Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора

 
Книга първа
 
Пролог
 
1964 година
Историята рядко си прави труда да хвали съмнителните герои, открили първи великите й нещастия.
По-късно през седмицата, когато всичко бе приключило и почти всеки в и извън Вашингтон можеше да почувства как съдбата на нацията се обръща във възможно най-лоша посока, шепа вестници щяха да си направят труда да съобщят, че именно Дан Агир, нащрек въпреки монументалното объркване около Хейдън Ланкастър, беше помислил за Бес и бе отишъл да я потърси.
И беше я намерил.
Съвсем разбираемо, службите, прилагащи закона, се намираха в хаос тази нощ. Десетки агенти бяха изпратени да охраняват всички кандидати. Разбира се, никой не вярваше, че това наистина е необходимо, тъй като опасността бе отминала. Демонстрацията на горда полицейска сила имаше по-скоро показен характер, а не представляваше истинска защита. Най-лошото вече бе станало и не можеше да се поправи.
Но Дан Агир, бродейки из непознатия щаб на федералното бюро за разследване и сравнявайки лениво неговия спретнат вид с прашната разруха в стаята на собствената си детективска група в Ню Йорк, започна да се пита какво ли става с жената на Ланкастър. Обади се на агента, отговарящ за къщата в Джорджтаун, за да провери.
— Тя спи — отвърна онзи. — От единайсет и половина е на приспивателни. Дадоха й секонал и заспа моментално.
Дан погледна часовника си. Показваше два и половина сутринта. Размисли за миг.
— Кога я видяхте за последен път? — попита той.
— Един от нашите хора е на пост пред вратата й. Не помня кога влизах за последен път. Вероятно преди половин час, или един. Казаха да не я безпокоим. Исусе, след това, което е видяла снощи…
— Имате ли нещо против да я погледнете заради мен? — попита Агир.
Настъпи мълчание. Агир можеше да почувства неприязънта на ФБР поради молбата за услуга, отправена от външен човек. Бюрото не търпеше някой да му дава акъл, а най-малкото някое нюйоркско ченге.
— Вижте, полицай, как казахте, че ви е името?
— Агир. Дан Агир.
— Вижте, Дан. Аз изпълнявам заповеди. Казаха ни да я приспим, да я заключим горе и да седим пред вратата. Сега, ако вие искате да промените тези заповеди…
— Много добре — прекъсна го рязко Дан. — Джим Киприани е някъде тук наоколо! Налага ли се да го карам да ви моли, или ще ми окажете тази любезност?
Агентът веднага се стъписа от името на началника си.
— Не, всичко е окей. Ей сега ще проверя.
Агир чу как слушалката беше хвърлена безцеремонно в къщата в Джорджтаун — къща, която той лично никога не бе виждал. Можеше само да си представи живота на Ланкастърови там през последните седем години, през които Ланкастър се издигна от млад сенатор до прага на Белия дом.
Кой би помислил, че всичко това е водело към снощната развръзка? Агир поклати глава. Съществуваха твърде много тайни и в най-обикновената човешка съдба, твърде много мистерия. Човек можеше да погледне само в тесен коридор от живота на хората, сякаш през дупката на ключалка. Останалото оставаше в сянка.
И все пак за едно тренирано око и малкото, което можеше да се види, пращеше от многозначителни неща, прекалено тъмни, за да се пропуснат. Тазвечерните събития, сега вече историята, се случиха само защото никое опитно око — включително това на Дан — не си направи труда да погледне в правилната посока.
Миналото обаче си е минало. Сега Дан Агир трябваше да мисли за настоящето. Искаше да се увери, че Бес Ланкастър е безопасно изолирана в къщата си за през нощта. Защото в противен случай, ако тя бе свободна, всичко се променяше. Историята, вече приключила в очите на потресената, скърбяща нация, можеше да се окаже недовършена.
Някакво неопределено напрежение обхвана Агир, когато паузата в другия край на телефонната линия прекалено се удължи.
И тогава най-после някой вдигна слушалката. Като фон се чуваше суматоха, подсилена от напрегнати, викащи гласове.
— Исусе — рече гласът в мембраната. — Нищо не разбирам. Трябва да се е преструвала на заспала. Беше така бледа, толкова не на себе си… Приличаше на ранена сърна.
— Значи се е измъкнала? — попита Агир.
— Преди не повече от час. Прозорецът е затворен. Затова никой от хората ни отвън не е заподозрял нищо. Господи, нищо не мога да разбера.
— Добре — каза Агир, потискайки проклятието на устата си. — Благодаря ви.
Той затвори и се втурна в препълнената с хора съседна стая. Едрият, дебел Киприани, чийто припрян нрав и смачкан вид го отличаваха от еднотипните джентълмени в негово подчинение, пребледня, когато чу новината.
— Веднага изпрати хора във всяко от жилищата на Ланкастър — нареди той на помощника си. — Някой да отиде обратно в канцеларията му, а също и във всички щабове на кампанията. Мамка му…
Офисът, представляващ допреди миг сцена на смълчан размисъл, докато агентите чакаха да свърши дългата нощ, избухна в движение. Вдигаха се телефони, блъскаха се врати от излизащите оперативни, бързащи да изпълнят заповедите.
Дан Агир се облегна на бюрото на Киприани, безразличен към данданията наоколо.
Трябваше да го предвидя.
Никога не се бе срещал лично с Елизабет Ланкастър. Но знаеше за нея достатъчно, за да предвиди, че може да поднесе такава демонстрация на отчаяно коварство. Тя не би приела унищожаването на своя свят, легнала в собствената си спалня, упоена от безразлични държавни агенти.
Би предприела някакво действие.
И Дан Агир единствен сред мъжете тук тази нощ имаше известна представа какво именно може да бъде то.
Той гледаше Киприани — свестен мъж, но ограничен от организацията, за която работеше. ФБР вършеше много добре определен тип работа. Но затруднението, пред което бяха изправени сега, излизаше извън техните утъпкани пътища. Защото те никога не бяха познавали добре Хейдън Ланкастър, сенатор и кандидат за президент на Съединените американски щати. А очевидно не познаваха и жена му.
Дан Агир обаче ги познаваше.
Откриването на Ланкастър снощи и скритият смисъл в последвалото бягство на жена му към неизвестната й цел бяха минало. Отдавна, без сам да го съзнава, Дан Агир държеше ключа към това минало. Но разбра неговия смисъл едва преди няколко часа.
Добре, по-добре късно, отколкото никога. Сега той знаеше накъде бе тръгнала Бес.
Вдигна телефона и набра един междуградски номер.
— Тук е Агир — каза, щом оттатък отговориха. — Слушай, налага се да се прибера незабавно. Ще ми трябва бърз превоз до Ню Йорк.
Погледна часовника си. Чудеше се с колко време разполага. Ако бе тръгнала през последния час, със сигурност щеше да стигне преди нея. В края на краищата налагаше се да се придвижва скришом, докато той само трябваше да скочи в полицейския самолет или хеликоптер.
Хвърляйки мислено ези-тура, реши да не казва на Ню Йорк нищо повече за историята. Те вероятно и без това нямаше да повярват.
Докато излизаше забързано от щаба, се опита да потисне чувството, че потъва. Струваше му се, че тази вечер съдбата приключва недовършената си работа. Може би нямаше човешки мозък, способен да предвиди случилото се. Може би човешка ръка не бе в състояние да спре каквото още имаше да става.
Семената бяха посети толкова отдавна… Сега, когато ужасните плодове бяха вече узрели, те щяха да отнемат онези човешки животи, които пожелаят и може би, може би… да пощадят други.
Този на Лора?
Това беше въпросът. И така, Дан Агир остави обърканото ФБР и се запъти сам в нощта да направи каквото бе възможно за Лора.
 

Офисът се осветяваше само от настолната лампа със зелен абажур на бюрото. През прозорците се виждаха очертанията на сградите в Олбани — безличен фон за седалището на правителството на една велика държава.
Сенаторът седеше в голямото си кресло зад бюрото по риза с къси ръкави и тиранти. Сакото му висеше на закачалката, стояла някога в офиса му във Вашингтон. Тя бе сувенир от Първа сенатска зала, използвана до 1859 година, и според легендата бе приемала шапките на Уебстър и Клей, както и на осъществилите покупката на Луизиана.
Видът й го изпълваше с ирония и съжаление. Подобно на много от другите му притежания, това бе реликва от времето, когато обстановката край него отговаряше на огромната му власт. Власт, която му бе отнета от Хейдън Ланкастър.
Той погледна надолу към голото момиче на килима пред себе си. Тя го гледаше отдолу с любопитен и знаещ поглед. Ръцете й леко се движеха по коленете му. Косата й падаше назад върху стройния гръб.
Той виждаше зад главата й като кремав контур сочните полукълба на нейния ханш.
Парфюмът й изпълваше опушения офис. Дрехите, в които бе пристигнала — прилепваща копринена рокля, прозрачни чорапи, малък черен сутиен и пликчета — бяха разхвърляни по пода, нападали по време на бавния стриптийз, извършен от нея преди малко. Носеше обувки с остри токове, без съмнение готова за всяка прищявка, но ги свали, щом разбра, че са неподходящи за пожеланото от него.
Беше толкова млада! Под вечната маска на призванието й сигурно нямаше повече от двайсет и две или двайсет и три години. На тази възраст дъщеря му се бореше в колежа, все още пристрастена към шоколада и трогателно несигурна дали изборът й на историята като главен предмет е бил в края на краищата правилното решение. Просто едно момиче…
Но коленичилото пред него създание бе разделено от физическата възраст с пропаст, по-дълбока дори от нейния ламтеж към обещаните й пари. Затова и очите й зад изпълнения с игрива властност поглед бяха толкова празни.
Трябваше да признае, че тя заслужаваше похвала. Във всяко отношение владееше професията си великолепно. От момента, в който дойде — осезаемо, чувствено присъствие, почти прекалено красиво за вярване, тя забеляза мрачното му настроение и нагоди съответно прелъстяването си.
Позата й, изправена или седяща, бе предизвикателна, а всяко движение на ръцете й изглеждаше някак неприлично — докато докосваше старото сенатско перо в мастилницата на бюрото, прекарваше пръст по облегалката на дивана или доближаваше чашата с шери до устните си. Когато вдигна чукчето, подарено му преди десет години от лидера на мнозинството във Вашингтон — едно от няколкото, все още запазени от колекцията на самия Калхоун — то изглеждаше напълно като инструмент за перверзни.
Тя разбираше, че някога е бил важен човек, и непрестанно му хвърляше коси погледи, дори докато разглеждаше снимките му с Айзенхауер, Рузвелт, Труман и останалите на стената зад бюрото, а всичките й движения приличаха на фигури от същинския тържествен танц, който щеше да изпълни, щом разбереше какви бяха личните му предпочитания.
Но той не й казваше. Може би защото това бе част от предпазливата му природа на политик. Или може би в светлината на катастрофата от последните дни просто не знаеше какво иска. Всъщност не беше сигурен защо я покани. Сексът като че ли бе последното нещо, върху което можеше да се съсредоточи тази вечер.
Но желаеше по някакъв начин да има някой край себе си. Никога не се бе чувствал толкова самотен.
Тъй че тя бе тук.
И започна да говори мръсотии още преди да се разположи удобно на дивана. Момиче като нея нямаше време за губене.
— Защо ме гледаш така? — попита го тя с дълъг, бавен поглед, който сигурно представляваше едно от най-силните оръжия в арсенала й. — Мисля, че съзнанието ти е малко мръсно. Мога да го почувствам оттук, така че не се опитвай да отричаш.
Тя остави питието си и се изправи пред него с полюшващо се стройно тяло, сложила ръце на хълбоците.
— Коя част на едно момиче харесваш най-много? — го попита, сваляйки ципа на роклята си тъй, че тя се свлече леко на пода, разкривайки матовите й крайници, черния сутиен и пликчета, подобни на тъмни цветя.
— Какво ще кажеш за това? — разкопча сутиена и прокара пръст по твърдата си, красива гръд. Очите й го пронизваха в настойчив въпрос.
— Или ти харесва тук долу? — Тънките й ръце се плъзнаха под ластика на пликчетата, за да ги свалят до коленете. — Обичаш ли да играеш с момичета тук долу?
После направи гладък пирует, за да му покаже гърба си и красивите й бедра изпъкнаха зрели и чувствени пред него.
— Или харесваш най-много тази част? — промърмори тя с внимателен поглед през рамо. — Да не би да ти харесва там, където не би трябвало? Не те е срам…
Приближи се, падна на колене пред него и се усмихна.
— Боже, боже — мъркаше тя, докато сваляше ципа на панталоните му. — Ти си доста голям, нали?
Започна да играе с него. Майсторството на устните и пръстите й го изуми. Ласките й напомняха прегледа на опитна медицинска сестра, чиито движения са автоматични, бързи и плавни, за да се свърши работата за възможно най-кратко време.
Това беше приятно. На почти медицинското безразличие в поведението й откликна едно перверзно ехо в собствената му празнота. Занаятът й бе най-старият и най-студеният на света. Тази прилика със самия него, може би повече от бруталното й изкуство, предизвика оргазма от слабините му по-бързо от очакваното.
Усещайки последната вълна, тя измърмори окуражително и заработи по-бързо над него.
В този момент телефонът иззвъня.
— Мамка ти!
Беше прекалено късно. Крайният спазъм бе настъпил, но шокът от внезапния шум развали удоволствието му. Той се изруга, задето не бе изключил апарата. Не очакваше някой да позвъни тази вечер. Сега трябваше да се обади.
— Какво има? — излая той раздразнено в слушалката, гледайки надолу към момичето.
Известно време слуша онзи отсреща сред пресекливото дишане на проваления си оргазъм.
Сетне изведнъж пребледня.
— Сигурен ли си? — попита той. — Кога е станало?
Момичето сега го гледаше отдолу с доста неприятен израз на нетърпение и объркване. Той послуша още малко, понечи да попита нещо, но премълча. Не можеше да повярва на ушите си.
— Ланкастър — въздъхна накрая. — Велики боже!
От другата страна явно му зададоха някакъв въпрос.
— Не — отговори той твърдо. — Засега нищо. Никакъв коментар най-рано до утре сутринта. За бога… Много добре. Дръж ме в течение тук, на този номер, освен ако не се обадя да ти наредя друго.
Той затвори телефона. За момент изглеждаше потънал в размисъл, загледан в нощното небе навън през прозореца.
После сведе очи към момичето долу. Тя изглеждаше едновременно дистанцирана и обидена. Знаеше, че сега изпълнението й е вече забравено. Бизнесът бе изместил удоволствието.
— Облечи си дрехите — рече Еймъри Боуз. — Можеш да си вървиш. — В повелителния му тон не липсваше нотка на симпатия. В края на краищата тя направи каквото можа.
Той потърси стодоларови банкноти в портфейла си и хвърли три на бюрото, докато тя навличаше бельото си. Не я видя как ги взе, преди да си сложи палтото на излизане.
Забрави за съществуването й. Мислите в съзнанието му го заслепяваха. Иронията в новината бе прекалена.
Ланкастър, помисли бясно той. Ти, кучи сине!
Дори по този абсурден, краен начин Ланкастър все пак успя да го победи. Защото сега завинаги щеше да остане герой. Беше спечелил сърцата на публиката. Именно това, повече от всяка друга победа, Боуз искаше да избегне.
Ланкастър вън от играта — това, за което Боуз се бе борил през цялото време — но като победител. Един вечен победител в очите на света.
Еймъри Боуз поклати глава, чудейки се на тази прекалено тънка дори за неговия лукав политически ум подигравка. Бе свикнал на превратностите в ежедневната политическа реалност, но случилото се тази нощ спадаше повече към мистериите на съдбата, отколкото към обикновените човешки дела.
Значи така се правела историята, размишляваше Еймъри Боуз, най-сетне усмихнат, когато вратата на офиса се затвори и той остана сам със себе си и с представата за усмивката на Ланкастър.
 

Гара Юниън в Чикаго беше почти пуста. Часовникът над портала, водещ към коловозите, показваше четири часа и осем минути сутринта.
Разпръснати тук и там, шепа сънени пътници чакаха, сякаш бяха нощна стража. Имаше един моряк, заспал с глава върху мешката си, и късата му военна прическа го правеше да изглежда много млад и уязвим. Наблизо хъркащ пияница се опитваше да изглежда колкото се може по-благонадеждно дори и в съня си, за да избегне изхвърлянето навън в ранни зори от ченгето на гарата.
Жена с две тежки платнени пътнически чанти, огромна сламена кошница и две спящи деца седеше сковано на една от масивните пейки, загледана в нищото. Тя очевидно бе емигрантка и без съмнение отиваше да се срещне, някъде със своя съпруг. Наблюдаваше обетованата земя на Америка с поглед, притъпен от агресията на чуждото и може би от неприветливата върволица на дузина сиви чакални преди тази.
Единственият дежурен продавач на билети седеше оклюмал зад зарешетения си прозорец, без да обръща внимание на списанието с голи момичета на бюрото, подпрял брадичката си с длан. Някъде свиреше радио.
Внезапно тихи стъпки нарушиха покоя му и той неволно преглътна, съзирайки появилата се пред него изумително красива млада жена. Тя носеше светъл шлифер, под който се очертаваха формите на сладки млади гърди. Мъжът почувства движението на бедрата й под тънкия гладък плат. Багажът й се състоеше единствено от дамската й чанта и един малък куфар.
— Да, мадам — изтърси той с малко пресилена галантност. — Какво мога да направя за вас?
Тя хвърли поглед към пустата гара зад себе си.
— Кога заминава следващия влак?
— За къде? — Погледът му бе прикован върху меката извивка на устните й и намека за усмивка в очите, които го гледаха през решетките.
— Зависи — каза тя.
Той запрелиства разписанието си.
— Имам един експрес до Албукърк след десет минути. Пристига там около осем часа утре вечер. О, нека погледна, специалния за Лос Анджелис. С него ще пристигнете в сряда сутринта. После има редовни влакове за Ню Йорк, Филаделфия или Вашингтон…
Тя поклати глава.
— Не, не за там — каза.
Отново красотата й го плени. Косата й беше кестенява, свежа и вълниста. Очите й с цвета на аквамарин блестяха с момичешка откровеност и намек за игрива чувственост.
— Или — продължи той, сваляйки с мъка поглед от нея — има влак в четири и трийсет до Лас Вегас и оттам още на запад. Ще пристигнете по тъмно. Трябва да е доста топло там по това време на годината…
— Лас Вегас — повтори тя. — Мястото звучи приятно. Първа класа, моля.
— Да, госпожо. — Той се пресегна, за да й откъсне билет, оглеждайки в същото време тайно топлите й страни и блестящите очи.
Тя се озърна наоколо, докато той приготвяше билета. Пеещият глас по радиото — ясен баритон, отекваше глухо в мраморния под и стените. Обърна внимание, че в песента се говореше за любов и загуба. Заслуша се за момент, преди да се обърне отново към билетопродавача.
— Двайсет и три и петдесет — тъкмо казваше той.
Тя бръкна в чантата си и извади петдесетдоларова банкнота.
— Чухте ли голямата новина от Вашингтон? — попита мъжът, докато бъркаше в чекмеджето за рестото.
— Голяма новина? — Тя повдигна въпросително едната си вежда.
— Онази работа с Ланкастър. — Той поклати глава. — Страшна история. Ужасно нещо. Такъв симпатичен млад човек. Ами аз си мислех, че ще стане следващият ни президент. Бях готов да гласувам за него. Но човек никога не знае, госпожице. Просто нищо не можеш да предвидиш.
Тя кимна и следа от предпазливост помрачи израза й на учтив интерес.
— Пише за това в сутрешния «Трибюн» — добави продавачът, посочвайки щанда за вестници в дъното на чакалнята.
— Благодаря ви — рече жената.
— Живеем и не знаем какво ще стане утре — повтори той с въздишка. — Това е всичко, което мога да кажа за тоя лъжовен свят. Не знаем, и това си е.
Загледа я как прекосява чакалнята. Крачеше леко и елегантно, а движенията й бяха изключително сдържани и женствени. Насочи се право към вестникарския щанд.
Купи си един «Трибюн» от възрастната жена, която продаваше шоколадчета, цигари и вестници, и седна на една от празните пейки.
Погледът й дълго остана на първата страница. Заглавието бе огромно, но историята бе дадена само в общи линии и представляваше извънредна статия, включена прекалено късно във вестника. От нея се разбираха единствено голите факти.
Затвори очи и дълго остана така, без да изпуска от ръце вестника. Гласът по радиото пееше за раздяла и неувяхваща любов.
Нямаше как да види билетопродавача, чийто очарован поглед все така не се откъсваше от нея иззад зарешетения прозорец на стаичката му.
Той не се мъчеше да отгатне мислите й, тъй като вниманието му бе приковано от показващите се под шлифера красиви крака и разкошната й коса, падаща до раменете.
Ланкастър, мислеше си тя. Как, за бога…
Историята я бе шокирала; това бе последното нещо, което можеше да очаква. Тя, която по-добре от всички останали познаваше довчерашната позиция на Хейдън Ланкастър и какво щеше да се случи с него и страната. Работила бе то да се случи, и то почти с цената на живота си.
А сега всичко се оказа напразно.
Помисли си за Еймъри Боуз. Острият й ум работеше бързо, опитвайки се да свърже нещата. Случилото се с Ланкастър трябва да бе дошло отляво. Боуз едва ли е имал пръст в него. В края на краищата сега плановете на Боуз за Ланкастър бяха вече минало.
Благодарение на нея. Благодарение на Лесли.
И все пак то се случи. В този напреднал стадий, когато всичко беше вече решено и прахът от битките се слягаше около нозете на бъдещия президент на Съединените щати — човекът, номиниран и почти избран. И въпреки всичко то се случи.
Лесли сгъна вестника и го остави на пейката до себе си. Отново затвори очи както поради продължаващото изумление, така и от умората на дългото пътуване.
Изведнъж, се сети за Бес. Как ли се чувстваше тя тази нощ? Беше ли разочарована? Съсипана? Или може би изпитваше тайно облекчение, че войната най-накрая бе приключила и последната битка бе изведена до своя край?
Лесли нямаше представа. В крайна сметка тя едва познаваше Бес. Пътищата им се бяха пресекли само за един мимолетен миг, благодарение на Еймъри Боуз.
И все пак именно Лесли бе направила единственото нещо, което можеше да спаси всичко за Бес — и за нейния съпруг.
О, хайде стига.
Някой веднъж бе казал, че светът е калейдоскоп. Леко завъртане, и всичко вече е различно. Всички фрагменти от форма и цвят са хвърлени в нови позиции и непознати съотношения. И дори правилата на играта се променят завинаги.
А отчаяните планове и мечти на играчите са напълно забравени.
Тя погледна билета в ръката си. Лас Вегас. Мястото, където хвърлянето на зара или прищявката на танцуващото в рулетката топче решаваха съдбите на човешки същества. Защо не? Щеше да е добро място за нея да изчака развитието на събитията.
Погледна към пейката, където жената емигрантка седеше неподвижно, обгърнала раменете на спящите си деца. Америка сигурно й се струваше груба и бездушна страна, посрещнала студено тревогите й и оставила я сама да забрави родината и да се приспособи към странните нови предизвикателства. А за децата й, толкова мънички сега, старата родина скоро щеше да бъде само спомен. Дори по-малко от спомен — забравен сън, роден в тях, без да знаят, докато са бързали припряно към своето бъдеще. Бъдеще, което също щеше да разкрие козовете си твърде късно. Макар и само секунда по-късно, подобно на непредсказуемото топче на рулетката.
Красивото лице на Хейдън Ланкастър, видяно преди момент върху страницата на вестника, стоеше пред очите й като усмивката на котарака в «Алиса в страната на чудесата», пълна с приумици и непостижимо очарование, съхранявани от някакъв загадъчен закон, който хората не бяха в състояние да схванат. Закон, от който никое човешко същество не можеше да избяга…
Всички залагания бяха спрени, всички обещания нарушени. Какво оставаше?
Лесли се усмихна. Оставаше животът. Лоша шега може би, но поне такава, която можеше да се чуе докрай. Боговете не струваха нищо, ако не бяха жестоки. И все пак те притежаваха едно особено чувство за хумор, твърде често неразбиране от онези, наричани техни пионки.
Тогава, Лас Вегас!
Защо не?
 

Дан Агир спря рязко своята кола без отличителни знаци и спирачките изсвириха в покритата с локви улица пред старото фабрично здание, където се намираше мансардата.
Той паркира колата и отвори вратата. Изскочи на тротоара и стъпките му прозвучаха зловещо във влажния нощен въздух. Входът се намираше пред него с очуканите си пощенски кутии и списъка на наемателите.
Натисна всички звънци едновременно. За момент, който сякаш продължи цяла вечност, нямаше никакъв отговор. После по домофона изпращя въпрос от един от апартаментите.
— Полиция, спешен случай — каза той високо. — Тук е детектив Агир. Моля, отворете вратата.
За негово облекчение след друга кратка пауза прозвуча бръмчене и той можа да отвори вратата. Познатият асансьор чакаше, но като си спомни колко е бавен, избра стълбището, прескачайки по три стъпала наведнъж.
Остана без дъх, докато стигне последния етаж. Спря на площадката и забеляза, че вратата на Лора беше затворена.
Почука един път, два пъти, държейки ръка върху дръжката на пистолета в кобура под мишницата. Никакъв отговор. Опита вратата. Не беше заключена.
Бавно, чукайки още веднъж, той натисна дръжката и отвори.
Надникна в дневната и пребледня.
Те бяха там заедно.
Веднага разбра, че е пристигнал твърде късно.
Имаше кръв навсякъде. Жените трудно можеха да се различат една от друга, защото и двете бяха покрити с отвратителен тъмночервен слой, който блестеше, тъмен и лепкав, под светлината на малката лампа.
Някакъв древен инстинкт му подсказа, че едната от тях е мъртва.
Тя лежеше с глава в скута на другата, която бе седнала, безучастно облегната на масивния диван.
Агир почувства как ръката му безсмислено стиска дръжката на тежкия пистолет под сакото.
Той въздъхна. Нямаше какво друго да прави, освен да разпита живата. Оставаше само тази най-тъжна част от работата му.
Приближи се до нея, коленичи и прочисти гърлото си.
— Какво се случи? — попита той.
Тя, изглежда, не го чу. Беше абсолютно неподвижна, загледана в нищото.
— Съжалявам — каза той. — Трябва да знам. — Докосна шията на мъртвото тяло, търсейки пулса. Такъв нямаше. Застреляна в сърцето, реши той. Вероятно от упор.
Живата жена все още гледаше в пространството, а ръцете й бяха заровени почти собственически в косите на мъртвата.
От пустотата в очите й го полазиха тръпки. Изглеждаше така, сякаш си бе взела сбогом с тази планета, и той се запита дали ще успее да я върне обратно.
После внезапно си спомни за момчето.
— Какво е станало с… — Той посочи спалнята.
Тя поклати глава. Това бе едва уловим намек за движение и първият знак, че осъзнава присъствието му.
Дан се изправи, отиде до вратата на спалнята и я отвори безшумно. Вътре на леглото имаше малка фигурка, покрита с одеяло. Кръв нямаше. Самият той бе баща и инстинктивно разбра след секунда, че момчето беше живо и дълбоко заспало. За да е съвсем сигурен, се приближи, дръпна завивките и ги остави обратно, щом видя малкото личице върху възглавницата.
Затвори вратата и се върна в дневната.
Тя все още седеше там на пода, прегърнала мъртвото тяло до гърдите си.
— Трябва да знам какво се е случило — каза той, като клекна до нея, — преди да повикам някой друг. Моля ви…
Очите й накрая се обърнаха към него, но без да се фокусират. Сякаш гледаха покрай лицето му нещо отвъд тази стая, отвъд тази нощ.
След време тихият й глас излезе като шепот, повтарящ въпроса му: «Какво се случи?».
— Кажете ми.
Той докосна прогизналата й от кръв ръка. Тя не реагира. Плътта й изглеждаше неотзивчива, почти толкова студена, колкото и тази на мъртвата. Той знаеше, че скръбта причинява това. Живите бяха способни да влязат с единия крак в гроба на онези, които са били всичко за тях.
Тя сякаш се чудеше и веждите й се свиха замислено. После го погледна.
— Всички ние получихме онова, което идваше към нас — каза тя.
Той чакаше и я гледаше в очите.
— Не го видяхме да приближава — добави тя. — Но както виждате, то дойде. — Изглеждаше спокойна, сякаш проверяваше теорема. — Само да го бяхме видели.
— Не разбирам — каза той.
Сега очите й потъмняха.
— Нито пък аз — каза тя. Думите й като че затвориха врата пред него. Чувстваше как му се изплъзва някъде много далеч.
Сега тя залюля мъртвата жена в ръцете си, нареждайки тихо в нечуващите уши. Не можеше да разбере думите й, които излизаха като неясен, трескав шепот.
Това бе един страховит, свръхестествен звук. Макар значението им да му убягна, те сякаш му дадоха кураж да се изправи, да отиде до телефона, да направи онова, което трябваше.
Ние получихме това, което идваше към нас…
Той се изправи на крака и погледна двете жени под себе си. Едната мъртва, другата жива. Мъртвата изглеждаше странно спокойна, живата — нечовешки празна.
Дан Агир въздъхна. Беше виждал не едно убийство, но реалността на смъртта никога досега не го бе поразявала с такава сила. Тя сякаш поглъщаше стаята, времето, целия свят.
С усилие се запъти към телефона. Картините на стената танцуваха пред очите му — лица, чиито призрачни изражения придобиваха нов, тъмен блясък от своята близост със смъртта.
Не го видяхме да приближава.
Само да го бяхме видели…
Така да бъде, реши той. Нямаше какво повече да каже или мисли. Нейният собствен заупокоен химн бе достатъчен.
Твърде късно, каза си Дан Агир.
Твърде късно.
 

Първа част
Мисли за черни дни
 
Първа глава
 
22 април 1933 г.
Те се родиха в една и съща нощ, но в болници, отдалечени една от друга на четиристотин мили.
Беше късно, когато Дамерънови влязоха в болницата «Сото семейство», разположена във фермерската област източно от Кливланд. Те пътуваха за Сент Луис, тъй че нямаха свой акушер-гинеколог. Нямаше кой да се справи с раждането, освен домашната прислуга. Дежурният лекар бе доктор Фърмин, дипломирал се наскоро в Медицинския факултет на университета в Толедо и каращ практиката си тук.
Госпожа Дамерън бе дребна, някак стресната жена, чиито сериозни маниери рязко контрастираха с тези на съпруга й Робърт.
— Наричайте ме Боб — каза той на сестрите с искрица в окото и чарът му превъзхождаше тревогата за състоянието на жена му. Съществуваше известно съмнение дали тесният таз на госпожа Дамерън ще позволи нормално раждане и затова я наблюдаваха внимателно през четирите часа до излизането на плода.
Междувременно в ранните сутрешни часове в южната част на Чикаго, една емигрантска двойка влезе в спешното отделение на болницата «Майкъл Рийс». Фамилията им бе Биелохлавек и като новодошли в Америка, също нямаха свой акушер-гинеколог. В полунощ водите на госпожа Биелохлавек изтекоха и шийката на матката й взе бързо да се разширява.
Тази двойка представляваше обратен огледален образ на Дамерънови. Госпожа Биелохлавек — трудно произносимо чешко име, излизащо като мистериозен шепот от устните й — беше красива, нежна жена и успяваше да се усмихва на сестрите въпреки болките. Имаше тънка, права кафява коса, пълно лице и стеснителни маниери, сякаш се извиняваше за причинените от състоянието й неприятности. Съпругът й бе сериозен и напрегнат мъж и черните му очи изразяваха подозрение и неодобрение към всичко и всеки около него, включително към съпругата, причиняваща му неудобството да бъде център на такова внимание.
Доктор Юнис Дил, опитна клинична лекарка, пое случая. Контракциите бяха силни и сестрите стояха до родилката в очакване на бързо раждане. Господин Биелохлавек седеше намусен в чакалнята и чакаше появата на първото си дете.
Случи се така, че бебето на Дамерънови се роди по-напред. Младият доктор Фърмин, зает с други спешни пациенти по време на дългото чакане за разкритието на госпожа Дамерън, бе задържан до последната минута от спешен случай в другия край на коридора. И докато приготвяше форцепса си за евентуалното трудно раждане, детето се появи на бял свят. Момиченце. Веднага се виждаше, че щеше да бъде червенокоса, с бялата кожа на типична ирландка. Почиствайки дихателните й пътища, докторът изпита странното чувство, че красивото дете се опитва да му съобщи нещо важно, подобно на възрастен човек.
«Чаках те — сякаш каза тя, когато отвори за пръв път очи — блестящи, малко замъглени и вече леко оцветени с брилянтния смарагдовозелен цвят, който щяха да добият по-късно, — а теб все те нямаше.»
Докторът отхвърли това усещане, докато проверяваше дали майката и детето са добре, и побърза да се върне към спешния случай.
Междувременно в Чикаго доктор Дил предвиди напълно нормалното раждане на малката Биелохлавек. Това бебе беше много спокойно и дори не плачеше. Въпреки светлата си кожа очевидно щеше да има тъмна коса и очи. Изглеждаше потънала в себе си и не се тревожеше от влизането и излизането на персонала от родилната зала.
И все пак лекарката откри нещо забележително във вида й. Очите бяха много големи и смущаващо дълбоки. Макар тя, разбира се, да бе твърде малка, за да ги фокусира, те гледаха непознатия свят с някакво призрачно примирение, сякаш виждаха много, прекалено много неща и имаха вече вътрешно познание, каквото такова мъничко същество не би трябвало да притежава.
Доктор Дил разочаровано забеляза как дръпнатият чешки баща, като видя новороденото си момиченце, изобщо не остана доволен. Ясно беше, че е очаквал жена му да го снабди със син и наследник. Думите му, промърморени към нея, докато тя лежеше в леглото, бяха пълни със зле прикрит укор. Човек можеше да го усети дори в звуците на непознатия чужд език.
Лекарката се шокира от тази мъжка безчувственост. Самата тя не само смяташе бебето за изключително красиво, но и му се възхищаваше като на личност. Почувства мимолетен копнеж да узнае какво щеше да излезе от него, когато порасне.
Такива импулсивни желания обаче често спохождаха лекарите, довеждащи на бял свят новия живот. В края на дежурството доктор Дил забрави впечатлението си от малкото момиченце Биелохлавек със семейното, трудно за произнасяне име. Тръгна си за вкъщи в шест часа сутринта и не се сети повече за него.
Междувременно в Охайо доктор Фърмин се погрижи за новороденото бебе на госпожа Дамерън в минутите след раждането. С удоволствие забеляза, че бащата, чийто ирландски чар изглеждаше непокътнат от дългата нощ на очакване, изобщо не бе разочарован да получи от жена си момиче вместо момче. Макар и да се виждаше, че радостното събитие не донесе много щастие на мрачната госпожа Дамерън, съпругът й черпеше с пури всички наоколо. Беше очарован от малкото си момиченце.
Дамерънови напуснаха болницата в Охайо след още един ден, за да продължат пътуването към новия си дом в Сейнт Луис. Семейство Биелохлавек се прибра от болницата «Майкъл Рийс» в своето бунгало в южната част на града още в деня на раждането на дъщеря си. По настояване на бащата.
От следващия ден, двете раждания останаха само записи в болничните документи и удостоверенията за раждане бяха надлежно регистрирани в държавните книги на Охайо и Илинойс. Официалният свят не обърна повече внимание на двете деца.
Никой от участвалите в раждането не помисли над това, че след като всички велики фигури в историята са били някога безпомощни бебета — както тираните, така и героите — може би самите те бяха изиграли известна роля, променяйки бъдещия ход на нещата със своята помощ при появяването на тези две мънички момиченца в студената априлска нощ. В края на краищата безброй бебета предхождаха тези и още безброй други щяха да ги последват.
Така рутинното приключение от тази нощ приключи и остана в миналото.
Бъдещето започна.
Лора — защото това бе името, избрано от Биелохлавекови за тяхното малко момиченце — щеше да помни първите седем години от живота си с нестабилния баланс в детската й душа между двата срещуположни притегателни центъра — този на майката и на бащата. Джоузеф Биелохлавек бе шивач. С това умение, както и с горчивината в душата си, бе пристигнал от Чехословакия. Той мразеше Америка въпреки огромните й възможности и прекарваше цялото си свободно време в тъжно размишление за миналото в старата страна.
Някога имаше приятелка (въпреки че този факт никога нямаше да стане известен на дъщеря му) — момиче, чийто богати родители не му позволиха да се омъжи за него, защото той не притежаваше земя и произхождаше от бедно семейство. При нелеки обстоятелства, за които трудният му характер изигра значителна роля, той се отказа от желаната си годеница и тръгна с момичето, за което се и ожени по-късно — бедно, но привлекателно и добро създание на име Марина. Малко по-късно двамата емигрираха.
Джоузеф Биелохлавек не можеше да потисне разочарованието си, макар дълбоко в себе си да чувстваше, че изборът му е бил добър — жена му се оказа много по-мъдра и обичлива от кухата награда, за която се напъваше в родната страна, а и в Америка имаше много по-добро бъдеще.
През първите си години, малката Лора бързо свикна с факта, че баща й не принадлежеше истински към семейството. Той работеше от тъмно до тъмно в тясната шивашка барака зад бунгалото им, а когато не шиеше, ходеше да търси платове на едро из пазарите по центъра.
На обяд влизаше в кухнята, без да отрони и дума, отговаряше с едва доловимо кимване на новините на жена си за съседите, докато се хранеше, и бързо се оттегляше отново в своята барака, за да се залови пак за работа. Никога не говореше с дъщеря си на обяд, нито пък я целуваше за лека нощ.
Даваше да се разбере, че осъзнава присъствието й единствено с косия си, мрачен и изпълнен с укор поглед. Малкото момиче не можеше да разбере горчивината му, дължаща се на липсата на син, който да носи фамилното име. Нито пък подозираше, че собственото й раждане има нещо общо с последвалите четири аборта, поставили край на майчините надежди за второ дете.
Но тя беше чувствително момиче и лесно разбра, че баща й е разочарован от самото й съществуване. Затова инстинктивно се държеше близо до майка си, чиято топлина и разбиране се превърнаха в опората на нейното ежедневие. Двете ръка за ръка посрещаха живота в големия американски град. Лора, за която това беше единствената позната страна, трябваше да живее с парадокса гледките и опасностите на Южната част да й бъдат обяснявани от майка, не говореща добре английски, чието разбиране за Новия свят почиваше повече на слухове и фантазии, отколкото на действително познание.
Междувременно бащата си оставаше едно безлично и застрашително присъствие и Лора го избягваше, като се гушеше по ъглите при приближаването му. Тя никога не разбра, че в неговите очи нейното раждане бе завършило процеса на изгнание и отчуждение, започнал още с женитбата му. В старата страна той бе мечтал да стане земевладелец, уважаван от приятели и роднини, със син — наследник на името и собствеността му. Вместо това си остана анонимен емигрант, плуващ по бурното течение на една чужда страна, където нито имената, нито хората имаха трайно значение, тъй като всички биваха заливани от безличната река на търговията и прогреса.
Така че в очите на Лора бащата по-скоро олицетворяваше безразличието и студенината на големия град извън четирите стени на дома, вместо да бъде топла човешка преграда срещу неизвестното. Тя се страхуваше от него повече от всичко на света.
Така продължи до деня, в който той започна да я учи да шие.
Беше зима. Майка й я изпрати в бараката да го повика за някаква поръчка. Намери го там, приведен над парче плат на старата машина «Сингер», погълнала всичките му спестявания.
— Ела тук — каза внезапно той на чешки, — седни в скута ми и научи нещо.
Тя гледаше как иглата танцува върху обикновеното парче плат, забързвайки и забавяйки ход според мистериозните команди на напрегнатото и внимателно бащино тяло. Сгуши се по-дълбоко в скута му, уплашена от острото малко оръжие, пронизващо мекия плат.
После, за нейно учудване, бащата скъса конеца, обърна плата наопаки и тя видя, че това беше ярко оцветена блуза, идеално съшита и разцъфнала изведнъж като заек, измъкнат от шапката на фокусник.
Джоузеф Биелохлавек забеляза ентусиазма на дъщеря си и започна да я учи. Тя прие трудната задача като нещо естествено, въпреки крехката си възраст. Намираше удоволствие в болезнено бавния процес на съшиване на безформени парчета в кройки, докато завършената дреха не блеснеше в цялата си красота с форма и цвят.
От този първи ден нататък Лора откри, че най-после е установила връзка с баща си. През детското й съзнание никога не премина мисълта, че посредством таланта си за шиене позволяваше на бащата да си представя, че тя е синът, който жена му така и не бе успяла да роди. Независимо от това малката се опиваше от чувството, че я приема, когато седеше в скута му и работеше с машината.
Понякога той й шиеше специални роклички и костюмчета от излишни парчета плат, които намираше в града. Правеше й проби и пръстите му бяха страшно нежни, докато приглаждаха дрехите върху мъничките й крайници. В тези моменти в докосването му се криеше ласка, от която тя засияваше. Но извън бараката той не се промени. Беше все така тих, загрижен, вглъбен в горчиви спомени и такава силна омраза към света, че Лора неволно чувстваше как тя включва дори самата нея и майка й.
И така, тя сега водеше двойствен живот, разчитайки на мама за ежедневните си нужди от топлина, докосване, целувки, усмивки и тайно очаквайки откраднатите моменти, в които можеше да поднови странната, но важна близост с татко в шивашката барака.
Върхът на тази близост дойде на Празника на Вси светии, когато тя беше на шест години. Баща й успя да намери при едно от пазарните си похождения малко фин сатен в пастелни тонове и я изненада в празничната утрин с напълно завършен костюм на клоун в живописни маскарадни цветове, допълнен от красиви ширити, картонен нос и прекрасна островърха шапка.
Това бе най-красивият костюм, който Лора бе виждала или можеше да си представи. И когато излезе под ръка с майка си, за да обиколят къщите в квартала, тя се обърна и видя, че татко стоеше под лампата над входната врата и я гледаше. Той не искаше да участва заедно с нея в чуждия американски ритуал, но й махна с ръка за довиждане. В погледа му блестяха гордост и обич, отсъствали оттам през всичките тези години.
Тя се обръщаше да му маха отново и отново, дърпайки майка си за ръка да спрат, докато се отдалечаваха по тротоара. Татко полека се смаляваше в далечината, но все още отговаряше на поздрава й, приемайки любовта на дъщеря си с вид, който сякаш казваше: «Знам, малката ми. Знам, че съм студен и разочарован човек. Но въпреки всичко те обичам с цялото си сърце».
Споменът за тази вечер щеше да си остане като крайъгълен камък в почти забравената върволица от детските години на Лора. А стъпалото, на което стоеше баща й, светлината, очертаваща силуета му, предпазливата му усмивка щяха да изчезнат по-скоро, отколкото можеше да предположи.
Защото следващата пролет родителите й загинаха.
Един чешки роднина бе споменал за по-добрите възможности в Милуоки и бащата на Лора, който не бе особено влюбен в Чикаго, импулсивно реши да премести семейството си. Нае един разнебитен камион, натовари в него багажа им и на 19-и март те потеглиха по шосе №21. Утрото бе студено, ветровито и острите повеи откъм езерото докараха неочакван сняг и лапавица.
Пътуваха цял ден, забавяни от натовареното движение и хлъзгавите пътища. През късния следобед, когато Лора спеше, с глава върху скута на майка си, една насрещна кола загуби управление и принуди тромавия камион да излезе от пътя. Лора направо премина от сън в безсъзнание след удара на главата си о таблото. Събуди се осемнайсет часа по-късно в някаква болница в Уисконсин и на стола до леглото й седеше една леля, която никога преди това не бе виждала.
Съобщиха на замаяното дете, че родителите му са отишли на небето и фамилията ще се погрижи за него. По някакво чудо нараняванията й не бяха сериозни и след две седмици тя напусна болницата на път за нюйоркския квартал Куинс, където съгласно решението на роднините чичо й Карол и американската му съпруга Марта щяха да поемат грижите за нея.
Улеснявана от естествената детска способност да приема съдбата, Лора попиваше новата си околна среда с широко отворени очи и нито за миг не й мина през ум, че сега по свой собствен начин преживява изгнание, подобно на онова, отскубнало родителите й от родината и превърнало ги в объркани скитници, отчуждени един от друг и от света.
Тя просто започна всичко отначало. Първите седем години от живота й се превърнаха в предистория толкова мъглява, колкото и тази на първобитния човек — тъмно време, изживяно и забравено.
На бъдещето се падна задачата да й покаже коя всъщност е тя.
Дамерънови нарекоха дъщеря си Елизабет, на името на дълга поредица от лели, братовчедки и баби в Ирландия.
Тя беше красиво дете. Всъщност толкова красиво, че почти веднага стана част от дългата битка, водена от баща й и майка й от деня, в който сключиха брак пет години преди нейното раждане.
Боб Дамерън бе хубав мъж и очароваше жените. Малко по-висок от метър и осемдесет, с оредяваща руса коса и румено лице, той имаше блестящи очи и духовити, светски маниери. При това разполагаше и с готов арсенал от ирландски шеги, подходящи за всякакви случаи в съответствие със степента на съдържащите се в тях похотливи намеци.
Боб беше популярен и относително преуспяващ търговски представител на една фирма от Сейнт Луис, произвеждаща кухненски съдове и малки електроуреди. А в града го познаваха добре и като местен политик, който събираше гласове за Демократическата партия, правейки цял куп дребни услуги на нейните избиратели, като например малък заем на някой бакалин или уговаряне на боклукчиите да почистват даден район, без да оставят разпръснати бутилки и консервени кутии след себе си.
Никой, който познаваше Боб Дамерън, не можеше да проумее как подобен здрав, обичащ живота мъжага се е оженил за такова сухо и невзрачно създание като жена му. Флора Дамерън не притежаваше нито личен чар, нито каквито и да било интереси. Тя прекарваше цялото си време в чистене и пак в чистене на скромната къща, притежавана от Боб в едно работническо предградие, или барикадирана зад вратата на кухнята, където нито съпругът, нито дъщеря й бяха добре дошли.
Говореше се, че Флора е донесла на мъжа си зестра, от която Боб отчаяно се нуждаел навремето при сключване на брака им. Това не можеше да се потвърди, но във всеки случай бе сигурно, макар и недоказуемо, че Боб е имал много любовни истории преди брака, както и след това. В работата си и при политическите обиколки той срещаше дузини жени. Упражняваше физическото си обаяние над толкова от тях, за колкото стигаха времето и енергията му, макар и да се ограничаваше с омъжени, защото само те можеха да проявят дискретност, разбиране и уважение към ограничения характер на неговата привързаност.
Боб не парадираше с изневерите си. Напротив, използваше значителния си такт и интелигентност, за да ги прикрива блестящо. Но независимо от това схватливата му жена не се оставяше да бъде излъгана. Макар да не му хвърляше обвинения в лицето, защото възпитанието и склонностите й не позволяваха подобно поведение у една съпруга, тя демонстрираше подозрителен, кисел характер и омраза към всичко американско, зад които прозрачно се криеше ревността й към нейния мъж.
Боб не пропускаше да покаже съпружеската си привързаност към нея, но онези, които прекарваха вечерите си с Дамерънови, бяха свикнали с познатата гледка Флора да го отблъсква с леко тръсване на рамене или намръщено да посреща опитите му да я прегърне или целуне по бузата. В такива моменти тя мислеше много по-малко за благоприличието, отколкото за вечните изневери на съпруга си.
Никога не му прости похожденията и по някакъв любопитен начин това чувство се разпростря и върху дъщеря й.
Защото малката Елизабет — с прякор Тес, даден й от лекомисления й баща на името на негова любима леля, която обожавал като дете — беше не само голяма красавица едва ли не отпреди да проходи, но скоро разви и неприятен, опърничав характер, каращ майка й да скърца със зъби.
Тя имаше разкошна червена коса, блестящи зелени очи и млечнобяла кожа, покрита с лунички като слънчеви зайчета. Тялото й бе безупречно и се движеше с бърза и естествена грация. От самото начало стана ясно, че знае как да върти баща си на малкия си пръст. Той не можеше да й откаже нищо, а когато си играеше с него, в очите й се четеше такова разбиране, което нямаше как да остане незабелязано от озлобената майка.
Флора Дамерън се оказа неспособна да научи на дисциплина дъщеря си не само поради твърдоглавата природа на детето, но и защото не можеше да разчита, че съпругът й ще застане на нейна страна срещу Тес. Така тя с течение на времето започна несъзнателно да идентифицира малкото момиче с безименните получателки на извънбрачната страст на Боб и да я обвинява за напрегнатата атмосфера в дома на Дамерънови.
Никой никога не видя майката да се отнася с обич към дъщеря си. Вместо това тя я третираше като омразна съперница и враг под собствения си покрив, който трябваше да бъде наблюдаван с предпазливо отвращение и подлаган на строги ограничения, с цел да се обуздае непокорният му нрав.
Боб не обръщаше внимание на неодобрението на жена си. В неговите очи малката Тес беше не само прекрасна, но и одухотворена и умна, каквото едно истинско ирландско момиче трябваше да бъде. Той я вземаше със себе си на обиколките, представяше я на политическите си съмишленици, на избирателите и дори (без, разбира се, да се увлича) на някои от дамите си, за да се възхитят на дръзката й усмивка, блестящи зелени очи и остроумна натура.
Детето сякаш не обръщаше особено внимание на упоритата враждебност на майка си и всъщност почти не забелязваше нейното съществуване. То цъфтеше под светлината на бащината си неограничена любов и използваше баща си като рицар-закрилник в онези случаи, когато преждевременната зрелост му докарваше неприятности с приятели или в училище. От своя страна, Боб умираше за малката Тес и не се тревожеше от факта, че сбръчканата му съпруга изглежда неспособна да забременее след първото дете. Той не чувстваше липсата на син. Дъщерята му стигаше. Печелеше добре, имаше добро бъдеще в политиката и пълноценен любовен живот. Какво повече можеше да желае?
Тогава се случи нещо лошо.
През лятото на седмата година на Тес Боб Дамерън имаше нещастието да се намира в прегръдките на една от своите любови, когато съпругът й се завърна неочаквано от делово пътуване. Слухът за инцидента стигна до неподходящи уши и последва сексуален скандал. Посипаха се обвинения срещу репутацията на Боб в областта. Амбициозни съперници задърпаха политически конци, везните се наклониха във вреда на Боб и той загуби поста си на момче за партийни поръчки. И за да стане нещастието пълно, шефовете му във фирмата за кухненски съдове се подразниха от всичко това и го уволниха.
Обезверен, Боб се оттегли в своята бърлога, която отдавна поддържаше на третия етаж на усойната си стара къща и започна да дави часовете на безделие в ирландско уиски. Вече не обличаше красивите си костюми от три части, а седеше по потник и четеше спортните новини, като излизаше само да заложи на някой кон или да посети някоя останала вярна приятелка.
С времето депресията му се задълбочи. Спря да се храни с жена си и дъщеря си и излизаше пиян от къщи по всяко време на денонощието, за да отиде в някоя от кръчмите по центъра или дори да изхарчи сетните си долари за проститутка. Обаянието го напускаше и остана само безотговорността.
Един ден малката Тес беше извикана от стаята на втори клас в кварталното училище и отведена в кабинета на директора, където й съобщиха ужасни новини. Къщата им бе изгоряла и двамата й родители бяха мъртви, защото пламъците обхванали паянтовата дървения много преди да пристигнат пожарникарите. Смяташе се, че огънят е лумнал в убежището на Боб Дамерън на последния етаж, където той заспал пиян със забравена пура в ръка; тя паднала на килима и така решила съдбата на него и съпругата му.
Малкото момиче спокойно гледаше директора в очите. Никога преди красотата й не бе изглеждала тъй изумителна, както в този скръбен момент, когато смело сдържаше чувствата си.
Изпратиха за една братовчедка на майка й и семейният съвет се събра, за да определи съдбата й. В Сейнт Луис за нея нямаше бъдеще. Единствените членове на фамилията, разполагащи със средства, за да я приемат, се намираха в Калифорния, в едно бедно предградие на Сан Диего.
Погребението се извърши в присъствието на голяма тълпа от приятели и роднини, включително бившите партньори от бизнеса и политиката, съвсем неотдавна обърнали гръб на Боб, както и на повече от дузина жени, на които любезните му усмивки и способностите му в спалнята щяха да липсват за в бъдеще. Един час след погребението малката Елизабет пътуваше с влак за Калифорния в компанията на една строга, скована леля, недоволна от перспективата за още едно гърло за хранене.
Така пребиваването на Тес Дамерън във великото сърце на Средния запад приключи — както и онова на малката Лора Биелохлавек шест месеца по-рано.
 

Втора глава
 

Преглед на новините на Би Би Си, 10 юни 1937 г.
«Британците са особено въодушевени днес, когато Рийд Ланкастър, специален съветник на президента Рузвелт по британско-американските отношения, пристигна в Саутхамптън със семейството си за срещи с краля, министър-председателя Чембърлейн и членове на парламента във връзка с новата инициатива, породена от плановете за «Ново разпределение» на Рузвелт, за поставяне началото на обменна програма, осигуряваща работа на британски граждани, както и помощи за нуждаещите се в Британия.
Всички можаха да зърнат знаменития профил на Ланкастър, когато американският финансист, водещ легендарния си произход от династиите Стюарт и Ланкастър, слезе от парахода със семейството си сред овациите на голяма тълпа от посрещани. До него бяха съпругата му Еленор, по баща Бранд, наследница на знаменитото американско състояние, спечелено от козметични средства; най-големият му син Стюарт, красив двайсет и две годишен младеж, понастоящем студент в Йейлския университет; единайсетгодишният Хейдън; и петгодишната Сибил, очарователната руса палавница, която стана любимка на репортерите още със стъпването си на английска земя.
Ланкастърови ще прекарат в Лондон повече от две седмици и Рийд Ланкастър ще работи върху организацията на програмата, която бе наречена «Шанс за живот» за обзетата от депресия Англия. Казваме «добре дошли» на това знатно семейство с британски корени и им пожелаваме щастливо и плодотворно прекарване.»
 
