Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Дейвид Балдачи
Коледен експрес



Началото

1

Том Лангдън бе журналист — скиташе се по света, защото далечните пътешествия му бяха в кръвта. Там, където другите губеха почва под краката и се терзаеха от разтърсващите обрати на живота, Том се чувстваше в свои води. Голяма част от професионалния му живот бе минал по чужди земи, в писане на репортажи за войни, бунтове, глад, болести и всевъзможни човешки страдания. Беше си поставил сравнително лесна за формулиране цел. Искаше да промени света, като привлече вниманието върху злините му. Пък и обичаше приключенията.
Случи се така обаче, че макар да бе успял да документира безброй ужасяващи събития, човечеството отиваше от зле към по-зле и той се върна в Америка изпълнен с разочарование. В търсене на лек за своята меланхолия започна да пише скучновати блудкави материали за женски списания, издания за вътрешно обзавеждане, градинарство и разни подобни. Увековечи магията на компоста и чудото на саморъчно настланото дюшеме, но не постигна удовлетворение.
С наближаването на Коледа час по-скоро трябваше да реши как да се придвижи от Източния бряг до Лос Анджелис. Причината да тръгне натам беше стара като света: в Ел Ей се намираше тъй наречената му постоянна приятелка Лелия Гибсън. Лелия си бе опитала късмета като киноактриса, но след като години наред й отреждаха роли в треторазредни филми на ужасите, бе предпочела да работи зад кадър. И ето че сега, вместо да се оставя да я кълцат на кървави парчета срещу мизерно заплащане, тя даряваше с глас безброй герои от най-популярните, излъчвани в събота сутрин анимационни филми. В детската телеиндустрия се наложи убеждението, че никой не докарва гласовете на глуповатите горски същества с по-голям усет и многообразие от златоустата Лелия Гибсън. Доказателство за това бяха наградите, изпълващи вече цяла полица, безумно високите й хонорари и надлежно защитените й права.
Връзката между Том и Лелия се бе зародила по време на нощен полет от Югоизточна Азия до Щатите. Отначало той го отдаде на немалкото погълнат алкохол, но когато няколко часа преди кацането в Ел Ей замайването отмина, Лелия все още му се струваше красива и интересна — макар и малко повърхността и ексцентрична, — пък и все тъй заинтригувана от него. Той пренощува в Калифорния, така че задълбочиха познанството си. Тя му погостува на Източния бряг и оттогава помежду им се установи една нескрепена с документ, но удобна и за двамата връзка.
На някого може да се стори странно, че преуспяваща в Холивуд жена ще хлътне по един номад, който сменяше паспортите си като носни кърпи и беше в състояние да избълва цинични фрази на трийсет езика, но не и да се стабилизира финансово. Но на Лелия й бяха омръзнали мъжете от нейното собствено обкръжение. Както дипломатично се бе изразила веднъж, на никого от тая долна лъжлива паплач за нищо не можело да се разчита. Том бил репортер, бе добавила тя, тъй че поне на моменти си имал работа с истината. Освен това тя харесваше и грубоватата му привлекателност. С което според него имаше предвид бръчките по лицето му, врязани през дългите часове из ветровити пущинаци със свистящи край ушите му куршуми. Всъщност лицето му често се бе заравяло в пясъка в съответствие с местните разпоредби за безопасност.
Тя слушаше в захлас разказите на Том за отразяваните от него знаменателни събития по целия свят. Той от своя страна се възхищаваше колко умело имитира Лелия безбройните чудновати гласчета. Освен това не се виждаха принудени да живеят заедно през цялата година, а Том бе наясно какво преимущество е дистанцията на фона на сложните препятствия пред съжителстващите двойки.
Той самият имаше зад гърба си краткотраен брак, приключил, без да се родят деца. Днес бившата му съпруга не би приела да й се обади за нейна сметка дори ако чуеше, че кръвта му изтича.
Беше на четирийсет и една и съвсем наскоро бе загубил майка си, която бе получила инсулт; баща му бе починал няколко години преди нея. Единствено дете в семейството, сега той се чувстваше истински самотен и това го подтикваше към размишления. Половината му живот на тази земя бе преминал, а той нямаше с какво да се похвали, освен с един провален брак без наследници, неофициална връзка с калифорнийската кралица на озвучаването, една камара публикувани материали и някоя и друга награда. По всички критерии — мизерно оправдание за съществуването му.
Бе имал възможност да си създаде чудесен живот с друга жена, но по необясними причини връзката се бе разпаднала. Сега вече бе проумял, че отказът от брак с Елинор Картър щеше да си остане най-голямата грешка в живота му. И въпреки това, верен на действената си натура, той за пореден път се поддаде на жаждата да се скита и реши по Коледа да замине с влак за Ел Ей.
Човек би попитал защо с влак, след като имаше предостатъчно удобни полети, които да го отведат на желаното място за нула време. Само че никой не може да търпи до безкрай летищните процедури за сигурност, които дават право на разни униформени негодяи да ровичкат с палки в съкровените ти места, да ти нареждат да си свалиш панталоните пред непознати или да ти разпердушинват ръчната чанта. В един момент просто откачаш. И Том бе откачил на летище «Ла Гуардия». Взривът не бе просто ядрена реакция — детонацията наподобяваше по-скоро сриването на Помпей.
Тъкмо се връщаше от Италия, където събираше материали за поредната глупава статия, този път за винопроизводството, и бе погълнал повечко от предмета на проучване, за да издържи изпитанието при пространните обяснения за видовете почви и изсъхването на лозята. Ето защо беше уморен, раздразнителен, а и махмурлия. Беше дремнал три часа в апартамента на един приятел в Ню Йорк, преди отново да се отправи към летището, за да хване самолет за Тексас. Задачата му бе да напише обзор за конкурсите по красота за тийнейджъри, която бе приел, защото страшно обичаше кървавите спортове.
При проверката за сигурност на «Ла Гуардия» металотърсачът бе докоснал онези деликатни места от неговата особа, с които не би следвало да търси нито социален, нито какъвто и да било друг контакт. Междувременно другият наглец от охраната успя да изръси всичко от чантата му върху поточната лента. И Том се принуди безпомощно да проследи как всяка негова вещ минава в полезрението на внезапно заинтригувани непознати.
Като един вид елегантен завършек на това изключително преживяване в този момент го информираха, че му е вдигнат предупредителен флаг, насочен към картата му за самоличност, цвета на косата, избора на облекло, пък и размерите на носа му, ако щете. (Така и не се изразиха ясно всъщност.)
В крайна сметка, вместо да лети за Далас, предстоеше му среща със служители на ФБР, Агенцията по лекарствените средства, ЦРУ и нюйоркската полиция. Не се знаело колко време ще отнеме. Така поне му обясниха. Фразата «от пет до десет години» също бе избълвана под носа му. Е, заедно с накърнените му интимни части, това преля чашата. И лавата изригна.
От висотата на своите сто осемдесет и пет сантиметра, подсилени със сто и десет килограма яки мускули, Том усети как от ушите му излиза пара. Избълва думи и словосъчетания, които обикновено не би употребил в близост до коя да е църква, но целта му сега бе екипът по безопасността, чиято омразна палка той строши на две идеални половини. Не изпита гордост от този пристъп на насилие, макар приветствените възгласи от събралите се пътници, станали свидетели на случилото се, да го поободриха.
За щастие съдийката, пред която се яви, наскоро бе изтърпяла повече от усърдна проверка за сигурност на някакво летище, тъй че когато изслуша показанията му, двамата се спогледаха като съучастници. Червеният флаг, оказа се — какъв потрес! — бил вдигнат погрешка. Ето защо Том получи единствено строго предупреждение, придружено от инструкции да се запише в групови сеанси по овладяване на гнева, което той възнамеряваше да направи веднага щом стихне непреодолимото му желание да размаже физиономията на онзи с палката.
Другата последица от избухването бе забраната нещастното му тяло да се появява в който и да било въздушен превозвач по маршрут в Щатите през следващите две години. Той не смяташе, че е възможно да му наложат подобно ограничение, но много скоро му обърнаха внимание върху съответната законова разпоредба, изписана с микроскопичен шрифт в юридическия правилник на авиокомпанията под също толкова мъничкия раздел, озаглавен «Максимална компенсация за загубен багаж — пет долара».
В този момент бе получил просветление. Забраната да лети, обичайният му метод на придвижване, бе предзнаменование; то трябваше да се тълкува като знак свише.
Ето как се стигна до решението да вземе влак до Ел Ей. Да опише черно на бяло това пътуване по железницата от единия слънчев океански бряг до другия в разгара на коледната треска. Разполагаше с грандиозен подтик, много по-силен от желанието да прекара празника с Лелия.
Том Лангдън принадлежеше към рода Лангдън от Елмира, Ню Йорк. Тънките познавачи на литературната история биха свързали въпросната фамилия с името Оливия Лангдън. А Оливия, тази прелестна, жилава, макар и в крайна сметка трагична особа, си бе спечелила неувяхваща слава посредством брака си със словоохотливия оратор, сприхавия мъжкар и продуктивния писач, известен сред приятелите си като Самюъл Клемънс, а иначе познат на света и влязъл в историята като Марк Твен.
Том бе известен за тази родствена връзка още на онази крехка възраст, когато умееше да пише само името си, и то с големи печатни букви. Знанието за нея го бе вдъхновило да превърне думите в свое препитание. То и Марк Твен бе започнал като журналист в «Териториал Ентърпрайз» във Вирджиния Сити, Невада, преди да поеме към славата, богатството, банкрута, а сетне отново към слава и богатство.
Самият Том на два пъти бе попадал в плен на терористични групи, в пет-шест случая едва не го бяха убили, но той продължаваше усърдно да отразява различни войни, въоръжени конфликти, преврати и други похвати, използвани от «цивилизованите» общества, за да примирят своите различия. Бе видял с очите си как надеждата бива изместена от ужас, ужасът от гняв, а гневът — от… е, от нищо, защото гневът като че ли винаги остава, за да вгорчава живота на всички.
Макар да беше печелил важни награди, не вярваше да се е превърнал в писател, способен да създава паметна проза, която да увековечи името му. Не беше той като Марк Твен. И все пак съзнанието за, макар и далечна връзка със създателя на «Хъкълбери Фин», «Живот по Мисисипи» и «Човекът, който поквари Хайделберг», човек, чиито творби надживяваха времето, носеше на Том чудесно усещане за неповторимост, макар и дължимо другиму.
Малко преди смъртта си бащата на Том, който всъщност бе разкрил на сина си какво ги свързва с Марк Твен, го бе помолил да доведе докрай нещо, което според легендата великият писател не бе успял да стори. По думите на стария Лангдън господин Клемънс, който бе пътешествал повече от всеки свой съвременник, на стари години предприел трансконтинентално пътуване с влак. Без съмнение му се бе приискало да види и нещо добро след всичко, което бе изстрадало семейството му. Смятало се, че си водел подробни бележки по време на пътуването, но, кой знае защо, никога не ги бе претворил в цяла книга. Ето това го бе помолил баща му: качи се на онзи влак, довърши нестореното от Марк Твен, тъй че фамилията Лангдън да има с какво да се гордее.
По онова време Том тъкмо бе преживял една изпълнена с перипетии двайсет и четири часова самолетна одисея, прелитайки през океана, за да си каже последно сбогом с баща си. Изслуша тази изречена с мъка молба и онемя. Да прекоси страната с влак по Коледа, за да осъществи някакво уж незавършено дело на Марк Твен? Каза си, че съзнанието на баща му блуждае, измъчено от страданията, и затова предсмъртното желание остана неизпълнено. И ето че сега, когато не можеше повече да лети, без да се остави да му снемат отпечатъци и да го оковат с вериги, той най-сетне щеше да предприеме онова пътуване — заради своя старец, а може би и заради себе си.
Изминавайки близо пет хиляди километра през цяла Америка, той щеше да се опита да открие себе си. Реши да тръгне в навечерието на Коледа, защото се предполагаше, че това е време за обновление и може би последен шанс да оправи собствените си бъркотии. Поне щеше да се опита.
Нека кажем, че ако можеше да узнае какво знаменателно събитие ще му се случи някакви си два часа след качването на влака, Том сигурно би предпочел да тръгне за Калифорния пеша.


