Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Патрик Ротфус
Името на вятъра



Пролог
Три вида тишина

Пак беше нощ. Странноприемницата „Пътният камък“ бе потънала в тишина, която сякаш беше разделена на три.
Най-познатият елемент в нея беше глухото, отекващо в ушите спокойствие, внушено от липсата на нещо. Ако имаше вятър, той би въздишал сред дърветата и би карал табелата на странноприемницата да скърца върху куките, а после би помел тишината от пътя си като отронили се есенни листа. Ако странноприемницата беше претъпкана с посетители или вътре имаше дори само няколко човека, те биха запълнили тишината с разговори и смях — обичайната глъчка и врява за място, където в късна доба се леят напитки. Ако имаше музика… но не, музика, разбира се, нямаше. Всъщност нямаше нито едно от споменатите неща и затова тишината си оставаше.
Вътре в странноприемницата, в единия край на тезгяха, се бяха свили двама мъже. Те пиеха с кротка решителност, като избягваха сериозните разговори, свързани с тревожни новини. Така добавяха и своята скромна доза потискаща тишина в по-мащабното, глухо безмълвие наоколо. Тяхната тишина беше различна, противопоставяща се на другата.
Третият вид тишина бе трудно доловима. След час вслушване човек евентуално би я усетил в дюшемето под краката си и в грубите, разсъхнали се бурета зад тезгяха. Тя се съдържаше в масивното огнище от черен камък, задържало топлината на отдавна угаснал огън. Присъстваше и в бавното зигзагообразно движение на ленения парцал, който търкаше плота.
А също и в ръцете на мъжа зад него, който лъскаше махагоновата повърхност — и бездруго отдавна блестяща на светлината на лампите.
Мъжът имаше огненочервена коса. Очите му бяха тъмни и отсъстващи, а движенията му издаваха онази трудно доловима увереност, характерна за хората, преживели много.
„Пътният камък“, както и третият вид тишина принадлежаха нему. И нищо чудно, защото тя бе най-осезаема и попиваше останалите два вида в себе си. Третият вид тишина бе дълбока и пространна като края на есента. Тежка като загладен речен камък. Това бе мекият, лишен от припряност звук, който обгръща човек, очакващ смъртта.


1.
Свърталище на демони

В Нощта на Фелинг странноприемницата „Пътният камък“ беше събрала обичайната тълпа. Всъщност петима души не бяха точно тълпа, но в тези смутни времена тук отдавна не се бяха събирали толкова много хора.
Стария Коб за пореден път беше влязъл в ролята си на разказвач на истории и щедър раздавач на съвети.
Мъжете на тезгяха бавно отпиваха от чашите и го слушаха с интерес.
Младият съдържател стоеше в задната стаичка и се подсмихваше, заслушан в подробностите от познатата му история.
— Когато се събудил, Таборлин Великия се намерил заключен във висока кула. Били му взели меча и всичко останало — ключа, монетата и свещта били изчезнали. Но нали разбирате, това съвсем не било най-лошото… — Коб направи пауза за по-голям ефект, — … защото лампите на стената светели със синя светлина!
Греъм, Джейк и Шеп кимнаха разбиращо. Тримата приятели бяха израснали заедно, слушайки историите на Коб и пренебрегвайки съветите му.
Коб се вторачи в по-новия член на малката си група слушатели, който попиваше думите му в захлас — чиракът на ковача.
— Знаеш ли какво означавало това, момче?
Всички наричаха чирака на ковача „момче“, въпреки че той стърчеше над всички останали с цяла педя.
Според неписаните закони на малките градчета той най-вероятно щеше да си остане „момче“, докато не му поникнеше брада или не разбиеше нечий нос.
Момчето бавно кимна.
— Чандриани.
— Точно така — одобрително каза Коб. — Всеки знае, че синият пламък е един от техните знаци. И така, той…
— Ама как са го открили? — прекъсна го момчето. — И защо не са го убили, когато им се е удал случай?
— Тихо сега, преди да свърши историята, ще научиш всички отговори — каза Джейк. — Остави го да говори.
— Не се обаждай, Джейк — намеси се Греъм. — Момчето просто е любопитно. Пий си пиенето.
— Вече изкърках всичко — недоволно промърмори Джейк. — Имам нужда от още едно, но ханджията още дере плъхове в задната стаичка. — Той повиши глас, удари празната си чаша о махагоновия тезгях и тя изкънтя кухо. — Хей! Ожадняхме тука!
Съдържателят се появи с пет паници задушено и два топли кръгли самуна хляб. След това с бързи и добре премерени движения наточи още бира на Джейк, Шеп и Стария Коб.
Изоставиха историята за малко и се съсредоточиха върху вечерята си.
Стария Коб нагъваше с хищническото настървение на заклет ерген. Останалите още духаха парата от паниците си, когато той лапна последния си залък хляб и се върна към своята история.
— Разбира се, Таборлин трябвало да избяга, но когато се огледал, видял, че килията му няма ни врата, ни прозорци. Около него имало само гладък, твърд камък. От тази килия никой досега не бил успял да избяга. Но Таборлин знаел имената на всички неща и затова всички неща му се подчинявали. „Счупи се!“, казал той на камъка и камъкът се пропукал. Стената се огънала като лист хартия и през отвора Таборлин успял да види небето и да вдиша уханния мирис на пролетта. Той пристъпил към ръба, погледнал надолу и без да се замисли нито за миг, прекрачил навън в празното пространство…
— Не може да бъде! — ококори се момчето.
В отговор Коб кимна със сериозен вид.
— И така, Таборлин паднал, но не се отчаял, защото знаел името на вятъра и вятърът му се подчинявал. Той проговорил на вятъра, който го подел и залюлял в прегръдката си. Отнесъл го до земята и го оставил там леко като пух от магарешки трън, изправил го на крака нежно като майчина милувка. И когато стъпил на земята и огледал мястото, където го били проболи, видял, че раната е само драскотина. Може би било чист късмет. — Коб многозначително се почеса отстрани по носа. — Или пък имало нещо общо с амулета, който носел под ризата си.
— Какъв амулет? — нетърпеливо запита момчето с уста, пълна с варено месо.
Стария Коб се наведе над стола му, доволен, че има възможност да разкаже още подробности.
— Няколко дни преди това Таборлин срещнал по пътя си един калайджия. И макар че нямал много храна, споделил вечерята си със стареца.
— Разумна постъпка — тихо каза Греъм на момчето. — Всеки знае поговорката: „За добротата калайджията двойно се отплаща.“
— Не, не — промърмори Джейк. — Не я казваш правилно: „На калайджията съвета за добротата двойна е отплата.“
Съдържателят проговори за пръв път тази нощ.
— Всъщност и двамата изпускате повече от половината — рече той, застанал на прага на стаичката си от другата страна на тезгяха.

Калайджията дълга си плаща:
за сделка точно се отплаща,
и двойно, ако помощ е получил,
и тройно, ако е на обида случил.

Мъжете, насядали край тезгяха, изглеждаха едва ли не изненадани от появата на Коте. Те се събираха в „Пътният камък“ в Нощта на Фелинг от месеци насам и Коте никога досега не се бе намесвал в чуждите разговори. Не че и очакваха друго от него, разбира се. Той се бе появил в града преди година и малко. Все още го смятаха за чужд. Чиракът на ковача живееше тук от единайсетгодишен и продължаваха да го наричат „онова момче от Раниш“, все едно Раниш беше някаква далечна страна, а не град на няма и петдесет километра от тях.
— Просто така съм го чувал — добави Коте, за да запълни неловкото мълчание.
Стария Коб кимна, преди да прочисти гърлото си и да продължи своята история.
— Този амулет струвал цяла торба златни рояли, но заради добротата на Таборлин калайджията му поискал една желязна, една медна и една сребърна монета. Амулетът бил черен като зимна нощ и студен като лед, но докато го носел на врата си, никакво нещастие, демон или друго зло нямало да навреди на Таборлин.
— В днешните времена бих дал добри пари за такова нещо — мрачно рече Шеп.
Беше изпил най-много, а говореше най-малко от всички през цялата вечер. Всички знаеха, че нещо лошо се е случило във фермата му през миналата Нощ на Сендлинг, но тъй като бяха добри приятели, не настояваха да им разкаже подробности. Поне не и толкова рано вечерта, не и докато бяха все още трезви.
— Така е, кой не би го направил? — разсъдливо отвърна Стария Коб, докато отпиваше дълга глътка.
— Не знаех, че чандрианите са демони — каза момчето. — Бях чувал…
— Не са демони — строго каза Джейк. — Те просто са първите шестима, отказали да тръгнат по избрания от Техлу път, и той ги проклел да се реят по краищата…
— Да не би ти да разказваш тази история, Джейкъб Уокър? — сряза го Коб. — Защото, ако е така, да те оставя да продължиш.
Двамата мъже си размениха продължителни гневни погледи.
Накрая Джейк извърна глава и промърмори нещо, което можеше да се приеме за извинение.
Коб отново се обърна към момчето.
— Точно това е загадката на чандрианите. Откъде са дошли? Къде отиват, след като извършат кървавите си дела? Дали са хора, които са продали душите си? Или са демони? Духове? Никой не знае. — Коб стрелна Джейк с пренебрежителен поглед. — Макар всеки слабоумник да твърди противното…
Оттам насетне историята се превърна в препирня за природата на чандрианите, знаците, по които предпазливият човек може да разпознае присъствието им, и дали амулетът би могъл да защити Таборлин от бандити, побеснели кучета или падане от кон. Споровете вече се разгорещяваха, когато входната врата се отвори с трясък.
— Крайно време беше да се появиш, Картър — вдигна глава Джейк. — Обясни на тоя проклетник разликата между демон и куче. Всеки знае… — Млъкна насред изречението и се втурна към вратата. — Майко мила, какво ти се е случило?
Картър пристъпи на светлината — лицето му беше бледо и омазано с кръв. Притискаше към гърдите си стар чул. Държеше го по странен и непохватен начин, сякаш носеше наръч съчки.
Приятелите му наскачаха от местата си и се спуснаха да го посрещнат.
— Добре съм — отрони той, докато бавно крачеше през голямото помещение. Очите му се стрелкаха диво като на подплашен кон. — Добре съм, добре съм.
Той хвърли вързопа от чул на близката маса. Чу се как нещо изтрополи, все едно вътре имаше камъни. Дрехите на Картър бяха като нарязани с ножица.
Сивата му риза висеше на парцали, освен там, където беше обагрена в алено и залепнала по тялото.
Греъм се опита да го успокои и да го накара да седне.
— Пресвета дево! Седни, Картър. Какво се е случило? Седни.
Картър упорито тръсна глава.
— Казах ви, че съм добре. Раните ми не са опасни.
— Колцина бяха? — попита Греъм.
— Един. Но не е каквото си мислите…
— Да му се не види! Казах ти, Картър — Стария Коб избухна в пристъп на гняв, примесен с уплаха — изблик, какъвто само роднини и много близки приятели си позволяваха да покажат един на друг. — Казах ти още преди месеци — не бива да излизаш сам. Дори и само до Баедн. Не е безопасно.
Джейк сложи успокоително ръка върху рамото на Коб.
— Просто седни — каза Греъм, като продължаваше да се опитва да го избута върху стола. — Дай да махнем тая риза и да те почистим.
— Добре съм — поклати глава Картър. — Имам само леки драскотини, кръвта е предимно от Нели. Онова нещо й скочи. Уби я на около три километра извън града, след Старокаменния мост.
Новината беше посрещната с мрачно мълчание. Чиракът на ковача съчувствено сложи ръка на рамото на Картър.
— Мамка му! Това е ужасно! Та тя беше кротка като агънце. Никога не е ритала или хапала, когато си я водил да я подковаваме. Най-добрата кобила в града. Да му се не види! Просто… просто не знам какво да кажа. — Млъкна и безпомощно погледна останалите.
Коб накрая успя да се освободи от Джейк.
— Казах ти — повтори той, като размахваше пръст към Картър, — напоследък са се навъдили хора, готови да убият за дребни монети — да не говорим заради кон и каруца. Какво ще правиш сега? Сам ли ще дърпаш колата?
Настана неловко мълчание. Джейк и Коб се гледаха един друг гневно, а останалите не знаеха какво да кажат, за да ободрят приятеля си.
Съдържателят внимателно прекоси стаята в гробната тишина. Натоварен с цял куп неща, пъргаво заобиколи Шеп и започна да ги трупа на съседната маса: купа с топла вода, ножици, чисти кърпи, стъклени шишенца, игла и конец за зашиване на рани.
— Ако ме беше послушал, това нямаше да се случи — промърмори Стария Коб.
Джейк се опита да го успокои, но Коб отблъсна младия мъж.
— Казвам самата истина. Много жалко за Нели, но ако той не започне да ме слуша, ще свърши по същия начин. С тези хора късметът не излиза два пъти.
Картър стисна устни. Протегна и дръпна края на окървавения чул. Онова, което беше вътре, се претърколи веднъж и остана да стърчи под плата. Картър дръпна по-силно и се чу тракане, сякаш върху масата се изсипаха плоски речни камъни.
Беше паяк — голям като колело на каруца и лилаво-черен на цвят.
Чиракът на ковача отскочи назад, блъсна се в масата и я преобърна, като почти падна на земята.
Лицето на Коб застина. Греъм, Шеп и Джейк нададоха неразбираеми възгласи на уплаха и се отдръпнаха, покрили лицата си с ръце. Картър отстъпи крачка назад и потръпна. Тишината, която се просмука в стаята, беше като студена пот.
— Не би трябвало да са стигнали толкова далеч на запад — избоботи ханджията мрачно.
Ако не беше пълната тишина, едва ли някой щеше да му обърне внимание. Но сега го чуха. Безмълвно преместиха погледи от съществото на масата към червенокосия.
Джейк пръв успя да проговори:
— Знаеш ли какво е това?
Невиждащите очи на съдържателя бяха вперени някъде далеч.
— Скраел — рече той разсеяно. — Мислех, че планините…
— Скраел ли? — прекъсна го Джейк. — За бога, Коте! Нима си виждал тези проклетници и преди?
— Моля? — червенокосият ханджия го изгледа стреснато, сякаш внезапно бе дошъл на себе си. — О, не. Разбира се, че не. — Като видя, че единствен той е на ръка разстояние от тъмното същество, внимателно отстъпи крачка назад. — Просто съм чувал. — Останалите впериха очи в него. — Спомняте ли си търговеца, който идва преди известно време?
Всички кимнаха.
— Кучият му син се опита да ми вземе десет пенита за половин фунт сол — оплака се за стотен път Коб, без изобщо да се усети.
— Де да бях купил и аз — смотолеви Джейк, а Греъм кимна в мълчаливо съгласие.
— Онзи беше долен мошеник — продължи Коб, сякаш вече казаните думи му носеха успокоение. — В тежки времена бих платил две пенита, но десет си е пладнешки обир.
— Не и ако по пътищата се срещат и други такива твари — мрачно каза Шеп.
Всички погледи за пореден път се втренчиха в черното същество на масата.
— Търговецът спомена, че чул за тях в района на Мелкомбе — побърза да вметне Коте, като наблюдаваше лицата на останалите, докато те разучаваха съществото. — Помислих си, че просто иска да вдигне цената.
— Какво друго ти каза? — попита Картър.
Съдържателят се замисли за момент и после сви рамене.
— Не успях да науча цялата история. Търговецът беше в града само за няколко часа.
— Мразя паяци — простена чиракът.
Той продължаваше да стои от другата страна на масата, на четири-пет метра разстояние.
— Покрий го.
— Това не е паяк — рече Джейк, — няма очи.
— И уста няма — посочи Картър. — Как ли яде?
— И какво яде? — мрачно натърти Шеп.
Съдържателят продължаваше да разглежда съществото с любопитство. Надвеси се над него и протегна ръка. Останалите инстинктивно се дръпнаха още по-далеч от масата.
— Внимавай — предупреди го Картър, — краката му режат като ножове.
— По-скоро като бръсначи — каза Коте, докато дългите му пръсти опипваха черното тяло на скраела, по което нямаше никакви издатини. — Гладко и твърдо е като изпечена глина.
— Не си играй с това — намеси се чиракът на ковача.
Съдържателят внимателно подхвана с две ръце един от дългите гладки крака и се опита да го счупи като пръчка.
— Не е като изпечена глина — поправи се той и притисна крака към ръба на масата, след което го налегна с цялата си тежест.
Кракът се прекърши с остър пукот.
— По-скоро прилича на камък. — Коте погледна Картър. — От какво са всичките тези пукнатини? — Той посочи тънките линии, които покриваха гладката черна повърхност на тялото.
— Нели падна върху него — отвърна Картър. — То скочи от дървото и започна да се катери по нея, като я посичаше с краката си. Движеше се много бързо. Дори не успях да разбера какво се случва. — Картър най-сетне се поддаде на настоятелното натискане на Греъм и се отпусна върху стола. — Нели се оплете в сбруята си и падна върху него, при което му счупи няколко крака. След това то се хвърли върху мен и започна да пълзи нагоре. — Той скръсти ръце върху окървавените си гърди и потрепери. — Успях да го отскубна от себе си и да го стъпча. Но то пак се покатери… — Картър замлъкна, а лицето му придоби пепеляв оттенък.
Съдържателят кимна сякаш на себе си, докато продължаваше да ръчка съществото.
— Няма кръв. Няма вътрешни органи. Отвътре е просто сиво. — Бръкна вътре и пръстът му потъна като в гъба.
— Велики Техлу! Остави го на мира! — примоли се чиракът. — Понякога паяците мърдат и след като ги убиеш.
— Чуйте се само — язвително каза Коб. — Паяците не стават големи като свине. Знаете добре какво е това. — Той се завъртя и ги погледна в очите един по един. — Това е демон.
Те погледнаха към разпуканата твар на масата.
— Хайде стига сега — рече Джейк, изразявайки несъгласието си по-скоро по навик. — То не е като… — Той направи неопределен жест. — Не може да е като…
Всички разбраха какво има предвид. Да, на света съществуваха демони. Но те бяха като ангелите на Техлу. Герои и крале. Те бяха част от легендите и мястото им беше там. Таборлин Великия беше призовал огъня и светкавиците, за да унищожи демоните. Техлу ги бе разтрошил с ръцете си и ги бе захвърлил да вият в безименната бездна. С други думи, никой не очакваше, че другарят му от детинство ще стъпче до смърт някакво такова същество на пътя Баедн-Брит. Струваше им се нелепо.
Коте прекара ръка през рижата си грива и наруши мълчанието:
— Има един начин да разберем със сигурност. — Той бръкна в джоба си. — С желязо или огън. — Извади кожена кесия.
— И с божието име — додаде Греъм. — Демоните се страхуват от три неща: студено желязо, чист огън и светото име божие.
Съдържателят стисна устни с известно неодобрение.
— Разбира се — рече той, докато изпразваше кесията си върху масата, а след това започна да рови сред купчината монети: тежки сребърни таланти и дребни сребърници, медни йоти, очукани дребни пенита и сиви железни драби. — Някой да има шайба?
— Използвай драб — посъветва го Джейк. — Правят ги от добро желязо.
— Не искам добро желязо — отвърна съдържателят. — В драба има много въглен. Почти като стомана е.
— Прав е — каза чиракът. — Само дето не е въглен. За правенето на стомана се използва кокс. Кокс и вар.
Съдържателят кимна с уважение към момчето.
— Ти знаеш най-добре, млади майсторе. В края на краищата това ти е работата — най-накрая дългите му пръсти изровиха шайба сред купчината монети. — Ето.
— Какво ще му направи това? — попита Джейк.
— Желязото убива демони. — В гласа на Коб имаше известна несигурност. — Но този е вече мъртъв. Може и нищо да не му направи.
— Ей сега ще разберем. — Съдържателят обиколи с поглед очите на всеки от тях, сякаш ги преценяваше.
След това се обърна решително към масата, докато те се отдръпнаха още по-встрани.
Коте притисна желязната шайба към черния торс на съществото. Чу се кратко и остро пропукване като от борова цепеница, пламтяща в разгорял се огън. В първия момент всички се стреснаха, но бързо се успокоиха, защото съществото не помръдна. Коб и останалите размениха неуверени усмивки като момчета, уплашени от разказ за духове.
Усмивките им повехнаха, когато стаята се изпълни със сладникавата, остра миризма на гниещи цветя и изгоряла козина.
Съдържателят притисна шайбата върху масата и тя остро изтрака.
— Е — рече той, докато бършеше ръце о престилката си, — май положението е ясно. Какво ще правим сега?