— Хей, Малчо. Хайде, вдигай се. Мама те вика.
Стюарт Ланкастър стоеше на прага с вратовръзка и фрак, една почти абсурдно красива фигура, преждевременно възмъжала за своите двайсет години, с орлов нос, черна като смола коса и блестящи тъмни очи, гледащи с усмивка надолу към по-малкия му брат. За да бъде видът му на принц завършен, липсваше само цилиндърът, който той скоро щеше да постави за планираната гала вечер в Бъкингамския дворец.
Парадността на британския етикет някак му допадаше въпреки небрежната атлетичност на собствената му външност. В края на краищата самото му име разкриваше старите връзки на фамилията с английската традиция. Той беше последният от дългата линия Стюарт, заемали привилегировани места в семейното родословно дърво — Ланкастърови вироглаво промениха преди двеста години няколко букви в името, за да прикрият браковете си със съперническия клан Стюарт.
Стюарт изглеждаше самото въплъщение на стария дух на Ланкастърови, който съчетаваше своеволното бунтарство с уважение към традицията. Той носеше огромното минало на своята престижна фамилия със същата небрежност, с която носеше и костюма, обгръщащ тази вечер здравото му тяло.
Брат му вдигна поглед от леглото, където, отпуснат, четеше книга. Хал бе само на единайсет години, но лицето му вече притежаваше неповторимото излъчване на мъжете от фамилията Ланкастър. Но в неговия случай се забелязваше и някаква мечтателност, която не пасваше съвсем на знаменития облик. Притежаваше тъмните, лъчисти Ланкастърови очи, но нещо нежно и причудливо светеше в тях и то го правеше да изглежда по-мек, придавайки му различен блясък.
Самият Стюарт си беше чист Ланкастър, скроен по подобие на баща си, с естествена напереност и жизнерадостен нрав, прикриващи едно много реално разбиране за мисията му в живота. Той напълно съзнаваше какво означава да бъде първородният син на Рийд Ланкастър в разгара на една голяма депресия, която далеч не можеше да разпилее богатството им, независимо от ефектите си върху света вън от Ланкастъровата твърдина на гордост и власт. И знаеше съвсем точно посоката, в която Йейлското му образование и бъдещата диплома по право от Харвард го отвеждаха.
След няколко кратки години Стюарт щеше да заема важно място във финансовата империя на баща си. Това място щеше да става полека-лека все по-издигнато до момента, в който Рийд Ланкастър решеше, че е дошло време да се оттегли. Тогава бащата щеше да навлезе в едно приятно полуоттегляне от живота и да остави поводите на обширния семеен бизнес и филантропични интереси в ръцете на Стюарт. На Стюарт се полагаше да управлява неумолимия растеж на Ланкастъровото богатство, да бъде съветник на президенти, посланик у нации, зависещи от американските постижения и интереси — и накрая да тласка династията напред, като урежда бракове между Ланкастърови и другите фамилии с подобно влияние и произход.
Всички тези неща Стюарт знаеше със сигурност не толкова с ума си, колкото инстинктивно. Това знание до такава степен бе част от неговото младежко излъчване, от нескриваното му щастие в живота, че в очите на по-малкия брат Хал то му придаваше една почти божествена увереност.
Тъй че в очите на малкото момче имаше значителен примес на уважение, когато вдигна поглед от книгата си и се усмихна.
— Хайде, Хал — ухили се Стюарт, прекрачвайки прага. — Покажи ми как умееш да се бориш.
И с пълно безразличие към елегантния костюм, който щеше да смачка при лудорията си, Стюарт се втурна напред и сграбчи Хал в мечешка прегръдка. Момчето се разсмя от удоволствие и се опита да се измъкне от желязната хватка на брат си — Стюарт бе много силен, борец в средна категория още от началното училище — но не успя да го направи.
— Не си толкова силен — смееше се той и се отблъскваше от гръдния кош на Стюарт. Макар очевидно да го превъзхождаха по размери, както и в мускулна маса, по-младият брат се бореше смело, отказвайки както да се предаде, така и да приеме вероятната си загуба твърде на сериозно. Удряше Стюарт в ребрата, ловеше го безуспешно за ръцете и мяташе тяло насам-натам в опит да го отхвърли, кикотейки се през цялото време. Сега дрехите на Стюарт бяха раздърпани и косата му разрошена от битката, но той само още повече се разпалваше. Най-сетне, когато Хал почувства как силата му започва да намалява в здравата прегръдка на по-големия брат, вдъхновението му дойде на помощ. Той вдигна коляно и удари Стюарт между краката не толкова силно, че да го заболи, но достатъчно, за да му покаже къде е уязвим.
— Ооо! — зави Стюарт, имитирайки агония. — Ти не играеш честно. Да удариш човек под кръста! — Сгъна се на две и се хвана престорено за слабините. — Кастриран съм — каза той. — Знаеш ли какво означава това, Малчо?
Хал се облягаше на една ръка и разглеждаше брат си с дяволита усмивка.
— Да, знам — отвърна. — Означава да пееш сопрано.
Стю разроши косата на момчето и се изправи.
— Добре, не повреждай стоката — усмихна се той, като си оправяше вратовръзката.
Хал гледаше мълчаливо как Стюарт бързо и с лекота оправи костюма си, отмахна един паднал кичур коса и се подпря на рамката на вратата, изглеждайки отново като излязъл от моден журнал. Колко красив беше той! Нищо на света не бе в състояние да наруши мистичното съвършенство на тялото му.
Хал осъзна, че забележката на Стюарт относно «стоката» по някакъв начин засяга онова, за което от различни намеци съдеше, че са преждевременните успехи на брат му с противоположния пол. И за двата клона на фамилията, Ланкастър и Бранд, не представляваше тайна, че през последните няколко сезона не една дебютантка в обществото се бе опарила от Стюарт. Той не само беше може би най-желаният млад мъж сред Ланкастърови от поколения насам, но също и един от най-гладните за женските прелести.
Този факт изпълваше младия Хал с някакво благоговение, защото разбираше, че особеният ореол на Стюи като по-възрастен и по-силен брат притежава също и своята тъмна, чувствена страна. Стюарт изпитваше желания, бе вкусил удоволствия, които той не можеше дори да си представи. Защото Хал винаги бе считал отношенията с момичета за глезотии, женски работи, недостойни за твърдата гордост на един мъж.
Но сега беше принуден да признае, че двете неща вървят ръка за ръка в изправеното, привлекателно тяло на брат му и в ироничните му, блестящи очи. Импровизацията на Стюарт — «не повреждай стоката», разкриваше горда чувственост, от която Хал се почувства неудобно.
Мечешката им игра тази вечер беше по-въздържана отколкото, да речем, преди две години. Откакто Стюарт замина да следва в Йейл, двамата братя вече не бяха толкова близки. Стюарт гледаше все повече напред към своето бъдеще и многобройните си задължения, включващи и все по-дълги дискусии с баща му на четири очи в домашната библиотека или в офиса в Манхатън.
Хал не ревнуваше неясната близост между Стюарт и Рийд Ланкастър, защото разбираше, че двамата имаха нещо общо, което у него липсваше. Освен това бащата бе толкова далечна фигура за Хал, че бе невъзможно да ламти за неговото време и внимание.
Момчето, изглежда, нямаше нищо против по-честите моменти на самота и ги посвети на заравяне в книгите, прекарвайки много часове в мечтателна вглъбеност.
Така бе и този път. Докато Стюарт щеше да бъде представен на краля и дузина най-висши съветници на Империята като наследник и дясна ръка на баща си, Хал щеше да си остане вкъщи, за да бъде нахранен от прислугата и да прекара вечерта сам със себе си.
— Какво ще правиш довечера? — попита Стюарт, все още облегнат на прага.
— Има радиотеатър по Едгар Алан По — отвърна Хал. — Мама казва, че мога да го слушам, след като Сиб си легне.
— Блазе ти — усмихна се разсеяно Стюарт. — Ако знаеш как не ми се ходи на тая щуротия.
Неудоволствието му изглеждаше истинско, но Хал предположи, че дори да беше свободен тази вечер, Стю не би избрал да я прекара с него и Сибил.
— Е, добре — усмихна се Стюарт, — трябва да си лъсна обувките. Татко ще ми извие врата, ако не изглеждам добре. Не се притеснявай, Хал. И не забравяй — мама те чака.
Последните думи бяха изречени със сериозност, породена от древното Ланкастърово правило — лоялност към майката.
Еленор Бранд Ланкастър беше красива жена около четирийсетте, нито ниска, нито висока, нито слаба или пълна, с бледа кожа, кафяви очи и права, ефектно посребрена кестенява коса.
Двамата й синове бяха наследили гъстата черна коса на Ланкастърови, а петгодишната й дъщеря Сибил, чиито руси къдрици не даваха признаци на потъмняване, сигурно следваше линията на Крайтънови, манифактурният клан, от който майката на Еленор произхождаше.
Както в повечето семейства с три деца, двете си приличаха. Момчетата бяха чернокоси и силни, докато Сибил бе дребна, светла и с различен темперамент.
Но, изглежда, на всичките три деца липсваха личните, характерни качества на Еленор. Никое нямаше овалното лице, изящното чело и бледата й кожа. Всичките им черти бяха взети от дръзките Ланкастърови или както при Сибил от синеоките Крайтънови.
Еленор бе доволна от този резултат. Тя нямаше желание да се обезсмъртява. Независимо от това чувстваше се чужда на генетичната рецепта на собственото си потомство и по този начин някак откъсната от плодовете на утробата си. Самата красота на трите й деца я караше да се чувства малко самотна.
Еленор Ланкастър имаше тревожен, почти уплашен вид, едва наполовина прикрит от изтънчената маска, получена в богатото общество, от което произхождаше. Тя бе нейна неотлъчна част толкова отдавна, че вече никой не си и спомняше липсата й по времето, когато преди много години бе ученичка, или по-късно студентка в «Сара Лорънс».
И все пак маската ясно личеше на сватбената й снимка, стояща днес на полицата на камината в малкия салон в Нюпорт. Тя блестеше в погледа й на всяка семейна фотография, където бе снимана заедно с Рийд Ланкастър.
Защо Рийд Ланкастър плашеше собствената си жена, дори тя не можеше да каже със сигурност. Но си оставаше фактът, че пет минути в компанията на Еленор и Рийд бяха достатъчни дори на напълно непознат човек да почувства ужаса, който тя изпитваше от своя съпруг.
Може би, размишляваше понякога тя, причината се криеше в начина, по който се бе появил в плът и кръв от великата линия на предците си, сякаш самият той бе някой от блестящите си предтечи, знаменит безпътник. Ланкастър от осемнайсети или деветнайсети век, изскочил от позлатената си рамка в някоя от фамилните портретни галерии и оживял мистериозно пред очите й.
Невероятната фотогенична мъжественост на усмивката му — повече а ла Дъглас Феърбанкс от тази на самия актьор, както казваха братовчедите — грееше винаги една и съща на всяка фотография със семейството или с хилядите знаменитости от Рузвелт и Хенри Форд до Принца на Уелс. Това бе усмивката на Ланкастърови, присъстваща върху многобройните портрети на прадедите му, но пречистена и усилена до един връх на жизнена сила у това конкретно превъплъщение на линията.
На Ланкастъровата традиция принадлежеше и заплашителният, смущаващ начин, по който пресичаше стаята с дългите си крака, за да се ръкува с някой гост, акуратният жест, с който посочваше картина или гледка; или маниерът, с който държеше посетителя за лакътя, докато го развеждаше из дома си в Нюпорт или Манхатън. Дори спокойното му внимание, когато придържаше стола на жена си или докосваше с обич ръката й — всичко това беше на Ланкастър, тревожно мъжко и някак безучастно.
Блестящата му дръзка усмивка се смекчаваше единствено при вида на Стюи.
Първородният му син и наследник, вече толкова приличащ на него, предизвикваше у Рийд непривичен прилив на нежност, особено когато смяташе, че никой не го гледа. Той наблюдаваше как младият мъж язди, плува, опъва платната на яхтата и очите му се изпълваха с мека тъга, може би заради собственото остаряване, но също и с огромна гордост, че този висок, силен, младеж, това чудесно слънце, наречено Стюарт, щеше да поеме всички негови задължения, щом настъпеше мигът да предаде щафетата.
Двамата имаха снимки на плажа в Нюпорт, от които сърцето примираше. Сякаш бяха превъплъщение на един и същи човек, първо като младеж, а после като зрял мъж. От фотографията личеше онова безсмъртие, чрез което кръвта на една велика фамилия бе създала нов живот. Рийд сякаш чувстваше, че смъртта никога няма да го отнеме от самия него, защото Стюарт бе там, за да продължи делото му.
Но Еленор не беше част от този общ дух. Ланкастърови бяха предимно мъжки клан. Именно любезността на съпруга й към нея бе част от стената, разделяща я от него, и тя оставаше вън от неговата съдба да побеждава, обзела го изцяло, подобно на предтечите му. Добрият прием, който бе оказал на Стюарт в това тайно общество, само затвърди изгнанието на жена му от него.
В обществените и финансовите кръгове бе широко известно, че Рийд е имал много любовници. Това си бе Ланкастърова черта и запазена марка — силният апетит за сексуални приключения, съчетан с почти прекалено внимание към собствената съпруга. Тази амалгама беше толкова утвърдена и така свързана с Ланкастърови, че никой от поколения не мислеше да обвинява мъжете от рода за техните лудории.
Вместо това им се възхищаваха. Те бяха блестящи, гладни младежи, буйни в младостта си като здрави жребчета, за да израснат в напрегнати, невероятно мъжествени възрастни, неотразими за жените, преди накрая да се превърнат в старци с остри погледи, чието лукавство и инстинкти не бяха притъпени от възрастта. Умираха като патриарси, почти винаги от инсулти или сърдечни атаки, но само след като бяха оставили следа на света. Дори в ковчега сякаш притежаваха ореол на неувяхваща мъжка твърдост. Те бяха горда раса от строители на империи и съдбата им бе здраво свързана с бързо растящото богатство на нацията. Жените, с които сключваха брак — обикновено избирани заради собственото им богатство — винаги оставаха в тяхната сянка и го правеха с гордост. Защото мъжете Ланкастър имаха призвание. Бяха опорни стълбове на самата земя и преди всичко на градовете, построени върху нея.
Така изневерите на Рийд Ланкастър, баща на Стюарт и малкия Хал, не представляваха новина за никого. В сексуалното си поведение той не се отклоняваше и на сантиметър от предците си — освен може би веднъж.
Съществуваше една история в семейството — винаги нашепвана и никога непотвърдена — че Рийд се влюбил в млада жена не от неговата черга малко преди годежа и сватбата си с Еленор Бранд. Дълъг разговор насаме с баща му сложил край на аферата и потвърдил брака с Еленор, но Рийд продължил да изпитва чувства към мистериозната жена. Носеха се слухове за пазени писма, за тайни срещи през последните години, за доживотна страст зад сцената на публичния му живот. Слуховете обаче не можеха да се потвърдят или отхвърлят, тъй като той бе имал много любовници през годините, често дори по две или три едновременно. Освен това голямата любов не беше част от класическия Ланкастъров модел, каквито амбицията и откровеното женкарство се явяваха.
Каквото и да знаеше или подозираше Еленор за всичко това, то само увеличаваше страхопочитанието към съпруга й. Тя живееше в някакъв постоянен шоков транс от вида му и изражението й се движеше между възхищение и тревога, когато го виждаше да влиза в стаята, да се качва на коня, да вдига телефона или да играе с децата.
Колкото и странно да беше, отношението й към Стюарт бе почти същото. Рядко се осмеляваше да го съветва или да му се скара като всяка майка да почисти стаята си, да си измие лицето или да среше косата си. Той се намираше отвъд нейната власт от самото начало. Още като момче предугаждаше нарежданията й и ги изпълняваше предварително, като почти бащински й спестяваше нуждата да го кори или обуздава.
Той много отрано инстинктивно разбра, че като наследник на баща си притежава мистична власт. Той бе лидерът, а майка му — само последователка, съгласно фамилната традиция. Тъй че се държеше като идеалният син, винаги я целуваше с нежен показ на уважение, а после си тръгваше по пътя, без да й обръща повече внимание.
Еленор го гледаше как изхвръква от къщата за един следобед на яхтата, за игра на поло или среща с младо момиче и очите й го следваха със същото страхопочитание и възхищение, каквото изпитваше към съпруга си.
В това отношение не можеше да има съмнения. Ланкастърови бяха мъжка фамилия и Еленор представляваше само малко повече от необходима мебел в живота им.
Но за нейна вечна благодарност съществуваше едно изключение.
Хал влезе в салона да пожелае лека нощ на майка си.
— Сега си отивам в стаята — каза той, забелязвайки красивия изглед към Хайд Парк през високите прозорци. Беше облечен в панталони и пуловер, които обгръщаха крехкото му тяло, подчертавайки едновременно момчешката му възраст и наближаващото юношество.
Лицето й светна, когато вдигна поглед към него.
— Остани за малко при мен.
Момчето се приближи, като я гледаше с тъмните си очи, изпълнени с тихата любознателност, която тя тъй харесваше.
— Кажи ми — рече тя, — какво ще правиш довечера?
— Мисля да почета — каза той, като остави дланта си да почива в нейната, докато тя обви кръста му с другата си ръка. — После ще вечеряме. След това ще слушам радио. Ще предават един театър по Едгар По и госпожа Дион каза, че мога да го чуя. Накрая ще си легна.
— Добре намислено усмихна се Еленор с искрица в очите. — Макар че ще ми липсваш.
— И ти на мен.
С изправената си поза, оглеждащ с умни очи новата обстановка, той вече бе един истински Ланкастър. Младото му тяло растеше подобно на растение, без да може и за миг да спре в устрема си към мъжествеността. И все пак още беше достатъчно момче, за да й позволи да го прегръща така, сякаш мястото му бе в нейните обятия, и да иска да е близо до нея.
Когато я остави да го приласкае, тя сякаш докосна направо онази особена сърцевина от сладост и уязвимост, отличаващи го от другите мъже Ланкастър и спечелили сърцето й за Хал почти от деня на раждането му.
След появата на Стюарт Еленор трудно износваше бебетата докрай. Преди идването на Хал имаше три аборта и самият той я държа на легло четири месеца до раждането. Но чакането си струваше.
Тя толкова го харесваше, че за себе си бе решила да няма повече деца, когато неочаквано, на четирийсет години, зачена Сибил.
Хал беше нейната гордост и радост, нейното лично съкровище. Ако Стюарт представляваше второто его на Рийд — неговият наследник и бурният поток, в който жизнените му сокове щяха да се влеят, то Хал принадлежеше на Еленор.
Разбира се, тя знаеше, че ще трябва както обикновено да остане в сянка и да го остави да поеме пътя си на Ланкастър към богатство, успехи и много, много жени. Можеше да почувства как тази съдба се пробужда у него с всеки изминал ден. И все пак тя знаеше, че точно сега притежава нещо скъпоценно от него. — Той й го даваше доброволно, както Стюарт никога не би направил, и затова тя се чувстваше спокойна и щастлива с него.
Съществуваше нещо чудно у Хал, една откритост, присъща единствено на него. Тя го отличаваше не само от Ланкастърови, но и от всички обикновени момчета на неговата възраст. Еленор знаеше, че този дар от причудлив нрав и сериозна лична мъдрост не идва от нея, защото въпреки тревожната си природа тя не притежаваше дълбок ум. Но когато Хал я поглеждаше с красивите си очи, в сърцето й зазвучаваше струна, сякаш нещо, свързано с него, припомняше забравена възможност, която някога бе оставила да отмине; някакво чувство, на което собствената й съдба не я бе оставила да се наслади.
Може би, размишляваше понякога Еленор, притежаваната от него черта се бе зародила у някого от предните му и му бе предадена през поколенията като прищявка на съдбата. Животът имаше неведоми пътища. Наричаха Хал — никой от Хейдънови не бе използвал това име преди — в памет на един прапрачичо, отличил се в историята на Ланкастърови. Този Хал (чието истинско име било Хари) писал поезия и музика за учудване и неодобрение на съвременниците си Ланкастърови и както се разказваше, се самоубил от любов. Сега портретът му висеше в къщата на Парк Авеню.
Еленор не знаеше каква е истината зад легендата, но се съмняваше, че предтечата е притежавал уникалната смес от коцкарската Ланкастърова закачливост и нежната любознателност на младия Хал, която го правеше някак по-цялостен като мъж и по-неотразим. Но сърцето й бе сигурно в едно — Хал представляваше бижуто на фамилията, нейният диамант. Стюарт бе просто още един от красивата линия Ланкастър, с всяка от възхитителните й, но предвидими черти.
Може би тогава, мислеше си понякога тя, беше за добро, че голямата обществена съдба на власт и задължения се падна на Стюарт, за да спести на Хал безличието на Ланкастъровия живот и той да намери за себе си една лична индивидуалност, винаги отказвана на предшествениците му.
Или поне тя се надяваше, че нещата ще тръгнат така.
Момчето все още я държеше за ръката.
— Мамо — каза, — откъде дойде депресията?
Веждите й се смръщиха.
— Ами — рече тя бавно — хората са бедни, Хал. Всички пари изтекоха от бизнеса и банките, които движат света. И така, работещите за пари трябваше да изгубят работата си, защото пари нямаше.
— Къде отидоха парите?
Тя въздъхна.
— Самата аз не го разбирам напълно. Те просто… намаляха. Защото хората се уплашиха и не искаха да ги поверят на банките или да ги вложат в бизнес, та да могат те да се умножават.
— Трябва ли парите да намаляват или да се умножават? — попита той. — Не могат ли просто да си останат същите?
— Може да ти прозвучи глупаво, но аз мисля, че така стоят нещата, скъпи — усмихна се тъжно Еленор. — Парите са много странно нещо.
Тя остави погледа си да се задържи върху лицето му. Колко умен бе той! И колко типично за него да зададе въпроса си на нея, вместо да отиде при Рийд. И все пак тя не можа да му отговори. Въпросът бе Ланкастъров, пълен с жадно любопитство за състоянието на света и структурите, които го поддържаха.
Но Хал я удостои с доверието си. Стюарт никога не би постъпил така. Той щеше предварително да открие отговора чрез онези мистериозни нишки и сигнали, посредством които мъжете Ланкастър общуваха един с друг, споделяйки тайните и амбициите си.
Но Хал я попита.
И неговата малка формула бе толкова показателна. Наистина парите никога не можеха да останат същите, защото светът не оставаше един и същ. Всичко се изплъзваше между пръстите като студен живак, на път към някакво ужасно, равнодушно натрупване някъде и зависеше от хищническия глад на мъжете да го накарат да работи за тях или да бъдат унищожени от него.
Днес светът нямаше кураж за тази битка. Вятърът бе отпуснал платната му. Това беше Депресията — страхът, принудил човешкия дух да се отдръпне от арената на риска и опасността, където мъжете се чувстваха така щастливи само преди няколко години. Еленор Ланкастър разбираше това, защото знаеше всичко за страха.
— Но ние не сме бедни — казваше момчето.
— Не — отговори тя. — Ние сме късметлии. Имаме много пари. Депресията също ни вреди, но не толкова, колкото на другите хора.
— Защо имаме толкова много пари?
Тя се осмели да погали косата му, докато се чудеше какво да отговори. Удоволствието да го прегръща през кръста затрудняваше мисълта й.
Накрая каза:
— Хората от нашите фамилии — на баща ти и моята — вложили мъдро парите си преди много години и работили за тяхното умножаване. Парите се умножили и те влагали още повече. Така сме станали много богати. И все още забогатяваме.
В гласа й имаше отчужденост, а също и тъга, докато говореше за хищния свят на бизнеса и успеха, заобикалящ и двамата като стени с уши. Тя не обичаше да мисли за бъдещето на Хал в този свят — бъдеще, което щеше да погълне душата му, ако той се оставеше. Защото в края на краищата Хал бе един Ланкастър и в жилите му течеше кръв, длъжна рано или късно да запулсира от предизвикателството на големи амбиции. Днес тя се държеше за част от него, прилична на нежен цвят от младостта му. Но колко дълго можеше да се бори срещу онази, другата част, тя не знаеше.
— Споделяме ли парите си и с други хора? — попита той, свил загрижено вежди.
— Разбира се, че го правим. Ние участваме в благотворителност, даряваме разни неща… Даваме огромни суми пари всяка година.
— На кои хора? Познаваме ли ги?
— Не — призна тя. — Аз никога не съм ги срещала. Те получават парите чрез агенции.
Хал изглеждаше замислен.
— Аз бих искал да ги познавам — каза той. — Ще ми се да могат да идват и тук да си получават парите.
От думите му сърцето й се сви. Той чувстваше самотата на много богатите, отчуждението от човешката раса вървящо ръка за ръка с огромните състояния.
— Когато порасна — каза той, — ще стана лекар. Така ще познавам всякакви хора, защото, когато се разболеят, ще идват при мен.
Какъв доктор ще излезе от теб, сладък мой, чудеше се тя.
— Кой е Хитлер? — попита той, като единайсетгодишното му съзнание прескочи на друга тема. Може би мислеше за Хитлер, понеже тази вечер се намираха в Европа.
— Хитлер е канцлер на Германия — каза тя. — Той е един много зъл човек и много хора се страхуват от него. Но други казват, че е добър за Германия. Аз самата не знам отговора.
Сега Хал беше готов да я остави. Тя го почувства.
— Мога ли да получа една прегръдка? — попита тя с почти умоляващ глас.
Той я прегърна и с жест, характерен за него, остави пръстите си да се плъзнат надолу по ръката й до дланта, докато й казваше «лека нощ».
— Обичам те — каза тя.
— И аз те обичам.
— Ще запазиш ли някой сън за мен?
Той кимна.
— Да.
Върху устните й трептеше усмивка, докато го гледаше как излиза от стаята.
Когато Хал си отиде, влезе бавачката със Сибил.
— Сега е време да кажеш «лека нощ» на мама — рече ласкаво жената с ясния си английски и русите къдрици на Сибил засенчиха изчезващата фигура на Хал.
Еленор Ланкастър с труд превключи емоционалните си предавки и се усмихна в наблюдателните очи на петгодишната си дъщеря.
Хал се спря в коридора и чу майка си да казва «лека нощ» на малкото момиченце.
— Сега си почини хубаво — звучеше гласът. — Целуни мама. Ще дойда да те видя, щом се прибера у дома.
Никога обичам те. Винаги ще дойда да те видя по-късно. Мама споменаваше бъдещето, сякаш за да прикрие една липса в настоящето, когато казваше «лека нощ» на Сибил, Хал за пръв път долови това преди много време. И оттогава то го тревожеше. Качи се по стълбите в стаята си — непознато и любопитно ново място, чиито картини, маси и екзотични английски миризми бяха толкова различни от онези вкъщи. Утре и през следващите дни щеше да изследва всяко ъгълче. Седна на леглото и отвори книгата по история на Англия, която бе взел със себе си на кораба. Въпреки че вече я беше прочел, започна да я разлиства, търсейки любимите си откъси.
Младото му съзнание вече се отдалечаваше от дочутите думи. След няколко минути щеше да дойде и неговият ред да отиде да целуне Сиб за лека нощ. Стана му мъчно за нея и беше объркан от поведението на родителите си към момиченцето. Разбираше някак си, че мама не я харесва истински и никога не я бе обичала. Татко, от своя страна, едва подозираше за съществуването й.
Хал бе прекалено млад да разбере колко дълбоко зачеването и раждането на Сибил бяха разтърсили деликатния механизъм на майчината му личност.
Като жена, наближаваща средна възраст, Еленор накрая бе намерила мястото си сред Ланкастърови — не без значително усилие и цена за самата себе си, — когато дойде неочакваната бременност. Тя вече бе приела самотната страна на живота със съпруга си и му бе родила двама синове.
Беше преживяла хилядите естествени сътресения, свързани с отглеждането на две здрави и енергични момчета. Веднъж Стюи бе хвърлен от коня си в Парчмонт, а друг път яхтата му се изгуби сред буря в Нюпорт и бреговата охрана донесе новината за спасяването му едва след като Еленор вече се бе подготвила за най-лошото. Преживя и ревматизма на Хал, който го държа на легло четири и половина месеца — трогателна малка фигурка, чийто сърдечен шум караше лекарите сериозно да се безпокоят за самото му оцеляване, докато накрая не настъпи подобрение. Този епизод отне нещо от Еленор и то никога повече не можа да се възстанови.
Всички тези ужаси бяха вече зад гърба й и тя живееше с настоящето ден за ден, грижейки се за умиращата си майка, когато изневиделица се появи Сибил. Предишните изпитания бяха свалили и последните остатъци от тънката кожа на Еленор, оставяйки я без всякакви съпротивителни сили.
Друга майка, зарадвана най-после да има момиченце след две здрави момчета и техния отчужден баща, би приела детето до сърцето си, посвещавайки му се с надеждата може би за една здрава женска връзка, на която да разчита в напредващата възраст.
Но Еленор, от една страна, вече бе отдала най-добрата част от себе си на Хал. А от друга, на четирийсет години просто не бе достатъчно уверена в собствената си женственост, за да я сподели с красивия малък пакет руса съвършеност, който изтръгваше «ох» и «ах» от легиони Ланкастърови роднини.
Накрая тя просто се почувства прекалено уморена, за да се изтощава, тичайки след детето; да се тревожи за изгаряния, изцапани дрехи и драскотини, защото стана ясно, че Сибил бе наистина склонна към инциденти. Без да се споменават по-късните кризи около момчета, рокли за излизане в обществото, разбити сърца, идеалният колеж и идеалният съпруг, Еленор нямаше лесни отношения и със собствената си майка. И сега потърси, но не откри в себе си сили, за да се справи с дъщеря си.
Никой не знаеше дали поради тази нейна неспособност, или някаква друга неизвестна причина, но нещата със Сибил започнаха да отиват на зле.
Нещо не беше наред. Макар признаците да бяха едва доловими, никой от семейството не можеше да си затвори очите за тях. Дори като прощъпалник, Сибил бе някак далечна, неустойчиво вглъбена в себе си, без усмивките, смеховете и енергията, които човек очаква от малките деца. Твърдият поглед на малките й очи отблъскваше хората. Същите роднини, които я обсипваха с възхитени погледи като бебе, стояха на разстояние, когато навърши две годинки.
Обсъждаше се възможността да я заведат на детски психиатър. Рийд обаче беше много зает, а вниманието на Еленор — изцяло погълнато от момчетата, а и освен това самата мисъл за душевно заболяване бе прекалено смущаваща, за да бъде потвърдена с медицинска консултация. Стигна се до компромис и подложиха детето на серия от обичайни психологически тестове. И когато те показаха, че коефициентът й на интелигентност е изумителното число 165*, родителите й с надежда приеха, че необичайният й интелект просто затруднява нормалното общуване и с течение на времето нещата ще се променят.
[* Съотношението между «умствената» и хронологичната възраст, умножено по 100. Резултат от 100 точки се смята за средно равнище. — Б.пр.]
И така, нищо повече не се предприе.
Но Сибил не се подобри. Погледът й стана още по-потаен, по-затворен и игрите й по-странни. Прекарваше с часове сама, без да издава звук или да излиза от стаята си. Сякаш никога не спеше. Обикновените детски занимавки, като играчки, музика, радио, я оставяха безразлична. Затваряше се с моливите си и няколко книжки с картинки или просто гледаше през прозореца.
А в семейната крепост родителите все още не допускаха мисълта, че дъщеря им е болна. И затова си имаше специална причина. Ланкастърови, както много други фамилии, чието богатство бе създавано от безчет поколения и чиито бракове се сключваха в ограничените рамки на висшето общество, бяха развили един вроден тип кланово мислене. Отнасяха се с толерантност към странностите на своите, които можеха да минат за ексцентричност или направо безумие при външни хора.
Всеки помнеше братовчеда Денис, хипохондрикът, който навсякъде мъкнеше куфарче, пълно с хапчета, и телефонираше на лекаря си поне по шест пъти на ден. А не бе забравен и прачичото Монтагю Ланкастър, арестуван стотици пъти за клептомания. Баба Леони пък била нимфоманка на младини. Любимата братовчедка на Рийд — Фийби, страдаща от натрапчива мания за чистене на дома, в продължение на няколко години вярваше, че злостни врагове са поставили радиопредавател в един от зъбите й. На знаменития сексуален мерак на мъжете Ланкастър, изглежда, съответстваше от страна на сестрите им една тенденция към нервни заболявания, често включваща сърцебиене, фобии, страх от смъртта, а при две, ако не и повече лели — самоубийство в млада възраст.
Да, имаше много странни хора сред Ланкастърови, а също и във фамилията на Еленор. Затова беше естествено особената тъга в характера на Сибил да бъде считана за нормална, предварително простена и любезно игнорирана. Освен това тя бе момиче, а съдбата на момичетата в клана трудно можеше да бъде сравнявана с бъдещето, очакващо Стюарт или Хал.
Така детето вървеше по свой път, прекарвайки повечето си време с една или повече бавачки, като тихо си играеше само и оглеждаше един подир друг членовете на семейството на вечеря — в случаите, когато се хранеше с тях — сякаш бяха непознати, забавляващи я само за една вечер.
Сибил беше като гостенка в собствения си дом и изглежда, го знаеше. Ланкастърови бяха готови да й позволят и простят всичко. Но не отваряха прегръдките, нито сърцата си за нея, защото тя не ги улесняваше в това, когато имаше възможността да го стори! Полът и темпераментът й бяха против нея и това приключваше въпроса. Редиците на фамилията бяха затворени здраво като варовиковите стени на нейния замък на Парк Авеню.
С едно изключение.
Хал изчака бавачката да си отиде и се промъкна тихо до вратата на Сибил. Надзърна вътре, видя малката фигурка, почти скрита под завивките, и запълзя по пода към леглото. Тихо изръмжа, измляска с устни и чу приглушен кикот изпод завивките. Видя как сестра му се извърна в очакване и престорен ужас.
— Аз съм чудовището от Пикадили — измърмори той, опитвайки се да говори със страшен глас. — И сега ще те хвана.
Кикотът се засили с приближаването му и малката фигурка се заизвива под завивките.
— Ще те пипна — повтори той страховито, но и с малко ирония. — Цяла седмица не съм хапвал малко момиченце и умирам от глад.
Приближи се още, мляскайки, докато от нея го отделяше само чаршафът и знаеше, че тя можа да почувства дъха му. Когато видя, че малката не издържа повече, дръпна чаршафа и я целуна по шията.
— Ммм, това си го бива — рече той. — Каква вкусна мръвка.
Тя се опита да свие рамо към шията си, за да го спре, но той бързо я погъделичка по ребрата, видя откритото от инстинктивната й реакция вратле и постави отново устни върху меката кожа, докато писъците й избухваха край ухото му.
Сега тя се бореше силно, макар да се радваше на нападението, и той измърмори негодуващо:
— Хей, как мога да се добера дотам, щом не ме оставяш? Я чакай! — Погъделичка я отново, за да я накара да обърне глава. — А, така вече може. Хам-хум — това е най-вкусното малко момиченце, което някога съм ял.
Краката й ритаха диво, малките й ръце го отблъскваха и песента на веселието и вълнението й го въодушеви както винаги, когато правеше този номер, макар мама да се оплакваше от него, че карал Сибил да хълца от толкова много смях преди лягане.
— Вкусно — завърши той, усещайки сладкия й дъх, докато гъделичкаше коремчето й. — Чудна закуска…
— Хал, престани! — извика тя през ниския си, гърлен смях, който винаги го очароваше. — Ще ме накараш да си намокря гащите.
Сега, когато ритуалът свърши, той седна и я погледна с нежна усмивка.
— Как мина денят? — попита той.
— Добре — отвърна тя с особения си тих, превзет глас. — Играх си с бавачката и рисувах в книжката за оцветяване.
Той се усмихна. Тя винаги говореше с пълни изречения, в които всяко наречие и съюз бяха правилно поставени. Преди години семейството изумено осъзна, че тя не учи езика като другите деца, с хиляди погрешни стъпки и повторения на фрази и отделни думи, чути от възрастните. Започна да говори малко късно, но когато го стори, вече приказваше като възрастна. Сякаш целият й език бе дошъл за една нощ.
— Мога ли да видя какво си нарисувала днес? — попита Хал.
Тя изскочи от леглото, намери книжката върху масата и му я даде. Когато той светна лампата, за да разгледа рисунките, тя седна редом и притисна бедро о неговото в трогателен жест на притежание, сякаш имаше нужда колкото е възможно повече да бъде във физически контакт с него.
Хал отвори книжката. Както винаги картинките впечатляваха. Тя притежаваше детския талант за цвят, разбира се, но също и едно вътрешно чувство за линия, перспектива и ритъм, което никога не преставаше да го изумява — защото и самият той рисуваше.
Но формите й бяха гротескни. Представляваха масивни, поглъщащи маси, тъмни и заплашителни.
— Какво е това? — попита, посочвайки една зеленикава абстракция.
— Това е гъсеница — отвърна тя. — Яде един лист.
— Ами тази? — ръката му обърна страницата.
— Това е динозавър — бе отговорът. — Хванал се е в катранена яма. Не може да помръдне. Виждаш ли? — Тя посочи една тъмна маса, изглеждаща като локва безцветна кръв.
Хал бавно кимна, фигурата беше наистина плашеща. Въображението й бе пълно с хищници, чудовищни надвиснали злини, ужасни събития. И нещо повече, тя ги описваше с хладно спокойствие, което само по себе си бе някак плашещо.
— Нека ти разкажа приказка — каза той, затваряйки книжката.
Угаси светлината и тя се пъхна отново под завивките. Това бе техен ритуал всяка вечер. Хал започваше да разказва приказка, а Сиб му помагаше да продължи. Сменяха се и всеки продължаваше репликата на другия. После, когато тя се умореше, Хал довършваше приказката и докато говореше, я наблюдаваше как се унася в сън.
Той обичаше това свое задължение, защото тъгата на малкото момиченце докосваше нещо дълбоко в него. Чувстваше се свързан с нея по начин, който не можеше съвсем да разбере. В никакъв случай не се смяташе за тъжен, но все пак откриваше нейната болка и у самия себе си. Понякога му се струваше, че тя го е освободила от собствената му меланхолия, поемайки я болезнено вместо него.
Той я защитаваше, защото някак си знаеше, че останалите в семейството не я подкрепят. Но докато я учеше и играеше с нея, осъзна, че и тя му дава нещо необходимо, от което се нуждаеше, но не можеше да назове.
— Добре, каква ще бъде приказката? — попита я. — Ти започни.
Малката погледна нагоре към него.
— Имало едно време един принц.
Хал въздъхна и вдигна безпомощно очи.
— Все това слушам — оплака се. — Всяка вечер принц.
Тя кимна упорито.
— Нали каза, че аз мога да започна.
— Окей — усмихна се той. — Имало едно време един принц. — Погали косата й и погледна контурите на крайниците й под завивките. Краката й вече се удължаваха. Вече бе тъй далеч от пелените, такова красиво малко момиче… — Имало едно време един принц и той отишъл в едно чуждо царство, където имало една прекрасна принцеса. Той се влюбил в нея.
— Но в царството — обади се Сибил — имало и дракон. Ужасен дракон, който живеел под земята. Обитавал една пещера, където морето и земята се срещали. Това била много тъмна и мокра пещера.
— Правилно — каза Хал. — И кралят и войниците му се опитвали да се бият с дракона, но мнозина били убити и никой не успявал да спаси кралството.
— Имало също и вещица — добави устато Сибил. Тя винаги искаше да има вещици в приказките й.
— Да, имало и вещица — съгласи се Хал, като отново извъртя очи. — И тя била истинската причина, поради която никой не успявал да победи дракона. Защото всеки път, когато някой войник слизал долу в пещерата, вещицата го омагьосвала.
— И драконът го завличал под водата и го изяждал — заключи страшно Сибил.
— Точно така — каза Хал. — И тъй, нашият принц казал на принцесата, че ще убие дракона. Тя му разправила за вещицата, но той отговорил, че ще я победи, като й погоди номер.
Сибил смръщи вежди. Опитваше се да отгатне какво ще се случи по-нататък. Усилието на пъргавия й ум я правеше да изглежда по-красива от всякога.
— Принцът отишъл при един мъдрец… — подтикна я Хал.
Лицето й светна.
— И мъдрецът му казал как да развали магията.
Хал я погледна гордо.
— Точно така. Трябвало само да изчака, докато вещицата заспи, и да изрече три магически думи в ухото й. После тя нямало да се събуди двайсет и четири часа и той можел да се промъкне покрай нея. Така щял да успее да победи дракона и да спаси града. А когато вещицата се събудела, драконът щял да е мъртъв и силата й нямало повече да тормози царството.
— Значи казал той трите магически думи… — рече Сиб.
— Сибил кабибил кабоб — произнесе напевно и тържествено Хал.
— И вещицата заспала. — Тя се усмихна на неговото заклинание.
— Тогава — продължи Хал — принцът извадил меча и копието си и се спуснал дълбоко в пещерата, за да се бие с дракона.
— Но вещицата се събудила.
Гласът на Сибил бе ясен и почти прекалено рязък. Хал бе виждал това и преди. Тя имаше талант да унищожава щастливите завършеци.
— Тя изтичала долу в пещерата — продължаваше Сибил. — Използвала една специална магия, за да изглежда точно като принцесата. Като видяла принца във водата, извикала: «Аз съм тук, драконът ме хвана, помогни ми!». И принцът се обърнал да я погледне. Помислил, че е принцесата. И докато бил обърнат с гръб, драконът го захапал, дръпнал го под водата и той умрял.
Хал почувства как усмивката му изчезва, поглеждайки надолу към малката фигурка в леглото. Тя бе толкова сигурна, така неумолима в измислената от нея трагедия.
— Но как се е събудила вещицата? — попита той.
— Трите магически думи не били достатъчно силни — рече Сибил. — Вещицата поспала малко, но после станала. И се омагьосала, за да заприлича на принцесата. Омагьосала и принца, та да го накара да се обърне и да я погледне, а после драконът го дръпнал под водата и го изял.
Хал бе обзет от безпокойство. Макар тъмното въображение на Сибил да му бе познато отдавна, тази вечер тя за пръв път се довери на брат си докрай.
Сега гледаше нагоре към него с ясни, красиви очи, тъй спокойни, сякаш току-що бе казала «добро утро», а не беше убила техния измислен принц.
Той се усмихна.
— И след това всички заживели щастливо — завърши. Думите му отекнаха като предизвикателство помежду им.
Сибил не каза нищо, но продължи да го гледа с причудливо, скептично изражение.
— Наистина — настоя той. — Старият мъдрец знаел магия, която върнала живота на принца, той настъпил дракона по опашката и драконът избягал разплакан. После направил страшна муцуна на вещицата и тя също се разревала и избягала. Накрая се оженил за принцесата, станал крал и те имали много деца, а цялото царство три дни яло, пило и се веселило и никое от малките момиченца вече не трябвало да се мие или да подрежда стаята си. Така оттогава всички заживели щастливо.
Сибил го наблюдаваше как разказва и думите му изразяваха нещо средно между заклинание и молба, както и някаква тънка нишка между брата и сестрата, без която тя сякаш можеше да се изплъзне от него завинаги в една страна отвъд обсега му.
— Ти си глупав — каза тя.
— И ти също — отвърна той малко смутено. — Обичам те. А сега заспивай.
Угаси светлината и я целуна още веднъж. После тя се обърна по корем, с лице към стената, а очите й все още бяха отворени.
Когато Хал излизаше от стаята, откъм леглото не се чуваше никакъв звук.
 

Последвалите седмици бяха изпълнени с нови гледки, звуци и хора с приятен английски акцент, които прекаляваха с грижите си около всичките три деца на Ланкастър. Сетне дойде време за връщане у дома, към училище, приятели, планове и тревоги. Хал не се сети повече за приказката, която сподели със Сибил първата им вечер в Англия през лятото на 1937 година.
Щяха да отминат много години, преди да погледне назад и да си помисли, че след онази вечер със Сиб сънят му никога вече не бе тъй спокоен, както дотогава.
 

Трета глава
 

«Лос Анджелис Таймс», 19 декември 1941 г.
АМЕРИКА ОТИВА НА ВОЙНА
«Днес двете камари на Конгреса с голямо мнозинство гласуваха утвърдения при обсъжданията законопроект за мобилизация, според който всички американски мъже от 20 до 44 години подлежат на военна служба.
Новият закон бе гласуван като неизбежна последица от японското нападение срещу американския флот при Върл Харбър на 7 декември — «дата, която ще се помни с безчестието си» по думите на президента Рузвелт. Атаката сериозно отслаби военноморските сили на САЩ в Тихия океан и нанесе удар по американското самосъзнание дори с това, че веднага постави нацията на бойна нога.
Стотици хиляди американски мъже не чакат новият закон да бъде приложен от Наборната комисия и вече се трупат в мобилизационните центрове из цялата страна…»
 
— Хайде, момчета. Да вдигнем чаши.
Малката къща беше пълна с гости. Макар в ъгъла да се виждаше окичено коледно дръвче, настроението на дузината събрани млади мъже съвсем не бе празнично. Те мислеха за бушуващата в чужбина война. Знаеха, че отиват да се бият в тази война, оставяйки жените и децата си да празнуват наближаващите празници без тях.
Повечето, подобно на техния домакин, бяха млади безработни мъже, които възнамеряваха да се запишат доброволци незабавно. Неколцина вече го бяха направили и щяха да заминат на обучение след броени дни и дори часове.
Това бе домът на Денис Линехан, безработен докер, който, както и приятелите му, живееше в Сан Диего, откакто семейството му се бе установило тук преди едно поколение, като част от ирландското преселение към Калифорния.
Ирландската общност на Сан Диего, винаги сплотена, се сплоти още повече, когато депресията остави най-добрите й мъже без работа. Сега, когато войната щеше да промени всичко това, Денис Линехан и приятелите му се готвеха с яростно кланово чувство и гордост на ирландци да се бият за своята нова родина.
— Искаме тост, Дени! — извика някой.
Всички очи се обърнаха към Денис, домакина, считан от всички за най-красноречивия сред тях.
— Е, добре. — Денис вдигна чашата си с бира. — За добрите стари Съединени американски щати, за всички момчета, които ще бият фрица и неговото ново приятелче, мръсният японец. И — добави той — за жените, които ще ни чакат.
— Така, така.
— Добре го рече, Дени.
Мъжете вдигнаха чаши за наздравица. Те ясно съзнаваха, че Англия бе единственият бастион, възпиращ завземането на цивилизования свят от германците. Сега, когато Америка, ударена от японците, най-после влизаше във войната, нейните ирландци щяха да имат шанса да се бият за родината си върху земята на самата Европа.
— Изпей нещо, Денис! — извика един млад мъж.
— Песен! — присъединиха се всички. — Хайде, Дени. Не ни разочаровай тази вечер.
Денис Линехан леко се изчерви. Той беше красив мъж около трийсетте, с румени страни, меки кафяви очи и приятно чувство за хумор. Приятелите му се възхищаваха от неговия хубав ирландски тенор, тъй че сега не можеше да им откаже.
Някой седна зад очуканото пиано в гостната. Денис кимна на акомпаниращия и прочисти гърлото си. Когато запя, настъпи пълна тишина.
 
«На Киларни през езерата, планините,
Изумрудените острови, заливите ветровити,
Планинските пътища и горските усои
Паметта вечно броди с любов.»
 
Можеше да се почувства спотаената в стаята носталгия, докато гласът му галеше думите на песента. Пеенето на Денис през последните отчаяни години бе балсам за неговата компания след часовете на безделие и ядното безсилие на безработицата. Сега той сякаш им напомняше далечната родина, за чиято зелена свобода щяха наистина да се бият, щом се изправеха пред врага.
 
«Крилата на ангели могат така да блестят,
Щом погледнеш назад към свещената светлина,
Дом на красотата, Киларни,
Вечно безоблачен, Киларни.»
 
Когато песента свърши, настъпи натежала от вълнение пауза. Ирландия сияеше в сърцата на присъстващите, докато наоколо новото им отечество се стягаше за битка.
— За прекрасната Америка — извика някой, усетил общото настроение.
Денис се усмихна на жена си и подрастващите си синове и започна да пее.
 
«О, прекрасна, с обширни небеса,
С кехлибарени житни вълни;
С величието на червени планини
Над плодородна долина…»
 
Красивите слова никога не бяха звучали тъй приятно. В очите му имаше някакъв особен блясък и Денис махна на малкото момиченце, седнало в другия край на стаята. То дойде при него и седна на коляното му, а той продължи да пее. Ръката му почиваше на рамото й, а пръстите галеха вълнистата й червена коса.
Те бяха трогателна картина — мъжът в разцвета на силите си, готов да тръгне на война, пеещ в чест на новото си отечество, и малкото дете, седнало в скута му. Ирландската й красота сякаш отразяваше чувствата, събудени от песента на Денис. Всички знаеха, че тя не бе негова собствена плът и кръв, макар двамата да изглеждаха толкова близки. Тя беше осиротялата дъщеря на братовчед му Боб, загинал с жена си при пожар преди две години. Момичето се казваше Елизабет и живееше с Линеханови от трагедията насам.
Денис, който имаше двама синове, но нямаше собствена дъщеря, я прие в сърцето си и се говореше, че я обича като своя. Водеше я навсякъде със себе си, спестяваше дребни суми, за да й купува малки подаръци и я представяше на приятелите си, когато двамата обикаляха из града.
Той се отнасяше с нея като с принцеса и тя наистина приличаше на такава. На осем години вече имаше гладките, дълги крайници на красива девойка и млечнобяла кожа, осеяна с лунички. Огнената й коса бе примесена с нишки злато, а очите й блестяха, зелени като хълмовете на родната земя. Характерът й, едновременно дяволит и преждевременно женски, очароваше всички.
За присъстващите бе очевидно, че немалка част от носталгията по дома на славния Денис Линехан, заминеше ли той на война, ще се дължи на това малко момиче. Влажните му очи изразяваха тази болка, докато я притискаше плътно до себе си, а чистият му тенор я въплътяваше тъй осезаемо, че когато песента свърши, много от приятелите му плачеха.
 
«Америка, Америка, Бог да те благослови
И да увенчае добрините ти с братство
От единия до другия блестящ океан.»
 
Избухнаха аплодисменти, малко приглушени сега, защото всички осъзнаха колко отчаяна ще бъде войната и колко много от тях можеха да не се завърнат. Красотата на малкото момиче сякаш символизираше всичко, което щяха да оставят зад себе си, може би завинаги. Гледаха я с любов и възхита.
Но в стаята имаше една личност, чийто мисли бяха от доста по-различен характер.
Катлийн Линехан гледаше своя съпруг и малкото, седнало в скута му момиче.
Очите на детето имаха меко изражение, пълно с обич към втория й баща и уважение към присъстващите. Виждаше се нещо далечно и малко тъжно в зелените им глъбини и то представляваше тайната на нейното очарование.
Но Катлийн Линехан знаеше, че този поглед бе предназначен специално за Денис и приятелите му. Той бе маска, както и всичко останало в малкото момиче.
Катлийн единствена знаеше, че е жизненоважно беше да махне това дете от семейството си колкото се може по-скоро.
Преди две години, когато Боб Дамерън и жена му загинаха и фамилията избра Денис и Катлийн да приемат малката Елизабет, тя посрещна детето с отворени обятия. По природа беше добросърдечна, готова да помогне. Нещо повече — мислеше, че двете й момчета щяха с радост да глезят една малка сестричка.
Но почти веднага след пристигането на момичето, тогава едва седемгодишно, Катлийн забеляза нещо странно. Поведението на Елизабет, така сладко и очарователно с Денис и момчетата, се променяше, щом станеше дума за самата Катлийн. Още първия път, когато остана сама с Елизабет, тя почувства как от малката се излъчва някаква студенина. И когато детето седеше в скута на Денис — защото той веднага я хареса — то гледаше Катлийн през стаята по един особен начин, с надменен поглед на тих триумф в хладните си, зелени очи.
Катлийн бе сигурна в любовта на съпруга си и се укори за обзелото я неприятно чувство на ревност през тези първи седмици и месеци след пристигането на Елизабет. Но въпреки това не след дълго женската интуиция й подсказа, че Денис се променя спрямо осиновената си дъщеря. Когато я държеше в скута си или се разхождаше с нея, погледът му изразяваше нещо по-дълбоко от обикновената привързаност на приемен родител. Това бе поглед, с който мъжът гледа една жена, а не дете.
От този ден нататък Катлийн започна да наблюдава съпруга си, пресмятайки с учудване и тревога колко време той прекарва насаме с Елизабет. И макар да криеше подозренията си под топло, майчинско отношение към момичето, знаеше, че има под покрива си истинска съперница, и то съперница решителна. Този малък триумфален блясък в очите на Тес, колчем обърнеше поглед към нея, бе непоносим.
И сега, две години по-късно, макар Катлийн да не смееше да го признае в християнското си сърце, нямаше съмнение, че нещо наистина нередно съществува между Денис и Елизабет. Мълчаливото му отдаване на малкото момиче засенчваше обичайно щастливия му характер. Тяхната интимност бе просто осезаема в присъствието на семейството и приятелите. И без значение колко внимателно ги наблюдаваше, Катлийн бе забелязала, че винаги намират време да останат сами, когато тя е възпрепятствана да бъде с тях, а момчетата са навън.
Не можеше повече да си затваря очите пред истината. Под собствения си покрив Катлийн имаше една красива, нечовешки хитра рушителка на семейното огнище. И тази сирена бе едва на осем години, но толкова по-опасна заради това.
Катлийн се чудеше как перверзността на природата е могла да създаде такова дете. Знаеше, че Боб и Флора Дамерън са имали нездрав брак и че Боб ужасно е разглезил дъщеря си, преди да умре. Флора била строга и нелюбяща майка. Но можеха ли тези обстоятелства да изградят толкова опасно създание като Елизабет?
Катлийн си припомни старата семейна история за Дамерънови, сред които през миналия век са се родили няколко жени със съмнителна репутация. Между тези фамилни покойници, за които не се споменаваше, имало две или три прелъстителни куртизанки, лишили някои дъблински благородници от големи суми пари и разбили при това сърцата им. Историята се носеше повече като слух, тъй като никой от братовчедите Дамерън не обичаше да се говори за нея.
Възможно ли бе малката Елизабет да е носителка на тази наследствена черта? Затова ли Флора Дамерън се бе обърнала против дъщеря си толкова скоро след раждането на детето?
Катлийн Линехан не знаеше отговора…
Но нямаше намерение да види семейството си съсипано, подобно на семейството на Боб Дамерън.
Тази вечер тя имаше план.
След няколко дни Денис щеше да замине на война. Щом веднъж напуснеше къщата, Катлийн щеше да се отърве от Елизабет. Вече бе опипала почвата сред семействата Линехан и Дамерън. Самата тя започна работа в една текстилна фабрика, произвеждаща униформи за армията. С двете момчета на училище щеше да й е много трудно да се грижи и за малко момиче. Или поне така убеди роднините.
Всички те се съгласиха с нея, че единственото разрешение е католически девически пансион. Щом Денис заминеше, малката Тес щеше да бъде изпратена в Бейкърсфийлд, за да живее в училището «Светото сърце» и да прекарва празниците при чичо си Тед и неговата жена Даяна.
Разбира се, Денис никога не би одобрил такъв план, ако знаеше за него. Но Катлийн имаше дълъг и сериозен разговор с Даяна и сестра й Мойра и те разбраха, че детето трябва да бъде държано далеч от Денис, докато порасне. Само чрез поставяне на разстояние и преграда от роднини между нея и Денис щяха всички да са спокойни и най-вече Катлийн.
Това бе единственият начин.
Докато гледаше седналото върху коляното на съпруга си малко момиче — с толкова невинна външност и същевременно така опасно — Катлийн мислеше за Хитлер и Мюнхен, за срама на Чембърлейн и Съюзниците, чиято примиренческа позиция доведе до катастрофата, пред която сега бе изправено човечеството. Ако нещо бе предприето по-рано за унищожаване на злото в зачатък, до такава крайност нямаше въобще да се стигне и насилието, обзело сега света, можеше да бъде избягнато.
Катлийн не смяташе да прави същата грешка.
Въоръжена с тайното си знание, тя разглеждаше красивото дете в скута на Денис. Момичето усети по някакъв начин погледа й и обърна очите си към нея. Колко ясни бяха те и същевременно колко дълбоки! За всеки наблюдател в стаята това бе само един сладък, изпълнен с обич поглед на осиновената дъщеря към майката. Човек трябваше да го види през очите на Катлийн, за да разбере какво имаше в него. Студеното предизвикателство, омразата, триумфът — тайният поглед на жена към жена, невидим за трето лице.
Катлийн осъзна, че в известен смисъл вече бе твърде късно. Твърде късно да премахне вината от сърцето на Денис и да поправи стореното на тяхното семейство и тяхната любов. Но независимо от всичко човек бе длъжен да пропъди злото, а след това да събира парчетата.
Да, твърде късно. Но по-добре късно, отколкото никога, размишляваше Катлийн Линехан, отмествайки поглед от малкото момиче към своя съпруг.
 

Четвърта глава
 
7 юни 1942 г.
 
«Има слухове за голяма морска и въздушна битка между американски и японски формирования около остров Мидуей, малкият тихоокеански атол с голямо стратегическо значение като потенциална база за бъдещи японски атаки срещу американските военноморски сили в далечния Пасифик. Според източниците американците многократно отстъпват по численост на японския флот, който вероятно включва около пет самолетоносача, три до пет крайцера, както и безброй кръстосвани и разрушители, но са решени с цената на всичко да задържат острова в свои ръце…»
 
Хал лежеше на леглото в стаята си, слушаше радиото и гледаше картите по стените. Вън през прозореца гледката на Горен Ийст Сайд беше като сив фон под облачното небе. Звукът от уличното движение по Парк Авеню се чуваше като далечен шепот. Денят беше студен, някак потискащ и скоро щеше да завали.
Самолетоносачът «Йорктаун» според информирани източници се намира в района и може да се включи в битката срещу японския флот…
Новините продължаваха по голямото радио, което бащата на Хал му подари за Коледа, за да може да слуша военните бюлетини на спокойствие в стаята си. Събраните от Хал карти показваха всички големи театри на военните действия от Тихия океан до руския фронт. Той беше нарисувал върху тях стрелки, показващи настъпленията и отстъпленията на Съюзниците, и отбелязал в цифри броя на войниците, както и равносметката на американските и вражеските загуби.
Хал бе един малък експерт върху всичко, свързано с войната, от екипировката и стратегията до изследванията за нови оръжия. Той бе фокусирал шестнайсетгодишния си мозък върху тънкостите на боя така, както много от връстниците му се прехласваха по автомобилите, колежанския футбол или баскетболистите от отбора на «Янките от Ню Йорк».
Макар да разбираше, че картите сочат една несигурна битка срещу могъщ и решителен враг, един свят на ръба на бръснача между тоталитаризма и свободата, младостта му го предпазваше от страха, който можеше да изпита от този тревожен баланс. Той виждаше единствено победата на своята страна като неизбежен изход по право и чест, а също и поради решаващия факт, че в същия този момент Стюарт се биеше за родината си.
Затова Хал седна да чуе новините с особено внимание. Като морски пилот Стюарт вече бе влизал в бой тази година при Маршаловите острови, а после и в Коралово море. По чудо се бе отървал здрав и читав, когато през май потопиха самолетоносача му «Лексингтън». И сега, макар цензурата на флота да му пречеше да разкрие местоположението си в последните писма, Хал бе сигурен, че брат му се намира на друг самолетоносач — може би «Йорктаун» — и несъмнено участва в битката за Мидуей.
«Помни ми думата, братле, му бе писал Стюарт преди по-малко от две седмици. Ние се готвим за голяма битка в тази част на света. Бъди благодарен, че си у дома в безопасност.»
Сега Хал си спомни думите му, така разстройващи с успокоителния си тон. Той не искаше да бъде в безопасност тук у дома, скътан в училището, докато брат му рискуваше живота си като морски пилот срещу свирепите японски изтребители. Искаше да бъде там, с него.
Той се обърна към портрета на Стюарт, който бе поставил върху тоалетната си масичка. Красиво изваяното лице гледаше под лейтенантската шапка с безгрижна арогантност, подчертана от блестящата усмивка. Това беше лице, пълно с увереност, излъчващо абсолютна вяра в каузата.
На долния етаж по стените на библиотеката и салона имаше още снимки. На тях се виждаше Стюарт при завършване на училището за летци; Стю в деня на получаване на пилотските нашивки; Стю в отпуск у дома след произвеждането му в лейтенант. Усмивката му бе до такава степен еднаква на всички фотографии, че почти можеше да бъде визуално прехвърлена от една снимка на друга. Той имаше тази обща черта с баща си — да носи усмивката като фамилен герб, потвърждаващ способността му да доминира над света.
Последната отпуска на Стюарт, след битката през май в Коралово море, представляваше почивка от тревогите за цялото семейство. За разлика от много бойни ветерани, неспособни да говорят с близките си за войната, Стюарт с вълнение и охота разказваше истории за собствените си преживелици и тези на другарите си по оръжие. Войната, изглежда, изобщо не го плашеше. Напротив, тя предлагаше още едно поприще за нахаканата му мъжественост.
Той намери време да остане насаме с Хал и да довери тревогите си за японските победи в Тихия океан на по-младия брат, за когото знаеше, че е експерт по военните въпроси. Чувствайки разочарованието на Хал от невъзможността поради младостта си да види истински бойни действия — защото никой не вярваше, че тази война ще продължи повече от година или две — Стюарт му разказа като мъж на мъж за силата на врага и дори сподели с него чувствата си по загубата на приятелите, които не се бяха върнали от боевете.
Това братско признание затвърди безграничното възхищение на Хал от Стюарт и го накара да се почувства не така откъснат от заплахата, пред която бе изправена страната му. Някаква магия действаше в къщата на Парк Авеню през тази отпуска, сякаш неугасимата самоувереност на Стюарт разпръсна тревогите на родителите и подхрани оптимизма на всички за бъдещия изход на войната.
И днес, докато слушаше новините за далечния остров Мидуей, Хал знаеше, че след още пет или шест седмици Стюарт отново щеше да се върне с нови истории за разказване и с още усмивки, стоплящи семейството.
— Хей, принц Хал. Какво ново?
Хал вдигна очи изненадан. Не беше чул тихото почукване на вратата си. Едно красиво лице, обрамчено от кестеняви къдрици, гледаше надолу към него, с устни, присвити в лека насмешка заради неговата мечтателност.
— Няма много ново — каза той. — Просто гледах навън през прозореца.
— Виж ти, виж ти. Не вярвам да има много новини оттам.
Високата, стройна Кърстин Шоу влезе безцеремонно в стаята, пльосна се на леглото до Хал, кръстоса крака и нежно разроши косата му.
Носеше панталони и шарена блуза, а на раменете й бе преметнат лек пуловер. Хал винаги се чувстваше малко вързан в устата в присъствието на Кърстин, тъй като тя притежаваше бостънско изящество на речта, съчетано с гъвкава грация на движенията, която го караше да се чувства тромав и непохватен.
Кърстин бе малко над двайсетте, с цели шест години по-възрастна от него. Откакто Хал се помнеше, тя бе нещо като неофициален член на фамилията Ланкастър. През детството си прекарваше ваканциите с тях в Нюпорт и Бар Харбър, а след последното заболяване на майка й се присъедини към семейството и в града.
Баща й, бивш съученик в Иейл и боен другар през Първата световна война на Рийд Ланкастър, бе загинал във войната и оттогава Рийд беше поел грижата за Кърстин. Майка й Дороти, далечна братовчедка на Ланкастър, която никога не се бе отличавала с блестящо здраве, бе останала доволна, когато една силна бащинска фигура се бе поставила на разположение на дъщеря й.
Когато Дороти умря, Рийд проведе откровен разговор с осемнайсетгодишната по онова време Кърстин и тя му каза, че предпочита членството в клана Ланкастър пред изпращането при роднините Шоу в Детройт. В социален смисъл това бе умна постъпка, тъй като бракът на Дороти в семейство Шоу никога не бе одобряван от Ланкастърови.
Така Кърстин окончателно се присъедини към семейството. Тя бързо стана негова неразделна част, макар и да запази упоритата си индивидуалност, която я отличаваше от новите й братя и сестра, както и от техните родители.
Беше неразделна със Стюарт, но повече като негов спортен противник, отколкото като сестра. Съперничеше му със значителните си умения в ездата, тениса и плуването, без да споменаваме голфа, където обикновено го побеждаваше. Тя бе непоколебима, родена спортистка със своите дълги, гъвкави крайници и точния си удар.
Когато Хал порасна, той се присъедини към тях в играта на голф или на тенис по двойки, ако намереха четвърти. Винаги му се струваше, че Стюарт просто понася Кърстин, без да изпитва истинска обич към нея, докато тя, почти на годините на Стюи, бе малко ревнива към статуса му в рамките на семейството и се мъчеше преди всичко да докаже, че е равна с него.
Междувременно тя се явяваше и като по-стара сестра на Хал, непроявяваща бог знае колко съчувствие, не особено внимателна и Хал винаги чувстваше, че тя е по-близо до Стюарт, отколкото до самия него, както по възраст, така и по темперамент.
Независимо от това именно Кърстин с веселото й поетично чувство първа му лепна прякора «принц Хал» по повод на неговите знаменити приказки преди лягане и с обич продължаваше да го дразни с намеци от пиесата на Шекспир «Хенри V».
— Добрутро, сладки Хал — викаше след него, докато той минаваше през стаята или слизаше долу за вечеря. — Как се споразумяхте с дявола за душата ти? — Или пък, когато излизаха на езда, го подкачаше: — Умолявам те, принц Хал, помогни ми да се кача на коня, добри царски сине.
Прякорът «принц Хал» остана не само защото великодушието на Хал съответстваше на онова у любимия крал на Шекспир, но и защото Хал притежаваше някакъв тих героизъм и самопожертвувание, които впечатляваха всички около него.
Рийд Ланкастър не обърна повече внимание на Кърстин от момента, в който я прие под егидата на името и отговорността си. Но тя бързо стана незаменима за Еленор, защото социалният й такт бе непогрешим и винаги знаеше на кои предложения да отговори, на кои партита да присъства и какъв подарък за кой роднина да избере при всеки отделен случай.
Кърстин беше икономката на всички, генерален секретар, помощница, а също и душа на всяка компания. Нейната интелигентност и остър ум я превърнаха в желано и основно присъствие на всички събирания на Ланкастърови, на които иначе трудно се постигаше непринуденост. Роднините винаги се радваха да я видят, стройна и гъвкава в панталоните и роклите й, когато семейството на Рийд присъстваше на важно събитие.
Хубавата Кърстин Шоу представляваше едно неопределено създание, бездомна роднина, харесвана от всички и обичана от никой, при това винаги усмихната, сякаш нищо на света не можеше да я засегне. Тя току-що бе получила диплома от колежа «Вазар» и вероятно щеше да продължи към едно бляскаво бъдеще, в която област си избереше, както и към най-добрия брак, който Рийд Ланкастър можеше да й уреди.
Но за момента се намираше тук, у дома, и бе най-веселият между уморените от войната духове, очакващи завръщането на Стюарт от Тихия океан.
Разбира се, тя въртеше и цялата къща, тъй че Хал не се изненада, виждайки я да се появява на вратата му по този начин. Камериерките никога не стъпваха в това крило, освен рано сутрин, защото родителите му сега го смятаха за негово собствено, след като Стюарт вече не заемаше съседната спалня. Те вярваха, че момчетата им имат право на уединение, особено през юношеските си години.
Но Кърстин уважаваше само собственото си право да ходи, където си пожелае. Освен това бе запазила за себе си и сестринската привилегия да заговаря вглъбения си по-малък брат, когато й хрумнеше.
Така че тя беше тук.
— Все така следиш пътя на нашия Стю, а? — попита тя, разглеждайки картите на стената с техните карфици и стрелки. — Как вървят нещата?
Хал се зарадва на темата.
— Върнахме си обратно Етиопия — каза той, — а германците не могат да победят Англия във въздуха. След Коралово море японците вече знаят, че можем да ги бием. Мисля, че Мидуей ще бъде ключът към всичко. — Той посочи мъничката точица в Тихия океан, отбелязана с големи стрелки на картата му. — Това е мястото, където ще настъпи големият обрат във войната.
— Това е добре за нас — рече Кърстин. Интересът й към тънкостите на войната бе очевидно хладен. — Как е Стю?
— Добре. — И двамата знаеха, че Стюарт пише само до Хал писмата, които счита за по-откровени и доверителни, отколкото другите, адресирани до цялото семейство. Кърстин понякога проявяваше интерес към личните моменти в тях и при тези случаи лицето й добиваше особен израз. Изглеждаше така, сякаш ревнува по някакъв начин онова, което Стюарт върши в океана.
Но засега прие лаконичния отговор на Хал, като се облегна назад на лакти и кръстоса крака.
— Трябва да дойдеш на вечеря в седем часа тази вечер — рече с прозявка тя. — Мама каза да не закъсняваш. — За стотен път Хал забеляза любопитния начин, по който използваше думата «мама». Тя очевидно означаваше «Твоята майка». Понякога гласът на Кърстин даваше да се разбере, че самата тя не е истински член на семейството. И макар да изглеждаше, че цени независимостта, която вървеше заедно с тази обособеност, Хал често се чудеше колко ли самотна се чувства тя под повърхността.
Той не каза нищо. Тя изрита сандалите си и тънките й пръсти помръднаха в юнския въздух, докато бризът полюляваше завесите. Имаше способността да се чувства у дома си във всяка една от стаите. Качваше дългите си крайници върху мебелите, които сякаш ги приветстваха, и гледаше околните предмети с тъмните си кафяви очи така, сякаш притежаваше всичко, което можеше да види.
— Стюарт ти липсва, нали? — попита тя, наблюдавайки Хал от полегналата си поза.
Хал сви рамене. Въпросът го обърка.
— Няма значение, глупчо — каза тя. — Просто исках да кажа, че си му добър брат. Писал ли ти е тази седмица?
Хал кимна, прекосявайки стаята с дългите си крака на жребче, за да вземе едно писмо от книжната лавица. Поколеба се за момент, прехвърляйки в ума си съдържанието на писмото, и после го връчи на Кърстин.
— Мога ли да го прочета? Наистина ли? — попита заинтригувана тя.
— Прочети го. — За пръв път й даваше някое от писмата на Стю. Въпреки че нарушаваше личното си правило, нещо в начина, по който тя току-що спомена мама, го накара да почувства съжаление към нея и не искаше да се чувства изолирана.
Наблюдаваше я как прехапа съсредоточено долната си устна, докато четеше. Косата й бе разпиляна върху възглавницата. Белият контур на сутиена й леко се раздвижи под блузата, когато обърна листа, четейки бързо мъжките тайни. Хал можеше да забележи кръстчето на шията й — баща й бе католик и тя бе излязла от семейните нещастия религиозна — макар че основата му не се виждаше, скрита в сянката между гърдите й.
Едно от красивите й колена се поклащаше леко напред-назад, докато четеше. От мястото си Хал можеше да усети привлекателния й парфюм с едва доловим мускусен аромат, който пасваше на спортната й натура.
Изведнъж се почувства неудобно. Отново се хвана, че наблюдава нейната женственост. Не можеше да си спомни кога това се случи за пръв път — миналата есен може би през лятото или дори по-рано — но знаеше, че напоследък моментите насаме с нея го поставяха на ръба на някакво ново изживяване. А закачките й го караха да се изчервява както никога досега.
След заминаването на Стюарт на война Кърстин и Хал някак си се сближиха. Тя вече не изглеждаше толкова по-голяма. Нито пък, колкото и да бе странно, така позната, както преди. В нея имаше нещо екзотично, нещо примамливо. Когато вървеше през стаята, той усещаше как с приближаването й сетивата му се напрягат. Очите му я следваха въпреки волята му, плъзгайки се надолу по стройния котешки гръб към закръглените хълбоци и дългите крака, а погледът му попиваше скрития ритъм в движенията й.
Това го засрамваше и тревожеше, защото Кърстин, откакто я помнеше, бе само другар в игрите и една пренебрегвана сестра. Беше определено неестествено да я чувства като жена.
Сега я гледаше как привърши писмото, очевидно разочарована от съдържанието му, и го хвърли на масата.
— Мъже — каза тя с неестествена усмивка. — Вие наистина обичате войната, нали?
— Искаме да спечелим — сви рамене Хал.
— Е, ако не се брои унищожаването на три четвърти от Европа, докато го правите, предполагам, че в това няма нищо лошо.
Той не можа да измисли отговор.
Сега забеляза, че Кърстин го гледа по-внимателно, а красивите й черти се осветяват от някакво неуловимо чувство.
— Знаеш ли какво? — попита тя.
Хал почувства пристъп на неудобство. Подозираше, че ще му каже нещо, което той няма да иска да чуе.
— Какво?
— Ти растеш — рече тя, изучавайки го с бавна усмивка. — Вече си голямо момче.
Той отвърна лицето си от нея и не отвърна нищо.
— И ще станеш красив младеж — продължи Кърстин, облягайки се отново назад така, че платът на блузката й се опъна върху гърдите. За свой ужас Хал помисли, че мярна сянката на зърната под белия блясък на сутиена й. — Като знаменития си брат — допълни тя, поглеждайки снимката на Стюарт върху тоалетката. — Само че по-красив от него.
— Хайде, стига — рече с укор той, поглеждайки отново картите по стените. Повдигнатият от нея въпрос така го смути, че се опита да омаловажи неговото значение. Боевете и смъртта му се струваха много по-важни от това дали е красив.
— Да, такъв си — настоя Кърстин, развеселена от смущението му.
— Кой го е грижа? — отвърна той, отдръпвайки се несигурно от нея към прозореца.
— Скоро ще се заинтересуваш — не спираше тя, — когато с приятелчетата си от «Чоут» почнете да се измъквате в града за леки момичета. Ако вече не сте го правили.
Хал се изчерви. Знаеше, че в думите й има истина. Един ден щеше да се интересува от момичетата. Но идеята му изглеждаше абсурдна. Откакто се помнеше, мисълта за роман, за любов го изпълваше с отвращение и презрение, сякаш това беше женско и недостойно за един истински мъж.
Но от известно време, както Кърстин, изглежда, бе забелязала, съзнанието му бе обсебено от жените по един нов начин. Хващаше се да мечтае за гладките очертания на краката, меката привлекателност на гласовете, трапчинката на шиите им, водеща надолу към млечнобялата сенчеста закътаност на гръдта. Често се случваше да срещне непознато момиче на улицата и след това да фантазира за него с часове.
Би желал да може да разговаря със Стюарт за тези си чувства. Стюарт бе имал дузини момичета и се бе сгодил за Марсия Столуърт, най-красивата и надарена млада дама, появила, се в обществото през последната година — идеалният съюз, както каза бащата, и за двете фамилии. Нямаше нещо за жените, което Стюарт да не знае.
Но Стюарт го нямаше. Така че Хал трябваше да страда сам от страшните си нови усещания. Поради някаква причина не искаше да ги сподели със съучениците си в училище. Тези чувства бяха прекалено лични и тревожни, за да ги довери на грубите момчета на негова възраст.
Сега нощите на Хал бяха едно мъчение. Трудно му бе да заспи, докато лежеше по корем, измъчван в полусън от фантазии за момичешки усмивки, за гладки, загорели бедра, изчезващи под пола, за разноцветното и мистериозно богатство на женската коса, обгръщаща свежи страни, и изкусни, присвити очи. Отново и отново трябваше да сменя позата си в леглото, защото допирът на завивките правеше члена му твърд и възбуден, отдалечавайки още повече съня. Така продължаваше с часове.
Тази мисъл бе в съзнанието му сега, докато гледаше Кърстин. Тя все още се облягаше назад и голите й пръсти мърдаха в тишината. Гледаше го с развратна настойчивост, която го изненада. Той отново се изчерви, когато очите й преминаха надолу по тялото и отново се върнаха върху лицето му.
— Мислил си за това, нали? — попита го лукаво.
— За кое? — смути се той. — За какво говориш?
— Не се прави, че не разбираш. Аз познавам мъжете, приятелче. Мога да разбера, когато са възбудени.
Тя се разсмя с дълбок, гърлен смях, докато наблюдаваше ефекта от думите си.
— Не се срамувай от това — каза, а коляното й се движеше наляво-надясно в лек ритъм. — То показва, че си истински мъж. Като брат си. Престо се отпусни, Хал. Остави го да дойде. Имаш много удоволствие пред себе си.
Той се извърна. За свой ужас откри, че горещата нотка в гласа й го възбуждаше. Кърстин го плашеше, защото, изглежда, можеше да чете мислите му — или по-точно, да чете нещо в тях, което преди може би не е било там, но при звука на думите й за миг оживя и подскочи напред така внезапно, че тя можеше да го докосне с ръка.
— Какво има? — Гласът й идваше иззад гърба му.
— Нищо. — Той поклати глава. — Ти си откачила, това е всичко. — Думите му бяха безсилно отричане на фактите, демонстрирани от тялото му толкова ясно.
Чу я да въздиша. После тя се размърда и покривката на леглото изшумоля. Хал гледаше градския пейзаж през прозореца.
Стори му се, че чу стъпки. Може би все пак щеше да си отиде. Може би щеше да го остави сам.
Всъщност докато слушаше, вратата се затвори, много тихо и бавно.
Нещо му подсказа, че Кърстин още бе в стаята.
— Не се обръщай — каза тя. — Почти забравих. Имам изненада за теб.
Хал се почувства престъпно хванат от нея. Все още бе твърд под панталона си. Не можеше да се обърне. И сега тя бе затворила вратата. Бяха съвсем сами, защото никой друг нямаше да се появи на етажа през целия ден. Защо му причиняваше това? Защо не можеше просто да го остави на спокойствие?
До ушите му стигна леко шумолене на дрехи, което го накара да изтръпне. Блузата ли си оправяше тя? Нямаше да е зле, защото разкриваше прекалено много неща.
Накрая Кърстин заговори.
— Готово, Хал. Можеш да се обърнеш.
От това, което видя, дъхът му спря. Тя все още беше с блузата си, но панталоните бяха сгънати на леглото до нея и сандалите й стояха на пода. Дългите загорели крака излизаха от чифт розови копринени пликчета и кремавите бедра преминаваха в стройни прасци над голите й стъпала, стъпили непринудено върху килима.
— За бога, Кърс! — извика той, без да иска. — Какво правиш? Ти си луда.
— Не — поклати глава тя, отмахвайки кичур коса от устните си, докато очите й се плъзгаха по тялото му. — Не и от това, което виждам. Мисля, че попадам право в целта, пушко.
Той бе обърнат към нея и тя така втренчено гледаше между краката му, че го парализира. Бедрата й се раздвижиха и той усети секса зад пликчетата й като тъмно и мистериозно присъствие.
— Някой ще дойде — едва промълви той.
Тя поклати красивата си глава.
— Не, Хал — усмихна му се. — Камериерките са долу, а мама е излязла. Само двамата с теб сме.
Той наблюдаваше, онемял от изненада, как тя изви гръб и съблече блузата си. Малък сутиен скриваше гърдите й. Колко стройна и прекрасна беше тя и голотата й бе оцветена само с две леки парчета плат върху гърдите и слабините! Никога досега не бе съзирал колко чувствена можеше да бъде тази гъвкава фигура и чувствата му го задавиха.
— Кърстин… Ти си луда — измърмори той.
Тя хладнокръвно се излегна отново на леглото и повдигна двете си бедра, за да може той да погледне между краката й. Гънката на едното й бедро го мамеше иззад копринения плат на бельото. Косата й падаше на раменете, а пръстите на краката й помръдваха и сякаш го викаха.
— Аз мисля — изгука тя, — че някой тук е малко възбуден и притеснен. — Не сваляше очи от неговите и сякаш голотата й се пресягаше към него през стаята.
— Кърс, защо правиш това? — попита я с немощен глас.
— Защото му е времето — отговори тя. — Не бъди срамежлив, принц Хал. Когато му дойде времето на Стюарт, го направих и с него. Но той ме измами, хитрото куче. Преди да се усетя какво става, вече чукаше някакво малко курве от Розмари Хол.
Споменаването на Стюарт изпълни Хал със странни чувства.
Кърстин го погледна още по-втренчено, ако въобще бе възможно.
— Но с теб не е така, нали? — попита тя. — Ти си свеж като маргаритка, нали? Единствените момичета, които си имал, са били в немирното ти съзнание, а, Хал? О, аз те познавам. Ти си прекалено праволинеен за годините си, за да мърсуваш наоколо.
Хал отново видя дългите й бедра да се движат и бельото да прилепва към секса на момичето с почти неприлична покана. Едва сега осъзна колко целомъдрени са били фантазиите му за правенето на любов. Те никога не отиваха толкова далеч. Той беше напълно чужд на тази реалност.
— Спусни щорите — каза тя тихо.
Без да знае защо, Хал я послуша.
Когато се обърна пак към затъмнената стая, видя, че тя разкопчава сутиена си. И както я гледаше, малкото покритие падна и откри безупречни обли гърди с твърди розови зърна. Тя се наведе напред.
— Свали си панталоните.
Хал беше ужасен както от себе си и врящите си чувства, така и от жадното доминиране на Кърстин. Тя, изглежда, отгатваше мислите му, притискаше го в ъгъла, както толкова често правеше с острия си стратегически нюх на шах, тенис и други игри.
И все пак той би й отказал, би рискувал да я ядоса и разстрои, ако споменаването й на Стюарт не беше предизвикало гордостта му по някакъв неизвестен начин.
Той отпусна с треперещи пръсти колана си. Панталоните паднаха на пода. Можеше да почувства как членът му опъва памучните шорти. Знаеше, че вече бе мокър, както му се случваше многократно в леглото, когато мъчителни видения на момичета открадваха съня му.
Очите й бяха фиксирани гладно върху слабините му. Тя се придвижи към него, пълзейки по леглото. И сега в гласа й се прокрадна нотка на нежност.
— Всичко е наред, бебчо — каза тя, падайки на колене пред него. — Ще ти бъде добре.
Пръстите й го докоснаха по бедрата, преди да се плъзнат под ластика и да започнат бавно да свличат шортите надолу.
— Ммм — измърмори тя. — Ти си голямо момче. Така си и мислех, Хал.
Меките й длани бяха върху слабините му, потупвайки и поглаждайки, но неизменно привличайки го към нея. Помогна му да си свали ризата и тя заедно с шортите се свлече в краката му. Сетне почувства как женските пръсти се прокрадват нагоре по прасците му, бавно по коленете, от вътрешната страна на бедрата, намирайки накрая члена, който самият той толкова често бе докосвал.
С лека въздишка тя го хвана. Той видя с изненада, че й трябват двете ръце, за да го обгърне.
— Моят царствен Хал, сладкото ми момче. — Тя го дразнеше с Шекспир дори сега. Но в гласа й се долавяше благоговение, когато целуна пениса му и после потри буза о космите над него с почти майчинска нежност.
Изглежда, знаеше, че е твърде млад, за да й позволи да го поеме с уста, и не искаше да разваля нещата, като го шокира. Затова започна да гали органа със сладка нега, работейки с чевръстите си пръсти на върха му, докато почувства, как той се разтрепери.
Тогава се изправи, отстъпи крачка назад и той я видя как смъква пликчетата си надолу по стройните крака. Тъмният, топъл триъгълник го гледаше и тя отново пристъпи към него, за да го придърпа долу на леглото.
— Хайде, хубавецо — каза тя, нагласявайки се под него, за да могат бедрата й да галят неговите. — Тук има нещо, което ще ти хареса.
Тя го целуна силно, като езикът й предизвикваше неговия да вкуси и изследва уханната вътрешност на устата й. После му предложи твърдата си, млада гърда и той предпазливо я засмука, чувайки я да стене с дълбок глад за любов.
Сега бедрата й бяха разтворени, докосващи неговите хълбоци и докато вкусваше твърдата пъпка на зърното, осъзна, че върхът му беше намерил пътя си между краката й. Обзе го някакъв див, горещ ритъм, изпращащ неотразими вълни надолу по корема и слабините и за момент си помисли, че собственото тяло вече не му принадлежеше.
Но след това усети нещо странно в себе си, някакъв вид познание в твърдия пенис, който сега се стремеше към нейния център, галейки я умело с върха си, докато стоновете й изведнъж се учестиха.
— О, миличък, давай — прошепна тя, нетърпелива от смукането на зърното и от твърдото нещо, играещо си с нейния отвор.
Той остави бавните, напрегнати ритми в себе си да правят каквото си искат и членът му навлезе в нея, после с няколко сантиметра повече, и още, докато потъна докрай.
Изненадан, почувства как тя потръпна и чу сподавен вик в гърлото й. Отдръпна се за момент назад, но нетърпеливата вътрешност на бедрата му и стонът на устните й веднага му подсказаха, че тя изпитва удоволствие.
— О, боже, Хал! О, боже, ти си изумителен! — Гласът й излизаше като безпомощно скимтене. Той никога не бе чувал Кърстин да издава подобни звуци.
Хал гледаше надолу към страстното й лице. То се мяташе насам-натам, покрито от разпръснатата по възглавницата коса и малките й горещи зърна затанцуваха, когато гърдите й се залюляха под неговите тласъци.
И внезапно едно изумително усещане за мощ се смеси с бушуващото в слабините му удоволствие. Отнякъде се появи древна мъдрост, за да му каже какво да прави. Той тласна бавно и видя как това изтръгна радостен стон от нея. Плъзгаше се навътре и навън, нагоре и надолу, нежен и внимателен с нейната вагина и наблюдаваше как тя реагира с викове на очакване, жадно желание и внезапен екстаз.
Тогава започна да разбира, че я притежава с тялото си. Въпреки всичките й подигравки и самовлюбеност, сега тя беше негова робиня и играчка на плътта му.
— Ох — изстена тя, — ох! Хал… още… още… — И той почувства, че нещото между краката му можеше да продължава така цяла нощ, черпейки сила от собствената си възбуда, дразнейки я с бавни удари, подчинявайки я с по-силни, бързи тласъци, триумфиращо в доминирането си, докато изкарваше безкрайни, страстни викове от нея.
Колко дълго продължи това, той не знаеше — този сладък, дълъг момент, в който живата кукла в неговите ръце му дари гърлената песен на оргазма си. Но накрая, подпомогната от страстните звуци на галещата женска плът, започна да идва последната вълна и тялото на Хал следваше някакъв свой закон, тласкайки с гръб и хълбоци все по-бързо в нея.
Той чу до ухото си неистови викове на почуда и отдаване и почувства как бедрата й го стиснаха здраво, докато тласкаше в нея с последен спазъм. Собственото му освобождаване приличаше на река, протичаща през него и през нея с огромни, дълбоки вълни, и пръстите й трептяха на раменете му, а стоновете й го заобикаляха.
Всъщност накрая Кърстин плачеше, когато той се отпусна изтощен върху нея, а тя го прегърна силно и го целуна по клепачите.
— Скъпи — прошепна тя, — ти си невероятен. Никога не съм изпитвала нещо подобно. С никого. Исусе. О, Исусе!
Те лежаха така дълго време и думите й го галеха, а напрегнатият му пенис стоеше в нея. Когато най-после той се отдръпна, от устните й се откъсна въздишка на съжаление и тя легна до него, изучавайки го с възхитени очи. Пръстите й се движеха по младото му тяло, докосвайки онова, което й бе доставило такова огромно удоволствие.
Когато седна, той забеляза кръстчето, забравено досега, да се полюшва между гърдите й. Тя стана, за да се облече, а той лежеше гол и я наблюдаваше. Видя как меките, гъвкави форми, все още греещи от неговата любов, изчезнаха в сутиена и пликчетата, а после в панталона и блузата. Сега, когато дрехите покриваха тялото й, тя възвръщаше самообладанието си, макар все още да изглеждаше разтърсена от случилото се.
Изправи се пред неговото огледало. И когато се обърна усмихната към него, познатото нахално, спортно его вече бе заело мястото на хлипащата, стенеща робиня, която бе прегръщал преди малко.
В тази метаморфоза Хал откри една женска енигма, която никога нямаше да забрави. Щастливият израз върху красивото лице на Кърстин, когато погледна надолу към него, заедно с дрехите й, представляваше неотразимата маска, с която тя преодоля защитата му и го принуди да я обладае. Но зад нея имаше друга маска — изкривено от отчаян копнеж и екстаз лице, което се мяташе насам-натам под тялото му с полупритворени и може би невиждащи очи, заслепени от удоволствието.
Коя от тях беше истинската? Усмихнатата сирена или възбудената самка? Зад кое от тези лица лежеше наистина женското сърце? Или и двете бяха маски, затворени врати към една реалност, която дори най-дълбоките му тласъци не можеха да докоснат?
Това беше въпросът.
Въпреки че младото му съзнание още не бе в състояние ясно да го формулира, объркването, което изпитваше поради него, продължаваше, когато Кърстин, вече напълно облечена и много красива в затъмнената стая, се наведе да го целуне.
Устните й докоснаха неговите, после допряха за момент бузата, гърдите, корема и много нежно слабините му.
После, надянала отново хладнокръвния си маниер като невидима броня, Кърстин тръгна към вратата.
— Ще те видя на вечеря… стрелецо — ухили се тя, насочвайки въображаем пистолет от палец и показалец към него, преди да се измъкне от стаята.
Щом тя си отиде, Хал остана да лежи гол в леглото, гледайки огледалото, в което се отразяваше прозорецът, заслушан в шума на града отвън. Картите си стояха на местата по стените, с начертания театър на войната. Снимката на Стюарт стоеше върху тоалетната масичка заедно с фотографиите на мама, татко и Сибил.
Но нещо се бе променило. Хал се чувстваше така, сякаш едно скрито измерение, търсено през всичките тези години, най-сетне се бе разкрило пред него. Целият свят — семейството, войната, самият той — изглеждаха сега по различен начин, сякаш още едно парче бе добавено към мозайката и с него — някакво ново значение, което момчетата никога не могат да разберат, а само мъжете се опитват да проумеят.
Той я харесваше. Чувстваше, че е способен по-лесно и с нова увереност да продължи нататък сега, когато знаеше тайната.
И ако в нея имаше нещо, което малко го натъжаваше — нещо в загадката с двете лица на Кърстин, едното от които се усмихваше на света, а другото бе втренчено в любовника си — той сега притежаваше нова гордост, за да се справи с тази тъга.
Никога не съм изпитвала нещо подобно. С никого. Исусе. О, Исусе!
Думите на Кърстин звучаха в ушите му, докато някога познатите стени на стаята стояха нежно надвесени над него с променени лица.
Замислен, Хал лежа дълго време в леглото си, преди да се изправи.
 