«КАПИТЪЛ ЛИМИТЕД»|(Вашингтон — Чикаго)

2

Когато слезе от таксито пред Юниън Стейшън във Вашингтон, откъдето трябваше да започне пътуването, Том се замисли за малобройните случаи, когато се бе придвижвал с влак из Щатите. Движеше се все по Североизточната железопътна линия — отсечките между столицата, Ню Йорк и Бостън — с най-новото в парка на «Амтрак», високоскоростните машини «Асела». Бързи, красиви и просторни, тези влакове по нищо не отстъпваха на европейските си братовчеди. Бяха снабдени със стъклени врати между вагоните, които се плъзгаха встрани, когато се приближиш, и напомняха на Том входа към командния център на космически кораб от «Старшип Ентърпрайз». В интерес на истината първия път, когато се качи на «Асела» и вратите се плъзнаха, той се огледа в очакване да зърне Вулкан в униформата на звездната флота.
Том имаше резервация за спално купе в «Капитъл Лимитед», който щеше да го отведе от Вашингтон до Чикаго. Всъщност трябваше да се прекачи, за да стигне до Западния бряг. «Капитъл Лимитед» покриваше първата отсечка, а с внушителния «Саутуест Чийф» щеше да измине втория и далеч по-дълъг преход. За «Капитъл Лимитед», част от приказната «Балтимор енд Охайо», се разказваха легенди. Онова, което отличаваше железопътната компания за превози «Би енд Оу», бе фактът, че първа в страната се бе нагърбила с превоза на пътници.
«Кап», както гальовно наричаха «Капитъл Лимитед», открай време се смяташе за най-престижния, най-изискания трансконтинентален влак в страната. В някакъв момент тук се предлагаше омар «Нюбърг» със сметана и шери, имаше сервизи от порцелан и кристал, а имаше и живописни куполовидни вагончета, откъдето се наблюдава пейзажът отвън. Бяха включени и вагони «Пулман» с легендарните им стюарди, за които се говореше, че вадели страшни пари от почерпките. През дългата си история «Кап» бе возил крале и принцеси, президенти, кинозвезди и промишлени титани от Чикаго до столицата Вашингтон и обратно, а разказите за тези пътувания съставляваха легендите в железопътната традиция. Том би направил завидна кариера като светски репортер просто като отразява разюзданите приумици на пътниците по този маршрут.
На млади години — поради родствената връзка и интереса на баща му към великия писател — Том сам се бе потопил в живота на Марк Твен, в неговото творчество и митология. Като един вид подготовка за трансконтиненталното пътуване беше препрочел «Глупаци в чужбина», разказ за петмесечното плаване на Марк Твен с парахода «Квакер Сити» до Европа и Божи гроб. За Том това бе един от най-смешните, най-скандалните пътеписи в историята на литературата. Ако човек можеше да си представи Сам Клемънс — онзи мършав младеж, току-що излязъл от дебрите на Дивия запад, от когото никой не би очаквал да се превърне в световноизвестния ерудиран човек на словото — в компанията богобоязливи американци от Средния запад, за пръв път поели към Стария свят, шокиращите възможности за наблюдение ставаха повече от очевидни. Том не се готвеше за чужбина, но в голяма степен се чувстваше странник в собствената си страна, защото по ирония на съдбата бе видял много повече от света отвъд океана, отколкото от Америка.
«Капитъл Лимитед» тръгваше от столицата точно в 4:05 следобед, спираше на дванайсет гари между Вашингтон и Чикаго и пристигаше в града на ветровете точно в 9:19 на следващата сутрин. Том щеше да направи кратък престой в Чикаго, за да се качи същия следобед на «Саутуест Чийф» и да се отправи към Ел Ей. Добър маршрут, който обещаваше да раздвижи кръвта му — ефект, който статиите, посветени на точния момент за ашладисване на свещените дръвчета или за почистване на септичните ями, така и не успяха да постигнат.
Той си купи билети, предаде ски екипа си на съответния служител, отговарящ за багажа — защото двамата с Лелия се канеха да се спускат по модните склонове около Тахо по Коледа, — и пътем отбеляза колко внушителна е Юниън Стейшън, която, преди да бъде събудена за живот, едва не бе нарочена за разрушаване. В края на шейсетте тя се бе превърнала в национален туристически обект — всъщност искаха да прожектират диапозитиви в една голяма дупка, която никой никога не посещаваше. И след като вложените трийсет милиона долара отидоха нахалост, националният туристически обект, който никой не посещаваше, тихомълком бе затворен. Остана само една малка част от сградата с пробит покрив, откъдето хората можеха, представете си, да се качат на влак.
Завръщайки се след края на Втората световна война през 1945-а, бащата на Том бе минал през този терминал в романски стил на път за вкъщи. А синът му вървеше сред увенчаните с множество скулптури и украси мраморни коридори и си представяше, че крачи бодро като баща си обратно към сигурността на цивилния живот, след като е спасил света от тиранията, та макар и въоръжен единствено с пушка и младежка смелост. Изглеждаше някак уместно Том да започне пътуването си оттук, от портала, през който баща му бе прекрачил от един живот в друг. Синът можеше само да се надява да не го посрами.

