли, тук ти ме разочарова, Лора. Ти дори не се опита да разбереш. Просто избяга от мен, избяга от брака си и се заобиколи с цяла армия, за да ме държиш на разстояние. Аз не заслужавах това, Лора. Бракът ни не го заслужаваше.
Той млъкна, сякаш доволен от собствената си логика. Със същия успех можеше да говори и на събрание, толкова безлични бяха думите му.
— Съзнавам, че бяха направени грешки и от двете страни. Аз още тогава, както и сега, съм готов да разбера, да простя, да поправя нещата. Направил съм своите грешки; търся само шанса да ги поправя. Но ти не ми даде този шанс. Това не беше честно от твоя страна, Лора.
Той продължаваше в същия дух, повишавайки тон, докато колата се носеше бързо на север. Лора беше щастлива, че не може да говори. Щеше да е безсмислено да се опитва да го разубеждава, защото той отдавна бе убедил самия себе си, че е единствено прав. И всичко, което тя би могла да каже, вероятно само би усилило яростта вътре в него — ярост, която за нещастие той не съзнаваше — до точката на кипене.
Сега високите сгради в северната част на града вече ги нямаше и нощта изглеждаше по-тъмна. Върху предното стъкло падаше суграшица на тихи, гъсти рояци. Светът потъваше в зловеща, мокра чернота.
Запази спокойствие, повтаряше си Лора. Само не изпадай в паника.
Проклинаше своята непредпазливост, позволила му да я отвлече пред прага на собствения й дом. Но той я бе заблудил, притаявайки се през всичкото това време. Тя бе повярвала, че е приел развода им и е започнал нов живот.
Но не беше напълно изненадана от случилото се. Упоритостта на Тим бе може би най-съществената част от характера му. Той не се бе отказал от нея през всичките тези месеци. И тя не биваше да забравя последните му заплашителни думи в съдебната зала, нито изпълнения с омраза поглед в очите му.
Може би, мина й през ума, никакви предпазни мерки нямаше да бъдат достатъчни. Тим беше твърде изобретателен, за да го държи вечно на разстояние. Рано или късно, щеше да я хване натясно. И най-тъжното в цялата тази бъркотия бе собственото му състояние. Сърцето на Лора се свиваше заради него, защото разбираше, че насилието над нея, преди да се разделят, е представлявало само началото на един разпад, чийто бесове ясно личаха по лицето му тази вечер. Старият Тим го нямаше. Мъжът зад кормилото на тази кола бе изгубил връзката си с реалността.
Мисълта съвсем не успокояваше Лора. Където и да я отвеждаше той, тя знаеше, че се намира в опасност. Тим я мразеше със страст, която сам не подозираше. Дори не си даваше сметка за насилието, което извършва. Думите, които изричаше, приличаха на хвърчащи искри от скъсан електрически проводник със смъртоносно напрежение от хиляди волтове.
— Никога не съм твърдял, че съм съвършен — говореше той. — Но между нас имаше брак. Бракът е нещо свещено, Лора. Ти прие тайнството на католическата църква. И все пак избяга и ме остави сам. И детето ми… Ти избяга от детето ми, Лора. Зачена го, но не му беше добра майка. Но ето, аз ти прощавам. Ще опитаме отново. Съществува един по-висш закон… Ти ми дължиш дете. Двамата си го дължим един на друг. Затова ще започнем отначало. Този път ще е различно, ще видиш. Но само не се опитвай пак да избягаш от мен, Лора. Защото това беше голяма грешка. Голяма грешка…
Изведнъж отчаянието измести останалите мисли на Лора. Тя знаеше, че той я обвинява за всичко и че това обвинение е същинското ядро на чувствата му към нея. В думите му нямаше любов. Дори след изминалото време това някак си болеше повече от каквото и да било друго.
Защо изобщо се бе омъжила за него?
Тя си припомни техните отношения и се опита да види къде беше сгрешила. Тогава Тим я заблуди със стабилната си, грижовна личност, чиято предпазливост към външния, враждебен свят бе основна част от яростното му желание да я защитава.
Тя мислеше, че той я смята за изключение от подозренията си към света. Изглеждаше толкова сериозен и добър, тъй нежен в предаността си към нея. Но сега осъзна, че горчивото му недоверие към човешката раса никога не я бе изключвало. Изминалото време и собственото й болезнено развитие като личност й бяха отворили очите за това, макар и твърде късно, за да предприеме нещо. Навремето тя не се бе вслушала в предупредителните си сигнали, защото така отчаяно се нуждаеше от него и искаше да бъде обичана.
За свой ужас едва сега проумя, че имаше нещо много по-фундаментално и трагично зад злощастното й решение да се омъжи за Тим Риордан. Това беше Хал. Ако не бе дълбоко потопена в непоносимата скръб по загубата на Хал, разумът й нямаше да бъде толкова помрачен, че да приеме Тим. Защото тя не го обичаше така, както една съпруга би трябвало да обича съпруга си. Бе преживяла дълги години, опитвайки се да отрече този факт, но сега не можеше повече да го избягва.
И Тим от самото начало, от първата вечер, когато бутна пръстена си през масата към нея в прелъстителната кутийка, сигурно е усещал истината. Трябва да е знаел, че я получава случайно. И сигурно я е мразил за това. Но не се е познавал достатъчно добре, за да прозре през любовта си своето собствено озлобление.
Семената на тяхното унищожение се намираха в онази кутийка — в това, че той й я предложи, а тя я прие. Могла бе да предотврати всичко с един отказ, но не го бе сторила. Приемайки пръстена му, бе решила участта на същия този брак, станал възможен чрез него.
Тъй че в известен смисъл Тим имаше право за всичко. Тя бе навлязла в сериозния обет на брака твърде лекомислено и без да познава собственото си сърце. И когато времето и яростта на съпруга й я принудиха да пожъне каквото бе посяла, се опита да се измъкне суха от водата. Наистина, сега буквата на закона и съдилищата бяха слаба защита срещу Тим. Тя не можеше така лесно да обърне гръб на собствените си грешки в миналото. Заслужаваше наказание.
Докато колата летеше в нощта с фотографската чанта и папката й, подскачащи на задната седалка, а проваленият й брак отново я стискаше в клещите си в облика на упорития й и изпълнен с омраза съпруг, Лора почувства как всички нишки на нейния живот се сплитат в една примка около шията й. Как можеше да се бори срещу такава съдба?
Затова затвори сломено очи и зачака колата да стигне целта си. Да става каквото ще.
Те излязоха от магистралата и свиха по някакви тъмни, неравни улички. Лора видя през стъклото прозорците на стари сгради, облицовани с кафяв камък, а после една фабрика.
Скоро вече не се виждаха светлините на други коли. Отминаха някакви неосветени постройки и накрая спряха в една напълно тъмна улица, без улични лампи или някакво движение.
Тим угаси мотора и погледна надолу към Лора.
— Искам да ми обещаеш, че ще излезеш тихо — рече той. — Както ти казах, нищо не те заплашва. Няма да те нараня. Тук никой не може да ни види. Ще ти махна парцала, защото дори и да викаш няма кой да те чуе. Щом влезем вътре, можем да разговаряме. Разбра ли?
Лора кимна.
Той отвърза ръцете и краката й и извади парцала. Тя се изправи в седалката и погледна през стъклото. Улицата беше напълно пуста, със стари фабрични здания от двете й страни. Имаше няколко коли край тротоара, но гумите на почти всички бяха спаднали.
Тим взе фотографската чанта и папката й от задната седалка, излезе от колата и заобиколи към нейната врата. Отвори я и й помогна да излезе. Ръцете й бяха изтръпнали, а краката едва я държаха.
— Насам — каза Тим. Докосна я по лакътя, за да я насочи към тъмната, масивна сграда със стари, матови стъкла на прозорците, много от които бяха изпочупени. Лора се чудеше какво ли я очаква вътре. В момента беше прекалено примирена, за да усети страх. Болката и отчаянието, излъчвани от Тим, бяха превърнали душата й в лед.
Наближиха тежка метална врата и тя го чу да рови из джобовете си за ключовете. Държеше я здраво за ръката, докато отключваше.
При отварянето на вратата един глас отвътре ги изненада и двамата.
— Ти си арестуван, Тим. Пусни я и си сложи ръцете зад тила!
Преди Лора да разпознае гласа, Тим я хвана с ръка през гърлото и я дръпна крачка назад.
— Ще й счупя врата — каза той.
Лора почувства как дъхът й спира от ужасната сила на мускулите му. Вярваше, че може да я убие. Всепоглъщащата тъмнина наоколо и жестоката хватка върху шията й бяха последните неща на света, които би искала да изпита.
Но внезапно долови звук от бързо движение сред сенките. Чу как вратата се удря в стената, а също и друг шум, който можеше да бъде удар на юмрук в човешка плът. Усети, че е свободна, и чу падането на две тела върху осеяната с боклуци бетонна пътека пред вратата.
Детектив Дан Агир бе изскочил от вътрешността на къщата, удряйки силно Тим по лицето. В мига, в който Лора се оказа свободна, полицаят подсече Тим с майсторска хватка и го прикова към земята.
Тим нададе рев и замята тяло наляво-надясно. Благодарение на огромната си сила, успя да отхвърли детектива. Изправи се и силуетът му заприлича на мечка сред сенките.
Агир също бе на крака.
— Имаш правото да мълчиш — каза той. — В противен случай всичко, което кажеш, може да бъде използвано срещу теб в съда. Имаш право на адвокат…
Докато говореше, двамата бавно се дебнеха в кръг. Лора видя как Тим се усмихва. Това бе отчаяна, маниакална усмивка. Готов за бой, той не се опитваше да избяга, а стоеше с протегнати напред ръце пред детектива, който бе висок почти колкото него, но много по-слаб.
— Ти нямаш власт над мен — рече Тим. — Ти си само още една от нейните курви…
Преди да успее да довърши, полицаят се хвърли напред и му нанесе страхотен удар в корема. Докато Тим се превиваше на две, получи още един удар, този път право в челюстта. Той залитна и противникът му, гъвкав като пантера, моментално се озова зад него и го блъсна на земята. Лора гледаше ужасена как той подпира с коляно гърба на Тим и му слага белезниците.
— Не! — чу се да вика при вида на течащата кръв от устата на Тим върху мокрия паваж. — Не го наранявайте! Моля ви, не го наранявайте…
Сълзи се стичаха надолу по бузите й. Чувстваше се така, сякаш я разкъсваха отвътре. Сърцето я заболя за Тим, който я гледаше от земята с крива, тържествуваща усмивка върху окървавените устни. Сигурно вярваше с болния си мозък, че е потвърдил правотата си, потвърдил е нейния съюз с целия свят срещу него.
— Ако не можеш да си позволиш адвокат, ще получиш служебен… — говореше запъхтяно детектив Агир, докато изправяше Тим на крака, за да го поведе към една от паркираните на улицата коли. Лора стоеше и го гледаше ужасена как блъска Тим на задната седалка и натиква главата му в купето.
Миг по-късно Дан Агир се върна по пътеката към нея. Макар и все още задъхан, той имаше същия гладък, пантероподобен вид, който бе забелязала още при първата им среща преди шест месеца. Матовата кожа на лицето му блестеше над полото, което носеше под коженото си яке. Мустаците покриваха горната му устна и го правеха да изглежда като някакъв матадор на нощта. В предишните си кратки срещи с него тя се бе впечатлила преди всичко от спокойната му неподвижност и нямаше понятие за ужасната, хищническа атлетичност, която току-що бе демонстрирал, физическото му присъствие я плашеше.
— Добре ли сте? — попита той, вдигайки фотографската й чанта и папката. — Имате ли нужда от лекар?
Тя поклати глава. Той видя сълзите й и нежно я хвана за ръката.
— Вече всичко е наред — й каза. — Всичко свърши. Няма от какво да се страхувате.
— Не ме е страх — отвърна тя с безизразен глас.
Той я изгледа и кимна.
— Вярвам ви.
Лора погледна към колата, а после отново в очите на детектива.
— Как така… — попита. — След всичкото това време…
— Видях как ви гледаше тогава в съда — каза полицаят. — Наблюдавах го през свободното си време. Той ме доведе до вас, госпожо Риордан. Следеше ви от три месеца. — Агир кимна към тъмната сграда. — Знаех за това място. Видях как ви отвлече тази вечер. Пристигнах тук две минути преди вас.
Лора отмести очи от красивите му черти към сгърчената фигура на съпруга си на задната седалка на колата. Целият свят се разлюля пред очите й. Внезапно й прилоша.
Дан Агир все така бе на една крачка пред нея. Хвана я със силната си ръка, преди да успее да падне върху мръсния паваж, и я отнесе до колата.
Малко по-късно, с Лора на предната седалка и окования в белезници Тим отзад, те пътуваха обратно към Манхатън.

Сибил седеше на ръба на леглото в стаята, която бе наела в един луксозен хотел в центъра. Телевизорът работеше. Лицето на красивия й брат се виждаше на екрана. Той даваше пресконференция в пресцентъра на Капитолия, отговаряйки на въпроси за изумителната си победа над Еймъри Боуз и триумфалното си встъпване в длъжност в Сената. Един от репортерите току-що бе задал най-очаквания въпрос. Какво означаваше за Хал перспективата за кариера в Сената?
— Днешният ден е едно важно начало за мен — каза той.
— Но същевременно е начало и за всички нас. Бъдещето ни очаква и ни подканя да бъдем в най-добрата си форма, подготвяйки се за него. Но бъдещето е непозната страна. То не следва днешните правила. И ще бъде населено с нови хора, които вече няма да споделят днешните ни грижи, стари навици и страхове. Тези хора ще бъдат нашите деца и внуци.
Хал направи замислена пауза.
— Парадоксът, пред който сме изправени — продължи той, — се състои в това, че не можем да знаем предварително какъв ще бъде светът на бъдещето. Нещата, струващи ни се най-тъмни и ужасяващи днес, могат да се окажат именно тези, над които внуците ни ще се смеят в часовете по история. От друга страна, днешните ни решения със сигурност ще се отразят на света, в който тези внуци ще живеят, за добро или за лошо. Следователно не трябва да позволяваме на страховете, преследващи ни днес, да ни подтикнат към прибързани действия, способни да навредят на това бъдеще, в което нас няма да ни има.
Настъпи нова пауза. Десетки светкавици проблеснаха в пресцентъра, но събралите се репортери пазеха изпълнена с уважение тишина и слушаха внимателно думите на Хал.
— Повечето от тези наши тревоги не заслужават да бъдат нещо повече от бележка под линия в историята — каза той. — Мисля, че наш дълг е да се погрижим думи като Суец, Кимой, Матсу, Формоза, Конго, Доминиканската република, Лаос и Виетнам да останат в учебниците като размирни места, не довели до световна война. Ще имаме нужда от безценното съчетание на нашите сила, търпение и преди всичко сдържаност, за да изпълним този дълг. Страхът е опасен съветник. Ако се вслушаме в нашата мъдрост, наместо в страховете си, може да успеем да осигурим бъдеще, в което децата ни ще мислят и мечтаят за неща отвъд сегашните ни възможности. Аз се моля единствено да бъда един от хората, дали най-доброто от себе си в името на тези деца.
Спонтанни аплодисменти избухнаха сред слушащите Хал репортери, навикнали на стереотипните изявления и изтъркани фрази на политиците. Свежестта и дълбочината в думите на Хал ги трогнаха.
Сибил се усмихна тъжно на екрана.
— Добрият, стар принц Хал — прошепна тя на глас. — Ти все още искаш добрите да победят, нали?
Дори от неясното телевизионно предаване на събитието тя можа да почувства уважението на публиката в претъпкания пресцентър. Те знаеха, че слушат нещо повече от амбициозен политик. Чуваха гласа на един държавник.
Сибил разглеждаше образа на екрана. Познаваше Хал от миловидно малко момче, успяващо някак си да намери себе си сред хаоса и пустотата на Ланкастъровата кръв. И сега, макар вероятно нещо от онова момче да бе изгубено в изминатия път — в крайна сметка кой би могъл да живее на земята, без да се откаже от тези свои части, за които тя не е подходяща среда? — той бе намерил в политиката отдушник за любовта, идеализма и откачената си склонност към саможертва.
Несъмнено политическата му съдба щеше да бъде велика. Можеше да стигне дори и до Белия дом. Та как биха казали американците «не» на това красиво лице и на страстния и същевременно зрял глас, притежаван единствено от Хал?
Но всичко това засягаше бъдещето. А както красноречиво се изрази Хал, бъдещето не ни принадлежи.
Сибил гледаше екрана. Знаеше, че днес Даяна не е до Хал. И подозираше, че някъде около него се намира Елизабет Бонд. Напоследък любовната искра помежду им си личеше по много неща.
С тази мисъл Сибил се изправи, за да изключи телевизора. Отиде до него и се наведе по-близо към образа на брат си. Репортерите му задаваха още въпроси за важните събития на деня. Тя не искаше повече да слуша.
Сетне импулсивно промени решението си и остави телевизора включен.
Звукът я последва, докато влизаше в банята. Тя пусна водата и се върна да се съблече. Сгъна внимателно полата и блузата си върху леглото, а след тях и комбинезона. Накрая свали сутиена и пликчетата си.
Изгледа се продължително в огледалото в банята, докато ваната се пълнеше. Пред очите й плътта върху стъклената повърхност сякаш се топеше като топъл восък, придавайки на лицето една гротескна чудовищност, подобна на безобразните отражения в криво огледало.
Сега тя се погледна в очите. Колко добре ги познаваше! Те имаха влажен, удавнически вид и бистрата им синя повърхност приличаше на отражението на небето в кално блато, пълно със зловонен растеж и уродливи създания.
Е, вече нямаше да се налага да ги гледа.
Тя леко се усмихна на чудовището в огледалото и отвори тоалетния си несесер. Извади оттам ново пакетче ножчета за бръснене. Отвори го, сложи го на ръба на ваната и влезе вътре.
Когато се облегна назад, водата стигна до ключиците й. Беше прекалено гореща, но тя не го чувстваше. Отново се усмихна леко при вида на капещия кран. Добре, мина й през ума. Малък акомпанимент. Неравномерното пльокане на всеобщото разложение щеше да се присъедини към собствения й разпад.
Вратата на банята беше отворена, тъй че тя все още можеше да гледа екрана на телевизора, подобен на бледо око без клепачи, накичено с образа на Хал. Чуваха се кухите, надвикващи се гласове на репортерите, изпълнени с гладна стръв за успеха на Хал и с надежда да отхапят парче от него за себе си, та да могат да задържат зрителите поне до следващата реклама.
А Хал се усмихваше, сякаш нямаше нищо против да бъде разкъсван жив от тази хищническа глутница. Толкова дълбока бе надеждата му в човечеството, че или не забелязваше ужаса около себе си, или го смяташе за маловажен.
Принц Хал! Момче, плаващо из океана на мъжете…
Сибил внимателно извади от кутийката едно ножче и се облегна назад, държейки го с два пръста.
Намери най-голямата вена на дясната си ръка и премина внимателно с острието по продължението й от китката нагоре.
Първият й опит бе неуспешен. Потеклата по предмишницата кръв очевидно бе от повърхностен разрез.
Тя опита отново, търсейки търпеливо вената, правейки дисекция на плътта, докато накрая наистина видя съда. Той беше хлъзгав и труден за разрязване, но след секунда успя.
Когато го отвори, се сепна от огромното количество рукнала във водата кръв. Тя с любопитство загледа ритмичните, тласкащи спазми на струята, с която сърцето изпомпваше своята течност навън.
Нещата, струващи ни се най-тъмни и ужасяващи днес, могат да се окажат именно тези, над които внуците ни ще се смеят в часовете по история…
Думите се затъркаляха надолу пред взора на съзнанието й, сякаш свличащи се по стръмен сипей.
Тя знаеше, че не й остава много сила. Прехвърли ножчето в дясната си ръка и го впи дълбоко в лявата. Този път не бе точна, нито внимателна, а просто натискаше острието навътре, докато видя с облекчение как кръвта отново изригва, несъмнено излизаща от голямата вена.
Вече й се виеше свят.
Остави бръснарското ножче да падне във водата и внимателно пъхна и двете си ръце във ваната, да не би потокът на кръвта й да спре поради съсирване.
На далечния телевизионен екран Хал все още се усмихваше и отговаряше на въпроси. Сибил затвори очи. Искаше да остави Хал в неговата абсурдна светеща кутия на този свят и да се сбогува с него в мир.
Но не успя. Той всъщност не се намираше в другата стая. Беше във водата при нея и й се усмихваше със старата си усмивка на укор и окуражаване, опитващ се все още да я извади от нещастието й дори когато аленото течение, вихрещо се край нея, започна да я тегли надолу.
Усмивката му я накара да премисли отново. Не правеше ли грешка? Може би той имаше нужда от нея. Може би в крайна сметка тя трябваше да остане на повърхността на тази земя, изоставяйки мечтаната си ниша отдолу, за да го наглежда.
Но вещицата се събудила. Тя изтичала долу в пещерата. И когато принцът се обърнал да я погледне, драконът го захапал, дръпнал го във водата и той умрял.
Откъде идваха тези думи? Макар източникът им да си оставаше мистерия, истината им звучеше познато. Внезапно Сибил помисли за любимата си снимка на Хал, която така красноречиво улавяше неговата усмивка и водата, стичаща се по тялото му като фатален дъжд от невидими облаци. Още от първия миг, в който я зърна, тя със сигурност разбра, че съдбата на Хал не принадлежи истински на този свят, независимо колко силно се опитваше той да докаже обратното.
Дали принцовете идваха на света само за да умрат заради нещо по-добро от този грешен свят? Не плуваше ли този парадокс заедно с нея в окървавената вода?
Разбира се, помисли си тя. Хал се намираше през цялото време на една крачка пред нея, въпреки явната си наивност и нейния всепоглъщащ цинизъм. Той избра да бъде герой, защото знаеше, че героите се жертват за нещо извън тях. Нищо чудно, че можеше да бъде толкова храбър и така толерантен към плитките абсурди на политиката. Знаеше, че не е създаден, за да се сражава с упоритата земя за собственото си щастие, а за да бъде усмивката и гласът, в които другите хора можеха да намерят надеждата си.
Сибил си помисли за Стюарт, за мама и татко, за бедната Даяна, за потайната, опасна Бес, за която Хал сигурно скоро щеше да се ожени — мъжете бяха такива глупаци! — и за онова забравено момиче, което той истински бе обичал и на което бе дал най-доброто от себе си. Каква комедия от грешки!
Драконите винаги излизаха победители, реши тя. Усмивката на Хал пред публиката бе част от измамата, каквато представляваше всъщност самата човешка надежда. За да повярваме в бъдещето, ние трябва да отвърнем очи от мокрите, слузести лапи, теглещи ни надолу, винаги надолу, към дъното на най-тъмното езеро. И в това се състоеше ролята на героя, в този цирков номер, въжеиграчески трик, обръщащ всички погледи към небето, встрани от ада.
Кажи довиждане, принц Хал…
Изведнъж Сибил почувства нова болка, някакъв усилващ се спазъм, какъвто не бе изпитвала никога преди. Плътта се готвеше да умре и да остави душата да отлети. Операцията й се оказа успешна. Време бе пациентът да умре.
Жалко, че сега беше сама, помисли разсеяно тя. Ако Хал бе тук, за да подържи ръката й, щеше да бъде много по-лесно.
Но щеше много да го заболи, ако я видеше да си отива. Щеше да се бори с нея. А тя тъй и не успя да се научи да му отказва.
Затова така беше по-добре.
Кажи довиждане…
Червеното езеро се надигна около нея, нетърпеливо и гладно.
Сибил се усмихна, когато водата покри лицето й.