Същият ден на вечеря той гледаше Кърстин през масата и изучаваше красотата на бузите, дълбоките й очи, веждите, копринената коса, хваната сега отзад заради красивата й вечерна рокля. Тя беше в добро настроение, бъбрейки с мама за някакъв забравен светски ангажимент, смеейки се зад гърба на събраните Ланкастърови лели и дори изстреля една или две от стрелите си към татко, седнал начело на масата.
Само веднъж тя открадна момент, в който никой не я гледаше, за да хвърли на Хал таен поглед, съдържащ истината, която вече му бе известна — че сега му принадлежеше, когато и за колкото дълго я пожелае.
Разговорът беше задушевен и необичайно остроумен от страна на всички. Хал слушаше, потънал в тихо размишление, наслаждавайки се на света с новите си очи.
После в седем и половина икономът ги прекъсна.
— Търсят ви по телефона, сър — прошепна той в ухото на Рийд Ланкастър. — Сенаторът Торенсън. Казва, че е спешно.
Бащата се извини и напусна стаята. Изминаха пет минути. Масата утихна, защото ужасът на Еленор прекъсна разговора.
Накрая съпругът й се върна. Беше блед като призрак и изглеждаше смален в собствената си кожа.
Приближи се до Еленор и я хвана за ръцете.
— Стюарт — каза той. Гласът му бе тих, поверителен, но мъката в него проехтя сред стените като жестока буря. — Той е…
— Какво? — извика тя. — Какво?
Бащата я прегърна.
— Стюарт е мъртъв, скъпа моя.
Хал отмести погледа си от тях. Очите му се спряха на Кърстин. Тя гледаше право в него с изражение, което той никога нямаше да забрави. То не бе точно вина, нито скръб и дори не болка. Вместо тях в него се съдържаше някакво благоговение.
След това Хал се изправи, сдържайки собствените си сълзи, и отиде до майка си.
 

Пета глава
 
Бруклин, Ню Йорк, 11 юни 1951 г.
— Следваща спирка Нептун Авеню, Нептун Авеню е следващата…
Гласът на кондуктора се чуваше като кухо писукане от малкия високоговорител в предната част на вагона. Пътниците слушаха разсеяно и си мислеха за собствените спирки, на които трябваше да слязат.
Влакът, стар боен кон на метрото, белязан с всички знаци на напредналата възраст, пъхтеше към Кони Айлънд. Много от пътниците бяха млади хора, на път да прекарат вечерта в увеселителния парк, за да отпразнуват може би настъпването на лятото или завършването на гимназия.
Такъв беше случаят със седналата отпред млада двойка. Момчето бе високо и красиво — член на училищен спортен тим, съдейки по надписа на якето му. Момичето сигурно бе негова съученичка, макар дребничката й фигура да я правеше да изглежда по-малка. Те седяха, гледайки в различни посоки, и въпреки че нито си държаха ръцете, нито показваха някакъв друг признак на нежност, изглеждаха свързани с някаква особена близост.
Момчето се казваше Роб Емерих и беше ученик от най-горния клас на гимназията «Мартин Ван Бурен» в Куинс. Син на преуспяващ строителен предприемач, той щеше да започне през есента бизнес курс в колежа «Бруклин» и да прекарва летата, работейки при баща си, като същевременно продължава обучението си. Не се бе поддал на уговорките на бащата да започне веднага работа в строителната компания «Емерих». Искаше да пробва крилата си в широкия свят, преди да реши дали да се посвети на семейния бизнес.
Роб Емерих беше най-търсеното момче в последния клас на училището «Мартин Ван Бурен». Имаше гладка, тъмна коса и сиви очи, блестящи с младежка арогантност и чувствен копнеж, от които на всички момичета в училището им се подкосяваха краката. Той беше звездата в нападението на училищния баскетболен отбор, а също така бе добър и в бейзбола и бягането. Трудеше се здравата за високите си оценки, а намираше време да се отличи и в часовете за дискусии не по-зле, отколкото в спорта.
В очите на всички Роб бе «най-добрият» — типичен гимназиален първенец, привилегирован, самоуверен и идеално подготвен за каквото бъдеще си избереше.
Но тази вечер бъдещето на Роб Емерих висеше на косъм и той не можеше да направи нищо по въпроса.
Преди девет месеца, в началото на последната учебна година, съдбата му неочаквано се промени. По това време той ходеше сериозно с Бон и Коркоран — умно и красиво момиче от същия клас, чийто родители, собственици на добре известна верига от аптеки в Куинс и Бруклин, гледаха на Роб като подходяща партия за нея.
Бони беше веселячка, отлична ученичка и много популярна в училище, за което свидетелстваше избирането й за «Кралица на красотата». Тя ходеше с Роб доста сериозно от първата им година в гимназията. Смяташе се за сигурно, че годежът им ще бъде обявен след дипломирането, с последващ брак и успешен съвместен живот.
Тогава, през първата седмица на последната година, Роб обърна внимание на Лора Биелохлавек, затвореното момиче с непроизносимо чешко име.
Лора не бе от търсените момичета. Всъщност тя представляваше едно социално нищожество. Не само че произхождаше от семейство, твърде далеч от доброто общество, но освен това бе и сирак. Още от първата година, нейната стеснителност и особената деликатност в държането бяха изтълкувани от останалите момичета като саможивост и по-влиятелните от тях й лепнаха прякора «плужек».
Ако някой попиташе Роб за Лора Биелохлавек преди тази първа седмица на последната година в класа по английска литература, той би се заклел, че никога не я е поглеждал за трите години в гимназията. Толкова невидима бе тя.
Но сега я забеляза в класната стая и се впечатли от крехката й, някак безпризорна красота, от тъмните очи и порцелановата й кожа и от особения начин, по който изглеждаше скрита вътре в себе си.
По една случайност двамата се сблъскаха в коридора през междучасието и завързаха разговор. Тя бе малко стъписана, че някой толкова важен й обръща внимание, но не съвсем изненадана, както му се стори.
И преди да се усети, Роб нарочно й пресече пътя на тротоара след училище и я изпрати до блока, където живееше семейството й, като настоя да й носи книгите. Докато вървеше до него, той се дивеше на дребната й снага и безупречните форми под домашно шитите дрехи, които така й отиваха.
Срамежливата й природа сякаш го подтикваше към невероятно споделяне на лични неща за себе си. И все пак дори докато говореше, се чувстваше неловко и с вързан език в нейно присъствие. В поведението й имаше някаква мекота, която, съчетана с тези големи, дълбоки очи, го изкарваше от равновесие. В отговорите си тя бе сладка и уязвима, но човек усещаше в нея една дълбочина на личността, каквато друго момиче в училището не притежаваше.
И когато тази първа разходка приключи, нещо безименно и тревожно обзе Роб Емерих. Той се колеба цяла една мъчителна седмица и накрая събра кураж да се обади в дома на Лора за среща. За негово облекчение тя прие. Той затвори телефона с трепереща ръка; все още чуваше тихия глас в ухото си и се питаше в какво се бе забъркал.
Заведе Лора на кино — «Място под слънцето» — и после в една местна сладкарница, където ги видяха доста любопитни очи, докато цял час седяха и разговаряха. Роб отново почувства непреодолима нужда да разкрие сърцето си пред Лора. Крехкият й външен вид все така го караше да се чувства като пън до нея, но тя го слушаше с тихо внимание и това докосна някаква струна дълбоко в него, карайки го да се почувства така добре разбран, както никога досега, дори и от самия себе си.
Бони Коркоран не закъсня да научи от лукавите си приятелки за вечерта на Роб с Лора. Беше повече изумена, отколкото засегната, поне отначало. Макар че Лора бе израснала през гимназиалните си години от дете с широко отворени очи в красива и очарователна девойка, другите момичета, заслепени от непопулярния ореол, който сами й бяха създали, не можеха да видят необикновената й красота. Нито можеха да съзрат зад затвореното й държане мистериозната меланхолична аура, която я отличаваше и поставяше над тях в очите на другия пол.
Но когато Роб се срещна за трети и четвърти път с Лора — обаждайки се на Бони само за да отложи редовните си срещи с нея — цялото училище разбра, че става нещо невероятно. Бони успя да запази достойнството си, като не каза нищо на самия Роб. Но изплака своята мъка пред най-близките си приятелки. Междувременно родителите й бяха толкова разтревожени от разтрогването на тази видимо идеална връзка, че решиха да разговарят с Емерихови.
Роб скоро се оказа принуден да слуша упреците на съиграчите си от отбора заради безразсъдното си поведение. Последва сериозен разговор с баща му, на който се обсъждаше важността на бъдещето, успоредно с целесъобразността на един брак с Бони Коркоран и лудостта да си губи времето с една нула с непроизносимо име и дори без собствени родители.
Но всичко се оказа безполезно. Роб пак се обаждаше на Лора, чакаше я след училище и се срещаше отново и отново с нея. Гледаше се нервно в огледалото, преди да отиде да я вземе, и не можеше да реши кои дрехи да облече, проклинайки щръкналата си коса, която някога приемаше като част от мъжкия си чар.
Не смееше да я целуне на раздяла, а се задоволяваше само да й държи ръката в киносалоните и когато чувстваше, че не може повече да издържа на тайнственото й привличане, я прегръщаше през раменете, докато се разхождаха.
Една вечер той я изпрати до тях и я спря в тъмното, недалеч от стълбите на блока й, гледайки надолу, към покритата й от лунните сенки на късната есен фигура. Не можеше да види очите й, но една тъй привлекателна, едва доловима топлина се излъчваше от тялото й, че просто трябваше да я вземе в прегръдките си.
— Лора — започна той, без въобще да има понятие какво иска да й каже. Но думите сякаш дойдоха от само себе си. — Ти си една принцеса.
Тя се разсмя на това преувеличение и се опита да го накара да се отпусне. Но той не можеше да се отърси от това странно, двояко чувство на възбуда и свенливост, на екзалтация и малоценност, което тя запалваше в него. Нещо в Лора го караше да си задава въпроси — не само за себе си, но и за онези истини, които през целия си живот бе смятал за непоклатими. Всъщност за всичко, освен за самата нея.
Сякаш момичетата, с които се бе шлял в безгрижното си минало, бяха до едно просто празна прелюдия към това странно преживяване, първата истинска любов в живота му.
Но беше ли това любов? Той не знаеше. Нито можеше да се откъсне от Лора, нито да събере кураж и да й признае чувствата си. Ходеха навсякъде заедно — на кино, на мачове, в сладкарници и кафета, в закусвални и по пейки в парка и с всяка изминала седмица объркването на Роб се засилваше.
Лора вървеше по коридорите на училището с него, гледаше го как играе баскетбол с отбора и му помогна да оформи молбата си за приемане в колежа. Той пък чакаше заедно с нея решението на Нюйоркския университет за стипендията й от факултета по изкуства и мълчаливо се ужасяваше от раздялата, която различните им колежански кариери щяха да предизвикат.
За Коледа й подари гривна от чисто сребро, на която не посмя да постави името си до нейното. Тя пък му даде пуловер, който бе изплела сама. Когато го облече, той почувства леки тръпки, сякаш малките й ръце докосваха кожата му чрез свежата, нова вълна.
Когато след зимата дойде пролетта, Роб не приличаше вече на себе си.
Бе отслабнал, защото апетитът му намаля от непрекъснатите мисли за Лора. Сега спеше по-малко и ходеше като насън. Получи съобщение, че е приет в колежа «Бруклин», а добрата новина за отпускане на работна стипендия на Лора прие като смъртна присъда. Знаеше, че това ще й позволи да напусне осиновилото я семейство и да се премести в апартамент в Манхатън, щом заминеше за колежа, и мисълта за раздялата с нея късаше сърцето му.
Приятелите му разказаха за отчаянието на бедната Бони сега, когато моментът за обявяване на техния официален годеж отминаваше. Той слушаше без интерес. Можеше да мисли само за Лора, която с всеки изминал ден заемаше все по-централно място в сърцето му, макар нейното крехко, неуловимо присъствие да продължаваше все така да му убягва, измъчвайки го с мистерията си.
Постепенно отминаващите дни доведоха този двойствен живот до границата на поносимото и засилиха появилото се у Роб колебание.
Нещо просто трябваше да поддаде.
— Следваща спирка Кони Айлънд. Кони Айлънд е следващата…
Най-после пристигнаха. Можеха да усетят дъха на морския бриз и аромата на лято сред букета от миризми на релсите, колите и увеселителния парк. Смяната на сезоните се чувстваше като електричество в нощния въздух, подобно на ликуваща ферментация, която дори унилият Бруклин не можеше да потисне.
Роб се обърна към Лора. Тя го гледаше с любопитство.
— За какво мислиш?
— Става по-топло. — Той кимна към дърветата през прозореца, чиито свежи листа потъмняваха и се сгъстяваха. — Мислех си за това лято. Не бих искал да идва.
— Защо не? — попита тя. — Може да е хубаво.
— Опитай да поработиш на някой покрив през горещ августовски ден — каза той, имайки предвид определената за него от баща му работа в строителната компания през лятото. — Асфалтът става толкова горещ, че можеш да свариш яйце.
Лора не каза нищо. И да знаеше истинската причина за тъгата му, сега не го показа. А той тайно си рече, че би прекарал остатъка от живота си, нареждайки керемиди под палещото слънце, стига да знаеше, че Лора ще го чака у дома.
— Кажи ми нещо — помоли той. — Какво ще правиш, след като получиш дипломата си по изкуства? Как ще си изкарваш хляба?
— Мога да стана учителка. Или да преподавам в колеж, ако стигна толкова далеч. — Лора замислено хапеше устната си. — Или да си намеря работа в някой музей. А може би ще се занимавам с реставриране на картини или ще организирам изложби. Това би ми харесало. Винаги съм обичала музеите.
Думите й му причиниха силна болка, тъй като описваха едно бъдеще, в което той не бе включен. Знаеше колко сериозно се отнася Лора към изкуството. Ходиха заедно в музея «Метрополитън», когато тя подготвяше есето си за приемане в Нюйоркския университет и там, пред една от картините на Ван Гог, с малко слънчогледи и една барака, тя изпадна в същинско благоговение. Когато я попита защо толкова й харесва, не успя да му обясни.
— Цветът… слънцето… — каза едва чуто.
Но дълбочината на увлечението й по живописта не му убягна, тъй като никога не бе виждал подобно изражение в очите й, когато гледаше в неговото лице.
— И какво ще стане, ако не се справиш? — попита сега той.
Тя го погледна объркано.
— Искам да кажа — поясни Роб, — какво ще стане, ако в края на краищата не се получи? Ще бъдеш ли разочарована?
— Никой не може да предскаже бъдещето — усмихна се Лора.
Той отмести тревожните си очи.
— Точно там е проблемът.
После изведнъж грейна.
— Хей — каза той и я хвана за ръката. — Може би един ден ще бъдеш главен уредник на «Метрополитън». И ще имаш нужда от някой да ти строи изложбените конструкции. Тогава, разбира се, ще ми се обадиш. Аз ще доведа хората си, ще събарям стени, ще изграждам нови, ще ти окачвам картините. Вярно, малко съм спънат, та може да отчупя няколко ръце и крака от скулптурите ти, но кой го е грижа? Повечето наистина добри статуи и бездруго нямат носове.
Роб се въодушеви от фантазията си, все още държейки ръката й в своята.
— Сигурно ще нанеса доста талаш, катран и разтворители в музея ти — продължи, — но ти няма да се сърдиш. И когато хората ме нарекат недодялан, ще кажеш: «Не, не е такъв. Той просто притежава по-особено чувство за ред». И ако всичките ти високопоставени манхатънски приятели ти повярват, ще ме сметнат за много оригинален и ще се надпреварват да ме канят на партитата си…
Лора се кикотеше, сбърчила нос и притворила очи от удоволствие. Той никога не бе виждал нещо тъй красиво като лицето й сега и не бе чувал по-приятен и музикален звук от гърления й смях.
— Ти си луд — каза тя.
— Е, това е хубаво качество за един мъж, не мислиш ли? Само работа без клинчене… нали разбираш. Малко лудост може да се окаже много полезна.
— Прав си — рече Лора и му се усмихна. — Един мъж има нужда от това.
Той стисна ръката й по-здраво, когато слязоха от влака. Изглеждаше някак окуражен. И все пак едно шесто чувство казваше на Лора, че описаното от него бъдеще няма да се състой. Можеше да го види по лицето му, макар и да знаеше, че самият той не е в състояние да го разбере.
Шестото чувство се появяваше и изчезваше при нея още от най-ранно детство. То представляваше особено настроение или излъчване, хвърлящо сянката си върху хората около Лора, изпълвайки съзнанието й с неканени мисли за тайните зад ежедневните им лица и света, който обитаваха.
Тя се научи да нарича тези епизоди «мисли за черни дни», защото притежаваха особена меланхолия и тайнственост. Те сякаш изскачаха от някакво четвърто измерение под видимия свят, подобно на дълбините под блестящата повърхност на океана, където се движеха безмълвно странни течения и неподозирани истини и само леко набраздяваха повърхността, без самите те някога да бъдат видени от плуващите отгоре създания.
Когато беше много малко момиче, тези мисли я плашеха, защото в тях имаше нещо страшно, нещо поетично и тревожно, което не намираше отклик в представите на другите хора — както деца, така и възрастни — за живота въобще и за себе си в частност. Мислите караха Лора да се затвори по-дълбоко в себе си и да си създаде нова представа за света.
Нещо повече, те се превръщаха в реална опасност, когато им се оставеше за прекалено дълго време. Членовете на приемното й семейство не обичаха да я вадят от замечтаното й състояние, за свършването на една или друга домакинска работа и започнаха да я подиграват заради нейната «разсеяност».
Дори в онези ранни дни, когато Лора бе само едно дете с широко отворени очи, тя разбра на някакво ниво, че чичо Карол и леля Марта не изпитваха голяма обич към нея и я бяха взели след смъртта на родителите й само защото молбата на останалите роднини бе придружена от една издръжка, заради която си струваше да я държат под покрива си. Дъщеря им Айви, която бе достатъчно близка по възраст до Лора, за да я смята за заплаха, изразяваше по-открито враждебността си, докато братът Уейн, тогава вече юноша, бе едно твърде далечно присъствие, за да оказва някакво влияние върху живота й.
Лора се чувстваше като риба на сухо в приемното си семейство. Търпяна от членовете му като необходимо зло, тя можеше само да приеме съдбата си такава, каквато е и да се опита да избягва наказанията и малките обиди, съпътстващи положението й.
Обаче това положение се промени, когато ранният талант за шиене на Лора бе открит от леля Марта — жена, винаги готова да спести някое пени. Накараха Лора да работи като семейна шивачка и отначало само да кърпи дрехи, а после и наистина да ги шие, и то не само за Марта и Айви (която никога не прости това на Лора), но и за чичо Карол и Уейн. Толкова изумителна бе способността й да импровизира кройки от мерките и да измисля дрехи, които сякаш отразяваха самата същност на една личност, че не след дълго семейството спести цяло състояние от купуването на готови дрехи и в същото време се отличи с облеклото си пред възхитените съседи.
Като резултат от неочакваните си умения, Лора се сдоби с известно уважение от семейството, на каквото не се радваше по-рано. Шегите за нейна сметка намаляха и й бе разрешено по-голямо уединение, което включваше дори нейна собствена стая — един бивш килер, където държаха старата шевна машина на баща й, заедно с плата, който тя използваше, за да шие своите дрехи.
Но този насилен прием не направи Лора по-малко срамежлива или затворена. По това време тайните й мисли вече бяха хвърлили постоянен воал между нея и членовете на семейството. Не след дълго този воал се разпростря и над хората в квартала, а после и върху учителите в училище. Накрая той сякаш покри всички човешки същества, живеещи в Куинс, Ню Йорк — племе, което ставаше все по-познато на Лора с нарастването на житейския й опит, но си оставаше напълно чуждо за нея.
Тя знаеше какво точно получава или губи от тази толкова голяма дистанцираност от външния свят. От една страна, булото от «мисли за черни дни» между нея и останалите хора я караше да се чувства самотна, защото беше ясно, че никой друг не споделя необикновения й поглед върху нещата. Но от друга, именно чрез него тя понякога съзираше нещо особено в същите тези хора — нещо, за което те не подозираха и което очевидно не можеше да бъде видяно по друг начин, освен с «мислите за черни дни».
Една такава мисъл я връхлетя тъкмо сега и напрежението в Роб, докато държеше ръката й, сякаш й отговаряше без думи.
Вечерта им бе щастлива и докосната от тъжната аура на раздялата и носталгията. Сега гимназията бе зад тях. Пред себе си имаха краткото лято, а след него — нов живот, който никой от тях не можеше ясно да си представи. Вече ставаха възрастни и несъмнено щяха да преживеят неща, различни от преди. И това може би бе най-тревожната скрита причина за меланхоличната магия на тази вечер.
Постреляха на стрелбището и Роб спечели за Лора една гротескна, но смешна малка кукла. После се разходиха из Лунапарка, погледаха дебелата жена, мършавия мъж и хермафродита. Видяха фокусниците, джуджетата и дребосъка без ръце и крака, с три пръста, стърчащи от тялото му.
Лора бе очарована от тях, тъй като изглеждаха толкова земни и естествени, докато пушеха цигарите си и отпиваха кока-кола. Те я попитаха с акцента си от Бронкс в кой клас е. Сигурно я взимаха за по-малка и дребният й ръст предизвикваше покровителствения им инстинкт. Не й се искаше да ги остави и когато стана време да тръгват, малкият мъж без ръце и крака накара Роб да обещае, че ще се грижи добре за нея.
Качиха се на знаменитото скоростно влакче, което оглуши и замая Лора, сякаш бе скочила с парашут. Но най-страшното преживяване за нея се оказа гигантското виенско колело.
Когато кабината им увисна на шеметна височина на върха, за да се качат долу нови пътници, на Лора й се стори, че целият свят временно е спрял само за да им покаже миг по-късно колко бързо може да се върти и колко несигурно бе човешкото равновесие върху него.
Пейзажът долу, толкова градски, докато не достигнеше ироничната си граница с необуздания океан, се разстилаше под нея, далечен и абстрактен като карта, хванат от тази странна пауза по средата на вечността. Времето и мястото се бяха сговорили да разделят Лора от света на Бруклин и Куинс, към които тя и бездруго не изпитваше особена привързаност. През всичките тези години се бе чувствала така, сякаш върви из чужда, непозната страна, намирайки пътя си през мъгла, в която краката й никога не докосват напълно земята и където така и не може да намери своя дом.
Тази вечер, застанала на прага на своето бъдеще, тя искаше да погледне назад към живота, който бе водила тук, и да го прегърне в неговата цялост тъй, както гигантското колело й бе позволило да го види под себе си. Но точно това бъдеще я теглеше неудържимо напред, тъй че окото на съзнанието й, привлечено от вече очакващите я зад ъгъла приключения, нямаше търпение да се мотае из владенията на детството, които бяха земя на изгнание.
Оставиха «Тунела на любовта» за накрая. Чак когато го доближиха, Лора осъзна, че това е било мълчаливото желание на Роб.
Качиха се в малката лодка и Роб загреба към острова, окъпан в призрачна лунна светлина. Седнаха там на тревата, заслушани в панаирджийските викове и гърмежите от стрелбището, долитащи оттатък водата. Сега виенското колело се извисяваше над тях, въртейки се, спирайки и сменяйки, посоката си като странен церемониалмайстор на самата нощ, чийто движения разказваха на бледите, далечни звезди за човешките въжделения долу.
Ядосана на себе си, че винаги усеща нещо космично и неописуемо и зад най-ежедневните неща, Лора остави настрана мислите си и се обърна към Роб. Очите му я гледаха. Стори и се, че нещо го измъчва.
— Какво има? — попита тя. — Роб, какво ти е? Кажи ми.
Той поклати глава. Болката му сякаш я поглъщаше и тя протегна малката си длан, за да докосне бузата му.
И тогава, някак неусетно, се озова в прегръдките му и целувките му навлажниха бузите, очите, веждите и косата й — целувки, които сякаш се гърчеха в агония върху повърхността на кожата й, докато ръцете му я обхващаха все по-силно.
Тя усети неговото отчаяние, долови трескавия му дъх. Тялото й бе здраво притиснато до неговото, ръцете му я обгръщаха и собствените й устни докосваха лицето му. Но една неописуема болка стисна сърцето й. Изглежда, животът му зависеше от нея. Тя никога не се бе чувствала по-близо до него, но също и по-далеч, отколкото в тази прегръдка. Целувките им бяха израз на нужда и копнеж, но не и на единство.
— О, Лора — прошепна той много тихо в ухото й, сякаш да не го чуе някой. — Не си отивай. Остани с мен. Бъди моя жена. Остани с мен завинаги. Аз те обичам.
За един дълъг миг тя остана заслушана в ехото на думите в съзнанието си. Знаеше някак си, че те бяха идвали през цялото това време, че от самото начало съдбата й е била да ги чуе и че именно тази нощ е трябвало да дойдат.
Тя го хвана за рамото с едната си ръка, а другата опря на гърдите му, сякаш да го обездвижи, да го задържи в такава поза, в която да може наистина да го почувства и опознае, да сподели болката му и да стори онова, което трябваше.
Едно съвсем малко движение на главата й, сгушена в неговата шия, му даде отговора. Макар и да го разбра моментално, той я притискаше все тъй силно, докато отговорът проникна и в най-дълбоките кътчета на надеждите му. Много минути по-късно след тази дълга прегръдка, която доближи нежно телата им и им позволи да свикнат с настъпилата помежду им истина, те мълчаливо се изправиха и се върнаха при лодката.
— Знаеш ли какво си мислех, Лора — каза Роб, докато гребеше обратно към парка. — Може би няма да е лоша идея да приема предложението на баща ми. Мога да отложа учението и да работя при него през следващата година. През лятото само ще правя покриви. След това ще заседна в офиса и ще усвоя бизнеса. Искам да сравня нещата и да ги премисля. По-късно може да реша за колежа. Какво ще кажеш?
Тя се усмихваше в тъмното, под звука от скърцането на греблата и шума на водата.
— Планът ми се струва добър — отвърна.
Видя го как кимна. Сега той изглеждаше по-спокоен, дори облекчен.
Лора погледна в очите му и й се стори, че съзира зад тях образа на Бони Коркоран.
Брегът се приближаваше, с огромното тихо колело, въртящо се над парка.
Сега беше ред на Лора да се отпусне.
Забелязаха гадателката, когато вече бяха на път да излязат от парка.
Това бе една малка барака, пред която на малко столче седеше отпусната жена на неопределена възраст. При приближаването им, тя се изправи и се усмихна. Беше странно привлекателна с широката си рокля и мънистен гердан. Лицето й бе добродушно.
— Прибирате ли се вече? — попита тя. — Не искате ли преди това да ви предскажа съдбата?
Роб се обърна към Лора, която сви рамене и се усмихна. Те погледнаха обявената върху бараката цена. Бяха похарчили доста тази вечер и се колебаеха.
Жената лесно прочете мислите им.
— Без пари, само този път — каза тя, отдръпвайки завесата. — Подарък от мен. Хайде.
Влязоха вътре. Мястото бе грубо разкрасено със зодиакалните знаци, звезди и други мистериозни неща. Но жената притежаваше приятен, почти майчински маниер, който предизвикваше едновременно любопитство и доверие.
— Кой ще е първи? — попита тя, посочвайки малка масичка с кристално кълбо и два стола. В очите й се четеше умора от света и търпимост, сякаш чрез предсказването бе гледала в хиляди лица и научила много за хората.
Роб се приближи. Жената го настани на стола до масата, хвана дланите му и ги заразглежда внимателно, движейки показалец по линиите им. Извади тесте карти и ги обърна една по една, без да поглежда към кристалното кълбо.
После, все още държейки ръката на Роб, го погледна в очите.
— Виждам много щастие — каза тя. — Една къща… от тухли. Прозорецът на втория етаж… там ще се случи нещо. Детето ти, момче, ще се нарани. Но ще се оправи. Съпруга… много добра. Също и малко момиченце. Ти гледаш над вестника си… наблюдаваш я как си играе. Второ момче, може би малко по-късно. — Очите й придобиха уморен вид и тя пусна ръката на Роб. — Виждам много щастие — приключи тя. — Ти ще имаш късмет.
Роб й благодари и се изправи, отстъпвайки стола си на Лора.
Жената разгледа очите на Лора, а после дланта й. Почти веднага се поколеба, сетне погледна нагоре към Роб.
— Ще бъдеш ли така добър да оставиш дамите сами за момент? — попита тя и шегата й прикриваше нещо сериозно.
Роб покорно излезе, обещавайки да чака Лора навън.
Жената внимателно разгледа и двете длани на Лора. После обърна картите една по една. Изглеждаше разтревожена. Когато свърши, въздъхна и погледна Лора в очите със странна, тъжна усмивка.
— Искаш ли да чуеш? — попита тя.
— Разбира се — отговори Лора.
Жената хвана и двете й длани.
— Виждам кръстопът. Този кръстопът е от най-висш тип. Ще има много любов, но също и много болка. Голямата любов причинява повече болка от обикновената.
Тя направи пауза.
— Виждам раздяла — продължи. — Виждам смърт. Грешката няма да е твоя, но смъртта ще дойде чрез теб. Съдбата ти иска да бъде така. Когато дойде времето, ще трябва да го разбереш и приемеш.
Ръцете й върху дланта на Лора бяха студени. Очите й, полузатворени, имаха отсъстващо изражение.
— Но има и още — каза тя. — При тази раздяла, дори отвъд смъртта, ти ще му дадеш онова, което той желае най-силно. Заради теб вечността ще е негова. Ако приемеш тази болка…
Настъпи мълчание. После Лора чу звука на собствения си глас.
— Кой е той?
Жената поклати глава.
— Не мога да ти кажа — рече тя. — Когато му дойде времето, ще разбереш, че той е за теб. Това мога да ти обещая.
Студът от дланите на жената сякаш проникна в тялото на Лора. Тя седеше закована на мястото си, неспособна да се откъсне от магията.
Накрая очите на жената се избистриха и тя видимо се отпусна.
— Не ми обръщай внимание — усмихна се тя. — Аз съм просто една мошеничка. — Махна с ръка към завесата на входа. — Твоят млад мъж е много красив. Хайде, върви при него.
Лора пристъпи към изхода, но се обърна да погледне гадателката за последен път. Някак си все още не искаше да й каже довиждане.
Жената я съжали.
— Бъдещето ти е добро — каза тя. — Никога няма да поискаш да го загърбиш.
Лора се усмихна.
— Довиждане — рече.
След миг беше отвън с Роб.
— Защо тя ме изпрати да изляза? — попита я той. — Каква е дълбоката, тъмна тайна?
Лора помисли за момент. После се разсмя и го хвана за ръката.
— Тя каза, че ще бъда в един музей с мъж, който изпуска навсякъде из него парчета дърво.
— Аха — усмихна се Роб. — Знаех си, че съм познал.
Държаха се за ръце по целия път към къщи в метрото.
Лора беше замислена. Думите на гадателката вече избледняваха в съзнанието й, но те я бяха убедили, че е време бъдещето да си каже думата. Красивото момче до нея, което можеше тъй лесно да докосне и прегърне, бе толкова несигурно, колкото и нежните, зелени листа върху юнските дървета. Време беше лятото да ги обгори с горещите си ветрове, а после есента да ги попари по клоните, защото неумолимото време водеше планетата към нови кръговрати.
Роб я остави на прага й с целувка, запалвайки в тялото й невидимите пламъци на новата женственост, която всъщност бе темата на музиката, звучала в нея през цялата вечер.
Тази беше последната им целувка. Сигурна бе в това. И все пак това довиждане бе някак по-сладко от всеки поздрав и по-близо до вечността.
Когато той си отиде, тя влезе в стаята си и легна тихо на леглото. Стените около нея сякаш се отдръпнаха, отнасяйки със себе си квартала Куинс и последните десет години, и отваряйки място за един непознат, нов живот, далеч от това време и място.
Лора лежеше, размишлявайки над всичко, което знаеше и не знаеше, докато накрая зората проблесна между завесите на прозореца й.
Утрешният ден бе настъпил.
Стази мисъл тя най-сетне заспа.
 

Шеста глава
 
Северна Корея, южно от Унсан, 31 октомври 1950 г.
Часът беше петнайсет и трийсет.
Пехотна рота «Д» на Първи батальон, Пета бригада, се намираше на брега на реката Чонгианг, подготвяйки се за прехвърляне. Заповедите от батальона гласяха да се прекоси местността и да се стигне до сборния пункт най-късно в осемнадесет часа.
От края на септември ротата бе част от непрекъснатия марш на север на Пета и Шеста бригади по посока на Ялу, придружени от Първа и Осма дивизии. В началото на рискованото, но успешно настъпление при Инчжон на Макартър и завземането на Сеул севернокорейците бяха обърнати в бягство. Съпротивата им бе разпокъсана, но достатъчно силна, за да нанесе значителни загуби на батальона.
Те включваха и капитан Мак Брайд, командира на ротата, който получи севернокорейски шрапнел в ребрата и трябваше да бъде изпратен вкъщи.
Замести го един бивш командир на пехотен взвод на име Хал Ланкастър, който сега гледаше през калната река. До него стоеше сержантът му Честър Коутс, побелял ветеран от Втората световна война и строеви военен.
Светеше ярко слънце, което се отразяваше от водната повърхност и заслепяваше очите. Благодарение на бързия ход, наложен от Ланкастър, бяха пристигнали с един час по-рано. Мъжете бяха уморени, но се надяваха да се доберат до лагера, преди да продължат на другия ден.
Тук реката бе плитка, но широка. Според щаба на батальона Севернокорейската народна армия се намираше на няколко мили пред тях, така че нямаше за какво да се тревожат. Реката не бе с голямо стратегическо значение и единственият мост се намираше на половин миля на изток.
Разбира се, както всеки знаеше, засади се случваха тук и там всеки ден и загубите бяха тежки, ако на севернокорейците ненадейно им скимнеше да се обърнат и нападнат преследвачите си просто за да пролеят кръв. Човек трябваше да внимава непрекъснато.
Така че ставаше дума за «предпазливо напредване», както и във всеки друг ден на тази гадна война, в която скуката от бързия марш можеше по всяко време да бъде прекъсната от гърмежите на пушечен огън, тътена на минохвъргачките или експлозията на земна мина, отнемаща крака, ръката, или живота на някой до теб.
Ланкастър се съвещаваше със сержанта.
— Аз ще водя преминаването — каза той. — Дръж артилерийския взвод отзад, за да ни прикрива. Ще ги качим последни на отсрещния бряг.
Чет Коутс внезапно се разтревожи. Малките му кафяви очи оглеждаха хълмовете от другата страна на реката, гъсто обрасли с изкривени дървета и шубраци. Той загрижено поглади небръснатата си брада.
— Лейтенант — обърна се тихо той към красивото младо лице до своето. — Нещо не ми се вижда наред. Ония диваци знаят, че идваме. Нямат сериозна причина да защитават тоя поток, но нямат причина и да не го правят. Не ми харесва тая работа.
Ланкастър обърна тъмните си очи към гъстите върби на отсрещния бряг. Сержант Коутс почти можеше да чуе как умът му работи. Двамата мъже вече добре се познаваха.
— Батальонното разузнаване съобщи, че тук било чисто — каза Ланкастър. — Артилерията е на километри далеч. Не можем да поискаме и въздушен удар…
Коутс бавно смачка колона мравки, пълзящи под обувката му. Туп, туп, туп, както кон удря меко с подковата в яхъра си.
— Може би — каза той — трябва да изпратим една група отсреща да разузнае положението. Просто за да сме спокойни.
Ланкастър помисли за момент.
— Заповедите ни са да се присъединим към рота «А» до осемнайсет часа — рече той. — Наредиха ни да бързаме колкото можем. А и вече е имало въздушно разузнаване над този район.
Той огледа хълмовете отвъд реката с ясни, внимателни очи. През дългия марш на север му се беше налагало и преди да взема подобни решения. Или излизаше прав, или грешеше. Заради него бе спасяван и погубван човешки живот. Такава бе цената на внезапното повишение от взводен в ротен командир на бойното поле.
Коутс гледаше как лейтенантът размишлява. Познаваше достатъчно отдавна Ланкастър, за да разбира, че сегашният му израз на почти невъзмутимо спокойствие и пресметливост не представлява нищо друго, освен маска. Естественият му характер бе дружелюбен и дори насмешлив. Той мразеше войната, мразеше я с едно вътрешно отвращение, което още повече засилваше решимостта му да я преживее достойно. Не искаше да бъде тук, но силното му чувство за дълг изискваше да си върши работата добре.
В редица отношения Ланкастър приличаше на риба на сухо сред собствените си подчинени. Наследник на пословично състояние, той имаше дипломи от «Чоут» и «Йейл» и току-що бе завършил Юридическия факултет в Харвард, когато започна тази война и той се записа доброволец. Беше сгоден за Даяна Столуърт, най-разкошното момиче, излязло от редиците на висшето общество през последните двайсет години. Говореше се, че има амбиции и за политическа кариера след войната.
Всичко това сякаш следваше да го отчужди от простите аскери, които разговаряха с грубия акцент на хора от по-долна класа и можеха да мечтаят само за смяна на кухненските пердета, ако се измъкнеха живи от тази мръсна война. Ланкастър имаше стопроцентов вид на водач от някой холивудски военен филм, докато водеше хората си през оризовите мочурища и скалистите планини на Корея.
И все пак, изглежда, мъжете нямаха нищо против неговия бостънски акцент, семейното му богатство или дори репутацията му на голям женкар. Те го подкачаха за тези неща, но с тон, който показваше, че го харесват и уважават. Той бе строг лидер и винаги правеше нещата по устав, но никога не проявяваше надменност към подчинените си.
Може би, размишляваше Коутс, затова Мак Брайд избра Ланкастър да го замести като ротен командир.
Коутс видя как очите на младия мъж се присвиха, докато разглеждаше реката.
— Добре — каза Ланкастър, избутвайки назад каската, за да прекара ръка през косата си. — Ще напредваме предпазливо. Аз ще водя.
— Слушам, сър.
Коутс отстъпи крачка назад, мислейки за противоречивостта на военните действия. Смяташе, че Ланкастър греши, но не оспори логиката му, нито се усъмни в грижата му за безопасността на хората. В този момент съществуваха два начина за тълкуване на устава и Ланкастър избра своя.
Коутс се обърна към мъжете.
— Слушайте, задници такива — изрева той. — Дръжте си устата затворени и отваряйте очите си на четири. Прехвърляме се отсреща.
С дружен стон на умора и нежелание колоната се изправи на крака. Взводовете се разгърнаха на брега на реката. Артилерийският взвод остана на опашката с 60-и 81-милиметровите минохвъргачки и 57-милиметровите безоткатни оръдия, готов да осигури прикритие в случай на атака от другата страна на реката.
Над сто души тръгнаха напред в почти пълна тишина. Докато прекосяваха реката, се чуваше само шуртенето на водата и случайният звън на пушечен приклад о колан с амуниции.
Ланкастър почти бе стигнал до другия бряг, когато се случи нещо изумително.
Изведнъж голяма разнородна група старци и деца, може би шестдесет или седемдесет, се появи от гъстите върби на речния бряг и хукна към американците като към спасители.
Ланкастър даде знак на цялата рота да спре на място, докато се опитваше да влезе в контакт с най-близкия от цивилните. Те имаха вид на бежанци, замаяни и истерични. Възрастен мъж дърпаше за ръката един от войниците, крещейки проклятия. Приличаше на бит и беше невероятно слаб.
Хал извика на Коутс да дойде да му превежда. Същевременно забеляза, че цялата парцалива група цивилни се намира в ужасяващо състояние. Изглеждаха изтощени, покрити с мръсотия и в някой случаи с нещо, приличащо на засъхнала кръв върху гноясали рани. Много от децата бяха полуголи, а дрехите им висяха на парцали. Ако се замислеше човек, приличаха повече на военнопленници, и то малтретирани, отколкото на обикновени бежанци.
Въпреки очевидното им изтощение и недохранване хората бяха изпълнени с паническа енергия. Те обясняваха припряно нещо на войниците и се тълпяха около тях, дърпайки ги насам-натам.
Честър Коутс се приближи до Хал Ланкастър.
— Какво ще правим, лейтенант? — попита той.
— Опитай се да обуздаеш тази тълпа и разбери какво им се е случило — намръщи се Ланкастър. — После се обади в батальонния щаб и им кажи, че имаме с нас група бежанци. Добре е, че сме напред с времето, защото те ще ни забавят. Ако е необходимо, ще ги отведем до сборния пункт и ще ги предадем там на дивизионния персонал за свръзка.
Докато говореше, забеляза, че голяма група цивилни тича към реката. Една стара жена, до колене във водата, пълнеше шепите си и жадно пиеше. Много от децата правеха същото.
— Какво по… — Странното им поведение впечатли Хал и изпрати предупредителен сигнал в съзнанието му.
— Гледай, сержант — каза той на Коутс. — Тези хора умират от жажда. Откъде ли идват? Защо не са пили вода, ако са били някъде наблизо?
Честър Коутс си свали каската и почеса енергично оплешивяващото си теме.
— Мамка му — рече той. — Да пукна, ако разбирам нещо. Колкото и шантаво да звучи, бих казал, че някой ги е изблъскал иззад тези дървета точно под носа ни, за да…
В този миг от склона, на по-малко от петдесет метра разстояние, се изсипа дъжд от картечен огън. Погледът на Хал все още беше върху неговия сержант. Преди да успее да се обърне в посока на стрелбата, той видя как главата на Честър Коутс експлодира в кошмар от кръв и мозък. Ръката, която почесваше темето, увисна за един абсурден, грозен момент във въздуха — безжизнен, застинал предмет, преди набитото му тяло да се свлече обезглавено в калната вода, оцветявайки я в тъмночервено.
За част от секундата Хал остана вцепенен. В ушите му ехтеше тътенът на севернокорейските минохвъргачки заедно с огъня на тежката картечница. Една граната експлодира насред старците и децата, убивайки най-малко половин дузина от тях.
Осъзнавайки, че най-довереният му подчинен вече е просто труп под водата в краката му, Хал се обърна да прецени ситуацията. Цивилните тичаха към войниците във водата и трескаво се смесваха с тях, макар куршумите от брега да ги покосяваха без никаква разлика. Минохвъргачният огън спираше отстъплението на колоната назад, докато картечницата разкъсваше попадналите в капан пехотинци. Рота «Д» се бе насадила на пачи яйца, акуратно нападната от засада по средата на кална река, вече аленееща от кръвта й.
Може би трябва да изпратим една група отсреща да разузнае положението.
Думите на Коутс проехтяха в паметта на Хал за част от секундата, достатъчно дълга, за да разбере грешката си, поради която ненужно бе застрашил живота на хората си и може би щеше да изгуби и своя собствен.
Но вината не забави реакцията му. Той изкомандва отстъпление на колоната във водата, махна на най-близките до него да търсят укритие и се хвърли към брега.
Същевременно пред очите му неспиращият картечен огън косеше пищящите стари жени и деца, някои от които все още пиеха вода, докато куршумите пляскаха наоколо. Навсякъде имаше мъртви тела, а една откъсната детска ръка плуваше бавно в плитчината.
Хал се втурна през хаоса към върбите, чувайки смъртоносните куршуми да свистят навред край него. Докато тичаше, осъзна какво бе станало. Тези гладуващи цивилни сигурно бяха затворници на Севернокорейската народна армия, може би събрани из провинцията. Севернокорейците знаеха, че съюзниците ще прекосят тази река по пътя си към Ялу. И така, те бяха довели цивилните си заложници, явно гладували, умирали от жажда, бити и тероризирани с дни, а може би и със седмици — за да отвлекат вниманието на войниците за достатъчно дълго, та скритото им огнево гнездо да може да атакува.
Защо? Докато Хал измъкваше краката си от преплетените водорасли край брега, стигна до извода, че Севернокорейската народна армия го бе сторила само за да убие американци и може би като отмъщение срещу онези селяни и фермери, считани, кой знае защо, за врагове.
Беше чувал за севернокорейските зверства и дори видял няколко примера по пътя си, но никога нямаше да му хрумне, че Севернокорейската народна армия може да пожертва седемдесет безпомощни жени и деца само заради удоволствието от клането на рота пехотинци, докато същевременно същата армия, така или иначе, се изтегляше към Ялу.
Но може би генералите им бяха решили, че малко допълнителни загуби ще направят американците по-сговорчиви на масата за преговори и ще им напомнят, че Северът не се шегува. Тази мисъл — за всичките невинни хора, умиращи пред очите му като разменни монети, безлични цифри на войната, заедно с проклинащите мъже от собствената му рота — нанесе на Хал много по-болезнен удар от куршума, ударил дясната му ръка преди секунда, без той да забележи.
Но сега нямаше време да мисли за бруталното изравняване на кръвта с дипломацията, защото, като погледна назад през клоните, видя чудовищната процесия на своите хора, залитащи насам-натам из водата, заслепени от ярките лъчи на слънцето. Половината колона се препъваше назад към далечния бряг, където вече избухваше огънят, на севернокорейските минохвъргачки, а останалите кървяха и умираха, дърпани панически за защита от обезумелите цивилни.
Хал съобразяваше бързо. Знаеше, че неговият артилерийски взвод няма да успее да подготви навреме 60-и 81-милиметровите минохвъргачки, за да помогне на колоната. Нито пък в този капан.
Не можеше да очаква помощ отникъде. Беше сам.
Погледна нагоре към хребета на най-близкия хълм и видя дима от картечния огън на жълтите. Стрелбата бе бърза и тежка, но опитният слух му подсказа, че идва само от една позиция и може би от още няколко севернокорейски войници, качени наоколо по дърветата.
Започна да се катери натам, с прехвърлена отзад на гърба автоматична карабина и няколко пълнителя, почервенели от процеждащата се от ръката му кръв. От съзнанието, че не разполага с никакво време, някаква свръхестествена сила изпълни неговите оттласкващи се крака, придръпващите го напред ръце. Ако не спреше огъня на севернокорейците, само след няколко минути всичките му хора, както и цивилните, щяха да са мъртви.
Сега всичко бе ясно, пътят бе един, нямаше разклонение, което да го обърка и поведе към погрешно решение. Почувства странно безразличие заедно с покачването на адреналина в жилите си, защото знаеше, че вече не съществува нищо друго, освен летящите куршуми и неговата воля да ги спре.
Хвърли се като обезумял нагоре по хълма, изпълнен с ярост от представата за децата долу в реката, давещи се в собствената си кръв. Сега карабината бе в ръцете му, нагласена на автоматична стрелба, и сееше куршуми из храстите по склона. По този начин изпразваше почти моментално пълнителите от по двайсет патрона, но изваждаше веднага нови и презареждаше несъзнателно пушката, като пръстите му работеха подобно механизъм на машина.
Втори куршум го перна между шията и рамото, но той не се спря да почувства удара. Храстите и листата влудяващо се закачаха по дрехите му, докато със зъби и нокти си проправяше път нагоре.
Свали една от гранатите от колана си, дръпна халката и я запрати нагоре по склона, без да забавя хода си. За своя изненада почувства разтърсването на почвата, но не чу взрива. Около него вече нямаше никакъв звук, освен някакво нечовешко пулсиране в мозъка му. Усещаше прилив на сила, която го тласкаше нагоре, и странна вътрешна пустота, която го освобождаваше от всякакво чувство на страх.
Той не чуваше зловещия, задъхан вик в гърлото си, нито разбра как трети куршум го улучи в бедрото. Сега картечното гнездо беше по-близо и той тичаше към него, повдигайки машинално крака, със свирещо дишане, стреляща карабина и някакъв рев в нервите, намирайки се отвъд всякаква човешка грижа, отвъд всичко, освен смъртта. Не си даваше сметка за откъслечния огън, идващ отзад, тъй като войниците му го видяха как се движи нагоре по хълма и се опитваха да го прикрият.
Що се отнасяше до Хал, той бе сам.
Ако не се броеше Стюарт.
Защото Стюарт се появи отнякъде в съзнанието му, един усмихнат Стюарт, прекрасен в новата си униформа, стоящ на вратата на спалнята на Хал и подканящ го напред и нагоре.
Хайде, Малчо. Имаме работа да вършим.
Или това бе един по-млад Стюарт? Стюарт като юноша, викащ Хал за езда, да играят тенис или да излязат с яхтата в някое слънчево неделно утро?
Нямаше значение, защото това бе Стюи, усмихнат и през смъртта със старото си безгрижие, подканящ, викащ Хал при себе си.
Сега Хал бе обзет от луда радост, смесена непонятно с яростта, изпълваща го като лек, смъртоносен газ. Той хукна напред, вече мъртъв, безразличен към куршумите, съскащи през редките листа и намиращи краката, ребрата, рамото му.
Когато стигна върха на хълма, хвърли последната си граната. Щом тя експлодира, скочи в бункера. Там беше пълно със севернокорейци.
Бе убил само неколцина. Останалите гледаха изненадани. Видя, че картечарят се обръщаше да го покоси, и го застреля в гърдите с карабината си.
Друг севернокореец се спусна към картечницата. Хал го застреля хладнокръвно, сякаш беше мишена на стрелкови полигон.
После разгледа сцената пред себе си. Имаше десет или петнайсет движещи се севернокорейци, някои от тях ранени. Хал се хвърли към най-близкия с насочен щик. Ножът попадна в шията на мъжа и когато Хал освобождаваше пушката си от лежащото тяло, то вече бе мъртво.
В този момент един куршум го удари в гърба. Нещо му подсказа, че този път е сериозно, и той изскърца със зъби, докато се обръщаше да стреля. Видя телата да подскачат. Пресегна се за друг пълнител и разбра, че са свършили. Вдигна пушката като копие и я метна по един млад войник, който се прицелваше в него. Тя удари момчето в лицето и то се свлече на земята с оплескана в кръв униформа.
Сега Хал беше на колене, повален от куршума в гърба, но все още в съзнание. Грабна една паднала севернокорейска пушка и се завъртя да стреля срещу двама жълти, мъчещи се да се справят с картечницата. Единият падна със стон и от гърдите му шурна кръв. Другият протегна ръка за пистолета в кобура си, гледайки Хал така, сякаш бе привидение, и се опита да се прицели. Хал го застреля в корема и се обърна обратно към бункера.
Беше сбъркал. Имаше още севернокорейци, или това бяха други, притекли се на помощ на другарите си, виждайки какво става. Тъй като пушката му сега беше празна, Хал извади 45-калибровия си пистолети стреля срещу тях. Почувства, че го уцелиха отново, този път в китката на ръката.
Куршумите вече нямаха значение. Той знаеше, че попадението в гърба и бездруго ще го убие, тъй че каквото и да хвърлеха срещу него сега, то не можеше да го нарани повече.
Може би, мина му през ума, наистина вече бе мъртъв.
Ако беше така, разсъждаваше Хал, можеше да продължи да стреля колкото си иска. Той бе призрак. Нищо чудно, че го гледаха с такъв ужас.
После чу викове на английски. Може би хората му се изкачваха по хълма. Добре, това нямаше значение. Той изби цялата си рота, причини смъртта им със своята неопитност и глупава самоувереност. Ако някои от хората му преживееха тази засада, щяха да запомнят Хал като глупавия лейтенант, убил своите другарите.
Така да бъде, мислеше си той, стреляйки срещу севернокорейските войници, които бяха странно неподвижни и може би също мъртви.
Тогава ние всички сме мъртви, продължи да разсъждава. Значи ще продължим да се бием завинаги.
Нищо чудно, че чувстваше как тази трескава енергия се влива в тялото му през самите рани. Над бункера се носеше смъртта на вълни, повдигайки го към небето. Днес беше триумфът на Смъртта. И — едно съждение, толкова просто, че просто се чудеше как не беше се сетил за него досега — Смъртта не можеше да умре.
Тази ирония го поддържаше и той продължи да стреля, кървейки от устата, ушите и половин дузина други рани, а куршумите му плюеха своите безсилни проклятия към смеещите се богове на войната.
Той насочваше пистолета си към последния севернокорейски младеж, който се целеше в него или се опитваше да избяга, мъртъв или жив, когато един последен куршум го запрати на земята. Хал се завъртя лудо, докато падаше и легна, гледайки синьото небе, намигащо горе през дима, безметежно като небето над игрище за голф на Лонг Айлънд.
Но днес не беше летен ден, помисли си той. Вместо това датата бе 31 октомври. Празникът на Вси светии, за да бъде съвсем точен.
Усмихна се, като видя да го доближават още трима корейци с карабини в ръце. Знаеше, че ще е мъртъв още преди да го застрелят. Макар и по този жалък начин, той все пак бе победил.
И сега, сякаш по даден знак, пред него блесна една последна представа за Стюарт, дързък и красив, усмихнат както винаги.
Хайде, принц Хал. Трябва да вървим.
Хал успя да се усмихне и когато устните му се разтвориха, между тях потече кръв. Стюарт се промъкна зад живите мъже и се ухили помежду им, докато те се готвеха да убият Хал, усмихна се през очите им, осветявайки ирисите им с едно абсурдно и комично веселие.
Хал започна да се чувства уморен.
Е, Стюи, тихо размишляваше той. И на двамата ни видяха сметката. Твърде лошо за мама.
Тогава видя лицето на майка си, с кротките й загрижени очи, и помисли за нейната самота. Твърде лошо. Твърде лошо.
И нейният лик избледня последен, отмит от вълните, налитащи сини и чисти над главата му, оставяйки го в нищото.
Той изгуби съзнание, преди да разбере, че трите фигури, щурмуващи бункера, бяха собствените му хора.
Рамирес и Кастнър водеха, а Дик Теръл ги следваше.
Рамирес погледна купчината мъртви севернокорейски войници и подсвирна.
— Cabron! — изруга той, като вдигна карабината си и погледна към Теръл. — Мамка му, Теръл, погледни това. Проклетият лейтенант ги е опукал всичките.
Кастнър тичаше към Хал, уплашен от покритото му с кръв лице.
— Той жив ли е, човече? — попита Рамирес със съмнение.
Кастнър видя собственото си лице, отразено в стъклените, невиждащи очи на Хал. Напипа пулса му и кимна.
— Едва-едва.
— Исусе Христе! — Рамирес поклати глава. — Човече, лейтенантът спаси скапания ни живот.
Теръл не каза нищо. Той броеше телата около неподвижната фигура на Хейдън Ланкастър.
Спря на седемнайсет, защото Кастнър му викаше да сигнализира на мъжете долу за спиране на огъня.
 

Седма глава
 
14 февруари 1951 г.
На Южната морава пред Белия дом цареше тишина. Военният оркестър и почетната стража стояха мирно. Участниците във войната, облечени в парадни униформи, мнозина от тях в инвалидни колички, бяха наредени пред малка трибуна с наблюдатели и журналисти. Присъстваха генерали и висши военни, включително началникът на Обединените щабове и представителят на генерал-лейтенант Матю Риджуей, главнокомандващ сухопътните сили в Корея.
Президентът, с познатата си фигура в палто и очила, стоеше зад стойка с микрофони, с лице към събраните бойни ветерани и наблюдаваше сцената пред себе си със зачервени от зимния вашингтонски вятър бузи.
Макар случаят да бе празничен, мислите на президента бяха мрачни. Той щеше да връчи най-високата награда на нацията си за събитие, случило се преди три месеца — всъщност точно в деня на Вси светии — когато китайската армия се включи в Корейската война и промени хода й завинаги.
От онази съдбовна седмица в края на октомври Осма армия и Десети корпус трябваше да започнат отстъпление пред лицето на огромната китайска офанзива. Генерал-лейтенант Уокър, командирът на Осма армия, загина, катастрофирайки с джипа си. Наложи се САЩ и ООН с обединени усилия да евакуират Сеул, а преговорите за спиране на огъня с китайските комунисти не доведоха доникъде.
И още по-лошо, генерал Макартър, главнокомандващ силите на ООН, взе да прави безотговорни и опасни критични изявления за действията на страната си в конфликта. Ако не успееха да го вразумят в най-скоро време, щеше да се наложи да го смени, а подобна постъпка би направила позицията на президента като Върховен главнокомандващ още по-незавидна, имайки предвид популярността на Макартър сред обществото.
И така, в този следобед президентът беше един наистина разтревожен човек. Неговата страна участваше във война, която, изглежда, не можеше да спечели, срещу враг, смятан до неотдавна от експертите на администрацията за незначителен, в една далечна страна, за която малко хора бяха чували до избухването на кървавите сражения там преди по-малко от година. Великолепната, епохална победа на Съюзниците над нацизма и японската империя сега беше само спомен. Светът се промени за една нощ. Сега бе по-трудно да се идентифицира злото, а още по-трудно — да се бориш срещу него.
Но все пак някои ценности се бяха запазили. Президентът се окуражи, разглеждайки подготвения текст пред себе си. Той описваше един акт на храброст и саможертва, който бе не само благороден сам по себе си, но и типично американски. Той го караше да се чувства горд от страната си и уверен, че през ужасната неизвестност на бъдещите месеци и години тя все някак щеше да издържи и може би да стане по-велика от всякога.
Прочиствайки гърлото си, президентът заговори в микрофона.
— Лейтенант Хейдън Ланкастър — започна той, — командир на Пехотна рота «Д», Първи батальон, Пета американска пехотна дивизия.
Докараха до него млад мъж в инвалидна количка. Все още страдащ от раните си, войникът не можеше да се изправи, тъй че докато говореше, президентът гледаше надолу към него.
— Ротата на лейтенант Ланкастър — каза той — е била брутално нападната от засада при пресичането на река Чонгианг от взвод севернокорейски войници. Голяма тълпа изгладнели и уплашени корейски цивилни, повечето от които деца и старци, са били безмилостно и дивашки използвани от врага като примамка, за да всеят объркване сред попадналите в засада американци.
Президентът направи пауза, докато ужасът на описаната от него ситуация бъде почувстван от събралите се военни.
— Лейтенант Ланкастър — продължи той, — разбирайки, че цялата му рота от сто и трийсет души, както и безпомощните цивилни пленници, са изложени на вражеския огън и заплахата от унищожение, сам си пробил път към картечното гнездо на врага, получавайки пет сериозни рани при изкачването на хълма. Без да обръща никакво внимание на собствената си безопасност и с пълно безразличие дори към тежките рани, които получил при достигането на целта, той атакувал и неутрализирал врага, убивайки и изваждайки от строя двайсет и трима севернокорейски войници, преди собствените му хора да пристигнат на мястото.
Според присъствалите дръзката постъпка на лейтенант Ланкастър за спасението на собствените му войници и попадналите под огъня на речния бряг цивилни е спасила около сто и петдесет живота, повечето от които със сигурност са щели да бъдат загубени, ако картечният и минохвъргачен огън на врага не е бил спрян за минути.
По време на битката си с врага лейтенант Ланкастър е получил рани, които биха извадили от строя всеки обикновен човек. Когато неговите пехотинци са стигнали до бункера, той е бил в безсъзнание, но заобиколен от телата на противниците, с чиято превъзхождаща сила се е справил сам.
Президентът направи пауза. На Южната морава настъпи изпълнена с внимание тишина, докато присъстващите се опитваха да си представят описаната от него сцена.
— С дълбока лична благодарност и възхищение — заговори отново той — и с мисъл за онези, чийто живот той е спасил, както и за другите, които са били и ще бъдат въодушевявани от неговата храброст и саможертва, аз връчвам днес най-високата награда на нацията ни, Почетния медал на Конгреса, на лейтенант Хейдън Ланкастър.
Президентът се наведе, за да постави медала на шията на Хейдън. Докато го правеше, видя как болка разкриви благодарната усмивка на младия мъж. Лекарите казваха, че Ланкастър отново ще може да води нормален живот, но едва след упорита рехабилитация.
— Поздравления, лейтенанте — прошепна той. — Много сме ви задължени.
— Благодаря, господин президент.
— И скорошно оздравяване. Мисля, че страната ни ще има нужда от вас и в бъдеще.
И докато мислеше за куршумите, все още заседнали в стройното тяло пред него, президентът почти забрави собствените си грижи. Никога не се беше чувствал толкова горд като американец.
 