* * *

Няколко минути Том се задържа пред огромния макет на коледен влак в западния край на централното фоайе. Беше пълно с деца и възрастни, видимо заинтригувани от миниатюрните метални вагончета, преминаващи край старателно оформени градчета, хълмчета и поля. Влаковете притежават носталгичен магнетизъм, на който не устояват дори множеството американци, които никога не се возят на тях. Поддал се на атмосферата, Том усети, че се усмихва широко на малките вагончета, които профучаваха по тесните релси.
Влакът скоро щеше да отвори врати за пътниците, така че Том се насочи към перона. Макар напоследък някои гари да бяха въвели електронна проверка на багажа, всеки можеше да пристигне в последния момент и да се метне през отворената врата. Нямаше контролно-пропускателни пунктове, нито палки в нахални ръце, нито налудничави въпроси като например дали бихте допуснали някой напълно непознат да натовари малко термоядрено устройство в ръчната ви чанта, докато сте в тоалетната, сякаш няма доброволно да предоставите подобна информация. Човек просто се мята и заминава. В модерния свят на безкрайни правила простотата на този вид пътуване бе всъщност твърде ободряваща.
Том седна в чакалнята на «Кап» и взе да изучава спътниците си. Спомни си как, когато се бе возил с «Асела» до Ню Йорк, буквално всички чакащи бяха делови служители, облечени строго и снабдени с всички видове достъпни за корпоративния бизнес оръжия: клетъчни телефони, пейджъри, електронни бележници, преносими компютри, приемници на слушалки, лазерни писалки, заредени с плутоний чудесийки и куфарчета с хард дискове. Това бяха напористи хора с мисия и когато вратата се бе отворила да пропусне тълпата, те се бяха спуснали към стъпалата. Том за малко не бе разсъблечен, защото не крачеше достатъчно бързо. Някаква дребничка, но решителна бизнес дама връхлетя отгоре му, все едно бе разперил насреща й червена пелерина, а нейната единствена цел бе да го изкорми.
Групата, която сега очакваше влака, бе по-разнородна. Съставена от бели, чернокожи и индианци, мюсюлмани в традиционни облекла, азиатци — приятно разнообразна по етническа принадлежност и произход, с приблизително равен брой мъже и жени.
До Том седяха момче и момиче, които отпиваха диетична кола, държаха се за ръце и притеснено се оглеждаха. Нищо чудно за пръв път да се отделяха от дома. Том бе пътувал толкова много на тяхната възраст, че можеше да си обясни тревогата, която изпитваха. От другата им страна дремеше възрастен свещеник, вдигнал крака върху раницата си.
Срещу отчето седеше слаба жена с ъгловато лице, чисто геометрична конструкция от кожа и кости. Том не можеше да отгатне възрастта й, защото бе увила главата си в дълъг пъстър шал, вързан като тюрбан. Носеше дървени обувки с размерите на десеткилограмови гирички. На стола до нея бяха пръснати карти таро, които тя внимателно изучаваше. Поглеждаше всеки, който минаваше покрай нея, а очите й сякаш казваха: «Зная всичко за теб.» Беше малко изнервящо. Веднъж на Вирджинските острови някакъв старец бе гледал на Том на ръка. Беше му обещал дълъг живот с многобройно потомство, обична съпруга и безоблачно щастие. Том често си бе мислил дали да не издири лъжеца, за да си вземе обратно парите.
Наблизо мина възрастна дама, която се придвижваше с помощта на инвалидна стойка. Том си спомни за майка си. След удара тя не можеше да говори и той бе съчинил проста система за общуване. Слагаше на гърдите й тяхна снимка, на която синът й бе малко момче, а тя я вдигаше със здравата си ръка. Това означаваше, че всичко е наред, че не е загубила връзка с реалността. Никога нямаше да забрави онзи път, когато сложи снимката и цели осем часа чака да я вдигне. Но тя повече не посегна към нея. На следващия ден издъхна.
След няколко минути, увлечен от другите пътници, Том грабна чантата си и се насочи към изхода. Могъщият «Капитъл Лимитед» го зовеше.