— Ку-ку, виждам те.
Тя стоеше на прага с фигура, очертана на фона на осветения коридор и светлината образуваше ореол около стройното й тяло. Образът бе топъл и златист, а тъмният силует на лицето само усилваше очарованието му.
Момчето се закиска и се размърда под завивките. То някак почувства усмивката й, докато тя пристъпваше към него. Настроението й сякаш се пресегна и го погъделичка през стаята, както го галеше и нейната топлина въпреки разстоянието помежду им.
Плакатът висеше на стената до вратата, един нов предмет в техния дом. Момчето разбра, че той означава нещо важно за майка му, защото тя го заведе развълнувана в музея и му показа трите големи стаи, пълни с нейни фотографии. Самите снимки му бяха като стари приятели, понеже живееше с тях, откакто се помнеше. Но в музея ги видя увеличени до огромни размери и му се видяха почти заплашителни, увиснали така в тихите помещения.
Тя все още бавно се приближаваше. Това се повтаряше всяка вечер. Първо имаше едно приятно очакване, докато не чуеше тихите й стъпки във всекидневната или затварянето на шкаф в кухнята. После чудесното предвкусване на появата й, когато стъпките започваха да се приближават. И накрая това топло нахлуване, омайното море от обич, когато тя влизаше в стаята, за да го вземе в прегръдките си.
— Готови ли сме за приятни сънища? — попита тя.
Той кимна.
Тя отиде до него. Сянката й се смеси със светлия кръг, хвърлян на тавана от нощната лампа до леглото.
Самата тя бе изрисувала тази лампа много отдавна, още преди паметта му да заработи. Върху нея се виждаше усмихнатото лице на един любопитен, малък елф, когото те след дълги консултации решиха да нарекат Феликс. Личицето бе радостно и закачливо, ако гледаш директно в стъкления глобус, но някак зловещо в отражението си в оранжево, червено и зелено на тавана.
Тъй като той все още бе доста малък и се страхуваше от чудовища, в началото изпитваше известна несигурност относно Феликс.
— Не бива да се страхуваш от Феликс — му каза тя тогава. — Първо, той ще отпъди всякакви чудовища, които могат да се опитат да влязат в стаята ти. Чудовищата ужасно се боят от елфи. И второ, ще го обидиш, ако не го харесваш.
Така той се научи да обича усмихнатото, малко лице, което светлината превръщаше в огромна, засмяна светеща маска. И когато майка му влизаше вечер в стаята, познатият Феликс се присъединяваше с фигурата си на тавана към нейната сянка по същия начин, както тя самата се присъединяваше с част от съществото си към него, когато се приближеше.
Сега Лора седна на леглото до него. Той чу тихото шумолене на полите и усети тежестта й върху постелята, навеждаща леглото към нея като малко нанадолнище. Всяка вечер чувстваше как лекият наклон го притегля по-близо до нея, докато тя му казваше лека нощ. Отначало това изглеждаше малко неудобно, но после спря да му обръща внимание, понеже чудото да бъде тъй близо до нея затъмняваше всичко останало.
Когато тя ставаше да си тръгне, леглото отново се изправяше, тъй че той пак се озоваваше на равна повърхност — но сам. И за момент му липсваше този наклон, тази част от нейната близост, която придърпваше света надолу така, че той радостно се търкулваше към нея. А после идваше сънят и той забравяше целия щастлив ритуал до следващата вечер. И дори тази забрава бе част от играта, която правеше дните му така безметежно подобни един на друг.
— Кажи ми сега — рече тя, хващайки едната му ръка в своята, докато с другата го галеше по косата. — Добре ли прекара деня?
Той кимна.
— Картината ми стана хубава.
— И аз я харесвам.
Той й бе направил портрет в часа си по рисуване в детската градина. Сега той висеше на хладилника, на мястото на предишната му картина, за която тя намери ново място сред своите снимки по стените на мансардата.
Това бе един съвсем обичаен ден. Тя се събуди много преди него и свърши работата си в тъмната стаичка, та да могат да си побъбрят на закуска. Облече го топло, защото мразовитият въздух навън все още миришеше на зима, и го заведе на детска градина. След това прекара сутринта в Музея за съвременно изкуство, подготвяйки изложбата си, заедно с персонала, и се върна да го вземе от градината в два и половина.
Тя всячески се опитваше да организира претоварения си живот така, че да прекарва колкото се може повече време с него. Откри, че изпитва физическа болка, когато работата й я разделяше от момчето. Работеше в тъмната стаичка само след като той заспи или преди да се събуди. Водеше го навсякъде със себе си. Сега повечето от фотографските й обекти, независимо от разноликите им съдби, бяха негови приятели и очакваха срещите с него, като му правеха малки подаръци, прегръщаха го и го целуваха.
Той се казваше Майкъл. Тя така и не разбра как се бе спряла на това име през време на самотните месеци на бременността, когато целият й свят бе обърнат с главата надолу от подготовката за нова кариера и за идващото бебе. Името просто се появи със странната си поезия и мъжествена дълбочина — Майкъл. Тя не го свързваше с някого или нещо — но някак си знаеше, че то много ще подхожда на бебето й. Точно както знаеше и че това бебе ще бъде момче.
— И какво ще сънуваш тази нощ? — попита тя, прокарвайки пръсти през косата му.
Той изглеждаше замислен.
— Алфалфа — отвърна накрая.
Алфалфа бе неговият въображаем приятел и второ «аз», един закачлив палавник, който нарушаваше всички правила на доброто държане и постоянно се намираше в беда, защото бе изцяло изтъкан от детинския егоизъм и непослушанието, които Майкъл, по природа тихо и дипломатично дете, криеше в себе си. Редките бели на Майкъл вкъщи често бяха приписвани на Алфалфа, който просто не можеше да се държи по друг начин.
— Когато сънуваш Алфалфа — каза Лора, — моля те, кажи му, че му прощаваме за онази счупена чаша в кухнята. Не сме го виждали вече цели два дни. Мисля, че се чувства неудобно заради поразията, но е прекалено упорит, за да си го признае и затова се крие. Нали ще му кажеш?
— Да. — Тихият му глас я очарова, както винаги. Той не беше приказливо хлапе. Най-често очите му казваха какво мислеше и чувстваше.
— Добре — каза тя. — Виждам едни вкусни устни. Кой ще получи от тях целувка за лека нощ?
Той повдигна шеговито вежда, за да я подразни.
— Какво? — попита тя, имитирайки уплаха. — Искаш да кажеш, че трябва да си легна без целувка за лека нощ? Та тогава изобщо няма да мигна.
Той докосна устните си с усмивка.
Лора се наведе, за да го целуне. Когато почувства устните му върху своите, затвори очи и както всяка вечер нещо дълбоко вътре в нея се раздвижи почти болезнено. Беше тъй прекрасно да чувства пълната близост на любовта и доверието им. Но я болеше от мисълта, че заради обвързаността на тяхното съществуване с времето можеше да има този Майкъл, този скъпоценен миг, само за тази вечер.
Утре едно ново малко момче, по-голямо с един ден — по-смело, по-умно и по-независимо, щеше да й каже лека нощ. Тъй че имайки го тази вечер, тя същевременно го и загубваше и като му даваше любовта си, го въоръжаваше с нея, за да й се изплъзне в своето собствено бъдеще. Това знание я изпълваше със странна болка на копнеж и радост, която почти я накара да въздъхне гласно, докато го прегръщаше.
Насили се да скрие тези си чувства под спокойната си външност, да се усмихне, да разроши косата му и да излезе от стаята, сякаш малкият им, тих момент в края на деня бе вечен и този нежен ритъм на живота никога нямаше да се промени.
— Обичам те — каза тя. — Сега се наспи добре. И приятни сънища.
— Лека нощ, мамо. И аз те обичам. — Той я прегърна и с характерния си жест остави пръстите си да се плъзнат надолу по ръката й до дланта, докато тя го пускаше.
Лора спря на прага, за да му прати въздушна целувка, и видя, че той я гледа. Остави вратата отворена. Когато се обръщаше към коридора, й се мярна бледото отражение от нощната лампа върху тавана.
Мамо.
Докато влизаше във всекидневната, думата продължаваше да звучи в нея, все още произнасяна от устните му.
Това бе най-чудесната дума на света и тя пееше сред сладката агония в сърцето й, когато се налагаше да го остави сам.
Всяка вечер в този момент тя с нежелание се откъсваше от всепоглъщащата любов към него и се връщаше към мислите на професионалния си живот.
Цялата мансарда бе пълна със снимки, забодени на коркови табла по стените. Някои бяха пробни фотографии, с които Лора просто искаше да поживее няколко седмици докато прецени важността им за себе си. Други отдавна се бяха превърнали в част от личния й стил и бяха включени в изложбата в Музея за съвременно изкуство. И на много от тях се виждаше Майкъл.
Защото той също бе част от изложбата.
На Лора й трябваха три и половина години, за да завърши курса по фотография в «Парсънс» след напускането на «Лора ООД». Още неприключила трудното обучение, вече бе продавала свои работи на повечето големи фотографски списания, бе спечелила две международни награди и бе призната от факултета и изпълнените си с уважение колеги студенти като най-големия феномен в историята на училището.
Тъй като магията на камерата изискваше от нея дълбоко чувство за скромност, Лора нито за миг не допусна растящата известност да й замае главата. Вместо това се отнасяше към професията си като прост занаятчия. Отдаде се изцяло на трудните технически курсове в «Парсънс», като си изкарваше прехраната снимайки. Внасяше целия си остатъчен доход от «Лора ООД» по сметка на името на Майкъл и живееше скромно с него със средствата, които изкарваше от продажбата на фотографиите си.
Вършеше всякакъв вид фотографска работа — от портрети и сватби до промишлена, търговска и дори модна фотография. Последната понякога я срещаше със стари приятели, които още мърмореха по повод изоставянето на брилянтната й кариера като дизайнерка.
А в свободното си време правеше хиляди снимки на любимите си обекти — хора, обитаващи периферията на обществото, които в своята самота, търпение и дори самозаблуда казваха нещо на сърцето й и споделяха част от нейната душа. Болезнено интимните им образи, заснети в едър план, представяха нейния художествен почерк, чиято слава се разнесе така широко, че Музеят за съвременно изкуство й оказа високата чест да й предложи самостоятелна изложба тази пролет.
Сега бяха минали почти три години, откакто пътищата на любовта й към малкото й момченце и на нейната вярност към камерата се пресякоха.
Разбира се, тя бе направила стотици бебешки снимки на Майкъл, но те само документираха неговия растеж. По някакъв начин Майкъл и артистичното око на камерата й оставаха на различни честоти. Когато го снимаше, тя беше горда майка, а не художник.
После един ден усети странен гъдел в пръстите си, когато насочи обектива към него. Апаратът сякаш искаше да му направи сериозна фотография, но същевременно я предупреждаваше срещу това. Тя го доближи до малкото му личице, заговори с тих шепот на момчето, за да го накара да се почувства по-свободно и с една малка, тайна тръпка му направи първите «истински» снимки.
Как изтръпна тогава, щом проми тези първи фотографии! Благодарение на близостта му с жената зад обектива, Майкъл бе оставил камерата да надзърне направо в младата му душа. За пръв път Лора видя в него неща, които никога по-рано не бе забелязвала с влюбеното си майчино око — сериозност, меланхолия и една тайнствена индивидуалност, пред която изпита страхопочитание.
Въпреки трогателната невинност на малкото момче, в тези снимки имаше нещо по-сериозно дори от образите на възрастни. Нещо, което Лора би се изкушила да нарече съдба, ако тази дума не я плашеше толкова много, когато се отнасяше до Майкъл.
Тогава Майкъл бе на година и половина. От този ден Лора му бе направила хиляди фотографии. Тя отделяше специално време за работата им заедно и заради него нарече камерата си «Цветче», за да я очовечи и да го накара да я уважава като отделен способ за виждане, а не само като прост инструмент.
И когато Музеят за съвременно изкуство й направи своето предложение, тя изобщо не се усъмни, че Майкъл трябва да заеме ключово място в изложбата.
След внимателна преценка Лора раздели снимките си на три групи, като всяка от тях щеше да заема отделна стая в експозицията. Първата група включваше най-важните снимки, с които бе започнала кариерата си. Тук бяха снимките на Пени Хейуърд и нейната бременност — първото фотографско есе на Лора. Също и знаменитата серия «Алекс», представляваща сега част от постоянната колекция Джордж Ийстман* в Рочестър и заета на музея специално за изложбата.
[* Джордж Ийстман (1854-1932) — американски предприемач и изобретател, основал фотографската компания «Ийстман Кодак». — Б. пр.]
Тема на тази стая щеше да бъде миналото. Кариерата на Пени като модел беше само спомен. Сега тя бе съпруга и домакиня с три деца някъде в Кънетикът. Колкото до Алекс, той бе загинал трагично, но не и изненадващо — жертва на престрелка между две банди в Южен Бронкс.
Втората стая представяше настоящето и включваше подбор от сегашните обекти на Лора, между които безименни бедняци и шепа знаменити обществени фигури, пожелали да ги фотографира или възложени й от списанията, за които работеше на свободна практика. Тази стая показваше играта между маска и реалност в лицата на човешките същества, хванати помежду това, което желаеха да бъдат, и представата на света за тях.
Третата стая щеше да бъде цялата за Майкъл — наречен в снимките просто «Момче» — и въплътяваше самото бъдеще, блестящо в окото на камерата със спонтанната красота на младостта. Лора не можеше да не почувства, че тази стая е най-важната. Защото есенцията на фотографията в нейното съзнание приличаше на майчинството. Със своята камера тя хващаше за вечността мимолетни образи и правейки го, потвърждаваше тяхната убягваща реалност — точно както любовта й към Майкъл потвърждаваше факта, че не може да го има завинаги такъв, какъвто бе сега, а трябва да го изоставя с всяка една целувка и да го тласка към отделното му съществуване със своята любов.
Да, загубата бе в сърцевината на фотографията, а също и смъртта — защото снимките на хората оцеляваха не само след тяхната промяна от времето, но дори след пълното им изчезване от този свят. Фотографията документираше една неизбежна загуба, защото дори когато човешкото същество предлагаше същността си на камерата, то биваше отнасяно към една съдба, където тя не можеше да го последва. Тъй като окото на камерата не можеше да погледне в отминаващото време, нито в бъдещето, а само се явяваше документатор на моментното, убягващото, неповторимото.
— Ако фотографският образ не се изплъзваше — каза веднъж Лора на един журналист от италианско фото списание, — той нямаше да съдържа никаква истина. Не мога да кажа откъде знам това, но е така.
И все пак, ако при фотографията ставаше дума за загуба, то същевременно в нейната същност имаше и любов — поне за Лора. Тя се опитваше да допусне обектите в сърцето си и да им го отдаде по същия начин, както го отдаваше и на Майкъл със знанието, че независимо от всичко, той ще се изплъзне между пръстите й в собственото си бъдеще.
И ако копирането на тази връзка чрез камерата, улавянето на преходната красота на момчето й приличаше донякъде на богохулство и прегрешение, тя пак трябваше да го прави. Защото използваше фотоапарата като акт на любов. Това бе нейното изкуство, а също и нейният живот.
Тъй че въпреки склонността й да запази Майкъл само за себе си, тя реши да покаже снимките му пред непознати.
Изложбата й беше озаглавена «Кутията на Пандора». Един ден думите дойдоха в ума й сякаш отникъде, като заглавие за една от най-добрите й снимки на Майкъл и така упорито заседнаха в съзнанието й, че накрая реши да представят цялата й изложба, а може би и цялата й фотография.
Не можеше да не се тревожи, че излагайки най-личните си виждания пред публиката в Музея за съвременно изкуство, разкрива прекалено много неща. Част от нея се страхуваше, че щяха да се подиграят на работата й. А друга, по-дълбока част чувстваше, че може би изобщо няма право да показва нещо толкова съкровено, като образите, излезли от самата нея и от обектите й върху снимките.
Независимо от това, Лора наблюдаваше с някакво наелектризирано чувство отминаването на последните дни преди изложбата. Нямаше търпение да дочака отварянето на огромните врати на музея за любопитните зрители, които щяха да се разхождат из стаите, където образите, излезли направо от сърцето й и увеличени до огромни размери, щяха да ги гледат от стените в цялата си голота.
А най-много от всичко искаше да бъде там, когато тези непознати влязат в третата стая, в безценната светая светих, където бе показан Майкъл.

15 април 1964 г.
Хотелската стая тънеше в полумрак.
Само бледосиньото око на телевизора осветяваше обстановката. На екрана се виждаше как Хал се усмихва и маха с ръка на аплодиращата тълпа. Чуваше се гласът на коментатора, описващ предизборната кампания.
— Днес Хейдън Ланкастър продължи своята одисея из Средния Запад — говореше коментаторът, — излагайки възгледите си за интернационализъм и мир, основани на икономическа и военна мощ, пред една очевидно възторжена публика. Човекът, наречен «Принц Хал» от близки приятели и роднини, приличаше наистина на принц в предизборната си обиколка. Неговият чар и духовитост заедно с красноречивите му речи явно са съчетание, с които опонентите му трудно ще се справят. Той вече е спечелил пет предварителни гласувания и няма никакви признаци за отслабване на неизтощимата му енергия.
Тес лежеше гола под копринената нощница. Кимна на себе си след приключване на съобщението. Коментаторът бе свършил добре работата си.
Предприетите от нея задкулисни действия в полза на Хал сред телевизионните мрежи — уговорки и ръкостискания на четири очи без всякакви писмени следи — му осигуряваха доброто отношение на новинарските отдели. Засега стратегията вършеше работа. Отрицателните моменти на развода и повторния му брак, както и оспорваните му възгледи по въпросите на външната политика, бяха заглушени. Всяка вечер емисиите щедро излъчваха красивото му лице, обаянието и топлината на контакта му с огромните тълпи и подчертаваха неговия успех.
Хората от този бизнес дължаха на Тес не една услуга. Тя можеше спокойно да очаква добри отзиви за Хал от всичките три телевизионни канала през време на кампанията и — дай боже — на общите избори. Работата беше вързана в кърпа.
Хал, разбира се, никога нямаше да узнае колко много го бе подпомогнала. Просто нямаше защо да узнава. Неговата работа се състоеше в това да бъде най-силният кандидат, най-добрият бъдещ лидер на американците. А работата на Тес бе да го вкара в Белия дом.
Моментът очевидно бе подходящ за тази задача. Линдън Джонсън, временен обитател на Овалния кабинет, бе готов да предаде юздите на управлението. Нито Робърт Кенеди, нито Хюбърт Хъмфри можеха да се сравняват с Хал — първичните избори вече го бяха показали. Междувременно Рокфелер и Голдуотър щяха взаимно да унищожат шансовете си в кампанията на републиканците. Победителят трябваше да се излъчи от общото събрание в Сан Франциско, за да оглави една безнадеждно разцепена партия.
Предаването свърши. Тес изключи телевизора и легна отново в тъмнината. Работата по кампанията през изминалата седмица я бе изтощила — всеки ден речи, понякога две или три големи явявания пред публика, без да се броят десетките интервюта по летища, самолети и телевизионни студия. Ако не беше вълнуващото очакване в сетивата й, щеше да се отпусне в прегръдките на съня.
Часовникът до леглото показваше десет и двайсет. Скоро трябваше да…
Телефонът иззвъня. Тес бързо вдигна слушалката.
— Ало?
— Аз съм. В коя стая си? — Гласът беше мъжки, дълбок и гальовен.
— Шестстотин двайсет и две. — Тя погледна номера върху ключа на нощното шкафче.
Настъпи пауза. Гласът от другата страна на линията мълчеше. Тя се почуди дали е доловил желанието в гласа й.
— След минута съм при теб.
Тес затвори, стана от леглото и отключи вратата. После свали нощницата си и легна гола в мрака. Тялото й се стегна от копнеж.
Секундите отминаваха като часове. Дочу стъпки в коридора, седна при приближаването им и болезнено въздъхна, когато отминаха.
Побързай. Цялото й тяло тръпнеше. Не можеше още дълго да го понесе.
Най-сетне нови стъпки доближиха вратата. Тишина. После тя долови тихо почукване — просто лек допир с върха на пръста по вратата.
Не каза нищо. Вратата бавно се отвори, за да пропусне влизащата висока фигура с преметнато през ръка палто и куфарче в другата ръка.
Никой от двамата не проговори. Със затварянето на вратата отново настъпи мрак.
Тя легна назад, отправила с усмивка взор към тавана. Усети го как се приближава до леглото.
Той застана там невидим, загледан надолу към нея. После свали сакото си и го хвърли върху един стол. Тя видя бялото петно на ризата му, подобно на блед призрак сред сенките.
Дъхът замря в гърлото й, когато чу тихото шумолене от събличането на дрехите му. Вътрешната й празнота се сви в болезнен спазъм. Не само мястото между бедрата й пламтеше — цялата й женственост се подчиняваше на този момент.
Накрая го видя гол. Той пристъпи напред, докосна ръба на леглото и се наведе над нея.
Тя почувства как езикът му се плъзва в устата й и същевременно една ръка покри гръдта й. Целувката бавно и чувствено се задълбочаваше, а пръстите му преминаха по корема и се спряха върху бедрата й. Той поглади плавните извивки, наслаждавайки се на ароматната й голота и после с нежна длан разтвори краката й. Чу как дъхът й спря, когато докосна сърцевината й.
Тес го притегли по-близо. Той разбра, че тя не може повече да чака. Желанието й бе толкова горещо, че първия път винаги го искаше бързо. Затова коленичи над нея, ръцете му галеха страните, раменете и гърдите й със странно разбираща нежност и бавно я доближи, докато върхът му не се озова в нейния център.
Един сантиметър, после още един и стоновете й му казаха да бърза, да навлезе по-дълбоко. Той се нагласи внимателно, винаги нежен, защото бавното, деликатно докосване бе основна черта на неговата сексуалност — и дългият мъжки пенис се плъзна гладко в нея докрай.
— Ох! — извика тя като малко момиченце, безпомощна играчка в обятията му. Тялото й лудо се стегна около внимателното стебло и той почувства тръпката на горещата женска плът, даваща му първия си оргазъм и пееща от глад за още.
Сега краката й бяха около кръста му и го притегляха все по-дълбоко, докато дланите й го галеха по бедрата. Прекрасният прът не се помръдна, а остана дълбоко заровен в сърцевината й, очакващ нейния знак, за да започне бавните си удари.
— О, скъпи! — изстена тя. — О, как ми липсваше!
Усети целувката му на бузата си. Телата им бяха сключени в толкова жадна и здрава прегръдка, че можеше да изпадне в несвяст от тази върховна интимност.
Той започна да се движи в нея. Мистичното стебло се плъзгаше навътре и навън, навътре и навън с бавен и постоянен ритъм, но някак по-чувствено и разбиращо с всеки нов тласък. И тя трепереше, тресеше се, молеше и шепнеше; пръстите й танцуваха по цялото му тяло, устните й го целуваха по бузите, устата и очите, докато оргазъм след оргазъм я разтърсваха, както подземен трус разлюлява най-високите сгради на повърхността.
Скоро собствената му нужда започна да тласка в нея до последните, ужасни висини на желанието. Тихите й викове го заобикаляха безпомощни, трескави и радостни. Моментът замайващо се удължи; горещият, бавен пенис работеше в нея, докато тя му се отдаваше като омагьосана робиня и всичките й мисли отстъпиха пред горещото желание, а същността й се разтвори в невъзможния екстаз получаван от него.
Накрая той дойде, прекрасният, бял поток и подскочи вътре в нея като фонтан на младостта, благославяйки най-тайното й място с горещата си мистерия.
После всичко свърши и тя лежеше отмаляла, все още стискайки твърдия член, целуваше устните му, докато бедрата й галеха стегнатия му кръст.
И сега, едва сега, когато първият път отмина и най-острата болка на желанието й отслабна, тя произнесе името му.
— Хал… — Шепотът излезе от самите й дълбини. — Толкова те обичам…
Вместо отговор той нежно я притисна в прегръдката си и я целуна отново. Сякаш цялата му омайна същност бе отдадена на нейните нужди и удоволствия.
Но тя искаше нещо повече.
— Кажи го. — Усмихна се до бузата му и пръстът й докосна устните му.
Настъпи пауза.
— И аз те обичам, Бес — каза той.
— Ах… — Разтърси я кратка тръпка. Звукът на тези скъпоценни думи предизвика един последен спазъм на женско удовлетворение.
Затворила очи в благодарно щастие, Тес лежеше в обятията на своя съпруг.
Само ако всичко бе толкова просто.
Тези дни те се срещаха тичешком, когато ходът на кампанията им дадеше възможност да останат насаме. Пътуваха с различни самолети от местата, където се намираха, до най-близката точка, за която имаше директни полети. Ако разполагаха с време, вечеряха набързо, разменяха няколко думи за кампанията, изпълнени с предпазлив оптимизъм и внимателно планираха следващата седмица. Споделяха малко клюки от Вашингтон — клюки на тема Ланкастър, за да се поразсеят от общата си загриженост и разбира се, правеха любов.
На повърхността всичко това изглеждаше като пълнокръвния, макар и уморителен живот на един политик, устремен към най-високия пост с любимата жена, на която разчита. Когато Бес и Хал бяха разделени, те разговаряха по телефона поне веднъж дневно. Възходите и спадовете в хода на кампанията ги сближаваха. Щом успяваха да откраднат малко време за себе си, насъбраното им желание един за друг се прибавяше към привързаността на четиригодишния им брак и ги превръщаше в жадни любовници.
Само ако всичко бе толкова просто!
След още няколко мига в прегръдката на Хал, Тес вече го гледаше как се облича. Тя с нежелание се измъкна от леглото и се присъедини към него. Слязоха долу за по едно питие и за късна вечеря. После се върнаха в стаята и се любиха прекрасно, наслаждавайки се като в забавен кадър на лудостта, обзела ги веднага след пристигането му.
Когато свършиха, Хал заспа в ръцете й, а тя остана да лежи, прегърнала го като майка, слушайки сънното му дишане и мислейки за незнайните неща, обитаващи неговото съзнание. Колко изморен бе той от изтощителната кампания! Но все така силен и уравновесен. Способен да издържи на напрежението, да запази чувството си за хумор и същевременно да й бъде добър съпруг.
След известно време тя се измъкна от леглото и зашляпа боса към банята. Отвори несесера си, извади шишенце «Нембутал» и изтърси в шепата си една сто милиграмова капсула. Спря за миг, погледна хапчето и изтръска още едно. Погълна и двете с чаша вода от чешмата и се върна обратно при съпруга си. Той не бе забелязал отсъствието й. Дълбокият сън го правеше нечувствителен към всичко наоколо.
Тес знаеше, че няма да спи добре тази нощ. Напоследък заспиваше все по-трудно. Страхуваше се, че скоро и нембуталът ще последва съдбата на секонала, милтауна и другите лекарства преди тях, неспособни да се справят с емоциите, които я държаха будна в малките часове.
Погледна Хал с лека, болезнена усмивка. Той беше такъв чудесен съпруг. Отнасяше се с най-нежна обич и уважение към Бес. Нещо повече, погледът му засияваше, когато я виждаше. Бе й дарил нещо скъпоценно от себе си, нещо, доловимо в смеха, прегръдките му, малките мили жестове и закачливите шеги, които понякога си правеше с нея — и преди всичко в доверието му в нейния разум и абсолютна преданост към него.
Да. Хал й беше дал нещо от себе си.
Но не всичко.
Тес знаеше, че у нея има нещо, което той истински обича. Нещо, каращо го да се чувства в безопасност, обичан, защитен и дори щастлив.
Но беше ли това нещо цялото й същество?
И изобщо, беше ли то самата тя?
Тес се изправи пред тази дилема още в деня на сватбата си с Хал. И през последвалите години дилемата ставаше все по-болезнена, без да получи някакъв отговор или по-голяма яснота.
Тя само знаеше, че непрестанно нарастващата й нужда от Хал по нищо не се различава от едно самоизтезание, което неговото очарование и нежност още повече влошаваха, вместо да облекчат.
Когато хвърли за пръв път око на Хал, и през ум не й минаваше, че някога може да се влюби в него.
Но Хал й влезе под кожата. Дали само защото бе толкова неотразим? Наистина, както прякорът му показваше, той беше принц. Нямаше жена, която да не почувства съблазнителното обаяние на личността му и тази съблазън ставаше напълно неотразима, когато се добавеше към красотата на безупречното му мъжко тяло.
Или ужасната прокоба, произнесена от лудата Сибил в деня на встъпването на Хал в длъжност, обсеби по някакъв начин студеното сърце на Тес и постави в центъра му образа на Хал, подобно на нелечима болест?
Проклятието, което Сибил остави след себе си, преди да влезе в гроба…
Освен една.
Само една.
Тази вечер, когато Хал даде семето си на своята вярна от четири години съпруга, чието тяло благодарение на младостта, но също и на бездетността й все още притежаваше гъвкави, девичи контури, сладката чувственост на докосването му бе същата, както винаги. Той я облада по един нежен, съпружески начин, изпълнен с желанието му да достави удоволствие на своята жена.
Но все още се усещаше онова загадъчно отсъствие, сякаш част от него я нямаше или той се разминаваше с най-дълбоката част на Тес и се отдаваше на нещо извън нея, пропускайки онова, което тя с цялото си сърце се опитваше да му даде.
Ясно беше, че той се старае да прикрие това малко отсъствие, тази малка тайна, да я смали до едва доловим полутон в любовта си, за да не я забележи съпругата му. Но така тя още по-ясно я долавяше. И това непрекъснато й доказваше, че стрелата на Сибил е улучила целта си и наистина има друга жена. Майсторка в разгадаването на тънкостите в мъжката страст, Тес нямаше как да не почувства истината. Сибил не блъфираше. Макар и от гроба, тя все още въртеше ножа си в раната.
През изминалите пет години Тес бе посветила живота си на три задачи. Първата, разбира се, бе да подготви Хал за Белия дом. Сега се намираше близо до успеха на този план.
Втората бе да му роди дете. Тук се бе провалила напълно. Опитваха се да имат дете още от деня на сватбата. Тя се консултира с най-добрите гинеколози на Европа и Америка. Събра кураж да експериментира с лекарствата за забременяване, предписани й от специалистите. Измъчваше се ден след ден и нощ след нощ от мисълта за противозачатъчните средства, които бе използвала при предишните си бракове. Дали те не бяха увредили по някакъв начин плодовитостта й?
Нищо не помагаше. И с всеки изминал месец тя виждаше как разочарованието, което Хал храбро криеше от нея, се отразява все повече на щастието му. Макар той да се опитваше да омаловажи проблема, Тес съзнаваше напълно, че желанието му да има деца е много по-силно от стремежа му към политически успехи. Бездетността им с Даяна се явяваше основният фактор, подкопал навремето техния брак. И когато се бе оженил за Бес, той вярваше, че децата най-сетне ще дойдат. Обаче проклятието го бе застигнало отново. Защото Бес явно не можеше да забременее.
Третата задача на Тес се състоеше в това да накара Хал да я обича.
Идеята би се сторила абсурдна на един страничен наблюдател. В края на краищата тя бе направила своето завоевание, бе отвоювала Хал от предишната му жена и притежаваше толкова голяма част от него, че човек би се учудил защо ще иска повече.
Но иронията в тази нейна задача не я правеше по-малко сериозна. Всъщност тя бе сериозна до смърт.
Защото Тес беше влюбена в Хал. Не тъй както преданата, меланхолична Бес или жизнерадостната Лиза Бонд, нито като гъвкавата, чувствена Лиз Бенедикт, или като което и да било друго свое превъплъщение — а като самата себе си. И искаше повече от всичко на света Хал да я обича като такава, а не като маската, която бе създала, за да го хване на въдицата си.
Но това бе невъзможно. Хал се бе оженил за една дегизирана самозванка. Тя беше лоялната Бес, майчински настроената млада вдовица, на която той даде доверието, а накрая и ръката си. Хал не знаеше нищо за истинската жена зад тази маска. А колкото до Тес, чийто хищнически живот й бе наложил маскировката като постоянна защита срещу света, тя познаваше истинската си същност дори по-малко от съпруга си. Защото винаги бе прекалено заета със своите завоевания, за да се погрижи за изграждането на собствена личност със силни и слаби страни, както при всяко нормално човешко същество.
Така тя се сблъска с трагичната дилема на необходимостта да се крие зад маската си и същевременно да я проклина, защото тя поставяше преграда между нея и съпруга й. Сънуваше ученически сънища, че е галена и желана от своя приказен принц такава, каквато е, а междувременно знаеше, че самата тя няма по-голямо желание да се изправи пред истинския си облик, отколкото Дориан Грей би пожелал да погледне държаните си дълги години на тавана грехове.
Объркването на Тес бе такова, че тя вече не бе сигурна в нищо. Чудеше се дали маската й не се пропуква под напрежението на любовта. Спохождаха я странни мисли. Би ли могла самата тя да спечели Хал, както го бе сторила Бес? Какво би се случило, ако Хал някога разбереше коя е истинската жена зад Бес? Щеше ли да се отвърне ужасен?
Това бяха страшни въпроси, които я изпълваха с боязън и трепет. Те отваряха врата към агонизиращи съмнения, за чието съществуване не бе и подозирала преди. Но най-болезнено от всичко бе това, че те насочваха острия й ум и богато въображение към единствената тема, способна да я съсипе — непознатата жена, която според проклятието на Сибил притежаваше сърцето на Хал.
Тя не можа да се сдържи да не разследва съпруга си. Наетите от нея детективи, най-добрите в страната, изровиха и събраха доказателства за дузини негови любовни афери с най-различни жени: журналистки, политически сътруднички, вашингтонски съпруги, актриси, млада модна дизайнерка, комедийна звезда от Бродуей и дори една съдийка.
Имаше снимки, документиращи повечето от тези връзки. Но какво можеше да разбере от тях? Поради самата им многобройност и дискретността на Хал, беше невъзможно да се узнае коя от тези партньорки наистина бе обичал, коя именно носеше в сърцето си.
Така Тес се озова обратно там, откъдето бе тръгнала в деня, когато жаравата на любовта, готова да лумне в нея, заискри от жестоките думи на Сибил Ланкастър.
Тя бе влюбена жена, която не знаеше със сигурност дали я обичат. И за тази болест нямаше лек. Тя ставаше все по-остра, по-мъчителна с всяко докосване на съпруга й, с всяка негова усмивка след раздяла. Притежанието само на част от него представляваше безкрайно по-ужасно мъчение, отколкото ако не го притежаваше изобщо.
Тя ревнуваше не само от неоткриваемата, мистериозна и безлика жена, но и от самата себе си. Защото, спечелвайки Хал за Бес, го бе загубила за истинската си същност. Той принадлежеше на една непозната и зад нейната маска Тес се чувстваше най-самотната жена на света.
И тъй, с отминаването на всеки месец без дете и с приближаването на перспективата за Белия дом, докато нежността на съпруга й неуловимо се пропиваше от напрежението от бездетността и умората на голямата амбиция, мъчението на Тес ставаше все по-болезнено. Само да не бе влюбена! Само ако нещата днес имаха същия смисъл, както преди да срещне Хал. Но не. Сега играта беше друга. Каквото Даяна бе изстрадала през годините с Хал, сега измъчваше Тес хилядократно повече. Защото за Даяна Хал е бил само учтив непознат, а за Тес той беше толкова близък и същевременно тъй далечен…
Тя лежеше в мрака до съпруга си и слушаше тихото му, равномерно дишане. В съня той имаше лицето на момче. Колко невинен беше, а каква болка можеше да причинява! Може би двете неща вървяха по някакъв начин заедно. Тя се чувстваше твърде изтощена, за да размишлява над тази енигма.
Двете хапчета нембутал притъпяваха глухо сетивата й, но сънят все още не идваше.
Утре тя щеше да каже довиждане на съпруга си, да го изпрати в неговата политическа битка и да се бори яростно за него по време на отсъствието му. После, след няколко дни, отново щеше да се озове в прегръдките му и да вкуси онази скъпоценна негова част, която й даваше сили и бе кръвта на нейния живот. Тя бе лекарство, но също, уви, и отрова, защото, примесена с любовта й, образуваше биле, причиняващо болка, каквато само една жена можеше да понесе.
Тя протегна ръка, за да докосне и погали косата на Хал. Почувства как тялото му се размърда. От устните му се откъсна въздишка, той се пресегна в съня си и я прегърна.
За кого въздъхна, Хал? Чии ръце сънуваш тази нощ?
Тес затвори очи.
Не спи…
Думите все още танцуваха като демони в съзнанието й, докато потъваше в неспокоен сън.