Осма глава
 
Сакраменто, Калифорния, 19 юли 1951 г.
Луис Бенедикт беше един доволен човек.
Неговата средно голяма компания «Електронни изделия Бенедикт» имаше добра печалба и се разрастваше бързо след едно трудно начало, което го принуди да работи и нощем почти цели десет години. Парите, заети навремето от богатия му тъст за започване на бизнеса, бяха отдавна и изцяло върнати. На четирийсет и шест години Лу най-после бе господар на собствената си съдба.
Той гледаше на ранните дни на кариерата си — в началото като инженер в една голяма корпорация в Сан Диего, после първите години на брака с Барбара, раждането на децата, дългата борба да изправи фирмата си на крака — като на необходим процес, изкачил го щастливо на платото, върху което бе стъпил сега.
Имаше три прекрасни деца — Мат на шестнайсет, Синди на тринайсет и Джойс на единайсет години. Притежаваше хубава къща с четири спални в престижен квартал на Сакраменто. Имаше добри съседи и приятели, които се възхищаваха от него и Барбара, както и място в обществото. Беше може би малко уморен от напъните си през последните петнайсет години, но и доволен от постигнатите резултати.
Днес можеше да гледа напред към стабилизиране на пазара си в Северна Калифорния и надолу по крайбрежието към Лос Анджелис и Сан Диего, а може би скоро щеше да отвори нови клонове и на други места на запад, тъй като поръчките му в цялата страна се увеличаваха. Бизнесът беше добър. Всъщност почти прекалено добър. Следвоенната икономика имаше нужда от фирми като тази на Бенедикт, защото електрониката представляваше част от вълната на бъдещето, заливаща американската индустрия и технологии.
Лу се ужасяваше от перспективата за откриване на нови клонове, от необходимостта да търси мениджъри — наемането и уволнението на хора бе единственото нещо в бизнеса, което наистина мразеше и в което не беше много добър, защото така трябваше да поверява важни решения на други и после да се тревожи за проблеми, с които не се е занимавал лично.
И тъй, той изчакваше момента, гледайки как заводът се мъчи да изпълни валящите поръчки, и слушаше оплакванията на своите търговски представители, горди с новите си завоевания в отдалечени градове и настояващи пред него да разшири бизнеса си.
Лу бе такъв началник, който трябва да пипне всичко със собствените си ръце. Не само познаваше всеки служител в «Електронни изделия Бенедикт», но и всяка поръчка за материали, всяка схема на чертожната дъска и целия финансов баланс още преди счетоводителите си. Можеше да свърши работата на всеки работник и често го правеше, когато някой се разболееше. Много вечери се връщаше у дома с черни нокти и изцапана риза и се усмихваше на оплакванията на жена си, че сам върши работата на целия завод.
Приятелите му го наричаха «мека Мария». Той познаваше семействата на работниците си, обаждаше им се по телефона или лично ги посещаваше в трудни моменти и дори им даваше безлихвени заеми от собствения си джоб. Преди десет години измисли схема за разпределяне на печалбата и това не само накара работниците да го обичат, но и му спечели епитета «идеалният бос» в калифорнийските вестници. Никой от талантливите млади мениджъри на фирмата не би и помислил да я напусне срещу по-висока заплата другаде. «Електронни изделия Бенедикт» представляваше това най-рядко сред редките изключения в бизнеса — едно голямо, щастливо семейство.
Лу беше възпълен, подобно на всеки мъж на неговите години, който пие малко повече бира в неделя, мартини вечер и яде твърде много хамбургери с пържени картофи в случаите, когато работата не му позволява по-ниско калоричен обяд. Той не бе красив мъж, но с червендалестото си лице, загоряло от играта на голф под горещото слънце на Сакраменто, добре скроените костюми, сивеещата пясъчноруса коса и малко мечтателните си очи притежаваше напълно американския вид на напорист, приятен за окото преуспяващ мъж.
Освен това, разсъждаваше той, когато се спираше пред образа си в огледалото, нямаше нужда да изглежда като Кари Грант, за да бъде човекът, който беше, и да върши работата, която вършеше.
Лу Бенедикт бе ако не най-надареният сред хората, то със сигурност един стабилен и честен човек; и ако не се чувстваше най-щастливият мъж, то поне бе доволен от живота си. Концепцията за пълно лично удовлетворение, малко смътна за него дори през пубертета и колежанските му години, беше отдавна изместена от успокояващата ценност на тежкия труд.
Отношенията му в спалнята с Барбара — жена с приятна външност и кестенява коса, произхождаща от стара южнокалифорнийска фамилия, която той смяташе за истинска красавица, когато го прие преди деветнайсет години — не бяха вече някогашните, но те все така бяха всеотдайна двойка и постоянството на привързаността помежду им компенсираше липсата на една по-страстна връзка.
В крайна сметка Лу Бенедикт чувстваше, че има всичко необходимо в този живот. Миналото и бъдещето му се срещаха в едно топло, комфортно гнездо на надежди и задължения, които напълно компенсираха пропуснатите по пътя по-бурни вълнения и преживелици.
Или поне той си мислеше така.
— Тук е госпожица Дамерън — каза по телефона шефът на «Личен състав». — Дошла е заради вакантното място в производствения отдел. Няма никакъв опит, но е показала страхотни резултати на теста и има диплома от университета в Уисконсин.
— Какво я води толкова надалеч? — попита Лу.
— Не идва от Средния запад. Израсла е в Калифорния. Според документите й в колежа е имала среден успех 3,5. И… всъщност мисля, че трябва да я приемете, сър.
Лу знаеше какво означава това. Кандидатката сигурно бе направила прекрасно впечатление на кадровика с външния си вид и той не е видял никакви пречки тя да вземе мястото. В крайна сметка решението оставаше за него.
— Добре, изпрати я — рече той.
След минута на вратата се почука и секретарката надзърна в кабинета му, за да обяви пристигането на госпожица Дамерън. Обличайки сакото си за повече тежест, Лу се изправи и излезе иззад бюрото.
Една висока, много красива червенокоса жена, изумително младолика за двайсет и двете си години и същевременно доста самоуверена, за да е толкова млада, влезе в офиса и протегна ръка.
— Здравейте, госпожице Дамерън — каза Лу и й посочи креслото за посетители. Докато сядаше, той я наблюдаваше с ъгълчето на окото си. Деловата й пола обгръщаше дълги аристократични крака. С тихо шумолене чантата й се прислони на килима до крака на стола.
Погледна го с поразителните си зелени очи, чиито дълбини разказваха една много по-сложна история, отколкото внимателното изражение на повърхността им. Сега той осъзна, че тя бе повече от красива.
— Е — започна той, — чух от личния състав някои впечатляващи неща за вас, госпожице Дамерън. — Кажете ми, какво ви заинтересува в електрониката? Ние сме компания, която сякаш е малко встрани от пътя на млада жена с образование от… кой колеж беше?
— Университетът в Уисконсин, Медисън, сър — каза тя, отпускайки ръце в скута си.
— Какво ви накара да отидете да учите чак в Уисконсин? — попита Лу, насилвайки се да срещне погледа й, макар че очите му се изкушаваха да се плъзнат по гладките, дълги извивки, лесно видими под полата и блузата. — В тази част на страната става доста студено, нали?
Тя се усмихна. Това бе мека, елегантна усмивка, която го стопли и същевременно смути някаква тайна част вътре в него.
— В Уисконсин имаше добра бизнес програма — каза тя, — а и ми дадоха стипендия. Затова отидох там. Но целият този студ и сняг не бяха за мен. Веднага след дипломирането си се завърнах в Калифорния. Винаги съм искала да направя кариерата си тук.
Документите й бяха отворени пред Лу и той видя, че родителите й не са живи. Разбра, че е останала сирак твърде млада. И макар държането й да бе много сдържано и дори официално, той долови зад него една вътрешна жар, толкова женска, че усети как една част от сърцето му се отваря към нея.
— Започнах да търся из обявите за работа в търговските списания — говореше тя — и веднага забелязах вашата. Интересувам се от управлението на материалите и производството. Знам и някои неща за електрониката още от училище. Обичам хората тук и… нали разбирате, вашата компания има доста добра репутация, господин Бенедикт. Реших, че си струва да опитам. — Тя се усмихна. — Разбира се, всичко зависи и от вашето мнение за мен.
Лу започна да обяснява за продукцията и пазарите на компанията си. Докато го правеше, забеляза как кандидатката кръстоса крака. Имаше фигура на манекен, висока и прилична на амазонка със стройните си линии. Пламтящата червена коса, примесена със злато, увеличаваше силата на излъчването й, както и безупречното млечнобяло лице, осеяно с лунички като слънчеви петънца.
Тя зададе няколко проницателни, проучващи въпроса, докато Лу обясняваше, и те потвърдиха, че се е подготвила добре и знае какво движи този вид бизнес. Това го впечатли.
Но не толкова, колкото бедрата й, които помръдваха леко, докато слушаше, или стройните прасци, чийто форми прозираха иззад тънките чорапи. Тя притежаваше най-красивите крака, които бе виждал извън модните списания.
Позата й на стола беше точно като за събеседване и все пак леко предизвикателна. Дори кръстосаните в скута й дълги пръсти приличаха на творения, способни на невъобразими сексуални подвизи. Кичур от косата падаше върху рамото й с очарователна естественост, а погледът й не се откъсваше от неговия и неуловимото му изражение сякаш го галеше от разстояние.
Докато разглеждаше всеки детайл от физическото й присъствие, привлекателността й в неговите очи нарастваше в геометрична прогресия. Без да ще, той попадаше под нейното обаяние.
Лу не беше достатъчно обигран светски човек, за да осъзнае, че е свидетел на едно от най-добре пресметнатите представления на езика на тялото, изигравано някога пред уязвим работодател. Той знаеше само, че заради погледа в очите и усмивката на устните й, в съчетание с очевидната й подготвеност, не може да й откаже място в компанията си.
Когато завърши речта си, тя го изненада, като посочи фотографията на Барбара и децата на рафта зад бюрото му.
— Имате чудесно семейство, сър — каза тя. — Децата ви приличат на вас.
— Благодаря — каза той и се обърна да погледне снимката. — Макар да не съм сигурен, че е за добро. Всъщност в семейството ни Барбара е човекът, чиято глава стои здраво на раменете.
Докато говореше, скритият в комплимента й смисъл намери пътя си до сърцевината на мъжките му инстинкти. Тя го поздравяваше както за красивото му семейство, така и за неговата мъжественост.
Той трябваше да се насили да срещне погледа й, задавайки още няколко формални въпроса. Отговорите й бяха кратки и точни. Лу се впечатли от тихото й достойнство и самообладание и бе прелъстен от прошепнатата интимност в гласа и поведението й.
Накрая не оставаше нищо друго, освен да се предаде.
— Е, добре — въздъхна той. — Трябва да ви кажа, госпожице Дамерън…
— О, моля ви, наричайте ме Лиз.
— Лиз, тогава — усмихна се той. — Трябва да ви кажа, Лиз, че «Електронни изделия Бенедикт» е заинтересувана от вас, в случай че и вие се интересувате от нея. Ако може да се съди по образованието и подготовката ви, ще имате добро бъдеще тук. Ние сме малка, силна компания и работим здравата като един сплотен екип. Не сме «Дженерал Мотърс», но се гордеем с това, което правим. Тук може и да не станете знаменита, но ще бъдете уважавана и ще научите бизнеса си толкова добре, колкото и на всяко друго място.
При добрата новина лицето й светна, добивайки още по-прелестен и момичешки вид отпреди.
— Благодаря, господин Бенедикт — каза тя. — Оценявам доверието, което ми оказвате. Няма да ви разочаровам.
Те станаха едновременно. От изправянето на тялото й пред него едва не му се зави свят. Твърди гърди опъваха меката коприна на блузката, а бедрата й се движеха прелъстително под полата. Тя бе толкова рядка красавица, че не беше възможно да се оценят всичките й качества за краткото време на едно събеседване.
Но той вече разрешаваше този проблем. Отсега нататък щеше да вижда често Лиз Дамерън във фирмата.
— Кога бихте искали да започнете? — попита той.
— Няма по-подходящо време от сега. — Чантата бе в ръката й.
— Добре тогава, аз лично ще ви отведа до вашия отдел и ще ви представя на Лари и Том. Те ще ви въведат в работата.
Докато вървяха към асансьора, той я попита има ли къде да живее. Тя отговори, че сега е при една приятелка, докато си намери собствен апартамент. Той предложи да й предостави няколко дни за това, но тя отказа с усмивка. Лу се мъчеше да не гледа тялото й, докато влизаше пред него в асансьора, и се питаше дали някой не ги е видял заедно по коридора.
След пет минути я представи на персонала в отдела и се запъти обратно към кабинета си. Почувства някаква странна болка, когато си взе довиждане с нея, защото очите й сякаш изразяваха меланхоличен намек на съжаление, докато се сбогуваше. Тя му махна леко през стъклената врата и се обърна към Лари Уитлоу, ръководителя на отдела.
Когато се озова отново на спокойствие зад бюрото си, Лу почувства някакво удоволствие, граничещо с вина, защото образът на новото момиче оставаше в паметта му. Той откри, че въпреки желанието си, не можеше да се концентрира върху работата и фантазираше кога можеше да я види отново.
Този ден на вечеря остана замислен, докато Барбара и децата му разказваха какво са правили през деня. Жена му забеляза изпълнения му с копнеж поглед.
На другата сутрин обаче работата започна както обикновено, той пристигна рано в офиса и вниманието му моментално бе ангажирано от дузина различни задължения.
Като зает човек, Лу Бенедикт така и не помисли да провери в регистъра на университета в Уисконсин записа за дипломата на младата Дамерън, или да й поиска копие от нея. Нямаше време за такива формалности в днешния конкурентен делови свят. Освен това Лу не беше подозрителен човек.
Затова и никога не заподозря, че младежката свежест на Лиз Дамерън може да се дължи на факта, че в действителност тя бе само на осемнайсет години.
Наистина, след професионалното й представяне в офиса му, подобна идея бе просто немислима.
 

Девета глава
 
Университетът в Ню Йорк, 3 октомври 1951 г.
— Моля за внимание!
Професор Натаниел Клиър застана пред подиума, спокоен като статуя. Присъстващите на лекцията двеста студенти моментално утихнаха. Чуваше се само разгръщането на тетрадки, докато се подготвяха да си водят бележки върху онова, което щеше да им каже.
Професорът огледа студентите си. Очите му бяха черни като въглен. Имаше тъмна коса, едва начеваща да посивява по слепоочията. Загорялата кожа му придаваше малко див и пиратски вид, подчертаван от стройното му, здраво тяло под полото и спортното сако.
Влиянието му върху студентите бе нееднозначно, защото, от една страна, той бе сдържан мъж, чийто мълчаливи паузи предизвикваха ужаса и страхопочитанието на всички онези, които очакваха да чуят от него оценката си. От друга страна, когато се увлечеше в предмета си, започваше да се разхожда напред-назад по подиума и движенията му бяха пълни с искряща, мъжествена енергия, изправяща слушателите на ръба на седалките им.
Славата му отговаряше на неговата външност. На трийсет и осем години, той беше най-младият професор, получил почетна катедра в Нюйоркския университет в цялата съвременна история на учебното заведение. Бе ръководител на Студентските изследвания по история на изкуството, член на всяка по-значима научна организация в своята област и автор на три важни книги: едно изследване върху Караваджо, изградено въз основа на докторската му дисертация от «Джон Хопкинс», една монография върху Ван Гог, спечелила престижната Prix d'Arras във Франция и едно неотдавнашно изследване на голото тяло в класическото и романтично изкуство, създало му световна репутация.
Натаниел Клиър беше същинско чудо и несъмнено главната атракция в целия факултет по изкуствата, без да споменаваме собствената му катедра. Въпреки строгите си оценки и високи изисквания към студентите, неговите курсове неизменно бяха пълни още от първия ден за записване и се посещаваха от множество очаровани слушатели.
Най-вече заради него Лора реши да се бори за стипендия именно тук. И с мисълта за него написа есето си върху Дьолакроа, придружаващо молбата й за приемане. Кой знае? Може би той бе един от хората, които ги четяха и можеше да реши да я приеме с пълна стипендия. Още преди започване на обучението тя предвкусваше как накрая, при завършването, ще напише дипломната си работа върху голото тяло — толкова бе впечатлена от брилянтната работа на Клиър по темата.
И Натаниел Клиър бе причината Лора сега да седи на десетия ред в аудиторията с писалка в ръка и внимание, приковано върху мълчаливия мъж на подиума.
Клиър бе, готов да заговори. Дълбока тишина цареше в препълнената лекционна зала.
Професорът посочи дебела купчина прегледани есета.
— Ето вашите работи — каза той. — Общо взето, съм по-скоро разочарован. Ние обсъждахме голотата като един подход към човешкото тяло, прераснал от тематично и иконоподобно състояние към формално и пластично такова. Това бе същността на работата ни върху Микеланджело, Джорджоне и Рубенс и аз ви помолих да анализирате определени картини, с оглед да задълбочите нашето разбиране върху тази промяна в перспективата.
Той постави работите върху масата до себе си.
— Това, което сте ми дали, в голямата си част е само храна за размишление — рече, прокарвайки пръсти през гъстата си коса. — Позатоплени стари формули с език, взет от книгите, които сте прочели — моята включително.
Той направи пауза, за да огледа редовете студенти, които видимо нервничеха.
— Може да ви е интересно да научите — каза той, — че аз лично прегледах есетата ви — всички до едно. Не използвам асистенти да ми вършат тази работа. И докато ги четох, търсех няколко неща. Отдаване на материала, разбира се. Усилие. Откровеност. Естествено, очаквах да видя и някои посредствени резултати — не можем всички да бъдем творци. Не е възможно всички да имаме еднакви очи за изкуството. Но очаквах да видя вашата работа, а не моята. Знаете, че вече съм чел собствените си книги.
Кратък смях последва думите му.
— И няма нужда да казвам — добави той, — че отдаването, което търся, невинаги е налице. Някои от нас са тук само за да получат оценка. И ще я получат — лоша, разбира се. Но оценка ще получат всички.
Смехът, по-напрегнат сега, бързо замря.
— Но това, което аз наистина искам да видя — каза той по-сериозно, — е личността, която притежава интелектуални способности и очи за изкуството, която е отдадена на онова, което върши. И — която има сърце. Защото може да ви е интересно да знаете, вие, изтормозени студенти, че само мозък не е достатъчен за добри резултати в този курс, както и във всяка друга хуманитарна област или дори в точните науки. Именно сърцето — една уязвимост от света, способност да се почувства реалността и извън собственото аз — само това може да даде на очите умението да виждат изкуството.
Той спря за момент, оставяйки думите си да бъдат запаметени. После вдигна една работа от върха на купчината.
— Ще ви прочета няколко абзаца — каза той, — написани от студент в тази стая, който притежава описаните от мен качества. Трябва да спомена, че това есе е единственото, което получава отлична оценка тази седмица, така че останалите ще трябва да се върнат към стативите си. Сега, моля за пълното ви внимание. Темата е «Селски празник» на Джорджоне, която послужила, както знаете, или би трябвало да знаете, за модел на картината на Мане «Пикникът», причинила такъв фурор в Париж преди около осемдесет години.
Той държеше отворената работа в ръцете си.
— И тъй — започна той, — нашият автор казва следното:
 
«Аз не мога да се съглася с Хорзовски, който казва, че връзката между картините е чисто формална. Мисля, че Мане е започнал с имитация, в собствения си стил, на представата на Джорджоне за женска красота. Но той е продължил и по-нататък. Видял е, че в историята женското тяло е било третирано като нещо идеално, а не наистина човешко, и следователно в повечето случаи нещо, подлежащо на възхищение вместо на уважение. Така Мане забелязал начина, по който двамата мъже в картината на Джорджоне дори не гледат към присъстващите жени, а разговарят един с друг, докато жените ги обслужват с вино и музика. Мане пародирал тази структура така, че голата жена на преден план в картината му гледа право в зрителя, отегчена и любопитна, докато мъжете в композицията не и обръщат внимание.
Формулировката на Джорджоне е защитена от използването на мита и пасторалната традиция. Но Мане рисува темата толкова открито, че си навлича гнева на аристократичната върхушка. Мане с ирония съзнава, че някога невинният пасторален сюжет — двама облечени мъже и две голи жени — сега ще шокира и най-академичния критик. И така, той го рисува, показвайки ни отношението си към красотата на женските форми, както и своето съчувствие към трудното положение на жените по света.»
 
Професорът затвори работата и я върна обратно върху купчината.
— Ето един студент — каза той, — който притежава чувството за защо при формата и който не копира просто старите дрънканици, че формата е «важна» в изкуството. Тя вижда — опа, ето, че ви разкрих пола й. Съжалявам, нямах такова намерение и няма да кажа нейното име. Та тя вижда, че използването на формата е въплътено не само в един обществен възглед за жените като фигури, но също и в коментара на художника върху този възглед.
Аудиторията слушаше внимателно.
Натаниел Клиър сви рамене.
— Не мисля, че е стигнала много далеч в анализа си — каза той. — Могла е да продължи разсъжденията си и по-нататък и да ги приложи върху «Олимпия» на Мане и може би върху «Спящата Венера» на Джорджоне. Тогава щеше да открие, че в картините на Джорджоне има и нещо повече от социално обусловен възглед за жените. Да, има неща, които тя не е видяла добре.
Той се усмихна с тъмните си очи, оглеждащи с някакво предизвикателство стаята.
— Но тя е още млада, нали? — каза той. — И притежава това качество — може би съмнително, може би опасно — което ние бихме нарекли способност да бъдеш променен от една картина. То е в нея и в хората като нея, които ще кажат за изкуството неща, имащи значение в този свят. Аз я поздравявам. И макар че тя не може да стане и да се поклони, надявам се, че вие ще прибавите поздравленията си към моите.
Избухнаха аплодисменти, малко приглушени от авторитета на професора, но очевидно искрени.
— А сега — каза той, отдалечавайки се бързо от купчината есета — да се върнем към текущата си работа. Последния път прекъснахме в началото на Ренесанса…
Докато гласът му изпълваше голямата стая, Лора седеше закована на мястото си и се надяваше никой да не забележи почервенялото й като цвекло лице.
Мислеше, че работата й е ужасна. Написана набързо и с ужас от онова, което щеше да направи от нея професор Клиър със страшния си червен молив. Тя харесваше картините, за които избра да пише — тъмният, чувствен Джорджоне и странната тъга на Мане — но нито за момент не почувства, че наистина ги разбира.
И сега Натаниел Клиър даде на работата й — и на самата Лора — най-голямата си похвала!
Цели четири седмици тя така се стараеше да свали погледа си от него, че едва успяваше да си води ясни бележки на лекциите му. Той не само беше красив по един неповторим, дързък начин, но също бе и толкова жизнен, толкова пълен с енергия и талант, че дъхът и спираше само като го погледне.
Когато го видя за първи път, тя се изуми от младостта и острия му, смел хумор, с който непрекъснато изкарваше от равновесие студентите. Колко различен бе той от студения, разумен тон на книгите си! Облечен в тъмни панталони, обгръщащи дългите му, мускулести крака, с вечния пуловер по врата и сако, под което човек усещаше широкия му гръден кош, той вървеше по подиума като ягуар от джунглата, гъвкав и опасен.
С минаването на седмиците Лора откри, че спокойният тон на книгите му започва да хармонира с неговите безцеремонни и иронични лекции. Тя осъзна, че самата интелектуалност на Натаниел Клиър представлява нещо мъжествено. Той използваше ума си така, както атлет би използвал тялото си — със силно опъване на сухожилията, с мощно усилие и горда увереност в способността си да владее разглежданата тема. Имаше нещо героично в неговата острота, което караше Лора да омеква от възхищение.
Тя разбра още от първия ден, че не сбърка, като дойде в Нюйоркския университет заради него. Книгите му я привлякоха с вълнението от възможността да работи под негово ръководство. Ако можеше да се научи нещо важно за изкуството, той със сигурност притежаваше това знание.
Тя планираше да изкара всички курсове, които водеше Натаниел Клиър, стига ръководството на факултета да й позволеше. Би преместила небето и земята, за да разшири младото си съзнание и да бъде в състояние да възприеме и прегърне всичките му мисли.
И днес той обяви на света, че тя е достойна за него.
Днес той й даде оценка отличен!
В края на лекцията тя се присъедини към група студенти, събрани край подиума, за да си вземат работите. Намери своята и беше на път да излезе от залата, когато един глас я спря.
— Значи — каза той — сега, освен име имаш и лице.
Тя се обърна и видя Натаниел Клиър да стои зад нея, скръстил дългите си ръце на гърдите.
Лора се изчерви и остана с вързан език, стиснала есето си в ръка.
— Работата ти е великолепна — каза той и направи крачка към нея. — Щастлив съм, че мога да ти го кажа лично.
— О, благодаря ви, професор Клиър — отвърна тихо тя. Бе вцепенена от физическото му присъствие — така изумително близо. Той бе по-висок, отколкото го мислеше, и изглеждаше по-силен. От него се излъчваше лек аромат на тютюн и одеколон за бръснене, заедно с естествената свежест на мъжката кожа.
Настъпи моментна тишина. Изглежда я преценяваше, сякаш невярващ, че това мъничко създание, тъй неопитно и сконфузено, е могло да напише работата, която публично бе оценил така високо.
— Ела да пием кафе някой път — каза той с нетърпящ възражение глас. — Бих искал да науча повече неща за теб. Откъде си дошла и как си попаднала в класа ми. — Той се усмихна. — В края на краищата обичам да знам кои са най-добрите ми студенти.
— О, благодари ви — заекна тя, все още държейки работата си в едната ръка, а книгите в другата. — Това би било… много ви благодаря.
Той погледна часовника си.
— Часът е четири — рече. — Защо не го направим още сега?
Тя стоеше напълно неподвижна и не знаеше какво да каже.
— Нямаш повече лекции днес, нали? — попита я той, повдигайки едната си вежда.
Лора поклати глава след моментно колебание.
— Аз не… искам да кажа, не, нямам.
— В библиотеката ли отиваше?
Беше прочел мислите й. Тя прекарваше всеки следобед от четири до седем, учейки в една от големите справочни зали, преди да се прибере в апартамента за вечеря.
— Хайде — разсмя се той и я хвана за ръката. — Бездруго виждам, че работиш сериозно. Не тичай в библиотеката. Имаш нужда от малко почивка.
Силата на убеждението в пръстите му бе прекалено голяма за Лора. Със слаба усмивка, тя го остави да я отведе.
Офисът му беше малък, отрупан с рафтове с тежки книги за изкуството. Намираше се в края на покрит с ламперия коридор и имаше идеален изглед към парка Вашингтон Скуеър и очертанията на града отвъд.
Той я остави за момент сама и отиде да налее две чаши кафе. Когато се върна, я завари да гледа през прозореца. В студения въздух летяха листа, примесени с редки, едри снежинки и се виждаше как студентите бързат към общежитието или метрото.
— Готически следобед — каза той, прочитайки мислите й. — Свирещ вятър, ниско небе, косите на всички са разбъркани, красиви момичета с розови бузи и шалове около врата. Един хубав университетски следобед, не сте ли съгласна, госпожице Биелохлавек?
Лора изумена вдигна очи. Той произнесе името й съвсем правилно и чешките срички излязоха от устата му абсолютно естествено.
— Аз говоря малко чешки — усмихна се той и й връчи чашата кафе. — В работа като моята закачаш по нещо от много езици.
Той седна на въртящия се стол зад бюрото, преметна единия си строен крак върху дръжката и я загледа. Сега чертите му се виждаха по-добре: орловият нос, силните китки и твърдите, завити косми, изчезващи под ръкавите на пуловера, искриците злато в тъмните му очи.
— Разкажи ми за себе си — каза той със същия властен тон, който я разтърсваше в лекционната зала.
Лора се опита да събере мислите си.
— Добре — каза тя. — Израснах с една леля и чичо тук в Куинс след смъртта на родителите ми. Учих в училището «Мартин Ван Бурен». Много обичах да рисувам и известно време исках да стана художник. Но се отказах и реших, че предпочитам историята на изкуството. Кандидатствах тук в университета и успях да получа стипендия. И всъщност това май е всичко. Не съм много интересна.
— О, напротив, интересна си. — Той я гледаше втренчено. — Повече, отколкото смяташ, повярвай ми. Значи планираш като главен предмет изобразителното изкуство?
— О, да — кимна Лора.
— Специализация?
— Ако мога да си го позволя. Бих искала да…
— В какво? На каква тема? Кой период?
— Ами — изчерви се Лора — още не съм съвсем сигурна, но мисля… голотата.
Той вече измъкваше от нея признания, които не бе споделяла с никого. Най-личните й мисли за изкуството изглеждаха свързани с човешкото тяло и с някаква отдавна тревожеща я негова мистерия, която тя трябваше да разрови по-дълбоко, преди да успее да я разгадае. Стремежът й към изкуството бе неразривно свързан с този дълбоко личен проблем.
Професор Клиър се усмихваше.
— Искаш да ме надминеш, така ли?
— О, професор Клиър — каза тя, мислейки за брилянтния му труд върху голотата. — Аз никога не бих…
— Глупости — прекъсна я той. — Разбира се, че ще ме надминеш. Ще бъдеш неповторима, ще свършиш добра работа и ще дадеш своя принос. За какво работим в тази област, ако не да положим основите за други, които да отидат още по-далеч?
Настъпи пауза. Съчетанието на неговата проницателност и великодушие я извади от равновесие.
— Причината, поради която споделих работата ти с класа днес — каза той, — беше, че почувствах нещо от истинския творец в начина, по който пишеш за изкуството. Нещо дълбоко изживяно, нещо, което те отделя от останалите хора. Кажи ми сега — ще бъда ли напълно неправ, ако кажа, че излъга преди малко, когато каза, че си се отказала напълно от рисуването?
Лора отново се изчерви. Колко лесно я разгадаваше той!
— Още рисувам — призна тя. — През свободното си време. Но после изхвърлям всичко.
Това не беше съвсем вярно, защото в този момент в една папка в мъничкия й апартамент имаше скици на самия Натаниел Клиър, с неговия пуловер и спортно сако, направени по памет, докато оставяше мислите си да скитат върху представата й за него в сумрачната лекционна зала.
И да бе отгатнал лъжата й не го показа.
— Не съм сигурен, че правиш добре — каза той. — Всяка твоя творба те отразява като документ. Когато го унищожиш, стъпваш върху малка част от самия себе си, мислейки, че това не е важно. Бих предпочел да знам, че трупаш и съхраняваш всичко някъде, дори никога повече да не го погледнеш.
Лора не каза нищо. Не смееше да срещне погледа му, който хладно я изучаваше, макар жадно да ловеше всяка негова дума.
— От друга страна — усмихна се той, — това ми казва още нещо за теб. Дава ми още една нишка към мистерията. Искала си да станеш художник и си се отказала. И все пак продължаваш да рисуваш — но изхвърляш работите си. Никога не си казвала и дума в класа ми — а пишеш най-брилянтната работа, която съм виждал от много време насам. Искаш ли да знаеш какво ми говори всичко това?
Заинтригувана, Лора бавно кимна.
— То ме кара да мисля, че си с две съзнания — каза той. — И поради много основателна причина. Ти си различна от другите хора. По-добра, несъмнено, но преди всичко различна. И тази разлика те кара да се чувстваш като изгнаница. Не виждаш своето място. Докато растеш и се учиш, никога няма да ти се наложи да живееш със скуката на ежедневните мечти на другите хора; но и няма да имаш тяхното чувство за сигурност и съпричастие.
Той направи пауза, за да могат думите му да бъдат осмислени.
— Сега — продължи след секунда — тази самота те плаши. Не искаш да бъдеш съвсем сама. Ще ти се да можеше да я споделиш с някого. И същевременно вече подозираш, че това никога няма да стане. Е, това е дилема, нали? И така, ти мислиш, че си открила компромиса. Ще си намериш един вид ниша на самата граница на обикновеното общество. И тази ниша ще бъде научна степен по история на изкуството и някаква преподавателска работа. Тих, малък ъгъл, позволяващ известно творчество, без да се налага да плащаш цената на това творчество. Животът на гладния творец не е за теб, Лора. Нали мога да те наричам Лора? Никаква пълна с хлебарки мансарда. Вместо това, уютен офис с книги като тези. Прав ли съм?
Изчервяването на Лора се превърна в смутена бледност. Той виждаше прекалено ясно в нея. И от анализа му липсваха само мислите й за черни дни, за които не можеше да знае нищо. Те все още бяха с нея след всичките тези години и тя ги държеше в най-съкровената част на съзнанието си. Изглежда, беше в постоянен, неволен контакт с една по-тъмна област под слънчевия повърхностен свят на човешките усилия и човешкия оптимизъм, област, която изглеждаше едновременно трагична и прекрасна.
Очите му сякаш я изгаряха. И все пак усмивката му омекна.
— Е? — попита той. — Дисекцирах ли те?
Лора се усмихна.
— Не знам. Ще трябва да помисля.
Нещо музикално в гласа й го очарова.
— Знаеш ли — каза той, — ти си много красива. Всъщност, ако нямаш нищо против наблюдението на един естет, ти си прекрасна. Имам предвид, по един особен начин. По твоя собствен, различен начин. Не е далеч денят, когато някой млад мъж ще се появи и ще се опита да те откъсне от всички тези мечти, за да те направи домакиня и майка.
Лора гледаше студените си длани около чашата с кафе.
— Или вече се е появил? — попита той.
Тя поклати глава.
— Е, това е добре. Трябва ти време, за да дадеш шанс на мечтите си, преди да се откажеш от тях.
Лора срещна погледа му със смутена усмивка.
— Но те очаква парадокс — продължи той, — за който много от хората, които академията привлича, дори не подозират. Ще ти дам малко безплатна информация, Лора… мога ли да те наричам Лора? Още не си ми казала «да»…
Тя се разсмя тихо.
— Да.
— На практика — каза той, — когато наистина получиш научната си степен и малкия, уютен кабинет и започнеш да водиш курсове и да оценяваш студентски работи, ще откриеш, че другите хора в университета са също толкова различни от теб, колкото и тези наоколо сега.
Изненадана от тази мисъл, Лора слушаше внимателно.
— Ще бъдат най-вече делови хора — каза той, — душещи за печалба, увеличение на заплатата или възможност да те прегазят, ако могат. Само дето в този бизнес увеличенията се наричат членства и премии, а повишението в длъжност — договор за постоянна работа. И парите на професията не са долари, а публикации, книги и статии. Не мисли, че ще бъдеш сред хора, подобни на теб, когато стигнеш дотук. Няма да е така. Ще бъдеш по-самотна от всякога. Но в известен смисъл, не е ли това все пак най-подходящото място за теб, Лора?
Тя сбърчи вежди. Чувстваше се много особено в неговата компания. От една страна, той й правеше безмилостен анализ, но от друга, сякаш я галеше с хумора си и беше напълно на нейна страна.
— Аз… не знам какво да кажа — отвърна тихо.
— Не е необходимо да казваш нищо. — Той се усмихна. — Просто се отпусни.
Те седяха и разговаряха, а кафето в чашата й изстиваше.
След малко той я попита дали иска да й налее още. Тя погледна часовника си и видя, че ставаше късно. Настолната лампа на бюрото осветяваше стаята в жълта светлина, но навън вече бе тъмно.
— Трябва да тръгвам — каза тя. — Просто не знам как да ви благодаря, професор Клиър…
Той се намръщи.
— Моля те, не ме наричай така. Не понасям да се обръщат към мен с господин Клиър. Звучи ми като дезинфектант или препарат за миене на прозорци. Само между нас, извън класната стая — наричай ме Нат.
Устните й понечиха да произнесат умалителното, но не успяха. Тя само се усмихна.
— Ще те помоля и за още нещо — добави той, навеждайки се напред. — Надявам се, че ще ми направиш удоволствието да кажеш «да», макар вече да си ми дала повече, отколкото заслужавам, с твоята работа и времето, което ми отдели.
Тя чакаше.
— Ще вечеряш ли с мен?
Очите на Лора се отвориха широко като на дете. Не можеше да повярва на ушите си.
— Е? — попита той. — Аз не съм човекоядец. Няма да ти сторя нищо.
— Аз… искам да кажа… кога имате предвид?
— Няма по-подходящо време от настоящето — каза той живо. — И без това те откъснах достатъчно дълго от книгите ти. Още един час няма да навреди.
— Но… вие положително сте зает — възпротиви се тя.
— Ако бях зает, нямаше да те поканя — каза той. — Никога не отивам там, където не искам да бъда, или с хора, които не са ми приятни. А и ти го дължа, Лора. Ти възстанови доста от разклатената ми вяра в студентския ум. Нека ти се отплатя.
— Не ми дължите нищо.
Самата идея, че той може да й бъде задължен, изглеждаше нелепа.
— Добре тогава, съгласи се, за да ми доставиш удоволствие — каза той. — Виждам, че имаш добро сърце. Няма да откажеш на един самотен учен час от своята компания.
Прииска й се да се изсмее на тази абсурдна характеристика на собствената му личност. Боже, та един час от неговото време струваше колкото година от нейното!
Но самата тази мисъл й показа какъв трябва да бъде отговорът й.
— Е, добре тогава — каза тя. — Благодаря ви.
— Аз ти благодаря, Лора.
Вечеряха в малък, италиански ресторант в Гринич Вилидж. Лора никога по-късно не можа да си спомни какво бе яла тази вечер, или какво бе казал Натаниел Клиър. Само знаеше, че в продължение на един час му разказа почти всичко за себе си, както и много неща, за които дори не подозираше, че знае. Думите й излизаха като бушуващ поток, толкова пълни с копнеж и невинност, че по-късно щеше да се чуди как той нито веднъж не се усмихна на наивността й, а я слушаше напълно сериозен.
След вечеря я попита къде живее и настоя да я изпрати до вкъщи. По пътя се спря и й показа един висок, тесен жилищен блок, недалеч от парка Вашингтон Скуеър.
— Аз живея ей там — каза той. — На седемнайсетия етаж.
— Сигурно има прекрасен изглед — каза Лора.
— Затова го наех — кимна той. — Виждаш ли ъгловия прозорец там горе? Това е моят апартамент. Оттам вляво виждам целия център, а надясно — чак Статуята на свободата и Пролива. Струва си наема. Плащам си, за да мога по този начин да разглеждам града.
— Трябва да е чудесно — усмихна се Лора.
— Искаш ли да го видиш? — попита той. — Хайде, качи се — само за минута. След това ще те изпратя до вкъщи.
— Наистина, не е необходимо да го правите — възпротиви се Лора. — И без това вече ви отнех толкова време…
— Аха… — вдигна предупредителен пръст той. — Спомни си какво казах за времето си. Никога не го губя с хора, които нямат значение за мен. От друга страна — намръщи се, поглеждайки часовника си, — чувствам се виновен, че те задържам по този начин. Знам, че те чака много работа. Ако е така, откажи ми. Няма да ти се разсърдя.
Тя се усмихна, мислейки колко невъзможно бе да каже «не» на каквото и да било, което Натаниел Клиър искаше от нея.
Той за пореден път прочете мислите й и отвърна на усмивката.
— Значи само за малко — заключи, като я хвана за ръката. — Няма да съжаляваш.
— Добре.
Сградата нямаше портиер. Влязоха в малък асансьор и той ги качи до седемнайсетия етаж, където имаше три врати. Натаниел Клиър отвори едната с ключа си и покани Лора да влезе.
Докато той палеше малката настолна лампа, тя погледна навън през прозореца и не можа да повярва на очите си. Изгледът към Гринич Вилидж бе зашеметяващ. Улиците, по които крачеше забързано всеки ден, се кръстосваха долу като жалки пътечки в сянката на небостъргачите. На север се виждаше всичко, чак до парка. И точно по думите на Натаниел Клиър, тъмната вода на Нюйоркския залив се простираше до хоризонта, с осветената Статуя на свободата отпред.
Това бе най-красивата гледка от Ню Йорк, която някога бе виждала или можеше да си представи. Като че хващаше града откъм един изгоден ъгъл, който възстановяваше неговата младост и самоуверен дух, отхвърляйки тъгата и цинизма му с някаква тайнствена логика на перспективата, принадлежаща сякаш на велик художник.
— Какво ще кажеш? — попита той зад нея.
Докато отговаряше, почувства как палтото се смъкна от раменете й. Той го окачи в дрешника, а тя огледа книжните лавици, опасващи стените. Имаше стотици книги и само около една трета от тях бяха върху изкуството. Останалите обхващаха философия, литература и дори математика, на няколко езика, включително френски, немски, италиански и руски.
— Не искам да ме разбираш погрешно — каза той, докато й подаваше чаша със златиста течност, може би шери, — но искам да видиш нещо в спалнята. Отиди сама, а аз ще остана тук. Не съм те довел, за да демонстрирам чувствата си.
Той запали светлината в спалнята и се върна обратно, а тя влезе вътре. Смутена, зърна голямо легло, тежки завеси и още рафтове с книги, докато се обръщаше към стената, която й бе посочил. Там висеше малка, но удивителна картина в черна рамка.
Тя се приближи, за да я разгледа. На пръв поглед композицията изглеждаше напълно абстрактна, създадена да изразява някакво настроение, което не можеше да се опише с думи. Цветовете бяха натрапчиви, а линиите смели и причудливи.
Но полека-лека Лора осъзна, че там все пак има определена форма, скрита в тежките мазки от сиво, черно и бледомораво.
Това бе едно момиче, показано в профил. С тъмна коса и странно светеща кожа, макар линиите на лицето й да бяха само загатнати от пресичащите се цветни петна, които го накъсваха.
Но най-вече впечатляваше фактът, че цялата композиция на картината бе съсредоточена върху тъмния ирис на окото й, загледано в нещо отвъд картината, което зрителят не можеше да види.
И това око омагьосваше. Ясно, бистро и все пак някак ограничено в собствения си поглед, то бе пълно с характер и неназовима многозначност. Лора моментално почувства, че това момиче, този модел — ако наистина съществуваше — представлява изключително интересен и необикновен човек.
Това бе една брилянтна, невероятно уверена картина, съчетала психологическата проницателност на старите майстори с агресивната формална абстракция на модернистите. Изглеждаше едва ли не прекалено дръзка, прекалено властна за малката си рамка.
Внезапно Лора разбра защо Натаниел Клиър й я показваше.
Обърна се и го видя да стои на прага.
— Вие сте я рисували, нали? — попита.
Той кимна.
— Това беше последната ми картина. Няма да ти казвам колко отдавна я нарисувах. Не искам да си давам повече години, отколкото бездруго изглеждам с тая посивяла коса. Но беше много отдавна.
— Превъзходна е — каза Лора, местейки поглед от творбата към нейния създател. — Защо сте престанали да рисувате?
Той влезе в спалнята и застана зад нея, гледайки картината. Тя видя как очите му бързо се плъзнаха по повърхността й. И някак си този поглед направи присъствието на момичето върху платното още по-осезаемо.
— Тя бе много скъп човек за мен — рече той. — Преди много време, когато бях доста по-млад и по… оптимистичен. И предполагам, не по начина, по който някоя жена би била важна за мен днес. Не знам дали е за добро или за лошо. Във всеки случай тя умря. Разболя се от левкемия на двайсет години. Нарисувах картината точно след като научи, че е болна. После, когато вече я нямаше, реших това да бъде последното ми платно. Като жест към нея в известен смисъл. Разбира се, само в моето съзнание. — Той се засмя.
— Тя би ме убила, ако разбереше, че ще приключа с рисуването по този начин. Но аз знаех нещо, неизвестно за нея, Лора. Знаех, че вече съм казал всичко, което трябва да кажа, всичко, което мога да кажа като творец. Можех да видя и да почувствам завършека в тази картина. Усетих удовлетворение. Беше доста вълнуващо да пресека чертата, знаейки, че никога няма да се върна обратно.
— Но не е трябвало да го правите! — възкликна Лора и се обърна да го погледне. — Картината е прекрасна, блестяща. Трябвало е да продължите…
Той поклати глава и усмивката му бе едновременно тъжна и иронична.
— Не — каза. — Ти бъркаш залеза с изгрева. Това е съдържанието на картината — един край. Държа я, за да ми напомня за приключилото, за невъзвратимото, а също и че трябва да мисля за бъдещето. Искрено се възхищавам от това, което виждам в нея — младост, ярост, увереност — но то не ме кара да съжалявам за днешното си положение. Не е ли всъщност всяка картина нещо подобно? Свидетелство за миналото и бъдещето на художника? Къс от времето в чист вид… Кой го бе казал? Впрочем няма значение…
Лора поклати глава.
— Все пак мисля, че сте сгрешили. Трябвало е да продължите. И все още можете да го направите.
— И защо? — предизвика я той.
— Защото… — Веждите й се свиха съсредоточено. — Защото промените във вас, промените, за които говорите — те също могат да се изразят в картини. Дори загубите, отминалите неща, стъпките, по които не можеш да се върнеш… — Тя спря, защото думите сякаш я отнасяха. — Всички тези неща биха били картини — заключи малко сконфузено тя.
Той бавно поклати глава.
— Когато ме опознаеш по-добре, ще разбереш защо не може да бъде така.
Тя го погледна в очите, сетне върна погледа си обратно върху картината.
— Не се ли чувствате… самотен? — попита. — Без рисуването, искам да кажа. Знам, че аз самата бих се чувствала така.
Изведнъж на Лора й хрумна, че тази двусмислена картина съдържа собствените мисли за черни дни на Натаниел Клиър. И разбра защо той искаше да ги остави зад гърба си. Но сигурно чувстваше липсата им, както би я почувствала и тя, ако някога отхвърлеше завинаги най-скритите си усещания.
— Аз получавам голямо успокоение от знанието кой съм и какво мога да направя — каза той. — А днес знам кой съм и какво има най-голямо значение за мен. Понякога едно нещо е най-ценно за нас, когато е приключило и в това няма нищо срамно, Лора. «Единственият истински рай, е казал някой, е изгубеният рай.» Опа, ето че пак почнах да цитирам.
Той сведе очи към нея, оценявайки объркването й.
— Искам да те попитам нещо. Би ли ми показала рисунките си, ако те помоля за това? Сега, когато се разголих пред теб, би ли направила същото и за мен? — Той я гледаше настойчиво.
Лора се поколеба, мислейки за скечовете и акварелите си — всичките, изразяващи най-дълбоката същност на личния й живот, в който всяко нещо бе мистериозно и неподходящо за дневна светлина.
— Не помните ли? — отвърна тя внимателно. — Аз ги изхвърлям.
— Казах го ей тъй — поясни той, давайки вид, че й вярва. — В случай, че ти се намира някоя рисунка, която още не е отишла на боклука.
— Ще се притесня — каза просто Лора, гледайки картината на стената.
— И аз също се притесних.
Настъпи мълчание. Лора не можеше да измисли отговор. Чувстваше се така неловко в близост с този изключителен мъж. Толкова мъдър, толкова знаещ… и все пак не се страхуваше да признае собствените си страхове и границата на възможностите си.
Погледна отново момичето на картината. То бе миловидно и щастливо, но в израза му имаше нещо сложно и дълбоко, което правеше очарованието още по-неотразимо.
— Каква беше тя? — попита Лора.
— Много умна, много жизнерадостна. Обичаше да посещава разни места. Държеше се, сякаш светът й принадлежи, макар и да знаеше, че не е така. Съзнаваше другата си страна, но не й се поддаваше. Сякаш беше въпрос на чест да я крие зад тази своя усмивка.
Лора кимна. Въпреки че на картината нямаше усмивка, човек можеше да почувства какво има предвид Натаниел Клиър.
— Беше много смела — продължи той. — Дори когато умираше, не остави тъмната си страна да вземе връх. Продължаваше да крои планове…
Той спря да говори така внезапно, че Лора усети силното чувство, което го бе овладяло. Почувства импулсивно желание да го докосне, но нямаше куража да го стори. Нито успя да намери думи, за да запълни мълчанието, настъпило след неговите слова.
— Ще ти кажа една тайна — рече накрая той. — Всъщност аз те доведох тук горе, за да видиш тази картина. А не заради гледката. Можеш ли да отгатнеш защо?
Лора поклати глава.
— Не мога.
— Виж я още веднъж.
Тя отново погледна лицето на картината — тъмните очи с полуотпуснати клепачи. В това момиче имаше нещо ужасно съкровено, до такава степен, че самата картина изглеждаше недискретна, разголвайки го по този начин, макар и само в профил.
Едва сега Лора осъзна, че тъмната коса на момичето бе къса като нейната.
— Не се ли чувстваш така, сякаш гледаш в огледало? — попита Натаниел Клиър.
Лора огледа отново платното. Наистина, тъмните очи и коса на момичето, перленото му лице имаха известна прилика с нея.
— Прилича на теб, нали?
Тя не можа да измисли отговор. От сравнението момичето някак се смаляваше, тъй като самата тя се чувстваше напълно обикновена в сравнение с подобно удивително създание.
— Разбира се, ти не си като нея — каза той. — Притежаваш другата й страна, която тя държеше скрита. Може би затова поисках да я видиш и тя да види теб.
— Тя да види мен? — обърна се Лора към него.
— Защо не? — попита той. — Може би в известен смисъл ти гледаш в огледало. Към онази част от теб, с която тя така и не успя да се примири в себе си. Може би в нея аз през цялото време съм виждал теб. И може би съм я нарисувал, защото нещо в мен е знаело, че един ден ще те срещна… Всичко е възможно.
Мисълта му се уви около Лора като змия, защото приличаше на стотиците мисли, които бе имала за случилите й се неща, за познатите хора и изпитаните чувства още от времето, когато бе малко момиче. Колко дълбоко проникна той в съзнанието й само след няколко часа запознанство, докосвайки там идеи, които тя не искаше да признае. Това я плашеше и в същото време я караше да се чувства защитена.
Той стоеше неподвижен и безмълвен. Все още бе зад нея и сянката му от светлината на лампата падаше върху й. И когато почувства топлината му, нещо в нея сякаш се разпадна. Целият този разговор за картината, леките закачки, последвани от най-сериозни и дълбоки наблюдения, я накараха да почувства, че за пръв път, откакто се помнеше, не бе толкова сама. Някой, способен да прозре най-интимната й същност, го правеше по много деликатен начин, щедър с интуицията, опита и мъдростта си. Неговата близост разкри една гладна празнота, която обезсилваше Лора, защото тя дълги години се бе опитвала да я скрие от самата себе си.
Той, изглежда, почувства, че крехката кула, в която се бе крила толкова дълго време, е готова да се срути. Защото постави топлата си длан върху рамото й с възможно най-лекия допир.
Цялото й тяло се разтърси от тази, подобна на поглаждане с перо, ласка на мъжките пръсти по кожата й, проникнала много по-дълбоко в нея. За момент те останаха неподвижни. После той бавно започна да я обръща към себе си.
Тя потръпна отново, на ръба между миналото и бъдещето, и почувства как част от нея се опитва да му избяга обратно в познатия й свят. Но той беше с една мъничка стъпка по-напред и дългите ръце, които я спряха, й казаха също, че няма защо да се бои от него. Привлече я към гърдите си и прошепна «Шшш», нежно като любящ баща, поглаждайки рамото й с меката си длан.
Засрамена от собствената си слабост, тя се отпусна в прегръдките му, страхувайки се да го докосне с ръце. «Шшш» — утешаваше я топлият шепот и Лора се почувства на ръба на пропаст, от която се бе пазила внимателно през целия си живот — пропастта да се нуждае от някой друг.
Устните му докосваха косата й, тъй като бе много по-висок от нея. Дланите върху раменете й се плъзнаха към нейната шия и внимателните пръсти разтриха успокояващо тила й.
Отначало целувката му бе толкова лека, така изпълнена с уважение, че тя не разбра напълно какво става. Съвсем лек допир на устни с устни, ефимерен като тъмния блясък в очите му, който се приближаваше все повече, опознавайки я напълно, без да я докосва…
Тя не помнеше ясно случилото се след това. Целувката се задълбочи, стана по-настойчива. В сърцевината й гореше ярък пламък. Той лумна нагоре по краката и гърба й с такава сила, че дъхът й спря. За момент това изглеждаше като нещо нормално, някаква приятна топлина във всичките й сетива и доказателство за прекрасния факт, че е жена.
После за секунда то стана непоносимо и устните, притиснати до нейните, натискът на твърдото мъжко тяло в нея, дланите на тила й, взеха да я задушават.
Не разбра как се отскубна от прегръдката му, как се откъсна от онова, което той й предлагаше. Знаеше само, че е престъпила един ужасен закон, като разкри себе си по този начин, изкушавайки съдбата, която нямаше да се забави да я накаже за нейната самонадеяност.
Ревът на самобичуването в съзнанието й заглуши собствените й думи, докато неловко се извиняваше, преди някак да навлече палтото си и да избяга от апартамента, тичайки надолу по стълбите в черната, студена нощ. Дойде на себе си едва когато вече отминаваше последната пресечка преди дома си.
После към срама й се прибави и смущението, докато се носеше нагоре по стъпалата, когато заключи вратата зад гърба си и се хвърли на леглото, все още облечена в палтото. Как можа да го остави да направи това? Как посмя да отвори забранените врати на онази своя част, която бе отричала толкова години? Каква лудост я накара да захвърли защитата си с момичешка усмивка, сякаш нямаше на земята наказание за нея?
Дълги минути, замаяна, тя остана да размишлява над случилото се. После, преди дори да се сети да угаси светлината, сънят я обори с тежка тръпка и тревожни сънища изпразниха съзнанието й от всички мисли.
 

Десета глава
 
Слава богу, че има сесии, повтаряше си Лора през дните, последвали тревожната й вечер с Натаниел Клиър.
Единствената преграда, останала между нея и непоносимите й чувства, бе нетърпящата отлагане работа. Тя ходеше на лекции, обядваше бързо в закусвалнята, учеше повече от всякога в библиотеката и се готвеше за изпитите си със затъпяващо отчаяние. Преминаваше огромно количество материал, чудейки се дали нещо ще й остане в главата, защото съзнанието й приличаше на черен океан, в който всичко, плуващо по повърхността, можеше всеки миг да потъне на дъното.
Правейки си кана след кана кафе в апартамента, тя се зарови в европейската история, двата курса по изкуство и курса по биология — най-трудният от всички. Знаеше, че на изпитите ще се задават много конкретни въпроси с дати, имена и биологична класификация, от чиято сложност й се виеше свят.
Тя се потопи във фактите, сякаш те бяха лекарство, способно да я заслепи за всичко останало. С отминаването на дните започна да изпада в едно напрегнато и нервно безразличие и така се почувства по-добре. Усещаше дълбоко в себе си странна, подобна на бавен огън топлина, но ръцете и краката й оставаха по цял ден студени. Светът й изглеждаше много далечен и поради това лесно поносим.
Насили се да отиде на последната лекция на Натаниел Клиър преди сесията, но не можа да седне на обичайното си място на дванайсетия ред отляво. Вместо това седна високо горе, сред сенките на лекционната зала, заедно със студентите, които се страхуваха да не ги вдигнат или отсъствието им да не се забележи, когато не идваха.
Отвори тетрадката си, решена да си води бележки по лекцията на Клиър, без да обръща внимание на мъжа, стоящ зад думите. Докато го правеше, забеляза работата си върху Джорджоне и Мане, която той бе оценил така високо. Беше изпаднала от тетрадката й и тя я постави на съседната седалка.
Захвана се да записва лекцията с абсурдни подробности. «Розовата гола» на Матис бе проектирана на екрана над катедрата и с ъгъла на окото си тя видя как показалката му обхожда смелите линии на повдигнатото женско коляно, извивката на бедрото, красивата загатната структура на ръцете и дребната глава, умалена от художника заради цялостната композиция и все пак сякаш още по-впечатляваща заради това.
Лора драскаше дума подир дума казаното от Клиър, без да вдига очи към подиума. Почувства, че по някакъв странен начин потокът на мислите му сякаш сам излиза изпод писалката й, използвайки я като посредник за нанасяне на точната им същност върху страниците на тетрадката. Лора наблюдаваше с почуда този процес, възхитена от пронизващата сила на интелекта му дори сега, когато бе затворила периферното си зрение за неговия нервно крачещ напред-назад силует.
През паузите в писането дочу шепот от реда зад себе си. Бяха момичешки гласове, изразяващи женското си възхищение от далечната фигура на професор Клиър. Техните реплики съдържаха откровено сексуално любопитство към него.
Лора ги позна. Това бяха три момичета, които бе забелязвала в залата и преди. Винаги седяха отзад, където можеха да си шепнат, без да ги чуват. Учеха изкуствоведство в горния курс и ги бе срещала понякога пред канцеларията на факултета.
Макар да посещаваха този курс, всъщност бяха чисто и просто почитателки на Клиър, следващи го във всичките му часове. Неговата мистика ги беше обзела, както впрочем и почти всички останали, и обичаха да остават в неговата сянка колкото се може по-дълго.
Въпреки че не личеше той да им обръща особено внимание, а понякога правеше и саркастични забележки в клас «за жената, следваща изкуство с цел получаване на бакалавърска диплома» и за «сексапилната млада студентка, която от сърце казва на професора си, че би направила всичко, за да получи добра оценка по предмета му», това не ги обезкуражаваше и те продължаваха да посещават часовете, разменяйки тихите си шепоти относно външния вид и предполагаемата му сексуална мощ, като го поглъщаха с погледи и много рядко записваха нещо от лекциите.
Най-красивата от тях бе блондинка на име Сандра Рихтер. Лора знаеше името й, защото и двете посещаваха курса по съвременна живопис, където Сандра имаше неприятния навик постоянно да вдига ръка към професор Цукерман с досадни и смешно плиткоумни въпроси.
Лора отклони вниманието си от момичетата зад нея. Но ехото от шепота им продължи да я тревожи, защото сега мистерията на секса я занимаваше дълбоко.
Нещата се развиха така, че сляпото отдаване на Лора на учението постигна желания ефект.
Тя знаеше всички отговори на изпита си по европейска история и написа едно стегнато и смислено есе върху влиянието на Тройния съюз на Бисмарк върху равновесието на силите в Европа до Първата световна война. На изпита по биология си проправи без грешка път през размножителната, храносмилателната и нервната системи на безгръбначните, фотосинтезиращата способност на растенията и тънкостите при оплождането на цветята. Отговори на всички въпроси от изпита по съвременна живопис така, както знаеше, че ги иска професор Цукерман, и накрая изля целия си ум и енергия на трудния изпит при Натаниел Клиър.
Когато всичко приключи, в един петъчен следобед Лора вървеше бавно от университета по централните улици към дома си. Беше мрачен, дъждовен ден и тя помисли, че светът никога не бе изглеждал тъй приятно хладен и настройващ към съзерцание.
Изкачи безкрайните стъпала до апартамента си, без да се умори, въпреки че през последните дни спеше малко. Чувстваше се отвъд умората, отвъд всичко, освен онова равнодушно откъсване, където нищо не можеше да я засегне.
Бе седнала на ръба на леглото си, твърде замислена, за да се сети за вечеря, когато чу звънеца.
Тя се стресна и дойде на себе си. За пръв път, откакто бе започнала следването си, някой звънеше на вратата. Не бе чувала този звук от деня, в който чичо Карол и братовчед й Уейн й помогнаха да качи по стълбите нещата си, преди да се върнат обратно към собствения си живот в Куинс.
— Кой е?
Гласът в микрофона беше мъжки, но неразбираем. Наложи се отново да попита.
— Нейт Клиър е — разбра накрая. — Нося ти нещо.
Лора пребледня.
— Така ли… какво? — попита неловко.
— Работата ти върху Джорджоне — чу се изкривеният глас, в който обаче тя долови сега ехо от дълбокия, плътен тон на професора. — Някой я е намерил в лекционната зала. Сигурно си я забравила.
Дъхът на Лора замря в гърлото й. Несъзнателно бе чувствала липсата й досега. Но звукът на гласа по домофона предизвика потиснатия спомен и тя веднага осъзна, че да, работата беше загубена, нямаше я в тетрадката й. Сигурно я бе оставила някъде или просто бе изпаднала.
Разполагаше със секунда, за да реши какво да прави. Гласът на професора бе строг и делови, лишен от хумор или топлина.
Тя отчаяно погледна към претрупания малък апартамент зад гърба си. Видя й се особено мизерен с грозната мивка и печка, пожълтяла мазилка, очукани стари мебели и мръсния прозорец към отдушника навън.
После се обърна обратно към домофона. Със затворени очи и празно съзнание натисна бутона, за да отвори входната врата.
Отстъпи крачка назад, сякаш уморена от стореното. В огледалото над мивката й се мярна собственото й отражение. Изглеждаше ужасно. Косата й бе сплъстена и разбъркана от вятъра. Страните й бяха хлътнали от неотдавнашната преумора. Съзря гребена върху плота и бързо го прекара през косите си. Беше прекалено късно да сложи малко руж на бузите си. Той щеше да е тук след няколко секунди.
Тя вдигна палтото си от стола и го закачи на куката до вратата. Бутна книгите от леглото, хвърли един последен, безпомощен поглед към четирите си пусти стени и се изправи вцепенена пред вратата.
Чу бързи, енергични стъпки по стъпалата. Той вероятно ги вземаше по две наведнъж.
После на площадката настъпи тишина, след което силно почукване на вратата я накара да подскочи. Тя пристъпи напред, поигра си с резето, което сякаш нарочно заяде, и накрая натисна дръжката, за да отвори.
Без да иска, стори крачка назад. Натаниел Клиър стоеше пред нея и черната му коса блестеше под светлината на голата крушка на площадката. Носеше кожено яке, обгръщащо гръдния кош и раменете му. Тя зърна плътно прилепналите му тъмни панталони, подсказващи котешката пъргавина на краката му.
Заедно с него в стаята нахлу свеж въздух и тя го почувства с кожата на лицето си.
— Загубила си това. — Той вдигна ръка с есето й. — Някой го занесъл в канцеларията и оттам ми го дадоха. Реших, че мога да ти го оставя на път за вкъщи. Сигурно не би желала да се изгуби, след като толкова добре си го написала.
Забеляза, че той държи в ръка и изпитна бланка, която сега отдели от есето.
— Донесох също и курсовата ти работа — каза. — Прегледах я тази сутрин. Отличен, разбира се. Добре си се справила.
Изражението в очите й го накара да замълчи. За момент той постоя неподвижен в рамката на вратата. Сетне влезе и бавно я затвори след себе си.
Ръцете й висяха отстрани на тялото, с треперещи, обърнати към него длани. Тя не можеше да види израза на молба и капитулация в очите си.
След пауза, която й се стори най-дългото изпитание, което някога бе преживявала, тя се озова в прегръдката му. Обятията му й бяха по-познати дори от дома край нея. Сякаш никога не го беше оставяла, сякаш този глупав период на труд и студено безсъние никога не ги бе разделял.
Сетивата й се преизпълниха с облекчение, щом разбра, че не е в състояние повече да сдържа бурята в себе си. Дланите й по някаква собствена воля се озоваха на хълбоците му. Целувките му докосваха веждите, клепачите, бузите й.
— Знам, Лора — шепнеше той в ухото й и пръстите му я галеха по косата. — Знам всичко.
Лицето й се повдигна към неговото и тя отвори устни, за да приеме гладкия мъжки език, който намери нейния и бавно го загали. Горещият флуид, ужасил я преди седмица, се върна отново, облизвайки с огън краката й, карайки коленете й да се подкосят и събуждайки чувствата й още по-приятно сега, когато бе загубила силата да се съпротивлява.
Бе дошло време да отпусне ръце и да се отдаде на онова, което трябваше да дойде. И тя го стори с благодарна въздишка.
— Моята сладка Лора — шепнеше Натаниел Клиър, изглежда разбрал както нейната борба, така и радостта от капитулацията. — Сега всичко е наред.
 

Единадесета глава
 
Лу Бенедикт наблюдаваше внимателно Лиз Дамерън от безопасно разстояние.
Лари Уитлоу му бе докладвал, че работата й в неговия отдел е направо феноменална за един начинаещ. Тя притежаваше инстинктивно чувство за планиране на нещата занапред и за паричната политика при закупуването и управлението на материалите.
И нещо повече, тя се бе запознала сама — нито Лари, нито Лу можеха да си представят кога и как — с миналото и настоящото положение на компанията на пазара и правеше ценни предложения за най-добрите производствени стратегии по отношение на бъдещето.
Лиз отделяше много часове от личното си време в отдела за изследване и развитие на производството, разучавайки сложните влияния на следвоенната икономика и последните научни постижения върху областта на електрониката. Тя очевидно гледаше много сериозно на предстоящата си кариера.
Вършеше цялата си работа преди определените срокове, колегите й я харесваха, а и спестяваше на Лари куп главоболия, сваляйки от плещите му част от собствените му задължения, когато бяха претрупани с поръчки.
Накратко, тя беше истински бисер.
Като глава на фирмата, Лу винаги проявяваше личен интерес към материалите, тъй че естествено бе да посещава редовно отдела. Щом го видеше да влиза, Лиз вдигаше поглед и му махваше весело с ръка. Понякога разменяше с нея и по някоя дума на път към офиса на Лари.
— Е, как се държат с теб?
— Не можеше и да бъде по-добре, сър.
Шеговитите забележки почти засядаха в гърлото му, защото още от вратата оставаше поразен от вида й и дори докато говореше, се опитваше да го запечата в паметта си, за да си го припомни по-късно на спокойствие.
Тя носеше обикновени плисирани поли, изглеждащи страхотно върху дългите й крака, и пуловери, които обгръщаха твърдите й гърди и строен кръст с особена деликатност. Понякога обличаше красиви рокли в ярки цветове или костюми, в които изглеждаше възхитително, защото женствеността й изпъкваше на фона на консервативната кройка.
Имаше и един черен комплект — пола и пуловер, от който дъхът на Лу секна, когато го видя за пръв път, и който винаги след това присъстваше във фантазиите му. Тя бе оставила пламтящата си червена коса спусната върху тъмната материя и просто физически светеше с млечната си, сякаш слязла от корицата на списание кожа сред сивите стени на офиса, а зелените й очи блестяха като скъпоценни камъни, когато му се усмихна.
Лу откри, че учудващо често я среща по коридорите. Или може би несъзнателно я търсеше? Не можеше да отрече, че понякога се отклоняваше от нормалния си маршрут, за да й пресече пътя. Тя винаги се движеше с приятелки, две или три момичета от различни отдели. Красотата й ги правеше да изглеждат като помияри в краката на гръцка богиня. Щом я съзреше, той почти се заковаваше на място.
Понякога образът й го държеше буден нощем, докато лежеше до Барбара. Това го тревожеше и той се събуждаше на другата сутрин неспокоен, с възпалени очи.
Като гледаше спящата фигура на жена си, Лу започна да се замисля върху семейния си живот. Барбара беше натежала, плътта й не бе толкова стегната и той я любеше по-рядко от преди няколко години. Сега, когато децата бяха вече отраснали, тя отделяше повече време за своите интереси — женски събирания, обеди с приятелки, вечери в клуба, по бридж. От известно време подозираше, че тя не изпитва повече сексуално влечение към него. И сега осъзна, че това чувство е взаимно.
Лу Бенедикт никога не се бе смятал за особено страстен мъж. Децата, училището, ваканциите и бизнесът му стигаха. Или поне така беше. Но сега нещо му липсваше.
И това нещо неочаквано се бе настанило зад остъклените врати на отдела за материали, където Лиз Дамерън седеше зад бюрото си, телефонираше, съставяше доклади и проекти, вдигаше поглед, за да се усмихне на колегите си, и си гледаше работата.
Лу се мъчеше да отхвърли обземащата го фиксидея.
Обезпокоен от голямото количество лично време, което отделяше да мисли за Лиз, той работеше все повече и оставаше до по-късно в офиса. Тогава се запита дали не го прави с тайната надежда, че тъй като Лиз също работи до късно, някой път ще се засекат в притихналия коридор, ще разменят някоя дума и може би тя дори ще приеме покана за едно питие.
Проклинайки фантазиите си, той се помъчи да бъде строг към себе си. Опита се да отдаде промяната, ставаща в него, на навлизането си в зряла възраст, с нейните неизбежни малки трепети и изкушения.
Но опитите му за самоанализ не доведоха до никъде. Лу не беше самовглъбена натура. Повече от двайсет години живееше само с действие и усилена работа. Не беше мислител. Бе осъществявал досега личната си мечта за реализиране и финансова сигурност, без да анализира при това мотивите си или движещите им сили.
Накрая я покани на обяд.
Имаше добър претекст. Лари Уитлоу щеше временно да поеме работата на Върн Инис, защото Върн бе на легло с някакъв загадъчен хепатит. Така отделът оставаше без шеф.
Лиз вече познаваше отдела почти толкова добре, колкото и Лари, както многото й забележки и предложения по време на събранията показваха. Тя беше очевидният избор за временен началник, въпреки младостта й и липсата на опит. Освен това в отдела нямаше друг, на когото Лу можеше да повери тази отговорност.
Той я заведе в един малко прекалено интимен ресторант на булевард Стоктън, за да й съобщи за назначението.
Тя изпи чаша шери, докато той премляскваше мартинито си. Прие новината с искрена усмивка, малко делова дори и в радостта си.
— Толкова се радвам — каза. — Благодаря ви за доверието. Сигурна съм, че ще се справя с тази работа. Надявах се, че ще мога да поема малко повече отговорност. А сега ще мога и да науча повече неща за компанията като цяло.
— Това е само временно, разбира се — отбеляза той. — Очакваме не след дълго Върн отново да поеме поста си. Но ще оценим усилията ти, Лиз, и ще ги запомним, уверявам те.
— Благодаря за възможността, господин Бенедикт — каза тя.
— Лу. — Думата изскочи от устните му, преди да разбере, че се кани да я произнесе.
Усмивката й бе свенлива, когато вдигна очи към него.
— Лу.
Говориха за незначителни неща, докато обядваха, и Лу се улови, че откровеничи повече, отколкото възнамеряваше за личните си чувства като глава на компанията и дори като мъж. Нещо в тази нейна усмивка, в особеното й излъчване на доверие и покана, изглежда, го предразположи. И както си бъбреха, той си поръча още едно мартини. Струваше си това общуване с нея, дори да го сметнеше за прекалено бъбрив и пийнал шеф.
Тя обаче явно нямаше нищо против и го окуражаваше с въпросите си, макар нещо сериозно и благовъзпитано да оставаше в нея през цялото време, поддържайки разговора стриктно на ниво.
Тя сърдечно стисна ръката му, когато се върнаха на работа. И това бе едва вторият случай, откакто се познаваха, при който той я докосна, но сега контактът бе някак по-интимен.
След като се разделиха, тя се върна в отдела и започна да се нанася в офиса на Лари.
Когато заговори на Барбара за Лиз, тя явно не сподели гордостта му от работата на новото момиче, нито ентусиазма му по повод младата кръв, която то бе вляло в управлението. Барбара я срещна на пикника на служителите по случай Деня на труда, но оттогава не спомена нищо повече за нея.
Лу не обърна внимание на този почти подсъзнателен конфликт с жена си, заключавайки колебливо, че тя вероятно е мислела за друго, за да не отвърне на усмивките му или да не кимне одобрително на думите му относно Лиз.
Но сега той виждаше Лиз все по-често и двамата разменяха повече съобщения и телефонни разговори. Даде си сметка, че поради някаква неволна нетактичност упорито я споменава и на вечеря пред жена си. Лиз това, Лиз онова…
Безразличието на Барбара стана по-студено. Лу започна да подозира, че тя или храни лична неприязън към момичето поради някаква причина, или се обижда от необикновеното му възхищение от нея.
Естествено, Лиз си нямаше и понятие за това, тъй като никога не се виждаше с Барбара, а и Лу по принцип не говореше за дома си, когато бе с нея, освен да спомене накратко проблемите и успехите на децата в училище или главоболията от пубертета им.
Затова му дойде като гръм от ясно небе, когато Лиз ги покани с Барбара на вечеря в малкия си апартамент.
Трудно можеше да откаже. Сега Лиз беше важна част от компанията.
Вечерта премина малко напрегнато. Лиз ги посрещна с усмивка, настани ги на канапето и поднесе на Лу мартини, точно както той го обичаше — четири към едно — и джинджифилова лимонада на Барбара, която не пиеше алкохол. После сервира апетитни ордьоври на ниската масичка и поведе лек разговор, продължил и по време на скромната, но добре приготвена вечеря.
Лиз бе така мила и гостоприемна в държането си, че Лу остана изненадан от упорито студеното отношение на жена си. Барбара остана дистанцирана през цялата вечер и благодари с хладна учтивост на Лиз, когато се сбогуваха.
На път за вкъщи в колата той се обърна укорително към нея.
— Не можа ли да се държиш малко по-дружелюбно? — попита, поглеждайки от пътя към умисленото лице на жена си. — За бога, момичето просто се опитваше да бъде мило с нас. Виж какъв труд си направи да ни покани.
— Не ми обръщай внимание — отвърна уклончиво Барбара. — Не се чувствам много добре. Сигурна съм, че е много свястно момиче.
Но очите й твърдяха нещо съвсем различно от думите.
През следващите четири седмици Лиз ръководеше блестящо отдела, като движеше със здрава ръка работите и същевременно запазваше приятелски отношения с персонала си. Докладите й пред Лу на събранията на ръководството бяха по-организирани и стегнати от тези на Лари, с всички факти, изчислени в проценти и сравнени щателно с цифрите от предишната година, по-предната и дори от последните пет години. Разбирането й за движението на паричния поток като израз на цялостното състояние на компанията изглеждаше по-ясно дори от това на самия Лу.
— Тя е истинско бижу — сподели Лу с Лари на четири очи.
— Добре, че се намери да те замести, докато Върн е болен.
Лари кимна, но обикновено бодрият му поглед бе мрачен. В края на краищата тази привлекателна новодошла в «Електронни изделия Бенедикт» го превъзхождаше в работата, на която трябваше да се върне след оздравяването на Върн.
Долавяйки това, Лу добави:
— Ще се почувствам по-добре, когато отново поемеш отдела си, Лари. Но ми е приятно, като я виждам, че се труди толкова сериозно.
Неудобното положение, причинено от отсъствието на Върн, изглежда работеше в полза на компанията и Лу се поздрави, че може да разполага с добри хора край себе си по време на криза.
В същото време бе достатъчно честен в преценката си, за да благодари на щастливата си звезда за Лиз Дамерън. Тя бе самата ефикасност. Ако не се бе появила тъй изневиделица, сега той щеше да има много повече тревоги.
Но като работеше близо до нея, откри, че оценката му за способностите й постепенно става неотличима от възхищението му пред нейната младост и красота. Сега всичко се свеждаше до една концепция — неуморимата увереност и енергия на едно хубаво и талантливо момиче.
Не можеше повече да крие от себе си, че белите нощи до спящата му жена принадлежаха на Лиз. Тя обсебваше мислите му. Макар предупредителните сигнали от страна на Барбара да му казваха да говори по-малко за нея и да не изтъква толкова ролята й при споменаването на компанията, времето, през което мислеше за нея, се увеличаваше правопропорционално на тях.
Сега си спомни как изглеждаше Барбара, седнала край малката масичка на вечерята в апартамента на Лиз. Една до друга двете жени изглеждаха като олицетворение на Старостта и Младостта. Лиз цялата огнен цвят и млечнобяла хубост, а Барбара — жълтеникава и нацупена, въпреки грима и скъпата си рокля.
Тази двойна представа преследваше Лу, защото беше нещо повече от спомен. Тя сякаш олицетворяваше повратна точка, разклонение на пътя между добре познатото вчера и едно утре колкото забранено, толкова и примамливо.
И той не можа да обърне гръб на този кръстопът. Самото му съществуване го караше да се движи напред, да избере посоката и да направи първата стъпка.
Полека-лека, ден след ден, докато фантазиите му за Лиз изместваха всички останали мисли, започна да му се струва, че тази първа стъпка е вече направена.
Вестите от Върн Инис ставаха по-мрачни. Тестовете изключваха инфекциозен хепатит, но той ставаше все по-немощен. Изглеждаше жълт и изпит, когато Лу го посети в болницата.
Една нощ, останал до късно в офиса си, Лу позвъни на Лиз Дамерън у дома й.
— Чудех се дали мога да се отбия за момент? — попита той. — Има нещо, за което искам да говоря с теб.
По линията настъпи кратка тишина. Внезапно той почувства ученически страх, че тя ще му откаже.
— Разбира се — рече спокойно тя. — Отбий се.
Когато пристигна, завари я облечена в черния комплект, от който той толкова много се възхищаваше. В оскъдната светлина на настолната лампа, тя блестеше като видение. Сервира му питие, после седна и го погледна в очакване.
— Разтревожен съм за Върн — каза той. — Имам чувството, че няма скоро да се върне при нас. Докторите не са никак оптимистични. Изглежда, заболяването му е сериозно.
— Толкова съжалявам — рече тъжно тя. — Надявах се, че новините ще са добри…
Лу отпи от питието си.
— Право да си кажа, това може доста да ме затрудни — продължи той. — Ако се наложи Върн да се пенсионира, разполагам с Лари да заеме поста му. Но това ще ме остави без постоянен шеф на отдел «Материали». Разбира се, мога да разровя в отдел «Кадри» и да се опитам да намеря някой — има много добри специалисти — но не съм убеден, че това ще е най-доброто решение.
Настъпи мълчание. Лу скришом си пое дълбоко въздух.
— Питам се как би се чувствала ти, Лиз — попита той, — ако поемеш за постоянно работата на Лари?
Тя изглеждаше изненадана.
— Сигурна съм, че няма да се наложи — отвърна. — Върн скоро ще се справи с болестта си, не мислиш ли?
— Така е, но трябва да сме готови за всичко — настоя Лу. — Мислиш ли, че ще се справиш с работата?
Тя доби умислен вид. Странно бе да се види това толкова красиво създание, потънало в сериозно размишление над една тъжна ситуация, с младото си лице, създадено само за щастие и усмивки. Лу отново забеляза познатия особен, меланхоличен блясък в очите й, чувствителен и дори скърбящ. Това я правеше някак по-дълбока и още по-привлекателна от преди.
Накрая погледът й се разведри.
— Оценявам доверието, което ми оказваш — каза тя. — Ако възникне необходимост, ще направя всичко, на което съм способна. Надявам се да не те разочаровам.
— Добре — каза Лу, изпускайки една дълбока въздишка. — Камък ми падна от сърцето. Ти знаеш, че всички ние смятаме работата ти за превъзходна, Лиз. Съзнанието, че мога да разчитам на теб, ми помага много.
Тя се усмихна.
Лу се поколеба, преди да продължи.
— Има още нещо — каза той. — И те моля да не се обиждаш, ако изглеждам прекалено любопитен. Надявам се, че не предизвиквам конфликт в личния ти живот с предложението си от преди малко. Имам чувството, че си жена, отдадена на кариерата си, Лиз… Но ако имаш някакви планове — брак, деца, каквото и да е — допълнителната отговорност при нас може да ти попречи… и това би променило нещата. Ще имам нужда от цялото ти време и енергия. Не бих искал да те карам да се разкъсваш на части…
— Не се тревожи за това — разсмя се тя. — Нямам никакви планове, които да не включват компанията.
Настъпи мълчание, в което думите й отекнаха помежду им. Лу погледна пейзажите по стените. Скромността на апартамента само подчертаваше още повече красотата на това момиче.
Уверението й отпусна нервите му и не му се искаше да наруши този момент на доверие и интимност.
— Е — въздъхна той, — май че е време да си вървя.
Тя се изправи с него и отиде да му донесе палтото.
— Благодаря, че ме прие след такова неочаквано обаждане — рече Лу.
— За мен беше удоволствие — усмихна се тя и вдигна палтото, застанала до вратата. — По всяко време си добре дошъл.
Тя очарователно му поднесе дрехата за яката, за да може той да се облече с гръб към нея. Лу почувства как дланите й пригладиха плата на раменете му. Долови близо до себе си нейния аромат и почти усети през плата топлината на тялото й.
Когато се обърна към нея, коленете му се подгъваха. Стори му се, че вижда сянка на усмивка върху устните й. В следващия миг тя вече изглеждаше съвсем сериозна.
— Лиз — сричката се изплъзна сама от устните му. Нещо го облада в тази последна секунда при допира на нейните длани. Той напразно се мъчеше да го задържи вътре в себе си. Тревогата му за Върн, за компанията, цялото напрежение през последните два месеца, изпитото питие — всичко това му дойде твърде много. Момичето сякаш го подканяше да отпусне глава на красивото й рамо и да забрави тревогите си.
— Наистина — повтори нещастно той. — Съжалявам…
— Няма защо. — Тя докосна устните му, за да го накара да замълчи. — По всяко време. Наистина. Щастлива съм да те приема.
Сега усмивката й се върна, нежна и успокояваща. Той се почувства привлечен към нея от някаква сила отвъд границите на човешката съпротива. Тя го гледаше с интерес. Без да се помръдва, сякаш се протягаше и го заобикаляше отвсякъде.
Внезапно ръката му се вдигна сама и почти докосна стройната ръка под пуловера й, преди той да успее да я върне обратно. Тя приличаше на магнит, неотразима и подканяща.
Той се въздържа за една последна секунда, роб на сенките, мълчанието и красивите очи, които го гледаха така сладко. Плътта под дрехите му се стремеше към нея с нечовешко желание. Той почувства как залитна в наелектризираната атмосфера. Устните му се доближиха с няколко сантиметра, и още — най-бавната и агонизираща капитулация в неговия живот.
После, сякаш съдбата го съжали, чакането свърши. Тя беше в ръцете му, устните му докосваха нейните, пръстите й ровеха косата на тила му.
Той почувства с тялото си лекия натиск на нейните гърди и бедра. Целувката й бе свенлива — просто леко бръсване на топли устни. Но нещо в собствената му плът сигурно й изпрати сигнал и преодоля естествената й въздържаност, защото сега тя разтвори устните му с нежно любопитство и един сладък, котешки език погали неговия с предпазлива ласка.
Ръцете му я прегръщаха и за пръв път той почувства стройния й гръб и талия под пръстите си. Колко мека бе тя! И как естествено тези красиви крайници се гушеха в прегръдката му.
Вкусът й се присъедини към пропилите го усещания. Той никога не бе изпитвал или си представял нещо тъй великолепно като тази целувка. Но преди да може да й се наслади по-нататък, в нея се надигна нов глад, някаква нова вълнуваща интимност в идващите към него от тялото й вълни. Той можеше да долови как горещината на женското желание замени почти момичешкото й мълчаливо съгласие. Тя беше истинска жена, царствена, прекрасна, готова за любов.
Членът под панталона му бе събуден и твърд, напрягайки се да срещне нейния таз, тъй че той трябваше да се извърти, за да не я докосне с него. Тя ме желае, чу той един екзалтиран глас вътре в себе си. Боже мой, тя ме желае!
Двамата се олюляха сред сенките. Той нито можеше да се помръдне, нито да я освободи. Ужасен от собствената си страст, напразно се опитваше да се контролира.
И стана така, че въпреки волята си Лу остави ръцете си да правят каквото си искат, и те се плъзнаха надолу по гърба й до двете кълба, от които толкова се възхищаваше, и най-сетне се сключиха върху тях, дръпвайки я силно срещу смущаващия, гладен прът на члена му, докато от гърлото му излизаше стон.
Тя го спря.
— Не — прошепна много тихо, дръпвайки лице от неговото и отблъсквайки гърдите му с длан. — Лу, недей.
Звукът на собственото му име върху тези меки устни бе най-безпрекословната заповед.
— Боже мой, съжалявам, Лиз. Не знам какво ми стана. Моля те, не си мисли…
— Не съжалявай — рече тя, като го гледаше спокойно.
После, с една сладост, която премахна и последния баласт, задържащ краката му на земята, се върна в обятията му точно за толкова, та да премине с устните си по неговите още веднъж. Докато го правеше, той почувства отново свенливото докосване на тези гърди, шепота на дългите бедра и таза й срещу него, ласките на пръстите й на врата му. Щеше да припадне.
Той се отдръпна, поразен от красотата й, опитвайки се да прецени собствения си срам и да възстанови някак равновесието си. Помъчи се да намери думи, но те не идваха.
— Вече трябва да си вървиш — рече тя. — Жена ти сигурно се тревожи за теб.
— Лиз, наистина, толкова съжалявам — изломоти Лу.
Тя поклати глава и го потупа по рамото, докато му отваряше вратата.
Тя вече закриваше красивото й лице — един светещ, нереален овал, озарен от пламтящите зелени очи, когато последните й думи го застигнаха.
— Всичко е наред — каза тя. — Наистина. По всяко време. Когато и да дойдеш.
 