3

Навън беше студено и гъстите облаци обещаваха сняг или поне суграшица. В подобно време пътуващите по въздуха започваха да се притесняват да не закъснее полетът или да не се обледенят крилата на самолета, но за якия «Кап» заплахите на суровата природа не значеха нищо; той потегляше за Чикаго и нищо не можеше да го спре. Том усети приятна възбуда; началото на всяко пътуване неизменно покачваше нивото на адреналина му. Последната му публикувана статия за някакво здравно списание изследваше невероятния потенциал на шестседмична диета със зрели сини сливи, за предпочитане в удобна близост до тоалетната. Том се чувстваше повече от готов за приключение.
Той се отправи към началото на композицията и огледа двата дизелови локомотива, които щяха да теглят влака. Чел беше за тия чудовища. Носеха марката на «Дженеръл Електрик», модел Р-42, всеки със смайващото тегло от 134 тона, с шестнайсет бумтящи цилиндъра и мощност от 42 000 конски сили. Докато оглеждаше огромните машини, той се опита да си представи как ли биха изглеждали на Околовръстната магистрала на Вашингтон. Каквото не можеха да надбягат, просто щяха да го прегазят.
Том се върна по един страничен коловоз в тунела, който минаваше под гарата, и ето че видя стар, боядисан в защитно зелено локомотив, който му се стори интересен. Попита за него минаващия наблизо служител на «Амтрак».
— Това е някогашният влак на Франклин Рузвелт — каза човекът, — «Марко Поло», влак номер седем. Сега е собственост на «Норфък Съдърн». Вътре дават приеми на разни важни клечки.
В този момент под тунела близо до реликвата спря дълга лимузина.
— Да не би да са сервирали ранна вечеря на «Марко Поло»? — попита Том. — С Чърчил и Сталин, а? — добави с усмивка.
— А, не — рече мъжът, който явно не схвана шегата, — някакъв големец ще се вози с «Кап Лимитед». Оттук ги докарват, а после лимузината минава по рампата под гарата. Да не ги забележат един вид, както прекарват филмови звезди през летищата.
— И коя е важната клечка този път? Някой политик сигурно.
Човекът погледна Том. Приличаше на ветеран железничар и вероятно можеше да разкаже безброй невероятни истории, стига слушателят да разполагаше с време.
— Че каква тайна ще е, ако ви кажа?
Том изчака да види кой ще слезе от колата, но никой не се появи. Все пак имаше голям шанс да зърне важната персона — щом се качеше във влака, трудно щеше да се скрие. Дайте му един препускащ влак, писалка, бележник, надежден бинокъл и пълна свобода и Том ще ви поднесе на тепсия всяка важна клечка.
Този ден тъй наречената «композиция» на «Кап» се състоеше от две машини, един товарен вагон, три пътнически салона, вагон-ресторант и един преходен между спалните вагони, където се помещаваше по-голямата част от обслужващия персонал. Той беше снабден с високи и ниски врати, които даваха възможност за достъп от двуетажните към едноетажните вагони, та затова се наричаше «преходен». Том спря едва когато срещна един стюард и му показа билета си.
— В следващия спален вагон сте, сър, Реджина ще се погрижи за вас.
Том продължи да издирва Реджина. Откри я пред внушителен, висок пет метра вагон на два етажа, наречен, според терминологията на «Амтрак», «Суперлайнер», най-тежкия пътнически вагон в света. Макар и смятан за отживяло превозно средство, за Том влакът криеше някаква тайнственост. Бе изчел повечето класически криминални истории, чието действие се развиваше върху платформите на тракащи колелета, и откри, че тук присъстват всички елементи на изпълнените с напрежение разкази. Долови романтиката на изискано, лишено от припряност пътуване в едно затворено пространство със съответната разнолика група заподозрени. В най-добрите според него подобни разкази пътниците стаяваха дъх в мрака, вдигнали завивки до брадичката си, просто защото долавяха, че предстои да се случи нещо ужасно. Скоро, когато напрежението достигнеше връхната си точка, щеше да блесне лъч светлина, да отекне писък или нечие тяло да тупне тежко. В ранните часове на утрото трупът, с изцъклени очи и бледо като платно лице, щеше да бъде открит от някоя изумително тъпа придружаваща господарите си прислужница, която дълго нямаше да спре да пищи, докато в същото време чифт мътни очи я наблюдаваха от някой тъмен ъгъл. Който не потръпне от такъв сценарий, да провери пулса си, тъй мислеше Том.
Реджина имаше гладка тъмнокафява кожа и изглеждаше прекалено млада, за да работи в железопътна компания или където и да било другаде; всъщност Том би я взел за гимназистка, готвеща се за първия училищен бал, за първата си истинска целувка. Висока и стройна, тя правеше впечатление с хубостта си и очевидно харесваше работата си. Носеше коледна шапка в червено и бяло, от онези, които си слагаха асистентките на Дядо Коледа в големите магазини, и помагаше на притеснените младежи, които Том бе видял да си държат ръцете в чакалнята. Свещеникът вече бе показал билета си и в момента тикаше голямата си раница през вратата. Щом младежите продължиха навътре, Том пристъпи напред и представи билета си.
Реджина погледна името и го отметна в своя списък.
— Заповядайте, мистър Лангдън, вие сте на горния етаж. Купе Д. Стълбите вляво и после пак наляво по пътеката.
Том благодари и небрежно вдигна крак на стъпалото, отвеждащо в импозантния «Капитъл Лимитед». Представата му за спални вагони се основаваше единствено на видяното във филма «Север северозапад», режисиран от Алфред Хичкок с безупречно елегантния Кари Грант, сексапилната Ева Мари Сейнт и зловещия Джеймс Мейсън в главните роли. Повечето почитатели на филма помнят прочутата сцена със самолета за пръскане на насаждения, в която Кари, в своя супер елегантен сив костюм, е съвсем сам насред ширналото се поле в очакване да се срещне с тайнствения Джордж Каплан, който, разбира се, не съществува. Някакви хитреци от ЦРУ са скалъпили самоличността на Каплан за собствените си престъпни цели. Онези в Управлението непрестанно все за нещо мамят, та да процъфтява демокрацията. И все пак, ако трябва да бъдем честни, правят го за едното забавление и изцяло за сметка на данъкоплатеца.
Виж, сцената, която Том помнеше най-добре, бе онази с предългите целувки в просторното спално купе на Ева Мари Сейнт. Кари и Ева го даваха доста разгорещено дори според днешните схващания. Том си спомняше какви похотливи мисли го бяха връхлетели, и то насочени към всички жени на земното кълбо или поне към онези, които приличаха на Ева Мари Сейнт.
Та от този филм си бе създал впечатлението, че спалното му купе ще бъде просторно, изискано обзаведено, с място за две легла, приятен кът за работа, малко преддверие, в което да приема посетители, самостоятелна баня с вана и джакузи, евентуално помещение за прислугата и може би външно балконче. Имаше си причина в края на филма Кари и Ева да започнат медения си месец тъкмо в това спално купе. Та то бе по-голямо от всеки един от апартаментите, в които Том бе живял.
Той тръгна да изпълни указанията на Реджина. Да вървиш с багаж в ръце се оказа трудничко, защото стълбите бяха поставени под точния ъгъл от деветдесет градуса. Утешаваше се с мисълта, че спестеното пространство е заделено за огромните спални купета. В следващия миг вдигна поглед и разбра, че е изправен пред сериозно препятствие.
Жената беше възрастна, облечена в нещо като нощница, макар още да нямаше четири часа, и се помайваше на площадчицата, преди да тръгне надолу. Том бе на крачка от целта. Тоест трябваше да изкачи последното стъпало, да преодолее последната височинка, преди да се отдаде на фантазиите си с образа на Ева Мари в своя приспивно люлеещ се панорамен апартамент.
— Извинете — любезно рече той.
— Слизам — обяви жената с гръмовен баритон, който накара обръгналия, макар и бивш военен кореспондент да се почувства едва ли не женчо.
— Само позволете да се промъкна край вас — помоли той.
Това обаче изобщо не се предвиждаше. Жената нямаше ръста на Том, но пък беше, меко казано, двойно по-широка.
— Здрасти, Реджина — провикна се тя надолу.
— Здрасти, Агнес Джоу — отвърна Реджина.
Никой от двамата не бе готов да отстъпи и ето че Том и въпросната Агнес Джоу подеха тромаво танго. Една напред, една назад. Това изпълнение по вертикала позамая главата на Том.
— Агнес Джоу — рече той накрая, — аз съм Том Лангдън. Билетът ми е за купе Д. Ако бъдете така добра и отстъпите за секун…
Не си довърши изречението, защото наместо да отстъпи, жената го побутна. Всъщност една месеста ръка като на шампионка по кеч се стовари в дясното му слепоочие и както вече бе позагубил равновесие, той се хлъзна надолу по стълбите и се пльосна по гръб на равното.
Последвала неговия летеж, Агнес Джоу бе така любезна пъргаво да прескочи проснатото му тяло. У Том се надигна сериозно съмнение дали Марк Твен е започнал така своето железопътно пътешествие. Агнес Джоу се отправи към Реджина, която бе заета да помага на новодошлите да се качат и за щастие не бе видяла случилото се, за което Том беше благодарен. В края на краищата една възрастна жена току-що го бе сразила най-безцеремонно, все едно бе герой от компютърна игра.
— Заповядай, сладурче. Благодаря, че ми качи чантите. — Агнес Джоу подаде на Реджина няколко дребни монети.
Том се изправи и на свой ред тръгна към Реджина, но не преди да изгледа зверски старицата.
— Ще взема чантите ви, мистър Лангдън, оставете ги ей там, докато проверя всички билети.
— Благодаря. Казвай ми Том — рече той и й подаде шепа долари. В замяна получи дяволит поглед. Когато Агнес Джоу отново попадна в полезрението му, тя бавно напредваше нагоре по стълбите. — Та отдавна ли работиш по тази линия?
— От четири години.
— Това е доста време.
— Ами, има хора, които са от двайсет години с този влак.
Том отново се извърна към Агнес Джоу, която сякаш не бе помръднала. Краката й наистина се движеха, но тя като че стоеше на едно място. Беше всъщност любопитно да я гледаш, все едно наблюдаваш бавно стичаща се лава.
— И се познаваш с Агнес Джоу?
— О, да, тя се вози с нас от десетина години или поне така съм чула.
— Десет години! Сигурно й е приятно да пътува.
Реджина се разсмя.
— Мисля, че ходи на гости при роднини. Добра жена е.
Том разтърка удареното място на главата си, последица от добрите обноски на Агнес Джоу.
— В този спален вагон ли е?
— Ами да, точно до вас.
Чудничко, рече си Том.
Той се върна при стълбата, където Агнес Джоу по необясними причини продължаваше да стърчи на едно място.
— Агнес Джоу, имате ли нужда от помощ?
— Справям се, сладурче. Просто ми трябва време.
— Да взема да мина пред вас и да ви изтегля?
Планът на Том предвиждаше, щом я задмине, да побегне с всичка сила и да се заключи в своя приказен апартамент с Ева Мари, докато Кари Грант пази отвън.
— Само малко пространство ми дай, синко!
Тя придружи троснатата си забележка с як замах на лакътя, който взе, че улучи левия бъбрек на Том. Докато болката утихне и той успее да се изправи, Агнес Джоу бе изчезнала. Том бавно се придвижи към купе Д. По дяволите, май отново се чувстваше като военен кореспондент.