* * *

Часове по-късно съдържателят стоеше на прага на „Пътният камък“, отморявайки очите си в мрака наоколо. Проблясъците от светлината на лампите, идващи от прозорците на странноприемницата, падаха върху черния път и вратите на ковачницата отсреща. Пътят не беше широк, нито пък особено оживен. Не изглеждаше като да води до някъде, каквото усещане създаваха други пътища. Съдържателят вдиша дълбоко есенния въздух и неспокойно се огледа, сякаш в очакване нещо да се случи.
Беше решил да се нарича Коте. Подбра внимателно името, когато се установи на това място. Наложи се да го смени по обичайните причини, а и поради няколко не толкова обичайни. Не на последно място защото имената бяха нещо важно за него.
Погледна нагоре и видя хилядите звезди, които искряха в кадифето на безлунната нощ. Познаваше ги всичките. Знаеше техните истории и имена. Познаваше ги както собствената си длан.
Коте сведе поглед, въздъхна, без да се усети, и влезе обратно. Заключи вратата и спусна кепенците на широките прозорци на странноприемницата, сякаш да се скрие от звездите и техните безбройни имена.
Методично помете пода и обра всички ъгли.
С търпеливи и премерени движения изми масите и тезгяха.
След около час работа водата във ведрото беше толкова чиста, че и дама би могла да си измие ръцете вътре.
Накрая издърпа един стол иззад тезгяха и започна да лъска внушителния брой бутилки, наредени между двете огромни бъчви. В тази работа не го биваше колкото в останалите и скоро стана ясно, че полирането беше просто извинение, за да докосва и държи бутилките. Без да го осъзнава, дори започна да си тананика леко. Ако се бе усетил, вероятно щеше да спре да го прави.
Докато въртеше бутилките в дългите си, грациозни ръце, познатото движение успя да изглади няколко бръчки на умора по лицето му и го накара да изглежда по-млад — със сигурност под тридесет. Толкова млад, че чак необичайно за съдържател на странноприемница и мъж с толкова бръчки на умора по лицето.

* * *

Коте се изкачи по стълбите и отвори вратата. Стаята му беше семпла, почти монашеска. В средата имаше камина от черен камък, два стола и малко бюро. Единствената друга мебел беше едно тясно легло с голям тъмен сандък в долния му край. По стените нямаше никаква украса и дървеният под беше гол.
Приближиха стъпки и в стаята влезе млад мъж, който носеше купа с телешко, от което се носеше пара и аромат на черен пипер. Мъжът беше тъмнокос и очарователен и имаше бърза усмивка и хитри очи.
— От седмици не си закъснявал толкова — каза той, докато му подаваше паницата. — Изглежда, че тази вечер е имало добри истории, Реши.
Реши беше още едно от имената на съдържателя — нещо като прякор. Споменаването му накара Коте да свие устни в кисела усмивка, докато уморено се отпускаше в дълбокия стол пред огъня.
— Е, какво научи днес, Баст?
— Днес, господарю, научих защо добрите любовници имат по-добро зрение от великите учени.
— И защо, Баст? — попита Коте, като в гласа му прозвучаха закачливи нотки.
Баст затвори вратата, завъртя се и седна на свободния стол с лице, обърнато към неговия учител и пламъка в камината. Движеше се със странна деликатност и грация, сякаш танцуваше.
— Ами, Реши, всички велики книги са затворени в стаи, където светлината е лоша. В замяна на това очарователните момичета предпочитат да са навън, на слънце, където човек може да ги изучава, без да рискува да си повреди очите.
Коте кимна в съгласие.
— Но някой много любознателен и находчив студент би могъл да изнесе своята книга навън и така да подобри положението си, без да се страхува, че ще влоши толкова важното за себе си зрение.
— И аз си го помислих, Реши, тъй като, разбира се, съм изключително находчив студент.
— Разбира се.
— Но като си намерих слънчево местенце, подходящо за четене, се появи едно красиво момиче и ми отклони вниманието — завърши Баст с цъфтяща усмивка на лицето.
— Сигурно ще съм прав, ако предположа, че днес не си успял да прочетеш нищо от „Целум Тинтуре“? — въздъхна Коте.
Баст успя да си придаде леко засрамен вид.
Загледан в огъня, Коте се опита лицето му да изглежда строго, но така и не успя.
— Ах, Баст, надявам се тя да е била очарователна като полъх на топъл вятър в сянката. Сигурно съм лош учител, щом ти казвам това, но се радвам за теб. В момента нямам настроение за дълги уроци. — След това той замълча за миг, преди да продължи: — Тази нощ Картър е бил нападнат от скраел.
Доволната усмивка на Баст се разпадна като напукана маска и лицето му пребледня ужасено.
— Скраел ли? — Той почти се изправи на крака, сякаш се канеше да хукне навън от стаята, след това смутено потрепери и се насили да седне обратно на стола си.
— Откъде знаеш? Кой е намерил тялото му?
— Жив е, Баст. Донесе мъртвото същество. Било е само едно.
— Няма такова нещо като само един скраел — каза Баст с равен тон. — Знаеш го.
— Знам — отвърна Коте, — но е факт, бил сам.
— И Картър го е убил? — невярващо попита Баст. — Значи не е бил скраел. Може би…
— Баст, скраел е. Видях го с очите си. — Коте го изгледа сериозно. — Картър е бил късметлия, това е. Макар че е лошо ранен. Четирийсет и осем шева. Използвах почти целия си запас от конци. — Коте взе паницата си с яхния. — Ако някой попита, кажи му, че дядо ми е бил охрана на кервани и от него знам как да почиствам и зашивам рани. Тази нощ бяха твърде стреснати, за да се сетят да попитат, но утре някой може да прояви любопитство. Не искам това да стане. — Започна да духа в купата си, като вдигна около лицето си облак пара.
— Какво направи с тялото?
— Нищо — сопна се Коте. — Аз съм просто гостилничар. Такива неща са доста извън моите възможности.
— Реши, не можеш просто да ги оставиш сами да се оправят с това.
Коте въздъхна.
— Занесоха го при свещеника. Той направи каквото трябваше, макар и по изцяло погрешни причини.
Баст зяпна, но Коте продължи, преди онзи да е успял да каже нещо:
— Да, уверих се, ямата е достатъчно дълбока. Да, уверих се, че в огъня има самодивско дърво. Да, уверих се, че е горяло дълго на силен огън, преди да го погребат. И да, сигурен съм, че никой не си е запазил парченце за спомен. — Той смръщи вежди. — Нали знаеш, че не съм идиот.
Баст видимо се успокои и се отпусна назад на облегалката.
— Зная, че не си, Реши. Но се съмнявам, че повечето от тези тук могат и да се изпикаят сами, без да се опръскат. — Той се замисли за миг. — Не мога да проумея как така е бил само един.
— Може да са измрели, докато са пресичали планините — предположи Коте. — Всички освен този.
— Възможно е — неохотно призна Баст.
— Може да е от бурята преди няколко дни — продължи с предположенията Коте. — Беше направо каруцата да ти обърне, както казвахме някога в трупата. Толкова вятър и дъжд сигурно са отделили този скраел от глутницата.
— Първото ти предположение по` ми хареса, Реши — неловко призна Баст. — Три-четири скраела ще минат през този град като… като…
— Като нагорещен нож през масло?
— По-скоро като няколко нагорещени ножа през няколко десетки фермери — сухо отвърна Баст. — Тези хора няма да могат да се защитят. Обзалагам се, че в целия град няма да се съберат и шест меча. Не че мечове биха свършили много работа срещу скраелите.
Настана продължително мълчание, докато двамата обмислят положението. След известно време Баст се занамества неспокойно.
— Някакви новини?
— Не стигнахме до новините тази вечер — поклати глава Коте. — Картър обърка нещата, докато останалите все още си разказваха истории. Предполагам, че и това е нещо. Утре вечер ще се върнат. Това все пак ще ми осигури нещо за вършене. — Коте загреба с лъжицата от яхнията. — Трябваше да купя скраела от Картър — замислено добави той. — Парите щяха да му свършат добра работа, за да си вземе нов кон. Хората от цялата околност щяха да идват да видят скраела, а ние най-накрая щяхме да си намерим работа.
Баст му хвърли безмълвен и втрещен поглед.
Коте направи успокоителен жест с ръката, с която държеше лъжицата.
— Баст, шегувам се. — Той леко се усмихна. — И все пак би било хубаво да е истина.
— Но, Реши, определено не би било хубаво — натърти Баст. — „Хората от цялата околност щяха да идват да видят скраела“ — назидателно повтори той. — Как не.
— Би било добре за бизнеса — уточни Коте и мушна отново лъжицата в яхнията. — И за всичко останало.
Настъпи продължително мълчание. Коте стоеше смръщен и с отнесен поглед над паницата си.
— Сигурно се чувстваш ужасно тук, Баст — каза той накрая. — Трябва да си полудял от скука.
— В града има няколко младички булки — сви рамене Баст — и няколко дъщери. — Ухили се по детски. — Забавлявам се както мога.
— Това е добре, Баст. — Отново настъпи мълчание, Коте загреба нова, пълна догоре лъжица, предъвка храната и я глътна. — Знаеш ли, мислят го за демон.
— Може и така да е, Реши. — Баст сви рамене. — И може би е по-добре да мислят така.
— Знам. Всъщност ги окуражих в тази посока. Но знаеш добре какво означава това. — Той срещна погледа на Баст. — Ковачът ще върти оживена търговия през следващите няколко дни.
— Аха. — Баст се постара лицето му да остане безизразно.
Коте кимна.
— Няма да те обвинявам, ако решиш да си тръгнеш, Баст. Има по-добри места за пребиваване.
Лицето на Баст придоби възмутено изражение.
— Не мога да си тръгна, Реши. — Той отвори и затвори уста няколко пъти, търсейки подходящите думи. — Кой освен теб би могъл да ме обучава?
Коте се ухили и за момент лицето му издаде колко млад беше всъщност. Зад бръчките и кроткото изражение на гостилничар той изглеждаше не по-стар от тъмнокосия си другар.
— Кой ли наистина? — Той направи жест към вратата с лъжицата си. — Тогава си довърши четенето или ходи да се задяваш с нечия щерка. Сигурен съм, че ще намериш по-добри неща за правене от това да ме гледаш как ям.
— Всъщност…
— Махни се, Демоне! — И след това, както си беше с пълна уста, мина на темски със силен акцент: — Техус антауса еха!
Баст избухна в силен смях и направи неприличен жест с ръка.
Коте преглътна и отново смени езика:
— Арои те деналейан!
— Хайде сега — укори го Баст и усмивката му изчезна, — това е просто обидно.
— В името на земята и камъка, отказвам се от теб! — Коте потопи пръсти в чашата пред себе си и небрежно тръсна няколко капки по посока на Баст. — Пропъждам твоя чар!
— С ябълково вино? — Баст изглеждаше едновременно развеселен и раздразнен, докато се опитваше да махне капките течност от ризата си. — Моли се да не оставя петна.
Коте продължи да се храни.
— Ходи да я накиснеш. Ако положението стане безнадеждно, ти препоръчвам да се възползваш от многобройните формули на разтвори, налични в „Целум Тинтуре“. Мисля, че бяха в тринайсета глава.
— Много добре. — Баст се изправи и пристъпи към вратата със странната си, небрежна грациозност. — Повикай ме, ако се нуждаеш от нещо. — Той излезе и затвори вратата след себе си.
Коте ядеше бавно, като обра остатъка от яхнията със залък хляб. Докато се хранеше, поглеждаше през прозореца или по-скоро се опитваше, тъй като на фона на тъмнината отвън светлината от лампите на странноприемницата се отразяваше в стъклото като в огледало.
Очите му непрекъснато шареха из стаята. Камината беше изградена от същия черен камък като в долната стая. Беше разположена в средата на помещението — малък строителен подвиг, с който Коте доста се гордееше. Леглото беше малко, едва ли не койка, и при натиск ставаше ясно, че няма почти никакъв матрак.
Внимателният наблюдател би забелязал, че погледът на Коте старателно отбягва нещо. Така както бивши любовници избягват погледите си на официална вечеря или някогашни врагове не се поглеждат в препълнена кръчма късно през нощта.
Коте отпита да се отпусне, не успя, след това въздъхна и продължи да мърда насам-натам в стола си, докато очите му неволно се спряха на сандъка в края на леглото.
Беше направен от роах — рядко, тежко дърво, тъмно като въглища и гладко като полирано стъкло. Високо ценено от парфюмери и алхимици, парче от него с големината на палец струваше колкото теглото си в злато. Да притежаваш сандък, изработен от такова дърво, беше много повече от обикновена екстравагантност.
Сандъкът беше тройно запечатан. Имаше желязна ключалка, медна ключалка и още една, която беше невидима. Тази нощ дървото изпълваше стаята с почти недоловим аромат на цитрусови плодове и охладено желязо.
Когато очите на Коте попаднаха върху сандъка, той не побърза скришом да ги отклони встрани, като се престори, че сандъкът не съществува. Но докато го гледаше, на лицето му се върнаха всички бръчки, които простите ежедневни радости бавно бяха изгладили. Утехата, която му носеха неговите бутилки и книги, изчезна мигновено и в очите му остана само празнота и болка. За секунди на лицето му се появи изражение на страстен копнеж и съжаление.
След това всички чувства изчезнаха, заменени от умореното лице на ханджията — човекът, който наричаше себе си Коте. Без да си дава сметка за това, той отново въздъхна и се изправи.
Мина бавно покрай сандъка и се отправи към леглото.
Когато си легна, мина дълго време, докато заспи.

* * *

Както беше предположил Коте, на следващата нощ те се върнаха в „Пътният камък“ за вечеря и пиене. Няколкото вяли опита да си разказват истории бързо замряха. Никой не беше в настроение за това.
Така че още в началото на вечерта разговорите се насочиха към по-важни неща. Обсъдиха слуховете, които бяха стигнали до града и повечето от които бяха обезпокоителни. На Разкаялия се крал му беше трудно да се справи с бунтовниците в Ресавек. Това беше причина за известно безпокойство, но не чак прекалено.
Ресавек беше далеч и дори на Коб, който имаше най-богат житейски опит измежду тях, би му било трудно да го намери на картата.
Обсъдиха и войната. Коб предсказа, че ще наложат трети данък след прибирането на реколтата. Никой не оспори думите му, макар че никой не помнеше да е имало година с тройно облагане.
Джейк предположи, че реколтата ще е достатъчно добра и третият данък няма да разори повечето семейства. С изключение на рода Бентли, които и без това вече бяха в трудно положение. И на Орисон, чиито овци продължаваха да изчезват. Както и на Лудия Мартин, който беше насял само ечемик тая година. Всеки фермер, който имаше поне малко мозък в главата, беше насадил фасул. Това беше единственото хубаво на войната — войниците ядяха фасул и цените щяха да са високи.
След още няколко напитки заговориха на глас за по-сериозните грижи. Районът беше пълен с дезертьори и други мошеници, които правеха опасни дори и кратките пътувания. Пътищата бяха лоши, а на всичкото отгоре и зимата беше студена. По принцип нещата стояха така — оплакваш се, вземаш разумните предпазни мерки и след това продължаваш с ежедневните си грижи.
Но това беше различно. През последните два месеца пътищата бяха станали толкова лоши, че хората дори спряха да се оплакват.
Последният керван се състоеше от две каруци с охрана от четирима души. Търговецът искаше четири пенита за половин фунт сол и петнайсет за буца захар. Изобщо не предлагаше черен пипер, канела или пък шоколад. Имаше чувалче кафе, но за него искаше два сребърни таланта. В началото хората се смееха на цените. Обаче онзи не поиска да ги свали и те започнаха да го кълнат и заплюват.
Оттогава минаха двайсет и два дни. След него не беше идвал друг сериозен търговец, макар че сега бе сезонът за търговия. Така че, макар над главите на всички да беше надвиснал третият данък, хората бяха готови да бръкнат по-дълбоко в кесиите си, защото им се искаше да си подсигурят най-необходимото, в случай че снегът падне рано.
Никой не спомена за предната нощ и за нещото, което бяха изгорили и погребали. Разбира се, останалите в града говореха за случката и навсякъде се носеха клюки за нея. Раните на Картър караха хората да приемат донякъде на сериозно историята. Думата „демон“ се споменаваше често, но със скрита усмивка на недоверие.
Само шестимата приятели бяха видели нещото, преди да бъде изгорено. Единият от тях беше ранен, а останалите бяха пили същата нощ. Свещеникът също беше видял съществото, но неговата работа беше да вижда демони. Демоните му носеха добра печалба.
Разбира се, съдържателят също беше видял нещото. Но той не беше местен. Нямаше как да знае истината, която беше толкова очевидна за всички родени и израснали в това малко градче — тук се разказваха истории, които се случваха някъде другаде. Това не беше място за демони.
Освен това положението и бездруго беше достатъчно лошо, без да се търсят допълнителни проблеми.
Коб и останалите знаеха, че няма смисъл да говорят за станалото. Ако се опитаха да убедят хората в историята си, това само щеше да ги направи обект на присмех, също като Лудия Мартин, който от години се опитваше да изкопае кладенец вътре в къщата си.
Обаче всеки от тях беше купил от ковача парче студено ковано желязо — толкова тежко, колкото можеше да повдигне и размаха, и никой не спомена и дума за онова, за което си мислеше. Вместо това се жалваха един на друг, че пътищата стават все по-лоши. Говореха за търговците, дезертьорите и данъците, и за солта, която нямаше да им стигне до края на зимата. Припомниха си, че преди три години на никой и през ум не би му минало да заключва вратата си за през нощта, камо ли да я залоства.
Оттук насетне разговорът започна да замира и макар че никой от тях не спомена онова, за което всички мислеха, вечерта приключи в мрачно настроение. Напоследък в тези тревожни времена повечето вечери завършваха така.


