Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Пол Робъртс
Краят на петрола
 


От 30 до близо 150 долара за барел — толкова поскъпна нефтът на международните пазари, откакто през 2004 г. за пръв път бе публикувана книгата на Пол Робъртс „Краят на петрола“. Тя е предупреждение, прогноза и прозрение за бъдещето на световната енергетика. В динамично изложение авторът разказва за края на въглищата, а след това и за края на петрола, за бъдещето на водородните горивни клетки — всичко това преплетено с малко познати факти и лица, които играят основна роля зад кулисите на енергетиката. Заради всичко казано в книгата сега Пол Робъртс с основание би могъл да попита: „Казах ли ви, че така ще стане?“ Най-вероятно ще може да зададе същия въпрос след още много години, защото прогнозите му гледат далече в бъдещето. А заедно с него и вие, читателите, узнавате перспективите — не толкова мрачни, но и не толкова оптимистични. Във всички случаи обаче сбъдващи се.




На Карън



Пролог

Стоях на пясъчна дюна в Пустото място в Саудитска Арабия — огромната ръждивочервена пустиня, където се намират една четвърт от световните петролни запаси, — когато загубих вярата си в съвременната енергийна икономика. Беше след залез-слънце и небето беше тъмносиньо, а пясъкът — все още топъл. Саудитските ми домакини тъкмо ме бяха развели из огромния петролен град, построен от тях върху петролно поле, наречено Шайба. Като инженери и техници те бързо изреждаха статистически данни за производството, хвалейки се подобно на горди родители, като ми казваха колко стотици хиляди барели произвежда Шайба всеки ден и колко лек, сладък и търсен е петролът. Саудитските нефтопроизводители обикновено са необщителни хора и пазят данните си като държавна тайна. Но това беше след 11 септември и в желанието си за пълна гласност Рияд ухажваше западните журналисти и се опитваше да възстанови образа на саудитците като на надеждни дългосрочни доставчици на енергия, а не като на самоубийствени фанатици и хора, финансиращи тероризма. И успяваше. Бях пристигнал в кралството, изпълнен със съмнения за световния енергиен ред, основан на ограничено като количество и проблематично вещество — петрола. Докато обикаляхме Шайба в безупречно бял „Джи Ем Си Юкон“ и моите домакини ме заливаха с факти и числа за най-могъщото петролно предприятие в света, притесненията ми се разсеяха. Бях започнал да се чувствам замаян и самодоволен, все едно ме бяха пуснали да надникна в градината на енергийните богове и съм открил, че тя прелива от изобилие.
Тогава илюзията се разсея. Хрумна ми да попитам домакините си за едно-друго, по-старо петролно поле на около четиристотин и осемдесет километра на северозапад, наречено Гауар. Гауар е най-голямото находище, откривано някога. Разработено от американски инженери през 1953 г., дълбоките му резервоари в пясъчниците по едно време съдържали вероятно една седма от известните нефтени запаси в света, а кладенците му произвеждали шест милиона барела петрол на ден — или, най-общо казано, един от всеки дванадесет барела суров петрол, които се консумират на земята, идвал оттам. В иконографията на петрола Гауар е вечната майка, митичният гигант, пред когото другите полета изглеждат незначителни и тленни. Домакините ми се усмихнаха учтиво, но в същото време като че ли се подразниха. Изглежда, не защото задавах неуместни въпроси, а защото вероятно за хиляден път Гауар си беше присвоил цялото внимание. Както инженерите навсякъде по света и тези мъже се гордееха изключително много с работата си и не можеха да не направят няколко критични забележки за конкурента. Като посочи пясъка под краката ни, един инженер се похвали, че нефтът в Шайба е „под налягане“, т.е. неговите подземни колектори са под толкова голям естествен натиск, че след като сондата ги пробие, петролът сам изригва като черен фонтан.
— В Гауар — каза той — трябва да нагнетяват вода под земята, за да накарат нефта да излезе. За сравнение — продължи инженерът, — петролът в Шайба съдържа само следи от вода, а в Гауар „водното съдържание“ е 30 процента.
Косата ми настръхна. Това, че в Гауар се нагнетява вода при производството, не беше нещо ново, но 30-процентното съдържание на вода в нефта, ако това беше вярно, беше потресаващо. Повечето нови петролни находища дават почти чист нефт или нефт, примесен с природен газ и малко вода. С течение на времето обаче извлеченият петрол трябва да се замести с вода, за да може нефтът да продължи да извира, докато накрая това, което излиза от кладенеца, остане почти само вода и находището повече не си струва да се експлоатира. Гауар няма да пресъхне за една нощ. Изчерпването ще отнеме години, дори десетилетия. Дневното производство обаче ще продължи постоянно да спада и саудитците ще бъдат принудени да разработват нови находища като Шайба, за да поддържат статута си на най-голяма петролна сила в света. Макар че такива увеличения на добива никога не са били проблем по време на разцвета на арабското петролно богатство през 70-те и в началото на 80-те години на миналия век, днес положението е доста по-трудно за Саудитска Арабия и за повечето петролни производители. Докато карахме назад към летището, откъдето да потегля за вкъщи, и докато моите домакини ме обсипваха с още и още факти и числа, не можех да се отърва от усещането, че енергийните богове може би не са толкова могъщи, вечни и уверени, колкото съм си представял.


За мен Гауар е чудесен пример за това какво се случва с енергийната икономика изобщо, поучителна геоложка приказка за един самодоволен свят, свикнал да разчита на евтина енергия. На пръв поглед енергийната ни икономика работи гладко като перпетуум-мобиле. Милиарди хора днес се радват на безпрецедентен жизнен стандарт, а някои държави се къпят в реки от богатство, което до голяма степен се дължи на факта, че в целия свят енергийната индустрия е изградила огромна мрежа от петролни кладенци, супертанкери, нефтопроводи, въгледобивни мини, електроцентрали, далекопроводи, коли, камиони, влакове и кораби — гигантска, изумително сложна система, която по почти вълшебен начин превръща петрола и въглеводородните му братовчеди природен газ и въглища в топлина, електричество и движение, а те вдъхват живот на съвременната цивилизация. В продължение на триста години това създадено от човека чудо е работело почти безпроблемно, превръщайки въглища, петрол и природен газ (а в голяма част от света и дърва, торф и дори животински изпражнения) в икономическа и политическа сила и подхранвайки вярата, че най-сигурният начин да се постигне още по-голям просперитет и стабилност е прост — да се намерят още петрол, въглища и природен газ.
И все пак, подобно на Гауар, енергийната ни икономика е достигнала своего рода връхна точка. С всяка изминала година светът се нуждае от все повече енергия и никой не знае докога ще продължи това. В същото време с всяка изминала година става все по-очевидно, че необикновената машина, която сме построили за задоволяване на това търсене, не може да се поддържа в сегашния вид. Не минава и ден, без да излезе някоя нова информация, някое ново доказателство, че поразителният ни енергиен успех има огромна цена — замърсяване на въздуха и площадки за токсични отпадъци, спирания на тока и ценови скокове, измами и корупция и дори война. Увереността в индустриалната сила, която беше страничен продукт на глобалната ни енергийна икономика през по-голямата част от двадесети век, постепенно е отстъпила място на тревогата.
Въпреки че като повечето потребители съм бил случаен свидетел на тази енергийна тревога от началото й около 1974 г., когато арабите наложиха петролно ембарго, започнах сериозно да проучвам въпроса през годините на разцвета в края на 90-те. Пишех за странното и нарастващо увлечение на американците по модерния боен кон, наречен SUV, и близкия му родственик пикапа. В началото материалът като че ли беше основно за разточителното харчене, автомобилната суета и чистата глупост, тъй като малко от собствениците всъщност използваха скъпите си SUV-ове в пресечена местност или товареха пикапите си с нещо по-тежко от бакалски стоки и футболни топки. Но колкото по-надълбоко се вглеждах, толкова повече осъзнавах, че истинската история не е толкова в самите превозни средства, колкото в моретата петрол, които техните двигатели изгаряха.
Както вече е добре известно, SUV-овете и пикапите (общо познати с донякъде измамното название „лекотоварни автомобили“) използват голямо количество бензин. Големият като къща „Форд Икскържън“, който пробвах, минава от порядъка на 4,6 мили с един галон в града, а дори и по-разумни модели рядко минават повече от 18 мили. Общият ефект от цялото това ненужно вътрешно горене е поразителен — от началото на модата SUV през 1990 г. двадесетгодишната тенденция в САЩ към подобряване на горивната ефективност на автомобилите не само че беше прекъсната, но даже беше обърната в посока значително нарастване на търсенето на петрол в САЩ. Работата е там, че САЩ не разполагат с достатъчно собствен нефт, за да отговорят на увеличеното заради използването на SUV търсене. След цяло столетие на усилено извличане на нефт петролните компании в момента намират скъпоценни малки залежи, а производството — т.е. броят изпомпани барели на ден — пада постоянно всяка година. Това означава, че САЩ, въпреки че са третият най-голям нефтопроизводител в света, сега трябва да внасят повече петрол от силно критикувани „чужди“ производители, включително и от Иран и Саудитска Арабия, чиито граждани гледат на САЩ като на враг. Като една от енергийните иронии на съдбата през последните месеци преди втората война с Ирак (член-основател на Оста на злото, най-голямата заплаха за американския начин на живот след разпадането на Съветския съюз и т.н.) САЩ получаваха повече от 10 процента от вносния си петрол от иракски залежи.
Със сигурност не бях единственият човек, който си задаваше тези въпроси. Когато разговарях с представители на петролната индустрия — мъже и няколко жени, които като цяло са доста оптимистично настроени за своя бизнес, отново и отново чувах как петролните компании имат проблеми с откриването на нови залежи. Научих, че повечето от петролните запаси се контролират от малък брой страни, чиито правителства са нестабилни и корумпирани и чиято надеждност като доставчици става все по-несигурна. Започнах да се чудя дали великият златен век на петрола не е към своя край. За още колко време ще стигнат петролните запаси? Какво ще се случи с феноменалното ни богатство и разкошен начин на живот, ако производството на нефт достигне своя връх, запасите станат оскъдни и цените скочат? Имат ли световните правителства и енергийните компании план за плавно, постепенно преминаване към ново гориво или нова енергийна технология? Или краят на петрола ще ни хване неподготвени и ще изпрати ударни вълни из цялата световна икономика, давайки начало на опасна надпревара за малкото останали нефтени запаси?
С обиколките ми из места като Хюстън, Саудитска Арабия, Азербайджан и други стълбове на петролната империя все повече осъзнавах, че историята, която трябва да се разкаже, не е просто за петрола, а за енергетиката като цяло. Нефтът може да е най-ярката звезда на енергийния небосвод, бляскавият легендарен ваятел на политиката и икономиката на двадесети век, собственикът на 40 процента от световния енергиен пазар. В същото време нефтът е само един от тримата геологични братя, известни като _въглеводороди_, които от столетия властват над световната икономика и чиито истории и съдби са безнадеждно преплетени с нашите. Двадесет и шест процента от енергията ни идва от въглищата — евтино и изобилно изкопаемо, което се използва за захранване на процесите в промишлеността и за производството на по-голяма част от електричеството в света. Двадесет и четири процента идват от природния газ — енергиен източник с много приложения, който скоро ще изпревари въглищата като предпочитано гориво за отопление и производство на електричество и е много вероятно да се превърне в „мост“ към някаква бъдеща енергийна система. И все пак, въпреки че въглищата и газът в известен смисъл са алтернатива на петрола, и двете горива имат същата екологична, политическа и финансова цена. Въглищата са изключително мръсни, а газът се транспортира извънредно трудно и е съпроводен с немалко геополитически усложнения. Затова глобална енергийна икономика, основана на което и да е от двете горива, би била не по-малко проблематична от настоящата, а може би и повече. С други думи, когато започнах да питам за края на петрола, наистина питах за преобразуването на цялата въглеводородна икономика и евентуално за края на една история, стара като цивилизацията.


През по-голямата част от последните шест хиляди години човешката история се е характеризирала с постоянна борба за овладяване на все по-големи количества енергия все по-ефективно. Още от най-ранните опити с теглени от животни плугове в земите на днешен Ирак материалният прогрес е бил съпътстван и често, биха казали някои, задвижван от постоянно усъвършенствани горива и енергийни системи. Животинската сила направила възможно селското стопанство. Дървата ни позволили да готвим храната си, да отопляваме домовете си, да варим бира от ечемика, да разтопяваме метални руди и да ги превръщаме в плугове и копия. Широкото използване на въглища в Англия създало условия за индустриалната революция. Век по-късно петролът и природният газ, следвани от множество „напреднали“ технологии, от ядрени до слънчеви, довършили трансформацията, като направили индустриализиращия се свят модерен и междувременно из основи и безвъзвратно променили живота на всяко ниво.
Днес живеем в изцяло контролиран от енергията свят. Тя е в основата на богатството ни, на утехата ни, на безспорната ни вяра в неумолимостта на прогреса, който е неразривно свързан с всяка дейност и артефакт на модерното съществуване. Произвеждаме и използваме енергия не само за да се топлим и храним, да се движим или защитаваме, а и за да се образоваме и забавляваме, да разширяваме познанията си, да променяме съдбата си, да изграждаме и преизграждаме нашия свят и да го пълним с разни неща. Всичко, което купуваме — от хамбургер в „Макдоналдс“ до патица на пазара в Пекин, от пластмасови градински столове и билети за опера до компютри и комунални услуги, от медицински услуги и лекарства за рак до селскостопански торове и джипове, — представлява мярка за произведена и след това използвана енергия.
Енергията се е превърнала във валута на политическата и икономическата сила, във фактор, определящ йерархията на нациите, дори в маркер за успех и материален напредък. Достъпът до енергия се очертава като задължително условие през двадесет и първи век. Той е ръководен геополитически принцип за всички правителства, като цяло неподлежащ на съмнение евристичен принцип за глобалната енергийна индустрия, чийто успех зависи изцяло от способността й да намира, произвежда и разпространява все по-големи количества въглища, нефт и природен газ и техният най-разпространен страничен продукт — електричеството.
И все пак дори и повърхностен поглед разкрива, че въпреки всичките си успехи енергийната ни икономика е фатално сбъркана в почти всяко отношение. Петролната индустрия е един от най-нестабилните бизнес сектори, ужасно податлив на разрушителни ценови промени и напълно зависим от корумпирани, деспотични „петродържави“ с неясно бъдеще. Природният газ, въпреки че е по-чист от петрола, е много скъп за транспортиране, докато въглищата, макар и в изобилие и лесни за добиване, предизвикват толкова големи замърсявания, че причиняват смъртта на милиони хора всяка година.
Нещо повече, вече е ясно на всички, освен на шепа идеолози и невежи, че постоянно увеличаващата ни се зависимост от изкопаемите горива по някакъв начин е свързана със значителните промени в климата. Изгарянето на въглеводороди освобождава не само енергия, но и въглероден диоксид — съставка, която, когато достигне атмосферата, действа като парников прозорец с размера на планета, като улавя топлината на слънцето и повишава температурите. Ако не се вземат мерки, този така наречен парников ефект ще продължи да нагрява Земята, докато полярните ледове се стопят, нивото на световния океан се покачи и познатият ни живот стане невъзможен. Единственият начин да се забави глобалното затопляне (защото към днешна дата процесът не може да бъде спрян) е да се преустанови отделянето на въглероден диоксид — огромна и скъпоструваща задача, която изисква от нас изцяло да променим начина, по който произвеждаме и използваме енергията.
Промените в климата всъщност се смятат за един от основните фактори за промяна на енергийната икономика, макар и не единствения. Докато специалистите по климата и еколозите се терзаят за качеството на енергията, която произвеждаме, повечето други експерти се притесняват далеч повече за количеството енергия, което можем да правим и по-специално дали можем да произвеждаме достатъчно енергия от какъвто и да е вид и качество, за да задоволим настоящите и бъдещите нужди на света. До 2035 г. светът ще използва двойно повече енергия, отколкото днес. Търсенето на петрол ще скочи от 80 милиона барела на ден сега до 140 милиона барела. Използването на природен газ ще се повиши с повече от 120 процента, употребата на въглища — с почти 60 процента. Търсенето ще е особено голямо в „развиващите се“ икономики като Китай и Индия, чиито лидери гледат на лакомото енергийно потребление като на ключ към индустриалния успех.
Макар че бъдещото енергийно търсене изглежда сигурно, никой не знае откъде ще дойде цялата тази енергия. Вижте петрола. Дори да оставим настрани въпроса колко петрол е останал (скоро ще се върнем на това), стои проблемът да се намери и произведе достатъчно от него и да се пренесе по нефтопроводи и със супертанкери до местата, където е необходим. Трудно е да си представим дори самия мащаб на задачата. Когато казваме, че до 2035 г. търсенето на петрол ще стигне 140 милиона барела на ден, това означава, че дотогава петролните компании и петролните държави ще трябва да откриват, произвеждат, рафинират и изкарват на пазара 140 милиона барела петрол на всеки двадесет и четири часа, ден след ден, година след година, непрекъснато. Дори самото построяване на толкова много производствени мощности (да не говорим за поддръжката или защитата им) означава да се похарчат вероятно един трилион долара допълнителен капитал и петролните компании да дръзнат да навлязат в места като Северния полярен кръг, които са изключително скъпи за експлоатация. Като се има предвид, че същото важи и за природния газ и въглищата, човек започва да разбира защо дори и оптимистите сред енергийните експерти пребледняват, когато ги попиташ с какво ще си пълним резервоарите след тридесет години.
За да станат нещата още по-объркани, въпросът не е само да се осигури достатъчно количество, както показва нарастващият ни апетит за електричество. Днешният бум в технологиите и информацията е превърнал електричеството в най-бързо развиващия се сегмент на енергийния пазар и в жизненоважен ресурс за нововъзникващите икономики. До 2020 г. търсенето на електричество може да се увеличи със 70 процента. Но понеже по-голяма част от тока се произвежда в работещи на газ и въглища електроцентрали, да се направи цялото това ново количество електричество би означавало още повече да се засили натискът върху енергийната икономика на въглеводородите. В същото време пренасянето на целия този нов енергиен заряд напълно би разстроило съществуващата електрическа система — от електроцентралите и далекопроводите до оформящата се проблематична мрежа енергийни търговци. Голямото спиране на тока през 2003 г. и кризата в Калифорния през 2000 г. (които се дължаха колкото на непочтени енергийни спекуланти като „Енрон“, толкова и на недостиг на електроцентрали) са само най-ярките примери за това какво може да очакваме от факта, че нуждата ни от електричество продължава да изпреварва предлагането.
Но най-вече в Третия свят виждаме как енергийната икономика изцяло се разпада. Търсенето на електричество в Азия днес нараства толкова бързо, че правителствата на Китай и Индия практически са обявили бедствено положение, загърбвайки екологичните притеснения, за да построят стотици евтини електроцентрали на въглища, чиито емисии може да провалят опитите дори да се забавят климатичните промени. А Китай и Индия в никакъв случай не са най-тежките случаи.
Повече от милиард и половина души по целия свят — което е приблизително една четвърт от цялото население, нямат достъп до електричество или изкопаеми горива и така практически нямат шанс да се измъкнат от жестоката бедност и прединдустриалния начин на съществуване и да се придвижат към онзи съвременен, енергоемък живот, който на Запад се приема за даденост. Енергийната бедност фактически се очертава като новата напаст в развиващите се страни, основна причина за много други проблеми и може би най-голямата разделителна линия между имащите и нямащите.


Идеята ми тук е не просто, че съвременната енергийна икономика трябва да се промени, а че вече нямаме избор по въпроса — системата вече се променя и невинаги към по-добро. Накъдето и да се обърнем, виждаме знаци на това как една изтощена система хаотично отстъпва място на нещо ново — петролните компании тихо се пренасочват към продажбата на природен газ, правителствата се мъчат да развият или поне да разберат „водородната икономика“, отчаяно се търсят нови петролни находища, повишава се напрежението между енергийните производители и вносители, водят се дипломатически схватки за политиката по отношение на климата, а държави като Япония и Китай са се впуснали в страховита енергийна надпревара, за да си осигурят достъп до последните големи залежи на нефт и газ в Сибир, Казахстан и Близкия изток.
Въпреки това, макар и да е ясно, че времето на сегашната енергийна икономика изтича, няма ясно очертан консенсус за това какво следва, как ще изглежда „следващата“ енергийна икономика. Може ли настоящите въглеводородни технологии да се нагодят към новите реалности или светът има нужда от радикално нова технология? Ако е така, каква? Вестниците, списанията и политическите речи са пълни с описания на прекрасните нови енергийни технологии — въглеродни горивни клетки, вятърни централи, слънчеви панели, производство на енергия от приливите и отливите и разни фантастични процеси, които превръщат тревата в дизел и животинския тор в бензин. Но кои от тези технологии са наистина реалистични? Колко ще струват? Доколко ще може да се разчита на тях в бъдеще?
По-конкретно, дори ако бъде разработена някаква невероятна технология, тя сама по себе си не гарантира плавен и спокоен преход. Исторически погледнато, преминаването от една енергийна технология към друга винаги е било трудно. Скоковете от дърва към въглища и от въглища към петрол са причинявали икономически трусове и политическа несигурност (англичаните през XVI век почти въстанали срещу това, че трябвало да горят мръсни въглища вместо дърва). А това били сравнително бавни преходи, които се случвали в хода на десетилетия. Като се има предвид, че днешната инфраструктура е дори по-обвързана със световната икономика, политика и култура, фундаменталната промяна на енергийната ни технология дали няма да е дори още по-разтърсваща? Колко време би отнел преходът — десет, петдесет години? И как би изглеждал новият енергиен ред? По-добър ли ще е от този в момента или ще бъде набързо скалъпено временно решение? По-богати ли ще бъдем или по-бедни, по-могъщи или по-ограничени, по-доволни от напредналите енергийни технологии или по-огорчени заради отминалия златен век? И кой ще контролира нещата? Дали сегашните световни сили, повечето от които са най-големите потребители на петрол, ще продължат да бъдат лидери в този прекрасен нов свят? Или новият енергиен ред ще доведе и до нов политически ред? Настоящата книга се опитва да отговори на тези въпроси.


Човек трудно може да си представи по-подходящ момент да говори за новата енергийна икономика. Спиранията на тока и резките скокове на цените на бензина ни напомниха за уязвимостта на енергийната ни система и опасната ни зависимост от чуждестранните производители. Европа и САЩ имат различни виждания за промените в климата и енергийната политика като цяло, като европейците правят скромни усилия да развият следпетролна икономика, докато американските лидери, като се започне с президента, са възприели по-агресивна политика на активно сондиране за петрол вътре в страната, която не се съобразява с никакви екологични, геополитически и дори геологични реалности. Междувременно ОПЕК, Организацията на страните производителки на петрол, едновремешният злодей, си възвръща голяма част от предишната си сила и се конкурира с богатата на петрол Русия и все по-често със САЩ за контрола върху световните петролни пазари. Може би най-ярък пример е това, че САЩ и Великобритания се мъчат да се измъкнат от втора петролна война в Ирак, която, независимо дали е официално или неофициално призната, явно целеше да се възстанови стабилността в Близкия изток и да се запази достъпът на Запада до стабилни петролни доставки.
Нещо повече, ако може да се съди по скорошните събития, вероятно навлизаме в период, когато ще плащаме за цял век петролна дипломация. Непрестанните опити на САЩ, Европа и други индустриални сили да си осигурят достъп до петрола в Близкия изток с всички необходими средства и често с помощта на Израел доведоха до създаването на постоянна политическа нестабилност, етнически конфликти и жесток национализъм в този богат на нефт регион. Дори и преди американските танкове да влязат в Багдад, за да охраняват иракското Министерство на петрола, оставяйки останалата част от древния град да изгори, възмущението на Близкия изток от Запада беше станало толкова силно, че не можеше да не се види връзката между непрестанния стремеж към петрола и насилието, разтърсващо Йерусалим, Западния бряг, Рияд, Джакарта и дори Ню Йорк и Вашингтон. Броени дни след 11 септември коментатори предположиха, че атаките не само са били провокирани от десетилетията петролна политика, но и са били практически финансирани с приходи от продажбата на петрол на САЩ.
Следователно по всички нормални стандарти търсенето на по-малко проблематични форми на енергия и по-енергоефективни технологии би трябвало да е основен приоритет за всички играчи в енергийния свят. Дори и сега цяла армия от енергийни оптимисти — учени, инженери, държавници, икономисти, активисти и дори директори на енергийни компании, работят върху следващата енергийна икономика, парче по парче, като всеки участник е убеден, че тя може да се изгради. Виждал съм енергийни технологии, които са направо невероятни — вятърни централи, които произвеждат достатъчно ток, за да захранват цял град; свръхефективни офис сгради, които нямат нужда от външна енергия; коли, които минават сто мили с един галон бензин или се движат с горивни клетки на чист водород; рафинерии, които могат да превръщат въглищата в бензин, който не отделя вредни вещества при изгарянето.
Виждал съм колко много енергия може да се спести с невероятно прости мерки за ефективност. И колко по-евтино е да се спести петрол или електричество, отколкото да се произведе повече. Гледал съм как най-големите енергийни компании в света бавно изоставят политиката на категоричното отхвърляне и започват внимателно, премерено и все пак осезаемо да преминават към нова енергийна икономика. Политици, икономисти и директори на енергийни компании са представяли пред мен политиката на прагматизма, като са ми показвали колко пари трябва да похарчим, какви жертви трябва да направим и какви политически сделки трябва да сключим, за да въведем нова, устойчива енергийна икономика.
В същото време съм се сблъсквал и с феноменална съпротива. Пътят към новата енергийна икономика е осеян с политически и икономически рискове. Никой не знае кога ще са готови новите технологии и дали въобще ще се появят, колко ще струват и до какви затруднения ще доведат. Затова са и малко държавите и компаниите, готови да направят първата крачка. Сегашната енергийна икономика със своите петролни кладенци и тръбопроводи, танкери и рафинерии, електроцентрали и далекопроводи е огромен актив, който се оценява на десет трилиона долара. Никоя компания, нито пък държава, дори и Америка, не може да си позволи да отпише този актив, дори и по-песимистичните наблюдатели да смятат, че това е единственият начин да се забави промяната в климата. Вместо това енергийните компании се опитват да намалят загубите си до минимум, като чакат до последния момент, за да приложат някоя технология, така че да изстискат и последната възможна капка приходи от съществуващите въглеводородни активи. Тъй като се страхуват от разместване на икономическите пластове и от това да не изпаднат в неблагоприятно политическо положение, правителствата също упорито отлагат приемането на реални стъпки за изоставяне на сегашната енергийна икономика, като по този начин само гарантират, че когато дойде, промяната ще бъде още по-неочаквана и разрушителна.
В същото време потребителите като че ли почти не си дават сметка за ситуацията. В индустриализираните държави енергията е толкова евтина, а доходите са толкова високи, че за потребителите не е проблем да си купуват все по-големи къщи, по-мощни коли, повече играчки и уреди, като по този начин увеличават използването на енергия, без дори да го осъзнават. А ако хората в развиващите се държави днес използват далеч по-малко енергия, то това не е по техен избор. Те също искат колите, големите домове, развлекателните системи, климатиците и другите белези на енергоемкия начин на живот, на който се радват на Запад. Тенденцията изглежда ясна — с изключение на някой икономически срив, потреблението на енергия в света може само да се повишава, а енергийната индустрия не само че смята да задоволява това търсене, но и въпреки цялото си говорене за нови технологии и подходи ще продължи да го прави почти изцяло със съществуващите методи, горива и технологии поне засега.
По този начин, макар и да става все по-лесно да си представим новата енергийна икономика, старата превключва на висока скорост. На места като Борнео, Камчатка и Нигерия, в шелфа на Флорида и Южнокитайско море, в Аляска и Чад международните енергийни компании внимателно преглеждат земята и дъното на океана в търсене на следващите големи петролни и газови залежи. А по целия свят дипломатическите, икономическите и военните стратегии на почти всяка държава продължават да се подчиняват на една основна цел — да се запази постоянен достъпът до стабилни енергийни доставки. Целта е свещена, преследва се на всяка цена, независимо от начина, по който изкривява културата и политиката на цели региони или заздравява позициите на подкупни правителства и диктатори или пък в крайна сметка засилва нестабилността и негодуванието, които вече са създали такива зловредни фигури като Муамар Кадафи, Саддам Хюсеин и Осама бин Ладен.
И все пак въпреки устойчивостта на статуквото с всяка година, през която енергийното потребление остава неограничено, краят на сегашната енергийна система не само става по-неизбежен, но и става все по-вероятно той да се превърне в мъчително събитие. С все по-трудното транспортиране на енергийните доставки, с влошаването на последиците за околната среда и с насаждането на все по-сериозно геополитическо неразбирателство от енергийната дипломация тежестта на съществуващия енергиен ред става все по-непоносима, а вероятността от прекъсване на доставките — по-голяма.
В крайна сметка именно въпросът за прекъсването на доставките може да се окаже най-важният от всички. Не само за политиците и шейховете, но и за всички, свикнали да пълнят резервоарите си догоре на бензиностанцията или да си включват климатика. Тъй като не просто промяната ни засяга, а скоростта на промяната, т.е. колко бързо и чисто един начин на живот се заменя с друг. Внезапното и хаотично преминаване от една към друга енергийна икономика почти със сигурност би довело до разрив, несигурност, икономически загуби и дори насилие. От друга страна, ако трябва да се справим с една постепенна, гладка промяна, въведена в течение на времето, може да успеем да се приспособим, да минимизираме загубите си и дори да позволим на по-умните от нашия вид да спечелят от новите възможности.
Всъщност, макар че точната форма на енергийното ни бъдеще остава забулена в мъгла, можем вече да различим две ясни пътеки натам. От една страна, може да си представим прехода като полагане на активни усилия, насочвани от световен консенсус за някаква очаквана заплаха, основани на научни анализи и целящи да намалят разрива до минимум и да увеличат икономическата полза. От друга, може да си представим промяна, която е повече реакция, отколкото преход, кърпеж от защитни програми, задействани от някакво политическо или природно бедствие.
Представете си например, че производството на петрол в света достигне своя връх и че подобно на ситуацията в Гауар количеството петрол, който компаниите и петролните държави могат да извличат от земята, спре да нараства или дори започне да намалява. Това далеч не е невероятен сценарий. Петролът е ограничен и макар под земята да остават големи океани от него, които чакат да бъдат изпомпани и превърнати в бензин за вашия дом на колела, това е стар петрол в полета, които са известни от години и дори десетилетия. В същото време количеството нов петрол, който се открива всяка година, намалява — върховата година беше 1960 и оттогава насам се отбелязва спад. Като се има предвид, че петролът не може да се произвежда, без преди това да бъде открит, в даден момент производството на петрол в света неизбежно ще достигне своя максимум и също ще започне да намалява. А това съвсем не са най-добрите условия за една глобална икономика, която зависи от евтиния петрол за около 40 процента от енергийните си нужди (да не споменаваме 90 процента от горивото за транспорт) и е много далече от намирането на алтернативни енергийни източници.
Последните три пъти, когато производството на петрол се срина — арабското петролно ембарго през 1974 г., иранската революция през 1979 г. и войната в Персийския залив през 1991 г. — покачването на цените доведе до световна рецесия. А тези прекъсвания бяха временни. Затова може да се предположи, че резултатът от едно дългосрочно, постоянно прекъсване би бил далеч по-ужасен. С вдигането на цените потребителите бързо ще започнат да преминават на други горива като природен газ и въглища, но много скоро тези запаси също се намалеят и цените им ще скочат. Това ще предизвика инфлационна вълна. С поскъпването на енергията ще поскъпнат също продуктите и услугите на зависимите от енергията дейности като производството и транспорта. Търговската дейност ще се забави, а сектори на световната икономика, които са силно зависими от бързия растеж, а такива са повечето сектори в днешно време, ще изпаднат в рецесия. Стойността на стоките и услугите ще се повиши, което в крайна сметка ще ограничи търсенето и ще вкара цялата икономика в продължителна депресия, на фона на която 1929 г. ще изглежда като генерална репетиция, и може да предизвика отчаяна и вероятно яростна надпревара за малкото останали петролни залежи.
Кога точно ще бъде достигнат този връх, е, както ще видим, големият въпрос. Оптимисти като американското правителство смятат, че максимумът в производството на петрол не може да бъде достигнат по-рано от 2035 г., а това дава достатъчно време на света да намери нещо друго за горене. Песимистите от своя страна, които включват геолози, индустриални анализатори и учудващо голям брой представители на петролната промишленост и правителствени лица, смятат, че върхът може да бъде достигнат доста по-рано. (Всъщност едно неголямо, но активно популяризиращо вижданията си малцинство смята, че пикът вече е достигнат и затова компании като „Шел“ и Би Пи се мъчат да открият неразработени източници на нефт, които да заменят всичките барели, които произвеждат.)
Вярно е, че такъв широк времеви диапазон не е особено полезен за тези, които искат да разберат кога да започнат да се запасяват с дизел, да хванат гората или да инвестират в акции на петролни компании. Но освен ако нямате намерение да си купувате по-голям SUV, си струва да отбележим, че дори и петролните оптимисти признават, макар и непублично, че важният петрол, т.е. петролът, който съществува извън контрола на картела на единадесетте страни в ОПЕК, най-вероятно ще достигне максимума си между 2015 и 2020 година. Наричаме го „важен петрол“, защото когато той стигне своя пик, свободният свят ще трябва да разчита все повече всяка година на петрола, контролиран от държави като Саудитска Арабия, Венесуела и Иран с правителства, на които не може да се разчита, че ще се съобразяват с интересите на Запада при определяне на ценовата си политика.
Това ни връща на въпроса за плавната и рязката промяна. Дори да приемем, че светът знае точно кога нефтът извън страните — членки на ОПЕК, ще достигне върха си, той едва ли може да се подготви повече, като се има предвид размерът на съществуващата петролна инфраструктура и спокойствието на средностатистическия потребител. Все пак е вярно и че ако западните правителства започнат да предприемат стъпки за намаляване на търсенето на петрол или поне за ограничаване на нарастването на търсенето (като например вдигнат стандартите за горивна ефективност на колите), влиянието на този пик ще бъде смекчено значително, а светът ще спечели от това да използва нещо различно от петрол.
В същото време, ако вместо това потребителският свят продължи да живее по същия начин, който е познат на енергийните икономисти и други загрижени специалисти като „бизнес както обикновено“, търсенето на петрол ще бъде толкова голямо през 2015 г., че достигането на връх в производството (или на някаква голяма криза като гражданска война в Саудитска Арабия или огромно, свързано с климата бедствие, което да предизвика смъртта на хиляди хора и да принуди политиците бързо да ограничат използването на петрол и други въглеводороди) може да се превърне в пълно бедствие. Така че истинският въпрос за всеки, който искрено се притеснява за бъдещето ни, е не дали ще има промяна, а дали преходът ще бъде мирен и организиран или хаотичен и бурен, защото сме чакали прекалено дълго, преди да почнем да се подготвяме.


В тази книга съм отделил внимание на всички аспекти на енергийната икономика — минало и настояще на енергетиката, енергийни технологии и бизнес, основни играчи в сектора. Проучил съм големите енергийни производители като Саудитска Арабия и Русия, които контролират повечето от световните петролни запаси и които ще играят решаваща роля в прехода към следпетролната икономика. В дълбочина съм разгледал Китай и Индия — двата енергийни бедняка, чиито огромни населения и развиващи се икономики въпреки всичко ще ги превърнат в най-големите енергийни играчи на двадесет и първи век. Изследвал съм Япония и Германия — страните, които поради липса на свои собствени петролни залежи са приели политика за енергийна ефективност и са наложили култура, която приема и даже прегръща идеята за нискоенергиен начин на живот.
Но по необходимост голяма част от тази книга ще е за САЩ. Защото макар новата енергийна икономика да е международен въпрос, никоя друга държава няма да играе по-голяма роля в еволюцията на тази икономика от нашата. Американците са най-разточителните потребители на енергия в историята на света — страна с по-малко от 5 процента от световното население изгаря 25 процента от общата енергия в света. Част от това несъответствие се дължи на американската икономика, която е по-голяма от всяка друга и затова използва повече енергия. Но е вярно също така, че американският начин на живот е два пъти по-енергоемък от този в Европа или Япония и около десет пъти по-енергоемък от средния в света. Затова САЩ са най-важният енергиен играч от всички. Огромното търсене ги превръща във важен клиент за големите енергийни държави като Саудитска Арабия и Русия. Значителните количества, внасяни от САЩ, държат световния енергиен пазар в плен. (Всъщност и най-малката промяна в енергийната икономика на САЩ — по-студена зима, увеличено шофиране или поправка в данъчен закон — може да доведе до остра криза на световните пазари.) И понеже силата на Америка произтича от господството й над световната икономика, която на свой ред зависи основно от петрола и други изкопаеми горива, САЩ смятат, че нямат друг избор, освен да защитават световната енергийна инфраструктура от всяка възможна заплаха и с почти всякакви средства — икономически, дипломатически, дори военни.
Резултатът от едновременната мощ и зависимост е, че САЩ са и ще останат главната сила при формиране на новата енергийна икономика. САЩ са единствената страна, която разполага с икономическите възможности, технологичните познания и международното положение наистина да определи следващата енергийна система. Ако американското правителство и гражданите решат да въведат нова енергийна система, която да заработи до двадесет години, тази система не само ще бъде изградена, но и останалата част от света ще бъде принудена да последва САЩ. Въпреки това политиците са прекалено парализирани и се страхуват, че ако променят енергийните модели на САЩ, това ще застраши икономиката на държавата и геополитическия й статут, да не говорим, че ще обиди десетки милиони американски гласоподаватели. Докато Европа е предприела малки, но важни стъпки за регулиране на въглеродния диоксид (мерки, които, колкото и парадоксално да звучи, копират модела на американски закон за замърсяванията), САЩ са направили само театрални жестове за алтернативните горива, подобрената ефективност и политиката, която да накара пазарите да намалят въглеродните емисии. В резултат на това енергийната свръхсила не само че е отстъпила едно време впечатляващото си предимство в сфери като слънчевите и вятърните енергийни технологии на конкурентите си в Европа и Япония, но е направила и все по-малко вероятно навременното въвеждане на ефективно решение за промяната на климата.
Критиците намират значителна вина в разядената от големи енергийни интереси политическа система, тъй като компаниите отчаяно се мъчат да защитят милиардите долари, вложени в съществуващите енергийни технологии и инфраструктура. Не по-малка обаче е вината на „средностатистическия“ американски потребител, който всяка година като че ли все повече губи представа и все по-малко се интересува колко енергия използва, откъде идва тя или пък каква е истинската й стойност. Американците като че ли страдат сериозно от това, което скоро може да стане известно като енергийна неграмотност — повечето от нас знаят толкова малко за енергийната икономика, че нямат представа, че тя е започнала да се разпада.


„Краят на петрола“ е драматичен разказ в три части. В първите пет глави подготвям сцената за настоящата криза, като обяснявам как и защо енергията се е превърнала в толкова важна част от съществуването ни. Глава 1 предлага кратка история на енергетиката, като описва дългия и бавен преход от мускулна сила и пот към задвижвана от въглеводороди икономика. В глава 2 разглеждаме въпроса колко петрол е останал и виждаме непосредствено колко трудно е станало търсенето на нефт. Глава 3 насочва вниманието към една от най-обсъжданите алтернативи на петрола — водородната горивна клетка, като подчертава невероятния потенциал на технологията и в същото време показва колко дълъг път й остава да извърви. Глава 4 разглежда връзките между енергетиката и властта и очертава ролята, която енергетиката играе във вътрешната и международната политика, търговия и дори война. Първата част приключва с глава за световните климатични промени — сложно явление, което е едновременно и последица от сегашната ни енергийна икономика, и вероятно основна пречка за изграждането на нова.
Във Втора част представяме начина, по който функционира енергийният ред. В глава 6 разглеждаме енергийното потребление и как все по-широкото използване на петрол, електричество и други форми на енергия се е превърнало в една от най-могъщите икономически и политически сили на планетата. В глава 7 се срещаме с производителите на петрол и газ и научаваме как енергийният бизнес е подложен на радикална и евентуално катастрофална трансформация. Глава 8 ни отвежда на пътешествие сред възможностите за нова система — алтернативните горива и системи, потенциалът им да променят света и многото трудности, пред които са изправени. Глава 9 представя важната, макар и често пренебрегвана идея за съхраняване на енергията и показва как радикални подобрения в енергийната ефективност са решаващи за всяка нова и устойчива енергийна икономика.
В Трета част очертаваме възможностите и опасностите на енергийното ни бъдеще. Глава 10 описва как сегашната енергийна система вече не успява да задоволи настоящите нужди и посочва как надпреварата за разработване на „чиста“ енергия трябва да се съобразява и с по-належащата нужда да се произвежда достатъчно енергия въобще. Глава 11 описва чудовищната инерция на сегашния енергиен ред и начина, по който той е повлиял, оформил и често покварил икономики и цели държави. Глава 12 излага условията на предстоящата борба между защитниците на енергийното статукво и новото поколение играчи. Глава 13 предлага размисли за прехода към нова енергийна икономика, като използва сегашните тенденции, за да покаже как всъщност може да се появи новата система.
Не си правя илюзии, че тази книга разглежда всички важни аспекти на развиващата се енергийна икономика, нито дори повечето от тях. Енергетиката е обширна тема с милиони елементи, вплетени в сложна и постоянно променяща се тъкан, която не позволява бързи отговори и прости истини. Вместо това се надявам да предоставя напътствия, някакъв начин непрофесионалистите да започнат да мислят за това, което експертите отдавна знаят — че енергията е най-важният ресурс, че сегашната ни енергийна система се разпада и че видът на следващата енергийна икономика се решава точно в този момент, със или без нашето участие. В най-добрия случай читателите на тази книга ще добият по-добра представа за това, което предстои и евентуално ще получат шанс да направят нещо значимо в бъдещето, което ни очаква.


Част I
Свободно спускане

Глава 1
Запалването на огъня

Само основните моменти са се запазили до днес от деня, когато Томас Нюкомен спасил индустриалната революция от провал и поставил начало на голямата надпревара в енергетиката, която определя цивилизацията оттогава насам. Но можем да възстановим историята. Годината е 1712, месецът вероятно е март. Мястото са мините Коунигри в Стафордшър, където са най-големите залежи на въглища в Англия. В спретната двуетажна тухлена сграда откриваме мъж на средна възраст, който се катери около голямо, изправено приспособление от тухли, железни тръби и месинг, което се извисява на десет метра от пода и продължава в горната стая. Това е Томас Нюкомен, четиридесет и девет годишен ковач и баптистки проповедник, който е станал изобретател. Приспособлението е неговият „топлинен двигател“ — задвижвано от въглища автоматично устройство, което е усъвършенствал десет години и което, ако всичко върви по план, скоро ще изпомпва водата от наводнената шахта 50 метра по-надолу.
Необщителен и предпазлив по принцип, в този ден Нюкомен е отворил вратите към своето машинно отделение. Около него се е събрала малка тълпа — чиновници от въгледобивните мини, шепа инвеститори, може би един-двама адвокати, които представляват многобройните кредитори на Нюкомен. Посетителите гледат неразбиращо двигателя, можем да си представим обърнатите им нагоре лица и изражения на ръба между съмнението и интереса. Със сигурност са чували коментарите на водещи специалисти, които смятат, че такова приспособление не може да работи, особено пък приспособление, построено от обикновен ковач като Нюкомен. Със сигурност са чували и че ранните прототипи на този двигател — ръчно изработени устройства на границата на съществуващите технологии, са се провалили. Събраните там хора сигурно знаят за увеличаващите се дългове на Нюкомен.
Но всички в тясната, задимена стая този мартенски ден много добре разбират и колко големи са залозите, ако Нюкомен успее. Англия е в криза за гориво. Бързо индустриализиращата се страна е използвала повечето си дърва за горене и в момента зависи изцяло от въглищата. Въглищата задвижват хилядите фабрики и леярни, които изникват като тъмни гъби из целия английски пейзаж. Въглищата осигуряват топлина и захранват огъня за храната на стотиците хиляди англичани, които сега живеят в градовете. Само Лондон — най-голямата столица в света и негов търговски център, където живеят повече от шестстотин хиляди души — използва хиляда тона въглища на ден, а количеството се увеличава всяка година.
В същото време от земята не излизат повече въглища, поне не достатъчно бързо. В Уелс, централните графства и други въгледобивни райони британските миньори вече са издълбали повърхностните въглищни пластове и сега трябва да копаят по-надълбоко. За нещастие новите шахти постоянно се пълнят с подземна вода. Много мини са монтирали груби, задвижвани от коне помпи, но приспособленията са бавни, неефективни и твърде скъпи. Из цялата страна мините са намалили производителността си или напълно са затворили. Страната е отчаяна. „Отводняването“ се е превърнало в тема на годината и е ясно, че ако може да се намери решение, то не само ще спаси положението, но и както отбелязва един наблюдател, ще се окаже „изключително доходно за откривателя“.
Нюкомен дава знак на помощника си да хвърли повече въглища в пещта под огромния тухлен котел. Откривателят завърта един клапан и пуска пара във високия три метра месингов цилиндър. Въздухът се изпълва с пушек, силно свистене и звънтене, а вътре в цилиндъра започва да се вдига и сваля масивно бутало на всеки дванадесет секунди. Наблюдателите поглеждат нагоре. Високо над тях под покрива една осемметрова хоризонтална греда е започнала да се клати нагоре-надолу като гигантска люлка, като повдига и сваля желязна верига, която минава през една дупка към мината отдолу. Дълго време нищо не се случва. Зрителите се въртят, пристъпват от крак на крак, покашлят се. Тогава от една отворена тръба отвън с клокочене започва да излиза вода, последвана от силна струя черна течност — вода от шахтата далече отдолу. Дванадесет секунди по-късно отново излиза струя и отново. Мината се отводнява. Инвеститорите се радват. Нюкомен току-що ги е направил богати.
Всъщност на този ден в Стафордшър Томас Нюкомен увеличил богатството не само на няколко местни капиталисти, но и на цялото човечество. Машината на Нюкомен може да е била скъпа, шумна и ужасно неефективна (повече от 99 процента от топлинната енергия на въглищата се губела заради лошия проект). Машината може да е горяла повече от тон и половина въглища на ден. Но дори и така новото приспособление било значително по-евтино от своите алтернативи. Една машина можела да замени изпомпващ механизъм, за който са необходими петдесет коня, като по този начин намали работните разходи с 85 процента. Двадесет години по-късно повече от сто машини на Нюкомен работели из цяла Англия и континентална Европа, като връщали една наводнена мина след друга отново в действие и допринасяли за огромното увеличение на производството на въглища. Само във Великобритания годишното производство на въглища скочило от около три милиона тона през 1712 г. на почти два пъти по толкова през 1750 година. В края на века Англия произвеждала десет милиона тона, което превърнало острова в безспорния крал на въглищата и в първата модерна икономика в света.
Последиците обаче далеч надвишавали увеличеното производство на въглища. Машината на Нюкомен в крайна сметка била двигател, един от първите в света — автоматично устройство, което превръща химическата енергия от въглищата във физическа енергия, работа, при това по-ефективно от конете и хората, които замества. По този начин двигателят на Нюкомен за пръв път ни дал власт над енергията и извел човечеството на пътя, който щял да промени света завинаги. Вярно е, че прадедите ни са задвижвали машини с енергия от водни и вятърни мелници векове наред, но на тези груби устройства често им липсвала силата и скоростта на завъртане, необходими за работата на сложни машини като помпите или механизираните станове. По-конкретно, водните и вятърните мелници работели само на някои места, като бреговете на реките и местата, където вятърът е постоянен, и можели да спрат, ако водата е слаба или денят е безветрен. С други думи, природата продължавала да разпределя енергията. Парният двигател имал скорост в излишък. Можел да се монтира навсякъде и да работи непрекъснато, при положение че постоянно му се подават въглища. За пръв път хората имали възможност да овладеят енергията в количества, далеч надвишаващи предишните им представи, а въздействието било огромно.
Век след успешната демонстрация на Нюкомен светът бил изцяло променен от енергията на въглищата. Въпреки че дървата и другите видове „биомаса“ останали важни източници на гориво през целия деветнадесети век, въглищата и енергията, която осигурявали, преобразили западната търговия и общество, като увеличили производителността и богатството и дали тласък на огромния преход от селско стопанство към индустрия. Първо в минното дело, след това в текстилната промишленост, а след това и в транспорта бързият напредък в овладяването на енергията позволил на хората да произвеждат повече стоки по-бързо и по-ефективно и да ги превозват до по-далечни клиенти при по-ниски разходи, отколкото въобще можели да си представят преди. Възможностите на произвежданата от въглища пара изглеждали безгранични. Освободен от вековните ограничения на мускулната сила, вятъра и водата, индустриалният човек стоял на прага на безкрайно богатство и материален прогрес. Поне докато можел да осигурява въглища.
По много начини двигателят на Нюкомен отбелязал кулминацията на десет хиляди годишния поход на човечеството към това, което може да се нарече енергийно съзнание. От момента, в който хората се опитали да контролират обкръжаващата ги среда, успехът и материалният прогрес са били тясно свързани с възможността да се намерят и експлоатират по-големи и по-концентрирани източници на енергия. Първобитните хора например сигурно не са имали израз за „анализ на енергийните разходи и ползи“, но са знаели кои корени и плодове имат най-високо калорично съдържание и осигуряват най-голяма възвръщаемост на енергия за единица вложена енергия. Ловните групи на кроманьонците се научили да преследват по-големи плячки, отчасти защото енергийните разходи, т.е. калориите, необходими за проследяване и преследване, се възстановявали по-лесно от голямо парче месо, отколкото от малко (дори и ако животното е по-трудно и опасно за убиване).
Примитивното енергийно смятане станало по-важно, когато някъде на територията на днешен Ирак преди десет хиляди години се появило селското стопанство. Разчистването на земята и обработката на почвата е изключително тежка работа. Тя изисква повече енергия под формата на хранителни калории, отколкото събирането на ядки и плодове. В замяна на тези допълнителни калории обаче нашите предшественици получавали значителни ползи, включително възможността да произвеждат повече храна много по-редовно. По подобен начин, когато впрегатните животни започнали да се използват широко някъде около 4000 г. пр.Хр., енергийните изисквания продължили да се покачват, но производителността също се покачвала. Един вол можел да има нужда от много повече фураж и вода, но вързан за плуга, четирикракият трактор позволявал на стопанина си да обработва три пъти повече земя, отколкото можело да се обработва на ръка с мотика.
Дали древните хора са забелязвали връзката между допълнителните енергийни разходи и допълнителните ползи? Никога няма да разберем. Въпреки това, видими или не, предимствата, произтичащи от увеличеното използване на енергия — по-голямата производителност, надеждността на хранителните доставки и т.н., били реални. Те също имали и ключова роля за прехода от лов и събиране на храна към земеделие и урбанизация, тъй като малките, подвижни племена вече имали оръдията и възможностите да издържат по-големи, уседнали земеделски общества. Забележете тенденцията — с нарастването на зависимостта на хората от увеличеното производство и съответно по-голямата надеждност на храната това, от което те реално ставали зависими, било свързаното с това увеличаване на енергийното потребление. Връзката между енергията и прогреса щяла да стане още по-очевидна, когато хората започнели да живеят в по-големи и по-концентрирани общности, въпреки че вниманието щяло да се пренасочи от калориите към горивата. Докато номадските племена можели да намерят дърва, трева, животински тор или друго гориво за отопление или готвене навсякъде, където обикаляли (всъщност наличието на гориво може би е определяло къде ходят), това не е било валидно за жителите на града. Човекът вече не можел да стане по изгрев-слънце и да събере наръч съчки, с които да си направи закуска. Гражданите били привързани към едно място и трябвало да се конкурират със съседите си за горивата, които станали още по-оскъдни, след като първите занаятчии започнали да пекат керамика и да топят метали. Според някои оценки всеки мъж, жена и дете в тези първи градове имал нужда от половин тон дърва годишно — изискване, което поставило на огромно изпитание местните гори. Като добавите и енергийните нужди на примитивната промишленост като производството на мед — един тон дърва отивали за стопяването на пет килограма метал, — виждате как е започнала първата енергийна криза. Може би за пръв път в историята хората забелязали заплахата, която се крие в разликата между търсенето и предлагането на горива. С други думи, те постигнали първично енергийно съзнание.
За да се справи с тази разлика между търсенето и предлагането, се появила първата енергийна икономика в света. По начин, който щял да се повтори векове по-късно с въглищата и след това с петрола, предприемчивите ни предшественици изобретили система за откриване и разпространение на горива колкото е възможно по-ефективно и евтино. В районите с гори това означавало организирането на секачи, които да претърсват близките околности. Дървените трупи и клони трябвало да се съберат, да се превозят до града, да се подредят на купчини, за да изсъхнат добре, след това да се продадат, изтъргуват или дадат на онези, които имат нужда. С развитието на енергийната икономика тези задачи станали отделни специалности — на дърваря, на собственика на складове, на търговеца на дърва. Трябвало да се намери отговор на социални, политически и дори правни въпроси като това кой притежава определена гора и колко бързо може да се изсече тя. Трябвало да се отчетат разходите за събиране на дърва, особено като се има предвид, че по-близките до града гори били изсечени и събирачите трябвало да ходят по-надалеко, а и да се обмислят вариантите за охрана. В един момент страхът от възможното изчерпване на горивата станал не по-малък от страха от всяко друго масово бедствие — война, суша или чума.
Накратко, енергията се била превърнала в стратегически ресурс и фактор за възхода или падението на цели икономики и цивилизации. Случаите на катастрофален недостиг на горива вероятно били доста чести. Всъщност напълно е възможно походът на човешкия прогрес да е бил белязан от поредица енергийни кризи, които или са унищожавали дадена цивилизация, или са й помагали да се придвижи към следващото ниво на технологично и икономическо развитие.
Вероятно такъв е бил случаят в Европа, която до Средновековието вече била изпаднала в не по-малко жесток енергиен недостиг от този, от който ние днес можем да се оплачем. Както навсякъде селскостопанската революция в Европа изчерпала основния си източник на гориво — дървата. Не само че фермерите разчиствали горите, за да засадят по-големи площи, но и допълнителната реколта поддържала по-голямо население с все по-големи нужди от дърва за горене (да не говорим за дървесината за построяване на сгради и кораби), което само допълнително влошавало положението на вече и бездруго силно намалелите гори. Новите производства също изразходвали ценните горивни запаси. Разрастващото се производство на стъкло, бои, бира, вар, сол и тухли, макар и ключово за подобряването на условията на живот, изчерпвало цели гори под формата на дърва за горене. Производството на желязо изисквало особено много гориво, тъй като за направата на десет килограма метал били необходими един тон дърва. За да работи целогодишно, само една работилница за топене на желязо се нуждаела от повече от хиляда квадратни километра гора. Нещо трябвало да се направи.
С ограничените си горски наличности и сравнително развитата си индустрия Англия била сериозно засегната. През тринадесети век недостигът на дърва бил толкова жесток, че английските власти започнали да затварят работилници за метали и да забраняват изсичането на кралските гори. Кризата отшумяла за кратко през четиринадесети век, когато чумата унищожила една трета от населението в Европа и дала възможност на горите да израстат отново. Но до петнадесети век възстановеното население ликвидирало допълнителните гори и дървата станали скъп лукс, достъпен само за най-богатите граждани.
Въглищата били очевидната алтернатива, а преходът от дърва към изкопаеми горива щял да промени из основи икономиката, културата и политиката в света и да даде началото на това, което днес разбираме под енергийна революция. Въпреки това в началото малко англичани приемали прехода към въглищата като нещо добро. Меките лигнитни въглища, които тогава се копаели в Англия и Европа, били пълни със сяра и други примеси и когато горели, отделяли остър, задушлив пушек, който парел на очите и дробовете и правел стените и дрехите черни. Но по-важното е, че въглищата просто не можело да се използват по създадената за дървата технология. Пивоварите и хлебарите отказвали да използват въглища, тъй като разваляли вкуса на храните и напитките. А тъй като сярата се намесва в химическия процес при производството на желязо, въглищата не можело да се използват в огнищата за топене на метала. В почти всички случаи дървата били предпочитаното гориво, когато можели да се намерят.
Все пак дори и най-големите противници на въглищата в Англия трябвало да признаят, че новото гориво имало важни предимства пред дървата. Така както петролът и газът щели да изместят въглищата две столетия по-късно, въглищата просто били по-добри от дървата от икономическа гледна точка. Първо, голямото изобилие на въглища ги правело много по-евтини. Второ, въглищата имали по-добра енергийна възвръщаемост, тъй като не само че изкопаването на килограм въглища отнемало по-малко енергия от изсичането на килограм дърва, но и при горене килограм въглища отделяли до пет пъти повече енергия. По-голямата _енергийна плътност _на въглищата ги правела далеч по-икономични за производство, по-евтини за транспортиране на големи разстояния (от мините на север до Лондон на юг) и по-лесни за складиране. За разлика от дървата, които са пръснати и събирането им е неефективно, въглищните находища концентрират огромен обем химическа енергия в известна степен на едно място. Производството може да е централизирано и ефективно и затова много по-изгодно, което е задължително условие за зараждането на всяко едно производство, особено когато работната сила не достига.
И накрая, не всички видове въглища били толкова мръсни. През Средновековието европейците използвали нискокачествени въглища, но имало и много по-добри разновидности. Въглищата са изкопаеми горива — те се образуват, когато пластовете мъртви дървета, листа и други органични материали, познати като торф, бъдат заровени и в течение на милиони години бъдат превърнати от налягането и топлината в съдържащи въглерод полезни изкопаеми. Качеството на дадени въглища зависи от съдържанието им на въглерод — въглищата с високо съдържание на въглерод горят с отделяне на много топлина и относително чисто, за разлика от тези с ниско съдържание на въглерод. Като цяло колкото по-дълго стоят заровени въглищата, толкова по-твърди стават, но също така и по-дълбоко трябва да се копае, за да се извадят. Не е странно, че първите въглища, открити от европейците, били меките, по-наскоро образувани лигнити. Но когато миньорите изчерпали повърхностните слоеве и трябвало да започнат да копаят по-надълбоко, те открили по-твърдите и по-чисти черни и антрацитни въглища. А с двигателя на Нюкомен, който изпомпвал водата от наводнените минни шахти, започнал истинският век на въглищата.
Значението на откритието на Нюкомен не било просто това, че ни позволило да произвеждаме повече енергия, а и че променило начина, по който използваме енергията. Дотогава въглищата, дървата и другите горива били просто източник на топлина — химическата им енергия се превръщала чрез горене в топлинна енергия, използвана основно за готвене и отопление. Но двигателят на Нюкомен извел процеса една крачка по-напред, като превърнал топлинната енергия от горенето във физическа или _механична_ енергия на работата. В известен смисъл двигателят на Нюкомен постигал с въглища това, което хората, конете и воловете вече правели естествено с калориите, но много по-ефективно и без видими ограничения. Ако ви трябвала повече енергия, просто трябвало да построите по-голям двигател и да го захраните с повече гориво. Всичко, което ви трябвало, било постоянно увеличаващи се доставки на въглища, които самият двигател на Нюкомен като че ли осигурявал.
Интересното е, че колкото повече въглища се произвеждали в Англия, толкова повече се горели. Тъй като въглищата вече били съвсем достъпни, промишлените потребители не само че можели да си разширят дейността, но и да разработят изцяло нови начини за използване на изобилното гориво. Това явление било особено ясно изразено в производството на желязо. След като разработили разновидност на въглищата без сяра, известна като кокс, производителите вече можели да използват въглищата за топене на желязото. Невъзможно е да се преувеличи значението на това съдружие между енергията и желязото, двата основни градивни елемента на индустриалния век. Наличието на евтино желязо в изобилие засилило производството на машини, включително на парни двигатели. Появили се различни фабрики, които използвали парни двигатели, за да задвижват тъкачни станове, стругове, преси и всякакви други машини, които човек може да си представи. Естествено, всеки напредък в технологиите само увеличавал търсенето на въглища. В началото на деветнадесети век задвижвани от въглища парни локомотиви започнали да возят хора и товари, включително въглища. С разрастването на железопътния транспорт се увеличила и нуждата от железни релси, което допълнително повишило търсенето на въглища от леярните за желязо. След това, когато железопътната система се развила, по-големият брой локомотиви довел до по-голямо производство на въглища, както и преминаването на английския военноморски флот от ветроходни кораби към параходи. Тази взаимозависимост между производството и потреблението, между търсенето и предлагането е била може би най-важният елемент за успеха на индустриалната революция, а и днес остава основен аспект на съвременната енергийна икономика.
Неизбежно засиленото търсене довело до появата на нови производители. Германия, Франция и Белгия развили въгледобивните си индустрии, последвани с малко закъснение от САЩ. Американските запаси на въглища са огромни (всъщност най-големите в света), но младата страна имала толкова много гори, че дървата останали основното гориво до края на Гражданската война. До 1850 г. повечето американци дори не знаели, че въглищата може да се горят. Въпреки това през 1900 г. американските мини вече изпреварвали по производство английските и добавяли към общото световно производство почти един милиард тона — повече от десет пъти повече от обема, произвеждан петдесет години по-рано.
Под това зашеметяващо увеличение на обема се крие една дори още по-интересна промяна. През 1701 г. средностатистическият англичанин използвал по-малко от половин тон въглища годишно. През 1850 г. вече използвал почти три тона, а през 1900 г. — повече от четири тона. Подобни промени се случвали и в индустриализиращите се Европа и САЩ.
За какво използвали хората цялата тази допълнителна енергия? Със сигурност за повече отопление и готвене и повече пътувания с параходи и влакове. Но най-главното е, че хората произвеждали повече стоки — повече платове, повече машини, повече храна и бира, повече хартия. Моделът бил ясен — колкото повече произвеждаш, толкова повече енергия ти трябва. И обратното — колкото повече енергия използваш, толкова повече неща произвеждаш. И толкова по-богат ставаш или, което е по-вероятно, по-богат става работодателят ти или държавата.
Човек спокойно може да преименува индустриалната революция в енергийна революция, тъй като индустриалните икономики през деветнадесети век просто нямало да могат да се развият без успоредната поява на енергийните икономики, които да ги поддържат. А с разпростирането на индустриализацията от страна в страна и от регион в регион търсенето на енергия също се разпростирало.