17 април 1964 г.
Даяна се разхождаше сама в Сентръл Парк.
Беше напълно объркана. Все още се опитваше да се възстанови от обяда с неомъжените си братовчедки Столуърт — Реней и Синди Дефорест, заедно със старите моми, лелите си Рейчъл и Лулу, както и с мама, разбира се — обяд, който й костваше толкова много, че трябваше след това да спи цял час в апартамента си в хотел «Пиер».
Довечера се налагаше да присъства в къщата на Пето Авеню за вечеря с някои близки на семейството, които я познаваха от детинство. Те щяха да доведат един свой неженен приятел, шотландец на име Тай Макелвин, притежаващ огромен замък близо до Абърдийн. Стар ерген, той щеше да бъде идеална партия за Даяна и най-важното, чрез него тя можеше да напусне страната.
Обядът се оказа тежък и мъчителен. Никоя от жените не бе простила на Даяна за случилото се с Хал. Двата часа, прекарани заедно с тях в борба с престорената им сърдечност и зле прикрита неприязън към нея, наистина й дойдоха много.
Даяна бе кирливата риза на Столуъртови. Роднините, изглежда, искаха да я предпазят от външния свят, но същевременно и да забравят за нейното съществуване. Семейните съвети, умуващи над извеждането й от страната, бяха редовно събитие в клана Столуърт. А събиранията, на които я канеха, бяха измъчени до немай-къде и на тях само най-храбрите и състрадателни родственици разменяха по някоя мила дума с нея.
Всички те учтиво я чакаха да изчезне. И никой не желаеше това повече от самата Даяна.
Тази сутрин тя взе две таблетки бензедрин с кафето като част от сложната подготовка за предстоящия дълъг ден. Но заради променливото си сутрешно настроение някак не се чувстваше готова за обяда без допълнителна защита. Затова добави хапче милтаун към водката си в десет, надявайки се по този начин да си възвърне донякъде равновесието. Възнамеряваше да преживее обяда с един коктейл гибсън на масата и тайна глътка от плоската си в дамската тоалетна.
Обаче милтаунът я отслаби по най-неочакван начин. В единайсет часа тя се чувстваше толкова зле, че удари още две питиета през следващите четирийсет и пет минути и се затътри към обяда като повредена механична играчка.
Проспаният след изтощителния обяд час бе всичко друго, но не и освежителен. Сега часовникът показваше три и половина. Тя очакваше вечерта, както често напоследък като едно мрачно приключение, което едва ли щеше да преживее без по-нататъшно накърняване на своята гордост, нерви и, разбира се, репутация.
Такъв бе животът й през тези дни. Всяка сутрин тя се събуждаше за една битка за оцеляване, която, преди да се усети, преминаваше в плъзгане надолу през мъглявата светлина на деня към зловещата вечер. Първото хлътване на подвижните пясъци под краката й идваше още щом се погледнеше в огледалото и видеше маската, търпеливо моделирана от алкохола върху някога красивото й лице.
И за да забрави това лице, тя ежедневно капитулираше пред успокоителните, стимулантите и алкохола. Сутринта държеше света далеч от себе си; после напитките на обяд я запращаха замаяна в следобеда, приличащ на неясно предизвикателство, сред което самотните й часове бяха почти толкова катастрофални, колкото и неизбежните контакти с най-близките й роднини.
След това идваше вечерта, над която се спускаха завеси от силни коктейли и тайни глътки от плоската й. Най-често не усещаше вкуса на вечерята си, нито я помнеше. Всичко минаваше като в сън и на другата сутрин й оставаше съмнителното удоволствие да се чуди дали не е обидила някого, казала нещо, излагащо самата нея, или е заваляла, думите си повече от обикновено; може би счупила ваза, спънала се или направо паднала на земята.
И през цялото време знаеше, че всички я наблюдават и всеки се чуди на това колко бързо потъва и как все още смее да показва лицето си пред хората.
Като претоплена смърт. Познатата фраза се превърна в нещо като личен химн на Даяна. На трийсет и три години тя вече можеше да почувства далечните пипала на смъртта в хапчетата, обгръщащи мозъка й в грозен воал, и в алкохола, който вмирисваше дъха й и просмукваше тялото й. Светът представляваше тъмен океан, очакващ да я погълне. Още известно време тя можеше да се опитва да плува по повърхността му върху мазно петно от алкохол — но не за дълго.
Нямаше да липсва на никого. Семейството само щеше да е доволно от изчезването на изпитото й лице, заедно с надеждите, тъй глупаво възлагани на нея навремето. Срамът й бе двойно по-непростим, защото й бяха дали в ръцете всичко, включително великия Хал Ланкастър, единствения принц Хал, а тя се бе оказала твърде слаба да го задържи.
Скоро, по един или друг начин, тя щеше да се изплъзне от този свят, оставяйки подир себе си колкото е възможно по-малко спомени за своя срам. За девойките, които тепърва излизаха в обществото или за дъщерите им след тях, тя щеше да бъде само едно име с лек привкус на скандал около него, подобно на овехтял корсаж от бал, на който преди много години се е случило нещо неприятно.
Независимо от това позорът й щеше да я надживее и да продължи да стряска момичетата Столуърт с поколения напред. Защото някога тя е била съпруга на Хейдън Ланкастър — и го бе загубила…
Бягайки от подобни мисли, този следобед Даяна излезе с несигурна походка от хотел «Пиер», пресече Пето Авеню и навлезе в парка, носейки тъмни очила и забрадка, за да избегне любопитните погледи. Днес бе толкова гаден ден, че ако не поемеше глътка свеж въздух и не хвърлеше поглед на хората извън своя собствен, стесняващ се свят, нямаше да може да посрещне вечерта и трябваше да отложи смътния си шанс с шотландеца.
Тя бродеше из алеите и гледаше как тичащите за здраве я отминават с леките си нозе, а обувките им хрущят върху чакъла. Видя как майки разхождат бебета в колички, възрастни дами хранят гълъбите по пейките, а млади влюбени двойки се държат за ръце под усмихнатото слънце.
Въпреки болезнения и объркан фон, на който възприемаше тази човешка пъстрота, в нея имаше някаква пролетна свежест, която накара Даяна да продължи разходката си. Тя се молеше още половин час на открито да я съвземе достатъчно, та да успее да изкара някак деня.
И изведнъж неочаквано разбра, че се е загубила.
Видя обширна морава, хълмче, някакъв мраморен паметник и в далечината, зад напъналите дървета с току-що раззеленили се млади листа, тухлените бастиони на Уест Сайд. Наоколо не се мяркаше никой. Даяна нямаше представа къде се намира.
Това я уплаши. Като дете бе играла в парка с бавачката си и познаваше всяко негово кътче, от площад «Гранд Арми» чак до Деветдесет и шеста улица. Да се загуби в Сентръл Парк, бе толкова немислимо, колкото и да забрави коя вилица първо да използва на официален обяд.
Въпреки това всичко наоколо изглеждаше непознато. Големите дъбове, алеята, дори синьото небе, оцветено в жълто от тъмните й очила — всичко беше чуждо. Сякаш над парка се бе спуснала магия, превръщайки го в земя от приказките.
Даяна помисли да тръгне обратно по стъпките си, докато стигне до познати места. Когато се прибереше у дома, щеше да има нужда да пийне нещо силно. Беше по-добре да изостави глупавия си план за глътка свеж въздух, отколкото да рискува подобни нежелани приключения.
Тя вече се обръщаше, за да се върне назад, когато внезапно съзря жената и момчето.
Те играеха заедно на една полегата морава. Край тях имаше проснато одеяло, кошница и голяма, торбеста чанта, до която на тревата лежеше фотоапарат.
Майката — защото нещо в близостта им даваше ясно да се разбере, че тя му е майка — пълзеше бавно на четири крака към момчето, което игриво се преструваше, че не я забелязва, криейки лице зад ръката си. Носеше памучни панталонки на ластик и леко пролетно яке.
Трябва да беше на пет или шест години — Даяна не разбираше много от детска възраст — и беше доста красив с хубавата си тъмна коса и алабастрова кожа. Когато погледна към майка си, кикотейки се при приближаването й, Даяна видя тъмните му очи, красиви като на момиче.
Майката носеше сини джинси и пуловер. Тя бе доста дребна и имаше тъмна коса до раменете. Докато пълзеше към момчето, чието тяло се извиваше в очакване, сякаш нещо младежко и пролетно се излъчваше и от двамата в хармония със свежото спокойствие на парка.
— Ку-ку — изгука майката. — Виждам те…
Гласът прозвуча много ясно и Даяна осъзна, че се намира доста по-близо до тях, отколкото мислеше. Всъщност толкова близо, че ако направеше и най-малкото движение, щяха да я чуят и да се обърнат да я погледнат. Тя не искаше да наруши магията на уединената им игра; нито пък искаше да я забележат, преди да успее да се измъкне от полезрението им.
Майката издаваше забавни звуци с дрезгав, тих глас, докато се доближаваше заплашително. Накрая стигна до момчето и то се опита да се изплъзне, преди тя да го хване с тънките си, бели ръце и да го притегли към себе си. Смехът й затанцува из въздуха на парка като мехурчета по повърхността на поток.
Тя го събори на земята върху себе си и то се закиска в трапчинката на шията й, докато тя го прегръщаше. Очите й гледаха почти влюбено нагоре към небето и лека въздишка на майчино щастие се изтръгна от гърлото й. Тя прегърна момчето по-здраво, преструвайки се, че се бори с него. Лека усмивка трептеше на устните й.
Макар все още да беше в профил, променена от непознатата обстановка на парка и собствените объркани възприятия на Даяна, майката й се стори някак позната. Тя остана неподвижна, надявайки се да я разгледа по-добре.
— Хванах те! — каза тя.
— Не, аз те хванах! — поправи я момчето.
— А, не. Не си познал — усмихна се майката и рязко се обърна, тъй че момчето се озова притиснато под нея, с ръце на раменете й. — Мислиш си, че можеш да ме въртиш на малкото си пръстче, а?
— Ъхъ — кимна момчето, докосвайки косата й. То изглеждаше много мъжествено по свой особен начин, въпреки крехката възраст и нежната красота на чертите си. Очевидната сила на майчината любов го правеше сигурно в своето място в сърцето й и следователно за една определено мъжка власт над нея.
Тази мисъл се въртеше в ума на Даяна, когато тембърът на женския глас най-сетне раздвижи паметта й и тя разбра защо младата майка й изглежда толкова позната.
Понеже бе толкова дребна, момчето изглеждаше по-голямо в ръцете й. Сега Даяна се вгледа в нейните малки, безупречно оформени крайници, неуловимо променени от раждането и осемте или деветте години, откакто не я бе виждала. Спомни си и късата й прическа навремето на мястото на днешната по-дълга коса.
Но името не се появяваше. За момент Даяна изруга алкохола, притъпяващ паметта й, тъй както болен от артрит проклина своя недъг, заради който не може да отвинти капачката на бутилка.
Майчинството бе направило жената още по-красива отпреди. Лицето й излъчваше такава обич, че Даяна почти отвърна засрамена очи пред това пълно щастие.
И изведнъж почувства как дъхът й спира с изникването на миналото в съзнанието й. В друго време, в друг свят самата тя можеше да притежава този блясък на майчина обич и да прегръща такова прекрасно момченце. Красотата на лебедовата шия на майката, засмените й лъчезарни очи, гласът, преливащ от радост, можеха да са нейни.
Но не и в този свят. В този свят тя можеше само да стои тук като сбръчкана старица и да зяпа това неземно блаженство като сцена от приказка, оживяла магически в потайното, уединено кътче на парка.
Някога познатото име все още не й идваше наум. Оставаше й само да гледа и да слуша.
Майката все още държеше момчето под себе си.
— Поглеждам нагоре — каза тя и изви шия, за да види над клоните на дърветата, — и виждам дълбоко, синьо небе с един-единствен срамежлив облак.
— Излязъл е преди другите — рече замечтано момчето, галейки шията й с опакото на пръстите си.
— Ааа — кимна тя, — мислиш, че се притеснява, защото е пръв и си няма компания ли?
— Засрамен е — отвърна той. — Виж, изчервява се.
— Прав си — каза тя, все още гледайки нагоре. — Наистина е малко розов.
— А какво виждаш, като погледнеш надолу? — попита той.
— Хмм — рече тя и го погледна със закачлива усмивка. — Като погледна надолу, виждам един красив мъжага…
Полъхът на вятъра в клоните заглуши последните й думи. Даяна я гледаше прехласната. С тялото си на нимфа, тя приличаше на вечно момиче, съхранило в себе си вълшебството на младостта и същевременно благословено с безкрайната дълбочина на майчинството. Сълзи замъглиха очите на Даяна при звука на изпълнените с обич слова.
Но след миг тя видя по-ясно лицето й и едно име дойде сякаш отникъде, за да се присъедини към него.
Лора.
Даяна остана вкаменена. Името звънеше в нея като камбана и отекваше в паметта й.
Лора…
За последен път я бе видяла в деня, в който я извика на Пето Авеню, за да я раздели с Хал. Толкова отдавна! Колко ли години бяха минали? Цяла вечност…
Тогава Даяна смяташе, че отстоява правото си. И по-късно, след като се омъжи за Хал, винаги помнеше Лора като загубилата — още повече, че по време на краткия им, болезнен разговор стана безпощадно ясно, че тя наистина го обича.
Но сега годините бяха завъртели калейдоскопа и парчетата му разменяха местата си. Миналото на Даяна с Хал бе останало само спомен, а животът й на жена бе почти приключен. А ето я Лора, със старата й, естествена сладост, разцъфтяла в нещо толкова ослепително прекрасно — защото съдбата я бе дарила със син.
Даяна стоеше и слушаше думите им — тихия, лиричен шепот на майка, разговаряща със сина си със слова, изпълнени с музиката на обичта. Ровеше се из спомените си. Нещо в тази сцена не се връзваше с тях. Тя бе толкова загадъчна, колкото и нереалната тишина в този забутан ъгъл на парка, който си мислеше, че познава добре.
После паметта й дойде на помощ. Лора не се ли омъжи за онзи човек, който й помагаше в бизнеса? Даяна не можеше да си спомни името му. Снажен ирландец, с рязък и доста чувствен маниер. Държеше се много закрилнически с Лора.
Точно така, сега си спомняше. Видя обявата за сватбата им във вестника и я показа на Хал. Беше й направило впечатление, че са се оженили в един и същ ден. Беше някакво ирландско име — Рийган, Роуън, Риърдън, Райли…
Можеше ли това да е момчето на ирландеца?
Нещо по-сложно се присъедини към тези мисли на Даяна. Тя си спомни прочетените истории за излизането на Лора от модния бизнес точно в апогея на славата й като дизайнер. Тогава се изненада от това и по-късно се чудеше какво ли е станало с нея.
Е, ето го отговорът.
Сега детето бе преобърнало майка си и лежеше върху нея. Беше негов ред да играе ролята на агресор. С ръце на раменете й, то повдигна хубавото си личице към небето.
— Поглеждам нагоре…
В този момент видя Даяна.
Малките, тъмни очи я огледаха безизразно, преценявайки я с откровено детско любопитство. Даяна се притесни. Знаеше, че има само няколко секунди, за да се измъкне, преди момчето да я е посочило на майка си. Не можеше да остави Лора да види как я шпионира. Още по-малко би изтърпяла един разговор с нея и израза в очите й, щом видеше какво бяха сторили годините с нея.
Въпреки това не можеше да откъсне поглед от малкото момче. Очите му, сякаш откраднали лъч от блясъка на слънцето, я гледаха и възприемаха с абсолютна невинност като частица от големия, широк свят около него. Ирисите му бяха тъмни и ласкави. Нещо в него я хипнотизираше.
За облекчение на Даяна, момчето не каза нищо на майка си. Просто отмести взор от непознатата и отново погледна към Лора.
— А какво виждаш долу? — попита го тя.
— Ку-ку — рече то. — Виждам теб!
Даяна все още не можеше да си тръгне. Разглеждаше косата на момчето, тъмна и блестяща като тази на Лора. Веждите, брадичката, формата на лицето му сякаш притежаваха някаква тайнствена аура, която не й позволяваше да откъсне очи от него. Междувременно звукът на гласа му докосна една струна вътре в нея, толкова далечна и приглушена, че приличаше на приспивна песен, чута някога и отдавна забравена, но разпозната безпогрешно при новото й появяване, защото проникваше направо в сърцето. И сега Даяна разбра, че нещо тук не е наред, никак не е наред. Обсебващата красота на сцената говореше за мистерията зад нея — мистерия, която вече се разрешаваше в душата на Даяна.
Тя си спомни отнякъде, че бракът с Роуън, Рийган или както там се казваше, не бе излязъл успешен. Имаше нещо грозно около цялата работа. Развод…
И нямаше деца. Бракът бе приключил с неприятности, с нещо, свързано със съда. Но без деца…
Дъхът на Даяна замря в гърлото й. Тя побледня. Зави й се свят, докато се измъкваше крадешком назад по алеята с надеждата, че няма да забележат оттеглянето й.
Но момчето я гледаше отново. Тя видя мъничкото пламъче в очите му, отбелязващо нейното присъствие и отстъпление, както бе легнало върху майка си, притиснато до гърдите, й, докато тя му гукаше и шепнеше с обич.
Даяна извърна лице, когато изскочилите от сърцето й думи дойдоха на устните й сякаш от само себе си.
Боже мой, той е на Хал.
Тя протегна ръка, за да се облегне на близкото дърво. Моравата и небето закръжиха пред очите й като водовъртеж.
Тя има дете от Хал.
Даяна затвори очи, осъзнавайки представата, изскочила изпод всичките тези години, всичкия алкохол и илюзии затъмнили живота й, откакто за последен път бе видяла Лора. Не, съмнение нямаше. Никакво. Тя току-що бе видяла на това покрито с трева място космичния съюз на Лора и Хал, тяхната любов, въплътена в това малко, сладко момче, толкова приличащо на баща си.
Сърцето на Даяна, отдавна смазано от хиляди неудачи, сякаш едва сега се разтърси в гърдите й. Защото чак сега тя можа да види Хал, истинския Хал — такъв, какъвто е бил за друга жена. Едва сега можа да почувства пълната си загуба и да погледне в лицето колелото на съдбата, унищожило живота й.
Тя има неговото момче. Хал й е дал дете.
Като ослепяла, Даяна се луташе из непознатия парк, без да знае накъде отива. Беше прекалено не на себе си, за да мисли за очакващите я напитки или за телефонното обаждане, с което щеше да съобщи на майка си, че се чувства зле и няма да отиде на вечерята. Тези дребни грижи бяха пропъдени от надигащия се в съзнанието й бунт.
Той е дал детето си на нея.
Внезапно всичко се изясни. Даяна разбра по един безспорен начин защо така и не бе успяла да роди на Хал деца. Разбра дори защо той не може да ги има и с втората си съпруга, Елизабет Бонд — красива и млада, здрава жена, която би трябвало да успее да роди наместо яловата Даяна.
Всичко пасваше идеално. Така го искаше съдбата. Хал принадлежеше на Лора. В него нямаше нищо, останало за решителните, безскрупулни жени, успели да го направят свой съпруг. Именно Лора, загубилата, печелеше накрая и продължаваше живота си.
Лора беше тайната причина за разпада на Даяна през всички тези години. Тя се бе намирала през цялото време от другата страна на монетата, хвърлена от боговете, и представляваше лицето на загубеното й щастие.
Безкрайна ярост към самата нея и света обзе Даяна, докато се носеше по алеите към изхода на парка. Мислеше за бавната си агония като годеница на Хал, за напразните тревоги за себе си, за унизителните опити да бъде негова съпруга, за краха на брака им и за жалкия си разпад сега, незабелязвана от улисания свят, имаща очи само за Хал и неговата кариера.
Вече знаеше защо.
Разбра отведнъж причината за своята самота, за изгнанието си в един живот, теглен безспирно надолу към ада. Търпеливата съдба играеше жестока игра с нея, игра, чийто пионки се въртяха около онази красива млада майка, лудуваща в парка с красивото момче, чийто очи съдържаха светлината, отдавна открадната от живота на Даяна. Светлината на любовта на Хал…
Тя видя пред себе си Пето Авеню и отвъд него хотел «Пиер». След две минути щеше да си бъде у дома. Искаше й се да погълне най-голямото питие в живота си. Но нещо й подсказа, че няма да го направи. Във всеки случай, не още. Трябваше да си отговори на доста въпроси. Сцената, на която току-що стана свидетел, сякаш дойде от друг свят, от някаква мистична орбита, отделена от обикновените човешки дела. Тя трябваше да открие къде именно лежи нейната реалност и какво може да означава на практика.
Но по-дълбокият смисъл вече беше ясен, фатално ясен. И той бе тясно свързан с нейния съсипан живот. Докато тичаше през фоайето на «Пиер» покрай изумените пикола, които никога не я бяха виждали в такова състояние, тя видя престъплението, глупостта и наказанието си.
Както и своето отмъщение.

