Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Джефри Дивър
И няколко червени рози

 
Понеделник
 
1.
 
Нещо не беше наред.
Калифорнийският патрулиращ полицай — младеж с остра руса коса под колосаната шапка, присви очи и се взря през предното стъкло на полицейската кола. Движеше се по магистрала № 1 край Монтерей. Отляво се редяха дюни, отдясно — ниските сгради на търговски център.
Имаше нещо странно. Какво?
Полицаят, запътил се към къщи в пет следобед след дежурството, огледа шосето. Тук не беше писал много талони — честта, както повеляваше професионалната етика, се падаше на местните полицаи. Спираше обаче понякога някоя италианска или германска кола, а и по този маршрут се прибираше у дома всяка вечер, така че познаваше магистралата добре.
Ето го… Цветно петно встрани от шосето върху една от дюните, които препречваха гледката към Монтерей Бей.
Какво ли беше?
Полицаят включи лампата и отби вдясно. Насочи предницата на форда наляво към движението, за да не попадне под колелата на колата, ако някой я блъсне отзад, и слезе. В пясъка точно над отбивката бе забит кръст — крайпътен мемориал. Беше висок четирийсетина сантиметра и направен от клони, овързани с цветарска тел. В основата му лежаха разпръснати няколко червени рози. В центъра на кръста имаше картонена табела, а датата на произшествието беше изписана със синьо мастило. Името не беше отбелязано.
Не беше разрешено да се поставят подобни крайпътни мемориали на жертви на пътни инциденти — често се случваше някой да пострада, дори фатално, докато забива кръст, оставя цветя или плюшена играчка.
Обикновено мемориалите бяха стилни и заредени със силно послание. Този изглеждаше особено.
Най-странното беше, че не си спомняше тук да е имало катастрофа. Всъщност тази отсечка бе сред най-сигурните по калифорнийската магистрала № 1. Шосето ставаше по-опасно южно от Кармел — онова място например, където преди няколко седмици се случи ужасен инцидент — две момичета загинаха на връщане от абитуриентски бал. Тук обаче магистралата беше трилентова и почти права; виеше се плавно само тук-там през търговските центрове и кампуса на колежа.
Полицаят се замисли дали да не махне кръста, но опечалените близки вероятно щяха да рискуват да се върнат и да сложат нов. Щеше да го остави. От любопитство реши на сутринта да попита сержанта какво се е случило. Младият мъж се запъти към колата, хвърли шапката на седалката и прокара пръсти през възкъсата си коса. Вля се в движението, забравил за кръста. Замисли се какво ли е сготвила за вечеря жена му и как по-късно ще заведе децата на басейна.
Кога ли щеше да пристигне брат му? Погледна часовника, за да види датата. Намръщи се. Свери и с мобилния си телефон. Нямаше грешка — беше 25 юни.
Странно. Опечалените вероятно бяха объркали датата върху кръста. Спомняше си, че на картона беше надраскано небрежно — 26 юни, вторник. Утре.
Навярно в скръбта си клетите хорица бяха сгрешили датата.
После образът на зловещия кръст избледня. Полицаят започна да шофира към къщи малко по-внимателно.
 

Вторник
 
2.
 
Бледозелената призрачна светлинка танцуваше недосегаема.
Ако само успееше да я достигне…
Уловеше ли призрака, беше спасена.
Светлинката, плаваща в мрака на багажника, се мержелееше изкусително над краката й, залепени с тиксо, както и ръцете.
Призрак…
И устата й беше залепена с тиксо. Вдишваше застоялия въздух само през носа — пестеливо, защото багажникът на камрито й не беше голям.
Тялото й се разтърси болезнено, когато колата улучи дупка на пътя. Нададе кратък, приглушен писък.
От време на време зърваше и други светлинки — тъмночервеното сияние на стоповете, жълтото — на фаровете. Иначе навън бе тъмно като в рог — наближаваше един след полунощ.
Луминесцентният призрак се люлееше наляво-надясно — резервен лост за отваряне на багажника, върху който се мъдреше карикатурен образ на мъж, измъкващ се от колата.
Но краката й така и не успяваха да го достигнат.
Тами Фостър се насили да възпре сълзите. Захлипа неудържимо, когато нападателят й изскочи зад нея на мрачния паркинг пред клуба, залепи с тиксо устата и ръцете й и я набута в багажника. Овърза и краката й.
Седемнайсетгодишното момиче паникьосано си помисли: «Не иска да го виждам… Това е добре. Не иска да ме убие. Само да ме уплаши. Това е.»
После огледа багажника и забеляза мержелеещия се призрак. Опита се да го стисне с крака, но той се изплъзна между обувките й.
Тами поддържаше форма — беше мажоретка и играеше футбол. Но заради неудобната поза успяваше да задържи краката си вдигнати само за няколко секунди.
Призракът й убягваше.
Колата се движеше. Отчаянието й растеше с всеки изминат метър. Разплака се отново.
Недей, недей… Ще ти се запуши носът. Спри!
Насили се да престане.
Трябваше да се прибере до полунощ. Майка й щеше да се притесни, че я няма — разбира се, ако не лежи пияна на дивана, разочарована от поредния любовник.
Сестра й ще разбере, че я няма, ако не е онлайн или не говори по телефона. Което беше обичайното й занимание.
Бам!
Отново същият звук — издрънча метал, както когато той натовари нещо на задната седалка.
В съзнанието й се появиха страшни филмови сцени. Ужасяващи, отвратителни. Мъчения, убийства. С какви ли не уреди и оръжия.
Не биваше да мисли за това. Тами се съсредоточи върху полюшващия се зеленикав призрак.
И дочу нов звук. Морето.
Колата спря и мъжът изключи двигателя. В тишината ясно долиташе шумът на океана.
Фаровете угаснаха.
Усети го как се размърда на предната седалка. Какво ли правеше? Отблизо долиташе гърленият рев на тюлените по брега, напълно безлюден по това време на денонощието.
Едната врата на колата се отвори и се захлопна. После другата. Нещо пак издрънча откъм задната седалка.
Мъчение… уреди за мъчение.
Вратата силно се затръшна.
Тами Фостър се разплака. Захлипа отчаяно, борейки се за глътка застоял въздух.
— Не, моля те! Моля те! — изкрещя, но тиксото заглуши вика и думите прозвучаха като стенание.
Тя започна трескаво да се моли в очакване капакът на багажника всеки момент да се отвори.
Вълните бучаха. Тюлените надаваха рев.
Беше обречена на смърт…
— Мамо…
Капакът обаче не помръдна, вратите не се отвориха повече, не дочуваше приближаващи стъпки. След малко страхът й понамаля.
Минаха пет минути. Никой не вдигаше капака на багажника.
Десет минути.
Тами се изсмя тихо, безумно.
Искаше да я изплаши. Не да я убие или изнасили. Просто шегичка.
Под тиксото устните й се разтегнаха в усмивка. Точно тогава колата леко се разклати. Усмивката й угасна, камрито отново се разлюля напред-назад — плавно, но по-силно отпреди. Чу плискане. Затрепери. Разбра, че вълните клатят колата.
О, божичко, не… Явно беше оставил колата на брега, а приливът прииждаше!
Колата заседна в пясъка, водата заливаше гумите й.
Не! Най-много се страхуваше от удавяне. А да умре в това клаустрофобно място… немислимо. Тами започна да рита по капака на багажника.
Чуваха я само тюлените, разбира се.
Водата вече плискаше от двете страни на тойотата.
Призракът…
Трябва да стигне лоста. Изу обувките и отново опита — забила глава в пода, с всички сили вдигна крака към сиянието. Обхвана го със стъпала и натисна диво — коремните й мускули се напрегнаха.
Сега!
С мъчително усилие спусна лоста надолу.
Дзън!
Проработи!
Тами изстена ужасено. Лостът падна долу, но не отвори капака. Взря се в зеления призрак до краката си. Сигурно беше прерязал жицата, след като я натика в багажника. Ето защо се люлееше лостът!
Беше в капан.
Помоли се отново за милост. На Бог, на случайно разхождащ се по брега човек, дори на нападателя си.
Отговори й само безразличното гъргорене на водата, бавно процеждаща се в багажника.
 

Хотел «Пенинсюла Гардън» е сгушен край магистрала № 68 — прословутия двайсеткилометров маршрут, който разкрива многото лица на област Монтерей. Пътят се вие западно от Салинас и заобикаля пищни зелени пасбища, бързата писта «Лагуна Сека», административни сгради. После идва ред на прашния Монтерей и боровите гори на Пасифик Гроув. Накрая шосето отвежда шофьорите, поне онези, които го следват отначало докрай, до легендарната Седемнайсета миля, приютила най-често срещания животински вид тук — богаташите.
— Не е зле — каза Майкъл О'Нийл на Катрин Данс, когато излязоха от колата.
През тесните очила със сиви рамки жената огледа главната сграда и пристройките в колониален испански стил. Ресторантът беше стилен, макар на места да личаха следите на времето.
— Добре е. Допада ми.
Докато оглеждаха хотела, откъдето се разкриваше гледка към далечния Пасифик, Катрин Данс — експерт по кинесика, езика на тялото — се опита да разчете чувствата на О'Нийл. Старши инспекторът в следователския отдел на монтерейското шерифство беше много сдържан. Солидният мъж с прошарена коса, прехвърлил четирийсетте, бе приветлив, но мълчалив с непознати. Дори и пред приятелите пестеше жестовете и мимиките. Труден обект за кинесиката.
В момента обаче Катрин усещаше, че е спокоен, въпреки естеството на задачата им.
Тя обаче беше неспокойна.
Катрин Данс — елегантна трийсет и няколко годишна жена — и днес бе сплела светлата си коса на плитка, вързана старателно със светлосиня панделка, избрана специално от дъщеря й същата сутрин. Данс носеше дълга черна пола, сако в тон над бялата риза и черни боти с ниски токчета — блазнеха я от месеци, но все пак успя да изчака разпродажбата.
Сред скромните си цивилни дрехи О'Нийл беше подбрал памучни панталони и пастелносиня риза без вратовръзка. Сакото беше тъмносиньо на светли карета.
Портиерът — усмихнат латиноамериканец — ги огледа одобрително и отвори вратата.
— Добре дошли. Надявам се да прекарате приятно.
Данс се усмихна плахо на О'Нийл и двамата прекосиха коридора пред рецепцията.
 

Излязоха от главната сграда и тръгнаха покрай хотелския комплекс, търсейки стаята.
— Не съм и мечтал да се случи — обърна се О'Нийл към Катрин.
Тя се засмя тихо. С изненада установи, че и нейните очи се взират в прозорците и вратите — сигнал, че търси изход, тоест — усеща напрежение.
— Гледай — посочи поредния басейн. В комплекса имаше поне четири.
— Като «Дисниленд» за възрастни. Май доста рок музиканти отсядат тук.
— Така ли? — намръщи се Катрин.
— Какво има?
— Само слух. Не е забавно да се надрусаш и да хвърляш телевизори и мебели през прозореца.
— Ето го Кармел — посочи О'Нийл. — Най-авантюристичното преживяване на местните е да си изхвърлят боклука.
Катрин се опита да даде остроумен отговор, но замълча. Шегите я изнервяха още повече.
Спря пред палмово дърво с остри като саби листа.
— Стигнахме ли? — попита.
Инспекторът се взря в лист хартия, ориентира се и посочи една от сградите в дъното.
— Ето там е.
Двамата спряха пред вратата. Той пое дъх и вдигна вежди.
— Тази е май.
— Чувствам се като тийнейджърка — засмя се Катрин.
Инспекторът почука.
След секунда вратата отвори слабоват мъж на около петдесет в тъмни панталони, бяла риза и вратовръзка.
— Майкъл, Катрин. Точно навреме. Влизайте.
Ърнест Сийболд, областен прокурор в лосанджелиската прокуратура ги подкани с кимване вътре, където с включен диктофон ги очакваше съдебната секретарка. Още една млада жена стана и поздрави новодошлите — Сийболд я представи като своя асистентка от Лос Анджелис.
По-рано същия месец Данс и О'Нийл работиха по случай в Монтерей — водач на секта и убиец избягал от затвора и се укрил на полуострова, набелязвайки нови жертви. Един от замесените не оправда прогнозите на Данс и колегите й. В резултат последва ново убийство.
Катрин горещо се надяваше делото срещу заподозрения да започне по-бързо. Ала могъща организация създаваше пречки. Данс обаче беше готова да се бори с нокти и зъби и когато монтерейският прокурор отказа да заведе дело, с О'Нийл разбраха, че заподозреният е убивал и преди — в Лос Анджелис. Областният прокурор Сийболд, който работеше редовно с Калифорнийското бюро за разследвания на Данс и й беше личен приятел, се съгласи да повдигне обвинения в лосанджелиския съд.
Няколко свидетели обаче бяха от Монтерей, включително Данс и О'Нийл, и затова Сийболд беше пристигнал да запише показанията им. Връзките и репутацията на заподозрения налагаха да процедират поверително. Всъщност засега дори не споменаваха името на убиеца. В тесен кръг наричаха делото «Народът срещу Дж. Доу».
Седнаха и Сийболд съобщи:
— Изникна проблем.
Тревожното усещане, че нещо ще се обърка и делото ще забуксува, я връхлетя отново.
— Защитата пледира за прекратяване поради имунитет — продължи прокурорът. — Честно казано, не мога да предвидя изхода. Изслушването е насрочено за вдругиден.
— Не… — затвори очи Данс.
О'Нийл изсумтя гневно.
Толкова усилия…
«Ами ако се измъкне? — помисли си Данс, но после осъзна, че няма какво да добави, освен: — Ако се измъкне, аз губя.»
Брадичката й затрепери.
— Екипът ми подготвя отговора — успокои ги Сийболд. — Добри са. Най-добрите в службата.
— Каквото и да струва, Ърни — заяви Данс, — няма да се откажа. Искам го.
— Не си единствена, Катрин. Правим всичко възможно.
Ако се измъкне…
— Ала искам да действаме с нагласата, че ще спечелим.
Думите на Сийболд прозвучаха уверено и Катрин се поободри. Започнаха. Юристът разпитваше подробно за престъплението — на какво са били очевидци и какви улики са събрали.
Сийболд беше опитен прокурор и знаеше какво прави. След един час жилестият мъж седна и заяви, че засега е чул достатъчно. Очакваше и друг свидетел — местен пътен полицай, съгласил се даде показания.
Благодариха на прокурора, а той обеща да им се обади веднага щом съдията се произнесе по молбата за имунитет.
Данс и О'Нийл тръгнаха към фоайето, но той спря и се намръщи.
— Какво има? — попита Катрин.
— Да го ударим на живот.
— Моля?
О'Нийл кимна към разкошния ресторант-градина с гледка към каньона и океана.
— Имаме време. Кога за последно някой ти е сервирал яйца по бенедиктински?
— Коя година сме? — замисли се Данс.
— Хайде — усмихна се той. — Няма да закъснеем.
— Не знам. — Тя погледна часовника си.
Не беше го удряла на живот като ученичка, камо ли като агент в Бюрото.
После се укори за колебанието. Майкъл беше приятен събеседник, а общуваха предимно служебно.
— Давай.
Върна се в тийнейджърските години, но сега усещането бе по-приятно.
Настаниха ги в края на градината; масата им предлагаше изглед право към хълмовете. Ранното слънце грееше в ясната прохладна юнска сутрин.
Сервитьорът — не в строга униформа, ала с безупречно бяла риза — им донесе менюто и им наля кафе. Очите на Данс се спряха на страницата, където ресторантът рекламираше прословутия си специалитет. «Как не!» — помисли си и видя, че О'Нийл е съсредоточен в същото предложение.
Засмяха се.
— Когато ни повикат пред съдебните заседатели или за процеса — каза той. — Тогава ще пием и шампанско.
— Заслужено.
В този момент телефонът на О'Нийл звънна. Той погледна екрана. Данс веднага долови промяната в езика на тялото му — изправи рамене, прибра лакти, а погледът му се насочи някъде над телефона.
Позна кой е дори преди да чуе приветливото му: «Здравей, мила.»
Данс разбра от разговора на О'Нийл, че на съпругата му Ан, професионален фотограф, й се налага спешно да замине по работа и съобразява програмата си с ангажиментите на О'Нийл.
Той остави телефона и за миг се възцари мълчание. След малко атмосферата се разведри и те отново се зачетоха в менюто.
— Да — обяви О'Нийл. — Яйца по бенедиктински!
Тя реши да поръча същото и вдигна поглед към сервитьора. Тогава обаче звънна нейният телефон. Тя прочете съобщението, намръщи се и го изчете отново. Този път усети колко бързо се промениха нейните жестове. Сърцето ускори ход, раменете й се изправиха.
Данс въздъхна и вместо учтиво да помаха, посочи с поглед фините порцеланови чаши пред тях и даде нетърпеливо знак на сервитьора да донесе сметката.
 

3.
 
Регионалната щабквартира на Калифорнийското бюро за разследвания бе невзрачна модерна сграда, неотличима от съседните офиси на застрахователни и компютърни компании, всичките подредени зад хълмовете и сгушени в пищната калифорнийска растителност.
Сградата се намираше недалеч от «Пенинсюла Гардън» и Данс и О'Нийл пристигнаха за десетина минути, без да затрудняват трафика, но и без да спират на червено.
Катрин излезе от колата, преметна чантата си през рамо и вдигна издутото куфарче с лаптопа — дъщеря й го наричаше «анекс към мамината дамска чанта». — Двамата с О'Нийл влязоха в сградата.
Веднага се насочиха към мястото, където обикновено се събираше екипът й — нейния кабинет в крилото, известно като «Женското крило» или ЖК, защото там се помещаваха Данс, колежката й агент Кони Рамирес, асистентката й Мериелън Кресбах и Грейс Юан, администраторката на Бюрото, която движеше графиците като швейцарски часовник. Името на крилото произтичаше от злощастен коментар на също така злощастен и сега бивш агент на Бюрото, опитал се да остроумничи пред приятелката си, докато я развеждаше из щабквартирата и й показваше «забележителностите».
Всички в «Женското крило» се чудеха дали той или някоя от любовниците му са открили дамските превръзки, които Данс и Рамирес тайно складираха в кабинета, куфарчето и колата му.
Данс и О'Нийл поздравиха Мериелън. Без да й мигне окото — неизменно подчертано от силно почернени клепки — ведрата, енергична жена еднакво успешно дърпаше конците и на семейния, и на професионалния живот на колегите си. На всичкото отгоре беше ненадмината кулинарка.
— Добро утро, Мериелън. Казвай какво има.
— Здрасти, Катрин. Заповядай.
Катрин погледна, но не се поддаде на библейското изкушение — шоколадовите курабийки в купата върху бюрото на Мериелън. О'Нийл обаче не устоя.
— Такива вкусни неща не съм опитвал от седмици.
Яйца по бенедиктински…
Мериелън се засмя доволно.
— Така… Пак се обадих на Чарлс и пак оставих съобщение. Честно — въздъхна тя. — Не вдига. Ти Джей и Рей са вътре. А, инспектор О'Нийл, дойде и един ваш колега от шерифството.
— Благодаря. Неоценима си.
В кабинета завариха жилавия младеж Ти Джей Сканлън, настанил се на стола й. Червенокосият агент скочи.
— Здрасти, шефе. Как мина прослушването?
Имаше предвид показанията.
— Събрах им погледите като истинска звезда!
После съобщи лошата новина, че защитата е поискала изслушване за имунитет.
Ти Джей се намръщи. И той имаше вземане-даване със заподозрения, и като Катрин искаше престъпникът да получи присъда.
Ти Джей си вършеше добре работата, макар да бе най-нетрадиционният агент в институция, прословута с консервативния си подход и поведение. Днес носеше джинси, поло и спортно сако на карета, което наподобяваше овехтелите ризи в гардероба на баща й. Доколкото беше запозната, Ти Джей притежаваше една вратовръзка — вносен модел «Еди Гарсия». Младежът страдаше от остра носталгия по шейсетте. В кабинета му жизнерадостно бълбукаха две цветни лампи.
Беше само няколко години по-млад от Данс, но помежду им зееше поколенческа пропаст. Все пак професионално се сработваха. Ти Джей предпочиташе соловите акции — противно на правилата в Бюрото, но си партнираше редовно с Катрин, включително за сложния случай с екстрадицията в Мексико.
Мълчаливият Ред Каранео, новобранец в Бюрото за разследване, беше пълна противоположност на Ти Джей. Наближаваше трийсетте, с мрачно, замислено лице и стройно тяло. Днес носеше сив костюм и бяла риза. Душевно бе много зрял за годините си, загрубял от работата като ченге под прикритие в каубойския град Рино, Невада. После влошеното здраве на майка му го принудило да се премести тук с жена си. Каранео държеше чаша с кафе. Между показалеца и палеца на ръката му имаше малък триъгълен белег — спомен от неотдавнашните му срещи с гангстерите в Рино. Данс го смяташе за най-уравновесения и сдържан от всички по-млади агенти в Бюрото и понякога се питаше дали горчивият професионален опит не е допринесъл за това.
Полицаят от Монтерейското шерифство — с типичната възкъса коса — се представи и обясни какво се е случило. Рано сутринта местно младо момиче било отвлечено от паркинг в центъра на Монтерей, отвъд Алварадо. Тами Фостър била завързана и натоварена в багажника на собствената си кола… Нападателят я откарал до брега край града и я оставил да се удави в прилива.
Данс потръпна при представата как водата прониква в тясното пространство и вледенява тялото на момичето.
— В нейната кола? — учуди се О'Нийл. Люлееше се на задните крака на стола — навик, от който Данс се опитваше да отучи сина си (подозираше, че го е възприел от О'Нийл). Столът скърцаше под тежестта му.
— Точно така, сър.
— На кой бряг?
— Надолу, южно от Хайландс.
— Безлюден?
— Да. Никой не се е мяркал там. Няма никакви свидетели.
— Има ли свидетели от клуба, откъдето е отвлечена? — намеси се Данс.
— Не. И паркингът е без охранителни камери.
Данс и О'Нийл се замислиха.
— Значи му е трябвало друго превозно средство близо до брега, където я е оставил. Или е имал съучастник.
— Криминалистите намериха стъпки в пясъка в посока към магистралата. Над нивото на прилива. Но пясъкът е твърде мек. Не може да се вземе отпечатък от подметката и да се прецени размерът. Но определено са на един човек.
— И никакви следи край шосето или в околните храсти от кола, дошла да го вземе?
— Не, сър. Хората ни откриха само следи от велосипедни гуми в отбивката. Може да са оставени същата вечер или преди седмица. Не можем да идентифицираме следите. Нямаме база-данни за велосипеди — обясни той на Данс.
Стотици хора с колела минаваха ежедневно по този участък.
— Мотив?
— Не е кражба, нито сексуално насилие. Сякаш е искал да я убие. Бавно.
Данс пое рязко дъх.
— Заподозрени?
— Няма.
— А онова, което спомена по телефона? — обърна се Данс към Ти Джей. — Че имало нещо странно. Нещо повече по въпроса?
— А! — припряно възкликна младият агент. — Кръстът край шосето…
 

Калифорнийското бюро за разследване има широки пълномощия, но обикновено поема тежките престъпления — организирана престъпност, терористични заплахи, корупция и финансови злоупотреби. Убийство в район, където седмично убиват поне по един гангстер, не би предизвикало особено внимание.
Ала случаят с Тами Фостър беше различен.
В деня преди отвличането пътен полицай беше открил в пясъците на магистрала № 1 кръст — крайпътен мемориал — върху който беше написана утрешната дата.
Когато чул за момичето, нападнато недалеч край същата магистрала, полицаят си помислил дали с кръста убиецът не е обявил намеренията си. Върнал се и го взел. Криминалистите от Монтерейското шерифство открили в багажника, където била затворена Тами Фостър, листо от розов цвят, напомнящо онези в букета до кръста.
На пръв поглед нападението изглеждаше случайно и без очевиден мотив. Налагаше се да обмислят дали престъпникът не е набелязал и други жертви.
— Улики от кръста? — попита О'Нийл.
— Честно казано, инспектор О'Нийл — изкриви лице по-младшият му колега, — пътният полицай захвърлил и кръста, и цветята в багажника си.
— Не стават за снемане на отпечатъци?
— Опасявам се. Полицай Бенингтън каза, че е направил всичко възможно да открие нещо. — Питър Бенингтън беше опитният, педантичен шеф на монтерейската криминална лаборатория. — Ала не открил нищо. Поне при предварителното изследване. Никакви отпечатъци, освен тези на пътния полицай. Само пясък и прах. Кръстът е направен от клони, овързани с цветарска тел. Надписът с датата е изрязан от картон. Химикалката е обикновена. А буквите са печатни. Ще ни помогнат само ако вземем мостра от заподозрян… Ето снимка на кръста. Доста зловеща. Като от «Проклятието Блеър».
— Добър филм — додаде Ти Джей. Данс не разбра дали се шегува.
Вгледаха се в снимката. Наистина беше зловеща — клоните приличаха на изкривени черни кости.
Дали съдебните медици биха могли да ги насочат? Данс имаше приятел, с когото работиха заедно неотдавна. Линкълн Райм беше частен съдебномедицински консултант от Ню Йорк. Макар да страдаше от квадриплегия, се славеше като най-добър криминолог в страната. Тя се запита дали би открил нещо полезно на местопрестъплението. Сигурно. Но най-универсалното правило в полицейската работа е да се справяш с наличното.
Забеляза нещо на снимката.
— Розите…
О'Нийл веднага се досети:
— Правилно. Навярно са от магазин, а не от нечий двор.
— Но, шефе — обади се Ти Джей, — в околността сигурно има хиляда цветарници.
— Не казвам, че ще ни отведе до прага му — уточни Данс. — Все пак е нещо. Но да не прекаляваме с оптимизма. Може и да ги е откраднал.
Намръщи се; искаше й се да не се окаже права.
— Ясно, шефе.
— Къде точно беше кръстът?
— Край магистрала № 1. Южно от Марина. — Той посочи мястото на стенната карта на Данс.
— Видял ли е някой кой го поставя? — обърна се тя към полицая от шерифството.
— Не, мадам, поне според пътния полицай. И в тази част на магистралата няма камери. Но продължаваме да търсим свидетели.
— Магазини? — попита О'Нийл точно когато Данс понечи да зададе същия въпрос.
— Магазини ли?
О'Нийл огледа картата.
— От източната страна на магистралата. В крайпътните молове трябва да има камери. Може някоя да е насочена натам. Поне ще разберем модела и марката на колата, ако е шофирал.
— Ти Джей — нареди Данс, — провери!
— Разбрано, шефе! Там има страхотен клуб. Един от любимите ми.
— Добре.
Пред вратата се появи сянка.
— О! Не знаех, че се събирате тук.
Чарлс Овърби, наскоро назначеният началник на Бюрото, влезе в кабинета. Петдесет и пет годишният мъж със загоряло лице и крушовидно тяло бе достатъчно атлетичен за няколко игри на тенис или голф седмично, но волейболът го оставяше без дъх.
— Чакам в кабинета си от… от доста време.
Данс се направи, че не вижда как Ти Джей дискретно погледна часовника си. Подозираше, че Овърби се е появил току-що.
— Добро утро, Чарлс — поздрави Катрин. — Може би съм забравила да спомена мястото на срещата. Съжалявам.
— Привет, Майкъл.
Овърби кимна към Ти Джей. Често поглеждаше изненадано младия агент, сякаш го виждаше за пръв път или изразяваше неодобрение от модния стил на Ти Джей.
Данс всъщност бе уведомила Овърби за срещата. Остави съобщение на телефонния му секретар, докато пътуваха насам от хотела. Съобщи му тревожните новини за процеса в Лос Анджелис и му каза, че са се уговорили да се съберат в кабинета й. Мериелън също му беше звънила. Шефът на Бюрото обаче не си направи труда да отговори. Данс също не опита да се свърже пак, понеже шефът на Бюрото не проявяваше интерес към тактическите аспекти на случаите. Нямаше да се изненада, ако изобщо не беше се мярнал. Той залагаше на «общата картина» — популярен напоследък израз. (Наскоро Ти Джей го нарече Чарлс Общи и Катрин много се смя.)
— Така… онова момиче в багажника… репортерите вече започнаха да звънят. Отговарям уклончиво. Не ми е приятно. Запознайте ме със случая.
Репортерите значи… Това обясняваше интереса на Овърби.
Данс му каза какво знаят засега и какво възнамеряват да предприемат.
— Мислите ли, че ще опита пак? Така смята пишещото братство.
— Слухове… — деликатно уточни Катрин.
— Понеже не знаем защо е нападнал Тами Фостър, няма как да преценим — добави О'Нийл.
— Кръстът свързан ли е с отвличането? Има ли послание?
— Цветята навеждат на тази мисъл.
— Уф! Надявам се да не излезе някой като онзи Съмър Сам.
— Какво имаш предвид, Чарлс? — попита Данс.
— Нюйоркският убиец, дето оставяше бележки и застрелваше хора.
— О, това беше филм. — Ползваха Ти Джей като енциклопедия за популярна култура. — Със Спайк Лий. Убиецът беше Сън Сам.
— Знам — бързо го прекъсна Овърби. — Просто се шегувам.
— Така или иначе не разполагаме с никакви улики. Засега не знаем нищо конкретно.
Началникът кимаше. Мразеше да няма отговори. За пред пресата и шефовете в Сакраменто. Беше на тръни и напрежението заразяваше всички наоколо. Когато предшественикът му Стан Фишбърн се оттегли неочаквано по здравословни причини, всички посрещнаха назначаването на новия шеф с недоумение, Фишбърн бранеше с нокти и зъби агентите си, подкрепяше ги с всички средства. Стилът на Овърби беше различен. Коренно различен.
— Вече ми се обади областният прокурор. — Висшето началство. — Новината е стигнала до Сакраменто. Излъчили са я и по Си Ен Ен. Трябва да държа в течение шефовете. Ще ми се да имахме нещо.
— Скоро ще знаем повече.
— Да не би убиецът да е някой смахнат сектант? Братства, обети и прочее… Всички сме го правили в колежа, нали?
Данс и О'Нийл не бяха. Силно се съмняваше и за Ти Джей, а Рей Каранео имаше бакалавърска степен по криминология, но беше учил вечерно, работейки на две места.
— Прекалено сериозно е за детинска игричка — каза О'Нийл.
— Добре де, да го имаме предвид все пак. Само искам да не се паникьосваме. Страхът не помага. Да не прекаляваме със спекулациите на тема серийни убийства. Още сме замаяни от онзи случай миналия месец — примигна Овърби. — Как минаха показанията между другото?
— Възникнали са спънки. — Изобщо ли не беше изслушал съобщението й?
— Добре.
— Добре? — Данс още кипеше от гняв заради опита да прекратят делото. Намръщи се.
— Исках да кажа, че така ще ти остане повече време да работиш по случая с кръста — примигна Овърби.
Тя си спомни стария шеф. Носталгията е сладка болка.
— Как ще процедираме? — попита Овърби.
— Ти Джей ще провери охранителните камери в магазините и автомобилните салони около мястото, където е оставен кръстът. — Катрин се обърна към Каранео: — Рей, ще поогледаш ли за свидетели край паркинга, където са отвлекли Тами?
— Да, мадам.
— С какво си ангажиран в шерифството, Майкъл? — осведоми се шефът.
— С гангстерско убийство и със случая с контейнера.
— Аха.
Полуостровът не се смяташе за потенциална мишена на терористични атаки. Нямаше големи пристанища, а само риболовни кейове, а летището беше малко и със стабилна охрана. Преди месец обаче от индонезийски търговски кораб на пристанището в Оукланд беше откраднат контейнер и натоварен на камион, пътуващ за Лос Анджелис. Разполагаха със сведения, че някъде край Салинас съдържанието на контейнера е било разтоварено и укрито, а после разпределено в други камиони, за да продължи нататък.
Съдържанието вероятно беше контрабанда — дрога, оръжия… или според друг достоверен разузнавателен доклад — хора, нелегално пристигнали в страната. Индонезия е държавата с най-многобройно ислямско население в света и няколко опасни терористични групировки. Тревогата на «Вътрешна сигурност» бе напълно основателна.
— Но — добави О'Нийл — мога да отложа задачите с ден-два.
— Добре — въздъхна Овърби, доволен, че е привлякъл допълнителна помощ. Винаги гледаше да разпредели отговорността, в случай че разследването се обърка, дори ако накрая се наложи да сподели и лаврите.
Данс се зарадва, че ще работят заедно с О'Нийл.
— Ще взема заключението на криминалистите от Питър Бенингтън — каза О'Нийл.
Макар да не беше експерт в съдебномедицинската област, солидното упорито ченге разчиташе на традиционните следователски похвати — издирване, полева работа и анализ на местопрестъплението. Понякога и на силови методи. Независимо от избрания подход обаче О'Нийл беше добър полицай — в цялата история на шерифството не отстъпваше на никого по брой арестувани и — най-важното — осъдени престъпници.
Данс си погледна часовника.
— А аз ще отида да разпитам очевидеца.
Овърби реагира с известно закъснение:
— Очевидец? Не знаех, че има свидетел.
Тя не му напомни, че и за това го е уведомила в съобщението.
— Има — отсече взе си чантата и се запъти навън.
 

4.
 
— Колко тъжно! — възкликна жената.
Съпругът зад волана на форда я изгледа. Току-що бе напълнил резервоара за седемдесет долара. Не беше в настроение. Заради цените на бензина и понеже преди миг зърна съблазнителното голф игрище «Пебъл Бийч», на което не би могъл да си позволи да играе дори да успее да придума жена си.
И определено не му се слушаха тъжни неща.
След двайсетгодишен брак обаче нямаше как да не попита:
— Кое?
Гласът му прозвуча малко по-остро, отколкото му се искаше.
Тя не обърна внимание на тона му.
— Ето там.
Той погледна, ала пред тях се разстилаше само безлюдната магистрала, виеща се през горите. Жена му не сочеше нищо конкретно. Раздразни го още повече.
— Чудя се какво ли се е случило.
Канеше се да я прекъсне язвително, когато видя какво му показва.
И веднага го обзе чувство за вина.
В пясъка пред тях, на около петнайсетина метра се издигаше мемориал на загинали в пътно произшествие — грубо оформен кръст и букет тъмночервени рози.
— Тъжно е — повтори като ехо той и се замисли за децата си — двама тийнейджъри, които още го плашеха до смърт, щом седнеха зад волана. Представи си как ще го заболи, ако им се случи нещо такова. Разкая се за поведението си.
Поклати глава, взрян в разтревоженото лице на съпругата си. Минаха край импровизирания кръст. Тя сведе очи.
— Божичко! Станало е току-що.
— Така ли?
— Да. Изписана е днешната дата.
Той потръпна и се насочи към близкия бряг, препоръчан им от някого заради красивата гледка.
— Има нещо странно — отбеляза той.
— Какво, скъпи?
— Разрешената скорост в този участък е трийсет и пет километра в час. Как е възможно да стане фатална катастрофа?
— Младежи вероятно — вдигна рамене жена му. — Карали са пияни.
Кръстът определено промени настроението му. «Хайде — рече си съпругът, — ами ако беше в Портланд и си блъскаше главата със сметки и догадки какво ли ще измисли Лео на следващото отборно състезание? Остават ти още пет дни отпуска в най-красивата калифорнийска местност. И без това няма начин кракът ти да стъпи на «Пебъл Бийч». Престани да се цупиш.»
Отпусна ръка върху коляното на жена си и потегли към брега, макар утринта да посивя в спусналата се мъгла.
 

Движейки се по магистрала № 68, Катрин Данс се обади на децата. Баща й Стюарт ги караше към лятното им училище. Заради ранната среща в хотела Катрин остави дванайсетгодишния Уес и десетгодишната Маги да преспят у родителите й.
— Здрасти, мамо! — изчурулика Маги. — Ще отидем ли у Роузи на вечеря днес?
— Ще видим. Имам важен случай.
— Снощи приготвихме сами спагетите за вечеря. Баба ми помагаше. Разбъркахме брашно, яйца и вода. Баба каза, че ги правим от нулата. Какво означава «от нулата»?
— От основните съставки. Не сте ги купили готови.
— Аха.
— До скоро, скъпа. Обичам те. Искам да чуя и брат ти.
— Здрасти, мамо.
Уес се впусна в дълъг монолог за играта на тенис, планирана за днес.
Уес беше на дванайсет и Данс подозираше, че вече е започнал да изкачва стръмния път към зрелостта. Понякога си беше нейното малко момче, понякога — затворен в себе си тийнейджър. Изгуби баща си преди две години и едва сега започваше да смъква бремето на тъгата. Маги, макар и по-малка, беше по-издръжлива.
— Майкъл не се е отказал да излиза с лодката през почивните дни, нали?
— Определено.
— Страхотно!
О'Нийл беше поканил момчето да го заведе на риболов в събота заедно с по-малкия си син Тайлър. Ан рядко се присъединяваше и макар понякога да им правеше компания, Катрин също не си падаше много по корабоплаването заради морската болест.
Тя размени няколко думи с баща си, благодари му за грижите за децата и спомена, че новият случай ще я ангажира доста. Стюарт Данс беше съвършен дядо — полупенсионираният морски биолог с удоволствие общуваше с внуците си. Нямаше нищо против да влиза и в ролята на шофьор. Днес обаче го бяха извикали за консултация в монтерейския аквариум, но увери дъщеря си, че след лятното училище ще остави децата при баба им. Данс щеше да ги прибере по-късно.
Всеки ден Катрин благодареше на съдбата и боговете, че са я дарили с любящо семейство. Съчувстваше на самотните майки, които не могат да разчитат на ничия помощ.
Забави, сви на светофара и влезе в паркинга на болница «Монтерей Бей». Разгледа тълпата зад сините подвижни бариери.
Протестиращите бяха повече от вчера.
А вчера бяха повече от завчера.
Болницата беше известна институция, един от най-добрите медицински центрове в региона и навярно най-идиличният, разположен сред борова гора. Тя познаваше добре мястото. Тук беше родила децата си, беше седяла край леглото на баща си след тежката операция. В болничната морга идентифицира тялото на съпруга си.
Наскоро я нападнаха тук — инцидентът беше свързан с протеста.
По-рано същия месец Данс изпрати млад полицай от шерифството да охранява затворник в областния съд в Салинас. Подсъдимият избяга, нападна и жестоко обгори полицай Хуан Милър. Доведоха го в интензивното отделение на болницата. Стъписаните му, разстроени близки, О'Нийл и колегите му в монтерейското шерифство изживяха трудни времена. Данс също.
Дойде да посети пациента и разяреният му брат Хулио й се нахвърли, когато понечи да вземе показания от едва свестилия се Хуан. По-скоро уплашена, отколкото наранена, Катрин се отказа да повдига обвинение срещу истеричния брат.
Хуан умря няколко дни след постъпването в болницата. Отначало отдадоха смъртта на тежкото изгаряне. После откриха, че някой го е убил — от състрадание.
Данс скърбеше от загубата, но състоянието на Хуан бе толкова безнадеждно, че в бъдеще го очакваше само болка и безкрайни медицински процедури. Положението на Хуан дълбоко вълнуваше майка й — медицинска сестра в болницата. Тя си спомни как седяха в кухнята й, а майка й се взираше невиждащо в една точка. Нещо я тревожеше дълбоко. Не след дълго сподели — докато проверявала системите му, Хуан дошъл в съзнание и я изгледал изпитателно. После прошепнал: «Убий ме.»
Вероятно е отправял същата молба към всеки, приближил се до постелята му.
Скоро някой е изпълнил молбата му.
Никой не знаеше кой е влял медикаментите в системата, за да сложи край на живота му. Монтерейското шерифство вече водеше разследване за криминално престъпление. Полицаите обаче не се престараваха — лекарите твърдяха, че на Хуан са му оставали не повече от месец-два. Убийството, макар и криминално деяние, в случая бе извършено от хуманни подбуди.
Случаят обаче разпали страстите на поддръжниците на живота на всяка цена. Протестиращите, които Катрин наблюдаваше от паркинга, държаха плакати с кръстове и ликовете на Исус и Тери Скиаво — жената в кома от Флорида, в чието дело за право на смърт бе въвлечен дори Конгресът.
Постерите, разпънати пред входа на болницата, описваха колко ужасни са евтаназията и — навярно защото така и така се бяха събрали достатъчно гневни хора — абортите. Протестиращите бяха предимно членове на основаната във Финикс организация «Животът над всичко». Пристигнаха няколко дни след смъртта на младия полицай.
Данс се почуди дали някой схваща иронията да се опълчваш срещу смъртта пред болница. Едва ли. Не изглеждаха надарени с чувство за хумор.
Тя се насочи към болницата. Поздрави началника на охраната — висок афроамериканец, застанал пред главния вход.
— Добро утро, Хенри. Прииждат все повече май.
— Добро утро, агент Данс. — Като бивше ченге Хенри Баскоум си падаше по официалните титли. Хвърли смръщен поглед към тълпата. — Множат се като зайци.
— Кой е главатарят?
В центъра на събитията различи кльощав оплешивяващ мъж с увиснали под острата брадичка бузи. Носеше расо.
— Ето го тартора — пасторът — обясни Баскоум. — Преподобният Р. Самюъл Фиск. Много е известен. Дошъл е чак от Аризона.
— Р. Самюъл Фиск. Много духовническо име — съгласи се Катрин.
До пастора се възправяше як мъжага с къдрава червена коса и закопчано догоре тъмно сако. «Навярно бодигард» — прецени Данс.
— Животът е свещен! — изкрещя някой към един от новинарските микробуси наблизо.
— Свещен! — поде вика тълпата.
— Убийци! — извиси Фиск глас, изненадващо силен за плашило като него.
Макар да не бе насочен към нея, от крясъка я побиха тръпки. Припомни си как преди по-малко от месец Хулио Милър я нападна в гръб и на помощ й се притекоха О'Нийл и колегата му.
— Убийци!
— У-бий-ци! У-бий-ци! — скандираше тълпата.
Данс предположи, че на другия ден ще са прегракнали.
— Успех! — пожела на шефа на охраната, който завъртя несигурно очи.
Вътре Данс се огледа, сякаш очакваше да зърне майка си. После от рецепцията я упътиха и тя забърза по коридора към стаята на очевидеца на случая с отвличането.
Катрин пристъпи прага на отворената врата. Светлокосата девойка в огромното болнично легло вдигна поглед към нея.
— Здравей, Тами. Казвам се Катрин Данс — усмихна се приветливо тя. — Може ли да вляза?
 

5.
 
Нападателят беше очаквал Тами Фостър да се удави в багажника, но се беше излъгал. Ако беше паркирал по-близо до океана, приливът щеше да погълне колата, обричайки момичето на ужасна смърт. Но колата се бе вкопала в мекия пясък близо до брега и приливът беше напълнил багажника само с няколко сантиметра вода.
Към четири сутринта на път за работа служител на летището видял отблясъците от бронята на колата. Спасителният екип намерил момичето полумъртво от измръзване и го откарали в болницата.
— Е? — попита Данс. — Как се чувстваш?
— Добре май.
Девойката беше атлетична и красива, но бледа. Тами хвърли поглед към несесерчето с козметика и Данс предположи, че не се показва навън без грим. Тами имаше скулесто лице, права изрусена коса и чип нос, който според Данс се беше появил на бял свят с по-друга извивка.
Данс показа значката си.
Момичето й хвърли бегъл поглед.
— На фона на преживяното изглеждаш доста добре.
— Беше толкова студено — каза Тами. — Никога не съм измръзвала така. Още ме побиват тръпки.
— Вярвам ти.
Очите на момичето се насочиха към телевизора. Даваха сапунен сериал. Данс и Маги също го следяха, когато дъщеря й беше болна и не ходеше на училище. Понякога пропускаха месеци, но не срещаха проблем да разберат сюжета.
Данс седна и се вгледа в балоните и цветята върху съседната масичка, инстинктивно търсейки червени рози, религиозни символи или картички с кръстове. Нямаше.
— Колко ще останеш в болницата?
— Днес или утре ще ме изпишат.
— Как намираш лекарите?
Тами се засмя.
— Къде учиш?
— В «Робърт Луис Стивънсън».
— Последна година?
— Да, догодина завършвам.
Данс подбираше неангажиращи теми, за да успокои момичето; попита я дали ходи на лятно училище, дали си е избрала колеж; поговориха за семейството, за спорт.
— Планираш ли екскурзия през лятото?
— Вече да — отвърна Тами. — След това. С мама и сестра ми ще гостуваме на баба във Флорида следващата седмица.
Отговорът й прозвуча раздразнено, а по тона Данс разбра, че пътешествието до Флорида със семейството е последното, за което Тами мечтае.
— Тами, искрено се надяваме да открием кой те е нападнал.
— Задник!
— Разкажи ми какво стана. — Катрин вдигна разбиращо вежди.
Тами обясни, че била на клуб и си тръгнала малко след полунощ. На паркинга някой я нападнал в гръб, залепил й устата, ръцете и краката, хвърлил я в багажника и потеглил към брега.
— Остави ме там да се удавя — с мрачен поглед отрони тя.
Данс изпитваше искрено състрадание към чуждите болки — наследство от майка й — и сега си представи ужаса на момичето, а по гърба й пробягаха тръпки.
— Познаваш ли нападателя?
Момичето поклати глава.
— Но знам какъв е.
— Какъв?
— Гангстер.
— Така ли мислиш?
— Да, всички го знаят. За да те приемат в банда, трябва да убиеш някого. Ако си в латиношайка, трябва да очистиш бяло момиче. Такива са правилата.
— Смяташ, че престъпникът е латиноамериканец?
— Да, сигурна съм. Видях му ръката. Беше с по-тъмна кожа. Не черна. Но определено не и бяла. Не го чувах много добре, но съм убедена, че говореше на испански.
— Едър ли беше?
— Не беше висок. Около метър и осемдесет. Но беше много силен. И още нещо. Снощи май казах, че е бил само един. Но тази сутрин си спомних, че бяха двама.
— Видя двама?
— Ами… усетих, че има и друг… Знаете как е.
— Възможно ли е да е жена?
— О, да, може би. Не знам точно. Както казах, бях доста уплашена.
— Някой да те е докосвал?
— Не, не по този начин. Само когато ми запуши устата и ме напъха в багажника. — Очите на Тами припламнаха гневно.
— Направи ли ти впечатление нещо, докато пътувахте?
— Не, умирах от страх. Май чух някакво дрънчене, някакъв шум в колата.
— Не от багажника?
— Не. Сякаш се удряше нещо метално. Помислих си… Сложи го в колата, след като ме хвърли в багажника. Наскоро гледах един филм на ужасите. Рекох си, че си е приготвил инструменти за мъчение.
«Колелото», помисли си Катрин, спомняйки си следите от велосипедни гуми. Взел си е колелото, за да избяга с него. Сподели идеята си, но Тами я отхвърли — нямало начин да смести колело на задната седалка.
— А и не звучеше като колело — добави сериозно.
— Добре, Тами. — Катрин си намести очилата и се взря в момичето, което разглеждаше цветята, картичките и плюшените играчки. — Колко много неща са ти донесли!
— Онова мече там е много сладко, нали?
— Страхотно е… Значи смяташ, че са били латиноамериканци от някаква банда.
— Да. Но… ами… вече всичко е наред.
— Наред?
— Нали оцелях. Само се понамокрих. — Тя се засмя, но отбягна погледа на Катрин. — Уплаших се, вярно. По всички новини го разгласиха. Обзалагам се, че са се покрили. Сигурно са избягали от града.
Шайките наистина имаха ритуали за приемане на нови членове. И някои включваха убийство. Ала убийствата обикновено се ограничаваха в същата етническа група и най-често жертвите бяха членове на съпернически банди или информатори. Освен това случаят с Тами беше прекалено усложнен. Данс знаеше от опит, че шайките са прагматични — времето е пари и колкото по-експедитивно действаш, толкова по-добре.
Вече бе доловила, че всъщност Тами изобщо не смята нападателя си за латиноамериканец. Нито пък, че са двама.
Тами знаеше за престъпника повече, отколкото искаше да си признае.
Време беше експертът по кинесика да си каже думата.
Разчитането на сигналите на тялото при разпит изисква първо да се определи основният поведенчески модел — мимиките, които събеседникът използва, когато казва истината: къде си държи ръцете, накъде поглежда и колко често, преглъща ли, прочиства ли си гърлото, използва ли «хмм» и прочее паразитни думи, потропва ли с крака, прегърбва ли се, или стои с изправени рамене, колебае ли се, преди да отговори.
Определи ли нормалното поведение, експертът по кинесика отбелязва отклоненията, когато по една или друга причина разпитваният прикрива истината. Когато лъжат, повечето хора изпитват стрес и тревога и се опитват да облекчат неприятните емоции с жестове и речеви модели, които се отличават от нормалния им стил. Данс обичаше да цитира Чарлс Дарвин, ученият, изпреварил въвеждането на термина «кинесика» с цял век: «Потиснатата емоция почти винаги изплува на повърхността в някакво движение на тялото.»
Когато стана дума за самоличността на нападателя, Данс забеляза, че жестовете на Тами се отклониха от нормата — размърда се неспокойно и затупка с крак. Лъжците контролират сравнително лесно ръцете си, но другите части на тялото им убягват — особено стъпалата и пръстите на краката.
Забеляза и промяната в гласа, как Тами прокарва ръце през косата си и докосва устата и носа си — така наречените «блокиращи жестове». Освен това момичето започна да се отклонява от темата и да обобщава («Всички го знаят») — типичен измамнически похват.
Убедена, че момичето крие информация, Катрин Данс пусна в ход аналитичните си методи. За да се добере до истината, преминаваше през четири стадия — първо уточняваше каква роля е играл разпитваният. В този случай Тами беше само жертва и свидетел. Не беше съучастник — нито в друго престъпление, нито пък инсценираше собственото си отвличане.
Второ, какъв е мотивът за лъжата? Отговорът беше очевиден — горкото момиче се страхуваше от отмъщение. Често срещано явление, което донякъде улесняваше нещата — щеше да й е по-трудно, ако Тами се опитваше да прикрива съучастие.
Третият въпрос — какъв е характерът на събеседника — определяше начина, по който ще протече разпитът. Дали да бъде нападателна например или отстъпчива; да е аналитична или да предложи емоционална подкрепа; да се държи приятелски или дистанцирано? Данс категоризираше разпитваните според личностния индикатор на Майърс-Бригс, който регистрира индивидуалните характеристики — дали събеседникът е екстровертен, или е интровертен, дали се осланя на разума или на чувствата и интуицията си.
Екстровертите и интровертите подхождат различно. Екстровертът първо действа, а после анализира резултатите, докато интровертът не действа необмислено. Обработват различно и информацията — с помощта на сетивата и проверката на данните (мисловен тип) или на базата на вътрешни импулси (интуитивен тип). Вземането на решения става или чрез обективен, логически анализ (мислене), или чрез основан на емпатия подбор (емоция).
Макар Тами да беше красиво, атлетично и несъмнено популярно момиче, несигурността — и нестабилното семейство, както долови Катрин — я превръщаха в интуитивен, емоционален интроверт. Тоест Катрин не можеше да използва директен подход. Тами просто щеше да се отдръпне и да се обиди, че я поставят натясно.
Последният въпрос, който разпитващият трябва да си зададе, е: «Какъв тип лъжец е събеседникът?»
И те са няколко. Манипулаторите или «наследниците на Макиавели» (по името на италианския политик и философ Макиавели, написал трактат за безскрупулността) не смятат лъжата за нещо нередно — използват я като инструмент за постигане на целите си в любовта, работата, политиката, престъпленията и са много, много добри измамници. Има и социални лъжци, които използват измислиците за забавление, адаптори — несигурни хора, стремящи се чрез измама да оставят добро впечатление — и актьори, които лъжат, за да налагат контрол.
Данс реши, че Тами съчетава характеристиките на адаптор и актьор. Несигурността я кара да лъже, за да си вдъхва самочувствие, а освен това е склонна да мами, за да постига своето.
Отговори ли на тези четири въпроса, експертът по кинесика процедира праволинейно — продължава да разпитва събеседника, следейки внимателно кои въпроси предизвикват стресови реакции, издаващи измама. После се връща към тях отново и отново, опипвайки почвата, стеснявайки кръга около лъжата, за да прецени как разпитваният реагира на засиления стрес. Дали се ядосва, отрича, потиска или се опитва да се договори? В зависимост от реакцията експертът по кинесика подбира методи да принуди, да подведе или да насърчи разпитвания да каже истината.
Данс пое дъх. Доближи се малко и застана на около три крачки от Тами, без обаче да заплашва «зоната й на неприкосновеност». Момичето щеше да усети напрежение, но не и заплаха. Катрин се усмихна леко и реши да не сменя очилата със сиви рамки с «хищническите» очила с черни рамки, които използваше за сплашване на манипулатори.
— Всичко, което споделиш, ще ми бъде от голяма полза, Тами. Наистина оценявам помощта ти.
Момичето се усмихна. Но и отмести поглед към вратата. Данс разчете ясно сигнала — чувство за вина.
— Ала има един проблем — добави. — Уликите от местопрестъплението. Като в сериала «Маями», сещаш ли се?
— Разбира се. Следя го.
— Кой ти допада повече?
— Оригиналът. «Лас Вегас».
— И аз чувам, че бил по-добър. — Данс не беше гледала нито една серия. — Та уликите сочат, че не е имало втори човек. Нито на паркинга, нито на брега.
— Ами… както казах, беше по-скоро усещане.
— Искам да те попитам и за дрънченето. Не открихме следи от гуми на друга кола. Чудим се как ли си е тръгнал. Да се върнем на варианта с велосипеда. Разбрах, че трополенето ти е прозвучало другояче, но все пак може да е било колело?
— Колело?
Повтарянето на въпроса често е знак за измама. Събеседникът се опитва да печели време, за да измисли правдоподобен отговор.
— Не е възможно. Как ще го побере вътре?
Тами отрече твърде бързо и твърде емоционално. И тя беше обмисляла варианта, но незнайно защо не искаше да го признае за възможен.
Данс вдигна вежди.
— Не знам… Един от съседите ми има камри. Достатъчно голяма кола е.
Момичето примигна. Изглеждаше изненадана, че Данс познава марката на колата й. Фактът, че полицайката си е подготвила домашното, разтревожи Тами. Тя погледна към прозореца, несъзнателно търсейки път за бягство от неприятното безпокойство. Данс беше на прав път. Усети как и нейното сърце заби по-силно.
— Може би. Не знам — каза Тами.
— Значи няма как да е бил с колело… Иначе би могъл да ти е връстник или година-две по-малък. И възрастните карат велосипеди, но тийнейджърите ги използват повече. Как мислиш, дали не е някой от съучениците ти?
— Съученик? Няма начин. Никой не би направил такова нещо.
— Да те е заплашвал някой? Да си се карала с някого от «Стивънсън»?
— Е, Браяна Креншоу беше бясна, че предпочетоха мен за мажоретка. Но пък започна да излиза с Дейви Уилкокс. Падах си по него. Така че сме квит — засмя се приглушено момичето.
Данс се усмихна в отговор.
— Не, беше гангстер. Сигурна съм — ококори очи Тами.
— Почакай, сега си спомних. Говореше по телефона. Май на шефа на бандата. Чух го да си отваря телефона и да казва: «Ella esta en el coche.»
«В колата е», преведе си Данс и попита:
— Знаеш ли какво означава?
— Нещо като: «вкарах я в колата».
— Учиш ли испански?
— Да.
Сякаш едва си поемаше дъх и гласът й прозвуча по-пискливо от обикновено. Не откъсваше очи от Данс, но ръката й отметна кичур коса и после потърка устата.
Испанските думи бяха чиста лъжа.
— Мисля си — подхвана сговорчиво Данс, — че може да се е преструвал на гангстер. За да се прикрие. А това означава, че има причина да те нападне.
— Например?
— Надявам се ти да ми помогнеш да разберем. Успя ли да го зърнеш?
— Не съвсем. През цялото време беше зад мен. А на паркинга е много тъмно. Трябва да сложат лампи. Май ще съдя клуба. Баща ми е адвокат в Сан Матео.
Преиграният гняв целеше да отклони вниманието на Данс. Тами явно беше видяла нещо.
— Не зърна ли отражението му във витрината?
Момичето поклати отрицателно глава. Но Катрин настоя:
— Може би си го зърнала за миг? Помисли си… Нощем винаги е студено. Едва ли е бил само по блуза… Със сако ли беше? Кожено, платнено? Или с пуловер? Яке с качулка?
Тами отговаряше отрицателно, но понякога жестовете й разкриваха друго.
Данс забеляза как момичето отклони поглед към букет цветя върху масата. Картичката до него гласеше:
 
«Е, момиче, вдигай си зад---а оттам скоро!
С обич — Дж. П. и Бийсти Гърл.»
 
Катрин Данс отдаваше служебните си успехи на добрата предварителна подготовка и на безкрайното упорство. Понякога обаче съзнанието й раждаше любопитни асоциации. Потапяше се във фактите и впечатленията и неочаквано, сякаш по чудо, намираше отговора.
От точка А към Б до В…
И сега, когато видя Тами да насочва разтревожен поглед към цветята, се досети.
Реши да се възползва от шанса.
— Виж, Тами, знаем, че нападателят е поставил кръст край пътя — като послание.
Очите на момичето се разшириха.
«Хванах те» — помисли си Данс. Разбрала е за кръста.
Продължи:
— А послания изпращат престъпници, които познават жертвите си.
— Аз… наистина го чух да говори на испански.
Данс разбра, че я лъже, но на хора като Тами трябва да се оставят вратички за бягство, за да не се затворят напълно. Затова продължи сговорчиво:
— Сигурна съм. Но ми се струва, че се е опитвал да се прикрие. Да те заблуди.
Момичето я изгледа отчаяно.
От кого ли се страхуваше толкова?
— Първо, Тами, да те уверя, че ще те защитим. Който и да те е нападнал, няма да те доближи повече. Ще наредя един полицай да пази пред вратата ти. А друг ще бди около дома ти, докато не заловим престъпника.
В очите на Тами проблесна облекчение.
— Помисли си — да не би да е някой ухажор? Ти си красиво момиче. Обзалагам се, че трябва много да внимаваш.
Тами й отвърна с предпазлива усмивка. Остана доволна от комплимента.
— Някой да те е преследвал?
Девойката се поколеба.
Близо сме… Много близо.
Ала Тами се отдръпна.
— Не.
Данс също се отказа.
— Имаш ли проблеми с някой роднина?
Нищо чудно. Беше проверила. Родителите й бяха разведени след дълга съдебна битка и по-големият й брат живееше отделно. Чичо й имаше досие за домашно насилие.
Погледът на Тами обаче красноречиво говореше, че зад нападението едва ли стоят близките.
Данс продължи да опипва почвата.
— Някой, с когото си пишеш в интернет? Онлайн събеседник? Случва се често напоследък.
— По-скоро не. Не сърфирам много из интернет. — Тами сключи пръсти — същото като да кършиш ръце.
— Съжалявам, че ти досаждам. Просто е важно да не позволим да се повтори.
Тогава Данс забеляза нещо. Сякаш я зашлевиха. В очите на момичето зърна дълбоко разбиране — веждите й се повдигнаха леко, устните се разтвориха незабележимо. Значи и Тами се опасяваше нападението да не се повтори. Понеже беше разбрала за полицейската охрана, навярно смяташе, че нападателят заплашва и другиго.
Момичето преглътна. Очевидно навлизаше във фазата на отрицанието, когато защитната броня става непробиваема.
— Не го познавам. Кълна се.
Клетвата издайнически говореше: «Лъжа!» Момичето сякаш тръбеше: «Искам да кажа истината, но ме е страх.»
— Добре, Тами, вярвам ти — отвърна Данс.
— Много съм изморена. Не искам да говоря повече, преди да дойде мама.
— Разбира се, Тами — усмихна се Катрин. Стана и й подаде визитката си. — Обади се, ако си спомниш още нещо. Каквото и да е.
— Съжалявам, че не можах да помогна.
Тами сведе разкаяно очи. Данс разбра, че момичето неведнъж е прибягвало до фалшиво смирение, за да предизвика съжаление. Техниката, примесена с деликатен флирт, сигурно върши чудеса с баща й и приятелите й; жените обаче са неподатливи.
Данс обаче реши да отстъпи.
— Напротив, разговорът беше много полезен. Такъв ужас си преживяла, скъпа! Почивай си! Пусни си някой сериал. — Кимна към телевизора. — Отпускат.
Катрин излезе от стаята и се замисли, че до час-два може би щеше да изтръгне истината от момичето. Ала не бе сигурна — Тами изглеждаше наистина ужасена. А и колкото и талантливи да са разпитващите, понякога събеседниците им просто отказват да споделят какво знаят.
Не че имаше значение. Катрин Данс смяташе, че е научила всичко необходимо.
От точка А към Б до В…
 

6.
 
Във фоайето на болницата Данс се обади от телефонния автомат — мобилните бяха забранени — и нареди да поставят охрана пред стаята на Тами Фостър. После тръгна към рецепцията и помоли да повикат майка й.
След три минути Еди Данс изненада дъщеря си, появявайки се не от кардиологичното отделение, а откъм интензивното.
— Здрасти, мамо.
— Здравей, Кейти — отвърна едрата жена с къса прошарена коса и очила с кръгли рамки. На врата й висеше собственоръчно направен от раковина и нефрит гердан.
— Чух за нападението. Момичето с колата. Горе е.
— Знам, току-що говорих с нея.
— Ще се оправи. Така говорят. Как мина срещата сутринта?
— Възникна проблем — намръщи се Катрин. — Защитата пледира да се прекрати делото заради имунитет.
— Не ме изненадва — хладно отвърна Еди. Тя винаги изразяваше мнението си. Познаваше заподозрения и се разяри, когато научи какво е извършил. Данс разчете ясно гнева по застиналото изражение и бледата усмивка на майка си. Тя никога не повишаваше глас, но очите й бяха в състояние да те изпепелят.
Данс си спомни как като малка си мислеше, че майка й може да убива с поглед.
— Но Ърни Сийболд няма да се откаже.
— Как е Майкъл? — Еди Данс открай време харесваше О'Нийл.
— Добре. Работим заедно по това дело. — Катрин й разказа за кръста край пътя.
— Божичко! Да оставиш кръст, преди някой да умре? Като послание?
Данс кимна. Но забеляза, че вниманието на майка й е насочено другаде. Към тълпата пред главния вход. Изглеждаше разтревожена.
— Нямат ли по-важни занимания? Вчера пасторът държа реч. Бълваше огън и жупел. И каква омраза е изписана по лицата им! Ужасно!
— Виждала ли си родителите на Хуан?
Еди Данс се бе опитала да успокои семейството на обгорения полицай. Най-много време отдели на майка му. Знаеше, че синът й вероятно няма да оцелее, но с всички сили убеждаваше шокираните и объркани близки, че за него се грижат както подобава. Еди сподели с Катрин, че емоционалната болка на жената е сравнима с физическата агония на сина й.
— Не, не са идвали. Хулио намина тази сутрин.
— Така ли? Защо?
— Сигурно да прибере личните вещи на брат си. Не знам… — гласът й заглъхна. — Стоеше пред стаята, където умря брат му.
— Провеждат ли вътрешно разследване?
— Комисията по етика се е заела. Идваха и полицаи от шерифството. Но видят ли снимките на болния, разбират, че е бил обречен. Смъртта наистина беше милостива.
— Хулио каза ли ти нещо?
— Не, не разговаря с никого. Малко ме плаши. И все си припомням как ти се нахвърли.
— Моментно умопомрачение — успокои я Катрин.
— Е, няма извинение да напада дъщеря ми — отвърна Еди с твърда усмивка. После се взря през стъклените врати и огледа пак протестиращите. — Ще се връщам в отделението.
— Съгласна ли си татко да ти доведе после Маги и Уес? Викат го за консултация в аквариума. Аз ще ги взема по-късно.
— Разбира се, скъпа. Ще ги оставя в детския кът.
Еди Данс се запъти към отделението. Отново погледна ядосано и разтревожено навън. Изражението й сякаш говореше: «Нямате работа тук. Пречите ни да работим.»
Данс излезе. Взря се в отец Р. Самюъл Фиск и в едрия му бодигард. Двамата се приближиха към групичка протестиращи, сключиха длани и сведоха глави в молитва.
 
* * *
 
— Компютърът на Тами — каза Данс на Майкъл О'Нийл.
Той вдигна вежди.
— Там се крие отговорът. Е, може би не целият, но поне отчасти. Компютърът ще ни отведе към нападателя.
Пиеха кафе в «Хоул Фуудс» — ресторант на открито в съседство с «Мейсис». Веднъж пресметна, че си е купила поне петдесет чифта обувки оттук — пазаруването на обувки й действаше като терапия. В името на справедливостта обаче се налагаше уточнение — смущаващото количество покупки бе натрупано в рамките на няколко години. Често и от разпродажби.
— Онлайн ухажор? — попита О'Нийл.
Не ядяха яйца с деликатен холандски сос, а сладкиш със стафиди и обезмаслена сметана в пластмасова чинийка.
— Може би. Или бивш приятел, който я е заплашил — или нея, или някой неин познат от интернет форумите. Но съм убедена, че знае кой е, дори да не го е видяла. Мисля, че е някой съученик. От «Стивънсън».
— Не пожела да каже?
— Не, твърдеше, че е латиногангстер.
О'Нийл се засмя. Повечето изфабрикувани искове за застраховка започваха така: «Испаноезичен с маска нахлу в бижутерията ми» или «Двама афроамериканци с маски извадиха пистолети и ми откраднаха ролекса».
— Не го описа, но смятам, че е носил дреха с качулка. Реагира различно, когато го споменах.
— Компютърът й — замислено повтори О'Нийл и сложи тежкото си куфарче върху масата. Отвори го и се взря в някакъв лист. — Добрата новина е, че е при нас. Лаптоп. Намерили го на задната седалка в колата.
— А лошата новина е, че е поплувал в Тихия океан?
— Значително увреден от морската вода — цитира О'Нийл.
— Ще трябва да го изпратим в Сакраменто или във ФБР в Сан Хосе — отчая се Катрин. — Ще ни го върнат след седмици.
Загледаха се в колибрито, което, пренебрегнало човешката тълпа, дръзко закусваше нектар от червения висящ храст до тях.
— Имам идея — рече О'Нийл. — Един приятел от Бюрото ми спомена, че посетил конференция за компютърните престъпления. Един от ораторите бил местен — професор в Санта Крус.
— Калифорнийският университет?
— Точно така.
Едно от академичните заведения, в които бе учила.
— Човекът му се сторил много начетен. И изявил готовност да помага, когато е необходимо.
— Какво е работил?
— Знам само, че напуснал Силициевата долина и се заел с преподаване.
— В образователната сфера поне не се пукат балони.
— Да му намеря ли координатите?
— Разбира се.
О'Нийл извади купчина визитки, подредени спретнато като лодката му. Отдели една и набра телефона. След три минути го свързаха с приятеля му. От разговора Данс заключи, че нападението вече е привлякло вниманието на ФБР. О'Нийл записа някакво име и благодари на агента. Подаде листчето на Данс. Доктор Джонатан Боулинг. Под името беше написан телефонният номер.
— Нищо не пречи да опитаме… Къде по-точно е лаптопът?
— В сейфа за улики. Ще се обадя да го извадят.
Данс набра номера на Боулинг, свърза се с телефонния му секретар и остави съобщение.
След това доразказа на О'Нийл за Тами. Спомена как емоционалната й реакция издава страх, че престъпникът ще нападне отново — вероятно е набелязал и други жертви.
— Точно от това се опасявахме. — Той прокара ръка през прошарената си коса.
— Долових и чувство за вина — спомена Данс.
— Защото отчасти се чувства отговорна за случилото се?
— Така смятам. Както и да е. Държа да проникнем в компютъра й.
Катрин си погледна часовника. Кой знае защо се подразни, че Джонатан Боулинг не се обажда по-бързо.
— Други улики?
— Не.
Питър Бенингтън установил, че клоните за кръста са от дъб — на полуострова растяха един-два милиона от този вид. Зелената тел, свързваща двата клона, била най-обикновена и непроследима. Картонената табела била изрязана от подвързията на евтин бележник — такива се продавали в хиляди книжарници. Мастилото също не водело доникъде. Нямало как да разберат откъде са купени или набрани розите.
Данс му разкри теорията си за велосипеда. О'Нийл обаче имаше крачка преднина. Обясни, че прегледали още веднъж мястото, където отвлекли момичето, и брега, където престъпникът оставил колата. Открили още следи от велосипедни гуми — нямало как да ги идентифицират, но били пресни; та заключили, че това е превозното средство на престъпника. Следите обаче не били достатъчно ясни, за да познаят марката на велосипеда.
Телефонът на Данс иззвъня — мелодийката на «Лууни Тюнс», която децата й бяха записали специално, за да я развеселят. О'Нийл се усмихна.
Данс погледна към екрана. Дж. Боулинг. Тя вдигна вежди и си помисли, че е крайно време.
 

7.
 
Шумът отвън — иззад къщата изпукаха съчки — съживи стария страх, че някой я наблюдава.
Не като в мола или на плажа. Не я плашеха воайори и ненаситни младежи. (Погледите им я дразнеха или ласкаеха — зависеше от младежа или перверзника.) Не, Кели Морган се ужасяваше, че нещо наднича през прозореца на спалнята й.
Нещо изпука…
Пак същият звук. Седнала до бюрото в стаята си, Кели Морган затрепери и кожата й настръхна. Пръстите й замръзнаха над клавиатурата. «Погледни — рече си. После се разколеба: — Не, недей.»
Най-сетне си напомни: «На седемнайсет си, по дяволите! Преодолей го!»
Кели се насили да се обърне. Осмели се да погледне към прозореца. Зърна сивото небе над зелените и кафеникавите дървета, скали и пясъци. Нямаше никого.
И никакво нещо.
Забрави го.
Момичето — стройно и с гъста кестенява коса — догодина щеше да завърши гимназия. Имаше шофьорска книжка. Караше сърф на Маверик Бийч. С приятеля й планираха да празнуват осемнайсетия й рожден ден с полет с парапланер.
Не, Кели Морган не беше плашлива.
Но не можеше да надмогне един страх.
Прозорците.
Това я преследваше от малка — девет или десетгодишна. Живееха в същата къща. Майка й четеше скъпи списания за обзавеждане и смяташе завесите за немислим порок, който ще опетни изчистените линии на модерния им дом. Нищо фатално, разбира се, само дето Кели гледа някакво глупаво телевизионно шоу за Снежния човек или друго подобно чудовище. В анимационното филмче създанието се прокрадваше към караваните, надничаше през прозорците и плашеше до смърт хората в леглата.
Независимо че чудовището бе непохватна компютърна графика и не съществуваше наистина, страхът я преследваше години наред. Едно филмче — и край. Свила се е в леглото потна, пъхнала глава под завивките, и не смее да погледне през прозореца. Страхува се и че не вижда, защото няма да усети как то — каквото и да е — се вмъква през прозореца.
«Призраци, зомбита, вампири и върколаци не съществуват» — напомняше си тя. Ала щом прочете «Здрач» на Стефани Майер и — хоп! — ужасът се възроди.
Ами Стивън Кинг? Забрави.
Когато порасна и престана да се съобразява със странностите на родителите си, отиде в «Хоум Депо» и си купи завеси за стаята. Сама ги окачи. Прати по дяволите претенциите на майка си. Нощем пускаше пердетата. Но сега, през деня, бяха дръпнати и бледата светлина и прохладният летен бриз проникваха в стаята.
Пак чу звука. Сякаш приближаваше.
Образът на зловещото създание така и не избледня. Не избледня и страхът, който смразяваше вените й. Йети, Снежният човек надзърта през прозореца и се вторачва в нея. Присви я коремът. Като онзи път, когато след диетата с течности премина на твърда храна.
Пук…
Насили се да надзърне пак.
Празният прозорец зейна срещу нея.
Стига!
Обърна се към компютъра и зачете коментарите в сайта за горкото момиче от гимназия «Стивънсън» Тами, което отвлекли снощи — Исусе, затворили я в багажник и я оставили да се удави. Всички твърдяха, че са я изнасилили или най-малкото са я измъчвали.
Повечето коментари изразяваха съчувствие. Но някои звучаха жестоко и изкарваха Кели от кожата й. Взря се в един:
 
«Е, Тами ще се оправи. Слава Богу! Но искам да кажа нещо. Мисля, че сама си е виновна. Няма да е зле да престане да се облича като фуста от осемдесетте. С очна линия и прочее. И откъде намира тези рокли? Знае какво си мислят момчетата! Какво очаква???»
— АнонМомиче
 
Кели заудря по клавишите:
 

«Как не те е срам да говориш така? За малко да я убият. А който твърди, че жените си ПРОСЯТ насилие, е безумен загубеняк. Засрами се!»
— БеллаКели
 
Почуди се дали анонимната ще отвърне на удара.
Приведе се към екрана и пак чу звука.
— Стига толкова — изрече гласно.
Стана, но не отиде до прозореца. Излезе от стаята и тръгна към кухнята. Надзърна навън. Нищо не видя… или пък? Онази сянка зад храсталака в задния двор?
Беше сама вкъщи. Родителите й бяха на работа, брат й — на тренировки.
Засмя се неспокойно — предпочиташе да излезе и да се изправи очи в очи с дебнещ перверзник, вместо да го види как надзърта през прозореца. Кели хвърли поглед към магнитната поставка за ножове. Бяха наточени… Подвоуми се, но заряза оръжията. Взе мобилния телефон и излезе в двора.
— Здрасти, Джини, да, чух нещо отвън. Отивам да проверя.
Преструваше се, че разговаря, но той — или то — нямаше как да го знае.
— Не, няма да прекъсвам. В случай, че някой задник се крие в храстите.
Говореше високо.
Заобиколи отстрани, запъти се към задния двор и накрая — към ъгъла — забави крачка. Най-сетне предпазливо пристъпи в задния двор. Нямаше никого. Зад плътната преграда от храсти земята се спускаше стръмно към плитка долчинка с ниски дървета и няколко алеи за тичане.
— Е, как е? Да… да? Чудесно! Прекрасно!
«Добре, не се престаравай — рече си. — Не те бива за актриса.»
Кели тръгна към живия плет и надзърна към долчинката. Стори й се, че някой се отдалечава от къщата.
После различи младеж с къси панталони. Караше велосипед по алеята, която свързваше напряко Монтерей и Пасифик Гроув. Момчето сви наляво и изчезна зад хълма.
Кели свали телефона. Понечи да се върне у дома, но забеляза нещо странно в цветните лехи отзад. Малко цветно петно. Червено. Тръгна натам и вдигна листото. От розов цвят. Кели се засмя и го захвърли.
Тръгна към вратата.
Спря, погледна назад. Нямаше жива душа. Нито Снежен човек, нито върколак.
Влезе вкъщи. И застина.
Човешкият силует на десетина крачки пред нея бавно се приближаваше. Лицето му оставаше скрито от сянката, която хвърляше стената на дневната.
— Кой?…
Човекът спря. Засмя се.
— За бога, Кел! Ама че си страхливка! Изглеждаш сякаш… Дай ми телефона. Искам снимка!
Брат й протегна ръка.
— Махай се! — извика Кели, смръщи се и се отдръпна.
— Мислех, че си на тренировка.
— Върнах се за късите панталони… Чу ли за онова момиче в багажника? Учи в «Стивънсън».
— Да, виждала съм я. Тами Фостър.
— Готина ли е? — Високото шестнайсетгодишно момче с буйна кестенява коса — също като нейната — се втурна към хладилника и грабна енергийна напитка.
— Ама че си грубиян, Рики.
— А-ха. Та значи? Готина ли е?
Братята са такава напаст!
— Заключи вратата, като излезеш.
Рики театрално сбърчи чело.
— Че защо? Кой ще тръгне да те изнасилва?
— Просто заключи!
— Добре де.
Момчето изобщо не забеляза мрачния поглед, който му хвърли сестра му.
Кели се върна в стаята си и седна пред компютъра. Да, анонимната беше нападнала Кели, че защитава Тами Фостър.
Добре, кучко, изпроси си го! Ще ти го върна тъпкано…
Кели Морган зачатка по клавишите.
 

Професор Боулинг изглеждаше на около четирийсет години. Не беше висок — няколко сантиметра повече от нея — с фигура, която загатваше или за редовни тренировки, или за нетърпимост към нездравословна храна. Имаше права кестенява коса с оттенък, подобен на нейната, въпреки че очевидно не пъхаше кутийка боя в количката в магазина през две-три седмици.
— Е — огледа той наоколо, докато Данс го съпровождаше към кабинета си в Бюрото по разследвания. — Не си го представях точно така. Не прилича на «От местопрестъплението».
Всички на планетата ли следят този сериал?
Боулинг носеше дигитален таймекс на едната китка, а на другата — плетена гривна, вероятно символ на някаква кауза. (Данс си помисли как децата й винаги са накичени с толкова, много разноцветни лентички, че не смогва да запомни кого и какво подкрепят.) В джинси и черно поло, професорът изглеждаше елегантен. Имаше спокойни кафяви очи и не пестеше усмивките.
Данс реши, че всички студентки са в краката му.
— Бил ли си в полицейско управление преди? — попита тя.
— О, да — отвърна той със странно изражение, преди да се усмихне, — но отхвърлиха обвиненията. Така де, нали и без това не откриха тялото на Джими Хофа?
Данс се засмя. «О, клети студентки. Пазете се!»
— Мислех, че консултирате полицията.
— Предложих да помагам. Винаги си предлагам услугите, когато изнасям лекции пред полицейски и застрахователни служби. Но никой не ме е викал досега. Сега ми е бойното кръщение. Ще се постарая да не ви разочаровам.
Влязоха в кабинета и седнаха един срещу друг край овехтялата й масичка за кафе.
— Ще се радвам да помогна, но не знам дали ще успея — каза Боулинг.
Върху мокасините му падна лъч светлина, той погледна надолу и забеляза, че единият му чорап е черен, а другият — тъмносин. Засмя се. В друга епоха Данс би заключила, че е ерген; днес, ако и двамата партньори работят на бързи обороти, пропуските в облеклото не доказват нищо. Боулинг обаче не носеше и венчална халка.
— Имам опит и със софтуер, и с хардуер, но се опасявам, че за сериозни технически консултации съм подминал възрастовата граница и не говоря хинди.
Обясни й, че защитил бакалавърска степен по литература и инженерство в Станфорд — несъмнено странна комбинация — и след краткотрайно «шляене по света» акостирал в Силициевата долина, където работил като компютърен дизайнер за големи компютърни компании.
— Интересни времена — отбеляза той, но бързо добави, че алчността го отблъсквала. — Всички сякаш водеха петролна война. Вълнуваше ги един-единствен въпрос — как да забогатеят, убеждавайки хората, че се нуждаят от това, което компютрите им предлагат. Аз бях на мнение, че трябва да преформулираме проблема — да разберем от какво наистина се нуждаят хората и да се запитаме как компютрите биха могли да им помогнат. — Боулинг наклони глава. — Е, в крайна сметка моята позиция се оказа губеща. Осребрих си акциите, напуснах и отново се заскитах. Накрая се установих в Санта Крус с една от спътничките си в скиталчествата. Започнах да преподавам. Хареса ми. От десет години съм в университета.
Данс му разказа, че след кратка репортерска кариера се е върнала в колежа — същия, където преподава той. Учила комуникации и психология; бяха се засекли за кратко, но нямаха общи познати.
Боулинг обясни, че води няколко курса — по научна фантастика и «Компютри и общество». А в колежа преподавал «скучна техническа материя — математика и инженерство». Освен това консултирал корпорации.
Данс се срещаше с хора с всякакви професии. Мнозинството излъчваха ясни стресови сигнали, щом заговореха за работата си — знак или за свръхнатоварване, или най-често, за неудовлетвореност (като Боулинг, когато спомена Силициевата долина). Когато стана дума за настоящата му професия обаче, поведението на Боулинг издаваше само спокойствие.
Той продължи да омаловажава техническите си умения и Данс усети разочарование. Професорът изглеждаше способен и услужлив — дойде веднага, щом го повика, — ала за съжаление проблемът с компютъра на Тами изискваше по-дълбоки технически познания. Надяваше се поне Боулинг да й препоръча някого.
Мериелън Кресбах се появи с поднос с кафе и курабийки. С поддържаната си прическа и яркочервения маникюр атрактивната й асистентка напомняше кънтрипевица.
— Обадиха се дежурните долу — донесли са някакъв компютър от кабинета на Майкъл.
— Добре. Качи го тук.
Мериелън поспря за миг и Данс с почуда установи, че тя оглежда Боулинг. Секретарката бе подела не особено дискретна кампания да търси съпруг на Катрин. Данс стрелна гневно с очи Мериелън, която хвърли прощален поглед към безименния пръст, на който нямаше халка, и вдигна недвусмислено вежди. Асистентката забеляза яростните искри, но ги подмина.
Боулинг й благодари, сипа си три пакетчета захар в кафето и грабна две курабийки.
— Вкусно. Много вкусно.
— Пече ги сама.
— Така ли? Още ли има истински бисквити? От домашната фурна?
Катрин отхапа от курабийката и отпи от кафето, макар да се чувстваше достатъчно ободрена след сутрешното кафе с Майкъл О'Нийл.
— Сега ще ти обясня проблема. — Данс разказа на Боулинг за отвличането и уточни: — Трябва да прегледаме компютъра й.
— Аха, онзи, дето се окъпал в Тихия океан — кимна разбиращо Боулинг.
— Станал е на кайма…
— Е, по-скоро на овесена каша заради водата, щом държиш на хранителните метафори — поправи я професорът.
В кабинета на Данс влезе млад полицай от шерифството, понесъл голям хартиен плик. С приятна външност и енергична походка, по-скоро чаровен, отколкото красив, той имаше яркосини очи и сякаш едва се въздържаше да не козирува.
— Агент Данс?
— Точно така.
— Аз съм Дейвид Рейнолдс. От криминалния отдел в шерифството.
— Приятно ми е — любезно кимна тя. — Благодаря, че го донесе.
— Радвам се да услужа.
Стегнатият полицай с изрядно изгладена униформа се здрависа с Боулинг и подаде плика на Данс.
— Не го сложих в найлонов плик. За да диша. Да поизсъхне.
— Чудесно — похвали го професорът.
— И си позволих да извадя батерията — добави младият полицай и подаде металната тръба. — Литиево-йонна е. Сметнах, че има опасност да се възпламени, ако се намокри.
— Много сте съобразителен — кимна очевидно впечатленият Боулинг.
Данс нямаше представа за какво става дума. Боулинг забеляза учудването й и обясни, че при известни обстоятелства някои литиеви батерии пламват при досег с вода.
— Специалист ли си? — попита той полицая.
— Не, просто поназнайвам нещичко — обясни полицаят и подаде разписката на Данс да се подпише, че поема уликата. — На разположение съм, ако ви потрябвам.
Данс поблагодари, младият полицай й връчи визитката си и се оттегли.
Тя извади компютъра на Тами от плика. Оказа се розов.
— Ама че цвят — поклати глава Боулинг.
Обърна компютъра и огледа дъното.
— Е, ще ми препоръчаш ли някого, който да го поправи, за да прегледаме файловете й? — попита Данс.
— Разбира се. Себе си.
— О, не спомена ли, че вече си изостанал технически?
— Това не е технически проблем, поне според днешните стандарти — усмихна се Боулинг. — Все едно да завъртиш гумите на колата си. Само че ми трябват инструменти.
— Тук нямаме лаборатория. Не разполагаме с никакви по-специални уреди.
— Е, зависи. Виждам, че колекционираш обувки.
Вратата на килера беше отворена и Боулинг явно беше забелязал разхвърлените по пода обувки — в случай че излезе на вечеря направо след работа. Данс се засмя.
Хванаха я…
— Складираш ли и други лични аксесоари?
— Лични аксесоари?
— Трябва ми сешоар.
— Съжалявам, целият ми арсенал за разхубавяване е у дома — засмя се Катрин.
— Тогава да вървим да пазаруваме.
 

8.
 
Напазаруваха и други неща.
Купиха сешоар, комплект миниатюрни инструменти и квадратна метална кутия, от която стърчеше жица с USB накрайник.
Подредиха придобивките върху бюрото в кабинета на Катрин.
Боулинг разгледа стилния компютър на Тами Фостър.
— Мога ли да го разглобя? Няма да прецакам уликите, нали?
— Проверен е за отпечатъци. Само от Тами са. Давай смело! Тя не е заподозряна. Освен това ме излъга, така че няма право да се оплаква.
— Розов — повтори той, сякаш цветът надхвърляше всички граници на благоприличието.
Боулинг обърна компютъра и след няколко минути свали дъното с помощта на малката отвертка. После извади дребен правоъгълник от метал и пластмаса.
— Хард дискът — обясни. — След година този ще изглежда огромен. Подвижните елементи са на изчезване. Хард дисковете също.
Темата очевидно го вълнуваше, но усети, че в момента не е уместно да се отклонява. Замълча и разгледа съсредоточено правоъгълника. Не носеше лещи; Данс, която от детинство не сваляше очилата, изпита лека завист.
Професорът разклати внимателно лаптопа до ухото си, кимна доволно и го остави върху масата.
Усмихна се широко, разопакова сешоара, включи го и насочи струята към него.
— Само за малко. Май не е мокър, но да не рискуваме. Електричеството и водата са несъвместими.
Отпи кафе със свободната си ръка и замислено заговори:
— Преподавателите много завиждат на частния сектор. «Частен сектор» — кодовото наименование на свърталището на «истинските пари». — Кимна към чашата. — Да вземем например «Старбъкс»… Идеята за верига кафенета е чудесна. Мъча се да измисля нещо, но не ми хрумват интересни идеи. Освен може би «Обителта на туршиите». Всичко друго е патентовано.
— Защо не млечен бар? — предложи Данс. — Ще го наречеш «При Елзи».
— А какво ще кажеш за «Едно различно място»? — светнаха очите му.
— Много зле — отвърна тя и двамата се засмяха.
Боулинг изсуши хард диска и го пъхна в металната кутия. Свърза USB накрайника към своя лаптоп — тъмносив, както подобава на истински компютър.
— Какво правиш? — полюбопитства Данс.
Следеше как пръстите му уверено бягат по клавиатурата. Буквите бяха изтъркани, но явно нямаше нужда да ги гледа.
— Водата е повредила компютъра, но хард дискът е невредим. Ще го превърна в четим драйв. — След няколко минути Боулинг вдигна очи и се усмихна. — Не, всъщност е като нов.
Тя приближи стола си до неговия.
Погледна екрана и видя, че компютърът чете хард диска на Тами като «Local Disk (G)».
— Всичко е тук — имейлите й, уебсайтовете, които е посещавала, любимите й блогове, съобщенията, които е писала. Дори изтритата информация. Не е криптиран, няма и защитна парола, което ми подсказва, че родителите не й обръщат много внимание. Когато ги държат изкъсо, децата се научават да използват всякакви трикове. А аз впрочем съм спец по разшифроването им. — Боулинг извади диска от компютъра си и й го подаде. — Твой е. Просто го включи и си чети на воля. Първият ми ангажимент с полицията… кратък, но приятен.
С близка приятелка Катрин Данс притежаваше и поддържаше уебсайт за традиционна и любителска музика. Сайтът беше технически изряден, но тя не разбираше от софтуер и хардуер; съпругът на приятелката й отговаряше за тази част.
— Защо не поостанеш, ако не си много зает? — предложи Катрин. — Да ми помогнеш в търсенето.
Боулинг се намръщи колебливо.
— Е, ако имаш други планове…
— За колко ти трябвам? В петък вечерта трябва да съм в Напа. Семейно събиране.
— О, не толкова много. Няколко часа. Най-много ден.
— С удоволствие. Главоблъсканиците са ми любимо занимание… И какво по-точно да търся?
— Нещо, което ще ни подскаже кой е нападателят на Тами.
— О, «Шифърът на Леонардо»!
— Да се надяваме, че ще е по-просто и заради откритията ни няма да ни отлъчат от Църквата… Да проверим за заплашителни съобщения. Спорове, кавги, коментари за ухажори. Запазени ли са разговорите?
— Частично. Вероятно ще успеем да ги възстановим.
Боулинг пъхна устройството обратно в компютъра си и се наведе.
— Ще прегледаме и форумите — продължи Данс. — Навсякъде, където се споменават крайпътни мемориали и кръстове.
— Мемориали?
— Смятаме, че е поставил кръст край пътя, за да оповести намеренията си.
— Ама че смахнато! Защо мислиш, че отговорът се крие в компютъра й?
Данс му предаде разговора си с Тами Фостър.
— Схвана всичко от езика на тялото й?
— Точно така.
Данс му обясни, че хората общуват по три начина. Първо — с вербално съдържание, изречените думи.
— Тоест смисълът на казаното. Но той е най-подвеждащ и най-лесно се изопачава. Освен това си предаваме послания с много други средства. Важно е и как изричаме думите — с каква интонация, сила, бързина, дали замлъкваме или използваме често «хмм». И да не забравяме кинесиката — езика на тялото; жестове, поглед, дишане, стойка, мимики. Следователите обръщат особено внимание на последните два начина, понеже разкриват повече от думите.
Боулинг се усмихна. Данс вдигна учудено вежди.
— Обясняваш толкова разпалено… — призна той.
— Като теб, когато заговориш за твоите компютри.
Боулинг кимна и погледна към лаптопа.
— Права си. Те са забележителни същества… дори розовите.
Той продължи работата си.
— Типични тийнейджърски разговори. За момчета, дрехи, грим, събирания, тук-там за училище, филми, музика… никакви заплахи. Естествено, има и други места, които трябва да проверим. Днес има изобилие от източници на информация. — Боулинг вдигна глава да види дали го разбира.
Не се наложи да уточнява.
— Имаш предвид, че мобилните телефони допълват компютрите.
— Точно така. Телефонът й сигурно е пълен със съобщения. У вас ли е?
— Телефонът й? Не.
— Лошо. Доста щяхме да разберем. Някои оператори изпращат на родителите разпечатки на всички изходящи и входящи съобщения на децата. За да ги предпазят от виртуално насилие.
— Ако не намерим нищо, ще говоря с майката на Тами — обеща Данс. — Но ти си прав — родителите й не са особено заинтересувани. Стоях цял час в болницата, но никой от тях не се появи.
— Така ли? — възкликна Боулинг. — Ако й бях баща, нямаше да мръдна от леглото й.
— И аз — додаде Данс и се зачуди дали професорът има деца.
Той продължаваше да прехвърля страниците.
— Засега няма нищо в имейлите, поне от последните две седмици. Ако се наложи, ще проверя и по-старите. Тами се включва във форумите на всички големи сайтове — «Фейсбук», «Май Спейс», «Ауър Уърлд», «Секънд Лайф». — Боулинг прегледа последните страници, които момичето беше чело. — Така значи… аха!
Той изправи напрегнато рамене.
— Какво има?
— Едва не се е удавила, нали?
— Точно така.
— Преди няколко седмици в «Ауър Уърлд» Тами е обсъждала с приятелите си от какво се страхува най-много. Споменала е, че се бои ужасно от удавяне.
— Вероятно е искал да й причини най-страшната за нея смърт — сви устни Данс.
— Споделяме твърде много информация за себе си в интернет — разпалено я прекъсна Боулинг. — Прекалено много. Чувала ли си термина «ескрибиционист»?
— Не.
— За хора, които пускат лични блогове. — Той се усмихна кисело. — Съвсем на място, нали? А знаеш ли, че може да те уволнят, ако издаваш данни за себе си или за шефа в блоговете?
— Не.
— Има и друго. На интервюто за работа те питат дали някога си споменавал във форумите нещо за шефа си. Знаят отговора, естествено. Проверяват дали си честен. А ако си написал нещо лошо, отпадаш веднага от класацията.
Твърде много информация. Прекалено много…
Боулинг продължаваше да пише с мълниеносна скорост.
— Май намерих нещо!
— Какво?
— Преди няколко дни Тами е пуснала коментар в един блог. Псевдонимът й е ТамФ1399.
Той обърна екрана към Данс.
 
Отговор на Чилтън от ТамФ 1399
Шофьорът е много злокобен, тоест — опасен. 1 път след тренировката на мажоретките се помайваше пред съблекалнята, мъчеше се да надникне и да снима с телефона. Приближих се до него и го попитах какво прави, а той ме изгледа, сякаш се кани да ме убие. Пълна откачалка. 1 момиче ходи с нас на кино и тя ми каза, че шофьорът й опипвал циците, обаче се страхува да каже, за да не й отмъсти или да започне да стреля като онзи във «Вирджиния Тех».
 
— Любопитното е, че го е писала в частта от блога, озаглавена «Крайпътни кръстове».
Сърцето на Данс заби силно.
— Кой е «шофьорът»? — попита.
— Не знам. Името е изтрито навсякъде.
— Блог, хмм?
— Точно така — усмихна се Боулинг. — Гъби.
— Какво?
— Блоговете са гъбите в интернет. Никнат навсякъде. Преди няколко години всички в Силициевата долина се питаха кой ли ще е следващият хит във виртуалното пространство. Е, оказа се, че не е революционно софтуерно или хардуерно откритие, а онлайн съдържание — игри, социални сайтове и… блогове. Блоговете вече са неотменима част от компютърния свят. Тами е писала в «Чилтън Рипорт».
— За пръв път го чувам — вдигна рамене Катрин.
— Аз го знам. Местен е, но е популярен в кръговете на блогърите. Чилтън е чепат човек. — Боулинг се взираше в екрана. — Да почетем онлайн.
Данс взе лаптопа си от бюрото. Професорът й издиктува адреса: http://www.thechiltonreport.com
После придърпа стола си до нея и двамата прегледаха заглавната страница.
 
«Чилтън Рипорт
Моралният глас на Америка. Размисли за погрешните стъпки на държавата… и за правдивите.»
 
Данс се изсмя.
— Правдивите стъпки. Остроумно. Консерватор е значи, застъпник на етичните норми.
— Доколкото знам по-скоро действа избирателно — поклати глава Боулинг.
Тя го изгледа въпросително.
— Подбира каузите. По-скоро клони надясно, но не щади никого, ако не отговаря на моралните му и интелектуални критерии. Блоговете по принцип целят да разбунят духовете. Спорните теми вървят добре на пазара.
По-надолу следваше поздрав към читателите:
 
«Скъпи читателю,
Добре дошъл, независимо дали си редовен посетител, любител или просто сърфирайки из интернет, си попаднал на «Чилтън Рипорт».
Независимо от позицията ти по политическите и социалните проблеми, надявам се разсъжденията ми да породят въпроси, съмнения и стремеж да узнаеш повече.
Това е същината на журналистиката.
Джеймс Чилтън»
 
Под обръщението се четеше: «Нашата кауза»
 
Нашата кауза
«Във вакуум не може да се преценява. Честно ли разкриват правителството, бизнесът, корумпираните политици, престъпниците и развратниците намеренията си? Не, разбира се. «Чилтън Рипорт» си поставя задача да осветлява с лъча на истината сенките на измамата и алчността — да ви предоставя фактите, необходими за информиран анализ на наболелите теми.»
 
След кратката биография на Чилтън имаше раздел за лични обяви. Тя прегледа съобщенията.
 
На домашния фронт
«Напред, съотборници!
Щастлив съм да съобщя, че след тазседмичния мач отборът на «Порасналите момчета» води с 4 на О! А сега, родители, моля за внимание: насочвайте децата си към футбола вместо към бейзбола и ръгбито. Футболът е най-безопасният и здравословен отборен спорт на света. [Виж коментара ми от 12 април в «Чилтън Рипорт» за спортните травми при децата].»
Патриот
«Вчера по-малкият ми син зашемети публиката на тържеството на лятното училище, като изпя сам-самичък «Америка е прекрасна». Баща му много се възгордя.»
Молба за помощ
«С Пат скоро иде празнуваме деветнайсет години брак. Събирам предложения за подарък! [Инстинктът за самосъхранение ми подсказва да се откажа от идеята да й купя нов, по-мощен компютър.] Е, дами, помогнете! Нямам възражения дори срещу «Тифани».»
Вече сме глобални!
«С удоволствие ви съобщавам, че «Чилтън Рипорт» получава овации от цял свят. Избран е за водещ блог в нова система, която ще свързва хиляди блогове и уебсайтове по цял свят. Приветствам ви, читатели мои, че направихте «Чилтън Рипорт» толкова популярен!»
Добре дошли у дома!
«Научих новина, която ме зарадва. Онези, които следят «Чилтън Рипорт», навярно си спомнят скъпия приятел на вашия покорен слуга — Доналд Хокън. С него бяхме пионери в този компютърен свят преди толкова много години, че потръпвам при спомена. Доналд замени полуострова за зелените пасбища на Сан Диего. Но с удоволствие ви уведомявам, че е дошъл на себе си и се връща със съпругата си Лили и двете си прекрасни деца. Добре дошъл у дома, Доналд!»
Герои
«Шапки долу за смелите пожарникари в Монтерей… Миналия Вторник с Пат се разхождахме из Алварадо. Изведнъж проехтяха викове за помощ и от близката строителна площадка се издигна дим. Пламъците блокираха изхода… а двама строители останаха приклещени горе. Само след няколко минути пожарникари се озоваха на мястото и вдигнаха стълбата към покрива. Спасиха мъжете и изгасиха огъня. Никакви травми, минимални щети.
В реалния живот смелостта не се изчерпва с разгорещени политически дебати, подводно гмуркане в лъскави курорти или лудешко каране на колело.
Колко рядко ни се удава случай да проявим истински кураж — като жените и мъжете от монтерейската пожарна, които не се поколебаха нито за миг.
Браво на вас!»
 
До съобщението имаше драматична снимка на борбата с огнената стихия в центъра на Монтерей.
— Типично за блоговете — вметна Боулинг. — Лична информация. Клюки. Хората си падат по такива четива.
Данс кликна върху връзката «Монтерей».
Отвори се страница, озаглавена «Нашият дом: прекрасният Монтерейски полуостров с богата история» и пълна с артистични фотоси на крайбрежието и лодките във «Фишърманс Уорф». Няколко връзки отвеждаха към местните забележителности.
Имаше и карта на околността, включително и на града, в който живееше Данс — Пасифик Гроув.
— Това е безобидна декорация. Да прегледаме съдържанието на блога… там ще намерим разковничето — предложи Боулинг и сбърчи чело. — Как ги наричате — улики или доказателства?
— И броколи да им казваш, важното е да ни помогнат да открием престъпника.
— Да видим докъде ще ни отведат зеленчуците. — Той й продиктува друг адрес: http://www.thechiltonreport.com/ html/june26.html. Тук беше средоточието на блога — мини статиите на Чилтън.
— Чилтън е оригиналният постър — заобяснява Боулинг. — Качва коментарите си и хората му отговарят. Съгласяват се или не одобряват. Понякога се отплесват към други теми.
Данс забеляза, че основният коментар на Чилтън остава най-отгоре, а под него следват отговорите. Повечето се отнасяха директно към съобщението на блогъра. Някои обаче обсъждаха чуждите мнения.
— Всяка статия и свързаните с нея коментари наричаме «тема» — уточни специалистът. — Понякога дискусията тече месеци и години наред.
Данс започна да преглежда съобщенията. Под находчивото заглавие «ДемаБОГИЯ» Чилтън критикуваше човека, когото тя видя пред болницата — преподобния Фиск и движението «Животът над всичко».Фиск твърдял, че лекар, извършил аборт, заслужава смърт. Чилтън пишеше, че е противник на абортите и евтаназията, но осъждаше изказването на Фиск. Двама от защитниците на отеца — КримзониънКрайст и Люк1734 — яростно заклеймяваха Чилтън. Първият заявяваше, че блогърът трябва да бъде разпнат на кръст. Катрин се почуди дали зад псевдонима не се крие огромният червенокос бодигард на преподобния, който също участваше в протеста.
Темата «Властта на народа» съдържаше статия за калифорнийския конгресмен Брандън Клевинджър, оглавяващ Комитета по ядрена енергетика. Чилтън разкриваше, че Клевинджър е бил на почивка с предприемач, предложил да се построи нова ядрена централа край Мендосино вместо край Сакраменто, където проектът щял да е по-ефикасен и по-евтин.
В «Обезсолявай и… обезлюдявай» блогърът атакуваше плана за построяване на завод за пречистване на морска вода край река Кармел. Коментарът критикуваше лично бизнесмена Арнолд Брубейкър, обрисуван от Чилтън като пришълец от Скотсдейл, Аризона, с тъмно минало и връзки с престъпни организации.
Два коментара представяха позицията на гражданството по темата.
 
Отговор до Чилтън от Линдън Стрикланд
«Отворихте ми очите по въпроса. Прегледах приложения в общината план и твърдя, че макар като адвокат да съм запознат с екологичните постановления, този документ е най-мъглявата разработка, която някога съм виждал. Смятам, че се нуждаем от доста повече прозрачност, за да дискутираме темата в дълбочина.»
Отговор до Чилтън от Хауърд Скелтън
«Знаете ли, че към 2023 Америка ще остане без водни ресурси? А 97 процента от водата на Земята е солена. Само идиот не би се възползвал от този факт. Пречистването на морска вода е жизнена необходимост, ако искаме да опазим статуквото си на най-продуктивна и ефективна държава в света.»
 
В «Жълтия път» Чилтън обсъждаше проекта «Калтранс» на Държавния департамент по транспорта. От магистрала № 1 през Салинас към Холистър се предвиждаше ново шосе, прекосяващо обработваеми земи. Чилтън оспорваше прибързаността на администрацията, както и виещото се трасе, което облагодетелстваше някои фермери за сметка на други. Авторът намекваше за подкупи.
Консервативната природа на Чилтън личеше в есето «Просто кажете «не» — критика срещу увеличаването на часовете по сексуално образование в основните училища». (Чилтън призоваваше към въздържание.) Подобно послание съдържаше статията «Синоними ли са АКТ и закон?» — за женен съдия, заловен в мотел с два пъти по-млада служителка. Чилтън се възмущаваше, че комисията по етика е наказала съдията само с порицание, вместо да го отстрани окончателно от съдебната зала.
Катрин Данс стигна до критичната тема под снимка на кръст, цветя и плюшена играчка.
 
Кръстове край пътя
Мнение на Чилтън
«Наскоро пътувах по магистрала № 1 и зърнах два кръста и няколко ярки букета, поставени на мястото на ужасния инцидент от девети юни, когато две момичета загинаха след абитуриентски бал. Смърт… и завинаги променени съдби на близки и любими.
Спомних си, че не знам полицията да е разследвала инцидента. Обадих се тук-там и разбрах, че няма задържан. Не е подавана друга информация за катастрофата.
Стори ми се странно. Щом шофьорът — гимназист, чието име няма да споменавам — не е подведен под отговорност, значи не е виновен. Каква тогава е причината за инцидента? Забелязах, че край мястото на инцидента шосето е ветровито, песъчливо, неосветено и без мантинела. Предупредителният знак е олющен и явно не се различава в тъмното [инцидентът е станал към полунощ]. Липсва и дренаж. Отстрани и по самото шосе има локви.
Защо полицията не е направила пълна възстановка на катастрофата [имат персонал за подобни задачи]? Защо от «Калтранс» не са изпратили екип да провери платното, асфалта, маркировката? Не открих доклад за подобно проучване.
Може би магистралата е достатъчно обезопасена.
Но честно ли е спрямо нас — родителите, чиито деца редовно пътуват по тази отсечка — властите да пренебрегват трагедията? Смятам, че са я забравили още преди тъжните цветя под кръстовете да увехнат.»
Отговор до Чилтън от Роналд Кестлер
«Вгледате ли се в бюджета на община Монтерей и на държавата като цяло, ще установите, че адекватните предупредителни мерки по магистралите са силно засегнати от икономическите ни неволи. Синът ми загина в инцидент на магистрала № 1, понеже знакът за завой бил покрит с кал. Държавните работници е трябвало да го открият и почистят — нищо сложно — но направили ли са го? Не. Немарливостта им е непростима. Благодаря ви, господин Чилтън, че привличате вниманието на гражданите към този проблем.»
Отговор до Чилтън от Загрижен гражданин
«Магистралните работници взимат безбожни суми, за да си седят на дебелите [изтрито] по цял ден. Всички сме ги виждали как висят бездейно край шосетата, вместо да поправят опасните участъци и да се грижат за безопасността ни. Пореден пример, че напразно плащаме данъци.»
Отговор до Чилтън от Робгърт Гарфийлд, Калифорнийски департамент по транспорта
«Искам да уверя вас и читателите Ви, че безопасността на гражданите е приоритет номер 1 на «Калтранс». С Всички сили поддържаме магистралите в щата в добро състояние. Отсечката, където стана споменатият от вас инцидент, се проверява редовно, както всички държавни магистрали. Не е установена никаква потенциална заплаха за безопасността. Напомняме на всички шофьори, че безопасността на калифорнийските пътища е обща отговорност.»
Отговор до Чилтън от Тим Конкорд
«Браво за коментара, Чилтън! Полицаите ще си затворят очите и за убийство, ако ги оставим! На шосе № 60 ме спряха, понеже съм афроамериканец. Полицаите ме държаха половин час на земята. Накрая ме пуснаха, без да си направят труда да обяснят къде съм сбъркал, освен че единият ми фар не работеше. Правителството трябва да ни пази, вместо да напада невинни граждани.
Благодаря.»
Отговор до Чилтън от Ариел
«В петък с приятеля ми ходихме на мястото на инцидента; разплакахме се пред кръстовете и цветята. Постояхме там, но не зърнахме нито един полицай наоколо. Нито един! Толкова скоро след катастрофата! Къде бяха полицаите? Може ви сте прав, че няма предупредителни табели и шосето е хлъзгаво, но на мен ми се видя безопасно, макар наистина да е песъчливо.»
Отговор до Чилтън от СимСтъд
«Карам често през този участък — не е най-опасното място на света. Та се питам дали полицаите са проверили шофьора; познавам го от училище и не мисля, че го бива много зад волана.»
Отговор до СимСтъд от Футболрулз
«Не го бивало МНОГО??? Не ми се ще да те разочаровам, но [шофьорът] е пълна откачалка и загубеняк. НЕ МОЖЕ да кара. Не знам дали има и книжка. Защо ченгетата не поровят? Притесняват се да не им изстинат кафето и поничките!»
Отговор до Чилтън от МичТ.
«Чилтън, страхотно е, че не оставяш правителството на мира, но в този случай забрави шосето. То си е ОК. И онзи от «Калтранс» го твърди. Стотици пъти съм минавал оттам и завоят може да пропусне само пиян или дрогиран. Полицията е [изтрито], понеже не е проверила [шофьора]. Той е некадърник.»
Отговор до Чилтън от Еймидансър44
«4удно е понеже родителите ми 4етат сайта, не аз, тъй 4е е чудно, 4е съм тук. Но в у4или6те 4ух, 4е има тема за инцидента и влязох. Из4етох Вси4ко и смятам, 4е сте 100% прав. Всеки е виновен до доказване на противното, но не разбирам за6то полицията е прекратила разследването.
Един познат на [шофьора] ми каза, че не бил спал 24 4аса — играел компютърни игри. Смятам, 4е е заспал на волана. И о6те — геймърите се мислят за велики 6офьори, но да управлява6 пред екрана не е съ6тото.»
Отговор на Чилтън от Артър Стандиш
«Федералните фондове за поддръжка на шосетата са намалели значително през последните години, докато бюджетът на САЩ за военни цели и чуждестранна помощ е скочил четири пъти. Дали не трябва да сме по-загрижени за живота на съгражданите си, отколкото на хората в другите страни?»
Отговор на Чилтън от ТамФ1399
«[Шофьорът] е много странен, искам да кажа — опасен. 1 път след тренировка на мажоретките се помайваше пред съблекалнята ни, опитваше се да надзърта и да снима с телефона си. Отидох и го попитах какво прави, а той ме изгледа, сякаш се кани да ме убие. Той е пълна отка4алка. 1 момиче ходи с нас на [изтрито] и ми разказа, че [шофьорът] й опипвал циците, само че си мълчи, защото се страхува да не й отмъсти или да започне да стреля като онзи във «Вирджиния Тех».»
Отговор до Чилтън от БордтуДет
«Чух, че някой бил на партито онази вечер и видял [шофьора] да се олюлява точно преди да се качи в колата. Затова са се блъснали. Полицаите изгубили алкохолната проба и затова го пуснали. Така говорят.»
Отговор до Чилтън от СараотКармел
«Не смятам, че е честно да говорите така. Не знаем фактите. Катастрофата е ужасна трагедия и трябва да вземем под внимание, че полицията не е повдигнала обвинения. Мисля, че [шофьорът] е ОК. Бяхме заедно в часовете по химия и никого не притесняваше. Беше умен и помагаше много на съучениците. Обзалагам се, че страда много за момичетата. Цял живот ще го мъчи това. Съжалявам го.»
Отговор до СараотКармел от Анонимен
«Сара ти си нещастна [изтрито], щом е карал колата, значи е виновен за смъртта на момичетата. Защо го защитаваш? Исусе! Такива като теб оставят Хитлер да убива евреите и Буш да напада Ирак. Я покани [шофьора] на романтично нощно сафари! Аз ще сложа кръст върху [изтрито] ти гроб, нещастна [изтрито].»
Отговор до Чилтън от Леждънд666
«Братът на [шофьора] е кретен и сигурно полицаите не са посмели да арестуват [шофьора] от политическа коректност и прочее, от които ми се повдига. Не е зле да проверят чантите на момичетата — загиналите имам предвид — защото чух, че ги е пребъркал, преди да дойде линейката. Семейството му е толкова бедно, че не могат да си позволят дори пералня и сушилня. Виждал съм него, майка му и [изтрита] му брат в обществената пералня на Билингс. Кой използва обществени перални? Неудачниците, кой друг??»
Отговор до Чилтън от СексиГърл362
«Най-добрата ми приятелка учи В [изтрито] с [шофьора]. Говорила с някой, който бил на онова парти. [Шофьорът] стоял в ъгъла с вдигната качулка, зяпал всички и си говорел сам, а някой го видял да оглежда ножовете в кухнята. Всички се чудели какво, по дяволите, прави там? Защо е дошъл?»
Отговор до Чилтън от Джейк42
Страхотен си Чилтън! [Шофьорът] наистина е [изтрито]. Пълен СМОТАНЯК! Все се преструва, че е болен в часа по физическо. В съблекалните се навърта само да зяпа [изтрито]. Някой ми каза, че бил гей.
Отговор до Чилтън от КърлиДжен
«Миналата седмица някой видял [шофьора] да сваля мадама в колата, дето я откраднал от баба си. Мъчел се да я накара да му покаже [изтрито], и като му отказала, започнал да [изтрито] пред нея. Както си карал! Сигурно е правел същото онази вечер, когато е катастрофирал!»
Отговор до Чилтън от Анонимен
«Уча в [изтрито]. Познавам го. Всички го знаят. Наред си е. Играе много на компютъра, но какво от това? И аз съм запален по футбола, но това не означава, че съм убиец, нали?»
Отговор до Анонимен от БилВан
«[Изтрито], смотан [изтрито] такъв! На много гениален ли се правиш? Шубе те е дори да си напишеш името. Страх те е да не те [изтрито] в [изтрито].»
Отговор до Чилтън от БеллаКели
«Прав си!! С приятелката ми бяхме на онова парти на 9-ти и [шофьорът] се появи в [изтрито] и всички му завикаха да си върви. Не си тръгна обаче. Излезе с момичетата. Ние сме си виновни, че не направихме нищо, всички, дето бяхме там. Всички знаехме, че [шофьорът] е загубеняк и перверзник. Трябваше да се обадим в полицията, когато тръгнаха. Имах лошо предчувствие — като в «Шепот от отвъдното». И ето какво стана.»
Отговор до Чилтън от Анонимен
«Онези, дето стреляха във «Вирджиния Тех» и Колумбийския, ги броят за убийци, а на никого не му пука, че [шофьорът] е убил някого с колата. Нещо не е наред тука.»
Отговор до Чилтън от Уизърд1
«Мисля, че трябва да се поуспокоим. Някой се нахвърли върху [шофьора], понеже не харесвал спорта и играел много компютърни игри. Що за глупост? Милиони геймъри не си падат по спорта. Не познавам много добре [шофьора], но сме съученици в [изтрито]. Не е лош. Всички го нападат, но дали някой наистина го ПОЗНАВА? Каквото и да е станало, той не го е направил нарочно. А всички познаваме хора, които нараняват другите. Всеки ден. Според мен съжалява. Полицията не го е арестувала, понеже не е направил нищо незаконно.»
Отговор до Уизърд1 от Халфпайп22
«Поредния некадърен геймър! Ама че ник си измислил! Загубеняк!!!»
Отговор до Чилтън от Аркенеми
«[Шофьорът] е напълно отка4ен! В шкафа му в училище има снимки на убийците от Колумбийския и «Вирджиния Тех». И на трупове от концентрационните лагери. Размотава се с един смотан пуловер и се прави на готин, но си е загубеняк и толкоз! Ако не си в света на елфите и троловете и четеш това, загубеняко, запомни: ЩЕ ТЕ СМАЧКАМЕ! Защо не ни направиш услуга да се гръмнеш в [изтрито] главата? Ти си ЕПИЧЕН провал!»
 

9.
 
Катрин Данс се облегна назад и поклати глава.
— Много хормони се вихрят тук.
Смутиха я злостните думи — при това повечето отправени от младежи.
Боулинг се върна към началното съобщение:
— Гледай какво става. Чилтън споделя едно наблюдение за фатален инцидент. Поставя под въпрос само безопасността на шосето. А отговорите кривват в друга посока. От темата за безопасността на магистралите се отклоняват към държавните финанси и накрая към младежа, който е карал колата, макар очевидно да не е виновен. Пишещите се настървяват, нападат го и накрая се нахвърлят и един на друг.
— Като счупен телефон. По веригата всичко се изопачава. «Чух нещо си…», «някой познава някого, който…», «един приятел ми каза…». — Данс прехвърли пак страниците. — Забелязах, че Чилтън не отвръща на ударите. Виж темата за преподобния Фиск.
 
Отговор до Чилтън от КримзониънКрайст
«Ти си грешник, който не прозира добротата в сърцето на отец Самюъл Фиск. Той е посветил живота си на Исус и на богоугодни дела, а ти само насъскваш хората за собствено удоволствие и изгода. Тълкуваш възгледите на преподобния Фиск превратно и жалко. Ти самият заслужаваш да те разпнат.»
 
— Не, сериозните блогъри не отвръщат на удара с удар. Чилтън би могъл да отговори обосновано, но кавгите между участниците във форума излизат от контрол и се превръщат в лични дрязги. Загърбват темата и пишат, за да нападат. Това е проблемът при блоговете. Очи в очи хората никога не враждуват така. В анонимните блогове битките продължават дни, седмици. Виждаш колко са злостни.
Данс прегледа дискусията и си припомни разговора с Тами.
— Значи момчето наистина е ученик. Чилтън е изтрил името му и името на гимназията, но сигурно е «Робърт Луис Стивънсън». Там учи Тами.
Боулинг почука по екрана.
— Ето го и нейното мнение. Тя първа е казала нещо за момчето. И всички са подели темата.
Може би именно написаното подклаждаше угризенията, които Данс долови у Тами. Ако това момче наистина беше нападателят, значи Тами, както смятаха Данс и О'Нийл, се чувства отчасти отговорна за нападението срещу нея; смята, че сама си го е изпросила. И навярно се опасява, че той ще нападне и другиго. Ето защо не хареса предположението, че престъпникът е носел колело. Не искаше да насочи Данс към по-млад извършител — ученик, чиято самоличност жертвата не желае да разкрива, понеже все още го смята за заплаха.
— Толкова злоба… — кимна Данс към екрана. — Чувала ли си за Боклукчията?
— За кого?
— Случило се в Киото преди няколко години. В Япония. Тийнейджър изхвърлил целофана от сандвича си и кутийката от сода на земята в парка. Някой го снимал с телефон и разпратил снимката на приятелите си. После я разпространили из всички блогове и форуми в Япония. Виртуални радетели на реда го проследили. Научили адреса и името му и ги разпространили онлайн в хиляди блогове. Започнал лов на вещици. Пред дома му се тълпели хора и хвърляли отпадъци в двора. Той едва не се самоубил — японците са хора на честта. — Тонът и жестовете на Боулинг издаваха гняв. — Някои казват, че думите и образите не нараняват. Но и те са оръжия. Причиняват болка не по-зле от юмруците. И, честно казано, аз лично смятам, че раните заздравяват по-бавно.
— Не разбирам всичко, което пишат.
— О, в блоговете и форумите имаш право да допускаш правописни грешки, да съкращаваш и да съчиняваш нови думи. Шльокавицата е много популярна.
— Шльокавица?
— Език, въведен от тийнейджърите през последните няколко години. Циркулира в електронното пространство. Числа и символи заместват буквите. Правописът е променен. Наричат го още маймуница, мейлица… Понякога е неразбираем за възрастните, но невръстните експерти пишат и четат без проблем.
— Защо я използват?
— Защото е творческо и нетрадиционно… и готино.
— Правописът и граматиката са ужасни.
— Така е, но това не означава непременно, че пишещите са глупави или необразовани. Просто така е прието. А е важна и бързината. Всякакви волности са позволени, щом събеседникът разбира какво му казваш.
— Кое ли е момчето? Дали да не попитам пътния патрул за инцидента? — предложи Катрин.
— О, ще го открия. Онлайн светът е огромен, но и малък. Тами участва най-често в сайта «Ауър Уърлд». По-голям е от «Фейсбук» и «Май Спейс». Има 130 милиона членове.
— 130 милиона?
— Да. Повечето държави не могат да се похвалят с толкова жители. — Боулинг присви очи и затрака по клавиатурата. — Е, влязох в акаунта й… един момент… Ето. Намерихме го.
— Толкова бързо?
— Да. Казва се Травис Бригам. Права си. Учи в «Робърт Лиус Стивънсън» в Монтерей. Следващата година завършва. Живее в Пасифик Гроув.
И Данс живееше там с децата.
— Преглеждам коментарите за инцидента в «Ауър Уърлд»… Карал колата след партито и изгубил контрол. Две момичета загинали, третото е прието в болница. Той не е наранен тежко. Не са повдигнати обвинения. Имало е някакви съмнения за състоянието на шосето — тогава е валяло.
— Аха! Сетих се! — Родителите винаги запомнят фаталните катастрофи с младежи. И, разбира се, в съзнанието й изплува картина отпреди няколко години: обади й се патрулен полицай и попита дали разговаря със съпругата на агент Бил Стивънсън от ФБР. «Защо ли ме пита?», учуди се тогава.
Съжалявам, агент Данс… но е станала катастрофа.
Данс пропъди тези мисли и каза:
— Невинен е, но го обвиняват.
— Невинността отегчава — сухо изрече Боулинг. — Не е забавно да я обсъждаш. Поне ангелите-отмъстители мислят така.
— Кои са те?
— Група виртуални насилници. Смятат се за пазители на реда. Нападат Травис, понеже според тях се е измъкнал сух — не са го арестували след инцидента. Не вярват — или не се доверяват — на полицията. Друга група са жадните за власт — те най-много напомнят училищни гангстери. Малтретират околните, за да ги контролират. После идва ред на подлите момиченца — те тормозят другите, понеже… понеже са нищожни злобарки. Отегчени девойки, които пишат жестоки нападки за забавление. Поведението им граничи със садизъм. — В гласа му отново прозвуча гняв: — Виртуалният тормоз е сериозен проблем. И се задълбочава. Според последните статистики 35 процента от децата са жертва на онлайн насилие и заплахи. При това нееднократно.
Боулинг замълча. Присви очи.
— Какво има, Джон?
— Интересно защо нещо липсва.
— Какво?
— Травис не отвръща на ударите в блога, не отговаря на нападките.
— Може би не знае.
— О, повярвай ми — звънливо се изсмя Боулинг, — узнал е пет минути след първия коментар в «Чилтън Рипорт».
— Толкова ли е важно, че не се защитава?
— Във виртуалното пространство се подвизава и групата на жертвите на отмъстителите. Малтретирани, които си го връщат. Изолирането, унижението и тормозът на тази възраст оставят дълбок отпечатък. Гарантирам, че Травис е разярен, наранен и жадува да си уреди сметките. Тези чувства трябва някак да намерят излаз… Схващаш ли логиката?
— Изводът е, че той наистина е нападнал Тами?
— Щом не ги атакува онлайн, вероятността да им го върне в реалния живот нараства. — Боулинг се взря тревожно в екрана. — Ариел, БеллаКели, СексиГърл362, Леджънд666, Аркенеми — до един са го обидили. Което означава, че са в опасност, ако сме на прав път.
— Лесно ли ще намерим адресите и имената им?
— Не всички — трудно се прониква в сървъри; анонимните също са костелив орех. Но мнозина се откриват бързо — както аз разбрах името му. Ще влезе в училищните директории, ще изчете годишниците, ще се порови из «Май Спейс», «Ауър Уърлд», «Фейсбук»… А! И из всеобщия любимец — «Гугъл»…
Някаква сянка се спусна над тях. Данс забеляза, че Боулинг отклонява очи.
В кабинета пристъпи Майкъл О'Нийл. Тя въздъхна с облекчение. Професорът се изправи. Данс ги представи. Здрависаха се.
— Е, значи на теб трябва да благодаря за първото си полицейско назначение.
— Ако «благодаря» е точната дума — усмихна се накриво О'Нийл.
Седнаха край масичката за кафе и Данс разказа на Майкъл какво са открили… и какво подозират — че Тами навярно е нападната, защото е написала коментар за гимназист, причинил катастрофа.
— За инцидента преди няколко седмици на магистрала № 1 ли става дума? На пет километра южно от Кармел?
— Точно така.
— Момчето се казва Травис Бригам — уточни Боулинг, — учило е в «Робърт Луис Стивънсън» заедно с жертвите.
— Е, поне имаме заподозрян. И от какво се опасяваме? — обърна се О'Нийл към Данс. — Да не продължи?
— Вероятно — кимна Боулинг. — Виртуалният тормоз подтиква към крайности. Неведнъж се е случвало.
О'Нийл подпря крака на масичката и започна да поклаща стола си. Преди две години Данс се обзаложи с него на десет долара, че някой ден ще падне. Все още очакваше печалбата.
— Нещо по въпроса със свидетелите? — попита я О'Нийл.
Тя обясни, че Ти Джей не е докладвал още за охранителните камери край магистралата, където е намерен първият кръст. Засега Рей явно също не беше издирил свидетели край клуба, откъдето бе отвлечена Тами.
О'Нийл обясни, че няма напредък и с уликите.
— Само една новина — криминалистите откриха сиво парче памучен плат на кръста.
Добави, че лабораторията в Салинас не е успяла да го идентифицира с точност — докладвали само, че вероятно е по-скоро от дреха, отколкото от килим или дамаска.
— Само това? Нищо друго? Отпечатъци, марката на колелото?
— Престъпникът или е много умен, или голям късметлия — вдигна рамене О'Нийл.
Данс седна зад бюрото и прегледа базата-данни с досиета и арести. Присви очи и зачете:
— Травис Алан Бригам, седемнайсетгодишен. В шофьорската му книжка е посочен адрес: Хендерсън Роуд 408. — Катрин бутна очилата си нагоре и продължи:
— Интересно… има досие. — После поклати глава. — Не, съжалявам. Моя грешка… Не е той, а Самюъл Бригам, на същия адрес. Той е на петнайсет. Непълнолетен. Задържан два пъти за воайорство, веднъж — за неприлично поведение. И двата пъти освободен. С психично заболяване. Изглежда, става дума за брата. Травис обаче е чист.
Тя увеличи снимката на Травис на екрана — тъмнокосо момче с тесни очи под гъсти вежди се взираше мрачно в камерата.
— Ще ми се да разберем някакви подробности за инцидента — каза О'Нийл.
Данс се обади в местната служба на пътния патрул. След няколко прехвърляния я свързаха със сержант Бродски. Попита го за катастрофата.
Той веднага превключи на тона, с който полицаите дават показания в съдебната зала. Равен, точен, без емоции.
— Колата излиза от пътя преди полунощ в събота, девети юни. Четирима непълнолетни — три момичета и едно момче — пътуват на север по магистрала № 1. Намират се на около три километра южно от Кармел. Шофира момчето. Колата е нов модел «Нисан Алтима». Пътуват с около петдесет километра в час. Момчето пропуска завоя, колата поднася и се преобръща през триметрова скала. Момичетата отзад са без колани. Загиват на място. Момичето отпред е с черепна травма. Остава в болница няколко дни. Шофьорът е задържан, разпитан и освободен.
— Какво обясни Травис?
— Че изгубил контрол. Било валяло и шосето било мокро. Той сменил лентата и колата поднесла. Гумите й били поизносени. Била на едно от момичетата. Не е карал с висока скорост, тестът за алкохол и наркотици беше отрицателен. Оцелялото момиче потвърди версията. — В гласа му прозвуча отбранителна нотка: — Нямаше основание да го обвиним. Каквото и да говорят за разследването.
«И той значи е чел блога» — заключи Данс.
— Ще подновите ли разследването? — попита Бродски.
— Не, става дума за нападението в понеделник вечерта. Момичето в багажника.
— Аха… И подозирате момчето?
— Да.
— Не се учудвам. Никак даже.
— Защо?
— Интуиция. Травис изглеждаше опасен. Погледът му напомняше на онова момче, което стреля по студентите в Колумбийския университет.
Откъде пък знаеше как изглежда убиецът в ужасяващото престъпление през 1999?
— Травис му беше фен. Беше залепил снимките му в шкафа си.
Видял ли ги беше или го беше разбрал от блога? Данс си спомни, че в рубриката «Кръстове край пътя» някой беше споменал за фотографиите.
— Когато го разпитваше, усети ли, че е опасен? — попита О'Нийл.
— Да, сър. Държах белезниците под ръка през цялото време. Едро момче е. Не свали качулката и само ме зяпаше. Тръпки ме побиваха.
При споменаването на качулката Данс си спомни издайническата реакция на Тами.
Благодари на полицая и затвори. След секунда се обърна към Боулинг:
— Какви изводи можем да си направим от написаното за Травис в блога, Джон?
Той се замисли.
— Хрумва ми нещо. Ако наистина е запален геймър, както твърдят, това подсказва доста.
— Искаш да кажеш, че игрите програмират склонност към насилие? Снощи гледахме филм по «Дискавъри» по тази тема — обади се О'Нийл.
Джон Боулинг обаче поклати глава.
— Медиите преувеличават. Ако детството му е минало нормално, не бих се притеснявал много–много. Някои деца омаловажават последствията от насилието, ако твърде рано са изложени продължително на определени — предимно визуални — дразнители. Но в най-лошия случай стават безчувствени, а не опасни. При младите склонността към насилие извира от гняв, а не от гледане на филми. Игрите оказват друго съществено влияние. Промяната е очевидна при младите. Разликата между синтетичния и реалния свят може би убягва на Травис.
— Синтетичният свят?
— Заимствах термина от книга по темата на Едуард Кастронова. Синтетичният свят е вселената на онлайн игрите и виртуалните сайтове, създаващи алтернативна реалност — «Секънд Лайф» например, фантастични светове, в които пристъпваме благодарение на компютъра. Хората от нашето поколение обикновено различават ясно границата между синтетичния и реалния свят. В реалния вечеряш със семейството си, играеш футбол или излизаш на среща, след като изключиш компютъра. Ала при по-младите — имам предвид не само юношите, но и онези на по двайсет-трийсет години — границите се размиват. Синтетичният свят им се струва все по-реален. Всъщност едно проучване наскоро установи, че една пета от участниците в онлайн игра възприемат реалния свят само като място за ядене и спане, а синтетичният е истинският им дом.
Данс слушаше невярващо.
Изражението й развесели Боулинг.
— О, редовият геймър обикновено прекарва трийсет часа седмично в синтетичния свят; някои дори два пъти повече. Стотици милиони са свързани по някакъв начин с виртуалния свят, а десетки милиони му отделят голяма част от времето си. А днес синтетичният свят изглежда неподозирано реалистично. Чрез аватарите си — въображаеми образи, които ни представляват — обитаваме светове, пълнокръвни като истинския. Детските психолози са изследвали как хората си създават аватари; подсъзнателно играчите формират образите си, въплъщавайки се в ролята на родители. Икономистите също изучават игрите. Без социални умения ще умреш от глад. В повечето игри се печелят пари, които са в обращение в съответната виртуална реалност; в еВау те дори носят печалба в долари, евро, британски лири. Купуваш и продаваш виртуални стоки — магически жезъли, оръжия, дрехи, къщи и дори самите аватари, при това срещу реални пари. Наскоро в Япония геймъри заведоха дело срещу хакери, откраднали виртуални вещи от синтетичните им домове. И спечелиха делото.
Боулинг изправи рамене и на Данс отново й направиха впечатление искрите в очите му и разпаленият му тон.
— Един от най-добрите примери за преливането между синтетичния и реалния свят е известната онлайн игра «Уърлд ъф Уаркрафт». Създателите й измислили болест, състояние, което подкопава здравето и силата на образите. Нарекли я «порочна кръв». Тя омаломощавала могъщите и убивала по-слабите. Случило се обаче нещо странно. Изпуснали болестта от контрол и тя започнала широко да се разпространява. Като виртуална чума. Дизайнерите нямали такива намерения. Имало само два изхода — заразените или умирали, или се адаптирали към вируса. От Центъра за контрол на заболяванията в Атланта научили за явлението и назначили екип да проследи разпространението на заразата. Използвали го като модел в епидемиологията. — Боулинг се облегна назад и продължи: — темата за синтетичния свят е дълга и интересна, но основният въпрос в случая е не дали Травис е станал безчувствен към насилието, а в кой свят обитава повече — в реалния или във виртуалния. Ако по-често е в синтетичния, значи животът му протича съобразно съвсем различни правила. А ние не ги знаем. Може би в този свят отмъщението за виртуалния тормоз е напълно допустимо, препоръчително, дори наложително. Нещо като шизофреник, който убива, защото е убеден, че жертвата е заплаха за света. Той не върши нищо лошо. Всъщност според него убийството е героична постъпка… Как ли разсъждава Травис? Само не забравяйте, че може би за него да отвлече Тами Фостър е като да смачка муха.
Данс помисли малко и се обърна към О'Нийл:
— Ще отидем ли да поговорим с него?
Винаги е трудно да избереш точния момент за среща със заподозрения. Травис едва ли смяташе, че вече са по следите му. Появата им щеше да го свари неподготвен и вероятно щеше да го накара да изпусне нещо уличаващо; дори да признае. От друга страна, можеше да унищожи уликите и да избяга.
Двоумеше се.
Нещо обаче я подтикна да вземе решение. Спомни си какво се четеше в очите на Тами — страх от отмъщение и опасение, че престъпникът ще нападне и друг човек.
Почувства, че не бива да отлагат, и реши:
— Да вървим да го видим.
 

10.
 
Семейство Бригам обитаваха занемарено бунгало в двор, осеян с автомобилни части и разглобени стари уреди. Зелени торби с боклук, от които се сипеха отпадъци и изгнили листа, се виждаха сред счупени играчки и инструменти. Една котка ги следеше предпазливо иззад лозницата под неподдържания жив плет. О'Нийл паркира на покритата с чакъл алея на четирийсетина крачки от къщата и с Данс излязоха от полицейската му кола без отличителни знаци.
Огледаха се наоколо.
Плътната растителност, безлюдната околност и запуснатият двор сякаш бяха пренесени от далечния Юг. Запуснатата къща и острият мирис на блато, долитащ съвсем отблизо, обясняваха как семейството е успяло да си позволи уединение в тази иначе скъпа част на щата.
Запътиха се към входа и ръката на Катрин несъзнателно се спусна към кобура на пистолета през разкопчаното сако.
Беше нащрек, усещаше напрежение.
И въпреки това нападението на момчето я свари неподготвена.
Заобикаляха анемичната папрат край наклонения гараж, долепен до къщата. Катрин се обърна и видя, че О'Нийл застива, вперил поглед над рамото й. Той протегна ръка, стисна я за сакото и я дръпна надолу.
— Майкъл! — извика тя.
Камъкът профуча само на няколко сантиметра над главата й и прелетя през прозореца на гаража. След миг полетя втори. О'Нийл се приведе, за да избегне удара. Камъкът се удари в малка фиданка.
— Добре ли си? — попита Майкъл.
Данс кимна.
— Видя ли откъде идват?
— Не.
И двамата се взряха в гъстата гора около двора.
— Ето! — извика Катрин, сочейки към втораченото в тях момче в къси панталонки и шапка с козирка. То се обърна и побягна.
Данс се поколеба само миг. Не носеха радиостанции; не бяха подготвени за тактическа операция. А щяха много да се забавят, ако се върнат до колата да поискат подкрепление за преследването. Инстинктивно и двамата прецениха, че имат шанс да заловят нападателя, и се втурнаха напред.
Агентите в Бюрото за разследване тренират основни умения за ръкопашен бой, макар рядко да им се налага да ги прилагат. Освен това са длъжни да се явяват на проверки за физическа подготовка. Данс беше в добра форма — не заради строгия режим в Бюрото, а благодарение на екскурзиите из провинцията в търсене на музика за уебсайта. Въпреки облеклото — черен костюм с пола и бяла риза — тя се шмугна сред дърветата преди О'Нийл.
Момчето се движеше малко по-бързо.
О'Нийл си извади телефона и поиска да им пратят подкрепление.
И двамата дишаха тежко. Данс се чудеше дали диспечерът го е разбрал.
Момчето изчезна и двамата забавиха темпо.
— Ето го! — извика тя и посочи изскочилия от храстите на петдесетина крачки пред тях младеж. — Оръжие?
Момчето държеше нещо черно в ръка.
— Не виждам.
Можеше да е пистолет, тръба или нож.
При всички положения…
Той се шмугна в гъсталака, зад който проблясваше зелена блатиста вода. Навярно това беше източникът на миризмата.
О'Нийл я погледна.
Тя въздъхна и кимна. Двамата извадиха пистолетите «Глок» и се устремиха напред.
Работеха често заедно и се разбираха инстинктивно. Но стихията им бяха интелектуалните загадки, а не играта на стражари и апаши.
Данс си повтаряше: «Махни пръста от спусъка, не заставай пред оръжието на партньора, вдигни дулото на своето, ако той се озове пред него, стреляй само при самоотбрана, провери тила си, изстрелвай по три куршума, брой изстрелите.»
Мразеше тази част от работата.
Но се налагаше да спрат нападателя. Спомни си уплашения поглед на Тами Фостър и се втурна през дърветата.
Момчето отново изчезна. Пътеката се разклоняваше. С О'Нийл спряха. Накъде ли беше побягнал Травис? Тук растителността беше много гъста, на моменти непроходима. О'Нийл мълчаливо посочи наляво, после надясно и вдигна вежди.
«Ези или тура» — помисли си Данс, ядосана и притеснена, че се налага да се разделят. Кимна наляво.
Запроправяха си предпазливо път напред.
Тя се движеше през гъсталака и си мислеше колко е неподготвена за такава роля. Чувстваше се като у дома си в света на думите, израженията и жестовете. Не беше силна в тактическата работа.
Спомни си колко опасно е да излезеш от познатата територия. Обзе я чувство за обреченост.
«Стига! — каза си. — Намери Майкъл О'Нийл, върнете се в колата и изчакайте подкреплението.»
Твърде късно.
Данс долови някакъв шум и сведе поглед. Момчето, скрито в храстите до нея, подхвърли голям клон пред краката й. Катрин се опита да го прескочи, но се спъна и залитна. Опита се да се задържи, удари дясната си ръка и падна на една страна.
Черният глок излетя и изчезна в храстите.
След секунди Данс отново дочу шумолене. Момчето, което очевидно беше изчакало да се увери, че е сама, се изправи иззад храстите.
 

«Колко безразсъдно!» — ядосано си помисли Майкъл О'Нийл.
Тичаше в посоката, откъдето долетя викът на Катрин, но осъзна, че няма представа къде се намира партньорката му.
Трябваше да останат заедно. Не биваше да се разделят. Логично беше да покрият по-широк периметър, но за разлика от него Катрин Данс не беше участвала в престрелки и преследване.
Ако й се случеше нещо…
В далечината прозвучаха сирени. Подкреплението пристигаше. О'Нийл забави темпо и се ослуша. Стори му се, че нещо изшумоля в близкия храст. Или се лъжеше?
Постъпката им беше безразсъдна и защото навярно Травис познаваше района отлично — скривалищата, пътищата за бягство…
Пистолетът — като лека играчка в широката длан на О'Нийл — се поклащаше пред търсещия му поглед.
Озърташе се трескаво…
Измина още двайсет крачки. Реши да рискува.
— Катрин? — прошепна тихо.
Нищо.
— Катрин? — повтори по-силно.
Дочу повея на вятъра в дървесните корони.
— Майкъл! Тук съм! — отвърна приглушен глас отблизо.
О'Нийл се втурна натам. Видя я на пътеката пред него. Чу как поема дълбоко дъх. Ранена ли беше? Или Травис я беше ударил с тръбата? Или я беше намушкал?
О'Нийл се сдържа да не се втурне към нея и да провери дали е наранена сериозно… Знаеше процедурата. Приближи се, застана над нея и се заозърта с готов за стрелба пистолет.
Накрая зърна отдалечаващия се гръб на Травис.
— Избяга. — Данс измъкна пистолета си от близкия храст и се изправи. — Натам!
— Ранена ли си?
— Само се натъртих. Паднах. Препъна ме.
Изглеждаше невредима, но О'Нийл забеляза колко трескаво изтупва полата на костюма. Беше потресена, дезориентирана. Не я винеше. Но винаги я беше възприемал като непоклатима опора. Жестовете й сигнализираха, че са навлезли в чужда територия, че си нямат работа с обичайните улични гангстери или трафиканти на оръжие.
— Какво стана? — попита той.
— Спъна ме и избяга. Не беше Травис.
— Какво?
— Видях го. Беше рус. — Тя изкриви лице при вида на дупката в полата, после заряза пораженията по облеклото и заразглежда земята. — Изпусна нещо… Ето го.
Вдигна го. Кутия със спрей за графити.
— Какво става? — недоумяваше О'Нийл.
Данс прибра пистолета си в кобура и се обърна към къщата.
— Да проверим.
 

Стигнаха къщата на семейство Бригам едновременно с подкреплението — две полицейски коли от управлението в Пасифик Гроув. Отдавнашен жител на градчето, Данс познаваше полицаите и им помаха свойски.
— Добре ли си, Катрин? — попита единият, забелязал разрошената й коса и изцапаната пола.
— Да.
Разказа им за нападението и преследването. Единият вдигна провесената през рамото му моторола и докладва за инцидента.
Данс и О'Нийл тъкмо приближиха къщата, когато отвътре долетя женски глас:
— Хванахте ли го?
Вратата се отвори и жената излезе на верандата. Беше около четирийсетгодишна, със закръглена фигура и обло лице. Носеше болезнено тесни дънки и размъкната сива блуза с триъгълно леке на корема. Катрин забеляза, че подметките на кремавите й мокасини са безнадеждно изкривени и износени от бремето на тежестта й. И от нехайство.
Данс и О'Нийл се представиха. Жената беше Соня Бригам — майката на Травис.
— Хванахте ли го? — настоя тя.
— Знаете ли кой е? Защо ни нападна?
— Не нападна вас — обясни жената. — Сигурно дори не ви е видял. Целеше прозорците. Вече счупиха три.
— Напоследък край къщата вилнеят вандали — обясни полицаят от Пасифик Гроув.
— Казахте «той». Познавате ли го? — попита Данс.
— Този точно — не. Много са.
— Много? — учуди се О'Нийл.
— Появяват се по всяко време. Хвърлят камъни, тухли, драскат по къщата и гаража. Така живеем. — Соня Бригам махна презрително с ръка към гората, накъдето побягна нападателят. — Откакто всички започнаха да злословят срещу Травис. Онзи ден един хвърли тухла през прозореца на дневната и за малко да улучи малкия ми син. И вижте.
Тя посочи надписа върху стената на голямата порутена барака на петнайсетина крачки от къщата: «Убиец!!».
Данс подаде спрея на полицая. Той обеща да се опитат да открият собственика. Катрин описа момчето — по същия начин изглеждаха поне още петстотин ученици от околността. Полицаите взеха кратки показания от Данс, О'Нийл и майката на Травис, качиха се в колите и отпътуваха.
— Нападат момчето ми. А той е невинен! Като проклетите куклуксклановци са. Онази тухла едва не уцели Сами. Той има проблеми. Направо побесня. Изпадна в криза.
«Отмъстителни ангели», помисли си Данс. Въпреки че тормозът вече не беше виртуален; от синтетичния се беше пренесъл в реалния свят.
На верандата се появи кръглолико момче. Глуповатата усмивка издаваше недоразвитост, ала погледът му беше интелигентен.
— Какво има? Какво има? — настойчиво попита тийнейджърът.
— Всичко е наред, Сами. Влизай вътре. Иди си в стаята.
— Кои са тези?
— Върви си в стаята. Не излизай. Не ходи на езерото.
— Искам да отида.
— Не сега. Някой обикаляше наоколо.
Момчето бавно се върна в къщата.
— Госпожо Бригам, миналата нощ е извършено престъпление, опит за убийство. Жертвата е написала критичен коментар за Травис в един блог — започна Майкъл О'Нийл.
— А, онези глупости в «Чилтън Рипорт»! — Соня издиша презрително между жълтеникавите си предни зъби. — Чилтън започна всичко. Трябва да хвърлят тухла през неговия прозорец. Сега всички са се нахвърлили върху нашето момче. А той не е направил нищо. Защо всички го набеждават? Казват, че откраднал колата на майка ми, карал я покрай «Лайтхауз» и си показвал… така де. А майка ми си продаде колата преди четири години. Всезнайковци! — После гласът й се извиси по-остро: — Я почакайте! За онова момиче, дето едва не се удавило в багажника ли говорите? В понеделник?
— Точно така.
— Е, да знаете, че моето момче не би направило такова нещо. Кълна се! Нали няма да го арестувате?
Жената изглеждаше паникьосана. «Дори твърде паникьосана» — помисли си Данс. Дали не подозираше сина си?
— Просто искаме да поговорим с него.
— Мъжът ми не си е вкъщи — неспокойно отвърна Соня Бригам.
— Достатъчно е вие да сте тук. Не е необходимо да присъстват и двамата родители.
Данс разбираше обаче, че жената просто не иска да поеме отговорността.
— Е, и Трав не си е вкъщи.
— Скоро ли ще си дойде?
— Работи почасово в «Бейгъл Експрес». За джобни. След малко започва смяната му. Ще се върне за униформата.
— Къде е сега?
— Понякога ходи в компютърния клуб — вдигна рамене жената. После замълча — да не би да се разбъбри прекалено. — Съпругът ми ще си дойде всеки момент.
Данс отново долови особената нотка в гласа й. Съпругът ми…
— Травис излиза ли снощи? Около полунощ?
— Не — отвърна припряно Соня Бригам. Твърде припряно.
— Сигурна ли сте? — рязко попита Катрин.
Жената се готвеше за отстъпление — отмести очи и докосна нос — жестове, които Данс забеляза за пръв път.
— Тук трябва да е бил — преглътна жената. — Не съм сигурна. Легнах си рано. Травис стои до късно. Може и да е излизал. Но нищо не съм чула.
— А съпругът ви? — Данс отбеляза единственото число, когато стана дума за лягане. — Тук ли беше по това време?
— Понякога играе покер. Мисля, че е бил с приятели.
— Ние наистина… — подхвана О'Нийл и млъкна.
Висок, строен тийнейджър с широки рамене се появи от задния двор. Носеше избелели черни джинси със сиви кръпки, черна тениска и тъмнозелено яке. Данс отбеляза, че няма качулка. Той примигна изненадано при вида на посетителите. После хвърли поглед към колата без отличителни знаци, която всеки любител на полицейски сериали би разпознал веднага.
При среща със служители на реда всички — виновни или не — реагират еднакво. Травис не правеше изключение — стойката му издаваше предпазливост… и напрегнато внимание.
— Травис, скъпи, ела тук.
Момчето не помръдна и Данс долови как О'Нийл се стегна.
Не се наложи обаче да се впускат в ново преследване. Свел рамене, юношата безизразно се приближи.
— Тези полицейски служители искат да поговорят с теб.
— Ясно. И за какво?
Гласът му прозвуча сговорчиво. Ръцете висяха отпуснато край тялото му. Дланите му бяха мръсни, ноктите — черни. Косата обаче изглеждаше чиста; явно я миеше често.
Данс и О'Нийл поздравиха момчето и му показаха значките си. Той ги разгледа внимателно.
«Време ли печели?» — запита се Данс.
— Появи се още един — каза Соня и кимна към графитите. — Счупиха и други прозорци.
Травис прие спокойно вестите.
— Сами? — попита най-сетне.
— Не видя.
— Да влезем ли вътре? — помоли О'Нийл.
Травис вдигна рамене и всички влязоха в къщата, която миришеше на мухъл и цигари. Беше подредено, но мрачно. Събираната оттук-оттам покъщнина изглеждаше втора ръка — с износени облегалки и излющен лак. По стените висяха размазани репродукции. Данс различи заглавна страница на «Нешънъл Джиографик» точно под рамката на рисунка на Венера. Имаше и няколко семейни фотографии: на двете момчета и една на Соня като млада.
Сами се появи неочаквано бързо, както и предния път — едър и широко ухилен.
— Травис! — Втурна се той към брат си. — Донесе ли ми бонбони?
— Ето! — Травис бръкна в джоба и му подаде пакет М&М.
— Уха! — Сами го отвори внимателно и погледна вътре. После се взря в брат си. — Днес край езерото беше страхотно.
— Така ли?
— Да — Сами се прибра в стаята си, стиснал пакетчето с бонбони.
— Не изглежда добре. Изпи ли си хапчетата? — попита Травис.
— Те… — сведе поглед майка му.
— Татко не ги е купил, защото са вдигнали цената. Познах ли?
— Той мисли, че не вършат работа.
— Напротив, мамо. Знаеш какво става, когато престане да ги взима.
Данс хвърли поглед към стаята на Сами и видя, че върху бюрото му съжителстват сложни електронни части, компютърни елементи, инструменти и играчки за доста по-малки деца. Прегърбено на стола, момчето четеше японски комикс. Момчето вдигна очи и изгледа изпитателно Данс. После й се усмихна леко и кимна към книгата. Тя отвърна на усмивката. Сами се зачете отново, мърдайки устни.
На масата в хола стоеше кошница, препълнена с дрехи за пране. Данс докосна ръката на О'Нийл и посочи с очи сивия пуловер най-отгоре. Беше с качулка.
Той кимна.
— Как се чувстваш? — попита Данс. — След инцидента.
— Добре май.
— Хубаво… Сигурно е било ужасно.
— Да.
— Но ти не пострада лошо?
— Не. Въздушната възглавница помогна. А и не карах бързо… Триш и Ван… — лицето му се изкриви — щяха да оцелеят, ако си бяха сложили коланите.
— Баща му ще се върне всеки момент — повтори Соня.
— Само няколко въпроса — продължи спокойно О'Нийл.
После отстъпи в ъгъла на дневната, предоставяйки на Данс поле за изява.
— В кой клас си? — попита тя.
— Догодина завършвам.
— В «Робърт Луис Стивънсън», нали?
— Да.
— Какво учиш?
— Не знам… разни неща. Харесвам информатиката и математиката. Уча и испански… Като всички други.
— Как намираш училището?
— Добре е. По-добре от общинското и от «Джуниперо» — Травис отговаряше любезно и я гледаше право в очите.
В «Джуниперо» изискват униформи. Данс предположи, че не строгите йезуити и дългите домашни, а задължителното облекло е най-омразно за децата.
— А бандите?
— Той не е в банда — намеси се майка му. Сякаш й се искаше да бъде.
Никой не й обърна внимание.
— Не е зле. Не ни закачат — отвърна Травис. — Не е като в Салинас.
Данс не водеше безцелен разговор. Задаваше въпросите, за да опознае поведението на момчето. След още няколко безобидни реплики вече беше наясно с естествените му реакции и беше готова да го разпита за нападението.
— Познаваш ли Тами Фостър, Травис?
— Момичето в багажника. Чух по новините. Учи в «Стивънсън». Може и да сме се засичали в часовете първата година. — Травис впери очи в Данс. Поглади несъзнателно чело, но тя не беше сигурна дали жестът издава измама или неудобство от младежките пъпки. — Написа нещо за мен в «Чилтън Рипорт». Не беше вярно.
— Какво написа? — попита Данс, макар да си спомняше обвинението, че Травис се опитва да снима мажоретките след тренировка.
Момчето се поколеба, сякаш се чудеше дали не му поставя клопка.
— Че се опитвам да снимам момичетата — с мрачно лице обясни Травис. — Но аз говорех по телефона.
— Боб ще се върне всеки момент. Най-добре да почакаме — настоя пак майка му.
Но Данс знаеше, че трябва да продължава. Беше убедена, че щом Соня толкова държи да почакат, мъжът й сигурно набързо ще ги отпрати.
— Ще се оправи ли? Тами? — попита Травис.
— По всяка вероятност.
— Добре. — Сведе очи към масичката за кафе, където имаше празен, но мръсен пепелник. Данс не беше виждала от години пепелник в дневна. — Мислите, че аз съм го направил? Опитал съм се да я нараня?
Колко лесно тъмните му, дълбоки очи зад гъстите вежди задържаха погледа й!
— Не. Говорим с всички, които могат да ни кажат нещо за случая.
— Случаят?
— Къде беше миналата нощ? Между единайсет и един?
— Към десет и половина отидох в «Гейм Шед». — Пак приглади косата си.
— Какво е това?
— Клуб за видеоигри. Място да убиваш времето. До «Кинкос» е. Някога било кино, срутили го и построили центъра. Не е най-добрият, връзката не я бива много, но пък само той работи до късно.
Данс забеляза колко трескаво бърбори Травис.
— Сам ли беше? — попита тя.
— Имаше и други хлапета. Но аз винаги играя сам.
— Мислех, че си вкъщи — обади се майка му.
— Бях. После излязох. Не можах да заспя — вдигна рамене момчето.
— Онлайн ли беше в «Гейм Шед» — попита Данс.
— Не, играех пинбол. Не куест.
— Не?…
— Ролеви игри. За пинбола и колите не трябва да си онлайн.
Обясни й търпеливо, макар да изглеждаше изненадан, че не знае разликата.
— Значи не си бил в интернет?
— Точно така.
— Колко време стоя в клуба? — пое щафетата майка му.
— Не знам; час-два.
— Колко струва? Пет цента, долар на няколко минути?
Ето какъв бил проблемът. Парите.
— Ако играеш добре, продължаваш безплатно. За цялата вечер платих три долара. От моите. Купих си нещо за хапване и два ред була.
— Травис, сещаш ли се дали някой те е видял там?
— Не знам. Може би. Трябва да помисля. — Очите му изучаваха пода.
— Добре. А по кое време се прибра вкъщи?
— Един и половина. Или два. Не съм сигурен.
Данс го поразпита още за нощта срещу вторник, за училището и съучениците. Не беше сигурна дали казва истината или не, понеже Травис не се отклоняваше съществено от нормалното си поведение. Отново се замисли върху думите на Джон Боулинг за синтетичния свят. Ако духом Травис пребиваваше там, а не в реалния свят, методите й на анализ може би не вършеха работа. Дали за хора като Травис важаха други правила?
Соня Бригам отмести очи към вратата. Момчетата също.
Данс и О'Нийл се обърнаха. В стаята влезе висок, едър и широкоплещест мъж. Носеше прашна работна униформа. На гърдите й беше избродиран надпис «Сентрал Коуст Лендскейпинг». Мъжът огледа внимателно всички. Тъмните му очи ги измериха неприветливо.
— Боб, това са полицаи…
— За застраховката ли са дошли?
— Не. Те…
— Имате ли съдебна заповед?
— Те дойдоха да…
— На нея говоря — кимна мъжът към Данс.
— Аз съм агент Данс от Калифорнийското бюро за разследване. — Показа му значката, но той не й обърна никакво внимание. — А това е старши инспектор О'Нийл от монтерейското шерифство. Искахме да поговорим със сина ви. За едно престъпление.
— Не беше престъпление, а инцидент. Загинаха две момичета. Това е.
— Става дума за друго. Нападнали са човек, пуснал съобщение за Травис в блога.
— А, виртуалното бръщолевене значи! — изръмжа бащата. — Чилтън е заплаха за обществото. Като проклета отровна змия. — Мъжът се обърна към Соня: — Джоу на дока едва си спаси кожата. Да го беше чула само! Насъскваше момчетата срещу мен. Защото съм му баща. Не четат вестниците, не четат «Нюзуик», ама не пропускат глупостите на Чилтън. Трябва да… — Мъжът млъкна. Обърна се към сина си: — Казах ти да не разговаряш с никого без адвокат. Помниш ли? Само една погрешна думичка да изтървеш, и сме на съдебната скамейка. Ще ми вземат къщата и половината заплата. — Бащата сниши глас: — А брат ти ще приберат в дом.
— Господин Бригам, не сме дошли да разпитваме за инцидента — напомни му О'Нийл. — Разследваме вчерашното нападение.
— Няма значение. Всичко се записва.
Изглеждаше по-загрижен за катастрофата, отколкото, че синът му може да бъде обвинен в опит за убийство.
Сякаш забравил за присъствието им, мъжът се обърна към Соня:
— Защо ги пусна? Не живеем в нацистка Германия, нали? Все още. Имаш право да ги отпратиш.
— Мислех…
— Напротив. Изобщо не мислиш — отсече мъжът и се обърна към О'Нийл: — А сега си вървете. И не се връщайте без заповед.
— Татко! — връхлетя Сами в стаята. Данс се сепна. — Работи! Искам да ти покажа!
Момчето държеше кръгла пластина, от която стърчаха жици.
Грубият мъж се размекна. Прегърна малкия си син и нежно каза:
— По-късно ще го разгледаме. След вечеря.
Данс видя как очите на Травис помръкнаха при този израз на обич към брат му.
— Добре — отвърна Сами и след кратко колебание излезе през задната врата, изтрополи по верандата и се отправи към бараката.
— Не ходи надалеч — подвикна му Соня.
Данс отбеляза, че майката не съобщи на бащата за поредния вандалски набег. Явно искаше да спести лошите новини. Спомена обаче за Сами.
— Май трябва пак да започне да взима хапчетата — рече, без да поглежда към съпруга си.
— Много са скъпи. И има ли смисъл, щом по цял ден си стои у дома?
— Но той не си стои у дома. Понеже…
— Понеже Травис не се грижи и за него както трябва.
Момчето слушаше безучастно, критиката очевидно не го засегна.
О'Нийл се обърна към Боб Бригам:
— Извършено е сериозно престъпление. Трябва да поговорим с всички замесени. А вашият син е замесен. Беше ли си вкъщи около полунощ вчера?
— Не знам. Бях навън. И това не е ваша работа. Слушайте, момчето ми няма нищо общо с никакви нападения. В момента пребивавате незаконно в частна собственост, нали?
Боб Бригам повдигна гъстите си вежди и запали цигара, изгаси клечката и внимателно я пусна в пепелника.
— А ти — обърна се към Травис — ще закъснееш за работа.
Момчето се прибра в стаята си.
Данс се притесни. Той беше първият им заподозрян, а тя не успяваше да разгадае какво мисли.
Момчето се върна, понесло на закачалка униформено сако на бежови и кафяви райета. Нави го на руло и го натъпка в раницата си.
— Не така — скара му се Бригам. — Майката ти го е гладила! Облечи си го. Не го мачкай.
— Не искам да го слагам отсега.
— Уважи труда на майка си!
— Продавам гевреци! На кого му пука!
— Не е там работата. Облечи го. Прави, каквото ти казвам.
Момчето застина. Данс ахна при вида на разширените зеници на Травис и изправените му рамене. Зъбите му се оголиха като на ръмжащо животно. Той гневно извика:
— Минувачите ми се присмиват, като ме видят с проклетата униформа!
Баща му се приведе заплашително:
— Не смей да ми държиш такъв тон. И то пред чужди хора!
— Наслушал съм се на подигравки! Няма да я облека! До гуша ми е дошло!
Данс забеляза как очите на Травис огледаха трескаво стаята и се спряха върху пепелника — евентуално оръжие. О'Нийл също се напрегна, опасявайки се, че двамата ще се счепкат.
Обладан от гняв, Травис се беше променил неузнаваемо.
Не филмите и телевизията, а гневът подтиква младите към насилие…
— Нищо лошо не съм направил! — изрече, обърна се и изскочи навън, като остави входната врата да се тресне зад гърба му. Бързо сви в страничния двор, грабна облегнатия на счупената ограда велосипед и се спусна по пътеката през гората.
— Благодаря, че ни прецакахте деня. А сега се омитайте!
Данс и О'Нийл се сбогуваха сдържано и се отправиха към вратата. Соня ги проследи с дискретен извинителен поглед. Бащата на Травис влезе в кухнята. Катрин чу захлопването на вратата на хладилника.
— Успя ли? — попита тя колегата си.
— И още как. — О'Нийл й показа снопче сиви конци, откъснати от пуловера в коша за пране, докато Данс разпитваше Травис.
Настаниха се отпред в джипа на О'Нийл. Вратите се захлопнаха едновременно.
— Ще оставя конците на Питър Бенингтън.
Уликата не можеше да послужи пред съда — нямаха заповед за обиск — но поне щяха да разберат дали са на прав път.
— Ако съвпада, ще го поставим ли под наблюдение? — попита Данс.
— Ще спра край закусвалнята. Ако велосипедът му е отвън, ще взема проба от почвата по гумите. Съдията ще издаде заповед за обиск, ако съвпадне с пробата от местопрестъплението.
О'Нийл погледна Катрин:
— Усети ли нещо? Мислиш ли, че е той?
Тя се поколеба.
— Само на два пъти долових ясни сигнали за измама.
— Кога?
— Първо, когато обясни, че е бил в «Гейм Шед» през нощта.
— А второ?
— Когато каза, че не е направил нищо лошо.
 

11.
 
Данс се върна в кабинета си в Бюрото. Усмихна се на Джон Боулинг. Той отвърна с усмивка, но лицето му бързо помръкна. Кимна към компютъра:
— Продължават да коментират Травис в «Чилтън Рипорт». Обвиняват го. После други се нахвърлят върху обвинителите. Разгоряла се е истинска война. Знам, че искаше да запазиш в тайна връзката между кръста и отвличането, но някой се е досетил.
— Как, за бога? — намръщи се гневно тя.
Той вдигна рамене и посочи скорошно съобщение:
 
Отговор до Чилтън от БританиМ
«Следите ли новините??? Някой оставил кръст и после нападнал момичето. Какво става??? Обзалагам се, че е [шофьорът]!»
 
Следващите коментари предполагаха, че Травис е избрал Тами, понеже го е критикувала в блога. Наричаха го «Убиецът с кръстовете», макар Тами да бе оцеляла.
— Страхотно! Държим го в тайна, а някаква си тийнейджърка Британи ни изпреварва!
— Говори ли с него? — попита Боулинг.
— Да.
— Мислиш ли, че е той?
— Ще ми се да бях сигурна. По-скоро да. — Данс изложи теорията си, че Травис е трудно разгадаем, понеже живее повече в синтетичния, отколкото в реалния свят, и това дегизира езика на тялото му. — Гневът обаче се долавя лесно. Да се поразходим, Джон. Искам да те запозная с един човек.
След няколко минути се озоваха пред кабинета на Чарлс Овърби. Секретарката му кимна и Овърби, залепил телефонната слушалка до ухото си както обикновено, им помаха да влязат, хвърляйки любопитен поглед към професора.
— Медиите са направили връзката — каза Овърби. — Вече го наричат «Убиецът с кръстовете».
БританиМ…
— Чарлс, запознай се с професор Джонатан Боулинг. Той ни помага.
Здрависаха се сърдечно.
— В каква област по-точно?
— Компютри.
— Консултант ли сте?
Овърби произнесе въпроса отчетливо — дума по дума. Данс разбра, че топката е в нейното поле, и се накани да обясни, че професорът им помага доброволно, но Боулинг я изпревари:
— Основно преподавам, но понякога работя и като консултант, агент Овърби. Всъщност така си изкарвам прехраната. Знаете колко скромно плащат университетите. Но като консултант взимам и по триста на час.
— Уха! — зяпна Овърби. — На час! Наистина!
Боулинг забави отговора си точно колкото е необходимо:
— Но с радост помагам безплатно на институции като вашата. Така че този път се отказвам от хонорара.
Данс прехапа устни, за да овладее смеха си. Боулинг явно беше добър психолог; за десет секунди разбра колко е стиснат Овърби, предизвика го и го взе на подбив. В нейна чест — отбеляза Данс — понеже друга публика нямаше.
— Хората се поддават на истерията, Катрин. Поне дузина сигнализираха, че из задните им дворове се разхождат мародери. Няколко вече са открили стрелба по натрапници — сметнали ги за убийци. О! И поне двама съобщиха, че са забелязали кръстове.
— Така ли? — разтревожи се тя.
— Оказаха се истински мемориали — махна с ръка Овърби. — Инцидентите са от последните няколко седмици. Не са с бъдещи дати. Но репортерите налитат като мухи на мед. Разчуло се е дори в Сакраменто.
Овърби кимна към телефона — явно директорът на Бюрото му се беше обаждал. Или пък неговият шеф — областният прокурор.
— Та докъде стигнахме?
Данс го уведоми за разговора с Травис и родителите му и сподели заключенията си.
— Определено е съмнителен.
— Но не го задържа? — намръщи се Овърби.
— Няма причина. Майкъл проверява няколко улики, за да го свърже с местопрестъплението.
— Други заподозрени?
— Няма.
— Как, по дяволите, го е извършил един хлапак? Хлапак на велосипед?
Данс припомни, че местните банди, предимно в Салинас и около града, тероризират от години населението, а повечето им членове са връстници на Травис.
— А и открихме, че играе много компютърни игри — вметна Боулинг. — Запалените геймъри научават много изкусни бойни техники. Военните винаги питат кандидатите за армията по колко часа играят — ако другите показатели са еднакви, предпочитат младежа, който се застоява повече пред компютъра.
— Мотив? — попита Овърби.
Данс обясни на началника си, че ако извършителят е Травис, мотивът навярно е отмъщение за виртуален тормоз.
— Виртуален тормоз? — сериозно кимна Овърби. — Чел съм по темата.
— Така ли? — учуди се Данс.
— Да. Миналата седмица в «Ю Ес Ей Тудей» имаше много интересна статия.
— Темата става все по-популярна — намеси се Боулинг.
На Данс й се стори, че долавя в гласа му леко недоумение относно източниците на информация, които ползва регионалният шеф на Бюрото за разследване.
— Достатъчна причина ли е да прибегне към насилие? — попита Овърби.
— Чашата е преляла — кимна Боулинг. — Съобщенията и слуховете се разпространяват като пожар. Следя «Чилтън Рипорт» и други форуми. А те са само върхът на айсберга. На всеки коментар в «Ауър Уърлд» и «Май Спейс» съответстват стотици имейли и съобщения за Травис Бригам. Някой вече е пуснал видео за него в «Ютуб».
— Как са успели?
— Нищо сложно. В «Бъргър Кинг» някой бутнал Травис. Той се препънал — неловка ситуация — а другият хлапак дебнел момента да го заснеме. После качили видеото. Гледали са го двайсет хиляди пъти досега.
В този момент кльощав мрачен мъж се появи на прага на конферентната зала от другата страна на коридора и влезе в кабинета на Овърби.
— Здравей, Чарлс… — поздрави с баритонов глас.
— О… Катрин, това е Робърт Харпър — представи го Овърби. — От кабинета на областния прокурор в Сан Франциско. Специален агент Катрин Данс.
Мъжът се здрависа, но не се приближи, сякаш да не я уплаши.
— И Джон… — заекна Овърби.
— Боулинг.
Харпър погледна разсеяно професора.
Мъжът от Сан Франциско имаше непроницаемо лице и добре подстригана черна коса. Носеше консервативен тъмносин костюм и бяла риза с вратовръзка на червени и сини райета. На яката беше забодена значка с американското знаме. Маншетите му бяха изрядно избелени, макар че ръбовете тук-там сивееха. Професионален държавен прокурор, чиито колеги отдавна са се отдали на частна практика и трупат пари. Данс прецени, че е на около петдесет.
— Какво ви води в Монтерей? — попита тя.
— Установявам колко са натоварени служителите в Бюрото — отвърна лаконично той.
Робърт Харпър явно беше от хората, които не се притесняват от мълчанието, ако нямат какво да кажат. Лицето му сякаш излъчваше твърдостта и мисионерската отдаденост на преподобния Фиск от митинга пред болницата. Що за мисия е ровенето в архивите обаче си оставаше мистерия.
Прокурорът я огледа бързо. Данс беше свикнала на изпитателните погледи на заподозрените, но Харпър я смути. Изучаваше я, сякаш притежава ключа към важна за него загадка.
— Излизам за няколко минути, Чарлс — обърна се Харпър към шефа й. — Ще ти бъда благодарен, ако заключиш вратата на конферентната зала.
— Разбира се. На твое разположение съм, ако ти потрябвам.
Харпър кимна студено и излезе.
— Какво търси тук? — попита Катрин.
— Прокурор е в Сакраменто. Обади ми се шефът… — Областният прокурор! — И ме помоли за съдействие. Иска да види колко сме натоварени. Сигурно се готви нещо голямо. Ходи и в шерифството. Ще ми се да си върви пак там. Много е студенокръвен. Като на тръни съм. Опитах се да го разсея с някоя шегичка. Не стана.
Вниманието на Данс обаче беше погълнато от случая с Тами Фостър; веднага забрави за Робърт Харпър.
С Боулинг се върнаха в кабинета й. Тъкмо се настани зад бюрото, и телефонът й иззвъня. Беше О'Нийл. Зарадва се — сигурно резултатите от анализа на парченцето плат и почвата по велосипедните гуми бяха готови.
— Имаме проблем, Катрин — разтревожено каза той.
— Давай.
— Първо, Питър смята, че сивата материя от кръста съвпада с донесената от къщата на Травис.
— Значи наистина е той. Съдията издаде ли заповед за обиск?
— Не сме стигнало дотам. Травис е избягал.
— Какво?
— Не отишъл на работа. Е, бил е там, де — зад заведението има пресни следи от велосипедни гуми. Вмъкнал се е отзад, взел няколко гевречета, пари от портфейла на един служител… и касапски нож. После изчезнал. Обадих се на родителите му, но той не се е появявал там. Твърдят, че нямат представа къде може да се крие.
— Къде си сега?
— В кабинета си. Ще издам заповед за задържане. Ще я разпратя до Салинас, Сан Бенито, съседните области.
Данс рязко се облегна назад. Ядоса се на себе си. Защо не помисли по-сериозно и не изпрати някого да проследи момчето? Долови, че е виновно, но го остави да й се изплъзне.
А сега на всичкото отгоре трябва да съобщи на Овърби.
Но не го задържа?
— Има и друго. Когато се отбих в заведението, поразгледах наоколо. Сещаш ли се за безистена до «Сейфуей»?
— Да, знам го.
— От едната страна има цветарска сергия.
— Розите! — рече Данс.
— Точно така. Говорих със собственика — с равен глас обясни О'Нийл. — Вчера някой отмъкнал всички букети с червени рози.
Тя разбра защо тонът му е толкова мрачен.
— Всичките? — колебливо повтори. — Колко?
— Дузина — уточни след кратко мълчание О'Нийл. — Явно тепърва започва.
 

12.
 
Телефонът на Данс иззвъня. Тя погледна екрана.
— Здрасти, Ти Джей. Тъкмо смятах да ти се обадя.
— Не извадих късмет с охранителните камери, но в кафенето в «Джава Хаус» има разпродажба… Три килограма на цената на два. Е, килограмът и така излиза горе-долу четирийсет долара, но пък това е най-доброто кафе.
Данс не реагира на шегата и Ти Джей попита:
— Какво има, шефе?
— Промяна в плановете, Ти Джей.
Разказа му за Травис Бригам, за резултатите от лабораторния анализ и за откраднатите букети.
— Избягал е значи? И замисля още нападения?
— Да. Отиди в «Бейгъл Експрес», поговори с приятелите му, с всички, които го познават, и виж къде може да е отишъл. При кого. Разбери кои са му любимите места.
— Веднага.
После Данс се обади на Рей Каранео — съобщи й, че не открил свидетели край паркинга, откъдето бе отвлечена Тами Фостър. Данс го уведоми за развоя на събитията и му каза да поразпита в «Гейм Шед» къде може да се крие момчето.
Катрин отпусна гръб на облегалката. Чувстваше се безпомощна. Нуждаеше се от свидетели, хора, с които да разговаря. Там й беше стихията, чувстваше се пълноценна и удовлетворена. Сега обаче случаят се затлачваше в тинята на уликите и догадките.
Погледна към принтираните страници от «Чилтън Рипорт».
— Да започнем да се обаждаме на потенциалните жертви, за да ги предупредим. И в големите сайтове ли го нападат? В «Май Спейс», «фейсбук», «Ауър Уърлд»? — попита тя Боулинг.
— В международните сайтове историята не е толкова популярна. «Чилтън Рипорт» е местен, в него са деветдесет процента от атаките срещу Травис. Трябва да разберем интернет адресите на участниците във форума. После ще се свържем с провайдърите им и ще открием истинските им адреси. Ще си спестим много време.
— Как?
— Да ги поискаме от Чилтън или от уебмастъра му.
— Джон, хрумва ли ти нещо, което да ми помогне да го убедя да ни сътрудничи, ако откаже?
— Познавам блога, но лично него — не. Само биографията му в самия «Рипорт». Но с радост ще вляза в ролята на детектив. — В очите му припламнаха искри, когато се обърна към екрана на компютъра.
Загадки…
Докато професорът работеше над новата задача, позвъни О'Нийл. От Отдела по криминология претърсили алеята зад «Бейгъл Експрес» и открили следи от пясък и пръст на мястото, където Травис оставил велосипеда — съвпадали с песъчливата почва на брега, където била оставена колата на Тами. О'Нийл добави, че полицаи от шерифството претърсили района, но не го открили.
Обясни й също, че свикал патрулиращи полицаи да се включат в издирването. Всеки момент щели да пристигнат от Уотсънвил.
Сбогуваха се и Данс се отпусна отново в стола.
След няколко минути Боулинг каза, че е поразузнал за Чилтън — в самия блог и от други източници. Отвори отново заглавната страница, където беше поместена написаната от самия Чилтън биография, и заизрежда:
— Джеймс Дейвид Чилтън, на 43. Женен за Патриша Бризбейн, две момчета на десет и дванайсет. Живее в Кармел. Има имот и в Холистър, явно вила, и друг в Сан Хосе. Наследили са го преди няколко години след смъртта на бащата на съпругата му. И най-интересното нещо, което открих за Чилтън — открай време има странно хоби. Да пише писма.
— Писма?
— До редактори, до конгресмени. Започнал на хартия преди появата на интернет, после минал на имейли. Праща хиляди. Критики, похвали, поздравления, политически коментари. Всичко. Веднъж споменал, че любимата му книга е «Херцог» от Сол Белоу — разказва за мъж, обсебен от идеята да пише писма. Чилтън си поставя за основна цел да подкрепя моралните ценности, да изобличава корупцията, да приветства добрите политици и да критикува лошите — точно това прави блогът му в момента. Освен това виждам, че е разбрал за блогосферата. Създал е «Чилтън Рипорт» преди пет години. Но преди да продължа, ще те запозная накратко с историята на блоговете.
— Разбира се.
— Наименованието идва от «уеблог» — термин, въведен от компютърния гуру Джорн Бъргър през 1997. Той пише онлайн пътепис и оставя връзки към интернет сайтове. Хората от години споделят преживяванията си онлайн, но именно концепцията за връзките е отличителна черта на блоговете. Четеш текста и стигаш до подчертана препратка, натискаш върху нея и тя те отвежда другаде. Препратките се наричат хипертекст — http в уебсайт адресите. Това е софтуерът, благодарение на който се създават връзките. Според мен — един от най-съществените аспекти на интернет. Вероятно най-същественият. Хипертекстовете добиват популярност и се появяват блоговете. Владеещите компютърния език на връзките — HTML — създават свои блогове. Но все повече хора искат да се сдобият с блог, а не са технически грамотни. И компаниите измислят програми, с които всички, е, почти всички, да си създадат блог. А сега е достатъчно да имаш акаунт в «Гугъл» или «Яхо» и, хоп! можеш да си направиш блог. И понеже става все по-евтино да съхраняваш информация, днес блогосферата е съвсем достъпна.
Боулинг говореше въодушевено и разбираемо. «Сигурно е страхотен преподавател» — помисли си Данс.
— Преди единайсети септември блоговете бяха предимно компютърноориентирани — продължи той. — Пишеха ги програмисти за програмисти. След атентатите обаче се появиха нов тип блогове. Нарекоха ги «военни блогове» — заради терористичните атаки и войните в Афганистан и Ирак. Новите блогъри не се интересуваха от технологии, а от политика, икономика, общество, свят. Описвам разликата така — преди единайсети септември блоговете са ориентирани навътре — към самия интернет, а «военните блогове» са насочени навън. Новите блогъри се изживяват като журналисти, част от така наречените нови медии. Настояват за журналистически пропуски като на репортерите от Си Ен Ен и «Уошингтън Поуст» и искат да ги възприемат насериозно. Джим Чилтън е типичният «военен» блогър. Не го интересува интернет или техническите му аспекти, стига да му позволяват да популяризира посланията си. Той пише за реалния свят. Двата лагера — традиционните и «военните» блогъри — непрекъснато воюват за преимущество в блогосферата.
— Съревнование значи? — удиви се Катрин.
— За тях — да.
— Не могат ли да съжителстват?
— Разбира се, но в този свят егото е на първо място и всички се стремят към върха. А това означава две неща — първо, да набираш повече участници. И второ — по-важното — колкото се може повече блогове да включват връзка към твоя.
— Ама че кръвосмешение!
— Абсолютно. Попита ме какво би накарало Чилтън да съдейства. Е, да не забравяме, че «Чилтън Рипорт» има авторитет и влияние. Забеляза ли, че изпълнителен директор на «Калтранс» беше сред първите коментатори в рубриката «Крайпътни кръстове»? Намесил се е да защити поддръжката на магистралите. Това означава, че правителствените служители и професионалистите четат редовно блога. И се разтреперват, ако Чилтън каже нещо лошо за тях. «Чилтън Рипорт» засяга предимно местни теми, но Калифорния не е обикновен регион. Привличаме голямо внимание. Някои ненавиждат, други харесват щата, но всички четат новини за него. Освен това Чилтън е сериозен журналист. Проверява източниците си, пише добре. Разумен е и подбира наболели проблеми — не търси сензации. Потърсих статии за Бритни Спиърс и Парис Хилтън в блога му — четири години назад, но се оказа, че няма.
Данс остана впечатлена.
— Не е любител. Преди три години се посвещава изцяло на блога. И го рекламира активно.
— Как така го рекламира?
Боулинг избра рубриката «На домашния фронт» на заглавната страница.
 
«Ставаме глобални!
С радост Ви съобщавам, че «Чилтън Рипорт» е харесван от всички. Избран е сред водещите блогове в нов RSS, който ще обединява хиляди други блогове и уебсайтове по света. Браво на вас, читатели, че направихте «Чилтън Рипорт» толкова популярен!»
 
— RSS поддръжката е друго нововъведение. Едва ли те интересува, но става дума за обединяване и адаптиране на материал от блогове и уебсайтове. Погледни браузъра си. Най-отгоре има малко оранжево квадратче с точка в ъгъла и две извити линии.
— Знам го.
— Това е твоят RSS. Чилтън се стреми с всички сили да бъде избиран от други блогове и уебсайтове. Важно е и за него, и за теб. Понеже ни подсказва нещо за характера му.
— Силно его, което трябва да прилаская?
— Да. Това е първото. Но ми хрумна и нещо по-коварно.
— Обичам коварните планове.
— Намекни му някак си, че съдействието ще му спечели популярност. Името на блога ще се завърти из традиционните медии. Можеш също така да предложиш услугите си като бъдещ източник на информация. — Той кимна към екрана, където светеше заглавната страница на блога. — Разследващата журналистика му е слабост. Ще оцени предложението.
— Добра идея. Ще пробвам.
— Е, нищо чудно обаче да сметне молбата ти за нарушение на журналистическата етика — усмихна се Боулинг. — И тогава ще ти затръшне вратата под носа.
— Блоговете са цял нов свят — погледна Данс екрана.
— И още как. И тепърва започваме да осъзнаваме могъществото им да променят възгледите ни. Навярно вече са над шейсет милиона.
— Толкова много?
— Да. И са много полезни — филтрират информацията, за да не се налага да ровиш из милиони сайтове, сближават съмишленици, създават забавна, творческа атмосфера. И като «Чилтън Рипорт» следят обществото и се борят за справедливост. Имат обаче и тъмна страна.
— Разпространяват слухове — намеси се Данс.
— Точно така. И другият проблем, който споменах във връзка с Тами — притъпяват предпазливостта. Онлайн и в синтетичния свят хората се чувстват защитени. Животът и писането под псевдоним изглеждат анонимни — и издаваме всякаква лична информация. Но да не забравяме, че всички факти — или лъжи — които споделяме за себе си или някой друг пише за нас, остават завинаги във виртуалното пространство. Според мен обаче основният проблем е, че хората не подлагат на съмнение писанията. Блоговете създават впечатление за крайна инстанция — информацията е по-демократична и честна, понеже идва от обикновените хора, а не от големите медии. Но аз мисля — и съм си спечелил хиляди врагове в научните среди и в блогосферата — че това са пълни глупости. «Ню Йорк Таймс» е бизнес, но е хиляди пъти по-обективен от повечето блогове. Онлайн достоверността е много спорна. Нацистките повеи, конспирациите в стила на единайсети септември и расизмът процъфтяват благодарение на блоговете. Ако някой ексцентрик изтърси на коктейл, че ЦРУ и Израел са организирали терористичните атаки, никой няма да му повярва. Пусне ли го в блога обаче, мнението му се възприема като достоверност.
Данс седна на бюрото си, вдигна телефона и каза на Боулинг:
— Ще използвам съветите ти, Джон. Да видим какво ще стане.
 

Къщата на Джеймс Чилтън се намираше в скъп квартал в Кармел. Дворът беше просторен, с поддържани, но разностилни цветни лехи. Явно съпругът, съпругата или и двамата посвещаваха доста от свободното си време на плевене и торене, вместо да прибягват до професионални услуги.
Данс огледа завистливо градината. Макар и гореща привърженичка на зеленината, тя не умееше да я поддържа. Маги казваше, че ако растенията нямат корени, ще избягат от майка й.
Къщата беше луксозна постройка, около четирийсетгодишна, сгушена в дъното на двора. Данс прецени, че има шест спални. Колите — седан «Лексус» и «Нисан Куест» — бяха паркирани в гараж, пълен със спортни уреди, които, за разлика от събратята си в гаража на Данс изглеждаха редовно употребявани.
Стикерите по броните на колите я развеселиха. Бяха издържани в духа на заглавията в блога — единият протестираше срещу завода за пречистване на морска вода, другият — срещу сексуалното образование в училищата. Десни и леви, републикански и демократични възгледи.
Той подбира каузите…
В алеята беше спряла и друга кола — навярно на посетител, понеже върху тауруса личеше дискретна емблема на компания за автомобили под наем. Данс паркира, запъти се към входната врата и натисна звънеца.
Дочу стъпки; отговори й около четирийсетгодишна брюнетка — стройна, в маркови джинси и бяла блуза с вдигната яка. На врата й висеше плетено сребърно колие.
Катрин веднага отбеляза, че обувките са скъп италиански модел.
Показа значката си и обясни, че се е обадила и е помолила да разговаря с Чилтън.
Жената леко се намръщи — типично изражение при среща със служители на реда. Казваше се Патриша — произнесе го «Патрийша».
— Джим ще се освободи след малко. Ще му съобщя, че го чакате.
— Благодаря.
— Заповядайте.
Въведе Данс в уютна всекидневна със стени, покрити със семейни снимки, и изчезна вътре. Върна се след малко:
— Изчакайте само минутка.
— Разбира се. Това вашите момчета ли са? — кимна Данс към фотография на Патриша, кльощав оплешивяващ мъж — навярно Чилтън — и две тъмнокоси момчета, които й напомняха Уес. Всички се усмихваха срещу обектива.
— Джим и Чет — гордо обяви майката.
Съпругата на Чилтън продължи по галерията. Започна от снимките си на младини — в Кармел Бийч, Пойнт Лобос и Мишън — явно беше родена на полуострова. Обясни, че е отрасла в тази къща.
— Баща ми дълго живя сам. Преди три години почина и с Джим се преместихме тук.
Данс намираше за чудесна идеята за семеен дом, предаван от поколение на поколение. Спомни си, че родителите на Майкъл О'Нийл още живеят в къщата с изглед към океана, където са отгледали децата си. Баща му страдаше от старческа сенилност и майка му обмисляше дали да не продаде къщата и да отидат в старчески дом. Но О'Нийл беше решен да запази семейното наследство.
Докато Патриша показваше снимки, запечатали безброй спортни прояви — голф, футбол, тенис, триатлон — Данс чу мъжки гласове в антрето.
Обърна се. Чилтън — разпозна го от снимките — носеше бейзболна шапка, зелено поло и памучни панталони. Светли кичури стърчаха изпод шапката. Беше висок и очевидно в добра форма; едва забележимо коремче изпъкваше над колана. Говореше с рус мъж с джинси, бяла риза и кафяво спортно сако. Данс задържа поглед върху тях, но Чилтън припряно побутна посетителя навън. Жестовете му й подсказаха, че не иска мъжът — който и да бе той — да разбере, че го търси служител на реда.
— Ей сега ще дойде — каза Патриша.
Катрин обаче я заобиколи и се запъти към антрето. Усети как жената се напрегна, готова да защити съпруга си. Данс обаче беше длъжна да овладее ситуацията; да покаже, че тя определя правилата. Но когато стигна входната врата, Чилтън вече се връщаше, а колата под наем потегли.
Срещна погледа на Чилтън — зелени очи с оттенък, подобен на нейните. Здрависаха се и тя разчете в загорялото, луничаво лице на блогъра любопитство и предпазливост.
Данс отново извади значката си.
— Ще ми отделите ли няколко минути, господин Чилтън?
— Да, заповядайте в кабинета ми.
Той я поведе по коридора. Влязоха в скромно обзаведена и разхвърляна стая, пълна с купища списания, изрезки и принтирани копия. Сякаш в потвърждение на теорията на Джон Боулинг личеше, че работата на репортера се променя: тесни помещения и апартаменти заменяха редакциите. Данс удивено забеляза чашата с чай до компютъра му — мирис на лайка изпълваше стаята. Никакви цигари, кафе или уиски за днешните непоклатими журналисти…
Седнаха и Чилтън вдигна вежди.
— Подал е жалба значи? Но съм любопитен защо се е обърнал към полицията, вместо да заведе гражданско дело?
— Какво имате предвид? — объркано попита Данс.
Той се отпусна в стола, свали шапката, приглади олисялото си теме и пак я нахлупи.
— О, хленчи, че го клеветя. Но аз не му уронвам авторитета. И дори ако съм написал нещо невярно, клеветата не е углавно престъпление. В Русия може и да е било, но тук все още не е. Защо тогава е намесил и вас? — ядосано попита Чилтън.
Изгледа я остро и изпитателно, напрегнато изправил гръб. Катрин заключи, че няма да й е лесно.
— Не разбирам за какво говорите.
— Не сте ли тук заради Арни Брубейкър?
— Не. Кой е той?
— Човекът, който иска да унищожи крайбрежието с пречиствателния си завод.
Данс си спомни критичния коментар в блога. И стикера върху колата в гаража на Чилтън.
— Не, няма нищо общо.
Мъжът сбърчи замислено чело. Явно преценяваше дали го лъже.
— Много му се ще да ме спре. Сметнах, че е изфабрикувал някакво обвинение. Съжалявам. Сбърках с предположенията. — Отбранителното му изражение поомекна.
— Просто Брубейкър е… досадник.
Данс се почуди какво ли щеше да е нецензурираното описание на предприемача.
— Извинете. — Патриша се появи и донесе нова чаша чай на съпруга си. Попита Данс дали желае нещо. Усмихваше се, но в очите й все още имаше подозрение.
— Не, благодаря.
Чилтън кимна към чая и намигна признателно на жена си. Тя излезе и затвори вратата.
— С какво мога да ви бъда полезен?
— Става дума за рубриката за крайпътните кръстове.
— О, пътният инцидент! — Той изгледа внимателно Данс. По всички личеше, че отново заема отбранителна позиция. — Следя новините. Медиите твърдят, че момичето е нападнато заради коментар в блога. Участниците във форума също. Искате името на момчето?
— Не. Знаем го.
— Наистина ли се е опитал да я удави?
— Така изглежда.
— Аз не съм го критикувал — бързо уточни той. — Повдигнах въпроса, дали полицията е разследвала съвестно инцидента и дали «Калтранс» са поддържали добре шосето? Ясно подчертах, че вината не е негова. И изтрих името му.
— Разкрили са го незабавно.
Чилтън изкриви устни — изтълкува погрешно забележката като критика срещу него или срещу блога.
— Случва се — отстъпи накрая. — Та с какво мога да ви бъда полезен?
— Смятаме, че Травис Бригам възнамерява да нападне и други участници във форума.
— Сигурно ли е?
— Не, но има вероятност.
— Защо не го арестувате тогава? — смръщи се Чилтън.
— Издирваме го. Не знаем къде е.
— Разбирам — проточи мъжът и Данс отсъди по изправените му рамене и напрегнатия му врат, че се чуди какво точно иска от него.
— Блогът ви е известен из цял свят. — Катрин пусна в действие съвета на Джон Боулинг. — Авторитетен е. Затова толкова много хора се включват в рубриките.
В очите му се появи гордост; Данс заключи, че Чилтън е податлив дори на толкова очевидни ласкателства.
— Проблемът е, че всички, които критикуват Травис, са потенциални мишени. И броят им расте ежечасно.
— «Чилтън Рипорт» е сред най-посещаваните блогове в страната. И най-четеният в Калифорния.
— Не се изненадвам. И на мен ми допада — похвали го Катрин, внимавайки жестовете й да не издадат измамата.
— Благодаря. — Той се усмихна.
— Но възникна проблем — пишещите в «Кръстове край пътя» се превръщат в потенциални жертви. Някои са анонимни, други не са местни. Но трети живеят наблизо и се опасяваме, че Травис ще разбере кои са. И ще ги нападне.
— О! — усмивката на Чилтън се стопи. Острият му ум схвана положението. — Искате значи интернет адресите им?
— Заради тяхната безопасност.
— Няма начин да ви ги дам.
— Но някой може да пострада.
— Медиите тук са независими от властта — вдигна рамене той.
— Затворил е момичето в багажника и го е оставил да се удави. Може би сега подготвя нова атака.
Мъжът размаха назидателно показалец.
— Сложен въпрос, агент Данс. За кого работите? Кой ви е шеф?
— Областният прокурор.
— Да речем, че ви дам адресите на участниците във форума «Кръстове край пътя». Следващия месец ще ми поискате адреса на нимфоманка, уволнена от прокурора например за сексуален тормоз. Или пък адреса на някой, разкритикувал губернатора. Или президента. Или на човек, споменал добронамерено Ал Кайда. Ще ми кажете: «Миналия път ми съдействахте? Направете го отново.»
— Няма да има друг път.
— Думи… — Сякаш правителствените служители лъжат на всяка крачка. — Знае ли момчето, че сте по дирите му?
— Да.
— Значи се е скрило някъде. Няма да се издаде, нападайки отново. Не и щом полицията е по петите му — твърдо заяви Чилтън.
— Все пак… господин Чилтън, животът е изпълнен с компромиси — сговорчиво продължи Данс.
И замълча.
Чилтън вдигна очаквателно вежди.
— Ако ни дадете адресите — само на местните, написали най-злостните коментари — ще ви бъдем признателни. Вероятно дори… бихме могли да ви помогнем, ако желаете.
— За какво?
Данс каза:
— Ще публикуваме официална благодарност за съдействието ви. Добра реклама.
— Не… — намръщи се Чилтън след кратък размисъл. — Ще ми помогнете, като не го споменавате.
Данс остана доволна — мъжът се включи в преговорите.
— Добре, разбирам. Но има и друго.
— Така ли? Какво?
— Нищо чудно да ви потрябват контакти в калифорнийските служби на реда… източници. Високопоставени.
Той се приведе напред с искрящи очи.
— Опитвате се да ме подкупите значи? Така си и мислех. Само малко трябваше да ви побутна. Хванах ви, агент Данс!
Тя се отдръпна, сякаш я зашлевиха.
— Да се позовавате на обществения ми дълг е едно. Но това… — той махна с ръка към нея — … е отвратително. И корумпирано. Точно такива маневри изобличавам ежедневно в блога си.
Естествено, може да сметне молбата ти за накърняване на журналистическата етика. И тогава ще затръшне вратата пред носа ти.
— Тами Фостър едва не загина. Може да последват и други.
— Много съжалявам. Но не искам да рискувам авторитета на «Чилтън Рипорт». Цялата концепция на блога ще се промени, ако хората сметнат, че не могат да пишат анонимно.
— Бих искала да помислите.
Напрегнатото изражение на блогъра се отпусна. Той кимна към двора.
— Видяхте ли с кого разговарях преди малко?
Данс кимна.
— Грегъри Аштън — съобщи сериозно; явно му възлагаше надежди, макар Данс да нямаше представа кой е. Чилтън забеляза недоумението й. — Той стартира нова мрежа блогове и уебсайтове, една от най-големите на света. Харчи милиони за реклама. Амбициран е да пробие.
Точно това й обясняваше Боулинг. Сигурно Аштън беше човекът зад мрежата, спомената във «Вече сме глобални».
— Обсегът на «Чилтън Рипорт» ще се увеличи многократно. Ще коментирам повсеместни проблеми. Разпространението на СПИН в Африка, нарушаването на човешките права в Индонезия, тероризма в Кашмир, екологичните катастрофи в Бразилия. Но плъзне ли слух, че разкривам интернет адресите на участниците в блога, «Чилтън Рипорт» ще изгуби престижа си.
Данс беше отчаяна, въпреки че като бивш журналист неохотно разбираше доводите му. Чилтън не отказваше от алчност или грандомания, а от лоялност към читателите си.
Макар това да не й помагаше изобщо.
— Животът им е изложен на риск — настоя тя.
— И преди е поставян въпросът за отговорността на блогърите, агент Данс… — Тялото му се напрегна леко и Катрин усети, че излъчва отрицателни емоции. — Веднъж написах статия за известен писател. Уличих го в плагиатство. Отговори, че съвпадението е случайно и ме помоли да не разгласявам историята. Но аз не го послушах. Започна да пие отново, изживя крах в личния си живот. Това ли целях? Не, за бога. Но правилата или съществуват, или не. Да оставяме ли такива хора да се измъкнат, след като ние търпим последиците от измамите? Пуснах материал за църковен настоятел от Сан Франциско, който оглавяваше антигей движение. Оказа се, че той самият е хомосексуалист. Изобличих лицемерието му. — Чилтън срещна погледа й. — И той се самоуби. Заради написаното. Самоуби се… Тази мисъл ме преследва всеки ден. Но постъпих ли правилно? Да. Ако Травис нападне отново, ще се почувствам ужасно. Но въпросът е принципен, агент Данс.
— И аз бях репортер.
— Нима?
— Криминален репортер. И аз не приемам цензурата. Говорим за различни неща. Не ви подтиквам да промените материалите си. Искам само имената на неколцина участници във форумите, за да ги защитим.
— Не мога да го направя.
Резкият тон отново се върна. Чилтън погледна часовника си. Разговорът беше приключил. Изправи се.
Катрин опита за последен път:
— Никой няма да узнае. Ще обясним, че сме разбрали по друг начин.
Чилтън се засмя, изпровождайки я към вратата:
— Тайни в блогосферата? Агент Данс, знаете колко бързо се разнасят днес слуховете?… Със скоростта на светлината.
 

13.
 
Катрин Данс се обади на Джон Боулинг от колата.
— Как мина? — ведро попита той.
— Как беше онази фраза от блога за Травис? Едно от хлапетата я беше използвало. «Епическо» еди-кое си…
— О! — Ентусиазмът му понамаля. — Епически провал.
— Да, добре описва положението. Пробвах подхода с добрата реклама, но той премина на вариант две — фашистите потъпкват свободната преса. С оттенък на «светът има нужда от мен».
— Уф! Съжалявам. Лоша работа.
— Струваше си да опитаме. Но май трябва да се захващаш сам с имената.
— Вече започнах. В случай, че Чилтън те изрита. Скоро ще имам няколко. О, а той спомена ли, че ще си отмъсти, като публикува предложението ти в блога?
— Почти — засмя се Данс. — Може би под заглавие «Подкупен агент от Бюрото за разследване».
— Съмнявам се — ние сме дребни риби. Нищо лично. Но хиляди четат рубриките му и ако реши, може да те притисне. — После той продължи сериозно: — Ситуацията в блога се влошава. Някои твърдят, че видели Травис да извършва сатанински ритуали, да принася в жертва животни. Други разказват, че опипвал съучениците си — и момчета, и момичета. Измислици са навярно. Сякаш се надпреварват. Съобщенията звучат все по-неправдоподобно.
Слуховете…
— Неколцина обаче споменават едно и също, което ме навежда на мисълта, че може да е вярно — че играел ролеви игри онлайн. Твърдят, че бил обсебен от битките и смъртта. Особено си падал по мечовете и ножовете. Обичал да посича жертвите си.
— Значи е потънал в синтетичния свят.
— Така изглежда.
Данс затвори телефона и увеличи звука на айпода си — слушаше Бади Асад, вълшебен бразилски китарист и певец. Не беше позволено да използваш слушалки по време на шофиране, но тонколоните в полицейските коли не се славят с висококачествен звук.
А й трябваше отпускаща душата музика.
Данс усещаше колко неотложна е работата по делото, но тя беше и майка, и винаги съчетаваше двете роли. Тръгна да прибере децата от болницата, където ги наглеждаше майка й. Щяха да прекарат известно време заедно, после да ги остави в дома на родителите си под опеката на завърналия се от аквариума Стюарт Данс. А тя щеше да се върне в Бюрото да поднови преследването на Травис Бригам.
Пътуваше с полицейския форд интърсептър без отличителни белези. Автомобилът се държеше като хибрид между танк и състезателна кола. Не че Данс го беше форсирала до границата на възможностите му. Шофирането не й беше стихията и макар да премина курса за високоскоростно преследване в Сакраменто, не можеше да си представи как се носи след друга кола по виещите се шосета на Централна Калифорния. В съзнанието й изплува образ от блога — снимката на крайпътните кръстове на мястото на ужасния инцидент на магистрала № 1 на девети юни — фатално събитие, предизвикало нова трагедия.
Данс сви в паркинга на болницата и забеляза няколко полицейски патрулни коли и две без отличителни белези, строени пред главния вход. Не си спомняше да е чула за инцидент с пострадали. Излезе от колата, погледна към протестиращите и забеляза промяна. Първо, бяха повече. Освен това бяха пристигнали още два новинарски екипа.
Протестиращите бяха станали по-шумни — развяваха плакатите и кръстовете си като спортни запалянковци. Усмихваха се, скандираха. Преподобният Фиск бе заобиколен от неколцина мъже, които се ръкуваха с него. Червенокосият му бодигард оглеждаше бдително паркинга.
Данс застина.
От главния вход излизаха Уес и Маги с мрачни лица, придружени от афроамериканка с тъмносин костюм. Тя ги побутваше към единия от необозначените седани.
Появи се и Робърт Харпър — прокурорът, когото видя в кабинета на Чарлс Овърби.
А зад него вървеше майка й, съпроводена от едри униформени полицаи. Еди Данс беше с белезници.
 

Данс се втурна напред.
— Мамо! — изкрещя Уес, дръпна сестра си и се устреми към нея.
— Чакай! Спри! — викна жената, която ги придружаваше, и тръгна бързо след тях.
Данс коленичи и прегърна дъщеря си и сина си.
Строгият глас на жената отекна през паркинга:
— Ще ги отведем…
— Никъде няма да ги водите — отсече Катрин и се обърна пак към децата си: — Добре ли сте?
— Сложиха белезници на баба — каза Маги с просълзени очи. Кестенявата й плитка висеше върху рамото й.
— Ей сега ще поговоря с тях — изправи се Данс. — Не сте наранени, нали?
— Не — отвърна стройният Уес, висок почти колкото майка си. — Тази жена и полицаите дойдоха и казаха, че ще ни водят някъде, не знам къде.
— Искам да останем с теб, мамо! — стисна ръката й Маги.
— Никой няма да ви води никъде — увери я Данс. — Влизайте в колата.
Жената със синия костюм се приближи и тихо каза:
— Мадам, опасявам се…
— Децата идват с мен — размаха Данс значката си пред лицето й.
Жената я изчете, но явно не остана впечатлена.
— Такава е процедурата. Разбирате. За тяхно добро е. Ще проверим и ако всичко е наред…
— Децата идват с мен.
— Аз съм социален работник в Службата за закрила на детето на община Монтерей — обясни жената и на свой ред показа служебната си карта.
Данс реши да заложи на преговорите, но все пак издърпа плавно белезниците от колана и ги разтвори като рачешки щипки.
— Слушай. Аз съм им майка. Разбра какво работя. Знаеш кои са. Махай се, иначе ще те арестувам по член 207 от Калифорнийския наказателен кодекс.
Телевизионните репортери надушиха скандала и се присламчиха като гущер, дебнещ нищо неподозираща буболечка. Камерите се насочиха към жените.
Афроамериканката хвърли поглед през рамо към Робърт Харпър, който очевидно се колебаеше. Той погледна към журналистите и явно реши, че в случая лошата реклама е по-зле от никаква реклама. Кимна.
Данс прибра белезниците, усмихна се на децата и ги поведе към колата.
— Всичко е наред. Не се безпокойте. Станала е някаква грешка.
Тя затвори вратата и я заключи с дистанционното. Мина край социалната работничка, която я изгледа предизвикателно. Полицаите настаниха Еди Данс на задната седалка на патрулката.
— Скъпа! — извика тя.
— Мамо, какво?…
— Нямате право да говорите със задържаната — каза Харпър.
Данс се обърна и се вторачи в Харпър, който беше висок точно колкото нея.
— Не си играй с мен. Какво става?
— Водят я в областния арест, докато съдията ще разгледа молбата й за освобождаване под гаранция. Информирана е за правата си. Не съм длъжен да ти давам никакви обяснения.
Камерите продължаваха да запечатват всяка секунда от драмата.
— Твърдят, че съм убила Хуан Милър! — извика Еди Данс.
— Мълчете, госпожо Данс.
— Проверка на натовареността значи! — рече Данс на прокурора. — Ама че гадост!
Той не си направи труда да отговори.
Телефонът на Данс иззвъня и тя отстъпи настрани да вдигне.
— Татко…
— Кейти, тъкмо се прибрах и сварих полицаите у дома. Щатските служби. Ровят навсякъде. Госпожа Кенсингтън отсреща каза, че взели няколко кутии.
— Татко, арестували са мама…
— Какво?
— За евтаназията на Хуан Милър.
— О, Кейти…
— Ще заведа децата при Мартин и ще те чакам в съда в Салинас. Съдията ще разгледа освобождаването под гаранция.
— Ясно… аз… аз не знам какво да правя, скъпа — едва отрони той.
Потресе я безпомощният тон на иначе спокойния й и непоклатим баща.
— Ще уредим въпроса — уверено каза тя, макар да се чувстваше също толкова объркана и несигурна. — Ще се обадя пак, татко.
Затвори телефона и рече:
— Мамо! Всичко ще е наред! Ще те чакам в съдебната зала!
— Агент Данс! — строго я прекъсна прокурорът. — Не искам да повтарям. Не говорете със задържаната!
Катрин не му обърна никакво внимание.
— И не казвай нито дума. На никого — предупреди майка си тя.
— Надявам се да не се налага да действаме със сила — рязко отсече прокурорът.
Данс издържа погледа му — мълчаливо обещание да отвърне на удара му. После се обърна към патрулните полицаи. Беше работила с единия. Всички бяха зависими от Харпър.
Обърна се и закрачи към колата, но се спря при социалната работничка.
— Децата имат телефони. Аз съм втора в списъка за бързо набиране, веднага след 911. И съм сигурна, че са ти казали какво работя. Защо, по дяволите, не ми се обади?
Жената примигна и отстъпи:
— Не можеш да ми говориш така.
— Защо, по дяволите, не се обади?
— Следвах процедурата.
— Процедурата поставя на първо място доброто на децата. В такива случаи родителят или настойникът трябва да бъдат уведомени.
— Изпълнявах нареждания.
— Откога си в социалните служби?
— Не е твоя работа.
— Е, слушай, госпожице. Има два отговора — или твърде отскоро, или твърде отдавна.
— Не можеш…
Но Данс не я чу. Качи се в колата и натисна газта. Не беше изключила мотора.
— Мамо — изхлипа сърцераздирателно Маги, — какво ще стане с баба?
Тя не възнамеряваше да заблуждава децата — като родител беше научила, че е по-добре да се изправиш срещу болката и страха, отколкото да ги отричаш или отлагаш. Но с мъка потисна паниката в гласа си:
— Арестуваха баба ви. Ще поговори със съдията и се надявам скоро да се върне при нас. После ще разберем какво се е случило. Още не знаем.
Водеше децата в дома на най-добрата си приятелка Мартин Кристенсен, с която поддържаха сайта за музика.
— Не ми хареса този мъж — отбеляза Уес.
— Кой?
— Господин Харпър.
— И на мен — съгласи се Данс.
— Искам да дойда в съда с теб — настоя Маги.
— Не, Маги. Не знам колко ще се забавим.
Данс обърна глава и се усмихна окуражително на децата.
При вида на бледите им, уплашени лица се разгневи още повече на Харпър.
Включи устройството за хендсфрий, помисли малко и се обади на най-добрия адвокат, когото познаваше. Веднъж Джордж Шийди я разпитва четири часа на свидетелската скамейка, опитвайки се да открие пробойна в показанията й. Беше на косъм да извоюва оправдателна присъда на безспорно виновния гангстерски бос от Салинас. Но добрите спечелиха и престъпникът получи доживотна присъда. След делото Шийди й стисна ръката и я похвали за поведението й на свидетелската скамейка.
Тя също обясни, че е впечатлена от професионализма му.
Докато прехвърляха обаждането й към Шийди, тя забеляза, че операторите продължават да снимат суматохата, съсредоточени върху колата, в която седеше майка й с оковани в белезници ръце. Изглеждаха като метежници, изстрелващи светлинни откоси срещу омаломощени духом взводове.
 

Спокойна, че в задния й двор не дебне Снежният човек, Кели Морган се съсредоточи върху косата си.
Тя винаги държеше под ръка машата за коса.
Косата й… беше най-абсурдното нещо на света. Малко влага и щръкваше на всички посоки. Мразеше я!
След четирийсет минути имаше среща с Хуанита, Тери и Тони в Алварадо и те бяха толкова добри приятелки, че нямаше да я чакат повече от десет минути. Изгуби представа за времето, пишейки коментара за Тами Фостър в «Ауър Уърлд».
Кели погледна в огледалото и видя, че влажният въздух е превърнал косата й в чудовищна грива. Заряза компютъра и атакува кестенявите къдрици.
Веднъж в местния блог някой беше написал следното — анонимно, естествено: «Кели Морган… ама че коса има това момиче! Като гъба. Не харесвам жени с бръснати глави, но май са за предпочитане. Как търпи тази четка?»
Кели се разплака от жестоките думи, които я прерязаха като бръснач.
Сигурно затова защити Тами в «Ауър Уърлд» и се нахвърли върху анонимната (и наистина я направи на пух и прах!).
Дори само споменът за жестокия коментар я накара да потръпне от срам. И гняв. Нищо, че Джейми все повтаряше колко харесва косата й. Уязвена от нападката, Кели стана свръхчувствителна към темата. Манията й струваше безброй часове. След онзи четвърти април, когато прочете ироничния коментар, тя нито веднъж не излезе, без да оформи непокорните си кичури.
«Залавяй се за работа, момиче.»
Стана от бюрото, отиде до тоалетната масичка и включи машата. Изсушаваше косата й, но поне въдворяваше ред в буйните къдри.
Включи лампичката над огледалото и седна, свали си блузата и я хвърли на пода, после сложи два потника върху сутиена — хареса й комбинацията от трите презрамки: розово, червено и черно. Опита машата. Още малко. Една-две секунди. Започна да разресва косата си. Каква несправедливост! Симпатично лице, хубави гърди, страхотен задник. И тази нелепа коса…
Погледна към екрана на компютъра и видя, че някой й пише.
Виж веднага «Чилтън Рипорт»!!!! Незабавно!!!!
Кели се засмя. Триш си падаше много по възклицанията.
Обикновено не четеше «Чилтън Рипорт» — не й пукаше за политика — но се заинтригува, когато Чилтън подхвана темата за инцидента от девети юни. Тя беше на партито и видя как Травис спори с Кейтлин точно преди да си тръгнат с другите две момичета.
Обърна се към клавиатурата и написа: «По-спокойно. Защо?»
Триш отговори: «Чилтън е махнал имената, но говорят, че Травис е нападнал Тами!!»
Кели попита: «Така ли е, или само предполагат?»
Триш незабавно отвърна: «Така е!!! Така е!!! Травис се ядосал, понеже му се нахвърлила в блога. Прочети го!!! Шофьорът = Травис, жертвата = Тами.»
Със свит стомах, Кели отвори «Чилтън Рипорт» и зачете в рубриката «Крайпътни кръстове»:
 
Отговор до Чилтън от БританиМ
«Никой ли не следи новините??? Някой забил кръст и после нападнал момичето. Божичко! Обзалагам се, че е [шофьорът].»
Отговор до Чилтън от СТО93
«Къде са [изтрито] полицаи? Чух, че изнасилил момичето в багажника и издълбал с нож кръстове по цялото й тяло. После я оставил да се удави. Само защото го обидила. Гледах новините — още не са арестували [шофьора]. Защо????»
Отговор до Чилтън от Анонимен
«С приятелите ми бяхме до брега, където намерили [жертвата], и чухме полицаите да говорят за кръста — че го оставил като предупреждение за хората. Да им затвори устите. [Жертвата] е отвлечена и изнасилена, понеже критикувала [шофьора] ТУК. Искам да кажа — пуснала го в блога!!! Ако сте писали за него тук [не броя анонимните], сте [изтрито] — ще ви пипне!»
Отговор до Чилтън от Анонимен
«Знам едно място, където [шофьорът] ходи да играе. Разправял, че ще спипа всички, дето са говорили за него, смята да им пререже върлата като терористите по арабската телевизия. Хей, ченгета, [шофьорът] е убиец!!! Сигурно е!!!»
 
Не, божичко, не! Кели се опита да си спомни какво написа за Травис. Какво точно? Дали го е разгневила? Тя трескаво запрехвърля страниците и намери коментара си:
 
Отговор до Чилтън от БеллаКели
«Прави сте и още как!!! С приятелите ми бяхме на партито на 9-ти — [шофьорът] се появи в [изтрито] и всички му казваха да си върви. Той обаче остана и ги последва, като си тръгваха. Ние сме виновни, че не направихме нищо, всички, дето бяхме там. Знаем, че [шофьорът] е смахнат перверзник. Трябваше да се обадим в полицията, когато тръгнаха. Имах лошо предчувствие като в «Шепот от отвъдното» и ето какво стана.»
 
«Защо? Защо го написах? — разкая се Кели. — Исках само да оставят на мира Тами, да не я хулят онлайн. И после забърборих за Травис.
Мамка му! Сега ще спипа и мен. Него ли чух в двора преди малко? Сигурно наистина е бил навън и когато брат ми дойде, е избягал.»
Кели си спомни велосипедиста. По дяволите! Травис не слизаше от колелото; всички му се подиграваха, че не може да си позволи кола.
Ядосана, уплашена, объркана…
Кели се взираше в коментарите на компютърния екран. Внезапно дочу шум.
Нещо изпука… като преди малко.
Още веднъж.
Обърна се.
От устата й се изтръгна див писък.
Страховито лице я зяпаше от прозореца. Кели изгуби ума и дума. Падна на колене и усети как между краката й се стича топла струйка. Болка преряза гърдите й, запълзя към челюстта, носа, очите. Едва си поемаше дъх.
Неподвижното лице я зяпаше с огромните си черни очи. Имаше сипаничава кожа, черни дупки вместо ноздри и зашита кървава уста.
Сграбчи я ужасът от детските й кошмари.
— Не, не, не! — хлипайки като момиченце, Кели запълзя бързо назад… надалеч. Блъсна се в стената и се просна неподвижно на килима. Черните очи не се откъсваха от нея. — Не…
С подмокрени джинси и свит на топка стомах момичето запълзя отчаяно към вратата.
Очите, кървавите зашити устни… Йети, ужасният Снежен човек… Нищожната непокътната частица от съзнанието й разбираше, че лицето е маска, завързана за пълзящата мирта пред прозореца.
Но страхът, най-първичният от детинските й кошмари — не я напускаше.
Знаеше какво означава маската.
Че Травис Бригам е тук. След Тами Фостър е дошъл е да си разчисти сметките и с нея.
Кели най-сетне успя да се изправи и се запрепъва към вратата. Побягна.
В коридора погледна към входната врата.
Не… не… Беше отворена! Брат й не беше заключил.
Травис беше влязъл вътре.
Да притича ли през дневната?
Застина от страх.
Той я нападна в гръб и обви ръка около врата й.
Кели се опита да се съпротивлява, но той опря пистолет в слепоочието й.
— Недей, Травис, моля те.
— Перверзник? Смахнат? — прошепна той.
— Съжалявам, наистина!
Той я повлече към мазето. Стисна по-силно; молбите и хъркането стихнаха, мътната светлина от прозореца на дневната посивя и накрая почерня.
 

Катрин Данс беше стар познайник на съдебната система. Обикаляше съдебните зали като криминален репортер, съдебен консултант и служител на реда.
Но за пръв път влизаше в ролята на роднина на обвиняем.
Остави децата при Мартин и се обади на сестра си Бетси, която живееше със съпруга си в Санта Барбара.
— Бет, има проблем с мама.
— Какво? Какво стана? — в гласа на иначе вятърничавата, по-млада с няколко години от нея жена прозвуча странно напрежение. Бетси имаше къдрава като на херувим коса и прелиташе от работа на работа като волна пеперудка.
Данс й разказа всичко, което знаеше.
— Ще й се обадя — обяви Бетси.
— В ареста е. Взели са й телефона. Скоро ще гледат мярката й за неотклонение. Тогава ще разберем повече.
— Идвам веднага.
— По-добре изчакай.
— Разбира се. О, Кейти… Сериозно ли е?
Данс се поколеба. Спомни си решителния поглед на Харпър. Очи на мисионер.
— Може и да е зле — каза най-сетне.
След разговора със сестра си Данс пристигна в кабинета на съдията, където завари баща си. Стройният белокос мъж бе по-блед от обикновено (морският биолог беше научил по трудния начин рисковете, които крие океанското слънце, и сега не излизаше никъде без шапка и дебел слой слънцезащитен крем). Прегърна дъщеря си.
Еди беше в ареста, където се озоваваха и мнозина от задържаните от Данс престъпници. Тя познаваше добре процедурата: конфискуват всички лични вещи, въвеждат данните ти, проверяват съдебното разпореждане и сядаш в килията, заобиколен от други арестанти. После чакаш ли чакаш.
Най-сетне те довеждат тук, в хладната безлична стая на съдията, за обсъждане на освобождаването под гаранция. Край Данс и баща й стояха още роднини на задържани. Повечето обвиняеми — някои спортно облечени, други в работни комбинезони — бяха млади латиноамериканци. Тя разпозна доста улични хулигани. Имаше и бели — по-раздърпани от латиноамериканците, с развалени зъби и мазни коси. Отзад седяха адвокатите. И, естествено, гарантите, в очакване на десетте си процента.
Данс вдигна поглед, когато въведоха майка й. Сърцето й се сви при вида на белезниците. Майка й не беше в затворническа униформа, ала косата й — обикновено съвършено пригладена — стърчеше в безпорядък. Бяха взели ръчно изработената огърлица, годежния и сватбения й пръстен. Очите й бяха зачервени.
Адвокатите се защураха — повечето не по-спретнати от клиентите си. Само защитникът на Еди Данс носеше костюм, преправен от шивач след покупката. Джордж Шийди практикуваше криминално право от две десетилетия. Имаше буйна прошарена коса, широки рамене и плътен басов глас.
След краткия телефонен разговор с Шийди Данс веднага позвъни на Майкъл О'Нийл, който остана изумен от новината. После тя се свърза с монтерейския прокурор Алонсо Сандовал — Санди.
— Току-що разбрах, Катрин — измърмори гневно Сандовал. — Казвам ти го направо — шерифството разследваше смъртта на Хуан Милър, но нямах представа, че Харпър е пристигнал за това. На всичкото отгоре — публичен арест. — В тона му долови горчивина. — Непростимо. Щом областният прокурор е издал заповед, аз лично бих я помолил да се предаде доброволно, а теб — да я доведеш.
Вярваше му. Със Санди работеха заедно от години и бяха хвърлили в затвора много лоши момчета.
— Съжалявам, Катрин. Монтерей няма нищо общо със случая. Делото е в ръцете на Харпър и Сакраменто.
Данс му благодари и затвори. Поне успя да уреди да не бавят разглеждането на мярката за задържане. Според калифорнийския закон съдията преценява кога да разгледа молбата за освобождаване под гаранция. Някъде — в Ривърсайд и Лос Анджелис например — арестантите прекарват по дванайсет часа в килията, преди да ги изправят пред съдията. В случай на убийство дежурните съдии понякога изобщо не постановяват гаранция, предоставяйки решението на съдията по делото — тоест казусът се отлага с няколко дни.
Вратата току се отваряше и Катрин забеляза, че неколцина от новодошлите носят журналистически карти. Не допускаха камери, но пък затова бяха понесли бележници.
Зрелище…
Секретарят извика:
— Едит Барбара Данс.
Майка й се изправи — тъжна, със зачервени очи и ръце в белезници. Шийди беше до нея. До тях стоеше тъмничарят. Заседанието обсъждаше единствено гаранцията; жалбите се внасяха по-късно, на самото дело. Харпър поиска да задържат Еди без право на гаранция. Данс не се изненада. Баща й застина при резките думи на прокурора. Харпър заклейми Еди като нов Джак Кеворкян и предупреди, че ако я освободят под гаранция, тя ще набележи и други пациенти, ще ги убие и ще се укрие в Канада.
Стюарт ахна, че така оскърбяват жена му.
— Спокойно, татко — прошепна дъщеря му. — Такъв им е стилът.
Ала обвиненията жегнаха и нея.
Джордж Шийди пледира красноречиво за освобождаване с подписка, позовавайки се на чистото досие на Еди и обществения й авторитет.
Съдията с латиноамериканско потекло и дързък поглед се беше срещал с Катрин Данс неколкократно, но сега изглеждаше стреснат — тя лесно разпозна състоянието му по позата и изражението. Явно изобщо не е искал да се захваща с този случай от приятелски чувства към Данс — разумен, отзивчив служител на реда. От друга страна, може би е наясно, че Харпър е голямо име от големия град и медиите ще вдигнат шум.
Спорът продължаваше.
Данс се опитваше да си припомни обстоятелствата около смъртта на полицая в началото на месеца. Стремеше се да сглоби фактите. Кого беше виждала в болницата по онова време? Как точно беше умрял Хуан Милър? Къде беше майка й?
Данс вдигна поглед и видя, че Еди я гледа. Данс се усмихна. Лицето на майка й остана безизразно. Тя се обърна към Шийди.
Най-сетне съдията взе компромисно решение. Постанови гаранция от половин милион долара — нормално за убийство, но не непоносимо. Еди и Стюарт не бяха богати, но къщата им в Кармел бе недалеч от брега и струваше поне два милиона. Напълно достатъчно.
Харпър прие решението стоически — с окаменяло, но спокойно лице и изправени рамене. Данс разбра, че развоят на събитията не го притеснява. Напомняше й убиеца от Лос Анджелис Дж. Доу. Тогава й отне много време да долови измамата, понеже силно мотивираните, отдадени на каузата хора не издават и не усещат напрежение, когато лъжат в името на мисията. Робърт Харпър също притежаваше тези черти.
Отведоха Еди в килията, Стюарт стана и тръгна към секретаря да уточни подробностите около гаранцията.
Харпър си закопча сакото и се отправи към вратата с каменно лице.
— Защо го правиш? — пресрещна го Данс.
Той я изгледа хладно. Замълча.
— Защо не остави монтерейската прокуратура да се заеме със случая? — продължи Катрин. — Защо не си стоиш в Сан Франциско? Какво целиш?
Говореше силно, за да я чуят репортерите.
— Няма да го обсъждам с теб — спокойно отвърна Харпър.
— Защо майка ми?
— Нямам какво да кажа.
Прокурорът излезе. Спря на стъпалата пред съда за кратко изявление пред журналистите — на които явно имаше какво да каже.
Данс седна на твърдата пейка да изчака родителите си.
След десет минути се появиха Джордж Шийди и Стюарт Данс.
— Наред ли е всичко? — попита тя баща си.
— Да — мрачно отвърна той.
— Кога ще я пуснат?
Стюарт погледна към Шийди, който обясни:
— След десетина минути.
— Благодаря — ръкува се Данс с адвоката.
Шийди каза, че се връща в кантората си, за да се залови незабавно с подготовката на защитата. Когато се разделиха, Данс се обърна към баща си:
— Какво взеха от къщата, татко?
— Не знам. Съседката каза, че най-много ровили в гаража. Да излизаме. Мразя това място.
Тръгнаха по коридора. Няколко репортери забелязаха Данс и се приближиха.
— Агент Данс — попита една жена, — притеснява ли ви, че арестуваха майка ви за убийство?
Е, някои журналисти са прекалено напористи. Прииска й се да отвърне саркастично, но си спомни правило номер едно при връзките с медиите — действай с презумпцията, че всичко, което кажеш, ще се появи във вечерните новини или на първа страница по вестниците. Катрин се усмихна.
— Не се съмнявам, че е станала ужасна грешка. Майка ми е медицинска сестра с дългогодишен опит. Мисията й е да спасява живота, а не да го отнема.
— Знаете ли, че е подписала петиция в подкрепа на Джак Кеворкян и евтаназията?
Не го знаеше. И как бяха успели да го разберат толкова бързо?
— Питайте нея — отвърна Данс. — Но петиция за промяна на закона не означава нарушение на закона.
Телефонът й иззвъня. Беше О'Нийл. Тя отстъпи встрани и вдигна.
— Освободиха я под гаранция, Майкъл.
— Добре. Слава Богу! — долетя гласът му след известно мълчание.
Данс разбра, че се обажда за друго, при това сериозно.
— Какво има, Майкъл?
— Намерили са нов кръст.
— Истински мемориал или с бъдеща дата?
— Днешна. И прилича на първия. Клони и цветарска тел.
Данс затвори отчаяно очи.
— Слушай! Имаме свидетел — добави О'Нийл. — Човекът е видял Травис да оставя кръста. Може би е забелязал накъде е избягал или друго нещо, което да ни насочи към укритието му. Ще го разпиташ ли?
Нова пауза.
— Пристигам след десет минути.
О'Нийл й даде адреса и се сбогуваха.
— Не мога да остана, татко. Съжалявам — обясни Данс на баща си.
Стюарт обърна красивото си, смутено лице към нея.
— Как така?
— Намерили са нов кръст. Момчето явно се кани да нападне нова жертва. Днес. Но имаме свидетел. Трябва да го разпитам.
— Разбира се — несигурно промълви баща й. Изживяваше кошмар — почти като майка й и би искал дъщеря му с връзките и опита си — да остане край него.
Данс обаче непрекъснато си спомняше вързаната в багажника Тами Фостър.
Преследваха я и очите на Травис Бригам — студени и тъмни под буйните вежди се насочват към бащата, сякаш героят му в играта, въоръжен с нож или меч, се кани да излезе от синтетичния свят и да пристъпи в реалния, за да нанесе гибелен удар.
Трябваше да върви. Веднага.
— Съжалявам — повтори Данс и прегърна баща си.
— Майка ти ще разбере.
Катрин изтича към колата, седна и запали двигателя. На излизане от паркинга погледна в огледалото за обратно виждане и видя Еди да излиза от входа на ареста. Майка й проследи отдалечаващата се кола.
Кракът на Данс се плъзна върху спирачката. Ала го отдръпна и натисна газта.
Майка ти ще разбере…
«Няма да разбере — помисли си Данс. — За нищо на света.»
 

14.
 
Въпреки че отдавна живееше на полуострова, Катрин Данс така и не успя да свикне с тукашната мъгла. Приемаше причудливи форми като герой от любимите фантастични книги на Уес. Понякога висеше на виещи се парцали, които те досягат като призрачни ръце. Понякога се събираше като дим в падините, замъглявайки всичко.
Най-често беше плътен чаршаф, издигаше се като облак и затъмняваше земята.
Точно такава беше днес.
Мъглата се сгъсти, когато Катрин, заслушана в «Раки & Кейвман» — северноафриканска група, известна с перкусиите си — сви в тесен път, прекосяващ общински земи между Кармел и Пасифик Гроув. Наоколо се простираха предимно диви гори — борове, дъбове, евкалипти и брястове се извисяваха над гъстия храсталак. Данс подмина полицейската лента, без да обръща внимание на репортерите и камерите. «Заради престъплението ли са дошли или заради майка ми?» — помисли си Данс.
Паркира, кимна на полицаите наоколо и тръгна към Майкъл О'Нийл. Закрачиха към ограденото с кордон място, където бяха открили втория кръст.
— Как е майка ти? — попита той.
— Зле.
Катрин се зарадва, че Майкъл е тук. Чувствата я заляха като вълна и застина онемяла, припомняйки си майка си с оковани с ръце белезници и разправията със социалната работничка.
Инспекторът се усмихна бегло:
— Видях те по телевизията.
— Телевизията?
— Коя беше жената? Онази, дето приличаше на Анджела Дейвис? Беше готова да я арестуваш.
— Заснели са го значи — въздъхна Данс.
— Ти изглеждаше… — той потърси точната дума — впечатляващо.
— Искаше да отведе децата в социалните служби.
О'Нийл я погледна шокирано.
— Заради Харпър — додаде тя. — Тактика. Без малко да остане без лакей. Не бих отстъпила за нищо на света. Наех Шийди за делото.
— Джордж? Добре. Не се огъва. Такъв ти трябва.
— О, и Овърби е пуснал Харпър в Бюрото. Да ми прерови папките.
— Невъзможно!
— Сигурно е проверявал дали съм укривала улики за случая с Хуан Милър. Чарлс каза, че е преглеждал и вашите документи.
— В шерифството? — гневно възкликна О'Нийл. — Овърби знае ли, че Харпър е нарочил Еди?
— Не знам. Поне е можел да поразмисли защо му е на човек от Сан Франциско да рови из папките ни. Оценка на натовареността, моля ви се! Нелепо.
И нейната ярост се надигна. Наложи си да я потисне.
Наближиха мястото, където край отбивката на шосето стърчеше кръстът. Приличаше на предишния: откършени клони, овързани с цветарска тел, и картонена табела с днешната дата.
Под него лежеше букет червени рози.
«Чие ли убийство символизира?» — помисли си разтревожено Катрин.
А другите десет…
Кръстът беше забит в пръстта край черен път на километър от брега. Почти безлюдното и познато на малцина шосе отвеждаше напряко към магистрала № 68. По ирония на съдбата оттук щеше да минава новата магистрала, която Чилтън споменаваше в блога си.
От другата страна на платното стоеше свидетелят — бизнесмен на около четирийсет години. Явно беше брокер или застрахователен агент, ако се съдеше по вида му. Беше закръглен, коремът издуваше синята риза над пристегнатия колан. Лунички обсипваха челото и олисялото му теме. Хондата до него беше видяла и по-добри дни.
— Това е Кен Пфистър — представи го О'Нийл.
Ръкуваха се. Инспекторът заяви, че ще наглежда работата на криминалистите, и се насочи към кръста.
— Разкажете ми какво видяхте, господин Пфистър.
— Травис. Травис Бригам.
— Как познахте, че е той?
— Видях снимката му онлайн през обедната си почивка преди около половин час. Така го познах.
— Опишете ми какво точно забелязахте. И кога?
— Беше около единайсет тази сутрин. Връщах се от среща в Кармел. Имам агенция за недвижими имоти — обясни гордо той.
«Познах значи» — рече си Катрин.
— Тръгнах към десет и половина обратно за Монтерей. Минах напряко. Няма да е зле, когато направят новия път, нали?
Тя сви устни в подобие на усмивка.
— Свих в отбивката да се обадя по телефона. Никога не шофирам, докато говоря. Това е правило — усмихна се широко той.
Данс вдигна вежди.
— Погледнах през предното стъкло и го видях да върви край пътя. Идваше оттам. Не ме забеляза. Притичваше приведен. И сякаш си говореше сам.
— Как беше облечен?
— С яке с качулка. Младежите ги носят…
Качулката…
— Какъв цвят?
— Не помня.
— Панталони, блуза?
— Съжалявам, не обърнах внимание. Тогава още не знаех кой е. Не бях чул за крайпътните кръстове. Усетих само, че е странен и страшен. Носеше кръста и едно умряло животно.
— Животно?
— Да. Катерица, таралеж или нещо такова. С прерязано гърло. — Мъжът прокара показалец през шията си.
Данс мразеше жестокостите спрямо животни. Все пак попита хладнокръвно:
— Току-що ли беше убито?
— Не мисля. Нямаше много кръв.
— Добре. Какво стана после?
— После той огледа шосето, не видя никого и си отвори раницата…
— Носел е раница?
— Точно така.
— Какъв цвят?
— Хмм… черна. Сигурен съм. Извади лопата, малка лопатка. Дето ги използват за къмпинг. Изкопа дупка и заби кръста в земята. После… Подхвана някакъв странен ритуал. Обиколи три пъти кръста и май затананика.
— Затананика?
— Да. Мърмореше си нещо. Не чух какво.
— И?
— Взе катерицата и пак обиколи кръста — пет пъти. Броях ги. Първо три пъти, после — пет… Мислех си, че означава нещо, някакво послание за познавачи.
След «Шифъра на Леонардо» много свидетели мистифицираха показанията си, вместо просто да описват какво са видели.
— Както и да е… отвори си отново раницата и извади камък и нож. С камъка наостри ножа. Вдигна го над катерицата. Рекох си, че ще я прониже, но не — пак размърда устни, уви трупа в жълта хартия, приличаше на пергаментова, и го прибра в раницата. Май пак каза нещо и пое натам, откъдето дойде. Прокрадваше се като животно.
— И какво направихте вие?
— Тръгнах си. Имах още няколко срещи. Върнах се в офиса. Тогава пуснах компютъра и прочетох за момчето. Видях снимката му. Изгубих ума и дума. Веднага набрах 911.
Данс повика Майкъл О'Нийл.
— Господин Пфистър наистина ни помогна, Майкъл.
О'Нийл кимна благодарно.
— Ще разкажете ли и на инспектор О'Нийл какво видяхте?
— Разбира се. — Мъжът пак обясни как отбил, за да се обади по телефона. — Момчето носеше някакво умряло животно. Катерица май. Обиколи три пъти без трупа. После заби кръста и го обиколи пет пъти. Говореше си нещо. Звучеше странно. Като на чужд език.
— И после?
— Уви катерицата в пергамента и вдигна ножа над нея. Пак замърмори на странния език. Накрая си тръгна.
— Интересно — намръщи се О'Нийл. — Права си, Катрин.
Данс свали очилата с бледорозова рамка и избърса стъклата. После незабележимо ги смени с другите със строги черни рамки.
О'Нийл веднага схвана, че надява хищническата окраска, и отстъпи назад. Данс се приближи до Пфистър — в личната му неприкосновена зона. Усети как той веднага се почувства заплашен.
Добре.
— А сега, Кен, знам, че ме лъжеш. И искам да ми кажеш истината.
— Лъжа? — примигна шокирано той.
— Точно така.
Пфистър умееше да заблуждава, но някои коментари и жестове й подсказаха измамата. Подозренията й събуди първо изложението му — не как, а какво казва. Някои обяснения звучаха неправдоподобно. Твърдението, че не знаел кое е момчето и не бил чувал за крайпътните кръстове например — макар очевидно да проверяваше често онлайн новините. Спомена за дрехата с качулка — отбелязана от неколцина участници във форума на «Чилтън Рипорт» — ала не беше забелязал цвета, въпреки че хората най-често запомнят цвета, а не дрехата.
Освен това се замисляше често — типично за лъжците, понеже се мъчат да скалъпят достоверен сюжет. И използва поне един «илюстративен» жест — пръстът край гърлото, а измамниците по правило подсилват подсъзнателно неистинните си твърдения.
За да потвърди съмненията си, Данс приложи бърза техника за проверка на заблудата — за да разкрият измамата, разпитващите най-често карат събеседниците си да повтарят историята неколкократно. Когато казват истината, те променят донякъде разказа и си припомнят нови подробности, ала хронологията на събитията не се променя. Лъжците обаче често объркват последователността. Така стана и с Пфистър, когато повтаряше случката пред О'Нийл — обърка кога точно момчето е забило кръста.
При повторен разказ честните свидетели често си припомнят нови детайли, но не си противоречат. Отначало Пфистър каза, че Травис шепнел, но той не чувал думите. После добави, че не разбирал думите, защото били «странни» — излезе, че ги е чувал.
Данс заключи, че Пфистър си измисля.
При други обстоятелства би провела разпита по-деликатно, би го подвела неусетно да каже истината. Но измамническият му стереотип — определи го като социален лъжец — и уклончивото му поведение щяха да удължат много процеса. Данс нямаше време. Вторият кръст с днешна дата сигнализираше, че Травис навярно вече планира нападението.
— И така, Кен, има реална опасност да се озовеш в затвора.
— Какво? Не!
Тя нямаше нищо против да разиграят сюжета с доброто и лошото ченге. Погледна към О'Нийл, който каза:
— Несъмнено. И ще се доберем до истината.
— Моля ви. Вижте… — Но Пфистър не предложи нищо ново. — Не излъгах! Честно. Казах ви самата истина.
Този път обаче не ги увери, че е очевидец на разказаното. Защо виновните винаги се мислят за много умни?
— Видя ли това, което твърдиш?
Той не издържа на изпепеляващия й поглед. Сведе очи. Раменете му се отпуснаха.
— Не. Но е истина. Знам го!
— Откъде?
— Защото прочетох, че някой го е видял. В блога. «Чилтън Рипорт».
Данс се намръщи. Погледна О'Нийл. Изражението му отразяваше огледално нейното.
— Защо излъга? — попита тя.
— Исках да бия тревога! — вдигна ръце Пфистър. — Хората трябва да внимават с този психо, който дебне наоколо. Да пазят децата си. Децата са най-изложени на риск, знаете…
Данс отбеляза жеста с ръката и долови леко пискливия тон. Вече разпознаваше издайническите сигнали за измама.
— Кен. Нямаме време за губене.
О'Нийл извади белезниците.
— Не, не… аз… — Главата на Пфистър клюмна пораженчески. — Бизнесът ми не върви. Не смогвам да си плащам заемите. И…
Мъжът въздъхна тежко.
— И излъга, за да спечелиш известност? Да се превърнеш в герой? — О'Нийл огледа с отвращение новинарските екипи, строени на стотина метра от тях.
Пфистър понечи да запротестира. После отпусна ръце:
— Да. Съжалявам.
Инспекторът надраска нещо в бележника си.
— Ще говоря с прокурора.
— О, моля ви… съжалявам.
— Значи изобщо не си го видял, но си разбрал, че някой е оставил кръста и този някой е Травис?
— Аз… Да, досетих се.
— Защо не ни каза веднага? — рязко го прекъсна Данс.
— Аз… страхувах се да не се навърта наоколо.
— Не ти ли хрумна, че измишльотините ти за ритуални жертвоприношения ще ни пратят в погрешна посока? — тихо рече О'Нийл.
— Мислех, че така или иначе сте разбрали. Пишеше го в блога. Значи е истина, нали?
— Добре, Кен, да започнем отначало — търпеливо подхвана Катрин.
— Разбира се. Както кажете.
— Наистина ли имаше среща?
— Да, мадам.
Пфистър беше навлязъл толкова очевидно в последната емоционална фаза на разпита — отстъпление и признание, — че Катрин едва се сдържа да не се разсмее. Мъжът беше самата услужливост.
— И какво стана после?
— Карах по шосето и отбих тук — той посочи патетично надолу. — Когато спрях, нямаше никакъв кръст. Проведох няколко телефонни разговора, после обърнах и подкарах към пресечката. Изчаквах една кола и погледнах нагоре по пътя. И го видях. — Той отново вдигна показалец, този път към кръста.
— Значи не си видял как го поставя?
— Изобщо не го забелязах. Качулката я взех от блога. Край шосето обаче не подминах никого, така че трябва да е дошъл откъм гората. — Пфистър сбърчи чело. — И да, знаех какво означава кръстът. Изгубих ума и дума. Убиецът е бил тук, точно пред очите ми — засмя се горчиво мъжът. — Набързо заключих вратите… Нищо смело не съм вършил през целия си живот. Не съм като баща си. Той беше пожарникар. Доброволец.
Често се случваше. Най-важното при разпита е да си добър слушател, да не подхождаш предубедено и да бъдеш нащрек. Понеже Катрин Данс използваше уменията си ежедневно, свидетелите и заподозрените започваха да я възприемат като терапевт. Клетият Кен Пфистър разголваше душата си.
Но тя не предлагаше психоаналитични сеанси. Не беше нейна работа да вади наяве демоните му.
О'Нийл се взираше към гората. Заради първоначалните показания на Пфистър полицаите търсеха следи около пътя.
— Най-добре да вървим в гората. — О'Нийл пак изгледа сърдито Пфистър. — Това поне може да помогне.
Инспекторът извика свои колеги и пое към дърветата.
— Възможно ли е шофьорът на автомобила, който си изчаквал, да е забелязал нещо? — попита Данс.
— Не знам. Може би. Ако Травис още е бил наоколо. От пътя се вижда по-добре.
— Помниш ли табелата, марката?
— Не, беше мрачно. Май беше камион или ван — служебен.
— Служебен?
— Да, отзад пишеше «Щатска…» еди-какво си. Но останалото не различих. Честно.
И оттук можеше да изскочи нещо. Ще се свържат с всички калифорнийски агенции, чиито автомобили са минавали оттук.
— Добре.
Пфистър остана очарован от сдържаната похвала.
— Хубаво. Можеш да си вървиш, Кен. Но не забравяй, че срещу теб има висяща жалба.
— Разбира се, абсолютно. Наистина съжалявам. Не исках да попреча — измърмори мъжът и припряно се отдалечи.
Докато пресичаше шосето, за да се присъедини към О'Нийл и колегите му, Данс проследи как жалкият бизнесмен се качва в старата си кола.
Пишеше го в блога. Значи е истина, нали?
 

Искаше да умре.
Кели Морган безмълвно се молеше да умре. Изпаренията я задушаваха. Зрението й се замъгли. Гърдите я стягаха, носът и очите й горяха.
Болката…
По-ужасна обаче беше мисълта на какво заприличват лицето и кожата й от ужасния препарат.
Губеха й се моменти. Не си спомняше как Травис я е довлякъл долу. Дойде в съзнание в тъмната изба на баща си в мазето. Беше завързана за една тръба. Устата й беше залепена, вратът я болеше от душенето.
И едва си поемаше дъх от изпаренията от разлятата по пода течност — химикалът изгаряше очите, носа, гърлото й.
Задушаваше се… Понечи да изкрещи. Безрезултатно — тиксото запушваше плътно устата й. А и нямаше кой да я чуе. Всички бяха навън и щяха да се върнат по-късно.
Болката…
Събра сили и гневно заблъска медната тръба. Металът обаче не поддаде.
Убий ме!
Кели разбираше какво цели Травис Бригам. Можеше да я убие, ако беше продължил да я души още минута-две. Или да я застреля. Но това не му стигаше. Не, за отмъщение смахнатият перверзник искаше да я обезобрази.
Изпаренията щяха да стопят веждите и миглите й, да увредят гладката й кожа, нищо чудно да остане и без коса. Той не желаеше Кели да умре, а да я превърне в чудовище.
Откаченият перверзник с пъпчиво лице… Искаше тя да заприлича на него.
Убий ме, Травис. Защо просто не ме уби!
Спомни си маската. Ето защо я беше оставил. Като предупреждение на какво ще заприлича, щом химикалите си свършат работата.
Главата й клюмна, отпусна вяло ръце. Облегна се на стената.
Искам да умра… да умра…
Започна да вдишва дълбоко през парещия си нос. Светът постепенно избледняваше. Болката отстъпваше; Кели забравяше задуха, мислите, сълзите, горящите очи.
Отплуваше. Светлината помрачня.
Дишай дълбоко, по-дълбоко…
Всмуквай отровата.
Постигна своето!
Благодаря…
Не усещаше нито болка, нито тревога.
Топло облекчение замести избледняващите сетива и последната й мисъл, преди мракът да се спусне напълно, беше, че най-сетне завинаги се освобождава от страховете си.
 

Застанала до кръста, взряна в цветята под него, Данс се сепна от звука — беше заменила музиката от анимационно филмче с обикновено звънене. Погледна екрана на телефона.
— Привет, Ти Джей.
— Нов кръст ли, шефе? Току-що разбрах.
— Да, с днешна дата.
— О, боже! Днес?
— Да. Ти докъде стигна?
— В «Бейгъл Експрес» съм. Колкото и да е странно, никой не знае почти нищо за Травис. Обясниха, че идвал редовно на работа, но не общувал с колегите си. Не говорел много; свършела ли му смяната, просто си тръгвал. С едно момче понякога си говорели за онлайн игри. Но толкова. И никой няма представа къде може да е отишъл. Шефът му каза, че и без това се канел да уволни Травис. Откакто раздухали историята в блога, започнали да заплашват и него. Бизнесът се сринал. Клиентите се страхували.
— Добре, връщай се в управлението. Обади се на всички щатски агенции да разбереш дали техни коли са минавали оттук. Не разполагаме с номер или марка. Вероятно тъмен цвят, но търси всичко. — Данс му обясни какво е видял Пфистър. — Свържи се с «Озеленяване», «Клатранс», «Фишърис», еколозите… и каквото още ти хрумне. Провери дали Травис има мобилен телефон и кой е операторът. Може да успеят да го проследят. Отдавна се каня да го направя.
Сбогуваха се. Данс се обади на майка си. Не вдигна. Набра баща си и той отговори при второто позвъняване.
— Да, Кейти?
— Добре ли е мама?
— Да, у дома сме, но си събираме багажа.
— Какво?
— Протестиращите пред болницата са разбрали къде живеем — обясни Стюарт. — И се тълпят отвън.
— Не! — разгневи се Данс.
— Интересно е да наблюдаваш как съседите ти тръгват за работа и пред очите им размахват табели, заклеймяващи те като убиец — мрачно отбеляза баща й. — Един носи надпис: «Танц на смъртта». Остроумно, не може да се отрече.
— О, татко…
— А някой е залепил плакат с разпнатия Христос на входната врата. Май и за това обвиняват Еди.
— Мога да ви настаня в мотела, който използваме за свидетели.
— Джордж Шийди вече ни резервира стая. Ще се нанесем инкогнито — обясни Стюарт. — Не знам дали си съгласна, скъпа, но майка ти би се зарадвала да види децата. Притеснява се, че са се уплашили много, когато полицаите дошли в болницата.
— Страхотна идея. Ще ги взема от Мартин и ще ги доведа при вас. Кога се местите?
— След двайсет минути. — Той й каза адреса.
— Може ли да се чуя с нея?
— В момента говори с Бетси, скъпа. Ще я видиш, когато оставяш децата. И Шийди ще дойде да обсъдим делото.
Сбогуваха се. О'Нийл се появи откъм гората.
— Открихте ли нещо? — попита Катрин.
— Няколко отпечатъка от стъпки, които не вършат работа, сив плат като предишния и парченце кафява хартия. Жълъд, някакви зрънца. Може да са от геврек. Питър чака резултатите. Веднага ще ни уведоми.
— Уликите ще ни свършат работа при делото срещу него, но първо трябва да разберем къде се крие.
И още: кого е набелязал да нападне сега.
Данс взе телефона да се обади на Джон Боулинг, но звънът я изпревари. Съвпадението я развесели. На екрана беше изписано името му.
— Здравей, Джон.
Чутото набързо изтри усмивката й.
 

15.
 
Катрин Данс паркира колата пред къщата на Кели Морган.
Криминалистите от монтерейското шерифство вече бяха пристигнали заедно с щатски и градски полицаи.
Тълпата репортери питаха къде се крие Травис Бригам. Защо служителите на реда от Бюрото за разследване, шерифството или въобще някой не го е арестувал досега? Толкова ли е трудно да се открие седемнайсетгодишен хлапак с яке с качулка като убийците в Колумбийския и Вирджинския университет, който дебне наоколо, въоръжен с ножове и мачете, и забива кръстове край магистралите със зловещи жертвени животни?
Играе много компютърни игри. Такива младежи овладяват до съвършенство бойни техники и тактики…
Данс не отговори на въпросите на репортерите; проби си път и се вмъкна зад полицейската лента. Приближи се до линейката, паркирала точно до къщата. Млад медик със зализана назад тъмна коса слезе през задната врата. Затвори я и почука отстрани.
Линейката с Кели, майка й и брат й потегли към спешното отделение.
Данс попита Майкъл О'Нийл и медика:
— Как е тя?
— Още е в безсъзнание — поклати глава той. — Включихме я на изкуствено дишане. Не реагира. Ще чакаме.
Беше чудо, че изобщо успяха да я спасят.
Благодарение на Джонатан Боулинг. Професорът чул за втория кръст и започнал усърдно да идентифицира хората, написали критични коментари за Травис в «Чилтън Рипорт» — сравнявал псевдонимите с информация от големите обществени форуми и други източници. Анализирал дори стила, фразите и правописа на анонимните съобщения в «Чилтън Рипорт» и ги съпоставял с коментари в гимназиални форуми. Включил и студентите си. Накрая разкрили дузина имена на местни младежи, критици на Травис.
Преди половин час се беше обадил да издиктува данните им на Данс. Тя веднага нареди на Ти Джей, Рей Каранео и Ал Стемпъл да им се обадят и да ги предупредят, че вероятно са в опасност. Не успели да открият една от участничките в блога — БеллаКели — с истинско име Кели Морган. Майката обяснила, че Кели не се появила на уговорената среща с приятелки.
Стемпъл повел отряд към дома й.
Данс погледна седналия на стъпалата пред входа полицай. Огромният, около четирийсетгодишен мъжага с бръсната глава беше каубоят на Бюрото. Познаваше оръжията като петте си пръста, обичаше тактическата работа и беше патологично мълчалив, освен когато стане дума за лов и риболов (Данс съответно рядко разговаряше с него). Облегнал мускулестия си гръб на парапета на верандата, Стемпъл дишаше от кислородната маска, прикрепена към зелен резервоар.
Медикът кимна към него:
— Добре е. Прояви се като герой. Травис я беше завързал за водната тръба. Ал изтръгна тръбата с голи ръце. Отне му обаче десет минути. Вдиша доста изпарения.
— Как си, Ал? — попита Данс.
Стемпъл вдигна рамене и измърмори нещо през маската. Изглеждаше предимно отегчен. В очите му се четеше и раздразнение — сигурно защото не бе успял да застреля престъпника.
Медикът се обърна към Данс и О'Нийл:
— Трябва да ви съобщя нещо. Кели беше в съзнание минута-две, след като я изнесохме навън. Каза ми, че Травис има пистолет.
— Пистолет? Въоръжен е? — Двамата се спогледаха тревожно.
— Така каза момичето. После изгуби съзнание.
О, не… Неуравновесен младеж с пистолет. Най-лошото съчетание, поне според Данс.
О'Нийл позвъни в шерифството да съобщи за оръжието. Оттам на свой ред щяха да уведомят всички полицаи, ангажирани в издирването на Травис.
— Какъв химикал е използвал? — попита Катрин медика, когато закрачиха към втората линейка.
— Не сме сигурни. Несъмнено е токсичен. Белите й дробове вече издъхваха. След половин час щеше да е мъртва. И обезобразена.
Криминалистите старателно търсеха улики, а група полицаи обикаляха по съседите да издирват свидетели. Всички в квартала бяха загрижени и състрадателни, но също и ужасени — никой не признаваше да е видял престъпника.
А може би наистина нямаше очевидци. Отпечатъците от велосипедни гуми в долчинката зад къщата разкриваха как момчето се е промъкнало незабелязано в дома на Кели Морган.
Един криминалист донесе зловеща маска в чист найлонов плик.
— Какво, по дяволите, е това? — възкликна О'Нийл.
— Беше завързано за дървото пред прозореца на спалнята й.
Маската беше изработена от картон, изрисувана с бяло и сиво. Шипове като рогове стърчаха от черепа. Под огромните черни очи изпъкваха зашити кървави устни.
— Искал е да уплаши клетото момиче. Представете си през прозореца да ви се облещи нещо такова — потрепери Данс.
Телефонът на О'Нийл иззвъня. Данс използва паузата да се обади на Боулинг:
— Здрасти, Джон.
— Как е тя? — припряно попита професорът.
— В кома. Не се знае какво ще стане. Но поне й спасихме живота… ти го спаси. Благодаря ти.
— И Рей. И студентите ми.
— Все пак наистина съм ти признателна.
— Някакви следи към Травис?
— Няколко. — Данс не му съобщи за маската. Телефонът й изжужа. Някой изчакваше на линия. — Трябва да затварям. Продължавай да издирваш имената, Джон.
— С нокти и зъби — отвърна той.
Данс се усмихна, прекъсна разговора и отговори на следващото позвъняване:
— Здрасти, Ти Джей.
— Как е момичето?
— Не знаем. Не е добре. Какво откри?
— Не извадих късмет, шефе. Около осемнайсет вана, камиона и коли с щатска регистрация са били в района сутринта. Но не намерих някой да е минавал край кръста. От телефонната компания ми казаха, че Травис е извадил батерията. Или я е унищожил. Не могат да го проследят.
— Благодаря. Имам още няколко задачи за теб. Престъпникът е оставил тук една маска.
— Маска? За ски?
— Не. Ритуална е май. Ще помоля да я снимат, преди да я пратят в Салинас. Виж дали ще успееш да разбереш откъде е. И предупреди всички, че е въоръжен.
— О, боже! Става все по-приятно.
— Провери дали има сигнали за откраднати оръжия в областта. И виж дали бащата или други роднини имат регистрирани оръжия. Влез в базата–данни. Дано успеем да го идентифицираме.
— Дадено… И… чух за майка ти — додаде младият полицай. — Мога ли да помогна?
— Благодаря, Ти Джей. Провери за маската и оръжието.
Сбогуваха се и Данс заразглежда маската. Дали слуховете бяха верни? Дали Травис не членува в някаква секта? Отнесе се скептично към коментарите в блога, но може би не биваше да ги пренебрегва?
Ти Джей се обади след минути. Нямало съобщения за откраднати оръжия през последните две седмици. Проверил и в базата-данни за регистрирани оръжия. Калифорния либерално позволява на гражданите да си купуват пистолети, но само от лицензиран търговец, който вписва сделката. Робърт Бригам, бащата на Травис, притежаваше револвер «Колт», 38-ми калибър.
Данс забеляза О'Нийл да се взира в далечината със застинало лице.
— Какво има, Майкъл? — попита тя.
— Трябва да се връщам в кабинета. Викат ме спешно по друг случай.
— С индонезийския контейнер?
— Тръгвам — кимна мрачно О'Нийл. — Ще ти се обадя, щом разбера повече.
— Добре. Късмет!
Той се намръщи, после се обърна бързо и се качи в колата.
Изпращайки го с поглед, Данс усети тревога и празнота. Толкова ли беше неотложно наистина? «И защо — горчиво се запита тя — точно сега, когато се нуждая от присъствието му?»
Обади се на Рей Каранео:
— Благодаря за експедитивността.
Обясни му, че са пристигнали тъкмо навреме и макар Кели да е в безсъзнание, са й спасили живота.
— Да се надяваме, мадам, да се надяваме.
— Какво откри в «Гейм Шед»?
— Не е бил там предната нощ. Излъгал е, както смяташе. Но приятели… той не се занимава с другите в клуба. Идва, играе и си отива.
— Да не би някой да го укрива?
— Не останах с такова впечатление.
Данс каза на младия агент да дойде в къщата на Кели Морган.
— Разбира се.
— И още нещо, Рей.
— Да, мадам?
— Трябва да вземеш нещо от склада.
— Какво?
— Бронежилетки. За двамата.
 

Наближаваха къщата на семейство Бригам. Каранео седеше до нея. Катрин избърса дланта си в тъмните панталони и докосна дръжката на глока.
«Не искам да го използвам — помисли си. — Не и срещу момче.»
Травис едва ли беше тук. Полицаите от шерифството наблюдаваха къщата, откакто Травис избяга от «Бейгъл Експрес». Може обаче да се е промъкнал незабелязано. Данс си помисли, че няма да се поколебае, ако се наложи да стреля. Логиката беше проста. Готова бе да убие човешко същество в името на децата си. Нямаше да позволи да растат сираци.
Бронежилетката я стягаше, но й вдъхваше увереност. Наложи си да спре да я потупва.
Стъпиха върху неустойчивата веранда. Двамата полицаи от шерифството ги следваха. Семейната кола беше паркирана на покритата с чакъл алея. Камионетката на озеленителната служба също беше спряна там — рози и чемшир бяха натрупани отзад.
Данс шепнешком им разказа за малкия брат Сами:
— Едър е и изглежда агресивен, но вероятно не е опасен. Използвайте газ, ако се стигне дотам.
— Да, мадам.
Каранео кимна — беше съсредоточен, но спокоен.
Катрин изпрати полицаите в задния двор.
— Да започваме.
Тя почука по разнебитената врата.
— Бюро за разследване. Имаме заповед обиск. Отворете вратата, моля.
Ново почукване.
— Бюро за разследване. Отворете!
Ръцете им се плъзнаха към пистолетите.
След проточила се сякаш безкрайно минута и тъкмо когато вдигна ръка да потропа отново, вратата се открехна и се показа Соня Бригам. Беше плакала.
— Тук ли е Травис, госпожо Бригам?
— Аз…
— Моля, отговорете. Тук ли е Травис?
— Не. Наистина.
— Имаме съдебно разрешение да приберем вещите му.
Данс й подаде документа и влезе, следвана от Каранео. В дневната нямаше никого. Вратите към стаите на момчетата бяха отворени. Нямаше и следа от Сами. Тя огледа стаята му и забеляза купчини рисунки. Зачуди се дали момчето не се опитва да пише комикс или манга.
— Тук ли е малкият ви син? Сами?
— Играе навън. Край езерото. Знаете ли нещо за Травис? Виждал ли го е някой?
Подът на кухнята проскърца. Ръката на Данс се плъзна към кобура.
Боб Бригам застана на прага на дневната. Носеше кутия бира.
— Пак ли вие? — измърмори той. — И този път…
Гласът му заглъхна. Той грабна заповедта за обиск от жена си и се престори, че я чете.
Изгледа презрително Рей Каранео.
— Говорили ли сте с Травис? — попита Данс.
— Не. Но ние не носим отговорност за действията му.
— Нищо не е направил! — рязко изрече Соня.
— Опасявам се, че нападнатото момиче го е разпознало — каза Катрин.
Соня понечи да възрази, но замълча и се опита да преглътне сълзите.
Данс и Каранео претърсиха внимателно къщата. Не им отне много време. Нищо не подсказваше момчето да е идвало скоро тук.
— Знаем, че имате пистолет, господин Бригам. Ще проверите ли дали е тук?
Той присви очи, сякаш обмисляше предложението.
— Държа го в жабката. В сейф.
Задължително изискване на калифорнийското законодателство, щом в дома има непълнолетни.
— Зареден ли е?
— Аха. — Той вдигна рамене и зае отбранителна позиция. — Често озеленяваме в Салинас. Там е пълно с гангстери.
— Ще проверите ли дали си е на мястото?
— Не би посегнал на оръжието ми. Не би посмял. Ще го пребия.
— Проверете, моля.
Мъжът я изгледа невярващо. После излезе. Данс кимна на Каранео да го последва.
Настъпи тишина. Катрин погледна към няколкото семейни снимки по стената. Не бяха много. Изненада я фотография, на която Соня Бригам изглеждаше доста по-щастлива и млада, застанала зад касата на монтерейския лунапарк. Беше стройна и красива. Сигурно е работела там, преди да се омъжи. Навярно така се бяха запознали с Боб Бригам.
— Как е момичето? — попита Соня. — Нападнатото?
— Не знаем.
— Той е нервен. Понякога избухва. — Сълзите се стичаха по лицето й. — Но… станала е ужасна грешка. Убедена съм!
Отричането беше най-упоритата емоционална реакция в тежък момент. Костелива и непропусклива като орехова черупка.
Придружен от младия агент, бащата на Травис се върна в дневната. Изглеждаше разтревожен.
— Няма го.
— И няма как да сте го оставили другаде? — въздъхна Данс.
Той поклати глава.
— Взел ми е пистолета — констатира Боб Бригам, отбягвайки погледа на жена си.
— Оръжията не носят нищо добро — плахо додаде тя.
Той не й обърна внимание.
— Къде обичаше да ходи Травис като по-малък? — попита Катрин.
— Никъде. Често изчезваше. Но кой го знае къде е скитал?
— А има ли приятели?
— Не — рязко отвърна Бригам. — Вечно е онлайн. С този компютър…
— Непрекъснато — повтори като ехо Соня. — През цялото време.
— Съобщете ни, ако се обади. Не го насилвайте да се предаде. Не вземайте пистолета насила. Просто ни се обадете. За негово добро е.
— Разбира се — каза майката. — Разбира се.
— Ще направи, каквото му кажа. Точно каквото кажа.
— Боб…
— Тихо!
— Сега ще претърсим стаята му — обяви Данс.
— Редовна ли е? — кимна Соня към заповедта за обиск.
— Да взимат, каквото щат. Стига да го намерят, преди да ни създаде още главоболия.
Бригам запали цигара и пусна кибритената клечка в пепелника. Лицето на Соня помръкна. Жената разбра, че освен нея няма кой друг да защити сина й.
Данс извади радиостанцията от колана и извика полицаите. Единият й съобщи, че е открил нещо. След малко влезе и й го показа. Беше разбит сейф.
— Намерихме го в храстите в задния двор. И това.
Протегна празна кутия от куршуми «Ремингтън» 38-ми калибър.
— Моите — измърмори бащата.
В къщата се възцари зловеща тишина.
Агентите влязоха в стаята на Травис. Данс извади ръкавиците си и каза на Каранео:
— Да потърсим имена на приятели, адреси, места, където обича да ходи.
Преровиха купища типични за момче вещи — дрехи, комикси, дискове, игри, части от компютри, бележници, скицници. Данс забеляза, че няма нищо, свързано с музика и спорт.
Примигна, прелиствайки един бележник. Момчето беше нарисувало маска, подобна на оставената пред прозореца на Кели Морган.
Дори скицата я накара да потрепери.
Зад едно чекмедже бяха скрити тубички с крем против акне и книги със съвети — диета, лекарства и дори пилинг за белези — за страдащи от акне. Макар да имаше хлапета с далеч по-сериозни проблеми от него, Травис явно смяташе, че именно акнето отблъсква връстниците му.
Данс продължи да претърсва. Под леглото откри заключена кутия. Ключът беше в най-горното чекмедже на бюрото. Вместо очакваните порносписания и наркотици с изненада видя подредени пачки пари.
Каранео надзърна над рамото й.
— Хмм…
Около четири хиляди долара. Банкнотите бяха новички и строени като войници — сякаш от банка или банкомат, а не от купувачи на дрога. Данс добави кутията към уликите, които щяха да отнесат. Не искаше Травис да вземе парите, ако се върне, нито пък баща му да ги конфискува.
— Виж — показа й Каранео фотографии на симпатични гимназистки, повечето снимани импровизирано в двора на «Робърт Луис Стивънсън». Нямаше обаче разголени или в неприлични пози, нито пък снимки от съблекалнята или баните.
Катрин ги показа на Соня и я попита дали познава момичетата. Родителите нямаха представа.
Данс осъзна, че е виждала едно от децата — в новинарската емисия за катастрофата на девети юни. Кейтлин Гарднър — оцелялото момиче. Снимката беше по-традиционна от останалите. Кейтлин гледаше към обектива и се усмихваше мило. Данс обърна картончето и от другата страна забеляза част от фотография на спортен отбор. Травис я беше изрязал от албум.
Дали е помолил да му я даде и тя е отказала? Или се е срамувал дори да я поиска?
Агентите търсиха половин час, но не намериха нищо, което да им подскаже къде се укрива Травис; нито телефони, нито имейл адреси, нито имена на приятели. Травис нямаше бележник с адреси или дневник.
Данс реши да разгледа лаптопа на Травис. Вдигна капака. Екранът веднага светна. Тя не се изненада, че компютърът й поиска парола. Попита баща му дали я знае.
— Как не! — махна с ръка Боб. — Това е проблемът, нали? Прекаляването с игрите. Насилието. Застрелват и колят хора, какво ли не правят.
Чашата на търпението на Соня явно преля.
— И ти си играл на войници като малък. Разказвал си ми. Такива са момчетата. Но не стават задължително убийци…
— Времената бяха други — измърмори Боб Бригам. — По-спокойни, по-здравословни. Преструвахме се, че убиваме само индианци или виетконгци. Не нормални хора.
Понесли лаптопа, бележниците, кутията с парите и стотици принтирани листове и скици, Каранео и Данс се запътиха към вратата.
— Хрумвало ли ви е нещо? — попита Соня.
Катрин спря и се обърна.
— Че дори да го е направил, да е нападнал тези момичета, вината не е негова. Всички ужасни неща, които наговориха, са го извадили от равновесие. Те нападаха него, обиждаха го, злословеха. А моят Травис не каза и една лоша дума срещу тях. — С усилие на волята Соня Бригам удържаше сълзите. — Той е жертвата.
 

16.
 
На магистралата за Салинас, недалеч от прекрасната писта «Лагуна Сека», Катрин Данс натисна спирачките на форда пред строител, вдигнал преносим знак «Стоп». Два големи булдозера прекосяваха шосето, изстрелвайки червеникав прахоляк във въздуха.
Тя говореше по телефона с полицай Дейвид Рейнолдс — младежът, който им донесе компютъра на Тами. Рей Каранео беше избързал към криминалния отдел в Салинас да остави лаптопа на Травис за обработка за следи.
— Включих го — каза Рейнолдс. — И взех отпечатъци. О, и може би съм се престарал, агент Данс, но го пробвах и за експлозиви.
Често залагаха бомбени устройства в компютрите — не за да вдигат сгради във въздуха, а да унищожат информацията.
— Добре, Рейнолдс.
Младият полицай определено беше инициативен. Спомни си интелигентните му сини очи и правилното решение да извади батерията от лаптопа на Тами.
— Има отпечатъци на Травис — докладва той. — Открих и други. Проверих ги. Някои са от Самюъл Бригам.
— Братът на момчето.
— Точно така. Другите нямат съответствие в системата. Но са по-големи, вероятно от мъж.
Данс се почуди дали бащата на момчето не се е опитвал да проникне в компютъра.
— С удоволствие ще се помъча да разбия кода, ако желаете. Посещавал съм курсове.
— Оценявам предложението, но Джонатан Боулинг — запознахте се в кабинета ми — е на разположение.
— Разбира се, агент Данс. Както кажете. Къде сте сега?
— Навън, но можеш да го оставиш в Бюрото. Агент Сканлън ще подпише протокола.
— Веднага.
Катрин се озърна нетърпеливо. Кога щеше да я пропусне строителният работник? С учудване забеляза колко разкопано е наоколо — камиони и валяци пореха земята. Предишната седмица, когато мина оттук, нямаше и следа от сегашната трескава дейност.
Това беше големият пътен проект, за който Чилтън споменаваше в блога — пряката отсечка към магистрала № 101 — намеквайки, че някой извлича незаконна облага от строежа.
Забеляза, че машините принадлежат на компанията «Клинт Авъри Кънстракшън», една от най-големите на полуострова. Работниците бяха едри мъже, трудеха се усърдно, целите облени в пот. Изненада се, че до един са бели; обикновено тежката физическа работа в областта вършеха предимно латиноамериканци.
Строителят изгледа съсредоточено колата й, явно разпознал, че е полицейска, въпреки липсата на обозначителни знаци, но не я пропусна.
Най-сетне мъжът флегматично помаха. На Данс й се стори, че я изучава с поглед.
Тя подмина работната площадка, сви в страничните улички и стигна Сентрал Коуст Колидж, където в момента провеждаха летни подготвителни курсове. Студентка й посочи Кейтлин Гарднър, седнала на маса на открито с още няколко момичета, които покровителствено кръжаха около нея. Кейтлин бе симпатична девойка с руса, вързана на опашка коса. Стилни обици красяха ушите й. По нищо не се различаваше от стотиците си съученички.
След посещението при семейство Бригам Катрин се обади в дома на Кейтлин и разбра от майка й, че момичето се е записало на летни курсове в колежа, за да се подготви за последната гимназиална година в «Робърт Луис Стивънсън».
Данс забеляза как Кейтлин впери очи в нея. Взе я за поредния репортер и започна да си събира учебниците. Други две момичета проследиха тревожния й поглед, станаха и се подредиха така, че да дадат възможност на Кейтлин да избяга.
Забелязаха обаче бронежилетката и оръжието на Данс. И застинаха предпазливо.
— Кейтлин — повика я Данс.
Момичето спря.
Катрин се приближи и й показа значката. Представи се и й обясни, че е дошла да поговорят.
— Изморена е — обади се едно от момичетата.
— И притеснена.
Данс се усмихна.
— Сигурна съм. Но е важно. Нали не възразяваш да ти задам няколко въпроса?
— Дори не трябваше да е на училище — додаде друго момиче. — Но идва от уважение към Триш и Ванеса.
— Браво на теб! — Данс се почуди как посещението на часовете е израз на почит към паметта на покойните.
Неведоми са идеите на тийнейджърите…
— Кейтлин е много, много… — подхвана една от приятелките.
Данс се обърна към крехката рошава брюнетка и строго изрече:
— Говоря на Кейтлин.
Момичето млъкна.
— Добре де — измърмори Кейтлин.
— Ела насам — меко предложи Данс.
Момичето я последва към отсрещния край на моравата. Седнаха на друга маса. Кейтлин притисна чантата с учебниците към гърдите си и се заоглежда нервно наоколо. Краката й трепереха, а ръката й опипваше обиците.
Изглеждаше ужасена, дори по-уплашена от Тами.
Данс се опита да я успокои:
— Е, как е лятното училище?
— Добре. Имам си приятелки. По-добре е, отколкото да работиш или да висиш вкъщи.
Последните думи произнесе с тон, подсказващ значителен родителски натиск.
— Какво учиш?
— Химия и биология.
— Прекрасен начин да си провалиш лятото.
— Не е зле — засмя се Кейтлин. — Бива ме в науките.
— За медицински колеж ли се готвиш?
— Надявам се.
— Къде?
— О, не знам още. Може би «Бъркли». После ще видим.
— И аз съм учила там. Страхотно е.
— Така ли? Какво учеше?
— Музика — усмихна се Данс.
Всъщност не беше стъпвала в аудиториите на университета. Беше уличен музикант — свиреше на китара и пееше по улиците в Бъркли. И печелеше крайно недостатъчно.
— Е, как се справяш с всичко това?
— Не много добре — очите на Кейтлин помръкнаха. — Ужасно е. Не само заради инцидента, но и заради случилото се с Тами и Кели… Как е тя?
— Кели ли? Още не знаем. В кома е.
Една от приятелките дочу думите й и подвикна:
— Травис купил отровното вещество онлайн. От неонацистите.
Дали беше истина? Или слух?
— Той изчезна, Кейтлин — каза Данс. — Крие се някъде. Трябва да го намерим, преди да нападне още някого. Познаваш ли го добре?
— Не много. Посещавахме заедно някои часове. Засичахме се и по коридорите. Това е.
Внезапно тя се ококори уплашено и очите й се стрелнаха към близките храсти. Някакво момче си проправяше път към тях. Огледа се, вдигна футболна топка и се запъти през шубрака обратно към игрището.
— Травис си падаше по теб, нали? — настоя Катрин.
— Не! — отвърна Кейтлин.
Данс заключи, че всъщност е точно обратното — прецени по резкия отговор: един от малкото сигнали за измама, видими и без предварително проучване на нормалното поведение на събеседника.
— Никак?
— Може би малко. Но момчетата… знаете как е.
Кейтлин я измери с поглед, сякаш искаше да каже:
«И по теб са си падали. Макар и преди много, много време.»
— Разговаряхте ли?
— Понякога. За училище. За домашните и прочее.
— Споменавал ли е къде обича да ходи?
— Не. Нищо конкретно. Казваше, че харесва чистите места — край брега например. Океанът му напомнял за пейзажите в играта, по която бил запален.
Това, че обича морето, все пак беше полезна информация. Може би се криеше в някой от крайбрежните паркове. «Пойнт Лобос» да речем. В тукашния умерен климат лесно можеше да оцелее и под открито небе само със спален чувал.
— Дали е отседнал при приятели?
— Не го познавам толкова добре… Наистина. Но не съм го виждала с приятели, както аз се движа с момичетата. Все беше онлайн. Умен е. Но умът му не беше в училището. Дори в обедната почивка или в междучасията седеше отвън и се мъчеше да улови безжична връзка.
— Страхуваш ли се от него, Кейтлин?
— Ами да — каза го, сякаш беше очевидно.
— Но ти не си се изказвала лошо за него в «Чилтън Рипорт» или в други сайтове, нали?
— Не съм.
Какво я тревожеше толкова? Данс не успяваше да разгадае емоциите й. Усещаше, че изпитва нещо повече от страх.
— Защо не си писала за него?
— Ами… аз не влизам в «Чилтън». Пишат само глупости.
— Жал ли ти е за него?
— Да. — Кейтлин трескаво заопипва една от четирите обици на лявото си ухо. — Понеже…
— Какво?
Момичето щеше да се пръсне от напрежение. Очите му се насълзиха.
— Защото аз съм виновна за всичко — промълви Кейтлин.
— Какво искаш да кажеш?
— За инцидента. Аз бях виновна.
— В смисъл?
— Ами… на бала имаше едно момче, което харесвам. Майк Д'Анджело.
— На бала?
— Да. И нарочно се правеше, че не ме вижда. Залепи се за Браяна, прегръщаше я… Пред мен. За да го накарам да ревнува, отидох при Травис и го заприказвах. Дадох му ключовете за колата си пред Майк и го помолих да ме откара у дома. Предложих да оставим Триш и Ванеса и после да се позабавляваме…
— Мислеше, че Майк ще се разстрои?
— Такава глупачка съм! — възкликна през сълзи Кейтлин. — Но той се държеше като магаре, флиртуваше с Браяна.
Ето защо беше шофирал Травис.
Само и само другото момче да изпита ревност.
Обяснението на момичето разкриваше цял нов сценарий. Може би на връщане Травис е разбрал, че Кейтлин го използва, или се е ядосал, че харесва Майк. Дали не е блъснал нарочно колата? Убийство и самоубийство — импулсивен жест, често срещан при невръстните влюбени.
— Травис сигурно ми е ядосан.
— Ще наредя пред къщата ти да дежури полицай.
— Наистина ли?
— Разбира се. Лятното училище тепърва започва, нали? Скоро няма да има тестове?
— Не. Току-що започнахме.
— Е, прибери се тогава у дома.
— Трябва ли?
— Да. И остани там, докато го открием. — Данс си записа адреса на момичето. — Обади ми се, ако ти хрумне къде може да се крие.
— Разбира се.
Кейтлин взе визитката на Данс и двете се отправиха към приятелките й.
В ушите й звучеше натрапчивата флейта на Джордж Кумбо с южноафриканската група «Урубамба». Ритмите я успокоиха; с неохота сви в паркинга пред болница «Монтерей Бей» и спря музиката.
Протестиращите бяха намалели наполовина. Не видя преподобния Фиск и червенокосия му бодигард.
Вероятно се опитваха да открият майка й.
Данс влезе в болницата.
Няколко медицински сестри и лекари изразиха съпричастие — две медицински сестри искрено се просълзиха, когато видяха дъщерята на Еди. Майка й я нямаше.
Данс слезе към кабинета на шефа на охраната. Помещението беше празно. Тя хвърли поглед към интензивното отделение в отсрещния край на коридора. Тръгна натам и влезе през остъклената врата.
Мина край опасаната с жълта полицейска лента стая, в която беше умрял Хуан Милър. Табелите предупреждаваха: «Не влизай! Местопрестъпление». Данс заключи ядосано, че и това е работа на Харпър. Идиотска идея. В отделението имаше само пет стаи — трите бяха заети — а прокурорът беше затворил едната. Ами ако се наложеше да приемат още двама пациенти? А и Хуан Милър беше умрял преди месец, в стаята се бяха лекували поне дузина след него и неведнъж я бяха почиствали старателно. Едва ли щяха да намерят нови улики.
Позьорство и реклама…
Тя пое нататък.
И налетя на брата на Хуан Милър — Хулио, който я нападна преди няколко седмици.
Набитият мъж в тъмен костюм, стиснал навита на руло папка, я изгледа втренчено и застина на пет-шест крачки от нея.
Данс се напрегна и отстъпи назад, за да има време да измъкне защитния спрей и белезниците. Беше готова да се защити, ако я нападне отново, макар да си представяше как ще раздухат историята журналистите — дъщерята на заподозряната за евтаназията на Хуан Милър напада брата на жертвата.
Хулио обаче само я измерваше с любопитен поглед, в който вместо гняв и омраза се четеше учудване от съвпадението.
— Майка ти… как е могла? — прошепна.
Сякаш беше репетирал репликата предварително.
Данс понечи да отвори уста, но Хулио явно не очакваше отговор. Запъти се бавно към задния вход.
И толкова.
Никакви обиди, заплахи и насилие.
Как е могла?
Със сърце, биещо бясно от неочакваната среща, Данс си спомни как майка й спомена, че Хулио е идвал и преди. Почуди се защо е дошъл пак.
Хвърли последен поглед към полицейската лента, излезе от интензивното отделение и се отправи към кабинета на началника на охраната.
— О, агент Данс… — примигна Хенри Баском.
— Запечатали са стаята — констатира тя, след като го поздрави с усмивка.
— Там ли беше? — попита той.
Данс веднага забеляза напрежението на мъжа. Умът му работеше на бързи обороти и се чувстваше неспокоен. Защо ли?
— Запечатана е значи? — повтори тя.
— Да, мадам.
Мадам? Катрин едва не се разсмя на официалното обръщение. Преди няколко месеца тя, О'Нийл, Баском и неколцина от бившите му колеги в полицията се черпиха по бира на «Фишърманс Уорф». Реши да не увърта повече.
— Нямам много време, Хенри. Става дума за делото на майка ми.
— Как е тя?
Данс вдигна рамене и си помисли: «И аз знам колкото теб, Хенри.»
— Не е добре — отвърна.
— Поздрави я.
— Непременно. Искам да разгледам списъците на служителите и данните от регистратурата за деня, когато е починал Хуан Милър.
— Разбира се. — Само дето изобщо не го мислеше. Откровението последва след малко: — Проблемът е, че няма как.
— Защо, Хенри?
— Казаха ми да не ти предоставям никаква информация. Никакви документи. Дори не бива да разговарям с теб.
— По чие разпореждане?
— На управителния съвет — предпазливо отвърна Баском.
— И? — настоя Данс.
— И на господин Харпър, прокурора. Той разговаря с борда и с началника на персонала.
— Но това не е тайна информация. Адвокатите имат достъп до нея.
— Знам, Катрин — съгласи се бившият полицай. — Но той каза, че трябва да изчакаме адвокатът да я поиска.
— Не искам да взимам документите. Само да ги прегледам, Хенри.
Не беше незаконно да прегледа данните за присъствалите в деня на убийството, понеже те и без това щяха да излязат наяве.
По лицето на Баском се изписа нерешителност. Личеше си, че е раздвоен.
— Разбирам. Но не мога. Не и без разрешително от съдията.
Харпър беше насъскал шефа на охраната с една-единствена цел — да тормози Данс и семейството й.
— Съжалявам — каза гузно Баском.
— Няма нищо, всичко е наред, Хенри. Той обясни ли ти защо настоява?
— Не — твърде бързо отрече Баском и Данс веднага усети отклонението от обичайното му поведение.
— Какво ти каза той, Хенри?
Мълчание.
Тя се приведе към него.
Мъжът сведе очи.
— Каза… каза, че ти няма доверие. И не те харесва.
Данс се усмихна.
— Е, това е добрата новина. Харпър е последният човек на света, от чието одобрение се нуждая.
Беше пет следобед.
От паркинга на болницата Данс позвъни в Бюрото и разбра, че издирването на Травис Бригам засега е в задънена улица. Полицаите от пътния патрул и шерифството продължаваха да го търсят из традиционните за бегълци и изчезнали юноши места — училището, моловете, съучениците. Фактът, че се придвижва само с велосипед на теория ги улесняваше, но засега никой не го беше забелязал.
Рей Каранео извлече нищожна полезна информация от разхвърлените бележки и странните скици на Травис, но още търсеше разковниче към евентуалното убежище на момчето. Ти Джей се опитваше да намери източника на материалите за маската и звънеше на потенциалните жертви от блога. Понеже научи от Кейтлин, че момчето харесва крайбрежието, Данс натовари Ти Джей с допълнителна задача — да се свърже с управлението на парковете и да ги уведоми, че Травис вероятно се крие някъде из хилядите квадратни метри зелени площи.
— Добре, шефе — отвърна той изнурено — не от изтощение, а от отчаяние, каквото изпитваше и тя.
Данс се обади и на Джонатан Боулинг.
— Лаптопът на момчето е при мен. Рейнолдс го остави. Определено го бива с компютрите.
— Инициативен е. Ще стигне далеч. Откри ли нещо?
— Не. Травис е умен. Не разчита само на стандартната защита с парола. Заключил е драйва със специални криптиращи програми. Може и да не успеем да го разкодираме. Обадих се обаче на едно приятелче от университета. Последната ми надежда.
«Хмм — помисли си Данс, — колко неутрално — приятелче…» Преведе си го като «млада, ослепителна блондинка с пищни форми».
Боулинг добави на професионалния си жаргон, че провеждат и друга кампания за разкодиране с груба сила през суперкомпютър в Санта Крус.
— Системата може да разбие кода за час…
— Охо! — възкликна обнадеждено Данс.
— Или, както смятах да допълня, за две-три хиляди години. Зависи.
Данс му благодари и го посъветва да се прибира у дома да отдъхне. Долови разочарование в гласа му, докато й обясняваше, че така или иначе няма планове за вечерта и ще продължи да издирва имената на потенциалните жертви от блога.
После тя прибра децата от дома на приятелката си Мартин и тримата се запътиха към мотела, където се бяха приютили родителите й.
По пътя си припомняше събитията около смъртта на младия Хуан Милър. Всъщност тогава не им отдели особено внимание. Преследването на избягалия от затвора Даниел Пел — водач на секта, убиец и зловещ манипулатор — поглъщаше цялото й време. Даниел Пел се укриваше на полуострова с партньорката си — не по-малко опасна от него — и беше набелязал нови жертви. Данс и О'Нийл ги преследваха упорито и тя не мислеше много за Хуан Милър. Изпита само угризение за ролята, макар и нищожна, която тя самата изигра в трагичното събитие.
Как би могла да предположи, че ще замесят майка й в случая?
След десет минути Данс паркира колата на паркинга пред мотела. Маги възторжено се разскача на задната седалка.
— Бива го — по-сдържано отбеляза Уес.
Старомодното бунгало — част от луксозния «Кармел Ин» — се намираше зад основната сграда на мотела заедно с още няколко самостоятелни вили.
— Има басейн! — извика Маги. — Искам да плувам.
— Съжалявам, забравих ви банските.
Катрин понечи да предложи Еди и Стюарт да ги заведат да си купят нови бански, но си припомни, че майка й не бива да се показва на обществени места, докато преподобният Фиск и хищните му приятелчета дебнат за плячка.
— Утре ще ги донеса. Има и тенис корт, Уес. Защо не потренирате с дядо ти?
— Добре.
Слязоха от колата; Данс понесе куфарите им. Децата щяха да останат да пренощуват при родителите й.
Поеха по пътеката, оградена от чимшир и свежа зелена трева.
— Кое е тяхното? — попита Маги, балансирайки върху бордюра.
Данс й показа и детето хукна напред. Натисна звънеца и след секунда — тъкмо когато Катрин и Уес се присъединиха към нея — вратата се отвори, Еди се усмихна на внуците си и ги въведе вътре.
— Бабо! — извика Маги. — Страхотно е!
— Много е уютно. Влизайте.
Данс се опита да разгадае смисъла на усмивката, с която я посрещна Еди. Но изражението й беше информативно като празна страница.
Стюарт прегърна децата.
— Добре ли си, бабо? — попита Уес.
— Да. Как са Мартин и Стив?
— Отлично — отвърна момчето.
— С близнаците направихме планина от възглавници — обясни Маги. — И пещери.
— Ще ми разкажете за това.
Данс забеляза, че имат посетител. Адвокат Джордж Шийди се изправи и пристъпи напред, ръкува се с нея и я поздрави с дълбокия си басов глас. Върху масичката за кафе стоеше разтворено куфарче, а жълти бележници и принтирани копия бяха подредени на спретнати купчинки. Адвокатът поздрави и децата. Държеше се любезно, но от позата и изражението му личеше, че разговорът, който бяха прекъснали, не е бил никак лек. Уес изгледа подозрително Шийди.
Еди подаде лакомства на децата и те се втурнаха към детската площадка отвън.
— Наглеждай сестра си — нареди Данс.
— Добре. Хайде! — подвикна момчето на Маги и двамата изчезнаха, понесли бисквитките и кутийките с нектар. Данс погледна през прозореца да се увери, че площадката се вижда. До басейна се стигаше през заключена врата. С децата трябва винаги да си нащрек.
Еди и Стюарт се настаниха пак на дивана. Три чаши с кафе стояха почти недокоснати на малка дървена масичка. Майка й навярно ги беше приготвила при появата на Шийди.
Адвокатът попита как върви издирването на Травис Бригам.
Данс отговаряше уклончиво — и без друго не можеше да каже нищо конкретно.
— А как е момичето — Кели Морган?
— Още е в безсъзнание.
Стюарт поклати глава.
Изчерпаха темата за крайпътните кръстове и Шийди погледна въпросително към Еди и Стюарт.
— Кажете й. Всичко — каза баща й.
— Опитваме се да предугадим тактиката на Харпър. Той е консервативен, дълбоко религиозен и се противопоставя на закона за достойна смърт.
Предложението често излизаше на дневен ред в Калифорния — да се приеме указ като в Орегон, позволяващ на лекарите да помагат на хора, решили да сложат край на живота си. Темата за евтаназията — както и за абортите — беше спорна и мненията бяха силно поляризирани. Понастоящем в Калифорния съучастничеството в самоубийство се смяташе за углавно престъпление. — Иска да използва Еди за назидание. В случая не става дума за подпомагане на самоубийствен акт — майка ти ми обясни, че Хуан е бил твърде зле, за да успее да си влее сам лекарствата. Харпър обаче смята да покаже, че щатът ще съди строго всички, поощрили самоубийство. Изпраща послание: «Не нарушавайте закона, защото прокуратурата ще разнищи всяко дело. Ще се наказва и най-дребното престъпване на закона — независимо дали заподозрените са лекари или не. При това ще се наказва строго.» — Адвокатът продължи мрачно: — Харпър едва ли ще се съгласи на извънсъдебно споразумение. Иска делото да се гледа в съдебната зала и да разиграе голям и шумен процес… В случая става дума за убийство.
— Първа степен — додаде Данс.
Познаваше наказателния кодекс като петте си пръста.
— Защото е предумишлено — кимна Шийди — и Хуан Милър е служител на реда.
— Но няма утежняващи обстоятелства — добави тя, хвърляйки поглед към бледото лице на майка си. Утежняващите обстоятелства означаваха почти сигурна смъртна присъда. — Хуан Милър не беше убит по време на изпълнение на служебния си дълг.
— Колкото и да е невероятно, той обмисля и такъв вариант — изсумтя адвокатът.
— Как? Не е възможно!
— Защото официално дежурството на Хуан Милър не е било прекратено.
— Хваща се за дреболии значи? — констатира Данс.
— Луд ли е? — прошепна Стюарт.
— Не, отдаден е на каузата и е упорит. Което е по-страшно. Дело за смъртна присъда ще предизвика по-широк обществен отзвук. Точно това цели Харпър. Но не се притеснявай — няма начин да те обвинят в предумишлено убийство при утежняващи обстоятелства — обърна се Шийди към Еди. — Но смятам, че Харпър ще започне оттам.
Предумишленото убийство беше достатъчно сериозно обвинение — признаеха ли я за виновна, тя щеше да прекара двайсет и пет години в затвора.
— Не можем да се позовем на отмъщение, грешка или самозащита. Желанието да бъде сложен край на страданията и болките на пациента е смекчаващо обстоятелство, но ако съдебните заседатели са убедени, че е убит съзнателно, независимо колко милосърден е мотивът, ще те обявят за виновна в убийство първа степен.
— Следователно защитата — прекъсна го Данс — ще се основава на фактите.
— Точно така. Първо, ще оспорим аутопсията и причината за смъртта. Според патолога смъртта е настъпила, защото към морфина е добавен антихистамин и е приложена ударна доза от разтвора. Това предизвиква дихателна и сърдечна недостатъчност. Ще намерим експерти, които да оспорят твърдението и да докажат, че Хуан е умрял от естествена смърт в резултат от изгарянията. А лекарствата са страничен незначителен фактор. Второ, ще докажем, че Еди няма нищо общо със случая. Някой друг е подменил дозите нарочно или по погрешка. Ще опитаме да установим кой е бил наоколо и ще проверим дали някой не е видял убиеца. Или просто подозрително лице. Какво ще кажеш, Еди? Навърташе ли се някой из интензивното, когато умря Хуан?
— Имаше няколко медицински сестри в това крило. Никой друг. Роднините му си бяха отишли. И нямаше посетители.
— Ще проверим по-подробно — сериозно отбеляза Шийди. — А сега идва ред на големия проблем. В системата е бил добавен дифенхидрамин.
— Антихистаминов препарат — уточни Еди.
— При обиска в дома ви полицаите са открили шише от дифенхидрамин. Празно.
— Какво? — ахна Стюарт.
— Намерили го в гаража, скрито под стари дрехи.
— Невъзможно.
— И спринцовка с морфин. Същият, който е използван в системата на Хуан Милър.
— Не съм го направила аз — прошепна Еди. — В никакъв случай.
— Знаем, мамо — увери я Данс.
— Не са открили отпечатъци и други улики — добави адвокатът.
— Престъпникът е подхвърлил спринцовката и шишето — каза Катрин.
— Това ще се опитаме да докажем. Тя или той са искали да убият Хуан Милър или са го направили случайно. И в двата случая са скрили уликите в гаража, за да заблудят полицията.
Еди се намръщи. Погледна към дъщеря си.
— Помниш ли как преди няколко седмици, малко след като умря Хуан, ти казах, че чувам някакъв шум отвън. Откъм гаража. Обзалагам се, че имаше някого.
— Точно така — съгласи се тя, макар всъщност да не си спомняше. По онова време мислеше само как да заловят Даниел Пел.
— Но… — Данс замълча.
— Какво?
— Има малък проблем. Бях оставила полицай пред дома им за охрана. Харпър ще попита как така полицаят не е видял нищо.
— Ами — намеси се Еди — да проверим първо дали всъщност не е видял някого.
— Правилно — бързо се съгласи Данс и каза на Шийди името на полицая.
— И с това ще се заема. Другото, до което Харпър може да се добере, е историята как пациентът ти прошепнал: «Убий ме.» Разказала си го на няколко човека. Могат да свидетелстват.
— Така е — отбранително отсече Еди, поглеждайки крадешком към Данс.
Изведнъж се уплаши — дали щяха да я призоват да свидетелства срещу майка си? Сърцето я заболя при тази мисъл.
— Но тя нямаше да го спомене, ако наистина се е канела да го убие.
— Точно така. Но не забравяй, че Харпър залага на сензацията. Не на логиката. А подобна реплика… е, да се надяваме, че Харпър няма да разбере. — Шийди се изправи. — Ще ви уведомя, когато се чуя с експертите и получа доклада от аутопсията. Някакви въпроси?
По лицето на Еди се четеше, че има поне хиляда. Но тя само поклати глава.
— Положението не е безнадеждно, Еди. Уликите от гаража са притеснителни, но ще се постараем да ги опровергаем.
Адвокатът събра документите, подреди ги и ги прибра в куфарчето. Ръкува се и се усмихна окуражително на всички. Стюарт го изпрати до вратата — подът скърцаше под тежестта му.
И Данс се изправи.
— Децата няма ли да те притесняват? — попита майка си. — Мога да ги върна при Мартин.
— Не, не. Очаквах ги с нетърпение. — Еди си облече пуловер. — Мисля да изляза при тях.
Данс я прегърна леко. Усети как раменете на майка й се напрегнаха. Погледите им се срещнаха, после се отклониха неловко. Еди излезе навън.
Данс прегърна и баща си.
— Защо не дойдете утре на вечеря? — предложи тя.
— Ще видим.
— Добре ще е. За мама. За теб. За всички.
— Ще се опитам да я придумам.
Данс се върна в Бюрото, където още няколко часа координираше дежурствата пред къщите на потенциалните жертви и патрула пред дома на семейство Бригам, както и отчайващо безнадеждното издирване на момчето — невидимо като електроните, пренасящи злобните послания, подтикнали го към смъртоносния поход.
 

Спокойствие.
Изпита облекчение, когато към единайсет паркира пред къщата си в Пасифик Гроув. Хубаво е да се завърнеш у дома след дългия ден.
Класическата викторианска къща беше тъмнозелена със сиви капаци и первази — намираше се в североизточната част на Пасифик Гроув; ако сезонът и ветровете позволяваха и ако човек беше в настроение да съзерцава, облегнат на нестабилния парапет на верандата, би могъл дори да зърне океана.
Данс влезе в малкото антре, включи лампата и заключи вратата. Кучетата се втурнаха да я поздравят. Дилан беше черно-кафява немска овчарка, а Патси — късокосмест ретривър. Бяха кръстени съответно на великия композитор и най-известната кънтрипевица през последните сто години.
Данс прегледа електронната си поща — нямаше новини за издирването. В кухнята — просторна, но оборудвана с уреди от отминало десетилетие — си наля чаша вино и потърси нещо за ядене. Спря се на половин сандвич с пуешко, който сякаш не бе престоял прекалено дълго в хладилника.
Нахрани кучетата и ги пусна в задния двор. Канеше се да се настани пред компютъра, ала подскочи от врявата, която вдигнаха Патси и Дилан. Разлайваха се понякога така, когато катерица или котка проявеше неблагоразумие да се разходи из двора. Но не и през нощта. Данс остави чашата и потупвайки кобура на глока, излезе на верандата.
Ахна.
На четирийсетина крачки от къщата на земята лежеше кръст.
Не!
Данс извади пистолета, грабна фенер, извика кучетата и обиколи задния двор. Не беше голям, но се простираше на петдесетина крачки зад къщата и беше пълен с цветя, дъбове и брястове, астри, детелини и буйна трева. Тук оцеляваше само флора, която вирее добре върху песъчлива почва и под сянка.
Не видя никого, но задният двор предлагаше доста скришни места.
Слезе по стълбите, присви очи в мрака и огледа зловещо полюшващите се сенки на клоните.
Спираше, после тръгваше бавно, вперила поглед в пътечките и кучетата, които душеха напрегнато из двора.
Притесняваха я неспокойното им лутане и настръхналата козина по врата на Дилан.
Бавно приближи края на двора. Огледа се и се ослуша за стъпки. Не видя никаква следа от натрапника и насочи лъча на фенера към земята.
Приличаше на кръст, но отблизо не беше сигурно дали е направен нарочно, или паднали клони са го оформили случайно. Не беше вързан с жица, нямаше цветя. Задната порта беше на няколко крачки — макар и заключена, седемнайсетгодишен младеж можеше лесно да я прескочи.
Спомни си, че Травис Бригам знае името й. И лесно може да разбере къде живее.
Обиколи бавно кръста. Под нечии крака ли беше полегнала тревата? Не можеше да определи.
Несигурността беше по-страшна, отколкото ако кръстът бе оставен като заплаха.
Данс се върна в къщата и прибра пистолета в кобура.
Заключи и отиде в дневната, пълна с разностилни мебели като къщата на Травис Бригам, но по-уютна и спретната — кожата и хромът не бяха на почит. Преобладаваха ръждивокафявото и други земни цветове. Всичко бяха купували с покойния си съпруг. Отпусна се на дивана и забеляза пропуснатото повикване. Натисна бързо бутона — изписа се името на Боулинг, не беше майка й, както се надяваше.
Професорът съобщаваше, че «приятелчето» още не успявало да разгадае кода. Суперкомпютърът щял да работи цяла нощ; на сутринта щял да уведоми Данс докъде са стигнали. А, ако желае, може да му се обади. Той няма да си ляга до късно.
Данс се подвоуми дали да позвъни — искаше й се — но реши да не заема линията, в случай че Еди се обади. Обади се в шерифството, свърза се с дежурния старши инспектор и го помоли да изпрати екип да прибере кръста. Каза къде е оставен и обясни, че е отключила задната порта. Инспекторът отговори, че ще прати човек сутринта.
Данс влезе в банята, но силната гореща струя не я стопли. В главата й се въртеше натрапчиво плашещият образ на маската от дома на Кели Морган: черните очи и зашитата уста не й даваха мира.
Легна си. Остави колта върху нощното шкафче — изваден от кобура, зареден и с резервен пълнител.
Затвори очи, но въпреки изтощението не успя да заспи.
Не заради преследването на Травис Бригам, нито от уплахата преди малко. Нито пък заради проклетата маска.
Безпокоеше я една най-обикновена фраза, която непрекъснато изскачаше в ума й.
Отговорът на майка й, когато Шийди я попита дали в нощта, когато е умрял Хуан Милър, в интензивното отделение е имало свидетели.
Няколко медицински сестри в същото крило. Никой друг. Роднините му си бяха отишли. И нямаше посетители.
Данс не си спомняше с абсолютна сигурност, но й се струваше, че когато спомена на майка си за смъртта на Хуан, Еди остана изненадана. Обясни, че е била толкова заета в собственото си отделение, че не й е останало време да се отбие в интензивното.
Щом не е била там онази нощ, защо е толкова категорична, че в интензивното не се е мяркал никой?
 

Сряда
 
17.
 
В осем сутринта Катрин Данс влезе в кабинета си и се усмихна на Джонатан Боулинг, който, надянал гумени ръкавици, тракаше върху клавиатурата на компютъра на Травис.
— Знам какво да правя — ухили се той. — Гледам «От местопрестъплението».
— Хей, шефе, трябва да направим сериал и за нас — подхвърли Ти Джей от масата, която бе сбутал в ъгъла — плацдарма, откъдето се мъчеше да издири произхода на зловещата маска пред прозореца на Кели Морган.
— Добра идея — подхвана Боулинг шегата. — Сериал за кинесиката… Ще го наречете «Четецът на тялото». Може ли да ме използвате като гостуваща звезда?
Макар да не й беше до шеги, Данс се засмя.
— Аз ще съм младият единак, който винаги флиртува с красивите агентки — продължи Ти Джей. — Ще наемем ли красиви агентки, шефе? Не че ти не си. Но знаеш какво искам да кажа.
— Как върви работата?
Боулинг докладва, че суперкомпютърът засега не е успял да разбие защитния код на Травис.
Един час или триста години…
— Остава ни да чакаме.
Той свали ръкавиците и се зае отново да проследява самоличността на застрашените участници във форума на блога.
— Рей? — обърна се Данс към мълчаливия Каранео, който още преглеждаше листовете със записки и скици от стаята на Травис.
— Пълно е с врели-некипели, мадам. Неразбираеми езици, цифри, космически кораби, дървета с лица, извънземни… Рисунки на разрязани тела, сърца, органи… Бъркотия.
— Да споменава някакви места?
— Да. Само дето не са на земята.
— Ето още имена — подаде й Боулинг лист с нови шест адреса.
Данс потърси телефоните в щатската база-данни и се обади да ги предупреди.
Компютърът й сигнализира, че е получила нов имейл. Подателят я изненада. Майкъл О'Нийл. Явно наистина беше зает. Рядко й пишеше, предпочиташе да говорят лично.
 
«К.,
За съжаление огън гори под краката ни — заради изчезналия контейнер. От «Вътрешна сигурност» нервничат.
Ще ти помагам за Травис Бригам — ще наглеждам криминалистите и ще се появявам, когато мога — но повече време ще отделям на другия случай. Съжалявам.
М.»
 
Индонезийският контейнер. Явно не можеше повече да отлага случая. Изпита разочарование. Защо точно сега? Въздъхна. Почувства се самотна. През последните седмици, преследвайки убиеца Дж. Доу и Травис Бригам, с О'Нийл бяха заедно почти по цял ден. Дори със съпругата си той се виждаше по-рядко.
Наистина се нуждаеше от опита му. И не се срамуваше да признае, че ще й липсва присъствието му. Разговорите с него, споделените размисли и събития й действаха като балсам за душата. Но случаят с контейнера несъмнено беше важен и този довод й стигаше. Набързо написа отговор.
 
«Късмет! Ще ми липсваш.»
 
После върна назад и изтри последните две думи. Накрая се получи следното:
 
«Късмет. Ще поддържаме връзка.»
 
После забрави за О'Нийл.
В кабинета й имаше малък телевизор. Беше пуснат. Данс погледна към екрана и примигна шокирано. Показваха дървен кръст.
Имаше ли връзка със случая? Нов мемориал ли бяха открили?
После камерата се премести и на фокус изникна преподобният Самюъл Фиск. Предаваха протеста срещу евтаназията, който, със свито сърце отбеляза Данс, вече беше взел на прицел майка й. Един от протестиращите държеше кръста.
Усили звука. Репортерът питаше Фиск дали наистина е призовал за смъртно наказание на лекарите, извършващи аборти, както твърди «Чилтън Рипорт». Мъжът впери леден, пресметлив поглед в обектива и обясни, че либералната медия е изопачила думите му.
Спомни си цитата в «Чилтън Рипорт». Призивът за смъртно наказание звучеше съвсем категорично. Почуди се дали Чилтън ще реагира.
Намали звука на телевизора. В Бюрото си имаха достатъчно проблеми с медиите. Чрез информатори, изтекла информация и всякакви други магически начини за сдобиване с подробности по криминалните случаи журналистите бяха научили и раздухали историята за кръстовете, оставяни от гимназист като прелюдия към убийство. Линиите на Бюрото прегряха от обаждания за «Убиецът с маската», «Уеб-убиец» и «Убиецът с кръстовете» (макар Травис да не бе успял да убие жертвите си и в случая да нямаше директно замесени сайтове).
Телефоните звъняха непрекъснато. Дори любителят на публични изяви Овърби заприлича, както остроумно и нехайно се изрази Ти Джей, «на плачеща Овърба».
Катрин Данс завъртя стола и се взря през прозореца към разкривения дънер, започнал живота си като отделни дървета, слели се постепенно в един по-силен, двоен ствол. Тя често съзерцаваше възлестия чвор точно пред стъклото като някаква форма на медитация.
Сега обаче нямаше време за размисли. Обади се на Питър Бенингтън за резултатите от анализа на втория кръст и уликите, събрани в дома на Кели Морган.
Розите край втория кръст бяха овързани със същия материал, използван в цветарския магазин до работното място на Травис, но нищо повече. Парченцето, което Майкъл О'Нийл беше откъснал от сивия пуловер с качулка в дома на семейство Бригам, се беше оказал почти идентичен с открития край втория кръст. Късчето кафява хартия от гората, посочена им от Кен Пфистър, беше от опаковка бонбони М&М — Катрин знаеше, че Травис ги купува. Зърното, намерено на местопрестъплението, се оказа овес, използван в «Бейгъл Експрес» за направата на специален вид гевреци. В дома на Кели Морган момчето не беше оставило никакви следи или отпечатъци, освен листо от цвят на роза, което съвпадаше с букета до втория кръст.
Маската беше ръчно изработена, но лепилото, хартията и мастилото бяха най-обикновени и следователно не можеха да се проследят.
Химикалът, използван при опита за убийство на Кели Морган, беше хлорин — гибелна субстанция, позната още от Първата световна война.
— Приятелка на Кейтлин спомена, че го е купил от неонацистки сайт — обясни Данс на Бенингтън.
— Съмнявам се — отвърна шефът на лабораторията. — По-скоро го е взел от нечия кухня.
— Какво?
— Използвал е домашни препарати за почистване. — Специалистът уточни, че трябват само няколко прости съставки, налични във всяка бакалия и супермаркет. — Но не намерихме шишета или бутилки, които да ни подскажат точния източник.
Нищо на местопрестъплението или около него не подсказваше къде се крие момчето.
— Дейвид намина преди малко край къщата ти.
Данс се поколеба.
— Дейвид…
— Рейнолдс. Работи при криминалистите.
Ясно — младият, напорист полицай.
— Събра клоните от задния ти двор. Но още не сме определили дали са оставени умишлено, или е съвпадение. Рейнолдс каза, че не открил други следи.
— Ранобуден е, аз поех в седем.
— Допреди два месеца пишеше глоби за превишена скорост, а сега май е хвърлил око на моето място — през смях обясни Бенингтън.
Данс му благодари и се сбогуваха.
Вгледа се безпомощно в снимката на маската. Изглеждаше ужасно — жестоко и страшно. Данс взе телефона и се обади в болницата. Представи се. Попита как е Кели Морган. «Без промяна», уведоми я медицинската сестра. Все още била в кома. Вероятно щяла да оживее, но не се знаело кога ще дойде в съзнание и дали няма да остане инвалид.
Катрин Данс остави слушалката с въздишка.
И се ядоса.
Грабна пак телефона, намери номера в бележника си и занатиска яростно бутоните.
Ти Джей забеляза настървението, потупа Джон Боулинг по ръката и прошепна:
— Олеле!
Джеймс Чилтън отговори при третото позвъняване.
— Катрин Данс е. От Бюрото по разследване.
Кратка пауза. Чилтън явно си спомни коя е… и се зачуди защо го безпокои отново.
— Здравейте, агент Данс. Разбрах за новия случай.
— По същество, господин Чилтън. Спасихме жертвата — гимназистка — проследявайки псевдонима й. Отне ни много време и усилия да разберем самоличността и адреса й. Пристигнахме в дома й половин час преди да умре. Спасихме я, но е в кома и може да не се възстанови.
— Наистина съжалявам.
— По всичко личи, че нападенията ще продължат. — Данс му каза за откраднатите букети.
— Дванайсет? — смая се той.
— Няма да спре, докато не си разчисти сметките с всички, които са го нападали в блога. Пак ще ви помоля да ни дадете интернет адресите на участниците във форума.
— Отказвам.
По дяволите! Данс се разтрепери от гняв.
— Ако го направя, ще злоупотребя с доверието им. Не мога да предам читателите си.
Старата песен…
— Вижте… — измърмори Катрин.
— Изслушайте ме, агент Данс… Запишете си името на хоста ми — «Сентрал Калифорния Интернет Сървисис». В Сан Хосе. — Той й продиктува адреса и телефонния номер.
— Ще им позвъня да им съобщя, че не възразявам да ви дадат адресите на всички, писали в блога. Но не отговарям, ако поискат съдебна заповед. Това си е тяхна работа.
Данс замълча. Не беше запозната с техническата страна, но той явно се беше съгласил да изпълни молбата й, спасявайки същевременно журналистическата си чест.
— Благодаря.
Затвори телефона и подвикна на Боулинг:
— Май имаме шанс да узнаем интернет адресите.
— Какво?
— Чилтън си промени мнението.
— Страхотно! — усмихна се той като момченце, сдобило се с билети за важен футболен мач.
Данс изчака малко и се обади на компанията в Сан Хосе. Съмняваше се, че Чилтън е разговарял с тях и ще й предоставят информацията без съдебна битка. За нейна изненада обаче представителят на компанията каза:
— О, току-що се чух с господин Чилтън. Приготвих адресите, които ви трябват. Ще ви ги изпратим.
С широка усмивка Данс продиктува имейл адреса си.
— Тръгнаха. През няколко часа ще проверявам блога и ще ви пращам новите адреси.
— Спасявате им живота… буквално.
— Става дума за онова момче, което си разчиства сметките, нали? — мрачно попита мъжът. — Сатанистът? Наистина ли са открили биологични оръжия в шкафчето му?
«Божичко!» — рече си Данс. Слуховете се разпространяваха по-бързо от горски пожар.
— Засега нямаме точна представа — както винаги неангажиращо отбеляза тя.
След няколко минути компютърът й сигнализира за нов имейл.
— Ето ги — каза на Боулинг.
Той се изправи и застана зад нея. Наведе се, подпрял ръка на облегалката на стола й. Усети деликатния аромат на афтършейв. Приятно.
— Добре. Това, разбира се, са компютърни адреси. Трябва да се свържем с всички интернет доставчици и да разберем имената и истинските координати. Веднага се заемам.
Данс принтира списъка с около трийсет адреса и му го подаде. Той се върна в своя ъгъл на леговището и седна пред компютъра си.
— Май се добрахме до нещо, шефе. — Ти Джей разпращаше снимки на маската из уебсайтовете и блоговете и питаше дали на някого му говори нещо. Прокара ръка през къдравата си червена коса и продължи: — Похвали ме.
— Какво откри?
— Маската прилича на герой от компютърна игра. Кетцал.
— Какво?
— Така се казва. Демон е. Очите му пускат лъчи, с които изпепелява хората. Издава само стенания, понеже някой му е зашил устните.
— Значи си разчиства сметките с онези, които могат да общуват.
— Не съм му правил психоанализа, шефе — каза Ти Джей.
— Честен, както винаги — усмихна се Данс.
— Играта — продължи той — се казва «Дименшън Куест».
— МОРИ — обяви Боулинг, без да откъсва поглед от компютърния екран.
— Какво?
— Мултиплеърна онлайн ролева игра. Наричам ги морита. А «Дименшън Куест» е най-популярната.
— Ще ни помогне ли?
— Не знам. Ще видим, когато влезем в компютъра на Травис.
Допадна й увереността му — «когато», а не «ако». Облегна се назад, взе телефона и се обади на майка си. Тя пак не вдигна.
Накрая набра баща си.
— Здрасти, Кейти.
— Как е мама, татко? Не ми се обажда.
— О… — поколеба се той. — Притеснена е, разбира се. Май с никого не й се говори.
Данс си спомни колко дълго разговаря Еди със сестра й Бетси вчера.
— Нещо ново от Шийди?
— Не. Каза, че прави проучване.
— Татко, мама не е казала нищо, когато са я арестували, нали?
— На полицаите?
— Или на Харпър, прокурора?
— Не.
— Добре.
Прииска й се да го помоли да й даде майка й. Но нямаше да понесе отказа. Затова ведро продължи:
— Нали ще дойдете на вечеря днес?
Той я увери, че непременно ще дойдат, макар в тона му да усети несигурност.
— Обичам те, татко. Предай поздрави на мама.
— Чао, Кейти.
Данс се взира в телефона няколко минути. После се отправи към кабинета на шефа. Влезе, без да почука.
Овърби тъкмо оставяше слушалката. Кимна към телефона.
— Някакъв резултат от уликите в дома на Кели Морган? Нещо за веществото? Обадиха се от новинарския канал.
Катрин затвори вратата. Овърби я изгледа неспокойно.
— Не е биологично оръжие, Чарлс. Слухове са.
Тя изреди новите насоки — маската, щатското возило, информацията от Кейтлин Гарднър, че Травис обича крайбрежието, препаратите за почистване.
— И Чилтън съдейства. Даде ни интернет адресите на участниците във форума.
— Добре.
Телефонът на Овърби иззвъня. Той го погледна, но остави асистентката да вдигне.
— Знаеше ли, че се канят да арестуват майка ми, Чарлс?
— Аз… не, разбира се — примигна той.
— Какво ти каза Харпър?
— Че проверява натовареността на Бюрото — отбранително избъбри той. — Както ти казах вчера.
Не можа да разбере дали лъже. И знаеше защо — нарушаваше първото правило в кинесиката: «Не действай емоционално». Затова не можеше да определи дали шефът я е предал.
— Преглеждал е папките да провери дали съм променила нещо в случая «Милър».
— Не ме е уведомил.
Напрежението растеше.
Ала Овърби го разсея с усмивка:
— Не се безпокой, Катрин. Ще се поровят и ще прекратят разследването. Няма от какво да се притесняваш.
Дали знаеше нещо?
— Защо смяташ така, Чарлс? — нетърпеливо попита тя.
— Защото е невинна, естествено — изненадано отвърна той. — Майка ти не би наранила никого. И ти го знаеш.
 

Данс се върна в «Женското крило». Влезе в кабинета на агент Кони Рамирес — ниска, пищна жена с латиноамериканско потекло с черна като катран коса. Четирийсет и една годишната Рамирес беше най-поддържаната жена в местното управление и един от най-тачените агенти в Бюрото. Предлагаха й високи постове в щабквартирата на Бюрото в Сакраменто — от ФБР също се опитваха да я привлекат, но родът й беше пуснал дълбоки корени тук (предците й бяха местни фермери) и никой не можеше да я откъсне от родната земя. Бюрото на агент Рамирес беше съвсем различно от нейното — подредено и безупречно чисто. По стените имаше доста снимки, но най-големите бяха на децата й — три изпънати като пружини момчета — и на Рамирес и съпруга й.
— Здрасти, Кони.
— Как е майка ти?
— Можеш да си представиш.
— Ама че глупост са измислили — каза тя с едва доловим мелодичен акцент.
— Всъщност дойдох да те моля за услуга. Голяма.
— Каквото е по силите ми. Знаеш.
— Наех Шийди.
— А, трепачът на ченгета!
— Но ми трябват някои подробности. Помолих Хенри да разгледам списъка с посетители в болницата от деня, когато Хуан умря, но той твърдо отказа.
— Как така? Нали сте приятели?
— Харпър го е наплашил.
— Искаш да опитам аз? — разбиращо закима Рамирес.
— Ако може.
— Ще поема натам веднага, щом разпитам този свидетел. — Тя почука по папката с документи за нашумелия случай с наркотици.
— Нямаш равна.
— Представям си как бих се чувствала на твое място. Ще отида в болницата и ще стисна Харпър за гушата.
Заплашителният тон на Рамирес извика усмивка по лицето на Данс. Запъти се към кабинета си. Телефонът й иззвъня. Видя надписа «Шерифство». Надяваше се да е О'Нийл.
Не беше. Полицаят се представи и продължи:
— Агент Данс, опасявам се, че имам лоша новина.
 

18.
 
Джеймс Чилтън отдъхваше от кръстоносния поход срещу корупцията и пороците.
Помагаше на приятел да се нанесе в новия си дом.
След разговора с полицая от шерифството Катрин Данс се обади у Чилтън и Патриша я упъти към това скромно, бежово калифорнийско ранчо в покрайнините на Монтерей. Данс паркира до товарния камион, извади слушалките от ушите си и слезе от колата.
Потен, в джинси и тениска, Чилтън тътреше голям фотьойл по стъпалата пред къщата. Мъж с шорти и памучно поло мъкнеше купчина кашони. Табела в предния двор съобщаваше: «Продадено».
Чилтън слезе по стъпалата и тръгна към алеята, оградена с бордюр и саксии с цветя. Приближи се до Данс, избърса чело и кимна извинително към прашната си длан.
— Пат ми се обади, агент Данс. Пак ли има проблем с интернет адресите?
— Не. Получихме ги. Благодаря. Идвам за друго.
Мъжът с полото застана до Чилтън, измервайки Данс с дружелюбен, любопитен поглед.
Чилтън го представи. Казваше се Доналд Хокън.
Прозвуча й познато. После си спомни, че го е срещала в блога на Чилтън в рубриката «На домашния фронт». Раздел «Лични новини». Чилтън съобщаваше, че Хокън се връща в Монтерей след престой в Сан Диего.
— Ден за пренасяне — каза тя.
— Агент Данс разследва случая, свързан с форума на «Чилтън Рипорт» — обясни блогърът.
Хокън — с поддържана фигура и приятен загар — кимна съчувствено.
— От новините научих, че още едно момиче е пострадало.
Тя само поклати глава, както винаги нащрек да не даде излишна информация дори пред загрижени граждани.
Блогърът обясни, че семействата са били много близки допреди няколко години. Жените им организирали събирания, мъжете редовно ходели на голф — на анемичното игрище в Пасифик Гроув и при по-специални случаи, на «Пебъл Бийч». Преди три години Хокън се преместил в Сан Диего, но наскоро се оженил повторно, решил да продаде компанията си и да се върне.
— Ще ми отделите ли минута-две? — попита Данс.
Хокън се запъти към камиона, а Чилтън и Катрин — към служебната й «Краун Виктория». Чилтън застана очаквателно, задъхан от пренасянето.
— Току-що ми се обадиха от шерифството. Патрулните полицаи да открили нов кръст. С днешна дата.
— О, не! А Травис?
— Нямаме представа къде е. Изчезна. И вероятно е въоръжен.
— Чух — сбърчи чело Чилтън. — Откъде е взел оръжието?
— Откраднал го от баща си.
— Миналата година атакувах поддръжниците на Втората поправка — ядосано рече блогърът. — И получих безброй заплахи.
— Господин Чилтън, искам да спрете блога — нареди Данс.
— Какво?
— Докато го заловим.
Той се изсмя, сякаш е предложила нещо невъзможно.
— Абсурд!
— Чели ли сте коментарите?
— Чета ги, разбира се. Нали аз поддържам блога.
— Стават все по-злостни. Да не насъскваме допълнително Травис.
— Отказвам категорично. Няма да ме принудите да замълча.
— Но Травис избира имената на жертвите от блога. Разучава ги, разбира страховете, слабите им места. И къде живеят.
— Хората не бива да дават лична информация в публични сайтове. Посветил съм цяла рубрика на тази тема.
— Но те го правят. — Данс се опитваше да не издава отчаянието си. — Моля ви за съдействие.
— Съдействах ви. Но повече не мога да направя.
— Няма да е фатално, ако спрете за няколко дни.
— А ако не го намерите?
— Пак ще пуснете блога.
— Или ще дойдете да молите за още неща.
— Поне блокирайте личните коментари. Така няма да има нови участници под заплаха. Ще ни улесни много.
— Репресиите не водят до нищо добро — измърмори той, като я гледаше в очите. Мисионерът отново се обади.
Катрин Данс заряза стратегията на Боулинг да ласкае егото на Чилтън.
— Бива те по лозунгите: «Свобода», «Истина», «Не на репресиите» — ядосано рече. — Но това момче се опитва да убива. Господи, да бъдем реалисти! Да не политизираме проблема.
— Работата ми е да давам гласност на общественото мнение — спокойно я прекъсна той. — Първата поправка… Сега ще ми напомниш, че си била репортерка и си сътрудничила на полицията. Но има разлика. Зависела си от големите пари, от рекламодателите, от онези, които са държали в джоба си шефовете ти. Аз не съм длъжен на никого.
— Не те моля да престанеш да пишеш за престъпленията. Следвай каузата си. Просто не приемай лични коментари. И без това никой не борави с факти. Само дрънкат. И половината от приказките са лъжи. Слухове, брътвежи.
— И няма значение какво мислят? — попита той; не беше ядосан, всъщност спорът сякаш му доставяше удоволствие. — Мненията им са безсмислени? Само образованите и интелигентните — и умерените — имат право да коментират? Е, добре дошла в новия свят на журналистиката, агент Данс. Светът на свободния обмен на идеи. На дневен ред вече не са големите вестници и маститите публицисти. А хората. Не, няма да спра блога и няма да прекратя форумите. — Чилтън погледна към Хокън, който сваляше друг фотьойл от камиона. — А сега ме извини.
И той се отправи към камиона като мъченик, крачещ към кладата, но защитил с пламенно слово каузата, в която, макар и единствен, вярва горещо.
 

Като всички на полуострова — поне на възраст над шест и с достъп до медиите — Линдън Стрикланд беше чувал за случая с крайпътните кръстове.
И като повечето читатели на «Чилтън Рипорт» беше ядосан.
Четирийсет и една годишният адвокат слезе от колата и заключи вратите. Както обикновено смяташе по обяд да потича по пътеката край Севънтийн Майл Драйв — живописното шосе, свързващо Пасифик Гроув и Кармел, виещо се край вилите на звезди и крупни бизнесмени и игрището за голф «Пебъл Бийч».
Дочу шума от строежа на новата магистрала, която щеше да прекосява полята източно от Салинас. Напредваха бързо. Стрикланд представляваше неколцина дребни собственици, чиято собственост бе отнета в името на новото шосе. Съдеше щата и могъщата «Авери Кънстракшън», изправен срещу цялата им армада адвокати. Съвсем логично изгуби делото миналата седмица. Но съдията върна за доразглеждане жалбата на клиентите му срещу събарянето на домовете им. Водещата адвокатска кантора на ответника побесня от временното отлагане.
Линдън Стрикланд, от друга страна, беше на седмото небе.
Мъглата ставаше все по-плътна и в хладния ден пътеката беше изцяло на негово разположение.
Ядосан.
Стрикланд четеше коментарите на участниците във форума на «Чилтън Рипорт». Травис Бригам беше смахнато момче, издигнало в култ убийците от Колумбийския университет и Вирджинския технически институт, дебнеше момичетата нощем, беше правил опит да удуши брат си Сами и го увредил психически, беше блъснал умишлено в скалата колата на съученичката си при някакъв налудничав ритуал и беше убил две момичета.
Как, по дяволите, всички са пропуснали сигналите за опасност, които момчето е излъчвало? Родителите му, учителите… приятелите.
От маската, която видя сутринта в интернет, още го полазваха тръпки. По гърба му пробяга хлад.
Убиецът с маската…
И сега момчето се разхождаше необезпокоявано из Монтерей и си разчистваше сметките с всички, нападнали го в блога.
Стрикланд четеше редовно «Чилтън Рипорт». По някои теми не беше съгласен с Чилтън, но блогърът винаги действаше разумно и аргументираше солидно, интелигентно позицията си. Макар да се противопоставяше на абортите например, написа коментар срещу смахнатия Фиск, призовал прекъсващите бременност лекари да бъдат убивани. Стрикланд често представляваше «Планирано майчинство» и други фондации, подкрепящи правото на избор, и остана впечатлен от балансираните му възгледи.
Блогърът критикуваше и проекта за пречистване на морска вода. Адвокатът споделяше мнението му и се бе срещнал с потенциален клиент — екологична организация, която искаше да заведе дело за забрана на завода. Стрикланд написа и коментар в подкрепа на блогъра.
Тичешком заизкачва хълма — най-трудната отсечка от трасето. Оттам нататък пътеката се спускаше надолу. Изпотен, с разтуптяно сърце… той беше въодушевен от издръжливостта си.
Малко преди върха на хълма нещо привлече погледа му. Червено петно край пътеката и суматоха край него. Какво ли ставаше? Спря хронометъра и закрачи бавно през камъните, където беше забелязал аленото петно, изпъкващо ярко върху песъчливата почва, осеяна с кафяви и зелени треви.
Сърцето му заудря силно в гърдите — този път не от умора, а от страх. Веднага се сети за Травис Бригам. Но момчето набелязваше само онези, които го нападаха в интернет. Той не беше писал нищо за него.
Спокойно.
Все пак извади телефона си, готов при нужда да набере 911.
Присви очи и застина. Какво беше това, по дяволите?
— Мамка му — промърмори.
На земята бяха разхвърлени парчета месо, обградени от листа от рози. Три огромни, грозни птици — навярно лешояди — разкъсваха трескаво и лакомо месото. Наблизо се въргаляше окървавен кокал. Няколко врани го кълвяха предпазливо, откъсваха парченца и се оттегляха.
Стрикланд се взря, приведен напред, и забеляза още нещо в центъра.
Не!… В песъчливата почва беше забит кръст.
Разбра, че Травис Бригам е наоколо. С биещо като чук сърце адвокатът огледа храстите, дърветата и дюните. Можеше да се крие навсякъде. Нямаше никакво значение, че не е написал нито дума за момчето.
Линдън Стрикланд се сети за зловещата маска, запечатала се в съзнанието му като емблема на нападателя. Той се обърна и се втурна надолу по пътеката.
Беше изминал десетина крачки, когато някой изскочи от храстите и се затича бързо след него.
 

19.
 
Джон Боулинг седеше на скърцащия диван в кабинета на Данс. Навил ръкавите на раираната си тъмносиня риза, той не откъсваше очи от принтираните страници от блога на Чилтън, докато двата му телефона звъняха едновременно. Издирваше координатите и имената на хората, чиито адреси им бяха предоставили от хостинг компанията в Сан Хосе.
Притиснал самсунга си между ухото и рамото, Боулинг надраска набързо нещо и извика:
— Намерих още един. СексиГърл е Кимбърли Ранкин, форест Стрийт 128, Пасифик Гроув.
Данс си записа данните и се обади да предупреди момичето и родителите му за опасността, да го убеди да не пуска коментари в «Чилтън Рипорт» и да го помоли да обясни същото на приятелите си.
Какво ще кажеш, Чилтън?
Боулинг се взираше в компютърния екран. Данс забеляза, че се е намръщил.
— Какво има? — попита.
— Първите коментари в рубриката за крайпътните кръстове са от местни — съученици и жители на полуострова. Сега се включват от цялата страна, дори от други държави. Хора, които нямат представа къде се намира Монтерей, да не говорим какво се е случило и кой е Травис. Нападат го като оси — и него, и полицията, задето не е разследвала инцидента. Нахвърлят се и върху Бюрото.
— Пишат срещу нас?
— Да. Някой съобщава, че агент от Бюрото е разпитвал Травис в дома му, но не го е задържал.
— Откъде са разбрали, че с Майкъл ходихме там?
Той махна към компютъра.
— Природата на звяра. Информацията се разпространява. Навсякъде. Варшава, Буенос Айрес, Нова Зеландия.
Катрин се върна към доклада на криминалистите за последния кръст, открит край опустяло шосе в рядко населената северна част на Монтерей. Никакви свидетели. И почти никакви нови улики. Едно нещо обаче можеше да се окаже полезно. В пробите от почвата бяха открили пясък, нетипичен за района, където беше намерен кръстът. Не можеха обаче да го свържат с конкретно място.
Докато четеше, една мисъл не й даваше покой — коя беше следващата жертва?
Кога се канеше да нападне Травис?
И какъв ли ужасен метод смяташе да използва? Явно залагаше на бавната смърт, сякаш да компенсира дългото мъчение, на което го подлагаха виртуалните му нападатели.
— Още едно име — подвикна Боулинг и го продиктува на Данс.
— Благодаря — усмихна му се тя.
— Дължиш ми почетна значка.
Професорът пак сведе глава над записките си, измърморвайки тихо нещо. Въображението я подвеждаше или наистина го чу да добавя почти негласно: «Или вечеря»?
Реши, че фантазира. И грабна телефона.
— Това са всички засега — отпусна се назад Боулинг.
— Другите не са местни или адресите им не могат да се проследят. Щом ние не можем, и Травис няма да ги открие.
Той се протегна.
— Нетипичен работен ден за университетски преподавател, нали? — попита Данс.
— Определено. — Боулинг я погледна. — А за служител на реда?
— Хмм… също.
— Това е добра новина.
Телефонът й иззвъня. Тя забеляза, че я търсят от вътрешен номер.
— Здрасти, Ти Джей.
— Шефе… — Както често се случваше напоследък, от насмешливия тон на младия агент нямаше и помен. — Чу ли?
 

Сърцето й затуптя по-бързо, когато забеляза Майкъл О'Нийл на местопрестъплението.
— Здрасти! Мислех, че съм те изгубила за каузата.
Долови как той леко се сепна. После отвърна:
— Жонглирам с две дини под една мишница. Но това тук — кимна към разлюляната от вятъра полицейска лента — е с предимство.
— Благодаря.
Джон Боулинг се приближи. Катрин го беше помолила да я придружи. Смяташе, че може да й помогне. Най-вече да обсъдят положението, ако Майкъл О'Нийл го няма.
— Как е станало? — попита тя.
— Подредил малък декор да го уплаши. — О'Нийл кимна нагоре към пътеката. — После го догонил и го застрелял.
Стори й се, че Майкъл спести някои подробности заради Боулинг.
— Къде е?
— На десетина метра оттук — посочи инспекторът.
Трупът не се виждаше.
О'Нийл ги поведе по пътеката. След стотина крачки нагоре по възвишението забелязаха къса пътечка, отвеждаща към просека сред дърветата. Минаха под жълтата лента и видяха рози, разпръснати около вкопан в песъчливата почва кръст. Наоколо се търкаляха късове месо. Един кокал. Различиха кървави петна и следи от птици — вероятно лешояди и врани.
— Криминалистите казват, че месото е животинско — обясни О'Нийл. — Навярно говеждо, купено е от магазин. Предполагам, че убитият е тичал по пътеката, забелязал е суматохата и е дошъл да види какво става. Уплашил се е и е избягал. Травис го е настигнал по средата на пътеката.
— Как се казва жертвата?
— Линдън Стрикланд. Адвокат. Живее наблизо.
— Почакай — присви очи Данс. — Стрикланд… Май беше писал нещо в блога.
Боулинг отвори раницата си и извади дузина разпечатки.
— Да. Но не в рубриката за крайпътните кръстове. Написал е коментар на статията за завода за пречистване на морска вода. Подкрепя Чилтън.
Подаде й принтираното копие:
 
Отговор до Чилтън от Линдън Стрикланд
«Отворихте ми очите по този проблем. Нямах представа, че някой ходатайства. Прегледах проекта, предоставен на Общинската комисия по планиране, и твърдя, че макар като адвокат да съм запознат с екологичното законодателство, документът ми се стори изключително неясен. Смятам, че се нуждаем от повече прозрачност, за да дискутираме по-задълбочено темата.»
 
— Откъде е разбрал Травис, че Стрикланд ще се появи тук? Мястото е безлюдно — недоумяваше Данс.
— Това са пътеки за джогинг. Обзалагам се, че Стрикланд е споменал в някой форум колко обича да тича тук.
Споделяме твърде много информация онлайн. Твърде много.
— Но защо го е убил?
Боулинг сякаш обмисляше нещо.
— Какво има, Джон? — попита Данс.
— Само идея, но… нали помниш, че Травис е маниак на компютърните игри?
Катрин обясни на О'Нийл, че Травис обича мултиплеърните ролеви игри онлайн.
— Един от аспектите на тези игри е развитието. Героят набира сили, завоеванията му се увеличават. Иначе няма начин да успееш… С оглед на този класически модел, смятам, че Травис увеличава обхвата на потенциалните си мишени. Първо бяха хора, нападнали го директно в блога. Сега включва всички, които подкрепят Чилтън, дори коментарите им да нямат връзка в рубриката за крайпътните кръстове.
Боулинг сведе очи към късовете месо и следите от птиците по песъчливата почва.
— Броят на потенциалните жертви се увеличава неимоверно. Заплашените са стотици. Ще прегледам адресите на всички, написали макар и бегло благосклонни коментари за Чилтън.
Лошите новини нямаха край.
— Сега ще огледаме тялото, Джон — каза Данс. — Върни се в колата.
— Разбира се.
Боулинг прие с облекчение вестта, че не се налага да участва в това.
Данс и О'Нийл закрачиха през дюните към мястото, където лежеше убитият.
— Как върви случаят с контейнера?
— Напредваме — усмихна се уморено Майкъл. — «Вътрешна сигурност», ФБР, митниците… всички се включиха. Как казват… човек се издига до нивото на собственото си нещастие? Понякога ми се иска пак да седя в патрулка и да пиша глоби.
— «Ниво на компетентност» — поправи го Данс. — И всъщност ще ти писне да попълваш талони.
— Така е.
След кратка пауза О'Нийл попита:
— Как е майка ти?
Пак този въпрос. Тя се накани да си лепне фалшива усмивка, но си спомни с кого разговаря. Понижи глас:
— Не ми се обажда, Майкъл. Когато намериха Пфистър и втория кръст, аз веднага си тръгнах от съда. Нищо не й казах. Обидена е. Знам.
— Нае й адвокат — един от най-добрите на полуострова. И той я освободи под гаранция, нали?
— Да.
— Направила си всичко възможно. Не се притеснявай. Може би просто не иска да те ангажира. Заради случая с Травис.
— Може би.
— Но не го вярваш. Убедена си, че ти е сърдита. И смята, че си я предала — засмя се Майкъл.
Тя вдигна рамене. Спомни си как като беше малка, строгата жена ставаше студена и недостъпна и при най-малката пакост. Не само на шега баща й наричаше Еди «сержанта».
— Майки и дъщери — проточи О'Нийл, сякаш прочел мислите й.
Данс кимна на хората от съдебна медицина, които поставяха зелен чувал до тялото, фотографът тъкмо беше приключил. Стрикланд лежеше по корем в окървавено спортно облекло. Беше прострелян отзад. Веднъж в гърба и веднъж в главата.
— Открихме това. — Един от медиците запретна дрехата. Върху гърба на мъжа беше издълбано грубо копие на лице, напомнящо маската. Кетцал, демонът от «Дименшън Куест». Ето какво се въздържаше да спомене О'Нийл пред Боулинг.
— След като е умрял? — попита Данс.
— Да.
— Свидетели?
— Не — отвърна полицаят от шерифството. — Работниците, които строят новата магистрала на половин километър оттук, са чули изстрелите. Те се обадиха. Но никой не е видял нищо.
— Не открихме почти никакви следи, сър — подвикна един от криминалистите.
О'Нийл кимна и с Данс се запътиха към колите си.
Катрин забеляза Боулинг до аудито. Стоеше със скръстени ръце и изправени рамене. Несъмнен сигнал за напрежение. И как иначе край място, където е имало убийство.
— Благодаря, че дойде, Джон — каза му тя. — Не беше длъжен. Но се нуждаех от мнението ти.
— Разбира се — отвърна той стоически.
Данс се почуди дали някога е попадал на местопрестъпление.
Телефонът й иззвъня. Видя името и номера на Чарлс Овърби. Беше му съобщила за убийството. Сега се налагаше да дава обяснения, че жертвата не е подлагала Травис на виртуален тормоз, а е невинен страничен наблюдател. Хората щяха да изпаднат в още по-голяма паника.
— Здравей, Чарлс.
— На местопрестъплението ли си, Катрин?
— Да, изглежда…
— Хванахте ли момчето?
— Не. Но…
— Добре. По-късно ще ми разкажеш подробностите. Възникна проблем. Връщай се незабавно.
 

20.
 
— Това значи е Катрин Данс. — Голяма длан обхвана нейната, задържа я колкото изисква етикетът и я пусна.
Стори й се странно. Не постави акцента върху показателното местоимение, както се полага, фразата прозвуча по-скоро като констатация. Това е агентът.
Или — това е столът.
Тя обаче прекъсна този ред на мисли, понеже кинесиката не беше приоритет в момента — мъжът не беше заподозрян, а както се оказа, приближен на шефа на Бюрото. Приличният на захванал се с политика ръгбист Хамилтън Ройс работеше в кабинета на главния прокурор в Сакраменто. Когато и двамата седнаха — бяха в кабинета на Чарлс Овърби, Ройс обясни, че е омбудсман.
Данс погледна към Овърби. Примигвайки към Ройс — или от страхопочитание, или от любопитство, а най-вероятно и от двете — той не даде допълнителна информация за поста или мисията на посетителя.
Данс още не беше простила нехайството на шефа си, съдействал неволно — или съзнателно — на тайната операция на Харпър в архива на Бюрото.
Защото е невинна, разбира се. Майка ти не би наранила никого. И ти го знаеш…
Данс се съсредоточи върху Ройс.
— В Сакраменто чуваме добри неща за теб. Разбрах, че владееш до съвършенство езика на тялото.
Широкоплещестият петдесетинагодишен мъж с тъмна, пригладена назад коса носеше едноцветен костюм само с един нюанс по-тъмен от военноморска униформа.
— Следовател съм — вдигна рамене тя. — Просто използвам кинесиката повече от другите.
— Ето, Чарлс започна да омаловажава постиженията си. Прав беше.
Данс се усмихна предпазливо и се запита какво ли всъщност е казал Овърби и колко предпазлив е бил в похвалите или критиките. Повишенията не се раздаваха ей така, естествено. Лицето на шефа й остана безизразно. Колко трудно е да живееш в несигурност.
— Значи само с поглед можеш да разбереш какво си мисля? — жизнерадостно попита Ройс. — Според начина, по който държа ръцете си, накъде гледам, дали се червя или не. Всичко издава тайните ми.
— Малко по-сложно е — ведро отвърна тя.
— Аха.
Всъщност Данс вече го беше преценила донякъде. Определи го като мисловен, сетивен екстроверт. И вероятно макиавелиевски тип лъжец. Затова се държеше предпазливо.
— Е, наистина чуваме добри неща за теб. За онзи случай в началото на месеца… лудия убиец на полуострова. Сложна работа. Но ти успя да закопчаеш престъпника.
— Извадихме късмет.
— Не, не — намеси се бързо Овърби. — Никакъв късмет. Тя го надхитри.
Катрин осъзна, че думата «късмет» звучи критично спрямо нея самата, Бюрото и Овърби.
— А ти с какво точно се занимаваш, Хамилтън? — не смяташе да използва официалното «господин» в подобна ситуация.
— О, момче за всичко. Миротворец. Когато щатските агенции, губернаторът, събранието, дори съдът, срещат проблеми, аз се намесвам, анализирам и пиша доклад — обясни той с усмивка. — Много доклади. Надявам се, че някой ги чете. Човек никога не знае.
Много уклончив отговор. Данс си погледна часовника. За разлика от Овърби Ройс забеляза жеста. Това й беше целта.
— Хамилтън е тук във връзка със случая «Чилтън» — уточни Овърби, погледна към мъжа от Сакраменто за одобрение, после отново насочи поглед към Данс и нареди: — Запознай ни накратко.
— Разбира се, Чарлс — сухо рече тя, отбелязвайки си наум и тона, и фразата «случая Чилтън». Тя го наричаше «случая с крайпътните кръстове». Или «случая Травис Бригам». Вече имаше представа защо е дошъл Хамилтън Ройс.
Данс съобщи за новата жертва — Линдън Стрикланд, обясни как е убит и какво е участието му в блога на Чилтън.
— Значи увеличава обсега на потенциалните жертви? — намръщи се Ройс.
— Така мислим. Да.
— Улики?
— Има. Не много. И нищо не подсказва къде се укрива Травис. Издирват го полицаи от пътния патрул и от шерифството. — Поклати глава. — Няма кой знае какъв напредък. Той не шофира — придвижва се с колело. И не се появява на публични места. Консултантът ни смята, че използва техники от онлайн игрите.
— Кой е консултантът?
— Джон Боулинг. Професор от университета в Санта Крус. Помага ни много.
— При това доброволно, без хонорар — допълни Овърби.
— А каква по-точно е ролята на блога в цялата картина? — попита Ройс.
— Някои коментари са подтикнали момчето към насилие. Станало е жертва на виртуален тормоз.
— И е превъртяло.
— Правим всичко възможно да го открием — намеси се Овърби. — Полуостровът е малък.
Ройс нищо не каза. Но Данс четеше по съсредоточения му поглед, че анализира положението и го пригажда към собствените си цели.
Които най-сетне сподели:
— Катрин, в Сакраменто са обезпокоени от случая. Всички нервничат. Замесени са тийнейджъри, компютри, сайтове. И оръжие. Паралелът с Вирджинския и Колумбийския университет се налага от само себе си… Очевидно колорадските момчета са му кумири.
— Слухове. Не знаем дали е вярно. Написал го е някой в блога, който може и да не го познава.
Веждите му подскочиха, устните му потръпнаха — Данс разбра, че току-що е паднала в ръцете му. С хора като Хамилтън Ройс никога не е ясно дали всички карти са на масата, или играеш покер.
— Този блог… Разговарях с прокурора. Притесняваме се, че докато хората продължават да коментират, седим върху буре с барут. Прав ли съм? Нещо като лавина е. Е, прекалих с метафорите, но схващаш идеята… Дали няма да е по-добре да затворим блога?
— Всъщност вече помолих Чилтън да го спре.
— Нима? — учуди се Овърби.
— И какво каза той?
— Отказа, позовавайки се на свобода на словото.
— Та това е нищо и никакъв блог — изсумтя Ройс. — Не е «Кроникъл» или «Уол Стрийт Джърнъл».
— Той не смята така. Разговаряха ли с него от кабинета на прокурора?
— Не. Ако молбата дойде от Сакраменто, може да нарочи нас. И информацията ще изтече към вестниците и телевизията. Репресии. Цензура. И критиките ще компрометират губернатора, конгресмени… Не, няма как.
— Е, Чилтън отказа — повтори Данс.
— Просто се питах — бавно подхвана Ройс с вперени в Катрин очи — дали не разполагаме с нещо, което да ни помогне да го убедим?
— Тоягата или моркова? — бързо попита тя.
Той се засмя. Острият й ум явно го впечатляваше.
— От чутото излиза, че е неподкупен, тоест — морковът отпада.
Данс беше опитала и знаеше, че е прав. Но Чилтън не изглеждаше и податлив на заплахи. Всъщност беше по-скоро от хората, които им се наслаждават. И ги описват в блога си.
Освен това, макар да не харесваше Чилтън и да го смяташе за арогантен и самонадеян — не й харесваше идеята да използва наученото по време на разследването за сплашване. Във всеки случай можеше честно да отговори:
— Не съм открила нищо. Самият Джеймс Чилтън е несъществена част от случая. Той дори не е споменавал момчето. И е изтрил името му. Рубриката «Крайпътни кръстове» критикува полицията и транспортния отдел. Читателите са се нахвърлили върху Травис.
— Значи не разполагаме с нищо нередно, което да използваме.
Използваме. Ама че странно подбираше думите този човек!
— Не.
— Лошо.
Ройс изглеждаше разочарован. И Овърби го забеляза и нареди:
— Продължавай да търсиш, Катрин.
— Е… — отсече тя. — Работим денонощно да намерим момчето, Чарлс.
— Разбира се. Естествено. Но между другото… — Овърби не довърши.
— Какво? — рязко попита Данс. Гневът от случая с Робърт Харпър изплува на повърхността.
«Внимавай» — мислено се предупреди.
Овърби изкриви устни в някакво подобие на усмивка.
— Между другото… за всички ще бъде добре, ако Чилтън спре блога. И за нас, и за Сакраменто. Да не говорим за потенциалните жертви, които са коментирали там.
— Точно така — съгласи се Ройс. — Безпокоим се за жертвите.
Сигурно. Но прокуратурата се притесняваше и от обществения натиск, че не прави всичко, за да спре убиеца.
За да приключи разговора и да се върне към работата, Катрин се съгласи:
— Ще те уведомя, ако открия нещо, което бихме могли да използваме, Чарлс.
Ройс примижа. Овърби изобщо не долови иронията и се усмихна.
— Добре.
Телефонът й изжужа. Имаше съобщение. Прочете го, ахна тихо и погледна към Овърби.
— Какво има? — попита Ройс.
— Току-що са нападнали Чилтън. Трябва да вървя.
 

21.
 
Данс влезе забързано в спешното отделение на болница «Монтерей Бей».
Ти Джей стоеше смутен в центъра на фоайето.
— Здрасти, шефе! — с облекчение въздъхна.
— Как е той?
— Ще се оправи.
— Заловихте ли Травис?
— Не го е нападнало момчето.
Двойната врата към спешното отделение се отвори и Джеймс Чилтън се появи с лепенка на лицето.
— Той ме нападна! — посочи Чилтън седналия до прозореца набит мъж със зачервено лице.
До него стоеше едър полицай. Чилтън махна с ръка към него и отсече:
— Арестувай го!
Мъжът скочи.
— Той! Той е за затвора!
— Седнете, господин Брубейкър — изръмжа полицаят.
Мъжът се поколеба, изпепели с поглед Чилтън и се отпусна на стола.
Полицаят обясни на Данс положението. Преди половин час Арнолд Брубейкър придружавал проучвателен екип до мястото на бъдещия завод за пречистване на морска вода. Сварил Чилтън да снима тамошната фауна. Опитал се да му отнеме камерата и го съборил на земята. Хората от екипа извикали полиция.
Данс прецени, че раната не е сериозна.
Чилтън обаче беше побеснял.
— Този мъж погубва полуострова. Унищожава природните ни ресурси. Нашата флора и фауна. Да не говорим, че осквернява погребалните полета на олоните.
Индианците от племето олони бяха първите обитатели на тази част от Калифорния.
— Ние няма да строим върху племенните земи! — изкрещя Брубейкър. — Това са слухове. Пълни лъжи!
— Но движението в района…
— И инвестираме милиони да осигурим нови местообитания на животинската популация, и…
— Млъкнете и двамата! — сряза ги Данс.
Чилтън обаче не можеше да се спре:
— Счупи ми камерата! Като нацистите!
— Джеймс — с хладна усмивка отвърна Брубейкър, — ти пръв наруши закона, като нахлу в частна собственост. И това е нацистки похват, не смяташ ли?
— Имам право да оповестявам кой унищожава ресурсите ни.
— А аз…
— Стига! — извика им Катрин.
Замълчаха, докато Данс уточняваше подробностите с полицая. Накрая тя се обърна към Чилтън:
— Влязъл си в частна собственост. Това е престъпление.
— Аз…
— Тихо! А вие, господин Брубейкър, сте нападнали господин Чилтън — също незаконно, ако нарушителят не ви заплашва физически. Трябвало е просто да извикате полиция.
Брубейкър кимна гневно. Изглеждаше разочарован, че Чилтън се е отървал само с наранена буза. Превръзката беше прекалено малка.
— Провиненията ви са дребни. Ако подадете жалби, ще трябва да ви задържа. И двамата. Единият за нахлуване в частна собственост, другия — за физическа разправа и побой. Е?
— Но той… — захленчи със зачервено лице Брубейкър.
— Е? — със зловещо спокойствие повтори Катрин. Тонът й го накара да замлъкне незабавно.
— Добре — намръщено кимна Чилтън.
Най-сетне с изписано по лицето разочарование Брубейкър измърмори:
— Добре. Така да бъде. Но не е честно! Цяла година по седем дни седмично работя да ликвидирам наводненията… А той си седи в кабинета и ме критикува, без дори да си направи труда да провери фактите. Хората четат писанията му и ги приемат за чиста монета. И как да се противопоставя? Да си направя блог? Откъде време? — Брубейкър въздъхна драматично и се отправи към главния вход.
Когато изчезна от погледите им, Чилтън каза на Данс:
— Не строи завода от добро сърце, а за да прави пари. И съм анализирал фактите. Знам…
Замълча, забелязал мрачното й изражение.
— Джеймс. Навярно не си чул новината. Травис Бригам уби Линдън Стрикланд.
Чилтън застина.
— Линдън Стрикланд? Адвокатът? Сигурна ли си?
— Опасявам се.
Блогърът закова поглед в зелено-белите плочки по пода, чисти, но износени от подметките и токчетата на стотици угрижени пациенти и роднини.
— Линдън… Но той коментира в рубриката за завода за пречистване на морска вода, не в «Крайпътни кръстове». Не е нападал Травис. Някой друг го е убил. Линдън има доста врагове. Винаги поемаше проблемни клаузи.
— Уликите сочат единствено към Травис.
— Но защо?
— Вероятно защото те е защитил. Макар и в друга рубрика. Смятаме, че Травис разширява обсега на потенциалните мишени.
Чилтън замълча мрачно. Накрая каза:
— Просто защото е написал нещо в моя подкрепа?
— И това ме навежда на мисъл, която ме измъчва от известно време — кимна Данс. — Че Травис може да те е набелязал.
— Но какви сметки има да разчиства с мен? Аз не съм казал нищо срещу него?
— Убил е твой съмишленик. А оттук следва, че те е взел на прицел.
— Наистина ли?
— Не бива да си затваряме очите.
— Но семейството ми…
— Наредих пред къщата ти да дежури патрулка на шерифството.
— Благодаря… благодаря. Ще предупредя Пат и момчетата да внимават.
— Добре ли си? — кимна Данс към превръзката.
— Дреболия.
— Да те закарам ли у дома?
— Пат идва да ме вземе.
Тя погледна навън.
— И, за бога, остави Брубейкър на мира.
— А знаеш ли как ще се отрази заводът му на околната среда — присви очи Чилтън. — После замълча и вдигна примирено ръце. — Добре де, добре, няма да се навъртам там.
— Благодаря.
Катрин излезе и включи телефона си. Иззвъня след трийсет секунди. Беше Майкъл О'Нийл. С облекчение видя номера му върху екрана.
— Здрасти!
— Току-що чух за нападението срещу Чилтън.
— Нищо му няма — успокои го Данс и му разказа какво се е случило.
— Незаконно проникване в частна собственост. Типично в негов стил. Криминалистите обработват събраните от местопрестъплението улики. Наредих им да побързат. Но засега няма нищо полезно.
— Благодаря.
Данс понижи глас и му предаде разговора с Хамилтън Ройс.
— Страхотно. Много готвачи — загоряла манджа.
— Ще ми се тях да напъхам в тенджерата — измърмори Данс. — И да пусна газта докрай.
— Този Ройс иска да спре блога значи?
— Да. Доколкото разбирам, е притеснен от обществения отзвук.
— Почти ми дожаля за Чилтън — каза О'Нийл.
— Изкарай десет минути край него и ще си промениш мнението.
Инспекторът се изсмя.
— Аз смятах да ти звъня за друго, Майк. Поканих мама и татко на вечеря. Мама има нужда от подкрепа. Ще се радвам да дойдеш… С Ан и децата.
— Ще опитам — след кратка пауза отвърна О'Нийл. — Затънал съм до гуша в случая с контейнера. А Ан замина за Сан Франциско. Някаква галерия ще прави изложба с фотографиите й.
— Така ли? Чудесно!
Данс си спомни дочутото от разговора му с Ан вчера, когато се канеха да закусват след срещата с Ърни Сийболд. Мнението й за съпругата на О'Нийл беше противоречиво, но фотографският й талант беше безспорен.
Сбогува се с Майкъл и се отправи към колата, изваждайки слушалките. Нуждаеше се от ободряваща музика. Прегледа записите, колебаейки се между келтски и латиноамерикански ритми. Телефонът й пак иззвъня. Беше Джонатан Боулинг.
— Здрасти.
— Всички в Бюрото обсъждат новината за Чилтън. Какво стана? Добре ли е той?
Данс му разказа. Боулинг се зарадва, че никой не е пострадал, но по гласа му личеше, че се е обадил за друго. Попита я:
— Близо ли си до Бюрото, Катрин?
— Не смятах да се връщам. Трябва да взема децата и да поработя малко вкъщи. — Не сподели, че иска да избегне Овърби и Хамилтън Ройс. — Защо?
— Няколко неща. Направих списък с поддръжниците на Чилтън, писали в блога. Добрата новина е, че не са много. Логично. В блоговете са по-активни несъгласните.
— Изпрати ми списъка и ще започна да им се обаждам от къщи. Друго?
— Ще разкодираме компютъра на Травис до час-два.
— Нима? Чудесно! — Тифани — или Бамби — явно е добра хакерка.
— Ще копирам диска му на отделен драйв. Мислех, че ще искаш да го разгледаш.
— И още как! — Хрумна й нещо. — Имаш ли планове за вечерта?
— Не, отложих мечтата да си купя котка, докато приключа с вас.
— Донеси компютъра у дома. Поканила съм мама, татко и неколцина приятели.
— Разбира се.
Продиктува му адреса и затвори.
Застанала до колата в паркинга пред болницата, тя забеляза няколко медицински сестри и санитари да си тръгват. Всички вперваха погледи в нея.
Данс позна един-двама и им се усмихна. Кимнаха й в отговор, но хладно и сдържано. Мислеха си навярно: «Ето я дъщерята на Еди, която май е извършила убийство.»
 

22.
 
— Аз ще нося покупките — обяви Маги, когато спирачките на джипа изскърцаха пред къщата.
Напоследък момичето се бореше за независимост. Грабна най-големия пакет. Бяха общо четири. След като взе децата от Мартин, тримата се отбиха в «Сейфуей» да напазаруват. Ако всички поканени дойдеха, гостите щяха да са около дузина плюс няколко подрастващи с вълчи апетит.
Наклонен под тежестта на двата пакета, понесени с една ръка — за да поддържа авторитета на по-голям брат — Уес попита майка си:
— Кога ще дойде баба?
— След малко надявам се… Но може и да се откаже.
— Не, обеща да дойде.
— Тя… — Данс се усмихна объркано. — Говори ли с нея?
— Да, обади ми се през деня.
— И на мен — додаде Маги.
Значи Еди се беше обаждала на децата да ги увери, че е добре. Но страните на Данс пламнаха. Защо не беше позвънила и на нея?
Внесоха пакетите вътре.
Тя влезе в спалнята си. Патси я следваше по петите.
Погледна към сейфа с пистолета. Травис набелязваше нови мишени и знаеше, че тя е по петите му. И от ума й не излизаше заплахата — кръстът в задния й двор снощи. Реши да не оставя оръжието. Предпазлива както винаги обаче — заради децата, го заключи за няколко минути, докато вземе душ. Бързо свали дрехите си и се вмъкна под горещата струя в неуспешен опит да отмие напрежението от деня.
Сложи си джинси и широка блуза, за да прикрива пистолета, пъхнат в колана. После се запъти към кухнята.
Нахрани кучетата и разреши спора как да бъдат разпределени домашните задължения. Постара се да не повишава тон — децата още бяха притеснени от инцидента в болницата вчера. Маги щеше да разопакова продуктите, а Уес да подреди къщата, преди да дойдат гостите. За кой ли път се учуди колко разхвърляна и претрупана изглежда къщата, макар обитателите й да бяха само трима.
Спомни си — както често се случваше — времето, когато бяха четирима. И се вгледа в сватбената снимка. Бил Свенсън, преждевременно побелял, строен и с ведра усмивка, гледаше право в обектива, обгърнал раменете й.
Данс включи компютъра и докладва в имейл до Овърби инцидента в болницата.
Не беше в настроение да разговаря с него.
После изчете имейла на Боулинг с имената на хората, писали благосклонни коментари в блога на Чилтън през последните няколко месеца. Седемнайсет.
Можеше да е и по-зле.
След това се зае да издирва телефонните номера на живеещите в района и да им се обажда да ги предупреди. Изтърпя критиките им — някои невъздържани — заради неспособността на Бюрото и полицията да заловят Травис Бригам.
Прегледа и днешните съобщения в «Чилтън Рипорт». Към почти всички рубрики имаше нови коментари. Последните участници във форумите за преподобния Фиск и завода за пречистване на морска вода приемаха насериозно мисията си — и все по-разгорещено. Но писанията им отстъпваха на злостните коментари в «Крайпътни кръстове». Повечето коментатори се нахвърляха безмилостно както срещу Травис, така и един срещу друг.
Някои използваха странен правопис, други настояваха за повече информация, посланията на трети бяха заплашителни. Данс четеше внимателно — току-виж нещо й подскажеше къде се крие момчето или кого се кани да нападне. Дали Травис не се включваше също във форума, прикрит зад често срещания псевдоним «анонимен»? Накрая реши, че разковничето й убягва. Катрин Данс, майстор в разгадаването на говоримото слово, не успяваше да разбули смущаващо безмълвните викове и недоволства.
Отказа се и затвори блога.
Пристигна имейл от Майкъл О'Нийл. Съобщаваше й неприятна новина — изслушването на клаузата с имунитета на Дж. Доу беше отложено за петък. Прокурорът Ърни Сийболд смяташе за лош знак готовността на съдията да обслужва стремежа на защитата към протакане. Данс се намръщи, недоволна, че О'Нийл не й се обади да я уведоми лично по телефона. Не споменаваше и дали с децата ще дойдат на вечеря.
Данс се захвана с подготовката. Не я биваше много в кухнята и не го криеше. Но знаеше в кои магазини предлагат най-вкусната готова храна, така че вечерята щеше да е на ниво.
Заслушана в звука от видеоиграта на Уес и в пианото на Маги, тя се взря към задния двор. В ума й изплува изражението, с което майка й я проследи вчера следобед, когато тръгваше да разпитва свидетеля, открил втория кръст.
Майка ти ще разбере.
Не, няма…
Докато отваряше кутиите със зелен фасул, салата «Цезар», сьомга и препечени картофи, Данс си припомни как преди три седмици Еди седеше в кухнята й и разказваше за Хуан Милър. С болка в очите майка й сподели какво й прошепнал полицаят.
Убий ме…
Звънецът я откъсна от тревожните мисли.
Предположи кой е — приятелите и роднините просто изкачваха стъпалата на верандата и влизаха в кухнята, без да чукат и да звънят. Отвори вратата. Беше Джон Боулинг — с познатата ведра усмивка, понесъл малък пакет и голямо куфарче за лаптоп. Носеше черни джинси и тъмна раирана риза.
— Привет!
Той кимна и я последва към кухнята.
Кучетата заподскачаха около него. Боулинг се наведе и ги прегърна.
— Долу, момчета! — изкомандва Катрин.
Подхвърли няколко бисквити през задната врата и кучетата се спуснаха по стъпалата на верандата към двора.
Боулинг се изправи, избърса лице и се засмя. Бръкна в плика.
— Донесох захар.
— Захар?
— В две версии — ферментирала.
Той измъкна бутилка бяло вино.
— Страхотно.
— И печена. — Появи се торба със сладки. — Спомних си как ги гледаше вчера, когато асистентката ти се опитваше да ме угоява.
— Много си наблюдателен — засмя се Данс. — От теб ще излезе добър експерт по кинесика. Трябва да внимаваме.
— Искам да ти покажа нещо! — със светнали очи настоя Боулинг. — Къде да седнем?
Поведе го към дневната, където той извади поредния лаптоп. Изглеждаше огромен и с непозната марка.
— Ърв успя! — обясни й.
— Ърв?
— Ървинг Уеплър — приятелчето, за което ти споменах. Докторант е при нас.
Не била значи Бамби или Тиф.
— Всичко от лаптопа на Травис е качено тук.
Професорът започна да пише. За секунда екранът оживя. Данс не знаеше, че компютрите могат да реагират толкова бързо.
В другата стая Мег изсвири фалшива нота.
— Съжалявам — сбърчи чело Данс.
— Ми диез — каза Боулинг, без да вдига поглед от екрана.
— Музикант ли си? — учуди се Катрин.
— Не, не. Но имам добър слух. Вроден. Но не знам какво да правя с него. Нямам музикален талант. Не съм като теб.
— Като мен? — Не му беше разказвала за хобито си.
— Реших да те проверя — вдигна рамене той. — Не очаквах, че в «Гугъл» ще се появиш повече пъти като любител на автентичната музика, отколкото като ченге… О, разрешена ли е тази дума?
— Засега не я броят за политически некоректна.
Данс му разказа, че е неуспяла кънтрипевица, намерила утеха в уебсайта, който поддържаше с Мартин Кристенсен — «Американ Тюнз», име, заимствано от хита на Пол Саймън от седемдесетте. Сайтът беше спасително въже за Данс, чиято работа понякога я захвърляше в особено мрачни полета. Само музиката й помагаше да изплува от съзнанията на престъпниците, които преследваше.
Обясни му, че е по-скоро фолклорист. Най-известният беше Алан Ломакс — обикалял девствените кътчета на Америка и събирал традиционна музика за Библиотеката на Конгреса в средата на XX век. Данс също пътуваше из страната да събира музика, макар и не Ломаксовите маунтин, блус и блуграс. Днешният американски фолк се състоеше от африкански ритми, афропоп, латино, източноиндийски и азиатски мотиви.
«Американ Тюнз» помагаше на музикантите да запазят авторските си права, предлагаше музиката им в интернет чрез заплащане и им предоставяше събраните средства.
Боулинг изглеждаше наистина заинтригуван. И той обикаляше из страната два или три пъти годишно. Навремето бил запален по алпинизма, но се отказал.
— Гравитацията — заключи той — е непреодолима. — После кимна към стаята, откъдето долиташе музиката: — Сина или дъщерята?
— Дъщерята. Единствените струни, които синът ми познава, са на ракетата за тенис.
— Добра е.
— Благодаря — гордо каза Данс.
Правеше всичко възможно да стимулира Маги. Репетираха заедно и я водеше на уроци по пиано и рецитали.
Боулинг написа нещо и на екрана се появи многоцветна страница. Внезапно езикът на тялото му рязко се промени. Данс забеляза, че се взира над рамото й — към вратата.
След секунда на лицето му грейна усмивка.
— Здрасти. Аз съм Джон. Работя с майка ти.
Нахлупила наопаки бейзболна шапка, Меги стоеше на прага.
— Здрасти — отвърна тя.
— Вкъщи не се стои с шапка — напомни й майка й.
Маги я свали и се запъти право към Боулинг.
— Аз съм Маги.
Протегна му ръка без капчица неудобство.
— Добро ръкостискане — похвали я професорът. — И добре се справяш с пианото.
— Занимаваш ли се с музика? — усмихна се момичето.
— С дискове и даунлоуди. Дотам.
Данс вдигна поглед и не се учуди на появата на дванайсетгодишния Уес. Стоеше облегнат на рамката на вратата. И не се усмихваше.
Сърцето й подскочи. След смъртта на баща му той се мръщеше на всички мъже, с които общуваше Данс — смяташе, както й обясни терапевтът, че заплашват семейството и проявяват неуважение към паметта на баща му. Одобряваше единствено Майкъл О'Нийл — отчасти понеже полицаят беше женен и не представляваше опасност.
Отношението на момчето я притесняваше. От две години беше вдовица и понякога копнееше за романтична връзка. Искаше да излиза, да се среща с мъже. Така беше добре и за децата. Но когато излизаше, Уес беше мрачен и кисел. Часове наред го уверяваше, че поставя него и сестра му на първо място. Дни наред планираше как да му представи мъжа, с когото се среща. Понякога направо му заявяваше, че няма да търпи никакви капризи. Нищо не проработваше. Още повече, че враждебността му към последния й потенциален партньор се оказа доста по-основателна от собствената й преценка. След този случай реши да изслушва мнението на децата си и да обръща внимание на реакциите им.
Махна с ръка на Уес да дойде. Той се приближи.
— Това е господин Боулинг.
— Здрасти, Уес.
— Здрасти.
Уес протегна ръка — както винаги малко срамежливо.
Данс се накани да обясни, че Боулинг й помага в работата, за да избегне неловката ситуация, но преди да отвори уста, очите на Уес светнаха.
— Готино! «Дименшън Куест»! — възкликна момчето, вперило поглед в компютърния екран.
Данс зърна забележителната графика на заглавната страница на играта, която Боулинг явно беше извадил от компютъра на Травис.
— «Дименшън Куест» ли играехте? — удивено попита Уес.
— Не, не, просто исках да покажа нещо на майка ти. Знаеш ли какво е мултиплеърна ролева игра, Уес?
— Има си хас — отвърна той.
— Уес… — промърмори Данс.
— Исках да кажа… да, разбира се. Тя не обича да казвам «има си хас».
— Играеш ли «Дименшън Куест»? — усмихна се Боулинг. — Не съм много запознат с нея.
— Не, прекалено е магьосническа. Повече харесвам «Тринити».
— О, божичко! — възкликна Боулинг с детинско удивление. При това неподправено. — Графиката няма равна. — Обърна се към Данс и уточни: — Научна фантастика.
Що за обяснение?
— Тоест?
— Като в «Междузвездни войни», мамо.
— Аха… и Артър Кларк.
— Този пък кой е? — извъртя очи към тавана Уес.
— Все не уцелвам сравненията.
— Но за «Тринити» трябва много RAM и добра видеокарта. Иначе… — Уес сбърчи нос. — Иначе засича. Тъкмо се каниш да стреляш с лазера и… екранът застива. Лоша работа.
— Моят RAM е петица, а видеокартата — четворка — похвали се Боулинг.
— Нее! — Уес се престори, че припада. — Колко готино! Ами паметта?
— Две Т.
— Няма начин! Два терабайта!
Данс се усмихна с облекчение, че напрежението се стопи като с магическа пръчка. Но все пак се намеси:
— Никога не съм те виждала да играеш «Тринити», Уес. Не е качена на компютъра ни, нали?
Наблюдаваше зорко какво играят децата и уебсайтовете, които посещават. Но нямаше как да ги следи през цялото време.
— Не, ти не даваш — отвърна синът й. — Играя при Мартин.
— С близнаците? — удиви се Данс. Децата на Мартин Кристенсен и Стивън Кахил бяха по-малки от нейните.
— Мамо! — засмя се Уес и уточни: — Със Стив. Той има всички кодове. Ясно. Стив, който се определяше като недорасъл хлапак, поддържаше технически «Американ Тюнз».
— Има ли насилие? — обърна се Катрин към Боулинг.
Професорът и момчето се спогледаха заговорнически.
— Е? — настоя тя.
— Не точно — отвърна Уес.
— Какво означава това?
— Е, можеш да вдигнеш във въздуха цяла планета — обясни Боулинг.
— Но не е кърваво — допълни Уес.
— Става — увери я професорът. — Не е като «Резидънт Ивъл» или «Менхънт».
— Да, там може да нарежеш човек с трион — съгласи се Уес.
— Какво? — ужаси се Данс. — Играл ли си ги?
— Не! — възмути се момчето малко преувеличено. — Били Соджак ги играе. От училището. Той ни разказва.
— Стой далеч от такива забавления.
— Добре де. Но пък… — Уес хвърли поглед към Боулинг — не е задължително да използваш трион.
— Не искам да играеш тази игра. Или другите, които господин Боулинг спомена — забрани Данс с най-строгия си тон.
— Добре. Спокойно, мамо.
— Обещаваш ли?
— Да.
Поредното споглеждане с Боулинг — «Какво да се прави… такава си е.»
После двамата се впуснаха в обсъждане на други игри и технически въпроси, по които Данс бе абсолютно некомпетентна. Но се зарадва. Боулинг, разбира се, не бе потенциален романтичен партньор, но тя изпита облекчение, че поне тази вечер — която се очертаваше достатъчно напрегната — конфликтите са й спестени. Той не говореше снизходително на момчето и не се опитваше да го впечатли. Приличаха на връстници от различни епохи и явно се забавляваха.
Маги се почувства пренебрегната и се намеси:
— Имате ли деца, господин Боулинг?
— Маги — прекъсна я Данс, — не се задават лични въпроси, когато току-що си се запознала с някого.
— Всичко е наред… Нямам деца, Маги.
Момичето кимна сериозно. Катрин долови, че въпросът е повдигнат не в търсене на нови приятелчета в игрите. Маги всъщност се интересуваше дали Боулинг е женен. Тя се стремеше да омъжи майка си повече и от Мериелън Кресбах в Бюрото (при условие, че на сватбата ще е «почетен гост», а не старомодната шаферка — дъщеря й отрано проявяваше независимост).
От кухнята долетяха гласове. Еди и Стюарт бяха пристигнали. Влязоха вътре и се присъединиха към компанията.
— Бабо! — втурна се Маги към тях. — Как си?
Еди искрено се усмихна — или почти, прецени Данс. Уес също изтича към нея с облекчение. Макар напоследък да пестеше прегръдките за мама, момчето уви ръце около баба си и силно я притисна. То бе приело по-присърце инцидента в болницата.
— Кейти — подхвана баща й, — как намираш време и да готвиш при гонитбите с престъпници?
— Е, някой трябва да готви — усмихна се тя и хвърли поглед към пазарските торби от «Сейфуей», натъпкани до кофата за боклук.
Данс прегърна майка си.
— Как си?
— Добре, скъпа.
Скъпа… Лош знак. Но все пак беше дошла. Това беше важното.
Еди заразказва на децата как току-що гледала телевизионна програма за цялостно преустройство на дома. Майка й умееше да вдъхва увереност и вместо да обсъжда директно случилото се в болницата — което само щеше да ги разтревожи повече — тя успокои децата, заговаряйки за странични теми.
Данс представи Джон Боулинг на родителите си.
— Аз съм наемен работник — обясни той. — Катрин направи грешка да поиска съвет от мен и сега не може да се отърве.
Заговориха за Санта Крус, където живееше професорът, откога е тук и къде преподава. Боулинг прояви интерес към работата на Стюарт в аквариума в Монтерей Бей — оказа се, че често го посещава, а наскоро завел и племенниците си.
— И аз съм преподавал — каза Стюарт. — В университета се чувствах отлично. Изследвам основно акулите.
Джонатан се засмя.
Наляха си по чаша — първо от бутилката с бяло вино на Боулинг.
Боулинг обаче явно усети промяната в атмосферата, извини се и се захвана с компютъра.
— Не ям, преди да съм си написал домашното. Ще се видим пак след малко.
Взе компютъра и излезе от стаята.
— Приятен младеж — каза Еди.
— Много ни помага. Благодарение на него спасихме втората жертва. — Данс отвори хладилника да прибере виното. Вълнението най-сетне изплува на повърхността и тя измърмори: — Извинявай, че си тръгнах от съда толкова набързо, мамо. Бяха открили нов кръст. Трябваше да разпитам свидетеля.
— Всичко е наред, Кейти. Сигурна съм, че е било спешно. — В гласа й нямаше ирония. — И онзи клетник. Линдън Стрикланд, адвокатът. Беше известна личност.
— Така е.
Данс забеляза смяната на темата.
— Май съдеше щата. Защитава правата на потребителите.
— Обади ли се Шийди, мамо?
— Тази вечер не ми се говори за това, Кейти — примигна майка й.
— Добре — съгласи се набързо Данс като скастрено дете. — Както искаш.
— Майкъл ще дойде ли?
— Ако успее. Ан е в Сан Франциско, та той отговаря за децата. И работи по друг голям случай.
— Е, да се надяваме, че ще успее. А как е Ан? — хладно попита Еди. Според нея майчинските инстинкти на Ан доближаваха критичния минимум. А пропуските в това отношение според Еди граничеха с престъпление.
Данс отново се запита дали Майк ще дойде.
— Говори ли с Бетси? — попита майка си.
— Да, пристига тази събота.
— Ще ми гостува.
— Ако няма да те затрудни.
— Че защо да ме затрудни?
— Може да си заета — отвърна майка й. — С този случай. Нали ти е приоритет. А сега, Кейти, иди при приятеля си. С Маги ще се справим. Маги, ела да ми помагаш в кухнята.
— Идвам, бабо!
— Стю е донесъл диск с филм. Смята, че Уес ще го хареса. Спортни гафове. Хайде, момчета, пуснете го!
Съпругът й веднага долови сигнала и се запъти към телевизора.
Данс се помая безпомощно с отпуснати ръце. Изпрати с поглед майка си и излезе.
Боулинг се беше настанил на нестабилна масичка на задната веранда. Огледа наоколо и отбеляза:
— Приятно е тук.
— Наричам го Палубата — засмя се Катрин. — С главно П.
Прекарваше много време тук — сама, с децата, кучетата или приятелите и роднините.
Сивата дървена конструкция, двайсет на трийсет крачки, издигната на няколко педи над земята, беше разположена по цялото протежение на къщата. Имаше много стари плетени столове и маси. Осветяваха ги малки коледни лампички, стенни лампи и полилеи в кехлибарени нюанси. По неравните дъски се крепяха още хладилник, чешма и няколко маси. Анемични растения в нащърбени глинени и висящи саксии с незнайна възраст съставляваха еклектичната декорация.
Често след работа Данс сварваше на Палубата колеги от Бюрото, патрулната полиция и шерифството да пият бира от прастария хладилник. Независимо дали си е у дома или не, желязното правило гласеше: не нарушавай спокойствието на децата и съня на семейството, не говори грубо и не влизай в къщата, ако не си поканен.
Данс обичаше Палубата, приютявала закуски, събирания и по-тържествени събития. Тук се бяха оженили.
Сивкавите износени греди помнеха и помена на съпруга й.
Данс се настани на плетения двоен диван до приведения над огромния лаптоп Боулинг. Той се озърна и каза:
— И аз имам веранда. Но ако твоята е Голямата мечка, моята е Малката мечка.
Данс се засмя на сравнението.
Боулинг кимна към компютъра — сигнал да запретнат ръкавите.
— Няма почти никаква информация за региона или за приятелите на Травис. Нетипично за компютър на тийнейджър. Реалният свят не играе съществена роля в живота на Травис. Повечето време прекарва във виртуалния — в уебсайтове, блогове и, разбира се, ролеви игри.
Данс се разочарова. Толкова усилия хвърлиха да проникнат в компютъра… а надеждите й, че той ще им помогне, не се оправдаха.
— Що се отнася до синтетичния свят, Травис обитава предимно «Дименшън Куест» — кимна Боулинг към екрана. — Тя е най-популярната ролева игра в света. Играят я около дванайсет милиона души.
— Повече от населението на Ню Йорк.
Боулинг я описа като комбинация от «Властелина на пръстените», «Междузвездни войни» и «Втори живот» — социалният интерактивен сайт, където си създаваш въображаема самоличност.
— Доколкото разбирам, в «Дименшън Куест» е прекарвал между четири и десет часа ежедневно.
— Ежедневно?
— О, типично за участник в ролева игра! — усмихна се Боулинг. — Някои са по-зле. В реалния свят прилагат дванайсетстепенна програма «Дименшън Куест», за да помогнат на хората да преодолеят пристрастеността си към играта.
— Наистина ли?
— Абсолютно. Няма информация за любими места или приятели, но открих нещо, което може да ни свърши работа.
— Какво?
— Него.
— Кого?
— Травис.
Данс примигна, изчаквайки кулминацията на шегата. Но Джон Боулинг не се шегуваше.
— Намерил си го? Къде?
— В Етерия, фантастична страна в «Дименшън Куест».
— Той е онлайн?
— Не сега, но преди малко беше.
— Можеш ли да разбереш къде е наистина?
— Няма начин. Няма как да го проследим. Обадих се на компанията — в Англия е — и разговарях с изпълнителните директори. Сървърите на «Дименшън Куест» са в Индия и всяка секунда в играта се включват милиони.
— И щом компютърът му е при нас, значи използва на някой приятел? — попита Данс.
— Или е в клуб, или е откраднал лаптоп и се свързва безжично.
— Но когато е онлайн, знаем, че стои на едно място и имаме шанс да го намерим.
— На теория да — съгласи се той.
— Защо продължава да играе?
— Вече споменах — пристрастен е.
— Сигурен ли си, че е Травис? — кимна Данс към лаптопа.
— Няма кой друг да е. Влязох в папките му и открих списък с аватари, които е създал. Накарах неколцина студенти да влязат в играта и да ги потърсят. Днес Травис се включва и изключва на няколко пъти. Героят му се казва Страйкър. От категорията «гръмовержец», тоест — воин. Убиец по-точно. Една от студентките ми — играла е няколко години «Дименшън Куест» — го откри преди час. Скиташе се из полята и убиваше всеки срещнат. Наблюдавала го как убива цяло семейство. Мъже, жени, деца… Ограбвал труповете — намръщи се Боулинг.
— Това пък какво е?
— При тези игри, когато убиеш някого, той губи сили, точки и каквото там притежават. Но не умира завинаги. След няколко минути аватарите се съживяват. Но са немощни, докато отново не започнат да трупат мощ. Да обискираш трупа означава да изчакаш жертвата да се съживи и пак да я убиеш, докато е беззащитна. Смята се за недостойна постъпка и повечето играчи се въздържат. Все едно да убиеш ранен войник на бойното поле. Но Травис явно го прави редовно.
Част от този кошмарен свят се беше стоварил на земята, току под носовете им.
Боулинг потупа мобилния си телефон на колана.
— Ърв следи играта. Направи бот — автоматична компютърна програма — която му съобщава дали Травис е онлайн. Ще ми се обади веднага щом Травис се появи.
Данс надзърна през прозореца на кухнята и забеляза, че майка й стои, преплела пръсти.
— Мислех си — продължи Боулинг, — че няма как да го проследим, ала ако го открием онлайн и го наблюдаваме, може да научим нещо за него. Къде е, с кого общува.
— Как?
— Ще следим съобщенията му. Така комуникират играчите в «Дименшън Куест»… Но ще трябва да почакаме.
Боулинг се отпусна назад. Отпиха мълчаливо от чашите с вино.
— Мамо! — наруши тишината Уес.
Данс скочи и се отдръпна от Боулинг.
— Кога ще ядем?
— Когато дойдат Мартин и Стив.
Момчето се върна пред телевизора. Данс и Боулинг също влязоха вътре, понесли чашите си и компютъра. Професорът го прибра в куфарчето и грабна купа солени бисквитки от кухнята.
Отиде в дневната и предложи на Уес и Стю.
— Спешна помощ за повдигане на духа.
— Уха! — изкрещя момчето и напълни шепа. — Дядо, върни малко назад, та и господин Боулинг да види как пада скиорът.
Данс помогна на майка си и дъщеря си да подредят храната в големи подноси на широкия кухненски плот.
С Еди разговаряха за времето, кучетата, децата, Стюарт. След това минаха към аквариума и към други тривиални теми с една-единствена обща черта — че са безкрайно далеч от въпроса за ареста на Еди Данс.
Наблюдаваше как Уес, Боулинг и баща й седят в дневната и гледат спортното шоу. Засмяха се, когато един ръгбист залитна и налетя върху оператора. Взимаха си бисквитки от купата. Данс се усмихна на милата, успокояваща гледка.
После погледна към мобилния си телефон, разочарована, че Майкъл О'Нийл не се обажда.
Докато подреждаше масата на Палубата, пристигнаха и останалите гости — Мартин Кристенсен и съпругът й Стивън Кахил изкачиха стъпалата, следвани от деветгодишните им момчета. За радост на Уес и Маги бяха взели кафявото си кученце на име Рей.
Поздравиха топло Еди, избягвайки да споменават делото.
— Здрасти, приятелко — подвикна дългокосата Мартин на Данс, намигна й и й подаде опасно изкусителен домашно приготвен шоколадов кейк.
С Мартин се сближиха, когато тя се зае да извади Данс от летаргията на скръбта и да я върне към живота.
Сякаш я върна от виртуалния към реалния свят, помисли си Катрин.
Прегърна Стивън, който отиде в дневната при двамата мъже.
Възрастните пиха вино, докато децата разиграваха импровизирано кучешко шоу в двора. Рей определено беше репетирал и правеше, кръгчета около Патси и Дилан, заставаше на задни лапи и прескачаше пейките. Мартин обясни, че е звезда на курсовете за послушание и пъргавина.
Маги дойде и каза, че настоява да изпратят кучетата на училище.
— Ще видим — отвърна Данс.
Запалиха свещи, сложиха си пуловери и се настаниха около масата; блюдата вдигаха пара. Разговорите течаха гладко, лееше се вино. Уес забавляваше близнаците с вицове. Те се смееха не на остроумията, а понеже баткото им обръщаше внимание.
Еди се усмихваше на Мартин.
И за пръв път от два дни насам Катрин усети как мракът неусетно отстъпва.
Образите на Травис Бригам, Хамилтън Ройс, Джеймс Чилтън… и на Тъмният рицар — Робърт Харпър — избледняха и тя почувства, че може би все пак всичко ще си дойде на мястото.
Джон Боулинг се оказа добър събеседник и се вписа чудесно в компанията, макар допреди няколко часа да не познаваше никого. Със Стивън — компютърния програмист — намериха много общи теми, макар Уес непрекъснато да се намесваше в разговора.
Всички старателно избягваха да споменават проблема на Еди, тоест актуалните новини и политиката бяха в центъра на вниманието. Данс с удивление установи, че разговорът се завъртя около наболелите теми, споменати в блога на Чилтън — завода за пречистване на морска вода и магистралата до Салинас.
Стив, Мартин и Еди бяха противници на завода.
— Разбирам ви — намеси се Данс. — Но ние всички живеем тук отдавна. — Погледна към родителите си. — Не ви ли омръзна сушата?
Мартин изрази съмнение, че местните ще се възползват от извлечената в завода вода.
— Ще я продават на богатите градове в Аризона и Невада. Някой ще си напълни джобовете, а ние няма да видим и капчица.
После обсъдиха магистралата. Не бяха единодушни по тази тема.
— Ще улесни Бюрото и шерифството за случаите северно от Салинас. Но проблемът с цената…
— Какъв проблем? — прекъсна я Стив.
Изненада се, че всички я гледат недоумяващо. Разказа им прочетеното в «Чилтън Рипорт» — блогърът бе разкрил вероятна злоупотреба със служебно положение.
— Не съм чула — обади се Мартин. — Следях темата за кръстовете и не съм обърнала внимание. Сега обаче ще го прегледам. — Тя се интересуваше много от политика. — Ще прочета рубриката в блога.
— Добре.
— Не се задълбочавам в блоговете — вдигна рамене Стив. — Следя само техническите.
Данс и Джон Боулинг се усмихнаха, припомняйки си разликата, която очерта между компютърно ориентираните и «военните» блогъри.
След вечеря Данс помоли Маги да изсвири нещо.
Компанията се настани в дневната и напълниха отново чашите с вино. Боулинг седна в мекия фотьойл и пухкавия Рей побърза да скочи до него. Мартин се засмя — Рей приличаше на малко кълбо прежда.
Маги включи клавира и сериозно — като концертираща пианистка — седна и изсвири три мелодии от нотната си тетрадка — адаптирани откъси от Моцарт, Бетховен и Клементи. Справи се отлично.
Възнаградиха я с бурни аплодисменти и минаха на десерта — кейк, кафе и още вино.
Към девет и половина Мартин и Стив обявиха, че близнаците трябва да си лягат, и си тръгнаха с децата. Маги вече кроеше планове да запише Патси и Дилан в кучешкото училище на Рей.
— И ние трябва да вървим — усмихна се разсеяно Еди.
— Денят беше пълен с изненади.
— Останете още малко, мамо… Да изпием по още една чаша вино.
— Не, не. Изтощена съм, Кейти. Хайде, Стю. Да тръгваме.
Майка й я прегърна отнесено и мимолетното спокойствие се изпари.
— Обади ми се.
Катрин със свито сърце проследи как светлините на фаровете се стопяват в далечината. Каза на децата, че е време за лягане. Те пожелаха «лека нощ» на Боулинг, професорът се ръкува усмихнато и с двамата и Данс ги изпрати да се измият.
След няколко минути Уес се появи с един диск. «Призрак в раковината» — японска научнофантастична анимация.
— Заповядайте, господин Боулинг. Страхотен филм. Гледайте го, ако искате.
Данс се учуди, че Уес се държи толкова мило. Сигурно възприемаше Боулинг като неин сътрудник, а не като романтично увлечение. Но досега момчето се отнасяше резервирано и към колегите й.
— Благодаря, Уес. Писал съм статии за анимацията. Но тази не съм я гледал.
— Така ли?
— Да. Ще ти върна диска.
— Няма проблем. Лека нощ.
Момчето се оттегли в стаята си.
Останаха сами. Но само за секунда. Появи се и Маги, понесла своя подарък.
— Това са мои записи — подаде му тя диск в кутийка за бижута.
— Онези, за които ми спомена на вечеря? — попита Боулинг. — Когато господин Стоун се оригнал на фона на Моцарт?
— Да!
— За мен ли е?
— Разбира се. Имам милиони. Мама ги направи.
— Благодаря, Маги.
Момичето се изчерви. Рядко се случваше. Сбогува се и пое към стаята си.
— Не се налага да го записваш — пошепна му Данс.
— О, не. Напротив. Тя е великолепно дете.
Боулинг пъхна диска в компютърното си куфарче и огледа диска от Уес.
— Колко пъти си ги гледал? — сниши глас Данс.
— «Призрак в раковината»? Двайсет-трийсет пъти… и двете продължения. Така и не успях да ги улича в лъжа.
— Оценявам жеста ти. Означава много за него.
— Усетих, че е развълнуван.
— Изненадвам се, че нямаш деца. Личи си, че ги разбираш.
— Е, не стана. Но ако човек иска деца, не е зле да има и жена. А аз съм от онези мъже, с които трябва да си нащрек. Нали така казвате?
— Да си нащрек? Защо?
— Не излизай с мъж над четирийсетте, който не се е женил.
— В това отношение аз съм фаталистка.
— Просто не съм срещал жена, с която да поискам да заживея.
Данс забеляза потрепването на клепачите и леката промяна в тона. Реши да не се задълбочава.
— Ти си… — подхвана Боулинг и сведе очи към пръстена с перла на лявата й ръка.
— Аз съм вдовица — довърши Данс.
— О, съжалявам.
Тя кимна.
— Катастрофа — допълни, усещайки само лек повей от някогашната мъка.
— Ужасно.
Не спомена нищо повече за инцидента и съпруга си, просто защото вече не искаше да говори за миналото.
— Значи си заклет ерген, а?
— Май да. Е, думата е малко остаряла…
Данс се запъти към кухнята да донесе още вино. Машинално взе червеното — любимото на Майкъл О'Нийл, — но после си спомни, че Боулинг предпочита бяло. Напълни чашите до половина.
Поговориха за живота на полуострова, за колоездене из планините и пътешествия. Той често се мятал в стария пикап и поемал към някоя планина или щатски парк.
— Тази седмица смятам да покарам колело. Нещо нормално на острова на лудостта.
Разказа й по-подробно и за семейното събиране.
— В Напа?
— Да. — Повдигна насмешливо вежди. — Роднините ми са… как да кажа…
— Роднини…
— Улучи право в целта — засмя се той. — Двама здрави родители. Двама братя, с които що-годе се спогаждам, макар да се разбирам повече с децата им. Лели и чичовци. Ще се справя. Ще се лее вино, храна в изобилие… Ще гледаме залезите… но не дълго, слава богу. Най-много два.
Възцари се мълчание. Спокойно мълчание. Данс не усети нужда да го запълва.
Телефонът на Боулинг наруши тишината. Той погледна към екрана. Езикът на тялото му веднага нададе сигнал за тревога.
— Травис е онлайн. Да се залавяме за работа.
 

24.
 
Боулинг затрака по клавиатурата и заглавната страница на «Дименшън Куест» изникна почти мигновено на екрана.
Отвори се прозорец с надпис: «Добре дошъл!». Под него се появи рейтинг от организация с абревиатура ЕРСБ.
После с няколко уверени натискания на клавишите Боулинг ги въведе в Етерия.
Данс се почувства странно. Аватарите — фантастични създания, някои с човешки облик — скитаха из просека в гора с огромни дървета. Имената им бяха изписани в балони над главите. Повечето се биеха, но някои просто вървяха, тичаха или яздеха коне и други същества. Трети летяха във въздуха. Тя с изненада установи, че всички се движат плавно и израженията им са съвсем достоверни. Графиката беше забележителна, почти като на кино.
Затова и битките, и жестоките кръвопролития изглеждаха мъчителни като наяве.
Данс се напрегна, краката й затупкаха по пода — класически сигнал за стрес. Ахна, когато един воин обезглави друг точно пред погледите им.
— Истински хора ли ги управляват?
— Няколко са ГГ — генерирани герои, които играта сама създава. Но останалите са на хора в… навсякъде: Кейптаун, Мексико, Ню Йорк, Русия. Повечето играчи са мъже, но има и жени. И средната възраст не е малка. Основната група са тийнейджъри и младежи под трийсет, но има и възрастни. Играят и юноши, и зрели хора, черни, бели, инвалиди, атлети, адвокати, чистачи… В синтетичния свят можеш да бъдеш какъвто пожелаеш.
Друг воин уби с един замах противника си. Кръвта избухна като гейзер. Боулинг изсумтя.
— Но не са равнопоставени. Оцеляват най-отдадените на играта и най-силните, а силата добиват, като се борят и убиват. Порочен кръг. В буквалния смисъл на думата.
Данс почука по екрана и посочи жена на преден план, застанала с гръб към тях.
— Ти ли си това?
— Аватарът на една от студентките ми. Влизам през нейния акаунт.
Името над нея беше Грийнлийф.
— Ето го! — възкликна Боулинг. Двамата се приведоха към екрана и раменете им се докоснаха. Професорът сочеше аватара на Травис — Страйкър — на около стотина крачки от Грийнлийф.
Страйкър беше едър, мускулест мъж. Данс веднага забеляза, че докато другите аватари бяха брадати или с груби, обветрени лица, лицето на Страйкър беше гладко като на новородено бебе. Спомни си битката на момчето с акнето.
Можеш да бъдеш какъвто пожелаеш…
Страйкър — «гръмовержец», както й беше обяснил Боулинг — явно имаше воинска слава. Другите го поглеждаха, обръщаха се и изчезваха. Неколцина го нападнаха — веднъж му се нахвърлиха двама едновременно. Той ги уби с един замах. Зашемети с лъч огромен аватар — трол или друго подобно чудовище. Тролът падна на земята, а Страйкър го прониза с нож в гърдите.
Данс ахна.
Страйкър се наведе и сякаш бръкна в тялото му.
— Какво прави?
— Мародерства. — Боулинг забеляза учудването й и уточни: — Всички го правят. В тялото навярно е скрито нещо ценно. И щом си победил, имаш право да се възползваш.
Ако това бяха уроците, научени от виртуалния свят, нищо чудно, че Травис беше започнал да убива. По-странно беше, че не е започнал по-рано.
Данс се питаше къде ли е момчето сега. Ползва безжичен интернет в «Старбъкс», надянал качулка и с тъмни очила, за да не го разпознаят? На десет километра оттук? Или на един.
Не е в «Гейм Шед». Със сигурност. Когато разбра, че се е отбивал там, нареди денонощно да наблюдават клуба.
Наблюдаваше как аватарът на Травис напада и с леснина убива дузина противници — жени, мъже и животни — и инстинктивно анализираше жестовете му.
Знаеше, разбира се, че компютърът контролира движенията и действията на Страйкър. Но все пак долавяше, че героят се движи по-достолепно и плавно от другите. По време на битка действаше пестеливо, за разлика от останалите. Изчакваше, отдръпваше се и нанасяше решителния удар, когато противникът му се дезориентираше. Няколко бързи удара, ножът се вдигаше и врагът падаше мъртъв. Страйкър оставаше нащрек, оглеждаше се наоколо.
Може би това подсказваше житейската стратегия на Травис. Планира внимателно нападенията, научава всичко възможно за жертвите и атакува светкавично.
Анализирайки езика на тялото на компютърния аватар, Данс си помисли колко странен е този случай.
— Искам да говоря с него.
— С Травис? Тоест — със Страйкър?
— Да. Приближи се.
— Не познавам добре командите — поколеба се Боулинг. — Но все пак ще опитам.
— Давай!
С помощта на клавиатурата той придвижи Грийнлийф към Страйкър, който ограбваше тялото на току-що убито създание.
Страйкър усети присъствието на аватара и скочи с вдигнат меч и броня. Очите на героя се вторачиха в тях от екрана с мрачен като на демона Кетцал поглед.
— Как да пратя съобщение?
Боулинг кликна върху бутон в дъното на екрана. Отвори се прозорец.
— Сега можеш да напишеш посланието. После натискаш «Изпрати». Използвай съкращения и не прекалявай с правописа. Най-лесно е да заместваш някои букви с цифри.
Данс пое дълбоко дъх. Взря се в сякаш оживялото лице на убиеца и ръцете й затрепериха.
«Страхотно добър си Страйкър.»
Думите се появиха в балон над главата на Грийнлийф.
«коя си ти?»
Страйкър отстъпи, стиснал меча.
«Просто неуда4ник.»
— Не е зле — похвали я Боулинг. — Но забрави граматиката и пунктуацията. Пише без главни букви и точки. Въпросителните са ОК.
Данс продължи: «гледах те как се бие6 няма6 равен».
Дишаше напрегнато, на пресекулки.
— Отлично — прошепна Боулинг.
«откъде си?»
— Какво означава това? — паникьосано попита тя.
— От коя страна си или към коя гилдия принадлежиш. Сигурно са стотици. Не ги знам… Кажи му, че си новак. Някой, който тепърва се учи.
«нова съм, играя ей така, иска6 ли да ме у4и6?» Мълчание.
— Повтори молбата — посъветва я Боулинг.
«искам да у4а»
«готина ли си?»
— Сваля ли ме? — попита Данс.
— Не знам. Странен въпрос.
«така казват»
«пи6е6 странно»
— По дяволите! Усети, че се бавиш. Подозрителен е. Върни му топката.
«наистина искам да у4а на какво 6те ме нау4и6?»
Пауза.
«1 не6то»
«какво?»
Ново колебание.
«как се умира»
Данс инстинктивно понечи да натисне бутона със стрелката, да вдигне ръка и да се защити. Но Травис я изпревари.
Аватарът му бързо се придвижи напред. Вдигна меча и я заудря. В горния ъгъл на екрана се появи прозорец с две бели фигури. Над лявата пишеше «Страйкър», над дясната — «Грийнлийф».
— Не! — прошепна несъзнателно Катрин.
Белият цвят на фигурата с надпис «Грийнлийф» започна да помътнява.
— Жизнената ти сила намалява! — възкликна Боулинг.
— Отвърни на удара! Имаш сабя. Ето тук! Сложи курсора върху нея и действай с левия бутон на мишката.
Обзета от необяснима, но непреодолима паника, Данс започна да натиска бутона.
Страйкър с лекота отбиваше дивите удари на аватара й. Силата на Грийнлийф почти се изчерпа, тя падна на колене и изпусна сабята на земята. Просна се по гръб с разперени крака и ръце. Напълно безпомощна.
И Данс се почувства безсилна. Сякаш битката се развива наяве.
— Не можеш да направиш нищо — обади се Боулинг. Страйкър спря да забива меча в тялото й. Приближи се и се взря към екрана.
«коя си ти?»
«грийнлийф ти ме уби»
«КОЯ СИ»
— Само главни букви. Крещи. Разярен е.
«моля те»
Ръцете на Данс трепереха, едва си поемаше дъх. Сякаш всичко се случваше наистина; виртуалният свят я беше погълнал напълно.
Травис насочи Страйкър напред и прониза корема на Грийнлийф. Изригна кръв и на мястото на фигурата в горния ъгъл на екрана се появи надпис: «МЪРТЪВ СИ».
— О! — ахна Данс.
Потните й длани трепереха, дъхът й излиташе на пресекулки през пресъхналите устни. Аватарът на Травис погледна смразяващо към екрана, обърна се и се втурна през гората. Без да забавя крачка, Страйкър посече в гръб друго създание и го обезглави.
После изчезна.
— Не изчака да ограби трупа. Бяга. Иска да се измъкне. Подозира, че нещо не е наред. — Боулинг се намести; този път се докоснаха коленете им. — Искам да проверя.
Написа нещо. Появи се нов прозорец. Надписът в него гласеше: «Страйкър не е онлайн.»
По гърба на Данс пробягаха смразяващи тръпки. Отпусна се назад и си помисли: «Травис излезе от играта. Сигурно е напуснал и мястото, където се е намирал. Накъде ли се е запътил?»
Към скривалището си?
Или продължаваше да ловува в реалния свят?
 

Наближаваше полунощ, а тя лежеше и не можеше да заспи.
Слушаше как се преливат шумовете — на вятъра в короните на дърветата отвън и прибоя върху скалите на километър оттук в Асиломар и край шосето към Лавърс Пойнт.
Усещаше меката топлина до гърба си, нежно, дълбоко дихание докосваше врата й.
Тя обаче не успяваше да се отпусне в обятията на пълния покой. Очите й отказваха да се затворят, сякаш бе пладне.
В ума й кръжаха мисли. Блъскаха се, някоя изплуваше най-отгоре, после се стопяваше. Най-често я спохождаше образът на Травис Бригам. Годините като криминален репортер, съдебен консултант и служител на реда я бяха научили, че понякога злото е заложено в гените — като при убиеца, водач на секта, когото преследваше наскоро, или пък придобита — Дж. Доу например в Лос Анджелис, чиято агресия се беше проявила в зряла възраст.
Данс се питаше къде ли попада Травис в класификацията.
От една страна, объркан, опасен младеж, но, от друга, мечтаещ за нормален живот тийнейджър — за чиста кожа, за хубава приятелка. По рождение ли е бил обречен да се спусне по пътеката на гнева? Или пък отначало е бил като всички момчета, но обстоятелствата — грубият баща, болният брат, странният външен вид, интровертният характер, лошата кожа — са разпалили яростта, тлееща у всички нас като сутрешна мъгла?
В сърцето й с еднаква сила се надигнаха и съжаление, и омраза.
После си представи как аватарът на Травис се вторачва в нея и вдига меча.
«искам да уча, на какво ще ме научиш?»
«как се умира»
Топлото тяло до нея се поразмърда. Данс се почуди дали не излъчва безпокойство, което смущава съня. Опитваше се да лежи неподвижно, но като експерт по кинесика знаеше, че това е невъзможно. Будни или потънали в сън, докато мозъкът ни функционира, телата ни се движат.
Отново се замисли. Този път за майка си и за случая с евтаназията. Еди не й се обади, макар да я помоли да й позвъни, когато се приберат в мотела. Данс се почувства обидена, но не се изненада.
Бурята размести пластовете и случаят с Дж. Доу се появи най-отгоре. Какво ще стане с изслушването на молбата на защитата за прекратяване на делото поради имунитет? Пак ли ще го отложат? И какво ще стане в крайна сметка? Ърни Сийболд беше добър. Но дали достатъчно?
Данс не знаеше.
Мислите й я отведоха към Майкъл О'Нийл. Разбираше, че е имал основателни причини да не дойде тази вечер. Но защо не се обади? Много странно.
Другият случай…
Данс се усмихна. Ревнуваше.
Понякога се опитваше да си представи как биха живели с О'Нийл, ако не беше женен за изящната и екзотична Ан. От друга страна, се разбираха чудесно. Дни наред работеха заедно и часовете се изнизваха неусетно. Разговорите течаха гладко, освежени от разведряващи шеги. Понякога обаче се караха, почти невъздържано. Според Данс обаче страстните им спорове допълваха близостта им.
Каквато и да е тя.
Мислите кръжаха неспирно.
Изведнъж спряха на професор Джонатан Боулинг.
Тихото дихание до нея премина в леко похъркване.
— Така! — каза Данс и се обърна на другата страна. — Патси!
Ретривърът спря да похърква, събуди се и надигна глава от възглавницата.
— На пода! — изкомандва тя.
Кучето се изправи, прецени, че не го очаква угощение или игра с топка, и скочи долу върху парцаливото одеяло — постелята, която деляха с Дилан.
Данс остана сама в леглото.
Джон Боулинг… Реши, че няма какво толкова да го мисли.
Поне не още.
Във всеки случай в същия момент потокът от мисли бе прекъснат от жуженето на телефона върху нощното шкафче точно до пистолета.
Данс запали лампата, сложи си очилата, видя изписаното на екрана име и се засмя.
— Здрасти, Джон.
— Здрасти, Катрин. Съжалявам, че те безпокоя толкова късно.
— Няма нищо. Не бях заспала. Какво има? Страйкър?
— Не. Но трябва да видиш нещо. В блога. Влез в «Чилтън Рипорт».
 

Данс стоеше в ярко осветената дневна, а кучетата лежаха на паркета, върху който се отразяваха ивици лунна светлина и отблясъци от уличните лампи. Глокът притискаше гърба й, тежкото дуло се впиваше под широкия ластик на късите й панталони.
Компютърът най-сетне приключи с безкрайното зареждане.
— Давай.
— Прегледай последния коментар в блога — заръча й Джон Боулинг.
— Какво? — примигна изненадано Данс.
— Травис е блокирал «Чилтън Рипорт».
— Как?
— Тийнейджър е, ето как — засмя се студено професорът.
Данс потрепери при вида на съобщението, което Травис бе отпечатал в началото на страницата. Вляво от датата — 27 юни — имаше грубовата рисунка на създанието Кетцал от «Дименшън Куест». Около зловещото лице със зашита кървава уста бяха разхвърлени цифри и думи. Под него беше надписът с огромни, удебелени букви — по-плашещ от картината.
 
Ще ви довърша!
Аз=поведа, вие=провал!!
Мъртви сте!
До 1!
От ТрависОК
 
За това не й трябваше преводач.
Отдолу имаше още една рисунка. Жена или девойка на странен фон лежеше по гръб с разтворени в безмълвен вик устни, а неведома ръка забиваше меч в гърдите й. Бликаха кървави гейзери.
— Това е… отвратително, Джон.
— Катрин — след кратко мълчание рече меко Боулинг, — забелязваш ли нещо?
Данс разгледа ужасната рисунка и ахна. Жертвата беше с кестенява коса, вързана на опашка, и носеше бяла риза и черна пола. На колана до бедрото й различи тъмно петно — навярно кобур. Облеклото наподобяваше нейното вчера, когато разговаря с Травис.
— Аз ли съм? — прошепна.
Професорът замълча.
Дали беше стара картина — въображаема смърт на момиче или жена, отблъснала навремето Травис?
Или я е нарисувал днес, въпреки че бягаше от полицията?
Пред очите й се появи смразяващ образ — наведено над листа, стиснало химикалка или молив, момчето създава грубо копие на виртуална смърт, която се надява да претвори наяве.
 

Вятърът е постоянен обитател на полуостров Монтерей. Обикновено свеж, понякога слаб и нежен, но неотменен. Денем и нощем той разбунва необятния неспокоен океан, който въпреки името си никога не замира.
Едно от най-ветровитите места е Чайна Коув, на юг от щатския парк «Пойнт Лобос». Хладното непрестанно дихание откъм океана вледенява кожата на туристите и пикниците се оказват рисковано начинание, ако чиниите и чашките са картонени. Чайките с мъка се задържат срещу въздушното течение.
Към полунощ вятърът е променлив — ту духа, ту утихва, а понякога се развилнява и вдига над вълните фонтани от сива пяна.
Шуми в листата на дъбовете.
Накланя боровете.
Тревите му се покланят.
Срещу напорите на вятъра обаче устоява нещо на магистрала № 1.
На шейсетина сантиметра от земята се издига кръст, изработен от черни клони. В средата е закрепена поразкъсана картонена табелка, върху която със синя химикалка е изписана утрешната дата. Под кръста, притиснат с камък, лежи букет червени рози. От време на време се разлитат листа и вятърът ги разпилява по шосето. Но кръстът не трепва. Явно е забит надълбоко в песъчливата земя. Който го е оставил, иска да не се огъва, да се вижда ясно отдалеч.
 

Четвъртък
 
25.
 
Катрин Данс, Ти Джей и Джон Боулинг бяха в кабинета от два часа. Беше девет сутринта.
Чилтън беше махнал заплахата на Травис и двете рисунки от блога.
Но Боулинг ги беше свалил и принтирал.
«Мъртви сте»
«До 1»
И рисунките.
Особено втората.
Това съм аз…
— Има възможност да проследим откъде са изпратени — каза Джон Боулинг и сбърчи чело. — Но само ако Чилтън съдейства.
— Подсказват ли ни нещо рисунката на Кетцал или кодовете и цифрите?
Боулинг обясни, че са предимно символи от играта, отбелязани отдавна. Дори и факирът на загадките обаче не можеше да открие разковничето сред странните отметки.
Останалите в стаята старателно отбягваха да коментират, че намушканата жена на втората картина прилича на Катрин Данс.
Тя тъкмо се канеше да се обади на блогъра, когато телефонът й иззвъня. Данс се изсмя звучно и натисна бутона:
— Да, господин Чилтън?
Боулинг я изгледа насмешливо.
— Не знам дали сте видели…
— Видяхме.
— Някой е проникнал в блога ви.
— Сървърът е добре защитен. Момчето явно е умно.
След кратко мълчание Чилтън продължи:
— Исках да ви уведомя, че се опитахме да проследим хакера. Използва прокси сайт в Скандинавия. Позвъних на неколцина приятели. Знаят компанията. Имам името и адреса. И телефонния номер. Край Стокхолм е.
— Ще ни съдействат ли?
— Прокси сървърите обикновено искат съдебна заповед. Затова ги използват.
Международните съдебни разпореждания бяха процедурен кошмар. И на всичкото отгоре се изпълняваха най-рано три седмици след издаването им. Понякога чуждестранните власти напълно ги пренебрегваха. Но все пак беше по-добре от нищо.
— Дай ми данните. Ще опитам.
Чилтън й продиктува адреса и телефона.
— Оценявам съдействието ви.
— Има и друго.
— Какво?
— В блога ли си в момента?
— Мога да вляза.
— Прочети какво написах току-що.
Погледът й попадна първо върху учудващо смирено извинение към читателите. После видя следното:
 
«Отворено писмо до Травис Бригам
Това е лична молба, Травис. Понеже името ти вече не е тайна, надявам се не възразяваш, че го използвам.
Работата ми е да съобщавам новините, да задавам въпроси, а не да реагирам емоционално на историите, които оповестявам. Но сега съм въвлечен лично.
Моля те, Травис, достатъчно неприятности изживяхме. Не усложнявай нещата. Не е късно да сложиш край на ужасната ситуация. Помисли за семейството си, за бъдещето си. Моля те… обади се в полицията. Предай се. Много хора искат да ти помогнат.»
 
— Умен ход, Джеймс — похвали го Данс. — Травис може да се обърне към теб да му помогнеш да се свърже с полицията.
— И замразих рубриката. Край на коментарите. — Той помълча. — Онази рисунка… беше ужасна.
Добре дошъл в реалния свят, Чилтън.
Данс му благодари и изчете най-новите — и очевидно последните — коментари в рубриката «Крайпътни кръстове». Някои явно бяха публикувани от чужденци, но тя отново се запита дали няма да й помогнат да намери Травис или да предугади следващите му ходове. Но лаконичните послания не й разкриха разковничето.
Затвори блога и предаде на Ти Джей и Боулинг какво е написал Чилтън.
Боулинг не беше убеден, че ще има ефект — според него момчето вече не се поддаваше на разумни доводи.
— Но да се надяваме все пак.
Данс разпредели задачите за деня. Ти Джей се оттегли на стола си пред масичката за кафе да се свърже със скандинавския прокси сървър, а Боулинг — към своя ъгъл да издирва адресите на потенциални жертви от всички рубрики в блога. Вече беше идентифицирал още тринайсет.
Чарлс Овърби — в син костюм а ла изпечен политик и бяла риза — влезе в кабинета на Данс.
— Привет, Катрин… вярно ли е, че момчето пише заплахи в интернет?
— Да, Чарлс. Опитваме се да открием откъде е пробило блога.
— Вече ми звъняха шестима репортери. А някои са открили домашния ми телефон… Отклоних въпросите, но повече не мога да чакам. След двайсет минути ще дам пресконференция. Какво да им кажа?
— Че разследването продължава. За издирването ни изпратиха подкрепление от Сан Бенито. Граждани сигнализират, че са забелязали Травис, но засега нищо не е потвърдено.
— И Хамилтън ми се обади. Много е разтревожен.
Хамилтън от Сакраменто — другият й познайник със стрелкащи се очи и розови бузи.
Агент Овърби явно беше прекарал вълнуващо сутринта.
— Още нещо?
— Чилтън е спрял коментарите в рубриката за кръстовете и е помолил Травис да се предаде.
— Техническите подробности имах предвид?
— Е, той ни помага да проследим откъде момчето влиза в интернет.
— Добре. Значи все пак правим нещо.
Искаше да каже — нещо, което зрителите на вечерните новини ще оценят. За разлика от черната полицейска работа, която вършеха вече четирийсет и осем часа. Данс срещна погледа на Боулинг и усети, че и той е изненадан от репликата. И двамата отклониха погледи, преди шокираните им изражения да станат прекалено очевидни.
Овърби се взря в часовника си.
— Така… Мой ред е да застана срещу дулата. — И той се запъти за пресконференцията.
— Знае ли значението на този израз? — попита Боулинг.
— За дулото? Аз самата не го знам.
Ти Джей се изсмя рязко, но замълча. Усмихна се на Боулинг и обясни:
— Спомних си един виц, но благоприличието не ми позволява да го повторя. Включва моряци на дълго плаване… И дула.
— Благодаря за споделения сюжет — каза Данс и седна пред бюрото, отпи от появилото се като по чудо там кафе и изяде половин поничка, материализирала се също като божи дар.
— Травис — тоест Страйкър — явявал ли се е онлайн? — попита тя Джон Боулинг.
— Не. Ърв не е звънял. Но със сигурност ще ни предупреди. Не е мигнал цяла нощ. Във вените му тече «Ред Бул».
Данс се обади на Питър Бенингтън от шерифството за нова информация от лабораторното проучване на уликите. Разполагаха с достатъчно доказателства да осъдят на смърт Травис, но нищо не подсказваше къде се крие. Заради откритите следи от почва, различна от тази край кръста, Дейвид Рейнолдс — напористият млад полицай от шерифството — бе поел задачата да вземе проби от пръстта около дома на Травис. Пробите обаче не съвпаднаха.
Песъчлива почва… «Полезна информация, няма що!» — помисли си Данс. В район, славещ се с двайсет километра ненадминати плажове и дюни.
 

Разпънаха Чарлс Овърби на кръст, макар да успя да съобщи, че Бюрото «напредва технически». Телевизорът в кабинета на Данс беше пуснат и всички присъстващи наблюдаваха сблъсъка.
Катрин беше запознала Овърби с всички подробности, освен с един — неизвестен и на нея.
— Агент Овърби — попита един журналист, — как смятате да защитите хората с оглед на новия кръст?
Ами сега?
— Опа… — прошепна Ти Джей.
Данс го изгледа шокирано. После се взря в екрана.
Журналистът обясни, че чул вестта на радиовълните на полицията преди половин час. Кармелските служители на реда открили нов кръст с днешна дата — 28 юни — до Чайна Коув край магистрала № 1.
— Агентката, която отговаря за случая, ме информира секунди преди пресконференцията, но очевидно и тя не е била уведомена — заекна Овърби.
В монтерейското следователско бюро имаше две старши агентки. Лесно щяха да разберат кого има предвид.
Ах, ти, копеле…
Друг репортер попита:
— Агент Овърби, как реагирате на факта, че целият град, целият полуостров е в паника? Някои започнаха да стрелят по невинни хора, влезли в дворовете им.
— Е, това не е добре…
О, боже…
Данс изключи телевизора. Обади се в шерифството. Съобщиха й, че край Чайна Коув наистина е открит нов кръст с днешна дата. И букет червени рози. Сега събирали улики и претърсвали района.
— Няма свидетели, агент Данс — добави полицаят.
— Какво разбрахме от шведите? — обърна се Данс към Ти Джей.
Той се бе свързал с прокси сървъра и бе оставил две съобщения, че случаят е спешен. Още не се бяха обадили, макар че и в Стокхолм беше работен ден и току-що бе превалило пладне.
Пет минути по-късно Овърби влетя в кабинета.
— Друг кръст? Друг кръст? Какво, по дяволите, става?
— И аз разбрах току-що, Чарлс.
— А те как са надушили?
— Пресата? Информатори, подслушване. Винаги са били наясно какво вършим.
Овърби потърка челото си. Из въздуха се разхвърчаха люспички кожа.
— Е, докъде сме стигнали с него?
— Хората на Майкъл претърсват района. Ако намерят нещо, ще ни съобщят.
— Ако намерят нещо.
— Травис е момче, Чарлс, не е професионален убиец. Ще остави някакви следи, които ще ни отведат в скривалището му. Рано или късно.
— Но щом е поставил кръст, значи днес се кани да убие някого.
— Обаждаме се на всички потенциални жертви.
— А компютърната следа? Какво става с нея?
— Нямаме късмет — отвърна Ти Джей. — От компанията не се обаждат. Подготвихме молба за международна съдебна заповед.
— Великолепно — смръщи се началникът на Бюрото.
— Къде е сървърът?
— В Швеция.
— Е, по-добри са от румънците — констатира Овърби, — но ще чакаме най-малко месец. Подайте молбата да си запазим гърбовете, но не разчитайте на нея.
— Да, сър.
Шефът се запъти енергично към вратата, измъквайки телефона от джоба си.
Данс последва примера му и извика Рей Каранео и Албърт Стемпъл да дойдат в кабинета.
— Омръзна ми да чакам — обяви, когато всички се събраха. — Искам да подберем пет или шест потенциални жертви — авторите на най-злобните коментари за Травис и най-яростните привърженици на Чилтън. Ще ги изведем от района и ще поставим къщите или апартаментите им под наблюдение. Набелязал е нова мишена и появи ли се, искам да го изненадаме много неприятно. Да се захващаме!
 

26.
 
— Как се справя той? — попита Лили Хокън съпруга си Доналд.
— Джеймс? Не говори много, но сигурно му е трудно. И на Патриша. Няма как иначе.
Бяха в дневната в новата им къща в Монтерей.
Разопаковане, разопаковане и пак разопаковане…
Крехката блондинка стоеше в средата на стаята и с ръце на кръста се взираше в двете найлонови торби с пердета.
— Как мислиш?
Умът му витаеше другаде и в момента завесите бяха последната му грижа, но съпругата му — от девет месеца и три дни — беше поела по-голямата част от отговорностите около преместването от Сан Диего, та остави инструментите, с които се мъчеше да сглоби масичката за кафе, и огледа платовете: червено и ръждивокафяво.
— Лявата торба — каза несигурно, готов на мига да промени мнението си, ако усети, че не е улучил.
Очевидно обаче беше успял да налучка.
— И аз ги предпочитам — каза Лили. — Полицаите са поставили охрана пред къщата му? Смятат, че момчето ще го нападне?
Хокън продължи със сглобяването. «Икея». Дизайнерите им сигурно до един са гениални.
— Той не смята така. Знаеш го Джим. Дори и да смяташе, нямаше да си плюе на петите.
После си даде сметка, че жена му всъщност изобщо не познава Джим; още не бяха се срещали. Имаше представа само от това, което й беше разказвал за приятеля си.
Както той самият познаваше много аспекти от живота й от споделеното и от премълчаното. Такива бяха обстоятелствата — бракът беше втори и за двамата. Той беше преживял смъртта на съпругата си, тя — тежък развод. Запознаха ги приятели. Започнаха да излизат. Отначало бяха предпазливи, после едновременно осъзнаха колко жадуват за близост и обич. Хокън не вярваше, че ще се ожени повторно, но след половин година й поиска ръката на покрива на крайбрежен бар в Сан Диего. Така и не успя да измисли по-подходящо място.
Лили обаче описа преживяването като най-романтичното събитие в живота й. Помогна й големият пръстен с диамант, завързан за панделка около гърлото на бутилка шампанско.
И ето ги тук — готови да започнат нов живот в Монтерей.
Доналд Хокън се замисли за връзката им. Беше щастлив като влюбен юноша. Приятелите го предупреждаваха, че вторият брак след загубата на партньора ще бъде съвсем различен, понеже тъгата го е променила напълно. Няма да е способен да изживее някогашното свежо, всеобземащо чувство. С втората съпруга ще се подкрепят, ще има моменти и на изпепеляваща страст. Но отношенията им ще бъдат основно приятелски.
Нищо подобно.
Чувстваше се на седмото небе.
Сара беше красива, огнена жена. Привличаше го неустоимо.
Но и към Лили изпитваше силни чувства.
Най-сетне можеше да си го признае — сексът с Лили беше по-приятен, по-спокоен. Сара беше, меко казано, твърде чувствена. (Спомените го накараха да се усмихне.)
Почуди се как Лили ще възприеме Пат и Джеймс. Хокън й беше разказвал колко близки приятели бяха, колко често се срещаха. Ходеха заедно на училищните и спортните тържества на децата, на партита, пикници… Забелязах как усмивката на Лили леко помръкна, когато споделяше тези спомени. Успокои я, че и той самият ще трябва да опознава наново Джим Чилтън. Беше толкова потиснат след смъртта на Сара, че се отчужди от почти всичките си приятели.
Но сега се връщаше към живота. С Лили щяха да подготвят къщата и да приберат децата, отседнали при родителите му в Енсинитас. И ще се приобщят към приятната атмосфера на полуострова. Ще се сближи отново с най-добрия си приятел Джим Чилтън, ще посещава пак местния клуб, ще се обади на всички познати.
Да, взеха правилното решение. Но на небосклона се появи буреносен облак. Малък, мимолетен, но все пак помрачи синевата.
Завръщането в някогашния семеен дом сякаш възкреси спомените за Сара — сръчната домакиня, страстната колекционерка на художествени творби и бизнес дама. Изпепеляваща и страстна любовница. Смела плувкиня, понесла се върху гребена на вълните. Не и последния път край Ла Хола, когато морето я изхвърли на брега безчувствена, с отворени очи и вкочанено тяло.
Сърцето на Хокън заби учестено.
Сара… Представи си буйните й руси коси, тясното лице с най-изразителните женски очи, които бе виждал.
Най-изразителните… и най-предизвикателните.
Той пое дълбоко дъх и прогони призраците от миналото.
— Искаш ли помощ за завесите? — попита Лили.
Жена му ги пусна на земята и се приближи, взе ръката му и я положи върху сърцето си. Целуна го.
Усмихна му се и се запъти пак към прозорците.
Хокън сглоби масичката от стъкло и хром и я избута пред дивана.
— Скъпа?
Лили се взираше напрегнато през прозореца.
— Какво има?
— Някой стои отвън.
— В задния двор ли?
— Не знам дали е в нашия двор. От другата страна на живия плет е.
— Значи определено не е в нашия двор.
По централното крайбрежия на Калифорния всяка педя земя струваше прескъпо.
— Стои и гледа насам.
— Сигурно се чуди що за птици са новите съседи — рокендрол група или наркомани.
Лили се спусна по стълбата.
— Много странно изглежда, скъпи. Малко ме достраша.
Хокън се приближи и погледна през прозореца. Отдолу не се виждаше много добре, но ясно различи, че някой наднича през храстите. Носеше сива дреха с вдигната качулка.
— Навярно е хлапето на съседите. Любопитства. Проверява дали имаме деца на неговата възраст.
Лили мълчеше. Застиналото тяло и присвитите очи, обкръжени от ореол руса коса, издаваха безпокойство.
Време беше рицарят да се прояви.
Хокън отиде в кухнята и отвори задната врата. Посетителят беше изчезнал.
Хокън пристъпи, но викът на жена му го спря:
— Скъпи!
Притеснен, той се обърна и влезе в къщата.
От стълбата Лили му посочи другия прозорец. Непознатият се беше преместил отстрани — този път определено в техния двор, макар и полузакрит от растенията.
— По дяволите? Кой е този?
Погледна към телефона, но реши да не набира 911. Ами ако наистина е съседът или детето му? Ще си развалят отношенията от самото начало?
Надзърна през прозореца, но човекът беше изчезнал.
Лили слезе от стълбата.
— Сякаш потъна вдън земя. Къде отиде?
— Нямам представа.
Огледаха двора.
Нямаше и следа от него.
Изчезването му беше още по-озадачаващо.
— Мисля, че трябва…
Думите на Хокън замряха в гърлото.
— Пистолет! — извика Лили. — Има пистолет, Дон!
Жена му се взираше през прозореца.
Хокън грабна телефона и изкрещя:
— Вратата! Заключи я!
Тя се втурна натам.
Твърде късно.
Вратата зейна.
Лили изпищя. Доналд я събори на пода и я закри с тялото си — благороден, но несъмнено безполезен опит да спаси живота й.
 

27.
 
Асове на опера… та
Сам в кабинета на Катрин, Джонатан Боулинг сновеше из компютъра на Травис, търсейки трескаво смисъла на кода.
Асове на опера… та.
Беше напрегнат, пишеше бързо и си мислеше, че ако беше тук, експертът по кинесика Данс веднага щеше да разтълкува по позата и вторачените му очи, че хищникът надушва плячката.
Беше на крачка от нея.
Данс и останалите не бяха тук, заети с поставянето на засади за Травис. Боулинг остана в кабинета й. Намери разковничето и сега търсеше още информация, която да му подскаже кода.
Асове на опера… та…
Какво означаваше това?
Всички компютри са свърталища на призраци. Хард драйвът им е като лабиринт от тайни проходи и тунели, водещи все по-навътре към дълбините на електронната памет. Възможно е — но не особено лесно — духовете на миналото да бъдат пропъдени от мрачните зали, но обикновено късчета информация, която сме създали или получили, остават да се скитат там завинаги — невидими и разпръснати.
Боулинг преброждаше тунелите с програмата на един от студентите си и разчиташе информация, складирана из тъмните кътчета като блуждаещи светлинки над призрачно блато.
Образът извика в съзнанието му филма, който синът на Катрин му даде вчера — «Призрак в раковината». Прекара чудесно със семейството и приятелите й. Особено му допаднаха децата. Маги беше прекрасна и забавна и несъмнено щеше да се превърне в забележителна жена. Като майка си. Уес беше по-сдържан. Но интелигентен и схватлив. Той често се опитваше да си представи какви деца щеше да има, ако бе останал с Кейси, която също имаше син и дъщеря.
Замисли се за нея. Надяваше се, че животът в Китай й харесва.
Спомни си седмиците, преди да замине, и оттегли благопожеланията за приятно прекарване в Азия.
Прогони образа на Касандра и се съсредоточи върху лова на призраци в компютъра. Бинарният код, съответстващ на «асове на опера… та», съдържаше нещо важно.
Боулинг обичаше загадките и логиката и интуицията често му подсказваха разрешението като с магическа пръчка. Досети се, че думите са откъслеци от «часове на операцията». Последната фраза, която Травис бе прочел онлайн, преди да изчезне. Боулинг предполагаше — само хипотетично — че думите са свързани с място, към което момчето проявява интерес.
Но компютрите не складират информацията накуп. Нищо чудно кодът към «асове на опера… та» да е забутан в някакъв мрачен долап в мазето, а наименованието, към което се отнасят думите, да е захвърлено в скрина на тавана. «Разглобеният» истински адрес навярно е разпръснат безразборно. Мозъкът на компютъра непрекъснато взема решения, разделя информацията и складира късчетата на логични за него, но неразбираеми за лаика места.
И така, Боулинг не следваше дирята през потайностите на тъмните тунели.
Смяташе, че се приближава до отговора. От месеци, дори години не беше се вглъбявал така. Академичната работа му допадаше. Беше любознателен по природа и харесваше научната работа, ползотворните беседи с колеги и студенти и предизвикателството да поднесеш увлекателно материята на младите хора… Светлината на откритието в очите на студентите му доставяше истинска наслада.
Но в момента тези откровения и задоволства му се струваха маловажни. В настоящата мисия беше заложен животът на много хора. И цялата му воля бе впрегната в разгадаването на кода.
«асове на опера… та»
Претършува поредния килер в къщата на духовете. Нищо. Само безсмислени късчета. Поредната фалшива следа.
Продължи да пише.
Нищо.
Той се протегна и ставите му изпукаха леко. Хайде, Травис, защо те привлича това място?
И още ли ходиш там? Някой приятел ли работи там? Купуваш ли си нещо оттам?
Още десет минути.
Да се откаже ли?
В никакъв случай.
Влезе в друга стая на призрачната къща. Примигна и се засмя. Сякаш сложи последното парченце в пъзела и картината се проясни.
Вгледа се в името на мястото и връзката му с Травис Бригам му се стори абсурдно очевидна. Професорът се ядоса на себе си, че не се е досетил и без помощта на компютърния код. Извади телефона си и набра номера на Катрин Данс. След четири сигнала «свободно» се включи гласовата поща.
Понечи да остави съобщение, но бележката с адреса привлече вниманието му. Намираше се недалеч оттук. На петнайсет минути път.
Затвори телефона, стана и грабна сакото.
Погледна неволно снимката на Данс, децата и кучетата, излезе от кабинета и се запъти към главния вход на Бюрото.
Макар и наясно, че замисълът му навярно е лоша идея, Джон Боулинг напусна виртуалния свят и продължи преследването в реалния.
— Чисто е — каза Рей Каранео на Катрин Данс в дневната на Лили и Доналд Хокън. Стиснала пистолета, тя се озърташе напрегнато през прозорците и оглеждаше ту двора, ту стаите в скромната къща.
Потресените съпрузи седяха на новия диван, все още покрит с найлон.
Данс прибра глока в кобура си. Не вярваше момчето да е вътре — беше се спотаило в двора и бе побягнало, когато пристигнаха полицаите — но уменията, придобити от «Дименшън Куест», изискваха предпазливост. Дали някак си не се е престорил, че побягва, а всъщност се е вмъкнал в къщата?
Вратата се отвори и огромният Албърт Стийл подаде глава.
— Нищо. Няма го.
Дишаше тежко — и заради преследването, и заради страничните ефекти от отровния химикал в къщата на Кели Морган.
— Патрулната кола обикаля по улицата. Още дузина са на път. Някой видял човек с качулка на велосипед да се отправя по алеите към центъра. Предадох по радиостанцията. Но… — Стемпъл вдигна рамене. След миг изтрополи по стъпалата и се присъедини към преследвачите.
Данс, Каранео, Стемпъл и полицаят от шерифството пристигнаха преди десет минути. Срещаха се с вероятните жертви и на Катрин й хрумна да посетят Доналд Хокън. Сети се за теорията на Джон Боулинг, че разширявайки периметъра от потенциални мишени, Травис може да включи и хора, споменати с добри чувства в блога.
Данс прегледа още веднъж сайта и заглавната му страница.
В рубриката «На домашния фронт» веднага се набиваше в очи името Доналд Хокън — стар приятел на Джеймс Чилтън. Дали Хокън е набелязаната жертва, за която Травис беше оставил кръста на отбивката край магистрала № 1?
Запътиха се към дома на Хокън с идеята да го поставят под наблюдение и да изведат оттам съпрузите.
Когато пристигнаха, Катрин забеляза, че човек с качулка, вероятно въоръжен, дебне в храстите. Изпрати Албърт Стемпъл и полицая от шерифството да го проверят, а Рей Каранео и Данс се втурнаха в къщата с извадени револвери.
Моторолата на Данс иззвъня. Беше Стемпъл.
— В задния двор съм. В калта е нарисуван кръст, а около него са разпръснати розови цветове.
— Разбрано, Ал.
Лили затвори очи и сведе глава на рамото на мъжа си.
«Четири или пет минути — помисли си Данс. — Ако бяхме закъснели, двамата щяха да са мъртви.»
— Защо ние? — попита Хокън. — Нищо не сме му направили. Не сме писали в блога. Дори не знаем кой е.
Тя им обясни, че момчето разширява периметъра от потенциални жертви.
— Искате да кажете, че всички, споменати в блога, са в опасност?
— Така изглежда.
За минути в района се изсипаха полицаи, но така и не откриха нищо.
Как, по дяволите, им се измъкваше дете на велосипед. Просто изчезваше яко дим. Къде се криеше? В нечие мазе? В изоставен строеж?
Отвън заприиждаха първите коли с репортери — ванове със сателитни чинии — и първите оператори подготвяха камерите.
За да засилят още повече паниката в града.
Надойдоха и още служители на реда, включително велосипеден патрул.
— Ваша ли е още къщата в Сан Диего, господин Хокън? — попита Данс.
— Обявили сме я за продан, но още чакаме купувачи — обясни Лили.
— Искам да се върнете там.
— Няма никакви мебели — каза съпругът. — На склад са.
— Има ли при кого да отседнете?
— При родителите ми. Децата на Доналд са при тях.
— Тогава вървете при тях, докато намерим Травис.
— Бихме могли — съгласи се жената.
— Ти иди — каза Доналд. — Аз няма да напусна Джим.
— Не можете да му помогнете — намеси се Данс.
— Напротив. Моралната подкрепа е важна. Изживява ужасен период. Има нужда от приятели.
— Убедена съм, че оценява лоялността ви — продължи Катрин, — но вижте какво се случва. Момчето знае къде живеете и очевидно ви е набелязало.
— Може да го заловите след половин час.
— Не е сигурно. Настоявам, господин Хокън.
— Няма да го напусна — твърдо отсече мъжът. После смекчи тона: — Трябва да ви обясня. — Хвърли поглед към жена си и продължи: — Първата ми съпруга Сара почина преди няколко години.
— Моите съболезнования.
Хокън вдигна рамене. Не търсеше съчувствие. Ситуация, до болка позната на Данс.
— Джим заряза всичко. След час беше при мен. Цяла седмица остана при мен и децата. Помагаше ни — на нас и на родителите на Сара — за всичко. За погребението, за домакинстването и прането. Аз бях като парализиран. Нищо не можех да правя… Може би ми спаси живота. И със сигурност ми спаси разума.
Данс не успя да потисне спомена за месеците след смъртта на съпруга си, когато Мартин Кристенсен — като Чилтън — й помагаше безрезервно. Тя не би посегнала на живота си — заради децата — но неведнъж си мислеше, че полудява.
Разбираше чувствата на Доналд Хокън.
— Няма да си тръгна — повтори твърдо той. — Няма смисъл да настоявате. — После прегърна жена си и каза:
— Но ти се върни. Искам да отидеш.
— Не, оставам с теб — без никакво колебание заяви Лили.
Данс забеляза как в очите й греят обожание, щастие и решимост… Сърцето й подскочи. «Той също е изгубил първата си съпруга, преодолял е мъката и е открил отново любовта. Възможно е — помисли си Данс. — Виждаш ли?»
После затвори вратата на миналото.
— Добре — съгласи се неохотно. — Но веднага ще напуснете къщата. Ще отседнете в хотел. И ще ви назначим охрана.
— Разбира се.
В този момент пред къщата изскърцаха спирачки. Долетя разтревожен вик. Данс и Каранео излязоха на верандата.
— Всичко е наред — провлече Албърт Стемпъл. Липсваше само южняшкият акцент. — Чилтън е.
Блогърът явно бе чул новината и бе пристигнал незабавно. Изкачи стълбите на бегом.
— Какво стана? — Данс с изненада долови паника в гласа му. Гняв, дребнавост, арогантност — с тях бе запозната, но никога уплаха. — Добре ли са?
— Да — отвърна тя. — Травис беше тук, но Доналд е добре. Съпругата му също.
— Какво стана?
Тя забеляза, че яката на сакото му е запретната навътре.
Хокън и Лили излязоха на верандата.
— Джим!
Чилтън се затича и прегърна приятеля си.
— Добре ли си?
— Да, да. Полицаите дойдоха навреме.
— Заловихте ли го?
— Не — отвърна Данс, опасявайки се, че Чилтън ще започне да ги критикува. Но той стисна здраво ръката й.
— Благодаря ти, благодаря. Ти ги спаси. Благодаря.
Тя кимна неловко и издърпа ръката си. После Чилтън се усмихна на Лили. В очите му се четеше любопитство.
Данс заключи, че явно за пръв път се срещат. Хокън ги запозна и Чилтън топло я прегърна.
— Много съжалявам за това. Не съм си и помислял, че може да ви нападне.
— Кой би могъл? — възкликна Хокън.
— След такова посрещане тя няма да поиска да остане — с тъжна усмивка констатира Чилтън. — Още утре ще си събере багажа.
— Напротив — макар и плахо, Лили най-сетне се усмихна. — А и вече купихме завесите.
— Забавна е, Дон. Най-добре тя да остане, а ти си върви в Сан Диего — засмя се Чилтън.
— Опасявам се, че не можеш да се отървеш и от двама ни.
— Трябва да заминете, докато заловят Травис — вече сериозно каза той.
— Опитвах се да ги придумам — додаде Данс.
— Няма да напускаме града.
— Дон… — започна Чилтън.
— Имам разрешение от полицията — разсмя се Хокън и кимна към Данс. — Тя се съгласи. Ще се скрием в хотел. Като Бони и Клайд.
— Но…
— Никакво «но», приятелче. Оставаме. Не можеш да се отървеш от нас.
Чилтън отвори уста да възрази, но забеляза упоритата усмивка на Лили.
— Никой не може да ми нареди какво да правя, Джим.
Блогърът се засмя отново.
— Така си е… Благодаря ви. Отседнете в хотел. След ден-два историята ще приключи и ще се върнем към нормалния ритъм.
— Не съм виждал Пат и момчетата, откакто се преместих — каза Хокън. — От три години.
Данс изгледа блогъра. Нещо в него се промени. Сякаш за пръв път виждаше човешкото му лице. Тревогата за приятеля го бе изтласкала от виртуалния свят обратно към реалния.
Кръстоносецът поне временно беше изчезнал.
Данс ги остави на спомените им и тръгна към задния двор.
— Здрасти! — стресна я глас откъм храстите.
Видя младия полицай, който им помагаше напоследък.
— Дейвид Рейнолдс.
— Здравейте, полицай!
— Наричайте ме Дейвид — ухили се той. — Чух, че бил тук. Без малко да го спипате.
— Без малко. За съжаление.
Носеше няколко очукани метални куфарчета с надпис «Шерифство Монтерей».
— Жалко, че не можах да кажа нищо определено за клоните в двора ви — онзи кръст…
— Аз също — вдигна рамене тя. — Сигурно е било съвпадение. Ако подрязвах дърветата както трябва, нямаше да се съмняваме.
— Имате хубава къща.
— Благодаря. Ако изключим хаоса в задния двор.
— Не. Наистина изглежда уютно.
— А ти, Дейвид? В Монтерей ли живееш?
— Навремето живеех тук. Имах съквартирант, но той се изнесе, та се наложи да се преместя в Марина.
— Е, оценявам усилията ти. Ще те похваля пред Майкъл О'Нийл.
— Наистина ли, Катрин? Страхотно! — засия младежът.
Рейнолдс започна да огражда двора с полицейска лента. Данс се вгледа в центъра на жълтия трапец — забит в земята кръст и разпръснатите розови цветове.
Погледът й се устреми към монтерейските хълмове, после се спусна към синята ивица на залива.
Гледката беше прекрасна.
Но днес навяваше безпокойство като ужасната маска на Кетцал, демона от «Дименшън Куест».
«Ти си някъде там, Травис.»
Къде? Къде?
 

28.
 
Играеше си на ченге.
Беше хванал следата — мястото, откъдето Травис вероятно бе пуснал в блога рисунката с маската и пронизаната женска фигура, която приличаше на Катрин Данс. Мястото, където момчето сигурно играеше любимата си игра — «Дименшън Куест».
Беше успял да свърже думите, които откри в призрачните тунели на компютъра на Травис, с «Лайтхауз Аркейд» — голям компютърен клуб в Ню Монтерей.
Появата на обществено място, естествено, излагаше момчето на опасност. Но ако подбираше внимателно маршрутите, носеше слънчеви очила и шапка и не слагаше якето с качулка, както го описваха телевизионните репортери, вероятно можеше да се придвижва сравнително свободно.
А и пристрастените към онлайн игрите нямат избор, освен да рискуват.
Аудито на Боулинг сви по «Дел Монте», после по «Лайтхауз» и се насочи към компютърния център.
Изпитваше странна възбуда. Прехвърлил четирийсетте, професорът живееше предимно в света на интелекта. Не му липсваше смелост. Имаше опит в алпинизма, гмуркането и ски спускането. Вселената на идеите също подлагаше на опасност кариерата, репутацията и себеуважението. Беше воювал с колеги. Търпеше злостни критики в уебсайтовете — като кампанията срещу Травис, само че с по-добър правопис, граматика и пунктуация. Напоследък го нападаха, понеже се обяви срещу обмена на файлове със защитени авторски права.
Не беше подготвен за толкова яростна атака. Разпънаха го на кръст… наричаха го «проклет капиталист», «курва на големия бизнес». Особено му допадна прозвището «професорът на масовото унищожение».
Някои колеги не му говореха.
Но злополучията му не можеха да се сравняват с риска, който Катрин Данс и колегите й поемаха ежедневно.
И който поемаше сега той.
Игра на стражари и апаши…
Помагаше на Катрин и останалите, разбира се. Чувстваше се удовлетворен и признанието им го ласкаеше. Но попаднал в кипежа на събитията — непрекъснатите телефонни обаждания, лицето на Данс, което менеше изражението си при всяка новина, ръката й, която разсеяно докосваше черния пистолет — Боулинг закопня да се включи по-активно.
«И още нещо, Джон?» — саркастично се запита той.
Е, да, май се опитваше да я впечатли.
Колкото и да е абсурдно, изпита ревност от близостта й с Майкъл О'Нийл.
«Държиш се като момче» — укори се.
Но нещо в нея го привличаше неудържимо. Необяснимо, естествено. Както с всички чувства, които пламват или бързо, или никога. И двамата бяха необвързани. Той беше преодолял раздялата с Кейси (поне донякъде). Дали Катрин беше готова да опита отново? Смяташе, че долавя някакви сигнали. Но как да е сигурен. Не беше експерт по езика на тялото като нея.
Още повече, че спадаше към мъжкия пол, генетично обременен със заслепение.
Боулинг паркира сивото си ауди до «Лайтхауз Аркейд», в странична уличка, в ничията земя на север от Пасифик Гроув. Навремето кварталът Ню Монтерей с тесни магазинчета и още по-тесни апартаменти беше притиснат между шумно военно поделение и религиозна обител («Лавърс Пойнт» беше кръстен на преданите Богу, а не един на друг). Сега районът беше безличен като евтин мол в Омаха или Сиатъл.
«Лайтхауз Аркейд» изглеждаше мрачен, овехтял и миришеше… е, на адреналин.
Ориентира се в сюрреалистичната обстановка. Играчите — предимно момчета — седяха пред терминалите, взираха се в екраните, движеха джойстикове или пишеха по клавиатурата. Сводестите стени бяха покрити с черен шумоизолиращ материал, столовете бяха удобни, с високи кожени облегалки.
Клубът осигуряваше всичко необходимо за пълноценно дигитално изживяване — слушалки, микрофони, волани и джойстикове за виртуално управлявани самолети, триизмерни очила и всякакви аксесоари за аудио-визуални и прочее синтетични връзки.
Боулинг беше писал за съвременните тенденции при компютърните игри — устройства за пълно вглъбяване, разработени първо в Япония, които позволяват на децата да се изолират изцяло от реалния свят. Логичен процес в родината на хикикомори — «усамотението»: все по-популярен начин на живот при младежите, предимно мъже и момчета, които се превръщат в отшелници и месеци, дори години наред не излизат от стаите си, живеейки единствено с посредничеството на компютъра.
Шумът го дезориентира; дигиталните звуци създаваха истинска какофония — експлозии, изстрели, животински викове, зловещи крясъци и смехове, — съчетана с хор нечленоразделни разговори в микрофоните с други геймъри по света. В слушалките отекваха отговорите. От време на време от гърлата на отчаяни геймъри — осъзнали тактическа грешка или на път да умрат — излитаха възклицания и ругатни.
Клубът «Лайтхауз Аркейд» — сиамски близнак на хиляди подобни из цялата планета, бе последният подстъп на реалния свят преди пълното потапяне във виртуалния.
Телефонът на Боулинг завибрира. Погледна към екрана. Съобщението от Ърв гласеше: «Преди пет минути Страйкър влезе в ДК!»
Боулинг се огледа. Дали Травис беше тук? Заради изолационните прегради виждаше два терминала.
Зад рецепцията стоеше дългокос служител, вглъбен във фентъзи роман, сякаш наоколо цареше мъртва тишина.
— Търся едно момче, тийнейджър — обясни Боулинг.
Служителят повдигна иронично вежди.
Търся дърво в гората.
— Та?
— Играе «Дименшън Куест». Да сте включвали някого преди пет-шест минути?
— Не включвам никого. Играе се с карти. Купуват ги или от мен, или от автомата. — Дългокосият го огледа изпитателно. — Баща ли сте му?
— Не. Просто искам да го намеря.
— Мога да проверя в сървъра. Да видя кой играе «Дименшън Куест».
— Наистина ли?
— Да.
— Страхотно.
Но момчето не помръдваше, вперило очи в Боулинг през дългия неизмит бретон.
Аха. Ясно. Преговаряме значи. Колко мило. На четири очи. След секунда-две двайсетачките изчезнаха в джоба на непраните дънки на младежа.
— Аватарът му е Страйкър, ако това ще помогне — каза му Боулинг.
— Ще се върна след минутка — изсумтя дългокосият и изчезна.
Той го видя да се отправя към офиса в далечния край на залата.
Върна се след пет минути.
— Хмм… да… Страйкър играе «Дименшън Куест». Току-що е започнал. Кабина 43. Ей там е.
— Благодаря.
— Аха.
Дългокосият потъна в четивото си.
Боулинг трескаво обмисляше какво да предприеме. Да накара служителя да опразни клуба? Не, Травис щеше да избяга. По-добре беше да позвъни на 911. Но първо да провери дали момчето е само. Дали носи оръжието?
Представи си как се прокрадва зад Травис, измъква пистолета от колана му и го задържа, докато пристигне полицията.
Не, не бива. В никакъв случай.
С потни длани Боулинг се отправи предпазливо към кабина 43. Надзърна крадешком. Върху екрана на компютъра сияеше пейзажът на Етерия, но столът беше празен.
И между кабините нямаше никого. Кабина 44 беше празна, но в 42 играеше момиче с къса зелена коса. Боулинг се приближи към нея.
— Извинете.
Момичето нанасяше светкавични удари на опонента. Най-сетне създанието падна мъртво и нейният аватар се качи върху трупа и му отсече главата.
— Ммм… да? — рече тя, без да вдига поглед.
— Момчето, което играеше «Дименшън Куест» тук? Познаваш ли го?
— Не. Джими мина оттук, каза му нещо и то си тръгна. Преди секунда.
— Кой е Джими?
— Момчето на рецепцията, естествено.
По дяволите! Даде четирийсет долара на нехранимайкото да предупреди Травис! Ама че ченге!
Боулинг изпепели с поглед дългокосия, задълбочен както преди в романа.
Професорът изтича навън. Сълзи замъглиха очите му, привикнали с мрака. Спря в страничната алея и примижа. Зърна забързан младеж да се отдалечава със сведена глава.
«Не прави глупости» — напомни си. Извади телефона.
Момчето пред него се втурна да бяга.
След секунда колебание Джон Боулинг го последва.
 

29.
 
Хамилтън Ройс, омбудсманът от кабинета на главния прокурор в Сакраменто, затвори телефона и се вгледа разсеяно в него. Току-що проведеният разговор се водеше в стил, изобилстващ от политическо-корпоративни евфемизми.
Закрачи из коридорите на Бюрото, обмисляйки варианти.
Накрая се върна в кабинета на Чарлс Овърби.
Агентът следеше новините на компютърния екран. Репортерът обясняваше как полицаите били на път да заловят убиеца в дома на приятел на блогъра, но той избягал и ще продължава да тероризира жителите на Монтерейския полуостров.
Ройс си помисли, че пресата никога не се задоволява с положителното — иначе щеше да докладва как полицаите са спасили живота на приятеля на Чилтън.
Овърби натисна няколко бутона и смени станцията. Тук отдаваха предпочитание на прозвището «Убиецът-геймър» за сметка на маската и крайпътните кръстове. Журналистът обясни как Травис измъчва жертвите си, преди да ги убие.
Нямаше значение, че само един беше мъртъв, при това застрелян в гръб. Което би помрачило пикантния привкус.
— Е, Чарлс, в прокуратурата са още по-разтревожени — поде Ройс и вдигна телефона си като щит.
— Всички сме загрижени — додаде като ехо Овърби с мрачно лице. — Целият полуостров. Полагаме неимоверни усилия. Вече го казах. В Сакраменто имат забележки към нас?
— Не точно.
Ройс пусна недомлъвката да закръжи като стършел край главата на Овърби.
— Правим всички възможно.
— Агент Данс ми допада.
— О, страхотна е. Не пропуска нищо.
Ройс кимна бавно, замислено.
— В прокуратурата са разтревожени. Заради жертвите. Аз също — проточи съчувствено той. Опита се да си спомни кога за последен път наистина е бил разтревожен. Май когато пропусна спешната операция от апендицит на дъщеря си, понеже беше в леглото с поредната си любовница.
— Трагично е.
— Знам, че съм като развалена плоча, но пак ще повторя — този блог създава проблеми.
— Така е — съгласи се Овърби. — То е окото на урагана.
«Окото на урагана е спокойно късче лазурно небе» — мислено го поправи Ройс.
— Е, Катрин накара Чилтън да призове момчето да се предаде — допълни началникът на Бюрото. — И да ни даде координатите на прокси сървъра в Скандинавия.
— Разбирам. Просто… блогът напомня, че работата не е свършена. — Тоест: «от теб». — Ще се върна на темата — да открием нещо полезно за Чилтън.
— Катрин обеща да си отваря очите.
— Заета е — небрежно вдигна рамене Ройс. — Чудех се дали вече не се е натъкнала на нещо. Не че искам да й се меся. Но защо да не проверя?
— Ти?
— Ако нямаш нищо против, Чарлс. Ще прегледам папките. Останах с впечатление, че тя е твърде любезна.
— Твърде любезна?
— Много умно от твоя страна, Чарлс, че си я назначил. — Началникът прие с кимване комплимента, макар Катрин да работеше тук четири години преди появата му в Бюрото. — Много умно… Преценил си, че действа като противоотрова на стари циници като мен и теб. Но с цената на… известен наивитет.
— Смяташ, че има нещо за Чилтън, но не го съзнава.
— Възможно е.
— Е, аз я разбирам — с напрегнато изражение отвърна Овърби. — Да го отдадем на разсейващи фактори. Делото на майка й. Пречи й да се съсредоточи. Но прави всичко възможно.
Хамилтън Ройс бе безмилостен. Но никога не би продал верен член от екипа си с подобен коментар. Помисли си колко впечатляващо изпъкват у Овърби трите най-тъмни човешки слабости — малодушие, дребнавост и предателство.
— Тук ли е Данс?
— Да видим.
Овърби вдигна слушалката на телефона и поговори с асистентката й.
— Още е на местопрестъплението в дома на Хокън.
— Значи е време за справка — каза Ройс, но внезапно сбърчи чело. — Най-добре да се погрижим да не ме безпокоят.
— Хрумна ми нещо. Ще повикам секретарката й, ще й възложа задача. Да копира документация например. Или да отчете натовареността си. Напълно в мой стил. Няма да заподозре нищо.
Ройс напусна кабинета на Овърби и пое по коридора към стаята на Данс. Изчака асистентката — енергична жена на име Мериелън — да приключи с разговора по телефона. Накрая — с объркано изражение — тя се изправи и тръгна в обратната посока, а Хамилтън Ройс се вмъкна като крадец в помещението.
 

В края на алеята Джон Боулинг спря и погледна надясно към страничната уличка, където изчезна Травис. Оттук пътят се спускаше към Монтерейския залив покрай малки еднофамилни бунгала, бежови и ръждивокафяви кооперации и пищна зеленина. По Лайтхауз Авеню зад гърба му се точеше върволица коли, но страничното шосе беше безлюдно. Гъстата мъгла ограничаваше допълнително видимостта.
«Катрин Данс няма да остане впечатлена от детективските ми умения» — помисли си Боулинг.
Набра 911, докладва, че е видял Травис Бригам, и обясни къде. Диспечерът съобщи, че полицейската кола ще пристигне след пет минути.
«Дотук с юношеската дързост» — каза си професорът. Университетът, преподаването, интелектуалните занимания бяха стихията му. Вселената на идеите, не на действията.
Умееше да залавя убийци във виртуалния, а не в реалния свят.
Тръгна към клуба да посрещне полицейската кола. Но му хрумна, че постъпката му не е чак толкова нелогична, не е глупаво мъжкарско перчене, а израз на вродената му потребност да разрешава загадки, да разбулва мистерии. Винаги се бе стремил да опознава обществото, човешкото съзнание и сърце.
Още една пресечка. Какво толкова? Полицаите бяха на път. Някой по улицата можеше да е забелязал момчето да се качва в кола или да влиза през прозореца на съседна къща.
Професорът се върна и тръгна по алеята към водата. Почуди се кога ли ще види пак Катрин. Надяваше се да е скоро.
Представи си зелените й очи точно когато момчето изскочи иззад кофата за боклук на три крачки от него и го стисна за гърлото. Ноздрите му се напълниха мъчително с миризмата на непрани дрехи и младежка пот. Сребърно острие си проправи път към врата му.
 

30.
 
Долепила телефона до ухото си, Катрин Данс се насочи към предния двор на къщата на Джеймс Чилтън в Кармел. Благодари на събеседника си, паркира и се отправи към колата на шерифството, в която седеше дежурният полицай.
— Здрасти, Мигел — поздрави тя.
— Привет, агент Данс. Тук всичко е спокойно.
— Добре. Господин Чилтън се прибра, нали?
— Да.
— Ще ми направиш ли услуга?
— И още как.
— Излез от колата и застани до нея. Облегни се, да речем, на вратата, та да те виждат отдалеч.
— Разбира се. Нещо се мъти, а?
— Ще видим. Просто постой. Не мърдай, каквото и да стане.
Той кимна несигурно, но излезе от колата.
Данс се запъти към входа на къщата и натисна звънеца. Музикалният й слух долови фалшивите тонове на финала.
Чилтън отвори и примигна учудено.
— Проблем ли има?
Данс хвърли поглед през рамо и извади белезниците.
— Какво… — ахна той.
— Обърни се и сключи ръце зад гърба.
— Какво става?
— Веднага! Направи го!
— Но…
Тя го стисна за рамото и го побутна да застане гърбом. Той понечи да заговори, но тя го прекъсна:
— Шшт. Арестувам те за незаконно проникване в чужда собственост.
Белезниците щракнаха.
— Но как? В чия собственост?
— На Арнолд Брубейкър.
— За вчерашния случай ли става въпрос?
— Точно така.
— Но ти ме пусна!
— Тогава не те задържах. Сега си променям мнението.
Данс му изрече правата.
По улицата се зададе тъмен седан. Сви и спря на покритата с чакъл алея пред къщата. Данс разпозна колата на патрулна полиция. Двамата служители на реда отпред — едри мъжаги — изгледаха любопитно Данс и излязоха. Хвърлиха поглед и към автомобила на шерифството и полицай Мигел Херера, който опипваше радиостанцията на колана си, сякаш се канеше да се обади и да разбере какво става.
Двамата новодошли се отправиха към Данс и Чилтън. Забелязаха белезниците.
— Вие пък кои сте? — объркано попита тя.
— Патрулна полиция. А вие, мадам?
Тя извади портфейла и се идентифицира.
— Катрин Данс. Бюро за разследване. Какво търсите тук?
— Дошли сме да задържим Джеймс Чилтън.
— Задържания?
— Вие го арестувахте?
— Точно така. Току-що. — Тя кимна към Херера.
— Я чакайте! — изръмжа Чилтън.
— Тихо! — нареди му Катрин.
— Имаме заповед за задържане — каза по-старшият. — И заповед за конфискуване на компютрите, папките и работния му архив. Всичко, което е свързано с «Чилтън Рипорт».
Те показаха документа.
— Ама че нелепо! — обади се Чилтън. — По дяволите, какво става тук?
— Тихо! — рязко повтори Данс. После се обърна към полицаите: — По какво обвинение?
— Нахлуване в частна собственост.
— На Арнолд Брубейкър?
— Точно така.
— Току-що го арестувах за същото — засмя се Данс.
Полицаите местеха очи ту към нея, ту към Чилтън, печелейки време. Накрая кимнаха едновременно. Явно за пръв път се сблъскваха с подобен проблем.
— Е — подхвана един от полицаите, — ние носим заповед.
— Разбирам. Но той вече е арестуван и Бюрото има право да разполага с компютрите и документите му. След няколко минути ще ги приберем.
— Ама че глупост! — избъбри Чилтън.
— Внимавайте, сър! — предупреди го по-младият и по-едър полицай.
Възцари се тишина.
Катрин Данс се усмихна.
— Вижте. Кой поиска заповедта за задържане? Хамилтън Ройс, нали?
— Точно така. От прокуратурата в Сакраменто.
— Ясно — успокоена кимна тя. — Съжалявам. Станало е недоразумение… Аз бях повикана на място, но заради писмените клетвени декларации се наложи да отложа задържането. Споменах го пред Хамилтън. Вероятно е решил, че съм заета покрай случая с крайпътните кръстове и…
— Убиецът с маската. Аха! С това ли сте ангажирана?
Данс кимна.
— Тръпки да те побият!
— Така е — съгласи се Катрин. — Хамилтън е решил, че не ми остава време и трябва лично да се погрижи за нарушителя. — Кимна пренебрежително към блогъра. — Но, честно казано, този тук толкова ме ядоса, че исках сама да довърша започнатото.
Данс се усмихна съзаклятнически. Полицаите отвърнаха плахо.
— Вината е моя — продължи тя. — Трябваше да му съобщя. Ще му се обадя сега.
Извади телефона си и занатиска бутоните.
— Агент Данс е.
Обясни, че е задържала Джеймс Чилтън, и след кратко мълчания добави:
— Вече е арестуван… Документацията е оформена… Разбира се. Добре.
Решително прекъсна връзката, докато женският глас продължаваше да обяснява, че температурата е трийсет градуса, а утре на полуострова ще вали дъжд.
— Уредено е. Ние го поемаме — усмихна се Данс. — Освен ако не държите да търкате подметки няколко часа из ареста в Салинас.
— Не, никак, агент Данс. Имате ли нужда от помощ да го вкарате в колата? Едрият полицай измери с очи Джеймс Чилтън, сякаш блогърът тежеше петдесет килограма повече и лесно щеше да се освободи от белезниците.
— Не, всичко е наред. Ще се оправим.
Мъжете кимнаха, седнаха в колата и отпътуваха.
— Слушай! — изръмжа Чилтън със зачервено лице. — Това са пълни дивотии. Знаеш го.
— Спокойно — каза Данс и отключи белезниците.
— Какво става? — попита той и разтърка китките си.
— Нали щеше да ме водиш в ареста?
— Е, размислих. Реших да те пусна.
— Подиграваш ли ми се?
— Не. Спасявам те.
Данс върна белезниците в калъфа. Усмихна се и помаха на смутения Херера. Той й кимна.
— Устроиха ни капан, Джеймс.
Преди малко й се беше обадила Мериелън. Заподозряла, че нещо се мъти, когато Чарлс Овърби позвънил на два пъти в кабинета — първо да пита дали Катрин е там и после да повика секретарката в кабинета си, за да поговорят удовлетворява ли я работата — нещо, което не бе правил никога.
На път за кабинета на Овърби Мериелън се скрила в страничния коридор на дамското крило и видяла как Хамилтън Ройс се вмъква в стаята на Данс. След пет минути излязъл и се обадил от телефона. Мериелън дочула част от разговора — Ройс помолил съдия от Сакраменто — явно приятел — да издаде заповед за задържане на Чилтън. Ставало дума за незаконно проникване в частна собственост.
Мериелън беше позвънила да предупреди Данс и едва тогава се бе отправила към кабинета на Овърби.
Данс обясни накратко на Чилтън, пропускайки името на Хамилтън Ройс.
— Кой стои зад това? — разяри се блогърът.
Данс знаеше, че ще разгласи историята. Пресата щеше да нададе кошмарен вой.
— Няма значение. Просто някои хора искат да спрат блога, докато заловим Травис.
— Защо?
— По същите причини, които ти изложих аз — твърдо каза Катрин. — За да не пишат хората и да не предоставяме нови мишени на Травис. И защото имиджът ни ще пострада, ако не правим всичко възможно да защитим обществото, включително и да те накарам да замълчиш.
— И това е в полза на обществото? Аз изобличавам корупцията, давам гласност на проблемите, не ги създавам. — Чилтън внезапно смени поучителния си тон. — И ти ме арестува, за да не изпълнят заповедта?
— Да.
— И сега?
— Има две възможности. Полицаите да се приберат и да докладват, че не могат да изпълнят заповедта, понеже вече си задържан. И толкова.
— А другата?
«Лайното ще улучи вентилатора» — помисли си Данс. Но се задоволи само да вдигне рамене. Чилтън обаче разбра.
— Рискувала си заради мен? Защо?
— Дължа ти го. Съдейства ни. И поради още една причина — не споделям тактиката ти, но смятам, че имаш право да изразяваш мнението си. Ако грешиш, ще те подведат под отговорност и съдът ще реши. Но няма да се присъединя към онези, които искат да млъкнеш, понеже не харесват подхода ти.
— Благодаря — в гласа му прозвуча искрена признателност.
Ръкуваха се.
— Най-добре да се връщам онлайн — каза той.
Данс излезе на улицата, благодари на смутения Мигел Херера и се качи в колата си. Обади се на Ти Джей и му остави съобщение да проучи подробно Хамилтън Ройс. Искаше да знае срещу какъв враг се изправя.
Част от въпроса явно щеше да се изясни веднага. Телефонът й иззвъня и на екрана се изписа номерът на Овърби.
Е, няма как да не е вторият вариант.
Лайното и вентилатора…
— Здрасти, Чарлс.
— Имаме проблем, Катрин. Хамилтън Ройс иска да разговаря с теб.
Изкушаваше се да отдръпне телефона от ухото си.
— Как така си задържала Чилтън? И патрулните не са успели да изпълнят заповедта?
— Нямах друг избор.
— Тоест?
— Реших, че не искам да спирам блога — възможно най-спокойно обясни тя. — Знаем, че Травис го чете. Чилтън го помоли да се предаде. Момчето може да реши да се обърне към него. Да преговаря с нас чрез него.
— Добре, Катрин — гласът на Овърби звучеше отчаяно. — В Сакраменто смятат, че е най-добре да спрем блога. Не си ли съгласна?
— Не съвсем, Чарлс… Прегледа папките ми, нали, Хамилтън?
Възцари се безкрайно мълчание.
— Не съм преглеждал секретна информация.
— Няма значение. Нарушил си професионалната етика. Деянието ти е подсъдно.
— Катрин, моля те — запротестира Овърби.
— Агент Данс — намеси се Хамилтън, игнорирайки също като нея Овърби. Тя си спомни извода, до който бе стигнала след множество разпити: най-опасни са владеещите положението мъже. — Умират хора, а Чилтън пет пари не дава. И, да, репутацията ни страда — твоята, на Чарлс, на Бюрото, на прокуратурата. На всички ни. И не се страхувам да го призная.
Аргументите му не я развълнуваха.
— Ако още веднъж се опиташ да направиш същото, Хамилтън, със или без заповед, проблемът ще бъде поставен пред областния прокурор и губернатора. И пресата.
— Тя иска да каже… — запелтечи Овърби.
— Смятам, че разбира напълно какво искам да кажа, Чарлс — сряза го Данс.
Телефонът й зажужа. Съобщение от Майкъл О'Нийл.
Тя незабавно прекъсна разговора с началника си и Ройс.
Вдигна телефона и прочете лаконичните думи:
 
«К.
Забелязали са Травис в Ню Монтерей. Полицията е изгубила дирите му. Но има нова жертва. Мъртъв е. В Кармел, западно от Сайпрес Хилс Роуд. На път съм. Среща там?
М.»
 
Тя написа: «Да» и забърза към колата.
 

Данс включи сирената, за чието съществуване често забравяше — следователите като нея рядко участваха в опасни преследвания. Катрин летеше в облачния следобед.
Още един убит…
Явно беше нападнал скоро след като предотвратиха опита за убийство на Доналд Хокън и съпругата му. Излезе права. Разочаровано от неуспеха, момчето бе потърсило веднага нова жертва.
Откри отбивката, натисна рязко спирачката и подкара дългата кола по виещото се шосе. Растителността бе пищна, но бледнееше на фона на мрачното небе и придаваше на пейзажа неземно излъчване.
Като в Етерия, земята в «Дименшън Куест».
Представи си как Страйкър се е надвесил над нея, стиснал уверено меча.
«наистина искам да у4а, ще ме научи6 ли?»
«Как се умира…»
Представи си грубоватата рисунка на сабята, пронизваща гърдите й.
После долови отблясъците — бели и червени.
Паркира до останалите коли — патрулката на шерифството и вана на криминалистите. Излезе от колата и се втурна към гъмжилото. Кимна за поздрав на Майкъл О'Нийл. Въздъхна облекчено, че го вижда, макар и за малко, преди да се заеме отново с «другия случай».
— Огледа ли местопрестъплението?
— Току-що пристигнах? — обясни той.
Запъти се към покритото със зелено платнище тяло. Жълта полицейска лента обграждаше мястото.
— Сигурно някой го е видял? — обърна се Данс към полицая от шерифството.
— Да, агент Данс. Обадил се на 911 от Ню Монтерей. Но докато пристигнем, беше изчезнал. Както и съвестният гражданин.
— Кой е жертвата? — попита О'Нийл.
— Не знам още. Този път Травис е използвал нож. Не пистолета… И явно не е бързал.
Полицаят посочи към полянката на петдесетина крачки от шосето.
С О'Нийл тръгнаха по песъчливата пътека. След минута стигнаха ограденото място, където стояха униформени и цивилни служители на реда, а криминалистът бе приклекнал до трупа.
Кимнаха за поздрав на закръгления полицай с латиноамериканско потекло, с когото Данс бе работила неведнъж през годините.
— Идентифицирахте ли жертвата? — попита тя.
— Взехме портфейла му — кимна полицаят към тялото. — Сега го преглеждат. Мъж е, на около четирийсет.
— Не е убит тук предполагам? — огледа се Катрин.
Наблизо нямаше къщи и други сгради. Нямаше как убитият да се е разхождал тук или да е тичал. Нямаше пътеки.
— Точно така — отвърна полицаят. — Нямаше много кръв. Престъпникът явно е довлякъл тялото дотук и го е захвърлил. Намерих следи от гуми в пясъка. Мислим, че Травис е отвлякъл собствената му кола и го е заключил в багажника. Като първото момиче. Тами. Само че този път не е чакал прилива. Намушкал го е. Когато открием кой е убитият, ще поискаме да сверят следите от гуми.
— Сигурни ли сте, че е Травис? — попита Данс.
— Ще видим — отвърна полицаят.
— Измъчван ли е?
— Така изглежда.
Спряха пред полицейската лента на десетина крачки от трупа. Криминалистът — в униформа като на космонавт — вземаше проби. Вдигна поглед и забеляза Данс и О'Нийл. Кимна и вдигна вежди над защитните очила.
— Искате ли да видите? — попита.
— Да — отвърна тя. Да не би да се опасяваше, че жена ще се притесни от кървавата гледка? Да, дори в наши дни мъжете се опитват да проявяват галантност.
Всъщност тя наистина се подготвяше психически. Работата й беше свързана предимно с живите. Така и не свикна напълно със смъртта.
Мъжът започна да повдига платнището. Някой подвикна:
— Агент Данс?
Обърна се. Към нея приближаваме униформен полицай. Държеше нещо.
— Да?
— Познавате ли някой си Джонатан Боулинг?
— Джон? Да.
Взря се в протегнатата визитна картичка. И си спомни, че бяха взели портфейла на жертвата, за да го идентифицират.
Ужасяваща мисъл… Нима жертвата беше Джон?
От А към Б до В… Съзнанието й прехвърляше хипотези. Дали професорът беше научил нещо от компютъра на Травис и беше решил да провери версията си?
Не!
Погледна потресено към О'Нийл и се втурна към тялото.
— Хей! — извика специалистът. — Ще заличиш следите!
Тя не му обърна никакво внимание.
Отметна зеленото платнище и ахна.
Изпита едновременно облекчение и ужас.
Не беше Боулинг.
Стройният брадат мъж с памучни панталони и бяла риза беше намушкан многократно. Едното му око бе наполовина отворено. Върху челото му беше изрязан кръст. Червени розови цветове бяха пръснати около тялото му.
— Къде намери това? — попита с разтреперан глас тя, кимайки към визитната картичка на Джон Боулинг.
— Той е там, край отбивката на шосето. С колата си е. Иска да те види. Било спешно.
— Ще отида след секунда — въздъхна дълбоко Данс.
Пристигна друг полицай, понесъл портфейла на убития в найлонов плик.
— Казва се Марк Уотсън. Пенсиониран инженер. Преди няколко часа тръгнал да пазарува. Така и не се прибрал.
— Кой е той? — попита О'Нийл. — Защо го е избрал?
Данс бръкна в джоба си и извади списъка на всички потенциални жертви от блога.
— Писал е във форума. В рубриката «Властта на народа». За ядрената централа. Не е изразил категорично мнение «за» или «против».
— Значи всички участници в блога са в опасност.
Тя кимна.
О'Нийл я изгледа изпитателно. Докосна ръката й.
— Добре ли си?
— Само… малко уплашена.
Сети се за визитката на Боулинг. Каза на О'Нийл, че ще отиде да провери какво иска, и закрачи по пътеката. Едва сега сърцето й възстанови нормалния си ритъм.
Професорът чакаше до отворената врата на колата си. На мястото до шофьора седеше тийнейджър с щръкнала коса. Данс се намръщи. Младежът носеше тениска с надпис «Аеросмит» и тъмнокафяво яке.
Боулинг й помаха. Изненада я нехарактерно напрегнатото му изражение.
И силното облекчение, което изпита, когато видя, че не е пострадал.
После я обзе любопитство. Не беше сигурна, но от колана му сякаш стърчеше дръжка на дълъг нож.
 

31.
 
Данс, Боулинг и момчето бяха в кабинета й в Бюрото. Джейсън Кеплър беше на седемнайсет и учеше в гимназия «Кармел Саут». Той, а не Травис, беше Страйкър.
Травис бе създал аватара преди няколко години, но го продал онлайн на Джейсън с «малко тъпа репутация, живот и ресурси».
Каквото и да означаваше това.
Данс си припомни как Боулинг й обясняваше, че играчите могат да продават аватарите си и други придобивки от играта.
Боулинг разказа как в компютъра на Травис намерил следа, отвела го към «Лайтхауз Аркейд».
Данс му беше благодарна за добре свършената детективска работа. (Макар че по-късно щеше здравата да го нахока, задето не се е обадил на 911, веднага щом е разбрал, че момчето е в клуба, вместо да тръгне да го преследва сам.) Върху бюрото зад тях в найлонов плик стоеше кухненският нож, с който Джейсън се бе опитал да сплаши Боулинг. Оръжието беше смъртоносно и технически погледнато, можеше да обвини момчето в нападение и хулиганство. Боулинг обаче не бе наранен и тийнейджърът бе предал доброволно ножа, така че вероятно щеше да се задоволи със строго предупреждение.
Боулинг разказа какво се е случило — той самият станал жертва на измама, организирана от Джейсън.
— Обясни й какво ми каза.
— Притеснявах се за Травис — подхвана момчето с ококорени очи. — Не знаете какво е да се нахвърлят така върху човек от семейството ви.
— Човек от семейството?
— Да. В играта, в «Дименшън Куест» сме братя. Не сме се срещали, но го познавам добре.
— Никога не сте се виждали?
— Да, в реалния свят не сме. Само в Етерия. Исках да му помогна. Но първо трябваше да го намеря. Опитах да му напиша съобщение, но не ми отговори. Та затова се помайвах в «Аркадата». Исках да го придумам да се предаде.
— С нож? — попита Данс.
Вдигна рамене. После рязко ги отпусна.
— Смятах, че няма да навреди.
Момчето бе кльощаво и много бледо. Учениците бяха в лятна ваканция и колкото и да е странно, то вероятно излизаше по-рядко, отколкото през зимата и есента.
— Джейсън беше в «Лайтхауз Аркейд», когато отидох там — пое инициативата Боулинг. — Служителят му е приятел и когато попитах за Страйкър, той се престори, че проверява нещо, но всъщност предупреди Джейсън, че го търся.
— Съжалявам, човече. Не смятах да те наръгам. Исках само да разбера кой си и дали имаш представа къде е Травис… Не знаех, че си към Бюрото и прочее.
Боулинг се усмихна, че го причисляват към служителите на реда. Бил сигурен, че Данс ще поиска да разговаря с Джейсън, и решил да го доведе, вместо да чака градската полиция да дойде.
— Качихме се в колата и се обадихме на Ти Джей. Той ни каза къде си.
Добър ход и само малко незаконен.
— И ние не искаме Травис да пострада, Джейсън — намеси се Данс. — И да нападне още някого. Имаш ли представа къде може да се крие?
— Навсякъде. Умен е. Много. Знае как се оцелява в гората. Експерт е. — Момчето забеляза сбърчените им чела и уточни: — «Дименшън Куест» е реалистична игра. Попадаш в Южната планина, температурата е под двайсет градуса, ако не се научиш как да се топлиш, ще умреш от измръзване. Трябва да си набавяш вода и храна. Разбираш кои растения и животни стават за ядене. И как да готвиш и да съхраняваш храната. Има дори истински рецепти. Ако не сготвиш както трябва, оставаш гладен — засмя се момчето. — Новаците, дето се пробват, си мислят, че просто ще се бият с тролове и демони. Накрая умират от глад, понеже не знаят как да се грижат за себе си.
— Играете с други хора, нали? Дали някой има представа къде се крие Травис?
— Питах всички от семейството. Никой не знае.
— От колко души се състои семейството?
— Около дванайсет. Но само ние с него сме в Калифорния.
— И живеете заедно? В Етерия? — учуди се Данс.
— Да. Познавам ги по-добре от родните си братя — засмя се мрачно Джейсън. — И в Етерия не ме бият и не ми крадат джобните.
— Имаш ли родители? — полюбопитства тя.
— В реалния свят? — Момчето вдигна рамене. Данс изтълкува жеста като «нещо такова».
— Не, в играта — уточни.
— Някои семейства имат. Ние не. — По лицето му се изписа блаженство. — Така сме по-добре.
— Срещали сме се с теб, Джейсън — усмихна се Данс.
— Да, знам — сведе очи той. — Господин Боулинг ми каза. Убих те. Съжалявам. Сметнах, че си новак, дето ни се подиграва заради Травис. Взеха на мушка цялото семейство — цялата гилдия дори — заради Травис и онези приказки в блога. Често се случва. Боен отряд от Севера пристигна чак от Кристал Айлънд да ни помете. Сключихме договор и ги спряхме. Но… Убиха Морина. Тя ни е сестра. Възстанови се, но си изгуби ресурсите.
Нападките, започнали в синтетичния свят, се бяха пренесли в реалния и сега се връщаха обратно да помрачават друга сфера на виртуалната вселена. «Колко странно» — помисли си Катрин Данс.
— Доста ми се присмиват — вдигна рамене кльощавото момче. — В училище. Затова избрах аватара-гръмовержец, воин. Чувствам се по-добре така. Никой не се заяжда с мен в Етерия.
— Джейсън, можеш да ни помогнеш, ако ни опишеш стратегиите, които Травис използва за нападение. Как го подготвя. Какви оръжия използва. Всичко, което ще ни подскаже как да го надхитрим.
— Не знаете много за Травис, нали? — намръщи се момчето.
Данс се канеше да каже, че всъщност знаят твърде много. Но разпитващите разбират кога да предоставят инициативата на събеседника. Данс погледна крадешком Боулинг и призна:
— Прав си.
— Искам да ви покажа нещо — изправи се Джейсън.
— Къде?
— В Етерия.
Катрин Данс отново се въплъти в аватара Грийлийф — вече напълно съживена.
Джейсън затрака по клавишите и измисленият образ се появи на горска поляна. Както и преди пейзажът на екрана беше красив, а графиката — удивително ясна. Дузини герои се разхождаха наоколо, някои въоръжени, други носеха торби или чанти, трети водеха животни.
— Това е Отовиус. С Травис се заседаваме често тук. Прекрасно място… Може ли?
Той се приведе към клавиатурата.
— Да. Давай.
Джейсън написа нещо и получи отговор: «Кяруя не е на линия.»
— Лошо.
— Кой е това? — попита Боулинг.
— Съпругата ми.
— Какво? — удиви се Катрин.
— Оженихме се преди няколко месеца — поруменя момчето.
Данс се засмя. Забележително!
— Миналата година се запознахме в играта. Страхотна е! Прекоси Южната планина. Сам-самичка. И нито веднъж не умря. Харесахме се. Ходихме заедно на експедиции. Предложих й. Е, по-скоро тя ми предложи. Но аз исках. И се оженихме.
— И къде живее тя в действителност?
— В Корея. Но си е развалила успеха в училище.
— В реалния свят? — попита Боулинг.
— Да. И родителите й я наказали да не играе.
— Разведохте ли се?
— Не, просто сме разделени за малко. Докато си поправи оценката по математика. Странно. Повечето бракове в «Дименшън Куест» не се разпадат. В реалния свят много родители се развеждат. Надявам се скоро да се появи. Липсва ми. — Момчето кимна към екрана. — Както и да е, да вървим в къщата.
Под напътствията на Джейсън аватарът на Данс заманеврира из гората край десетки други герои и създания.
Джейсън я доведе до планински зъбер.
— Можеш да вървиш пеша, но ще отнеме време. Няма как да платиш за Пегас, понеже още не си спечелила злато. Но аз ще ти дам точки за транспорт. — Момчето започна да пише. — Нещо като картата на баща ми.
Написа няколко кода, качи аватара й върху крилат кон и отлетяха. Полетът спираше дъха. Носеха се над планини, край гъсти облаци. В лазурното небе светеха две слънца, понякога се разминаваха с други крилати създания, дирижабли и чудновати летателни апарати. От време на време виждаха градове и села. Тук-там горяха пожари.
— Това са битки — обясни Джейсън. — Много епично, нали?
Звучеше сякаш съжалява за пропуска да се включи в боя.
След минута стигнаха крайбрежието на светлозелен океан и се спуснаха бавно. Приземиха се на хълм с изглед към разбунените води.
Данс си спомни как Кейтлин сподели, че Травис обича брега, понеже му напомня за някакво място от играта, в която участва.
Джейсън й показа как да слезе от крилатия кон. Тя упъти Грийнлийф към къщата, която й показа Джейсън.
— Сами я построихме — похвали се момчето.
Приличаше на хамбар от осемнайсети век.
— Но Травис спечели всички пари и материали. Сам ги купи. Наехме тролове за тежката работа — добави Джейсън сериозно.
Аватарът застана пред вратата и момчето й каза устната парола. Данс я изрече в микрофона и вратата се отвори. Влязоха вътре.
Данс се изненада. Помещението бе просторно и красиво, пълно с чудновати, но удобни мебели. Коридори и стълби отвеждаха към други стаи. Забеляза прозорци със странна форма, огромна камина, в която гореше огън, фонтан и езерце.
Няколко домашни любимци — фантасмагоричен хибрид между саламандър и коза, закрякаха за поздрав.
— Чудесно е, Джейсън. Наистина.
— Е, в Етерия си правим красиви домове, понеже където живеем, в реалния свят искам да кажа, не е толкова хубаво… Искам да ви покажа нещо. Ела насам. — Заобиколиха езерце с пъргави зелени рибки и спряха пред тежка метална врата, заключена с няколко катинара. Изрекоха нова парола и вратата се отвори със скърцане. Данс насочи Грийнлийф натам и влезе. Спусна се по няколко стъпала и се озова в нещо като аптека със спешен кабинет.
Джейсън забеляза, че тя се мръщи.
— Разбираш ли?
— Не.
— Затова казах, че не познавате Травис. Той не си пада по оръжията и бойните тактики. Тук е в стихията си. Това е лечебна зала.
— Лечебна зала? — удиви се Данс.
— Травис мразеше битките — обясни момчето. — Създаде Страйкър като воин, когато се включи в играта, но не му хареса. Затова ми го продаде. Той е лечител, не е боец. Лечител от четирийсет и девето ниво. Представяш ли си! Най-добрият е. Ненадминат!
— Лечител?
— Така се казва и аватарът му. Медикус — някаква чужда дума за лекар.
— Латинска — уточни Боулинг.
— От древен Рим? — попита Джейсън.
— Точно така.
— Страхотно. Както и да е, Травис се занимава и с отглеждане на билки и приготвяне на отвари. Тук лекува хората. Нещо като лекарски кабинет.
— Лекар? — недоумяваше Данс.
Стана и намери купчината листове, които взеха от стаята на Травис. Прегледа ги. Рей Каранео бе прав — скиците наистина бяха на разрязани тела. Но не на убити, а на оперирани пациенти. Бяха нарисувани майсторски, изглеждаха напълно реалистично.
— Герои от цяла Етерия идват да търсят помощ при него — продължи Джейсън. — Дори създателите на играта знаят за него. Допитваха се какви нови ботове да включат. Той е истинска легенда. Спечели хиляди долари от лечебни отвари, животоспасяващи регенератори и магии за сила.
— Истински пари?
— О, да. Продава ги в интернет. Така си купих Страйкър.
Данс си спомни сейфа, открит под леглото на момчето. Ето как беше спестявало.
— Вижте това — почука Джейсън по екрана. Сочеше стъклено ковчеже, в което лежеше кристална топка на върха на златна пръчка. — Лечебният скиптър. Сдоби се с него след петдесет експедиции. Случва се за пръв път в цялата история на «Дименшън Куест». — Момчето сбърчи чело. — За малко да го изгуби. Ама че бъркотия беше онази нощ.
Джейсън сякаш си припомняше истинска трагедия.
— Ще ни разкажеш ли?
— С Медикус и други от семейството бяхме на експедиция в Южните планини. Високи са и са много опасни. Търсехме магическото дърво. Нарича се Дървото на ясновидците. Открихме дома на Янна — кралицата на елфите — за която всички знаеха, но никой не я бе зървал. Много е известна.
— Тя е генериран герой, нали? — попита Боулинг.
— Да.
— Самата игра го е създала — напомни професорът на Данс.
Пояснението сякаш засегна Джейсън.
— Но алгоритъмът е страхотен. Тя изобщо не прилича на бот.
Боулинг кимна извинително.
— Поговорихме си с нея за Дървото на ясновидците. Обясни ни как да го намерим. Неочаквано ни се нахвърлиха воини от Северните планини. Впуснахме се в битка. Един глупак прониза кралицата с вълшебна стрела. Щеше да умре. Травис се опита да я спаси, но лековете му не помогнаха. Реши да се жертва. Започнахме да го разубеждаваме. Но той не отстъпи.
Момчето говореше със заразително страхопочитание. Данс напрегнато се приведе напред. И Боулинг не откъсваше очи от него.
— Продължавай, Джейсън.
— Та така. Когато някой умира, можеш да си предложиш живота на създанията във Висшата обител. Те започват да ти вземат жизнената сила и я прехвърлят на умиращия. Той може да се съживи, преди да изцедят всичките ти жизнени сили. Но понякога умираш. И другият умира. Умреш ли, защото си се жертвал, губиш всичко. Всичко, което си направил и спечелил, всичките си точки, ресурси, репутация. Просто се изпаряват. Ако беше умрял, Травис щеше да изгуби скиптъра, къщата, златото, крилатите си коне… Щеше да започне като новак.
— И той се реши?
Джейсън кимна.
— На косъм беше. Оставаха му капчици сила, но кралицата се съживи. Целуна го. Беше… беше ненадминато. После елфите ни помогнаха да разбием на пух и прах Северняците. Епическа нощ, човече! Удържахме славна победа! Играчите още говорят за нея.
— Ясно, Джейсън. Благодаря — кимна Данс. — Време е да излизаме от играта.
— Не ти ли се доигра? Тъкмо се понаучи как да се движиш.
— По-късно може би…
Момчето написа нещо и играта изчезна от екрана. Катрин си погледна часовника.
— Джон, ще изпратиш ли Джейсън у дома? Трябва да говоря с някого.
А към Б към В…
 

32.
 
— Може ли да поговоря с Кейтлин?
— Вие сте? — попита Вирджиния Гарднър, майката на оцелялото в катастрофата на девети юни момиче.
Данс се представи.
— Видях се с дъщеря ви онзи ден в лятното училище.
— А, вие сте полицайката. Организирахте да охраняват дома ни.
— Точно така.
— Открихте ли Травис?
— Не, аз…
— Близо ли е? — озърна се разтревожено жената.
— Не. Искам да задам още няколко въпроса на дъщеря ви.
Вирджиния Гарднър покани Данс в антрето на просторната модерна къща в Кармел. Данс си помни, че Кейтлин смята да кандидатства в реномиран медицински колеж. Явно родителите й можеха да си позволят таксата.
Огледа обширната дневна. По стените висяха абстрактни платна — две големи, ярки черно-жълти картини и една представляваща кървавочервени петна. Вдъхнаха й безпокойство. Помисли си колко е различна обстановката от уютната атмосфера в дома на Травис и Джейсън в «Дименшън Куест».
Е, правим си красиви къщи в Етерия, понеже където живеем, в реалния свят искам да кажа, не е много хубаво…
Майката на момичето изчезна и след минута се върна с Кейтлин — в джинси и лимоненожълта тениска под тесен бял пуловер.
— Здрасти — неспокойно поздрави момичето.
— Здравей, Кейтлин. Как си?
— Добре.
— Ще ми отделиш малко време, нали? Само още няколко допълнителни въпроса.
— Разбира се, няма проблем.
— Да седнем ли?
— Да вървим в слънчевата стая — предложи госпожа Гарднър.
Минаха през кабинета. На стената висеше диплома от Калифорнийския университет. Медицински колеж. Бащата на момичето.
Настаниха се. Майката и дъщерята седнаха на дивана, а Данс — на стол с твърда облегалка. Приближи го към тях и започна:
— Искам първо да споделя новината. Днес е извършено ново убийство. Чухте ли?
— О, не! — прошепна госпожа Гарднър.
Момичето замълча. Затвори очи. Лицето му — с ореол от руса коса — пребледня.
— Не разбирам как си могла да излизаш с него — ядосано прошепна майката.
— Мамо — проточи Кейтлин, — не съм излизала с него. Никога. С Травис? Как не!
— Искам да кажа… той е опасен.
— Кейтлин — намеси се Данс, — наистина се мъчим да го открием. Само дето късметът ни изневерява. Научавам повече за него от приятелите му, но…
— Тези деца от Колумбийския… — вметна майка й.
— Моля ви, госпожо Гарднър.
Жената я погледна обидено, но замълча.
— Завчера ви казах всичко, за което се сетих.
— Само още няколко въпроса. Накратко.
Данс придърпа още по-близо стола и извади бележник. Отвори го и прелисти съсредоточено страниците. Поспря и кимна.
Кейтлин се взираше неподвижно в бележника.
Данс се усмихна и я погледна в очите:
— Сега, Кейтлин, спомни си вечерта на бала.
— Аха…
— Разбрах нещо интересно. Разпитвах Травис, преди да избяга. Водех си бележки — кимна към бележника в скута й.
— Така ли? Разговаряли сте с него?
— Да. Не обърнах особено внимание, докато не се срещнах с теб и още неколцина. Но сега се надявам да изясним някои подробности, които ще ни подскажат къде се крие.
— Толкова ли е трудно да… — подхвана госпожа Гарднър сякаш несъзнателно. Но строгият поглед на Катрин я накара да замълчи.
— С Травис сте разговаряли. Онази нощ?
— Не съвсем.
Данс заразлиства бележника.
— Е, само накрая — добави момичето. — По време на бала той стоеше сам.
— Но в колата сте говорили, нали? — кимна Данс към бележника.
— Да, малко. Не си спомням много. Всичко ми е замъглено. Заради катастрофата и…
— Разбирам. Но ще ти прочета нещо и те моля да допълниш подробностите. Кажи ми, ако си спомниш нещо, казано от Травис преди инцидента.
— Добре.
Данс прегледа пак бележника.
— Така. Да започваме: «Къщата беше хубава, но от алеята ме побиха тръпки.» — Катрин вдигна глава. — «Сметнах, че Травис може би се страхува от височини.»
— Да, за това говореше — кимна Кейтлин. — Алеята се виеше по хълма. Травис каза, че винаги го преследва страхът от падане. Погледна настрани и се възмути, че няма мантинела.
— Добре — усмихна се Данс. Момичето й отвърна плахо. Катрин се загледа в бележника. — Ами това? «Лодките са страхотни! Винаги съм искал да имам.»
— О, да! Стана дума за пристанището. Травис спомена, че сигурно е чудесно да отплаваш за Санта Крус. — Кейтлин отмести поглед. — Май искаше да ми предложи да тръгна с него. Но се засрами.
— Значи може би се крие на някоя лодка — усмихна се Данс.
— Да, възможно е. Май говореше колко е прекрасно да пътешестваш с яхта.
— Добре… Ето друго. «Тя има повече приятели от мен. Аз излизам само с един-двама.»
— Да, спомням си го. Стана ми жал, че няма приятели. Поприказвахме.
— Травис спомена ли имена? Някой, при когото би могъл да отседне? Помисли си. Важно е.
Момичето присви очи, потърка коляно и въздъхна.
— Не.
— Няма проблем, Кейтлин.
— Съжалявам — отрони плахо тя.
Данс се усмихна отново. Готвеше се за следващия етап. Нямаше да е лесно — нито за момичето, нито за майка му, нито за самата нея. Но се налагаше.
Тя се приведе.
— Не си искрена с мен, Кейтлин.
— Какво? — примигна момичето.
— Не бива да говорите така на дъщеря ми — измърмори госпожа Гарднър.
— Травис не ми каза нищо такова — спокойно обясни Данс. — Измислих си го.
— Лъжете значи! — обади се майката.
Не точно. Подбираше си внимателно думите и изобщо не спомена, че ги е изрекъл Травис Бригам.
Момичето пребледня.
— Капан ли й поставяте? — нападна я госпожа Гарднър.
Точно така. Данс имаше хипотеза и искаше да я докаже. На карта беше поставен животът на много хора.
Не обърна внимание на майката и заговори на Кейтлин:
— Но ти се преструваше, че Травис наистина е разговарял за това в колата.
— Аз… аз просто се стараех да съм полезна. Неприятно ми е, че не знам повече.
— Не, Кейтлин. Мислеше си, че може наистина да сте разговаряли в колата. Но нищо не помниш, понеже си била пияна.
— Не!
— Напуснете веднага — нареди майката.
— Не съм приключила — отсече Данс.
Прецени, че заради интелектуалната атмосфера в семейството и механизмите на оцеляване в него по скалата на Майерс-Бригс Кейтлин е мисловен и възприемчив характер. Навярно по-скоро интровертен. И макар да използва различни похвати, когато лъже, в момента се проявяваше по-скоро като адаптор.
Мамеше за самосъхранение.
Ако разполагаше с повече време, Данс щеше да изтръгне истината по-бавно и по-заобиколно. Но типажът на Кейтлин й позволяваше да приложи повече натиск и да не отстъпва, както с Тами Фостър.
— Пила си на бала.
— Аз…
— Видели са те, Кейтлин.
— Пийнах малко, вярно.
— Преди да дойда, разговарях с няколко ученици, които са присъствали на бала. Казаха, че с Триш и Ванеса сте изпили бутилка текила, след като си видяла Майк с Браяна.
— Да… и какво?
— На седемнайсет си — ядоса се майка й. — Ето какво!
— Наредих да направят възстановка на инцидента, Кейтлин — с равен тон съобщи Данс и се приведе напред.
— Ще прегледам колата ти. Проучват всичко — седалките, огледалото за обратно виждане… И установяват дори височината на шофьора.
Момичето не помръдна. Само брадичката му потрепери.
— Време е за истината, Кейтлин. Много зависи от нея. Не бива да си играем с живота на хората.
— Каква истина? — прошепна майка й.
Данс не откъсваше очи от момичето.
— Онази нощ е карала Кейтлин. Не Травис.
— Не! — извика Вирджиния Гарднър.
— Така ли е, Кейтлин?
Момичето остана безмълвно. После главата му клюмна, раменете му се отпуснаха. Жестовете му издаваха болка и поражение. Негласният отговор беше «да».
— Майк си тръгна, прегърнал онази кучка! — с пресекващ глас подхвана Кейтлин. — Знаех, че отиват да се чукат у тях. Исках да отида там, да…
— Достатъчно! — прекъсна я майка й.
— Млъкни! — изхлипа момичето. — Да, аз карах.
Вината най-сетне изплува на повърхността.
— След инцидента Травис те е издърпал на съседната седалка, а той е седнал на шофьорското място — продължи Данс. — Престорил се е, че той е карал. За да те спаси.
Спомни си разговора с Травис.
Не съм направил нищо лошо!
Беше усетила фалшивата нотка. Но си помисли, че лъже за нападението срещу Тами. Всъщност Травис е имал предвид катастрофата.
Идеята хрумна на Данс, докато разглеждаше къщата на Травис — Медикус, и семейството му в Етерия. Фактът, че в «Дименшън Куест» момчето се вживява в ролята на лечител, а не на убиец, оборваше предположението й, че е склонен към насилие. После разбра, че Травис е пожелал да спаси живота на кралицата на елфите. Предположи, че е възможно да го е направил и в реалния живот — поемайки вината за инцидента, за да не отиде момичето, на което се е възхищавал, в затвора.
С обляно в сълзи лице Кейтлин се облегна назад. Цялото й тялото излъчваше напрежение.
— Просто изгубих самообладание. Напихме се. Исках да намеря Майк и да му кажа какво чудовище е. Триш и Ванеса бяха по-зле. Реших да карам аз. Но Травис ни последва и се опита да ме разубеди. Искаше да вземе ключовете. Но аз не ги давах. Бях побесняла. Триш и Ванеса седнаха отзад, а той се вмъкна до мен и заповтаря: «Откажи се, Кейтлин. Не можеш да караш така.» Но аз се държах като магаре. Все едно съм оглушала. После… не знам какво стана… Излетяхме от пътя.
Гласът й замря. По лицето й се изписа безкрайна скръб.
— Убих приятелките си — промълви.
Объркана и пребледняла, майка й протегна предпазливо ръка. Прегърна я през раменете. Момичето застина, после се предаде. Захлипа, притиснало глава към гърдите на майката си.
След няколко минути разплаканата жена вдигна поглед към Данс.
— Какво ще стане сега?
— Намерете адвокат на Кейтлин. После веднага се обадете в полицията. Трябва да се предаде доброволно. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
Вирджиния Гарднър кимна. Дъщеря й избърса сълзите и погледна към Данс.
— Толкова е мъчително да лъжеш. Исках да кажа истината. Наистина. Но всички се нахвърлиха срещу Травис. Наговориха какво ли не. Знаех, че ако се издам, ще нападнат и мен. — Тя сведе глава. — Не събрах смелост. Съжалявам.
Данс обаче не бе дошла да я спасява от угризенията на съвестта. Искаше да потвърди теорията си, че Травис е поел вината. Изправи се, сбогува се набързо и остави насаме майката и дъщерята.
Затича се към колата и се обади на Майкъл О'Нийл.
Отговори й след второто позвъняване. Слава богу, че «другото дело» не го бе погълнало съвсем.
— Здравей — уморено поздрави той.
— Здрасти, Майкъл.
— Какво има? — попита напрегнато; явно и нейният глас звучеше издайнически.
— Знам, че си зает, но искам да намина. Трябва ми съвет. Открих нещо.
— Разбира се. Какво откри?
— Убиецът не е Травис Бригам.
 

Данс и О'Нийл бяха в кабинета му в монтерейското шерифство в Салинас.
Прозорците гледаха към съда, пред който се бяха събрали двайсетина протестиращи от «Животът преди всичко», предвождани от преподобния Фиск с увисналите бузи. Очевидно им беше писнало да бдят пред празната къща на Стюарт и Еди Данс, та се бяха преместили тук за повече публичност, Фиск разговаряше със сътрудника, когото беше виждала и преди — жилестия червенокос бодигард.
Данс се обърна и седна до О'Нийл край разклатената му масичка за кафе. Помещението бе пълно с купища спретнато подредени папки. Почуди се къде ли са документите по случая с индонезийския контейнер. Поизправи гръб, а О'Нийл се заклати на двата крака на дървения стол.
— Е, давай.
Обясни му набързо как стигнаха до Джейсън, «Дименшън Куест» и накрая до Кейтлин Гарднър и признанието, че Травис е поел вината за катастрофата.
— Любов? — попита той.
— Да — отвърна Данс. — Но има и друго. Тя иска да учи в медицински колеж. За Травис това е особено важно.
— Медицинският колеж?
— Медицината, лечението. В «Дименшън Куест» той е известен лечител. Мисля, че затова я е защитил. Аватарът му се казва Медикус. Лекар е. Чувства се свързан с нея.
— Звучи ми малко пресилено. Все пак това е само игра.
— Не, Майкъл, повече от игра е. Реалният и виртуалният свят все повече се преплитат и младежи като Травис живеят и в двата. Щом в «Дименшън Куест» е уважаван лечител, няма как да е отмъстителен убиец в реалния свят.
— Поема значи отговорността за инцидента — закима О'Нийл — и независимо какво говорят за него в блога, изобщо не иска да привлича внимание, нападайки някого.
— Точно така.
— Но Кели… преди да изгуби съзнание, е казала, че нападателят е Травис.
— Не съм сигурна, че го е видяла — поклати глава Данс.
— Предположила е, че е той, вероятно защото е писала в блога и маската е от «Дименшън Куест». А и всички го обявиха за престъпник. Мисля обаче, че истинският убиец е носел маска или я е нападнал в гръб.
— Ами уликите? Подхвърлени ли са според теб?
— Да. Не е трудно да разучиш що за човек е Травис, да го проследиш, да разбереш къде работи, че играе «Дименшън Куест»… Убиецът е направил маската, откраднал е оръжието от сейфа в камиона на Боб Бригам, оставил е нарочно следите край заведението и е отмъкнал ножа от кухнята, без персоналът да го забележи. О, и още — опаковката от бонбони М&М?
— Аха…
— Определено е оставена умишлено от някого. Травис не яде шоколад. Купува бонбоните за брат си. Притеснява го акнето. В стаята му открихме книги, в които пише какви храни да избягва. Истинският убиец не го е знаел. Явно е видял Травис да купува бонбоните и е предположил, че са му любими. Затова е подхвърлил опаковката на местопрестъплението.
— А пробите от дрехата?
— В «Чилтън Рипорт» някой споменаваше, че семейство Бригам е толкова бедно, че използва обществена пералня. Престъпникът е прочел и е издебнал случай да вземе дреха на Травис.
— И е откраднал яке с качулка зад гърба на майката — кимна О'Нийл.
— Да. В блога бяха пуснати няколко рисунки. Уж от Травис. — О'Нийл не ги беше виждал. Описа му ги накратко. Пропусна обаче факта, че последната приличаше на нея. — Бяха груби, сякаш възрастен се опитва да имитира дете. Но аз разгледах няколко скици на Травис. Той е добър художник. Някой друг е рисувал онези в блога.
— Това обяснява защо не успяваме да заловим истинския убиец. Той навлича яке с качулка, после го захвърля в багажника при велосипеда и подкарва колата по улиците като стотици останали. Може и да е пет десетгодишен. Дори да е жена.
— Абсолютно.
Инспекторът замълча. Явно обмисляше същата идея, която измъчваше и нея.
— Мъртъв е, нали? Травис?
Изречена на глас, теорията й прозвуча още по-жестоко. Данс въздъхна тежко.
— Възможно е. Но се надявам да не е. Предпочитам да мисля, че е затворен някъде.
— Горкото момче е попаднало на погрешното място в погрешно време. — О'Нийл се заклати още по-бързо напред-назад. — За да открием истинския убиец, трябва да разберем кого е нарочил за жертва. Не е някой, нападнал онлайн Травис. Подвели сме се.
— Имам идея.
Майкъл се усмихна накриво.
— Престъпникът всъщност преследва Чилтън?
— Да. Пратил ни е по фалшива следа, нападайки първо хора, критикували Травис, после приятелски настроените към Чилтън. Накрая ще атакува самия блогър.
— Някой, когото Чилтън е критикувал и се страхува случаят да не влезе в съда.
— Или някой иска да си разчистят минали сметки.
— Да открием тогава кой иска да убие Джеймс Чилтън — заключи Майкъл О'Нийл.
— По-лесният въпрос е кой не иска — горчиво се засмя Данс.
 

33.
 
— Джеймс?
От другата страна на линията се възцари мълчание. Най-сетне блогърът уморено поздрави:
— Привет, агент Данс. Пак ли лоши новини?
— Открих доказателства, че някой друг, а не Травис, оставя кръстовете.
— Какво?
— Не съм сигурна, но момчето е по-скоро изкупителна жертва и някой инсценира, че той е убиецът.
— И той е невинен? — прошепна Чилтън.
— Така изглежда.
Данс обясни какво е разбрала — кой е карал колата на девети юни и че е много вероятно уликите да са били подхвърлени.
— И смятам, че убиецът всъщност преследва теб — добави тя.
— Мен?
— Писал си доста остри статии. Захващаш се със спорни теми. Мнозина искат да те спрат. Предполагам, че и преди са те заплашвали.
— Десетки пъти.
— Порови из блога, открий имената на онези, които са отправяли заплахи или искат да си разчистят сметките. Прегледай и последните си разследвания. Подбери най-вероятните заподозрени. Върни се няколко години назад.
— Добре. Ще ти дам списък. Наистина ли смяташ, че съм в опасност?
— Да.
— Притеснявам се за Пат и момчетата — след кратко мълчание обясни той. — Дали да напуснат града? Да заминат за вилата? В Холистър е. Или да наемем стая в хотел?
— Хотелът е най-сигурен. Вероятно се знае, че имаш и друга къща. Ще уредя да се настаните в мотела, който използваме за свидетели. Ще ви регистрираме под чужди имена.
— Благодаря. Дай ни няколко часа. Пат ще събере багажа. Имам уговорена среща. Ще тръгнем веднага след нея.
— Добре.
Канеше се да прекъсне връзката, но Чилтън добави:
— Момент. Агент Данс?
— Да?
— Имам идея кой е номер едно в списъка.
— Записвам.
— Няма нужда от лист и химикалка — отвърна той.
 

Данс и Рей Каранео спряха пред къщата на Арнолд Брубейкър, мъжът, планирал да построи завод за пречистване на морска вода, който според Джеймс Чилтън Щеше да унищожи природата на Монтерейския полуостров.
Според Чилтън Брубейкър беше основният заподозрян. Или той самият, или негов наемник. Изглеждаше вероятно. На компютъра в колата изчете още веднъж статията за завода от двайсет и осми юни.
Написаното от Чилтън и коментарите във форума намекваха за връзки на предприемача с организираната престъпност в Лас Вегас и за тайни частни сделки с имоти, които Брубейкър не иска да огласява.
— Готов ли си? — попита Данс и изключи компютъра.
Каранео кимна и те излязоха от колата.
Катрин почука на вратата.
Отвори им червеноликият предприемач. Данс предположи, че пигментацията не е вродена, а е резултат от слънчевите лъчи. Мъжът се изненада.
— От болницата… Вие бяхте… — примигна той.
— Агент Данс. Това е агент Каранео.
Очите му се насочиха над рамото й.
Подкрепление ли търсеше?
Нейното или своето?
По гърба й полазиха тръпки. Според Данс най-безмилостни бяха онези, които убиват за пари.
— Разследваме инцидента с господин Чилтън. Имате ли нещо против да ви задам няколко въпроса.
— Така значи. Онзи досадник е подал жалба. Смятах, че…
— Не, няма жалба. Да влезем ли вътре?
Мъжът я изгледа подозрително. Кимна им, без да среща погледа й, и изръмжа:
— Този човек е смахнат. За освидетелстване е.
Данс се усмихна двусмислено.
Брубейкър се озърна още веднъж и затвори вратата. Заключи.
Къщата изглеждаше безлична — много помещения, малко мебели. На Данс й се стори, че чува изскърцване. После още едно — от друго помещение.
Къщата ли скърцаше или Брубейкър имаше сътрудници?
Сътрудници или бодигардове?
Покани ги в кабинет, пълен с вестници, разпечатки, снимки, скици и документи. Върху една от масите бе разположен триизмерен проект на бъдещия завод за пречистване на солена вода.
Брубейкър вдигна няколко огромни купчини с документи от столовете и им махна да седнат. Той се настани зад огромното бюро.
По стените висяха дипломи, удостоверения и снимки на Брубейкър с очевидно влиятелни мъже в костюми — политици или колеги — бизнесмени. Следователите харесват стените на кабинетите, понеже разкриват много за обитателите им. Данс заключи, че Брубейкър е интелигентен (дипломи от колежи и професионални курсове) и политически обигран (почетни грамоти и ключове на градове и области). И непоколебим — компанията му бе построила предприятия в Мексико и Колумбия. На снимките бе обграден от мъже с тъмни очила, бдителни телохранители. Едни и същи на всички фотографии — явно лична охрана, а не предоставена от местните правителства. Единият носеше автомат.
Дали беше чула тях?
Долови ново проскърцване — този път по-близо.
Данс се поинтересува от проекта и Брубейкър се впусна в обширни пояснения на най-модерните технологии, които смята да внедри в предприятието. Най-често се повтаряха «филтрация», «мембрани», «резервоари за питейна вода». Той им изнесе кратка лекция за намалената себестойност на новите системи — още едно икономическо основание за приложимостта на десалинацията.
Данс не слушаше информацията, но кимаше с престорен интерес и усвояваше нормалния му поведенчески модел.
Първото й впечатление бе, че Брубейкър не изглежда притеснен от присъствието им. Макиавелиевските типажи обаче запазват спокойствие при всяка ситуация — романтична, социална, професионална. Приемат хладнокръвно дори конфронтацията. Затова успяват. И са толкова опасни.
Данс би желала да има повече време за анализ, но усещаше, че не разполага с много време. Кимна, за да му покаже, че е чула достатъчно, и попита:
— Къде бяхте в един на обяд вчера и в единайсет сутринта днес, господин Брубейкър?
Тогава бяха убити Линдън Стрикланд и Марк Уотсън.
— Защо? — усмихна се загадъчно той.
— Разследваме заплахи срещу господин Чилтън.
Вярно, но не изчерпателно.
— О, смята да ме съди значи?
— Не ви обвиняваме в нищо, господин Брубейкър. Отговорете ми, моля.
— Не съм длъжен. Имам право да ви помоля да напуснете.
Напълно вярно.
— Така е. Но се надяваме да ни съдействате.
— Надявайте се, на каквото щете — отсече той и се ухили тържествуващо. — Разбирам какво става. Да не би да сте оплели конците, агент Данс? И убиецът не е психясал тийнейджър, който коли хората като на кино. Някой използва хлапето, за да ги натопи за убийството на Джеймс Чилтън?
«Много добре» — рече си Данс. Заплашваше ли ги? Ако той е този «някой» — да.
Каранео й хвърли бърз поглед.
— Което означава, че сте били доста заслепени.
При разпит трябва да се спазват множество съществени правила, но първото е: не допускай обидите на събеседника да те засегнат.
— Разследваме серия сериозни престъпления, господин Брубейкър — спокойно обясни Катрин. — Разглеждаме всички възможности. Джеймс Чилтън ви е опонент. Вчера го нападнахте.
— О, да — пренебрежително махна с ръка той. — Смятате ли, че е много умно да се сдърпам публично с човек, когото тайно възнамерявам да убия?
«Или много глупаво, или много умно» — разсъди Данс.
— Къде бяхте по времето, за което ви питам? Имате избор — да ни кажете или да замълчите. Ние няма да се откажем.
— Досадна сте почти колкото Чилтън. Не, вие сте по-зле, агент Данс. Криете се зад броня.
Каранео се размърда, но замълча.
Данс също не отвърна. Брубейкър или щеше да им каже, или да ги изхвърли.
«Грешка — поправи се мислено Катрин. — Има и трети вариант — да не забравяме зловещите проскърцвания в привидно безлюдната къща.»
Търпението на Брубейкър явно се изчерпа.
— Достатъчно — прошепна той и с гневно блеснали очи отвори рязко чекмеджето на бюрото. Ръката му се стрелна вътре.
Лицата на децата, на покойния й съпруг и на Майкъл О'Нийл се появиха пред очите й.
Помоли се за отсрочка…
— Рей, отзад! Прикривай ме!
Брубейкър вдигна глава и видя дулото на глока й. Каранео бе застанал с насочен към вратата пистолет.
И двамата бяха приведени.
— Исусе! По-спокойно! — изкрещя Брубейкър.
— Засега е чисто! — извика Каранео.
— Провери! — нареди Данс.
Младият мъж тръгна към вратата, застана встрани и я отвори с крак.
— Чисто!
Обърна се и насочи пистолета към Брубейкър.
— Вдигни ръце! Бавно! — заповяда, без да сваля револвера. — Ако държиш оръжие, го хвърли на пода! Незабавно! Не го вдигай. Просто го пусни. Ако не го направиш, ще стреляме. Ясно?
— Нямам оръжие — ахна бизнесменът.
Данс не чу върху скъпия под да пада метал, но той вдигаше ръце твърде бавно.
За разлика от нейните неговите не трепереха.
Пръстите на предприемача стискаха визитна картичка. Подхвърли я презрително към нея. Агентите се спогледаха и прибраха оръжията. Седнаха.
Тя се вгледа в картичката и си помисли, че положението не би могло да стане по-нелепо. Оказа се, че греши. В горния ъгъл на визитката се мъдреше позлатеният печат на Министерството на правосъдието — орел и семпъл надпис. Познаваше добре визитните картички на агентите от ФБР. Още пазеше голямата кутия с визитките на съпруга си.
— В единайсет часа вчера разговарях с Ейми Грейб.
Специален агент Ейми Грейб бе шеф на отдела на ФБР в Сан Франциско.
— Бяхме тук. Посетихме и строителната площадка. От единайсет до три следобед. Предприятията за пречистване на морска вода и водната инфраструктура като цяло са мишена за терористични действия. Работя с ФБР и Вътрешна сигурност, за да осигуря адекватна защита на проекта. — Брубейкър я изгледа спокойно и презрително. Върхът на езика му докосна горната устна. — Надявам се да се включи федералната полиция. Местните органи на реда вече не ми вдъхват доверие.
Катрин Данс не смяташе да се извинява. Щеше да свери версията му със специален агент Ейми Грейб, която познаваше и уважаваше, макар да не споделяше възгледите й. Въпреки че алибито не му пречеше да наеме професионалист за мръсната работа. Данс обаче не смяташе, че човек с близки контакти във ФБР и Вътрешна сигурност ще рискува да извърши убийство. Освен това жестовете на Брубейкър говореха, че казва истината.
— Добре, господин Брубейкър. Ще проверим дали не ни лъжете.
— Надявам се.
— Благодаря за отделеното време.
— Сами ще намерите изхода — отсече той.
Каранео я погледна плахо. Данс извъртя очи.
Запътиха се към вратата, но Брубейкър ги спря:
— Чакайте. Прав ли бях?
— За кое?
— Че някой е убил момчето и го е превърнал в изкупителна жертва в заговор за премахване на Чилтън.
Данс не отговори. После си помисли: «Защо не?»
— Възможно е. Да.
— Ето. — Брубейкър надраска нещо на къс хартия и й го подаде. — Трябва да го проверите. Ще остане доволен, ако блогът — и блогърът — изчезнат в небитието.
Тя прочете бележката.
И се почуди как не се е сетила сама.
 

34.
 
Паркирала край прашна уличка в малкото градче Марина на седем километра от Монтерей, Данс разговаряше по телефона с Ти Джей.
— Брубейкър? — попита тя.
— Няма криминално досие.
Алибито с ФБР бе потвърдено.
Все пак можеше да е използвал наемник, но засега отпадаше като главен заподозрян.
Съсредоточиха се върху мъжа, към когото Брубейкър насочи вниманието й — Клинт Авъри. Наблюдаваше го през телената мрежа, ограждаща голямата му строителна компания.
Досега името на строителния предприемач не бе замесвано в случая, тъй като Авъри не бе участвал във форума на блога и Чилтън не бе писал за него.
Не конкретно. Рубриката «Жълтият път» не го споменаваше изрично. Но поставяше под съмнение решението на правителството да изгради магистралата и проведения търг, следователно критикуваше изпълнителя на поръчката — «Авъри Кънстракшън», както Данс се увери лично преди два дни, когато на пътя за лятното училище на Кейтлин Гарднър я спряха работници от фирмата.
— Преди пет години са разследвали Клинт Авъри за връзки с компания, използваща нестандартни материали — обясни й Ти Джей. — Попретупали са случая. Но статията на Чилтън може да разгори отново страстите.
Добър мотив за убийство.
— Благодаря, Ти Джей… А Чилтън даде ли ти списъка със заподозрени?
— Да.
— Набива ли се в очи някой друг?
— Засега не, шефе. Но се радвам, че нямам толкова врагове като него.
Данс се засмя. Сбогуваха се.
Продължи да наблюдава Клинт Авъри. Няколко пъти го беше виждала на снимки във вестниците и в новините. Лесно се запомняше. Макар и милионер, той се обличаше като останалите работници — синя риза със стърчащи от джоба моливи, кафяв работен панталон, ботуши. Ръкавите му бяха навити и откриваха татуировката върху косматата му ръка. В другата стискаше жълта каска. На колана му висеше голяма радиостанция. Нищо чудно да носеше и оръжие. Широкото му лице с мустаци издаваше непоколебимост.
Данс потегли с колата към портите. Авъри я забеляза. Присви очи и веднага разпозна, че колата е служебна. Прекрати незабавно разговора с мъжа с кожено яке, който бързо се отдалечи. Твърде бързо.
Паркира до няколко луксозни автомобила. «Авъри Кънстракшънс» не участваше в безполезни начинания. Занимаваше се само със строителство. Наоколо се издигаха огромни халета със строителни материали, булдозери, камиони, къртачи и джипове. Имаше и циментов завод, и цехове за обработка на метал и дърво, огромни цистерни с дизел за машините и фургони. Главният офис се състоеше от няколко големи, функционални едноетажни крила. «Авъри Кънстракшънс» не харчеше излишни средства за архитекти и дизайнери.
Данс се представи. Собственикът на компанията се ръкува сърдечно. Мрежата от бръчици покрай очите му се сгъсти, докато разглеждаше визитката й.
— Надяваме се да ни помогнете, господин Авъри. Чули сте, предполагам, за убийствата в района.
— За онова момче — убиеца с маската. Да. Разбрах, че днес е открита нова жертва. Ужасно. С какво мога да ви бъда полезен?
— Убиецът оставя кръстове край пътя — предупреждение, че няма да спре.
— Чух по новините — кимна той.
— Забелязахме нещо любопитно. Няколко кръста са намерени около ваши обекти.
— Така ли?
Той се намръщи и сключи вежди. Преувеличена реакция, или не? Данс се колебаеше. Мъжът понечи да извърне глава, но спря. Към сътрудника с коженото сако ли насочи инстинктивно поглед?
Всъщност няколко кръста наистина бяха оставени край строителни площадки. Навярно чисто съвпадение без съществено значение, понеже компанията участваше в множество проекти на полуострова.
— С какво да помогна?
— Искаме да разпитаме работниците ви дали са забелязали нещо необичайно.
— Като например?
— Подозрителни минувачи, странни обекти, следи от обувки или велосипедни гуми. Ето ви списък с местата.
Беше го подготвила в колата.
С угрижено лице той сгъна списъка и го прибра в джоба на ризата си. Скръсти ръце. Този жест не й разкриваше много, понеже нямаше време да анализира нормалното му поведение. Но скръстените ръце и кръстосаните крака са отбранителни жестове и обикновено сигнализират безпокойство.
— Искате да ви дам списък с работниците, нали? Които са тук, откакто започнаха убийствата?
— Точно така. Ще ни бъде от полза.
— Трябва ви възможно най-бързо предполагам.
— Правилно.
— Ще се постарая.
Данс му благодари и се запъти към колата. Излезе от паркинга и пое по шосето. Спря зад тъмносиня хонда акорд. Отвореният прозорец на автомобила й бе на две крачки от този на Рей Каранео, седнал на шофьорското място в хондата по риза, но без вратовръзка. Само два пъти го беше виждала толкова небрежно облечен — на пикника на Бюрото и на нелепото барбекю в дома на Чарлс Овърби.
— Захапа въдицата — обясни тя. — Но не знам дали ще се хване.
— Как реагира?
— Трудно е да се каже. Нямах време да го наблюдавам. Но долових, че се старае да се държи спокойно и дружелюбно. Зад невъзмутимата фасада обаче изглеждаше нервен. Усъмни ме и един от помощниците му.
Описа мъжа с кожено яке.
— Проследи ги, ако тръгнат нанякъде.
— Да, мадам.
 

Патриша Чилтън отвори вратата и кимна на Грегъри Аштън — мъжа, когото съпругът й на шега, но и с лека ирония наричаше Свръхблогър.
— Привет, Пат — поздрави той.
Ръкуваха се. Стройният мъж в скъпи памучни панталони и елегантно спортно сако кимна към патрулката на улицата.
— Полицаят не пожела да ми обясни, но е тук заради убийствата, нали?
— Просто вземат мерки.
— Следя новините. Сигурно сте доста притеснени.
— Меко казано — усмихна се стоически тя. — Кошмарно е.
Радваше се, че може открито да сподели чувствата си. С Джим невинаги й се удаваше. Стараеше се да го подкрепя. Всъщност понякога ролята му на безкомпромисен журналист я вбесяваше. Разбираше, че е важно, но на моменти просто мразеше блога.
А сега… излагаше на риск семейството и ги принуждаваше да се местят в хотел. Сутринта помоли брат си — едър мъж, участвал в колежанския отбор по ръгби — да заведе децата на лятното училище, да остане с тях и да ги прибере у дома.
Пат заключи вратата.
— Да ви донеса ли нещо?
— Не, няма нужда, благодаря — отвърна Аштън.
Патриша го поведе към кабинета на съпруга си. Погледна през прозореца и се намръщи.
Човек ли се криеше в храстите зад къщата?
Спря.
— Какво има? — попита Аштън.
Сърцето й затуптя лудешки.
— Аз… нищо. Сигурно е сърна. Нервите ми са обтегнати докрай.
— Нищо не виждам — погледна той през прозореца.
— Изчезна. Каквото и да е било — каза Патриша.
Наистина ли? Не беше сигурна. Но не искаше да тревожи госта.
Влязоха в кабинета на Джим.
— Грег е, скъпи — съобщи тя.
— А, точно навреме!
Ръкуваха се.
— Грег каза, че няма нужда от нищо. А ти, скъпи?
— И аз. Още един чай и няма да изляза от тоалетната.
— Е, ще ви оставя да си вършите работата. Заемам се пак с багажа.
Сърцето й отново се сви при мисълта, че трябва да отседнат в хотел. Не искаше да напуска дома си. Поне момчетата щяха да се зарадват на приключението.
— Всъщност — започна Аштън — изчакай малко, Пат. Искам да заснема как работи Джим, за да го пусна в блога. Добре е и ти да се включиш.
Мъжът постави куфара си върху масата и отвори капака.
— Аз ли? — ахна Патриша. — О, не! Косата ми е ужасна. И не съм си сложила грим.
— Първо, изглеждаш прекрасно — успокои я Аштън.
— И най-важното — прическите и гримът нямат значение. Влоговете залагат на автентичността. Вече заснех дузина семейства. Позволявам единствено малко червило.
— Добре, добре — разсеяно отвърна тя. От ума й не излизаше сянката, която зърна в задния двор. Реши да предупреди полицая отпред.
— А и камерата е със скромна резолюция — засмя се Аштън и й показа малката уебкамера.
— Нали няма да ми задаваш въпроси? — стреснато попита тя. Само блогът на Джим имаше стотици хиляди посетители. А на Грег — навярно много повече. — Ще изглеждам глупаво.
— Само две-три думи. Ще опишеш какво е да си омъжена за блогър.
— Има какво да сподели — засмя се съпругът й.
— Ще използваме стопкадър, колкото пожелаеш — увери я Аштън, постави триножника в ъгъла на стаята и закрепи камерата.
Джим пооправи купищата списания и вестници върху бюрото. Аштън размаха шеговито показалец.
— Автентичност, Джим! Забрави ли?
— Добре де. Вярно — засмя се блогърът и върна купчините по местата им.
Патриша се погледна в малкото огледало на стената и прокара пръсти през косата си. «Не — възропта. — Ще се гримирам, каквото и да казва.» Обърна се към Аштън.
Остана й време само да примигне и никакво да се защити. Юмрукът на Аштън се стрелна към бузата й и се удари силно в челюстта. Патриша падна на пода.
С разширени от ужас и удивление очи Джим се хвърли към него.
Но Аштън притисна дулото в лицето му.
— Не! — изкрещя Патриша и стана, олюлявайки се. — Не го наранявай!
Аштън й подхвърли ролка тиксо и й нареди да залепи ръцете на съпруга си зад гърба.
Тя се поколеба.
— Веднага!
С треперещи ръце и обляно в сълзи лице тя изпълни нареждането.
— Скъпи — прошепна, — страх ме е.
— Прави, каквото ти казва — отвърна Чилтън и изпепели с поглед Аштън. — Какво, по дяволите, става?
Аштън не си направи труда да обясни. Сграбчи Патриша за косите и я повлече към ъгъла.
— Не… не. Боли! — изпищя тя, а сълзите й рукнаха още по-силно.
Той залепи и нейните ръце.
— Кой си ти? — прошепна Джим.
Патриша обаче си отговори сама. Грег Аштън бе убиецът с кръстовете… Беше инсценирал всичко, за да набедят невинното момче за убийството на съпруга й, което се канеше да извърши. И за нейното.
Аштън забеляза, че Джим поглежда през прозореца.
— Полицаят? — измърмори. — Мъртъв е. Няма кой да ти помогне.
Аштън насочи камерата към бледото, ужасено лице на Чилтън. В очите му напираха сълзи.
— Искаш повече посетители в блога? Е, ще ги получиш. Рекорден брой, обзалагам се. За пръв път ще видим убийство на блогър на живо.
 

35.
 
Катрин Данс се бе върнала в щабквартирата на Бюрото. Разочарова я вестта, че Джонатан Боулинг се е прибрал в Санта Крус. Но понеже бе улучил десятката, разкривайки Страйкър — тоест Джейсън — в момента нямаше с какво да помогне.
Рей Каранео се обади с интересни новини — Клинт Авъри напуснал офиса на компанията преди десетина минути. Агентът го последвал през виещите се пътища из Небесните пасбища — както легендарният писател Джон Стайнбек бе кръстил плодородните земи в областта. Авъри спирал два пъти. Първия път се срещнал с двама мрачни мъже, облечени като каубои, в лъскав пикап. Втората му среща била с белокос мъж с елегантен костюм в кадилак. Срещите изглеждали подозрителни. Авъри очевидно нервничел. Каранео записал табелите. Наредил да го проверят в базата-данни.
Авъри се отправил към Кармел. Каранео го следваше неотлъчно.
Обзе я отчаяние. Надяваше се разговорът да стресне строителния бос и да го пришпори към укритието, където държи уликите и навярно самия Травис.
Но сметките й излязоха криви.
Все пак оставаше вариантът мъжете, с които се бе срещнал, да са наемниците, извършили убийствата. Проверката на автомобилните номера щеше да изясни нещата.
Ти Джей подаде глава през вратата.
— Още ли те интересува Хамилтън Ройс?
Човекът, който вероятно крои как да срине кариерата й.
— Очаквам едноминутно резюме.
— Какво?
— Обобщение. Кратко изложение.
— Резюме ли му казват? Добре е всеки ден да научаваш по нещо ново… Така… Ройс е бивш адвокат. Мистериозно и бързо зарязва практиката. Желязно момче. Работи основно с шест-седем държавни организации. Омбудсман е официалното му служебно положение. Неофициално урежда проблеми. Гледала ли си филма «Майкъл Клейтън»?
— С Джордж Клуни? Естествено. Два пъти.
— Два пъти?
— Е! Джордж Клуни!
— Аха. Е, Ройс се занимава със същото. Напоследък работи много за висши служители в кабинета на губернатора — държавната енергийна комисия, финансовата комисия… Ако има проблем, той е на разположение.
— Какъв проблем?
— Разногласия между комисиите, скандали, връзки с обществеността, оспорени договори. Още чакам по-подробна информация.
— Съобщи ми, ако откриеш нещо, което да използвам — употреби любимия израз на Ройс.
— Да го използваш? За какво?
— Малко се посдърпахме с него.
— И искаш да го шантажираш?
— Силна дума. Да речем, че искам да си запазя работата.
— И аз искам да ти запазя работата, шефе. Нали ми отърва кожата при онзи случай с убийството. А какво става с Авъри?
— Рей му е опашка.
— Обичам тази дума. Почти като «сянка».
— А какво става със списъка на Чилтън?
Ти Джей обясни, че издирването на заподозрените върви бавно. Някои са се преместили, други били с променени имена.
— Дай ми половината. Да се заема и аз.
Младият агент й връчи лист хартия.
— Ще ти дам по-късия, защото си ми любимият шеф.
Данс прегледа имената, обмисляйки как да действа. В съзнанието й изникнаха думите на Джон Боулинг. Споделяме твърде много лична информация онлайн. Прекалено много.
Катрин Данс реши да отложи ровенето из официалните бази-данни — Националната система за криминално проявени, Програмата за тежки престъпления и Калифорнийската система за поставени под запрещение — за по-късно. На първо време се задоволи с «Гугъл».
 

Грег Шефър се приближи към Джеймс Чилтън.
Юмрукът му отново се стрелна като пружина и удари лицето на блогъра горе-долу на същото място, където беше уцелил жена му. Симетрията му допадна. Хареса му и как изхрущяха костите под свитите му кокалчета. И кръвта.
Заля го вълна на задоволство.
Главата на блогъра се отметна назад над облегалката на стола. От устата му се изтръгна стенание. Само дето кучият син не изглеждаше достатъчно ужасен.
— Аштън! Какво целиш?
Шефър се представяше за Грег Аштън, за да се свърже с Чилтън, без да събуди подозрение.
Чуеше ли името «Шефър», Чилтън щеше да бие тревога.
Или пък не? Нищо чудно да забравя жертвите, пострадали заради блога му.
Тази мисъл разяри още повече Шефър и когато Чилтън понечи отново да заговори, го удари още веднъж.
— По дяволите? — изгледа го предизвикателно блогърът. — Слушай! Нека обсъдим проблема.
Шефър се наведе и го сграбчи за яката.
— Ще прочетеш изявление — просъска. — Ако не усетя искрено разкаяние, жена ти ще умре. И децата ти. Знам, че скоро ще се приберат. Следя ги. Знам им режима. — Обърна се към Патриша: — И знам, че брат ти е с тях. Яко момче, но безсилно срещу куршумите.
— О, Боже, не! — простена тя и се обля в сълзи. — Моля те!
По лицето на Чилтън най-сетне се изписа страх.
— Остави семейството ми! Моля те… Ще направя, каквото пожелаеш. Само ги пощади.
— Изчети изявлението. Все едно сам си го писал — предупреди го Шефър. — Тогава няма да се занимавам с тях. Съжалявам ги. С нищо не са заслужили да споделят живота си с нещастник като теб.
— Ще го прочета — обеща блогърът. — Но кой си ти? Какво целиш? Дължиш ми обяснение.
— Нищо не ти дължа! — разяри се пак Шефър. — Нищичко! Арогантно копеле! — Заби юмрук в слепоочието на Чилтън и го зашемети. — Кой съм аз ли? Познаваш ли хората, чиито живот разбиваш? Не, разбира се. Седиш си в проклетия стол, на километри от реалния свят и дрънкаш, каквото ти хрумне. Натискаш няколко бутона, изпращаш написаното и се захващаш със следващия. Думата «последствия» говори ли ти нещо?
— Стремя се да съм коректен. Ако съм сгрешил…
— Толкова си заслепен! — Очите на нападателя горяха. — Не разбираш, че дори да си изложил вярно фактите, пак може да сбъркаш. Всички тайни на света ли трябва да вадиш наяве? Трябва ли да съсипваш живота на хората в името на рейтинга?
— Моля те!
— Говори ли ти нещо името Антъни Шефър?
— О! — Чилтън затвори очи. Когато ги отвори, в погледа му се четеше разбиране и може би дори разкаяние. Но това не разчувства Шефър.
Поне си спомняше човека, когото бе унищожил.
— Кой е той, Джим? — попита Патриша.
— Кажи й, Чилтън.
— Гей. Самоуби се преди няколко години, когато го разкрих. И той е?…
— Мой брат — глухо призна мъжът.
— Съжалявам.
— Съжаляваш? — изсумтя Шефър.
— Още тогава поднесох извинения. Не съм искал да умира! Знаеш го. Чувствах се ужасно.
Шефър се обърна към Патриша и горчиво отбеляза:
— На съпруга ти — рупор на нравствената и справедлива вселена — не му се понрави, че църковен настоятел е гей.
— Не е така — възрази Чилтън. — Той поде мащабна кампания срещу гей браковете в Калифорния. Аз критикувах лицемерието му, а не сексуалната му ориентация. И неморалността му. Той беше женен, имаше деца… но при пътувания по работа се забавляваше с гей проститутки. Изневеряваше на жена си, понякога с по трима на вечер!
Блогърът пак започна да се държи предизвикателно. На Шефър му се дощя да го удари пак. Така и направи — бързо и силно.
— Тони се опитваше да намери Божия път. На няколко пъти се отклони. А ти го обрисува като чудовище. Дори не му даде шанс да обясни. Бог му помагаше да намери пътя.
— Е, Бог не се справяше много добре. И ако…
Юмрукът се стрелна отново.
— Джим, не спори с него! Моля те!
Чилтън сведе глава. Най-сетне изглеждаше отчаян, тъжен и уплашен.
Шефър се наслади на жалкия му вид.
— Прочети изявлението.
— Добре. Както кажеш. Ще го прочета. Но семейството ми… моля те. — Изписаната по лицето на Чилтън мъка опияняваше Грег като неземна амброзия.
— Имаш думата ми — обещанието прозвуча искрено, макар да си помисли, че Патриша ще го надживее само с две секунди. Хуманен акт в крайна сметка — съпругата не би желала да живее без него. Освен това беше свидетел.
Що се отнася до децата — нямаше намерение да ги убива. Първо, щяха да се приберат чак след час, а той отдавна щеше да си е тръгнал. Второ, искаше да предизвика съчувствието на обществото, а убийството на деца едва ли ще пробуди такива чувства.
Залепи лист хартия под камерата — изявлението, което написа сутринта. Редактира неколкократно покъртителното слово, за да не се досети никой кой стои зад престъплението.
Чилтън прочисти гърло и погледна надолу. Зачете:
— Подготвил съм обръщение… — гласът му секна.
Чудесно! Шефър не спря записа.
Блогърът започна отначало:
— Подготвил съм обръщение към всички, които четат блога ми «Чилтън Рипорт». Най-ценното в този свят е неопетненото име, а аз цял живот безсмислено и ненужно накърнявах авторитета на много изтъкнати и достойни граждани.
Чилтън се справяше чудесно.
— Лесно е човек да си купи евтин компютър и софтуер, да си направи блог и хоп! — вече има къде да споделя лични мнения — при това да ги споделя с милиони хора по света. Чувството за власт опиянява. Но тази власт не е честно извоювана. Тя е открадната. Давах гласност на много слухове. Слуховете се разпространяваха и се превръщаха в истини дори когато бяха лъжа отначало докрай. Съсипах не един живот… Блогът ми опетни името на един младеж — Травис Бригам. Опетни го непоправимо. Не заслужавам да живея. Той отмъсти на онези, които го нападаха, на приятелите ми… сега отмъщава на мен. Аз съм отговорен за съсипания му живот.
По лицето на Чилтън се стичаха сълзи. Какво блаженство! Шефър беше на седмото небе.
— Поемам отговорността за накърнената репутация на Травис Бригам… и на всички други, които нехайно съм петнил. Присъдата, която Травис изпълнява, е предупреждение към всички — истината е свещена. Слуховете не са истина… А сега, сбогом.
Чилтън пое дълбоко дъх и погледна към жена си.
Шефър се почувства удовлетворен. Блогърът изпълни добре задачата. Шефър спря камерата и погледна през обектива. Само Чилтън беше на фокус. Не искаше да снима смъртта на съпругата му. Дръпна триножника назад, за да се вижда цялото тяло на блогъра. Ще стреля само веднъж — в сърцето — и ще заснеме агонията. После ще пусне записа в социалните сайтове и в други блогове. За две минути видеото щеше да се появи в «Ютуб». Ще го изгледат няколко милиона, преди компанията да го махне. Пиратският софтуер за сваляне на клипове обаче дотогава ще се е задействал и из цял свят като ракови клетки ще плъзнат копия.
— Ще те заловят — измърмори Чилтън.
— Няма да търсят мен. А Травис Бригам. И, честно казано, едва ли ще се стараят много-много. Имаш доста врагове, Чилтън.
Шефър вдигна пистолета.
— Не! — изкрещя отчаяно Патриша. Той устоя на изкушението да я застреля първа.
Насочи дулото към мишената и забеляза подигравателните искри в очите на Джеймс Чилтън.
Шефър натисна бутона за запис и се накани да стреля.
— Спри! Не мърдай!
Гласът долетя откъм отворената врата на кабинета.
— Хвърли оръжието! Незабавно!
Шефър се взря в стройния полицай с бяла риза и навити ръкави. Смуглият младеж го държеше на мушка.
Не! Как го бяха открили?
Грег не отмести пистолета, насочен към гърдите на блогъра.
— Ти го хвърли! — извика на полицая.
— Свали оръжието — спокойно нареди полицаят. — Последно предупреждение.
— Ако ме застреляш. Ще… — изръмжа Шефър.
Припламна жълта искра, нещо блъсна главата му и вселената почерня.
 

36.
 
Свалиха тялото на Грег Аштън — всъщност Грег Шефър — по стълбите, пренесоха го през моравата с анемична трева и го качиха в микробуса на патолога. Джеймс и Патриша Чилтън бавно се отправиха към линейката.
С ужас разбраха за поредната жертва — полицай Мигел Херера, който дежуреше пред дома на Чилтънови.
Шефър беше спрял до колата. Полицаят се беше обадил на Патриша, която му съобщила, че очакват госта.
После Шефър бе притиснал пистолета до сакото на полицая, за да заглуши шума, и бе стрелял два пъти.
Началникът на полицая дойде, придружаван от потресени и разгневени колеги на Херера.
Чилтън не изглеждаше тежко пострадал. Шефър го бе ударил с юмрук в лицето. Но все пак трябваше да прегледат съпрузите в спешния кабинет, накъдето след малко щяха да се запътят.
Данс следеше с поглед Рей Каранео — първият, пристигнал на местопрестъплението. Той видял мъртвия полицай, извикал подкрепление и се втурнал в къщата. Шефър тъкмо се канел да застреля Чилтън. Каранео наредил на мъжа да хвърли оръжието, но той се опитал да преговаря и агентът пратил два точни куршума в главата му. Полицаите разговарят с въоръжени заподозрени само по филмите и в сериалите — при това в долнопробните. В реалния живот полицаите държат на прицел престъпниците и действат бързо, щом се налага.
Правила номер едно, две и три гласят: «Стреляй!»
Като Рей Каранео. Младият агент изглеждаше спокоен, не се забелязваше видима промяна в професионалното поведение и стегнатата стойка, прилепнали му като смокинг под наем. Но очите му говореха съвсем друго, разкривайки думите: Убих човек, убих човек.
Щеше да се погрижи да го пуснат в отпуск за няколко дни.
Майкъл О'Нийл излезе от току-що паркиралата кола. Видя Данс и се приближи, сурово смръщил вежди.
— Съжалявам, Майкъл.
Данс стисна ръката му. С Херера бяха дългогодишни колеги.
— Просто го прострелял?
Тя кимна.
Той затвори очи.
— Исусе!
— Съпруга?
— Не. Разведен е. Има голям син. Вече е уведомен.
О'Нийл — обикновено спокоен, невъзмутим, изгледа със смразяваща омраза зеления чувал с тялото на Грег Шефър.
— Благодаря — изненада ги приглушен, треперлив глас.
Обърнаха се. Беше Джеймс Чилтън. В тъмни панталони, бяла тениска и тъмносин пуловер, блогърът напомняше смирен свещеник посред бойно поле. До него стоеше съпругата му.
— Добре ли сте? — попита ги Данс.
— Да, благодаря. Само съм понатъртен.
Патриша обясни, че и тя не е пострадала сериозно.
— Кой беше той? — попита О'Нийл.
— Братът на Антъни Шефър — отговори Данс.
— Разбрала си? — примигна изненадано Чилтън.
Тя обясни на Майкъл, че мъжът е използвал псевдоним.
— Това е то интернет — ролеви игри, сайтове като «Втори живот»… Можеш да си изградиш изцяло нова самоличност. Няколко месеца подред Шефър е разпространявал онлайн името Грег Аштън като собственик на голям международен сайт, за да получи достъп до Чилтън.
— Преди няколко години разобличих брат му в блога — обясни Чилтън. — Споменах за него на агент Данс при първата ни среща. Като едно от нещата, за които съжалявам… Той се самоуби.
О'Нийл попита Катрин:
— Как го разкри?
— С Ти Джей проверявахме заподозрените. Арнолд Брубейкър отпадна. Все още се съмнявах в Клинт Авъри — строителят на магистралата, но не разполагахме с нищо конкретно. Прегледах списъка с хора, които са те заплашвали.
По-късият…
— Съпругата на Антъни Шефър беше в списъка — кимна Чилтън. — Заплашваше ме преди няколко години.
— Потърсих онлайн информация за нея — продължи Данс. — Открих сватбените й снимки. Кумувал им е Грег. Братът на Антъни. Разпознах човека, който беше у вас онзи ден. Проверих го. Преди две седмици е пристигнал с еднопосочен билет.
Веднага щом узна, се обади на Мигел Херера, но той не реагира. Затова изпрати Рей Каранео. Преследването на Клинт Авъри го бе довело близо до къщата на Чилтън.
— Шефър спомена ли нещо за Травис? — попита О'Нийл.
Данс му показа найлоновия плик с ръкописното изявление, което обвиняваше Травис за убийството на Чилтън.
— Мислите ли, че е мъртъв?
О'Нийл и Данс се спогледаха.
— Не съм склонна да го отпиша. В крайна сметка Шефър е щял да убие момчето. Но може би не е успял. Сигурно е искал да инсценира самоубийство. Травис слага край на живота си, след като си е разчистил сметките с теб. Чисто и лесно. Но сега имаме шанс да открием момчето живо.
Телефонът на инспектора иззвъня. Той се отдалечи, вперил поглед в колата на безпощадно убития Мигел Херера. След малко се приближи отново.
— Трябва да бягам. Ще разпитвам свидетел.
— Ти? На разпит? — пошегува се Данс.
В подобни случаи Майкъл О'Нийл се придържаше към железни правила — измерваше с мрачен поглед заподозрения и го подканваше да му каже какво знае. Ефективно понякога, но не особено ефикасно. А и О'Нийл го вършеше с неудоволствие.
— Ще ми направиш ли услуга? — попита той.
— Давай.
— Полетът на Ан от Сан Франциско закъснява. Няма как да отложа разпита… Ще вземеш ли децата от лятната занималия?
— Няма проблем. И без това ще прибирам Маги и Уес. От няколко дни са все при майка и татко.
— Среща на «Фишърманс Уорф» в пет?
— Дадено.
О'Нийл хвърли последен мрачен поглед към колата на Херера и тръгна.
Чилтън хвана ръката на жена си. Данс долови, че срещата със смъртта си казва думата. Спомни си как при първата им среща Чилтън се държеше като арогантен, непоколебим кръстоносец. Сега изглеждаше съвсем различно. И преди го беше виждала разтревожен — когато разбра, че приятелят му Доналд Хокън и съпругата му едва са оцелели. За втори път от каменното изражение на мисионера не бе останал и помен.
— Направо ме довърши… — горчиво се усмихна Чилтън. — Срази проклетото ми его.
— Джим…
— Не, скъпа. Така е… Аз съм виновен. Шефър е отвлякъл Травис. Чел е блога, подбрал е изкупителна жертва и е решил да натопи момчето за убийството ми. Ако не бях публикувал рубриката «Крайпътни кръстове» и не бях споменал инцидента, Шефър нямаше да го използва.
Прав беше. Но Катрин Данс не обичаше да се впуска в догадки. Особено в минало време. За да не попада в подвижни пясъци.
— Така или иначе е щял да опита да си разчисти сметките.
— Трябва да спра проклетия блог — продължи Чилтън, сякаш не я беше чул.
В очите му се четяха решимост, отчаяние, гняв. И страх.
— Наистина — твърдо заяви той.
— Наистина какво? — попита съпругата му.
— Ще го спра. «Чилтън Рипорт» е свършен. Няма да съсипвам повече никого.
— Джим — меко започна Патриша. Той я погледна. Тя изтупа една прашинка от ръкава си. — Когато синът ти беше болен от пневмония, ти стоя край леглото му два дни. И две безсънни нощи. Когато умря жената на Дон, ти веднага напусна офиса на «Майкрософт», отказа се от преговорите, от договор за хиляди долари, за да си с него. Когато татко беше на смъртно легло, ти не се отделяше от него. Ти си добър човек, Джим… И блогът ти защитава доброто.
— Аз…
— Шшт… Не ме прекъсвай. Доналд Хокън се нуждаеше от теб. Ти не го предаде. Децата ни се нуждаеха от теб. И ти не ги предаде. И светът има нужда от теб, скъпи. Не можеш да го предадеш.
— Пати, умряха толкова хора…
— Просто ми обещай, че няма да вземаш прибързани решения. Преживяхме ужасни дни. Не мислим трезво.
Възцари се дълго мълчание. Накрая Чилтън промърмори:
— Ще видим. Ще видим. — Прегърна съпругата си. — Сигурен съм обаче, че трябва да си дадем почивка. Далеч оттук. Да заминем за Холистър утре. Ще поканим и Лили, и Доналд. Още не съм те запознал с нея. Ще вземем момчетата, ще си готвим… ще ходим на излети.
Патриша се усмихна. Тя отпусна глава на рамото му.
— Идеята е чудесна.
— Хрумна ми нещо — обърна се Чилтън към Данс.
Тя вдигна въпросително вежди.
— Мнозина биха ме хвърлили на вълците. Навярно заслужено. Но ти не го направи. Не ме харесваш, не одобряваш стила ми, но се застъпи за мен. Това се нарича интелектуална честност. Не се среща често. Благодаря ти.
Катрин прие комплимента с лека, смутена усмивка, въпреки че не толкова отдавна и тя беше склонна да го хвърли на вълците.
Семейство Чилтън се върнаха у дома да доопаковат багажа за мотела — Патриша не искаше да остава, докато от кабинета не изчезне и последната капчица от кръвта на Шефър. Данс я разбираше напълно.
Застана до шефа на криминалистите — сърдечен мъж на средна възраст, с когото се познаваха от години. Обясни му, че има шанс Травис да е жив. Шефър сигурно го държеше затворен някъде. И запасите му от храна и вода едва ли бяха достатъчни. Времето ги притискаше.
— Открихте ли ключ от стая у него?
— Да. От «Сайпръс Гроув Ин».
— Искам да претърсите под микроскоп и стаята, и дрехите, и колата на Шефър. Търсете улики, които да ни подскажат къде е скрил момчето.
— Дадено, Катрин.
Данс се върна в колата и позвъни на Ти Джей.
— Заловен е, шефе. Разбрах.
— Да. Но сега трябва да намерим момчето. Ако е живо, разполагаме само с ден–два. Иначе ще умре от жажда или от глад. Залавяме се веднага. Колегите от шерифството ще претърсят дома на Чилтън и «Сайпръс Гроув» — мотела, където е отседнал Шефър. Обади се на Питър Бенингтън и настоявай да прати бързо доклада. Ако трябва, свържи се и с Майкъл. Искам да проучат оръжието, дрехите, особено обувките. Всяка прашинка пръст. Да потърсят карти, телефонни указатели, интернет адреси, ключове, лопати, водолазни костюми, следи от пясък, всичко, което ще ни помогне да открием момчето. А! И свидетели в съседните стаи в мотела.
— Разбрано, шефе.
— И се свържи с патрулната, областната и градската полиция. Искам да намерят последния кръст, с който Шефър обявява смъртта на Чилтън. Питър трябва да го изследва с всички налични средства. — Хрумна й още нещо. — Научи ли нещо за онази служебна кола?
— Дето я видял Пфистър ли?
— Да.
— Никой не се е обаждал. Май са ни забравили.
— Опитай пак. И не ги оставяй на мира.
— Ще се връщаш ли, шефе? Овърби Великолепни иска да те види.
— Ти Джей!
— Съжалявам.
— По-късно ще дойда. Искам да проверя нещо.
— Трябва ли ти помощ?
Отказа му, макар никак да не й се щеше точно сега да играе соло.
 

37.
 
Седнала в паркираната на алеята кола, Данс се вгледа в малката къща на семейство Бригам — тъжно увисналите капаци на прозорците, разкривените греди, захвърлените из двора играчки и инструменти. Гаражът бе препълнен с овехтели вещи. И дума не можеше да става да побере кола.
Вратите на тяхната «Краун Виктория» бяха затворени; Данс слушаше диск, изпратен им — на нея и Мартин — от лосанджелиска група. Музикантите бяха костариканци. Композициите им звучаха и ведро, и мистично. Прииска й се да научи повече за тях. Надяваше се, когато с Майкъл отидат в Лос Анджелис за случая с Джей Доу, да се срещнат и да запишат и други песни.
Но сега не беше време за такива планове.
Чу изскърцване на гуми по чакъла. В огледалото за обратно виждане забеляза как колата на Соня Бригам спира край живия плет.
Жената шофираше. Сами седеше отзад.
Автомобилът сякаш блокира. Данс видя как жената се взира отчаяно в полицейския джип. Най-сетне Соня подкара очуканата си кола, подмина Данс, спря пред къщата и изключи двигателя.
Соня Бригам погледна към Данс, излезе и тръгна към багажника. Извади кошовете с пране и голяма бутилка «Тайд».
Толкова са бедни, че не могат да си позволят собствена пералня и сушилня. Кой използва обществените? Неудачниците, разбира се…
Коментарът, помогнал на Шефър да открадне дрехата на Травис, за да ги насочи по погрешна следа.
Данс също излезе от колата.
Сами я изгледа изпитателно. Любопитството от първата им среща бе преминало; сега се долавяше безпокойство. Очите му излъчваха смущаваща прозорливост.
— Намерили сте Травис? — попита той; гласът вече не звучеше толкова странно.
Преди да успее да отговори, майка му го отпрати да играе в задния двор.
Той се поколеба, вторачи се в Данс, после се отдалечи тревожно, ровейки трескаво из джобовете си.
— Не се отдалечавай, Сами.
Катрин взе бутилката с перилен препарат и последва жената към къщата. Соня вървеше, стиснала зъби, вперила поглед напред.
— Госпожо…
— Трябва да оставя това — рязко я прекъсна тя.
Данс отвори незаключената врата. Последва Соня вътре. Жената се отправи право към кухнята и извади дрехите.
— Ако останат вътре… се смачкват. Знаете как е.
Соня Бригам приглади една тениска.
— Докато я перях, си мислех как ще му я дам.
— Госпожо Бригам… Трябва да ви кажа нещо. Травис не е карал колата на девети юни. Той е поел вината.
— Какво? — смаяно възкликна Соня Бригам и заряза прането.
— Харесвал е момичето, което е шофирало. Била е пияна. Опитал се да я убеди да му отстъпи волана. Но катастрофирали.
— О, боже!
Соня вдигна пред лицето си тениската като щит, способен да възпре сълзите.
— И не той е убиецът, оставял кръстовете. Друг е инсценирал нападенията така, че да го натопи. Мъжът е имал зъб на Джеймс Чилтън. Спряхме го.
— А Травис? — отчаяно попита Соня. Стисналите тениската пръсти бяха побелели като сняг.
— Не знаем къде е. Търсим навсякъде, но още нямаме ориентир.
Данс й разказа накратко за Грег Шефър и за плана му за отмъщение.
Соня изтри закръглените си бузи. Лицето й още не бе изгубило напълно някогашната миловидност и далечно напомняше момичето на старата снимка зад касата на лунапарка.
— Бях сигурна, че Травис не би наранил никого. Казах ви — промълви Соня.
«Така е — помисли си Данс. — И езикът на тялото ти ми подсказа, че не лъжеш. Но не те послушах. Вместо на интуицията се доверих на логиката.» Преди време Катрин се бе подложила на анализ по системата Майърс-Бригс. Въвличаше се в неприятности, когато се отклоняваше от вътрешното си чувство.
Соня премести тениската и пак я приглади.
— Мъртъв е, нали? — прошепна тя.
— Нямаме такива данни. Никакви.
— Но си го мислите?
— Логично е Шефър да го е държал жив. С всички сили се опитвам да го спася. Затова съм тук. — Показа й дигитална снимка на Шефър. — Виждали ли сте го? Да ви преследва? Да разговаря със съседи?
Соня си надяна стари очила и дълго се взира във фотографията.
— Не, не съм го виждала. Значи това е той. Мъжът, който е отвлякъл момчето ми?
— Да.
— Казах ви, че от този блог няма да излезе нищо добро.
Очите й се отместиха към страничния двор, където Сами изчезна в порутената барака. После погледна отново към Данс и отрони с въздишка:
— Ако Травис го няма вече… не знам как ще кажа на Сами. Вестта ще го смаже. Ще изгубя и двамата си синове. Сега си вървете. Трябва да прибера прането.
 

Данс и О'Нийл се бяха облегнали един до друг на перилата край вълнолома. Мъглата се беше разсеяла, но вятърът не стихваше. В залива или духаше, или беше мъгливо.
— Срещата с майката на Травис — Майкъл се опита да надвика вятъра — е била тежка.
— Най-тежка от всичко — отвърна тя; вятърът развяваше косите й. — Как мина разпитът?
Имаше предвид индонезийския контейнер. Другият случай.
— Добре.
Укори се за ревността, радваше се, че именно той се е заел със задачата. Тероризмът държеше нащрек всички служители на реда.
— Ако ти трябва помощ — на разположение съм.
— Ще приключим до двайсет и четири часа — обясни той, вгледан в залива.
Под тях на пясъка край водата си играеха четирите им деца. Маги и Уес водеха парада — като внуци на морски биолог имаха известен авторитет.
Наблизо тържествено прелитаха пеликани, стрелкаха се десетки чайки, морска видра плуваше изящно по гръб и радостно чупеше стриди върху камъните. Вечеря. Аманда, дъщерята на О'Нийл, и Маги я наблюдаваха весело, сякаш обмисляха как да си я приберат за домашен любимец.
Данс докосна ръката на О'Нийл и му посочи десетгодишния Тайлър, който предпазливо ровеше из купчина водорасли, готов да побегне, ако странното създание даде признаци на живот. Уес бдеше закрилнически до него.
О'Нийл се усмихна, но по напрегнатото му изражение долови, че нещо го тревожи.
Той обясни, надвиквайки вятъра:
— Обадиха се от Лос Анджелис. Защитата се опитва пак да прокара иска за имунитет. Настояват за двуседмична отсрочка на изслушването.
— О, не — измърмори Данс. — Две седмици? Тогава свикват съдебните заседатели.
— Сийболд ще се противи с нокти и зъби. Но не звучеше много ентусиазирано.
— По дяволите! — намръщи се Данс. — Война на изтощение? Отлагане и пак отлагане, за да ни накарат да се откажем.
— Вероятно.
— Ние няма да отстъпим — твърдо заяви Данс. — Ние двамата. Но Сийболд и другите?
— Нищо чудно да се откажат, ако се проточи дълго — замислено отвърна О'Нийл. — Делото е важно. Но са затруднени с важни дела.
Данс въздъхна и потрепери.
— Студено ли ти е?
Ръката й докосваше неговата.
Поклати глава. Бе потръпнала неволно при мисълта за Травис. Взряна във водите, се запита дали не гледа към гроба му.
Чайка прелетя пред лицата им. Крилете съвършено улавяха посоката на вятъра. Птицата застина неподвижно на двайсетина крачки над брега.
— Дори когато го смятахме за убиец, ми бе жал за него — каза Данс. — Заради семейството му, защото връстниците му го изолират. Заради злостните нападки. А Джон смята, че блогът е само върхът на айсберга. Че го атакуват с есемеси, имейли, в други форуми. Толкова е… тъжно. Оказа се невинен. Напълно невинен.
О'Нийл замълча. После констатира:
— Сече му умът. На Боулинг имам предвид.
— Да. Издири имената на жертвите. И аватара на Травис.
О'Нийл се засмя.
— Извинявай. Просто си представих как искаш от Овърби заповед за задържане на герой от компютърна игра.
— О, ще оформи документите за секунди, ако реши, че ще бъде възнаграден с пресконференция и ефектна снимка — намръщи се Данс. — Трябваше да му се скарам, задето отиде сам в клуба.
— Да се прави на герой?
Тя кимна.
— Женен ли е?
— Джон? Не — засмя се тя. — Ерген е. От векове не съм чувала тази дума.
Замълчаха. Загледаха се в децата, които бяха погълнати от морската си експедиция. Протегнала ръка, Маги сочеше и обясняваше нещо на дъщерята и сина на О'Нийл. Вероятно как се казва някаква мида.
Данс забеляза, че Уес се е отдалечил. Стоеше на мокрия пясък, а пенестите вълни се разбиваха пред краката му.
За кой ли път се замисли дали децата й ще се чувстват по-добре, ако има съпруг и живеят в дом с баща.
Е, зависи от мъжа, естествено.
Там беше проблемът.
— Извинете. Ваши ли са децата? — чу се глас иззад гърбовете им.
Обърнаха се. Видяха възрастна жена, вероятно туристка, ако се съдеше по плика от близкия магазин за сувенири.
— Да — отвърна Данс.
— Исках само да кажа колко приятна гледка е щастливо семейство с такива прекрасни деца. Откога сте женени?
— От доста време — отговори Данс след мимолетно колебания.
— Е, Бог да ви благослови. Бъдете щастливи.
Жената се запъти към възрастен мъж, застанал на прага на магазин за подаръци. Хвана го за ръка и двамата поеха към големия туристически автобус, паркиран наблизо.
Данс и О'Нийл се засмяха. Тя забеляза как сребрист лексус свива в отбивката. Вратата се отвори, а О'Нийл леко се отдръпна. Ръцете им вече не се докосваха.
Инспекторът се усмихна и помаха на жена си, когато тя излезе от лексуса.
Високата, русокоса Ан носеше кожено сако, шарена риза, дълга пола и колан от подрънкващ метал. Усмихна им се.
— Здравей, скъпи.
Прегърна го и го целуна по бузата. После обърна грейнал поглед към Данс:
— Привет, Катрин.
— Здрасти, Ан. Добре дошла у дома.
— Полетът беше ужасен. Задържаха ме в галерията и не успях да пристигна навреме на летището. Седях на най-лошото място.
— Аз бях на разпит — обясни О'Нийл. — Катрин взе Тайлър и Ейми.
— О, благодаря. Майкъл каза, че си разрешила случая с крайпътните кръстове.
— Преди няколко часа. Чака ме много писане, но приключих. — После Данс смени темата: — Как е изложбата?
— Сега я подготвят — отвърна Ан О'Нийл, чиято коса напомняше лъвска грива. — Подреждането отнема повече време от снимането.
— В коя галерия ще бъде?
— О, в галерията на Джери Мичъл. Южно от Маркет Стрийт — обясни пренебрежително, но Данс предположи, че мястото е популярно. Каквито и слабости да имаше, Ан поне не страдаше от грандомания.
— Поздравления!
— Ще видим как ще мине откриването. И какво ще напишат критиците после — вдигна рамене тя. После финото й лице стана сериозно. Продължи приглушено: — Съжалявам за майка ти, Катрин. Това е лудост. Държи ли се тя?
— Доста е разтревожена.
— Какъв цирк! И вестниците в Сан Франциско раздухват историята.
Слухът се беше разнесъл чак дотам? Е, всъщност нищо чудно. Нали прокурор Робърт Харпър целеше тъкмо медийна популярност.
— Имаме добър адвокат.
— Ако мога да помогна… — краищата на колана на Ан иззвъняха като камбанки.
— Хей, деца, майка ви се върна! — извика О'Нийл.
— Още малко, татко! — примоли се Тайлър.
— Не. Време е да се прибираме. Хайде.
Децата неохотно се запътиха към тях. Маги раздаваше мидени черупки. Данс беше сигурна, че подарява най-хубавите на децата на О'Нийл и брат си.
Уес и Маги се качиха в джипа на Данс. Потеглиха към мотела, където бяха отседнали родителите й. И тази вечер щяха да прекарат при Еди и Стюарт. Престъпникът беше мъртъв и вече не я заплашваше нищо, но Данс беше решена да открие Травис жив. Щеше да работи до късно през нощта.
По средата на пътя забеляза, че Уес се е умълчал.
— Какво има, младежо?
— Просто се чудех…
Данс знаеше, че разковничето в такива ситуации е търпението.
— За какво?
Беше сигурна, че ще пита за баба си.
Сгреши.
— Господин Боулинг ще дойде ли пак?
— Джон? Защо?
— Утре дават «Матрицата». Може да не го е гледал.
— Обзалагам се, че го е гледал.
Данс винаги се удивляваше как децата си въобразяват, че техните преживявания са неповторими и предишните поколения живеят в мъчително невежество и заблуда. Но най-изненадващ й се стори въпросът.
— Допада ли ти господин Боулинг? — осмели се да попита.
— Не… всъщност… бива го.
— Каза, че го харесваш — обади се Маги. — Че е готин. Като Майкъл.
— Не съм — измърмори момчето.
— Напротив!
— Грешиш, Маги!
— Стига! — нареди Данс.
Но в гласа й прозвуча топлота. Дребните свади между децата всъщност я успокояваха, придаваха нормалност на хаотичното й битие.
Стигнаха мотела и тя с облекчение установи, че протестиращите още не са разкрили укритието на родителите й. Посрещна ги баща й. Данс го прегърна силно и погледна над рамото му. Майка й говореше съсредоточено по телефона.
Дали разговаряше със сестра й Бетси?
— Чухте ли се с Шийди, татко?
— Още не. Изслушването на обвинението е насрочено за утре следобед. — Стюарт разсеяно прокара длан през гъстата си коса. — Разбрах, че си заловила убиеца. А момчето се оказало невинно.
— Сега го издирваме — кимна Катрин. Понижи глас, за да не я чуят децата: — По-скоро е мъртъв, но се надявам на чудо. — Прегърна баща си. — Трябва да се захващам.
— Късмет, скъпа!
Катрин Данс се обърна и помаха още веднъж на майка си. Еди й отвърна с лека усмивка и кимване. После — без да оставя телефона — махна на децата да отидат при нея и ги прегърна топло.
 

След десет минути Данс беше в кабинета си в Бюрото. Очакваше я съобщение. Кратка бележка от Чарлс Овърби.
 
«Изпрати ми рапорт за случая с блога на Чилтън. Всички подробности за изчерпателно експозе пред пресата. До час. Благодаря.
И поздравления за успешно приключилия случай и обезвредения престъпник!»
 
Предположи, че Овърби е ядосан, задето отказа да сътрудничи на Хамилтън Ройс.
Изчерпателно експозе…
Ройс беше на километри от класата на Джордж Клуни.
Данс съчини дълго изложение, описа подробно плана на Грег Шефър, смъртта му и как бяха разкрили самоличността му. Включи информация и за убийството на полицай Мигел Херера, охранявал къщата на Чилтънови, и за предстоящото издирване на Травис.
Изпрати написаното по имейл, натискайки мишката по-силно от необходимото.
Ти Джей подаде глава през вратата.
— Чу ли, шефе?
— Какво?
— Кели Морган е дошла в съзнание. Ще живее.
— Така ли? Страхотно! — с огромно облекчение възкликна Данс.
— Полицаят обясни, че й предстои кратка терапия. Химикалът доста е увредил белите дробове, но ще се оправи. Няма мозъчни увреждания.
— И какво каза за Травис? — кимна Данс.
— Нападнал я в гръб, едва не я удушил. Прошепнал нещо за коментара й в блога. После припаднала, събудила се в мазето. Предположила, че е Травис.
— Значи Шефър не е искал да умре. Нагласил го е така, за да си помисли, че е Травис, но тя не го е видяла.
— Логично, шефе.
— Криминалистите откриха ли някакви улики в стаята на Шефър и в къщата на Чилтън?
— Още нищо. Не намерихме и свидетели в «Сайпръс Гроув».
— Продължавайте — въздъхна тя.
Минаваше шест. Сети се, че не е яла от закуска. Стана и се запъти към стаята за отдих. Пиеше й се кафе и искаше да си хапне понички или домашни курабийки. Складът на Мериелън в «Женското крило» обаче бе празен. Е, тогава щеше да се опита да убеди себичния автомат да й отпусне пакет фъстъчени бисквитки срещу един долар.
Влезе в помещението и примигна изненадано. Какъв късмет!
Върху посипания с трохи картонен поднос имаше две кексчета със стафиди.
Като по чудо кафето бе сравнително прясно.
Наля си чаша, добави обезмаслено мляко и задъвка сладкиша. Седна изтощено до масата. Протегна се и извади слушалките от джоба, за да потърси утеха в пленителната бразилска китара на Бади Асад.
Натисна бутона, отхапа от кексчето и протегна ръка към чашата. Спусна се сянка.
Хамилтън Ройс застана пред нея. Временният му пропуск беше закрепен на ризата. Ръцете му висяха край едрото тяло.
«Точно за това си мечтаех!» — рече си Данс. Ако мислите можеха да въздишат, нейните щяха да раздвижат видимо атмосферата.
Махна към празния стол, опитвайки се да не изглежда твърде дружелюбна. Все пак извади слушалките от ушите си.
Пластмасовият стол изскърца под масивното му тяло. Наведе се напред, облакъти се на масата и сключи ръце. Тази поза по правило сигнализира откровеност. Отново отбеляза неподходящия костюм. Синьото бе твърде бледо. «Или пък — помисли си злобничко — си пада по моряшките униформи.»
— Разбрах, че случаят е приключен.
— Хванахме престъпника. Още търсим момчето.
— Травис? — изненадано попита Ройс.
— Да.
— Не е ли мъртъв?
— Не мисля.
— О! — Хамилтън Ройс замълча. — Колко жалко за невинното момче.
Данс кимна. Сега поне звучеше искрено.
— След ден-два се прибирам в Сакраменто — обясни той.
Тя кимна.
— Виж, знам, че помежду ни възникна проблем… По-скоро противоречие. Искам да се извиня.
Справедливо.
— Разбиранията ни са различни. Но не го приех като лична обида.
«Само като професионална — добави наум. — Излязох от кожата си, когато се опита да ме заобиколиш.»
— В Сакраменто бяха много разтревожени. Много. Оставих се на инерцията. — Мъжът погледна встрани. Донякъде смутено. Донякъде неискрено. Данс отбеляза, че не се чувства чак толкова зле. — Рядко се озоваваш в подобна ситуация, нали? Да се налага да защитаваш непопулярен човек като Чилтън? — Явно не очакваше отговор. Засмя се престорено: — Знаеш ли? Донякъде му се възхищавам.
— На Чилтън?
Хамилтън Ройс кимна.
— Не съм съгласен с идеите му. Но има силен характер и устоява моралните си критерии. Малцина са като него днес. Дори пред лицето на смъртта отказа да промени курса. И навярно ще продължава. Как мислиш?
— Предполагам. — Не спомена, че Чилтън обмисля да спре блога.
Не й влизаше в работата. Нито пък на Ройс.
— Искаше ми се и на него да поднеса извинения.
— Така ли?
— Звънях у тях. Никой не вдигна. Знаеш ли къде е?
— Утре ще заминат за вилата си в Холистър. Тази вечер ще отседнат в хотел. Не знам кой. Специалистите още претърсват къщата им.
— Е, ще му изпратя имейл тогава.
Тя кимна. Дали наистина щеше да го направи?
Възцари се мълчание. «Време е да си плюя на петите» — помисли си Катрин. Грабна второто кексче, уви го в салфетка и се запъти към вратата.
— Приятно пътуване, господин Ройс.
— Още веднъж — наистина съжалявам, агент Данс. Надявам се в бъдеще пак да работим заедно.
Експертът по кинесика веднага долови, че последните му думи съдържат не една, а две лъжи.
 

38.
 
С доволна усмивка Джонатан Боулинг вървеше към Данс в коридора на Бюрото. Тя му подаде временния пропуск.
— Благодаря, че дойде.
— Вече ми липсвахте. Помислих, че сте ме уволнили.
Катрин се усмихна. Обади му се в Санта Крус. Професорът тъкмо проверяваше курсови работи от лятната сесия (чудеше се дали няма да го свари да се подготвя за среща). Боулинг с готовност заряза заниманието си и тръгна към Монтерей.
В кабинета Данс му връчи задачата — лаптопа на Грег Шефър.
— Зарекла съм се да открия Травис. Или тялото му. Потърси карти, местни адреси… всичко.
— Дадено — кимна Боулинг към тошибата. — Защитен ли е с парола?
— Този път не.
— Добре.
Професорът отвори капака и започна да пише.
— Ще претърся всички файлове и документи от две седмици насам. Става ли?
— Разбира се.
Тя сдържа усмивката си. Боулинг се приведе ентусиазирано и заудря по клавишите като пианист. След малко вдигна поглед.
— Е, май не го е използвал много за тукашната си мисия. Ровил е в блогове, пращал е имейли на приятели и бизнес партньори. Нямат нищо общо с плана да убие Чилтън. Но това е запазената информация. През последната седмица е чистил редовно уебсайтове и файлове. Сигурно те ще ни влязат в работа.
— Да. Ще успееш ли да ги възстановиш?
Боулинг кимна.
— Ще изтегля онлайн една програма на Ърв. Ще върна изтритото в драйв С. Информацията няма да е пълна, но файловете ще са деветдесет процента четими.
— Страхотно, Джон.
След пет минути програмата на Ърв шеташе из компютъра на Шефър, търсеше и събираше фрагменти от изтрити файлове, които складираше в създадената от Боулинг нова папка.
— Колко време ще отнеме? — попита Данс.
— Няколко часа.
Той си погледна часовника и предложи да отидат на вечеря. Качиха се в неговото ауди и се отправиха към ресторант недалеч от Бюрото. Намираше се на хълм с изглед към летището, центъра на Монтерей и залива. Седнаха на откритата тераса с газови отоплители на тавана и си поръчаха бяло вино. Слънцето се потапяше в Тихия океан, растеше и почервеняваше застрашително. Наблюдаваха мълчаливо залеза, докато туристите по съседните маси снимаха с фотоапаратите. Снимките обаче щяха да си останат бледо копие на величествения залез, с каквито и програми да ги обработеха после.
Поговориха за Уес и Маги, за своето детство. Боулинг спомена, че според него едва двайсет процента от населението на Централното крайбрежие са потомствени калифорнийци.
После се възцари мълчание. Данс видя как професорът изправя рамене и предусети какво ще последва.
— Може ли да ти задам един въпрос?
— Разбира се — отвърна тя. Наистина го мислеше.
— Кога почина съпругът ти?
— Преди две години.
Две години, два месеца и три седмици. Можеше да добави и дните, и часовете.
— Аз не съм губил близък човек. Поне не така. — В гласа му обаче прозвуча тъга и клепачите му потрепнаха като венециански щори. — Какво стана?
— Бил беше агент на ФБР в местния офис. Но инцидентът не беше свързан с работата. Катастрофа на магистрала № 1. Шофьорът на камиона заспал. Но колегите и приятелите му поставяха цветя на мястото цяла година след това.
— А кръст?
— Не, само цветя — поклати глава Данс. — Мразех ги. Съживяваха спомена. Понякога се отклонявах с километри, само и само да заобиколя мястото.
— Сигурно е било мъчително.
Когато излизаше с приятел, Данс се стремеше да не прилага познанията си по кинесика. Понякога обаче анализираше децата и мъжете, с които се срещаше. Спомни си как улови Уес в дребна лъжа и той измърмори:
— Като Супермен си, мамо. Имаш рентгенови очи.
Сега долови, че макар по лицето на Боулинг да бе изписано съчувствие, езикът на тялото му леко се промени. Пръстите му стиснаха чашата. Потърка несъзнателно палеца и показалеца на свободната си ръка.
Данс трябваше да зададе логичния въпрос:
— Е, Джон. Твой ред е да изплюеш камъчето. Разказвай. Какво се крие зад определението «ерген»?
— О, не е като при теб.
Тя разбираше, че омаловажава болезнена тема. Не беше психотерапевт, но напоследък прекараха доста време заедно, при това в критична ситуация. Искаше да узнае какво го тревожи. Докосна леко ръката му.
— Хайде. Нали помниш, че се занимавам професионално с разпити. Рано или късно ще изтръгна истината.
— Досега никой не ме е подлагал на детектора на лъжата още при първата среща. Е, почти никой.
Катрин добре знаеше, че Джон Боулинг е от хората, които използват остроумието като броня.
— Не си чувала такава сапунена опера. Момичето държеше книжарница в Санта Крус. «Бей Бийч Букс», сещаш ли се?
— Май съм ходила там.
— Разбирахме се чудесно с Кейси. Ходехме на екскурзии. Пътешествахме. Дори я запознах със семейството си и срещата мина безболезнено. Е, май само аз имам проблеми на такива събирания. — Той се замисли. — Много се смеехме. Май това е разковничето. Какви филми харесваш? Ние гледахме главно комедии… Със съпруга й бяха разделени, не разведени. Кейси не криеше нищо. Каза ми го в самото начало. Подготвяше документите за развода.
— Имаше ли деца?
— Да, две — усмихна се Боулинг. — Момиче и момиче. Чудесни деца. Живееха и при нея, и при бившия й.
«Всъщност бъдещия бивш» — поправи го наум Данс. И, разбира се, изходът на историята вече изглеждаше предизвестен.
Той отпи от студеното тръпчиво вино. Вятърът задуха по-силно. Слънцето се бе скрило зад хоризонта. Захладня.
— Бившият й беше агресивен. Не физически. Никога не бе наранявал нея или децата. Но я обиждаше, унижаваше. — Той се засмя невярващо. — Това не е така, онова не е така. Тя беше умна, мила, грижовна. Но той все недоволстваше. Онази вечер си мислех… — Гласът му замря. Явно усети, че прекалява с откровеността. — Мислех си, че той е емоционален убиец.
— Добре казано.
— И, естествено, тя се върна при него. — Лицето му застина. В ума му сигурно изплува някаква случка. Сърцата ни не реагират на абстракции; острите кинжали на спомените уязвяват най-жестоко. После Боулинг изви устни в пресилена усмивка. — Прехвърлиха го в Китай и тя замина с него и децата. Каза, че съжалява, че винаги ще ме обича, но трябва да замине… Така и не проумях защо хората се чувстват длъжни да останат с някого. Трябва да ядеш, трябва да дишаш, за да живееш… но да се върнеш при някакъв безумец? Не разбирам какво ги принуждава. Но аз съм допуснал… как да кажем… «епическа» грешка. А ти си преживяла истинска трагедия.
— В моята професия няма значение дали убийството е предумишлено или не, смъртта си е смърт — вдигна рамене Катрин. — Същото е с любовта. Когато си отиде, боли, независимо каква е причината.
— Предполагам. Но определено е лоша идея да се влюбиш в омъжена жена.
«Амин!» — рече си Данс и едва се удържа да не се засмее на глас. Наля си още малко вино.
— И какво ще кажеш в заключение?
— На кое?
— Успяхме да повдигнем две много лични и потискащи теми за нула време. Добре, че това не се води среща — ухили се мрачно той.
Данс го погледна и се усмихна. Отвори менюто.
— Да хапнем. Предлагат…
— Най-добрите бъргъри с калмари в града — довърши Боулинг.
Тя се засмя. Взе й думите от устата.
 

Компютърното разследване удари на камък.
След салатата и морските дарове Данс и професорът се върнаха в кабинета, нетърпеливи да проверят какво е открила програмата на Ърв. Боулинг седна, прегледа файловете и обяви смръщено:
— Нула.
— Нищо?
— Изтрил ги е, за да освободи място. Нищо тайно, нищо за региона.
Тя вдигна рамене. Беше разочарована, но трябваше да се примири.
— Благодаря, Джон. Поне си изпросих хубава вечеря.
— Съжалявам. — Изглеждаше отчаян, че не е успял да помогне. — Ще се връщам към курсовите работи. И ще си събирам багажа.
— О, да, семейното събиране.
Той кимна и подсвирна с пресилен ентусиазъм.
Данс се засмя.
— Ще ти се обадя, като се върна. Искам да знам докъде сте стигнали. Късмет с Травис. Надявам се да го намерите жив и здрав.
— Благодаря, Джон. За всичко. — Тя стисна ръката му. — И особено се радвам, че те намушкаха с онзи нож.
Усмихна се. Стисна още веднъж ръката й и се обърна.
Данс се загледа в отдалечаващия се мъж. Сепна я женски глас:
— Здрасти, Катрин.
Кони Рамирес вървеше по коридора към нея.
— Привет, Кони.
Агент Рамирес се огледа и кимна към кабинета на Данс. Влязоха и затвориха вратата.
— Открих нещичко, което ще те заинтригува. В болницата.
— О, благодаря, Кони. Как успя?
Рамирес помисли малко.
— Бях подвеждащо искрена.
— Допада ми този подход.
— Показах си значката и им споменах другия случай, по който работя. Лекарската фалшификация.
Бюрото разследваше и финансови престъпления. Рамирес беше по следите на застрахователни измамници, използвали идентификационните кодове на лекари в болници, за да подават мними искове от тяхно име.
Случай, който Чилтън с удоволствие би разнищил в блога си. Мъдър ход от страна на Кони — сред жертвите на фалшификаторите имаше лекари от болница «Монтерей Бей» и персоналът охотно съдействаше на разследващите.
— Помолих ги да ми покажат регистрите за посетители за цял месец назад, та да не се усъмни Хенри. Получих ги незабавно. Ето какво открих — в деня, когато е умрял Хуан Милър, е идвал един външен лекар, сигурно за организирания същия ден семинар. Идвали са и шестима кандидати за работа — двама по техническата поддръжка, един за кафенето и три медицински сестри. Направих копия на биографиите им. Не ми изглеждат подозрителни. Интересно е следното — на посещение при болни са идвали шейсет и четирима. Един ми привлече вниманието.
— Кой?
— И подписът, и името са нечетливи. Но ми се струва, че е Хосе Лопес.
— При кого е идвал?
— Написал е само «пациент».
— Логично. В болница — криво се усмихна Данс. — Защо ти се струва подозрително?
— Е, реших, че убиецът на Хуан Милър трябва да е идвал повече от веднъж в болницата — или като посетител, или да провери как действа охраната и прочее. Прегледах всички, идвали при него по-рано.
— Браво! И свери почерците?
— Точно така. Не съм графолог, но открих, че почеркът на Хосе Лопес съвпада с този на друг чест посетител.
— Кой? — приведе се напред Данс.
— Хулио Милър.
— Брат му!
— Деветдесет процента съм сигурна. Копирах всичко.
— Рамирес й подаде купчина листове.
— О, Кони, страхотна си!
— Късмет! Ако имаш нужда от нещо, казвай.
Седнала зад бюрото, Данс обмисляше новата информация. Възможно ли беше Хулио да е убил брат си?
Първо й се стори немислимо. Той изглеждаше грижовен и привързан брат. Но пък убийството бе милостив акт. Представи си как Хуан шепне на сведения над леглото Хулио да го освободи от мъките.
Убий ме…
Защо иначе Хулио би подправил името си в регистъра?
Защо Харпър и щатските следователи са пропуснали тази улика? Разгневи се. Сигурно им беше попаднала, но я омаловажаваха, понеже дело срещу майката на служител на реда щеше да спечели повече популярност на Робърт Харпър и идеята му за строга забрана на евтаназията. Вече си представяше как го подвежда под отговорност за злоупотреба със служебно положение.
Данс се обади на Джордж Шийди и му остави съобщение за разкритието на Кони Рамирес. После позвъни на майка си. Тя не вдигна.
По дяволите! Дали не искаше да разговаря с нея?
Остави телефона, облегна се назад и се замисли за Травис. Ако беше жив, колко още щеше да издържи? Няколко дни без вода. И каква ли мъчителна смърт го чакаше?
Пред вратата й се появи нова сянка.
— Здрасти, шефе — поздрави Ти Джей Сканлън.
Данс усети, че й носи важна вест.
— Резултатите от местопрестъплението?
— Не са готови още, но ги пришпорвам. Обадиха се от шерифството. Получили са анонимно обаждане за случая с кръстовете.
Данс се поизправи.
— И?
— Човекът казал, че видял, цитирам, «нещо до Харисън Роуд» и «Пайн Гроув Уей». Южно от Кармел.
— Само това?
— Да. «Нещо». Проверих къде е пресечката. Близо е до изоставен строеж. А обаждането било от уличен автомат.
Данс се подвоуми. Погледът й попадна върху лист хартия — копие от коментарите в «Чилтън Рипорт». Тя стана и облече сакото.
— Отиваш да провериш? — колебливо попита Ти Джей.
— Да. Наистина искам да го намеря.
— Малко е страшничко там, шефе. Искаш ли подкрепление?
— Не мисля, че рискувам много — усмихна се Катрин.
Нали престъпникът беше на сигурно място в областната морга?
 

Таванът на мазето беше боядисан в черно. Крепяха го осемнайсет греди, също черни. Стените бяха мръсно-бели, под евтината боя прозираха тухлите — общо 892. До едната стена имаше два шкафа — единият от сив метал, другият от неравни бели дъски. Вътре имаше щедри запаси от провизии — консерви, спагети, сода, вино, инструменти, пирони, четки за зъби и дезодоранти.
Четири метални колони се издигаха към тъмния таван и крепяха първия етаж. Трите бяха близо една до друга, четвъртата — по-надалеч. Бяха тъмнокафяви, но през боята прозираше ръжда и бе трудно да се определи къде свършва боята и започва прояденият метал.
Пукнатините по бетонния под образуваха плетеници, които оформяха образи, ако се вгледаш по-дълго в тях седнала панда, щата Тексас, камион.
В ъгъла имаше стара печка — прашна и очукана. Работеше на природен газ. При това рядко. И дори тогава не успяваше да стопли помещението.
Мазето бе дванайсет метра широко и девет дълго — лесно се смяташе по броя на тухлите, макар към всяка да трябваше да прибави по два сантиметра за хоросана, който ги свързваше.
Мазето имаше няколко обитатели. Предимно паяци. Около седем фамилии, ако могат да се нарекат така обществата им. Придържаха се към своята територия, за да не обидят и да не бъдат изядени от останалите. Имаше и бръмбари, и стоножки. Няколко комара и мухи.
Нещо по-едро също прояви интерес към провизиите и напитките в далечния ъгъл на мазето — мишка или плъх. Но се уплаши и изчезна безследно.
Или се отрови и умря.
Един прозорец пропускаше мътна светлина, но не предлагаше никаква гледка. Беше боядисан в сиво-бяло. Сигурно наближаваше девет, понеже прозорецът бе почти черен.
Тежки стъпки горе нарушиха тишината. Пауза. Предната врата се отвори и затвори с трясък.
Най-сетне… най-сетне…
Похитителят му си тръгна. Травис Бригам се отпусна. Вече знаеше, че мъжът няма да се завърне чак до сутринта. Момчето се сви в леглото и придърпа мръсното одеяло. Най-дългоочакваният момент — сънят.
Вече бе разбрало, че единствено в съня може да подири утеха от отчаянието.
 

39.
 
Гъстата мъгла се стелеше над магистралата и виещата се Харисън Роуд. Намираше се точно на юг от Кармел — по пътя за «Пойнт Лобос» и «Биг Сър» — безлюдна хълмиста местност с разпръснати тук-там поля обработваема земя.
И близо до древната земя на индианците олони, където Арнолд Брубейкър възнамеряваше да построи завода си за пречистване на морска вода.
Вдъхвайки мириса на борове и евкалипти, Данс бавно следваше късите светлини на фаровете през мъглата. Подмина няколко коли, които едва се движеха в насрещното платно, и се замисли дали анонимният информатор е бил местен или случайно преминаващ шофьор.
Нещо…
Харисън Роуд свързваше напряко Кармел Вели Роуд и магистрала № 1, а оттук минаваха мнозина.
Скоро стигна «Пайн Гроув Уей» и паркира.
Строежът беше недовършен хотелски комплекс, обречен на разруха, понеже главната сграда беше изгоряла при съмнителни обстоятелства. Отначало заподозряха застрахователна измама, но в крайна сметка извършителите се оказаха защитници на околната среда, които искали да опазят природата. (По ирония на съдбата зелените терористи бяха объркали сметките — огънят се разпространи и унищожи стотици акри девствени гори.)
Дърветата надигнаха отново корони, но по незнайни причини проектът замря и строежът остана недовършен — няколко запуснати сгради и основи, вкопани дълбоко в глинестата почва. Мястото бе оградено с наклонена телена мрежа с табели «Опасност!», «Не преминавай!», но всяка година се налагаше да спасяват тийнейджъри, паднали в яма или приклещени в руините, докато пият или пушат марихуана, а веднъж — докато правеха секс в най-неудобното и неромантично място за подобни занимания.
А беше и страшничко.
Данс грабна фенера от жабката и слезе от джипа си.
Влажният ветрец я прониза. Побиха я тръпки.
«Спокойно.»
Усмихна се накриво, включи фенера и закрачи напред, осветявайки плътните храсталаци.
По магистралата премина кола, гумите изскърцаха по влажния асфалт на завоя. После звукът отведнъж замря, сякаш автомобилът се беше изпарил в друго измерение.
Данс предполагаше, че «нещото», споменато от анонимния гражданин, е последният кръст, оповестяващ смъртта на Джеймс Чилтън.
Наоколо обаче не се виждаше никакъв кръст.
Какво друго можеше да е имал предвид?
Дали бяха забелязали или чули Травис?
Мястото предоставяше прекрасно укритие.
Данс спря и се ослуша за викове за помощ.
Само вятърът шумеше в короните на дъбовете и боровете.
Дъбове… В ума й изплува един от импровизираните крайпътни кръстове. И онзи в задния й двор.
Дали да повика подкрепление и да нареди да претърсят района? Не още.
Искаше й се анонимният гражданин да беше тук. Дори най-неохотните свидетели са добър източник на сведения. Нежеланието на Тами Фостър да им съдейства например не бе забавило разследването.
Компютърът на Тами. Там се крие отговорът. Или поне насоката.
Но очевидецът не беше тук. Разполагаше само с фенера и мрачната изоставена строителна площадка.
Където да открие «нещо».
Катрин се промъкна през една от вратите и закрачи бавно навътре. Пламъците бяха погълнали основната сграда, а другите — служебни помещения, гаражи и комплекси с хотелски стаи, бяха укрепени с дървени скелета. Различи около шест изкопа за основи, маркирани с оранжеви табели. Гъстата мъгла обаче отразяваше лъчите на фенера и я заслепяваше. Данс се движеше предпазливо, за да не пропадне.
Обхождаше мястото крачка по крачка, спираше, оглеждаше се за следи от стъпки.
Какво, по дяволите, беше видял анонимният информатор?
Чу някакъв звук. Изпука клон. После още един.
Данс замръзна.
Сигурно беше сърна. Цели стада живееха в околните гори. И не само сърни. Миналата година рис уби туристка, тичала за здраве. Звярът нахапал клетата жена и избягал. Катрин разкопча сакото и потупа дръжката на глока, за да си вдъхне кураж.
Пак изпука клон, после нещо изскърца.
Сякаш се размърда панта на стара врата.
Данс потрепери от страх. Помисли си, че макар убиецът да е обезвреден, мястото е идеално свърталище за нелегални производители на метадон и гангстери.
Но дори не й мина през ума да се върне. Ами ако Травис беше тук? «Продължавай» — окуражи се мислено.
Оглеждаше се за помещения, където можеха да скрият отвлечен, за затворени врати, за отпечатъци от стъпки.
Стори й се, че долавя стенание. Дали да не повика момчето по име? Инстинктът обаче я предупреди да внимава.
Закова се на място.
На десетина метра сред мъглата се очерта човешки силует. Придвижваше се дебнешком.
Данс ахна, изключи фенера и извади пистолета.
Вгледа се пак натам — фигурата беше изчезнала.
Не беше плод на въображението обаче. Беше убедена, че е видяла някого — мъж, доколкото можа да прецени.
Сега стъпките се чуха по-ясно. Пукаха съчки, сухите листа шумоляха. Човекът я заобикаляше отдясно. Правеше няколко крачки, после спираше.
Данс попипа мобилния телефон в джоба си. Но ако се обадеше, щеше да издаде къде е. А едва ли мъжът беше дошъл тук — във влажната мъглива нощ — на разходка.
Реши да се върне към колата. В багажника държеше пушка — само веднъж бе стреляла с нея. На учение.
Данс тръгна обратно. Листата шумоляха издайнически под подметките й.
Всяка стъпка крещеше: «Тук съм! Ето!»
Спря. Другият обаче продължаваше напред през храсталака някъде вдясно из непрогледната мъгла.
После шумът от стъпките замря.
Спрял ли беше и той? Или минаваше през голо място, дебнейки подходящ момент да я нападне?
«Върни се в колата, намери прикритие, вземи пушката и извикай подкрепление» — повтаряше си Данс.
До телената мрежа оставаха петдесетина крачки. В мътната белезникава светлина на лунните лъчи, процеждащи се през мъглата, тя се огледа на всички страни. Някъде листата бяха по-малко, но нямаше как да продължи съвсем безшумно. Нямаше за кога да чака.
Другият обаче не се чуваше.
Криеше ли се?
Или си беше тръгнал?
Или се промъква под прикритието на гъстата растителност?
Побиха я тръпки. Катрин се обърна рязко, но зад гърба й се възправяха само призрачните сгради, дървета и ръждясали цистерни.
Данс се приведе. Изпъшка от рязката болка в глезена — от преследването край къщата на Травис онзи ден. Тръгна възможно най-бързо към оградата. Устоя на изкушението да побегне, за да не се спъне в стърчащите над бетона железа.
Двайсет и пет крачки до оградата.
Наблизо изпука съчка.
Данс се закова на място, падна на колене и вдигна пистолета, търсейки мишена. В лявата ръка държеше фенера. Прииска й се да го включи. Но инстинктът отново я възпря. В мъглата лъчът щеше да я заслепи и да я направи отлична мишена на мъжа.
Недалеч миеща мечка се измъкна от укритието си и побягна, раздразнена от натрапниците.
Данс стана и тръгна бързо към оградата, оглеждайки се често през рамо. Не забеляза да я преследва някой. Излезе през вратата и затича към колата, стиснала телефона в ръка. Прехвърляше в движение набраните номера.
В мрака проехтя силен глас точно зад гърба й:
— Не мърдай! Въоръжен съм!
Данс замръзна. Сърцето й заби като чук. Беше направил пълен кръг, минал беше през друга врата или тихо беше прескочил оградата.
Помисли си, че стига да е искал, досега да я е убил. А заради мъглата и влагата навярно не беше видял нейния пистолет.
— Веднага легни на земята!
Тя понечи да се обърне.
— Спри! На земята!
Но тя се обърна и застана лице в лице с мъжа и протегнатата му право към нея ръка.
Взря се в него и замръзна изненадано. Носеше униформа на монтерейското шерифство. Позна го. Беше младият синеок полицай, помагал й няколко пъти. Дейвид Рейнолдс.
— Катрин? — възкликна той.
— Какво правиш тук?
Рейнолдс поклати глава и се подсмихна. Не отговори, само се озърна. Свали оръжието, но не го върна в кобура.
— Ти ли беше? Там вътре? — попита най-сетне, извръщайки се към строежа.
Тя кимна.
Полицаят продължи да се оглежда напрегнато, тялото му говореше, че още е готово за битка.
Откъм ръката й долетя приглушен глас:
— Ти ли си, шефе? Ти ли се обаждаш?
Рейнолдс примигна.
Данс вдигна телефона и каза:
— Ти ли си, Ти Джей?
Когато беше чула мъжът да изскача иззад гърба й, натисна бутона за избиране.
— Да, шефе. Какво става?
— На строежа край Харисън Роуд съм. С полицай Рейнолдс от шерифството.
— Открихте ли нещо? — попита младият агент.
Коленете й се подкосиха и сърцето й блъскаше в гърдите от уплахата.
— Не още. Ще ти звънна пак.
— Разбрано, шефе.
Рейнолдс най-сетне прибра оръжието в кобура. Въздъхна дълбоко.
— Направо ми изкара акъла!
— Какво правиш тук? — попита Данс.
Обясни й, че преди около час в шерифството се обадил анонимен гражданин да съобщи, че видял «нещо», свързано със случая с кръстовете край пресечката на «Пайн Гроув» и «Харисън».
Същото обаждане беше довело и нея тук.
Понеже така или иначе помагал за случая, изявил желание да провери на място. Претърсвал строежа, видял светлината от фенера и се приближил. В мъглата не разпознал Данс и си помислил, че може да е наркодилър.
— Откри ли някаква следа от Травис?
— Травис? — учуди се той. — Не. Защо, Катрин?
— Мястото изглежда подходящо за скривалище.
— Е, огледах внимателно. Но нищо не видях.
— Все пак искам да съм сигурна — заяви тя. После се обади на Ти Джей да организира претърсване.
В крайна сметка разбраха какво е видял анонимният информатор.
Откри го Рей Каранео, пристигнал на мястото с още полицаи от шерифството и Бюрото.
«Нещото» наистина беше кръст, забит край «Пайн Гроув», на стотина крачки от пресечката с Харисън Роуд.
Но кръстът нямаше нищо общо с Грег Шефър, Травис Бригам и блога.
Данс въздъхна гневно, когато видя какво са открили.
Кръстът бе по-старателно изработен от другите, а под него лежаха лалета и маргарити, а не рози.
И надписът съдържаше име. Всъщност — две имена.
 
«Хуан Милър, полицай
Убит от Едит Данс»
 
Сигурно го беше оставил член на «Животът над всичко» — анонимният информатор, естествено.
Данс го изтръгна разярено от земята и го захвърли встрани.
Претърсването се оказа безплодно, не откриха улики и свидетели. Катрин Данс тръгна изморено към колата и се върна у дома, чудейки се колко ли неспокоен ще е сънят й.
Ако изобщо успееше да заспи.
 

Петък
 
40.
 
В осем и двайсет сутринта Катрин Данс паркира пред областния съд в Монтерей.
С нетърпение очакваше доклада на криминалистите за Шефър. Ти Джей също бе зает с издирването на Травис. Мислите й обаче бяха ангажирани с друго — питаше се защо Робърт Харпър й се обади толкова рано и я помоли да се срещнат в кабинета му.
Явно започнал работа още в седем, прокурорът се държеше нехарактерно дружелюбно. Нищо чудно да беше разбрал от Шийди за откритието на Кони Рамирес. Вече си представяше как прекратяват делото срещу майка й и подвеждат под отговорност брата на Хуан — Хулио. Харпър навярно я викаше да обсъдят компромисен вариант за опазване на репутацията му. Сигурно щеше да оттегли напълно и незабавно обвиненията срещу Еди, ако Данс се съгласеше да не критикува публично действията му.
Паркира зад Съдебната палата, оглеждайки строителния обект в съседство. Тук партньорката на Даниел Пел беше организирала бягството му, подпалвайки пожара, обгорил тежко Хуан Милър.
Кимна на неколцина служители в съда и от шерифството. Помоли охраната да я упъти към кабинета на Робърт Харпър. Беше на втория етаж, до юридическата библиотека.
Намери го бързо и се удиви от аскетичната обстановка. Пред кабинета нямаше секретарка, вратата към кабинета на Робърт Харпър се намираше точно до мъжката тоалетна. Харпър седеше зад огромното бюро. Имаше два компютъра, полици с правна литература и спретнати купчини с документи върху металното бюро и кръглата масичка под единствения прозорец. Щорите бяха спуснати и скриваха впечатляващия изглед към полята с маруля и планините на изток.
Харпър носеше колосана бяла риза, тясна червена вратовръзка и тъмни панталони, а сакото му висеше на закачалката в ъгъла.
— Благодаря ви, че се отзовахте, агент Данс.
Той деликатно обърна листа, който четеше, и затвори капака на куфарчето, в което тя зърна разгръщана многократно юридическа книга.
Или Библията.
Той стана и й