За да отговори на това повишаващо се търсене, енергийната промишленост трябвало да се промени, като се превърне не само в една от най-големите индустрии в света, но и в една от най-сложните и рискови дейности и със сигурност най-разпространената. Въгледобивите технологии се развивали бързо. Самите мини се превърнали в огромни подземни фабрики, обслужвани от стотици километри тунели, железопътни системи и подводни канали. За да се превозват въглищата до градовете и развиващите се промишлени области, били построени обширни мрежи от канали, след това и железопътни линии. Много често леярните за желязо и други фабрики просто се премествали при находищата на въглища в Северна Англия, долината на река Рур в Германия и във въгледобивите райони на Пенсилвания и Охайо.
В другия край на веригата на доставките се появила цяла система за разпространение и маркетинг, която да продава въглищата на промишлените и битовите потребители и да насърчава въвеждането на нови употреби и ново търсене. Били изобретени работещи на въглища котли, които да стават за всяка фабрика и дори за всяка офис сграда. Били усъвършенствани фурни и печки на въглища за домашна употреба, като по този начин се увеличило домашното потребление и което е не по-малко важно, потребителите се научили да очакват по-добър и по-лесен живот и повече „удобства“ от увеличеното потребление на енергия.
Енергийната промишленост се разраснала толкова бързо, че традиционните бизнес практики не успявали да я следват. Именно в бизнеса с въглища консолидацията се установила като практика, след като хиляди малки, неефективни въгледобиви мини в Англия, Европа и САЩ били събрани в големи корпоративни обединения, съвсем различни от всичко, съществувало дотогава. Тази нова порода организация изисквала нов подход към всичко — от производството и доставката до счетоводството, контрола на разходите, управлението на работната сила и най-вече финансите. Производството на въглища през индустриалната епоха било една от първите наистина капиталоемки индустрии. През 1800 г. първоначалните разходи за голяма въгледобивна мина можели спокойно да достигнат десет хиляди лири — огромна сума за онова време, и да принудят собствениците предприемачи да измислят нови начини за привличане на капиталови инвестиции, което в крайна сметка създало мрежа от взаимна зависимост между енергийната промишленост и финансовото общество, която съществува и до днес.
Подобно на съвременния енергиен сектор, производството на въглища било изключително рискована работа. Възвръщаемостта на инвестициите — основното нещо в една капиталоемка индустрия, можело да бъде провалена от безброй фактори — нестабилни цени, свръхпредлагане, производствени трудности, злополуки в мините, както и от нагли миньори.
Въпреки това, като изключим тези фактори, ранният енергиен бизнес като цяло бил изключително доходен. Търсенето нараствало и въгледобивните компании станали майстори в това да защитават позициите си. Инвестирали в нови технологии и практики. Лобирали пред правителството за благоприятни закони, включително и закони, които забранявали на миньорите да стачкуват за по-добри условия на работа. И все по-често минните компании просто мамели. Подобно на ОПЕК няколко десетилетия по-късно, минните компании в Англия, Европа, а по-късно и в САЩ се обединявали в големи регионални монополи, като безсрамно се договаряли да ограничат производството и по този начин да задържат цените високи, а след това мирно си поделяли големите градски пазари в Лондон, Париж, Берлин и Ню Йорк, за да избегнат конкуренцията. Потребителите се жалвали на правителството, но периодичните опити за реформи нямали голям ефект, защото новите закони рядко се спазвали. Въгледобивните компании просто били прекалено влиятелни политически и малко хора в правителството били готови да се бъркат с толкова важна индустрия.
Ценовите измами далеч не били единственият проблем, който въглищата създавали. Трудностите с работниците нараствали, тъй като миньорите протестирали срещу ужасяващите работни условия. Хлътванията на земна маса и газовите експлозии, причиняващи смъртта на стотици хора, давали сериозен материал на реформистки настроени писатели като Зола и постоянно напомняли на обществото за цената на основаната на въглища икономика. Затова в крайна сметка въглищата не успели да се наложат като идеалното гориво. Макар че съдържали повече енергия от дървата, въглищата все още били прекалено обемисти, за да са напълно ефективно гориво. Параходите за дълги разстояния например се нуждаели от толкова големи помещения за въглищата, че оставало много малко място за товари или пътници. А дори и най-добрите въглища не отделяли достатъчно топлина за голяма част от новите промишлени процеси. Не бил решен и проблемът със саждите. В края на деветнадесети век въздухът в Лондон, Питсбърг, Берлин и други индустриализирани градове бил толкова черен, че дърветата измирали, мраморните фасади се рушали, а респираторните заболявания били масово разпространени.
За момента обаче нищо не можело да се направи, тъй като въглищата се били превърнали в нещо, без което никой човек, бизнес или държава не можели да съществуват. През 1900 г. производството на въглища било в самия център на индустриалния свят, било взаимосвързано и поддържало всички други сектори и създавало значителна част от националното богатство, работните места и приходите от износ за страните производителки.
Може би по-важното е, че до началото на двадесети век въглищата създали нещо по-трайно — нов вид икономика или по-точно нов вид икономически ред. Този нов ред дал началото на мощна система производствени практики и мрежи за разпространение, създадена специално да отговори на динамиката на търсенето и предлагането. Тя включвала корпоративен бизнес модел, направен за големи икономии от мащаба, финансова структура, която да управлява значителните капиталови изисквания, и политически връзки, които да защитават тези инвестиции. Не по-малко важно е, че около новия енергиен ред се появила и култура на енергийно потребление и на социално и политическо разбиране на решаващата роля, която енергията играе за повишаване стандарта на живот и увеличаване на богатството, за успеха на страната и международната власт. Въглищата може и да са мръсни и опасни, а икономиката на въглищата — монополистична и подкупна. Но въглищата безспорно били в основата на бурното развитие на индустриалния свят. Както отбелязал един английски наблюдател, „Въглищата не стоят редом до, а изцяло над всички други стоки. Те са материалният източник на енергия за страната, универсална помощ, важен фактор във всичко, което правим.“
Производството на въглища щяло да продължи да нараства в течение на десетилетия. Въпреки това към края на деветнадесети век, за огромно учудване на английските въглищни магнати, американските миньори и вековната въгледобивна индустрия, енергийният ред вече бил станал прекалено обширен и глобален, за да бъде контролиран от една-единствена държава и дори от едно-единствено гориво.


Краят на века на въглищата започнал сутринта на 10 януари 1901 г., близо до Боумънт, Тексас, на малък хълм, наречен Спиндълтоп. Било десет и половина часът и един човек на име Ал Хамил разочаровано се отдръпнал от кладенеца, който копаел, за да каже на брат си Кърт, че там всъщност няма нефт, когато пясъчникът на около четиристотин метра под краката му доказал по грандиозен начин, че греши. С оглушителен гръм и силен рев от дупката изскочили гъсти облаци газ метан. Последвала течността, която избликнала като стълб петнадесет сантиметра широк и кафяво-зелен на цвят. Издигнала се на стотици метри нагоре към зимното небе, преди да започне да пада надолу към земята като тъмен дъжд. Намокрила почупената сондажна кула, червената тексаска пръст и братята Хамил, които вече танцували радостно, защото всъщност там имало петрол, и то повече, отколкото те или който и да било друг били виждали преди това. Повечето петролни кладенци по това време давали по петдесет-сто барела на ден. Рекордьорите като тези в Русия произвеждали може би пет хиляди барела на ден. Но Спиндълтоп изхвърлял по пет хиляди барела на час, т.е. над сто хиляди барела на ден, което било повече от общото производство на всеки друг кладенец на земята.
Стълбът на Спиндълтоп се виждал от центъра на Боумънт, на разстояние шест километра и половина, и час по-късно хората от града се били събрали на мястото и гледали невярващо фонтана, който вече образувал петролно езеро. На следващия ден започнали да пристигат туристи от Хюстън, следвани от журналисти и неколцина скептични геолози, някои от които били помогнали за налагане на популярния по това време възглед, че петролът просто не съществува в такива количества. Това не било маловажно. Макар че петролът бил познат от хиляди години и се произвеждал със стопанска цел от 50-те години на деветнадесети век, световният петролен бизнес през 1901 г. бил сравнително малък и се състоял основно в преработване на петрола в керосин като гориво за лампи. Тъй като бил по-евтин, по-чист и по-безопасен от всички други горива за лампи, керосинът бил благодат за бързо индустриализиращия се свят, който искал да освети домовете си, библиотеките си, фабриките си и сградите си с канцеларии. Но сега, с налагането на модерната електрическа светлина, бъдещето на петрола за осветление изглеждало мъгляво. Вярно е, че някои учени смятали, че петролът би могъл да се използва като гориво за двигатели подобно на въглищата и че даже бил по-добър, понеже горял по-чисто от въглищата и имал по-високо енергийно съдържание. По това време обаче производството на петрол в света било нищожно малко, а геолозите твърдели, че той никога няма да може да се произвежда в достатъчно големи количества, за да конкурира Цар Въглища. С други думи, че петролните запаси никога няма да могат да задоволят световното търсене на енергия.
Сега обаче, когато от Спиндълтоп извирала тъмна река петрол, скептиците усетили, че теориите им пропадат. Няколко твърдоглавци заявили, че петролният поток е твърде силен, за да остане постоянен. Те твърдели, че Спиндълтоп е геоложка случайност, че скоро щял да се изчерпи и че никога няма да се повтори. Но през март братята Хамил изкопали втори кладенец, който давал същото невероятно количество от сто хиляди барела на ден, както и третият, четвъртият и петият кладенец. Скептиците се оттеглили, а на тяхно място дошли спекулантите, опортюнистите и инвеститорите. Започнал векът на петрола.


Преди Спиндълтоп петролът се възприемал като нещо странично в енергийната икономика. Древните хора се били натъквали на него, най-вече случайно, в изворите на природен газ, където той се просмуквал, и го използвали пестеливо като материал за запушване на цепнатини, лепило и мазило, както и за оръжия. (Горящите стрели били широко използвани във войните, както и гръцкият огън — запалителна смес, която можела да се изстрелва с помощта на катапулт към вражеските кораби и армии. Това било първото оръжие за масово унищожение в света.) Персийците през първи век се научили да дестилират петрола в гориво за лампи, което било възхвалявано из целия Близък изток и Европа, но нефтът си оставал дефицитен. Дори и в средата на деветнадесети век, след откриването на петролните залежи в Каспийско море близо до Баку и в Пенсилвания, производството все още оставало слабо, отчасти защото ранните петролни магнати не копаели достатъчно надълбоко, но най-вече защото нямали представа какво представлява петролът и откъде се взима той.
Подобно на въглищата и петролът е древно вещество. Суровият петрол, който изригнал от хълма Спиндълтоп онази януарска сутрин, бил резултатът на процес, започнал петдесет милиона години по-рано, когато Боумънт и по-голямата част от Източен Тексас лежали потопени под водите на много по-големия тогава Мексикански залив. Топлите води били идеални за развитието на огромни гроздове планктон и други микроскопични форми на живот, чиито миниатюрни тела се утаявали като гъст прах, за да образуват органичен килим върху калното дъно на залива. В течение на милиони години този килим се втвърдявал и превръщал в пласт богата на хранителни вещества скала, наричана от геолозите майчина скала, която постепенно била затрупвана от тонове утаен пясък, който се вливал от устието на близките реки. Пясъчните седименти на свой ред постепенно се уплътнявали и превръщали в дебел осем километра слой пясъчник. Тежестта на целия този камък върху майчината скала, в комбинация с естествено високите подземни температури, сготвили под налягане всички тези малки вкаменени организми и химически превърнали изградените от водород и въглерод биологични молекули в сложна въглеводородна смес, известна като петрол.
Образуването на петрола е подобно на това на въглищата, но има една съществена разлика — докато въглищата произлизат основно от мъртви растения, изходните материали за петрола са предимно животински. Животните съдържат повече мазнини от растенията, а мазнините съдържат повече водород. Този допълнителен водород дава въглеводород, който е много по-течен от въглищата. Всъщност това, което наричаме петрол, е смес от въглеводороди — течности като керосина и бензина, и полутвърди вещества като асфалта (които сборно наричаме суров петрол), смесени с газообразни въглеводороди като пропана, бутана и метана (или природен газ), чието наличие под формата на милиарди дребни мехурчета прави петрола още по-течен.
Тази течливост означава, че докато въглищата могат да стоят под земята до края на света, петролът прави всичко възможно, за да се измъкне от подземието си. От момента, в който петролът бъде „сготвен под налягане“, уловените мехурчета газ започват да се разширяват бурно, докато разбият майчината скала. Тогава, тъй като е по-лека от окръжаващите я подпочвени води, газово-петролната смес започва да се вдига нагоре, минавайки през микроскопичните пори в пясъчника, издигайки се през всяка пукнатина и цепнатина, която намери, разстилайки се нагоре към повърхността, подобно на мастилено петно през гигантска гъба.
Често петролът и газът (които се разделят, докато се вдигат нагоре) достигат повърхността просто за да изтекат, както се е случвало с безброй трилиони барели нефт и природен газ през хилядолетията. Понякога обаче мигриращите петрол и газ срещат някаква пречка или „капан“, който в случая на Спиндълтоп бил седемдесетметров пласт каменна сол, останала при оттегляне на водите на древния залив. Макар че е непромокаема за петрола, солта може само временно да го задържи. Под въздействието на големи подземни налягания пластът сол се изкривявал и нагъвал, докато накрая огромен стълб сол, висок километри и широк вероятно осемстотин метра, бил избутан нагоре и разбил утаечния пясъчник отгоре като огромен таран, повличайки след себе си голямо количество от уловения петрол и газ. С приближаването си към повърхността на земята солният стълб издигнал могила от горния слой на почвата, известна като солно кубе, която белите заселници по-късно нарекли Спиндълтоп. Междувременно увлечените при това петрол и газ, които били с обем десетки милиарди барели, спрели под свръхтвърд пласт варовик на триста метра под повърхността на земята. Тук в порите на пясъчника се образували петролни колектори — пластове въглеводороди и подземни води на дъното, петрол в средата и газ отгоре, които натискали отдолу варовика и по този начин създавали налягане в целия колектор, подобно на раздрусана кутийка газирана напитка, която още не е отворена.
Триста метра е много под дълбочината, на която дотогава някой бил търсил петрол. Кладенците в Баку и Пенсилвания например рядко стигали повече от тридесет метра, тъй като производителите били ограничени от остарялата технология за сондиране, която като цяло се състояла в удряне с изострено приспособление по почвата и скалите като с пневматичен чук. Но на Спиндълтоп братята Хамил опитали нещо ново — въртяща се сонда. Задвижвана от малък парен двигател (естествено на въглища), въртящата се сонда не само че можела да влезе по-надълбоко в земята, но можела и да пробие твърдия варовик, който пазел тъмното съкровище на Спиндълтоп толкова милиони години и който, както вече геолозите подозирали, може би пазел и други петролни залежи по света.


Така както двигателят на Нюкомен ускорил старта на индустриалната революция, като осигурил евтини въглища в изобилие, въртящата се сонда и новата наука петролна геология най-накрая позволили да се задоволи продължилото години латентно търсене на петрол. Спиндълтоп и последвалите открития на дори още по-големи залежи в Тексас, Оклахома, Мексико и Венесуела освободили десетки милиони барели петрол, заливайки пазара и давайки на зараждащата се индустрия необходимия й тласък, за да влезе уверено в енергийната икономика. Със спада на цените на петрола потребителите на въглища започнали на тълпи да преминават към по-ефективния петрол. Железниците променили локомотивите си да горят не въглища, а евтин тексаски петрол. Корабните компании бързо разбрали, че петролът кара корабите им да се движат по-бързо, а освен това заема и по-малко място за съхранение на борда, и преоборудвали товарните си съдове на петрол.
Но двигателят с вътрешно горене бил този, който затвърдил превъзходството на петрола. Макар че първите производители на автомобили пробвали парните двигатели и електрическите мотори, до въвеждането на Модел А от Хенри Форд през 1903 г. бензиновият двигател вече бил доказал, че има по-голяма мощност и по-дълъг пробег. През 1913 г. в Америка и Европа се движели над един милион коли и камиони и повечето от тях използвали бензин или дизел. С появата на автомобилите петролът спечелил реален монопол. Докато предходните поколения можели да избират между въглища, петрол и дори дърва като гориво за превоз, с началото на автомобилния век изборът бил направен — двигателят с вътрешно горене работел с петролни горива. Ако хората искали да карат, нямали друг избор освен петрола.
Колкото и клиширано да звучи, че петролният двигател изцяло е променил съвременния живот, трансформацията безспорно е била огромна. Популярността на автомобила направила възможна появата на куп нови начини на живот и социални форми, включително пътуването до работа, живеенето извън града, географски пръснатите семейства и, разбира се, ваканциите на колела. Още по-голяма и важна била промяната в търговската сфера. Не само че транспортът вече представлявал голяма част от националната икономика на Америка и Европа (само автомобилната индустрия на САЩ един ден щяла да осигурява почти 5 процента от брутния вътрешен продукт на САЩ), но и което е по-важно, новите начини на петролен транспорт — корабите, влаковете, самолетите и най-вече колите, камионите и автобусите — сами по себе си били важни за световната икономика. По-евтиният и надежден транспорт позволявал на компаниите да се движат по-надалеко и по-бързо, да достигат до повече клиенти, да доставят повече продукти, да работят на повече пазари и да реагират на конкуренцията много по-бързо отпреди. С други думи, с петрола компаниите можели да успяват в една икономика, в която са важни скоростта, гъвкавостта и най-вече постоянният растеж. Петролът бил решаващ за икономическия успех дори повече от въглищата. Между 1895 г. и 1915 г. енергийното потребление на човек от населението в Америка и в други индустриализирани страни нараснало почти двойно и голяма част от този ръст се дължал на петрола.
Както и с въглищата през осемнадесети век, механизмът на реципрочност между търсене и предлагане пуснал корени и в петролната икономика. По-голямото предлагане благоприятствало появата на нови приложения на петрола, които на свой ред още повече увеличавали търсенето и карали индустрията да се преоткрива. Петролните компании, които преди се занимавали с производството и продажбата на гориво за лампи, вече трябвало да се разраснат и усъвършенстват, за да могат да снабдяват световната икономика, която използвала все повече петрол. Компании като „Стандард Ойл“, „Роял Дъч-Шел“ и „Бритиш Петролиъм“ се стремели да изградят нова система петролни кладенци, петролопроводи, танкери и хранилища. Технологиите за сондиране се подобрили. Проучвателните екипи се научили да „търсят“ петрол дълбоко под земята с помощта на технология, наречена сеизмология. Компаниите се усъвършенствали в рафинирането на петрол благодарение на процеси, които можели ефективно да разделят различните петролни „фракции“ — бензин и керосин, както и по-тежките асфалт и горива за отопление, за продажба на наскоро сегментираните пазари.
С покачването на търсенето на петрол в света от само 500 000 барела на ден през 1900 г. до 1,25 милиона барела на ден през 1915 г. и 4 милиона през 1929 г. петролните компании започнали да се оглеждат по-надалеко за нови запаси. „Бритиш Петролиъм“ си уредила сделка с шаха на Персия за експлоатиране на огромните залежи на територията на днешен Южен Иран, докато „Роял Дъч-Шел“ открила дори още по-големи находища в съседен Ирак. (Колкото и да е невероятно, геолозите изключили Саудитска Арабия, защото я смятали за бедна на петрол). Междувременно големите открития в Тексас, Луизиана, Оклахома и Калифорния осигурили мястото на САЩ като водещ производител в света.
Голямото количество петрол на пазара неизбежно създавало проблеми. Новите находища се експлоатирали максимално, което водело до разрушителни пресищания на пазара и сваляло цените, а когато колекторите пресъхвали, доставките секвали. Рафинериите или страдали от пълна липса на суров петрол, или едва смогвали да го преработят. Цените лудо се движели нагоре-надолу. Много рафинерии и производители се опитвали да се защитят от резките промени с „фючърсни“ договори, но по-големият проблем бил, че двата края на бизнеса — „горният“ на добиването на петрола и „долният“ на рафинирането и продажбата му — били извън всякакъв баланс.
Хаосът и несигурността на петролния бум довели до нов корпоративен модел, който целял да възстанови синхрона между горния и долния край. Пионерът на този нов корпоративен идеал бил Джон Рокфелер, чиято компания „Стандард Ойл“ щяла да се превърне в най-голямата петролна компания в света и в модел на съвременния енергиен гигант. Именно Рокфелер измислил _вертикално интегрираната_ индустрия, в която горният и долният край са в пълна хармония. Докато другите петролни компании се ограничавали с част от бизнеса-производство, рафиниране или продажба, Рокфелер и потомците му искали да контролират целия петролен „поток“ — от петролните кладенци до бензиновите колонки. Затова „Стандард“ придобивала не само петролни полета, но и танкери и петролопроводи, рафинерии и бензиностанции.
Като човек, изпреварил времето си, Рокфелер разбирал важността на технологиите и постоянно търсел начини да увеличи производителността и да намали разходите. Най-вече усъвършенствал стандартната днес стратегия да си производител с най-ниски разходи, извличайки печалбите си от постоянно увеличаващите се продажби като безмилостно и често незаконно подбивал цените на конкурентите. На пазар след пазар „Стандард“ създавала челна компания, сваляла цените толкова много, че принуждавала конкурентите си да фалират, след това настоявала оцелелите рафинерии да бъдат продадени на „Стандард“. „Ако откажете да продадете рафинерията — обяснил веднъж Рокфелер на един непокорен собственик, — накрая ще бъдете смачкани.“ В един момент „Стандард“ контролирал 90 процента от пазара в САЩ, както и голяма част от международния пазар.
В крайна сметка огромният успех на Рокфелер влязъл в конфликт с антимонополните закони на САЩ. През 1914 г. „Стандард“ насила била раздробена на десетки по-малки компании. В известен смисъл обаче завещаното от Рокфелер оцеляло. Повечето корпоративни отломки от „Стандард“ впоследствие били преобразувани в шепата гиганти, които днес контролират голяма част от международния петролен бизнес. Всъщност две от отделените от „Стандард“ компании — „Ексън“ и „Мобил“, наскоро се сляха и образуваха най-голямата петролна компания в света. Освен това въведеният от Рокфелер бизнес модел — този на гигантската международна компания, която може да работи на всеки пазар и във всеки сектор, но чиито печалби зависят от постоянното увеличаване на производството на петрол — и до днес остава стандарт в енергийния бизнес.


Още преди разпадането на „Стандард Ойл“ било ясно, че петролният бизнес е нещо повече от бизнес. Въпреки че цялото световно производство се контролирало от малък брой частни петролни корпорации, правителствата били наясно, че петролът е прекалено важен, за да бъде оставен в частни ръце или дори да бъде поверен на законите на търсенето и предлагането. Дори повече и от въглищата преди това петролът бил станал толкова важен фактор за икономическото благоденствие на народите, че стойността му стигала далеч отвъд икономическите принципи. Петролът бил политическа стока, която се подчинявала не просто на законите на търсенето и предлагането, а на националния дневен ред. През 1908 г., по-малко от седем години след Спиндълтоп, Великобритания предприела смелата стъпка да промени всички кораби на военноморския си флот от въглища на петрол. Намерението й било да спечели предимство пред движещия се на въглища флот на Германия, която по това време се готвела за първата от двете световни войни. Но крачката била изключително рискована, тъй като във Великобритания имало много въглища, но нито капка петрол. С преминаването на петрол Англия ставала зависима от ресурс, който по определение е ненадежден. „Сигурността на доставките“ вече не била гарантирана. Великобритания вече трябвало да охранява достъпа до петролните залежи в Близкия изток, което означавало да държи военни кораби в Средиземно море (подобно на начина, по който САЩ държат Пети флот тук и до днес). Занапред националната сигурност щяла да бъде свързана с възможността да се осигурява достъпът до чуждестранен петрол.
За забележително кратко време петролът влязъл в самия епицентър на геополитиката. Както имперските сили на деветнадесети век се надпреварвали да завладеят колониите с най-добрите захар, чай и роби, така индустриалните сили на двадесети век се стремели да получат контрол над най-добрите петролни региони. Огромното търсене на петрол накарало западните правителства и техните способни помощници — международните петролни компании, да се борят за контрола над нещастни петролни държави като Венесуела, Мексико, Суматра, Борнео и най-вече Близкия изток, където европейските и американските дипломати преначертали картата, за да получат максимален достъп до петрол. Както посочил един френски дипломат в период на особено усилено преначертаване на границите, „този, който държи петрола, държи света“.
Не всяка петролна колония се радвала на тези нови господари. Западният „петролен империализъм“, с което имаме предвид общите усилия на индустриалните правителства и международните петролни компании да контролират петролните ресурси на различни по-малко напреднали страни, запалил политически пожари по цялото земно кълбо, които щели да продължат да тлеят в продължение на десетилетия. През 1938 г. възмущението в Мексико достигнало дотам, че „Шел“, „Стандард“ и други западни петролни компании били изгонени, а активите им — национализирани. Директорите на компаниите, които с право се страхували, че тази „социалистическа“ зараза ще се разпростре към други петролни компании, лобирали пред правителството във Вашингтон да се намеси с военна сила и да накаже Мексико за назидание. Но Вашингтон имал други планове. С ход, който напомня за днешните договорки с петролните шейхове, Вашингтон се въздържал да смъмри мексиканците от страх, че Мексико може да се съюзи и, което е по-важно, да обедини петролните си интереси с Япония и Германия по пътя към още една световна война.


Неизбежно обвързването на петрола с дипломацията довело и до обвързването му и с войната. Индустриализираните държави не само че имали нужда от петрол, за да водят война (съвременната армия вече била „механизирана“ сила с танкове, кораби и самолети), но и все по-често започвали война за петрол. Това е вярно и за Втората световна война. Тъй като нямали собствени петролни полета, с които да захранват индустриалните си и военните си амбиции, нацистка Германия и имперска Япония били изправени пред очевиден избор — да обуздаят тези амбиции или да намерят петрол на друго място. И двете избрали второто. В Германия Адолф Хитлер знаел, че единствената му надежда за победа е да завладее петролните полета в Близкия изток и Русия (въпреки обещанието си за вярност към Сталин). В същото време в Токио идеята на Хирохито за азиатска империя силно зависела от спечелването на контрол над богатия на петрол Малайски архипелаг. Всъщност когато японците бомбардирали Пърл Харбър през декември 1941 г., основната им цел била да потопят всички американски военни кораби, които иначе биха могли да попречат на японските танкери да достигнат Индонезия.
Петролът скоро станал основната военна доставка, не по-маловажна от мунициите или работната сила. Франция и Великобритания бързо изразходили собствените си петролни запаси и както и през Първата световна война, се обърнали за помощ към САЩ. Те отговорили като типични янки и отворили кранчетата на големите си находища в Тексас и Оклахома, за да е сигурно, че съюзниците винаги ще имат гориво. В отчаяното си желание да прекрати този приток на петрол Германия изпратила смъртоносните си подводници да торпилират американските нефтени танкери, които доставяли тексаски суров петрол на източното крайбрежие. През първите пет месеца на войната германските подводници потопили петдесет и пет танкера и осеяли американските брегове с петролни петна и мъртви моряци. Въпреки това приливът на американски петрол не спирал. Както Англия ръководела енергийния ред във века на въглищата, така САЩ — енергийната свръхсила на двадесети век — подхранвали не само собствения си огромен апетит, но и световния.
Междувременно Япония и Германия нямали късмет. Отчаяният удар на Хитлер с цел да завладее руските петролни полета завършил с катастрофален погром при Сталинград. В Тихия океан японските петролни танкери се превърнали в лесни мишени за американските военни кораби. Когато един американски самолет Б-29 пуснал атомната бомба над Хирошима през август 1945 г., японските военновъздушни сили вече били останали без никакво гориво. Войната свършила и въпреки че имало много фактори за това, победителите отново били тези, които успели да си осигурят постоянни доставки на петрол. „Съюзниците доплаваха до победата на петролна вълна“ — заявил един британски служител в края на Първата световна война. Двадесет години по-късно тази оценка е дори още по-вярна.


С края на Втората световна война всички въпроси за превъзходството на петрола в енергийния ред или за ролята, която петролът ще играе в следвоенната световна икономика, били оставени настрана. От решаващо значение по време на война, петролът вече бил съществена част от следвоенния просперитет, истинската валута на геополитическата мощ. Макар въглищата все още да произвеждали повече обща енергия, петролът задвижвал корабите и самолетите, товарните влакове и автомобилите, от които все повече зависело военното и търговското превъзходство.
Самата петролна промишленост отразявала това господство. Разширен от нуждите по време на войната, петролният сектор вече станал по-сложен, с повече петролни полета, нефтопроводи, танкери и терминали и възможности за рафиниране. Проучване на петролните компании довело до създаването на безброй нови продукти, базирани на петрола — от пластмаса до синтетична гума, което допълнително увеличило търсенето на петрол. Със съживяването на опустошените от войната европейски и азиатски икономики между 1945 и 1960 г. световното потребление на петрол рязко се повишило — от шест милиона барела на ден до двадесет и един милиона барела. И въпреки че някои производства били национализирани (петролът в Мексико и СССР се контролирал от държавата), лъвският пай от световното производство бил в ръцете на малък брой компании — „Ексън“, „Бритиш Петролиъм“, „Шел“, „Тексако“, „Шеврон“, „Гълф“ и „Мобил“, т.нар. големи играчи, заедно с няколко десетки по-малки предприятия, които донякъде предизвикателно се наричали независими.
Петролът всъщност бил най-важното гориво на двадесети век. Въпреки че въглищата запазвали голям пазарен дял при отоплението и производството на електричество, те никога нямало да постигнат политическата и икономическата важност на петрола или неговия звезден статут на първа геополитическа стока в света. За да бъде световна сила, една страна се нуждаела или от петрол, или от пари, с които да го купи. Държави като Великобритания, които нямали собствени находища, се възстановили едва частично от войната. Производители като Мексико, Венесуела и Русия се радвали на все по-голяма мощ в световната икономика, докато Саудитска Арабия, за която станало ясно, че притежава най-големите петролни залежи в света, вече не била пренебрегвана като страна на бедуински принцове и камилари.
Най-отгоре в този нов енергиен ред стояли САЩ. През 1960 г. те произвеждали седем милиона барела на ден — един от всеки три барела в света. Също толкова важно е, че САЩ, както и някои американски компании имали все по-голямо влияние в богати на петрол региони по света, най-вече в Саудитска Арабия, на която Вашингтон мълчаливо се бил съгласил да предложи военна защита в замяна на правото американски компании да произвеждат петрол.
Областта, в която обаче САЩ наистина държали господството в енергийния свят, била потреблението. През 1955 г. страната използвала повече от една трета от цялата произвеждана в света енергия. Потреблението на човек от населението било шест пъти по-високо от това на която и да е друга страна. Разбира се, използвали сме тази енергия, за да произвеждаме повече стоки и богатство, но сме използвали и повече енергия, за да топлим домовете си, да охлаждаме офисите си и най-вече да караме колите си. През първите десет години след войната броят на пътническите коли в Америка нараснал почти двойно от двадесет и пет милиона на четиридесет и седем милиона, а потреблението на бензин също се удвоило. Векът на автомобила бил в пълен ход. Градове като Лос Анджелис се прочули с автомобилната си култура, шосетата и задръстванията си, както и с разрастващите се предградия и извънградски квартали, които тази култура създавала.
Въпреки това в тази розова картина на стабилно енергийно превъзходство започнали да се очертават и сериозни проблеми. Петролната икономика и американското господството в нея винаги дотогава се били основавали на готовите запаси и възможността да се задоволява постоянно увеличаващото се търсене, като просто се изпомпва повече петрол или се откриват нови находища. Тази парадигма започнала да се разпада. „Сигурността на доставките“ вече не била гарантирана. През 1946 г. Америка консумирала повече петрол, отколкото можела сама да произведе, и за пръв път в историята си станала нетен вносител на петрол. Последиците от това били огромни. След като осигурили гориво на света по време на две войни, САЩ, както отбелязва един историк, „всъщност се превърнали в страна вносителка, чието източно крайбрежие би замръзнало през зимата, ако не беше течната топлина от Венесуела и Арабския полуостров“. Американците вече сами изпитали безпокойството и несигурността, които отдавна тормозели Великобритания, Европа и Япония. Америка щяла да се превърне в големия парадокс на двадесети век на икономически и военен гигант, чиято жизнена енергия се контролира в други части на света.
А що се отнася до несигурността на новите обстоятелства, „чуждестранният“ петрол изведнъж вече не изглеждал толкова надежден. Гневът, който накарал Мексико да национализира петролните си активи през 1938 г., се разпрострял и към други петролни колонии. Колкото повече се увеличавало значението на петрола и колкото по-ясно ставало, че петролът е ключът към властта и богатството в бъдеще, толкова по-голям дял и от двете искали чуждестранните производители. Венесуела увеличила цената на петрола си и започнала да прави дипломатически сондажи сред съюзниците си в Близкия изток. Много по-сериозна последица било това, че арабските държави, провокирани от създаването на Държавата Израел през 1948 г., заплашили с петролно ембарго САЩ и всяка друга страна, която подкрепя Израел.
Три години по-късно се появил още един знак за предстоящите събития — Иран национализирал петролната си промишленост и изхвърлил големите английски и американски компании. Други богати на петрол държави го последвали и през 1961 г. създали първия петролен картел в света — Организацията на страните износителки на петрол (ОПЕК). Изведнъж като че ли станало ясно, че световната петролна карта била и карта на политическата нестабилност — най-вече в Близкия изток, за който вече се знаело, че държи повече от половината петрол в света. За няколко кратки години световната индустрия, която дотогава била контролирана от шепа международни петролни компании, отишла в ръцете най-вече на новия вид петролна единица, петродържавата, както вече се наричали Саудитска Арабия, Венесуела и други богати на петрол страни. След тази съдбовна промяна големите играчи започнали да се борят за остатъците от световното производство — така наречения петрол извън контрола на ОПЕК, което означавало да търсят петрол на все по-отдалечени и труднодостъпни места.
Това, че петролният бизнес и политика били станали рисковани, не бил единственият проблем. Както се случило и с въглищата преди това, петролът започнал да показва недостатъците си. Производството и рафинирането на петрола замърсявало реките и езерата, а газовете, изпускани от милионите коли и камиони, създавали сериозни проблеми със замърсяването на въздуха. По време на войната Лос Анджелис получил първите си сигнали за „смог“, а през 60-те години на двадесети век със смога били обяснявани намалената видимост, някои здравословни проблеми и случаи на повредено имущество, което накарало някои жители да напуснат града. Мексико Сити, Лондон и Токио съобщили за подобни проблеми.
Имало и друг проблем. През 1970 г. производството на петрол в САЩ достигнало своя връх. Дебитът на големите американски находища започнал да спада, а броят на барелите, произвеждани от големите компании, започнал да намалява. Вносът, който се превърнал в необходимост за енергийната икономика на САЩ, рязко скочил. С осъзнаването на енергийната зависимост на Америка много правителства и представители на промишлеността започнали да се чудят дали подобна тенденция няма да засегне и световните петролни запаси. Било ли възможно въпреки съществуващите по това време морета петрол на пазара производството да стигне максимума си и да започне да намалява в целия свят? Като че ли за една нощ петролът се превърнал от фактор за икономическия успех в източник на икономическа и политическа уязвимост. Вече било ясно, че векът на петрола ще донесе толкова тревоги, колкото и този преди него.


Глава 2
Последният леснодостъпен петрол

На три километра от брега на Азербайджан под лъчите на безмилостното евразийско слънце, на едно брулено от вятъра парче земя, наречено Пясъчен остров, ръждясва едновремешната гордост на съветската петролна империя. Преди двадесет години на този голям 1,2 кв.км остров се намирал венецът на съветската петролна промишленост с безкрайни редици бликащи петрол кладенци и големи тръби, които прекосявали водата и пренасяли нефта до рафинериите в Баку. Тогава производството достигнало естествения си връх, дебитът намалял и Пясъчният остров изпаднал в онова състояние на дълбок индустриален разпад, което Холивуд харчи милиони в опита си да копира. Покрай пътищата минават ръждиви нефтопроводи. Празни сгради, някои все още с червената съветска петолъчка отгоре, стоят килнати под неестествен ъгъл. Земята е покрита със стари варели, парчета от счупени машини и завинаги спрени камиони, а недалеч от сушата редица гигантски ръждиви на цвят сондажни кули, повечето от които изоставени, се губят в далечината.
— Никакво замърсяване — твърди преводачът ми от Държавната петролна компания на Азербайджан Сахиб Сираджев за може би десети път, откакто дойдохме на острова. — Можете да ловите риба тук.
Вътре в административната сграда ни посреща Вакиф Хюсеинов, генералният управител на Пясъчния остров — едър човек с пълно лице, добре подстригана посребрена коса и с репутацията на нещо като звезда в каспийските петролни кръгове. Когато дошъл на Пясъчния остров през 1996 г., леснодостъпният петрол отдавна бил свършил. Целият обект произвеждал само 1500 барела на ден, което едва стигало да се покрият заплатите на 1600 работници. Вакиф започва да ми обяснява гръмко и бързо като картечница на руски как ремонтирал старите кладенци и направил десетки нови, някои дълбоки три километра, като в крайна сметка увеличил дебита на Пясъчния остров почти тройно. И всичко това въпреки ограничените ресурси и само с малка част от технологиите, които западните компании приемат за даденост.
— Където и да ме сложат, мога да осигуря и последната капка петрол — хвали се Вакиф, застанал под големия като на национален герой портрет на бившия азербайджански президент Гейдар Алиев. — Ако ще и на Луната да ме сложат.
За разлика от колегите си в западните петролни компании, Вакиф като че ли се радва, че човек от медиите е дошъл на острова. Без да се притеснява от разрухата около себе си, той нарежда да ме разведат наоколо, а след това ме кани на разкошен обяд с борш, есетра и водка. След това, докато пием сладък азербайджански чай от малки чашки, Вакиф ми подарява написан от него учебник по инженерство с автограф и внимателно ми обяснява защо съветските петролни инженери са по-добри. Западните петролни специалисти са „прекалено тясно специализирани“, казва Вакиф, като спира за кратко, за да изкрещи в интеркома на бюрото си на някой подчинен. В бившия Съветски съюз, продължава Вакиф, петролните специалисти били обучавани да разчитат на инстинкта си. „Трябва да подхождаш към петролния кладенец като към дама — казва ми той. — Така няма да ти откаже.“
Докато ме изпраща до колата с лека походка и весело настроение, ми се струва, че моментът не е подходящ да му кажа, че „дамите“ всъщност му отказват, откакто е дошъл на Пясъчния остров, и то доста категорично. Въпреки че производството тук наистина се е утроило, добивът сега е едва една шеста от този по време на върховото производство през 1986 г. С тази скорост нефтът ще намалее до тънка струйка след няколко години, а Пясъчният остров завинаги ще влезе в редиците на изоставените полета, които сега ограждат град Баку — загиващата бивша столица на старата съветска петролна империя.


Пясъчният остров не се различава много от хиляди други някога процъфтяващи градове в Тексас, Пенсилвания, на Борнео и на много други места — все богати на петрол райони, където индустрията дошла, построила огромна и скъпа инфраструктура и когато повечето петрол свършил, си събрала багажа и поела към следващия си голям удар. В даден момент Пясъчният остров няма да липсва на никого. В исторически план петролните компании са станали толкова добри в откриването на нови петролни залежи, че загубата на едно-единствено находище е микроскопично прекъсване в световното петролно производство, което неумолимо е нараствало от половин милион барела на ден през 1990 г. до седемдесет и пет милиона барела днес.
Все пак, както нещастният Вакиф много добре знае, това, което се увеличава, трябва и да намалява. Петролът е ограничено вещество и както обемите на Пясъчния остров са спаднали, така в даден момент целият петрол, който се открива по света, вече няма да може да замества произвеждания дотогава петрол и световният добив ще достигне своя връх. За петролните компании и петролните държави ще бъде все по-трудно да поддържат сегашните нива на производство, да не говорим за увеличаващото се потребление. Търсенето отново ще изпревари предлагането и цените ще скочат.
Нещо повече, въпреки че терминът „връх“ предполага плавна крива, по която производството нараства бавно до средата, а след това постепенно спада до нула, в реалния свят приземяването няма да е меко. В приближаването на пика в производството покачващите се цени — седемдесет, осемдесет и дори сто долара за барел — ще накарат петролните компании и петролните държави да преобърнат планетата за нефт. За известно време ще успяват да откриват достатъчно петрол, за да задържат производството без промяна, като разтеглят върха в нещо като плато и може би временно успокоят страховете. Но всъщност това маниакално следвърхово производство просто ще изчерпи останалите резерви още по-бързо и по този начин ще направи спада накрая много по-рязък и неочакван. Както казва един американски геолог, „ръбът на платото много прилича на отвесна скала“.
Накратко, можем да смятаме, че изчерпването на петрола ще е най-сериозната криза, пред която се е изправяло индустриалното общество. Въпреки това според Колин Кембъл, бивш петролен геолог на „Амоко“ и настоящ сив кардинал на т.нар. петролни песимисти, „правителствата продължават да бъдат отчайващо неинформирани и неподготвени“. От години насам официалната линия на големите страни вносителки, големите страни износителки и големите международни петролни компании с малко изключения напомня на ядосан родител, който има работа с прекалено любопитно дете. Да, да, да, постоянно ни се казва с раздразнителен и снизходителен тон, че в крайна сметка производството на петрол наистина ще достигне пик. Но това не е нещо, с което човечеството трябва да тормози хубавата си главица в близко бъдеще. Не само че известните ни петролни залежи са огромни, казват ни те, но и учените, инженерите и другите умни глави стават все по-добри в откриването на нови находища на петрол на неочаквани места — например в Северно море (през 60-те години на миналия век) или в шелфа на Ангола (през 90-те години).
Като добавим и неописуемо големите запаси на т.нар. неконвенционален петрол, дали под формата на подобен на меласа „тежък петрол“ във Венесуела например или на богатия на нефт катранен пясък в Алберта, плюс всички познати запаси на природен газ (който може да се преработва в синтетичен бензин и дизел), казват оптимистите, светът не може да достигне пик в производството поне още петдесет, шестдесет или сто години. Според оптимистите този буфер ни дава достатъчно време да разработим нови енергийни технологии и да осигурим спокойния преход към следвъглеводородния ред, без да трябва да взимаме прибързани или скъпи спешни мерки или без дори да трябва да се разстройваме с мисли за това.
Ако въобще правителствата и енергийните компании решат да споменат дългосрочните перспективи пред петрола публично, то това почти винаги е съпроводено с политическото „само ако“: бихме могли да имаме толкова петрол, колкото ни е нужен, само ако ОПЕК престанеше да ограничава доставките или само ако на петролните компании им разрешаха да вадят нефт от Националния арктически резерват за диви животни, или само ако бунтовниците в Ирак престанеха да взривяват собствените си петролопроводи. Според тази гледна точка всички притеснения, свързани с дългосрочните доставки на петрол, могат да се решат със законодателни, дипломатически или понякога военни средства. Дългосрочните доставки на петрол, с други думи, наистина са въпрос на политическа воля да се реши колко петрол ни трябва и след това да отидем и да си го вземем.
В действителност обаче, както мълчаливо признават някои енергийни компании и правителствени агенции, розовата картина, рисувана от оптимистите, съвсем не е точна. Въпреки че в земята все още има големи количества петрол, повечето от него е така да се каже теоретичен петрол — може и да съществува, но в много несигурна и дори проблематична среда — дълбоко под арктическия лед например или в разяждани от граждански войни малки африкански държави. Или най-вече в петролната крепост, известна като ОПЕК, чиито политически машинации ще засегнат дългосрочните доставки по-сериозно от всякакви геологически закони. Така че възможността ни да се доберем до теоретичния петрол и да го използваме зависи от безброй променливи — технологични, екологични, финансови и политически, които към този момент е трудно да се предвидят и още по-трудно да се контролират.
С други думи, въпреки че петролът ни няма да свърши утре, ние наближаваме края на това, което може да се нарече леснодостъпен петрол. Дори и при най-добри обстоятелства петролът, който остава, ще бъде по-скъп за откриване и производство и по-ненадежден от петрола, който използваме днес. Този факт означава не само по-високи цени, но и по-непостоянни цени, което ще ни попречи да видим колко бързо се изчерпват петролните запаси и да разберем кога трябва да започнем да търсим нещо ново.


И така, кога ще е пикът? На теория производството на петрол достига връх, когато половината от първоначалното количество се изпомпа от земята. Това важи както когато говорите за отделен кладенец, така и когато говорите общо за всички петролни кладенци на планетата. Когато свършат половината запаси, просто става по-трудно да се поддържа същото ниво на производство, т.е. същия брой барели на ден, и накрая производството пада.
Ако знаехме общия обем на петрола, с който светът е започнал, както и количеството петрол, което вече сме използвали, и количеството, което ще използваме в бъдеще (изчислено според прогнозното енергийно търсене), щяхме да можем да предвидим „средната точка“ на изчерпване и производствения пик. Но, разбира се, не знаем общия обем. Въпреки че можем доста точно да кажем колко петрол сме използвали от началото на петролния век — около 875 милиарда барела, оценките за петрола, който е още в земята, са твърде несигурни и точно в това е големият проблем.
Като цяло, когато попитаме колко петрол е останал в земята, говорим за два вида петрол — доказани запаси и неоткрити запаси. „Доказани“ е термин, който използваме за петролни залежи, които вече са открити, но още не са разработени. Доказаните запаси най-вече се държат от петролни компании като „ЕксънМобил“ и петролни държави като Саудитска Арабия и Норвегия. Според Организацията за геоложки проучвания на САЩ, която е една от най-уважаваните и цитирани петролни агенции в света и лидер сред т.нар. оптимисти, доказаните световни запаси са 1,7 трилиона барела, повече от половината от които се намират в Близкия изток.
„Неоткритият“ петрол на свой ред е суровина, чието съществуване още не е потвърдено със сонда, но сериозни индикации за наличието му се дават от различни геоложки маркери. „Неоткритият петрол“ е завладяващият петрол — този от романтичните истории за смели мъже като героите на Джон Уейн, търсачи на нефт, рискували живота си, докато обикалят влажни джунгли и сухи степи с надеждата да попаднат на петрол (макар че петролните проучвания в днешно време всъщност са автоматизирани). На теория неоткритите петролни залежи са пръснати по целия свят, въпреки че някои райони като че ли са по-облагодетелствани — например Сибир, Западна Африка, Източна Южна Америка и Каспийско море. Според Организацията за геоложки проучвания на САЩ неоткритият петрол е около 900 милиарда барела. Когато съберем доказания и неоткрития петрол, получаваме 2,6 трилиона барела. Ако приемем, че световното потребление на петрол, което в момента е 80 милиона барела на ден, продължи да расте с по 2 процента на година, със запаси от 2,6 трилиона барела ще достигнем пик около 2030 г. и дори по-късно, ако потреблението се забави.
Проблемът е, че и двете числа — за доказания и за неоткрития петрол, са несигурни. Оценките за доказаните резерви например по принцип се преувеличават по икономически и политически причини. Класически пример за това е, когато в края на 80-те години на двадесети век шестте големи производителки от ОПЕК — Кувейт, Обединените арабски емирства, Иран, Ирак, Венесуела и Саудитска Арабия, добавиха общо повече от 300 милиарда барела към официално обявените си резерви. Това почти удвои официалните числа от години наред и с един замах „отложи“ пика в световното производство с почти десет години. Само Саудитска Арабия, която притежава най-големите петролни запаси в света, за едно денонощие вдигна оценката си от 167 милиарда барела на невероятните 257 милиарда барела.
Защо е подозрително това число? По принцип производителите на петрол променят прогнозите си за резервите само в два случая — когато са направени някакви открития или когато някоя нова методика разкрие, че петролът е повече (или по-малко), отколкото е било обявено преди. Но нито една от шестте страни в ОПЕК не е обявявала някакви значителни нови открития през 80-те или 90-те години, нито пък технологиите за оценка са се подобрявали изведнъж. Шестте страни твърдяха, че коригират предишни грешки, тъй като западните петролни компании, които започнали производството на петрол в Близкия изток, редовно отчитали по-ниски резерви. Въпреки че известни корекции са нормални, трябва да отбележим, че промяната нагоре съвсем случайно съвпадна с решение на ОПЕК от 1985 г., според което колкото са по-големи обявените резерви на една членка, толкова повече може да изнася тя и съответно да печели повече. Ако разгледаме страните една по една, казва Кембъл, бившият геолог на „Амоко“ и настоящ песимист, става ясно, че промените са били силно подправени. „Очевидно е абсурдно да си представим, че Ирак например е увеличил резервите си четирикратно от 1980 г., когато по-голямата част от това време е бил във война или е имал наложено ембарго“ казва Кембъл.
Това е класическо „песимистично“ разсъждение, което подсилва образа на петролния песимист като на откачен привърженик на теорията за конспирацията, който смята, че енергийно-промишленият комплекс се опитва да скрие наближаващия пик в производството на петрол. Кембъл е здрав англичанин с четвъртито лице, сериозен тон и проницателен мрачен поглед, който си е спечелил неувяхващата омраза на всички петролни директори с това, че постоянно повтаря, че оценките им за резервите са откровени лъжи. „Ако се срещнеш с „Шел“ или Би Пи, — предупреди ме веднъж Кембъл — ти препоръчвам да не им казваш, че се познаваме, тъй като очевидно ме смятат за терорист.“
Въпреки всичките им мрачни теории и параноя понякога петролните песимисти са прави да се съмняват в числата, които се подхвърлят днес, тъй като в много случаи тези числа просто нямат логика. Вземете например оценките за „неоткрития“ петрол. Много оптимисти, включително и Организацията за геоложки проучвания на САЩ, смятат, че тепърва ще бъдат открити големи количества петрол — между 1 и 1,5 трилиона барела. Проблемът е, че по света са останали много малко места, където може да се крие целият този петрол и където петролните компании още не са търсили. Петролът не е случайно геологическо събитие, нещо, което може да се появи навсякъде. Той е продукт на сложни геоложки процеси, които се случват само при определени специфични условия. Както видяхме в историята за Спиндълтоп, трябва ви майчина скала — заровени надълбоко седименти, които са богати на органична материя. Необходимо е също да имате и път за миграция — пукнатини или порести скали, през които новообразуваният петрол може да се измъкне нагоре към повърхността. И накрая ви трябва слой непропусклив камък, глина или сол, който да задържи петрола и да създаде колектор или находище.
Тази конфигурация от майчина скала, колектор и капан или „петролна система“, както я наричат геолозите — представлява подземна въглеводородна машина, която произвежда, транспортира и съхранява нефт и газ. Петролни системи съществуват в целия свят и включват всичко от малки обекти, произвеждащи едва неколкостотин барела на ден до четирите големи системи в Близкия изток, които образуват половината от известните петролни запаси в света. Но въпреки цялото си разнообразие всички петролни системи следват строги природни правила. Майчината скала например трябва да съдържа достатъчно органични вещества, за да произведе използваеми количества нефт и газ. Миграционната скала пък трябва да е достатъчно пропусклива или петролът няма да може да премине през нея свободно. Покривната скала трябва да е достатъчно непропусклива, иначе нефтът просто ще изтече.
Но най-важното е, че синхронът трябва да е идеален. За да се превърнат в петрол, органичните вещества в майчината скала трябва да бъдат загрети до определена температура за определен период от време. Това по принцип става, когато майчината скала бъде заровена и в течение на милиони години бъде натискана надолу към това, което петролните специалисти наричат „кухня“ — геоложката зона между три и четири хиляди метра под морското равнище, където температурите са достатъчно високи (между 100 и 135 градуса по Целзий), за да превърнат органичната материя в петрол. Нефтът се образува само в кухнята. Майчина скала, която не е била заровена достатъчно надълбоко, няма да се сготви, а скала, която е била заровена прекалено надълбоко, отвъд кухнята, ще се загрее прекалено много и петролът или ще се „крекира“ в газ, или просто ще се разпадне. Няма средно положение — условията за образуване на петрол или съществуват, или не. Няма и никакви гаранции. Дори и ако системата отговаря на всички изисквания, тя все пак може да се окаже празна, когато петролните компании я пробият със сондите си. Много по-стари петролни системи са произвеждали морета петрол в далечното минало, само за да го оставят да изтече милиони години преди хората въобще да разберат какво е петрол.
С други думи, петролът се среща относително рядко, образува се само в определени геоложки пространства, при определени условия и в плитката зона точно под повърхността на земята. В целия свят има около шестстотин петролни системи, които могат да произведат търговски количества нефт и газ. От тях приблизително четиристотин са били проучени. Останалите се намират на места като Северния полярен кръг или дълбоко под водата — все отдалечени и труднодостъпни райони, към които петролните компании са се насочили едва след като са изчерпали по-достъпния петрол.
Това състояние на нещата обяснява защо петролните проучвания в последните години са станали толкова трудни. Не само че оставащите „неразкрити“ системи са по-труднодостъпни, но и вероятно са по-малки. Исторически погледнато, тъй като са по-лесни за намиране, големите системи като че ли се откриват първи. Освен това петролните компании предпочитат първо да разработват големите си открития и отлагат проучването на по-малките и по-неизгодни находища за по-късно. „Във всички райони обширните находища са големите цели и обикновено те се откриват най-напред — казва петролният геолог Джоузеф Рива, бивш петролен анализатор в Службата за проучвания на американския Конгрес. — С напредването на проучванията средният размер на откритите полета намалява, както и намереното количество петрол на единица проба.“ Или казано на прост език, останалите неоткрити залежи не само че ще бъдат по-малки, но вероятно ще дават и все по-малки количества петрол.
Фактически, когато човек начертае графика на средния обем петрол, откриван всяка година от началото на столетието, става ясно, че новият петрол наистина се открива все по-трудно. Всяка година обемът на новооткрития петрол, т.е. броят на барелите, намирани и документирани като известни или открити резерви, се увеличава постоянно от 1860 до около 1961 г., когато достига връх. Оттогава насам петролните компании като цяло намират малко по-малко петрол всяка година, с изключение на кратък период в края на 90-те години на двадесети век, когато били обявени големи открития в Каспийско море, до бреговете на Западна Африка и в Мексиканския залив. На практика от 1995 г. светът е използвал по 24 милиарда барела петрол годишно, но е откривал средно само по 9,6 милиарда барела нов петрол. Според проучване на „Уд Маккензи Кънсалтънтс“ индустрията открива по-малко от 40 процента от необходимия й нов петрол, за да избегне намаляване на познатите резерви.
Ако изключим някое наистина драматично прекъсване на историческия модел, няма причина да очакваме нещо да промени тази низходяща траектория на откритията. „Копаем дупки по целия свят от началото на двадесети век — казва Лес Магун, геолог от Организацията за геоложки проучвания на САЩ, който от три десетилетия прави карти на петролните залежи в света и не споделя оптимизма на работодателя си. — Статистически погледнато, не е възможно целият този „скрит ресурс“ да съществува и да чака да бъде намерен. Трудно е това да се подкрепи с научни аргументи.“
И наистина според песимистите, когато използваме тези по-реалистични прогнози за бъдещите открития на петрол, нашите оценки за общия оставащ петрол в света — доказани и неоткрити залежи — падат на един трилион барела (не 2,6 трилиона, както твърди Организацията за геоложки проучвания на САЩ) и очертават пика около 2010 г. Това означава, че нямаме много време или със сигурност не достатъчно, за да се подготвим за това, което ще последва след пика. Дори да приемем, че върхът всъщност ще бъде плато, а „отвесната скала“ ще бъде отложена, да кажем, до 2016 г., крайният срок все пак е доста близо, като се има предвид размерът и стойността на петролната инфраструктура — танкери, петролопроводи, рафинерии, самолети, автобуси и най-вече коли, които ще трябва да се модернизират или направо да се заменят.
„Това, което трябва да запомним за производството, е не че стига връх, а че след това спада рязко, а по това време световното търсене бързо ще се движи в обратната посока“ — ми каза миналата година Джо Ром, бивш изпълняващ длъжността заместник енергиен министър на САЩ в правителството на Клинтън. След като започне спадът, казва Ром, „САЩ ще имат много малко време да реагират“.


На връщане от Пясъчния остров, докато се возим натъпкани на задната седалка на малката лада на Министерството на петрола. Сахиб най-накрая спира да повтаря колко е чиста водата. Друсаме се през поредния потискащ петролен пейзаж — оголени кафяви хълмове, ръждиви тръби, мазни езера и километър след километър сондажни кули, който периодично се прекъсва от маслинови горички или група покрити с прах деца. С приближаването ни към Баку хълмовете стават по-ниски, изникват жилищни блокове и бедняшки квартали, преди да отстъпят място на обширна равнина с петролни рафинерии, фабрики и сажди, известна като Черния град — сърцето на старата съветска петролна империя. Минаваме покрай една корабостроителница, където огромна платформа за петролни сондажи е паднала настрани, а ярката й нова боя рязко контрастира с разрухата наоколо. На седалката до мен Сахиб като че ли се оживява. Почуква по прозореца и ми казва как скоро платформата ще бъде превозена с шлеп до новите залежи в азербайджанския сектор на Каспийско море, „където е големият петрол“.
Десет години по-рано бил подписан договор, обявен за сделката на века, според който консорциум от западни петролни компании платил на Азербайджан осем милиарда долара за правото да търси петрол на морското дъно на няколко километра от Баку, далеч от Пясъчния остров и другите остарели петролни залежи на Азербайджан. Съветските инженери отдавна подозирали наличието на големи петролни залежи под дълбоките каспийски води, но им липсвали технологиите, за да докажат, че петролът съществува, да не говорим да започнат да го изпомпват от земята. Няколко месеца след подписване на сделката западните работници, въоръжени с последните сеизмични технологии и подводни сонди, попаднали на златна жила в района на Чераг-Азари-Гуншали — свръхгигантска формация, за която първоначално се смятало, че съдържа 3 милиарда барела петрол — достатъчно, за да осигури на Азербайджан между осемнадесет милиарда и тридесет милиарда долара приходи годишно, в зависимост от цените на петрола.
Вероятността да съществува такова петролно богатство се е превърнала в национална мания в Азербайджан. В речи и реклами, на билбордове и огромни плакати азербайджанските политици не пропускат възможност да напомнят на гласоподавателите колко светло е бъдещето им. Сахиб, който е участвал в началото на преговорите с петролната компания, си спомня с гордост за това, не на последно място и защото то включвало щедри командировки до САЩ. „Много пъти съм бил в Хюстън — казва ми той с равнодушието на врял и кипял пътешественик. — Отсядал съм в „Хилтън“, в „Хаят“. Ходил съм и до Ню Орлиънс. Ама че град! „Покажи ни циците си!““
Много хора в петролния бизнес споделят оптимизма на Сахиб. Западните анализатори описват азербайджанската сделка, която била първата от поредица сделки между западни петролни компании и различни каспийски правителства, като взаимноизгодна геополитическа сделка — отчаяната бивша съветска република получава петролните приходи, а индустриализираният свят получава алтернатива на петрола на ОПЕК в Близкия изток. Засега Азербайджан не бърза да разработва обектите си в шелфа, а огромните петролни залежи в Чераг-Азари-Гуншали и на други места за момента дават само скромни количества петрол — по-малко от един милион барела на ден. Но служители на Държавната петролна компания на Република Азербайджан твърдят, че производството се увеличава и че „големият петрол“ ще тръгне всеки момент. Казват ми, че до 2010 г. производството ще достигне 2 милиона барела на ден. Междувременно оценките на общия размер на залежите в Чераг-Азари-Гуншали се променят почти всеки месец с пускането на нови пробни кладенци и откриването на нов петрол. Миналото лято властите в Азербайджан обявили, че находището съдържа поне 4,7 милиарда барела петрол.
На много хора в петролната индустрия истории като тази им помагат да оправдаят оптимистичните сценарии за бъдещите петролни открития и да разсеят по-песимистичните прогнози за края на петрола, които се прокрадват от времето на петролните сътресения през 70-те години. Преди тридесет години изглеждало като че ли наистина петролът в света е на свършване. През 1971 г. производството в САЩ стигнало връх. След като служила като петролна помпа на света почти цял век, Америка повече не можела да покрива глобалния недостиг на петрол, още по-малко да задоволява собствените си нужди, просто като отвори кранчетата в Тексас и Оклахома. Занапред тези кранчета щели да останат отворени докрай през почти цялото денонощие и пак нямало да излиза достатъчно петрол. Господството на Америка като главна петролна сила свършило и новите петролни производители побързали да се възползват от това. Когато арабските петролни държави като Саудитска Арабия и Ирак преустановили доставките на петрол за Америка през 1973 г., САЩ безпомощно гледали как цените на петрола скачат тройно и световната икономика изпада в дълбока рецесия.
Заради страха, че подобен пик може би предстои и за петрола в целия свят, енергийните анализатори се захванали да оценяват глобалните петролни запаси. Ранните прогнози не били окуражаващи. Според повечето оценки доказаните световни резерви били около 1,3 трилиона барела, което при тогавашното ниво на потребление нямало да стигне за дълго. Компанията „Есо“ (по-късно „Ексън“, а след това „ЕксънМобил“) предрекла, че пикът ще бъде достигнат през 2000 г., същата прогноза дало и британското енергийно министерство. „Роял Дъч-Шел“ казала, че платото на производството ще бъде изкачено до 2005 година.
До 1979 г., когато революционери затворили петролните находища в Иран, което изстреляло цените на петрола до най-високите им нива в историята, петролните песимисти се превърнали в преобладаваща парадигма в западните политически и икономически кръгове и изразители на общественото мнение. Убедени, че петролът скоро ще се изчерпи, западните правителства и потребители прегърнали идеята за съхраняване на енергията с патриотичен плам, а еколози и енергийни активисти с радост приели възможността за нов, по-чист енергиен ред. Междувременно цяла армия експерти, много от които бивши геолози в петролни компании, се отдали на изчисляването на датата на пика и на създаването на подробни мрачни сценарии за това, което ще дойде след това, като повечето сценарии включвали световна рецесия, политически хаос и военно нашествие в Близкия изток от страна на отчаяните индустриализирани нации.
Но с течение на времето страхът от изчерпване на петрола бързо бил заменен от засилващия се петролен оптимизъм. Подтикнати от високите цени в резултат на арабското петролно ембарго, през 1975 г. петролните компании започнали да произвеждат огромни обеми петрол от Северно море — подводното находище, което дотогава било пренебрегвано, тъй като изисквало прекалено сложни технологии, което правело разработването му неикономично. Две години по-късно големи количества започнали да излизат от обширните полета на не по-малко негостоприемния Северен склон на Аляска.
Оптимистите казват, че тези и много други успехи оттогава насам разкриват основен пропуск в теорията на песимистите, а именно това, че тя не отчита, че петролната индустрия е станала много по-умна от мрачния период в началото на 70-те години. Тъй като нямали достъп до „лесния“ петрол в Близкия изток, петролните компании били принудени да измислят нови начини за търсене и производство на петрол. Резултатите са поразителни. Днес сондите могат да достигнат на три километра под земята, да се движат навсякъде, включително и хоризонтално, и електронно да засичат наличието на петрол и газ. Работниците използват мощни свръхкомпютри, за да създават зашеметяващи триизмерни сеизмични образи на подземните структури, които показват къде точно са богатите на петрол и газ скали и дори очертават най-добрия път за пробиване.
Този взривен напредък в технологиите има три основни последици за индустрията. Първо, компаниите сега могат да работят в почти всякакъв климат и среда, от вечно замръзналата тундра до плаваща платформа, закотвена на три километра над морското дъно — места, преди отхвърляни като непрактични от технологична или икономическа гледна точка, като Каспийско море или дори ледения Сибир, който масово се смята за следващото петролно откритие. По този начин всяка година петрол, който преди е считан за недостижим или „неконвенционален“, става конвенционален. Новите производствени технологии например дори позволяват на компаниите да произвеждат доскоро неизползваем петрол като подобния на меласа „тежък“ петрол във Венесуела или обширните залежи на катранен пясък в Алберта, Канада. Всъщност правителството на Алберта сега твърди, че притежава „резерви“, равностойни на повече от един трилион барела петрол.
Второ, компаниите рязко са увеличили количеството петрол, който вадят от дадено поле. Едва през 70-те години на миналия век сондьорите били доволни, ако извлекат 30 процента от петрола в едно находище, като практически оставяли 70 процента в земята като „неизвлекаем“. Дори и днес в по-малко развитите петролни региони като Саудитска Арабия казват, че средното ниво на извличане е само 25 процента. Но новите технологии за картографиране и сондиране позволяват на работниците да видят къде се намира останалият петрол в даден резервоар и след това точно да изчислят мястото, където да направят кладенец и да го достигнат. Тези технологии са повишили нивото на извличане до цели 80 процента — успех, който не само е увеличил производството в новите полета, но позволява на компаниите да възстановят намаляващи или дори изоставени находища.
Според Организацията за геоложки проучвания на САЩ подобрените технологии за извличане на петрол ще добавят още седемстотин милиарда барела към сметките за останалия в света нефт и ще отложат пика в производството с години. Дан Бътлър, анализатор в Енергийната информационна агенция, поделението за оптимистични прогнози на американското Министерство на енергетиката, казва, че най-голям потенциал за подобряване на извличането има в Близкия изток. „Инсталациите в Саудитска Арабия са много примитивни — казва Бътлър. — Те просто оставят петролът да изскочи. Но ако може да се извадят още 5 процента от петрола в Саудитска Арабия и останалата част от Близкия изток, това би повишило резервната база с поне сто милиарда барела.“
Трето, компаниите вече знаят много по-добре къде да търсят петрол. Новите геоложки схващания, като например това, че петрол може да се образува в радиус от десетки километри от делтата на река, дори и много дълбоко под водата, довели до откриването на петрол на най-неочаквани места като дълбокия шелф на Западна Африка. Залежите дълбоко под водата се смятат за най-обещаващи в бъдеще. На такива места повечето петролни компании и много анализатори очакват да намерят голяма част от неоткрития петрол. Особено големи надежди се възлагат на дълбокия шелф в Мексиканския залив, на районите край бреговете на Африка и Бразилия, както и на арктическите области на Канада и Гренландия, Норвегия и Сибир, където сеизмичните проучвания разкриват наличието на подземни структури, подобни на тези под богатото на петрол Северно море, само че много по-големи. „Северният полярен кръг ще бъде следващото голямо поле на действие — обещава Том Албранд, ръководител на проекта на Организацията за геоложки проучвания на САЩ за оценка на световните запаси и изявен петролен оптимист. — Имаме усещането, че повече от половината от всички неоткрити ресурси се намират в дълбокия шелф, а половината от тях са в Северния полярен кръг. Освен това сме търсили само в седем полярни области, а остават още двадесет и осем. Още дори не сме започнали да откриваме целия петрол, който се намира там.“
Но дори и Организацията за геоложки проучвания на САЩ не е никакъв оптимист в сравнение с Енергийната информационна агенция, към която се обръщат политиците в САЩ, когато им трябва положителна енергийна прогноза. Докато прогнозите на Организацията за геоложки проучвания на САЩ отчитат само петрола, който може да се извлече с днешните технологии и при днешната цена на петрола, Енергийната информационна агенция предполага значителни подобрения и в двете и резултатите са окуражаващи. Така например докато повечето оптимисти смятат, че в района на Каспийско море може да има 100 милиарда барела петрол, изчисленията на Енергийната информационна агенция сочат зашеметяващите 292 милиарда барела, които в крайна сметка може да бъдат извлечени в Казахстан, Азербайджан и други страни, чиито имена завършват на „-стан“. Освен това Енергийната информационна агенция смята, че новооткритите находища в шелфа на Западна Африка и Южна Америка, взети заедно, може да конкурират някои от залежите в страните от Близкия изток. „Не става дума чак за втора Саудитска Арабия — казва Бътлър от агенцията, — но със сигурност количеството е достатъчно, за да отложи пика в производството до 2035 година.“


Думите на Бътлър за „втора Саудитска Арабия“ заслужават по-сериозно внимание. Независимо колко добри ставаме в откриването на нови залежи на петрол, световната петролна карта си остава по същество същата. Може да намерим находища в Африка, в Сибир или на друго място. Рано или късно обаче ще се върнем на факта, че лъвският пай от петрола в света се намира в Близкия изток и се контролира от ОПЕК — картел от враждебно настроени и нестабилни режими, който вече упражнява прекалено много контрол върху световните цени на петрола и който ще добие още повече власт, когато петролните залежи извън страните от ОПЕК започнат да привършват. Така, въпреки че в крайна сметка ще е важно да знаем кога общото световно производство на петрол ще достигне връх, когато правителствата, петролните компании и песимистите питат за пика в момента, те искат да знаят кога може да очакваме пик в добива на петрол извън ОПЕК — свободния петрол, петрола, който имаме шанс да експлоатираме.
Именно тук картината с изчерпването на запасите става наистина страшна. Колкото и да сме умни в откриването на нов петрол, остава фактът, че просто има по-малко петрол за намиране в районите извън контрола на ОПЕК. Вярно е, че технологиите за разработване са се подобрили значително. Свръхкомпютрите, които компаниите започнали да използват през 80-те години на двадесети век, за да изготвят карти на новите залежи и да се насочват точно към петрола, наистина довели до скок в откриването на находища. Но нито суперкомпютрите, нито нещо друго е успяло да прекрати дългосрочния спад в новооткритите полета на петрол извън ОПЕК, където петролните производители и международните петролни компании продължават да изпомпват повече петрол, отколкото биха могли да заменят с проучвания.
Проблемите на страните извън ОПЕК се виждат най-добре в намаляването на свръхголемите петролни находища — огромните мастодонти, които дават милиарди барели петрол и могат да направят от една страна от Третия свят петролна империя, но които вече рядко влизат в светлината на прожекторите. Двете най-големи полета, които са били експлоатирани през последните тридесет години, са Кашаган в Казахстан, което се оценява на петдесет и пет милиарда барела, и Кра ал Мару в Кувейт, за което се твърди, че е с подобен обем. И макар че това наистина е много петрол — достатъчно да задоволи световното потребление за четири години, трябва да отбележим, че това не е петрол извън ОПЕК. Кра ал Мару е в Кувейт, който е част от ОПЕК. Кашаган е в Казахстан, който, макар и технически да не е член на ОПЕК, по подобен начин е бил затворен за западните проучвателни методи до началото на 90-те години на миналия век. (Когато международните петролни компании били допуснати в Казахстан, те намерили Кашаган за около тридесет и шест минути.)
Ако искаме да видим последните грамадни петролни полета извън страните от ОПЕК, трябва да извървим целия път назад до Канатрел в Южна Америка, открито през 1976 г., и залива Прудо в Аляска, открито през 1968 година. Големи находища продължават да бъдат откривани извън страните от ОПЕК, но запасите са предимно между един и три милиарда барела. И макар като абсолютно число тези обеми да са значителни, те са дребни в сравнение с едновремешните суперзвезди. Тенденцията е ясна — там, където международните петролни компании са били допуснати да търсят нефт, т.е. на места, които не се контролират от ОПЕК, откритите залежи са все по-малки.
Разбира се, тази реалност като че ли се губи в шумотевицата около „поредното горещо откритие“. Преди десет години дълбокият шелф в Мексиканския залив се смятал за следващото елдорадо, въпреки че след една поредица успехи той накрая се оказал разочароващ. Най-голямата находка на „Бритиш Петролиъм“ — полето Тандърхорс с 1,5 милиарда барела залежи — трудно може да се нарече свръхгигант, а подобни разочарования са изпитвали и други компании. Председателят и главен изпълнителен директор на „ЕксънМобил“ Лий Ремънд стигнал до там да се оплаче, че „най-доброто нещо, което „ЕксънМобил“ можела да направи, след като пробила първия си кладенец в Залива, било никога да не копае втори“.
Намаляващите находища са една от причините много от големите петролни компании напоследък да не успяват да изпълнят планирания растеж и да се мъчат да „попълнят“ резервите си, т.е. да откриват нов барел петрол за всеки, който произвеждат. Както добавя анализаторът Фадел Гейт: „Ниските плодове вече са обрани. Има още плодове, но те са по-трудно достъпни за откъсване.“
Историята е същата, без значение дали говорим за петролни компании или цели петролни области. Макар че индустрията е инвестирала милиарди долари, производството от петролните полета в Аляска, Западния басейн на Канада и британското Северно море — едно време богати на нефт райони, които осигурявали на петролната икономика защита срещу ОПЕК — в наши дни бързо спада. В Северно море например петролните компании неотдавна празнуваха откриването на находището Базард с 1,1 милиарда барела залежи, но то се оказа недостатъчно, за да попречи на Великобритания да достигне пик в производството през 2002 г. от 2,3 милиона барела на ден, който на следващата година падна на 1,8 милиона барела на ден.
Изчерпването е неизбежно. Мексико, едновремешният съюзник на Запада и верен доставчик на САЩ, може да достигне върхово производство около 2005 година. Пикът в Нигерия, която САЩ се опитва да отдели от ОПЕК, може да дойде през 2007 година. Нещо повече, Норвегия, чиято държавна петролна компания „Статойл“ изнася три милиона барела на ден и съответно е третият най-голям износител след Саудитска Арабия и Русия, вероятно ще достигне производствен пик през 2004 година. Дори и силният фонтан на руския петрол започва да изглежда временен. След вдигането на желязната завеса производството на петрол в Русия се оживи бързо и днес дори голяма западна компания кандидатства за дял от почти митичните петролни богатства на Русия. Междувременно американските дипломати ухажват Москва и я убеждават да стане най-добрия (неарабски) петролен доставчик на САЩ. Въпреки това, макар че Русия наистина има големи петролни залежи — може би 200 милиарда барела по оценки на неизбежно оптимистичната Енергийна информационна агенция, — това е нищо в сравнение с почти 850-те милиарда барела, за които се смята, че се държат от Саудитска Арабия и други арабски държави. И докато повечето от държавите в ОПЕК ограничават производството си (в опит да потискат световните доставки и да държат цените високи), руските петролни компании произвеждат с пълна пара и много експерти очакват, че Русия ще достигне пика си не по-късно от 2015 година.
Тогава това е последното действие в петролната сага. Дори според оптимистични оценки, които взимат предвид руския нефт, производството на петрол извън ОПЕК може да достигне връх през 2015 година. Тогава големите страни вносителки в света ще бъдат принудени да се обърнат към доставчика, на когото най-силно не вярват — ОПЕК. ОПЕК, разбира се, също го очаква пик — вероятно някъде около 2025 година. Все пак, тъй като пикът в ОПЕК ще дойде по-късно, резултатът е все същият — световните петролни доставки все повече ще зависят от картел, известен с прибързаните си действия и съмнителна благосклонност към Запада. Според някои оценки още през 2010 г., дори преди пика извън ОПЕК, страните от ОПЕК ще доставят приблизително 40 процента от петрола в света, в сравнение с 28 процента в момента. Предполага се, че делът на ОПЕК ще нарасне значително с падането на производството извън ОПЕК. Какво ще означава това за петролните пазари и за енергийната геополитика като цяло е невъзможно да се каже. Но ако съдим от влошаващите се отношения между харчещия петрол Запад (разбирай САЩ) и много от играчите в арабския Близък изток (разбирай Саудитска Арабия), едва ли има много окуражаващи възможности. Най-малко страните от ОПЕК ще имат значителна свобода да вдигнат цените по-високо от сегашните нива, без да се страхуват от конкуренцията на производители извън ОПЕК. Предния път когато ОПЕК имал такъв контрол над цените на петрола — по време на арабското петролно ембарго през 1974 г., — западните сили без малко да предприемат военна намеса и просто да завземат петрола. Според някои източници само заплахата от контраудар от страна на Съветския съюз ги възпряла, а тази пречка вече не съществува.


Ако изчерпването на запасите е близко във времето и ако последиците от пика в петролното производство в страните извън ОПЕК са толкова сериозни, защо тогава, питат петролните оптимисти, светът още не е обхванат от паника? Ако недостигът предстои скоро, т.е. ако доставките показват признаци, че изостават от търсенето, цените на петрола вече би трябвало да са много по-високи. Петролните пазари днес са изключително чувствителни — дори един самоубийствен атентат в Йерусалим е достатъчен да изстреля цените на петрола, защото от гледна точка на петролните търговци насилието увеличава вероятността от война в Близкия изток и по тази причина от краткосрочно прекъсване на износа на петрол оттам. Следователно може да се предположи, че ако търговците имаха дори и най-малки съмнения за по-продължително преустановяване на петролните доставки, като пик в световното производство например, то те ще бързат да купят колкото може повече петрол с надеждата да го продадат на по-висока цена след това. Всъщност усиленото купуване ще доведе до увеличаване на цените веднага, още преди реалният недостиг да се случи, а по-високите цени след това ще дадат сигнал, както го наричат икономистите, на потребителите и политиците да започнат или да съхраняват петрола, или да намерят други алтернативи, както се случило по време на петролните сътресения през 70-те години на двадесети век. Фактът, че това не става — въпреки периодичните скокове средните цени на петрола остават около двадесет долара за барел от десетилетия — е доказателство, казват оптимистите, че пикът съвсем не е толкова близо.
Има, разбира се, някои пропуски в това окуражаващо разсъждение. Първо, една от причините, поради които не виждаме ценови сигнал, е, че не можем заради съществуващия луфт на петролните пазари. Въпреки че производителите извън ОПЕК — международните петролни компании плюс страни като САЩ и Русия — в някои случаи произвеждат по-малко всяка година, ситуацията в много страни от ОПЕК е различна. Всъщност държави като Саудитска Арабия, Кувейт и Венесуела задържат производството — те имат излишни кладенци, помпи и тръбопроводи, които не използват, но могат да пуснат в употреба доста бързо.
ОПЕК като цяло може да произвежда три милиона барела на ден над световното потребление и този капацитет е удобен, защото позволява на ОПЕК да попълва дефицита в доставките, когато Ирак или Венесуела изведнъж престанат да произвеждат. За нещастие излишният капацитет или „резерва“ също така замъглява картината на изчерпващите се доставки, защото заглушава всички сигнали за производствени трудности. Ако производството извън ОПЕК започне да намалява, страните от ОПЕК могат да включат резервния си капацитет, преди пазарите да усетят спада и цените да се покачат много. В резултат на това не се подава ценови сигнал. Тъй като тази резерва се очаква да стигне за няколко години (особено когато ентусиазирани производители като Русия продължават да разширяват производството си със скоростта, с която западните инвеститори им изпращат пари), можем да си представим сценарий, при който петролът извън ОПЕК всъщност достига връх, но за известно време никой не забелязва. Или както казва Мат Симънс, инвестиционен банкер в петролния сектор и експерт по изчерпването на петролните запаси, който е съветник по енергийните въпроси в правителството на Буш, „пикът в производството на нефт и газ ще се случи, ако не се е случил вече, но ние няма да знаем кога е станало събитието, докато не го забележим в огледалото си за обратно виждане“.
Второ, за да може цената точно да отразява промените в доставките и така да разберем, когато започне изчерпване на запасите, въпросният пазар трябва да е относително свободен, а случаят с петрола не е такъв. На свободния пазар, където целият петрол е достъпен за този, който може да плати, компаниите първо биха произвеждали най-леснодостъпния петрол, защото добивът му е по-евтин. С изчерпването на този лесен петрол компаниите ще се обърнат към все по-скъпия петрол, което постепенно ще вдигне цените и същевременно ще изпрати сигнал на потребителите да започнат да използват по-малко петрол. За да функционира този чудесен механизъм обаче, петролните компании трябва да имат достъп до по-евтиния петрол, така че да могат да използват първо него, преди да се насочат към скъпия. Но в реалния живот се случва точно обратното. Понеже ОПЕК притежава повечето евтин и „лесен“ петрол и налага ограничения за това колко може да се произвежда (и кой да го произвежда), западните петролни компании всъщност са принудени да произвеждат първо скъп петрол и затова да определят по-високи цени — около двадесет и пет долара за барел, за да покриват по-високите си производствени разходи. (Тази динамика на свой ред позволява на ОПЕК да определя същата цена за своя петрол, въпреки че петролът на ОПЕК е много, много по-евтин за произвеждане.)
Това обръщане на пазара според мнозина анализатори реално поддържа цените двойно по-високи, отколкото биха били на свободния пазар. Тази ситуация не само насърчава прилагането на производствени резерви, но и прикрива много от промените в дългосрочните доставки. В резултат на това, казва Алфред Кавало, енергиен консултант от Принстънския университет и специалист по изчерпване на енергийните запаси, „ценовото предупреждение, което потребителите очакват, когато ресурсите се изчерпват, напълно се прикрива“.
В идеалния случай, когато пазарните механизми не действат, се очаква правителствата да се намесят — в този случай като дадат някакъв сигнал, че имат съмнения за дългосрочните петролни доставки. Всъщност обаче намеса няма. Тъй като са видели до какви политически щети и паника може да доведат мрачните прогнози от 70-те години, днешните потребителски нации стъпват изключително внимателно, когато говорят официално за бъдещите доставки. Да се предполага, че нещо е сбъркано, като това, че производството на петрол извън страните от ОПЕК например ще достигне своя пик още през 2015 г., не само че ще стресне пазарите и ще даде на ОПЕК доводи за пазарене, но и ще бъде в противоречие със западната мантра за неспирен икономически растеж. Както каза бившият заместник енергиен министър на САЩ Джо Ром, „ако американското правителство дори спомене възможността световното петролно производство да достигне пик да кажем през 2020 г., това не само че ще има огромен и изключително отрицателен ефект върху пазарите, но и по същество ще принуди САЩ рязко да променят енергийната си политика, така че да започне да насърчава енергийната ефективност и използването на алтернативна енергия“.
По този начин, въпреки че всички са наясно, че оценките за петролните залежи са доста теоретични — статистически проучвания, основани на данни за известните петролни залежи, — агенциите за прогнози като Организацията за геоложки проучвания на САЩ, Енергийната информационна агенция и европейската Международна енергийна агенция са подложени на силен политически натиск да допускат грешки в полза на неоправдания оптимизъм. И те го правят. През 90-те години на двадесети век например един доклад на Организацията за геоложки проучвания на САЩ, който давал ниски прогнози за петролните залежи в Националния арктически резерват за диви животни, бил оттеглен под натиска на подкрепящи проекта законодатели в Аляска и бил пренаписан с по-оптимистични изводи.
Според представители на бизнеса и правителството подобен свръхоптимизъм е присъщ на всяка изготвяща прогнози бюрокрация и въобще не насърчава политиците да разгледат въпроса за изчерпването на петрола. „Би било огромна грешка енергийната политика на САЩ да се основава на това, което Организацията за геоложки проучвания на САЩ смята за бъдещите петролни залежи — казва бивш високопоставен американски енергиен служител. — Енергийната информационна агенция е давала такива надути числа, и то толкова самонадеяно, че трябва да й се забрани със закон да отговаря на въпроси за петрола.“


Централата на Държавната петролна компания на Република Азербайджан се намира в голяма къща в стил „крал Джордж“ с изглед към брега, на около час път от Пясъчния остров. Построена от петролен милионер по време на първия петролен разцвет на града преди един век, тя е такава смесица от старо и ново, каквато някоя западна петролна компания би прегърнала като чудесно средство за маркетинг, но която тук изглежда напълно случайна. Сградата е занемарена. Внушителната линия на покрива е обезформена от големи сини букви, които изписват абревиатурата на компанията, като че ли азербайджанската петролна бюрокрация е някаква холивудска икона. Повечето от просторните стаи вътре са разделени на малки офиси, а прекрасният стар паркет на пода изглежда като че ли по него многократно са минавали трактори.
Въпреки това, тъй като това е било в бившия Съветски съюз, е запазена известна елегантност за висшите служители. В една особено внушителна ъглова стая с голяма конферентна маса и обширен изглед към рафинериите и танкерите в пристанището на Баку президентът на компанията Натиг Алиев пуши тънка цигара и разглежда разочароващите резултати от проучванията на едно от най-популярните морски петролни находища в страната. Предното лято най-голямата и най-успешна от всички западни петролни компании „ЕксънМобил“ пробила пробен кладенец в една нова формация, наречена Нахчиван, недалече от Чераг-Азари-Гуншали. Когато първата серия сондажи не разкрили „търговски“ обеми петрол или газ в Нахчиван, кладенецът бил пробит по-надълбоко. Тъй като все още не се показвал петрол или газ, „ЕксънМобил“ отново увеличила дълбочината на кладенеца, този път до около седем хиляди метра — рекорд в сондажите в Каспийско море. Петрол така и не бил открит и „ЕксънМобил“ обявила, че кладенецът ще бъде „засипан и изоставен“.
Натиг настоява, че проблемът е в „ЕксънМобил“, а не в находището. „Направихме анализ — казва ми той с помощта на преводач — и установихме, че изкопаният от чуждестранния ни партньор кладенец е извън нефтоносните структури.“ С други думи, „ЕксънМобил“ просто не е уцелила петрола. Очевидно доволен от това обяснение, Алиев става и отива до бюрото си, за да си вземе още една цигара. Строен и мургав красавец с елегантен тъмносив костюм, който той внимателно пази от цигарената пепел, той изобщо не прилича на традиционен съветски петролен служител. „Беше изкопан само един кладенец — продължава той. — Не може да съдиш за резервите само по един кладенец.“
Това може и да е вярно. Но днес в Баку, особено извън офисите на компанията, разговорите са далеч по-малко оптимистични от преди. Въпреки че производството от голямото находище Чераг-Азари-Гуншали се увеличава постоянно, макар и бавно, „големият петрол“ на Азербайджан не само че го няма, ами и като че ли намалява. Провалът в Нахчиван е всъщност второто разочарование за „ЕксънМобил“, която удари на камък в още едно находище — широко рекламираната формация Огуз. А „ЕксънМобил“ не е единственият оттеглил се западен партньор. Въпреки многобройните пробни кладенци в целия азербайджански сектор на Каспийско море други четири големи компании — италианската „Ени Аджип“, френската „ТоталФинаЕлф“, „ШевронТексако“ и Би Пи — също не успели да намерят „търговски количества“ въглеводороди. Компаниите се опитват тихомълком да прекратят договорите си с правителството на Азербайджан и едва ли е тайна, че на много от тях им се иска да не бяха залагали толкова на азербайджанския петрол, а повече на Северно Каспийско море, където големите казахски находища привличат цялото внимание и повечето петролни инвестиции от Запад. „Азербайджан просто потвърди това, което хората отдавна знаят — жалва се висш служител в западна петролна компания. — Само една десета от изследваните структури се оказват истински находища.“ А дори и Казахстан започва да губи блясъка си. Би Пи, норвежката „Статойл“ и „Бритиш Газ“ продадоха дела си в огромното петролно поле Кашаган. Както се пошегувал един петролен анализатор, „може би те просто са се притеснили от възможността за такова голямо богатство. Или може би са започнали да подозират, че Кашаган не е най-голямото находище, откривано някога.“
Този лош късмет е в духа на смесените резултати от проучванията в света. Въпреки че новите технологии безспорно помагат за откриването на нови залежи, те не са обърнали тенденцията откритията да са все по-малки. През 2002 г. например световните открития намалели до шест милиарда барела петрол — далеч по-малко от средните откривани количества в исторически план и далеч по-малко от двадесет и седемте милиарда барела, които пазарът поглъща. Повечето „лесен“ петрол — големите петролни резерви в леснодостъпните находища — вече е открит и в много случаи, особено в страните извън ОПЕК, вече е изпомпан докрай. Петролът, който остава, ще бъде по-рискован за извличане, а вероятността за неочаквани разходи, непостигнати производствени цели и чист провал ще е все по-голяма. Колкото повече петрол произвеждаме, толкова повече са рисковете, свързани с оставащите количества.
Северният полярен кръг например може наистина да съдържа големи неразработени залежи. В същото време както дори и много оптимисти признават, сондирането и производството на петрол дълбоко под покритите с лед води на хиляди километри от танкерно пристанище е голямо техническо предизвикателство. Трябва да се намерят специално оборудване и висококвалифицирани екипи и да им се осигури защита в тежките условия. Трябва да се преодолеят хиляди инженерни и технически трудности само за да се изкара петролът на повърхността, да не говорим за построяването на хиляди километри тръбопровод, който да пренася петрола до пазара. Нещо повече, според някои геолози когато петролните компании най-накрая започнат да работят в Северния полярен кръг, формациите е много вероятно да се окаже, че съдържат газ, а не нефт.
Освен това Северният полярен кръг е една от най-деликатните екосистеми на планетата и еколозите са готови да я бранят с всички сили. В продължение на почти двадесет години екологичните организации успешно са държали петролните компании настрана от оценените на петдесет милиарда барела петролни находища, които се намират под Националния арктически резерват за диви животни в Аляска въпреки десетилетните и добре финансирани лобистки усилия на петролния бизнес. Вече има данни за подобна съпротива спрямо проучванията и в Гренландия и арктическата част на Скандинавския полуостров. По подобен начин много анализатори вече поставят въпроси за намеренията да се произвеждат синтетични горива от катранените пясъци на Алберта и от други видове тежък петрол, тъй като процесът на рафиниране води до отделянето на големи емисии въглероден диоксид, който е основният заподозрян за промените в климата.
Междувременно увереността на някои анализатори за петролните запаси в ОПЕК също намалява. След като е проучил повече от сто технически доклада за производството, написани от саудитски петролни инженери, съветникът на Буш по енергийните въпроси Симънс смята, че самите саудитци се боят, че Саудитска Арабия „вероятно е преминала своя пик. Ако това е вярно, то тогава със сигурност планетата Земя е преминала производствения си пик.“


Картината за дългосрочните петролни залежи не е обнадеждаваща. Дори и ако не смятате, че петролът ще свърши утре, той очевидно ще става все по-рискован всяка година — от техническа, геоложка, екологична и в крайна сметка икономическа и политическа гледна точка. Въпреки това засега правителствата и хората, които ги избират, като че ли отричат да има проблеми с петрола. Вярно е, че се полагат усилия да се направят алтернативни горива или икономиката да премине на природен газ, но такива програми ще струват трилиони долари и ще са необходими десетилетия, за да се изпълнят. Затова истинският въпрос е не дали петролът ще свърши (той ще свърши), а дали имаме способността и политическата воля да предвидим това навреме, за да се подготвим за него. Въпреки че пикът вероятно е по-далеко, отколкото смятат много песимисти, трудно е да се каже кога ще дойде заради маскиращи фактори като резервните запаси и ценовите манипулации. Което е още по-лошо, тъй като изчерпването вероятно ще се ускори след достигането на пика, тъй като компаниите ще се мъчат да спечелят с по-високи цени, световните пазари, както и политическите системи, които зависят от тези пазари, може да се влошат учудващо бързо, след като се разбере, че е имало връх. „Експертите и политиците нямат резервен план, на който да разчитат“, оплаква се Симънс. Ром добавя: „Не споделям възгледите на паникьорите [за скоро предстоящ пик], но все повече вярвам, че когато пикът се случи, ще бъде прекалено късно да се направи нещо по въпроса.“
И досега (2004 г.) в Азербайджан, две години след посещението ми там, бъдещето до голяма степен остава свързано с петрола, поне официално. Въпреки новите спънки, една от които е неуспешната проба, направена от японски петролен консорциум през 2002 г., правителството продължава да възлага надежди на очаквания „голям петрол“. Шофьорите из града все още могат да видят плакати с лозунги като „Петролната индустрия е силата на народа“. В Държавната петролна компания на Азербайджан разговорите са се насочили към нови формации още по-навътре в морето, въпреки че някои чужди геолози са скептично настроени. В Организацията за геоложки проучвания на САЩ Грегъри Улмишек отбелязва: „Има майчина скала, има структури, има колектори. Въпросът е дали майчината скала в дълбоката част на басейна е толкова добра, колкото беше в някои от плитките области. И каквото и да казвам, няма как да разберем, докато не се направи първият сондаж. Докато не се изпробва със сонда, не можем да знаем.“
В централата на Държавната петролна компания на Република Азербайджан Натиг продължава да оборва този скептицизъм.
— Кога ще свърши петролът? — пита той. — Говори се, че след тридесет години, но кой знае. Нямаме представа къде ще сме след тридесет години или дори след двадесет. — Усмихва се. — Тъкмо започваме. Първите кладенци бяха много плитки. Просто ще пробиваме все по-надълбоко.


Глава 3
Светлото бъдеще

В началото на март 2000 г. нисък, жилав мъж с подстригана брада и отегчено изражение влязъл забързано в офисите на „Белард Пауър Систъмс“ в покрайнините на Ванкувър. От две седмици вицепрезидентът на „Белард“ по финансовите въпроси Пол Ланкастър бил в постоянно движение, посещавал банкери и инвестиционни анализатори в Ню Йорк, Лондон, Цюрих и десетина други градове и търсел купувачи за трите милиона нови акции, които канадската технологична компания скоро щяла да предлага. Програмата била изключително напрегната, но Ланкастър и колегите му били наясно, че сега е моментът да се продава. Не само че технологичните акции били топли-топли, но и основният продукт на „Белард“ — удивително устройство, познато като водородна горивна клетка — все повече изглеждал като енергийния източник на бъдещето.
Горивните клетки са вид батерии, които нямат нужда от зареждане. Те смесват водород и кислород и правят електрически ток. Произвеждат малко шум, не отделят нищо по-притеснително от водни пари и отдавна се рекламират като ключ към чистото енергийно бъдеще. От 80-те години на двадесети век инженерите на „Белард“ работели трескаво, често се сблъсквали със скептицизъм и откровена враждебност, за да направят горивните клетки реалност. Сега усилията им се възнаграждавали. Само няколко седмици по-рано компанията за електрически уреди „Коулман-Пауърмейт“ обявила намеренията си да произвежда електрогенератори за каравани на базата на горивните клетки на „Белард“. На автомобилното шоу в Детройт „Форд“ представила новия си „Тинк“ — семеен седан с четири врати, който се захранва с горивна клетка на „Белард“. Моментът бил идеален. През декември 1999 г. акциите на „Белард“ се търгували едва по 25 долара. Сега, когато Ланкастър влизал в централата на „Белард“, акциите били почти 120 долара и имало признаци, че ще продължат да поскъпват.
„Белард“ не била измислила горивната клетка. Идеята да се произвежда електричество, като се смесват водород и кислород, била позната от почти две столетия и се предлагала почти от толкова отдавна като начин да се премине отвъд въглеводородната енергийна икономика. „Белард“ не била и първата компания, която предложила да се използва електричеството от горивна клетка за задвижване на колелата на кола, което всъщност означавало да се създаде „електрическа“ кола, която никога няма нужда от зареждане. Но основаната от Джефри Белард компания била направила две решаващи стъпки, за да осъществи тази идея. Първо, „Белард“ открила начин да намали размера на горивната клетка, като в същото време увеличи мощността й. Нейният продукт „Марк 900“ например е с размера на куфарче, но в същото време има достатъчно конски сили, за да задвижи среден по размер седан. Не по-малко важно било и ключовото партньорство, което „Белард“ била установила с „Форд“ и „ДаймлерКрайслер“. Това й позволило да използва огромния им опит, за да създаде ново поколение свръхефективни незамърсяващи коли, които по думите на мнозина щели да сложат край на стогодишния монопол на петрола в транспорта и да дадат началото на „водородната икономика“. Самият председател на „Форд“ Уилям Клей Форд заявил, че горивната клетка е краят на двигателя с вътрешно горене. „Време е да заменим изкопаемите горива — обявил Фърдинанд Пеник, директор на поделението за горивни клетки на „ДаймлерКрайслер“. — Водородът ни предлага най-добрата възможност за това, а и не виждам да се задава нещо друго с такъв потенциал.“
И наистина, поне що се отнася до инвеститорите, изкопаемите горива вече били мъртви. Когато предлагането на акции на „Белард“ приключило няколко дни по-късно, компанията събрала 340,7 милиона долара — почти два пъти повече от това, което анализаторите прогнозирали. Служителите и управителите ликували. След почти петнадесет години в ролята на научно-развоен център „Белард“ най-накрая имала парите, с които да изкара технологията си на пазара.
Разбира се, още много имало да се направи, преди колата с горивна клетка да може реално да се конкурира с ДВГ — двигателя с вътрешно горене. Горивните клетки все още били много по-скъпи от ДВГ, въпреки че „Белард“ била сигурна, че „Марк 900“ ще бъде конкурентна от гледна точка на разходите до края на 2000 година. Нещо повече, горивните клетки работят с водород — гориво, което не се продава на бензиностанциите или на друго достъпно за потребителите място. Въпреки това в „Белард“, а и в други занимаващи се с горивни клетки компании, били убедени, че технологията им най-накрая е достигнала критична маса. Няколко месеца по-късно Ланкастър разпалено обяснявал на репортери, че водородната технология е прескочила основен праг. „В началото горивните клетки бяха само нещо интересно — казал той. — Вече всички основни препятствия са преодолени.“


Истории като тази за „Белард“ улавят както безпокойството, така и възбудата при преобразуването на енергийната икономика, като този процес е най-драматичен в транспорта. В продължение на повече от столетие възможността ни да се придвижваме е зависела изцяло от петрола и двигателя с вътрешно горене. От всичките 750 милиона коли, камиони и други превозни средства, които днес кръстосват планетата (а бройката се увеличава с 50 милиона всяка година), около 90 процента използват петрол не заради някаква огромна конспирация на петролните компании, а защото по всички стандарти петролните двигатели с вътрешно горене са по-мощни, по-ефективни и по-доходни от всяка друга комбинация между гориво и технология. Докато не се появи нещо икономически по-привлекателно, петролният двигател с вътрешно горене ще остане предпочитаната автомобилна технология.
Въпреки това, както видяхме, петролът наближава праг, критична точка в своето господство. Въпросите за дългосрочните доставки, замърсяванията и политическата стабилност са постоянно предизвикателство за видимо вечната и непроменима петролна икономика. В петролния монолит се забелязват тънки пукнатини и те се използват от разни технологии, които обещават енергия без рисковете на петрола, както и предимства, които дори не можем да си представим. Всеки ден в хиляди работилници, научни центрове и конферентни зали по цялата планета разни гениални хора усъвършенстват цяла гама поразителни и чудесни алтернативни енергийни технологии — от слънчеви панели до вятърни централи и биомаса, всяка от които може да постави основите на следпетролната енергийна икономика.
Начело на това енергийно въстание е водородната горивна клетка — енергийна технология на 150 години, която е чиста, тиха и почти три пъти по-енергоефективна от най-добрия двигател с вътрешно горене. Така както въглищата заменили дървата и петролът заменил въглищата, водородната горивна клетка може най-накрая да предложи начин да се сложи край на стогодишния монопол на петрола в транспорта и коренно да се промени енергийната икономика и политика.
Но революцията няма да спре дотук. Тъй като горивните клетки могат да бъдат направени във всякакъв размер, те могат да се използват за почти всичко — от мобилни телефони и коли до градски автобуси и офис сгради. Накрая горивните клетки може да положат основата не просто на една нова мобилност, а на съвсем нова енергийна икономика. Вместо голямата ни и неефективна смесица от петролопроводи, рафинерии и замърсяващи природата електроцентрали ще имаме хиляди взаимосвързани и в същото време независими микросистеми, всяка от тях захранвана от смес от алтернативни горива и технологии, включително горивни клетки, и всяка ще произвежда енергия чисто, евтино и на място. Като монтират една такава горивна система в задния си двор или в мазето си, потребителите и компаниите ще получат някаква енергийна независимост. Те ще зареждат колите си и ще захранват осветлението и машините си, без да трябва да се притесняват от спиранията на тока, манипулациите на енергийните търговци или монопола в електроснабдяването. След векове на все по-централизираща се енергийна икономика, контролирана от малка група корпорации и инвеститори и защитавана от правителствата, енергетиката може би е на път отново да стане местен въпрос.
Целият този огромен потенциал вече привлича внимание. През последното десетилетие интересът към горивните клетки и така наречената водородна икономика се увеличава рязко. Всички големи производители на автомобили имат програми за горивни клетки. Политици, експерти и защитници на алтернативните горива вече редовно говорят за водорода като за последната игра в залозите за следпетролната енергетика. Дори и най-упоритите петролни компании признават, че в даден момент водородът ще стане предпочитаното гориво. Остава да видим кога ще започне тази революция, колко ще продължи и колко ще струва цялата работа.


Има известна поетична елегантност в идеята за едно изградено върху водород бъдеще. Водородният атом е най-малкият, най-простият и най-отдавна познатият. Той бил първият вид материя, създадена след раждането на нашата вселена, градивният елемент, от който всичко останало било построено по-късно. Водородът си остава и най-разпространеният от всички елементи, като образува 75 процента от масата във Вселената. Въпреки цялото това изобилие в Космоса обаче тук, на Земята, водородът не се намира толкова лесно в чисто състояние. Водородният атом е силно реактивен. Мрази самотата и лесно се свързва с други елементи. Фактически почти винаги се намира в хибридна форма. Най-известното водородно съединение, разбира се, е водата или водород плюс кислород, но има и много други. Водород и азот дават амоняк. Водород и въглерод образуват най-важните органични съединения, основата на целия живот на Земята и, което е по-важно за нас, на изкопаемите горива или въглеводородите — петрол, газ и въглища.
Именно като образува или прекъсва тези връзки, водородът съхранява или освобождава енергията, с която е станал толкова известен. Можем да наблюдаваме тази динамика по време на фотосинтеза — процесът, чрез който зелените растения превръщат водата, въздуха и слънчевата светлина в захар. Фотосинтезата започва, когато слънчевата енергия попадне върху даден лист и накара водните молекули вътре в него да се разделят на кислород и водород. Това разделяне не се постига лесно, тъй като водата е доста стабилно съединение — кислородните и водородните атоми са здраво свързани. Разделянето им изисква значително количество енергия. В случая с фотосинтезата това е поток слънчева енергия, който по същество се прикрепя към водородния атом. Товарът слънчева енергия прави новоосвободения водороден атом крайно нестабилен. За да възстанови стабилността си, водородът сега трябва да сподели допълнителната си енергия, като се свърже с нов партньор — в случая с въглероден атом, за да образува ново съединение — въглехидрат или захар. Ето защо захарите са високоенергийни съединения — техните връзки съдържат донесената от водорода светлинна енергия. С други думи, захарите са химическите складове за енергията от слънцето. А водородът е енергоносителят.
След като бъде складирана, химическата енергия може да се освободи по няколко начина. Ако вол изяде листа, водородно-въглеродната връзка се разкъсва от метаболизъм, който по същество е обратният процес на фотосинтезата. Водородът се отделя от въглерода и се свързва отново с кислород (от дробовете на вола), като по този начин образува нова молекула вода. Но — тук е най-важното — за да се свърже отново с кислород, водородът трябва да изостави товара си слънчева енергия. При метаболизма тази изоставена енергия приема формата на топлина, която загрява вола, и на химико-електрическа енергия, която движи мускулите и участва в растежа на тъканите. (Междувременно освободеният въглерод също се свързва с кислород и образува въглероден диоксид, който, когато се издишва, освобождава своя дял складирана слънчева енергия.) Това е чудото при енергията, че може да приема всякаква форма — слънчева, химическа, механична или електрическа.
Този процес на обратно свързване с кислород и освобождаване на енергия се нарича окисляване, което е научният начин да се каже „горене“. Когато нещо гори, това просто означава, че някакъв енергоносител, например водород, се е свързал с кислород и освобождава складираната си енергия. Метаболизмът по същество е контролирано горене, което превръща насъбраната слънчева енергия, която е складирана като въглехидрат, в топлина и механична енергия. Нещо подобно се случва, макар и не толкова контролирано, когато един лист се запали. Въглехидратът пак се разделя на въглерод и водород. Водородът веднага се свързва с кислород (окислява се), като по този начин образува вода (във вид на пара) и освобождава складираната слънчева енергия като топлина и светлина. Следователно както при метаболизма, така и при истинското горене цикълът на пренасяне на енергията е по същество един и същ — водородът поема слънчева енергия в началото, освобождава я чрез окисляване в края, след това се превръща отново във вода и в този вид е готов да поеме нов товар слънчева енергия при следващия кръг на фотосинтезата.
От гледна точка на човешката цивилизация най-удивителното нещо при водорода като енергоносител е, че може да съхранява енергия много дълго време. Нека предположим, че нашият лист не бъде изяден или изгорен, а вместо това падне в някое блато, бъде заровен на голяма дълбочина и в течение на милиони години бъде превърнат във въглища. Когато по-късно горим въглищата, ние обръщаме процеса на фотосинтеза, като произвеждаме вода и въглероден диоксид и освобождаваме складираната и вече много стара слънчева енергия.
По този начин природата всъщност е превърнала безкрайно много трилиона киловатчаса слънчева енергия в силно концентрирани и изключително полезни форми — въглища, нефт и газ. Вярно е, че методът на природата за складиране на слънчева енергия като въглеводороди не е твърде ефективен — един средно голям лист превръща по-малко от 1 процент от слънчевата енергия, която получава, в химическа енергия под формата на въглехидрати, а повече от 90 процента от тази складирана енергия се губи в дългия процес, чрез който въглехидратите стават въглища. Петролът и газът са дори още по-неефективни — по-малко от една десета процент от енергията, съдържаща се в първоначалния морски планктон, стига до петрола или газа, който вадим от земята. В резултат на това са необходими много стотици хиляди вата слънчева енергия, натрупвана в продължение на много години, за да се получи енергията, която се съдържа в един литър бензин. И все пак, за наше щастие, дори крайно неефективни системи могат в течение на милиони години да заделят голямо количество енергия. Ако хората не бяха открили такава достъпна и концентрирана форма на енергия и ако трябваше вместо това да разчитат на дърва, вода или вятър, индустриализираната ни цивилизация никога нямаше да стигне толкова далече толкова бързо.
Въпреки това, както видяхме, да получаваме енергията си по този начин си има и недостатъци. Първо, запасите от въглеводороди са ограничени. За по-малко от 150 години ние сме успели да използваме голяма, ако не и по-голямата част от енергиен източник, който се е трупал неколкостотин милиона години. Второ, горенето на въглеводороди води до отделянето на куп вредни вещества — от сяра, която разрушава горите, до въглероден диоксид, който носи сериозни последици за климата.
Трето, колкото и да са концентрирани и удобни, въглеводородите не са най-ефективният енергоносител. Оказва се, че проблемът е въглеродът. Спомнете си, че въглеродът се свързва с кислорода и освобождава енергия в процеса на окисляване. Но ако вземем предвид теглото му, въглеродът носи по-малко складирана енергия от водорода. Така, когато горим въглеводороди като газ, петрол и най-вече богатите на въглерод въглища, ефектът от високото съдържание на водород донякъде се намалява от по-ниското енергийно съдържание на въглерода. Колкото повече въглерод има в дадено изкопаемо гориво, толкова по-малко енергия може да отдели то. Въглищата, в които въглеродните и водородните атоми са почти поравно, имат най-ниско енергийно съдържание от всички изкопаеми горива. Петролът, в който един въглероден атом отговаря на два водородни атома, може да отделя повече енергия, а метанът или природният газ, с един въглероден на всеки четири водородни атома, отделя най-много.
Ако обаче изобщо махнем въглерода и вместо това горим чист водород, няма да изпитваме недостатъците на въглерода. Така водородът е гориво с много по-голяма енергийна концентрация от, да кажем, петрола или дори бензина. В двигател с вътрешно горене водородът отделя почти три пъти повече енергия от същото количество бензин и далеч по-малко емисии.
Недостатъкът му, както беше посочено, е, че чистият водород не съществува в природата, а трябва да се произвежда. Единият от методите за получаването му е да се разгради или „преобразува“ изкопаемо гориво като метана или бензина, като се отделят въглеродните атоми от водорода, но съществуват и други начини. Ако прекарате ток през съд чиста вода, електрическата енергия ще накара водородните атоми да се отделят от кислорода и да образуват нови връзки, този път с други водородни атоми. Тези нови водородни двойки носят енергията от електрическия поток. Процесът, наречен електролиза, бил най-първият метод за производство на водород и остава предпочитан метод, когато има нужда от много чист водород за промишлени цели. Това, което прави електролизата особено полезна обаче, е, че процесът е обратим. През 1839 г. британски учен на име Уилям Гроув открил, че при определени условия, ако водородът и кислородът се съберат, за да образуват вода, складираната енергия на водорода се освобождава като електрически поток, плюс известно количество топлина. Накратко, Гроув изобретил горивната клетка.


Повече от век по-късно нововъведението на Гроув остава до голяма степен непроменено. В най-простата си форма горивната клетка е малко повече от разделена на две кутия. Чистият водород под формата на двойки водородни атоми се вкарва в едното отделение на кутията. Кислородът се вкарва в другото. В своето отделение водородът влиза в контакт със специален метал, известен като катализатор. Катализаторът, обикновено платина, предизвиква химическа реакция, която отново разделя водородните двойки на отделни водородни атоми. Отделните водородни атоми обаче са нестабилни. Те бързат да се свържат с нещо друго и са силно привлечени от кислорода в съседното отделение.
Горивната клетка обаче е проектирана така, че да затрудни свързването. Между двете отделения има вещество, наречено електролит. Електролитът е преграда с особена селективна способност — той позволява само на ядрото на водородния атом, известно като протон, да премине от другата страна и да се присъедини към кислорода. За разлика от ядрото електронът — малката електрически заредена частица, която обикновено обикаля около протона — се отделя от водородното ядро и се извежда навън с помощта на метална жица.
Това е ключът към горивната клетка. Електронът фактически е неделима частица електрически поток, „парче“ електричество. След като бъде изтеглен по жицата, електронът може да бъде накаран да прави най-различни неща, като да свети в крушка или да завърта електрически мотор. Всеки път, когато водороден атом премине през електролитната преграда, един електрон тръгва нагоре по жицата, докато накрая се получи истински поток. Електроните не са загубени завинаги. След като са светили в крушка или са въртели електрически мотор, електроните се връщат в горивната клетка посредством друга жица, но този път от другата страна на електролитната преграда. Тук те се свързват отново с водородните протони, а те заедно се свързват с кислорода и образуват водни пари, плюс сравнително малко количество топлина. Учените наричат този процес студено окисляване — водородът пак се окислява, но повечето енергия се освобождава като електричество, а не като топлина.
Студеното окисляване е основната причина, поради която горивната клетка е толкова по-ефективна от двигателя с вътрешно горене. В ДВГ горящото гориво се разширява, натиска бутала, които задвижват колела. С други думи, химическата енергия се преобразува в механична енергия за работа. Повечето от складираната енергия обаче се преобразува в топлина, която се отвежда (и губи) от охладителната система на двигателя. Така ако една кола с вътрешно горене днес изминава средно двадесет и седем мили с един галон бензин, превозно средство с горивна клетка на теория може да измине осемдесет и една мили с килограм водород, който съдържа приблизително същото количество енергия като галон бензин. Следователно ефективността е почти три пъти по-голяма. Ако добавим и факта, че водородните горивни клетки са тихи, не създават вибрации, запалват веднага и отделят само пара, човек започва да разбира защо тази технология се смята за предвестник на напълно нов енергиен ред.
Централата на „Белард Пауър Систъм“ се намира в голям бизнес парк от 70-те години точно до Ванкувър и когато я посетих през септември 2002 г., атмосферата беше като в компания, която се смята за изпратена тук с мисия от Бог. В обширното главно фоайе сериозни на вид мъже и жени със сини лабораторни дрехи и предпазни очила крачеха делово навън-навътре. Посетители от цял свят се редяха търпеливо на рецепцията или тихо разглеждаха изложените като в светилище горивни клетки. На една маса в центъра на стаята беше сложен макет на „Марк 900“ в естествен размер — голяма колкото куфарче черна кутия, покрита с клапи и щепсели. Наблизо висеше плакат за наемане на служители, на който беше нарисувано малко момче с направен вкъщи костюм на Супермен — предпазни очила, ботуши и златно наметало. Текстът гласеше: „Помните ли как мечтаехте да станете герой и да спасите света?“
В малка, семпла конферентна зала близо до производствения цех на горния етаж Пол Ланкастър обясняваше как точно ще бъде спасен светът. Емоционален човек с пронизващ поглед, дяволити черти и слава на гениален финансист, Ланкастър беше и един от най-енергичните говорители в бизнеса. Прекарваше безкрайно много часове в пътуване или говорене по телефона, работеше с репортерите, браншовите групи и активистите и обещаваше чиста и ефективна водородна икономика, като подчертаваше мястото на „Белард“ в нея. Две години след голямата продажба на акции Ланкастър като че ли не беше загубил и капка от ентусиазма си въпреки скорошния рязък спад в цените на книжата. Когато го помолих да направи прогноза за ролята на горивните клетки в еволюцията на енергетиката, той бързо предложи два сценария. „Някои хора ще ви кажат, че горивната клетка е мостът по отношение на запазването на енергията, който ще позволи на водородната икономика реално да се случи — каза Ланкастър. — Но това според мен е консервативната гледна точка. По-малко консервативната гледна точка е, че горивната клетка ще доведе до революционни промени в начина, по който мислим за енергията, така както микропроцесорите промениха начина, по който мислим за електрониката.“
Тази революция била очертана през 1923 г. от британски учен на име Джон Холдейн. В известната си лекция в Кеймбриджкия университет Холдейн описал една цивилизация, задвижвана изцяло от водород, получен чрез електролиза от произведено от огромни вятърни централи електричество. Водородът щял да се втечнява и съхранява в големи подземни цистерни и след това, когато не духа вятър, щял да се превръща отново в електричество или с помощта на горивни генератори, или „по-вероятно на окислителни [горивни] клетки“. Холдейн заявил, че такава система щяла да децентрализира производството на енергия и да реши проблема със замърсяването на въздуха. Нещо повече, създаването на водород чрез електролиза щяло да „позволи вятърната енергия да се съхранява“ за по-късна употреба.
До 70-те години на двадесети век идеята на Холдейн вече била развита в цялостна визия за основана на водорода икономика. Защитниците на идеята виждали във водорода идеалната енергийна форма — енергийна „валута“, която ще може да се прави от всякакви енергийни източници, да се съхранява като пари в банката и след това да се изважда, когато е необходимо, за да се произвежда електричество в горивни клетки или да се използва като гориво в автомобилни мотори, електроцентрали и дори самолетни двигатели. Водородът изглеждал особено подходящ за складиране на излишно електричество. Повечето електроцентрали — независимо дали атомни, на въглища или на вода, имат производствен капацитет, който се достига само през сравнително кратки периоди на върхово търсене, а през останалото време стои неизползван. Поддръжниците на водорода питали защо да не работят централите с пълен капацитет през цялото време и да складират излишното електричество като течен водород. По същия начин водородът ще може да се използва за съхраняване на енергия от най-различни алтернативни източници като слънцето и вятъра — два „възобновяеми“ енергийни източника, чийто непостоянен характер (слънчевите панели например работят само когато грее слънцето) ги прави ненадеждни.
Най-вече водородът ще може да се използва в автомобилите — както в горивни клетки, така и в двигатели с вътрешно горене, които са приспособени да горят водород. Колите не само че държат най-големия дял в използването на петрол и отделянето на петролни замърсители, но са и далеч по-неподатливи на технологии, използващи алтернативна енергия. Докато домовете и офисите използват електричество, което може да се прави от различни източници като въглища, нефт и природен газ, то колите имат нужда от течно гориво, а доскоро единственото течно гориво идваше от изкопаемите горива. С помощта на водородната икономика транспортът най-накрая ще може да стане безобидна дейност.


Както може да се предположи, водородната икономика не се появила веднага. Макар че енергийните сътресения през 70-те години накарали зависимите от петрола Америка, Япония и Европа да инвестират сериозно в проучвания на горивните клетки, усещането за спешност намаляло с падането на петролните цени, а водородната технология продължила да прави съвсем бавни крачки напред. В средата на 80-те години горивните клетки, които можели да произведат достатъчно енергия за един автомобил, били прекалено големи и тежки, за да се сложат в кола. Все пак имало искрици надежда. „Дженерал Илектрик“ работела върху компактна горивна клетка, известна като протонно-обменна мембрана (ПОМ), която да се използва в космическата програма на САЩ. В една ПОМ клетка големите електролити са заменени с тънка полимерна ципа, която, точно като традиционния електролит, отделя електроните от протоните, като в същото време клетката е много по-малка, лека и далеч по-стабилна. За съжаление горивните клетки с ПОМ били изключително скъпи заради високата цена на материала, от който е направена мембраната, и заради тежкия платинен катализатор.
Нещо повече, ПОМ клетките не били особено мощни. Мощността, технически погледнато, е количеството енергия, което можеш да пренесеш за определен интервал от време. Два енергоносителя може да съдържат едно и също количество енергия, но тъй като единият я освобождава по-бързо, казваме, че той има по-голяма мощност. Мощността описва и скоростта, с която се изразходва енергия. Един голям електрически вентилатор се нуждае от повече мощност, отколкото един малък вентилатор, защото извършва повече работа (върти по-тежка перка) за същия интервал от време. Мощността се измерва във ватове. Едно стандартно електрическо фенерче има около 1 ват мощност. Една крушка вкъщи е между 60 и 150 вата. Печката за отопление е с мощност около 1000 вата или един киловат (kW). Една средно голяма къща в индустриализирана страна се нуждае от 5 до 20 kW мощност, в зависимост от уредите и използването им. Средната кола има нужда от 90 kW. За да стане ясно какво представлява това, ще кажем, че през 80-те години на миналия век най-добрата горивна клетка на „Дженерал Илектрик“ била с мощност 300 вата, което не стига за препичане на хляб.
Тогава се появил Джефри Белард, бивш петролен геолог и настоящ енергиен експерт, с план да преоткрие енергийната икономика. По думите на всички Белард бил гениален, напорист и арогантен. По време на петролните шокове през 70-те години работел като експерт по съхраняване на енергията за американското правителство, но след това започнал да гледа с насмешка на американската мания за енергоспестяване. Според Белард енергийното спасение не било в съхраняването на съществуващите ресурси, а в разработването на нови, по-специално слънчевата енергия. Той също виждал нужда и от по-добри технологии за складиране на изобилната слънчева енергия. След като напуснал правителството, основал компания за разработване на зареждаща се литиева батерия.
В средата на 80-те години Белард научил, че канадското правителство иска да финансира малък демонстрационен проект за ПОМ клетки. Въпреки че не знаел много за горивните клетки, Белард спечелил договора и основал фабрика във Ванкувър, Британска Колумбия. Начинът, по който Белард и малък екип инженери, електротехници и механици изкарали бърз курс по ПОМ технологии и след като преровили учебниците и подробно проучили съществуващите модели, заключили, че възможностите за подобряване на мощността са огромни, е може би една от най-наглите предприемачески истории на века.
Основният проблем, поне доколкото екипът на Белард можел да прецени, бил, че ПОМ клетките не получават достатъчно водород. Като увеличили притока на гориво, инженерите успели да вдигнат мощността значително. Те също така открили нови начини за намаляване на количеството платина в катализатора и сложили полимерна мембрана, която не само че била по-евтина и по-ефективна, но и значително увеличавала мощността. Крачка по крачка произведената мощност се покачвала, понякога по-бързо, отколкото инженерите на Белард очаквали. Една нощ през 1986 г. нов проект довел до такъв рязък скок в мощността, че електрическият кабел се стопил наполовина.
Ликуващи, представители на „Белард“ отлетели за Ню Мексико да запознаят с резултатите колегите си от Националната лаборатория в Лос Аламос, която по това време била водещият изследователски център в САЩ. От 70-те години на двадесети век учените в Лос Аламос проучвали дали компактни горивни клетки могат да се използват в транспорта, но като цяло били отхвърлили идеята, защото смятали, че мощността им е прекалено малка. Сега обаче, докато инженер от „Белард“ им описвал резултатите от теста, учудените учени от Лос Аламос разбрали, че играта се е променила драстично. Като дръпнал настрана един от мениджърите на „Белард“, изследовател от Лос Аламос му казал: „Не мисля, че оценявате напълно това, което сте направили.“ Колите с горивни клетки не само че били възможни, но били и неизбежни. След повече от век краят на петролната икономика най-после бил започнал.
Това било нещо опияняващо. В продължение на десетилетия индустриалните икономики търсели алтернатива на ДВГ и петрола. В началото електрическите коли изглеждали възможен вариант, но батериите все още били толкова тежки и неефективни, че автомобилите били малки, с къс пробег и се зареждали дълго. Горивните клетки обаче като че решавали този проблем. Все още щяло да има нужда от батерии за запалване на електрическите мотори, които задвижват всяко колело, но батериите вече нямало да трябва да се зареждат, като се включват в електрическата мрежа, тъй като горивните клетки щели да осигуряват постоянен приток на ток и да „зареждат“ батериите, което щяло да ги направи по-малки и по-леки. Накратко, колата с горивна клетка имала всички предимства на електрическата кола, като например бързо и тихо ускоряване, но без енергийните ограничения и необходимостта да се зарежда. Всъщност, макар че горивните клетки в крайна сметка можело да захранват от лаптопи до офис сгради, като че ли най-рентабилното им приложение щяло да бъде в автомобилите. Разработването на лека и компактна горивна клетка с мощността на двигател с вътрешно горене се било превърнало в Свети граал.
Както може и да се очаква, скептиците не били малко. Една средно голяма кола се нуждае от поне 100 конски сили, което е равно на 75 kW електрическа мощност, или осем пъти повече от най-добрата клетка на „Белард“ през 1992 г. Малко автомобилни компании вярвали, че тази разлика може да се преодолее скоро. Когато Джефри Белард говорел на технически конференции за захранването на градските автобуси с горивни клетки, му се присмивали в лицето. „Всеобщото мнение — обяснил той веднъж — беше, че ако [технологията] ставаше за нещо, големите компании щяха да я прилагат.“
Въпреки това, тъй като произведената мощност продължавала да се удвоява всяка година и достигнала 25 kW през 1994 г., скептицизмът се превърнал в омраза. Според Том Копел, канадски журналист, който следял историята на „Белард“, след като станало ясно, че „Белард“ бил съвсем близо до направата на автомобилна горивна клетка, американските автомобилни производители и петролните компании станали открито враждебни. Компаниите пуснали реклами, осмиващи горивните клетки. На търговски изложения и конференции директорите на автомобилните компании се подигравали с поддръжниците на горивните клетки и техните проучвания.
Особено показателна такава случка била, когато бивш висш служител на петролна компания предупредил Белард, че „петролните компании се съюзяват срещу теб“. Причината за това, обяснил бившият директор, бил страхът, тъй като петролните компании не искали да губят горивния си монопол на транспортния пазар. Бензинът се правел само от един източник — петрол, докато водородът можел да се прави от различни източници — петрол, природен газ и бензин, но също и слънчева енергия, вятърна енергия и дори метанол от ферментирал оборски тор. Ако се направи водородна горивна клетка за автомобили, казал директорът на Белард, петролните компании ще загубят контрола си над доходния транспортен и енергиен пазар.
Несъмнено се ширела такава параноя. В началото на двадесети век петролните компании помогнали за унищожаването на тролейбусната система в страната, за да увеличат пазара на бензин. И все пак въпреки безмилостното потискане на конкуренцията години наред нежеланието на бизнеса да приеме „водородната икономика“ има по-сложно обяснение. Голямото предимство на бензина било ниската му цена, високото енергийно съдържание и най-вече това, че е течен, което го правел сравнително лесен за складиране, транспортиране и разпределение. Водородът, от друга страна, не притежава нито една от тези характеристики. Скъп е — над два пъти повече от бензина, а освен това трудно се работи с него. Изтича от почти всички съдове заради малкия размер на молекулите си и е силно запалим, макар и не толкова, колкото бензина. Като газ водородът е изключително разпръснат — един килограм водород може и да притежава три пъти по-голяма енергия от килограм бензин, но също така заема и значително по-голям обем. За да може да се използва като потребителско гориво, водородът трябва да се концентрира или чрез компресиране под крайно голямо налягане, или чрез кондензиране посредством замразяване и превръщането му в свръхстудена течност. Това означава, че за да се използва в коли с горивни клетки, той ще има нужда от специално направени резервоари. Също така бензиностанциите ще имат нужда от специални колонки и пистолети за зареждане, с които безопасно и ефикасно да се работи с водород, като в същото време не бъдат затруднявани потребителите, свикнали с лесния за използване бензин.
Не било ясно и откъде ще се вземе целият този водород. Както техническото превъзходство на бензина над въглищата се омаловажавало от недостатъчните запаси на петрол, така много от предимствата на водорода се обезсмисляли от скромните му наличности. Днес търсенето на водород е сравнително слабо и рафинериите произвеждат повечето от необходимото количество от природен газ. Но големите обеми водород, необходими за една истинска водородна икономика, биха изисквали инвестиции от много милиарди долари в нови рафинерии, нова система за разпространение и нов източник на природен газ.
По тази причина други „чисти“ алтернативи на бензина са значително по-евтини и лесни за използване от водорода, поне в момента. Етанолът например, който сега се вари от царевица, вече се използва като добавка към бензина, за да се контролират вредните емисии. Метанолът — друго високоенергийно „биогориво“, може да се прави от ферментирало зърно, растителни отпадъци и други органични вещества. И етанолът, и метанолът горят по-чисто от бензина, въпреки че съдържат по-малко енергия. Освен това и двете съединения по природа са течни, което ги прави по-лесни за използване от водорода. Днес етанолът и метанолът са прекалено скъпи, за да конкурират бензина, но учените вече разработват по-ефективни методи за рафиниране от гледна точка на разходите, както и специализирани горивни култури като стрелковидната трева, които растат бързо, нямат нужда от торове, трябва им малко вода и са лесни за преработване в така наречените биогорива. До 2020 г., твърди Лий Линд, изследовател от Дартмътския колеж и един от най-големите експерти по биогорива в света, биогоривата, получени от непродуктивни обработваеми земи, могат да заменят една пета от използваните за транспорт горива в САЩ. Идеята е, казва Линд, че ако светът търси алтернатива на бензина, водородът не е единственият кандидат.
Въпреки собствената си дългогодишна неприязън към енергийната ефективност и алтернативните технологии автомобилните производители също имали сериозни основания да се съмняват в горивната клетка. Технологията била съвсем нова, щели да минат години, преди да стане търговски приложима, в най-добрия случай щяла да бъде по-скъпа от бензиновите превозни средства (което щяло да намали нормата на печалба), а и въобще не се знаело как ще я възприемат потребителите. А в замяна на тази несигурна технология производителите на коли трябвало да изоставят съществуващата технология — двигателя с вътрешно горене, която била изпитана, високоефективна, лесна за използване от потребителите и разполагала с удобна система за зареждане.
Неофициално представителите на автомобилната промишленост признавали, че съществуващият бензинов двигател бил остарял. Енергийната ефективност била притеснително ниска — по-малко от 20 процента от енергията в бензина реално стигала до колелата, а емисиите все още били по-високи, отколкото трябва. Въпреки това вместо изцяло да отхвърлим основната технология, твърдели производителите, трябва просто да подобрим съществуващата технология, за да постигнем ефективността и по-ниските емисии, които изискват енергийните специалисти. Едно такова подобрение била така наречената хибридна концепция, която съчетавала електрическия мотор с малък, свръхефективен бензинов или дизелов двигател, което рязко подобрявало горивната ефективност и намалявало емисиите. Подобно на колите с горивни клетки, хибридите не се нуждаят от включване в електрическата мрежа, тъй като двигателят зарежда батерията. За разлика от колите с горивни клетки обаче хибридите използват съществуващите на базата на петрола горива, които вече разполагат със световна инфраструктура за зареждане. Освен това ако бензинът или дизелът се окажат прекалено проблематични от екологична и политическа гледна точка, хибридите може да бъдат преправени да работят на природен газ, етанол и метанол и дори на водород.
Междувременно започвало да изглежда като че ли в Детройт имало нужда само да се говори, а не да се прави нещо за бъдещето, защото съвсем не било ясно дали потребителите, които в крайна сметка решават дали една енергийна технология ще успее, въобще искат горивно ефективни коли. Това било в периода на бурните деветдесет години и макар че горивната ефективност била популярна в Европа и Япония, където обложеният с високи данъци бензин се продавал за повече от долар литъра, в САЩ — най-големият и влиятелен автомобилен пазар в света — потребителите с готовност давали тридесет хиляди долара за поглъщащите гориво пикапи и новите джипове. Изглеждало, че бъдещето никога няма да дойде.


В известен смисъл проблемът с горивната клетка бил зле прецененото време. Това било перспективна нова технология, която се появила прекалено рано, преди пазарът въобще да разбере, че му трябва алтернатива. Петролът може и да бил свързан с куп проблеми, но в сегашната икономика никой от тези проблеми не се бил отразил там, където това имало значение — върху чековите книжки на потребителите. Нещата можело да се променят след пет, десет или двадесет години и тогава водородът можело да замени петролът така, както петролът бил заменил въглищата в началото на миналия век. Що се отнасяло до днешния пазар обаче, този момент още не бил настъпил.
Но това щяло да се промени. Ако икономиката на петролния двигател с вътрешно горене изглеждала несменяема в началото на 90-те години, в политически аспект течела трансформация, която щяла да изведе на преден план предимствата на горивната клетка. Строги закони срещу замърсяванията по целия свят правели това, което пазарът не правел — принуждавали автомобилните производители да произвеждат по-чисти коли. Това имало най-голямо влияние върху индустрията в САЩ. През 1990 г. САЩ променили законите си за чистота на въздуха и въвели изискването автомобилните компании да намалят вредните емисии с 60 процента до 1996 г. Щатът Калифорния — родното място на американската автомобилна култура — веднага въвел свои собствени закони, според които до 1998 г. 2 процента от всички продавани в щата нови коли трябва да са автомобили с нулеви емисии, а до 2003 г. делът им трябва да се увеличи до 10 процента. Автомобилната икономика била променена с един замах. Тъй като Калифорния е най-големият и печеливш автомобилен пазар в света, компаниите всъщност били принудени да обмислят производството на алтернативни коли. Поразени от това, американските автопроизводители усилено лобирали за отмяна на щатската инициатива, но след това неохотно започнали да разработват електрически коли, за да отговорят на новите изисквания. Що се отнася до колите с горивни клетки, обществената позиция на Детройт останала все така враждебна.
Този път неочакваният спасител на горивната клетка бил чуждестранен производител на автомобили — „ДаймлерБенц“. За разлика от американските си конкуренти, германският производител на „Мерцедес“ и други марки видял пазарен потенциал в енергийната ефективност и алтернативните горива както в Европа, така и в крайна сметка в САЩ. Още от 80-те години на миналия век компанията изпробвала двигател с вътрешно горене, който използва водород. Но когато видяла колко бързо се подобряват горивните клетки на „Белард“, компанията създала съдружие с „Белард“.
Това бил стратегически съюз за „Белард“ и повратен момент за финансовата съдба на автомобилната горивна клетка. „Даймлер“ осигурила пари, маркетингова мощ и невероятната амбиция да пусне превозно средство с горивна клетка до десет години. Първата кола с горивна клетка на „Даймлер“ — „НЕКАР I“ от 1993 г., не може да се нарече зашеметяващ успех. Ванът бил толкова претъпкан с горивни клетки и резервоари за водород, че оставало място само за двама пътници. Максималната му скорост била едва сто километра в час, а пробегът между две зареждания — деветдесет километра. Но през 1996 г., „Даймлер-Бенц“ пуснала „НЕКАР П“ — нормален на вид миниван, захранван само от две горивни клетки от по 25 kW на „Белард“. В „НЕКАР II“ се събирали шестима души, максималната скорост достигала 110 километра, а колата минавала 240 километра, преди да зареди.
Изведнъж горивната клетка започнала да изглежда като нещо голямо, което направо зашеметявало анализаторите и инвеститорите. „Пробив в разработването на незамърсяващи автомобили“ — казал един от тях. „Гигантска стъпка напред за „Даймлер“ и „Белард“ — обявил друг. „С един смел удар „Даймлер“ ускори надпреварата за производство на идеални горивни клетки — чудил се иначе скептичният „Бизнес Уик“. — Конкурентните производители на автомобили трябва веднага да побързат с разработването на своя собствена горивна клетка или рискуват да останат назад.“
Изведнъж автомобилните компании, които били отхвърлили горивните клетки като прекалено рисковани да се обмислят като вариант, започнали да гледат на тях като на прекалено рисковани да се пренебрегват. Още същата година „Дженерал Мотърс“, „Тойота“, „Хонда“ и „Нисан“ обявили инициативи за разработване на горивни клетки. Междувременно „Форд“ се присъединила към съдружието „БелардДаймлер“ и осигурила 420 милиона долара за проекта, като по този начин вдигнала бюджета му до почти 1 милиард долара. „Смятахме, че тези превозни средства няма да се появят по пътищата преди 2020 г. — казал един представител на научния екип в наскоро слялата се „ДаймлерКрайслер“. — Като се има предвид сегашното състояние на технологията обаче, това може да стане още през 2010 г., ако не и много по-рано.“ Един след друг производителите на автомобили започнали да пускат демонстрационни превозни средства с горивна клетка, както и все повече електрически коли и хибриди на бензин и електричество. Правели се и огромни крачки в зареждането с гориво. Инженерите разработвали машини, които да произвеждат водород, като разграждат или „реформират“ бензина, което можело да се превърне в голям пробив. С поставянето на реформатори на бензин на съществуващите бензиностанции дистрибуторите на горива можели да произвеждат и продават водород, без да изоставят съществуващата горивна инфраструктура. През 1997 г. „Крайслер“ обявила намерения да постави бензинов реформатор в самата кола, като по този начин позволи на шофьора да зарежда на всякакви бензиностанции. Дори и петролните компании нарушили мълчанието си по въпроса за водорода. През 1999 г. „Шел“ създала водородно поделение и скоро била последвана от „Бритиш Петролиъм“, която сега се нарича Би Пи от „Бийонд Петролиъм“.
С влизането на петролните компании горивните клетки придобили нещо като критична маса. Въпреки че горивните клетки продължавали да бъдат много по-скъпи от конкурентите си ДВГ, било ясно, че разходите ще спаднат с напредването на технологията и което е не по-малко важно, със започването на масово производство на колите с горивни клетки. Ключът щял да бъде поетапният преход. Колите с горивни клетки щели да бъдат въведени постепенно, за да може пазарът да се изгради стъпка по стъпка. Първо щели да дойдат малките „демонстрационни“ паркове за правителствените агенции, които да ги направят познати сред хората и да позволят на компаниите да пробват технологията в реални условия. След това щели да дойдат продажбите на така наречените собственици на автомобилни паркове като компаниите за доставки или таксиметрови услуги или евентуално на някой голям правителствен клиент като Пощенската служба на САЩ — организация, която вече щяла да ползва централизирано зареждане с гориво и поддръжка и чиито шофьори лесно можели да бъдат обучени на новата технология.
С нарастването на продажбите на паркове щели да се появят и икономиите на мащаба, което щяло да намали производствените разходи. Следващата крачка щяла да бъде пускането на ограничени потребителски серии, което автомобилните и петролните компании щели внимателно да съгласуват помежду си, така че колите да се появят на избрани пазари като Южна Калифорния, Ню Йорк, Лондон и Токио заедно с малко на брой, но стратегически разположени станции за зареждане с водород. Тези серии щели да бъдат предназначени за хората, които първи приемат новостите — активисти, холивудски актьори, милионери с екологични възгледи — все хора, готови да платят по-висока цена и да поемат риска на новата технология в замяна на ефекта, който това има върху общественото им положение. С увеличаването на произведените бройки разходите щели още да паднат.
Също толкова важно, колкото и падането на цените, щяло да бъде и това, че самите коли щели бързо да се подобряват, и то не само по отношение на горивната ефикасност или екологичността си. Горивните клетки позволяват да се изгради изцяло нов вид кола — кола, която не само е бърза, сигурна и удобна като предшественика си с вътрешно горене, но всъщност е по-добра във всяко отношение. Колите с горивни клетки щели да бъдат по-тихи. Щели и да се управляват по-лесно. Докато конвенционалните превозни средства разчитат на механични устройства за управление и спиране, то контролните устройства на горивните клетки са електронни, което позволява далеч по-лека и точна работа с тях. Превозните средства с горивни клетки щели да бъдат и много по-просторни. Конвенционалните превозни средства жертват място за обемист бензинов двигател и трансмисия (която минава по цялата дължина на колата и създава неудобната гърбица на пода). За разлика от тях колите с горивни клетки могат да поберат горивната клетка и електрическите мотори в пода.
В един от особено привлекателните прототипи — „Хайуайър“ на „Дженерал Мотърс“ — целият задвижващ пакет (горивна клетка, резервоари, мотори на колелата и контролни устройства на управлението) се събира в подобна на скейтборд платформа на четири колела, която след това се завива с болтове към купето. Тази конфигурация не само че се е освободила от обемистото отделение за двигателя и от „гърбицата“ на трансмисията, но и позволява на шофьорите да сменят вида на купето си — например седан или ван, в зависимост от нуждите и предпочитанията си.
Привържениците на горивната клетка твърдят, че тези характеристики биха гарантирали продажбите на новия вид коли. „Забравете вредните емисии, забравете енергийната ефективност — каза Ланкастър от „Белард“, когато говорих с него през ноември 2002 г. — Ще се окаже, че с технологията на горивните клетки производителите на автомобили ще могат да правят по-добри коли от тези в момента. Коли, които работят по-добре, по-комфортни и по-удобни са, а разходите им са по-ниски. Ще се окаже, че никой автопроизводител не може да си позволи да няма коли с горивни клетки, а тези, които си го позволят, ще изостанат от другите и рискуват никога да не ги настигнат.“
С наближаването на края на века автомобилната индустрия изглеждала на ръба на транформация. Насърчени от светкавичния прогрес в разработването на горивните клетки през 90-те години, много компании правели смели планове за въвеждане на такива превозни средства. „Белард“, която преди това предупреждавала за риска от пускането на потребителски продукт прекалено скоро, само и само да има нещо на пазара, вече била твърдо убедена, че горивна клетка, която да конкурира двигателя с вътрешно горене по цена, може да се появи до края на 2000 г. „ДаймлерКрайслер“ била толкова убедена, че обещала да инвестира 1,4 милиарда долара във водородната горивна клетка и да пусне на пазара цели четиридесет хиляди коли с горивни клетки до 2004 г., а до 2006 г. производството да достигне сто хиляди бройки. „Ние не се целим в някакъв нишов пазар — заявил Фърдинанд Пеник от „ДаймлерКрайслер“. — Целта ни наистина е да се фокусираме върху масовото производство. Искаме да се конкурираме с двигателя с вътрешно горене.“ Други анализатори говорели за един милион коли с горивни клетки и годишни продажби на стойност 10 милиарда долара до 2010 г.
Този оптимизъм дал началото на нещо като златна треска. След зашеметяващата продажба на акции на „Белард“ за 340 милиона долара през 2000 г. рисковите инвеститори се втурнали да откриват „следващия „Белард““, така както десет години по-рано били започнали да търсят следващия „Майкрософт“ или „Интел“. Основали десетки нови компании за производство на горивни клетки, а установени компании създали свои собствени поделения за разработка на горивни клетки. С енергията и увереността, характерни за интернет бума, едно ново поколение предприемачи чертаели амбициозни бизнес планове за цял куп водородни продукти — от автомобилни двигатели и електрогенератори за домашно ползване до инсталации за индустрията. Горивните клетки станали следващите горещи технологични акции. До 2001 г. били инвестирани 600 милиона долара в един сектор, по-нов и от софтуерната индустрия, който все още трябвало да представи конкретен продукт.
Водородната мания се разпростряла и в политическата сфера. Екологични групи защитавали горивната клетка като ключа към едно по-чисто бъдеще и критикували петролните компании за това, че не почвали веднага да строят нови станции за зареждане с водород. Политиците не изостанали. След като масово се отказали от водорода и горивните клетки през 80-те години, правителствата в Европа и Северна Америка започнали или разширили десетки водородни програми. Големите градове в Европа планирали закупуването на автобуси с горивни клетки. В САЩ федералните и щатските власти стартирали програми за използването на водородната технология за търговски цели. Исландия обещала да стане първата водородна икономика в света. „Мечтата за основана на водорода икономика се сбъдва — отбелязал американският сенатор Том Харкин, дългогодишен защитник на водорода, в началото на 2001 г. — Уверен съм, че един ден ще изляза от отоплявания си от водород офис в чистия въздух навън и ще вляза в задвижваната си с водородна горивна клетка кола.“
Не всички били толкова оптимистично настроени. Много от поддръжниците и изследователите на водорода от старата школа намирали нарастващия ентусиазъм за притеснителен и дори фалшив. Като че ли някои петролни и автомобилни компании, както и политици, използвали водорода, за да не трябва да подобряват енергийната ефективност на бензиновите коли. Например, въпреки че „ДаймлерКрайслер“ защитавала горивната клетка, бизнес стратегията й продължавала да разчита основно на продажбите на огромни пикапи и SUV-ове, което довело до създаването на нов модел автопарк, чиято средна горивна ефективност била най-ниската в индустрията.
Вероятно още по-важно било това, че старите поддръжници на водорода били обезпокоени от това, което смятали за неоправдано големи очаквания. Макар и въодушевени от дългосрочните възможности на горивната клетка, експертите по водорода били ужасени от твърденията, че колите с горивни клетки скоро ще се наложат, най-вече защото много от проблемите с разходите, работата и зареждането все още не били разрешени. „Горивните клетки не са като софтуера — казва Карън Милър от американската Национална водородна асоциация. — Отнема години и дори десетилетия да се направят както трябва.“
Но „години и дори десетилетия“ не бил срокът, който мнозина от новите водородни предприемачи имали предвид. Докато на „Белард Пауър“ по принцип й отнемало пет и дори повече години да изпробва продуктите си, някои по-нови компании можели да се похвалят с далеч по-смели срокове, а според някои наблюдатели и далеч по-нереалистични. Няколко пазарни анализатори, с които разговарях, си спомняха, че директори на компании, разработващи горивни клетки, са им казвали, че ще проектират, изпробват и пуснат на пазара нова горивна клетка за по-малко от две години, независимо че нищо подобно не било правено дотогава. Както ми каза един анализатор, всички „смятаха, че могат да намалят разходите до нужното ниво и да получат необходимата функционалност и надеждност, без да се сблъскат с големи научно-развойни пречки“. Накратко, казва той, „много от тези компании разчитаха на някакъв „откривателски момент“ — чуден технически пробив, а това е риск, който трябва да поемат държавните лаборатории, не публичните компании“.
Но очевидно пазарът нехаел. „Настроението беше много приповдигнато — добавя Питър Хофман, наблюдател и издател на месечния бюлетин „Хайдръджин енд Фюъл Сел Летър““. По много начини водородният бум „повтаряше дотком балона“, казва Хофман. Друг анализатор описал ситуацията по следния начин. „Много предприемачи в областта на горивните клетки се възползваха от пазарния манталитет на софтуерния бум. Разликата беше, че горивните клетки са хардуер. Тяхната работа може да се измери — те или работят, или не. От даден момент нататък просто не може да продължаваш напред с хитрини и смели твърдения.“
През 2001 г. водородният балон се спукал. През следващата година и половина една компания след друга отлагала или дори отменяла пускането на обещаните продукти. Дори „Белард“ трябвало да оттегли уверенията си, че ще направи конкурентна като разходи автомобилна клетка до 2001 г. Цените на акциите в целия водороден сектор се сринали, а компаниите гледали как едно време златните им акции се обезценяват до стотинки. Много от тези компании прекратили дейност или били изкупени за минимална част от стойността им отпреди спукването на балона. До 2003 г. анализаторите били отписали две от всеки три предприятия. Една от най-засегнатите компании била „Белард“. Въпреки че нейните технологии и управление все още се смята, че са на светлинни години пред конкуренцията, компанията понесла огромна загуба на инвеститорско доверие. Резкият спад на цената на акциите от 140 долара до само 6 долара осуетил плановете за финансиране на нови проучвания и наложил драстични съкращения на разходите. Точно преди Коледа през 2002 г. „Белард“ съкратила 25 процента от работниците си, включително и кипящия от енергия Ланкастър, и значително ограничила плановете си за развитие на проекти.


Оттогава насам водородната мания значително се е охладила, най-вече в автомобилната сфера. Въпреки че производителите на автомобили продължават да разработват свои вътрешни програми за горивни клетки (според енергийни експерти горивните клетки на „Дженерал Мотърс“ са не по-малко напреднали от тези на „Белард“ или на която и да е друга компания), компаниите са станали далеч по-предпазливи в прогнозите си за революция в горивните клетки. Макар че почти всички основни автопроизводители разполагали с демонстрационни коли с горивни клетки до 2003 г., обещаните преди няколко години масови серии били значително отложени. „Тойота“ предоставила едва двадесет от прототипите си, включително и джипове с горивни клетки, на калифорнийски правителствени агенции през 2003 г. „ДаймлерКрайслер“, която преди обещавала да пусне четиридесет хиляди превозни средства с горивни клетки до 2004 г., сега предвижда малки паркове от по двадесет коли. Като цяло прогнозите за бъдещи масови серии са по-скоро в границите на петдесет до сто хиляди автомобила най-рано през 2010 г. Всички продължават да твърдят, че ще има по-широко производство, но никой не се наема публично да предвиди кога ще се случи това. „„Дженерал Мотърс“ казва, че иска да е първата компания, която ще продаде един милион превозни средства с горивни клетки — казва Хофман. — Но не казва кога и не казва как.“
Някои енергийни наблюдатели побързали да обвинят производителите на коли, че така и не се заели сериозно с горивните клетки, а прилагали технологията само да си правят реклама. Но дори и петролните и автомобилните компании да са използвали горивните клетки, за да извлекат максимални политически ползи, истината е, че компаниите и инвеститорите се срещат с основни пречки пред масовото пускане на коли с горивни клетки. Въпреки бързия технологичен напредък остават открити много въпроси за надеждността и издръжливостта на колите с горивни клетки, особено в критични условия. Докато стандартните коли с ДВГ могат да изминат 240 000 километра, днешните превозни средства с горивни клетки могат да изкарат едва 48 000 километра — нещо, което едва ли може да привлече средностатистическия купувач.


По-сериозният въпрос е, че проблемът със зареждането още не е разрешен. Въпреки привидното съгласие между научните екипи, производителите на автомобили и енергийните компании, че горивните клетки ще използват компресиран водород, а не метанол или преобразуван бензин, съхраняването на горивото в самата кола все още е проблематично. Дори и когато е компресиран, водородът остава с далеч по-малка енергийна плътност от бензина. Един огромен резервоар за гориво, който едва се побира в багажника на колата, все още би стигнал за не повече от 300 километра, в сравнение с 500 до 650 километра, които потребителите очакват от стандартните превозни средства с ДВГ, без които те очевидно смятат, че не могат да живеят.
По-същественото е, че инфраструктурата за зареждане с водород все още не съществува и дори не е мръднала от етапа на обсъжданията. Макар че може да се произвежда водород, като се използва слънчева или вятърна енергия, и двата метода са изключително скъпи. Най-ефективният от гледна точка на разходите начин би бил да се използва природен газ, но за това ще са нужни значителни нови доставки на природен газ в момент, когато пазарът в Северна Америка и без това е силно ограничен. Дори и да предположим, че разполагаме с необходимите количества газ, построяването на инфраструктура за зареждане би струвала милиарди долари. Така въпреки постоянните приказки за поетапно пускане на станции и обещанията, че компании като „Шел“, Би Пи, а сега и „ШевронТексако“ проявяват интерес, досега са построени само няколко демонстрационни обекта, като голяма част от тях са направени от автопроизводители или компании, които се занимават с водородни технологии. „Шел“, която вече е по-внимателна в прогнозите си, настоява в дългосрочните си енергийни сценарии, че водородът може да се превърне в основен пазар, но признава, че може да остане и само нишов пазар. В същото време най-голямата петролна компания в света „ЕксънМобил“, която в края на 90-те години била един от най-отявлените опоненти на горивните клетки, все още отказва да приеме напълно, че водородът има някакво бъдеще.
Много поддръжници на алтернативните енергийни източници обвиняват петролните компании, че умишлено протакат нещата, за да защитят трилионите долари инвестиции, които са направили в конвенционални енергийни активи и системи, като в тези обвинения безспорно има истина. Но е вярно също и че петролните компании наистина се страхуват от разходите за преоборудване на съществуващите бензиностанции, така че да продават водород — разходи, които според вътрешни оценки на бизнеса може да достигнат тридесет милиарда долара само в САЩ, за да се предлага водород на 33 процента от всички станции. Седи въпросът и с цената на горивото. Петролните компании твърдят, че биха могли да произвеждат не по-скъп от бензина водород, ако той се продава на потребителите в рафинериите за водород. За нещастие обслужването и превозът на това странно гориво са изключително скъпи. Преобразуването на място е по-лесно и евтино, но не много. Тези миниатюрни водородни фабрики произвеждат толкова малки обеми, че според една петролна компания по най-оптимистични оценки разходите за направата на количество водород, еквивалентно по енергия на един галон бензин, биха били около три долара, което е грубо около три пъти повече от цената на бензина преди данъци. Дори и ако вземем предвид по-голямата енергийна плътност на водорода и по-голямата ефективност на автомобилите с горивни клетки, потребителите пак ще плащат поне с 50 процента повече за водород, отколкото за бензин. Както посочва един експерт от петролна компания: „Това може и да върви в Токио или Италия, където данъците върху бензина са високи, но в Америка водородът ще се нуждае от помощ.“ Но може би най-притеснителното са високите разходи за производство на горивна клетка, която е достатъчно малка, за да се събере в кола. Въпреки че по-големите „стационарни“ горивни клетки са достатъчно евтини да могат да се използват като ефективно от гледна точка на разходите резервно захранване за болници и дори като двигатели за товарни локомотиви и кораби (където теглото и размерът не са толкова голям проблем), автомобилните горивни клетки остават значително по-скъпи от двигателите с вътрешно горене, независимо от големите успехи, постигнати в намаляването на разходите за материалите, от които са изградени. Докато средният ДВГ струва около 50 долара на киловат мощност, т.е. около 4000 долара за стандартен двигател от 90 конски сили, дори най-конкурентните като разходи горивни клетки са доста над десет пъти по-скъпи за същата произведена мощност.
Много защитници на горивните клетки твърдят, че високите разходи произтичат основно от това, че устройствата все още се „правят на ръка от хора с докторска степен“, ако използваме популярната фраза. Както масовото производство свалило разходите за ДВГ преди век, така икономиите от мащаба рязко ще намалят разходите за горивните клетки и ще направят колите с горивни клетки съвсем достъпни за потребителите. С други думи, препятствията вече са производствени, не технически. Основната технология съществува и просто трябва да се пренесе до масите. Според тази гледна точка всичко все още е въпрос основно на време. Ако производителите на горивни клетки като „Белард“ могат да издържат още няколко години, докато обемите се увеличат и разходите намалеят, критичната точка ще бъде достигната.
Все пак тази гледна точка може да е прекалено оптимистична. Много анализатори смятат, че разработването на горивни клетки все още е изправено пред много технически пречки, по-специално да се намери нещо различно от скъпата платина, което да се използва като катализатор, преди колите да станат готови за масово производство. „Ако може да се постигне определено ниво на масово производство, разходите би трябвало рязко да спаднат — споделил главният експерт по горивни клетки на „Тойота“ Норихико Накамура по време на конференция за горивните клетки в средата на 2002 г. — Но са необходими много усилия, за да се намалят разходите дори и до две трети от тези на стандартните превозни средства.“ В същото време потребителите като че ли не са затаили дъх в очакване на новите коли.
В крайна сметка съмненията на потребителите може да се окажат най-голямата пречка пред горивните клетки. В продължение на години поддръжниците на тази смела нова технология я рекламират като естествения наследник на бензина и вътрешното горене. В същото време потребителите и пазарът не виждат никакъв проблем нито с бензина, нито с вътрешното горене. Бензинът е евтин и в изобилие, а двигателят с вътрешно горене е може би най-добре измисленото устройство в световната история. Почти век постоянни подобрения са създали невероятно ефективна машина, да не говорим, че процесът на проектиране и производство е изцяло посветен на откриването на нови начини за нови и нови подобрения. „Автомобилните компании харчат между два и три милиарда долара годишно да усъвършенстват съществуващите двигатели и да ги направят по-ефективни“ — казва рисковият инвеститор Боб Шоу, който инвестира в компании за алтернативни енергийни източници.
С други думи, революцията при автомобилните горивни клетки няма да се случи от само себе си. На този етап няма значение колко инженери могат да намалят разходите за платиновите катализатори или колко цента могат да смъкнат от килограм водород. На този етап колите с горивни клетки са основно политически въпрос. Дали наистина искаме коли с горивни клетки? Колко ни струват предимствата им? Ако решим да продължим да разработваме коли с горивни клетки, за преобразуването на автомобилната индустрия ще е необходима масова политическа инициатива в целия свят, включително обширно финансиране за провеждане на проучвания, огромни инвестиции в инфраструктурата за зареждане, както и значителни политически маневри за разработването на облекчения и регламенти, които да осигурят необходимото предимство на горивните клетки, за да бъдат конкурентни на здраво установената технология на двигателите с вътрешно горене. Накратко, необходима е радикална промяна в сегашната автомобилна парадигма. Промяна, която почти не можем да си представим в днешната политическа среда.
В същото време разработването на горивни клетки сякаш е зациклило. Нещо повече, технологията като че ли е изгубила от блясъка си в представите на хората. Тъй като са се парили неведнъж, инвеститорите не са склонни да вкарват още пари във водородни компании и инвестират на други места. Правителствените инициативи също са компрометирани. През януари 2002 г., когато правителството на Буш започна широко възхваляваната си водородна инициатива „ФридъмКАР“, всички видяха в програмата просто още един безсрамен опит да се избегне политически опасната задача да се завишат стандартите за горивна ефективност за съществуващите модели коли. Нещо повече, водородът и горивните клетки като че ли са загубили обществения интерес, на който се радваха едва преди няколко години. Както отбелязва Франк Линч, бивш автомобилен инженер, който сега проектира водородни генератори: „Боя се, че когато най-накрая хората престанат да свързват водорода с бомбите и взривяването на „Хинденбург“, следващата дума, която ще им дойде наум, ще бъде „шашма“.“


Глава 4
Енергията е власт

На кървавочервен кожен диван в изискан офис с разкошни килими, дървени мебели в бургундско червено и площ, по-голяма от тази на среден американски дом, на последния етаж на стилна бизнес сграда в центъра на Рияд седи Али бин Ибрахим ан Наими, саудитският петролен министър и понякога най-могъщ човек в света, и гневно гледа един репортер. Говорехме за бъдещето на енергетиката и дългосрочната роля, която може да играе петролът, и Ан Наими, който е дребен шестдесет и осем годишен мъж със сиви мустаци, кръгло лице и пословично остър език, любезно настояваше, че петролът ще продължи да се използва още десетки години. „Има алтернативи — каза Ан Наими, облечен в традиционния за арабските страни бляскав бял тоб и покривало за глава. — Но през следващите двадесет години ще си останат петролът и газът.“ След това го попитах за един по-текущ проблем — конфронтацията между Саудитска Арабия, най-големия производител на петрол в света и шеф на петролните пазари, и Русия, най-големия петролен съперник на саудитците. Ан Наими замълча и лицето му се смрачи. Погледна към медийния си съветник, който седеше наблизо, и се усмихна. „Не обичаме да говорим за „конфронтация“ — внимателно поясни Ан Наими. — Предпочитаме да търсим дух на сътрудничество. Имаме една краткосрочна ситуация, в която големите производители трябва да работят заедно, за да стабилизират пазара.“
Това, разбира се, бяха дипломатически дрънканици. Девет месеца по-рано, в резултат на атаките от 11 септември, страхът от прекратяване на петролните доставки в света беше вдигнал цените с почти 30 процента до повече от тридесет долара за барел. Въпреки че Ан Наими знаеше, че няма недостиг, че скокът на цените е спекулативен и че пазарите наистина не се нуждаят от повече петрол, беше се установила някаква динамика на златната треска. Други „големи производители“ като Кувейт и Нигерия бяха започнали да изпомпват петрол с пълна мощност с надеждата да спечелят от високите цени. Саудитска Арабия призоваваше за умереност, тъй като Ан Наими знаеше, че такова неконтролирано производство ще засити пазара и рязко ще смъкне цените. За известно време Русия, която като че ли беше на страната на саудитците, обещаваше да намали собственото си производство. Няколко месеца по-късно обаче Москва не само че наруши обещанието си и започна да произвежда с пълна мощност, но и започна да изнася петрола си в САЩ — най-големият петролен пазар в света и най-важният клиент на саудитците.
Само няколко години по-рано Саудитска Арабия — лидерът на ОПЕК и господар на световните петролни пазари, би се справила безмилостно с такова предизвикателство. Само при знак от страна на престолонаследника инженерите в Шайба и Гауар щяха да отворят петролните кранчета и да удавят Русия и всички други конкуренти в реки евтин петрол, а след това да вземат пазарния им дял. Но времената са се променили. През пролетта на 2002 г. американски самолети бомбардират позициите на „Ал Каида“ в Афганистан и има информация, че американските военни и енергийни стратези вече планират второ нападение над Ирак. Според слуховете неоконсерваторите, които в момента управляват Вашингтон, са се прицелили в целия богат на петрол Близък изток. Енергийните съюзи също са се променили. Докато едно време саудитците били предпочитаният петролен доставчик на САЩ (за Джордж Буш-старши се говори, че имал специални отношения със саудитския крал Фахд), сега американските анализатори описват кралството като политически нестабилно, антизападно и ненадеждно като доставчик. САЩ активно ухажват нови петролни доставчици — в Западна Африка, каспийския регион, най-вече Русия, която американските акули смятат за по-приятелски настроена и по-надеждна. Някога уверени господари на петролната вселена, днес саудитците трябва да стъпват внимателно.
Ан Наими се извинява, че прекъсва разговора, за да отговори на обаждане от руския петролен министър. Когато се връща малко по-късно, на лицето му е изписана дипломатическа усмивка. „Виждате ли? — казва той за телефонния си разговор с Москва. — Ние сме приятели, не конкуренти.“ Не успява да ме убеди. Руснаците не бяха ли току-що отхвърлили молбата на Саудитска Арабия да намалят производството? Това не е ли ценова война, макар и неофициално обявена? „Пресата доста раздува нещата — казва Ан Наими успокояващо. — Но накрая ще надделее хладната преценка.“ Какво ще стане, ако това не се случи? Накрая Ан Наими като че ли изгубва търпение. „Саудитска Арабия не се съревновава с Русия — казва ми той, като тонът му подсказва, че му се ще да говори не пред един журналист, а пред целия петролен пазар. — Ако се конкурирахме, щяхме да отворим всички кранове, да започнем да изкарваме по десет милиона барела на ден на пазара и да извадим всички други от бизнеса за две-три години.“ Поглежда ме: „Ние дори не сме в една и съща лига.“


За всички, които се интересуват от бъдещето на енергетиката, конкуренцията между Кремъл и саудитската династия предлагала драматичен поглед върху практическите реалности и истинските приоритети на световния енергиен ред. Вярно е, че това съперничество може да изглеждало маловажно, особено в сравнение с проблеми като изчерпването на петрола в света или несигурното бъдеще на горивните клетки. Независимо от това, през призмата на енергийната геополитика в момента — онзи висок, тънък слой, където енергийният бизнес и политиката се сливат в общ бързотечащ поток, руско-саудитският спор бил единственият важен въпрос. На подовете на стоковите борси в Токио, Москва, Лондон и Ню Йорк, в заседателните зали на международните банки, търгуващите с валута компании и енергийните конгломерати, в кабинетите на всяко правителство на планетата аналитиците бързали да оценят краткосрочните и дългосрочните последици от руско-арабското разделение. Загубила ли била Саудитска Арабия властта си върху световните пазари? Можела ли Русия да поддържа засиленото производство? Наистина ли американците се опитвали да се откъснат от петрола на Близкия изток? Още по-важен бил въпросът колко спекулантите ще вдигнат или смъкнат цената на петрола и как би се отразило това на световната икономика.
Прекаленото внимание, което се обръща на петрола, едва ли е за учудване, като се имат предвид залозите. В динамичния свят на петролната политика петролът не е просто източник на световна власт, но и среда за тази власт, вещество, чието огромно значение оплита компании, общности и цели нации в стегната световна паяжина, която е чувствителна дори и на най-малките трептения. Едно-единствено петролно „събитие“ — взривен петролопровод в Ирак, политически вълнения във Венесуела или размяна на нападателни реплики между петролните министри на Русия и Саудитска Арабия — разтърсва световния петролен ред, вдига или смъква цените и води до фундаментални промени в световното богатство и власт. Всеки ден, през който караниците между Саудитска Арабия и Русия поддържали високи доставките на петрол, а цените — ниски, големите петролни износители губели стотици милиони долари и вероятно се приближавали към финансова и политическа катастрофа, докато големите потребителски нации се радвали на нещо като масово данъчно облекчение. И все пак в променливия свят на петрола течението лесно може да се обърне. Няколко месеца по-късно, когато опасенията от втора война в Ирак вдигнали цените на петрола до четиридесет долара, течението рязко променило посоката си, като прехвърлило десетки милиарди долари от САЩ, Япония и Европа в националните банки на Рияд, Каракас, град Кувейт и Багдад и заплашило да унищожи малкото останало от глобалното икономическо възстановяване.
Петролът е станал толкова тясно свързан с политиката и икономиката днес, че правителствата на големите индустриални държави вече следят петролните пазари толкова внимателно, колкото едно време следели разпространението на комунизма. И имат добри основания за това. Шест от последните седем световни рецесии са били предшествани от рязък скок на цените на петрола, а и икономистите и политиците все повече се страхуват, че в днешната силно зависима от растежа и енергоемка световна икономика променливите цени на петрола могат в крайна сметка да създадат по-голям риск за благосъстоянието, стабилността и самото оцеляване от тероризма и дори войната.
В този мрачен контекст е по-лесно да се разбере защо могъщи и технологически напреднали нации като Япония, Великобритания и САЩ се справят толкова зле, когато става дума за дългосрочно енергийно планиране или алтернативни енергийни източници. Всъщност когато големите нации днес говорят за енергийна политика, за енергията в бъдеще или за широко обсъжданата „енергийна сигурност“, те нямат предвид криви на изчерпване или горивни клетки, или водородна икономика. Нямат предвид горивна ефективност или слънчева енергия, или някакви други потенциално важни, но все още теоретични източници на енергия. Когато държавите днес говорят за енергия, те всъщност имат предвид енергийната геополитика, по-специално действията, парите и съюзите, необходими, за да се осигури постоянен и евтин поток на петрол през следващото финансово тримесечие.


Геополитическите измерения на петрола са обширни, сложни и постоянно променящи се, но три елемента са изключително важни. Първият е преобладаващата роля на САЩ. Още от първите дни на петролната индустрия страната е била водеща фигура — първо като най-голям производител на петрол и други енергийни източници в света, а сега като най-голям потребител. Днес от всеки четири барела петрол, произведени в света, един изгаря в Америка и този огромен, очевидно безграничен апетит оказва непрекъснато въздействие върху другите петролни играчи в света и върху световния политически ред.
Петролната страст на Америка си има и добри, и лоши страни. От една страна, силната зависимост от вносен петрол прави САЩ уязвими от евентуални прекъсвания на доставките и от петролно „изнудване“, а освен това е довела и до традицията да се прави всичко необходимо, открито или не, за да се гарантира достъпът на САЩ и на американските петролни компании до световните петролни доставки.
В същото време обаче самият обем на американското търсене, в комбинация с голямото производство в самата страна (САЩ все още са третият най-голям производител на петрол), дават на Чичо Сам такава степен на влияние на световните петролни пазари и в световната петролна политика, че то далеч надхвърля всичко, което САЩ биха могли да постигнат с военни средства. Америка е не само най-големият петролен пазар в света, но и най-бързо растящият. През 90-те години вносът на петрол в САЩ нараствал с 3,5 милиона барела на ден — повече от общото потребление на петрол на всяка друга държава без Китай и Япония, като тази тенденция се е запазила и през първото десетилетие на новото хилядолетие. Никой друг пазар освен САЩ не предлага на износители като Русия и Саудитска Арабия такива възможности за растеж и обем на продажбите и затова никой производител на петрол — било то страна или компания — не може да си позволи да го пренебрегне. Днес пазарният дял, който даден производител държи в САЩ, е основно мерило за политическите позиции и бъдещите възможности на производителя. Саудитска Арабия например толкова отчаяно се стреми да запази дела си на американския пазар, че продава петрол на американците с отстъпка. Дори и петролни държави с отявлено антиамерикански позиции като Венесуела, Либия и доскоро Ирак са невероятно отзивчиви, когато става дума за продажба или опит за продажба на петрол на американците.
В петролния свят не се взимат никакви важни решения, без те да бъдат съобразени с американския пазар, и нищо не се оставя на късмета. Всъщност световните петролни играчи следят американския пазар толкова внимателно, колкото едно време придворните лекари са следели кралските черва. Ежедневно и ежечасно всяка петролна държава и компания в света непрекъснато следи САЩ и се опитва да открие сигнали за нещо — от промяна в енергийната политика до тенденция към използването на по-малки коли или необичайно топла зима, което би могло да засегне огромното американско потребление. Заради това най-важният ден през седмицата за петролните търговци по целия свят е сряда, когато американското Министерство на енергетиката публикува седмичните си данни за потреблението на петрол в САЩ. Това е денят, когато, както казва един анализатор, „пазарът решава дали да се движи надолу или нагоре“.
И тежко и горко на пазарите, ако американските потребители решат да се замислят за петрола. В края на декември 1999 г. например, когато светът се готвел за прекъсвания на електричеството, бунтове и други последици от компютърния проблем на хилядолетието, петролните анализатори били далеч по-притеснени, че американските шофьори може да решат да се запасят с петрол точно преди Нова година. „Американците по принцип карат с наполовина пълни резервоари — ми каза един саудитски петролен служител. — Ако [те бяха] решили да напълнят колите си догоре през последната седмица на декември, рязкото покачване на търсенето щеше напълно да разстрои световните петролни пазари.“
Едва ли е за учудване, че вторият фактор в петролната геополитика е петролът в Близкия изток. Докато дискусията за изчерпването на петрола е насочена главно към страните извън ОПЕК, то петролната геополитика е загрижена не по-малко за петрола в ОПЕК, по-специално за това, което се крие под червените пясъци на Саудитска Арабия. Пустинното кралство притежава около 265 милиарда барела петрол, което е повече от една четвърт от известните запаси в света и едни от най-желаните. Повечето саудитски петрол е известен като арабски лек — рядък синкав суров петрол, който лесно се преработва в почти всякакви петролни продукти и може да се използва от повечето рафинерии в света. Още по-забележително е колко лесно излиза арабският петрол от земята. Подобно на обширните полета в Тексас в онези първи дни, огромните варовикови колектори под арабската пустиня и в шелфа са под голямо налягане — веднъж пробити, находищата бликват като фонтан. „Разходи се из пустинята и огледай кладенците — казва един директор на петролна компания, който от години работи със саудитците. — Няма помпи. Петролът просто излиза от земята.“
Този „лесен“ петрол е изключително евтин за производство. Докато суровият нефт в Мексиканския залив или Сибир може да струва 15 долара на барел и дори повече, за да се открие, сондира и изпомпа, разходите в Саудитска Арабия са около 1,50 долара на барел — едни от най-ниските в света. (Само иракският петрол е по-евтин.) Като се има предвид, че средната цена на петрола в света през последните двадесет години е била 20 долара на барел, този нискоразходен петрол е направил саудитците много, много богати. Но последиците от евтиния петрол не се ограничават до банковите сметки на саудитците. Съчетанието на ниски разходи и почти неограничена резервна база е позволило на Саудитска Арабия да стане най-големият производител и износител в света — тя изпомпва между 7,7 и 10 милиона барела на ден или една седма от световното търсене.
Нискоразходният петрол дава на саудитците и голяма гъвкавост. Те например могат да си позволят да поддържат голям резервен производствен капацитет, т.е. обширна мрежа от кладенци, тръбопроводи и товарно оборудване, които всъщност стоят неизползвани, докато не потрябват. В резултат на това, независимо колко точно произвеждат в момента, саудитците могат да започнат да изпомпват и изнасят допълнително половин милион барела петрол почти веднага. За деветдесет дни те могат да вдигнат производството с почти два милиона барела, а за осемнадесет месеца — с три милиона барела. С такъв голям резервен капацитет Рияд е безспорният господар в ОПЕК. За нула време саудитците могат да залеят пазара (наричат го прочистване на мощностите), като по този начин смъкнат световните цени, отстранят скъпите си конкуренти, и да накажат всички членки на ОПЕК, които мамят с производствените квоти на картела.
Огромният резервен капацитет е направил Саудитска Арабия и скъп приятел на индустриалния свят. Именно допълнително количество саудитски петрол спаси световните пазари, когато Саддам Хюсеин нападна Кувейт през 1990 г., и пак резервните саудитски мощности успокоиха пазарите след 11 септември и по време на подготовката на втората война в Залива. „С толкова много резервен капацитет — казва един енергиен анализатор на американското правителство — колкото и производители да изчезнат от лицето на земята, няма да се забележи, тъй като саудитците просто ще отворят кранчетата.“ Подобно на САЩ в началото на двадесети век, Саудитска Арабия е решаващият производител, големият играч, който може да покрие дефицити, да наложи ред и дисциплина и като цяло да запази пазарите стабилни.
Третият и последен фактор в петролната геополитика е далеч по-прозаичен — цената. Ако САЩ и огромният им пазар определят кой участва и кой не в геополитиката и ако саудитците налагат пазарните правила, цената на петрола е импулсът, електрическият заряд, който задвижва цялата геополитическа машина. Цената определя посоката и потока на международните пари и политическото влияние. Цената диктува колко бързо или бавно да се развива икономиката и дали да има възстановяване или не. Цената контролира и количеството енергия, което използваме, и по този начин определя дали да съхраняваме или да използваме енергия, дали да пазим сегашните енергийни източници или да разработваме нови.
Понеже цената е толкова важна, играчите постоянно се опитват да я манипулират. Големите вносители като САЩ и Европа, чиито икономики се градят на евтин петрол, правят всичко възможно, за да задържат цените ниски и по правило оказват дипломатически натиск върху ОПЕК, когато цените се покачат прекалено много. (САЩ оказва натиск върху ОПЕК и когато цените паднат много, защото ниските цени вредят на американските петролни компании и дестабилизират зависими от петрола съюзници като Мексико.) Петролните компании също се опитват да манипулират пазара, като се възползват от всичко, от слухове до изкуствено прекратяване на доставките, за да влияят на цените и да печелят пари. При една от тактиките например, известна като „изстискване на пазара“, петролните компании изкупуват двадесет или тридесет танкера определен сорт, като да речем арабски свръхлек или западнотексаски среден. Такъв ход може временно да вдигне цените на определен сорт с цели пет долара на барел и да позволи на петролните компании да изкарат добра печалба от продажбата на „изстискания петрол“.
Петролните държави, разбира се, са се опитвали да използват петрола като оръжие, като задържат доставките, за да повишат цените, или пък като заливат пазара, за да смъкнат цените, въпреки че тази тактика почти винаги им се връща. Прекаленото вдигане или сваляне на цените неизбежно задвижва разрушителна поредица от събития, които на няколко пъти са довеждали до война и едва не са затривали световната икономика. Ето защо след петдесет години болезнени опити и катастрофи ценовата стабилност се е превърнала в основна цел за толкова политически различни държави като Саудитска Арабия, Русия и САЩ. Както един директор на петролна компания в Близкия изток ми каза веднъж, „след цената всичко друго е второстепенно“.


В иконографията на петролната геополитика едни от най-силните образи са поредица от черно-бели кинопрегледи, заснети през 1939 г. в Персийския залив, на които саудитците товарят петрол на танкер за първия си износ. Когато гледах филма, той беше част от рекламен материал, който се показваше на посетителите в централата на държавния петролен монопол „Сауди Арамко“. Трепкащите картини вече се придружаваха от весел музикален фон и гръмкия глас на английски разказвач, което създаваше ефекта на филм по гражданска подготовка в гимназията. Ето го болния крал Абдул Азиз, великия военен стратег и обединител на Арабския полуостров (и един от по-бедните монарси в началото на двадесети век), както развива крана и официално пуска петрола към танкера. Ето ги стария кей и танкера, разнебитен стар съд, който по размер е едва малка част от днешните супертанкери. Ето ги американските петролни инженери и директори, как стискат ръце с арабските си партньори. Американците се усмихват постоянно и се правят, че това е един наистина велик момент в съвременната история. Арабите изглеждат леко озадачени. Гледат в камерата с изражение на несигурност, като че ли нямат представа какво означава всичко това.
Съвременните саудитци са много чувствителни за произхода на американско-саудитските петролни отношения и се дразнят от намеците, че Азиз е продал петролното богатство на страната си за обещание за защита от страна на президента Рузвелт. „Саудитците приели американците в период, когато регионът с радост се отърваваше от британците и французите — ми напомни един от директорите на „Сауди Арамко“ по време на една от многото лекции за американско-саудитските отношения. — Разговорите между Азиз и ФДР били принципни, не просто „дай ми петрол и ще те защитавам“.“
Каквито и да са били първоначалните намерения, резултатът от петролното предприятие бил, че вкарал саудитците в съвременния вариант на сделка с дявола. В замяна на постоянни приходи от петрола и опит за съвременност саудитците били принудени да играят двойствената роля да доставят евтин петрол на консорциум от американски петролни компании (щедро наречен „Араб-Американ Ойл Къмпани“ или „Арамко“), като в същото време осигуряват буфер на тези компании срещу ценовите промени, които правят от петрола толкова рискован бизнес.
Тъй като както международните петролни компании отдавна били разбрали, петролът е по природа непостоянен. Производството постоянно или изпреварва, или изостава от търсенето, като кара пазарът да залита между недостиг и пресищане и създава големи колебания в цените. Тази променливост води до допълнителни разходи — или за потребителите, които трябва да плащат повече за петрола, когато има недостиг, или за производителите, които печелят по-малко от петрола си, когато пазарът е преситен. Тези разходи са познати като тежестта на корекциите. Голяма част от съвременната история на петрола се е характеризирала с постоянни битки между производители и потребители, като всяка група се е опитвала да избягва тежестта на корекциите, като я прехвърля върху другата.
С появата на съвременната петролна държава международните петролни компании попаднали на нова огромна тежест. Когато цените на петрола падали — например когато Москва се опитвала да разруши капитализма, като залива пазара със съветски петрол, или когато САЩ забранявали вноса на петрол, за да защитят собствените си затруднени производители, или когато самите петролни компании просто обърквали нещо и изпомпвали повече петрол, — именно петролните държави плащали за това. За да не позволят собствените им печалби да намалеят, петролните компании едностранно смъквали „обявената цена“ на петрола, като по този начин орязвали таксите, които плащали на петролните държави. Тази тактика осигурявала големи печалби на петролните компании, но принуждавала саудитците, иракчаните, венецуелците, кувейтците, либийците и други петролни държави да поемат тежестта на ценовите колебания.
Петролните държави протестирали срещу това, но нямали голям избор. Въпреки че технически те притежавали петрола, международните петролни компании разполагали с технологията, опита, капитала и най-вече пазарите, необходими за самото производство и продажба на петрола. Нещо повече, докато първите петролни държави по същество действали сами, международните компании се радвали на голямо братство и заедно можели да определят цените и да принуждават петролните държави да се съобразяват с това. Така ако Саудитска Арабия или Венесуела почнели самонадеяно да искат по-справедливо отношение, международните петролни компании се обединявали и заплашвали, че ще пренесат бизнеса в някоя друга, по-сговорчива петролна държава.
Петролният колониализъм бил изключително изгоден за петролните компании, но неизбежно създавал непоносимо опънати политически и икономически отношения в страните домакини, докато накрая нещо се скъсало. На 14 септември 1960 г. Венесуела убедила Иран, Ирак, Кувейт и Саудитска Арабия да създадат Организацията на страните производителки на петрол или ОПЕК — политическа организация, която щяла да придаде ново значение на петрола като политическа стока и в крайна сметка изцяло да промени световния политически ред. Големите петролни компании вече нямало да диктуват цената на петрола. През 60-те години ОПЕК, към която впоследствие се присъединили и Алжир, Индонезия, Либия, Нигерия, Катар и малките Обединени арабски емирства, започнали колективно да вдигат цената на петрола и да принуждават големите играчи и страните вносителки като САЩ да поемат част от тежестта на корекциите, която били прехвърлили върху износителките на петрол.
В началото прехвърлянето на властта било бавно и почти приятелско. Петролните държави постепенно вдигнали таксите си, а големите играчи веднага прехвърлили новите разходи върху потребителите. Но през 1969 г. Либия ускорила развода, като орязала производството, без да й мигне окото, и причинила дефицит на световния пазар. С покачването на цените Саудитска Арабия и другите страни в ОПЕК съзрели своя шанс и вдигнали цените си, за да спечелят от свития пазар. Компаниите успели да постигнат ценово примирие с ОПЕК, но било ясно, че това е временна мярка. През 1971 г. Венесуела рязко вдигнала таксите, които налагала на петролните компании за всеки изпомпан барел, със 70 процента и обявила намерения да национализира петролната си индустрия. Скоро била последвана и от други държави в ОПЕК, което поставило големите компании, страните вносителки и другите участници в стария петролен ред в ситуация, в която повече от 53 процента от най-важния ресурс в света бил под контрола на ОПЕК.
Тогава през 1973 г. всички преструвки, че съществува петролно „партньорство“ между износителките и вносителките, се изпарили. Първо ОПЕК едностранно вдигнала цените на петрола с още 70 процента на 5,11 долара на барел. След това в отговор на арабско-израелската война от 1973 г. арабските страни членки на ОПЕК наложили ембарго на петролните доставки за САЩ и Холандия. Това довело до невъобразими последствия. С намаляване на производството в страните членки на ОПЕК САЩ не успели да покрият недостига и бившият ключов производител станал жертва на спада на собственото си производство. За кратко Вашингтон обмислял да завземе полетата в Близкия изток с военна сила, но се въздържал донякъде и заради заплахи от Съветския съюз. Обезсилен, Западът можел само да стои и да гледа как цените на петрола скачат повече от четири пъти до над 20 долара на барел. Петролната криза била започнала.
Петролното ембарго от 1973 г. изцяло променило картата на властта в света. Картелът ОПЕК се очертал като новия геополитически фактор, международното страшилище, което контролирало повече от половината от петрола в света и можело да подчини някога непобедимите западни сили. За броени месеци потокът на приходи и власт в света рязко сменил посоката си, след като САЩ, Европа и Япония започнали да изнасят огромни суми пари за ОПЕК. През 1979 г., след като кризата със заложниците в Иран вдигнала цените на петрола до тридесет и четири долара за барел, годишните печалби на ОПЕК скочили до днешния еквивалент на почти три четвърти трилиона долара. Това било най-голямото и най-неочаквано преразпределение на богатство в историята, икономическа революция с невиждан дотогава размер. Известно време членките на ОПЕК печелели повече пари, отколкото можели да похарчат — странна ситуация, която довела до временен недостиг на пари на световните финансови пазари.


На главната улица в Рияд може да се види къде са отишли голяма част от тези пари. Градът може да се похвали с най-различни магазини, хотели и дори с няколко небостъргача, включително и фантастичната раздвоена стъклена кула, построена от един от многото саудитски принцове. Вярно е, че по тротоарите почти не се срещат жени, а малкото, които виждам, са придружени от мъже и увити от главата до петите в черно. Въпреки това улиците са широки и равни, пълни с таксита и големи американски коли и предлагат лесен достъп до мрежа безплатни магистрали, които имат забележително западен вид.
Всъщност от определен ъгъл и в определени часове на деня центърът на Рияд трудно може да се различи от който и да е главен градски център и тази прилика очевидно не е останала незабелязана от домакините ми в Министерството на петрола. Между отделните срещи шофьорът ми — едър и много приветлив мъж на име Хамдан, е инструктиран да ми показва постиженията на саудитското икономическо чудо. Правим задължителната за западния журналист обиколка на великолепните пазари с цялото им злато и благовония, старата крепост, където крал Азиз завзел властта преди почти един век и, разбира се, печално известния площад „клъц-клъц“, където всеки петък се провеждат публични екзекуции. Хамдан и вероятно неговите работодатели искат да видя новата Саудитска Арабия, която в Рияд се разкрива като истинско изобилие от скъпа модерна инфраструктура — огромни правителствени сгради, фантастични музеи, обширни университети, болници, по-големи от всичко, което съм виждал на Запад, и всичко това е платено с петролни пари.
Разбира се, не всички петродолари са били изхарчени толкова разумно — нито в Саудитска Арабия, нито където и да било. Подобно на бедняци, които изведнъж са спечелили от тотото, едно цяло поколение кралски фамилии, военни диктатори и самодръжци се побъркали и започнали да харчат щедри суми за най-различни неща — от скулптури и луксозни домове до състезателни коне и яхти, а понякога и модерни западни оръжия, като по този начин превъртели милиарди петродолари. Във Венесуела например петролното богатство било използвано не само за грамадни благоустройствени проекти, но и за изкуствено високи заплати и луксозни вносни продукти, да не говорим за едно от най-високите нива на потребление на шотландско уиски в света. Дори и когато петролните приходи намалели, Каракас продължил да налива милиарди в съмнителни държавни предприятия и когато се появили дефицити, започнал да взима големи заеми от международните кредитори с надеждата за бъдещи печалби от петрола. „Сигурно има примери и за по-лошо финансово управление, отколкото във Венесуела през последните осем-девет години — отбелязал един пенсиониран венесуелски дипломат през 1983 г., — но не са ми известни.“ Петролните държави бързо намерили и политическо приложение на богатството си. Венесуела дала милиарди петролни долари назаем на победните си съседи и заедно с Мексико създали пакт срещу американската „икономическа хегемония“. Иран финансирал терористи в Ливан и Палестина. Саудитците постъпили изключително умно. В отчаяното си желание да ограничат фундаменталистката опозиция у дома саудитците дали огромни подкупи на радикални джамии, след това финансирали ислямската „революция“ на места като Афганистан и Пакистан, като по този начин изнесли едно поколение млади саудитски радикали и посели семената на днешния войнствен ислям.
Както може и да се очаква, толкова много богатство и власт се управлявали трудно. Между партньорите в ОПЕК се породили завист и съперничество. Иран влязъл в конфликт със Саудитска Арабия за влияние в делата на ОПЕК. Саудитците се скарали с Венесуела за политиката на ценообразуване. Ирак обвинил Кувейт, че е откраднал петрол от общо поле на границата, и след това през 1980 г. нападнал Иран, като една от целите му била да завладее едно огромно иранско петролно находище.
Но най-голямата слабост на ОПЕК била пълното й неразбиране на механизмите на петролната власт, по-специално на определянето на цените. Като собственик на най-евтиния петрол в света ОПЕК лесно можела да използва по-ниските си производствени разходи, за да изпревари в продажбите конкуренти като Русия и Мексико — страни, които трябвало да таксуват по-висока цена на барел, за да са на печалба. Такава нискоразходна стратегия щяла да позволи на ОПЕК да завладее основен дял от световния петролен пазар, като в същото време продължи да взима разумна цена за петрола си. Но за да успее тази стратегия, ОПЕК не трябвало да става прекалено алчна. Ако членовете на картела се опитали да вдигнат цените прекалено много, като ограничат собственото си производство (и по този начин свият световните доставки), последиците биха били катастрофални. Страните вносителки или биха се обърнали към доставчици извън ОПЕК (ограничавайки по този начин ценния пазарен дял на ОПЕК), или просто биха започнали да използват по-малко петрол, като преминат на по-евтини горива като въглища и газ, или като подобрят енергийната си ефективност.
Така че когато цените на петрола скочили рязко през 70-те и началото на 80-те години, ОПЕК щяла да постъпи разумно, ако произведе малко повече петрол и позволи на цените да паднат леко. По този начин картелът щял да си осигури дългосрочен пазар за петрола, като успокои големите потребители като САЩ, Европа и Япония, че петролът е надежден, икономичен и дългосрочен енергиен източник. Вярно е, че приходите на ОПЕК щели да намалеят малко. Но защитавайки пазарния си дял и потребителите си, картелът щял да компенсира загубите си по-късно, когато цените неизбежно щели да се възстановят.
Вместо това обаче ОПЕК направила точно обратното. Пристрастени към по-високите петролни приходи от 70-те години, членовете на ОПЕК отказали да намалят цените си. Високите цени действали като спирачка на световните икономики, свикнали на евтина енергия, и напълно предвидимият резултат бил всеобща рецесия. Търсенето на енергийни носители паднало, а страните вносителки се опитали да се „откъснат“ от „чуждия“ петрол. Комуналните предприятия и другите промишлени потребители преминали на въглища, природен газ и атомна енергия, които вече били по-евтини. Собствениците на жилища започнали да се отопляват с природен газ вместо с мазут. Правителствата в САЩ, Япония и Европа подели кръстоносен поход за съхраняване на енергията, излели милиарди долари в алтернативни горива и технологии и накарали автомобилните производители да правят горивоефективни превозни средства. За пръв път от почти век петролът започнал да губи блясъка си на чудотворен енергиен източник и резултатът от това бил смайващ. До 1986 г. световното потребление на петрол паднало с пет милиона барела на ден.
Нещо повече, докато потреблението на петрол падало, на пазара се появила цяла вълна нови петролни производствени мощности. Норвегия, Обединеното кралство, САЩ, Съветският съюз и други страни извън ОПЕК, чийто петрол по принцип бил прекалено скъп, за да се конкурира с този на ОПЕК, сега бързали да се възползват от високите цени на петрола. Между 1978 и 1986 г. производството на петрол в страните нечленки на ОПЕК скочило с повече от четиринадесет милиона барела на ден, като повечето от това увеличение било за сметка на ОПЕК. В резултат на падащото търсене на собствения й петрол и увеличаващото се производство извън ОПЕК делът на организацията на свиващия се пазар паднал от повече от 50 процента до само 29 процента. Като погледнем назад, казва бивш служител в Държавния департамент на САЩ, става ясно, че „[членовете] на ОПЕК не са имали представа какво вършат. Било е съвсем нереалистично да смятат, че могат да поддържат цените високи толкова дълго и това да не се отрази на търсенето.“
В отчаяното си желание да избегне по-нататъшни загуби Саудитска Арабия — най-влиятелният член на ОПЕК — се опитала да въведе производствен лимит или квота за всеки член, за да намали доставките и да подкрепи цените. Но другите членки на ОПЕК отказали. Макар че повечето разбирали, че намаляването на производството в крайна сметка ще доведе до по-високи цени, в краткосрочен план щяло да означава бърза загуба на петролни приходи — нещо, което никоя щедро харчеща дотогава петролна държава не можела да позволи. Отчаяните петролни служители в Нигерия всъщност намалили цените си в стремежа си да увеличат продажбите и да си възвърнат част от пазарния дял от страните извън ОПЕК. Мексико също понижило цените си.
Саудитска Арабия се оказала в класическо картелно затруднение. Единственият начин да запази цените високи бил да намали собственото си производство, което и направила неохотно, като позволила добивът да спадне от 10 милиона барела на ден през 1980 г. на само 2,5 милиона през 1985 г. Тази мярка обаче също се оказала катастрофална. Въпреки че цените наистина се увеличили, саудитският пазарен дял вече бил толкова малък, че общите петролни приходи на държавата останали опасно ниски. С влошаването на ситуацията саудитското кралско семейство усетило, че няма друг избор, освен да насочи „петролното оръжие“ към самата ОПЕК. Като отворили кранчетата си, саудитците наводнили световния пазар с евтин петрол.
Това първо „прочистване на мощностите“ било грубо, но ефикасно. С падането на цените до под десет долара на барел Венесуела и другите противници на квотите в ОПЕК капитулирали и намалили производството си. Саудитска Арабия си възвърнала загубения пазарен дял. Нещо повече, от гледна точка на ОПЕК конкурентните петролни инсталации във високоразходни райони като Северно море и Аляска изведнъж станали неикономични и много от тях били ограничени или дори временно спрени. Тези събития засегнали особено силно Съветския съюз, който дотогава бил най-големият производител на петрол в света. Тъй като падащите цени на петрола намалили приходите на Москва в твърда валута наполовина, съветската петролна индустрия и най-голям конкурент на Саудитска Арабия била извадена от играта за години.
За политическите лидери на Запад обаче залитанията на ОПЕК само доказвали, че картелът ще продължи да дестабилизира най-важната стока в света. Сривът на цените засягал американските съюзници, износители на петрол, като Норвегия и Англия. Той бил удар и върху петролната индустрия. Западните петролни компании, включително и петте големи американски компании, изгубили милиарди долари приходи. Много независими американски петролни компании фалирали, а други били разграбени по време на манията за сливания и придобивания, които щели да променят бизнеса. Някога главен център на петролната вселена, Хюстън се превърнал в запустял град. През 1987 г. Джордж Буш-старши, по това време вицепрезидент на Роналд Рейгън (и неслучайно тексаски петролопроизводител), бил изпратен в Рияд да убеди саудитците да спрат петролния поток и да вдигнат цените до осемнадесет долара на барел — цена, която всеки би сметнал за справедлива както за потребителите, така и за производителите.
Това далеч не било първият път, когато САЩ се намесвали на петролните пазари, нито пък щял да бъде последният, тъй като фактически до края на 80-те години петролната политика щяла да достигне съвсем ново ниво на интензивност. Проблемът отново щял да е цената, а главните играчи отново щели да са Саудитска Арабия и САЩ, както и един сравнително нов участник — Саддам Хюсеин, иракският диктатор, който щял да стане централна фигура в петролната сага, съчетала драмата на международната политика с дребнавостта на семейната вражда.
През 1989 г., тъкмо когато бил приключил дълга и скъпа война с Иран, Саддам отчаяно се опитвал да продаде колкото се може повече от собствения си петрол, за да попълни изпразнилата се хазна. Съседите му обаче нямали интерес Саддам да става по-богат и силен. Кувейт по-специално се боял от Саддам и в опита си да лиши иракския лидер от петролни приходи увеличил собственото си производство, като умишлено залял пазара и така свалил цените. На Саддам не му било забавно. Той сметнал тактиката на Кувейт за равносилна на икономическа война (можел да твърди, че Кувейт „краде“ иракски петролни приходи) и дал да се разбере, че ще предприеме военни действия. Саудитците видели опасността прекалено късно — ако Саддам нападнел Кувейт, той вероятно щял да навлезе и в Саудитска Арабия. В отчаяното си желание да успокоят добре въоръжения иракски диктатор саудитците намалили собственото си производство и помолили Кувейт и другите държави от ОПЕК да направят същото, за да възстановят цените отново до двадесет и един долара, като се надявали, че това е достатъчно високо ниво, за да укроти Саддам и да го разубеди да напада когото и да било.
Тактиката може би щяла да свърши работа. Този път обаче Венесуела отказала да се включи. Все още замаяна от ценовия срив през 80-те години и тъй като всъщност не се интересувала от политиката в Близкия изток, Венесуела отворила кранчетата си. Този ход, в комбинация с подобни хитрини от страна на Обединените арабски емирства, на практика унищожили всякакви надежди за успокояване на цените. До 1990 г. Саддам бил струпал войски на кувейтската граница и тъй като смятал, че САЩ няма да искат да рискуват с война само заради петрола, открил нападение.


Първата война в Залива била първият военен конфликт в световната история изцяло за петрол. Петролните интереси не само накарали Саддам да нападне, но и до голяма степен определили световната реакция. Докато правителствените говорители обръщали внимание на страданията на Кувейт, зад затворени врата дипломатите обсъждали почти само загубата на кувейтския петрол и по-специално дали свързаният с това ценови скок ще доведе до световна рецесия. Всъщност първото решително действие на Вашингтон било да получи уверения от Рияд, че Саудитска Арабия ще произвежда достатъчно допълнително петрол, за да покрие загубеното производство в Кувейт и Ирак, като по този начин предотврати това, което всички възприемали като най-лошия възможен резултат от агресията на Саддам — дългосрочно прекратяване на петролните доставки.
Петролът бил в центъра и на бързината и мащаба на американския военен отговор. Въпреки приказките във Вашингтон, Лондон и други западни столици за „защитата суверенитета на Кувейт“ единствената причина, поради която САЩ получили толкова бърза международна подкрепа за военни действия, била, че никоя индустриализирана държава не можела да допусне такава голяма част от световните петролни доставки да попаднат под контрола на Саддам. Имперските амбиции на Саддам били добре известни. След Кувейт той със сигурност щял да се насочи на юг към слабата във военно отношение Саудитска Арабия, което щяло да му осигури евентуален контрол над почти една пета от световното производство на петрол и почти една трета от петролните запаси. (Всъщност самата мисъл за запалените саудитски петролни полета била достатъчна да изстреля цените в небето.) Петролът е и ключът към относителната липса на опозиция, дори и в арабските държави, спрямо плановете на Вашингтон да нападне Саддам. Не само че съседите на Саддам му желаели злото, но повечето от тях осъзнавали, че ако иракският петрол временно бъде спрян от пазара, делът от три милиона барела на ден на Саддам щял да се разграби.
Петролът бил в основата и на един извратен последен военен ход. Докато елитната републиканска гвардия на Саддам бягала пред настъпващите американски танкове, иракските войници запалили петролните полета на Кувейт, като по този начин направили черен облак с големината на континент, който щял да се задържи в атмосферата в продължение на години.


С края на войната в Залива петролната геополитика се променила още веднъж, като този път приближила света, или поне така изглеждало, с една стъпка напред към ерата на енергийната стабилност. Рияд се очертал като неоспоримия лидер на ОПЕК. Нещо повече, САЩ вече били главната сила в Близкия изток и за добро или зло отговаряли не само за регионалната стабилност, но и за сигурността на две трети от петролните доставки в света.
Реално Вашингтон си бил възвърнал старата роля на най-голямата петролна сила в света, дори и ако този път петролът вече не принадлежал на САЩ. Освен че действали като местен полицай в района на Залива, САЩ били поели ролята и на защитник на световния петролен пазар и гарант за стабилността на цените на петрола. Ако разрив в производството заплашвал да изстреля цените на петрола нагоре, САЩ показвали нова готовност да възстановят стабилността и пазарното доверие, като освободят стратегическите си петролни резерви и ако е необходимо, като използват военна сила. Освен това САЩ били убедили благодарната Саудитска Арабия да използва огромния си резервен капацитет, т.е. възможността си да изкара на пазара буквално за една нощ цяла река петрол не като петролно оръжие, а като буфер срещу прекратяването на доставките и ценовите скокове, които се оказали толкова разрушителни за икономическия растеж. (Саудитците всъщност били толкова благодарни, че в годините на следвоенната рецесия те с готовност произвеждали по-големи количества, за да поддържат цените на петрола ниски и по този начин да спомогнат за икономическото възстановяване на САЩ.)
Заедно САЩ и Саудитска Арабия се били очертали като управителите на световния енергиен ред. Саудитците щели да осигуряват петрола, а американските щели да осигуряват защитата с помощта на разширено военно присъствие в Залива, включително и военен команден център за милиарди долари близо до Рияд, както и разрастваща се мрежа от военни бази и дипломатически мисии във и около целия регион, от Африка до Каспийско море на север.
Петролните пазари също като че ли придобивали онази стабилност, която толкова дълго се изплъзвала на петролните играчи. Десетилетията ценова нестабилност били оставили болезнени белези както върху производителите, така и върху потребителите на петрол и въпреки че петролът щял да остане един от най-могъщите фактори в международните отношения, самото петролно оръжие все повече изглеждало като средство за самоубийство. Петролната политика както за износителите, така и за вносителите, независимо дали го заявявали открито или не, се била придвижила към общата цел да се стабилизират цените на ниво, което удовлетворява всички основни играчи в петролния режим — нито прекалено ниски, за да навредят на петролните компании и петролните държави, нито прекалено високи, за да навредят на икономиките на главните петролни потребители или още по-лошо — да доведат до съхраняване на енергията или разработване на алтернативни енергийни технологии.
В почти всяко отношение 90-те години като че ли били златните години за петролния ред. Търсенето на петрол се било възстановило. Световната икономика процъфтявала отново, особено в САЩ и Азия. Освен това появилите се по-рано тенденции за енергийно съхраняване и ефективност като че ли били позабравени под разрушителното влияние на ниските цени на енергоносителите, а усиленото енергийно потребление преживявало възраждане. Най-ясно това се виждало в САЩ. Уверена, че енергийната криза е била разрешена от разгрома на Саддам Хюсеин (в крайна сметка това било война за петрол), и вероятно вдъхновена от използваните във войната в Залива джипове, Америка била станала страна на шофьори на камиони и джипове, като по този начин помагала за появата на нов бум на петролните пазари. Петролните компании процъфтявали, а ОПЕК възстановила голяма част от старата си власт. Тъй като руският петрол все още не бил на пазара (руската индустрия още не се била възстановила от пазарното прочистване, предприето от Рияд през 80-те години), почти цялото ново търсене се покривало от производителите от ОПЕК, чийто пазарен дял се покачил до 40 процента.
Въпреки това за мнозина на Запад войната в Залива просто отново била подчертала фундаменталните грешки в петролния ред. Дори и ОПЕК да била обявила ера на ценова стабилност, западните наблюдатели, особено в САЩ, продължавали да твърдят, че докато петролът оставал под политическия контрол на държави като Саудитска Арабия и Венесуела, променливите цени щели да продължат да бъдат огромен риск за бързо развиващата се световна икономика. Проучванията показвали, че след всеки от шестте големи скока на цените на петрола от Втората световна война насам световната икономическа дейност започвала да спада до шест месеца. По принцип всяко увеличение на цените на петрола с пет долара водело до 0,5 процента спад в икономическия растеж. Нещо повече, последиците от ценовите скокове били „асиметрични“. Когато цените отново падали, икономиките обикновено си възвръщали едва една десета от това, което били изгубили по време на скока. Според енергийния икономист Филип Ферлегер, ценовите покачвания са стрували на икономиката 15 процента растеж и повече от 1,2 трилиона долара преки загуби, „както и неизчислими разходи за преместване на хора“.
Освен загрижеността за променливостта на цените започнали да се появяват и свързани с това притеснения за евентуална политическа нестабилност. Въпреки че първата война в Залива се смятало, че е увеличила сигурността на най-големите петролни резерви в света, световните петролни доставки като че ли изглеждали по-несигурни. Членовете на ОПЕК все още се карали помежду си, лъжели с квотите и не позволявали на Саудитска Арабия да наложи дисциплина и да поддържа стабилни цени. Потайността в ОПЕК (много членове отказвали официално да кажат по колко петрол товарят на ден) оставяла пазарите в състояние на постоянна тревога, тъй като търговците никога не можели да бъдат сигурни дали доставките ще задоволят търсенето. Гражданските вълнения и стачки във Венесуела и Нигерия, донякъде провокирани от общото недоволство от начина, по който се управляват петролните приходи, почти били довели до гражданска война и многократно били прекъсвали износа на петрол.
Но най-големият източник на нестабилност като че ли била самата Саудитска Арабия. Крайъгълният камък на световната петролна индустрия показвал все повече признаци на предстоящ срив. Финансите на страната били в пълна бъркотия. Пословичното саудитско петролно богатство от 70-те години било изчезнало, изхарчено за разточителния начин на живот на петнадесет хиляди принцове, както и за осигуряването на социални грижи, които някога конкурирали страните в Северна Европа, но на които вече държавата трудно издържала заради големия прираст на населението. Имало и други разходи — петдесетте милиарда долара, които кралството дължало на САЩ за защитата срещу Саддам, плюс стотици милиони долари, които кралското семейство все още харчело, за да успокои ислямските фундаменталисти. Според някои оценки, за да покрие различните си задължения, Саудитска Арабия трябвало да получава поне по двадесет и пет долара за всеки барел петрол. С други думи, ниските производствени разходи на саудитския петрол вече не важали. С тези финансови задължения саудитците нямали друг избор, освен да поддържат високи цените на петрола. А анализаторите и западните политици вече смятали, че този натиск води само до пазарен хаос. Докато водената от Саудитска Арабия ОПЕК се опитвала да контролира доставките, за да поддържа цените високи, картелът щял да прави грешки, като по този начин предизвиква дори още по-голяма ценова нестабилност.
Тези страхове бързо се потвърдили. През 1997 г. Саудитска Арабия отново се опитала да накаже произвеждащата големи количества Венесуела, като започне нов кръг прочистване на мощностите. Но тъй като се бил концентрирал върху Венесуела, Рияд пропуснал да забележи, че прегрялата азиатска икономика изпадала в рецесия и намалявала световното потребление на петрол, точно когато саудитците заливали пазара. Този неочакван удар смъкнал цените до десет долара за барел. Макар че дошъл като подарък за потребителите, той се оказал скъп за петролните компании и евентуално разрушителен за Саудитска Арабия и други износителки на петрол. В отчаяното си желание да вдигнат цените Саудитска Арабия и ОПЕК предприели няколко сериозни намаления на производството през 1998 и 1999 г., но едва ли е за учудване, че отишли прекалено далеко. Пазарите изпаднали в дефицит, което вдигнало цената на петрола до повече от тридесет долара за барел. Скокът сериозно засегнал световната икономика и провокирал силно политизирана „енергийна криза“ в САЩ точно преди избирането на американския президент Джордж. У. Буш — още един петролопроизводител, който след по-малко от година щял да предприеме спорна кампания за възстановяване на американския контрол над световния енергиен ред.
Още от встъпването му в длъжност през 2001 г. критиците започнали да осмиват енергийната му политика и заявили, че тя почти не се различава от програмата на международната петролна индустрия. Програма, която включвала увеличаване на петролното производство до максимум и най-вече възстановяване на достъпа до големите, богати петролни полета на Близкия изток. Първото доказателство за това, казват критиците, е войната в Ирак, която, макар и упорито защитавана от правителството като „война с тероризма“, фактически била ход за възстановяване на контрола над вторите по големина петролни запаси в света и за възраждане на американския петролен империализъм. Тези критики заслужават внимание ако не за друго, то защото най-силната политическа подкрепа за Буш (и основната част от даренията за кампанията му през 2000 г.) идва от петролната индустрия. В контекста на петролната геополитика обаче е по-полезно да разглеждаме външната петролна политика на президента като част от по-голяма, стара кампания на американските неоконсерватори срещу това, което смятали за една от най-големите заплахи за властта на Америка — непостоянните цени на петрола.
Според тази неоконсервативна гледна точка през двадесет и първи век САЩ вече нямат традиционни конкуренти за световно господство. След края на студената война единствените рискове за американското превъзходство са заплахите от прекъсване на енергийните доставки и в по-малка степен от световния тероризъм. А за много неоконсерватори тези заплахи ясно се пресичат с продължаващия контрол на ОПЕК над петрола в Близкия изток. Изкуствено завишените цени, които ОПЕК налага, са изолирали самодръжците в петролните държави от ветровете на политическите промени и са им позволили да финансират антиамериканските си полувоенни програми. В същото време може би още по-важно е, че егоистичните и недалновидни усилия на ОПЕК да упражнява „парично управление“ са довели до десетилетия високи и променливи цени, което е подкопало икономическия растеж и по тази причина властта на Америка.
Още през 1975 г., когато арабското петролно ембарго бавно задушавало американската икономическа мощ, консервативните икономисти и политици търсели начини да разгромят ОПЕК. Въпреки че плановете на правителството на Никсън физически да завземе петролните полета на Близкия изток били отложени, мечтата за петролен ред след ОПЕК се поддържала жива от неоконсервативните американски анализатори и политици, включително Пол Улфовиц, в момента заместник-министър на отбраната, Ричард Пърл, главен съветник на министъра на отбраната Доналд Ръмсфелд, и, разбира се, самия Ръмсфелд.
През 80-те години неоконсерваторите поддържали санкциите срещу продажбата на петрол от Либия и Иран с надеждата, че това ще изчерпи терористичните им бюджети — ход, който им спечелил презрението на големите петролни компании. Няколко години по-късно някои неоконсерватори започнали да твърдят, че дори Саудитска Арабия — този предан петролен съюзник — изглеждала все по-малко лоялна. Не само имало сведения, че членове на саудитското кралско семейство били похарчили петстотин милиона долара за износ на радикален ислям, но и Рияд бил тарторът на един ценови режим, който увреждал американските интереси. „За много консерватори Близкият изток или значителна част от Близкия изток е практически във война със САЩ още от 70-те години“ — казва един политически анализатор, който е тясно свързан с правителството на Буш. Според него 11 септември „беше просто едно последно доказателство, че трябва да се вземат мерки за тези неща“.
А ключът за „вземането на мерки“ за тези неща бил Ирак — страна с поне 150 милиарда барела суров петрол и с най-ниските производствени разходи в света с изключение на Саудитска Арабия. Месеци преди атаките на 11 септември, когато вицепрезидентът Чейни (още един петролопроизводител) чертаел нова национална енергийна политика, той и други енергийни стратези от Белия дом задълбочено разглеждали карти на иракските петролни полета, за да преценят колко иракски петрол може бързо да се изкара на пазара. Преди войната Ирак произвеждал по 3,5 милиона барела на ден и много представители на бизнеса и правителството смятали, че обемът лесно може да се увеличи до седем милиона до 2010. Ако това било така и ако Ирак можел да бъде убеден да пренебрегне квотата на ОПЕК и да започне да произвежда с максимална мощност, потокът нов петрол практически щял да сложи край на възможностите на ОПЕК да контролира цените. С увеличаването на доставките цените щели рязко да паднат и дори саудитците с огромната си нужда от приходи нямало да могат да намалят производството толкова много, че да спрат спада. Притиснати между намаляващите приходи и увеличаващите се дългове, саудитците също щели да бъдат принудени да отворят петролните си залежи за западните петролни компании, както и други страни от ОПЕК. Отново свободни след десетки години манипулации, петролните пазари щели да потърсят по-нормално ценово ниво, което според някои анализатори щяло да бъде около четиринадесет долара за барел или по-ниско — цена, която доста по-добре щяла да осигури дългосрочен икономически растеж.
Нямало да бъде лесно да се свали ОПЕК. Възстановяването на умиращата петролна индустрия на Ирак щяло да погълне огромни капитали. Според някои оценки само възстановяването на нивото на производство от преди войната щяло да струва пет милиарда долара, а в дългосрочен план разходите щели да стигнат поне четиридесет милиарда. Толкова пари можели да дойдат само от едно място — международните петролни компании, които щели да инвестират в Ирак само ако а) Саддам го няма и б) получат уверения, че ще взимат дял от производствените приходи и че пазарът, а не ОПЕК, ще определя производствените нива.
Разбира се, след атаките на 11 септември въпросът с иракския петрол станал далеч по-сложен. Служителите на Буш започнали да твърдят, че Ирак притежава оръжия за масово унищожаване и бил свързан с „Ал Каида“. След няколко неуместни коментара на Чейни за заплахата, която Саддам представлявал за регионалните петролни доставки, служителите на Белия дом престанали да говорят за петролните доставки като причина за война и даже започнали усърдно да оспорват твърденията, че войната е „за петрола“.
Тези опровержения били очевидно абсурдни. С разгръщането на войната дори и случайните наблюдатели можели да видят, че за американските сили е приоритет да подсигурят обширните петролни полета в Киркук и да оградят с кордон Министерството на петрола в Багдад (докато останалата част от града изпадала в анархия). Очевидно войната все пак имала нещо общо с петрола. Независимо от това, въпреки че войната била „за петрола“, повечето критици на Буш не успели да схванат как точно са свързани двете. Един Ирак без Саддам нямало просто да направи по-богати енергийните съюзници на Буш (макар че щял да ги направи по-богати). Нито пък връзката се изразявала само в това, че войната в Ирак щяла да заздрави американското военно и икономическо присъствие в региона и щяла да предотврати попадането на иракския петрол в ръцете на китайски, руски и френски петролни компании, въпреки че това също бил търсен ефект. Всъщност освобождаването на Ирак и петрола му било ключът към идеята на неоконсерваторите за бъдещето на американската власт и за новата петролна геополитика.
Това е радикална идея. С един замах правителството се надява да деполитизира това, което в продължение на почти цял век е било основна политическа стока, като успоредно с това премахне последната истинска пречка пред американската власт. Както казал професорът по световна сигурност в Хемпширския колеж Майкъл Клер пред „Торонто Стар“ миналата година, в очите на правителството на Буш достъпът до петрола на ОПЕК, „в съчетание с това да си десет години пред всички във военните технологии, ще гарантира американското превъзходство през следващите петдесет-сто години“. Чейни и Ръмсфелд „виждат контрола над петрола просто като част от една много по-голяма геостратегическа идея — казва анализаторът Крие Тансинг, който работи по научен и информационен проект за Близкия изток. — Като контролират Залива и Близкия изток, САЩ печелят предимство пред страни, които са по-зависими от Залива за петрола си като Китай и Европа.“
В този контекст едва ли е учудващо, че енергийната политика на правителството на Буш е толкова несиметрично наклонена към петрола. Докато много енергийни експерти — по-специално тези вляво от центъра — виждали в събитията от 11 септември идеална възможност да се възстановят усилията за отдалечаване от петрола като цяло, правителството на Буш си направило точно обратния извод. За Буш урокът, който трябвало да се научи за енергийната несигурност, не бил, че Западът трябва да използва по-малко енергия, както направил в началото на 80-те години, а че трябва да иска да направи енергийните доставки по-сигурни и по-предвидими така, както Америка се опитала да направи през първата война в Залива. По време на тази война вместо просто да приеме защитна енергийна политика, Западът възприел по-смел и напорист международен подход и просто премахнал заплахата за ценовата стабилност.
Десет години по-късно американските служители не виждали причина тази политика на войната в Залива да продължи и дори да се разшири. Всъщност като се имали предвид засилващото се значение на енергията за икономическия растеж, по-задълбоченото ни разбиране на рисковете от прекъсване и колебания в енергийните доставки и все по-голямата нестабилност на ОПЕК, всяка политика, която не целяла постоянно стабилизиране на петролните доставки, просто щяла да отложи катастрофата. За САЩ и партньорите им в Европа и Япония вече нямало място за отстъпление — енергийната сигурност означавала стабилност на петролните доставки. „Като че ли се водеха две различни дискусии — спомня си бивш енергиен служител от Държавния департамент. — Извън Вашингтон се говореше: „О, Боже, ето какво получихме, задето внасяхме саудитски петрол.““ Във Вашингтон се говореше: „Можем да разрешим петролния проблем, като преначертаем картата на Близкия изток.“


Едва ли е за учудване, че останалата част от света и по-специално страните от ОПЕК в Близкия изток не са склонни картата да се преначертава. Въпреки че от атаките на 11 септември насам ОПЕК работи усилено, за да отклони неоконсервативните критики, като поддържа цените стабилни, картелът също така ясно е показал, че няма намерения скоро да отстъпва контрола над цените. Саудитска Арабия например се опитва да оправи отношенията си с Русия, а миналата година Москва и Рияд обявиха нов петролен пакт, който, ако се окаже успешен, може да осигури на тези два водещи производителя още по-голям контрол над цените. ОПЕК се чувства толкова уверена, че когато миналата есен се появили слухове, че Белият дом притиска Ирак да напусне ОПЕК, картелът смело обявил намаление на производството с почти един милион барела на ден, като по този начин вдигнал цените с долар на барел и според мнозина наблюдатели дал ясен знак на Вашингтон, че Ирак не е за разграбване. Когато връщал дипломатически формулираното си предупреждение, президентът Буш като че ли бил схванал идеята. „Надявам се, че приятелите ни в ОПЕК няма да направят нещо, което би навредило на икономиката ни“ — казал Буш пред репортери.
В период, когато ОПЕК се предполага, че е притисната до стената, тази смелост разкрива по-голямата увереност вътре в картела, че американските планове за нов, по-свободен петролен пазар като че ли са прибързани. На първо място, според ОПЕК търсенето на петрол в света се очаква да възстанови бързия си растеж, особено с активизирането на азиатските пазари, и никакви количества нов петрол от Русия или каспийския регион няма да могат да покрият очертаващия се недостиг. Според тези сметки в краткосрочен план търсенето на петрол от ОПЕК ще остане високо и картелът ще запази властта си над цените. В дългосрочен план ОПЕК вижда дори още по-светло бъдеще. Подобно на други анализатори служителите на ОПЕК смятат, че сегашния ръст в производството на петрол извън ОПЕК е само временен и че може да достигне максимума си още през 2015 г. Тогава светът ще бъде принуден да се обърне към ОПЕК за петрол и по-специално към Близкия изток, като така практически сложи край на американската мечта за „свободен“ пазар и цени от четиринадесет долара за барел. „Първи са производителите с най-високи разходи — ми напомни един саудитски петролен служител. — А когато им свърши и последният барел, който им струва двадесет долара, идва нашият петрол.“
Несъмнено най-важният въпрос в петролната геополитика е дали Саудитска Арабия и нестабилният й и продажен брат ОПЕК могат да оцелеят, докато производителите на скъп петрол свършат. Но картелът неведнъж се е възстановявал и разбивал прогнозите за своята смърт. „Удивителното при [страните от] ОПЕК е колко добре успяват да управляват пазара — казва бивш служител на държавния департамент на САЩ, който наблюдава ОПЕК от 70-те години. — Всички продължават да предричат „края“, но вижте къде са цените през последните няколко години. Бих казал, че се справят доста добре.“


Междувременно на просторен горен етаж в Министерството на петрола в Рияд Ан Наими е възвърнал спокойствието и контрола си. Когато попитах дали ОПЕК би могла да издържи на рязък приток на петрол от други страни производителки, той кимна в потвърждение. „Ако има нужда от още четири милиона барела, ние ще осигурим“ — обеща той. Повече петрол било по-добре от по-малко петрол, каза той. Излишъкът поддържа цените умерени и не стимулира производството на допълнителни количества в Русия, каспийския регион или Африка. „Не е в полза на каузата на арабите да държат петрола в земята“ — каза той.
Освен това, каза ми Ан Наими, ОПЕК не била изправена пред някаква конкретна заплаха. По-ранните слухове за страни, които заплашвали да напуснат и да наводнят пазара с петрол, все се оказвали неоправдани. По едно време се говорело, че САЩ се опитват да отделят Нигерия от петролния клуб. А само преди няколко месеца, когато Саудитска Арабия и Русия почти стигнали до ценова война, президентът Буш бил помолил руснаците да откажат помощ на министрите от ОПЕК за намаляване на производството и прекратяване на ценовия спад.
Тогава Ан Наими ми разказа една история, която прозвуча като предупреждение за всяка държава, която би опитала да надхитри ОПЕК в собствената й игра. През март 2002 г., когато венецуелският президент Уго Чавес бил временно отстранен в резултат на преврат, пазарите били залети от слухове, че новата пробизнес хунта смята да извади Венесуела от ОПЕК. Според версиите по повеля на Вашингтон новият режим щял да започне да произвежда петрол с пълна сила, като по този начин залее пазара с още четиристотин хиляди барела на ден и смъкне цените по-бързо, отколкото ОПЕК може да ги стабилизира. Убедени, че картелът най-накрая бил надхитрен, много петролни търговци купили „къси“ фючърсни договори, като вярвали, че цените на петрола скоро ще се сринат. „Анализът движеше пазара и цената вече падаше“ — каза Ан Наими. Но два дни по-късно цените на петрола се обърнали и започнали отново да се покачват. И, каза Ан Наими, като се усмихваше леко при спомена, всички петролни търговци, които заложили срещу ОПЕК, „изгубили и последната си риза“.


Глава 5
Прекалено топло

На хиляди километри от червените саудитски пясъци в ледените води на север от Сибир причината и следствието на най-сложния енергиен проблем в света кръжат в странен танц. От 70-те години насам средните температури тук са се покачили с пет градуса по Целзий, което е достатъчно да накара огромната арктическа ледена покривка да се оттегли с 3 процента и да открие воден канал покрай брега. Покачващите се температури стапят и древните ледени полета навътре в сушата, като откриват кал и скали, а понякога и някой покрит с вълна мамут, които са лежали скрити хиляди години. Тъй като новооткритата почва е по-тъмна от леда, който я е покривал преди, калта по-лесно поглъща топлината, повишава околните температури по-бързо, стапя още повече лед и разкрива още повече почва — коварен кръг, който обяснява защо Сибир се затопля много по-бързо от други части на земното кълбо и защо руският Северен полярен кръг се е превърнал в ключов пример за тези, които искат налагането на по-строга политика за намаляване на катастрофалните климатични промени.
Не всички са ужасени от положението. Докато глобалното затопляне може да води до суша, съсипани реколти, глад, наводнения и други бедствия в някои части на Африка, Азия и Южна Европа, по-високите температури може да означават печалба за северните страни като Русия. В Сибир и на други места по-меката зима и по-дългите вегетативни сезони може да действат като хормон на растежа на определени селскостопански и горски култури. Продукцията на картофи например се очаква да се увеличи с една трета. Руските корабни компании вече мечтаят за свободен от лед северен морски маршрут покрай сибирското крайбрежие, който ще позволи на петролните танкери и на други съдове да плават от Европа до Япония с две седмици по-бързо, отколкото могат да го направят през Суецкия канал.
И все пак колкото и да е странно, най-облагодетелствани може да се окажат руските петролни компании и техните западни партньори. Макар че повишаващите се температури ще превърнат сибирската тундра в блато и ще сложат край на сондажите там, затоплянето може да осигури по-лесен и евтин достъп до милиардите барели петрол и трилионите кубични метри газ, които в момента стоят заключени под водата в руския Северен полярен кръг. Изтъняващият лед ще направи сондажите в шелфа по-малко сложни и скъпи. По-късите и по-несурови зими ще означават по-малко прекъсвания на проучванията и сондажите, докато намаляващият брой и размер на айсбергите ще съкрати „принудителния престой“ на петролните и газовите платформи в шелфа.
Казано по друг начин, въпреки че много наблюдатели и учени намират промените в климата за катастрофални, една по-топла планета би могла да се окаже благодат за финансово закъсалото руско правителство, което днес зависи от износа на петрол за една трета от приходите си и което с намаляването на съществуващите запаси ще трябва да разработи арктическото си богатство, ако иска да запази износа, да изпълни новата си роля на предпочитан петролен доставчик на САЩ и да осигури икономическото развитие на собствения си негостоприемен север. „Някои хора смятат, че руският север няма шанс да оцелее — казва Вячеслав Попов, руски политик от пристанищния град Мурманск, който бързо се разработва като товарно пристанище за изнасяния към Америка петрол. — Мисля, че това е абсолютно погрешно.“ Арктическият петрол, казва Попов, „ще подобри икономическата сигурност на Русия и ще помогне за възстановяване на някогашната ни слава.“
Като се имат предвид тези надежди, човек започва да разбира защо Русия не преследва агресивно защитата на климата и по-специално защо избягва да има нещо общо с Протокола от Киото от 1997 г. — амбициозния, макар и спорен международен опит да се намалят емисиите въглероден диоксид. Руските власти не отричат, че климатът на земята се затопля или че основната причина за това е произведеният от хората въглероден диоксид. Не отричат и участието на Русия в този процес. В момента Руската федерация произвежда 17 процента от всички емисии въглероден диоксид (отчасти защото руските фабрики, коли и електроцентрали са прекалено стари и замърсяват околната среда) — дял, който осигурява на Русия спорната чест да е третият по големина износител на въглероден диоксид в света веднага след САЩ и Китай.
Там, където руските и западните специалисти по климата се разминават, е по въпроса колко може да се направи или трябва да се направи, за да се намали приносът на Русия към климатичната каша. Руската икономика тъкмо излиза от почти пълната разруха в началото на 90-те години, когато брутният национален продукт намалял почти наполовина и правителството било на ръба на тотален крах. Дори и сега Москва едва може да си позволи да изхранва ветераните и пенсионерите си, да плаща на войниците си и да защитава ядрения си арсенал от посегателства, какво остава да опазва климата, който дели с целия свят. В очите на руските политици намаляването на емисиите въглероден диоксид означава или да се похарчат стотици милиарди рубли за подмяна на промишлената инфраструктура, или да се намали енергийното потребление и по този начин икономическото производство, като никой от двата варианта не се връзва с политиката на Москва за максимален икономически растеж. Като се добави и преобладаващото мнение сред обикновените руски граждани, бизнесмени и дори учени, че затоплянето на климата всъщност може и да е полезно, става ясно защо климатичната политика не е приоритет на руските политици и защо оптимизмът не е силна боя сред климатолозите. Както ми каза един американски енергиен икономист, „що се отнася до руснаците, малко затопляне определено не би било зле“.


Климатичните промени са последното и вероятно най-силно доказателство, че голямото ни майсторство в областта на енергетиката може по-точно да се опише като поредица от счетоводни грешки. Макар че евтините, изобилни изкопаеми горива явно са имали ключово значение за промишления ни успех и продължителна икономическа жизненост, откриваме, че в розовата картина, която сме си изградили за енергията като ключа към благоденствието, са пропуснати някои съществени разходи — от геополитическа нестабилност и променливи цени на петрола до вече покачващи се световни температури в резултат на отделяните в продължение на столетия емисии въглероден диоксид.
Колко в крайна сметка ще ни струват климатичните промени не е ясно, но първоначалните резултати едва ли ни дават причина за радост. Оценката на общия икономически ефект от покачващите се нива на световния океан, зачестилите урагани и суши, разпространението на заразни болести и други свързани с климата бедствия е от порядъка на десетки трилиони долари за последния век. Разходите за прекратяване на климатичните промени са не по-малко плашещи. Тъй като 90 процента от създадения от човека въглероден диоксид идва от горенето на газ, нефт и най-вече въглища и тъй като газът, нефтът и въглищата осигуряват повече от 85 процента от световната енергия, не бихме могли да „оправим“ проблема с климата, без да направим съществени промени в енергийната си икономика. Промени, които отиват отвъд приватизирането на ОПЕК или намирането на начини за сондиране в сибирския лед. Според един анализ, за да се направят всички промени в енергийната ни икономика, които са необходими за забавяне на емисиите въглероден диоксид, би струвало само на САЩ цял процентен пункт от брутния им национален продукт всяка година до края на следващия век. Ето защо Русия не е единствената страна, която изказва сериозни съмнения за климатичната политика или задава въпроса дали климатичните промени въобще има смисъл да се спират.
Въпреки че причините за климатичните промени са комплексни, повечето факти сочат към натрупването в атмосферата на „антропогенни“, т.е. произведени от човека промишлени замърсители, най-вече въглерод под формата на въглероден диоксид. Всички дейности, при които се изгарят изкопаеми горива, произвеждат въглерод в неочаквани количества. Изгарянето на един галон бензин например освобождава 2,5 кг въглерод, което е равно на малък пакет дървени въглища. Това означава, че повечето американци произвеждат по един тон въглерод годишно само като карат колите си. Изгарянето на един тон въглища дава почти тон въглерод, тъй като въглищата са почти чист въглерод.
Когато се издигне във въздуха под формата на въглероден диоксид, въглеродът обърква естествените охлаждащи механизми на атмосферата. Подобно на едностранно огледало въглеродният диоксид позволява на слънчевата светлина да премине през въздуха и да затопли земята, но след това не позволява на повечето от получената топлина да се излъчи обратно от земята в космоса. Това е познатият на всички „парников ефект“. През последните сто години той е повишил световните температури между един и три градуса по Фаренхайт, в зависимост от това къде се измерват температурите.
Разбира се, не всички смятат, че температурите са се покачили толкова много или че парниковият ефект съществува, или че антропогенният въглероден диоксид играе някаква съществена роля в световното затопляне. От години скептичните учени — някои от които финансирани от скептични енергийни компании — твърдят, че парниковият ефект е пресилен и че настоящата тенденция към затопляне е просто една от поредицата естествени тенденции към затопляне, които са се проявявали през годните. Учени като изтъкнатия атмосферен физик Фред Сингър, бивш служител на американската Агенция за защита на околната среда и някогашен говорител на енергийната промишленост, твърдят, че макар че антропогенните емисии въглероден диоксид може би допринасят за затоплянето, ефектът е пренебрежимо малък. „Дори и да го забележим, то ще бъде изключително малко и практически незначително — казал Сингър в отговор на въпрос преди няколко години. — Това ще бъде любопитен за учените факт, но няма да има практическо значение.“
През последните години обаче, тъй като новите данни за температурите продължават да потвърждават климатичните прогнози (както дори и някои енергийни компании признават), скептицизмът по отношение на глобалното затопляне идва основно от малка група учени, включително Сингър, както и от някои консервативни политици, много от които американски. Тези скептици вярват, че климатичните промени са огромна екологична конспирация, организирана от евросоциалисти и лудити, за да се увеличи още повече регулирането на бизнеса и да се осакатят големите индустриализирани икономики в света, най-вече САЩ. Нека посочим само един от по-цветущите примери. Републиканският сенатор от Оклахома Джеймс Инхоф, който е председател на влиятелния Комитет по околната среда и благоустройството, отхвърля климатичните промени като „най-голямата измама, която някога е организирана на американския народ“.
Мнозинството специалисти по климата обаче, както и значителен брой политици в Европа и дори в САЩ смятат, че произведените от човека парникови газове са вдигнали температурите с до три градуса по Фаренхайт през последния век. Това увеличение може да изглежда съвсем незначително, докато човек не осъзнае, че краят на последната ледена епоха е започнал с увеличение от само три градуса. Не по-малко важно е, че докато на планетата след ледената епоха са й били необходими пет хиляди години, за да се затопли с три градуса, нашата малка тенденция към затопляне е отнела по-малко от един век и вече е предизвикала някои доста плашещи промени, включително намаляване на полярната ледена шапка с 15 процента, увеличаване на нивото на световния океан с 25 сантиметра и масово отдръпване на ледници, в допълнение към по-дългите и жестоки суши, по-топлите зими, повечето наводнения и урагани, разпространението на тропически болести и поредицата от рекордно горещи години. Петнадесет от шестнадесетте най-топли години, откакто е започнало да се води статистика през 1860 г., са били след 1980 г. Седемте най-топли години са били през 90-те години. Една година — 1998, е била най-топлата от норманското нашествие насам.
И все пак проучванията показват, че тези промени дават само най-бегла представа за това, което предстои. Макар че все още се спори за точното въздействие и сроковете на климатичните промени, повечето специалисти по климата, включително и уважаваният Междуправителствен съвет за климатичните промени на ООН, твърдят, че освен ако емисиите въглероден диоксид не се намалят рязко през следващите няколко десетилетия, световните температури ще се покачат с цели седем градуса по Фаренхайт до 2050 г. и с цели десет градуса до 2100 г. При тези температури може да очакваме нещо като безкрайно лято, когато ледените шапки ще се стопят окончателно, морското ниво ще се покачи с петдесет сантиметра (и ще продължи да се покачва в продължение на векове), островните държави ще бъдат потопени, цели тропически райони ще се превърнат в пустини, ще изчезнат различни видове, а бурите ще станат по-чести и смъртоносни.
Голяма част от това, което наричаме нормален живот, ще се промени. В умерените зони като САЩ и по-голямата част от Европа прериите и обработваемите земи бързо ще се превърнат в безплодни пустини. Горските пожари ще зачестят и ще станат много по-разрушителни. Летата ще бъдат много горещи, а зимите — доста по-влажни. Дивата природа ще се промени. По-студенолюбивите птици и животни ще мигрират или ще загинат. Тропическите насекоми, бактерии и вируси ще се разпространят и ще донесат куп непознати за умерения климат болести. Според проучване на белгийски и британски изследователи увеличение на температурите с пет градуса (по Фаренхайт) може да предизвика осем милиона нови случаи на малария годишно и да доведе до разпространение на болестта в Австралия, САЩ и Южна Европа.
Оценката на свързаните с тези бедствия разходи засега е предполагаема, но дори и консервативните прогнози са шокиращи. Проучване на „Бритиш Енърджи“ показало, че умерено покачване от около четири градуса по Фаренхайт може да доведе до селскостопански загуби от провалени реколти, ерозия на почвата, опустиняване и наводнения за повече от 265 милиарда долара годишно в целия свят. Резултатите от влиянието на климата върху запасите от питейна вода — от затлачването на реки и водохранилища до навлизането на солена вода в питейните кладенци вследствие на покачването на морското ниво — може да доведат до разходи от над 300 милиарда долара годишно. Разходите за човешко здраве също ще се покачат. Разпространението на болести ще доведе до повишаване на медицинските разходи. По-честите горещи вълни като онази, която уби хиляди души в Европа през 2003 г., ще причинят още повече смъртни случаи. При един от възможните сценарии, който приема, че морското ниво ще се покачи с 50 сантиметра, ураганната дейност ще скочи с 25 процента, а зимните дъждове и снегове ще се увеличат с 10 процента, много държави ще бъдат засегнати от масово нарастване на смъртността и ще понесат милиарди долари пропуснати възможности за печалба.
Нещо повече, климатичните промени не са бедствие, което засяга всички поравно. Докато северните по-богати страни може да понесат сравнително по-малки вреди или дори да спечелят в определени аспекти от глобалното затопляне, най-жестоките последици — покачването на морското ниво, наводненията и провалените реколти — ще се усетят най-вече в Африка, някои части на Азия и малките островни държави. На тези райони вече им се налага да се борят със суша, болести и граждански вълнения, а са прекалено бедни, за да могат да се надяват, че ще се защитят от нова атака. Гладът е най-голямото притеснение. Според проучване на Оксфордския университет евентуална промяна на температурите дори с половин градус ще промени мусоните, които сега осигуряват жизненоважни дъждове на по-голяма част от Азия, като в резултат на това реколтите ще намалеят и десетки милиони хора ще бъдат принудени да се преместят. Дори и малка промяна на температурите ще направи повече от двадесет и шест милиона бангладешци бежанци. Цели дванадесет милиона души ще напуснат Египет, а повече от двадесет милиона индийци ще бъдат принудени да мигрират. Както казал на един репортер председателят на Междуправителствения съвет за климатичните промени Раджендра Пачаури миналата година, за много от тези държави климатичните промени „ще бъдат последната капка, преди чашата да прелее“.
Учените са особено притеснени за Китай, където влиянието на климатичните промени върху селското стопанство се очаква да е най-голямото в света. Според някои прогнози това може да доведе до сто милиона бежанци заради глада и да създаде политическа нестабилност от невъобразим мащаб. „С ескалирането на вътрешното напрежение в Китай — пише журналистът Рос Гелбспан — съветниците по национална сигурност в целия свят ще започнат периодично да докладват на президентите си за военната готовност на страните си да нападнат Китай в случай на нужда.“
Гелбспан може и да отива твърде далеч. Но не е трудно да разберем защо климатичните промени се смятат за най-големия енергиен проблем и вероятно най-голямото предизвикателство пред архитектите и потребителите на следващата енергийна икономика. Тъй като въглеводородите днес осигуряват 85 процента от енергията в света и като се имат предвид сегашните тенденции, ще продължат да играят основна роля още десетки години напред, сериозното ограничаване на емисиите въглероден диоксид би означавало да се изостави съществуващата енергийна система и да се намери нещо ново. Едва ли е за учудване, че тази идея не е много популярна. Независимо от всеобщото разбиране на връзките между енергията и климата и независимо от широкото съгласие за нуждата в крайна сметка да преминем към безвъглеродна енергийна икономика, повечето правителства, компании и хора все още не са готови да се посветят на такава крайна програма.
Развиващите се страни като цяло отказват сами да намалят емисиите въглероден диоксид. Китай например усилено гради бъдещата си енергийна инфраструктура на базата на въглищата — най-замърсяващото и най-неекологично гориво — и до 2020 г. ще надмине САЩ като водещ производител на емисии въглероден диоксид. От своя страна индустриализираните страни, макар че днес отделят най-много въглероден диоксид (и въпреки че са спечелили най-много от въглеводородната икономика), не са по-склонни да забавят потреблението си на изкопаеми горива или да похарчат трилиони долари за замяна на съществуващата енергийна система. Всъщност в някои случаи индустриализираните нации — най-вече Русия и САЩ, които заедно произвеждат две пети от всички емисии въглероден диоксид, практически осуетяват опитите за въвеждане на последователна стратегия за климата в света.
Така, макар че човек очаква след двадесет години научни и политически дебати да види поне общата рамка на някакъв план за действие, вместо това климатичната политика е блокирана в непонятна игра, в която правителства, корпорации и групи за застъпничество спорят кой е най-виновен за миналите емисии, кой трябва да намали бъдещите емисии и кой трябва да плати за всичко това. В същото време световната общественост гледа с отегчение и неразбиране.
И все пак, въпреки че почти не присъстват в обществените обсъждания, климатичните промени остават не само един от най-неотложните дългосрочни въпроси, но и един от най-важните фактори за развитието на следващата енергийна икономика. Начинът, по който решим да се справим (или да не се справим) с климатичните промени, освен всичко останало ще определи и какви енергийни системи ще строим, колко бързо ще ги строим и дали животът в бъдеще по същество ще бъде по-добър или по-лош. Както казва един бивш преговарящ по въпросите на климата в правителството на Клинтън, „климатът може да бъде огромната сила, която ще промени модела на използване на енергията, начина, по който вие и аз използваме енергията“.
В известен смисъл климатичните промени се очертават като единствения истински двигател за една изцяло нова енергийна икономика. Макар че и други свързани с енергията притеснения като изчерпването на петрола и ценовите колебания също променят енергийната икономика, тяхното въздействие не е фундаментално, защото те не премахват зависимостта ни от въглеводородите. „Разрешаваме“ проблема с изчерпването, като просто преминаваме на природен газ или въглища, или на изобилния тежък петрол, или катранен пясък. „Разрешаваме“ проблема с колебанията в цените на петрола, като променяме режима в Ирак. С други думи, ако трябва някак си да намерим начин да произвеждаме и използваме енергия, без да отделяме въглерод (до което трябва да води всяка разумна климатична политика), то това е съвсем различна работа. Ако искаме да видим как трябва да се промени енергийната ни политика в дългосрочен план и докъде да ни отведе, трябва по-внимателно да погледнем странния древен танц между енергията и климата.


Климатичните промени вероятно се разбират най-добре като гигантска катастрофа, неволно прекъсване на течащия от милиарди години процес, чрез който земята се е превърнала от врящ отровен ад в тучна и гостоприемна люлка на живота. В най-стари времена атмосферата ни много повече приличала на тази на Венера. Състояла се най-вече от въглероден диоксид, който заради парниковия ефект поддържал температурите прекалено високи, за да могат да съществуват някакви сухоземни животни.
С течение на годините обаче повечето от този проблемен въглероден диоксид бил погълнат от система въглеродни „резервоари“. Морската вода например естествено абсорбира въглероден диоксид и днешните ни океани са пълни с предисторически въглерод — около тридесет и пет трилиона тона. По-важно е, че въглероден диоксид се улавя и складира от зелените растения. През хилядолетията най-старите папрати и гори са погълнали трилиони тонове въглероден диоксид, след това са го превърнали с помощта на фотосинтезата в животворен кислород и въглехидрати. Това така наречено растително улавяне е само временно. Когато едно зелено растение загине, изгори или бъде изядено, складираният в него въглерод може да се върне в атмосферата като въглероден диоксид, където може да се носи в продължение на векове, преди отново да бъде уловен, което сега се нарича въглероден цикъл. Но в течение на милиарди години повечето от улавяния от растенията въглероден диоксид бил складиран или „изолиран“ в по-постоянни геологически форми като варовик, шисти и, разбира се, въглеводороди — въглища, нефт и газ.
Допреди около петстотин години този огромен процес на улавяне на въглерод течал като по вода. Растенията поглъщали толкова много въглероден диоксид, че концентрацията на въглероден диоксид в атмосферата, т.е. реалният брой самостоятелни молекули въглероден диоксид, които се носели около другите молекули във въздуха, била паднала до незначително ниво — около 270 части на милион. Това драстично намалило парниковия ефект и температурите се понижили значително. Въглеродният цикъл бил постигнал грубо равновесие — за всяка молекула въглероден диоксид, отделена от разлагащо се растение или пожар, друга молекула се абсорбирала от горите или океаните. Фактически въглеродният цикъл даже бил леко изпреварващ. Всяка година естествените процеси на земята отделяли около 210 милиарда тона въглероден диоксид в атмосферата. В същото време всяка година горите, прериите, джунглите и обширните райони с водорасли поглъщали около 213 милиарда тона, като осигурявали резерв за „сигурност“ от около 3 милиарда тона годишно, което било достатъчно да погълне всяко допълнително количество въглероден диоксид, което би могло да се отдели от горски пожар, вулкан или дори от комин от прединдустриалната епоха.
Около 1500 г. тази благоприятна тенденция започнала бавно да се променя. Тъй като разрастването на селското стопанство и търсенето на дърва за огрев изчерпвали горския ресурс, естествените възможности на планетата отново да абсорбира въглерода намалели. Нещо повече, индустриалната революция с ненаситния си глад за енергия довела до рязък скок в изгарянето на въглеводороди, като по този начин неволно обърнала продължилия стотици милиони години процес на складиране на въглерод.
От края на XVIII век емисиите антропогенен въглероден диоксид са се увеличили от незначителните сто милиона тона въглерод годишно на около 6,3 милиарда тона годишно, което е два пъти повече, отколкото биосферата може лесно да абсорбира. Тъй като сега в атмосферата влиза повече въглерод, отколкото може да бъде уловен (с около 3,2 милиарда тона всяка година), концентрацията на въглерод в атмосферата отново е започнала да се покачва и в момента е около 370 части на милион.
Нещо повече, понеже драстично сме надминали възможностите на природната система отново да поглъща въглерод и понеже естествената обратна абсорбция може да отнеме години, концентрацията в атмосферата ще продължи да се покачва още векове наред, независимо какво правим. Дори да можем по някакъв начин да запазим емисиите въглероден диоксид на сегашните им нива да речем, т.е. около 6,3 милиарда тона годишно, концентрацията ще продължи да се увеличава бавно, но постоянно с 1,5 части на милион годишно, като ще достигне 520 части на милион до 2100 г. и през това време ще доведе до значително затопляне. Така че съществува огромен времеви интервал между предприемането на действия и появата на благотворни резултати от тези действия. Както отбелязва изследователят Бен Престън от Центъра „Пю“ по световните климатични промени, една от водещите екологични организации с идеална цел, която работи по климатичната политика, „Дори ако човешките същества още днес престанат да отделят въглерод, ще са необходими около двеста-триста години, за да могат естествените резервоари да отстранят излишния въглероден диоксид, който е вече в атмосферата, и да върнат въглеродния диоксид до нивата му от преди индустриалната ера.“
На този етап прекратяването на всички емисии въглероден диоксид и дори замразяването им на сегашните нива не е възможно, като се имат предвид прогнозите за ръст на населението и икономическата дейност и като се отчете инерцията на разширяване на енергийната икономика, която използва почти само въглища, нефт и газ. Емисиите в момента се увеличават с около 3 процента годишно и се очаква да достигнат дванадесет милиарда тона годишно до 2030 г. и повече от двадесет милиарда тона до края на века. При тази скорост концентрацията на въглерод в атмосферата ще достигне 1100 части на милион до 2100 г. — ниво, при което дори и скептичните климатолози признават, че ще настане истински ад.
Все още се спори колко точно може да се увеличи концентрацията, преди да се изпечем. Но повечето климатични модели показват, че когато концентрацията надвиши 550 части на милион, ще започнем да изпитваме „опасни“ нива на затопляне и щети, особено в чувствителни райони като ниско разположените държави или тези, които вече са засегнати от сушата. На повечето специалисти по климата им се иска концентрацията да се стабилизира на 450 части на милион, което е с около 20 процента повече от сегашните нива. Според моделите при концентрация от 450 части на милион бихме избегнали повечето дългосрочни последици и вместо това ще изпитаме нещо като „затопляща светлина“ с умерена загуба на крайбрежна земя, умерена загуба на видове, умерено опустиняване и умерен ръст на ураганите, зимните порои, летните суши, горските пожари и други свързани с климата промени във времето. Придържането към границата от 450 части на милион би било достатъчно да се спасят поне някои от ниско разположените страни и други уязвими райони.
Но точно това е трудното. За да се стабилизират нивата дори и на 550 части на милион, казват учените, ще трябва да се случат някои невероятни неща. Първо, емисиите въглероден диоксид ще трябва да достигнат своя връх от около 11 милиарда тона годишно между 2030 и 2035 г., преди да паднат рязко и да продължат да намаляват до края на века. Според директора на американския Обединен научен институт по световните промени Гери Стоукс до 2100 г. „ще трябва да слезем до 6 милиарда тона въглероден диоксид, като населението не само ще бъде много по-голямо от сега, но и много по-богато“. Трудно е да си представим такова рязко намаление, като се имат предвид сегашните технологични тенденции. С други думи, за да достигнем пик от 11 милиарда до 2035 г., всеки човек на планетата не трябва да отделя повече от 1,2 тона въглерод годишно, което е около една трета от емисиите на глава от населението в индустриализираните държави днес и едва една шеста от емисиите на глава от населението в САЩ! Фактически, за да се постигне тази цел, само САЩ ще трябва да намалят общите си емисии със 70 процента до края на века, независимо че ще имат по-голямо население и много по-голяма икономика и според сегашните прогнози ще използват значително повече изкопаеми горива.
Можем ли да постигнем тази цел? Вярно е, че ставаме далеч по-малко „въглеродоемки“, отколкото сме били преди — отделяме далеч по-малко въглерод за производството на един ват енергия, отколкото да кажем преди сто години, защото постепенно сме преминали на комбинация от горива с по-ниско въглеродно съдържание (повече нефт и газ и съответно по-малко въглища и дърва). Освен това съществуващите енергийни технологии — от двигателите с вътрешно горене и нафтовите печки до газовите електроцентрали — като цяло стават по-ефективни и по-чисти. Тази тенденция за намаляване на въглеродната интензивност обаче ще се компенсира от очакваното увеличение на населението и икономическия растеж — двата катализатора на енергийното потребление и по тази причина главните виновници за емисиите въглероден диоксид.
Като се има предвид очакваният ръст на населението и икономическата дейност, повечето климатолози смятат, че дори и 550 части на милион е таван, който просто не може да бъде наложен на енергийна икономика, която все още е макар и частично зависима от изкопаемите горива. Това не са добри новини в един свят, който, ако се запазят сегашните тенденции, през 2050 г. все още ще получава половината от основната си енергия от въглища, нефт и газ. „Ако гледаме къде сме в момента, ще достигнем 550 части на милион до средата на века — казва Престън от Центъра „Пю“. — Ако въобще имаме шанс да се стабилизираме на това ниво, това ще означава да престанем да използваме изкопаеми горива през следващите четиридесет години.“ С други думи, каза ми Стоукс, не само че ни трябва ново поколение енергийни технологии, но и трябва да започнем да ги разработваме веднага и след това да ги въведем в масова употреба „през следващите двадесет години“.


Чувството за неотложност и тревога е отразено най-добре в Протокола от Киото от 1997 г. Там под натиска на еколози и прогресивни политици, включително и американския вицепрезидент Ал Гор, и въпреки усиленото лобиране от страна на енергийните компании и петродържавите, повечето страни в света официално са си обещали една на друга, че до 2012 г. глобалните въглеродни емисии ще паднат под нивата си от 1990 г. Това било смело обещание. Като се има предвид скоростта, с която се увеличават емисиите и невъзможността на развиващите се страни да помогнат икономически, тежестта на Киото щяла да падне почти изцяло върху раменете на индустриализирания свят. Германия, Великобритания, Франция и други членки на Европейския съюз (ЕС) например били готови да намалят емисиите си с 8 процента под нивата от 1990 г. Япония се съгласила на 6 процента. Най-впечатляващата отстъпка била направена от САЩ — най-големия производител на въглероден диоксид и до този момент най-неотстъпчивата страна по въпроса за климатичната политика, които се съгласили на 7-процентно намаление.
По онова време много защитници на климата приветствали протокола като пробив, а последвалият му провал се приписва на егоистичната политика на корпорациите и индустриализираните държави, най-вече на САЩ. Според това виждане сделката пропаднала след като правителството на Клинтън изведнъж осъзнало, че за да спази обещаните намаления, Белият дом ще трябва да се прицели в големите американски замърсители като производителите на коли и комуналните предприятия на въглища — ход, равносилен на политическо самоубийство преди планираната изборна кампания на Гор през 2000 г. Въпреки очевидния интерес на Гор да подпише договор за климата „в крайна сметка всичко опря до груба политика“, спомня си един американски анализатор на климатичната политика, който, подобно на много други, е склонен да говори само неофициално. „Клинтън и най-вече Гор смятаха климата за важен, но не искаха да направят нищо, което би обидило автомобилните компании, отоплителните дружества или произвеждащите въглища щати“ — каза той.
Така въпреки че американските преговарящи настоявали за намаляване на емисиите в Киото, правителствените служители у дома не правели нищо, за да изготвят програма, с която да извършат намаленията. Вместо това според наблюдатели САЩ тайно планирали да спазят договорните си задължения колкото се може по-евтино и безболезнено. Първо, Вашингтон смятал да изпълни целта си от 7 процента като поиска „кредит“ за обширните си гори, които теоретично могат да изолират въглерод (както казват енергийните експерти), който да се приспадне от американските емисии. Второ, САЩ възнамерявали да купуват емисии от други държави. На Русия например, чиято икономика се била сринала след 1990 г. и чиито емисии въглероден диоксид били паднали с една трета, договореностите от Киото й позволявали да продава „неизползваните“ емисии като кредити на държави като САЩ, които не искали сами да направят намаления.
Тези две маневри ядосали еколозите, както и много правителствени представители в Европа. „Никой не отрича, че изолирането на въглерод или купуването на емисии от чужбина може да помогне — казва Айлин Клосън, бивш заместник-министър по екологията в Държавния департамент на САЩ, която в момента отговаря за климатичната политика на Центъра „Пю“. — Но идеята, че най-голямата икономика в света и най-голям производител на емисии може да използва само тези възможности, без да трябва да прави каквото и да било с индустрията или енергийния си сектор, е прекалена. Въпреки цялото красноречие на Клинтън и Гор те постигнаха договор, който никой нямаше намерение да изпълнява.“ В крайна сметка, каза ми Клосън, главната цел на администрацията на Клинтън в Киото беше „да изглежда добра пред избирателите, които са важни за Клинтън — еколозите и гласоподавателите без твърди политически предпочитания“.
Но макар че политиката на национален егоизъм, особено на САЩ и Европа, със сигурност попречила на постигането на резултати от Киото, както и на дискусиите след това, истинският проблем бил, че Договорът от Киото всъщност въобще не успял да отрази характера на проблема, който трябвало да разреши. Колкото и да е парадоксално, въпреки че определените цели и срокове за намаляване на емисиите може и да създавали успокояващото впечатление, че нещо се прави, изпълнението на целите от Киото и извършването на необходимите промени в енергийната инфраструктура вероятно щели по-скоро да навредят, отколкото да помогнат. „Всички се вживяха в определянето на тези цели и срокове за намаляване на емисиите — казва Дейвид Виктър, ръководител на Програмата за енергетика и устойчиво развитие на Станфордския университет и един от най-изявените експерти по климатична икономика. — Но никой не погледна внимателно доколко тези цели са постижими. Промишлеността не искаше цели. Еколозите искаха цели и срокове, които не бяха постижими. Гор пък наистина искаше това да успее и затова прие политика, която в крайна сметка не беше постижима.“ Това, което Договорът от Киото пропуснал да отрази, е, че климатичните промени са дългосрочен, натрупващ се проблем. Затоплянето се определя не от това колко въглероден диоксид отделяме през определена година, а от натрупването на въглероден диоксид в атмосферата в продължение на столетия. Накратко, ние, хората, имаме „въглероден бюджет“, т.е. общо количество въглерод, което можем да пуснем в атмосферата в дългосрочен план, преди да си създадем проблеми. Според Междуправителствения съвет за климатичните промени и много други експерти по климата, ако отделим не повече от 1,225 трилиона тона въглерод до 2300 г., концентрацията в атмосферата ще остане под 450 части на милион и ще ни позволи да избегнем повечето от най-лошите последици от затоплянето. Разпределени за триста години, 1,225 трилиона тона правят средно по 4,1 милиарда тона годишно. Това означава, че дори ако емисиите сега са 6,3 милиарда тона и се покачват, това в крайна сметка няма да има значение, стига накрая да намалим годишните емисии достатъчно, за да постигнем средно годишно ниво от 4,1 милиарда тона.
Накратко, имаме малко време да си поемем въздух, което е добре, защото в момента нямаме почти никаква представа какво ще е окончателното решение на проблемите с климата. Ние не само, че зависим от енергийните технологии, които тепърва ще се откриват, но и разбирането ни за климатичните промени и тяхната цена, а по тази причина и нашата увереност за „най-доброто“ решение, със сигурност ще продължи да се развива.
Какъвто и курс на действие да изберем днес, той ще трябва да се промени вероятно съществено след десет години или по-скоро. В този смисъл климатичната политика е нещо като хазарт — след десет години климатичната криза ще е значително по-голяма, но пък и ние ще знаем много повече за сериозността на проблема и за възможностите за разрешаването му.
„Тези условия създават дилема за политиците — отбелязва Бил Ланеман, ръководител на вашингтонския Национален разузнавателен съвет, който съветва разузнавателните агенции по въпросите на енергетиката и други заплахи за сигурността на САЩ. — Необходима е някаква стратегия за борба с промените в климата, но всяка подробна стратегия би била прекалено скъпа за изпълнение. Какво би станало, ако тези стратегии се окажат неподходящи, защото явлението глобално затопляне е било разбирано неправилно, когато са били разработвани и изпълнявани стратегиите? Светът ще е отделил огромни суми от оскъдния си капитал [за] ненужни поправки, като ще е оставил [по-малко] ресурси за ефективно справяне с глобалното затопляне, когато вече за процеса ще се знае повече.“ Климатичната политика, казва Ланеман, „трябва да е някаква предпазна стратегия, защото ако държавите по света отделят прекалено много средства за големи, международни усилия за обръщане на климатичните промени и се окаже, че тези стъпки са били неефективни, ще бъде много трудно да се възстановят и да започнат да взимат правилните мерки“.
Така, макар че много твърди активисти като „Грийнпийс“ все още настояват за строги ограничения в стил Киото, очертаващият се консенсус между климатичните икономисти е, че климатичната политика трябва да остане гъвкава. Определените цели за концентрация на въглероден диоксид в атмосферата са важни в дългосрочен план, но трябва да си осигурим значителна гъвкавост по отношение на това как и кога да изпълним тези цели. Например, тъй като дърветата и други зелени растения наистина премахват въглероден диоксид от атмосферата, на страните трябва да се разрешава да намаляват емисиите си, като засяват нови гори. Трябва да се вземат предвид разликите между промишлените сектори. Въпреки че транспортът произвежда една трета от всички емисии въглероден диоксид, всъщност може да е по-разходосъобразно усилията да се насочат към енергийния сектор, защото е по-лесно да се замени една електроцентрала, отколкото четиридесет хиляди коли и камиони.
Трябва да се имат предвид и регионалните разлики. Китай и Индия например скоро ще бъдат най-големите производители на въглероден диоксид. И все пак тъй като енергийните им икономики са много различни, подходът им към намаляване на въглероден диоксид също трябва да е различен. Докато Китай, който вероятно ще изгради енергийната си икономика на основата на електричество от въглища, би спечелил най-много от политика, насочена към ефективността и използването на технологии за „чисти въглища“, то Индия с огромното си селско стопанство може по-ефективно да намали емисиите си въглероден диоксид, като премине от петрол и въглища към по-чистите биогорива, произвеждани от селскостопански култури, растителни отпадъци и други видове биомаса. „Най-важното нещо, което сме научили през последните десет години, е, че е необходима гъвкавост — казва Ричард Ричълс, икономист от Станфорд, който участвал в изготвянето на докладите на Междуправителствения съвет за климатичните промени и който съветва производителите на въглища при разработването на предпазни стратегии. — Гъвкавост по отношение на това къде да се намалява въглеродът и от кого, както и по отношение на това кой да плаща за намаляването.“
И наистина, макар че би било справедливо всички страни да намалят емисиите си поравно, всъщност е много по-ефективно първо да се направят най-евтините намаления, независимо къде са те. В Китай например енергийният сектор е толкова неефективен и неекологичен, че една сравнително малка инвестиция в мерки за енергийна ефективност би намалила много повече емисии много по-бързо, отколкото същата инвестиция в Европа или САЩ, чиито енергийни сектори вече са по-ефективни и замърсяват по-малко и следователно намалението на емисиите ще е по-малко. Казано по друг начин, на тон излиза по-евтино да се избегнат емисиите въглероден диоксид в Китай, отколкото в Европа или Америка и тъй като за климата няма голямо значение откъде идва въглероден диоксид, по-евтиният път почти винаги е по-добрият.
Този подход на най-малките разходи има много последици за климатичната политика. Страните като Китай, където е евтино да се намалят емисиите въглерод, могат всъщност да продават редуцираните си емисии на държави като САЩ или Европа, където намаляването на емисиите е скъпо. Едно германско отоплително дружество, за което разходите за намаляване на въглеродните емисии у дома са високи, би могло просто да плати на някоя китайска електроцентрала да намали емисиите в Пекин. Китайците получават необходимите им средства, за да подобрят ефективността, германската компания избягва високите разходи, а на атмосферата е спестен един тон въглерод.
Много експерти по климата смятат, че световната система за търговия с въглеродни емисии е единствената постижима климатична политика, тъй като тя използва възможностите на пазара за намаляване на емисиите по най-ефективния и икономичен начин. Проучвания на Форума по енергийно моделиране на Станфордския университет показват, че ако индустриализираните държави разполагат с гъвкавостта да купуват редуцираните си емисии навсякъде по света, общите дългосрочни разходи за климатичната политика ще паднат наполовина. Тези спестявания са решаващи, защото в момента разходите за контролиране на въглерода по традиционните методи се очаква да са колосални — достатъчно, за да намалят икономическия растеж в страни като Америка и Япония с цели 2 процента годишно. „От гледна точка на икономическата ефективност е по-важно да се намалят емисиите където е най-евтино, независимо кой плаща за това — каза ми Ричълс. — Така че ако в Китай има възможности, така наречените „ниски плодове“, ни е необходима политика, която се възползва от това, дори и ако китайците не могат или не искат да платят за изпълнението й.“
Дотук идеята за гъвкавост не изглежда прекалено радикална, но застъпниците й като Ричълс отиват една крачка по-нататък, като предлагат гъвкавост и по отношение на времето. Въпреки че много еколози настояват веднага да се направят големи намаления на емисиите ала Киото, това може и да не е най-разумното решение от гледна точка на икономиите. Например, макар че имаме голям напредък в новите безвъглеродни технологии като вятърната или слънчевата енергия или получаването на водород от възобновяеми енергийни източници, за да станат тези технологии конкурентни като разходи, може да им трябват още години и дори десетилетия. Да се опитаме да ги приложим прибързано в целия свят би било толкова скъпо, че дори и най-богатите страни биха се разорили. С една дума, няма да бъдат приложени.
Дори и да разполагахме днес с конкурентни по отношение на разходите безвъглеродни технологии, пак щяхме да сме в задънена улица. Съществуващата на базата на изкопаемите горива инфраструктура струва около десет трилиона долара, а елементите й — всичко от електроцентралите и супертанкерите до нафтовите печки и джипове — трябва да се използват между десет и петдесет години, за да се изплатят капиталовите разходи. Всяко „предварително извеждане от експлоатация“ на тази въглеводородна инфраструктура би накарало електрическите дружества, петролните компании и другите собственици на тези активи просто да отпишат стотици милиарди долари като загубена стойност, а това е икономически удар, който малцина собственици и инвеститори биха приели без яростна политическа битка.
Според експертите единственото практическо решение е да си зададем темпо, да определим срокове за изпълнение на стратегията за намаляване на емисиите, така че тя по-добре да отговаря на естествения „оборот“ на основния капитал. Пак ще заменим електроцентралите на въглища, дизеловите автобуси и неефективните климатици, но ще го направим към края на икономическия им живот. Тази стратегия не само че избягва извеждането на огромни активи от работа преди края на експлоатационния им период, но и дава на заместващите технологии, каквито и да се окажат те, повече време за усъвършенстване и което е не по-малко важно, повече време за поевтиняване. Освен това като имаме предвид, че с един долар днес винаги ще си купим по-малко, отколкото с един долар в бъдеще (според принципа за „стойността на парите във времето“), наистина има смисъл да се отложи поне част от намаляването на емисиите.
Вярно е, че тази стратегия е рискована. Тя означава да позволим на емисиите междувременно да се увеличат вероятно толкова, че концентрацията в атмосферата да надмине 450 и дори 550 части на милион поне за известно време. И все пак, казва Ричълс, като намаляваме разходите за подмяна и даваме време на алтернативните технологии да напреднат, ние значително подобряваме шансовете си да направим още по-големи редукции по-късно. „Хората мислят за абсолютния таван на концентрациите, но защо да не може да надскочиш 450 части на милион заради оборота на основния капитал, ако след това ще намалиш емисиите по-бързо? — пита Ричълс. — В момента просто нямаме енергийни алтернативи, които са достатъчно нискоразходни, но след двадесет-тридесет години сигурно ще имаме.“
Едва ли е за учудване, че много еколози и енергийни експерти са силно скептични по отношение на политиката на „отложеното действие“ (те казват, че много от защитниците й като Ричълс случайно са свързани с индустриите, на които най-силно им се иска да отложат каквито и да било действия по въпроса с емисиите). Независимо от пристрастията на експертите като Ричълс обаче, позицията им, че не бива веднага да се предприема рязко намаляване на емисиите само за да се прави нещо, не трябва да се пренебрегва. САЩ наистина може да са много виновни за забавянето на климатичната политика. Но е ясно също така, че страната не би могла да изпълни целите си от Киото, без това да доведе до значителен икономически разрив, дори и да беше започнала да намалява емисиите си през 1997 г. Сега със сигурност не би могла да изпълни целите, тъй като между 1990 и 2000 г. въглеродните емисии в САЩ са се увеличили с повече от 10 процента. Дали им харесва или не на климатичните активисти, САЩ биха били много по-полезен участник в климатичната политика, ако предприемат постепенно намаляване на емисиите.