2.
Един хубав ден

Беше един от онези съвършени есенни дни, за които толкова често се разказва в историите и които са толкова редки в истинския свят. Времето беше топло и сухо, идеално за зреене на нивите с жито и царевица. Дърветата от двете страни на пътя сменяха цвета си. Високите тополи бяха станали масленожълти, а храстите смрадлика, които се опитваха да превземат пътя, бяха обагрени в яркочервено. Само старите дъбове сякаш не искаха да се откажат от лятото и листата им бяха смесица от равни количества златисто и зелено.
Да не повярва човек, че в такъв хубав ден ще се появят шайка бивши войници с лъкове и ще му вземат всичко, което притежава.
— Кобилата не я бива много, сър — рече Летописеца. — Едва се подава над талигата, а завали ли е…
Мъжът го прекъсна с нетърпелив жест:
— Слушай, приятелю, войската на краля плаща добри пари за всичко с четири крака и поне едно здраво око. Дори и да беше луд за връзване и да яздеше дървен кон по пътя, пак щях да ти го взема.
Водачът им, изглежда, не се справяше много добре с даването на заповеди. Летописеца предположи, че доскоро е бил офицер с нисък чин.
— Просто слизай — каза водачът със сериозен тон. — Да приключваме с това и можеш да си вървиш по пътя.
Летописеца слезе от коня си. И преди беше ограбван така и знаеше, че с разговори нищо няма да спечели. Тези момчета си знаеха работата. Не си губеха времето с излишно перчене и празни заплахи. Един от тях вече оглеждаше коня, проверяваше копитата, зъбите и сбруята му. Други двама ровеха в дисагите методично като военни и изхвърляха вещите му на земята. Две одеяла, наметало с качулка, плоската кожена чанта и тежката, добре натъпкана торба.
— Това е всичко, командире — каза един от мъжете. — Ако не броим двайсетината фунта овес.
Командирът коленичи, отвори плоската кожена чанта и надникна вътре.
— Вътре има само хартия и пера — рече Летописеца.
Командирът се обърна и го погледна през рамо.
— Писар си значи?
— Такова е препитанието ми, господине — кимна Летописеца. — И то едва ли би било от някаква полза за вас.
Мъжът прегледа чантата, реши, че човекът казва истината, и я остави настрани. След това изсипа торбата с багажа върху разстланото наметало на Летописеца и бавно започна да рови съдържанието й.
Взе почти всичката сол и чифт връзки за обуща.
После за ужас на писаря взе ризата му, която си беше купил в Линуд. Беше от фино ленено платно, тъмно, царско синьо и с твърде добро качество, за да бъде използвана за пътуване. Летописеца още не бе успял да я облече. Въздъхна.
Командирът остави всичко останало както си беше върху наметалото и се изправи. Останалите също преровиха на свой ред нещата на нещастника.
Командирът каза:
— Имаш само едно одеяло, нали, Джанс? — един от мъжете кимна. — Тогава вземи едно от неговите, ще ти трябва второ за зимата.
— Наметалото му е в по-добро състояние от моето, сър.
— Вземи го, но му остави своето. Същото се отнася и за теб, Уиткинс. Остави му старата си кутийка с прахан, ако ще вземаш неговата.
— Изгубих я, господине — отвърна Уиткинс, — иначе щях да го направя.
Целият процес беше изключително цивилизован. Летописеца се раздели с иглите си, без една; с двата допълнителни чифта чорапи, пакет сухи плодове, бучка захар, половин бутилка алкохол и чифт зарове от слонова кост. Оставиха му другите дрехи, сушеното месо, наченат комат баят ръжен хляб.
Плоската кожена чанта остана недокосната.
Докато мъжете тъпчеха вещите обратно в торбата му, командирът се обърна към Летописеца.
— Дай сега кесията.
Онзи я подаде.
— И пръстена.
— В него почти няма сребро — смънка човекът, докато сваляше пръстена от ръката си.
— Какво е това около шията ти?
Летописеца разкопча ризата си и показа матов метален пръстен, който висеше на кожена връзка.
— Обикновено желязо, господине.
Командирът се приближи и потърка пръстена между пръстите си, преди да го остави да падне обратно върху гърдите на Летописеца.
— Задръж го тогава. Не съм от тези, дето биха застанали между човек и неговата религия — рече и като изсипа съдържанието на кесията в шепата си, възкликна, приятно изненадан, докато ровичкаше между монетите. — Май писарите са по-добре платени, отколкото предполагах — добави и започна да отброява дяловете на хората си.
— Дали не може да отделите едно-две пенита и за мен? — попита Летописеца. — Само колкото да ми стигнат за няколко топли яденета?
Шестимата мъже го изгледаха с такива изражения, сякаш не можеха да повярват на ушите си.
Командирът се разсмя.
— Тялото господне! Костелив орех си май, а? — В гласа му се долавяше уважителна нотка, макар и призната с неохота.
— Изглеждате ми разумен човек — сви рамене Летописеца. — Всеки се нуждае от храна.
Водачът им за пръв път се усмихна.
— Не мога да не се съглася с това твърдение. — Той взе две пенита и ги повъртя в ръката си, преди да ги върне обратно в кесията. — Ето ти нещо да залъжеш стомаха тогава. — Командирът подхвърли кесията и напъха хубавата риза в кралско синьо в дисагите си.
— Благодаря ви, господине — каза Летописеца. — Трябва да знаете, че онази бутилка, която един от мъжете ви взе, е пълна с дървесен спирт, който използвам, за да почиствам перата си. Няма да му се отрази добре, ако пие от нея.
Командирът се усмихна и кимна.
— Виждате ли какво става, когато се държите добре с хората? — каза той на останалите, докато се качваше на коня си. — За мен беше удоволствие, господин писар. Ако тръгнеш веднага, ще успееш да стигнеш до Абътс Форд преди мръкнало.
Когато Летописеца вече не можеше да чуе тропота от конете им в далечината, той се увери, че торбата му е добре прибрана. След това издърпа единия си ботуш, съдра подплатата и извади стегнато опакованото вързопче с монети, натъпкано в предната част. Прехвърли няколко монети в кесията си, после разкопча панталона си, измъкна още едно подобно вързопче изпод няколкото ката дрехи и премести и оттам няколко монети.
Номерът беше да държиш в кесията си точно толкова пари, колкото е нужно. Ако сумата е твърде малка, крадците ще бъдат разочаровани и ще ровят повече из вещите ти. Ако пък е твърде голяма, това може да разпали алчността им.
Имаше и трето вързопче монети, натъпкано в клисавия хляб още докато се печеше. Само най-отчаяни престъпници биха се заинтересували от комат стар хляб. Той реши засега да не пипа това вързопче, както и целия сребърен талант, който беше скрил в мастилницата. През годините постепенно започна да мисли за тази монета като за талисман, който му носи късмет. Досега никой не я беше намирал.
Трябваше да признае, че това беше най-вежливият обир, на който някога е бил подлаган. Мъжете се бяха оказали възпитани, експедитивни и не особено умни. Загубата на коня и седлото беше доста неприятна, но щеше да си купи други в Абътс Форд и пак щяха да му останат достатъчно пари, за да живее охолно, докато приключи тази глупава история и се срещне със Скарпи в Трейа.
Почувствал внезапна нужда да се облекчи, Летописеца си проби път през кървавочервената смрадлика отстрани на пътя. След това, докато той си закопчаваше панталоните, нещо внезапно се размърда в шубрака и нещо тъмно излетя от близките храсти.
Летописеца залитна назад и извика в уплаха, преди да осъзнае, че е обикновена гарга, която изпляска с криле и се издигна нагоре. Като се присмиваше на собствената си глупост, той си оправи дрехите и се върна обратно на пътя през шубраците, като махаше с ръце нишките невидима паяжина, полепнали по лицето му.
След като нарами пътната си торба и чантата, Летописеца се почувства в удивително добро настроение. Най-лошото беше зад гърба му, пък и не се бе оказало чак толкова лошо. Дърветата се полюшваха на лекия бриз, който караше опадалите листа на тополите да се въртят като наниз златни монети, преди да полегнат на изровения черен път. Денят беше прекрасен.


3.
Дървото с изписаната дума

Коте прелистваше разсеяно книгата, като се опитваше да не обръща внимание на тишината, изпълваща празната странноприемница, когато вратата се отвори и Греъм влезе заднешком в стаята.
— Току-що приключих. — Греъм маневрираше из лабиринта от маси с изострено внимание. — Щях да го донеса снощи, но после си казах, я да добавя още един слой масло, да го разтъркам и след това да го оставя да изсъхне. И не съжалявам. Пресвета дево, красиво е като всичко, изработено от тези ръце.
Между веждите на съдържателя се появи лека бръчка. След това, като видя плоския пакет в ръцете на мъжа, той внезапно се сети.
— А! Поставката! — Коте се усмихна уморено. — Съжалявам, Греъм. Беше толкова отдавна. Почти бях забравил.
Греъм го изгледа някак странно.
— Четири месеца не са много за дърво, което е дошло чак от Ариен, че и при тия лоши пътища.
— Четири месеца — повтори като ехо Коте и като видя, че Греъм го наблюдава, побърза да добави: — Могат да ти се видят твърде дълги, ако много очакваш нещо. — Опита да се усмихне ободряващо, но усмивката му излезе някак вяла.
Всъщност съдържателят не изглеждаше много добре. Не точно болнав, а по-скоро сякаш празен отвътре. Блед. Като растение, което е било преместено върху неподходяща почва и започва да вехне, защото му липсва нещо жизненоважно.
Греъм забелязваше промяната. Жестовете на съдържателя бяха пестеливи. Гласът му не беше така дълбок. Дори и очите му не бяха така живи, както преди месец. Блясъкът в тях беше някак притъпен. Нямаше я онази синева на морската пяна, смесена със зеления цвят на тревата. Сега цветът им беше като на речните водорасли, като дъното на бутилка от зелено стъкло. Преди косата му също беше светла — с цвета на пламък. Сега беше просто червена. Като всяка друга рижа коса.
Коте вдигна парцала и погледна под него. Цветът на дървото беше тъмносив, с черни зрънца в него — тежко като лист ламарина. Над издълбаната в дървото дума бяха поставени три тъмни куки за закачане.
— „Безразсъдство“ — прочете Греъм. — Странно име за меч.
Коте кимна, като се стараеше лицето му да не издава чувствата.
— Колко ти дължа? — тихо попита той.
Греъм се замисли за миг.
— Вече ми плати за материала… — В очите на мъжа се прокрадна лукав проблясък. — Остава около един и трийсет.
Коте му подаде два таланта.
— Задръж рестото. Това дърво е трудно за обработка.
— Така си е — отвърна Греъм с известно задоволство, — като да режеш камък с трион. Опитах с длето — като желязо е. Накрая, като свърших с мъчната част, така и не успях да го обгоря.
— Забелязах — рече Коте с нотка на любопитство и прокара пръст по тъмните вдлъбнатини, които буквите образуваха в дървото. — Как успя тогава?
— Ами — самодоволно се усмихна Греъм, — след като загубих цял един ден, занесох дървото при ковача. С момчето успяхме да отпечатаме буквите с нагорещено желязо. Нужни ни бяха повече от два часа, за да го накараме да почернее. Не се появи и струйка дим дори, но замириса на кожа и трева. Дяволско нещо. Що за дърво ще е това, което не гори?
Греъм изчака за момент, но Коте така и не даде знак, че го е чул.
— Кажи сега къде да го закача?
Коте се надигна, колкото да огледа стаята.
— Май ще е по-добре да оставиш това на мен. Още не съм решил къде да го закача.
Греъм остави шепа пирони и пожела на гостилничаря хубав ден. Коте остана край тезгяха и продължи да поглажда безцелно дървото и думата, изписана върху него. Скоро след това от кухнята се появи Баст и надникна през рамото на учителя си.
Последва продължително мълчание, сякаш отдаваха почит на мъртвите.
Накрая Баст каза:
— Мога ли да ти задам един въпрос, Реши?
Коте леко се усмихна.
— Знаеш, че винаги можеш да го направиш, Баст.
— А ако въпросът е неприятен?
— Тези въпроси май са единствените, които си заслужава да се задават.
Продължиха мълчаливо да разглеждат предмета върху тезгяха, сякаш се опитваха да го запечатат в паметта си. „Безразсъдство“.
Баст се бореше вътрешно, като на няколко пъти отваряше уста и след това пак я затваряше обезсърчен.
— Хайде, изплюй камъчето — каза Коте накрая.
— Помисли ли изобщо? — каза Баст със странна смесица от объркване и загриженост.
Измина доста време, преди Коте да отговори.
— Прекалено много мисля, Баст. Най-успешните си решения съм взимал, когато не разсъждавах много, а просто правех онова, което смятах за редно. — Той тъжно се усмихна. — Дори и да имах сериозни основания да не го правя.
Баст прокара ръка отстрани по лицето си.
— Значи се опитваш да не предвиждаш постъпките си?
Коте се поколеба.
— Може да се каже — призна той.
— Аз мога да кажа, че това е така, Реши — самодоволно каза Баст. — Ти, от друга страна, само излишно усложняваш нещата.
Коте сви рамене и обърна поглед към поставката.
— Предполагам, че не ми остава друго, освен да й намеря място.
— Тук ли? — попита Баст ужасе`н.
Коте се ухили злорадо — най-сетне лицето му възвърна част от жизнеността си.
— Разбира се — отвърна той, наслаждавайки се на реакцията на Баст.
Съдържателят замислено заоглежда стените, свил устни.
— Между другото, ти къде го сложи?
— В стаята ми — призна Баст, — под леглото.
Коте кимна разсеяно, като продължаваше да гледа стените.
— Донеси го тогава. — Той го отпъди с жест и Баст побърза да изпълни заръката му, макар и с недоволен вид.
Барът беше украсен с проблясващи бутилки и Коте стоеше на празното досега място между две тежки дъбови бъчви, когато Баст се върна в стаята, като размахваше черна ножница в едната си ръка.
Коте спря насред опита си да сложи поставката върху една от бъчвите и ужасе`н изкрещя:
— Внимавай, Баст! Носиш дама, а не се въргаляш с някаква си уличница в хамбара.
Баст замръзна и след това покорно хвана ножницата в две ръце, преди да извърви останалото разстояние до тезгяха.
Коте заби два пирона в стената, изви малко тел и след това здраво окачи поставката върху стената.
— Я ми я подай горе, ако обичаш — помоли той със странна нотка в гласа.
Като използваше и двете си ръце, Баст повдигна ножницата към него, като за момент заприлича на оръженосец, който подава меч на рицар в блестящи доспехи. Но тук нямаше никакъв рицар, а само един гостилничар — мъж в престилка, който наричаше себе си Коте. Той взе меча от Баст и се изправи върху тезгяха зад бара.
Коте издърпа острието от ножницата без каквато и да е парадност. Мечът проблесна с притъпения сиво-бял цвят на стоманата на светлината на есенния ден, която нахлуваше в стаята. Острието изглеждаше като ново. Не беше назъбено или ръждясало. По дългата му матовосива страна не пробягваха драскотини. Но макар да изглеждаше непокътнат, мечът беше стар. И макар че очевидно приличаше на меч, формата му беше необичайна. Поне необичайна за всеки един от жителите на този град. Сякаш някакъв алхимик беше отлял дузина мечове и накрая, когато тигелът се беше охладил, това острие беше останало да лежи на дъното — меч в най-чистия му вид. Беше деликатен и грациозен. Смъртоносен като остър камък на дъното на бързей.
Коте го задържа за миг. Ръката му не трепваше.
След това сложи меча върху поставката. Сиво-белият му метал блестеше на фона на тъмния прах под него. Макар че дръжката можеше да се види, тя беше толкова тъмна, че почти не се различаваше по цвят от дървото. Думата под нея беше черна върху чернотата на дървото и звучеше като упрек — „Безразсъдство“.
Коте слезе и за момент той и Баст останаха един до друг, мълчаливо загледани нагоре.
Баст наруши мълчанието.
— Изглежда доста впечатляващо — каза той, сякаш съжаляваше, че това е така. — Но… — Той замлъкна, сякаш не можеше да намери подходящите думи, и след това само потръпна.
Коте го потупа по гърба в странно весело настроение.
— Няма нужда да се безпокоиш вместо мен. — Сега той изглеждаше по-жизнен, сякаш активността му го бе заредила с енергия. — Харесва ми — добави с внезапна убеденост и окачи черната ножница върху една от куките на поставката.
Оставаха още доста неща за вършене. Бутилките трябваше да се полират и да се сложат обратно по местата им. Да се приготви обядът. Бъркотията след това да бъде почистена. За миг нещата изглеждаха ободряващо по онзи шумен и приятен начин. Двамата разговаряха за различни дреболии, докато работеха.
И макар да създаваха голяма суматоха около себе си, беше очевидно, че нямат особено желание да приключат с нещата, които бяха почти готови, тъй като и двамата се ужасяваха от момента, в който работата щеше да свърши и стаята щеше отново да се изпълни с тишина.
След това се случи нещо странно. Вратата се отвори и „Пътният камък“ беше залят от вълна различни шумове. Започнаха да влизат хора, които разговаряха и оставяха на пода вързопите с нещата си. Те си избираха маси и мятаха връхните си дрехи по облегалките на столовете. Един, който носеше ризница от тежки метални пръстени, разкопча колана, на който бе увесен мечът му, и го подпря на стената. Двама-трима носеха на коланите си ножове. Неколцина вече поръчваха напитки.
Коте и Баст за момент наблюдаваха какво става и след това преминаха към действие. Коте се усмихна и започна да разлива напитки. Баст се затича навън, за да види дали има коне, за които трябва да се погрижи.
За десет минути странноприемницата се превърна в съвсем различно място. Върху тезгяха звънтяха монети. Сирене и плодове бяха сложени на подноси, а в кухнята беше окачено да къкри голямо медно гърне. Мъжете разместваха масите и столовете, за да може групата им от десетина човека да се разположи по-удобно.
Коте ги разпозна още щом влязоха. Двама мъже и две жени каруцари с кожа, загрубяла от прекараните на открито години, усмихнати при мисълта, че ще прекарат нощта на завет. Трима стражи с непреклонен поглед, целите вонящи на желязо. Калайджия с голямо шкембе, винаги готов да се усмихне и да покаже няколкото си останали зъба. Двама младежи — единият с пясъчноруса коса, а другият тъмен, които бяха добре облечени и умееха да се изразяват прилично — достатъчно разумни, за да се присъединят към по-голяма група, за да се пазят взаимно по пътищата.
Настаняването трая час-два. Имаше пазарлък за цените на стаите. Започнаха приятелски разправии кой с кого ще спи. Някои дребни предмети от първа необходимост бяха донесени от каруците и дисагите. Появиха се желаещи да се изкъпят и започна да се грее вода. На конете беше сложено сено, а Коте допълни маслото във всички лампи.
Калайджията побърза да излезе навън, за да се възползва от оставащата дневна светлина. Той минаваше през улиците на града със своята двуколка, теглена от муле. Около него се струпваха децата и го врънкаха да им дава бонбони и шайби и да разказва истории.
Когато стана ясно, че няма да получат нищо, повечето от тях загубиха интерес. Те образуваха кръг около едно момче и започнаха да пляскат с ръце, отмервайки такта на една детска песничка, която е била стара още когато дядовците им са я пеели:

Когато огънят в сърцето превърне се в тъга,
какво да правим сега? Какво да правим сега?
Да изтичаме навън. Да изтичаме и да се скрием.

Момчето в средата се смееше и се опитваше да излезе от кръга, но останалите деца го бутаха обратно.
— Калайджия — неочаквано звънливо прозвуча гласът на стареца. — Грънчар. Точилар. Търсач на вода с багета. Реже корка на парчета. Майчин лист. Шал копринен чист. Хартия за писма и вкусна баклава.
Това привлече вниманието на децата. Те отново се струпаха около него, като превърнаха преминаването му по улицата в малък парад, пеейки:
— Кожени колани. Билки най-отбрани. Връзки за обувки и пера, и джуфки. Калайджията е днес в града, утре към селата отлетя. Работи той и бодро вика, елате всички край чифлика. На булките предлагам рокли, на дъщерите — лак за нокти.
Няколко минути по-късно вече седеше пред „Пътният камък“ с точиларското си колело в ръка и остреше нож.
Докато възрастните започнаха да се събират около стареца, децата се върнаха към играта, с която се забавляваха. Едно момиче в центъра на кръга закри очите си с ръка и се опитваше да хване другарчетата си, а те бягаха, пляскаха с ръце и напяваха:

Кога очите му са черни кат на врана?
Къде да бягаме от таз закана? Къде да бягаме от таз закана?
Наблизо и далеч. Където няма да ни търсят веч.