Дванадесета глава
 
През следващия месец Лора живя като в сън.
Това беше странен сън, изпълнен с неудържим интелектуален порив и бърз растеж, както и с изгарящо чувствено опиянение, каквото Лора никога не бе подозирала, че може да съществува.
Тя водеше двойствен живот. Посещаваше лекциите, щателно си водеше бележки и прекарваше дълги часове, учейки в библиотеката. Винаги изпреварваше с един ход професорите си, които обичаха да поставят малки капани в своите тестове и препитвания, за да превърнат всяка лелеяна отлична оценка в много добра, а нея — в добра, държейки по този начин първокурсниците постоянно напрегнати и нащрек.
Лора изучаваше характерите на преподавателите си, търсейки слабости, които да й позволят да изненада всеки един от тях и да измъкне от него оценка, излизайки с неочаквани познания, извънредна работа, цитат от публикувана негова статия или възхвала на критичната школа, към която той принадлежеше.
И всички тези неща тя вършеше с най-ясно съзнание и най-хладнокръвна решимост.
Но докато едната й половина се стремеше с бясна концентрация към целта да получи пълна отлична оценка за първия семестър в колежа, другата чакаше отдолу, сляпа и глуха за тези незначителни въжделения и гладно фиксирана върху нещо съвсем различно.
Когато звъннеше телефонът и дълбокият глас на Нат се плъзнеше в ухото й с тиха покана, тази забранена половина се промъкваше като бандит и я превръщаше за миг в създание, живеещо само за очакващото я в другия край на линията удоволствие.
Лора оставяше настрани работата си — свършена рано заради очакваното обаждане, което сега се случваше няколко пъти седмично — и хукваше през ветровитите улици към блока на Нейт, по дългия път нагоре с асансьора до площадката, където го виждаше да отваря вратата, за да я посрещне.
Той я прегръщаше и целуваше по бузата, докато затваряше вратата след нея. После с някаква странна официалност я настаняваше на канапето в дневната и я разпитваше за деня, курсовете, писмените й работи и изпитите. Отговорите й бяха кратки, почти едносрични като на дете, защото интересът и към учението бе изместен от нуждата й от него.
Накрая той се разсмиваше, прочел мислите й, и я вземаше в прегръдката си. Сега целувките им бяха сериозни и толкова интимни, че за секунда електрическият заряд на мъжкото желание се озоваваше в дългите ръце, които я притеглиха все по-близо до него.
Страстта ги правеше почти луди през тези първи моменти. За миг се озоваваха голи в спалнята и устните и ръцете им намираха тъй диво местата на удоволствие, че трябваше да се освободят от него заедно и веднага.
И чак след тази първа гореща среща можеха да си поемат дъх, да се отпуснат сред меките завивки и да се насладят на чувството, че са заедно чрез малки ласки, прегръдки и прошепнати мили думи.
В тези магически, сумрачни мигове Лора лежеше отпусната в прегръдката на любовника си. Не можеше да види лицето му, защото сега здрачът падаше рано. Но тялото му приличаше на крепост, предпазваща я от всички опасности на външния свят, и тя се оставяше да лежи неподвижна в неговата сянка, робиня на вълшебството, с което той я пленяваше — с плътта и личността си. Самата й слепота приличаше на балсам, защото не искаше да вижда нищо освен него.
Но бавните му пръсти и опитни устни приличаха на пламъци, лизващи спящата жарава в нея я тя отново се отваряше за него. Този път правеха любов по-бавно, по-обмислено и дори по-поглъщащо заради тази нега. Той изследваше тайните й места, тъй неотдавна събудени, и плътта й сякаш подлудяваше от желание.
Когато не можеше да издържа повече на собствената си възбуда, той я покриваше, тялото му се устремяваше надолу и тласкаше с мощ, от която дъхът й секваше. Тя се извиваше и напрягаше, за да го поеме по-дълбоко в себе си, та когато страстта й избухне, той да я притежава напълно, без да има скрита нейна частица.
А щом всичко свършеше и тя почувстваше пулсациите на утробата си, приемаща неговото семе, струваше й се, че тази жива мъжка есенция я катализира, унищожавайки старата й същност, за да я замени с нова, способна на мисли, чувства и възторзи, неподозирани досега и в най-смелите й фантазии.
Те слушаха звуците на града отвън — някоя сирена, грохота на камион в тиха уличка, смеха на минаваща двойка далеч под тях. Лора усещаше как този град се движи и диша там долу, изпращайки огромната си жизненост нагоре по високите стени и оттам във вените й така, както докосването на любовника й изпращаше трепети в нейното сърце.
Странно, но мислите й за черни дни се появяваха дори сега, само че трансформирани от старата си тъжна меланхолия в нещо лирично и щастливо. Те празнуваха тайната метаморфоза, скрита под сивата рутина и ежедневния живот — опасна промяна може би, но пълна с магия и вълнуващо приключение.
Тя гледаше тъмната фигура на Натаниел Клиър в леглото до себе си и разбираше, че в много отношения той е все още загадка за нея. Дори и в интимните им моменти нещо в него оставаше надалеч. Говореше малко за своето минало и никога за семейството си. (Лора трябваше да научи от една студентка последна година във факултета по изкуство, че Нат имал брат в Орегон.) Отказваше да говори за изкуство по време на срещите им, като казваше, че не иска да пренася работата си от кабинета вкъщи.
Дълбочината на близостта му с нея изглеждаше физическа, без думи. Говореше й с едно духовито разбиране, сякаш четеше мислите й, а разкриваше все по-малко от своите собствени и ги омаловажаваше като безинтересни, когато тя го попиташе за тях.
Понякога изразът в очите му подсказваше лични грижи, за които не споменаваше. Лора подозираше, че се опитва да я предпази от проблемите в собствения си живот, за да не я товари с тях. Смяташе, че това е неправилно, защото искаше да споделя с него всичко — както болката, така и удоволствието.
Но тя с готовност му позволяваше този личен живот не само защото все още изпитваше страхопочитание към него, а и защото мислеше, че зрялото и женствено поведение изисква да не лишава любовника си от правото на отделно съществуване, да признава свободата му. И тази сериозна, хладна отделеност на зрели хора някак си само засилваше мистерията и романтиката на тяхната връзка.
Понякога тя оставаше при него по цяла нощ и те се любеха на сутринта, когато взаимните ласки ги събуждаха от дрямката до внезапната възбуда само за няколко мига. След това той обичаше да я гледа седнала гола срещу светлината от прозореца и да й казва как би я нарисувал, ако все още се занимаваше с това. Говореше за портретите на Викторин, модела на Мане, за впечатляващата Дора на Пикасо и обясняваше на Лора как собственият й неповторим чар би могъл да вдъхнови подобни шедьоври.
Те често гледаха заедно картината на момичето в спалнята му. Той заставаше зад Лора с ръце на хълбоците й и слабините му се допираха до нея така, че очите й почти се притваряха от удоволствие.
Струваше й се, че момичето от картината започва все повече да прилича на нея. Или ставаше обратното? Не можеше да прецени. Чувстваше се така, сякаш живееше в сън на Дориан Грей*, в който образът от картината общува с най-дълбоката част от съществото й.
[* Герой от романа на Оскар Уайлд «Портретът на Дориан Грей», който остава вечно млад, докато образът на портрета му старее. — Б.пр.]
— Понякога изглежда толкова различна — каза веднъж на Нейт, гледайки платното.
— Прилича повече на теб? — Той бе прочел мислите й.
Тя кимна.
— Е, може би ти си я променила — рече той. — Всъщност сигурен съм, че е така. Ти си причината. Предполагам, че това е един от начините, по който живите могат да общуват с мъртвите. Нищо не е неприкосновено. Всичко се променя.
Лора слушаше думите му, чувстваше тяхната магия и бе щастлива.
Когато посещаваше класа му през тези дни, удоволствието да го слуша как говори бе по-голямо от всякога. Чувстваше, че го разбира по-добре, защото познаваше мъжа зад мислите, които течаха така замайващо от дълбокия му глас в писалката й. Можеше да прегърне концепциите му така леко, както прегръщаше неговото тяло. Собственото й интелектуално развитие бе ускорено от него до нови висоти, които никога не се бе надявала да достигне, когато за пръв път влезе в лекционната зала.
Но същевременно, докато гледаше над главите на състудентите си към подиума, по който Натаниел Клиър вървеше напред-назад — с мускулестите си крака и дълги ръце, живи от мъжествена сила, с дълбокия си, повдигащ се под пуловера гръден кош — тя не можеше да не изпита тайна гордост от факта, че знае как изглежда това тяло без дрехи. И тези чувствени пръсти, жестикулиращи пред аудиторията, познаваха всеки сантиметър от нея, както и устните, които сега изричаха думи, държащи огромната зала в робство.
Колко илюзорни, колко смешни дори бяха тези седемдесет стъпки човешко пространство, тези редове от банки, тези студенти, разделящи я от нейния любовник! Дори сега тя се чувстваше в неговата прегръдка, прелъстена от гласа му, замаяна от удоволствието да му принадлежи отдалеч. Влиянието, което той упражняваше върху нея, бе толкова пълно, толкова осезаемо, че тя се питаше дали предизвиканата от него промяна не можеше да се види от някой страничен наблюдател.
В действителност един ден се убеди, че е така.
Седеше отзад в лекционната зала, където сега понякога идваше заради по-голямата отдалеченост от Нат, която правеше насладата й от тайната, унищожаваща разстоянието помежду им, още по-силна. Забеляза недалеч от себе си малката групичка хищни женски почитателки на професор Клиър, с красивата Сандра Рихтер в средата.
Стори й се, че я гледат, и предположи, че може да е предмет на шушукането им.
Отначало се почувства виновна от тази мисъл и се смути, че по някакъв начин се е издала. Но после изпита своеобразна гордост, защото знаеше колко жадно тези момичета копнееха за близост с Клиър, каквато можеха само да си представят, докато за нея тя бе жива и радостна реалност.
Техният шепот правеше интимността й с далечната фигура на подиума да изглежда неудобно публична. Но вътре в себе си тя и без това искаше да я разгласи навсякъде. Затова си позволи да отвърне с лека усмивка на завистливите им погледи.
Лора бе загубила част от старата си прикритост, която би я накарала да се въздържи от такъв явен израз на чувствата си. Лудостта на чувствата й я правеше безсрамна. Какво значение имаше какво мислеха, знаеха или подозираха другите? Вихърът, който я носеше, не можеше да спира пред такива плахи мисли.
На Деня на Вси светии тя изненада Нейт, появявайки се на вратата му с маска на вещица, която импулсивно бе купила същия следобед.
— Добре, малко момиченце — каза той, отстъпвайки крачка назад. — Каква си ти?
Тя тръгна заплашително напред.
— Аз съм вещица — каза и думите й бяха приглушени от маската. — И ще те омагьосам, ако не ми дадеш каквото поискам.
— Нима ще ми сториш това? — попита той с престорен ужас. — Но тогава вече няма да имам собствена воля, нали? Ще бъда в твоята власт.
— Да — усмихна се Лора зад маската, пристъпвайки по-близо. — И ще бъдеш завинаги мой.
Той погледна надолу към нея. Тя бе дребна, почти като дете. Видя очертанията на прекрасното й тяло под дрехите. Бе много по-омагьосваща, отколкото съзнаваше.
— Значи или ти давам, каквото поискаш, или — магия, така ли? — попита.
Тя кимна.
— Чакай тогава да видя какво имам в килера.
Видя как Лора поклати глава.
— О — повдигна вежда той. — Значи нямаш предвид нещо оттам?
Тя се озова в прегръдката му. Докато бавно вдигаше маската от лицето й, съзря сърцевидните й устни, все още студени от вечерния въздух, които тя му поднасяше на фона на перлените си страни и тъмната си къдрава коса.
И когато доближи лицето й до своето и вкуси тези устни, притегляйки бързо мъничкото й тяло към себе си, тя действително изглеждаше напълно като приказно същество, попаднало някъде между света на възрастните и забравената мистерия на детството, един женски Питър Пан, надарен с магически чар, липсващо както на децата, така и на възрастните.
Сега вратата бе затворена и тя леко го потегли към спалнята. Докато вървяха, вълненото й палто се свлече и падна на пода. Когато стигнаха до леглото, ръцете й докоснаха колана му, нежни дори и в нахалството си, и палавата й усмивка превърна настроението му в празнично, защото сладката откровеност на това тихо момиче бе сама по себе си нещо странно и напълно подхождащо на Деня на Вси светии.
Той внимателно я разсъблече, гледайки как достойното й за Ботичели или Караваджо тяло се появява от полата и блузата. Дъхът му се ускори и припряно я привлече към себе си.
Любиха се цяла вечер, докато далечният отглас на детски викове се чуваше отдолу в тишината на апартамента.
Лора си спомни няколкото празника на Вси светии, на които се бе радвала в Чикаго и странната възбуда от стремглавото тичане през нощта в света на възрастните, гледайки обикновените дневни предмети, осветени от атмосферата на закачки и магия, присъщи на този ден.
Спомни си и годината, в която баща й й направи клоунския костюм — една дреха, създадена с рядко художествено майсторство от фини платове, каквито баща й трудно можеше да си позволи. Той с радост й поднесе изненадата, но като затворен, огорчен от живота човек, не излезе от къщи, за да я придружи из квартала. Тя не бе забравила гордостта и обичта, които съзря в погледа му, когато се обърна от тротоара, за да му махне за довиждане — веднъж, а после пак и пак, докато се отдалечаваха с майка й.
Нещо от онази тайнственост на празника беше с нея тази вечер. Докато с Нат се любеха отново и отново, и двамата ненаситни поради някаква неизвестна причина, изглеждаше, че способността им да си даряват удоволствие един на друг бе магична като самата нощ и същевременно безкрайна. Ритъмът в интимността на телата им беше песен, която можеше да продължи вечно — така висока, толкова страстна и бурна, че щеше да продължава дотогава, докато телата им издържаха.
Ако този нов живот представляваше влакче на ужасите, на което Лора се бе качила въпреки предпазливото си минало, тогава то не се движеше просто в кръг. Пътуваше право напред, устремено към черното, блестящо бъдеще, тъй че нямаше връщане назад, нито време да си поемеш дъх. И зад всеки завой, в дъното на всяко шеметно спускане имаше една нова Лора, със светлинни години по-различна от предишната. Тя се чувстваше запокитена главоломно в неизвестността и не искаше да поглежда назад. Най-после живееше, живееше с радостната глъчка на новооткритата си женственост и каквото и да се случеше, никой не можеше да отнеме това от нея.
 

Тринадесета глава
 
На девети ноември на заболяването на Върн Инис бе поставена окончателна диагноза като рак на панкреаса с метастази в черния дроб.
Той бе обречен човек.
«Електронни изделия Бенедикт» остана с опразнено място на най-високо ръководно ниво, което се нуждаеше от спешно запълване, тъй като Върн работеше с Лу в компанията от самото начало и познаваше всичките й слабости и добри страни.
Освен ако то не се попълнеше от човек извън компанията, очевидният избор за наследник на Върн падаше върху Лари Уитлоу, близък приятел и партньор по голф на Лу, който работеше във фирмата от шест години и когото той отдавна готвеше за повишение. Лари щеше да заеме поста на Върн като вицепрезидент, отговарящ за развитието на производството, а някой трябваше да замени Лари в отдела за материали.
Такова бе предвидимото развитие на събитията.
Но онова, което се случи, изненада всички.
В кръвта на Лу Бенедикт бушуваха чувствени хормони.
От онзи ден преди три седмици, в който за пръв път целуна Лиз Дамерън, тя изобщо не излизаше от мислите му. Мечтаеше за нея по цели нощи. В офиса образът й му се натрапваше толкова живо, че не можеше да се концентрира върху работата си. На срещите на ръководството, на които тя присъстваше като временен шеф на «Материалите», той си забравяше мисълта и заекваше. Когато посещаваше отдела й, стоеше пред нея с вързан език, сконфузен като ученик.
Тя, изглежда, и не забелязваше. Отнасяше се с него по същия начин, както преди. Поздравяваше го с ясната си, приветлива усмивка, говореше с него с приятелски, но изпълнен с уважение тон, съвсем официално му представяше сметките на отдела си и му изпращаше сметки, очертаващи умни промени както за нейния отдел, така и за сродните сектори на компанията.
Лиз си бе същата, докато Лу бе разяждан от емоции, които не смогваше да контролира. Нещо в мъжките му инстинкти, отдавна дремещо, се бе пробудило през онази съдбоносна нощ в апартамента на Лиз и не можеше да се потисне. Цялото му същество бе преобърнато наопаки и се стремеше към нещо, което не можеше да притежава.
И промяната в него не бе само физическа. Тя докосваше всяко кътче от съществото му, запалвайки стари чувства на почуда, импулсивна радост, съсипваща меланхолия, отчаян копнеж. Дори отдавна забравените романтични трепети на пубертета му никога не бяха стигали до такава преобръщаща всичко с главата надолу лудост.
Но чувството му за морал не го оставяше да се поддаде на обхваналата го магия. Бореше се със себе си, използвайки всяка частица от своята воля.
И тази битка не беше лесна. Защото в началото на всеки работен ден с абсолютна сигурност знаеше, че отново ще срещне Лиз в офиса, в коридорите или на обяд. Това знание успокояваше нуждата му да я вижда край себе си, но същевременно подклаждаше вътрешните му огньове по-силно от всякога. Част от него молитвено желаеше тя да напусне работата си, да изчезне, просто да престане да съществува. Но останалата му същност очакваше плахо възможността да говори пак с нея, може би да я заведе на обяд, дори да се осмели отново да я посети в апартамента й — някак си да я завари сама.
Борбата между скрупулите и желанието му достигаше неистов връх. Беше само въпрос на време по-слабата страна да се предаде.
И Лиз разреши проблема му.
През седмицата, след като лошата новина за Върн удари компанията, тя влезе в офиса на Лу.
Секретарката му съобщи за пристигането й и той се изправи, щом тя се появи на прага. Носеше прилепнала пола и блуза, които никога не бе виждал преди. Изглеждаше удивително секси под официалната си външност.
— Какво мога да направя за теб, Лиз? — я попита.
— Мислех си за жената на Върн — рече тя. — Хрумна ми, че вместо да изпращаме цветя, картички и така нататък, можем да започнем да събираме пари сред служителите и да се подготвим предварително за… е, за неизбежното. Урсула е толкова мила жена, а с всички тези сметки от болницата ще има ужасни финансови проблеми. Няма ли да е по-умно, ако се организираме сега, вместо да се опитваме да съберем пари набързо след… сам разбираш, след като Върн си отиде?
Лу кимна мълчаливо.
— Напълно си права — каза той. — Трябваше сам да помисля за това. Здравната застраховка от компанията в никакъв случай няма да покрие разходите за Върн при тези условия. Нито пък пенсионният фонд ще бъде от някаква полза. Просто някак не бях съобразил досега, че ако не решим този проблем, Урсула ще изпадне в истинска беда. Не мисля, че имат близки роднини, към които да се обърнат за помощ.
Той погледна Лиз.
— Какво предлагаш?
— Имам няколко идеи — започна тя, кръстосвайки крака. — Бих искала да знам мнението ти за тях, тъй като досега не съм изпадала в подобна ситуация. Естествено, това трябва да остане в тайна, докато Върн е в болницата. — Тя направи пауза. — Защо не се отбиеш при мен в някоя от близките вечери, когато ти е удобно, за да ти изложа плана си?
Той гледаше красивото й лице, избягвайки очите, които не се откъсваха от неговите.
— Идеята не е лоша — каза той, потискайки вътрешния си трепет. — Какво ще кажеш например за утре?
— Чудесно. — Усмивката й бе топла и подканяща. — В осем часа?
Лу се надяваше, че въздишката на капитулацията му е останала нечута.
— Добре, в осем.
Когато пристигна в апартамента й, тя го очакваше.
Този път бе облечена в широк бял панталон и подобна туника от копринена материя, боса, с разпусната коса, падаща великолепно над раменете й. От тялото й се излъчваше чудесен аромат и той не можеше да свали поглед от нея, докато се отпускаше на дивана.
Без да го попита, му донесе мартини. После си сипа чаша сода и седна до него.
Върху ниската масичка лежеше служебен бележник, където бе нахвърлила плана си за изпращане лични и поверителни съобщения до шефовете на отдели, които от своя страна да проведат тайни събрания със служителите си за събиране на средства за Урсула Инис. Предвиждаха се и допълнителни контакти с приятели на компанията, които също можеха да допринесат за създаването на фонда.
Той щеше да бъде открит в Специална сметка на името на трето лице в банката на компанията и поддържан до неизбежния ден на смъртта на Върн.
Когато Лиз изложи плана си, Лу веднага го одобри.
— Много съм впечатлен, Лиз — рече, отпивайки от мартинито си. — Само се срамувам, че трябваше да чакам ти да ме подсетиш за всичко това.
— Не бива да се чувстваш така — отвърна тя. — Имаш да мислиш за толкова много неща. Човек не може да побере в ума си всичко, Лу.
Настъпи пауза.
— Толкова е ужасно — промълви Лиз. — Върн е един от най-приятните хора, които някога съм срещала.
— Да, така е — съгласи се сподавено Лу.
Той беше упоен от атмосферата помежду им. Още с вливането му в апартамента дъхът му секна. И сега поведението й — толкова сериозно и тъжно и все пак пълно с успокояваща топлина и естественост, унищожаваше остатъците от неговата съпротива.
Те поговориха още малко и разговорът им определено бе тъжен, тъй като ставаше дума за смъртта на Върн и предстоящото овдовяване на Урсула. Но настроението на Лу се подобряваше от една засилваща се възбуда, която го караше да се срамува от себе си, защото хубавото момиче до него изглеждаше искрено разтревожено от обстоятелствата.
Накрая, не издържайки повече, стана да си върви.
— Е, наистина съм ти благодарен, че си помислила предварително за всичко, Лиз — каза той. — Трябваше аз да го сторя, но е приятно, когато някой ти снеме товара от гърба.
— Недей да ми благодариш — усмихна се тя. — Това е най-малкото, което мога да направя.
Този път му подаде палтото сгънато. При спомена за последния път, когато беше тук и това как тя го бе наметнала на раменете му, сърцето на Лу трепна.
Отвори вратата с няколко сантиметра и се обърна към нея, с ръка върху дръжката.
— Ще ни бъде самотно без Върн — рече. — Той бе толкова добър приятел.
Тя стоеше близо до него, готова да го изпрати с очи по коридора до стълбите. Изражението й бе някак променено. Тялото й сякаш го задържаше, макар че позата й го подканяше да излезе през вратата. В белия си комплект, тя приличаше на разкошно привидение, открояващо се рязко в зле осветения коридор.
— Самотно — прошепна Лиз с дрезгава нотка в гласа. — Знам какво искаш да кажеш.
Нещо дълбоко в думите й го накара да потръпне. Вратата се затвори със сантиметър, после с още един.
— Съдбата понякога постъпва жестоко — рече той. — Може да се случи с всеки от нас. Лиз — промълви и думите засядаха в гърлото му. — Аз… наистина…
Но допирът на дланта й върху устните му го накара да замълчи. И за свое огромно облекчение почувства как вратата бавно се затваря и бравата щракна, запечатвайки го вътре с нея.
— Шшт — прошепна тя. — Не говори.
Ръцете й се плъзнаха до реверите на сакото му и тя с неуловими движения заотстъпва назад в апартамента, притегляйки го след себе си. Той се движеше като сомнамбул, с поглед върху безупречно очертаните й устни, извити в съвсем лека усмивка.
Опита се да ги целуне, но тъй като тя се отдръпваше, не успя. Последва я навътре в жилището. Накрая, по средата на килима, той я спря, поставил двете си ръце на раменете й, и я целуна дълбоко и жадно. Сладкият, търсещ език, чийто вкус не бе забравил през тези три дълги седмици, сега отново бе в устата му, галещ и възбуждащ. Дланите й почиваха на хълбоците му и бедрата й се отъркваха в горещата изпъкналост на неговия член, докато двамата се олюляваха в сенките.
Случилото се след това представляваше най-висшата кулминация на объркване и екстаз, която можеше да си представи. Защото тя остана свенлива и деликатна в движенията си, допускайки го бавно да я целуне отново, и пак, и пак, позволявайки му да я докосва на все повече места, тъй че винаги той бе настъпателният, макар всяко негово движение да се направляваше от тази велика изкусителка.
Заради лекото свиване на раменете й, изразяващо съгласие, ръцете му отново обгърнаха и погалиха слабините й, притегляйки бедрата й към неговия член. И именно въздишката й, докато докосваше копчетата на блузата й, му показа, че може да ги разкопчае. И начинът, по който изви гърба си, след като гърдите й се показаха — безупречни, твърди кълба, подобни на забранен плод, му подсказа, че може да се наведе и с благоговение да ги целуне, да вкуси твърдите, малки зърна, подлудяващи го от възбуда.
Тя контролираше всяка стъпка, окуражавайки го с потръпване, с отвърната целувка, със стон, докато въпреки бавенето му покриващите я дрехи не се свлякоха — блуза, панталони, сутиен — и тя остана гола по пликчета, а той все още бе напълно облечен, с разкривени риза и връзка и пламнали от страст слабини.
Накрая падна пред нея като роб и държейки я отзад за безупречните бедра, зацелува корема, пъпа, бедрата й, хипнотизиран от очакващия секс под финото бельо.
Последният му кураж се изпари. Нямаше воля да дръпне пликчетата надолу, защото бе сигурен, че тя отново ще го спре, както го бе спряла последния път. Не би понесъл още веднъж шока и смущението й от онова, което правеше с нея.
Тогава почувства лек трепет по вътрешната страна на бедрата й. После, за огромно негово облекчение, от нея излезе един тих, мелодичен стон и покритият й секс се надигна към него в бавната тръпка на женското желание.
Извън себе си, той свали пликчетата й на мига, зарови лице в червеникавите косми отдолу и накрая целуна тяхната сърцевина.
От този момент съзнанието му за онова, което ставаше бе погълнато от стихията на страстта и Лу не си даваше добре сметка за последователността от събития, когато тя му помогна да се съблече, остави го да я отведе в спалнята и го повали до себе си на леглото. Сега меката й плът го галеше целия, нежните й прасци бяха върху бедрата му, женските слабини притиснати до неговите, а гърдите й се търкаха о кожата му с топлина, от която дъхът му спираше.
И някак си, в цялата тази лудост на допира, тя запазваше достойнството си, момичешката си свенлива отстъпчивост, тъй че именно Лу бе този, който винаги вземаше, който престъпваше фаталната черта, докато тя гъвкаво и щедро го оставяше да прави каквото си ще.
Когато накрая красивите й крака се вдигнаха, за да го приемат, тя не трябваше да го насочва вътре в себе си. Навлизането му в нея приличаше на падане през люк в един незнаен свят на непоносимо удоволствие. В целия му живот досега не бе имало нищо така безупречно като тази женска сърцевина, която приемаше трескавите му тласъци и предлагаше гостоприемните си момичешки дълбини на арогантния, нетърпелив пенис, пулсиращ от удоволствие в това свято място.
Той помисли твърде късно за Върн и мъките на неговата агония. И почувства горчиво угризение, че бе отклонил това чувствително създание от мислите му за Урсула, от сериозните му благотворителни планове към тази своя полуда.
Но срамът му само направи шепота на крайниците й по-влудяващ, както и чувствената прелест на целувките и допира на пръстите й и Лу се превърна в едно нехаещо за нищо животно, клекнало върху нея, тласкащо, стенещо и работещо с цялата си сила, докато меките й длани го окуражаваха и накрая бе разкъсан от последен спазъм, при който нещо дълбоко в него експлодира във вътрешността й, нещо, което никога не бе подозирал, че притежава или може да даде на някоя жена — нещо, което никога нямаше да се повтори.
Напълно изтощен, падна върху нея, заслушан в стоновете на изтощението си, докато ръцете й поглаждаха гърба и раменете му. Най-после мозъкът му се раздвижи, както сигурно е станало у някое животно при самото зараждане на мисълта. Част от него реши, че ще му бъде все едно, ако не докосне повече друга жена и дори ако не преживее тази нощ. Това бе чакал той през целия си живот. Сега му стигаше, и то с излишък.
Но друга част, по-мъдрата, бе на мнение, че няма да може да продължи живота си без знанието, че ще притежава отново Лиз Дамерън. Без него щеше да се чувства като бебе, на което са отнели майчиното мляко, което е вкусило за първи път.
Той би направил всичко, би рискувал всичко, за да я има отново.
Без тази надежда бъдещето му означаваше чисто и просто смърт.
Тя се изправи, едно прилично на статуя бижу, плъзгащо се като призрак в тъмнината, и се върна след момент с ново питие за него, сякаш знаеше, че ще се нуждае от противоотрова за вината, която щеше да почувства. Той отпи благодарно.
После тя се пъхна в леглото отново и дълго време остана сгушена до него, докато спиртът затопляше вътрешностите му. Усещането на младото й тяло до неговото бе толкова естествено и пълноценно, че част от вината му се стопи. Как можеше това идеално любовно преживяване, това свято удовлетворение да бъде грешно?
Не знаеше колко дълго останаха да лежат така, докато устните й полагаха нежни целувки върху гръдта му, а бедрата й леко го галеха. Знаеше само, че за нула време докосването й отново го възбуди, а в ухото му прозвуча нейният укоряващ шепот.
— Трябва да си тръгваш. Жена ти ще се тревожи.
С разтреперани ръце той си облече дрехите и направи каквото можа в банята, за да измие от себе си великолепния й аромат. После тя му помогна с палтото, докосвайки го по раменете по същия начин, както преди три седмици, и го отведе до вратата, обратно на мястото, откъдето започна всичко.
Имаше върху тялото си само един копринен пеньоар. Той я прегърна силно, интимно близо, с бедра, притиснати до нейните и страстно обвити около гърба й ръце. Можеше да почувства зърната й срещу гръдния си кош. Ръцете му рошеха косата й, изгубвайки се в магичната мекота, докато я целуваше. Слабините му се напрягаха срещу нея дори сега, но тялото й изпращаше предупредителни сигнали, че вече си е получил удоволствието за тази вечер и трябва да тръгва, защото е мъж с отговорности.
— Лиз…
Той търсеше думи, с които да й опише как се чувства, но те изглеждаха грозни и незначителни в светлината на случилото се помежду им. Усмивката й, топла и спокойна, го накара да замълчи.
Накрая едни странно дръзки слова се отрониха от устните му.
— Какво трябва да направя — попита той, — за да те накарам да се срещнеш отново с мен?
И думите, които Лиз изрече, накараха кръвта да се смръзне в жилите му.
— Можеш да ми дадеш работата на Върн Инис — каза тя.
 

Четиринадесета глава
 
Коледа се усещаше във въздуха.
Семестърът свърши и университетът навлизаше в онзи преходен период, когато заниманията са вече приключили и животът изпада в трескавото затишие на подготовката за последните изпити.
По коридорите се усещаше смълчано напрежение, тихите библиотеки бяха препълнени, а общежитията посърнали от общата тревога. Много студенти вече подозираха, че изпитите не ще се окажат по силите им и те няма да се върнат пак за следващия семестър. Други виждаха как средният им успех слиза доста под необходимото, за да запазят стипендиите си.
Сред всички тези борещи се, ужасени млади хора единствено Лора крачеше по заснежените алеи на университета с пеещо сърце.
Макар всички страни на съществуването й буквално да процъфтяваха, емоциите някак си я издигаха още по-високо, над всички грижи и тревоги. Не се чувстваше повече изпреварена от събитията; наместо това усещаше как неподозирани способности се зараждат в нея, въоръжавайки я срещу всякакви несгоди.
Нямаше особени проблеми с учението си. Успя да получи отлични оценки по всички предмети на изпитите в средата на семестъра. Беше добре подготвена и за последните изпити — главата й бе пълна до пръсване с материал, който успяваше да подчини на волята си, когато и да го извика от паметта си, за да го организира по някой конкретен въпрос.
Но докато паметта й работеше за другите професори, интелектът й бе изцяло отдаден на Натаниел Клиър. Сам по себе си неговият курс представляваше произведение на изкуството и тя искаше да му даде най-доброто от себе си на финала. Накара го да обещае, че ще й пише отличен само ако го заслужи. Но той се разсмя.
— Все едно да пиша шест на Матис за неговия «Отворен прозорец», а после една петица за «Розовата гола» — отвърна. — Но ако от това ще се почувстваш по-добре, обещавам, че ако не се явиш на изпита, ще ти оставя много добър.
Лора не можеше да повярва на добрия си късмет, когато мислеше за оставащите й три и половина години под ръководството на този изумителен преподавател. Той вече оказваше дълбоко влияние върху умствения й растеж. Тя бе пълна с нови идеи за изкуството и художниците, идеи, които у дома си записваше набързо в една лична тетрадка. Чувстваше как от тях постепенно се оформя едно цяло, което един ден щеше да бъде нейният принос като мислител и писател.
Въпреки че не беше амбициозна личност и мразеше да си представя някакво ярко бъдеще за себе си, Лора усещаше, че се намира на прага на открития, породени дълбоко в собствената й личност, които един ден можеха да дадат прекрасен плод. И старите мъгляви копнежи, наречени някога от нея «мисли за черни дни», изглеждаха на ръба на превръщането си в смислени идеи чрез този нов, бърз растеж.
Всеки ден тя се чувстваше на върха на света. И ако това високо място бе опасно, то това ни най-малко не я тревожеше. По-добре бе веднъж в живота си да премери сили с височините, отколкото да гледа как годините й отминават в скучно и еднообразно ежедневие. Защо да не рискува всичко във всеки един момент? Защо да не се отдаде цялата на всяко ново впечатление, всяка мисъл и чувство?
Макар че за един страничен наблюдател Лора можеше да изглежда трезва и сериозна студентка, тя живееше опасен живот, в който гореше до мозъка на костите си. И не можеше да се върне назад, защото вече бе забравила как се живее по друг начин.
Коледната атмосфера на града бе за нея като еликсир. Намери време да купи подаръци за чичо Карол и леля Марта, за Айви и Уейн и го направи с удоволствие, въпреки че съзнаваше колко малка част от сърцето й принадлежи на тези чужди хора, дали вече на нов наемател старата й стая, които щеше да види само в коледната вечер.
Тя се разхождаше по Пето Авеню, очарована от тълпящите се в студа деца, зяпнали с широко отворени очи витрините на магазините, докато майките им ги държаха здраво за ръка. Мислеше за Санта Клаус, тайнственият езичник, който внасяше неповторим дух на немирство и закачки в религиозния празник Коледа. И почувства отглас от същата детска палавост, която я накара да се маскира като вещица и да изненада Нейт на Празника на Вси светии — немирство, което свърши с незабравима любовна вечер.
Единствената тъжна нотка в коледното й пазаруване бе фактът, че не успяваше да избере подарък за Нат. Мислеше да купи някоя дреха — пуловер, риза или дори чифт панталони за красивите му крака. Но това изглеждаше някак самонадеяно.
Затова реши нещо друго, смело само по себе си, но по различен начин. Неотдавна бе нарисувала свой автопортрет, отразяващ тайната й радост, откакто бяха близки с Нат. Тя го превърна в акварел, който, ако не нещо друго, разкриваше напълно отношението й към тяхната връзка. Това щеше да бъде коледният й подарък за него.
В края на краищата нали той сам я помоли да му покаже нещо от рисунките си? И като й показа своята картина, не й ли позволи да го види «разголен», ако си послужеше с неговия израз, не я ли попита смее ли да стори и тя същото за него? Акварелът щеше да бъде отговорът й на неговото предизвикателство и да му покаже какво означава той за нея, без да го задължава с нищо.
Взела веднъж това решение, настроението на Лора стана по-коледно от когато и да било в живота й. Всичко наоколо бе изтъкано от магия, създадена сякаш единствено за нея.
Седмицата на последните изпити най-сетне настъпи. Изпитът на Лора по европейска живопис щеше да се състои в понеделник сутринта, а този при Натаниел Клиър — в сряда следобед. Изпитът по история беше в петък сутринта, а страшната биология — следващия понеделник.
Тя с нежелание отказа, когато Нат я помоли да прекара петъчната нощ с него.
— След изпита по биология — му рече.
— Хайде, стига — настоя той. — Малко отдих и развлечение е най-доброто нещо за сериозно работещо момиче като теб. Ако не си дадеш малко почивка, ще си твърде уморена, за да се представиш по най-добрия начин.
— След изпита по биология — повтори Лора, рошейки гъстата му, черна коса, докато се усмихваше в очите му. Нат изглеждаше разочарован, но тя не отстъпи, макар чувствата й да бяха на негова страна.
През цялата седмица тя се труди като грешен дявол, разчитайки времето си така, че да премине въпросите по биология и история, като същевременно завърши и подготовката си за изпитите по изкуство. Беше окачила навсякъде по стените рисунки на безгръбначни твари и растителни клетки, заедно с любимите си репродукции на Матис, закупени през семестъра. Корковата дъска до учебната й маса бе покрита с исторически дати и биологични родове.
Замаяна от преумора, тя се опитваше да превключва съзнанието си от един предмет на друг и когато бе напълно будна, успяваше, но в моментите на унес класическият портрет от деветнайсети век се смесваше с Тройния съюз и Договора от Гент, а пропорциите на голите тела на Енгър се преливаха с анатомичните структури на първобитните бозайници.
Когато дойде петък, тя бе толкова изтощена, че в три часа следобед заспа в изтърканото си кресло в сумрачния апартамент. Събуди се в осем в напълно тъмното жилище и видя, че фини снежинки падат през открехнатия прозорец и плавно се спускат върху съскащия радиатор.
В продължение на една дълга минута Лора седя неподвижна сред сенките. Нямаше смисъл да се опитва да учи повече тази вечер. Чувстваше някаква летаргия в нервите си, която нямаше да й позволи да се концентрира. Както Нейт я предупреди, бе работила прекалено тежко през седмицата. Нуждаеше се от дълга почивка, преди отново да се зарови в книгите на другата сутрин.
Накрая я хванаха нервите, тя импулсивно облече палтото си и излезе да вземе глътка чист въздух. Навън уличните лампи мъждукаха със странен, влажен ореол под ситния сняг. Въздухът й се стори свеж и съвсем не студен.
Стигна до една ярко осветена сладкарница, забеляза кейкове и пасти на витрината и усетила внезапен глад, влезе вътре, изпи чаша горещо кафе със сметана и захар и изяде с апетит парче обикновен кейк. Макар това донякъде да върна силите в умореното й тяло, то не излекува объркването на чувствата й.
Почувства се съкрушена и празна, докато седеше в претопленото помещение. Спомни си поканата на Нейт, усмихнатото му настояване, чувствения поглед в очите му и се укори, задето му отказа. Как би искала да бъде с него тази вечер! Почти можа да почувства топлото убежище на прегръдката му. Чувстваше се самотна като избягало от дома дете, изгубило се далеч от къщи.
Тя излезе на улицата и безцелно тръгна по улиците. Сега коледната украса й действаше потискащо, тъй като символизираше общността на хората, събрани да се веселят на празника. Забеляза млади двойки, хванати за ръце, отиващи на кино или ресторант. Видя как собственикът на един магазин затваря и гаси неоновата украса на витрината си.
Почувства се по-изоставена от всякога, като си помисли за предстоящата самотна ваканция. Домът й с чичо Карол и леля Марта бе останал в миналото, пък и никога не го бе имала за свой истински дом. Животът й на независима студентка изглеждаше обезсмислен от безразличието на последната изпитна седмица. Университетският комплекс бе загубил атмосферата си на общност, ведно с глъчката на ежедневните занятия.
Внезапно Лора съжали за решението си да излезе да се поразсее. Почувства се хваната в капан от тъмния град, пустия университет, празничното настроение. Дори възбудата й от ученето беше охладена от перспективата за сто други изтощителни изпити и още толкова писмени работи, стоящи между нея и дипломирането й.
Нуждаеше се от някакъв изход. Но такъв нямаше.
Тогава изведнъж се закова на място.
Осъзна, че мрачното й скитане в покрайнините на университетския комплекс я бе отвело до улицата на Нат. Апартаментът му се намираше само на половин пряка разстояние оттам, където бе застанала. Можеше да види високия, подобен на обелиск контур на зданието със светещи прозорци като топли малки убежища на фона на нощното небе.
Тя се поколеба, обмисляйки положението. Осъзна колко отчаяно се нуждае от Нат тази вечер. Настроението й бе по-мрачно, отколкото смяташе, и се влошаваше с всяка изминала минута. Никога не се бе чувствала толкова самотна.
Отново й дойде наум Денят на Вси светии. От спомена устните й се разтегнаха в усмивка и тя се хвана, че върви по улицата към неговия вход. Обзе я някакъв смел импулс, надделявайки над обичайната й свенливост. Може би щеше да го изненада. Защо не в края на краищата? Той почти я молеше да бъде с него тази вечер. Неочакваното й появяване щеше да го зарадва, както се радваше и самата тя.
Лора стигна до сградата и застана пред вратата, чудейки се дали да продължи изпълнението на намерението си. Някой излезе от входа и преди ключалката да успее да щракне отново, Лора, без да мисли, се втурна покрай пощенските кутии и успя да се вмъкне вътре.
Погледна през рамо назад. Току-що излезлият човек вече бе отминал забързано нанякъде. Стигнала бе дотук и нямаше причина да не измине и остатъка от пътя. Остави вратата да се затвори след нея и отиде до асансьора.
Закачливото настроение от Вси светии я обзе отново. Тя влезе в асансьора и натисна бутона за седемнайсетия етаж. Малката кабина, миришеща на дамски парфюм и тютюн, се понесе гладко и бързо по смазания си път от невидими механизми, подобни на вътрешностите на топло тяло.
Асансьорът спря и Лора бавно излезе навън. Площадката изглеждаше позната, но същевременно различна, защото Нат не стоеше тази вечер в рамката на отворената врата с гостоприемна усмивка на красивото си лице. Старите тапети по стените, малката масичка в стил Луи XVI, избелелият пейзаж в рамка срещу асансьора сякаш не одобряваха нейното присъствие, подобно на закостенели, стари съседи, подразнени от нарушаването на самотата им.
Лора тръгна колебливо напред, чувайки стъпките си по килима, и за разлика от друг път изскърцването на дъска, останало незабелязано преди, когато тичаше през площадката към прегръдката на Нат. Чувствайки се малко неуверена, но подтиквана от самота и копнеж, по-силни от скрупулите й, тя докосна затворената врата и после тихо почука.
Последва продължителна тишина. След известно колебание почука отново, малко по-силно. Погледна в миниатюрното кристално око на шпионката, знаейки, че няма да види нищо през него, а само ще бъде причудливо разкривена за човека, който можеше да я гледа от другата страна.
И в този момент дочу далечно шумолене отвътре, реакцията на частното жилище, обезпокоено от нечакан посетител. Запита се дали бе постъпила умно, идвайки тук.
Но вече бе прекалено късно. Дръжката се завъртя.
Тя неволно отстъпи крачка назад. Вратата се отвори и Нат застана на прага, облечен в халата си, с раздразнен и уморен вид. При вида й изражението му бързо се превърна в изненада, а после в смущение.
— Какво правиш тук? — попита той. — Мислех, че учиш за изпити.
Лора си помисли колко различно звучи гласът му, след което забеляза как той притвори вратата с няколко сантиметра. Почуди се защо.
После осъзна, че той мисли за огледалото на стената в антрето и погледна в него през рамото му. От мястото си видя, че то отразява отворената врата на спалнята. Картината на стената не се виждаше. Но не така беше с леглото.
В него имаше едно момиче. Чаршафът бе дръпнат над гърдите му, а русата му коса падаше над раменете. То отмахна един кичур от очите си и леко махна с вдигнатата си ръка.
Тя разбра, че другото момиче също се взира в огледалото на стената в спалнята, което заедно с това зад Нат й позволяваше да погледне от леглото право в нейните очи.
И в този момент Лора я позна. Беше Сандра Рихтер, красивата студентка от горния курс, която толкова редовно посещаваше лекциите на Натаниел Клиър.
Лора пребледня и отново погледна Нат в лицето.
— Аз… — Тя се опита да смотолеви нещо подобно на извинение. Той я гледаше отгоре и първоначалната му тревога се превърна в горчива забава, защото отгатна видяното от нея. — Аз не исках…
Нат вдигна рамене и устните му се присвиха в гримаса на примирение и отвращение.
— Всички вие никога не искате, скъпа — каза той. — Никога не искате.
Лора отстъпи крачка назад, гледайки с някакъв ужас как образът на усмихнатото момиче изчезна от огледалото и се смени с голата стена и рамката на вратата.
Едновременно с нейното отстъпване Натаниел Клиър много бавно затваряше вратата. Очите му не слизаха от нейните, докато старото дърво не ги раздели. Тя все още виждаше тъгата и иронията в погледа му, когато вратата се затвори докрай.
Няколко дни по-късно, след изпита по биология, който по ирония на съдбата се оказа единственото нещо, отделящо Лора от безумието през този най-лош период от живота й, тя намери една бележка в пощенската си кутия. Почеркът беше женски и непознат.
«Да не ти пука, пишеше там. Ти не си единствената. Може да ти е интересно да узнаеш, че той винаги използва картината. Променя цвета на косата и очите и казва: «Тя прилича на теб». Басирам се, че държи струпана някъде цяла купчина. Номерът очевидно винаги минава. Предполагам, че други използват и по-тъпи методи. Желая ти повече късмет следващия път.»
Нямаше подпис.
 

Изминаха три седмици — полагаемият период на траур. Лора не отиде в къщата на чичо Карол за Коледа. Вместо това изпрати подаръците си по пощата с бележка, в която обясняваше, че е на гости у приятелка за празниците.
Стоеше сама в апартамента си или се разхождаше из парка «Вашингтон Скуеър» и съседните улици, докато наближи краят на коледната ваканция. Малко преди това оценките от последните изпити бяха окачени пред офисите на различните катедри.
Лора бе взела всичките си изпити с пълно отличие, включително и ужасния изпит по биология, издържан в най-мрачния момент от живота й.
Тя се усмихна, докато размишляваше над чудесните си оценки и тайната история зад тях. Не знаеше, че това бяха първите й и последни оценки в университета.
Нито имаше откъде да разбере в продължение на още седмица и половина, че е бременна.
 

Петнадесета глава
 
Върн Инис умря на девети януари.
На следващия ден, който щеше да бъде наречен «черната сряда» от някои служители на Лу Бенедикт и никога забравен в компанията, той обяви Лиз Дамерън за новия си вицепрезидент, отговарящ за развитието на производството.
Ръководителите на фирмата изпаднаха в шок. Отначало онези, които познаваха добре Лу лично, както и професионално, помислиха, че си е изгубил ума. Лу беше известен преди всичко като морален човек, който никога не забравя приятелите си. И стореното от него на Лари Уитлоу с повишението на Лиз през главата му — една новачка, работеща едва от шест месеца, предпочетена пред изпечен ръководител — бе просто немислимо.
После, с отминаването на дните и привикването с новината, дори онези, чиято вяра в Лу бе най-непоклатима, започнаха да си вадят логичното заключение за личната му връзка с Лиз.
Една седмица след назначението Лари Уитлоу изпрати оставката си чрез служебната поща и напусна сградата, без да каже довиждане на своя приятел и работодател от петнайсет години. И това мълчание на Лари бе погребалният химн на една вече приключила епоха.
Защото нова епоха се задаваше в «Електронни изделия Бенедикт».
За самия Лу първите два месеца бяха агония, която нямаше да забрави никога.
След първата му интимна нощ с Лиз тя никога вече не повтори ултиматума си за работата на Върн, но поведението й даваше да се разбере от ясно по-ясно, че държи на всяка съдбовна дума в него.
Така например тя избягваше да остава насаме с Лу както в неговия офис, така и в своя. Успяваше винаги да държи други хора помежду тях и по този начин му даваше да разбере, че няма намерение да му предостави възможност за по-нататъшни любовни авантюри.
В два или три случая, когато обстоятелствата или собствената му изобретателност успяха да ги съберат насаме, тя му даде да разбере чрез стоманения си поглед, изпълнен със студено предупреждение, че и най-малкото движение в нейна посока ще му осигури наказание, каквото не е и сънувал.
Но през този период на пресметната дистанцираност Лиз парадоксално успя да увеличи ефекта на прелъстяването си. Тя изненадваше Лу с нови дрехи — поли, блузи и рокли, толкова мамещи, че деловите им кройки покорно отстъпваха на чувствеността, която тялото й им придаваше.
Използваше нови парфюми и одеколони, всеки от които по-двусмислен и предизвикателен от предишния, когато се примесеше със собствения й аромат. Оставяше по-често от преди красивата си коса разпусната над раменете, така че като се движеше по някой коридор, приличаше повече на кралица на красотата, отколкото на служителка в компанията.
Когато беше с Лу — предпазвана, разбира се, от присъствието на други служители — тя му изпращаше неуловими сигнали с очи, коси погледи, пълни едновременно с изкушение и предупреждение. «Не забравяй какво имам за теб — сякаш му казваше тя. — Но има само един начин да го получиш.»
Престана да идва в офиса му с докладите си, защото не искаше да бъде близо до него извън своята собствена територия. Но му телефонираше там, а понякога и вкъщи, разговаряйки само по работа, но с глас, който го галеше с многозначителните си извивки, с мамещи музикални полутонове, чието значение разбираше само той.
Тя приличаше по сто различни начина на разгонена самка и всеки неин звук, жест и аромат бе неотразим за потребностите на Лу. Бе подобна на магнит, отдалечаващ го от работата, семейството, приятелите му, преодоляващ съпротивата му от разстояние, показвайки му всеки ден малко повече от забранения плод, който никога нямаше да вкуси отново, ако не станеше нейната воля.
И което бе още по-извратено, тя му даваше да разбере, че разполага само с преброените земни дни на бедния Върн Инис. Защото само смъртта на Върн щеше да донесе на Лу момента на откровението. Лу се ужасяваше от собствените си страстни мисли за Лиз, ставащи все по-настойчиви в същото време, когато Върн, старият негов приятел, отслабваше все повече в болницата и скоро щеше да предаде Богу дух.
Но Лиз бе толкова нечовешки привлекателна, така лирична, секси и възбуждаща в своето девическо очарование, че битката, бушуваща в душата на Лу, започна да наближава неизбежния си завършек. Прелъстителната сила на Лиз бе прекалено голяма, а шепотът на неговите скрупули — твърде плах. Като го остави да я притежава веднъж, тя го лиши от всички оръжия, които можеха да му помогнат да й противостои. Макар да го ужасяваше с тихата си воля и жестока решимост, той не можеше да изличи образа й от сърцето си.
Нямаше какво друго да стори, освен да чака неизбежното.
И ето че Върн умря.
Така, както изживяваше шока и неодобрението от случилото се, компанията бе принудена да приеме и факта, че като вицепрезидент Лиз вече бе фактор, с който трябваше да се съобразяват.
Тя бе способна, дори блестяща в новата си роля, въпреки крехката си възраст и големите изисквания на поста на Върн. Дори най-добрите приятели на Върн трябваше да признаят, че тя не само притежава талант да поема отговорности на най-високо ниво, но също така внася и свежи идеи в един офис, на който за съжаление те бяха липсвали преди повишението й.
Самият Върн приживе бе просто едно флегматично присъствие в «Електронни изделия Бенедикт», една реликва от детството на компанията, популярна повече със сърдечността и добрия си нрав, отколкото с брилянтните си идеи. Интелектуално той бе настроен на консервативната вълна на Лу и никога не мислеше за смела експанзия на производството, а вместо това се концентрираше върху заздравяване на пазарите за все същите стари изделия.
Лиз, напротив, можа да изложи пред Лу детайлно разработени планове за цели нови производствени линии на малки уреди, индустриални части, въвеждане на нови сплави, точни измервателни прибори, предназначени за продажба на въоръжените сили в разширяващата се област на ракетните технологии, без да се споменава участието в новородената област на компютрите и — нейният най-голям приоритет — младата индустрия, наречена телевизия.
Плановете, които едва ли не през ден предлагаше Лиз, изумяваха Лу не само със смелостта си, но и с абсолютната си практичност. Лиз управляваше по удивителен начин делата на компанията и продажбите бяха невиждано големи, имайки предвид съвременната икономика, персонала и дори цялата история на компанията. Тя можеше да извлича бъдещи дивиденти от грешките в миналото и да превръща всичко в долари и центове, така че нямаше начин да се спори с нея, без да изглежда, че човек се заяжда или пък че е просто безнадежден стар мърморко.
Тя изумяваше Лу не само защото бе така брилянтна и напредничава в мисленето си за толкова млада жена, но и защото той не разбираше как тя намира време за цялото това изследване и планиране.
И най-вече, признаваше си той, защото тези дни тя прекарваше толкова много време в леглото с него.
От предпазливост Лиз го накара да наеме апартамент в едно от предградията за любовните им срещи и той ходеше там при нея по няколко пъти седмично. Тя го посрещаше по нощница, понякога още мокра от банята и ароматът й се смесваше с този на фин сапун и шампоан, докато се взираше в очите му. Понякога се появяваше само по бикини, за да го възбуди, или се събличаше чисто гола и стройното й тяло надзърташе иззад вратата като забранено удоволствие, изкушаващо странника от праведния му път.
Той прекосяваше прага с въздишка и още в този първи момент цялото му самообладание се стопяваше. Заравяше лице в гърдите й, устните му трескаво търсеха вкуса й и с треперещи ръце опипваше гладката коприна на кожата й.
Изпълненията й в спалнята сега бяха по-различни и Лу не бе сигурен точно в какво. Макар на повърхността тя все още да демонстрираше онази нежна женска деликатност, представлявала толкова значима част от поведението й първия път, когато му се отдаде, сега бе очевидно, че нещата контролира тя.
Имаше нещо хищно в нея, докато оркестрираше спазмите на удоволствието му с уверени ръце, с тих шепот и редуване на предупреждение и окуражаване, които напълно го изкарваха от равновесие, докато накрая, с последна малка въздишка, го вкарваше в себе си, приемайки така спокойно оргазма му, сякаш това бе лек бриз, трептящ по повърхността на тялото й.
Тя често го любеше с такова майсторство, че изпразването му идваше още преди да е готов. Понякога го дразнеше с длани или устни, съвсем малко по-силно, съвсем малко по-дълго, тъй че той загубваше семето си, без дори да е влязъл в нея. Той знаеше — макар и да не му бе ясно откъде — че тя обича да прави това. Харесваше й да го накара да свърши, преди да може да претендира, че я е задоволил. Това увеличаваше властта й над него и превръщаше отдаването й в подигравателна пародия.
Първият път той посмя да изрази разочарованието си с думи.
— Исках ти да го получиш — рече.
Но тя само поклати глава.
— Харесва ми, когато свършваш по този начин. Това показва, че наистина ме желаеш.
И след известно време той бе принуден да се откаже от идеята да я задоволи. Съзнаваше, че подчинението му я възбужда. Тя жадуваше за влажния му, очарован поглед, плъзгащ се по дългите й бедра, покрай венериния хълм, който той обожаваше, по твърдите, безупречни гърди и огнената грива на косата, лееща се над раменете й.
Членът му се превърна сега в нейна играчка. Тя го направи безсилен като оръжие на мъжкото превъзходство и го превърна в женски орган на чувствителност и копнеж — играчка, манипулирана от ласките й, чиито спазми тя предизвикваше, когато й скимнеше.
Понякога, щом го усетеше да изчезва в нея, Лу изпитваше чувството, че тя го взема за себе си, запълвайки собствената си празнота и оставяйки го завинаги непълноценен, тъй че тя се превръщаше едновременно в мъж и жена, а той оставаше неин евнух, неин роб.
Когато докосваше с треперещи пръсти меката й кожа, а блестящите й зелени очи го преценяваха със студен триумф, дори голата й плът сякаш го гледаше победно като копринен безкрай от очи, наблюдаващи с интерес как той потъва все по-дълбоко в нейната магия.
Само няколко кратки месеца деляха Лу от стария живот. Но стената между него и здравия му разсъдък беше дебела с километри. Сега Лиз го притежаваше. Можеше да прави с него каквото си пожелае.
И той изтръпваше от представата какво именно може да се окаже то. Макар работата й да предизвикваше уважение, в компанията вече не я обичаха. Служителите в отдела за нововъведения се бояха от нея, както и старите й колеги от материалния отдел. Дори ръководството я гледаше с чувство на страхопочитание заради внезапното й, жестоко издигане, при което тя прегази трупа на Върн Инис и измамения Лари Уитлоу. Никой в «Електронни изделия Бенедикт» не бе сигурен, че собственото му място не е застрашено, докато тя е там.
Защото образът й изкристализира в съзнанието на всички като млада жена с неограничена, вълча амбиция, създание, чийто женски чар се добавяше към безспорните й ръководни и изпълнителски способности, за да постигне където и каквото пожелаеше.
Жена, надарена с безценни качества, но без душа.
С течение на времето едно ново и тайно желание се зароди в компанията. Служителите на «Бенедикт» се надяваха, че Лиз скоро ще пренесе бизнеса си на друго място и ще остави «Електронни изделия Бенедикт» да си ближе раните от нея. Защото тя наистина представляваше рана в душата на компанията, и то такава, която можеше никога да не зарасне напълно.
— Нека върви другаде и там да се чука до върха — говореха шепнещите гласове в столовата. — Защо не си отиде и не ни остави на мира?
И докато това шушукане стихваше при появяването й, тя поздравяваше колегите си със същата предишна усмивка на лицето — младежка, ведра и приятелска. Външно тя изобщо не се различаваше от старата Лиз: упорит работник, разумен ръководител, учтив събеседник и добър слушател.
Това бе най-страшното. Лиз все още демонстрираше старата си личност. Но всеки усещаше коварството зад нейното приятелство, злото зад блестящата й красота.
Защо тя просто не си отиде?
Този въпрос измъчваше всички. Но никой не знаеше отговора.
В последните разговори на Лиз с Лу относно компанията се долавяше ново измерение. На това предприятие, обясняваше тя, му липсва финансова база за развитието на такива продукти, каквито би трябвало да въведе, ако иска да е конкурентоспособно в следвоенната икономика.
— Компанията не може да стои на едно място — каза тя, показвайки на Лу финансови диаграми и изчисления, от които очите му се остъклиха. — Трябва да се движи напред. Ако просто се опитваме да поддържаме статуквото, ще обеднеем и ще отслабнем, преди да се усетим, защото сега има конкуренция от места, които дори не съществуваха преди три или четири години.
Лу с мъка следеше данните й, така силно очите му искаха да се фокусират върху гърдите под блузката й, движещите се под полата бедра, сянката на усмивка в дъното на очите й. Сексуалната й магия бе могъща и се смесваше с настоятелните й аргументи по един замайващ начин.
Но той слезе обратно на земята, когато тя извади главния коз зад думите си — сливане с друга компания.
— Нуждаем се от по-широката финансова база на по-голяма корпорация, която да ни даде силата да се конкурираме и развиваме едновременно — каза Лиз. — Това е единственият начин.
Тук Лу постави чертата.
— Това е моята компания — рече той. — Създадох я от нищо. Знаеш ли какво означава нищо, Лиз? Започнах от нулата. Познавам всяка гайка и болт в това място, защото съм платил всичко със собствените си пари. И никой няма да ми го отнеме или да ми казва как да го управлявам. Дори да банкрутирам, ще го направя върху палубата на собствения си кораб.
Тя го изгледа внимателно, сякаш разколебана, и не каза нищо повече. Ако той бе почувствал, че оттеглянето й е само стратегическо, то не го показа. Не можеше да си представи да споделя «Електронни изделия Бенедикт» с непознати, може би да загуби името на компанията си и да е отговорен пред босовете на някой конгломерат.
Доволен от себе си, че най-сетне тропна с крак пред Лиз, Лу не помисли повече за това.
Междувременно компанията се справяше все по-добре — тоест, ако цената на нейните акции бе някакъв индикатор. Те неотклонно се покачваха на местните борси — от 7,23 долара за акция на 8,25 долара и после до 11,66 долара след смъртта на Върн. Въпреки че цифрата на счетоводния баланс бе съвсем малко по-висока от предходната година, а поръчките за продуктите на компанията не пълнеха съвсем пощенските кутии на търговските й представители, цената на акциите «Бенедикт» продължаваше да расте.
Никой в компанията не бе достатъчно запознат с почти неуловимите нови влияния в следвоенната икономика, за да интерпретира тази очевидно благоприятна новина, като предупредителен знак. Просто се приемаше, че времената са добри и стават все по-добри. Защо да се гледат зъбите на харизан кон?
Колкото до самия Лу, тези дни той прекарваше толкова време в копнежи по Лиз, фантазирайки за нея и изгубвайки себе си в тайните на нейното тяло и ласки, че нямаше време да размишлява над финансовите тънкости в позицията на предприятието на пазара. Сега той управляваше компанията си по-отдалеч и по-слабо.
Освен това трябваше да се тревожи и за друг проблем.
Барбара, която не му се усмихна истински от деня, в който Лиз бе назначена, стана открито враждебна след невероятното повишение на младата жена и смущаващите клюки, предизвикани от това в компанията. Макар че Лу трудно можеше да протестира срещу подобна реакция, тя го тревожеше и гнетеше.
Късните часове, които прекарваше с Лиз, не останаха незабелязани от жена му. Самата Барбара сега се стремеше да прекарва колкото се може повече време извън къщи. Постоянно беше някъде с приятелки, по магазините, на тенис или голф, на гости или на кино. Оставяше му вечеря, която да си претопли, когато реши да се прибере у дома, и кратка бележка с информация за собственото й местонахождение.
Изглежда, й доставяше удоволствие да изправя пред него каменната стена на отсъствието и мълчанието си. И макар това да помагаше на връзката му с Лиз, то подронваше остатъците от основите на брака му с обезпокояваща бързина.
При редките си разговори напоследък неизбежно се караха. Спореха за пари, за децата, за училището, за плановете си за една ваканция, която Лу искаше да отложи, а Барбара — не. Понякога кавгите им избухваха за незначителни неща, като цвета на избраната от Лу вратовръзка за вечерно парти, предимствата на една възглавница пред друга или сервиза, поправил лошо заглушителя на колата. И двамата, изглежда, знаеха за какво всъщност се карат, но никой не искаше да го спомене директно.
Търканията помежду им изчезваха само докато спяха. Но това бе така, защото нощем дистанцията помежду им бе по-голяма от всякога. Барбара се свиваше в далечния ъгъл на едната половина от леглото, докато Лу страдаше от тревожни сънища в своята.
Той бе дълбоко разтревожен от това положение на нещата. Винаги бе обичал Барбара заради хладния й разум, хумора й, нейната непоклатимост като съпруга и майка, както и заради търпението й като половинка на един много зает предприемач. Тя се омъжи за него, когато беше едно от най-търсените момичета в колежа, и прекъсна образованието си, за да му помага в основаването на «Електронни изделия Бенедикт».
През последните деветнайсет години той очакваше всеки ден усмивката, с която тя го посрещаше при завръщането му у дома. Но сега тази усмивка бе заменена от поглед, изпълнен с упорито безразличие, който никога не срещаше очите му, нито регистрираше неговото присъствие. Не можеше да й каже колко много го наранява това, защото знаеше, че си го заслужава с лихвата.
Децата, разбира се, трудно можеха да не разберат ситуацията. Мат, синът, сега през цялото време бе навън по спортните площадки, а двете момичета, Синди и Джойс, се хващаха за всяка възможност да прекарват следобедите и вечерите си в домовете на приятелки.
Понякога, когато Барбара я нямаше, Лу вечеряше сред неудобната тишина с трите си деца, задавайки неловки въпроси за учението им, а те бързаха да се нахранят и да станат от масата.
Все по-често той се връщаше от любовните срещи с Лиз, за да открие, че никой не го очаква у дома. Децата бяха приели покани за вечеря в домовете на приятели, а отсъствието на Барбара се обявяваше от оставена върху кухненския плот бележка. Лу вечеряше сам, тъй като членовете на фамилията му бяха поели всеки по своя път.
Никой вече не искаше да си стои вкъщи и Лу беше все по-самотен. Семейството му се разпадаше, като здравите му връзки се късаха една по една.
И той не успя да спре този разпад, защото не можеше да се откъсне от Лиз.
Една вечер Лу се прибра доста късно и завари Барбара да го чака сама.
Беше се изправила сковано на един от столовете във всекидневната и го гледаше тъй сурово, че той седна да я изслуша.
— Знам какво правиш с Лиз Дамерън — каза тя.
Той понечи да протестира, но Барбара с един поглед го накара да млъкне.
— Не ставай смешен, като се опитваш да отричаш очевидното, Лу — рече. — Платих, за да те проследят. Има снимки… Не че беше особено необходимо.
Тя се стегна, за да продължи. Лу я гледаше виновно. Единственото нещо, по-трудно за понасяне от нейния укор, беше болката. Барбара не виждаше него, а мислеше за болестта помежду им, за тумора, разяждащ семейството й.
— През последните два месеца много мислих по въпроса — рече тя. — Деветнайсет години ти бе много добър съпруг, Лу. Аз те обичах и реших, че все още те обичам. Затова ще ти дам шанс — един последен шанс, за да се оправят нещата между нас, и заради децата. Тук има пет живота, заложени на карта. Ако решиш да съсипеш своя, аз възнамерявам да спася другите четири.
Гърлото на Лу бе сухо. Той се прокашля.
— Какво искаш? — попита.
— Искам Лиз Дамерън да изчезне от компанията ти и от този град — отговори тя. — Веднага. Искам те обратно тук, където ти е мястото. Просто е, нали?
Лу дълго време остана безмълвен. Куражът на Барбара бе толкова трогателно и човешко нещо, че почти извика сълзи в очите му. Той постави нещата на везните, виждайки ги сякаш за пръв път.
Отнякъде му дойде прилив на сила и той се изправи.
— Много добре, Барбара.
Жена му го погледна от мястото си със сериозен, тревожен поглед, от който сърцето му се сви. После стана, угаси осветлението и отиде да си легне.
Лу остана сам в тихата всекидневна.
Следващият ход бе негов.
 