24 април 1964 г.
В десет часа на другата сутрин Рон Лукас седеше с Тес в нейната хотелска стая. Предната вечер полетът му бе отменен заради мъгла в Средния Запад и той успя да излети едва днес на разсъмване.
Тес не бе мигнала през цялата нощ. Сега държеше в ръка телеграма, доставена в стаята й в седем часа сутринта.
«ШЕСТ ДНИ», пишеше в нея.
Тя отмени сутрешната си реч в Търговската камара на Кливланд, за да може да разговаря с Рон. Гледаше лицето му, докато той разучаваше снимките и листа с предупреждението. Щом свърши, му връчи и телеграмата.
— Ето това пристигна преди два-три часа.
Рон я погледна и кимна. Посочи към снимките.
— Какво мислиш за това тук? — я попита. — Смяташ ли, че е вярно?
— Да, мисля, че бащата наистина е Хал — отвърна тя.
— Знаеш ли нещо за момчето?
Тес поклати глава.
— Абсолютно нищо.
Той докосна телеграмата и напечатания лист.
— Откъде мислиш, че са дошли?
— Нямам никаква представа — отвърна тя.
Рон, изглежда, се колебаеше. Преценяваше обстоятелствата и прехвърляше в ума си методите на действие.
— Този едноседмичен срок — рече накрая. — Хич не ми харесва.
Тес кимна. Нямаше нужда от думи, за да му покаже колко е уплашена.
— И слуховете в пресата — каза той. — Предполагам, че нещата са свързани.
Тес сви рамене.
— Вероятно. Съвпаденията също си имат граница.
— Разговаряла ли си със съпруга си? — попита Рон. — Какво знае той?
— Нищо — отвърна тя. — Знам единствено аз.
Настъпи пауза. Тес се чудеше дали ужасът, който изпитваше, си личи в очите й.
— Какво ще правим? — попита.
Рон погледна разхвърляните върху леглото материали.
— Това, от което трябва да започнем, е да разберем кой е източникът. Може и да не се окаже толкова трудно, колкото изглежда. Ако се наложи, ще проуча, и другите кампании. Само времето да не беше толкова ограничено.
Тес кимна.
— Ще се справиш — каза тя.
— Другият проблем е по-сериозен — продължи той, вдигайки една от фотографиите. Нямаме никаква информация, за която да се хванем. Никаква самоличност. Само тези снимки. Не мога да търся едно петгодишно момче в архивите на ФБР. Лицето му няма да фигурира никъде. Прекалено малък е, за да е оставил други следи на този свят, освен удостоверението си за раждане. Жалко, че не са били тъй любезни да го приложат в пакета.
Тес преплете ледените си пръсти.
— Какво ще предприемеш?
— Ще намеря майката — отвърна той. — Ако хората зад всичко това са я купили, това е едно на ръка. Ако не са и тя и хабер си няма, тогава работата е съвсем друга. Но и в двата случая се налага да я открием.
Тес можеше само да кимне. Както обикновено, Рон бе стигнал до същината на проблема. Той нито подценяваше опасността, нито се въздържаше да я атакува с всичките си сили.
— Ще се обадя на някои места, преди да си тръгна оттук — каза Рон. — След това ще движа нещата от Ню Йорк. Дръж ме в течение за местонахождението си. Аз ще ти се обаждам на всеки няколко часа. Ще продължиш ли с кампанията?
— Да, освен ако имаш нужда от мен.
— Добре. Ще поддържаме връзка.
Той вдигна снимките.
— Ще трябва да ги прекопирам.
Тес кимна. Беше щастлива, че ги взима. Тя не можеше повече да ги гледа.
Той стана да си върви. Лаконичен както винаги, засега нямаше какво друго да й каже.
На вратата се спря и се обърна към нея.
— Само още едно нещо. Съпругът ти знае ли за това момче? — Той вдигна една от снимките.
Тес понечи да поклати глава. Но Рон й се изплъзваше зад някакъв черен воал, който падаше от тавана, за да покрие всичко в море от тъмнина. Опита се да заговори, но думите й бяха като ехо под земята, която вече се надигаше, за да я погълне.
Рон закъсня само с миг да забележи погледа в очите й. Преди да успее да я подхване, тя припадна на пода.
Един час по-късно той вече пътуваше обратно за Ню Йорк, а Тес стоеше пред огледалото в хотелската си стая и гримираше посърналото си лице за следобедното обръщение пред Лигата на жените гласоподавателки.
Сега, когато знаеше, че Рон е поел нещата в свои ръце, чувстваше леко облекчение. Но при все това прекрасно съзнаваше трудността на предстоящата задача. Двамата разполагаха с по-малко от шест дни, за да открият един решителен враг и да го обезоръжат. Нямаше да е лесно.
А ако усилията им се проваляха…
Тес размишляваше вече шестнайсет часа над тази вероятност. Самата мисъл бе ужасяваща.
Ако успееше да погребе тази тайна завинаги, тогава можеше да спаси всичко: кампанията, изборите и брака си с Хал. Влязла веднъж в Белия дом, щеше да притежава властта, за която бе мечтала през всичките тези години, и да я използва, за да направи от Хал един щастлив мъж, както и велик президент.
Всичко можеше да бъде спасено, ако успееше да скрие тази истина от света.
И — една странна идея, която й хрумна със страшна сила — тя трябваше да я скрие също и от Хал.
Тес бе напълно сигурна, че той не знае за съществуването на сина си. Ако знаеше за момчето, щеше да го посещава през изминалите години, да му праща подаръци, да му телефонира. Гордостта и любовта му на баща щяха да го принудят да постъпи така. И Тес, която го наблюдаваше неотстъпно, щеше да разбере.
Тъй че Хал не знаеше. Но до шест дни, ако тя не го предотвратеше, щеше да научи.
Тес не можеше да позволи това. Не можеше да се предвиди какво би му причинило това знание, както и на техния брак. Тя не се страхуваше от срама на Хал заради бащинството му на едно незаконородено дете. Страхуваше се от любовта му към това дете.
И може би към майката.
Сега ужасните думи от проклятието на Сибил се върнаха, за да впият нокти в нея много по-дълбоко отпреди.
Освен една.
Една жестока, почти мистична интуиция й подсказа, че малкото момче от снимките е рожба на любовта. Хал не го бе заченал просто ей тъй, в една от многобройните си лекомислени връзки.
Не. Това момче бе родено от тайнствената жена, чието притежание над сърцето на Хал бе пречка в живота на Тес през всичките тези болезнени години. И ако Хал научеше за сина си — след бурен скандал, който със сигурност щеше да помете с един удар политическата му кариера — той щеше да научи и за майката.
И това би бил краят на всичко. Защото, нямайки какво повече да губи — без репутация, която да пази, без кариера, Хал щеше да отлети право в прегръдките на жената, която бе обичал, жената, родила сина му, и нямаше да погледне назад към живота, живян тъй храбро и без желание през всички тези години.
Това бе кошмарът, който не даваше на Тес да мигне, откакто видя тези снимки. Това бе катастрофата, която трябваше да предотврати на всяка цена. Тя се бореше не само за да спаси кампанията на един мъж за висок пост. Бореше се и за собствения си живот като съпруга на Хал.
Тя постави последния руж върху бледите си бузи. И за свое учудване видя в огледалото една красива и сдържана млада жена, готова да произнесе непринудена реч пред Лигата на жените гласоподавателки и да отговори на слуховете за кампанията на съпруга си с откровено отричане.
През целия си живот тя бе майсторка в скриването на истината. Днес и през идните дни вродената й дарба за увъртане щеше да бъде подложена на по-сериозна проверка от всякога.
И в този изумителен обрат на съдбата й се криеше особена ирония. Упоритата личност на Тес нямаше да й позволи да я оцени, но тя я усещаше като забит в сърцето си нож. Грехът, който се опитваше да прикрие, можеше да бъде по един странен начин неин собствен грях. Защо иначе се мъчеше толкова отчаяно да го скрие от Хал и останалите хора?
Но нямаше време за подобни мисли. Гръбнакът й, здрав като стомана, щеше да я спаси. Тя щеше да поведе тази битка и да я спечели, ако победата изобщо бе възможна. С помощта на Рон щеше да спаси Хал от анонимната заплаха за кампанията му. Щеше да го изведе през останалите първични избори. Той щеше да спечели номинацията. И през ноември да бъде избран за президент.
Веднъж влязъл в Белия дом, той щеше да промени хода на историята и да спре болната тенденция към хаос и объркване, настъпила след смъртта на Кенеди и засилваща се с всеки изминал ден. Щеше да отклони Америка от страховитата й фикс идея за международен конфликт. Да спре надпреварата във въоръжаването със Съветския съюз, както Кенеди се опита и не успя да направи. Да сложи край на безумната авантюра във Виетнам, преди тя да е прераснала в трагедия с размерите на Корея или дори по-лоша.
Той щеше да доведе програмите на Кенеди за бедността и гражданските права до логичния им завършек. И да измисли нови програми, смели инициативи за утвърждаване позицията на Америка като велика световна сила, запазвайки същевременно моралното лидерство, което страната имаше опасност да загуби.
Хал идеше да извърши всички тези неща и не само тях. А тя — да му роди деца, много деца, децата, които знаеше, че той иска повече от всичко на света. Щеше да го подкрепя със силата си и да го задоволява с любовта си. Животът им заедно щеше да бъде дълъг и щастлив.
Ако тя оцелееше идната седмица. Ако съхранеше тайната си.
Той никога нямаше да научи за малкото момче от онези ужасни фотографии. Защото Тес нямаше да допусне това.
И когато всичко приключеше и опасността останеше зад гърба им, тя щеше да открие жената, стоварила този срам върху Хал, за да я унищожи.

Тес държеше в ръка телеграмата. Пръстите й трепереха въпреки всички усилия да ги контролира. През последните три дни не спеше повече от два часа на нощ. Всяка сутрин, като по часовник, честитката от нейния изнудвач пристигаше рано-рано.
Сега се намираше в Небраска, правейки ежедневно по толкова срещи с избиратели, колкото програмата и издръжливостта й позволяваха. Хал кръстосваше страната оттук до Западна Вирджиния, Мериленд и Охайо. Във вторник щяха да се състоят първични избори във всичките четири щата, както и решаващи съвещания с местните партийни комитети в други пет. Изнудвачът беше подбрал умно този момент. Едно компрометиране на Хал в тези девет щата щеше да преобърне цялата кампания с главата надолу само за един ден и буквално да осигури номинацията на някой от неговите опоненти.
Тес не бе виждала Хал от началото на заплахата. Програмите и на двамата бяха прекалено натоварени, за да се срещнат. Контактите й с него се ограничаваха до кратки телефонни разговори и изпълнени с тревожно очакване моменти пред телевизионния екран, където го виждаше обсаден от хищни глутници репортери, питащи дали наистина предстои оттеглянето му от надпреварата.
Въпреки личните апели на Тес към телевизионните мрежи, оргията на детайлно отразяване на застрашената кампания на Хал се засили. Дори огромното влияние на Тес не можеше да възпре журналистите, щом надушеха кръв. Изглеждаше, че Хал, златното момче, обаятелният герой от войната с привилегировано минало и два брака с красиви жени, в края на краищата щеше да се окаже колос на глинени крака. Всеки вестник, списание, телевизионна и радиостанция в страната искаха да участват в човешкото жертвоприношение, когато неизвестният скандал добиеше гласност и принудеше кандидата да се откаже от надпреварата, а може би и от цялата си кариера.
Рон седеше срещу Тес в хотелската стая, с куфарчето на колене. Погледът на сивите му очи бе непроницаем. Тес знаеше, че бъдещето й се намира в неговите ръце, и се стегна да чуе каквото имаше да й казва.
— Готова съм — каза тя. — Колко зле са нещата?
Рон отвори куфарчето.
— Тук има нещо, което искам да чуеш — отвърна.
Извади малък магнетофон, постави го на масата до Тес и го включи. Прозвуча някакъв разговор, изкривен от ехо и различни шумове в стаята, но независимо от това разбираем. Имаше два мъжки гласа.
— Добре ли мина всичко днес? — попита единият.
— Да, сър.
— Как е Даяна?
— Добре. Видях я на обяд.
— Крепи се още, така ли?
— Моят човек я държи под око. Пие достатъчно, за да бъде спокойна, но не чак толкова, че да извърши някоя глупост.
Тес наостри уши. Стори й се, че разпознава гласа, задаващ въпросите, макар че изкривяванията от записа го правеха да звучи странно. Името беше на върха на езика й.
— Добре — каза познатият глас, — тя има нужда от подкрепа, защото е объркана и отчаяна. Сигурно се чувства доста виновна. Възможно е самоубийство. Наблюдавай я отблизо и ме дръж в течение.
— Да, сър.
— Запомни сега: ако оня хубостник не се откаже и се наложи да публикуваме цялата работа, пресата ще се сети първо за Даяна. Ще я атакуват отвсякъде. Ако това се случи, искам нашите хора да контролират положението.
— Надявам се, че това няма да е необходимо, сър. Не мисля, че той ще издържи до вторник предвид резултатите от допитванията.
— Може и да си прав. Да се надяваме, че ще стане така. Тази история не би трябвало никога да става обществено достояние. Може прекалено да навреди на партията. За жалост наистина нямахме друг избор. Сега Ланкастър е на ход.
Чу се силен звук, очевидно близо до микрофона, защото заглуши следващите думи.
— … съпругата му? — чу Тес края на изречението.
— Пуснала е в ход много връзки. Дори успя да стресне доста хора. Но засега е далеч от надушването на следата.
По-плътният глас, сега по-познат от всякога, заговори.
— Тя няма да се даде лесно. Истински борец е, но сме я притиснали в ъгъла. Нейните хора още не са се сетили за мен. Търсят около големите кампании. Там им е грешката. — Чу се звук, може би тих смях. — Познавам я. Винаги бие във върха. Затова и този път няма да улучи.
Рон спря касетофона.
— Има и още — каза той. — Но това е основното.
Тес изглеждаше замислена.
— Познавам този глас. Кой беше?
Лека усмивка изкриви устните на Рон.
— Еймъри Боуз.
Тес пребледня. И мислено се наруга, задето не бе помислила за Еймъри Боуз през последните ужасни дни. Но разбираше защо й се бе изплъзнал от ума. Като незначителен нюйоркски законодател, той нямаше вероятност да извлече политическа изгода от оттеглянето на Хал от президентската надпревара. Освен това тя бе победила Боуз преди толкова много години, че буквално бе забравила за съществуването му.
Но той не я беше забравил. И отминалото време, донесло залеза на политическата му слава, само бе усилило жаждата му за мъст. Имаше някаква поетична справедливост в звука на неговия глас от тази лента. Но Тес нямаше възможност да разсъждава над това, защото кариерата на Хал бе заложена на карта, а времето изтичаше.
— Как го откри? — попита тя Рон.
— Като не стигнахме доникъде през първите два дни във Вашингтон, започнах да подозирам, че вървим по погрешна следа — отвърна той. — Тъй че вместо да търся хора, можещи да спечелят политически от загубата на съпруга ти, започнах да мисля за други, които вероятно имат личен мотив. Разширихме обхвата на наблюдението си и снощи получихме тази лента.
— Кой беше другият глас? — попита Тес.
— Дясната ръка на Боуз. Един мъж на име Ърл Уайзман. Няма много скрупули и си го бива. Останал е при Боуз дори през лошите му години. Човек не бива да го подценява.
— А Даяна? — попита Тес. — Предполагам, че имаха предвид нашата Даяна.
Рон кимна.
— Явно именно тя се е сблъскала със съществуването на малкото момче и е предала тази информация на Боуз заради личните си мотиви. Както знаеш, Даяна е алкохоличка. След развода животът й все по-бързо върви към дъното. Мисля, че си имаме работа с една отритната жена, която е открила начин да отмъсти на съпруга си.
Тес се наведе напред. Умът й работеше бързо.
— Ако това е истина — каза тя, — ти можеш да научиш от Даяна коя е майката на детето.
Рон поклати глава.
— Няма нужда да го правя. Вече знам.
Дъхът на Тес секна в гърлото й. Тя заговори с треперещ, почти пресекнал глас.
— Наистина ли?
Рон се усмихна.
— Мислех, че това ще е най-трудното, а се оказа съвсем просто.
Той отвори куфарчето си, прибра магнетофона и извади една папка, пълна с документи и фотографии. Постави няколко снимки на масата. На тях се виждаше млада жена, много привлекателна по свой, необикновен начин, с тъмна коса и светла кожа.
Надве от снимките тя се намираше навън из градските улици, вървейки с малкото момче, чието лице Тес вече познаваше.
— Коя е тя? — попита Тес. — Виждала ли съм я? Струва ми се някак позната.
— Нищо чудно — отвърна Рон. — Допреди няколко години тя беше доста известна модна дизайнерка. Името й е Лора Блейк.
Разбира се. Тес разгледа снимките по-внимателно. Беше виждала това лице в статии, публикувани в някои от големите модни списания през последните години. «Линията Лора» предизвика международна сензация и съществуваше и до днес като популярни, модни женски облекла, продавани в специализираните и универсалните магазини. Преди брака си с Хал самата Тес мислеше да опита някои от моделите на «Лора ООД», но реши да се придържа към любимия си дизайнер Живанши.
— Ясно — каза тя, изучавайки красивото лице с неговите дълбоки, запомнящи се очи.
— Оставила е модния бизнес горе-долу по същото време, когато се е родило момчето — каза Рон. — Завършила фотографското училище «Парсънс» и отново си създала доста голяма популярност. Много списания публикуват снимките й. Всъщност точно сега в Музея за съвременно изкуство има нейна изложба. Открита е тази седмица.
Тес прочисти гърлото си.
— Как стигна до нея? — попита.
— Когато започнахме разследването, мислех, че търсим игла в купа сено, тъй като имахме само снимките на детето. Но за наш късмет през всичките тези години събирахме фотографии на… приятелки на мъжа ти. Хрумна ми да ги сравним с момчето. Ако се откриеше прилика, просто трябваше да проверим въпросната жена, за да видим дали има дете.
Тес кимна, а погледът й бе все така втренчен в лицето на Лора Блейк.
— Е, като не я открихме отначало, помислих, че сме попаднали в задънена улица — продължи Рон. — Но после ми хрумна, че може би не търсим достатъчно назад в миналото. Бяхме се концентрирали върху жените, които съпругът ти е познавал през последните шест години. Докато тази Лора е имала връзка с него още преди брака му с Даяна. Това значи преди десет години. Но щом видях нейна снимка, вече нямаше място за съмнение.
Той извади от куфарчето си голяма снимка на момчето и я постави на масата до другите фотографии. После посочи с молива си една от снимките на Лора.
— Погледни очите — рече. — Забележи формата на веждите. И брадичката — виждаш ли какво имам предвид? Също и изражението, носа. Просто помисли за нея и съпруга си и ще получиш образа на малкия.
Дори и да бе забелязал ефекта от думите си върху Тес, той не го показа. Ръцете й бяха стиснати в юмруци под масата. Цялото й тяло бе студено като лед.
Нямаше съмнение в истинността на предположението на Рон. Приликата на детето с Лора бе така очебийна, както и подобието му с Хал. Докато Тес местеше поглед от една снимка на друга, красивото лице на момчето започна да прилича на онези значки, върху които се виждат два различни образа, когато се гледат от различен ъгъл. Чертите на Лора, после Хал, след това отново Лора, танцуваха върху малкото лице като образи в магически фенер, изкристализиращи отново и отново.
— Отначало се заблудих — продължаваше Рон, — защото тя е познавала съпруга ти толкова отдавна. А момчето е само на четири и половина години. Но сигурно е имало някоя по-късна среща, за която ние не знаем. Това, разбира се, не може да се докаже — освен от самото момче.
Тес усети пронизваща болка в гърдите си при гледката на тази жена, най-вероятно същата съперница, от която се бе страхувала и която бе мразила през всичките тези години. С известно усилие остави чувствата си настрана и се концентрира върху настоящето.
— Как е срещнала Хал? — попита.
— Почти сигурни сме, че е станало чрез Даяна — отвърна Рон. — Тя е била една от известните й клиентки през петдесетте години и е най-вероятно сама да ги е запознала.
Тес понесе и този удар с безизразно лице.
— Какво знаеш за момчето?
— Казва се Майкъл. Посещава детска градина в Долен Манхатън. Той и майка му живеят много скромно в една мансарда в Гринич Вилидж. Тя се занимава с професионална фотография и се издържа от това. Има си адвокати счетоводител, които се грижат за приходите й от «Лора ООД». Това е някакво шантаво съществуване — да се блъскаш за хляба като фотограф, докато парите от модата ти се трупат в банката. Но явно, тя сама си го е избрала.
Рон бръкна в куфарчето си и извади голяма, лъскава брошура.
— Ето каталога от изложбата й в музея — каза той. — Може да поискаш да го разгледаш през свободното си време. Между другото момчето също фигурира в изложбата. За него е отделена цяла една зала.
Тес набързо разлисти брошурата. Впечатли се от поетичните, странно тревожни образи в едър план на всякакви хора. Макар лицата им и начинът, по който камерата ги улавяше, да я привличаха като магнит, тя бързо обръщаше страниците, докато не намери снимките на момчето.
Те бяха удивително красноречиви. Изражението му беше незабравимо, а от това, че името му не бе назовано, заменено просто от «Момче» във всички творби, мистерията му сякаш само се усилваше. Тес усети неволни сълзи да напират в очите й, съзирайки колко много от Хал блести в замислените му черти.
Тя затвори книжката. От вътрешната страна на предната корица имаше автопортрет на Лора Блейк, направен специално за изложбата. Тя наистина беше красива жена, може би току-що навлязла в трийсетте си години, в разцвета на своята женственост. В лицето й имаше някаква нежна откритост, трогателно хармонираща с очевидната й дълбочина.
— Какво знаеш за миналото й? — попита тя Рон.
— Засега съвсем малко — отвърна той, измъквайки от куфарчето си жълт бележник — и нищо особено интересно. Родена е на 22 април 1933 година в Чикаго. Майка й и баща й са били чешки емигранти…
— Двайсет и втори април? — прекъсна го Тес. — Странно… И аз съм родена на същата дата. — Тя помисли за миг, после му направи знак да продължи.
— Баща й бил шивач — рече Рон. — И двамата й родители загинали при катастрофа на магистралата, когато семейството се местело в Милуоки. Отгледали я техни роднини в Куинс, после посещавала Нюйоркския университет един семестър и прекъснала, за да стане шивачка. Срещнала бъдещия си съпруг, някой си Тим Риордан, и той й помогнал да започне бизнеса в «Лора ООД». Доколкото разбирам, бракът започнал да се разпада някъде около времето, когато тя загубила интерес към модния дизайн и започнала да се занимава с фотография. Разводът бил тежък; съпругът й дори лежал в затвора за опит да я отвлече след раздялата им. Не са имали деца.
Тес се усмихна горчиво. Наистина, това не беше много интересна история. До появяването на Хал в нея.
— Сигурен ли си, че Хал не знае нищо за момчето? — попита тя.
Рон сви рамене.
— Това е само предположение, но тази Лора е много затворена жена. Вероятно не е искала да му каже. От друга страна, той и сам е можел да разбере. Но не мога да открия никакво доказателство да й е писал, пращал пари и така нататък. Тъй че бих казал — не, не знае.
— Значи той не я е… виждал през всички тези години — заключи малко припряно Тес.
— Вероятно — кимна Рон.
Тес си пое дълбоко въздух.
— Какво ще правим сега? — попита. — Ще се свържем ли с нея?
Рон поклати глава.
— Не бих го препоръчал. Имам доказателства, че я следят. Ако я доближим, ще се издадем пред Боуз. Предлагам да я наблюдаваме от разстояние. Тя не вреди на никого. Сигурно си няма и понятие какво става. Проблемът ни е Боуз. Въпросът е как да го накараме да отстъпи. Само ако се провалим в това, можем да помислим какво да правим с момчето, с майката или и с двамата. Но не успеем ли да се справим с него, всичко друго, така или иначе, би било безполезно.
Тес погледна телеграмата върху масата.
— Имаме само четири дни.
— Там е цялата работа — каза Рон. — Боуз сега не е на висок пост и на практика е изгнаник от щатската администрация. Когато беше на власт в Сената, имаше пръст в доста мръсни дела, но вече е прикрил добре следите си.
Тес го погледна в очите.
— Имаш ли нещо, на което можем да се опрем?
Рон поклати глава.
— Засега нищо сериозно. До снощи дори не знаехме, че той е в играта. Но все трябва да се е подхлъзнал някъде. Ще открием къде и ще му натрием носа.
Тес присви очи.
— В рамките на четири дни.
Рон само сви рамене.
— Не ми харесва как се оформят нещата — каза Тес. — Познавам Еймъри Боуз. Заради нас двамата с Хал той изгуби всичко в политиката. Ще жертва мило и драго, за да си отмъсти. Лесно няма да го стреснем. — Тя поклати глава. — Не и за четири дни.
Рон я погледна.
— Има една възможност — каза той. — Помниш ли епизода с Гарет Линдстром? Сенаторът от Мичиган, който навремето издаде някакви тайни на отбраната пред едно гадже. Историята стигна до пресата и Линдстром се самоуби.
Тес кимна.
— Смътно си спомням — отвърна. — Беше много отдавна.
— Е, дочух, че това момиче работело за Боуз — каза Рон. — Разбира се, няма никакви доказателства, всичко е само слух. Тя изчезнала веднага след историята. За всеки случай бях поставил мой човек да разнищи въпроса, когато съпругът ти участваше в изборите срещу Боуз. Открихме къде е отишло момичето. Намерила си е работа като секретарка в Ню Йорк и все още е там. Както вече казах, именно тя е накисната Линдстром. Но никога не е имало нещо, което да я свързва с Боуз. И не мога да измисля начин, за да докажа връзката им.
— Освен да я попиташ. — Устните на Тес бяха здраво стиснати, а очите й блестяха от напрежение.
Рон кимна.
— От опит глава не боли — каза той.