Калайджията търгуваше с хората наред, понякога с двама-трима наведнъж. Разменяше остри ножове срещу тъпи с няколко дребни монети в добавка. Продаваше ножици и игли, медни гърнета и бутилчици, които жените бързаха да скрият веднага след като ги купят. Предлагаше копчета и чували с канела и сол. Вар от Тинюе, шоколад от Тарбеан, полиран рог от Аеруех…
През цялото време децата продължаваха да пеят:

Виждате ли мъжете без лица?
Мърдат като духове из разните места.
Какъв е техният план? Какъв е техният план?
Чандриан. Чандриан.


* * *

Коте предположи, че пътниците са заедно от около месец — достатъчно дълго, за да се чувстват добре един с друг, но не толкова, че да започнат да се разправят помежду си за дреболии. От тях се носеше мирис на прах и на коне. Той вдиша миризмата, сякаш беше парфюм.
Най-хубавото от всичко беше шумът. Проскърцването на кожата. Смехът на мъжете.
Огънят пукаше и пращеше. Жените флиртуваха. Някой дори събори стол. За първи път от дълго време тишината си бе отишла от „Пътният камък“. Дори и да се прокрадваше тук-там, тя бе твърде немощна, за да бъде забелязана, или пък се криеше твърде добре.
Коте се носеше в средата на всичко това, непрекъснато в движение, като човек, който се грижи за някаква огромна, сложна машина. Готов с напитка точно в момента, в който някой я поискаше, той разговаряше и слушаше точно толкова, колкото беше необходимо. Смееше се на шегите, стискаше протегнатите за ръкостискане ръце, усмихваше се и бързо прибираше парите от тезгяха, сякаш наистина имаше нужда от тях.
След това, когато настъпеше времето за песните, любимите мелодии бяха изпети, но всички искаха още, Коте пляскаше с ръце иззад бара, за да поддържа ритъма, и подхващаше „Калайджия и кожар“, а в косата му искреше пламък. Той пееше песента с много повече стихове, отколкото някой някога беше чувал, и всички слушаха със затаен дъх.

* * *

Часове по-късно общата стая вече беше изпълнена с топла и весела атмосфера.
Коте беше коленичил до огнището и раздухваше огъня, когато някой проговори зад гърба му:
— Квоте?
Съдържателят се обърна с леко озадачена усмивка.
— Господине?
Беше един от добре облечените пътници, леко се олюляваше.
— Ти си Квоте.
— Коте, господине — отвърна Коте с леко снизходителния тон, с който майките разговарят с децата си, а гостилничарите с пияниците.
— Квоте Безкръвния — настоя онзи с упорита пиянска настойчивост. — Изглеждаше ми познат, но не можех да се сетя откъде. — Той гордо се усмихна и потупа с пръст носа си. — Тогава те чух да пееш и веднага разбрах, че си ти. Веднъж те слушах в Имре. Тогава си изплаках очите. Никога преди или след това не бях чувал нещо подобно. Разби сърцето ми.
Докато говореше, изреченията на младия мъж ставаха все по-неразбираеми, но лицето му си оставаше все така убедено.
— Знам, че не можеше да си ти. Но мислех, че си ти. Въпреки че… Но кой друг има такава коса?
Той разтърси глава, опитвайки се безуспешно да прочисти мислите си.
— Видях мястото в Имре, където го уби. До фонтана. Целият калдъръм беше потрошен. — Той потръпна и отново подчерта: — Потрошен. Казаха, че никой не може да го поправи.
Мъжът с пясъчнорусата коса отново направи пауза. Опитваше се да фокусира погледа си, изненадан от реакцията на съдържателя.
Червенокосият мъж се ухили.
— Да не искате да кажете, че приличам на Квоте? На онзи Квоте? И аз винаги съм мислел, че си приличаме. Имам негова гравюра отзад. Помощникът ми непрекъснато ме дразни заради нея. Бихте ли му казали онова, което току-що ми казахте?
Коте хвърли една последна цепеница в огъня и се изправи. Докато отстъпваше назад от камината обаче, стъпи накриво с единия крак и падна тежко на пода, като събори един стол.
Няколко от пътниците се завтекоха да помогнат, но съдържателят вече беше на крака и махна на хората да седнат обратно по столовете си.
— Не, няма нужда. Добре съм. Съжалявам, че ви стреснах. — Въпреки пресилената му усмивка беше ясно, че се е наранил. Лицето му беше стегнато от болката и се подпираше с цялото си тяло върху стола за опора.
— Уцелиха ме със стрела в коляното по пътя към Елд преди три лета. От време на време ме наболява. — Той направи гримаса и тъжно добави: — Точно това ме накара да се откажа от хубавия живот по пътищата. — Протегна ръка и внимателно докосна странно сгънатия си крак.
Един от наемниците рече:
— Бих го наложил с лапа, ако бях на твое място, иначе ще се подуе ужасно.
Коте отново докосна мястото.
— Мисля, че предложението ви е мъдро, господине — рече, след това се обърна към русия мъж, който продължаваше да се олюлява до камината. — Би ли ми направил една услуга, синко?
Онзи глупаво кимна.
— Просто да затвориш комина. — Коте махна с ръка към камината. — Баст, ще ми помогнеш ли да се кача по стълбите?
Баст притича и обхвана Коте с ръка около раменете.
Коте се опираше на него на всяка крачка, която правеха нагоре по стълбището.
— Стрела в крака? — задъхано попита Баст. — Наистина ли си толкова притеснен от едно малко падане?
— Благодаря на бога, че си толкова лековерен като тях — остро отвърна Коте, веднага щом се скриха от погледа на останалите.
Останал без дъх, той започна да ругае, като продължи нагоре по стълбите, очевидно без да му има нищо на крака.
За миг очите на Баст се отвориха широко, после се свиха до цепки.
Коте спря на върха на стълбището и потърка лице.
— Един от тях знае кой съм — потръпна Коте. — Подозира.
— Кой? — попита Баст със смесица от страх и гняв.
— Онзи със зелената риза и пясъчнорусата коса. Който седеше най-близо до мен край камината. Дай му нещо, за да заспи. И без това вече е доста пиян. Никой няма да обърне внимание, ако му прилошее.
Баст се замисли за кратко.
— Наймейн?
— Мхенка.
Баст повдигна вежди, но кимна.
Коте се изправи.
— Три пъти се ослушай, Баст.
Баст примигна и кимна отново.
Коте каза с ясен и чист глас:
— Имал съм разрешително за охрана от Ралиен. Бил съм ранен, докато успешно съм защитавал кервана. Стрела в десния крак. Преди три години, през лятото. Благодарен търговец от Силдиш ми е дал пари, за да отворя странноприемница. Името му е Деолан. Пътували сме от Пурвис. Подхвърли го между другото. Схвана ли?
— Чувам те три пъти, Реши — официално отвърна Баст.
— Върви.

* * *

Половин час по-късно Баст донесе купа с храна в стаята на учителя си и го увери, че долу всичко е наред. Коте кимна и накратко го уведоми, че не иска повече да бъде безпокоен до края на нощта.
Докато Баст затваряше вратата зад себе си, изражението му издаваше безпокойство. Известно време той остана прав в горния край на стълбището, опитвайки се да измисли какво би могъл да направи.
Беше трудно да се каже какво толкова е обезпокоило Баст. Видимо Коте никак не се бе променил. Може би с изключение на това, че се движеше малко по-бавно и искрата, запалвана в очите му от нощната активност, не беше вече така силна. Всъщност тя бе почти незабележима. Може би вече дори я нямаше.
Коте седна пред огъня и започна да се храни механично, сякаш просто беше успял да открие място в себе си, където да побере храната. След като изяде и последната хапка, той седна и се загледа в нищото, без да си спомня какво е ял или какъв е бил вкусът на храната.
Огънят изпращя и го накара да примигне и да обходи с поглед стаята. Той погледна надолу към ръцете в скута си — едната лежеше свита и обхваната от другата. След като постоя така известно време, той ги вдигна и ги простря пред себе си, все едно се грееше на огъня. Ръцете му бяха грациозни, с дълги, деликатни пръсти. Той се взираше в тях съсредоточено, сякаш очакваше те да започнат да правят нещо по своя воля. След това ги свали отново в скута си, постави ги една върху друга и продължи да наблюдава огъня. Остана да седи все така безизразно и неподвижно, докато накрая в камината не останаха само сива пепел и мъждукащи въглени.
Когато се събличаше, за да си ляга, огънят се разгоря отново. Червената му светлина слабо проблесна върху линиите по тялото му — по гърба и ръцете му. Всички белези бяха гладки и сребристи и се простираха върху него като блясъка на светкавица, която нежно му нашепваше и припомняше. Лумването на огъня разкри за кратък миг старите и новите рани. Всички белези бяха гладки и сребристи с изключение на един.
Огънят трепна и угасна. Сънят се спусна върху него като любима, която се промъква в празното легло.

* * *

Пътниците си тръгнаха рано на другата сутрин. Баст се погрижи за нуждите им, като обясни, че коляното на учителя му е отекло доста зле и той не може да слезе по стълбите толкова рано през деня.
Всеки прояви разбиране, с изключение на сина на русия търговец, който беше толкова пиян, че не можеше да разбере каквото и да било. Стражите размениха усмивки и вдигнаха очи, когато калайджията произнесе импровизирана проповед на тема въздържание.
Баст препоръча няколко крайно неприятни лека против махмурлук.
След като посетителите си тръгнаха, Баст се погрижи за странноприемницата, което не беше кой знае колко трудно, тъй като нямаше никакви клиенти. Той прекара по-голяма част от времето в опити да измисли с какво да се забавлява.
По някое време следобед Коте слезе по стълбите само за да открие ученика си, който се мъчеше да троши орехи върху тезгяха с помощта на тежка, подвързана в кожа книга.
— Добро утро, Реши.
— Добро утро, Баст — отвърна Коте. — Има ли някакви новини?
— Момчето на Орисон намина. Искаше да знае дали имаме нужда от овнешко месо.
Коте кимна, сякаш беше очаквал тази новина.
— Колко поръча?
Баст направи физиономия.
— Мразя овнешкото, Реши. Има вкус на влажни чорапи.
Коте сви рамене и се отправи към вратата.
— Имам да изпълнявам няколко поръчки. Нали ще наглеждаш нещата, докато ме няма?
— Винаги го правя.
Въздухът пред странноприемницата „Пътният камък“ висеше тежко и неподвижно над прашния черен път, който минаваше през центъра на града. Небето беше покрито с еднообразна сива пелена от облаци. Дъждът сякаш се мъчеше да завали, но не му достигаше сила за това.
Коте пресече пътя по посока на отворената ковачница. Ковачът беше късо подстриган мъж с гъста и буйна брада. Докато Коте го наблюдаваше, той внимателно заби два пирона в яката на една коса и здраво я закрепи върху извитата дървена дръжка.
— Здравей, Кейлъб.
Ковачът подпря косата върху стената.
— Какво мога да сторя за теб, господарю Коте?
— Момчето на Орисон и при теб ли се отби?
Кейлъб кимна.
— Още ли си губят овцете? — запита Коте.
— Всъщност някои от изгубените животни най-накрая са били открити. Разкъсани са ужасно — направо на парчета.
— Вълци ли?
Ковачът сви рамене.
— Не е сезонът на вълците, но какво друго би могло да бъде? Мечка? Предполагам, че разпродават част от стоката, защото не им достигат хора да се грижат за всички животни.
— Не им стигат хора?
— Ами, трябвало е да освободят хората, които са наели, заради данъците, а на най-големия им син му се падна да служи на краля това лято. Сега се бие с бунтовниците в Менат.
— Менерас — меко го поправи Коте. — Ако пак видиш момчето им, му кажи, че ще взема около три половини.
— Ще го направя. — Ковачът погледна многозначително гостилничаря. — Нещо друго има ли?
— Ами — отвърна Коте с внезапно неудобство, — чудех се дали ти се намира тъдява някой железен прът — рече той, без да поглежда ковача в очите. — Не ми трябва нещо кой знае какво. Някакво обикновено старо желязо ще свърши работа.
Кейлъб се ухили.
— Не знаех дали изобщо ще се отбиеш. Старият Коб и останалите идваха онзи ден. — Той отиде до работния тезгях и повдигна едно парче платно. — Направих няколко бройки повече, ей така, за всеки случай.
Коте взе железния прът, дълъг около шейсет сантиметра, и небрежно го размаха с едната ръка.
— Умен мъж си ти.
— Знам си работата — доволно рече ковачът. — Имаш ли нужда от нещо друго?
— Всъщност — каза Коте, като подпря удобно пръта върху рамото си — има още нещо. Имаш ли резервна престилка и чифт ковашки ръкавици?
— Може и да се намерят — колебливо отвърна Кейлъб. — Защо са ти?
— Има един стар къпинак зад странноприемницата. — Коте кимна по посока на „Пътният камък“. — Мисля си да го отсека, та да мога да направя там градина догодина. Ама нямам никакво желание да си издера кожата.
Ковачът кимна и направи жест към Коте да го последва в задната част на работилницата.
— Пазя си стария комплект — каза той, докато изрови чифт тежки ръкавици и корава кожена престилка. На места бяха потъмнели от обгаряния и покрити с лекета мазнина. — Не изглеждат много красиви, но мисля, че ще свършат добра работа за онова, за което ти трябват.
— Какво ти струват? — попита Коте и се бръкна за кесията си.
— Един йот ще е напълно достатъчен. И без това не вършат вече работа за мен или за момчето.
Съдържателят му подаде една монета и ковачът я пъхна в един стар чувал от зебло.
— Сигурен ли си, че сега искаш да свършиш тая работа? — попита ковачът. — От доста време не е валяло. Земята ще е по-мека след пролетното топене на снеговете.
Коте сви рамене.
— Дядо ми винаги казваше, че есента е времето, когато трябва да изкорениш онова, което не искаш да поникне отново и да ти дава ядове. — Коте изимитира треперливия глас на стареца. — Нещата са твърде изпълнени с живот през пролетните месеци. През лятото са твърде здрави и няма да ти се дадат лесно. Есента… — Той се огледа наоколо по посока на листата, които опадаха от дърветата. — … есента е правилното време. През есента всичко е уморено и готово да умре…

* * *

По-късно следобеда Коте изпрати Баст да се наспи.
След това апатично започна да обикаля насам-натам из странноприемницата, довършвайки разни дребни неща, останали от предишната нощ. Нямаше никакви клиенти. Когато вечерта накрая дойде, той запали лампите и започна да прелиства без особен интерес страниците на някаква книга.
Есента трябваше да е най-натовареното време на годината, но напоследък пътниците бяха рядкост. Коте знаеше с мрачна убеденост колко дълга ще се окаже тази зима.
Затвори странноприемницата рано, нещо, което никога преди не беше правил.
Дори не си направи труда да помете. Нямаше нужда, тъй като подът беше чист. Не изми масите или пък тезгяха, тъй като изобщо не бяха използвани. Полира една-две бутилки, заключи вратата и отиде да си ляга.
Наоколо нямаше никой, който да забележи разликата. Никой освен Баст, който наблюдаваше учителя си, тревожеше се и чакаше.


4.
По пътя за Нюар

Летописеца продължаваше да върви. Предния ден беше накуцвал, но днес нямаше част от краката, която да не го болеше, така че накуцването вече не вършеше работа. Беше търсил коне в Абътс Форд и Раниш, където му бяха предложили възмутителни цени дори и за най-грохналите животни. В малки градове като тези хората нямаха коне в излишък, особено при бързо наближаващата жътва.
Въпреки целия ден изморително ходене спускането на нощта го свари все още на пътя, като превърна изораните в пръстта коловози в препятствия с неясни форми, в които човек лесно можеше да се препъне. След два часа вървене опипом през мрака Летописеца видя през дърветата да проблясва светлина и изостави всяка мисъл да се опита да стигне до Нюар тази нощ, като реши, че гостоприемството на някоя ферма ще му е добре дошло.
Той заряза пътя и несръчно се запровира между дърветата към светлината. Но огънят се оказа по-голям и по-далече, отколкото си бе мислил. Не беше светлината от лампата на някоя къща, нито пък проблясъци от лагерен огън. Беше голям огън, който буйно гореше в развалините на една стара къща, от която не беше останало нищо повече от две разпадащи се каменни стени. В ъгъла, образуван от тези две стени, се беше сгушил човек. Той носеше тежко наметало с качулка и така се беше увил, сякаш беше посред зима, а не мека есенна вечер.
Надеждите на Летописеца се върнаха при вида на малкия огън за готвене с гърнето, висящо над него. Но с приближаването си усети някаква противна миризма, която се смесваше с дима от горящите дърва. Вонеше на изгоряла козина и гниещи цветя. Летописеца бързо реши, че каквото и да готвеше мъжът в онова желязно гърне, той нямаше никакво желание да го опита. Въпреки това мястото край огъня беше много по-привлекателно от това да се свива и мръзне някъде край пътя.
Летописеца пристъпи в кръга, осветен от огъня.
— Видях вашия ог… — Той замлъкна, когато фигурата внезапно скочи на крака, а човекът стискаше с двете ръце меч.
Не, не беше меч, а дълга черна тояга — формата й беше твърде правилна, за да е цепеница от дървата за горене.
Летописеца застина.
— Просто търсех място, където да преспя — бързо каза той, като ръката му несъзнателно стискаше железния кръг, който висеше около врата му. — Не искам неприятности. Ще ви оставя да продължите с вечерята си. — Той отстъпи крачка назад.
Фигурата се отпусна и свали тоягата, която издаде метален звук при удара си в камъка.
— Овъгленото тяло господне! Какво правиш тук по това време на нощта?
— Бях тръгнал към Нюар, когато видях вашия огън.
— И просто така тръгна към някакъв странен огън посред нощ?
Фигурата с качулката поклати глава.
— Можеш да дойдеш тук. — Той махна на Летописеца да се приближи и писарят видя, че мъжът носи дебели кожени ръкавици. — В името на Техлу, през целия си живот ли си имал такъв лош късмет, или си го пазел всичкия за тая нощ?
— Не зная кого очаквате — каза Летописеца, като отстъпи още една крачка назад. — Но май е по-добре да си вървя по пътя.
— Мълчи и слушай — остро каза мъжът. — Не знам с колко време разполагаме. — Той погледна надолу и потри лице. — Господи, така и не се научих колко да ви се доверявам, бе, хора! Ако не ми повярваш, ще си помислиш, че съм луд. Ако пък ми повярваш, ще се паникьосаш и няма да ставаш за нищо. — Той вдигна глава и видя, че Летописеца не е помръднал. — Ела тук, дявол да те вземе! Ако се върнеш там, считай се за мъртъв.
Летописеца погледна през рамо към мрака на гората зад себе си.
— Защо? Какво има там?
Мъжът се засмя кратко и горчиво, после раздразнено поклати глава.
— Истината ли искаш да знаеш? — Той разсеяно прокара ръка през косата си и без да иска, бутна назад качулката си.
На светлината на огъня косата му изглеждаше невъзможно червена, а очите му бяха с пронизващ и искрящ зелен цвят. Той измери Летописеца с поглед.
— Демони — рече, — демони под формата на големи черни паяци.
Летописеца се отпусна.
— Демоните не съществуват. — От тона му личеше, че и преди е казвал това много, много пъти.
Червенокосият недоверчиво се засмя.
— Е, ами тогава значи можем да си вървим у дома! — Той зловещо се усмихна на Летописеца. — Виж сега, като те гледам, си образован човек. Уважавам това и предполагам, че обикновено си прав. — Изражението му стана сериозно. — Но тук и сега, тази нощ, грешиш. Много грешиш. И няма да искаш да си от другата страна на огъня, когато разбереш, че съм прав.
От равната убеденост в гласа на мъжа мравки полазиха по гърба на Летописеца. Като се чувстваше доста глупаво, той внимателно пристъпи от другата страна на огъня. Мъжът го изгледа с бърз и преценяващ поглед.
— Предполагам, че нямаш никакво оръжие? — Когато Летописеца поклати глава в отговор, онзи продължи: — Всъщност това няма особено значение. Мечът не би свършил кой знае каква работа. — Той подаде на Летописеца една тежка цепеница. — Едва ли ще успееш да уцелиш някого от тях, но поне си заслужава да опиташ. Те са бързи. Ако някой се качи върху теб, просто падни на земята. Опитай се да паднеш върху него и да го смажеш с тялото си. Претърколи се върху него. Ако хванеш някой, хвърли го в огъня. — Той отново покри главата си с качулката, като продължаваше да говори бързо. — Ако имаш още дрехи — облечи и тях. Ако имаш одеяло, можеш да увиеш…
Той внезапно спря и погледна от другата страна на светлия кръг на огъня.
— Опри гърба си в стената — рязко каза мъжът, като хвана желязната тояга с двете си ръце.
Летописеца погледна зад огъня. Нещо тъмно се движеше сред дърветата.
Излязоха на светло, като се движеха ниско над земята — черни форми, с много крака и големина като на колела от каруца. Един, по-бърз от останалите, се втурна към светлината на огъня, без да се колебае. Криволичеше с обезпокоителната бързина на насекомо.
Преди Летописеца да успее да вдигне своята цепеница, нещото заобиколи огъня отстрани и скочи към него с внезапното движение на скакалец. Летописеца простря ръцете си напред точно когато черното същество се удари в лицето и гърдите му. Студените му твърди крака дращеха, за да се захванат, и писарят усети как по опаката страна на ръката му минават ленти на остра болка. Докато се олюляваше, почувства, че петата му закача нещо по изровената земя, и рухна по гръб, като диво размахваше ръце.
Докато падаше, Летописеца успя да хвърли последен поглед към кръга от светлината на огъня. Още от черните неща изпълзяваха от мрака, а краката им потракваха бързо и отривисто върху корените, скалите и падналите листа. От другата страна на огъня мъжът с тежкото наметало държеше в готовност желязната тояга с двете си ръце.
Той стоеше в очакване — напълно неподвижен и мълчалив.
Летописеца падаше назад с черното нещо, все още вкопчено в него, когато главата му се удари в каменната стена отзад. Той почувства взрив на тъпа тъмна болка. Светът се забави, размаза се и след това изчезна в мрака.

