Българска търсачка и начална страница

 

– Ама че, гадина перната! – изпсува Шалински ( от глагола „шалить“ – вилнея, бел. на Пр.),  като гнусливо търкаше с носна кърпичка лепкавата птича курешка от яката на якето си. – Още ни си успял да излезеш от къщи и ето ти на, целият си в „гуано“.  Само че .... май като че ли имаше народна поличба, че ако те нацвъка птица...това значи, че....
Въртеше му се нещо в главата и Шалински напрегнато се замисли: На пари ли беше или за щастие? – предположи той, но сбърка, защото в този момент на главата му падна тухла...

 

****
“Снегът се топеше, цапайки тротоара с локви и след това като весели ручейчета  побягваше към ръждивите дъждарки. По дърветата пъпките набъбваха, приласкани от мартенското слънце, пееха птици, носеше си нежен аромат на пролет. Пролетта се вмъкваше в душата, тревожеше сърцето като разцъфващи лалета. Любов...
Любовта, както винаги, закъсняваше. Вече половин час. Но Варя търпеливо стоеше на входа на киното, разсеяно мачкаше каишката на чантичката си и чакаше. Той се приближи отзад, докосна я по рамото. Варя рязко се обърна, зарадва се, хвърли се на врата на любимия – той нежно я отблъсна.
– Трябва да поговорим, – каза любимият като гледаше модните си обувки от змийска кожа.
– Да?  Говори тогава, – подкани го Варя, незнайно защо изпитвайки неудобство, че той си разглежда обувките.
– Сега започвам.
– Добре де, говори.
– Не ме пришпорвай! – ядоса се той, погледът му се плъзна по нейното лице и отново се съсредоточи върху обувките. – Разбираш ли... Ние не можем вече да .... се срещаме. Аз не те обичам, прости. Ти си мила, чудесна, но аз имам други планове.“
– Ама че изрод!  По дяволите с твоите планове! Щампован глупак. Щампи, пълни щампи и розови сополи. Вера! Къде ми е сутрешното кафе? Незабавно! Веднага ми донеси кафето! – Ангелина Заречная  със злоба смачка листовете, изписани с изящен витиеват почерк, и ги запрати в ъгъла на стаята, където вече лежеше купчинка от техни братя-близнаци. Началото на новия роман не се получаваше, ама никак. По-точно се получаваше, но излизаше някак банално, а Ангелина Заречная, модна писателка на съвременни любовни романи, светска красавица.... в балзаковска възраст, ненавиждаше пошлостта. Така тя считаше. И в интериора на дома и нямаше нито една тривиална вещ, включвайки прислужницата.
В стаята надникна остроноса особа със сухо лице – същата тази нетривиална домашна помощница. Честно казано, тя изглеждаше обикновено и беше облечена в средностатистическите за тружениците от тази професия дрехи: строга кафява рокля, кретенска касинка и белоснежна колосана престилка.
– Ходих да купя вестници! И няма защо да си дерете гърлото! Нервите ми и без вашите вопли вече са отишли по дяволите, – стискайки устни, промърмори икономката, продефилира до малката масичка и тропна на нея подноса. Изящната порцеланова чашка затанцува  в чинийката си, върху вестниците и кремавата ленена салфетка се разляха няколко капки от кафеника. Очевидно, именно в това се състоеше оригиналността на домашната помощница: Вера не се съобразяваше какво говори и лесно можеше да прати стопанката си по.... или на ..... улицата за днешни вестници. Но не я пращаше, а всяка сутрин сама се отправяше за пресата, макар че никой не я бе молил.
– О-о-о, какви сме нервни, – поде Ангелина, приседна на софата до масичката, наля си кафенце и си  сложи прозрачно резенче лимон. Ангелина обичаше кафето с лимон и обожаваше да шокира сервитьорите в чужбина със своите оригинални вкусови пристрастия. На особено тъпите  обясняваше, че  тази мода е тръгнала още от времето на руския цар Александър – кой именно, тя не уточняваше, тъй като и сама не знаеше.
– К'во толкова сте недоволни? К'во, пак ли се запецна? – смекчи тона прислужницата.
– А-ха, категорично запецна, – въздъхна Ангелина, – Нямам никакво настроение и вдъхновение за писане. Пък и откъде ще се вземе? Времето е гнусно, небето се продъни, любовник нямам. И душата, душата цялата е в смут. Ето вече цяла седмица живея в дисхармония със себе си. Пълен задник – заключи Ангелина, направи внимателна глътка кафе, остави  с две пръстчета чашката обратно на подноса и запали цигара в дълъг мундщук от карелска бреза.
– А вие вестника се прочетете, пък виж, и настроението ви се оправи, – посъветва я Вера. При това лицето на икономката беше загадъчно и доволно.
– Какво? Нима някой е написал положителна рецензия за книгите ми? – заинтересува се Ангелина, пусна две-три накъсани колелца дим от ярко начервените си устни, грабна вестника и разтършува по страниците.
Заречная се гримираше още като станеше от леглото. Този сутрешен мурафет и бе станал навик откакто се омъжи – Ангелина имаше дълбокото убеждение, че добре изглеждащата и добре поддържана жена не може да бъде изоставена. Когато съпругът и я изостави, независимо, че бе добре поддържана, Заречная своите убеждения не промени. Да сменя своето жизнено кредо заради някакви си тъпи мъжкари, неспособни да оценят нейната нежна душевна организация, талант и ослепителна красота, тя считаше под достойнството си.
– Гледайте некролозите, на последната страница, – делово и подсказа домашната помощница.
Заречная, леко повдигнала вежди, обърна вестника и се съсредоточи в четенето. За секунда в  стаята се задържа  тишина,  която след това се взриви от радостните вопли на писателката:
– Настана! Какво щастие! – Ангелина скочи от дивана и с блажена усмивка затанцува  из стаята с вестник в ръка.
– Казах ли ви аз, понякога във вестниците приятни новини също печатат. И още писъмце  пристигна по пощата за вас. Вижте.
Вера игриво размаха плик пред ангелининия нос. Заречная недоволно грабна синия правоъгълник от ръцете на прислужницата.
– Отново си пъхала дългия си нос в моите писма, паразитка такава, – раздразнено промърмори тя, защото  писмото беше отворено.
– Вие си пийте, пийте си кафето, че ще изстине. След това се крещите, че е студено.
– Какво кафе, по дяволите, Вера! Мъжът ми  е гушнал букета! А ти за кафе ми говориш, как може! Хайде, бързо изчезвай за шампанско. Това трябва да се отбележи подобаващо. Веднага! На мига! Ще изпия една чаша и ще отида в адвокатската кантора за изяснявам въпроса със завещанието. Наредено ми е да се явя там в четири часа.
– Ох, – въздъхна икономката и се запъти към вратата.

 

****
„Гадно временце“, – помисли си Прокофиевна. Москва,  подтисната от ниски оловни облаци, се мръщеше  от дъждовете. Чадърът се скапа, пък и нямаше как да стои с чадър под тясната стреха на цигарената лавка. Обувките също се скапаха, стигна до извода Прокофиевна, гледайки своите плъстени боти, и помръдна големия пръст, който стърчеше от дупката. Хайде, ще се оправим, не ни е за първи път. Прокофиевна поправи избеления шал, надяна белите дантелени ръкавици – нейния талисман – и зорко огледа околността.
– Бабке, писна ми от тебе вече! Бягай от тука, чучело градинско! – раздаде се недоволен глас от прозорчето на павилиона.
– Състрадание трябва да имате към ближния, гълъбче. И ще ти се въздаде на небесата! – пропя Прокофиевна, мушвайки в прозорчето измачкана дребна банкнота.
– Добре де, стой – нали не сме зверове, – съжали я продавачката и все пак се развика – Само не опирай с тая дрипи на стъклото, че ще трябва пак аз да го мия.
Старицата чевръсто се отлепи от стъклото на витрината.
Покрай тротоара паркира сребристо ауди. От колата излезе импозантен мъж в дълъг стилен шлифер и Прокофиевна, усетила  плячката, се сгърби, примижа и изобрази трагична физиономия.  Но мъжът, прескачайки локвите, отиде до будката за вестници. Прокофиевна аха да се разстрои, че изпусна потенциалния клиент,  но собственикът на аудито като си купи вестник се насочи към павилиона за цигари.
– Синко, загубих си цялата пенсия. Дай на баба за хляб. Да те благослови Господ! Много съм гладна, – загъгна тя и постави под носа на клиента „дантелената“ си длан.
– Бог ще ти даде, гнусливо и бутна ръката „синчето“, разплати се за цигарите и тръгна към колата.
– Задник! – замаха с юмрук след него просякинята.
– О-х, Прокофиевна. Тоя за една копейка ще хвърли в реката, веднага се вижда, – поде продавачката. – Погледни, погледни – изпусна си вестника в гьола. Ах, каква неприятност, – ехидно добави тя. – Така му се пада, мутра бизнесменска. Ще запалиш ли, Прокофиевна? Аз черпя.
– Не пуша и теб съветвам да не пушиш – вредно е за здравето, – каза бабата като наблюдаваше  потеглящата кола. Вестникът остана да си лежи в локвата. – дай да погледна какво става по света, че отдавна преса не съм чела, – оживи се Прокофиевна, набързо скокна до локвата, вдигна вестника, изтръска го и се върна до павилиона.
– Прокофиевна, а ти ката каква си работила като млада?
– Много като знаеш, бързо ще се състариш.
– Ей, Прокофиевна, айде пък и ти, давай, разказвай, че следващия път тия пари няма да ти стигнат.
– Зараза си ти, Зинка.
– Хе, хе, – отреагира на комплимента продавачката.
Към будката се приближи следващият клиент, пъпчив млад човек в протрито кожено яке, но на Прокофиевна не и беше до него, с  опулени очи гледаше напечатания във вестника некролог и се усмихваше широко и щастливо.
– Вземете, бабо, – се раздаде край ухото и – момъкът и подаваше десетачка.
– Я върви по дяволите с тези пари! В смисъл, по—добре иди си купи бира, момче, – посъветва бабата изумения юноша и се обърна към продавачката: – Чуваш ли, Зина, в операта работех. Главните партии изпълнявах.
– Айде бе, как пък ти повярвах, – за поред път се изсмя с цяло гърло Зинка и изведнъж смехът и секна, защото Прокофиевна си отвори устата и .....
– Тра-та-та тарам-па-па-па. L'amour est un oiseau rebelle .... – запя с кристално меца-сопрано и на чист френски знаменитата хабанера от операта „Кармен“.
Вътре в цигарената будка се чу грохот, най-вероятно Зинка бе паднала от стола. А на  пъпчивия юноша му падна цигарата от устата. През това време Прокофиевна смъкна шала от главата си и продължавайки да пее, изтича на уличното платно като размахваше ръце и се опитваше да спре движението на колите.
– Чума! – продавачката се подаде от прозорчето.
Младият човек мълчаливо извади друга цигара, пъхна я в устата си от обратната страна,  и много усърдно се опитваше да я запали, докато една кола откарваше странната просякиня в неизвестно направление.
– Може да е прочела обява, че се търсят таланти, и затова се втурна? – изказа своята версия младокът.
– И аз щях да се втурна, само да имах такъв глас,  – съгласи се с него Зинка,  прибра се  обратно и след секунда от вътрешността се разнесе нейния продран от цигарите бас, изпълняващ романса “Надолу по Питерска“.
Нито тя, нито младокът така и не узнаха, кое събитие стана причина за странното поведение  на просякинята Прокофиевна (Нина Прокопиевна Вишняковска) – бивша оперна дива, красавица и умница, чиято успешна кариера бе прекъсната веднага след финалния акорд на семейния и живот с нелегалния милионер господин Шалински – гад пълзяща, урод и мерзавец, когото тя напусна пет години след сватбата, така и не получила официален развод. Шалински и отвърна с подла мъст като я удари по най-болезненото място – затвори за нея вратите на операта. Лудница помогна да се справи с потреса, алкохолът изтри тънката линия, която не биваше да  престъпва, и за Нина Вишняковска е отвори друга врата – единствената, където входът беше безплатен. Впрочем, Нина Прокопиевна беше щастлива,а днес се чувстваше два пъти по-щастлива, защото изметта, който прекърши живота и, сега се пържеше в ада. Това чудесно събитие следваше да се отбележи незабавно.
Празнуването трябваше да се отложи: като се върна в къщи Вишняковска намери в пощенската кутия плик с логото на адвокатска кантора “Туманов и партньори“ (от „туман“ – мъгла – бел. на Пр.). В писмото пишеше за смъртта на Шалински и имаше покана за визита в 16 часа за уточняване на някои формалности, свързани със завещанието.
Като си смени работната униформа с подходящи за ситуацията строг черен костюм, лачени обувки и шапка с воал, и след като умело замаскира следите на старостта, нищетата и неотдавнашния запой, Вишняковска се отправи към улица Кривоколянна. Лоши предчувствия терзаеха душата и.  Струваше и се странно, че трябва да се яви в адвокатска, а  не в нотариална кантора  – Нина Прокопиевна чувстваше в това някаква клопка.
Предчувствуванията не излъгаха Вишняковска, клопката стана ясна още когато влезе в кабинета на адвоката Туманов, съпроводена от секретарката.
– Нина Прокопиевна Вишняковска, вдовица на Шалински – се представи тя като забеляза в кабинета младичка блондинка, слязла все едно от корицата на лъскаво списание.
Жертвата на блясъка, преметнала крак върху крак, седеше в кожено кресло срещу бюрото на адвоката и я гледаше с нескрито презрение.
– Много ми е приятно, Нина Прокопиевна. Аз съм Дмитрий Евгениевеч Туманов, – надигна се от стола си привлекателен брюнет с брадичка катинарче.
– Какво? Нещо не разбрах смешката? Каква такава вдовица? – развика се блондинката, издухвайки с  пълните си  устнички кичур платинена коса от челото с изкуствен загар. – Аз съм вдовицата на Мурзик (галено обръщение, бел. на Пр.), Мадлен Иванова. Иначе по паспорт Маша. А тази лелка е самозванка!  Да изчезва. И въобще, кога мога да взема Мурзик. И да получа завещанието?
– Все  пак, аз съм вдовицата! Шалински не е подавал документи за развод! Ето паспорта ми и свидетелството за брак ( в паспорта се удостоверява семейния статус с печат – бел. на Пр.). – Нина Прокопиевна остави документите на бюрото.
– Не се вълнувайте. Седнете, моля, – вежливо и предложи Туманов.
Нина Прокопиевна скромно приседна на стол в ъгъла на стаята и метна на блондинката пълен с негодувание поглед. В отговор Мадлен направи такава физиономия, че даже Туманов се намръщи.
Вратата се отвори с гръм и трясък  и се появи ефектна брюнетка. Беше облечена в стил декаданс: тясна черна рокля с дълбоко деколте. Шията на дамата беше украсена с ярко червена пухена боа, в тон с която бяха подбрани обувките, чантичката, лакът за нокти и червилото.
– Каква мъка! Как, как можа да се случи? Каква ужасна трагедия! – изхлипа тя като маниерно подбели очи и опря обратната страна на дланта на челото си. Медитирайки секунда в тази „кинематографска“ поза, дамата премина на делови тон: – Ангелина Заречная – вдовицата на Едуард Шалински!
– О-о, още една-а вдовица-а-а се изтипоса! Ще падна, драга редакция, – окръгли очи Мадлен, по паспорт Маша.
– Какво е това? Как така още една? – повдигна вежди Анегелина.
– Всички тук сме вдовици,– се  подсмихна Нина Прокопиевна. – Подозирам при това, че всички сме вдовици законни.
– Вие се съвършено права, Нина Прокопиевна. По някакъв начин това е така. Именно за това ви поканих, – Туманов отново стана от мястото си. – сега ще ви обясня всичко, уважаеми дами. Аз съм адвокат на Шалински, защитавам интересите му и  съм на ясно с всичко. Затова...
– Ще видиш ти, Мурзик, козел такъв!  Не стига, че е импотентен, ами е и многоженец! – прекъсна го Мадлен.
– Гнусен извратеняк! – съгласи се Ангелина. – Подло говедо! Гнусна твар!
– Мижитурка! Негодник! Кучи син! – нададе глас и Вишняковска.
– Дами, моля ви, успокойте се! Сега ще изясним всичко! – опита се да се намеси Туманов, но никой не обърна внимание на неговата плаха реплика – вдовиците така бяха изпаднали в ярост и с настървение проклинаха покойния си съпруг, че вече не можеха да се спрат. – Да пийнем по кафе? – опита още веднъж той, също неуспешно.
И Туманов,  чиито уши се бяха свили на тръбички от изисканите нелитературни изстъпления, търпеливо зачака кога мръсният словесен поток ще пресъхне. Да, Шалински се оказа  прав, подозирайки че някоя от неговите женички му желае смъртта, размишляваше адвокатът. Сбърка само в едно – смъртта му жалаеха и трите.
Най-накрая дамите изпуснаха парата и постепенно се успокоиха.
– И така, да се заемем с работата, – зарадва се адвокатът. – Както вече знаете Шалински почина в болницата, където го докараха от входа на дома му с изключително тежка рана на главата. Разследващите органи заключиха, че Шалински е получил травмата в резултат на  нещастен случай, и нямат намерение да възбуждат дело по този случай. Той категорично не беше съгласен с това, защото предполагаше, че е бил поръчан. Травмата беше несъвместима с живота, Шалински знаеше, че ще умре, затова спешно извика своя нутариус и написа завещание, в което оставя всичко на жена си, но....
– На кого?  – Мадлен прекъсна адвоката и нетърпеливо зашава в креслото.
– Случайно да имате нещо за пийване? – напрегнато попита Ангелина, веейки си с боата.
Нина Прокопиевна застина, предчувствайки поредната клопка. И предчувствието и този път не я измами.
– Аз не се доизказах, – сухо се усмихна Туманов. – Работата е в това, че всяка от вас е претензентка за наследството, тъй като Шалински не е написал името на наследницата в завещанието си. Ще получи наследството само тази, която изпълни последната му воля – на открие убийцата и да я тикне в затвора.
В кабинета се възцари тишина.
– Ама че гадина шибана! – първа реагира Ангелина. – Даже преди смъртта си се изхитри да измисли поредната подлост.
– Майната му! – каза Мадлен.
Нина Прокопиевна си замълча, продължавайки да седи като статуя.
– Извинете, ама как? Как можем ние да изчислим убиеца? Какви са тия глупости? Това е назаконно! Къде ще го търсим? – възмути се Ангелина.
– Простете, дами, с нищо не мога да ви помогна, – повдигна рамене Туманов. – Както знаете, Шалински има двойно гражданство и всичките си пари държи в английски банки. Завещанието си оформи с помощта на лондонския си нотариус – това му позволи да заобиколи руските закони и да състави документ в свободна форма. Безполезно е да се опитвате нещо да оспорвате. Така че, вашата задача е да намерите убиеца, а моята е да проследя за изпълнението на условието и да определя вдовицата, която е изпълнила волята на покойния. В писмото, което ви изпратих, се съдържа кратка информация за проишествието. Желая ви успех.
– А стига бе, от тая тухла Мурзик съвсем е откачил, – изтерично се изсмя Мадлен.
Нина Прокопиевна стана и, без да се прощава, се изниза през вратата. Заречная и Мадлен се спогледаха и бързичко я последваха.

 

****
Пред блока – елитен, сталински, девететаже на Университетския проспект, – където бе московския апартамент на Шалински, вдовиците пристигнаха практически едновременно. Нана Прокопиевна с метрото, Ангелина с такси, Мадлен с колата си. Мислите на дамите течаха в една направление: да започнат разследването на убийството на Шалински  с оглед на местопрестъплението.
Понататък мислите на вдовиците потекоха в посони разни: Ангелина се хвърли към входа да се запознае с портиерката и ако има възможност да разпита съседите. Мадлен се мотаеше по двора и разпитваше за скорошните трагични събития кучкарите и собствениците на коли, паркиращи пред входа. Нина Прокопиевна се понесе към местното домоуправление да измъчва водопроводчиците и техниците, за да изясни как може да се стигне на покрива.
След половин час... Заречная и Нина Прокопиевна отново се сблъскаха на вратата на    входа – Ангелина излизше, Нина Прокопиевна, наобратно, се опитваше да се промъкне вътре.
– Напразно сте стараете, свидетели няма, – просъска Ангелина, избутвайки Вишняковска от вратата.
– Като няма, какво толкова се вълнувате. Пустнете ме! – Нина Прокопиевна изгледа стръвнишки модната писателка.
– От къде ви дойде на ум, че се вълнувам? Не се вълнувам! Казах, безполезно е да напирате вътре! Или руски език не разбирате?
– Разбирам!
– Тогава, сбогом!
– От къде на къде, вие, гълъбче, ще ми нареждате? – упря ръце на хълбоците Вишняковска.
– Ей, пък така! – Заречная също упря ръце на хълбоци.
–  Значи, вие така! Не искате с добро, значи! – Нина Прокопиевна се зачерви и с всичка сила настъпи Ангелина по крака. Тази пък като писна, смъкна от раменете си  боата и я омота няколко пъти около снагата на бившата оперна дива.
– Казвайте веднага, какво научихте! – настояваше Ангелина.
– Пуснете ме! Нищо няма да кажа! – хлипаше Нина Прокопиевна, опитвайки да се размотае.
Не е известно как щеше да завърши сбиването, ако вниманието на озверелите вдовици не беше привлечено от бодро крачещата по двора Мадлен. Тя мъкнеше към колата си найлонов пакет с нещо тежко.
– Изглежда, тая кучка оръдието на убийството е намерила! – застана на стрек Ангелина и се хвърли да пресече пътя на блондинката.
Нина Прокопиевна мълчаливо се понесе след нея, най-накрая размотала досадния шал от щраусови пера, като го влачеше по мръсния двор.
Забелязвайки бягащите към ния конкурентки, Мадлен рязко се обърна и се понесе в обратна посока. Да бягаш на високи токчета и с тухла в торбичка не е проста работа, но младостта се каза думата и преди съвсем да грохне Мадлен успя за тегелира два пъти двора. След това седна на мократа пейка и притисна пакета към гърдите си и се опита да нормализира дишането си. От двете и страни на пейката рухнаха Ангелина и Нина Прокопиевна. Последната беше в доста тежко състояние  и не можеше дума да промълви. Заречная изглеждаше малко по-добре и успя да изстиска  две-три думи от устата си.
– Предлагам примирие! – изхриптя тя.
Нина Прокопиевна само кимна с глава и и подаде мърлявия шал, Ангелина също кимна и го нави около врата си.
– Козел! Какъв само  козел е  Мурзик! Ненавиждам го! – въздъхна Мадлен, продължавайки грижливо да прегръща пакета.
Ангелина и Вишняковска отново кимнаха и така изразиха своето пълно съгласие.
Известно време дамите седяха мълчаливо и, килнали глави нагоре, замислено гледаха  към покрива, откъдето тухлата се  беше стоварила върху главата на Шалински.
– Какво ще правим? – първа Нина Прокопиевна наруши мълчанието, възстановила способността си да говори.
– Що пък да не пийнем нещо за начало. Нещо времето е ужасно мрачно, – внесе своето предложение Заречная и вдовиците забоботиха одобрително.

 

След половин час тухлата, намерена от Мадлен в пясъчника до дома на Шаливски, лежеше на малката масичка в небаналния хол на писателката Ангелина Заречная, а бившите конкурентки седяха на дивана и се любуваха на уликата, пиеха коняк, запиваха го с кафе с лимон и споделяха получената информация. Всепоглъщащата ненавист към съпруга сплоти вдовиците – дамите решиха да хванат убиеца сами, а после да поделят парите на гадината Шалински на три.
Отдаде им се частично да възстановят картината на произшествието. Ангелина след като разпита живеещите във входа и портиерката, намери свидетел, живеещ на последния етаж, който видял как два часа преди трагедията  някакъв мъж със специален работен костюм, тъмни очила и бейзболка се качил на покрива. Свидетелят познавал всички работници от местното домоуправление, но този човек  виждал за първи път, затова проявил бдителност и решил да уточни с каква цел не опознатия субект се навира на покрива. Непознатият обяснил, че е телевизионен техник от частна фирма и работи по повикване от живеещи във входа, на които са прекарали сателитна телевизия, уверил го даже, че всичко е съгласувано с домоуправлението и оттам му дали ключ. Обяснението изглеждало убедително и свидетелят се успокоил. Портиерката разказала подобна история за майстор,  домоуправлението и ключа. Нина Прокопиевна изяснила, че през този ден от домоуправлението никой на никого не е давал ключове. След като се посъветваха и съпоставиха фактите, вдовиците дойдоха до извода, че субектът в спецкостюма и убиецът на Шалински са едно и също лице. По-нататък разследването зацикли. Къде да търсят загадъчния мъж никоя от вдовиците не знаеше.
– Вера! Донеси ни още коняк! Веднага донеси коняка! – извика Заречная и започна да кръстосва стаята,  – Чуйте, дами, не ви ли се струва странно, че Шалински е поръчал именно на нас да разследваме смъртта му?
– Аха, – потвърди Мадлен. – захлопала  му е дъската.
– Вярно! Чувствам аз, някакъв капан се крие  тук, – съгласи се Нина Прокопиевна и гаврътна остатъка от коняка и с надежда се взря във вратата.
– Възможно ли Шалински да е подозирал  една от нас? В тоя смисъл, че една от нас е могла да го поръча? – продължи Ангелина.
– Аз не съм го поръчвала, – Мадлен обидено стисна устни.
– И аз не съм го поръчвала, пари нямам за нищо, камо ли за убиец, – тихо каза Нина Прокопиевна.
– Ако аз бях планирала да убия това нищожество, щях да измисля по-оригинален начин! – раздразнената Ангелина седна на бюрото си с гръб към другите, поседя така малко и се обърна. – И все пак някой е убил Шалински. И който и да е бил, трябва паметник да му се издигне за благото дело, а не да се предава на ченгетата. Имам идея! Предлагам да не търсим убиеца на Шалински!
– Как така? – обърка се Мадлен. – А парите?
– Каква си дребнава, Мадлен! – ехидно поде Ангелина.
– Да бе, дребнава! Това са пет лимона (милиона - бел. на Пр.), без да броим недвижимата собственост.
– Всички ще отговаряме пред Бога за прегрешенията наши тежки, – изтърси Вишняковска и замислено добави – Дали да не подкупим адвоката? Все едно пет на три не се дели.
– Майната му, парите във всеки случай ще получим ние, – възрази Ангелина.
– Как? – едновременно възкликнаха Вишняковска и Мадлен.
– Много просто. – Заречная запали цигара, седна на прозоречния перваз, огледа присъстващите внимателно и каза: – Ще проследим и ще пратим в пандиза някой друг убиец.
– Какъв друг? – Мадлен окончателно се обърка.
Нина Прокопиевна, напротив, улови смисъла в думите на Заречная и се оживи.
– Каква разлика кой, – отвърна Ангелина. – Ами-и, да речем, някакъв сериен маниак.
– Предлагате да нарочим някой маниак! – най-накрая Мадлен загря. – А стига, бе!
– Идеята е потресаваща! – възкликна  Вишняковска. – Вие, Ангелиночка, не любовни романи трябва да пишете, ами криминални. Но позволете да попитам, гълъбче, имате ли вече набелязана подходяща кандидатура?
– Засега, не, но нима в наше време да намериш маниак е проблем? Може да потърсим информация във вестниците и в интернет.
– Слушайте! – подскочи от дивана Мадлен. – Нищо няма да търсим в пресата – моя съученичка работи  като секретарка в ГУВД (Главно управление на вътрешните работи, заб. на Пр.). Постоянно ме крънка за пари и никога не ги връща. Нещастница. О, да бяхте я видели, мисли се за голяма работа.
– Мадлен, придържай се към темата! – напрегнато и напомни Ангелина.
Нина Прокопиевна почувства сполуката и стегна.
– Аз за това говоря! Какво ще стане ако опростя дълга и в замяна поискам данни за заподозряните по някаква там ужасно кошмарни престъпления? Нали при ченгетата става така, имат заподозряни, а нямат улики.
– Браво! – радостно заскача Ангелина, а Вишняковска радостно запляска с ръце.
През вратата надникна прислужницата.
– Да желаете още коняк? – полюбопитства тя.
Но дамите не и обърнаха никакво внимание, тъй като се бяха съсредоточили в дърдоренето на Мадлен по мобилния телефон.
– Не желаят дамите коняк, – стигна да извода Вера, плътно затвори вратата и се върна доволна в кухнята. Не е нужно момичетата да се напиват преди толкова отговорно мероприятие.

 

На следващата сутрин на и-мейла на писателката Ангелина Заречная пристигна писмо с прикрепен файл. В него се съдържаше информация за тежките престъпления, извършени в един от московските окръзи,  предварителното разследване по които беше преустановено. И пълните досиета на главните заподозряни, чиято съпричастност към престъпленията не бе доказана. Остана само малка част от работата – за проведат кастинг и да изберат най-подходящата кандидатура за ролята на убиеца на Едуард Шалински.

 

– Ето! Учител по география. Заподозрян по делото за изнасилването на четири непълнолетни момичета, – Мадлен бодна с дълъг акрилен нокът в снимката на една от кандидатурите и добави: – Мразя географията.
– Аз също ненавиждам географията, но този маниак не ни подхожда, – възрази Заречная.
– Що пък не?
– Защото специализацията е друга.
– А този? – Нина Прокопиевна срамежливо показа с пръст друга снимка.
– Убийство по особено жесток начин. Седем жертви. Не, също не подхожда, – поклати глава Ангелина. – Този после разчленява труповете, а травмата на  Шалински е друга. По-близо до темата, момичета. Търсете аналогични престъпления.
– Удушването, значи, не взимаме? – уточни Мадлен. – Вижте само, колко е красив, блондин със сини очи. Подозират го за убийствата на трите му съпруги.
– Мадлен, не ме нервирай! – разсърди се Ангелина.
– Ама, няма аналогични! – обиди се Мадлен. – В нашия окръг маниаците не бухат с тухла по главата.
– М-да... – въздъхна Нина Прокопиевна. – Толкова мръсници, пък толкова е сложно да намерим подходяща кандидатура. Чакайте! Ето този папарак може да  стане.
Дамите заинтересувано се надвесиха над досието.
– Йес! – удари по масата Ангелина. – Наистина, има само един труп, но пък какъв само! Кмета на района. Еднозначно е поръчка. Шалински е подозирал, че са го поръчали. Така че да се радва, намерихме му килър. Така, какво ни е известно за нашия кандидат? Бивш спецназовец, в настоящия момент – свободен фотограф. Живее в Москва. Единственото „но„: кмета го пушнаха на съседната улица от блока на Шалински в същия ден, когато на нашия съпруг му падна тухла на главата. Как мислите, няма ли да дойде множко, ако нашият убиец по едно и също време, в един и същи район е загробил двама?
– Да бе, – повдигна рамене Нина Прокопиевна. – Наемните убийци са хора зависими, получил е две поръчки и ти е изпълнил.
– Ами ако той не е убил кмета? – започна да се съмнява Мадлен.
– Гледай само каква разработка са направили. Накратко вземаме го на прицел. Мадлен , твоята задача е да се запознаеш с него и присвоиш някаква негова вещ.
– Да не сте се чалнали! Защо аз? – Мадлен окръгли очи и пребледня.
– На нас с Нина Прокопиевна едва ли ще клъвне, – въздъхна Заречная. – А ти си млада и привлекателна, при това блондинка, – добави през зъби.
Мадлен повдигна рамо и с превзето сложил кичур зад ушенце, беше напълно съгласна с Ангелина.
– Добре, значи, моята задача е да преспя с него? – се поинтересува Мадлен като придърпа  досието  и внимателно започна да изучава снимката.
–  Едно се баба знае, едно си баба бае. Твоята задача е да събереш улики, за да ги подхвърлим на покрива. Може и по друг начин да се намерят. Малко ли начини има, измисли нещо. Главното е да са останали  отпечатъци по уликата. Или микрочастици. Може още конче от костюм, копчета. В най-лошия случай може и косъм.
– Аха, супер! И как, според вас,  ще му наскубя косми от главата?
– Между другото, сама си решавай дали да спиш с него или не, – мило се усмихна Заречная, разбирайки,че методът предложен от Мадлен, е най-ефективен.
– Аз какво да правя? – попита Вишняковска.
– Вашата задача е да намерите от домоуправлението ключове от покрива. Ясно е, че наемният убиец е отворил с шперц, но ние няма да успеем така. Е, а пък аз ще потичам със снимката на този гоблин по етажите на входа на Шалински. Портиерката, все едно не го видяла добре, ще и покажа снимката. Ще я пробутам и на свидетеля и ще се постарая да го убедя, че онзи ден, когато тухлата е бухнала Шалински, той я видял именно този човек. От мене толкова. На конете, момичета! Настъпи нашият звезден час. Скоро ще си пием коктейлите на Бахамите и ще ядем черен хайвер с лъжици.
Последното изказване усили ентусиазма на вдовиците и те напуснаха апартамента на писателката Заречная с бойно настроение и изпълнени с надежди за успех на рискованото мероприятие.

 

****

 

 
Мадлен шпионираше край входа в блока на убиеца и нервно пушеше цигара след цигара. Да съблазни мъж за Мадлен беше най-лесното нещо, но до сега не и се беше налагало да съблазнява и вкарва в леглото убиец.  Макар че, ..... в сравнение с Шалински всеки убиец и се струваше ангел. С бъдещия си мъж Мадлен се запозна, когато току що беше навършила осемнадесет години. Той беше старичък, но красив, богат, галантен и, за разлика от нахалните младоци, които се въртяха около нея и гледаха да я вкарат в леглото, изглеждаше истински джентълмен. Красив роман, цветя, скъпи подаръци, предложение за брак. Мадлен се съгласи – така и се искаше да създаде семейство, мечтаеше за детенце и прекрасно си даваше сметка, че е глуповата по природа и освен красота и младост, у нея нищо друго. Приказката свърши веднага след сватбата. Пет години кормар, унижение и сълзи. Мерзко беше да си спомня за това. Шалински не просто и погуби живота, но я изнуди да направи аборт. Операцията не беше успешна и мечтите за дете завинаги останаха само мечти. Когато съобщиха на Мадлен, че мъжът и се е възнесъл в небесата, тя се разплака от радост.
Да следиш убиец се оказа трудно и уморително. Невъзможно беше да отиде до магазин  за храна и вода. Още щом паркира пред входа, тя спусна едната гума на колата. Така беше замислено по план, който се заключаваше в това, когато убиецът излезеше да се разходи, тя се хвърли към него с молба за помощ. Килърът, разбира се, няма да може да откаже, а след това  ще му се отблагодари как тя умее. Кой да знае, че гадината бил домошар. Наближаваше единадесет часа, беше се стъмнило, дворът опустя. Искаше да яде, спи и до тоалетната.
Най-накрая кандидатът излезе от входа с голям найлонов пакет и тръгна към контейнерите за смет, хвърли го и тръгна обратно. Мадлен изскочи от колата, изобрази на лицето си съблазнително изражение и застана в  поза „не ме подминавай“.
– Господине! – с чувствен глас го повика. Килърът се спря и заинтересувано погледна  към нея. – Бъдете добри! Моля! – Мадлен сложи изнежени ръчички на гърдите си и задиша често-често. – Помогнете за резервната гума! Гумата спадна. Стоя тук два часа.  Няма кой да  помогне на нещастната девойка! Замръзнах, уморена съм...
– Е сега шъ го направим, и гумъта шъ сменим и шъ тъ стоплим! – чу се зад гърба и. Мадлен застина и бавно се обърна – зад нея стоеше мустакат тапишон, усмихнат до уши.
– А.... Е.... – каза Мадлен.
– Имаш ли резерва, красавице, – делово я попита тапишона и и намигна.
Мадлен объркано отвори багажника. Докато изваждаше резервната гума, нямаше и следа от килъра.
– Тиквеник! – изруга тя, едва не плачейки. И тук в главата и се зароди нова гениална идея.
Връчи резервната гума на неочаквания помощник и закрачи към контейнерите за смет. Върна се с торба с боклук, акуратно я сложи в багажника и като благодари на смаяния мъж за услугата, отпраши към апартамента на Заречная.
Късметът сам идваше в ръцете на вдовиците. В найлоновата торба, която за ужас на прислужницата Вера, изтърбушиха направо на пода в хола и прецизно сортираха, се намериха  много нужни  и полезни неща: стъклена бутилка от минерална вода „Нарзан“ 0,33 литра, с отпечатъци от пръсти, счупена запалка „Крикет“, смачкана кутия от цигари „Парламент“, два фаса, изрязани нокти, четири на брой, няколко косъма и скъсана кожена ръкавица!
През нощта всички приготовления за успешната мисия по подхвърляне на уликибяха завършени: тухлата с част от нокът и филигранно прилепен с лепило „Момент“ косъм, беше върната в пясъчника, ръкавицата, запалката, цигарената кутия и бутилката бяха разставени на покрива, също там бяха разпръснати останалите неопровержими улики ( нокти, косми и фасове).  Още вечерта Ангелина неутрализира портиерката като и подари за любезността тортичка, обилно посипана със стрит на прах пурген. Всичко мина гладко и сутринта, недоспалите, но превъзбудени дами,   потеглиха с колата на Мадлен към прокуратурата за да представят на следствието своята версия за убийството на общия съпруг. Не биваше да ходят всички, тъй като наличието на три съпруги можеше да усъмни  сътрудниците от правоохранителните органи, затова след гласуване бе издигната кандидатурата на Нина Прокопиевна като внушаваща най-много доверие. Вишняковска се прекръсти и се скри през вратата на невзрачно здание от сиви тухли.

