Българска търсачка и начална страница

Доналд Глът
Империята отвръща на удара
 

— Това не е вярно — спокойно отговори Вейдър. — Аз съм баща ти!
Люк бе зашеметен. Той втренчи невярващ поглед в черната фигура и отстъпи назад. Двамата воини се гледаха очи в очи. Баща и син.
— Не. Не може да бъде. Не е вярно… — Люк отказваше да повярва на ушите си. — Това е невъзможно.
— Погледни в душата си. — Вейдър приличаше на зло копие на Йода. — И ще разбереш, че е вярно.
Вейдър изключи меча. Твърдо и подканващо протегна ръка.
Думите на Черния лорд смазаха Люк, той не беше на себе си.
— Не! Не! — викаше той.



1

— Ей това се казва студ! — Гласът на Люк Скайуокър разцепи тишината, която го съпътстваше, откакто бе напуснал новата база на Бунтовната коалиция. Той яздеше женски тонтон — единствената друга живинка на планетата. Чувстваше се така изморен и самотен, че се стресна от собствения си глас.
Членовете на Бунтовната коалиция поред обхождаха бялата пустош, за да опознават новия си дом. Тъй като данните бяха, че на студената планета не съществуват разумни форми на живот, те се прибираха в базата със смесени чувства: на успокоение и на самота. По време на своите експедиции Люк бе виждал само голи бели равнини и обагрени в синьо планински вериги, чезнещи в мъглите на далечния хоризонт.
Люк се усмихна. Сива кърпа, подобно маска, го предпазваше от мразовития вятър на Хот, а изпъкнали очила — очите му. Той се взря в ледената пустиня и нахлупи ниско кожената си шапка. Устните му трепнаха, когато понечи да си представи официалните изследователи на Империята. Галактиката е осеяна с колонии, но те не се интересуват много от враждата между Империята и Бунтовната коалиция. Заселникът, който би проявил претенции към Хот, трябва да е луд. Тази планета не може да бъде полезна на никого, освен на нас.
Бунтовниците бяха поставили постове из ледения свят преди малко повече от месец. В тукашната база добре познаваха Люк и макар да беше само двадесет и три годишен, всички го наричаха «командир». Чувстваше се малко неловко от това звание, но така или иначе имаше пълномощията да командва изпитани бойци. Люк беше преживял много и доста се бе променил. Дори не можеше да повярва, че само преди три години е бил едно простодушно фермерско момче на родния Татуин.
Младият военачалник пришпори тонтона.
— Давай, мила! — насърчи я той.
Дебела сива козина предпазваше тялото на снежния гущер от снега.
Животното се понесе на мускулести задни крака, а тридактиловите му стъпала с дълги извити нокти риеха снега нагоре като лопати. Рогатата му глава наподобяваше глава на лама. Тя се извиваше ту наляво, ту надясно, за да се пребори с вятъра, който връхлиташе рунтавата муцуна.
На Люк се щеше да е приключил мисията си. Чувстваше, че въпреки дебелите подплатени дрехи, започва да замръзва, но знаеше, че е тук по свой избор — сам бе пожелал да язди през ледените полета, за да търси други форми на живот. Той потрепери при вида на дългата сянка, която хвърляше върху снега.
Задуха по-силно — установи Люк. — От студения вятър температурата в равнините става нетърпима през нощта. Изкушаваше се да се прибере по-рано, но знаеше колко важно е да разбере със сигурност, че бунтовниците са сами на Хот.
Тонтонът рязко свърна вдясно и Люк едва не загуби равновесие. Той все още се учеше да язди тези своенравни същества.
— Не искам да те обиждам, миличко — рече Люк, — но щях да се чувствам далеч по-удобно в пилотската кабина на стария си изпитан спидер.
И все пак, въпреки недостатъците си, тонтонът беше най-ефикасното превозно средство на Хот.
Когато животното изкачи и следващия леден хълм. Люк го спря. Свали тъмните си очила и примижа, за да свикне с ослепителния блясък на снега. Вниманието му внезапно беше привлечено от появата на нещо в небето, което точеше подире си струйка дим и скоро се гмурна в мъгливия хоризонт. Люк светкавично откачи електронния бинокъл от колана с инструменти. Полази го тръпка на лошо предчувствие, която не отстъпваше по мразовитост на вледеняващия въздух. Това нещо можеше да е плод на човешки ум, та дори да е изстреляно от Империята. Младият командир се взираше напрегнато в летящия обект. Той проследи огнения му път и видя как се разби в земята, погълнато от светлината на собствената си експлозия. Тонтонът потрепери от екота на взрива, изръмжа уплашено и неспокойно зари с нозе в снега. Люк го потупа по главата и се опита да го успокои. Той с мъка чуваше гласа си сред бушуващия вятър.
— Спокойно, момичето ми, нищо и никакъв метеорит. Спокойно!
Животното утихна. Люк поднесе комуникатора към устата си:
— «Ехо-3» вика «Ехо-7». Хан, стари друже, чуваш ли ме?
Слушалката изпука. После сред смущенията се чу:
— Ти ли си, приятел? Как е? — Долетелият глас бе някак по-рязък от гласа на Люк. И личеше, че е на по-патил човек.
Официално Хан не членуваше в Коалицията. Люк с умиление си припомни своята първа среща с космическия контрабандист — беше в претъпканата от чуждоземци кръчма край космодрума на Татуин. Сега той принадлежеше към малцината приятели на Скайуокър.
— Приключих обиколката. Не съм регистрирал данни за живот — притискаше предавателя към устните си Люк.
— На това ледено паве няма живи създания дори за едно космическо корито — мъчеше се Хан да надвика свирещия вятър. — Поставих си маркировката, тръгвам обратно към базата.
— Доскоро! — сбогува се Люк, без да сваля очи от лъкатушната струйка дим над черното петно в далечината. — Току-що отсреща падна метеорит. Отивам да го огледам, но няма да се бавя.
Люк изключи комуникатора. Поведението на тонтона привлече вниманието му. Гущероподобното животно неспокойно пристъпяше от крак на крак. Дълбоко из гърлото му се изтръгна тревожен рев.
— Кротко, малката ми! — каза Люк и погали тонтона по главата. — Какво има? Да не си подушила нещо? Няма нищо страшно.
За първи път, откакто бе излязъл от тайната база на Коалицията, у Люк се прокрадна безпокойство. Ако изобщо знаеше нещо за снежните гущери, то беше, че са с изострени сетива. Тонтонът несъмнено се опитваше да го предупреди, че наблизо дебне опасност. Без да се мае. Люк откачи от колана миниатюрен индикатор и го настрои. Приборът беше чувствителен дори и към най-незначителния признак на живот — регистрираше телесна температура и вътрешни органи. Люк едва бе започнал да разглежда данните, когато разбра, че няма нито смисъл, нито време да продължава. Някаква сянка, извисена на метър-два, премина над него. Младежът се извърна. Внезапно местността оживя. Огромна маса, обрасла с бяла козина, отлично замаскирана сред хълмистата белота, се втурна към него. — Да вървиш…
Люк не успя да измъкне бластера от кобура. Огромната лапа на снежната уампа го перна право в лицето и го събори от тонтона. Скайуокър така бързо загуби съзнание, че не можа да чуе нито жалостивите писъци на тонтона, последвали изхрущяването на счупения му врат, нито тишината, настъпила след това. Той дори не усети как огромният му космат нападател го сграбчи свирепо за глезена и го повлече като безжизнена кукла през заснежената равнина.
От падината в склона, където летящият предмет се бе разбил и образувал тлеещ кратер, все още се виеше пушек. Студеният вятър на Хот бе разпръснал черните пари над равнината, а облаците дим бяха съвсем оредели. Първоначално се чу монотонно бръмчене, което се усилваше непрекъснато, сякаш се състезаваше с рева на вятъра. После нещо се размърда и бавно се заизмъква от дупката, като проблясваше на ярката следобедна светлина. Студеният поглед на изпъкналите му очи, скрити зад тъмни лещи, се насочи през още по-студените пространства на пустошта. Дали не беше някаква непозната форма на живот? Поради безбройните вдлъбнатини главата му наподобяваше глава на чудовище, ала когато се издигна над кратера, ясно пролича, че е апарат с едро цилиндрично тяло и обла глава, снабден с камери, сензори и метални придатъци, които пък завършваха с хищни щипци, протегнати във всички посоки. Апаратът покръжи около димящия кратер, след това в схемите му се задейства някакъв механизъм и той се понесе над ледената равнина. Скоро черната разузнавателна сонда потъна в далечината.
Един друг ездач, загърнат в топла екипировка, препускаше на петнистосив тонтон през склоновете на Хот към оперативната база на Коалицията. Студените му като олово очи с безразличие се плъзгаха по сивкавите куполи, неизброимите оръдейни кули и грамадните енергогенератори, които бяха единственият признак за цивилизован живот на планетата.
Хан Соло дръпна юздите и снежният гущер влезе в тръс през входа на огромната ледена пещера. Вътре бе къде-къде по-топло и това го възрадва. Топлината идваше по отоплителните звена от огромните генератори навън. Подземната база беше едновременно естествена пещера и лабиринт от правоъгълни тунели, изсечени в ледената планина с помощта на лазер. Корелианецът бе попадал и в по-мрачни дупки из галактиката, но в момента не можеше да си спомни точно къде.
Хан слезе от тонтона и започна да наблюдава работния процес в гигантското помещение. Накъдето и да погледнеше, виждаше хора, които мъкнеха, сглобяваха или поправяха разни неща. Бунтовници в сиви униформи бързо разтоварваха припаси и подреждаха екипировката. Имаше и роботи — предимно модел R-2 и силови дроиди — те като че ли бяха навред, търкаляха се на колелца или крачеха из ледените коридори и изпълняваха безброй задачи.
Хан започна да се съмнява дали не се е размекнал с годините. С цялата тази история отначало не го свързваха нито някакъв личен интерес, нито вярност. Пълното му обвързване в конфликта между Империята и Бунтовната коалиция беше започнало като обикновена сделка — беше продал на Коалицията услугите си с «Вечния сокол». Всичко му се бе сторило съвсем лесно — просто трябваше да преведе Бен Кеноби, Люк и два дроида до системата Алдераан. Откъде можеше да знае тогава, че ще се наложи да помогне на една принцеса в бягството й от най-опасната бойна станция — Звездата на смъртта.
Принцеса Лея Органа…
Колкото повече мислеше Хан за нея, толкова по-ясно му ставаше колко неприятности си бе навлякъл в крайна сметка, като бе приел пари от Бен Кеноби. Отначало Хан искаше единствено да си прибере възнаграждението, да отлети и да изплати няколкото тежки дълга, които топуркаха по главата му като метеорити. Но не бе му и хрумвало да става герой.
Ала нещо все пак го бе задържало и той се бе присъединил към Люк и налудничавите му приятели във вече легендарната атака срещу Империята. Нещо, засега Хан Соло не знаеше точно какво… Дълго след като Звездата на смъртта бе унищожена, той все още се движеше с тях и им помагаше да построят базата си на Хот — може би най-суровата планета в галактиката. Но — казваше си той — всичко си има край. Що се отнася до него. Хан Соло и бунтовниците скоро ще излетят по различни маршрути.
Той бързо прекоси терминала. Няколко души в сиви униформи работеха около корабите на Коалицията с помощта на дроиди различни модели. Хан се интересуваше най-вече от облия товарен кораб, който почиваше върху новите си хидравлични опори за планетарно кацане. Това беше най-големият кораб в хангара. Откакто Хан се бе захванал със Скайуокър и Кеноби, по металния му корпус се бяха появили нови вдлъбнатини. И все пак «Вечния сокол» бе известен не толкова с външния си вид, колкото със скоростта си. Той още бе в състояние да премине най-бързо през хиперпространството или да избяга от имперските изтребители от типа Ти-Ай-И. Голяма част от достойнствата си «Сокола» дължеше на поддръжката, поверена сега на рунтавите ръце на двуметровата планина с кафява козина, чието лице в момента беше скрито зад оксиженистки шлем. Огромният втори пилот още ремонтираше централния хипермотиватор на «Вечния сокол», когато видя, че Хан Соло пристига. Чубака спря работа, повдигна шлема и откри косматото си лице, а от зъбатата уста се разнесе ръмжене. Освен някой уоки, малцина биха му разбрали. Хан Соло беше един от тях.
— Студ не е най-точната дума, Чуи. Някой ден ще сложа една голяма точка на цялата тая криеница и на тоя студ.
Той забеляза тънките струйки дим, които се виеха от току-що заварения метал:
— Как върви работата?
Чубака отговори с типичното за жителите на Уоки ръмжене.
— Добре, добре! — Хан споделяше желанието на приятеля си да замине било из Космоса, било на някоя друга планета, където и да е, само да не останат на Хот.
— Отивам на доклад. После ще ти помогна. Потегляме веднага щом оправим хипермотиваторите.
Чубака излая радостно и се залови за работа, а Хан продължи през изкуствената ледена пещера.
Командният център гъмжеше от електронни съоръжения, монитори и хора. Помещението бе изпълнено от диспечери, военни, работници по поддръжката, дроиди от различни модели и размери. Всички се трудеха усърдно, за да превърнат залата в годна за работа база — като унищожения лагер на Явин.
Човекът, с когото Хан искаше да говори, беше зает зад един пулт. Вниманието му бе приковано в ярките надписи върху екрана на един компютър. Рийкън изправи снага — бе висок и носеше генералска униформа.
— На планетата няма и помен от живот, генерале — докладва Хан. — Маркировката е положена по целия терен, така че ще разберем, ако някой реши да ни навести.
Както обикновено, несериозният тон на Соло не можа да разсмее генерала. Но той се радваше, че макар неофициално, младият човек участва в бунта. Възхищаваше се от достойнствата му и често си мислеше дали да не му присъди почетно офицерско звание.
— Върна ли се командир Скайуокър? — поинтересува се генералът.
— Проверява някакъв метеорит. Бил паднал близо до него. Скоро ще се прибере.
Рийкън хвърли поглед към екрана на един от новите радари.
— При тази метеоритна активност ще ни бъде трудно да забележим приближаващи се кораби.
— Генерале, аз… — Хан се поколеба. — Смятам да ви напусна.
Вниманието на Хан се отклони от генерала и се насочи към една жена, която вървеше насреща им. Походката й беше едновременно грациозна и твърда, а нежните й черти изглеждаха несъвместими с военната униформа. Дори отдалече Хан разбра, че принцеса Лея е разстроена.
— Ти си чудесен боец — отвърна генералът. — Не ми се иска да те загубя.
— Благодаря, генерале, но за главата ми е обявена награда. Ако не платя на Джаба, пишете ме умрял.
— Не е лесно да се живее със смъртна присъда… — започна генералът, но Хан се обърна към принцесата. Той не беше сантиментален, ала в момента определено чувстваше, че е развълнуван.
— Е, аз напускам играта. Ваше височество. — Хан млъкна, тъй като не знаеше какво ще му отговори принцесата.
— Така, така — студено отвърна Лея. Внезапното й равнодушие бързо прерастваше в искрен гняв.
Хан поклати глава. Открай време си казваше, че не е по силите му да проумее жените, били те от рода на бозайниците, влечугите или друг някой, неоткрит още, биологичен вид. Често си мислеше, че е по-добре да не си блъска повече главата над тази загадка. Само за кратък период си бе въобразил, че все пак в целия Космос има поне една жена, която започва да разбира. Но явно бе грешил.
— Е — рече Хан, — не се опитвайте да ме размекнете. Доскоро, принцесо.
Хан рязко обърна гръб и закрачи по тихия коридор между командния център и терминала. Там го очакваха две неща, с които наистина беше наясно — един огромен уоки и един контрабандистки товарен кораб. Нямаше време за приказки.
— Хан — изтича след него Лея, леко запъхтяна.
Той спря и хладно попита:
— Какво има, Ваше височество?
— Мислех, че си решил да останеш.
В гласа на принцесата май трепна угриженост, но Хан не бе сигурен.
— След като срещнахме онзи галактически наемник на Орд Мартел, промених намеренията си.
— Люк знае ли?
— Когато се върне, ще узнае.
Принцеса Лея сви очи. Той добре познаваше това изражение. За момент почувства, че се превръща в ледена висулка.
— Не ме гледайте така! — сурово отвърна Хан. — С всеки изминал ден ме търсят все повече Галактически наемници. Трябва да се изплатя на Джаба, преди да е пратил я някоя от далекобойните си машини, я убийци от Ганк или кой знае още какво. Трябва да махна тая беля от главата си, докато все още имам глава на раменете.
Лея бе явно разтревожена от думите му. Хан забеляза, че се притеснява за него, а може би изпитва и други чувства.
— Но ние още се нуждаем от теб.
— «Ние»?
— Да, ние.
— А, вие? — Хан съзнателно наблегна на последната дума, макар и да не знаеше точно защо. Напоследък все се канеше да каже нещо, но не му достигаше смелост — или по-точно, поправи се той, глупост — да разкрие чувствата си. Сега нямаше какво да губи и беше готов да приеме всякакъв отговор.
— Аз ли? — вдигна тя надменно вежди. — Не разбирам какво искаш да кажеш.
Хан скептично поклати глава:
— Да, май наистина не разбирате.
— И какво всъщност се предполага, че трябва да разбирам?
Хан повторно усети гняв в гласа й. Може би започва да проумява — помисли той и се усмихна:
— Искате да остана заради отношението ви към мен.
Принцесата отново се успокои.
— Е, да, ти много помогна на всички ни. Роден водач си…
Соло я прекъсна:
— Не, Ваша милост, не е това.
Внезапно Лея го стрелна право в очите.
В тях Хан прочете, че най-сетне всичко й е ясно.
— Въобразяваш си! — изсмя се тя.
— Така ли? Мисля, че ви беше страх да не си тръгна, без дори… — той се вгледа в устните й — … без дори да ви целуна.
— По-скоро ще целуна някой уоки — разсмя се тя високо.
— Мога да го уредя на мига — Хан се приближи.
Дори сред студената светлина на ледената зала тя сякаш сияеше.
— Вярвайте — една хубава целувка ще ви дойде добре. Така сте се залисали в издаване на заповеди, та сте забравили, че сте жена. Ако бяхте поотпуснали за малко юздата, щях да ви помогна, но сега вече е късно, скъпа моя — вашият голям шанс излита.
— Ще се справя — отвърна Лея с явна досада.
— Желая ви щастие!
— И дори не те интересува дали…
Той знаеше какво ще каже, затова я прекъсна.
— Моля да ми го спестите. Не ми говорете пак за бунта. Само за това мислите. Студена сте като тази планета.
— И си въобразяваш, че ти си човекът, който може да ме стопли?
— Ами да, ако искам. Но мисля, че няма да ми е особено забавно. — Като каза това. Хан отстъпи назад и безразлично я огледа. — Пак ще се срещнем. Може пък да сте поомекнали дотогава.
Изразът на лицето й отново се бе променил. Хан беше виждал наемни убийци с повече милост в очите.
— Ти си възпитан като истински бантиец, но нямаш тяхната класа. Лек ти път, щурако!
Принцесата се врътна и заситни бързо-бързо по коридора.


2

Още по-върл студ стегна Хот. Въпреки мразовития вятър, имперската разузнавателна сонда спокойно се носеше с протегнати сензори над снежните равнини и хълмчета и търсеше признаци на живот във всички посоки. Внезапно терморецепторите се задействаха — бяха открили източник на топлина, следователно наблизо имаше живо същество. Той завъртя глава и чувствителните изпъкнали очи регистрираха откъде идва топлината. Дроидът промени скоростта автоматично и стремително се понесе над ледените полета.
Когато наближи една снежна могила, по-голяма от него самия, насекомоподобният апарат намали скорост. Скенерите му отбелязаха размера й: височина — почти метър и осемдесет, дължина — цели шест метра. Но не размерът бе най-важното. Това, което наистина го учуди — ако един робот изобщо можеше да се учудва, — бе интензитетът на излъчваната топлина. Съществото под снежния хълм явно бе добре защитено срещу студа.
С помощта на един израстък изследователската сонда изстреля сноп синьо-бяла светлина. Парещият лъч се заби в бялата планина и от нея се разпиляха блестящи пръски сняг. Тя потръпна конвулсивно, после се затресе. Каквото и да беше легналото там животно, опипващият лъч силно го раздразни. Показаха се чифт очи и от бялата маса се разхвърчаха едри буци сняг. В апарата, който продължаваше болезнената лазерна бомбардировка, като огнени остриета се впиха огромни жълтеникави очи. В тях гореше първична омраза към нищожеството, дръзнало да прекъсне съня й. Грамадата отново се разтресе. Силен рев едва не унищожи слуховите рецептори на разузнавателната сонда. Тя рязко се издигна и се отдалечи от животното. Дроидът никога не бе зървал снежна уампа, но датчиците му препоръчваха незабавни мерки. Той подготви интегралните си схеми за регулиране мощността на лазерния лъч и само за миг ги настрои на максимум. Лъчът се насочи към животното и го превърна в кълбо от огън и дим. Малко след това леденият вятър отвя и пепелта от уампата. Пушекът се разнесе и освен широката вдлъбнатина, в снега не остана и следа от Снежната. Тя се запечата единствено в прецизната памет на разузнавателната сонда, която продължи с изпълнението на програмата си.


Ревът на другата уампа разбуди най-подир премазания Люк. Доколкото бунтовническият командир можеше да прецени, виеше му се свят, а главата го болеше до пръсване. Със сетни усилия успя да концентрира погледа си — намираше се в ледена гърловина, чиито нащърбени стени отразяваха чезнещия сумрак. Мигновено разбра, че виси с главата надолу, с провесени ръце и пръстите му аха-аха да докоснат снежния под. Нозете му бяха вкочанени. Люк изви врат и видя, че са оковани във висящия от една канара лед, който започваше да се оформя във вид на сталактит. По лицето си, на мястото, където жестоко го беше пернала снежната уампа, усети кора съсирена кръв. Отново чу оглушителния вой, подсилен сега от ехото в дълбокия процеп. Чудеше се дали ще умре от студ или от лапите на чудовището, в чиято бърлога се бе озовал.
Трябва да действам — мислеше той. — Трябва да се измъкна от това ледено менгеме.
Макар и крайно изтощен, Люк решително се набра нагоре и протегна ръка към стегнатите окови, но не успя да разчупи леда и пак увисна, а белият под се втурна срещу него.
Отпусни се! — повтаряше си той. — Отпусни се!
Ледените канари скърцаха от силния вой на приближаващото животно. Ледът под нозете му хрущеше заплашително. Всеки миг бялата космата страхотия щеше да пристигне и вероятно да сгрее младия воин в тъмния си търбух. Люк трескаво обхождаше с поглед бърлогата. Най-после съзря колана с инструментите, които бе носил със себе си. Сега те лежаха недостижими на цяла ръка разстояние. Сред тях откри един предмет, който напълно завладя съзнанието му — късо метално дуло с хватка и цветни бутончета. Някога това оръжие бе принадлежало на баща му — рицаря-джедай, предаден и убит от младия Дарт Вейдър. Сега беше собственост на Люк. Бен Кеноби му го беше поверил, за да го използва достойно в борбата срещу тиранията на Императора. Люк отчаяно се мъчеше да извие изтерзаното си тяло, колкото да докопа захвърления светлинен меч. Студът вече парализираше тялото му, забавяше движенията му и го изтощаваше. Люк тъкмо започна да се примирява със съдбата, когато ревът на настъпващата снежна уампа се разнесе отново. Губеше всякаква надежда. Тогава усети Присъствието. Не беше присъствието на белия гигант. Пространството се изпълни с успокояващото духовно Присъствие, което обземаше Люк в моменти на върховно напрежение или опасност. Присъствието, което го навести за първи път, когато старият Бен — превърнал се пак в джедая Оби-Уан Кеноби — се стопи сред гънките на черното си наметало, съсечен от светлинния меч на Дарт Вейдър. Присъствието, подобно познат глас, едва доловим шепот, се насочи право към съзнанието му.
Люк — отново чу настойчивия глас. — Представи си, че мечът е в ръката ти.
От тези думи болката в главата на Люк запулсира. После усети внезапен прилив на сила, почувства как някаква увереност го подтиква да продължи борбата въпреки наглед безнадеждното положение. Той прикова поглед в светлинния меч. Протегна ръка, макар че студът бе взел своето и тя много го болеше. Затвори очи, стисна ги силно и се съсредоточи, но оръжието остана недостижимо. Люк разбра, че за да го достигне, му е нужно нещо повече от обикновено усилие.
Трябва да се отпусна. — казваше си той. — Трябва да се отпусна.
Остави Силата да се влее свободно. Люк!
Главата му се замая от думите на безплътния наставник.
Люк виждаше обърнатия образ на горилоподобната снежна уампа. Тя приближаваше застрашително, вдигнала ръце с черни лъскави нокти. За първи път съзря маймунското лице и потрепери при вида на витите рога и потръпващата долна челюст с щръкнали кучешки зъби. Ала сега вече воинът не мислеше за звяра. Той спря да се бори и за оръжието. Отпусна се; тялото трябваше да се обезчувстви, за да може духът да приеме Силата. Той вече усещаше прилива на енергията, излъчвана от всички живи същества, способна да обедини Вселената. Както го беше учил Кеноби, Силата беше в него и сега можеше да я използва според волята си. Снежната уампа протегна извити нокти и тромаво се отправи към висящия младеж. Изведнъж светлинният меч като че с магия подскочи към ръката на Люк. Той незабавно натисна единия бутон и от дулото плъзна лъч, подобен на острие. Люк бързо разруши ледените окови и тупна на пода. Надвесеното над него чудовище предпазливо отстъпи назад. Сернистите очи на звяра недоверчиво запримигваха — тъй смущаваща бе гледката на съскащия светлинен меч за примитивния му мозък.
Беше трудно да се движи, но Люк скочи на крака, размаха меч срещу мускулестата маса от козина и я принуди да отстъпи крачка по крачка. Той насочи оръжието надолу и порна корема на чудовището със светлинното острие. Снежната уампа изрева и стените на бърлогата се разлюляха от грозния й вой. Тя се обърна и тромаво се втурна навън, а бялото туловище се оля с далечния хоризонт.
Смрачаваше се, а с тъмнината нахлуваше и по-лютият вятър. Силата беше с Люк, ала и тази свръхестествена енергия не можеше вече да го затопли. Всяка стъпка му костваше все повече усилия и той с мъка се измъкна от бърлогата. Едновременно с чезнещия ден пред очите му притъмня. Той се олюля, търколи се по снежния склон и загуби съзнание.


В главния терминал под земята Чуи стягаше за полет «Вечния сокол». Той вдигна глава и видя два доста любопитни обекта, които изскочиха иззад близкия ъгъл и се включиха в работния кипеж. Това не бяха хора, макар тялото на единия да бе хуманоидно и да приличаше на рицар в златни доспехи. Той дрънчеше по коридора, а отсечените му движения бяха прекалено точни и подозрително прецизни за човек. Неговият побратим нямаше нужда от човешки крака, за да се движи — тантурестото му тяло се чувстваше прекрасно върху малките си колелца. По-ниският дроид оживено бибибкаше и подсвиркваше.
— Разнебитена консервена кутия, да не би аз да съм виновен! — жестикулираше с метална ръка високият антропоморфичен робот. — Не съм те карал да включваш отоплението. Само споменах, че вътре човек може да замръзне. Но там трябва да е студено, трябва. Как сега ще изсушим нещата на принцесата? А, пристигнахме.
Си-Трипио — златистият дроид — спря и насочи оптически сензори към «Вечния сокол». Арту-Диту пък прибра колелцата и отпусна тумбестото си метално тяло на земята. Сензорите му отчетоха познатите фигури на Хан Соло и приятеля му Чубака, които ремонтираха централния хипермотиватор.
— Господарю — обърна се Трипиокъм Соло (от двата робота само той беше снабден със синтезиран човешки глас), — може ли да говоря с вас?
На Хан много не му се искаше да го безпокоят, особено пък този префинен робот.
— Какво има?
— Принцеса Лея отдавна опитва да се свърже с вас по комуникатора — отвърна Трипио. — Сигурно е повреден.
Хан обаче знаеше, че комуникаторът е наред.
— Изключил съм го — каза той рязко и продължи да работи. — Та какво иска Нейно кралско височество?
Слуховите сензори на Трипио регистрираха презрението в гласа на Хан, но не можаха да си го обяснят. Роботът придружи отговора си с човешки жест:
— Търси господаря Люк. Мислеше, че е при вас. Изглежда, никой не знае…
— Още ли не се е прибрал!?
Хан тутакси се угрижи. Докато се улисваха около ремонта на «Вечния сокол», навън се здрачаваше. Соло отлично знаеше какъв жесток студ настава нощем на повърхността и колко смъртоносен може да бъде вятърът. Бързо като светкавица той скочи от хипермотиватора на «Сокола» и дори не погледна уокито.
— Затегни го здраво, Чуи! Терминален офицер! — провикна се и приближи комуникатора към устата си. — Охрана, завърна ли се командир Скайуокър?
Като чу отрицателния отговор, Хан смръщи вежди. Терминалният офицер и помощникът му незабавно се отзоваха на повикването.
— Още ли не се е върнал командир Скайуокър? — попита Хан напрегнато.
— Не съм го виждал — вдигна рамене сержантът. — Може да е влязъл през южния вход.
— Да се провери! — озъби се Хан, макар да не бе упълномощен да издава заповеди. — Спешно е!
След като сержантът и помощникът му се втурнаха обратно по коридора, Арту подсвирна загрижено.
— Не знам, Арту — отговори Трипио и непохватно извърна глава и гърди към Хан.
— Господарю, мога ли да попитам какво става?
В гърдите на Хан се надигна гняв и той се сопна на робота:
— Върви да предадеш на скъпата си принцеса, че ако Люк не се появи в най-скоро време, значи е мъртъв.
Арту истерично засвирука след мрачното предсказание на Соло. Златистият му другар също се притесни.
— О, не! — възкликна той.
Хан изтича в главния тунел. Там кипеше труд. Двама войници с все сила се мъчеха да обуздаят един непокорен тонтон, а той — току да им се изскубне. От другия край на коридора се втурна терминалният офицер и неспокойно потърси с очи Хан из залата:
— Сър, командир Люк не е минавал през южния вход. Може би е забравил да се обади.
— Той никога не забравя. Готови ли са спидерите?
— Още не — отговори офицерът. — Излезе, че е трудно да ги адаптираме към студа, но до сутринта може би…
Хан го прекъсна. Не можеше да си губи времето с някакви си машини, които задължително пак щяха да се повредят.
— Тръгваме с тонтоните. Поемам сектор 4.
— Температурата пада много бързо.
— Не се съмнявам — изръмжа Хан. — И Люк е на тоя студ.
Терминалният офицер също пожела да излезе:
— Аз ще претърся сектор 12. Да се включи екран «алфа» на контролния сектор.
Хан нямаше за кога да чака охраната тепърва да включва наблюдателните камери, по всяка вероятност Люк издъхваше някъде из равнинната пустош на планетата. Той си проправи път през множеството, хвана за юздите един обязден тонтон и се метна на гърба му.
— Нощните виелици ще започнат още преди някой от вас да е достигнал първия пост — предупреди ги офицерът.
— В такъв случай ще се видим в ада — изсумтя Хан, дръпна юздата и подкара животното навън.


Валеше едър сняг. Соло галопираше през пустинята. Мракът се сгъстяваше. Вятърът виеше жестоко и пронизваше Хан през дебелите дрехи. Той знаеше, че ако не открие скоро младия воин, ще му е полезен колкото някоя ледена висулка. Студът вече мъчеше тонтона. Дори слоевете лой и сплъстената сива козина не можеха да го предпазят от нощните стихии. Дишането му се затрудни и животното захриптя. Хан се молеше снежният гущер да издържи — поне докато открият Люк. Той отново го пришпори окуражително.
Още нещо се движеше в студа. Имперската разузнавателна сонда кръжеше над заснежената равнина. Тя прекъсна за малко полета си и протегна сензори. После, доволна от получените данни, внимателно се сниши и полегна. Няколко паякообразни пипала се отделиха и отърсиха снежеца от корпуса. Нещо започна да се издува около робота: пулсиращ блясък постепенно обви апарата като прозрачна камбана. Силовото поле бързо се втвърди и прегради пътя на връхлитащия сняг. Скоро блясъкът избледня и не след дълго виелицата образува идеален бял купен, който напълно потули дроида и защитния му енергиен щит.
Въпреки изминатия път и непоносимия вятър, тонтонът препускаше с максимална скорост. Вече не хриптеше, а стенеше жаловито и все по-често преплиташе крака. Хан жалеше клетото животно, но в момента животът на приятеля му беше по-важен. Гъстата мрежа от сняг му пречеше да вижда, но той отчаяно продължаваше да търси промяна в нескончаемата равнина, някоя точка, която можеше да се окаже Люк, ала все нищо и нищо, освен помръкващите пространства сняг и лед.
И все пак дочу нещо.
Дръпна юздите и рязко спря тонтона насред крачка. Соло не беше сигурен, но май беше чул нещо по-различно от бученето на вятъра. Хан с усилие се взря в посока на звука.
После пришпори тонтона през полето, покрито със сняг.
Люк може да не доживее до сутринта и да се превърне в плячка на животни, но все пак, макар и полужив, той още се бореше със смъртта въпреки жестоките атаки на нощната виелица. С мъка се изправи на нозе, но ледената хала отново го подхвана. Докато залиташе, си помисли колко нелепо е всичко: едно фермерско момче от Татуин, узряло за битката със Звездата на смъртта, загива сега самотно сред чуждата ледена пустиня. Със сетни усилия измина още метър, после се строполи и потъна в растящите преспи.
— Не мога повече — изстена той, макар да бе сам-самичък.
Ала имаше един, все още невидим, който беше чул.
— Трябва да можеш! — Думите отекнаха в съзнанието на Люк. — Погледни ме, Люк!
Скайуокър не можеше да пренебрегне заповедта. Думите бяха изречени тихо, но с огромно въздействие. С нечовешко усилие той вдигна глава и зърна нещо прилично на привидение. Пред него стоеше Бен Кеноби, облечен само в дрипавата мантия, която носеше в горещата пустиня на Татуин, и явно не се страхуваше от студа. Люк понечи да го викне, но не можа да отрони и дума. Също тъй спокойно и категорично, както Бен говореше с младежа, привидението му заповяда:
— Трябва да оцелееш, Люк!
Младият човек намери воля само да простене:
— Студено ми е. Много ми е студено…
— Трябва да отидеш на системата Дагоба. — нареждаше Бен Кеноби. — Ще учиш при Йода, учителя на джедаите, моя учител.
Люк слушаше. Той протегна ръка към призрачното видение.
— Бен, Бен — простена той.
Привидението не обръщаше внимание на усилията на Люк да го докосне.
— Люк — отново проговори то, — ти си единствената ни надежда. Единствената ни надежда!
Люк беше като в несвяст. И преди още да събере сили, за да попита какво означава всичко това, видението избледня. Когато и последната следа от призрака се стопи, му се стори, че вижда тонтон с ездач. Животното приближаваше с неравномерна походка и бе още твърде далеч в бурята, за да разпознае човека.
— Бен! — отчаяно извика младият командир и отново изгуби съзнание.


Снежният гущер едва се задържа на задните си крака, когато Хан го спря и слезе. Той с ужас погледна в покритото със сняг, почти вкочанено тяло в нозете си.
— Хайде, приятелче — умоляваше той безжизненото тяло, забравил, че самият той е почти замръзнал. — Жив си още, нали! Дай ми знак, хайде!
Хан не долавяше признаци на живот. Той забеляза, че под скрежа лицето на Люк е жестоко разкъсано и внимателно — да не докосне засъхналите рани — го разтри.
— Недей така, Люк. Рано ти е още.
Най-подир дочу слаба въздишка. Стенанието едва надмогна виелицата, но бе достатъчно ясно, за да предизвика топла тръпка по разтрепераното тяло на Хан.
— Знаех си, че няма да ме зарежеш. Хайде да се махаме.
Тъй като съзнаваше, че спасението на Люк, а и неговото, зависеше от бързината на тонтона, той се отправи към него с отпуснатото тяло на младия воин в ръце. Преди обаче да успее да нагласи безчувствения младеж върху гърба му, животното изрева предсмъртно и се свлече в космата сива купчина. Хан положи приятеля си на земята. Тонтонът се обади за сетен път — това не беше нито рев, нито вой, а само скърцащ вопъл. После всичко стихна. Соло го сграбчи за козината, а вкочанените му пръсти затърсиха и най-слабия признак за живот.
— Край! Свърши! — въздъхна той, макар да знаеше, че Люк не може да чуе и дума. — Хайде! Няма много време!
После опря Люк о корема на снежния гущер и се захвана за работа, като размишляваше: Може и да е светотатство да използвам любимото оръжие на джедаите за тази цел, но в момента светлинният меч е единственото нещо, с което мога да пробия дебелата кожа на тонтона. Усещането, че държи това оръжие в ръка, беше странно, но той не се помая дълго и сряза животното от гърлото до люспестите задни лапи. Стомахът му се сви от вонята из димящия разрез. Хан не можеше да се сети какво друго на този свят смърди по-ужасно. Без да се мае, той изгреба хлъзгавите черва на снега.
Когато изкорми животното, Хан напъха приятеля си в топлото туловище.
— Не че ухае кой знае колко приятно. Люк, но поне няма да замръзнеш. Обзалагам се, че на твое място тонтонът нямаше да се поколебае.
От изкорменото тяло на снежния гущер още веднъж се разнесе вонята на вътрешности.
— Пф! — Хан почти се задави. — Май щеше да ти е по-приятно на студа, а?
Не разполагаше с много време, за да свърши необходимото. С вдървени пръсти затършува из раницата, закачена на гърба на тонтона. Най-накрая сред снаряжението, задължително за Бунтовната коалиция, откри контейнера с палатката. Преди да я измъкне, се обади по комуникатора:
— База «Ехо», чувате ли ме?
Никакъв отговор.
— Ама че боклук!
Небето притъмняваше злокобно, вятърът брулеше така неудържимо, че отвяваше дъха от устните. Хан успя да отвори контейнера и със сковани пръсти започна да строи спасителния заслон, който щеше да ги опази, макар и не задълго.
— Ако не ускоря оборотите, Джаба няма защо да изпраща наемници, за да ми видят сметката.


3

Арту чакаше пред входа на тайния терминал на Бунтовната коалиция. Сняг се сипеше по цилиндричното му тяло. Вътрешните му механизми и оптически сензори го информираха, че стои там от дълго време и че вече се е стъмнило. Но Арту се интересуваше единствено от вградените си датчици за проучвателна дейност, които продължаваха да изпращат сигнали над ледените полета. Продължителното и упорито издирване на Люк Скайуокър и Хан Соло, предприето от сензорите му, не даваше резултат. Дундестият роботко неспокойно забибипка, когато Трипио бавно и тромаво се приближи по снега.
— Арту — златистият робот прегъна тяло в бедрените стави, — нищо повече не можеш да сториш. Хайде, прибирай се!
Трипио отново се изправи в цял ръст и по човешки потръпна от нощния вятър, който фучеше покрай блестящото му тяло.
— Арту, премръзнаха ми ставите. Побързай, моля те.
И още преди да довърши мисълта си, Трипио се понесе обратно към входа.
Небето на Хот съвсем притъмня. На входа на терминала принцеса Лея продължаваше тревожното си бдение, взряла се в мрака на Хот. Тя потрепери от нощния вятър. Чакаше в компанията на силно разтревожения майор Дерлин, но мислите й бяха навън, сред ледените полета. Подпрял брада с косматата си ръка, наблизо седеше грамадният уоки. Когато Арту и Трипио влязоха в терминала, той рязко вдигна гривеста глава.
Трипио беше по човешки объркан:
— Арту не успя да засече никакви сигнали, но смята, че няма защо да се отчайваме, тъй като обхватът му вероятно не е достатъчно широк.
Въпреки това в синтезирания глас на Трипио не се долавяше особена увереност.
Лея мълчаливо кимна на високия дроид в знак, че е разбрала, но не отговори. Мислите й бяха заети с двамата изчезнали герои. Най-силно я смущаваше фактът, че в тях особено място заема тъмнокосият корелианец, чиито думи невинаги трябваше да се разбират буквално.
Един лейтенант дойде на доклад и майор Дерлин се обърна към него, а принцесата продължи да се взира в далечината.
— Всички патрули, освен Соло и Скайуокър, се прибраха, сър.
Майорът погледна Лея. Гласът му беше изпълнен със съжаление:
— Ваше височество, нищо повече не можем да направим тази нощ. Температурата бързо спада. Трябва да затворим защитните шлюзове. Съжалявам.
Дерлин почака един момент, после се обърна към лейтенанта:
— Спуснете шлюзовете!
Офицерът се зае с изпълнението на заповедта. В залата изведнъж като че стана още по-студено от тъжния вой на Чубака.
— Спидерите ще бъдат готови до сутринта — докладва майорът на Лея. — С тях търсенето ще се улесни.
Макар да не очакваше положителен отговор, Лея попита:
— Има ли някаква вероятност да оцелеят дотогава?
— Незначителна — мрачно, но прямо отговори майорът, — но има.
В отговор на думите му Арту започна да пресмята нещо на миниатюрните компютри в металното си тяло, като само за секунди прехвърли голям обем изчисления. Той привърши сметките с победоносно бибибкане.
— Принцесо — намеси се Трипио, — Арту казва, че вероятността да оцелеят, е едно към седемстотин двадесет и пет. — После се наклони към нисичкия робот и отбеляза: — Всъщност мисля, че не трябваше да казваш това.
Никой не реагира на превода на Трипио. В продължение на няколко дълги минути в залата се възцари тишина, нарушавана само от отекващия трясък на метал о метал, когато огромните шлюзове на бунтовническата база се затваряха за през нощта. Сякаш някакво безсърдечно божество отделяше двамата мъже навън и ознаменуваше смъртта им с метален ек.
Чубака отново страдалчески изрева. Една тиха молитва, изричана често в отминалия свят на Алдераан, долази в мислите на Лея.


По северното небе на Хот пълзеше слабо слънце, но светлината му беше недостатъчна, за да затопли ледената повърхност на планетата. Лъчите му се плъзгаха по заснежената хълмиста местност, мъчеха се да проникнат и в най-тъмните дупки на ледените клисури и най-накрая спряха върху нещо, което, изглежда, беше най-идеалната бяла могила в необхватната белота. Тя бе тъй съвършена, че положително не бе създадена от природата. Когато небето просветля съвсем, от нея долетя бръмчене. Всеки би се изплашил, ако в този момент наблюдаваше могилата. Куполът като че се взриви — снежната мантия се разлетя към небето подобно фойерверк от бели пръски. Бръмчащият апарат заприбира сензорните си ръце и бавно и величествено се издигна над замръзналото бяло легло. Разузнавателната сонда поспря насред ветровитото пространство; после продължи утринната си мисия през снежната пустиня.
Един сравнително малък чипонос кораб със затъмнени прозорци на пилотската кабина и лазерни оръдия от двете страни също нарушаваше покоя на утринния въздух над ледения свят. Бунтовническият снежен спидер бе солидно брониран и пригоден за бой в бръснещ полет. Обаче тази сутрин бе излязъл с разузнавателна мисия. Малкият съд се носеше над необятните равнини и описваше дъги над белите преспи.
Въпреки че спидерът беше проектиран за двама, в него седеше само Зев. Той претърсваше с поглед самотните пространства и се молеше да зърне Хан и Люк, преди да ослепее от блясъка на снега. Скоро долови ниско бибибкане.
— База «Ехо» — радостно извика по комуникатора. — Открих нещо. Не е кой знае какво, но може да се окаже, че е живо същество. Сектор четири-шест-едно-осем-осем-две. Спускам се.
Зев бясно заудря по контролните прибори, намали скоростта и се наклони над една пряспа. Зарадван на внезапната сила на земното притегляне, която го притисна към креслото, той отправи снежния спидер по посока на слабия сигнал.
Бялата безбрежност на полето тичаше под кораба. Зев смени честотата на комуникатора.
— «Ехо-3», тук «Бандит-2». Чувате ли ме? Командир Скайуокър, тук «Бандит-2».
Единственият отговор на призивите му беше електрическият пукот в слушалката на комуникатора, но през него като че се прокрадна далечен, приглушен глас, който се мъчеше да преодолее прашенето.
— Много мило от ваша страна, че се отбихте. Надявам се, че не е трябвало да ставате прекалено рано заради нас.
Зев се зарадва, като позна гласа на Хан, който, както винаги, си правеше груби шеги. Той отново върна предавателя на честотата на бунтовническата база.
— Ехо, «База», тук «Бандит-2» — рапортува Зев. Гласът му внезапно се повиши: — Намерих ги. Повтарям…
Докато докладваше, пилотът насочи радиолокатора към сигналите от екрана на монитора. Той още намали скоростта и се снижи, така че да огледа по-добре ситния обект, изпъкнал върху мъхавата равнина. Сгъваемият заслон от екипировката на Коалицията бе кацнал върху една снежна дюна. На подветрената му страна се беше образувал твърд бял слой, а от върха на пряспата кокетно стърчеше импровизирана антена. Още по-радостна беше гледката с познатата фигурка пред навеса, която като обезумяла размахваше ръце към спидера.
Зев започна да се спуска. Той беше неимоверно щастлив, че поне единият от издирваните воини беше още жив.


Само едно дебело стъкло делеше премръзналото, разнебитено тяло на Люк Скайуокър от загрижените му приятели. Хан Соло се наслаждаваше на приятната топлина в медицинския център. До него стояха Лея, вторият му пилот, Арту и Трипио. Хан с облекчение въздъхна. Въпреки мрачното настроение в залата, той знаеше, че младият командир, оставен на грижите на най-добрите механични ръце, вече е извън опасност. Облечен само в бели шорти, Люк висеше в прозрачен цилиндър, а една дихателна маска с вграден микрофон покриваше носа и устата му. 2-IB — дроидът хирург — се грижеше за младежа със старание, присъщо на най-добрите лекари. Асистентът му FX-7 не се различаваше много от комплект цилиндри, жички и израстъци, покрити с метална каска. С елегантен жест хирургът натисна един бутон и върху пациента се изля пихтиеста червена течност. Хан знаеше, че бактата е способна да върши чудеса дори и при пациенти в такова окаяно състояние като Люк. Когато бълбукащата слуз обви Люк, той започна да се мята и да бълнува невъздържано.
— Внимавай! — стенеше той. — Снежни същества… Опасно е… Йода… при Йода… Единствена надежда…
Хан нямаше понятие какво говори приятелят му. Чубака, също объркан от брътвежа на командира, озадачено излая.
— И аз нищо не разбирам. Чуи — отговори Хан.
Трипио се обади:
— Надявам се, че господарят Люк не е на себе си, ако разбирате какво искам да кажа. Ще бъде много жалко, ако направи късо съединение.
— Момчето е попаднало на нещо — категорично отбеляза Хан. — Не е бил само студът.
— Сигурно са тези животни. Непрекъснато говори за тях — каза Лея и се обърна към Хан, който мрачно наблюдаваше младежа. — Удвоихме охраната, Хан — подхвана тя колебливо, като се опитваше да му благодари, — не знам как да ти…
— Няма защо — рязко отвърна Соло. Точно сега го интересуваше единствено приятелят му, потънал в животворната бакта. Ярката течност обливаше тялото на Люк и вече даваше резултат. За момент сякаш младият човек опита да се противопостави на лечебния поток от прозрачна гадост, но скоро престана да бълнува, отпусна се и се остави във властта на бактата.
2-IB се извърна от поверения му пациент и насочи ръбестата си, черепоподобна глава към Хан.
— Командир Скайуокър беше в дормошок, но реагира на лечението много добре — обяви роботът. Властният респектиращ глас се чуваше ясно през стъклото. — Вече е извън опасност.
Думите на робота незабавно свалиха напрежението сред групата отвъд стъклото. Лея облекчено въздъхна, а Чубака чрез сумтене изрази одобрението си от работата на 2-IB.


Люк нямаше понятие колко време е бил в безсъзнание, но вече напълно владееше мислите и сетивата си. Той седеше в леглото в медицинския център и разсъждаваше: Какво блаженство е да дишаш отново истински въздух, колкото и студен да е.
Един медицински дроид сваляше превръзката от очите и лицето му. Люк започна да разпознава надвесената над него Лея. Малко по малко усмихнатото лице на принцесата придоби ясно очертание. Тя грациозно приседна на леглото, нежно отмахна кичура от челото му и огледа зарастващите рани:
— Заздравяват добре. След ден-два белезите ще изчезнат. Боли ли те още?
В това време вратата рязко се отвори и Арту го поздрави с весело бибибкане, а после се плъзна към Люк, придружен от дрънчащия Трипио.
— Господарю Люк, хубаво е, че отново функционирате.
— Благодаря, Трипио.
Арту щастливо започна да бибибка и подсвирва.
— Арту също изказва своето задоволство — услужливо преведе Трипио.
Люк бе искрено благодарен на роботите за вниманието им, но преди да успее да отговори, отново го прекъснаха.
— Здрасти, момко — невъздържано поздрави Хан, втурнал се заедно с Чубака в медицинския център.
Уокито приветливо изръмжа.
— Така си укрепнал, че на бърза ръка ще сбориш някой гундрак — засмя се Хан.
— Дължа ти благодарности.
— Всъщност двамата ми ги дължите. — Хан метна лукава усмивчица към принцесата. — Е, Ваше благородие — подигравателно поде той, — май успяхте да ме задържите още някое време.
— Нямам нищо общо с тази работа — тросна се Лея, подразнена от самолюбието на Хан. — Генерал Рийкън смята, че е опасно да се напуска системата, преди да се включат генераторите.
— Хубаво оправдание. Обаче аз мисля, че лично вие не можете да понесете раздялата с мен.
— О-о, я не си съчинявай, лазерен мозък такъв! — сопна му се тя.
Чубака се развесели от словесната битка между двата най-ръбати характера, които някога бе срещал, и гърлено се изсмя.
— Смей се, смей се, пухчо топчест — добродушно се усмихна Хан. — Да беше ни видял само в южния коридор…
Досега Люк едва ли обръщаше внимание на оживената престрелка — Хан и принцесата не се караха за първи път. Ала приказките на приятеля му за южния коридор събудиха любопитството му и той учудено погледна Лея.
— Там ми разкри истинските си чувства — продължи Хан. Руменецът, избил по страните на принцесата, му достави удоволствие. — Ваше височество, мигар вече забравихте?
— Ах, ти, низък, надменен, скудоумен, развлечен селяк — задъха се от гняв принцесата.
— Не знам кой е надменен — ухили се Хан. — Слушай какво ще ти река, скъпа моя. Тогава май съм бил доста убедителен, щом съм те накарал да се надяваш чак толкова. Нали така, Люк?
— Аха — измънка Люк и потърси очите на принцесата. — В известен смисъл.
Лея го погледна. Изразът на поруменялото й лице разкриваше смесица от чувства: за миг в очите й проблесна нещо крехко, почти детинско, после суровата маска отново се спусна.
— Значи така, а? — каза тя. — Ти май нищо не разбираш от жени!
Люк мълчаливо се съгласи и окончателно се убеди в това, когато Лея внезапно се наведе и решително го целуна по устните. После се врътна на пети, прекоси стаята с твърда походка и тръшна подире си вратата.
Всички останали — хора, уокита, роботи — стъписано се спогледаха.
Някъде далече из подземните коридори проехтя алармената система.


Генерал Рийкън и главният диспечер заседаваха в командния център на Коалицията, когато Хан и Чубака се втурнаха в залата. Принцеса Лея и Трипио, които до този момент слушаха генерала и офицера, се извърнаха към тях. От огромния пулт зад Рийкън в другия край на залата, под погледите на офицерите от охраната, прогърмя тревожен сигнал.
— Генерале! — извика сензорният диспечер.
Генерал Рийкън съсредоточено наблюдаваше екраните на пулта. Внезапно по тях проблесна непознат сигнал.
— Принцесо — заяви той, — мисля, че имаме посещение.
Лея, Хан, Чубака и Трипио наобиколиха генерала и се вгледаха в пиюкащите монитори.
— Засечен е обект извън границите на базата — в зона 12. Придвижва се на изток — обясни той.
— Каквото и да е това нещо, направено е от метал — съобщи сензорният диспечер.
Лея широко разтвори очи:
— Значи не е от съществата, нападнали Люк?
— А не може ли да е от нашите? — попита Хан. — Някой спидер например?
Диспечерът поклати глава отрицателно:
— Не, не отговаря на позивните.
От друг монитор се разнесе слаб звук.
— Момент, чува се нещо.
Трипио приближи пулта с максималната бързина, която позволяваха схванатите му стави. Той настрои слуховите си сензори на честотата на непознатите сигнали.
— Трябва да заявя, сър, че перфектно владея повече от шестдесет милиона начина на общуване, но това е нещо ново. Сигурно е някакъв код или…
Точно в този момент от високоговорителя на пулта се разнесе гласът на един войник.
— Тук база «Ехо три-осем». Неидентифициран обект в района. Точно над билото.
Очаквам контакт след около… — неочаквано гласът се изпълни със страх: — Какво по… О, не!
Викът бе последван от взрив магнитни смущения и предаването бе преустановено.
Хан смръщи вежди:
— Каквото и да е това нещо, не е приятелски настроено. Я да го видим по-отблизо. Хайде, Чуи!
Още преди Хан и Чубака да напуснат залата, генерал Рийкън изпрати «Бандит-10» и «Бандит-11» към база «Ехо три-осем».


Огромният звездоразрушител злокобно се открояваше сред флота на Императора. Лъскавият издължен кораб беше по-голям и още по-зловещ от петте клиновидни разрушителя, които го охраняваха. Заедно с шестте кръстосвача той представляваше най-ужасяващата, най-безмилостната ударна ескадра в галактиката, способна да превърне в космическа прашинка всяко нещо, дръзнало да влезе в обсега на оръдията му. Няколко по-малки бойни кораба ескортираха имперските разрушители, а сред тази космическа армада се щураха прословутите изтребители Ти-Ай-И.
Безкрайна самоувереност цареше сред екипажа на Имперската ескадра на смъртта и особено сред персонала на чудовищния флагман — адмиралския звездоразрушител. В сърцата им обаче тлееше още едно чувство — страх. Страх от звука на познатите стъпки, отекващи из огромния кораб. Членовете на екипажа се ужасяваха и тръпнеха при всяко тяхно приближаване, което предвестяваше за идването на водача им, от когото хем се страхуваха, хем го уважаваха.
Когато Дарт Вейдър, Черния господар на Сит, влезе в централната командна зала, мъжете млъкнаха. Той се извисяваше над тях, обгърнат в черно наметало. Черен шлем скриваше главата му.
В един безкрайно дълъг миг се чуваше единствено писукането на контролните клавиатури и силното хриптене от металната дихателна маска на Черния лорд. Дарт Вейдър се взря в безкрайния низ от звезди.
Капитан Пит се отправи по широкия мостик със съобщение за дебелия адмирал Озел, който стоеше там на пост.
— Мисля, че открихме нещо, адмирале — неспокойно обяви той и плъзна поглед от Озел към Черния господар.
— Слушам, капитане. — Адмиралът беше изключително самоуверен човек и не губеше самообладание дори в присъствието на началника си.
— Става дума за нещо съвсем дребно. Информацията идва от една разузнавателна сонда на системата Хот. Съвсем незначителна, но засега е най-обещаваща…
— Хиляди изследователски дроиди претърсват галактиката — гневно го засече Озел. — Искам доказателства, не някакви си следички. Нямам намерение да гоня вятъра из…
Черния лорд бързо приближи и се намеси в разговора:
— Открихте ли нещо? — запита той. Гласът му беше променен.
Капитан Пит почтително погледна господаря си, който се извисяваше над него като всемогъщ черен бог.
— Да, сър — започна бавно Пит, като внимателно подбираше думите. — Имаме зрителен контакт. Предполага се, че системата не е населена с хора…
Дарт Вейдър не изслуша капитана. Той извърна лицето си маска към един видеоекран. Там, през заснежените поля, се движеше дивизия бунтовнически спидери.
— Ето! Това е! — избоботи Дарт Вейдър без колебание.
— Господарю! — понечи да се възпротиви адмирал Озел. — Има толкова неотбелязани колонии. Може да са контрабандисти…
— Не! Те са! — отсече бившият джедай и стисна черен юмрук. — И Скайуокър е с тях. Адмирале, вземете патрулните кораби и се насочете към системата Хот.
Вейдър погледна към офицера в зелена униформа и зелено кепе.
— Генерал Виърс — обърна се той към него, — подгответе подчинените си.
Хората на Дарт Вейдър веднага се заеха с изпълнението на жестокия план.


От бръмбароподобната глава на имперската разузнавателна сонда изскочи дълга антена. С нейна помощ тя изпрати пронизващ високочестотен сигнал. Зад голямата снежна дюна скенерите на робота бяха засекли живо същество. Те регистрираха появата на кафявата глава на един уоки и звука на гърления му рев. Дроидът насочи вградените си бластери към косматия гигант, но преди да стреля, зад него проблесна червен лъч и драсна черния му корпус.
Приведен зад голяма снежна пряспа, Хан видя, че Чубака е жив и здрав и насочи внимание към натрапника. Роботът се извъртя във въздуха и се обърна към него. Дотук хитростта на опитния боец успяваше и сега той уж се бе превърнал в мишена. Хан едва се измъкна от обсега на дрейфуващия апарат, когато той стреля и взриви края на дюната на ледени парчета. Хан насочи лъча на оръжието си право в него. После чу високото скимтене на смъртоносната машина. След секунди имперската разузнавателна сонда се взриви на милиони пламтящи частици.
— Боя се, че не остана нищо — приключи Хан доклада си по комуникатора.
Принцеса Лея и генерал Рийкън стояха пред пулта, откъдето поддържаха постоянна връзка с Хан.
— Какво беше? — попита Лея.
— Дроид — отвърна той. — Не го улучих толкова фатално. Сигурно се самовзриви.
Лея замълча и се замисли върху неприятната новина.
— Имперски дроид — каза тя и гласът й издайнически потрепери.
— Ако е така, в Империята вече знаят, че сме тук — предупреди Хан.
Генерал Рийкън бавно поклати глава:
— По-добре да започнем евакуацията.


4

Шест злокобни призрака се появиха в черното небе на системата Хот и се извисиха над нея като огромни демони на разрухата, готови да отприщят бесовете на имперските си оръдия. Дарт Вейдър се беше отпуснал неподвижно в сферичната зала за медитация, а черният му шлем отразяваше един-единствен сноп светлина.
Когато генерал Виърс приближи, горното полукълбо на сферата бавно се вдигна и тя зейна като нащърбена механична челюст. Генерал Виърс трудно можеше да определи дали Черния лорд, застинал в този зъбат пашкул, е жив, въпреки че от него мощно лъчеше абсолютното зло. Тръпки побиха офицера. Виърс плахо пристъпи напред. Трябваше да предаде на Вейдър едно съобщение, но предпочиташе да чака с часове, отколкото да прекъсне медитацията му.
Дарт Вейдър обаче веднага попита:
— Какво има, Виърс?
— Господарю — генералът внимателно подбираше думите, — ескадрата излезе от скоростта на светлината. Компютърният скенер е открил енергиен щит на шестата планета от системата Хот. Силовото поле може да издържи всякаква бомбардировка.
Вейдър се изправи в целия си двуметров ръст и черното му наметало се залюля над пода.
— Значи тая бунтовническа измет е подготвена за приближаването ни! — Той ядно сви черните си юмруци.
— Адмирал Озел е дал заповед за излизане от скоростта на светлината прекалено близо до системата. Той мислеше, че е по-добре да се действа с изнена…
— Той е некадърен глупак — прекъсна го Вейдър, като дишаше тежко. — Невъзможно е да ги бомбардираме през защитния щит. Пригответе щурмоваците за наземна атака.
С типичната за военните акуратност генерал Виърс излезе от залата за медитация. Дарт Вейдър бе вбесен. Той включи един голям екран и на него се появи огромният мостик.
В отговор на повикването адмирал Озел пристъпи напред и лицето му почти изпълни монитора.
— Лорд Вейдър, ескадрата излезе от скоростта на светлината… — започна той с разтреперан глас, но Дарт Вейдър се обърна направо към офицера зад него.
— Капитан Пит!
Тъй като знаеше, че е опасно да се бави, капитан Пит тутакси се приближи, а адмиралът залитна крачка назад и несъзнателно посегна към гърлото си.
— Да, господарю — отговори Пит с уважение.
Озел започна да се дави. Сякаш невидими хищни нокти стискаха гърлото му.
— Подгответе приземяването на щурмовите отряди извън обсега на енергийното поле — заповяда Вейдър. — А корабите разгърнете така, че атомче да не прехвръкне. Поемете командването, адмирал Пит!
Тази новина хем зарадва Пит, хем го обезпокои. На тръгване той зърна това, което някой ден можеше да сполети и него: зловещо разкривеното лице на Озел. Адмиралът се бореше за последна глътка въздух. После се строполи в безчувствена купчина на пода.


В системата Хот бяха навлезли имперски кораби.
Докато алармените системи виеха из ледените коридори, бунтовническите войски бързо заемаха позиции. Бойни единици за наземни сражения и дроиди от всякакъв вид и големина бързаха с изпълнението на поставените задачи срещу надвисналата заплаха. Бронираните снежни спидери бяха заредени и строени в боен ред, готови да се втурнат през главния вход на пещерата. По същото време в хангара принцеса Лея говореше на една малка група пилоти-изтребители:
— Големите транспортьори излитат веднага щом бъдат натоварени. Ще ги придружават само по два изтребителя. Енергийният щит ще се отваря едва за части от секундата и затова се придържайте плътно до тях.
Хоби, един от ветераните на Коалицията, преминал през безброй битки, угрижено погледна принцесата.
— Само два изтребителя срещу звезден разрушител!
— Йонното оръдие ще унищожи корабите по пътя ви с няколко заряда — обясни Лея. — След като преминете енергийния щит, продължавате към мястото на срещата. На добър час!
Поуспокоени, Хоби и останалите пилоти се затичаха към изтребителите си.
През това време в терминала Хан трескаво привършваше работата около хипермотиватора на «Вечния сокол». Скоро свърши, скочи на пода и включи комуникатора си.
— Добре е, Чуи — каза той на косматото същество, седнало в «Сокола». — Я опитай!
Точно тогава Лея мина покрай тях и ядосано го изгледа. Хан я погледна нахакано. Товарният кораб се отлепи от пода и тогава десният хипермотиватор неравномерно се затресе, откачи се и падна с такъв трясък, че Хан се сконфузи. Обърна гръб на Лея, но с крайчеца на окото си мерна подигравателно извитите й вежди.
— Стоп машина, Чуи — изсумтя Хан в предавателя.


«Отмъстителя», един от клиновидните звездоразрушители на имперската армада, кръжеше в звездното море отвъд системата Хот като механичен ангел на смъртта. Огромният кораб приближи ледения свят и планетата ясно се открои в стометровото панорамно стъкло пред огромния мостик.
Командирът на «Отмъстителя» капитан Нийда се взираше през един люк в нея, когато до него застана диспечерът.
— В обсега ни навлиза бунтовнически кораб, сър.
— Чудесно! — светнаха очите на Нийда. — Това ще е първият улов за днес.
— Най-напред ще ударят по енергогенераторите — каза генерал Рийкън на принцесата.
— Първи транспортен кораб приближава енергийния щит в зона 3 — докладва един диспечер. Същевременно той следеше и яркия обект, който не можеше да бъде нищо друго, освен имперски звездоразрушител.
— Готови за отваряне на щита — долетя заповед от радара.
— Йонно оръдие, готови — обяви друг диспечер.
Огромна сфера на повърхността на Хот се завъртя и зейналото дуло на оръдието се насочи нагоре.
— Огън! — заповяда генерал Рийкън.
Изведнъж в мразовитото небе се стрелнаха два разрушителни огнени лъча. Почти мигновено те изпревариха най-предния от бунтовническите транспортни кораби и се насочиха към огромния звездоразрушител. Двете пурпурни мълнии удариха чудовищния кораб и улучиха комендантския пост. Взривът предизвика низ от експлозии в летящата крепост, тя се залюля и неуправляемо се запремята. Звездоразрушителят потъна в безбрежния Космос, а транспортният кораб на бунтовниците, ескортиран от двата изтребителя, се понесе към сигурността.


Люк Скайуокър се готвеше за полет. Той нахлузи шлема за неблагоприятни метеорологични условия и се загледа в пилотите, артилеристите и роботите R-2, които скорострелно изпълняваха задачите си. Отправи се към строените в редица спидери. По пътя спря до задната част на «Вечния сокол», където Хан Соло и Чубака като обезумели поправяха десния хипермотиватор.
— Чуи — извика Люк, — умната! И да понаглеждаш и този приятел!
Уокито излая за довиждане, прегърна сърдечно Люк и пак се захвана с хипермотиваторите.
Двамата приятели стояха един срещу друг. Може би се виждаха за последен път.
— Надявам се, че най-накрая ще се сдобриш с Джаба — каза Люк.
— Гледай хубаво да ги подредиш, приятел — весело отговори Хан.
Младият командир си тръгна. В съзнанието му нахлуха спомени от общите им преживелици. Спря, обърна се и видя, че Хан още гледа подире му. И когато двамата засякоха за миг погледи, Чубака вдигна глава и усети как всеки пожелава на другия всичко най-хубаво, независимо къде щяха да ги отвеят съдбите им.
Гласът от радиоуредбата ги върна към действителността:
— Първи транспортен кораб успешно напусна системата — дойде добрата новина по говорителя.
Сред хората в терминала избухна веселие.
Люк незабавно се насочи към спидера. Там вече го чакаше Дак, младият дързък артилерист.
— Как е настроението, сър? — ентусиазирано попита Дак.
— Бетон, Дак, а ти?
Дак засия:
— В момента съм способен да тръгна сам срещу Империята.
— Аха — тихо рече Люк, — разбирам какво искаш да кажеш.
Макар разликата помежду им да бе едва година-две, Люк се чувстваше с цяла вечност по-стар.
От радиоуредбата се разнесе гласът на принцеса Лея:
— Внимание! До пилотите на спидери! При сигнал за изтегляне — сбор при южния склон. Изтребителите се подготвят за полет. След приключване на евакуацията ще бъде излъчен код «едно-пет».
Трипио и Арту се суетяха сред забързаните пилоти и също се готвеха за старт. Златистият дроид се понаведе и насочи сензори към дундестия R-2. Сенки заиграха по лицето на Трипио и създадоха илюзията, че лицевата му платка е със сърдита гримаса.
— Защо става така? — попита той. — Винаги ли когато нещата започнат уж да се оправят, всичко се разпада.
Той се наведе напред и нежно потупа приятеля си по корпуса.
— Грижи се добре за господаря Люк, пък и ти хубаво се пази.
Арту подсвирна и изписука за сбогом, обърна се и затъркаля колелца по ледения коридор. Трипио схванато помаха с ръка и се загледа след пълничкия си верен приятел.
Някой страничен наблюдател би си помислил, че в окото на Трипио проблясва сълза, ала всъщност не за пръв път в оптичния му сензор се задържаше капка смазочно масло.
Накрая роботът се обърна и се отправи в противоположната посока.


5

Никой на Хот не го чу. Отначало звукът идеше отдалеч и не можеше да надмогне воя на снежната буря, а и бунтовниците бяха твърде залисани около подготовката на битката и не му обърнаха внимание. Офицерите в окопите крещяха срещу вятъра, за да се чуват заповедите. Войниците светкавично ги изпълняваха — тичаха по снега с тежки минохвъргачки на рамо и подреждаха смъртоносното оръжие по ледения насип на окопите. Енергогенераторите край бойните кули оглушително пукаха и бръмчаха, а електроенергията захранваше доволно обширния комплекс под земята. Сред цялата тази суматоха започна да се откроява странен тътен. Земята се затресе. Зловещият грохот приближаваше ли, приближаваше, докато накрая привлече вниманието на един офицер. Той напрегнато се вслуша и подири източника на тежките ритмични пулсации.
Колегите му откъснаха поглед от работата си и съзряха няколко пъплещи точици. Бавно, но неотстъпно, те напредваха през бурята към бунтовническата база и сипеха фонтани сняг по пътя си.
Офицерът грабна електронния бинокъл и го насочи към приближаващите обекти. Възкръснали от памтивека сякаш, като огромни чифтокопитни животни върху четирите си възлести крака през снега непоколебимо напредваха десетина машини.
Крачещите канонерки!
Стъписан, офицерът разпозна бронираните всъдеходи на Империята. Две страшни оръдия красяха челото на всяка от тях подобно рога на допотопен звяр. Канонерките крачеха като исполински механизирани играчки, въртяха дула и бълваха смъртоносен огън.
Офицерът сграбчи комуникатора:
— Станция «Ехо пет-седем». Тръгваме!
Още преди Люк Скайуокър да отговори, експлозия разпръсна сняг и лед върху офицера и хората му, занемели от ужас. Вече бяха в обсега на оръдията. Войниците знаеха как да прикриват изтеглящите се транспортни кораби, ала никой от тях не бе подготвен да умре под краката или от дулата на тези ужасни машини.
Канонерките бълваха валма оранжево-жълт пламък. Бунтовниците трескаво се целеха в тях. Всеки чувстваше как невидими ледени пръсти се впиват в телата им. Четири от дузината спидери се втурнаха устремно към врага. Имперско оръдие улучи един виражиращ кораб. Нов залп озари небето и запрати друг спидер в огнената бездна на забвението. От пилотската кабина Люк видя как падна първата жертва. Той яростно изпразни оръдието си в канонерката, но само си навлече буря от имперски огън, който се посипа върху му като водопад и разтресе спидера. Люк го овладя. Тогава към него се присъедини още един спидер — «Бандит-3», и двамата налетяха като насекоми върху безмилостно настъпващите канонерки, докато друга група спидери ги прикриваха. Двойката прелетя край водещата канонерка, после Люк и Хан се отдалечиха един от друг и заеха наклон надясно.
Хоризонтът пред Люк се разлюля, когато премина между възлестите крака на канонерката и се издигна изпод чудовищната машина. Младият командир върна спидера в хоризонтално положение и установи контакт с придружаващия го кораб:
— «Бандит-водач» вика «Бандит-3».
— «Бандит-3», приемам — обади се пилотът на «Бандит-3».
— Уедж — извика Люк по комуникатора, — раздели взвода на двойки.
После спидерът на Люк се наклони и зави, а Уедж, заедно с още няколко други кораба, се отправи в противоположната посока.
Канонерките напредваха през снега. Оръдията им бълваха огън. Двама имперски пилоти забелязаха бунтовническите позиции на фона на бялото поле. Те завиха натам, но в същия момент видяха как един самотен спидер с пламтящи дула се насочва безразсъдно право към главния им люк. Отвън блиндираното стъкло блесна силен взрив и се разсея, а спидерът с рев изчезна отвъд пушека.
Люк се издигна далеч пред канонерката и се извърна назад.
Бронята им е прекалено яка за бластерите — помисли си той. — Няма начин да не се справи човек с тия страхотии — не е само стрелбата я.
— Взвод «Бандити» — извика той по комуникатора, — да се използват харпуни и кабели. Целете се в краката. Само така ще ги спрем. Хоби, още ли си в моята група?
— Да, сър — веднага потвърди Хоби.
Люк укроти спидера си. Той твърдо беше решил да ударят с Хоби в двойка. Двамата се спуснаха в пикиращ полет. Рязкото движение разтърси Дак. Той едва удържаше спусъка на харпуна.
— Ама че работа, Люк, ужасно се кандилкам — извика той.
Експлозиите люлееха кораба и яростно го подмятаха насам-натам сред битката.
Пред люка се мярна канонерка, незасегната сякаш от огнената атака на бунтовническите спидери. Тъкмо тази тромава машина си набеляза за мишена Люк. Той прелетя в низходяща дъга. Канонерката го обстреля. Противовъздушният огън образува стена от лазерни снаряди.
— Дръж се, Дак — надвика той експлозиите. — Бъди готов с харпуна.
Нов силен взрив разтърси спидера. Люк се мъчеше да овладее клатушкането и да се измъкне. Въпреки студа, го обля гореща пот. Той отчаяно опитваше да изправи кораба, но хоризонтът продължаваше да се върти пред очите му.
— Давай, Дак! Още малко! Добре ли си?
Дак не отговори. Люк успя със завоя и видя, че Хоби го следва. Те ловко избягваха взривовете. Тогава извърна глава и видя Дак върху контролния пулт. По лицето му се стичаше кръв.
— Дак!
На земята зенитните кули край енергогенераторите продължаваха да обстрелват без особен успех крачещите машини. От своя страна, имперските оръдия бомбардираха навред района, мятаха сняг към небето и с непрестанни атаки почти заслепяваха живите мишени. Офицерът, който пръв забеляза невероятните канонерки и се би рамо до рамо с хората си, бе сред първите жертви на унищожителните им лъчи. Войниците се втурнаха да му помогнат, но не успяха да го спасят — той бе изгубил твърде много кръв. Голямо червено петно аленееше на снега.
Елипсовидните оръдия край енергогенераторите изригваха огън, ала канонерките продължаваха настъплението. Един спидер смело се шмугна между тях, обаче едната незабавно го обсипа с огън и го превърна в огромно кълбо бушуващи пламъци.
Стените на ледения терминал се цепеха от надземните взривове. Хан Соло и Чубака като обезумели заваряваха хипермотиваторите. Всеки миг зейналите пукнатини щяха да предизвикат срутване.
— При първа възможност трябва да подложим тая сапунерка на основен ремонт — каза Хан.
Ала той добре знаеше, че първо трябва да измъкне «Вечния сокол» от този бял ад.
Започнаха да се откъсват огромни ледени късове и да хвърчат из подземната база. Принцеса Лея бързаше да се добере до сигурността на командния център. Тя пъргаво избягваше ледените парчета.
— Мисля, че не можем да подсигуряваме по два транспортни кораба едновременно — каза генерал Рийкън, когато тя влезе в залата.
— Рисковано е — отвърна тя, — и без това защитната ни акция не е съвсем успешна.
Лея разбираше, че с излитането на транспортните кораби се губи време и че операцията трябва да се ускори.
Рийкън издаде заповед по комуникатора:
— Диспечер, ускорете процедурата по излитането.
През това време Лея се обърна към един помощник и му нареди:
— Започнете евакуацията на останалия земен персонал!
Но принцесата прекрасно знаеше, че бягството им зависи изцяло от успеха на бунтовниците горе, на повърхността.


В студената и тясна кабина на адмиралската канонерка генерал Виърс обхождаше пилотите в бели униформи.
— Какво е разстоянието до енергогенераторите?
Без да вдига поглед от контролния пулт, един от тях докладва:
— Шест-четири-едно.
Доволен от отговора, генерал Виърс взе електронния телескоп и насочи визьора първо към енергогенераторите, прилични на гигантски куршуми, а после и към бунтовническите войници от защитата. Внезапно канонерката се разтърси под артилерийския огън на бунтовниците. Той залитна назад и зърна как пилотите, струпани около контролните пултове, се мъчат да удържат машината на крака.
Току-що «Бандит-3» беше атакувал адмиралската канонерка. Като видя разрушенията, причинени от оръдията му, Уедж нададе победния вик на Коалицията. Покрай него, в обратна посока устремени, се стрелнаха спидери. Той насочи кораба към следващата крачеща машина на смъртта. Когато приближи чудовището, извика на артилериста:
— Пускай харпуна!
Пилотът смело провря спидера между краката на канонерката, а артилеристът натисна спусъка. От задницата на спидера профуча харпунът и опъна дългия кабел.
— Пуснах го. Давай! — извика артилеристът.
Уедж видя как харпунът се заби в металния крак. Провери контролните уреди и се изнесе пред имперската машина, после рязко сви и завъртя спидера около единия от задните крака на канонерката, а кабелът се уви около него като ласо. Уедж смяташе, че засега планът на Люк успява. Оставаше му само да мине зад гърба на канонерката. По време на маневрата Уедж мярна водача на «Бандитите».
— Изстрелях харпуна! — извика той. Когато Уедж се приближи до металния корпус и насочи кораба успоредно със спънатата канонерка, артилеристът натисна друг бутон и освободи кабела от лебедката.
Спидерът шумно се отдалечи. Уедж погледна надолу и като видя какво са направили, гръмко се разсмя. Канонерката непохватно опитваше да продължи напред, но кабелът здраво бе оплел краката й. Накрая тя се килна и с трясък се строполи на земята. Във въздуха се разхвърчаха лед и сняг.
— Викам «Бандит-водач». Вече видях сметката на една, Люк — докладва през смях Уедж.
— Виждам, Уедж — отговори командир Скайуокър. — Отлично!
Сред бунтовниците в окопите избухна луд възторг при вида на преобърнатата машина. Един офицер изскочи от снежния окоп, даде знак на хората си и те се втурнаха в неудържима атака срещу съборената канонерка. Стигнаха до нея още преди някой от имперските войници да се измъкне, но тъкмо да влязат, канонерката неочаквано се самовзриви. Издигна фонтан от назъбени късове метал, а ударната вълна запокити стъписаните щурмоваци назад върху снега.
Когато прелитаха отгоре с наклон ту наляво, ту надясно, за да избягват избухващите снаряди, Люк и Зев видяха кончината на крачещото чудовище. Ала когато изправиха курса си, бяха разтърсени от нова вълна имперски огън.
— Спокойно, «Бандит-2» — Люк погледна към спидера, който летеше паралелно с него, — подготви харпуна. Ще те прикривам.
Новата експлозия засегна спидера на Зев някъде в носовата част. Кълба дим забулиха предното стъкло. Пилотът нищо не виждаше. Опита да запази правия курс, но новите залпове силно го разклатиха. Тъй като нямаше видимост, той съзря другата имперска канонерка едва когато се оказа в обсега й. Пилотът на «Бандит-2» почти не усети болката. Край! Изригвайки дим, тъпоносият кораб фучеше право към канонерката, но внезапно избухна в пламъци. От Зев и спидера му не остана и прашинка, която да падне на земята. Люк видя гибелта на «Бандит-2». Загубата на още един приятел го задуши, но той не биваше да се поддава на мъката, особено сега, когато толкова хора зависеха от твърдото му ръководство. Той отчаяно се огледа и каза по комуникатора:
— Уедж, Уедж… «Бандит-3», подготви харпуна и ме следвай!
Тъкмо в този миг ужасен взрив разцепи кораба на Люк. Той безуспешно опитваше да го овладее чрез автоматичния контрол. Тръпки го побиха, когато забеляза гъстата струя дим откъм кърмата на кораба. Разбра, че е невъзможно да запази височина. Ала това не беше всичко — точно на пътя му застрашително се изпречи канонерка и още повече утежни положението. Люк се мъчеше над командния пулт, но спидерът стремглаво се носеше към земята и вееше подире си огнена опашка. Горещината стана непоносима. Пламъците лизнаха кабината и наближиха Люк. В последния момент успя да приземи кораба. Той се плъзна по снега и зарови нос само на няколко метра от една канонерка.
Люк се мъчеше да се измъкне от кабината, когато с ужас забеляза крачещата машина. Той събра цялата си енергия, бързо се измуши изпод смачкания команден пулт и се повдигна към тавана. Успя някак да открехне люка и да се изкачи на покрива. Спидерът неудържимо се тресеше от всяка следваща стъпка на канонерката. Докато не се изправи лице в лице с тези четириноги чудовища, лишен от закрилата на спидера, Люк не беше си представял, че са толкова огромни. Той се сети за Дак и се върна. Опита се да измъкне безжизненото тяло на приятеля си, но се отказа — беше здраво заклещено, а канонерката всеки момент щеше да смаже спидера. Без да обръща внимание на пламъците. Люк пъхна ръка в кораба и сграбчи харпуна. Вгледа се в неумолимата грамада и внезапно му хрумна нещо. Повторно пъхна ръка в спидера и пипнешком затърси наземната мина, прикрепена в кабината, изпружи пръсти и здраво я сграбчи. Само миг след като отскочи от кораба, гигантската машина вдигна огромния си крак и като че изпълнена с решимост, настъпи спидера и го сплеска.
Люк изтича приведен под канонерката, за да се предпази от бавните й стъпки. Вдигна поглед към корпуса й и усети как студеният вятър брули лицето му. Както тичаше под страшилището, Люк насочи харпуна и стреля. Силен магнит, прикрепен за тънък кабел, се откъсна от дулото и здраво лепна о корема на чудовището. Люк продължи да тича. По едно време се увеси на кабела и провери дали ще издържи тежестта му. После закрепи барабана на кабела за токата на колана си и се набра нагоре. Така, отвисоко, виждаше останалите канонерки и два бунтовнически спидера, които стръвно се биеха сред огнените взривове. Младежът се изкатери до корпуса, където бе забелязал малък люк. Разряза стъклото с лазерния меч и го отвори. Хвърли вътре мината и светкавично се спусна по кабела. Изтощен до крайност. Люк падна тежко на снега и загуби съзнание, а един от задните крака на канонерката едва не го подбра. Тя премина над него и се отдалечи. Тогава дойде експлозията. Огромното туловище на механичния звяр внезапно се пръсна по шевовете и във въздуха се разлетяха инструменти и парчета от корпуса. Имперската бойна машина се разпадна и се превърна в куп ненужно желязо. Пушек обви неподвижната камара, полегнала върху остатъците от четирите си кокилести крака.


6

Стените на бунтовническата централа се тресяха и пропукваха от грохота на битката, но въпреки разрушенията, хората продължаваха работата си. Прекъснатият тръбопровод бълваше струи гореща пара. Белият под бе обсипан с изпотрошена апаратура, а навред се търкаляха буци лед. Като се изключи далечният тътен на лазерния огън, в командния център тегнеше злокобна тишина. Лея и няколко души от персонала следяха боя на все още неповредените екрани. Принцесата искаше да се убеди, че всички транспортни кораби са преминали покрай имперската армада и се придвижват към мястото на срещата в Космоса.
Хан Соло се втурна в командния център, като отбягваше падащите от тавана блокове лед. Един едър къс повлече подире си цял порой току пред входа на залата. Хан неустрашимо тичаше към пулта, където бяха Лея и Трипио:
— Чух, че командният център е улучен — възкликна с облекчение Хан. — Добре ли сте?
Принцесата кимна. Способността му винаги да изниква точно там, където опасността е най-голяма, отново я изненада.
— Хайде — настоя той, преди Лея да каже нещо. — Трябва да стигнете до кораба си.
Лея изглеждаше изтощена. С часове бе стояла пред екраните и бе разпределяла задачите сред персонала. Хан я хвана за ръка и я поведе към изхода. Протоколният дроид ги последва с тракане. Преди да излязат, Лея заповяда на диспечера:
— Дай сигнал за евакуация и тръгвай към транспортния кораб!
Хан, Лея и Трипио излязоха от командния център. По радиоуредбата прогърмя глас и отекна из опустелите коридори.
— Отбой, отбой! Започнете операцията по оттеглянето!
— Хайде — настояваше Хан намръщено. — Ако не стигнете навреме, корабът ви не ще отърве броня.
Стените се тресяха още по-зловещо отпреди. Тримата тичаха към транспортните кораби, а навред из подземната база се сипеха ледени блокове. Те почти бяха стигнали терминала, където — готов за полет — ги чакаше корабът на Лея, но след завоя видяха, че входът е затрупан от лед и сняг. Хан разбра, че ще трябва незабавно да подири път до кораба. Той ги поведе обратно по коридора, като внимателно отбягваше падащия лед. Включи комуникатора си:
— Транспортен кораб «С-17» — извика той по малкия микрофон, — идваме, дръжте се!
Бяха толкова близо, че чуваха как корабът на Лея се готви за излитане. Да можеше да ги преведе още няколко метра и принцесата щеше да бъде спасена… Внезапно някъде нещо тресна и разтърси подземната база. След миг таванът пред терминалите се срути и образува непреодолима ледена бариера. Те с ужас се втренчиха в непроходимата бяла камара.
— Отрязан ни е пътят — предупреди Хан по комуникатора. Той знаеше, че ако наистина искат транспортният кораб да се измъкне, не биваше да губят време в топене или взривяване на преградата. — Налага се да излетите без принцеса Органа.
После се обърна към нея:
— Ако имаме късмет, може и да се доберем до «Сокола».
Принцесата и Си-Трипио последваха Хан, а той хукна към съседната зала с надеждата, че «Вечния сокол» и вторият му пилот още не са затрупани под някоя ледена лавина.
Бунтовническият офицер гледаше навън към бялото бойно поле. Той наблюдаваше как последните спидери и останалите имперски канонерки профучават край останките на взривената канонерка. Включи комуникатора и чу заповедта за отстъпление:
— Отбой! Отбой! Започнете операцията по оттеглянето!
Той даде знак на хората си да се върнат в ледената пещера. Тогава забеляза, че адмиралската канонерка, цяла-целеничка, напредва към енергогенераторите.


Генерал Виърс застана до прозореца. Оттук целта се виждаше ясно. Той оглеждаше припукващите енергогенератори и войниците, които ги защитаваха.
— Координати 3:3:5 са вече в обсега ни, сър — докладва пилотът.
Генералът се обърна към командира на акцията.
— Взводовете да дебаркират за наземна атака — нареди Виърс. — Вземете на прицел основния генератор.
Придружена от два тромави кораба, канонерката се наклони напред. Оръдията й бълваха лазерен огън и разпръсваха отстъпващите отряди на бунтовниците. Из въздуха хвърчаха трупове и разкъсани тела. Много от войниците, успели да се спасят от унищожителните лазерни лъчи, биваха стъпквани от тежките канонерки. Из въздуха, просмукан с миризма на кръв и изгоряла плът, тътнеха експлозиите на битката.
Докато бягаха, неколцината оцелели воини на Коалицията видяха как един самотен спидер се оттегля в далечината, а от горящия му корпус се точи черна диря.
Макар че димът от осакатения спидер забулваше стъклото. Хоби видя клането, настанало на земята. Раните от лазерните оръдия на една канонерка го подлудяваха, беше му невъзможно да се движи, камо ли да управлява кораба, но ако можеше да задейства автоматичния пилот само колкото да стигне в базата, щеше да намери някой медицински робот и…
Не, съмняваше се, че ще издържи толкова дълго. Умира! Вече е сигурен. И хората в окопите скоро щяха да умрат, ако не се случеше нещо, което да ги спаси.


Генерал Виърс важно предаваше доклада си до имперския щаб и съвсем не забелязваше приближаването на «Бандит-4».
— Да, лорд Вейдър. Достигнах главния енергогенератор. Всеки момент ще разрушим щита. Можете да се приземявате.
Като приключи рапорта, генерал Виърс взе електронния координатор и насочи окуляра към редицата енергогенератори. Схемата светна в съответствие с информацията, подадена от компютрите на канонерката. Внезапно и необяснимо защо данните върху малките монитори изгаснаха. Генерал Виърс стреснато вдигна очи от електронния координатор и инстинктивно ги отправи към панорамното стъкло. Той изтръпна от ужас при вида на димящия снаряд, който се носеше право срещу му. Другите пилоти също едва сега видяха фучащия спидер и разбраха, че няма време да обръщат огромната бойна машина.
— Той ще… — не успя да довърши командирът им.
В този момент горящият кораб на Хоби се вряза като жива торпила в кабината и горивото му възпламени каскада от огнени езици и отломки. Проехтяха писъци, отделни стонове, после цялата машина рухна на земята.


Може би точно този взрив наблизо разтърси Люк и възвърна съзнанието му. Все още замаян, той бавно вдигна глава от снега. Чувствуваше се слаб и беше до болка вледенен. Мина му през ума, че мразът може вече да е увредил тъканите му, но се надяваше да не е така. Нямаше никакво желание пак да стои в лепкавата бакта. Опита да стане, но отново падна възнак. Надяваше се, че пилотите от канонерката не са го видели.
В комуникатора му нещо изпищя. Той намери сили и го включи.
— Изтеглянето на предните отряди приключи — докладваха по радиоуредбата.
Отбой! — помисли Люк за момент. — Значи Лея и останалите са успели да избягат. Люк внезапно почувства, че цялото това сражение, както и смъртта на верните на Коалицията бойци не са били напразни. По тялото му се разля топлина. Той сбра сили, стана и се отправи в дълго пътешествие към далечната ледена база.


Нова експлозия разтърси терминала в базата. Всеки момент пропуканият таван щеше да се срути. Единственото сигурно място май беше под самия кораб и там Чубака нетърпеливо очакваше завръщането на своя капитан. Уокито се притесняваше. Ако Хан не се появеше в най-скоро време, «Сокола» сигурно щеше да остане погребан в този леден гроб, но верният Чуи нямаше да отлети сам.
Терминалът вече се люлееше, когато Чубака забеляза, че нещо в съседната зала се движи. Косматият гигант отметна глава назад и изпълни терминала с громък рев, когато видя как Хан Соло прескача камарите лед, следван от принцеса Лея и неспокойния Си-Трипио.
Недалеч имперските щурмоваци вече бяха плъзнали из изоставените коридори. Лицата им бяха защитени от бели шлемове с противоснежни екрани. Редом с тях вървеше Дарт Вейдър и разглеждаше развалината, представлявала доскоро бунтовническата база на Хот. Черната фигура рязко се открояваше върху белите стени. Величествената му походка бе смутена само за миг, когато трябваше да отстъпи встрани, за да избегне откъртилия се от тавана леден блок. После Лорда на Сит ускори крачка, та хората му трябваше да подтичват; за да не изостанат.


Приглушеният стон, който започна да се издига от подобния на чиния товарен кораб, се усили. Хан Соло стоеше пред командния пулт в пилотската кабина. Най-после се чувстваше у дома си. Сръчно боравеше с бушони, клавиши, превключватели и чакаше да блесне познатата мозайка от светлини, но — уви. Чубака също забеляза, че нещо не е в ред и загрижено излая, докато Лея разглеждаше един измервателен прибор, който по всяка вероятност бе дефектирал.
— Как е там, Чуи? — загрижено попита младият мъж.
Уокито излая отрицателно.
— Май се налага да побутнем малко, а? — озъби се Лея. Тя започваше да се чуди дали пък инатът на Хан не крепи кораба.
— Не се притеснявайте, Ваше величие. Ще тръгне.
Си-Трипио тракаше из трюма. Той опита да привлече вниманието на Хан с жестове:
— Сър — осмели се роботът, — можем ли да… — Скенерите му разчетоха намръщената гримаса по лицето на Хан. — Ще почакам — отказа се той.
Стъпките на имперските щурмоваци, водени от забързания Дарт Вейдър, отекваха из ледените коридори на бунтовническата база. Войниците ускориха крачка и се втурнаха по посока на ниския вой, идващ от йонните двигатели. Вейдър леко трепна, когато влезе в терминала и разпозна очукания корпус на «Вечния сокол».
Вътре Хан Соло и Чубака отчаяно опитваха да го задвижат.
— С тази таратайка никога няма да пробием блокадата — недоволстваше принцеса Лея.
Хан се правеше, че не чува. Той проверяваше контролните механизми на «Сокола» и се мъчеше да запази самообладание, въпреки че спътничката му явно бе изгубила своето. Младият мъж продължи да натиска бутоните по пулта, без да обръща внимание на презрителния поглед на принцесата. Тя явно смяташе, че този леген, пълен с резервни части и запоени парчета старо желязо, неминуемо ще се разпадне, дори и да преминат сега блокадата. Хан включи комуникатора.
— Давай, Чуи!
После намигна на Лея и каза:
— Този красавец все още има с какво да ви изненада.
— О, да! Изненадата ми ще е безкрайна, ако изобщо тръгнем.
Преди Хан да успее да подхвърли хапливия си отговор, навън проблесна лазерният залп на имперските щурмоваци и разтърси «Сокола». От прозореца видяха вражеския отряд, който се задаваше от другия край на ледения терминал с бластери в ръка. Хан знаеше, че очуканата броня на «Сокола» ще устои на това леко оръжие, но не и на мощния огън на минохвъргачката, която двама имперски войника сръчно сглобяваха.
— Чуи — извика той и бързо затегна колана на пилотското кресло.
Едновременно с него поунилата млада жена се настани на мястото на навигатора.
С присъщата за военните точност щурмоваците отсреща привършиха сглобяването на миномета. Вратите на терминала зад тях започнаха да се отварят. Едно от мощните оръдия на «Сокола» се подаде, завъртя се и се насочи към щурмоваците. Хан трябваше да действа бързо, ако искаше да попречи на намеренията им. Без да се колебае, той изстреля смъртоносен лазерен залп по тях. Взривът разпиля бронираните им тела навред из терминала.
Чубака се мушна в пилотската кабина.
— Да превключваме скорост и да се надяваме на най-доброто — рече Хан.
Косматото тяло на втория пилот подскочи в креслото, когато нов лазерен взрив избухна край него. Той възмутено изръмжа и пак се наведе над контролните прибори. Най-сетне дългоочакваният рев на двигателя се откърти някъде из глъбините на «Сокола».
Корелианецът ликуващо се ухили на принцесата. Очите му сякаш говореха: Аз какво ти казах!.
— Някой ден — поде тя с леко презрение — все нещо ще сбъркаш. Е, страшно ми се иска да присъствам в този момент.
Хан само се подсмихна и се обърна към втория си пилот:
— Давай! — извика той.
Двигателите на грамадния товарен кораб ревяха. Всичко зад него се топеше от горещите пламъци, изригващи от задницата му. Чубака бясно действаше с контролните уреди, а с ъгълчето на окото наблюдаваше ледените стени, които се носеха срещу кораба, докато набираше скорост.
В последния миг, тъкмо преди да излетят, Хан зърна как в терминала нахълтват нови подкрепления, предвождани от злокобен гигант, облечен изцяло в черно. После всичко се замъгли от ускорението. Остана само премигването на милионите звезди.


Люк Скайуокър проследи устремния полет на «Вечния сокол». Той се обърна към Уедж и неговия артилерист и се усмихна:
— Поне Хан се измъкна.
После тримата се отправиха с натежали нозе към Х-изтребителите. Когато стигнаха до тях, те си подадоха ръце и се разделиха.
— Успех, Люк — каза Уедж. — Довиждане до мястото на срещата!
Люк помаха с ръка и се запъти към своя Х-изтребител. Изправен сред планините от лед и сняг, той внезапно бе обладан от чувство за бездънна самота. Беше отчайващо сам — дори и Хан го нямаше. Още по-лошо — и принцеса Лея беше някъде далеч, делеше ги може би цяла вселена.
И тогава, кой знае откъде, чу познатото подсвиркване.
— Арту — сепна се той. — Нима си ти?
Удобно настанен в гнездото, предвидено специално за тези полезни дроиди R-2, чакаше симпатичното буренце с провряна през таванния люк глава. Арту бе проследил приближаващата се фигура и с облекчение подсвирна, когато компютрите му го известиха, че това е Люк. Младият командир беше не по-малко щастлив от срещата си с робота, който го бе придружавал в безбройните му приключения.
Люк се качи в пилотската кабина и се настани пред командния пулт. Чу как изтребителят на Уедж се понесе с рев в небето към мястото на срещата.
— Включи енергията и престани да се притесняваш. Излитаме — каза Люк в отговор на тревожното бибибкане на Арту.
Неговият кораб последен напусна мястото, което за кратко време бе тайна база на Революцията срещу тиранията на Императора.


Като злокобна черна птица Дарт Вейдър крачеше през ледените руини на бунтовническата крепост, а свитата му го догонваше тичешком. Докато вървяха по коридорите, адмирал Пит настигна господаря си.
— Унищожихме седемнадесет кораба — докладва той на Черния лорд. — Не знаем колко са успели да избягат.
Без да обръща глава, Вейдър изсвистя през маската:
— А «Вечния сокол»?
Пит не отговори веднага. Той бе предпочел да не засяга точно тази тема.
— Радарите го проследяват. — В гласа му трепна боязън.
Вейдър се обърна и погледна извисоко адмирала. Тръпки побиха Пит, когато Черния лорд отново проговори — гласът му ясно подсказваше каква ужасна съдба ще го сполети, ако заповедта не бъде изпълнена.
— Искам този кораб! — изсвистя той.


Леденият свят бързо се стопяваше в точица неясен светлик, а «Вечния» с бясна скорост пореше космическото пространство. Скоро планетата се превърна в една от милионите блещукащи точици, посипани из дълбокия мрак.
Ала «Сокола» не беше сам в бягството си — преследваше го имперска ескадра от един звезден разрушител на име «Отмъстителя» и шест изтребителя Ти-Ай-И. Те летяха пред огромния, но по-бавен разрушител и обсаждаха бягащия кораб на Хан.
Воят на Чубака надмогна рева на двигателите. Корабът се наклони под брулещия огън на изтребителите.
— Виждам, виждам — извика Хан, като полагаше всички усилия да удържи кораба.
— Какво виждаш? — попита Лея.
Хан й показа през илюминатора два ярко оцветени обекта:
— Други звездоразрушители. Насочват се право към нас.
— Радвам се, че по-рано каза, че няма да има проблеми. Иначе щях да се притесня. — В думите й имаше нещо повече от нотка сарказъм.
«Сокола» така се люлееше под непрестанния обстрел на изтребителите Ти-Ай-И, че Трипио не успяваше да запази равновесие на път към кабината и с дрънчене се мяташе от борд в борд. Най-сетне се добра до Хан.
— Сър — започна той колебливо, — чудех се дали…
— Изключи си говорната електроника или аз ще те изключа — пресече Хан робота.
Трипио, разбира се, без колебание избра първото.
Хан все още съумяваше да поддържа курса на «Вечния сокол». Той се обърна към уокито:
— Как е отражателният щит, Чуи?
Вторият пилот нагласи някакъв превключвател над главата си и излая нещо, което Хан разтълкува като потвърждение.
— Добре — каза Хан, — може да са по-бързи в предсветлинна скорост, но ние все пак ще им се измъкнем. Дръжте се! — рязко промени курса на кораба Хан.
Двата звездни разрушителя приближаваха застрашително — «Сокола» беше почти в обсега им. «Отмъстителя» също бе опасно близо. На Хан не му оставаше нищо друго, освен отново да завърти кораба на деветдесет градуса.
Лея и Чубака усетиха как стомасите им се обърнаха поради стремглавия финт на «Сокола». Нещастният Си-Трипио бързо трябваше да пренастрои механизмите си, ако искаше да се задържи на металните си крака. Хан помисли, че екипажът ще го вземе за откачен, щом води кораба си така ненормално, но той имаше нещо наум.
Сега, когато «Сокола» не беше вече на пътя на двата звездоразрушители, те се оказаха право срещу «Отмъстителя». Хан потри ръце, отпусна се и зачака.
Из помещенията на трите звездоразрушителя прогърмяха алармените инсталации. Тези масивни кораби бяха тромави и слабо маневрени. Един от разрушителите опита бавно да завие наляво — дано избегне сблъсъка с «Отмъстителя», но за нещастие закачи своя побратим, двете летящи крепости жестоко се разтресоха. Повредени, разрушителите се зареяха из Космоса, а «Отмъстителя» продължи да преследва «Вечния сокол» и явно откачения му пилот.
— Свалихме два — отчете Хан.
Четири изтребителя Ти-Ай-И все още обстрелваха кърмата му с пълна мощ, но Хан мислеше, че ще им се изплъзне. Лазерните залпове яростно подмятаха кораба и Лея трябваше да полага отчаяни усилия, за да се задържи в креслото.
— Това ще ги позабави — ликуваше Хан. — Чуи, готов за скок в свръхсветлинна скорост!
Нямаше време за губене. Лазерната атака ставаше все по-агресивна — изтребителите Ти-Ай-И летяха почти над тях.
— Ще ни настигнат — предупреди Лея, когато най-накрая можа да проговори.
Хан я погледна. В очите му лумна дяволито пламъче.
— Така ли? Гледайте сега!
Той бутна напред лоста на хиперпространствения регулатор. Вярно че Хан много искаше да избяга, вярно беше също и че силно желае да впечатли принцесата както със собствения си ум, така и с фантастичните възможности на кораба. Нищо не се случи. Звездите, които трябваше да са се превърнали в неясна светлина, останаха неподвижни. Определено нещо не беше наред.
— Е, какво да гледам? — заяде се Лея.
Вместо да отговори, Хан повторно се захвана с превключвателя за свръхсветлинна скорост. Пак нищо.
— Май загазихме — промърмори той. Гърлото му се сви. За него «загазихме» означаваше, че се е накиснал до гуша.
— Ако позволите, сър — осмели се Трипио. — Още одеве забелязах, че основният блок за свръхсветлинна скорост не работи.
— Загазихме! — повтори Хан. Лазерният огън се усилваше от всички страни. «Вечния сокол» можеше да се движи само с максимална подсветлинна скорост. Той навлизаше все по-дълбоко в космическото пространство, следван неотклонно от ято изтребители Ти-Ай-И и един огромен звездоразрушител.


7

Със събрани двойни криле дребният лъскав Х-изтребител стремглаво се отдалечаваше от ледената планета. По време на полета Люк прехвърляше през ум събитията от последните няколко дни. Сега разполагаше с време, за да поразсъждава върху загадъчните думи на призрачния Бен Кеноби, да помисли за дружбата с Хан Соло и за крехките си отношения с Лея Органа. И докато мислите му се рееха към любимите хора, Люк окончателно реши. Той хвърли последен поглед към ледената планета и си каза, че връщане назад няма.
Младият командир натисна няколко клавиша върху командния пулт и направи остър завой. Той видя как небето се разлюля от рязката смяна на скоростта и стремително се понесе в новата посока. Докато отново изправяше курса, Арту — все още удобно настанен в специалното си гнезденце — започна да подсвирква и бибибка. Върху екрана на малкия компютър, монтиран в кораба на Люк единствено за да превежда думите на дроида, проблесна надпис.
— Всичко е наред, Арту — отговори Люк, след като го прочете. — Просто поемам нов курс.
Малкият дроид продължи да бибибка развълнувано и Люк пак се обърна за помощ към екрана.
— Не — отговори той, — няма да се присъединим към останалите.
Тази новина стресна Арту и той незабавно издаде серия галванични шумове.
— Отиваме в Дагобанската система — отвърна Люк.
Роботът пресметна горивото в изтребителя и отново избибка.
— Ще ни стигне! — сряза го Люк.
Този път Арту издаде серия от по-дълги, напевни бибибкания и подсвирвания.
— Там нямат нужда от нас — отговори Люк на дроида, който питаше за определената среща.
Тогава Арту с тихо бибибкане му припомни заповедта на принцеса Лея. Разгневен, младият пилот извика:
— Този път няма да се подчиня. Млъквай сега!
Дроидчо млъкна. В крайна сметка Люк заемаше важен пост в Бунтовническата коалиция и можеше да не се подчинява на някои заповеди. Той тъкмо оправяше нещо дребно по пулта, когато Арту пак зацвърча.
— Какво има, Арту? — въздъхна Люк.
Сега пък дроидът издаде серия тихи звуци, като внимателно подбираше всяко бибибкане и всяко подсвирване — не искаше да дразни Люк, но данните от компютъра бяха важни и трябваше да ги докладва.
— Да, Арту, знам, че Дагобанската система не е отбелязана по навигационните карти, но не се притеснявай, тя съществува.
Арту още веднъж разтревожено избибибка.
— Съвсем сигурен съм — каза младежът и се опита да успокои механичния си приятел. — Имай ми доверие.
Не беше ясно дали Арту действително имаше доверие на човешкото същество пред контролния пулт, но си позволи само една смирена кратичка въздишка. За момент утихна съвсем, сякаш размишляваше, после пак бибибна.
— Кажи, Арту?
Роботът заговори още по-внимателно отпреди, може да се каже дори тактично, сякаш не искаше да обижда човека, на когото се бе доверил.
Мигар не беше възможно човешкият ум да не е съвсем наред? — пресмяташе си роботът. — Все пак господарят му дълго бе лежал сред снежната виелица на Хот. Или пък — изчисляваше Арту друга възможност, — може би Снежната уампа го е пернала по-силно, отколкото мислеше 2-IB.
— Не — отговори Люк. — Не ме боли главата. Добре съм. Защо питаш?
Арту уж наивно изцвъртя.
— Не съм замаян, не ми се вие свят, дори и белези вече нямам.
Следващото изсвирване въпросително се извиси.
— Не, всичко е наред, Арту. Предпочитам да остана на ръчно управление.
Последното изскимтяване на дебеличкия робот прозвуча като признание за поражение. На Люк му беше забавно, че роботчо се интересува толкова от здравето му.
— Имай ми доверие, Арту — повтори Люк с нежна усмивка. — Знам какво правя. Ще стигнем живи и здрави. Не е далеч.


Хан Соло започваше да се отчайва. «Сокола» още не беше успял да се отърве нито от четирите изтребителя Ти-Ай-И, нито от огромния звезден разрушител. Соло се втурна в трюма и като бесен започна да поправя суперскоростното устройство. И дума не можеше да става да извърши прецизен ремонт, защото «Сокола» се разтърсваше от залповете на изтребителите. Той раздаваше бързи заповеди, а вторият пилот проверяваше посочените уреди.
— Хоризонтален усилвател.
Уокито излая. Струваше му се, че е наред.
— Алувиален заглушител.
Чуи пак излая. И тази част си беше намясто.
— Подай ми хидравличен ключ.
Чубака се спусна към кабината с инструментите. Хан грабна ключа, после спря за момент и погледна верния си приятел.
— Не знам как ще се измъкнем от тази каша — призна си той.
Точно тогава нещо удари «Сокола». Той изкънтя, подскочи и се завъртя на сто и осемдесет градуса. Чубака разтревожено излая. Хан залитна и хидравличните ключове изхвърчаха от ръцете му. След като отново стъпи на нозе, извика на Чубака:
— Това не бе лазер. Нещо ни блъсна!
— Хан, Хан — извика Лея от пилотската кабина. Тя беше много притеснена. — Ела тук!
Със залитане Хан излезе от трюма и заедно с Чубака се отправиха към кабината. Гледката зад илюминатора ги порази.
— Астероиди.
Докъдето поглед стигаше, валяха огромни скални отломъци — като че ли не им стигаха имперските преследвачи.
Хан веднага зае мястото си в пилотското кресло и пое управлението на «Сокола». Вторият му пилот го последва. В същия момент един грамаден астероид прелетя досами носа на кораба. Хан съзнаваше, че трябва да запази спокойствие, иначе нямаше да издържат много дълго.
— Чуи — заповяда Хан, — курс две-седем-едно!
Дъхът на Лея секна. Тя разбираше какво означава заповедта на Хан и бе стъписана от безразсъдството на този план.
— Да не смяташ да навлизаш в астероидното поле? — попита тя с надеждата, че нещо не е разбрала.
— Не се притеснявайте! Няма да ни последват — бодро се провикна той.
— Ако позволите да ви припомня, сър — опита се да го вразуми и Трипио, — възможността да се премине успешно през астероидното поле е приблизително едно към две хиляди четиристотин шестдесет и седем.
Хан не му обърна внимание. Принцесата се намръщи:
— Няма защо да правиш това, за да ми се харесаш — каза тя в момента, когато втори астероид удари силно кораба.
Хан страшно се забавляваше и предпочете да подмине намеците на Лея.
— Дръжте се, скъпа — изсмя се той и хвана кормилото още по-здраво. — Сега ще си поиграем.
Лея трепна, после примирено затегна предпазния колан. Трипио все още мърмореше под нос някакви изчисления, но когато уокито се обърна и му се озъби, изключи синтезирания си глас.
Хан се съсредоточи върху изпълнението на плана си. Знаеше, че ще успее. Трябваше да успее. Нямаше друг избор. Като разчиташе повече на инстинкта, отколкото на апаратурата, той насочи кораба през безмилостния каменен порой. С крайчеца на окото проследи екраните на скенера и установи, че «Отмъстителя» и изтребителите Ти-Ай-И не са прекратили преследването.
Сега ще си устроим имперско погребение — помисли си той и поведе «Сокола» в морето от падащ камънак. Хан погледна съседния екран и видя как един изтребител Ти-Ай-И се сблъска с астероид. Взрив от светлина на екрана регистрира експлозията.
Е, в този тук май няма да има оцелели — помисли Хан.
Пилотите, които преследваха «Сокола», бяха сред най-добрите в Империята, но не можеха да се мерят с Хан Соло. Те или не бяха толкова опитни, или не бяха толкова откачени. Само луд можеше да хвърли кораба си в подобен самоубийствен слалом. Ала луди или не, наложи се да го последват — явно предпочитаха да загинат от каменната бомбардировка, отколкото да докладват на Черния си господар провал.


Най-мощният звездоразрушител на Империята царствено излезе от орбитата на Хот в ескорт от още два себеподобни. Тройката се охраняваше от ескадра по-невзрачни бойни кораби. Във флагмана адмирал Пит стоеше пред личната зала за медитация на Дарт Вейдър. Вратата-челюст бавно зина и той видя в полумрака загърнатия в плащ господар.
— Влезте, адмирале!
Страхопочитание изпълни адмирал Пит, когато пристъпи в сумрачната стая. Господарят му беше застанал така, че едва се различаваха силуетите на механичните придатъци, които свързваха дихателната тръба с главата. Пит потрепери при мисълта, че може би е първият човек, видял Вейдър без маска. Гледката бе ужасна. Вейдър седеше гърбом, целият облечен в черно. Над дебелия му черен врат блестеше голата глава. Макар адмиралът да се мъчеше да не гледа натам, някаква кошмарна сила приковаваше очите му в този сякаш оглозган череп. Смъртнобледата кожица беше набраздена от безброй белези. Мина му през ум, че скъпо може да заплати за гледката, невиждана от другиго. В този миг ръцете на робота поеха черния шлем и внимателно го положиха върху главата на Черния лорд.
Едва сега Дарт Вейдър се извърна към адмирала, за да чуе доклада му.
— Корабите, които преследват «Вечния сокол», са го засекли, господарю. Навлязъл е в астероидно поле.
— Не ме интересуват астероидите, адмирале — каза Вейдър и бавно сви юмрук. — Искам кораба, не извинения. Кога най-после ще заловите Скайуокър и сие?
— Скоро, лорд Вейдър — отговори разтреперан адмиралът.
— Да, адмирале… — изрече Дарт Вейдър — дано е скоро.


Два гигантски астероида се носеха към «Вечния сокол» и принудиха Хан да предприеме незабавно смела маневра. С наклонен вираж се отстрани от пътя им, но едва не се натъкна на нов астероид. «Сокола» ту се стрелкаше в полето, ту излизаше от него, неотлъчно следван от трите имперски изтребителя Ти-Ай-И, които с ожесточение лавираха между камъните. Внезапно някаква безформена скала смъртоносно удари единия и го запрати в неизвестна посока. Другите два изтребителя продължиха гонитбата заедно с «Отмъстителя», който взривяваше астероидите по пътя си.
Хан Соло завъртя кораба и рязко се шмугна под един насрещен астероид. Мярна преследвачите си и отново направи наклон наляво. Но «Вечния сокол» още не бе се измъкнал от опасността. Покрай него фучаха астероиди. Малък отломък рикошира о бронята и предизвика силни вибрации. Чубака се ужаси, а Трипио заслони очни лещи с бронзовата си ръка. Хан погледна Лея и разбра от каменното й лице и втренчения в астероидния рояк поглед, че й се ще да е на хиляди светлинни години далеч оттук.
— Е — подхвърли той, — нали искахте да присъствате на провала ми?
— Вземам си думите обратно — изрече тя, без да отмести взор.
— Този звездоразрушител намалява скоростта — установи Хан и провери данните от компютъра.
— Добре — безучастно отговори тя.
Навред около кораба гъмжаха астероиди.
— Ако се помотаем още малко тук, ще станем на пух и прах — отбеляза младият мъж.
— Това не ми харесва — сви устни принцесата.
— Трябва да се измъкнем някак.
— Добре че ми каза.
— Ще се доближа до някой от едричките.
— Каква грандиозна глупост!
— Да се приближим!? — възкликна Трипио и вдигна метални ръце. Изкуственият му интелект отказваше да регистрира това, което току-що бяха приели слуховите му сензори.
— Да се приближиш!? — не можеше да повярва Лея.
Чубака с недоумение се вгледа в пилота и излая.
Никой от тях не можеше да проумее защо капитанът им, след като беше рискувал живота си, за да ги спаси, сега се опитва да ги убие! Хан извърши няколко прости операции по контролния пулт и промуши «Сокола» между няколко по-едри астероида. После насочи кораба право към единия от тях, голям колкото луна.
Ярък порой от по-ситни камъни се изсипа върху нащърбената безбрежност на астероида, когато «Вечния сокол» и изтребителите Ти-Ай-И, все още по петите му, го наближиха, сякаш се канеха да се плъзнат в бръснещ полет над някоя малка безплодна и изоставена планета. Изключително точно Хан Соло насочи кораба към повърхността, мобилизира цялото си умение, прославило го надлъж и шир в галактиката, а после с дързък финт изнесе «Сокола» встрани, така че между него и изтребителите остана единствено реещата се скала. Последва кратък ярък изблик светлина. После — нищо. Отломките от двата изтребителя Ти-Ай-И се понесоха в тъмата, а огромният астероид невъзмутимо продължи пътя си. Хан почувства вътрешен плам, също толкова ярък, колкото фойерверка, изригнал пред очите им, и тихо възтържествува.
На главния екран на командния пулт се появи образ и Хан побутна косматия си втори пилот:
— Чуи, я провери това. Изглежда доста обещаващо.
— Какво е това? — попита Лея.
Пилотът на «Сокола» не я удостои с отговор.
— Ще ни свърши работа — отсече той.
Докато прелитаха ниско над астероида и Хан оглеждаше назъбения пейзаж, едно тъмно петно с формата на зинал кратер привлече погледа му. Той сниши «Сокола» и го вкара право в пастта, чиито дъговидни стени като че мигновено се сключиха над него.
Два изтребителя Ти-Ай-И все още ги преследваха, обсипваха ги с лазерен огън и повтаряха всяка тяхна маневра. Хан Соло разбра, че за да се отърве от смъртоносните преследвачи, трябва да измисли нещо по-хитро и смело. През предното стъкло мярна тясна пропаст, наклони кораба и се шмугна странично между чукарите. За тяхна изненада двата изтребителя Ти-Ай-И ги последваха. Металният корпус на единия дори с искрене одра стените на клисурата. Хан с пълна скорост цепеше през теснината, като се накланяше ту наляво, ту надясно. Небето зад тях се озари, когато двата изтребителя се удариха един о друг и се взривиха на скалистото дъно.
Хан намали скоростта. Все още не беше се отървал от имперските преследвачи. Както разглеждаше каньона, забеляза на самото му дъно нещо черно, вероятно пещера, достатъчно голяма, че да побере «Вечния сокол».
Хан намали още скоростта, прелетя през входа на зейналата пещера и пое по голям тунел, който, надяваше се, щеше да е идеално скривалище. Дълбоко въздъхна, когато корабът бързо потъна сред сенките на сводовете.


Един малък изтребител с Х-образна форма навлизаше в атмосферата на Дагоба. Когато приближи планетата, Люк Скайуокър съзря през дебелата пелена от облаци част от неравната й повърхност. Планетата не фигурираше на картите и бе практически непозната. Люк се беше добрал до нея, но не беше уверен, че само неговата ръка е направлявала кораба през този неизследван участък в Космоса.
Арту-Диту, който пътуваше отзад, наблюдаваше профучаващите покрай тях звезди. После попита нещо Люк чрез компютъра.
— Да, Арту, това е Дагоба — отговори той на дребния робот и погледна през илюминатора. Корабът започна бавно да се спуска.
— Изглежда малко мрачничко, а?
Арту избибибка. За сетен път опитваше да вразуми господаря си и да го върне към стария курс.
— Не — отговори Люк. — Няма да се откажа.
Той провери мониторите. Обзе го безпокойство.
— Не засичам нито градове, нито техника, но все пак има обилна информация за наличие на живот. Да, там има живот.
Компютърът преведе тревожния въпрос на Арту.
— Да, съвсем съм сигурен — безопасно е за дроиди. Успокой се, моля те! — Люк започваше да нервничи. — Просто ще почакаме и ще видим какво ще се случи.
От задната част на пилотската кабина долетя покъртителен електронен хленч.
— Е, не се притеснявай де!
Изтребителят прелетя през сумрачния ореол, отделящ непрогледния мрак на Космоса от повърхността на планетата. Люк пое дълбоко дъх и се гмурна с кораба в бялото валмо мъгла.
Не можеше да различи нищо. Видимостта бе силно намалена от гъстата белота, притиснала таванните илюминатори. Нямаше друг избор, освен да управлява изтребителя слепешком. Уредите обаче не засякоха нищо дори и когато Люк прелетя на ниска орбита. Той отчаяно се мъчеше над контролния пулт. Вече не бе в състояние да определи дори височината си.
Неочаквано се появи бръмчащ сигнал и Арту прибави към него собствените си лудешки свирукания и бибибкания.
— Да, забелязах! — извика Люк. Той все още се блъскаше над командното табло. — Всички екрани са загаснали! Нищичко не виждам! Дръж се, започвам маневра за приземяване. Да се надяваме, че под нас все пак има нещо.
Арту отново изпищя, но протестът му успешно бе удавен в оглушителния вой на ракетните спирачки. Люк усети как стомахът му се обръща от рязкото спускане. Той затегна предпазния колан и напрегна мускули, за да посрещне евентуалния удар. После се понесоха напред. Люк чу някакъв ужасен звук, сякаш в стремглавия си полет корабът брулеше клони на дървета. Когато най-после Х-изтребителят със скърцане спря, той се разтресе така силно, че пилотът замалко не заби нос в пулта. Най-накрая, уверен, че се е приземил, Люк морно се отпусна в креслото и облекчено въздъхна. Дръпна някакъв превключвател и освети тавана. Младежът подаде глава навън, за да огледа чуждия свят, и зяпна от учудване — изтребителят беше плътно обгърнат от мъгла, а прожекторите осветяваха едва няколко метра напред. Постепенно очите на Люк свикнаха и той смътно започна да различава усуканите коренища и стволове на фантастични дървета. Той напусна кабината, а Арту заизмъква дебеличкото си телце от уютното гнездо.
— Стой там, Арту, първо ще огледам наоколо.
Възлести сплетени коренища на огромни сиви дървета се виеха високо над Люк и едва тогава се събираха в ствол. Той вдигна поглед и високо горе видя балдахин от клони и надвиснали облаци. Люк внимателно изпълзя на дългия нос на кораба и установи, че е кацнал сред водно пространство, забулено в мъгла.
Краткото бибибкане на Арту беше последвано от силен плясък. Отново тишина. Люк се извърна и успя да види как кубето на дроида потъва във водата.
— Арту, Арту — извика Люк. Той коленичи на гладкия корпус на кораба, наведе се напред и неспокойно затърси механичния си приятел. В неподвижната чернилка нямаше и следа от дребния модел R-2. Люк не можеше да си представи колко е дълбоко това мъртво блато, но то наистина изглеждаше бездънно. Внезапно го споходи чувството, че може би никога няма да види приятеля си. Точно в този миг над водата се подаде тъничък перископ и Люк чу слабо бълбукащо бибибкане.
Какво щастие! — мислеше си той, докато гледаше как перископчето пори към брега. Затича се по носа на изтребителя прегази трите метра до сушата и се изкатери по брега. Погледна назад и видя, че Арту е още далеч.
— Давай, приятел! — насърчи го Люк.
Внезапно във водата зад Арту нещо зашава. То бързо напредваше, пък и мъглата беше гъста, та Люк не можеше да разбере какво е. Виждаше само огромен силует. Съществото се издигна за миг над водата, след това силно изплющя о металното тяло на малкия дроид и се гмурна към дъното. Люк дочу прочувствения електронен вик за помощ. После всичко стихна.
Младежът стоеше вцепенен от ужас и се взираше в черната вода, спокойна като смъртта. И тогава видя как на повърхността се появиха няколко издайнически мехурчета. Сърцето му заби от страх при мисълта, че е прекалено близо до езерото. Но преди да се отмести, съществото, спотаено в дълбините, изплю дребния робот. Арту описа елегантна дъга във въздуха и пльосна върху мекия сив мъх на сушата.
— Арту — извика Люк и се затича към него. — Как си?
Люк беше благодарен, че призрачният обитател на блатото не намира дроидите за вкусни, нито пък за лесно смилаеми.
Роботът отговори с няколко слаби подсвирвания и бибибкания.
— Ако искаш да кажеш, че беше глупаво от наша страна да дойдем, май започвам да се съгласявам — призна Люк и заоглежда мрачната околност. Помисли си, че в ледения свят на Хот поне имаше хора, а тук, ако изключим Арту, нямаше нищо друго, освен мрачното блато и разни, неизвестно какви същества, готови да те похитят сред падащия мрак.
Наоколо бързо припадаше мрак. Люк потрепери в сгъстяващата се мъгла, която го обгръщаше като жива. Той помогна на Арту да се изправи и избърса тинята от бъчонкиното му телце. Докато работеше, от далечната джунгла долитаха зловещи, нечовешки крясъци. Той потръпна, като си представи зверовете, които вероятно ги надават. Когато изчисти Арту, Люк установи, че съвсем е притъмняло. Навред се прокрадваха злокобни сенки, а писъците приближаваха. Двамата с Арту се вгледаха в призрачната блатна джунгла и се сгушиха един до друг. Изведнъж Люк забеляза чифт сърдити очички, които се взираха в тях през шубрака, но после изчезнаха, придружени от ситно топуркане на крачета.
Люк не се съмняваше в съвета на Бен Кеноби, но сега се почуди дали пък облеченото в мантия привидение не бе допуснало грешка, като го е изпратило да търси тайнствения учител на джедаите точно тук. Той погледна към изтребителя и изпъшка, когато видя, че целият му трюм е нагазил в черната вода.
— Как ще накарам това чудо да полети отново?
Цялата история изглеждаше безнадеждна и някак нелепа.
— Какво ли търсим тук? — простена той.
Беше извън компютърните възможности на Арту да отговори на който и да е от двата въпроса, но все пак той издаде кратко успокоително бибибкане.
— Като че ли сънувам — със свито сърце потръпна Люк. — Ще полудея! — Поне за едно нещо беше сигурен — в по-абсурдна ситуация не беше изпадал.


8

Като чудовищен безмълвен бог Дарт Вейдър стоеше в наблюдателната кабина на огромния звездоразрушител.
Той оглеждаше астероидното поле зад просторния правоъгълен илюминатор. Камъните яростно плющяха по корпуса на кораба, който се плъзгаше из космическото пространство. Покрай него прелитаха стотици скални отломъци. Някои се удряха един в друг и избухваха в пищни фойерверки. Огромен астероид разби един от по-малките кораби. Без да дава вид, че е разтревожен, Дарт Вейдър се извърна. Пред него стояха холограмите на командирите от двадесетте имперски бойни кораба. Изображението на току-що взривения кораб избледняваше, а тлеещите му частици потъваха в забвението.
Адмирал Пит и един адютант тихомълком застанаха зад Черния си господар, който следеше централната холограма. Електрическите смущения постоянно накъсваха образа и от време на време той губеше яркост. Капитан Нийда рапортуваше от звездния разрушител «Отмъстителя», но началото на доклада вече беше удавено в смущенията.
— … и тогава се появиха на екраните ни за последен път — продължаваше капитан Нийда. — Като се имат предвид размерите на понесените от нас поражения, те сигурно също са унищожени.
Вейдър не вярваше. Той знаеше какво умее «Вечния сокол», а и доста добре познаваше способностите на дръзкия му пилот.
— Не, капитане — сърдито процеди през зъби. — Живи са! Искам всички налични кораби да кръстосват астероидното поле, докато ги открият!
Веднага щом Вейдър изрече заповедта, образите на Нийда и останалите деветнадесет капитани избледняха. Когато изчезна и последната холограма. Черния лорд усети присъствието на двамата мъже и се обърна:
— Какво толкова има, адмирале, че не можахте да почакате? — надменно попита той. — Говорете!
Адмиралът, пребледнял и разтреперан, докладва със свито гърло:
— Обади се… Императора.
— Императора? — чу се зад черната дихателна маска.
— Да — потвърди адмиралът, заповяда да се свържете с него.
— Изведете кораба от астероидното поле на място, откъдето да се осъществи чисто предаване — разпореди се Вейдър.
— Слушам, господарю.
— Закодирайте сигнала с шифъра на личния ми кабинет.


«Вечния сокол» се спотайваше в малката пещера. Беше тъмно като в рог. По стените сълзеше влага. Екипажът изключи двигателите и малкият кораб вече не издаваше и звук. В пилотската кабина Хан Соло и косматият втори пилот изолираха електронните системи. Когато привършиха, всички светлини помръкнаха и в кораба стана тъмно като в приютилата ги пещера.
Хан погледна Лея и хвърли една усмивка.
— Тук май взе да става романтично.
Чубака изръмжа. Имаха работа и ако щяха да ремонтират хипермотиватора, уокито щеше да има нужда от цялото внимание на Хан.
Соло раздразнено се зае за работа.
— Какво толкова се цупиш! — сопна се той.
Преди Чубака да отговори, протоколният дроид плахо се приближи и зададе един изключително важен въпрос:
— Не бих искал да ви безпокоя, сър, но изключването на всички системи — освен аварийната — отнася ли се до мен?
Чубака изрази мнението си със силно утвърдително излайване, но Хан не беше съгласен.
— Не — каза той. — Имаме нужда от теб. Трябва да си побъбриш с добрия стар «Сокол» и да разбереш какво е станало с хипермотиватора.
Той погледна принцесата и добави:
— Какво ще кажете да поостанем. Ваше височество?
Лея тъкмо се канеше да изстреля подобаващия отговор, когато ненадейно нещо удари кораба и го наклони напред. Всичко, което не беше фиксирано, се разхвърча из кабината. Дори и гигантският уоки с мъка се задържа в креслото и неудържимо изрева.
— Дръжте се! — извика Хан. — Внимавайте!
Си-Трипио изчатка о стената, после се овладя:
— Сър, много вероятно е този астероид да не е стабилен.
Хан го изгледа кръвнишки:
— Радвам се, че си тук, за да ми го кажеш.
Корабът още веднъж се залюля, този път по-силно отпреди. Уокито отново изрева. Трипио залитна назад, а Лея прелетя през кабината право в разтворените обятия на капитан Соло.
«Сокола» спря да се клати също така внезапно, както се беше разтресъл, но Лея все още се бавеше в прегръдката на Хан. Този път по изключение не се отдръпна и той почти можеше да се закълне, че го прегръща съвсем съзнателно.
— Но, принцесо — каза той, приятно изненадан, — това е толкова неочаквано?
— Пусни ме! — едва сега Лея понечи да се изскубне от ръцете му. — Ще ме ядосаш!
Хан видя, че на лицето на принцесата се появява познатото надменно изражение.
— Не изглеждате ядосана — излъга той.
— А как изглеждам?
— Красива! — Отговорът беше искрен. Хан се изненада от чувството, прокраднало се в думите му.
Лея се почувства неловко. Страните й пламнаха, а когато разбра, че се изчервява, извърна поглед, но все още не правеше истински усилия да се измъкне.
Нещо в Хан не му позволяваше да удължи този момент на нежност:
— И развълнувана — добави той.
Лея се вбеси. Отново се превърна в ядосаната принцеса, в надменната сенаторка, бързо се отдръпна от него и се затвори зад най-царственото си държание.
— Съжалявам, капитане! — Този път страните й пламнаха от гняв. — Това че вие ме прегръщате, не е достатъчно да ме развълнува.
— Е, надявам се, че не очаквате нещо повече — изсумтя той, ядосан повече на себе си, отколкото на язвителните думи на Лея.
— Не, искам само да ме оставите на мира! — Беше възмутена.
— Нямам нищо против, само се поотдръпнете от пътя ми.
Лея видя, че все още е наистина твърде близо до Хан и засрамено отстъпи встрани.
— Няма ли да се заемем с кораба? — опита да смени темата.
Хан се намръщи:
— Защо не — студено каза той, без да я погледне.
Лея се врътна на пета и напусна пилотската кабина.
Хан вдъхна дълбоко и се успокои. Той смутено погледна притихналия уоки и дроида, които бяха станали свидетели на цялата случка.
— Хайде, Чуи, да се хващаме с това късо съединение — бързо каза той, за да сложи край на неловкото положение.
Вторият пилот излая в знак на съгласие и двамата тръгнаха към изхода на кабината. Хан погледна назад към Трипио. Той още стоеше в сумрачната зала със стъписано изражение на лицето.
— Ти също, златна ми върлино!
— Трябва да си призная — мърмореше роботът, докато тътреше нозе, — че понякога не мога да проумея човешкото поведение.


Светлините на Х-образния изтребител пронизваха мрака на мочурестата планета. Корабът бе нагазил дълбоко във водата, но над повърхността все още стърчеше достатъчно голяма част и Люк можеше да изнесе там необходимите припаси от складовите помещения. Знаеше, че корабът ще продължи да нагазва, а може би и съвсем ще потъне. Той смяташе, че шансовете му да оцелее ще се увеличат, ако спаси повече продукти.
Бе толкова тъмно, че Люк вече едва виждаше пред себе си. Навътре в гъстата джунгла нещо рязко изпука. По тялото му премина студена тръпка. Момъкът грабна пистолета и се приготви да застреля неизвестния нападател в шубрака. Оттам обаче не изскочи нищо. Той бавно върна оръжието в кобура и продължи да разопакова принадлежностите си.
— Готов ли си вече за зареждане? — попита Люк Арту, който търпеливо очакваше своята «дажба».
Младежът взе от кутията с инструменти нещо като поялник и го активира. Макар и слабо, сиянието на нагревателя сред неприветливия мрак го зарадва. После пъхна захранващия кабел в издатината върху лицето на Арту, която в общи линии наподобяваше нос. Когато енергията се разля по електронните му вътрешности, нисичкият робот признателно подсвирна. Люк седна и отвори една консерва. Докато се хранеше, разговаряше с Арту:
— Сега остава само да открия този Йода — ако изобщо съществува.
Младият човек неспокойно се вгледа в сенките на джунглата. Чувстваше се неспокоен и нещастен и все повече се съмняваше в смисъла на експедицията.
— Странно наистина, че точно тук трябва да търся Йода — каза той на малкия робот. — Тръпки ме побиват.
От начина, по който избибибка, стана ясно, че Арту споделя мнението му за тресавището.
— Макар че — продължи Люк и с неохота пъхна следващата хапка в устата си — нещо ми се струва познато. Чувствам се, като че ли…
— Като че ли какво?
Това не беше гласът на Арту; Люк подскочи и сграбчи пистолета. После се огледа в тъмата, за да разбере откъде идват тези думи. Току пред него стоеше някакво дребно създание. Люк се изненада и направи крачка назад. Дребосъкът сякаш бе изникнал от земята. Ръстът му не надхвърляше и половин метър, но той безстрашно и твърдо стоеше пред високия момък, насочил в него лазерен пистолет. Люк не можеше да определи годините на съсухреното човече. Лицето му бе дълбоко набраздено, но щръкналите, остри като на дяволче уши му придаваха вечно млад вид. Дългите бели власи, разделени на път, се сипеха от синята му глава. Двата му къси крака завършваха с тридактилни стъпала — почти като на земноводно. Беше облечено в дрипи, сиви като мъглата над тресавището и така опърпани, че сигурно бяха на една и съща възраст с него.
За миг Люк не можа да разбере дали да се бои или да се смее, но когато се взря в изпъкналите очи и почувства добротата в тях, се отпусна.
Най-сетне създанието посочи пистолета в ръката на Люк.
— Човеко, махни го! Не ще ти причиня вреда.
След кратко колебание Люк покорно върна пистолета в кобура — така и не разбра защо е тъй склонен да се подчинява.
— Чудя се — отново проговори съществото — що дириш тук.
— Търся някого.
— Търся? Търся? — любопитно повтаряше съществото и широка усмивка плъзна по и без това сбръчканото му лице. — Бих казал, че вече го намери, не е ли така?
— Аха — нямаше сили и да се усмихне Люк.
— Може да ти бъда полезен. Да. Да.
Необяснимо защо Люк усети, че се доверява на странното същество, но съвсем не можеше да си обясни как подобен дребосък може да му помогне в тази важна експедиция.
— Не съм съвсем сигурен — внимателно изрече той. — Аз търся един велик воин.
— Велик воин? — Създанието поклати глава и бялата коса се посипа край щръкналите уши. — Не воините ще те направят велик.
Виж ти! — помисли Люк, но преди да отговори, видя, че дребосъчето с куцукане се катери по камарата спасени провизии. Той с възмущение гледаше как ровичка из нещата, донесени от Хот.
— Махай се оттам! — извика той, изненадан от тази внезапна и странна проява.
Арту се затъркаля към контейнерите и спря, щом съществото се оказа на нивото на оптическите му сензори. Като видя колко безгрижно рови неканеният гост из припасите, дроидът възмутено изпищя.
Необикновеното същество сграбчи кутията с остатъка от храната на Люк и я опита.
— Ей, та това е вечерята ми! — извика Люк.
Ала едва вкусило, съществото изплю хапката и без това сбръчканото му лице се сви досущ като сушена слива.
— Пфу — каза то и пак плю, — не, благодаря. Откъде този бой, когато ядеш подобна храна? — То измери Люк от глава до пети и преди смаяният младеж да отговори, запрати консервата и пъхна ръчичка в следващия контейнер.
— Виж какво, приятел — рече Люк, вперил широко отворени очи в странния боклукчия. — Не сме искали да кацаме тук и ако можех да измъкна изтребителя от блатото, щях да си тръгна. Но не мога и затова…
— Не можеш да измъкнеш кораба? А дали си опитал?
Люк трябваше да признае, че не беше опитвал, но пък в крайна сметка и самата мисъл беше доста налудничава — та той дори не разполагаше с необходимите инструменти.
Нещо в контейнера бе привлякло вниманието на джуджето. Люк окончателно изгуби търпение, когато видя как ненормалният дребосък сграбчи нещо от кутията със запаси. Тъй като знаеше, че оцеляването му зависи от тях, младежът посегна към него, но съществото здраво стискаше трофея в синята си ръка — фенерче. Малката лампа светна в юмручето на дребосъка и разпръсна лъчи по доволното му лице. Човечето любопитно започна да разглежда съкровището.
— Върни ми я! — извика Люк.
Съществото се отдръпна от приближаващия се младеж като капризно дете.
— Дай! Дай — или няма да видиш помощ от мене.
Все още притиснало лампата о гърди, съществото отстъпи назад и по невнимание се сблъска с Арту. То съвсем бе забравило, че роботът може да се движи и спря до него.
— Не ми е притрябвала помощта ти — отряза го Люк възмутено. — Искам си фенерчето. Ще ми е необходимо в тази гадна кална дупка. — Той усети, че обижда домакина.
— Кална дупка? Гадна? Това е моят дом!
Докато се караха, Арту бавно протегна механичната си ръка. Внезапно придатъкът сграбчи откраднатата вещ и в следния миг двата мъника се вкопчиха. Докато се въртяха и боричкаха, Арту издаде няколко бибибкания, които на електронния му език означаваха «Дай си ми я!».
— Мое, мое. Върни ми го — писукаше съществото. Неочаквано то се отказа от борбата и лекичко ръчна дроида със синкавия си пръст.
Арту се изплаши, изврещя и незабавно пусна лампата. Победителят се ухили и със светкалото в ръчици щастливо занарежда:
— Мое, мое.
Тези гримаси додеяха на Люк и той накара робота да прекрати борбата:
— Добре, Арту — въздъхна той, — остави го. А сега си заминавай, че имаме работа.
— Не, не — възбудено замоли съществото. — Ще ти помогна да намериш приятеля си.
— Не търся приятел — каза Люк, — а учителя на джедаите.
— А-а — очите на съществото се разшириха, — учителя на джедаите. Това е съвсем друго нещо. Йода. Ти търсиш Йода.
Люк се изненада при споменаването на това име, но недоверието му не изчезваше. Откъде знаеше това джудже за великия учител на рицарите-джедаи?
— Ти познаваш ли го?
— Разбира се — гордо отговори съществото. — Ще те заведа при него. Но първо да се нахраним. Добра храна. Ела. Ела.
Съществото се затича към сенките на блатото. Светлината на фенерчето се стапяше в далечината, а Люк се чувстваше като замаян. Уж не възнамеряваше да го последва, но изведнъж усети, че се втурва подире му в мъглата. Той се понесе към джунглата и изостави Арту, който така бибибкаше и подсвирваше, че щяха да му гръмнат платките. Люк се обърна. Дребничкият дроид стоеше самотен до малкия поялник.
— По-добре остани и пази лагера — заповяда той, но Арту само засили шумното послание, като се разходи по цялата гама електронни звуци. — Арту, успокой се — извика Люк тичешком. — Ще внимавам. Няма страшно. Ясно ли е?
Люк тичаше подир дребния си водач и електронните оплаквания на Арту заглъхнаха в далечината.
Трябва да съм се побъркал, щом хукнах след този педя-човек, без да знам накъде — мислеше Люк.
Но то бе споменало името на Йода, а младежът се чувстваше длъжен да приеме помощ от когото и да е, стига да открие учителя на джедаите. Люк се препъваше о черния сплъстен и гъст буренак и извитите коренища, но продължаваше да гони премигващата светлина.
Съществото щапукаше напред през блатото и весело бърбореше:
— Да, да… нищо страшно… да, съвсем нищо… да, разбира се.
После тайнственият дребосък се разсмя по своя необикновен начин.


Два имперски кръстосвача бавно облитаха гигантския астероид. «Вечния сокол» със сигурност се беше спотаил, но не се знаеше точно къде. Корабите се плъзгаха ниско и бомбардираха безогледно сипаничавия астероид — дано изплашат транспортния кораб. Шоковите вълни на експлозиите разтърсваха гигантската скала, но от «Сокола» нямаше и помен. Един от имперските звездоразрушители премина над астероида и хвърли сянка върху входа на пещерата, но въпреки това скенерите му не успяха да я засекат във вдлъбнатината. Именно там, в криволичещ тунел, невидим за слугите на всемогъщата Империя, се спотайваше товарният кораб и се тресеше от всеки следващ взрив, който разпаряше скалите над него.
Вътре Чубака трескаво работеше над сложната авария. Той се бе покатерил в едно отделение на тавана, за да огледа проводниците на суперскоростната система, но когато почувства първите експлозии, тревожно изскимтя.
Принцесата запояваше един повреден клапан. Тя също прекъсна работата си и вдигна очи. Експлозиите, изглежда, бяха много близо. Си-Трипио я погледна и неспокойно поклати глава:
— О, боже! Открили са ни!
Всички мълчаха от страх да не би ехото да понесе гласовете и да издаде местонахождението им. Нов, но по-слаб взрив разтърси кораба.
— Отдалечават се — установи Лея.
Хан обаче разгада тактиката им:
— Само опипват дали няма да се покажем отнякъде. Най-добре е да си налягаме парцалите.
— Къде ли съм чувала това преди? — каза Лея с невинно изражение.
Без да обръща внимание на сарказма й, Хан я подмина и продължи да работи. Коридорът в трюма беше толкова тесен, че нямаше как да не се докоснат при разминаването. Или пък можеше?
За момент принцесата се вгледа в него със смесени чувства. После пак се зае с клапана.
Си-Трипио не обръщаше внимание на това странно човешко поведение. Бе твърде улисан — опитваше да разбере от «Сокола» какво не е наред със суперскоростното устройство. Стоеше пред централния пулт и издаваше нетипични за него подсвирвания и бибибкания. След секунда контролният пулт с подсвирване отговори.
— Арту никога, не е тук, когато имам нужда от него — въздъхна златистият робот, тъй като не можеше да разгадае отговора на пулта. — Не знам къде се е учил да говори корабът ви, сър — каза назидателно Трипио, — но при този диалект има още какво да се изисква. Доколкото подразбирам, кондензаторът му е избил. Боя се, че се налага подмяна.
— Разбира се, че ще се сменя — сопна се Хан. Той извика Чубака, който надничаше от тавана:
— Хайде, започвай! — тихо нареди той.
Хан видя, че Лея е привършила запояването, но не може да задвижи клапана. Тя се мъчеше с някакъв лост, но клапанът не щеше и да чуе. Младият мъж приближи, но тя студено му извърна гръб и продължи да се бори с вентила.
— Спокойно, Ваше височество — каза той, — само се опитвам да помогна.
— Моля те, престани да ме наричаш така! — тихо помоли Лея, все още с лоста в ръце.
Хан се изненада от кроткия тон на принцесата. В най-добрия случай беше очаквал някой хаплив отговор или хладно мълчание, но в думите й липсваше познатата подигравателна нотка. Дали пък не искаше да сложи край на безмилостната война на характери?
— Добре, няма — съгласи се той.
— Понякога прекалено усложняваш нещата — каза Лея и стеснително го погледна.
— Вярно! Така е, но и вие бихте могли да сте малко по-мила. Хайде признайте: вие също понякога мислите, че не съм чак толкова лош.
Принцесата пусна лоста и започна да разтърква отмалялата си ръка.
— Понякога — поусмихна се тя. — Може би… от време на време, когато не се правиш на тарикат.
— Тарикат? — Той се разсмя. Начинът, по който Лея подбираше изразите, му се струваше доста привлекателен. — Тази дума ми харесва.
Без да говори повече, той хвана ръката й и започна да я масажира.
— Престани — възпротиви се Лея.
Хан продължи.
— С какво да престана? — тихо попита той.
Хиляди чувства се бореха в душата на Лея. Тя беше развълнувана, объркана и смутена, ала чувството й за достойнство доминираше.
— Ръцете ми са мръсни — надменно каза тя.
Хан се усмихна на неубедителното извинение, но продължи да държи ръката й и я погледна право в очите:
— И моите са мръсни. От какво толкова се боите?
— Да се боя? — Тя отвърна на прямия му поглед. — Да не си изцапам ръцете.
— Значи затова треперите? — Хан виждаше, че тя се вълнува от близостта и допира му. Изразът на лицето й омекна. Тогава се пресегна, за да хване и другата й ръка.
— Мисля, че ме харесвате точно защото съм тарикат. Мисля, че не сте срещали достатъчно тарикати през живота си. — Докато говореше, той бавно я привлече към себе си.
Лея не се възпротиви на нежното притегляне. Сега, когато го погледна, си помисли, че никога не бе изглеждал толкова красив. Но тя пък беше принцеса:
— Случайно харесвам възпитаните мъже — нежно го скастри тя.
— Аз не съм ли възпитан? — подразни я Хан.
Чубака подаде глава от отвора на тавана и незабелязано започна да наблюдава сцената.
— Да — прошепна тя, — но ти…
Преди да успее да довърши, Хан я притегли към себе си и почувства как тя потръпна, когато притисна устни в нейните и нежно наведе тялото й назад. Моментът на взаимност изглеждаше безкраен, сякаш имаха на разположение цяла вечност. Този път принцесата изобщо не се съпротивляваше.
Когато разделиха устни, Лея си пое дълбоко дъх. Опита да възвърне самообладание, да събере известна доза възмущение, но успя само да каже:
— Добре де, щурчо, аз… — но млъкна и внезапно разбра, че го целува и го притиска към себе си още по-пламенно отпреди.
Когато накрая устните им се разделиха, Хан продължи да я държи в прегръдките си. Те се гледаха в очи. В продължение на един дълъг миг помежду им се възцари мир. После Лея се отдръпна. В чувствата и мислите й нахлу пълна бъркотия. Тя извърна поглед, изниза се от обятията на Соло и побягна.
Хан я проследи с кратък поглед. После с цялото си същество усети чуждото присъствие — главата на любопитния уоки стърчеше от тавана.
— Добре, Чуи — изрева той. — Помогни ми да оправя клапана.


Поройният дъжд разкъса мъглата и тя се понесе над блатото на прозрачни талази. Сред плющенето на дъжда се тътреше самотен дроид, модел R-2, и търсеше своя господар.
Сензорите на Арту-Диту изпращаха импулси до електронните му нервни окончания. Слуховата му система реагираше на най-слабия шум и препращаше информацията към неспокойния му мозъчен компютър.
Мрачната джунгла беше прекалено влажна за Арту. Той насочи оптическите си сензори към кирпичената къща, кацнала на брега на черно езеро. Обзет от почти човешко усещане за самота, роботът приближи къщурката, удължи многофункционалните си крака и надникна през прозореца. Надяваше се, че вътре няма да чуят нито зиморничавото зинзикане на тантурестото му тяло, нито жаловития му електронен скимтеж.
Люк някак бе успял да се напъха в миниатюрната хижица. Всичко вътре бе съобразено с дребния ръст на стопанина. Люк седеше с кръстосани крака на замазания под във всекидневната, като внимаваше да не удари глава о ниския таван. Пред него на масата се мъдреха няколко кутии, от които, стърчеше нещо, подобно на ръкописни свитъци.
Сбръчканото създание чевръсто готвеше в кухнята някакво невероятно ядене. От мястото си Люк виждаше как ситният готвач разбърква димящите съдове, реже това, стърже онова, поръсва всичко с билки и се щура напред-назад с дървените паници, които редеше пред младежа. Той беше възхитен от пъргавата шетня на домакина, но започваше да губи търпение. И когато съществото пак се втурна във всекидневната, младежът му напомни:
— Казах ти, че не съм гладен.
— Търпение — каза джуджето и се оттегли в изпълнената с пари кухня. — Време е за ядене.
— Виж какво — опита се Люк да бъде вежлив, — хубаво мирише, сигурен съм, че е вкусно, но не разбирам защо да не отидем при Йода още сега.
— Време е за джедаите да хапнат.
— За колко можем да стигнем? Далеч ли е? — припираше Люк.
— Не е далеч. Не е далеч. Имай търпение. Защо искаш да станеш джедай?
— Заради баща ми, предполагам — отговори Люк, като си мислеше, че всъщност не бе познавал добре баща си. И наистина най-здравата връзка помежду им бе светлинният меч, поверен му от Бен Кеноби.
Люк забеляза, че в очите на съществото се появи странен израз, когато спомена баща си.
— Ах, да, твоя баща — рече то и се захвана с обилната вечеря. — Велик джедай беше той. Велик джедай.
Младежът се чудеше дали съществото не го взема на подбив.
— Откъде познаваш баща ми? — попита той леко ядосан. — Ти дори не знаеш кой съм. — Той огледа необикновената стая и поклати глава. — А и аз не знам какво търся тук.
Тогава видя, че съществото му е обърнало гръб и говори към единия ъгъл в стаята.
Вече преля чашата — помисли Люк. — Сега пък невъзможното джудже заговори със стената.
— Това не е добре — нареждаше съществото раздразнено. — Няма да се получи. Не мога да го науча — момчето не притежава търпение.
Люк извъртя глава в посоката, в която гледаше съществото. «Не мога да го науча», «Не притежава търпение». Учуден, той никого не виждаше. И тогава малко по малко проумя цялата истина, видя я ясно като дълбоките бръчки по лицето на съществото — вече бе подложен на изпитание, и то не от кого да е, а от самия Йода!
От празния ъгъл дойде тихият мъдър глас на Бен Кеноби:
— Той ще се научи на търпение.
— Много гняв в него има — противеше се дребният учител на джедаите, — също както у баща му.
— Говорили сме за това по-рано — отвърна Кеноби.
Люк не можеше да чака повече:
— Мога да бъда джедай, мога — намеси се той в разговора.
Повече от всичко на света искаше да бъде част от благородния орден, който бе защитавал делото на справедливостта и мира.
— Готов съм. Бен… Бен… — Младият човек викаше невидимия си наставник и оглеждаше стаята с надеждата да го открие, но видя само Йода, който седеше на масата срещу него.
— Готов си значи? — иронично го имитира Йода. — Откъде знаеш какво е да си готов? Осемстотин години обучавам джедаите. Сам знам най-добре кого да посветя.
— Защо не мен? — попита Люк, обиден от намеците на Йода.
— За да станеш джедай — мрачно каза Йода, — трябва да се отдадеш изцяло на делото, трябва наистина да го желаеш.
— Той може да се справи — гласът на Бен защити младежа.
Йода погледна към невидимия Кеноби и посочи Люк.
— Наблюдавам този младеж от доста време. През целия си живот се е стремял все напред, към небето, към хоризонта, към бъдещето. Никога умът му не е бил с него, с това, което върши в момента. Приключения, вълнения. — Йода свирепо изгледа Люк. — Един джедай никога не копнее за тези неща.
— Винаги съм следвал чувствата си — понечи да оправдае миналото си Люк.
— Ти си безотговорен! — извика учителят на джедаите.
— Ще се научи — рязко се намеси Кеноби.
— Много е възрастен — дърпаше се Йода. — Да, много е възрастен и е прекалено отдаден на навиците си, за да започне тепърва да учи.
На Люк му се стори, че гласът на Йода поомекна. Може би все още можеше да го умилостиви.
— Аз доста съм научил — каза Люк. Вече не можеше да се откаже. Беше отишъл прекалено далеч, беше понесъл твърде много загуби.
Докато младежът говореше, погледът на Йода го пронизваше, сякаш искаше да разбере колко е научил наистина. Той отново се обърна към невидимия Кеноби.
— Ще довърши ли това, което започва? — попита той.
— Дотам сме стигнали — той е единствената ни надежда.
— Няма да ви разочаровам — обърна се Люк към Йода и Бен. — Не се страхувам.
И наистина в този момент младият Скайуокър имаше чувството, че може без страх да се изправи срещу всяка опасност.
Йода обаче не беше така оптимистично настроен:
— Ти ще бъдеш младият ми ученик — предупреди го той. Учителят на джедаите бавно се извърна към Люк и по синьото му лице заигра загадъчна усмивчица. — Да. Ти ще си този ученик.


9

Един-единствен човек в цялата галактика можеше да всее страх в черната душа на Дарт Вейдър. Лорда на Сит стоеше сам в мрачната стая и стаено очакваше посещението на страховития си господар.
Имперският разрушител се носеше през звездния океан. Никой на кораба не смееше да безпокои Дарт Вейдър в личния му кабинет, но ако някой беше влязъл сега, щеше да почувства лекото треперене на черната фигура, а ако можеше да проникне зад черната дихателна маска, щеше да види върху лицето му дори признаци на ужас. Обаче никой не се приближи и Вейдър продължи самотното си бдение като закован. Не след дълго странен електронен стон наруши мъртвешката тишина и една трептяща светлина заподскача по наметалото на Черния лорд. Тутакси Вейдър се поклони почтително на височайшия си господар.
Посетителят пристигна във вид на холограма, която се материализира пред Вейдър и се извиси над него. Стереоизображението бе облечено в прости дрехи, а лицето му се криеше под огромна качулка.
Най-сетне галактическият император проговори. Гласът му бе по-дълбок от гласа на Черния лорд. Самото присъствие на Императора бе достатъчно респектиращо, ала гласът му породи тръпки на ужас по силното тяло на Вейдър.
— Можеш да станеш, служителю мой! — заповяда Императора.
Вейдър не чака втора покана, но не посмя да погледне Императора в очите. Вместо това заби поглед в носовете на черните си ботуши.
— Какво ще заповядаш, господарю? — попита Вейдър с цялата тържественост, присъща на жрец, отдаден на своя бог.
— В Силата има сериозен срив — подхвана Императора.
— Чувствам го — тържествено отговори Черния лорд.
Императора наблегна на опасността:
— Положението ни е много нестабилно. Имаме нов враг и той ще причини гибелта ни.
— Гибелта ни? Кой е той?
— Синът на Скайуокър. Трябва да го ликвидираш, иначе той ще доведе края.
Пак този Скайуокър! Дори мисълта беше непоносима. Как можеше Императора да се занимава с този невзрачен хлапак?
— Той не е джедай — помъчи се да обясни той. — Скайуокър е само едно момче. Оби-Уан не може да го е научил на чак толкова неща, че…
Императора го прекъсна:
— Силата в него е могъща — настоя той. — Трябва да бъде унищожен.
Черния лорд се замисли. Може би съществуваше друг начин да се справят с момчето, някакъв начин, от който да има полза Империята.
— Ако го спечелим на наша страна, ще бъде силен съюзник — предложи Вейдър.
Без да отговори. Императора се замисли върху това предложение. След малко каза:
— Да, да, ще ни бъде от полза. Ще стане ли?
За първи път от началото на срещата Вейдър вдигна глава и погледна господаря си в очите:
— Ще се присъедини към нас — твърдо отговори той — или ще умре, господарю.
С това аудиенцията приключи. Вейдър коленичи пред галактическия император, а той протегна ръка над смирения служител. В следващия момент холографското изображение изчезна. Дарт Вейдър остана сам и се зае да съставя може би най-прецизния план за действие.


Индикаторите на контролния пулт хвърляха тайнствени отблясъци из тихата кабина на «Вечния сокол» и меко осветяваха лицето на Лея. Тя седеше в пилотското кресло и мислеше за Хан. Потънала в блянове, девойката прокара ръка по контролния пулт пред себе си. Принцесата разбираше, че нещо в нея се е разбунило, но не беше уверена дали искаше да си го признае. И все пак можеше ли да го отрече?
Внезапно вниманието й бе привлечено от суматоха зад илюминатора — тъмна сянка, чевръста и неясна, се устреми към «Вечния сокол». В следващия момент се лепна към носа на кораба нещо като всмукателна вендуза. Лея внимателно приближи и разгледа безформения силует. Докато се взираше през стъклото, две огромни жълти очи внезапно се отвориха и се впериха в нея. Лея потръпна от ужас и се запрепъва обратно към пилотското кресло. Докато опитваше да укроти сърцето си, чу тропот на нозе и нечовешки писък. Изведнъж черната сянка и жълтите й очи изчезнаха в мрака на астероидната пещера.
Със затаен дъх принцесата скочи и се затича към трюма. Там екипажът на «Сокола» тъкмо привършваше ремонта на енергийната система. Лампите премигнаха, после ярко засияха. Хан свърза последния кабел и се зае да намести капака на пода. В това време уокито наблюдаваше как Трипио довършва работата си над контролния пулт.
— Тук всичко е наред — докладва Трипио. — Ако може така да се изразя. Надявам се, това ще свърши работа.
Точно в този момент принцесата се втурна в трюма:
— Навън има нещо — задъхано извика тя.
Хан вдигна поглед:
— Къде?
— Навън, в пещерата.
Докато Лея говореше, нещо рязко се удари в корпуса на кораба. Чубака погледна нагоре и загрижено излая.
— Това нещо май се опитва да влезе — тревожно констатира Трипио.
Капитанът тръгна към изхода.
— Отивам да видя какво става — обяви той.
— Да не си луд? — изплаши се Лея.
Ударите зачестиха.
— Виж какво, току-що стегнахме това корито — обясни Хан. — Нямам намерение да оставя някакво си животно да го натроши.
Преди Лея да успее да отговори, той грабна дихателната маска от лавицата и я нахлузи. После излезе. Уокито надяна своя шлем и бързо го последва. Лея разбра, че като член на екипажа е длъжна да тръгне с тях.
— Ако са повече — каза тя на капитана, — ще имаш нужда от помощ.
Хан влюбено я наблюдаваше, докато налагаше маската върху красивото си лице. После тримата се понесоха навън и оставиха протоколния дроид жално да се оплаква на празния трюм:
— Ама така оставам съвсем сам!
Извън «Вечния сокол» мракът беше гъст и усоен. Той обгърна трите фигурки, които внимателно пристъпяха около кораба. Всяка тяхна крачка беше придружена от обезпокояващи шумове — странно жвакане отекваше из влажната пещера. Беше тъмно като в рог и не можеше да се разбере къде се е спотаило съществото. Те се движеха внимателно и напрегнато се взираха в тъмнината. Внезапно Чубака, който виждаше в тъмното по-добре от капитана и принцесата, приглушено излая и посочи една сянка. Тя се плъзгаше покрай корпуса на «Сокола». Безформената маса, прилична на парче кожа, бързо се стрелна по покрива, явно изплашена от скимтенето на Чубака. Хан насочи бластера и изпразни един лазерен заряд в животното. То изпищя, залитна, хързулна се от кораба и глухо тупна в краката на принцесата. Тя се наведе и разгледа черната маса по-добре:
— Прилича на минок — каза тя на Хан и Чубака.
Хан бързо огледа тунела:
— Сигурно има още — предположи той. — Винаги се движат на групи и най-много от всичко обичат да се прилепват към кораби. Само това ни липсваше!
Вниманието на Лея беше привлечено от еластичността на пода. Самият тунел й се струваше доста необичаен. В никоя от пещерите, в които беше влизала досега, не вонеше така. Подът бе необикновено студен и като че ли залепваше за краката й. Тя тропна с пета и усети как поддава.
— Степента на твърдост на този астероид е доста особена — каза тя. — Погледни пода. Никак не прилича на скала.
Хан коленичи да разгледа земята и забеляза колко е гъвкава. После опита да установи дължината на тунела и формата на пещерата.
— Колко е влажно — стана той, насочи бластера към другия край на пещерата и стреля в един пищящ минок. Непосредствено след изстрела цялата пещера се затресе и подът се нагъна.
— Точно от това се страхувах! — извика той. — Да изчезваме!
Чубака излая в знак на съгласие и се спусна към «Вечния сокол». Подире му тичаха Лея и Хан, като криеха лицата си от ятото минок. Стигнаха «Сокола» и се метнаха на платформата. Щом влязоха вътре, Чубака хлопна люка, като внимаваше да не се промъкне нито един минок.
— Чуи, включи двигателя! — извика Хан и заедно с Лея се втурна през трюма. — Да се махаме оттук!
Чубака незабавно седна в креслото си, а Хан се затича да провери екраните на контролния пулт в трюма.
Лея го догони и се опита да го предупреди:
— Сигурно ще ни забележат още преди да сме набрали скорост.
Хан като че ли не я чуваше. Той провери апаратурата и се втурна обратно в пилотската кабина, но когато мина покрай принцесата, от думите му стана ясно, че е чул всяка дума:
— Няма за кога да свикваме комисия по въпроса!
С тази забележка той се хвърли в пилотското кресло и започна да включва основните двигатели. След секунда техният стон отекна из кораба.
Лея хукна след него:
— Не съм ти никаква комисия! — извика тя възмутена.
Хан не я чу. Внезапният трус в пещерата започна да утихва, но той твърдо беше решил да изведе кораба колкото може по-скоро.
Лея започна да затяга предпазния колан:
— Не можеш да тръгнеш направо със свръхсветлинна скорост още в астероидното поле — опита се тя да надвика рева на двигателя.
Соло й се усмихна през рамо:
— Стегни се здраво, скъпа, излитаме!
— Но трусовете престанаха.
Хан нямаше намерение да спира кораба. «Сокола» вече стартира и бързо преминаваше край нащърбените стени на тунела. Внезапно Чубака, който гледаше през предното стъкло, с ужас излая: право пред тях се издигаше разкривена решетка от сталактити и сталагмити и плътно заграждаше входа на пещерата.
— Виждам, Чуи — извика Хан. Той силно дръпна регулатора и «Вечния сокол» се понесе напред. — Дръжте се!
— Пещерата ще се срути — изкрещя Лея, като видя, че отворът пред тях се смалява.
— Това не е пещера.
— Какво?!
Трипио запелтечи от страх:
— О, боже! О, не! Обречени сме! Сбогом, господарке Лея, сбогом, капитане!
Лея зина от учудване и се втренчи в приближаващия отвор на тунела. Хан беше прав: те не бяха в пещера. Когато стигнаха входа, се оказа, че белите минерални образувания всъщност са огромни зъби и зъбите се затварят.
Чубака изрева.
— Чуи, дай наклон!
Това изглеждаше немислимо, но Чубака реагира незабавно и още веднъж стори невъзможното. Той рязко изправи «Вечния сокол» на една страна и бързо се шмугна между два блестящи зъба. И успя тъкмо навреме. Веднага след като «Сокола» излетя от живия тунел, челюстите здраво се сключиха.
Корабът се устреми през скалистия процеп, последван от грамадния космически плужек. Огромната розова маса нямаше намерение да се лишава от вкусната хапка, чудовището се измъкна от кратера, за да налапа бегълците, ала се оказа твърде бавно. Товарният кораб вече се носеше далеч от слузестия преследвач към Космоса. Така «Вечния сокол» се хвърли в опасност: отново бе навлязъл в смъртоносното астероидно поле.


Люк едва дишаше. Поредната проверка за издръжливост го беше оставила без дъх. Строгият учител му беше заповядал да тича през гъстата джунгла. И не само че го беше изпратил на този изтощителен маратон, но се беше самопоканил на разходка. Бъдещият джедай пухтеше и се потеше по време на неравния крос, а треньорът следеше постиженията му от една торбичка, метната на гърба на Люк. Йода клатеше глава и недоволно се оплакваше от липса на търпение у младежа.
Когато стигнаха полянката, където търпеливо ги очакваше Арту-Диту, Люк направо беше смазан от умора. Той се запрепъва към приятеля си, но Йода го подложи на следващото изпитание. Преди Люк да си поеме дъх, дребният джедай, който още го яхаше, подхвърли пред очите му железен прът. Люк мигновено възпламени лазерния меч и бясно го размаха, ала не беше достатъчно пъргав и той, незасегнат, глухо тупна на земята. Люк се строполи на влажната земя напълно изтощен.
— Не мога — простена той. — Много съм изморен.
Без да показва признаци на съжаление, Йода троснато отговори:
— Ако беше истински джедай, прътът щеше да е вече на седем парчета.
Люк знаеше, че още не е джедай, поне не засега, и че суровите тренировки на Йода изстискват всичките му сили.
— А аз смятах, че съм в добра форма — изпъшка той.
— И според какви представи, моля? — подигравателно попита дребният инструктор. — Избий си старите представи от главата. Забрави ги! Забрави ги!
Люк чувстваше, че наистина е готов да изкорени старите си навици и да разтвори душата си за всичко, на което учителят на джедаите трябваше да го научи. Тренировките бяха сурови, но силата и способностите на Люк нарастваха и дори скептичният му учител започна да се надява. Ала не беше лесно.
В продължение на дълги часове Йода обясняваше на възпитаника си начина на живот и нравите на джедаите. Седяха под дърветата край дома на Учителя. Люк внимателно слушаше разказите и поученията, а през това време Йода дъвчеше магическото клонче от гимер: къса вейка с три разклонения.
Имаше и какви ли не изпитания за физическа издръжливост. Люк усъвършенстваше усилено скока на дължина. Веднъж се почувства готов да покаже на Йода какво е постигнал. Учителя седеше на един пън недалеч от широкото езеро, когато чу, че някой шумно тича през растителността. Внезапно на отвъдния бряг изскочи Люк, засили се и скочи към Йода. Младежът се издигна високо над водата и прелетя по въздуха, но малко преди да достигне брега, се пльосна шумно в плиткото и изпръска наставника си до кости. Йода недоволно сви сини устни. Но Люк нямаше намерение да се отказва. Той твърдо бе решил да стане джедай и бе готов да премине през всяко изпитание, поставено от Йода, независимо колко глупаво да изглеждаше на пръв поглед. Така че не се обиди, когато го накара да направи стойка на ръце. Малко непохватно в началото, той се обърна надолу с главата и след няколко опита се задържа. Струваше му се, че е престоял така часове, но вече не му беше толкова трудно, както му се стори в началото. Способността му да се концентрира така се бе подобрила, че той запази равновесие дори и когато Йода кацна на петите му. Това обаче беше само началото. Йода го потупа с клончето по крака. Бавно и внимателно Люк отлепи едната си ръка от земята. Тялото му леко се заклати при преместването на центъра на тежестта, но младежът запази равновесие, съсредоточи се и започна да вдига една масивна скала. Точно в този момент изневиделица към господаря си се втурна една подсвиркваща и бибибкаща бъчонка, дроид R-2.
Люк се сгромоляса, а Йода отскочи далеч настрани.
— Какво има, Арту? — раздразнено попита младият джедай.
Арту-Диту се въртеше лудешки в кръгове и опитваше да предаде съобщението си чрез серия електронни цвъртения. Люк се загледа подир робота, който хукна към брега на блатото. Незабавно го последва и разбра какво е искал да му каже.
Люк видя, че над водата стърчи само връхче нос от изтребителя.
— О, не — простена Люк. — Сега никога няма да го извадим!
Йода също бе дотичал. Той ядно тропна с крак, като чу думите на Люк.
— Толкова ли си сигурен? — скастри го той. — Мигар си пробвал? Все повтаряш «не мога, та не мога!». Нима не чуваш нищо от това, което ти говоря? — Спаруженото личице се свъси в гневна гримаса.
Люк погледна първо учителя си, после със съмнение отправи поглед към потъналия кораб.
— Учителю — недоверчиво каза той, — да се вдигат скали е едно, но това е малко по-различно.
Йода съвсем се ядоса:
— Не! Няма различно — извика той. — Разликата е в твоя ум. Изхвърли я оттам. Не ти е вече от полза.
Люк не вярваше на ушите си, но щом Учителя твърдеше, че това е възможно, значи трябваше да опита. Той се вгледа в затъналия Х-изтребител и се подготви за максимум концентрация.
— Добре — въздъхна накрая той. — Ще опитам.
Отново беше казал нещо нередно.
— Не! — каза Йода нетърпеливо. — Не «ще опитам», а «ще го сторя!». «Да го сторя!» или «Да не го сторя». Няма «опитам».
Люк затвори очи. Повика в представата си очертанията, формата, тежестта на изтребителя; съсредоточи се върху движението, с което щеше да го издигне над свъсеното блато. Отначало чу как водата забълбука, после заизлизаха мехурчета и носът на изтребителя изплува. Задържа се за миг и отново потъна.
Люк остана без капка сила. Той пое дълбоко дъх:
— Не мога — обезсърчено продума той. — Много е голям.
— Размерите нямат значение — настояваше Йода. — Не са важни. Погледни ме. Съдиш за мен по размерите, така ли?
Люк се опомни и поклати глава отрицателно.
— И не бива — посъветва го учителят на джедаите. — Защото Силата е мой съюзник. Животът я създава и я кара да расте. Енергията й ни заобикаля и ни свързва. Същества на светлината сме ние. Тази груба материя не е важна — каза той и ощипа Люк.
Йода очерта с ръка широк кръг, за да покаже необятността на Вселената.
— Да почувстваш трябва! Да почувстваш притока. Да почувстваш Силата наоколо. Ето — посочи той, — между тебе и мене, и това дърво, и тази скала.
Докато Йода разясняваше същността на Силата, Арту въртеше кубето си насам-натам и безуспешно се мъчеше да регистрира със скенерите си тази «Сила». Той в недоумение подсвирваше и бибибкаше.
— Да. Тя е навсякъде — продължаваше Йода, без да обръща внимание на малкия дроид. — Тя чака да бъде доловена и оползотворена. Да. Тя е дори между този бряг и този кораб.
Йода се обърна и погледна блатото. Тогава водата закипя. Над малките мехурчета бавно се показа носът на изтребителя. С отворена уста Люк гледаше как изтребителят грациозно се издига от водния гроб и величествено се насочва към брега. Младежът се закле наум никога повече да не използва думата «невъзможно», защото виждаше как, изправен в трона от сплетени корени, Йода без усилие плъзга кораба към брега. Младежът не можеше да повярва на очите си, но съзнаваше, че това е неоспоримо доказателство за господството на джедаите над Силата.
Арту бе също толкова изненадан, но не толкова философски настроен. Той издаде няколко високи подсвирвания, скочи и се скри зад някакви дебели корени.
Изтребителят плавно доплува до брега и после внимателно спря.
След подвига, който току-що видя. Люк се примири и със страхопочитание приближи към Йода:
— Не — започна той, — не мога да повярвам!
— Ето затова винаги се проваляш — натърти Йода.
Все още замаян, Люк поклати глава — чудеше се дали някога ще заслужи званието джедай.


Галактически наемници! Тези банди се състояха от най-непочтените обитатели на галактиката. Сред безскрупулните изнудвачи имаше същества от всички биологически видове. Това отвратително занимание привличаше само отвратителни следовници.
Дарт Вейдър беше повикал неколцина от тях и сега те стояха пред него на мостика на имперския звездоразрушител.
Заедно с един капитан1 адмирал Пит разглеждаше отдалеч разнородната пасмина. Черния лорд бе събрал изключително пъстър състав от търсачи на лесна печалба. Сред тях беше и Боск: огромните му кървясали очи върху подпухналото лице глупаво премигваха към Вейдър. До него стояха Зукус и Денгар — двама хуманоиди, белязани от битките в безброй неописуеми приключения. Сред тази сбирщина един разнебитен и мръсен дроид Ай Си-88 се мъдреше до Боба Фет. Боба Фет пък, прочут с изключителната си жестокост, бе навлякъл брониран космически костюм, накичен с всевъзможни оръжия. Такива облекла бяха носили навремето бандата злодеи, победени от джедаите в Клановите войни. Няколко сплетени скална допълваха неприятната му външност. При вида на Боба Фет тръпка на отврата полази адмирала.
— Галактически наемници! — с презрение изрече той. — Защо ли да ги намесваме? И бездруго бунтовниците няма да ни избягат.
Преди капитанът да свари с отговора, един от операторите се втурна към адмирала.
— Сър — каза той настоятелно, — имаме приоритетен сигнал от «Отмъстителя».
Адмирал Пит прочете радиограмата и забърза към Дарт Вейдър. Той чу последните му указания:
— Този, който открие «Вечния сокол», ще получи солидна награда. Разрешават се всякакви методи, но искам доказателства, не случайни данни.
Когато адмиралът приближи, Лорда на Сит прекъсна инструктажа.
— Господарю — възбудено прошепна Пит, — засякохме ги!


10

На «Отмъстителя» забелязаха «Вечния сокол» веднага след като товарният кораб излетя от огромния астероид. В същия миг имперският разрушител поднови преследването с ослепителна канонада. Без да се плаши от астероидния порой, зловещият унищожител безмилостно следваше по-малкия кораб.
Тъй като «Сокола» бе далеч по-маневрен, с лекота заобикаляше едрите астероиди и успяваше да запази преднина, но беше ясно, че непреклонният преследвач няма да се откаже от гонитбата.
Внезапно пред «Вечния сокол» се появи гигантски астероид и с невероятна скорост се устреми към него. «Сокола» моментално свърна от пътя му; астероидът профуча и безобидно се разби в корпуса на «Отмъстителя».
От предното стъкло на пилотската кабина Хан Соло мярна яркото сияние на взрива. Преследвачът му, види се, бе неуязвим, но сега нямаше време да сравнява качествата на двата кораба. Той правеше всичко възможно, за да овладее «Сокола», който се мяташе под имперския огън.
Принцеса Лея напрегнато наблюдаваше астероидите и оръдейните залпове, които осветяваха черния Космос. Пръстите й се впиваха в облегалките на креслото, а тя от все сърце се молеше да се измъкнат живи и здрави.
Си-Трипио внимателно следеше изображенията по радарните екрани. Той се обърна към Хан:
— Наближаваме границата на астероидното поле, сър — докладва той.
— Добре — отговори Хан. — Веднага щом се измъкнем, ще превключим този красавец на суперскорост.
Той бе уверен, че след секунди звездният разрушител ще остане на безброй светлинни години зад тях. Ремонтът на системите за светлинна скорост беше приключен и сега им оставаше само да излязат в открития Космос и да се устремят към сигурността.
Чубака радостно излая, като видя през прозореца, че астероидите се разреждат, но все още не можеше да се каже, че са се изплъзнали, защото «Отмъстителя» ги настигаше. Лазерните му оръдия бомбардираха «Сокола» и той непрекъснато подскачаше и се накланяше ту на една, ту на друга страна. Хан бързо регулира контролните механизми и овладя кораба. В следващия момент «Сокола» напусна границите на астероидното поле и навлезе в звездното спокойствие на дълбокия Космос. Чубака нададе радостен вой: «Най-сетне!» Сега трябваше час по-скоро да оставят звездния разрушител далеч зад себе си.
— Съгласен съм, Чуи — отговори Хан. — Хайде да очистваме терена! Готови за скок в скоростта на светлината! Този път те ще бъдат изненаданите. Дръжте се…
Всички затегнаха предпазните колани и Хан дръпна регулатора. Уви, и този път изненадата бе за екипажа на «Сокола», и най-вече за неговия капитан.
Нищо не се случи.
Абсолютно нищо.
Отчаян, Хан повторно дръпна лоста, но корабът продължи да се движи с подсветлинна скорост.
— Не е честно! — започваше да губи самообладание той.
Чубака побесня. Рядко се ядосваше на своя капитан, но сега беше вън от себе си от гняв и яростно ревеше, ръмжеше и лаеше.
— Не може да бъде — опита да се защити Хан. Погледна екраните на компютрите и бързо разчете данните. — Нали проверих превключвателните вериги.
Чубака пак излая.
— Казвам ти, че този път не съм виновен. Съвсем съм сигурен, че проверих.
Лея дълбоко въздъхна:
— Значи не можем да преминем в свръхсветлинна скорост, така ли? — От тона й пролича, че е очаквала и този неуспех.
— Сър — намеси се Трипио, — улучиха задния отражателен щит. Още едно пряко попадение там и с нас е свършено.
— Е, и? — възкликна Лея и хвърли унищожителен поглед към Соло. — Сега какво?
Хан имаше само един изход. Нямаше време да кроят планове и да проверяват данните от компютъра. Не и когато «Отмъстителя» също бе излязъл от астероидното поле и бързо ги догонваше. Решението трябваше да се основава единствено на инстинкта и надеждата. Да, наистина нямаха друг избор.
— Остър завой, Чуи — заповяда капитанът и дръпна един лост. — Хайде да завъртим това корито. — Хан погледна втория пилот.
Дори и Чубака не можеше да си представи какво възнамерява Хан. Той с недоумение излая: може пък да не беше чул добре.
— Чуваш ли! — изкрещя Хан. — Обръщай! Пълна мощност на предния щит!
Този път заповедта на капитана бе пределно ясна, но Чубака не можеше да проумее самоубийствената маневра, която бе принуден да извърши. Принцесата се смая.
— Да не смяташ да ги атакуваш? — не можеше да повярва тя.
Сега вече нямаше начин да оцелеят. Нима Хан наистина беше луд?
Трипио извърши няколко изчисления в компютърния си мозък и се обърна към Хан Соло:
— Сър, ако позволите да отбележа, шансовете за оцеляване в открито нападение срещу звездоразрушителя са…
Чубака се озъби на златистия дроид и той веднага млъкна. Никой на борда не се заинтересува от тези статистики. Още повече че «Сокола» вече вземаше острия завой и се готвеше да поеме курс към вулкана от имперски огън.
Соло беше насочил цялото си внимание към управлението на кораба. Това беше единственото нещо, което можеше да направи, за да предпази «Сокола» от огнения порой на имперския ракетен обстрел. Воден от ръката на капитана, корабът подскачаше, извиваше се и все още се носеше право срещу звездоразрушителя. Никой нямаше представа какво е наумил да прави Хан.


— Слиза прекалено ниско! — имперският офицер не можеше да повярва на очите си.
Капитан Нийда и екипажът на «Отмъстителя» се втурнаха към мостика, за да видят самоубийственото приближаване на «Вечния сокол».
Навсякъде из огромния имперски кораб ревяха алармените инсталации. Един малък товарен кораб не можеше да им причини кой знае какви щети при сблъсък, но ако се врежеше в панорамния илюминатор, мостикът щеше да се осее с трупове.
Диспечерът с ужас докладва:
— Ще се сблъскаме!
— Вдигнал е защитните екрани! Той е полудял! — изуми се капитан Нийда.
— Внимание! — изкрещя палубният офицер.
«Сокола» се носеше право към тях. Офицерите и войниците на «Отмъстителя» панически налягаха по пода, но в последния момент товарният кораб рязко изви нагоре и…
Капитан Нийда и хората му бавно надигнаха глави. Зад илюминаторите се виждаше само мирния звезден океан.
— Проследете ги! — заповяда капитан Нийда. — Може да атакуват отново.
Диспечерът се опита да открие «Сокола» на мониторите, но там просто нямаше нищо.
— Странно — промърмори той.
— Какво има? — попита Нийда и отиде лично да погледне мониторите.
— Корабът не се появява на нито един от екраните.
Капитанът беше озадачен:
— Не може да се е изпарил. Възможно ли е толкова малък кораб да има маскиращо устройство?
— Не, сър — отговори диспечерът. — Може би в последния момент са преминали в свръхсветлинна скорост.
Капитан Нийда усещаше как гневът му расте успоредно с объркването.
— Тогава защо ни нападнаха? Можеха да преминат в хиперпространството още щом излязоха от астероидното поле.
— Да, но няма и следа от тях, сър, каквото и да са направили — отговори диспечерът, който все още не можеше да открие «Вечния сокол». — Единственото логично обяснение е свръхсветлинната скорост.
Капитанът бе замаян от почуда. Как бе допуснал да му се изплъзне това спукано корито?!
Един помощник приближи:
— Сър, лорд Вейдър иска последните данни за преследването — рапортува той. — Какво да доложа?
Нийда се сепна. Да остави «Вечния сокол» да се измъкне под носа му! Това беше непростима грешка и той знаеше, че трябва да се изправи срещу Вейдър и да докладва неуспеха си. Предварително се примири с предстоящото наказание, независимо какво щеше да е то.
— Аз съм виновен — каза той. — Подгответе совалката. Когато се срещна с лорд Вейдър, ще се извиня лично. Завийте и огледайте наоколо още веднъж.
Като жива планина «Отмъстителя» започна да набира завоя, но от «Вечния сокол» нямаше и помен.


Като враждебно настроени светулки двете кълба кръжаха над неподвижното тяло на Люк, проснато в калта. До своя господар закрилнически бдеше малкият тантурест дроид, протягаше периодично механичен придатък и пропъждаше танцуващите светлини, като че ли бяха досадни мухи. Кълбата чевръсто отскачаха встрани.
Арту-Диту се наведе над отмалелия Люк и подсвирна с надеждата да го свести, но младежът бе загубил съзнание от енергийните заряди на кълбата и не реагираше. Тогава роботът се обърна към Йода, който спокойно седеше на един ствол, и ядно забибибка. Като не можа да изкопчи съчувствие, Арту отново се зае с Люк. Оперативните му вериги го информираха, че е безсмислено да се опитва да го свести с тихички сигнали и някъде в него задейства системата за извънредни ситуации. Арту протегна тънък електрод, постави го на гърдите на господаря си, избибибка тихо и загрижено и пусна слаб електрически заряд, който обаче беше достатъчен, за да върне Люк отново в съзнание. Гърдите на младежа се надигнаха, той потръпна и се събуди.
Младият джедайски възпитаник бе като замаян. Разтърси глава и съзнанието му се проясни. Огледа се и разтри рамене, за да разкара болката, причинена от огнените кълба на Йода. Като видя, че те продължават да кръжат около главата му, той се смръщи. После чу смеха на Йода и му отправи най-съкрушителния поглед, на който беше способен.
— Концентрирал се бил, а? — заливаше се от смях Йода. Лицето му се беше набръчкало от веселието. — Концентрирал се бил!
На Люк изобщо не му бе до шегите на Йода:
— Мислех, че тия кълба са предназначени само да зашеметяват — ядосано извика той.
— Вярно казваш! — Йода явно се забавляваше.
— Не съм свикнал още с този интензитет.
Рамото силно го болеше.
— Нямаше да е така, ако Силата се вливаше в тебе — отсъди Йода. — По-високо щеше да скачаш, по-бързо щеше да тичаш — нареждаше той. — Трябва да се отвориш за Силата.
Това изтощително обучение започваше да вбесява Люк, макар че беше подложен на него отскоро. Безброй пъти бе решавал, че е близо до познанието и безброй пъти не бе го достигал, безброй пъти беше виждал колко далече още от него е Силата. Но сега предизвикателните думи на Йода го накараха да скочи на крака. Беше му омръзнало да чака тази Сила, беше изтощен от поредицата неуспехи и все повече се дразнеше от тайнствените поучения на Йода.
Люк грабна лазерния меч от калта и го активира. Ужасен, Арту избяга на безопасно разстояние.
— Сега съм готов да я приема — извика Люк. — Чувствам я! Само да ми паднете, малки летящи кълбенца…
Люк с гневен поглед насочи оръжието си и тръгна към кълбата. Те незабавно засвистяха и отново закръжиха над главата на Йода.
— Не така — скара се Учителя и поклати побелялата си глава. — Така няма да се получи. Това, което чувстваш, е гняв.
— Но аз усещам Силата! — разпалено протестираше Люк.
— Гняв, гняв, страх, агресивност! — предупреди го Йода. — Тъмната страна на Силата са те. Това, което приемаш лесно, са именно те — бързо се появяват по време на битка. Пази се, пази се, пази се от тях! Висока е цената на мощта, която донасят.
Люк сведе меча и с недоумение се вгледа в Йода.
— Цена ли? — попита той. — Какво искаш да кажеш?
— Тъмната страна те примамва — театрално каза Йода. — Поемеш ли веднъж по пътя на Тъмната страна, навеки ще бъдеш обладан от нея — същото се случи с ученика на Оби-Уан.
Люк кимна — знаеше кого има предвид наставникът му.
— Дарт Вейдър — каза той. Замисли се за момент и попита: — Тъмната страна по-силна ли е?
— Не. Не е. Но с нея е по-лесно, по-бързо, изкушението е по-силно.
— Но как мога да различа Тъмната страна от добрата страна? — объркано попита той.
— Това ще разбереш, когато си в покой… спокоен… недеен. Един истински джедай използва Силата за познание. Никога за нападение.
— Тогава кажи ми защо… — започна Люк.
— Не. Няма «защото». Не ще ти кажа повече нищо. Освободи съзнанието си от въпроси. Замълчи. Спокойствие…
Гласът на Йода се лееше. Думите му хипнотизираха Люк. Младежът спря да протестира и усети как в него се разлива спокойствието — съзнанието и тялото му се отпуснаха.
— Да — мърмореше Йода, — спокойствие…
Люк бавно затвори очи. Умът му започна да се пречиства от странични мисли.
— … недеен…
Люк чуваше успокояващия глас на Йода. Той проникваше в отзивчивия мрак на съзнанието му. Ученикът чувстваше желание да следва думите на Учителя, където и да го отведяха.
— … Отпусни се…
Когато Йода долови, че младият му възпитаник е постигнал спокойствието, отговарящо на получената подготовка, той едва забележимо кимна с глава. Огнените кълба се устремиха към Люк и още по пътя започнаха да мятат към него зашеметяващи стрели.
Люк реагира незабавно. Скочи на крака и напълно съсредоточен, заотбива стрелите. Той посрещна атаката без страх, движеше се и отбягваше ударите с изключителна прецизност. Скоковете, с които посрещаше стрелите високо във въздуха, бяха по-успешни от всякога. Люк се концентрираше върху всяка стрела и не допускаше ни едно излишно движение.
Кълбата преустановиха набезите си също така внезапно, както бяха започнали. Те отново закръжиха край главата на господаря си.
Арту-Диту, усърдният зрител, изпусна една електронна въздишка и поклати метално кубе.
Люк важно се ухили и погледна към Йода.
— Голям е напредъкът ти, млади момко — одобрително каза учителят на джедаите. — И все по-силен ставаш! — Това бе единствената похвала, която дребничкият наставник си позволи.
Люк беше изпълнен с гордост от постижението си. Гледаше Йода и очакваше следващата похвала, ала той нито помръдна, нито проговори, само спокойно стоеше.
Внезапно още две огнени кълба изплуваха зад гърба му и се присъединиха към другите.
Усмивката на Люк бавно се стопи.


Нийда знаеше, че смъртта му е естествена последица от неуспеха в преследването на «Вечния сокол». Той знаеше също, че трябва да докладва за случилото се и формално да се извини на Вейдър. В имперската войска нямаше прошка за неудачниците и Черния лорд с презрение даде знак за екзекуция.
Двама щурмоваци в бели униформи вдигнаха от пода безжизненото тяло.
Черния лорд се обърна. Адмирал Пит и двама капитани бяха дошли на доклад.
— Лорд Вейдър — подхвана Пит, — корабите ни завършиха огледа на района, но нищо не откриха. «Вечния сокол» със сигурност е преминал в свръхсветлинна скорост. Сигурно вече е стигнал другия край на галактиката.
Вейдър изсъска през дихателната маска:
— Вдигнете по тревога всички групировки — заповяда той. — Изчислете всички възможни маршрути, по които може да са поели, и разпределете корабите за претърсването им. Не ме разочаровайте отново, адмирале. Това преля чашата.
Адмирал Пит си спомни за капитана на «Отмъстителя», когото току-що бяха изнесли от залата като чувал с картофи. Спомни си и мъчителната смърт на адмирал Озел.
— Да, господарю — опитваше се да прикрие страха си той. — Непременно ще ги открием.
После се обърна към един от помощниците:
— Разгърнете флота! — заповяда той.
Помощникът тръгна да изпълни заповедта. На лицето на адмирала легна тъжна сянка. Боеше се, че шансът ще му изневери и ще завърши земния си път като Озел и Нийда.
Звездоразрушителят на лорд Вейдър величествено се носеше из Космоса, ескортиран от по-малки кораби. Армадата изпревари «Отмъстителя».
Никой на «Отмъстителя» — та камо ли имперският флот — не допускаше колко е близо до целта. Грамадният разрушител продължи търсенето. Незабелязано към голямата му кула се бе лепнал товарен кораб с форма на чиния.
В пилотската кабина на «Сокола» цареше тишина. Хан Соло бе изключил системите толкова бързо, че дори и Си-Трипио, който обикновено все приказваше, сега мълчеше като истукан, а златистото му лице бе застинало в учудена гримаса.
— Можеше да го предупредиш, преди да го изключиш — каза принцеса Лея и погледна дроида, застинал като бронзова статуя.
— О, как съжалявам! — Загрижеността на Хан явно не беше искрена. — Да не мислиш, че е лесно да се спре и изключи всичко за толкова кратко време.
Принцесата се съмняваше, че замисълът на капитана ще успее.
— Все още не мога да разбера защо го направи?
Хан подмина въпроса и вдигна рамене. Скоро ще разбере — помисли си той. — Просто нямахме друг изход. Той се обърна към втория пилот:
— Чуи, провери ръчната спирачка на котките за приземяване.
Уокито излая, после се измъкна от креслото и се отправи към тила на кораба. Лея гледаше как Чубака освобождава котките за приземяване, за да могат да излетят без забавяне по технически причини. Тя недоверчиво поклати глава.
— Хан, какъв смяташ да е следващият ти ход?
— Флотът вече се разпръсва — каза той и посочи през илюминатора. — Надявам се, че ще следват обичайната процедура и ще изхвърлят боклука, преди да преминат в свръхсветлинна скорост.
За момент принцесата се замисли върху тактиката на Хан и се усмихна. В крайна сметка този чудак май наистина знаеше какво върши. Лея беше впечатлена. Тя потупа Хан по главата:
— Не е зле, летецо, не е зле. А после?
— После — каза Хан — ще трябва да открием спокойно пристанище някъде наблизо. Да знаеш някое?
— Зависи. Къде сме сега?
— Ето — Хан посочи една конфигурация от малки светлинни точки. — Близо сме до Аноатската система.
Лея стана от креслото и отиде до него, за да види екрана по-добре.
— Странно — каза Хан, след като помисли малко, — имам чувството, че вече съм бил тук. Ще проверя в дневника.
— Ама ти и дневник ли си водиш? — Лея беше поразена от новото откритие. — Боже мой, какъв ред — подразни го тя.
— Е, понякога — отговори той, докато се ровеше из данните на компютъра. — Аха, знаех си аз, Ландо. Това е интересно.
— Никога не съм чувала за такава система — каза Лея.
— Не е система. Човек е. Ландо Калрисиян — комарджия, изкусен измамник, нахакан мошеник. — Той изчака да види въздействието от последните думи и намигна на принцесата. — Точно твоя тип. Беспинската система. Доста е далече, но не е недостъпна.
Лея погледна към един монитор и разчете данните:
— Добивна колония — каза тя.
— Мина за добив на тибански газ — уточни Хан. — Ландо я спечелил на сабак, или поне така разправя.
— Можеш ли да му имаш доверие? — попита принцесата.
— Не. Но не обича Империята, в това поне съм сигурен.
Уокито излая по вътрешния комуникатор.
Хан моментално реагира. С помощта на няколко бутона извика нова информация на екраните и се протегна, за да погледне през илюминатора.
— Виждам, Чуи, виждам — каза той. — Готов за ръчно управление.
После се обърна към принцесата и каза:
— Няма нищо, скъпа. Спокойно.
После се изтегна в креслото и подканващо се усмихна. Лея поклати глава, после срамежливо се усмихна и набързо го целуна.
— Имаш и някои положителни страни — с нежелание призна тя. — Не са много, но…
Хан започваше да свиква с двусмислените комплименти на принцесата. Не можеше да каже, че не му харесват. Все по-голямо удоволствие му доставяше фактът, че и тя като него притежава чувство за хумор. Беше сигурен, че и на нея й харесва.
— Чуи, тръгваме — радостно извика Хан.
Капакът в корема на «Отмъстителя» широко се отвори. Имперският галактически кръстосвач се понесе в хипериространството. От отвора се изсипаха запаси от изкуствени астероиди — отпадъци и части от непоправимо повредена техника — и се разпиляха из черната пустош. Замаскиран сред този поток от смет, «Вечния сокол» се претърколи от борда на големия кораб и остана далеч зад него.
Най-сетне — помисли Хан.
Йонните двигатели на «Вечния сокол» лумнаха и той се понесе през реещия се космически боклук към една друга система.
Но сред разпилените отпадъци се криеше още един кораб. И когато «Сокола» с рев се отправи да търси Беспинската система, «Роб I» също включи двигателите. Боба Фет, най-ужасният галактически наемник, обърна малкия кораб, подобен на слонска глава. «Роб I» започна преследването. Боба Фет нямаше намерение да изпуска «Вечния сокол» от поглед. За главата на пилота даваха твърде висока награда и страшният галактически наемник беше твърдо решен да я прибере.


Люк определено напредваше. С лекота тичаше из джунглата, въпреки че Йода седеше на гърба му. С грация на елен прескачаше огромните храсти и корени из тресавището. Най-после беше започнал да побеждава гордостта си. Чувстваше се свободен и готов да приеме изцяло потока на Силата. Дребният настойник хвърли един сребърен прът зад главата му. Младият ученик реагира незабавно. Бързо като светкавица, още във въздуха, насече пръта на четири лъскави парчета. Йода беше доволен от постижението на Люк и се усмихна:
— Четири този път. Чувстваш Силата.
Неочаквано нещо друго привлече вниманието на Люк. Той долови опасност, някаква зла сила.
— Нещо не е наред — каза той на Йода. — Долавям някаква опасност… Смърт.
Той се огледа. Опита се да разбере откъде идва мощното излъчване и видя едно огромно чепато дърво. Почернялата му кора бе суха и ронлива. В гигантското му коренище зееше зловеща хралупа, а около нея се бе образувало езерце.
Люк внимателно свали Йода от раменете си. Джедаят-ученик недоумяващо се взираше в чудовищния мрак. Дишането му се учести и той с мъка проговори:
— Нарочно ме доведе тук — най-после каза той.
Йода седна на един крив корен и пъхна клончето гимер в уста. Той спокойно погледна Люк, но нищо не каза.
— Студено ми е — потръпна Люк, без да откъсва поглед от дървото.
— Тъмната страна на Силата владее това дърво. Слуга на Злото е то. В него трябва да влезеш.
Лошо предчувствие обзе Люк.
— Какво има там?
— Само каквото вземеш със себе си — тайнствено додаде Йода.
Люк внимателно погледна първо Йода, после дървото. Мълчаливо взе решение — ще вземе със себе си смелостта, желанието за знания, ще престъпи прага на тъмнината и ще се изправи лице в лице с това, което го очаква там. Няма да вземе нищо, освен… Не, ще вземе и лазерния меч. Младежът възпламени оръжието и се отправи през плиткото езерце към тъмната дупка сред огромните, призрачни коренища, ала гласът на Учителя го спря.
— Това оръжие няма да е потребно — смъмри го той.
Люк спря и отново погледна дървото. Да влезе невъоръжен в това убежище на Злото? При все че вече беше натрупал доста опит, не се чувстваше подготвен за подобно изпитание. Люк стисна меча още по-здраво и поклати глава. Йода сви рамене и спокойно продължи да дъвче клончето гимер.
Момчето пое дълбоко дъх и влезе в уродливата хралупа. Мракът беше тъй гъст, че лепнеше по кожата, и тъй черен, че поглъщаше лъчите на лазерния меч и той едва осветяваше малко повече от метър напред. Младежът напредваше бавно. В лицето му се удряха лигави мокри същества, а влагата от подгизналия под се процеждаше в обувките му.
Той продължи да си пробива път из тъмницата. Очите му започваха да свикват. Пред себе си видя коридор и тръгна към него, но изневиделица някаква дебела, лепкава ципа го обви от глава до пети. Веществото лепнеше по лицето на Люк като паяжина на гигантски паяк. С няколко замаха със светлинния меч младежът я разкъса. След като се освободи, разчисти пътя към тунела.
Люк освети пещерата пред себе си и забеляза, че нещо лежи на пода. Той насочи светлинния меч натам и съзря черен, лъскав бръмбар, голям колкото длан. Съществото мигновено полази нагоре по стената и се присъедини към гмежта от себеподобни.
Люк шумно пое дъх и отстъпи назад. Подвоуми се дали да не се връща, но се стегна и смело продължи навътре в залата. Усещаше, че колкото по` напредва, тя толкова по се разширява. Като се възползваше от слабата светлина на меча, Люк се взираше в тъмнината, дано открие нещо и с всички сили се напрягаше да долови някакъв шум, но — не би.
И изведнъж…
Свистенето. Замръзна на място. Беше го преследвало дори и в кошмарите му. Това бе затрудненото дишане на човек, на нещо, което някога е било човек. От мрака изникна синьото сияние на току-що активиран лазерен меч. В проблясъка пред младежа се възправи злокобната фигура на Дарт Вейдър, насочи оръжието си и нападна.
Преминал суровата школа за джедай. Люк бе готов. Вдигна меч и ловко отби нападението. При това движение той се извърна към Вейдър. Тялото и съзнанието му бяха концентрирани. Младежът призова Силата и когато почувства мощта й в себе си, повторно вдигна меча и замахна към противника си. С един силен удар отдели главата от торса на Черния лорд. Заедно с шлема тя с трясък падна на пода и се търколи към нозете му. Пред изумения поглед на младежа тъмнината погълна трупа на Вейдър. Люк погледна шлема в краката си. За момент шлемът остана абсолютно неподвижен, но внезапно се разцепи и се разтвори.
Люк бе потресен. Не можеше да повярва — разполовената маска разкри не непознатото лице на Вейдър, което той си беше представял безброй пъти, а собственото му лице с вперен право в него поглед.
Той се сепна. Гледката го ужаси. После, също така внезапно, както се беше появила, отсечената глава се стопи като призрачно видение.
Младежът беше заковал очи в мястото, където допреди малко се търкаляше маската. Виеше му се свят. В гърдите му бушуваха непоносими чувства. Дървото! — досети се той. — Всичко това е някакъв номер на тази коварна пещера, някаква нелепа игра, която ми е скроил Йода, защото влязох тук с меч.
Не можеше да проумее дали наистина се беше борил със себе си или бе станал жертва на изкушенията на Тъмната страна на Силата. Самият той можеше да стане въплъщение на Злото — като Дарт Вейдър. Мъчеше се да разбере дали зад злокобното видение не се крие някакво още по-зловещо значение. Още дълго време Люк не можа да помръдне, за да излезе от дълбоката тъмна пещера.
А дребничкият учител на джедаите седеше на един корен и спокойно дъвчеше магическата клонка от гимер.


11

Над газообразния Беспин бе сипнало утро. «Вечния сокол» подмина многобройните луни и навлезе в атмосферата. Планетата отразяваше меко розово сияние и багреше корпуса на пиратския кораб. Той рязко се наклони, за да избегне въздушната яма сред облаците, обвили планетата.
Най-сетне Хан Соло снижи кораба и пред очите на екипажа се откри въздушната шир на Беспин. Докато маневрираха из облаците, забелязаха, че ги следва някакъв летящ обект. Хан го разпозна: беше двукабинков аеромобил, но за негова изненада той закръжи около им. Внезапен лазерен откос люшна товарния кораб. Може да се каже, че никой от «Сокола» не бе очаквал точно такова посрещане.
През електросмущенията по радиото долетя въпрос.
— Не — грубо отговори Хан. — Нямам разрешение за кацане. Регистрационният ми номер е… — Думите му се удавиха в лошата радиовръзка.
В аеромобила явно не приеха електрическото пращене за отговор и отново откриха огън. От всеки удар корабът кънтеше и се тресеше. По уредбите долетя ясно предупреждение:
— Останете на дрейф! При всяко необмислено действие от ваша страна ще стреляме!
Тъкмо сега Хан нямаше намерение да предприема каквото и да е необмислено действие. Беспин беше единствената им надежда и Хан не искаше да дразни бъдещите си домакини.
— Май са доста докачливи, а? — попита той Си-Трипио, когото бяха включили отново.
— Нали твърдеше, че ги познаваш — развика се Лея и го погледна с подозрение.
— Ами — заусуква корелианецът, — беше толкова отдавна.
Чубака дрезгаво излая и многозначително поклати глава.
— Ами тъй де, отдавна беше — сопна се Хан. — Може да ме е забравил. — Той се чудеше дали наистина Ландо е забравил всичко.
— Имате разрешение за кацане на платформа 327. Всяко отклонение от траекторията ще…
Хан се ядоса и изключи радиото: защо трябваше да го тормозят — та той идваше с мир. Не можеше ли Ландо да сложи точка на миналото?
Чубака изсумтя и погледна Соло. Хан се обърна към Лея и разтревожения робот:
— Ще ни помогне — опитваше да ги успокои той. — Познаваме се отдавна… Наистина. Не се притеснявайте!
— Никой не се притеснява — неубедително излъга принцесата.
От илюминаторите вече се виждаше Небесния град, или както го наричаха още — Облачния град. Огромната колония сякаш изплува из белите облаци. Когато «Вечния сокол» приближи, стана ясно, че необятната площадка се крепи на тънък пилон. В основата му имаше кръгъл реактор, който се къпеше в развълнуваното море от облаци. «Вечния сокол» се спусна над огромния град, зави към терминалните платформи и прелетя край високите островърхи кули, изпъстрили градския пейзаж. Между сградите кръстосваха двукабинкови въздушни коли и леко се плъзгаха из мъглата.
«Сокола» внимателно навлезе сред тях и се приземи на платформа 327. Йонните двигатели с вой угаснаха. Капитанът и екипажът му видяха, че към платформата идват посрещачите, готови за стрелба.
Както навред из Небесния град, групата пъстрееше от чуждоземци, дроиди и хора от всички раси и с най-невероятен облик. Командваше ги Ландо Калрисиян. Той бе красив мулат, почти на годините на Хан, облечен в елегантни панталони, синя риза и лек син плащ. Ландо стоеше навъсен до платформата и очакваше екипажа на «Сокола».
Хан Соло и принцеса Лея се появиха на изхода с насочени бластери. Зад тях се изправи гигантският уоки с пушка в ръка и преметнат през лявото рамо патрондаш.
Хан нищо не казваше и спокойно разглеждаше посрещачите, които застрашително маршируваха към тях. Утринният повей подхвана наметалото на Ландо и го разпери като огромни тъмносини криле.
— Това никак не ми харесва — прошепна Лея.
И на Хан никак не му харесваше, но не искаше да го показва пред принцесата.
— Всичко ще се оправи — тихо каза той. — Имай ми доверие.
Но после я предупреди:
— Все пак бъди нащрек. Чакай тук.
Хан и Чубака оставиха Лея да пази «Сокола» и слязоха по рампата към Калрисиян и пъстрата му гвардия. Двете групи вървяха една срещу друга, докато накрая Хан и Калрисиян спряха на три метра разстояние и впериха поглед един в друг. Те дълго се оглеждаха. Пръв проговори Калрисиян.
Поклати глава и косо изгледа Хан с присвити очи.
— Ах, ти, гаден, двуличен, некадърен измамник — мрачно поде той.
— Всичко ще ти обясня, стари приятелю — побърза да го прекъсне Хан. — Само ме изслушай.
Все още начумерен, Ландо изненада и домакините, и гостите, като заяви:
— Радвам се, че те виждам!
Хан недоверчиво повдигна вежди:
— И без лоши спомени?
— Шегуваш ли се? — възкликна Ландо.
Хан започваше да се притеснява: дали наистина му беше простил. Войниците и помощниците на Калрисиян още не прибираха оръжие, а и държанието на Ландо бе някак озадачаващо. Хан галантно отбеляза, като се опитваше да прикрие притеснението си:
— Винаги съм твърдял, че си истински джентълмен.
Едва сега Ландо се засмя.
— Няма съмнение!
Хан с облекчение се усмихна и двамата приятели се прегърнаха, както навремето, когато бяха съдружници.
Ландо помаха за поздрав на уокито, който стоеше зад шефа си:
— Как си. Чуи? — попита той приветливо. — Още ли си пилееш времето с този палячо?
Уокито сдържано изръмжа в отговор. Калрисиян не знаеше как да тълкува това ръмжене.
— Добре — каза той и се поусмихна с неудобство.
Вниманието му се отклони от рунтавата камара мускули и се насочи към Лея, която тръгна надолу по рампата. Един протоколен дроид ситнеше подир прекрасното видение. Той внимателно се огледа и се приближи към Ландо и Хан.
— Здравейте! Какво виждам! — Калрисиян я посрещна възхитен. — Аз съм Ландо Калрисиян, управител на този град. А вие коя сте?
Принцесата отговори вежливо, но сдържано:
— Лея. Можете да ми говорите на ти.
Ландо официално се поклони и целуна ръка на принцесата.
— А пък аз — представи се придружаващият я робот — съм Си-Трипио, програмиран съм за посредник в контактите между хора и киборги, на ваше…
Преди Трипио да довърши краткия си монолог, Хан обгърна раменете на Ландо с ръка и го отклони от принцесата:
— Тя е моя пътничка, Ландо — рече той на приятеля си, — и нямам намерение да я разигравам. Така че по-добре я забрави.
Ландо с копнеж погледна назад и тръгна заедно с Хан по платформата на терминала, следван от Лея, Трипио и Чубака:
— Няма да е лесно, приятелю — съжали той. После попита: — Какво те води насам?
— Ремонт.
По лицето на Ландо се изписа неискрена загриженост:
— Какво си сторил на кораба ми?
Хан се усмихна и погледна назад към Лея:
— Някога «Сокола» принадлежеше на Ландо и сега понякога забравя, че го е загубил в честен облог.
Ландо сви рамене в знак, че приема самохвалството на Хан.
— Този кораб неведнъж ми е спасявал живота. Той е най-бързият вързоп старо желязо в галактиката. Какво му е?
— Хиперускорителят.
— Веднага ще наредя на хората си да го ремонтират — каза Ландо. — Не мога да понеса мисълта, че «Вечния сокол» е останал без сърце.
Групата прекоси тесния мост, който свързваше космодрума с централната част. Красотата на града мигом ги заслепи. Имаше безброй малки площадчета, оградени от заоблени сгради и островърхи кули. Търговският център и жилищните квартали сияеха от белота и блестяха на утринното слънце. Населението се състоеше от всевъзможни чуждоземни раси. Из просторните улици граждани преминаваха покрай гостите в безцелна разходка.
— Как вървят работите в мината? — попита Хан.
— Не чак толкова бляскаво — отговори Калрисиян. — Ние сме малка колония и не сме много добре с продоволствието. Имал съм какви ли не проблеми със снабдяването и… — Управителят забеляза насмешливото изражение на Хан. — Какво толкова смешно има?
— Нищо — Хан се захили. — Никога не бих предположил, че зад такъв невероятен мошеник като тебе може да се крие толкова отговорен ръководител и бизнесмен. — Макар и с неудоволствие, Хан трябваше да си признае, че е впечатлен: — Отива ти.
Ландо замислено погледна стария си приятел.
— Срещата с теб наистина събуди някои спомени. — Той поклати глава и се усмихна: — Да, налага се да поемам отговорност. Е, такава е цената на успеха. И знаеш ли какво, Хан? Ти беше прав — не си струва чак толкова.
Двамата избухнаха в смях и неколцина минувачи се извърнаха подире им.
Си-Трипио поизоставаше. Беше очарован от улиците, гъмжащи от чуждоземни тълпи, от плъзгащите се коли и невероятните, фантастични сгради. Той въртеше глава на всички страни и се опитваше да запише всичко в паметта на компютрите си. Докато се захласваше по невижданата гледка, мина покрай някаква врата. Чу, че се отваря и се обърна. Оттам излезе сребрист модел С-ЗРО. Трипио спря и се загледа подире му. Внезапно зад вратата се разнесе приглушено бибибкане и подсвирване. Той надникна и видя един дроид, чиято форма му напомняше нещо.
— Я, модел R-2! — изчурулика той от удоволствие. — Почти бях забравил гласа им.
Трипио влезе в стаята. В същия момент почувства, че освен моделът R-2, в стаята има още някой. Той изненадано вдигна ръце. Върху позлатената му лицева платка замръзна учудено изражение.
— О, боже! — възкликна Трипио. — Тези приличат на…
Лазерен залп удари металните му гърди и го разпердушини — бронзовите му крайници хвръкнаха към стените, а тялото се свлече в пушеща купчинка на пода.
Някой затръшна вратата.
Някъде напред Ландо въведе спътниците си в официалния салон. Пътьом им показваше забележителните предмети в белите коридори. Те вървяха, улисани в разговори за живота на Беспин, и не забелязваха отсъствието на Трипио. Само Чубака внезапно спря, подуши с любопитство въздуха и се огледа назад. После сви огромни рамене и догони останалите.


Люк беше абсолютно спокоен. Не чувстваше нито напрежение, нито безпокойство, нито несигурност или някое от отрицателните състояния, които го спохождаха в началото. Съвсем уверено той стоеше на една ръка, с главата надолу, знаеше, че Силата е с него.
Йода, търпеливият му учител, бе кацнал невъзмутим върху обърнатите му стъпала. Люк се концентрираше над задачата. Изведнъж отдели четирите си пръста от земята и без да губи равновесие, се задържа само на палеца. Твърдото решение да стане джедай му помагаше да усвоява знанията по-бързо. Владееше го неудържимо желание да учи, затова изпитанията, пред които го поставяше Йода, не го плашеха. Сега вече бе уверен, че ще напусне планетата като посветен рицар-джедай, готов за благородни дела.
С помощта на Силата Люк заякваше, и нещо повече — вършеше истински чудеса. С всеки изминал ден Йода оставаше все по-доволен от напредъка на своя възпитаник. Веднъж Люк използва Силата, за да повдигне два контейнера с екипировка и ги задържа във въздуха. Йода одобри опита, но забеляза, че Арту наблюдава тези чудатости и издава недоверчиви бибибкания. Учителят на джедаите протегна ръка и с помощта на Силата вдигна тантурестия дроид над земята.
Арту закръжи наоколо, а учудените му оперативни вериги и сензори се мъчеха да открият невидимата сила, която го държеше във въздуха. Ала неосезаемата ръка му изигра нова шега: както си висеше във въздуха, малкият робот рязко се обърна с кубето надолу. Той отчаяно зарита с белите си колелца и безпомощно завъртя глава във всички посоки. Когато най-после Йода свали ръка, дроидът започна да пада заедно с двата сандъка провизии. Обаче до земята стигнаха само кутиите, а Арту продължи да виси във въздуха. Той извъртя глава и видя, че младият му господар също стои с протегната ръка и не му позволява да падне и да се удари.
Йода кимна одобрително — той беше впечатлен от бързата реакция на ученика си и от мощта на неговото въздействие. После скочи на ръката на Люк и двамата се отправиха към хижата.
Но те бяха забравили нещо: Арту-Диту още висеше във въздуха и с френетични бибибкания и свирукания опитваше да привлече вниманието им. Йода обаче, просто се шегуваше с разхленчения дроид. Люк се отдалечи заедно с наставника си, а Арту чу веселото му кикотене, което се ронеше подире му, докато дроидът бавно се спускаше към земята.
Сумракът се прокрадваше през гъстата растителност на тресавището. Арту миеше корпуса на Х-изтребителя. Той го заливаше със силна водна струя от маркуча, който свързваше езерото с едно странично отвърстие в тялото му. Докато той се трудеше, Люк и Йода седяха на полянката. Младежът се концентрираше със затворени очи.
— Отпусни се — напяваше Йода, — много неща ще видиш с помощта на Силата — други места, други мисли, бъдещето, миналото, стари приятели, отдавна загубени.
Люк постепенно се отпусна. Вече не чувстваше тялото си, съзнанието му се понесе с думите на Йода.
— Привиждат ми се много неща.
— Овладей ги, овладей ги. Трябва да се учиш от това, което виждаш — говореше Учителя, — не е лесно, не става бързо.
Люк затвори очи, отпусна се и започна да освобождава съзнанието си и да овладява виденията. Най-сетне нещо се появи; отначало белезникаво и безформено, постепенно се проясни — приличаше на град, град, който плуваше в развълнувано море от бели облаци.
— Виждам град сред облаци.
— Беспин — уточни Йода. — И аз го виждам. Твоите приятели са там, нали?
Люк се съсредоточи още по-силно и видението на града сред облаците се избистри. Вече различаваше някакви силуети на познати хора.
— Виждам ги — извика Люк, без да отваря очи.
Внезапно мъка навали тялото и духа му, завладя цялото му същество:
— Но те страдат. Измъчват се.
— Бъдещето е това, което виждаш — обясни Йода.
Бъдещето помисли Люк, значи страданието, което долавяше, още не беше сполетяло приятелите му. Може би е възможно да се промени бъдещето.
— Ще умрат ли? — попита той учителя си.
Йода поклати глава и леко сви рамене:
— Трудно е да се каже. Бъдещето непрекъснато се изменя.
Люк отвори очи. Стана и начаса започна да си стяга багажа.
— Те са ми приятели — поясни той, тъй като предполагаше, че Учителя ще се опита да го разубеди, но знаеше, че трябва да им се притече на помощ.
— Точно затова — прибави Йода. — Ти сам трябва да решиш как ще им бъдеш най-полезен. Тръгнеш ли сега, ще ги спасиш, но така ще разрушиш всичко, за което са се борили и страдали.
При тези думи Люк се вкамени. Младежът се свлече на земята и почувства как тревогата го обгръща като пашкул. Наистина ли щеше да разруши постигнатото и по всяка вероятност да унищожи приятелите си? Но как можеше да не опита да им помогне?
Арту долови терзанието на своя господар и се търкулна до него, за да го утеши.


Чубака бе обезпокоен от изчезването на Си-Трипио. Той се отдели от Хан и приятелите му и тръгна да го търси из непознатите бели галерии на Беспин, като разчиташе единствено на инстинкта си на уоки. Нюхът му го отведе до една огромна врата. Нададе ухо и чу тракане на метал. Сред тази глъч се открои глух грухтеж на непознати същества. Чубака открехна вратата и пред него се откри просторно помещение. Всъщност това бе сметището на Небесния град; бунище за излезли от строя машини и други метални отпадъци. Сред разхвърляните чаркове и кълба проводници клечаха четири същества с черти на прасета.
Главите и част от сбръчканите им зурли бяха обрасли с гъста бяла козина. Хуманоидите — или угноти, както ги наричаха тук — сортираха металните отпадъци и ги мятаха в яма с разтопен метал.
Чубака прекрачи прага и забеляза в ръцете на единия угнот парче златист метал, което му се стори познато. Работникът тъкмо замахваше и аха да хвърли откъснатия крак в цвъртящата яма, когато Чубака изрева и отчаяно излая. Угнотът изпусна крака и ужасен избяга зад другарите си. Уокито грабна металния крайник и внимателно го разгледа. Не беше сбъркал. Той свирепо се озъби към скупчените угноти, те се разтрепераха и загрухтяха като стадо изплашени прасета.


В белия объл салон струеше слънчева светлина. Бе обзаведен простичко — с диван, маса и някоя друга дреболия. В овалната стена четири плъзгащи се врати водеха към апартаментите, където бяха настанени Хан и приятелите му.
Хан се надвеси през широкия еркерен прозорец и обхвана с поглед Небесния град. Гледката бе зашеметяваща дори и за такъв преситен космически вълк като него: двукабинковите аеромобили се носеха измежду високите сгради. Той плъзна очи надолу към паяжината от улици и хората из тях. Поривите на прохладния вятър галеха лицето му и той се чувстваше съвсем безгрижен — поне за момента.
Вратата зад него се отвори. Той се обърна и видя принцеса Лея. Беше главозамайваща. Над червената рокля до пода се стелеше снежнобяло наметало. Хан никога не бе я виждал толкова красива. Дългата черна коса, захваната с панделки, нежно обграждаше кръглото й лице. Тя го гледаше, развеселена от смаяното му изражение.
— Какво си се вторачил? — изчерви се тя.
— Кой се е вторачил?
— Изглеждаш глупаво.
— А ти — прекрасно. Лея свенливо сведе очи.
— Трипио появи ли се? — опита да смени темата тя.
— А? Ах, да — не можеше да дойде на себе си Соло. — Чуи отиде да го търси. Доста отдавна го няма. Но може просто да се е загубил.
Хан потупа меките възглавници на дивана.
— Ела — повика я той. — Искам да го изпробвам.
Тя се замисли за миг, после прие поканата и седна до него. Хан се зарадва на привидната й отстъпчивост, но тъкмо да я прегърне, тя взе, че попита:
— Дали Люк е настигнал флота?
Пак този Люк! Започваше да се вбесява. Докога ще си играе на недостъпна? Играта беше измислена от Лея, тя поставяше условията, но той се беше включил по собствено желание — принцесата бе прекалено красива и не можеше да й се устои.
— Сигурен съм, че при него всичко е наред — успокои я Хан. — Сигурно седи и се чуди какво правим сега.
Младият мъж приближи, обгърна раменете й и я притегли към себе си. Лея го погледна обещаващо и той се наведе да я целуне…
В този момент вратата се отвори с трясък и Чубака тромаво влезе с голям вързоп в ръка, от който смущаващо стърчаха познати крайници. Уокито стовари на масата останките на бронзовия Си-Трипио, направи знак на Хан и обезсърчено се озъби и излая.
— Какво се е случило? — приближи Лея и разгледа купчината метал.
— Намерил Трипио в едно сметище.
— Какъв ужас! — стресна се Лея. — Чуи, можеш ли да го сглобиш пак?
Чубака разгледа частите, погледна принцесата, сви рамене и излая. Струваше му се, че е невъзможно.
— Защо не накараме Ландо да го оправи? — предложи Хан.
— Хиляди благодарности — в очите на Лея блесна студен пламък. — Нещо не е наред. Приятелят ти Ландо е много мил, но аз не мога да му се доверя.
— Да, но аз мога — опита Хан да защити приятеля си. — Виж какво, скъпа, не искам да го обвиняваш в…
Чу се жужене и една от вратите се отвори. В салона влезе Ландо Калрисиян. Той се усмихна сърдечно и се отправи към тримата.
— Моля за извинение! Преча ли?
— Всъщност не — сдържано каза принцесата.
— Мила моя — Ландо като че не забелязваше студенината й, — красотата ви е неописуема. Вие наистина сте родена за нашия Небесен град.
— Благодаря — хладно се усмихна Лея.
— Ще имате ли нещо против да закусим заедно?
Хан трябваше да признае, че е малко гладен; но кой знае защо, чувстваше, че започва да го завладява вълна от подозрение към Ландо — не си спомняше някога Калрисиян да е бил тъй вежлив и внимателен. Може би Лея с право го подозира…
При споменаването на храна Чубака излая радостно и прекъсна размишленията му. Едрият уоки облиза устни при мисълта за предстоящия пир.
— Естествено поканата важи и за вас — поправи се Ландо.
Лея пое протегнатата ръка на Калрисиян и всички се отправиха към вратата. Домакинът хвърли поглед към купчината на масата:
— Да нямате проблеми с дроида? — попита той.
Хан и Лея се спогледаха. Ако Хан имаше намерение да моли Ландо за помощ, моментът бе подходящ.
— А, нищо. Стана случайно. Ще се оправим.
Те излязоха. Разнебитените останки на протоколния дроид останаха в салона.
Групата се отправи по дългите бели коридори. Лея вървеше между Хан и Ландо. Соло не беше особено щастлив, че ще трябва да се състезава с Ландо за благоволението й, особено сега, но те зависеха от доброто му разположение и нямаха избор.
По пътя към тях се присъедини помощникът на Ландо — висок плешив човек, облечен в сиво сако с издути жълти ръкави. На тила си имаше радио, чиито слушалки покриваха ушите му. Той тръгна редом с Чубака, малко зад Лея, Хан и Ландо.
Докато отиваха към столовата в апартамента на Ландо, той им обясняваше по какъв начин управлява:
— Така че, както виждате, ние сме свободни и не се подчиняваме на законите на Империята.
— Тогава значи сте членове на миньорския съюз — заключи Лея.
— Не съвсем. Дейността ни е доста незначителна и не се забелязва. Голяма част от сделките ни са… незаконни.
Те излязоха на една веранда с изглед към спираловидния връх на Небесния град.
Оттам се виждаха няколко аеромобила, които грациозно прелитаха над островърхите кули на града. Гостите бяха впечатлени от завладяващата гледка.
— Красиво е! — възкликна Лея.
— Да, ние се гордеем. Ще видите, че и въздухът тук е специален… стимулиращ — той многозначително се усмихна на Лея. — Може би с времето ще започне да ви харесва още повече.
Закачливият поглед на Ландо не убягна от Хан и никак не му се хареса:
— Не смятаме да се застояваме — сопна се той.
Лея повдигна вежди и весело погледна Хан.
— Доста е освежително.
Ландо се захили и ги изведе от верандата. Стигнаха до масивните врати на столовата и спряха. Чубака вдигна глава и любопитно подуши въздуха. Той се обърна към Хан и настоятелно излая.
— Не сега. Чуи — смъмри го Хан и се обърна към Калрисиян: — Ландо, не те ли е страх, че Империята все някога ще разкрие дребните ти машинации?
— Тази опасност винаги е съществувала — отговори управителят. — Надвиснала е като зловеща сянка над всичко, което сме построили. Но се случи нещо, което ще уреди въпроса. Нали разбираш, сключил съм една сделка и тя завинаги ще отклони оттук вниманието на Империята.
Вратите се отвориха и Хан мигновено разбра каква точно е тази «сделка». До отсрещния край на масата, отрупана с храна, стоеше Боба Фет, а в стола до него седеше самото въплъщение на Злото — Дарт Вейдър. Черния лорд бавно и застрашително се изправи в целия си двуметров ръст.
Ако можеше, Хан щеше да убие Ландо с поглед.
— Съжалявам, приятелю — в гласа на Ландо трепна вина, — нямам избор. Те пристигнаха малко преди вас.
— И аз съжалявам — процеди Хан. Той светкавично измъкна бластера си от кобура, насочи го право в черната фигура и я посипа с лазерен огън. Обаче най-бързият стрелец в галактиката не бе достатъчно бърз, за да изненада Вейдър. Още преди свистящите куршуми да преполовят пътя си, Черния лорд вдигна защитената от ръкавица ръка и без ни най-малко усилие започна да ги отклонява към стената, където те избухваха като поток безобидни бели чирепчета. Потресен, Хан опита пак, ала още преди да натисне спусъка, някаква видима, но невероятно мощна сила изтръгна оръжието му и го запрати право в ръката на Вейдър. Злокобната фигура спокойно постави бластера на масата.
Зад обсидиановата маска се чу съскащ глас. Черния лорд се обърна към неуспелия нападател:
— Ще бъде голяма чест за нас, ако приемете поканата ни.


Арту-Диту чувстваше как дъждът трополи по металната му глава, докато с мъка си пробиваше път през тресавището. Той се беше упътил към хижицата на Йода. Скоро оптическите му сензори засякоха златистия блясък на прозорците. Като приближи гостоприемния дом, той изпита — както би го изпитал всеки друг робот на негово място — облекчение, че най-сетне ще се скрие от досадния, неспирен дъжд. Но когато опита да влезе, разбра, че трудноподвижното му тяло не може да мине през вратата. Опита всевъзможни начини — безуспешно. Най-подир в компютърното му съзнание се прокрадна мисълта, че просто фигурата му е неподходяща.
Арту надникна през прозореца, сканира вътрешността на къщата и не можа да повярва на очите си: из кухничката сръчно шеташе някой, разбъркваше димящите тенджери, кълцаше това-онова и се суетеше нагоре-надолу. Само че къщовникът този път не беше учителят на джедаите, а неговият възпитаник. Анализът на данните подсказа на Арту, че Йода наблюдава Люк от удобното ъгълче в съседната стая и се подсмихва. Внезапно обаче ученикът му спря да работи, като че ли пред очите му се бе появило болезнено видение.
Йода забеляза неспокойството на Люк. Изневиделица изскочиха трите светещи топки и безшумно предприеха атака откъм гърба на младия джедай. Люк светкавично се извърна с лице към тях; в едната ръка държеше капак от тенджера, а в другата — лъжица. Едно след друго кълбата насочваха горещите си стрели право в младежа, но той ги отбиваше със завидно умение. Люк отблъсна кълбата към отворената врата, където стоеше Арту и наблюдаваше господаря си, но верният дроид забеляза опасността прекалено късно и не успя да реагира. Ударът катурна пищящия дроид и той така се раздруса, че електронните му вътрешности почти се разнебитиха.
Късно вечерта, след като успешно бе преодолял всички изпитания на Учителя, капналият Люк Скайуокър най-сетне се отпусна на земята пред къщата на Йода.
Той спеше на пресекулки, мяташе се и тихо стенеше в съня си. Грижовният дроид будуваше до него и от време на време протягаше ръка, за да завие Люк с одеялото, което непрекъснато се свличаше, но когато се отдалечи, младежът започна да стене високо и да трепери, сякаш го мъчи ужасен кошмар.
Йода чу стенанията и бързо изскочи от къщи. Люк се сепна и се събуди. Той замаяно се огледа и видя, че наставникът му напрегнато го наблюдава от прага.
— Не мога да пропъдя видението — каза Люк на Йода. — Приятелите ми… в беда са… чувствам, че…
— Люк, не бива да ходиш там — предупреди Йода.
— Но Хан и Лея ще умрат, ако не отида.
— Не можеш да си сигурен — прошепна гласът на Бен, който бавно започна да се материализира. Черният трептящ силует каза:
— Дори и Йода не е в състояние да предвиди съдбата им.
Люк обаче беше много обезпокоен за приятелите си и твърдо бе решил да предприеме нещо:
— Аз мога да им помогна — настояваше той.
— Не си готов — тихо отсече Бен. — Имаш да учиш още много.
— Чувствам Силата — настоя Люк.
— Но не можеш да я направляваш. Този етап е опасен за тебе, момче. Сега си най-податлив за изкушенията на Тъмната страна. Да, да — намеси се Йода. — Послушай Оби-Уан, млади момко. Мигар забрави неуспеха си в дървото, а!
Споменът му причини болка, макар и да чувстваше, че точно при това изпитание бе натрупал доста сила и разум.
— Оттогава научих много неща. Освен това ще се върна и ще продължа да уча. Обещавам, Учителю.
— Ти подценяваш Императора — мрачно заключи Бен. — Той иска теб. Затова измъчва приятелите ти.
— И точно по тази причина трябва да отида.
— Не желая и ти да се обречеш на Императора — като Дарт Вейдър навремето. Не искам да те загубя.
— Няма да ме загубиш.
— Само напълно обученият джедай може да победи Вейдър и Императора с помощта на Силата — натърти Бен. — Ако прекъснеш обучението си сега, ако избереш бързия и лек път, както някога постъпи Вейдър, ти ще станеш слуга на Злото и галактиката ще затъне още по-дълбоко в блатото на омразата и отчаянието.
— Да бъдат спрени, това трябва — намеси се Йода. — Чуваш ли? От това зависи всичко.
— Ти си последният джедай, Люк. Ти си единствената ни надежда. Имай търпение!
— И да пожертвувам Хан и Лея? — не можеше да повярва младежът.
— Ако цениш смисъла на борбата им — Йода се замисли, — да.
Люк се терзаеше. Не беше сигурен дали ще успее да съчетае съветите на двамата велики учители със собствените си чувства. Над приятелите му беше надвиснала опасност и той трябваше да ги спаси, но наставниците му смятаха, че не е готов, че още е твърде уязвим за могъщия Вейдър и Императора, че може да навреди на себе си и на близките си, и нищо чудно завинаги да поеме по пътя на злото. И все пак, как можеше да се страхува от тези отвлечени неща, когато Хан и Лея наистина съществуваха и страдаха? Как можеше дори да мисли за себе си, когато в този момент животът на приятелите бе застрашен?
Но той взе окончателно решение.


Късно на следния ден Арту-Диту се настани в гнездото зад пилотската кабина на Х-изтребителя.
Йода стоеше върху контейнерите с провизии и в светлините на фаровете гледаше как Люк ги товари в трюма.
— Не мога да те закрилям, Люк — обади се гласът на Бен Кеноби и той започна да се материализира.
— Ако искаш да се изправиш срещу Вейдър, трябва да го сториш сам. След като веднъж си решил, нямам право да се намесвам.
— Разбирам — спокойно отговори Люк и се обърна към дроида: — Арту, включи енергийните преобразуватели.
Арту вече беше освободил енергийните връзки. Той щастливо подсвирна, доволен, че напуска мрачното тресавище, което никак, ама никак не беше подходящо за дроиди.
— Люк — напомни Бен, — използвай Силата само за познание и защита. Не се поддавай на омразата и гнева — те ще те отведат на Тъмната страна.
Люк кимна. Почти не слушаше. Умът му беше зает с дългия път и предстоящите тежки задачи. Трябваше да спаси приятелите си, чийто пък живот бе в опасност заради него. Той се качи в кабината и погледна дребния джедай.
Йода беше загрижен за ученика си:
— Силен е Вейдър — злокобно предупреди той. — Неясна е съдбата ти. Помни, което си научил. Обръщай внимание на всичко, на абсолютно всичко. Точно то може да те спаси.
— Непременно, Учителю — увери го Люк. — Ще внимавам. И ще се върна, за да довърша започнатото. Обещавам!
Арту затвори вратата, а Люк включи двигателите.
Йода и Оби-Уан видяха как Х-изтребителят набра скорост, откъсна се от земята и излетя.
— Казах ти, нали — тъжно занарежда Йода, докато гладкият корпус на кораба пореше облачното небе. — Безразсъден е той. Сега нещата ще тръгнат на зле.
— Това момче е последната ни надежда — пророни Бен. Гласът му преливаше от вълнение.
— Не — поправи го бившият му наставник с плам в големите очи. — Има и друга надежда.
Йода погледна към помръкналото небе. Трепкащата светлинка вече едва се различаваше сред изгрелите звезди.


12

Чубака щеше да полудее. Ослепителната пареща светлина, заляла затворническата килия, изгаряше чувствителните му очи. Дори и огромните космати ръце, заслонили лицето, не можеха да го спасят от силния блясък. Страданията му се удвоиха, когато рязък писък разцепи въздуха в тясната стаичка и раздразни деликатния му слух. Той ревеше от болка, но гърлените викове се стапяха сред оглушителното скърцане.
Уокито крачеше напред-назад и стенеше сърцераздирателно. Отчаяно барабанеше с юмруци по дебелите стени и единственото му желание бе да дойде някой, който и да е, за да го освободи. Ненадейно писъкът, който щеше да спука тъпанчетата му, секна, а обилната светлина премигна и загасна.
Внезапният край на мъчението така изненада Чубака, че той чак залитна назад.
Уокито опря ухо о стената и опита да разбере дали не идва някой да го освободи, но през дебелите зидове не се чуваше нищо. Той побесня и с все сила стовари юмрук в стената, ала тя не помръдна.
Чубака разбра, че грубата сила няма да му помогне. Отчаян от неуспешния опит да пробие зида, той се дотътри до леглото, където се търкаляше вързопът с частите на Трипио. Отначало уокито ровеше из кутията безцелно, но постепенно интересът му нарасна. Хрумна му, че може би ще успее да сглоби робота. Не само щеше да убие времето, но и да свърши нещо полезно.
Чубака взе златистата глава и се вгледа в помръкналите очи. Излая, сякаш искаше да подготви дроида или за завръщането му към живота, или за възможния неуспех на опита. После с изненадващо за неговите размери и сила умение гигантският уоки нагласи втренчената глава над бронзовото тяло. Той колебливо започна да борави с кълбото проводници и електронни платки. Досега беше упражнявал техническите си способности само при ремонта на «Вечния сокол», така че не беше сигурен дали ще се справи с тази трудна задача.
Чубака още бърникаше и човъркаше из жичките, затруднен от сложния механизъм, когато изведнъж очите на дроида живнаха, а от гърдите му се изтръгна стон, който слабо напомняше гласа на Трипио, но бе толкова нисък и забавен, че не се разбираше какво говори:
— Имм-перр-ск… щуррм…
Уокито учудено наостри космати уши и внимателно се вгледа в повредения робот. Изведнъж се сети каква е работата и смени контакта на една жичка. Трипио начаса заговори с нормален глас — разказът му приличаше на лош сън.
— Чубака — провикна се главата на Си-Трипио, — внимавай, имперски щурмоваци. Крият се в… — Той млъкна, като че ли отново преживяваше ужасното премеждие. После пак извика:
— Ама не! Простреляли са ме!
Чубака съчувствено поклати глава. Засега единствено можеше да продължи опита със сглобяването на Трипио.


Хан сигурно крещеше за първи път в живота си. Той никога не бе подлаган на такова жестоко мъчение. Беше завързан за един плот с наклон четиридесет и пет градуса, а през тялото му начесто преминаваха електрически импулси, като всеки следващ шок бе по-силен от предишния. Той се мъчеше да се освободи, но болката бе тъй непоносима, че гърчовете му помагаха единствено да не загуби съзнание.
Изправен до пулта за мъчение, Дарт Вейдър безмълвно наблюдаваше изтезанието, без да показва чувствата си. Когато му омръзна, Черния лорд се обърна и напусна килията. Вратата след него хлопна и заглуши мъченическите викове на Соло.
Пред залата за мъчения го чакаха Боба Фет, Ландо Калрисиян и адютантът му.
С явно презрение Вейдър се обърна към Боба Фет:
— Наемнико — каза той на мъжа със сребърния шлем и черна емблема, — ще получиш наградата си едва след като аз получа Скайуокър.
Самоувереният Боба Фет прие новината без видимо безпокойство:
— Не бързам, Дарт Вейдър. Само искам Хан Соло невредим — Джаба дава дваж по-голяма награда, ако е жив.
— Страданията му са тежки, наемнико — изсъска Дарт Вейдър, — но няма да го повредят.
— А какво ще стане с Лея и уокито? — попита Ландо с известна загриженост.
— Нищо им няма. Но — добави той с нетърпящ възражение глас — никога не бива да напускат града.
— Не сме се споразумявали за подобно нещо — протестира Ландо. — Нито пък да предаваш Хан на този наемник.
— Да не би да намекваш, че съм постъпил нечестно с тебе? — иронизира го Вейдър.
— Не — Ландо погледна помощника си.
— Добре — в думите на Вейдър се криеше прикрита заплаха. — Ще бъде много неприятно, ако се наложи разполагане на окупационни части в базата ти.
Ландо Калрисиян наведе глава, а лорд Вейдър се обърна и се отправи към отворената врата на асансьора, последван от наемника, а управителят на Небесния град и адютантът му бързо поеха по белия коридор.
— Тази сделка! Става все по-лошо! — оплака се Ландо.
— Може би трябваше да опитате чрез преговори — предложи адютантът.
Ландо мрачно го изгледа. Беше проумял, че няма да спечели нищо от споразумението с Дарт Вейдър. Освен това причиняваше мъка на хората, които биха могли да му бъдат приятели. Най-накрая тихо, така че да не го чуят шпионите на Вейдър, каза:
— Тази история не ми харесва.


Малко по малко Трипио започваше да се чувства, както преди. Уокито се беше поизмъчил с многобройните чаркове и чак сега започваше да разбира как да ги свърже. Вече бе съединил главата с тялото и успешно прикачил едната ръка. Останалите части все още лежаха с щръкнали жички и платки по масата.
Въпреки старанието на Чубака, златистият дроид шумно се оплакваше:
— Ама нещо не е наред — капризничеше той, — нищо не виждам.
Търпеливият уоки излая и оправи някакво кабелче във врата на Трипио. Най-сетне роботът отново прогледна и от гърдите му се откъсна механична въздишка на облекчение:
— Тъй, сега е по-добре.
Е, не чак толкова, когато насочи току-що възстановените си сензори към мястото, където трябваше да са гърдите, той съзря гърба си.
— Ама чакай сега, боже мой! Какво си направил? Завинтил си ме наопаки! — завайка се Трипио. — Ах, ти, дебело кече! Само недоразвит рошльо като тебе може да е толкова глупав, че да ми сложи главата…
Уокито заплашително белна зъби. Беше забравил колко капризен е дроидът, а килията и бездруго беше твърде тясна. Стигаше му толкова. И преди Трипио да разбере какво става, уокито тромаво се пресегна и дръпна една жичка. Оплакванията секнаха незабавно и в стаята отново легна тишина.
Към килията приближаваше позната миризма. Чубака подуши въздуха и се втурна към вратата. Тя се отвори с бръмчене и двама имперски войника блъснаха вътре Соло, изтощен и раздърпан. Конвоят си тръгна и Чубака на мига застана до приятеля си. Хан беше блед, а под очите тъмнееха кръгове. Изглежда, всеки момент можеше да припадне. Уокито загрижено излая.
— Да — отвърна Хан немощно, — добре съм. Добре съм.
Вратата пак се отвори и щурмоваците блъснаха вътре и принцеса Лея. Елегантното й наметало приличаше на дрипа и също като Хан изглеждаше уморена до смърт.
Когато вратата се затвори, Чубака помогна на Лея да отиде до Хан. Двамата се гледаха с огромно вълнение. Протегнаха ръце и силно се прегърнаха. После се целунаха нежно.
Все още в обятията на Хан, Лея тихо попита:
— Защо го правят? Не мога да разбера какво искат.
Хан беше не по-малко озадачен.
— Държаха ме на електрическия детектор, докато започнах да крещя, но въпроси не ми задаваха.
Вратата се отвори. Този път бе Ландо с двама телохранители.
— Изчезвай! — озъби се Хан.
Ако имаше сили, сигурно щеше да се нахвърли върху коварния си приятел.
— Млъкни за момент и слушай какво ще ти кажа! — сопна се Ландо. — Правя всичко възможно да облекча положението ви.
— Сигурно трябва да ти благодарим — язвително каза Хан.
— Убедих Вейдър да остави Лея и Чуи при мен — обясни Ландо. — Не бива да напускат града, но поне ще бъдат на сигурно място.
Лея трепна:
— А Хан?
— Не знаех, че за главата ти има награда. Вейдър ще те предаде на наемника.
Лея бързо погледна Хан. Очите й се напълниха със сълзи.
— Грешиш, ако си мислиш, че Вейдър няма да ни унищожи.
— Той не иска вас, а някой си Скайуокър.
Дъхът на двамата затворници секна при неочакваната новина.
— Люк ли? Нищо не разбирам! — възкликна Хан озадачен.
Принцесата трескаво разсъждаваше. Всички факти започнаха да се подреждат в ужасна мозайка: някога Вейдър искаше да я залови по политически причини — заради ролята, която играеше във войната между Империята и Бунтовническия съюз. Сега почти не я забелязваше и я използваше само с една цел…
— Лорд Вейдър му е подготвил капан — добави Ландо — и…
— … ние сме примамката — довърши мисълта му Лея.
— И всичко това само заради момчето? — попита Хан. — Че какво толкова представлява Люк?
— Това не знам, но вече идва.
— Люк?
Ландо Калрисиян кимна.
— Добре ни подреди — озъби се Хан. С всяка дума той като че ли заклеймяваше Ландо. — Приятел! — изръмжа той.
С последното обвинение силите му внезапно се възвърнаха. Хан с все сила стовари юмрук върху Ландо и го преметна. Бившите приятели яростно се счепкаха. Двамата телохранители на Ландо приближиха и започнаха да налагат Хан с прикладите на лазерните пушки. Тежък удар се стовари върху брадичката на Хан и той прелетя през стаята с разкървавена челюст.
— Не стреляй!
Изранен и контузен, управителят на града се обърна към Хан:
— Направих за вас всичко възможно. Съжалявам, че не мога да ви помогна повече, но и аз имам проблеми.
На излизане Ландо се обърна и каза:
— И без това вече рискувах повече, отколкото трябва.
— Да — троснато отвърна Хан. Той вече възвръщаше самообладанието си. — Истински герой!
След като Ландо и телохранителите му излязоха, Лея и Чубака помогнаха на Хан да стане и го отведоха на нара. Той морно отпусна разнебитеното си тяло. Лея откъсна парче от наметалото си и внимателно започна да попива капките кръв по брадичката му. После тихичко се засмя:
— Ти наистина умееш да се държиш с хората — подразни го тя.


Арту въртеше глава във всички посоки, а скенерите му разглеждаха осеяното със звезди небе на Беспин.
Х-образният изтребител току-що бе навлязъл в системата с голяма скорост и пореше черното пространство като огромна бяла птица.
Арту имаше да съобщава на пилота много неща. Електронните изречения се сипеха едно подир друго, а компютърът в кабината превеждаше ли, превеждаше.
Люк мрачно отговори на първия настоятелен въпрос:
— Да. Сигурен съм, че и Трипио е с тях.
Малкият робот възбудено изсвири.
— Само се успокой — търпеливо отговори Люк. — Скоро ще пристигнем.
Арту завъртя глава и регистрира величествените звездни конфигурации. Щастие затопли електронните му платки, докато Х-изтребителят като небесна стрела се носеше към планетата, където имаше град сред облаците.


Ландо Калрисиян и Дарт Вейдър стояха до хидравличната платформа, чието зловещо присъствие изпълваше огромната зала за въглеродно замразяване. Черния лорд мълчаливо наблюдаваше как войниците я подготвят за действие.
За хидравличната платформа бе изградена дълбока шахта в центъра на залата, опасана с безброй тръби. Навред се мъдреха грамадни контейнери с химикали.
Четирима имперски щурмовака, облечени в бронирани костюми, я охраняваха с лазерни пушки в ръце. След като подробно разгледа обстановката, Дарт Вейдър се обърна към Калрисиян:
— Оборудването ви е доста примитивно, но се надявам, че ще свърши работа.
Един от офицерите на Вейдър се втурна към Лорда на Сит и докладва:
— Лорд Вейдър, приближава се кораб; Х-изтребител.
— Добре — смразяващо изсъска Вейдър. — Проследете полета и го оставете да се приземи. Залата скоро ще бъде готова да го приеме.
— Използваме тази зала само за замразяване — неспокойно предупреди управителят на Небесния град. — Ако го вкарате тук, може да умре.
Но Вейдър вече беше предвидил тази възможност и знаеше по какъв начин ще изпитат годността на камерата.
— Нямам намерение да повреждам подаръка на Императора. Първо ще я изпробвам.
Той направи знак на един щурмовак:
— Доведете Соло — заповяда Черния лорд.
Ландо стрелна с поглед Вейдър — беше потресен от абсолютното зло, обладало това ужасно същество.


С висока скорост Х-изтребителят премина дебелия слой облаци, обвили планетата, и започна да се спуска. Люк отново погледна мониторите и още повече се угрижи. Може би Арту разполагаше с повече информация, отколкото бордовият компютър. Той попита чрез клавиатурата:
— Забелязваш ли патрулни кораби?
Арту отговори отрицателно.
И така, убеден, че пристигането му не е забелязано, Люк отправи кораба към града от неспокойните си видения.


Шестима угноти трескаво подготвяха залата за въглеродно замразяване, а Ландо и Дарт Вейдър, който сега беше истинският господар на Небесния град, наблюдаваха трескавото оживление. Угнотите се щураха около платформата и спускаха в шахтата плетеница от тръби, подобна на кръвоносната система на великан. Насочиха нагоре маркучите за втечнения кокс и ги набиха по местата им. После шестте хуманоида вдигнаха приличния на ковчег контейнер и здраво го закрепиха върху платформата.
Боба Фет се втурна начело на шестима имперски щурмовака. Войниците блъскаха и дърпаха Хан, Лея и уокито, за да ги принудят да се движат по-бързо. На широкия гръб на Чубака беше завързан недовършеният Си-Трипио, а към златистото тяло на Трипио грубо бяха закрепени надве-натри несглобените му крайници. От гърба на Чубака дроидът виждаше в обратната посока и затова тревожно изви глава, за да разбере къде отиват и какво ги очаква.
Вейдър нареди на наемника:
— Сложете го в хладилната камера!
— А ако умре? — попита пресметливият Боба Фет. — Той ми струва куп пари.
— Империята ще ти възстанови загубата — кратко отговори Вейдър.
— Недейте! — измъчено протестира Лея.
Чубака отметна гривеста глава, изрева страшно и се нахвърли върху имперските щурмоваци, които охраняваха Хан, а Си-Трипио уплашено закрещя и закри лице с единствената си ръка.
— Ама чакай — викаше роботът, — какво правиш?
Уокито обаче не му обръщаше внимание и без да се смущава от броя на щурмоваците, се вкопчи в тях.
— Ама не… не ме удряйте! — молеше се дроидът и се опитваше да предпази разглобеното си тяло със здравата ръка. — Недейте, той не искаше, наистина. Успокой се, космат глупако!
В стаята нахълтаха подкрепления. Някои от щурмоваците започнаха да налагат Чубака с прикладите на пушките, като неизбежно удряха и Трипио.
— Ау — крещеше роботът, — ама аз нищо не съм направил.
Щурмоваците започнаха да надделяват и за малко да разбият лицето на Чуи, но сред шума на борбата се чу гласът на Хан:
— Недей, Чуи! Чубака, престани!
Само той можеше да възпре разярения уоки. Напрегна се, изтръгна се от ръцете на пазачите и се втурна да разтървава борещите се.
Вейдър даде знак на пазачите да го оставят, а на щурмоваците — да прекратят борбата. Хан сграбчи грамадните космати ръце на приятеля си, за да го успокои, и строго го погледна.
Трипио все още развълнувано протестираше и се пенеше:
— Да, да… крайно време е да престанете! — после изпусна една дроидна въздишка: — Слава богу!
Хан и Чубака се гледаха в очи. Соло тъжно се взря в приятеля си. Те здраво се прегърнаха, после Хан каза на уокито:
— Запази си силата за друг път, друже — когато шансовете за успех са по-добри.
Той успя да се усмихне окуражително, но мъка бе налегнала уокито и той тъжно излая.
— Да — каза Хан и се опита да се засмее. — Знам. И аз мисля така. Не се поддавай!
Хан се обърна към един от войниците:
— По-добре го оковете.
Чубака се подчини без съпротива и пазачите оковаха китките му в белезници. Хан прегърна приятеля си за последен път и отиде до принцесата. Взе я в обятия и я притисна силно, сякаш нищо не можеше да ги раздели. Лея бавно и страстно го целуна. Очите й се насълзиха и тя тихо каза:
— Обичам те. Не можех да ти го кажа по-рано, но те обичам.
Младият мъж се усмихна по познатия самонадеян начин:
— Само да не забравиш! Да знаеш, че ще се върна.
После на лицето му се появи топлота и той нежно я целуна по челото.
Хан тихо се обърна и безстрашно се отправи към хидравличната платформа. По страните на принцесата се стичаха сълзи.
Угнотите се втурнаха след него и го вързаха върху платформата. Самотен и безпомощен, той хвърли прощален взор към приятелите си: Чубака гледаше тъжно, а иззад рамото му надничаше Трипио, за да зърне смелчагата за сетен път; Калрисиян наблюдаваше мъчението, по лицето му се бе изписало дълбоко разкаяние; и Лея, с разкривено от болка лице, стоеше царствено изправена и опитваше да се владее.
Ликът на Лея беше последното нещо, което Хан видя. Внезапно хидравличната платформа хлопна надолу. Уокито съкрушено изрева за сбогом.
В този ужасен момент Лея не издържа на мъката и се извърна. Ландо направи гримаса на съжаление. В ямата незабавно започна да се излива гореща каскада от капки и искри.
Чубака се извърна от ужасната гледка и така Трипио получи възможност да вижда по-добре.
— Обвиват го с кокс. Тази смес е много по-усъвършенствувана от моята. Ще бъде добре защитен… ако не умре, разбира се.
Чубака му хвърли поглед през рамо, излая яростно и прекъсна техническото разяснение.
Когато се втвърди, огромни метални клещи издигнаха тлеещата фигура. Тя бързо изстиваше и заприлича на човек, на безформена и недовършена скулптура.
Няколко угнота с черни предпазни ръкавици приближиха тялото на Хан и го изблъскаха навън. То с трясък се строполи на пода и те го натовариха в един правоъгълен контейнер. После закрепиха някакъв електронен индикатор с квадратна форма и се отдалечиха.
Ландо коленичи, завъртя няколко превключвателя и погледна прибора, който отчиташе температурата на Хан. Той въздъхна с облекчение и кимна към притеснените приятели на Соло:
— Жив е. Потънал е в дълбок летаргичен сън.
Дарт Вейдър се обърна към Боба Фет:
— Твой е, наемнико — изсвистя той. — Подгответе камерата за Скайуокър.
— Той току-що се приземи, господарю — докладва един войник.
— Направете всичко възможно да се озове тук.
Ландо посочи Лея и Чубака и каза:
— Вземам това, което ми принадлежи.
Той твърдо беше решил да ги изтръгне от лапите на Вейдър, преди Черния лорд да е променил намеренията си.
— Вземи ги — отговори Вейдър, — но ще оставя тук военен контингент, за да ги наблюдава.
— Не сме се споразумявали за подобно нещо! — разпалено запротестира Ландо. — Вие казахте, че Империята няма да се намесва в…
Внезапно нещо сви гърлото на Ландо. Беше предупреждение за по-нататъшната му съдба, в случай че създава неприятности на Вейдър. Ландо инстинктивно посегна към гърлото си, но в следващия миг невидимата хватка се отпусна и той се обърна към Лея и Чубака. В очите му се четеше отчаяние, но никой не се интересуваше от управителя на Небесния град.


Люк и Арту внимателно се придвижваха по безлюдния коридор. Младежът бе обезпокоен от факта, че още никой не им е поискал нито разрешително за кацане, нито документи за самоличност, нито ги бе попитал за целта на посещението им. Изглежда, никой в Небесния град не се интересуваше кои са и какво искат. Всичко изглеждаше доста подозрително и Люк започваше да се тревожи.
Внезапно в другия край на коридора се чу звук. Люк спря и се притисна о стената на коридора. Арту, зарадван от мисълта, че пак ще е сред дроиди и хора, развълнувано заподсвирква и забибибка. Господарят му го сряза с поглед и малкият робот за последно тихичко изписука. Люк надникна зад ъгъла и видя, че по страничния коридор се приближават хора. Начело крачеше една живописна фигура в разнебитени доспехи. Зад него двама войници от Небесния град бутаха прозрачен контейнер. От мястото си Люк видя, че вътре лежи човешко тяло, прилично на статуя. След контейнера крачеха двама имперски щурмовака. Те забелязаха Люк, незабавно се прицелиха и започнаха да стрелят, но той ловко избягна лазерните куршуми и преди да успеят да натиснат спусъците повторно, бластерът на младежа отвори горещи рани в бронираните им гърди. Щурмуващите паднаха на земята, а войниците с контейнера бързо свиха в съседния коридор. Човекът с доспехите насочи лазерния си пистолет към Люк и изпрати в него един смъртоносен откос. Лъчът премина на косъм от Люк. Той откърти парче от стената и го превърна на прах. Когато прашинките се разсеяха. Люк отново надникна иззад ъгъла и видя, че безименният му нападател, войниците и контейнерът са изчезнали зад дебела метална врата.
Люк чу шум зад гърба си. Обърна се и видя Лея, Чубака, Трипио и някакъв непознат човек в наметало, охранявани от взвод имперски щурмоваци. После направи знак на принцесата и извика:
— Лея!
— Люк, недей! — Гласът й беше изпълнен със страх. — Това е клопка.
Люк остави Арту и се втурна да ги догони, но когато стигна тясното преддверие, те вече бяха изчезнали. Люк чу възбудените свирукания на Арту, който бързаше подире му. Младежът незабавно се обърна, но една тежка метална врата с трясък се стовари пред изплашения робот.
Сега пътят на Люк към главния коридор беше отрязан. Той се огледа за друг изход, но видя, че останалите изходи също се затварят.
През това време Арту стоеше като замаян от премеждието, от което се бе отървал на косъм. Ако беше направил само още крачка, вратата щеше да го спити. Той притисна нос о нея, подсвирна облекчено и се отправи в обратната посока. Преддверието бе опасано със съскащи тръби и пара, която извираше от пода. Люк се огледа. Над главата си забеляза отвор. Той не можеше да си представи къде ще го отведе, но пристъпи напред, за да го види по-добре. Тогава плочата, върху която стъпи, бавно се отдели от пода и се издигна. Люк се изкачваше с хидравличната платформа, твърдо решен да се изправи лице в лице с врага, заради когото бе дошъл толкова отдалече.
Стиснал здраво бластера в ръка, той се озова в залата за въглеродно замразяване. Цареше мъртва тишина. Чуваше се само съскането на парата по тръбите. Отначало Люк помисли, че е сам със странната апаратура и контейнери с химикали, но после почувствува нечие присъствие.
— Вейдър — прошепна той и се огледа. — Лорд Вейдър, чувствам присъствието ти.
Покажи се! — подигравателно каза Люк на невидимия си враг. — Да не би да те е страх от мене?
Докато говореше, парата започна да изригва на кълба. После, незасегнат от болезнената горещина, Вейдър тръгна през съскащите изпарения. Той стъпи на тясното мостче над залата. Зад него се вееше черният плащ.
Люк внимателно пристъпи към зловещата черна фигура и прибра бластера в кобура. Почувства как в гърдите му се надига увереността, че е напълно готов да се изправи срещу Черния лорд — като джедай срещу джедай. Нямаше нужда от бластер. Чувствуваше, че Силата е с него и че най-сетне е готов за тази неизбежна схватка. Той бавно се заизкачва по стълбите към Вейдър.
— Силата е с теб, Скайуокър — долетя гласът на Вейдър от високото, — но ти още не си джедай.
Думите на Вейдър го смразиха. Люк се поколеба. После си спомни какво му беше казал един друг бивш джедай: Люк, използвай Силата само за познание и защита, не като оръжие. Не се поддавай на омраза и гняв — те ще те отведат към Тъмната страна.
Люк отхвърли и последното съмнение, стисна гладката дръжка на светлинния меч и бързо възпламени лазерното острие.
В същия миг Вейдър активизира своя меч и спокойно зачака атаката на младежа.
Огромната омраза, която изпитваше към Вейдър, накара Люк да нападне яростно и той стовари жужащото острие върху меча на Вейдър, но Черния лорд без усилие отби удара с едно защитно движение. Люк отново атакува. Отново проблеснаха лазерните мечове. Противниците дълго се взираха един в друг над кръстосаните оръжия.


13

Шестима имперски щурмовака водеха Ландо, Лея и Чубака по вътрешния коридор на Небесния град. Иззад един завой изникнаха помощникът на Ландо с дванадесет от неговите войници и им препречиха пътя.
— Код «Сила-седем» — даде команда Ландо и спря пред помощника си.
В същия миг войниците насочиха лазерните оръжия към изненаданите щурмоваци и адютантът на Ландо спокойно прибра пушките им. Той връчи по една на Лея и Калрисиян и зачака следващите заповеди.
— Затворете ги в наблюдателната кула — разпореди управителят на Небесния град. — И тихо. Никой не бива да разбере.
Войниците прибраха останалите пушки и поведоха щурмоваците към кулата.
Лея с недоумение следеше бързия обрат на събитията, но учудването й премина в изумление, когато Ландо, човекът, който бе предал Хан, започна да сваля оковите на Чубака.
— Хайде! — припираше той. — Да се махаме оттук!
Едва видял ръцете си свободни, без да чака обяснения, уокито издаде смразяващ кръвта рев, нахвърли се върху спасителя си и започна да го души.
— Не, не мога да ти се доверя след това, което стори с Хан — заяви Лея.
Ландо отчаяно се бореше да се освободи от яростната хватка на Чубака и опитваше да обясни:
— Нямах избор — започна той, но уокито ядосано излая и го прекъсна.
— Все още можем да спасим Хан — на пресекулки каза Ландо. — Те са на източната платформа.
— Чуи — обади се накрая Лея, — остави го!
Чубака пусна Ландо, но все още не беше се успокоил и свирепо го изгледа. Калрисиян с мъка пое въздух.
— Не го изпускай от очи, Чуи — предупреди Лея, а Чубака заплашително изръмжа.
Май съм на път да направя още една голяма грешка — промърмори под носа си Ландо.


Тантурестият модел R-2 се луташе нагоре-надолу по коридора. Той се мъчеше да открие някаква следа от господаря си или изобщо какъв да е признак на живот и насочваше скенерите си във всички възможни посоки. Накрая разбра, че ужасно се е заблудил и не може да каже колко метра е пропътувал. Арту-Диту зави зад един ъгъл и видя няколко фигури, които се движеха по коридора. С надеждата, че са приятелски настроени, той започна да бибибка и подсвирва дроидните си поздравления.
Едно от съществата регистрира сигналите и се развика:
— Арту, Арту! Това беше Трипио!
Чубака се обърна и зърна нисичкия Арту, който се търкаляше подире им, но при това движение полусглобеният Трипио изгуби приятеля си от поглед.
— Чакай! — извика разстроеният Трипио от гърба на уокито. — Обърни се бе, косматко… По-бързо, Арту! Опитваме се да спасим Хан от наемника!
Арту се понесе напред, като не преставаше да бибибка. Трипио спокойно отговори на тревожния му въпрос:
— Знам, но господарят Люк може да се справи и сам.
Така поне си казваше Си-Трипио, докато продължаваха да търсят Хан.
На източната платформа на Небесния град двама стражи напъхаха замразеното тяло на Хан през един страничен люк в «Роб I», а Боба Фет се покатери по стълбата и заповяда да уплътнят вратата веднага щом влезе в кабината. Наемникът включи двигателите и корабът стартира и набра скорост.
Ландо, Лея и Чубака се втурнаха в терминала точно в момента, когато «Роб I» се отлепи от пистата и се понесе към залеза на Небесния град, обагрен в оранжево и пурпурночервено. Чубака вдигна бластера и с рев го изпразни след отдалечаващия се кораб.
— Няма смисъл — каза Ландо. — Много е далеч.
Всички, освен Трипио, гледаха след «Роб I». От гърба на Чубака той видя нещо, което другите още не забелязваха:
— О, боже! Не е възможно!
Към тях се приближаваше взвод имперски щурмоваци. От насочените оръжия вече бълваше огън и първият залп за малко не улучи принцеса Лея. Ландо бързо отговори на вражеския обстрел. Във въздуха лумна кръстосаният огън на червените и зелени лазерни снаряди.
Арту се спусна към асансьора, скри се вътре и започна да наблюдава иззад ъгъла развихрилата се битка от безопасно разстояние.
Над воя на бластерите се чу гласът на Ландо:
— Хайде! Тръгваме! — извика той и си проби път към асансьора, като стреляше в движение.
Лея и Чубака не помръдваха. Те не отстъпваха от позициите си и поддържаха огъня. Щурмоваците стенеха и падаха по земята с разпрани кореми, а точните попадения на Лея и Чубака взривяваха гърдите и ръцете им.
Ландо подаде глава от асансьора и се опита да привлече вниманието им, като правеше знаци да тичат, но двамата, изглежда, не бяха на себе си и продължаваха да стрелят като отплата за целия си гняв и пленничество, за загубата на човека, когото и двамата обичаха, твърдо решени да отнемат живота на тези галеници на галактическата Империя.
Трипио с удоволствие би сменил мястото си за каквото и да е друго, но тъй като нямаше как да се измъкне, можеше само неудържимо да вика за помощ:
— Арту, помогни ми! — крещеше той. — Как можах да се забъркам в тази история. Истинско наказание е да си вързан за гърба на уоки! Предпочитам да умра!
— Качвайте се бързо! — изкрещя Ландо. — По-бързо!
Лея и Чубака си запробиваха път към него. Те се измъкнаха от лазерния обстрел и се втурнаха в асансьора. Докато вратите се затваряха, видяха как останалите щурмоваци тичаха към тях.


От рампата в залата за замразяване ехтяха ударите на светлинните мечове на Люк Скайуокър и Дарт Вейдър. Младежът усещаше как тя се тресе от всеки сблъсък, от всяко париране и удар на оръжията им, но все по-неустрашимо отблъскваше зловещия Дарт Вейдър. Черния лорд отбиваше невъздържаните нападения и спокойно говореше:
— Страхът не може да те засегне. Научил си повече, отколкото очаквах.
— Ще видиш, че съм пълен с изненади! — сопна се самоуверено Люк и заплаши Вейдър с едно пасато от фехтовката.
— Аз също съм пълен с изненади — дойде спокойният, прокобен отговор.
С две изящни движения Черния лорд изби меча от ръката на младежа и го запрати надалеч. Той замахна към нозете му, но за да не пострада, Люк отскочи назад, обаче се спъна и се търколи надолу по стълбите.
Проснат на пода, Люк вдигна очи и видя зловещата фигура, която заплашително се бе надвесила от горната площадка. Дарт Вейдър полетя право към него, а черното наметало се разпери във въздуха като огромен прилеп.
Без да откъсва поглед от Вейдър, Люк бързо се превъртя, а черната фигура се приземи до него.
— Бъдещето ти е в ръцете ми, Скайуокър — просъска Вейдър, надвесен над приведения младеж. — Сега ще прегърнеш Тъмната страна. Оби-Уан позна, че ще стане така.
— Не — извика Люк и се помъчи да се пребори със злото, което витаеше наоколо.
— Оби-Уан не ти е казал много неща — продължаваше Вейдър. — Ела с мен! Аз ще довърша обучението ти!
Въздействието на Вейдър беше невероятно мощно, сякаш беше нещо материално.
Не го слушай — казваше си Люк. — Опитва се да те измами, да те отклони от правия път, да те отведе до Тъмната страна на Силата, точно както предупреждаваше Бен.
Люк започна да отстъпва пред Лорда на Сит. Хидравличната платформа зад младежа тихо се спусна надолу и шахтата зина, готова да го погълне.
— По-скоро бих умрял — заяви Люк.
— Няма да се наложи.
Внезапно Черния лорд атакува с меча си така неудържимо, че младежът загуби равновесие и падна в зейналия отвор.
Вейдър се обърна с гръб и изключи меча си.
— Беше много лесно — сви рамене той.
— Може би не си чак толкова силен, колкото мисли Императора.
Докато говореше, в отвора зад гърба му започна да се излива огнената емулсия. Той още стоеше с гръб към шахтата, когато нещо неясно се понесе към тавана.
— Ще видим — спокойно отвърна Люк.
Черния лорд светкавично се извърна — на този етап на замразяване жертвата не би трябвало да говори! Вейдър се огледа наоколо, после вдигна глава към тавана. Там, сред маркучите над шахтата, висеше Люк. Той беше скочил на пет метра височина.
— Невероятно! — призна Черния лорд. — Ловкостта ти е невероятна!
Люк скочи на обходната рампа. Протегна ръка и над димящата шахта към него прелетя светлинният му меч. На мига го възпламени. Незабавно светна и мечът на Вейдър.
— Бен те е обучил добре. Вече си овладял страха. Сега дай воля на гнева. Аз унищожих семейството ти — можеш да си отмъстиш.
Този път обаче Люк внимаваше и се владееше прекрасно. Ако можеше да надмогне гнева си, както бе успял да пребори страха, Вейдър нямаше повече да му влияе.
Спомни си наученото — повтаряше си Люк. — Помни какво те учеше Йода. Отхвърли цялата омраза и всичкия гняв и Силата ще се влее в тебе.
Младежът овладя отрицателните си чувства и започна да настъпва, без да обръща внимание на подканите на Вейдър. Той го атакува и след кратка размяна на удари го принуди да отстъпи.
— Омразата ще ти даде сили да ме унищожиш — изкушаваше го Вейдър. — Използвай я!
Люк едва сега осъзна каква страшна сила притежава неговият враг и тихо си рече:
— Никога няма да стана слуга на Тъмната страна на Силата!
После внимателно пристъпи към Вейдър.
С приближаването на Люк лордът бавно отстъпваше назад. Младежът рязко замахна към него и бившият джедай парира удара, но загуби равновесие и падна в отделението с димящия тръбопровод.
Коленете на Люк се огъваха от изтощение, обаче той мобилизира силите си, внимателно пристъпи към парапета и погледна надолу. Нямаше и следа от ужасния противник. Люк изключи светлинния меч, закачи го на колана и се спусна в шахтата.
Когато скочи на пода, видя, че се е озовал в залата за контрол и поддръжка с изглед към енергийния реактор на града. Люк погледна към широкия прозорец.
Пред него се очертаваше неподвижният силует на Дарт Вейдър.
Младежът бавно се приближи и възпламени светлинния меч, ала Вейдър нито активизира своя, нито пък направи някакво усилие да се защити. Единственото оръжие на Черния лорд срещу младия джедай беше подкупващият му глас:
— Нападай! — подмамваше го той. — Унищожи ме!
Объркан от лукавството на Вейдър, Люк се поколеба.
— Само ако си отмъстиш, ще останеш жив.
Люк стоеше като закован. Чудеше се дали да се вслуша в думите на Вейдър и за да го победи, да използва Силата като оръжие на отмъщението, или да изчака друга възможност, когато ще може да се владее по-добре.
Не. Как можеше да отлага кончината на този зъл гений! Възможността беше в ръцете му. Сега. И не биваше да се помайва…
Може никога вече да не му се удаде подобен случай.
Люк хвана смъртоносния светлинен меч с две ръце като старинно оръжие, стисна здраво гладката дръжка и го вдигна, за да съсече маскираното чудовище.
Преди обаче да замахне, някакъв огромен детайл се откъсна от инсталацията зад него и се устреми към гърба му. Люк инстинктивно се извърна и светкавично го разполови. Двата отломъка с трясък думнаха на пода. Към младежа се насочи нов метален къс, но и този път той използва Силата и отби удара. Тежкият блок отскочи, сякаш бе рикоширал о невидим щит. Тогава към него се понесе парче дебела тръба, но дори и след като я отблъсна, от всички посоки продължаваха да го обстрелват всякакви чаркове от апаратурата, последвани от проводници, които се изскубваха, свистяха около му, виеха се и искряха.
Люк бе подложен на атаки от вси страни и правеше всичко възможно да ги отблъсне, но вече беше изранен и изнурен.
Едър железен къс се отплесна от тялото му и разби големия прозорец. В залата с рев нахлу вятърът. Внезапно предметите се разхвърчаха, а яростният вятър зашиба Люк и изпълни помещението със злокобен вой.
В центъра на този хаос, без да мърда, стоеше победоносно Дарт Вейдър:
— Предай се! — тържествуваше Черния лорд на Сит. — Няма смисъл да се съпротивляваш! Ще трябва да се присъединиш към мене или да последваш Оби-Уан в смъртта.
Докато Вейдър изричаше тези думи, последното парче желязо тежко профуча през залата, халоса младия джедай и го изхвърли през строшения прозорец. Пред очите му всичко се разми, докато вятърът го носеше, подхвърляше и премяташе; накрая успя да се улови с една ръка за някаква греда.
Когато вятърът постихна и погледът му се изостри, Люк разбра, че виси на рампата над реакторната шахта пред контролната зала. Той погледна надолу и пред очите му се разкри една комай бездънна пропаст. Зави му се свят и той стисна очи, за да не загуби съзнание.
В сравнение с пашкуловидния реактор, от който висеше. Люк беше само една гърчеща се прашинка, а самият реактор пък — само едно петънце сред безбройните издатини на облата вътрешна стена в гигантската зала.
Люк отчаяно стискаше гредата. Със свободната си ръка успя да втъкне лазерния меч в колана си, после се набра нагоре, преметна се на рампата и тъкмо стъпи на крака, Дарт Вейдър се появи пред шахтата.
Когато приближи, от радиоуредбата гръмко проехтя тревога.
— Бегълците се отправят към платформа 327. Подгответе всички кораби! Всички патрули по тревога!
Вейдър застрашително напредваше към Люк:
— Приятелите ти никога няма да избягат. Ти също никога няма да се измъкнеш — пророкува той.
Вейдър пристъпи още напред и Люк незабавно вдигна меч, готов да възобнови схватката.
— Ти си победен — заяви Вейдър с вледеняваща увереност и безвъзвратност. — Няма смисъл да се съпротивляваш.
Люк обаче не мислеше така. Той яростно нападна. Лазерното острие изсъска, стовари се върху бронята на Вейдър и се вряза в нея. От удара Лорда на Сит залитна и Люк си въобрази, че изпитва болка. После Вейдър отново пристъпи напред и предупреди:
— Не постъпвай като Оби-Уан. Знаеш как загина той.
Люк дишаше тежко. По челото му изби пот, но името на Бен му вдъхна неочаквана увереност.
Успокой се — повтаряше си той. — Успокой се.
Мрачното привидение важно крачеше към него по тясната рампа, сякаш искаше живота на младия джедай. Или още по-лошо — крехката му душа.


Ландо, Лея, Чубака и дроидите бързаха по един коридор. Завиха зад ъгъла и видяха, че вратата към стартовия терминал е отворена. Зад нея съзряха готовия за бягство «Сокол», но внезапно вратата хлопна с трясък. Те свиха в съседната ниша, за да се прикрият от стрелящите подире им щурмоваци. Енергийните снаряди рикошираха в стените и пода, ронеха мазилката и я раздробяваха на хиляди парчета.
Чубака изръмжа и яростно отвърна на стрелбата. Той прикриваше Лея, която отчаяно блъскаше командното табло на входа. Уви! Вратата си оставаше затворена.
— Арту — извика Трипио, — таблото! Опитай да преодолееш защитната му схема.
Трипио ръкомахаше към пулта и подканяше малкия робот да побърза. Той дори му посочи входа за компютърното захранване на таблото. Арту-Диту се спусна към вратата, като подсвирваше и бибибкаше.
Ландо се извиваше на вси страни, за да се спаси от лазерните куршуми, и трескаво се мъчеше да свърже комуникатора си с вградения комуникатор на пулта:
— Тук Калрисиян — обяви той по радиоуредбата. — Империята завладява града. Съветвам ви да напуснете колонията, преди да са пристигнали имперски части.
Той преустанови предаването.
Ландо знаеше, че е сторил каквото може, за да предупреди хората, и сега трябва да изведе от града приятелите си.
Междувременно Арту свали предпазителя и пъхна компютърната си ръка в буксата. В същия миг бибибкането на дроида се извиси в див писък. Той се затресе, по платките му в лудешки танц се люшнаха ярки светлини, а през всичките му отвори се заниза пушек. Ландо сръчно издърпа Арту от електрическия контакт. Дроидът се охлади и отправи няколко вяли бибибкания към Трипио.
— Хайде сега, следващия път и ти внимавай. Откъде мога да знам разликата между електрически контакт и компютърно захранване. Аз съм преводач…
— Някой да предложи нещо! — изкрещя Лея. Тя все още стреляше срещу щурмоваците.
— Тръгваме! — надвика битката Ландо. — Ще търсим друг изход!


Воят на вятъра в реакторната шахта напълно заглушаваше трясъка на лазерните мечове.
Люк ловко премина по рампата и се прикри зад грамаден машинен блок. Само след миг Вейдър застана до него. Мечът му като гилотина се стовари върху машинния модул и го отсече. Блокът се понесе надолу, но вятърът го поде и пак го издигна.
Когато блокът започна да пада. Люк неволно, само за миг, го съпроводи с поглед. Това беше достатъчно — в същия момент лазерният меч на Черния лорд се вряза в ръката на младежа и я отсече, а оръжието му изхвърча надалеч.
Болката бе неописуема. Люк усети ужасната миризма на собствената си ранена плът и стисна ръката под лакътя с надеждата да облекчи страданието. Той заотстъпва назад по рампата, докато стигна до края. През цялото време към него тежко крачеше злокобното видение.
Внезапно, като лошо предзнаменование, вятърът спря — Люк разбра, че не може да продължи по-нататък.
— Нямаш изход — предупреди го Дарт Вейдър и се извиси над него подобно черен ангел на смъртта. — Не ме карай да те унищожавам. Силата в теб е могъща. Сега трябва да се научиш да използваш Тъмната й страна. Тръгни с мен и двамата ще станем по-силни от Императора. Ела. Аз ще довърша обучението ти и така ще завладеем галактиката.
Люк не се поддаваше на увещанията на Черния лорд на Сит.
— Никога няма да сторя това.
— Но ти не познаваш мощта на Тъмната страна — продължаваше Вейдър. — Оби-Уан не ти е казвал каква е съдбата на баща ти, нали?
Напомнянето за баща му събуди гнева на Люк.
— Достатъчно ми е казал! — кресна той. — Каза ми, че си го убил!
— Не е вярно — спокойно отговори Вейдър. — Аз съм баща ти!
Люк бе зашеметен. Той втренчи невярващ поглед в черната фигура и отстъпи назад. Двамата воини се гледаха очи в очи. Баща и син.
— Не. Не може да бъде. Не е вярно… — Люк отказваше да повярва на ушите си.
— Това е невъзможно.
— Погледни в душата си — Вейдър приличаше на зло копие на Йода — и ще разбереш, че е вярно.
Вейдър изключи меча. Твърдо и подканващо протегна ръка.
Думите на Черния лорд смазаха Люк, той не беше на себе си.
— Не! Не! — викаше той.
Вейдър продължаваше да го увещава:
— Люк, ти можеш да унищожиш Императора. Той го предвиди. Това е предопределено. Ела с мен и двамата ще управляваме галактиката като баща и син. Ела с мен. Това е единственият начин.
Люк не можеше да се опомни. Най-накрая всичко започваше да се подрежда в съзнанието му. Ала действително ли беше така? Той се чудеше дали Дарт Вейдър не казва истината, дали обучението при Йода, съветите на стария, безгрешен Бен, собственият му стремеж към доброто и ненавистта му към злото, дали всичко, за което се беше борил, не е само една огромна лъжа. Не искаше да повярва на Вейдър и опита да се убеди, че именно той лъже, но някак си чувстваше истината в думите на Черния лорд. Но ако Дарт Вейдър действително казва истината, защо го е излъгал Бен Кеноби? Защо? Съзнанието му крещеше по-силно от всички ветрове, които Черния лорд бе призовал срещу него.
Отговорите на тези въпроси вече нямаха значение.
Баща му!
Със спокойствието, на което го бяха научили Бен и Йода, Люк Скайуокър взе окончателно решение.
— Никога! — извика той и се хвърли в бездънната пропаст.
Летенето нямаше край — сякаш Люк пропадаше в друга галактика.
Дарт Вейдър застана до ръба на рампата и се загледа надолу. Силен вятър изду черното наметало, а самият той не помръдваше.
Тялото на Скайуокър стремглаво се носеше надолу. Раненият джедай се преобръщаше презглава и отчаяно се мъчеше да се задържи за нещо.
Черния лорд стоя така, докато не видя как една тръба в отвъдната страна на реакторната шахта всмука тялото. Когато Люк изчезна, Вейдър се обърна и бързо се отдалечи.


Люк летеше стремглаво по смукателната тръба и опитваше да се захване за нещо, но гладките лъскави стени нямаха ни вдлъбнатини, ни ръбове, които да го задържат. Най-после стигна края на своеобразния тунел и краката му се блъснаха в кръглата решетка, под която явно следваше бездънно пространство. От инерцията на тялото тя се продъни и Люк усети как всеки миг ще се измуши през отвора. Младежът отчаяно впиваше пръсти в гладката повърхност на тръбата, но безуспешно.
— Бен… Бен, помогни ми! — викаше за помощ той.
Усети как пръстите му се плъзгат безпомощно по стените, а тялото му пропада.


В Небесния град цареше хаос. Веднага след съобщението на Ландо Калрисиян паника обхвана жителите на града. Едни стягаха багаж, други просто се втурваха да търсят спасение навън. Скоро улиците се изпълниха с хора и чуждоземци, които тичаха и безразборно се щураха из града. Имперските щурмоваци безпощадно преследваха бягащите и разменяха с тях лазерни откоси.
В един от главните коридори на града Ландо, Лея и Чубака отбиваха атаките на един имперски взвод. Те изпразваха пълнителите на тежките си лазерни оръжия в нападателите. Непременно трябваше да удържат позициите си, защото бяха открили друг път към терминала. Само дано Арту успее да отвори вратата.
Арту се мъчеше с платката от командното табло, но шумът на лазерната битка край него го разсейваше и му пречеше да се съсредоточи. Той нещо си бибкаше и Трипио помисли, че е озадачен.
— Какви ги дрънкаш — скара му се той. — Не ни интересува суперскоростното устройство на «Вечния сокол». Поправили са го. Само кажи на този компютър да отвори вратата.
После, докато Ландо, Лея и Чубака се промъкваха към входа и ловко отбягваха огъня на имперските части, Арту ликуващо избибибка и вратата се отвори.
— Браво, Арту! — възкликна Трипио. Той би изръкопляскал, ако и другата му ръка си беше на мястото. — Никога, дори за секунда, не съм се съмнявал в теб.
— По-живо! — извика Ландо. — Иначе никога няма да се измъкнем!

Арту още веднъж бе успял. Когато останалите се втурнаха през входа, роботът разпръсна плътна завеса, гъста като облаците, обвили планетата, и скри приятелите си от нахлуващите щурмоваци. Още преди да се вдигне мъглата, вече тичаха вкупом към платформа 327.
Щурмоваците ги следваха. Те обстрелваха бегълците по пътя им към «Вечния сокол». Чубака и роботите се качиха на борда, докато Ландо и Лея ги прикриваха и покосяваха с бластерите си войниците на Императора.
Когато гърленият стон на двигателите изви в оглушителен вой, Ландо и Лея изстреляха още няколко енергийни залпа и хукнаха нагоре към рампата. Влязоха в пиратския кораб и затвориха главния люк.
Корабът полетя. В този момент се разнесе взривът на имперския противовъздушен огън. Като че ли цялата планета се разцепи в основите си.


Люк не можеше повече да забави спускането си по тръбата. Той се изхлузи през отвора и пропадна сред облаците. Тялото му се преобръщаше из въздуха и той напразно размахваше ръце с надеждата да докопа нещо неподвижно. Като че след цяла вечност на пътя му се изпречи електронният ветропоказател, който стърчеше от заобленото дъно на Небесния град. Вятърът го шибаше и търкаляше облаците около му. Люк се вкопчи здраво във ветропоказателя, но губеше сили и му се струваше, че няма да издържи още дълго над газообразната повърхност на планетата.


В пилотската кабина на «Вечния сокол» бе съвсем тихо. Лея тъкмо си беше поела дъх след невероятното бягство. Тя седеше в креслото на Соло и мислеше за него. Опитваше да не се тревожи за Хан, да не тъгува.
Зад нея, притихнал и изморен, седеше Ландо Калрисиян и гледаше през рамото й в панорамния илюминатор.
Корабът бавно набра скорост по пистата на платформата. Гигантският уоки седеше в стария си стол. Той задейства няколко превключвателя и по централния команден пулт на кораба заиграха ред светлини. Чубака дръпна регулатора и поведе кораба нагоре, към свободата.
Край илюминаторите започнаха да преминават облаци, а когато най-сетне «Вечния сокол» се устреми към оранжево-пурпурния залез на града, всички въздъхнаха с облекчение.


Люк преметна крак през ветропоказателя. Той все още издържаше тежестта му, но въздушната струя от тръбата го връхлиташе и едва не го отвяваше.
— Бен — стенеше той омаломощен. — Бен…


Дарт Вейдър стъпи на пустата платформа и отправи поглед подир чезнещия в далечината «Вечен сокол».
— Пригответе кораба ми! — заповяда той на двамата си адютанти и отиде да се подготви за пътуването. Зад него се развя черното наметало.


Върху опорния пилон на Небесния град Люк отново проговори. Този път насочи мислите си към друго същество, за което смяташе, че мисли за него и може да му помогне, и извика:
— Лея! Чуй ме!
После повтори:
— Лея!
В този момент част от ветропоказателя се откърти и профуча далеч надолу в облаците. Люк се вкопчи още по-здраво в остатъка от ветропоказателя и се стегна, за да устои на въздушните тласъци от тръбата.


Ландо и Чубака наблюдаваха трите изображения върху компютъра.
— Май са изтребители — рече Калрисиян. — Лесно ще ги изпреварим — добави той, тъй като познаваше възможностите на «Вечния сокол» не по-зле от Хан Соло. Той погледна към Лея и изказа съжаление за длъжността си като управител: — Знаех, че този пост е твърде висок и няма да го имам за дълго — простена той. — Ще ми липсва.
Лея беше като в транс. Тя не обръщаше внимание на оплакванията на Ландо, а гледаше като хипнотизирана право пред себе си. После се сепна от транса и сякаш отговори на някого:
— Люк?
— Моля? — изненада се Ландо.
— Трябва да се върнем — настоятелно каза тя. — Чуи, курс към дъното на града!
Ландо изумено я погледна:
— Чакай сега! Няма да я бъде!
Уокито излая. Този път той беше съгласен с Ландо.
— Без да спориш! — твърдо и с достойнство каза Лея, присъщо на човек, свикнал да му се подчиняват. — Кръгом! Това е заповед!
— А тези там? — настоя Ландо и посочи трите изтребителя, които ги настигаха.
Той потърси с очи подкрепата на Чубака, но уокито заплашително изръмжа и с това показа, че знае кой е поел командването.
— Добре де — помири се Ландо.
С цялата грациозност и маневреност, с които беше прочут, «Вечния сокол» пое явно самоубийствения курс обратно към града, а трите изтребителя го последваха.
Люк Скайуокър не забелязваше приближаването на «Вечния сокол». Той почти беше загубил съзнание, но някак успяваше да се задържи за скърцащия ветропоказател. Той се огъна под тежестта му и после съвсем се откъсна от основата си. Люк безпомощно се запремята в небето. Този път знаеше, че спасение няма.
— Гледайте! — извика Ландо и посочи някакво летящо тяло далеч пред тях. — Някой пада.
Лея запази самообладание. Тя знаеше, че всяко прибързано действие може да бъде фатално.
— Гмурни се под него, Чуи — каза тя на пилота. — Това е Люк.
Чубака незабавно реагира. Той намали скоростта внимателно и насочи кораба надолу.
— Ландо — обърна се Лея към Калрисиян, — отвори таванния люк!
Докато излизаше от кабината, Ландо си мислеше, че тази тактика е достойна дори за Соло.
Чубака и Лея вече виждаха човека по-ясно и уокито поведе кораба към него. Чуи рязко намали скорост и тялото на Люк се плъзна покрай илюминатора и тежко се удари в корпуса.
Ландо отвори люка. В далечината се виждаха трите изтребителя. Те настигаха «Сокола» и лазерните им оръжия осветяваха оловното небе с унищожителни залпове. Ландо се подаде навън, протегна ръка, сграбчи премазания воин и го изтегли вътре. Точно тогава един залп експлодира до «Сокола» и така го залюля, че тялото на Люк за малко да изхвърчи обратно навън, но Ландо го улови здраво за ръката и го задържа.
«Вечния сокол» се отдалечи от Небесния град и се устреми през дебелия покров от развълнувани гъсти облаци. Принцесата и Чубака се мъчеха да удържат кораба. Той се накланяше, за да избегне ослепителния огън на изтребителите Ти-Ай-И, но около пилотската кабина непрекъснато избухваха снаряди и сякаш се надвикваха с воя на Чубака, който трескаво управляваше кораба.
Лея включи вътрешния комуникатор:
— Ландо, как е той? — извика тя сред шума. — Ландо, чуваш ли ме?
— Ще се оправи — чу се слаб глас откъм другия край на кабината, но това не беше Ландо.
Лея и Чубака се обърнаха и видяха Люк. Ландо помагаше на завития в одеяло, пребит и окървавен младеж да влезе в кабината. Принцесата скочи от стола си и радостно го прегърна. Чубака, който все още се опитваше да изведе кораба от обсега на изтребителите Ти-Ай-И, отметна глава назад и ликуващо излая.
Планетата сред облаците все повече се смаляваше, но изтребителите Ти-Ай-И не се отказваха от жестоката гонитба, а «Вечния сокол» се тресеше от всяко точно попадение на лазерните им оръдия.
Арту се трудеше прилежно в трюма на «Сокола» и въпреки непрекъснатото клатене и подмятане, се мъчеше да сглоби златистия си приятел. Малкият дроид старателно коригираше грешките на добронамерения уоки и бибибкаше, докато изпълняваше сложната задача.
— Чудесно — хвалеше го протоколният дроид.
Главата му вече беше поставена правилно и втората му ръка беше почти закачена. Арту загрижено избибибка.
— Не, Арту. Не се притеснявай. Сигурен съм, че този път ще успеем.
В пилотската кабина обаче Ландо не беше толкова оптимистично настроен. Индикаторите на командния пулт пред него започнаха да премигват и внезапно алармените системи в целия кораб се включиха.
— Отражателните щитове отказват — докладва той на Лея и Чубака.
Принцесата погледна през рамото на Ландо и видя една нова светлинна точка. Изображението на радарния екран заемаше застрашителни размери.
— Още един кораб. Много по-голям. Иска да ни отреже пътя.
Люк мълчаливо погледна през прозореца към звездната пустош.
— Вейдър! — продума едва чуто той.


Адмирал Пит отиде до Вейдър, който стоеше на мостика на най-големия звездоразрушител в Империята и гледаше през илюминатора.
— Всеки момент ще влязат в обхвата на далекобойния лъч — самонадеяно докладва адмиралът.
— Изключихте ли суперскоростното му устройство?
— Още като ги заловихме, сър.
— Добре — каза огромната черна фигура. — Подгответе се за абордаж и заредете оръжията с упойващи заряди.
«Вечния сокол» успя да се изплъзне от преследващите го изтребители Ти-Ай-И, но не и от зловещия звездоразрушител.


— Не можем да си позволим грешки — Лея напрегнато наблюдаваше голямото светлинно петно на мониторите.
— Щом моите хора са казали, че са стегнали този красавец, значи са го стегнали — увери я Ландо. — Няма защо да се притесняваш.
Колко познато ми звучи — мислеше си Лея.
Нова ударна вълна разтърси кораба, но в този момент върху командния пулт блесна зелена светлина.
— Координатите са въведени, Чуи — каза Лея, — сега или никога!
Уокито излая в знак на съгласие. Той беше готов за навлизане в хиперпространството.
— Давай! — извика Ландо.
Чубака сви рамене, сякаш искаше да каже, че си струва да се опита. После дръпна регулатора за свръхсветлинна скорост и изведнъж звукът на йонните двигатели се промени. Всички на кораба, хора и дроиди, се молеха системата да не откаже. Това беше единствената им надежда за спасение.
Внезапно двигателите се задавиха, шумът секна, а Чубака отчаяно и безсилно изрева.
Суперскоростното устройство отново им беше изневерило.
«Вечния сокол» продължаваше да се гърчи под огъня на изтребителите.


От борда на имперския звездоразрушител Дарт Вейдър като омагьосан наблюдаваше безмилостния обстрел, на който изтребителите Ти-Ай-И подлагаха «Вечния сокол». Черния лорд го настигаше. Скоро Люк Скайуокър щеше да бъде напълно в негова власт.


Люк също го усещаше и мълчаливо се взираше през илюминатора. Изнуреният джедай знаеше, че Вейдър е наблизо, че победата му скоро ще е пълна. Тялото му бе изранено и изтерзано, а духът му — готов да се подчини на съдбата. Нямаше смисъл да се бори. Нямаше вече в какво да вярва.
— Бен — шепнеше той, отчаян до смърт, — защо не ми каза?
Ландо се опита да поправи няколко контролни уреда. Чубака скочи и се втурна в трюма. Лея седна на мястото му и започна да помага на Ландо да преведе «Сокола» през обстрела.
Когато уокито слезе в трюма, мина покрай Арту, който още се занимаваше с Трипио. Тантурестият дроид с ужас забибибка, след като скенерите му регистрираха трескавите опити на Чубака да поправи суперскоростното устройство.
— Казах ли ти, че сме обречени — занарежда изплашеният Трипио. — Двигателите за свръхсветлинна скорост пак са извън строя.
Арту бибибкаше и в същото време прикачваше един крак към тялото на приятеля си.
— Откъде знаеш какво не е наред — подиграваше го златистият дроид. — Ама внимавай де! По-леко с крака ми! И стига си дрънкал!
Ландо се обади по вътрешния комуникатор:
— Чуи, провери вторичния преобразувател.
Чубака се спусна в долното отделение. Помъчи се да разхлаби с огромния гаечен ключ един плот в стената, но той не искаше да помръдне. Тогава уокито отчаяно изрева, сграбчи ключа като бухалка и започна да удря плота с всичка сила.
Внезапно командният пулт в пилотската кабина изсипа дъжд от искри върху Лея и Ландо и те подскочиха в креслата си от изненада. Люк обаче сякаш не забелязваше какво става около него. Примирено свел глава, той силно страдаше:
— Няма да мога да му устоя — тихо мърмореше той.
Ландо отново наклони «Сокола», за да отхвърли преследвачите, но разстоянието помежду им се скъсяваше с всеки изминал миг.
В трюма Арту се втурна към един контролен пулт. Зад него, на един крак, остана да мърмори разяреният Трипио. Арту пипаше бързо, като разчиташе само на механичния си инстинкт, за да препрограмира платката. След всяко действие на Арту наоколо проблясваха ярки светлини. Внезапно някъде дълбоко от суперскоростните двигатели из «Сокола» проехтя мощно ръмжене.
Товарният кораб рязко се наклони и подсвиркващият Арту изхвърча чак до пилотската кабина право върху изплашения Чубака. Ландо залитна към стената, но затова пък, докато падаше, видя как звездите зад илюминатора се превръщат в ослепителни ивици светлина.
— Успяхме! — възтържествува Ландо.
«Вечния сокол» неудържимо се устреми в хиперпространството.


Дарт Вейдър стоеше безмълвен. Беше вперил поглед в черния Космос, където само допреди миг се намираше «Вечния сокол». Тежкото, мрачно мълчание ужасяваше двамата мъже до него. Адмирал Пит и капитанът чакаха. Студени тръпки на страх пълзяха по гърбовете им. Те се чудеха кога ли ще почувстват как хищните нокти стягат гърлата им като в менгеме.
Черния лорд не помръдваше. Той стоеше с ръце на кръста и тихо размишляваше. После се обърна и бавно слезе от мостика. Зад гърба му се развя черното наметало.


14

Най-после «Вечния сокол» бе намерил спасение на един огромен бунтовнически кръстосвач.
Някъде над него премигваше едрото червено слънце, а великолепната пурпурна светлина обливаше очукания корпус на малкия товарен кораб с розово сияние.
Люк Скайуокър почиваше в медицинския център на кръстосвача. За него се грижеше хирургическият дроид 2-IB. Младежът седеше тих и вглъбен, докато 2-1В внимателно преглеждаше ранената му ръка.
Люк вдигна поглед и видя Лея, Си-Трипио и Арту, които идваха в медицинския център, за да се осведомят как върви лечението му и да го поразвеселят, но той знаеше, че най-доброто лекарство на борда на кръстосвача бе грейналото лице пред него.
Принцесата се усмихваше. В широко отворените очи на Лея искреше чудотворен блясък. Тя изглеждаше точно така, както я видя за пръв път — сякаш преди цяла вечност — когато Арту излъчи холографския й образ. Приличаше на небесно видение в дългата снежнобяла рокля с висока яка.
Люк вдигна ръката си и се остави на умелите грижи на 2-IB. Хирургическият дроид прегледа бионичната протеза, умело прикрепена към китката на Люк. После леко я пристегна с метализиран бинт и припъхна малък електронен датчик. Люк сви в юмрук новата си ръка и усети лечебните пулсации от апаратурата на 2-IB. След това я отпусна.
Лея и двата дроида приближиха. В същия момент Ландо се обади по вътрешния високоговорител:
— Люк — проехтя из залата, — готови сме за излитане.
Ландо Калрисиян седеше в пилотското кресло на «Вечния сокол». Беше му липсвал старият товарен кораб, но сега, когато отново бе негов капитан, се чувстваше неловко. Вторият пилот забеляза смущението на новия си капитан. Той започна да плъзга превключвателите и да подготвя кораба за полет.
По комуникатора на Ландо дойде отговорът на Люк:
— Ще се видим на Татуин.
Ландо отново се обади по въздушния комуникатор, но този път говореше на Лея:
— Не се тревожи, Лея — прочувствено каза той. — Ще открием Хан.
Чубака се наведе напред и излая в микрофона за довиждане. Това послание би могло да преодолее границите на времето и пространството, да достигне до Хан Соло, където и да го беше отвел наемникът.
Люк проговори последен, макар че не искаше да се сбогува:
— Грижи се за приятелите ми — каза той. В гласа му се чувстваше повече зрялост: — Нека Силата бъде с теб.
Лея стоеше сама пред кръглия илюминатор на бунтовническия звезден кръстосвач. Елегантната млада жена, облечена в бяло, изглеждаше съвсем мъничка в сравнение с огромното звездно небе и преминаващите кораби от армадата. Тя гледаше величествената алена звезда, която пламтеше сред безконечния черен океан. Люк застана до нея, следван от неотлъчните Трипио и Арту. Младежът разбираше чувствата на принцесата, защото знаеше колко ужасна може да бъде подобна загуба.
Двамата гледаха гостоприемното небе. Пред илюминатора премина «Вечния сокол». После смени посоката и гордо се устреми през бунтовническия флот. Скоро всички останаха зад гърба му.
Нямаше смисъл да разговарят. Люк знаеше, че мислите и сърцето на Лея са с Хан, без значение къде е той и какво го е сполетяло. Колкото до собствената си съдба — той беше по-несигурен от всякога; беше по-несигурен и от обикновеното фермерско момче в далечния свят, което за пръв път бе научило за онова неосезаемо нещо, наречено «Сила». Знаеше само, че трябва да се върне при Йода и да довърши обучението си, преди да се отправи да търси Хан.
Младият човек прегърна Лея и четиримата с Трипио и Арту отправиха дръзки погледи към небето и не свалиха поглед от пурпурната звезда.
 

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.