* * *

Летописеца отвори очи и погледът му попадна върху смущаваща бъркотия от тъмни форми и проблясъци от светлината на огъня. Черепът му пулсираше от болка. Усещаше няколко линии на пронизваща осезаема болка от опаката страна на ръцете си и тъпа болка от лявата страна на гърдите, която се появяваше при всяко поемане на дъх.
След дълга концентрация най-накрая успя да докара света около себе си на фокус, макар и все още замъглен. Добре увитият мъж седеше наблизо. Вече не носеше ръкавиците си и тежкото му наметало висеше на дрипи по тялото му, но иначе изглеждаше невредим. Не беше свалил качулката и лицето му беше скрито.
— Събуди ли се? — запита мъжът с любопитство. — Това е добре, човек никога не може да е сигурен при рана в главата. — Качулката леко се наклони. — Можеш ли да говориш? Знаеш ли къде се намираш?
— Да — дрезгаво отвърна Летописеца. Произнасянето на думата му коства огромно усилие.
— Още по-добре. Третият път се отплаща за всички останали. Мислиш ли, че можеш да се изправиш и да ми помогнеш? Трябва да изгорим и заровим телата.
Летописеца помръдна леко главата си и внезапно почувства замайване и гадене.
— Какво се случи? — попита.
— Може да съм ти счупил някое и друго ребро — каза мъжът. — Един се беше качил върху теб. Нямах голям избор. — Той сви рамене. — Съжалявам, ако това има някакво значение за теб. Вече заших драскотините по ръцете ти. Би трябвало бързо да се оправиш.
— Няма ли ги вече?
Качулката кимна.
— Скраелите не отстъпват. Те са като рояк оси. Атакуват, докато не измрат.
— Има цял рояк от тези неща? — на лицето на Летописеца се изписа ужас.
— Слава Богу — не. Бяха само пет. Обаче трябва да ги изгорим и заровим за всеки случай. Вече нарязах дървата, които ни трябват — ясен и самодивско дърво.
Летописеца се засмя с леко истерична нотка.
— Точно като в детската песничка:

Нека се захванем здраво
и копаем отзарана.
Със самодивско дърво и ясен
ровът ни да е опасан.

— Точно така — сухо каза мъжът. — Ще се изненадаш какви неща са скрити в детските песнички. Но макар да не мисля, че ще се наложи да копаем чак „отзарана“, не бих отказал малко помощ… — многозначително провлачи той.
Летописеца предпазливо опипа тила си с една ръка, след това погледна пръстите си, изненадан, че не са омазани в кръв.
— Мисля, че съм добре — рече той, като първо предпазливо се надигна на лакът и след това се изправи до седнало положение. — Има ли няк… — Очите му примигнаха и той се отпусна назад, все едно костите му поддадоха. Главата му се удари в земята, отскочи веднъж и след това спря, леко извърната на една страна.

* * *

Коте търпеливо седеше и чакаше, без да откъсва очи от изпадналия в безсъзнание мъж. Когато видя, че не помръдва, с изключение на движещия се нагоре-надолу гръден кош, съдържателят вдървено се изправи на крака и коленичи край Летописеца. Повдигна единия му клепач, след това другия и изсумтя на гледката, макар и да не изглеждаше особено изненадан.
— Предполагам, че няма шанс да се събудиш — заяви той без особена надежда в гласа, след което потупа леко бледата буза на Летописеца. — Мда, май няма никакъв шанс… — Капка кръв падна върху челото на писаря, последвана бързо от втора.
Коте се изправи, така че да не е наведен над изгубилия съзнание мъж, и изтри кръвта, доколкото можа, тоест не особено добре, тъй като и ръцете му бяха изцапани с кръв.
— Съжалявам — разсеяно се извини той.
Дълбоко въздъхна и махна качулката си. Червената му коса беше сплъстена върху главата, а половината му лице беше омазано с полузасъхнала кръв. Той бавно започна да сваля съдраните остатъци от наметалото си. Под него носеше кожена ковашка престилка, цялата покрита с разрези. Махна и нея, и отдолу се показа обикновена сива риза от домашно тъкано платно. И двете му рамена, и лявата ръка бяха тъмни и подгизнали от кръв.
Коте започна да разкопчава копчетата на ризата си, но после се отказа да я сваля. Изправи се предпазливо, взе лопатата и започна бавно и мъчително да копае.


5.
Бележки

Отдавна беше минало полунощ, докато Коте успее да се върне в Нюар с отпуснатото тяло на Летописеца, метнато върху наранените му рамене. Къщите и магазините на града бяха тъмни и притихнали, но „Пътният камък“ беше изпълнен със светлина.
Баст стоеше на прага и очевидно не го свърташе на едно място от нерви.
Когато видя приближаващата се фигура, той се затича по улицата, като гневно размахваше парче хартия.
— Бележка?! Измъкваш се и ми оставяш просто една бележка? — изсъска през зъби той. — Аз да не съм ти някоя пристанищна курва?
Коте се извъртя и прехвърли отпуснатото тяло на Летописеца в ръцете на Баст.
— Знаех си, че ще започнеш да спориш с мен, Баст.
Баст продължаваше да държи тялото на Летописеца пред себе си без особено усилие.
— Това дори и бележка не беше: „Ако четеш това, значи вече сигурно съм мъртъв.“ — Що за бележка!
— Не предполагах, че ще я намериш преди сутринта — уморено каза Коте, докато се отправяха по улицата към странноприемницата.
Баст погледна надолу към мъжа, когото носеше, сякаш едва сега го забелязваше.
— Кой е този? — Леко го разтърси, като го разглеждаше с любопитство, преди с лекота да го прехвърли през едното си рамо, сякаш беше обикновен чувал.
— Някакъв нещастник, който се оказа на пътя в неподходящия момент — с леко презрение отвърна Коте. — Не го друсай много. Главата му може да не е в много добро състояние.
— Защо, по дяволите, изобщо се измъкна по тоя начин? — запита го Баст, докато влизаха в странноприемницата. — Ако ще оставяш бележка, поне трябва да ми кажеш какво… — Очите на Баст се ококориха, щом видя Коте на светлината на лампите — блед и с лице, набраздено от кръв и мръсотия.
— Щом си нямаш друга работа, можеш да продължаваш да се занимаваш с тия глупави въпроси — сухо отвърна Коте. — Нещата са точно толкова зле, колкото изглеждат.
— Ходил си на лов за тях, нали? — отново изсъска Баст и след това очите му се отвориха широко. — Не. Ти запази парче от онзи, който Картър уби. Не мога да повярвам. Излъгал си ме. Излъгал си мен!
Коте въздъхна, докато с мъка се изкачваше по стълбите.
— Разстроен си заради лъжата или за това, че не можа да ме хванеш, че те лъжа?
— Ядосан съм, че си помислил, че не можеш да ми се довериш — бързо отвърна Баст.
Разговорът им замря, докато отвориха една от многото празни стаи на втория етаж, свалиха дрехите на Летописеца и го напъхаха на топло под завивките. Коте остави чантата и пътната торба на мъжа на пода близо до леглото.
Когато затвори вратата на стаята, Коте каза:
— Вярвам ти, Баст, но исках да си в безопасност. Знаех, че мога и сам да се справя.
— Можех да ти помогна, Реши. — В гласа на Баст се долавяше обида. — Знаеш го.
— Все още можеш да ми помогнеш, Баст — рече Коте, след като влязоха в стаята му и той тежко седна на ръба на тясното си легло. — Имам нужда от няколко шева. — Започна да разкопчава ризата си. — Мога и сам да го направя, но ще ми е трудно да стигна до раменете и гърба си.
— Говориш глупости, Реши. Разбира се, че ще го направя.
— Нещата ми са долу, в мазето. — Коте направи жест към вратата.
— Много благодаря, но ще използвам собствените си игли — пренебрежително изсумтя Баст. — Добрите стари кости. А не твоите противни, нащърбени железа, дето се забиват в кожата като омразни трески. — Той потръпна. — Река и камъни! Направо е ужасяващо колко сте изостанали! — Баст излезе от стаята, като остави вратата отворена след себе си.
Коте бавно свали ризата си, направи кисела гримаса и със свистене пое въздух през стиснатите си зъби, щом дръпна засъхналите корички кръв от раните си. Лицето му отново придоби невъзмутимо изражение в момента, в който Баст се върна в стаята с леген вода и започна да го почиства.
След като съсирената кръв беше отмита, дългите, прави резки, които прорязваха целия му гръб, станаха ясно видими. Те образуваха вдлъбнати, червени черти върху светлата кожа на съдържателя — изглеждаше като нарязана с бръснач или парче счупено стъкло. Общо имаше около дузина порязвания, като по-голямата част от тях бяха в горната част на раменете му и още няколко по гърба му и по дължината на ръцете. Една резка започваше от горната част на главата му и минаваше през косата, стигайки зад ухото.
— Мислех си, че не би трябвало да кървиш, Реши — каза Баст. — Нали те наричат Безкръвния.
— Не вярвай на всичко, което разказват в историите, Баст. Това са лъжи.
— Не си толкова зле, колкото очаквах — каза Баст, докато си бършеше ръцете. — Човек би помислил, че си загубил парче ухо. Те бяха ли ранени като онзи, който нападна Картър?
— Не видях такова нещо — отвърна Коте.
— Колко бяха?
— Пет.
— Пет? — Баст беше поразен. — Колко от тях уби онзи, другият?
— Ами, разсейваше един от тях за известно време — великодушно послъга Коте.
— Анпауен, Реши — поклати глава Баст, докато вдяваше в една игла от кост нещо, което изглеждаше по-тънко и фино от конец. — Би трябвало да си мъртъв. Би трябвало да си умрял вече два пъти.
— Не за пръв път би трябвало да съм мъртъв, Баст. — Коте сви рамене. — Просто имам късмет и се измъквам.
Баст се надвеси над него.
— Малко ще щипе — каза той, като го докосваше необичайно внимателно. — Честно казано, Реши, не мога да разбера как си останал жив толкова дълго.
— И аз не зная, Баст — отново сви рамене Коте и гласът му прозвуча уморен и мрачен.

* * *

Няколко часа по-късно вратата на стаята на Коте се отвори с проскърцване и Баст надникна вътре. Когато не чу нищо друго освен бавно, равномерно дишане, младият мъж тихо пристъпи до леглото и се надвеси над спящия Коте. Баст огледа дали има цвят по страните му, помириса дъха му и леко докосна челото му, китката и шията над сърцето.
След това дръпна един стол до леглото и седна, като наблюдаваше учителя си и го слушаше как диша. Малко по-късно той се протегна и махна един немирен кичур червена коса от лицето му, както някоя майка би направила със спящото си дете. След това започна нежно да напява някаква странна и лека мелодия, наподобяваща приспивна песен:

Как странно е да гледам пламъка на тленността
и после ден след ден как гасне тя.
Как душите им горят със пламък бесен
и накрая огънят от вятър е отнесен.
Мога ли аз моя огън да им дам?
Какво вещае трепкащия пламък аз не знам.

Гласът на Баст постепенно утихваше, докато накрая той замълча и остана да седи дълги часове в мрака на ранното утро и да наблюдава как тихото дишане повдигаше и спускаше гърдите на учителя му.