 

****
Старши следователят от прокуратурата Потьомкин ( от думата „потемки“ – тъмнина, мрак, бел. на Пр.) разсеяно гледаше дамата с шапка и прозявайки се, слушашеисториятя зя нещастието, което беше станало с мъжа и. Дамата го дразнеше. Плямпаше небивалици. Изобщо, не му беше до някакви дамички с шапки сега. Последното скандално дело по убийството на кмета на района въобще на помръдваше от място и вчера следователят получи строго внушение от прокурора. Потьомкин от мъка се напи, и намирайки се в тежко алкохолно опиянение, разби витрината на бакалия – случайно, с главата. Затова в дадения момент следователят пребиваваше в тъжно униние и чакаше всеки момент вестите за тази лоша постъпка да достигнат до ушите на началството и да го уволнят от работа. Дамата, обаче, се оказа твърде нахална – бръщолевеше и бръщолевеше за някаква тухла.
– Не разбрах нищо! – ядоса се Потьомкин. Какъв убиец? Каква тухла? Какъв Шалински?
– Как не може да разберете! – намръщи се възрастната жена. – Казвам ви, проведох собствено независимо детективско разследване и изясних, че са убили моя мъж Едуард Шалински. Имам снимка на убиеца. – Вишняковска извади от лачената си чантичка лист хартия и мушна под носа на следователя. – Свидетел е видял как този човек на 22 април е проникнал на покрива на сградата, намираща се на адрес...... – Нина Прокопиевна каза адреса  и избърса сухите си очи с кърпичка. – И така, имам всички основания да подозирам, че именно той е хвърлил тухла по главата на моя мъж Едуард Шалински, в резултат на което той е починал.
– Чакйте! Кой адрес казахте? Кога е станало това? – наведе се напред Потьомкин и се вторачи в снимката.
Нина Прокопиевна търпеливо повтори информацията и учудено загледа следователя, който изведнъж скочи на крака, и като малоумен, събаряйки столовете, се замята по кабинета.  Периодично следователят правеше неадекватни движения: танцуваше, клатейки бедра като ханъма, и боксираше във въздуха. Накрая „психото“ се успокои, седна зад бюрото и нежно погледна Нина Прокопиевна.
– Благодаря за свършената работа, гражданко Вишняковска. Не може даже да си представите колко важна информацияни предоставихте.
Нина Прокопиевна излезе от прокуратурата лего озадачена и разстроена. Дело за убийството на Шалински следователят на възбуди, само под клетва заяви, че задължително ще разгледа всичко, записа си координатите и, ревна в слушалката „Групата да тръгва!“ и я изпроводи през вратата.
Чакаха позвъняването няколко дена, но така и не дочакаха. Решиха отново да се съберат в апартамента на Заречная и да осъдят създалата се ситуация. Нина Прокопиевна пристигна последна. Ангелина я посрещна размъкната и развълнувана. Мадлен също не изглеждаше по най-добрия начин, изражението и приличаше на посмъртна маска.
– Какво е станало? – изплаши се Вишняковска, рухвайки на дивана.
Заречная мълчаливо и подаде вестника.
– „Поръчковото убийство на кмета на района е разкрито“. „Намерени са неопровержими улики“. „Убиецът, който прокуратурата търсеше няколко години, е хванат“. „Един от свидетелите по делото е господин Шалински, който пострада в резултат на проникването на престъпника на покрива и в момента се намира в болница със сериозна травма на главата„, – прочете тя и объркано загледа писателката.
В този момент звънна телефонът, Ангелина вдигна слушалката.
– Дмитрий Евгениевич ни моли да отидем в кантората, – мило се усмихна Заречная с блеснали очи.
Мадлен и Нина Прокопиевна също се усмихнаха и станаха.

 

Туманов беше бит дълго, с вдъхновение  и наслада: никой не се интересуваше от оправданието на адвоката, че той е човек зависим и само е изпълнявал поръчението на Шалински, който, подозирайки  жените си в покушението върху личността му, решил да провери тяхната съпричастност към престъплението и разработил коварния план. Гневът на разярените бивши вдовици стихна, едва, когато адвокатът си призна, че Шалински след като се убедил в невинността им, е съставил и заверил при нотариус друго завещание, с което оставя на жените си цялото си имущество, разделено по равно. Дамите притихнаха, спогледаха се и излязоха като оставиха пребитото тяло на адвокат Туманов да лежи на пода.

 

Година по-късно.....
Горещото слънце на Атлантика, застинало в небето, разтапяше белоснежния пясък. Но под палмите беше прохладно. Ангелина отпи няколко глътки от ледения коктейл, украсен с разбита сметана и плодове, остави чашата на масичката до шезлонга и се обърна към Мадлен.
– Е, какво интересно пишат руските вестници? – попита тя.
– Съдебното дело е приключило. Убиецът на Шалински е осъден, – лениво отговори младата жена. – Наистина, бедният така и не  е признал вината си. Затова пък, си е признал другите престъпление – удушването на трите си жени. Не-е, той опредено ми харесва! Толкова е красив – блондин със сини очи, мечта.
– Слава богу, тоя път нямаше конфузни ситуации с уликите, – въздъхна Нина Прокопиевна, гребна си с лъжичка чер хайвер от кристалната купичка и го преглътна с удоволствие.
– Да бе, – разсмя се Мадлен, – никога няма да забравя делото на килъра, който  уби кмета и и случайно бутна тухла от покрива. Направо щях да умра, когато следователят заяви, че въобще не може да разбере, по какъв начин убиецът се е изхитрил, на покрива на сградата, да си счупи четири нокътя,  и то на краката.