27 април 1964 г.
Лесли Къран току-що се бе прибрала у дома от работа.
Апартаментът й на Ривърсайд Драйв беше доста разкошен за обикновена секретарка. Наемът се плащаше от нейния работодател, старши вицепрезидент на голяма манхатънска фирма, занимаваща се с инвестиции и банкова дейност, който живееше с жена си и трите си деца на Лонг Айлънд и посещаваше Лесли три или четири пъти седмично.
Сега Лесли бе на двайсет и девет години. От напускането на Вашингтон преди шест години бе сменила няколко добре платени работи в Ню Йорк. Всяка от тях включваше интимна връзка с шефа й, хубав апартамент в центъра и различните изисквания и ограничения, вървящи заедно с положението на държанка.
Лесли се справяше добре. Само че не беше щастлива жена.
Тя не бе създадена за такъв живот. След девет бурни години мечтаеше за съпруг и собствено семейство. Но кратката й година във Вашингтон бе оставила върху нея своя отпечатък. След идването й в Ню Йорк й липсваше съчетанието от воля, самоуважение и надежда, необходимо, за да промени съществуването си.
Тя мразеше да се гледа в огледалото, макар годините почти да не бяха докоснали красотата й. Избягваше да мисли за себе си и се концентрираше върху ежедневието на работата си в офиса, любовните срещи с шефа си и уикендите, през които пазаруваше или ходеше на кино.
Лесли водеше живот, изпълнен с тихо отчаяние във възможно най-приятната обстановка. И в резултат на това откри, че през последните години постепенно се връща към нещо, което бе смятала за отдавна останало зад гърба й — религията. Тя редовно ходеше на църква, четеше вечер Библията и носеше медальон с образа на Дева Мария.
Но от няколко месеца това ежедневие се промени. Тя срещна във фирмата нов служител, млад мъж от Мичиган на име Тони Брантман. Тони не беше кой знае какъв красавец, нито пък особено амбициозен, но се държеше мило с Лесли и я уважаваше. Когато излизаха заедно, в него се забелязваше една трогателна нервност, сякаш се страхуваше, че не е достатъчно добър за нея.
Тони беше «добро момче». Тя се чудеше защо винаги мисли за него по този начин, макар той да бе с две години по-възрастен от нея. Може би защото й напомняше за колежанските години в Уисконсин. Той идваше от среда, подобна на нейната и носеше в себе си неповторимия печат на Средния Запад. Бе прям, сериозен и откровен.
Лесли се намираше на кръстопът. Чувстваше, че Тони я обича. Но знаеше, че както и всички в офиса той е осведомен за отношенията й с господин Нътсен. Ако рискуваше да прекъсне връзката си с боса и оставеше чувствата си към Тони да проличат достатъчно, за да му дадат кураж, той можеше да я помоли да му стане жена. Тя с радост би се отказала от живота, воден през всички тези години заради възможността да направи щастлив един добър млад мъж, да му роди деца и да създаде свой дом.
Но лицето в огледалото сякаш заставаше между нея и едно такова решение. То носеше отпечатък, който тя никога нямаше да изтрие, несъвместим с един нормален, щастлив живот. Когато и да се насилеше да се погледне, тя се отвръщаше уплашена и отлагаше всички мисли, свързани с избора на собствената й съдба. Продължаваше стария живот, срещаше се с боса си, когато той я повикаше с пръст, намираше време да излиза с Тони, стоеше будна до късно, за да може да заспи, четеше своята Библия и ходеше на църква в неделя.
Кръстопътят бе прекалено страшен и Лесли нямаше сили да избере кой път да поеме. И същевременно съзнаваше, че не може да продължава така. Сега Тони бе на трийсет и една години, нетърпелив да се ожени и да създаде семейство. Той нямаше да я чака вечно. А и самата тя остаряваше с всеки изминал ден.
Днес Лесли бързаше. Трябваше да си купи нова рокля и да отиде на фризьор, преди да се срещне с господин Нътсен за вечеря в един уединен ресторант. Това бе типична вечер, в която двамата щяха да се върнат тук към девет, за да се повъргалят в леглото, а после господин Нътсен трябваше да се прибере у дома на Лонг Айлънд до единайсет, след поредния «натоварен ден в офиса».
Лесли се канеше да се съблече и да се пъхне под горещия душ, когато на вратата й се почука. Тя погледна през шпионката и видя лице, което не очакваше.
След моментен размисъл отвори вратата. На прага стоеше госпожа Елизабет Ланкастър, знаменитата и красива жена на кандидата за президент.
— Аз… ама че изненада — каза Лесли. — Госпожо… искам да кажа…
— Бес Ланкастър. — Тес подаде ръка. — Съжалявам, че ви се натрапвам по този начин, госпожице Къран, но наистина става дума за нещо неотложно. Питам се дали не бихте могли да ми отделите малко от времето си?
Лесли почувства идващите от жената пред нея вибрации. Въпреки тревожния сигнал в дъното на съзнанието си, тя отстъпи назад, за да пусне посетителката да влезе.
— Имате хубав дом — рече Тес, сядайки на посочения от Лесли диван.
— Благодаря ви — каза Лесли предпазливо. — На какво дължа честта…
— Знам, че сте една много заета млада жена — каза Тес, — тъй че ще премина направо на въпроса. Нуждая се от помощта ви, госпожице Къран. И мисля, че и аз мога да ви помогна. Всъщност дори съм сигурна.
Лесли помисли за момент, преди да отговори.
— Много мило от ваша страна, госпожо Ланкастър — рече накрая с приятна усмивка. — Но истината е, че нямам нужда от никаква помощ.
Тес я гледаше в очите. Цял един живот, изпълнен с преценка на силните и слабите страни на хората й дойде на помощ, докато се опитваше да прецени Лесли Къран. Тя наистина имаше вид на държанка, каквато и беше според информацията на Рон. И все пак в нея имаше някаква невинност, една крехка повърхност, под която Тес усети голям страх.
— Следите ли новините, госпожице Къран? — попита тя.
Момичето кимна уклончиво.
— Тогава сте чули за проблемите на моя съпруг в първичните избори — каза Тес, стараейки се да звучи хладнокръвно и на висота. — Някой се опитва чрез заплахи да принуди Хейдън Ланкастър да се откаже от президентската надпревара. Някой, който, по стечение на обстоятелствата, навремето е бил близък с вас.
Тя млъкна и остави думите да окажат ефекта си. Момичето стана малко по-бледо отпреди миг, но продължи да я гледа с гостоприемна усмивка.
— Хейдън Ланкастър няма да се откаже от надпреварата — рече твърдо Тес. — Истината, госпожице Къран, е, че Хейдън Ланкастър ще бъде следващият президент на Съединените щати. Хората в тази страна очакват да дадат гласовете си за него. Те знаят, че той и само той може да изведе тази страна от сегашното й объркване към бъдещето, което й принадлежи, без да компрометира честта или силата й.
Устните й се извиха в усмивка, изразяваща заплаха, както и приятелство.
— Вярно — каза тя, — може да има някои грозни битки помежду съпруга ми и Белия дом, но ви уверявам, че когато всичко утихне, той ще бъде нашият президент. Причината, поради която аз съм тук, Лесли — нали мога да ви наричам Лесли? — е, защото една от тези, които могат да бъдат засегнати междувременно, сте самата вие. Както знаете, участвали сте в един епизод във Вашингтон преди няколко години, завършил със смъртта на добър и уважаван американски сенатор. Името му беше Гарет Линдстром. А вашето, ако не ме лъже паметта, бе Даун Тайър.
Този път младата жена не успя да скрие емоцията, преминала бързо по лицето й.
— След онзи епизод — продължи Тес — сте се радвали на определена защита от страна на човека, наел ви във Вашингтон. Тази защита ви е довела в Ню Йорк и е осигурила кариерата ви. Аз съм тук, за да ви кажа, госпожице Къран, че тази защита е на път да приключи. И това ще стане в рамките на дни, а може би и часове от настоящия момент. Виждате ли, днес са заложени на карта много по-големи неща, отколкото преди шест години. Някои могъщи хора са принудени да прибегнат до последни средства. Защитата на момиче като вас — репутацията, прехраната, дори личната му безопасност — не може повече да бъде първостепенна грижа в такива времена.
Младата жена се размърда на дивана, но не каза нищо. Тес знаеше, че тя я слуша внимателно.
— Както знаете — продължи, — Еймъри Боуз не е вече онзи, който беше навремето. Сегашната му власт е само сянка на някогашната. Но за сметка на това той е отчаян. Готов е да пожертва всичко и всеки, за да навреди на съпруга ми. Аз няма да му позволя да успее.
Лесли прочисти гърлото си.
— Какво искате от мен, госпожо Ланкастър?
Тес се наведе напред.
— Искам да ми помогнете да докажа, че Еймъри Боуз е стоял зад аферата Гарет Линдстром — каза тя. — Ако го направите, и то веднага, кризата във Вашингтон ще приключи незабавно и Хейдън Ланкастър ще стане нашият следващ президент. Аз лично ще се погрижа за бъдещата ви защита. Мога да ви гарантирам работа, прехрана и дори нова самоличност, ако е необходимо. И разбира се, всички пари, от които се нуждаете или бихте могли да изхарчите. Както знаете, госпожице Къран, аз самата съм жена със значителни възможности. Направете каквото искам и ще ви осигуря бъдещето.
Тес се чудеше дали не бе извадила коза си твърде рано и дали бе постигнала нужния баланс между заплаха и убеждение в думите си. Нямаше как да разбере това. Собствените й нерви бяха извън контрол.
Лесли я наблюдаваше внимателно. Тя разбираше, че щом съпругата на Ланкастър е дошла тук да я моли за компрометираща Еймъри Боуз информация, тя сигурно все още не притежава собствена такава. И се намира в положението на молителка, опитвайки се да скрие този факт зад властния си маниер. С една дума, тя блъфираше.
Но Лесли не се почувства в безопасност от тази мисъл. Защото в съзнанието й се намираше Еймъри Боуз с неговата тлееща пура, заплашителни обноски и перверзно удоволствие от страха на другите хора. И до този образ стоеше другият, на Ърл, безскрупулната, ужасяваща дясна ръка на Боуз. Тя не бе виждала и двамата от шест години. И не искаше никога да ги види отново.
— Не мога да ви помогна, госпожо Ланкастър — каза тя.
Учтивата усмивка върху лицето на Тес изчезна.
— Не обичам да повтарям думите си, госпожице Къран. Тук е заложено на карта нещо повече, отколкото можете да си представите. Не си мислете, че съм жена, неспособна да изпълни обещанията си. Уверявам ви, че имам нужните оръжия и ще ги използвам. Притежавам например значително влияние в телевизионните мрежи и техните новинарски отдели. Историята с Гарет Линдстром е стара, но може да бъде преоткрита с едно-единствено разобличение — особено през тази година на избори. Не рискувайте да се опозорите, госпожице Къран. Не рискувайте едно съдебно преследване. Помогнете ми и аз ще ви помогна.
Лесли мислеше трескаво. Знаеше, че седналата пред нея жена притежава голяма власт. Но тя явно не й бе послужила, защото иначе нямаше да е тук, молейки едно нищожество за информация, свързана със скандал отпреди шест години.
Тя блъфираше. Лесли трябваше да заложи на това. Липсваше й куража да предизвика гнева на Еймъри Боуз.
— Съжалявам, не мога да го сторя — каза тя отново.
Сега въпреки волята й, бронята на Тес се пропука. Сълзи напълниха очите й и тя с усилие ги потисна. Усещаше уязвимостта на момичето пред себе си, но собственият й страх за Хал я лишаваше от хладнокръвието й и я караше да губи равновесие. Опитът й да заповядва се провали. Дойде времето за молба.
— Лесли — каза тя. — Помислете за страната си. Онова, което правим днес, е важно не само за нас, но и за потомците ни. Не разбирате ли това? Хал е единственият мъж във Вашингтон, който има куража да ни изведе от тази ужасна война в Индокитай, който може да спре надпреварата във въоръжаването, който е достатъчно загрижен, за да помогне на бедните и малцинствата… Помислете, Лесли. Един добър човек в Белия дом може да промени много неща, които ще засегнат милиони хора. Помогнете ми. Помогнете ми и аз ще ви се отплатя. Няма да рискувате много…
— Не мога да го направя. — Зъбите на Лесли бяха стиснати. Тя бе ужасена от вълнението на другата жена, но още по-ужасена от това, което можеше да се случи, ако изпълнеше молбата й.
Тес почти бе изчерпала изобретателността си. Тя огледа красивия апартамент, сякаш търсеше някакъв магичен предмет, за който да се залови. И тогава забеляза малкото разпятие на стената до дивана. Погледна отново Лесли и видя медальона на шията й.
— Вие вярвате в Исус — каза тя.
Не последва отговор. Очите на момичето бяха широко отворени, сякаш в благоговение пред отчаянието на нейната посетителка.
— Изслушайте ме — каза Тес и гласът и пресекваше от вълнение. — Преди шест години вие сте спомогнали да бъде унищожен един добър човек. Спасете днес другиго. Изтрийте греха си, Лесли. Никога няма да съжалявате за това.
Настъпи дълга пауза. Лесли Къран седеше неподвижно на дивана и гледаше Тес с нещо подобно на искрено съчувствие.
После заговори.
— Не мога да ви помогна, госпожо Ланкастър — каза тя. — Сега ви моля да си вървите. Просто ме оставете на мира.

Тес погледна часовника си. До час и половина трябваше да бъде на летището. Помисли за момент и после се обърна към шофьора.
— Джеймс — каза тя, — закарай ме до Музея за съвременно изкуство.
Полетът до Небраска можеше да почака.
Преди да влезе в музея, Тес се дегизира, колкото можа, с шал на главата и тъмни очила. Купи си билет и тръгна през галериите към крилото, където се намираше изложбата.
Чувството на тревога, появило се у нея, докато наближаваше това място, се усили, щом видя фотографиите на Лора Блейк по стените. Почти всички бяха портрети в едър план на хора, уловени от камерата със странно откровени изражения. Увеличени до осем-десет стъпки височина, фотографиите бяха много внушителни. Изглеждаха прекалено човешки, прекалено уязвими и щеше да бъде мъчително да се гледат, ако Лора не бе извадила на бял свят и някакво особено благородство в своите обекти.
Първата стая беше пълна със снимки на всякакви хора. Много от тях изглеждаха бедни. Втората стая съдържаше снимки на знаменитости. Тези образи бяха по-иронични от другите. Сякаш документираха крехкото его на притежателите си, желаещи да изглеждат добре пред обектива на Лора и същевременно притеснени какви ще излязат на снимките. Тя проникваше безмилостно през техните маски, но устояваше на изкушението да ги направи да изглеждат смешни. Вместо това изтъкваше човешкото в тях с щедър и всеопрощаващ дух.
Не без колебание Тес влезе в третата стая. Едва пристъпила вътре, усети как самообладанието започва да я напуска.
Стените бяха покрити с огромни, красноречиви фотографии на малкия Майкъл, които го показваха от двегодишна възраст до настоящия момент. Виждаха се десетина фази на растящата му личност и всяка от тях представляваше шедьовър. Лицето му сякаш разкриваше едновременно хиляда настроения и възможности.
Тази стая беше различна от другите не само заради могъщата концентрация на камерата върху един-единствен обект, а и поради излъчваната от всички снимки всепоглъщаща любов. Макар да не разбираше много от фотография, Тес моментално разбра, че се намира пред творбите на гений. Снимките на Лора Блейк бяха изпълнени с женствено отдаване, способност за обич, за разбиране, пред които дъхът секваше.
Въпреки че първите две стаи показваха по драматичен начин тази рядка способност, в стаята на Майкъл тя достигаше своя апогей, фотографиите оживяваха от обичта на майката към сина. И не бяха сантиментални или натруфени, а точно обратното. Натрапваха се и дори плашеха с оголването на чувствата. Лора бе използвала силната си любов към момчето, за да разкрие неговото отделно съществуване, а не за да го идеализира или разкрасява. Като жена, Тес разбираше жертвата, необходима за такъв подход.
Но за нея снимките представляваха дори нещо повече. Защото момчето беше Хал, нейният Хал, онази част от Хал, за чието притежание тя би дала всичко на света.
Само да беше мой. Думите преминаха през съзнанието й, без да забележи тяхната двусмисленост. Знаеше единствено, че образът на момчето я изпълва с безкраен глад и също толкова безкрайна тъга.
И като си помислеше, че това създание, показано тук тъй открито и великолепно, за да го види целият свят, бе същото малко момче от грозния, таен плик, получен от нея само преди няколко дни и съдържащ семената на унищожението им с Хал. Същото момче! Въпросът бе само в положителния или отрицателен знак, който човек добавяше към сериозното, малко лице.
Цял свят можеше да види Хал в тези снимки, ако нещо насочеше вниманието към скритото му присъствие. От тази мисъл й се зави свят. Тя с несигурни стъпки отиде до средата на стаята, където имаше пейка за сядане. За миг й се стори, че няма да я достигне. Кошмарната колекция фотографии, гледаща я отгоре с чисти, невинни очи, бе повече, отколкото можеше да понесе.
Тих глас я извади от това състояние и тя усети една длан върху рамото си.
— Добре ли сте? Мога ли да ви помогна?
Тес се обърна и видя една дребна жена да се усмихва насреща й. Беше облечена в красив пролетен тоалет, с ярка пола и пъстра блуза. Косата й стигаше до раменете, а очите й гледаха приятелски. Тъй като не носеше връхна дреха, човек би могъл да приеме, че работи в музея или пък е студентка.
Но в следващия миг истината удари Тес като с чук.
Това бе самата Лора.
За щастие пейката се намираше точно зад нея и Лора й помогна да седне.
— Искате ли да ви донеса чаша вода? — попита.
Тес поклати глава.
— Съжалявам — каза тя, докосвайки гърдите си с ръка. — Май малко ми прилоша. Не съм яла нищо днес. Много мило от ваша страна, че не ме оставихте да припадна пред всички.
— Няма нищо — каза Лора. — Винаги стоя наоколо и се опитвам да разбера дали хората харесват снимките. Изглежда, просто не мога да се откъсна оттук. Но честно казано, не знам какво бих помислила, ако някой припадне пред тях.
Тес се насили да се усмихне.
— Не се притеснявайте. Ако бях припаднала, нямаше да бъде от неодобрение. Снимките са прекрасни. Толкова прекрасни…
Тя погледна в очите дребната жена, която сега седеше до нея.
— Вие сте Лора, нали? — попита.
Лора кимна с усмивка.
— Точно така. Надявам се, че присъствието на фотографа няма да ви смущава, докато ги разглеждате. Не се тревожете, ако ви се струват смешни. Аз съм свикнала и имам дебела кожа.
— О, не… — Тес почти не можеше да понесе тази мисъл. — Според мен никой не би могъл да се смее на такива фотографии. Обратното би било по-вероятно. Те направо късат сърцето. Почти ми се ще никога да не ги бях виждала…
Ужасната ирония зад думите й бе доловима само за нея.
— Аз съм… аз съм развълнувана от срещата ни — успя да добави. — Не познавах работата ви преди тази изложба, но повярвайте ми, сега съм ваша почитателка. — Тя погледна в скута си и махна разочаровано с ръка. — Трябваше да си донеса каталога. Много бих искала да имам ваш автограф.
— Ще ви донеса един каталог, преди да си тръгнете — каза Лора. — За мен ще е удоволствие.
Тес се чувстваше по-слаба от всякога. Сядането явно не можеше да възстанови самообладанието й. Близостта на другата жена сякаш я лишаваше от последните й сили.
Изведнъж тя почувства, че маскировката й не е заблудила Лора. Погледът в тези тъмни, красиви очи говореше красноречиво за това.
— Знаете ли коя съм? — попита Тес.
Лора я погледна с кротък и разбиращ поглед.
— Не, ако вие не го искате — отвърна. — Мога да разбера желанието ви да не ви разпознаят. Знам колко важна и заета личност сте и оценявам идването ви тук.
Тес не намираше какво да отговори. Насили се да каже нещо и първата мисъл, която й дойде наум, изхвръкна неволно от устата й.
— Вашето момче… — Тя посочи фотографиите. — В каталога пише, че е ваш син. Аз… той е много хубав. Сигурно много го обичате.
Лора само кимна. Очевидно словата не можеха да предадат дълбочината на блестящото във фотографиите чувство.
— Съпругът ви… — изтърси Тес. — Той сигурно също се гордее много с момчето… — Тя съзнаваше накъде я отвеждат думите й, но не можеше да се спре.
Сега усмивката на Лора помръкна, но не стана по-малко искрена.
— Ние сме разведени — отвърна. — Той живее в Калифорния.
— О, съжалявам — каза Тес, мъчейки се с всички сили да потисне трепета в гласа си. — Май не биваше да питам.
— Няма нищо — усмихна се Лора. — Помолих да не споменават нищо за брака ми в каталога. Съпругът ми… Нали разбирате, разделихме се окончателно. — Лора не изглеждаше нито смутена, нито обидена. Очите й все така гледаха с поглед на неподправено доброжелателство.
— В каталога пише — продължи объркана Тес, — че вие сте същата онази знаменита Лора от «Лора ООД». Не мога да не изразя възхищението си от смяната на кариерата ви с такъв огромен успех. Сигурно е било голямо изпитание.
Лора сви рамене.
— Човек не го усеща по този начин, когато го прави — каза тя. — Прилича повече на обогатяващо преживяване или… да речем, на житейска промяна. Едното просто заменя другото, ако все повече се занимаваш с него.
— Чувствам се виновна, че не съм купувала ваши дрехи — каза Тес. — Толкова много от приятелките ми ги носят… Все още не мога да разбера как съм ви пропуснала.
— Вижте, ако ме извините за тази малка истина — каза Лора, — вие винаги изглеждате великолепно с тоалетите на Живанши и се съмнявам, че бих могла да постигна нещо подобно.
Тес се изчерви. Умът й трескаво работеше, опитвайки се да си представи какво би било, ако бе срещнала Лора преди години като нейна клиентка. Щяха ли нещата да бъдат по-различни? И как именно?
Но беше твърде объркващо да включва такава възможност във вече непостижимото уравнение, представляващо косвената й връзка с тази мила млада жена.
— Първата жена на съпруга ми, Даяна, изглеждаше чудесно във вашите модели — каза тя. — Аз… — Думите й заглъхнаха. Изглежда, всяка тема, която се опитваше да подхване с Лора, бе в известен смисъл табу.
Лора просто се усмихна.
— Мисля, че в този случай жената правеше дрехите, а не обратното — каза тя. — Даяна е такава красавица… — Изражението й си оставаше същото. Ако споменаването на Даяна я нараняваше, тя с нищо не го показа. — Между другото — добави — поздравления за успеха на съпруга ви. Не познавам човек, който да не възнамерява да гласува за него. Сигурна съм, че ще спечели номинацията. И ще бъде чудесен кандидат през ноември.
— Благодаря — отговори Тес и хвърли на домакинята си кос поглед, който Лора, изглежда не забеляза.
Тя не можеше да повярва на ушите си. Как бе възможно двете да седят тук и да разговарят учтиво и приятелски за мъжа, когото и двете обичаха, който беше баща на момчето от тези снимки, чиято съдба в момента висеше на косъм именно заради това момче и тази привлекателна млада жена?
Как можеха такива неща да се случват под небето? Каква лудост бе обсебила боговете горе, та да въвличат хората в такива жестоки игри?
Лора наблюдаваше Тес малко по-внимателно.
— Ако извините забележката ми на фотограф — каза тя, — фотографиите в пресата не ви отдават дължимото. Дори така дегизирана, вие сте много красива жена.
— О, аз… благодаря — заекна Тес. — Наистина сте много мила. Не се чувствам твърде красива тези дни.
— Не ми възразявайте — засмя се Лора, — защото, докато се усетите, ще ви помоля да ми позирате.
Тес бе напълно объркана. Добротата в очите на другата жена изглеждаше по-дълбока дори и от собствената й болка. В нея имаше нещо почти божествено.
Но същевременно в тези тъмни очи се долавяше проницателност, интуиция, която караше човек да се страхува, че няма да успее да запази задълго никаква тайна от тях. На Тес й се прииска да се махне оттук колкото се може по-скоро.
— Знаете ли — каза Лора, — аз срещнах веднъж съпруга ви. Беше много отдавна, когато бях занесла някакви дрехи на Даяна. Той беше знаменит още тогава, а аз — напълно неизвестна, но въпреки това се държа ужасно мило с мен. — Внезапно тя сложи ръка на устните си. — Боже, какви глупости дрънкам. Но това бе много отдавна, още преди те да се оженят. Извинете, ако съм ви засегнала.
— Нищо подобно — рече Тес, облекчена, че другата жена мисли за съвсем други неща. — Това е било много преди моето време, както казахте. Повярвайте, аз изобщо не изпитвам лоши чувства към Даяна. Фактически те двамата с Хал бяха почти разделени още преди моето появяване. Познавах я много малко, но за мен тя бе нещо като дъщеря. Виждате ли, аз още тогава бях два пъти вдовица. — Тя се разсмя. — Сигурно ви приличам на стара баба. Понякога собственото ми минало ме изумява. То просто се точи назад и назад, до безкрайност.
Настъпи мълчание. Сякаш някаква странна сестринска близост привличаше Тес към Лора и тя искаше да излее душата си пред нея. Но разбираше опасността от това и се въздържа.
Лора наруши тази магия.
— Налага се да изляза за малко — каза тя, поглеждайки часовника си. — Един критик ще дойде да интервюира мен и директора на изложбата. Трябва да сме любезни с него. Сигурна ли сте, че се чувствате добре?
— Да — отвърна Тес. — Нищо ми няма, наистина.
— Ей сега се връщам — рече Лора, докато ставаше. — Минутка само.
И тя изчезна, а Тес остана да седи, съзерцавайки безпомощно образите на момчето, излъчващи лъчезарната си енигма от студените, бели стени. Целият й свят се изплъзваше изпод контрол. Лора бе такава чудесна млада жена. Очевидно обожаваше с цялата си душа това момче. Беше толкова трудно да мечтае за жестоко отмъщение срещу нея, колкото и да планира собственото си унищожение.
Но именно тази сладост на Лора, тези големи, дълбоки очи, толкова пълни с мъдрост, човещина и готовност за любов — сигурно тъкмо това бе привлякло Хал…
Тес затвори очи. Всичко бе прекалено ужасно, за да мисли за него. Трябваше да се измъкне оттук, преди мистериите на това място да я подлудят.
Накрая Лора се появи отново с едно копие от каталога на изложбата.
— Това е за вас — каза тя, връчвайки го на Тес. — Подписах ви го. Наистина, толкова съм ви благодарна, че дойдохте!
— За мен беше истинско удоволствие — каза Тес, поемайки малката длан на другата жена. — Просто не мога да изразя с думи възхищението си от вашата работа. Продължавайте в същия дух. Надявам се да виждам в бъдеще все повече ваши неща.
— Ще се постарая — каза Лора. — И успех в кампанията. Сигурна съм, че всичко ще мине чудесно. — Тя се наведе по-близо и прошепна: — Няма да кажа на никого, че сте идвали, ако предпочитате да бъде така.
Тес се замисли.
— Точно сега трябваше да говоря в град Линкълн, Небраска, но се наложи да долетя тук по спешна работа и използвах възможността да видя изложбата ви.
— Тогава нека това бъде нашата тайна — каза Лора.
Тес кимна, давайки си сметка колко странно звучат тези думи.
Лора я изпрати през галериите на музея до фоайето. И тъкмо когато се готвеха да си кажат «довиждане», Тес зададе въпроса, който се въртеше в ума й още от влизането тук.
— Кажете ми нещо — рече тя. — Кога за пръв път осъзнахте, че искате да станете фотограф? Искам да кажа, какъв бе конкретният повод? Вие бяхте такава блестяща дизайнерка… Сигурно не е било лесно да се откъснете от любимата си работа.
Лора се усмихна замислено.
— Знаете ли, и аз много пъти съм се питала. Веднъж една от нашите манекенки дойде в жилището ми, за да сподели тревожни новини. Тогава й направих снимки и те по някакъв начин ме омагьосаха. Често съм казвала на хората, че всичко е започнало оттогава.
— А не беше ли така? — попита Тес.
Лора поклати глава.
— Не съвсем. Имаше и друг случай — години преди това — въпреки че осъзнах важността му много по-късно. Бях със… съпруга си в един плувен клуб и му направих снимка до басейна. — Тя се разсмя. — Не знам дали защото имах фотоапарат, или просто се влюбвах. Във всеки случай запазих снимката. Може би всичко започна тогава. Не съм съвсем сигурна. — Лора сви рамене. — Май пак не успях да отговоря на въпроса ви.
Тес се усмихна.
— За някои неща няма лесни отговори — каза тя. — Много ви благодаря, Лора. Надявам се да се срещнем отново.
— И аз благодаря за посещението. И предайте… — Лора млъкна. — Не, няма значение. Щях да кажа, предайте на съпруга си най-добрите ми пожелания за кампанията му. Но той няма да ме помни след всички тези години. Освен това — усмихна се съзаклятнически тя — вие не сте били тук, нали?
— Хич не съм и помисляла — кимна Тес. — Довиждане, Лора.
— Довиждане.
Тес излезе през въртящата се врата. Когато се озова навън, погледна назад и видя как Лора пресича фоайето.
Целият свят се завъртя пред очите й, подобно на тази врата. Тя едва дишаше.
«Защо дойдох?» — питаше се нещастно тя. — «Какво става с мен?»
Колко по-мъдро би било да мрази тази жена от безопасно разстояние, вместо да навлиза в орбитата на нейното уникално и обезоръжаващо очарование. Толкова по-лесно би било да размишлява над нещата, които трябваше да предприеме, и после да ги направи или да накара Рон да ги свърши, а не да идва тук, за да се среща с Лора.
Тес закрачи с несигурна походка към очакващата я кола. Но се спря, когато внезапно гатанката на Сибил се появи от миналото, за да й спре дъхът — блестяща с кристалната прозрачност на истината, което само увеличаваше нейната пагубност.
Попитай човека до басейна.
Ако сияйният, влюбен поглед върху красивото лице на Лора и блясъкът, излъчван от фотографиите на момчето, не бяха убедили Тес в най-лошите й страхове, в онова последно, неволно признание за плувния басейн, измъкнато с въпроса, който чак в последния момент се сети да зададе, премахваше всичките й съмнения.
Това е тя, призна Тес пред самата себе си. Тя е жената. Единствената.
Тя се качи в колата и каза на шофьора да я откара на летището. Куфарите й все още се намираха отзад в багажника. В края на краищата нямаше да се прибере у дома.
Тя седеше на задната седалка с каталога на изложбата в скута си. Нямаше нужда да го разглежда отново. Бе получила онова, за което дойде тук, и дори много повече.
Сега беше време да се върне обратно в света и да поведе последната си битка.
Ако я загубеше, а заедно с нея и Хал, тя знаеше, че дори святата красота на Лора и малкото й момче няма да оцелеят от унищожението, което щеше да последва тази загуба. Защото тогава краят на света щеше да е настъпил.
А краят на света не оставя жив никого.