6.
Цената на спомените

Летописеца слезе в общата стая на странноприемницата „Пътният камък“ едва привечер на следващия ден. Беше блед и се движеше несигурно, като носеше кожената си чанта под мишница.
Коте седеше зад тезгяха и прелистваше книга.
— А, нашият неволен гост. Как е главата?
Летописеца вдигна ръка и докосна тила си.
— Леко пулсира, когато направя по-рязко движение, но все още е на мястото си.
— Радвам се да го чуя — каза Коте.
— Това… — Летописеца се поколеба, докато се оглеждаше. — В Нюар ли сме?
— Всъщност намираш се точно в центъра на Нюар — кимна Коте.
Той размаха ръка с драматичен жест.
— Процъфтяваща метрополия. Дом на десетки люде.
Летописеца се вгледа в червенокосия мъж зад тезгяха и след това се опря на една от масите да си почине.
— В името на овъгленото тяло господне — задъхано каза той. — Това наистина си ти, нали?
Съдържателят изглеждаше объркан.
— Моля?
— Зная, че ще го отречеш — продължи Летописеца — Но онова, което видях миналата нощ…
Съдържателят вдигна ръка, за да го успокои.
— Преди да започнем да обсъждаме възможността мозъкът ти да се е размътил от тая цепнатина върху главата ти, кажи ми — как е пътят до Тиньо?
— Моля? — раздразнено попита Летописеца. — Не бях тръгнал към Тиньо. Бях… ох. Е, добре, дори като оставим настрана миналата нощ, пътят беше доста тежък. Бях ограбен край Абътс Форд и оттогава съм все пеша. Но си заслужаваше, защото ти наистина си тук. — Писарят хвърли поглед към меча, окачен над тезгяха, пое си дълбоко въздух и изражението на лицето му стана леко неспокойно. — Първо искам да ти кажа, че не съм дошъл тук, за да ти създавам неприятности. Не съм тук заради наградата, определена за главата ти. — Той немощно се усмихна. — Не че мога изобщо да те затрудня по някакъв начин…
— Много добре — прекъсна го съдържателят, измъкна отнякъде бял ленен парцал и започна да полира тезгяха. — Тогава кой си ти?
— Можеш да ме наричаш Летописеца.
— Не те попитах как мога да те наричам — натърти Коте, — а как ти е името?
— Деван. Деван Локийс.
Коте спря да полира тезгяха.
— Локийс? Да не си роднина на Дюк… — Коте не довърши и кимна сякаш на себе си. — Да. Разбира се, че си. Не просто летописец, ти си Летописеца.
Той остро изгледа оплешивяващия мъж, като го измери с поглед от горе до долу.
— Я виж ти. Самият велик разобличител.
Летописеца леко се отпусна, очевидно доволен, че репутацията му го е изпреварила.
— Преди малко не се опитвах да се правя на интересен. Не съм мислил за себе си като Деван от години. Отдавна изоставих това име. — Той погледна многозначително съдържателя. — Предполагам, че това усещане е познато и на теб…
Коте не обърна внимание на неизказания въпрос.
— Прочетох книгата ти преди години — „Размножителните навици на обикновените дракуси“. Бях млад мъж, чиято глава беше пълна с разни истории, и тази книга ми отвори очите. — Той погледна надолу и отново започна да бърше повърхността на тезгяха с белия парцал. — Признавам, че бях разочарован да науча, че драконите не съществуват. Това е труден урок за всяко момче.
Летописеца се усмихна.
— Честно да си кажа, и аз самият бях леко разочарован. Отидох да проуча легендата и онова, което открих, беше гущер. Удивителен гущер, но все пак просто гущер.
— И сега си тук — рече Коте. — Успя ли да докажеш, че и аз не съществувам?
— Не — Летописеца нервно се засмя. — Виждаш ли, ние чухме слух…
— Ние? — прекъсна го Коте.
— Пътувах с един твой стар приятел — Скарпи.
— Взе те под крилото си, нали? — каза Коте повече на себе си. — Виж ти — чирак на Скарпи.
— По-скоро колега.
Коте кимна все така безизразно.
— Трябваше да се досетя, че той пръв ще ме открие. И двамата сте клюкари.
Усмивката на Летописеца стана кисела и той преглътна първите думи, които му дойдоха на устата в отговор. Положи усилия, за да запази спокойното си изражение.
— И така, какво мога да направя за теб? — Коте остави парцала настрани и се усмихна с най-добрата си усмивка на гостилничар. — Нещо за ядене или пиене? Стая за през нощта?
Летописеца се поколеба.
— Имам всичко. — Коте направи широк жест зад тезгяха. — Меко и светло старо вино? Медовина? Тъмна бира? Сладък плодов ликьор? Сливова ракия? Шери? Зелена ябълка? Къпина? — Коте посочваше бутилките една по една. — Хайде, сигурно все искаш нещо?
Докато говореше, усмивката му се разшири, разкривайки твърде много зъби за една приятелска усмивка на гостилничар. В същото време очите му заблестяха студени, непреклонни и гневни.
Летописеца не издържа погледа му и сведе глава.
— Мислех си, че…
— Мислел си — подигравателно го прекъсна Коте, зарязал всякакви престорени усмивки. — Много се съмнявам. Иначе щеше да помислиш — той сякаш отхапа думата — в каква опасност ме поставяш с идването си тук.
Лицето на Летописеца пламна.
— Чувал съм, че Квоте е безстрашен — каза той разгорещено.
Съдържателят сви рамене.
— Само свещениците и глупаците са безстрашни, а аз никога не съм бил в много добри отношения с Господ.
Летописеца се намръщи, осъзнавайки, че е налапал стръвта.
— Слушай — продължи той със спокоен тон, — бях изключително внимателен. Никой освен Скарпи не знаеше, че идвам. Не съм споменавал за теб на никого другиго. Не очаквах да те намеря.
— Това много ме облекчава — отвърна Коте със сарказъм.
Очевидно обезсърчен, Летописеца продължи:
— Аз самият ще призная, че идването ми тук може и да е било грешка. — Той направи пауза, като се надяваше, че Коте ще го опровергае, но това не се случи и след като въздъхна кратко и дълбоко, Летописеца продължи: — Но стореното — сторено. Не си ли се замислял…
— Това беше отдавна… — поклати глава Коте.
— Не са минали и две години — възрази Летописеца.
— … и аз вече не съм човекът, който бях преди — продължи Коте, без да спира.
— И какъв човек точно имаш предвид?
— Квоте — просто отговори, избягвайки по-нататъшни обяснения. — Сега аз съм Коте. Грижа се за странноприемницата си. Това означава, че бирата струва три шима, а самостоятелната стая — една медна монета. — Той отново се зае ожесточено да търка. — Както сам се изрази, „стореното — сторено“. Историите сами ще се погрижат да бъдат разказвани.
— Но…
Коте погледна нагоре и Летописеца за секунда успя да надникне зад гнева, блестящ в очите на червенокосия. За миг мярна болката, таяща се отдолу — оголена и окървавена — като рана, която е твърде дълбока, за да зарасне. След това отвърна поглед и на повърхността остана само гневът.
— Какво би могъл да ми предложиш, че да си заслужава да платя цената, за да си спомня?
— Всички мислят, че си мъртъв.
— Ти не можеш да разбереш, нали? — Коте поклати глава на границата между раздразнението и забавлението. — Точно в това е работата — хората не те търсят, когато знаят, че си мъртъв. Старите врагове не се опитват да си разчистят сметките с теб. И хората не идват при теб да те карат да им разказваш истории — добави той кисело.
— Някои казват, че си мит — не се отказваше Летописеца.
— Аз съм мит — спокойно отвърна Коте, като направи екстравагантен жест. — Много специален вид мит, който създава сам себе си. Най-добрите лъжи за мен са онези, които аз самият съм измислил.
— Разправят, че никога не си съществувал — кротко го поправи Летописеца.
Коте равнодушно сви рамене, но усмивката му помръкна едва доловимо.
Усетил слабото му място, Летописеца продължи:
— Някои истории те описват като най-обикновен убиец с окървавени ръце.
— Аз съм и това. — Коте се обърна и започна да полира тезгяха зад бара.
Той отново сви рамене, но този път не със същата лекота като преди.
— Убивал съм хора и твари, които са повече от хора. И всеки един от тях си го е заслужавал.
— Историите използват думата „убиец“, а не „герой“ — бавно поклати глава Летописеца. — Загадъчният Квоте и Квоте Кралеубиеца са двама съвсем различни мъже.
Коте спря да търка тезгяха и се обърна с гръб към стаята. Кимна веднъж, без да вдига поглед.
— Някои стигат по-далеч и казват, че има нов Чандриан — нов ужас в нощта. И косата му е червена като кръвта, която пролива.
— Хората, които са важни за мен, могат да различат истината от лъжата — каза Коте, сякаш опитваше да убеди самия себе си, че това е така, но гласът му беше уморен и отчаян и му липсваше увереност.
Летописеца леко се засмя.
— Така е, разбира се. Поне засега. Но ти самият би трябвало да осъзнаваш най-добре колко тънка е линията между истината и убедителната лъжа. Между истинската история и историята, разказвана за забавление. — Летописеца изчака думите му да постигнат нужния ефект и продължи: — Знаеш коя от двете ще победи накрая.
Коте остана с лице към стената, а ръцете му стояха отпуснати върху тезгяха. Главата му беше леко наклонена напред, сякаш върху плещите му бяха стоварили огромна тежест.
Предусещайки победата, Летописеца нетърпеливо продължи:
— Някои казват, че имало и жена…
— Какво знаят те? — гласът на Коте режеше като нож. — Какво знаят за онова, което се случи? — Внезапно гласът му стана толкова тих, че Летописеца трябваше да сдържа дъха си, за да чува думите.
— Казват, че тя… — Думите заседнаха във внезапно пресъхналото гърло на Летописеца и стаята стана необичайно тиха.
Коте стоеше с гръб, тялото му не помръдваше, а зъбите му бяха здраво стиснати. Дясната му ръка, омотана в чистия бял парцал, бавно се затвори в юмрук.
На двайсетина сантиметра от него една бутилка се пръсна на парчета. Въздухът се изпълни с миризмата на ягоди едновременно със звука от счупването на стъклото. Тишината беше толкова всеобхватна, че звукът сякаш се изгуби в нея, но все пак се оказа достатъчен.
Достатъчен, за да разчупи мълчанието на малки остри парченца. Кръвта на Летописеца изстина във вените, когато той внезапно осъзна каква опасна игра играе. Вцепенен, той си помисли: „Значи това е разликата между това да разказваш история и да участваш в нея — страхът.“
— Какво би могъл да знае който и да било за нея? — кротко попита Коте и се обърна.
Дъхът на Летописеца секна, когато видя лицето му. Спокойното изражение на гостилничаря беше като маска, разбита на парчета. Под нея лицето на Коте беше обладано от духовете на миналото, очите му бяха наполовина в този свят, наполовина другаде — в спомените.
Летописеца се сети за една история, която беше чувал.
Една от многото. Историята разказваше как Квоте тръгнал да търси онова, което желаело сърцето му. Трябвало да излъже един демон, за да го получи. Но веднъж получил го, трябвало да се пребори с ангел, за да го запази. Летописеца усети, че е готов да повярва в тази история. „Преди това беше само история, — рече си, — но сега вярвам в нея. Това е лицето на мъжа, убил ангела.“
— Какво биха могли да знаят за мен? — продължи Коте със сдържан гняв в гласа. — Какво знаят за това? — Той направи кратък, гневен жест, който сякаш се отнасяше до всичко — счупената бутилка, странноприемницата, целия свят.
Летописеца мъчително преглътна сухотата в гърлото си.
— Само онова, което им е казано.
Кап-кап, кап-кап. Ликьорът от счупената бутилка се застича неравномерно по пода.
— Аха — Коте изпусна дълга въздишка.
Кап-кап, кап-кап.
— Хитро. Използваш най-добрите ми трикове срещу мен самия. Възнамеряваш да държиш историята ми за заложник.
— Ще разкажа истината.
— Нищо друго освен истината не може да ме пречупи. Има ли нещо по-трудно от истината? — по лицето му бързо премина болнава, подигравателна усмивка.
За един дълъг миг само звукът от капките, които падаха върху пода, нарушаваше тишината в стаята.
Накрая Коте излезе през вратата зад тезгяха.
Летописеца стоеше неловко в празната стая, без да е сигурен дали е получил отказ и трябва ли да си върви.
Няколко минути по-късно Коте се върна с ведро сапунена вода. Без да поглежда към разказвача на истории, той започна внимателно и методично да мие бутилките. Избърса дъната на всяка от тях от ягодовия ликьор и ги постави върху тезгяха, между себе си и Летописеца, сякаш можеха да му послужат за защита.
— Значи ти търсеше легендата и вместо това намери човека — безизразно каза той, без да поглежда нагоре. — Чувал си историите и сега искаш да разбереш как наистина са се случили нещата.
Очевидно облекчен, Летописеца остави чантата си върху една от масите и изненадано забеляза, че ръцете му треперят.
— Преди известно време дочухме за теб. Просто слухове. Всъщност не очаквах… — Внезапно почувствал се неловко, Летописеца спря за момент. — Представях си те по-стар.
— Аз съм — отвърна Коте.
Летописеца изглеждаше объркан, но преди да успее да каже нещо, съдържателят продължи:
— Какво те доведе в този забутан край на света?
— Среща с графа на Баедн-Брит — каза Летописеца, като тежко въздъхна. — След три дни в Трейа, ако не броим днес.
Съдържателят спря за момент с търкането.
— Очакваш да стигнеш до имението му за четири дни? — тихо попита той.
— Изостанах с графика — призна Летописеца. — Откраднаха ми коня близо до Абътс Форд — той хвърли поглед през прозореца, към притъмняващото небе, — но ще наваксам с по-малко сън. Утре сутринта тръгвам и ти се махам от главата.
— Е, не искам аз да съм причината да си губиш от съня — саркастично отвърна Коте и очите му отново заискриха неприветливо. — Мога да ти разкажа всичко на един дъх. — Той се прокашля. — Участвах в трупа, пътувах, обичах, изгубих, доверих се и бях предаден. Запиши си го и след това го изгори, защото така ще е най-добре за теб.
— Не приемай думите ми по този начин — бързо отвърна Летописеца. — Ако желаеш, цялата нощ е на наше разположение, както и няколко часа от утрото.
— Колко любезно от твоя страна — сряза го Коте. — Искаш да ти разкажа моята история за една вечер? Без каквото и да е време да си припомня нещата? Без да мога да се подготвя? — Устата му се сви в тънка линия. — Не. Отивай да си губиш времето с оня благородник. Няма да се занимавам повече с това.
— Ако си сигурен, че ще ти трябва… — побърза да каже Летописеца.
— Да — Коте с трясък остави бутилката върху тезгяха. — Със сигурност може да се каже, че ще ми трябва повече време от това. И тази нощ няма да получиш нищо. Нужно е време, за да се подготви една истинска история.
Летописеца нервно потръпна и прокара ръце през косата си.
— Мога да използвам и утрешния ден в записването на историята ти… — Той не довърши, като видя, че Коте клати глава.
След като помълча известно време, отново продължи, като по-скоро сякаш говореше на себе си:
— Ако взема кон в Баедн, мога да ти отделя целия утрешен ден, по-голямата част от нощта и част от следващия ден. — Той потри челото си. — Мразя да яздя през нощта, но…
— Ще ми трябват три дни — рече Коте. — Сигурен съм.
— Но… графът — пребледня Летописеца.
Коте презрително махна с ръка.
— На никого не му трябват цели три дни — твърдо рече Летописеца. — Разпитвах не кой да е, а Орен Велситер. Самият Орен Велситер. Той е осемдесетгодишен, а животът, който е живял, се равнява на двеста години. Ако се броят и лъжите — може да са и петстотин. Той беше този, който ме потърси — настойчиво подчерта Летописеца. — И му бяха необходими само два дни.
— Това е моето предложение — простичко отвърна съдържателят. — Или ще го направя както трябва, или изобщо няма да го правя.
— Чакай малко — просветна лицето на Летописеца. — Досега си правех плановете отзад напред — каза той, като поклати глава на собствената си глупост. — Просто първо ще посетя графа и след това ще се върна. Тогава ще разполагаш с цялото време, което ти е нужно. Даже мога да доведа и Скарпи със себе си.
Коте хвърли на Летописеца поглед, изпълнен с дълбоко пренебрежение.
— Какво те кара да мислиш, че изобщо ще съм тук, когато се върнеш? — скептично го запита той. — И като стана въпрос, какво те кара да мислиш, че можеш просто свободно да си излезеш оттук след онова, което научи?
Летописеца притихна напълно.
— Да не би… — Той преглътна и започна отначало: — Да не би да искаш да кажеш, че…
— Разказването на историята ще отнеме три дни — прекъсна го Коте, — които започват утре. Това казвам.
Летописеца затвори очи и прокара ръка през лицето си. Графът, разбира се, щеше да е бесен. И не беше ясно какво щеше да се наложи да стори, за да си върне благоразположението му. И все пак…
— Ако това е единственият начин, по който мога да получа тази история — приемам.
— Радвам се да го чуя. — Съдържателят се отпусна и на устните му се появи подобие на усмивка. — Хайде сега, да не би три дни да са толкова необичайно много?
Сериозното изражение на Летописеца се върна.
— Три дни наистина са необичайно много… — Част от усещането за собствената му значимост се появи отново. — Но пък от друга страна… — Той направи жест, с който да покаже колко безполезни са думите. — Ти си Квоте.
Мъжът, който наричаше себе си Коте, погледна иззад бутилките си. На устните му изгря истинска усмивка. В очите му се разгоря искра. Изведнъж той сякаш изглеждаше по-висок.
— Да, предполагам, че е така — каза Коте и в гласа му имаше стоманена твърдост.


7.
За началото и имената на нещата

През прозорците на „Пътният камък“ се лееше светлина. Тя беше спокойна и свежа — подходяща за поставяне на ново начало. Минаваше покрай воденичаря, докато той подготвяше колелото на воденицата си за работата през деня. Огряваше огнището, което ковачът разпалваше отново след четири дена студено коване на метала.
Докосваше товарните коне, впрегнати в каруците, и остриетата на сърповете, които проблясваха в готовност за началото на есенния ден.
Вътре в „Пътният камък“ светлината падна върху лицето на Летописеца и после върху началото на празната страница, която очакваше първите думи от новата история. Светлината потече върху тезгяха, разпиля се в хиляди малки дъги, започващи от цветните бутилки, и запълзя по стената към меча, сякаш в търсене на истинското начало.
Но когато докосна меча, началото не се появи. Всъщност светлината, отразена от меча, беше мътна, полирана и вековно стара. Когато я погледна, Летописеца си спомни, че макар да бе едва началото на деня, вече беше късна есен и времето ставаше все по-студено. В меча проблясваше познанието, че зората е само едно малко начало в сравнение с края на сезона и края на годината.
Летописеца откъсна очи от меча, осъзнал, че Квоте му е казал нещо, но без да чуе какво точно.
— Не те разбрах, би ли повторил?
— Как хората обикновено разказват своите истории? — попита отново Квоте.
— Повечето просто ми разказват онова, което си спомнят — сви рамене Летописеца. — След това аз записвам събитията в реда, в който са се случили, махам излишните неща, изчиствам ги и ги опростявам — това е, което правя.
— Не мисля, че това ще свърши работа — потръпна Квоте.
— Разказвачите на истории са винаги различни — плахо се усмихна Летописеца. — Предпочитат историите им да бъдат оставяни без промени. Но също така предпочитат и внимателни слушатели. Обикновено слушам, а записвам по-късно. Имам почти съвършена памет.
— Почти съвършена не ме задоволява напълно. — Квоте притисна пръст към устните си. — Колко бързо можеш да пишеш?
— По-бързо, отколкото човек може да разказва — с многозначителна усмивка му отвърна Летописеца.
— Бих искал да видя — повдигна вежда Квоте.
Летописеца отвори чантата си. Извади купчина листа от хубава бяла хартия и шишенце мастило. След като ги подреди внимателно, топна перото и погледна очаквателно към Квоте.
Квоте се изправи на стола и заговори бързо:
— Аз съм. Ние сме. Тя е. Той беше. Те ще бъдат — перото на Летописеца танцуваше и скърцаше върху страницата, докато Квоте го наблюдаваше. — С настоящото, аз, Летописеца, признавам, че нито мога да чета, нито мога да пиша. Полегат. Непочтителен. Чавка. Кварц. Лак. Еголиант. Лхин ма Лу сорен хеа. „Имаше една млада вдовица от Фаетон, чийто морал беше непоклатим като скала. Тя направи признание за своето истинско състояние…“ — Квоте се надвеси напред, за да го наблюдава как пише. — Интересно… О, можеш вече да спреш.
Летописеца се усмихна отново, докато бършеше перото си с парче плат. На страницата пред него имаше само един-единствен ред с неразбираеми символи.
— Това някакъв шифър ли е? — на глас се зачуди Квоте. — И доста чисто си го написал. Обзалагам се, че не изхабяваш много страници. — Той обърна листа, за да погледне написаното по-внимателно.
— Никога не хабя страници — високомерно отвърна Летописеца.
Квоте кимна, без да вдигне поглед.
— Какво означава „еголиант“? — попита Летописеца.
— А? О, нищо, измислих си го. Исках да видя дали някоя непозната дума ще те забави. — Протегна се и доближи стола си по-близо до този на Летописеца. — Веднага щом ми покажеш как да прочета това, можем да започваме.
— Доста е сложно… — Летописеца го погледна неуверено, но като видя как Квоте смръщи чело, въздъхна примирено. — Ще се опитам.
Пое дълбоко дъх и започна да реди символи, като едновременно с това обясняваше:
— Има около петдесет различни звука, които използваме, за да разговаряме. Всеки от тях съм означил със символ, състоящ се от една или две черти с перото. Всичко се свежда до звука. Вероятно дори бих могъл да запиша език, който не разбирам — той посочи листа. — Това са различните гласни звуци.
— Всички са вертикални линии — каза Квоте, като внимателно гледаше страницата.
Летописеца направи пауза и объркано отвърна:
— Ами… да, така е.
— Съгласните тогава сигурно ще са означени с хоризонтални линии? И ще се комбинират по този начин? — като взе перото, Квоте на свой ред надраска няколко символа върху страницата. — Хитро. Никога няма да ти трябват повече от две или три за една дума.
Летописеца мълчаливо наблюдаваше Квоте.
Квоте не забеляза това, тъй като вниманието му беше насочено към листа.
— Ако това е „ам“, то това трябва да са звуците с „а“. — Той посочи групата символи, написани от Летописеца. — А, ай, ае, ау. Което пък означава, че тези тук са с „о“. — Квоте кимна по-скоро на себе си и набута перото обратно в ръката на Летописеца. — Покажи ми съгласните.
Летописеца ги изписа сковано, като изричаше звуците, докато пишеше. Малко след това Квоте взе перото и сам довърши листа, като поиска от смаяния Летописец да го поправя, ако направи грешка.
Летописеца наблюдаваше и слушаше как Квоте довършва списъка със символи. От началото до края целият процес му отне около петнайсет минути. Не направи нито една грешка.
— Забележително ефективна система — одобрително рече Квоте. — Много логична. Сам ли я измисли?
Отговорът на Летописеца се забави, докато той разглеждаше редовете от символи върху страницата пред Квоте. Накрая, без да обръща внимание на въпроса на гостилничаря. Летописеца попита:
— Наистина ли си научил „Тема“ за един ден?
Квоте се поусмихна и погледна надолу към масата.
— Това е стара история. Почти я бях забравил. Всъщност ми беше нужен ден и половина. Ден и половина без сън. Защо питаш?
— Чух за това в Университета. Никога не съм го вярвал. — Той погледна надолу към страницата, където неговият шифър беше изписан със спретнатия почерк на Квоте. — Целия ли?
— Какво? — Квоте изглеждаше объркан.
— Целия ли език научи?
— Не. Разбира се, че не — почти сприхаво отвърна Квоте. — Само част. Всъщност доста голяма част, но не вярвам човек някога да може да научи всичко от нещо, камо ли пък цял език. — Квоте потри ръце. — Сега вече готов ли си?
Летописеца разтърси глава, сякаш за да я прочисти, приготви нов лист хартия и кимна.
Квоте вдигна ръка, за да попречи на Летописеца да започва да пише още, и каза:
— Никога преди не съм разказват тази история и се съмнявам, че ще я разкажа някога отново. — Квоте се приведе напред на стола си. — Преди да започнем, трябва да запомниш, че аз съм от рода Едема Рух. Ние разказваме истории отпреди още Калуптена да изгори. Преди да има книги, в които историите да се записват. Преди да започне да свири музика. Преди да лумне първият огън, ние, Рух, сме били в кръга на трептящия пламък и сме разказвали своите истории.
Съдържателят кимна на писаря.
— Знам за репутацията ти на велик колекционер на истории и летописец. — Очите на Квоте станаха твърди като камък и остри като натрошено стъкло. — Това не означава, че може и през ум да ти мине да промениш и дума от онова, което ти казвам. Ако се отклоня или отдалеча от нишката на разказа, не забравяй, че истинските истории рядко вървят по най-кратките и утъпкани пътища.
Летописеца тържествено кимна в отговор, докато се опитваше да си представи що за ум е този, който беше успял да разгадае кода му за по-малко от час. Ум, на който един ден беше достатъчен, за да научи цял един език.
Квоте се усмихна благо и огледа стаята, сякаш се опитваше да я запечата в паметта си. Летописеца потопи перото си в мастилницата, а съдържателят погледна надолу към скръстените си ръце и пое дълбоко дъх няколко пъти.
След това започна да говори.

* * *

— Донякъде всичко започна, когато я чух да пее. Гласът й пееше втори глас, смесвайки се с моя. Беше като портрет на душата й — необуздан като огън, остър като парче стъкло, сладък и чист като детелина. — Квоте поклати глава. — Не. Всъщност всичко започна в Университета. Отидох да изучавам магия като онази, за която разказват в историите. Магия като тази на Таборлин Великия. Исках да науча името на вятъра. Исках огъня и светкавицата. Търсех отговорите на десетки хиляди въпроси и достъп до архивите им. Но онова, което открих в Университета, много се различаваше от историите за него и аз бях силно обезсърчен.
— Предполагам, че истинското начало на историята се крие в онова, което ме накара да отида в Университета. Неочаквани огньове в полумрака. Мъж с очи като леда на дъното на кладенец. Миризмата на кръв и горяща коса. Чандриан. — Той кимна на себе си. — Да. Предполагам, че от там започна всичко. До голяма степен това всъщност е история за Чандриан.
Квоте поклати глава, сякаш за да се освободи от някаква мрачна мисъл.
— Но предполагам, че трябва да се върна още по-назад. Ако това ще е нещо като книга за живота ми, мога да отделя достатъчно време. Ще си заслужава, ако след това ме запомнят, ако не и с добри неща, то поне донякъде верни. Но какво би казал собственият ми баща, ако ме чуеше да разказвам историята по този начин? Щеше да каже: „Започни от самото начало.“ Много добре, ако ще разказваме, тогава да го направим както трябва.
Квоте приседна напред в стола си.
— Доколкото аз самият знам, в началото светът е бил създаден от безименната бездна от Алеф, който дал имена на всички неща. Или пък според другия вариант на историята — открил имената, които нещата вече притежавали.
Летописеца си позволи леко да се засмее, макар че не вдигна поглед от страницата си, нито пък спря да пише.
Квоте продължи, като самият той също се усмихваше:
— Виждам, че се смееш. Много добре, за да опростим нещата, нека да приемем, че аз съм центърът на сътворението. И по този начин ще пропуснем безбройните отегчителни истории за възход и упадък на империи, героични саги и балади за трагична любов. Нека побързаме да започнем единствения разказ, който наистина заслужава да бъде разказан — усмивката му се разшири, — моят.

* * *

Името ми е Квоте, произнася се почти като Куоте.
Имената са важни, тъй като те могат да ви разкажат много за човека, който ги носи.
Имал съм повече имена, отколкото който и да е друг би могъл да си позволи.
Адемите ме наричат Маедре. Което, в зависимост от това как се произнася, може да означава „Пламъкът“, „Гръмотевицата“ или „Счупеното дърво“.
„Пламъкът“ изглежда очевидно за всеки, който ме е виждал. Косата ми е искрящо червена. Ако бях роден преди неколкостотин години, най-вероятно щяха да ме изгорят като демон. Държа косата си късо подстригана, но тя е доста буйна. Когато я оставя да расте както си иска, щръква нагоре и изглеждам така, все едно някой ме е запалил.
Отдавам „Гръмотевицата“ на силния си баритон и сериозното си сценично обучение в ранна възраст.
Никога не съм мислил, че „Счупеното дърво“ е значимо име.
Макар че сега, като се върна назад, предполагам, че то може да бъде счетено, поне отчасти, за пророческо.
Първият ми ментор ме наричаше е'лир, защото бях схватлив и разбирах това. Първата ми истинска любовница ме наричаше Дулатор, защото й харесваше как звучи. Наричали са ме Шадикар, Огнения пръст и Шест струни. Наричаха ме и Квоте Безкръвния, Загадъчния Квоте и Квоте Кралеубиеца. Заслужил съм всички тези имена. Получил съм ги и съм си платил за тях.
Но съм се появил на белия свят с името Квоте. Веднъж баща ми каза какво означава то — „да знаеш“.
Разбира се, бил съм наричан и по много други начини. Повечето доста груби, макар че малко от тях — незаслужени.
Крал съм принцеси от покоите на крале. Изгорих до основи град Требон. Прекарах една нощ с Фелуриан и си тръгнах, като успях да запазя здравия разум и живота си. Бях изгонен от Университета на по-млада възраст, отколкото другите младежи бяха приемани. Вървял съм на лунна светлина по пътеки, за които останалите се страхуват дори да говорят посред бял ден. Говорил съм с богове, обичал съм жени и съм писал песни, които са карали менестрелите да плачат.
Може и да сте чували за мен.


8.
Крадци, еретици и проститутки

Ако тази история трябва да описва моя житейски път, е добре да започнем от самото начало. От сърцевината на това кой всъщност съм аз. Затова трябва да си припомните, че преди да стана който и да е друг, аз бях един от рода Едема Рух.
Противно на общоприетото мнение, не всички пътуващи артисти са от рода Рух… Трупата ми не беше някаква нещастна сбирщина от актьори, които да се правят на шутове по кръстопътищата за жълти стотинки, с надеждата да заработят достатъчно, за да има какво да ядат. Ние бяхме придворни артисти — хората на лорд Грейфелоу. В повечето градове пристигането ни беше по-голямо събитие от Карнавала за средата на зимата и игрите „Солинада“, взети заедно. Трупата ни обикновено се състоеше от най-малко осем фургона и над двайсетина изпълнители — актьори и акробати, музиканти и фокусници, жонгльори и шутове. Моето семейство.
Баща ми беше по-голям актьор и музикант от всеки друг, който някога сте виждали. Майка ми имаше природна дарба за красноречие. И двамата бяха красиви, с тъмни коси и лица, на които лесно се появяваше усмивка. Бяха Рух до мозъка на костите си и всъщност това е всичко, което трябва да се каже за тях.
Може би само трябва да добавя, че преди да стане част от трупата, майка ми е била от благороден род. Тя ми е казвала, че баща ми я е подмамил далеч от „онзи окаян и мрачен ад“ със сладка музика и още по-сладки думи. Мога само да предполагам, че има предвид „Трите преминавания“, при които ходихме да посетим роднините си, когато бях още много млад. Някога отдавна.
Родителите ми никога не са се женили. Онова, което имам предвид, е, че никога не ги е било грижа да направят връзката си официално призната от която и да е църква. Това не ме притеснява. Те считаха себе си за женени и не мисля, че е имало особен смисъл да обявяват това пред което и да е правителство или Бог. Уважавам това. В действителност те изглеждаха по-доволни от връзката си и бяха по-верни един на друг от много други официално сключили брак двойки, които съм видял оттогава.
Нашият покровител беше барон Грейфелоу, а неговото име отваряше много врати, които обикновено оставаха затворени за Едема Рух. В замяна на това носехме неговите цветове — зелено и сиво, и затвърдявахме репутацията му навсякъде, където отидехме. Веднъж в годината прекарвахме два цикъла в имението му, като забавлявахме него и цялото му домакинство.
Детството ми беше щастливо, докато израствах в центъра на този безкраен панаир. По време на дългите пътувания с фургоните между градовете баща ми ми четеше от великите монолози.
Рецитираше по памет и гласът му се чуваше на половин километър разстояние по пътя наоколо. Спомням си, че четях заедно с него и се включвах в по-маловажните части. Баща ми ме окуражаваше сам да опитвам да рецитирам особено добрите моменти и така се научих да ценя усещането от добре казаните думи.
Заедно с майка ми правехме песни. Понякога родителите ми изиграваха романтични диалози, които аз проследявах в книгите. По онова време всичко това ми изглеждаше като игра. Дори и не подозирах колко ловко ме обучават.
Бях любопитно дете — бързах да задавам въпроси и да науча отговорите им. Тъй като учителите ми бяха акробати и актьори, не е чудно, че така и не ми се наложи да премина през омразните уроци, които повечето деца учат.
В онези дни пътищата бяха по-сигурни от сега, но предпазливите люде все така пътуваха с нашата трупа, за да са в по-голяма безопасност. Те допълваха образованието ми. Получих най-общи, еклектични познания върху държавните закони от един пътуващ адвокат, който беше твърде пиян или твърде надут, за да разбере, че изнася лекции на осемгодишно хлапе. Научих как да се оправям в гората от един ловец, който се казваше Лаклит и пътуваше с нас почти през целия сезон.
Научих за мръсните тайни на царския двор в Модег от една… куртизанка. Както казваше баща ми: „Наричай работника «работник». Наричай лопатата «лопата». Но винаги наричай проститутката «дама». Животът им и така е достатъчно тежък и никога няма да ти навреди да бъдеш учтив.“
От Хетера се носеше лек аромат на канела и на девет години аз намирах това за пленително, без да знам защо. Тя ме научи никога скрито да не правя нещо, за което не бих искал след това да се говори публично, и ме предупреждаваше да внимавам да не говоря насън.
А след това се появи Абенти — първият ми истински учител. Той ме научи на повече неща, отколкото всички останали, взети заедно. Ако не беше той, никога нямаше да се превърна в мъжа, който съм днес.
Не му се сърдете за това, моля. Той само искаше да направи добро.

* * *

— Вървете си по пътя — каза кметът. — Лагерувайте извън града и никой няма да ви притеснява, стига да не започнете някоя кавга и да не откраднете нещо чуждо. — Той многозначително погледна баща ми. — А на другия ден си продължете по пътя. Нямаме нужда от представления. Носят повече неприятности, отколкото си заслужават.
— Ние имаме разрешително — каза баща ми, като извади сгънат пергамент от вътрешния джоб на жакета си. — Всъщност нашето задължение е да изнасяме представления.
Кметът поклати глава и не направи никакъв опит да погледне към нашата писмена заповед.
— Това само въвлича хората ни в свади — каза той твърдо. — Последния път имаше ужасно сбиване по време на представлението. Твърде много алкохол и твърде много вълнения. Местните изкъртиха вратите на общината и изпотрошиха масите. Там е работата, че залата е собственост на града и градът плаща разходите за ремонтите.
По това време фургоните ни вече бяха привлекли вниманието. Трип жонглираше. Марион и жена му подготвяха импровизирано представление с марионетки. Наблюдавах баща си от задната част на нашия фургон.
— Със сигурност не искам да обидим вас или вашия покровител — рече кметът. — Обаче градът трудно може да понесе още една такава вечер. Като жест на добра воля съм готов да предложа на всекиго от вас по една медна монета, да речем двайсет пенита, просто за да си вървите по пътя и да не причинявате никакви неприятности тук.
Трябва да сте наясно, че двайсет пенита може и да са добри пари за някоя дрипава трупа, която изкарва едва колкото да преживява. Но за нас това просто беше обида. Трябваше да ни предложи по четиридесет за вечерното представление, безплатно ползване на градската зала, добра храна и легла в странноприемницата. Последните, ние, разбира се, любезно щяхме да откажем, защото леглата им без съмнение щяха да са лоши, за разлика от тези във фургоните ни, които не бяха никак зле.
Макар баща ми да беше изненадан и оскърбен, той не го показа:
— Стягайте багажа! — извика през рамо.
Трип напъха по джобовете си топчетата, с които жонглираше, с подобие на елегантен жест. Чу се хор от разочаровани гласове от няколкото десетки жители на града, които наблюдаваха кукленото представление, когато куклите спряха насред поредната шега и след това бяха прибрани. Кметът облекчено извади от кесията си две сребърни пенита.
— Ще се постарая баронът да научи за щедростта ви — внимателно каза баща ми, докато кметът пускаше пенитата в ръката му.
Ръката на кмета замръзна.
— Баронът?
— Барон Грейфелоу. — Баща ми направи пауза, като търсеше върху лицето на кмета знак, че името му е познато. — Господар на блатата на изток, Худумбран край Тирен и на хълмовете Уидеконте. — Баща ми огледа хоризонта. — Все още се намираме сред хълмовете Уидеконте, нали?
— Ами да — отвърна кметът — Но сквайър Семелан…
— О, значи сме на територията на Семелан! — възкликна баща ми и се огледа, сякаш едва сега осъзнаваше къде се намира. — Възслаб господин с малка, грижливо поддържана брадичка? — Той потри брадата си с пръсти и кметът сковано кимна. — Очарователен човек с прекрасен глас, много музикален. Запознахме се, докато забавлявахме барона през миналия празник за средата на зимата.
— Разбира се — важно кимна кметът. — Може ли да видя вашето разрешително?
Наблюдавах как кметът го прочете. Отне му известно време, тъй като баща ми не си бе направил труда да спомене по-голямата част от титлите на барона, като виконт на Монтроне и господар на Трелистон. Всъщност нещата стояха така: вярно, че сквайър Семелан контролираше този малък град и земите около него, но Семелан от своя страна дължеше вярност директно на Грейфелоу. По-точно казано, Грейфелоу беше капитанът на кораба, а Семелан лъскаше палубата и му отдаваше почест.
— Разбирам — кметът сгъна пергамента и го върна на баща ми.
Това беше всичко. Спомням си, че бях шокиран от това, че кметът не се извини или не предложи на баща ми още пари.
Баща ми замълча за миг и след това продължи:
— Градът е във вашата власт, господине. Но ние така или иначе ще изнесем представление. Това или ще стане тук, или малко извън границите на града.
— Не можете да използвате сградата на общината — твърдо отвърна кметът. — Не искаме отново да бъде потрошена.
— Можем да изнесем представлението си точно тук. — Баща ми посочи пазарния площад. — Мястото е достатъчно, а и всички ще останат в града.
Кметът се поколеба, макар че аз самият не можех да повярвам на ушите си. Понякога изнасяхме представления на открито, защото местните сгради не бяха достатъчно големи. Два от нашите фургони бяха така построени, че да могат да бъдат използвани за сцена точно при такива случаи. Но през всичките си единайсет години успях да си спомня толкова малко случаи, при които сме били принудени да играем на открито, че можех спокойно да ги изброя на пръстите на двете си ръце. И никога не бяхме изнасяли представление извън границите на града.
Но това ни бе спестено. Кметът най-накрая кимна и направи жест към баща ми да се приближи. Измъкнах се от задната част на фургона и се доближих достатъчно, за да успея да чуя края на онова, което му казваше:
— … тук сме богобоязливи хора. Да няма нищо вулгарно или еретично. Имахме много неприятности с последната група, която мина оттук — две сбивания, имаше местни хора, на които липсваше прането, а една от дъщерите на Бранстон забременя.
Почувствах се обиден. Очаквах, че баща ми ще покаже на кмета колко остър може да бъде езикът му и да му обясни каква е разликата между обикновените пътуващи артисти и Едема Рух. Ние не крадяхме.
Никога не допускахме нещата да излязат толкова извън контрол, че шайка пияници да изпотрошат залата, в която изнасяме представление.
Но баща ми не направи нищо такова, той просто кимна и се отправи обратно към нашия фургон. Направи жест и Трип отново започна да жонглира. Куклите отново бяха извадени от сандъците.
Когато обиколи фургона, той ме видя да стоя там, полускрит до конете.
— По изражението на лицето ти виждам, че си чул целия разговор — каза той с крива усмивка. — Не се ядосвай, момчето ми. Макар и да не е благосклонен към нас, той поне е честен. Просто казва на глас онова, което останалите таят в сърцата си. Защо мислиш искам всички да се движат по двойки, когато имаме работа в по-големите градове?
Знаех, че казва истината. И все пак тя беше трудна за преглъщане от едно малко момче:
— Двайсет пенита — язвително натъртих аз, — сякаш ни предлагаше милостиня.
Това беше най-трудната част от детството ми в Едема Рух. Бяхме чужденци навсякъде. Много хора гледаха на нас като на скитници и просяци, а за други не бяхме нищо повече от сбирщина от крадци, еретици и проститутки. Да си несправедливо обвинен е тежко, но още по-лошо е, когато хората, които те гледат с презрение, са глупаци, които никога в живота си не са прочели и една книга или пък не са се отдалечавали на повече от трийсетина километра от мястото, в което са били родени.
Баща ми се засмя и разроши косата ми.
— Можеш само да го съжаляваш, момчето ми. Утре ние ще си продължим по пътя, а той ще трябва да остане в неприятната компания на самия себе си, докато е жив.
— Той е едно невежо плямпало — казах кисело.
Баща ми сложи здравата си ръка върху рамото ми, като по този начин ми показа, че съм казал достатъчно.
— Предполагам, че това е така, защото се доближихме твърде много до Атур. Утре ще тръгнем на юг — по-зелени пасбища, по-любезни местни хора и по-хубави жени. — Той нададе ухо към фургона и ме смушка съучастнически с лакът.
— Чувам всяка твоя дума — със сладък глас се обади майка ми отвътре.
Баща ми се ухили и ми смигна.
— Е, коя пиеса ще играем тогава? — попитах го аз.
— Имай предвид, че не трябва да е нищо вулгарно, защото по тези краища хората са „богобоязливи“. — Той ме погледна. — Ти какво би избрал?
Доста време мислих, преди да отвърна:
— Бих изиграл нещо от цикъла на Брайтфилд. „Прокарването на пътя“ или нещо подобно.
— Пиесата не е особено добра. — Баща ми направи физиономия.
— Няма да усетят разликата — свих рамене аз. — Освен това тя е натъпкана догоре с поучителни истории за Техлу, така че никой няма да посмее да се оплаче, че е вулгарна. — Погледнах към небето. — Само се надявам да не ни завали някой дъжд.
Баща ми също хвърли поглед към облаците.
— Със сигурност ще вали. И все пак има и по-лоши неща от това да играеш представление под дъжда.
— Като например да играеш под дъжда и накрая да не ти платят достатъчно? — попитах аз.
Кметът бързаше с широки крачки към нас. Той пуфтеше, сякаш беше тичал, и челото му беше покрито с пот.
— Говорих с няколко членове на градския съвет и решихме, че няма да е проблем да използвате залата, ако желаете.
Езикът на тялото на баща ми беше съвършен. Бе очевидно ясно, че той се чувства обиден, но просто беше твърде учтив, за да каже каквото и да било.
— Със сигурност не бих искал да ви поставям…
— Не, не. Никак не се безпокойте. Всъщност дори настоявам.
— Е, много добре… Щом настоявате.
Кметът се усмихна и забързано се отдалечи.
— Така е малко по-добре — въздъхна баща ми. — Все още няма да е нужно да затягаме коланите.