4

Застанал на вратата на купе Д, Том си помисли, че ако Кари и Ева Мари бяха снимали тук сцената с целувките, «Север северозапад» би попаднал в категорията на филмите с три червени хиксчета. Не беше сигурен какви са точните размери на това помещение категория лукс, но след две нормални крачки се блъсна в отсрещната стена. Нямаше фоайе, нямаше кабинет, нито бюро, не се виждаха и двойни легла, а като че ли балкончето, ваната и евентуалното помещение за прислугата щяха да си останат само блян.
Имаше мивка и огледало, както и контакт за електрическа самобръсначка. Шкафчето отдолу бе добре заредено. Имаше тоалетна хартия, следователно все нещо като баня трябваше да са сместили. Том откри и малко гардеробче, в което да окачи сакото си, голямо огледало срещу стената, по чиято дължина предполагаше, че се намира леглото, както и койка на второто ниво. Имаше също стол и масичка на подвижно краче, чийто плот бе гравиран като шахматно табло, но можеше да се използва и за писалище. Прозорецът беше наистина огромен и го подканяше да погледне навън, където вече прехвърчаха първите снежинки, за да го настроят в коледен дух. Вратата към купето се заключваше, а и разполагаше с тежка завеса, която осигуряваше уединение. Хубаво де, не е чак толкова зле, реши той. Ако трябва да бъдем точни, по отношение на пространството купето далеч надвишаваше онова, което би получил в първа класа на който и да е самолет.
Това впечатление трая само докато отвори вратата и надзърна в банята. Всъщност според надписа, окачен вътре, тук се помещаваше и баня, и тоалетна. Нима очакваха от него да се облекчава и да сапунисва тялото си с шампоан на едно и също място? Не че не се беше случвало да съчетава тези две действия, но го беше правил не по принуда, а по свой избор. Всъщност като репортер отвъд океана бе изтърпявал и душове, състоящи се единствено от изплютото от някоя камила, и то определено по принуда.
Истинската дилема тук се пораждаше от въпроса за капацитета. Том огледа тялото си, а после тъй наречената баня/тоалетна. Пристъпи напред и отново се опита да прецени възможностите. Беше почти сигурен, че ще се напъха в тази кабинка. Влезеше ли вътре обаче, щяха да са нужни трима-четирима здравеняци, въоръжени с мощни машини, за да го измъкнат. На всичкото отгоре Агнес Джоу сигурно щеше да дебне наблизо, за да нанесе съкрушителен удар по единствения му здрав бъбрек.
Беше чел за жената, взела трансатлантически полет, която бе имала нещастието да извърши непростимия грях да пусне водата в тоалетната на борда, преди да е станала от седалката. Това привидно невинно действие бе създало по някакъв начин мощен вакуум, който я приковал към седалката. (Беше му хрумнало да пише до инженерите, конструирали въпросния модел самолет, и да ги пита защо не са провели нужните изпитания, за да се избегне подобно нещастие.) Жената изтърпяла целия полет в неудобната поза, докато накрая не й се притекъл на помощ елитен екип, въоръжен с гигантски шпатули и бебешко олио, който щурмувал тоалетната и освободил окаяната заложница. На нейно място Том като нищо би отхапал и двата си крака, за да счупи спойката.
Решен да сложи край на подобни мисли, той се извърна и тъкмо да седне, нещо сякаш проблесна на стената срещу леглото. Отначало не го и забеляза, толкова кратък бе проблясъкът. Но ето че се повтори. Беше Агнес Джоу. Но как бе възможно? Това придаваше много странен смисъл на названието «самостоятелно» купе. В следващия миг установи какъв е проблемът. Вратите между купетата сигурно се отваряха, навярно заради необходимостта от почистване или разместване, или каквото там се наложеше, но резултатът се свеждаше до това, че той виждаше какво става в купето на жената. Беше лагерувал в компанията на гореспоменатите мръсни плюещи камили и пустинни номади, чийто последен досег с водата за къпане датираше от първата им поява на бял свят, а също и с други противници на личната хигиена, беше търпял и канонадни залпове да го вдигат на крак наместо будилник. Ала никога не бе спал край жена като Агнес Джоу и нямаше никакво желание тепърва да преживява това.
Приближи до стената, за да я върне на място, но неволно надникна в отвора между двете помещения и се озова очи в очи със спътницата си.
— Добре ще е да не ме шпионираш, синко — рече тя. — Пък и не ти трябва стара чанта като мен, сладурче… върви си намери някое момиче на твоята възраст.
Добре де, каза си Том, това тук е градската кукувица, само дето нашият град е на колела. И реши да продължи играта.
— На мен пък ми харесвате.
— Ей, не ме карай да викам Реджина.
— А, недейте, тъй хубаво си бъбрим, защо ни е трети?
— Не ме баламосвай с приказки. Няма да стане, защото не съм аз от тия. Виж, може да изпием по едно в салона и да се опознаем. — Ако щете, вярвайте, но Агнес Джоу припърха с клепачи.
— Е, на такова предложение само един глупак би отказал.
— Извинявай, че те бутнах по стълбите, Том — рече тя с усмивка. — Ръката ми трябва да се е отплеснала.
— Щом ми е било писано, добре поне, че беше ти.
Той се обърна и видя Реджина с чантите му в ръце, която оглеждаше междинната преграда.
— Пак ли е излязла от пантите? Помолих онези от поддръжката да я оправят.
— Здрасти, Реджина — изписка Агнес Джоу през отвора. И посочи Том. — Да внимаваш с тоя, голям сваляч е.
— Щом казваш.
Том бутна преградата на място.
— Съжалявам за неудобството — рече Реджина.
— А, няма нищо. Струва ми се съвсем безобидна.
Реджина го изгледа многозначително.
— Не бих избързвала с преценката. — Тя внесе чантите му и приседна на канапето, което очевидно в полунощ се превръщаше в легло, и извади бележник. — Ще запиша сега резервацията ви за вечеря. Вагон-ресторантът отваря в пет и половина. А ако не искате да се храните там, можете да си вземете нещо от барчето. Намира се след вагон-ресторанта, на долното ниво. Стълбите са по средата на коридора вдясно. Показвате си билета на Тайрон, това е стюардът на барчето, и му казвате, че не сте вечеряли в ресторанта. За пасажерите от спалните вагони всичко е безплатно.
— Ще хапна в ресторанта. За седем става ли?
Реджина си записа.
— Докато вечеряте, ще дойда да оправя леглото ви. До стълбата, по която се качихте, има сода, минерална вода, кафе и плодове. Редовно проверявам, тъй че винаги всичко е прясно. И на ваше разположение.
— За ресторанта има ли някакви изисквания към облеклото?
Въпросът се стори забавен на Реждина.
— А, виждала съм всевъзможни тоалети.
Дали си въобразяваше, или момичето наистина стрелна с поглед преградата към Агнес Джоу?
— Все пак повечето предпочитат всекидневно облекло — продължи Реджина. — С нас пътуват много семейства с малки деца. Така сте си съвсем добре.
— Тъкмо това исках да чуя.
Том разпита и за ограничените размери на банята/тоалетна и научи, че по-големи сервизни помещения, при това със стая за преобличане, били предвидени на долното ниво, но билетите за там бързо свършвали.
— Предпочитат ги най-вече хората с физически недъзи — дипломатично добави тя.
Реджина се накани да си тръгва и тогава Том се обади:
— Аз съм журналист. Готвя се да прекося страната и да опиша пътуването си.
Момичето изглеждаше силно заинтригувано.
— С кой влак ще продължите, с «Емпайър Билдър» за Сиатъл, с «Калифорнийски зефир» за Сан Франциско или със «Саутуест Чийф» за Ел Ей?
— Със «Саутуест Чийф» за Ел Ей.
— Страхотен влак. С интересна история. И на него работят чудесни хора. Ще ви бъде забавно. Повечето от онези, които обслужват влака, никога не са пожелавали да напускат.
Том извади бележника си.
— Както го описвате, все едно за човек говорите.
— То си е така. Хванеш ли се на такава работа, прекарваш толкова време на някой влак, че научаваш странностите, преимуществата и слабостите му. Някои са по-темпераментни, други по-отстъпчиви. Все едно имаш връзка с жив човек. Знам, че звучи странно, но наистина е така.
— Хм, като си припомня що за връзки съм имал, срещата със стотонна дизелова машина би била приятно разнообразие.
Реджина се засмя.
— Моята майка Роксан работи на «Саутуест Чийф», началник на обслужването. Тя е големият шеф. В Чикаго ще я видя. Ще й кажа, че ще пътувате с нейния влак. Виж, тя би могла да ви разкаже интересни истории.
— Това нещо обичайно ли е? Много роднини ли работят за «Амтрак»?
— Е, казах ви за майка ми, а представа нямам колко чичовци, лели и братовчеди имам тук и там. Така и аз се запалих. Синът ми също работи за «Амтрак». Чисти вагоните.
— Син? — ококори се Том. — Та вие изглеждате, сякаш току-що сте завършили гимназия.
— Агнес Джоу беше права, голям сваляч сте. — Тя се усмихна свенливо. — Все пак благодаря за комплимента. Нека ви кажа, че с вас пътуват и много известни личности. Певци, спортисти, филмови звезди. И повечето са много приятни хора. — След което добави с по-сериозно изражение: — В родния ми край да работиш за влаковете е нещо специално. Хората те уважават. Много е шик, разбирате ли?
Том кимна утвърдително. Тази подробност го заинтригува. Трябваше по някакъв начин да я включи в своя разказ.
— Смятате ли, че някой от колегите ви би поговорил с мен?
— А, разбира се, ще кажа тук-там. Всеки, който работи по влаковете, знае безброй интересни истории.
— О, не се съмнявам.
Когато Реджина си тръгна, Том усети, че влакът потегля. Дизеловите машини нямаха нужда от трансмисия, тъй че не се налагаше да се дърпат упорити лостове. Ускорението се получи по-гладко и от най-луксозния автомобил. Беше точно 4:05. Легендарният «Капитъл Лимитед», понесъл Том Лангдън към неговата мисия, бе поел на път.