Пое си дълбоко дъх. Все някак щеше да се справи. Въпреки изпитото, изтощено лице, което видя в огледалцето на кутията, въпреки стотиците малки трескави тръпки в нервите си и факта, че почти не се беше хранила и спала през последните пет дни, тя щеше да преживее тази седмица.
Накрая вратата се отвори. Последният посетител бе отпратен и се появи самият Еймъри Боуз, усмихнат отвисоко към нея.
— Скъпа госпожо — рече той, — за мен наистина е удоволствие да ви видя. Моля, влезте.
Той беше по риза, с чифт сиви тиранти, опънати върху солидната му фигура. Тя не го помнеше толкова закръглен. Изглеждаше по-стар, по-червендалест и странно доволен. Дойде й наум изразът «в цветуща форма».
Боуз я въведе в офиса си, посочи й безмълвно стола за посетители и седна зад бюрото си. Там в пепелника гореше пура.
— Тази жалка обстановка трудно се връзва с красотата ви, скъпа моя — каза той. — На какво дължа честта от посещението на такава изтъкната личност?
Тес помисли за момент. Съвсем явно бе какво се криеше зад любезността на Еймъри Боуз. Той я бе поканил тук, за да я унижи. Следователно нямаше смисъл да губи време и да се опитва да го ласкае с учтиви формули. Ставаше дума за политика на силата, тъй че можеше да премине направо на въпроса.
Тя отвори чантата си, извади малък магнетофон и го включи. Докато Боуз я наблюдаваше, а димът от пурата му се виеше нагоре към високия таван на офиса, зазвуча записаният от Рон разговор между него и помощника му за Даяна и изнудваческата кампания срещу Хал.
Боуз не сваляше поглед от Тес. Той се усмихваше и дърпаше от пурата си, докато разговорът с Ърл звучеше във въздуха помежду им.
— Тя не се предава лесно — изрече собственият му глас. — Истински борец е. Но сме я притиснали в ъгъла. — Когато чу тези думи, Боуз направи знак на Тес с пурата си и върху лицето му затрептя доволна усмивка.
Щом лентата свърши, Тес прибра, магнетофона обратно в чантата си и погледна Боуз в очите.
— Добре, Еймъри — каза тя. — Хайде да не си губим времето. Каква е цената ви?
Той повдигна едната си вежда.
— Цена ли, госпожо? За бога, какво искате да кажете?
Тес с мъка сдържа нервите си и продължи да го гледа в очите.
— И двамата знаем за какво става дума — каза тя. — Вие ме познавате, Еймъри, а и аз ви познавам. Затова просто ми кажете какво искате.
— Какво искам ли? — Той се залюля назад в стола си и внезапно се изсмя. — Какво искам ли? Чудя се, госпожо, дали изобщо сте в състояние да разберете онова, което аз искам.
Тес не каза нищо. Еймъри Боуз я гледаше с физиономия, изразяваща нещо средно между възмущение и триумф.
— Нека ви кажа нещо, госпожо Ланкастър — рече той. — Преди трийсет и пет години, когато все още бях юноша, работех по дванайсет часа на ден, берейки ябълки в градината на баща ми, за да събере той достатъчно пари и да запази парчето земя, което семейството ни обработвало от четири поколения. Не знам дали помните онези времена, госпожо Ланкастър. Ако е така, би трябвало да знаете, че повечето от тези ябълки стигаха до улиците на Ню Йорк, продавани от хора, които бяха загубили работата си и не можеха по друг начин да спечелят дори петак за следващото си ядене.
Боуз спря, за да дръпне от пурата си.
— Е — продължи той, — въпреки всичките ми усилия, той не успя да запази земята си, скъпа госпожо. Първата национална банка на Олийн, Ню Йорк, му я отне. А после взе и къщата ни. Защото тази малка банка от дълги години държеше ипотека върху дома и земята ни и срокът й бе изтекъл.
Той се усмихна.
— Така. И знаете ли кой притежаваше онази банка, госпожо? Притежаваше я една нюйоркска компания, чийто главен акционер беше фамилията Ланкастър.
Той спря, за да се усмихне на Тес, докато думите му оказваха ефекта си.
— Тъй че разбирате, госпожо Ланкастър, как същите хора, които владееха каменовъглените мини, производствените компании и финансите, управляващи нашата страна — хората, чиито спекулации предизвикаха Депресията — същите тези хора притежаваха нашата малка банка, а тази банка притежаваше мен, баща ми и майка ми, братята и сестрите ми.
Той се разсмя.
— Бива си я иронията, а, Бес? Цялата пот от моя гръб и този на баща ми беше за някой друг, нали? За някой, седнал в удобно кресло в «Юниън Клъб» в Манхатън, без да му пука изобщо за оня, дето работи по дванайсет часа на ден, за да му пълни сметката в «Чеиз Манхатън Банк». И тъй като не е познавал тия малки хорица, дето са се потили, за да го направят богат, не е и забелязал, когато неговите банки са им взели и последната риза от гърба, за да си оправят баланса в счетоводните книги. Нали?
Тес слушаше мълчаливо. Досега не бе съзнавала дълбочината на личната обида на Боуз срещу семейството на Хал.
— Когато навлязох в местната политика — продължи той — и започнах да се опитвам да изстискам малко субсидии от правителството за изкупните цени на нашите фермери, разбрах колко патриотични бяха онези приятелчета от Уол Стрийт. Затова станах демократ, госпожо Ланкастър. Знаех, че богатите никога няма да дадат и цент от парите си за бедните хора, освен ако не ги накараш да го направят. И съществуваше само един начин да им извиеш ръцете — политиката.
Тес прочисти гърлото си.
— Съпругът ми също е демократ, Еймъри.
Еймъри Боуз се облегна назад и се разсмя.
— Голям демократ, няма що! — каза той. — Госпожо, вие наистина трябва да си припомните историята. Съпругът ви не е демократ. Той е един разглезен пикльо от висшето общество, получил политическата си кариера на сребърен поднос като подарък от семейството си и то републиканско семейство, мога да добавя. Той не разбира нищо от това как функционира тази страна. Научен е само да брои парите, идващи от потта на хора, които никога не вижда. И затова, драга госпожо, той не разбира каква заплаха са комунистите за нашия начин на живот. Виждате ли, Съветска Русия е земя, където обикновеният човек робува с тялото и душата си, без никога да притежава свое имущество или своя съдба — точно както Америка на Ланкастърови и други алчни хитреци като тях със земя, в която обикновеният човек работи за някой друг. Тъй че, госпожо, вашият съпруг може да е много неща — но той не е демократ.
Тес беше изненадана. Тя за пръв път виждаше, че зад дясната демагогия на Боуз има зрънце искреност. Той мразеше Хал не само поради лични причини, но наистина гледаше на него като на опасност за нацията. Боуз представляваше истински фанатик.
— А сега — заключи той, оставяйки пурата си в пепелника и облягайки ръце върху бюрото, — сега вие се появявате тук, за да ме изкушавате с пари. Мога да се поставя на ваше място и да го разбера. Съпругът ви е бил роден с това. А вие, вие сте се омъжила за същото, и то два пъти. Мислите си, че аз и всеки друг работещ американец ще ви се поклоним заради вашите пари. Колко жалко, че ме разбирате погрешно, госпожо. Колко тъжно, че ме подценявате.
Тес се мъчеше да избистри съзнанието си. Сега разбираше, че си има работа не просто с политически враг. Боуз бе чакал цял живот това отмъщение и нямаше лесно да се откаже от него.
— Еймъри — каза внимателно тя. — Аз не искам от вас да харесвате Хал. Можем да се разберем и без да сме във възторг един от друг. В края на краищата това е политика. Аз само ви моля да не му пречите.
— Да му преча! — изгърмя Боуз и гласът му проехтя между старите стени на офиса. — Защо, Бес, какво може да му попречи? Той притежава известно име, семейство, красива и богата млада жена — която между другото има голямо влияние сред медиите, както ни е добре известно — а също така цялата привлекателност и чар на света. Е, какво би могло да му попречи? Белият дом му се предлага на сребърен поднос като играчка на послушно дете, нали? Точно както сенатското ми място, за което работих през целия си живот, му се поднесе преди шест години? Не е ли така? Та какво може да му попречи, скъпа моя, освен една малка грешка, направена по пътя му към върха? Малко семенца, които е посял и те са поникнали в един малък ъгъл на страната ни, където никой досега не ги е забелязал? Досега!
Тес видя бездънната омраза в очите му. Трудно можеше да издържи на погледа му.
— Нека онзи, който сам е безгрешен, хвърли първия камък — каза тихо тя. — Ако започнете война в пресата, Еймъри, няма да се отървете здрав и читав. Можете ли да рискувате собственото ви минало да стане публично достояние?
Боуз я погледна с почти добродушна усмивка.
— Аз съм в политиката отдавна, Бес — каза той. — И съм от стара коза яре. Нещо повече, познавам ви, скъпа госпожо. Знам как действахте преди шест години и знам как действате сега. Ако имахте силни карти, нямаше да седите тук. Щяхте вече да сте ги изиграли.
Сърцето на Тес се сви. Еймъри Боуз действително държеше всички козове. Днес тя бе дошла тук, за да се опита да го изкуши с пари и да блъфира със заплахи. Но той напълно бе разгадал тактиката й. Беше чакал дълги години този момент и сега той му принадлежеше.
Боуз можа да види как тя помръкна. Изглеждаше бледа, слаба и за пръв път в живота й, беззащитна.
— Много добре — каза Тес и една сълза се плъзна надолу по бузата й. — Да предположим, че го убедя да се оттегли. Не знам как ще го направя, но да предположим, че успея. Ще задържите ли тогава информацията си? Ще му оставите ли политическото бъдеще?
Една загадъчна усмивка изкриви устните на Еймъри Боуз. Той се облегна на стола си, попивайки с наслада нейното отчаяние.
— Ще го направите ли? — попита Тес. — Ще го пощадите ли?
Тя бе поразена от това, което питаше и което вече бе предложила. Но цялото бъдеще на Хал беше заложено на карта, както и последната й надежда за живот с него.
— Ще му оставите ли бъдещето? — повтори тя жалостиво. — Ако го сторите, ще го накарам да се оттегли за тази година.
Виждаше радостта му от унижението й. Той вдигна пурата си и всмукна, без да сваля поглед от нея.
Тес го погледна с насълзени очи.
— Как мога да ви убедя? — попита тя. — Бих направила всичко…
Внезапно в очите му се появи похотлив блясък и някакво садистично очакване. Той повдигна въпросително вежди.
И тя веднага разбра какво иска.
Това беше висока цена. Но тя щеше да я плати заради Хал. Изправи се и заобиколи бюрото, за да отиде при него. Докато вървеше, погледна към матовото стъкло на старата дъбова врата. Знаеше, че външният офис е празен. Всички си бяха отишли вкъщи.
— Всичко, което имам, е твое — промълви. — Само кажи. Кажи ми какво искаш.
Видя как очите му се плъзнаха по гърдите и после отново върху лицето й. Разбра сигнала. С треперещи пръсти разкопча блузата си. Той я гледаше с интерес, захапал пурата си между зъбите.
Тя разкопча полата си и я остави да падне на пода. Блузата я последва и тя остана само по пликчета и сутиен. Еймъри Боуз я огледа бавно, с изражение на чувствено задоволство в очите.
Усещайки как я обгръща смъртоносен студ, Тес съблече бельото си и застана гола пред него.
— Всичко… — повтори замислено той и димът от пурата се виеше край лицето му.
Треперейки от голотата си, тя кимна.
— Всичко.
За миг той продължи да се възхищава от гърдите й, от чистата, стройна извивка на раменете, млечната плът на слабините и бедрата й. После я хвана за китките. Тя почувства как я дръпва надолу. Отпусна се покорно на колене пред него. С пура в уста, той докосна престорено свенливо ципа на панталоните си, а после се потупа по корема.
Тес усети как й се пригади. Сексът никога не бе означавал нищо за нея, освен с Хал. Навремето би доставила удоволствие на сто души като Еймъри Боуз, без да й мигне окото, ако това щеше да й помогне да постигне целта си.
Но сега от мисълта за онова, което я очакваше зад този цип, й се повдигаше.
И все пак бе готова да изтърпи всяко унижение заради Хал.
Боуз гледаше надолу към нея с жестока усмивка на лицето. Устните му леко се свиха в неприличен, подканящ жест.
— Всичко? — попита той бавно.
Незабелязано за нацията, чиято съдба зависеше от сегашните й действия, далеч от очите на съпруга си, който водеше предизборната си борба на хиляди мили разстояние, Тес взе най-трудното решение в своя живот.
Тя се пресегна, за да отвори ципа на панталоните му.

Лагуна Бийч, Калифорния, 28 април 1964 г.
— Събуди се, сънливецо!
Чифт топли устни целуваха бавно Тим Риордан. Когато очите му се отвориха, той видя разкошна руса коса, дълга и вълниста, над големи сини очи, загоряло до златисто лице и фините, изваяни черти на красива млада жена.
Джули все още беше в късата си пижама. Той вдъхна нейния свеж аромат и я прегърна за момент, за да се наслади на усещането от тялото й.
— Добро утро — прошепна усмихнат.
Тя се сгуши по-близо до него. Той усети голотата й под ефирната пижама — дългите крака, твърдите гърди, притиснати до гръдния му кош. Тя му предлагаше тялото си с трогателна прямота и всеотдайност. Дори и сега, отделен от нея само с това ефирно парче плат, той усети как се надига под пижамата си.
— Обичам те — прошепна тя и го целуна по извивката на ухото.
— И аз те обичам.
Беше толкова лесно да й каже тези думи. Те сякаш сами изскочиха от него. Като слънчев лъч, пораждащ незабавно отражение, тя изкарваше от него поток от обич и нямаше нужда дори да се замисля, за да й го предложи.
Тя го притегли по-близо. Ръцете й бяха на тила му.
— Кажи го — прошепна.
— Да кажа какво? — попита той, прокарвайки голямата си длан по ханша й и видя как очите й светнаха от котешко удоволствие, докато я галеше.
— Ти знаеш. Кажи го.
— Госпожа Риордан — рече той. — Това ли иска да чуе моята дама?
— Ммм — замърка тя, дългото й бедро покриваше неговото, а устните й леко целуваха трапчинката на шията му.
Тим се усмихна. Щастието, изпитвано тази сутрин, бе нещо, което очакваше цял живот.
Той срещна Джули преди осем месеца. По това време се намираше на гребена на вълната на новия си живот в Лагуна Бийч. Използва препоръките и останалите си спестявания от предишната кариера в Ню Йорк, за да си изгради ново и доходно съществуване като строителен и управленски консултант на хотели и ресторанти по крайбрежието.
Репутацията му за схватливост в бизнеса, щателност и познаване на хората скоро го направи може би най-търсения човек в бранша. Услугите му се ценяха от инвеститорите в Южна Калифорния и той много бързо натрупа малко състояние.
Тим вложи мъдро парите си. Притежаваше търговска недвижима собственост, която удвояваше стойността си почти всяка година. Построи си красива къща до океана, с изглед към канала Сан Педро чак до Каталина и двайсет и петфутова яхта, закотвена на близкия пристан. Имаше мерцедес 180 и ферари тип А 555. Гардеробите му бяха пълни с костюми, дизайн на Лайл Хейн от Лос Анджелис, и разнообразни ежедневни дрехи, скроени по поръчка за мускулестото му и сега добре загоряло тяло.
Година след преместването си от Ню Йорк той беше един от най-желаните ергени на Крайбрежието. Но, перфекционист по природа, Тим беше много придирчив. Няколко години проучваше обстановката, изчакваше и се наслаждаваше на най-чудесните плодове на женско очарование, предлагани от Южна Калифорния.
Блясъкът на новооткритата свобода, успехът и достъпните красиви жени тъкмо започваха да му втръсват, когато срещна Джули.
Тя работеше като секретарка в хотел «Плайа дел Мар», в който той имаше малък дял. Пътищата им се пресякоха една вечер, когато Тим отиваше на някаква среща. Той се впечатли от гъвкавата мекота на нейното тяло и неуловимо чувствения й поглед. Представи й се, попита я направо дали е свободна и я покани на вечеря.
Станаха интимни още през онази първа нощ, на неговата яхта. Джули бе великолепна в леглото — едно загоряло, мъркащо създание, чийто очевиден глад за него се смесваше с искрено възхищение. Тя го накара да се почувства не само като мъж, но и като мъж, стъпил здраво на земята след дълго изпитание от самота, която той не искаше да признае дори пред самия себе си.
След това започнаха да се виждат всеки ден. Той научи всичко за миналото на Джули, за семейството й в Минесота, омъжената й сестра, двамата й братя, работещи в предприемаческия бизнес на бащата и желанието за приключения и вълнуващи преживявания, довело я в Калифорния.
Но онова, което разбра едва много по-късно беше, че във вечерта на срещата им тя вече е била сгодена за друг мъж, банкер от Санта Барбара. И на сутринта, след прекараната с Тим нощ, е развалила годежа.
Джули и Тим плуваха заедно, разхождаха се, излизаха с яхтата и ловяха риба, играеха голф, тенис и разговаряха до късно за себе си и предишния си живот. И се любеха. Сутрин, вечер, по цяла нощ правеха любов. Музиката на Джулиното тяло, което тя отдаваше с такова желание, прелъсти напълно Тим. Нещо повече, доверието й в него и нейната откритост бяха неотразими.
След два месеца той замина с нея в студената Минесота за тиха, традиционна сватба в дома на родителите й. Двамата с баща й си допаднаха веднага. Той се оказа земен и практичен човек, който уважаваше чувството за отговорност на Тим и сръчността му във физическия труд. Същото се отнасяше и за братята на Джули с техните обикновени на вид, но приятелски настроени съпруги, както и за сестра й Марси и майката.
Всички от семейството харесаха Тим, а и той се почувства свой сред тях. След сватбата, когато стана време да си тръгват, им каза довиждане с просълзени очи.
Меденият им месец представляваше пътуване с кораб надолу по мексиканското крайбрежие, със спирания в Пуерто Валярта и Акапулко. През тези четиринайсет дни Тим се наслаждаваше на меката красота на Джули, на невероятните й прелести в леглото и преди всичко на естествената й прямота.
И за пръв път от години си позволи да помисли за Лора. Сравнението с Джули беше красноречиво. Джули бе тъй свежа, здрава и открита. А той помнеше Лора като такова затворено, сложно и непроницаемо създание, че лесно можеше да разбере защо не успя да бъде щастлив с нея.
В сравнение с Джули, самата мисъл за Лора изглеждаше някак неприятна, почти отвратителна, защото бе спомен за болезнена раздяла и за неговата пълна неспособност да проникне във вътрешния й свят, спомен, изпълнен със самота и ужас.
Но с Джули нямаше никакви тайни, никакви нейни лични пътища, които той да не може да следва, нито тъмни мисли, невъзможни за споделяне. Тя не се страхуваше да му принадлежи. А притежанието й бе такова удоволствие! Наистина, тя отново накара Тим да се почувства мъж.
— Добре, мързеливецо — каза Джули, като го целуна за последен път и скочи на крака, а гледката на полуголите й загорели крайници го накара да се усмихне. — Стегни се. Аз ще прескоча до града да взема някои неща за довечера. Ще си дойдеш ли за обяд?
Тим помисли за момент. Тази сутрин имаше една среща в Оушънсайд, на четирийсет и пет минути надолу по брега. Щеше да е трудно да се върне до обяд. Но бе свикнал да люби новата си съпруга и през деня, когато имаше възможност. Реши да го стори и днес.
— Да се уговорим за дванайсет и половина — каза той.
— Дадено — усмихна се тя. — Кафето е готово, а вестниците ти са на масата. Ще се видим по-късно, хубавецо.
— Чао — извика Тим, когато тя се скри от погледа му.
Чу затварянето на външната врата, а после звука от мотора на мерцедеса. Колелата захрущяха по чакълестата алея. Почти можеше да усети брилянтната слънчева светлина отвъд спуснатите завеси на спалнята.
Накрая стана от леглото. Все още долавяше аромата на Джули по цялото си тяло. Следите на интимността им бяха толкова сладки, че мразеше да взема душ след това. Но се принуди и бързо направи седемдесет лицеви опори, преди да пусне водата.
Докато миеше тялото си, той мислеше за Джули. Есенцията на тяхната любов беше във взаимността. Естествено, топлата усмивка и смехът й се преливаха неуловимо в гореща страст и радостно притежание. Той се чувстваше в прегръдките й точно тъй, както Господ бе наредил мъжът да бъде със своята половинка, благословен от идеалното съотношение между възбуда и задоволство.
С Лора никога не беше така. С нея той постоянно се намираше сякаш на ръба на някаква пропаст, теглеща го надолу към тъмни недра, където не би могъл да диша. И никога не успяваше да направи този скок, да приеме това падане, което би му позволило да проникне в сърцето й. Затова стоеше на ръба, объркан и замаян, и усещаше как тя се изплъзва някъде далеч дори в най-близките им моменти.
Но Тим не обичаше твърде да мисли за това. Лора се намираше в миналото, където й беше мястото. Той бе сторил грешка, женейки се за нея, и я бе поправил с цената на много страдания. Днес се намираше там, където искаше да бъде, и с жената, която обичаше. Лора бе просто един кошмар, за щастие вече приключил.
С тази успокоителна мисъл Тим спря душа, изсуши се и тръгна бос към кухнята. Изпи на един дъх портокаловия си сок и тръгна с чаша черно кафе към терасата с изглед към морето, носейки вестниците си под мишница.
Първият, който разгърна, бе «Ню Йорк Таймс».
Правеше го по навик. Знаеше, разбира, се, че вестниците от Лос Анджелис и Сан Диего ще му дадат повече местни делови новини, които най-вече го интересуваха, а за нужната му пазарна информация «Уол Стрийт Джърнъл» бе на първо място. Но носталгията го караше да разлиства всяка сутрин: «Таймс».
В крайна сметка сестра му все още живееше в Ню Йорк. И той обичаше да чете за новите постановки на Бродуей, за мръсната, но някак близка нюйоркска политика, за лошото време, което никога вече нямаше да изпита, и за културните и обществени събития, които помнеше от преживените там години.
Забеляза на първа страница най-новите подробности около неприятностите на Хейдън Ланкастър в президентската кампания на Демократическата партия.
«Положението на Ланкастър нагорещено до точката на кипене», съобщаваше заглавието. Тим не си направи труда да прочете статията. Президентската политика не го интересуваше твърде. Все едно му беше кой ще спечели, стига икономиката да останеше все така силна, както сега.
Той прелистваше различните раздели на вестника, търсейки спокойно някоя история, която да го заинтересува. Когато стигна раздела «Изкуство и свободно време», едно заглавие хвана погледа му.

29 април 1964 г.
Лесли Къран седеше на мястото за посетители в офиса на Еймъри Боуз.
Огромното кожено кресло я правеше да изглежда като малко момиченце. Тя гледаше нервно през бюрото към Боуз. Той се бе променил, откакто го бе видяла за последен път преди години. Лицето му беше по-червендалесто, а косата по-бяла и оредяла. Но погледът в малките очи си оставаше същият, както и виещият се около лицето му дим от пурата.
Като по ирония, тази стая бе по-разкошна, отколкото старият му офис в Сената на Съединените щати. Прозорците бяха по-високи, портретите на стените — по-стари, а тежката орехова ламперия на стените по-впечатляваща и погледът в очите на Боуз някак си опровергаваше факта, че в политическо отношение той заема по-малко влиятелен пост. Изглеждаше уверен и почти тържествуващ, докато дърпаше от пурата си и я оглеждаше.
Никой от тях не бе казал нищо, откакто секретарката я въведе в офиса. Сега Боуз заговори пръв.
— Лесли — рече той, — има ли нещо, което би искала да ми кажеш?
Тя го погледна. Не й обясниха, защо я викат тук. Знаеше само, че тази сутрин неговият помощник Ърл се бе появил на вратата й в Ню Йорк и безцеремонно й бе наредил да тръгва за Олбъни, за да се срещне с Еймъри Боуз. Той й даде време да си приготви една чанта багаж и сам я докара, без да каже и дума през време на три и половина часовото пътуване.
Но тя има време да премисли и да планира поведението си. Затова и знаеше какво да отговори.
— Да, има — отвърна. — Госпожа Ланкастър дойде да ме види. Съпругата на Хейдън Ланкастър.
Боуз повдигна едната си вежда.
— Нима? Боже, и за какво сте си говорили?
Лесли обмисляше думите си. Искаше да звучи неспокойна. Това не бе трудно, защото близостта на Еймъри Боуз бе достатъчна, за да я тревожи.
— Тя каза, че вие стоите зад слуховете за съпруга й. Нещо за изнудване… не ми обясни точно. Но ме помоли да й помогна, за да ви свърже със скандала около Гарет Линдстром. Каза, че ще ме възнагради. Тя беше… изглеждаше уплашена и много се стараеше да ме убеди.
— И ти какво й отговори? — попита Еймъри Боуз.
Лесли сви рамене.
— Отказах й.
Настъпи дълга пауза. Боуз я гледаше със студен, преценяващ поглед.
— А защо не ми се обади след това? — я попита.
Тя очакваше този въпрос. Позволи на страха да проличи в очите й.
— Бях уплашена — каза просто.
Надяваше се той да й повярва. В края на краищата по-верни думи никога не бяха изричани.
Еймъри Боуз отново замълча и бавно я изучаваше, докато пушекът от пурата му се виеше към тавана.
— Изглеждаш прекрасно, Лесли — каза накрая. — Изминалите години са ти се отразили добре.
Тя се принуди леко да се усмихне. Не каза нищо.
— Знаеш ли кой седеше на този стол вчера по това време? — попита той.
Тя поклати глава.
— Госпожа Хейдън Ланкастър.
Лесли запази мълчание. Не знаеше накъде бие той. Само съзнаваше, че не би била тук, ако положението не беше сериозно.
Боуз се размърда в креслото си.
— Лесли — започна със замислен глас, — в момента нещата стават малко напечени. Те не засягат теб, разбира се, но все пак мисля, че ще е добра идея да изчезнеш за малко. Докато цялата тази работа с Ланкастър приключи.
Лесли кимна покорно.
— Къде да отида?
— Където искаш — отвърна Боуз. — Посети някого. Иди на гости на някоя приятелка. Разходи се до Ниагарския водопад. Но не се връщай в Ню Йорк. Не искам да се доближаваш до апартамента си известно време. Ърл каза ли ти да си вземеш някои неща?
Тя посочи към чантата на пода до стола си.
— Малко. Ще се наложи да купя останалото.
— Ще се погрижа да не ти липсват пари — кимна Боуз. — Почини си малко, Лесли. Личи си, че една почивка ще ти се отрази добре. Но ме извести къде ще бъдеш. Трябва да знам телефонния ти номер по всяко време. Когато стане безопасно, ще ти се обадя да ти кажа, че можеш да се прибираш у дома.
Лесли обмисляше думите му. Всяка клетка в тялото й бе нащрек, но при все това успяваше да демонстрира пълно доверие и покорство.
— Разбирам — каза тя.
— Много добре. Осигурил съм ти кола — рече Боуз, като извади отнякъде връзка ключове и ги плъзна към нея през бюрото. — На един мой колега е. Напълно е безопасна; регистрирана е на името на жена му. Можеш да я задържиш толкова, колкото ти е необходима. Но най-важното е да тръгнеш още днес. Не искам да прекарваш нощта в Олбъни.
Лесли кимна, гледайки ключовете.
— Не спирай, докато не се отдалечиш на час или два от града — продължи той. — Щом излезеш на магистралата, увери се, че не те следят. Ако видиш, че те следят, обърни и се върни при мен тази вечер. Ясно ли е?
Тя отново кимна.
— Утре се обади на хазяйката си по телефона — рече Боуз. — Кажи й, че някой в семейството ти се е разболял и ще отсъстваш известно време. Помоли я да се погрижи за млекаря, пощата ти и така нататък. Надявам се, че няма да е задълго.
Лесли взе ключовете.
— Колата е син форд — рече той. — Номерът го има върху ключодържателя. Паркиран е в подземния гараж, ниво С, сектор 10. Запомни ли?
— С-10 — повтори тя.
— Е, умната, моето момиче. И не забравяй: не бива да казваш на никого къде отиваш. Просто ми се обади, когато пристигнеш. И стой далеч от роднините си. Това е самотно пътешествие. Ясно, нали?
Лесли стоеше пред него с ключовете в ръка. Цялата беше на тръни. Не очакваше да се измъкне от този офис, преди да й поискат още една услуга.
Боуз погледна в очите й. Изглежда, се наслаждаваше на очевидната й тревога.
— Много съм ти задължен, Лесли — каза усмихнат. — А аз винаги връщам дълговете си. Ще се погрижа за теб, каквото и да се случи. Мога да те уверя в това.
— Благодаря ви, сър.
Боуз дръпна от пурата си и тя видя как езикът му облиза мокрия от слюнка сдъвкан край.
— Довиждане, скъпа моя — каза той, без да става. — Бъди внимателна. Ще чакам обаждането ти.
Лесли стоеше неподвижно пред него. Не можеше да повярва, че я оставя да си тръгне просто така. Това не бе в негов стил.
Тя импулсивно пристъпи напред и го целуна по бузата. Той леко я потупа по рамото. Докосването му беше изпълнено с таен смисъл, който не остана скрит за нея.
После тя напусна офиса.
Намери колата в подземния гараж, както той й бе казал. Това бе най-обикновен форд на три-четири години, с номера от Мериленд и счупен заден стоп. Беше паркиран между две други коли в част от гаража, която не бе нито централна, нито отдалечена, нито добре осветена, нито пък тъмна.
Лесли стоеше, гледайки колата от разстояние, и се вслушваше в тишината на гаража. Обърна се, за да погледне асансьорите зад гърба си. Този, с който бе дошла, все още стоеше на ниво С и чакаше зад затворената врата.
Тя тръгна бавно към колата. Когато измина половината разстояние, обърна се и бързо закрачи назад към асансьора. Натисна бутона. Вратите се отвориха моментално и тя влезе вътре. Погледна през рамо смълчания гараж.
Чу как вратата на кола се отвори и затвори. Нечии стъпки се приближаваха бързо към нея.
Тя натисна бутона за потегляне. Нищо не се случи. Почувства как дъхът й спира от звука на приближаващите стъпки.
Накрая вратите започнаха да се затварят. Спазъм на ужас се стрелна по краката и нагоре по гръбнака й. Дамската чанта и пътният сак в ръцете й трепереха. Тя скърцаше със зъби. Стъпките бяха съвсем близо, когато старите, олющени врати най-сетне се затвориха.
Тя се изкачи с асансьора до нивото на фоайето и закрачи, без да бърза, към стоянката на такситата. Направи знак на най-предното и шофьорът й отвори вратата.
— Смесете се с движението — каза тя, щом седна в колата. — И внимавайте да не ни следят.
Те се отдалечиха от сградата на Законодателното събрание по непознатите улици на Олбъни. Лесли не обръщаше внимание на гледките през прозореца. Нито се обърна, за да види дали я следят.
Мислеше бързо. Разбираше, че Боуз я бе довел чак от Ню Йорк, защото се страхуваше от онова, което тя знаеше за него. Научил бе за посещението на Бес Ланкастър, а това означаваше, че или е следил Бес, или апартаментът на Лесли се е подслушват през всичките тези години.
Едно беше сигурно. Ако тя бе последвала инструкциите му и влязла в онази синя кола в подземния гараж, сега щеше да е мъртва. Този път залогът в играта бе прекалено висок, а самата тя — твърде нищожна, за да бъде другояче.
И ако това беше истина, и този момент тя се намираше в опасност.
— Чисто ли е отзад? — попита тя шофьора.
— Така мисля, госпожо. В това натоварено движение не мога да бъда сигурен.
— Карайте към летището — каза Лесли.
Таксито направи остър завой, профуча през няколко улици и изскочи на магистралата. Лесли не каза нищо повече на шофьора, докато той си пробиваше път през пиковия вечерен трафик към летището на Олбъни.
Когато пристигнаха, шофьорът спря таксито и се обърна да я погледне.
— Искам да дойдете вътре с мен — каза тя. — Ще ви платя за времето.
Мъжът я гледаше подозрително. Лесли отвори чантата си и му подаде двайсетдоларова банкнота.
— Още двайсет, ако направите каквото ви казах.
С въздишка той излезе от таксито и я придружи към сградата на летището.
С багажа си в ръка и шофьора до себе си, тя влезе в непознатия терминал и отиде до едно пощенско гише. Извади от дамската си чанта малък пакет, написа отгоре адреса, добави думите: «СПЕШНА ДОСТАВКА» и залепи достатъчно марки, за да покрият разходите.
После откъсна една страница от джобния си бележник, и написа върху нея:

Ню Йорк, 29 април 1964 г.
Тим стоеше в смълчаната всекидневна в мансардата на Лора.
Беше два часът следобед. Сега Лора се намираше на своята изложба. Момчето й сигурно беше на детска градина. След около час тя щеше да напусне музея, за да си го вземе. И малко след това двамата щяха да се върнат тук.
Тим щеше да ги чака. Той стоеше и разглеждаше непознатата обстановка, избрана от Лора за тази фаза от живота й. Всичко бе много различно от хубавия апартамент до Сентръл Парк, в който тя живееше с него преди раздялата им. Тук стаите бяха огромни, осветени от мръсната дневна светлина отвън, доста прашни и съвсем не така звукоизолирани, както в предишния им дом. Той можеше да чуе грохота на камионите от съседните улици и звука от пианото на музикант, упражняващ се през един-два етажа надолу.
Пространството бе заето основно от студио, пълно с осветителни лампи, фотоапарати и екрани, в единия край на което, отделена, с два големи паравана, се намираше всекидневната. Стените бяха покрити с увеличени фотографии, забодени с кабарчета на коркови табла. Повечето изобразяваха хора, чиито лица не означаваха нищо за Тим. Останалите бяха на момчето. Тъмните му очи блестяха с невинност, която го накара да отвърне поглед. Можеше да почувства как вълните от обич на Лора към детето и мислите й за него протичат през голямата стая.
Той бръкна в джоба си и напипа донесения пистолет. Това бе висококачествен 38 калибров полицейски револвер, закупен тази сутрин близо до Таймс Скуеър.
Преди малко бе успял да проникне в сградата, след като натисна всички звънци едновременно и използва донесените инструменти, за да отвори простата ключалка на апартамента. Очевидно Лора не се тревожеше особено за сигурността си.
Тим обърна гръб на всекидневната и закрачи бавно из жилището. Кухнята представляваше просто един ъгъл на огромното помещение, но бе превърната в топъл и приветлив кът чрез добавянето на ярки завеси и приятни тапети. Навсякъде висяха рисунки, направени от момчето. На една от тях се виждаше Лора, като фигура от прави черти, с една усмивка и думата МАМА, написана отдолу с детски печатни букви.
Около кухненската маса имаше три стола, но само две подложки за хранене. На полицата стоеше малка пластмасова чаша за момчето и кутия с какао. В шкафовете имаше пакети с овесени каши и различни полуфабрикати. В хладилника заедно с бутилките мляко и портокалов сок той намери малко шишенце с лекарство. Прочете етикета. Беше антибиотик за момчето, което бе имало ушна инфекция.
Тим продължи към спалните. Те бяха четири. Две от тях се използваха като складове за камери, екрани, стативи и друга фотографска екипировка. Имаше картотеки, пълни с грижливо подредени папки, съдържащи негативи, както и дневници на направени снимки с дати, номера на филмови ролки и понякога, записи на суми, платени от клиенти. Лора беше много акуратна в новата си професия.
Следваше тъмната стая, доста обширна и претрупана с екипировка за проявяване както на цветни, така и на черно-бели филми и един голям увеличител за копиране на огромните фотографии, виждащи се навсякъде из мансардата.
Тим надзърна в спалнята на Лора. Тук имаше двойно легло с проста, дървена рамка без табла, покрито с одеяло. До него стояха малък скрин и библиотека. И както навсякъде в апартамента, имаше картотека.
Сега той премина в стаята на момчето. Там стените бяха облепени с любов с тапети, върху които се виждаха герои от приказки. Малкото легло бе застлано с пухкаво одеяло.
По стените висяха рисунки, направени от малкия. Имаше също една картина, на която се виждаше Лора с момчето и още едно човече, всичките изобразени в експресионистични цветове. Думата АЛФАЛФА бе изписана с печатни букви под третата фигура. Тим не можеше да каже дали картината е нарисувана от възрастен с нарочно детски маниер или от дете с помощта на възрастен.
Имаше шкаф, пълен с различни играчки. Виждаха се плюшени животни. Върху малка дървена маса лежаха цветни моливи и скицник за рисуване. На прозореца висяха пъстри завеси. Стаята очевидно бе мебелирана с обич, както и кухнята, за да може момчето да почувства, че огромната мансарда, представляваща до голяма степен работно място, съдържа и части, отделени само за домашния живот с майка му.
Когато се обърна, за да излезе от стаята, Тим забеляза любопитна нощна лампичка до вратата, с боядисан в ярки цветове стъклен абажур. Той я запали. Поглеждайки нагоре към тавана, можа да види слабия отблясък на отражението от фигурата върху глобуса. Предположи, че в мрака на нощта това сигурно е забавно за момчето.
Върна се във всекидневната. Там имаше две кресла, диван и голяма ниска маса, върху която забеляза някои фотографски списания, брой на «Нюзуик» и раздела «Изкуство и свободно време» от «Таймс» с лицето на момчето върху заглавната страница. Срещу дивана, стоеше малък телевизор, а подът бе застлан с черга. Виждаха се няколко висящи растения, попиващи светлината отвън.
Цялото жилище изглеждаше вехто, доста занемарено и почти на границата на безпорядъка. Беше очевидно, че Лора отдава голямо значение на работата си и изобщо не мисли за личното си удобство. Мястото говореше за стила на живот на човек, чието съзнание се намира другаде.
Само частите на мансардата, предназначени за момчето, разкриваха внимателно отношение към детайлите и топлина при обзавеждането на гнездото, показващи колко силно го обичаше Лора. Съществуванието й явно бе поделено между новата кариера и любовта й към сина.
Тим седна на дивана. Чувстваше се спокоен и безразличен. Не бързаше. Когато те се върнеха вкъщи, каквото трябваше да стане, щеше да стане. Събитията от този момент нататък не бяха личен въпрос, а въпрос на справедливост и история. Време бе да поправи отношенията си с Лора веднъж и завинаги. Нещата трябваше да си дойдат по местата. Той съжаляваше, че се бяха развили по този начин, но вече нямаше друг избор.
Очевидно пръстът на съдбата му бе посочил тази статия в «Таймс». Колко изчерпателна бе тя! Показа му всичко, което трябваше да знае за измамата на Лора и огромното й престъпление. И му показа как да свърже отделните фрагменти в една-единствена цялостна картина.
И всичко само защото Лора бе имала гордостта, глупостта и самомнението да публикува тези снимки на момчето, та да ги види целият свят! Това се оказа ключът към всичко. Тим се чудеше как толкова потайна личност като нея се е поддала на подобен импулс. Това наистина го озадачаваше.
Той седеше тихо, с ръка върху пистолета в джоба си, и чакаше.
Времето минаваше. Веднъж чу стъпки на площадката отвън и скочи на крака, за да се скрие зад вратата. Но стъпките отминаха. Вероятно някой съсед. Тим се върна и седна отново.
Накрая започна да се чувства неудобно, седнал под погледа на момчето, което го гледаше от дузина снимки с тази своя обезоръжаваща невинност. Стана от мястото си и пак тръгна из стаите на мансардата.
Спря на прага на стаята на Лора. Погледна към двойното легло. Нещо в него го привлече.
Той влезе в стаята, наведе се, докосна безцелно матрака, опита пружините под ръката си и отново се изправи. Забеляза малка нощна масичка, покрита с книги и списания. Повечето бяха фотографски издания и един брой на «Нюйоркър». Една от книгите беше роман, «Да убиеш присмехулник». Друга представляваше наръчника на доктор Спок «Грижи за бебето и детето». Тим се наведе и я отвори там, където имаше листче. Това бе разделът за болки в ухото и други детски инфекции.
Спартанската простота на стаята впечатли Тим. Явно сънят не интересуваше много Лора. Тя живееше за работата си.
От друга страна, може би понякога момчето, уплашено от кошмар, влизаше тук да спи при нея. В такива случаи двойното легло можеше да е полезно.
Впрочем, помисли Тим, гледайки надолу към леглото, Лора нямаше възможност да кани гости в другите спални, пълни с картотеки и фотографска екипировка. Те просто нямаше къде да спят, освен на дивана във всекидневната.
Е, може пък да не посрещаше гости тук.
А и нали ако някой останеше до късно и след чаша вино решеше да преспи тук, имаше място на двойното легло…
При тази мисъл на Тим му причерня пред очите и стаята изчезна от погледа му. Само леглото пред него остана на фокус. Той можеше да види всичко това в съзнанието си: как грижовната майка завива сина си и го целува за лека нощ, преди да се върне във всекидневната, за да се сгуши на дивана до госта, докато тиха музика звучи от малката уредба. После вечерта напредва, сградата утихва и Лора, в своите джинси и пуловер, хваща госта си за ръката и тихо го повежда към своята спалня с усмивка на уста…
Може би това беше бащата на момчето. Може би той идваше тук от време на време. А може би бе редовен посетител, почти част от семейството. Може би често спеше в това двойно легло.
Тим бавно се пресегна надолу, докосна китеника и го дръпна с два пръста, докато той с тих звук се свлече на пода. Погледна одеялото отдолу и също го издърпа. Сега гледаше чаршафите. Почти можеше да почувства как голото тяло на Лора се плъзва между тях, да чуе въздишката й, да види как крехките й ръце притеглят любовника й по-близо, докато му се усмихва гостоприемно и подканящо.
Тим бръкна в джоба си и извади донесения нож. Без да съзнава какво прави, го стисна в ръка и бавно промуши острието през чаршафите в матрака.
Видя усмивката на Лора към любовника й, видя протегнатите й ръце, разтворените с желание крака, нейните малки крайници, нетърпеливи и топли в своето отдаване. Отново и отново представата ревеше в съзнанието му като влак, фучащ в тъмен тунел. Устните й сякаш се отваряха за любов в съзнанието му и радостната й въздишка проехтяваше през всичките му сетива.
Тим смътно усещаше спазмите, разтърсващи тялото му, докато стоеше коленичил върху чаршафите. После разбра по някакъв начин, че е мокър между краката. Обзе го древен срам и еднакво древна ярост.
Когато дойде на себе си, видя, че е разкъсал леглото на парчета с ножа си. Чаршафите бяха на парцали, пълнежът на матрака стърчеше на снопчета в неясната светлина, процеждаща се между пердетата.
Уплашен, той скочи от леглото, отстъпи крачка назад и го загледа. То имаше такъв вид, сякаш невидими пръсти на гигант го бяха стискали в някаква маниакална ярост. Голият, изтърбушен матрак изглеждаше окаян и жалък в оскъдно мебелираната стая.
Тим погледна часовника си. Два и четирийсет и пет. Колко време бе прекарал изгубен във фантазията си? Можеше ли да е издал звуци, които да са издали присъствието му на съседите?
Той стоеше заслушан, дишайки на пресекулки. Сградата бе все така тиха, като се изключат звуците на пианото отдолу. Тим се успокои.
Вече се канеше да се върне във всекидневната, когато забеляза картотеката от другата страна на леглото. Импулсивно я отвори.
Чекмеджетата бяха пълни с папки като онези в другите картотеки из мансардата. Всяка имаше на етикета си дата и надпис.
Тим отвори четирите чекмеджета едно по едно. В най-долното нещо привлече погледа му.
Това беше кафява папка, пристегната с ластик. Тим я извади, дръпна ластика и я отвори.
Вътре имаше писма, снимки и документи. Той видя две дипломи — едната от гимназията на Лора в Куинс, а другата от фотографското училище «Парсънс». Видя и наградите й от Асоциацията на американските модни критици, както й различните й фотографски награди.
Сред документите имаше стара снимка на двама души, мъж и жена, очевидно направена много отдавна. Тим погледна лицата им. Помнеше този портрет. Лора му го бе показала точно след сватбата им. Това бе сватбената снимка на родителите й, направена в старата им родина. Бащата гледаше мрачно в камерата, застанал на фона на боядисан параван, облечен в най-хубавия си костюм. Майката имаше тиха и миловидна външност. Никой от двамата не приличаше много на Лора.
Тим помисли за собствените си родители и остави снимката на мястото й.
После започна да отваря писмата.
Видя, че някои от тях са негови, писани, докато бе пътуват по работа през времето на брака си с Лора. Не си направи труда да ги чете. Изчерви се при мисълта за неловките си мили думи. Но нещо във факта, че тя ги бе запазила, го впечатли и сякаш потвърди мисията му.
Сред другите книжа откри втора пачка писма, пристегнати с ластик. Започна да ги отваря едно след друго.
Съдържанието им бе кратко. Тук-таме се срещаше по някоя дума, иначе имаше само дати и часове. Очевидно представляваха уговаряни срещи.
Тим кимна. Колко е бил прав! Колко прав е бил винаги!
Някои писма съдържаха рисунки на хора и места върху първокласната хартия. Те бяха нахвърляни набързо, но ловко и енергично. Тим си помисли, че разпознава две или три от лицата. Това бяха политически фигури. Айзенхауер, Никсън и може би Маккарти.
Имаше и още една рисунка, надраскана върху подложка от някакъв ресторант. Това бе образът на Лора, нахвърлян със смели щрихи на молива. Нямаше дата, нито подпис.
Тим разгледа внимателно писмата и рисунките. Очевидно бяха плод на една и съща ръка, както и голямата скица върху подложката.
Той почувства как нещо изтръпва вътре в него. Разбра, че бе отворил скритата врата към най-тайното място в сърцето на Лора.
Потърси нетърпеливо сред останалите книжа. Писма, удостоверения, едно ранно упражнение на момчето върху азбуката. Старото, пожълтяло вестникарско съобщение за смъртта на родителите й и друго, обявяващо брака й с Тим.
Трябваше да има още нещо. Тим можеше да почувства присъствието му с върховете на пръстите си, но то все още му убягваше.
После всичко застина, когато той забеляза голям кафяв плик, отделно от другите документи. Отвори го.
Единственото нещо, което можеше да измени неизбежния ход на този ден и на цялото бъдеще, гледаше право в очите му.
Това беше една снимка.

30 април 1964 г., 11,00 сутринта
Тес седеше пред камерата на едно телевизионно студио във Вашингтон. До две минути щеше да се присъедини към Хал чрез телемост, ръководен от коментатора на Ен Би Си в Ню Йорк.
Хал се намираше в Детройт. Веднага след интервюто щеше да се качи на самолет за Индиана, където трябваше да изнесе важна реч пред ветераните от войните. Самата Тес, след двете си публични изяви във Вашингтон днес, трябваше същия следобед да бъде във Филаделфия, а до утре сутринта в Ню Йорк.
През последния час тя на няколко пъти се опита да се свърже с Хал по телефона, но не успя. Той беше напуснал веднага мястото на последната си реч, за да отиде в студиото на Ен Би Си в Детройт. По-рано през деня Тес поне десет пъти разговаря с неговите помощници в кампанията, но тогава пък той се намираше в самолета от Охайо и отново бе недостижим.
Тя проклинаше безкрайните речи, срещи, самолетни полети и други задължения, които й пречеха да се свърже с Хал в хода на кампанията. Реши, че когато това изпитание най-сетне приключи, ще остане близо до Хал поне една година и няма да се качи без него на самолет дори ако животът й зависи от това.
Но днес повече от всякога раздразнението й достигна връхната си точка. Защото имаше съдбовни, чудесни новини за Хал, а нямаше никакъв начин да му ги каже.
В този момент, докато гримьорката полагаше последния руж върху умореното й лице, тя видя Хал на монитора. Той говореше с някого извън обсега на камерата и гледаше в напечатан лист, вероятно резюме от Том Розман за последните събития в кампанията.
Утре беше денят на първичните избори. Макар Хал да бе свършил великолепна работа, успокоявайки бурята от слухове за своята кандидатура, допитванията сочеха, че доста трудно ще спечели утрешния вот. Опонентите му бяха набрали сили от натрапчивото повтаряне в пресата на възможността за неговото оттегляне, тъй че в четирите големи първични гласувания и петте партийни вота се предвиждаха съвсем близки резултати.
От вдругиден кампанията отново щеше да се превърне в конно надбягване. Водачеството на Хал оставаше в миналото. А с наближаването на партийната конференция трябваше най-сетне да се изработи решителна стратегия за спечелване на номинацията.
Само ако можеше да поговори с него! Но сега Тес гледаше образа му на монитора и проклинаше телемоста от хиляда мили разстояние, който я караше да се чувства тъй близо до съпруга си, но не й позволяваше да размени с него няколко думи насаме.
Тя видя как лицето на Хал грейна в момчешка усмивка към една невидима точка извън камерата.
— Ку-ку — чу се гласът му във високоговорителите на студиото в Омаха. — Виждам те.
Тес се изчерви, като осъзна, че той говори на нея. Сигурно я гледаше в своя монитор от студиото в Детройт.
— Нали е красива? — попита той хората около себе си. — Изглежда много по-добре от мен. Това не е честно. Ще ми съсипе имиджа.
Тес се усмихна на шегата му и изпрати въздушна целувка в камерата. В действителност съвсем не се чувстваше красива. Дори на монитора лицето й изглеждаше бледо и изпито. Но съзнаваше какъв късмет бе за нея и Хал това интервю. То им даваше възможността да представят здрав семеен съюз пред публиката в навечерието на първичните избори.
Въпреки че никой не го казваше открито, носеше се клюка за сексуална причина зад слуховете около Хал през последната седмица. Тя се дължеше вероятно на изпълнения с чувствени полутонове образ на Хал — неуспешният му брак с Даяна Столуърт, неговата бездетност, красотата на Даяна и Бес, огромният му чар пред женското население и накрая нашепваните на ухо истории за голямата му мъжественост като любовник.
Затова беше изключително важно Хал и Бес да изглеждат щастливи и интимни в това едновременно появяване пред националната аудитория.
Но всички тези съображения не значеха нищо в сравнение с новините, които тя имаше за Хал. Малкият пакет, донесен тази сутрин от куриера за спешни доставки, съдържаше тъкмо нужното оръжие, за да се сложи веднъж завинаги край на заплахата срещу него.
Макар че не биваше да разкрива пред Хал съдържанието на пакета или да му разказва за ужасната тайна на изпитанието си през последните шест дни, можеше поне да му съобщи, че най-лошото е преминало и опасността е вече зад гърба им.
Само ако можеше да размени няколко думи насаме с него!
Продуцентът в студиото броеше на глас последните секунди преди интервюто. Водещият на телемоста се появи на екрана. Той представи Хал и Бес на зрителите и зададе първия си въпрос на Хал.
— Сенатор Ланкастър, вашата кампания пострада през последната седмица от упорития слух, че ще отпаднете от първичната надпревара. Въпреки че вие отрекохте слуха, допитванията до общественото мнение показаха значителен спад на рейтинга ви. Някои наблюдатели предвиждат загубата ви на всички големи първични избори утре. Кажете ми, каква ще бъде вашата стратегия, ако се получи такъв отрицателен резултат? Какво ще направите, за да възстановите успешния ход на кампанията си — ако, разбира се, тя изобщо може да бъде спасена?
Както се бе опасявала Тес, това беше мъчен въпрос. Тя погледна в монитора, за да види как ще се справи Хал.
— Виж, Дейвид — започна той, — с риск да бъда неучтив, преди да отговоря на въпроса ти, първо ще кажа «здравей» на жена си, която не съм виждал от девет дни и осем часа. Здрасти, Бес. Как си?
Тес потръпна от радост и изненада, докато въпросът на Хал ехтеше в празното студио. Колко умно и предвидливо от негова страна да я заговори направо по този начин! Тя трябваше да потисне нахлулите в очите й сълзи от усещането за неговата далечна нежност.
— Аз съм добре, Хал — успя да каже, преглъщайки думата «скъпи», която беше на върха на езика й. — Липсваш ми.
— Ти ми липсваш още повече — усмихна се Хал. — Трябва да кажа, Дейвид, че да имаш жена, толкова добра в кампанията като Бес, е нож с две остриета. Обичам да чета всеки ден за нея във вестниците и да я гледам по телевизията. Но тук наоколо няма кой да ми помогне да си завържа вратовръзката. Хич не ми е лесно.
Тес бе във възторг от съпруга си. Той не само успя да я поздрави и да й изпрати любовта си на повече от хиляда мили разстояние, докато милиони зрители стояха помежду тях, но и направи точно необходимото изявление пред тези зрители. Той обичаше съпругата си, нуждаеше се от нея и тя му липсваше — това го правеше човечен и демонстрираше пред всички щастливия му брак.
Тес продължи да слуша, докато той парираше въпроса на коментатора с обоснован отговор за нелепостта на слуховете около себе си. Обясни, че в тази фаза е естествено кампанията да се изостря и че лично той очаква нападателна и тежка борба, която да му осигури номинацията още на първото гласуване на партийната конференция през август.
— Вих искал да задам следващия си въпрос на вашата съпруга — рече водещият, щом Хал приключи. — Кажете ми, госпожо Ланкастър, какво мислите, че трябва да се направи в кампанията на съпруга ви, за да излезе тя изпод загадъчния облак, обгърнал я през последната седмица?
Тес успя да се усмихне въпреки врящите вътре в нея тайни.
— Как да ти кажа, Дейвид — рече тя, — мисля, че най-доброто, което Хал Ланкастър може да направи оттук нататък, е да бъде самият себе си. Според мен, някой личност или личности, които се боят от неговата популярност сред американците, разпространяват слухове в отчаян опит да го възпрат. С други думи, Хал плаща цената затова, че води в надпреварата. Но гласоподавателите знаят за какво се бори той, а когато всичко в кампанията бъде казано, само техният глас ще има значение. Аз имам пълно доверие в Хал, както и милиони други американци. И за да се разклати тази вяра, ще е необходимо нещо много повече от необосновани слухове.
— Благодаря ви, госпожо Ланкастър — рече коментаторът. — Виждам, че за съжаление времето ни изтича. Пожелавам и на двама ви късмет в утрешния ден. Има ли нещо, което бихте желали да кажете накрая?
Тес виждаше красивото лице на Хал на монитора. Той гледаше право в нея, с нежно и закачливо изражение.
Тя се опита да измисли нещо, но нужните думи не идваха.
Всичко е наред, скъпи. Сега си в безопасност. Вече нищо не ни заплашва.
Обичам те!
В тази част от секундата Тес усети иронията в това, че е разделена с Хал от същата тази медия, върху която имаше толкова голяма власт през изминалите години. С помощта на телевизията бе станало възможно почти да протегне ръка и да го докосне през цялата страна. Но имаше и милиони други зрители, които можеха да чуят всяка нейна дума. И заради тях тя трябваше да изглежда в най-добрата си форма, съвсем непринудена дори когато изгаряше от желание да сподели с Хал чувствата в сърцето си.
Виждайки, че й се бе вързал езикът, Хал разчупи леда.
— Помни, че утре трябва да гласуваш, скъпа — каза той. — И не забравяй за кого.
— Няма да забравя — завърши тя слабо, опитвайки се да му каже с усмивката си колко много го обича и как има нужда да поговори с него.
Интервюто приключи.
В суматохата на студиото Тес трескаво опитваше да се измъкне, за да позвъни на Хал. Накрая продуцентът я заведе в собствения си офис и я остави да използва телефона му. Тя се обади в студиото на Ен Би Си в Детройт и попита за сенатор Ланкастър. Трябваше й известно време да убеди предпазливата телефонистка кой се обажда и защо сенаторът трябва да говори веднага с нея. Паузата се удължи, докато телефонистката се опитваше да прехвърли разговора в самото студио. Тес чакаше като на тръни.
— Съжалявам, госпожо Ланкастър — каза гласът след една-две минути. — Съпругът ви е излязъл веднага след интервюто. Доколкото разбрах, бързал е да хване самолета. Ще оставите ли някакво съобщение?
— Не, няма — въздъхна разочаровано Тес. — Благодаря ви, все пак.
Тя затвори телефона. За сетен път връзката между нея и Хал изглеждаше упорито прекъсната.
Трябваше да се говори с него колкото се може по-скоро. Но в плановете й имаше и друг елемент, по-спешен дори от Хал.
Предстоеше й да направи копие от записа, получен сутринта от Лесли Къран, и да го изпрати на съответния адрес най-късно до вечерта.