Шестнадесета глава
 
Лу се колеба цяла седмица, преди да реши как да съобщи новината на Лиз.
Накрая си науми да й го каже в работно време, и то на територията на компанията, а не в апартамента, където тя се чувстваше на собствена почва и той не смееше да се изправи срещу нея. Това бе служебен въпрос и трябваше да се разреши по съответния начин.
Повика я в офиса си през един късен следобед. Тя пристигна облечена в тъмен костюм, с малък копринен шал на шията и чантата си в ръка. Погледна го въпросително, докато той прочистваше гърлото си. Нямаше да ги прекъсват, тъй като бе заповядал на секретарката си да отклонява всички телефонни разговори и да не го безпокои за нищо на света.
Беше облечен за случая по-консервативно от обикновено. Носеше тъмносин кашмирен костюм и вратовръзка цвят бордо с иглата, подарена му от Барбара преди петнайсет години. Обувките му лъщяха.
— Лиз — започна той, опитвайки се да звучи делово и безстрастно. — Имам да ти казвам нещо важно. Напоследък мислих много за компанията и за семейството си. И стигнах до неизбежното заключение, че нещата не могат повече да продължават по този начин. Най-доброто разрешение за теб и мен е да се разделим, за да мога да ръководя нещата тук така, както искам, а ти да продължиш кариерата, подходяща за теб.
Тя не каза нищо. Взорът й бе тайнствен и непроницаем. Трудно бе да я гледа в очите, без да отклони поглед. Но Лу се застави да изглежда силен и дори съпричастен.
— Ще ти дам най-добрите препоръки, които някога съм давал на свой приятел — продължи. — Ти направи много за «Електронни изделия Бенедикт». Впечатли ни с упоритата си работа, блестящите идеи и разбирането си за това какво представлява компанията и пазарът. Ще бъдеш добре приета във всяка една от стотиците фирми тук по крайбрежието или където и да е другаде. Където си поискаш.
Лу се стегна.
— Ти имаш голямо бъдеще — рече той. — Но то няма как да бъде при нас, Лиз. Просто няма как. Имаме различия за бъдещия курс на компанията, които не могат да бъдат изгладени. А и… за другите неща… това просто не може да продължава. Лошо е за фирмата, лошо е за теб, лошо е и за мен. Аз… всъщност мисля, че това е всичко, което исках да ти кажа.
Той сключи длани върху бюрото си и я погледна. Тя бе толкова прекрасна, седнала там с лекия си костюм и отправила към него най-разтапящите сърцето зелени очи на света. Почувства убождане при мисълта, че след няколко мига тя ще излезе през тази врата, за да не се върне никога повече. Щеше да освободи офиса си и да го остави в една самота, която не можеше да си представи. Толкова бе ужасна идеята да я загуби.
Може би, мина му през ума, някой ден щеше да я забрави, както наркоман преодолява пристрастеността си, управлявала дълго време съществуването му. Белезите щяха да бъдат дълбоки, но щеше да оживее някак и без нея. Перспективата не беше невъзможна.
Във всеки случай друг избор нямаше. Всичко беше дотук.
За негова изненада Лиз отвори куфарчето си и извади купчина листа.
— Лу — каза тя, — питал ли си се защо акциите ни се покачват напоследък?
Той се смръщи объркано.
— Що за въпрос? Трябва ли да се питам?
— Аз бих го направила — отвърна тя, — ако акциите на компанията ми рязко се покачваха, въпреки състоянието на икономиката и слабия ми счетоводен баланс през последните две години.
Лу я гледаше с недоумение.
— Лиз, за какво говориш?
— Говоря за съвременния свят — каза тя. — Следвоенният свят на бизнеса. Лу, през последните пет месеца голяма част от акциите на «Електронни изделия Бенедикт» бяха придобити от една голяма корпорация на име «Американска инициатива». Покупките ставаха чрез различни посредници, сред които контролирани от «Американска инициатива» компании, общи фондации, несъществуващи корпорации, банки и частни лица. Но всички те сега принадлежат на «Американска инициатива». Причината за покачването на акциите ти е увеличеното им търсене на калифорнийските борси и разбира се, усилията на новите им собственици да им вдигнат цената.
Объркан, Лу сви рамене.
— Нека купуват — каза той. — Не виждам защо това трябва да ме тревожи.
Лиз се усмихна студено.
— Хората, стоящи зад изкупуването на акциите «Бенедикт» — каза тя, — не го правят без план. Точно преди нашето следващо акционерно събрание, Лу, те ще предложат на акционерите куп пари, за да се сдобият с достатъчен дял, позволяващ им да контролират компанията.
Лу се помъчи да схване казаното от нея.
— Но нашите акционери няма да продават — възрази той.
— Напротив, ще продават, Лу. Ще продават, защото цената, предложена от «Американска инициатива» ще бъде твърде висока, за да не се изкушат — да речем, долар и двайсет цента за акция или дори повече.
Лу успя да се усмихне скептично.
— И откъде тая сбирщина, наречена «Американска инициатива», ще намери толкова пари за изхвърляне?
Лиз поклати глава.
— Това няма да са хвърлени на вятъра пари. Това ще са пари, изхарчени за придобиване на компания. А временната загуба ще се компенсира с данъчните облекчения. Тоест, една съвсем разумна инвестиция. Такива неща се правят все по-често днес. Данъчните закони ги поощряват и новите конгломерати имат достъп до предприемачески фондове, които им помагат да си покрият разходите.
Усмивката на Лу изчезна.
— Какво точно искаш да кажеш, Лиз? — попита той.
— Казвам, че от идущата пролет компанията ти ще бъде погълната от «Американска инициатива». «Електронни изделия Бенедикт» ще престане да съществува като независимо предприятие.
Безмълвен, Лу се чудеше дали тя не изпада в някакво умопомрачение. Може би разказаната от нея история бе просто една чудовищна фантазия. Наистина звучеше като такава. Нищо от досегашния му опит в бизнеса не можеше да му помогне да асимилира чутото.
Тя спокойно продължи.
— И тази нова компания ще бъде най-доброто за нашето предприятие, макар че почти със сигурност ще се наложи да си сменим името и нашите ръководители ще трябва да отговарят пред босовете от «Американска инициатива». Но ще бъдем важна част от новосъздадената корпорация. Аз присъствах на някои от събранията им и знам как разсъждават, фактически вече е решено, че специализацията ни ще бъдат телевизионните технологии. Ние ще сме един от големите производители на части за домашни приемници и ще извършваме изследователска работа върху приложението на телевизионната апаратура в науката и особено в космическата област.
— Не ти вярвам. — Гласът на Лу трепереше.
Присъствах на събранията им. Думите ехтяха кошмарно в мозъка му. Събрания относно неговата компания. Обзе го ярост, като си представи Лиз седнала с онези хищници в тяхната заседателна зала, заговорничеща за бъдещето на предприятието му без негово знание.
Тя се изправи, пристъпи напред и постави купчината хартии върху бюрото му.
— Какво е това? — попита Лу.
— Копия от сертификати за собственост върху акциите — каза тя и лекият й аромат го облъхна, докато се навеждаше към него. — Записи на покупко-продажби чрез различни брокери и агенции за ценни книжа. — Тя отдели един машинописен лист от останалите и му го показа. — Това е писмото, което ще бъде разпратено на всичките ни акционери един месец преди събранието. В него се предлагат добри пари за техните дялове — с около 25 % повече от курса им на борсата. Същевременно това предложение ще бъде рекламирано и във всички големи търговски издания, включително в Уол Стрийт Джърнъл.
Лиз се изправи, гледайки надолу към него — към един объркан мъж, заобиколен от листата хартия, описващи в подробности собственото му унищожение. Колко прекрасна, колко ужасяваща изглеждаше тя в хладния си триумф. Една стройна амазонка, родена за вкуса на кръвта…
— Как стана това? — попита Лу, гледайки доказателствата пред себе си.
— Най-вече заради мен — отвърна тя. — Аз бях човекът на «Американска инициатива» в нашата компания. Аз им предоставих счетоводните ни книги и им помогнах с идеята за поглъщане на компанията ти. Улесних ги да се сдобият с големи дялове от акциите ни и така да прикрият операциите по покупките, че нашият финансов отдел да не усети какво става.
Младата жена сви рамене.
— И без това рано или късно щяха да ни лапнат. Но аз ги убедих, че «Бенедикт» ще е ценна придобивка точно сега.
Лу се бе вторачил безпомощно в нея.
— Защо? — попита той. — Защо направи това, Лиз?
— Трябваше да го сторя — отговори тя. — Това беше единственият реален шанс за нас да влезем в съвременната икономика. Така «Бенедикт», под новото си име, ще се превърне в компания на бъдещето. Ако бе продължила сегашния си път на развитие, щеше да остане само като една реликва от миналото.
Лу се мъчеше да намери думи, за да изрази ужаса си.
— Но аз ще изгубя всичко, за което съм работил — каза той. — Трудил съм се цял живот, за да бъда самостоятелен, да притежавам собствен бизнес и да контролирам съдбата си. Сега ще стана служител на някой друг. Ще трябва да изпълнявам чужди заповеди. Те ще могат да ме оставят или да ме уволнят, както им скимне.
Тя поклати глава.
— Предприела съм стъпки, за да те предпазя — рече. — Ти ще си останеш шефът титуляр, независимо какво ще се случи. Осигурих ти тази част от договора.
Осигурих ти тази част. На Лу му призля при мисълта за това зелено, младо момиче, което беше поспряло в ненаситната си амбиция само за да го «предпази». Светът се преобръщаше с главата надолу.
— Да предположим, че аз не се съглася с нищо от това — каза накрая.
— Не можеш да сториш нищо, Лу. — Тя скръсти ръце и погледна надолу към него. — Всичко е вече решено. Ако не ти харесва, можеш да оставиш «Американска инициатива» просто да те изкупи. Или можеш да се задържиш и да натрупаш доста пари като един от техните ръководители и главни акционери. Ако избереш да се махнеш, няма да си богат, но няма и да си беден. Можеш да започнеш отначало, ако желаеш… да захванеш друг малък бизнес, дори и на твоите години. Във всички случаи изборът е ясен.
— Ами ти? — попита я той.
Свиването на раменете й му даде отговора.
— Аз оставам, разбира се.
Лу я гледаше със страхопочитание. Думите й изразяваха една окончателна ирония. Тя му предлагаше шанс да остане в собствената си компания, макар и с по-малка и дори символична роля, а той я бе повикал тук, за да я уволни.
— Не мога да повярвам на всичко това — промълви. — Просто не мога да го повярвам.
Тя остави погледа си да се плъзне от неговото лице към документите на бюрото и после обратно върху лицето му.
— Документите не лъжат, Лу — рече. — Стореното си е сторено. С «Електронни изделия Бенедикт» е свършено. Но компанията ти има хубаво бъдеще като част от «Американска инициатива». С теб или без теб.
Той гледаше високото й, стройно тяло, гъвкавите крайници, които бе милвал толкова пъти, красивите котешки очи, буйните коси и млечната й кожа. Значи това бе лицето на злото. Как можеше то да се въплъти в такава мила, момичешка форма? Възможно ли бе дяволът да е толкова изобретателен, толкова коварен?
— Ти си чудовище — рече тихо. — Ти не си човек.
Очите й се разшириха от изненада и дори обида.
— Какво каза? — попита тя.
— Казах, че не си човек. — Думите изглеждаха на Лу като безупречен силогизъм, неоспоримо определение на самата тази истина, която съсипваше живота му.
— Разбира се, че съм човек, Лу — пристъпи крачка напред тя. — Не го ли виждаш? Мислех за теб през цялото това време… За твоето благосъстояние.
Лиз заобиколи бюрото с поглед към затворената врата и коленичи до стола му. Докосна го с едната си длан по ръката, а с другата по бедрото. Очите й гледаха нагоре в неговите и блестяха живо с неприкрит намек.
— Ще ми липсваш, ако напуснеш — каза тя. — За мен тук няма да е вече същото.
Думите й плетяха странна магия, докато в същото време очите й го държаха в очакване. Той мислеше за многото пъти, когато й се бе отдавал и й бе принадлежал като роб. И знаеше, че сега тя има предвид точно това — своето доминиране, неговото робство и перверзното удоволствие, което изпитваше от притежаването на тялото му.
И при тази мисъл почувства как възбудата раздвижи члена му, въпреки изпълнилия съзнанието му ужас.
— Още ли не си разбрал след всичкото това време? — попита тихо тя. — Аз съм човек, Лу. Жена съм. Имам нужда от теб.
Думите й бяха абсурдни, но приличаха на меки копринени нишки, оплитащи все по-здраво неговото желание. Лу не можеше да говори, нито да се помръдне. Изумен, разпънат на кръст, той слушаше.
Ръцете й се преместиха към кръста му. Можеше да почувства нейната топлина върху бедрата си и знаеше, че твърдият му пенис изпраща съобщението си на нетърпелива готовност през дрехите към радара на женските й сетива.
Сянката на усмивка върху нейните устни му показа ясното й съзнание, че го има във властта си дори и сега. И все пак изражението на очите й бе топло, почти майчинско. В ирисите й имаше някаква странна меланхолия, женска строгост и сериозност, които бе виждал само един или два пъти преди. Това сякаш парализираше волята му, а нея правеше напълно неотразима.
— Хайде — прошепна тя. — Хайде, скъпи. Не бъди лош с мен.
Сега подутината под панталоните му се превърна в планина, само на сантиметри от дланите й. Видя как тя се ослуша в тишината на стаята. Чуваше се далечното тракане на пишещи машини и звънът на телефон във външния офис. Беше казал на секретарките си да не го безпокоят при никакви обстоятелства.
Усети как Лиз прочете мислите му. Тя погледна през рамо към вратата. Ключът беше в ключалката.
Бавно намери ципа му и го смъкна. Пръстите й измъкнаха пениса с ловкостта на крадец и той го видя как подскочи в безсрамна възбуда, нетърпелив да й принадлежи.
Сега тя се изправи и започна да сваля дрехите си. Правеше го, без да бърза. Първо полата и чорапите, сетне сакото и блузата. Погледна надолу към него със замъглени, дълбоко проникващи очи, докато се пресмяташе да откопчее сутиена си.
Лу разбра какво иска тя. Искаше да го притежава точно тук, разделена само с една стена от секретарката му, тук в собствения му офис, чието значение след няколко месеца щеше да се изгуби благодарение на нея. Искаше да се наслади на унищожението му, да му се порадва така, както принцеса се радва с жестока прищявка на роба си, като усмивките и ласките й са пълни с презрение и спокойна забава.
Лу се почувства като вкаменен от нейния поглед. Остана вторачен в очите й, докато пликчетата й се свличаха надолу и мирисът на голата й плът се разнесе из стаята. Тя му предлагаше червеникавия триъгълник на секса си. Но дори невероятната красота на голото й тяло не можеше да се сравни с могъществото на взора, излъчван от тези фатално чувствени очи.
— Хайде — каза тя нежно. — Всичко е наред. Не бъди срамежлив.
Не бъди срамежлив. Каква лудост ехтеше в думите й. Тя смъкна панталона надолу до глезените, а после и слиповете му. Подложи една зряла, млада гърда на гладните му устни и той я засмука като бебе, жалък и изгладнял…
После леко се настани върху члена му — едно меко, гукащо създание, въоръжено до зъби с нещо, на което никой мъж не можеше да устои. С клоунски свалени до глезените панталони, той започна да се движи под нея, чувствайки вече как вътрешността й се плъзга гостоприемно върху стеблото му.
Сега изчезна и последният остатък от неговото самоуважение. И именно това чудовищно унижение, безименната жестокост зад тези тихи думи и грижовна усмивка изсмукаха семето му в един ужасен спазъм и мъжката същност изчезна завинаги между млечните женски бедра, докато далечните пишещи машини и безразлични, звънящи телефони обявяваха неговия край.
Когато свърши, започна да спада вътре в нея, все още вкусвайки твърдия връх на зърното в устата си, чувствайки великолепния й аромат с всичките си сетива и тези усещания се смесиха необяснимо с гибелта, която знаеше, че идва единствено от нея. И това бе най-фаталното и най-ужасно удоволствие от всички.
Накрая, когато си пое дъх, обходи с поглед документите върху бюрото, стените на офиса си със старите, усмихнати фотографии на Лари Уитлоу, Върн и другите, а после отново алабастровата голота на създанието в скута си.
— Ти спечели — каза тихо той. — Какво повече можеш да вземеш? Вече имаш всичко.
Тя се усмихна до ухото му, движейки зърното си нагоре-надолу по устните му.
Следващите й думи бяха погребален звън, отекнал над целия му останал живот.
— Искам да се ожениш за мен, Лу.
 

Седемнадесета глава
 
Ню Йорк, 13 януари 1952 г.
Олив Ойл.
Специалистът по аборти седеше до малката кухненска маса в задната стаичка на апартамента и гледаше през прозореца покривите на Уест Сайд. Пред него имаше чаша с полуизстинало черно кафе, в което бе добавил малко уиски, за да успокои нервите си. Държеше между пожълтелите си пръсти цигара «Лъки Страйк» и тя леко трепереше, докато стълбът дим се издигаше в застоялия въздух наоколо.
Денят бе сив, ръмеше дъжд — точно оня тип януарски дни, които пронизват човека до костите, макар температурата да е около три-четири градуса над нулата. Сякаш студът влизаше направо през прозореца, подигравайки се с усилията на радиатора.
Гаден ден. Нямаше вид на такъв, от който може да излезе нещо добро. И все пак ако Олив Ойл спечелеше петата гонка, това можеше да се окаже най-важният ден от новата година за него.
Той намести с въздишка тялото си върху малкия кухненски стол. Беше едър мъж, висок около метър и деветдесет, с леко наднорменото тегло от сто и десет килограма. Носеше очила с рогови рамки и мръсна синя риза, която щеше да се скрие под бялата му престилка, когато момичето на Валери пристигнеше.
Погледна часовника си. Къде се губеше тя всъщност? Трябваше да бъде тук в единайсет и половина. Без нейните пари нямаше да може да покрие залога си върху Олив Ойл.
А трябваше да спечели това залагане. Иначе нямаше да е в състояние да изплати дълга на букмейкъра, камо ли да му останат и пари за хапчета, с които да изкара до следващия месец.
Но нямаше причина да унива. Валери му донесе вчера сутринта седемдесет и пет долара, неговия дял от първата стотачка, и го увери, че момичето има останалото. Според Валери била чисто момиче, може би гимназистка от добро семейство или дори студентка. С хубави дрехи, добър език. Не някоя изпаднала. Изглеждала уплашена и отчаяна, но решена. Уверила я, че има парите. Валери, която познаваше момичетата, бе сигурна, че това момиче е сериозно.
Погледна отново часовника си. По дяволите, та тя закъсняваше само с пет минути. Явно днес нервите му играеха номера. Той забарабани с пръсти върху очукания плот на масата и се опита да се отпусне.
Уискито в кафето не му помагаше. Сутринта бе взел прекалено много хапчета. Нямаше избор — гонеше го страхотен махмурлук. Но сега от тях се тресеше целият.
Той стана, намери медицинската си чанта до мивката, бръкна вътре за един секонал. Погълна го, без да си прави труд да си налее вода. Трябваше да изкара чак до края на гонките. Нямаше да се справи без тази малка доза.
Седна обратно до масата, загаси фаса и си запали нова цигара. Глътна наведнъж примесеното с уиски кафе и затвори очи.
Животът бе толкова несправедлив. Как бе могъл да падне толкова ниско?
Преди четиринайсет години започна с изрядна медицинска диплома. Трудно можеше да се каже, че бе отличникът на курса, но медицинското училище беше престижно и той изкара стажа си в една доста добра болница в Ню Джърси. Върна се у дома в Манхатън, за да открие частен кабинет, понеже бе израснал тук, обичаше Ню Йорк и хранеше големи надежди. Очакваше да изкарва добри пари като акушер-гинеколог в тази част на града и дори да премести практиката си в Ийст Сайд, ако с времето му потръгнеше.
Но имаше лош късмет още от самото начало. Трудно се добираше до богати пациентки. Дали защото не съобрази да промени името си? Полската фамилия не бе особено подходяща за гинеколог във висшето общество. Както и да е, от първите дни при него започнаха да идват само бедни домакини, емигрантки или момичета, които искаха да запазят бременността си в тайна от родителите.
Не след дълго осъзна, че повечето от пациентките му искаха да прекратят бременността си, вместо да имат деца. И когато нещата не отидоха на добре и нямаше друг избор, наложи се да направи няколко услуги на по-нещастните от тях. Всичко, което те искаха, беше малко дискретност и той бе щастлив да им я осигури. Рискът изглеждаше минимален.
Докато един ден негова пациентка — истерично момиче, забременяло от гаджето си, откачи на операционната маса и на практика се прекара само. После, като се прибрало вкъщи, започнало да кърви и изпяло всичко. Разказало на родителите си за бременността си, за аборта и го назовало по име — доктор Данисевски от Седемдесет и четвърта улица.
И преди да се усети, заведоха срещу него дело за криминален аборт. Имаше добър адвокат и можеше да излезе сух от водата, но когато от Медицинската комисия научиха за случая, веднага му предявиха обвинение в неетична практика и му отнеха разрешителното за работа просто ей така.
Просто не можеше да повярва. Първите няколко месеца му се струваше, че животът му е приключил. Жена му го напусна и се върна при семейството си в Джърси, а той остана да се мотае отчаян из апартамента и започна много да пие. И именно през тези първи самотни месеци се пристрасти към секонала.
Но точно когато нещата изглеждаха най-черни, срещна Валери чрез една обща позната, негова бивша пациентка. Тази дама познаваше всички в Манхатън, в Бронкс, в Бруклин и го накара да осъзнае, че кариерата му не е приключила — тя просто трябваше да продължи по различни релси. Валери можеше да му осигури всички необходими пациентки.
И не след дълго той имаше кодово име, доктор Дан — «Доктор Дан превръзката», както обичаха да се шегуват с Валери — и апартамент с приемна, скрита в дъното му. Помагаше на същия контингент, както и преди — домакини, които не искаха още едно гърло за хранене, момичета в беда, момичета, нямащи си и понятие от противозачатъчни средства, а още по-малко — от аборти. Всички те бяха уплашени, прекалено уплашени, за да го издадат. Освен това той вземаше предпазни мерки. Никоя от тях не виждаше лицето му и не знаеше истинското му име. А и доста често местеше квартирата си. За единайсет години полицията така и не го подуши, като се изключи едно посещение в апартамент, който бе напуснал две седмици преди това.
Така си изкарваше прехраната. Имаше по-малко пациентки от времето, през което работеше легално, но таксата му бе по-висока. Скоро репутацията му нарасна и курвите от бранша започнаха да идват при него. Постепенно доби постоянна клиентела, а понякога се занимаваше и с обичайни прегледи на жени, които предпочитаха да доверят проблемите си на него, вместо на домашния лекар. Дори израждаше бебета от време на време, а чрез един познат на Валери, помагаше и на млади жени да продават новородените си износени деца.
Беше уважаван член на обществото и се чувстваше сигурен. Не усещаше повече липсата на жена си. Валери имаше приятелка, която го снабдяваше с всички момичета, които пожелаеше, а когато откри, че има вкус и към момчета, Валери отново разполагаше с позната, способна да му помогне и в това. Все още не можеше да обслужва Горен Ийст Сайд, чийто жени отиваха да абортират в Япония, Мексико или Европа, но си имаше своите пациенти.
Единственият проблем беше, че неизбежният стрес в работата му го накара да придобие някои лоши навици. Пиенето бе един от тях. Залагането друг. А третият бяха секоналът и бензедринът. Отначало комбинацията изглеждаше здравословна — алкохол вечер, право на всеки мъж, последван от шепа бензедрин на сутринта, за да го вкара във форма. Залаганията — за развлечение. Но когато губеше пари на конните надбягвания, започваше да пие повече и после се нуждаеше от повече хапчета, за да може да работи. А хапчетата му причиняваха тремор, та се нуждаеше от секонал, за да го обуздае през деня.
Нямаше проблем със снабдяването. Пери, пласьорът на медикаменти, когото срещна преди години, докато все още беше лекар, си въртеше свой нелегален страничен бизнес и вероятно снабдяваше половината град по този начин. Но Пери трябваше да внимава. Ако фармацевтичната компания, за която работеше, разбереше нещо за продажбите му под тезгяха, щеше да си изгуби мястото. Затова вземаше скъпо.
А парите бяха проблем за доктор Дан. Залаганията му изяждаха по-голямата част от припечеленото, оставяйки все по-малко пари за хапчетата, от които се нуждаеше, за да си върши работата.
Тая година започна лошо. Преди две седмици загуби цяла пачка на едно надбягване и трябваше да вземе значителен заем от букмейкъра си. Хапчетата му свършваха и Пери му отказа повече вересия, преди да си е изплатил голямата сметка от миналата година. Нямаше представа доколко той е в течение на неговото пристрастяване, но снабдителят не беше глупав. Изглеждаше, че увеличава цената и намалява количествата в зависимост от зора на клиентите си.
Накратко, нямаше друг избор, освен да намери веднага две хиляди долара. Затова всичко зависеше от Олив Ойл. Тази кобила бе най-сигурният подсказан му победител от година насам и той заложи на муцуната й сто долара при трийсет към едно. Информацията идваше направо от конюшнята. Ако спечелеше, парите щяха да му стигнат за Пери, за заема, който имаше да връща, и може би дори да останат за един уикенд в Лас Вегас. Отчаяно се нуждаеше от почивка.
Само момичето да дойдеше!
Докато си мислеше всичко това, звънецът иззвъня. Той бързо загаси цигарата си, стана от масата и натисна копчето на домофона.
— Аз съм приятелка на Валери — чу се тих глас, изкривен от евтината мембрана.
— Как се казваш? — попита той.
— Лора.
Той кимна и натисна бутона, за да отвори долу вратата.
Бързо си навлече бялата престилка и маската, която не само щеше да й попречи да го види, но щеше да спре и миризмата на уиски в дъха му.
Стоеше и я чакаше. Чувстваше се напрегнат, а стомахът му стържеше. Цял ден не бе слагал нищо в уста, освен кафето и хапчетата бензедрин, цигарите и един секонал.
След минута на вратата на апартамента се чу тихо почукване. Той отвори и отстъпи назад, за да я пусне да влезе. Беше облечена с евтино вълнено палто. Имаше къса, тъмна коса, много бяла кожа и големи черни очи, гледащи със страх нагоре към него.
— Носиш ли парите? — попита той иззад маската, преправяйки гласа си в дрезгаво гъгнене. Опитваше се да говори колкото се може по-малко с пациентките си. Знаеше, че огромният му ръст и очилата с рогови рамки над маската ги плашат и това му доставяше удоволствие.
Момичето извади банкнотите от джоба си и ги преброи — три по двайсет долара, две по десет и четири петачки. Той ги взе с пожълтелите си пръсти, сгъна ги и ги прибра в джоба си. После заключи входната врата и й посочи към кабинета.
— Остави си палтото на онази закачалка. После се съблечи и легни на масата.
Докато тя се събличаше, той отиде в кухнята. Свали си маската, сипа си още един пръст уиски в чашата от кафето й я пресуши наведнъж. Вече усещаше действието на секонала. Сега поне ръцете му нямаше да треперят. Изми ги на чешмата и се върна в кабинета.
Без дрехи, тя приличаше на дете. Беше много дребна и уплашена… Но той можеше да види по гърдите и извивката на бедрата й, че е поне на осемнайсет години. Като си помислеше, това бе едно малко, красиво тяло, което гледаше нагоре към него с тези големи, широко отворени очи.
— Ще ми… дадете ли нещо? — попита момичето.
Той поклати глава.
— Не е необходимо. Само легни назад и се отпусни.
Никога не даваше упойка на пациентките си. Откъде, по дяволите, можеше да знае коя каква алергия има? Не искаше някое глупаво момиче да падне мъртво на акушерския му стол заради анестетика. Освен това болката не беше кой знае колко силна. В края на краищата сами се бяха забъркали в това и можеха да изтърпят малко остъргване и няколко крампи, за да се отърват от товара си.
Момичето лежеше там голо и очите му гледаха нагоре към тавана. Той отиде до нея, вдигна стремената и нагласи краката й един след друг върху тях. Почувства я как трепери, докато я покриваше с чаршафа, изваден от шкафа.
— Просто се отпусни — каза той. — Всичко ще отнеме само няколко минути. — Вече бе казал прекалено много, но не можеше да не я съжали.
Обърна се към стерилизатора. Както винаги кюретата и разширителят му бяха добре изварени. Това бе въпрос не само на професионална гордост, но също и на предпазливост. Тези момичета не знаеха кой е той, нито къде да го намерят, но ако инфектираше някоя от тях с мръсен инструмент и тя се разболееше сериозно, някое ядосано гадже или баща можеха да открият следите му.
Момичето не беше помръднало. Лежеше с ръце, отпуснати отстрани на тялото. Той я огледа, докато навличаше хирургическите ръкавици. Видя му се бледа.
— Студено ли ти е? — попита.
Тя поклати глава.
— Много добре — каза той. — Сега не мърдай, докато не ти кажа.
Извади разширителя от стерилизатора и го пъхна между краката й. С една марля щателно я дезинфекцира с антисептик. Погледът му леко се раздвои и той разклати глава, за да прогони мъглата пред очите си.
Борейки се с тремора на ръцете си, разшири шийката, вкара кюретата и започна да остъргва матката с дълги, внимателни движения. Чу слабо скимтене от гърлото на момичето, потиснат вик на болка и страх. Стисна зъби, уплашен, че може да избухне в плачлива истерия, подобно на толкова други.
Но не. Тя остана абсолютно неподвижна и повече не издаде нито звук. Беше стоик, истински боец. И, слава богу за това.
Той продължи процедурата с особено внимание, тъй като днес наистина го тресеше яко. Едно погрешно движение и можеше да пробие стената на матката и да причини остър перитонит. Това му бе навлякло бедата първия път. Нямаше намерение да позволи да се случи отново.
Когато свърши около половината работа, погледна момичето. Лицето й бе изкривено от болка, а устните здраво стиснати. Мълчаливи сълзи се стичаха надолу по бузите й. Но тя не помръдваше.
Когато свърши, избърса щателно мястото и я тампонира с марля.
— Сега се облечи — й рече. — Аз ще бъда оттатък.
Върна се в кухнята и забарабани с пръсти по масата, гледайки часовника си. Оставаха още два часа, докато разбере как е приключило надбягването.
Накрая момичето се появи от задната стая. Пристъпваше несигурно и изглеждаше бледа. Но не достатъчно бледа, за да има вътрешен кръвоизлив. Взе си палтото от закачалката и започна да пъха едната си ръка в ръкава. Имаше толкова отпаднал вид, че той я съжали и й помогна да го облече.
Все още носеше маската.
— Сега си върви вкъщи и почивай — й нареди. — Два дни ще трябва да лежиш колкото може повече. Махни марлята след двайсет и четири часа, а после използвай менструални превръзки, ако се налага. И да получиш малко гърчове и кървене, не се притеснявай, това е нормално. След известно време ще спрат. Сега запомни: никога не си идвала тук. Не ме познаваш. Не познаваш и Валери. Ясно ли е?
Момичето кимна мълчаливо, вдигнало очи нагоре към него. Изражението й някак го трогна.
— Не бой се, ще се оправиш — й каза със съчувствие.
Тя му отвърна с уморена усмивка и отвори вратата.
— Довиждане — рече той.
Когато вратата се затвори след нея, се върна отново в кухнята и най-сетне си свали маската. Сега ръцете му наистина трепереха. Взе още един секонал и го преглътна с уиски. Трябваше да полегне и да се опита да се овладее до края на конното състезание.
Нервите му днес определено бяха опънати. И не само от надбягването, а и заради момичето. В нея имаше някакво крехко благородство, а в погледа й се четеше не страх, както бе помислил отначало, а по-скоро скръб. Както каза Валери, тя бе чисто момиче. Може би прекалено чисто, помисли си той.
От друга страна, никой, който идваше тук, не можеше да е напълно чист. Тя нямаше да му причини неприятности.
Почувства как лекарствата във вените му го карат на сън. Най-после започваше да се отпуска. Наля си едно последно уиски в очукана порцеланова чаша и я поднесе към устните си. Поколеба се, сетне вдигна чашата към мръсния пейзаж отвън и се усмихна.
— За Олив Ойл.
 

Осемнадесета глава
 
Лу Бенедикт гледаше в очите на Лиз Дамерън.
Някак си не ги бе виждал толкова отблизо досега. Или така му се струваше заради непознатото осветление в стаята? Или може би, защото тя несъмнено го гледаше по един съвсем нов начин?
Някакъв глас звучеше в ушите му, но той не си направи труда да разбере думите. Видът на Лиз затъмняваше всичко останало. Рижият пламък на косата обрамчваше красивото й лице, което той познаваше толкова добре. Свежите й момичешки страни, млечнобели и осеяни с малки лунички, всяка от които чиста като самото слънце, никога не бяха изглеждали тъй вълнуващо.
А очите! Те бяха фиксирани върху него и го изучаваха изпитателно. Устните й се усмихваха, но във взора й нямаше усмивка. Той изкристализираше зад течната студенина на изумрудените ириси с излъчване, което го държеше в робство. Поглед, дълбок като океана и далечен като звездите, в който нямаше човешко чувство, нито познати човешки стремежи, а наместо тях нещо по-голямо и безкрайно по-опасно.
Той усещаше присъствието на шепата хора в стаята и чуваше неуместно нареждащия глас. Знаеше защо е тук: за да падне най-после в тези зелени дълбини, макар че те щяха да убият душата и тялото му.
Тя сигурно бе доловила мислите му, тъй като нещо в израза й се промени. Нещо тихо се измести, за да отвори място за него, та по-лесно да бъде погълнат.
Сега някой говореше на Лу. Думите най-после стигнаха до съзнанието му.
— Луис, ще вземеш ли тази жена за своя законна съпруга от този ден нататък, забравяйки всички други, за да я притежаваш и обичаш в добри и лоши дни, в болест и в здраве, докато смъртта ви раздели?
Лу пое дълбоко дъх. Стигна толкова далеч. Всичко и така вече бе решено. Можеше спокойно да го приключи.
— Да — отговори той.
— Тогава аз ви обявявам за мъж и жена съгласно законите на Бога и щата Невада. Можете да целунете булката.
Лу успя да се усмихне. Очите се приближиха. Устните й идваха сега, меки и чувствени като екзотичен плод.
Той я целуна, чу откъслечните поздрави на присъстващите и усети как зрънце ориз падна върху рамото му.
Устните сложиха край на всичко това. Той ги усети как се разтвориха, почувства езика, търсещ неговия.
Докато смъртта ви раздели.
Последната врата се бе отворила. Отвъд нея нямаше нищо. Нищо.
 

Втора част
Лора ООД
 
Първа глава
 
7 февруари 1952 г.
— Хайде, Даяна. Направо ме влудяваш.
Една силна ръка прегръщаше Даяна Столуърт през раменете. Дългата й коса, руса и лъскава, падаше върху притиснатата до гърдата й ръка. Гърбът й опираше в седалката на колата. Тя се намираше в положението, от което най-много се страхува всяко момиче, отишло на среща: плътно притисната, устните на момчето до ухото й, а изходът — запречен от тялото му.
Той успя да премести едната от хванатите й ръце до мястото, където можеше да почувства колко е твърд под панталоните. Възбудата му бе животинска — нетърпелива и задъхана. Но шепотът му съблазняваше. Той беше много красив, а Даяна се срещаше с него вече за кой ли път. Нищо чудно, че напираше да бъдат сексуално близки.
— Клиф, недей — прошепна тя, уплашена, че двойката на задната седалка може да ги чуе въпреки силната музика на оркестъра по радиото на колата. — Ти не разбираш. Аз не мога. Наистина не мога.
Беше оркестърът на Тони Дорси, който свиреше «Тъй рядко». Саксофоните проточваха тихо и чувствено плавните си, мелодични тонове. Ръката върху гърдата на Даяна се отпусна.
— Котенце — прошепна той. — Знаеш, че го искаш не по-малко от мен. По всичко си личи. Просто ме остави да вляза в теб, където ми е мястото. Никога няма да съжаляваш за това. Никога…
Устните галеха ушната й мида и тя почувства как един горещ език лизна нежното място, изпращайки тревожни пламъци във всичките й сетива. Собственото й желание я изнервяше, защото знаеше, че не може да му се отдаде.
Често се чудеше какво ли би било, ако наистина се отдадеше на някой мъж. Да почувства неговата огромна, твърда дължина вкарана в себе си, работеща, удряща и проникваща все по-дълбоко. Бе чувала момичетата да се шегуват за това в училището в Женева и разбира се, тук в «Смит». Налагаше се да играе деликатната игра на запозната с всичко за физическите усещания и подробности и същевременно да се преструва, че е вярна на Хал и не хойка насам-натам.
Преструвка, която всъщност представляваше чистата истина.
Даяна бе девствена.
Тя се срещаше с някои от най-привлекателните младежи от Принстън, Дартмът, Харвард и Йейл — младежи, чиито семейства познаваха нейното и знаеха какво означава името Столуърт в обществото, както и в бизнеса.
Тези млади мъже си даваха сметка, че седем поколения семейна традиция определят Даяна Пауърс Столуърт да стане госпожа Хейдън Ланкастър веднага щом Хал напусне армията и се заеме с адвокатската си практика, която щеше да го отведе — така неизбежно, както поради въртенето на земята слънцето залязва на запад — до блестяща кариера на Уол Стрийт и може би в политиката.
Тези неща бяха ясни от само себе си за Даяна, както и за съучениците й, приятелите, професорите и момчетата, с които излизаше. Самите тези момчета принадлежаха към влиятелни фамилии като Бийкман, Уебс, Алекзандър, Банкрофт, Окинклос и бяха така уверени в произхода на Даяна и в нейната предопределена съдба, както и в това коя вилица първо да вдигнат на вечеря в Юниън клуб.
И по-конкретно, знаеха, че бракът на Хал с Даяна се предопределяше от смъртта на Стюарт Ланкастър в битката за Мидуей. Това бе едно просто уравнение в науката за естествения подбор във висшето общество.
Ако Стюарт беше жив, той щеше да поеме основната част от наследството и задълженията на Ланкастър. Почти сигурно щеше да се ожени за първата братовчедка на Даяна, Марсия Столуърт. И това би позволило на Хал един по-свободен избор на брак между момичетата на семейство Шел — Леони или Бет, или някоя от сестрите Уинтърс — Лий или Фийби, а може би Холи Сетън, чийто род бе свързан посредством женитба с легендарните манхатънска облигации.
Но сега Хал оставаше единственият наследник на Ланкастър. Сестра му Сибил не се броеше поради пола и особения си темперамент. Той трябваше да осъществи съюза с фамилия Столуърт, чието манифактурно богатство превъзхождаше по значимост нефтените пари на Уинтърс или недвижимата собственост на Шел. И тъй като Марсия Столуърт бе прекалено стара за Хал, оставаше Даяна.
Така Хал бе белязан от историята и капризите на съдбата за мъж на Даяна. Ако тя го изпуснеше, той щеше да се похаби за Шел, а самата Даяна да се насади с някой тюфлек като Теди Роуч, Куентин Болинджър или Картър Скот — заспали шарани, които тя раздразнено бе отхвърлила още като момиче в Нюпорт, безлични млади мъже с перспективата да се превърнат в играчи на голф, пиячи и прекрасни клубни членове, но най-лошите съпрузи на света.
Даяна бе обещана на Хал от традицията. Но тя си имаше и свои собствени причини да му бъде вярна.
Хал бе нещо повече от прекрасна алтернатива на останалите партии. И нещо повече от един Ланкастър, колкото и желано да бе само по себе си това име.
Той представляваше единственият и неповторим Принц Хал, благословен от някаква странна кръстоска с нежност и чувство за хумор, неприсъщи на никой от мъжете Ланкастър. Благодарение на една забранена искра, навлязла някъде във фамилната кръв, Хал притежаваше качества, които го отличаваха не само от неговия род, но и от всички млади мъже на неговото поколение.
Даяна разбра това от първата им среща, когато и двамата бяха още деца. Той беше висок и привлекателен, с решителната походка на Ланкастър и сияйната Ланкастърова усмивка. Но в него имаше и някаква сладост, мека унесеност, комбинирана с жаравата на мъжките огньове отвътре, която я накара да го има предвид още тогава.
И това й намерение прерасна в нещо; по-силно, когато осъзна, че след смъртта на Стюарт двамата с Хал щяха да бъдат събрани в брачен съюз от неизменната политика на класовия подбор.
Те се срещаха на безбройните семейни и обществени събирания — Хал вече юноша, а Даяна току-що оставила дъвките и близалките. Тя винаги го гледаше с уважение, защото той бе толкова непринуден, винаги усмихнат и спокоен, дори когато напрягаше сили в игра на поло, футбол или тенис с нейните братовчеди и собствените си роднини.
След игрите вечеряха заедно с родителите на Хал, тяхната красива осиновена дъщеря Кърстин и неговата малка, странно тиха сестричка Сибил. Хал очароваше всички. Майката и сестрите на Даяна не криеха, че го обожават. Собствената му майка го гледаше през масата с една тиха страст, от която Даяна почти се чувстваше неудобно, сякаш бе свидетел на нещо прекалено интимно за пред хората.
На тези вечери Даяна можеше да почувства как понякога косият поглед на Хал се спира върху нея. Тя още тогава знаеше, че е предопределена за него и че един ден ще бъде негова жена и ще споделя леглото му. И знаеше, че и той го знае.
Това я изпълваше със страха на всяко младо момиче, изправено пред брак, определян от фактори извън неговата свободна воля. Но в случая на Даяна това чувство беше по-особено, защото ставаше дума за Хал. Хал, единственият и неповторимият.
Когато през по-късните години научи, че той следва традицията на Ланкастър да използва очарованието си върху всички хубави момичета от своя социален кръг — говореше се, че физическата му надареност била огромна и отговаряла с излишък на красивото му лице и мечтателни очи — тя откри за своя изненада, че не го порицава. В края на краищата той правеше само онова, което се считаше естествено за всички мъже и особено за Ланкастърови.
Всъщност Даяна се гордееше с него и новата му слава на любовник. Тя знаеше, че през брачната й нощ очите на всички в обществото ще са върху нея, а всички момичета, опитали чара му преди нея, щяха да си мислят: «Сега Даяна го притежава».
Така тя се чувстваше привилегирована и с късмет.
Но страхопочитанието й не отслабна. Не се чувстваше свободна и непринудена с Хал и когато се срещаше с него, изпадаше в сконфузена мълчаливост, макар че по своя любезен начин той се опитваше да се сближи с нея, както правят хората, събрани от съдбата с някого, с когото, така или иначе, ще трябва да я карат.
Даяна се надяваше да се окаже достатъчно добра за него, но не бе сигурна в това. И изпадаше в тих ужас, защото той бе толкова великолепен, такова рядко бижу. Когато бяха заедно, се тревожеше, че му е скучно в нейната компания — макар той никога да не го показваше — и че никога няма да я обикне, понеже независимият му дух е наранен от натрапилата му я съдба.
Скоро тя се завърна от Женева и сега беше изискано момиче, учещо в «Смит». Всеки я познаваше като ледена, подобна на статуя блондинка, запалваща мъжете с тялото си и същевременно унижаваща ги с острия си ум. Тя можеше да отстрани някоя съперница само с поглед или саркастична дума или когато решеше, да бъде душата на компанията. Смятаха я за малко необуздана, но независимо от това всеобща любимка, притежаваща напълно всички добродетели на висшето общество.
Но се чувстваше болезнено непълноценна, когато беше с Хал. Опитваше се да го впечатли със светските си маниери и духовитост, а също да бъде женствена и топла с него. И двете стратегии, изглежда, търпяха пълен провал. От една страна, той я караше да си глътне езика като ученичка, когато оставаха насаме. От друга, тя се боеше, че безупречното й поведение, наблюдавано от него на обществени места, сигурно му се струва повърхностно и банално.
Изпитваше неувереност дори демонстрирайки значителните си спортни умения, когато плуваха, играеха тенис или яздеха заедно, защото се страхуваше Хал да не я помисли за мъжкарана и прекалено агресивна.
Но той нито веднъж не показа и намек на презрение или нетърпимост към нея. Неизменно бе внимателен, любезен и дори нежен. Въпреки това тя подозираше, че в неговата любезност се крие известно съжаление. Хал сигурно вече съзнаваше, че тя е прекалено празна за него и вероятно се примиряваше с един безсъдържателен бъдещ съвместен живот.
А тя не желаеше това! Отчаяно искаше да бъде достойна за него, да бъде жена, която той ще може да обича. Молеше се нежният поглед в очите му да изразява истинска привързаност. Може би блясъкът на неговия особен, неповторим чар и топлина щеше един ден да освети най-тайните и важни части от нейното същество.
Обаче беше трудно да се повярва в тази надежда. Защото Хал бе някакъв полубог, създание с изключителна мъжественост и красота. А Даяна представляваше само още едно заможно, разглезено момиче от добро семейство, снабдено с вкусовете и уменията на богатско дете по същия стереотипен начин като всяка друга от връстничките си.
Тя можеше да сервира вечеря за двайсет души без една погрешна стъпка, да обсъжда Матис и Флобер, да се облича като модел (вече я бяха показвали на страниците във «Воуг» и «Харпърс Базар», когато беше на осемнайсет години), да свири Моцарт на пиано, да управлява яхта, да язди по време на лов, да организира благотворителни мероприятия за Младежката лига. Умееше да прави всички тези неща, без да изпитва особено удоволствие от нито едно от тях или да влага нещо от себе си, защото в края на краищата именно това бе целта на възпитанието на богатото момиче — да няма способност или склонност да се посвещава всеотдайно на каквото и да било, а да прави всичко с лекота и грация.
Но тя се ужасяваше, че тъкмо това нейно качество, тази повърхностна безгрижност отблъсква Хал. Защото празните й умения бяха присъщи на още дузини момичета като нея, а тя не можеше да посочи и едно вътрешно свое качество, характерно само за нея, с което да се отличава.
Чувстваше, че трябва да открие това лично свое нещо, този единствен дар, принадлежащ само на нея, за да може да го даде на Хал и по този начин да го заслужи.
И така, ето защо тя пазеше девствеността си, пазеше себе си чиста за Хал.
Тази жертва бе необикновена, да не кажем нечувана, между връстничките й. Във висшата класа девствеността се ценеше обратнопропорционално на празния, но ключов ритуал на бала при появата в обществото. Произходът на едно момиче и очакваното му наследство имаха далеч по-голямо значение от простата непокътнатост на секса му. Никоя от близките приятелки на Даяна не беше девствена и почти можеше да се каже, че самото понятие е вече лишено от смисъл. Имаше нещо старомодно и отживяло в него, което го правеше неподходящо за съвременните момичета.
При все това Даяна се обрече само на Хал — макар да знаеше, че на него и през ум не му минава да й отвърне със същото и въпреки страха си тъй дълго пазената награда да се окаже без стойност, когато му я отдаде.
А междувременно, както и тази вечер, мъжете, с които се срещаше, гладни за гладките тайни на тялото й и окуражени от проблясъците възбуда, доловени в нейните целувки, оставаха объркани и ядосани, когато им отказваше «да стигне до края».
И действително никое друго момиче от кръга на Даяна не се държеше така неразбираемо. Тъй като предстоящият брак на Даяна представляваше по-скоро семейна сделка, отколкото съюз на две сърца, всички гледаха на нея като на подходящо и апетитно парче за любов. Общоприето разбиране в обществото беше, че сексуалният живот и бракът на човек са като съседни стаи в хотел — може би и с врата помежду им, но иначе съвсем отделни понятия.
Репутацията на Хал като женкар само правеше Даяна да изглежда още по-достъпна. За какво, за бога, се пазеше тя? Никой не я разбираше.
Всичко това правеше позицията на Даяна двойно и тройно по-трудна за отстояване. Но тя се държеше за нея, макар и с опънати до скъсване нерви.
Защото Даяна бе човешко същество.
— Ммм… Хайде, Даяна. Няма да съжаляваш. Ето…
Милувката ставаше по-настоятелна и се плъзгаше неусетно нагоре по бедрото й, докато устните шепнеха възбуждащи слова в ухото й.
— Не! — Шепотът й бе ядосан. Тя би извикала на глас от гняв и безсилие, ако на задната седалка не се намираха съквартирантката й от стаята с момчето си. Но ядният тон придаде достатъчна убедителност на отказа й.
— Не се шегувам, Клиф. Казвам ти, не искам!
Тя се откъсна от него и успя да бръкне с ръка в чантата си. С отчаяна бързина извади цигара и я запали със запалка «Дънхил» с монограм.
Изпусна въздишка на облекчение, докато издухваше дима. Цигарата бе, както всеки знаеше, най-доброто оръжие на едно момиче срещу възбуден и настоятелен мъж. Известната мъдрост в «Смит» гласеше: «Просто продължавай да ги палиш една от друга и си в безопасност».
Той я пусна с неохота и се облегна с изпъшкване назад. Очите му бяха пълни с раздразнение и обида.
— Хайде, Рич — каза той, очевидно усещайки с някакъв мъжки радар, че двойката на задната седалка не е по-близо до сношението от него и Даяна. — Трябва да се връщам в университета.
Чу се стон на съгласие. Клиф завъртя ключа и големият пакард се разтресе и оживя, след което леко изпълзя от чакълестия път на шосето.
Почти никой не обели дума по обратния път до университетския комплекс. Двамата мъже изпратиха мълчаливо момичетата до входа на общежитието. Пред фоайето двойките се разделиха със страстни целувки за лека нощ повече заради гледащите от прозорците момичета, отколкото от истински чувства.
— Не можеш да продължаваш да се държиш така с мен — каза тихо Клиф на Даяна, когато устните им се отлепиха. — Направо е смешно. За бога, Даяна!
Красивото му лице бе зачервено, очите му искряха от ярост и разочарование, въпреки затъпяващото действие на алкохола върху им. Бяха пили доста и Даяна чувстваше как едно приятно замайване успокоява опънатите й нерви.
— Нищо не мога да направя — прошепна неубедително тя. — Ти си прекалено настойчив. Направо не ме оставяш да дишам. Не съм свикнала така.
Той не отвърна нищо. Над рамото му тя виждаше съквартирантката си Линда в обятията на приятеля й. Стройното й тяло бе здраво прегърнато от дълги ръце в тъмно сако от «Брукс Брадърс» и лъскавата й черна коса се стелеше по гърба.
Даяна потупа мускулестия врат на Клиф, докато го целуваше още веднъж. Изпитваше искрено съжаление. Той бе красиво копеле и сигурно страхотен в леглото. Но тя, разбира се, никога нямаше да разбере това. Той не беше за нея.
В известен смисъл наистина бе жалко. Студент в «Амхърст», свалил много момичета, Клиф се връщаше при Даяна всеки няколко седмици, сякаш за да опипа почвата. Не се отказваше от нея, макар че тя винаги го отрязваше, когато прекалено се разгорещеше, Клиф беше убеден, че все някога, чарът му ще пробие нейната защита. И че верността й към Хал, когото той познаваше от «Чоут», не е чак толкова безгранична, че рано или късно да не реши да подслади живота си преди брака с малко истинско удоволствие.
Разбира се, той не знаеше нейната тайна.
Но, изглежда, подозираше онова, което бе всъщност ироничната действителност: че именно той, Клиф Хъчинсън, е типът човек, за когото Даяна бе наистина предназначена.
Не особено брилянтен, нито прекалено оригинален, но амбициозен, с добри връзки и добре сложен. Точно онзи вид повърхностен, дружелюбен, обикновен мъж, с когото тя бе предопределена от своя произход и темперамент да прекара живота си.
И Даяна можеше болезнено да почувства, че имаше много по-общи неща с бедния Клиф, отколкото с Хал. Тя и Клиф бяха като близнаци, еднакви по произход и инстинкти. Когато беше с него, тя се чувстваше така, сякаш съдбата бе направила грешка, обричайки я на Хал — мъжът, когото обичаше, но който не бе истинският й тип. И тя, нещастното момиче, се държеше със зъби и нокти за тази грешка на боговете с надеждата, че в края на краищата ще стане добра жена на Хал.
Така че отказвайки на Клиф и на другите като него, тя отричаше едно бъдеще, което по право й принадлежеше и преследваше друго, с което не бе така.
Това бе тежка и самотна задача. А междувременно Даяна бе жена с всичките си женски нужди. Тя приемаше срещите с Клиф, защото искаше да бъде докосвана, прегръщана и лелеяна — да съзнава, че е нужна някому. Макар резултатът да се състоеше единствено от кипящи, объркани чувства и възбудени сетива, които я отдалечаваха все повече от самата нея, докато не го спреше с конвулсивна решимост — а това го нараняваше, нараняваше и самата нея.
 

— Е, как беше?
Момичетата изкачваха заедно стълбите. Даяна следваше стройното, тренирано от тениса тяло на Линда и отново гледаше гладката й, тъмна коса, падаща на вълни над яката за скъпото палто.
— Както обикновено — въздъхна тя. — Само ръце, без мозък. Тая вечер Клифърд бе доста възбуден.
— Като да отпъждаш побеснял козел, а? — разсмя се Линда. Това беше един привлекателен, гърлен, тих звук, който изглеждаше изпълнен със знание за света и същевременно малко тъжен.
— Май въобще не биваше да се захващам с него — каза Даяна, докато изкачваха последния етаж. — Само ми хаби нервите.
Стаята им се намираше на последния етаж, под покрива. В коридора имаше само още една врата. Линда и Даяна не за пръв път се връщаха заедно от такива двойни срещи. Линда често бе на разположение с приятеля си Ричард Ван Алън, когато Даяна предпочиташе да не остава сама с някой от своите красавци.
— Ами ти? — попита Даяна.
— Нищо вълнуващо за съобщаване — рече Линда. — Нашият Ричард не е много мъжествен.
Те често се шегуваха за сметка на Ричард, който бе такова малодушно създание, че и най-малкото напрягане на момичешкото рамо в прегръдката му стигаше, за да го накара да избухне в извинения. «Топките му са в касата на банката, казваше Линда, а членът му е в бащиния пояс при парите.» Циничната й забележка се отнасяше за огромното състояние на Ван Алън и за сватовниците, които искаха да я чифтосат с Ричард.
Никой не можеше да разбере добре защо тя излизаше с него, тъй като той бе неловък събеседник и безнадежден любовник. Предполагаше се, че може би й харесва сигурността да съзнава, че честта й е вън от опасност. Той не би й се натискал заради парите й.
Линда беше красиво момиче, с тъмни очи, пълни с интелигентност и ядовит хумор. Имаше прави рамене, фини скули и безупречна бяла кожа. Състезаваше се от малка в аматьорската тенис верига и пропускаше пролетните семестри в «Смит» заради участието си в турнирите.
Тя завършваше втори курс, когато Даяна постъпи в колежа, а сега Даяна я бе настигнала. Тази година най-после деляха една стая, след като през последните две години постепенно се бяха сближили чрез серия среднощни разговори за семейството, училището и срещуположния пол.
Линда бе добър слушател и не поставяше особени изисквания пред Даяна както като приятелка, така и като съквартирантка. Тя разкриваше малко неща за себе си, освен че силно ненавиждаше и двамата си родители, мразеше училището, не можеше да си намери мъж, когото да понася, и играеше тенис просто за да се отвлича от скуката.
Тя беше известна тенисистка, стигнала до четвъртфиналите във Форест Нилс миналата година. Играеше с грациозна лекота, в която липсваше какъвто и да било истински ентусиазъм. Даяна никога не я бе виждала как играе, а само често я забелязваше да излиза забързана от къщата с ракета в ръка.
След като приятелството им стана близко, момичетата си отидоха една на друга на гости. Престънови, натрупали парите си в издателския бранш, живееха на Лонг Айлънд и бяха много сплотени. Родителите на Даяна харесаха Линда и помогнаха за тенисната й кариера.
Линда притежаваше една студена горчивина, която я предпазваше от външния свят. Понеже не претендираше да е щастлива, нито да държи особено на нещо, тя се отнасяше към живота безстрастно. Този спокоен цинизъм привлече Даяна като защита срещу собствените й тревоги и тя се присъедини към съквартирантката си в безбройните й злобни шеги за абсурдността на живота, който бяха принудени да живеят. Вътрешно тя чувстваше истинска връзка с тъгата на Линда и знаеше, че винаги можеше да разчита на нея като на симпатизиращ слушател.
Накрая стигнаха до вратата на стаята си. Даяна погледна по коридора към другата врата. Роксан и Присила отдавна бяха заспали и тяхната стая бе тиха. Те бяха най-тъпите и грозни момичета в общежитието и много отдавна се бяха сближили заради споделяното унижение и празноглавие.
Линда влезе първа в стаята, но не запали нощната лампа. Между завесите можеше да се види слабият отблясък на уличните лампи, заедно с бледия намек на лунна светлина, отразена от снега.
Даяна изпусна много тиха въздишка, влезе в тъмнината и затвори вратата след себе си.
Двете момичета се озоваха в прегръдките си още преди ключалката да щракне.
Даяна все още държеше вълненото си палто и го остави да падне на пода, докато тънките ръце на Линда се обвиха около кръста й.
Тя се задъха в очакване. Огромната възбуда, която се бе засилвала в нея през цялата вечер, достигна върха си. Тишината на стаята бе заредена с вълнуваща тръпка.
Сега дланите се движеха неусетно нагоре по ребрата й, докато меките устни на съквартирантката й се доближиха, за да целунат нейните.
За един дълъг миг те останаха така. Даяна, неподвижна, с отпуснати край тялото ръце, докато познатите устни и пръсти поздравяваха нетърпеливата й плът. Постепенно женската сянка пред нея се приближи и тя почувства как бедрата на Линда се отъркаха в нейните. Върховете на гърдите им се докосваха под покриващия ги плат, зърно срещу зърно, назрели с тайната искра, която изпрати спазъм на възбуда надолу по корема на Даяна чак до коленете и отново нагоре, между краката и до гръбнака й.
Винаги започваше точно по този начин. Отначало неудобството и несигурността на срещата, раздразнението от провалената вечер — и после Линда. Когато срещите им не съвпадаха, се чакаха по-късно в библиотеката до солариума и се качваха заедно по стълбите. Понякога Даяна се прибираше вкъщи късно и намираше Линда да я чака в стаята, легнала в леглото по пижама с някоя книга. Даяна се обръщаше да си закачи палтото, чуваше шумоленето на чаршафите и чакаше да почувства как прохладните длани обвиват кръста й отзад.
На вечеря, седнала долу с другите момичета, дъхът на Даяна спираше, когато усещаше нежното докосване на обут в чорап крак до крака си под масата — бавна, позната ласка от коляното нагоре към онова място зад коляното, което беше най-чувствителното от всички. Тя не смееше да се обърне и да погледне Линда до себе си, бърбореща с другите момичета, сякаш нищо не се беше случило. Но се чувстваше спокойна въпреки смущението си, защото това откраднато докосване на публично място й напомняше, че е желана.
В началото бе шокирана от това, което правеха двете с Линда. Такива неща бяха немислими за момиче с нейния произход. Разтревожена се чудеше дали не е лесбийка или откачена, или влюбена в Линда.
Опита се да си го обясни като резултат от възбудата на срещите. Бурите от желание, предизвикани от младите мъже, бяха утолявани от внимателните, нежни ръце и търсещи устни и език на Линда. И това не беше чак толкова ужасно за момиче, за което сексът с другия пол бе изключен.
Но тя също така осъзнаваше, че в онова, което правеха с Линда, има и нещо повече. Нуждаеше се от нея заради нещо по-дълбоко. С напредването на възрастта самотата на Даяна ставаше все по-непоносима. Усилията й да бъде достойна за ролята, определена й от семейството и за евентуалните очаквания на Хал, за изискванията на бъдещето — всичко това се оказа твърде тежък товар.
Защото предварително знаеше, че няма да оправдае ничии очаквания. Не беше нищо особено като жена, нито като личност. Чувстваше се куха и дори грозна отвътре, въпреки голямата си физическа красота и безупречните си светски маниери.
Но тя бе човешко същество. Имаше нужда от любов. Имаше нужда да я вземат и приемат такава, каквато е, без да трябва да спечелва всичко това чрез някаква звездна демонстрация на лични качества, които просто не притежаваше.
И така, тя започна да вижда в хладнокръвната, цинична Линда Престън своята лична благословия, своя ангел-хранител. Защото Линда, която толкова малко се интересувала от нещата и свиваше красивите си рамене пред несправедливостта на живота, която тръгваше безгрижно към тенис кортовете и изтощителните тренировки на омразния й порт — тази Линда я желаеше. С Линда тя се чувстваше жена.
Даяна както винаги се остави с въздишка на облекчение, очакване и благодарност в прегръдките на съквартирантката си, обхваната през кръста от нейните длани, дразнена от притиснатите до гърдите й твърди зърна, възбуждана от плъзналия се в устата й език като средство за някакво тайно общуване, вече галещ я с малки, нежни движения, които бяха неотразими.
Те бяха мълчаливи любовници. Никога не разменяха дума по време на срещите си, нито пък ги споменаваха след това. Но си изработиха правило да не се разделят за дълго през ваканциите и да не заминават за вкъщи през уикендите, без да знаят кога отново ще бъдат заедно.
По своя тих начин те искаха да са сигурни една в друга. Нямаше нищо обещано, нищо не се изискваше, освен взаимната сигурност, че скоро отново ще са сами и любовници.
И сега, с онази спокойна деликатност, тъй характерна за нея и така чужда на грубото мъжко нетърпение, Линда придвижи ръцете си, за да изследва извивките на Даяна, да поглади тила й, да обхване страните й, да отмахне назад косата и да затвори очите й с мекия си пръст.
И някак си, докато ръцете й се плъзгаха надолу, за да погалят стройното тяло на Даяна, всяка докосната от нея дреха се свличаше като по вълшебство. При преминаването си пръстите й разхлабваха, събличаха, тъй че блузата на Даяна вече висеше от раменете й, полата й падна в краката, сутиенът й най-сетне бе разкопчан, за да почувстват голите й гърди целувката на устните на нейната приятелка и леките, бързи ласки на езика й.
После тя леко потрепери, когато всичко останало падна — чорапите, фустата и пликчетата и тя се озова съвсем гола, а Линда стоеше напълно облечена пред нея.
Това бе част от малката им игра и ако се кажеше истината, любимата част на Даяна. Когато всичките й дрехи изчезнеха, разхвърляни и забравени в тъмнината, тя усещаше как облеченото момиче внимателно докосва тялото й, намирайки точките на удоволствие, които вече толкова добре познаваше, местата, изпращащи буйни пламъци към самата й сърцевина. Сухите длани се движеха по гърдите й, надолу по корема, докато целувките я покриваха цялата. Един пръст се промъкна нагоре по вътрешността на бедрото й и коленете й се подкосиха.
Линда продължи по този начин, докато забеляза явни признаци, че нейната съквартирантка е готова за любов и твърде възбудена, за да чака повече. Тогава я отведе до леглото и започна да сваля собствените си дрехи.
Даяна наблюдаваше с накъсан от възбуда дъх как правите рамене и красиви гърди се появяват в сянката като призрачни силуети, а след тях гладките, стройни бедра, силни и твърди от спорта, докато непроницаемата усмивка оставаше в тъмните очи сред навлизащата през прозореца лунна светлина.
После Линда яхваше атлетично Даяна, с ръце върху очакващите бедра, отправила поглед надолу към нея.
От самото начало тя знаеше, че на Даяна й харесва да бъде цветето, наслаждаващо се да гледа изотдолу, от безпомощната си позиция, към красивото тяло на любовницата си, да бъде притиснатата жертва, докато Линда, усмихнатата прелъстителка, си играе с нея и се наслаждава на нейното подчинение.
И така, Линда остана върху приятелката си, като извиваше гръб от мъркащо удоволствие, а после се наведе, за да я целуне навсякъде, дразнейки я с котешки език, докато Даяна не можеше да издържа повече и я дръпна надолу да свършат, държейки я здраво с жадни ръце, докато сподавени стонове звучаха дълбоко в гърлото й.
Когато всичко свърши, дълго останаха да лежат така и Линда, подпряла на лакът глава, поглади нежно разбърканата коса на Даяна, прокара пръст между гърдите надолу до пъпа й, през цялото време усмихната топло надолу към нея, без да промълви и дума.
Скоро щеше да им се доспи, защото нощта около тях напредваше. Не без нежелание щяха да се разделят, понеже не смееха да рискуват да заспят в прегръдките една на друга и така да бъдат открити на сутринта от някоя любопитна чистачка. Даяна си легна в собственото легло и усети как сънищата идват, а всичките й сетива са успокоени от миризмата и допира на приятелката, от спомена за нейните ласки в най-съкровени места.
Тя се усмихна в просъница и тази усмивка не беше вече блестящ показ за другите. Тя представляваше лично излъчване на истинско щастие, което не бе повърхностно, а извираше от сърцевината на нейната самота и от благодарността й за това, че я приемаха такава, каквато беше.
Защото това стигаше на Линда. Тя не очакваше нищо повече и нищо не искаше. Връзката им можеше да не продължи вечно — възможно бе да ги очакват за в бъдеще ужасни нощи, изпълнени само със срам и самота — но засега Даяна бе желана.
Усмивката й се задържа още малко, преди да заспи. Тези моменти бяха най-хубавите в живота й, защото само в тях вкусваше щастието да бъде жена.
Тя се унесе в тъмни и тайнствени сънища, от които не помнеше нищо на сутринта, когато се събуди някак въоръжена, за да се изправи пред новия ден.
 

Втора глава
 
Поглъщането на «Електронни изделия Бенедикт» от растящия национален конгломерат, наречен «Американска инициатива», последвало брака на Лу, представляваше катаклизъм, който възвести настъпването на нова епоха.
Първо, компанията вече имаше ново име. Наричаше се «Телетех», съкратено от «телевизионни технологии» и 90 % от линиите й за електроника и малки уреди въобще бяха спрени. Производствените мощности на предприятието бяха преоборудвани за броени дни за производството на телевизионни приемници, като разходите се поеха от корпорацията майка. Развойният отдел започна да се занимава изключително с научни изследвания върху телевизионните технологии за космическата индустрия.
Бившите служители на Лу Бенедикт не знаеха къде да се дянат. Стари кучета, те бяха принудени изведнъж да скачат според тоягата. Нещата се ускориха толкова внезапно, че някои от по-възрастните просто се пенсионираха, неспособни да издържат на темпото. Други напуснаха, за да си търсят работа другаде, уплашени за бъдещето си в «Телетех».
И не сгрешиха. Имаше много уволнения. Нови хора се появиха от редовете на «Американска инициатива», непознати лица, ръководители на новосъздадени отдели. Носеха спретнати костюми от «Брукс Брадърс», вносни италиански обувки и отегчени физиономии, сякаш бяха разочаровани от изгнанието си в този отдалечен подстъп на корпоративната империя, далеч от истинския бизнес.
Новодошлите се движеха из коридорите на административната сграда на Лу Бенедикт така, сякаш мястото им принадлежеше. Обядваха заедно и общуваха един с друг, без да обръщат внимание на старите служители.
Изглеждаше, че на всеки два-три дни има ново организационно събрание, спуснато от «Американска инициатива». Цели отдели се планираха на книга и само след седмица вече имаха персонал и действаха, обслужвани от стръвните хора на «Американска инициатива» — всички толкова млади, толкова хладно енергични! — а обърканите служители на Бенедикт само примигваха пред заобикалящите ги нови неща и отговорности.
Над целия този замайващ процес Лиз Бенедикт царстваше великолепна, красива и студена като лед.
След поглъщането направиха Лу председател на един съвсем безвластен и безсмислен Съвет на директорите на «Телетех». Постът му беше чисто символичен и гарантиран заради акциите на компанията, които все още притежаваше. На самата Лиз дадоха титлата «Вицепрезидент, отговарящ за персонала», но шефовете в «Американска инициатива» я смятаха за единствения бос на «Телетех».
Лиз имаше задължението да намали разходите и да увеличи производителността в «Телетех» с най-драстичните възможни средства и за най-кратко време. Затова тя уволни всеки служител на «Бенедикт», когото смяташе за излишен, независимо от трудовия му стаж в компанията. Останалите бяха принудени да приемат по-ниско заплащане. И благодарение на нея, сега високо ценената система на Лу Бенедикт за разпределение на печалбата бе спряна и заменена от нов, много по-малко щедър пенсионен план.
Лиз пусна в действие взискателни, тежки програми за обучение на всички служители на «Телетех», принуждавайки тези с опит в новите технологии да отделят дълги часове, често вечер, за обучение на ония, които се намираха с една стъпка зад тях. По този начин цялата компания повиши компетентността си сама, изравнявайки се с другите компании на «Американска инициатива».
С лекия си бизнес костюм, копринени блузи и летяща червена коса Лиз бе работодател, когото всички мразеха и от когото се страхуваха. Тя бе гений в балансирането на бюджети и представянето на тримесечните печалби пред акционерите. Но в компанията, която ръководеше, имаше малко или изобщо липсваха усмихнати лица, защото човешките същества нямаха по-голямо значение за нея от резервните части.
Лиз беше нещо повече от надзирател на вътрешното реструктуриране на компанията на съпруга си. Тя бе също и единствената отговорна връзка с босовете и Съвета на директорите на «Американска инициатива». Сега прекарваше голяма част от времето си в Ню Йорк, в щаба на корпорацията, намиращ се в Рокфелеровия център, и се връщаше от пътуванията си с унищожителни нови директиви за всичките си подчинени.
Имаше и друга причина да пътува до Ню Йорк. Тя бе главният посредник на «Американска инициатива» с новооткритите телевизионни мрежи и техните финансови покровители. Присъстваше на събрания с ръководителите на мрежите и шефовете на рекламата им и дори се срещаше с някои от бързо издигащите се телевизионни звезди като Милтън Бърл, Джаки Глийсън и Сид Сийзар. Лиз бе отговорна за следенето на цялата процъфтяваща телевизионна индустрия с нейния геометричен растеж и милиардите долари, които щеше да донесе на рекламиращите, телевизионните мрежи и производителите на телевизионни приемници.
Носеше се слух, че тя няма да остане дълго в «Телетех»; че амбицията й скоро ще я отведе до по-високо корпоративно ниво. Някои служители, претендиращи да имат вътрешен източник на информация в Ню Йорк, дори подхвърляха, че Лиз възнамерява да започне работа като изпълнителен директор на телевизионна мрежа, където да прави собствени програми. Нямаше граница за подмолното разрастване на нейната власт и връзки. Тя успя да омае със сладки приказки най-влиятелните от босовете си в «Американска инициатива» и в същото време хитро да заимства похватите им. Говореше се, че вече прави същото и с онези от развлекателния бранш.
Такава беше Лиз. Държеше в ужас всеки, до чийто живот се докоснеше, от собствените си уплашени служители до колегите и конкурентите, които прелъстяваше с красотата си и експлоатираше с пъргавия си ум. Тя откри своя дом в дебрите на корпоративната джунгла и беше жив пример за безмилостния хищник, който знае как да оцелее в нея и да използва жестокостта си в своя полза.
Колкото до Лу Бенедикт, той прекарваше дните си, потрепвайки из коридорите на компанията, която някога беше любимото му творение и негов втори дом.
Офисът му, макар и все още в същата стая, където през старите дни бе чувствал такава радостна солидарност със служителите си, сега беше празен и притихнал. Телефонът звънеше само когато Лиз се обаждаше от собствения си офис, наново обзаведен и оборудван на петия етаж, за да му каже, че има нужда от подписа му върху някакви договори или други документи.
Понякога се отбиваше в стаята му, облечена в един от странно чувствените си бизнес костюми, целуваше го небрежно по бузата, получаваше каквото искаше от него и отлиташе отново навън.
Тя спеше в собствената си спалня в новата къща, която купиха след завръщането си от медения месец на Бахамските острови. През повечето вечери го целуваше за лека нощ и оставаше на телефона с разпръснати навсякъде около нея книжа, разговаряйки тихо с някакъв невидим събеседник в Ню Йорк или другаде, като само леко се усмихваше на Лу, когато той отиваше да си легне. А той си лягаше много по-рано от нея не само защото му липсваха нейната младост и енергия, но и защото изпитите на вечеря питиета го караха на сън.
Тя претендираше да бъде истинска съпруга, приемаща сериозно брака. Търсеше помощта му при избирането на завеси, калъфки за възглавниците или някое ново кресло за всекидневната. Кореше го за непохватността и мърлявите му лични навици, защото той все повече се изоставяше.
Понякога на вечеря се препираха за канените от нея хора или за непрекъснатите й пътувания до Ню Йорк и пропуските й да му се обажда, когато беше на събрания. Лу пиеше все повече напоследък и алкохолът започваше да го прави свадлив.
Много пъти се целуваха и сдобряваха, точно като истинска съпружеска двойка. Но когато Лу изпаднеше в прекалено лошо настроение, за да може да го развесели, Лиз просто му казваше: «Лу, ще говорим за това, когато се почувстваш по-добре», даваше му бърза, прощална целувка, която представляваше повече дисциплинарна мярка, отколкото израз на обич, и го оставяше сам.
И той прекарваше вечерта между четирите стени, размишлявайки над апатията на дните си, а Барбара и децата му липсваха. След развода те се бяха преместили в Сан Диего, където живееха родителите на Барбара, и не отговаряха на писмата му, отказваха да говорят с него по телефона или да му благодарят за парите, които им изпращаше.
Лу все по-често оставаше пред телевизора с чаша уиски в ръка, докато Лиз работеше горе. Гледаше безсъдържателните комедии и вариететни програми, които бяха новият способ на медията да бъде компаньон на самотните и скучаещи хора. И докато черно-белите сенки трептяха пред очите му, тихо размишляваше над сполетялото го нещастие.
Лу Бенедикт не беше блестящ мъж, но не беше и глупак. Знаеше какво му бе причинила Лиз и че ще продължи да го прави, ако я остави. Тя бавно го изсмукваше и щеше да го изхвърли, когато престанеше да бъде от стратегическа важност за нея. Той очевидно представляваше само временна спирка по пътя й към нещо отвъд съсипания му живот.
Но това, което не можеше да разбере, беше защо тя избра именно него за своя жертва. Случайно ли стана така? Или го бе избрала по същия начин, както хищникът се спира на по-слабата плячка, пасяща пред гладните му очи? Това изглеждаше странно, защото Лу никога не се беше смятал за слаб или объркан мъж. Имаше си наистина своите недостатъци, но бе силен по свой начин.
Във всеки случай старият му живот бе забравен като отминало превъплъщение. Сега представляваше жертва на Лиз и нейно домашно животно. Тя бе нежна и грижовна към него и се ядосваше истински само когато той действително си го заслужаваше. Грижеше се за ястията му, помагаше му да си купува нови, по-стилни и «корпоративни» дрехи, купи му нов часовник, копчета за ръкавели и гравирана игла за вратовръзка за рождения му ден.
И го приемаше в леглото.
Сега това се случваше по-рядко. Но той прекарваше цялото си свободно време в мисли за този миг, очаквайки го, фантазирайки си за нея. Когато тя идваше в офиса му, гледаше влюбено извивките на бедрата й, вдишваше аромата на косата и кожата й, отгатваше очертанията на гърдите й под блузата, когато Лиз се навеждаше над него, за да му поднесе донесените за подпис документи.
Знаеше, че тя напълно си дава сметка за неговата възбуда, като застава така близо до него. Леката усмивка на устните й му казваше, че знае как той ще си мисли за нея след това. Но тя вероятно не разбираше, че сега, когато му бе жена, за Лу тръпката да я желае от разстояние беше дори по-пикантна от времето, когато работеше за него. Защото сега дистанцираността й беше по-сложна, по-абсурдна и перверзна.
Когато се любеха, тя се отнасяше с него като с дете, намирайки с уверени пръсти местата му на удоволствие и галейки го, докато той покорно навлизаше в нея. После чуваше леката й въздишка на разочарование и знаеше, че е само играчка за нея — бледо подобие на истински любовник.
Тя го оставяше да си получи удоволствието преди десет или единайсет часа вечерта, защото знаеше, че след това напитките го правеха сънлив. Сетне го целуваше за лека нощ и оставаше горе сама да довърши работата си. Често през дрямката си чуваше приглушения й говор по телефона в нейната стая, точно както малко дете чува разговора и движенията на родителите си, след като са го сложили да спи и са се върнали към задълженията си на възрастни.
Караниците им довеждаха до дълги периоди на болезнено въздържание, през които тя не го допускаше близо до себе си. Но обичаше след това да го изненада. Той се мотаеше в банята, преди да си легне, и докато се гледаше в огледалото, внезапно виждаше как ръцете й повдигат хавлията му изотзад и му смъкват гащите, след което женските й пръсти се сключваха над гениталиите му, докато от гърлото й се разнасяше тихо, тържествуващо мъркане.
Един ден в офиса, през отворената врата на който се виждаше как секретарката му бъбри от скука с някакъв посетител, Лиз посочи с лявата си ръка мястото за неговия подпис, докато дясната се прокрадна между краката му и намери тестисите под панталона, погали ги диво за момент, след което тя го потупа по гърба, издърпа си ръката и си тръгна с усмивка.
През тези дни интуицията му подсказваше, че тя си го получава от други мъже. Просто се забавляваше с него от перверзност в моментите, когато нямаше какво друго да прави. Той ревнуваше нейната изневяра и размишляваше над идеята за отмъщение, но бе твърде много неин роб, за да я осъществи. На ревността му липсваше морална сила.
И стана така, че самотата на Лу се задълбочаваше, а любовните срещи с жена му се разредиха, макар в същото време да мислеше все повече за нея през цялото време, когато бе буден.
Тя беше толкова млада! И докато възрастта, умората и алкохола правеха собствения му образ в огледалото все по-нездрав и отпуснат, Лиз изглеждаше по-млада от всякога, по-гъвкава и по-изпълнена със свежестта на растящо момиче. И с ускоряването на неговия разпад това странно създание сякаш черпеше жизненост от ролята си на помощник в унищожението му.
Нямаше смисъл да размишлява над капризите на съдбата. Боговете бяха избрали Лиз, за да бъде единствената жена, способна да го отдели от труда на живота му, от самия този живот — и я бяха изпратили да пресече пътя му точно когато бе най-уязвим за нея, когато тя можеше да нанесе най-голяма вреда.
Тя беше катастрофа, болест. Да си представя, че може да се влюби в някоя друга, която и да е друга, освен нея, приличаше на копнежа на болен от рак да страда от сърдечно заболяване, макар и фатално, вместо тази напаст, разяждаща го жив. Човек не можеше да избере собствената си отрова. За Лу фаталният резултат от хвърлянето на монетата бе Лиз.
Така той прекарваше дните си зад бюрото, отбиваше се при някои стари свои служители, които приемаха да побъбрят с него — защото укорът им заради онова, което бе сторил на тях и компанията, бе заменен сега със съжаление — и чакаше да стане време, за да си отиде у дома. Там изпиваше коктейлите си на вечеря и изкарваше някак вечерта, докато Лиз оставаше в спалнята си на телефона, и се връщаше сутринта на работа с подпухнали очи, движейки се из коридорите като в някакъв постоянен полусън. Секретарката му само поклащаше глава, като го виждаше да влиза, и се връщаше към кръстословицата си, а неговото «Добро утро» прозвучаваше като дрезгав шепот в застоялия въздух на офиса.
И в своята пиянска похот ламтеше за тялото на Лиз, когато тя го оставяше да я доближи. Приемаше участта си, защото знаеше, че сега бъдещето му принадлежи не на него, а на нея. Самото й безразличие, липсата й на интерес само увеличаваха ненаситната му зависимост.
Понякога си спомняше стария си живот, на практика безгрешен до неотдавна, и се питаше как можа да му се падне такава съдба. Как се бе случило това нещо?
Но то не беше нещо. То бе жена.
Смъртта бе дошла при Лу в плът и кръв, усмихваща се с меките устни, танцуваща върху извивките на чувствените хълбоци, дългите, млечнобели бедра, заоблените гърди и бездънните зелени очи.
В тази форма самата смърт бе неотразима. Не оставаше нищо друго, освен да се предаде и да я остави да го погълне.
Това бе само въпрос на време.
 

Трета глава
 
След аборта Лора цели пет месеца не размени и дума с жива душа, освен с неколцината продавачи в магазините.
Първите две седмици бяха кошмар, който за щастие тя никога нямаше да си спомни подробно. Гледаше как кръвта се процежда между краката й и си слагаше превръзките една след друга. Чувстваше как спазмите раздират вътрешностите й и всяка една й напомняше противно за ножа, изчегъртал утробата й.
Можеше да задържа в стомаха си само най-леката храна и живееше на мляко, чай, малко содени бисквити и зърнени каши. Имаше постоянно главоболие, но дори не й идваше наум да вземе аспирин, толкова всепроникваща бе вътрешната й болка. Не си и помисли да отиде на лекар.
Седеше на леглото си или на креслото, ставаше да отиде до банята, когато беше необходимо, връщаше се, за да седне отново, и гледаше в стената.
Знаеше почти от самото начало, че няма да се върне отново в университета. Кога и защо взе това вътрешно решение, не можеше да каже със сигурност. Само разбираше, че нямаше да има повече професори, изпити и писмени работи, нито миришещи на мухъл учебни стаи и сумрачни аудитории. Никакви буйни надежди повече.
Осигури самотата си, като изпрати на чичо Карол и леля Марта картичка, в която пишеше, че с помощта на приятели се мести в друг апартамент за следващия семестър. Обещаваше да им изпрати новия си адрес. Знаеше, че това съобщение ще е достатъчно, за да задържи роднините вън от живота й. Те си измиха ръцете от нея, когато постъпи в университета, ако не и дълго преди това, и едва ли щяха да са достатъчно любопитни, за да я потърсят.
С напредването на зимата спря да се интересува кой ден е или коя дата. Остави календара на декември, така че евтината литография на газовата компания със снежната сцена от Нова Англия събираше прах на стената, докато дните ставаха все по-студени и сиви. Декември бе мъртъв месец, тъпо оцеляващ като самата Лора — снопче от разбити надежди и продължаваща съществуването си черупка.
Лора живееше във вакуум, откъсната както от миналото, така и от бъдещето. И се чувстваше в безопасност, защото този дълъг интервал приличаше на полумрака на чиста, арктическа празнота, в която нямаше нужда да изпитва каквото и да било.
Не забелязваше колко много е отслабнала, тъй като през повечето време носеше една и съща широка нощница. В редките случаи, когато се поглеждаше в огледалото, за да среше косата си, преди да слезе по стълбите за покупки, всъщност не се виждаше. Знаеше, че и без това никой не й обръща внимание в кварталните магазини. В този смисъл безличието на големия град я спасяваше.
Нямаше никой, който да се погрижи за нея, да се разтревожи как е, да я потърси. Това й допадаше. Случилото се с нея не засягаше никой друг на света, освен самата нея.
Не помисляше да причини още насилие над тялото си, макар само преди няколко кратки седмици мисълта за самоубийство да й изглеждаше привлекателна. Сега се намираше отвъд такива намерения. Беше потънала в някаква миазма от празнота, в която дори омразата към себе си нямаше значение.
Но мислеше активно и неизменно за едно нещо.
За своето бебе. Момче или момиче?
Тя не знаеше и никога нямаше да узнае. Но някак във фантазиите й то беше момче.
Мъничко, нежно момченце с коса, тъмна като нейната и на баща й и тъмни очички. И усмивка, която щеше да огрява лицето му, когато му дадеше играчка, бейзболната ръкавица, които е поискало за Коледа или за рождения си ден. Може би щеше да я оставя да го прегръща за лека нощ всяка вечер преди лягане и да се смее, щом го погъделичкаше, а после да се унася в сън, докато тя му разказва приказки и му пее приспивни песнички.
Лора не си спести нито една от тези сърцераздирателни представи. Всъщност тя ги повтаряше отново и отново в съзнанието си като заклинания на наказание и копнеж.
Може би двамата щяха да играят различни игри. На криеница, на сляпа баба, да се боричкат. Щеше да слуша веселия му кикот, да чува как гласът му става по-силен, докато умното му, младо съзнание борави все по-уверено с думите.
Моето момче…
Но не. Той нямаше да живее. Всичко това бе само прекрасна мечта, която никога нямаше да се осъществи. Защото тя го бе убила в собствената си утроба, унищожила любовта си със собствените си ръце.
И същевременно изобщо не бе сън, макар сега да бе сведено до една агонизираща фантазия. Всичко това беше истинско! Той наистина бе живял в нея и самото бъдеще се бе развивало в утробата й, истинско като собствената й плът — а тя го бе разрушила.
През дългите самотни месеци в малкия си апартамент Лора преживя хиляди пъти тази въображаема реалност. Тя измъчваше себе си бавно, упорито, нарочно, използвайки голямата сила на съзнанието си и най-ужасната вина. Зачеваше синове и дъщери от най-дълбоките части на съществото си, надаряваше ги с характери, усмивки, смях и разнообразен живот, а после ги унищожаваше.
Някак си вярваше най-много в момчето. Опознаваше го все по-добре. Познаваше всичките му жестове, сладките подробности на тялото му, луничките, леко червеникавата коса, закачливия блясък в очите, ръста и теглото му на различна възраст — а после го убиваше, отново и отново, убивайки същевременно собственото си сърце.
Въображението й бе острият меч на наказанието. Защото можеше да види пред себе си целия му живот — калейдоскоп от събития в милион цветове и тяхното разнообразие се свързваше от неповторимата същност, представляваща неговата личност — смес от тихо очарование и мъжественост като никоя друга.
И в тази представа имаше нещо повече от самото момче и мъжът, в който то щеше да се превърне. Тя видя също и неговите деца, а после и техните деца — една цяла прекрасна палитра от човешки съдби, които всички съдържаха по малко от нея, защото бяха нейна плът и кръв. Виждаше едно по едно лицата им, възхищаваше им се, обичаше ги — и после гледаше как изчезват пред очите й, затрити от собствения й нож.
С унищожението на един индивид тя бе унищожила безбройната върволица негови наследници, хилядите нежни деца, които щяха да бъдат негова гордост и радост, поколенията, които щяха да придадат смисъл на собствения й живот. Бе убила в утробата си една цяла раса.
Обикновеният разум се присъедини към пълната мощ на интелекта на Лора в услуга на нейното самоунижение. В крайна сметка, разсъждаваше тя, нима тези нейни мисли бяха неверни? Фантастични? Преувеличени? Ни най-малко. Ако бе позволила на това дете да живее, бъдещето му щеше да бъде точно каквото го виждаше в съзнанието си, ако не в детайли, то поне в общи линии. И плодовитата челяд на наследниците му щеше да бъде точно толкова многобройна, богата на личности и преживявания, на гласове, лица и усмивки, каквато си я представяше тя. Една човешка фамилия от собствената й кръв, протягаща ръка към безкрая на бездънното бъдеще.
И тя унищожи всичко това. Тя го уби.
С отслабването на физическата болка празнотата вътре в нея нарастваше. При възвръщането на апетита й нейното отчаяние продължи да го потиска. Тя отслабна още повече. Телесното й здраве бе удавено в бездната на безнадеждността.
Лора се зарадва на признаците на слабостта си и на влошеното състояние на младия си организъм. Щом беше безгрижна унищожителка на най-добрата своя част, защо да не продължи и разпадът на останалото?
Накрая, в един слънчев ден през май тя стигна до самото дъно. Вървеше надолу по улицата към магазина на ъгъла да си купи мляко и плодов сок, когато почувства слънцето върху кожата си. Пролетта беше хладна и това бе първото наистина топло слънце от миналата есен насам, когато сиромашкото лято дари шепа топли октомврийски дни на предишния й живот.
Очите й се спряха върху календара на касата в магазина.
— Извинете — попита тя, гледайки познатото сипаничаво лице на жената, пресмятаща покупките й. — Знаете ли коя дата е днес?
Жената бегло и безразлично я погледна и се обърна да види календара.
— Шестнайсети, мисля — каза тя. — Да, шестнайсети май.
— Благодаря.
По целия път към къщи Лора се оглеждаше с нови очи. Топлият полъх бе изпълнен с дъха на наближаващото лято.
Значи бе пропуснала една цяла зима и по-голямата част от пролетта. Дългият й зимен сън бе изтрил тези два сезона. Такава бе могъщата сила на скръбта.
И сега студентите, постъпили в университета заедно с нея, завършваха първата си година, подготвяха се за последните изпити, за ваканцията у дома и може би вече си търсеха работа за през лятото.
До две седмици тези студенти щяха да имат оценки за цял семестър, които Лора никога нямаше да получи. След няколко години щяха да завършат университета, което тя никога нямаше да направи, и да продължат в поприща, които тя никога нямаше да следва.
Светът наистина я отминаваше.
Тази мисъл не я стресна, а донесе със себе си определено облекчение. Да, размишляваше тя, наказанието й ставаше по-дълбоко, по-реално и постоянно. Чрез промяната в руслото на живота си, чрез изоставянето на всички надежди, означавали толкова много за нея до съвсем неотдавна, тя сътворяваше паметник на убитото си бебе. Правеше от целия си живот едно празно огледало, за да отрази причиненото от нея унищожение. И това беше добро, правилно и естествено.
Чувствайки се странно обновена, Лора отнесе продуктите вкъщи, направи си чаша чай и се погледна в огледалото.
Косата й изглеждаше прекалено дълга, стигаше почти до раменете.
Тя взе ножиците, седна пред огледалото и започна да я подстригва. Меките, тъмни къдри падаха една по една и късата прическа на предишната Лора започна полека да се появява.
Без да мисли, тя машинално работеше върху косата си, режеше, оформяше и разресваше. Когато свърши, прическата изглеждаше прилично и дори красива с естествените вълни на фините кичури. Видът й бе леко призрачен, повече от преди, защото огромните й тъмни очи изглеждаха още по-големи върху изпитото й лице.
Тя импулсивно отиде до шкафа и намери свития на руло акварел с автопортрета си, който бе възнамерявала да даде като коледен подарък на Натаниел Клиър. Почувства тръпка на ужас, когато започна да го развива, но бързо отхвърли страховете си. В края на краищата помисли си, как можеше огорчението при вида на едно изображение да се сравни с ада, който бе изживяла през последните пет месеца?
Картината бе в ръцете й. Собственото й лице гледаше нагоре към нея, изпълнено с невинност, сладост и неизразимото вълнение на младостта. Тя се обърна към огледалото. Лицето, което видя там, нямаше по-голяма прилика с онова на акварела, отколкото набръчканата кожа на възрастен с първата му снимка като бебе, направена преди цял човешки живот.
Значи дългото оплакване си бе свършило работата. Тя не беше вече предишната личност. Нейното престъпление и наказание завинаги бяха пропъдили онази Лора, която се усмихваше от картината, Лора, чиято четка я бе нарисувала. Младостта й беше приключила.
Тя нави отново картината и я прибра. Изчисти пода на банята от косата си, върна се до леглото и седна на него, гледайки през прозореца към въздушната шахта.
Почувства се отново жива по най-парадоксален начин. Не както се чувства жива една обикновена, здрава личност, нито дори така, както се чувства пациентът, едва отскубнал се от хватката на злокачествена болест.
Онова, което накара Лора да си отреже косата, не беше надежда, а нещо много по-различно. И то сега я подтикна да измие лицето си, да облече свестни дрехи и да хапне нещо.
Това бе последният шок на осъзнаването, че вече няма накъде да върви, освен нагоре. Предишната Лора бе мъртва. Тя самата я бе убила заедно с глупавите й надежди, изкушили я някога да крачи по повърхността на земята с абсурдната увереност, че няма да пропадне под нея. Всичко това сега беше минало. Пустотата в нея бе пълна. Приетата вина беше толкова окончателна, че срещу нея не бяха останали повече битки за водене.
Око за око, зъб за зъб. Заради извършеното убийство тя погуби собствената си личност.
И сега, чрез някакъв особен процес на регенерация, едно ново човешко същество се появяваше от пепелта.
През целия следобед и вечерта Лора седя и размишлява над иронията на това да се възроди от собствената си пепел. Не можеше да разбере защо би желала да живее, да понася нещата, да очаква новия ден. Но някак си го искаше.
Когато се спусна мракът на нощта, тя почувства как някакво странно чувство за цел изплува от пустотата в нея. Мислеше за мъртвото си дете. Щеше да е прекалено лесно да го последва в разрухата и нищото. Не — тя ще изгради цялото си бъдеще около тази загуба. Всяка минута от живота й ще бъде минута без него; минута в останалата след него пустота. Тя ще превърне своето престъпление в мъртва празна сърцевина на цялото си бъдеще като жена.
Животът й ще бъде нейното наказание и нейният подарък за детето, което открадна от себе си и от света. С всеки нов ден тя ще затвърждава пропастта, разделяща я от човешката раса, към която не заслужаваше повече да принадлежи. Както бе откъснала рожбата си от този живот, така щеше да отлъчи от живота и себе си.
Въоръжена с това знание, тя посмя да извика в съзнанието си мъртвото дете. Погледа го дълго и с обич. Наблюдаваше как светлината танцува върху меките му ресници, докосва тъмната му коса и трепти върху кожата му.
После то започна да се отдалечава от нея и Лора разбра, че го вижда за последен път. С него си отиваше цялото й минало и докато то я напускаше, й мина през ума, че някак си това момче и загубата му бяха постоянни части от живота й, реалности, за които сънищата й се бяха опитали да я предупредят много отдавна, факти, скрити в дълбините на нейните «мисли за черни дни».
Сега усмивката на момчето беше много далечна. Но загубата му си оставаше в нея. И докато то изчезваше, тя каза довиждане на собственото си сърце.
Тъмната страна на луната отвори вратите си за нея. Сега вече можеше да живее, защото ясното слънце на човешката надежда беше зад гърба й.
Довиждане, прошепна беззвучно тя. Обичам те.
И когато се отпусна назад в леглото си и заспа, я обгърна тишина, празна като в гробница.
 

Четвърта глава
 
31 май 1952 г.
Лиз Бенедикт присъстваше на националното търговско договаряне на «Американска инициатива» в Ню Йорк, когато срещна Спенсър Кейн.
През първата вечер на договарянето тя обикаляше салоните на хотел «Уолдорф Астория», ръкувайки се с ръководителите, с които се бе срещала на предишни събирания в Ню Йорк или разговаряла по телефона при ежедневната си работа в «Телетех». Срещна се и с хора от далечните филиали на «Американска инициатива» из страната, които до тази вечер бяха за нея само имена, но чиито функции и важност в рамките на конгломерата се бе постарала да научи.
Лу се влачеше замаян след нея, все още пиян от коктейлите на вечеря. Тези дни алкохолът го удряше право в главата, свеждайки го до една вторачена затъпялост, която вбесяваше Лиз. Той просна речите след вечерята, което би я смутило сериозно, ако не беше донякъде традиционен начин за изслушване на подобни речи в американския бизнес.
Малко след десет часа един колега представи Лиз на някакъв висок, строен и изключително мургав непознат, на име Спенсър Кейн. Той имаше гладка черна коса с отблясъка на пушечна цев и кожа, загоряла почти до маслинен цвят от слънцето на Маями, където бе седалището на корпорацията му «Ранд Индъстриз».
Спенсър Кейн погледна Лиз със светлокафявите си очи, които сякаш се фокусираха едновременно върху няколко неща: безразличния съпруг зад нея, точния й ранг и функция в йерархията на «Американска инициатива», репутацията — ако имаше такава — до момента и накрая, но не на последно място, красивото тяло под прилепналата й рокля.
Кейн беше доста привлекателен по някакъв застрашителен начин. Имаше нещо змийско и студено в маниерите му, сякаш постоянно бе нащрек. А галещият му, дълбок глас усилваше впечатлението за опасност и зле прикрита чувственост.
От своя страна, Лиз познаваше добре репутацията на този мъж. Той беше вицепрезидент, отговорен за финансите в «Ранд Индъстриз» — производствен филиал на «Американска инициатива». Длъжността бе измамно скромна като титла и заплата и представляваше само междинна точка за Кейн, който бе заемал половин дузина подобни длъжности в други компании на «Американска инициатива» през последните две години.
Той скачаше от една компания в друга и очевидно не се интересуваше от тяхното производство, като придвижването му се дирижираше от босовете в конгломерата. Беше известен като брутален мениджър и амбициозен ръководител, чиито единствени цели бяха максималната печалба и собственото нарастващо влияние в рамките на «Американска инициатива». Бе четирийсетгодишен и очевидно го подготвяха за висок пост в щаба на корпорацията.
Амбицията му беше безгранична и се говореше, че е готов на всичко в рамките на стандартната бизнес етика и извън тях, за да я задоволи. И по-точно, слухът гласеше, че някои от заеманите от него постове били получени чрез добрите услуги на една или друга съпруга на шеф на фирмата, с която се радвал на специални взаимоотношения. Погледът, с който преценяваше Лиз, моментално потвърди у нея впечатлението, че е използвал както мозък, така и секс, за да стигне до сегашното си положение.
Тя реши да се отнася внимателно с него, защото позицията му в корпорацията бе много по-силна от нейната, по-отдавнашна и на по-високо ниво.
Остави го да задържи ръката й доста дълго, докато ги запознаваха и го гледаше в очите, представяйки го на Лу, който от своя страна промърмори незаинтересован поздрав.
Откъм бара до прозорците се чуваше тиха музика.
— Лу — каза тя, — защо не отскочиш до бара да удариш още едно питие? Аз ще се присъединя към теб след малко.
Лу тихо изчезна. Лиз вдигна едната си вежда, докато се усмихваше в очите на Спенсър Кейн. Той проследи отдалечаващата се фигура на съпруга й, преди отново да я погледне.
— Репутацията ти те изпреварва — каза тя.
— Не много неблагоприятна, надявам се. — Усмивката му бе лека и уверена.
— Напротив — отвърна тя. — Всъщност чувам все повече неща за «Ранд» от хора, които сигурно и двамата познаваме. Разбирам, че вършиш там страхотна работа. А виждам, че и слънцето ти понася.
— Благодаря. Забелязвам, че и на теб ти понасят някои неща.
Той я гледаше по-внимателно и тя почувства как очите му я опипват, попиват извивките на тялото й, правата, чиста линия на раменете, твърдите гърди под роклята.
— Знаеш ли — каза тя, — вярвам, че имаме повече общи неща, отколкото всеки от нас осъзнава. Обзалагам се, че и за двама ни ще бъде от полза да обменим някои мисли и наблюдения.
— Струва ми се добра идея. Защо не отидем да пийнем нещо?
Кейн погледна над рамото й към бара, където Лу седеше сам с чаша уиски пред себе си и очите му й казаха какво си мисли.
— Ти водиш — усмихна се тя.
Отидоха в един тих клуб извън хотела, където никой от договарянето нямаше да ги прекъсне. Прекараха там повече от час, обсъждайки кариерите си в «Американска инициатива», миналото и бъдещето на корпорацията и ролята на компаниите си в нейните рамки.
Лиз откри, че Спенсър Кейн е запознат със специализацията на «Телетех» — електроника и телевизионни технологии, тъй като бе заемал висок пост в подобна компания в Чикаго преди две години.
Тя разбра също, че двамата са единодушни за най-близкото бъдеще на света на бизнеса като цяло. Въпреки експанзията на производствените мощности, причинена от войната, неотдавнашните разработки даваха да се разбере, че бъдещето на американското богатство не беше в тежката индустрия. Високите заплати, извоювани от американските профсъюзи, щяха скоро да направят невъзможно за Съединените щати да се конкурират с чуждестранните производители, използващи евтина работна ръка. Дните на Америка като най-напреднал индустриален гигант бяха преброени.
Бъдещето лежеше във високите технологии и спектъра от професии и услуги на «белите якички». Америка на петдесетте и шестдесетте години на двайсети век трябваше да бъде световен лидер в технологичното обновление, ако искаше да остане велика сила. И това обновление трябваше да се фокусира върху подходящите пазари в подходящото време, за да бъде избегната постоянната заплаха от рецесия.
Лиз слушаше внимателно думите на Спенсър Кейн и си даде труда да му направи не един комплимент за неговата интелигентност и подготовка. Но същевременно през цялото време го преценяваше с цялата сила на инстинктите си и започна да разбира, че на него му липсва смелостта и остротата на собствените й възгледи. Той не беше интелектуален новатор, нито сериозен изследовател на света на бизнеса.
Беше просто акула: мъж, печелещ на всяка цена, без да подбира средствата, достатъчно умен, за да намери линията на най-малкото съпротивление към властта и търсения пост, и преди всичко толкова амбициозен, че не се колебаеше да се стреми към самия връх на пирамидата и смело да насочва стъпките си към него.
Кейн представляваше бизнес коварството в най-чистата му форма. Щеше да стигне далеч в корпоративния свят. Липсваше му искрата идеализъм, отличаваща великите ръководители от обикновените бизнесмени, но тъкмо тази липса на по-висока идея, тази безскрупулна концентрация единствено върху властта, го правеше още по-опасен. Можеше да бъде много страшен противник.
От друга страна, би могъл да се превърне и в безценен приятел. И така, Лиз го слушаше внимателно, изразявайки възхищението си с лиричен, натежал от двусмислени нотки глас. Знаеше, че той се интересува от нея. И нещо повече, женският радар й казваше, че притежава някаква слабост. Не можеше още да я идентифицира, но подозираше, че ще съумее идеално да я използва.
Повече от час те се дебнаха един друг, предпазливи, алчни, опипващи взаимно сигналите си, подготвяйки се за по-интимния тест, който знаеха, че предстоеше.
Точно преди полунощ те едновременно решиха, че вече е време да се включат в битката.
— Погледни колко е часът — каза Спенсър Кейн.
Лиз просто се усмихна.
Стаята му бе на двайсет и третия етаж.
Камериерките вече бяха оправили леглото му. Единствената бледа светлина идваше от нощната лампа.
Лиз влезе преди него. Докато й окачваше палтото, тя се обърна, за да го погледне, а тялото й вече изпращаше към него неуловими сигнали за готовност. Видя, че очите му бяха влажни от желание.
Тя прокара пръст по плоския си корем под роклята и му отправи съвсем лека подигравателна усмивка. Изглеждаше невероятно млада. В нея имаше някакво гъвкаво безсрамие, липсващо преди това. Бизнес маниерите й бяха изчезнали със затварянето на вратата.
— Е — каза тя, а тялото й се очерта в меката светлина на лампата, — ето ни тук.
Усмивката й се задържа достатъчно дълго, за да може той да види как езикът й облиза устните.
Той се приближи и грубо я сграбчи в прегръдката си. Целувката му бе жадна и проникваща. Пръстите, стискащи раменете й, бяха железни. Нямаше съмнение за физическата му сила.
И явно не бе свикнал да чака за удоволствията си.
Тя прекара длани под сакото, надолу до стройните хълбоци и после нагоре по гръбнака му, чувствайки твърдите ленти на мускулите под пръстите си. Личеше, че той тренира редовно, може би с тежести.
Бе приела също и сигналите, съдържащи се в целувката му. Те бяха двусмислени, но отговорът се криеше в грубостта им. Кейн искаше нещо. Нещо специално. И тя очакваше да разбере след малко какво именно.
— Колко си силен — прошепна тя до бузата му, а ръката й го галеше по гърдите.
— Сега ще ти покажа колко.
Лиз се отдръпна малко назад, след което започнаха да се разсъбличат един друг. Първо неговото сако, после нейната рокля, сетне ризата и връзката му, след това комбинезона й и неговите панталони. И двамата се наслаждаваха на бавното сваляне на дрехите и постепенното разкриване на голите си тела.
Сутиенът й падна, откривайки толкова зрели и твърди гърди, че при вида им дъхът му секна в гърлото. Само по пликчета, тя се отдалечи кокетно, за да събере дрехите си и да ги сгъне върху един стол.
Обърна се и видя силуета му на фона на светлината — стегната, здрава фигура на мъж, чийто дълбок гръден кош се повдигаше въпреки волята му от накъсаното дишане на желанието. Раменете му бяха квадратни, а крайниците дълги и стройни.
Тя се усмихна при гледката на издутината между краката му.
— Хм — изгука тя. — Виждам Лондон, виждам и Франция…
Веждата й се повдигна подигравателно, докато наблюдаваше как скритият секс пулсира при звука на гласа й.
— Е? — попита тя. — Няма ли да ми го покажеш?
Не без известна мъжка гордост от члена си той си свали шортите. Дълъг, твърд пенис се появи като меч от ножница.
Следвайки примера му, тя леко разтвори крака и изви гръб, докато сваляше пликчетата си до коленете. Стоеше така и го гледаше изотдолу, закачлива и подканяща, а после бавно се изправи и остави парчето плат да падне в краката й.
Преди да успее да го изрита на килима, Кейн се озова върху нея, ръцете му обвиваха кръста й и той здраво се притисна о корема й, притегляйки я грубо към себе си.
Отново я целуна силно, дланите му се плъзнаха до меките кълба под кръста й и я притиснаха до слабините му. Тя чу стона в гърлото му. Хладнокръвно галеше бедрата му и се наслаждаваше на възбудата, която тялото й предизвикваше в него.
Някак си не се изненада, когато един дълъг, твърд пръст раздели гладките й обли бедра и опипа тайните места между тях, сигнализиращ нужда от проникване там, където тя можеше да не го желае.
— Ммм — измърка тя и окуражаването й бързо премахна скрупулите му.
Можа да чуе въздишката му. Сега имаше половината отговор. Но само половината — интуицията й го казваше. Сякаш само една част от него беше ангажирана в тази прелюдия към секса, докато другата оставаше скрита зад устните и дланите му. В ласките му се долавяше намек за разочарование и това ги правеше по-настойчиви.
Той бързо я повдигна, държейки я под кръста, а краката й нежно се обвиха около него. Задържа я така за един дълъг момент, демонстрирайки силата си. После се наведе, за да я остави на леглото.
Целуваше гърдите й, хапейки нежно твърдите зърна. После целувките му се спуснаха надолу към пъпа.
Разтвори краката й, задъхан от възхищение пред тези дълги, гъвкави бедра, перлено бялата кожа, благоуханния триъгълник върху слабините.
Започна да я изследва, всеки път малко по-грубо и с всеки изминал миг езикът и пръстите му бяха все по-възбудени от копринената чистота на плътта й.
И тогава изведнъж тя почувства първото му ухапване, предпазливо, но страстно. Болката я прониза и почти я извади от равновесие, но тя я потуши със силата на волята си и тихо прошепна одобрението си.
— Ммм. Още, Спенсър…
И докато казваше това, въоръжена с женските си сетива за скритите извори на мъжката страст, за невидимите признания на въздишки, устни и пръсти, разбра, че той иска и тя да му причини болка.
Започна да го прави, откривайки и запалвайки нервите на желанието му. Скоро те си причиняваха болка по сто различни начина. Треперейки и работейки, телата им се сблъскваха голи в тъмнината, а стоновете им замираха в звуконепроницаемите стени на стаята.
И тя реши, че е разбрала слабостта му. Той обичаше да причинява болка на жените, но се стесняваше да им разкрие, че иска и те да му отвръщат със същото, и то колкото се може повече. Мъжката гордост в него не искаше да признае тази скрита нужда.
Предвиждайки вече бъдещите вариации, които щяха да извършат заедно, тя здраво хвана члена му с дългите си пръсти и започна да го стиска — ритмично малко наказание, което предизвика горещи стонове на екстаз от устните му.
Беше толкова сигурна в себе си, че работеше върху него все по-бързо, чуваше го как стене, докато удоволствието му нарастваше от причинената болка. Междувременно усети грубото му проникване в нея като далечно гъделичкане някъде по тялото си — усещане, напълно заглушено от силната й воля.
Накрая, извън себе си, той стигна своя апогей. Самата тя демонстрира брилянтен оргазъм, стенейки от удоволствие заради получения от него екстаз. Когато всичко свърши, те лежаха в прегръдките си, задъхани и задоволени.
Спенсър Кейн беше потаен мъж, реши тя. Но не достатъчно хитър, за да го скрие от нея.
Така че тя се усмихна, когато най-сетне го пусна и потупа одобрително слабините му, за да покаже възхищението си от размера и способностите на члена му.
И отбеляза предимството си пред него.
Правиха любов още три пъти, преди тя да вземе душ и да си отиде. И всеки път той навлизаше в забранени нейни места и оставяше оргазма си там, защото беше ясно, че не изпитва удоволствие от естествения начин за посяване на семето си.
Тя гостоприемно посрещаше перверзиите му и ги окуражаваше с уверени длани, които смесваха болката и удоволствието в една лирична симфония, импровизирана от нея върху плътта му.
В паузите те разговаряха и пиеха отлежало уиски от бара, скрит от управата в стенния шкаф. Тя му разказа за идеите си за разширяване на концепциите, които бе започнала да развива в «Телетех». Компанията й бе само начало за нея, малък трамплин за подробно разработени планове с международно значение. Младата телевизионна индустрия, обясни тя, не беше достатъчно прозорлива, за да види изправените пред нея технологични възможности. Тя възнамеряваше да хване тези възможности и да ги експлоатира докрай. И смяташе, че той сигурно би желал да научи повече за нейните идеи.
Лиз почувства, че сега е моментът — когато вече го държеше в сексуално подчинение — да му покаже колко важна можеше да бъде за него на корпоративно ниво. Остави го да види мащабите на амбицията й и острия й поглед върху пазара. С неговите контакти и нейната оригиналност простиращата се пред тях власт бе буквално неограничена.
Той слушаше внимателно нашепваните му идеи, които, изглежда, го възбуждаха не по-малко от тялото й. Тя усещаше как либидото му се събужда за живот всеки път, когато го изненадваше с концепция, за която никога преди не бе чувал, нито помислял, с верига от производствени мощности и пазари, по-съзидателна, отколкото някога си е представял за възможно.
И премълчаваше толкова, колкото и предлагаше, правейки го нетърпелив да чуе повече.
Пенисът му се втвърдяваше в дланите й, докато гласът й го стимулираше и скоро бизнес разговорът се превръщаше в любовен шепот и чувствени намеци. За секунда тя го правеше хлъзгав и горещ и той трябваше да я има отново.
Така те разговаряха и правеха любов, говореха и отново се любеха, сякаш двете форми на удоволствие бяха неразличими една от друга. И в пресметнатите си думи, както и в болезнените си ласки, тя разбра езика, който той копнееше да чуе, сложи ръка на съкровището, което предизвикваше глада му и го довеждаше до крайност.
Когато се изправи, за да си тръгне, вече бе сигурна, че го притежава. Познаваше както сексуалните му нужди, така и умствените му ограничения. И онова, което отначало подозираше, че е неразгадаема чувствена енигма зад начина му на правене на любов, се оказа плосък мазохизъм, лесно манипулиран от нея. Колкото до хитростта му в бизнеса, тя бе само повърхност, без интелектуална дълбочина. Да, той беше опасен съперник, но тя бе повече от достойна за него.
Уговориха се да се срещнат отново след две седмици тук, в Ню Йорк. Сега конференцията ги отвличаше; имаха нужда от повече време, за да се опознаят и да обсъдят нейните сложни планове. Планове, които му се щеше да са измислени от него.
Тя го остави в три часа сутринта. Отново облечена, изглеждаше елегантна и прекрасна както винаги. Той стоеше гол на прага, излагайки на показ тялото си и липсата на срам, докато й изпращаше въздушна целувка за довиждане.
— Довиждане, хубавецо — рече тя с леко намигване. — Ще се видим пак.
— Ще чакам с нетърпение — кимна той.
Когато се върна в стаята си, тя завари Лу да хърка шумно в леглото заедно с дрехите. Знаеше, че заспиването облечен представлява неговият начин да я укори за това, че го бе изоставила. Не му обърна внимание, а се съблече и си легна с лека усмивка, размишлявайки само за момент, преди да потъне в спокоен сън.
На другата сутрин четири червени рози бяха донесени в стаята й с картичка, подписана «Ранд Индъстриз». Това бе начинът на Спенсър Кейн да се похвали, че я е притежавал четири пъти под носа на съпруга й.
Лиз закачи една от розите на ревера си за сутрешните срещи. Лу, изглежда, не забеляза нищо.
Следващия следобед те си тръгнаха за Калифорния. Докато седяха заедно в самолета, Лу говореше за незначителни неща, на които тя не обърна внимание, тъй като размишляваше над успеха на пътуването си до Ню Йорк.
Само тя си знаеше колко е добра.
Бе отишла на търговското договаряне с единствената цел да срещне Спенсър Кейн.
И бе успяла.
 

Пета глава
 
Лора започна да броди.
Въпреки че не го осъзнаваше, първата й стъпка назад към реалния свят прие формата на видимо безцелно странстване из шумните квартали на Ню Йорк.
Пролетният сезон беше подходящ за това и тя жадно попиваше гледките: ежедневието на Гринич Вилидж и Долен Ийст Сайд, търговците, продавачите на плодове и зеленчуци с техните италиански, еврейски и украински акценти, домакините, бъбрещи по стъпалата на кафявите каменни здания, забързаните шофьори на камиони за доставки, паркиращи пред магазините и офисите на улиците «Хюстън» и «Делейнси» и дори безбройните момчета за поръчки, тъжно изглеждащите проститутки, скитниците, налягали във входовете на «Бауъри».
Шумната врява на следвоенния Ню Йорк очароваше Лора. Тя се намери изправена пред великото «врящо гърне», каквото страната й представляваше, страна, в която самата тя бе родена, но където родителите й бяха емигрирали от една далечна земя, оставяйки зад себе си предци, роднини и приятели.
Тя мислеше за емигрантите около нея, принудени да се хвърлят в дълбоките конкурентни води на Америка, приспособявайки както могат уменията и навиците си към новата среда. Мнозина от тях продължаваха да изпитват постоянна горчивина след тази промяна, подобно на бащата на Лора. Сърцата им оставаха завинаги с изгубеното при напускане на родината и болезнена носталгия отравяше преживяванията им в новата страна.
Други губеха всякакъв контакт с традицията на дедите си и се носеха сред улисаната забрава на Америка, а миналото им не представляваше нищо повече от едва доловима тръпка, преминаваща за секунда по лицата или в жестовете им, звучаща слабо в техния акцент от Бруклин или Бронкс и оставаща като следа в ястията, дрехите им и редкия тост, който вдигаха с маниера на старата страна.
Сърцето на Лора беше с тези хора заради тяхната издръжливост и цената, която бяха платили за оцеляването си. Нещо повече, тя започна да вижда собственото си спасение в сливането с тази безлична и тежко работеща тълпа.
Миналото, реши тя, бе нещо, което трябваше да изгуби — точно както тези хора се бяха отказали от младежките си мечти и илюзии. Сега тя знаеше, че никога няма да бъде художничка, както съкровените й рисунки обещаваха някога. Никога нямаше да бъде изкуствоведка, каквато очарованието й от голотата и нейните интелектуални претенции я накараха да се надява, че ще стане. Никога нямаше да бъде професор.
Не. Като емигрантка, тя щеше да изостави тези далечни илюзии и да се научи да оцелява чрез по-реалистични усилия. Щеше да забрави себе си и да се разтвори в осезаемия свят на чистото оцеляване, на печелене на пари, хранене, спане и гледане на залеза над покривите на сградите. Щеше да си изкарва прехраната като всеки друг и да остави вътрешния си живот да умре от тиха смърт, каквато заслужаваше.
Лора се запали по внезапния си план. Отсега нататък щеше да живее по повърхността на живота, далеч от потъващите шепоти на странните й лични усещания. Щеше да бъде просто зъбче от колелото на обществото, подобно на онези кондуктори в метрото и шофьори на камиони, склададжии и докери, които караха града да оживява всяка сутрин, точно като онези собственици на магазини, таксиметраджии и продавачки, които поддържаха по цял ден живота в него. Щеше да се стопи в безличните приливи и отливи на огромния град, оставяйки се да живее леко и естествено, без да поглежда назад.
Така основното бе решено. Но оставаха практическите подробности.
С какво щеше да се занимава? Нямаше никакви умения, освен напълно ненужната способност да рисува. Интелектът, който използваше при работата си в колежа, сега не й трябваше, а и леко й прилошаваше при спомена за него. Същото важеше и за мечтателния й, самовглъбен характер и натрапчивите мисли.
Какво можеше да прави?
Притежаваше трудолюбие. Можеше да работи упорито и усвояваше бързо. Беше старателна и отговорна.
Тази мисъл я ободри. Ами да, можеше да се хване на всякаква работа. Продавачка, секретарка, каквото и да е. Лесно можеше да опита и в някоя фабрика. Може би едно начало някъде на дъното щеше да осъществи желанието й да избяга от личния си свят.
Всички тези възможности изглеждаха добри. Но внезапно нещо обърна мислите й в неочаквана посока.
Спомни си лицето на баща си. Видя съсредоточения му поглед, когато работеше, приведен над шевната машина. Тази представа й напомни за шивашкия талант, с който той бе дошъл от старата родина, за машината «Сингер», купена с последните му центове, с помощта на която изкарваше горчивия си залък.
Сякаш още беше пред очите й на прага на техния дом в нощта на Вси светии, махайки й със смутена полуусмивка на гордост и обич, докато тя се отдалечаваше по улицата, облечена в клоунския костюм, който толкова старателно й бе съшил от парчета фин плат.
Мислеше си за него, за един мъж, умрял толкова отдавна, чиито страсти и разочарования можеха да заемат много по-голямо място в паметта й през годините, ако не го бе изтласкала оттам, погребвайки го дълбоко под «мислите си за черни дни». И внезапно й хрумна, че той бе оставил таланта си на нея.
Тя можеше да шие така естествено, както дишаше. Нима откак се помнеше не шиеше сама всичките си дрехи, работейки по кройки, които сама измисляше? Нима не бе ушила повечето от дрехите на чичо Карол, леля Марта, братовчеда Уейн и на киселата, неблагодарна Айви? Нима не знаеше мерките им така добре, както своите собствени?
Разбира се! Човек не биваше да започва от нулата, след като вече притежаваше нещо. А тя притежаваше умение, търсено на пазара, и то в самите си пръсти, в очите си, в усещането си за плата, в разбирането си за дрехата и тялото.
Щеше да стане шивачка.
Решението бе просто и логично. И нещо повече, по някакъв особен начин то я доближаваше до покойния й баща и я поставяше здраво на нейното място в редицата от безименни предци шивачи преди него, от които вероятно бе наследил инстинктите и опита си. Инстинкти, живеещи сега в собственото й тяло тъй сигурно, както тъмната коса и светлата кожа, наследени от бащината страна на семейството.
Да, помисли си Лора. Това бе търсеният начин да загуби себе си, идеалният начин да навлезе в бъдещето.
Тя започна да крои планове. Щеше да постави обяви в супермаркета, в местните магазинчета, на дъската за обяви в църквата. Щеше да си намери клиентки, жени от средна ръка, които трудно намираха и харесваха готови дрехи.
Тя винаги бе притежавала необикновената способност да усеща какъв плат, цвят и кройка са подходящи за даден човек. Можеше да си представя тоалети, контури, дори кройки само като го погледнеше в очите или докато наблюдаваше как той или тя върви. Този вроден талант й бе спечелил възхищението на всички, които я познаваха навремето в Куинс, заедно с мистериозния начин, по който собствените й дрехи хармонираха с личността й.
Да, тя щеше да стане шивачка. С всички пари, които успееше да събере, щеше да купи платове, а първите й поръчки щяха да свършат останалото. Щеше да си вземе старата шевна машина от леля Марта, която бездруго никога не я използваше.
Несигурността на новото начало не тревожеше Лора ни най-малко. Сякаш най-трудното бе вземането на самото решение. Нататък самата работа щеше да се погрижи за себе си. Веднъж оставила зад гърба си илюзиите, тя щеше, без да се колебае, да разчита само на суровата действителност.
И ще започне направо тук, в тази празна, студена стая с голи стени, грозни мебели и остарял календар от миналата 1951 година.
Сега Лора се усмихна. Време бе да излезе и да си купи нов календар. Достатъчно дълго бе живяла в миналото.
Тя си пое дълбоко въздух.
Жребият беше хвърлен.
 

Шеста глава
 
Лиз Бенедикт и Спенсър Кейн продължиха да се срещат през лятото и есента. Два пъти месечно тя взимаше самолета до Ню Йорк и оставаше там за уикенда. На няколко пъти Кейн я пресрещаше по средата на пътя, в Чикаго или Кливлънд.
Нямаше нужда да дава на Лу обяснения за пътуванията си. Той отдавна се беше примирил с независимото й съществуване. Нито пък трябваше да се опасява от подчинените си в «Телетех». Всички те живееха в такъв страх от шефските й хрумвания и влиянието й в «Американска инициатива», че я избягваха по всеки възможен начин.
По време на многото любовни срещи със Спенсър Кейн тя постепенно му разкри така наречения си голям план, изумяващ със своята грандиозност. Внимаваше да не го остави да схване всичко отведнъж. Разказваше му го на части, намеквайки двусмислено за идеите и двигателните му лостове, предизвиквайки по този начин отговорите, от които сама се нуждаеше, като същевременно го оставяше да мисли, че тези отговори съставляват основни елементи от собствения й замисъл.
Тя манипулираше неговото его точно толкова умело, колкото използваше и корпоративните му инстинкти. Това бе смело изпълнение, тъй като знаеше, че той бе недоверчив по природа, а й трябваше пълното му доверие, за да успее в своя план.
Лиз бе наясно, че страната, а подир нея и целият свят щеше не след дълго да е готова за цветната телевизия. Огромният и бързо растящ пазар на черно-бели телевизори го потвърждаваше. Но съвременната технология все още не успяваше да свали цената на един цветен телевизионен приемник до финансовите възможности на средното американско семейство. И големите телевизионни мрежи, макар и заинтересовани от абстрактната идея за цветни продукции и излъчване, бяха далеч от инвестиране на време и пари за превръщането й в реалност.
С други думи, беше дошло времето на цветната телевизия, но американската промишленост още не бе способна да създаде достатъчно икономичен продукт, за да може той да се купува.
И тук се намесваше Лиз. Чрез една сложна и свръхсекретна програма, започната и ръководена от нея в изследователския отдел на «Телетех», бе открит способ, който можеше да предложи нова концепция за излъчване на цветния телевизионен сигнал, съвместима със сегашните методи на телевизионните мрежи. Процесът, наречен от инженерите на Лиз «сигнално сканиране», бе толкова прост и ефикасен, че от приложението му цената както на излъчването, така и на приемането в цвят щеше да се намали наполовина. И като се вземеше предвид силната настояща икономика, беше почти сигурно, че цветната домашна телевизия ще се вмести в бюджета на американското семейство най-много до пет или шест години.
Лиз възнамеряваше да подготви продукта за продажба в момента, когато пазарът бъде готов да го купува.
Засега секретността бе от най-голямо значение за плана й поради няколко причини. Лиз не само искаше пълен контрол над проекта си; тя бе опипала достатъчно добре почвата, за да разбере, че никой от телевизионния бизнес няма изгледи да й помогне.
Собствените й колеги, ръководители в «Телетех», бяха привърженици на теорията, че цветната телевизия представлява непрактична прищявка, чиято реализация се намира твърде далеч в бъдещето. В съзнанието им самата телевизия като алтернатива на радиото все още бе само един нов продукт. Имаше милиони американски семейства, които още не бяха решили дали да си купят първия черно-бял телевизор. Един цветен приемник на днешния пазар щеше да изглежда абсурден лукс и куриоз. Търсенето би било толкова незначително, че самият факт на предлагането му на пазара можеше да има отрицателни последици и да отложи цветната телевизия с трийсет години.
Такова беше преобладаващото мнение. Но Лиз можа да види късогледството му и да планира пазар, който, макар и невидим днес, щеше да узрее за агресивна експлоатация само след няколко кратки години.
Тя обясни всичко това на Спенсър Кейн. Логиката й бе неоспорима, още повече затова, защото собственото му бегло запознанство с телевизионните технологии му позволи да види красотата в нея. При това Лиз подслади предложението си, като имитира достатъчно обмен на мисли при разговорите в спалнята, за да накара Кейн да мисли, че половината от плана й е негова собствена идея.
Тя също така му обясни графика си във времето за реорганизация на целия телевизионен отрасъл в «Американска инициатива», с перспектива да се създаде нов телевизионен филиал, който тя и Кейн щяха да оглавят. Тук ставаше дума за патенти и сложни машинации за добиване на изключителни права над цветния телевизионен пазар, което щеше да направи както Лиз, така и Кейн мултимилионери и корпоративни знаменитости, когато планът й дадеше плод. Властта им в рамките на «Американска инициатива» щеше да бъде неограничена.
Междувременно имаше и неща, които Лиз не искаше да разкрива пред Кейн. Най-важното от тях бе един по-голям план, за който не бе казала нито дума на никого.
Лиз предвиждаше, че технологичната и финансова връзка между собствената й нова компания и големите телевизионни мрежи можеше да доведе до още по-близко партньорство. Чрез оказване на натиск по подходящи начини и в подходящо време тя щеше да получи такова влияние над програмните и рекламни планове на мрежите, каквото щеше да има и над механизма за излъчване на тези програми. И крайният ефект на инициативата й щеше да бъде контрол над целия развлекателен потенциал на медията, както и над техническите й функции, без да се излага на риск от държавно преследване за монополизъм.
Но тази крайна цел беше нейна тайна. Тя се намираше отвъд предстоящата сега битка, за която се нуждаеше от помощта на Спенсър Кейн.
За момента Кейн бе ключът към всичко. Лиз неслучайно си го набеляза като съюзник. Тя знаеше, че той притежава изключително голямо лично влияние върху някои влиятелни членове на Борда на директорите в «Американска инициатива». Кейн представляваше тяхно създание и им бе правил някои доста грозни услуги в миналото, за което те му бяха признателни.
Той бе особено близък с един член на Борда с решаващи банкови връзки на име Пен Маккормик, помагал неколкократно на Кейн в «Американска инициатива», а също така работил и в бордовете на няколко електронни корпорации, чиито производствени възможности бяха решаващи за замислената от Лиз реорганизация.
Спенсър Кейн бе пътеката на Лиз към Пен Маккормик, а Пен Маккормик представляваше царският път към нейното бъдеще в телевизионната индустрия.
Единственото препятствие пред Лиз бе вроденият егоизъм и безчестието на Спенсър Кейн. Самият факт, че се нуждаеше от такъв човек и се налагаше да му има доверие за известно време, я излагаше на риск.
Тя преодоляваше това препятствие по два начина. Първо, накара Кейн да разбере, че мозъкът и далновидността й бяха жизнено необходими за цялата схема. Тя толкова добре познаваше техническата страна на телевизионната индустрия, че той не можеше дори да се надява един ден да се сравнява с нея. А познаването й на пазара и възгледите на ръководителите на мрежите беше изключително. Влиянието и агресивността на Кейн бяха решаващи за плана, но той не можеше да го осъществи без Лиз. Тя бе незаменима.
Второ, сексуалният й контрол над Кейн стана тотален. През последните три месеца постепенно го остави да опознае тялото й с всичките му тайни мистерии и тъмни магии. Тя го разкриваше по малко на всяка нова любовна среща, изпълвайки прелъстяването си с умни, леки нюанси в поведението и допира си, намеци в усмивките и смеха си, леки подигравателни акценти в гласа, които го поставяха още по-сигурно под нейната власт.
В леглото тя свиреше върху него като на арфа, премервайки ласките си, за да увеличи възбудата му, преценявайки собствените си действия в отговор на нуждата му да изпитва болка, изваждайки го непрестанно от равновесие, за да може оргазмът му да достигне отчаяния си връх.
Тя бе такъв съвършен експерт върху ритмите на мъжкото желание, каквато бе и по отношение на опасностите в корпоративните води. Знаеше как да го принуди да чака, удоволствието си с миг повече, отколкото бе възнамерявал, да го накара да страда по пикантни начини, които не очакваше, да го застави да зависи от нейната съобразителност и изобретателност в леглото по същия начин, както и на деловата арена.
И тя избираше времето за посещенията си в Ню Йорк, за техните срещи, така, че да усили до крайност страстта му към нея, а се отдръпваше, когато сметнеше, че така щеше да го накара да я желае повече — по същия начин, както винаги недоизказваше цялата информация за големия си план, за да го държи постоянно в неизгодна позиция. Така че когато накрая се срещаха, желанието му бе толкова трескаво, колкото и алчността му за нейните идеи.
Сега Лиз виждаше такъв глад в очите му, какъвто липсваше преди няколко седмици. И го използваше безскрупулно. Когато седяха и разговаряха в хотелската си стая, тя внезапно придаваше на гласа си нотка на закачлива покана по средата на сериозно техническо обсъждане. Това го объркваше и сгорещяваше толкова много за прелестите й в спалнята, че той бързо се приближаваше с нетърпеливи за нея ръце. Налагаше се да прекратят дискусията си, докато тя свършеше да го дарява с наслада.
Постепенно започна да вижда този гладен поглед зад всичките му изражения, да чува стона на нуждата му зад всяка негова дума, независимо колко хладнокръвен се мъчеше да изглежда в присъствието й. Когато й се обаждаше по телефона в «Телетех», често в съвсем неподходящи часове, тя знаеше, че обсебен от мисълта за нея, той не може да изкара деня си, без да приеме лекарството, което гласът й представляваше за него.
Сега Спенсър Кейн бе нейно създание. Не можеше да живее без нея нито в корпорацията, нито в леглото. Тя бе връзката му с живота.
Лиз се поздравяваше. За най-важния ход в кариерата си досега беше избрала правилната пионка. Инстинктът й бе сигурен, а прелъстяването безпогрешно.
Тя единствена бе господарка на съдбата си.
Но гордостта я заслепяваше за тънкостите на случайността. С растящото си самочувствие тя не успя да прецени всички възможности.
На пети ноември Спенсър Кейн се срещна с Пен Маккормик в щаба на «Американска инициатива» в Рокфелеровия център в Манхатън.
Маккормик, добродушно изглеждащ мъж около четирийсетте, баща на голямо семейство с шест деца, държеше всичките им снимки върху бюрото си и демонстрираше напълно американско, бащинско отношение към подчинените си. Можеше да си го позволи. Благодарение на огромното богатство на фамилията на жена си, беше придобил достатъчно акции на «Американска инициатива», за да бъде неуязвим за различните заговори на колегите си ръководители, които иначе можеха да бъдат насочени срещу него. Нямаше как да го уволнят. Мястото му в Борда на директорите бе сигурно.
Маккормик беше неуморимият спонсор на Спенсър Кейн от шест години насам. Многото му услуги за Кейн не бяха съвсем безкористни. Маккормик имаше амбиции да контролира главните решения на Борда в различни ключови области, включително образуването на филиали и вътрешната организация. И тъй като останалите членове до един бяха негови врагове, единственият начин, по който можеше да повлияе на гласуването им, бе агресивно да разширява собствената си власт над различните компании, съставящи «Американска инициатива».
И тук влизаше в играта Кейн. Като се местеше от компания в компания в рамките на конгломерата, той можеше да разширява връзките и влиянието на Маккормик, като в същото време го държеше в течение на многобройните интриги, плетящи се по тъмните ъгли, където един голям шеф от Ню Йорк като него не можеше да погледне. От своя страна, Маккормик защитаваше Кейн от по-големите акули, които можеха да поискат да си поделят кръвта му през годините. Така Спенсър Кейн беше очите и ушите на Пен Маккормик и негов осведомител в корпорацията.
А имаше и друга причина за близките им отношения.
Днес Спенсър Кейн седна на стола за посетители срещу огромното писалище от тиково дърво на Пен Маккормик и заговори, без да отваря куфарчето си.
— Всичко е готово — рече той.
Маккормик го изгледа внимателно.
— Информира ли Уорнър и Каткарт?
Това бяха председателите на бордовете на важни фирми за електроника, свързани чрез договори с «Американска инициатива».
Кейн кимна.
— Поддръжката от тяхна страна е осигурена. Те само чакат да им се обадиш.
— А Форбс? — попита Маккормик, имайки предвид инвеститора банкер, чиято помощ за финансиране на първите придобивки беше задължителна.
— Той е готов — каза Кейн. — Хората му също.
Настъпи пауза.
Кейн заговори пръв.
— Бордът ще се съгласи ли? — попита той просто за да го чуе още веднъж.
— Остави това на мен — отвърна Маккормик и го погледна остро. — Кажи ми, как е госпожа Бенедикт?
Спенсър Кейн се усмихна.
— Госпожа Бенедикт никога не е била по-добре.
— Тогава нека вдигнем тост. — Маккормик извади бутилка дванайсетгодишен скоч и наля две чаши. — За бъдещето.
Кейн вдигна чашата си.
— За бъдещето.
Когато свършиха, те се изправиха и отидоха до вратата.
— Ще започнем утре — рече Маккормик. — До петък вече всичко ще е приключило.
Спенсър Кейн протегна ръка. По-възрастният мъж я стисна топло и я задържа, докато доближаваше лицето си до това на Кейн.
Изразът в очите на Пен Маккормик се бе променил. Той заговори шепнешком.
— Ще те видя ли утре вечер? — попита.
Кейн протегна един дълъг пръст и го прекара надолу по бузата и под брадичката на приятеля си.
— Разбира се — каза той и нотка на женска закачливост се прокрадна в гласа му. — Не бих искал да си самотен, Пен.
Маккормик кимна. Застанал на прага, той гледаше как Кейн излиза през външния офис и очите му следяха стройната фигура и красивото лице на по-младия мъж.
 

Седма глава
 
На десети ноември Лиз бе потънала в работа, довършвайки есенните пазарни анализи на «Телетех» и подготвяйки се за празниците.
Беше прекалено развълнувана, за да се концентрира върху работата си, защото знаеше, че до няколко седмици животът й ще се промени из основи. Тя и Спенсър Кейн решиха, че новият план трябва да се задейства преди Деня на благодарността. Той я увери, че Пен Маккормик контролира достатъчно гласове в Борда на директорите, за да може това да се осъществи.
До настъпването на Коледа Лиз и Спенсър Кейн щяха да бъдат ръководители на нова корпорация. Въпреки че още не й бяха избрали име, тя знаеше, че компанията ще бъде крупен и значим филиал на «Американска инициатива». Самата тя щеше да контролира механизмите на новосъздадената организация, но споделяйки титлата и властта със Спенс — перспектива, която не я тревожеше, защото бе сигурна в способността си да го накара да прави всичко, което поискаше от него поне в обозримото бъдеще.
Тя отваряше пощата си както обикновено, с чаша горещо кафе до себе си, когато забеляза едно писмо, адресирано до нея от директора на кадровия отдел в «Американска инициатива».
Отвори го. Отначало съдържанието му й се стори толкова невероятно, че трябваше да разтърка очи и да го прочете повторно.
 
«Скъпа госпожо Бенедикт, се казваше в писмото, «Американска инициатива» Ви благодари най-искрено за добрата работа от придобиването на «Телетех» досега.
Във връзка, с важна реорганизация, извършваща се понастоящем в корпорацията, Вашата компания отсега нататък ще бъде закрита поради преобразуването й в нова структура. Всички ръководни длъжности в «Телетех», включително Вашата, ще бъдат съкратени и ще се създаде нов екип, за да поеме предишните отговорности на «Телетех».
Корпорация «Американска инициатива» Ви изпраща най-добрите си пожелания за бъдещата Ви кариера на друго място и изразят благодарността си за Вашите усилия в нейна полза.»
 
Писмото беше подписано от директора на отдел «Кадри» и от президента на «Американска инициатива» Чарлс Оауъл.
Лиз грабна телефона още преди пълното осъзнаване на новината и позвъни на Спенсър Кейн в неговия офис в Маями.
— Офисът на господин Кейн — отговори секретарката.
— Обажда се Лиз Бенедикт от «Телетех», Калифорния — каза Лиз. — Господин Кейн, ако обичате.
— Един момент. — Настъпи пауза. Лиз почукваше с пръст по бюрото си, ядосана и объркана. Реши, че обявената в писмото ликвидация се отнася за всички останали служители на «Телетех», а нейният нов пост в «Американска инициатива» предстои да бъде уреден в отделни разговори. Не й харесваше да се чувства уволнена дори и само временно.
— Госпожо Бенедикт — прозвуча отново гласът на секретарката, — господин Кейн има конференция. Може ли да ви се обади по-късно?
— Предадохте ли му, че е Лиз Бенедикт? — попита Лиз. — Той ще иска да говори с мен. Ще почакам.
— Един момент. — Тонът на секретарката беше студен.
Този път паузата бе по-дълга.
— Съжалявам — каза тя накрая. — Точно сега господин Кейн е зает. Ще трябва да му предам вашето, съобщение. В каква връзка беше то?
Лиз затвори телефона, без да каже нищо повече.
Разбра какво ставаше. Спенсър Кейн никога вече нямаше да си бъде вкъщи за нея. Нито щеше да я потърси или да отговори на обажданията й.
Тя беше уволнена. Нямаше грешка с писмото от Ню Йорк. На най-високо ниво в «Американска инициатива» бе извършена долна манипулация. И тя бе загубила.
Днешният «Уол Стрийт Джърнъл», получен със същата поща, както и съобщението за нейното отстраняване, й даде обяснението, което тя вече почти бе формулирала в съзнанието си. Статията се открояваше на страница пета.
 