5

Получил разрешение за излитане от железопътната контролна кула, «Капитъл Лимитед» се понесе по металната писта с дървени подпори и плавно полетя. Спусна облицованите си със стомана крила за поздрав към прелитащо птиче ято, ослепи скупчилите се близо до Капитолия лобисти, защитаващи поредната кауза, и се насочи на запад, както бе сторил и Марк Твен почти като юноша. Младият Сам Клемънс изминал пътя от Мисури до територия Невада с подрусващ дилижанс, преспивайки нощем върху торбите с пощата, а денем седнал отвън по едните си долни дрехи. Макар да се бе наслаждавал на множество редки и красиви гледки, той се бе борил с несгодите на пустинята, с бандити, зли мексикански кучета, лошата храна и скуката, докато Том Лангдън усещаше мощния устрем на хиляди тонове желязо, пък и разполагаше с удобно легло, тоалетна и Агнес Джоу в съседство. Още не можеше да реши кой от двамата бе извадил по-голям късмет.
Обади се на Лелия по клетъчния си телефон. Не беше й казал, че ще пристигне с влак, защото искаше да я изненада. Тя наистина остана изненадана, но не както той си го бе представял. Всъщност като чу реакцията й, Том искрено се зарадва, че в момента ги делят близо пет хиляди километра.
— Ще прекосиш цяла Америка с влак? Ти какво, луд ли си? — викна тя в слушалката.
— Хората открай време пътуват така, Лелия.
— Да, през каменната ера.
— Готвя се да напиша нещо за Коледа. — Нямаше желание да споделя другата своя причина за това пътуване, защото го мъчеха известни колебания по отношение на нейното място в бъдещето му — поне в онова бъдеще, което се надяваше да открие по време на пътуването.
— Наела съм частен самолет, който тръгва точно в шест на Бъдни вечер.
— Взел съм си ските, ще бъда там. Влакът пристига в Ел Ей сутринта на същия ден.
— Ами ако закъснее?
— Стига, моля ти се, става дума за влак. Спираме си на гарите, изчакваме едни пътници да слязат, други да се качат и така до Ел Ей.
Чу я да въздъхва дълбоко и продължително. Всъщност напоследък бе изслушал немалко такива въздишки. Отстрани погледнато, отношенията им бяха идеални, защото не се налагаше да са заедно всеки ден. Нямаше ги споровете около готвенето, чистенето, за това как да се изстисква пастата за зъби или кой кое шкафче в банята ще ползва, които да се превърнат в унищожителна сила за иначе щастливата двойка. Повечето пъти се хранеха навън, правеха романтични разходки по плажа в Санта Моника или пазаруваха на Пето Авеню, спяха до обяд, а после поне два месеца не се виждаха. Ако имаше повече бракове с подобно разписание, то броят на разводите, вярваше Том, щеше рязко да спадне. А щом е така, зачуди се той, за какво са тия въздишки напоследък?
— Просто бъди тук навреме. Не искам да обърквам плановете на всички.
— На всички ли? Кои са тия всички?
— Онези, които идват с нас в Тахо.
Това беше новина за Том.
— Кои са те?
— Приятели от киното, агентът ми, мениджърът ми и разни други. Нали говорихме за това.
— Не, не сме говорили. Мислех си, че ще бъдем само аз и ти. Както през последните две години.
— Именно затова реших, че би било хубаво да направим промяна.
— Което какво означава? Че ти е скучно само с мен?
— Не съм го казала!
— Не е и необходимо. Армията, която си поканила на нашата Коледа, говори достатъчно красноречиво.
— Виж, не искам да се караме. Просто реших, че ще бъде забавно да прекараме Коледа в Тахо в приятна компания. Повечето ги познаваш, не е, като да се виждате за пръв път, и освен това не казвам, че няма да можем да се усамотим. Наела съм само една стая, скъпи. И съм си купила ново боди, само за теб. Има си коледен надпис, доста провокиращ — добави тя с най-въодушевения тон. Том усети по тялото му да пробягват тръпки. Нищо чудно, че тази жена печелеше толкова добре с едните гласни струни.
Том открай време се стъписваше пред убеждението на жените, че могат да съкрушат един мъж просто като атакуват първичните му инстинкти, намеквайки, че го очаква евентуално разширяване на плътските познания. В битката между половете това се равняваше на предупредителна ядрена атака. Според него си беше удар под кръста и, честно казано, унизително за цялото мъжко съсловие.
И въпреки това се чу да казва:
— Виж, бебчо, аз също не искам да се караме. Ще пристигна навреме, кълна ти се.
Затвори телефона и за няколко мига се остави в плен на видения с палави бодита. Понякога съм такъв наивник, каза си тъжно той.
Докато се упрекваше, в коридора настъпи някакво раздвижване. Преди да отвори вратата и да подаде глава, от минаващата група се виждаше само влачеща се ръка и крак. Макар да ги зърна за секунда, откри нещо познато в тия крайници. Реши, че са се отправили към друга част на спалния вагон. Важните персони, естествено, щяха да получат първокласни удобства. Мина му мисълта да ги последва, да се увери, че са онези от лимузината, но реши, че по-късно ще ги издебне.
Отново седна и се загледа в пейзажа. Дотук ходът на влака бе гладък и плавен, а тракането на колелата действаше успокояващо. Това всъщност не е прословутото «трака-трак», реши Том. То по-скоро приличаше на провлачено жужене, шепот, жужене и отново шепот, последван от издълбоко «ссс, бууум, бааа». Хубаво беше да знае, че е отметнал този важен въпрос.
Най-напред щяха да спрат в Роквил, Мериленд, на някакви си двайсет и пет минути от Вашингтон. Близо до Роквил се намираше «Сейнт Мери» — скромна бяла църква, кацнала на малко хълмче. Там бе погребан Скот Фицджералд — не по някаква друга причина, а просто за да уважат желанието му да остане за вечни времена на родна земя. Том си отбеляза мислено да изготви в писмен вид точни инструкции за собственото си погребение, след което извади лаптопа и натрака някои свои наблюдения за бъдещия разказ, макар да не смяташе, че е видял бог знае колко. Като оставим настрана нападението на Агнес Джоу и обещаващото гукане на Лелия, дотук пътуването бе минало, общо взето, без особени сътресения.
Реши да потърси някой, с когото да си поприказва. Влакът потегли и той трябваше да се подпре с ръка на стената в коридора, за да запази равновесие. Някой бе окачил празнични гирлянди по протежение на пътеката, а на вратата, свързваща ги със съседния вагон, дори имаше истински коледен венец.
Докато минаваше край купе А, възрастният свещеник от чакалнята излезе оттам и се блъсна в него, тласнат от инерцията на движението.
— Здравейте, отче — рече Том и протегна ръка за кратко ръкостискане, колкото да помогне на стареца да се закрепи.


Елинор Картър бе католичка и където и да се озовяха, двамата с Том ходеха на литургия. Тя все се шегуваше, че просто ще упорства и в някакъв момент Том или ще бъде спасен, или ще претърпи духовна лоботомия. Всъщност за кратко в гимназията си бе въобразявал, че иска да стане свещеник. Като ученик беше кльощав и непохватен и се източи изведнъж, тъй че ставите му не бяха развили нужната координация. Тази негова несръчност и стряскащото с вида си упорито акне го направиха изключително непопулярен сред връстниците му. Като естествена последица бе дошла мисълта за кариера в самота, вглъбение и молитви. Две неща го спряха: първо, той не беше католик, и, второ, клетвата за безбрачие съвсем не му беше по вкуса. Когато узна за това изискване, той си пожела да стане по-скоро рок звезда.
— Вече не служа в църквата — рече благо божият човек. — Макар все още да се обличам със свещенически дрехи, защото други и нямам, освен онзи всекидневен костюм от шоколадово кафяв полиестер от седемдесетте години, за който все още не съм измолил прошка.
— Е, свещеникът си остава свещеник.
— Аз съм отец Пол Кели, бивш служител в храма на свети Тома Аквински.
— Том Лангдън. В Чикаго ли ще посрещнете Коледа?
— Не, отивам в Лос Анджелис. Сестра ми и нейните дечица живеят там. Ще посрещнем заедно празниците.
— Аз също. Предполагам, и вие ще продължите със «Саутуест Чийф».
— О, да. Ако е вярно каквото разправят за гледките по пътя, то ще се насладим на Божиите дела.
— Може би пак ще се видим в салона след вечеря. Ще ви предложа да изпушим по една от моите пури. — Том бе забелязал дръжката на лула да стърчи от джоба на свещеника.
Отец Кели го удостои с дяволита усмивка и сложи ръка върху неговата.
— Бог да ви благослови, синко, влаковете наистина са цивилизовано транспортно средство, не мислите ли? А може би ще видим и онези хора от киното — добави той.
— Какви хора?
Отец Кели се приближи и огледа коридора за някое любопитно ухо. Том тутакси си представи, че е таен шпионин на баптистите или методистите, изпратен в Рим да изкопчи строго пазени църковни тайни от някой свещеник с голяма уста, които после описва с възнаградено злорадство, докато из Ватикана яростно хвърчат изпепеляващи меморандуми.
— Дойдоха с огромна лимузина, която спря досами влака. Съвсем дискретно се поинтересувах кои са… любопитен съм по природа, пък и хората не се стесняват да споделят каквото им падне, ако имат насреща си свещеник. Повярвайте, Том, стига да не им липсва въображение, хората са готови да изповядат всяко деяние, истинско или измислено, и слава богу, обикновено е по-скоро второто. Двама са, поне така чух. Единият бил прочут режисьор, продуцент или нещо такова, макар че не чух името. Другият е актьор или може би писател. Пътуват с влака, защото подготвят филм за някакво подобно пътуване.
Кинаджии, каза си Том, филмова звезда. Може би затова нещо в единия от двамата му се бе сторило познато.
— Какво съвпадение — каза на глас.
— Не разбирам. — Свещеникът го погледна въпросително.
Том обясни, че се готви да опише едно такова пътуване, и старецът като че ли се зарадва от новината.
— Е, подходяща тема сте избрали за статията си. Аз самият много съм кръстосвал с влак и всеки път пътуването е било пълно с изненади.
— Вече и аз започвам да го вярвам — призна Том.


6

След като се раздели с отец Кели, Том продължи през следващото отделение спални купета. Те бяха съвсем обикновени, без баня или душ. Общи бани имаше и на двете нива, а както бе научил от Реджина, на долното се намираха и по-просторни душ-кабини, от които вероятно щеше да се възползва, вместо да рискува да се заклещи в онази в собственото му купе. В луксозната част — поради по-големите си размери — купетата бяха разположени само от едната страна на коридора. Обикновените, много по-малки купета бяха разположени от двете страни и коридорът оставаше по средата. Том забеляза чифт протегнати ръце, хванати една за друга.
Приближи се и видя, че това са познатите му притеснени младежи. Купетата им бяха едно срещу друго, момчето отдясно, момичето — отляво.
— Трябва ли да платя такса, за да мина? — пошегува се той.
И двамата се усмихнаха в отговор.
— Извинете — рече момчето, а момичето свенливо извърна очи. Изглеждаха около двайсетгодишни, а нищо чудно да бяха брат и сестра — и двамата бяха руси, много светли.
— Отивате в Чикаго за празниците, а?
— Всъщност… — поде неловко момчето.
— Стив — прекъсна го момичето, — та ние дори не го познаваме.
— Вижте — рече Том, — във влак е някак по-различно. Ще пътуваме доста дълго заедно. Това кара хората да се отпуснат. Нека пръв да се представя. Аз съм писател, ще опиша пътуването през страната ни. Това е моята история, а вашата?
Двамата се спогледаха и отново Стив пое инициативата.
— Всъщност ние ще се женим.
Том приклекна и им подаде ръка.
— Поздравления. Това е страхотно. Впрочем името ми е Том.
— Аз съм Стив, а годеницата ми се казва Джули.
— Значи смятате да затегнете примката в Чикаго?
— А, не, ще се оженим във влака.
— Във влака? В този ли?
— Не — отвърна Джули. — В «Саутуест Чийф», на път за Ел Ей. Той тръгва утре следобед. — Акцентът й звучеше южняшки, а напевният говор на Стив издаваше, че е отраснал в Нова Англия.
— Това наистина е страхотно. И аз продължавам със същия влак.
Том всъщност бе възнамерявал да направи предложение на Елинор във влака, с който се връщаха във Франкфурт, след като бяха посетили Кьолнската катедрала. Пътуваха в трета класа, макар да си бяха купили билети за първа, което не бяха проумели заради оскъдните си познания по немски. В онези години железопътната линия минаваше успоредно на Рейн и докато следваха реката, Том все се питаше кой ще е най-подходящият момент да изрече намерението си. Първоначалният му план предвиждаше да й предложи в катедралата, но се бяха озовали сред множество туристи с фотоапарати и пищящи деца, тъй че реши да изчака. Бездруго това щеше да бъде единственото подобно предложение за целия му живот, затова държеше всичко да бъде съвършено.
Напевното тракане на колелата, изминалият натоварен ден, няколкото халби «Пилзен», вкусният черен немски хляб и сочните наденички, добавени към отразената в легендарната романтична река лунна светлина; всичко това като че ли се смесваше, за да създаде съвършения миг.
Том си представяше как ще коленичи на пътеката, ще извади пръстена, ще излее любовта си и ще поиска ръката й. Представяше си я как се разплаква, а после и той самият. Пестеливите германци, изпълнили целия вагон трета класа, щяха да станат на крака и да ги приветстват, защото без съмнение ритуалът щеше да срути всички езикови и културни бариери. Когато пристигнеха във Франкфурт, напълно непознати хора щяха да пожелават на току-що сгодените всичко най-хубаво — на немски, а също и на сносен английски, — някои дори щяха да тикат омачкани марки в ръцете им.
Нищо от това не се беше случило, защото не направи предложение на Елинор нито онази нощ, нито някоя следваща. Той просто остана на мястото си, а пръстенът в джоба му тежеше като гюле; сили нямаше дори да го вдигне и да го сложи на пръста й.
Сега отново насочи вниманието си към двамата младежи.
— Да смятам ли, че гостите и семействата ви пътуват с нас, или ще ви посрещнат в Чикаго?
Момичето извърна очи, а Стив облиза устни. Том очевидно бе засегнал болно място.
— Ами всъщност семействата ни не… нали разбирате…
— Не знаят, че се готвите да сключите брак?
— Не знаят, а и не биха одобрили да се оженим — отсече Джули и избърса очи с опакото на ръката си.
— Недей, Джул, не е необходимо да му казваш.
— Че той сам попита — сряза го момичето.
Стив погледна към Том и се опита да заеме позата на непукист.
— Ще направим както сме решили. Защото се обичаме.
— Семейството му не ме одобрява — поясни Джули. — Понеже съм от едно затънтено градче на Вирджиния, в Апалачите, за тях аз съм бяла измет. Е, баща ми може и да е работил в мините от шестнайсетгодишен, майка ми може и да не е завършила дори гимназия и… — Тя погледна към Стив. — Твоите родители може и да са големци в Кънектикът, но никой в семейството ми не е измет. С нищо не са по-лоши от твоите и дори са и по-добри за някои неща — добави тя с южняшка разпаленост.
Том си рече, че е излязъл прав за произхода им: момиче от Вирджиния и момче от Кънектикът.
— А вашето семейство одобрява ли брака? — попита той Джули в опит да поразсее напрежението.
— Те много харесват Стив, но смятат, че съм още малка. Нали съм студентка. И двамата учим в университета «Джордж Вашингтон» във Вашингтон. Там се запознахме. Нашите искат да завърша, преди да тръгна да се омъжвам.
— Е, това е обяснимо, особено ако те самите не са имали възможност да учат в колеж. Без съмнение искат най-доброто за вас.
— Най-доброто за мен е Стив. — Тя му се усмихна и Том сякаш усети как сърцето на младежа се разтапя при мисълта на какво е способна заради него. Може и да бяха още деца, но пък бяха достатъчно големи, за да са лудо влюбени.
— Ще завърша колежа — продължи Джули, — а после ще запиша право в Университета на Вирджиния. За да се гордеят с мен родителите ми. Но това ще го направя като съпруга на Стив.
— Е — рече Том, — животът си е ваш и според мен трябва да слушате сърцето си.
— Благодаря, Том — отвърна Джули и го потупа по ръката.
Да беше се вслушал в подобен съвет навремето с Елинор, всичко можеше да е съвсем различно. По ирония на съдбата те също се бяха запознали в колежа. Елинор беше от ония невероятни умници, които завършваха гимназия на шестнайсет и колеж на деветнайсет. След колежа се бяха захванали с журналистически разследвания в Щатите, на два пъти направиха сензационни разкрития, преди да се решат да станат единствените служители на чуждестранно бюро за начеваща новинарска агенция. Бяха натрупали невероятен опит, който би стигнал не за един, а за няколко живота. Бяха се влюбили също както Стив и Джули. Трябваше да се сгодят, после и да се оженят, а всичко бе свършило тъй внезапно, че на Том все още му ставаше страшно болно, като си припомнеше последните им мигове заедно.
— Свещеникът с нас ли пътува? — На Том му хрумна, че може би ставаше въпрос за отец Кели, но нали беше казал, че се е оттеглил, пък и без съмнение сам щеше да му спомене, ако се готвеше за бракосъчетание.
— Ще се качи в Чикаго — отвърна Стив. — Церемонията ще се проведе на следващия ден. Шаферът и шаферката също ще се присъединят в Чикаго.
— Е, желая късмет и на двама ви. Предполагам, че всички пътуващи са поканени.
— Надяваме се поне някой да дойде — рече Стив.
— Така си е — притеснено додаде Джули, — иначе ще бъде много самотна сватба.
— Никоя булка не би трябвало да преживее това. Аз ще дойда, Джули, и ще доведа всичките си приятели от влака. — Том още нямаше приятели сред пътниците, но нима щеше да е трудно да се сприятели тук, в забележителния «Кап»? Ето, Агнес Джоу му беше в кърпа вързана.
— Салонът, в девет сутринта — уточни Стив. — Гарата се нарича «Ла Хунта».
— Това означава «пресечна точка» на испански — поясни Джули. — Стори ни се подходящо място за сватба.
— Простете за любопитството, но защо точно във влак?
— А, сигурно звучи глупаво — засмя се Джули, — но след като дядо ми се върнал от Втората световна война, баба го посрещнала в Ню Йорк. Били се сгодили, преди да започне войната, но отложили сватбата, защото дядо се записал доброволец.
— Човек би очаквал да се вземат, преди той да замине — отбеляза Том.
Джули поклати глава.
— Не, тъкмо затова не го направили. Дядо отказал, защото имало опасност да я остави вдовица. Казал, че ако се върне от войната, то това щяло да му бъде като знак от Бога, че съдбата е предопределила да се съберат.
— Много благородно.
— Е, та той се върнал и баба, нали го била чакала цели четири години, отишла чак до Ню Йорк, защото била намислила там да се оженят, но толкова други войници се женели, че щели да ги бавят със седмици. Затова платили на някакъв проповедник да се качи на влака с тях и щом прекосили границата с Вирджиния, той ги венчал.
— Предполагам, че са имали хубав брак?
— Петдесет и пет години живяха заедно. Преди две години починаха почти едновременно, през седмица.
— И на вас пожелавам същото — каза Том и се изправи.
— Наистина ли смятате, че хора, които изобщо не ни познават, ще дойдат на сватбата ни? — попита момичето.
Като всеки мъж Том гледаше скептично на сватбите, но пък разбираше колко е важно това за булката. В сравнение с нея на младоженеца му бе далеч по-леко. Той просто трябваше да се появи що-годе трезвен, да каже «Да», да целуне булката, да изтърпи кудкудякането на възрастните дами сред множеството и да се постарае да не изпада в несвяст, преди официалните задължения на брачната нощ да са изпълнени, а парите от подаръците — преброени.
— Не се тревожете — успокои ги Том. — Във влаковете има нещо, което отваря сърцата на хората. А вашата публика, тъй или иначе, няма къде да ходи.
Той отново им пожела всичко хубаво и тръгна към барчето, обслужвано от Тайрон, но мислите му отново литнаха към Елинор. Тя го бе изоставила в Тел Авив, наранен, гневен и объркан — все състояния, които правеха човека неспособен на разумни действия. Докато му дойде умът в главата, беше минало толкова много време, че в крайна сметка той не предприе нищо, за да се свърже с нея. После годините се занизаха и у него се загнезди усещането, че всеки опит да я потърси ще бъде бързо и болезнено отхвърлен. Пък и откъде да знае, че не е вече омъжена за друг?
Том прекоси вагон-ресторанта и кимна на стюардите. Всички те имаха по някакъв коледен елемент в облеклото си. Очевидно здравата се трудеха, за да се подготвят за вечерята, тъй че реши да не ги затормозва с прекалено много въпроси. Продължи към салона. Няколко души гледаха телевизия; други зяпаха през прозорците. Той се спусна по витата стълба и долу откри Тайрон.
Заделеното му пространство беше тясно, но пък добре подредено, с вградени в стените хладилни шкафове, заредени със сандвичи, сладоледи на клечка и всевъзможни сладкиши. Имаше и купи с различни ястия и салати, чипс и ядки, горещи и студени напитки. На металния плот бяха наредени табли. Надписът на вратата в края на пътеката сочеше към салон за пушачи.
Тайрон беше към трийсетгодишен, на ръст колкото Том и приличаше на Елвис, само че беше чернокож. Отначало Том се заблуди, че носи перука, но като го огледа по-внимателно, се увери, че косата си е негова. Това си беше Краля с великолепен абаносов тен. Видът му определено се понрави на Том.
— Ще отворя след около двайсет минути, сър — каза Тайрон. — Закъсняха ми доставките. Обикновено в този час вече съм готов. Ще направя съобщение по уредбата.
— Не се притеснявай, Тайрон. Реджина ми каза да сляза при теб, ако имам нужда от нещо.
Заинтригуван, Тайрон огледа Том, без да престава с подреждането.
— А, ти си писателят значи.
— Да, аз съм.
— Браво на теб. Какво искаш да научиш?
— Като начало искам да знам дали си почитател на Елвис.
— Заради косата, нали — засмя се Тайрон. — Всички първо за косата се хващат.
— Признавам, и аз първо в нея се вторачих.
— Благодаря, благодаря ви мнооого. — Тайрон направи няколко стъпки и разкърши бедра.
— Впечатлен съм.
— Всичките песни ги знам, всичките чупки в кръста. Тоя симпатяга добре го даваше като за бял.
— Отдавна ли пътуваш с «Кап»?
— От деветдесет и трета съм в «Амтрак». На тоя влак съм близо седем години.
— Сигурно доста си видял.
— А, дума да няма, не съм скучал. Качат ли се на влака, хората сякаш си изтървават някой ген, дето иначе им слага спирачка. Знам какви щуротии стават по самолетите, като се натряскат пътниците, ама никой нищичко не знае за ония, дето се смахват по влаковете. Ей, жаден ли си?
— О, с удоволствие бих пийнал, стига да ти се намира нещо по-силничко.
Тайрон му отвори една бира, Том се подпря на стената и се приготви да слуша.
— Първия път като се качих на тоя влак, тръгнахме на север. Тихо и кротко напускаме Питсбърг около полунощ и изведнъж чувам вик откъм спалните. Салонът беше затворен, приключил съм работа, ама отивам да видя какво става, защото се пада само по един стюард на спален вагон, пък аз съм нов и искам да съм сигурен, че всичко си е както трябва. Така де, отивам и гледам някакъв тип стои на пътеката гол, както го е майка родила, с една готина мацка, а тя само по една хавлийка през кръста, нали разбираш. Не са сами де, някаква побесняла дама по пижама го е погнала да го души, а Моник, дежурната стюардеса, се опитва да я укроти.
— Какво, някой беше объркал купетата ли?
— А, мен ако питаш, това му се искаше на голия. Вяха го спипали с гаджето, на което беше платил отделно спално купе през две врати от неговото с госпожата. Трябва да си е падал по заплетените игрички. Дал на жена си хапче за сън, та да може да се измъкне и да се позабавлява с малката въртиопашка, но половинката му надушила, че се крои нещо, и не глътнала хапчето, ами го проследила и ги спипала на местопрестъплението.
— И после?
— Мацката слезе на следващата гара. А за последно видях мераклията с прецъфтялата госпожа да слизат в Чикаго.
Тайрон не спираше да работи, докато говореше, и ето че от отворената му риза се провеси верижка с медальон.
— Откъде ти е това Пурпурно сърце? — попита Том.
— От Персийския залив — отвърна Тайрон и пъхна медальона под ризата си. — От армията де. Напълниха ми крака с парчета от шрапнел, когато един снаряд удари нашия «Брадли».
— Бях репортер в тая война. Боевете бяха по-ожесточени, отколкото в дописките, които се публикуваха у дома.
— А, дума да няма.
— Та значи работата тук ти харесва?
— Абе работа си е, но пък пада майтап. Имам си един номер, по който непрестанно работя, добавям някои неща, махам други. Приятно ми е с пасажерите, с дечицата особено. Това децата и влаковете са нещо страхотно, просто си подхождат, нали разбираш? Три дни работя, после четири почивам. Тия, дето сме в обслужването на дългите маршрути, сме на такива смени. А на още по-големите преходи, с «Чийф» и «Зефир», се работи шест дни, после осем се почива. Ще речеш, почивките са много дълги, и то си е така, ама шест дни пътуваш напред-назад, напред-назад, та след време почва да ти идва в повече. Налага се да отдъхнеш,