Ню Йорк, 2,15 следобед
Лора седеше сгушена в ъгъла на дивана във всекидневната си и се чувстваше като виновно дете, опитващо се да забави признанието на извършена простъпка пред търпеливо чакащите родители.
Дан Агир седеше на креслото срещу нея, с вестник на коленете. Тя много добре знаеше, че я гледа, но не вдигаше очи към него. Телевизорът работеше, но никой от двамата не му обръщаше внимание.
Майкъл беше на детска градина и Лора, придружена от детектива, скоро щеше да отиде да го прибере.
Агир бе прекарал нощта, в дрямка върху дивана, отговаряйки от време на време на телефонните обаждания на колегите си. На сутринта, когато излезе сънен от стаята си, Майкъл се изненада от присъствието на чужд човек в апартамента. Но Дан Агир успя да очарова момчето и да го успокои относно неочакваното си присъствие.
И наистина, когато в единайсет и половина излязоха за разходката до детската градина, между двамата вече се бе установило странно доверие, сякаш, заедно бяха отговорни за защитата на Лора. Майкъл очевидно бе впечатлен от спокойното, приятелско отношение на детектива. От своя страна, Агир се отнасяше към момчето с уважение и избягваше покровителствения тон.
— Бих искал да се запознаеш с двете ми дъщери — каза му просто той по време на закуската. — Кристин е съвсем малко по-голяма от теб, а Карън е на осем години. Обичаш ли пикниците?
Момчето с интерес вдигна очи от овесената си каша.
— Ние правим сандвичи с фъстъчено масло и конфитюр — каза то.
Полицаят кимна с разбиране.
— Кристин също ги обича — отбеляза, очевидно несъзнаващ какъв голям удар бе направил, като накара свенливото момче да му заговори по този начин. — А Карън пък обича леберкез — добави той. — Бил ли си някога на цирк?
— Мама ме заведе тази зима — каза Майкъл. — Най-много ми харесаха слоновете.
Агир бе споменал пред Лора, че той и жена му са разведени. Тя живееше в Ню Джърси, а децата бяха при нея и прекарваха с баща си уикендите и празниците.
Тази нощ Лора спа на кушетка до леглото на Майкъл. Тя оправи доколкото можа бъркотията в мансардата, тъй че, с изключение на няколко големи купчини фотографски папки на пода, сега всичко изглеждаше като преди.
Чак след връщането им от детската градина, където оставиха момчето, Дан седна да поговори сериозно с Лора.
— Свързах се с лабораторията — каза той. — Няма отпечатъци. Проверихме местните хотели и пансиони; размножих и полицейската снимка на съпруга ви отпреди шест години, за да я покажат наоколо. Засега нямаме късмет. Потърсих пак и жена му. Все още не й се е обаждал и тя също се тревожи.
Лора не отговори нищо. Помисли си за съпругата на Тим, намираща се толкова далеч. Какво ли й беше на тази нещастна жена след обажданията на нюйоркската полиция за липсващия и съпруг?
— Просто за всеки случай — каза Дан Агир, — мисля, че трябва да имаме предвид вероятността той да се върне отново тук.
— Направо съм объркана — рече Лора. — След всички тези години… В това няма никакъв смисъл.
Детективът я погледна с тихите си, тъмни очи, които не издаваха абсолютно нищо от собствените му мисли, но преценяваха нейните с обезпокоителна проницателност.
— Можете ли да се досетите за някоя причина? — попита той.
— Не. — Лора поклати глава. — Честно казано, нищо не ми идва наум. Тия неща се случиха толкова отдавна. Както сам казахте, сега той си има собствен живот. Жена… Нищо не разбирам.
Агир я изгледа с безцеремонния изпитателен поглед, част от арсенала на всеки полицай. Даваше й да разбере, че е чул думите й, но далеч не е убеден в нейното недоумение.
Той посочи раздела «Изкуство и свободно време» от «Таймс», все още лежащ върху масичката за кафе.
— Именно фотографията застана отначало между вас и съпруга ви, нали? — я попита.
Лора отмести очи. Острата му памет я порази.
А следващият му въпрос дойде изневиделица и от него дъхът й спря.
— Кой е бащата на момчето, госпожице Блейк?
Лора пребледня и се облегна на дивана. Спокойният поглед на детектива не я оставяше.
— Защо питате?
— Защото намирам, че е важно — отговори той.
Лора поклати глава.
— Това не е… То няма нищо общо — каза тя, раздразнена от собственото си заекване. — Абсолютно нищо. Трябва да ми повярвате. Не мога да ви кажа нищо повече.
— Мисля, че трябва — настоя той.
— Това не е ваша работа! — извика тя. — Искам да кажа… — Лора се мъчеше да се овладее. — То засяга само мен. Моля ви, просто не искам да говоря за това.
Изражението на Агир омекна. Лора се изуми от дълбочината на кафявите му очи. В тях имаше някаква умора от света и същевременно една особена мъжка състрадателност.
— Лора — каза той. — Между другото, мога ли да те наричам Лора?
Тя кимна и се насили леко да се усмихне, докато го гледаше.
Агир посочи с ръка увеличените фотографии на Майкъл по стените на мансардата.
— Всичко е заради момчето, нали? — попита той и думите му я попариха като киселина. — Всичко, което се е случило…
Тя затвори очи.
— Нямам какво повече да кажа.
И тогава започна чакането. Изминаха три часа. Дан Агир поговори с Лора за Майкъл, за изложбата й, за всичко — от отбора на «Янките» и варицелата на дъщерите му до инфлацията в областта Насау. Но и двамата знаеха, че той очаква тя да размисли и да отговори на въпроса му. И през цялото време ужасяващото му предположение, че Тим може да се върне, не излизаше от ума на Лора.
Телефонът звънеше често и Агир вдигаше слушалката. Почти всички обаждания бяха за него. Около един часа той се върна от телефона с лист хартия и прочете на Лора какво бе записал върху него.
— Майкъл Стюарт Блейк — каза той. — Роден на девети септември 1959 година в болницата «Доктърс». Майка Лора Биелохлавек. Баща Майкъл Х. Стюарт. — Детективът поклати глава. — Номерът на социалната осигуровка на бащата не съществува. Значи и самият той не съществува.
Настъпи пауза.
— Лора — каза Дан, — може би мислиш, че предпазваш някого с мълчанието си. Аз не знам кого. Но знам, че можеш да поставиш в опасност сина си, ако не ми помогнеш.
Лора го гледаше с упорити, но изпълнени със страх очи.
— Нямам какво повече да кажа — повтори тя.
Погледът на Агир сякаш проникваше в душата й.
— Всички въпроси, които ми минават през ума за сина ти — каза той, — може би си задава в този момент и бившият ти съпруг. Може би той вече има някакви отговори. И е възможно да ги е намерил тук. Моля те, Лора, помогни ми.
Лора си пое дълбоко дъх. Виждаше логиката в думите му.
— Всичко стана много отдавна — каза тя. — И не беше продължителна връзка. Предполагам, че може да се нарече… приключение за една нощ. Мъжът не знае нищо. Аз никога… Никога повече не го срещнах. Отговорността е изцяло моя. Не мога да ти кажа името му. Той няма нищо общо. Доволен ли си сега?
Вместо отговор детективът я изгледа с безстрастния си, преценяващ поглед. Тя нямаше представа дали й е повярвал, или не.
Но бе казала последната си дума по въпроса. Това поне знаеше твърдо.
Дан Агир се чудеше на тази тайнствена жена и необикновения й живот. Всичко в нея бе интригуващо — от двете й съвсем различни кариери и агресивния й бивш съпруг до това малко момче, появило се в живота й през времето, откакто не я бе виждал. Той бе омагьосан от съчетанието на детска молба и древна тъга в очите й. Очевидната й болка само потвърждаваше подозрението му, че крие от него нещо съществено.
Единственото, лишено от мистерия за него в този случай, беше Тим Риордан.
Агир бе срещал този тип хора в дългогодишната си полицейска практика. И сам бе видял изражението в очите на Риордан преди пет години, когато го повали и арестува под ужасения поглед на жена му.
Това бе изражение на фанатик. Дан Агир го познаваше добре. Човек като Риордан можеше да стигне до края на света, да стане мисионер в Африка, монах в Тибет, наемник в Бразилия — и само една снимка на Лора или споменаването на името й в момент на слабост, дори след изминалите дълги години, да е в състояние да го влуди и накара да тръгне след нея.
Подобен вид фикс идея не умира никога. Човекът, обзет от нея, може най-убедително да претендира, че е започнал нов живот. Но също като жаждата на пияница, който се налива само на тежки запои и остава трезвен с месеци и години, насъбралото се собственическо чувство и яростта на Тим Риордан трябваше рано или късно да намерят отдушник.
Докладите от полицията и затворническите власти показваха съвсем ясно, че Тим Риордан се е опитал да забрави Лора. Бил е примерен затворник в «Атака», помилван само след двегодишен престой. После постигнал успех в предприемаческия бизнес в Южна Калифорния, Сега имаше привлекателна нова съпруга, караше мерцедес, притежаваше яхта и членуваше в престижен местен клуб. През цялото това време не бе направил нито един погрешен ход.
Но преди два дни «Ню Йорк Таймс» бе публикувал статия за изложбата на Лора. А Тим Риордан беше абониран за него.
Вчера апартаментът на Лора бе разбит и леглото й изтърбушено с нож от непознат извършител.
Тим Риордан бе изчезнал от Калифорния.
Следователно извършителят беше той. До доказване на противното това бе теорията, която Агир трябваше да следва.
Но тази теория оставяше твърде много въпроси без отговор. Защо вчера Тим не е наранил Лора или момчето? Защо е оставил мансардата в такова странно състояние, преобръщайки всичко, без да вземе нищо? Къде се намираше той сега? Какво планираше?
От друга страна, дали все пак не беше взел нещо? И ако е така, знаеше ли Лора какво е то?
Дан Агир работеше като полицай от седемнайсет години, а като детектив от дванайсет. Беше виждал всяка разновидност на човешка страст и насилие, която Ню Йорк можеше да предложи. Опитът му го бе снабдил с инстинкт за случаи като този.
И инстинктът му казваше, че причината, поради която Тим Риордан е дошъл тук, е малкото момче.
Агир помнеше съвсем ясно, че събитието, лежащо в основата на последвалото съдебно преследване срещу Риордан и отвличането на жена му преди пет години, беше нейният аборт. Загубата на собственото му дете го бе вбесила заедно с подозрението, че любовният й живот е имал нещо общо с помятането. Дан не бе забравил помрачените му бълнувания. Ти ми дължиш дете.
Сега, пет години по-късно, Лора имаше дете. И поради някаква причина, известна само на нея, бе решила да превърне образа на момченцето си в централен момент на първата си самостоятелна изложба като фотограф. И именно лицето на детето, а не на Лора, е видял Тим Риордан в «Таймс».
Защо тя бе постъпила така? Агир можеше да си представи артистичните й подбуди, които сигурно бяха много и нееднозначни. Но сега самият факт, че беше ченге, а не творец, му даваше предимство, и той подозираше, че каквито и да са естетическите мотиви на Лора, тя е била подтикната от нещо лично, нещо тайно, за да покаже лицето на детето си пред целия свят.
Защо? От любов? От гордост?
Той взе от масата каталога на изложбата и го прегледа. Впечатли го странното заглавие «Кутията на Пандора». Взето от една-единствена снимка на момчето, то бе превърнато в заглавие на цялата експозиция. Съзнаваше ли Лора, че с показването на сина си пред света изкушава по някакъв начин съдбата, играе си с огъня?
Кръщелното свидетелство показваше, че момчето се е родило преди четири и половина години. Това означаваше, че е било заченато след ареста и затварянето на съпруга й, но дълго преди разводът им да бъде окончателно потвърден. Като разведен човек, Агир разбираше значението на този факт. И Риордан несъмнено също го бе разбрал.
Дан Агир беше абсолютно сигурен в едно. Лора лъжеше за тъй нареченото от нея «приключение за една нощ» с мъж, чиято самоличност нямала нищо общо с този случай. Тя не бе типът, подходящ за кратки любовни авантюри.
Тъкмо обратното, самоличността на бащата се явяваше ключова. Агир можеше да го види в увеличените снимки върху всички тези стени. И го долови дори още по-силно в разговора с момчето тази сутрин. Взирането в това спокойно, малко личице приличаше на загадката на сфинкса. Образите, уловени с такава любов от Лора, възпяваха не само обичта й към момчето, но също и невидимия мъж, към когото то бе едно живо звено.
Кой беше този мъж? Защо Лора така грижливо го бе прикривала през всичките тези години, за да го покаже накрая косвено на света с изложбата си? Толкова ли бе сигурна, че тайното й знание ще остане скрито от другите, когато го покаже пред всички? Не се ли страхуваше, че подобно на голотата зад новите дрехи на царя, тайната й може да бъде разкрита?
Агир трябваше да узнае отговорите на тези въпроси. Но виждаше ясно, че Лора няма да му ги каже.
И така, подобно на гузна съвест, тегнеща на своя притежател, Дан Агир остана близо до Лора, мълчеше заедно с нея, гледаше как часовете отминават и се взираше в снимките на момчето, очаквайки Тим Риордан да се появи отново.
Един и същи въпрос се въртеше безспир в мислите му, и то толкова болезнено, че се почувства почти като ревнив любовник, задаващ си го отново и отново.
Кой е той?

3,45 сутринта
Лора бе изгубила представа за времето.
Нощта бавно напредваше през най-тъмните си часове. Тя остави осветлението във всекидневната включено, също както и телевизора, който не се чуваше, защото звукът бе намален докрай.
Намираше се в спалнята на сина си. Стените бяха осветени единствено от отражението на нощната лампа. Лицето на елфа Феликс обгаряше сенките по тавана неясно, но триумфиращо — обрал, способен да превърне всяко физическо препятствие в част от самия себе си.
Тя стоеше на колене до леглото и гледаше заспалия Майкъл. Той дишаше равно и почти безшумно. Устата му бе леко отворена, а косата разбъркана върху възглавницата. Беше облечен в бледосиня пижама.
Лора мислеше за пълното му неведение относно случилите се снощи събития, образуващи заплетена паяжина около собственото му съществуване. Тя щеше да направи всичко по силите си, за да ги запази в тайна от него, докато бе жива.
Баща му бе мъртъв, убит от мъжа, бил някога съпруг на майка му. Мъж, който не можа да прости на Лора раждането на това момче и който, ако не се бе натъкнал случайно на онези две фотографии, можеше да насочи ужасната сила на яростта си към самия Майкъл.
Лора наблюдаваше сладкия, естествен ритъм на спящия млад живот. Още от момичешка възраст тя се бе приближавала към този миг и тази възможност — възможността на майката да защитава детето си и да го пази от нараняване, което може да дойде от истини, както и от хора. И от разбитото й сърце изникна решението отсега нататък това момче да има цялата й любов и сила.
Но то никога не биваше да узнае. Никога.
Едно любопитно усещане премина през Лора, докато наблюдаваше сина си. Студената й сърцевина, кървяща от загубата на Хал, сама се принуждаваше да зарасне, за да може да обича този син още повече. Скръбта в гърдите й се смесваше насила с любовта.
И една любопитна фраза, дошла от най-далечните кътчета на паметта, прозвуча в дъното на съзнанието й.
Дори отвъд смъртта ти ще му дадеш това, което той желае най-много. Ако приемеш тази болка…
Сега цялото минало на Лора се събра около нея, от най-ранните й «мисли за черни дни», мислите, отворили врата към един свят под света, чак до образите, които сега висяха в Музея за съвременно изкуство, и до ужасните новини, научени тази вечер от телевизионния екран.
Тя можеше да долови някакво объркано единство в живота си, една безименна спойка, от които, ако беше по-мъдра и притежаваше много по-дълбок поглед, щеше да разбере, че нещата просто не са могли да се развият по друг начин.
Но сърцето й не бе създадено за такава студена мъдрост, за подобна равнодушна преценка. Тя знаеше само, че Хал е мъртъв, а детето му е живо.
Размишляваше над тази мисъл, олюлявайки се леко напред-назад, с поглед върху момчето, когато чу почукване на външната врата.
Реши, че е полицайката, която Агир бе повикал, преди да тръгне. Несъмнено, заради суматохата от събитията тази вечер, колегите на Дан изпълняваха бавно заръката му.
Лора излезе от спалнята, затвори тихо след себе си и отиде до вратата на апартамента.
Открехна я леко и видя през процепа лицето на Бес Ланкастър. То имаше тъжно изражение, а в красивите й, зелени очи се виждаше странен нетърпелив блясък.
Лора безмълвно я пусна да влезе. Другата жена пристъпи вътре и спря, оглеждайки мансардата. Дивото в очите й се смесваше с огромна умора. Очевидно бе изтощена и се движеше от някакъв инстинкт отвъд човешките й сили.
Лора се почуди как е напуснала Вашингтон и пропътувала цялото разстояние дотук. Но не попита. Тази жена бе загубила снощи съпруга си и Тим го беше убил. Затова щеше сама да каже какво я води.
Бес стоеше и разглеждаше снимките на Майкъл по стените. После се обърна към Лора.
— Всичко беше заради теб, нали?
Лора не можа да измисли отговор. Усещаше тежестта на думите и виждаше погледа на Бес. Помисли си за Хал.
— Няма ли да влезеш и да седнеш? — попита.
Като сомнамбул Бес отиде до дивана, където забравеният телевизор все още работеше. Лора седна срещу нея.
За сетен път Тес почувства магията, излъчвана от малкото тяло на Лора и огромните й, тъмни очи, мистерията на тази дребна жена, която бе притежавала сърцето на Хал.
Аз съм новачка в любовта, мина й през ума. Хал я бе въвел в жестоката магия на това чувство, след като тя цял живот бе съществувала щастливо без него. Но сърцето на Лора бе дълбоко като самата земя. Това ясно се виждаше в снимките и върху лицето й.
И сега още нещо стана видимо за Тес. Гледайки Лора, тя всъщност съзираше сянката на самия Хал, образа в онзи мек, меланхоличен поглед, който понякога танцуваше в дъното на неговите очи, когато настроението му бе нещо средно между хумор и тъга. Може би Лора представляваше нещо повече от обичаната от него жена; може би тя бе носителка на онази негова част, която никога не му е принадлежала напълно и така и не е успяла се приюти в съдбата му на тази земя.
За момент Тес забрави собствената си агония и сърцето й се отвори безкористно към Хал. Колко празен трябва да се е чувствал той през всички тези години! Изгнанието от Лора сигурно е било за него като бавна, мъчителна смърт. Неговите съпруги — отначало Даяна, а после Бес, трябва да са му изглеждали просто едни чужди създания, споделящи ложето му, сенки, неможещи да стоплят душата му.
Но Хал направи каквото можа. Той бе герой. И сега Тес разбираше, че това крехко създание, тази Лора, също е герой. Тя притежаваше онзи особен вид сила, присъщ само на жените — силата да понася най-ужасните загуби и същевременно да запазва способността си да обича.
Тес никога не се постара да потърси тази сила у себе си и твърде късно разбра, че може да има нужда от нея някой ден.
Тя се усмихна.
— Знаеш ли, че ти и аз сме родени в един и същи ден?
Лора мълчаливо поклати глава.
Настъпи пауза. Тес гледаше в пространството с изпито, изнурено лице.
— Твоят съпруг го уби — каза накрая.
— Знам — отвърна Лора.
— Заради момчето, нали? — Гласът на Тес беше студен. Това представляваше по-скоро твърдение, отколкото въпрос.
Лора кимна. Очите й бяха отчаяно сведени надолу.
Тес се обърна да погледне снимките по стените. Тяхната изразителност по някакъв странен начин я успокои.
— Знаеш ли — промълви тя, без да гледа Лора, — светът е истинска загадка. Аз прекарах твърде голяма част от живота си в борба за неща, които не си струва да се притежават. Неща, които бяха… нищо. Като онези наши момчета, гинещи във Виетнам, дето се бият за хълмове, които са само номера върху картата, и ги изоставят веднага след като ги превземат. Всичко е такова прахосване. Глупаво прахосване…
Тес въздъхна.
— И все пак аз вярвах в своята борба през всички тези години… Или се залъгвам? Може би от самото начало съм подозирала колко много греша. Но просто не знаех какво друго да правя със себе си. Затова се принудих да повярвам, че си струва, че всичко това води нанякъде…
Тя гледаше фотографиите, осъзнавайки, че всичко всъщност е водело тук, до тази стая. Усмихна се на заобикалящите я образи на човешки същества, всяко от които като самата нея упорстваше по своя път, смятайки го за единствено верен, дори ако подозираше, че този път и тази маска не могат никога да го доведат до щастието, а само ще го отдалечават все повече от единственото място, способно да му дари мир.
Лора, като никой друг творец, бе успяла да улови тази грешка в лицето на човешкото същество, а също и трагичното достойнство, с което то преследваше една ефимерна цел, отдалечаваща се по малко с всеки изминал ден. Във всички образи на Лора ясно личеше тази умора, това упорство, а също и мъничкия призрак на усмивка, потвърждаваща как човешкото същество разбира някъде дълбоко в себе си, че всъщност е жертва на голямата шега.
Не ставаше ли дума именно за това? За тази призрачна усмивка, въплътена най-красноречиво върху лицето на Хал?
Тя се обърна към Лора, която все така не помръдваше.
— Кажи ми, моля те — попита Тес. — Момченцето… Кога вие двамата…
— Това беше случайна среща — каза Лора тихо. — Години след като се запознахме. В парка… — Тя видя потресеното изражение на Тес. — Когато разговаряхме на изложбата… не те излъгах. Аз го познавах много кратко време… Още преди да се ожени за Даяна. По твое време вече бях безвъзвратно в миналото му. Вярваш ли ми?
Тес се усмихна. Знаеше, че Лора се опитва да я успокои, да й каже, че тя е била единствената съпруга на Хал, неговата жена. Но Тес разбираше нещата, винаги ги бе разбирала. Нямаше смисъл да се отрича очевидното — никоя друга жена, освен самата Лора не беше притежавала истински дори част от Хал.
Тя поклати глава.
— Аз не те обвинявам — рече. — Ти не си направила нищо лошо. Как може любовта да е грешна?
Тя гледаше в тъмните очи и сега се чувстваше по-спокойна. Знаеше, че първо трябва да прости на Лора. Трябва да й даде да разбере, че ревността се намира много далеч от съзнанието й тази нощ.
Но когато погледна надолу, с изненада видя пистолета в ръката си. Той сочеше към сърцето на Лора, точно както пистолетът на съпруга й до басейна е сочел в сърцето на Хал.
Лора също го видя, но не трепна. Сменящите се кадри от късния филм по телевизията хвърляха смътни отблясъци върху лицето на Тес.
— Това трябва да свърши някъде — рече Тес. — Разбираш, нали? Все някъде трябва да свърши. Не може да продължава вечно…
Тес започна да вдига пистолета. Той сякаш се движеше по своя собствена воля, държан от някой друг. Тя се чувстваше удивително непричастна към тази сцена. Само студената стомана на спусъка й напомняше, че все още е на земята и е способна на някакви постъпки.
Тогава внезапно тих глас прозвуча между двете жени.
— Мамо?
Очите на Лора се обърнаха към момчето. То стоеше по пижама на прага на всекидневната и гледаше със сънени очи.
Тес скри пистолета в скута си.
— Какво има? — усмихна се Лора, протягайки ръце към него. — Нещо лошо ли сънува?
Той кимна, тръгна напред и зарови лице в гърдите на майка си, без да погледне към гостенката. Прошепна няколко думи, които Тес не можа да чуе — тайно признание на нуждата, свързваща едно дете с майка му.
Лора го целуна и прокара ръка през косата му. Ръката й почиваше върху раменцата му, докато шепнеше нещо в малкото ухо. Тес видя, че пижамата му има красива, малка апликация отпред, може би зайче. Тъмната му коса приличаше на тази на Лора и на Хал.
— Така те искам — чу тя последните думи на Лора. — Хайде, после ще дойда да те завия. И помни: това чудовище е много по-уплашено от теб, отколкото ти от него. Бъди сигурен. Затова чудовищата изглеждат такива гадни. Защото са уплашени, а не могат да го покажат.
Той се обърна и я потегли след себе си. Но внезапно, все още прегърнат от ръката й, погледна със сънените си очи към Тес.
— Майкъл — каза нежно Лора, — искам да се запознаеш с гостенката. Това е госпожа Ланкастър. Тя е… — Лора се поколеба, търсейки подходящите думи — моя приятелка.
Момчето гледаше Тес. Тя видя овалната му брадичка, ясно очертаните вежди и устни, косата, чийто цвят вече бе толкова подобен на този на Хал — и очите, тъмни и многозначни, които щяха да бъдат най-забележителната му черта. Очи, които сякаш съединяваха майка му и баща му през годините, сплитайки заедно отделните им съдби в една сияйна тъкан от чиста светлина.
Колко невинен беше той! Невинен въпреки създалите го хора, въпреки всички случили се неща, мечти, планове, любови и загуби, за които никога нямаше да узнае.
Това красиво малко създание сякаш съдържаше в себе си една цяла раса. Миналото се отразяваше в плътта му и оттам към едно бъдеще, което той щеше да си създаде, бъдеще, ехтящо от непознати гласове, лица и хора, но всички те щяха да притежават следа от мистерията, която го бе сътворила.
И Тес видя самата себе си някъде сред тази тълпа. В края на краищата никой от тях не бе обичал баща му по-отчаяно от нея.
При тази мисъл цялата болка и объркване в съзнанието й се отдръпнаха крачка назад, затъмнени от нещо безименно, което се приближаваше.
— Искаш ли да й подадеш ръка? — попита Лора момчето.
Той бавно пристъпи напред и подаде малката си длан. Тес пусна пистолета в скута си и се ръкува.
Прилоша й, когато плътта му докосна нейната. Сякаш Хал живееше отново в тази мека, миниатюрна мъжка десница. Сякаш в крайна сметка случилото се тази нощ не беше истина, не бе реално в окончателния и най-важен смисъл. Сякаш имаше надежда, надежда за всички тях, надежда за света заради това нежно късче човешка плът, изскочило от погубеното минало и запътило се към бъдещето, родено от техните сърца за нещо по-силно дори от смъртта.
— Госпожо… — каза той въпросително.
— Казвам се Елизабет — отвърна тя, хвърляйки поглед към Лора. — Но можеш да ме наричаш Тес, ако искаш. Няма да имам нищо против.
— Тес — усмихна се момчето.
Подържа ръката й още секунда, гледайки нагоре в очите й. После се обърна към майка си, нетърпелив да си легне.
— Хайде — каза Лора. — Ще дойда да те завия.
Тес гледаше мълчаливо, с ръка върху пистолета, как те излизат от стаята. Изведнъж мислите й странно се проясниха. Лора беше добра, любяща майка. Момчето щеше да е в безопасност с нея.
Колкото до Хал, тази нощ той лежеше в кабинета на съдебния лекар, подготвян за погребение в студената земя сред героите на нацията, на която бе служил толкова доблестно. Но щеше ли да се чувства уютно сред тях? Беше ли светът на мъжете неговата естествена среда?
Той не биваше да лежи сам. Това щеше да е нечестно спрямо него, нечестно спрямо всички тях.
Разбира се, помисли Тес. През целия си живот тя не бе принадлежала никъде. Но тази нощ най-сетне разбра къде е истинското й място.
В спалнята момчето лежеше, под завивките, полузаспало, но решено да се наслади на присъствието на майка си, преди тя да го остави.
Лора го зави и го целуна по бузата.
— Коя е тази жена? — попита той.
Лора се усмихна.
— Един ден ще ти разкажа всичко за нея. Тя е много важна за теб. Нещо като леля, но още по-близка. Виждаш ли, тя и аз сме живели по много различен начин. Но пътищата ни се кръстосаха, когато се появи ти.
— Аз?
Тя въздъхна и прекара пръст по челото му.
— В известен смисъл, да. Ако не бях аз твоя майка, щеше да е тя. Няма име за такова родство. Но независимо от това то съществува.
— Но нали ти си моята майка — каза той, изпитващ нужда да бъде успокоен.
— О, да — отвърна Лора и се наведе да го прегърне. — Само аз, красавецо.
— Чудовищата отидоха ли си? — попита той, сменяйки темата.
— Да — прошепна тя. — И няма да се върнат много, много дълго време. Докато не станеш голям и силен мъж. И тогава вече няма да се плашиш от тях. Ще ти се струват като деца. Ще ги съжаляваш и ще ги галиш по главата, за да се чувстват по-малко уплашени. Но дотогава мисля, че ще трябва да почакат.
Заинтригувано от думите й, момчето гледаше нагоре към нея.
— Обичам те.
— Аз също те обичам — каза тя. — Приятни сънища.
Очите му започнаха да се затварят. Тя гледаше дългите му ресници и видя как сънят започна да спуска вълшебната си светлина върху чертите му, точно както познатото лице на Феликс, което трептеше върху тавана. Остави го да заспи с мисълта, че каквото и да се случеше, той щеше да е добре. В мъничкото му тяло съществуваха прекалено много хора, за да бъде то унищожено от каквато и да е опасност, която животът можеше да изпречи на пътя му. Те щяха да го изведат до края.
Тя се изправи и тръгна към вратата. Обърна се да го погледне за последен път. Вече не изпитваше страх.
И докато протягаше ръка към дръжката на вратата, чу изстрела.

Българска търсачка и начална страница

Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора

Как се появи търсачката Napred.bg и защо да ни ползвате вместо Google?

Българска търсачка и начална страница

Елизабет Гейдж Кутията на Пандора

Как се появи търсачката Napred.bg и защо да ни ползвате вместо Google?

Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора