Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Ейдриън Чайковски
Империя в черно и златно



1.

Когато Стенуолд вдигна телескопа за девети път, Мариус каза:
— Ще го усетиш най-напред по звука.
Едрият мъж застина и сведе поглед към него, вдигнал наполовина телескопа. От скривалището им на третия етаж градските стени приличаха на мравуняци в черно и червено заради защитниците, които се щураха по бойниците и около портите.
— Как така по звука?
Седнал на пода с гръб към стената, Мариус вдигна очи да го погледне.
— Глъчката, която чуваш сега, са виковете на мъже, които си дават кураж да влязат в битка. Когато боят започне, ще млъкнат. За кратко. А после звукът ще се промени. — Като за Мариус си беше истинска реч.
Дори оттук Стенуолд чуваше равния ромон на приглушени човешки гласове откъм портите. Замисли се, после свали неохотно телескопа.
— Ако всичко върви по план, голям шум ще се вдигне, когато нападнат.
Мариус сви рамене.
— Ами ослушвай се за него тогава.
Чуха се бързи стъпки. Някой се качваше на бегом по стълбището. Стенуолд се размърда, но Мариус не изглеждаше разтревожен.
— Тисамон — каза простичко той и отново впери поглед в нищото. В стаята на долния етаж имаше девет мъже и жени със същите плетени ризници и шлемове като на Мариус, те видимо си приличаха като близки роднини. Стенуолд знаеше, че умовете им са свързани в мрежа, докосват се един друг, докосват и този на Мариус, така че мислите им преминават свободно от глава в глава. Не можеше да си представи какво ли е да притежаваш подобно умение.
Тисамон нахълта в стаята, висок и светъл, с буреносно изражение. И избълва, преди Стенуолд да си е отворил устата:
— Нищо. Не е дошла.
— Е, винаги има… — подхвана Стенуолд, но високият мъж го прекъсна.
— Не се сещам за никаква причина, освен една — заяви безапелационно той.
Стенуолд рядко беше виждал Тисамон ядосан, много рядко, но случеше ли се, винаги се лееше кръв. Тисамон беше от богомолкородните, а в далечни времена, в зората на времето, богомолкородните били най-свирепите убийци в Равнините. И макар ерата на величието им да беше отдавна отминала, с тях шега не биваше. Те нямаха равни с меча, както в единоборство, така и в битка, а Тисамон беше майстор, най-опасният боец, когото Стенуолд познаваше.
— Предала ни е — каза рязко Тисамон. А после ъгловатите му черти се загладиха, но не защото гневът му беше преминал, а защото се беше окопал дълбоко в главата му.
— Съществуват… причини — поде Стенуолд, защото искаше да защити липсващата си приятелка, по възможност без да насочи гнева на дуелиста към себе си. Въпреки това студените, изпълнени с ненавист очи на мъжа се втренчиха в него. Тисамон не беше извадил оръжие, но дори с голи ръце — и с костните шипове по дължина на подлакътниците си — можеше да разкъса Стенуолд на парчета за нула време и с минимални усилия. — Тисамон — каза Стенуолд. — Ти не знаеш…
— Чуйте — прекъсна ги внезапно Мариус. И когато нададе ухо, Стенуолд разбра, че равномерният шум откъм портите е затихнал.
А после от покриви и бойници из цяла Мина се чу рев на хиляди гърла. Атаката беше започнала.
Рев, достатъчен да заглуши дори гнева на Тисамон. Стенуолд стисна телескопа и се хвърли към прозореца, но краката му се преплетоха за миг и той едва не изпусна инструмента на улицата долу. А когато все пак го нагласи пред окото си, ръцете му трепереха толкова силно, че не успя да го фокусира. Увеличеният образ танцуваше по портата и крепостната стена. Овладял най-после ръцете си, Стенуолд видя червено-черната армия на Мина — мъже, обтягащи арбалети и зареждащи топове. Видя балисти и картечомети да запращат трескаво снарядите си към врага. Сред мелето в червено-черно вече се съзираха и други цветове. Първата черно-златна вълна на осородните връхлетя защитниците на града като лъскаво ято — отряди с лека броня в цветовете на Империята прелетяха над стените, а въздухът край раменете им трептеше от танца на прозирни криле. За миг Стенуолд ги видя като насекомите, които имитираха, но в действителност нападателите бяха бронирани мъже, които летяха във въздуха с криле на гърбовете и оръжия в ръка. Връхлитаха връз закотвените за земята защитници с пики и мечове, стреляха с лъкове и арбалети, мятаха копия. А когато защитниците вдигнаха арбалетите си да ги посрещнат, от дланите на нападателите припука златен огън — убийственото Изкуство на осородните.
— Ей сега ще… — прошепна Стенуолд, сякаш врагът, на стотици метри от него, можеше да го чуе. Откъм стените се чуваше равномерният трясък на тежките минаски катапулти, които изстрелваха товара си от огромни камъни по пехотата от другата страна на стените.
— При портата са. — Мариус все така се взираше в нищото, но Стенуолд знаеше, че един от хората му е на висока позиция близо до битката и наблюдава вместо него.
— Значи трябва да стане сега — заключи Стенуолд. — Сега. — Опита се да насочи непослушния телескоп към портите и ги видя как се огъват за миг, чу и трясъка на обсаден таран. — Сега — повтори излишно той, защото нищо не се случваше. Толкова време беше прекарал със занаятчиите на Мина, толкова огнепрах бяха закопали в земята пред портите, а сега — нищо.
— Може да са объркали нещо — подхвърли Мариус. Таранът се заби отново в обшитите с метал порти и те изстенаха като ранено животно.
— Надзиравах ги през цялото време — възрази Стенуолд. — Всичко беше готово. Как е възможно да не… Някой сигурно е…
— Предадени сме — тихо каза Тисамон. — От Атриса очевидно. Кой друг знаеше за плана ни? Или смяташ, че минасците сами са си надянали робските вериги?
— Ти… не знаеш… — процеди Стенуолд, но усещаше как собствената му увереност намалява. Атриса, така очаквана, но така и не дошла, а сега и това…
— Паякородна — изсъска Тисамон, а после повтори, с още повече ненавист: — Паякородна. — Авангардът на осородните вече беше стъпил на крепостните стени и битката се беше разпокъсала на десетки стълкновения между нападатели и защитници. Тисамон оголи зъби в пристъп на необуздана ярост. — Знаех си! Знаех си аз, че на паякородните вяра не можеш да имаш. Защо изобщо я включихме? Защо я?… Защо й се доверихме? — Кокалчетата на ръцете му бяха побелели, той трепереше от гняв, очите му святкаха като на безумец. Шиповете на подлакътниците му се свиваха и разпускаха заплашително, жадни за кръв. Стенуолд се взираше в лицето му, но казаното почти не стигна до него. Взираше се в лицето на Тисамон, чуваше неизреченото и се изпълваше не със страх, а с дълбоко съчувствие. Паякородните, беше казал Тисамон. Паякородните, лукави и неуловими, точно както внушаваше името им. И въпреки това, въпреки хилядолетната расова омраза помежду им, Тисамон беше пуснал една паякородна в живота си, отворил беше портите на душата си за нея. Атриса не просто беше предала приятелите си и хората на Мина; беше предала Тисамон, а това той не можеше да прости.
— Мина много време — тихо каза Мариус. — Може да се е случило какво ли не, неща, които дори един паякочовек не може да предвиди.
Тисамон се завъртя към него посинял от гняв, но точно тогава с гръмовен писък на изтерзан метал и разцепващо се дърво портите поддадоха.
Таранът премина пръв и нямаше нужда от телескоп, за да се види огромното му туловище от стомана и мед, което прегазваше отломките от масивната порта и бълваше дим от комините си. Една балиста в горната му част се клатушкаше върху подпорите си, смазана от снарядите на защитниците, но в металните му стени имаше отвори, през които се сипеха стрели и залпове от припукващата енергия на осоидите. От двете страни на обсадната машина тичаха пешаци, въоръжени с копия, но без щитове. Облечени с брони, които бяха твърде тежки за летене, пешаците отблъснаха струпалите се край портата минасци, а въздушните им отряди вече кръжаха над града. Защитниците на Мина бяха дисциплинирани бойци. Прегрупираха се мълниеносно зад стена от щитове и се опитаха да отблъснат атаката. Ала нападателите бяха твърде много; атаката идваше отпред, отгоре и по фланговете. Не след дълго линията на защитниците поддаде и отстъпи.
— Трябва да тръгнем сега — отсъди Стенуолд, — иначе никога няма да се измъкнем. Трябва да предупредим Равнините за случилото се тук. Някой трябва да им каже.
— Равнините няма да се трогнат, гарантирам ти — каза Мариус. Беше станал и изглеждаше готов за бой. Стенуолд съобрази, че на долния етаж бойците му също са готови с щитове, мечове и арбалети. Спуснаха се бързо по стълбите. Знаеха, че сега, след провала на плана им, нищо няма да спаси Мина. Осоидите разполагаха с по пет мъже за всеки защитник, който градът можеше да мобилизира.
„Ама и ние сме една сбирщина.“ Мисълта премина през главата на Стенуолд, докато слизаше на бегом по стълбите в края на колоната. Най-напред беше Мариус, с тъмна коса, медна кожа и характерното за расата си дребно телосложение — беше изоставил народа си, за да дойде тук, станал беше ренегат, за да се бие с враг, в който собственият му град не вярваше. След него беше Тисамон, все така обладан от ярост, но и все така най-грациозният мъж, когото Стенуолд познаваше. Коженият му боен жакет беше с типичната зелено-златна окраска, носеше дори церемониалната игла на богомолкороден оръжемайстор. Тисамон никога не сваляше иглата и Стенуолд подозираше, че се е вкопчил в традиционните разбирания на народа си за чест и омраза като удавник за сламка.
„А ето ме и мен — със смугла кожа и оредяваща коса, набит и едър, с тежка стъпка. Не съм виновен аз, че народът ми е с едър кокал! Панталони от корава кожа и обгорена престилка, дебели ръкавици на занаятчия под колана и защитни очила на каишка през врата. На пръв поглед нищо общо с войнското занятие. Ала ето ме тук, препасал арбалет, който ми се мотае в краката.“
В стаята долу бойците на Мариус ги чакаха в готовност. Някои стискаха тежък квадратен щит в едната ръка и меч в другата, други държаха арбалети. Двама носеха багажа — тежка кожена чанта с инструментите на Стенуолд, и един — дълга дървена кутия. Махнаха резетата на вратата и я отвориха. Двамина изскочиха навън, вдигнали щитовете си. Стенуолд си даде сметка, че е изостанал, ужасен от мига, когато ще се озове на открито, без покрив, който да го пази от вражеския огън. Тисамон и повечето бойци вече бяха излезли. Но Мариус го чакаше, приканвайки го с поглед да побърза.
— Идвам — каза Стенуолд и се засрами от треперливия си глас. Хукна надолу по стълбите, като се мъчеше да откачи в движение арбалета от колана си.
— Зарежи. Само побързай, моля те — нареди Мариус и излезе през вратата. Зад Стенуолд последните двама войници охраняваха края на колоната.
И ето че се озоваха на открито. Звуците на битката при портата се чуваха съвсем ясно, по-отблизо, отколкото изглеждаше възможно, но самата улица още не беше станала арена на сражения — все още. Имаше само цивилни минасци, които чакаха на групички с нескрита тревога. Мъже и жени, а също момчета и момичета, които бяха твърде малки и нямаха място тук, всички стиснали ножове, мечове и дъги от бъчви. И чакаха.
По нечути указания от Мариус войниците се подредиха — щитове отпред и отзад, а Стенуолд, багажът и стрелците останаха в средата. Мариус вървеше начело, налагайки бързо темпо надолу по тясната улица. Тъмните брони на войниците му отваряха път през навалицата със самия си вид, без нужда от думи или действия.
— Не мога да тичам толкова бързо — оплака се Стенуолд. Усещаше, че изостава и очакваше мъжете зад него всеки момент да го сбутат или да се спънат в него. — И къде изобщо е Тисамон?
— Тук някъде. — Мариус не се огледа, нито посочи, но Стенуолд зърна за миг богомолкородния войн. Тисамон минаваше през хората като външен пост, спираше да хвърли поглед през рамо към портата, после продължаваше напред. Сложил беше бойната си ръкавица и закривеното острие стърчеше между пръстите му, щръкваше като късо копие, после се прибираше плътно към ръката му. Ръкавицата беше древно богомолско оръжие и сигурно би изглеждала нелеп анахронизъм в очите на Стенуолд, ако не беше виждал какво прави Тисамон с нея.
— Ами вашият човек при портите? — извика Стенуолд, като отчаяно се опитваше да поддържа темпото.
— Мъртъв е — отвърна кратко офицерът.
— Съжалявам.
— Запази съжалението си за окончателния списък — посъветва го Мариус. — Още не сме се измъкнали.
Сред минасците се усети вълна на раздвижване и не заради преминаването на малкия отряд чужденци, отправил се към летището. Стенуолд се досети какво е предизвикало вълнението. Навсякъде около него гражданите размахваха мечове, занаятчийски чукове и прости дървени сопи. Да се овладее градът нямаше да е нито лесно, нито бързо, но накрая осородните щяха да надделеят. Мечтата им за свят в черно и златно не търпеше поражения.
Стенуолд беше бръмбаророден и в Равнините неговият народ се славеше с трудолюбието и сръчността си, а също с милосърдието и трезвия си мироглед. Минасците бяха техни далечни братовчеди, отдавнашна издънка от расата на бръмбароидите. Сега обаче Стенуолд не разполагаше с излишно милосърдие за когото и да било. Не разполагаше с излишна мисъл или време за друго, освен за собственото си избавление.
Сянка премина над него, когато авангардът на осоидите връхлетя като облак в черно и златно, облак от пърхащи криле. Сянката ги покри още три пъти, после още десетина. Движеха се в същата посока като Стенуолд.
— Отиват към летището. Ще унищожат леталата! — извика предупредително той.
Мариус и хората му ускориха моментално крачка и Стенуолд съжали, че се е обадил. Те тичаха без никакво усилие въпреки броните си, а той креташе със сетни сили в клетката от щитовете им, нещо се плискаше в стомаха му, а сърцето му биеше като ковашки чук. Зад гърба му се чуваха викове и той направи грешката да погледне назад. Изглежда, част от осоидите не отиваха към летището, а бяха спрели, за да засипят гражданите на Мина със златен огън, пики и стрели, захождаха в полукръг, пикираха, после се връщаха за нова атака. В нападението им нямаше ред. Те връхлитаха под напора на истерична омраза, жадни за кръв. Стенуолд се спъна, но жената зад него го подхвана навреме и го изправи на крака, без дори да накъсва крачката си.
След миг спасителката му стана жертва на вражеската атака. Чу се припукване, разнесе се миризма на пърлено месо и нагорещен метал и жената се срина на едно коляно. Стенуолд се обърна да помогне и едва не се пльосна върху мъжа, който посягаше да я изправи на крака. Леките въздухобойни единици на осоидите ги бяха наобиколили отвсякъде, стрелкаха се над главите им, други се спускаха към гражданите да ги прогонят от улицата. Стрела от арбалет свирна покрай Стенуолд като живо същество.
Ранената жена вече се беше изправила. Заедно с мъжа до себе си се обърна да посрещне новата атака. Мариус и останалите продължаваха напред.
— Хайде, Стенуолд! Побързай! — извика офицерът.
— Но…
— Тръгвай — каза ранената жена без болка или упрек в гласа си. После двамата с мъжа вдигнаха щитовете си като стена и зачакаха. Стенуолд ги изгледа за последно, после се обърна и хукна да настигне другите.
Тисамон се появи до него. Лицето му се кривеше в изражение, каквото Стенуолд не беше виждал преди, но можеше да го разчете като да беше гравирано върху чертите на богомолкоида. Тисамон искаше да се бие. Бяха го предали. Бяха му забили нож в гърба. И сега копнееше да влезе в битка, която не можеше да спечели.
— Мърдай, бръмбар дебел — изсъска той, стисна едната презрамка на престилката му и го повлече напред. — Трябва да се измъкнеш оттук.
— Да се измъкнем… — поправи го Стенуолд, твърде задъхан, за да каже нещо повече. После видя как Тисамон улавя с едно движение на ръката вражеско копие от въздуха, завърта се на пета, запраща го в небето зад тях, после отново влиза в крачка. Стенуолд не спря да погледне, но можеше да се закълне, че някъде зад тях войник на осите пада от небето, пронизан със собственото си оръжие.
Мина беше град на нива и отрядът им стигна до едно от многобройните стълбища, стръмно и тясно. Стенуолд понечи да забави крачка, но Тисамон не му позволи, сграбчи го отново за лакътя и го повлече нагоре, напрягайки всяко мускулче на тънката си снага.
— Не спирай — изсъска му богомолкочовекът през стиснати зъби. — Размърдай тлъстия си задник, бръмбарско копеле такова!
Жилото на тази обида пришпори Стенуолд към върха на стълбите преди да се е усетил. Там имаше цяла тълпа от минасци и всичките се опитваха да тръгнат в грешната посока, право към портите. Нещо в лицето на Тисамон или в езика на тялото му бързо ги накара да им сторят път. Напред Мариус и хората му вече се изкачваха на бегом по следващото стълбище.
Стенуолд също хукна, хукна така, както не беше тичал в живота си. Коланът с инструментите му, а също мечът и арбалетът дрънчаха при пълна липса на съзвучие и се надпреварваха кой да го спъне. Дъхът му стържеше в гърлото при всяко вдишване, но той продължи да тича презглава, защото оттатък последното стълбище беше заветната цел. Зърнеше ли веднъж летището, поне щеше да е наясно дали тичането най-сетне е към края си, или са закъснели фатално.
Осородни войници щъкаха по летището. В далечния му край огромната маса на летателен балон се сриваше бавно надолу, беше надупчен на десетина места, от които изтичаше въздух. Пет-шест мъртви мъже и жени лежаха като захвърлени играчки между летателните машини, но други десетина даваха последен отчаян отпор и стреляха трескаво с арбалетите си от импровизирани укрития срещу кръжащите осоиди. Ако осородните бяха дисциплинирани бойци с тактика и стратегия, отдавна щяха да са помели защитниците, но жаждата за кръв ги заслепяваше и всеки се биеше сам за себе си.
Стенуолд зърна някакъв старец да подклажда трескаво пещта на източен ортоптер, висок кораб с прибрани криле, вирнал муцуна към небето. Един осочовек пикира, сграбчи стареца за яката и го метна на десетина крачки от машината, после кацна и заби меча си в него — веднъж, два пъти, три пъти. След миг стрела се заби между плешките на войника. Той залитна напред, извил ръка да изтегли стрелата.
— Насам! — изгъгна Стенуолд и хукна към изоставения ортоптер. В пещта му вече имаше налягане. Готов беше да отлети. — Хайде! — викна задъхано той.
Хората на Мариус го настигнаха мигновено, че го и подминаха, съзнателно разгръщайки се встрани от машината и оформяйки рядка стена от щитове, за да защитят поне в някаква степен отстъплението.
— Можеш ли да летиш с това нещо? — попита Мариус. Стенуолд кимна мълчаливо, защото не му стигаше въздух да говори, а и място за колебания вече нямаше. Офицерът го плесна по рамото. — Подкарай го тогава. Ние няма да се бавим. — А после, когато Стенуолд тръгна към машината, добави: — Внимавай за Тисамон. Той не иска да тръгва.
„Знам защо“, искаше да му изтъкне. Но и за това не му стигаше въздух.
Тисамон вече беше стигнал до ортоптера и посягаше към люка. После спря и погледна към Стенуолд с измъчено изражение.
— Аз… как…
— Дръжката. Завърти дръжката.
С ръка на лоста богомолкочовекът поклати глава, оголвайки зъби. В същия миг се появи един от хората на Мариус, гмурна се изящно под ръката му, отвори люка и метна вътре чантата с инструменти на Стенуолд. Стенуолд беше набрал такава инерция, че не успя да спре навреме и се фрасна в дървената обшивка на корпуса. Боецът на Мариус вече беше свалил арбалета си от рамото и тичаше да се присъедини към другарите си. Тисамон се обърна и хукна след него.
— Чакай… едва — успя да изрече Стенуолд, но богомолкоидът вече тичаше през поляната на летището с готово за действие острие. Стенуолд тъкмо се вмъкваше в машината, когато Тисамон подскочи, хвана един прелитащ осочовек за ботуша в черно и златно, свали мятащия се мъж на земята и му сряза гърлото с дългото острие на стоманения си нокът. Всеки осоид, дръзнал да се изправи пред Тисамон в момента, щеше да проклина и майчиното си мляко.
Стенуолд се провря през тясната вътрешност на леталото към кабинката и там откри пилотско кресло, твърде малко за него, и непознати контролни уреди. Но пък той беше майстор занаятчия и целия си живот беше прекарал сред машини. Бързо се ориентира кой циферблат показва налягането в пещта и коя ръчка разпъва крилете. Осороден войник се стрелна покрай широко отворените люкове, които деляха Стенуолд от битката вън. После крилете на ортоптера се разгънаха с гръмовен трясък на дърво и платно, а ударната вълна отхвърли осоида нанякъде. Стенуолд напипа с крака педалите в тясното гнездо пред креслото. Налягането в пещта наближаваше оптимални стойности. Стенуолд изпъна врат и се взря през отворения люк да потърси другарите си.
Видя, че половината от хората на Мариус вече са мъртви, и сърцето му се сви. Биеха се с особено изящество — дори той, който не беше войник, го разбираше. Всеки от тях знаеше мислите на другарите си и в резултат всички се движеха като едно. Но бяха малко, а въздухът над полето гъмжеше от осоиди. Щитовете и арбалетите не предлагаха реална защита при толкова многоброен противник.
— Хайде! — изрева Стенуолд. — Да тръгваме! — Не вярваше да го чуят през врявата на битката, но явно поне един го чу, а следователно и всички. Започнаха да отстъпват с вдигнати над главите щитове. Стрела от арбалет прониза едного в хълбока и мъжът падна тромаво, после се надигна на едно коляно. Другите продължиха да отстъпват към ортоптера и Стенуолд навярно би приел постъпката им за безсърдечна, ако не беше сигурен, че раненият мъж настоява да продължат, да го оставят. Даде си сметка, че не им знае имената, че повечето дори не ги е чувал да говорят.
Бяха мравкородни и нито мисленето им, нито странният им обществен строй бяха понятни за Стенуолд. Нямаше представа как Мариус е намерил сили да напусне родния си град и какво му е струвало това.
Люкът потъмня внезапно. Осороден войник се вмъкна в леталото и танцът на крилете му замря. По отворената длан на едната му ръка все още припукваше огънят на жилото му, но сега войникът напредваше с меч в другата. Още не се беше проврял докрай през люка, когато Стенуолд се хвърли назад и метна по него първото нещо, което му попадна в ръката — тежък машинен чук. Уцели войника в едното рамо и ударът го изхвърли наполовина през люка. Стенуолд не изчака противникът му да дойде на себе си, а се хвърли отгоре му и посегна да хване ръката с меча. Това не успя да направи, но незнайно как съумя да изтегли своя и да го забие до тесния ефес в подмишницата на противника.
Осочовекът го наплю и Стенуолд се дръпна в потрес, после отстъпи още по-назад, видял кървавата пяна в устата на нападателя. А после умиращият войник се катурна назад през отвора и тежестта му изтръгна дръжката на меча от изтръпналите пръсти на Стенуолд.
Току-що беше убил човешко същество. „За всичко си има първи път.“
Един от хората на Мариус стигна до люка и метна дървената кутия в леталото. Самият Мариус и трима от бойците му все още отстъпваха крачка по крачка, болезнено бавно.
— Тисамон! — извика Стенуолд. — Тисамон!
И тогава го видя — оръжемайсторът вилнееше сред осоидите, които се опитваха да го заобиколят. Но той танцуваше невредим сред златната енергия на жилата им, избягваше с лекота стрелите, които се забиваха в спечената пръст на летището. Улавяше копията им и ги мяташе обратно. Острието му не спираше и за миг, стрелкаше се толкова бързо, че окото не съумяваше да го проследи. Движеше се естествено като продължение на ръката му, а което пропуснеше, разпаряха го редицата костни шипове от китките до лактите на двете му ръце. Тисамон щеше да умре, но с по-голяма компания от всеки друг.
— Тисамон! — изрева Стенуолд. Богомолкочовекът най-после се откъсна от битката и затанцува към леталото, като разпра пътьом един осоид, който се опита да го прониже с копие.
— Качвай Мариус и тръгвай! — нареди той. — Тръгвай! Просто тръгвай!
Лицето на Стенуолд се разкриви от ярост и страх.
— Ах, ти, кръвожадно копеле! Ако останеш тук, значи ще повлечеш и мен със себе си! Няма да тръгна без теб!
Макар Тисамон да се втурна към поредния нападател, по лицето му ясно се видя колко несправедлив намираше упрека. Въпреки обидата си след миг вече тичаше към ортоптера.
— Мариус, побързай! — изврещя Стенуолд и ето че Мариус и последните двама оцелели от бойците му зарязаха битката и хукнаха към леталото, провесили временно щитове на гърбовете си. Стенуолд се дръпна назад и в същия миг копие от златна енергия прогори димяща дупка в ръба на отворения люк. С разтреперани ръце, той се навря обратно в тясното кресло и започна да върти бързо педалите. Усети как целият корпус скърца с размаха на крилете, първо нагоре, после надолу, задвижвани от парата в пещта, но управлявани от неговите крака върху педалите.
Някой се метна през люка и Стенуолд се сви уплашено, но не беше друг осоид, а Тисамон, с мрачно лице. Седна на дървената кутия и се зае да свали бойната ръкавица от ръката си. След миг жена от отряда на Мариус се покатери в леталото и се обърна да помогне на командира си. Междувременно Стенуолд беше задвижил гладко крилете и усещаше напора на машината да се издигне в небето — сякаш и тя нямаше търпение да се махне оттук.
Мариус се беше вмъкнал наполовина през люка, когато се изви на дъга без предупреждение и политна назад. Жената го улови за колана и го издърпа обратно, но Стенуолд зърна арбалетната стрела, забила се дълбоко в кръста му на няма и два пръста от ръба на щита.
— Други има ли? — извика той. С мъка удържаше машината.
— Не! — извика в отговор жената. Стенуолд удвои темпото и ортоптерът подскочи към небето, забърсвайки двама осородни по пътя си.
Стенуолд рискува и хвърли поглед през рамо. Мариус лежеше на хълбок, тъмната му кожа беше посивяла, а жената — единствената оцеляла от отряда му — оглеждаше раната. Тисамон беше отворил кутията и опъваше тетива на огромния си лък. Още една реликва от Лошите стари дни, помисли си Стенуолд, но лично той не би заменил тежкия лък в ръцете на Тисамон дори срещу най-модерния арбалет за многократна стрелба. Богомолкоидът приклекна до все още отворения люк и нагласи стрела в лъка. След миг тетивата звънна и Стенуолд видя, захождайки в кръг над летището, как още един вражески войник полита надолу. Беше изпуснал меча си и оръжието тупна на земята малко преди собственика си.
— Добре би било да се отдалечим оттук! — сопна му се Тисамон и бръкна в кутията за нова стрела.
— Първо трябва да набера височина — обясни Стенуолд, макар да знаеше, че богомолкородният няма да го разбере. Издигаше ортоптера в мъчително бавен кръг над летището, а задвижваните от пара криле разсичаха въздуха. Нито една от другите летящи машини на минасците не беше успяла да излети. Не искаше да си помисля дори какво се случва в града долу. Просто въртеше педалите и насочваше машината, хвърляйки по някой поглед към издигащия се кръг от осоиди, летящи мъже с мечове и копия, слели се в обезумял рояк. Тисамон се протегна навън, подпрял се на коляно и лакът, и обтегна силно тетивата.
„Вече сме достатъчно високо“, реши Стенуолд и извади ортоптера от кръговата му траектория. Но явно не беше преценил добре ъгъла, защото машината се стрелна право над врящия град. Подмина дузина летящи осочовеци, но друго беше привлякло вниманието му.
— Чук и клещи! — изруга той. — Вижте го това чудо!
Беше грозно като греха и висеше във въздуха с изяществото на обесен човек, но все пак се задържаше над земята, което си беше подвиг на механиката, достоен за възхищение. Хелиоптер в цветовете на осоидите, чудовищна, неправилна по форма метална кутия с три въртящи се перки, които се мъчеха да го удържат във въздуха. Явно имаше люкове в долната му част, осъзна Стенуолд, защото от търбуха на машината се сипеха снаряд след снаряд към града отдолу. Отпърво реши, че са големи камъни, но като видя експлозиите, осъзна, че трябва да са гърнета с огън или гранати с огнепрах.
„Защо изобщо летя натам?“ Дръпна простичкия дървен лост и ортоптерът зави. Хелиоптерът на осоидите бързо изчезна от полезрението на Стенуолд, докато той водеше новопридобитото си летателно средство над града и крепостната стена. Ортоптерът беше проста машина и занаятчиите в родния му град Колегиум, на стотици мили оттук, биха го нарекли „чирашка работа“. Но му беше напълно достатъчен, за да надбяга летящите осоиди — и наистина, само след няколко минути преследвачите им изостанаха, завиха обратно към Мина и Тисамон свали лъка си.
Хелиоптерът на осите обаче… ето това беше една наистина груба и примитивна машина. Срам за всеки уважаващ себе си занаятчия. Но въпреки това летеше, а само допреди пет години осочовеците нямаха никакви летящи машини.
— Мариус… — започна той. Би могъл да проточи врат и да погледне зад себе си, но макар в момента ортоптерът да се носеше безусилно на разперените си платнени криле, Стенуолд не смееше да отклони вниманието си от контролните уреди. — Мариус, кажи нещо.
— Съжалява — обади се жената и след миг на недоумение Стенуолд разбра, че макар и твърде слаб да говори, Мариус очевидно беше достатъчно силен, за да праща мислите си в главата й.
— Трябва да съобщим какво е станало тук — продължи Стенуолд. — Мариус, трябва да уведомим Сарн. Трябва да предупредим вашия град.
— Казва, че там ни смятат за ренегати — отвърна с равен глас жената. — И че никога не можем да се върнем.
Нивите и селцата край Мина се редяха под тях.
— Но нали Мариус замина заради доброто на народа си — продължи упорито Стенуолд. — Осъзна заплахата, когато другите предпочетоха да си затворят очите. Знаете го и трябва да им кажете.
— Никога не можем да се върнем там — повтори жената и Стенуолд разбра, че този път говори от свое име. — Скъсат ли се веднъж връзките на лоялността, връщане няма.
— Но, Мариус… Сарн вече не е като другите градове на мравкоидите. Настъпиха промени. В съвета им дори има представители на моята раса — настоя Стенуолд.
Последва дълго мълчание и след малко Стенуолд с ужас си помисли, че Мариус е издъхнал. Хлип сви гърлото му, но тогава жената сложи ръка на рамото му и го стисна здраво, по войнишки.
— Казва, че трябва да направиш каквото ти е по силите — изрече тя тихо и дори интонацията й напомняше интонацията на Мариус. — Съжалява, че е свършило така, съжалява и че другите, Атриса и Неро, не бяха с нас, но не съжалява, че те е последвал, че е напуснал града си с теб, не съжалява и че умира в тази компания.
Стенуолд вдигна ръка към очите си. Раменете му се разтресоха.
— Кажи му… — промълви с усилие той, но в същия миг ръката върху рамото му трепна и той разбра, че Мариус е издъхнал.
Дълъг, накъсан хлип се откъсна от устните му.
— На никого не можем да кажем, защото никой няма да ни повярва — заяви Тисамон. — Опитахме се да предупредим твоите хора в Хелерон, че осородните идват, и какво казаха те? Че никой не би нападнал Хелерон. Защото градът бил твърде полезен и важен. Осоидите търгували като всички други. За Хелерон Империята не е по-различна от мравешки град-държава, да речем.
— А ако бяхме казали на твоите хора? — попита горчиво Стенуолд.
— Изобщо нямаше да се трогнат. Имат си дрязги на хиляда години, които още не са изгладили. Нямат време да започват нови. — И в гласа му, за изненада на Стенуолд, се процеждаше същата горчивина като в неговия. Богомолкородният гледаше втренчено бойната си ръкавица, свиваше пръсти, за да полегне металното острие по протежение на ръката му, после го караше да щръква напред. Всичко това не беше заплаха. Тисамон просто търсеше успокоение в старите ритуали.
— Видяхме картата им — прошепна Стенуолд. Беше зърнал само за миг огромната карта на осоидите, но никога нямаше да я забрави. Карта на земи, които никога не беше виждал, обхващаща други, които познаваше до болка — родните Равнини, — и всички те опасани с бойни и продоволствени линии. Карта на планирани завоевания, обхващаща целия познат на осородните свят.
— Никой няма да ни чуе — повтори Тисамон и този път в гласа му имаше неочаквана мъдрост. — А и какво изобщо са Равнините? Няколко враждуващи помежду си градове-държави, няколко анахронизма от Вещото време, когато нещата са били различни, и може би неколцина мъже като теб, които се опитват да проумеят нещата в дълбочина. Осоидите са единен съюз, ние сме разединена шарения. — Гласът на Тисамон звучеше все по-мрачно и Стенуолд се досети, че мислите му отново са се върнали към Атриса, към предателството. Искаше му се да измисли друга причина, с която да обясни нейното отсъствие и техния провал при портите на Мина.
— Какво ще правиш — попита той мравкородната жена, — щом не можеш да се върнеш вкъщи?
— Няма да съм първият ренегат от расата си, който е станал наемник. Ако ни откараш до Хелерон, ще предложа услугите си там — каза тя. — Пазарът за наемници там е оживен, а ще става и по-оживен.
— Същото важи и за мен — обади се Тисамон.
— Тисамон…
— Не. — Тонът на богомолкочовека беше категоричен, по-категоричен отвсякога. — За мен няма връщане в Колегиум, Стенуолд. Няма място за спорове и дипломация. Плюя на обществото. Плюя на любезните думи. Край. Веднъж вече те последвах по тази пътека и виж къде ме отведе тя.
— Но…
— Ще остана в Хелерон и ще се изправя срещу осоидите по моя си начин. — Тисамон прибра с внимателни движения лъка в кутията. — Ти си имаш свои начини, Стен. Трябва да се върнеш във вашата академия при твоите умни занаятчии и механици и да ги накараш да разберат. Да се подготвят. От всички ни вие винаги сте били единствената ни реална надежда за бъдещето.
Стенуолд не каза нищо. Последните ниви останаха зад гърба им и земя с обгорели от слънцето шубраци се ширна мълчаливо под тях.


2.

„Дори не мога да се оправдая с липса на време за подготовка.“
Защото те не бяха дошли, не и тогава. Беше се върнал в родния град, а по петите му не прииждаше потоп в черно и златно. Изглежда, Империята на осите беше отложила екзекуцията на Колегиум. Вместо на запад, армиите й бяха ударили другаде — предприели бяха мащабен и безмилостен поход срещу северните си съседи. О, имало бе търговци и пътници, дори и по някой дипломат, изпратен от черно-златните, но не и армии. Никой не би могъл да каже, че Стенуолд е бил притиснат от времето.
„Пропилях ли изминалите години, или нищо повече не е могло да се направи?“
— Вярно ли е това, което ми съобщи? — обърна се той към пратеничката. Беше дребна мухородна жена, висока не повече от метър. Приличаше на дете в уютния му кабинет.
— Аз съм само гласът, майстор Трудан, но информацията е сигурна. Скоро ще бъдат тук — отговори тя.
„Знаех, че ще се стигне до това.“
И щеше да ги застигне под маска. Отначало нямаше да има армии. Осоидите щяха да дойдат с усмивка и протегната ръка, с обещания за мир и благоденствие, но неговите шпиони вече го бяха информирали за многохилядния поход, за тракането на оръжия. Цялата далновидност в света не можеше да отнеме и частица от страха, който го измъчваше. Споменът за падането на Мина го заля, цветен и жив въпреки изминалото време. Стенуолд знаеше, че Империята не е бездействала междувременно. През изминалите седемнайсет години беше точила зъби и оръжия.
Седемнайсет години? Какво беше направил Стенуолд през тези години, освен да старее, дебелее и да оплешивява все повече? От занаятчия и идеалист се беше превърнал в политик и майстор в шпионажа със своя собствена агентурна мрежа. Организираните от него шпионски ядра шетаха из Равнините и се боричкаха за предимство с шпионите на Империята. Опитал се беше да втълпи идеята за предстоящото нашествие в главите на хора, които не искаха да слушат. Върнал се беше в родния си град, установил се беше удобно, спечелил си беше влияние, а накрая се сдоби и с преподавателско място във Великата академия. Като преподавател по неортодоксална история той, за огромно раздразнение на колегите си, водеше непримирима словесна борба срещу консервативната природа на своите сънародници, които не искаха друго, освен да се занимават на спокойствие със занаяти и търговия и да се оправят постарому с дребните си провинциални вражди. Изправял се бе многократно пред Събранието на Колегиум, за да обяснява, предупреждава и умолява, докато не омръзна до такава степен на представителите, че повечето вече не стъпваха в залата, когато името му беше вписано като оратор в програмата за деня.
— Върни се при Скуто — каза той на мухородната. — Скоро и аз ще тръгна към него с последната си реколта. Нека има грижата всички да са въоръжени и готови.
Тя кимна и се затича към отворения прозорец. Скочи на перваза, разпери прозирните крилца на своето Изкуство и се издигна над покривите.
Стенуолд се изправи бавно и се огледа. „Ако ме бяха последвали по петите преди седемнайсет години, щях да съм по-готов, отколкото съм сега.“ Вместо това се беше превърнал в даскал. Колкото повече време му отпускаха, с толкова повече беше приемал, че разполага, и ето че сега Империята на осите идваше към Колегиум, а той не беше готов да я посрещне.
„Поне последната реколта е готова. Или почти готова.“ Тази мисъл го накара да се намръщи. От години вербуваше агенти сред студентите в академията. Сега беше дошло време да плати сметката. Този път в огъня нямаше да влязат непознати.
Което го подсети за нещо. Колелетата на Колегиум нямаше да спрат само защото един застаряващ шпионин е получил лоша новина. Чакаха го във Форума на умелите, където новите му остриета щяха да се изпробват в реална битка.


Викаха й Че, или поне тя имаше грижата да й викат така, защото да носиш името Челядинка си беше ужасяващ товар. Челядинка Трудан беше пъргаво момиче — винаги тичаше там, където другите вървяха спокойно. И изобщо не приличаше на Тиниса, която й беше… какво? Думата „сестра“ би била сравнително точна, само дето нито една от двете не беше дъщеря на Стенуолд Трудан, макар той да се отнасяше бащински и към двете. Че беше негова племенничка, което си беше положение просто и ясно, докато Тиниса му беше повереница, което беше по-сложно.
Че винаги подраняваше за среща. Чакала бе половин час пред Форума на умелите, наконтена като дуелист без нито една битка зад гърба си. Добре, че Тиниса и Салма се появиха по някое време и й спестиха ужаса да влезе съвсем сама и да цъфне без приятелска подкрепа пред погледите на публиката.
Погледна към Тиниса и за пореден път си помисли колко са различни. Истинските сестри едва ли имаха подобни терзания. Че, като повечето бръмбарородни, беше ниска и закръглена, солидна и издръжлива. Опитвала бе какво ли не, за да се спогоди с модата, но модата очевидно не искаше да се погажда с нея. Понастоящем косата й беше къса и изсветлена по ланшната мода, но тази година, незнайно защо, бяха на мода дългите коси. Как изобщо можеше да е човек в крак с модата?
Тиниса, разбира се, беше с дълга коса. И беше модерна без значение какво е облякла, а съвсем без дрехи щеше да е още по-модерна, в това Че не се съмняваше изобщо. Беше висока и стройна, с достойна за завист златиста коса, но най-вече — не беше набита и тромава бръмбарородна. Откъде се е сдобил Стенуолд с повереница от паякородните и какъв странен флирт е станал първопричина за раждането на толкова красиво създание, открай време беше тема за приказки и догадки. Но никой не гледаше с лошо око на Тиниса. Нея всички я обичаха.
— Готова ли си? — попита тя Че, ухилена до уши.
Че кимна нещастно.
— Напълно сигурни ли сме за името? — попита Салма. Така както Че прикриваше срамното Челядинка, така зад Салма се криеше екзотичното Салме Диен. Салма беше красив и го знаеше по-добре от всеки друг. Със златиста кожа и черна като нощта коса, той беше чуждестранна знаменитост от далечна земя и незнайно как винаги внушаваше на събеседниците си усещането, че трябва да се чувстват поласкани, задето е благоволил да ги удостои с вниманието си.
— На мен името ми харесва — каза Че. То беше и основният й принос към общото им начинание. — Всички си избират клишета като „меча на това“ или „мълниеносното онова“ за име на отбора си. „Великолепният фелблинг“ е нещо различно.
— Ако знаех какво е фелблинг — подхвърли Салма, — щях да знам какво да кажа.
Фелблингите бяха летящи пухкави животинки, които хората в Колегиум и околностите отглеждаха като домашни любимци. Те обаче не бяха познати на расата на водните кончета от земите на Салма и по тази причина той не ги намираше за особено впечатляващи.
Влязоха във Форума на умелите. Там вече се беше събрала многобройна публика, поредното доказателство за популярността на Салма и Тиниса. Че с изненада видя, че четвъртият член на отбора им вече е тук. Казваше се Тото и явно беше същият бързак като нея. Когато сформираха отбора си, Че учеше механика, а Тото й помагаше с уравненията и почти без да иска се оказа четвъртият, който да попълни задължителната бройка. Беше як младеж с тъмна коса, широка челюст и затворено, предпазливо лице, което носеше отпечатъка на смесена кръв.
— Май бяха решили, че няма да дойдем — каза той и погледна към зрителите, докато другите трима сядаха до него.
— „Великолепният“…
Церемониалмайсторът, набит мъж със сива коса и набръчкано, но иначе напълно безизразно лице, сведе отново очи към свитъка в ръцете си и явно реши да си спести остатъка от името.
— Казах ви, че няма да мине — прошепна Тиниса. — Тук всички са вманиачени на тема достойнство. — Облегна се на стената, скръстила ръце под гърдите си, и изгледа церемониалмайстора по своя си начин. Но той беше стар, сдържан мравкороден и изобщо не й обърна внимание.
— Ами… — започна с отбранителен тон Че Трудан, но преди да е продължила, церемониалмайсторът извика:
— Кой спомоществователства „Великолепните“? — При което чичо й Стенуолд тръгна към тях.
Едър мъж беше чичо й Стенуолд. Бая широк в талията — коланът му водеше всекидневни обречени битки с растящото му шкембе. Движеше се с тежката стъпка на дебел човек. Полюляващото се шкембе скриваше от мнозина факта, че плещите му са широки и яки. Сега беше активен спомоществовател на дуелистките къщи, но на младини самият той бе въртял меча и би могъл отново да го развърти, ако поиска, в това Че не се съмняваше. Самото му отношение към света беше подчинено на стремеж към надмощие.
Той се ръкува с церемониалмайстора и хвърли поглед през рамо към тях четиримата.
— Кимон — поздрави Стенуолд. Мравкородният вдигна ръка към устата си и се изкашля тихо, навярно прикривайки тънка усмивка.
— Приемете извиненията ми, майсторе на мантията и меча Кимон от Кес — продължи официално Стенуолд и мравкоидът се поклони с едва забележима чупка в кръста.
— Майсторе на мантията Стенуолд Трудан — отвърна той. — Колегиумското общество на умелите в боя признава вашата къща и ви приканва да назовете поверениците си. — Даде знак на бръмбарородния писар, който зяпаше запленен Тиниса, при което младият мъж се стресна виновно и стисна писалката си.
— Пред Форума на умелите представям принц Салме Диен от Федерацията на водните кончета и Тиниса, повереница в моя дом. Представям ви Челядинка Трудан, племенница в семейството ми, а също и Тото, чирак занаятчия — обяви Стенуолд, достатъчно бавно, за да впише писарят имената. Петдесетината зрители оглеждаха четиримата, на Че и Тото хвърлиха само по един поглед, заделяйки цялото си внимание за небрежно облегналата се на стената Тиниса и за чуждоземната хубост на Салма. Стенуолд отстъпи назад, а церемониалмайсторът сведе отново очи към свитъка си.
— „Златната раковина“ — обяви той. — Кой спомоществователства „Златната раковина“?
Стенуолд проследи с поглед другия спонсор, бръмбаророден като него. Той беше нагледен пример за пътя, по който бяха поели образованите класи на Колегиум — набит мъж с оредяваща коса, облечен в синьо, червено и златно, дрехите му бяха ушити от вносна паешка коприна. Ръцете му бяха обсипани с пръстени, изпод третата му гуша блестеше инкрустиран със скъпоценни камъни нагръдник, който да подскаже на света, че иде реч за човек с интереси към военното изкуство. Всяка дреха и всяко бижу бяха натрапчиво скъпи, но цялостният ефект вонеше на простотия.
„Май трябва по-често да заставам пред огледалото“ — помисли си горчиво Стенуолд. Вярно, че самият той се придържаше към белите роби на преподавател в Академията, но талията му определено можеше да се мери по размер с шкембето на наконтения търговец, а косата му се беше отдръпнала толкова назад, че Стенуолд предпочиташе да бръсне главата си, за да прикрие непрежалимата загуба.
— Майсторе на мантията и меча Кимон от Кес — изрече надуто новодошлият.
— Майсторе гражданино Иниго Палдрон — поздрави го Кимон.
Майстор Палдрон нацупи устни и изпръхтя недоволно. Кимон въздъхна.
— Майсторе гражданино магнат Иниго Палдрон — поправи се той. — Простете. Новата система за титулуване е на няма и десетина дни.
— Според мен, когато Събранието на знаещите посвещава повече време на дебати относно титулуването, отколкото на градското планиране, нещо определено не е наред със света — изръмжа Стенуолд, уж на шега, но не съвсем. — Простичкото „майстор“ на мен винаги ми е звучало добре.
Изражението на майстор гражданин магнат Палдрон подсказа, че по отношение на титлите, както и по отношение на всяка друга орнаментация, излишество не би могло да съществува, поне според него.
— Колегиумското общество на умелите в боя признава вашата къща и ви приканва да назовете поверениците си — обърна се към него Кимон.
— Ами, да видим — каза с широка усмивка Палдрон. — Колеги майстори, представям ви Селадорис от Еверис. — Тежката му ръка посочи към строен паякороден, който се изправи бавно. — Фалгър Палдрон, мой племенник. — Посоченият беше бръмбаророден юноша, толкова млад, че изглеждаше по-малък и от Че, поне с една година. — Адакс от Тарк. — Адакс не стана. Нито отдели присвитите си очи от Тото, когото фиксираше упорито от другия край на Форума. — И… — доволната усмивка на Палдрон се разшири още повече, — представям ви високоуважавания Пиреус от Етерион.
Пиреус! Последното име разлюля публиката като буря клони. Не беше име, което очакваш да чуеш в приятелски двубой между дребни чирашки къщи. И сякаш чакал знак, Пиреус влезе през вратата в другия край на залата и поспря на прага, преди да отиде при съотборниците си — стройна мъжка фигура с великолепна осанка. Пиреус беше дуелисткият шампион за миналата година, шампион без нито един загубен двубой. Богомолкородните рядко участваха в първенствата на колегиумското дуелистко общество, което беше далеч под нивото им, но Пиреус правеше изключение.
— Колко ти струваше да го привлечеш? — обърна се тихо Стенуолд към Палдрон. Магнатът отвърна с блажена усмивка.
— Бедното момче страда по приятелите си в Академията, без съмнение — каза той и махна небрежно с ръка. Което, помисли си Стенуолд, беше още един проблем на високопоставените му съграждани. Дайте им глад, война, застигнат от бедствие район или осиротяло дете и те ще дискутират надълго и нашироко символизма и философията на ненамесата. Дайте им състезание или празен трофей и те ще нарушат всички правила само и само да се изфукат с победата си.
— И ще се бие рамо до рамо със Селадорис? — попита Стенуолд. — Рамо до рамо с паякороден?
Палдрон хвърли поглед назад към отбора си. Пиреус и младият паякочовек наистина се държаха на разстояние и никой не поглеждаше другия. Омразата между двете раси датираше от незапомнени времена. Не беше за вярване, че някакви си пари са изградили мост над бездната от ненавист.
— Няма никакъв проблем — уведоми го Палдрон. — Кой знае, току-виж дори излязъл да се състезава срещу твоята… повереница. — Изрече последната дума със злорадство, което рамките на любезния разговор не успяха да прикрият наполовина дори. Стенуолд го понесе спокойно, защото не му беше за пръв път, нито за втори. Погледна към отбора си да види как приемат новината. С облекчение видя, че вместо да увесват нос, те са се скупчили и обсъждат тактиката си.
— Ако искате, аз ще се бия с него — шепнеше Тиниса. — Знаете колко съм добра.
— Знаем — призна Че. — Но не си чак толкова добра. Гледахме го как се бие миналата година. Такова нещо не бяхме виждали.
— Боят не е само мушкане с меч, малка ми Че — каза Тиниса, измервайки с поглед противниковия отбор. Най-вече Селадорис и не за пръв път, в резултат на което той вече се бе изчервил до уши. В градовете на паякородните конците ги дърпаха жените, пак те създаваха законите и бяха най-страшният противник в единоборствата — и той го знаеше. — Дайте ми шанс да се изправя срещу богомолкочовека и ще го ступам набързо — добави тя.
— Нещо не ми се вярва — възрази упорито Че. — Погледни го. Виж го как те гледа.
Тиниса наистина беше привлякла вниманието на Пиреус, но той не я гледаше така, както я зяпаше публиката. В неговите очи се четеше студена, безкомпромисна омраза, някак безстрастна и хилядолетна.
— Кого да пратим срещу него тогава, щом няма да съм аз? — попита Тиниса.
— Наистина ли е чак толкова добър? — попита Салма. Миналата година той още не беше пристигнал в Колегиум.
— По-добър, отколкото можеш да си представиш — потвърди мрачно Тото. — Може да разпердушини всеки от нас.
— Тогава Че трябва да се бие с него — реши Салма.
— Какво?
— С най-добри чувства, Че, но ти си нашият… не си най-добрият ни боец. — Салма сви рамене, но не личеше да съжалява особено за думите си. — Така стоят нещата. Ако ти се изправиш срещу него, бихме могли да бием по точки.
— Може би няма да те изтормози много — предположи Тиниса.
— О, ще я изтормози и още как — мрачно възрази Тото.
— Всъщност още не е ясно дали ще ни дадат право да избираме, така че… — побърза да вметне Че.
— Тихо — изсъска Тиниса. — Вижте, вече теглят жребия.
Кимон вдигна юмрук, от който стърчаха крайчетата на две кърпички. Стенуолд покани майстор Палдрон да избере пръв. Магнатът огледа подозрително ръката на церемониалмайстора, после дръпна едното крайче. Кърпичката, която изтегли, беше с оцветен в червено ръб.
— Срамота — изкоментира Салма, докато гражданинът магнат развяваше победоносно печелившата кърпичка.
— „Златна раковина“, вие избирате за първия двубой — обяви Кимон.
В противниковия отбор изглежда възникнаха разногласия. Пиреус спореше със съотборниците си кой точно следва да получи честта да се бие с него. Ако се съдеше по резките му жестове, изборът му беше Тиниса и въпреки хвалбите си отпреди малко паякородното момиче стисна притеснено устни. Гласуването обаче подкрепи плана на Фалгър, племенника на Палдрон, и когато излезе напред, мрачен и недоволен, богомолкородният дуелист посочи Салма.
— Шампионът Пиреус ще се бие с чуждоземния принц — обяви Кимон, пристъпвайки напред. Стенуолд и Палдрон побързаха да си намерят места достатъчно далеч от арената, а церемониалмайсторът закрачи към центъра на Форума. Там имаше кръг от гола песъчлива земя, която подравняваха с гребло след всеки двубой, в рамките на настлан с мозайка квадрат, в чиито ъгли бяха изобразени бойни сцени, изпипани до най-дребния детайл. Нямаше плочица, по-голяма от половин сантиметър, но изображението на обсаден мравешки град беше също толкова ярко и живо, колкото на двамата бръмбарородни дуелисти, застинали във вечен поздрав в отсрещния ъгъл на квадрата. Оттатък мозайката, на безопасно разстояние, се издигаха трите реда каменни скамейки, а зад тях — стените, във всяка от които, по древна традиция, имаше отворена врата. Покривът отгоре беше конструиран от прозирни платна върху дървени подпори, каквито бяха повечето покриви в Колегиум напоследък.
— Споко — каза Салма с лека усмивка.
— Имате ли си изобщо истински богомолкочовеци при вас? — попита го Тиниса. Изглеждаше по-притеснена за Салма, отколкото за себе си преди малко. — Този тип е добър.
— О, имаме си — отвърна Салма и се ухили на противника си. — Имаме повече, отколкото се мотаят тук, в Колегиум. До гуша ни е дошло от богомолкоиди във Федерацията.
Пиреус и Салма тръгнаха от противоположни посоки към кръга и спряха току отвъд очертанията му. Развълнуван шепот премина през публиката — знаеха, че им предстои да видят зрелище, за което да разказват в таверните срещу някоя и друга безплатна чашка. Стенуолд остана поразен от приликата между двамата противници. Облечени в подплатени бойни жакети и стегнати на коленете бричове, със сандали и по една тежка бойна ръкавица, двамата млади мъже изглеждаха почти като роднини. Пиреус беше по-висок, с ръбатата телесна структура на богомолкоидите. Дългата му руса коса беше вързана на опашка, но правилните черти на иначе красивото му лице бяха загрозени от отпечатъка на лош нрав и избухливост. Ръкавите на бойния му жакет бяха срязани до лактите, за да се отвори място за костните шипове. Салма от своя страна беше тъмнокос и късо подстриган, със златиста кожа, разбил не едно и две момински сърца след пристигането си в Колегиум. Притежаваше грация, която не отстъпваше с много на вроденото изящество в движенията на богомолкоида. Двамата стояха мълчаливо и се измерваха с поглед, единият намръщен, другият усмихнат, но това различие не заличаваше приликата помежду им.
Кимон си пое дълбоко дъх и протегна напред двата меча — и двата бяха дървени с тънко бронзово покритие, но всички присъстващи знаеха от личен опит колко боли, когато такъв меч попадне в целта си.
Кимон премести поглед от единия към другия състезател. Стенуолд знаеше, че старецът все още е действащ офицер в армията на града-държава Кес, която във всеки един момент можеше да го призове от престижния му цивилен пост. Но старият Кимон вече двайсет години живееше далеч от дома си. И ето го сега, в белите роби на бръмбаророден вместо в броня. Изглежда, вече не му липсваха гласовете на неговия мравешки народ в главата му.
— Поздравете книгата — нареди Кимон. Пиреус и Салма се обърнаха към северния ъгъл на залата и вдигнаха дървените си мечове. Обектът на поздрава им беше прикрепен към стената — огромен меч между страниците на отворена книга от светло дърво. На отворените страници имаше релефен надпис: Отдаденост на едната и Превъзходство на другата.
— Часовник — каза Кимон и механичното устройство на стената срещу книгата се събуди със стон. Противниците застанаха лице в лице, а Кимон напусна кръга. Миг след като кракът му излезе от очертанията на арената, двамата се хвърлиха един срещу друг.
Първият удар бе нанесен веднага. Двубоят едва беше започнал, когато Пиреус замахна с мълниеносна скорост — удар, който целеше най-малкото да счупи носа на чужденеца. Салма се огъна назад, без да помръдва крака, и мечът на шампиона мина на сантиметри от лицето му. Явно Салма наистина беше виждал богомолкоиди в действие и преди.
А после започна истинската битка и за радост на публиката Салма моментално премина в нападение. Биеше се по всички правила на бойното изкуство, водеше с ръба на острието, краката му чертаеха геометрични фигури от дъги и внезапни напади по права линия. Свободната му ръка беше вдигната на височината на гърдите, готова да посрещне ударите на богомолкочовека. Всичко беше като по учебник, точно както го описваха в наръчниците по фехтовка, освен когато Салма не подхващаше нещо съвсем различно. Приклякване, страничен замах, кратко накъсване на ритъма, които си бяха негови, нещо от стила на неговия народ. Салма знаеше как се бият богомолкородните, а Пиреус никога не се беше дуелирал с човек водно конче преди. Това даде на принца предимство и му позволи да удържи офанзивата по-дълго от очакваното, но предимството му намаляваше от миг в миг. По всичко личеше, че Пиреус му е взел мярката.
А после, без предупреждение, без нищо в стойката или движенията, което да го подскаже, Салма се озова твърде близо до противника си, нос в нос едва ли не, буквално в прегръдката му, и — това всички го видяха — имаше един миг, когато Пиреус вдигна ръка с несъмненото намерение да разпори с костните си шипове лицето на чуждоземеца. Това би обезобразило Салма, би го ослепило дори, но в същото време би означавало да изхвърлят Пиреус от състезанието, да дисквалифицират отбора му и да го лишат от всичко, което той искаше да спечели. В този миг на колебание Салма вдигна меча си и перна леко тила на богомолкоида.
Разделиха се. Салма застана в края на кръга и се поклони на съотборниците си. Пиреус стоеше неподвижен като статуя, изпълнен с онзи характерен за расата му гняв, който гореше със студен огън и не угасваше никога. Всички знаеха, че Салма и съотборниците му ще съжаляват горко за стореното току-що, можеше да е сега или през следващата десетница, или през следващата година… но рано или късно щяха да се срещнат отново с Пиреус. Всичко в живота на богомолкоидите се подчиняваше на жаждата за мъст.
— Първият удар е за чуждестранния принц — обяви спокойно Кимон. — Поздравете книгата. Втори рунд. Часовник!
Оттам насетне нещата тръгнаха зле, разбира се. Пиреус не би позволил на гнева да подложи крак на умението, а и вече познаваше стила на Салма. Салма танцуваше, приклякаше и отскачаше, но така и не успя да си върне инициативата, нито да удържи противника си на разстояние до изтичането на времето. Вторият удар в мача беше леко перване по рамото, който той едва усети, но въпреки това се броеше за докосване. Третият дойде, когато Салма блокира с ръкавицата, а богомолкочовекът използва силата на инерцията от отката и я насочи в удар по лакътя, от който цялата ръка на Салма изтръпна. По традиция богомолкоидите обичаха да се бият, а най-много обичаха да се бият срещу силни противници. Очакваше се да проявяват уважение към благородния противник, поне ако можеше да се вярва на всичките истории за чест и слава, които толкова обичаха да разказват. Но нищо подобно не присъстваше в поведението на Пиреус. Погледът му, когато Салма се хвана за ранения лакът, изразяваше единствено презрение и надменност. Но всичко това не можеше да прикрие истината. Може и да беше спечелил мача, но победата му в двубой не беше новина за Колегиум. Не, в таверните хората щяха да си разказват как Салма пръв е ударил богомолкоида и е принудил шампиона поне веднъж да се потруди за надницата си.
Салма се върна при другарите си, усмихнат въпреки болката.
— Справял съм се и по-добре, и по-зле — призна той. — Може би ти щеше да се справиш по-добре? — обърна се към Тиниса той.
Тя изкриви лице за миг, но после каза:
— Не съм виновна, че той се страхуваше от мен.
— Като стана дума — вметна Тото. — Чакат ни.
— Можеш ли да се справиш със Селадорис? — попита го тя. — Или с Адакс?
— Адакс ще избере мен, ако му се удаде възможност — каза мрачно Тото. — Ако трябва да съм откровен, предпочитам да се изправя пред него, отколкото пред паякоида. Не съм достатъчно бърз за такъв противник.
— Значи е решено тогава — заключи Тиниса, пренебрегвайки опитите на Че да се намеси в обсъждането. Паякородното момиче тръгна към кръга и посочи паякоида от противниковия отбор.
— Тиниса, повереницата на Трудан, ще се бие със Селадорис от Еверис — обяви Кимон и връчи мечовете на новите състезатели. — Поздравете книгата.
Беше кратка битка, на половината на предишния двубой. Още откакто влязоха в залата на Форума, Тиниса обработваше Селадорис по нейния си начин, измерваше го с погледи и ровичкаше в ума му със своето Изкуство. Докато Пиреус и Салма танцуваха на арената, Тиниса беше държала паякородния под напрежение. И сега, когато младежът пристъпи напред, дори Че усети, че Тиниса му е взела страха. Не ставаше въпрос само за сексуалните обичаи на паякоидите — паякородните бяха добри дуелисти именно заради вродения си усет към мислите на другите, а Тиниса се отличаваше с особена бързина, която й беше спечелила завидна репутация сред малките дуелистки къщи. Селадорис също не беше новак и техниката му не отстъпваше на нейната. Липсваше му обаче нейното умение да налага силата си. Когато пристъпи в кръга, той вече знаеше от мълвата, че е добра, а от погледа й — че е по-добра от него. Тиниса беше спечелила още преди двамата да кръстосат мечове.
След броени минути вече беше отбелязала две преки попадения, като второто го подкоси и го изкара извън кръга. Разтеглила устни в студена усмивка, Тиниса се поклони изящно на Пиреус. Сякаш казваше: „Видя ли сега от какво се лиши?“. Зрителите я изпратиха с аплодисменти и одобрителни викове. Тълпата просто я обожаваше.
Тиниса се върна при съотборниците си. Тото вече се беше изправил, готов да поеме към арената преди още „Златната раковина“ да е оповестила втория си избор. Лицето му тежеше като изсечено, лице, което и в най-ведрите моменти си оставаше сериозно. От другата страна на кръга стоеше мравкородният. Говореше се, и не без основание, че мравкочовеците най-много обичат да се бият със свои себеподобни, със свои братя от други мравешки градове. Но имаше нещо, което обичаха дори повече — да наказват мелези. Тото учеше във Великата академия със сирашка стипендия и в родословното му дърво имаше както мравкородни, така и бръмбарородни. Дори и в космополитния Колегиум за мелезите не беше лесно. В далеч по-суровия свят извън стените му полуродният произход често означаваше изгнание, робство или живот извън закона като последен пристан.
— Адакс от Тарк ще се бие с Тото — обяви Кимон и дори краткият начин, по който обяви участника от „Великолепните“, говореше достатъчно.
— Започва се — каза уморено Тото. — Време е да ме ступат.
Че го докосна по ръката, преди да е тръгнал към арената.
— Всичко ще бъде наред.
Той се усмихна пряко сили. Салма го изчака да се отдалечи, преди да подхвърли:
— Ще го ступат и още как.
— Несъмнено — съгласи се Тиниса.
— Я престанете. Откъде сте толкова сигурни? — попита Че.
Салма махна лениво със здравата си ръка.
— Мила моя, харесвам този малък полубръмбар и не се съмнявам, че се справя страхотно със… — още един вял жест — … със занаятчийството, но в боя не го бива особено.
Тото се изправи срещу Адакс от Тарк. Мравкородният му противник беше по-висок, широкоплещест като Тото, но по-слаб като телосложение. Приличаше на истински войн като всички мравкоиди. Всеки мравкороден се учеше да държи къс меч в ръка още от петгодишна възраст, а малчуганите им растяха под влиянието на всеобщия войнски ентусиазъм наоколо.
„Което означава, че мога да го надхитря“ — реши Тото. Кимна отсечено на Стенуолд, докато Кимон им връчваше мечовете. За него беше особено важно именно Стенуолд да го види в благоприятна светлина и с малко късмет да погледне отвъд обстоятелствата на произхода му.
— Поздравете книгата — потрети Кимон, отстъпи назад, после викна напевно: — Часовник!
Адакс нападна мълниеносно и го перна в рамото. Ако закъснялата реакция на Тото се беше забавила още миг, щеше да го уцели не в рамото, а в главата. Чу как Кимон въздъхва.
— Първи удар за Адакс от Тарк — обяви церемониалмайсторът. — Часовник!
Тото се изтегли бързо от обсега на мравкородния, защото знаеше, че противникът му ще опита същия ход, както и стана. Адакс продължи да напада и между ударите му не се отваряше никаква пролука за контраатака, но Тото и не търсеше такава. Можеше единствено да се отбранява, отстъпвайки в плавна дъга по периметъра на кръга, следван неизменно от Адакс.
„Надхитри го“ — повтаряше си мрачно полуродният, но време за стратегическо планиране нямаше. Адакс изглежда беше решил да го изтощи — редуваше не повече от пет-шест различни атаки, но ги изпълняваше бързо и неизменно в целта. Лицето на мравкоида беше застинало в изражение на неприязън още в началото на двубоя. Тото разбра, че следващият удар щеше да бъде нанесен с цялата сила на противника, сила, която съвсем не беше за подценяване. Въпреки това успяваше да държи мравкородния на достатъчно разстояние от себе си, минимално, но достатъчно. Винаги се оказваше на една крачка по-далеч от необходимото или пък мечът му съумяваше да парира поредния удар в последния момент, а часовникът отброяваше неумолимо оставащото време и тиктакаше все по-бавно, което влудяваше разпалилия се Адакс. Мравкоидът не беше склонен да се лишава от точки.
Тото си даваше сметка, че Адакс ще пробва нещо зрелищно в последния момент, както и че самият той няма какво да предложи в отговор. Но въпреки това удържаше. И удържаше. Парираше тромаво, но сигурно. Стоеше стабилно на краката си, а Адакс започваше да се вбесява.
Тото изписа небрежна физиономия на лицето си и продължи да се отбранява. Имаше едно предимство пред Адакс — който и незнаен предтеча да му беше предал бръмбарска кръв, му беше предал и издръжливостта на расата си. Адакс го нападаше непрестанно и енергично вече цяла минута и по челото му започваше да избива пот.
„Само ако мачовете продължаваха по-дълго, можех да парирам ударите му, докато не пукне от изтощение.“ Тото се ухили внезапно при тази мисъл и самообладанието на противника му се срина.
— Бий се, робе! — изсъска гневно Адакс, мечът му застина за миг и Тото, без да го е планирал предварително, перна противника си през лицето толкова силно, че арогантният мравкороден се завъртя и падна на земята.
Тото едва не изпусна меча си, защото по лицето на Адакс имаше много кръв. За миг се уплаши, че е обезобразил другия мъж за цял живот. Когато Адакс вдигна глава, стана ясно, че носът му несъмнено е счупен, и Тото се запита дали същото не е сполетяло и скулата му. „Ударих го много силно.“
— Времето свърши! — извика Кимон. Забавящото се тиктакане на часовника беше спряло окончателно с легендарния силен звън, който всеки дуелист познаваше до болка. Мачът беше свършил.
— Не! — процеди през зъби Адакс с гъгнещ глас.
— Времето свърши! — повтори Кимон. — По един удар за всеки, значи резултатът е равен, харесва ни или не. И ако позволите да добавя, това беше, поне в по-голямата си част, най-скучният дуел, който съм виждал от години.
Въпреки това Тото не можа да сдържи усмивката си. Не му пукаше особено, че Кимон не го харесва. Важното беше, че не е загубил. Погледна към съотборниците си.
— Внимавай! — извика предупредително Тиниса и в същия миг нещо го връхлетя и той политна извън очертанията на кръга. Озова се сред зрителите, кажи-речи в скута на някаква бръмбарородна матрона, която проточваше трескаво врат да види какво става на арената. Адакс лежеше в средата на кръга с една ръка на подбедрицата си и с другата на тила. Кимон стоеше спокойно до него с дървен меч в ръка.
Адакс го беше нападнал след официално обявения край на двубоя, осъзна Тото. Подобно поведение беше в разрез с правилата и духа на състезанието и ако жертвата не беше презрян мелез като него, вероятно целият отбор на провинилия се щеше да бъде дисквалифициран. Иниго Палдрон вече припкаше да поднесе мазните си извинения и Тото беше сигурен, че до дисквалифициране няма да се стигне. Тръгна към съотборниците си със слабата утеха, че в погледа, с който Кимон го бе стрелнал преди малко, се четеше известно уважение. Адакс беше от Тарк, съобрази Тото, а Кимон — от островния град Кес, така че не беше изключено старецът да е посрещнал с известно задоволство унижението на отколешен враг.
— Не беше зле за един недоучил майстор на бойлери — поздрави го Салма, когато Тото се върна при тях. — Беше го планирал предварително, нали?
— Нещо такова. — Тото кимна към Тиниса. — Благодаря, че ме предупреди.
Тя вдигна вежда, после сви леко рамене. Тото не беше сигурен какво иска да му каже — че следващия път няма да е там, за да го предупреди, или че вече е един от отбора. Тиниса винаги го караше да се чувства особено тромав и грозен и той отдавна беше решил да избягва доколкото е възможно вниманието й.
Седна до Че.
— Как беше?
Тя го погледна недоумяващо.
— Какво?
— Добре ли се справих? — поясни Тото, после си даде сметка, че тя не е следила внимателно мача му. Което беше разбираемо — мислела е за собствения си предстоящ двубой. Племенникът на Палдрон вече заемаше мястото си от другата страна на кръга.
— Той май е по-малък и от тебе, а? — каза насърчително Тото.
— И изглежда дървеняк — добави Салма. — Ще го глътнеш на една хапка, така че скачай и му виж сметката.
— А и е в отбора единствено заради чичо си — заяви Тото, после съобрази каква глупост е казал и сведе засрамено очи. Беше засегнал неволно Че, нищо че тя отчаяно се опитваше да го скрие.
„Заради чичо си — мислеше си тя. — Е, напоследък това е често срещано явление.“ Погледна към собствения си чичо, в чийто дом живееше вече десет години. Повече от чичо, но по-малко от баща, а и тя така и не бе съумяла, нито бе имала правото да монополизира цялата му обич. Понякога Стенуолд Трудан беше труден човек — очакваше толкова много от племенницата си, а никога не признаваше докрай усилията й. Нито в учението, нито в занаятите, нито, разбира се, в боя… и ето я сега тук…
„Обикновена игра. Спорт за забавление.“ Вярно, градът беше пощурял по спорта сега, само десетница преди началото на Игрите, но за студентите в Академията тези дуели бяха просто начин да убият приятно времето. Нямаше значение дали ще спечели, или ще изгуби. Важното беше да участва.
Само дето сега всичко зависеше от нея. Ако Тото беше загубил двубоя си, то „Великолепните“ можеха да се надяват в най-добрия случай на равен резултат. При равен резултат всеки отбор излъчваше свой поборник за последен решителен двубой, поборникът на „Златната раковина“ несъмнено щеше да е Пиреус, който несъмнено щеше да победи, така че и да спечелеше Че, и да загубеше, крайният резултат щеше да е един и същ. Сега обаче, след влудяващото равенство на Тото, победата или поражението зависеха само и единствено от нея.
Че зае мястото си срещу Фалгър Палдрон. Той беше малко по-висок от нея, тъмнолик млад бръмбароид с юношеска тромавост в движенията. Не е боец, реши тя.
„Не че аз съм.“ Тя беше момиче с къса коса и закръглена фигура. Не притежаваше нито изяществото на богомолкородните, нито прецизността на мравкочовеците, нито триковете на паякоидите. Тя беше едно достойно за съжаление момиченце с безумното име Челядинка и не я биваше нито в спорта, нито в дуелите, нито в нищо изобщо.
— Поздравете книгата! — излая Кимон и Че осъзна, че вече държи меч в ръката си. А зад нея съотборниците й несъмнено следяха всяко нейно движение.


3.

