|
|
Кооперативен кожух
В нашето село имахме двама окаяни старци. Единият беше дядо Боне, училищният слуга, а другият — кожухът на дядо Боне. Когато човек ги погледнеше, мъчно можеше да познае кой от двамата е по-стар: господарят от кожуха или кожухът от господаря си!
Дядо Боне беше дребничко сухо старче с жълто като цървул лице, с нависнали бели мустаци и още по-нависнали рунтави вежди. Косите си сам не помнеше кога ги е стригал: отпред редки, а на тила сплъстени и покрили набърчения му като на костенурка врат.
И кожухът беше като него: не само вехт, а и кирлив, и мазен. Само на гърба се познаваше още, че е от кожа, която някога, в далечни времена, трябва да е била бяла и хубава. А кръпките му бяха толкова много, че имаше кръпки и върху кръпките!
— Така по ми топли, станал е по-дебел! — смееше се дядо Боне, като оглеждаше сам натрупаните кръпки.
Засвиреха ли есенните ветрове, сипнеше ли сняг, дядо Боне намъкваше кожуха и чак през пролетта го предаваше на бабичката си, като думаше:
— Де, жена, скрий го този дрипльо! Па ако е речено, догодина пак ще се топлим — той мене и аз него!
Тази година още по Никулден духна лют вятър и докара сняг. Баба Боневица измъкна кожуха, но що да видиш! През лятото кожата беше се спарила и прогнила. Още на втория ден по кожуха зинаха дупки.
— Ей! Дядо Боне! Дядо Боне! — развикаха се децата. — Кой ти е пробил кожуха бе?
— Аз сам!
— Ти ли? Ууаа! Лъжеш! Лъжеш!
— Не, не ви лъжа. Истина ви казвам, деца, сам го пробих! Слушай бе, Любчо! — обърна се той към момчето на главния учител. — Нали татко ти казва, че трябва да се проветряваме. Пробиха дупки на училищните стени и сложиха вентилатори… На, и аз си направих вентилатори на кожуха, да ми се проветрява гърбът през зимата!…
Но децата го гледаха как се свива и трепери, а лицето му посиняло като мастилено! Пък обичаха го всички деца, защото беше весел и добър. Все се смее, шегува се: пееше им песни, приказки приказва. А напролет ги учеше да плетат кошнички от трева.
Един ден Любчо събра другарите си и тайно им обади какво е намислил: да съберат помежду си пари и да купят нов кожух на дяда Боня.
— Кооперация ще си образуваме! — рече им той. — Ще внасяме кой колкото може и като се наберат много, ще ги дадем на татко да купи кожуха.
— Ще му го подарим на Нова година! — предложи едно дете.
— Не! — викна друго. — Най-добре е да му го дадем на имения му ден, на Богоявление!
— Бравооо! Ура! — разкрещяха се всички. — На Богоявление! На Богоявление ще му го занесем!…
Същия ден направиха кооперация. Кръстиха я «Нов кожух». За касиер избраха Любчо и още там всеки даде, каквото имаше. Вечерта Любчо обади на татко си. Той одобри и похвали кооперацията и прие да пази парите.
— Аз ще съм пък банката на кооперацията! — засмя се той весело.
Оттогава левчетата взеха да капят. Наистина до коледните празници не се събраха много. Но по празниците кооперацията изведнъж набъбна. Коледуваха и сурвакаха общо, а парите даваха на кооперацията.
Един ден баща му ги преброи, но парите не стигаха и половин кожух да купят.
— Любчо, не бой се! — утеши го татко му.
Той обади на учителите каква е работата и те дадоха по нещо. Ходи в общината и читалището, дето дядо Боне също помагаше. Наскоро замина за града. Върна се оттам, загърнат в нов кожух. Каруцата спря пред училището. Посрещна ги дядо Боне. Учителят съблече кожуха.
— Дядо Боне, на тези пакети, вземи и този кожух, отнеси ги дома! — рече той.
Дядо Боне взе кожуха и го заоглежда.
— Бре, че хубав кожух бе, даскале!
— Купих си го да се топля с него, като ходя в града! — усмихна се главният.
— А бе, той като че за мен е шит, даскале! Я чакай да го премеря!
Той сложи пакетите и намъкна кожуха. Завъртя се. Огледа се.
— Бре, бре, бре! Нали ти казах, даскале — също като за мене кроен! Де да е, да ми падне и на мене един такъв кожух от небето…
— Какво ще направиш тогава, дядо Боне?
— Ще се кача на върха на камбанарията и ще изкукуригам оттам като петел!
— Хайде сега носи го дома!
Навръх Богоявление беше засвирил един вятър, който разгони хората. Любчо и още пет-шест момчета се запътиха към дядо Боневи. Любчо носеше през рамо нещо, увито в черга. Баща му ги следеше отдалече. Влязоха. Посрещна ги баба Боневица.
— Добър ден! Тук ли е дядо Боне?
— Тук е, деца. Седи при огнището. Сърдит е, че не може да излезе от къщи. Много му духало от съдрания кожух…
— Нека излезе — нов кожух му носим!
— Хайде, хайде, не се подигравай, Любчо, със стареца. Грехота е!
— Вярно, бабо Боневице. Ей го на! — И те отвиха кожуха.
Дядо Боне беше излязъл вече вън, погледна кожуха и се засмя с глас.
— Аха, Любчо, не можете прати дяда си Боня за зелен хайвер! Познах го: този е новият кожух на татко ти!
— Не те лъжем бе, дядо Боне. Истина — твой е! Събрахме пари всички и ти го купихме…
— Приказвайте си вие на стария ми кожух!
— Така е, дядо Боне: твой е кожухът — обади се и главният, който току-що влезе. — С техни пари го купих. Завчера се шегувах, че е мой. Облечи го!
Дядо Боне загледа плахо.
— Че облечи го де, като ти дума човекът! — подкани го бабата.
Облече го. Завъртя се като онази вечер.
— Аа, де го сега чорбаджи Михо да ми излезе насреща!
— Уу, бре Боне, да си ми жив и здрав! На младоженец ми заприлича! — чумоса го весело бабата. — Помниш ли, че стария кожух го купи още през оная година, когато бяхме младоженци?
— Е, дядо Боне, сега ще изкукуригаш ли като петел от камбанарията? — закачи го учителят.
— Даскале, не като петел, ами ще се кача на селското бунище и ще изрева оттам с все сила като Петканчиното магаре: «Ураа! Ураа! Да живеят Любчо и Пончо, и Прончо! Да живее юнашката кооперация!…»
|
Napred.BG е търсачка от българи за българи.
Повече от година работим тя да става все по-добра.
Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!
Добави в любими
Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.
Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.
За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.
|