Разбира се, за да върши работа този подход на изчакване, а не просто да се превърне в оправдание за постоянното отлагане на конкретни действия, САЩ и другите индустриални нации трябва незабавно да предприемат някои стъпки, а досега не са го направили.
Първо, ако ще разработваме и прилагаме нискоразходни безвъглеродни енергийни технологии в следващите двадесет години, трябва още сега да отделим огромни количества капитал (от порядъка на стотици милиарди долари) за научноразвойна дейност. Днес почти всяка основна алтернативна технология, независимо дали слънчева, вятърна или водородна, както и технологиите за улавяне и изолиране на въглероден диоксид, имат потенциал да станат значително по-добри и евтини с помощта на допълнително финансиране за проучвания. Вместо това от 1985 г. насам правителственото финансиране за научно-развойна дейност в енергетиката е намаляло във всички индустриални страни без Япония (островна държава, която е изцяло зависима от енергийния внос и е далеч по-отдадена на мерките от Киото от САЩ). „Успяхме да съберем документи за по-малко от 15 милиарда долара инвестиции годишно в разработването на енергийни технологии от държавните и частните фирми в света — оплакват се авторите на скорошно проучване на климата и технологиите. — Въпреки че делът на САЩ (във финансирането на научноразвойни дейности) е един от най-големите в света, той представлява по-малко от 0,05 процента от брутния вътрешен продукт на САЩ и по-малко от 2 процента от всички научноразвойни дейности, проведени в САЩ.“
Учените трябва да обърнат повече внимание и на икономическите въпроси и да помислят както за последиците от глобалното затопляне, така и за цената на намаляването на емисиите. Оценката на общия икономически ефект за САЩ например е между 37 милиарда долара и 351 милиарда долара, в зависимост от това кой икономически модел се използва и как се оценяват различните фактори като честотата на бурите например. Тези огромни разлики не позволяват смислено да се обсъжда проблемът. По подобен начин има големи разлики и в оценките на разходите за избягване на климатичните промени. Според проучване на Института за световните ресурси оценките на разходите на САЩ за спазване на задълженията от Киото за намаляване на въглероден диоксид варират между 20 долара на тон и 400 долара на тон въглерод. Без ясна представа за разходите, които им предстоят, правителствата просто не могат да вземат разумни решения къде да насочат усилията си, да инвестират пари или да започнат преговори с други страни.
Второ, макар и да признаваме, че има смисъл да изчакаме разработването на нови енергийни технологии, не можем да сме сигурни, че само тези технологии ще са достатъчни за намаляване на емисиите до необходимите нива, особено ако нищо не се направи междувременно за намаляване на въглеродните емисии или общото енергийно потребление. Икономическият анализатор от Обединения научен институт по световните промени Бил Чандлър предлага веднага да се вземат мерки за подобряване на енергийната ефективност и насърчаване на постепенното преминаване към горива с ниско съдържание на въглерод като природен газ и биогорива, като по този начин се намали тежестта върху новите енергийни технологии, когато те в крайна сметка бъдат приложени. „Би било невероятно рисковано да кажем: „Нека просто да разработим нови технологии, които да започнем да въвеждаме през 2030 г.“ — ми каза Чандлър. — Много по-умно и далеч по-малко рисковано е да се опитаме да намалим ръста на енергийното потребление и емисиите парникови газове с последователни мерки, като повишаване на стандартите за горивна икономичност и подобряване на стандартите за уредите. По този начин, когато новите технологии се появят, има надежда, че те ще могат да поддържат това ново, по-ниско ниво на енергийно търсене.“
Трето, и може би най-важно, ако ще отлагаме намаляването на емисиите в краткосрочен план, имаме нужда от система, която да гарантира, че това намаляване все пак ще бъде предприето в крайна сметка. Имаме нужда от политическа рамка, която да поставя цели за емисиите, да определя срокове за постигане на тези цели, да предвижда с колко ще намали всяка страна емисиите, да описва пазарните механизми за търговия с въглеродни емисии и да съдържа правила за изпълняване на намаленията и наказания за страните, които не спазват задълженията си. Най-вече имаме нужда от волята да преобразим икономическата си система по начин, който взема предвид климатичните промени и свързаните с това разходи, като признава въглеродните „разходи“. Накратко, имаме нужда от международна система за борба с климатичните промени. И като се има предвид, че климатичната политика всъщност се е влошила след провала на Протокола от Киото, това може да окаже най-трудното за изпълнение изискване.


Климатичната политика днес се определя основно от съперничеството между Америка и Европа — трансатлантическа вражда, която е едновременно икономическа и до учудващо голяма степен идеологическа и която се засилила след избирането на Джордж Буш и началото на войната срещу тероризма. Няколко месеца след като встъпил в длъжност, Буш дал да се разбере, че не се интересува особено от климатичната политика и че не го е много страх от мнението на международната общност по въпроса. Той не изпълнил предизборното си обещание да определи въглеродния диоксид като замърсител, след това отхвърлил Договора от Киото като „фатално сбъркан“, защото международното споразумение не задължавало развиващите се страни да намалят своя дял емисии. Белият дом нападнал и самата наука за климатичните промени и поискал престижната Национална академия на науките независимо да прегледа заключенията в доклада на Междуправителствения съвет за климатичните промени. Когато тази тактика дала обратен резултат (Националната академия на науките всъщност потвърдила данните на Междуправителствения съвет за климатичните промени), правителството безгрижно заявило, че САЩ не могат да намалят емисиите, защото държавата била в дълбока „енергийна криза“. Когато Междуправителственият съвет за климатичните промени излязъл с доклад, който посочвал, че фактически съществуват широк кръг технологии и линии на действие, които драстично да съкратят разходите за намаляване на емисиите, правителството на Буш тихо притиснало Междуправителствения съвет за климатичните промени да се отърве от председателя си Робърт Уотсън, който от години критикувал САЩ за непокорството им.
Защо Буш е толкова отявлен противник на климатичната политика? Великодушният отговор е, че с богатия си опит в енергийната индустрия администрацията на Буш разбира какво би означавало рязкото намаляване на емисиите за най-енергоемката икономика в света. Американците използват повече въглища, нефт, газ и други енергийни източници на глава от населението от всяка друга страна. И макар че използваме тази енергия по чудесен начин, като произвеждаме повече богатство на глава от населението от всяка друга страна, ние в същото време произвеждаме и повече въглерод на човек. Ето защо намаляването на емисиите въглероден диоксид би струвало повече на тази страна, отколкото на всяка друга — повече за замяна на тромавата инфраструктура на изкопаемите горива, но също и повече като пропуснати възможности за растеж на нашата енергоемка икономика. Според някои анализи изпълнението на договореностите от Киото би струвало на Америка цели 2 процента от брутния й национален продукт всяка година в продължение на столетия. За сравнение — Япония би загубила едва 1,2 процента, а Европа — 1,5 процента.
Фактически според правителството на Буш и според много други климатични анализатори това неравенство в разходите обяснява до голяма степен ентусиазма на Европа за бързо и рязко намаляване на емисиите. Както се оказва, голяма част от намаляването на емисиите, което европейците приели в Киото, вече било извършено. От 1990 г. насам емисиите в Европа се увеличавали по-бавно, отколкото в САЩ, не защото Европа била станала по-екологична или по-етична, а защото икономиката й растяла по-бавно. Емисиите паднали допълнително и защото английската въгледобивна индустрия била почти закрита преди десет години, както и замърсяващите електроцентрали от съветско време в наскоро освободената Източна Германия. Накратко, европейците знаели, че за тях ще е по-лесно да изпълнят обещаните намаления, отколкото за американците. Американската икономика е в разцвет и Америка все още разчита до голяма степен на въглищата, особено в електропроизводството. Както ми каза един бивш анализатор от Белия дом, „някои хора в Европа гледаха на Киото като на икономическо оръжие, нещо, което да забави американската икономика“.
Повечето хора смятат, че Белият дом се бои от възможността договорът от Киото да нанесе не само икономически, но и политически щети, особено на съюзниците на правителството. Подобно на Клинтън преди това Буш разбира, че енергийната политика е тясно свързана с три промишлени сектора с голямо политическо влияние в Америка — колите, въглищата и електроцентралите на въглища. Буш има основателни причини да защитава производството на въглища в Америка. Много наблюдатели твърдят, че той дължал „победата“ си през 2000 г. главно на това, че спечелил гласовете във „въгледобивия пояс“ — Вирджиния, Западна Вирджиния, Кентъки и Тенеси. Тъй като в САЩ въглищата отделят повече въглероден диоксид, отколкото петролът или газът взети заедно, почти всички мерки срещу промените в климата са категорично мерки против употребата на въглища, което априори ги изключва като възможност, поне що се отнася до правителството на Буш.
Грубата практичност на тази гледна точка се пренесла върху начина, по който Буш измервал обществените нагласи по този въпрос. Наблюдатели твърдят, че Белият дом искрено вярвал, че макар че някои основни поддръжници от бизнеса дълбоко се вълнували от проблемите на климата, повечето хора били прекалено изплашени от енергийната криза през 2000 г. и прекалено много им било омръзнало от климатичните проблеми като цяло, че да възразят или дори да забележат какво прави Буш по Договора от Киото. „Бяха им казали, че ако зарежат ангажиментите си от Киото, това няма да привлече повече внимание от една малка статия отдолу във вестника — казва експерт по климата, който разработва политиката на една екологична група. — Но всъщност социологическите проучвания упорито показваха точно обратното. Средна Америка не разбира от науката за климата и не знае какво точно е направило правителството на Буш, но има сериозно, дълбоко заложено отношение към самия проблем.“
Както може и да се очаква, климатичната политика на Буш предизвикала жестока критика както от еколози и либерали в САЩ, така и от много европейски политици. Дори някои републиканци сметнали действията на Белия дом за нескопосани, нагли и изключително зле премерени във времето. Вече се появявали статии как националната енергийна политика на Буш била написана основно от съюзниците на президента в енергийната промишленост, включително и „Енрон“ — най-големия дарител в кампанията на Буш през 2000 г. „Критикуваха правителството на Буш за това, че се кани да провали Договора от Киото, а в същото време не може да предложи алтернатива, като ударите идваха от всички страни“ — спомня си един наблюдател.
Белият дом постепенно разбрал, че не е решение просто да се пренебрегва климатичният проблем и че макар и да могат да оправдаят възраженията си срещу Киото, САЩ имат нужда от алтернативен план за намаляване на емисиите. „Едно е да защитаваш основните си поддръжници, друго е да загубиш баланса, докато го правиш. Така няма начин да управляваш или да бъдеш преизбран — ми каза Виктър от Станфорд. — Правителството най-накрая разбра това и се подготви да свърши нещо по-сериозно.“ Говори се, че през лятото на 2001 г. правителството провело пет-шест срещи на високо ниво, където били очертани няколко стратегии за климата, включително и скромното предложение промишлените предприятия да започнат да отчитат емисиите си въглероден диоксид — първата крачка към въвеждането на схема за търговия с въглеродни емисии, която се поддържа от много климатични икономисти. Всъщност според един от участниците в началото на септември 2001 г. Белият дом бил планирал голяма среща на кабинета, където „да се стигне до някаква окончателна политика за глобалното затопляне“ като подготовка за срещата на върха по въпросите на климата, която предстояло да се проведе в Делхи през есента.


Набраната инерция за самостоятелна климатична политика на САЩ обаче изчезнала с атаките на 11 септември. Когато въпросът отново бил повдигнат няколко месеца по-късно, предишният интерес на правителството към приемането на макар и скромна климатична политика се бил изпарил. Въпреки че за себе си много правителствени служители поддържат доста разумна позиция за климата (един висш служител в енергийното министерство, с когото говорих, ми обясни с много разбиране и ентусиазъм смисъла на намаляването на емисиите), официалното послание продължава да отразява предишната неотстъпчивост на правителството. С прехвърлянето на вниманието на Америка и на света към Ирак и тероризма, правителството явно е подложено на по-малко натиск да направи някакви сериозни предложения за климата. Всъщност, макар че позицията на Белия дом за климата е станала значително по-изискана отпреди, основната й идея продължава да бъде да се създава впечатление, че нещо се прави, без всъщност САЩ да се ангажират с някакви скъпи ходове — такива, които биха могли да отблъснат ключови избиратели.
Това притеснение прозира и в плана за климата на Буш от 2002 г. Въпреки че Белият дом наистина настоял за скромно допълнително финансиране за слънчева и вятърна енергия и други невъглеродни енергийни източници и въпреки че Буш лично предложил идеята за водородна икономика, основната позиция на правителството не се била променила много. Не се споменавало нищо за системата за търговия с въглеродни емисии, нито били поети някакви ангажименти за намаляване на емисиите.
В същото време планът със сигурност бил направен така, че да създава впечатлението за действие. Като заложил на красноречието, Белият дом излязъл с изявление, в което обещал да намали „енергоемкостта“ с 18 процента през следващите десет години, като че ли това било някаква голяма жертва. Вярно е, че енергоемкостта, т.е. количеството енергия, необходимо за производството на един долар богатство, е ключов фактор за намаляване на емисиите. Но предложението на Белия дом било изключително хитро. На първо място, самото прессъобщение било умишлено неясно и изглеждало все едно че Буш предлага 18-процентно намаление на самите емисии въглероден диоксид, което, ако било вярно, щяло да надмине всички обещания от Киото.
На второ място, намаляването на енергоемкостта, за което призовавал Белият дом, било направо смешно. Според Лорънс Гулдър, анализатор в Станфордския институт за проучвания на икономическата политика, като се имат предвид икономическите прогнози, 18-процентното намаление на енергоемкостта всъщност би позволило на емисиите да се покачат с 10 процента до 2012 г. (докато изискванията от Киото биха били за 19-процентно намаление на емисиите). Нещо повече, 18-процентно намаление на енергоемкостта за период от десет години прави по 1,8 процента на година — изключително неамбициозна цел, като се има предвид, че между 1996 и 2000 г. САЩ били намалили енергоемкостта си с 2 процента без каквато и да било федерална програма. Що се отнася до реалното намаление, казва Гулдър, планът на Буш не се различава много от това, което икономистите наричат „бизнес както обикновено“, т.е. все едно нищо да не се прави. Както отбелязал Гулдър в критичен коментар на климатичния план на Буш, „различни прогнози (включително и собствени оценки на правителството) показват, че планът (на Буш) позволява емисиите през 2012 г. да бъдат повече от 95 процента от това, което биха били без никаква политика“.


Колкото повече САЩ се противят на приемането на последователна климатична политика, толкова по-ясно става, че страната, която може да промени нещата най-много (да намали емисиите, но и което е по-важно, вероятно да използва богатството и технологиите си, за да постави началото на следвъглеродния енергиен ред), се е превърнала в най-голямата пречка пред реалния прогрес. Европейците се умориха да чакат Вашингтон да се присъедини и започнаха сами да прилагат решенията от Киото без САЩ. Страни като Германия и Англия имат въглеродни бюджети и изпълняват въглеродни „лимити“ или ограничения за различните промишлени сектори като комуналните предприятия и производителите. Въпреки това на всички е ясно, че програмите имат ограничен ефект без САЩ. Америка е не само най-големият производител на въглероден диоксид, но вероятно и единствената страна, която донякъде може да финансира програмите или да убеди Китай и Индия или страни като Русия да се присъединят към процеса.
В резултат на това повечето експерти по климата сега смятат, че предишните надежди за стабилизиране на нивата въглероден диоксид в атмосферата на 450 части на милион са просто непостижими, като се има предвид сегашният темп на увеличаване на емисиите и липсата на съгласувана международна климатична политика. „За да се стабилизира концентрацията на 450 части на милион, емисиите в света трябва да достигнат максимума си до 2010 г. — казва Робърт Уотсън, бивш ръководител на Междуправителствения съвет за климатичните промени. — А те няма да спрат дотам.“
Вместо това започва да се налага мнението, че най-доброто, на което можем да се надяваме, е стабилизиране на ниво от 550 части на милион и че дори и това е трудно постижимо. Всъщност много експерти по климата започнаха да твърдят, че по-реалистичен подход може би е да се обръща по-малко внимание на опитите за намаляване на климатичните промени и повече на самото адаптиране към тях. Известно адаптиране е неизбежно, като се има предвид, че затоплянето вече е започнало и няма да спре още десетки години, независимо какво правим. Ниско разположените и крайбрежните райони със сигурност ще бъдат частично наводнени. Болестите ще се разпространяват, реколтите ще се провалят, горите ще изгарят и е глупаво да твърдим обратното. „Каквото и да направим днес, със сигурност ще изпитаме някакви промени в климата — казал пред репортери миналата година председателят на Междуправителствения съвет за климатичните промени Раджендра Пачаури. — В краткосрочен план нямаме друг избор, освен да се приспособим.“
Въпросът, който изниква сега, е дали адаптацията ще стане реалната климатична политика, основният механизъм, просто защото никой не е готов пръв да направи по-трудните и сложни усилия, които се изискват от нас за намаляване на климатичните промени. Както показват бързо увеличаващите ни се емисии, какъвто и напредък да сме направили в намаляване на въглеродната интензивност на икономиката ни, той е бил компенсиран и надминат от ръста на населението и икономическата дейност и това ще продължи да е така. Може и да произвеждаме по-малко въглерод на човек или на долар богатство, но много скоро ще имаме много повече долари и много повече хора.
Накратко, енергийните ни технологии се изпреварват от самия икономически успех, който пораждат, и последиците от това са много тревожни. Както видяхме, според прогнозите на Междуправителствения съвет за климатичните промени дори и с големи подобрения в съществуващата енергийна технология, която се основава на изкопаемите горива, включително и с постоянни подобрения в енергийната ефективност и плавно преминаване към неизкопаеми горива в енергийния сектор, намалението на емисиите пак няма да е достатъчно, за да стабилизира нивата на въглероден диоксид в атмосферата на 550 части на милион до средата на века. Вместо това, казва Стоукс, донякъде песимистичният директор на Обединения научен институт по световните промени, „ще ни трябват енергийни технологии, които практически не отделят нищо в атмосферата“. Технологии, които, както признават Стоукс и колегите му, въобще не се очертават да се появят в близко време и които дори още никой не си е представил.
„Повечето хора, които се тревожат за проблемите с климата, и представа си нямат колко ще е трудно — продължава Стоукс. — Вървим по път, който, ако продължим да следваме, ще ни доведе до тройно увеличаване на отделяното количество въглероден диоксид до 2100 г. Ако искаме да избегнем това, трябва да въведем поредица от енергийни технологии, а тези технологии няма да се появят с магическа пръчка. Трябва да започнем да работим по тях веднага.“ Погледнато в перспектива, ако приемем, че успеем да задържим концентрацията на въглероден диоксид под 550 части на милион до 2050 г., повече от половината редуцирани емисии ще се дължат на енергийни технологии, които още не съществуват.


Част II
По пътя за никъде

Глава 6
Дай на хората онова, което искат

В дългото горещо лято на 2002 г., докато по-голяма част от света бе вторачена във вероятността за война в богатия на петрол Близък изток, полицията в Източен Китай се озова в изненадващо брутална местна война за петрол. Двете най-големи петролни компании в страната, „ПетроЧайна“ и „Синопек“, от месеци се биеха за господство на процъфтяващия бензинов пазар на Китай. Правителството планираше в следващите три години да отвори бензиновия пазар на дребно за чужди петролни компании. И двете комерсиални „пипала“ на държавната нефтена компания на Китай, „ПетроЧайна“ и „Синопек“, работеха трескаво да си осигурят пазарен дял преди това. Схватката ставаше все по-скъпа и все по-настървена. И двете компании наливаха милиарди за купуване на качествени недвижими имоти край натоварени магистрали, строяха нови бензиностанции, обновяваха старите и притискаха стотици независими продавачи на дребно да продадат бензиностанциите си — често с тактика, съчетаваща отстъпки в цената и заплахи, с която Джон Рокфелер би се гордял. До средата на годината работниците в 90 процента от бензиностанциите в Китай носеха червените жилетки на „ПетроЧайна“ или сините жилетки на „Синопек“.
Бензиновите войни бяха особено свирепи по новата магистрала в провинция Хенан, на 500 мили от Пекин. Традиционно тя беше територия на сините жилетки на „Синопек“, но „ПетроЧайна“ навлезе агресивно в нея, като изкупи независимите продавачи на бензин и убеди строителната компания да сложи десетки нейни бензиностанции във възловите спирки на камионите по магистралата. В крайна сметка „ПетроЧайна“ изгради 50 бензиностанции по магистралата, които щяха да й носят приблизително 24 милиона долара годишно — скромна сума по западните стандарти, но въпреки това „Синопек“ нямаше намерение да я отстъпи без бой. След като обиколиха Хенан, гневните шефове на „Синопек“ заявиха в един местен вестник, че са решили „да завоюват провинция Хенан“.
Местните власти бързо забраниха всички новини за съперничеството между двете компании, но тяхната битка вече беше започнала. През юли 2002 г. се развиха събития, напомнящи войните за нефтените находища в Америка през XIX век. Банди, въоръжени с железни пръти, нападаха десетки строежи на „ПетроЧайна“ по магистралата. „По-брутално насилие не съм виждал в живота си“, каза полицай от провинция Хенан пред репортерите. Бандите чупеха прозорци и врати, изнасяха оборудването, изкарваха работниците навън с пожарогасители и ги биеха с железни пръти.
Оттогава досега бензиновите войни в Китай се поуталожиха, а пазарът остава разделен между двете големи компании. Важното в този случай не е кой контролира разрастващия се китайски пазар на бензин, а фактът, че всеки би искал да го контролира. Само до 1990 г. Китай беше страна с ниско потребление на бензин. По-голямата част от автомобилите по пътищата бяха дизелови камиони. Малкото леки коли бяха съветски лимузини, произведени специално за висшите кръгове на комунистическата партия. От доиндустриална страна на велосипеди и лош комунален транспорт, само за едно десетилетие китайците се превърнаха в страна, робуваща на културата на личния автомобил. По-голяма част от китайците са все още прекалено бедни, за да си позволят лека кола, но постепенното икономическо възраждане на страната създаде и разрастваща се средна класа — малка, но значима кохорта от бизнесмени и предприемачи, които искат да харчат личните си доходи на колела.
Китайските производители на автомобили откликнаха на търсенето. Те се обединиха със западните автомобилопроизводители като, „Дженерал Мотърс“ и „Фолксваген“ и сега произвеждат нови модели от всички размери и ценови диапазони — от големите лимузини „Буик“, все още предпочитани от партийните величия, до компактните модели, базирани на „Форд Фиеста“. През 2002 г. китайските автомобилостроители за първи път произведоха и продадоха 1 милион леки коли — 50 процента повече от предходната година. Макар подобен ръст да не е устойчив в дългосрочна перспектива, анализаторите очакват през следващото десетилетие китайското автомобилостроене да расте със завидните 15-20 процента на година, което ще направи Китай най-горещия автомобилен пазар на света. Миналата есен „Дженерал Мотърс“ съобщиха възторжената си прогноза, че между 2002 и 2012 г. на Китай ще се пада една пета от всички продажби на леки коли в света — почти два пъти повече, отколкото Съединените щати.
Китайската страст към автомобилите влече друга, по-нежелателна последица. С всеки месец задръстванията на трафика в Пекин и другите пренаселени градове стават все по-непоносими. Седем от десетте градове с най-замърсен въздух в света са китайски. Милионите нови шофьори увеличиха търсенето на бензин толкова, че за първи път в историята си Китай внася горива. Така страната нагази в несигурните води на петролната геополитика. Китайците развиха сложни отношения с производителите на петрол като Русия, Нигерия и Венесуела. Пекин играе все по-голяма роля в политиката на близкоизточните производителки на петрол, което предизвиква значителна тревога на Запад. „Силно обвързващата прегръдка на нуждата между [Китай] и Близкия изток в следващото поколение може да се превърне във фундаментално предизвикателство срещу доминирания от Запада световен ред“, писа един изнервен коментатор. Друг анализатор оценява новите петролни апетити на Китай като „най-големия кошмар на Запада: ислямско-конфуцианска коалиция“.
Транспортът е само един от секторите, в които енергийното потребление на Китай бурно нараства. Търсенето на електрическа енергия и индустриални горива в Китай расте по-бързо, отколкото в индустриализираните държави. Тази динамика означава, че Китай, който днес е вторият най-голям потребител на енергия в света след Съединените щати, след 15-ина години ще стане първият. До 2020 г. страната ще консумира две пети от глобалното потребление на въглища, една десета от петрола, една седма от потребяваното електричество, както и почти една пета от всички енергийни емисии на въглероден диоксид. Не бива да се учудваме, когато експертите говорят, че „центърът“ на енергийния свят се премества на изток, по-далеч от Америка и Европа и по-близо до Китай и останалата част от Азия и това преместване ще бъде една от най-значителните промени в глобалната енергетика.


Китай е драматичен и тревожен пример за размерите и формата на нововъзникваща енергийна икономика и напреженията, които ще я поддържат в състояние на постоянен прилив. Нашата енергийна система вече се задъхва, за да произведе нужните енергийни доставки. Намирането на петрол става все по-трудно не само от физическа, но и от политическа гледна точка. Все по-видими стават екологичните разходи за изгаряне на петрола и другите изкопаеми горива. На всичкото отгоре се появи и друг проблем — световен апетит за енергия. Той нараства по-бързо, отколкото си представяхме, и скоро ще постави на изпитание сърцевината на нашата енергийна система.
През следващите две десетилетия световното потребление на енергия ще расте с 1,5 процента до 2,5 процента на година в зависимост от икономиката и дългосрочните цени на енергията. Изразени в проценти, такива темпове на растеж може да изглеждат безобидни, но годишно нарастване от 2,5 процента означава, че до 2032 г. потреблението на петрол и други енергоносители ще се удвои. Голяма част от този стряскащ растеж ще се наблюдава в развиващите се страни в Африка, бившия Съветски съюз, Южна и Централна Америка и особено в Азия — страни, които десетилетия наред изоставаха от Запада по потребление на енергия, но днес искат да наваксат разликата колкото е възможно по-бързо. До 2020 г. на тези развиващи се страни ще се падат 60 процента от световното търсене на енергия, което днес е 45 процента.
Когато и да бъдат достигнати тези стойности на търсенето, те ще изиграят огромна роля в преобразуването на световната енергетика — от количествата енергия, които консумираме, до типа горива, които използваме, и до темпа, с който ги консумираме. Търсенето ще определи кои страни ще доставят енергията и кои ще я потребяват. То ще определи и цените на енергоизточниците. Те ще диктуват кога и как ще сменяме едно гориво с друго, дали този преход ще зависи от днешните енергийни играчи, например петролните компании, или на пазара ще излязат нови. И най-важното, това огромно търсене ще усложни силно създаването на по-добра енергетика. Казано по-просто, ще бъдем толкова обсебени от боричкането за съществуващите енергийни ресурси, че няма да можем да съсредоточим внимание и ресурси в търсене на нещо ново.
Накратко, подобно гравитацията, пазарното търсене е една от природните сили, която тегли енергетиката през времето. Могъщите мултинационални корпорации могат да контролират машинарията на енергетиката. Националните правителства могат да контролират военните контингенти, които отбраняват световните енергийни запаси. Но движещата сила на енергетиката, заради която тези запаси имат стойност, са милиардите долари, които се въртят в трансакциите, сключвани всекидневно във всяка страна, и които сумарно съставляват ненаситната жажда на света за още енергия. С други думи, не сме в състояние да планираме, нито даже да си представим как ще изглежда енергетиката на следващото поколение, ако не схванем реалностите на енергийното потребление.


На базисно ниво изграждането на енергетиката от следващото поколение вече е започнало, стъпка по стъпка, продажба по продажба. Всеки елемент от икономическата активност е елемент от потреблението на енергия. Хамбургерът, който си купувам, е крайният конкретен израз на пазарното търсене в каскадата от енергийни решения и трансакции, които всяка личност извършва — от дизеловото гориво на трактора, който оре пшеничната нива, до електроенергията, която осигурява осветлението в кланицата, и природния газ, който грилът консумира в ресторанта (като не включвам в сметката пържените картофки!).
Енергетиката и икономическата дейност са двете страни на една и съща монета — едната не може без другата. Исторически погледнато, колкото по-активен в икономически план е човекът, колкото повече нараства неговото богатство, толкова повече енергия консумира той, за да го създава. Цикълът е безкраен — по-голямото богатство води до повече покупки; колкото повече купуваме, толкова повече нараства търсенето на продукти, което пък засилва нуждата от повече фабрики, а те налагат по-голямо търсене на суровини; това от своя страна означава повече пътувания на камиони и влакове от фабриката до склада и от склада до магазина на „Уолмарт“ или „Потъри Барн“. Глобалната икономика е като огромна машина, която преработва енергията в богатство.
Човек може да проследи нарастването на материалните богатства на една страна по увеличението на енергийното й потребление и способността й да задоволява енергийния си апетит. Най-богатите нации консумират огромни количества енергия. Правят го със смайващо умение и стряскаща амнезия — извън дежурните оплаквания от цените на горивата или сметките за тока, огромното мнозинство от американците и европейците консумират енергията така, както дишат въздуха.
При най-бедните нации консумацията на енергия е нищожна, рудиментарна, примитивна. Те непрекъснато мислят за нея. Бедният човек изчислява колко енергия ще употреби при всяко свое действие. Всъщност когато говорим за бедността или условията на живот при бедността — невъзможният достъп до чиста вода и образование или неспособността им да произведат достатъчно зърнени храни, — ние говорим за недостиг на енергия. Не достига електричество, за да включат водната помпа, да осветяват класните стаи, дизел за трактори и комбайни. Затова не е чудно, че в програмите на правителствата и организациите за доставяне на международни помощи главно място е отделено на достъпа до енергия на най-бедните нации.
В този контекст по-лесно разбираме защо китайците са обсебени от мисълта да изграждат бензиностанции, автомобили и други атрибути на съвременната енергетика. Подобно на останалата част от света, Китай вижда бъдещето и знае, че то зависи от количествата енергия. А енергийните амбиции на тази страна имат сериозни последици за еволюцията на глобалната енергетика. В следващите две десетилетия като най-големи консуматори на енергия ще изпъкнат страни като Китай, които искат да изградят благоденствието си върху индустриализацията по подобие на индустриализираните държави, но в момента са толкова бедни и технологично изостанали, че не може да се очаква да вземат просветени решения в областта на енергетиката. Те вероятно ще поемат по най-краткия път — да потребяват наличните днес горива, технологии и форми на потребление, с което ще утежнят инерцията на остарялата въглеводородна енергийна система и ще блокират разработката на нещо ново.


Един от най-самобитните симптоми на енергийната бедност в Китай е широко разпространеният навик на китайците да плюят. От най-големите градове до най-затънтените селца, навсякъде виждате хора, мъже и жени, които храчат по улицата. Правят го с лекотата, с която един западняк си пали цигара. Защо? Защото въпреки усилията за модернизация по-голяма част от китайците са селяни или произхождат от селски райони. Там поколения наред са страдали от хронични респираторни инфекции и така са придобили навика да храчат. Причината е, че не са могли да отопляват домовете си през зимата — въглищата са прекалено скъпи. Китай има планини от въглища, но те по традиция са били използвани за гориво в електроцентралите и гигантските кампании за индустриализация. В северните провинции на страната селските къщи са толкова студени, че вътрешните стени побеляват от скреж. „В моето село, когато подготвяше сватба на дъщеря си, семейството проверяваше първо дали вътрешната стена в дома на техния бъдещ зет е побеляла през зимата, или не. И ако не е побеляла, даваха разрешение за сватбата, защото това означаваше, че семейството му е достатъчно богато и може да се отоплява“, разказва един китайски селянин.
В много отношения Китай олицетворява енергийната бедност, нейния потенциал и нейните капани по пътя на развиващия се свят към модерната енергетика. Въпреки масовите кампании за експлоатация на гигантските въглищни залежи на страната повечето китайци живеят в условията на една енергетика, която не се е развила много от XIX век насам, и ползват все още дърва, животински тор и друга биомаса.
Енергийната бедност на Китай е най-видима в транспортния сектор. От десетилетия ударението се поставя върху индустриалното развитие, а не върху потреблението. В резултат този сектор се свежда основно до товарен транспорт с камиони и влакове. За комунистическата партия личните автомобили са били капиталистически лукс. Програмата „Големият скок“ на Китай беше насочена не към потреблението, а към производството — фабриките и тежкотоварния транспорт. Единственото лично превозно средство беше велосипедът. (Само големите партийни „клечки“ имаха коли, и то съветски лимузини.) За по-голяма част от китайците думата „транспорт“ означаваше ходене пеша и придвижване с колело или с комуналния транспорт, който е толкова остарял, повреден, мръсен и претъпкан, че пътниците често уринираха по местата си и излизаха от най-близкия прозорец. Това може да се види и днес.
През 80-те години китайците започнаха да търсят пътища да вкарат страната си и нейната болна централизирана икономика в XX век. Пекин бе принуден да преразгледа идеологическото си презрение към личния автомобил. И не само защото нововъзникващата класа на предприемачите създаваше голямо търсене на частни автомобили и таксита, но и защото китайските икономисти прозряха, че автомобилната индустрия сама по себе си може да бъде двигател на икономическия растеж. По-конкретно, Китай искаше да направи за своята икономика онова, което Детройт направи за икономиката на Съединените щати — автомобилостроителите даваха 4 процента от БВП на САЩ и създаваха милиони работни места. До 1994 г. автомобилната индустрия на Китай беше наречена „един от петте стълба на индустрията“ (останалите четири бяха жилищното строителство, петрохимията, машиностроенето и електрониката), благодарение на които Китай ще направи своя голям скок в модерността. Амбициозният план на Пекин предвиждаше до 2000 г. страната да произвежда един милион леки коли, а до 2010 г. — 3,5 милиона и над 90 процента от тях щяха да бъдат продадени на вътрешния пазар. Китай трябваше да стане страна на колела.
Създаването на автомобилна индустрия не можеше да стане за една нощ. Китайските производители нямаха представа как се прави лека кола. Малкото превозни средства в страната бяха камиони, внесени от Съветския съюз. Веднага след като Пекин обяви своята програма за автомобилостроенето, започнаха да никнат компании за производство на леки коли (поне 113 до 2003 г.), но повечето от тях бяха толкова зле управлявани и разполагаха с толкова вехта технология, че произвеждаха едва по няколко десетки машини годишно.
Усетили очертаващия се провал, китайците поканиха западни автомобилопроизводители и създадоха с тях смесени предприятия. Така бе произведено първото поколение китайски коли. Но и този път не беше лек. Китайският пазар е прекалено рисков — прехвалената средна класа може да копнее за леки коли, но тя все още печели по-малко от 3000 долара годишно — поради което западните производители нямаха желание да инвестират много пари в дизайна на автомобили специално за китайския пазар. В някои случаи производители като „Дженерал Мотърс“, „Форд“ и „Фолксваген“ просто преработиха старите си модели от 80-те и началото на 90-те години. Тази формула им позволяваше да спестят проектантския и инженеринговия процес и дори да използват старите поточни линии за сглобяване на автомобили, но крайният продукт излизаше от завода вече остарял.
Грешката не беше само на западните производители. Китайците бяха толкова нетърпеливи да постигнат висок икономически растеж и силна автомобилостроителна промишленост, че отказваха да наложат стандарти за ефективен разход на гориво или защитни изисквания за чистота на въздуха, каквито имат повечето индустриализирани държави. Дори и когато такива стандарти бяха налагани, качеството на китайския бензин и дизел е толкова ниско, че разрушаваше по-модерните типове двигатели, особено снабдените с каталитичните конвертори и други механизми за контрол на замърсяването.
Получиха се смесени резултати. Смесените предприятия процъфтяват. Компании като „Хонда“ и „ДаймлерКрайслер“ смятат да инвестират милиарди долари за производство на нови коли за китайския пазар. Продажбите растат с по 20 процента годишно (най-големият ръст в света за този бранш), създадени са 1,5 милиона работни места, в националната икономика постъпват 12 милиарда долара — дял, равностоен на 5 процента от материалното производство. Но в същото време „новият“ китайски автопарк замърсява много повече околната среда и е много по-неефективен в разхода на горива, отколкото коя да е кола в Берлин, Токио или Лос Анджелис. „Китайската автомобилна индустрия е все още много примитивна — твърди Уилям Мумоу, професор по международна екологична политика в университета „Тафтс“. — Те започнаха със закъснение от 40 години, а и техните партньори им предлагаха модели и технологии отпреди 10 или 15 години. Американците не предложиха кой знае какво, но и китайците не поискаха кой знае какво. Те трябва да разберат, че сега е моментът.“


Можем да видим докъде тези енергийни тенденции ще отведат Китай, Индия и другите бъдещи индустриални сили, ако погледнем техните икономически кумири — Съединените щати, Япония, Германия и Южна Корея. Не е случайно, че четирите най-богати нации на света са и първите четири най-големи консуматори на енергия. Както видяхме, колкото по-мощна е икономиката на дадена държава, толкова повече енергия консумира тя. Колкото повече фабрики функционират, с колкото по-голям капацитет функционират, толкова повече растат енергийните нужди. В допълнение, по-бързият икономически растеж генерира по-големи лични доходи, което пришпорва потребителските разходи за енергоемки продукти и услуги като съдомиялни машини, телевизори с големи екрани и, разбира се, автомобили. Това е една от причините, заради които в страна с модерна енергетика като Съединените щати средностатистическият човек потребява енергия, равностойна на 7500 галона петрол годишно, докато средностатистическият китаец изгаря равностойността на 800 галона на година.
За щастие, кривата на енергийното потребление и икономическия растеж не е фиксирана. В хода на материалния възход на капиталистическите общества натискът на конкурентния пазар води до подобрения в технологиите и производствените процеси, като почти във всички случаи дават и по-добра енергийна ефективност. С времето модернизиращите се икономики стават все по-малко енергоемки — тоест консумират по-малко енергия, за да произведат същото количество блага. Не по-малко важно е, че при модерните икономики потреблението на енергия става все по-чисто. Фабриките и леките автомобили емитират все по-малко вредни газове. Благодарение на по-ефективните двигатели и нагреватели един и същ обем продукция се произвежда с по-малко петрол или въглища. Фабриките отделят по-малко въглероден диоксид и други вредни газове. В САЩ например енергоемкостта на икономиката достига връх през 1920 г. и оттогава насам непрекъснато пада. Намалява и въглеродната интензивност. В глобален мащаб най-висока енергоемкост е регистрирана през 1955 година.
До подобрения водят и някои специфични събития като войни и ценови шокове. След арабското петролно ембарго бизнесмените и потребителите рязко намалиха потреблението на енергия. Енергийната ефективност се повиши във всичко — от фабриките до детските играчки, които със същото количество енергия произвеждаха повече мощност, повече стойност, повече богатство. Между 1970 и 1986 г. в Съединените щати количеството енергия за производство на блага на стойност 1 долар падна с 30 процента. Тоест американската икономика можеше съществено да расте, без да увеличава потреблението на енергия. Европа и Япония постигнаха още по-висока ефективност, а много анализатори смятат, че историческата връзка между икономическия растеж и енергопотреблението е скъсана.
Революцията в ефективността не върви без трудности обаче. По-чистата, по-ефективна енергетика изисква значителни инвестиции. Исторически погледнато, преди да изгради чиста, нисковъглеродна енергетика, тя трябва да мине през фазата на съзряване, в която енергията беше мръсен, груб бизнес. Всички индустриални държави минават през нея. Да си спомним затъмненото от пушеци небе и мръсните реки на Америка през 60-те години на миналия век, преди осъзнаването на заплахата за околната среда. Да си спомним и Англия през 50-те години на миналия век, когато въглищният смог уби хиляди лондончани.
Ако трябва да се учим от историята, всички развиващи се страни трябва да минат през тази фаза и това е голямата причина, която предизвиква у еколозите страх за бъдещето. Представата, че мегадържави като Индия и Китай могат да минат през истинска индустриална революция, е наистина страховита.
Нещо повече, когато една държава навлезе в зрялата фаза на ефективната енергетика, прогресът изведнъж спира — колкото по-евтина става енергията, толкова повече нараства потреблението. Ако разходите за енергия на един производител на домакински уреди намалеят благодарение на по-добрата енергийна ефективност в производството, той просто увеличава погребението на енергия, за да разшири производствения си капацитет и така да увеличи богатството си. Накратко, той инвестира своята енергийна ефективност не в по-ниско потребление на енергия, а в по-голямо производство, за да запази конкурентното си предимство.
Същото става и при потребителя. Днес всеки нов дом в Съединените щати, Европа, Япония и други развити държави е много по-ефективен, отколкото преди 20 години. По-икономичните радиатори и по-добре изолираните прозорци са гаранция, че днес отоплението на квадратен метър жилищна площ струва по-малко. Въпреки това домакинствата „харчат“ този дивидент по начин, който обезсмисля тенденцията към икономисване на енергия. В САЩ жилищата стават все по-големи и просторни и макар че размерът на домакинствата (като брой членове) не се увеличава, те са поне два пъти по-енергоемки, отколкото домакинствата в Европа и Япония.
Тенденцията към свръхголеми размери е най-видима в явлението на новите семейни къщи: скъпи, просторни жилища, запълващи плътно разрешените за строеж зони, с многобройни стаи, натъпкани с всякакви удобства — от джакузи до фотоклетки, а всички те консумират енергия. „Няма човек, който би признал: „Хей, аз искам да харча повече енергия“, когато купува подобно жилище. Но след като избира да живее в подобен дом, е ясно, че го прави. Той иска джакузи. Банята му е по-голяма от спалните, в които повечето от нас са израсли“, казва Джон Дичичо, енергиен анализатор в екологичната лобистка група „Екологична отбрана“.
Най-обезкуражаващият пример вероятно е пропиляването на енергийната ефективност в транспорта на развитите страни, най-видимо в Съединените щати.
Преди арабите да наложат своето петролно ембарго през 1975 г., моделът на транспорта в САЩ почиваше на представата, че доставките на евтин бензин ще постъпват като непресъхващ, безкраен поток. Разходите за енергия бяха тривиални, заради което производителите на автомобили не си даваха труд да създадат двигатели с по-ефективно използване на горивото. След арабското петролно ембарго от 1975 г. настъпиха промени. Потребителите започнаха да обръщат по-голямо внимание на цените на бензина. Законодателите взеха да търсят пътища за намаляване на зависимостта на САЩ от „чужд петрол“. През 1975 г. Конгресът прие Стандартите за средна корпоративна икономия на горива (известни със съкращението CAFE), които принудиха производителите да създадат автомобили, изминаващи по-голям километраж на галон бензин. Те бяха много недоволни, оплакваха се, че новите закони ще закрият бизнеса им. Но, учудващо, Детройт не само оцеля, но след един тежък период на експерименти започна да произвежда коли с удивителна ефективност и дори елегантност. До 1985 г. новите американски автомобили изминаваха средно по 25 мили с галон бензин — 10 мили повече, отколкото едно десетилетие преди това. Нещо повече, автомобилните инженери изстискваха все по-голяма ефективност от двигателите с вътрешно горене, трансмисията, аеродинамичната форма на колата. Според някои оценки от онова време средната ефективност трябваше да достигне до 40 мили на галон до края на века.
Но в средата на 80-те години стимулите за все по-голяма ефективност започнаха да намаляват. Тогава Саудитска Арабия наводни пазара с петрол, за да възстанови своя пазарен дял, цените на горивата паднаха. Американските политици не виждаха смисъл да продължават кампанията си за повече ефективност и замразиха CAFE на нивата им от 1985 година. Детройт искаше отчаяно да върне своите клиенти, които междувременно бяха станали клиенти на японските автомобилопроизводители, и започна да произвежда по-големи, по-мощни, „по-американски“ автомобили, заради което се отказа и от икономичния подход в конструирането им.
Автомобилната индустрия не се отказа от по-нататъшни подобрения. Новите двигатели изминаваха много по-голям километраж на галон бензин в сравнение със 70-те години. Вместо обаче да използват „дивидента“ на ефективността за икономия на гориво — тоест да запази мощността на същото ниво и да съкрати потреблението на бензин, — Детройт и неговите конкуренти в Европа и Япония хванаха другия път. Те започнаха да произвеждат по-големи, по-тежки, по-мощни коли и камиони, които могат да пренасят по-големи товари, да се ускоряват по-лесно и да предлагат повече удобства, което пък увеличи потреблението на гориво.
Бърз поглед върху числата показва колко драматична е тази промяна. През 1975 г. средностатистическият американски автомобил изминаваше 15 мили с галон бензин и имаше мощност, колкото да се ускори от 0 до 60 мили/ч за 15 секунди. До 1985 г., след едно десетилетие на петролни шокове и политика на по-висока ефективност, американските коли изминаваха средно 25 мили с един галон бензин, но ускоряването им не се подобри кой знае колко. С други думи, Детройт инвестира своята ефективност в повишаване на икономията на гориво. Мощността и подобряването на характеристиките са имали второстепенно значение.
От средата на 80-те години нататък автомобилопроизводителите насочиха усилията си към създаване на машини с по-добро ускорение и товароподемност и с повече удобства. До 2002 г. средностатистическата американска кола беше не само по-тежка, но се ускоряваше от 0 до 60 мили за 10,5 секунди — огромно повишаване на мощността. В същото време ефективността на потребление на горивата стигна едва половината на онова, което Детройт можеше да постигне, ако бе работил предимно за увеличаване на километража за единица обем гориво.
Изкушаваме се да хвърлим отговорността за пропуснатата възможност на самите автомобилопроизводители. Но не по-малко отговорни са американските потребители. Ние, американците, шофираме повече отвсякога. Изминаваме средно по 12 хиляди мили годишно, с една трета повече, отколкото през 1980 година. Една от причините е, че работим все по-далече от дома. Пътуваме все по-често, с все по-малко пътници в колата. И честно казано, от 80-те години насам не сме мислили много-много за икономия на горива. Въпреки спорадичните повишения на цените бензинът в Америка си остава все така евтин, ако отчетем и корекцията за инфлацията. Цената му е най-ниската в света. Ефективността на двигателя е последното, което интересува американеца, решил да си купи нова кола.
Фактори в неговия избор са мощността и размерите й, а също и „подобренията“, защото, както изглежда, американците така и не харесаха малките автомобили. Много от гражданите на САЩ смятат, че малката кола не е безопасна. Други просто мечтаят за мустангите и другите мъжествени „колесници“ от славната епоха на автомобилостроенето в САЩ. Понижаването на цените възроди американската страст към големи, мощни превозни средства. И тя се върна като отмъщение за годините на въздържание, само че този път „мъжката кола“ не беше мустанг. Пикапите, които в предходната епоха бяха рекламирани за строителите, фермерите и обитателите на малките градчета, станаха модни сред богатите класи в предградията на големите градове, която много искаше да си придаде грубовата мъжественост.
Още по-популярен от пикапа стана неговият братовчед — големият мощен спортен звяр на четири колела, станал известен като джип. По идея това превозно средство беше предназначено за работни екипи, жители в отдалечени райони, които трябва да преодоляват снежни преспи, и изобщо — хора, които пътуват по черни пътища и груби терени. Но джипът в крайна сметка стана предпочитан автомобил за шефове на корпорации, спортни звезди и гангстерски рапъри и десетки милиони други клиенти, които никога не напускат асфалтираните пътища и магистрали. Нещо повече, само един на двадесет притежатели на джипове кара оф роуд, а един на десет притежатели на пикапи носи нещо по-тежко в задната част на камиона. Но това не може да уталожи страстта на американците за грамадни коли.
Джипът представлява връх в разхитителното потребление на енергия. Излишно големите му размери, тегло и мощност на джиповете не могат да бъдат оправдани с начина, по който техните собственици ги използват. Те, както и производителите на джипове, твърдят, че големите размери, тегло и други способности на тези превозни средства им осигуряват запас от безопасност. Но проучванията показват, че джиповете по-често се удрят в обикновени коли и убиват повече хора, но са по-опасни и за своите шофьори и пътниците, които превозват.
Каквото и да е истинското им предназначение, джиповете и пикапите са изключително популярни сред американците от всички възрасти и материални възможности. Всъщност категорията „лек камион“, в която влизат пикапите и джиповете, е най-продаваната в Съединените щати. През 2003 г. те заеха дял от 48 процента от продажбите на нови автомобили а до 2015 г. може да достигнат 60 процента. И тази тенденция повече от всичко обяснява защо в САЩ икономията на горива при средностатистическия нов автомобил е по-ниска от 21 мили на галон — най-ниското равнище на икономии от 1988 г., когато бе достигнат връх в ефективността на горивата. Иначе казано, от двадесетте милиона барела петрол, които Америка консумира всеки ден, една шеста са пряка последица от решението на автомобилостроителите да инвестират ефективността в мощност вместо в икономия на гориво. Както неотдавна заяви Американската агенция за защита на околната среда, ако автомобилите на 2003 г. имаха същите характеристики и тегло като тези от 1981 г., щяха да икономисат с една трета повече от разхода на горива.
Последица от тази тенденция е фактът, че през 2003 г., докато останалата част от икономиката на САЩ беше в стагнация, търсенето на петрол растеше с около 3 процента, което напомни на света защо Америка е най-важният пазар на петрол. По-общо казано, тенденцията към по-големи автомобили и камиони, успоредно с очакваното нарастване на броя им и изминатия километраж, показва как в САЩ потреблението на петрол се е увеличавало от 17 милиона барела на ден през 1990 г. до 20 милиона днес, а може да достигне и 32 милиона през 2020 година.
И все пак най-тревожното в нашата страст за все по-големи къщи и коли, с все повече и по-големи удобства и приспособления, е, че краят й не се вижда. Къде са нейните естествени граници? Не е ясно какво би накарало потребителите и компаниите да ограничат доброволно енергопотреблението си — както и какво би накарало даден политически лидер да им наложи по-ниско и забавено потребление, освен някакъв рязък и масивен разрив в доставките на енергия. Въпреки всичките ни постижения в технологиите и енергийната ефективност всяка икономика с положителен растеж е неразривно обвързана с непрекъснато нарастване на енергопотреблението. И светът, особено развиващите се страни, забеляза това.
Това ли е нашето енергийно бъдеще? Трябва ли да очакваме, че досегашните тенденции в Съединените щати и останалия постиндустриален свят ще важат и за развиващите се страни в следващите две-три десетилетия? Ще се появят ли семейни къщи с по два гаража, пикапи с тегло 750 кг и телевизори с големи екрани и в места като Рио де Жанейро, Ню Делхи и Пекин? Възможно ли е народите на Китай и Индия да не се успокоят, докато не достигнат американските нива на потребление на бензин, газ и електричество?
Някой може да каже, че Америка е особен случай. Че американските потребители са уникални в своето енергийно безгрижие, че специалният статут на САЩ като свръхсила и световен полицай някак си предполага американците да не се тревожат толкова за енергията. А може би другите страни няма да тръгнат по същия път — няма да инвестират постигнатата енергийна ефективност в още по-разкошен начин на живот, нито ще се сринат по спиралата на ескалиращото потребление?
Историята обаче казва друго. Много фактори, като демографския бум и икономическия растеж, ще определят колко близко Третият свят ще се доближи до Първия в потреблението на енергия. Но е ясно, че историческата връзка между икономическото развитие и повишаващото се потребление на енергия остава в сила. Повечето развиващи се страни признават, че техните икономически цели са обвързани със способността да осигуряват достъп до повече енергия.
Няма съмнение, че хората в развиващите се страни ще искат все повече енергийни стоки и услуги. С нарастване на благосъстоянието те правят точно това, което правят и хората в по-богатите държави — строят си по-големи къщи и ги пълнят с все повече уреди, които работят с енергия. Да погледнем Китай. Преди 1985 г. само 7 процента от китайците имаха хладилници. Днес те са над 75 процента. Делът на притежателите на телевизори скочи от 17 до 86 процента. Броят на климатиците скочи 50 пъти. Това обяснява как търсенето на електроенергия в домакинствата в Китай се е увеличило 4 пъти от 1984 до 1996 г. и защо производството на енергия е един от най-бързо развиващите се сектори в развиващия се свят. Само в Китай, според правителството, трябва да се строят по 60 електроцентрали във всяка година от следващото десетилетие, за да задоволят търсенето.
Още по-драматични са тенденциите в транспорта на енергия в развиващите се страни. Въпреки ниските доходи на хората, лошите пътища и липсата на достъп до качествени горива притежанието на автомобил е все по-привлекателна лична цел. Това е така дори в страни със „средни доходи“, където всъщност личният доход е малко над чертата на бедността — между 5000 и 15 000 долара годишно, — поради което притежаването на кола може да струва колкото годишния личен доход. В бързо развиващия се Тайланд и други страни на Югоизточна Азия например броят на частните автомобили нараства с 30 процента годишно. В Южна Корея, една бързо индустриализираща се азиатска страна, която може да послужи като модел за енергийното бъдеще на развиващите се страни, броят на пътническите автомобили скочи 4 пъти от 1987 до 1997 година. През същия период потреблението на бензин се утрои, а до 2020 г. ще нарасне още 2 пъти. „Умножете тези цифри по растящата численост на нововъзникващата средна класа, която в Китай е вече към 100 милиона, а в Индия и Югоизточна Азия вероятно наближава 200 милиона, и ще видите мащабите на потребителската революция в азиатските държави“, пише Робърт Манинг, експерт по проблемите на енергетиката в Азия.
Разбира се, не във всички развиващи се страни икономиката ще расте с бързината на южнокорейската, особено в големи селски държави като Китай и Индия, където броят на личните автомобили и потреблението на петрол на глава от населението имат нищожни стойности. Но както предполага Манинг, това, че днес китайците и индийците потребяват нищожен процент от глобалното енергийно потребление в транспорта, не бива да успокоява. Това показва какви масирани промени предстоят в този регион и в глобалната енергетика, ако икономическото събуждане на тези нации продължи и техните граждани все така се стремят към западен стил на живот.
В Индия, където една средна класа от около 100 милиона вече показва икономически мускули, броят на личните автомобили се утрои за последното десетилетие и до 2020 г. ще нарасне още 3 пъти. Това ще доведе до четирикратно увеличаване на потреблението на горива за транспорт, да не говорим за вноса на петрол, който в момента възлиза на 3,5 милиона барела на ден. Очаква се търсенето на петрол в развиващия се свят да се увеличи с над 250 процента — от около 25 милиона барела на ден през 2003 г. до 67 милиона барела през 2020 година. За по-малко от две десетилетия почти половината от глобалното производство на петрол ще се консумира от развиващите се нации.
Но дори и тези числа не показват достатъчно ясно какво става в наше време. Подценяват се драматичните промени, които страни като Китай вече предизвикват в баланса на търсенето и предлагането. През лятото на 2003 г. няколко агенции прогнозираха, че за 2003 и 2004 г. световното търсене на петрол ще нараства с по 1,3 процента годишно. Този ръст е приблизително равен на ръста при бурния икономически растеж на 90-те години. Той означава, че всекидневното потребление на петрол в света ще расте приблизително с 1 милион барела всяка година. Но само китайската икономика отбеляза такъв бурен растеж през последните 18 месеца, особено в автомобилния сектор, че прогнозите трябваше да бъдат коригирани в посока нагоре, до 2,25 процента, което означава, че за последната година световните потребители са изконсумирали още 2 милиона барела. Тези нови прогнози говорят за още по-голямо затягане на пазара и още по-голям натиск върху енергетиката, която вече е свръхобложена с данъци.
Подобни опасения не се ограничават само в областта на петрола. До 2020 г. потреблението на природен газ в развиващия се свят ще нарасне близо 3 пъти. Търсенето на електроенергия ще скочи близо 2,5 пъти. С толкова ще се увеличи и търсенето на въглища — основния енергоизточник за електроцентрали.
От тези прогнози следват няколко тревожни извода. Първо, ако доставките на енергия не се увеличават непрекъснато, икономиките на най-многочислените нации в света, а оттук и аспирациите на милиарди хора, ще катастрофират. Второ, поддържането на подобен непрекъснат растеж в производството и потреблението на енергия ще става все по-трудно и опасно, ако не настъпи някакъв тип прекъсване. Затова когато казваме, че нарастването на световното търсене на енергия се дължи основно на развиващите се страни, имаме предвид това, че по-голяма част от този растеж е съсредоточен в области, които са най-малко подготвени — политически и икономически — за него, поради което не могат да управляват проблеми като замърсяването на околната среда и енергийната сигурност.


Нищо не може да илюстрира рисковете от такъв растеж по-добре от случващото се в Шанхай. Това е процъфтяващ, гъсто населен пристанищен град в делтата на река Яндзъ. Наричат го „китайския Детройт“, защото тук се намират централните офиси на „Дженерал Мотърс“ и „Фолксваген“. Посетителите остават смаяни от размаха на строителството в този град — небостъргачи на бизнес центрове, жилища и най-вече мостове и пътища. През последното десетилетие Китай е изхарчил над 10 милиарда долара — огромна сума за тази страна — за модернизиране и експанзия на своята транспортна инфраструктура. В момента се строят още два моста, един гигантски тунел, нова рингова магистрала и хиляди километри нови пътища. Един анализатор отбелязва, че темпото на строителството е толкова бясно, колкото ако мостовете в Бруклин и Манхатън в Ню Йорк, плюс тунелите „Линкълн“ и „Холанд“ между Ню Йорк и Ню Джърси бяха построени само за 5 години!
Шанхай се очертава като автомобилната столица на Китай. Неговите 13 милиона жители са едни от най-богатите, с 4000 долара среден годишен доход на глава от населението — близо два пъти по-голям от средния за страната. Гражданите на Шанхай могат да си позволят лични автомобили. Заражда се, макар и още в ембрионална фаза, една нова автомобилна култура. Неин носител е нововъзникващата средна класа, за която колата е както символ на социален статут, така и знак за националния успех на Китай. Нещо повече, личният автомобил вече става необходимост. За да облекчат недостига на жилищен фонд в центровете на градовете, плановиците на китайските градове изграждат около тях съзвездия от предградия, което прави пътуването с кола до работата и дома неизбежно.
Резултатите не предизвикват учудване. През 1995 г. най-популярните форми на личен транспорт в многомилионния Шанхай бяха велосипедът (33 процента), автобусът (25 процента) и ходенето пеш (31 процента). С лични автомобили се придвижваха едва 5 процента от жителите на града — по-малко дори от скутерите. До 2000 г. с лични автомобили пътуваха вече 15 процента от жителите. До 2020 г. техният дял ще надмине 50 процента от личния транспорт. Но за тази моторизация ще бъде платена висока цена. Повечето прогнози предричат тежки задръствания в трафика, хронични болести на дихателната система поради замърсяване на въздуха, седемкратно увеличаване на емисиите на въглероден диоксид и други газове, които променят климата. Дори в наше време количеството на саждите и другите дребни частици във въздуха на Шанхай надхвърля максималните международно приети стандарти почти 4 пъти.
Това е цената, която в скоро време китайските градове ще трябва да платят. Усилието за изграждане на собствена автомобилна индустрия, заедно с падащите цени на колите и нарастващите потребителски кредити създават една истинска бъдеща страна на колела. Макар че собствениците на автомобили са пренебрежимо малък брой — 8 на всеки 1000 души, — той нараства с феноменална скорост. Почти 75 процента от градското население казват, че възнамеряват да си купят автомобил в следващите пет години, а една трета вече имат шофьорски книжки. Автомобилни шефове изтъкват една още по-важна тенденция — личните доходи достигат критичен праг. Преди няколко години главният изпълнителен директор на „Нисан“ Карлос Гон каза пред китайски репортер: „Все повече китайци печелят годишна заплата, равна на цената на една нова кола. И както на други пазари в миналото, това е точката, в която продажбите на коли на вътрешния пазар започват да растат.“
Според някои оценки до 2020 г. в Китай може да има между 100 и 200 милиона коли — много по-малко, отколкото в Съединените щати, ако сметнем броя на колите на глава от населението, но прекалено много с оглед на проблемите, които ще създадат. Замърсяването на въздуха в градовете към момента е причина за смъртта на около 4 милиона китайци годишно. Повечето експерти очакват това число да расте въпреки усилията на правителството да намали вредните газове, отделяни от ауспусите. Колите ще увеличат значително и количеството на парниковите газове, отделяни в Китай. Към днешна дата китайските шофьори генерират нищожна част — по-малко от 3 процента — от парниковите газове, отделяни от личните автомобили в Америка. Но в следващите двадесет години Китай може би ще отделя една шеста от глобалното количество парникови газове и голяма част от китайския дял ще се дължи на нарастващия брой лични автомобили в азиатската страна.
Не по-малко тревожно е въздействието, което все по-големият китайски апетит за енергия ще окаже върху петролната геополитика. Откакто Китай стана нетен вносител на петрол, правителството се мъчи да увеличи добивите на горивото от сухоземните находища и да разработва находищата в морския шелф. Пекин строи гигантски скъпи тръбопроводи, които тръгват от богатите на петрол западни провинции към пренаселените източни части на страната. От 1990 г. досега страната е увеличила добива на петрол от своите находища от 2,8 до 3,2 милиона барела на ден и може би вече наближава пика на производството — в Китай живее една пета от населението на света, а страната разполага с по-малко от 2 процента от световните залежи на нефт. Петролният бум на Китай вече клони към своя свършек. Днес над 50 процента от националното производство на течното гориво се черпи от две находища — Дакин и Шенгли, които вече се изчерпват. В национален мащаб производството на петрол нараства с по-малко от 2 процента годишно, докато търсенето нараства със 7 процента на година.
Според американските анализатори Китай никога няма да може да произведе повече от 3,2 милиона барела на ден — което означава в най-добрия случай, че през 2020 г. страната ще внася около 8 милиона барела на ден. Последиците не са никак благоприятни — освен че ще се изчерпят валутните резерви на Китай — пари, които е по-добре Пекин да похарчи за закупуване на „чисти“ западни енергийни технологии, — растящият внос на горива ще направи страната много уязвима за превратностите на петролния пазар и петролната политика, със съответния обратен ефект върху световните пазари. В не съвсем далечното бъдеще потребностите на Китай от петрол ще станат толкова важни за световните петролни пазари, колкото днес е вносът на петрол в САЩ. Нуждите от горива вече тласкат Пекин да търси доставчици на петрол и газ и да влиза в конфликти с други регионални потребители като Япония и Южна Корея заради достъпа до близкоизточния петрол.
Доколко неизбежни са такива сценарии? Ясно е, че покачването на енергопотреблението в Китай и други държави от развития свят и развиващите се страни ще се определя от редица фактори. Ако световният икономически растеж спадне до към 2 процента годишно вместо сегашните 2,6 процента, дневната консумация на петрол ще стигне не повече от 101 милиона барела до 2020 г. вместо 120 милиона. Тази разлика силно ще облекчи натиска върху световните петролни пазари. По същия начин постепенното нарастване в световните цени на петрола ще държи търсенето му на по-ниски нива. Според една оценка, ако цената на петрола скочи от историческата си средна стойност 20 долара на барел до 30 долара на барел и остане на това равнище — в реално измерение през следващите две десетилетия, до 2020 г. търсенето ще падне до към 106 милиона барела на ден.
Съдбата и световните събития не са единствените детерминанти на търсенето на петрол. Ограничения могат да бъдат постигнати чрез действени кампании за намаляване на потреблението на енергията чрез нови технологии. (Много анализатори на петрола например смятат, че прогнозите за световните потребности от петрол ще бъдат безсмислени, докато не се изясни дали автомобилната индустрия на Китай ще прегърне идеята за енергийна ефективност.) Нещо повече, много развиващи се страни полагат големи усилия да минат от въглища и нефт на природен газ и както ще видим в следващата глава, газовите системи са сред най-разпространените нови енергийни проекти в Китай, Индия и други страни от развиващия се свят. Китай започна и амбициозна програма за производство на горивни клетки. Много китайски градове приеха програми за съкращаване на замърсяването на въздуха и намаляване на задръстванията, които в крайна сметка ще доведат и до съкращаване на потребностите от енергия.
Примерно в Шанхай далновидните членове на общината приеха най-строгите стандарти за чистота на въздуха в цял Китай. Това може да накара машиностроителите да разработят автомобили и камиони с по-ефективно изгаряне на горивото, което ще доведе и до намаляване на вредните емисии. Огромният парк от таксита в този град също е в процес на монтиране на газови уредби, рекламират се и електрически скутери. Беше сложен таван на покупките на нови коли. Всеки притежател на нова кола трябва да плати солена регистрационна такса. На автомобилостроителите се предлагат стимули, за да произвеждат т.нар. китайски коли — свръхкомпактни превозни средства, удобни предимно за кратките пътувания в градска среда. Шанхай инвестира големи средства в градска железница и нова автобусна мрежа. През януари 2003 г. в този град бе открита първата комерсиална железница с магнитна левитация, или „маг-лев“ — елегантен, енергийно ефективен влак, достигащ скорост от 260 мили в час, който свързва оживения финансов център на Шанхай с разположеното на 19 мили летище.
Но както видяхме в случая на Съединените щати и други развити държави, подобни смекчаващи проблема фактори се изправят срещу много по-мощни икономически и политически сили, които тласкат нагоре търсенето на все повече енергия и се стремят към експедитивност за сметка на енергийната ефективност. Например цените на петрола могат лесно да паднат, поне в краткосрочна перспектива, особено ако държавите, поддържащи огромни петролни резерви и ниско равнище на производство като Ирак и Иран, получат необходимите инвестиции и се включат с доставки в световния пазар. Както видяхме, ниските цени водят до спад на консервацията и енергийната ефективност, намалява и стремежът към алтернативни енергоносители като природния газ или водорода и възобновяеми източници като соларните панели и вятърните електрогенератори.
Подобно увеличение ще постави под силен натиск производителите на петрол, да не говорим, че ще доведе до увеличение на количествата вредни газове и други сродни проблеми като по-голям брой автомобили, по-големи застроени жилищни площи и по-бавно налагане на нови технологични решения като бензиново-електрическите хибридни коли. Според едно изследване стабилизацията на средната цена около 23 долара на барел ще насърчи потреблението на енергия толкова, че до 2035 г. емисиите на въглероден диоксид в САЩ ще се увеличат с 50 процента, при което постигането на каквото и да е намаляване на парниковите газове ще стане невъзможно.
Дори и ако цените останат толкова високи, колкото са сега, трудно е да си представим как алтернативните енергийни технологии ще развиват икономиките на държавите. Алтернативните енергийни технологии са ужасяващо скъпи и несигурни дори в развитите индустриализирани страни. Спомнете си борбата на американската компания „Балард Пауър“ да оцелее на най-богатия и технологично най-модерния пазар на света. Трудно е да си представим как една технически изостанала страна като Китай или Индия ще усвои успешно слънчевата технология или ще започне да произвежда работещ модел на горивни клетки за автомобилите си, преди това да са направили в Детройт. „За китайските автомобилостроители развойната дейност и изследванията са огромен приоритет. Те наистина се надяват да осъществят „жабешки скок“, като прелетят над днешните технологии и кацнат направо в технологиите на бъдещето — казва Кели Симс-Галахър, експерт по китайско автомобилостроене в център „Белфер“ на Харвардския университет. — Но е факт, че китайските инженери са неспособни да проектират от начало до край един автомобил, в който да бъдат сигурни за живота си. Твърде малко са научили за последните двадесет години“.
По-важното е това, че страни като Чили, Китай и Южна Корея всъщност _не искат_ да намалят потреблението на енергия. Развиващите се страни се страхуват от енергийна зависимост и сродните екологични проблеми, в много случаи те охотно приемат тази цена — поне за момента, — стига по-високото потребление на енергия да може да им осигури по-висок икономически растеж. Много страни възприемат чистата околна среда и енергийната независимост като невъзможен лукс и следователно за тях не си струва да се хабят усилия, докато не се постигне и установи стабилен икономически растеж. „Първо растежът, после чистотата“, беше неофициалната политика на Чили. Това е стандартният рефрен в целия развиващ се свят, където политиците се тревожат не само за БВП, а за осигуряване на най-основните потребности — къщи, храна, образование, медицинско обслужване за бързо нарастващото население, чиито индивиди посвещават целия си живот на физическото си оцеляване.
В този контекст не е чудно, че лидерите на Нигерия, Чили или Китай не гледат с ентусиазъм на намаляването на енергопотреблението или съкращаването на парниковите газове — особено когато такива предложения идват почти неизменно от развитите индустриализирани страни, изградили вече силни икономики и които сами не желаят да прилагат такава политика.
В крайна сметка проблемът излиза извън границите на националната политика. Енергопотреблението е свързано неразривно с богатството на нациите, но негова движеща сила е индивидуалното търсене — на производителите, на другите индустриални ползватели и най-вече на _потребителите,_ които с преки покупки на енергия и на стоки и услуги, чието производство и доставки изискват енергия. Търсенето им не е еднакво за всички потребители. За около 2 милиарда души — една четвърт от световното население — търсенето на енергоемки стоки е на нивото на жизненото оцеляване. Но след определено ниво на икономически растеж търсенето става въпрос на личен избор и дори лично желание. Хората търсят удоволствията и удобствата в определени стоки и услуги — фурни, бойлери, телевизори с голям екран. Купуват си коли, защото искат да се движат лесно и леко, но и заради усещането за свобода и социалния статут, който личният автомобил дава. Те искат удобства, искат лукса „свободно време“, а после — забавления и комуникации, с които да го запълнят. Всички тези неща изискват енергия. Малко са потребителите, които се питат колко енергия е била необходима за производството на тези стоки и услуги, откъде се взема тя и каква е нейната икономическа, социална и политическа цена. Потребителите искат стоките и услугите, които енергията им осигурява, без да си задават такива въпроси. Един китайски изследовател отбеляза: „Много китайци казват „Мечтая да имам кола“. За китайците колата е признак на благосъстояние и докато не получат възможност да притежават автомобил, ще бъде трудно да ги убедим, че не трябва да го използват, защото е вреден за околната среда.“


Ако е имало някакви съмнения в силата на зараждащата се автомобилна култура на Китай, те бяха разсеяни на Седмата международна автомобилна изложба в Пекин. На това биенале почти половин милион китайци изпълниха Международния изложбен център в столицата, само за да зърнат стотиците нови вносни и китайски автомобили. Преобладаваха млади хора от градовете, професионалисти. Както и на Запад, хората се наслаждаваха не само на самите коли, но и на самото зрелище. Тълпи от развеселени китайци, повечето мъже, зяпаха красивите млади манекенки, облечени само в силно изрязани бикини, застанали грациозно върху „мъжествените“ и луксозни автомобили, всеки от които струва толкова, колкото едно китайско семейство от средна ръка може да спечели за 100 години.
Но това все пак не беше панаир на фанатазиите. Много от изложените модели бяха проектирани специално за зараждащия се китайски пазар — компактният „Елисе“ на завода на „Ситроен“ в провинция Донфен, миниатюрният „Бора“ на завода на „Фолксваген“ и спортният „Буик Сейл“ на завода на „Дженерал Мотърс“ в Шанхай. Имаше минивани, които китайците наричат „хлебни самуни“, както и големи луксозни седани за новата бизнес класа. А за раждащата се прослойка на корпоративни мениджъри, които мечтаят за джипове, бе показан моделът „Волво Крос Кантри“, както и няколко модела на „Пекин Джип“.
„Центърът бе претъпкан от народ — разказва Симс-Галахър. — Не можеш да направиш една стъпка, тълпата те носи. Никога не съм виждал подобно стълпотворение, макар че съм бил в Китай многократно. И тогава разбрах колко много хора в тази страна съвсем сериозно искат да си купят кола.“
До края на изложението автомобилопроизводителите получиха поръчки за 10 хиляди коли, от които 1100 седана на завода „Шанхай Дженерал Мотърс“. Прогнозите за бъдещи продажби бяха много оптимистични. „Когато влязох в тълпата, разбрах, че този пазар ще процъфтява“, твърди Дитер Лакси, старши вицепрезидент на „Волво Кар Корпорейпгън“. Други мениджъри бяха още по-уверени. „Виждаш как потребителят е обхванат от треска — сподели китайският представител на автомобилната борса в олимпийското село на Азиатските игри в Пекин. — Много от тези хора скоро ще си купят автомобили.“


Глава 7
Големият петрол започва да нервничи

На 14 мили северно от мексиканския град Енсенада, покрай тихоокеанския бряг на полуостров Байя, се простира една пустиня, от която ще изгрее бъдещият енергиен световен ред. Върху платото Коста Асул, на няколко минути път от ваканционните вили и голф игрища, една калифорнийска компания на име „Семпра Енерджи“ иска да построи фабрика на стойност 400 милиона долара, която да превръща леденостудения течен метан, който се внася от другата страна на Тихи океан, в парообразния природен газ и да го изпраща в гладния за енергия север.
Ако всичко върви по доста смелите планове на „Семпра“, след 2006 г. тюркоазените води на океана край Байя ще станат дом за кавалкада от гигантски хладилни танкери, пълни със свръхохладен втечнен природен газ (съкратено ВПГ). Те ще пристигат тук от обширните газови находища в Южна Америка, Русия, Индонезия и дори Австралия, ще се закотвят край дългия бетонен вълнолом и внимателно ще разтоварват течния си товар в гигантските резервоари на платото. Оттук ВПГ ще преминава през специални цехове за „регазификация“. В тях горивото бавно ще се затопля и разширява, докато достигне естествения си обем в газообразно състояние. Газопровод с диаметър около 90 см и дължина 40 мили ще отвежда синьото гориво до няколко обекта на границата между Мексико и САЩ, където няколко газови електроцентрали ще го превръщат в електроенергия за местния пазар или за вечно гладната за електричество Южна Калифорния. „Ние разглеждаме американския щат Южна Калифорния и мексиканския щат Байя Калифорния като една област — казва Майкъл Кларк, говорител на „Семпра“. — Нашата цел е да направим така, че тази област да има нужната енергийна инфраструктура, за да посреща бъдещите си нужди.“
Не всички споделят ентусиазма на „Семпра“. Критиците, които оценяват този проект като „енергиен колониализъм“, казват, че единственото, което е накарало „Семпра“ да отиде в Мексико, е, че жителите на Южна Каролина, която ще получава повечето от произведеното електричество, не биха позволили строежа на гигантските цистерни с втечнен природен газ на своя територия. Колкото и легитимни да са, тези оплаквания имат малко значение. Причината е, че онова, което се изгражда в Коста Асул, е само водещият проект на вълна от планирани строежи на съоръжения за ВПГ, които скоро ще покрият полуостров Байя. Движени от вечно гладния енергиен пазар на Северна Америка, компании като „Шел“ и „Коноко“ възнамеряват да изградят поне още пет терминала за втечнен природен газ в този регион. Анализират се още 12 проекта. В следващото десетилетие Байя ще стане енергиен център на американския югозапад и ще облекчи дефицита на природен газ в САЩ, който, изглежда, се изостря с всеки отоплителен сезон, казват привържениците на проектите.
Съединените щати не са сами в своя устрем към природния газ. През последните пет години глобалната енергетика се позиционира така, че да печели от все по-широкото използване на природния газ — изобилен, относително чист въглеводород, който според някои може да компенсира пропастта между търсенето и предлагането на енергия на глобално ниво.
През лятото на 2003 г. Съединените щати трябваше да се подготвят за предстоящия хладен сезон в условията на плашещ недостиг на природен газ. Тогава не някой друг, а самият Алън Грийнспан, председател на Федералния резерв на САЩ и един от най-влиятелните гласове в глобалната икономика, подкани законодателите или да работят за „голямо разрастване на терминалите за внос на втечнен природен газ“, или да се примирят с риска от продължително непостоянство на цените, което е отрова за икономиката. Предупреждението на Грийнспан, повторено от много представители на енергетиката, предизвика голям медиен интерес и превърна съкращението ВПГ в „следващото важно понятие“ на Уолстрийт. Айра Джоузеф, анализатор на индустрията на природния газ от „ПИРА Енерджи“ в Ню Йорк, писа: „Откакто Грийнспан излезе и заговори за ВПГ, средно по трима инвеститори на ден звънят да ме питат как могат да направят пари от ВПГ и как той ще се отрази на техния бизнес.“


В много отношения Коста Асул и газовият бум на Байя са идеална метафора на последния обрат в еволюцията на глобалната енергетика. Потребностите от енергия продължават безмилостно да растат по целия свят, а източниците на петрол стават все по-рискови. Затова енергетиката се насочва към горива, които ще променят коренно конфигурацията на световния енергетичен микс. Допреди 30 години петролът доминираше изцяло енергетиката, с почти 50 процента дял в глобалното търсене на енергоносители. За въглищата оставаха 31 процента, а за природния газ — по-малко от 20 процента. Оттогава досега природният газ, или просто „газът“, както го наричат специалистите, стана предпочитаното гориво за всякакви приложения — от производството на енергия и топлофикацията до готварските печки и фурни в домакинствата. В световния енергетичен микс газът изпревари въглищата, а до 2025 г. може да измести и петрола като доминиращ енергоносител. Дори в наше време, в силно различаващи се точки на света като Нигерия, Катар, Тринидад, Индия, Сибир, Иран и Южна Америка, енергийни корпорации, компании за публични услуги, инвеститори и цели правителства хвърлят стотици милиарди долари в изграждането на газова инфраструктура, включително и такава за ВПГ, която напълно ще преобрази света.
Възходът на природния газ силно наподобява възхода на петрола преди половин век. В момента природен газ има в изобилие. Повече от половината от известните засега световни залежи се намират в Катар, Иран, Туркменистан и Русия. Според някои оценки тези големи газови находища ще бъдат достатъчни да захранват световната икономика повече от половин век. А да не говорим, че те са само част от всички находища на природен газ. Това гориво е освен това подходящо за много и различни приложения. То може да се използва за всичко — от електроцентрали до автобуси и таксита. То може да се превръща в течно гориво — бензин например — и успешно да се конкурира с петрола. Природният газ съдържа по-малко въглерод и повече водород, отколкото петрола или въглищата, затова отделя по-малко въглероден диоксид и има по-малко въздействие върху климата. Освен това природният газ може лесно да бъде преработен във водород за горивните клетки и другите технологии на бъдещето. Заради това природният газ е смятан за „мост“ — той е единственото гориво, което може да захранва днешната енергетика и същевременно да осъществи прехода към по-идеалните енергийни системи на бъдещето.
Все пак пътят, който синьото гориво разкрива към следващата епоха в енергетиката, не е гладък. Въпреки по-ниското съдържание на въглерод то отделя газообразни вещества при горенето си. Има очаквания, че на планетата има обилни залежи от природен газ, но пък и те, подобно на петролните, са разположени далеч от най-големите пазари. Може да се окаже, че при прехода от петрол към природен газ сме заменили една несигурна енергийна структура с друга. Още по-важно е, че работата с газ и транспортирането му са много по-трудни и скъпи, отколкото при петрола. Оборудването за експлоатация на природния газ струва милиарди долари, изплащат се след десетилетия и създават големи финансови рискове за енергийните компании, които работят с този енергоносител. Една-единствена операция с ВПГ може да струва на дадена компания четири милиарда долара. Това са толкова много пари, че повечето енергийни компании не могат сами да извършват сделки с природен газ, а онези, които могат, често преди това правят инвестиции в петрола или създават други, по-утвърдени форми на бизнес.
В действителност компании като „Шел“, „Бритиш Петролиъм“ или „ЕксънМобил“ се борят да си осигурят къс от разрастващия се газов пазар. Ясно е, че тази луда треска за газ се разиграва не само заради предимствата на синьото гориво, че е по-добро от петрола, нито защото то може да стане „мост“ към нещо друго, нито защото ООН казва, че човечеството се нуждае от по-чиста, щадяща климата енергетика. Те се стремят към природния газ, защото петролът вече не е сигурен залог, какъвто беше някога. Многобройните съмнения около дългосрочните доставки в световен мащаб, и най-вече малката вероятност петрол да се произвежда някъде извън ОПЕК, карат потребителите да помислят за нови източници на енергоносители, а енергийните компании са принудени да се захващат със съвсем нов бизнес. Накратко, големите играчи в тази индустрия се преориентират към природния газ, защото в съвсем недалечното бъдеще той може да се окаже единствената възможност да направят малко пари.


До съвсем неотдавна идеята, че газът може да носи пари, би се сторила абсурдна на много шефове на енергийни компании. За тях газът беше отпадъчен продукт — гадно, взривоопасно вещество, на което при лош късмет сондьорите попадаха, докато търсят нефт. Вярно, газът гори по-чисто и развива по-висока температура от петрола и въглищата. Но самата дифузна природа на газа — обем колкото една къща, изпълнена с природен газ, генерира по-малко топлинна енергия от барел петрол — превръща работата със синьото гориво в нерентабилен, сложен процес. В същото време петролът може да се пренася на големи разстояния с най-простите и евтини средства (дървени нефтопроводи, да речем, или дървени варели в каруци, теглени от коне, или с кораби). Работата с природен газ е много по-трудна. Най-добрият начин е да бъде пуснат по тръби, които стигат право при потребителите. Но първите газопроводи имаха толкова много изтичания на газ, че ценното гориво така и не стигаше до крайната дестинация. (Интересно е да се отбележи, че „газовата ера“ в края на XIX век в Европа и САЩ, с нейните „газови“ лампи и периодични смъртоносни експлозии, използваше не природен газ, а „градски газ“ — синтетична миазма, произвеждана от въглища във фабрики, разположени насред градовете.)
С подобряването на технологиите за производство на тръби в Съединените щати и Западна Европа започна развитието на регионални газови мрежи, особено след Втората световна война. По това време обаче изграждането на една тръба струваше повече, отколкото парите, за които газът се продаваше. Затова и газовата индустрия не можа да се доближи до глобалния мащаб на петролния бизнес. Прекалено големи бяха географските разстояния от най-големите източници на доставки — например газовите находища в Сибир и Иран — и най-големите потребителски или индустриални пазари като Европа, Япония и източния бряг на САЩ. Голямата потенциална стойност на природния газ се обезсмисляше от голямата му отдалеченост от потребителите. Можеха да се използват само находищата, намиращи се на не повече от няколко хиляди мили разстояние от пазара на газ. Строежът на тръбопроводи е скъп (приблизително един милион долара на миля), а енергийните компании правеха доста повече пари от производството на петрол. Съвсем доскоро всеки долар, инвестиран в нефтено находище, носеше два пъти по-големи печалби отколкото долара, инвестиран в газово находище. Поради това по-голяма част от природния газ рядко напускаше находището — той биваше реинжектиран обратно, за да поддържа налягането върху нефтените пластове, или просто изгарян, или запалван на „главата“ на петролния кладенец.
После дойде време, което промени три неща. Първо, през 70-те години на XX век търсенето на газ рязко се повиши. Петролното ембарго, наложено от арабските страни, вдигна високо цените на петрола и големите му потребители — промишлените предприятия и особено електроцентралите — бяха принудени да търсят нови енергоносители, в това число и газ. В същото време възходът на екологичното движение и натискът за намаляване на вредните емисии накара много от потребителите на въглища, най-вече електроцентралите, да преминат към използване на по-чисти горива, в това число и газ. С устойчивото нарастване на търсенето на природния газ нарастваше и цената му, което накара енергийните компании да преразгледат отношението си към този „отпадъчен“ продукт и да потърсят начини за транспортирането му до пазара. Бяха построени нови газопроводи, особено от Съветския съюз до Европа и от Северна Африка до Южна Европа. За да преодолеят големите разстояния, компании като „Мобил“ започнаха да разработват технологии за втечняването му, така че да могат да го транспортират с танкери. Между Африка и Северна Америка се зароди неголяма търговия с ВПГ.
С развитието на технологиите стана ясно, че може да се печели не само от продажбата на метана, но и от другите, по-високооктанови фракции на газа. Защото освен нискооктановия метан природният газ съдържа и малки количества „газови течности“ — етан, бутан и пропан, които могат да бъдат сепарирани и продадени на добра цена. (Особено ценен е етанът, който се преработва в пластмаса и синтетичен каучук.) Освен това находищата на природен газ съдържаха кондензат — втечнена фракция, която има поведение на свръхлек нефт и може лесно да бъде рафинирана до бензин и други високооктанови продукти. Всъщност високооктановите продукти са печелившата част от газовия бизнес (и според някои анализатори основната причина, заради която петролните компании се захващат с газа). До средата на 70-те години, с развитието на технологиите за преработка на високооктановите фракции, петролните компании изведнъж откриха стимули за разработване на някогашните „ненужни“ газови находища.
Но имаше и друга причина, заради която природният газ се превърна от страничен, макар и доходоносен продукт, във фактор, който преобрази петролната индустрия. След десетилетия на висока доходност големите петролни компании изведнъж се изправиха пред една реалност, в която нефтът вече не беше добрата стара златна кокошка, каквато е бил в продължение на век.
През XX век всичко в бизнеса с нефта беше ясно, поне в сравнение с другите глобални корпоративни начинания. Петролният бизнес бе доминиран от шепа големи, интегрирани компании, „Големите“, които управляваха цялата производствена верига — от петролния кладенец до помпата на бензиностанцията. Значителните печалби идваха основно от рафинирането и продажбите на петрол за отопление и за горива, особено бензин. Всъщност бизнес моделът на тази промишленост — от типа на нефтените находища, които разработваха, до типа рафинерии, които изграждаха, и до особеното внимание към търговията на дребно — беше изграден около бензиностанцията. Този интегриран модел гарантираше доходност на големите петролни компании благодарение на контрола, който им осигуряваше върху най-важната променлива — пазарното предлагане. Когато търсенето нарастваше, Големите просто увеличаваха производството и бързо прибираха всички възможни печалби.
На този модел беше сложен край. Възходът на ОПЕК през 70-те години на XX век го „дезинтегрира“, като сряза връзката на Големите с предлагането на петрол и намали производството им до една трета от предишните. Един пример — през 1972 г., преди национализацията на петролната промишленост в страните от ОПЕК, американските компании „Ексън“ и „Мобил“ произвеждаха общо 7,3 милиона барела на ден. В наши дни след сливането им в най-голямата петролна компания „ЕксънМобил“ тя произвежда малко над 4,2 милиона барела петрол на ден, т.е. по-малко от половината от производствения обем на компанията „Сауди Арамко“.
В резултат на дезинтеграцията Големите бяха принудени да купуват част от своя суров петрол на свободния пазар, обикновено при по-високи цени, или да търсят нови находища, което вдигна производствените разходи. За известно време всичко беше наред — Големите просто прехвърляха по-високите си разходи на потребителите и продължаваха да трупат несметните си печалби. А те бяха толкова омайни, че компаниите взеха да инвестират в други сектори като компютърната индустрия и финансовите услуги.
През 80-те години обаче се очертаха две нови тенденции. Първо, в петролното „течение“, както наричат процеса на рафиниране и продажба на петрола, нахлуха чужди играчи. Държавни компании от Саудитска Арабия, Венесуела и други страни започнаха сами да рафинират нефта, да произвеждат бензин и да го продават на свои собствени бензиностанции в Европа и Съединените щати, с което откраднаха част от пазарния дял на Големите. Второ, пресищането на пазара през 80-те години свали цените на петрола, което не само нанесе поражения върху печалбите на Големите, но свали и стойността на акциите им на борсата. Падането на цените на акциите отприщи треска за сливания на компании, които промениха начина на функциониране на този бизнес.
Големите петролни компании, свикнали от десетилетия на големи норми на печалба и гигантски бюджети, сега трябваше да продават спомагателните си фирми, да изпращат в задължителен отпуск хиляди свои работници и да съкращават разходите си — все с надеждата да вдигнат стойността на своите акции и да предотвратят възможността да бъдат изкупени от други компании. Придобитите компании също бяха подложени на брутални съкращения на разходите. Последиците бяха дълбоки. За да съкратят разходите си, те трябваше например да се откажат да държат „излишен“ петролен инвентар. На практика те премахнаха по-голямата част от допълнителните количества петрол, който исторически винаги е пазил международните пазари от прекъсвания на доставките и колебанията на цените.
Манията на сливанията създаде нов тип петролна компания, която имаше нужда от повече петрол, за да оцелее. Днес тези свръхголеми — „ЕксънМобил“, „ШевронТексако“, френската „ТоталФинаЕлф“ и „Бритиш Петролиъм“ (която погълна „Амоко“ и „Арко“) — са толкова грамадни, че поддържането на резерви — което означава всеки продаден барел да бъде веднага заменен с новооткрит барел, — се превърна в епична битка. Тези компании не само трябва да откриват много петрол всяка година, но понеже са толкова големи и разходите за дейността им са огромни, всяко ново откритие трябва също да бъде огромно, за да бъде рентабилно. Разходите за проучвания, сондажи и производство в момента са толкова големи, че нито една от големите компании не може да си позволи сондажи в много, но малки находища. Вместо това те трябва да постигнат ефективност и икономии от мащаба от едно, но достатъчно голямо находище, например с капацитет от милиарди барели и повече, за да функционират рентабилно. „Ако използваме аналогията с бейзбола — казва анализаторът Фейдъл Гейт от нюйоркската „Фейнсток енд Къмпани“, — тези големи компании не се стремят да отбележат много точки поединично. На тях им трябва хоумрън… нещо с капацитет от стотици милиони барели, за да направят пробив.“
Парадоксът е, разбира се, в това, че същата тенденция, която доведе до сливанията на компании, направи невъзможно получените гигантски корпорации да открият големия петрол, от който имат нужда. Както видяхме, извън ОПЕК и бившия Съветски съюз откритията на големи нефтени находища стават все по-редки с всяка изминала година, въпреки все по-модерните и все по-скъпи технологии за сондиране и въпреки мощния ценови стимул, който кара компаниите да търсят все по-усърдно. Компаниите са принудени да проучват по-малки находища. Операциите в малкото големи нефтени полета, които бяха открити напоследък, като Кашаганското находище в Казахстан, излизат толкова скъпо, че в тях могат да работят само консорциуми от компании. „Посочете ми една международна петролна компания, която може самостоятелно да разработи нефтено поле с производствен капацитет над милион барела на ден. Няма да можете“, убеден е Айра Джоузеф от „ПИРА Енерджи“.
Последицата от всичко това е, че днес Големите полагат големи усилия да поддържат производствените си обеми. Производството на „ЕксънМобил“ не е мръднало от 1999 г. насам. През 2002 г. „Бритиш Петролиъм“ бе принудена да съкрати 3 пъти планирания си производствен растеж. Една от причините според анализаторите е, че гигантската компания бе принудена да намери достатъчно петрол в своите находища.
„„Шел“ също не можа да постигне набелязания растеж. „Шел“ се бореше с производството. Да заместваш един милиард барела с нови всяка година е истинско предизвикателство“, казва анализаторът Джон Райт.
Мъките на „Шел“ са особено показателни. Въпреки рекордните печалби уважаваната компания, изглежда, изчерпва своите петролни резерви по-бързо, отколкото може да открива нови залежи. През 2000 г. компанията призна, че е успяла да замести само три четвърти от годишната си продукция. Това означава, че на мястото на всеки 4 изпомпани барела „Шел“ е успяла да открие или купи само 3 нови барела. През 2001 г. броят им падна наполовина. Напоследък степента на заместване се подобри, но през януари 2004 г. Шел съобщи, че декласира 20 процента от своите „доказани“ резерви като „недоказани“ — стъпка, която изуми анализаторите, разгневи акционерите и съживи опасенията, че петролните компании извън ОПЕК са в период на упадък.
От гледна точка на дългосрочния финансов успех на една компания неспособността й да постига планирания растеж или да замества изпомпаните количества петрол с нови е сходна с диагноза за раково заболяване — и петролната индустрия знае това. В днешната глобална икономика компании, които не могат да растат, няма да оцелеят. Още по-тревожно е състоянието на компании, които не могат дори да поддържат текущия си размер. Днес пазарът следи числата за производството на всяка компания и отношението резерви към продукция, или за колко години ще стигнат резервите й, толкова стриктно, колкото едно време наблюдаваше печалбите. Слабите геоложки открития обясняват защо международните петролни компании все по-често търсят петрол в балансите на други компании. Има и други парадокси. Например много от сливанията, осъществени в последно време между петролни компании, и особено тенденцията западни компании да си партнират с руски се дължи поне отчасти на интереса на купувачите да добият „осчетоводените“ открития на компанията, която купуват, като си спестят рисковете или разходите за нови проучвания. Независимо от това, и петролните компании, подобно на самия петрол, са ограничено количество и като вземем предвид, че повечето от тях бяха купени или погълнати, става ясно, че дните на стратегията на сливанията са ограничени.
„Шел“, „Бритиш Петролиъм“ и други компании от групата на Големите бяха твърдо решени да обърнат тенденцията към намаляване на геоложките открития, като инвестират в по-рискови и скъпи петролни находища — например в открития океан и арктическите региони, или в политически нестабилни райони, с надеждата да направят голямо откритие и да попълнят своите резерви. Други разчитат много на „неконвенционални“ петролни проекти, например в пясъците на канадската провинция Алберта или на находищата на тежък нефт във Венесуела. Но повечето от анализаторите се съмняват, че тенденцията може трайно да бъде обърната, освен ако западните петролни компании не бъдат отново допуснати в Близкия изток. „Неконвенционалният“ петрол се сблъсква с големи политически трудности най-вече защото рафинирането на нефта силно замърсява околната среда.
И както видяхме, настъпването във все по-рисковани нефтоносни области предлага все по-ниска вероятност за възвръщаемост. В епоха на намаляващи открития и все по-лоши резултати от геоложките проучвания подобни отчаяни ходове всъщност водят единствено до увеличаване на производствените разходи и вдигат цената на всеки провал. Разработването на един-единствен много дълбок кладенец може да излезе стотина милиона долара. А както показват някои от последните съобщения, четири от всеки пет кладенеца се оказват сухи. „Бритиш Петролиъм“ и други компании от групата на Големите признаха индиректно своя песимизъм, когато се отказаха от традицията да обявяват публично планираните за следващия отчетен период производствени обеми, защото става все по-трудно те да бъдат постигнати. А неспособността на компанията да ги постигне сваля стойността на нейните акции, която се оказва новата „производствена цел“ на този бизнес. Въпреки херкулесовите усилия Големите „водят трудна битка да запазят растежа на резервите — казва Херман Франсен, анализатор на петролната индустрия от Вашингтон. — Висши мениджъри на някои от големите петролни компании са ми казвали на последните семинари, че трябва _непременно _да получат дял в петролните проучвания в Русия и Близкия изток, за да увеличат бъдещите си резерви“, обяснява той.
Трудно можем да изпитаме съчувствие към Големите, които трупат несметни пари. Благодарение на високите цени на петрола от последните години тези компании направиха изключително големи печалби. В края на 2002 г. например „ЕксънМобил“ отчете печалба за четвъртото тримесечие от 4,1 милиарда долара. Най-големият удар в корпоративна Европа обаче направи „Шел“ — за същата година тя отчете печалба от 9 милиарда долара. За самите корпорации обаче тези фантастични печалби са горчиво-сладки. Цените на петрола са високи, защото пазарите са дефицитни. А пазарите са дефицитни, защото извън ОПЕК, на територията, на която оперират Големите, производството на петрол запада трайно и дългосрочно. Петролните компании правят повече пари на барел, но с времето те ще продават все по-малко барели.
Те мислят за това как според дългосрочната тенденция те ще трябва да работят върху по-малко петролни полета, което означава, че ще произвеждат по-малко петрол и пазарният им дял ще се свива. Ще дойде време, когато ще се изправят пред мрачен избор — да продължават да губят пазарния си дял в полза на онези, които _наистина имат_ големи резерви — Мексико, страните от ОПЕК и бързо растящите петролни компании на Русия, — или да започнат да продават нещо друго. Това обяснява защо западните петролни компании се втурнаха като луди да купуват дялове в новосъздадените руски петролни компании — извън Русия перспективите за голям „удар“, от които имат нужда, изглеждат мрачни.
Свиването на резервите обяснява и защо големите се втурнаха към пазарите на нетрадиционни енергоносители, като водородната и слънчевата енергия и най-вече природния газ. Защото ако западните петролни компании закъсват за петрол, те имат достатъчно природен газ. Затова през последното десетилетие те започнаха да се трансформират в газови гиганти и да се конкурират за правото да инвестират милиарди долари в сложни сделки за ВПГ. „Големите биват изтласквани от големите петролни сделки и най-добрата им алтернатива е природният газ“, смята Джоузеф.


Недалеч от магистралата Мексикали-Тихуана, на около три мили южно от границата със САЩ и на 200 мили югоизточно от Лос Анджелис се издига един блестящ обект на газовата икономика — електроцентралата „Термоелектрика ди Мексикали“. Тя беше завършена през 2003 г. от „Семпра Енерджи“ и струва 350 милиона долара. Двата й комина се извисяват високо над равнината, покрита със сиво-кафяви пясъци и сухи храсталаци. Електроцентралата работи с природен газ, който идва от север. Газ ще постъпва и от терминалите на компанията в Коста Асул. Синьото гориво постъпва в турбини с т.нар. комбиниран цикъл — свръхефективна двуфазна генераторна система. При изгарянето си газът върти турбината, след което свръхгорещото отработено вещество се използва за производство на водна пара за допълнително производство на енергия. Когато работи с максималния си капацитет, централата „Термоелектрика ди Мексикали“ произвежда 600 мегавата електричество — достатъчно за електрозахранване на 600 000 домакинства в Мексико или 4 пъти по-малко семейни къщи оттатък границата, в САЩ.
Компанията твърди, че електричеството, което произвежда нейната централа, може да се използва от двете страни на границата. Но анализаторите смятат, че то е предназначено най-вече за пазара на САЩ с неговия бърз растеж и вечно проблематичните доставки. И че всъщност това е целевият пазар, заради който „Семпра“ и други енергийни компании строят електроцентрали по границата със САЩ. Действително една от главните причини, заради които „Семпра“ реши да строи до град Мексикали, беше близостта до югозападния високоволтов далекопровод „Саутуест Пауърлинк“, свързващ Аризона с Калифорния.
„Мексиканският пазар изигра малка роля. По-голяма част от населението на провинция Байя просто няма да може да плаща цената на електричеството, която тези енергийни компании начисляват. Цялата работа е заради Южна Калифорния и изключително високите цени, които нейните жители са готови да плащат за електричество“, казва газовият анализатор Джоузеф.
Не е чудно, че именно енергийният сектор стана най-силният стимул за появата на газовата индустрия, нито че „мостът“ към енергетиката от следващото поколение ще бъде газов.
За съвременните икономики, базирани все повече на технологии и услуги, електроенергията е по-жизненоважен ресурс и от транспортните горива. Производството на енергия е следователно „горещият“, разрастващ се пазар в развити региони като Европа, Япония и Съединените щати, но особено в развиващите се страни като Китай и Индия, където мнозинството от хората нямат никакъв достъп до електричество — но ще искат такъв!
Както всичко в света на енергетиката, предлагането не съответства на търсенето, отчасти защото традиционните начини за производството на енергия се провалят. Петролът, използван от десетилетия в тецовете, стана прекалено скъп. Повечето от останалата енергия по света се произвежда от въглища и уран (в АЕЦ), които са много проблематични. Ядрената енергетика, която днес осигурява 18 процента от електроенергията в света, е изправена пред толкова много бариери, че малко правителства и енергийни компании виждат в нея жизнеспособна алтернатива. Не само защото определянето на местата за строеж на АЕЦ е политически трудно (поради страх от инциденти, подобни на чернобилския), а най-вече затова, че от икономическа гледна точка ядрената енергетика е крайно нерентабилна. Всеки блок в АЕЦ струва около 2 милиарда долара, издаването на разрешителни отнема години, а само строежът му отнема поне пет години. В повечето случаи инвестиционните разходи са толкова големи, че строежът на ядрени реактори не може да мине без масирани държавни субсидии или обещание за кредити за чист въздух (защото не може да се отрече, че ядрената енергия е чиста!). Бъдещите технологии могат да преодолеят тези и други проблеми, например къде да съхраняваме отработеното ядрено гориво и как да го скрием от бунтовници с политически амбиции. Тогава ядрената енергия, която не отделя практически никакви вредни емисии, ще стане идеалният безвъглероден енергоизточник за енергетиката от следващото поколение. Засега дори страни с големи ядреноенергийни програми започнаха да закриват реактори. През 2001 г. само пет държави — Китай, Индия, Япония, Русия и Южна Корея, планират разширяване на ядреноенергийната си база. Въпреки призивите на администрацията на Буш за „ядрен ренесанс“ прогнозите говорят, че в бъдеще относителният дял на ядрената енергетика ще намалява и е възможно да падне до 10 процента през 2015 г.
Пречките пред производството на енергия от въглища не са много по-малки. Тецовете на въглища са най-мръсните енергийни производства. Централите излъчват огромни количества серни сажди, предизвикващи киселинни дъждове. Те отделят и два пъти повече въглероден диоксид от тецовете на природен газ при едно и също произведено количество енергия в киловати. Енергията от въглища се оказва и доста скъпа. Въпреки че самите въглища се намират в изобилие и са много евтини, построяването на една нова ТЕЦ на въглища струва 2 милиарда долара, трябва да удовлетворява куп различни екологични правила и се изплаща за 30 години. С други думи, въпреки че _оперативните разходи_ (горивото) за една ТЕЦ на въглища са малки, капиталовите разходи (строителството) са значителни. Заради това уравнение компаниите за комунални услуги в индустриализираните страни се отказват от строителството на нови тецове на въглища и дори от проекти за замяна на старите въглищни ТЕЦ с нови такива.
В сравнение с проблемите, които въглищата създават, газът е като бриз. Той изгаря по-чисто от въглищата, особено в ултраефективния комбиниран цикъл на производство в газовите турбини. По-точно, въпреки че природният газ е по-скъп енергоизточник от въглищата, построяването на ТЕЦ на газ излиза два пъти по-евтино от нова ТЕЦ на въглища. Газовата ТЕЦ се изплаща и много по-бързо, в някои случаи за 5-6 години, което рязко съкращава _разходите за финансиране_. Главният изпълнителен директор на „Бритиш Петролиъм“ Джон Брауни каза на един репортер: „Всеки долар, инвестиран в генераторни съоръжения на природен газ, произвежда три до четири пъти повече електроенергия, отколкото ако същият долар се инвестира във въглищарска ТЕЦ.“
И понеже газовите турбини могат да се пускат и спират по-бързо от въглищните, компаниите могат да ги включват и изключват според нуждите си примерно при върхови моменти на потребление или извънредни ситуации, когато другите източници на енергия не могат да задоволят търсенето.
Гъвкавостта на газовата енергетика обяснява защо тя стана тенденция в Европа, Япония и дори в развиващите се страни. Обяснява и защо над 90 процента от съвременните електроцентрали в Съединените щати работят с природен газ.
С вълната на дерегулацията, която заля енергийните пазари по света, принуждавайки правителствата да спрат субсидирането на въглищната енергетика, природният газ бързо зае позицията на гориво номер едно в производството на електричество. Макар газът все още да остава по-скъп от въглищата, огромното търсене на електроенергия и високите цени, които енергийните компании успяват да наложат (особено в Съединените щати и Италия), направи газовия сектор в енергетиката изключително печеливш. Пазарът на енергия от природен газ е толкова голям и толкова доходоносен, че вече преобразява коренно газовата индустрия и енергетиката и в някаква степен ги слива. Освен че продават газ на енергийните компании, газовите корпорации започват _сами да произвеждат_ енергия „ала „Енрон““. Тази базирана в Хюстън компания навлезе в бизнеса със строителство на газопроводи, след което се превърна в „търговец на енергия“ с капацитет от хиляди мегавати.
Преходът към енергетика позволи на компаниите да експлоатират разликата между разходите си за газ и цената, която вземат за продажбата на енергия. Понеже на теория се очаква търсенето на електроенергия да расте, ако компаниите все така успяват да намаляват разходите си за доставки на газ, тази разлика обещава щедри печалби и нови пазари — във всеки случай достатъчни, за да заместят загубата на част от петролния им бизнес. Те могат да „рафинират“ газ, като го превръщат в електричество.
Тази разлика може да стане един от най-важните фактори в новата енергетика. Тя обяснява много от промените, които стават в енергийния бизнес — от многомилионните сделки за ВПГ в Байя до възходите, паденията и несигурното бъдеще на корпорации като „Енрон“, която направи по-голяма част от своите пари, но и грешки, защото се мъчеше да купува газа евтино и да продава произведеното с него електричество колкото е възможно по-скъпо.
Нововъзникналият интерес към „газовата икономика“ обяснява защо петролните компании се състезават за по-силни позиции на газовия пазар, като променят своя петролен модел към газов. Затова компании като „Бритиш Петролиъм“, „Шел“ и „ЕксънМобил“ напоследък търсят трескаво да купят нови права на производство в богатите на газ райони или сключват договори за партньорство със страни производителки на газ като Русия, Алжир, Катар или Индонезия.
Това е и движещата сила за много от мегасливанията в петролната индустрия през 90-те години на миналия век. Например през 1999 г. „Ексън“ и „Мобил“ представяха сливането си като съединяване на взаимнодопълващи се сили. Но повечето от специалистите го възприеха като неявно признание на „Ексън“, че не е могла да експлоатира своите газови активи, а „Мобил“ беше една от водещите компании във ВПГ. По същия начин през 1998 г. „Бритиш Петролиъм“ — „най-нефтената“ компания от Големите — купи „Амоко“, защото само 20 процента от собствените й активи бяха газови, а „Амоко“ беше големият играч в газовата индустрия на САЩ. С придобиването на „Амоко“ „Бритиш Петролиъм“ се подготвяше за едно бъдеще, в което петролът ще играе все по-малка роля, и се бореше да си създаде по-прогресивен имидж, включително и с екстравагантната претенция, че „Бритиш Петролиъм“ вече гледа отвъд епохата на петрола.
Преходът към газ не се ограничава само с големите западни компании. Много от богатите на петрол страни в Близкия изток и на други места по света гледат „отвъд епохата на петрола“, макар и по малко по-различни причини. Макар страни като Саудитска Арабия, Алжир, Венесуела и Иран да имат все още много нефт в недрата си, петролът вече няма да бъде онази бързо растяща индустрия, каквато беше някога. Макар световното търсене на петрол да остава високо, Русия залива пазара с него, което значи, че останалите производители на петрол не могат да увеличават своя износ толкова, колкото им се иска. Всъщност през септември 2003 г. пазарите за известно време бяха толкова преситени, че ОПЕК заплаши да съкрати производството с 900 хиляди барела на ден. Този проблем е наистина временен — когато производството на петрол в страните извън ОПЕК достигне пик, пазарът отново ще мине във фаза на растеж за онези, които все още могат да помпят нефт от земята. Междувременно петролните държави, чиито алчни и корумпирани правителства — а такива са на практика всичките — имат нужда от още и още приходи, ще трябва да се хванат и за газовия бизнес. „Ако в новата реалност не можеш да разчиташ на петрола за постигането на икономически растеж, значи е дошло времето на другата голяма игра — природният газ“, казва Рик Гордън, изпълнителен вицепрезидент на базираната в Кънектикът „Джон С. Херълд“. Търсенето на енергия е голямо, казва Гордън, и върху производството на газ няма наложени ограничения, подобни на квотите на ОПЕК, „една страна като Катар или Иран може да утрои или учетвори производството му още утре“, стига да може да събере нужния капитал и да изгради нужните отношения. Въпросът е кой пръв ще го направи, казва Гордън.
Днес, при наличието на ВПГ, липсващата връзка към реален глобален пазар най-после е налице. На теория подобренията в технологията направиха възможно втечняването, пренасянето на големи разстояния на големи количества ВПГ и регазификацията му по икономически изгоден начин и, изглежда, над пропастта между най-големите залежи на газ и най-големите пазари вече може да бъде хвърлен мост. Тоест газът може да стане наистина глобален пазар. ВПГ е повратна точка не само за газовата индустрия, но и за развитието на цялата енергетика. ВПГ дава гъвкавост на танкерите, доставчиците и купувачите. Те могат да сключват дългосрочни контакти, както сега договарят строежа и експлоатацията на газопроводите, или могат да продават своя ВПГ „на място“, по танкер, по два, там, където търсенето и цената са високи. Липсата на такава гъвкавост, казват анализаторите, беше причина за енергийната криза в западните САЩ през 2000 г. „Само си представете дали щеше да има криза, ако можехме да доставим няколко танкера ВПГ в Калифорния“, казва Гордън.
С появата на ВПГ и бързия преход към използване на газ енергетиката извършва преход към по-чиста и по-гъвкава фаза, която ще стане трамплин към следващото поколение енергийни системи. Газът е не само най-евтиният източник за производство на водород, но той предлага и много опции за всякакви преходни енергийни системи и съвсем нови начини за енерго разпространение. Могат да се изграждат газови турбини с всякакви размери, от 600-мегаватови електроцентрали до миниатюрни, 30-киловатови „микротурбини“, които да захранват по 6-7 къщи или фабрика. Големият набор от различни модели турбини означава, че отделните компании и дори отделни общности могат да станат независими генератори на енергия, които вместо електричество ще купуват газ и ще създават свои собствени микромрежи за разпределение, които ще бъдат много по-устойчиви на прекъсвания в захранването от днешната национална електрическа мрежа.
Тези „разпределени“ енергийни системи, които според някои експерти ще заменят традиционната централизирана енергийна система, ще позволят на потребителите да създават свой собствен микс от енергийни източници. Собствениците на една микромрежа, примерно в даден град или щат със строги екологични закони за чистота на въздуха, могат да решат, че основният им енергиен източник ще бъде вятърът или слънчевата енергия, след което да запълнят недостига в определени точки и моменти с бързите газови микротурбини. Микромрежите ще могат да продават излишъка си от енергия на регионалната мрежа, ще намалее и нуждата от големи електроцентрали. Малките газови турбини могат да се използват дори и вместо бензиновите и дизеловите двигатели в хибридните газово-електрически автомобили — още един „мост“, който ще ни позволи да намалим емисиите на вредни газове и да подобрим силно икономиката на горивата, докато чакаме пристигането на водородната икономика.
Тази гъвкавост е много важна, но не по-малко важен е начинът, по който газът ще се използва като преходно гориво към по-щадящата за климата енергетика. Метанът съдържа по-малко въглерод от въглищата и петрола, поради което при горенето си отделя и по-малко въглероден диоксид — с 50 процента по-малко от въглищата и 33 процента по-малко от петрола — при същото количество произведена енергия. Това е много важно, защото въглеродният диоксид е най-разпространеният парников „нагревател“ на земните температури. Така че природният газ не е идеалният енергоносител за климата. Самият метан е парников газ, чийто потенциал за затопляне на климата е приблизително 20 пъти по-голям от въглеродния диоксид.
Освен това дори да изключим въглищата и да ги заменим с природен газ, ще намалим емисиите на въглерод едва с 30 процента. С други думи, преходът към газова икономика няма да реши климатичните проблеми, но с нея ще спечелим време — може би 5 или 10 години, докато измислим някакъв тип енергетика без въглеводороди.
Междувременно газът вече навлиза в пазари, смятани традиционно за въглищни и даже петролни. Автомобилите могат лесно (макар и не без разходи) да се преустроят така, че да вървят с природен газ. Това впрочем отдавна е предпочитаното гориво за много шофьори на автобуси и таксита по света. Газът може да се преработи до различни течни горива, например дизел и даже синтетичен бензин, което може да разхлаби хватката на петрола върху транспорта, макар че засега тази технология на втечняването на газа си остава примитивна и неконкурентна. Според някои оптимистични оценки газът само в САЩ може да замести една трета от потребявания в момента бензин, с което решително ще намали зависимостта на страната от внос на петрол и значително ще подобри енергийната сигурност. Както казва една трезва реклама в списание за газовата индустрия, „за газа войни няма да се водят, хора няма да умират, за да пазят доставките му“.


През май 2003 г. една отбрана група анализатори и корпоративни шефове в газовата индустрия получиха необикновени призовки от Министерството на енергетиката на САЩ. Въпреки че по това време експертите в сектора вече тръбяха за раждането на новата, „газова индустрия“, министърът на енергетиката на САЩ Спенсър Ейбрахам бе решил да свика спешна среща по повод една голяма грешка, която според министерството се допуска в тази мащабна „газова“ визия — недостигът на доставките на газ от собствени източници. Зимата се оказа по-студена от очакваното и имаше проблеми с производството на газ в находищата на Северна Америка — газовите резерви на САЩ бяха достигнали най-ниското си ниво от 1976 г. насам. Сега, в навечерието на топлия сезон, когато над 100 милиона климатици щяха да се включат в националната мрежа, анализаторите предсказваха нов пик на потреблението на електроенергия и съответно нов недостиг на природен газ. Според някои скокът на цените щеше да бъде по-голям от ценовия шок по време на режима на тока в Калифорния през 2000 година. Бездруго цените на природния газ вече бяха почти 3 пъти по-скъпи от историческата си средностатистическа стойност, а някои анализатори очакваха да скочат още два пъти до края на лятото.
За щастие тези прогнози не се реализираха. По-високите цени насърчиха увеличаването на производството и благодарение на това газовият пазар се „отпусна“, макар и временно, и успокои страховете от тежки дефицити през зимата.
Но бързината, с която стигнахме до вероятността от дефицит — само няколко години преди това Министерството на енергетиката на САЩ предричаше, че националните находища на природен газ са практически неизчерпаеми, — накара някои проницателни наблюдатели да се запитат дали развитието на газова икономика изобщо е възможно и дали газът, подобно на петрола, не е само един фатално ограничен енергоизточник.
Както видяхме, световните залежи на газ са големи, но след няколко десетилетия на експлоатация голяма част от достъпните находища на газ бяха поизчерпани. Онова, което е останало, не е достатъчно близо до пазара. Градовете и заводите на Европа имат лесен достъп до природен газ от Холандия, Северна Африка, Каспийско море и най-вече от Русия. Но другите индустриализирани региони в света нямат такъв късмет. Обединеното кралство, което дълго време задоволяваше потребностите си от собственото си обширно газово находище в Северно море, скоро ще трябва да внася газ от Европа. Причината е, че британските находища вече са на изчерпване. По същия начин стои въпросът в индустриализирани държави като Южна Корея, Япония, да не говорим, че доскоро дремещата икономика на Китай все повече разчита на вноса на газ.
Както става ясно при всеки нов цикъл, дефицитът е още по-голям в Северна Америка, която изгаря почти една трета от световното производство на синьо гориво, най-вече заради пиковата консумация в своите газови ТЕЦ.
Само в Съединените щати от 1999 г. досега са построени газови генераторни мощности с общ капацитет, надхвърлящ 220 000 мегавата (приблизително 30 процента от общото енергопроизводство на страната), на стойност 143 милиарда долара, най-вече заради стремежа на инвеститорите и компаниите за комунални услуги да се възползват от растящите цени на енергията. Нещо повече, очаква се в следващите 15 години пазарното търсене на газ в САЩ да нарасне с още 50 процента.
За жалост не е налице производство, което да откликне на растящото търсене. Заедно Канада, Мексико и САЩ притежават по-малко от 2 процента от световните залежи на природен газ. В частност САЩ, някога най-големият производител на газ в света, в наши дни са само една „зряла“ провинция. Страната е втора в света по производството на синьо гориво, след бившия Съветски съюз, но важното е, че американското производство не може да задоволи американското потребление и всъщност все повече изостава. Както преди три десетилетия с петрола, най-големите газови находища в САЩ са отдавна източени, а новите не са големи. През 1980 г. сондьорите, които търсеха газ в Мексиканския залив, непрекъснато откриваха газови находища с капацитет от 100 милиарда куб. фута и повече. До 2002 г. средностатистическите открития паднаха до една двайсета част от това количество.
Резултатът — устойчива ерозия на производствената база. През 1996 г. газовите компании успяваха да произведат 25 милиона куб. фута на ден. През 2001 г. производството беше паднало до 15 милиона. „Сондираме все повече и повече. И получаваме все по-малко и по-малко. Новите кладенци не могат да компенсират количествата, които вадим от съществуващите находища“, казва Мървин Браун, анализатор на газовата промишленост и съветник на правителството на САЩ.
Съединените щати все още имат много газ, но той е или в по-малки, по-нерентабилни находища, каквито газовите компании нямат желание да разработват, или в недрата на защитени природни паркове, в акваторията на страната или в други територии, защитени от правителството. Законодателите настояват за отваряне на защитените райони за сондажни работи. Но предвид очакваните екологични битки и времето, което подобни проекти изискват, за да тръгнат, може да минат 10 години, докато се открият и заработят някакви нови, значителни източници. В Аляска и в делтата на канадската река Макензи съществуват обширни газови находища, но за да станат използваеми, ще е нужен силно субсидиран газопровод до САЩ на стойност 20 милиарда долара. Този проект се бави повече от десетилетие заради непрестанните баталии, водени от щат Аляска, канадските провинции и многобройните индиански племена, през чиито земи тръбата ще мине.
Поради това САЩ ще се сблъскат със строг „баланс“, с какъвто не са се сблъсквали досега, казват анализаторите. Ние видяхме как строгият режим на доставки доведе до нестабилност на петролните пазари. Газовите пазари в САЩ загубиха голяма част от своя резервен капацитет, който някога ги защитаваше от силни колебания на цените. Например природният газ исторически се е използвал за отопление, затова неговото потребление беше най-голямо през зимата. Това позволяваше на производителите да заделят резерви през останалата част от годината и да върнат излишния газ обратно в земята, където той престояваше до следващата зима. Този запас защитаваше пазара от внезапно прекъсване на доставките. Ако зимата се окажеше по-студена от очакваното, компаниите черпеха от складирания газ и задоволяваха търсенето, преди цените да скочат прекалено високо.
В наше време обаче газът се използва все по-широко за производство на електроенергия. Поради това потреблението му е високо и през лятото, когато употребата на климатиците допълнително натоварва мрежата. Така се съкращава времето за натрупване на резерви, то става и все по-трудно, защото и общото производство намалява. През април 2003 г., въпреки че зимата беше по-топла от очакваното, обемът на складирания газ беше 40 процента по-малък от историческата средна стойност. „Никога досега пазарът в САЩ не е изпитвал устойчиво намаляване на резервите от такъв мащаб“, твърди Андрю Вайсман, председател на „Енърджи Венчърс Груп“.
Това означава, че в наше време в системата няма резерви за посрещане на непредвидени нужди — и пазарът е наясно с това. Най-малкото отклонение в потреблението — от кратко застудяване на времето до някоя гореща лятна вълна, или дори кратък скок в цените на петрола, който би накарал част от потребителите да минат на газ, изобщо — всичко, което може да повиши търсенето на природен газ или електроенергия, произвеждана с газ, изстрелва цените му стръмно нагоре. След това те се сриват също толкова бързо. Такава изменчивост е много привлекателна за борсовите спекуланти, които охотно залагат големи суми за закупуване на газ с надеждата, че цените ще продължат да се покачват. (Твърди се, че резките скокове на цените през лятото на 2003 г. се дължат отчасти на продавачите на газ, които задържали известни количества, за да ги пуснат, когато цената на горивото се повиши достатъчно.) Но е вярно също, че подобни манипулации не могат да се вършат на един спокоен пазар. Те са възможни само когато доставките са оскъдни, каквато, изглежда, е тенденцията.
В подобна среда изменчивостта е неизбежна и опустошителна, особено при икономика, в която все по-голяма част от електроенергията се произвежда с природен газ. При покачването на цената му комуналните фирми вдигат тарифите. Индустриални производства, за които природният газ е суровина, например заводите за пластмаси, затварят мощностите си и изместват производството в чужди държави, по-близо до газовите източници. Когато през 2001 г. в САЩ цените на газа стигнаха 10 долара на 1 милион британски термални единици (БТЕ), цели заводи в САЩ бяха затворени и страната загуби над 200 хиляди работни места. Този процес, наричан „разрушаване на търсенето“, е една от причините, които през юни 2003 г. накараха Грийнспан да предупреди, че недостигът на природен газ може да унищожи трудно постигнатото икономическо оживление. „Енергията се превръща в главен ограничителен фактор за икономическия растеж — заяви Джефри Кюри, старши икономист по енергетиката в „Голдмън Сакс“, пред Конгреса. — Ако основната енергийна инфраструктура на САЩ не се подобри, енергийните кризи стават все по-чести, по-жестоки и по-тежки за икономическата дейност.“
„Без нови мощности за производство на газ в следващите пет до седем години няма да имаме други налични инструменти за задоволяване на нарастващите нужди от електроенергия на американската икономика, което поставя сериозния въпрос как ще се поддържа икономическият растеж на САЩ през настоящото десетилетие, докато разработим нови, дългосрочни източници на природен газ“, твърди Вайсман.
Газовите оптимисти — една порода анализатори, свързани с петролните оптимисти — казват, че подобни злокобни прогнози са преувеличени с цел да изплашат законодателите. Очаква се уплашеният Конгрес да разхлаби регулациите за газовата индустрия и да отвори защитените зони за сондажни работи. И наистина през есента на 2003 г. високите пролетно-летни цени доведоха до увеличаване на производството, което съвсем навреме успокои пазара в навечерието на отоплителния зимен сезон 2003-2004 г. Облекчението обаче бе временно. Но понеже наличните залежи на САЩ са все още зрели и понеже общият обем на производството все още пада, някои анализатори смятат, че пазарът ще става дефицитен всяка пролет и дефицитът ще става все по-тежък. Наличният в момента „резерв“ е временно явление, твърди анализаторът Джоузеф, „за да задоволим нуждите си, ни трябват все повече кладенци, а в същото време разработените находища се изчерпват“, обяснява той. Друг анализатор допълва: „Мина времето на природния газ за два долара. Можем да очакваме ценови диапазон от четири до пет долара, който в моменти на локални дефицити и случайни скокове на потреблението ще расте от шест до десет долара.“
С две думи, Съединените щати — най-голямата, най-модерната и политически най-влиятелната държава, прави монументален преход към „газова икономика“ и осъзнава, че може да се наложи да купува газ от някой друг.


Това ни връща към ВПГ и Коста Асул. Ако Америка закъсва за природен газ, останалият свят няма такъв проблем. Съседни страни като Тринидад и Венесуела имат големи находища. Техният газ може да се втечнява и превозва до САЩ с танкери. Същото важи за находищата от природен газ в Сибир, Австралия и Югоизточна Азия. Очаква се цените на газа да останат над нивото от 3,50 долара за БТЕ и може би доста над него в следващите пет години, което означава, че енергийните компании ще имат всички стимули да внасят допълнителен капацитет от втечнен природен газ, с което ще удовлетворят нуждите и при късмет ще предпазят американската икономика от дефицит на газ.
И все пак този оптимистичен сценарий подчертава най-голямата възможна пречка към изграждане на глобална газова икономика. В много отношения газът е по-несигурен енергоносител от петрола. Газопроводите са толкова уязвими на терористични атаки и природни катаклизми, колкото и петролопроводите. Терминалите и танкерите, превозващи ВПГ, са още по-уязвими от петролните. Картата на газовите производители и потребители е повече или по-малко идентична с тази на петролните — повечето от големите находища на газ се намират в Близкия изток и бившия Съветски съюз, докато най-големите потребители и на двата вида гориво са Съединените щати, Европа, Япония и Китай. Ясно е, че газът ще стане точно толкова нестабилен в геополитически аспект, колкото днес е петролът, и също толкова силна причина за регионални и глобални конфликти. В този смисъл преходът към газова икономика означава просто да заменим сегашните социални и политически проблеми, свързани с петрола, с друг комплекс от проблеми, които може да се окажат дори по-сложни.
В дългосрочен план преходът към газова икономика може да създаде геополитическа динамика, подобна на петролната. Над половината от известните газови находища са съсредоточени на територията само на две държави — Русия и Иран. Останалите са в Катар, Нигерия, Алжир, Норвегия и Венесуела. И докато Русия и останалата част от бившия Съветски съюз стават все по-стабилни и благоприятно настроени към западните потребители и идеологии, не е известно колко може да се разчита на останалите производители на газ. Нигерия, Алжир и Венесуела са склонни към вътрешни граждански размирици и антизападни настроения. Най-несигурен е Иран. Страната се пръска по шевовете от политическо напрежение и яростна ненавист към Запада, а икономиката й е в толкова отчайващо състояние, че вероятността за манипулация на цените съвсем не е фантастична, особено след като Съединените щати все още третират тази страна като враг и забраняват търговията с нея. Всъщност много западни анализатори смятат, че враждебността на САЩ към Иран вече дава отрицателни резултати. Както отбелязва Флорънс Фий, бивш директор в „Шеврон“ и „Мобил“, Техеран тихо гради съюз с Москва. А това е алианс, който може да контролира повече от половината световни залежи на природен газ, и то „точно когато зависимостта на САЩ от внос на газ видимо расте“.
Междувременно на глобалните газови пазари върви нещо като геополитически еквивалент на конните състезания. В богатите на газ каспийски страни се бият за евентуалния бъдещ газопровод, който ще свързва Централна Азия с гигантския пазар Индия. Още по-жестока е конкуренцията на пазарите на ВПГ. Големите газови компании се обвързват с държавите, разполагащи с големи газови находища, в търсене на дългосрочни, сигурни доставки с основните страни потребителки. Индонезия, Малайзия, Бруней, Австралия и миниатюрният Катар се борят да продадат своя газ на Китай, Япония, Южна Корея, Индия и най-вече на Съединените щати. Понеже залогът сега е толкова голям — много от споразуменията за ВПГ ще струват десетки милиарди долари и ще обвържат държавите с корпорациите за десетилетия наред, — надпреварата за газ даде начало на съперничества не само между корпорациите, но и между правителствата.
Например през 2001 г. Китай обяви, че ще приеме оферти за доставка на ВПГ за Хонконг и прилежащата провинция Гуандун за срок от 30 години. Перспективата за подобна чудовищна сделка стартира война на оферти между Австралия и Индонезия, в която бяха въвлечени политици от Великобритания и Съединените щати. Когато стана ясно, че австралийският консорциум АВПГ е близо до спечелване на сделката за 13 милиарда долара, другите „ухажори“ потърсиха подкрепата на големи политически съюзници. Не някой друг, а самият вицепрезидент на САЩ Дик Чейни лобираше пред Пекин в полза на „ЕксънМобил“, която се надяваше, че ще може да продава на китайците газ от Катар. Британският министър-председател Тони Блеър препоръчваше на китайския премиер да избере „Бритиш Петролиъм“, която щеше да доставя на китайците газ от Индонезия. (През май 2002 г. сделката балансираше на ръба на бръснач. Тогава австралийският премиер Джон Хауърд посети Китай, за да лобира в интерес на страната си. За негово голямо удивление на рецепцията в хотела в Пекин го чакаше строга бележка от британския министър-председател, която предупреждаваше, че австралийците трябва да се оттеглят от сделката.)
Конкуренцията беше толкова ожесточена и цените паднаха толкова ниско, че много анализатори се чудеха дали тази сделка ще донесе изобщо някакви пари. Пекин преговаряше брилянтно, противопоставяйки австралийските петролни компании на техните конкуренти в бизнеса. Китайците така експлоатираха желанието на Австралия да стане търговски партньор на Китай, че австралийското правителство само започна да притиска АБПГ да свали цената. В крайна сметка АВПГ свали офертата си толкова ниско, че наблюдателите се чудеха дали ще направи някакви пари за 25-те години на договора, или просто става дума за голямата обсебеност на Запада от мисълта за „китайския пазар“. Един участник в преговорите отбеляза: „Австралийското правителство преговаря срещу австралийския консорциум. Джон Хауърд може да се перчи колкото си иска, но всъщност той помогна на китайците да сключат изключително добра сделка.“


Подобни перипетии поставят един важен въпрос пред онези, които размишляват за развитието на новата енергетика. Обстоятелствата в нея могат да станат толкова форсмажорни, а много от играчите са принудени да се движат толкова бързо, че току-виж газовата икономика се появила по-скоро и по-лесно, отколкото предполагаме. Но това едва ли е безопасен край. Както видяхме, изграждането на петролната инфраструктура, която много от нас искат да заменят, отне почти стотина години. И по-голяма част от това време бе посветено на решаване на някои логистични кошмари, твърде подобни на газовите проблеми, с които се борим днес — от проектирането на танкерите, през производствените схеми на рафинериите, до потенциалните геополитически съперници. Трябваше да се изобрети цяла нова система за финансиране, базирана на уникалните характеристики на петрола. Трябваше да бъдат подготвени цели поколения инженери и техници с ново образование и обучение. Вярно е, че газовата икономика ще може да използва част от вече изградената петролна икономика, но много неща ще трябва да правим, тръгвайки от нулата — на голяма цена и вероятно с известно закъснение.
Това не означава, че трябва да прекратим прехода към газова икономика. Напротив, нямаме друг път да се справим с промените в климата, докато измислим как да преобразим изцяло енергетиката. Не означава също, че няма да има преход към газова икономика. Само предполагаме, че преходът на енергетиката към газа като „мост“ ще бъде бавен, мъчителен и твърде скъп и че следващият етап — преходът отвъд природния газ, ще бъде още по-труден. Каквато и да се окаже „новата“ енергийна система, с водород ли ще работи, или с някакво друго гориво, или — най-вероятно — с набор от горива, бъдещето ще изисква преоткриване на енергийния бизнес. Това означава нови разходи и закъснения на едно начинание, което в много отношения вече закъснява и със сигурност ще бъде трудно.