Започнаха да мърморят и пъшкат, когато той се качи на трибуната. Търговци на средна възраст, старите преподаватели от Академията, мъже и жени в бяло, настанили се удобно по редовете от каменни скамейки на Амфиофоса. Някои си шепнеха на ухо, подписваха споразумения и сключваха сделки. Един възрастен преподавател, глух като пън, преглеждаше тестовете на свои студенти и цъкаше силно с език при всяка грешка. Стенуолд ги гледаше и униваше все повече.
„Сърцето на културата — каза си той. — Чудото на цивилизования свят. Демократичното Събрание на Колегиум. Дайте ми хиляда мравкородни наемници и ме оставете да командвам вместо да умолявам, както правя тук. Тогава бихме могли да постигнем нещо!“
„Но тогава бих бил същият като осородните, по всичко освен по име. Затова борбата тук и сега си струва.“ Плъзна поглед по отегчените им, разсеяни физиономии, белязани от богатство, съперничества и корпоративни интереси.
— Знаете защо съм се изправил тук и говоря пред вас, точно днес от всички дни.
Последва вълна от мърморене, но без открити подигравки. „Хайде, свършвай по-бързо“ — сякаш казваха те.
— И преди съм заставал тук — продължи Стенуолд, — както добре знаете. Заставал съм толкова често, че всеки от вас е чувал поне веднъж онова, което имам да кажа. Не съм голям музикант. Песента ми е все същата.
— Не може ли просто да си прочетем за домашно някоя от предишните ти речи и да си спестим следобеда? — извика някой и предизвика всеобщ смях.
— Ако смятах — сопна се Стенуолд, достатъчно високо, за да надвика смеха, — че поне един от вас би го направил или че някога се е вслушал сериозно в думите ми, може би изобщо нямаше да сме тук сега и да се измъчваме взаимно! — Те го зяпнаха изненадано. Думите му бяха груби, а членовете на Събранието не бяха свикнали да ги навикват от трибуната. Той оголи зъби, сети се пак за мравкородните наемници, после продължи да ги притиска: — Боя се, че едва ли ще имате възможност да изтърпите още много от моите речи, колеги. Виждам едно бъдеще, в което никой от нас не ще има свободата на подобни любезни дебати. Кълна се в живота си, че когато прогнозата ми се сбъдне, няма да застана пред вас, за да ви напомня, че съм бил прав. И няма да има нужда, защото всички вие, до последния, ще помните, че съм ви предупредил.
Недоволното мърморене се надигна отново, но Стенуолд продължи въпреки това, с глава напред през шумотевицата като тарана, който беше разбил портите на Мина.
— Преди четиринадесет години — извика той — се изправих за пръв път пред вас, тогава дори не бях преподавател в Академията, а само загрижен занаятчия, който вярваше, че има нещо важно да ви съобщи. Колко отдавна изглежда това сега! Разказах ви за един народ на изток, войнолюбив народ, който тормози съседите си. Разказах ви за градове, чиито имена бяха познати на някои от вас, на онези от вас например, които въртят търговия в Хелерон. Градове като Мейнис, Сзар, Мина. Не градове от Равнините, вярно, но не и безкрайно далеч от дома. Градове, поробени от една империя, така ви казах, а вие ме изслушахте учтиво и попитахте какво общо има това с нас. Чужденците непрекъснато воюват, така казахте, и оставихте мъжете и жените в Мейнис, Сзар и Мина да превиват врат в ярема на робството и военната повинност, оставихте ги, без да пролеете и сълза.
Слушателите въздишаха и мърдаха изнервено. Говорителят на Събранието, старият Линео Тадспар, му даде знак да приключва по-бързо. Беше позволил на Стенуолд да се качи на трибуната само заради доброто старо време и сега явно съжаляваше за решението си.
— Преди осем години ви казах, че Империята е започнала нова война, война с невиждан мащаб. Че води война с нашия северен съсед, Федерацията на водните кончета. Разказах ви как армиите на осоидите вече са избили стотици и хиляди невинни и продължават да сеят опустошения. Сигурно си спомняте какъв отговор получих от вас тогава.
Направи пауза, давайки им шанс да се върнат назад, и забеляза негодувание у някои и липса на интерес у други. Самият той прекрасно помнеше въпросния отговор, макар да беше забравил кой от всичките тлъсти и арогантни търговци го беше изрекъл. Думите звучаха и до днес в главата му, достатъчно остри, за да го наранят.
„Майстор Трудан пак е дошъл да ни тормози с неговите осоиди — беше заявил тлъстият от името на всички. — Казва, че пак водели война. Това си е тяхна работа. Когато мравкочовеците от Кес стоварят войска на брега и поемат към стените на Тарк, Колегиум не се намесва. И защо да се намесваме? Някои раси са войнолюбиви и редовно се нападат помежду си. Майстор Трудан твърди, че трябвало да се боим от тях, защото били империя, а не обикновен град-държава, и така се опитва да ни пробута семантика. Ако богомолкородните от Фелиал решат да се нарекат «империя», значи ли това, че ние трябва да ги нападнем с меч и стрели? Едва ли, при все единичните им провокации към нас.“
Последното предизвика тих смях. Стенуолд го помнеше като да е било вчера.
„Майстор Трудан ни казва освен това, че осоидите са нападнали Федерацията — бе продължил магнатът преди осем години. — Аз пък казвам, какво от това, нека си ги нападат! (Силен смях и ръкопляскания.) Какво изобщо знаем за тази Империя освен истеричните твърдения на майстор Трудан? Знаем, че са Умели също като нас. Знаем, че са съградили силна държава от много раси без помен от вътрешното напрежение, което разкъсва собствените ни Равнини. Трябва ли ние, които уж ценим цивилизацията над всичко, да ги презираме заради техните постижения? Знаем, че търговците им търсят нашите стоки. Онези от нас, които търгуват в Хелерон и Тарк, знаят, че осочовеците са склонни да купуват скъпо и да продават евтино, когато няма друг начин. (Смях.) Какво знаем за Федерацията, от друга страна? Знаем, че не приемат нашите емисари, че забраняват на летателните машини да навлизат в тяхна територия, че нямат нито занаятчии, нито инженери, нито някаква наука изобщо, само изостанало общество от прегърбени над ралото селяци. Знаем също, че не искат да имат нищо общо с нашите търговци, че по-скоро биха оставили зърното да изгние на полето, отколкото да го продадат. Знаем всичко това, но знаем ли какво е причинило враждата между тези два толкова различни народа? С какво са заслужили хората от Федерацията нашата любов, че да се обърнем сега срещу осоидите, които са ни като братя в сравнение с тях?“
И като гледаше сега същите тези изражения на раздразнение и безразличие, и като се спомняше казаното преди осем години, Стенуолд си помисли: „Само си губя времето тук“. Затова продължи, тласкан от чиста злоба, така че въпреки обещанието си един ден да заяви: „Казвах ви аз.“
— Колеги — поде отново Стенуолд и те се умълчаха, защото нещо в гласа му изглежда ги беше докоснало, някаква нечута досега нотка на искреност в тона му. — Колеги — повтори той, — чуйте ме. И преди съм се изправял пред вас и преди съм ви говорил и вие винаги сте пренебрегвали думите ми. Чуйте ме сега — продължителната война на Империята с Федерацията свърши. Осите плуваха в кръвта на водните кончета толкова дълго, че дори огромната Федерация стигна до края на силите си и се видя принудена да подпише капитулация, според която три княжества минават в имперски ръце, а тази част от Федерацията се равнява по площ на четвърт от Равнините. Дали Империята е оставила оръжията и е хванала плуга? Дали се е обърнала към книгите и познанието, или се е заела да подобри живота на бедните и безправните?
Гледаше ги и чакаше, чакаше и ги гледаше, докато някой не се обади:
— Сигурен съм, че ти ще ни кажеш, майстор Трудан.
— Не! — викна внезапно той. — Не, вие ми кажете! Вие, с вашите търговски интереси в Хелерон, вие ми кажете колко меча сте изковали за Империята! Разкажете ми за арбалетните стрели, за огнепраха, за резервните части за автовозила и двигатели, за конструкторските планове на летателни машини, за резервоарите с гориво и летателен газ, които сте им продали на високите си цени! Разкажете ми за хората, с които сте говорили за пари, но никога не сте ги попитали за какво са им такива огромни запаси от оръжие! Защото Империята не е като град-държава на мравкоиди, където всички граждани могат да нарамят оръжие и да се бият при нужда, без значение дали са войници, фермери или занаятчии. Империята е огромна и всички мъже са войници и нищо друго. Работата, реколтата, занаятите — всичко това се върши от техните роби. В Империята няма мъж, който да не е войник в армията й, а какво биха могли да правят с такава гигантска сила освен да я използват по предназначение? Отворете си очите, вие търговците и вие учените глави, и ми кажете накъде би могла да потегли такава сила сега, накъде, ако не към Равнините?
— Аз мисля — прекъсна го говорителят, старият Тадспар, — че е време да ви спра именно на този въпрос, майстор Трудан. Щом ни задавате подобна гатанка, редно е да ни дадете възможност да отговорим. Е, колеги, майстор Трудан ни хвърли тежка ръкавица в лицата.
— За пореден път — обади някой анонимен остроумник, но Тадспар вдигна рязко ръка.
— Колеги! Проявете уважение, моля. Ще вдигне ли някой ръкавицата? — попита той и отстъпи назад, когато един от представителите стана и тръгна към трибуната.
— Майстор Трудан е майстор на добрия спектакъл, не мислите ли? — Мъжът, взел думата, се казваше Хелмес Бройлър, но на негово място можеше да е всеки друг. Изчака мълчаливо Стенуолд да заеме мястото си, като се усмихваше с безкрайно търпение на бунтовния преподавател по история. — Чудя се какво ли бихме правили без него, наистина. Съвещанията ни биха се лишили от най-големия си извор на неопитомено въображение. — Думите му предизвикаха учтив смях, който той прие с кимване и продължи: — Да, да, Империята. Всички знаем за Империята, пък било и само заради истеричните речи, с които майстор Трудан ни забавлява вече близо две десетилетия. Осоидите безспорно са жизнен и енергичен народ от варвари. Вярно е също, че в последните години отбелязаха значителен напредък по пътя на цивилизацията. Имат си правителство, данъци, дори собствена валута, макар че търговците им все още предпочитат да търгуват с нашата. — Още смях, най-вече откъм търговските магнати. Бройлър се хилеше широко. — Няма спор, че са имали известни несъгласия със съседите си — добави той. — Но кой не ги е имал? Помня добре как войските на Век се изсипаха пред портите ни, повечето от вас също го помнят. Колцина от вас искаха да поведат отряд войници към техния град и да им дадат добър урок? Знам, че не бях единственият, и може би сбъркахме, че не го направихме. Империята го стори обаче. Изправени пред войнолюбиви съседи, които заплашват разцъфващата им култура, те защитиха правото си на съществуване със сила. Можем ли да ги виним? Нямаше да пращат емисарите си при нас сега, ако бяха позволили на съседите си да погазват грубо собствените им граници. — Бройлър поклати тъжно глава. — Колкото до Федерацията и тяхната война… какво знаем всъщност за причините? Единствено благодарение на географията на нас в Равнините ни е спестено съмнителното съседство с тази огромна и мълчалива държава. Ако Федерацията, със своите несметни ресурси, ни погледне с лошо око, какво ще правим? А и обичайното им поведение, намусено и невъзприемчиво, не ни дава представа дали изпитват към нас друго, освен пренебрежение и студено безразличие. И ако осоидите са изкопчили победа и мирно споразумение от една толкова могъща държава, то ние следва да ги поздравим, а не да ги осъждаме. Не се съмнявам, че желанието им да изтласкат Федерацията е било породено единствено от факта, че подобно огромно държавно формирование до самите граници на Империята е повод за сериозни тревоги.
На лицето му се изписа смес от досада и раздразнение.
— Майстор Трудан — продължи той — твърди, че Империята е тръгнала срещу нас. — Надянал си беше крайно сериозна физиономия, която негласно приканваше публиката към смях. — Разказва ни за страшните им армии, за огромния брой войници, за сериозното им въоръжение и уменията им на бойното поле. Фактът, че е трябвало да опазят младата си държава от враждебни външни сили, явно не е достатъчен да убеди майстор Трудан, че наличието на подобна армия може да се обясни с чисто отбранителни нужди. — Бройлър удари гневно с ръце по катедрата. — А сега бил дошъл нашият ред, така се твърди! — викна той. — Ужасните осочовеци идват към Равнините? Ами, да, идват. Разбира се, че идват. Идват с пратеници. Идват с търговия и с протегната ръка. Преди три години между Империята и Съвета на Хелерон се сключи договор, който се спазва и от който всички са доволни. След броени дни представителите им ще бъдат тук, за да подпечатат с официален документ отношенията между Империята и нашия велик град, точно както го направиха с Хелерон. Империята разбира централната роля, която Колегиум играе в нашите неспокойни Равнини. Искат да ни опознаят по-добре, да търгуват с нас и да се радват на същото благоденствие. Нищо чудно да потърсят напътствия от нас, така както млад студент идва в Академията, за да почерпи от знанията на мъдър учител. — Лицето му, ръцете му, всичко в него молеше да го разберат. — Някой от вас чел ли е Железния договор? В библиотеките ни има негови копия и аз ви моля да го погледнете. Този документ утвърждава автономията и приятелството между Империята, от една страна, и Хелерон и Колегиум, от друга. С ясни думи постановява, че военната им сила следва да бъде използвана за защита на придобитото, а не за придобиване на повече, отколкото им е необходимо.
— Да, така пише — прекъсна го Стенуолд въпреки трескавите жестове на Тадспар. — А междувременно те трупат оръжие и войски, а ние, заслепени от празния им подпис, им позволяваме да го правят!
— О, да, те имат войници и армии, майстор Трудан — отвърна Бройлър, — но не биха ги обърнали срещу нас, освен по една-единствена причина! Освен ако някой тукашен глупак не насъска гражданите и Събранието срещу тях! Освен ако не ги посрещнем с мечове вместо с приятелство! Майстор Трудан иска да оправдае глупавите си пророчества, като ни настрои враждебно срещу хора, които търсят единствено нашето признание и подкрепа!
Стенуолд скочи на крака и Бройлър млъкна сащисано. Майстор Трудан тръгна към трибуната и за миг ораторът се сви сякаш се боеше, че ще бъде ударен.
— Моля колегите да ме извинят — каза Стенуолд. Говореше тихо, но пък този път нямаше с кого да се надвиква. Цареше пълна тишина. — Бих искал да остана и да изслушам докрай аргументите ви, но по някаква причина внезапно се почувствах зле.


4.

Салма пишеше писмо. Отвикнал беше от тази дейност. Не защото хората в Колегиум нямаха навика да пишат писма. Напротив, образованите средни класи постоянно си изпращаха съобщения, анекдоти, покани и политически памфлети. Всъщност, именно досадното им изобилие го беше отблъснало от писането. В родната му Федерация хората се занимаваха сериозно с писане, изучаваха калиграфия дори, но най-вече се интересуваха от мисълта зад писаното слово. Пък и писмото до вкъщи вече не беше лесна задача — като да изпратиш слуга през няколко улици или да пратиш някого до гарата и летището. Сега на Салма щеше да му струва доста, ако искаше писмото да стигне където трябва.
Плъзна поглед по написаното.

До високоуважавания принц-мажор Фелипе Шах,
княжество Рох, двореца в Суон Рен

В името на прескъпата ни Федерация и самия монарх, и воден от обичта и близостта, породени от рождения ми дълг, и почитанието, което изпитвам към Вашето семейство.
Съдбата беше благосклонна към мен и в този град на странници аз открих човек с цели и мислене, подобни на моите, който провижда с поглед ясен като нашия там, където други биха свели очи пред блясъка на зората, и на това основание го приех за свой ментор.
Той е човек любознателен, особено за нещата там, където слънцето изгрява, и има мнозина, които отговарят на въпросите, които той задава. На самия мен ще бъдат зададени въпроси, както и на неколцина други, мои приятели.

Което означаваше, че хитрият старец знае какво къкри на изток и че навярно е единственият в Колегиум, който си дава сметка за опасността. Означаваше също, че иска Салма да му стане агент и че той няма нищо против. Мислел си беше, както и всички останали, че когато заеме мястото си в прехвалената им Академия, ще заседне задълго в калта със стадо примитиви. Но ако майстор Трудан открие в сърцето си вдъхновение да му даде меч и да го прати срещу Империята, то той би приел с радост.

Търсете ме в тъмните места. Ще си спомните мрака, който падна, когато нашата братовчедка Далес изгуби пътя си. Там ще намерите и мен, на зазоряване.

Салма помнеше Фелипе Далес. Тя олицетворяваше всичко, за което си мечтаеше той — войн от бойния елит, цялата в броня. Четири години бяха минали от падането на княжество Права. Оцелелите разказваха, че в последната битка Далес надминала себе си.
Препрочете писмото си и се намръщи, забелязал грешката в метафорите — едно и също нещо сравняваше ту с мрак, ту със зора. Нямаше ли осочовеците поне веднъж да нападнат от запад, заради поетичното разнообразие, ако не друго. Какво пък, ако нещо може да се напише просто, значи не си струва да го пишеш.

От своето изгнание ви пращам този знак за почитта си — от мен, принц-минор Салме Диен.

Завърши името с къдрава заврънкулка, която се получаваше толкова добре с пачето перо. Знаеше, че бръмбароидите биха сметнали писалото му за старомодно, но така и не свикна с техните сложни резервоарни писалки. Щом монархът на Федерацията използваше хитинова писалка, кой беше Салма, че да иска повече?
— Готов съм — каза той и миниатюрната фигурка до вратата пристъпи напред. Чакала го беше близо час, докато той съчини писмото, без да мрънка и да се оплаква, рядко и достойно за уважение качество, особено в град като Колегиум, където всички вечно бързаха и юркаха околните.
— Сигурна ли си, че ще се справиш? — попита я той. — За повечето хора в този град родината ми е само име от книжка с приказки.
Мухородната, изправена в целия си ръст, почти нямаше нужда да вдига глава, за да срещне погледа на седналия Салма. Беше тънка млада жена със синьо-сивкава кожа, семпла черна туника и кръглата значка на своята пощенска гилдия.
— Всъщност, ваше височество, гилдията има клонове както в Драме Йо, така и в Шон Фор, а оттам лесно ще намеря пътя до Рох.
Салма сгъна писмото и го запечата с кръгло парче маджун, което притисна с нокът, оставяйки стилизиран полумесец в податливата субстанция. Изглеждаше измамно просто, но Салма знаеше, че всеки фалшификатор би се изпотил, опиташе ли да имитира прецизно стила му.
— Не вярвам да пратят отговор — каза той на мухородната. — А и да пратят, едва ли ще ме завариш тук, когато се върнеш.
Мухородната взе запечатания свитък и се поклони леко. След миг вече беше на прозореца, а после изчезна — крилцата й изпърхаха скорострелно и дребната й фигурка се стопи в небесата.
Салма си пое дълбоко дъх. С изпращането на писмото беше поел по път, от който нямаше връщане. Но пътуването му поне нямаше да е самотно. Тази мисъл извика усмивка на устните му и той реши, че е време да се поглези с едно от любимите си занимания — да иде и да се позаяжда с Тиниса.


На врата се почука дръзко и по специфичния ритъм Тиниса разбра, че е Салма, дошъл да я търси, защото му е доскучало. Не скочи да му отвори. Стоеше пред огледалото и се чудеше дали да го пусне, или да се направи на глуха. Обикновено я търсеше от скука и това я дразнеше. Тиниса никога не оставаше без обожатели, те идваха при нея с подаръци, с цветя, с някоя дрънкулка или бижу, понякога с открадната добра поема или саморъчно написана лоша. Салма я търсеше само защото в компанията й му беше забавно, а това в крайна сметка не беше същото.
Но именно затова й беше толкова интересен, даде си сметка тя. Защото беше неподатлив на хубостта й, на усмивчиците и номерцата й. А и беше принц на всичкото отгоре. В Колегиум имаше предостатъчно синове на тактици и наследници на индустриалци, на едри търговци, на учени или на стратези. Но никой от тях не беше принц. В Равнините принцове нямаше.
Облечена беше с любимата си копринена роба, която се спускаше от гърлото и оставяше раменете й голи — дреха, подходяща за личния будоар на една дама. Много мъже биха платили висока цена за привилегията да я видят в такова облекло, но Салма щеше да нахълта, да се метне право на дивана и изобщо нямаше да забележи тоалета й.
— Ох, хайде влизай, щом трябва — извика тя, като се постара в тона й да прозвучи раздразнение от неканената му поява. Сигурно би трябвало да е доволна поне от това, че принцът все нея търсеше за разтуха от сивото всекидневие, но тази мисъл не я утешаваше особено. Не е като да не си падаше по момичета. Можеше да избира сред почти всички студентки в Академията и го правеше най-редовно. Към нея обаче… беше различен.
Той отвори вратата, спря на прага да връчи наметката си на многострадалния слуга на Стенуолд и каза, облегнат на касата:
— Виж ти, недовършено произведение на изкуството. Продължавай, продължавай. Винаги съм обичал да гледам художниците по време на работа.
Тя се усмихна накриво и се обърна да го погледне. Реакцията му не оправда докрай очакванията й, но Салма все пак трепна изненадано, преди да се овладее.
— Срамота — каза той. — Как се сдоби с това чудо?
Тиниса докосна синината, която тъмнееше на лявата й скула почти до брадичката.
— Ти си умният чужденец, който познава обичаите ни по-добре и от самите нас, Салма, така че ти ми кажи.
Той завъртя театрално очи.
— Не си го направила.
— Не съм ли? Как тогава съм се сдобила с това, ваше княжеско височество? — попита Тиниса и се обърна към огледалото. Беше паешка изработка. Най-хубавите огледала винаги бяха паешка изработка. Не че занаятчиите в Паешките земи се отличаваха с някакво превъзходство в уменията, по-скоро знаеха към какво се стремят клиентите им. „Понеже обичат да се наслаждават на собствения си образ също като мен.“
— Пиреус. — Салма влезе най-после в стаята и се хвърли на дивана.
— Казах ви, че искам да се бия с него — потвърди тя. На тоалетката пред нея имаше пълен комплект гримове, всичките паешко производство, от отглеждането на растителните съставки до обработката и смесването им. Тиниса бръсна деликатно тук-там по лицето си, първо с една четчица, после с друга.
— И?
— И казах същото и на него. Че искам дуел. А той ми се изсмя. Изгледа ме отвисоко, както го правят богомолкоидите. Един вид не съм му на висотата, защото съм паякородна. Достойна съм единствено за презрение, низше същество, срещу което би се погнусил да извади меча си.
— Той каза ли го всичко това?
— Е, нямаше нужда да го казва всичкото с думи. Знаеш как е. Надменно говедо. Но и аз не му останах длъжна. Процеди две изречения и млъкна. А когато аз казах каквото имах да кажа, се съгласи да се срещнем във Форума.
— И срещата ви очевидно е минала добре — отбеляза сухо Салма. Тя го изгледа през рамо.
— Победи ме. Победи ме с два на нула удара — призна тя. — Имам още една синина на хълбока, по-малка от тази, но с прекрасна окраска, прилича на разноцветен букет. Мога да ти я покажа, ако искаш? — Тя наклони глава с преиграно кокетство.
Салма сви безразлично рамене. Чертаеше разсеяно с пръст фигури по стената.
— Не съм лечител — каза с мила усмивка, — но ако искаш… И какво? Или наистина си си въобразявала, че можеш да го победиш?
— Исках да видя дали мога да го накарам да се бие сериозно, Салма. Това беше целта. И това… — тя прокара друга четчица по синината на лицето си. — Това е медал за битките, които ще водя тепърва.
— Паешки битки.
— Твоите хора не играят ли тази игра, Салма?
Този път го хвана и той се засмя.
— Е, може и да я играем, но никой не я играе толкова добре, колкото паякородните. И това важи дори за паякородна, отгледана от бръмбароиди. Сигурно е нещо в кръвта ви.
— В кръвта и в Изкуството — съгласи се тя. — Трябваше да разбера. Сега, след като Стенуолд ми обясни всичко, на мен и на всички ни, трябваше да разбера, за да съм сигурна в себе си.
— За госпожица със синина, голяма колкото езерото Сидерити, определено изглеждаш сигурна в себе си.
Тя обърна отново гръб на пудрите и гримовете и разкри пред Салма едно съвършено, недокоснато лице.
— Каква синина? — попита със сладко гласче. — Пък и с Пиреус пак ще се срещнем и тогава ще го победя. Не само богомолкочовеците са злопаметни.


Челядинка Трудан, по-позната като Че, медитираше. Стая за медитация имаше във всяка що-годе голяма колегиумска къща, а в по-бедните квартали на града за целта на мълчаливото общение бяха издигнати обществени сгради. Ако беше отишла в мравешкия град Век, на мили надолу по крайбрежието, би открила огромни ехтящи зали, пълни мъже, жени и много деца, всеки потънал в общение с безкрайното. В земите на богомолкоидите, във фортовете Етерион и Нетион, дълбоко в лесовете имаше полянки и горички, където никой никога не вадеше меч, където единствено съзнанието танцуваше на воля.
Не ставаше въпрос за богове. Като добре образована девойка, Че познаваше теорията. Дори в Лошите стари дни отпреди революцията не е ставало въпрос за богове. Много отдавна, когато предците им били лековерни роби на магьосници шарлатани, не е имало нито идоли, нито олтари. Въображаемите духове и сили, в които вярвали молецородните господари, били призовавани, подчинявани и контролирани — било религия, но не и преклонение.
Медитацията беше различна от онова древно шарлатанство. Никой не се съмняваше във важността й. Неоспорими доказателства имаше навсякъде около тях. Медитацията беше Изкуството на предците, основополагащата сърцевина на насекомородните. Дали беше медитацията, която помагаше на мухородните да летят и на мравкоидите да четат мислите си; или медитацията, която правеше богомолкочовеците бързи, а паякородните — хитри, съзерцанието така или иначе беше Изкуството, което живееше във всеки един от тях и чакаше да бъде отключено.
Челядинка Трудан никак не я биваше в медитацията. Не защото беше бавна, тъй като бавността й по-скоро би помогнала. Напротив, имаше бърз ум, който твърде бързо се отегчаваше от бездействието. Едва достигнала някакво ниво на съзерцание, умът й хукваше по друга пътечка и я оставяше да мига омърлушено в познатата стая. Точно както сега.
Дуелът във Форума не беше помогнал. По-лошо дори, споменът за него сигурно щеше да я преследва до края на дните й. Затвореше ли очи, вместо да открие покой, тя виждаше Форума на умелите. И Фалгър, който стои срещу нея, стиснал твърде силно меча в едната си ръка. Глуповато на вид хлапе и не особено атлетично. Слаб противник, когото би трябвало да победи с лекота.
Всички погледи бяха съсредоточени върху нея и усещането беше ужасно. За разлика от Тиниса, Че мразеше да е в центъра на вниманието. Но не заради публиката се бе смутила толкова, а заради съотборниците си, чиито погледи дълбаеха дупки в гърба й. И най-вече заради чичо Стенуолд, защото отчаяно искаше да му докаже, че я бива в това.
А уж се опитваше да медитира. Че събра разхвърляните си мисли и ги смете под килима. Не беше нещо, което да я затрудни, нали така? Повечето хлапета започваха на осем-девет години и му хващаха цаката бързо. По целия свят бръмбарородни мъже и жени, а и хора от всичките раси на човечеството, седяха с кръстосани крака на земята като нея и отваряха съзнанието си за своя идеал. Примитивните хора може да са имали своите богове, а Лошото старо време е имало тотеми и духове, но разумните мислители на нейната раса бяха изказали концепцията за Идеалната форма. Всички идеи, казваха те, притежават своето съвършено теоретично изражение и Че се опитваше да поведе съзнанието си към формата на Идеалния бръмбароид. Сънародниците й от целите Равнини и отвъд си бяха представяли Идеала, бяха го проучвали и усъвършенствали, черпили бяха сили от него в продължение на хилядолетия, много преди да се появи първата писана история.
Сега Че трябваше просто да отвори съзнанието си достатъчно, за да допусне в живота си всепроникващото съвършенство на този Идеал и да приеме даровете му. Уви, умът й все така се блъскаше в недалечното минало като муха в стъклото на прозорец.
Било ли й е по-лесно като малка? Не, винаги бяха очаквали твърде много от нея и този натиск неизменно й пречеше да се концентрира. Винаги е била петото колело, излишният придатък, предаван от ръка на ръка. Никой не знаеше какво точно да прави с нея. Дори родителите й бяха побързали да я пробутат другиму. Вярно, бяха получили страхотно предложение, но дали за нея или за самите себе си? Баща й беше дребен търговец в Агора, едно от васалните градчета на Колегиум. Семейството им беше голямо и парите вечно не достигаха. Когато поотрасна, Че започна да се пита дали оскъдицата, в която живееха, не се дължеше поне отчасти на бащиния й стремеж да поддържа имиджа си пред колегите от търговската гилдия. Не помнеше да го е виждала без скъпо палто с орнаменти по последната мода.
А после, след продължително взаимно мълчание, се беше свързал с брат си, който вече се беше издигнал до преподавател в Академията. Че подозираше, че това всъщност е била основната причина баща й да го потърси, воден от болните си амбиции. Скоро след това осемгодишната Че се озова на гарата с опакован багаж да чака возилото.
О, за нея безспорно беше страхотна възможност да отрасне в дома на един преподавател в академия. Получила беше добро образование, ползваше се с облагите на високия социален статут на чичо си и му беше дълбоко благодарна, но все пак… Все пак предоставеният й шанс не се дължеше единствено на роднинските връзки. Стенуолд си имаше свои мотиви. Имаше си и млада повереница, на която да потърси приятелка на същата възраст.
Невръстна повереница в домакинството на ерген. Направо си плаче за клюки. Че можеше само да си представя приказките и възмущението сред почтените граждани на Колегиум, когато Стенуолд Трудан се е върнал у дома с паешко дете.
Само дето сега Че трябваше да медитира, а не да прехвърля старите си тегоби както скъперник брои парите си.
Изкуството на предците й убягваше упорито. Ако предците й са били неспособни като нея, човешката раса отдавна да е изчезнала. В далечното минало преди парните машини и металообработването светът е бил диво място. Само с огън и кремък на своя страна далечните й прародители са заставали срещу същества, които не познавали страха от човека — колонии от огромни мравки; паяци, които плетели паяжини от по десет метра; пустинни скорпиони, които можели да строшат парче желязна руда с щипките си; хищни богомолки, които дебнели в тъмния лес и обичали човешко месо. Срещу тези опасности хората разполагали единствено с Изкуството на предците. То породило връзка и родство между голите, безпомощни хора и гигантските бронирани животни, които господствали над света. Родство в началото, а после и средства за общуване, които отворили пролука към истинската съкровищница.
Всички тези познания тя дължеше на образованието си, разбира се. Получила беше отлични оценки от учителите си по история и метафизика, но нищо от това не й помагаше да приложи теорията на практика.
А скоро това умение щеше да й потрябва, много скоро. Притисната от изтичащото време, в което да се докаже, ето я тук, като слаб студент ден преди труден изпит, който отчаяно се опитва да навакса с материала.
През няколко години Стенуолд обучаваше нова група специални студенти и детството на Че в дома му беше свързано с тях. Сега всички те си бяха заминали и когато поотрасна, Че започна да си дава сметка, че ги няма, защото Стенуолд ги е отпратил някъде. Защото Стенуолд, любезният преподавател и историк, ръководеше мрежа от шпиони, които работеха за него на различни, често далечни места. Скучният стар чичо Стенуолд се беше оказал крайно загадъчен човек.
И не беше трудно да се отгатне накъде е насочен погледът му. За Академията „историята“ се свеждаше до миналото на Равнините, обширната равнинна земя между морето и Големия бариерен рид, която се смяташе за люлка на цивилизацията. Само че в своите часове Стенуолд често разказваше за други места, защото цивилизацията не изчезвала, щом преминеш Бариерите или стигнеш Ръбатата пустиня, обясняваше той. Това сигурно би прозвучало като нещо прекрасно, ако не беше тонът на преподавателя, който намекваше, че той единствен е съзрял буря на този далечен хоризонт, а никой наоколо му не тича вкъщи да си вземе палтото.
„Съсредоточи се, съсредоточи се, съсредоточи се.“ Но беше като да заспиш насила. Вместо да се унесе в дълбока концентрация, тя беше свежа като краставичка, мозъкът й я измъчваше с желанието си да се насочи към нещо действено, а думата „съсредоточи се“ беше дамгосана от вътрешната страна на черепа й.
— Трябва да го направя както трябва — каза си тя с отчаян тих шепот. Изкуството беше жизнено важно, а тя не познаваше друг, нито един, който да е така неспособен като нея. Имаше хлапета на единайсет-дванайсет години, които го владееха по-добре.
Изкуството беше общо за всички раси, но и уникално за всяка. На него богомолкородните дължаха костните шипове по ръцете си и невероятната си бързина. То беше тихият глас, чрез който мравкородните си разменяха мисли и координираха действията си в битка. То правеше някои силни, други — издръжливи. То можеше да замъгли умовете на врага или да се изкатери по вражеските стени. Позволяваше на хора да летят… О, какво ли не би дала да полети! Уви, бръмбарородните бяха пословично неумели в летенето, тромави и тежки, но… ех, да можеше да полети, дори да се рее само във въздуха без помощта на машина или животно! Мухородните и молецоидите, а и другите, сигурно биха й се присмивали, но тя не би имала нищо против, ако ще полетът й да е най-тромавият и най-бавният на света.
„Твърде много мисля — реши тя. — Рационалното у мен ми идва в повече.“ Не че Изкуството беше ирационално като древната лъжлива магия на молецочовеците. Не, просто й беше непонятно и тотално извън възможностите й.
Въздъхна. Нямаше смисъл. Продължаваше упорито да й убягва. А в момента се чувстваше достатъчно потисната и без този пореден провал.
Зачуди се дали нещата щяха да са различни, ако беше спечелила двубоя си срещу Фалгър. Първия удар беше нанесла тя — силно плясване по незащитената ръка на младежа — и това сякаш предрече края на двубоя, или така поне реши Че в онзи момент на триумф. Фалгър беше неопитен като нея, след удара изглеждаше уплашен, на всичкото отгоре тлъстият му чичо ръмжеше и го притесняваше в гръб, така че победата й беше в кърпа вързана. Щеше да го отнесе като стой та гледай.
А после беше започнала да мисли. Мисленето винаги й подлагаше крак. Ако беше глупаво момиче, така както Фалгър беше глупаво момче, всичко това нямаше да е проблем. Вместо да се концентрира изцяло върху следващия си ход, тя започна да мисли и Фалгър я цапна по рамото с бърз удар. След което тя започна да мисли още по-усилено как да му попречи да я удари повторно и той, естествено, направи точно това. Метна се с най-тромавия плонж на света и мечът му я ръгна право в корема, с което Фалгър спечели. Съотборниците му спечелиха, чичо му спечели, а тя загуби, не само двубоя, но и мача. Другарите й я уверяваха, че нямало значение, но тя знаеше в сърцето си, че не е така, че има значение и че е провалила целия отбор. Отново.
Когато преди две години Стенуолд отвори поредната си дуелистка школа, Тиниса беше първият му избор. Останалите от отбора предстоеше да избере. И Челядинка се зае да му досажда, сутрин, обед и вечер, упражняваше се шумно пред прозореца на кабинета му, счупи една ваза в коридора, попаднала злощастно пред париращия й маньовър, тормозеше го и му пречеше, докато накрая той не издържа и я включи в отбора. И ето че сега първоначалната му неохота се оказа напълно основателна.
„Затова трябва да е — помисли си тя. — Затова не иска да ме включи.“ Защото Че вече знаеше плановете му. Някъде далеч се случваше нещо, което той искаше да види с очите си, нещо в Хелерон далеч на изток. Стенуолд заминаваше след няколко дни и щеше да отведе Тиниса и Салма, да ги внедри там като свои шпиони.
А нея оставяше вкъщи.
Че стана. Явно днес не беше добър ден за медитация. Чичо й не би могъл дори да си представи колко я беше наранил, когато дойде да покани Тиниса, а на Че не каза нищо, макар и тя да беше там, в същата стая. Но по един или друг начин щеше да го убеди да вземе и нея, защото да остане тук с мисълта, че е отхвърлена, щеше да я нарани много по-страшно от всяка опасност по пътя за Хелерон.
Приглади измачканата си дреха. Не можеше да се откаже, не и сега. Просто трябваше да го намери и да му обясни. Нищо повече.


По традиция къщите на най-богатите и привилегировани граждани на Колегиум се редяха в непосредствена близост до самата Академия. Изглежда се смяташе за вдъхновяващо да гледаш как студентите се готвят за управлението на утрешния свят. Пък и повечето първенци бяха настоящи или бивши преподаватели в Академията и навярно се чувстваха у дома си тук.
Имаше обаче една част от академичния комплекс, която първенците избягваха, и това бяха Залите на занаятите. Защото там пещите горяха денем и нощем, въздухът над тях трептеше от пара и дим, а околността вонеше на машинно масло, стопен метал и горящи химикали. Опиташ ли се да поспиш в близост до тях, щяха да ти трябват тапи за уши, а малцина от индустриалците на Колегиум държаха да си спомнят за източника на богатството си всяка сутрин, когато отворят прозорците. Затова жилищата край Залите приютяваха нисшия персонал на Академията и онези студенти, които не можеха да си позволят нещо по-добро.
Стенуолд пристигна пред главния портал към Залите на занаятите и плъзна поглед по извитата на дъга линия от работилници и ковачници в двора пред него. Налегнаха го спомени. Бяха построили още две сгради откакто самият той се беше обучавал тук като студент, а по каменните зидове наоколо се беше натрупала мръсотията на още две десетилетия. Не политиката, не бойните изкуства, нито философията и историята, а това тук беше двигателят, дал тласък на Колегиум след революцията, която беше сложила край на Лошите стари дни. Тук беше сърцевината, на която Колегиум дължеше величието си — не войниците, не пълководците, не шантавите мистици, а занаятчиите. Трудолюбивите създатели. Стенуолд не беше и единственият с фамилия Трудан. Сред неговия трудолюбив народ имена като Трудан, Ковач и Строян бяха сред най-често срещаните.
Влезе вътре, чистата му роба вече изцапана със сажди и пепел, профуча с кратко кимване покрай портиера и пое през шумните зали, грейнали в червено от бумтящите пещи и пълни с кълбяща се пара, оглеждайки се за Тото.
Заради вълнението покрай наближаващите Игри нормално би било студентите да отсъстват от днешните занятия. Но занаятчиите бяха особена порода и Тото не беше единственият, който се трудеше в задушната работилница. Останалите бяха чистокръвни бръмбарородни с изключение на един мравкочовек от Тарк, който изпъкваше с бялата си кожа на общия фон. Свързваше ги любовта към занаята. Сред малцината присъстващи Стенуолд позна сина на един занаятчия и дъщерята на изтъкнат търговец на коприна — и двамата работеха здраво, всеки потънал в личната си механична мечта. И Тото не правеше изключение, прегърбен над един задвижван с педали струг, с тъмни защитни очила срещу искрите, изхвърчащи на фонтани от изтерзаното парче метал, което младият мъж оформяше търпеливо.
Стенуолд го наближи, но не откъсна младежа от работата му. На тезгяха отстрани вече лежаха няколко готови механизма, всичките изглеждаха варианти на едно и също изделие, всичките изработени грижливо до последния детайл. Стенуолд беше чувал от колегите си колко добър е Тото в онова, което е избрал за свое призвание. Жалко, че младежът беше полуроден, беден, че и сирак на всичкото отгоре. Ако произходът и финансовите му възможности бяха други, учителите му биха го определили с една-единствена дума — „велик“. В продължение на векове Колегиум се беше усъвършенствал в налагането на своите основополагащи идеали — свобода за всички и възможност за всекиго — и ако Тото беше попаднал в друг град, щеше да е роб в най-лошия случай и черноработник в най-добрия. Тук, в Колегиум, той беше получил стипендия и беше усвоил ценни умения, но произходът му го спъваше като окови на глезените. Всички писани правила бяха на негова страна, а всички неписани — срещу него.
Стенуолд взе един от завършените механизми и го огледа. Представляваше продълговат контейнер, голям колкото юмрука му, и вътре имаше нещо като помпа, но точното му предназначение убягна на Стенуолд. Тото погледна към него, после спря да натиска педала и се дръпна от струга. С очилата, работните ръкавици, тежката престилка и коженото кепе приличаше на всеки друг чирак в залата, но Стенуолд го беше познал по прегърбените рамене и наведената глава.
— Трябвам ли ви за нещо, майстор Трудан? — попита младежът. Гласът му беше типичен за всички чираци — не твърде силен, но изтънен така, че да се чува над машинната врява в помещението.
— Обучавах се в същата тази зала — каза Стенуолд и несъзнателно премина в същия режим на говор. — Но отдавна не съм заставал на струга. Какво е това нещо?
— Въздушна батерия, майстор Трудан.
— Не е нужно да си толкова официален с мен, Тото — каза му той, после добави: — Не помня въздушните батерии да са част от учебната програма.
— Не, това е нещо като личен проект, майсторе — отвърна Тото. — Понеже всички отидоха на Игрите, реших, че мога да…
— Знам, да. — „Същото правех и аз на неговите години. Мислех си, че цял живот ще бъда занаятчия.“ — Малко ме е срам да попитам, защото май би трябвало да го знам, но какво точно е въздушната батерия?
Промяната в младежа беше забележителна. Докато обясняваше, разглобявайки изделието, очите му грееха, а оживлението му набираше инерция като машините, сред които работеше.
— Ето вижте, майсторе, тук вътре има камерка, пълна с въздух… виждате ли еднопосочната клапа… сега камерката е пълна и… запъвате я като автоматичните арбалети с това лостче тук — натискате с палец три-четири пъти… с което поставяте въздуха в камерката под налягане, голямо налягане… и после, когато лостчето е в това положение, можете да изпуснете целия въздух наведнъж… и да получите кажи-речи толкова ускорение, колкото и при заряд с огнепрах.
— Чук и клещи — измърмори Стенуолд. Беше впечатлен. — И за какво смяташ да го използваш?
Тото вдигна очилата си. Под тях останаха два светли кръга на фона на потъмнялото му от сажди и мръсотия лице.
— За оръжия, майсторе.
— Оръжия ли?
— Далекобойни оръжия, да. — Оживлението му започна да се отлива. — С това… с това бих искал да се занимавам професионално. Ако ми позволят, разбира се.
— За това не се притеснявай, Тото. Ако не тук, то в Сарн, може би. Там оръжейниците с диплома от Колегиум се ценят високо. — Думите му не прозвучаха убедително. Стенуолд завъртя в ръка въздушната батерия и я остави на тезгяха. — Иска ли ти се да прескочиш до Хелерон?
Очите на младежа се ококориха.
— О, да, майсторе, разбира се. — Сигурно отдавна мечтаеше за това. В техния войнолюбив свят голяма част от оръжията в Равнините се произвеждаха в леярните на Хелерон, като се започне с огромно количество мечове от всяка разновидност и се стигне до бронирани земеходи и обсадна артилерия. Хелерон беше всепризнатият център на индустриалната епоха с разнообразни производства, обслужващи всички сфери на живота в Равнините, но търговията с оръжие беше перлата в короната му.
— Е — каза Стенуолд и замълча многозначително, прехвърляйки за последно доводите наум. За Тиниса и Салма нямаше никакви угризения — те можеха да се погрижат за себе си, ако нещо се объркаше. Тото обаче беше неизвестна величина — тихо момче от смесен произход, затворено в себе си. Стенуолд не би го и забелязал, ако не беше Челядинка. Момичето имаше нужда от помощ, защото не го биваше в механиката и едва ли щеше да си вземе изпита, ако не беше Тото, който успя да я научи на необходимия минимум без много шум. След това момчето го беше впечатлило по време на дуела си с Адакс. Кимон може и да смяташе мача за скучен, но ако питаха Стенуолд, Тото, който разполагаше с малко, а се бе справил по-добре от предвидимото, се беше доказал в много по-голяма степен от Пиреус, който разполагаше с много, а се бе справил далеч под очакваното. — След няколко дни тръгвам за Хелерон — продължи той, уж небрежно. — Може да изникне малко работа там и помощта на неколцина младежи ще ми бъде от полза. Е, искаш ли да дойдеш?
Очаквал беше незабавно и ентусиазирано съгласие, но Тото замълча, претегляйки внимателно офертата, с което си спечели още една точка в очите на Стенуолд.
— Майсторе, Че… Челядинка също ли ще дойде?
Стенуолд смръщи вежди.
— Не смятах да я…
— О, да. Да — заяви разпалено Че откъм вратата зад тях. — Не ме интересува какво ще кажеш. Идвам с вас.
Когато се завъртя на пета да я погледне, Стенуолд видя племенницата си да стои със стиснати юмруци, навита като пренатегната пружина, готова за схватка стократно повече, отколкото по време на злощастния си двубой във Форума на умелите.


5.

Стенуолд затвори примирено очи. При всичките си недостатъци момичето определено умееше да избира точния момент.
— Тото, би ли ни?…
— Каквото имаш да го казваш, можеш да го кажеш и пред него — заяви Че. — Искам да дойда с вас. Искам да правя онова, което вие ще правите. — Стоеше и го гледаше ожесточено, накипрена с най-хубавата си бяла студентска роба насред мръсотията и хвърчащите искри.
Стенуолд се обърна към нея.
— Категорично не — отсече той с ледена физиономия.
Тя сложи предизвикателно ръце на кръста си, истинска бръмбарородна девойка от главата до петите. Студентка в Академията. „Моя племенница.“
— Аз съм част от това — настоя тя.
— Челядинке, ти дори не знаеш за какво говориш — позова се на разума й Стенуолд. — Просто отивам на изток по работа, това е.
— Работа, която включва Тото и Салма, и… и Тиниса, но не и мен? — Планът й беше да запази спокойствие, да го обори с аргументи, само че той беше дошъл тук, дошъл беше да говори с Тото, моля ви се, да го вербува като някой таен шпионин. И тя скоро откри, че самообладанието й отива на вятъра. Междувременно останалите студенти се изнизваха на пръсти от залата. Само Тото не беше помръднал, забил поглед в пода някъде зад Стенуолд.
— Каквато и работа да имам аз, ти по-добре да не знаеш — опита нова стратегия чичо й.
— Но можеш да кажеш за нея на всички останали, така ли? На всичките ми приятели, но не и на мен? — И изведнъж разбра, че всичко ще се излее. Всичко, което таеше от толкова време в себе си, щеше да изригне навън като вечерята на прекалил с виното студент. — Не и на мен, нали? На мен никога нищо не се казва. Моля те, чичо Стен, искам да дойда. Искам да участвам в онова, което ще правите. Знам, че е важно.
— Челядинке, слушай — подхвана Стенуолд, все още разчитайки на разумните доводи. — Не искам да пострадаш. Не знам как точно ще се развият нещата, но в най-лошия случай може да стане опасно.
— Нали винаги казваш, че целият свят е едно опасно място? — настоя тя. Тежестта на последните няколко дни я затискаше, неуспешната медитация, унижението от загубения дуел.
— Много опасно — подчерта той. — Хелерон… Хелерон е на изток, а там стават неща, в които не искам да се забъркваш. Не е безопасно за теб.
— Не ми пука — заяви тя. — Мога да се грижа за себе си. — Гледаше го и не беше в състояние да се удържи. — Да не съм някоя… Не съм някоя стара… дебелана. Защо си мислиш, че?…
Стенуолд помръдна. Едва доловимо — само придърпа реверите си, но това дребно движение промени осанката му и я накара да замълчи, защото стана очевидно, че в личната му история има и друго, освен учебници по история. Когато заговори, лицето му все така беше спокойно:
— Съжалявам, Челядинке, но не бих искал да те излагам на опасност. Какво ще каже баща ти?
— Че какво те интересува? Кога за последно си говорил с него? Или си му писал? — И взе, че тропна с крак. Наистина. — Защо не? Защо не ме искаш, чичо Стен? Хайде, изплюй камъчето. Кажи го. Какво не ми е наред?
— Челядинке…
— Не ме бива в нищо, нали? Това е. Аз съм просто глупавата Челядинка с глупавото име и съм обречена вечно да гълтам праха на другите, така ли?
— Ще се успокоиш ли малко? — каза той, макар сам да губеше търпение. — Не го прави по-сложно, отколкото е. И не търси конспирация там, където няма такава. Ти си ми племенница, роднина си ми и аз искам да си на сигурно място тук.
— Въпрос на кръв, така ли? — попита тя. Досетила се беше, че може да се стигне до това.
— Може и така да се каже. — Той си пое шумно въздух. — Челядинке…
— Само дето — започна тя, но думите я давеха и тя отчаяно пришпорваше куража си, — ако се съди по всичко, бих могла да… бих могла да се закълна, че смяташ нея за своя плът и кръв, а не… а не… а не мен, изобщо.
Ето, изрече го най-после. И в залата се възцари мълчание. Тримата стояха като нажежени въглени, сритани встрани от клада. Зад Стенуолд Тото очевидно се опитваше да потъне в земята, стиснал ръце в юмруци върху престилката си. Че осъзна, че се тресе, не просто трепери, а се тресе толкова силно, та чак зъбите й тракат. Дишаше на пресекулки и усещаше, че всеки миг ще се пречупи и ще избухне в плач, с което съвсем ще оплеска нещата.
Стенуолд я гледаше напрегнато и Че реши, че й е много ядосан — достатъчно ядосан, за да я удари, — и се дръпна инстинктивно назад.
Не, той никога не я беше удрял, нямаше да я удари и сега. Но на лицето му имаше изражение, каквото Че не беше виждала преди. Беше много блед, все едно му е лошо, и изглеждаше много тъжен, тъжен и още нещо — сякаш изпитваше някаква вина или страх, за които си знаеше само той. Всичко това се изписа ясно по лицето му, после той се обърна към изхода.
— Аз… — промълви Че, но той вече я беше подминал. — Чичо… Моля те!
Той спря с гръб към нея, широките му плещи се бяха прегърбили.
— Тото — изрече той, без да се обръща, — никой няма да спечели, ако този разговор се разчуе.
Тото кимна отсечено — жест, който Стенуолд не би могъл да види, но двамата изглежда се разбраха без думи.
— Чичо… — подхвана отново Че. Той се обърна бавно и спокойно. Изражението му все така беше тъжно и замислено.
— Не може да дойдеш с мен, Челядинке — каза й. — Вършил съм много неща, за които после съм съжалявал. Няма да повторя същата грешка. Въпреки това съжалявам. Съжалявам за… Съжалявам.
Тото я видя как се хвърли разтреперана в прегръдките му, видя и нараненото, виновно изражение на Стенуолд. След малко чиракът се изкашля и възрастният мъж вдигна очи към него.
— Такова… атлетите всеки момент ще пристигнат за Игрите. Дали да не… идем да ги видим?
Стенуолд кимна благодарно.
— Прав си, разбира се. Хайде, Челядинке. Избърши си очите. — Той въздъхна отново. — Освен ако не греша, днес ще се убедиш отчасти в правотата ми. И дано това ти е достатъчно.


По протежение на цялото Патианско шосе, широкия северен път, който водеше до сърцето на Колегиум, се беше събрала тълпа. Богаташите и по-заможните занаятчии се бяха сместили нагъсто на няколкото реда амфитеатрални каменни стъпала, издигнати от началото до края на маршрута. Празненствата за откриването на Игрите и ритуалното посрещане на атлетите бяха по-стари и от Академията. Хора са сядали по каменните стъпала още по времето, когато градът се е казвал Патис, а бръмбарородните са били второкласни граждани и роби. По времето на Лошите стари дни.
Пред тези удобни стъпала се трупаха бедняците, прави, разбира се, но пък компенсираха с врява и смях. Да си беден, в Колегиум беше относително понятие, защото „бедните“ тук се радваха на предостатъчно работа, на канализация и на бистри кладенци с помпи, а в по-тежките години ги снабдяваха с безплатна храна от обществените складове. Едно управление в ръцете на учени, филантропи и богаташи беше като впряг от орел, рак и щука, но в Колегиум успехите бяха повече от провалите. И най-важното, открай време беше модерно да те виждат как участваш в благотворителни мероприятия в полза на по-нисшите класи. Дори най-алчният магнат държеше да демонстрира щедростта си, а дори фалшивата щедрост вършеше добрини.
Шумно вълнение се плискаше през множеството, вълна от звуци, която се придвижваше паралелно с напредването на атлетите. Хората проточваха вратове, бутаха се и някои дори слизаха на самото шосе, въпреки редкия кордон на градската стража, състоящ се най-вече от мъже на средна възраст с отеснели плетени ризници. Но присъствието им беше достатъчно, за да поддържа реда, а и всеки десети беше пазител, облечен с тежката броня от масивни стоманени плочки, която само бръмбарородните бяха достатъчно издръжливи да понесат. Развълнуваните зрители се сбутаха обратно на тротоара, но приветствените викове не утихнаха, дори напротив — преминаха в кресчендо, защото първи в града по Патианското шосе щяха да влязат най-добрите атлети на Колегиум.
Че стана от мястото си на стъпалата не защото държеше да види процесията, а защото всички около нея се изправиха. Реши да преброи колцина от участниците знае по име. Начело, понесла знамето на Колегиум в цветовете на града — златно, червено и бяло, — вървеше Брайруи Светкавицата, стройна жена с къса коса, единствената бръмбарородна в познатата история, печелила състезание по надбягване на къси разстояния. На крачка зад нея вървеше доста по-възрастен мъж, чието име Че не помнеше и който беше участвал в състезанията на дълго разстояние и в бронираните надбягвания още преди тя да дойде в града. До него, набит и оплешивяващ, вървеше Пинсер Някой си, който беше спечелил миналогодишния рецитал на епическа поезия. Зад тях пристъпяха още седемнайсет състезатели, някои ветерани, други млади надежди — спринтьори, скачачи, дуелисти, музиканти, борци и поети, и много от тях бяха тренирали в самата Академия.
Следващ по ред беше отборът на Хелерон и Че стрелна с поглед Стенуолд. Питаше се дали и чичо й като нея мисли за разгорещения им спор отпреди малко. Би дала какво ли не, ако Тото можеше да измисли машина, която да заличава необмислено изречените думи. Понякога в главата ти се загнездват неща, които никога не бива да обличаш в слово.
Стенуолд следеше с разсеян поглед колоната, но Че долавяше вътрешното му напрежение въпреки опитите му да го прикрие.
Хелеронският отбор, маршируващ под знамето на града със скарабей в бронзово, червено и черно, бе посрещнат с по-малко въодушевление от тълпата, но все пак получи своя дял от аплодисменти и шумно насърчение. Бяха бръмбарородни в огромната си част и заедно с Колегиум защитаваха честта на расата на състезателната арена. Че не знаеше имената им, но знаеше, че едрият бръмбарочовек, който носеше знамето, е шампион по стрелба с арбалет, а мравкородният зад него е ренегат от Тарк, спечелил си слава на безмилостен борец.
По традиция следващи в процесията бяха мравешките градове и Колегиум беше проявил суховатия си хумор, подреждайки ги по броя на медалите им в миналогодишните игри, наливайки масло в жаждата за победа на една раса, която по природа беше луда на тема съревнование. Приветствената врява дори се усили малко, защото последната група от движещи се под строй мравкоиди беше от Сарн, който през последните десетилетия на политически реформи се беше превърнал в най-близкия съюзник на Колегиум. Всичките си приличаха, със смугла кожа, правилни черти, стегнати в тъмни брони и до един подбрани от армията на града. Че ги разглеждаше с интерес, защото като състезатели мравкоидите неизменно оставяха отлични впечатления. Побиха я тръпки при вида на тези съвършено дисциплинирани войници, които набиваха крак в пълен синхрон и с вперен напред поглед, който не се отклоняваше и за миг в друга посока. Чудеше се какви ли нечути думи си разменяха в момента.
Приветствията поутихнаха, когато наближи следващият отбор — мравкоиди от Кес, които на Че се сториха не по-различни от предхождащите ги, освен по медния оттенък на кожата, а след тях наближиха и светлокожите мравкочовеци от Тарк. След като отборите от мравешките градове преминаха нататък, сред публиката плъзна недоволно мърморене заради зловещата празнина в колоната от атлети, която символизираше отбора на Век, отбор, който отдавна не участваше в Игрите. В Колегиум все още имаше много живи участници във войната срещу векските завоеватели. Стенуолд до днес помнеше лудостта и несигурността, с които войната беше белязала детството му.
Следващи в колоната бяха представителите на Селдис и Еверис, двайсетина паякородни, мъже и жени, и всичките красиви, продукт на природни дадености и козметични вълшебства. Че позна неколцина от миналата година — дуелисти, гимнастици и изящни поети. Съревнованието в по-грубите дисциплини паякочовеците оставяха на другите раси. Зад тях се появи комбинираният отбор от мухородните от градовете Егел и Меро, нестройна група от дребни хора, които хвърляха на множеството погледи, пълни с предизвикателство и тънък хумор. На тях по традиция се падаха повечето медали във въздушните надпревари и акробатиката, както и — пак по традиция — известна част от личната собственост на гражданите.
И накрая, разбира се, се влачеха представителите на другите две раси, които Равнините бяха успели да съберат за тазгодишния отбор. Бяха само единайсет, много по-малко от другите отбори, и девет от единайсетте бяха богомолкоиди. Гледаха отвисоко тълпата, която на свой ред ги гледаше отвисоко, и крачеха с убийствено изящество между двата бряга на колегиумското множество като пленени принцове, които отвеждат на заточение. Но все пак бяха дошли и презрението им не можеше да скрие този факт. Дошли бяха и щяха да си тръгнат с повечето медали от единоборствата. А случайната победа на някой мравкоид или паякоид само показваше колко добра е конкуренцията на Игрите.
Сред богомолкородните вървяха и двама други, със сива кожа и сиви дрехи, без нито един орнамент в облеклото, забили поглед в земята. Тези двама не бяха официални представители на планината Хейн, северно от Колегиум, където се намираше една от последните крепости на молецоидите. Тези тук бяха радикали, ренегати. Също като няколкото молецородни преподаватели в Академията, чиито лица от време на време се променяха, но чиято бройка незнайно как се запазваше все същата, те бяха изключението сред своите, малцината, които бяха съумели да видят света отвъд изолираните си домове. Днес зрителите ги гледаха с пренебрежителни усмивки — забавляваха се при вида на тези мистици от планината, тези досадни призраци от легендите, които и до днес се кланяха на фетишите си и дрънчаха с черепи, вкопчили се упорито в една епоха, която отдавна беше преминала в учебниците по история. Гражданите на Колегиум вече не таяха гняв към тази раса, чието господство беше засенчвало някога целите Равнини. Но не бяха забравили и никога нямаше да забравят, че молецоидите бяха господствали дори в Патис, предшественика на Колегиум преди революцията и промяната на името.
Че ги гледаше с почуда. Никога не беше срещала молецороден очи в очи. В Академията молецородните преподаватели водеха предмети, до които тя не би припарила, предмети, които воняха на мухлясала мистика и шарлатанство. Градското Събрание отдавна говореше под сурдинка, че е крайно време подобни анахронизми да бъдат извадени от учебната програма, но ето че молецоидите още си бяха там, в мрачните си малки кабинети, спарени стаи и полупразни аудитории.
Сред тълпата се усети раздвижване и Че се стресна, когато Стенуолд я стисна за рамото. А после й остана само да зяпа. Защото тази година в Игрите участваше още един отбор.
Бяха последни в процесията, поставени там, защото организаторите не знаеха, какво да правят с тях. Сърцето й се сви, когато видя знамената им, цветовете им, които се повтаряха неизменно в дрехите, в броните, дори в дръжките на оръжията им.
Черно и златно. Всичко беше в черно и златно.
И бяха мъже, от първия до последния. Някои бяха светли, други бяха смугли, повечето бяха русокоси и красиви, когато се усмихваха. А се усмихваха много — на хората, на небето, на града пред себе си. Някои бяха с ризници и брони, други със семпло скроени дрехи, но всички имаха къси мечове на коланите си. Не маршируваха в безупречно прави редици като мравкочовеците, но се движеха в крак, в синхрон. Ако беше видяла само един, Че сигурно би го взела за мелез, странен мелез, чийто произход е трудно да се определи. Сега, когато ги виждаха накуп, заедно, гражданите на Колегиум разбраха, че една нова раса, една нова сила се е настанила в Равнините.
Те се усмихваха открито и колегиумци отвръщаха на усмивките им, но някак притеснено. Всички знаеха, макар повечето да не се замисляха, че има и други раси между планините и Големия рид, на север и на изток. Но Равнините дълго време се бяха вглеждали в собствения си пъп, в собствените си проблеми — враждуващите градове-държави на мравкоидите, мълчаливите богомолкочовеци и молецоидите отшелници. Гражданите на Колегиум би трябвало да са по-бдителни, но истината бе, че делата на чуждоземците отвъд Равнините малко ги интересуваха. Знаеха, че в източен Хелерон хората въртят търговия с най-различни раси, които идват да търсят легендарните промишлени и занаятчийски стоки на бръмбарородните. Даваха си сметка, че присъствието на принц Салме Диен доказва съществуването на Федерацията, която се простираше на север отвъд Бариерния рид — непристъпната планинска верига, възпрепятстваща сериозно пътуванията в тази посока, — знаеха също, че нататък по Копринения път и отвъд морето се простират обширните и тайнствени Паешки земи, царства на несметно богатство и лукавост. Все повече разбираха, че източно от Хелерон, там, където до неотдавна имаше пръснати градове-държавици, сега се възправя обединена империя. Всеки сериозен търговец с интереси на изток се опитваше да грабне дял от все по-печелившия бизнес с империята. Протягаш ръка на тамошния народ и за нула време натрупваш богатство. Въпреки това множеството се размърда неспокойно, след като новодошлите отминаха нататък. Вездесъщото черно и златно, отсечената строева крачка, трудно контролираната енергия бяха нещо ново за тях. Достатъчно колегиумци имаха бизнес на изток, за да се знае, че осородните са войници, точно както и мравкородните са войници. Мнозина навярно бяха забелязали, че осоидите са много и че всичките носят усмивки, оръжие и униформа. Немалко дори бяха чували изказванията на един свой съгражданин, майстор Трудан май се казваше. И когато осородните атлети отминаха, едва след като им видяха гърба, хората започнаха да се споглеждат със съседите си и да се питат: „Ама ние наистина ли сме наясно с тая работа?“
Че не знаеше какво би мислила самата тя по въпроса, ако ръката на Стенуолд не тежеше върху рамото й и ако не беше присъствала на лекциите му. На уроците му по история, които не бяха като уроците по история на другите преподаватели, а далеч по-задълбочени и разностранни. Току-що отминалите атлети с великолепните униформи символизираха Империята на осите, а Стенуолд вече десет години предупреждаваше студентите си за заплахата, която тя представлява.


В нощта преди началото на Игрите цял Колегиум по традиция празнуваше. Таверните се изпълваха с мъже и жени, които обсъждаха достойнствата на чуждите и местните фаворити. Сключваха се шеговити облози с приятели и недотам обмислени облози с непознати. Стигаше се и до сбивания. В домовете на средната класа се организираха частни коктейли, а домакините се надпреварваха кои атлети и изпълнители да привлекат като гости.
Дуелистският отбор на Че трябваше да гостува във вилата на заможен зърнен магнат, макар за никого да не беше тайна, че отборът е поканен в своята целокупност единствено заради Тиниса, на която въпросният магнат беше хвърлил око. Партито не беше нищо особено. Домакинът беше успял да привлече група мухородни състезатели по бягане, които си тръгнаха още в края на първия час… и отнесоха със себе си част от сребърните лъжици. Освен тях почетен гост беше и миналогодишният шампион по поезия Пинсер, чиито епични стихове бяха провъзгласени за отлични от не особено обективните местни съдии, но неговата безличност и простовати маниери го правеха най-скучния и досаден събеседник на света. Партито сигурно щеше да свърши бързо и безславно, ако домакинът не беше подсигурил присъствието и на една от богомолкородните дуелистки. Жена с остри черти, светла кожа и руса коса. Ако се съдеше по изражението й, богомолкоидката не беше съвсем сигурна какво прави тук, затова пък несъмнено представляваше атракция. Заможните местни гости се тълпяха да погледнат отблизо този странен и безмилостен боец.
Всички домакини в града бяха направили и невъзможното да привлекат и някого от новодошлите осородни атлети, но всички се бяха провалили безславно. Осочовеците бяха минали под строй по Патианското шосе и оттам се бяха прибрали право в Академията, където Събранието ги беше настанило като свои гости. Градът жужеше от предположения и догадки и думата „осородни“ се чуваше често. Всички имаха въпроси за осоидите, които бързаха да зададат на познати и съседи, но изглежда, никой не можеше да им даде достоверни отговори.
До този момент Че се беше старала да избягва хората на празненството. Пинсер се беше опитал да я сгащи в един ъгъл, за да й рецитира някаква нова своя поема, която била (както сам прошепна с тревожно ококорени очи) донякъде „расистка“, но пък една млада дама навярно би я намерила за интересна?… Точно този разговор Че с радост би прехвърлила на Тиниса, нали все тя привличаше мъжете, но уви. След това се съсредоточи върху задачата да избягва Тото, който очевидно искаше да я заприказва. Съзнаваше, че постъпва нечестно и че на него сигурно му е дори по-гадно, отколкото на нея, но макар и случайно, Тото беше чул всичките ужасни глупости, които бе наговорила, и тя още не се чувстваше готова да го погледне в очите.
Накрая четиримата се събраха в градината на покрива. Нощта беше прохладна за разлика от задухата в къщата. От морето духаше приятен бриз, а въздухът наоколо им пееше с пиянското веселие на града. Тиниса приседна на зида като високопоставена дама, която дава аудиенция, а Че, изтощена от тежкия ден, се чучна умърлушено в краката й.
— Вече са тук, а? — подхвърли Че. — Не просто по някой търговец, дипломат или наемен войник, а цяла глутница. Или рояк, или каквото са там.
— И ти си изненадана? — изсумтя Тиниса. — Стенуолд откога предупреждава, че рано или късно ще се раздвижат.
— Сигурно съм си мислела, че ще е късно — измърмори тя.
Тото гледаше към нея или може би и към двете им. Че избягваше упорито погледа му.
— Дали наистина са толкова опасни, щом им трябваха години, за да стигнат дотук? — попита небрежно Тиниса.
Междувременно Салма се бе забавлявал с някаква неясна откъм правилата си игра, включваща големите колкото юмрук молци, които се блъскаха във фенерите — хващаше ги и после ги пускаше, и така отново и отново. Сега се изсмя кратко. Когато се обърна, на лицето му имаше несъмнен израз на превъзходство.
— Вие, равнинците, направо ме изумявате.
— Което никак не е трудно, о, чуждоземни мухоловецо. С какво те изумихме този път? — попита Тиниса.
— Ако аз не бях пристигнал в града ви, сигурно още щяхте да се чудите съществува ли наистина Федерацията на водните кончета, или е детска приказка. — Оформи чашка с шепи и молецът запърха между дланите му. — На самите ви граници разни хора крещят, а вие им обръщате гръб и затваряте прозорците, защото да се крещи е невъзпитано, а и виковете ви дразнят. Не е като осородните да са се крили през цялото това време. Не е като да не се възползваха максимално от всичко, което Равнините могат да им предложат.
— Ти винаги си знаел за осородните, нали? — поинтересува се Че. — Още отпреди да дойдеш тук и да се срещнеш с чичо Стен.
— Да, и твоят чичо знае, че аз знам. — Той разтвори внезапно ръце и обърканият молец литна обратно към фенера. За миг Салма й се беше сторил нещо непознато и опасно, загадъчен чужденец, пълен с тайни, помисли си Че. После пак стана старият Салма с постоянната усмивка, облегнал лакти на ниската градинска стена. Явно не беше в настроение да отговаря на повече въпроси.