СЪЗДАВА СЕ НОВО ПОДЕЛЕНИЕ НА «АМЕРИКАНСКА ИНИЦИАТИВА»
«Ръководителите на корпорацията «Американска инициатива» обявиха днес образуването на нов отдел, който ще се занимава с развитието на телевизионните технологии и в частност с въвеждането на цветната телевизия като потребителски продукт.
Новото поделение, наречено «Телтрон», ще бъде базирано в Бостън. Негов главен ръководител ще е Спенсър М. Кейн, сегашен вицепрезидент, отговарящ за финансите в «Ранд Индъстриз» и бивш ръководител в няколко компании на «Американска инициатива».
Ние смятаме новото поделение за един от своите важни приоритети — каза Чарлс Пауъл, президент на «Американска инициатива».
Спенс Кейн е един от нашите най-способни и енергични хора и най-подходящият човек за този пост. Опитът му във финансите и маркетинга е равен на вещината му в областта на телевизионните технологии.
Развълнуван съм от поверената ми отговорност — сподели определеният за ръководител Кейн в телефонно интервю. — Цветната телевизия е ключът към бъдещето на електронните медии през следващото десетилетие и аз очаквам да работя настъпателно с колегите си от «Американска инициатива», за да се озовем на прага на тази революция.»
 
Лиз изпусна вестника на бюрото пред себе си. Снимките на Спенсър Кейн и Чарлс Пауъл й се усмихваха от статията.
Сега разбра всичко. Уволнението й беше истинско и окончателно. В плановете на «Американска инициатива» за новото поделение нямаше място за нея.
В края на краищата Кейн я бе надхитрил.
Дори в този ужасен момент, когато основите на нейната власт и дори съществуване се измъкваха изпод нозете й, Лиз хладнокръвно анализира ситуацията и осмисли случилото се.
Кейн бе поел делови риск. Той знаеше, че със загубата на Лиз капацитетът за нововъведения на новата му компания значително ще намалее. Знаеше, че никога няма да успее да я ръководи така добре сам, както с вдъхновението и интелекта на Лиз зад гърба си.
Но по природа създание на корпоративната джунгла, Кейн бе разбрал, че талантът на Лиз върви ръка за ръка с нейната амбиция. Обвързването на кариерата му с нея щеше да бъде опасно. Рано или късно тя можеше да реши да го изостави, както той я оставяше днес.
Така че той бе постъпил по най-благоразумния начин. Бе предпочел чистата власт и длъжност пред творчеството. Беше използвал Лиз, докато имаше какво да научи от нея, и после я бе захвърлил. И ако хоризонтите на новата му телевизионна компания се стесняваха донякъде от нейното отсъствие, то позицията му в «Американска инициатива» ставаше много по-сигурна.
Кейн бе амбициозен мъж. За него цветната телевизия представляваше само трамплин. Ако успееше с този си план да придобие достатъчно власт в рамките на конгломерата, можеше един ден да свърши като президент на самата «Американска инициатива» или поне като ключов член на Борда, подобно на приятеля си Пен Маккормик, с когото тази двойна игра несъмнено бе свързана.
А ако бе продължил да разчита на Лиз, сигурно тя щеше да бъде издигналата се към тези висини, а той — загубилият.
Лиз се усмихна при мисълта колко предпазлив и мъдър бе Кейн. Не можеше да отрече това в дъното на съзнанието си, защото през цялото това време там се бе спотайвал неоформеният, но реален план да му отсече главата, когато контролът й над телевизионния пазар я направеше достатъчно силна, за да мине без него. Той я разбра прекалено добре.
Тя сбърка, като надцени интелектуалното си превъзходство над него и нуждата му от техническите нововъведения, с които тя можеше да обогати новата компания.
И нещо по-лошо, бе прекалено уверена в личната си власт над него.
Спомни си сексуалната им връзка. Нямаше как да не се възхити от неговото коварство. Той изигра най-трудната роля на мъжка зависимост, която тя можеше да си представи. Излъга я там, където болеше най-много — в женските й инстинкти.
Тя си спомни първата им нощ заедно, когато с рефлексите на спортист, реагиращ за части от секундата, бе усетила тайните в неговите желания и си бе поставила задачата да ги разпали, за да го направи зависим от нея. Знаеше, че има нещо тайнствено и прикрито в неговата сексуалност, нещо, което той не издаваше — но се самозалъга, че го е разгадала напълно още през първата нощ.
Е, беше сгрешила. Спенс през цялото време бе държал коз, за който не бе и подозирала. И дори по време на следващите един след друг оргазми бе успял да го запази скрит. Всичко е било само един театър.
Беше я надхитрил в леглото, както и в покера на корпоративната конкуренция. Именно тя бе разкрила повечето от намеренията си и трябваше да заплати за това съответната цена.
Унижението беше пълно. Нищо чудно, че си бе направил удоволствието тя да получи това студено писмо с уволнението си в същия ден, в който «Джърнъл» обявяваше ликвидацията на «Телетех». Искал е тя да научи за съдбата на компанията си от вестника.
Тя огледа офиса си, картините по стените, гледката на града навън през прозореца, фотографията на Лу върху бюрото. Междувременно чуваше звън на телефони и напрегнати гласове във външния офис и коридора. Новината за «Телетех» сигурно плъзваше сред ужасените служители. Собственият й телефон зазвъня неистово. Тя не му обърна внимание.
Именно тук, в тази сграда, тя дойде при Лу като Лиз Дамерън, невинно изглеждаща млада дипломантка, и получи работата на помощник-завеждащ отдел в «Електронни изделия Бенедикт». И оттук започна своето изкачване нагоре, установявайки контрол над компанията, без да направи нито една погрешна стъпка, за да я връчи след това на тепсия на «Американска инициатива».
Всичките й постижения бяха станали тук. А сега й бяха отнети.
Огледа картотеките си, спретнато подредени с доклади, проекти и изследвания, които представляваха сърцевината на работата й в «Телетех». Беше време да ги освободи, да каже довиждане на компанията, построена от нея върху развалините на «Електронни изделия Бенедикт».
С усилие на волята Лиз потисна кипящата жлъч в себе си. Днес трябваше да е хладнокръвна. Не биваше да губи самообладание. Засега щеше да остави бойното поле на победителите. Но утрешният ден беше нещо отделно. Никой не можеше да предвиди бъдещето. Това и само това представляваше единственият и неотменим закон на бизнеса.
Погледна надолу към снимката на Спенсър Кейн, усмихнат и красив.
— Пак ще се видим, Спенс — прошепна.
Но първо трябваше да се свършат неотложните неща.
Тя премести поглед от образа на Кейн върху неотдавна направената снимка на Лу, която държеше на бюрото си. Фотографът трябваше да я ретушира, за да прикрие нездравия цвят и увисналите му черти. Въпреки най-доброто си желание Лу изглеждаше като жалка сянка на ръководител — един шут, маскиран като влиятелен и целеустремен мъж.
Лиз мислеше за съпруга си. По нейно настояване той промени неотдавна завещанието си, като остави на Барбара и децата половината от състоянието си. Това, което оставаше, не беше много. Едва стигаше за приличен дом и облекло.
Мислите й се насочиха към собственото й бъдеще. Светът на бизнеса й бе обърнал гръб и само от нея зависеше да открие начин, за да го накара да промени решението си. Предстоеше й дълъг път, както и доста бързо размесване на картите. Време бе да преразгледа приоритетите си. И да направи жертви.
За Лу Бенедикт място в това бъдеще нямаше.
Той бе изпълнил предназначението си.
 

Осма глава
 

«Сакраменто Кроникъл», 14 декември 1952 г.
«Тялото на местния предприемач Луис Бенедикт бе открито от полицията в Сакраменто рано сутринта във вторник в гаража на къщата му на Оук Хил.
Господин Бенедикт, изтъкнат местен бизнесмен и член на няколко граждански организации, бе намерен зад волана на автомобила си, с все още работещ мотор в затворения гараж. Областният съдебен лекар определи причината за смъртта като отравяне с въглероден окис. В кръвта на починалия бе открит висок процент алкохол.
Полицията била повикана на мястото от съпругата на господин Бенедикт, Елизабет, която открила тялото след като я събудил съседът господин Джон К. Блейзър, разтревожен от шума на работещия мотор зад затворената врата на гаража. Двамата неуспешно се опитали да съживят господин Бенедикт до пристигането на полицията.
Съседи разказали на полицията, че чули господин Бенедикт да се връща вкъщи около полунощ в понеделник вечерта. Госпожа Бенедикт, вече заспала в противоположния край на къщата, не чула пристигането на съпруга си. Вратата на гаража била снабдена с автоматично затварящо устройство, производство на фирмата на господин Бенедикт. Госпожа Бенедикт казала на полицията, че очаквала съпругът й да се прибере късно и самата тя си легнала около десет часа.
Самата госпожа Бенедикт бе прекалено разстроена, за да даде изявление, но нейни колеги разказаха на репортерите, че господин Бенедикт бил отчаян заради неотдавнашната ликвидация на компанията му «Телетех» от нюйоркската корпорация «Американска инициатива», в чието подчинение се намирало предприятието. Господин Бенедикт беше председател на Борда на директорите на фирмата (известна преди като «Електронни изделия Бенедикт»). Съпругата му работеше заедно с него като вицепрезидент, отговарящ за персонала.
Освен госпожа Бенедикт, господин Бенедикт оставя своята бивша съпруга, госпожа Барбара Бенедикт от Сан Диего и трите си деца. Матю на осемнайсет години, Синтия на петнайсет и Джойс на тринайсет; един брат, Уилям, живеещ в Сиатъл и една сестра, госпожа Айлин Фалон от Денвър.
Прощаването с покойника ще се състои в Погребалния дом Джарвис на Шеридан Авеню в петък, 10 часа сутринта. Часове за поклонение — четвъртък, от 2 до 9 часа следобед.»
 
 
 
Девета глава
 
Хал седеше до една малка маса и гледаше сестра си в очите.
Сибил се взираше право надолу, в плота на масата пред себе си. Той остави погледа си да се задържи върху чистите й, сини ириси, толкова сини, че му напомняха за планинските езера в планините Адирондак, приличащи на бисери под лятното слънце.
Сибил усети погледа му и златните воали на ресниците й потрепнаха. Брадичката й почиваше върху дланта и макар че главата й не помръдна, тя го погледна изотдолу със смесено чувство на укор и интерес.
— Никакви тайни погледи — каза тя. — Хайде, стига. Опитвам се да се съсредоточа.
— Просто се възхищавах на красивото ти лице — отвърна той. — Не е честно, ти имаш предимство. Отвличаш ме от играта.
— Ба! — прошепна тя и това представляваше една стара шега помежду им, основана на имитация на авторитетното възклицание на баща им.
Докато Хал наблюдаваше, тя прекара показалеца си в колеблив кръг по разделящата ги дъска за шашки, посочвайки насам и натам с престорена нерешителност и после, с изненадваща пъргавина, прескочи дамата, на която той възлагаше толкова много надежди, и прибра двата бити пула.
Трудно беше да се играят шашки с нея и още по-трудно да се спечели. Тя притежаваше невероятното умение да го хване неподготвен и да го разсейва с движения на тялото и промени в настроението. Наистина, сякаш буквално четеше мислите му. Още след първите няколко хода отгатваше плана му на игра, предвиждаше с няколко хода напред и само изчакваше шанса си да атакува.
Хал така и не можеше да реши дали комбинацията от нейния интелект и безскрупулност я въоръжава така добре срещу него в играта, или решаващият фактор бе близостта помежду им. Разбира се, тя го четеше като книга. Когато играеха на «Двайсет въпроса», никога не й трябваха повече от два или три, за да разбере за какво мисли той.
На карти тя лъжеше безмилостно — и най-вече, което бе странно — когато редеше пасианс. Той я научи на шах още преди години и само след няколко месеца тя вече лесно го побеждаваше. Но тези дни го караше да играят на шашки вместо шах, от носталгия по ранното си детство.
Той гледаше дъската пред себе си. Без дамата трябваше непрестанно да е нащрек. Придвижи един от пуловете си напред и видя как тя спокойно реагира, отдръпвайки своята дама назад — един видимо безсмислен ход, зад който, Хал бе сигурен, се криеше солидна причина.
— Как са нашите? — измърмори, правейки се на не особено заангажиран с тихата битка на масата помежду им.
— О, добре са — отвърна тя, без да сваля поглед от дъската. — Мама казва, че трябва да си оправя косата. Според нея изглеждам като нещо, довлечено от котката. Между другото, Хал, прекарвам си страхотно в Италия, в случай че някой те попита за това. Флоренция беше великолепна, а галерията Уфици по-добра от всякога. Във Венеция валеше, но въпреки това доплувах до Лидо. Сега следва Сиена, а после Орвието. Просто не можеш да усетиш скука.
Той не обърна внимание на малката й шега по адрес на майка им. Сибил обичаше да дразни мама заради вечната й загриженост за външния вид на нещата. Намираше нейния ужас от това какво ще си помислят хората едновременно за лицемерен и смешен и обичаше да я стряска с неясни заплахи за някаква екстравагантна постъпка.
Презрението й към нея нараняваше Хал, защото той си оставаше много близък с майка си. Когато си беше вкъщи, я посещаваше в Ню Йорк поне два пъти седмично, разговаряше с нея във всекидневната за бурното си ежедневие и понякога търсеше съвета й. Познаваше нейната чувствителна и дори интелигентна страна.
Но мама никога не допусна Сибил достатъчно близо до себе си, за да може дъщерята да я зърне откъм тази й страна. Сибил виждаше само една тревожна, дистанцирана жена, заета със собствените си грижи и донякъде повърхностна в интересите си. Хал не се опитваше да поправи Сибил или да защитава майка си, защото разбираше, че Сибил нямаше същите взаимоотношения с нея като него. От гледна точка на Сибил нейното негодувание от мама бе напълно основателно.
Независимо от това Хал усещаше двойно убождане, когато Сибил се подиграваше на майка им зад гърба й — първо заради нея, разбира се, и второ, защото усещаше, че злостните й забележки представляват индиректен начин да укори самия него поради ревност или някаква друга, по-неясна причина.
— Виждаш ли се с татко? — я попита.
— От време на време — отвърна Сибил. — Той долита с едно бързо «Как си, скъпа?» и се захваща да говори за финансовите новини, докато звънецът не го спаси. Със същия успех може и въобще да ме няма. Ще трябва да се убия, за да ми обърне някакво внимание.
— Не говори така, Сиб.
Хал можеше да си представи тези кошмарни сцени. Баща му така и не осъзна истински, че Сибил съществува. Отношението му към нея приличаше приблизително на това на капитан на кораб към някой пътник: любезно кимване при разминаване и тревожен блясък в очите, когато се помъчи да си спомни името му.
Хал отново погледна златните ресници, бледите бузи, пръста, кръжащ над дъската като безмилостен жътвар, готов да посее унищожение. Яростта вътре в Сибил беше едно цяло с момичешката й хубост. Тя тежнееше към зловещите, тъмни и жестоки неща.
И все пак зад всичко това той можеше да види обидата и ужасната й самота. Тя нямаше приятели. Положи всички усилия, за да се държи настрана от връстниците си, докато растеше. И така днес нямаше никой, на когото да липсва, който да я помни и посещава, освен мама и татко. Това късаше сърцето на Хал.
— Как върви работата ти? — попита тя, за да смени темата. Гласът й звучеше незаинтересовано и в него се долавяше някаква вътрешна напрегнатост, от която той се почувства неудобно.
— Все същото — отвърна. — Връщам се обратно в петък, но се надявам до петнайсети да си бъда вкъщи.
Назначението му беше в Париж. Като специален пратеник на президента Айзенхауер в командването на НАТО, Хал прекарваше там по три или четири седмици наред, преди да се върне за една седмица във Вашингтон, където лично осведомяваше президента за трудните взаимоотношения на Америка с нейните очукани от войната съюзници. И през тези служебни визити той открадваше по няколко дни, за да види семейството си и Даяна в Ню Йорк.
— Как са господин Дълес и останалите ти партньори? — попита Сибил.
Тя обичаше да го дразни за противоречивия му статус сред най-близките съветници на Айзенхауер. Те не намираха за мъдро от страна на президента назначаването на един отявлен Стивънсънов демократ на такъв важен пост. Но Айк хареса Хал още от първата им среща малко след завръщането на Хал от Корея — и не само заради получения от него Почетен медал на Конгреса, към който Айк изпитваше огромно уважение, а и защото по някакъв особен начин, възгледите на двамата мъже върху международната политика бяха сходни.
Айзенхауер мразеше Студената война, тъй като опитът и военните му инстинкти му казваха, че рано или късно тя ще ескалира в нещо кърваво. Той знаеше, че в сърцето си Хал е интернационалист, роден дипломат, чийто политически живот е посветен на укрепването на Америка, и то по-скоро чрез придобиването на приятели, отколкото на врагове. Поради тази причина Айк държеше на Хал и го защитаваше срещу хулителите, които казваха, че бил прекалено млад, прекалено богат, добре изглеждащ и твърде ляв за поста си. В една политическа атмосфера, изпълнена с остри обвинения, че Държавният департамент е пълен с червени и с членове на Петата колона, подобно поведение от страна на Айк изискваше доста кураж.
Колкото до Сибил, тя обичаше да кълве Хал, че работи за Айзенхауер, след като е участвал в кампания против него. Беше достатъчно умна, за да схваща как човек като Хал може да издига в идол Адлай Стивънсън и същевременно да се възхищава от Айк, но се правеше, че не го разбира.
— Свикнаха ли хората в Държавния департамент с присъствието на един комунист сред тях? — подразни го сега тя.
Хал я погледна строго.
— Чувала ли си някога израза «да минаваш между капките»?
Тя сви рамене.
— Не ми обръщай внимание. — Знаеше колко сериозно се отнася той към работата си, затова потисна изкушението да го потормози за неизбежното политиканство, част от всяка държавна служба. Беше широко известно, че огромният личен чар и популярността на Хал бяха най-силните му оръжия срещу ловците на червени, които го атакуваха в пресата. И все пак тя го уважаваше за героичната твърдост, с която се придържаше към възгледите си пред лицето на засилващата се опозиция от шумното дясно крило на двете партии.
Нещо повече, тя се радваше на високата му политическа популярност, защото знаеше, че това смущава баща им. Рийд Ланкастър не одобряваше самата политика, да не говорим за либералната политика на демократите. И само защото Хал бе единственият му останал жив син след смъртта на Стюарт, склони да подкрепи морално неговата кариера във Вашингтон. Но мразеше да говори за това и журналистите много го смущаваха с непрестанните си молби да коментира противоречивата роля на сина си в администрацията.
Пръстът на Сибил отново се движеше по дъската, където Хал бе наредил шашките си в позиция, която смяташе за непробиваема. Двете й дами изглеждаха парирани и той напредваше за решителния си пробив към отсрещния край на полето.
Погледна косата й, която сега беше дълга и по-бухнала. Така я харесваше повече, независимо от мнението на мама. Сибил бе толкова непредвидима в настроенията си и така пълна с остри вътрешни ъгли като стъкло в книжна кесия, че бе приятно да се види как външността й изглежда малко по-сладка и пухкава.
Той винаги беше харесвал тялото й. Още от детските й години в него имаше нещо меко и котешко, което странно се смесваше с вътрешната й напрегнатост. Като малка, той се чувстваше физически близък с нея, тъй като й помагаше в обличането, почистваше след нея и дезинфекцираше малките й драскотини и охлузвания. И тъй като прекарваше с нея повече време от всеки друг, запозна се с тялото й като истинска майка и неговите странни прелести го очароваха.
Сега, когато я прегръщаше, с мъка чувстваше колко мека е тя и си мислеше колко напрегната е вътрешно. Често му се струваше, че мечтателното спокойствие на очите й прилича на отворен прозорец към онази Сибил, която тя е могла да бъде, ако не се бе родила във фамилията Ланкастър. Приличаше на риба на сухо в собственото си семейство.
И точно както той я уважаваше за понасянето на толкова много самота, така и тя се възхищаваше от него за отказа му да тръгне по стъпките на баща си, както Стюарт би постъпил, а също за донкихотовското му отчуждение от основното русло на политическия живот. Главната им допирна точка на разбиране и съчувствие сега, когато тя порасна, бе взаимното им изгнание. Макар и да не бяха съвсем настроени на една и съща вълна, всеки се намираше извън отъпканите пътища на човешката раса. Хал не беше по-истински Ланкастър от нея, защото характерът и чувствителността му го отличаваха от клана тъй сигурно, както и нейната тъга.
Ето защо Сибил прощаваше на Хал придържането му към неговите идеи с един оптимизъм, който й изглеждаше детински, точно както той й прощаваше упорития отказ да отвори всяка врата, която можеше да я отведе към щастието. Тя бе мракът, а той светлината, което бе странно, тъй като тялото й на блондинка направо светеше от белота, докато той притежаваше тъмните, пиратски черти на Ланкастърови. Те бяха странна двойка, но този факт само ги привличаше още повече един към друг.
— Как е Даяна? — попита тя.
— О, добре — каза той. — Всяка седмица има нова премиера. Ти й липсваш.
Сибил не обърна внимание на чистата лъжа.
— Грижиш се добре за нея, нали?
Хал разбра много добре двойния й намек. Ставаше дума не само за сексуалния живот, който тя си представяше между Даяна и него, но също и за увереността й, че той изневерява на Даяна с други жени. Това малко предизвикателство от страна на Сиб бе противоречиво, каквито бяха и всичките й забележки относно Даяна.
От една страна, Сибил мислеше за Даяна просто като за нищожество, необходима украса към живота на Хал като обществено важен мъж. Далеч от някакво чувство на ревност към нейната хубост, Сибил съжаляваше Хал, тъй като семейната политика му пречеше да си намери жена с достатъчно дълбочина, за да му подхожда.
И същевременно тя го укоряваше за това, че не е толкова независим в любовта, колкото беше в политиката. Поради някаква причина той винаги се отнасяше сериозно към неофициалния си годеж с Даяна и нямаше да разочарова мама и татко, като я изостави. Твърдеше, че я обича, но Сибил не му вярваше. Тъй че в гласа й винаги имаше кисела смес от презрение и съжаление, щом споменеше за Даяна.
— Като стана дума за премиери — добави Хал, — в петък с мама гледахме «Кралят и аз». Мисля, че ще ти хареса.
— Ъхм. — Нечленоразделният коментар показваше липсата й на интерес. Бродуей я отегчаваше страшно, също както филмите и повечето видове музика. Четенето бе единственото й занимание.
— И пак за премиерите — каза Хал, без да се предава. — Идния месец в музея «Метрополитън» се открива една изложба на Ван Гог. Не бива да я изпускаме.
Тя засия.
— «Житни поля»? — попита.
— Ще проверя. Не бих се учудил. — Той знаеше, че тя обожава Ван Гог повече от всичко на света. Като малка я заведе в музея, да види картините му, държейки малката й ръчичка, докато тя стоеше захласната пред странните платна с техните пейзажи, пълни с клаустрофобни небеса и прилични на хищни нокти растителни филизи. Ван Гог, изглежда, бе единственото огледало във външния свят на ужасните картини, които тя рисуваше вкъщи.
В тази разведрена атмосфера той реши да рискува. Една от фигурите й бе изнесена напред и Хал я прескочи. Сега сестра му изглеждаше наистина натясно. Настъпи пауза, докато тя оглеждаше дъската.
— Житни поля — промълви мечтателно Сибил. — Кипарисите. Къщите в Арл…
После, тъй внезапно, че той се стресна, прескочи една подир друга двете му дами и две от другите му шашки, оставяйки го само с една срещу нейните шест. Така той беше безнадеждно надигран.
— Пак ме би — поклати глава Хал. — Няма да играя повече с теб. Имаш нечестно преимущество.
— И какво е то, принц Хал? — усмихна се игриво тя.
— Ти си някаква вещица — отвърна той. — Ами да, ако беше през средните векове…
Сибил повдигна едната си вежда. Думите му бяха засегнали чувствително място. Той се спря.
— Е, във всеки случай си дяволски добра — рече накрая. — И прекалено добре ме познаваш.
— Не си кой знае каква загадка — каза тя. — Нали си такъв герой. Тръгваш право напред с гърмящи оръдия и оставяш фланговете си непокрити. Не си достатъчно коварен. Ти не разбираш какво значи да бъдеш истински убиец, Хал. Ти си един любовник.
Още двойни намеци. Време беше да си тръгва.
— Трябва да вървя — рече той, вземайки шлифера си.
— Дългът те зове? — попита тя.
Хал кимна. Тя взе шлифера и му го придържа, докато пъхне ръце в ръкавите, а когато се обърна, махна някакво влакънце от яката му. Това бе стар техен ритуал. Още като дете тя завързваше вратовръзките му и го оглеждаше критично, преди да излезе, с някаква майчинска загриженост, въпреки крехката си възраст. След войната масажираше ранените му гърди и гръб, превръщайки се в истински експерт по намаляване на напрежението в повредените му мускули.
Той сведе с усмивка лице към нея.
— Хайде вече сериозно — рече. — Да отидем на тази изложба. Ти и аз. Уговорихме ли се?
— Без трети лица?
— Без, само двамата.
— Моят царствен Хал. Какъв принц си ми ти. — Тя присви иронично устни и го потупа по гърдите.
За миг усмивката му избледня. Думите й му напомниха Кърстин Шоу. Идният месец се навършваха две години от катастрофата, отнела живота на Кърстин на магистралата за Ню Джърси, на път за скиорска ваканция с годеника й. След Сибил тя бе жената, която бе чувствал най-близка до себе си. Смъртта й сякаш потвърди лошия късмет на децата на Ланкастър. Първо Стюи, после Кърстин и… разбира се, Сиб…
— Значи ще се видим в понеделник — каза той, скривайки чувствата си.
— Ще те чакам.
Той я притегли близо до себе си и я прегърна здраво, усещайки крехките й, странно податливи крайници до тялото си. Само да можеше да проникне до битките под тях, както тя толкова лесно стигаше до мислите му! Но не. Вратите й бяха затворени. Той познаваше само онази нейна част, която му се подиграваше, наричаше го принц Хал и само понякога го гледаше с очи, влажни от нежност, която му грабваше сърцето.
И все пак не би могъл да живее без нея. Тя бе единствената, която познаваше раните под усмивката му, предназначена за останалия свят, знаеше как да ги облекчи и да го накара да се почувства наистина като принц вместо просто един уязвим човек.
Той вдигна малките й длани до устните си и една след друга ги целуна. Тя го наблюдаваше с любопитство, почти както в старите времена, когато й завързваше връзките на обувките или й стягаше ролковите кънки.
Погледна дланите й, сетне ги обърна, за да зърне бинтованите й китки.
— Бих искал да ги видя някой път — каза тихо.
— Няма нищо за гледане — отвърна тя. — Никога ли не си се порязвал?
— Не порязванията — рече той. — Демоните.
Сибил го погледна в лицето. Сега изглеждаше много ожесточена. Как само тези очи можеха да станат студени като лед!
— Мислех, че беше обещал да уважаваш личния живот на едно момиче — сопна му се тя.
Той кимна.
— Достатъчно по въпроса.
Това изглежда я накара да омекне.
— Няма демони, Хал.
— Какво тогава? — попита той, сложил длани на раменете й.
Тя въздъхна.
— Просто старата майка земя, Хал. Просто гладната земя, очакваща да ни погълне веднага щом приключим с този танц.
Стояха близо един до друг, той я галеше по косата и тя отпусна глава на рамото му. Почувства дланите й върху хълбоците си.
— Това е един цирк без мрежи — прошепна тя и гласът й отново беше на малко момиче. — Всички акробати падат направо към смъртта си… Сълзите върху лицата на клоуните, всичко е истинско… Укротителят на лъвове бива разкъсан от собствените си зверове… Прекалено е опасно, Хал.
Той кимна, прегръщайки я нежно.
— Мисля, че съм бил в този цирк.
Трогната от неговото разбиране, Сибил поглади гърба му там, където знаеше, че се намираше най-лошата рана.
— Моят добър принц Хал. Ти си единственият, който ме познава.
— Опитай се да прекараш един добър уикенд — каза той. — Заради мен.
— Ще го направя. Обещавам.
— Тогава до понеделник?
— До понеделник.
На излизане поздрави сестрата на отделението и помоли да види лекаря. Тя му посочи матовата остъклена врата на офиса, върху която се четеше надпис Доктор Дж. Фейбър.
Хал почука и бе поканен да влезе от висок мъж около петдесетте, с уморен вид, посивяваща коса и очила в рогови рамки.
— Как сте, докторе?
— Добре, Хал. Радвам се да те видя.
Бяха станали добри приятели с течение на годините. Хал беше редовен посетител и постепенно опозна доктора.
— Как е тя? — попита Хал с възможно най-неутралния си тон.
— Зле ли изглеждаше днес? — рече докторът, повдигайки вежда.
Хал поклати глава.
— Като че ли все същото. И вие ли смятате така?
Знаеше какъв ще бъде отговорът, но въпреки това се страхуваше от него.
Това беше третият опит за самоубийство на Сибил. Първият бе изненадал всички, когато тя бе само на четиринайсет години. Вторият, на шестнайсет, беше още по-сериозен. И двата пъти имаше продължителни престои в болницата.
Този път изненадата бе по-малка, защото семейството вече свикна с болестта й. Но независимо от това, беше страшно. Тя бе впила нокти в китките си с някаква отмъстителност, отваряйки наново старите рани, разрязвайки белезите, сякаш да демонстрира срама си пред целия свят.
Докторът въздъхна.
— Боя се, че няма подобрение. — Хал бе единственият роднина, на когото той можеше да каже цялата истина. — Тя е много изкусна в опитите си да ме заблуди по време на терапията. От асоциациите и сънищата й човек би си помислил, че отива към възстановяване. Но мисля, че вече я познавам. Не, Хал — тя не е по-добре.
— А ще се оправи ли някога?
Докторът изглеждаше замислен.
— В момента болестта означава за нея повече от каквото и да било. Да поискаш да се откаже от нея, ще бъде все едно да откъснеш човек от родната му страна. Тя е всичко, което познава и на което може да разчита. Светът, в който ти и аз съществуваме, е нещо, от което се е отказала много отдавна. Тя просто не вярва, че си струва усилието да живее като останалите хора.
Той погледна Хал.
— Ти си много важен за нея, Хал. Чувствам, че тя очаква с нетърпение срещите с теб. Ако някой е в състояние да поддържа връзката й с живота, това си ти.
Хал поклати със съмнение глава.
— Някак си не се чувствам много силна връзка с живота.
— Не се отказвай от нея — каза докторът. — Понякога си мисля, че си последният й шанс. Тя те наблюдава, Хал. Знае колко много я обичаш. И очаква да я предадеш. Но аз знам, че никога няма да го направиш и това ми дава надежда. Би трябвало да обнадеждава и теб.
Хал кимна, благодари на доктора и излезе навън в дъжда. Когато стигна до колата си, се обърна назад. Клиниката за душевноболни изглеждаше мрачна и заплашителна, сгушена в гъстите си градини, между храстите и дърветата с клони, протегнати към навъсеното небе, подобни на кльощави ръце, търсещи някаква утеха, до която не могат да достигнат. Понякога, когато слушаше с ушите на Сибил, му се струваше, че ги чува да въздишат.
Е, каза си той, поне изложбата ще я изкара малко оттук за разнообразие.
Добре, че имаше Ван Гог.
 

Десета глава
 
16 януари 1953 г.
Тимоти Риордан бързаше.
Тази сутрин трябваше да се види с няколко души в Манхатън, а в три и половина имаше среща с един собственик на ресторант в Бронкс. Една сделка, върху която работеше, бе близо до благополучния си завършек и той искаше да приключи с нея.
Неприятно бе, че Катрин избра точно този ден, за да получи една от мигрените си. Той мразеше да изпълнява поръчките й. Но тя бе единствената му сестра и последна негова роднина, тъй че се грижеше за нея. Тя бе нервно и болнаво създание, но добра майка на двете си деца и вярна съпруга на Ричард.
Нямаха много пари, тъй като заплатата на Ричард като счетоводител и нейните нередовни доходи на детегледачка едва им стигаха да свързват двата края. През последните две години Тим им даваше каквито пари можеше, включително по-голямата част от ветеранската си пенсия. И те преживяваха някак, макар и да не тънеха в разкош.
Навремето, през войната, Ричард служеше в сухопътните войски, а Тим — в морската пехота. И двамата бяха леко ранени и се завърнаха вкъщи с безименната вътрешна болка на всички ветерани. Но докато Тим притежаваше крехката бодрост на бившия войник, приемащ с радост дори притесненията и неудобствата на цивилния живот след битките, то Ричард не можа да се приспособи толкова лесно. Той трудно се разбираше с шефовете си, пиеше прекалено и сменяше често работата си, без повишение на длъжността или заплатата. Тим, от своя страна, се справяше по-добре, отколкото очакваше. Преди войната, едва минал двайсетте, бе опитал силите си в различен вид дребен бизнес и сега най-сетне беше на път да започне да си изкарва прехраната като предприемач в Ню Йорк и околностите. С негова помощ се бяха открили и заработили няколко кръчми, един ресторант и две-три магазинчета.
Беше по природа схватлив, с добър поглед върху финансовите възможности и разбираше, че човек не бива да се доверява на никого в бизнеса. Благодарение на тази негова предпазливост, нито партньорите му, нито конкуренцията успяха да го завлекат с време или пари. Той се опари веднъж, но поговори със съответната личност и я накара да се вразуми. Гледката на могъщото тяло и студени очи на Тим бе достатъчна, за да принуди виновника към многословни извинения и пълна финансова компенсация.
Тим все още не успяваше да спести много пари, но хранеше големи амбиции. Разбираше, че Америка има голямо бъдеще в следвоенната епоха. Въпреки здравия си цинизъм относно света на бизнеса, той не споделяше пораженството на колегите си ветерани като Ричард, чийто дух изглеждаше прекършен от трудното намиране на добра работа и увеличаващата се цена на потребителската кошница. Защото Тим можеше да сравни света, който виждаше тук, с Ирландия, където неговите сънародници все още напразно се мъчеха със своите занаяти или чоплеха неблагодарната земя, без каквото и да било бъдеще.
Тим бе уверен, че собственият му мозък и инициатива ще му осигурят финансов успех. Той притежаваше таланта да превърне един нов бизнес в оживено място за търговия, както и да контролира хората, работещи там, за да не го провалят със собствените си слабости.
Но днес неговите планове трябваше да почакат заради поръчката на Катрин. Налагаше се да вземе една нейна рокля от шивачката й. Катрин винаги бе имала необикновена фигура — широка в ханша и тясна в бюста и раменете, а бременността я бе направила още по-странна и трудна за обличане. Беше успяла да си намери евтина шивачка в Уест Вилидж. Тим щеше да вземе роклята тази сутрин и да я остави на Катрин вечерта, след срещата си в Бронкс.
Адресът на шивачката бе лесен за откриване, въпреки натовареното движение по улиците източно от Шесто Авеню, до Четиринайсета улица. Той успя да паркира своя пакард модел 1946-а година на пряка и половина разстояние — паркирането се превръщаше във все по-голям проблем напоследък — и се върна обратно пеша покрай различни малки магазинчета, бакалии и зарзаватчийници.
Огледа пощенските кутии във входа на кооперацията, намери търсената и натисна звънеца. Отговори му тих глас. Той се представи и вратата му бе отворена.
Апартаментът се намираше на петия етаж. Тим вземаше стъпалата по две наведнъж, насилвайки се да не обръща внимание на прещракването в бедрото, останало му за спомен от Иуо Джима. И когато стъпи на площадката на петия етаж, дишаше съвсем малко по-тежко. Някъде в сградата се чуваше плач на бебе и едно шумно радио.
Долавяха се познатите миризми на кухня, белина и застояла мръсотия, които го накараха да се усмихне. Зданието миришеше на бедност и на наематели с лош късмет. Той познаваше тази миризма, защото бе израснал с нея. И сега копнееше час по-скоро да приключи с това посещение и да продължи натоварения си ден.
Огледа трите врати на площадката и намери тази, която му трябваше.
Л. Биелохлавек, пишеше на малката табелка. Шивачка.
Той почука, оправяйки вратовръзката си, приятелски усмихнат.
Но когато вратата се отвори, дъхът му секна.
В рамката на входа стоеше най-красивата жена, която някога бе виждал.
Лора погледна нагоре към високия си посетител.
— Добро утро — каза тя. — Съжалявам за всичките тези стъпала.
— Няма нищо — отвърна усмихнат той. — Изкачването ми е от полза.
— Трябва да сте братът на госпожа Кавъно?
— Същият. — Той протегна ръка. — Тим Риордан. — Радвам се да се запозная с вас, госпожо Биелох… — Той се помъчи малко с непроизносимото име.
— Наричайте ме Лора. И съм госпожица — поправи го Лора, затваряйки вратата зад него.
— Не бях сигурен — рече той. — Не изглеждате достатъчно възрастна, за да сте омъжена, макар че хората в старата ми страна сключват брак ужасно млади. Ами да, вие имате вид на ученичка, госпожице.
— Наричайте ме Лора. — Тя се обърна към една малка и доста овехтяла закачалка и свали оттам рокля, увита в хартия. — Роклята на сестра ви е готова. Надявам се, че е станала добре. Моля ви, нека ми съобщи, ако нещо не е наред. Ще се радвам да го оправя.
— Не мисля, че ще има някакви оплаквания — каза той. — Ако съдя по думите на Кети, вие сте самата госпожа Шанел, или там както се казваше, дето сега е върхът на модата в Париж.
— Е, не страдам от излишни амбиции — разсмя се Лора. — Правя, каквото мога.
Той й връчи парите, дадени от сестра му, наблюдавайки я как ги взема. Лора вдигна поглед нагоре към красивото, румено лице под вълнистата червеникава коса. Той имаше красиви, гъсти вежди, остри кафяви очи и мощна челюст. Пред неговата силна, набита снага, извисяваща се на близо метър и деветдесет, тя приличаше на джудже, също както изглеждаше смален и целият претрупан апартамент.
Той бе първият мъж, влязъл в тази стая от началото на доброволното й затворничество. Откакто тя си взе шевната машина от леля Марта предишното лято и започна да си търси клиентки, тук бяха идвали само жени. Планът на Лора се бе осъществил. Обявите, разлепени из магазините и църквите, в сградата на Християнската младежка организация и по други обществени места, й осигуриха първоначалното малко ручейче от поръчки, прераснало по-късно в пълноводен поток.
Повечето й клиентки бяха местни жени, които не можеха да си намерят нищо готово и се нуждаеха от вещите пръсти на Лора, за да им направи прости поли и рокли от евтини платове като поплин, басма и рипсено кадифе, които сами си донасяха. Повечето от тях се бяха мъчили с години да променят гардероба си от готови дрехи, защото не успяваха да си намерят достатъчно евтина шивачка.
Първата й голяма продажба, от която спечели повече, отколкото се надяваше, дойде чрез местен търговец, чиято съпруга я бе взела под свое покровителство. Той реши да спонсорира един отбор от малката бейзболна лига и поръча на Лора да ушие екипи за играчите. Работата бе много и й отне цели две седмици, но тя се справи и спечеленото й позволи да плати някои нетърпящи отлагане сметки и да публикува редовна малка обява в нюйоркските ежедневници.
Сега Лора имаше толкова работа, колкото можеше да поеме. Ставаше сутрин в шест и работеше до десет вечерта, прекъсвайки само да хапне нещо на обяд и за лека вечеря. По някакъв странен начин беше радостна в самотата си. Никой не се бъркаше в живота й, никой не го бе грижа за това как се чувства или какво мисли. Беше лесно и удобно да загуби себе си сред анонимността на топовете плат, макарите с конци и деликатната ръчна работа, необходима при довършването на дрехите.
И сега тя изпита неволно чувство на безпокойство при вида на този снажен, силен мъж, нахлул в малкото й леговище, внасяйки вътре слънцето върху загорялата си кожа и полъх от свеж въздух по добре прилегналите си дрехи. Очите му все така се усмихваха и тя можа да почувства силата на една огромна самоувереност, гледайки го изправен пред себе си.
— Ако ме извините за неловката забележка, госпожице… Лора — каза той, — изглеждате така, сякаш работите твърде много. Крехко създание като вас би трябвало да се храни повече и да излиза по-често навън. Доста сте бледа.
— О, нищо ми няма — сви рамене тя, долавяйки почти незабележимия ирландски акцент в думите му.
— А и тук е малко хладно. — Той огледа стаята и погледът му сякаш я лиши от познатия, унил и скучен вид и я показа в нова светлина. — Ето, вижте. — Мъжът отиде до прозореца и й посочи едно пукнато стъкло.
— Лошо се е спукало — рече. — Може да се разпадне всеки момент. И още нещо, прозорците трябва да се маджунират. Нищо чудно, че подвява така.
Преди Лора да успее да протестира, той се изправи, взе метъра от работната й маса и започна да мери рамката на прозореца.
— Още сега ще се погрижа за него — каза, когато привърши. — Инструментите ми са долу в колата.
— Но… — Лора се разсмя. — Моля ви, не се притеснявайте. Не ми е студено.
— Та сега е едва януари — отвърна той. — Почакайте да видите, като започне истинската зима. Не, госпожице Лора, не мога да оставя една дама в такова положение. Настоявам. Ще го направя за нула време и изобщо няма да ви преча.
След двайсет минути той се върна с пакет маджун и ново стъкло. Залови се да поправя прозореца, като отказа да приеме предложените от Лора пари.
— Глупости — рече. — Човекът, който продава тези неща, ми е приятел. Даде ми ги безплатно. Правил съм му навремето някои услуги.
Той работеше мълчаливо и Лора го наблюдаваше с ъгълчето на окото си, докато шиеше една рокля. Мъжът си подсвиркваше тихо и присви устни, когато извади стъклото. Тя се впечатли от търпеливата увереност и масивната му, яка снага, приведена над рамката. Забеляза луничките по ръцете му. Всичко в него говореше за слънце и сила.
Когато свърши, той хвърли поглед към печката й.
— Усещате ли миризма на газ? — попита.
Тя поклати глава. Винаги усещаше лек мирис, когато се приближаваше до печката, но не му обръщаше внимание.
Той провери горелките, а после и фурната. Както обикновено, само две от горелките работеха.
— Имат нужда от почистване — каза той. — Обзалагам се, че собственикът се прави на разсеян, когато му казвате за това.
Лора не отвърна нищо. Никога не бе споменавала пред собственика за газта, за капещата вода или за счупения прозорец, за олющената боя и дузината други неуредици в апартамента. Като студентка, бе прекалено заета със задълженията си в колежа и изпитите, за да забелязва тези неща. По-късно, по време на самотното си възстановяване, бе твърде обзета от отчаянието си. А сега цялото й време и внимание бяха обсебени от работата.
— Ще се върна утре — рече той — и ще стегнем тая печка.
— Но моля ви, не е необходимо, господин…
— Риордан. Тим Риордан. А за теб, Лора, просто Тим. Виж, настоявам за това. Че на тая печка й трябва само още малко да се запуши и, току-виж, те убила, докато спиш. Не искаш това да се случи, нали?
Тя пребледня.
— Какво има? — попита той. — Нещо лошо ли казах?
— Не. — Тя поклати глава. Спомни си колко близо се бе намирала до решението да използва фурната като оръдие за самоубийство. Но издържа на погледа му и се застави да се усмихне.
— Значи, разбрахме се — каза бодро той. — Ще намина и ще ти я оправя.
— Наистина, господине… Тим, не е необходимо. Не мога да се възползвам така…
— Настоявам. — Откровеността му я обезоръжи. Той очевидно бе така решен да й помогне, че тя не можеше да му противоречи.
— Е, щом е така, добре — рече накрая тя.
Макар и да не го осъзна през този първи следобед, Лора си бе намерила защитник.
Тим Риордан се върна с куфарчето с инструментите си и с лекота поправи котлоните и фурната, тъй че сега те работеха добре и безопасно. Огледа водопроводните тръби в банята и малката кухненска мивка и се зае да отстрани течовете и да стегне капещите, съскащи кранове.
Откри течение в стаята и запълни фугите между стените. Поправи рамките на вратите, пребоядиса мъничките кухненски шкафчета, смени ключалката с по-сигурна и дори й донесе намерен отнякъде килим, който беше много по-ярък и весел от предишния.
След това, като изненада, й донесе прекрасно орехово кресло, за да замени стария й продънен фотьойл.
— Собствениците му са мои приятели — обясни той — и са прекалено надебелели, за да седят на него. То идва от родната ми страна и сигурно е видяло доста неща. Както и да е, размерите му подхождат идеално за малко създание като теб, Лора.
Тим се връщаше на всеки няколко дни, поправяше, боядисваше, полираше и всичко това, без да приеме и цент за помощта си, нито нейното «не» като отговор. С отминаването на седмиците апартаментът на Лора започна да прилича на миниатюрно бижу, радостно и живо, вместо предишната мрачна мансарда, каквато винаги бе представлявал. Заразена от ентусиазма му, тя уши нови, светли завеси за прозореца, гледащ към въздушната шахта. И когато времето навън застудя, апартаментът изглеждаше по-топъл и уютен, отколкото някога си бе представяла за възможно.
Тим носеше също и храна. Идваше с пресни плодове и зеленчуци от магазините долу и студени котлети от някакъв месар, за когото твърдеше, че бил негов приятел, отказващ да приема пари.
В отговор на всичко това Лора се откъсваше от шиенето, за да му приготви обяд. Тя седеше и се хранеше със сандвич или супа, докато той с труд наместваше едрото си тяло в някой от старите й кухненски столове. Разговаряха малко; и двамата изглеждаха потънали в собствените си мисли. Но се усмихваха, когато очите им се срещнеха.
Тим не разказваше на Лора много за себе си, но тя разбра от изпуснатите намеци на сестра му, че детството му не е било леко. Не се разбирал с баща си за много неща и яростно защитавал сестра си Катрин и майка си до смъртта на последната преди дванайсет години.
Беше и ветеран от войната. Подложен на разпит от Лора, призна, че е получил Сребърна и Бронзова звезда за смелостта си под вражеския огън, но не обичаше да се прави на герой.
— Това е машинално — й каза той. — Всички вършим такива неща. Когато видиш ранените си приятели, малко нещо откачаш. И когато всичко свърши, почти не го помниш. А после ти дават медал. — Лицето му потъмня. — Но нямаш голяма полза от медалите, когато се върнеш у дома и се опиташ да си намериш работа — добави. — Тогава доста бързо ти обръщат гръб.
Лицето му засияваше, когато заговореше за кариерата и амбициите си. Каза й, че съжалява за роднините си, останали в старата страна. Според него Америка беше страната на изобилието за всеки, достатъчно умен, за да намери и използва нейните възможности. За собственото си бъдеще Тим хранеше големи надежди.
— Аз съм роден ръководител — твърдеше той. — Разбирам конкуренцията, Лора. Бизнесът става все по-забързан с всеки изминал ден. Конкуренцията е безмилостна и трябва да притежаваш бърз ум, за да останеш отпред. Нямай вяра на никого, а използвай всеки, който може да ти помогне. Само ми покажи някое предприятие, и аз ще го обърна с краката нагоре, но ще открия начин да изкарам някой долар от него.
По думите му сегашните му занимания с ресторанти и дребен бизнес бяха само началото. Виждаше своето бъдеще в хотелиерството, което процъфтяваше в следвоенната икономика.
Той говореше с обич за сестра си Катрин, която Лора познаваше като доста болнава и угрижена жена. Изглежда, приемаше безкритично нейните слабости, както и тези на безотговорния й съпруг, а също така бе привързан към децата им.
Лора изобщо не го чу да каже лоша дума за никого, докато не засегнаха темата за политическите проблеми в Ирландия. Неговите роднини бяха католици, които от поколения живееха в Северна Ирландия, и той изпитваше люто негодувание към англичаните.
— Ако британците можеха просто да си стоят в тяхната страна и да ни оставят сами да разрешим проблемите си, ние много бързо щяхме да оправим нещата — рече мрачно той. — Но няма британец, който да не си пъха носа в работите на другите хора и ръката в джоба им. Това е божие правило. Понякога ми се ще Хитлер да беше дал на копелетата онова, което наистина заслужават.
Гневната му гримаса рязко отстъпи място на добродушна усмивка.
— Но виж какво — рече той благо, — всичко това е на хиляди мили далеч и с години назад, а аз все още си цапам устата. Може би просто старите обиди трудно умират. Особено сред ирландците.
Ирландският му акцент припламна също така бързо като гнева му, ярък, подобно на червения блясък в косата му и после изчезна. Той отново бе познатата личност с мек глас, изпълнен с нежна загриженост към Лора. Привърши обяда си, върна се към работата си върху радиатора и се сбогува към два часа следобед, защото имаше работа в Стейтън Айлънд.
Лора знаеше, че няма да минат много дни, преди да го види отново. Тревожеше я, че приема толкова много добрини от него, без да е в състояние да му даде нищо в замяна. Но сърцето не й позволяваше да откаже помощта му и сега вече очакваше посещенията му с нещо подобно на нетърпение и може би дори чисто човешка нужда.
Вътре в себе си тя беше щастлива от появата на Тим Риордан. С един замах той я накара да осъзнае, че е била сама твърде дълго, и й предложи приятелството, от което се нуждаеше, за да запълни празнотата в живота си.
Тя не можеше да знае това, но от своя страна Тим беше очарован от всеки миг, прекаран с нея.
Когато влезе в зле осветеното жилище и видя блестящите й черни очи да оживяват върху това красиво лице с алабастрова кожа, му се стори, че вижда пред себе си ангел.
Тя бе най-впечатляващата жена, която някога бе срещал. Нейната миниатюрност — тя бе висока около метър и петдесет и пет и тежеше не повече от четирийсет и пет килограма, сякаш сгъстяваше и усилваше чара й. В присъствието й имаше някаква игра на мрака и светлината, която можеше да изглежда твърде мистериозна, ако не бе напълно естествена.
Тя беше предпазлива, затворена в себе си личност и може би измъчвана от някаква тайна скръб, която той не можеше точно да определи. И все пак колкото по-затворена изглеждаше, толкова по-опияняващо бе нейното гостоприемство.
Когато той влизаше в апартамента, тя поглеждаше нагоре към него с най-сладкото изражение на доверие и искреност, а докато работеше, можеше да почувства очите й върху себе си. Бе забелязал и тесните й, красиви длани, когато му подаваше чинията или чаша чай с лед.
Понякога тя изглеждаше почти непоносимо крехка. Уязвимостта й го караше да копнее да протегне ръка и да я привлече към себе си, да я прегърне и защити в обятията си.
От друга страна, когато гледаше как бързите й пръсти летят над платовете, съшивайки ги майсторски в красиви дрехи, тя изглеждаше самоуверена и дори могъща в таланта си. Ясно беше, че дълбоко в себе си тя притежава сила и характер, с каквито малко хора можеха да се похвалят.
И нейната чувствителност прозираше през удивителното творчество на труда й. Роклите и костюмите, които уши за сестра му, сякаш проникваха в дълбините на личността на Катрин и дори я просветляваха и подобряваха.
А дрехите, които Лора шиеше за себе, бяха дори още по-впечатляващи. Те обгръщаха прелестната й малка фигура и същевременно подчертаваха особената й лична аура с нейните тъмни ъгли и скрити богатства тъй красиво, както оркестрацията на една симфония откроява най-характерните й мелодии. Тя отхвърляше комплиментите му, когато се опитваше да похвали удивителния й талант; но от това той не ставаше по-малък.
И все пак нещо повече от таланта го привличаше в нея. Най-странни чувства го обземаха, като чуваше шумоленето на полите й, докато тя обикаляше работната си маса, за да нагласи върху нея част от някоя дреха. От нея се излъчваше някаква интимност, толкова женска, че той копнееше да се зарови в топлината й като дете, да се скрие от грубата жестокост на света в убежището на тези поли.
Той смутено осъзнаваше, че това бе начинът, по който скритата чувственост на Лора го привличаше. Но никога не си позволи чисто плътски мисли за нея. Предпочиташе да се концентрира върху свенливото й достойнство, защото то представляваше много по-могъщ чар от грубите прелести на обикновените жени.
Лора бе изтъкана от по-висша женска субстанция и вероятно женски нужди, но те бяха скрити от силната й воля и самоуважение. Тя цялата бе жена, но създадена да бъде защитавана и обожавана, сътворена за светата интимност на брачното ложе, за деца и дом, стоплен от неповторимата й сладост.
Тъй че беше невъзможно да я желае, без да иска да я постави на пиедестала, който тя така заслужаваше. Но бе невъзможно и да я идеализира, без същевременно да попадне под магията на пола й, способен на много повече неща, отколкото само да разпали инстинктите на един мъж. Тя можеше да притежава сърцето му.
Или вече го притежаваше.
Тим пребиваваше в състояние на сладостно объркване през цялото време, докато бе с Лора.
А когато не беше с нея, мечтаеше за това и броеше часовете до следващата им среща.
В един петък през февруари той я убеди да излезе на вечеря с него. Твърдеше, че това ще бъде делова среща, но със закачлив блясък в очите настоя тя да носи обувки за танц.
Отидоха в очарователен, малък ресторант на Гринич Авеню, където Тим укори Лора за нейната слаба фигура, докато тя правеше всичко възможно да отдаде дължимото на сочното, приятно ухаещо, но прекалено обилно ястие. Това бе първото й посещение на ресторант от дните с Нат Клиър.
Отначало се чувстваше доста неудобно. Беше прекарала много месеци, свиквайки с постоянната празнота вътре в себе си. Самотата бе най-доброто й оръжие и тя държеше човешката раса на ръка разстояние през всичкото това време. Но сега се бе появил този мъж, пращящ от енергия, силен и настъпателен, гледащ безстрашно в бъдещето, безцеремонно безразличен към миналото. И той изглеждаше решен да я върне обратно към живота. Тя не вярваше, че той ще успее, но изпитваше изпълнена с копнеж привързаност към него, сякаш той бе нейната последна и най-добра връзка със света.
Разбира се, той никога нямаше да научи тайната й, въпреки че, изглежда, чувстваше скръбта вътре в нея и разбираше с какво се залавя, като я връщаше обратно към светлината на деня. Това негово отношение й бе странно приятно като ласката на силна ръка, решена да облекчи болката й, без да нарушава нейния личен свят с нежелани въпроси.
Във всеки случай най-добре беше той да не знае прекалено много за нея. Истината представляваше неин собствен товар и само щеше да изтрие непоколебимата му усмивка, ако я узнаеше. А Лора не желаеше това.
Той я убеди да танцува с него, когато малкото трио започва да свири.
За пръв път я държеше в ръцете си. Видя как върху лицето й се изписа особено изражение, близко до тревогата, но после то се разглади успокоено и това го зарадва.
Той бе превъзходен танцьор, грациозен и непринуден в стъпките си. Тя усещаше голямата му длан като перце на гърба си, а усмивката му я предразполагаше да се отпусне.
Лора усети как нещо съкровено и студено започна опасно да се топи под лекото докосване на мъжките длани и топлината на рамото му до бузата й. Болката се сгърчи на кълбо дълбоко в нея, но тя я държеше под контрол заради него и го остави да продължава да я води в танца, сякаш нищо не се бе случило.
Когато седнаха, Тим поръча кафе и я погледна в очите.
— Мислих за теб, Лора — каза той.
Тя повдигна вежди.
— За мен? Какво има да се мисли за мен?
— Много неща — усмихна се Тим. — И някои са по-важни от другите. Та причината, поради която те помолих да излезеш с мен тази вечер, освен удоволствието от компанията ти, е едно от тези важни неща. — Той я погледна сериозно. — Лора, ти не можеш да продължаваш по този начин.
Видът й бе объркан.
— По кой начин?
Той се поколеба за частица от секундата.
— Да работиш в жилището си — каза накрая. — Да принуждаваш клиентите си да изкачват петте етажа на една стара сграда, за да стигнат до теб. Това е престъпление за професионалистка с твоя талант, Лора.
— Искаш да кажеш, че трябва да си намеря друг апартамент? — попита тя.
— Гледам много по-надалеч — поклати усмихнато глава той. — Виж, Лора, занимавал съм се в тоя бизнес. И мога да различа големия талант, когато го срещна. Дрехите, които ти шиеш, са специални. Всъщност те са повече от това. Ти произвеждаш продукт, който е много по-качествен от стоката, която жените купуват на днешния пазар и при това го правиш на конкурентна цена. Какъв е изводът? Изводът е, че трябва да разшириш дейността си. Много е просто.
Тя го гледаше с известно недоумение.
— Тим — рече накрая, — казах ти още много отдавна, че не съм амбициозна.
— Но аз съм — отвърна той. — И не мога да търпя да гледам как талант като твоя се пропилява. Разбери ме добре, аз не ти предлагам да се превърнеш в Шанел за една нощ.
Знам колко много работиш и сега. Просто искам да размислиш над малка промяна в бизнеса си.
— Каква промяна?
Той я гледаше сериозно.
— Намерил съм ти един подходящ магазин — отвърна. — Намира се на Западна Четиринайсета улица, само на няколко крачки от Седмо Авеню. Там ще имаш достъп до по-богата клиентела. Мястото е в добро състояние и наемът не е висок. Аз ще се погрижа за необходимите поправки.
И без да обръща внимание на изненадания й поглед, продължи разпалено по темата.
— Гледай, всичко, което трябва да направиш, е да съобщиш новия адрес на досегашните си клиенти. Те ще бъдат основата, върху която ще градиш. Пак ще си шивачка, но ще притежаваш и собствен магазин за дрехи. Можеш да създаваш модели и да изработваш рокли, поли, спортно облекло, каквото си поискаш, в стандартни размери. И да разширяваш бизнеса, колкото желаеш. Дай свобода на вдъхновението си, вместо само да изработваш дрехи за жени без въображение. Ще видиш, за нула време ще имаш по-добра клиентела. С финансовата страна ще се заема самият аз. В края на краищата това е моята специалност.
Лора помисли над предложението му. Макар че нямаше да го измисли сама и за сто години, трябваше да признае, че съвсем не е глупаво. Мрачният й апартамент трудно можеше да се нарече представително шивашко ателие. А възможността да прави дрехи по свои собствени модели бе примамлива.
Но откъде щеше да намери парите за подобно начинание?
— Тим… — започна тя.
Той вдигна ръка, за да я накара да замълчи.
— Ако се тревожиш за парите — рече, — бъди спокойна. Аз съм експерт в изправянето на дребния бизнес на крака. Ще ти уредя краткосрочен заем от един мой приятел банкер. Той ще ти е повече от достатъчен. Ще подпиша заедно с теб и така ще бъда лично отговорен. Гарантирам ти, че до три месеца ще бъдеш на печалба.
Тя поклати глава и се усмихна.
— Просто не знам…
— Нямаш какво да губиш — настоя той. — Ако магазинът не потръгне, което е направо невероятно, ще възстановя евентуалните загуби от собствения си капитал. Ето, аз самият ще бъда първият ти инвеститор. Но ти няма да се провалиш.
Лора се разсмя.
— Наистина е трудно да ти се откаже — каза тя.
— И това е част от работата ми. — Тим изглеждаше много доволен от себе си, уверен в нейната капитулация.
Тя го погледна в очите. Без да иска, почувства как силата на волята и оптимизмът му започват да се движат и в собствените й вени.
— Защо правиш това, Тим? — го попита.
Защото те обичам.
Единствено нежността в усмивката му издаде ненаказаните думи.
— Защото си падам по красиви лица — рече гласно той.
И като протегна голямата си длан през масата, погали бледата й буза тъй сладко, както възрастен може да се радва на малко момиченце.
Почти склонила, тя попита:
— А как ще го наречем?
Тим се усмихна.
— Магазинът е твой, нали? Ще го наречем просто Лора.
Тя се разсмя.
— Май си помислил за всичко.
Той кимна.
— Да, почти за всичко. Няма да си играем, я!
И като се облегна назад, я погледна, доволен, че я е убедил.
Тя разбра, че не може да му откаже. Почувства ласката на нежно гледащите я очи и се възхити от мъжкото лице, разхубавено от обичта и увереността му.
Накрая се осмели да протегне ръка и да хване неговата, тъй като сега се нуждаеше от поддръжката й. Една врата в нея бавно се затваряше за миналото, а друга се открехваше към бъдещето, което тя не можеше да предвиди.
 

Единадесета глава
 
През 1953 година американската модна сцена беше доминирана от динамичния растеж на индустрията за готово облекло и производството на нови материали като найлон, районов креп, мохер, еластична синтетика и терилен, който след няколко години щеше да стане известен като дакрон.
Въпреки че се говореше за намаляващото влияние на европейските дизайнери върху американския вкус, властта на Кристиан Диор и френските му съвременници като диктатори на модата оставаше огромна. Междувременно италианската мода бе представена в Съединените щати от едно съвместно ревю през 1951 година, в което работите на Емилио Пучи се видяха за първи път. А в Париж един бивш служител на Елза Чапарели току-що бе отворил собствен салон и използваше чисти, меки цветове в производството на семпли рокли и първокачествени палта. Той се казваше Юбер дьо Живанши.
Вниманието на модния свят в това забързано време по никакъв начин не можеше да бъде привлечено от отварянето на скромен шивашки магазин близо до Седмо Авеню в Гринич Вилидж. Но точно от такива начинания се раждат чудесата.
Тим накара един свой приятел художник да изрисува върху витрината на магазина златен надпис с красиви букви — «ЛОРА ООД — МОДНИ ПОРЪЧКИ». Той публикува обяви в местните вестници, известяващи отварянето на новия магазин, и разпрати по пощата покани до всички стари клиентки на Лора, в които ги информираше за нейното «издигане».
В деня на отварянето постави букет от бели рози в една ваза върху бюрото на Лора. Нервно изпиха по чаша кафе в очакване да видят какво ще се случи по-нататък и с изненада отбелязаха пристигането на първата клиентка в магазина още преди девет часа.
Ледът се раздвижи. Скоро работа имаше повече от когато и да било преди. Всички стари клиентки на Лора се оказаха лоялни, а нови идваха всеки ден — привлечени, както Тим предрече, от подобренията в ателието й. Тя щастлива приемаше поръчките им и насочваше таланта си към същото, което бе правила за толкова много жени преди тях: улавянето на «специалното нещо» в телата и личностите им, което, изглежда, единствено нейните дрехи успяваха да изтъкнат.
Магазинът бе обзаведен с вкус от самата Лора в меки сиви тонове. Откривайки неподозирания си талант на дизайнер на витрини, тя създаде няколко модела на грабващи окото рокли и комплекти за различни случаи, облече с тях закупените някъде от Тим стари манекени и артистично ги подреди във витрината. Вътрешността на магазина бе предназначена за показна площ с още тоалети, окачени на закачалки, а задната стая се превърна в работното място на Лора. Въпреки скромността на цялата подредба, човек добиваше впечатлението за истински моден салон с наистина елегантен интериор.
Щом се настани на новото място, Лора с радост се върна към старите си работни навици, започвайки рано сутрин и работейки до десет вечерта или дори по-късно. Тим се грижеше за финансовата страна на новия магазин, плащаше наема, регистрира новото предприятие в града и щата и осигури всички необходими разрешения и лицензи.
Веднъж изненада Лора с предложението тя да промени името си.
— Не официално, разбира се — каза той, — а само с делова цел. Това се нарича ИБК, което означава «известен в бизнеса като». Искам хората лесно да помнят името ти. Страхувам се, че Биелохлавек като че ли малко изкълчва езика.
Лора, изглежда, нямаше нищо против.
— Какво предлагаш? — попита тя.
— Помислих малко по въпроса — отвърна той със сериозното си изражение, което тя бе заобичала с течение на времето. — Какво ще кажеш за Лора Блейк?
Тя повдигна вежда, загледана някъде пред себе си. Идеята да приеме ново име бе интригуваща, но от нея се пораждаше странното чувство, че изгаряше мостовете зад гърба си.
— И то започва с «Б», тъй че няма да се налага да бродираш наново носните си кърпички — пошегува се Тим. — И е лесно за произнасяне и запомняне. Е, какво ще кажеш?
След кратка пауза Лора се усмихна и кимна в знак на съгласие. Името бе просто и притежаваше някакво привлекателно достойнство.
— Значи Лора Блейк — рече той. — Ако имах малко шампанско, щях да предложа тост. Някой ден това име може да стане знаменито, Лора.
Тя се усмихна. Не очакваше да стане знаменитост, но й бе приятно, че тъкмо Тим промени името й, така както й бе дал и нов живот.
Не след дълго Лора работеше повече от всякога. Тя толкова се радваше, че магазинът излиза на печалба, че не забелязваше собствената си преумора. Тим бе този, който след първия месец й даде да разбере, че не може повече да се справя сама с шиенето и продажбите в ателието.
— Ще ти доведа помощ — рече просто той.
И на другия ден влезе в магазина с едно срамежливо младо момиче от испанския квартал на Харлем, на име Рита Суарес. Рита едва ли имаше и двайсет години и произлизаше от голямо семейство. Поради предпазливото й поведение Лора заподозря, че един или повече от роднините й са нелегални емигранти.
Но самата Рита си беше достатъчно легална, за да получи социално-осигурителна карта. И по този начин Лора за пръв път изпита чувството да бъде работодател. Тим й помогна да се регистрира като такава в Управлението за обществено осигуряване и данъчния отдел. Лора се чудеше как ще успее да плаща на Рита и едновременно да поддържа магазина с малкото си налични средства.
Но скоро разбра, че Рита заслужава всеки цент от заплатата си. Зад безстрастното й лице се криеше родена шивачка с талант, създаден от поколения практически умения, наследени от майка й и баба й. Рита имаше зад гърба си кратък стаж в индустрията за готови облекла и бе останала без работа след неотдавнашни съкращения. Притежаваше добър опит с професионалните шевни машини и умееше да реже и сортира кройки с изумителна бързина.
След един час от пристигането си тя се превърна в незаменима част от ежедневната работа и Лора вече бе по-свободна, за да се отдаде на творческата задача да създава модели за клиентките си, преди да се присъедини към Рита в кроенето и шиенето. Можеше също да отделя повече време за закупуване на платове по Седмо Авеню, оставяйки Рита като своя заместничка в магазина. Макар момичето да си оставаше мълчаливо и затворено до такава степен, че изглеждаше почти незабележимо, Лора скоро установи интуитивна връзка с нея.
Когато през тези дни Тим прекрачваше прага на магазина след прекараната сутрин в града, той виждаше двете млади жени, приведени упорито над работата си. Те си приличаха, защото и двете бяха дребни, тъмнокоси и се отдаваха на своя труд с почти религиозно безмълвие. Тим чувстваше, че бе събрал заедно първите два члена на творчески екип, предопределен за велики дела.
И събитията скоро започнаха да потвърждават правотата му. От ядрото на кварталните клиентки на Лора се образуваше все по-голяма мрежа, с разпространяването на новината от сестра на сестра, между братовчедки и лели, от майка на дъщеря, сред роднини и приятелки. Не след дълго репутацията на Лора като модна дизайнерка с уникален талант започна да привлича клиентки от такива далечни места като Уестчестър, Лонг Айлънд, Ню Джърси и Кънектикът.
И първият голям пробив в пазарното търсене на Лора като дизайнер вече бе видим за набитото делово око на Тим. Жените, намиращи пътя до малкото магазинче, не бяха вече само от средната класа по финансови възможности или вкуса си към облеклото. Все по-голяма част от тях идваха от богати квартали и дори от аристокрацията на Горен Манхатън.
Тези жени трудно си намираха готови дрехи по една или друга причина и бяха разочаровани дори от най-добрите магазини за дрехи в града. И с готовност се отклоняваха от Пето Авеню, за да опитат при една непозната шивачка, особено след дочутите блестящи слухове за вършените от Лора чудеса. А веднъж възползвали се от нейния талант, вече я смятаха за свое откритие и разказваха на влиятелните си приятелки за нея.
Скоро разрастването на «Лора ООД» почти излезе изпод контрол. Лора се опита да върви в крак с работата, като сгъсти ежедневната си програма, но не след дълго стана ясно, че тя и Рита вече не бяха в състояние да се справят с нарастващия поток от клиентки.
И така, тя почувства значително облекчение, когато Тим й уреди второ ателие в едно таванско помещение на една пряка от магазина и постави там две нови шивачки, които под ръководството на Рита щяха да шият дрехи по създадените от Лора модели. Освен това той нае и една привлекателна млада жена на име Мередит Ембри, за да помага на Лора с магазина и посрещането на клиентките. Мередит, висока червенокоса жена с приятна усмивка и пъргав ум, се оказа точно осма мярка и скоро пое функцията и на манекен — роля, в която беше неуморима.
И ето че настъпи и втората голяма изненада относно перспективите на «Лора ООД». Все повече от новите клиентки, тълпящи се в магазина, идваха не само за дрехи, ушити специално според особеностите на фигурите им, но и защото бяха привлечени от личния стил в моделите на Лора. За някои от тези жени дори не бе трудно да си намерят готово облекло другаде и да останат доволни. Те просто искаха рокля или костюм от моделите на Лора, които бяха виждали у някоя приятелка.
Лора никога не бе смятала, че многобройните й модели притежават единен стил или вдъхновение. Но сега бе принудена да направи преоценка на работата си. Нямаше съмнение — съществуваше «стил Лора», обединяващ всичките й творения. Като тайна комбинация в цветовете на калейдоскоп, той се налагаше и в най-отдалечените на пръв поглед модели.
Това беше необичаен стил, съвсем различен от всичко останало на пазара. И същевременно той бе някак по-естествен и женс