Така ще бъде поне в случая на полуостров Байя, където революцията на втечнения природен газ ту тръгва, ту спира. Миналата пролет въпреки многобройните оплаквания на местното население и еколозите „Семпра“ получи разрешително от правителството на Мексико — едно от трите, които й трябват, преди да започне строителните работи. Други енергийни компании също напредват със своите проекти за ВПГ, които бележат основните звена на общирната енергийна система, която ще свърже Байя с гладните пазари на север. Не всичко върви гладко. Групи на еколози настояват, че тези заводи ще разрушат местните екосистеми. Жителите твърдят, че танкерите с ВПГ са тлъсти мишени за терористите. Междувременно активисти продължават да се оплакват, че Съединените щати просто изнасят енергийните си проблеми на юг от границата.
Както може да се очаква, пионерите на газовата енергетика отговарят със захаросани обещания и нестихващи пиар кампании. За да успокоят страховете на местното население от бъдещия терминал за ВПГ и завода за регазиране в Плая де Тихуана, на 15 мили южно от границата на САЩ, компанията „Маратон Ойл“ предложи да построи завод за пречистване на отпадни води и още един завод — за обезсоляване на вода. Недалеч оттам, в Розарита Бийч, „Филипс Петролиъм“ планира завод за регазиране на втечнен природен газ и смята да успокои тревогите на местните хора, като боядиса стените на цистерните така, че да приличат на картини. „Ще станат привлекателни“, надява се един от нейните служители.


Глава 8
А сега за нещо съвсем различно

Анастасиос Мелис не е човек, когото бихте нарекли раздразнителен, нито има склонност към екстравагантни изявления и преувеличения. Високият, ведър грък е молекулярен биолог. Направил е име с това, че през последните 30 години старателно е документирал всички начини, по които зелените растения превръщат слънчевата светлина в химическа енергия. Той винаги предлага професионалното си мнение тихо и предпазливо, с внимателно обмислени изложения или с окончателния вариант на някоя своя статия. Но когато през ноември 1999 г. влезе в лабораторията на калифорнийския университет „Бъркли“, за да провери как върви един експеримент, Мелис получи кратък припадък от внезапния преход в студена среда. Само 20 часа преди това бе заложил в стъкленици колония от Chlamydomonas reinhardtii — зелено водорасло с изключителна способност за оцеляване. При нормални условия С. reinhardtii, известно още като „езерна пяна“, се държи като всички други зелени растения — превръща слънчевата светлина в захари и кислород чрез фотосинтеза. Когато обаче се озове в тъмна среда, лишена от кислород, например на дъното на някое езеро, у С. reinhardtii се задейства един авариен механизъм — отделя се ензим, който генерира малка порция енергия, а тя води до отделянето на следи от водород.
Учените и енергийните компании са наясно с тази особеност на С. reinhardtii от 40-те години на миналия век. Предвид свойствата на водорода като потенциално гориво, те се опитват от край време да накарат малкото растение да увеличи производството му, но напразно. Оказва се, че отделянето на водород е временно — щом ензимът изпусне малко енергия, водораслото отделя кислород, който веднага автоматично изключва действието на ензима. От 60 години биохимиците се опитват да накарат С. reinhardtii да отделя водород. Правеха го със същата страст, с която алхимиците са се опитвали да превърнат оловото в злато — и със същия печален резултат.
Но Мелис имаше идея. През 1996 г. той взе да мисли как да накара ензима, наричан хидрогеназа, да игнорира кислорода. Ученият се питаше дали, ако лиши хидрогеназата от сяра — основна храна за всички реакции на кислорода в растенията — ще може да изключи ефекта на кислорода и ще накара С. reinhardtii да отделя водород непрекъснато.
Мелис започва да експериментира през 1997 г. и веднага получава изумителни резултати. Когато влиза в лабораторията през онази ноемврийска утрин, той открива, че стъклениците му са пълни с газ. Решава, че толкова много газ няма как да бъде водород. „Помислих, че трябва да е я азот, я въглероден диоксид или даже кислород, но не и водород. Много беше!“, разказва той.
Едва след като колегите му повтарят експеримента, Мелис признава значението му: „Все едно да откриеш петролен кладенец.“
„Едно езеро, пълно с С. reinhardtii, може да произведе водород, нужен за захранването на десет автомобила с горивни клетки“, каза той през февруари 2000 г. в една препълнена зала за пресконференции във Вашингтон. Мелис си представяше как в бъдеще ще се изградят обширни мрежи от „биореактори“ запечатани платмасови торби, пълни с водорасли, които ще произвеждат достатъчно водород за гориво на автомобили, за електрозахранване на заводи, а един ден — и за енергия за целия свят. Ученият стана съосновател на компанията „Мелис Енерджи“ с намерението до 2005 г. да пусне C. reinhardtii на пазара.
Следващите три години поохладиха ентусиазма му. От 2000 г. нататък той и неговите колеги бяха успели да удвоят производството на водород от С. reinhardtii. Въпреки това Мелис бе стигнал до заключението, че фотосинтетичните водородни ферми ще бъдат нерентабилни от търговска гледна точка, ако не успее да увеличи произведените количества водород поне 20 пъти. Изследователите очертаха три метода, обещаващи съществени подобрения, но Мелис не очаква да получи рентабилност поне в следващото десетилетие. Освен това, макар технологията да привлече значителен интерес и скромно финансиране от Министерството на енергетиката на САЩ и дори от корпорацията „ДаймлерКрайслер“, големите инвеститори, които бяха нужни за развитието на технологията, все още се колебаеха. Въпреки първоначалните вълнения „Мелис Енерджи“ успя да привлече едва около 1 милион долара финансиране — нищожна сума в сравнение с 20-те милиона, които според главния изпълнителен директор на компанията Стивън Кърцър са й нужни за разработване на технологията. Проблемът е отчасти в лошия момент — „Мелис Енерджи“ започна да търси пари през септември 2001 година. Но според директора на компанията вина има и малкото внимание, което в САЩ се отделя на чистата енергия. „Ние лицемерничим. Единственото правило, което ни движи, е „Дайте да копаем още петролни кладенци!““, казва Кърцър.

Историята на С. reinhardtii — обещаващата нова енергийна технология, която бе осакатена от пазарен скептицизъм и съмнения, ни приближава към една от най-обезсърчаващите реалности на енергетиката от следващото поколение. Защото макар да сме сигурни, че днешната ни въглеводородна енергийна система постепенно се срива — и че проблеми като изчерпването на петролните залежи и промените в климата само ще се влошават, — все още не знаем какви ще бъдат горивата и технологиите на бъдещето. Сблъскваме се не само с тежкия проблем за дългосрочните доставки на петрол и газ, но дори те да бяха неизчерпаеми, тези въглеводороди разрушават нашия климат. Газът може да стане преходно гориво, „мост“ между днешната система и онова, което ще дойде в бъдеще. Но дори самото понятие „мост“ показва временния характер на природния газ — рано или късно човекът ще трябва да тласне енергийната революция към следващото стъпало и да измисли нови начини за получаване на енергия, които ще създават по-малко проблеми с дългосрочните доставки и политическата стабилност, няма да отделят въглерод в околната среда, ще бъдат достатъчно евтини и бързи и ще предлагат надежда за предотвратяване на бедствия като промените в климата.
Колко бързо може да стане това? Според Междуправителствения съвет на ООН за промените в климата, ако искаме да запазим концентрацията на въглеродния диоксид под червената линия, би трябвало до 2030 г. една седма от енергията да се произвежда по нови, безвъглеродни технологии. До 2050 г. този дял трябва да нарасне до една трета, а до 2075 г. да стане над 50 процента.
Засега нашият напредък към горепосочените цели едва ли може да се нарече окуражителен. Въпреки „експлозията“ на нови енергийни технологии — от горивните клетки и водораслите, произвеждащи водород, до методите за изтегляне на въглерода от въглищата — и въпреки впечатляващото разпространение на вятърните и слънчевите индустрии става все по-ясно, че новата, алтернативната безвъглеродна енергетика няма да стане реалност в скоро време.
Водородните горивни клетки и технологията за производство на водорода, с който ще работят, са отдалечени на няколко десетилетия от масово приложение. Ядрената енергетика има толкова много технически, икономически и политически проблеми, че бъдещето й е доста съмнително. Широкото използване на т.нар. добра ядрена енергия — енергията на термоядрения синтез, ще стане реалност, по мнението на специалистите, след не по-малко от век. Остават ни „възобновяемите“ — хидроенергията, геотермалната, слънчевата и вятърната енергия, биомасата, енергията на приливите и още десетина много интригуващи технологии, при които картината е още по-ненадеждна. Днес възобновяемите източници осигуряват едва 8 процента от световното производство на енергия — 7 процента от водноелектрически централи (ВЕЦ), повечето от останалото се получава от растения, слама и друга биомаса, която се рафинира до горива като етанол или изгаря за производство на пара и в „когенераторни“ електроцентрали. Прословутите вятърни генератори и соларни панели, които често наричаме „алтернатива“, дават общо по-малко от 0,5 процента от световното производство на енергия. Ако съберем всички соларни фотоволтаични клетки, които в момента се използват по света, получаваме около 2000 мегавата — колкото два теца на въглища.
Защо въпреки усилията през последните 30 години алтернативите имат толкова малък пазарен дял? Една от очевидните причини е, твърдят техните привърженици, че алтернативните източници се борят срещу силна, консервативна енергийна върхушка. Секторите, които печелят от въглеводородната енергетика (и политиците, които пък печелят от тези сектори), имат нулев интерес от появата на нови, конкурентни технологии или от новата, по-децентрализирана енергийна система, която те ще създадат.
Десетилетия наред, казват привържениците на алтернативните енергийни източници, енергийната върхушка употребява политическото си влияние, за да не допуснат алтернативите до пазара (например чрез държавни субсидии и данъчни отстъпки, които поддържат цените на въглеводородите изкуствено ниски). Тази върхушка употребява и своята голяма демагогия, за да омаловажава перспективата за икономика, базирана на възобновяемите енергийни източници. „След години може да имаме в изобилие алтернативни горива, но засега не сме в позиция да заложим на подобна възможност икономиката си и нашия начин на живот. Засега трябва да възприемаме фактите такива, каквито са“, каза вицепрезидентът Дик Чейни, бившият петролен магнат, при публикуването на новия план на Белия дом за енергетиката през 2000 г. А според Чейни и останалите в енергийната върхушка „фактите, такива каквито са“, означават петрол, газ и въглища.
Но има и други причини за бавното налагане на алтернативната енергия — причини, несвързани с алчността и лицемерието на хората или с консервативността на дадена система. Макар да имат огромен потенциал, повечето от алтернативните технологии не са готови да заемат първо място сред енергоизточниците. Независимо от десетилетните изследвания и въпреки, че напоследък те отбелязват бум, сравним с този на компютрите и клетъчните телефони, всеки от алтернативните енергийни източници страда от сериозни инженерни или икономически недостатъци. Автомобилните горивни клетки са все още много скъпи в сравнение с всеки бензинов двигател. Ще минат десетилетия, преди да станат конкурентни. На слънчевата енергия бяха посветени почти 30 години изследвания и развой и много милиони долари, но тя е все още 5 пъти по-скъпа от енергията, произведена от въглища. Отвъд въпроса за цената, тези технологии имат вътрешноприсъщи недостатъци, свързани с качеството на енергията, която произвеждат. Те не могат да се използват винаги и навсякъде. Всичко това пречи да заемат главна позиция в бъдещия енергетичен микс.
Може би тези ограничения ще се окажат преодолими. Но когато изследваме променливия пейзаж на новата енергетика, става ясно, че така нужната ни революция в алтернативните енергоизточници си остава несигурна и рискована, както всичко останало в нашето енергийно бъдеще.


В Южна Германия, на няколко мили от границата с Франция, технически грамотният турист може да си наеме гид и да обиколи Фрайбург, първия „соларен град“ в света. Тук, в центъра на немското винопроизводство, можете да се качите на маршрутно такси и да разгледате жп гарата, която работи изцяло със захранване от слънчеви панели, или редиците от енергийноефективни къщи с фотоволтаични системи на покривите. На близкия хълм, който гледа към безкрайните лозя край града, се извисява световноизвестната сграда „Хелиотроп“ — високотехнологично цилиндрично съоръжение, което се върти, следвайки слънцето. А през това време екскурзоводът (в моя случай това беше висок, слаб германец на име Юрген) ви обяснява как преди повече от 30 години Фрайбург дал началото на екологичното движение в Германия.
В околностите на града е изграден разкошен комплекс. Юрген спира микробуса пред елегантна структура от стъкло и фотоволтаични панели. Това е институтът „Фраунхофер“ за слънчеви енергийни системи, един от водещите европейски институти в соларната революция. Всеки ден неколкостотин от най-добрите учени, инженери и техници на света се трудят тук в усилие да постигнат най-после дълго чакания пробив, след който слънчевата енергия ще развие своя потенциал. Един от текущите проекти представлява трето поколение фотоволтаична клетка, която ще произвежда два пъти повече енергия от сегашните. „От всички възобновяеми източници слънчевият има най-голям потенциал — обяснява Йоахим Лутер, енергичният директор на института с посребрени коси. — По една проста причина: слънчевата светлина е навсякъде.“
За Лутер и другите застъпници на тази алтернатива слънчевата енергия е пътят към следващото поколение в енергетиката. Слънчевата енергия е в изобилие. Нейното производство не отделя ни въглерод, ни нещо друго. Тя дава най-широко използваната енергия — електричеството. Това е най-чистата технология в енергетиката. А тя, както знаем, страда от отделянето на големи количества въглероден диоксид и други парникови газове. Соларните съоръжения, независимо от мащаба си — от покривните конструкции във Фрайбург до безкрайните соларни панели в пустинята Мохаве, — са основа за изграждане на наистина децентрализирана енергийна система, в която производството на енергия ще се управлява на местно ниво и дори индивидуално, на ниво домакинства, а не от централизирани корпоративни или държавни компании за топлофикация и електроразпределение.
А най-важното е, че соларната технология, в която отсъства изгаряне на въглеводороди, е единствената надежда за задоволяване на големите нужди от електричество, които до 2050 г. ще достигнат до 28 000 мегавата (28 теравата). Енергията на водата например има ограничени възможности за икономически растеж. Повечето от най-подходящите места за водноелектрически комплекси в индустриализираните държави вече са употребени, а развиващите се страни рядко могат да си позволят прекомерно високите разходи за строеж на язовири. Геотермалната енергия, която използва горещи подводни води за производство на електричество, е обещаващо решение за някои места по света, например Исландия. Но тя едва ли някога ще достигне повече от 2 процента от световното производство на електроенергия, и то не по-рано от 2020 година. Количеството енергия, което може да се произведе от биомаса, е ограничено от оскъдната обработваема площ, която може да се задели за отглеждане на енергийни култури. За разлика от тях, слънчевата енергия е теоретично ограничена само от количеството слънчева светлина и площта за соларни панели. На теория достатъчно е слънчевата светлина, която пада само на 15 процента от земната повърхност, да бъде уловена, за да захрани по-голяма част от индустриализирания свят. „Единствената технология, която може да осигури 28 теравата чиста енергия до 2050 г., е слънчевата — настоява Джон Търнър, експерт по алтернативни енергийни източници в Националната лаборатория по възобновяема енергия в Голдън, Колорадо. — Всъщност няма никакви пречки да го направим още сега, освен че ще бъде изключително скъпа.“
Слънчевата енергия се натъква на две препятствия — невъзможната й цена и лошата репутация, която рухна през 70-те години. Поради това в очите на играчите в енергийния бизнес слънчевата енергия не е привлекателна алтернатива. Преди трийсетина години, в пика на световната енергийна криза, западните правителства поеха риска да повярват, че слънчевата енергия ще освободи техните икономики от зависимостта им от арабски петрол. Правителствата заделиха значителни субсидии за изследвания и развой в тази област. Чрез данъчни облекчения гражданите и компаниите бяха насърчавани да купуват соларно оборудване. Домакинства, чиито соларни панели произвеждаха прекалено много енергия, можеха да продават излишъка на компаниите за комунални услуги, които пък бяха задължени със закон да я купуват. При такава сигурност на соларния пазар на този пазар скочиха и повечето от големите петролни корпорации, сред които „Ексън“, „Арко“ и „Мобил“. Те направиха големи инвестиции във фотоволтаичното производство на електричество, за да си гарантират, че ако слънчевата енергия успее, Големият петрол ще притежава и този нов пазар.
До началото на 90-те години обаче соларният бум рухна. Въпреки инвестираните над 3 милиарда долара изследователите така и не можаха да постигнат нужните подобрения на фотоелементите, от които зависеше производството на фотоелектричество. Най-добрите фотоволтаични клетки на пазара едва достигнаха КПД от 10 процента. Това означава, че само 10 процента от слънчевата светлина, която пада върху клетката, се превръща в използваемо електричество. Имаха и други слабости. Разходите за производство на силициевите фотоволтаични клетки непрекъснато растяха. Освен това през нощта, в облачни дни и на голяма надморска височина те не могат да работят — слънчевата енергия може да се произвежда само на пресекулки. Дори в слънчеви райони средната фотоволтаична клетка може да функционира с максималния си капацитет само 22 процента от времето — тоест около 2000 часа годишно. За разлика от нея една ТЕЦ на въглища може да работи с максималния си капацитет 90 процента от времето.
Предвид всичко това соларните клетки все още не могат да се конкурират на пазара на енергийни технологии, въпреки че „суровината“ — слънчевата светлина — е безплатна. До 1994 г. капиталовите разходи, т.е. разходите за закупуване и финансиране на една фотоволтаична система, все още възлизаха само на 8 долара на ват, генериран от нея. Тоест една такава система с мощност 50 киловата, достатъчна да захрани 10 американски къщи, струваше 400 хиляди долара. За да се изплати подобна инвестиция и свързаното с нея по-нататъшно финансиране, електричеството, което тя генерира, трябва да се продава за 50 цента/квч, т.е. 14 пъти по-скъпо от електроенергията на една ТЕЦ на въглища, чиито капиталови разходи са 1,5 долара на инсталиран ват. Колкото до енергийните пазари, слънчевата енергия никога няма да стане конкурентоспособна на въглищата, газа, петрола и ядрената енергия, макар че соларните панели може да се окажат подходящи за миниатюрни пазарни ниши, в които конвенционалната енергия е недостъпна. Така или иначе до средата на 90-те години енергетиката бе отписала слънчевата енергия.
Въпреки това през 1995 г. тя за малко не получи тласък. Тогава Япония, страната с едни от най-високите цени на електричеството в индустриализирания свят, обяви амбициозна програма за субсидиране и инсталиране на милиони фотоволтаични системи, предназначени за покриви на частни жилища. Две години по-късно току-що избраната в управлението на Германия Зелена партия прокара подобен закон през Бундестага. Подкрепен от тези развития, глобалният пазар на соларни панели започна да расте. Само през 2002 г. Япония инсталира 25 хиляди фотосоларни покривни конструкции. Между 1995 и 2002 г. инсталираната мощност нарасна от 80 на 500 мегавата годишно. Днес слънчевата енергия расте с около 30 процента годишно — колкото клетъчните телефони в периода на своя пазарен пробив. Бизнесът забеляза това. „Бритиш Петролиъм“ и „Шел“ направиха големи нови инвестиции в соларната технология, а японски фирми за електроника като „Шарп“, „Киосера“ и „Санио“ се стремят към лидерското място в този бранш.
С увеличаване на обема слънчевата енергия неизбежно поевтиня. При всяко удвояване на продажбите производствените разходи падат с около 10 процента, а откритията на нови материали и развитието в проектирането на интегрални схеми повишиха силно ефективността им. Днес компаниите произвеждат нов тип тънък фотоволтаичен „филм“, който може да се монтира на прозорци или върху стените на жилищните сгради, с което цели небостъргачи и стадиони могат да станат електрогенератори. Институтът „Фраунхофер“ работи върху следващото поколение, „многослойната“ фотоволтаична клетка, чийто КПД теоретично е 40 процента — два пъти по-голям от този на клетките, които в момента се продават на пазара.
Успоредно с намаляващите производствени разходи, подобрената ефективност допринася за конкурентоспособността на тези елементи. „Слънчевата енергия е все още 4 пъти по-скъпа от ядрената енергия и 3 пъти по-скъпа от електроенергията, получена с природен газ“, казва Пол Мейкок, бивш директор на отдела за слънчева енергия в Министерството на енергетиката, а днес редактор на индустриалното списание „Фотоволтаик Енерджи“. Мейкок настоява обаче, че фотоволтаичната технология, способна да произвежда три пъти по-евтино електричество, вече е постигната на лабораторно ниво и със сигурност ще бъде реалност до 2010 г. Според европейската енергийна компания РВЕ при все по-широкото разпространение на икономиите от мащаба слънчевата енергия се движи бързо към 1 долар на ват инсталирана мощност, което в страни с повече слънчеви дни и ниски лихвени равнища дава около 8 цента на киловатчас. „Значи е близо до конкурентността на природния газ — казва Мейкок. Той вярва, че оставащата разлика в разходите може да бъде наваксана просто чрез увеличаване на производствените обеми. — Не говоря за технологичен скок, а само за икономия от мащаба, която може да ни доближи до икономиката на природния газ.“
Професор Лутер от института „Фраунхофер“ е съгласен. Ако сегашната тенденция се запази, слънчевата енергия може съвсем скоро да стане рентабилна, при това без държавни субсидии, в страни с голям брой слънчеви дни, например в Средиземноморието, Близкия изток и югозападните области на САЩ. Глен Хамър, изпълнителен директор на базираната в САЩ Асоциация на фотоволтаичните производители, е още по-голям оптимист. През 2003 г., когато в САЩ се усети за първи път недостиг на природен газ, Хамър направи анализ, според който до 2005 г. слънчевата енергия ще може да облекчава до една трета от дефицита на газ с чиста, възобновяема енергия от слънцето.


Ако тръгнете на запад от град Вала Вала, покрай тъмните пелинови храсти по границата между Вашингтон и Орегон и след 40 мили завиете наляво от магистралата по мръсния коларски път, скоро ще се озовете пред най-големия вятърен парк в света — „Стейтлайн Уинд Фарм“, чието строителство започна през 2001 година. Днес той се шири на 70 кв. мили и има 454 вятърни генератора. Всеки от тях е висок 53 метра и на върха си има елегантна турбина, марка „Веста V47“, с три гигантски перки. Когато вятърът от прерията духне със 7 мили в час, сензорите обръщат турбините към бриза и перките от фибростъкло се завъртат. При скорост на вятъра 13 мили/ч, започва производството на електричество. При 30 мили/ч турбините достигат максималния си капацитет — всяка произвежда по 660 киловата — достатъчно за захранването на 150 жилища в САЩ и 300 жилища в Европа.
Технически погледнато, „Стейтлайн“ може да произведе общо 300 мегавата. Неговият собственик, компанията „Флорида Пауър енд Лайт“, продава тази енергия на едро по 3 цента за киловат — доста по-скъпо от електроенергията, произведена от въглища, но с 30 процента по-евтино от електроенергията от природен газ. „Вятърната електроенергия излиза от пазарната си ниша и тръгва към конвенционалния пазар“, казва Джан Джонсън, говорителка на компанията „Пи Пи Ем Енерджи“ в Орегон, която купува електроенергията от „Стейтлайн“ и други вятърни паркове, после я продава на електроразпределителните компании. „Вече няма малки вятърни турбини. Една ферма с мощност 300 мегавата изглежда също както една ТЕЦ на въглища“, обяснява тя.
Ако слънчевата енергия е бъдеща алтернатива, вятърната енергия е алтернатива в настоящето. По хълмовете на Испания или в ледените води покрай бреговете на Холандия, в планините на Калифорния и дори в Китай кулите на вятърните генератори са най-новият елемент в пейзажа. Те стават все по-значима сила и на енергийния пазар. Само през 2002 г. инвеститорите са похарчили 7 милиарда долара за инсталиране на вятърно оборудване с капацитет 7 хиляди мегавата — достатъчно за захранване на 3,9 милиона жилища в Европа. В глобалното производство на електричество днес вятърната енергия има дял едва от 0,4 процента, но пазарът на електричество от вятъра се удвоява на всеки две години и половина. До 2012 г. то може да задоволява 12 процента от глобалните потребности от електроенергия и ще носи приходи от приблизително 72 милиарда долара на своите производители. „Етикетът „алтренативна“ не подхожда за вятърната технология — тя е много стара“, казва Корин Миле, изпълнителен директор на Европейската асоциация за вятърна енергия. Това е съвсем конвенционална енергия, смята тя.
Причините за нейния успех се виждат лесно. Слънчевата енергия зависи от сложни фотоволтаични клетки, а вятърната технология е една от най-простите в света — стандартната вятърна турбина, качена на върха на кула и три големи перки, които се въртят около ос. Те движат генератор, който произвежда електричество — по същия начин, по който един язовир го прави. Колкото по-силно духа вятърът, толкова повече електричество се произвежда. Няма никакви непреодолими технологични бариери. Подобренията, направени през последното десетилетие, включват олекотяване на перките, компютърно обръщане на перките към вятъра, по-високи кули, които да ловят по-силни ветрове и по-големи турбини. През 80-те години една стандартна вятърна турбина произвеждаше 100 киловата. Днешните турбини дават средно по 1,2 мегавата — достатъчно за захранване на 620 жилища. Вече се разработват 4-мегаватови турбини за морско базиране.
С други думи, докато слънчевата енергия ще трябва да почака за технологичен пробив и пазарен растеж, за да свали разходите си, разходите във вятърната технология зависят почти изцяло от мащаба — т.е. от броя на турбините, които се произвеждат и продават. Понеже използването на вятъра за производство на електричество се разраства, тези разходи могат само да намаляват. В наши дни например един ват инсталирана мощност струва два пъти повече, отколкото при тецовете на въглища и 4 пъти повече, отколкото при тецовете на природен газ. Но тези разлики крият най-важното — строителството на тецовете на въглища и газ може да е по-евтино, но те потребяват гориво. До края на експлоатационния период на една ТЕЦ разходите за гориво съставляват обикновено 50 процента от капиталовите разходи за строежа й, ако не и повече. За разлика от тях вятърните турбини нямат разходи за гориво. Техните разходи включват само производството, инсталацията, купуването на недвижимите имоти за монтирането и финансирането им.
Това значи, че докато енергията от природния газ и въглищата може да поскъпва с времето (когато цените на горивата растат), вятърната енергия може само да поевтинява и да става по-конкурентна благодарение на нарастване на производството на турбини, което смъква капиталовите разходи. Днес себестойността на електричеството от вятърни генератори е около 4,8 цента за киловатчас — с 2 цента повече от цената на едро на електричеството, произведено с въглища, природен газ, АЕЦ или ВЕЦ. Но според повечето експерти тази малка разлика ще изчезне с навлизането на вятърните турбини в масово производство. Те вече са с 20 процента по-евтини, отколкото през 1998 г. До 2010 г. производствените разходи трябва да паднат толкова, че цената на тока да падне до 3 цента и оттам нататък вятърната енергия ще бъде напълно конкурентна практически на всеки пазар.
Междувременно Германия, Съединените щати и други държави поддържат ускорението с различни субсидии и данъчни кредити за комуналните фирми, които продават вятърна енергия. В САЩ тези компании получават данъчен кредит от 1,8 цента на киловатчас — достатъчен, за да я направи конкурентна на конвенционалните енергоизточници, особено при днешните високи цени на природния газ. Не е чудно, че при такова гарантиране на печалбите много инвеститори се обръщат към вятърната енергетика, а вятърните паркове растат по света като големи, чудновати гори.
Тяхната привлекателност не е само в държавните субсидии. Вятърната енергия няма разходи за гориво, инвеститорите не поемат „ценови риск“, който дебне продавачите на конвенционална енергия. Благодарение на това собствениците на вятърни паркове могат да сключват дългосрочни договори за продажба на електричество — за 10, 20 и дори 30 години, и да имат сигурност, че ще получават стабилна възвръщаемост, без страх от внезапни ценови шокове на „горивото“, което ползват. За разлика от тях една ТЕЦ на природен газ ще трябва да преживее многократни колебания на операционните разходи, т.е. в цената на горивото в хода на своя 30-годишен експлоатационен живот. Да не говорим, че по принцип много тецове на газ се оказват далеч по-малко печеливши, отколкото техните инвеститори са се надявали.
Вятърната технология е и по-гъвкава от конвенционалните, защото може да се изгражда на модулен принцип. Една вятърна турбина може да функционира сама толкова добре, колкото и във ферма с още десетки такива. Това осигурява на производителите голяма степен на гъвкавост. За да бъде рентабилна, една ТЕЦ на природен газ трябва да има генераторен капацитет от поне 100 мегавата. За ТЕЦ на въглища този минимум е 1000 мегавата. Вятърните генератори обаче могат да имат всякакъв капацитет. В германския град Кил работи една-единствена вятърна турбина. В най-големия вятърен парк на света, „Стейтлайн“ в САЩ, въртят перки стотици турбини. Този модулен капацитет е идеален за децентрализиране на енергетиката. Вятърни кули могат да се въртят в задния двор на всяка къща, на покрива на небостъргач, някои предлагат вятърни генератори да се монтират и на петролните платформи, за да се използват силните ветрове в открито море.
Строежът на една турбина в ТЕЦ на газ или един реактор на АЕЦ струва някъде от 400 милиона до 2 милиарда долара (в случая на ТЕЦ на въглища и АЕЦ получаването на лиценз за производство на енергия и строежът на централата могат да отнемат седем до десет години). За разлика от тях вятърната турбина може да се инсталира бързо според пазарните условия. „Доставката на турбините става за по-малко от година — твърди Крис Флавин, експерт по алтернативни енергийни източници от Вашингтон. — То е по-скоро като да си поръчаш хладилник, отколкото електроцентрала.“
Капацитетът на един вятърен парк, планиран първоначално за 300 мегавата, може много лесно да бъде намален до 150 мегавата или увеличен до 450 мегавата според пазарното търсене в региона, без особени загуби за електроразпределителната фирма. И понеже вятърните турбини не отделят вредни газове, те са особено привлекателни за компаниите, които се надяват да получат кредити за намаляване емисиите на въглероден диоксид. На днешните енергийни пазари с постоянно растящото търсене на електричество, където обаче високите цени на газа, проблемите на околната среда и изменчивостта на цените на горивата правят строителството на нови централи на газ и въглища непривлекателно, вятърната енергия започва да изглежда все по-разумна, подчертава Флавин. „Ако сте енергийна компания, която трябва да разширява доставките, но не можете да построите централа на въглища, не ви е възможно да изградите АЕЦ, а газовите централи ви плашат със своя „ценови риск“, няма да имате друг избор“, обяснява той.
Предимствата на вятърната енергия и щедрите държавни субсидии за нея обясняват защо броят на вятърните паркове расте по-бързо от броя на газовите централи. Не е чудно, че компании като „Дженерал Илектрик“ и „Веста“ увеличават производството на вятърни турбини и разширяват гамата от модели. Благодарение на бързо растящото производство цените на отделните елементи падат толкова ускорено, че се очаква до края на 2008 г. вятърната електроенергия да стане конкурентна на конвенционалните енергии, с изключение на тока, произведен от ВЕЦ.
В някои случаи вятърната енергия е вече конкурентна и без държавни субсидии. По време на енергийната криза в САЩ през 1999 и 2000 г., когато в западните щати цените на едро на тока скочиха до 25 цента на киловатчас, много регионални електроразпределителни предприятия стартираха амбициозни планове за строеж на вятърни паркове. После, когато цените на тока паднаха, много от тези проекти бяха забравени, но в наши дни, при перспективата за поскъпване на газа и електроенергията, вятърът отново става привлекателен.
Вятърът завзема все по-голям дял на глобалния енергиен пазар. Наблюдава се интересна динамика. Големите количества смъкват цените и самият растеж става цел — печалбите на дадена енергийна компания започват да зависят все повече от бързината, с която тя разширява вятърния си портфейл с добавяне на нови машини и нови ферми. Така вятърът става ново „бойно поле“, на което енергийните гиганти се бият за по-голям пазарен дял, съкращават разходите си и тласкат вятърната електроенергия към нови и нови пазари. А това е точно импулсът, от който този енергоизточник има нужда. Големи корпорации като „Дженерал Илектрик“ се бият с играчи от нишите като „Веста“, за да станат „боинга“ на вятърната индустрия. От „Пасифик Газ енд Илектрик“ до германската РВЕ компании се борят да станат следващият голям доставчик на вятърна енергия.
Тази индустрия става все по-печеливша, а това я прави и потенциална политическа сила. Вятърните лобисти се бият за повече политически протекции и подкрепа с лобистите на изкопаемите горива и лобитата на ядрената енергетика. Вятърните лобисти са по-добре подготвени да се преборят за по-благоприятно законодателство и да убедят конгресмените, чувствителни към зелената енергия. Всичко това от своя страна също допринася за растежа на тази индустрия. Един германски експерт сподели с мен: „Днес в Германия при всеки дебат за енергетиката или за закон, свързан с нея, вятърното лоби влиза и се опитва да поеме контрола над дебата.“
Всичко това внася нова политическа динамика, отбелязва Флавин, който предвижда, че в скоро време „големите играчи ще бъдат заинтересовани да запазят темпото на този растеж“.
При тези перспективи е ясно защо привържениците на вятърната и слънчевата енергия вярват в бъдещето на „възобновяемите енергийни източници“ и защо пренебрегват далеч по-мрачните прогнози на привържениците на конвенционалните енергоносители. Групи като Европейската асоциация за вятърна енергия смятат, че ако снижаването на производствените разходи се запази, до 2020 г. вятърната енергия ще задоволява 12 процента от глобалните енергийни потребности. Други смятат, че този процент ще е по-висок. При сегашните тенденции в разходите и ефективността и ако предположим, че политическият натиск за намаляване на парниковите емисии се запази, потенциалът на възобновяемите енергоизточници ще изпъкне. Пазарът на вятърна енергия расте с една трета годишно — с такова темпо, че количеството на инсталираните нови вятърни мощности, измерено в мегавати годишно, надвишава количеството на нови газови мощности. Слънчевата енергия, макар и да изостава значително от вятъра, също има своите постижения — растеж от около 30 процента годишно. Подобни стойности не са устойчиви и не могат да бъдат поддържани дългосрочно, но и растеж от типичните 10 процента е достатъчен, за да осигури на вятърната и слънчевата енергия достатъчно значим пазарен дял до 2020 година.
От тази точка нататък, казва експертът по възобновяеми източници Джим Маккензи, слънчевата и вятърната енергия ще могат да се състезават с конвенционалните енергоизточници и особено с тези, които отделят много въглероден диоксид като въглищата. До към 2030 г. слънцето и вятърът ще осигуряват около една пета от потреблението в индустриализирания свят, смятат анализатори. Тя може дори да получи разпространение и в развиващия се свят, където възобновяемите енергоизточници могат да донесат електроенергия в райони, отдалечени от големите центрове. Маккензи, който е бивш служител на Съвета за качествена околна среда на Белия дом, смята, че в САЩ до 2100 г. възобновяемите източници могат напълно да изместят конвенционалните, а преди средата на този век да фиксират на определено ниво пика на емисиите на въглероден диоксид.


Ако възобновяемите източници могат да заменят изкопаемите горива с чиста, децентрализирана енергия, защо е тази тревога за енергийната сигурност и климата? Защото, както признават и най-яростните им привърженици, слънчевата и вятърната енергия имат съществени ограничения. Както слънчевите клетки, така и вятърните паркове заемат големи пространства, изискват и други ресурси. Вятърните паркове провокират политическа опозиция. Най-добрите условия за тези два енергоизточника са слабо населените региони — горната област на Средния запад в САЩ често бива наричана „Саудитската Арабия на вятърната енергия“. Но отдалечеността на тези места може да бъде и слабост на технологията, защото генерираната енергия трябва да бъде пренасяна на дълги разстояния до пазарите. Освен това електричеството, което произвеждат, може да е „чисто“, но оборудването, което го генерира, има своята екологична цена. Фотоволтаичните клетки са полупроводници, при чието производство се отделят кадмий и други токсични вещества.
Другият проблем става очевиден, когато разгледаме разходите по-подробно. Вятърната и слънчевата технология стават все по-евтини, но техните привърженици често пренебрегват факта, че техните конкуренти също поевтиняват и ще продължат да поевтиняват в бъдеще. Горивните клетки на автомобилите трябва да се състезават с постоянно усъвършенстваните двигатели с вътрешно горене. От година на година намаляват вредните емисии, отделяни от тецовете на въглища и газ, които стават все по-ефективни. Възобновяемите източници са също уязвими на внезапни колебания на цените — ако цените на газа паднат, вятърът и слънцето ще загубят доста от своето пазарно предимство. Възобновяемите източници са уязвими и от политическа гледна точка — ако бъдат лишени от държавните субсидии, които получават, сегашното им разпространение веднага ще спре и самата вероятност за подобно събитие кара инвеститорите да гледат в друга посока.
Оказва се, че изброените дотук недостатъци не са най-тежкото предизвикателство пред възобновяемите източници. Главната причина, заради която енергийните компании предпочитат въглища, петрол, газ и ядрена енергия, или поне енергия от вецове, е, защото са _надеждни_. Една ТЕЦ на въглища или газ, проектирана за 1200 мегавата, осигурява 90 процента от проектната си мощност през цялата година. Една АЕЦ осигурява 80 процента. Подобна сигурност на производството — денонощно, през цялата година, е причината, заради която енергоразпределителните компании предпочитат енергията, произведена от ТЕЦ на въглища и газ, АЕЦ и ВЕЦ, която обезпечава основното им натоварване, защото хората потребяват енергия през цялото денонощие, 365 дни в годината.
За разлика от тях вятърната и слънчевата технология страдат от временни прекъсвания. Те не произвеждат 24 часа в денонощието, нито могат да работят с максималната си мощ, когато е нужно. Например една вятърна турбина с мощност 1 мегават ще произведе 1 мегават енергия само когато вятърът е достатъчно силен. Нейната средна продуктивност ще бъде значително по-малка, защото средната скорост на ветровете през годината е по-малка. Поради това средният „капацитет“ на един вятърен парк може да се окаже едва 45 процента от максималния в области със силни ветрове като Испания или щата Уайоминг и обикновено не надхвърля 33 процента, т.е. една трета от работния капацитет на една газова ТЕЦ. Следователно, ако една енергоразпределителна компания иска да добави 100 мегавата вятърна енергия към своя портфейл, тя трябва да инсталира вятърни мощности от 250 мегавата и да покрие огромните допълнителни разходи за тях.
Слънчевата енергия има още по-малък капацитет — около 20 процента. Това означава, че за да произведете 100 мегавата електричество, трябва да инсталирате фотоволтаични панели с проектна мощност от 500 мегавата. Този излишен капацитет е голям проблем за привържениците на възобновяемите източници, особено в епохата на дерегулацията на енергетиката, която не позволява на енергийните предприятия да поемат такива големи излишъци от производствен капацитет.
Започваме да съзираме първите пукнатини в розовия сценарий за възобновяемите източници. Дори енергийните компании да се съгласят да инсталират излишен капацитет, строителството на повече вятърни турбини и повече фотоволтаични панели няма да компенсира ниската продуктивност на възобновяемите енергоизточници. Както вятърната, така и слънчевата енергия са лишени от едно качество, наречено доставимост — за разлика от ТЕЦ на въглища, от който можеш да поискаш енергия по всяко време на денонощието, независимо от метеорологичните условия, вятърната и слънчевата технологии не са толкова надеждни. Слънчевата енергия просто не се произвежда през нощта и в облачни дни. Вятърът е още по-ненадежден. Вярно е, че метеоролозите стават все по-добри в предсказването дали в даден ден в дадена област ще има вятър, колко ще продължи и с каква сила ще духа, „все още не можем да предскажем дали утре в 10,00 часа ще има вятър, или не“, казва Том Озбърн, експерт по възобновяеми енергоизточници в държавната електроразпределителна компания в Боунвил, на тихоокеанското крайбрежие на САЩ. Компанията, която притежава и купува общо 200 мегавата вятърна енергия и обмисля да увеличи значително количеството й, е намерила начин да се справи с непредсказуемостта на тази технология. Примерно компютъризираните разписания й позволяват да забави доставката на енергия от даден вятърен парк до 30 минути преди определения в разписанието момент. Ако вятърът има необходимата сила, доставката се извършва. Ако не, компанията взема енергията от някой друг близък източник, например газова или въглищна електроцентрала, или от някоя ВЕЦ в северозападната част на тихоокеанското крайбрежие. Така разходите, предизвикани от непредсказуемостта на вятърната технология, се оказват по-малки, отколкото скептиците предвиждат. Според Озбърн само в 10 процента от случаите компанията не изпълнява графика за продажба на вятърна енергия.
Но все пак ако сте потребител и плащате за доставките на енергия, 10 процента ще бъдат много пари за вас. Затова компаниите, доставящи енергия, ще трябва да се застраховат с други, резервни източници на енергия, за които плащат, но които стоят бездейни, докато се наложи да заработят. Колко мощност е необходима за целта, зависи от качеството на слънчевата и вятърната технология и припокриването им. (Например в някои места като Северна Германия преобладават нощните ветрове, които компенсират липсата на слънчева енергия по това време на денонощието.) Според експертите вятърът и слънцето могат да осигурят средно не повече от 20 процента от консумираната в даден регион енергия. Над тази точка непостоянството на тези две технологии предизвиква твърде много прекъсвания на тока или разходите за поддържане на необходимия минимален резервен капацитет са толкова големи, че компаниите, които не искат да допускат прекъсвания на тока, повишаване на цените или други недостатъци, които могат да привлекат вниманието на регулаторните органи в ерата след скандала „Енрон“, се отказват от тези две възобновяеми технологии.
Някои анализатори в областта на енергетиката като Гари Стоукс, директор на Съвместния американски университет за глобална промяна в Мериленд, изразяват тревога, че тези ограничения създават естествена бариера пред разпространението на вятърната и слънчевата енергия. „Смятаме, че тези две технологии ще достигнат максималното си разпространение около 2030 г. В този контекст главният въпрос за алтернативната енергия е не кои възобновяеми източници да развиваме или колко бързо могат да се разпространява енергопотреблението от тях, а какво да правим с онези 80 процента от пазара, които възобновяемите източници не могат да снабдяват сами“, казва той.


Тук, разбира се, на сцената отново излиза водородът. В глава 3 разгледахме как той може ефективно да замени петрола в транспортния сектор. На тази арена стойността на водорода е в удивителната му способност да носи и държи енергия, която в нужния момент да се превърне в електричество посредством горивна клетка. Това свойство осигурява липсващото звено между възобновяемите технологии и икономиката, която може да се изгради върху тях, казват привържениците им.
По-конкретно, ако използваме електричество от соларни панели и вятърни паркове за производство на водород, ще преодолеем паузите, в които вятърът и слънцето не генерират енергия. Благодарение на водородните си запаси комуналните компании ще могат да „надстроят“ капацитета на своето вятърно и слънчево оборудване, което ще им позволи да произвеждат огромни количества енергия в моментите на силен вятър и ярко слънце, а после с помощта на индустриални по мащаб електролизатори да превръщат това излишно количество електричество във водород.
От 80-те години на миналия век този образ на водородната икономика докарва до екстаз нейните защитници. Те рисуват картината на глобална система от соларни панели, вятърни фирми и други възобновяеми източници, всичките свързани в мрежа от електролизатори. В този сценарий евтините източници (поне след като се платят всички електролизатори, горивни клетки и останалата инфраструктура) и тяхното изобилие едновременно ще решат проблемите с вредните емисии и зависимостта от вносен петрол. Маккензи например е изчислил, че разработването на водородни резерви ще позволи на вятърната и слънчевата технология да растат толкова бързо, че максимумът на емисиите на въглероден диоксид ще бъде достигнат през 2040 година.
Водородните складове ще бъдат първата стъпка към една наистина децентрализирана енергийна система. Компании и частни жилища със соларни панели на покривите ще могат да произвеждат електролитен водород, докато слънцето свети, и да го складират в подземни танкери. Този водород после ще бъде използван за гориво за захранване на офиса или жилището в периодите, когато слънцето не свети, или да бъде сипан в горивната клетка на колата. Такова оборудване може да функционира самостоятелно или да бъде свързано с местната електроразпределителна мрежа. Последното ще създаде онова, което Търнър от Националната лаборатория за възобновяеми енергоизточници нарича „регионална енергийна борса“.
В този модел моят собствен дом става нещо като миниелектроцентрала, със свръхефективни фотоволтаични клетки на покрива, а в мазето — електролизатор, който произвежда водород, плюс стационарни горивни клетки, които превръщат водорода в електричество. Системата ще се управлява компютърно с помощта на свързан с интернет софтуер, който може да се нарича „енергиен мениджър“. През деня, когато енергийните нужди на моето домакинство са малки, „енергийният мениджър“ ще шунтира къщата и по жиците ще отвежда излишното електричество, генерирано на покрива, към регионалната електроразпределителна мрежа, където регионалната електроразпределителна компания ще го купува от мен и ще го продава на индустриални потребители. През нощта, когато регионалното потребление на енергия е ниско, моят енергиен мениджър автоматично ще проверява в интернет какви са тарифите за електричество в района и ако са достатъчно ниски, ще купува от местната електроразпределителна компания част от нейната излишна енергия и с помощта на моя малък електролизатор ще го превръща във водород, който ще бъде складиран в резервоари под земята. С този водород аз ще мога да захранвам горивната клетка на колата си или ще го пращам в стационарната горивна клетка, която ще произведе електричество за домакинските ми нужди през нощта или в облачни дни, когато соларните панели на покрива не функционират. В даден момент моите водородни резервоари ще се напълнят догоре. Тогава „енергийният мениджър“ започва автоматично да превръща водорода в електричество и в момента, когато потреблението в района нарасне и цените се вдигнат, да го продава на местната електроразпределителна компания.
Въздействието на такива миниелектроцентрали ще бъде огромно. Според Търнър, ако една на десет или дори една на двадесет къщи в даден голям град има такава генераторна система, ще се изгради огромна енергийна база. „Да кажем, че вкъщи разполагате с водород за 15 часа енергозахранване с 3-киловатова горивна клетка. Ако умножим това по още 40 хиляди къщи, получаваме огромно количество налична енергия“, казва Търнър.
Както може да се очаква, не всеки е готов да се довери на визията за възобновяема водородна енергетика. Много експерти — ветерани по въпроса с възобновяемите енергоизточници и дори някои специалисти в областта на соларните елементи, изразяват сериозна загриженост относно възможността на фотоволтаичната технология да се усъвършенства с нужната бързина, така че да може да се конкурира ефективно на енергийния пазар. Тревожи ги дори самият мащаб на една бъдеща глобална икономика, базирана на вятърна и слънчева енергетика. Сумарният вятърен потенциал на планетата надвишава нуждите от електроенергия, които човечеството ще има през 2020 г., оценявани на около 26 милиона мегаватчаса. Съмнително е обаче дали вятърната технология ще може да задоволи повече от 12 процента от тези нужди, за което ще е нужно изграждането на над един милион едномегаватови вятърни турбини на обща стойност от 0,75 трилиона долара.
Дори и парите да не са проблем, самият мащаб на това начинание е плашещ. За строеж на една ТЕЦ на въглища с мощност 600 мегавата е нужна площ от няколко десетки акра. За изграждане на вятърен парк с мощност 300 мегавата, подобен на „Стейтлайн“, са нужни 70 квадратни мили. Това е така, защото вятърната технология има много по-малка „енергийна плътност“ — количеството енергия, произвеждано на единица площ от енергийното съоръжение — от ТЕЦ на въглища в случая. Енергийната плътност е в крайна сметка една от най-големите слабости на възобновяеми източници като вятъра и слънцето. При енергийно плътни източници като въглищата можете да произведете огромно количество енергия бързо, в относително малки, централизирани електроцентрали и да го разпределите сред градските потребители. Точно обратното се получава, ако се опитате да захраните голям град с възобновяеми енергоизточници, защото ще ви трябва огромна площ. Примерно за един средно голям град с един милион домакинства ще ви трябва вятърен парк на площ от хиляда квадратни мили. А както Вацлав Смил, експерт по енергетика в университета на Манитоба, посочва, в бъдеще по-голяма част от човечеството ще живее в градове с население от 10 милиона жители и повече, предимно във високи, гъсто разположени жилищни блокове. „Снабдяването на такива сгради с енергия от местни възобновяеми източници е или непрактично, или невъзможно“, казва Смил.
При слънчевата енергия положението е още по-лошо. Маккензи от Института по световни ресурси е изчислил, че в САЩ изграждането на водородна икономика на основата на днешната фотоволтаична технология ще изисква инсталирането на соларни панели с площ, надхвърляща десетки хиляди квадратни мили — на астрономическа цена, а новите електролизатори ще засилят потреблението на вода с 10 процента. „Можем да го направим, но ще ни излезе скъпо“, казва Маккензи.
Най-слабото звено във визията за водородната икономика, казват скептиците, са разходите за поддържане на резерви от водород. Дори ако предположим, че разходите за инсталиране на фотоволтаични клетки паднат достатъчно и те станат конкурентни на газа или въглищата, те отново ще скочат нагоре заради стойността на водородните резерви — електролизаторите, тръбопроводите и специалните резервоари. „Колко хиляди долара на мегават ще ви струва съхраняването на такава енергия?“, пита Стоукс. Той се опасява, че цената на водородните резерви ще торпилира шанса на възобновяемите източници да излязат на пазара и да изместят оттам въглеводородите като тяхна алтернатива. Смил е много по-конкретен. Предвид сегашната висока цена на слънчевата енергия, голямата несигурност при водорода и размера на днешната енергийна инфраструктура за изкопаеми горива, „в следващите няколко десетилетия няма да има алтернативен метод за замяна на изкопаемите горива, който да поеме голяма част от доставките, които днес осигуряваме с въглища или въглеводороди“, казва Смил.


По тази причина много от енергийните експерти смятат, че най-доброто, което можем да направим, не е да търсим заместител на въглеводородите, а да помислим как да направим употребата им по-чиста и по-конкретно — как да ги използваме така, че да не отделят въглерод. Енергийните и химическите компании от десетилетия „декарбонизират“ природния газ. Те използват прегрята пара за разцепване на молекулата на метана на водород и въглерод. Водородът се използва в индустриалния процес (и тук-таме за демонстрации на горивни клетки), а въглеродът просто се изхвърля в атмосферата под формата на въглероден диоксид. Напоследък изследователите експериментират методи за улавяне на въглерода и изолирането му (наричано „изолиране“) на безопасни места, например изоставени мини и нефтени кладенци или в дълбините на океаните, където той не може да достигне атмосферата и да задълбочи климатичните проблеми. Вярно, че природният газ е ограничен ресурс, особено на американския пазар, но улавянето на въглерода работи, поне на теория, за друго, изобилно изкопаемо гориво — въглищата.
Декарбонизацията на въглищата е сложен процес, който почива на стара идея — превръщането на въглищата в газ. Вместо да изгарят, както в повечето тецове, въглищата могат първо да бъдат рафинирани до състояние на синтетично течно гориво, подобно на „градския газ“, с който са светили градските фенери преди един век. Този синтетичен газ, наричан „сингаз“, е странна смес от водород, въглероден диоксид, въглероден моноокис и пара, със следи от метан, сяра и други примеси. Процесът завършва с прочистване на газа от сярата и другите замърсители, след което се подлага на нагряване и налягане. Тази процедура отцепва водородните молекули, които се отвеждат и складират за по-нататъшна употреба. Остатъкът е поток от почти течен водороден диоксид, който се улавя и складира.
Технологията за декарбонизация е до голяма степен достъпна. Газификацията на въглища например се практикува отдавна. Енергийните компании изградиха маса електроцентрали, които комбинират газификацията и производството на енергия. Този процес е известен като Интегриран газификационен комбиниран цикъл (ИГКЦ). Той започва с пречистване на въглищата до състояние на сингаз и по-нататък използва това гориво в стандартната газова турбина. Турбината генерира електричество и отработилата в този процес топлина се използва за производство на пара, която пък се насочва към процеса на рафиниране на въглища.
Самото отработило вещество се поставя под високо налягане — процес, при който то се разцепва на водород и въглероден диоксид. Последният на теория може да бъде изолиран и складиран.
Технологията за улавяне на въглерода — която е приложима и за други въглеводороди, например нефт, тежък петрол и битумни пясъци — е в своя начален стадий на развитие и тепърва трябва да бъде изпитвана в масовото производство. Процесът е енергийно интензивен — примерно една ТЕЦ с комбиниран ИГКЦ цикъл трябва да изгаря 20 процента повече въглища, за да произведе енергията, която й е нужна за оборудването за улавяне на въглерода, което само по себе си е доста скъпо. Освен това никой не знае какво ще правим със стряскащите количества уловен въглероден диоксид. Понеже въглеродният диоксид съдържа както въглерод, така и кислород, той е три пъти по-тежък и обемен от изходната суровина — въглищата. С други думи, за всеки вагон с въглища, пристигащ в една комбинирана ТЕЦ, от нея ще трябва да се изнесат три вагона уловен въглероден диоксид, който по-нататък ще трябва да се транспортира до безопасно място, където да се складира под земята — задача, която в глобален мащаб ще достигне обем, по-голям от сумарния обем на стоманената и чугунената индустрия. И не стига това, ами декарбонизацията ще вдигне производствените разходи на електричеството с 30 до 50 процента.
Понеже технологията на улавяне на въглерода е още нова, малкото тецове с ИГКЦ процес просто изпускат отделения въглероден диоксид в атмосферата. Когато технологията се утвърди и когато бъдат приети регулации за климата, които правят улавянето на въглерода задължително, тецове с ИГКЦ процес ще бъдат проектирани така, че лесно да инсталират оборудване за улавяне на въглерод. Когато търсенето на водород започне да расте, все по-голяма част от сингаза ще бъде подлагана на разцепване за производство на водород, вместо да бъде изгаряна за производство на енергия. Електроцентралите с ИГКЦ процес са впрочем с 20 до 40 процента по-ефективни от съществуващите ТЕЦ на въглища (това значи, че произвеждат по-малко вредни емисии при едно и също количество произведена енергия) и освен това произвеждат и водород. Например една ИГКЦ ТЕЦ в Италия на стойност 1,2 милиарда долара превръща 16 милиона тона тежък петрол в 550 мегавата електричество и няколко тона водород, който може да се използва като гориво за автомобилни горивни клетки.
Въпреки огромните неопределености, свързани с бъдещето на технологията за улавяне на въглерод, подкрепата за нея расте. Енергийните компании виждат в нея възможност да запазят стойността на своите въглеводородни активи в „новата“ енергетика. Правителствата също я подкрепят, защото виждат в нея решение за куп енергийни проблеми. Първо, въглищата са в изумително изобилие в земните недра. Световните запаси се изчисляват приблизително на един трилион тона — достатъчно, за да осигурят енергийното захранване на света за още 150 години. Тежкият петрол и битумните пясъци са също в изобилие. Канадската провинция Алберта казва, че нейните депозити на битумни пясъци са еквивалентни на над един трилион барела петрол. Запасите от въглища и тежък петрол са в същото време удобно разпределени близо или около индустриалните центрове на света. Съединените щати притежават най-големите въглищни залежи в света, следвани от Руската федерация, Китай и Европа. Така декарбонизацията на въглищата ще увеличи силно енергийната сигурност на големите енергийни потребители като САЩ и Европа и ще промени коренно геополитиката на глобалната енергетика.
Не по-малко важно е, че тази т.нар. чиста въглищна технология открива нов път към алтернативната енергетика, който ще допълни възобновяемите технологии като вятъра и слънцето с източник на чиста базова енергия, казват защитниците им. Стоукс сочи улавянето и изолирането на въглерода като спомагателна, „опорна“ технология. Това означава технология, която не само може да осигури базисното натоварване на мощностите, което 80 процента от възобновяемите енергийни източници не могат да осигурят, но тя може да бъде и резервен вариант, ако соларните панели, вятърните турбини или някоя друга от многобройните енергийни технологии, които сега лежат на проектантските бюра, не успее да стане рентабилна достатъчно бързо, за да задоволи пазарното търсене и климатичните изисквания. Според представите на Стоукс енергетиката от следващото поколение вероятно ще бъде комбинация от технологии, предназначени за различните области според особеностите им и достатъчно гъвкави, за да се приспособят към променящи се условия и нови технологии, но най-важното е, че ще бъдат изградени около два подхода. „Мисля, че двата големи фактора ще бъдат възобновяемите източници и изкопаемите горива с улавяне и изолиране на въглерода“, казва той.
Стоукс не е сам в тези свои представи. Според експертите на Междуправителствения съвет за промените в климата на ООН, до края на века възобновяемите източници като вятъра, слънцето и хидроенергията ще покриват по-малко от 12 процента от сумарния енергетичен микс, но делът на „чистата“ въглищна енергия може дотогава да достигне 50 процента.
Не е чудно, че тази визия за хибридна енергетика, зависеща силно от изкопаемите горива, не предизвиква масов възторг. Привържениците на възобновяемата енергия са силно подозрителни към въглеродния захват. Безпокоят ги големите неясноти при нея, особено транспортирането и складирането на толкова много въглероден диоксид, който при утечка може да изправи хората пред гигантски здравословни проблеми, да не говорим за глобалното затопляне. Критиците се страхуват, че разходите за такава технология са просто прекалено високи. „Една ТЕЦ на въглища с мощност от 600 мегавата ще харчи 20 процента от своята енергия само за да улавя и секвестира въглерода, което значи, че аз ще трябва да отида и да построя още една електроцентрала, която да ми компенсира загубите на енергия“, мърмори недоволно Търнър от Националната лаборатория по възобновяеми енергоизточници. Изследванията на тази лаборатория показват, че въпреки големите стойности на ефективността при процеса ИГКЦ преминаването към енергетика, основана на чиста въглищна технология, ще увеличи общото търсене на енергия със 17 процента. „Ще се окаже, че изгаряме наличните си изкопаеми горива по-бързо, за да се предпазим от въглерода, който произвеждат“, отбелязва с ирония Търнър, който оценява въглеродното улавяне и изолиране като временна мярка.
Търнър първи призна, че предизвикателствата пред бъдещата енергетика, базирана на съчетанието между възобновяеми източници и водород, са обезкуражителни и за да можем едновременно да изпълним планираното намаляване на емисиите и да посрещнем пазарното търсене на енергия, изследванията и развойната дейност в областта на вятърната, слънчевата и водородната технология трябва да продължат с бързо темпо поне в следващите три десетилетия. А все по-голямото внимание към въглеродното изолиране прави тази задача още по-трудна. „Всеки долар, който ще се изхарчи за изолирането, трябва да отиде за възобновяеми източници“, смята той.


Реално погледнато, дебатът за възобновяемите източници е поредица от аргументи за и против бъдещето на енергията. Имаме консенсус, че досегашният начин на употреба на въглеводородите не може да продължава както през последните векове и че трябва да се намерят заместващи технологии, но сме разделени по въпроса какви да бъдат те. От едната страна на дебата са привържениците на водородната икономика, движена до голяма степен от енергията на възобновяеми източници. От другата страна са привържениците на хибридния подход, при който възобновяемите енергии се допълват от нова въглеводородна технология, в която на теория проблемите на старата въглеводородна технология ще бъдат решени. Дали ще изберем някой от тези два модела или някакъв трети, ще има огромни последици за нашето енергийно бъдеще.
И все пак в друг смисъл този дебат маскира един още по-важен въпрос: можем ли да произведем достатъчно енергия, независимо по какъв начин, за да осигурим приличен стандарт на живот на цялата планета и същевременно да удовлетворим нововъзникващите критерии за климатична и енергийна сигурност. Както видяхме, с изключение на най-оптимистичните сценарии, възобновяемите източници ще могат да осигуряват само малка част от необходимата чиста енергия. Дори експертите в Междуправителствения съвет за промените в климата на ООН смятат, че до края на века слънчевата, вятърната енергия, хидроенергията и другите възобновяеми енергии ще могат да произвеждат по-малко от една осма от пълния енергетичен микс.
Много защитници на алтернативни технологии казват, че тези силно песимистични прогнози отразяват не толкова истински пречки, а по-скоро някои политически и културни пристрастия.
Например Флавин твърди, че прогнозите за бъдещето на алтернативните енергии са мрачни, защото са продукт на политическата култура на равнодушието, безучастността. Тази култура е толкова свикнала с въглеводородите, че нейните носители никога няма да повярват във възможността за по-голяма, освен маргиналната, роля на възобновяемите енергоизточници. „Когато им обяснявате колко бързо се разпространява вятърната технология, те свиват рамене: „Много важно! Вие тръгвате от толкова малка база!“ Но по тази логика сега Ай Би Ем трябваше още да е лидер в компютърната индустрия!“ — казва Флавин.
И обяснява, че както Ай Би Ем и подобните й не можеха да си представят колко заплашителна за тях е концепцията за персоналните компютри, така и енергийната върхушка не може да види накъде върви енергийният пазар, откъде идва конкуренцията и как след 30 или дори само 20 години всеки от нас ще може сам да си произвежда енергия. „Сега никой нямаше да е чувал името Бил Гейтс. Промените в базовата концепция за технологията откриха ново виждане за компютъра, но нито един от големите играчи навремето не можа да разбере това. По същия начин сега е важно да знаем какво мисл