Наконтен с най-хубавата си роба, извадена от нафталина и отпусната по спешност в талията, Стенуолд се чувстваше неудобно, а от колосаните ръбове кожата го сърбеше. Тъкмо ще е нащрек, реши той, което не би било излишно. Всъщност робата беше официалната му премяна на преподавател в Академията, с всичките дипли и остри ръбове, които вървяха по презумпция със статута му. Обикновено предпочиташе старите си изпитани дрехи, но този път щеше да се яви в официалното си качество, при това пред недоброжелателна публика.
И така, обратно към Амфиофоса, откъдето неотдавна си беше тръгнал ядосан — кръглата зала, в която заседаваше Събранието на знаещите и където преди революцията е бил центърът на властта. Междувременно драпериите по стените бяха подменени, а централната каменна плоча на тавана беше сменена — доста рисковано и с цената на истински майсторлък — с многоъгълен прозорец от цветно стъкло, който хвърляше снопове червена, златна и синя светлина из просторното кръгло помещение с амфитеатрално разположени скамейки около подиума за изказвания. Стенуолд беше седнал на последния ред и наблюдаваше мрачно вратите на преддверието. Близо половината членове на Събранието вече бяха заели местата си — преподаватели от Академията и магнати от града.
„Знаех, че ще дойде и този ден…“ Но не и по този начин. В интерес на истината, беше очаквал да пристигнат с мечове. Очаквал беше осоидите да покажат истинското си лице. А не чрез дипломатическо представителство и посланици, не с тези лукави средства.
Преди седемнайсет години осоидите биха изсипали армия пред портите на Тарк или Хелерон. Седемнайсет години бяха водили завоевателни войни и явно бяха намерили време да изучат и тънкостите на дипломатическия занаят. „Чудя се кои ли са били агентите им тук през цялото това време, агенти, които аз не съм усетил.“
Тихите разговори замлъкнаха и Събранието притихна, когато откъм преддверието отекнаха стъпки. Появиха се двама пазители с покрити от шлемовете лица и тромава стъпка под тежките брони. А там, зад тях, вървяха осоидите.
О, несъмнено си бяха научили урока. Стенуолд помнеше делегацията, която бяха изпратили в Мина — въоръжена до зъби, отправяща заплахи и искания. Тук обаче осоидите бяха заложили на подражанието, защото какво друго би подхранило по-добре егото на Колегиум? Водачът им, светлокос мъж с квадратна челюст, беше облечен в близко подобие на церемониалните роби, които се носеха в Академията, с пъстър кант в черно и жълто по края. Дори беше преметнал единия край на робата през ръката си, както правеха местните. Зад него вървяха още трима, единият от които очевидно беше охрана — на колана му нямаше меч, но от външната страна на ръцете му под китките стърчаха назъбени костни шипове, а уж небрежната му стойка издаваше характерното напрежение на готов за битка войник, което Стенуолд се беше научил да разпознава покрай странстванията си на младини. За разлика от господаря си той беше облечен в семпла бяла туника, по-подходяща за низш слуга или роб дори. Мъжът до него беше облечен по същия начин, но излъчването му беше коренно различно. Стенуолд беше по-добър наблюдател от повечето хора, защото се беше учил от паякородна преди много време, и веднага разбра, че този мъж, който уж стоеше в сянката на спътниците си, в действителност командва парада. Познаваше се по острите погледи, които хвърляше на останалите, както и по това, че те не смееха да го погледнат.
Четвъртият им емисар беше най-интересен — истинско попадение в десетката. Облечен беше в бледожълта туника с черен шарф и беше бръмбаророден, мъж на средна възраст и с благо изражение, който би могъл да се засели в Колегиум, без да предизвика и най-малкото подозрение. Но не беше местен, напротив — очевидно беше имперски поданик. С него Империята казваше: „Ние сме като вас“ и единствен Стенуолд знаеше колко невярно е това.
Старият Линео Тадспар пристъпи напред със стиснати пред себе си ръце, жест на гостоприемство, което водачът на делегацията копира моментално.
— Благородни гости от далечни страни — започна Тадспар. — Позволете да ви почетем с добре дошли така, както ни почетохте вие с участието си във Великите игри.
— Каква по-голяма чест от позволението да изпробваме куража си срещу най-добрите атлети на този град и неговите съседи? — Водачът на осоидите удостои с усмивка любопитната публика. — Позволете да ви се представя. Аз съм Годран и нашият народ ме праща като посланик пред вашето уважаемо Събрание. Този мъж е Талрик, моят главен адютант, който говори от мое име не по-зле от самия мен. — Посланикът посочи мъжа, в когото Стенуолд вече беше съзрял истинския ръководител на делегацията. „Естествено, че ще говори от твое име — помисли си историкът. — По-добре от самия теб дори.“
— Все пак предполагам, че за вас ще е най-удобно да разговаряте с моя приятел почитаемия Белоуерн — продължи с блага усмивка Годран и бръмбарородният член на делегацията пристъпи напред. Стенуолд не пропусна погледа, който бръмбарочовекът хвърли в движение към Талрик. „Моят приятел, значи? Добре ще е майстор Белоуерн да подбира внимателно думите си — прецени наум Стенуолд, — иначе дипломатическата му кариера може да свърши скоропостижно.“
— Благородни съветници от Колегиум — поде почитаемият Белоуерн с богат, приятен глас, — нося ви поздрави от Консорциума на достойните, в който участвам и аз. Спогодби като тази вече дадоха богат плод, а надявам се, вашите братя от Хелерон също не са имали причина да се оплачат. И докато мъже с по-атлетични фигури мерят сили на Игрите, надявам се сред вас да се намерят такива, които ще ми отделят време, за да поговорим за неща като търговски споразумения, дипломатически връзки, условия, спогодби и прочие. Сега, когато нашият народ се отваря за външния свят, ние държим да придадем официална форма на добросъседските и продуктивни отношения между вашите Равнини и Империята.
Стенуолд, който не отделяше очи от Талрик, забеляза лекото трепване на челюстта му и си даде сметка, че думата „империя“ се споменава за пръв път. Досега бяха говорили само за „нашите земи“, „нашия народ“ и други подобни. Очевидно Белоуерн беше стъпил накриво, но грешката му не беше фатална, защото самото споменаване на търговски споразумения и прочие вече беше предизвикало силно слюноотделяне сред гражданската квота в Събранието. В този момент посланик Годран сложи ръка върху рамото на Белоуерн и двамата се усмихнаха отрепетирано.
После дойде ред на колегиумци. Стенуолд ги гледаше как излизат напред един по един да се представят и да оповестят в коя сфера на бизнеса имат интерес. Не всички го направиха, вярно — някои останаха по местата си, защото гледаха отвисоко на тези странни чуждоземци, други, надяваше се Стенуолд, защото таяха съмнения. И наистина, по лицата на част от съветниците се четеше онова особено изражение на хора, които са прекалили с пикантно блюдо и вкусът му изведнъж е започнал да им нагарча. Обръщаха глави към него и в очите им се четеше зачатък на тревога, сякаш превъртаха наум прашасалите предупреждения, които Стенуолд им повтаряше вече две десетилетия. Дори най-алчните търговци би трябвало да са видели и чули достатъчно, за да знаят, че Стенуолд не ги е предупреждавал, воден от гол фанатизъм, и че опасенията му от плановете на Империята са имали своята подплата. А сега Империята беше тук, в самия Амфиофос, усмихваше се и говореше. Но очите на пратениците й бяха много студени.
— Моля! — извика старият Тадспар, за да привлече вниманието на всички присъстващи. — Моля ви, защо да не се… освежим малко? — Даде знак и откъм преддверието се появи фигура от лъскава стомана и мед. Оформена беше по подобие на облечен в роба бръмбаророден, който носи табла в ръце, а от вътрешността й се чуваше глух кънтеж на лостове и зъбни колелца. Фигурата се понесе право към посланиците и Стенуолд със задоволство отбеляза изненадата им, която граничеше със страх. „Собствените ви занаятчии май не са стигнали чак толкова далеч, а?“ Видя как ръката на Талрик потрепва. Осородният не посегна към липсващия меч, а само разпери пръсти, изпъвайки дланта си. Съветниците се позабавляваха за кратко с объркването на чужденците, когато машината спря в средата на залата с все подноса и пълните чаши. След миг на двоумение гостите се присъединиха предпазливо към гощавката, поднесена от механизирания „бюфет“. Междувременно първата вълна от благопожелатели се беше отляла и Стенуолд видя, че старият Тадспар се опитва да дръпне на една страна посланик Годран. Изправи се и тръгна през множеството към тях.
— … наистина забележително, майстор Годран — мърмореше Тадспар, когато Стенуолд се приближи достатъчно, за да ги чува. — Постиженията на вашата империя са поучителни за всички нас. Не е за вярване колко сте напреднали за толкова кратко време и какво благоденствие сте постигнали. — Погледът му се спря върху Стенуолд над рамото на Годран и побърза да отмине нататък. — Ние разбираме, че войната може да бъде огънят, в който се кове една велика държава… но от друга страна, войната, разбира се… — Старецът се усмихна смутено. — Тук, в Колегиум, ние ценим философите. Знаете как те винаги се стремят да мислят за всичко.
Усмивката на Годран цъфна бързо и с лекота.
— О, майстор Тадспар, та ние едва наскоро се отърсихме от разрушителната война, която Федерацията ни натрапи. Толкова много предстои да се построи наново и да се поправи. Дори изхранването и обличането на населението ни е монументална задача сама по себе си. Ние сме като онзи мъж, който цяла нощ се е карал с жена си и на сутринта никак не му се ходи на работа.
Думите му бяха посрещнати с лек смях и Стенуолд си помисли: „Дори колегиумските шеги са наизустили.“ Понечи да се обади, но видя, че към него се е отправил друг от историците в Академията, вдигнал ръка да привлече вниманието му. Стенуолд го пресрещна, така че осоидите да не чуят разговора им.
— Майстор Трудан.
— Майстор Чертан.
По-младият мъж вдигна примирително ръце.
— Майстор Трудан, Събранието ме помоли да ви предам една молба.
Стенуолд се усмихна суховато.
— Ами предайте я, майстор Чертан.
— За никого не е тайна какво мислите вие за нашите нови гости — каза троснато Чертан.
— Старал съм се да разяснявам мнението си при всяка възможност — отвърна с равен глас Стенуолд.
— Някои от колегите искаха да наложим възбрана върху присъствието ви днес, но не открихме прецедент, на който да се позовем. Трудан, това навярно е най-важната посланическа мисия, която е пристигала в Колегиум от години.
— С това няма да споря — кимна Стенуолд.
— Събранието не приема възгледите ви за тези хора — продължи сопнато Чертан. — Как бихме могли да вярваме в цивилизацията, ако приемем за възможни вашите теории за чудовищни държавни формирования? Но…
— Но?
Чертан стрелна с поглед през рамо осоидите.
— Но ако предположим, че сте прав — аз, разбира се, не го вярвам, никой не го вярва, — но ако просто предположим, че сте прав…
„Ужасе`н е — осъзна изведнъж Стенуолд. — Чук и клещи, този тип знае, че съм прав, и е уплашен до смърт.“
— Ако предположим, че сте прав — повтори Чертан с внезапно предрезгавял глас, — какво трябва да направим? Не е ли все пак по-добре да караме полека, вместо да ги провокираме?
— Боите се, че ще ги разоблича публично като чудовища и убийци. Повярвайте ми, нямам намерение да провокирам тези хора, нито да говоря с тях дори. Хайде, върнете се при другите да празнувате — добави с подчертана ирония Стенуолд. — Гледайте си кефа. — Виждаше спорните посетители над рамото му. Докато Годран и неговата бръмбарородна креатура се здрависваха наляво-надясно и говореха любезности, Талрик гледаше право към Стенуолд. Погледите им се сблъскаха. Стенуолд изтръпна. Защо му се струваше, че е виждал този мъж и преди, като един сред много войници? Талрик изглеждаше твърде млад, за да се е сражавал при Мина. Но ето че осочовекът му кимна като на стар познат, жест, предназначен лично и единствено за Стенуолд.
„Познавам те.“ Едно кимване, а казваше толкова много. „Не си мисли, че аз, че ние не знаем всичко за теб.“


Минаваше полунощ и прозорците в Колегиум гаснеха един по един, а улиците тъмнееха в мъждивата светлина на газените фенери. Тиниса и Че вървяха към вкъщи, след като се бяха разделили с Тото на пресечката към Палатата на милосърдието, където той държеше една стая. През цялата вечер Тото се беше опитвал да я заговори и Че го знаеше отлично. Когато се разделиха, изражението му беше толкова печално, та тя почти съжали дето го е отбягвала така упорито, но — след дъжд качулка.
Салма, разбира се, не беше с тях. Той — с което вбеси Тиниса — си беше тръгнал рано-рано от партито под ръка с онази атлетка, богомолкородната от Нетион.
— Дано да го изяде — беше подхвърлила небрежно Тиниса, но после откри, че мисълта продължава да я гложди отвътре. Когато Салма забърсваше някое от местните момичета — запленени от чара му бръмбарородни девойки, към които той не би могъл да изпитва нищо сериозно, тогава Тиниса нямаше нищо против. Не е като тя да не флиртуваше под път и над път със синчета на индустриалци или млади мравкородни офицери, отделили се за пръв път от родния дом. С някои стигаше до леглото, с други — не, но всички й правеха подаръци и я гледаха в очите. В края на краищата, тя беше паяк по рождение, ако не и по възпитание. Предеше и поддържаше паяжината си така, както един войник се упражнява с меча, защото един ден можеше да й потрябва за нещо сериозно. Но тази богомолкородна… Салма й се беше поклонил дълбоко, сякаш изпълняваше сложен ритуал от традициите на своя народ, а тя, която допреди миг изглеждаше отегчена и самотна, отвърна на поклона му и го хвана за ръка. А ако се вярваше на мълвата, богомолкородните не се отнасяха лековато към нищо, включително и към партньорите си.
Когато стигнаха вкъщи, завариха Стенуолд да ги чака. Усетиха аромата на лулата му още от входа, затова надникнаха през вратата на кабинета. Той седеше в любимото си кресло, богомолска направа с мека тапицерия и изящна дърворезба, пушеше и гледаше в огъня.
— Чичо? — повика го Че. — Аз… ние мислехме, че вече си си легнал.
— Влизайте. И двете — покани ги Стенуолд, без да сваля поглед от пламъците в камината. — Другата половина от „Великолепните“ с вас ли е? Не, виждам, че ги няма. Тогава ще говоря с вас двете сега, а с тях ще говоря утре сутрин.
— Става въпрос за осородните, нали? — предположи Че.
— За тях, да. Тиниса, готова ли си да потеглиш с мен за Хелерон утре?
— И да пропусна Игрите? — отвърна, без да мисли, тя, после добави: — Ами, да, сигурно бих могла…
— Събери си нещата. Малко багаж, много оръжие. — В гласа на Стенуолд звънтеше напрежение. — Чаках с години… а сега всичко става изведнъж. Ама и аз съм един „танцьор“.
Тиниса разбираше какво има предвид Стенуолд, но тонът му никак не й хареса. Паякородните наричаха „танц“ негласната политика, която дърпа конците в управлението на един град. Канеше се да го разпита, да изкопчи повече информация, но тази едничка дума я спря. Положението очевидно беше сериозно и не търпеше отлагане. Обърна се и тръгна към стаята си на горния етаж.
— И дума не искам да чувам — предупреди Стенуолд, след като Тиниса си тръгна. Че стисна юмруци и замълча. — Няма да скучаеш тук. Ще имаш куп неща, които да свършиш вместо мен, докато отсъствам. Знам, че очакваш да чуеш друго, но истината е, че си ми нужна тук. А и наистина държа да си на сигурно място, Челядинке. Повярвай ми.
„Ами другите? Те какво?“ Но Че знаеше, че другите, дори Тото, биха имали шанс да се спасят от меч и стрела. Стенуолд я беше преценил и оценката не беше в нейна полза. Вярваше му, че иска да я държи далеч от опасностите, но от това болката й не намаляваше.
„Вече няма място за спорове, щом тръгват утре.“ Тази мисъл се оказа неочаквано успокояваща. Оставаше й да играе ролята на послушна племенница. Така той щеше да има една тревога по-малко и вероятно да се грижи по-добре за себе си. Тази игра Че можеше да я играе.
— Щом ще тръгваш утре, добре е вече да си лягаш, чичо — каза тя. Стенуолд изсумтя в знак на съгласие и се надигна от креслото.
— Хайде — махна й той и тръгна нагоре по стълбите. — Утре пак ще си поговорим.
На стълбищната площадка имаше прозорец с изглед към Сипланското шосе и морето. Стенуолд вече го подминаваше, но Че спря насред крачка. Прозорецът беше отворен.
— Чичо… — успя да викне предупредително тя, а другото потъна в яростния рев на Стенуолд.
На площадката, точно пред него, имаше човек с тъмно наметало. Острието на къс меч улови светлината. Явно беше чакал в сенките на площадката, тихо и търпеливо. Сега обаче се раздвижи мълниеносно.


6.

Стенуолд залитна назад, на косъм от профучалото пред гърдите му острие, после замахна с тежката си ръка и фрасна нападателя по главата. Мъжът отхвърча към стената и Стенуолд се хвърли отгоре му с голи ръце. Уви, онзи се оказа достатъчно бърз и късият му меч отвори рана в ръката на Стенуолд. Бръмбарът отстъпи с вик на болка, блъсна се във вратата на спалнята си, тя се отвори под тежестта му и той залитна заднишком в стаята.
Че не се поколеба. Хвърли се към тъмния силует, който тъкмо се обръщаше, за да последва чичо й. Вече беше извадила инстинктивно ножа, който носеше навсякъде за самозащита. Беше от малките, с едва десетинасантиметрово острие. Че замахна трескаво към гърба на непознатия, после още веднъж и всеки удар раздираше плат и плът. Чу, че на стълбите има още някой, а това не предвещаваше нищо добро. Нападателят на Стенуолд вече се беше обърнал към нея и за момента я държеше на разстояние с меча си. Не бързаше да нападне — заради мрака не беше разбрал, че има насреща си недорасло момиче със смешно ножче. По стълбите обаче се качваше мъж с тъмни дрехи, строен, с дълъг меч в едната ръка и къс в другата. Но преди да е използвал някой от тях срещу Че, в битката се включи Тиниса.
Беше си събирала багажа за опасното пътуване според указанията на Стенуолд, така че рапирата беше в ръката й, тънко дълго острие, достоен съперник за дългия меч на новодошлия. Тиниса отскочи назад, когато мъжът я нападна, но парира навреме удара му, отклонявайки и двете остриета настрани. Той беше бърз, с лека стъпка и я засипваше с удари от всички посоки. Тиниса посрещаше с лекота атаките му, но онзи дебнеше за пролука с късия меч в другата си ръка и не й даваше възможност сама да премине в нападение.
Междувременно, нещо в стойката на първия нападател се промени и Че разбра, че мъжът й е взел мярката като слаб противник. Не го чака да събере мислите си, а нападна решително. Той тъкмо изтегляше меча си назад за удар, когато Че му налетя приведена с цялата си тежест и заби рамо в гърдите му, разминавайки се на сантиметри с острието на меча. При сблъсъка остана без въздух, политна назад и щеше да падне, ако не бе сграбчила инстинктивно туниката му. Успяла беше да го резне и този път, отваряйки плитка рана на хълбока му. Увиснала на колана му, тя посегна тромаво да хване меча, докато мъжът се мъчеше да я махне от себе си. Бяха толкова близо един до друг, че младата жена усещаше киселата миризма на бира в дъха му, надушваше дори чернилото, с което се беше опитал да прикрие лъскавината на меча си. Той все така се опитваше да я отхвърли на ръка разстояние, за да я прободе, но тя се държеше упорито за колана му и на свой ред се опитваше да го намушка с ножчето.
Тиниса изчакваше следващата атака на своя противник. Вече имаше някаква представа за способностите му. Беше бърз, но му липсваше въображение, ударите му бяха като по учебник. И когато се хвърли отново към нея, тя се мушна под меча му. Той замахна с лявата ръка, както можеше да се очаква, но Тиниса го изпревари и отскочи извън обсега му. Идеята й беше, подминавайки го, да му среже гърлото с острия като бръснач ръб на рапирата си, но той направи крачка напред, закривеният предпазител на рапирата й се удари в челюстта му и краката им се преплетоха. За миг и двамата загубиха равновесие.
Тиниса усети перилото с гърба си, после то се сцепи под общата им тежест и те пропаднаха към преддверието на долния етаж. Но Тиниса имаше свободна ръка, а мъжът нямаше. Тя го дръпна силно, докато се прекатурваха, с идеята да го тласне пред себе си.
Като видя другаря си да изчезва, първият нападател изпсува и най-после успя да срита Че настрани. Тя се строполи тежко на пода на стълбищната площадка. Стискаше отчаяно ножа си и го размахваше заплашително към мъжа. Той спря да си поеме дъх. В преддверието долу дрънчаха мечове.
— Ти! — изрева Стенуолд от прага на стаята си. Убиецът се завъртя към него и застина.
Застина заради оръжието, което Стенуолд беше насочил към него. Не какво да е оръжие, а арбалет без рамене, огромно, тежко чудовище с четири цеви, от които зловещо се подаваха главите на метални стрели, толкова дебели и дълги, че приличаха повече на копия. Че го знаеше под името „пронизвач“, знаеше и че някъде във вътрешността му има солидно количество огнепрах, което само чака да докоснеш едно лостче, за да избухне.
Убиецът остана неподвижен. Стенуолд го огледа спокойно от глава до пети въпреки кръвта, която попиваше в собствения му ръкав.
— Остави бавно меча на пода и току-виж…
Но Че видя, че мъжът се готви да нападне, вероятно с надеждата да изпревари Стенуолд, замахна с ножчето и го заби с всички сили, приковавайки крака му към пода. В същия миг Стенуолд натисна спусъка. Двойният заряд от огнепрах избухна в затвореното пространство на пронизвача и произведе звук толкова силен, че сякаш погълна целия свят, поне тяхната къща със сигурност. Убиецът литна във въздуха, прелетя цялото разстояние до отсрещната стена и остана да виси там, забоден с три от стрелите. Четвъртата, която не бе срещнала пречка от човешко естество, се беше забила толкова надълбоко в стената, че върхът й сигурно стърчеше от другата страна.
Тишината, която се спусна след това, подправена с киселявата миризма на взривения огнепрах, беше абсолютна.
— Къде е… Тиниса? — попита на пресекулки Стенуолд. Че посочи мълчаливо надолу.
Хвърлиха се към счупеното перило и погледнаха към преддверието. Тиниса беше там, права, а вторият нападател лежеше като захвърлена кукла на пода пред нея. Тиниса стоеше с наведена глава, гледаше първия човек, когото беше убила в живота си, и стискаше в ръка лъскавата от кръвта му рапира.
Че чу как чичо й си поема рязко дъх.
— Чук и клещи — промълви той. — Съвсем същата е.
Че зърна проблясък в очите му, белег на просветление, което нямаше нищо общо с Тиниса. Обстановката очевидно беше различна, както и мъртвецът долу, но нещо в мизансцена, в самия миг на неподвижност и съзерцание го беше сварило неподготвен. За част от секундата той се подмлади с двайсет години, озова се някъде другаде, изгубил се в обятията на отдавнашен спомен.
А после Тиниса вдигна поглед към него, бледа, с широко отворени очи. Стенуолд се спусна на бегом по стълбите и я прегърна силно. „Първата смърт“ — мислеше си той. Настигна го спомен за кабинката на един ортоптер в Мина и за онзи войник в черно и златно, който полита назад към смъртта си. „Първата смърт, която причиняваме със собствените си ръце, винаги е трудна.“ Но тя щеше да го преживее, несъмнено. „В кръвта й е.“
После Тиниса го отблъсна, втурна се към Че и я стисна за ръката.
— Добре ли си? Стори ми се, че онзи те е хванал натясно.
Че примигна насреща й.
— Чичо Стен го уби. — Не беше очаквала подобно съпричастие от доведената си сестра.
— Искам да направите нещо за мен — обърна се и към двете им Стенуолд. Седнал беше на едно канапе в преддверието. Мъртвецът лежеше в краката му. — Едната да изтича за доктор Никрефос, бързо.
— Доктор Никрефос? — попита изненадано Че. — Не трябва ли да те види истински лекар?
— Той е дърт шарлатанин, знам — кимна Стенуолд. — Но разбира от отрови. А тези убийци… не разчитаха единствено на стомана.
Тиниса изхвърча през вратата моментално. Че остана да зяпа глуповато чичо си и да изстива вътрешно.
— Но ти… Не може да…
Стенуолд разтегли устни в нещо като усмивка.
— О, аз съм стар бръмбар, не забравяй, Че. Вътрешностите ми са направени от волска кожа. Нужно е нещо повече от отровното острие на уличен бандит, за да ми види сметката. Все пак може би е добра идея да презаредиш пронизвача. Резервни стрели и огнепрах има в моята стая.
Тя хукна като подгонена по стълбите, оставяйки го за кратко насаме с мислите му. Стенуолд дръпна наметалото на убиеца, чийто край покриваше лицето му. Смесеният произход не можеше да се сбърка, беше като печат върху кожата — в този случай истински коктейл от паешка, бръмбарска и мравешка кръв. Другият беше чиста проба мравкороден ренегат, така че отпорът, който му беше дала Че, си беше истинско чудо.
— Местни таланти, тези двамата — промълви той сам на себе си. Не бяха осоиди, нито такива, с които Империята на осите би имала вземане-даване. Играта очевидно се беше променила.
Че се върна, зареждайки в движение пронизвача.
— Дали Салма и Тото също не са в опасност? — попита тя.
— Тази нощ? Едва ли. Но утре… кой знае. Челядинке, налага се да променя плановете си.
— В какъв смисъл да ги промениш?
— Резервирал съм четири места на „Небесен“ за утре. Ти също ще пътуваш. Целият личен състав на „Великолепните“ потегля.
— Но нали каза…
— Плановете затова са планове, защото подлежат на промяна. Налага се да остана тук още малко, да довърша някои неща. Когато мога, ще дойда при вас. — Вдигна ръка да спре напиращите й възражения. — И не го казвам като евфемизъм на „повече няма да се видим“, Челядинке. Никога не съм вярвал в щурави лозунги от сорта на „свобода или смърт“. Ще дойда при вас в Хелерон, но на първо време, както вече споменах, искам ти да си на сигурно място. Звучи откачено, но май ще си в по-голяма безопасност с моите хора в Хелерон, отколкото сама с мен тук.
Тиниса нахлу през вратата, повлякла след себе си прегърбен старик с посребрена коса. Че отстъпи несъзнателно при появата на стария молецороден. Виждала го беше в Академията, но той водеше някакъв позорен предмет, от който благоразумните млади бръмбароиди страняха. Беше истинско олицетворение на вещер от детските приказки — с дълга и мазна сива коса, а дръпнатите му очи бяха бели и празни, без ирис или зеница.
— Майстор Никрефос — поздрави го Стенуолд. — Нуждая се от услугите ти.
Молецородният се изсмя през зъби.
— Вярващ най-после, а? — прошепна той толкова тихо, че момичетата се напрегнаха, за да го чуят. — Не? Е, няма значение. Тази сутрин ти бях длъжник. Утре вече няма да бъда, хм?
— Виж, ела и почвай да дрънчиш с кости или каквото там ще правиш — изръмжа Стенуолд. — Свърши си работата и смятай дълга си за платен.


Стенуолд беше излязъл някъде още преди Че да се събуди с глождещо чувство на тревога под лъжичката. А при вида на потрошения парапет събитията от предната нощ я фраснаха право между очите.
„Светът е полудял окончателно.“
Гледала бе как Никрефос разиграва театрото си над раната на Стенуолд и бе скърцала със зъби от дълбоко объркване. Това неговото не беше докторлък. Вместо да промие и зашие раната, той измърмори някакви заклинания над нея, изгори стиска горчиви билки и привърза малка торбичка с неизвестно съдържание към ръката на пациента. През цялото време Стенуолд седя търпеливо, смуглата му кожа бе посивяла от болката или от отровата, и остави шарлатанина да си шарлатанства на воля… а накрая дори му благодари.
След като молецородният си тръгна, Че притисна чичо си.
— Какво беше всичко това? Не ми казвай, че вярваш в тия глупости като някой… като някой доверчив дивак!
Стенуолд вдигна рамене.
— И аз като теб не откривам никакъв смисъл в действията му, но съм виждал доктор Никрефос да връща от прага на смъртта човек, когото всички истински лекари в този град бяха отписали.
— Но той почти не докосна раната!
Стенуолд сви отново рамене… после примижа.
— Лесно е да отхвърляш с пренебрежение сенките, когато лампите са запалени — каза единствено той, след което се прибра в стаята си.
А рано тази сутрин вече беше излязъл по работа, но не и преди да остави на Че и Тиниса бележка с „подробни“ инструкции.
„Задната стаичка в таверна «Мерая», третия час след зазоряване. С все багажа.“ И това беше всичко.
Двете момичета тръгнаха заедно, буквално рамо до рамо, защото по време на Игрите улиците бяха пълни с чужденци. Някои бяха просто търговци и занаятчии, но други изглеждаха съмнителни. В десетницата на Игрите се продаваха и купуваха повече стоки от всякакво естество, отколкото през целия предхождащ ги месец. Както си им беше обичаят, бръмбароидите се възползваха докрай от търговските възможности, които събитието предлагаше. По пътя от вилата на Стенуолд до таверната момичетата се разминаха с група наемници ренегати от Век, които вървяха изпъчени, все едно цялата улица е тяхна. Видяха робовладелец от Тарк да говори с двама паякородни купувачи — макар притежаването на роби в Колегиум да беше забранено, нищо не възпрепятстваше препродаването им на хартия. Имаше мъже, които приличаха на разбойници, дошли с надежда да пробутат плячката си; благородници от земите на паяците с все антуража си; богомолкородни наемни убийци с празни погледи… Извадиха късмет, че стигнаха до таверната без някой нов кандидат-убиец да им скочи от тълпата. И двете държаха ръце близо до оръжията си, Тиниса беше с обичайната си рапира, а Че беше препасала истински къс меч хелеронска направа. Когато отново я нападне убиец, щеше да го посрещне със сериозно оръжие, а не със смешното си ножче.
Таверна „Мерая“ беше издържана в дискретен мухороден стил, с толкова ниски врати, че трябваше да се навеждаш, за да минеш през прага, с пръстен лепеж и резбовани дървени колони в три от страните, и с широко отворени капаци на четвъртата. Едва прекрачиха прага и миниатюрният собственик скочи да ги посрещне.
— Дами, дами, хайде, не е нужно да ви зяпат всички тези груби мъжища. Елате, има една частна стаичка за вас, да? — Вдигна рошавите си вежди и Че кимна бавно. Чичо й Стен явно не си беше губил времето.
Задната стаичка си беше истинско свърталище в стила на мухоидите без компромисите, направени за удобство на туристите в големия салон. Масата беше петнайсетина сантиметра висока и наоколо й бяха подредени възглавнички вместо столове. И най-важното, в тавана имаше капак, през който можеха да избягат за нула време към уличката зад таверната. Мухоидите никога не оставаха без резервен изход.
— Сигурно е пратил указания и на другите двама — предположи Че.
Тиниса кимна мълчаливо. Днес изобщо не говореше много, от сутринта да беше казала най-много десетина думи. Че се вгледа в лицето й, но майсторски положеният грим скриваше евентуалните следи на безсънна нощ.
— Какво има? Заради снощи ли? — каза накрая тя.
Тиниса я погледна и задържа погледа й.
— Ти… никога не си убивала човек, нали? — попита тихо паякородната.
Че вдигна уж небрежно рамене.
— Можех да убия оня тип, дето резна чичо Стен. И аз го боднах… няколко пъти.
Тиниса продължи да я гледа в очите, докато най-накрая Че не призна:
— Добре де. Не съм. Просто се бих, както го правим във Форума на умелите. Преди не си бях давала сметка, че може да е… истинско.
— Аз го убих — промълви Тиниса и сведе поглед към ръцете си. — Умееше да върти меча, но аз го убих. — После извади внимателно рапирата от изящната й ножница и Че си спомни колко беше завиждала на Тиниса, когато Стенуолд й я подари. Беше красиво оръжие паешка направа. Като цяло паякородните не бяха най-добрите ковачи, но към някои конкретни аспекти на занаята проявяваха интерес и изработката на мечове беше един от тях. Рапирата на Тиниса беше копие на богомолските рапири, с извит назад предпазител за ръката с формата на огънати навътре листа, а острието се стесняваше постепенно, наточено като бръснач и от двете страни. Истинските богомолски рапири бяха редки и много скъпи и Стенуолд така и не беше успял да открие оригинал. Може да бяха горски диваци, които си нямат и понятие от великите технологични достижения след революцията, но когато богомолкочовеците правеха меч, лък или друго изделие, го правеха с умение, усъвършенствано от векове.
— Трябваше да го убиеш — каза сериозно Че, все така загледана в рапирата. — Иначе той щеше да те убие. Недей да се измъчваш.
— Почувствах се… — Тиниса стисна устни до побеляване. — Почувствах се толкова жива.
— Жива ли?
— В онзи миг, когато преодолях гарда му, беше като… Ако искаш вярвай, но беше прекрасно. Забравих всичко друго. В онзи миг не мислех нито за теб, нито за Стен. Знаех само, че съм спечелила и че това е добре. Адски добре.
Че си спомни реакцията на момичето след битката. Явно Тиниса се беше опитвала да компенсира угризенията, които би трябвало да изпитва, но които така и не бе открила в себе си.
— Ами, не знам, аз… — започна тя и точно тогава, за неин късмет, ханджията въведе Тото и Салма в стаичката. Тото приличаше на вързоп в дългото си безформено палто и с брезентова торба през рамо, така че ако бяха привлекли нечие внимание по пътя си насам, вината не ще да е била негова. Салма, от друга страна, беше известен с начина си на обличане. Винаги следваше последната мода и залитането към кича не му беше чуждо. Днес беше потънал дълбоко в диплите на роба с висока яка и изящна кройка, която — както гласеше лафът — беше почти достатъчно великолепна да й посветят отделна катедра в Академията. Издържана беше в преливащи се сини, зелени и червени нюанси, а по края на богатите й дипли имаше кант от златисти плочки.
— Като какъв точно си се маскирал пък ти? — подразни го Тиниса, възвърнала обичайното си хладно спокойствие. — Или Стен ти е заръчал да се нагиздиш като умопобъркан чужденец?
— Не съм аз виновен, че никой в това изостанало провинциално градче не се облича като хората — отвърна Салма. — Какво трябваше да направя с робата си? Да я зарежа тук?
— Нямаш ли… багаж? Чанти някакви?
Салма разтвори робата си. От вътрешната страна беше подплатена с обикновен син плат без финтифлюшки, затова пък с множество джобове. Имаше си дори пришита ножница, съдържаща къс меч със странна форма.
— Ясно ли ти е, че снощи някой се опита да ни убие? — захапа го Тиниса, макар че Салма не би могъл да знае за случката. — Е, сега поне няма да стрелят по мен, щом си имаме ходещо чучело в групата.
— Опитали са се да ви убият? — възкликна потресен Тото.
— Опитаха се да убият чичо Стен — внесе необходимата поправка Че, — но ние се оказахме на пътя им. Убийците, те… мъртви са и двамата. — Спомни си как накрая бяха повикали градската стража, която Стенуолд отпрати с все труповете и известно количество монети вместо отговори. Всички, включително Стенуолд, се преструваха, че нищо особено не се е случило. Явно така постъпваха онези, чиито тайни биха пострадали от излишното любопитство на властите.
Точно тогава се появи и Стенуолд без много шум.
— Добре — каза делово, като видя, че всички са се събрали. Последва примера им, настанявайки се на пода до масата, но така, че вратата да е откъм дясната му ръка, а не зад гърба му. — Време е да си кажем някои истини — подхвана той. — Макар че ако не съм сбъркал драматично в преценката си за вас, едва ли ще се изненадате особено. Че и Тиниса са слушали до втръсване лекциите ми в Академията, Федерацията на Салма има горчив опит от първа ръка с поведението на Империята, а колкото до Тото…
Младият занаятчия преглътна шумно.
— И аз подочувам някои неща, майсторе.
— Е, какво искаш да направим? — обърна се Че към Стенуолд. — Във връзка с осоидите, имам предвид.
Той кимна.
— Равнините не са се променяли — поне по отношение на политическия баланс — вече колко… петстотин години. Не е за вярване, но ако не броим обичайното кресливо съперничество между градовете-държави на мравкоидите, положението не се е променило съществено от революцията насам. Е, хората живеят по-добре на някои места, но постигнатият политически баланс е съумял да се запази непокътнат, и то не заради външен натиск, а заради собствената ни грижливо поддържана изолация. — Колкото и да се опитваше Стенуолд, и сега не успя да се отърси от даскалския тон. Говореше все едно е застанал пред зала със студенти. — А и светът отвъд нашите граници сякаш се е наговорил да ни съдейства. Паешките владения оттатък Еверис винаги са гледали на нас като на източник на ресурси, на забавление и на зандан с един-единствен изход. Бариерният рид ни откъсва от севера толкова успешно, че повечето равнинци не знаят нищо за дома на Салма, нищо освен името — Федерацията. За наш късмет сънародниците му така и не проявиха желание да ни наложат цивилизацията си. Дотук прав ли съм, Салма?
— Малко крайна, но иначе точна преценка — съгласи се ученикът му.
— А на изток… Е, там има основно пустиня, а малкото обработваема земя е заета от разнородни градове-държавици и номадски племена, хора бедни и изостанали. Или така поне пише в учебниците. Да, но за последните две поколения всичко това се промени, продължава да се променя и ще се променя по-бързо, отколкото ние можем да го осмислим.
Той въздъхна, после продължи:
— Като ви гледам сега… ме налягат спомени. Не бях много по-голям от вас, когато тръгнах на изток с неколцина луди глави като мен да проверим дали са верни тревожните новини, които пристигаха от онази част на света. И да, бяха верни, защото там се надигаше нова сила. Осородните, които в старите източници се описват като враждуващи помежду си варвари, бяха създали империя. И империята им беше разширила границите си почти до Хелерон и Тарк. Има един град на име Мина… — Спомените го заляха и той стисна очи. — Бяхме там, когато Мина падна и се превърна в поредното парче от мозайката, за която мечтаят осородните. Един свят — една империя, ако трябва да го определим с две думи.
— Но това е било преди колко… двайсет години? — възрази Тиниса. — Къде са те сега? Защо не са превзели Хелерон? Защо армията им не е пред портите на Колегиум?
— Колкото до Хелерон, там добре познават осоидите. Всъщност, хелеронските търговци натрупаха богатства от търговия с военната им плячка, купуват от тях заграбеното и им продават произведени от бръмбарочовеци оръжия. Гледат на осоидите като на поредния град-държава, който води постоянни битки и не подлежи на промяна. Имаше един момент, по времето на войната между Империята и Федерацията, когато част от първенците на Хелерон прогледнаха за заплахата, която пълзеше към собствения им дом. Но тогава осоидите дойдоха с договори и обещания, подписаха маса споразумения, в които декларираха на хартия, че Империята им няма да се разширява оттатък Мина. И понеже търговските печалби продължиха да нарастват, хелеронските магнати си затваряха очите за вида стоки, към които проявяваха интерес осородните. А и да има такива, които не са си затворили очите, тях ги е споходила скоропостижна смърт. Колкото до това какво прави армията им… Салма, мисля, че на този въпрос ти най-добре можеш да отговориш.
Усмивката на Салма стана по-широка, но и по-студена.
— Когато толкова лесно се съгласи да ме вземеш за ученик, доста се чудех какво точно знаеш — каза той.
Другите трима го гледаха колебливо, сякаш не знаеха какво да мислят, и той поклати глава.
— Когато дойдох в Колегиум, беше минала само една година от края на Дванайсетгодишната война. Дванайсет години военен конфликт между моя народ и осородните.
Младежите бяха свъсили съсредоточено вежди, опитвайки се да осмислят казаното, да се върнат мислено към посочения период от време.
— Осоидите прекратиха завоевателните си походи чак когато стана ясно, че не са в състояние да контролират завладените вече територии. Избухнало беше въстание в тила им, покорените народи се опитваха да отхвърлят хомота на робството. Тогава ни предложиха мир, който ние не бяхме в състояние да откажем. Поискаха три от граничните ни княжества. Ако ги сравним по територия с Равнините, това би се равнявало на земите от езеро Сидерити чак до западния бряг, включително Колегиум и Век, които се падат по средата. Подписахме мирния договор и осородните поеха назад, за да потушат въстанията. И до днес чакаме на тръни кога ще се върнат. Това, надявам се, обяснява къде е била армията им през всичките тези години. Не е стояла без работа, уверявам ви. — Салма се облегна назад, като ги наблюдаваше.
— А моите агенти в Хелерон, които си държат очите и ушите отворени, имат основания да смятат, че Равнините ще са следващата жертва на Империята — заяви Стенуолд. — Ако не друго, това би означавало, че когато отново нападнат Федерацията, ще го направят едновременно от изток и от юг и ще ползват леярните на Хелерон като източник на оръжия за армията си.
— И какво можем да направим ние? — зададе Че въпроса, който терзаеше всички тях.
Стенуолд сгърби рамене.
— Надявал се бях нещата да се развият другояче, но времето е колело, което смазва и по-добри планове от моите. Идеята ми беше да ви заведа… да заведа някои от вас в Хелерон, да ви представя на когото трябва и да съберем малко информация от първа ръка. След това, на място и с достатъчно данни за плановете на осоидите, щях да ви задам един въпрос. — Замълча с пълното съзнание, че обръща нова страница в техния живот, а и в своя, че ги води по път, от който няма връщане назад. — Ще ви задам този въпрос сега. Искам да ми помогнете срещу осородните. Искам да бъдете мои шпиони, мои агенти в тази борба. Помислете си много добре, преди да ми отговорите. А сега ти, Тото.
През цялото време мелезът беше седял мълчаливо и неподвижно. Сега наблюдаваше притеснено как Стенуолд вади калъф за свитъци от вътрешността на широката си роба.
— Струваше ми доста усилия, но вече са твои. Знам, че майсторите занаятчии в Академията никога не са били щедри в похвалите си към теб, затова се постарах да измъкна от тях всичко, което ти се полага. Дипломата ти, Тото. Вече си дипломиран пътуващ занаятчия.
Младият мъж посегна несмело да вземе калъфа, но не посмя да го отвори.
— Благодаря ви, майсторе.
— Давам ти я сега, без значение какво ще решиш по другия въпрос — обясни смутено Стенуолд. — Просто за да знаеш, че не те изнудвам. — „Макар че само аз си знам какво ми струваше да я получа“, добави наум той.
— В какво ще се състоят задачите ни? — прекъсна го Тиниса.
— В момента ми е трудно да кажа — призна възрастният мъж. — Ще идете в Хелерон, ще задавате въпроси, ще се срещнете с моите хора там. Ще слухтите за всичко, което идва от изток, и ще изготвите оценка до каква точно степен осоидите са си създали предмостие в Хелерон. Звучи простичка, нали? Не забравяйте обаче, че те също имат агенти, а могат да наемат и всякаква паплач. Снощните ни гости бяха пример точно за това. Дръжте оръжията си подръка и винаги подготвяйте резервен план за бягство. — Той изкриви лице в гримаса. — Както казах, бях го планирал другояче, но след снощната случка предпочитам да се махнете от Колегиум. В момента за вас е по-опасно да останете тук с мен, отколкото да заминете сами за Хелерон. Така че дори да не приемете предложението ми, добре ще е да напуснете града. Заради собствената си безопасност. — Той ги изгледа един по един. — Някой реши ли вече?
Салма се протегна с наслаждение, сякаш идеше реч за нещо дребно, което едва ли заслужава пълното му внимание.
— Разбира се — каза той. — Всъщност вече писах на когото трябва във Федерацията. Ще бъда слуга на двама господари, майстор Трудан. Двама господари с общ враг.
— Аз също искам да помогна — побърза да добави Че. — Ще направя каквото смяташ за нужно.
Стенуолд помръкна. „А исках да те държа встрани от това.“ Но вече нямаше безопасно място, където да я настани, а ако Империята тръгнеше срещу Равнините, безопасни места нямаше да има никъде.
Тиниса продължаваше да мълчи, но Тото се размърда. Кимна бавно, макар да се виждаше, че не е особено ентусиазиран.
— И аз ще ида, майсторе — каза простичко той и Стенуолд се запита дали току-що получената диплома не е натежала на везните. Или пък съблазънта на хелеронските машини и фабрики. Или нещо друго.
— Тиниса?
Тя го погледна с усмивка.
— Чичо Стен, има неща, които не ни казваш.
А той си помисли: „Кръвта вода не става“, защото тя виждаше в сърцето и в ума му като да бяха прозрачни. Разиграваше игра на сляпа баба, която всички паякородни владееха безотказно още от най-ранно детство. Ето я Тиниса, в неговия град, отраснала сред практичните и лишени от особено въображение хора от собствената му раса, а притежаваше всичко необходимо да бъде паякородна принцеса.
— Да, и част от тях ще ви кажа, ако и когато дадете съгласието си, а други ще запазя в тайна, защото противното би ви изложило на ненужен риск. — „И ще ви оставя да си блъскате главите за какво иде реч.“
Тиниса все още го гледаше напрегнато и прехвърляше някакви аргументи в хубавата си главица.
— Ти ще дойдеш ли при нас в Хелерон?
— При първа възможност. Веднага щом приключа с някои неща тук.
Усмивката й се промени — от изпитателна в безгрижно игрива.
— Защо не, тогава? Тръгваме всички.
Стенуолд се чудеше за колко ли се е досетила. Но така или иначе беше получил съгласието им, макар да не беше сигурен, че са взели решението си поради правилната причина. Всъщност може би никога нямаше да разбере какво е подтикнало всеки от тях.
— Е, какъв е планът, чичо Стен? — подкани го да продължи Тиниса.
— Ами, преди плановете ми да се променят така неочаквано, бях уредил пътуване за четирима по релсовия път до Сарн, а оттам пеша до Хелерон. Как ви звучи?
— Ако няма друг начин да стигнем — каза Салма. Идеята за пътуване с релсовото автовозило явно не му допадаше особено.
— Всъщност има — призна Стенуолд. — Ако всичко това се случваше след месец, Железният път щеше да е готов и да ни отведе директно до Хелерон, нищо че дерат по две кожи. Уви, полагането на релсите в последния участък се бави, а ние трябва да действаме незабавно. По тази причина вместо с влак по обед вие четиримата ще се качите на „Небесен“, който потегля за Хелерон днес.
— Този „Небесен“ не беше ли някаква летяща машина? — подхвърли Салма.
— Въздушен кораб — промълви развълнувано Тото. — Много нов. Много голям.
Салма направи физиономия.
— Става все по-хубаво и по-хубаво.
— Ще пратя някого от пощенската гилдия до Хелерон. Това кажи-речи е единственият начин да се изпревари „Небесен“. Искам хората ми там да знаят, че идвате. Ще ви чакат на площад „Милосърдие“, който се намира близо до летището. Главният ми съюзник в Хелерон се казва Скуто, но вас ще ви посрещне друг, Болуин.
— Болуин звучи като бръмбарско име. А този Скуто, той мухороден ли е? — попита Тиниса.
— Ами… Болуин ще ви запознае с него — заобиколи въпроса й Стенуолд. Бръкна в някакъв вътрешен джоб на робата си и извади оттам сгънат на квадрат лист хартия. — Ето. Пазете го добре. Това е Болуин.
На листа имаше портрет, скица с молив без излишни подробности и светлосенки, но даваща достатъчно ясна представа за образа на бръмбаророден мъж на средна възраст с изсечено като от камък лице и тежка челюст. В долния ъгъл на листа се мъдреше ъгловатият подпис на художника: НЕРО.
— Някакви въпроси? — попита Стенуолд, след като младежите разгледаха портретната скица.
— Да. Какво ще стане с теб? — попита Че.
Той я погледна с обич и се усмихна.
— Тревожиш се за мен, така ли?
— Ами да, чичо Стен, тревожа се.
— И с право, като си помислиш — каза той. — Човек на възраст съм. Силите ми намаляват, шкембето ми расте. Историк, който владее книгите по-добре от меча. Това си мислиш, нали?
— Аз…
— Надявам се същото да си мислят и осоидите. — Стенуолд се усмихна, за да успокои страховете на младежите. Мислеше си обаче за Талрик. Мислеше си, че Талрик едва ли ще се хване на това. — Докато се усетите, и ще дойда при вас в Хелерон — увери ги той.
Но преди да напуснат таверната през задния изход, изгледа продължително всеки от тях. Последните му шпиони. Повереницата му, племенницата му. Вече всичките му чипове бяха на масата, резерви нямаше. Или щеше да спечели всичко с тази ръка, или да изгуби всичко.
„Де Тисамон да беше тук.“ Когато вървеше в сянката на Тисамон, не знаеше какво е страх.
Даде щедър бакшиш на ханджията, задето ги беше пуснал в задната стая, и още по-щедър, за да разказва неверни истории по-късно, попитат ли го кой е идвал и накъде е тръгнал. Четиримата младежи бяха влезли в таверната свободни и невинни, а си бяха тръгнали с неговата дамга. Насън да го бутнат, можеше да изреди имената на други, които бяха отнесли без време дамгата му в гроба. Вярно, списъкът не беше дълъг, но повече загуби не можеше да си позволи.
Излезе от таверната в яркото утро и потегли с бърз ход, като се чудеше колко ли очи го следят, колцина сред множеството вървят по стъпките му.


7.

Летището се намираше извън градските стени, източно от Колегиум по посока на морето, макар че малки писти се бяха пръкнали и в самия град, там, където богати магнати бяха намерили достатъчно празно пространство за тях. Първите летателни машини бяха капризно нещо. Общоприетият им метод на излитане включваше засилване по високия нос край пристанището — засилваш машината и стискаш палци вятърът да я поеме и издигне, преди да е цопнала в морето. Разбира се, оттогава авиационната наука беше напреднала доста.
Колегиум можеше да се похвали с най-голямото летище в целите Равнини, макар че хелеронското му дишаше във врата. Бръмбароиди и занаяти, бръмбароиди и промишленост — тези думи неизменно вървяха ръка за ръка. Когато мравкородните строяха летала или автовозила, изделията им бяха с военно предназначение. Бръмбарите ги строяха за всякакви цели — за работа, за проучване на нови територии, от любов към механиката или просто за да стигат по-бързо от една точка до друга.
Дори и така обаче въздушното пътуване по друг начин, освен с ездитно животно или с помощта на Изкуството, беше нещо ново за Равнините. Първото надеждно летало беше тествано в Колегиум преди четири поколения, но редовни полети се провеждаха едва от петнайсетина години и бяха безобразно скъпи. Колегиумското летище приютяваше петдесетина летала, подредени в редици върху утъпканата му пръст. Всяко летало беше различно и носеше индивидуалните характеристики на конструктора и производителя си. Имаше ортоптери, хелиоптери, дори няколко фикса с неподвижни криле, но над всички тях доминираха балоните на два дирижабъла, а дори те изглеждаха малки в сравнение с „Небесен“.
— Чел съм всичко за него — казваше Тото. — Той е първият от ново поколение летала, които са по-леки от въздуха. Повечето кораби с неговите габарити разчитат, на нагорещен въздух, което означава, че половината от товароподемността им отива за пещите и горелките.
Тиниса вървеше зад него и си мислеше, че никога не го е виждала толкова развълнуван. Тото беше мълчалив и затворен, истински рак отшелник. Но в редките случаи, когато излизаше от черупката си, определено можеше да те изненада.
— „Небесен“ обаче изобщо не използва въздух — продължи да обяснява Тото. — Балонът му е пълен с кондензиран киселинен аквилин, който е по-лек от въздуха, и така се освобождава много място за товар и пътници, а пък двигателите…
— Тот, млъкни за момент и се замисли за публиката си — прекъсна го Салма. — Че ги е чувала вече тези неща, а колкото до…
Тото обърна глава да го погледне.
— Не разбирам.
— Не, аз не разбирам. Нито дума. Напразно хабиш таланта си на лектор.
— О! — Тото изглежда най-после проумя какво му намеква принцът. — Но дори да не знаеш техническите термини, все си виждал…
— Във Федерацията нямаме въздушни кораби, Тот — обясни търпеливо Салма. — Което е логично, ако се замислиш. Нямаме си занаятчии. Нямаме автовозила, нямаме фабрики, дори арбалети си нямаме във Федерацията, нали така?
— Но… — Тото остана безмълвен за миг. — Ама изобщо ли, тоест никой от целия ви народ…
Салма се ухили.
— Някога виждал ли си богомолкороден механик, Тот?
— Ами… не, естествено.
— Е, и сред хората водни кончета няма да видиш. В цялата Федерация няма нито един.
— Извинявай, просто… трудно ми е да си го представя. Тиниса?
Тя поклати глава.
— Съжалявам, Тото. Когато говориш за машини, все едно ми говориш на чужд език.
— Но ти си отраснала в Колегиум! — възрази той. — Няма начин да не…
— Съжалявам. Да си виждал някога паякородна, която стреля добре с арбалет? Талантът да разбираш машините не се придобива. Или се раждаш с него, или не.
— Не им обръщай внимание — намеси се Че и потупа Тото по рамото. — Аз те слушах с интерес. Хайде, разказвай нататък. — Но докато ентусиазмът на Тото се подклаждаше на нова сметка, Че тайничко се чудеше какво ли е да си Тиниса или Салма в Колегиум. Или доктор Никрефос, или Пиреус, или който и да било от тях — всички те, които бяха изгубили в революцията преди столетия.
В интерес на истината, беше виждала Тиниса да стреля с арбалет. Веднъж. По онова време и двете бяха на единайсет-дванайсет години и Тиниса беше твърдо решила да овладее арбалета — и защо не, щом всичко друго й се удаваше с лекота. Този ден се беше запечатал в спомените на Че, защото тогава за пръв път откри нещо, което тя може да прави, а доведената й сестра не може.
„Изобщо не е трудно — беше обяснявала търпеливо тя на паякородното момиче. — Просто се целиш в мишената и дръпваш лостчето.“ И после зашеметяващото откритие, че Тиниса е изначално неспособна да възприеме идеята, да разбере, че действието води до резултата. Накрая толкова се ядоса, че от стискане задейства неволно механизма и едва не простреля Стенуолд, а колкото до презареждането и запъването на стрелата — това беше висш пилотаж извън нейните възможности. Не ставаше въпрос за липса на подготовка или обучение. Просто не беше в състояние да настрои мисленето си по необходимия начин.
Според легендите арбалетът бил първото оръдие на революцията. Но без съмнение трябва да е имало и нещо друго, нещо по-практично от оръжията. Макар че битките със сигурност ги беше спечелил арбалетът. Всеки глупак би могъл да вземе арбалет и да убие с него, всеки бръмбаророден или мравкороден, всеки Умел. Лъковете бяха форма на изкуство, арбалетите бяха наука. Светът се бе променил из основи само за едно поколение, променили го бяха мъже и жени, въоръжени с арбалети и макари, с ръчни помпи и воденици. Старите господари на Равнините бяха детронирани, бившите роби бяха изтръгнали властта от импотентните им ръце. Имало е някое и друго изключение, разбира се. Винаги има изключения. Чувала беше за странстващи бръмбарородни философи, оттеглили се дълбоко в горите на богомолкоидите, които се кланяли на духове и си боядисвали лицата, а преди петдесетина години в Колегиум имало един занаятчия молецороден, гениален и до голяма степен луд. Така или иначе старите раси, господствали в мрака на суеверията, бяха на отмиране. Единствено паякородните запазваха позициите си, и то защото умееха да манипулират по-младите раси така, както майстор музикант свири на инструмента си. Сега светът принадлежеше на Умелите — бръмбароиди, мравкоиди и повечето мухородни, расите на яркото слънце, което прогонва сенките.
И на осочовеците също — те бяха създали цяла империя на Умелите. Тази мисъл не беше утешителна.
— Салма — започна тя. Въпросът й нямаше да се хареса на никого, отговорът още по-малко. — Твоят народ е воювал с осоидите дванайсет години?
— Да — потвърди той.
— Тогава как… Не ме разбирай погрешно, но как сте удържали на натиска им цели дванайсет години без занаятчии, без машини и модерни оръжия?
Той се разсмя, макар смехът му да прозвуча кухо.
— Нямаме равни с лъка, Че, а дори осородните трудно летят под дъжд от стрели. Освен това сме бързи, сръчни и умеем да се промъкване незабелязано. — Част от така характерния за него живец помръкна в гласа му. — Но най-важното, пращаме бойците си срещу тях вълна след вълна. Продадохме им всеки сантиметър от земята си срещу десет пъти теглото й в кръв. Ето това направихме, когато Империята на осите почука на вратата ни. — Беше спрял на място и всички се обърнаха към него. На Че отчаяно й се искаше да не беше задавала тъпия си въпрос и да не беше чувала отговора.
Той все още им се усмихваше и това беше най-лошото от всичко. Беше неговата си безгрижна, леко подигравателна усмивка, която познаваха толкова добре и която се задържа на лицето му и при следващите думи:
— В битката при Шан Реал земята беше подгизнала от кръв до такава степен, че машините им буксуваха на място, а ние летяхме над тях и ги обсипвахме със стрели, докато се мъчеха да излязат.
— Бил си там? — попита Че. Другите двама бяха оставили на нея да поддържа неприятния разговор, и с право.
— Не, не бях. По онова време бях твърде малък и далеч от там — каза той и поклати глава. — Вижте, наистина съжалявам и се извинявам искрено. Да се говори за такива неща рано сутрин, е признак на лош вкус. Но понякога вие… равнинците, понякога просто не разбирате как стоят нещата.
— Да бе, знам — вметна сухо Тиниса. — Щото ние сме си варвари по душа, чешем се на публично място и спим в едно помещение с дирижаблите.
Усмивката на Салма доби старата си сила.
— Банда диваци, това сте вие — съгласи се той. — Хайде да се качваме вече в търбуха на онова летящо нещо, преди Тото да се е пръснал от нетърпение, какво ще кажете?


Конструкторът беше разделил гондолата на „Небесен“ на три палуби с ниски тавани. На най-горната, на мястото на изхвърлените машини за горещ въздух, се намираха пътническите каюти, с малко по-висок таван и значително по-добра гледка. На нивото под тях бяха разположени каюткомпанията, кухнята и жилищните помещения за екипажа, а най-долу бяха онези части от кораба, които не бяха предназначени за погледа на пътниците — товарните трюмове и системата от сервизни мостове и пътеки, водещи към трите двигателя на кораба.
Веднага щом тримата му спътници се настаниха в каюткомпанията, Тото се извини и откри пътя надолу с безпогрешен инстинкт. Помнеше кога беше гласувана поръчката за построяването на „Небесен“. Работата по проектирането му беше започнала в годината, когато Тото постъпи като студент в Академията, а основните му части бяха изработени в леярните на Хелерон и след това транспортирани до Колегиум — сложна и бавна операция, отнела почти единайсет месеца. Сега „Небесен“ щеше да измине обратното разстояние за малко повече от десетница — истински подвиг за кораб с такива чудовищни размери.
Кацнал на един открит мостик, Тото бързо разкри тайната на тази скорост. Извън корпуса на гондолата, но все пак в сянката на гигантския балон отгоре, двама механици тестваха перката откъм десния борд. Вдигнаха очи, докато той се придвижваше стъпка по стъпка към тях, придържайки се с ръце към релсата над главата си, и единият каза:
— Тук е забранено за пътници. Върнете се на палубите.
— Моля да ме извините, но… — Щеше да му е за пръв път, затова си пое дъх и обяви гордо: — Аз съм занаятчия от Академията и исках да хвърля един поглед на двигателите.
Ефектът оправда напълно очакванията му. Смръщените им лица се изгладиха на секундата, а фактът, че е мелез, факт, карал ги допреди миг да бърчат носове, беше забравен моментално.
„Небесен“ имаше три двигателя, но основният и най-големият, онзи, който беше прикрепен с рамка от лят метал към кърмата, беше стандартен маслен пропелер и именно той осигуряваше скоростта на кораба. За Тото много по-интересни бяха изнесените на понтони странични перки, които участваха в системата за насочване. Те бяха нещо съвсем ново, нещо качествено различно. Тото гледаше като омагьосан как двамата механици теглят вериги и дърпат лостове, как благодарение на усилията им тежки блокчета хлътват в гнездата си около перката и тя започва да се върти, отначало бавно, а после все по-бързо и по-бързо, и почти безшумно при това, само с едва доловимо жужене. Скоро тягата нарасна и корабът се залюля, сякаш нямаше търпение да се откъсне от оковите, които го придържаха към земята. Механиците си размениха няколко кратки реплики, от които пролича, че са доволни, и се заеха да променят конфигурацията на блокчетата, за да обърнат ъгъла на перката и оттам — посоката на летене.
Магнити, всичко зависеше от магнитите — върховата технология в занаятчийската професия напоследък. Това тук изискваше инженерна прецизност, която би била невъзможна допреди десетина години, но истината беше, че магнитната сила можеше да направи кажи-речи всичко, когато я приложиш правилно върху метални компоненти. Преди няколко години един от майсторите в Академията беше създал първия магнитен арбалет, който работеше на принципа на обикновената индукция и изстрелваше метална стрела по-бързо и по-далеч от всяка тетива. Оттогава Тото мечтаеше за това оръжие или за някое от скъпите негови копия, които скоро след това стигнаха и до оръжейния пазар. Уви, цената им беше непостижима.
— По-добре да се прибирате вече — каза един от техниците. — Капитанът сигурно всеки момент ще ни издигне.
Тото се канеше да попита дали не може да поостане все пак, да види как летището и градът се смаляват, а сухата местност се превръща в опърпана карта, но другият механик го изпревари:
— Да бе. Винаги се появява някой окъснял. Човек ще си помисли, че при такъв модерен и скъп кораб ще е различно, но… ето, гледай.
Тото погледна надолу и наистина, буквално под краката им прииждаха осородни.
Шестима осоиди, двама в поръбените със златен кант туники, които минаваха за цивилно облекло, останалите — с бронята от хоризонтални метални ленти, която беше на въоръжение в армията им. Качваха се на кораба по подвижната платформа.
Тото се стресна не на шега и едва не изпусна релсата над мостика, после пое по най-бързия начин назад към отворения люк. Придвижването не беше лесно по тесния мостик над бездната дори с помощна на вроденото му Изкуство, което вливаше сила и стабилност в краката и ръцете му, но колкото и да бързаше, нямаше как да се върне при приятелите си преди осоидите да са ги видели. Когато най-сетне стигна до каюткомпанията, осородните тъкмо влизаха и не му остана друго, освен да наблюдава отстрани реакцията на другарите си. Че подскочи и зяпна безпомощно, усмивката на Салма се задържа, но напрежението му беше видно, само Тиниса изглеждаше напълно спокойна, отпусната небрежно на мястото си. Дори се усмихна приканящо на водача им. На фона на тази усмивка очевидната паника на Че остана незабелязана.
Осите явно търсеха нещо. Тук те бяха чужденци и внимаваха къде и как стъпват, но въпреки това войниците обиколиха каюткомпанията, взирайки се във всяко лице. Другите пътници ги гледаха изпод вежди или не им обръщаха внимание. Повечето бяха бръмбарородни търговци, чийто бизнес беше свързан с чести пътувания между Колегиум и Хелерон, и поведението на войниците предизвика доста коментари за лошото възпитание на чужденците. Имаше един добре облечен паякоид с малка свита, той ги стрелкаше с присвити очи и поглед, който не приканваше към разговори, а тримата мухородни, които играеха карти, останаха сгърбени над питиетата и залозите си, твърдо решени да не се замесват. В ъгъла един мухороден музикант свиреше тихо на цимбал и демонстративно не обръщаше внимание на никого.
Водачът на осоидите, висок и строен мъж, усмихнат някак любезно и неприятно едновременно, спря пред масата, където седяха Тиниса и останалите. Тото стоеше при входа в другия край на каюткомпанията и трескаво се опитваше да измисли нещо. Но мъжът само размени няколко думи с Тиниса и продължи нататък. Тото видя как един от войниците му посочва наконтения Салма и казва нещо, но офицерът го скастри остро, при което войникът отстъпи назад със стиснати юмруци.
Веднага щом пътят се разчисти, Тото тръгна с бърза крачка към масата им.
— Какво стана? — попита той. — Те защо не?…
— Защото не изглеждахме виновни като богат мухоид. За разлика от теб, между другото — смъмри го Тиниса. — Сядай, Тот.
Той седна и скръсти ръце в скута си.
— Е, какво?…
— Сигурно търсят чичо Стен — обясни Че. — Така решихме, защото огледаха много внимателно търговците, а те всичките са бръмбарородни и приблизително на неговата възраст. Явно имат неговото описание, но не и нашето. Чичо Стен очевидно се е постарал нищо да не го свързва с нас. Дори резервацията на местата е направил чрез някой друг.
— Но един от тях… сочеше към Салма.
— Явно е ветеран от войната с Федерацията — подхвърли небрежно принцът.
— Изглежда нищо не ни заплашва. Ще си стоим в каютата и няма да привличаме внимание — каза Че.
— Защо? — възрази Тиниса. — Щом не търсят нас, защо да се крием?
Подът под тях, а също стените и таванът потрепнаха едва доловимо и започнаха леко да вибрират. Усещаше се и басовият кух звук на централния двигател. „Небесен“ излиташе.
— Пътуването ще е дълго — въздъхна Салма и потърка челото си. Вибрациите изглежда не му понасяха.
— И аз определено няма да го прекарам затворена в каютата — заяви твърдо Тиниса. — Всъщност, смятам да се заема със задачата си още сега, вместо да чакам до Хелерон. Щом ще сме шпиони, нека се държим като такива.
Лицето на Че се изкриви.
— Не знам…
— Какво имаш предвид? — прекъсна я Салма.
— Онзи офицер изглеждаше от разговорливите — обясни спокойно Тиниса. — Личеше си. Пратили са го тук, на мили от познатите му места, в компанията на банда глуповати войници. Мисля, че малко разнообразие ще му дойде добре.
— Но… но той е врагът! — изсъска Че.
Тиниса погледна ужасеното й лице и се изсмя.
— Взела съм му мерките, Че. Мога да го държа на нокти чак до Хелерон, а и той май е от онези, които обичат да се тупат по гърдите. А какъв по-добър начин да впечатлиш една дама от това да се хвалиш с размера на империята си?


След като Тиниса ги заряза, Салма се наведе към Тото.
— Предполагам, че сега ще идеш да се ровиш в черволяците на този съд или както там ги наричат — каза той.
— Двигатели — поправи го Тото. — Но иначе, да, мислех си да…
— Аз може и да не знам много за това летящо чудо, но сигурно и тук човек може да види и най-скришните кьошета просто като следва прислугата. Така че дръж Тиниса под око, ако ти е възможно.
Тото погледна към младата жена, която тъкмо се приближаваше към офицера на осоидите.
— Зависи къде ще реши да отиде, но ще опитам.


Казваше се Халрад и се оказа дори по-лесен, отколкото очакваше Тиниса. Бил капитан, а отдавна трябвало да го произведат в майор, по собствените му думи. Майор явно беше по-висок чин, реши Тиниса. Халрад се смяташе за умен човек, с усет за стратегия и с висока култура, когото не би трябвало да отпращат от Колегиум толкова скоро, преди още да е опознал града. Искал да види Игрите и (несъмнените) победи на осородния отбор („расата на осите“ както се изрази той). Отнасяше се с презрение и неприязън към подчинените си и трудно понасяше близостта им, а и те не го търпяха, както Тиниса долови веднага. Накратко, Халрад се чувстваше недооценен, а такива хора се манипулираха лесно. Не след дълго Тиниса вече го разиграваше като хвърчило на вятъра.
Но не можеше да отрече, че капитанът е интересна компания — не толкова заради личните си качества, колкото като представител на расата си. Отначало Тиниса го възприемаше като екзотично копие на самовлюбените колегиумски големци, защото каква би могла да е разликата между този войник и един мравкороден командир или бръмбаророден офицер от градската стража? С други думи, смяташе, че му е взела мерките. След като се разговориха обаче, когато той започна да се отпуска и двамата тръгнаха бавно към каютата му, паякородната долови твърдо като желязо ядро под напудрената му външност. Той говореше пространно за света, за Империята, за статута на семейството си, за бъдещите си планове. Думата, която употребяваше най-често, беше „мой“ във всичките й варианти. Тиниса отдавна беше свикнала ухажорите й да се хвалят с богатството си, с дрехите си, с вложенията и собствеността си, но този офицер говореше по същия начин за хора, за градове, за идеи. Собственическото му отношение се разпростираше буквално върху всичко и когато казваше „моето бъдеще“, нямаше предвид бъдещето, подготвено му от съдбата, а бъдещето, което рано или късно ще притежава и контролира. И всъщност говореше от името на целия си народ, осъзна Тиниса. Той олицетворяваше Империята в умален вариант и това й се стори крайно интересно.
После пиха вино — той повече, отколкото си даваше сметка, тя по-малко, отколкото си мислеше той. Попита го какво мисли за Равнините.
— Земи с потенциал — отговори й след кратък размисъл. — Тук имате много неща, които ние нямаме.
Смисълът на казаното, макар и неизречен на глас, беше ясен. Някои от въпросните неща щяха да бъдат отхвърлени от осоидите, други — присвоени, притежавани. Така, както той „притежаваше“ чина си и войниците, които му се подчиняваха заради него. Така, както притежаваше вили в два завоювани града и робите, които ги обслужваха.
За разлика от повечето паякородни Тиниса не беше отраснала сред роби, които да изпълняват безпрекословно и най-малкото й желание. Бръмбарородните се гордееха, че не държат роби — казваха, че търговията с човешки същества е неморална, а платеният обслужващ персонал работи по-усърдно. Въпреки това й беше ясно, че хората от собствената й раса просперират на гърба на робски труд, че мравкоидите и до днес развъждат роби в градовете си, че идеята за робството е стара колкото света. Със сигурност не би искала Халрад за свой господар, а той изглеждаше сравнително приемлив в сравнение с повечето негови себеподобни. Една вечер, след като пийна доста, той й разказа за въстание в Мина, града, който беше споменал и Стенуолд. Собствените му роби се оказали замесени в бунта. Наложило се да ги убият, добави небрежно той, но пък роби се намирали лесно. При същите обстоятелства мравкочовеците и паякочовеците също биха наказали робите си със смърт, в това Тиниса не се съмняваше, но поне щяха да ги екзекутират с пълното съзнание, че имат насреща си човешки същества. За Халрад провинилите се роби бяха повредена стока, която трябва да се замени, и нищо повече.
Вече пет дни и пет нощи летяха с „Небесен“, минаваха над реки и хълмове, разбойници и пущинаци, носеха се със страховитото изящество на застаряваща матрона. Халрад напираше да спи с Тиниса, разбира се, но тя умееше да отлага такива неща — не пропускаше да се възползва от ефекта на алкохола, от късния час и най-вече от собствения си талант да изнамира благовидни претексти и да се измъква навреме. Държеше го на нокти и гледаше как му текат лигите, но в същото време започваше да усеща как самата тя се хлъзга под собственическия му щит, да разбира, че в неговите очи вече се е предала. Че вече е негова. За жалост, това можеше да създаде проблеми на по-късен етап.
Никога не би задала директен въпрос за бъдещите имперски планове или нещо такова, но неизменно побутваше с умела ръка руля на разговорите им. Научила беше, че са го изпратили да открие някакъв бръмбаророден от Академията, че Халрад вече смята мисията си за безплодна и вини началниците си задето му губят времето и са го върнали толкова скоро в мръсния Хелерон. Уверяваше я, че осоидите проявяват интерес към Колегиум само защото им е бил посочен като културното средище на Равнините. По въпросите на знанието в различните му форми очевидно всички разчитали на Колегиум, а осочовеците искали да научат много неща. Никога не довършваше мисълта си със: „… защото възнамеряваме да ви завладеем“, но неизречените думи се четяха на лицето му, амбицията грееше като звезда на челото му, нищо че се опитваше да я скрие.
Оказваше се, че Стенуолд е бил прав за всичко, до най-малката подробност; успял беше и да се измъкне от мрежите им. Тиниса беше впечатлена и започна да се пита до каква степен талантът й да манипулира околните е вроден и до каква го е възприела несъзнателно от приемния си баща.


Салма знаеше, че ще се случи, и чакаше. Можеше да се случи навсякъде, дори в каюткомпанията. Знаеше, че не ги бива в сложните маньоври и че са му вдигнали мерника още от първия ден.
Е, случи се не в каюткомпанията, а в един коридор на палубата с пътническите каюти — двамина се появиха сякаш от нищото и му препречиха пътя. Още бяха с броните си, хоризонтални пластини в редуващо се черно и златно от гърлото до коленете, стесняващи се от кръста надолу. Бяха от леките въздушни отряди и Салма светкавично отбеляза наум незащитените им места — ръцете над лактите, краката под коленете, хълбоците, лицето. Снаряжението им беше такова, че да не пречи на полета и бързината.
Но пък бяха по-едри от него и бяха двама.
— Не вярвахме, че и тук ще налетим на такива като теб, федералчо — подхвана първият.
Салма вдигна любезно вежда.
— Какво, бягаш? Корабът потъва? Това ли е? — продължи войникът. Другият не казваше нищо, само наблюдаваше неотклонно Салма. Юмруците му имаха естествена броня във вид на две костни куки от външната страна.
Салма се усмихна и нищо повече. Беше оставил пъстрата си роба в каютата и сега беше само със семплата синя дреха, която носеше като подплата, но ясно усещаше тежестта на меча в пришитата отвътре ножница. Готов беше за битка, напрегнат като навита до скъсване пружина отвътре, но външно демонстрираше пълна безгрижност.
— Или пък може да е шпионин — обърна се войникът към другаря си. — Федерален шпионин, дошъл да мъти водите, където не му е мястото.
— На тях никъде не им е мястото — изсумтя другият.
— Не че ще им помогне — продължи първият. — Със или без шпиони, ние идваме, федералчо. — Пристъпи към Салма, надут и изпъчен до пръсване, но човекът водно конче не мръдна от мястото си, не се промени и небрежната му усмивка.
— Лично съм убил много от вашите — заяви войникът, тихо и бавно. — Не че беше война като война. Вие дори война не можете да водите като хората. Мравкоидите, пчелоидите, дори мухоидите ги бива повече от вас.
Все така усмихнат, Салма премести любезно поглед от него към колегата му.
— Извинете, господа, имате ли нещо съществено да кажете?
— Да, имаме нещо съществено! — озъби се войникът. — Същественото е, че тук не можеш да се скриеш, ако това ти е била тайната мисъл! Ние идваме, федералчо! Идваме в твоите земи, идваме и тук!
След това се проточи мълчание, в което усмивката на Салма се разшири още повече. Беше толкова тихо, че се чу звукът от стъпки, когато двамата бръмбарородни търговци, тръгнали да излизат от каютата си, отстъпиха назад, зяпнали сащисано сцената в коридора.
По-приказливият от двамата войници се дръпна моментално от Салма, оголи зъби и стисна до побеляване юмруци. Другият обаче го нападна — извитите куки на ръката му разсякоха въздуха там, където Салма стоеше допреди част от секундата. Водното конче вече беше две стъпки назад, леко извит настрана, в очакване. Не беше извадил оръжието си, но ръцете му бяха повдигнати леко, с дланите нагоре, готови. Съзря искра на колебание в очите на противника си — явно и преди беше виждал хора водни кончета да се бият невъоръжени.
Въпреки това сигурно щеше да си пробва късмета, но приятелят му, така речовит допреди малко, сега го теглеше назад. Явно бяха нарушили сериозно заповедите си, прецени Салма, но пък осоидите хилядократно бяха доказвали едно — че е много лесно да ги провокираш.


Тези механици бяха хора практични. Както гласеше поговорката, опре ли до метал, за политика място не остава. След като се убедиха, че Тото си разбира от занаята, те го допуснаха с готовност до себе си, без да се интересуват от произхода му. За никого не беше тайна, че инженерите и механиците, изобщо всички занаятчии без разлика от степен и специалност, поддържаха затворено, почти окултно по своята природа общество, до което външни хора не се допускаха. И ето че Тото най-сетне вкусваше от него — десетина омазани с машинно масло, псуващи мъже и жени, за които пътниците бяха мрънкащ товар, а капитанът и екипажът — неизбежен орнамент. Самите те обаче работеха без почивка и държаха „Небесен“ във въздуха толкова сигурно, все едно го носеха на раменете си.
През тези няколко дни Тото беше един от тях и за пръв път в живота му никой не го гледаше накриво заради смесената му кръв, нито се правеше на свръхдобродетелен като демонстративно не обръщаше внимание на произхода му. Щом можеше да поправи бутало, да направи заварка и да продуха горивна тръба, значи беше един от елита с всички привилегии и отговорности, които носеше това. В крайна сметка не всички бяха бръмбарородни. Уморил се от бойни машини мравкороден ренегат отговаряше за централния двигател. Имаше ремонтен екип от мухоиди, чиито дребни тела и сръчни пръсти стигаха там, където по-едрите им колеги не можеха. А имаше и една жена, мелез като него, при това със същия произход — смесица от бръмбароид и мравкоид. Мравешката й половинка обаче идваше от светлокожото население на Тарк, така че с Тото изобщо не си приличаха.
На десетия ден от началото на пътуването, когато Хелерон вече се очертаваше на хоризонта, Тото и още неколцина механици бяха повикани в самия търбух на кораба, където той още не беше стъпвал. Там, между товарните трюмове, в корпуса на „Небесен“ зееше дупка като отворена рана. Прашната земя се мержелееше далечна през отвора, а товарната рампа на „Небесен“ се спускаше бавно в празното пространство под кораба.
— Какво става? — попита Тото.
— Качваме някого — обясни инженерът. — Пратеници най-вероятно. Виж, ето ги.
Тото примижа и наистина различи малка точица, която се приближаваше бързо. Скоро точката се превърна в летало с неподвижни криле. Летателните машини с неподвижни криле, така наречените фиксове, бяха нещо ново, бяха най-бързи, но много скъпи и лесно се повреждаха. Тото наблюдаваше с интерес приближаването на машината. Беше виждал такива и познаваше дизайна им — две крила, фиксирани високо в средната част на корпуса, самият корпус бе извит надолу като тяло на насекомо и с масивни стабилизиращи греди. Имаше само един двигател в задната част под прикрепен към корпуса катапулт, и ревът му се чуваше дори от това разстояние.
Корпусът беше от тъмно дърво и чак когато леталото зави паралелно с „Небесен“ и увеличи тягата си, за да не изостава от големия кораб, Тото видя резултата от спешно пребоядисване — неравни ивици в черно и златно по страните и крилете.
Леталото се клатушкаше и регулираше на прибежки скоростта си, опитвайки се да заходи към наклонената писта, в каквато се беше превърнала товарната рампа на „Небесен“. Инженерът до Тото изруга.
— Глупак смотан, така ли се вкарва летяща машина! Няма да забравя един идиот преди време, който реши, че най-добре ще уцели шлюза, ако заходи при пълна скорост. Мина през три стени, изхвърча от другата страна на корпуса при носа и после падна като камък, защото крилата му се бяха изкъртили.
Най-накрая пилотът съумя да изравни машината си с пистата, кацна с клатушкащи се нестабилно крила, рампата се прибра в корпуса на „Небесен“ и екипажът побърза да спусне капака на шлюза. Фиксът клечеше върху прибраната рампа и перката му постепенно забавяше въртенето си.
В търбуха му се бяха натъпкали общо петима осородни войници, но единият очевидно командваше парада. Скочи на крака още преди механиците да са обтегнали въжетата и стегите на рампата.
Офицерът ги удостои със студен поглед, без да задържа очи върху Тото повече, отколкото върху останалите. За него всички те бяха обикновени работници.
— Пратете някого при капитан Халрад, бързо — нареди той, — и му кажете, че капитан Талрик иска да говори с него.
Главният инженер, жена на средна възраст, скръсти ръце.
— Извинете, господине, нещо не ви чух. Казахте, че бихте искали да говорите с капитана на кораба, така ли? — Думите й прозвучаха учтиво и отегчено едновременно. Четиримата въоръжени войници зад гърба на капитана не бяха успели да я впечатлят и на йота.
Осородният офицер я изгледа с присвити очи, после разтегна устни в подобие на усмивка.
— Точно това имах предвид, разбира се — каза той и стъпи на палубата. — Хората ми с мен ли да дойдат, или ще ги насочите към сънародниците им, които вече са настанени на кораба ви?
Тото заотстъпва бавно назад, докато главният инженер и осородният се договаряха. При първата възможност и без да привлече вниманието на новодошлите, той излезе от хангара и хукна презглава.


8.

Както Тиниса скоро откри, капитан Халрад имаше силно изразена слабост към бръмбарското вино. Мреше си да разклаща чашата, да отпива, да се жабурка и да вдишва с наслаждение букета от аромати, както без съмнение беше виждал да правят родните му аристократи. После я информираше колко хубава била тази конкретна реколта, макар собственото й небце да я окачествяваше като „овощарско вино“ — евтина напитка от лозята в западните провинции.
Тя, разбира се, се съгласяваше любезно с преценката му, а той й разказваше за живота в армията на осоидите. Или за живота в Империята. Което май беше едно и също.
— Но не е възможно всички да сте в армията — възрази тя. — Просто няма как.
— Всеки осороден е воин. Всеки мъж, имам предвид. Не съществува друга професия или занимание — каза й той.
— Ами занаятчиите? Учените?
— И те са преди всичко воини — обясни Халрад. — Ако не си воин, значи не си мъж, значи си същият като подчинените ни народи.
— А хората с важни умения? Не е възможно и те да са всичките в армията.
— Напротив, задължително е да са в армията — изтъкна той. — Да речем, че има някой външен човек, чиито специфични умения — тук й се усмихна — могат да бъдат полезни за Империята. Е, ние веднага го включваме в армията, в спомагателната, ако не в редовната, даваме му чин и всичко. Ако не си в армията, си никой. Все едно си роб, даже по-лошо.
— Гледаш ме така, сякаш смяташ, че и аз мога да бъда полезна за Империята — каза Тиниса с обезоръжаващо гласче.
— О, от тебе като нищо ще направим генерал — обеща той, после изсъска ядосано и едва не се задави с виното, когато някой потропа силно на вратата на каютата. — Какво има? — попита сърдито, отваряйки вратата. Един от войниците му стоеше мирно на прага и Тиниса мерна нещо ново, нещо сурово и неумолимо в изражението му.
— Трябва да дойдете веднага, капитане — каза войникът и побърза да добави, когато Халрад зина да възрази: — Капитан Талрик нареди.
Промяната в Халрад беше забележителна. От човек, който контролира нещата, той се превърна в човек, когото наблюдават под лупа. Тиниса остана очарована. Приближи се към него и попита:
— Какво има?
Войникът на прага я гледаше с нескрито омерзение.
— Ти остани тук — нареди й кратко Халрад. — Аз трябва да изляза за малко. За теб ще е по-безопасно, ако не напускаш тази стая.
После излезе, затвори вратата и Тиниса с изумление го чу да превърта ключа.


Че бе изгаряла от нетърпение да се покаже полезна по време на полета, а вместо това бездействаше и се отегчаваше. За нея нямаше нито място, нито цел. Тиниса се вясваше рядко, заета да флиртува с онзи офицер от осоидите, Тото беше потънал за постоянно в търбуха на кораба, а Салма, изглежда, участваше в някаква опасна игра с осородните войници. Вечно се оказваше под носа им, но някак винаги на публично място. И все им се усмихваше по онзи свой особен начин. Че се боеше, че накрая ще ги вбеси достатъчно и ще го убият, но всяка сутрин го заварваше жив и здрав в каюткомпанията.
По липса на друго занимание Че убиваше времето с малкото книги по рафтовете в общата стая или с медитация в своята каюта. Открила бе, че постоянният мек звук на корабния двигател й помага да се съсредоточи. Е, успяваше да влезе в някакво приблизително подобие на транс, но Изкуството на предците все така оставаше недостижимо.
Тото буквално влетя през вратата, като едва не я изтръгна от пантите. Уплашена до смърт, Че се хвърли към меча си в другия край на стаята.
— Голям проблем! — съобщи задъхано той.
— Ка?… — зяпна го Че.
— Още осоиди — обясни Тото. — Дойдоха с летало. Явно има нови заповеди.
— Което означава, че играта се е променила. — Тя стана и оправи дрехите си. — Какво мислиш?
— Мисля, че не можем да рискуваме, защото с новите стават единайсет. — После очите му се разшириха. — Достатъчно, за да надвият екипажа.
— Къде е Тиниса? — попита го тя.
— Не знам. Мога да я потърся.
— Тогава аз ще ида да намеря Салма. Трябва да решим какво ще правим.


Тиниса бързо установи, че освен ако не пробие някак дупка в стената и не се измъкне през нея на голия корпус отвън, единственият начин да излезе от стаята беше през вратата, която беше заключена.
Ако не беше паякородна, а бръмбарородна, сигурно щеше да е различно. Защото всяка бръмбарска девойка с фиба в ръка би отключила вратата за нула време, в това Тиниса почти не се съмняваше. Стигна дотам, че коленичи пред вратата и взе да наднича в малката ключалка, опитвайки се да си представи нарезите по метала, които по някакъв невъобразим за нея начин определяха дали вратата ще се отвори или не.
Не би могла да го направи с цената на нищо — умът й просто нямаше как да възприеме идеята за ключалката, за връзката между завъртането на ключа и последствията от него, за неподвижността на вратата и причините за това. От всички стари, лишени от Умението раси, единствено паякородните благоденстваха и до ден-днешен, и то само защото намираха други хора, които да създават и управляват машините вместо тях. В домовете на паякочовеците имаше завеси, а не врати, сигурността се гарантираше от пазачи, а не от ключалки.
И сега заради ограниченията на ума си Тиниса се беше озовала в капан и не й оставаше друго, освен да проклетисва Халрад. Е, би могла да прерови стаята му, докато той реши да се върне за нея. Не откри нищо полезно, никакви запечатани заповеди, никакви тайни карти. Халрад за пореден път потвърди преценката й — беше глупак, който се движеше по утъпканите пътеки, и нищо повече.
Стори й се, че мина много време, докато глупакът се върне, но пък в заключената стая минутите се влачеха и усетът й едва ли беше точен. Когато ключалката щракна и вратата се отвори, Тиниса чакаше нащрек с ръка на рапирата. Готова беше да посрещне отряд войници, дошли да я отведат, но на прага се появи Халрад, съвсем сам, с разширени очи.
— Ела с мен — нареди й той.
— Защо? Какво става?
— Не ме разпитвай, жено. Просто ела с мен.
Посегна и я стисна за китката. Тя вече беше решила да му играе по свирката, иначе глупакът щеше да срещне стомана, а не нежната й кожа. Остави се да я повлече по коридора и по спираловидното дървено стълбище в далечния му край. На въпросите й, ту гневни, ту умоляващи, той отговаряше с мълчаливо поклащане на глава. Тиниса започна да се пита дали не е полудял. Държеше се така, все едно бягаше от чудовище, което само той виждаше. Препъваше се по стъпалата от бързане, а когато стигнаха до палубата с каюткомпанията, продължи да я влачи надолу, право към търбуха на „Небесен“, подминавайки стреснати механици и членове на екипажа.
— Капитан Халрад — пробва за пореден път тя, — кажете ми какво става!
Той се обърна към нея с лъснало от пот чело.
— Много хитро ме изработи ти мене — процеди яростно. — Да, изработи ме. През цялото време си знаела, че търся Стенуолд Трудан. Не си прави труда да го отричаш.
Сигурна беше, че лицето й е останало незасегнато от шока, но вътрешно изстина до кости. „Какво точно знае този тип?“
— Майстор Трудан? — попита тя.
— Познаваш го. Вече знам това. Видели са те с него в Колегиум. Капитан Талрик знае всичко за теб. Но прави ли те това шпионин? Не непременно. Може и да не си.
И тя разчете по лицето му неспособността му да повярва, че Тиниса е нещо повече от невинно момиче, забъркало се неволно в събития, върху които няма контрол. Ако приемеше другото, значеше да признае, че е бил заблуден и излъган, а това той не можеше да понесе. Остана й време да се усмихне наум. „Ние, паякородните, отдавна имаме репутацията на умели лъжци. Всички уж го знаят, но поотделно все така падат в капана.“
Уви, обземаше я неприятното усещане, че жертвата й е на път да прогледне. Каквото и да ставаше в главата му, ставаше в движение и го водеше до нови заключения.
— Ами приятелите ми?
Халрад тръсна гневно глава.
— Забрави за тях. Смятай, че вече са ги хванали. Талрик ще ги докопа и дано се задоволи с тях. Ти обаче си моя. По-добре да стои далече от теб.
— Кой е този Талрик? — попита тя, но той само я дръпна още по-силно за ръката, влачейки я през вътрешността на „Небесен“. Тиниса реши да го притисне още малко: — Щом и двамата сте капитани…
Халрад спря за миг, колкото да я погледне в очите.
— Ти не разбираш. Талрик е от Рекеф. Това всички го знаят.
— От кое?
— Не е твоя работа — сопна се той и я затегли отново. Профуча покрай поредния механик и внезапно двамата се озоваха в по-голямо пространство, различно от тесните лабиринти на машинните отделения, които бяха прекосили. И тук имаше някаква машина, от крилатите, която си клечеше невинно в средата на пода.
— Какво си намислил? — попита настоятелно тя.
— Какво ли, просто си вардя плячката, ето какво — изсъска той. — Капитан Талрик си мисли, че може да вземе всичко, което си хареса, но ти си моя, ясно? Близо сме до Хелерон и няма как да претърси всяко кьоше на кораба преди да пристигнем, дори екипажът да му съдейства, което не е много вероятно. — Теглеше я през просторния хангар към отворена врата в дъното. — Оттук се стига до товарния отсек — обясни той. — А отсега нататък ти си мой товар. Ще ти намеря някое безопасно местенце, където Талрик да не те намери, но ще трябва да те заключа. Не може да търчиш насам-натам из кораба, а и… — Очите му пламнаха безумно. — Ако пък наистина се окаже, че играеш двойна игра, тогава… — Лицето му се смрази изведнъж. Не беше за вярване, че някога й се е усмихвал, помисли си Тиниса и потръпна. — Ами тогава защо Талрик да си припише всичките заслуги, щом и аз мога да те предам на когото трябва? А ако си просто паешко момиче, което се е забъркало неволно в играта на големите, значи си моя и ще трябва да свикваш с някои неща. Да стоиш където съм те оставил и да правиш каквото ти кажа.
Стигнаха до вратата към следващото помещение, което беше претъпкано със сандъци, всичките прикрепени грижливо към пода. Халрад ги оглеждаше трескаво и Тиниса си даде сметка, че иска да я напъха в някой от тях, за да я скрие от дългите ръце на тайнствения Талрик.
— Влизай в трюма, жено! — опита се да я тласне през прага, но тя се измъкна от ръката му и заотстъпва назад покрай преградната стена.
— Мога да те принудя, ако се наложи — предупреди я той. После вдигна едната си ръка и Тиниса зяпна при вида на ярките светлинки, които се гърчеха като глисти над дланта му. Изкуство на предците, осъзна тя, каквото не беше виждала дотогава.
Тиниса прецени ситуацията. Едно беше ясно — нямаше начин да му съдейства повече.
— Две неща, капитане — каза тя. — Първо, няма да изоставя приятелите си. Второ… — Тя преглътна и го изхвърли от мислите си. — Моментът е подходящ, не мислиш ли?
— Какво? — Озадачението на Халрад премина с писък на агония, когато Тото го прониза в гърба. Осоидът се изви към Тиниса и тя отскочи настрана, далеч от ръцете му. Той се задържа още миг на крака, подпрян на стената, вперил поглед в нищото. После политна и падна странично през прага на товарния отсек.
Тиниса се обърна към Тото, който зяпаше като истукан трупа в краката си. Каквито и чувства да го изпълваха сега, когато за пръв път отнемаше човешки живот, очевидно нямаха нищо общо с екстаза, изпитан от Тиниса в преддверието на Стенуолд.
— Имаш талант да подбираш момента — каза му меко тя. — Как се озова тук толкова бързо?
— Какво? — Той я погледна и се изчерви до ушите. — О, ами аз… казал бях на някои от механиците, че… такова… че те харесвам… и ако може да те наглеждат — довърши пресипнало Тото и отклони поглед.
— Много мило — усмихна се тя, с което само наля масло в смущението му. — Чу ли го какво каза, между другото, за онзи Талрик, който ни търсел?
— Че вече отиде да доведе Салма — обясни той. — Какво ще правим сега?
— Иди и ги доведи тук — каза тя. — Ако не друго, машинното и трюмовете ще претърсят най-накрая. Междувременно аз ще скрия трупа.


Че откри Салма да се изтяга в каюткомпанията, но не успя да го изненада с новината, която носеше. Той й посочи тримата осородни войници, които стояха навъсено до едната стена.
— Виждаш ли онзи грозния в средата? Дойде преди малко и оттогава тримцата очевидно стоят нащрек и чакат нещо. Няма съмнение, че ситуацията се е променила.
— Заради онзи, новия офицер — потвърди Че, която беше сменила робата си с дрехи, позволяващи по-голяма свобода на движенията — туника и бричове, чантата с вещите си беше преметнала през рамо, а мечът висеше препасан на кръста й.
— Вдигнали са ни мерника — отбеляза Салма и сви рамене. — А дали знаят с каква задача пътуваме за Хелерон, или просто се надяват, че ще ги заведем при Стенуолд, няма голямо значение.
— Но какво ще правим сега? — попита Че. — Не можем вечно да се седим тук, а и Тото смята, че ако се ядосат, могат да превземат кораба и да потеглят с него към Империята, или нещо подобно.
— Според обичаите на моя народ имаме две възможности — каза Салма с типичния си сарказъм, че и отгоре. — Едната е да извадя меча си и да тръгна на лов. Из целия кораб, от сянка в сянка. Да ги убивам по един и по двама, докато не ги избия до крак или сам не умра. Това е едната възможност.
Тя го зяпаше ококорено. По нищо не личеше да се шегува или да преувеличава. Явно говореше напълно сериозно.
— Правил си го и преди, така ли?
— Не — призна той. — Но други го правят най-редовно там, откъдето идвам. Било е честа практика по време на войната, така знам. — Той се протегна лениво. — Та това, с други думи, е дясната ръка. Не бива да се забравя обаче, че винаги съществува и планът на лявата ръка.
— Който е?
— Гледай и се учи, моме. — Той стана внезапно и Че забеляза промяната в поведението на осоидите. Войниците се раздвижиха заплашително, но Салма не им обърна никакво внимание. Вместо това се приближи небрежно до една маса, заета от група бръмбарородни търговци, и най-спокойно им предложи да играят на вързано.
След няма и две-три минути масата се отрупа с монети. Хазартът беше занимание, на което средните класи не гледаха с добро око, когато се упражняваше от по-бедните им съграждани, макар че същите тези средни класи трудно издържаха на изкушението и в резултат не един и двама техни представители бяха преминали в по-долна имуществена категория след една-единствена неразумна нощ. Скоро към играта се присъединиха още участници и Салма вече мереше сили с трима търговци на платове и двама мухородни, сред които и самотният доскоро изпълнител на цимбал. Наддаването беше ожесточено, игрите — бързи, и Че на моменти забравяше, че собственият им живот е поставен на карта. Но пък тя никога не беше виждала Салма да играе на вързано. А той играеше така, сякаш нямаше начин да загуби. Когато все пак губеше, го правеше със замах, но предимно печелеше.
Осоидите го наблюдаваха още по-бдително сега, навярно подозираха, че се опитва да ги преметне по някакъв начин, но Салма не им обръщаше грам внимание и изглеждаше изцяло погълнат от играта. Към Че почти не поглеждаха и тя стигна до извода, че информацията им е частична и че разполагат с описания от втора ръка. Салма беше единственото водно конче в радиус от стотици мили, тя обаче, бръмбар сред бръмбари, беше защитена от анонимността си.
Тъкмо разсъждаваше върху това, когато някой извика гневно и около масата се разрази хаос.
В първите секунди на развихрилия се спор Че направи опит да разбере какво става. Изглежда, бяха хванали някого да мами или най-малкото подозираха зла умисъл, и скоро стана ясно, че заподозреният е Салма. Той от своя страна реагира гневно на обвиненията, събори стола си и скочи на крака, а после взе, че обърна цялата маса. И каюткомпанията изведнъж се изпълни с карти, пари и ядосани комарджии.
Салма действаше бързо, но един от търговците все пак успя да го фрасне с юмрук, преди на свой ред да се просне върху преобърнат стол. Осите напираха да се намесят, но в помещението вече се бяха отприщили бесове. Двама стюарди се опитваха да възстановят реда, но поне три юмручни двубоя се водеха едновременно, както и една обща схватка, на която всички бяха поканени. В разгара на всичко това Салма стисна Че за ръката, измъкна я от стаята и миг по-късно двамата вече тичаха към стълбите.
— Накъде? — попита задъхано тя.
— Идея си нямам — призна Салма. Виковете зад тях набираха сила. Че хвърли поглед през рамо и видя потеря в черно и жълто.
Без никакво предупреждение цял участък от стената до тях зейна и в отвора на люка се появи Тото, с развети от студения вятър коса и дрехи.
— Търсих ви — информира ги спокойно в пълен разрез с нажежената ситуация. — Оттук, бързо — добави и изчезна от погледа им. Че надзърна през люка и го видя да се спуска по метални скоби в корпуса на „Небесен“ към открит мостик, който най-вероятно беше свързан с долната палуба.
Че не желаеше при никакви обстоятелства да се озове там, отвън, увиснала на ръце над безкрайната бездна. Само че осоидите ги настигаха и нейните предпочитания нямаха никакво значение.
— Първо ти — каза тя и Салма се метна през люка. След миг Изкуството на предците му се събуди, на раменете му запърхаха крила и той яхна с лекота въздуха. Кръжеше и я чакаше.
Че се провря през люка, дори го затвори след себе си, като пазеше с мъка равновесие. Успя да събере достатъчно мислите си, за да съобрази как да го залости от външната страна. Така, когато осородните стигнеха до него, нямаше да са в състояние да ги последват.
Вятърът я теглеше зверски, провираше се дори между пръстите й и хлъзгавите скоби от студен метал. Че се съсредоточи върху ръцете си с надеждата това да автоматизира действията й и да предотврати грешки от много мислене. Салма кръжеше около нея. Щеше да се опита да я хване при нужда, в това Че не се съмняваше, но дали щеше да успее беше друг въпрос.
А после, най-сетне, се появи друг люк. Тото го държеше отворен и буквално подскачаше от крак на крак. Че се провря покрай него на тесния мостик.
— Сега накъде?
— Тиниса ни чака в хангара — отговори той, оголил зъби в нервна гримаса. — Търсят ни и не знам дали изобщо има място, където да се скрием. Може би в товарното.
Че затвори люка след Салма, а той се огледа и с типичното си спокойствие тихо каза:
— Тичайте.
Мостикът се простираше по цялата дължина на гондолата, но в далечния му край се виждаше движение — уви, в черно и жълто. Осородни войници напредваха в тясното пространство, вдигнали ръце да ги засипят с огъня си.
Тото хукна моментално, превил рамене в характерната стойка на опитен механик, и само след десетина крачки хлътна в отвора на друг шлюз. Когато Че най-сетне го настигна, той вече стоеше в огромната кухина на хангара, а Тиниса излизаше от скривалището си да ги посрещне. Веднага щом и Салма мина през отвора, Че затръшна капака и го залости.
— Няма време! — предупреди ги тя. — Идват!
Салма се огледа.
— Накъде водят другите врати? — попита той.
— Към двигателното, задънена улица — обясни Тото. — А другата води към товарния отсек.
— Няма смисъл да се гоним из кораба! — прекъсна ги Тиниса. — Ако останем тук, рано или късно ще ни намерят. Затова дайте да се качваме на това нещо и да потегляме. — Сочеше към леталото с фиксираните криле. — Тото, размърдай го и да излитаме.
Тото зяпна насреща й.
— Не мога да пилотирам летало.
— Но нали си Умел, занаятчия си в края на краищата. Ти обичаш машините.
— Бих могъл да го поправя, да, ако е повреден — смотолеви глуповато той, като продължаваше да клати глава, и Че видя как надеждата се изпарява безславно от лицето на Тиниса.
— Аз пък си мислех, че планът ми е страхотен — промълви паякородното момиче.
— Може би аз ще успея да го подкарам — обяви Че и събра невярващите им погледи. — Е, бих могла да опитам поне — поправи се тя. — Изкарах курс по пилотиране в Академията.
— Ами да действаме тогава! — подкани Салма. Тото вече тичаше към голямата макара на товарната рампа. Освободи я докрай и тя се завъртя, спускайки рампата до пълния й наклон с гневен писък на метал. Фиксът се хлъзна няколко крачки със задницата си към отвора, изпъвайки задържащите го въжета. Явно щяха да напуснат „Небесен“ на заден ход.
Вратата, през която бяха влезли в хангара, се разтресе от мощен удар. Осите идваха. Бегълците се спогледаха уплашено и след миг на пълен ужас Че взе решение. Като се пързаляше по наклонената рампа, тя се покатери тромаво по корпуса на леталото и се мушна в пилотското кресло. Уредите за управление бяха прости — лостове за промяна ъгъла на витлата и манивела за активиране на пропелера. Че се зае моментално с манивелата. Миг по-късно вратата на хангара изхвърча от пантите си и първият войник нахлу в помещението.
— Качвайте се! — викна Тиниса и се метна в креслото до Че, а Салма се настани отзад. Тото хукна да ги настигне, нозете му трещяха по рампата и се хлъзгаха опасно по металния наклон. Посегна към ръчката, която освобождаваше въжетата, но преди да я е докоснал, откъм вратата в другия край на хангара се чу пукот и нещо ярко изби искри от метала близо до ръката му. Тото политна назад и с ужас разбра, че ще пропадне между рампата и шлюза и оттам в празното пространство под кораба. Салма и Тиниса го сграбчиха едновременно и го издърпаха в леталото.
— Не мога да запаля двигателя! — викаше паникьосано Че, а Тото обясняваше, че трябвало да освободи въжетата, иначе леталото нямало как да напусне хангара.
— Лесна работа — каза Тиниса и изтегли рапирата си. Тото й кресна да спре, но тя вече срязваше въжетата от едната страна на машината. Фиксът се наклони наляво и увисна така за секунда. Нов енергиен залп прогори палубата. А после Тиниса сряза още две въжета. Фиксът се плъзна безпомощно по рампата и изпадна от „Небесен“.
Вече бяха във въздуха, но не летяха. Вятърът ги задържаше в някаква степен, но истината беше, че губят височина, а Че повтаряше ли, повтаряше:
— Не мога да включа двигателя! Някой да погледне двигателя!
Този някой, разбра Тото, трябваше да е самият той. Промуши се към кърмовата част на леталото, където, кажи-речи в самия край на корпуса, беше прикрепена тъмната грамада на двигателя. Промъкна се в тясното пространство между долното и горното крило, заобиколи балистата и излезе на кърмата.
Изкуството му го държеше там, прилепнал със стъпала и колене към гладкия хълбок на фикса, въздухът свистеше край него, а светът се приближаваше стремително от долу нагоре. Трябваше да постави диагноза, а времето му беше много малко. Вероятно по-малко, отколкото смяташе. Защото над тях, откъм отворената рампа на „Небесен“, се появяваха фигури с криле.
„Мога да го пилотирам“. Думите дрънчаха в ума на Че, все по-бързо и по-силно. Беше прибрала задкрилките докрай и ако двигателят работеше, фиксът щеше да направи лупинг. Вместо това падаше към земята и носът му се накланяше бавно надолу.
— Няма време, Тот! — извика тя. Беше преместила лостовете до крайно положение и те буквално се тресяха в ръцете й.
Енергиен залп изпука по едно от крилата. Осородните ги обстрелваха. Увиснал кажи-речи надолу с главата, задържан от Изкуството и коленете си, Тото бърникаше трескаво из двигателя. Чу отчаяния вик на Че, но точно сега бързането нямаше да помогне.
„Ето го.“ И точно навреме. Горивните маркучи бяха стегнати с шипки като защита срещу кражба. Осоидите не бяха занаятчии по призвание, иначе щяха да измислят нещо по-сложно и по-трудно за откриване. Тото махна щипките и извика на Че да пробва отново.
Явно в маркучите се беше събрало бая гориво, защото двигателят само дето не избухна. Гореща вълна опари лицето на Тото, а зад и над тях се появиха огромни валма дим. След миг двигателят заработи нормално и пропелерът се завъртя, бавно отначало, после все по-бързо, накрая перките му се сляха пред погледа на Тото. Фиксът се разлюля мъчително в неопитните ръце на Че. Проснат върху обшивката на двигателя, която се нагряваше бързо, Тото се бореше със страха си, че малкото летало ще се наклони странично и ще навлезе в низходяща спирала, от която излизане нямаше. Но Че прехвърли цялата си тежест върху лостовете, фиксът се изравни, после се килна на другата страна, но накрая все пак зае хоризонтално положение във въздуха и се стрелна напред, проточил опашка от дим и с кашлящ двигател.
Че погледна през рамо. Тиниса и Салма буквално се бяха вкопчили един в друг от неподправен страх. Тази гледка беше като балсам за очите й и тя нададе победоносен крясък, защото за миг се почувства най-щастливия човек на света.
А после от валмата дим се появиха осочовеци, които ги връхлитаха с огън и меч.


9.

— При балистата! Салма! Тиниса! Някой да иде при балистата! — изкрещя Че, а после си даде сметка, че нито единият, нито другият знае какво да прави с нея. Тото тъкмо се вмъкваше изтощен в гнездото със седалките и тя се развика на него. Той я изгледа скръбно, но се обърна и запълзя към оръдието.
Енергиен залп се стовари върху едното крило и проби дупка в леката дървесина. Фиксът се разклати опасно и Че заряза всичко останало, съсредоточавайки се върху контролните уреди.
Тото се добра до балистата. Е, не беше истинска балиста или катапулт, а просто тежък арбалет с помпозно име, но пък беше двойно запънат с два чифта рамене, които осигуряваха на стрелата по-голям обхват и сила. В задния му край имаше лебедка с двойна дръжка и той започна да я върти, изтегляйки яката тетива от оплетени стоманени нишки.
— Дайте ми стрела! — извика през рамо. За миг се уплаши, че дори тази проста задача ще им дойде свръх сили. Тъкмо ругаеше наум всички лишени от Умение раси, когато Тиниса едва не ръгна стрелата в ухото му — леталото се клатушкаше отново, — той я грабна от ръката й и я вкара в гнездото на катапулта.
Осородните ги настигаха. Първият профуча покрай фикса от далечния му край. Около дланите му танцуваха енергийни нишки, очевидно Изкуство на предците, но някаква тяхна си вариация, каквато Тото не беше виждал преди, Войникът изстреля енергиен залп към Че, тя се дръпна инстинктивно и повлече фикса в дълъг завой назад към изоставащите осоиди.
— Махнете го! Някой да го махне от мен! — изпищя Че. Тото се опита да завърти оръдието, но ъгълът му на стрелба не беше достатъчно голям. Отказа се и вместо това го обърна назад към другите преследвачи, двама от които бяха опасно близо. Единият се озова точно на мерника му. В първия миг осородният не разбра грешката си, после лицето му се изкриви в див ужас, но вече беше късно. Тото натисна спусъка. Стрелата се заби в целта от няма и десетина метра разстояние. От силата на сблъсъка мъжът отхвръкна назад, преметна се презглава във въздуха и пропадна към земята. Тото завъртя отново лебедката.
Нов енергиен залп удари корпуса отстрани, точно зад пилотското кресло. Че се сви на кълбо и целият фикс се разтресе заедно с нея. Само че колкото и да се свиваше Че, нямаше къде да се скрие.
— Чук и клещи, някой да направи нещо! — изкрещя тя и погледна ядосано назад към другите.
Салма вече се беше изправил. Оттласна се от корпуса на фикса, разпери несъществуващи допреди миг криле и се стрелна във въздуха като сребристо привидение. Мечът му вече беше изтеглен — страховито на вид оръжие с късо изтънено острие, което беше като продължение на ръката му. Салма летеше успоредно на нестабилния фикс, поддържайки с лекота същата скорост. Описа няколко пируета във въздуха, после се шмугна под търбуха на машината. Че затаи дъх. Чувала го беше да казва, че осоидите са тромави във въздуха, и това й се беше струвало преувеличено. Досега, когато видя как лети той. След миг го зърна отново — издигаше се мълниеносно изпод осоида, който я обстрелваше. Войникът трудно би го забелязал навреме — Салма връхлетя като светкавица и го остави да притиска с ръка кървава рана на хълбока си. Раненият загуби равновесие и пропадна към земята.
Салма намали. Летеше на заден ход наравно с фикса, а после ускори рязко по протежение на машината, описа остър завой около двойното крило и се метна с протегнато острие към най-близкия осороден.
Че впери поглед право напред и прогони от главата си всичко друго, освен машината и как да я откара на сигурно място. Сега най-важно беше да поддържа фикса в хоризонтално положение, а за Салма щеше да се тревожи по-късно. Въпреки това образът на летящия принц с блестящо на слънцето острие се задържа още дълго в мислите й.
Салма си играеше с другия осороден, стрелкаше се около него, нападаше и отстъпваше с бързина и лекота, каквито противникът не притежаваше. А после човекът водно конче изчезна някъде. Осочовекът се завъртя, изпращайки енергийно жило след него, и в същия миг Тото стреля в гърба му толкова силно, че стоманената глава на стрелата проби гърдите му.
Още три силуета танцуваха из въздуха, незначителни до смаляващия се корпус на „Небесен“. За миг Салма се изкуши да тръгне и след тях, да ги покани на танц в небето и да ги свали, ако може. Чуваше ясно гласа на предците си, на загиналите от имперски меч свои сънародници, глас, който му шепнеше да ги последва, да изпробва силите си.
Но не беше сам. Имаше други, за които носеше отговорност. Когато го натовари с тази задача, Стенуолд знаеше, че Салма не е някое наперено хлапе, че има достатъчно опит, за да не става жертва на прищевките си.
Колкото и да беше бърз, Салма трудно настигна фикса, а щом той се затрудняваше, значи осоидите нямаха никакъв шанс да ги догонят. Улови се за едно от крилата, притегли се напред право в ръцете на Тиниса и Тото и освободи Изкуството си. Крилата му потрепнаха и се стопиха. Чак сега усети колко се е задъхал след краткия полет. Беше загубил формата си, срамота. Тиниса го гледаше замислено. По лицето на Тото се четеше единствено облекчение.
— Накъде е Хелерон? — извика той. — Ще стигнем ли дотам с това нещо?
Че се обърна ухилена.
— Вече замерих с компаса — оповести тя. — Ако имаме достатъчно гориво, ще стигнем. Ако не, ще се наложи да походим пеша.


Приземи фикса на известно разстояние от Хелерон, защото, ако се съдеше по хъхрещите звуци на двигателя, с него по-далеч нямаше да стигнат. Както установи от личен опит, приземяването явно беше най-деликатната част от един полет. Или поне на леталото не му хареса — когато най-после спряха след кратко подрусване през браздите на някаква нива, фиксът беше изгубил половин крило и предните си стабилизатори.
Че си пое треперливо дъх. Най-после на твърда земя. Преживяването беше… мъчително и вълнуващо едновременно. Да стискаш лостовете, докато кокалчетата ти побелеят, да се взираш в синьото небе и да се питаш кога ще ти свърши горивото и още колко разстояние можеш да изстискаш от машината. Щастлива беше, че отсега нататък ще трябва да разчита единствено на собствените си крака. И все пак… по някакъв странен начин й беше харесало. Бръмбароидите може да бяха изящни като каменни блокчета, когато летяха с крилете на Изкуството, но сръчността им с машините понякога компенсираше това.
— Всички добре ли са? — извика тя през рамо. Отвърна й хорово сумтене. Пътниците й се измъкваха един по един от смъртно ранения фикс.
Фермерът, чиято нива бяха съсипали и който скоро дотича да види какво става, им каза, че до Хелерон имало още цял ден път. Не беше прост селянин с мазоли по ръцете, какъвто бяха очаквали да срещнат. Толкова близо до Хелерон дори синовете на земята закачаха по малко от културата на Равнините. Предложиха му останките от фикса като компенсация, а Тиниса набързо спазари транспорт до най-близкото шосе плюс малко провизии и дрехи. Последното, обясни тя, било важно, защото когато стигнат в града, „Небесен“ вече ще е кацнал на хелеронското летище и осоидите ще ги издирват под дърво и камък. Следователно трябвало да се дегизират преди срещата си с Болуин на площад „Милосърдие“.
— Защо смяташ, че Хелерон гъмжи от осородни? — попита Че.
— От осородни може и да не гъмжи, но от техни агенти — със сигурност — заяви решително Тиниса. — Осоидите са имали предостатъчно време да изградят шпионска мрежа в града. Трябва да намерим Болуин възможно най-бързо и след това да минем в нелегалност.


Хелерон пълзеше на хоризонта като прииждаща черна вълна. Шосето приличаше на двупосочна река от пътници, захранваща ненаситния глад на града за търговия. Имаше ръчни колички и пътуващи калайджии, превити под стоката си; имаше фургони, теглени от коне или от гигантски насекоми, най-често бавни и търпеливи бръмбари, които можеха да теглят товара си цял ден без почивка. Имаше и ездачи, някои на конски, други на насекомски гръб. Ала голяма част от трафика беше механизирана и нищо чудно, защото Хелерон беше центърът на занаятите и блудните му синове рано или късно се връщаха у дома.
Зяпаха града, кацнали върху гърба на огромен зърновоз, който се клатушкаше шумно на шестте си метални крака — приличаше на бръмбар повече и от самите бръмбари. Всички те знаеха, че Хелерон е индустриалният център на Равнините, но никой не се беше замислял какво всъщност означава това. Представяли си го бяха като подобие на Колегиум, но с повече фабрики и без изящните бели сгради на Академията.
А Хелерон се оказа огромен, поне два пъти по-голям от Колегиум, на практика най-големият самостоятелен град в Равнините. Беше огромен и беше мръсен — от какъвто и камък да са били построени първоначално сградите му, сега всички те сивееха под пластовете мръсотия, наслагвали се ден след ден от комините на фабриките и леярните. Дори въздухът беше мръсен, толкова мръсен, все едно гледаш през опушено стъкло. Стотици комини бълваха пушек непрестанно, а тесните прозорци на производствените цехове светеха от нажежените пещи.
Градът беше разделен на две части. Фабриките представляваха комплекси от достроявани, напластени с мръсотия гигантски цехове, истински лабиринти от работилници, складове и депа. Нагоре по западните склонове, където въздухът беше по-чист, се редяха помпозни каменни имения, които разказваха истории за печалбите и загубите на своите собственици. И между тези два гиганта — фабриките от едната страна и именията от другата — живуркаха нагъсто масите. Работническите жилища бяха сгъчкани и по хоризонталата, и по вертикалата, сякаш се ръгаха с лакти за местенце между могъщите флангове на своите господари. И целият този сложен хаос беше прорязан от сребърни нишки — релсите, по които течеше кръвта на Хелерон и които превозваха хора и машини, екипажи и стоки из целия град, до мините на север и към мравешкия град Тарк на юг. На пръв поглед сребристата дантела на релсите беше единственият начин за придвижване. Стените на сградите бяха толкова близо една до друга, че да се провреш помежду им изглеждаше невъзможно.
Подрусваха се на гърба на механичния бръмбар и зяпаха града, който растеше пред тях заплашителен със самите си размери. Дори Тото, този поборник на промишлеността, изглеждаше смутен.
— Как изобщо ще намерим площад „Милосърдие“? — попита той.
— Чичо Стен каза, че е близо до летището… а то е ей там. — От другата страна на разчистен периметър се виждаше белезникавият мехур на „Небесен“. Че заслони очи с ръка. Надяваше се да различи някакви детайли, петънца в черно и златно например, но беше забравила колко голям е „Небесен“. Корабът все още беше твърде далеч.
Навлязоха в града и скоро се убедиха, че дори тук има открити пространства — като геометрия, но не и като атмосфера. Площади имаше, но по краищата си бяха покрити от навесите на безброй сергии, а просеките в средата им гъмжаха от хора. Имаше и улици, тесни и широки, но поне половината се криеха под издадените горни етажи на къщите, които превръщаха улиците в тунели в стремежа си да спечелят още няколко квадратни метра жилищна площ. А там, където между сградите имаше пролуки, имаше и навалица.
— Няма крепостни стени — промърмори под нос Салма. Другите се обърнаха да го погледнат озадачено и той махна с ръка. И наистина, крепостни стени нямаше. Хелеронци явно вярваха, че търговията е достатъчна да ги защити от вражески мераци — или така поне гласеше теорията, изписана с едър шрифт по улиците на града. Свободен, Хелерон беше по-полезен за всички, отколкото би бил в окови за когото и да било.
Тиниса си помисли за мирогледа на злополучния капитан Халрад, за собственическото му отношение към всичко съществуващо. Ако всички оси бяха като него, рано или късно щяха да посегнат на Хелерон, да го вържат на къса каишка и да го смажат в алчната си хватка, докато градът не се стопи до бледо подобие на прежната си сила, подобие, от което никой няма да има полза. Империята на осите, по собствените думи на Халрад, не беше привърженик на взаимната изгода. Империята на осите виждаше само собственост, която да присвои, и врагове, които да смаже.
Четиримата се бяха преоблекли като местни селяни, а Салма и Тиниса бяха с качулки, които да прикриват лицата им. Ако тайнственият Талрик ги чакаше в Хелерон, което беше почти сигурно, то те бяха решени да го затруднят в максимална степен. А страховитите размери на града бяха техен неочакван съюзник.


Най-сетне Хелерон ги погълна в сянката си. Сградите се издигаха високо и от двете страни, въздухът тежеше от дим и хорска воня. Тук, в предградията, беше царството на онези, които се опитваха да имитират търговията от централните части на града — малки импровизирани пазари, които предлагаха евтина стока с неясен произход, странстващи артисти и шарлатани. И просяци навсякъде. Отряд мравкородни войници (или наемници) набиваха крак в строева подготовка на едно открито място досами града, докато началниците (или работодателите) им несъмнено вършеха своето нейде в пазвите на Хелерон. Оградени кошари рекламираха наличните за продан роби — макар бръмбароидите да не държаха роби и да не допускаха такива на територията на градовете си, в Хелерон всекидневно се продаваха и купуваха повече човешки същества, отколкото в целите останали Равнини.
— Къде ще спрете? — обърна се Че към водача на тяхното автовозило. Той седеше на капрата си малко под тях, на открито като всеки истински водач на бръмбари.
— На гарата при улица „Съдебна“ — отвърна той. — Има голямо депо там, голямо ти казвам.
— Извинете, но да знаете случайно къде се намира площад „Милосърдие“? — продължи тя. Това й се струваше най-лесният начин да се добере до нужната информация, макар че някой опитен агент сигурно би подходил по` така към въпроса.
Човекът наистина знаеше — много път имало дотам, но достатъчно било да следват някоя от външните врътки, както наричаше той концентричните пътни артерии на Хелерон, за да стигнат до площада.
— Нема начин да го сбъркате — увери ги водачът. — „Милосърдието“ си има два огромни скелета.
Това прозвуча странно, но по липса на други указания, те последваха неговите. Слязоха от автовозилото и забързаните пълчища на Хелерон ги погълнаха моментално. Че едва не изгуби другарите си, повлечена от устремените нанякъде хора, всеки роб на собствената си цел. Четиримата се скупчиха заедно, стреснати от безумната блъсканица. От едната им страна пълзяха товарни животни, каруци и огромни возила, от другата стените надвисваха над главите им. Разни забързани хора се блъскаха в тях и ги гледаха сърдито, а те стояха безпомощно на едно място, камък в средата на човешката река.
Тиниса им даде знак, че трябва да тръгват, и те се вляха в потока, бутани и ръгани от хора, които крачеха с бързина и целеустременост, каквито не подхождаха на достойния гражданин. Повечето приличаха на работници и дребни търговци. Бяха мълчаливи и намръщени, бързаха по собствените си дела и не поглеждаха встрани. Не след дълго високите стени отстъпиха на редица от малки работилници — обущарница, кроячна, точиларска работилница, кожарско ателие, пълни с мъже и жени, които се трудеха упорито със сериозни лица, без следа от негодувание, но и без усмивка.
Усмивката на Салма също беше изчезнала някъде.
— Не разбирам как търпят собствената си воня — оплака се той, сбърчил нос. — А въздухът… смърди все едно първо си го изгорил, а после си го изпотил яко.
— Нека позная, там, откъдето ти идваш… няма фабрики и такива неща — каза Тото.
— И толкова по-добре — отвърна Салма. — Ние може да си имаме пороци, но тази лудница не е сред тях. Дори не знам дали има име за този порок.
— Хелерон — предложи Тиниса. — Ето ти име.
Тото вдигна рамене, доколкото му беше възможно в блъсканицата.
— Е, аз пък мисля, че… мисля, че е обещаващо. Бих искал да работя тук. Всички промишлени стоки се произвеждат тук. А ти какво мислиш, Че?
Не й беше приятно да охлади ентусиазма му, но все пак отговори без заобикалки:
— Сто пъти предпочитам Колегиум.
— А онова там трябва да е нашият площад — каза изведнъж Салма. Отвъд редицата от еднообразни странноприемници и конюшни улицата се разширяваше в площад. Най-голямата сграда по периметъра му се виждаше ясно дори оттук. Но водачът на механизирания бръмбар беше сгрешил — само един скелет беше очертан с по-светли тухли сред тъмния камък на фасадата. Другата фигура беше на жена, протегнала сурово ръката си към въпросния мъртвец. Площадът носеше името на някогашен приют за бедни, предлагащ убежище на гладните, отчаяните, болните и лудите. Сега сградата беше работилница, където хлябът се заработваше с тежък труд. В Хелерон нищо не беше безплатно.
Салма удари без предупреждение — пръстите му се стегнаха около китката на момче, пъхнало ръка в джоба му. Последва напрегнат момент, защото детето извади нож, а после Че видя, че детето не е никакво дете, а мухороден с детски дрехи. Салма и джебчията си размениха продължителни погледи, после водното конче пусна ръката му и онзи потъна моментално в тълпата.
— Трябваше да повикаш стражата — каза Че.
Салма я стрелна с поглед.
— Животът в Хелерон е достатъчно наказание сам по себе си.
— Тук има адски много хора — въздъхна Тиниса. — Как изобщо ще намерим онзи Болуин?
— Смятай, че вече сме го изпуснали — изтъкна Салма. — Той е очаквал да слезем от „Небесен“, който е пристигнал тук преди… Тото?
— Вчера — предположи той.
— Остава да се надяваме, че ще продължи да идва тук поне няколко дни. Така че хайде да се качим на стълбите на онази голяма сграда. Ще чакаме, а ако не дойде днес, ще опитаме отново утре. Ако и тогава не се появи, ще измислим нещо друго. Какво обаче, идея си нямам.
— Аз имам някакви роднини в Хелерон — обади се Че. — Сигурна съм, че ще си спомня фамилията им, макар че в момента ми убягва. Все някой ще знае къде живеят.
— В краен случай може да прибегнем и до това — кимна Салма. — А сега си отваряйте очите и се опитайте да не изглеждате подозрителни.


Никакъв Болуин не се появи, а и да е бил там, те не го забелязаха. Хапнаха на крак безвкусна храна от сергията на намусен продавач, а когато смогът се преля в нощ, влязоха в една от странноприемниците с намерение да пренощуват. Уви, цените се оказаха нечувано високи, толкова високи, че общите им финанси не биха стигнали и за сламеници на пода в кръчмата. После Че си спомни, че на идване са минали покрай общежитие на съблюдателите, и те поеха назад по осветените с газови фенери улици. Не бяха единствените окъснели пешеходци. Подминаха няколко стражари с газени фенери и арбалети, но само в онези квартали, където жителите притежаваха богатство, което да се охранява. Другите нощни бродници бяха заети с по-тъмни дела, предимно търговия със забранени стоки, едни предлагаха, други търсеха да купят. Четиримата получиха множество предложения от различен характер, от наслади на плътта, опиати и отвари до дребни бижута, с които настоящите им собственици бързаха да се разделят.
Общежитието, когато най-после го откриха, не предлагаше по-добри условия от странноприемниците, но пък можеха да се възползват от тях срещу разумно дарение и да се наспят, без да ги е страх, че някой ще им резне междувременно гърлата. Съблюдателите бяха благотворителен орден, възникнал в Колегиум и по-късно разпрострял се из целите Равнини като част от хуманистичната философия, завладяла тази част на света преди век, когато добрите дела били на мода, а богатите се надпреварвали да финансират различни обществени инициативи. Благотворителността като начин на живот все още креташе в Колегиум, но в Хелерон за нея напомняха единствено облечените в сиви роби съблюдатели.


На следващия ден, малко преди обед, Салма откри техния човек.
Редуваха се да стоят прави и да се взират в множеството. Докато един стоеше на пост, другите седяха на стъпалата пред сградата на бившия приют и далеч не бяха единствените. Нямаше просяци обаче. От време на време двама мравкоиди с палки на коланите излизаха от сградата и изхвърляха всеки, който не можеше да докаже платежоспособност с някоя и друга монета. Площад „Милосърдие“ осигуряваше само една форма на благотворителност и тя се получаваше срещу тежък труд.
Салма побутна Че с върха на сандала си. Девойката се беше одрямала и побутването я стресна. Изправи се заедно с другите, а Салма промърмори под нос:
— В далечния десен ъгъл. Какво мислите?
Че се вгледа в указаната посока, но видя само обичайното стълпотворение от хора. Не беше възможно Салма да е различил отделни лица от това разстояние.
— Дайте ми скицата — каза водното конче. Погледна скицирания портрет, после пак вдигна очи към множеството. — Той е. Сигурен съм. Вижте, идва насам.
Другите не го различиха веднага сред навалицата въпреки указанията на Салма. А после лицето му сякаш изскочи на преден план. Мъж с тежка небръсната челюст и коса, отдръпнала се още малко назад в сравнение с образа на скицата. Облечен беше с отворената роба без ръкави, каквато носеха повечето занаятчии и дребните търговци в Хелерон, но дрехата отдолу беше подсилена с кожена ризница и тежък колан. Мъж, който очевидно очакваше да го забъркат в проблеми, а това впечатление внушаваше особен вид надеждност.
— Трябва да идем при него. Той не ни познава — каза Че.
— Оставете на мен — предложи услугите си Тиниса и заслиза с небрежна походка по стъпалата пред сградата. Тръгна през тълпата, без да бърза и сякаш без определена посока, докато не се озова на една ръка разстояние от Болуин. Когато се разминаха, той трепна и се обърна да я погледне. Че предположи, че Тиниса го е дръпнала за ръкава. Паякородната девойка му каза нещо, все едно му се извинява, после той й каза нещо, все едно е очарован от привлекателната млада жена — изобщо нормален неангажиращ разговор между бръмбаророден на средна възраст и хубава девойка от друга раса. Размяната на реплики очевидно се беше оказала ползотворна, защото Тиниса им хвърли усмивка през рамо и тръгна с мъжа към една от улиците, извеждаща от площад „Милосърдие“.
— Тръгваме — каза Салма и тримата слязоха по стълбите. Смесиха се с тълпата и последваха Тиниса и новия й приятел, като се стараеха да не привличат излишно внимание.
След като площадът остана зад гърба им, Тиниса и Болуин се мушнаха под тентата на шивашко ателие и взеха да разглеждат платовете, докато другите ги настигнат. Болуин се оглеждаше постоянно. В колана му беше втъкнат дълъг нож и ръката му току подръпваше робата над него.
— Къде бяхте? — попита настоятелно той. — Нали трябваше да пристигнете с „Небесен“?
— Напуснахме го предсрочно заради общи приятели, които държаха да им правим компания — обясни Тиниса и той изсумтя.
— Значи вие сте новите хора на Стенуолд — подхвърли Болуин. — Каза да очакваме човек от Федерацията и аз не знаех да му вярвам или не. Добре е подбрал хората си, няма що. Идеално се сливате с тълпата.
Салма го изгледа спокойно.
— Мисля, че дори вас заблудих с маскировката си. Пък и вече видях поне десетина от моята раса в Хелерон. Явно сме плъзнали навсякъде.
Болуин сви рамене.
— Е, вие ме познавате, но аз вас — не, а може и да не се наложи да ви опознавам. Ще оставим на шефа да реши това. Кога да очакваме стария?
— И ние не знаем — призна Че. — Каза, че ще дойде тук при първа възможност, но възникнаха… проблеми у дома.
— В Колегиум? И там ли? Е, колелата се въртят и не можеш да ги спреш — каза Болуин и взе да дръгне четината по лицето си. — Хайде да ви махнем от улиците, какво ще кажете? Вървете след мен и гледайте да не изоставате.
Той се огледа, преди да хлътне в тълпата, явно свикнал с хелеронската навалица. Другите обаче трябваше да си пробиват път с лакти и рамене, за да не изостанат.
— Адски дружелюбен, нали? — измърмори под нос Че.
— Работата, с която сме се захванали, май не насърчава новите приятелства — отвърна Тиниса.
Болуин скоро ги изведе от улицата. Свърна в тясна алея, обточена с редици от малки магазинчета. Клиенти нямаше, а и продавачи почти не се виждаха. Бръмбаророден старчок ги проследи с поглед от прозореца си, стиснал в шепи глинена лула; по-надолу облечен в стари дрипи мухороден ровеше в кош с по-нови дрипи. Усещаше се възкисела миризма на гнило, която надвиваше дори обичайната хелеронска воня.
Водачът им току поглеждаше към тях, спираше да се обърне назад, после продължаваше отново. Че си помисли, че поведението му е повече от подозрително, но пък напоследък беше стигнала до извода, че расата й определено не е създадена за шпиониране. Което я караше да се чуди какво ли е преживял чичо й, за да се хване с подобна дейност. Или Болуин, в този ред на мисли. По каква ли пътека го е отвела съдбата, за да стигне до тази тясна уличка с четирима пълни аматьори зад гърба си?
— Чакай малко, Болуин — повика го троснато Салма. — Кои са онези отпред?
Че не ги беше забелязала и за пореден път се убеди, че Салма е значително по-бдителен от нея. Защото недалеч от тях наистина имаше някакви хора с наметала и качулки.
— Спокойно — стигна до тях гласът на Болуин. — Мои хора са. Имат грижата никой да не ни последва.
Продължиха на бърз ход към групата непознати — и тримата бяха мъже, корави и зли на вид. Мравкоид, бръмбарочовек и някакъв мелез, които едва закачиха с поглед четиримата млади спътници на Болуин — поглед, лишен от всякакви емоции.
„С такива хора ли ще си имам работа отсега нататък?“, запита се Че. Започваше да тъгува за Колегиум, където неприятни неща се случваха рядко и като изключение от правилото.
Салма едва не я цапна през устата и за миг тя изпадна в пълно недоумение. После разбра, че принцът просто е вдигнал рязко ръка, за да я спре.
— Бягайте! — викна той и изведнъж всичко около Че се раздвижи. Тя изгуби ценни секунди в чудене — за разлика от другарите си. Тиниса, с рапира в ръка, отстъпваше назад по уличката. Тото вече тичаше към изхода на алеята, явно разчитайки, че другите го следват. Занаятчийската торба подскачаше тежко на гърба му.
От една пресечка идваха мъже. Наметалото на първия се разтвори за миг и Че зърна проблясък на черно и златно.
— Болуин! — изкрещя тя. В същия миг тримата с качулките, дето уж били негови хора, тръгнаха напред. Но не идваха да я спасят. Просто се включваха в засадата.
Болуин се обърна и за миг лицето му застина в маска без изражение, без живец, без чувство… дори се размаза някак пред очите й, чертите му се разляха за част от секундата по начин, от който кръвта й изстина. После бръмбарското му лице си стана същото като преди, но не успя да заличи дълбокото й убеждение, че нещо друго я гледа през очите му.
— Бягай! — викна й отново Салма. Заостреният меч вече беше в ръката му и той се метна към първия осоид, който излизаше от пресечката. Мъжът отби удара, но Салма се мушна под ръката му и заби лакът в челюстта му.
Че заотстъпва назад, като трескаво се опитваше да изтегли собственото си оръжие.
— Бягай! — ревна за трети път Салма и тя си плю на петите.


10.

Тиниса тичаше по тясната алея. В дъното й се виждаше улицата с навалицата и оживлението. На пътя й обаче се изпречи човек, после още един — най-обикновени на вид мъже, които можеха да минат за безработни строители или нещо такова, ако не бяха късите мечове, които измъкнаха изпод жакетите си. Тиниса зърна Тото — беше се измъкнал от засадата, но сега спря рязко и се обърна с намерение да й помогне.
— Върви! — извика му в движение тя. — Тръгвай! Мога да се оправя с тях!
Тото я послуша и хукна отново към улицата. Тиниса тичаше с всички сили и с протегната рапира към двамата си противници.
Само двама, при това неопитни. Личеше си по стойката им, по това как държаха мечовете. Евтини наемни биячи, с които лесно щеше да се справи.
Подлъга ги, че ще свърне наляво, и в последния момент се хвърли в обратната посока. Мъжът вдясно от нея се беше хванал на уловката й и се изпречи пред другаря си. Тиниса го прободе в движение с рапирата си — през кожата на жакета, през ризата, право в меката плът под ребрата. Инерцията й го завъртя около епицентъра на собствената му рана, завъртя и нея, докато двамата не се озоваха лице в лице, а после Тиниса измъкна с лекота кървавото острие още преди мъжът да се е строполил на земята. Дори в смъртта си глупакът застана на пътя на другия бияч и го препъна. Тиниса се виждаше отстрани все едно гледа актьор в слаба трагикомедия. Видя се как пронизва с лекота залитналия мъж и изтегля със същата лекота острието от смъртоносната рана на тила му.
Изпълни я страховито чувство на превъзходство, завладяващо усещане за сила, която насочваше ръката й и съскаше победоносно в ушите й. Не го знаеше, но на лицето й се беше изписала широка усмивка.
Тото беше изчезнал някъде и тя се огледа за другите. Но вместо тях видя двама осородни войници да тичат към нея. Мечовете им бяха прибрани в ножниците, но ръцете им бяха протегнати, дланите разтворени, готови да отприщят огъня на тяхното Изкуство. Чу Салма, който й викаше да бяга.
Тиниса стигна с два скока до улицата и се гмурна в тълпата. Но хората се отляха около нея, някои зяпаха окървавения й меч, други надничаха любопитно към алеята, от която беше дошла. Вече се чуваха писъци и викове. Осоидите идваха.
И не само те. Неколцина стражари си пробиваха път през множеството. Имаха си щитове и брони. Тиниса хвърли отчаян поглед назад към алеята, но разни хора й се пречкаха и не можа да види как се справят приятелите й.
Стражарите бяха на метри от нея и тя реши, че няма желание да отговаря на въпросите им. По-добре да се покрие някъде и да се върне тук при първа възможност. Без да прибира рапирата, тя си плю на петите.


Че най-после беше успяла да изтегли меча си и когато осородният я сграбчи за китката на другата ръка, решението й да го резне беше продиктувано изцяло от рефлексите, придобити по време на обучението във Форума на умелите. Войникът отскочи назад, но не преди Че да е отворила рана над лакътя му. Някъде зад нея Салма се биеше, дрънчеше стомана и противниците му псуваха гневно.
Осородният тръгна отново към нея, вдигнал меча си да блокира нейните удари. Че заотстъпва, прегънала колене в стойка като по учебник.
— Салма! — извика тя.
— Бягай! — подтикна я за пореден път той.
— Не мога! — Не сваляше очи от противника си и усети, че войникът ще направи опит да се възползва от размяната на реплики и ще я нападне. И той наистина го направи, хвърли се към нея с вдигнат меч, но вместо да я съсече, отново се опита да я сграбчи с ранената си ръка. Мечът на Че се стрелна към гърдите му, после под париращия блок и към хълбока му. Само че този път срещна единствено стомана, плъзгайки се по металната броня под наметалото. Мъжът я сграбчи за яката на туниката и Че заби ефеса на меча си в прясната рана на ръката му.
Осородният изръмжа и изгуби самоконтрол. Удари я несръчно през лицето, от което със сигурност него го заболя повече, отколкото нея, след което вече не се опитваше да я хване, а да я убие.
Мечът му се стрелна напред и Че отскочи в същата посока. Острието мина на косъм от тялото й, а дръжката я удари силно в рамото. Беше прекалено близо, за да намушка противника си, затова го фрасна отстрани по главата с дръжката на меча си. Фрасна го с всички сили. Мъжът залитна покрай нея, като едва не я събори с тежестта си, но тя успя да запази равновесие и да го посече през гърба. И този път мечът й удари в стомана, но ударът беше достатъчно силен да го повали на земята.
— На покрива! Че! — Беше гласът на Салма, но този път идваше отвисоко. Той кръжеше над нея с протегната ръка.
Част от нея вече беше вдигнала бяло знаме и повтаряше „няма начин да успея“, но имаше и друга част, нова част, която се сражаваше за живота й и нямаше никакво намерение да се предава. Че хукна презглава към най-близката постройка — задна фасада на някакъв магазин. До стената имаше варел и Че скочи върху него. Варелът се разклати под краката й и падна с трясък, но тя вече се беше оттласнала и продължи да скача, тромаво, напълно изгубила равновесие, като човек, който се е спънал лошо и прави няколко последни пиянски крачки, преди да се пльосне на земята. Кракът й намери опора върху перваза на някакъв прозорец и тя се изтласка нагоре. Само дето вече нямаше къде да отиде.
Салма сграбчи протегната й ръка и я дръпна. Не би могъл да я вдигне от земята, но сега инерцията на собственото й движение му помагаше, така че той напрегна докрай крилата си и я затегли към покрива.
Че изпищя от болка в рамото, но само след миг двамата вече стояха на покрива, цели два етажа над улицата. Салма хукна, като я дърпаше след себе си.
Преследваше ги осороден, същият, когото Че беше ранила. Крилете му се движеха толкова бързо, че се сливаха в петно, в очите му се четеше дива ярост, а двамата със Салма нямаше къде да избягат освен на някой от другите, също толкова открити за нападение от въздуха покриви.
— Сега какво? — изписка тя… и Салма я бутна през ръба.
Че падна върху навес от другата страна на покрива, продъни го моментално и се строполи с такава сила на земята, че въздухът излезе от дробовете й.
Магазинерът, мухороден на средна възраст, я гледаше от горе надолу и беше много ядосан.
— Бръмбари! — изсъска той. — Така и не се научихте, че мястото ви не е във въздуха!
Тя се изправи някак и вдигна глава, оглеждайки небето за осоиди. Засега такива не се виждаха. Плъзна поглед по улицата — Тиниса я нямаше никаква, Тото също.
Някой сложи ръка на рамото й и тя се завъртя, вдигнала меч да посрещне атаката. Салма улови навреме китката й и за миг двамата останаха да се гледат безмълвно в очите.
Че издиша мъчително заради болката в натъртените ребра.
— Войникът?…
— Няма го вече. — Приятно й беше да види, че дори той, дори Салма изглежда разтърсен от случката. — Хайде. Трябва да намерим другите, преди да ги е намерил врагът.


Щом стигна до следващата пресечка, Тото се обърна. Очакваше да види Тиниса, но и да беше там, тълпата я скриваше. Той се взираше трескаво в хората с надеждата да различи поне едно приятелско лице.
Откри нещо, но не каквото искаше. Двама мъже с наметала и качулки си пробиваха решително път през навалицата. Малкото, което видя от лицето на единия, го наведе на мисли за осородни.
Какво можеха да направят тук, на улицата, сред толкова хора? В главата му моментално се пръкнаха няколко възможности. На първо място — бърз удар с нож и свличащо се тяло, неговото. Безразличното, забързано по задачите си хелеронско гражданство не би забавило крачка, за да помогне на ранен чужденец, при това полуроден.
Приближаваха се като риби в плитка вода, а Тиниса все така я нямаше никаква. Обзет от много лоши предчувствия, Тото се обърна и хукна напред. Зад него се вдигна глъч — явно двамата с качулките също бяха ускорили ход. Бързо щяха да го настигнат — първо, той им отваряше път през навалицата, и второ, мъкнеше тежка торба и изобщо не го биваше в тичането.
Освен това не познаваше Хелерон. Това, разбира се, не го спря — той свърна на бегом по първата пресечка вляво и продължи да тича презглава, разблъсквайки безогледно изпречилите се на пътя му минувачи, без да обръща внимание на виковете, псувните и извадените тук-там ножове. Оставяше зад себе си разбутана диря, която всеки глупак можеше да последва и със завързани очи, но пък преследвачите му също трябваше да газят през нея.
— Спри! Крадец! — извика един от тях и хората взеха да се обръщат, вперили очи в мелеза и торбата на гърба му. Тото изскърца със зъби и затича още по-бързо или поне се опита, защото краката му вече даваха всичко от себе си. Солиден на вид мравкороден понечи да застане на пътя му, но Тото се приведе ниско, заби рамо в гърдите на мъжа и го събори на земята. После го прескочи, успя някак да не оплете крака и зави надясно в първата уличка, която се изпречи пред погледа му. Пресечката се оказа поредната мръсна и тясна алея, че и къса на всичкото отгоре. Пресичаше я друга, още по-тясна, и Тото свърна наляво.
В първия миг се уплаши, че е попаднал в задънена улица, после забеляза още по-тесен проход, покрит от издадените етажи на къщите. Друг изход нямаше.
Някой се криеше при входа на прохода — разкривена фигура с широко наметало. Тото се приведе отново с рамото напред, но в последния миг човекът хлътна в прохода и му махна, сякаш искаше Тото да го последва.
„В какво се забърках?“ Зад него все така ехтяха тежки стъпки и по липса на друг избор Тото се вмъкна в прохода с торбата напред — тикаше я пред себе си и не виждаше кажи-речи нищо от нея. Някой отпред викаше: „Давай, момче! По-бързо!“, гласът ехтеше влудяващо в дисонанс със собственото му дишане, с ехото от стъпките му и с виковете на преследвачите.
— Наведи се, момко, наведи се! — извряска гласът и без да мисли, Тото се хвърли ничком, озова се в локва мръсна вода и си удари брадичката на нещо остро в торбата.
Нещо профуча над главата му. Той погледна назад и видя силуетите на двамата си преследвачи при входа на прохода — единият стоеше на място, другият падаше. Когато черната сянка на втория се срина на земята, Тото видя арбалетна стрела, щръкнала гордо в тялото му.
Първият мъж се хвърли напред и огнен залп прогони мрака в тесния проход между сградите. Осородният явно се надяваше да свали с жилото си мистериозния стрелец, преди той да е запънал повторно арбалета си, но не би — миг по-късно нова стрела се заби право в гърдите му. Острият звук при попадението подсказа на Тото, че мъжът е с броня, но тя не му е помогнала особено. Още две стрели профучаха над главата му, едната удари осоида в рамото, другата в корема, и мъжът политна назад. Мечът му издрънча на паважа, а нападателят се строполи след него.
Стиснал в ръка собствения си меч, Тото клечеше зад торбата си и чакаше, взирайки се в мрака.
— Кой си ти?
— Добър въпрос — чу се дрезгавият глас на непознатия. — Аз съм онзи, който току-що ти спаси живота. Това не ти ли е достатъчно?
— Не — твърдо каза Тото.
— Името Стенуолд говори ли ти нещо? — попита непознатият.
— И да ми говори, защо да ти вярвам? Вече… да се доверяваш на непознати… не води до нищо добро напоследък — успя да скалъпи най-после изречението Тото. Истината беше, че е уплашен до смърт, защото изобщо не виждаше мъжа, а съзнаваше, че самият той се очертава ясно на светлината откъм входа на тунела, също като осочовеците преди малко.
— Леярски щемпел, момче! — викна ядосано непознатият. — Добре де, щом искаш истината. Но слушай внимателно, защото няма да повтарям. Името ми е Скуто. Това поне Стенуолд трябва да ти е казал.
— Скуто?
— Звучи познато, нали?
Да, звучеше познато, но не беше достатъчно. „Леярски щемпел.“ Тази ругатня Тото я беше чувал от хелеронски занаятчии, дошли на обучение в Колегиум. Но това не означаваше нищо, защото в Хелерон местните явно не се гнусяха да помагат на осоидите. Ала пък беше занаятчийска ругатня и като такава заслужаваше някакво доверие.
— Добре — каза той и се изправи предпазливо. — Имам меч, да знаеш. И мога да го въртя. Но ако има някое… по-сухо място, където да идем, тогава… добре… — И метна на рамо окаляната си торба.
— Браво на момчето — долетя гласът на непознатия. — Върви след мен.
— Не те виждам.
— Не ти и трябва, просто върви напред. То друга посока и без това няма.


Таверната се казваше „Мерая“, точно като онази в Колегиум, където Стенуолд ги беше натоварил със злополучната им мисия. Беше на три ката по периферията, с високо централно пространство за летящите и въжена стълба за останалите. Приземният етаж беше открит от едната страна. Че и Салма седнаха там, на маса, от която да държат улицата под око.
За разлика от таверната в Колегиум, където се събираха предимно местни хора, близо половината от тукашната клиентела беше от мухородни, все едно бяха пренесли в Хелерон парченце от своя роден град Меро. Сградите в съседство също изглеждаха пригодени към дребния ръст и навиците на този народ, със заковани врати и прозорци на приземните етажи за сметка на други, избити високо в стените, а сигурно имаше и капандури на покривите.
Другите клиенти в таверната не изглеждаха склонни да задават излишни въпроси на двама бегълци, навярно от страх самите те да не станат обект на тяхното любопитство. Че видя бръмбароиди, паякочовеци, полуродни, както и неколцина представители на раси, каквито не беше виждала преди. На всички маси се обсъждаха търговски сделки, преговарящите хапваха, пийваха и се разтушаваха под звуците на цитра.
— Какво ще правим? — попита тя. Салма вдигна рамене. Обичайната му усмивка липсваше.
— Трябва да потърсим другите — настоя Че.
— Градът е голям — каза Салма. — Нямах представа, че съществуват толкова големи градове. Дори Шон Фор, сърцето на цялата Федерация, не е толкова голям. Цяла година да прелитам всекидневно над Хелерон, пак няма да ги видя, дори да са на някой покрив и да развяват байрак.
Че отвори уста, но бързо я затвори.
— Не че няма да го направя — поясни той. Гаврътна плитката купа с вино и я напълни отново от стомната, която съдържателят им беше донесъл.
— Трябва ни помощ — изтъкна Че. — Чичо Стен има свои хора тук, така че ако успеем да се свържем…
— Забрави за приятелите на Стенуолд — прекъсна я мрачно Салма. — Болуин също му беше приятел, а осите вече са го прилапали, както видя.
Че си спомни видяното и стомахът й се сви на топка. Остави купата си и се обърна да погледне Салма в очите.
— Салма, ще ти кажа нещо, което сигурно ще ти прозвучи много странно.
Това най-после съживи донякъде усмивката му.
— Че, ти винаги казваш странни неща.
— Салма, точно преди всичко да се обърка, погледнах към Болуин и той… — Сложи ръка на челото си. Изведнъж се беше почувствала уморена и уплашена. — Той… стори ми се, че… Той изглеждаше сякаш… — Стисна устни, ядосана на собствената си неспособност да облече в думи мисълта си. — Абе, не беше Болуин. За миг не беше той. Знам, че звучи налудничаво. Просто… не мога да го обясня. Не беше грим или маска, не беше и някаква нова форма на Изкуство, защото…
— Защото винаги разпознаваме Изкуството, дори да не сме го виждали преди — довърши вместо нея Салма. — Като онова нещо, което осоидите правят. Онова със светкавиците. Виж, това е Изкуство.
— А онова не беше. То… — Че потръпна. — Беше ужасно. Не знам какво беше. — Замисли се над думите си и изведнъж се почувства отвратена от собственото си „красноречие“. — Съжалявам, сигурно съм се объркала. Има по-важни неща…
— Трябва да е било магия — предположи Салма.
Че се засмя.
— Ами да, това трябва да е било. Магия.
Но той продължаваше да я гледа, кривата му усмивка още си беше там и Че скоро осъзна, че принцът не се шегува.
— Магия? — повтори тя. — Салма, не се обиждай, но магия не съществува. И никога не е съществувала. Просто заблуда, в която вярват примитивните раси, а и другите преди революцията. Молецородните и прочие, знаеш какво имам предвид. Така че… магия?
— Примитивните раси, казваш? — Усмивката му се разшири. — Моята, с други думи?
— Глупости, вашият народ е народ с култура, цивилизован. Или така поне си ни казвал ти.
Той сложи ръката си върху нейната на масата, не като жест на интимност, а за да подчертае важността на следващите си думи:
— Аз вярвам в магията, Че. Виждал съм я с очите си. Моят Род-облигат… там където отраснах, принцът си имаше предсказател сред съветниците и този предсказател можеше да вижда в бъдещето.
— Салма, не е трудно да предвидиш какво ще се случи. Това е номер, прах в очите на доверчивите.
— Виждал съм го да призовава душата на мъртвец и да я разпитва.
Сега беше неин ред да се усмихне.
— Сигурна съм, че и за това е имало логично обяснение. Дим и огледала или нещо друго от сорта.
— Мъртвият беше моят баща.
Че млъкна, преди да е изтърсила някоя глупост, и вместо това изгълта виното си.
— Чух го да разказва за битката при Шан Реал — битката, в която загина. По-късно говорих с един войник, който е бил там, и неговият разказ съвпадаше едно към едно с разказа на бащината ми сянка.
— Стига, Салма. Онзи стар вещер сигурно също е чул историята от някой войник. От някой дезертьор например, който е пристигнал преди другите.
Нито погледът, нито усмивката му трепнаха.
Че си пое дълбоко дъх.
— Не ми се сърди, Салма, моля те. Ти си ми приятел — най-добрият приятел, за когото може да си мечтае човек. Ти ми спаси живота, а чичо ми ти има пълно доверие. Но аз не вярвам в магията. Съжалявам.
Той сви рамене.
— Няма проблем. Тогава няма смисъл да ти разказвам за сребърните лица.
— А иначе би имало, така ли?
Усмивката му беше станала още по-широка. Салма направо й се хилеше в лицето и Че не можеше да прецени подиграва ли й се или не.
— О, това е само легенда, при това много стара. Уж можели да уловят отражението ти в огледало. И така да изглеждат като теб или като който и да било друг. Уж, де.
Потрепващото лице на Болуин изникна отново пред очите на Че, стомахът й се сви и тя побърза да се отърси от шантавите идеи. „Аз не вярвам в магията.“
— Били първите шпиони и очевидно най-добрите — продължи Салма с тихия глас на човек, който разказва истории с духове. — Таен шпионски орден. Никой не можел да ги различи от хората, чийто образ копирали. Ще кажеш, че това е само легенда, и сигурно ще си права. Е, вярно, че има сведения за тях в хрониките на Федерацията — от времето, когато ние сме ги използвали срещу враговете си и враговете ни са ги използвали срещу нас. Но това е било отдавна, преди революцията, а в най-ранните хроники пише за много странни неща, които никой днес не би повярвал, а една бръмбарородна девойка най-малко от всички. — Засмя се на физиономията й, под чието бойко негодувание прозираше ококореното страхопочитание на малко дете, изправено пред нещо необяснимо. — Но пък вашата революция не стигна до нас, така че ние тънем в примитивно невежество до ден-днешен.
— Никога не мога да разбера дали говориш сериозно, или ме поднасяш.
— И това е добре — кимна той. — Е, как ще открием Тиниса и Тото?
— Ами, освен ако не можеш да ги измагьосаш от въздуха — тросна се Че, — най-добре ще е да издиря роднините си в Хелерон. Те поне познават града и ще могат да ни помогнат.


Тайнственият непознат мъж заведе Тото в някакво гето. С друга дума не можеше да се опише. Хоризонт липсваше, препречен от комините на фабрика, чиито дълги, достроявани на различни етапи и височина цехове се точеха чак до реката. Надупчената стена непосредствено пред тях беше без прозорци, но до сляпата й фасада се бяха скупчили стотици разкривени бараки. Стъкмени бяха от подръчни материали — дърво, камък, тухли и листове ламарина в странни комбинации, от които очите ти започваха да смъдят, а чувството ти за естетика се гърчеше в конвулсии. Нямаше план в построяването им — нито индивидуален, нито градоустройствен. Пътечките помежду им бяха криви, хаотични и тъмни под сянката на бараките и фабриката. Нямаше настилка, а само спечена пръст с по някоя хлопаща плоча, колкото да си изкълчиш глезена.
Сигурно голяма част от жителите на „квартала“ бяха на работа, навярно в същата тази фабрика, предположи Тото, но пак имаше доста хора, които се обръщаха след него. Повечето бяха деца — всичките кльощави и мръсни и всичките го зяпаха втренчено. Притесни се, че ще го наобиколят да просят милостиня, но те стояха настрана. Явно беше заради меча, който той още стискаше в ръката си — стигнал до това заключение, Тото продължи да го стиска.
Стана му тъжно, когато си даде сметка, че повечето от хората тук са полуродни, най-вече кръстоски бръмбар-мравка като него, но имаше и такива, за чийто произход можеше единствено да гадае. Вероятно бяха резултат от няколко поколения кръвосмешение или пък бяха потомци на раси, за които той не беше и чувал.
Малкото възрастни, които видя, явно не проявяваха интерес към трудоустрояването, поне в легалния му вариант. Съпровождаха го с дълги преценяващи погледи, но не го закачаха, най-вероятно заради спътника му. А спътникът му очевидно беше добре познат тук, дори увит в широкото си наметало с качулка.
По пътя насам Тото не пропусна да огледа ъгловатия му силует. Мъжът подчертаваше тромавата си походка и се клатушкаше комично, но на Тото не убягна чудатият релеф на плаща му, който стърчеше, издут на странни места. След кратък размисъл Тото реши, че спътникът му носи броня под наметалото, нещо чуждоземско и ъгловато като правените по поръчка зрелищни брони на дуелистите, които се биеха срещу заплащане по панаирите. Всичко това не вещаеше нищо добро и Тото започваше да съжалява за сключената сделка, но ако зарежеше водача си сега, щеше да се изгуби и бързо да се превърне в плячка.
Чудатият мъж свърна рязко встрани и тръгна към вратата на една от разкривените бараки. Изрови ключ от дебрите на наметалото си, ключалката прещрака и той хлътна в бараката, като задържа вратата отворена и покани с жест Тото да влезе. И той влезе, но не без опасения. Стискаше дръжката на меча си като удавник — сламка.
Вътре цареше почти пълен мрак, а благодетелят му не се виждаше никъде. Чак когато по отсрещната стена се разля меко сияние, Тото разбра, че стената не е стена, а завеса, и някой току-що е запалил лампа от другата й страна. Повдигна предпазливо завесата и мина отзад.
— Девет — съобщи гласът на водача му. — Девет отделни сгради.
Това отговаряше на въпроса му.
Отвън малката група долепени бараки по нищо не се различаваше от останалите. Отвътре обаче бараките бяха обединени в общо помещение. Контурите на помещението бяха по необходимост ъгловати и неправилни, вътрешни стени нямаше, само колони, които да крепят тавана на различни височини. Още завеси от зебло и вълнен плат осигуряваха разделението между мястото за спане и кухнята, между склада и работилницата. „Работилница?“
Тото зяпна. Най-малко това беше очаквал да види тук. По-голямата част от помещението беше заета от работни тезгяси, върху които се мъдреха пет-шест механизма, разглобени за поправка. Между тезгясите погледът му различи голяма шлайфмашина, верижен трион, устройство с оптични лещи и ударна преса. Всичко му беше толкова познато, все едно се беше върнал у дома.
— Реших, че си от този тип — отбеляза домакинът и Тото примигна насреща му. Толкова се беше заплеснал, че почти бе забравил за съществуването му.
— Благодаря за… — Тъкмо беше решил да се довери на този тип, а после се обърна да го погледне и едва не се задави. Скуто беше отметнал наметалото си — наистина носеше броня, но нищо помпозно, само обикновен кожен нагръдник, скроен така, че да приляга на тялото му. Всичко останало си беше изцяло негово.
Като дете, Тото беше гледал представления с марионетки в Колегиум, макар че още тогава му беше по-интересно как се движат куклите, а не толкова сюжета или шегите. В повечето пиеси имаше един персонаж, известен като Злосторника, чиято основна задача беше да вкарва в беля останалите кукли и така да придвижва сюжета. Злосторника задължително беше с огромен гърбав нос, който почти се допираше до закривената нагоре брадичка — точно като Скуто. Между носа и брадичката устата на странния му домакин се гънеше като разкривена цепка в кожата, тя пък от своя страна беше тъмна като орех и някак лъщяща, а над носа очите бяха малки и подозрителни. Човекът беше не просто грозен, а страшен. И не толкова заради лицето, нито заради гърбицата, а заради извитите шипове, с които беше покрито цялото му тяло. Някои бяха малки като рибарски кукички, други дълги като острие на нож и всичките стърчаха в различни посоки и на най-невероятни места. Нагръдникът и дрехите му бяха скроени така, че да избягват шиповете, и въпреки това бяха кърпени на десетки места отново и отново. Истинско чудо беше, че не се е нарязал сам себе си на панделки, дивеше се безпомощно Тото.
— Добре де — измърмори кисело Скуто. — И ти не си пръв красавец, мелезче. — Дотътри се до един тезгях и остави арбалета си. Беше прекрасно оръжие за многократна стрелба с източена форма и висок затвор в горната част, който побираше най-малко десет стрели.
— Аз… извинете ме, но… — Дори арбалетът не успя да отклони за дълго вниманието му.
— Но какво, мелез полуроден? За разлика от тебе, аз съм с чиста кръв. — Усмивката му разкри криви, изпочупени зъби. — Тук няма да видиш много като мен, но в Империята ни познават. И не могат да ни понасят. Чудя се защо ли. Шипороден, такъв съм аз, примири се.
— Искаш да кажеш, че…
— Че има още като мен? — Скуто взе, че се изкиска, което с нищо не подобри вида му. — Далеч на север оттук, момко, има много като мен. И знаеш ли кое е най-интересното? Че един с един не си приличаме. Гледаш ме и виждаш една адски грозна буболечка. Същото виждам и аз в огледалото, момко, същото виждам и като погледна друг от собствената си раса.
Тото кимна.
— Това май мога да го разбера.
— Можеш, я, нали си мелез и прочие. — Скуто го огледа от глава до пети, което означаваше да вдигне собствената си глава, защото не надвишаваше рамото на Тото. — Е, значи признаваш, че си един от малките помощници на Стенуолд Трудан?
— Май така излиза. — На този етап вече нямаше смисъл да го отрича.
— Торбата на рамото ти казва, че си занаятчия, момко. Носиш на някого багажа или наистина можеш да свършиш нещо полезно с ръцете си?
— Имам диплома от Великата академия — обяви гордо Тото.
— Аз дипломи не признавам, момко. Докато не ми покажеш какво можеш, за мене не си никакъв занаятчия.
— О, така ли? — Тото остави торбата си на тезгяха и разрови съдържанието й. — А вие как държите тук всички тези неща, между другото? Няма как да го опазите в тайна. Машините се чуват през стените. Защо не са ги откраднали още?
Скуто се изплю, но не като обида, предположи Тото, а като някакъв местен обичай за привличане на вниманието.
— Слушай, момко, в тоя квартал аз съм шефът. Което значи, че половината очи и шпиони навън са в моите тефтери. А също и че навън има мечове и арбалети, които се насочват накъдето аз им кажа, а потрябва ли ми, мога да повикам тука истински доктор и той ще дойде, щото знае, че няма да пострада и ще му се плати подобаващо. И сметките ми излизат, щото всеки, дето ми мисли злото, си навлича гнева на местните и не ще оцелее дълго, освен ако си няма цяла армия, гаранция ти давам. Покрай всичко това и покрай нещицата на твоя човек Трудан, истинско чудо е, че намирам време за истинското си призвание.
— Което е занаятчийството. — Тото извади една джаджа от торбата си и му я връчи.
— Точно. — Скуто взе въздушната батерия в бодливата си ръка и я огледа от всички страни. Отначало погледът му беше пълен с подозрение, после с изненада, а накрая — с одобрение. — Не е лошо, момко. Никак даже. Много точно, много малко. Сръчни са ти ръчичките. Бутала, нали? За двигатели?
— Мислех да го използвам за оръжие. Аз… обичам оръжията — добави смутено Тото.
— Всички момчета на твоята възраст ги обичат — каза ухилен Скуто. — Това нещо има потенциал. Ако покрай нещицата на Стенуолд ти остане време, бих искал да видя какво ще направиш с туй чудо.
— Нещицата на Стенуолд? — Усмивката на Тото се вкисели. — Какво стана с твоя човек?
Скуто направи гримаса.
— Не ти трябва да знаеш.
— Напротив! Тримата ми приятели още са някъде из града, а може и осите да са ги хванали вече. — Той прехапа устни. — Изобщо не трябваше да ги оставям. Мислех, че и те са побягнали като мен. Само защото твоят човек ни продаде на осоидите!
— Никого не е продавал той — изсумтя Скуто, без да вдига поглед от въздушната батерия в ръцете си.
— Тогава как ще обясниш случилото се? Отведе ни право в засадата!
— Не ви е отвел никъде — каза Скуто. — По простата причина, че тази сутрин извадих трупа му от резервоарите с реагенти във фабриката отзад. Някой явно е решил да се отърве от тялото му по бързия начин, но е сбъркал резервоара.
— Тази сутрин? Но…
— Знам, момко. — Когато вдигна рамене, шиповете по раменете и гърба му се извиха като трева на вятъра. — Наблюдавах площад „Милосърдие“ и ви проследих оттам. Видях копелето със собствените си очи. Наистина беше Болуин, а него го познавам от три години. Само дето тялото му лежи в гробището за бедняци на пет улици оттук, и то от сутринта. — Скуто оголи отново зъби. — Истинска загадка, момко. Истинска загадка.


11.

Беше една от по-добрите таверни в средната част на Хелерон. От прозорците на горния етаж се разкриваше гледка към склоновете с лъскавите бели вили на богаташите. Обслужването беше добро, съдържателят — дружелюбен, а на стражата бяха бутнати достатъчно монети, за да тичат презглава при най-малкия признак за неприятности. Но най-ценното качество на Зърнената таверна беше дискретността. Когато Талрик влезе и докосна широкополата си шапка, едрият бръмбаророден кимна и нищо повече. Талрик седна на една маса, настани се удобно, а след малко момчето на съдържателя изприпка с кана разредено вино и му пошушна, че задната стаичка е готова и може да я ползва, когато пожелае.
Но Талрик не бързаше. Предстоящата среща не му беше по вкуса. Зад него двамата му телохранители бяха заели позиция до стената, наблюдаваха зорко помещението и уви, изглеждаха точно като войници на пост. Те, разбира се, знаеха, че ако стъпят накриво дори само веднъж, ако гледат наляво, когато опасността идва отдясно, извинения няма да има. Не и при капитан Талрик. Той имаше репутация, която държеше на нокти мъжете наоколо му, от обикновения войник до офицерите на най-висок пост. Всъщност, той беше страшилището на имперската военна кампания.
Сведе поглед към отражението си в купичката с вино и се запита доколко тъмната течност скрива бръчките, които последните няколко години бяха издълбали по лицето му. Последната година от войната с Федерацията на водните кончета беше тежка за него — заедно с подбрани войници той работеше във вражеския тил и играеше на котка и мишка с контраразузнаването. Когато пристигнаха докладите за въстанието в Мейнис, Талрик с облекчение прие заповедта да замине за разбунтувалия се град и да потуши размириците. А после Империята обърна очи на запад и него го пратиха в Хелерон.
Макар да нямаше открити бойни действия, в личен план войната на Талрик с Хелерон вече беше започнала — повелята на дълга му като офицер и лоялен поданик на Империята водеше денонощни схватки със собствените му щения и не винаги стигаше до категорична победа. Имперските градове не бяха такива. Първо, имперските градове имаха истинско управление. Хелерон също имаше съвет, съставен от много дебели и много богати хора, но Талрик беше опознал града достатъчно и знаеше, че ако изобщо може да става въпрос за някакво управление, то градът се управляваше сам. Ръководеха го хиляди дребни интереси, десетки хиляди алчни стремежи, ръководеха го банди, промишлени магнати, занаятчийски големци, черноборсаджии и естествено, чужди шпиони. Нещо повече, това положение се приемаше и дори се насърчаваше от населението. Хелерон беше един гигантски хаос, чиито алчни пипала се протягаха във всички посоки, беше пълната противоположност на желязното имперско управление и Талрик бързо откри, че всичко това много му харесва. Нишката на неговия дълг, жилавата нишка, която той прокарваше през тъканта на хелеронското общество, го беше отвела на много места, каквито Империята не му беше показвала. Отвела го беше в театъра — на постановка на бунтовническа пиеса, която открито осмиваше същите онези хора, които си бяха платили за привилегията да я гледат и които въпреки това аплодираха бурно. Ходил беше на вечеря с бръмбарородни магнати, паякородни роботърговци и търгуващи с оръжие мравкородни ренегати и беше водил любезни разговори с тях. Водил беше търговски преговори в изискани клубове, в кланици и в бардаци, където се предлагаха момичета от всяка раса, която можеше да назове. И понеже беше войник с буден ум, поне веднъж дневно възникваше необходимост да си напомня какво диктува дългът му.
Всичко това щеше да му липсва. Знаеше, че когато Империята наложи стила си на управление в Хелерон, голяма част от чара му ще изчезне безследно. Боязливите му подчинени никога не биха допуснали, че човек с желязна репутация като неговата може да съжалява за това.
Или да се тревожи, в този ред на мисли, но истината бе, че Талрик винаги се тревожеше и именно затова беше толкова добър в работата си. Като се тревожеше за всичко, той рядко позволяваше на нещо да убегне от погледа му, а в този конкретен момент го тревожеше свръзката му. Всъщност свръзката му го тревожеше вече двайсет години, още откакто бяха положили началото на противоестественото си сътрудничество.
Талрик стана, намигна на ханджийското момче и се качи по стълбите към задната стаичка. Знаеше, че ще е затъмнена, защото Сцилис не обичаше да се показва, а и Талрик предпочиташе да не вижда сегашното му лице, каквото и да е то. Майстор на маскировката, така беше решил той преди време. Истински майстор на грима и маските. Но докато се пишеха страниците на дългогодишното им сътрудничество, тази самозаблуда звучеше все по-кухо и по-кухо.
Тормозеше го и един конкретен страх — а страхове той имаше, нищо че подчинените му не подозираха и за това, — страхът, че ако реши да дръпне завеса или да запали свещ по време на някоя от срещите си със Сцилис, може да види насреща си своето собствено лице.
Тъмният силует на мъжа се очертаваше до отворения прозорец. Предпазлив както винаги, такъв беше Сцилис. Талрик не бързаше. Седна, настани се удобно, допи виното си.
— Е — каза накрая той, — какво се обърка?
Сцилис изсумтя с раздразнение.
— Какво се обърка ли? Обърка се това, че със същия успех можеш да наемаш клоуни и циркови изроди вместо да пращаш войници, а местните ти таланти са по-непохватни и от тях. — Гласът беше отсечен, саркастичен, без никакъв акцент. — Щракнаха капана твърде рано и птиченцата отлетяха. Бих те посъветвал да накажеш хората си, но повечето така или иначе не оцеляха.
Талрик кимна. Четиримата странстващи „студенти“ очевидно започваха да се превръщат в смъртоносен отряд.
— Боиш се за живота си ли, Сцилис?
Мъжът изсъска презрително.
— Ако ги искаше мъртви, щях да ги убия. Но уговорката беше друга и аз изпълних ролята си. Не си и помисляй да минеш тънко.
— Наемник до последния си дъх.
— Бих могъл да изложа достатъчно аргументи в полза на мотивацията от финансов характер и предимството й пред кухите имперски амбиции — отговори Сцилис със сух глас. Изглежда се забавляваше. — Но таксата ми за философски дебати е също толкова висока, колкото и за другите услуги, които предлагам, така че едва ли ще искаш да ме наемеш в качеството ми на педагог. — Сцилис обичаше да слуша собствения си глас, това Талрик го знаеше. Не говореше много, но всяка дума изричаше с наслада и всяко изречение беше произведение на изкуството. Истината бе, че Талрик можеше да изреди за броени секунди нещата, които знаеше за Сцилис, и да изрежда с дни онези, които не знаеше. Ако се съдеше по телосложението и гласа, агентът му най-вероятно беше паякороден мъж, но както полът и расата, така и името му можеха да се окажат други.
— Ще ти се плати — каза Талрик. — Въпросът е би ли могъл да имитираш някой от тях? Огледа ли ги добре?
— И да успея, ще е само по външност — отвърна Сцилис. — Не разговаряхме достатъчно, за да наподобя останалото. Не е като с Болуин.
Талрик се замисли за Болуин. Не се и съмняваше, че Сцилис го е разпитал подробно преди да го убие, за да бъде убедителен в ролята му по-късно. За мъчителната му смърт Талрик не изпитваше угризения. Империята над всичко.
— Може и до това да се стигне — каза на сянката той. — А междувременно, ето ти таксата. — Голяма кесия с монети, златни хелеронски централи, издрънча на пода. — Скоро пак ще те потърся. По обичайните канали.
— За мен беше удоволствие да работя с теб, майор Талрик, както винаги — отвърна Сцилис.
— Капитан Талрик — поправи го осородният.
— Хайде стига, би ли ме уважавал като професионалист, ако позволявах на игричките ви да ме заблудят? Двамата с теб сме танцували неведнъж и аз те познавам.
Характерен паешки израз. Талрик реши, че е автентичен, а не част от поредната роля на високоплатения му агент.
— Познаваш ме, значи?
— Знам, че твоите подчинени се страхуват от теб, което е нормално, но факт е, че началниците ти се страхуват дори повече. Да изрека ли страховитото име, за да изпробвам реакцията ти?
— По-добре недей — посъветва го Талрик, но името изскочи само в главата му. Рекеф. Армията може и да беше опряла меч до гърлото на света, но Рекеф беше опрял меч до гърлото на армията, защото императорът не търпеше съпротива нито отвън, нито отвътре. — Прекалиш ли с подобни приказки, Сцилис, дори ползата от несъмнените ти умения може да се окаже недостатъчна.
Сцилис изсумтя, но явно прие предупреждението, защото смени гладко темата.
— Твоите хора казаха ли ти за паякородната дуелистка? Истинска наслада за очите.
Талрик кимна.
— Да, онези хлапета са пълни с изненади. — Той стана, внезапно почувствал се уморен. Сцилис винаги му говореше пренебрежително и на Талрик му се искаше да има друг агент, който да умее нещата, които умееше Сцилис. — Ако ти попадне някаква информация, нещо, което да ни насочи към тях, знаеш, че ще ти платя — добави той и излезе от стаята.
Империята над всичко. Това беше стоманената сърцевина на същността му. Без значение колко го изкушаваше Хелерон с прелестните си декадентски удоволствия, когато Империята изискваше, той загърбваше всичко и забравяше що е съжаление, тревога и страх. Не беше лош човек по собствената си преценка. Напротив, беше лоялен по убеждение, а за гражданин на Империята това беше най-ценната добродетел. Когато по време на войната с Федерацията пристигна заповед да бъдат убити трите невръстни деца на принц Фелис Даел, той лично беше окървавил ножа си, слагайки край на благородната линия, и го беше направил без угризения.
Тази мисъл го спря насред стълбите, защото и той имаше деца. Деца далеч оттук, на стотици мили от Хелерон, които виждаше толкова рядко, че сигурно не би ги познал. Имаше съпруга, на която вече не пишеше. Страхът на подчинените и ненавистта на висшестоящите. Кодирани заповеди върху свитъци, които подлежат на изгаряне.
Майката беше там, когато Талрик уби децата й — двама от хората му я държаха. Не че я беше принудил да гледа, просто се беше случила в детската стая. И сега, докато стоеше на стълбите в Зърнената таверна, той откри, че му се иска да я бяха извели.
„Империята над всичко.“ Дори от изречените наум думи му стана по-добре, почувства се по-силен. Само дето понякога му се струваше, че се превръща в подобие на Сцилис — маски върху маски върху други маски, на крачка от мига, в който не ще може да разпознае собственото си лице.


Тиниса се събуди бавно, но нащрек. Намираше се на непознато място. Усещаше го по леглото, по звуците наоколо, по миризмата дори. Това можеше да означава различни неща, от отвличане до успешна заварка. Лежеше неподвижно, давайки си време да се разсъни докрай, без светът наоколо да разбере за това.
Сламеник на буци и кисела миризма на застояло. Ако беше заварка, значи стандартите й бяха паднали драматично.
Предателството на Болуин! С мъка се удържа да не отвори очи и да не скочи от сламеника. Предателството на Болуин, после спринтът към улицата, двама мъртви осородни на съвестта й, които не й тежаха изобщо… но къде беше сега?
Главата я болеше зверски. Явно я беше ударила някъде.
Добрала се беше до улицата, това помнеше. Но и там прииждаха осоиди, цепеха бразди през тълпата. Окървавената рапира й отваряше просека през множеството като да беше талисман. Опита да се върне назад, да намери Че и Салма, но осоидите наближаваха, също и градската стража, затова тя продължи да отстъпва и скоро тълпата я отнесе нанякъде.
Умората почти я беше надвила, това също го помнеше. Имаше чувството, че тича от часове, а Хелерон не свършваше и не свършваше. Тичала бе колкото заради осоидите и стражата, толкова и за да избяга от самия град, но безуспешно.
Градът я беше погълнал.
И сега беше в червата му. Все така със затворени очи, тя се пресегна с пестеливи движения за рапирата си. Не я откри. Беше само по долна риза. Къде се беше натресла? В главата й просто липсваха отговори.
Време беше. Тиниса отвори рязко очи.
Лежеше на отвратителен сламеник, завита с чаршаф на петна с неясен произход, в миниатюрна стаичка с тесен прозорец.
Насреща й имаше стол близо до вход без врата. Дребен мъж дремеше на стола, а на гърба му небрежно беше преметната…
Скочи на крака преди да се е усетила, но безшумно, така както само нейната раса го можеше. Две дълги крачки и ръката й легна на дръжката. Ножницата се изпразни внезапно.
Шепотът на стомана до ухото му го разбуди. Но преди да е скочил, острието вече лежеше под брадичката му. Неволното движение на стреснатия мъж изкара капка кръв, която се стече надолу по гърлото му. Беше полуроден, прецени Тиниса, смесица от бръмбар и муха, навярно с щипка от друга раса. Не помръдваше. В колана му беше втъкнат нож, но мъжът благоразумно държеше ръцете си далеч от него.
— Къде съм? — изсъска му Тиниса.
— В къщата на Малия — изграчи той, като местеше трескаво поглед между нея и острието.
— И коя е тая Малия?
— Шефка ми е. И е голяма работа. С нея шега не бива — каза той, но гласът му потрепна и Тиниса се усмихна свирепо.
— Е, тогава сигурно ще е добре да оставя съобщение на тази твоя Малия. Може пък ти да си съобщението, какво мислиш? Така че гледай да ми кажеш нещо полезно.
— Аз… такова… не знам. Ти какво?… Ама тебе току-що те доведоха. Не знам. Казаха ми да те наглеждам, това е всичко — заекна той.
— Защо?
Откъм входа без врата се чу женски глас:
— Защо да говориш с кутрето, когато главата е тук?
Тиниса отскочи назад в дуелистка стойка, готова да нападне. Новодошлата беше прехвърлила средната възраст, с прошарена коса, но стройна и със здрав вид. Облечена беше с комплекта от долна риза и горна роба без ръкави, която хелеронци предпочитаха, но беше мравкородна и това си личеше най-много по характерната за расата й военна стойка. Имаше си и меч — къс, прибран в ножница на колана й. Предвид спокойната самоувереност, която лъхаше от жената, мечът в ножницата беше послание с ясен смисъл.
Тиниса сведе бавно рапирата си към пода. Можеше да я вдигне мълниеносно при първия знак за опасност, но засега предпочиташе да говори.
— Ти ли си Малия?
— Същата. — Жената я оглеждаше безстрастно. — Много ти е къс фитилът, дете. — В гласа й се долавяше немалко от помпозно-официалния тон на мравкоидите.
— Не съм дете.
— Това тепърва ще се види. Задължена си ми.
— За нощувката? — попита презрително Тиниса. — Сигурно не е имало свободно място в конюшните.
Малия изви едва доловимо ъгълчето на устата си.
— Това е Хелерон. В Хелерон тази стая минава за луксозна. А ти си ми задължена, защото уби един от моите хора.
— Кога? — Тиниса отново разрови паметта си за липсващите късчета от предишния ден, които продължаваха да й убягват. — Кога съм го убила? — „Тя за Империята ли работи?“
— О, той те е нападнал пръв, но това е без значение. — Малия скръсти ръце пред гърдите си. — Не беше от най-умните горкият и когато си нахълтала с окървавен меч, явно е решил, че може да се поупражнява с теб.
Някакъв образ просветна в главата на Тиниса. Парченцата от натрошената мозайка започваха да се наместват. Мъж насочва къс лък към нея и стреля… Стрелата беше минала на косъм от гърба й, толкова близо, че закачи наметалото й. И тя, естествено, го нападна. Нищо лично, обикновен рефлекс.
— Убих го. — Беше срязала лъка на две половини, когато мъжът го вдигна, за да се защити, а после с леко движение на китката рапирата беше свърнала към гърлото му.
— И рани още четирима от моите — продължи Малия. — Притекли се на помощ на първия. Резнала си ги всичките преди един да те фрасне със сопа по главата. И ето те сега, насочила меч към лелка Малия, към която имаш голям дълг.
— Такива дългове не признавам. — Още един убит. И да й тежеше нещо на съвестта, беше толкова леко, че Тиниса почти не го усещаше.
— Ако си мислиш, че не мога да си извадя меча и да те убия, грешиш — каза Малия съвсем сериозно. — Сега може да съм жена на възраст, но на младини бяха дуелист и наемен убиец, а с меча се упражнявам всеки ден.
Тиниса вдигна бавно и многозначително рапирата си, докато острието й не се изравни с гърдите на жената.
— Но? — подсказа тя.
Малия я изгледа от глава до пети. Кривината в ъгълчето на устата й се разшири в пълноправна усмивка, пък била тя и навъсена.
— Но навярно бих могла да те използвам по друг начин. Меч и шпага, дете! Коя си ти? Спретваш истински цирк на Ковашката улица. Оставяш куп мъртъвци след себе си, над които стражата да си блъска главата. Прекосяваш с окървавен меч различни територии, а накрая цъфваш на задната ми веранда и се сбиваш с хората ми. При това си се била добре, защото всичките до един са получили нагледен урок по фехтовка.
— Трябва да намеря едни свои приятели — каза с равен глас Тиниса.
— Да ти припомня, че си ми длъжница — отбеляза Малия. — Но ако искаш, мога да впиша и това в кредита ти — да заръчам на моите хора да си отварят очите за онези, които търсиш. Но дългът трябва да си го платиш, по един или по друг начин.
„Ето че стигнахме до конкретните условия.“
— И какви по-точно са вариантите? — През тесния прозорец не би могло да се промъкне и мухородно дете. Ако искаше да излезе оттук по трудния начин, трябваше да мине през Малия. Жената може и да лъжеше, разбира се, но мравкоидите се обучаваха за бойци още от раждането си.
— Задължена си ми — повтори Малия. — Аз пък съм задължена на други хора в нашата територия, които биха те сметнали за чудесен подарък.
— Робство? — изсъска Тиниса и Малия вдигна ръка да я спре.
— Не знаеш къде си, нито в какво си се забъркала, дете, така че сдържай гнева си и го пази за по-полезни неща. Ако имах избор, бих те взела при себе си. Бих те вписала в тефтерите си и бих ти намерила някаква работа. Да преподаваш фехтовка, например. Или да я прилагаш на практика. Сега обаче мисля да предложа талантите ти нагоре по веригата. Така хем аз ще си изплатя дълга, хем ти ще имаш по-добър шанс да свършиш каквото имаш да вършиш, стига да не забравяш, че си в дълг. А когато си в дълг, правиш онова, което ти се каже.
— И какво ще ме спре да не избягам при първа възможност?
Малия кимна.
— Интелигентен въпрос, браво. Първо, ще те преследват. Второ, по всичко личи, че вече така или иначе те преследват разни хора, а територията може да ти осигури защита, ако си лоялна към нас. Трето, ако искаш да откриеш някого в Хелерон със собствени сили, ще трябва да хлопаш на много врати. Четвърто и последно… кой знае, в територията може и да ти хареса. Изглеждаш ми от подходящия вид.
Тиниса сведе отново рапирата си.
— И каква е тази „територия“, за която говориш непрекъснато?
— Територията е нещо като семейство, като град и като фабрика едновременно, дете — каза Малия.
Обърна се и тръгна да слиза по стълбите. По липса на друг избор, Тиниса прибра рапирата в ножницата, преметна портупея през рамо и я последва.
— Семейство, защото се подчиняваш на старейшините, а те се грижат за теб — продължи през рамо Малия. — Град, защото има управници и поданици, и граници, които трябва да се защитават. Фабрика, защото всички ние сме адски заети да създаваме разни неща. Макар че повечето от нещата, които създаваме, другите хора биха нарекли „проблеми“.
— Значи сте банда? Престъпници! — ахна Тиниса.
— Такива сме, дете. Една от многото в Хелерон, нито най-голямата, нито най-малката. Ние сме Половинковата къща и мисля, че ти ще се впишеш идеално в редиците ни.


Откъм планините се беше придвижил дъжд в напразен опит да измие Хелерон. Минал през филтрите на фабричния смог, дъждът мазнееше по кожата и смъдеше на очите. Че и Салма се бяха скрили на сушина във входа на голямата градска къща и момичето вече за втори път дърпаше въженцето на звънеца. От недрата на къщата се чуваше приглушено дрънчене.
Продълговатата шпионка на вратата се отвори отново.
— Казах ви да си вървите — чу се уплашеният глас на слугата. — Ще повикам стражата.
— Моля ви, кажете на майстор Продан, че съм тук — каза тя. — Аз съм негова братовчедка.
— Майстор Продан не е вкъщи за скитници — отвърна слугата. И това, след като се бяха преоблекли с нормалните си дрехи. Ако Салма е скитник, помисли си Че, значи е най-добре облеченият скитник на света.
— Но аз съм му роднина! — настоя тя.
— Майстор Продан е прекалено умен да се хваща на такива номерца, мошеничке малка — заяви тесният отрязък от слуга, който се виждаше през отворената шпионка. — Кълна се, че ще извикам стражата. Изчезвайте.
— Ама… — А после инатът й взе връх. — Чук и клещи! — изруга тя точно като чичо си Стенуолд. — Няма да мръдна оттук, докато не доведеш майстор Елиас Продан, а когато разбере как си се отнесъл към мен, залагам цялото съдържание на монетния двор, че ще заповяда да те нашибат!
Тишината, последвала избухването й, бе нарушена от тихото кискане на Салма.
— Прави каквото ти казва — посъветва слугата той. — На твое място аз определено бих го направил.
Шпионката се затвори с трясък и двамата чуха отдалечаващите се стъпки на слугата. Градската къща на Елиас Продан не беше от големите вили на хълма, но на практика се намираше в подножието му. Братовчедът Елиас очевидно се справяше добре, нищо че от гостоприемството му още имаше какво да се желае.
— Е — каза след малко Салма, — не знам дали ще ни пуснат, или ще насъскат гадни буболечки по нас, но ти несъмнено му взе страха.
— Аз… не знам какво ми стана — смотолеви Че. Чувстваше се замаяна. След малко чуха звук на приближаващи стъпки, няколко чифта. Дръпнаха се от вратата и Че приглади туниката си.
Когато вратата се отвори, на прага й стояха двама въоръжени мъже — не стражари или войници, а яки бръмбарородни със сопи в ръце и с два щита, които допреди миг най-вероятно бяха служили за стенна украса. И изглеждаха притеснени, отбеляза със задоволство Че. Зад тях надничаше кльощав мъж със стиснати на резка устни — несговорчивият слуга отпреди малко, досети се тя, — а до него стоеше по-нисък и по-пълен индивид с гневна физиономия. Държеше свитък в едната си ръка и писалка с резервоар в другата — явно го бяха прекъснали по средата на счетоводните сметки.
— Какво става тука? Полза и лихва, нищо не мога да свърша, като ме прекъсват постоянно! — викна той. — Предлагам вие двамата да се разкарате, преди хората ми да са ви ступали набързо.
— Майстор Продан? — каза плахо Че. — Аз съм Челядинка Трудан и идвам от Колегиум. Праща ме чичо Стенуолд.
Продан отвори уста, несъмнено за поредната саркастична реплика, но после спря и се вгледа в нея. Даже вдигна монокъла, който носеше на верижка около врата си.
— Челядинка? — повтори с подозрение той.
— Баща ми е Дорви Трудан, майсторе, но от малка живея при чичо Стенуолд. Студентка съм във Великата академия.
— О, детето на Дорви. — От гласа му не лъхаше особена радост, но Че беше наясно, че родителите й не са сред уважаваните членове на семейството. — Челядинка — проточи замислено Продан. — Звучи ми познато. А другият кой е?
— О, това е Салма… — започна тя, а после побърза да се поправи: — Извинете, това е принц Салме Диен от Федерацията. Той също би искал да му окажете гостоприемство в дома си, братовчеде.
Съвсем навреме Салма се сгъна в сложен реверанс, нещо екзотично от родната земя. Продан зяпна.
— А, федералец значи. — Каквото и да беше чувал за народа на Салма, явно включваше и нещо добро или поне доходоносно, защото резервите му се стапяха бързо. — Принц от Федерацията и моята мила братовчедка Челядинка? В какви забележителни времена живеем напоследък, да. — Стрелна с леден поглед злонамерения слуга. — Моля ви да извините персонала ми за престараването. Работата е там, че хора със съмнителни намерения и произход тропат всекидневно на вратата ми. Влизайте, моля, заповядайте, заповядайте…


Историята, която разказа на Елиас, се движеше по ръба между истината и лъжата. Ако не друго, не искаше да го излага на риск, като споменава имена и навлиза в полето на политиката. Така че скърпи нещо, което се приближаваше до истината достатъчно, за да прилича на нея от разстояние. Тя и приятелите й били изпратени в Хелерон от Стенуолд по някаква негова работа. На улицата ги нападнали, не знаела нито кой, нито защо. Хукнали да си спасяват живота и неволно се разделили. И сега не знаели къде са другите двама. Че и Салма трябвало да отседнат някъде, докато Стенуолд пристигне, нуждаели се и от помощта на домакина си.
Въпреки заобикалките й Елиас, изглежда, успя да прочете това-онова между редовете. Най-малкото, че при дадените обстоятелства Тото и Тиниса едва ли ще улеснят намирането си.
— Ще възложа на персонала и на търговските си представители да се оглеждат за тях — обеща им той, докато вечеряха. — Ще обявя награда дори. В този град има мнозина, които си изкарват хляба с намирането на разни хора. — „Намирането на хора, които не искат да бъдат намерени.“ Думите увиснаха неизречени във въздуха.
— Дали ще е разумно да… — Че се размърда притеснено. Със или без обявена награда, слухът за издирването на двамата й приятели щеше рано или късно да стигне до ушите и очите на врага.
— Мило мое момиче — каза Елиас. — Какво друго можем да направим? Противното би било като да търсиш някого на претъпкан площад със завързани очи. Не се тревожи. Имам известно влияние в този град. Имам седем фабрики и една минна компания, а това значи, че когато говоря, хората слушат. За нула време ще приберем приятелите ви на сигурно място зад тези стени. Потърпете няколко дни и толкова.
Че ровеше апатично в чинията си. Погледна към Салма и видя собствените си тревоги, отразени на лицето му. Хелерон беше огромен, нейните приятели бяха незначителни в сравнение с мащабите му, а Империята на осите очевидно нямаше да миряса, докато не ги открие. Не виждаше как връзките на Елиас Продан ще надцакат безпогрешната имперска злоба. Времето минаваше и с него лошите й предчувствия набираха сила всеки път, когато помислеше за Тото и Тиниса.


12.

На Проветривата улица имаше една закусвалня, държана от мухородни, където Синон Поло`вин, глава на Половинковата къща, провеждаше аудиенциите си. И помещението беше подходящо за аудиенции, даде си сметка Тиниса още от пръв поглед. Малия я въведе в дълга стая, обзаведена в стила на мухоидите, с ниска маса, която заемаше по-голямата част от помещението. Пъргав персонал от мухородни обслужваше близо три дузини мъже и жени, насядали около масата. Тиниса веднага съобрази, че местата около трапезата са с различен статут. Най-подходящото място да коленичиш беше пред трона на самия Синон Поло`вин.
Синон беше строен мъж, понатежал в кръста през последните няколко години, откакто не му се налагаше да размахва лично меча в защита на империята си. Облечен беше като човек, който се кани да избяга от града с цялото богатство на гърба си, но това важеше кажи-речи за всички присъстващи, защото с изключение на малцината, заложили демонстративно на спартанския стил, гангстерите се бяха накичили обилно с ланци и пръстени, амулети и накити, а на един дори ризницата му беше направена от монети, при това не какви да е, а сребърни стандарти, сечени в хелеронския монетен двор. Колкото до Синон, златото и скъпоценните камъни по него струваха поне колкото половината дрънкулки на сътрапезниците му, взети заедно, и Тиниса реши, че е въпрос на статут. За тези хора скромността не беше добродетел, а богатството не ти печелеше уважение, ако не е на показ.
Името му пасваше добре. Синон Поло`вин беше полуроден, нещо средно между молецоид и светлокожите мравкоиди от Тарк. Вместо с нелицеприятни петна, кръвосмешението го беше дарило с млечна кожа, прошарена със сивкави нишки като мрамор — екзотична, дори привлекателна гледка. Косата му беше тъмна и той я носеше дълга до раменете в паешки стил. Очите му нямаха ириси, само черни зеници на бял фон. Коктейлът от разнородна кръв се беше избистрил в мъж, едновременно страховит и обаятелен.
— Виждам, че Малия ми е донесла подарък — каза той и разговорите около масата утихнаха веднага.
Гангстерите източиха вратове да видят Тиниса. Малия я заряза и зае мястото си отдясно на Синон.
— Прекрасно — продължи той. Устата му се усмихваше, гласът му звучеше весело, а очите му бяха непроницаеми. — Разбрах обаче, че не си тук само като украса. Малия казва, че можеш да се биеш. Как ти е името, паешко дете?
— Тиниса, майстор Синон. — Почетното обръщение й се изплъзна неволно, явно по силата на позабравен навик от детството.
— И добре възпитана при това, което е рядка комбинация. Наясно си, че имаш дълг към мен, дълг, който Малия ми прехвърли.
— Уведомена бях, да — отвърна Тиниса. Подборът на думи предизвика тих смях сред гангстерите. Само онези, най-близо до главатаря, останаха невъзмутими.
— И наистина ли можеш да се биеш? — попита я любезно Синон.
— Мога.
— Е, в такъв случай на трапезата ми може и да се намери място за теб — каза Синон. — Разбрах също, че се нуждаеш от помощта ми, паешко дете. Малия вече ми разказа малката ти история. Помогни ми, а после и аз ще опитам да ти помогна.
Тиниса осъзна, че реакциите й са прекалено бурни, че самоконтролът й куца. Присви очи, стисна юмруци и погледна главатаря в очите.
— Е? — попита тя. — Къде да седна?
Откъм гангстерите се надигна одобрително мърморене, но Синон вдигна ръка и те млъкнаха послушно.
— Не бързайте да се влюбвате в нея — предупреди той хората си. — Тя все още не познава обичаите ни. Седни където искаш, паешко дете, но знай, че за да седнеш ти, всички останали трябва да се преместят едно място по-надолу по масата. Ти ми кажи къде ще седнеш.
Тиниса стегна юздите на първосигналната си реакция. Нямаше да скочи при първото изплющяване на камшика. „Стигнахме ли до това? — запита се тя. — Какво би казал Стенуолд?“ Синон й предлагаше да влезе в кървав двубой като начин да се присъедини към малката му клика. Териториите на Хелерон имаха прости и сурови правила. „Какво трябва да направя, за да стана една от тях? Да им пусна кръв? Да заема нечие място?“
Хрумна й дали да не сложи край още сега, да хукне презглава през стаята, по коридора, през изхода, по непознатите хелеронски улици. „И после какво?“ Никога нямаше да намери Че без чужда помощ. И този крадец, този убиец очевидно беше единствената й възможност да получи информация за приятелите си.
А имаше и едно друго гласче в главата й, тъмно гласче, което нашепваше, че са я предизвикали, че поставят под въпрос уменията й, че искат да видят какво може. „За теб е дълг и удоволствие да им угодиш…“
Тръгна бавно покрай масата, като следеше кой среща погледа й и кой го отбягва. В долния край имаше мнозина, които би могла да победи и дори да унижи с лекота и без притеснения. Те бяха сбирщината, отчаяната сган, впила зъби и нокти в периферията на бандата. Но… като ще е гарга, рошава да е, помисли си тя.
Вървеше бавно към челото на масата и чуваше тихото одобрение на присъстващите, които започваха да се чудят докъде точно ще й стигне куражът. Гангстерите бяха шарена смесица — бръмбароиди, мравкоиди, мухоиди, паякоиди, много полуродни и неколцина, чийто произход не можеше да определи. Независимо от расата си обаче, онези в челото на масата срещаха погледа й спокойно. Повечето имаха и белези между бижутата, значи бяха спечелили местата си с кръв и само с кръв биха ги отстъпили. Малцината, които нямаха вид на бойци, също я гледаха без страх и Тиниса предположи, че си имат застъпници или телохранители, които да вардят полезните им таланти. Занаятчии, счетоводители, шпиони и прочие, без съмнение. Хора незаменими за всяка организация.
Плъзна поглед към горния край на масата, към самия Синон. Той я наблюдаваше с неподправен интерес и Тиниса го стрелна с една от своите усмивки, за да покаже, че не я е страх от него.
Вдясно от Синон седеше Малия. Тиниса съобрази, че да предизвика нея би било проява на лош вкус, а и победата й в такъв двубой далеч не беше сигурна. Жената беше опазила мястото си от дясната страна на Синон, където всеки би могъл да я предизвика, и това доказваше, че хвалбите й не са били лишени от съдържание.
Отляво на Синон седеше истински гигант. Прав, главата му сигурно опираше в тавана. Кожата му беше мъртвешки бяла — не прозрачното бяло на албиносите, а восъчна, белезникава бледност, каквато Тиниса не беше виждала преди. Колкото и странна да беше кожата му, още по-странна беше долната му челюст — силно издадена напред и увенчана с огромни криви зъби, — а най-странни бяха ръцете му с костни шипове на палеца и показалеца, извити и дълги по двайсетина сантиметра всеки. Над плоския нос и чудовищната челюст очите му бяха малки и спокойни, а купата с вино гигантът държеше предпазливо в лапата си като да беше от стъкло. Явно беше нещо повече от мускулеста грамада, реши Тиниса. Жълтите му очи я наблюдаваха внимателно, претегляха я грам по грам и тя реши, че гигантът не е лъжица за нейната уста, поне на първо време.
„Спомни си Че и Салма. Спомни си за кого проливаш кръв.“ А ако се беше случило най-лошото и Империята вече бе сложила ръка на тях, то хората на Синон поне можеха да й послужат като оръдие на отмъщението. Тази мисъл вля огън във вените й. „Значи, за да пролея кръвта на много оси утре, трябва да пролея малко гангстерска кръв сега, така ли?“
Изтегли мълниеносно рапирата си, толкова бързо, че хората в съседство се стреснаха, но тя не посочи към тях, а към светлокожия мравкороден от Тарк, който седеше вляво от гиганта с кривите зъби. Мъжът скочи веднага и с готовност, която подсказваше, че има скрити козове, за които Тиниса не подозира. Приличаше на Адакс от дуелисткото общество в Академията, а на Тиниса отдавна й се искаше да поокастри малко раздутото му самочувствие. Е, мъжът срещу нея не беше Адакс, но и той щеше да свърши работа.
— Къде ще се бием? — попита тя.
— Как къде, тук — възкликна Синон с ленив жест. — Пред очите на всички ни. Все пак постарайте се да не тъпчете храната.
С демонстративна лекота мравкородният извади чифт къси мечове изпод масата. Ухили се на Тиниса, после хвърли поглед към другарите си. На масата имаше още трима мравкоиди от Тарк и погледът му се спря именно на тях. И тогава Тиниса разбра какви са скритите му козове — умът му щеше да е едно с техните по време на дуела. И да пропуснеше нещо, те щяха да го видят вместо него. С други думи, елементът на изненадата отпадаше от уравнението.
— С един меч няма да се справиш, а? — Изпита гордост от спокойния хумор в гласа си, макар вътрешно да я обземаха сериозни съмнения относно избора, който беше направила току-що. Грабна ножа за хранене до най-близката чиния и го претегли в лявата си ръка. — Е, това ще поизравни в някаква степен залозите.
Публиката я възнагради със спорадичен смях. Тиниса направи три стъпки назад и зае стойка — рапирата протегната напред, тъпият нож изтеглен високо назад, все едно се кани именно с него да нанесе смъртоносния удар.
Бойната им арена представляваше тясна ивица — три крачки на ширина и двайсетина по дължина — и Тиниса се надяваше, че по-дългото оръжие ще й даде предимство. Но противникът й не изглеждаше притеснен. Стоеше в края на „арената“, спокоен и видимо готов за бой.
— До първа кръв — предупреди ги Синон. — Досега денят беше мирен и не искам да ми го разваляте с трупове. Е, ако първата кръв се окаже и последна, какво пък? Нищо не може да се направи. — Полуродният млясна с устни. Явно беше от хората, които не отказват развлечения по време на вечеря. — Хайде, започвайте. Не ни дръжте в напрежение.
Тиниса нападна първа и едва не прониза противника си — две бързи стъпки, напад и острието на рапирата почти го достигна. Но агентите му в публиката го предупредиха навреме… той отскочи и нападна на свой ред.
Нападаше отляво и отдясно, без почивка и без стратегия, просто порой от удари. Лицето му зад танцуващите мечове си остана безизразно и не й помагаше с нищо. Изтласкваше я бързо и скоро инстинктът й подсказа, че стената е само на педя зад петата на опорния й крак. Когато мъжът я нападна отново, тя отскочи назад, опря стъпало в стената и се оттласна. Мечът в лявата му ръка профуча край нея, толкова близо, че закачи туниката й, а нейната рапира разсече въздуха над главата му. Тиниса последва пътя на оръжието си, преметна се отчасти над, отчасти покрай противника, опитвайки се пътьом да смаже с лакът носа му. Но той се изви навреме, предупреден от съучастниците си. Тиниса падна на хълбок, претърколи се веднъж и скочи отново на крака.
Мравкочовекът нападна отново сред бурните аплодисменти на публиката, но Тиниса вече му беше взела мярката. Атакуваше отляво и отдясно, ала наборът му от ходове беше ограничен и ударите от двете посоки бяха като огледално отражение. И тя смени тактиката си — поемаше ударите му с острието на своята рапира, после превръщаше блоковете в атаки и постепенно печелеше територия, докато двамата не се озоваха в средата на тясната арена. През цялото време Тиниса държеше ножа за хранене в готовност, винаги в полезрението му, металът отразяваше светлината и се натрапваше в мислите му.
Тиниса осъзна, че вече е решила как да приключи двубоя. Вероятно го беше решила още в самото начало. Държеше го далеч от себе си, на една рапира разстояние, когато планът се разгърна в главата й, план, за чието съществуване дори не беше подозирала. План, който определено щеше да свърши работа.
Поде атака и симулира грешка. Озова се твърде близо до противника, на границата на обхвата му, и той се възползва от предоставения му шанс, както можеше да се очаква. Тиниса прибра мълниеносно рапирата към себе си и остриетата на мравкородния се плъзнаха по предпазителите на ефеса й. И тогава ножът за хранене връхлетя.
Връхлиташе от горе надолу, но гласовете в главата на противника й вече крещяха предупредително. Той се извърна по-бързо от очакваното, мечовете му се втурнаха нагоре да уловят тъпия нож. Тиниса вече беше отскочила крачка назад, рапирата й — в удобна позиция зад гарда му. И със съвършено изящество тя нанесе финалния удар.
Идеята й беше да го резне по рамото, първа кръв, както беше казал Синон, но вместо това рапирата отвори рана в шията му и той се строполи сред стряскащо количество кръв. В първия миг Тиниса помисли, че противникът й ще се изправи, ще се облегне на меча си и ще я заплюе, но той падна по очи и тя разбра, че е мъртъв.
Като го гледаше сега, докато огънят в собствената й кръв угасваше, Тиниса си даде сметка, че победата й е странна, необяснима дори. В края на краищата тя беше просто добър дуелист от посредствената школа на Академията. С дървения меч беше побеждавала повечето си противници, но нерядко победената биваше тя.
Ала с живо острие в ръка, когато зад рамото й наднича смъртта, а не просто победа или поражение в измислена битка, у нея явно се проявяваше неподозираният талант да петни меча си с кръвта на други хора. Всеки път, когато вадеше рапирата си в гняв, някой умираше съсечен, а вчера четирима от хората на Малия едва я бяха надвили с общи усилия, макар по всяка вероятност да е била изтощена и объркана след тежкия ден. „И съм ги ранила всичките до един.“
Несъмнено имаше талант. А ако Синон постигнеше своето, можеше да се сдобие и със занятие. Тази мисъл не й допадна, но само преди миг, когато жежкият огън на победата още беснееше във вените й, би я приела радушно.
„В какво се превръщам?“
Обърна поглед към Синон Поло`вин. По протежение на цялата маса хората викаха, някои я поздравяваха, други я кълняха, но за нея важен беше единствено главатарят на гангстерите. Срещна погледа на странните му очи и усмивката й, макар и насилена, го предизвика.
— Малия не е преувеличила и на йота уменията ти — заяви той и подчинените му се смълчаха моментално. — Всъщност, точно обратното дори. — Погледна към мравкородната жена, по чието лице се четеше контролирана доза смущение. Тиниса си спомни първата им среща и се зачуди какво ли би станало, ако се беше разшетала с рапирата вместо да приказва.
По-добре да не знае. Прави бяха, че има нужда от тях. Всичко се беше объркало и приятелите й се бяха пръснали по вятъра. И ако тази банда от престъпници беше единственото й оръжие, то тя щеше да го хване здраво за дръжката.
Тиниса избърса със сладка усмивка острието на рапирата си и отиде да седне до гиганта, само на едно място от самия Синон.


Елиас Продан беше зает човек. Вместо да ги зареже у дома, където да кършат пръсти и да се тревожат излишно, той предложи да им покаже забележителностите на Хелерон, тоест търговските си дружества и фабрики. Че се запита дали братовчед й не иска да впечатли Салма, принца от Федерацията, с богатството и предприемчивостта си. Ако това му е била идеята, тя беше предварително обречена на провал.
Огромното като пещера помещение наоколо им гърмеше и трещеше, сякаш в цеха не произвеждаха арбалетни стрели, а природни стихии. Зад привидния хаос обаче цареше ред в големи мащаби — редици от пещи, преси и шлосерски машини, които не спираха и за миг; непрекъснат цикъл на производство, в който всеки чифт ръце беше миниатюрна част от великата схема. Цялата тази мащабна операция, фактът, че някой е измислил и организирал всичко това, а после го е пресъздал на практика като един от цеховете на Елиас Продан, надхвърляше въображението на Че.
— Какво ще кажеш? — попита тя.
— Мислех, че вие, бръмбарородните, не държите роби — отвърна Салма. Обхождаше с поглед дългото, мрачно, шумно помещение и видяното явно не му харесваше.
— Роби ли? — възкликна Че. — Това не са роби.
— Сериозно?
Тя сложи ръце на кръста си.
— Да, сериозно. Тук са, за да изкарат прехраната си. Никой не ги принуждава, дошли са по своя воля. Говориш така само защото не разбираш какво изработват.
— По своя воля? — В дългото помещение имаше повече хора, отколкото можеше да преброи от един поглед. Стояха нагъсто пред работните тезгяси, почти рамо до рамо, и всеки повтаряше едно и също действие отново и отново. Някои работеха на стругове, други на преси. Отзад трети подхранваха редицата пещи, чието червеникаво сияние хвърляше повече светлина от покритите с мръсотия прозорци. Други изливаха разтопения метал в леярски форми, имаше и такива, които пилеха ръбовете на готовите миниатюрни отливки или ги вадеха от формите. Всеки работник отговаряше за малък фрагмент от производствения процес, с други думи, правеше едно и също през цялото време. Всички бяха погълнати изцяло от работата си, работеха с убийствено темпо, поемаха изделието от предходния чифт ръце, вършеха своето и го прехвърляха на следващия в редицата. Салма се питаше какво би станало, ако, пак по силата на свободната си воля, хората тук захвърлеха инструментите и откажеха да работят.
— О, я стига си се цупил — сопна му се раздразнено Че. — Явно във Федерацията нещата стават по различен начин. Това е промишленост, Салма. В Равнините работим така. Не е възможно да инвестираме три години в изработката на съвършения меч или нещо такова.
— Няма да остана тук — каза Салма. — Ще ви изчакам при вратата, където има въздух и светлина.
— Както искаш — отвърна тя. Беше му ядосана, но той задържа погледа й, преди да тръгне към изхода, и когато отново погледна към цеха, Че за миг го видя през неговите очи. Видя стотици отрудени хора и се запита доколко свободна е свободната им воля. Запита се колко от тях имат семейства на косъм от недохранването. Колцина бяха дошли в Хелерон с надеждата да преуспеят, а сега нямаха пари да се върнат по родните си места?
В далечния край на цеха бяха струпани сандъци с готова продукция, които един бригадир броеше съсредоточено и вписваше в тефтер. Всеки ден само тази фабрика произвеждаше стотици арбалетни стрели на цена, с която другите производители в Равнините не можеха да се конкурират. Въпреки това Елиас очевидно не беше доволен. Изглежда, някаква част от тази огромна машина изоставаше от общото темпо.
— Не ме интересува как ще го направите — чу го да се оплаква тя. — Наемете повече работници или накарайте тези да работят по-бързо, но в момента изоставаме с по пет компонента на сто, а поръчките се трупат. Искам оборотът за следващата десетница да е като този от предишната, а за по-следващата да е още по-висок.
Мравкородният бригадир кимна мрачно.
— Ще имам грижата.
— Добре. — Елиас се обърна към Че. — Е, харесва ли ти фабриката ми?
— Много е внушителна, чичо. — Използваше това обръщение вместо „братовчеде“, защото Елиас беше на възрастта на Стенуолд.
— А приятелят ти, той какво мисли?
— Ами, за него това е нещо съвсем ново — каза неангажиращо тя.
— Федерацията не е от големите ни клиенти и никога не е била. Ако питаш мен, там си падат малко сноби. — Елиас вдигна рамене. — Но това важи за всички Неумели раси. Държат нещата да се изработват ръчно по древни технологии, които отнемат адски много време, а после се чудят защо другите имат по-големи армии.
— Попита ли бригадира за Тото и Тиниса?
— Не е чувал за такива хора, но Хелерон е голям град… Извини ме.
В цеха току-що беше влетял пратеник, млад мухороден, чиито крилца пърхаха червени в сиянието на пещите. Кацна на скорост и буквално се хвърли в краката на Елиас.
— Майстор Продан? — Младежът едва си поемаше дъх.
— Аз съм. От тархейвънската делегация ли те пращат?
— Не, майсторе. Праща ме офицер Брикен при северозападната шахта. — Мухоидът му даде малък свитък и се дръпна настрана.
Елиас изпсува тихо под нос, разви свитъка и плъзна бърз поглед по съдържанието му. Когато вдигна очи към пратеника, лицето му се беше разкривило от едва сдържан гняв.
— Това ли е всичко? — повиши глас той. — Това ли е представата на Брикен за доклад?
— Той… — Пратеникът се дръпна уплашено назад. — Той моли да дойдете веднага и…
— Прочетох за какво моли. Има ли представа колко струва това? — Смачка свитъка на топка и мухородният се сви уплашено.
— Чичо Елиас? — обади се Че, най-вече за да отклони вниманието му от злополучния пратеник. Елиас се обърна към нея и разтегли устни в насилена усмивка.
— Нещо не е наред ли? — попита тя.
— Просто… — Той въздъхна дълбоко. — Просто бизнес. Братовчедът Стенуолд си няма представа колко… деликатни могат да бъдат нещата тук, в Хелерон. — Хвърли поглед към Салма, който стоеше блед и унил на светлината от пещите. — Твоят приятел дали би искал да се поразходи на чист въздух в планината, как мислиш, Челядинке?
Тя кимна предпазливо.
— Предполагам, че да.
— Това… — Той размаха смачкания свитък. — Имам малко работа северно от града, в едно от минните ми дружества. Вярвам, че малко чист въздух ще ви се отрази добре. Чувал съм, че хелеронският влияе зле на чужденците.
Че искрено се надяваше планините да ободрят Салма, но беше чувала това-онова за хелеронските мини и имаше лошо предчувствие за реакцията на принца. Кимна колебливо, но Елиас вече й беше обърнал гръб и крачеше към изхода на цеха. Пратеникът изприпка след него, а чичо й извика през рамо:
— Намерете ми още двайсет души. Не ме интересува от кого ще ги наемете, стига да си разбират от работата. Ракети, арбалети. И една балиста с двойно зареждане… не, нека са две. Смятам да им разкатая фамилията още сега!
Че и Салма се спогледаха изненадано. Изглежда, чичо Елиас отиваше на война.


Хелерон беше възникнал на това място заради планините. Торноската верига беше радост за миньорите и криеше в недрата си едни от най-богатите залежи на желязна руда в Равнините. Появил се преди четири столетия като малко леярско поселище, сега Хелерон беше най-голямото средоточие на промишлена и търговска дейност. Стоманодобивната промишленост беше в центъра на всичко, градът поглъщаше метални руди в несметни количества, преработваше ги и ги изливаше в хиляди форми, повечето от тях с военно приложение.
Салма с мъка издържа пътуването, седнал сковано в едно от десетките парни автовозила, които напускаха с трясък Хелерон. Движението. Миризмата. Всичко, даде си сметка Че. За него всичко това беше непознато, невиждано, несъществуващо в далечната му родина. Дори в Колегиум Салма винаги ходеше пеша или летеше със собствените си криле. Сега пътуваше в машина, дело на друг свят, и пътуването му се отразяваше зле. Когато Елиас най-после им извика да слизат в сянката на планината, златистата кожа на водното конче беше посивяла като на труп.
Ала и тук не ги посрещнаха обещаните от Елиас чист въздух и планински гледки. Салма все така носеше усмивката си като щит срещу света, но Че долавяше издайническото напрежение в очите му. Автовозилото ги беше свалило в огромна каменоломна, отворила гигантски рани в планинското подножие. Плитките мини представляваха зейнали, укрепени с греди дупки в скалната стена, а над тях стърчеше и скърцаше сложна система от макари и кранове, чиито парни двигатели издигаха поредния товар работници и руда от недрата на дълбоките шахти. Каменоломната беше опасана и пресечена с релси, а в единия й край се издигаше гигантски навес, където се извършваше претопяването на рудата. Елиас им беше обяснил, че е по-евтино да топят рудата тук и да транспортират метала до града или поне било така допреди десетина години. В светлината на последните промени май трябвало да преосмисли ефективността на подобна организация.
Опитал се бе да им обясни как работи мината, но разни хора идваха при него с въпроси и проблеми, прекъсваха го и накрая той се видя принуден да зареже Че и Салма да се оправят сами сред прахоляка и хаоса. А в каменоломната очевидно имаше проблем, установи Че от пръв поглед — две тежки сонди бездействаха, едната бе обгорена и почерняла. Екип механици ги разглобяваше трескаво, спореха какъв е проблемът и как най-добре да се отстрани. Имаше и войници — бръмбарородни пазачи, наети от Елиас, с плетени ризници, кожени нагръдници и арбалети в ръка. И все гледаха към небето, забеляза Че. Гледаха към небето и изглеждаха притеснени.
— Какво става тук според теб? — обърна се към Салма тя.
— Представа си нямам. За пръв път попадам на такова място — отвърна той, живнал малко. — Канех се да те питам същото.
— Сигурно някой конкурент на Елиас му подлива вода — предположи замислено Че. — В Хелерон май гледат много сериозно на бизнеса си.
— Самата истина — каза Салма и кимна убедено.
Едно товарно возило тъкмо потегляше към града, забеляза Че. Откритата му каросерия зад комините на захранваната с дърва пещ беше пълна с желязо. Но сандъците с желязо не бяха единственият му товар — имаше и три дълги, покрити с брезент вързопа, несъмнено трупове на миньори или пазачи. Чула беше Елиас да дава нареждания на водача на возилото — да докара още войници и оръжие. Каквото и да беше станало тук, явно никой не вярваше, че е приключило.
Накрая Елиас се върна при тях, нищо че още половин дузина бригадири чакаха да му докладват.
— Скапан бизнес е това — изсумтя той, като въртеше пръстените на ръката си. — Понякога се чудя защо изобщо се хванах с него.
— Какво е станало? — попита го Че. — Кой ги е нападнал?
Елиас въздъхна.
— Същото беше и когато се захванах с фабриките, но после сключихме спогодба и всичко утихна. Идеалният момент да се включиш в играта с мините, така реших. А виж ме сега — доставките закъсняват с два дни, а колко ще ми струва ремонтът не искам и да мисля дори. В Хелерон никога не е имало механици в излишък, а сега поне шестима други собственици на мини ще наддават срещу мен.
— Но кой го е направил? Някой иска да те изтласка от пазара и да погълне каменоломната?
Той се изсмя горчиво.
— Да ме изтласка — да, но не и другото. Ако искаха да откупят каменоломната и машините, това поне бих го разбрал. Би имало основа за преговори. Дори бих склонил да я продам на приемлива цена. Но тези копелета — извини езика ми, Челядинке, — тези нещастници, те просто искат да се разкараме. — Видя недоумението й и добави: — Молецородните от Тарн. Само защото обичат да лентяйстват в пещерите си горе, да припяват и да си мрънкат под носовете. И ако някой реши да извлече полза от това място, откачат.
— Молецородни? — попита Че, смръщила чело. — Но аз мислех, че те…
— Че са банда отшелници, които си гледат в пъпа? — довърши вместо нея Елиас. — Не. Помисли, Челядинке. Открай време си имаме проблеми с тях, и то защото са войнолюбива шайка до мозъка на костите си. Не дават да припарим до безценната им планина, а дори когато постигнем някакво съгласие за минните ни дейности, мирясват за няколко години и после откачат на нова сметка. Нападения, грабежи, убийства и саботажи! За саботажите не ми се мисли дори! Може да не разбират нищо от принципите на механиката, но това не им пречи да повредят и най-модерната машина.
— И какво ще правиш? — поинтересува се тя. — Ще пратиш парламентьор да преговаря с тях?
— Не, защото най-вероятно ще го убият — изръмжа Елиас. — Преговарят само когато те решат. Когато им писне да правят бели, слизат при нас. Не, ако зависеше от мен, щях да се съюзя с другите собственици на мини, да съберем заедно въздушна флотилия и да им видим сметката веднъж завинаги. Засега обаче ще докарам няколко балисти, няколко огнехвъргачки и още един взвод арбалетчици, пък да видим дали ще им стиска да се върнат довечера.
И тръгна напушен нанякъде, следван от кохорта нетърпеливи чиновници и бригадири.
Че се обърна към Салма.
— Чу ли това?
— До последната дума — каза той. — И се питам, когато залежите тук се изчерпят и ако Хелерон обърне погледа си на север и настъпи с релсите и с машините си… чудя се каква ли ще е реакцията на моя народ.
— Не е възможно да оправдаваш подобно поведение! — изсъска тя.
Салма вдигна ръка да спре тирадата й и я дръпна настрани, където миньорите и надзирателите нямаше да ги чуват.
— А ти не бързай да отсъждаш, преди да си чула всички страни в конфликта. Моят народ не би търпял това по границата си, а колко време ще мине според теб, преди Хелерон да измисли някакъв повод и да ни натрапи гюрултията си въпреки всичко?
— Салма, говориш за моя народ, за моето семейство. — Думите му я бяха наранили по-силно от очакваното, може би защото откриваше частица истина в тях.
— Е — каза той и вдигна рамене. — Всичко това са празни приказки, защото земите северно оттук вече не принадлежат на Федерацията. — Усмивката му беше толкова горчива, че сърцето я заболя. — Земите северно оттук вече са в пределите на Империята.


13.

Скуто се дотътрузи обратно в работилницата. Преди близо час беше излязъл уж за кратък разговор на ухо с млад мухороден, явно пореден член на агентурата му. Тото използва времето, за да разглоби една от въздушните си батерии, дори му хрумнаха някое и друго подобрение. Не можеше просто да седи и да си клати краката. Ръцете го сърбяха да хване чук и клещи, а и така умът му се отплесваше от тревогите. Стресна се, когато домакинът нахлу в работилницата.
— Е — каза Скуто. — Не знам какво е станало с приятелите ти, но поне осоидите не са ги хванали. Явно и тримата са успели да избягат. Жалко, че не са тръгнали след теб.
— Някаква представа къде са отишли? — попита Тото.
— В Хелерон е почти невъзможно да проследиш нечия диря. Следите изчезват като да са оставени по вода — изтъкна Скуто. — Но аз имам очи и уши навсякъде. Изглежда, едната ти приятелка, паешкото момиче, е отишла на място, където и аз не бих дръзнал да стъпя без въоръжен ескорт. И е прекосила поне две територии пътьом. Тамошните хора не обичат да отговарят на въпроси, но ще видя какво мога да направя. — Той поклати глава. — Ама и вие сте едни. Не знам кое е повече — съобразителността или глупостта ви. Не мога да ви разбера. — Настани се до работния тезгях срещу младежа и шиповете му изстъргаха по дървото. — Подхлъзнали сте осоидите, което е достойно за възхищение, но не сте имали никакъв резервен план и сте се пръснали из града. Къде ви е бил умът?
— Изобщо не очаквахме да възникнат такива проблеми — каза Тото. Уж го изтъкна като разумен довод, но думите прозвучаха кухо дори в собствените му уши.
— Винаги трябва да имате резервен план — подчерта Скуто. — Миналата година Стен ме прати с няколко момчета в Сарн. Нищо особено, ще си помислиш, щото мравкочовеците пазят поведение в последно време, но взе, че стана беля. Голяма беля. И ако не си бяхме уговорили място, където да се чакаме, можеше и до ден-днешен да се търсим взаимно. При това белята стана случайно, извадихме лош късмет и неволно се забъркахме в една работа, дето нямаше нищо общо с нас. Мистерите му проклети, чумата да ги тръшне дано.
— Какво е мистер?
— Не ти трябва да знаеш — обяви Скуто, а после побърза да добави: — Молецородна история, най-общо казано. На тях всичките им хлопат дъските. — Разрови с бодлив пръст чарковете на въздушната батерия.
— Майстор Скуто, не трябва ли да… направим нещо?
Скуто вдигна рошава вежда.
— Например какво, момко? Искаш да ходиш по улиците и да раздаваш листовки? Да се качиш на някой покрив и да ги викаш по име?
— Но…
— Ама Стен наистина ви е пратил без нужната подготовка — поклати тъжно глава шипородният. — Момко, добрият агент трябва да знае да чака. Моите хора вече работят по въпроса. Само ще им се пречкаме в краката, ако и ние тръгнем по улиците, най-много осоидите да хванат и теб. Леярски щемпел, момко, възможно ли е всичките да сте толкова неопитни в занаята? И кои всъщност сте вие? Клоуни ли, що ли?
— Просто студенти от Академията — отвърна Тото и вдигна рамене. — Колкото до майстор Трудан, едва ли е смятал, че ще се стигне до това. Не толкова скоро поне.
— Този човек използва Великата академия като свое лично опълчение — изръмжа Скуто. — Всичките ли сте занаятчии?
— По-скоро всичките сме дуелисти. Това е общото помежду ни. Колко ни бива като дуелисти е друг въпрос. Е, Тиниса и Салма ги бива. Другото момиче се казва Че… Челядинка, по-точно. Тя е племенница на Стенуолд. — Тото сведе поглед към ръцете си. — Надявам се… надявам се да е добре. Тя не е толкова корава като другите.
Скуто издаде неприятен звук и след кратко недоумение Тото го разчете като смях.
— Май си падаш по щерката на шефа, а? — отбеляза той. По-циничен намек Тото не беше чувал в живота си.
— Ами… такова… Малко. — Идеше му да потъне вдън земя. — Само че аз съм полуроден, нали, и…
— Знам, момко — кимна по-възрастният мъж. — Знам го, че и отгоре. Не биха ме пуснали и в най-евтиния хелеронски бордей, ако ще да бях от масивно злато с платинени дрехи. — Изгледа Тото от глава до пети със съчувствие, което не стоеше добре на кошмарната му физиономия. — Хайде да сменим темата, пък дано се разведриш малко. Тази твоя въздушна батерия… За оръжия, викаш?
— Нагнети ли се достатъчно въздушно налягане, може да бъде освободено в избрана посока. И силата е забележителна — обясни Тото. Определено имаше нужда да съсредоточи мислите си върху не толкова смущаващи теми.
Скуто кимна.
— Някога хващал ли си в ръце гвоздистрел?
— Само модели в Академията, но съм виждал как стрелят. Имаше демонстрация. — Въпреки болезнената празнина, която зейваше в стомаха му, сетеше ли се за Че, която скита самичка в Хелерон, този простичък разговор за механични неща беше като балсам за ума му.
Шипородният се ухили.
— Обожавам ги. Работят на същия принцип като твоята играчка, но вместо въздух под налягане използват заряд с огнепрах, който изстрелва снаряд, дълъг колкото пръста ти, и пробива стоманена чиния. Тряс! Голям шум вдигат, засичат често, а и с огнепраха шега не бива по принцип. Чувал съм, че ако се нагорещи прекалено, гвоздистрелът направо ти избухва в ръцете и си чао. Та, казваш, идеята ти е да използваш този бутилиран въздух като заряд за арбалетни стрели, така ли?
— Да, макар че ако снарядът е по-малък, ще се получи по-добре. Нещо от порядъка на гвоздистрела.
— Така, ще ти кажа и още нещо. — Усмивката на Скуто се разшири. — Има един тип, Балкус, дето ми се пише приятел от време на време. Ренегат от Сарн. Маниак на тема гвоздистрели. Преди да излезе на свободна практика, е бил в армията на Сарн. Та дойде той при мене миналата година. Искаше да бъзикна тук-там гвоздистрела му, за да е по-безопасен. Ще ти кажа какво направих. Удължих цевта, откъдето излизат снарядчетата — или гвоздеите, както им викат на жаргон, — и й направих вътрешна резба, спирална. Сега гвоздистрелът му пак засича като стой та гледай, ама когато стреля, обсегът му е двойно по-голям, без да губи от точността си. Дали същите подобрения няма да сработят и при твойта джаджа, как мислиш?
Тото превъртя идеята в главата си. Колкото повече я превърташе, толкова повече растеше вълнението му. Никой в Академията не беше вземал идеите му на сериозно.
— Ще сработят — каза той. — Ще сработят идеално.
— В такъв случай, докато малката армия на Скуто издирва приятелите ти, защо двамата с теб не седнем да си поблъскаме главите, пък току-виж сме сглобили нещо свястно.


Половинковата къща я прие неочаквано бързо. Неочаквано, защото Тиниса очакваше негодувание и дори отмъщение заради човека, когото беше убила. Но никой не й потърси сметка, дори сънародниците му. Явно го бяха забравили още щом се строполи мъртъв на пода.
Самата тя като нищо можеше да забрави за него. В последвалия порой от поздравления, запознанства, хвалби и покани, изглежда, никой не си спомняше, че новото й място на масата все още пази топлината на друг човек. Синон Поло`вин не търпеше празни места. А и винаги имаше нови надежди, които идваха от улицата и мечтаеха да седнат на масата му.
По-късно той й даде два златни пръстена и брошка във формата на стоножка, захапала опашката си.
— Тези са за теб — обяви лаконично той.
— Повечето момичета биха се задоволили и с цветя. — Разгледа критично бижутата. Бяха тежки и груби като повечето дрънкулки тук.
Синон се отпусна отново на възглавницата до нея.
— Това не са символи на любов, мила ми измамнице. Просто твоят дял от нещата на Палус, след като взех онова, което ми се полага по право.
Опита се да види дрънкулките в друга светлина, да им прикачи някакво емоционално съдържание — наследство от мъртвия, плячка по правото на победителя или нещо такова, но не успя. Единствената мисъл, която изскочи в ума й, беше, че като стойност бижутата се равняват на повече пари, отколкото бяха тежали в кесията й някога, дори по цени на черния пазар.
Откакто седна на масата му, Тиниса чакаше кога ще се повдигне другият основен въпрос, кога Синон ще отвори дума за така наречения й дълг към него. Знаеше, че въпросът е неизбежен, но вече бяха минали един ден и една нощ от дуела й с мравкоида, а никой не споменаваше нищо за това. Беше поела невъобразим риск, за да си извоюва място толкова близо до челото на масата, превърнала беше студентските игрички на учебната арена в нещо много сериозно и опасно. „И го направих за Че и за другите.“ Повтаряше си го често, макар това да не го правеше истина.
Синон, разбира се, я покани в леглото си. Не че настоя — очевидно не ставаше въпрос за „такса“, която главатарят прибира от всички жени в Половинковата къща. Просто й даде да разбере, че проявява интерес, и накрая тя се съгласи. Важно беше да затвърди положението си в бандата, а така влиянието й върху главатаря щеше да нарасне. Пък и искаше да го разгледа, да види мраморната му кожа в целия й блясък. Синон разпалваше любопитството й, беше коренно различен от низвергнатите полуродни, които тя познаваше. Оказа се и по-вълнуващ любовник от онези — по-малко на брой, отколкото й приписваше мълвата, — които беше допускала в леглото си досега. Вълнуващ, защото беше по-възрастен от нея, беше опитен и беше опасен. Беше бандит и убиец и сянката му се беше проснала върху живота й. Лягайки с него, Тиниса слагаше ръка върху част от силата му и я контролираше. Игра, стара колкото света.
Въпреки това, докато беше с него, я споходи една неочаквана мисъл. „Дали и със Салма би било същото?“ И за миг се опита да оцвети мраморната кожа в златисто, да замени оттенъка на дъждовно небе с топлия цвят на летен ден.
Сега лежаха заедно в стая в таверна, подбрана от Синон, а десетина от биячите му стояха на пост в общото помещение долу. Отървал се от златото на мъртвеца, Синон отметна глава назад и затвори очи. Би могла да му клъцне гръкляна тук и сега, но подозираше, че Синон само се преструва, а всъщност е нащрек и я изпитва. Паякородните, в края на краищата, имаха определена репутация.
— Задължена си ми — каза той.
— А това не беше ли част от разплащането?
Той отвори очи.
— Това беше между теб и мен, нали? Нещо, от което и двамата извлякохме полза. — За нейна изненада в гласа му се долавяше щипка негодувание. „Мъжете и тяхното его.“ Тиниса го погледна с усмивка.
— Значи съм ти задължена, така ли?
— Мила ми Тиниса. Ти оставяш у хората впечатлението, че няма да се задържиш дълго при нас, че по един или друг начин, по-рано или по-късно, ще ни напуснеш. Имаш си свой собствен път и аз не мога да ти се сърдя за това.
Тя вдигна въпросително вежда.
— Така е — продължи той. — Но си ми задължена, а дълговете трябва да се плащат. Аз държа правилата да се спазват. Въпрос на принцип… и на оцеляване. Задължена си ми заради човека на Малия, когото си убила, както и заради помощта, която поиска от мен. Ти избираш дали да ми се изплатиш наведнъж или на части.
— Наведнъж, ако е възможно — отговори тя, без да се замисля. — Не се обиждай.
— Честността никога не ме обижда — каза той. — Което не значи, че хора не са умирали заради нея по моя заповед. — Изражението му беше спокойно и искрено. — Върти ми се в главата една работа за теб, която ще изплати дълга ти изцяло, и когато я свършиш, ще ти кажа какво научихме за приятелите ти.
Сърцето й подскочи.
— Роднините на Стенуолд?
— Не, проучихме ги, но те не са виждали никого. Открихме друга следа, при това добра, но… Ще ти кажа, когато сме квит.
На вратата се почука тихо.
— Шефе — чу се гласът на белокожия гигант. — Долу има раздвижване.
— Слизаме — извика в отговор Синон, измъкна се от леглото и започна да се облича. Тиниса последва примера му, като плъзна за последно поглед по мраморната кожа на гърба му, преди да е изчезнала под туниката.
— И каква е работата, която искаш да ти свърша? — попита тя.
— Зависи как ще се развият нещата сега — каза той, но по тона му Тиниса заключи, че вече е взел решение.
В общото помещение долу хората му бяха на крак, настръхнали. Белият гигант издаваше мълчаливи заповеди, като вместо думи размахваше огромните си щипки в красноречиви жестове. Беше скорпионороден, както научи Тиниса, изгнаник от Ръбатата пустиня южно от Хелерон. Наричаха го Акта Барик.
— Готови сме, шефе — докладва той. Гласът му беше тих, скорпионоидът говореше бавно и внимателно заради огромните си щръкнали зъби. — Току-що ни съобщиха, че техният човек е тръгнал.
— Е, за какво става въпрос? — полюбопитства Тиниса.
— Нищо особено, просто официален начин за разрешаване на спор, така че всички да са наясно с резултата.
— Звучи нетипично за хора като вас — отсъди тя и Синон й хвърли развеселен поглед.
— Не съм казал, че е единственият начин, нито че е окончателният. — Огледа хората си и изрече с нетърпящ възражения тон: — Бойци, искам да се гордея с вас. — И толкова. Никакви речи за повдигане на бойния дух. Когато вратата се отвори, на улицата излязоха осмина и нито Синон, нито Барик бяха сред тях. Улицата пред таверната беше празна. На безопасно разстояние от двете страни се беше събрала тълпа.
— Барик не каза ли „техния човек“? — попита Тиниса. — Само един?
Синон кимна.
— Такава беше договорката.
— Но… осем срещу един?
Той й метна поглед, който не преливаше от оптимизъм, и тръгна към вратата.
Множеството се размърда. Хората бързаха да отворят път на някого, макар никой да не оповестяваше приближаването му. Явно глашатаи не бяха необходими. Осмината от Половинковата къща се напрегнаха и оформиха дъга да го посрещнат.
Най-после новодошлият се отдели от тълпата — висок богомолкороден със странно облекло. Зелен жакет със срязани от китката до лакътя ръкави заради костните шипове по ръцете му; бричове и ботуши в по-тъмно зелено. Златна брошка във формата на пресечен с меч кръг. Тиниса свъси вежди. Сигурна беше, че и преди е виждала този символ. За разлика от повечето богомолкородни дуелисти мъжът не държеше рапира. Вместо това на дясната му ръка имаше дълга до лакътя бронирана ръкавица със стърчащо от нея половинметрово острие.
Богомолкородният продължи бавно към центъра на широкия полукръг, описан от противниците му. Застана с отпуснати покрай тялото ръце, плътно прибрани крака и сведен към земята поглед.
— Оръжемайстор — спомни си най-после Тиниса. — Мислех, че вече няма такива.
Синон само изсумтя, без да сваля поглед от сцената на улицата. Тиниса продължаваше да не разбира — осмина срещу един, пък бил той богомолкоид, пък бил и оръжемайстор, каквото и да означаваше това. Противниците му бяха въоръжени с къси мечове, боздугани, кинжали; един дори имаше копие. Но от лицата им лъхаше неувереност. Чакаха някой друг да направи първия ход. Тълпата мълчеше в трепетно очакване.
Богомолкоидът вдигна въоръжената си ръка и я сгъна под особен ъгъл пред гърдите си, така че върхът на прибраното по протежение на ръката му острие да сочи към земята. И едва тогава вдигна поглед.
Един от мъжете изкрещя и осмината се нахвърлиха едновременно върху богомолкоида, шестима настъпваха от три посоки, а другите двама се издигнаха в полет, за да го нападнат от въздуха. След миг дуелистът изчезна от погледа на Тиниса, без тя да го види да помръдва дори.
А че беше помръднал, съмнение нямаше. Тиниса не го виждаше в мелето, но след миг двама от нападателите му отстъпиха със залитане. Богомолкородният затанцува сред останалите като зелена мълния. Стоманеният нокът на ръкавицата му цепеше въздуха на дъги. Мечове отскачаха с искри от него, а копието се счупи на две. С едно-единствено светкавично движение той перна през лицето най-близкия мечоносец, отклони удар с боздугана и разпра гърдите на притежателя му с все ризницата. Острието зави нагоре и се заби в слабините на един мухороден, спуснал се за атака с меч и кинжал. Късото острие се движеше като живо същество, като живо същество с криле при това. Водеше, а дуелистът го следваше, непокътнат. Стъпките му бяха толкова елегантни, толкова сигурни, все едно той и противниците му са репетирали битката за пред публика, повтаряли са хиляда пъти всеки ход преди да излязат за това единствено кърваво представление. Богомолкоидът се разхождаше през пороя от атаки, без да получи и драскотина.
Заби шиповете на ръцете си в раменете на един бръмбаророден, един, два, три пъти, преди още мъжът да е отвърнал на първия удар. Сетне острието звънна назад, където допреди миг дебнеше последният поборник на Половинковата къща, отблъсна връхлитащия в гръб меч, върна се на позиция и остави нападателя сам да се наниже на него, тласкан от инерцията си.
Секунди. Продължило беше броени секунди. Тиниса осъзна, че стиска с все сили дръжката на рапирата си.
Осем мъже лежаха мъртви на калдъръма, мъже, живи допреди минути, мъже, които беше видяла да излизат в колона по един от таверната. Лицето на богомолкородния беше ледено, но без следа от жестокост, само спокойно безразличие. Тиниса отстъпи назад, преди да е погледнал в нейната посока. Изобщо не искаше да среща погледа му.
— Е, това е то — процеди горчиво Синон. — Сега Гостоприемците държат рекета в цял Лош акър. — Обърна се, влезе в таверната и седна при Тиниса в общото помещение, последван от хората си, чиято бройка беше намаляла с осем души само за няколко минути.
— Кой е той? — попита Тиниса.
— Тисамон. Така го наричат. Тисамон. — Синон сведе поглед към ръцете си. На улицата вън агенти на Гостоприемците вече изнасяха труповете за събличане и изхвърляне. — Ето че имам нужда от теб, скъпа.
Тя го погледна в очите.
— Искаш да убия богомолкочовека?
Изненада го. Явно не беше очаквал сама да изрече офертата след клането, на което беше станала свидетел току-що. Вдигна поглед към Барик и другите.
— Към вратата, момчета. Никой не трябва да чуе това.
Скорпионоидът ги подкара към изхода, оставяйки главатаря на Половинковата къща насаме с новия си служител.
— Не него, мила моя. Той е просто наемник. Искам от теб да убиеш работодателя му. Взел съм ти мярката, прекрасна госпожице. Твоето лице има две предимства пред лицата на моите хора, а именно, че не мяза на смачкан ботуш и че е ново в града. Затова, ако наистина искаш да изплатиш веднъж и завинаги дълга си към мен, убий главатаря на Гостоприемците.
— Нали уж решавахте спорните въпроси в двубой? — намигна му тя и кимна към окървавения калдъръм, който се виждаше през отворената врата на таверната.
— Както казах — поправи я той, — това не е окончателното решение.


След залез атаката продължи оттам, където беше спряла предната нощ. Но вместо да бъдат мълчаливи свидетели на резултатите от нападението, този път Че и Салма станаха преки очевидци на самия сблъсък. Не в каменоломната, разбира се. Като повечето собственици на мини, Елиас имаше друга къща на миля от Хелерон, близо до планините и на неколкостотин метра от скалното лице и шахтите. Вилата беше скромна в сравнение с градската му къща — едноетажна постройка с плосък покрив и конюшня. Прислугата беше малобройна и вилата очевидно не беше пригодена за гости, но Елиас измъкна един слуга от стаята му и го прати да им прислужва, от което Че се почувства неудобно.
Потънала беше дълбоко в медитация, надявайки се най-после да открие Изкуството на предците в себе си, когато чу първата експлозия. Доста силна при това, защото Че усети вибрациите въпреки разстоянието и стените. Скочи моментално на крака и хукна към прозореца. Сигурно бяха подпалили някой от горивните резервоари. Повечето миньорски машини работеха с минерално масло и в каменоломната имаше солидни запаси, а сега…
Затаи дъх пред прозореца. Огнената колона се издигаше високо в небето, осветявайки стените на кариерата и подножията на самата планина. Далечният рев стигна до Че и заглуши всичко останало. В кариерата сигурно цареше хаос. Че напрегна очи, вглеждайки се отвъд огнената колона. Там наистина имаше раздвижване, паническо и хаотично. Наземната охрана на Елиас сигурно въртеше бясно балистите насам и натам. Други навярно стреляха с арбалети. В небето, на фона на пламъците, се стрелкаха силуети на летящи бойци. Молецородните нападаха и бяха много.
Те са варвари и разбойници, напомни си Че. Те са врагове на прогреса. Като всеки добър бръмбароид и тя би трябвало да ги презира. Ако не беше фанатизмът им, щяха да изглеждат нелепи — банда дърти мистици, които дебнат от дупките си.
Сети се за Салма. Салма й беше приятел и Че уважаваше мнението му. Той обаче гледаше на ситуацията с различни очи.
Вратата се отвори с трясък зад нея и тя се завъртя с ръка на меча, завладяна от ирационалния страх, че молецоидите нападат и вилата. Но не беше молецороден убиец, а единият от двамата слуги на Елиас.
— Трябва да останете в къщата, госпожице — каза й той, сякаш Че би направила нещо друго — да скочи през прозореца например.
— Няма да дойдат тук, нали? — попита тя.
— Никой не знае, госпожице — отвърна слугата, самият той уплашен до смърт. — На всичко са способни.
Че погледна отново през прозореца. Пламъците вече не бяха толкова високи, явно запасите от гориво догаряха. Стори й се, че различава тъмния силует на една от балистите за многократна стрелба. Оръдието се въртеше бясно и изстрелваше дълги колкото копия стрели по десетина в минута. Охраната на кариерата сигурно разполагаше с модерни арбалети, с пронизвачи дори. Хората на Елиас несъмнено носеха яки брони и Че се чудеше какви ли оръжия използват молецоидите, щом дръзват да нападат така. Копия и камъни, навярно. Лъкове и стрели.
С каквито и оръжия да разполагаха, вече бяха постигнали немалко. Гориво на стойност стотици централи беше изгоряло и дейността в кариерата щеше да замре поне за няколко дни.
„И какъв е смисълът?“ Хелеронските индустриалци нямаше да се откажат току-така. Не, щяха да се върнат с още войници и с по-добра охрана. Нищо чудно някой ден наистина да съберат флотилия от летала и въздушни кораби и да атакуват на свой ред молецочовеците, за да сложат веднъж завинаги край на безобразията им.
„И това ли ще е правилното решение?“ Имаше неприятното усещане, че й е отредена роля в този конфликт без значение иска ли да се замесва или не. В Академията имаше неколцина молецородни — странни необщителни същества като доктор Никрефос. Никога не беше разговаряла с тях, но знаеше историята. Преди революцията молецородните бяха държали в подчинение по-голямата част от Равнините. С помощта на богомолкоидите бяха налагали на другите раси суеверията и шарлатанството си, така поне пишеше в учебниците по история. А после беше дошла революцията — Умелите бяха взели връх, а старите нрави се бяха сринали пред леярските огньове на модерните технологии. Всичко започнало в Колегиум, който се наричал Патис по времето на молецоидите. След това бунтът се разпространил из целите Равнини и ги променил до неузнаваемост, ако не се броят малкото на брой оцелели свърталища на молецоиди и фортове на богомолкородни.
„Нима е възможно да са толкова слепи за прогреса?“
Замисли се за реакцията на Салма към фабриките, към мините. Реагирал бе с непоносимост, толкова силна, че граничеше с физическо страдание, с болест. Развяваше усмивката си, естествено, използваше я като щит, зад който да се скрие, но Че знаеше, че видяното го е ужасило и отвратило. Но пък в неговата Федерация хората също не бяха просветени. Все още вярваха, че магия съществува. Там си нямаха фабрики, нито занаятчии, нито машини.
А на изток Империята на осите подклаждаше собствените си пещи за производство на оръжия. Е, за малкото, които не бяха купили от сръчните хелеронски занаятчии.
Този ред на мисли скоро й опротивя и тя отиде при Салма в голямата стая. Елиас се беше затворил в кабинета си, затова двамата изиграха няколко игри на карти с прислугата, като всеки посвоему се опитваше да не обръща внимание на звуците, долитащи отвън. А когато врявата наближи самата къща с все забързаните стъпки на войници и пукота на арбалети, те затвориха капаците и се престориха, че не чуват нищо.


На сутринта всичко беше свършило. Тя се събуди и погледът й се спря върху Салма, който спеше на съседното легло и се усмихваше дори в съня си. Че стана, облече се и тръгна към дневната с намерение да изпробва отново силите си в медитацията.
А после споменът за снощното нападение я връхлетя и тя се разсъни окончателно. Побърза да отвори капаците на прозорците — над кариерата още се виеше дим.
Запита се колцина ли са загинали. А после се зачуди колко ли са загиналите и от двете страни. Тази мисъл я шокира. В Академията ги учеха, че молецородните, при всичките си недостатъци и пороци, не са войнолюбива раса, дори обратното.
Неправди имаше по целия свят, помисли си Че, и като логично следствие на тази мисъл идваше предположението, че собствената й раса навярно е отговорна за част от тях.
В двора имаше кладенец, между къщата и конюшните. Че взе меча си за всеки случай, излезе навън и извади едно ведро вода, потръпвайки от сутрешния хлад. По земята имаше пепел и Че се зачуди какво ли друго е горяло през нощта. Дали не бяха подпалили кран или навеса за топене на метал? Всичко това беше като да ръчкаш с пръчка голямо животно, някой от големите впрегатни бръмбари да речем. В началото го ръчкаш безнаказано, но рано или късно животното побеснява, обръща се и ти внезапно откриваш, че е много по-силно от очакваното. Молецородните си нямаха идея за последствията от ръчкането си.
Петима пазачи обикаляха из двора. Изглежда, описваха нанесените през нощта щети. Спряха да я изчакат и първоначалното й намерение да се измие тук, на открито, изведнъж й се стори необмислено.
Тя ги изгледа изпод вежди и им даде знак да не се мотаят — все пак беше братовчедка на работодателя им, нали така. Мъжете се върнаха неохотно към работата си, а тя занесе ведрото в конюшните. Щом ще се мие пред публика, двата пощенски коня бяха за предпочитане.
Затвори след себе си вратата на конюшнята и застина, чула тих звук от дъното на помещението. Звукът беше тих, но характерен — шепот на стомана върху кожа, меч, който вадят от ножницата. Че реагира спонтанно, заряза кофата и измъкна наполовина собствения си меч.
В дъното на конюшнята имаше мъж. Беше слаб, със сивкава кожа… Молецороден, осъзна Че. Ножът му проблясваше зловещо в сенките.


14.

Маркон Кростуейт, познат под името Маркон Дружето, стана от масата и подкани с жест хората си. На тях малко им трябваше и скоро помещението гръмна от енергични аплодисменти. Коленичилият пред Маркон мъж, един от по-малко незаменимите екземпляри на Синон Поло`вин, се сви още повече. Беше мухороден мелез, обида сам по себе си, но Маркон, все още заслепен от успеха, беше в настроение да прояви великодушие. Пък и ако му отрежеше ушите и го провесеше през прозореца, кой щеше да иде при Синон и да каже на онзи петнист изрод колко щастлив е Маркон?
Свали ръце и хората му млъкнаха един по един. Чакаха да чуят какво ще им каже.
— Добре, човече грозно — поде той. — Скачай на кривите си пищялки, ако още те държат.
Мелезът се надигна, но главата му остана сведена ниско, присвит в очакване на удар, камшик или нож в гърба. „Това и заслужава, мръсният му дребен мелез“ — помисли си одобрително Маркон.
— Искаш да си ходиш, нали? Щото си си свършил работата и прочие?
Мелезът кимна едва доловимо.
Маркон хвърли широка усмивка към хората си.
— Но, друже, ти още не си ми благодарил за гостоприемството. А аз лошите маниери направо не ги трая.
Дребният мъж се размърда и измърмори нещо. Без да чака сигнал, един от хората на Маркон опря кинжал в рамото му.
— Благодаря ви, майстор Маркон — изрече с треперещ глас мъжът от Половинковата къща.
— Майстор Маркон кой? — сопна му се Маркон.
— Маркон Дру… Дружето. — Мелезът беше вдигнал рамене почти до ушите си в очакване на удара. Маркон изкриви устни с презрение.
— Ваш'та добра дружка Маркон Дружето — натърти той. — И ако твоят чичо Синон е мъдър човек, ще му кажеш, че трябва да върти малко повече бизнес със свойта добра дружка Маркон Дружето. Не е хубаво човек да забравя приятелите си заради едните парици. Тъй да му кажеш, чуваш ли?
Мелезът закима трескаво и Маркон се изплю с отвращение на пода.
— Изчезвай, плъх такъв. И кажи на Синон следващия път да изпрати някой по-чистокръвен, иначе ще отрежа неговите уши.
След като човекът на Синон изскочи на бегом от таверната, Маркон остави публиката да го аплодира още минута-две, после им махна да спрат.
— Богомолката идва ли да си вземе платата? — попита той.
— Идва и си отиде отдавна, майсторе — докладва един от хората му. — Не е много дружелюбен този тип.
— И адски скъпо взема — съгласи се разсеяно Маркон. — Но пак е по-добре да работи за нас, отколкото да го пуснем на свободния пазар. Нали го видяхте какво направи. Колко противници може да надвие според вас? Десет? Двайсет?
— Най-малко.
Маркон кимна.
— А и да не успее… поне ще сме се отървали от него, което е по-добре, отколкото да си смени приятелите, щото не сме му угодили нещо. — Той се отърси. Още един делови ден беше приключил успешно. — Забавлявайте се, приятели — насърчи хората си той. — Заслужихте си го. А аз ще се кача горе да се позабавлявам на свой ред.
Последното предизвика нова вълна от одобрителни крясъци и той спря на стълбите, за да приеме аплодисментите на хората си. Бяха му осигурили специална награда по случай победата — млада момичка, отскоро в града. Време беше Маркон да се сприятели и с нея.
Нахълта в стаята и я завари да го чака в леглото. Един слуга донесе стомна с вино и две купички, после излезе заднишком, като се покланяше доземи.
— Днешният ден — обяви Маркон — ще се помни дълго в територията. — Удостои момичето с най-хубавата си усмивка, толкова бяла, колкото беше по силите на най-добрите майстори в занаята. Девойката беше паякородна, при това истинска красавица.
— Съблечи ме — нареди й Маркон.
Тя стана от леглото, мина зад него и смъкна сръчно робата и туниката му с една ръка. Пръстите й бяха хладни, спокойни. Той разкърши рамене, все още атлетични въпреки десетилетието лесен живот, и се обърна към нея.
— А сега, момиче… — започна той, при което тя го прониза в корема и му сряза гърлото все едно го бяха планирали заедно.


Тиниса гледаше как кръвта му попива в покривката на леглото и размишляваше върху живота си досега. Напушваше я истеричен смях, толкова глупаво беше всичко. Затова ли беше учила толкова години в Академията, затова ли беше държала изпити по философия, история и хуманитарни науки — за да намери истинското си призвание тук, на хелеронските улици? И какво призвание само! Фигура върху игрална дъска, инструмент за натиск, негласната сянка, каквито всички властници използваха и от които се страхуваха.
Стана толкова лесно, точно както беше предсказал Синон Поло`вин. Самата тя не вярваше, че ще се поучи, но… ето я тук.
Питала се бе, чисто теоретично, дали ще е в състояние да убие човек, който не заплашва пряко живота й. Дори си беше подготвила аргументи, които да подсилят решимостта й. Той беше гангстер в края на краищата. Беше убиец и работодател на убийци. Видяла беше подписа му на окървавената улица. Отстранявайки го от картинката, Тиниса щеше да направи услуга на света или нещо подобно.
Главатарят на Гостоприемците беше мъртъв.
И колко лесно бяха организирали покушението му, въоръжени с една-единствена информация — че дебелият бръмбаророден гангстерски бос има слабост към млади паякородни жени. Тази му слабост беше широко известна, затова подчинените му проверяваха грижливо всяка нова любовница. Провериха и Тиниса, но тя беше нова в града и не носеше оръжие. И нямаше нужда да носи, защото човек на Синон — вещ в промъкването и с богат опит в обирите — се беше погрижил в стаята да я чака меч още преди тя да се е качила по стълбите. И Маркон беше умрял, без да гъкне дори.
Тиниса отиде при прозореца и отвори капаците. Обикновен, нищо неподозиращ ден нахлу в стаята. С чувството, че изглежда като актьор в глупава драма, Тиниса протегна ръка навън и размаха кърпичката си.
След това се обърна към вратата и зачака.
След няма и минута от долния етаж се чу врява — Гостоприемците крещяха сащисано, докато Акта Барик и двайсетина мутри от Половинковата къща щурмуваха сградата. Тиниса си представи как огромният скорпионороден разбива с ритници вратата и нахлува, размахал чудовищния си меч, а зад него напират мечоносци, копиеносци, арбалетчици и прочие.
Вратата се отвори рязко и един уплашен мравкороден надникна в стаята.
— Шефе! Половинковите… — успя да изломоти той, преди Тиниса да го убие.
Всичко на всичко уби седмина, един по един, когато дотичваха в стаята на шефа да питат за указания. Този ден по нейната сметка имаше най-много трупове. Битката приключваше и един от хората на Синон хукна по стъпалата, но така и не стигна до горе, защото гледката на Тиниса и купчината трупове му дойде в повече. Вместо това се върна мълчаливо назад, решил, че Тиниса може и сама да прецени кога да слезе.
А когато слезе, тя се почувства като царица, която застава пред армията си. Пешаците на Половинковата къща я посрещнаха с овации като свой спасител. Само Барик мълчеше, но предвид обстоятелствата, неговото почтително кимване означаваше повече от овациите на другите.


Всичко приключи за половин час. Онези от Гостоприемците, които още бяха живи и на свобода, се криеха в миша дупка или сериозно обмисляха варианта да се пребоядисат докато е време. Междувременно Тиниса седеше в същата таверна, пред която Тисамон беше извършил кървавия си подвиг и само на две пресечки от мястото, където самата тя беше проляла кръв. Седеше и гледаше обикновените хора, тълпящи се по улицата.
— Ти имаш талант и много ми харесваш — каза й Синон. — Уникална си.
Тя се вгледа предпазливо в лицето му.
— Ако искаш — предложи той, — можеш да останеш. Смятай, че мястото ти в организацията е гарантирано и заслужено в пълна мяра. Нещо повече, ще те издигна до едно ниво с Малия и Барик и те ще те посрещнат радушно. Все пак се разширяваме, така че има място за още един лейтенант.
Тиниса отвори уста да отхвърли предложението, но така и не каза нищо. Полазиха я студени тръпки. Днес беше убила хладнокръвно невъоръжен човек. Какво щеше да каже Че, ако знаеше какво е направила доведената й сестра? Какво би казал Стенуолд? А и тези неща очевидно й се удаваха. Още няколко задачи и съвестта й щеше да замлъкне съвсем, а след време току-виж започнало да й харесва.
При тази мисъл стомахът й се сви, но не само от страх. Имаше и вълнение. Мислеше си за богомолкородния, за онзи Тисамон, и за страхопочитанието, което той вдъхваше у всички. Немалко магнати и висши политици можеха да му завиждат за лекотата, с която вземаше страха и печелеше възхищението на хората.
А после се замисли какво би било животът й да е безкраен низ от битки и предателства и колко точно би й струвало страхопочитанието на околните. И колко биха продължили овациите им, след като рапирата й изгубеше остротата си?
— Не мога да остана — отвърна тя. — Част от мен го иска, признавам, но имам други задължения.
— Разбирам — рече Синон без следа от язвителност в гласа. Бръкна в джоба на туниката си и извади сгънат лист хартия. — Иди на този адрес и търси Скуто. Според моите агенти, той е човек на вашия Стенуолд, при това доверен човек. Имай предвид, че го пазят добре, затова иди при него открито и мирно. Възможно е да знае къде са приятелите ти, може и да ги е открил дори. Да те попитам, от чисто любопитство — продължи с лека усмивка Синон, — и те ли са печени като теб, другите от групичката ви?
— Не — каза тя, не като хвалба, а като факт.
— Е, тогава да се надяваме, че са извадили късмет, защото този Скуто не е от най-изтънчените, а хората, с които се движи, и средата, в която живее — още по-малко. Ако приятелите ти са попаднали на него случайно, може и да са пострадали.
Тиниса си помисли за бедната Че, най-лесната плячка, за която Хелерон можеше да си мечтае. „Но пък е търпелива и дипломатична“ — поправи се тя. Че не би се озовала в ситуацията на Тиниса, защото не би нападнала в движение половината биячи на Половинковата къща. Хелерон беше град на бръмбарородни и Че щеше да се впише в него, без да се забърква в неприятности. „Знам, че е постъпила точно така. Какво друго би могла да направи?“


За миг и двамата замръзнаха. Че беше извадила меча си почти докрай, заела беше и дуелистка стойка с превито коляно. Молецоидът стискаше дълъг кинжал в едната си ръка, с другата се държеше за хълбока. Лицето му беше издължено, кожата — сива, тъмната му коса беше подстригана съвсем късо, оформяйки триъгълник с остър връх в средата на челото и високи дъги към слепоочията. Очите му бяха издължени и бели като на слепец. Че прецени, че са долу-горе на една възраст. Е, може и да беше с година-две по-голям от нея, но не повече. Прецени и следното — че ако той не я заплашваше с нож, а тя не го заплашваше с меч, сигурно би го сметнала за истински красавец.
Но най-голямо впечатление й направи друго — че още не я е нападнал. В крайна сметка тя беше слаб противник и това си личеше от пръв поглед — млада бръмбарородна жена, пълничка, с изопнато от шока лице и недоизваден от ножницата меч. Той от своя страна сигурно беше опитен боец, взел участие в нощното нападение и омърсил ръцете си с кръвта на такива като нея. Но ето че молецородният я гледаше предпазливо и в неговите очи Че беше боец, който представлява заплаха.
Дребен беше като повечето молецоиди — и на ръст, и като телосложение. Но в стойката му се усещаше концентрация, която подсказваше бързина при атака. Устните му помръднаха и Че се запита дали това не е знак, че най-после е решил да нападне.
По светлата му туника имаше тъмни петна. Нещо тъмно лъщеше и по ръката, с която притискаше хълбока си. И тогава Че разбра защо го е заварила тук.
На вратата зад нея се потропа силно и това едва не стана причина Че и молецоидът да се счепкат най-сетне, защото натрупалото се напрежение изби като гейзер. За част от секундата молецоидът скъси разстоянието с две крачки и вдигна високо кинжала си. Нейният меч пък най-сетне излезе от ножницата. Впиха погледи един в друг.
— Какво? — извика тя. Гласът й прозвуча разбираемо напрегнат.
— Проверяваме района около вилата, госпожице — извика отвън един от пазачите. — Може някое от онези копелета да се е вмъкнало тук.
Очите на молецородния се разшириха.
— Аз… — започна Че. Той я гледаше и думите сами спряха в гърлото й. Имаше нещо в главата й, ръчкаше там и се мъчеше да повлияе на решението й. — Аз не…
Гледаше в тези бели, плитки очи и усещаше натиска на волята му, отчаяния му опит да я спре, преди да е отговорила. Зъбите му се оголиха бавно от вътрешното напрежение. Явно беше някакво Изкуство на молецородните, осъзна Че, някаква форма на тяхното Изкуство на предците.
И тя призова докрай решимостта си. След миг усети как хватката му върху съзнанието й отслабва. Може да беше заради неговата рана или заради нейната решителност, но така или иначе Че тръсна рязко глава и се освободи от пипалата му.
— Госпожице? — извика притеснено пазачът отвън и тя отвори уста да отговори. По лицето на молецородния се разля спокойствие, той прехвърли тежестта си на задния крак и стисна здраво кинжала пред гърдите си. Щеше да се бие, разбра Че, и щеше да умре пред очите й миг след като пазачите влезеха през прага.
Помисли си за Салма.
— Е, тук определено няма никой — отвърна тя. Казаното прозвуча фалшиво дори в собствените й уши. — А сега ме оставете да се измия най-после!
— Добре, госпожице — отвърнаха й през вратата. Не беше за вярване, но пазачите очевидно се бяха вързали на лъжата й. След миг се чу и тътрене на крака — отдалечаваха се от конюшнята.
През цялото това време Че не беше отделила и за миг погледа си от очите на противника. Не долови благодарност в тях, само нещо като любопитство.
— Ако искаш да се бием, давай — каза му тихо тя. — Иначе… — Не довърши, защото не знаеше как.
— Иначе какво? — попита той. Гласът му беше мек, изговорът — точен до съвършенство.
Тя продължи да го гледа. Мечът натежаваше в ръката й.
Той си пое дълбоко дъх и явно го заболя, защото присви очи. После затъкна кинжала в колана си.
— Изглежда съм твой пленник — Погледът му беше предизвикателен, безкомпромисен. — Какво смяташ да правиш, бръмбарско девойче?
Тя прибра на свой ред оръжието си. Нямаше никаква представа какво смята да прави. На всичкото отгоре сега се страхуваше от него повече, отколкото когато кинжалът беше в ръката му. Той беше пришълец от друг свят, от някаква стара детска приказка.
— Аз… за пръв път си имам вземане-даване с молецоид.
Погледът му не се промени и на йота.
— Е, сега си имаш.
— Искаш ли да погледна раната ти? — предложи тя почти автоматично, водена навярно от хуманността, която им втълпяваха в Академията. Молецоидът веднага стана подозрителен, дори посегна към дръжката на кинжала си. Че продължи: — Виж, ако ти мислех злото, щях да извикам пазачите. — После се сети за нещо, което можеше да обясни действията й на самата нея, а дори и на него. — Един от вашите лекари веднъж помогна на чичо ми Стенуолд. Да приемем, че изплащам старо задължение, става ли?
Той седна тежко на една бала сено и свали лявата си ръка от раната. По дланта му лъщеше кръв и Че преглътна шумно. Беше изкарала курс по първа помощ в Академията. Взе пълното до половина ведро и коленичи до ранения.
Улучила го беше арбалетна стрела. Арбалетните стрели бяха тежки и с оребрена глава, която дори броните невинаги успяваха да спрат, и молецоидът беше извадил истински късмет, защото стрелата само го беше забърсала, изоравайки две паралелни бразди в кожата му. Ако се съдеше по ъгъла на браздите, стрелецът е бил на земята и е стрелял във въздуха. Раните бяха с разръфани, неравни краища и молецородният се сви инстинктивно, когато Че започна да промива кръвта, почти черна на фона на сивата му кожа.
— Мога да… — Само при мисълта за това ръцете й се разтрепериха. — Бих могла да те зашия… ако искаш. Мога и да донеса малко алкохол, за да почистя добре раната.
— Огън. Гореща вода — процеди той. А после добави: — Моля.
Че се изправи, а той притисна отново ръка към раната.
„Не би трябвало да правя това. Елиас Продан много ще ми се разсърди.“
„Но чичо Стенуолд би одобрил.“
— Ти се скрий в кьошето — каза му тя. — Аз ще видя какво мога да направя.


Оказа се по-лесно от очакваното. Двамата слуги си имаха предостатъчно работа, а и още бяха разстроени заради събитията от предната нощ. Че на бърза ръка се измъкна от къщата с игла, тънко влакно от свински черва, бутилка от най-хубавото бренди на Елиас и метална кофа с гореща вода.
Когато влезе в конюшнята, помисли, че молецоидът е избягал, после — че са го хванали, но след миг той се появи откъм сенките, уверил се, че е тя, а не някой от пазачите. Че се замисли за странното, крехко доверие, което се беше породило между тях.
Молецородният седна, а Че почисти иглата и влакното във врялата вода, после ги поля с брендито.
— Защо правиш всичко това? — попита изведнъж молецоидът. Че се стресна от звука на гласа му, толкова близо до ухото й.
— Вече ти казах, че…
— Не ми разправяй легенди за чичо си Стенуолд — прекъсна я той. — Кажи ми истината.
За да избегне въпросите му, Че побърза да премине към шевовете. При първото забиване на иглата молецоидът се напрегна, после стисна юмруци до побеляване.
— Студентка съм във Великата академия — обясни тя, докато затваряше внимателно раната. — А там ни учат, че думите, а не насилието са най-добрият начин да се реши един спор. Защото постигнатото с меч съгласие е временно, а разумните аргументи са основа за трайно разбирателство. Така поне ни учат в Академията. — Зае се да върже влакното на първата рана. Не беше най-безупречният шев на света, но щеше да свърши работа. — Не ме е страх от теб. — Което не беше съвсем вярно. — Ти не си ми враг. — С втората рана се справи по-бързо. Молецородният мълча през цялото време, както и после, докато Че бинтоваше несръчно зашитите рани с ивици, които откъсна от ръкава на дрехата си. „Ще кажа, че съм се закачила на пирон или нещо такова“ — реши тя. Чак след като приключи и вдигна поглед, разбра, че молецоидът я е гледал неотклонно от горе надолу със сивото си, безизразно лице.
— Преди не си бях имал вземане-даване с бръмбарородни — започна той. Коленичила до него, Че изведнъж се почувства несигурна и смутена. — Надявам се, че не всички са като теб.
— Защо? — попита тя, но той се беше обърнал към кофата с изстиваща вода и пускаше в нея някакви билки със стипчив аромат. Кинжалът се беше появил отново в ръката му и Че изтръпна за миг, но той просто разбърка водата с острието.
„Можеше да ме убие.“ Можеше да забие кинжала си във врата й веднага щом тя приключи с превръзката. Ядоса се на себе си, задето не е съобразила опасността, почувства и жалко облекчение, че молецоидът не й е посегнал.
— Защото съм воювал с твоята раса, убивал съм хора от твоята раса, а не ми се иска някой като теб да ми тежи на съвестта. — Гласът му беше равен, безстрастен. Откъсна парче от разпраната си вече туника, натопи го във водата и го притисна към раната почти без да го изцежда, така че билковата настойка да попие в превръзката.
— Убивал си хора от моята раса?…
Той я изгледа остро.
— За да не ме убият те — обясни простичко той. — Мисля, че е очевидно. — Каквото и да беше сложил във водата, явно щипеше ужасно, защото лицето му се изкриви от болка. — Имаш ли си име, бръмбарско дете?
— Челядинка — каза тя. — Челядинка Трудан. — Молецоидът вдигна вежда, както можеше да се очаква. — Нищо му няма на името ми — продължи намръщено тя. — Викат ми Че.
Той мълча дълго, преди да се представи:
— Аз съм Ахеос и ти благодаря. Поличбите предупреждаваха, че снощната акция няма да завърши според очакванията ми. Благодаря ти, че се намеси и ги потвърди.
— Поличби?… — възкликна тя. — Участвал си в набега заради някакви си поличби?
— Не, въпреки тях. — Той натопи отново парцала във водата. — А ти какво ще правиш сега?
— Ще се върна в къщата и ще се опитам да забравя, че това изобщо се е случвало — заяви твърдо тя, макар да знаеше, че дълго ще помни Ахеос. Отдавна стоеше на колене и краката започваха да я болят. Размърда се и той й подаде ръка да й помогне.
Че не пусна веднага ръката му, дори след като се изправи. Имаше мазоли на необичайни места и тя предположи, че е заради редовното боравене с арбалет.
— Не мога да летя, преди да съм си починал добре. Май ще е най-разумно да остана тук през нощта.
Тя кимна.
— Ами… да. Най-добре.
Излезе от конюшнята и се облегна за миг на затворената врата. Усещаше се някак встрани от реалния свят, сякаш всичко е било сън. „Как може нещо толкова необичайно да се случи на такава като мен?“ Но ръката й още усещаше допира на неговата като потвърждение за реалността на случилото се.
Група мъже наближаваше по пътя от Хелерон, тръгнали бяха или към къщата, или към мините. Още войници, които да подсилят охраната през идната нощ. Че горещо се надяваше Елиас да приключи с работата си преди това. Не искаше още една кръвопролитна нощ да тежи на съвестта й сега, когато се беше срещнала очи в очи с врага.


— Понякога наистина ме изненадваш — гласеше коментарът на Салма, когато изслуша разказа й.
— Смяташ, че съм постъпила неправилно, така ли?
— Не съм казвал такова нещо. Просто съм изненадан. Какво стана с възхвалите на прогреса и прочие?
— Ами… — Щом щеше да й се подиграва така, тя пък нямаше да му признае, че именно неговите възгледи бяха променили решението й. — Просто реших, че това е правилният начин и…
Той вдигна вежди в очакване.
— Той още е там и чака да се стъмни — обясни Че. — Малко е… странно. Да знам, че е там.
— Виж ти, виж ти. — Усмивката му беше безпощадна.
— Не е каквото си мислиш. Просто е… странно — възрази разгорещено Че. Салма с неговите дивотии… „Не е каквото си мисли!“ Но истината бе, че Ахеос не й излизаше от главата — непознат, опасен, ефимерен. От друг свят.
А после се замисли за революцията на Умелите отпреди петстотин години, когато нейната раса беше отхвърлила оковите на робството. Един паякороден историк я беше описал като „революцията на грозните“ — едрите, плещести роби, бръмбарородните и мравкоидите. „Не притежаваме тяхната грация“ — призна си тя. А и кой да го знае по-добре от нея? Всеки би развил особена чувствителност на тази тема, ако е расъл рамо до рамо с Тиниса.
Салма я наблюдаваше внимателно и тя се запита доколко я е издало лицето й.
— Мисля, че си постъпила правилно, без значение какви ще се окажат последствията — каза меко той.
— Благодаря ти.
На вратата се почука и Че стана да отвори. Беше един от слугите.
— Извинете, госпожице, господине, но майстор Продан иска да говори с вас. Чака ви в трапезарията. — В гласа на слугата се долавяше остра нотка и Че изтръпна вътрешно. „Намерили са го!“ Не знаеше за кого я е страх повече — за себе си или за Ахеос.
Погледна към Салма. Той се приближи и сложи ръка на рамото й. Двамата тръгнаха към трапезарията. И тя като цялата вила не блестеше с нищо в сравнение с удобствата, на които се радваше Елиас в градския си дом. Мебелировката се състоеше от маса и дузина столове, както и врата към кухнята за улеснение на прислугата.
— Чичо… — започна Че, а после млъкна, защото Елиас не беше сам на масата. С него седеше някакъв мъж, чието лице й беше смътно познато. Едва когато мечът на Салма изскочи от ножницата, Че съобрази кой е новодошлият. Осороден.
— Чакай! — викна тя. — Чичо Елиас, какво става? — Самата тя още не беше извадила меча си. Зад нея Салма се беше обърнал, а откъм голямата стая се чуваше раздвижване.
— Чичо? Кажи ми, моля те. — Гледаше втренчено Елиас. Той изглеждаше смутен и избягваше погледа й.
— Това е капитан Талрик — каза накрая Елиас. — Той… се отзова много бързо на запитването, което разпространих. За приятелите ви. Изглежда си се забъркала в неща, които не са твоя работа, момиче. Изобщо не е трябвало да напускаш Колегиум.
Че беше направила няколко крачки напред, така че да освободи пространство на Салма, когато той реши да разиграе меча си. Явно щяха да се бият гръб в гръб. Чу принца да казва тихо:
— Тук са седмина. — В същия миг кухненската врата се отвори и още четирима осородни в пълно бойно снаряжение влязоха в трапезарията.
— Но аз съм ти роднина! Твоя кръв! — викна тя. — Чичо!
— Кръв ли? — Елиас вдигна поглед към нея, в очите му пламтеше гняв. — Само защото си се пръкнала от онова безмозъчно говедо Дорви, който е срам за цялото семейство? Или защото те е отгледал онзи отвратително ексцентричен Стенуолд? Това е Хелерон, момиче. Тук нямаме време за вашето дървено философстване и показно милосърдие. Тук всички се трудим с пот на чело да си изкараме хляба, а капитан Талрик е представител на някои от най-добрите ми клиенти, докато ти… ти си просто едно неудобство. А сега кажи на чуждоземния си приятел да прибере меча и да не се прави на интересен.
Това преля чашата. Мечът й изскочи от ножницата, Че се метна като котка към масата, насочила оръжието право към сащисания Елиас. Зад нея се възцари хаос — войниците от голямата стая бяха нападнали Салма, но тези до кухненската врата не бяха достатъчно близо, за да й попречат.
За разлика от Талрик. Че беше побързала да го отпише като типичния офицер, който стои настрана и оставя други му вършат мръсната работа. Ала той скочи напред, улови китката й и я изви, така че острието й се отклони от Елиас, мина покрай собствените му гърди и в крайна сметка не уцели никого. Сблъскаха се, инерцията на Че повлече осородния офицер и двамата се строполиха на пода, катурвайки и масата след себе си.
Междувременно Салма даваше всичко от себе си и двама от войниците вече отстъпваха с кървави рани. Уви, нямаше достатъчно място, за да разгърне докрай уменията си. Нямаше накъде да отстъпи, а противниците прииждаха. Един го фрасна с юмрук в челюстта, друг го удари в ребрата. Той прониза с меча си трети, дълбоко този път, до смърт. Войникът се преви надве и сграбчи китката на Салма, преди той да е изтеглил меча си от тялото му. Салма фрасна с лакът най-близкия осочовек, като дърпаше отчаяно приклещеното си острие. Друг противник го беше издебнал в гръб и го теглеше, обвил ръка около шията му. Принцът се наведе рязко, зарязвайки приклещения меч, и инерцията го освободи от хватката на войника отзад. После ръцете му се стрелнаха като отровни змии, счупиха носа на един, цапнаха друг в окото. За един много кратък миг Салма се освободи и се метна към дръжката на меча си.
Че се бореше ожесточено с осородния офицер. Талрик беше приковал едната й ръка към пода — тази, в която Че стискаше меча — и се опитваше да улови другата. Лицето му, толкова близо, че се усещаше миризмата на вино в дъха му, беше застинало в решително изражение. Дори когато Че го блъсна с юмрук в слепоочието, той само изръмжа. А после я надви и тръгна да се изправя, като я влачеше със себе си. Че осъзна, че е много по-силен, отколкото изглежда, и е категорично по-силен от самата нея.
— Вържете я! — извика той и понеже нямаше друг избор Че заби чело в брадичката му. Офицерът изпсува и отслаби за миг хватката си. Че се измъкна, но след миг двама войници я събориха отново на пода. Талрик изтри кръвта от устните си.
Салма почти беше докопал дръжката на меча си, когато един войник го изрита силно в стомаха. Водното конче се сгъна надве да омекоти удара и заби външния ръб на дланта си в коляното на осородния. Ставата изпука и войникът се строполи на пода. Друг войник се метна върху Салма и му изкара въздуха. После двама го задърпаха нагоре, единият забил коляно в кръста му. Мъжът със счупената колянна става беше вдигнал юмрук и около ръката му се оформяше златисто сияние.
Салма затвори очи.
Звукът беше по-силен от очакваното във внезапно смълчалата се стая, съскащ пукот на изтерзан въздух. Той отвори очи. Раненият мъж лежеше по лице, а тилът му пушеше обгорен.
— Живи! — изсъска им Талрик. — Живи, казах! Толкова ли е трудно?
Салма погледна към Че, видя, че и тя е пленена, и разбра, че това ще усложни нещата.
— Вържете го. Използвайте белезници за летящи — нареди Талрик. Устната му още кървеше и той я избърса разсеяно.
— А бръмбарородната? — попита един от хората му.
— Само ръцете й вържете. И да литне, лесно ще я стигнем. — Талрик си пое дълбоко въздух. — Майстор Продан, вашето съдействие е оценено по достойнство и ще бъде възнаградено подобаващо.
— И ти ще вземеш пари от този човек? — избухна Че. — Продаваш собствената си братовчедка за пари?
— За договори, Челядинке — натърти Елиас, сякаш това го оправдаваше.
— Но те са завоеватели! Ще дойдат тук и ще вземат всичко! — извика му тя.
— Явно не си чувала за една дребна подробност, наречена Железния договор — каза спокойно Елиас. — Империята не проявява интерес към нас. А и никой не е толкова луд, че да превземе Хелерон. — Той се отпусна назад в стола си. — Хелерон е най-полезен в качеството си на свободен град. И това всички го знаят. Тук ние въртим бизнес с всички градове, с всички генерали, с всички търговци. Хората на капитан Талрик не правят изключение. Всъщност, те са сред най-добрите клиенти, които Хелерон е имал някога.
— И това ще ти е голяма утеха, когато нахлуят в града ви и го превземат с помощта на собствените ви оръжия, няма що! — викна Че.
— Стига! — Талрик не повиши тон и нямаше нужда. Гласът му беше достатъчно авторитетен и без да вика. — Хората ми лесно ще ви запушат устата, госпожице Трудан. Не ме принуждавайте да издам съответната заповед.
Салма беше овързан здраво, ръцете му бяха пристегнати зад гърба по начин, който го лишаваше от възможността да призове крилете на своето Изкуство. Успя да улови за миг погледа на Че. Очите му й внушиха да бъде силна.
— Изведете ги. Тази вечер потегляме на изток — нареди Талрик на хората си и те извлякоха Салма и Че от трапезарията, като извиваха болезнено ръцете им при най-малкия признак за съпротива.
— Е, радвам се, че приключихме с това — каза Елиас, като оглеждаше хаоса в стаята.
— Ние, разбира се, ще платим за всичко повредено — успокои го Талрик. — Мисля и да оставя тук неколцина от войниците си.
— Аз… — Елиас го изгледа с подозрение. — Това едва ли ще е необходимо.
Талрик се усмихна саркастично.
— В името на Империята, майстор Продан, нали не мислите, че ще оставя гарнизон във всяка хелеронска къща, започвайки с вашата? Забравяте, че Стенуолд Трудан е пристигнал в Хелерон и без съмнение ще дойде тук, при това скоро. Имам най-високо мнение за способността му да събира информация, особено такава, която лично съм се погрижил да открие. Когато това стане, хората ми ще го задържат и с това вашите проблеми ще приключат.


15.

Ахеос се отпусна по гръб върху балата със сено и затвори очи. Не беше сигурен какво точно става, но знаеше, че е нещо лошо.
Онова бръмбарородно момиче, Челядинка, току-що го бяха извели от къщата заедно с някакъв непознат от Федерацията. Двамата очевидно бяха пленници, а около тях имаше цяла глутница от войници с лъскави брони на черни и златни ивици. Чуваше ги как блъскат овързания човек водно конче, подиграват му се и се хвалят колко много като него са убили.
Ахеос не знаеше много за войните, които беше водила Федерацията. Можеше да изброи всички големи конфликти на своя народ за последните хиляда и петстотин години, но съвременната история не беше силното място на жителите на Тарн. „Вечно водим стари битки.“ После отхвърли гневно мисълта.
Имаше кинжал, но беше ранен. Не знаеше дали ще може да полети. В снощната битка беше загубил лъка и колчана си. Лъка беше изпуснал, когато арбалетната стрела го намери над кариерата. Колчана беше захвърлил сам, за да не му се пречка в бягството. Бягство, което го беше довело до съмнителното убежище на тази конюшня. Но не за пръв път убягваше на бръмбарородни войници и щеше да го направи пак, ако се наложи. Бръмбароидите бяха тромави същества и макар някои да виждаха в тъмното почти колкото молецородните, никой не виждаше толкова добре, че да види него.
Надникна през една цепнатина във вратата на конюшнята и видя, че водното конче е на колене и войниците го дърпат грубо да се изправи. За пореден път.
Наскоро пак беше имало война. Молецоидите знаеха това-онова за нея, къде чрез агентите си, къде чрез далечно пророкуване. На изток вилнееше някакво ново племе, но то не представляваше интерес за молецородните от Тарн, които си имаха свои битки. „Битки, загубени отдавна…“
Идеше му да изскочи от конюшнята, да се издигне във въздуха, да размаха кинжала и да изплати дълга си. Молецоидите не бяха побъркани на тема чест като богомолкородните. Нищо не ги спираше да нарушат обещание или да оставят обида без последствия, ако обстоятелствата го налагаха. Но винаги го правеха с пълното съзнание, че сами са решили да обърнат гръб на нещо важно. Сега Ахеос искаше да се намеси, но ситуацията го принуждаваше да обърне гръб. Не беше в състояние да помогне на момичето.
„Пък и тя е само един бръмбароид.“ Но тази мисъл не му помогна. Тъкмо напротив, засили желанието му да й помогне, да й покаже, че нейните хора нямат монопол над безкористната доброта. Чувстваше, че по някакъв странен начин репутацията на цялата му раса е поставена на карта.
В двора се бяха изсипали още войници, а един, който явно им беше началник, издаваше заповеди. От групата се отдели отряд, който се върна в къщата, другите поеха нанякъде.
Ахеос оголи зъби. „А ако действам сега, тогава какво?“
И както винаги, бръкна в кесията си да извади костите. Станало му беше навик да се съветва с тях, особено когато беше отрязан от своите хора. Добри или лоши обаче, поличбите никога не бяха определящи за решенията му. Ала го караха да бъде по-предпазлив.
Отпусна се на едно коляно и хвърли шепата кости на пода пред себе си. Пророкуването беше съвкупност от елементи — кои символи са отгоре, кои от костите се докосват, кои са сами. Сегашната им подредба не вещаеше нищо добро, но за разлика от някои свои другари Ахеос никога не хвърляше костите повторно. Посланието им гласеше, че ако действа сега, няма да успее. Ако вече беше решил да си пробва късмета, поличбата не би го спряла, но в случая костите само потвърдиха мнението му. Той свали ръка от дръжката на кинжала си.
„Желая ти късмет, бръмбарско момиче. Аз не мога да ти помогна.“ Костите говореха за бъдеще. Ахеос се надяваше това да означава, че момичето ще намери начин да се освободи, преди да е станало жертва на участта, която спохождаше повечето затворнички. Тази мисъл не му понесе добре. „Но аз нищо не мога да направя!“
Каза си, че падне ли нощта, ще се опита да отлети. Тогава би могъл да я потърси — ако преценеше, че дългът му към нея е достатъчно голям, за да оправдае риска. Или просто да отлети право към дома и да забрави за Челядинка Трудан и нейната съдба. Без съмнение наставниците му в Тарн биха сметнали угризенията му за нелепи. Преди пет столетия властта над Равнините им е била отнета в поредица от поражения. Старата власт беше загубила битката с новите оръжия на своите роби. От гледна точка на молецоидите, преди петстотин години революцията беше очертала боен фронт и оттогава до ден-днешен те водеха идеологическа война.
Затова Ахеос изчака търпеливо войниците и пленниците им да си тръгнат. Чакаше и наблюдаваше. От време на време по някой патрул от бръмбарородни обикаляше двора, но никой не се сети да погледне в конюшнята, а и да бяха погледнали, нямаше да го видят сега, когато силата му се беше завърнала.
Небето постепенно притъмня, а тъмният силует на планината скри преждевременно слънцето. Ахеос се разкърши. Раната на хълбока му се обтегна болезнено. Реши, че сигурно би могъл да се справи, да прелети поне част от разстоянието и да се скрие някъде в планинското подножие далеч от кариерата. Изчака да се стъмни, измъкна се от конюшнята и застина на място.
Някакъв човек пресичаше двора пред къщата. И този беше бръмбаророден. Ахеос стоеше неподвижно в сенките на конюшнята и мъжът не го видя. Беше едър бръмбароид с широка талия, облечен в изтъркани кожени дрехи като повечето машинни жреци на расата си. Потропа тихо на вратата. После се огледа и погледът му се размина на косъм с Ахеос. Молецородният беше приятел със сенките, а и усещаше, че бръмбароидът се оглежда за нещо друго, очаква нещо повече. Преди вратата да се отвори, мъжът хвърли продължителен поглед в посоката, от която беше дошъл.
— Да? — чу се тънкият глас на слугата.
— Елиас Продан вътре ли е? Трябва да говоря с него — каза едрият мъж.
— Ще проверя, господине. От мините ли идвате?
— Не. Кажи му, че го търси Стенуолд Трудан.
Слугата очевидно знаеше името, защото застина за миг, а после побърза да се шмугне в къщата, изричайки в скороговорка:
— Ще кажа на господаря.
Вратата се затвори. Стенуолд Трудан се огледа отново. Личеше си, че е на нокти. Явно нещата не се развиваха според очакванията му.
„Стенуолд Трудан?“ Споменът връхлетя молецородния с известно закъснение, но и с голяма сила. Ами да, тя го беше споменала — името на чичо й, който преди време бил излекуван от молецороден. А и нейната фамилия беше Трудан, нали? На Ахеос бръмбарските фамилни имена му звучаха еднакво — Трудан, Продан, Ко`вач, все от този сорт. „Но май наистина беше Трудан…“
Ето че се изправяше пред още един избор. Ахеос разкърши рамене. Ако можеше да лети и нещата тръгнеха зле, щеше да избяга лесно, но ако не можеше…
Вратата се отвори пред плещестия бръмбароид. Ако Ахеос се раздвижеше сега, щеше да се разкрие — щяха да го видят и слугите, и пазачите.
Въпреки това се раздвижи, бърз като мълния, и отвори уста да извика.
А после нечия ръка го дръпна силно за яката отзад, изви я и едва не го задуши. Под брадичката му цъфна връх на блещукащо острие.


Синон я беше пратил на кофти място — лъхаше на беднотия и враждебност, точно както я беше предупредил главатарят на Половинковата къща. Тиниса не сваляше и за миг ръка от дръжката на рапирата си. Имаше чувството, че я следят стотици погледи от всички посоки. Тук тя беше чужда и нежелана, факт, който местните не си правеха труда да крият.
Накрая забави крачка и вдигна монета във въздуха пред себе си. Държа я така известно време, докато едно мухородно момче на дванайсетина години не се престраши и не дотича при нея. Имаше кинжал на кръста си и ръката му лежеше на дръжката, имитирайки собствената й стойка, а очите му я гледаха храбро от долу нагоре.
— Какво искате, госпожице? — попита момчето. Очите му току се стрелкаха към монетата, макар да беше само керамична тритинка.
— Скуто търся — каза тя и видя, че името му е познато. — Къде е той?
Момчето облиза устни, после посочи към една колиба, която не се различаваше по нищо съществено от останалите. Тиниса пусна монетата в шепата на момчето и го задържа с жест, преди да си е плюло на петите.
— Ще ти дам още толкова, ако му кажеш, че съм тук. Кажи му, че повереницата на Стенуолд го търси. Запомни ли?
Момчето кимна и тя го удостои с усмивка.
— Браво, ще стане пратеник от теб. Хайде бягай.
И момчето хукна към бараката. Очите продължаваха все така да я следят — откъм сенките между сградите, откъм тесните пресечки. Претегляха я, чудеха се дали си струва риска да й направят „митническа проверка“. Тя на свой ред излъчваше презрение, толкова всеобхватно, че дори не си правеше труда да отвръща на погледите им.
След миг момчето се показа на прага на бараката и й махна да се приближи. „Започва се.“ Синон като нищо можеше да й е устроил капан. Главатарят на Половинковата къща беше преди всичко бизнесмен, а бизнесът иска жертви и той несъмнено би пожертвал Тиниса, макар и неохотно, ако сметнеше, че отказът й да работи за него застрашава организацията му. Напрегната отвътре и спокойна отвън, Тиниса тръгна напред, сякаш целият свят беше в краката й.
Някакво същество излезе от бараката. Покрито беше с наметало в огромната си част, но релефът му навяваше мисли за контрабандист, който крие насекоми под плаща си. Лице, което в първия миг Тиниса взе за театрална маска, я зяпаше злобно. В деформираните си ръце привидението държеше арбалет. Тиниса се зачуди дали би могла да избегне първата стрела и да го нападне преди да е презаредил. Реши, че навярно би могла…
Зад него…
Зад него стоеше Тото и я зяпаше. Като го видя, Тиниса буквално се разтрепери от облекчение. Фактът, че някой от приятелите й е оцелял в този алчен град, й се струваше невероятен. Досега не си беше давала сметка колко слаби са били надеждите й да ги открие живи и здрави.
— Тото! — викна тя и понечи да се втурне към него, но грозникът вдигна заплашително арбалета си.
— Я да не мърдаш — извика той. — Нито крачка, инак ще си имаш работа с тоз красавец, дето го държа.
— Тото, какво става? — попита тя. Пристъпила беше крачка напред, а ръката й се върна инстинктивно върху дръжката на рапирата. Грозникът стреля без повече предупреждения и тежката стрела се заби в спечената пръст пред краката й. Тиниса се напрегна, готова да нападне, но незнайно как арбалетът вече беше презаредил и в улея му проблясваше нова стрела.
— Питай я — тросна се на Тото грозникът и приятелят й преглътна шумно.
— Тиниса — извика той иззад мъжа с арбалета. — Как се казваше твоят противник в мача ни срещу „Раковината“?
— Какво? Тото, какви ги дрънкаш?
— Много е важно да ми отговориш, повярвай ми — настоя той. — Тиниса, моля те. — Междувременно грозникът с арбалета се напрягаше все повече. Сметките й как ще го намушка преди той да е презаредил отдавна не бяха актуални.
— Бих се срещу Селадорис — отговори навъсено тя. — Ти се би срещу Адакс от Тарк и завършихте наравно. Счупи му носа. А сега ще ми кажеш ли какво става?
Облекчението и на двамата беше очевидно. Грозникът наведе арбалета и отпусна тетивата. Тиниса тръгна предпазливо напред, а Тото забърза да я посрещне. Стори й се, че се кани да я прегърне, щото нали бяха приятели, които са се изгубили, а сега се намират, но в последния момент смелостта му изневери и той се задоволи да й подаде ръка.
— Толкова се радвам, че си добре — възкликна той. — Чувствах се ужасно… задето те зарязах там.
— Зарязахме се взаимно, всичките — каза тя. — Да се надяваме, че Салма и Че са се справили поне толкова добре, колкото ти и аз.
Той увеси глава, макар в думите на Тиниса да нямаше и грам обвинение.
— Това — той посочи грозника — е Скуто, човек на Стенуолд.
Отблизо Скуто изглеждаше дори по-зле, отколкото от един арбалет разстояние. На всичкото отгоре се хилеше похотливо.
— Влизай, влизай — покани я. — Бая имаме да наваксваме с теб, моме.


— Не разбирам — промълви тя, след като я зашеметиха с историята за смъртта и необяснимото възкресение на Болуин.
— Срамота. Аз пък реших, че ще схванеш на секундата, щото си паякородна и прочие — захили се Скуто. — То това си е по вашата част, нали, да се разхождаш насам-натам под чуждо лице.
Тя го стрелна с кисел поглед, но резултатът от усилията й беше колкото от плюнка срещу вятъра.
— Откакто се помня, живея в Колегиум, така че не съм в крак с последните козметични моди в Селдис.
Скуто вдигна рамене.
— Не е голяма загуба.
— Но все пак разбираш защо те питах онези неща, нали? — вметна Тото.
— Май да. — Тиниса огледа намръщено множеството механични неща, които загрозяваха интериора. — Тук сигурно се чувстваш като у дома си, Тото. Направо в свои води.
— А с теб какво стана? — попита той. Тиниса отвори уста да му разкаже за… за Половинковата къща, за гангстерите, за убийствата. Макар и само за секунда се почувства горда от всичко, което беше постигнала след последната им среща.
Но после го погледна в лицето и си спомни кой е той, коя е тя и откъде идваха. В Колегиум престъпниците не се хвалеха с делата си, а ги пазеха в тайна. В Колегиум законът беше над всичко и убийците не се разхождаха спокойно по улиците.
— Ами оцелях — отвърна тя. — По един или друг начин. Е, къде са Че и Салма?
— Най-достоверна изглежда информацията, че са отседнали при някакви роднини на Стенуолд — каза Скуто.
— Но аз ги търсих там и ми казаха… — Само че го беше казал Синон, разбира се. Тиниса не ги беше питала лично. Може би в крайна сметка Синон наистина я беше излъгал.
— Че не са ги виждали, да — довърши вместо нея Скуто. — И на моите момчета са пробутали същото.
Тиниса кимна с облекчение.
— Само че аз открих очевидци — продължи Скуто, — които са мернали млад мъж с крайно екстравагантна роба и жълта кожа да влиза в къщата. Гаранция няма, но описанието май пасва на вашия човек, още повече, че с него е имало бръмбарородно момиче с боядисана коса. Онези обаче твърдят, че не са ги виждали.
— Може би просто ги е страх осите да не ги намерят — предположи Тиниса.
— Е, Стенуолд ще стигне до дъното на историята, това поне е сигурно. — Тази перспектива, изглежда, не го радваше особено.
— Стенуолд? Той тук ли е?
— Пристигнал е в Хелерон днес — потвърди Тото.
— Неколцина от моите момчета се срещнаха с него на обичайното място и му казали кое как е — обясни Скуто. — Исках да дойде тук, но той прави нещата по своя си начин, както винаги. Разчита на мен само защото още не е измислил начин да бъде в два града едновременно. Тръгнал сам да задава въпроси, така че нямам представа къде е в момента.
— Но… Осоидите го търсят под дърво и камък — изохка Тиниса.
— Да не би да не го знам? — наежи се Скуто. — Да не би аз да съм го пратил да си вре бръмбарския нос из целия град? И най-лошото е, че той също го знае. Но… това е положението. Напоследък никой не се вслушва в здравия разум. — Изкриви лице в гримаса, която оголи дългите му жълтеещи зъби. — Така че ще трябва да се оправя сам някак.
На вратата се потропа тревожно. Едно момче — всъщност същото момче, с което Тиниса беше говорила по-рано — подаде глава и извика:
— Скуто, някой идва. Някой много голям и тежък.
— Стенуолд? — предположи Тиниса.
— Ще му кажа аз какво мислиш за него. — Скуто грабна отново арбалета си и го зареди. — Не. Дъртия Стен го познават по тия ширини. — Скуто надникна през един от закованите наполовина прозорци на бараката. — Мамка му. Скорпионороден, при това от най-големите.
— Скорпионороден? — Тиниса надзърна предпазливо над бодливото му рамо. — Познавам го. — Беше Акта Барик от Половинковата къща. За миг се зачуди дали не са го пратили след нея, но ако Синон искаше да я премахне, имал бе далеч по-удобни възможности. — Нека аз говоря с него.
— Заповядай. — Скуто отвори с ритник вратата и й направи път, все така стиснал в ръка арбалета.
Барик я видя, спря и изчака тя да се приближи. Преметнал беше чудовищния си меч през рамо и върхът на прибраното в ножница острие почти се влачеше по земята. Тиниса знаеше, че може да извади рапирата си преди той да е хванал както трябва своя меч, но ръцете му бяха оръжие сами по себе си.
— Здрасти, Барик — поздрави предпазливо тя. Зад оградата от криви заби лицето му остана неразгадаемо.
— Имам новини за теб. Пристигнаха, след като ти си тръгна.
Тихият му глас едва стигаше до нея и Тиниса реши, че ще трябва да рискува и да се приближи, иначе нямаше да чуе и половината от казаното. Направи две крачки напред, което я вкара в обсега на неговия меч, докато той оставаше извън обсега на нейната рапира. Барик кимна леко, в знак че оценява оказаното му доверие.
— В североизточния лагер има разпродажба на роби. Ходих там по една работа на шефа — поде той. — В една от групите, които товареха за транспортиране, видях човек водно конче от Федерацията. След голямата война на север в Хелерон няма много федерални.
— Роб? — възкликна ужасено тя.
— Може да не е вашият човек, но… — Скорпионоидът махна с огромната си лапа. — Синон рече, че трябвало да ти кажа.
— Благодари му от мое име — отвърна искрено тя. — Кажи му, че когато се срещнем пак, ще съм му задължена, малко.
Той кимна. Точно така се правеше бизнес по тези места.
Когато Барик си тръгна, Тиниса се върна в леговището на Скуто.
— Имаме нов проблем — обяви тя.


16.

— А, Стенуолд — каза Елиас, когато посетителят влезе. — Би ли ме изчакал за секунда? — След което продължи да събира демонстративно някакви числа на свитъка пред себе си. Подчерта крайния сбор, сложи резервоарната писалка в златната й поставка и чак тогава вдигна поглед. — Нямах представа, че ще идваш в Хелерон, още по-малко при мен, признавам — заяви с усмивка той. — Да не би случайно да си развил интерес към минното дело?
— Интересите ми са разностранни и минното дело не прави изключение — отвърна Стенуолд. Изглеждаше не на място в кабинета на Елиас, дори сред оскъдната мебелировка на скромната вила в близост до кариерата. Прахолякът от пътя още лепнеше по него, а кожените си занаятчийски дрехи носеше като броня срещу искри и метални стружки. Дори с меч на кръста нямаше вид на човек от ранга на домакина, още по-малко на негов братовчед.
— Е, разказвай — подкани го Елиас и се облегна назад.
— Вероятно ще ми е нужна помощта ти, Елиас — каза простичко Стенуолд.
— Стига да мога. За какво става въпрос?
— За племенницата ми Челядинка и няколко нейни приятелчета. Изглежда, са изчезнали.
— В Хелерон? На стаж от Академията ли са дошли?
Стенуолд го изгледа с присвити очи.
— Преди няколко дни са влезли в града, били са нападнати и са се разделили. Челядинка е умно момиче, така че би се сетила да потърси роднините си.
Елиас вдигна рамене.
— Може би трябва да попиташ при другите ни роднини, макар че сигурно щях да чуя, ако братовчедка от Колегиум е дошла в града.
Стенуолд кимна мрачно като човек, който се е сблъскал с най-големия си страх.
— Значи не си я виждал? Нито си чувал нещо?
— Съжалявам. — Елиас разгъна друг свитък със сметки. — Но ще направя всичко по силите си, за да ти помогна в търсенето. Само кажи.
— Ами… — Стенуолд си пое дълбоко дъх с мисълта, че човек на неговата възраст и с неговото положение не би трябвало да се оказва в подобна ситуация. — Казвам, че Челядинка и един млад мъж са били видени на прага на твоята градска къща. Младият мъж е принц от Федерацията и е бил облечен по начин, който прави впечатление и лесно се запомня.
Елиас го изгледа смръщено.
— Какво намекваш?
— Че са дошли при теб, братовчеде Елиас. Челядинка е бягала от хората, които са ги нападнали, и като всяко разумно момиче е потърсила убежище при роднините си.
— Стенуолд, вече ти казах. Не съм я виждал. — Но тънка усмивчица разтегли несъзнателно лицето му и го издаде. Сърцето на Стенуолд се сви. Може да беше разочарован, но не беше изненадан.
— Какво става, Елиас? — попита тихо той.
Елиас събра пръстите на двете си ръце, опрял лакти на бюрото.
— Скъпи ми Стенуолд, ти винаги си бил, как да се изразя… бунтар, да речем. Натрапваш идеите си на хората, размахваш плашила наляво и надясно и срамиш семейството. В Колегиум може и да търпят това, чувал съм, че там ексцентриците са на почит, но в Хелерон е различно. Тук не може да си развяваш байрака като някой мравкороден боксьор, който си търси белята. Какво точно искаш от мен?
— Искам си племенницата, която на теб ти е братовчедка — заяви Стенуолд студено.
— Създал си си врагове тук, Стенуолд — отбеляза Елиас, — и на тях им е неприятно, когато си вреш носа в делата им. Ако си забъркал и племенницата си в това, вината е изцяло твоя.
— Да, да, моя е — призна Стенуолд. — Макар че я пратих тук с идеята да я отдалеча от опасностите. Какво направи с нея, Елиас?
— Аз?
— Хайде да прескочим преструвките, става ли? Виждам, че ти се ще да позлорадстваш, аз пък нямам нищо против да те изслушам. Така че похвали се, Елиас, разкажи ми колко хитро си постъпил. Какво направи с Челядинка?
Елиас стисна ръце, образ и подобие на търговец, който приключва успешна сделка.
— Враговете ти чули за нея и я проследили.
— Проследили я до теб.
Усмивката на Елиас пресъхна.
— И така да е, какво? Момичето си търсеше белята. Рано или късно щяха да я спипат.
— Можел си да я защитиш.
— И защо да го правя? — Елиас се изправи гневно. — Тръсваш проблемите си на прага ми и очакваш да си заложа главата заради теб? Ти започна тази война, Стенуолд, ти си я води. Ти агитираш из цял Хелерон срещу най-добрите клиенти, които градът ни е имал за последните стотина години.
— Какво си направил с племенницата ми? — попита Стенуолд, все още запазвайки самообладание.
— Предадох им я, Стенуолд. И защо не?
— Защото ти е братовчедка например? А, да, забравих, това вече го минахме. — Ръцете му се бяха свили в юмруци. — И колко взе за момичето?
— Ако Империята е така любезна да предложи награда, кой съм аз да я откажа? — изрепчи се Елиас.
— Значи си я продал — заключи Стенуолд. — Имаш ли някаква представа какво ще правят с нея? Ще я измъчват? Ще я екзекутират?
— О, стига мелодрами. Те не са зверове. Най-вероятно ще я направят робиня.
— И само толкова? — изсъска Стенуолд. — Робиня значи?
Някъде в къщата се чу шум и тънката усмивка на Елиас се поразшири.
— От тяхна гледна точка Челядинка е издирван престъпник. Същото важи и за теб.
— Я стига! — Стенуолд беше надвиснал над бюрото и само то го делеше от Елиас. — Къде я отведоха?
— Нямам представа.
— Казвай!
— Казах ти вече. Защо да ми пука къде са я отвели? Не е тук, друго не ми трябва да знам. — Елиас се наведе напред и носовете им се допряха. — Ти обаче ще разбереш, при това по-скоро, отколкото си се надявал. — Дръпна се рязко назад, грабна звънеца, който стоеше до поставката за писалката на бюрото, и го разклати силно. После каза с победоносно изражение: — Всъщност, много скоро ще се озовеш при нея.
Звънливото ехо утихна. Стенуолд беше отстъпил крачка назад и чакаше с ръка на меча си. Хвърли поглед към вратата на стаята, после вдигна вежди към Елиас.
— И?
Домакинът размаха отново звънеца, после още веднъж, толкова силно, че го удари в плота на бюрото. Силният звук отекна и замлъкна. Нищо.
— Охрана! — изкрещя Елиас. — Охрана! При мен, веднага!
Едва загатната усмивка разтегли устните на Стенуолд.
— Напоследък е трудно да се намери свестен персонал — отбеляза той.
— Охрана! — изврещя отново Елиас и този път вратата се отвори. В стаята влезе мъж, сам, влезе безшумно и зловещо като ходеща смърт. Висок богомолкороден със зелени дрехи и извито метално острие на дясната ръка.
— Тисамон — поздрави го Стенуолд и въпреки страха си за Челядинка, въпреки предателството на братовчед си, не можа да спре широката си усмивка. — Не знаех дали си получил съобщението ми. Не знаех дали ще дойдеш.
Богомолкоидът се усмихна на свой ред, доколкото можеше да се усмихва.
— Минаха десет години, откакто ме повика за последно. Нима мислиш, че някакви си десет години ще променят навиците ми? Да не съм някой вятърничав бръмбаророден, Стенуолд? Ние помним.
— Кой е този? — попита Елиас. — Какво става?
— Случвало се е да използвате дарбите ми в миналото, майстор Продан, по ваши бизнес дела — отвърна спокойно новодошлият. — Аз съм Тисамон от Фелиал.
Елиас ококори очи. Името не му беше направило впечатление първия път, но сега явно беше навързал фактите.
— Ще ти платя двойно колкото ти е предложил този човек — изграчи той. — Не, петорно.
Тисамон сви устни и поклати глава.
— Той приема пари — обясни Стенуолд на братовчед си, — но се бие заради чест, а с такава валута ти не разполагаш. — След миг вече беше заобиколил бюрото, мечът му беше изваден от ножницата, а със свободната си ръка стискаше предницата на дрехата на Елиас.
— Стенуолд, моля те…
— Продал си племенницата ми на осоидите — изсъска през зъби Стенуолд.
— Моля те, мога да…
— Нямаш какво да ми предложиш, братовчеде — прекъсна го Стенуолд. Мечът трепереше в ръката му от трудно сдържан гняв. — Ти предаде собственото си семейство, града си, расата си. Какво да правя с теб, как мислиш?
— Стенуолд, съжалявам…
— Не, не съжаляваш. Или ако съжаляваш, то е заради провала на плановете си. Ако сега се появи отнякъде отряд осородни, ще продадеш и мен по пазарни цени. Така че си затваряй устата! — Притисна ломотещия търговец към стената зад бюрото. — Представа си нямаш как ме сърбят ръцете да те убия, идея си нямаш, Елиас. Сърцето ми, инстинктите ми вият до небесата да ти резна гърлото. — С тези думи Стенуолд остърга остатъците от самоконтрола си, пусна разтреперания мъж и отстъпи назад. — Но няма да утежня позора от твоето предателство, като пролея роднинска кръв. Предпочитам да не си го слагам на съвестта.
Прибра неопетнения си меч в ножницата и се обърна.
— Стенуолд, братовчеде… благодаря ти… — промълви едва-едва Елиас.
Застанал с гръб към търговеца, Стенуолд спря на прага на стаята и подхвърли:
— Тисамон обаче няма подобни угризения, бас държа.
— Какво?
Стенуолд излезе от кабинета, затвори вратата след себе си и седна на един стол в коридора. Чувстваше се изцеден до дъно и отвратен от света. През затворената врата долитаха пискливите опити на Елиас да подкупи Тисамон. Съвсем подходящо, реши Стенуолд — да умре с цифри на уста.
След няма и минута вратата се отвори и богомолкоидът излезе от кабинета, като почистваше грижливо острието си с парче плат от робата на Елиас.
— Наистина ли си помисли, че може да ти обърна гръб? — попита го тихо Тисамон.
Стенуолд гледаше озадачено богомолкородния.
— Виж се само. Не си остарял и с ден за тези десет години.
— За разлика от теб — отбеляза безцеремонно Тисамон. — Станал си по-стар, по-плешив и по-дебел. Не че някога си бил строен или с гъста коса, всъщност.
— И млад?
— Ако питаш мен, нито ти, нито аз не сме били особено млади някога, дори тогава.
Здрависаха се с левите ръце, както им беше обичаят, и Стенуолд забеляза, че другият мъж все пак е остарял. Белите нишки може и да се губеха сред русата му коса, но по лицето му имаше следи, които не говореха за щастлив и спокоен живот.
— Какво щеше да правиш — попита небрежно богомолкочовекът, — ако не бях получил съобщението ти? — Тоест, ако не беше дошъл, макар Тисамон да не го изрече на глас.
Стенуолд усети как стомахът му се свива заради онова, което скоро щеше да застигне и двамата. Него и най-стария му приятел.
— Щях да се бия — отвърна простичко той.
— И аз така си помислих — кимна Тисамон.
— Колцина щяха да излязат насреща ми?
— Половин дузина местни и още толкова лека пехота осородни — каза Тисамон и вдигна рамене, сякаш подобна бройка дори не заслужаваше коментар. А Стенуолд си помисли, че докато разговаряше с Елиас, не беше чул дори звук от борба. Още на времето Тисамон си изкарваше хляба не само като дуелист, а и като наемен убиец. Гледаше на тези си занимания като на продължение на дуелите, но с други средства. По дрехите му нямаше и петънце от кръв.
— Доста имаме да наваксваме — каза Стенуолд.
— По-малко, отколкото си мислиш. Миналото просто се преля в бъдещето, нали? Приключиха с Федерацията и сега най-после са се прицелили в нас.
„Най-после?“ Но всъщност едва ли беше чудно, че Тисамон очаква с нетърпение следващия ход на осоидите.
— Следиш събитията, така ли?
— Хелерон е кошер от слухове за всеки, който си държи ушите отворени.
— Да де, само дето никой не иска да се вслуша. — Стенуолд поклати глава, излизайки от къщата на мъртвия си братовчед. Излезе и изтегли моментално меча си. Буквално на крачки от вратата стоеше някакъв човек — молецороден, установи с изненада Стенуолд. Значи не беше от слугите или мутрите на Елиас. — Кой си ти и какво правиш тук? — попита го строго.
— Не е наемен убиец, както реших в началото — обади се иззад него Тисамон. — Нещо като доброжелател по-скоро. Промъкваше се към теб на влизане в къщата. Знаел за осородните и искал да те предупреди — обясни Тисамон, — но не успя, защото аз го спипах пръв.
Стенуолд отново насочи погледа си към молецоида.
— И не си го убил?
— Молецороден е — сви рамене Тисамон. — Старите навици умират трудно. — Като всичко друго в миналото на народа му, чувството за вярност към древните съюзници имаше дълбоки корени. — Старата лоялност ръжда не хваща — добави с усмивка Тисамон, все същата като отпреди седемнайсет години.
Стенуолд се обърна отново към молецородния, който през цялото време беше стоял мълчаливо и неподвижно. Забеляза, че странникът е ранен и превързан — доста несръчно. Логиката в цялата ситуация продължаваше да му убягва.
— Какво е твоето място в тази история? Имаш зъб на осоидите или какво?
— Те не ме интересуват. Просто исках да те предупредя.
— Да ме предупредиш?
— Видях как отведоха племенницата ти — изрече молецородният с равен глас и предпазливо изражение.
— Видял си Челядинка? — оживи се внезапно Стенуолд и тръгна напред. Молецоидът отстъпи спокойно, запазвайки разстоянието помежду им.
— Тя… тя ми помогна — съобщи той.
Стенуолд спря.
— Няма защо да се страхуваш от мен — каза успокоително, а после: — Сега вече разбирам. Ти сигурно си от Тарн. Участваш в нападенията, нали?
Молецоидът кимна предпазливо.
— Казвам се Ахеос.
— Е, в момента не питая особена любов към Хелерон — заяви Стенуолд. — Господарят на тази къща, братовчед ми Елиас Продан, лежи мъртъв в съседната стая и предполагам, че вашите шамани, или както там се наричат, ще има да потриват доволно ръце по този повод.
— Със сигурност няма да проливат сълзи — кимна Ахеос.
— Кажи ми за Челядинка. Къде е тя?
Ахеос обясни какво е видял. Разказваше спокойно, без излишни емоции. Явно имаше и око за детайлите, забеляза Стенуолд, беше човек, свикнал да шпионира врага. Мисълта, че самият той, Стенуолд, може да е в бройката на въпросните врагове, му се стори странна. С много малко изключения молецородните бяха раса, с която не си беше имал вземане-даване.
— Накъде ги отведоха?
— На югоизток. В югоизточните покрайнини на града има лагери за роби — допълни Ахеос. Стенуолд не знаеше дали молецоидите все още държат роби, а и нищо в тона на Ахеос не му подсказа отговора. Стенуолд потърка брадичката си. Беше обрасла с четина и го сърбеше.
— Нямаш представа колко усилия положих, за да пристигна навреме. Ако разполагах с още един месец, релсовият път щеше да е готов и да ме докара тук право от Колегиум. А сега пътувах десетница и повече, смених пет различни форми на транспорт и пак закъснях. Макар и с един-единствен ден — закъснях.
— Ще тръгнеш ли след нея? — За Тисамон въпросът беше риторичен.
— Тя ми е племенница, а с нея е един от студентите ми. Длъжен съм да открия и двамата. — Стенуолд оголи зъби в подобие на усмивка. — Но пък помощ няма да ми липсва. Помниш ли Скуто, шипородния?
— Дали го помня? — усмихна се Тисамон. — Отказах три щедри предложения да го убия.
Стенуолд запази подобието на усмивка върху лицето си. „За тези неща излишни въпроси не задаваме.“
— Отивам право при него сега. Окопал се е в Хелерон като дървеница в старо писалище. По-добър източник на информация и да искам, не мога да намеря.
— Острието ми е твое — каза Тисамон, толкова просто и ясно, че Стенуолд го зяпна.
— Не мислех, че…
— Казах ти. — Богомолкородният сведе очи. — През всичките тези години броях дните. Наистина ли мислиш, че ще ти обърна гръб сега?
След обсадата на Мина се бяха срещали три-четири пъти. В началото Тисамон помагаше на Стенуолд в събирането на информация. После, когато наблюдението и изчакването станаха по-важни от бързото острие, контактите им намаляха. Постепенно задълженията на Стенуолд в Академията започнаха да отнемат все повече от времето му и пътищата им неусетно се разделиха. И ето че от последната им среща бяха минали десет години.
— Аз… не знам какво да кажа — заекна бръмбароидът. Изведнъж го налегна ужасяващо чувство на обреченост. „И двамата ще съжаляваме за това.“ — Не искаш ли да си помислиш поне? — „Преди да стовариш върху раменете ми тежестта на обещанието си.“ Обещанията на богомолкородните бяха по-твърди от стомана и по-тежки за носене. — Имаш си живот тук…
Тисамон отново беше забил поглед в земята пред себе си. Гледката беше толкова позната, че за миг върна Стенуолд двайсет години назад — Тисамон гледа в земята, неспособен да отвърне на нечия саркастична забележка.
— Нямам живот тук — промълви богомолкочовекът. — Седемнайсет години, Стен… Знаеш какво имам предвид.
„За него времето е спряло.“ Знаеше, че богомолкородните не забравят обиди, неправди, както и стари приятелства, но никога не си беше давал докрай сметка колко смущаващ и непривичен е досегът с подобно мислене.
„Толкова съжалявам, приятелю.“


Бяха си уговорили среща същата вечер, Стенуолд и Тисамон. Изрекли бяха името почти едновременно — старото им място за срещи от старите дни. Съвпадението изпълни Стенуолд с носталгия, но емоцията само вгорчи допълнително мисълта за онова, което предстоеше.
Тръгнал бе към свърталището на Скуто, съсредоточил решително мислите си върху непосредствената задача. Бръмбароидите са прагматичен народ, повтаряше си той. Не прахосват времето си в тревоги за неща, върху които нямат контрол.
Комшиите на Скуто го забелязаха отдалеч, но това не го притесни. Мнозина вече го познаваха като приятеля на техния шипороден. Единствено тук в Хелерон Стенуолд се чувстваше в безопасност.
Уви, тази мисъл бързо се подкисели, когато вратата на Скуто се отвори с трясък пред него и настръхналият като таралеж шипороден насочи арбалета си към гърдите му.
Стенуолд замръзна на място. „О, не — помисли си, — не е възможно да са обърнали и Скуто. Не и човека, при когото пратих децата.“
— Какво правех, когато се срещнахме за пръв път? — попита Скуто, като го оглеждаше подозрително с примижали очи.
Стенуолд го зяпна.
— Моля?
— Какво правех, когато ме видя за пръв път? — повтори шипородният и разклати арбалета толкова силно, че стрелите вътре издрънчаха.
Стенуолд продължи да се кокори.
— Отде да знам бе, човек? Забравил съм. Помня само, че те беше избило на поезия, ужасна. Даже мога да ти изрецитирам няколко стиха, ако това ще помогне.
— Няма нужда — побърза да го спре шипородният. — Влизай. Имаме новини от смесен характер.
Влезе на заден ход в колибата, като свали арбалета, и махна на Стенуолд да го последва.
— И аз имам новини — каза бръмбарородният, — лоши в по-голямата си… — Не успя да довърши, защото Тиниса едва не го събори на пода.
— Толкова се радвам, че си добре. — Прегръщаше го с всички сили. — Мислехме, че си влязъл право в капана.
— О, влязох — потвърди той, а когато момичето го погледна стреснато, добави: — Какво, мислиш, че старият Стенуолд не може да се грижи за себе си? — Отдалечи я на една ръка разстояние, огледа я от главата до петите и съзря сянката на последните дни. — Радвам се да видя, че и теб те бива в оцеляването, донякъде поне — каза нежно той.
Зад нея, сред машинариите на Скуто, Тото пристъпяше от крак на крак.
— И ти си се справил, а? Браво на момчето.
— Да, майстор Трудан — отвърна чинно Тото, все едно още бяха в Академията.
— Бива го в ръцете тоз момчурляк — вметна Скуто. — Ако нямаш други планове за него, ще се радвам да остане при мен.
— Кой ще остане и кой не… — отвърна мрачно Стенуолд. — Това е централният въпрос, нали така? Уви, Челядинка и Салма не са извадили вашия късмет. Били са предадени на осоидите.
— Знаем — каза Тиниса. — Имперски конвой с роби вече е напуснал града в източна посока и по всичко личи, че двамата пътуват с него.
Стенуолд издиша шумно.
— Виждам, че не сте си губили времето. На изток, значи?
— Към Империята — вметна услужливо Скуто.
— О, това го знам. Нищо, че отдавна не съм ходил по тези места. — „От седемнайсет години, през които незнайно защо се залъгвах, че този момент ще ме подмине.“ — Ще ми се да имахме повече време. — „Ще ми се аз да имах повече време.“ — Не е нужно някой да идва с мен и го казвам най-сериозно.
— Това е добре, защото аз определено няма да дойда — заяви категорично Скуто. — В Империята недолюбват чужденците, но такива като мен направо ги мразят.
— Ти и без това си ми нужен тук — кимна Стенуолд. — Тото, ти също можеш да останеш, ако искаш. От Скуто ще научиш много неща.
— Аз… предпочитам да дойда с вас — каза Тото и погледна смутено към шипородния. — Извинявай, но… те са ми приятели.
— Ако нещата се развият зле… редно е да знаеш, че в Империята гледат с лошо око на хората със смесен произход — предупреди го Стенуолд.
Тото вдигна рамене сякаш да каже, че и извън границите на Империята нещата не стоят по-различно.
Стенуолд се стегна вътрешно.
— Тиниса…
— Хич и не питай. Идвам с теб, естествено. Няма нужда да ме молиш — изрече решително тя, но като видя насилената му усмивка, си помисли, че може би се е канел да я моли за друго.
— Скуто, ти ни приготви всичко необходимо за пътуването. С вас двамата ще се срещнем при старата леярна „Тежката каруца“ източно от града. Аз ще се погрижа за подкреплението.


17.

Реалността се разминаваше драматично с очакванията й, но явно представите й за собствената й значимост са били силно преувеличени.
Вярвала бе отвъд всякакво съмнение, че ще я върнат в Хелерон, ще я хвърлят в някой зандан, ще я разпитват, ще я изтезават дори. И се бе чувствала готова да ги заплюе в лицата.
Слънцето напичаше, а въздухът тежеше от прахоляк. Нито нея, нито Салма бяха удостоили с влажна килия в тъмно подземие. Но поне бяха заедно. И когато хвърляше поглед към него, той изцеждаше по някоя усмивка в нейна чест.
Освен тях двамата имаше още десетина пленници. Войниците на Талрик се бяха присъединили към друг взвод, охраняващ колона от вързани един зад друг затворници, и групата се беше отправила без бавене през пущинака източно от Хелерон. Разговорите между затворниците бяха забранени, правило, което войниците не пропускаха да подчертаят с юмруци, но дори да не беше така, Че едва ли би имала какво да си каже с другите пленници. Бяха мравкоиди от непознат за нея град, бръмбароиди, които май не бяха родом от Хелерон, двама мухородни и едно кльощаво същество с восъчна кожа и несъразмерно високо чело, чиято расова принадлежност й беше неизвестна. Повечето бяха мъже, имаше само две жени, и всичките изглеждаха по-обезсърчени и от нея. Понасяха пленничеството си с чувство за неизбежност.
Първата вечер войниците направиха заграждение от забити в земята колове — по-нескопосано нещо Че не беше виждала — и вкараха пленниците вътре. Държаха ги вързани един за друг и под постоянно наблюдение. Някои от осоидите носеха арбалети, но и без тях можеха да опърлят непокорните от разстояние. Талрик явно не държеше на компанията на войниците си — намерил си бе един плосък камък встрани от заграждението, където се нахрани сам, а после се зачете в някакъв свитък.
Че бе предполагала, че ще се ползва със специално отношение — дали по-добро, или по-лошо, не знаеше, но специално, — щом осородните си бяха направили толкова труд да заловят нея и Салма. Но по всичко личеше, че за тях е поредната робиня и нищо повече.
Минаваше полунощ, когато я събуди приближаването на друга група, но май и тази не се различаваше от тяхната. Погледът й се спря най-напред върху оклюмалите пленници и едва след това върху пазачите им. Шестима осородни мъже, стройни, атлетични и свирепи на вид, чиято униформа бе различна от тази на Талрик и войниците му. Туниките им бяха срязани отстрани, шлемовете скриваха лицата им почти изцяло с изключение на тесен Т-образен процеп в средата, а в коланите им бяха втъкнати палки и камшици. Идеалните оръжия за транспортиране на роби, осъзна Че, достатъчни да вдъхват респект у стоката, но не толкова опасни, че да предизвикат проблем, ако попаднат в чужди ръце.
Сред войниците на Талрик се усети раздвижване и Че разбра, че на новодошлите не се гледа с добро око дори от сънародниците им. Колкото до другарите й по съдба, те също разпознаха новите униформи и по реакцията им личеше, че не очакват нищо добро.
Талрик се приближи с отсечена крачка.
— Някой да запали фенер — нареди той и един от войниците щракна послушно с кремък и запали фитила на маслена лампа. Светлинката, която лампата хвърли върху неравната земя, беше всичко друго, но не и уютна.
— Капитан Талрик. — Водачът на новата робска колона го поздрави небрежно. — Новата реколта.
Талрик плъзна поглед по затворниците, не повече от двайсетина.
— Още бегълци, Брутан?
— Защо не?
Талрик го изгледа с присвити очи.
— Сигурен ли си, че не превишаваш пълномощията си?
— На кого му пука? — отвърна Брутан. — Робът си е роб. Няма никаква разлика в дългосрочен план.
Талрик вдигна рамене.
— Е, ти знаеш най-добре, предполагам. Значи ще пиша още деветнайсет на сметката ти. И ще имам грижата да предам информацията нататък.
— Идваме с вас, капитане. Лично ще си прибера платата.
Сред войниците се надигна недоволно мърморене, но Талрик ги смълча с един поглед.
— Както искаш, Брутан. В такъв случай ще оставя всички на твоите грижи. Както казах, ти знаеш най-добре.
Новите затворници не се различаваха съществено от старите, имаше и няколко полуродни от различен вид, а също и мъж, който приличаше на осоид, реши Че. Колкото до охраната, двама очевидно бяха мравкородни с характерната бледа кожа на мравкоидите от Тарк. Тези роботърговци явно работеха по различни правила или пък не се съобразяваха с никакви.
Редовните войници охотно предадоха своите пленници на новодошлите и насядаха около огъня си. Заграждението беше разширено за нула време и новите затворници бяха набутани вътре — толкова нагъсто, че едва намериха място да седнат. Роботърговците ги наблюдаваха зорко, но изглежда повечето пленници усещаха, че режимът се е сменил. Скоро подхванаха разговори, макар тихо и предпазливо, разменяха си имена на хора и места. „Къде те хванаха? Колко далеч стигна?“
— Салма — прошепна Че. — Страх ме е.
— Нормално е да се страхуваш — успокои я той и й стисна ръката. — Просто запази спокойствие. Запази спокойствие и чакай.
Опита се да запази спокойствие, но стана същото като с медитациите. Не можеше да се концентрира и толкова. Бръмбарородният мъж до нея се обърна и я попита с кух, уморен глас:
— Вие откъде избягахте?
— Да сме избягали? Хванаха ни извън града.
— Не, не, откъде избягахте, преди да стигнете Хелерон? Колко далеч успяхте да стигнете?
И тогава Че разбра.
— За пръв път ни е. Преди никога не съм била… робиня.
Мъжът кимна мълчаливо. На възраст изглеждаше колкото Стенуолд, но за разлика от него беше слаб и изпит като от тежък труд и недохранване.
— Съжалявам — каза той.
— Е, аз пък съжалявам за всички нас — отвърна Че.
Той поклати глава, без да я поглежда. Високият мъж с восъчнобледата кожа до него внесе яснота:
— Иска да каже, че ние сме избягали роби, а Империята никак не обича бегълците. А понеже сте с нас, и вие ще го отнесете. Съжаляваме, защото неволно сме станали причина за вашите бъдещи страдания.
— Но вие сте роби — каза Че. — Не може да се вините, че сте избягали.
— Ще свикнеш. — Восъчнобледият мъж от незнайна раса поклати глава. — Вината е наша. Ние сме нисша раса.
Че го гледаше с вдигнати вежди. В тъмното беше трудно да се каже доколко искрен е фатализмът му, но изглеждаше дълбок и изстрадан, втълпяван в продължение на години.
— Аз не съм роб — заяви упорито тя. — Никога няма да бъда роб. Тук поне. — Тя посочи челото си. — Без значение колко често ми го повтарят.
Изглежда никой не смееше да я погледне в очите. Че спря погледа си върху една мравкородна жена с румено лице.
— Ти си войн, нали? Всички мравкоиди са войни. Кажи ми, че поне ти не мислиш като тях.
Жената я стрелна изплашено с очи, в които се четеше молба да говори по-тихо.
— Участвах в бунта при Мейнис — отвърна тя. — Тогава бяхме войни. В продължение на две десетници бяхме войни. А после армията им се върна от фронта и ни смазаха. Разпънаха четиристотин мъже и жени по стените на града. И не само бунтовници — всякакви хора, всеки, който не им беше симпатичен. Отведоха стотици наши деца в робство. Оцелелите бунтовници дамгосаха по лицата. Аз избягах. Вече не съм войн. Видях до какво води това. Сега ще ме убият. Ще ме убият и ще съберат целия град да гледа.
— Защо не се биеш тогава? — настоя Че. — Какво имаш да губиш?
— Ти не разбираш — отвърна с равен глас мравкородната жена.
Мъжът от незнайната раса изсъска тихо и те се умълчаха — един от пазачите минаваше край заграждението. След като осоидът се отдалечи, мъжът с високото чело се наведе към Че.
— Утре, ако още си жива, ще разбереш какво е да си роб — каза той почти все едно я окуражаваше.
— Ако съм жива ли? Може и да не си чул, но ние, бръмбароидите, сме жилав народ.
— Утре един от нас със сигурност ще умре — обясни простичко той. — Така действа Империята.


Повечето роби се събудиха призори по силата на стар навик. Онези, които се успаха, изтощени от дългия преход предния ден, бяха събудени от плющенето на камшик, който разцепи въздуха. А неколцината, които не скочиха и тогава, усетиха удара му върху себе си.
Салма се беше събудил рано и разтърси Че, преди охраната да е стигнала до нея. Вдигаха ги и ги връзваха един зад друг. Салма се огледа. Опитваше се да прецени дали моментът е подходящ да си пробват късмета, но пазачите бяха нащрек. Ако беше сам, може би щеше да опита — да отмъкне нож с бързо движение, да среже въжетата си и да излети. Но дори така шансовете му бяха нищожни, а с Че никога нямаше да успее.
Салма никога не беше вземал отговорностите си на сериозно, дори към битието си на принц се отнасяше небрежно и изобщо гледаше на живота леко и с усмивка. У дома беше участвал в придворните игри, беше ухажвал девойките, приемал бе охотно дуели и въздушни надбягвания. Дори когато войната и Империята стигнаха до източните княжества, това не промени драстично отношението му към живота.
По-късно го пратиха да учи в Колегиум и там Стенуолд му отвори очите за Империята и нейните амбиции. Но дори и тогава всичко му изглеждаше по-скоро игра, приятно вълнение, с което да се разнообрази между изпитите и флиртовете. Осоидите несъмнено бяха негови врагове, но бяха и много, много далеч.
Само че в Равнините с техните невъобразими средства за транспорт въпросното „много далеч“ можеше за нула време да се превърне в „тук“. И Салма изведнъж се сблъска с проблема за отговорностите.
— Хайде. — Помогна на Че да се изправи. Един от пазачите със скрити зад шлемове лица ги върза един за друг и ги бутна да тръгват. Докато бяха в Колегиум, Салма намираше Че за крайно забавна по един особено обичлив начин — вечно хвърчеше насам-натам и винаги гледаше толкова сериозно на всичко. На образованието си, на морала, на отчаяните си опити да усвои Изкуството на предците. Превръщаше всичко в драматична криза, от която зависи оцеляването на малкия й личен свят. Дълбоко в себе си Салма смяташе подобно поведение за комично, но пък за него комични бяха кажи-речи всички стремежи и норми на бръмбарското общество.
И ето я сега, вързана за него с метър въже, а той се чувства отговорен за нея до такава степен, че е готов да я бутне зад себе си и да се нахвърли на всеки осороден, който дръзне да спре поглед на нея. Този подтик го изненадваше, нямаше представа откъде се е взел. Никога не беше възприемал Че като обект на поредното си сърдечно завоевание. Не беше и от чувство за дълг към Стенуолд. Не, това беше нещо съвсем ново — искаше да я опази невредима, защото си нямаше никого другиго. Само нея.
А и като мислеше за нейната безопасност, забравяше за позора на собственото си пленничество.
Бяха наредили робите в редица и явно всички чакаха нещо да се случи. И то се случи, когато един от роботърговците свали шлема си в черно и златно и отдолу лъсна бръснато кубе и лице с тежка челюст. Познаха го по гласа — беше Брутан, водачът на робския керван.
— Вие всички сте роби! — извика той.
Че хвърли поглед към Талрик и неговите войници, които усърдно не обръщаха внимание на случващото се. И моментално към нея изплющя камшик, стресна я и тя залитна към Салма.
— Мен гледай, кучко! — изрева Брутан и жилите на врата му се издуха. — Робите гледат господарите си, когато им се говори. Не в очите, но ги гледат! — Изплющя още веднъж с бича. — Вие всички сте роби! — повтори той. — По-лошо, вие всички сте избягали роби, два пъти роби. Най-долните от всички роби! — Брутан ги гледаше с отдавнашна и лична ненавист, толкова силна, че очите му щяха да изхвръкнат, а вените по слепоочията му пулсираха. — Вие сте най-долният боклук, защото принудихте Империята да губи от ценното ми време, за да ви заловя и върна! — изкрещя той. — Иска ми се Империята да имаше достатъчно роби, защото тогава щях с радост да ви екзекутирам всичките. Но така или иначе сега трябва да ви се даде урок, за да не губите друг път моето време и ресурсите на Империята.
Закрачи покрай редицата, стигна до единия й край, после продължи обратно, като се взираше поред в лицата на робите.
— Сега ми остава само да избера.
Минаваше покрай тях агонизиращо бавно. Спираше често, а робите гледаха ужасени в краката си. Мнозина трепереха, а надолу по редицата някой плачеше, раздиран от отчаяни хлипове, които никакво усилие не можеше да сдържи.
Брутан спря пред кльощавия мъж с восъчното лице и го измери с поглед. От Салма и Че го деляха само няколко души. Брутан продължи напред, подмина един бръмбаророден, после и мравкородната жена, с която Че беше говорила снощи. И спря отново.
— Федерален — каза той. — Робството е твърде добро за такива като теб, нали?
Салма гледаше в краката си и мълчеше.
— Имам вила в Драс Хеша, момче. Знаеш ли къде е това? — А когато Салма не отговори, Брутан изкрещя: — Робите отговарят, когато господарите ги питат! Знаеш ли къде е това?
— Да, господине — отвърна тихо Салма. — Да, господарю.
— Вилата ми е хубава и си има всичко. Всъщност държа там и едно момиче от вашите. Водно конче. Като нищо може да ти е сестра. — Наблюдаваше зорко Салма, обхождаше с очи сведеното му лице, чакаше първата искра на неподчинение. Но думите му минаваха покрай ушите на водното конче. Салма усещаше как го удрят там, където се беше окопала гордостта му, а после тъпите болки се разливат вляво и вдясно като водите на поток. Чувството за отговорност го предпазваше. Не можеше да угоди на гордостта си сега, когато трябваше да се грижи за Че.
Брутан изкриви с отвращение устни и продължи нататък по редицата.
В самия й край се завъртя на пета и посочи с дръжката на камшика си.
— Ти! — Избрал беше един от мравкородните. Мъжът вдигна глава и се стегна, но двама от пазачите се хвърлиха на гърба му. Единият го фрасна с палката си по главата, после срязаха въжетата му и го отделиха от другите.
— Не гледай — прошепна Салма в ухото на Че и тя го стрелна навъсено с поглед.
— И преди съм виждала хора да умират — отвърна му, като отчаяно се опитваше да скрие ужаса си.
— Не и така. Не гледай. — Салма знаеше какво предстои. Споменаваше се в докладите от фронта — предпочитаният от осоидите метод на екзекуция, особено на собствените им хора.
Двама от пазачите държаха дълги копия с извити като тирбушон накрайници и с напречник на половината дължина по подобие на ловните копия. Въпреки съвета на Салма Че продължи да гледа. Пазачите набиха здраво едното копие под ъгъл в земята и повлякоха жертвата към него. В този момент Че разбра какво се канят да правят, нервите й изневериха, тя стисна очи и извърна глава. Но нямаше как да спре звуците — сърцераздирателните писъци на мъжа, които не спираха и не спираха, все по-слаби и по-слаби.
Когато Че отвори очи, мъжът още беше жив, но нямаше сили да вика. Висеше от кръстосаните копия, които минаваха през тялото му, излизаха под мишниците и се забиваха в разперените ръце; висеше безпомощно като захвърлена марионетка. Не й оставаше друго, освен горещо да се надява, че мъжът ще издъхне бързо. Само това.
Вярвала бе, че е специална, че Салма е специален, иначе защо Талрик ще си прави толкова труд да ги открие и залови. Но ето ги тук, а Салма като по чудо се бе разминал със съдбата на увисналия от копията нещастник.
— Така! — изрева Брутан, когато пролуката в колоната от роби беше обрана и въжетата — вързани наново. — Капитанът иска да тръгнем веднага. Така че мърдайте!
Камшиците заплющяха. На изток пътят им щеше да ги отведе оттатък сенчестата шир на Даракионския лес, през хълмист терен, където картите свършваха, и оттам право в сърцето на Империята.


Напоследък Стенуолд понасяше храбро удари от най-разнообразно естество, но се оказа неподготвен за вълната от болезнени спомени при вида на Тисамон, седнал на обичайната им маса в таверна „Егелитара“. Старото им място за срещи в Хелерон, мястото, където петимата винаги се събираха. Таверната още беше тук въпреки изминалите години, дори собствениците бяха от същото семейство, макар и от друго поколение. И Тисамон беше тук, настанил се спокойно на ъгловата маса отпред, сякаш Мариус или Атриса можеха всеки момент да прекосят площада и да седнат при него.
Но от онзи техен свят беше останал единствено Стенуолд, който да пресече площада с натежало сърце.
Беше на няколко крачки от масата, когато осъзна, че и молецородният е тук, Ахеос. Дребният мъж седеше до Тисамон като мълчалива сянка, сякаш не се намираше в самата цитадела на своите врагове. Никой не му обръщаше особено внимание, ако не се броят озадачените погледи от време на време. Може да беше заради стройната фигура на Тисамон, която обезкуражаваше излишното любопитство, но по-скоро причината се криеше в различния начин, по който бръмбароидите и молецоидите гледаха едни на други. За молецоидите от Тарн Хелерон беше символ на вездесъщото зло, което озлочестяваше свещената им планина и заразяваше културата им. За едрите хелеронски индустриалци молецородните бяха дребна неприятност в един голям свят. Свят, в който промените в пазарната цена на калая бяха далеч по-сериозен повод за притеснение.
Стенуолд кимна на Тисамон и седна.
— Виждам, че още си тук — каза той, обръщайки се към молецоида.
— Очевидно — отвърна Ахеос. От тона му ставаше ясно, че в неговите очи Стенуолд е най-вече бръмбароид, а всичко останало са подробности от пейзажа. — Имам дълг и смятам да го платя.
— Започваш да звучиш като него — отбеляза Стенуолд и стрелна с поглед Тисамон.
— Господари на Сивото, слуги на Зеленото — произнесе Ахеос, цитирайки ключова фраза, запазила се от времената преди революцията. — Кой казва, че не можем да се учим от братята си?
— Ясно. Нека говорим по същество обаче. Аз отивам да спася племенницата си от осородните. Ти какво искаш?
Директният въпрос наруши за миг самообладанието на молецоида.
— Твоята племенница ми помогна — каза той. — Аз не успях да й върна жеста и бих искал да поправя това сега.
— Ще говоря без заобикалки — продължи Стенуолд. — Ти мистер ли си?
Белите очи на Молецоида се разшириха за миг, явно не бе очаквал Стенуолд да знае това име. Мълчанието се проточи. Тисамон ги наблюдаваше безстрастно.
— Не — отговори накрая Ахеос. — Но… в Хелерон има агенти, разбира се. Говорих с тях. Те са съгласни, че въпросът с Империята на осите може в бъдеще да ги засегне, така че разчитат да им докладвам. — Вътрешно Ахеос потръпна при спомена за истинските събития, за това колко усилия му бе струвало да убеди незаинтересованата си свръзка в редиците на мистерите и да си осигури позволението й. Вариантът, който поднесе на Стенуолд, звучеше значително по-добре. За Челядинка и дълга си към нея беше премълчал, защото подобни неща биха били непонятни за тайното общество, което защитаваше интересите на молецородните в чужбина.
Реакцията на Стенуолд беше донякъде неочаквана.
— Твоите хора могат да бъдат убедени, че осоидите са заплаха, така ли?
Ахеос присви очи. Опитваше се да прецени новата посока, в която беше поел разговорът.
— Възможно е.
— Те наистина са заплаха — кимна Стенуолд. — Повтарям го от години, но никой не чува. Сега обаче ножът е опрял до кокал. След като върнем Челядинка и Салма, с теб трябва да си поговорим сериозно.
Ахеос кимна. Вътрешно обаче знаеше, че изплати ли веднъж дълга си, Стенуолд повече няма да го види.
— Май е по-добре да идем при другите — предложи Стенуолд и усети как тежестта на близкото бъдеще го притиска безмилостно. — Чакат ни извън града. — Изправи се, но погледът му все се връщаше към Тисамон. „Ето че мигът настъпи.“ Отпуснати му бяха толкова години, в които да се подготви за това, а сега се оказваше, че ги е пропилял безвъзвратно.
— Знаеш ли къде я водят? — попита Тисамон.
— На изток. Или в Аста, или по-навътре в Империята.
Стенуолд запристъпя от крак на крак. Колкото по-скоро приключи с всичко това, толкова по-добре. Ахеос също беше станал, но мислите на Тисамон явно бяха другаде.
— През последните години често съм преследвал хора източно, оттук. Знам откъде минават конвоите на осоидите. Те са хора на навика. Искаш ли да тръгна напред и да разузная?
Стенуолд се умълча. Съдбата най-неочаквано му беше дала отсрочка.
— Да разузнаеш? — Не, не би било честно към Тисамон. Неизбежното можеше и да изчака още малко, но нямаше да изчезне. По-добре да се изправи лице в лице с него още сега. Но гласът му го изпревари и го предаде: — Би било добре. В такъв случай ще можеш ли да се върнеш при нас до… — А и колко можеше да го отлага всъщност? — … до падането на нощта, да речем?
— Така да бъде. — Тисамон стана и Стенуолд си помисли колко хубаво би било, ако имаха повече време, което да прекарат заедно, тук и сега, без неотложни задачи, които да вгорчават мига. Защото имаше голяма вероятност следващата среща да сложи край на приятелството им веднъж и завинаги.


Скуто им беше осигурил транспорт, макар Стенуолд да подозираше, че пеша щяха да са по-добре. „Транспортът“ беше във вид на разтракано автовозило, трошка почти — открита кабина върху осем ръждясали крака.
— Бързо ли е? — попита той.
— По-бързо, отколкото ако ходите пеша ли? Почти — гласеше отговорът на шипородния. Стенуолд надникна под високите крака на машинарията. Крачещите автовозила бяха претърпели период на прибързани подобрения преди десетина-петнайсет години и точно както Стенуолд се боеше, този техен представител беше типична жертва на поколението си. Вместо осем отделни крака, от двигателя стърчаха само два, всеки от които се разделяше на четири.
— Няма да ви създава никакви проблеми — увери го Скуто, — стига да го навивате всяка сутрин. Работа за двама души, но пък ти си имаш Тото да ти помага. И преди да почнеш да се оплакваш, спомни си, че източно оттук горивото е с печати в черно и жълто.
— Сигурно си прав. — Свестните двигатели с часовников механизъм имаха много преимущества пред парните и тези с вътрешно горене. Нямаха нужда от гориво и повредите се отстраняваха лесно. Дори счупените метални части можеха временно да се заменят с дървени от подръчен материал.
— Нещо те яде отвътре — каза без предисловия Тиниса. — Какво има? Не е само заради Че, нали?
Той й се усмихна, макар сърцето му да се свиваше.
— Просто… — Но не можа да го изрече на глас. Каквото и да кажеше сега, щеше да е встрани от истината. — Ще ти кажа по-късно. — „Когато се наложи. Когато нямам друг изход.“


Денят сякаш нямаше край. Рядко спираха за почивка, а дори и тогава роботърговците им напомняха постоянно за присъствието си. Водата се разпределяше скъпернически. Храната се състоеше от корав хляб и изсъхнало сирене. По време на преходите всеки изостанал роб биваше връщан с камшици в редицата, без колебание и без милост. В началото на деня Че жалеше другарите си заради пречупения им дух, в края му благодареше на съдбата, че е в по-добра физическа форма от повечето.
На смрачаване забелязаха някакви силуети в далечината, а по поведението на роботърговците стана ясно, че именно те са целта на придвижването им. Бяха два, може би на постройки, но не се различаваха ясно на фона на притъмняващото небе.
— Чифлик? — предположи Че. Салма се взря напред. Зрението му беше значително по-силно от нейното.
— Не са сгради — отвърна той. — Но не мога да кажа какво са. — А после усетиха приближаването на пазач и млъкнаха благоразумно.
Пристигнаха по тъмно, но Че вече беше познала „нещата“, защото и преди беше виждала такива. Наистина не бяха сгради, а автовозила, чудовищно големи. Беше виждала да товарят в тях животни за транспортиране на едро… същата стока, в която се бяха превърнали сега тя и спътниците й.
Трийсетината роби в тяхната колона щяха лесно да се поберат в едно от возилата и пак да остане място, но клетките в задната им част вече бяха наполовина пълни. С роби като тях, забеляза Че. Струваше й се невероятно всичките тези хора да са бегълци. Още не бяха наближи двете огромни машини, когато различиха друга колона от затворници, която се придвижваше от юг. Мъже без коса, с мъртвешки бяла кожа, изпъкнала долна челюст, щипци на ръцете и гигантски ръст — така изглеждаха роботърговците на южната колона. Водачът им се срещна с представители на осородните роботърговци и започна да се пазари за цената на стоката си.
— От Ръбатата пустиня са — предположи Че. — Или дори от Паешките земи. Отдалече при всички случаи. В Империята явно има голямо търсене на роби.
— О, има и още как — кимна Салма. — Цялата Империя се крепи на техните рамене. Роби обработват нивите им, роби им строят къщите. Роби се трудят в мините и се грижат за всичките им нужди. Империята се къпе в робска пот, Че. А колкото до самите осородни, те не похващат друга работа, освен войниклъка.
Че вдигна поглед към него.
— Във Федерацията има ли роби?
Усмивката му се изкриви.
— Не ги наричаме така, но ако приемем, че вие имате платени роби във фабриките си, то и ние имаме такива на нивите си. Виж само какъв либерал е направила Академията от мен.
Колоната им беше спряла и Че видя как Брутан и Талрик — на значително разстояние един от друг — отиват да говорят с водача на големите автовозила. Дългурестите бледолики южняци вече приключваха със своята сделка. Ръцете им наистина изглеждаха зловещи. Явно бяха пригодени за битки и за нищо друго, мислеше си Че и ги зяпаше със страхопочитание. На трептящата светлина от огньовете новодошлите излъчваха единствено агресивност. Дрехите им бяха мешавица от кожа и метални плетки. Някои носеха брадви на коланите си, други — тежки мечове в презраменни ножници. Гледаха осоидите едновременно сдържано и арогантно.
Брутан се беше върнал при своите хора и им даваше нареждания. Че долови само няколко думи, но и те бяха достатъчни, за да разбере, че ще лагеруват тук през нощта, а на сутринта ще потеглят с машините. Огледа се за Талрик, но той още беше при возилата и обсъждаше нещо с водача им. По липса на други указания екипажите на возилата спуснаха вратите на клетките и започнаха да изкарват робите навън.


И тук имаше заграждение, две всъщност — набити в полукръг колове около задниците на возилата. Изкараните от клетките роби — приблизително седемдесетина души — бяха привързани на дълги въжета към коловете, макар че и без тази предпазна мярка нямаше къде да отидат, освен обратно в клетките.
Робите се сбутаха покрай набитите в полукръг колове — явно не искаха да привличат излишно внимание, като се разположат по-удобно в средата на ограждението — и останаха там, докато осоидите не решиха да ги нахранят, дълго след като самите те бяха вечеряли. С отработено движение един от пазачите метна платнена торба в центъра на кошарата и притихналите допреди миг роби пощуряха. Че нямаше никакъв шанс. Най-малкото движение би я захвърлило във водовъртеж от лакти, колене и юмруци сред мелето от роби, които се биеха за оскъдната дажба.
„Винаги съм искала да поотслабна малко“ — мислеше си тя, притиснала гръб към дървеното заграждение, докато чакаше хаосът да утихне. Скоро и това стана — в средата на кошарата останаха само неколцина, които се боричкаха за последните трохи. Салма се отпусна до нея с уморена въздишка. Чак когато й подаде мълчаливо шепа натрошени бисквити, корав ръжен хляб и парче сирене, Че разбра, че и той е участвал в мелето.
— За теб има ли?
— Достатъчно.
— Благодаря ти тогава.
Сянка падна отгоре им. Че вдигна уплашено поглед, но вместо някой от пазачите, над главите им беше надвиснал едър мравкороден.
— Да? — попита тя, но мъжът не отговори, а се хвърли мълчаливо към нея или по-скоро към храната в ръцете й. Салма го изпревари, изстреля се от седнало положение, заби рамо в таза му и го събори на земята. После се изправи и изчака мравкоида да стане на крака. Мъжът беше поне два пъти по-едър от човека водно конче, як и покрит с белези от камшик. Робите от двете страни на Че побързаха да се дръпнат по-далеч от нея. Салма зае позиция, изчаквайки мравкоидът да направи първия ход.
— О, я стига! — извика Че. Е, изписка по-скоро. — Защо правите това? Тук всички сме роби. Защо да се бием помежду си?
Всички я зяпнаха все едно е луда, и роби, и роботърговци. Дори Талрик, на десетина крачки от заграждението, се беше обърнал да я погледне.
— Не сме чак толкова изпаднали — каза на робите тя, обръщайки гръб на осородния капитан. — Може да сме в окови, но не е нужно да ги забавляваме, като се бием за къшей хляб.
В този миг едрият мравкороден нападна, решил, че избухването на Че е отклонило вниманието на Салма, но подцени скоростта на водното конче. Салма се издигна моментално във въздуха — само на метър и половина, колкото му позволяваше въжето, но и това се оказа достатъчно. Ритна два пъти мравкоида в лицето и кацна от другата му страна. Побеснелият мъж се завъртя, после се хвърли към изопнатото въже на Салма. Успя да го дръпне, но Салма вече го настигаше. Заби лакът отстрани на главата му, после го фрасна с юмрук в брадичката. Мравкоидът се олюля, но продължи да дърпа с всички сили въжето. Салма изгуби равновесие, мъжът успя да го хване за китката и да я извие силно назад.
Лицето на Салма се изкриви от болка. Той нанесе няколко удара със свободната си ръка, но мравкочовекът ги издържа стоически. Че плъзна поглед по робите наоколо, но явно никой не смяташе да се намеси.
Без да му мисли много, тя скочи на крака и се хвърли към двамата счепкали се мъже. Меч нямаше, а с голи ръце не умееше да се бие. В Академията такава дисциплина не се преподаваше. Въпреки това Че се метна с цялата си тежест върху едрия мравкороден.
Надявала се бе да го удари в кръста и да го повлече, откъсвайки го от Салма. Но беше тъмно и мъжът се оказа по-далеч от очакваното. Тя усети, че е скочила твърде рано, мерна с ужас връхлитащата земя, а после рамото й, заедно с цялата й тежест, се заби странично в коляното на мравкоида.
Мъжът изпищя пронизително, падна по гръб и се сви на топка. Че се приземи в краката на Салма. В първия миг той дори не я погледна, очите му не се откъсваха от поваления противник, чиито писъци вече утихваха в жални стонове. Поне в обозримо бъдеще едрият мравкороден нямаше да е заплаха за тях. Най-накрая Салма протегна едната си ръка, после и другата, и й помогна да се изправи, като примижа от болка. Ожулени и натъртени, двамата се оттеглиха на местата си до оградата.
Робите ги наблюдаваха бдително, в случай че решат да предявят претенции като новите тирани на низвергнатите. Че и Салма не им обърнаха внимание. Седнаха и се сгушиха един в друг да прогонят студа на спускащата се нощ.


18.

Тисамон ги чакаше по мръкнало, точно както беше обещал — строен силует, очертан от последните слънчеви лъчи на билото на нисък хълм, ъгловат дори под плаща. На гърба му висеше дълга торба — навярно за кутията, в която държеше лъка си, когато беше на път, — а до нея беше преметнал ножница с рапира, която Стенуолд никога не го беше виждал да използва. Стоеше на хълма и чакаше търпеливо.
Стенуолд мобилизира целия си кураж, спря тромавото возило под възвишението и слезе. Пътуването дотук не беше от най-приятните. Неповратливата машина друсаше ужасно, а Тото и Ахеос се намразиха от пръв поглед, което значително затрудняваше общуването.
— Имат си компания — чу Стенуолд гласа на Тисамон, докато се изкачваше по склона. — Още шестима войници. И двайсетина роби. Ще стане интересно, когато решим да ги извадим.
„Да ги извадим? Както бръснар вади зъб?“ Стенуолд погледна мешавицата от следи, които сочеше Тисамон.
— Мога да вървя по следата и цяла нощ, ако кажеш — предложи Тисамон и нова надежда покълна в сърцето на Стенуолд, надежда за поредната отсрочка.
— Не — каза обаче, по-твърдо, отколкото предполагаше въпросът и отколкото самият той искаше да прозвучи. — Калпавият ни транспорт няма да издържи на темпото. Вече се раздрънка и очевидно трябва да натегнем някои чаркове, преди да продължим.
— Какво е това чудо, между другото? На младини с теб сме се качвали на какво ли не, но това грозилище определено заслужава специална награда. — Тисамон и доброто настроение се изключваха взаимно, но сега в тона му се долавяше лекота, която преряза Стенуолд до кости.
— Тисамон. Трябва да… Аз трябва да… — Имал бе толкова време да подготви думите, а сега тях ги нямаше никакви. — Трябва да ти кажа нещо.
Наближаваха бързо автовозилото и мълчаливите му пътници. Тисамон не забави крачка, но нещо се промени в стойката, в дишането му, сякаш се беше заразил от притеснението на Стенуолд.
— Какво има? — попита той. Вече бяха съвсем близо. Залязващото слънце се беше спуснало зад машината и те стояха в дългата й сянка.
— Аз… — Но като кладенец в пустинята, красноречието му беше пресъхнало необратимо. — Аз трябва да… ти покажа нещо.
Сега вече Тисамон спря. Лицето му беше застинало в безизразна маска.
— Време е да направим лагер — извика Стенуолд към пътниците във возилото. — Ахеос, можеш ли да напалиш огън?
— Намекваш, че ще ми е нужна бръмбарска изобретателност, за да запаля един огън? — подхвърли кисело Ахеос и се смъкна с видимо облекчение от машината.
— Тисамон, това е Тото — каза Стенуолд, когато младият занаятчия стъпи на земята. Тисамон кимна бегло. — Тото — добави Стенуолд, — би ли погледнал механизма на това чудо. Дано някой чарк не е изпаднал по пътя.
— Добра идея — кимна младежът, свали торбата с инструментите си и клекна между краката на возилото, като преди това хвърли поглед през рамо към своя наставник.
— А това… — „Ето, че моментът настъпи.“ — … това е Тиниса.
— Тиниса? — повтори Тисамон, но засега впечатление му беше направило единствено името й, паякородното й име. Докато девойката слизаше от тромавото возило, той я гледаше с умерено любопитство, но когато се обърна към него, погледът му залепна за лицето й.
Тисамон изръмжа гърлено като притиснато в ъгъла животно. След миг вече беше заел бойна стойка, завитото острие на ръката му стърчеше изтеглено назад. Острие, което Стенуолд дори не беше забелязал. Но потресът на Стенуолд бе предизвикан не толкова от Тисамон, колкото от Тиниса, която беше успяла да изтегли междувременно рапирата си и изглеждаше също толкова готова за бой.
— Тисамон — викна той, — изслушай ме!
— Какво е това? — извика Тисамон с неподправен ужас в гласа. — Какво си направил?
— Тисамон — подхвана отново Стенуолд. — Мога да обясня.
— Да обясниш?! — Очите на Тисамон щяха да изхвръкнат, издули се бяха като на обесен човек. Зъбите му бяха оголени, всяко мускулче по тялото му се беше обтегнало като струна. Последните лъчи на слънцето пробягаха по дългия метален нокът на ръката му и по рапирата на Тиниса. Ахеос и Тото не помръдваха, окаменели и в пълно недоумение.
— Стенуолд, какво става? — попита напрегнато Тиниса.
Имаше миг в непосредственото бъдеще, миг, от който ги деляха броени секунди, мигът, когато Тисамон щеше да откачи и тогава щеше да се пролее кръв. Стенуолд виждаше този миг съвсем ясно. В нормална битка Тисамон беше студен като лед, но собствените му чувства бяха най-страшните му врагове. Стенуолд го чу да съска през стиснати зъби и разбра, че стрелките на часовника са се събрали и всеки миг ще се чуе камбанката. Хвърли се между двамата с риск да се наниже на Тинисината рапира, но не успя да изпревари Тисамон, който приклекна зад него и замахна с куката си. Стенуолд затвори очи.
Чу писъка на Тиниса и усети пронизваща болка в рамото, както и нещо много студено и много-много тънко досами гърлото си. После светът застина.
Стенуолд отвори бавно очи. Първото нещо, което видя, беше Тиниса — на педя пред него с разкривено от шок лице — и за миг си помисли, че го е пронизала неволно. Ръката й беше протегната и той изкриви до откат очи по протежението й. Видя дръжката на рапирата и тънкото й острие… и ръката на Тисамон върху острието, огънато между дланта и костните шипове под лакътя му. Върхът на рапирата беше някъде зад рамото на Стенуолд, уловен в капан по пътя си към лицето на Тисамон.
Другата ръка на Тисамон, дясната, беше преметната през врата на Стенуолд, шиповете бяха пробили кожената дреха и се впиваха в месото отдолу. Извитото сгъваемо острие на Тисамон се намираше под брадичката на Стенуолд, опряно в кожата, но дали му беше пуснало кръв или не, той не можа да прецени. Мерна Тото зад Тиниса, със зяпнала уста и гаечен ключ в ръката; там някъде беше и Ахеос, извадил кинжала си от канията, но очевидно не желаеше да се намесва в конфликта.
Стенуолд чу собственото си накъсано дишане, смесено в странно трио с дъха на Тиниса и Тисамон.
— Пусни го — каза Тиниса и Стенуолд си помисли, че заповедният й тон със сигурност не е най-разумната стратегия в момента.
— Защо, ще се биеш ли с мен? — попита я Тисамон и особеният тон, отсечените думи, които Стенуолд помнеше добре, говореха за човек, на когото му е кипнала кръвта.
— Виждала съм те да се биеш и знам за какво е цялата тази работа — заяви бойко тя. — Не крия, че работех за Половинковата къща. И какво?
— За Половинковата… — Тисамон свъси чело. — За какво говориш изобщо?
— Териториите. В Хелерон… — Сега пък Тиниса изглеждаше объркана. — Ти се би за Гостоприемците. А след това ние им видяхме сметката… Ти нали затова… — Недоумението в погледа му я спря насред изречението. — Какво става тук, да му се не види!
— Да, Стенуолд, какво става тук? — попита на свой ред Тисамон. Страховитата студенина на отсечения му говор се долавяше все толкова ясно.
— Ще ти кажа всичко, но само на теб — успя да се включи най-после в разговора Стенуолд. — Да се качим на билото и няма да спестя нищо от истината. Имаш думата ми.
— Допреди миг думата ти щеше да е повече от достатъчна — каза тъжно Тисамон, но ръката му започна да се отпуска. Стенуолд примижа, когато шиповете се отделиха от гърба му.
— Предлагам някой да ми обясни какво става — настоя Тиниса.
Стенуолд кимна.
— Нека първо говоря с Тисамон. А разговорът ни няма да е от лесните.
И тръгна обратно по склона, но този път Тисамон не вървеше до него като приятел, а на безопасно разстояние като враг.
Тиниса ги гледаше как се отдалечават.
— Какво? — извика тя, макар да беше наясно, че никой няма да й отговори. — Какво става? — Тисамон я беше погледнал все едно е убила родния му брат и след това е танцувала на гроба му. Обърна се да потърси подкрепа от другите, но Тото отново се беше наврял под возилото, а от лукаво-арогантната фасада на молецоида лъхаше хлад.
„О, що не вървите и двамата на майната си“ — реши тя. Всъщност всичките можеха да вървят там. Имаше нещо гнило. Имаше нещо адски гнило, щом страховит дуелист й скачаше на бой, без да го е предизвикала, и тя беше в правото си да знае какво става.
И с тихи стъпки Тиниса тръгна след Стенуолд, с надеждата, че нощта ще я скрие под плаща си.


От другата страна на билото Стенуолд спря. Оттук автовозилото не се виждаше, което си беше риск, защото ако Тисамон откачеше отново, Стенуолд щеше да се прости с живота си без никой да разбере. Но от друга страна, демонстрираше доверие, а именно към доверието на Тисамон се стремеше отчаяно. Пък и тук бяха достатъчно далеч, за да не стигат тихите им гласове до лагера, а гневните думи да се замажат от разстоянието.
Тисамон го гледаше, прибрал острието по протежение на ръката си.
— Говори — изсъска той.
— Аз… — Стенуолд изкриви лице в гримаса. — Виж, трудно ми е. Наистина. Дай ми минутка да си събера мислите.
Тисамон оголи зъби.
— Нека ти помогна тогава. Нека ти подскажа малко. Приличат си като две капки вода. Все едно е възкръснала! Като две капки вода си приличат! — И отново гласът му трепереше не от гняв, а от бездънен ужас. — Как… как… — Тресеше се целият и Стенуолд се зачуди дали изобщо съществува дума, която да назове разкъсващата го емоция. — Тя е нейна дъщеря. Няма друго обяснение.
— Да, Тисамон. Тиниса е дъщеря на Атриса — призна уморено Стенуолд. Сега, когато кулминацията беше настъпила, той не знаеше дали силите му ще издържат.
— Ти откъде я… Не! — Тисамон присви очи. Закривеното острие се размърда, после се прибра пак. — Тя ни предаде, Стенуолд. При Мина. И ти го знаеш. Бяха разбрали за плановете ни. Саботираха твоите джаджи. Тя им е казала.
— Атриса, Тисамон. Кажи поне името й.
— Мислиш, че не мога ли? — изсъска Тисамон. — Атриса ни предаде. Така по-добре ли е? Продаде ни на Империята и ни остави да умрем в Мина. И някои от нас наистина умряха там, Стенуолд.
— О, помня аз Мина. Никога не съм спирал да мисля за този прокълнат град. Но Атриса не ни е предала, Тисамон.
— Тя…
— Изслушай ме! — прекъсна го Стенуолд. — Чук и клещи, чуй какво имам да ти кажа, пък после, ако още искаш да ме убиеш, заповядай.
Тисамон го изгледа мълчаливо.
— Докато ти беше в Хелерон, аз се опитах да я открия. Смятах да й поискам сметка за стореното. Само че не беше лесно да я открие човек… не, остави ме да довърша… криеше се, да, но не от нас.
Стенуолд затвори очи и се върна седемнайсет години назад.
— Накрая Неро я откри. Открай време го бива в проследяването. Когато отидохме, тя беше… зле.
Тисамон потрепна едва доловимо и това даде известна надежда на Стенуолд.
— Опитала се да дойде при нас, на уговореното място в уреченото време, но налетяла на осоиди… на техни агенти. Трябвало да се бие.
Това дойде в повече на Тисамон.
— И какво? Тя беше майстор на меча. Шепа агенти на осоидите не биха я забавили дори!
— Слушай! — повиши глас Стенуолд. Откри, че му е трудно да удържа собствения си гняв. Ставаше въпрос за отдавнашна несправедливост и сега беше в неговите ръце да оправи нещата. Тази мисъл му даде сили и той продължи: — Победила ги. Надвила ги всичките, но в битката я ранили лошо. Не била в най-добра форма заради състоянието си.
— Заради… състоянието си?
Стенуолд успя да разтегне устни в подобие на усмивка, толкова горчива, че тежеше като олово на лицето му.
— Била е бременна, Тисамон. И това я е забавило достатъчно, за да я ранят.
Богомолкородният го гледаше с празен поглед.
— Когато с Неро я открихме, раждането наближаваше, а тя беше много слаба. Много. Крила се през цялото време. Осите още я търсеха. Намерихме я в един от бедняшките квартали на Меро. Сам-сама. — Гледаше как различни и противоречиви чувства се борят за надмощие върху лицето на Тисамон. — Почина при раждането, но детето оцеля.
Спря дотук и остави неизречените въпроси на Тисамон да се натрупат в празнината от мълчание помежду им. Чакаше.
— Какво?… Но кой… кой е бил бащата? — промълви накрая Тисамон, толкова тихо, че лекият вятър отнесе думите.
— Знам ли. С кого е делила последно леглото си, ти как мислиш?
Тисамон го гледаше ужасено.
— Не… не.
— През последните си дни тя говореше единствено за теб. Каза, че спряла предпазните мерки. По свой избор. — Стенуолд съзнаваше, че сипва сол в раната, но истината му беше тежала с години и беше крайно време да прехвърли товара на други плещи.
— Тя е… това момиче е…
Стенуолд кимна.
— Но тя прилича на…
— О, прилича на майка си, по това две мнения няма. А какво е наследила от баща си тепърва ще видим.
— Значи е полуродна?
— Така излиза — каза Стенуолд. — Няма как да е иначе.
Тисамон се пресегна, сякаш да го сграбчи за яката, но спря на половината път, като клатеше леко глава.
— Защо не ми каза?
Стенуолд издържа погледа му, без да трепне.
— И как щеше да е реагираш ти? Какво щеше да направиш, ако ти бях пратил човек с новината, че жената, която мразиш най-много на света, ти е родила дете? Щеше да убиеш пратеника, в това не се съмнявам. А ако откриеше някой безумец, който да върне отговор, то този отговор би бил еднозначен — че бебето трябва да бъде убито незабавно.
— Не…
— Не, така ли? — повиши глас Стенуолд. — Полуродна, Тисамон? Мелез от паяк и богомолка? Тази най-отвратителна от всички неприемливи комбинации? Това би си помислил, нали? Или ще го отречеш?
— Не си имал право — каза богомолкородният.
— Не съм имал право да я държа далеч от теб, или не съм имал право да я оставя жива? Кое от двете? По онова време изборът беше мой. Бедната Атриса беше мъртва и аз можех да взема детето и да го отгледам като свое. Или можех да го оставя да умре, каквото без съмнение би било твоето желание. Боя се, че при избор като този гордостта на богомолките просто няма място в уравнението.
— Гордост? Как смееш да…
— Гордост, да! Или ще отречеш, че именно гордостта е проклятието на цялото ви нещастно племе? — Стенуолд си даваше сметка, че отива твърде далеч, но не беше в състояние да се спре. — Чук и клещи! В Академията, между другото, правим едно упражнение със студентите — питаме ги защо всяка раса е велика по свой собствен начин и кое я прави специална. И знаеш ли, Тисамон, студентите се затрудняват. Защото всички ние сме дефектни по природа. Ти и аз, Тисамон. Бръмбароидите със самодоволството си и богомолкородните с тъпата си гордост!
— Не си имал право да решаваш!
— Нямаше кой друг да вземе решение! — Идеше му да сграбчи Тисамон за предницата на подплатения жакет и да го разтърси силно, но се спря навреме. Би било голяма грешка.
— Тя е полуродна — промълви Тисамон. Звучеше потресен. — Мелез. Срам за расата и семейството ми. — Думите се откъсваха бавно и мъчително. — Моя дъщеря?
— Да, твоя дъщеря. И сега трябва да решиш как да постъпиш — както би постъпил на времето или да провериш дали евентуално не си в състояние да разшириш мирогледа си достатъчно, за да приемеш факта на съществуването й. Но нека те предупредя, че ако предпочетеш първото, изобщо няма да ти е лесно, проклет да си, а освен това ще трябва да се разправяш с мен, а най-вероятно и с Тото. — Видя суровото изражение, което прекоси лицето на другия мъж и го разчете както намери за добре. — О, наясно съм, че няма да те изпотим особено, но не си мисли, че…
— Теб… не бих наранил. — Тисамон изглеждаше и звучеше така, сякаш е остарял със сто години, пребледнял и раним, какъвто Стенуолд не го беше виждал никога преди. Нито него, нито друг богомолкороден.
— И?
— Няма да я нараня. — Нещо растеше в Тисамон, растеше със заплашителни темпове. И не беше единствено шокът от новината, че има дъщеря, осъзна Стенуолд. Атриса. Убиваше го мисълта, че Атриса е мъртва, че е умряла далеч от него, че е умряла, докато той я е проклинал като предателка. Това беше неочаквано заключение, до което Стенуолд е трябвало да стигне отдавна — заключението, че Тисамон е останал в Хелерон, за да не види никога повече Атриса, за да не се превърне срещата им в край на живота й. Като за богомолкороден това май се равняваше на любов. Стенуолд отстъпи назад, уплашен, че този път наистина е прекрачил границата.
— Трябва да помисля — каза Тисамон и се обърна, за да скрие лицето си.
— Съжалявам. Аз трябваше да… трябваше да ти кажа преди. Отдавна.
— Прав беше за всичко — отвърна Тисамон. — Нямаше да разбера тогава, може да не го приема и сега, не знам. Ще… ще дойда при вас призори. Имам нужда от време, за да… Искам да остана сам.
Отдалечи се бавно по посока на хълмовете. Стенуолд гледа след него, докато мракът и вълнистият релеф не го скриха от погледа му.
Когато се върна в лагера, не забеляза изражението на Тиниса. Беше твърде погълнат от собствените си чувства.


Следващият ден не беше от приятните. Стенуолд седеше сгърбен над контролните уреди на куцото возило, потънал в прашно мълчание, от което никой и нищо не беше в състояние да го извади. Мълчаливата враждебност между Тото и Ахеос сякаш нарастваше във вакуума на общите им усилия да не се поглеждат. Отначало Стенуолд помисли, че е заради смесения произход на Тото. Но когато младежът слезе, за да натегне поредния разхлабил се чарк и с това предизвика нова вълна от презрение у молецородния, Стенуолд разбра, че проблемът не е в произхода, а в занятието на Тото. В това, че е занаятчия. Налице беше сблъсък на мирогледи.
Към Тиниса обаче Ахеос се отнасяше с предпазливо уважение, особено след като се беше изрепчила на Тисамон. Тиниса от своя страна явно имаше проблем със самия него, със Стенуолд, защото през целия ден не му беше казала и една дума, а погледнеше ли той към нея, срещаше единствено сърдита физиономия. Сигурно му беше ядосана, защото още не й беше дал обяснение за реакцията на Тисамон, но той просто нямаше куража да й признае истината. Колкото до Тисамон, той така и не се беше появил след снощния сблъсък. А преди да е говорил с него, преди самият Тисамон да е изяснил чувствата си, Стенуолд не би могъл да разкрие истината на Тиниса. Което го вкарваше в поредното предателство. Носеше по-голяма отговорност пред нея, отколкото пред богомолкоида, но просто не беше в състояние да се отърси от оковите на приятелство, родено и закалено преди две десетилетия.
Цялата тъжна история се беше развила от лошо към по-лошо и сега Стенуолд можеше да изгуби всичко заради нея. Върна се мислено назад към онзи съдбоносен миг до смъртния одър на Атриса и се запита какво по-различно е могъл да направи, за да си спести мъките сега.
Представи си как отива при Тисамон с бебето и с истината… или по-късно, с дете на пет-шест годинки. Представи си яростта му. Изминалите седемнайсет години бяха притъпили в някаква степен острието на гнева му, времето беше полепнало по него като корал, запазвайки формата, но обирайки ръбовете. Въпреки това равновесието между самоконтрола и избухливия нрав на Тисамон винаги се беше крепяло на върха на карфица. Не, ако Стенуолд му беше казал истината преди десет години, Тисамон със сигурност би убил и него, и детето.
Или не? Наистина ли Тисамон можеше да убие дете, собственото си невръстно дете при това? „Наистина ли имам такова мнение за стария си приятел?“
И с натежало сърце Стенуолд призна пред себе си, че, да, Тисамон беше точно такъв човек. Би го направил в пристъп на гняв и по-късно навярно би скърбил за загубата, но все пак би го направил, пришпорван безмилостно от собствената си гордост.


Стенуолд се утешаваше с мисълта, че ако не друго, поне настигат плячката си, макар да нямаше план как ще се справят с подсиления отряд на осоидите, когато ги настигнат. По залез-слънце теренът се промени и дори без следотърсач стана ясно, че роботърговците са се сдобили с нов транспорт. Широка ивица утъпкана и обгорена трева сечеше земята пред тях. Някакво голямо верижно возило, а може би и повече от едно, беше натоварило робите и ги отнасяше на изток. Стенуолд не знаеше какво точно е возилото, но най-вероятно се движеше по-бързо от тяхната клатушкаща се реликва.
По всичко личеше, че лагеруването тази нощ ще е по-неприятно и от пътуването. Стенуолд се обърна към Тото, единствения от спътниците си, с когото все още можеше да разговаря без напрежение.
— Трябва да увеличим скоростта — каза му той.
Тото плъзна поглед по возилото.
— Няма да е лесно, майсторе — отвърна той, — а и не знам дали ще издържи. Дори при тази ни скорост се наложи да натегна всички свръзки.
— Аз ще ти помогна — предложи Стенуолд. — Ако работим цяла нощ, може и да изтръгнем още малко скорост от проклетата трошка. И не е нужно да ми викаш „майсторе“. Вече не сме в Академията.
Тото сви рамене.
— Ами, май… Ами, майстор Трудан…
— Тото?
— Ами… — Тото прескочи почтителното обръщение с цената на страховито усилие. — Навит съм, ако и вие сте навит.
Идеята му може и да беше добра, реши след известно време Стенуолд, но когато се опитаха да я приложат на практика, проблемите се оказаха по-големи от очакваното. Основният беше в самите тях — през последните десетина години Стенуолд беше преподавал история и се беше занимавал с политика, а Тото кажи-речи до вчера беше трупал знания в Академията. Мина известно време докато Стенуолд си признае, че просто не разбира някои чисто технически подробности, за които говори момчето. После неохотно си даде сметка, че само му се пречка в ръцете. Въпреки това някакво инатливо чувство за чест, което по би отивало на Тисамон, го караше да се поти до пукащата маслена лампа, която Тото беше сглобил от подръчни материали, и продължи така, докато момчето не каза:
— Ако и двамата работим… ако и двамата работим цяла нощ, майсторе, на сутринта нито вие, нито аз ще сме във форма да… да караме возилото.
По своя си несръчен начин Тото се беше опитал да запази тактично самочувствието му и Стенуолд се засрами. Винаги беше мислил за себе си като за занаятчия въпреки липсата на практика през последните години, но явно останалата част от света отдавна не го смяташе за такъв.
„Когато се върна в Колегиум, ще трябва да оправя тая работа“ — твърдо реши той. Измъкна се изпод търбуха на возилото, като на глас заяви, че Тото всъщност бил прав и в такъв случай той щял да подремне малко. Чувстваше се стар и нещастен.
Приближи се до огъня и откри, че Ахеос е заспал, а Тиниса — не. Дали стоеше на пост, или просто го чакаше, Стенуолд не можа да прецени, но така или иначе не го изпускаше от поглед. В очите й се четеше бавно разгарящ се гняв, който сигурно беше наследила от баща си, помисли си с тъга Стенуолд. Тази мисъл го спря в края на осветения от огъня кръг. Знаеше, че е негов дълг като настойник на Тиниса, а и като човешко същество, да й даде някакво обяснение.
Не можа. Обърна й мълчаливо гръб и си спретна малък огън от другата страна на возилото. Там го откри Тисамон по-късно.
Стенуолд чу стъпките му преди да го е видял, а след миг високият строен мъж се появи от нощния мрак и седна мълчаливо от другата страна на огъня. Треперливата светлина гонеше сенки по ъгловатото лице на богомолкочовека. Дълго време не намериха сили да проговорят.
— Нито ти, нито аз сме хората, каквито сме искали да бъдем, когато този ден настъпи — каза най-накрая Тисамон, тихо и без да го поглежда. — Виж ни само. Виж в какво се превърнахме. Ти си затънал до гушата в шпионаж и пращаш младежи да дирят смъртта си. Аз продавам меча си и не ме интересува чия кръв полепва по острието му. Ти каза на Продан, че се бия за чест, но това отдавна не е така. — Тисамон замълча и паузата се проточи натежала. — Когато бяхме млади, не мислехме, че ще стигнем дотук.
— Така е — съгласи се Стенуолд и сведе очи.
— Аз… — Тисамон млъкна отново и разръчка огъня с една клонка. Устните му помръднаха, но звук не излезе. Стенуолд го остави да си събере мислите. Самият той не знаеше какво да каже.
— Благодаря ти, че си отгледал детето ми — каза Тисамон.
Изглеждаше видимо облекчен, че най-накрая го е изрекъл. Стенуолд го погледна, като не знаеше да вярва ли на ушите си.
— Доста мислих — продължи богомолкочовекът. — Отначало бях убеден, че си постъпил егоистично и в моя вреда, но така и не можах да определя с какво точно си ми навредил. Ние, богомолкородните, вярваме, че трябва да сме наясно с причината за враждите си. Как иначе ще ги подхранваме толкова дълго? Затова, когато осъзнах, че не си направил нищо нередно, стигнах до логичното заключение, че нещо в моя свят не е наред и трябва да се промени, и че всъщност аз съм ти задължен. Че имам дълг към теб, при това такъв, който никога не може да се изплати докрай.
„А вие, богомолкородните, приемате дълговете си точно толкова сериозно, колкото и враждите си“ — помисли си Стенуолд. Тисамон все още избягваше да срещне погледа му, все още не беше премислил докрай ситуацията, но поне беше намерил начин да оцвети миналото в краски, които са му понятни. Превърнал го беше във въпрос на чест, а въпросите на честта бяха неразделна част от живота му.
Накрая богомолкочовекът все пак вдигна очи, ъгълчетата на устата му също потрепнаха нагоре.
— Помниш ли как на времето ти все говореше ли, говореше, а аз мълчах като пукал? Сега май е обратното.
И Стенуолд се разсмя, напук на себе си, напук на всичко. Разсмя се така, че не можеше да спре.
А след това:
— Ще трябва да й кажа. Ще трябва да говоря с нея. Знаеш това, нали?
— И по-добре внимавай — отвърна Тисамон, все така ухилен до уши. — Защото ако прилича на баща си, може и да не го приеме добре.


19.

Тя танцува за тях следващата вечер. Такова нещо не бяха виждали никога.
Роботърговците бяха спрели двете огромни возила с гръб едно към друго и издигнаха едно-единствено заграждение помежду им, голямо и овално. Бяха се събрали в двата му края, както и повечето от войниците. Че беше нервна. Измъчваха я лоши предчувствия, защото нещо очевидно се готвеше, а тя не се сещаше за друго, освен за кървав двубой. Кървавите двубои бяха рядкост в Равнините. Колегиумци например се смятаха за твърде цивилизовани, а макар в мравешките градове да обичаха гладиаторските борби, то беше заради демонстрацията на умение, а не заради кръвопролитието. Но практиката на кървавите двубои така или иначе съществуваше. Паякоидите организираха такива дуели в южните си крепости, а според мълвата в Хелерон се провеждали незаконни борби със залагания за любителите на смъртта като забавление.
В двата края на палисадата бяха напалени огньове, трети гореше в самия център на заграждението. Че се огледа и видя Брутан, водача на роботърговците, както и голяма част от екипажите на двете возила, но не и Талрик. Явно предстоящото събитие беше под неговото достойнство.
А после тя пристъпи напред. Виждаха я за пръв път. Изглежда я бяха държали отделно от останалите роби. Че усети как Салма се напряга и погледна към него. После премести отново поглед върху жената.
Жената беше… отначало Че реши, че е молецородна, защото имаше техните бели очи. Но когато светлината на огъня я обви, чак подскочи от изненада. Кожата на жената се движеше.
Допреди миг беше съвсем сива, точно като на молецоидите. Че се запита дали не е сбъркала, но едва ли — най-малкото защото кожата на жената беше на показ в огромната си част, прикрита само от набедрена превръзка и ивица плат, вързана през гърдите. Сега обаче с кожата й се случваше нещо. Сенки се гонеха диво по плътта й. Не, не бяха сенки, а цветове. Червеникавите отблясъци от огъня препъваха погледа, но не можеха да скрият докрай пъргавия рисунък от розови, цикламени, тъмносини и бледи петна, които танцуваха по контурите на тялото й.
Отнякъде прозвучаха гайда и барабан. Че се обърна и видя музиканта — кльощавият мъж с восъчната кожа свиреше на гайда и отмерваше ритъма с крак по плосък барабан. А после жената започна да танцува.
Танцът й беше в най-висша степен необуздан и толкова бърз, че музиката я следваше, вместо да я води. Нямаше нищо общо с прецизната хореография на колегиумските балетни представления, нито с народните танци по панаирите. Не беше и като евтините сластни танци в бордей. Беше танц, какъвто Равнините не бяха виждали никога. Беше яростен и гневен, беше красив и тъжен. Мъжете не можеха да отлепят поглед от нея, повечето жени — също. Че успя да откъсне своя за кратко, колкото да огледа публиката — изопнатите от копнеж лица на пленниците и пазачите зад тях. Осородните войници също бяха запленени, изцяло. Сякаш лицата им изведнъж се бяха отърсили от нещо, сякаш готов за бой нож е бил прибран за миг в канията. Безизразните шлемове на роботърговците си оставаха безизразни, разбира се, но и сред тях мнозина ги бяха свалили, за да виждат по добре. И на мястото на свалените шлемове Че видя същото изражение на нежна печал. Имаше и похот, естествено, в комплект с целия грозен багаж, който вървеше с нея, но похотта беше в окови, възпирана от нещо различно.
Жената танцуваше под пискливите ритми на гайдата и скокливия ритъм на барабана. Музиката я гонеше ли, гонеше напразно и говореше не за нея, а за отчаяния, безнадежден копнеж на публиката.
Че се обърна да каже нещо на Салма, но лицето му беше изопнато в потрес и изумление, без следа от обичайните му наперени усмивки и тънък сарказъм.
Жената танцуваше, а после танцът й свърши с горчиво презрителен поклон към онези, които я гледаха отвъд палисадата, гайдата изпищя протяжно и млъкна. Жената стоеше там, неподвижна, превила се толкова ниско, че челото й почти докосваше пясъка, едната ръка — протегната изящно напред, единият крак — изпънат, другият — прегънат в коляното. Мъртвешката тишина след прощалния писък на гайдата сякаш никога нямаше да свърши.
А когато жената вдигна глава, погледът й се закова върху Салма; протегнатата изящно ръка се превърна в отчаян зов, поклонът — в молба. „Помогни ми. Спаси ме.“
А после Брутан наруши тишината:
— Хайде, движение. Нахранете копелетата.
И осоидите се отърсиха от магията, въоръжиха се отново с пороците, които бяха забравили за миг, спомниха си, че са завоеватели и войници.
Танцьорката все така стоеше в центъра на ограждението, но вече изглеждаше несигурна, уморена и много, много тъжна. Че усети раздвижване до себе си и осъзна, че Салма се е изправил. Танцьорката също го видя, трепна, после го погледна отново. Понечи да тръгне към него, но трима роботърговци разбутаха пленниците, хванаха я и я отведоха. Тя не се възпротиви, само хвърли последен поглед към Салма, поглед, от който тялото му се изопна.
— Какво беше това? — попита Че. — Тоест… Салма, слушаш ли ме изобщо?
— Разбира се, че те слушам — отвърна той и седна, но мислите му очевидно бяха другаде.
— Салма, познаваш ли тази жена?
— Не… Нея не. Но знам каква е.
— И?
— Има няколко общности във Федерацията… не като част от нея, а просто на територията й. Те са… различни. Пеперудородни. Не бях ги виждал досега. Само бях чувал да говорят за тях. Но всичко, което се говори, е вярно. В името на благородници и принцове! — възкликна той.
Че никога не го беше виждала толкова разтърсен.
— Танцува много хубаво, да. И какво? — попита сопнато тя. По някаква причина мисълта за танцуващата пеперудородна вече започваше да я дразни.
— Какво? — попита на свой ред той в опит да го избие на майтап. — Страх те е, че ще те зарежа и ще хукна след нея?
— Знам само, че на всички ви потекоха лигите като на селски идиоти, а на теб — най-много, ако питаш мен — измърмори тя.
Усмивката му се завръщаше, за нейна сметка, уви.
— Челядинка Трудан, ревност ли долавят ушите ми? Не знаех, че проявяваш романтичен интерес към мен.
Тя се изчерви с пълното съзнание, че Салма ще забележи руменината й на светлината от огъня.
— Няма такова нещо и ти го знаеш. Просто се тревожа за теб.
Салма се канеше да отговори, когато погледът му попадна на двама приближаващи се роботърговци. Той се напрегна, сякаш предчувстваше, че идват за него.
Но те идваха за Че.
— Ти! Ставай!
— Защо?
Мъжът я удари толкова бързо, че дори Салма не успя да реагира, зашлеви я с отворена длан през лицето. На ръба на дланта му имаше костен израстък, закривен като кука и плод на Изкуство, и макар главата й да звънтеше от шамара, Че осъзна, че е можел да я нарани много по-лошо.
— Не задавай въпроси, робиньо. Ставай.
Нямаше нужда да й го казва за трети път. Салма вече се беше надигнал, но другият роботърговец насочи към него ръката си, по която припукваше енергия.
— Край на подвизите ти, федералчо — предупреди го той. — Не си мисли, че ще липсваш на някого.
— Къде я водите? — настоя Салма.
Пламъчетата върху дланта на мъжа лумнаха високо и Че извика:
— Ще ида с тях. Няма страшно. Не го наранявайте. — Всъщност беше повече от страшно, но Салма беше вързан за един от коловете на заграждението и лесно щяха да го убият. — Моля те, ще ида с тях.
Войникът сряза въжето й с шиповете на ръцете си и двамата я повлякоха през кошарата преди още да е стъпила на крака.
— Какво съм направила? — попита тя, но те продължиха да я влачат, извадиха я от заграждението и оставиха на другите роботърговци да върнат коловете по местата им.
Че повтори въпроса си и един от войниците вдигна ръка да я удари отново. Тя изписка и изви глава да скрие лицето си, но мъжете я държаха здраво за ръцете. Войникът се изсмя гърлено.
— Пълна е с въпроси момата — подхвърли той.
— По-добре да не ги задава обаче — отвърна другарят му. — Щото отговорите няма да й харесат.
И я повлякоха нататък в мрака. Че зърна за последно изопнатото лице на Салма, после кошарата остана далеч зад нея. Влачеха я покрай едно от гигантските возила. Осороден занаятчия бърникаше нещо по механизмите, хвърли разсеян поглед към Че и войниците, после се върна към работата си.
— Какво става? — Че позна грубия глас преди да е видяла собственика му. Двамата войници забавиха крачка и спряха пред Брутан, водача на роботърговците. — Какво става, момчета?
— Заповеди, сержант — отговори единият.
— Заповедите ги давам аз, момчета — подчерта Брутан. Хвана с палец и показалец брадичката на Че и вдигна грубо главата й. Беше с шлем и от лицето му се виждаше съвсем малко. — Някой си пада по бръмбарско месце, така ли? Не помня да съм ви давал заповеди, момчета, така че кой ми се бърка в работата?
— Капитан Талрик, сержант — отвърна смутено другият.
— Капитан Талрик може да ми целуне задника — заяви Брутан. — Ако му се е приискала курва, първо трябва да приказва със сводника.
— Не знам, сержант… — подхвана един от мъжете.
— А един сводник не е никакъв сводник — продължи Брутан, без да му обърне капка внимание, — ако не си е топнал фитила във всички бутилки. — Безизразната маска на шлема му беше много близо до лицето на Че и тя нямаше накъде повече да се дръпне. — Не е първа красавица, нали? Но аз не съм придирчив, така че дайте я насам.
Обърна се и направи няколко крачки, но мъжете не помръднаха.
— Сержант — обади се единият притеснено.
Брутан се завъртя на пета.
— Аз не ви ли дадох заповед току-що?
— Ама, капитан Талрик, такова, сержант…
— Вие май не знаете кой държи веригите ви, а? — процеди Брутан и тръгна към тях с разперени длани.
— Ама казват, че той е от Рекеф, сержант.
Брутан спря.
— И какво като казват? — изрепчи се, но в тона му имаше известна промяна. — Да не мислите, че ме е страх? Мислите, че ме е страх от него, така ли?
Мълчанието на мъжете подсказваше, че тях ги е страх — както от Талрик, така и от Брутан. И когато Брутан им изкрещя да му я доведат, те го направиха.
Завлякоха я в малка падина встрани от основния лагер, хвърлиха я по гръб на земята, толкова силно, че й изкараха въздуха. И едва тогава Че проумя какво смята да прави Брутан.
— Не, не… недей да… Не можеш да…
— Накарайте я да млъкне — каза отегчено Брутан. Разкопчаваше с опитни движения колана си.
Че изпищя и когато единият от мъжете й запуши с ръка устата, го ухапа жестоко. Мъжът я удари и главата й звънна отново, а другият натика парцал в устата й. Че се бореше отчаяно и се наложи двамата да затискат раменете й, за да я удържат, докато Брутан й сваляше бричовете.
— Ама наистина ли мислите да?… — казваше единият от мъжете.
— Да, мисля — тросна му се Брутан. — Правете каквото ви казвам и толкова.
— Да, ама ако той наистина е… — измрънка другият и хвърли поглед назад към лагера. Трескавите усилия на Че да се освободи и приглушените й писъци изобщо не им правеха впечатление.
— Млъкнете и двамата — отсече Брутан, но в гласа му се долавяше притеснение. Отпусна се върху Че и тя усети голата му плът до своята. А после — нищо. Паузата беше толкова неочаквана, че тя спря да се бори, опитвайки се да проумее какво става. Брутан все така беше отгоре й, подпрян на ръце и колене. Че виждаше единствено мрак зад шлема, който той така и не беше свалил.
Хвърли поглед надолу и видя от анатомията му повече, отколкото й се искаше да види, но най-важното — видя, че въпросната част от анатомията му увисва.
— Сержант? — попита нервно един от мъжете. След миг Брутан се претърколи встрани и изпсува.
— Чумата да ги тръшне копелетата от Рекеф.
Нова пауза, от която Че побърза да се възползва — вдигна бричовете си и се опита да ги стегне със скъсаните връзки. Още не можеше да повярва, че й се е разминало.
— Сержант? — повика го отново мъжът.
— Водете я при него — изсъска Брутан, вбесен на тях, на нея, на Талрик и на самия себе си.


Голямото автовозило явно превозваше и друго освен роби. Талрик се беше настанил в палатка, разпъната далеч от робската кошара. Когато я бутнаха вътре, капитанът седеше пред сгъваемо писалище, разположил се все едно е в личния си кабинет насред цивилизацията. Белият пламък на съскаща солна лампа хвърляше мъртвешки отблясъци по лицето му.
Той вдигна поглед към нея и двамата роботърговци. Несъмнено беше чул писъците й отпреди малко, но с нищо не го издаде.
— Свободни сте — отпрати той придружителите й и те си тръгнаха охотно. На вратата стояха двама от неговите войници, така че за бягство и дума не можеше да става. А за какво я беше повикал Талрик тепърва щеше да се разбере.
— Седни, ако искаш — каза й той. Че го изгледа с любопитство. Невъзможно беше да определи годините му, освен да каже, че не е нито млад, нито стар. Чертите му бяха правилни, но не блестяха с нищо. С еднакъв успех можеше да е както служител в Академията, така и работник на строеж. Всъщност, лицето му беше толкова обикновено, че би се вписало навсякъде.
— Защо изпратихте роботърговци да ме доведат, щом не ги харесвате? — попита го тя, като следеше как ще реагира.
— Защото това им е работата — отговори простичко той. — Ти си робиня. Те са роботърговци. — След миг се поправи: — Не е тайна, че между редовната армия и роботърговския корпус има търкания. Войниците не ги харесват, защото залавянето на роби не е достойна професия за един мъж от Империята, а лично аз не ги харесвам, защото са алчни и поставят собствения си интерес над всичко.
— Знаете ли… знаете ли какво?…
— Мога да се досетя. — По лицето му нямаше и следа от вина или съчувствие. — Нашият Брутан е похотлив, така поне съм чувал да казват.
— И няма да го накажете?
— Защо да го наказвам? Какво лошо е направил?
Че зяпна насреща му.
— Какво лошо? Мисля, че изобщо не знаете значението на тази дума!
— Госпожице Трудан. — Той се изправи внезапно, а гласът му прозвуча студено и строго.
Че се дръпна назад и изтръпна, защото тази инстинктивна реакция подобаваше на роб, а не на свободен човек. В какво се превръщаше?
— Госпожице Трудан — повтори той, — още не ясно дали ще се ползвате с някаква защита срещу Брутан и подобните му, а преди да сте казали каквото и да било, имайте предвид, че „подобните“ му включват не само онези с камшик, но и мнозина с окови. Още сега мога да ви отделя от федералния ви приятел, което моментално ще ви превърне в поредната жертва на жертвите.
Че се опита да посрещне думите му храбро, но ужасът я надви, точно както Талрик го беше планирал.
— Отиваме в Аста — продължи той. — Аста е сравнително малък преден пост на Империята, но разполага с достатъчно условия за моите цели, а те са да разбера какво знаете вие двамата.
— Говорите за изтезания.
— Така ли? Е, щом предпочитате тази дума. Но съществува възможност двамата с вас да дадем известна почивка на нашите експерт-разпитвачи. Седнете и поговорете с мен.
Че се опита да разчете лицето му, стойката, но напразно.
— Няма… — Оказа се неочаквано трудно да го изрече сега, когато заплахите му още висяха във въздуха. — Няма да предам чичо си.
— Тогава нека просто седнем и си поговорим — предложи той. — Да пийнем вино, да разменим няколко думи. Да установим къде според вас минават границите на предателството. Да ги посетим заедно и да хвърлим поглед към забранената територия.
— Мислите си, че можете да ме измамите — каза тя.
— А вие си мислите, че не мога — отвърна той. — Защо не проверим кой от двама ни е прав?
Че мълчеше и го гледаше с подозрение, а той се усмихна. Усмивката му беше толкова искрена и открита, че я свари неподготвена.
— Опитахме се да убием чичо ви. Вас преследвахме из целите Равнини. Опитахме се да ви заловим в Хелерон. И ви заловихме. Заробихме ви. Вас едва не ви изнасилиха. Заплашваме ви. С толкова неща в сметката ви някои хора определено биха се настроили срещу нас.
Че се засмя неволно, толкова неочаквана беше тази проява на хумор.
— Може би тази вечер е добре да говоря аз, а вие да слушате, пък утре или вдругиден може би и вие ще решите да поговорите с мен — предположи той.
— Аз… не мисля, че някога, когато и да било…
— Недейте… — Гласът му я спря, защото в кратката дума имаше тонове предупреждение. — Не казвайте нищо, което не ще можете да върнете назад. Смятате, че сте специална, нали?
— Аз… Явно не съм толкова специална, че мутрите ви да не ме убият като всеки друг само за да дадат поредния нагледен урок на останалите.
Пак онази усмивка. Толкова искрена и иронично шеговита, но предизвикана от неща, които биха ужасили всеки нормален човек.
— Но вас нищо не ви заплашва, госпожице Трудан. Вече съм се погрижил да оцелеете след това изпитание. Беше просто теоретичен урок. — Той се наведе напред през писалището. — Но ако упорствате прекомерно, следващия път може и да наблегнем на практическото приложение. Мислите ме за лош човек, нали?
— По този въпрос няма две мнения.
Той се облегна назад и наля вино в две чаши.
— Като цяло бих казал, че не съм нито по-добър, нито по-лош от всеки друг. С изключение на една важна добродетел, в която превъзхождам повечето. Знаете ли коя е тази добродетел? Може би не, защото наблюденията ми показват, че в Равнините тази добродетел се среща рядко. Става въпрос за лоялността. Аз съм готов да направя всичко, което Империята поиска от мен, госпожице Трудан, готов съм да направя всичко за добруването на Империята. Готов съм да разрушавам градове, да съсипвам живота на хора, готов съм да прекося най-страшната пустиня, готов съм да… убивам деца. — Че долови краткото колебание и си го отбеляза наум за по-нататъшна употреба. — Бих направил всичко това и за мен то не би било порок, а добродетел, добродетелта на лоялния човек, защото Империята е над всичко, дори над собствените ми желания и копнежи. Разбирате ли как се съотнася това към нашия малък разговор?
Тя поклати бавно глава.
— Сметнах за най-полезно да ви предложа вино — тук той и подаде една от чашите, — да се държа любезно с вас и да проведем някой и друг разговор в тази палатка, но всичко това го правя в името на Империята. Но ако преценя, че за Империята е по-полезно да ви подложа на разпит или да ви дам за лично ползване на Брутан, ще направя и това, без да се замисля. Нищо лично, госпожице Трудан. Сега разбирате ли?
— Май да. — Тя отпи предпазливо от виното. Вкусът му беше сух, стипчив и непознат за нея.
— В такъв случай тази вечер ще говоря предимно аз с надеждата да ви улесня, когато дойде ред да говорите вие — поде той. — Ще ви разкажа за моя народ и за моята Империя с надеждата да разберете защо правим онова, което правим.
В този момент из палатката се разнесе вълшебен аромат, изпреварвайки войника, който се появи на прага й с поднос в ръце. На подноса имаше сушени плодове, ядки, нещо, което приличаше на мед, както и шест горещи пържоли, които най-вероятно бяха от конско месо. Без да се замисля, Че пристъпи към масата, преди още войникът да е сервирал.
— Заповядайте — покани я Талрик, когато войникът излезе. Че веднага застана нащрек, но капитанът само вдигна рамене. — Или пък не? Но въздържанието няма да ви донесе нищо. Една морална победа от толкова нищожно естество би била изпразнена от съдържание, не мислите ли?
С което тя трябваше да се съгласи. Трябваше да се съгласи, защото от два дни ядеше огризки и защото не можеше да откъсне очи от подноса. Разкъсвана между колебанията и глада, тя седна на масата, взе една пържола и отхапа, макар месото да пареше на пръстите й. А после зърна изражението на Талрик — изражение на човек, спечелил първата битка във военна кампания. Намрази го още повече заради това, но не спря да яде.
— Сигурно имате твърде погрешна представа за осородните — подхвана отново той. — Навярно ни мислите за диваци, ако изобщо се замисляте за нас.
Тя кимна енергично, без да спира да дъвче.
— И не сте много далеч от истината — призна той, което я накара да вдигне изненадано вежди. — Империята е млада. Три поколения, трима императори.
Тя го изгледа свъсено.
— Не, не, не живеем по сто години. Нищо подобно. Негово величество почитаемият Алдван Втори няма още трийсет. Дядо му бил племенен вожд в обширна степ, пълна с враждуващи помежду си племена и кланове, но както разказва легендата, имал една мечта. Воювал срещу другите племена и ги подчинил. Събрал всички осородни под своето знаме. Цял един живот, посветен на ожесточени битки и още по-ожесточена дипломация. Синът му, Алдван Първи, изградил Империята — приобщавал град след град, разширявал границите. И от всеки завоюван народ осородните научавали по нещо. Заточвали меча си, докато станал остър като бръснач. Сегашният ни император, Алдван Втори, беше само на шестнайсет, когато се възкачи на престола, и оттогава нито за миг не е спрял да преследва мечтата на баща си и дядо си. Сражавали сме се срещу народи, за които в Равнините не са чували. Защитавали сме се срещу врагове, които бяха по-силни от нас или по-мъдри от нас, или притежаваха знания далеч по-извисени от нашите. Преодоляхме вътрешните борби и постигнахме онова, което друг народ не е постигал. По територия Империята се приближава до Равнините, но населението й марширува под едно знаме и в един ритъм. Империята символизира прогреса, госпожице Трудан. Империята е бъдещето. Вижте хората от моя народ. Краката им още са във варварското минало. Дисциплината, контролът, цивилизацията трябва да им бъдат налагани силом! Но те постигнаха толкова много за толкова кратко време. Аз се гордея с народа си, госпожице Трудан. Гордея се с постиженията му.
— Но защо налагате режима си на други народи? — попита сърдито тя.
— Защото растежът е най-сигурното средство срещу застоя — отвърна той, сякаш това се разбираше от само себе си. — И защото онези, които не са в рамките на Империята, са заплаха за нея. Колко време ще мине преди Федерацията да тръгне срещу нас или преди някой мравкороден генерал да обедини Равнините, както ние обединихме племената? Колко време ще мине преди някой друг племенен вожд със същата мечта да реши да вдигне оръжие срещу нас? Ако ние сключим мир със света, рано или късно светът ще ни обяви война. Вижте Равнините, госпожице Трудан — дузина градове-държави, разкъсвани от постоянни раздори. Ако утре нападнем Тарк, знаете ли какво ще направят другите мравешки градове? Ще ни аплодират. Това е фаталната слабост на Равнините, госпожице Трудан, и затова ние ще ги присъединим към Империята. Ще ги обединим под знамето в черно и златно. Помислете си какво бихме могли да постигнем тогава.
— Не мога да измисля нищо друго, освен че ще превърнете моя народ и всички жители на Равнините в роби на вашата Империя.
— В Империята има много бръмбарородни, госпожице Трудан. И те живеят добре. Императорът им е поверил голяма част от икономиката на страната. Империята има нужда от роби, които да вършат робската работа, но ние няма да заробим Равнините. Хората от Равнините просто ще открият, че съвместните ни усилия са в техен интерес.
— Кажете ми, капитане, какво е Рекеф?
Въпросът определено го свари неподготвен, но само след миг той отново се усмихваше — като учител, който е открил, че ученичката му не е съвсем глупава.
— Интересно ми е откъде сте чули таза дума?
— От Брутан и не само.
— Рекеф, госпожице Трудан, е тайно общество.
Че се изсмя.
— Как може да е тайно, щом всички знаят, че вие работите за него?
— Ами точно това е идеята. — В усмивката му се промъкна известно смущение. — Така де, какъв е смисълът да си част от страховито тайно общество, което внушава боязън в сърцата на хората, ако никой не знае, че работиш за него? Всъщност, ако бях от вътрешните служби на Рекеф, това щеше да е известно на малцина, и то едва след като ги арестуват и подложат на разпит за извършените от тях престъпления. — В усмивката му се появи самоирония. — Честно казано, дори мен ме е страх от тях. Аз обаче съм от външните служби на Рекеф. Работата ми е да се занимавам с хора като вас, госпожице. — Замълча и се вгледа в лицето й. — Следите ли мисълта ми? Разбирате ли за какво ви говоря?
— Дадохте ми доста материал за размисъл.
— И?
— Спомням си… когато бях в Хелерон със Салма — Салма е човекът водно конче, макар да съм сигурна, че знаете това, — та когато бяхме там, отидохме в една фабрика и той остана неприятно изненадан, защото мислел, че бръмбарородните не държат роби. Аз му казах да не става смешен, защото работниците не са роби, а работят срещу надница. Че са там по своя собствена воля. Но не успях да го убедя. Каквото и да говорех, за него те не бяха свободни хора. И най-вероятно е бил прав.
Усмивката на Талрик още беше на лицето му, но помръкна.
— Поздравявам ви за деликатния аргумент, госпожице Трудан.
Тя остави чашата си на масата и го погледна в очите.
— Какво ще правите с мен?
Талрик сведе поглед към свитъка пред себе си и отметна няколко неща. Писалката му беше с хитинов писец и издаваше стържещ звук по хартията. Отначало Че реши, че просто се опитва да я изнерви, но после си даде сметка, че капитанът наистина размишлява върху въпроса й.
— Ще ви повикам за още един разговор… когато пристигнем в Аста може би. Ще ви дам още един шанс да споделите информация с мен, преди занаятчиите ни да се хванат на работа или вашият приятел, водното конче, да пострада. Дотогава… да се надяваме, че ужасната репутация на Рекеф ще държи Брутан далеч от вас.
— И няма да?… — Не искаше да задава този въпрос. Знаеше, че така ще изглежда слаба. — Няма да?… — Той вдигна очи към нея с безизразна физиономия.
— Стража! — извика внезапно Талрик, а после се обърна към нея с по-мек тон: — Не, госпожице Трудан. Не виждам на каква цел би послужило това. Засега поне.
Беше толкова самодоволен под любезната си фасада. Беше толкова уверен в контрола си над ситуацията, че когато войниците влязоха, тя направи нещо крайно неразумно и го направи с пълно съзнание за последствията.
— Чии деца сте убили? — попита.
Писецът на писалката се счупи и изхвърча в другия край на палатката. За миг Талрик застина, а Че видя как дълбоката сянка на гнева прекосява лицето му, както и нещо друго, някакво чувство, което чертите му не бяха пригодни да изразят. Войниците чакаха. Стори й се, че дори те са затаили дъх.
Накрая Талрик отпуши гнева си в дълга въздишка.
— Върнете я в заграждението — нареди той, без да поглежда към хората си. Сянката на онова, другото чувство още тъмнееше върху лицето му.


20.

Стенуолд навлезе бавно в светлия кръг около огъня, така че Тиниса да го види. Тото още клечеше под автовозилото, а молецоидът спеше или поне очите му бяха затворени. Стенуолд седна, не срещу нея, не до нея, а под ъгъл, на ничия земя. Тя го гледаше мълчаливо.
— Мисля, че е време да ти кажа някои неща — започна той. — За самата теб.
— Явно не знаеш нищо за мен — отвърна студено тя, — иначе щеше да си наясно, че ще ви проследя — теб и… и него, — когато отидохте да говорите снощи.
Светът сякаш повехна наоколо като подранила есен.
— Проследила си ни?
— Да.
— И си чула?
— Всичко.
— Не исках да стане така, Тиниса.
— Не знам дали изобщо си знаел какво искаш — процеди грубо тя. — Защо, Стенуолд? Защо не си ми казал? Защо трябваше да науча по този начин? Защо не преди десет години? Преди пет? Преди две поне?
Стенуолд се почувства ужасно стар.
— Не ти казах, защото още не бях казал на Тисамон.
— Но ти… — Лицето й се изкриви в болезнена гримаса. — Значи би предпочел да… А аз…
Той вдигна ръка и за негова изненада Тиниса го остави да говори.
— Ако ти бях казал, когато беше на дванайсет или на петнайсет години, че баща ти е богомолкороден наемен убиец, който продава уменията си в Хелерон, какво щеше да направиш? Щеше да поискаш да се срещнеш с него, ако не за друго, то за да видиш мъжа, който е изоставил майка ти. Аз щях да ти забраня, но понеже те познавам, знам, че така или иначе щеше да го направиш. И ако се беше изправила пред него — образ и подобие на майка си, — той щеше да те убие. Повярвай ми, не преувеличавам. — Стенуолд потри челото си. — Затова реших да не ти казвам нищо. Въпреки това, ако ме беше попитала, може би щях да променя решението си. Но ти така и не попита. Никога не попита кои са родителите ти.
Чувстваше се дълбоко наранена и предадена и лицето й отразяваше тези чувства като огледало.
— Нямаше нужда да питам кои са. Мислех… — Гласът започваше да й изневерява. — Мислех, че ти…
— Не — побърза да я прекъсне той, — не може да си си мислела това. — Разбира се, точно такава мълва плъзна, когато Стенуолд се върна в Колегиум с дете на ръце — че Тиниса е плод на негова забежка. Малък скандал, който скоро утихна. Кожата на детето беше твърде светла, а и само след няколко години стана ясно, че във вените й не би могла да тече кръвта на тежките, лишени от грация бръмбарородни. Това умножи въпросите, но скоро и те стихнаха, изместени от по-пресни скандали. Колкото до този конкретен слух, Стенуолд смяташе, че поне той отдавна почива в гроба си. Но ето че беше изникнал отново, възкресен не от друг, а от самата Тиниса.
— И какво трябваше да си мисля? — настоя тя. — Ти ме отгледа. Ти се грижеше за мен. — Сълзи на болка и объркване се стичаха по бузите й и улавяха отблясъци от огъня. — Ти си моят баща. До снощи те смятах за такъв. Никога не съм си помисляла, че… — Хлип затъкна гърлото й. — А и да съм си помисляла, бързах да прогоня въпросите. А сега ти… Аз просто…
— Направих за теб всичко по силите си — изрече тъжно той. — Отгледах те като свое дете, както бях обещал на Атриса. Дадох ти добър старт в живота, осигурих ти образование. Дори ти намерих сестра, за да не ти е скучно. Направих всичко, само истината не ти казах.
Тя мълча дълго, безкрайно сякаш, вперила невиждащи очи в огъня. Стенуолд се чувстваше като човек, който ходи по опънато над пропаст въже, с Тисамон в единия край и Тиниса в другия. „Не съм създаден за такива акробатики.“
— Разкажи ми за нея — помоли накрая Тиниса. — Как е станало? Как са се объркали толкова нещата, че да се родя аз?
— Моля те…
— Кажи ми.
Той се размърда неспокойно.
— Всъщност, историята сигурно ще ти прозвучи познато. Запознахме се в Колегиум, в Академията. Знам, че навярно ти се струва абсурдно точно той — Стенуолд кимна по посока на самотната фигура до другия огън — да е бил студент, но така или иначе Тисамон се появи в Колегиум по следите на нещо, което не е могъл да открие у дома. Бяхме най-странната групичка, която можеш да си представиш. Дуелирахме се във Форума на умелите. Всички те бяха страхотни дуелисти за разлика от мен, но въпреки това ме мъкнеха навсякъде със себе си. — От спомена го заболя повече, отколкото можеше да се очаква. Сладката невинност на онези дни заседна в гърлото му.
— Каква беше тя? — Безумен въпрос от устата на девойка, която беше огледален образ на Атриса. Стенуолд потръпна. Имаше чувството, че губи връзка с реалността.
— Пристигнала с лодка в Колегиум и слязла на брега само с дрехите на гърба си. Всички я харесаха от пръв поглед и изобщо не разбраха какво им се е стоварило на главата. Атриса получаваше всичко, което поискаше. Мисля, че беше от един от големите паешки домове, Аристоите. Но величието на нейния дом било отминало, направили били поредица от грешни стъпки в танца и преживявали тежък период. Атриса не говореше много за това и никога не погледна назад. В края на краищата беше паякородна. Владееше всичките трикове на расата си, беше майстор на интригата, но… беше сърцата, държеше на приятелите си и май всички бяхме влюбени в нея, кой повече, кой по-малко. Твоята майка.
Слънцето грееше толкова по-ярко тогава, в спомените му. Не помнеше да е имало облачни дни. Разгорещени дискусии в аудиториите, дуели във Форума, чиракуване при майстори в занаята. По онова време Стенуолд беше млад, светът беше пред него и грижи нямаше никакви.
— Колкото до Тисамон, той дойде от Фелиал, а там живеят най-големите фанатици. Мразеше расата й. Мразеше и нея в началото. Дори по онова време беше най-добрият дуелист в Колегиум, но Атриса не му отстъпваше с много. Непрекъснато се дуелираха във Форума. И как иначе, щом нямаха други достойни противници, освен самите себе си. Тя му даваше нещо, което друг не можеше да му даде, и той се влюби в нея, нищо че се караха постоянно. Богомолкородни! Обичат и мразят с цялото си сърце. В началото той мразеше себе си, защото вярваше, че предава собствената си раса. Никак не му беше лесно. Но майка ти не се отказа и накрая преодоля защитите му. — Стенуолд се пресегна за раницата си и я отвори. — Искам да ти покажа нещо и мисля, че сега е моментът. То те чака отдавна. Носил съм го къде ли не. Когато тръгнах към Хелерон, си помислих… е, винаги има шанс. — Извади плоска кожена папка от раницата и я отвори. Вътре имаше квадратно платно със страна трийсетина сантиметра. Стенуолд прегъна грижливо кориците на папката, така че Тиниса да го види добре.
Преди две десетилетия модата в груповите портрети диктуваше хората да бъдат рисувани в естествени пози и в любимо обкръжение. Така петимата на платното бяха нарисувани в таверна, обърнали глави към зрителя, сякаш той току-що е прекъснал оживен разговор на чаша вино. Тук-там боята се беше напукала и протрила, но детайлите все още се различаваха ясно. Тиниса зяпна.
Вляво от центъра седеше млад бръмбар, който спокойно можеше да е син на Стенуолд, само дето Стенуолд нямаше син. Тиниса местеше поглед между набития, натежаващ в кръста усмихнат младеж от картината и мрачното лице, върху което огънят рисуваше сенки в момента, опитвайки се да хвърли мост над пропастта, която времето беше отворило.
Зад неговия стол стоеше Тисамон — в това съмнение нямаше. Художникът го беше уловил съвършено чак до враждебното излъчване на острите черти и стаената заплаха. На дясната му ръка, скрита наполовина от стола на Стенуолд, се виждаше металната ръкавица със сгъваемото острие, която той носеше и до днес. Най-вляво мухороден с гола глава и ръбато лице се беше отпуснал небрежно на стола си и държеше купа с вино в едната си ръка, силно наклонена, сякаш всеки миг щеше да се разлее. Срещу него, почти с гръб към наблюдателя, седеше мравкороден мъж със сериозно, дори мрачно лице, а брънките на плетената му ризница бяха изобразени до най-малките детайли.
В центъра на картината една девойка седеше върху масата и си клатеше краката, девойка, чието лице Тиниса беше виждала в огледалото всеки ден, от времето на детската му миловидност до женствената му хубост сега. Уловено от художника, лицето пресъздаваше самата нея сред непознати мъже в непозната таверна.
Картината беше надписана с дребни, заострени букви — „Неро“.
— Тисамон… и аз, разбира се — посочи Стенуолд, макар да се виждаше с просто око, че по отношение на самия него приликата далеч не е очевидна. — А това е Неро, този с виното. Използва огледала, за да добави собствения си образ в картината. Още е жив, занимава се с риболов на юг — около Меро, Егел, Селдис. Мравкоидът е Мариус. Той… загина. А това, разбира се, е Атриса. Най-красивата жена, която съм виждал. — Откри, че е вдигнал поглед от портрета към живото момиче. — Мислех, че бащината ти кръв ще се прояви, но ти растеше и заприличваше все повече на нея. Получила си най-големия дар, който една майка може да даде на дъщеря си.
— Има и по-голям. Да са заедно — промълви тъжно Тиниса. — Кажи ми и останалото, Стенуолд. Трябва да знам.
— Ами, всеки пое по пътя си. Мариус се върна в Сарн и постъпи в армията. Аз останах в Колегиум. Майка ти и баща ти си изкарваха прехраната като дуелисти в района на Меро. Бях сред първите, които разбраха, че нещо страшно надига глава източно от Равнините. Продължих да ровя и следите ме отведоха до Империята. Потърсих приятелите си и те дойдоха, дори Мариус напусна заради мен любимия си град. Поговорихме и решихме, че трябва да направим нещо, да се противопоставим на осоидите. Добрахме се до техни документи и разбрахме, че за тях Равнините са поредната точка върху картата, поредното място, което да завладеят. Чувала си за Мина. Градът изглеждаше логичната следваща жертва, затова решихме да се прегрупираме там и да видим дали няма начин осите да бъдат спрени пред портите му. Неро се отказа — мухородните винаги усещат кога е дошъл моментът да се изнижат. Останалите… Атриса не дойде на уговорената среща. След това разбрахме, че сме предадени. Че цялата защита на Мина е предадена. Предателят можеше да е само един от нас, а Атриса я нямаше… Това прекърши Тисамон. Защото я беше обичал въпреки ненавистта си към нейния народ.
Стенуолд млъкна, неспособен да продължи. Още чуваше писъците на умиращия град. Помнеше гражданите на Мина по улиците, помнеше осородните войници, които се стрелкаха в нисък полет, помнеше как разбиха портите — никога нямаше да забрави горчивия вкус на провала и предателството. Помнеше отчаяната битка на летището. Войниците на Мариус отстъпват, вдигнали щитове над главите си. Мариус им вика да побързат. Мариус, умиращ в ортоптера. Скръбта, яростта и загубата, които превзеха окончателно света на Тисамон.
— Мариус умря, докато бягахме от Мина; същото щеше да застигне и Тисамон, ако не го бях спрял.
— Но тя не ви е предала?
— И до днес не знам кой го е направил. Знам само — и го научих впоследствие, — че не е бил никой от приятелите ми — отговори Стенуолд. — Но тогава беше твърде късно. Твърде късно за Мариус. Твърде късно за Атриса. Твърде късно за всички нас. — Краят на неговите златни дни. Сгъстяването на сенките. Тисамон беше прав за едно — Стенуолд се беше превърнал в онова, което на младини презираше до дъното на сърцето си. Продължил беше задочната си борба с Империята, използвал бе студентите си като пионки и някои от тях бяха пострадали, други загинаха.
— И какво да правя аз сега? — попита го Тиниса. — С него? След всичко, което научих? Помогни ми, защото имам чувството, че светът ми се разпада.
Той й протегна ръка и Тиниса я пое с благодарност.
— Моля те — промълви тя, — аз какво съм? Мислех, че съм твоя, а сега се оказва, че съм просто някаква… грешка? Някаква непредвидена и злощастна случайност?
— Не! — твърдо каза Стенуолд. — Тиниса, чуй ме. И за миг не си помисляй, че си нежелана. На смъртния си одър Атриса ми каза… Каза ми за последната си нощ с Тисамон преди да се разделим. Преди Мина. Вземала предпазни мерки като всяка жена в нейното положение, но през онази нощ… внезапно я обзело усещането, че тази нощ може да им е последна. И решила да рискува. Обичала го и искала да му роди дете.
Когато Тиниса се сгуши в прегръдките му, той я погали по главата и се запита дали чувствата му биха били различни, ако тя наистина беше негова дъщеря.
— И сега какво? — прошепна момичето.
— Той няма да дойде при теб — каза й Стенуолд, — защото не знае как да го направи. Но ти можеш да идеш при него, когато се почувстваш готова. — И в отговор на едва доловимия й шепот се поправи: — Да, ако. Ако се почувстваш готова.
Очаквал бе да му олекне в мига на откровение, а вместо това смазващата тежест на отговорностите му натежа още повече и той разбра, че никога няма да се отърве от нея.


Мястото му винаги беше далеч от огъня. Молецородните се раждаха и раснеха на студени места и светлината на пламъците не му беше нужна. Очите на Ахеос, празните бели очи на неговата раса, не признаваха нито нощ, нито мрак.
Другите още спореха — дебелият бръмбар и неговото паешко момиче. Дори не беше направил опит да проследи разговора им. Още в началото стана ясно, че врявата е за някакъв досаден семеен проблем, възникнал между тях и богомолкоида, следователно не заслужаваше вниманието му. Другият, омразният машинкаджиец, или спеше, или се кланяше на смрадливото, пъшкащо чудовище, в което Ахеос беше принуден да се вози. При тази мисъл го полазиха тръпки. От друсането на чудовището му ставаше лошо, а при вида на движещите се чаркове го свиваше стомахът.
Когато му се доспа толкова, че спря да чува досадното крякане на спътниците си, Ахеос извади костите от кесийката и клекна, за да ги хвърли, както повеляваше традицията. Макар че имаше ли значение какво ще покажат, щом съдбата му така или иначе вече не беше в собствените му ръце? Мистерите в Хелерон биха реагирали все едно си е изгубил разсъдъка. Той се отдалечаваше от тях, от онова, което се очакваше от него.
Костите се търкулнаха в рядката трева. Ахеос изкриви лице в гримаса и наведе стръкчетата, за да определи предсказанието, но в подредбата на костите нямаше никакъв смисъл. Вещаеха абсурдно катастрофални неща, далеч отвъд простичкото „да“ или „не“ и дори отвъд „живот“ или „смърт“. Ахеос реши, че неравният терен е променил предсказанието и събра костите за втори опит. Разчисти грижливо земята пред себе си, като изскуба тревата и подравни пръстта. Излишни усилия само за да угоди на стария си навик, но някои навици се превръщаха в принципи, а принципите трябваше да се спазват. Затаи дъх и хвърли отново костите.
Дълго стоя неподвижен, само погледът му се местеше по подредбата. Защото такава подредба не беше виждал никога… е, освен в старите книги. Ако не се беше ровил толкова усърдно в миналото, едва ли щеше да разбере какво му казва светът.
Въпросните стари книги определяха подредбата с една дума и тази дума беше „корупция“. За молецородните думата имаше собствено значение, както и всичко друго. Не ставаше въпрос за подкупите и алчността на бръмбарородните. Означаваше по-скоро „развала“, и то не каква да е, а развалата на душата, най-лошата от древните тъмни магии.
Отърси се. Не беше добър гадател, нито велик магьосник. Кой беше той, че да прави такива страшни предсказания. „Объркал съм нещо. Или разчитам грешно знаците, или костите не съм хвърлил правилно.“ Посегна да ги събере за трети опит, но дръпна с тих вик ръката си. Костите пареха. Почерняваха и се топяха пред очите му. Лъхна го миризма на леш и Ахеос най-после разбра какво се опитват да му кажат.
Едва не падна в огъня от бързане. Стенуолд Трудан спеше, но това нямаше значение сега. Ахеос го разтърси за рамото и Стенуолд посегна слепешката към меча си, като мърмореше сънено:
— Какво… Какво има? Какво? Нападат ли ни?
— Трябва да говоря с теб, веднага — изсъска Ахеос.
— Какво? — Стенуолд млъкна, после го погледна сърдито. — Знам, че за вашия народ това е без значение, но сега е нощ бе, човек. — Изглеждаше измъчен и с десетина години по-стар.
Ахеос погледна към другите — повечето се бяха разшавали, събудени от врявата. Тисамон, който стоеше на пост, го наблюдаваше подозрително с оголено острие.
— Трябва да говоря с теб. Ела — настоя Ахеос.
Стенуолд изпсува и се надигна, увит в одеялото и с меч в ръка. Изглеждаше досущ като лош актьор в комична роля. Отдалечиха се от огъня колкото гласовете им да не стигат до другите, но не толкова, че да избягат от острия поглед на Тисамон.
— Отивате на изток — каза Ахеос.
Стенуолд потърка очи с ръката, в която държеше меча.
— Ахеос, това едва ли може да мине за новина.
— Знаеш какво се намира на изток от тук.
— Империята е на изток, Ахеос. Аста е на изток. Сзар е на изток, Мина също, по-нататък е Сон, още по-нататък е Капитас и самият император. Точно на мен от всички бръмбароиди ли намери да казваш какво лежи на изток?
— Даракион е на изток. На изток и близо — отбеляза с напрегнат глас Ахеос.
Стенуолд го гледаше недоумяващо.
— За гората ли говориш? Даракионския лес? Защо се вълнуваш толкова? Там не живеят твои хора, нали? Мисля, че дори богомолкородни не живеят там.
— Никой не живее там. Никой нормален човек не минава оттам. Даракионският лес е въплъщение на злото. — Ахеос стисна одеялото на Стенуолд. — Там са извършени ужасни неща. — Въпреки разстоянието усети как Тисамон се напряга.
Стенуолд продължаваше да го гледа с празен поглед, уморен, раздразнителен и затънал в собствените си проблеми.
— Извинявай — каза след малко. — Имам си други грижи и поверията на твоя народ са в края на списъка с приоритетите ми. — Отърси се от ръката на Ахеос и се върна при огъня. Молецоидът го гледаше с оголени зъби.
„Хайде, отлитай! — мислеше си той. — Разпери криле и отлети далеч от този глупак и неговата мисия.“ Но не можеше. Не можеше да скъса веригите, които го държаха тук, и това почти го докара до сълзи.


Всяко автовозило имаше седалка отпред за водача и за още един човек под сянката на малък навес от грубо зебло. Талрик беше привилегированият пътник във водещото возило, но скоро установи, че дори така пътуването е крайно неприятно. Неговите войници и роботърговците седяха по протежение на откритата каросерия, дишаха прахта и Талрик започваше да се пита дали затворените в клетката роби не са в по-изгодна позиция.
Размишляваше върху разговора си с Челядинка Трудан от предната вечер и все повече се убеждаваше, че е изгубил контрол върху него. И не само заради последния въпрос на момичето, колкото и добре прицелен да беше той. Не, беше позволил на гордостта си да вземе връх и беше губил време в хвалебствия на Империята. „Това моето си беше чиста проба перчене пред млада жена!“ И все пак, смяташе, че й е дал достатъчно храна за размисъл. Вече наближаваха Аста. Ако госпожицата продължаваше да упорства, там имаше хора, които бързо щяха да смекчат отношението й.
Би могъл да я даде и на Брутан. Замисли се за вероятната реакция на роботърговеца и установи, че тя не му е по вкуса, но не по причини, които госпожица Трудан би намерила за задоволителни. Като човек, Талрик се дразнеше от навиците на роботърговците най-вече защото вършеха работата си за свое лично удоволствие, а това беше в противоречие с имперската идеология. Ала като слуга на Империята разбираше, че от действията на роботърговците все пак има полза. За повечето роби Брутан и подобните му бяха първият досег с имперската политика, един брутален, но необходим урок. На робите трябваше да бъде втълпено, че нямат права, нито на кого да се жалват. Роб, който казва: „Не може да постъпваш така с мен“, не е никакъв роб.
Нещо изтропа по навеса на кабинката и след миг нечия глава се появи в полезрението на Талрик и предизвика яда на водача до него. Беше мухороден мъж в униформата на разузнавателния корпус.
— Съобщение за вас, капитане — докладва мухоидът.
— Слушам.
— Дали не бихте дошли при мен на покрива, капитане?
Талрик присви очи, но слънцето грееше зад гърба на пратеника и оставяше изражението му в сянка. Капитанът изсумтя с раздразнение, но все пак се измъкна от кабинката и се покатери по скобите, като пърхаше с крилете на Изкуството си, за да пази равновесие. Мухоидът седеше с кръстосани крака на покрива на фургона, на място, където нито водачът, нито седналите отстрани войници и роботърговци можеха да ги чуят.
— Дано да е нещо важно.
— Призован сте, майоре. Трябва да се явите при интенданта в Аста преди залез тази вечер.
— Призован? От кого? — После осъзна чутото. — Майор, значи?
— Да, майоре. Ще ви чакам там. — После мухородният се изстреля във въздуха, крилата му се появиха, лекият бриз го подхвана и той отлетя.
Майор? „Майор“ означаваше Рекеф. Талрик беше капитан от имперската армия, но Рекеф си имаше своя система от чинове. Въпреки жегата и прахта стомахът му се сви на ледена топка. Призовката най-вероятно идваше от вътрешната служба на Рекеф… разследваха ли го? Нищо лошо не беше направил. Не беше преувеличил и на йота, когато разказа на Челядинка Трудан за безкомпромисната си лоялност. Знаеше обаче, че за да смаже в зачатък измяната и злоупотребите в Империята, машината на Рекеф пресяваше през едро сито и в месомелачката й често попадаха невинни хора. Той, разбира се, щеше да се жертва с охота, ако Империята го изискваше. Но предпочиташе да не му се налага.


Че не можеше да се самозалъгва повече — очевидно беше, че наближават населено място. Нацвъканият с хърбави храсти пущинак беше отстъпил пред черен път, който тежките автовозила разораваха с веригите си. Сега Че и Салма имаха време да оглеждат на спокойствие пътниците — тези, с които се разминаваха, и другите, които автовозилата изпреварваха. Гледката не беше окуражителна.
Най-често по пътя минаваха войници. Повечето отряди отиваха на запад, други се връщаха от патрул, влачеха се уморено в прахта, преметнали копия на рамо. По някой пратеник профучаваше на конски гръб, друг път въздушни стражи хвърляха сянка върху клетката на затворниците.
— Къде сме изобщо? — попита на глас Че. Картографите от Равнините рядко бяха насочвали вниманието си отвъд границите на познатите земи. Това беше част от втренчения в собствения пъп мироглед, който сега даваше такова предимство на осоидите.
— В картите на Федерацията тези земи фигурират като „пущинак“ или нещо такова. Без подробности — отвърна Салма. — Но пък картите ни са поне отпреди сто години. Деветимата странстващи герои на монарха отдавна не са потегляли към четирите краища на света да търсят тайната на вечния живот.
— Кой да търси какво? — зяпна невярващо тя. Салма й се ухили. Забелязваше се разлика у него, откакто Че се беше върнала от палатката на Талрик и бе поуспокоила тревогите му. Когато го притисна за причината, Салма неохотно призна, че докато я е нямало, той изровил безценна информация.
— Името й е Скръб в окови — съобщил й бе поверително той.
Тя го зяпна ококорено, а после си спомни пеперудородната танцьорка, която го беше запленила по-рано.
— Що за име е това? — попита с раздразнение Че. Звучеше по-абсурдно и от нейното.
— О, пеперудоидите често променят имената си — обясни Салма. — Но пък е хубаво, не мислиш ли?
И оттогава в него се бе появил живец, нещо ново, което оковите не можеха да удържат. Ето и сега й се хилеше, което я вбеси, защото не знаеше поднася ли я, или говори сериозно.
— Преди три века монархът бил много стар и пратил деветимата най-големи юнаци на Федерацията да проучат непознатите части на света, защото съветниците и магьосниците му били казали, че там се намира тайната на вечния живот. Някои тръгнали на север през великата степ, където живеят племената на скакалецоидите, продължили към далечните страни на огън и лед и древните, изоставени планински царства на охлювочовеците. Други тръгнали на изток, където живеят варварите и където изтерзаната земя е изпъстрена с градове като бижута, или към вековните гори на листните въшкоиди, които растат и гният едновременно. Трети потеглили на запад и прекосили морето до далечни земи, където чудеса се случват всекидневно, а най-обикновените неща се отхвърлят като неприемливи пороци. Други пък — тук усмивката му стана подигравателна — прекосили Бариерния рид и открили земя, където всеки имал собствено мнение по всеки въпрос и цивилизованите удобства на премерения живот били почти напълно непознати. Накрая петима от странстващите герои се върнали с празни ръце, но с толкова интересни истории, че мъдреците на регента имали за какво да спорят десетилетия напред.
Че си даде сметка, че го слуша със зяпнала уста. Взе се в ръце и попита:
— И? А другите? Намерили ли тайната?
Салма се засмя.
— Никой не знае. Така и не се върнали. Но някои хора твърдят и до днес, че последният герой все още броди из далечни земи, вечно жив и вечно млад, решен да изпълни заръката на един монарх, който починал само две години след като изпратил героите на тяхната мисия.
Че се постара да скрие удивлението си.
— Твоите хора са много странни, да знаеш. А тези места, те наистина ли съществуват?
Той вдигна небрежно рамене.
— Има ги на картите, друго не знам. Ами вашите карти?
— О, те са търговски. Търговците ходят навсякъде и продават на кого ли не. На нашите карти търговските маршрути са отбелязани с червено. Ние имаме договори и търговски споразумения. Ние обичаме свитъци с подписи на тях. Но най-вече очакваме хората сами да идват при нас, защото от наша гледна точка Колегиум е центърът на света. Нека ти разкажа за доктор Тордри — каза тя. — Така най-добре ще разбереш отношението на Колегиум към изследователите. — И го направи, без да пести време и подробности, защото другите роби в клетката, заинтригувани от разказа на Салма, я слушаха до един.
Тордри бил занаятчия, живял преди приблизително един век, по времето, когато се появили първите летателни машини. Той и слугата му тръгнали на пътешествие с летало, което Тордри сам бил конструирал, и се отправили на юг, през морето. Машината му била истинско произведение на човешкия гений. Че я беше виждала с очите си, прокарвала беше ръка по обточения й с медни ленти дървен корпус в Колегиумския музей на механиката. Въздушен кораб с часовников механизъм, който Тордри и спътникът му навивали всеки ден с помощта на тежест, която спускали на въже, а после я изтегляли на ръка.
Тордри поел на пътешествието си. Минали пет години и хората съвсем го били забравили, когато той се появил отново. Върнал се с карти и истории за земите отвъд морето, на които никой не повярвал, а и част от тях наистина не били за вярване. Две години се бил скитал като самоназначил се пътуващ посланик на Колегиум, а след това поел по обратния път. Благодарение на недостатъчните си навигационни умения и лошите ветрове се озовал в Паешките земи, където в продължение на година се подвизавал като желан гост на светските соарета, после усетил, че популярността му повяхва, и поел към дома.
Уви, в Колегиум не получил посрещането, полагащо се на един пожънал успехи изследовател. От Великата академия почти не му обърнали внимание, а за обикновените граждани бил нещо средно между лунатик и знаменитост. Историите му за далечните земи се възприемали несериозно, а когато излезли в книга, заглавието й било „Чудните и фантастични приключения на доктор Тордри и неговия слуга“. Колкото до картите му, които нямали връзка с никоя позната земя, те били прибрани на лавиците в библиотеките да събират прах.
— Ето така — завърши Че — се отнасят към изследователите в Равнините. И затова сега Империята е на прага ни и си лъска преспокойно оръжията, а всички ние си говорим на много висок глас, за да надвикаме дрънченето.
— Хелерон хич да не се прави на ощипана мома. В крайна сметка, именно хелеронци продадоха на Империята половината оръжие, което тя използва срещу моя народ във войната — отбеляза Салма и Че изсумтя.
— О, за никого не е тайна, че Хелерон и Империята често си лягат в едно легло — каза горчиво тя и се изненада, когато думите й предизвикаха вълна на съгласие сред другите роби.
Навярно би могло да се зароди нещо като диалог в онзи момент, начало на общуване между тях, ако не бяха заобиколени от неща, които непрестанно им напомняха кои са и какво ги чака. Ето и сега автовозилото им изпреварваше поредната колона умърлушени пленници. Керванът беше на белокожата раса — скорпионородни, както Че бе чула да ги наричат. Водеха вързани едно за друго мулета и два също толкова големи скорпиона, натоварени с багаж, но основната им стока влачеше крака в края на колоната от товарни животни. Бяха вързани, изпити, недохранени, покрити с прах, дрехите им приличаха на дрипи и не можеха да скрият белезите от бич. Че се опита да реши дали са бегълци, престъпници или честни хора, но скоро разбра, че в крайна сметка са просто роби.


21.

Две лампи с намален пламък осветяваха кабинета на интенданта, а колкото до самия интендант, той благоразумно се беше изнесъл. Едва беше започнало да се смрачава, когато Талрик влезе, но те вече бяха там и го чакаха. Четирима, всичките от Рекеф, макар той да познаваше само единия.
— Полковник Латвок — поздрави той и козирува, което не му се беше случвало от доста време. Застаряващият осороден, облечен в семпли цивилни дрехи, му даде знак да седне.
— Майор Талрик — поде той с безизразно лице, — това е младши лейтенант Одиса. — Показалецът му помръдна към паякородна жена, облегнала се на чувал с фурми, който скоро можеше и да се изпразни, както го беше нападнала. — И лейтенант Те Беро — мухородният, който му беше донесъл призовката. Рекеф и особено външната му служба често набираха хора от други раси. Перспективите им за повишение обаче бяха ограничени.
Четвъртият беше осоид, мъж с тънко лице и търпеливо изражение, който го наблюдаваше внимателно. Фактът, че четвъртият мъж остана неназован и непредставен, не убягна на Талрик.
— Изглеждате нервен, майоре — установи Латвок.
— Ни най-малко, полковник — отвърна той и седна. Сърцето му току прескачаше и въпреки старанието си Талрик беше наясно, че привидното му спокойствие не заблуждава никого.
— Много добре. Съобразно нашата харта обявявам присъстващите в тази стая за представителство на Рекеф в Аста, както и че взетите тук решения са обвързващи за Империята и са в името на императора. — А после, загърбил внезапно официалностите, старият осороден се усмихна. — Имаме проблем, майоре, и вие можете да ни помогнете.
— Разбира се, полковник. — „И проблемът съм аз, нали?“ Виждал беше какво става, когато Рекеф забие жилото си в някого. Нямаше милост или любезности. Самият той беше прилагал строгите закони на тайното общество, лично познаваше офицери, които бяха изпаднали в немилост. Рекеф следеше Империята и армията, следеше и себе си.
„Но аз не съм направил нищо!“ Ала знаеше, че това е без значение.
— Познавате полковник Ултер, нали? — Явно Латвок беше решил да кара по същество.
— Полковник Ултер? Познавах един майор Ултер, но не съм го виждал от години.
— Същият е. Познавали сте го добре, нали така?
— Той ми беше командир. В редовната армия. — Първото повишение на Талрик — в Мина, след като превзеха града и малко преди от Рекеф да решат, че ще служи най-добре на Империята под тяхното крило. — Както казах, не съм го виждал от години, но иначе, да, познавах го добре. Чух, че станал губернатор на Мина.
— Така е. И все още е губернатор. — Латвок погледна към Одиса и паякородната пое разпита.
— Бихте ли казали, че уважавате Ултер, майоре? — попита тя.
— Да, уважавах го.
— А харесвахте ли го? — Талрик усети как Изкуството й пуска пипалата си в ума му и търси слаби места.
— Уважавах го. Като офицер. Оттогава минаха години и…
— Това вече го разбрахме, майоре. Когато ви прехвърлиха в Рекеф, съобщихте ли за свои притеснения относно Ултер?
— Нямах притеснения. — Усещаше как по челото му избива пот. Явно Ултер се беше издънил. Въпросът беше дали някой не е решил, че благоволението на Рекеф към Талрик е на привършване и може да използва старото му познанство с Ултер, за да ускори процеса.
— Скоро ще има война с градовете в Равнините — каза бавно Латвок. — Което не е новина за вас, сигурен съм. И вие правите всичко по силите си да улесните бъдещото настъпление и победата на имперските войски.
— Да, полковник.
— До Рекеф стигна информацията, че други не са толкова отдадени на дълга си — обясни Латвок.
Од