* * *

— Половин пени на глава. Точно така. А всеки без глава влиза безплатно. Много благодаря, господине.
Трип обслужваше вратата, като внимаваше всеки, дошъл да гледа пиесата, да си е платил.
— Половин пени на човек. Макар че като гледам румените страни на вашата дама, май трябва да ви взема за човек и половина. Не че ми влиза в работата, де.
Трип имаше най-бързия език в цялата трупа и това го правеше най-подходящ да се погрижи никой да не се опита да се вмъкне с измама или със сила. Тъй като носеше своето зелено-сиво облекло на шут, Трип можеше да си позволи да каже почти всичко и въпреки това да му се размине.
— Здравей, мамо, малкият може да влезе безплатно, но ако започне да протестира, най-добре ще е бързо да му подадеш да суче и да го изнесеш отвън.
Трип продължаваше с безкрайното си бърборене:
— Точно така, половин пени. Да, господине, и за празната глава се заплаща пълна цена.
Макар че винаги ми бе забавно да наблюдавам как Трип работи, по-голямата част от вниманието ми беше насочена към фургона, който беше отишъл към другия край на града преди около четвърт час. Кметът беше спорил нещо със стареца, който го караше, и след това гневно се беше отдалечил. Сега видях, че кметът се връщаше към фургона, придружен от висок мъж, който носеше дълга тояга — местния полицай, ако не се лъжа.
Любопитството ми се засили и аз се промъкнах до фургона, като се стараех да остана скрит от погледите. Докато успея да се промъкна достатъчно близо, кметът и старецът отново бяха започнали да се карат. Полицаят стоеше наблизо и изглеждаше раздразнен и неспокоен.
— … казах ти. Нямам разрешително. Нямам нужда от него. Амбулантният търговец има ли нужда от разрешително? Калайджията има ли нужда от разрешително?
— Ти не си калайджия — каза кметът. — Не се опитвай да минеш за такъв.
— Не се опитвам да се правя на какъвто и да е — сопна се старецът. — Аз съм и калайджия, и амбулантен търговец, и съм повече от това. Аз съм арканист, треперещ идиот такъв.
— Точно това имах предвид — упорито каза кметът — По тези места ние сме богобоязливи хора. Не искаме да се забъркваме с нещата от мрака, за които смятаме, че е по-добре да бъдат оставени на мира. Не искаме неприятностите, които хората като теб могат да довлекат със себе си.
— Хората като мен ли? — повтори възрастният мъж. — Какво знаеш ти за хората като мен? По тези места вероятно от петдесет години не е идвал арканист.
— На нас така ни харесва. Просто се обърни и се върни там, откъдето си дошъл.
— Как ли пък няма да прекарам нощта под дъжда заради дебелата ти тиква — разпалено отвърна старецът. — Не се нуждая от разрешението ти, за да си наема стая или да търгувам на улицата. Сега се махай от главата ми или ще видиш с очите си какви неприятности могат да ти донесат хората като мен.
Върху лицето на кмета премина сянка на страх, който след това беше заменен от възмущение. Той направи знак на полицая зад гърба си.
— Тогава ще прекараш нощта в затвора за скитничество и заплашително поведение. На сутринта ще те пуснем да си вървиш по пътя, ако се научиш благоприлично да си държиш езика зад зъбите — полицаят пристъпи към фургона, като предпазливо държеше подръка тоягата си.
Старецът не помръдна от мястото си и вдигна ръка. От предните краища на фургона му избликна тъмночервена светлина.
— Не се приближавай повече — злокобно рече той. — Иначе може да стане лошо.
След миг на изненада осъзнах, че странната светлина беше дошла от две симпатични лампи, които старецът беше монтирал върху фургона си. Бях виждал такава лампа и преди — в книжарницата на лорд Грейфелоу.
Те са по-ярки от газовото осветление, по-постоянни от свещите или другите лампи и са почти вечни. Също така са и ужасно скъпи.
Бях готов да се обзаложа, че никой в този малък град не беше и чувал за тях, камо ли пък да ги беше виждал.
Полицаят спря на място, щом светлината се усили. Но след като не се случи нищо друго, той затвори увисналото си чене и продължи да върви към фургона.
Изражението на възрастния мъж стана неспокойно.
— Чакайте малко — каза той, когато червената светлина от фургона започна да намалява. — Не искаме…
— Затваряй си клепалото, дъртако — сопна се полицаят.
Той сграбчи ръката на арканиста с бързо движение, все едно пъхаше пръстите си в огъня. После, след като нищо не се случи, се ухили и стана по-самоуверен.
— Не си мисли, че няма здраво да те прасна, ако се опиташ да направиш някоя от дяволиите си.
— Добра работа, Том — похвали го кметът, който изглеждаше определено облекчен. — Води го, след това ще изпратим някой за фургона.
Полицаят отново се ухили и изви ръката на стареца. Арканистът се изви в кръста и издаде кратък стон на болка.
От мястото, където се криех, видях как лицето на арканиста се промени само за секунди от разтревожено на обидено и след това на разгневено. Видях, че устните му се движат.
Внезапно, сякаш от нищото, се появи жесток вятър, все едно без всякакво предупреждение се бе разразила буря. Вятърът се удари във фургона на стареца и го катурна на две колела, а след това с трясък отново обърна каруцата на четирите й колела. Полицаят се олюля и падна, сякаш повален от ръката на самия Бог. Дори на мястото, където се криех, на около двайсетина метра разстояние, вятърът беше толкова силен, че бях принуден да направя крачка напред, сякаш някой грубо ме бе блъснал в гърба.
— Махайте се! — гневно изкрещя възрастният мъж. — Не ме закачайте повече! Ще запаля кръвта ви и ще ви напълня със страх, студен като лед и твърд като желязо!
В думите му имаше нещо познато, но не можех да се сетя какво точно.
И кметът, и полицаят подвиха опашки и побягнаха. Очите им бяха широко отворени и стреснати като на подплашени коне.
Вятърът утихна също толкова бързо, колкото се бе и появил. Внезапният му порив едва ли беше траял повече от пет секунди. Тъй като по-голямата част от местните хора се бяха събрали около обществената сграда, се съмнявах, че някой друг освен мен, кмета, полицая и магаретата на стареца, които кротко и съвършено невъзмутимо си стояха под хамута, беше видял какво се е случило.
— Освободи това място от нечистото си присъствие — промърмори сякаш на себе си арканистът, докато наблюдаваше как двамата мъже бягаха. — Със силата на името си ти заповядвам да ми се подчиниш.
Накрая осъзнах защо думите му ми се струваха познати. Той цитираше редове от сцената с екзорсизъм в „Даеоника“. Не бяха много хората, които познаваха тази пиеса.
Старецът се обърна към фургона си и започна да импровизира:
— Ще ви превърна в масло посред горещ летен ден. Ще ви превърна в поет с душа на свещеник. Ще ви превърна в лимонов крем карамел и ще ви изсипя през прозореца. — Той се изплю. — Копелета. — Накрая, изглежда, раздразнението му утихна и той въздъхна дълго и уморено. — Е, едва ли можеше да стане по-лошо от това — промърмори възрастният мъж, докато разтриваше рамото на ръката, която полицаят му беше извил. — Мислиш ли, че ще се върнат, последвани от тълпа?
За момент помислих, че старецът говори на мен. После осъзнах истината. Говореше на магаретата си.
— И аз не мисля така — каза им той. — Но и преди съм грешил. Да останем близо до края на града и да хвърлим едно око на овеса, какво ще кажете?
Отново се качи в задната част на фургона и се върна с голяма кофа и полупразен чувал от зебло. Изсипа чувала в кофата и изглеждаше обезсърчен от резултата. Взе една шепа за себе си, преди да побутне с крак кофата към магаретата.
— Не ме гледайте така — каза им той. — Храната не достига навсякъде. Освен това можете и да пасете. — Той погали едното магаре, докато дъвчеше суров овес и сегиз-тогиз изплюваше по някоя люспа.
Стана ми много тъжно за този възрастен мъж, който бе съвсем сам на пътя и нямаше с кого другиго да разговаря освен с магаретата си. На нас от Едема Рух също ни беше трудно, но поне не бяхме сами. А този човек си нямаше никого.
— Отдалечихме се твърде много от цивилизацията, момчета. Хората, които имат нужда от мен, не ми се доверяват, а онези, които ми се доверяват, не могат да си позволят услугите ми. — Старецът надникна в кесията си. — Имаме едно пени и половина, така че нямаме кой знае какъв избор. Кое предпочитаме — да сме мокри тази нощ или гладни утре? Няма да успеем да направим каквато и да е търговия, така че вероятно ще се случи или едното, или другото.
Промъкнах се покрай ъгъла на сградата, докато накрая успях да прочета какво беше написано отстрани върху фургона на стареца. Пишеше:

АБЕНТИ: НЕОБИКНОВЕН АРКАНИСТ.
Писар. Търсач на вода. Химик. Зъболекар.
Редки стоки. Грижи за всякакви неразпивожения.
Откриване на изгубени вещи. Всякакви поправки.
Не се правят хороскопи, любовни билета и злодеяния.

Абенти ме забеляза веднага, щом се показах от мястото си зад сградата, където се криех.
— Здравей. Мога ли да ти помогна с нещо?
— Написал си грешно „неразположения“ — посочих аз.
Той изглеждаше изненадан.
— Всъщност това е шега — обясни ми старецът, — аз си варя по малко.
— А, пиво ли — кимнах аз. — Сега разбирам — извадих ръка от джоба си. — Можеш ли да ми продадеш нещо за едно пени?
Изглежда той се забавляваше и едновременно с това беше и любопитен.
— А какво ти трябва?
— Нужен ми е малко лацилиум — миналия месец бяхме играли „Фариен Справедливия“ поне десетина пъти и детският ми ум беше изпълнен с интриги и убийства.
— Да не би да очакваш някой да иска да те отрови? — рече той донякъде изненадано.
— Ами всъщност не. Но ми се струва, че ако чакаш да разбереш, че със сигурност ти трябва противоотрова, вероятно ще е вече доста късно да си я набавиш.
— Предполагам, че мога да ти продам малко за едно пени — съгласи се старецът. — Това ще е горе-долу колкото дозата за човек с твоя ръст. Но трябва да знаеш, че противоотровата също е опасна. Действа само срещу определени отрови. Може да има обратния ефект, ако я вземеш в неподходящото време.
— О — отвърнах, — не знаех това.
В пиесата противоотровата се описваше като безпогрешно действаща във всички случаи.
Абенти замислено потупваше с пръсти устните си.
— Междувременно можеш ли да ми отговориш на един въпрос? — След като кимнах, той продължи: — Чия е тази трупа?
— Донякъде е моя — отвърнах. — Но, от друга страна, е на баща ми, защото той командва и казва накъде да вървят фургоните. Освен това е и на барон Грейфелоу, защото той е нашият покровител. Ние сме хора на лорд Грейфелоу.
Старецът ме погледна развеселено.
— Чувал съм за вас. Добра трупа. С добра репутация.
Кимнах, тъй като не виждах никакъв повод за фалшива скромност.
— Мислиш ли, че баща ти би се заинтересувал да ме вземе за помощник? — попита ме той. — Не твърдя, че съм голям актьор, но ще ви е полезно да съм наблизо. Мога да ти боядисам лицето с червен цвят, който няма да е пълен с олово, живак и арсеник. Мога да направя и осветлението да е бързо, чисто и ярко. Ако искате, може и в различни цветове.
Не се налагаше дълго да обмислям предложението — свещите бяха скъпи и се влияеха от въздушните течения, а факлите бяха мръсни и опасни.
Освен това всеки в трупата още от ранна възраст беше научил за опасностите, свързани с използването на козметични средства. Трудно беше да доживееш до старини като член на трупа, който се маже с отрови на всеки няколко дни и накрая на двайсет и пет годишна възраст вече е започнал да си губи разсъдъка заради тях.
— Може малко да си надвишавам правата — казах му, докато подавах ръката си, — но нека да бъда първият, който ще те посрещне с „добре дошъл“ в трупата.

* * *

Ако това трябва да е съвсем честно и пълно описание на моя живот и делата ми, мисля, че трябва да спомена, че подбудите ми да поканя Бен в трупата не бяха съвсем алтруистични. Вярно беше, че качествените козметични средства и чистото осветление щяха да са добре дошли допълнения към нашата трупа. Също така беше вярно, че съжалих възрастния човек, който пътуваше съвсем сам.
Но под всичко това бях движен основно от любопитството си. Бях видял Абенти да прави нещо, което не можех да си обясня — нещо странно и прекрасно. Не номерът със симпатичните лампи — добре разбирах какво е това: прах в очите, заблуда, която да впечатли невежите местни хора.
Онова, което той направи после, обаче беше различно. Той повика вятъра и вятърът дойде. Това беше магия. Истинска магия. От онази, за която бях чувал в историите за Таборлин Великия. Магията, в която бях спрял да вярвам, откакто бях навършил шест. Сега не знаех в какво да вярвам.
Така че поканих стареца в нашата трупа, като се надявах да намеря отговори на въпросите си. Макар по онова време още да не го знаех — всъщност исках да разбера какво е името на вятъра.


9.
Пътуване във фургона заедно Бен

Абенти беше първият арканист, когото някога бях срещал — странна и вълнуваща личност за едно момче. Той имаше широки познания във всички науки — ботаника, астрономия, психология, анатомия, алхимия, геология, химия…
Беше едър, с блестящи очи, които бързо шареха от едно нещо на друго. По тила му беше останала лента тъмносива коса, но (и с това съм го запомнил) нямаше вежди. Тоест вежди имаше, но постоянно ги изгаряше по време на алхимичните си опити и те вечно се опитваха да израстат. Това му придаваше едновременно учудено, присмехулно и любопитно изражение.
Говореше спокойно, често се смееше и никога не остроумничеше за чужда сметка. Псуваше като пиян моряк с дървен крак, но само пред магаретата си. Те се казваха Алфа и Бета и когато си мислеше, че никой не го гледа, Абенти ги хранеше с моркови и бучки захар. Най-любима му беше химията, а баща ми казваше, че не е виждал човек, който по-добре да вари алкохол от стареца.
Още на втория ден след присъединяването на Абенти към трупата вече бях свикнал да се возя в неговия фургон. Задавах му въпроси, а той отговаряше.
След това ме караше да му изкарам някоя песен и аз го правех, като си акомпанирах на лютнята, която бях взел назаем от бащиния си фургон.
Понякога дори и той самият пееше с мен. Имаше ясен и дързък тенор, който винаги се люшкаше насам-натам, като търсеше нотите на най-неподходящите места. В повечето случаи, когато това се случеше, той спираше и започваше да се присмива на самия себе си. Беше добър човек, който никога не се самоизтъкваше.
Веднъж, след като се беше присъединил към трупата ни, го попитах какъв е животът му като арканист.
Той ме погледна замислено.
— Някога познавал ли си арканист?
— Веднъж платихме на един да поправи една счупена ос, докато бяхме на път. — Спрях за миг, за да си припомня. — Беше тръгнал към вътрешността на страната с керван, натоварен с риба.
— Не, не, момче. — Абенти направи презрителен жест. — Питам те за арканист, а не някакъв си заклинател, дето може да извика студ и пътува с керваните, че да запази прясното месо да не се разваля.
— Каква е разликата? — зададох аз въпроса, който се очакваше от мен.
— Ами, за да ти отговоря, ще се необходими повечко обяснения.
— Имам достатъчно време.
Абенти ме измери с поглед. Очаквах това. Изражението му казваше: „Говориш като доста по-възрастен, отколкото изглеждаш.“ Надявах се Абенти да свикне доста бързо с това. Уморително е да ти говорят като на дете, макар и да си такова.
Възрастният мъж си пое дълбоко дъх.
— Това, че някой знае един-два номера, все още не означава, че е арканист. Може да знае как да намести кост или да прочете Елд Винтик. Може дори да знае малко и за симпатията, но…
— Симпатията? — възможно най-учтиво го прекъснах аз.
— Ти най-вероятно я наричаш магия — неохотно отвърна Абенти. — А всъщност не е. — Той сви рамене. — Но дори и познаването на принципите на симпатията не те прави арканист. Истинският арканист е минал през Арканум в Университета, тоест познава тайните, мистериите.
Веднага щом спомена за Арканум, аз го засипах с още десетки нови въпроси. Не бяха чак толкова много, колкото може би си мислите, но като добавите към тях стотиците други, които задавах, където и да отидех, можете да си представите, че едва успявах да се спра. С голямо усилие млъкнах, за да изчакам Абенти да продължи. Той, разбира се, беше забелязал реакцията ми.
— Значи си чувал за Арканум, така ли? — изглежда се забавляваше. — Тогава ми кажи какво си чувал?
Това хитро подпитване беше точно извинението, от което се нуждаех.
— От едно момче в Темпер Глен чух, че ако ръката ти е напълно отрязана, в Университета могат да ти я зашият обратно. Могат ли да го направят наистина? В някои истории се разказва, че Таборлин Великия е отишъл там, за да научи имената на всички неща. Там имало библиотека с хиляда книги. Наистина ли са толкова много?
Той отговори на последния ми въпрос, тъй като бях задал останалите твърде бързо, за да може да отговори и на тях:
— Всъщност са повече от хиляда. Десет пъти по десет хиляди книги. Дори повече от това. Повече книги, отколкото някога можеш да прочетеш. — Гласът на Абенти стана леко тъжен.
Повече книги, отколкото мога да прочета? Това някак не ми се вярваше.
— Хората, които виждаш да яздят с керваните — продължи Бен, заклинателите, които пазят храната да не се разваля, търсачите на вода, гадателите, ласкателите — всички те не са по-истински арканисти, отколкото всички онези пътуващи артисти са Едема Рух. Може и да поназнайват малко алхимия, малко симпатична магия, малко медицина. — Той поклати глава. — Но не са арканисти — в никакъв случай. Те слагат мантии и важничат, за да се възползват от невежите и лековерните. Но ето как можеш да различиш истинския арканист.
Абенти свали от врата си една фина верижка и ми я подаде. Тогава за пръв път видях гилдер на Арканум. Не изглеждаше кой знае колко впечатляващо — просто плоско парче олово с гравиран върху него някакъв непознат надпис.
— Това е истински „гилте“. Или ако предпочиташ — гилдер — с известно задоволство обясни Абенти. — Това е единственият начин да си сигурен кой е и кой не е арканист. Баща ти поиска да му покажа своя, преди да ме пусне да се присъединя към трупата ви. Това означава, че той е човек с богат житейски опит. — Наблюдаваше ме с престорено безразличие. — Не е много удобен, нали?
Скръцнах със зъби и кимнах. Ръката ми се бе вцепенила веднага щом бях докоснал гилдера. Любопитно ми беше да разгледам надписите от предната и задната му страна, но докато си поема дъх, ръката ми беше станала безчувствена чак до рамото, все едно цяла нощ бях спал върху нея. Зачудих се дали цялото ми тяло щеше да се вцепени, ако държах гилдера достатъчно дълго.
Не можах да разбера, защото фургонът подскочи на някаква неравност по пътя и изтръпналата ми ръка почти изпусна гилдера на Абенти на пода. Бен го сграбчи и го нахлузи обратно на врата си, като се кикотеше.
— Как можеш да го търпиш? — попитах го, докато разтривах ръката си, опитвайки се да върна усещането в нея.
— Така го усещат само другите хора — обясни той. — Собственикът му усеща единствено топлина. Ето така можеш да разбереш разликата между арканиста и някой, който просто умее да намира вода или да отгатва какво ще бъде времето.
— Трип умее нещо такова — рекох аз. — Хвърля седмици.
— Това е малко по-различно — засмя се Абенти. — Не е толкова необяснимо като специалните способности — той се отпусна по-надолу върху седалката. — И вероятно така е по-добре. Преди неколкостотин години човек спокойно е можел да намери смъртта си, ако останалите видели, че притежава някакво умение. Техлините ги наричали „демонически знаци“ и изгаряли хората, които ги притежавали — изглежда, че настроението на Абенти се беше развалило.
— Наложи се един-два пъти да измъкваме Трип от затвора — опитах се да разведря разговора. — Но май никой не се е опитвал да го изгаря.
— Подозирам, че Трип е имал чифт хитри зарове и също толкова хитро умение, което включва и играта на карти. — Абенти се усмихна уморено. — Благодаря ти за навременното предупреждение, но способностите, за които говоря, са нещо съвсем различно.
Не можех да търпя, когато някой се държи снизходително с мен.
— Трип не може да излъже дори когато от това зависи животът му — казах аз малко по-остро, отколкото възнамерявах. — И всеки в трупата може да различи добрите от лошите зарове. Трип просто хвърля седмици. Няма значение чии зарове използва — винаги хвърля седмици. Ако заложи на някой друг, тогава другият хвърля седмици. Ако се блъсне в маса, на която има зарове, те пак ще се отърколят на седмици.
— Хъм — кимна Абенти по-скоро на самия себе си. — Моите извинения. Това наистина звучи като някаква способност. Любопитно ми е да го видя.
— Вземи си собствените зарове — кимнах аз в отговор. — От години не сме му позволявали да играе. — Внезапно ми мина мисъл. — Може би вече не може да го прави.
— Тези способности не изчезват толкова лесно — сви рамене Бен. — Когато бях дете в Стауп, познавах един младеж със способности. Справяше се невероятно добре с растенията. — Усмивката на Абенти беше изчезнала, докато той стоеше загледан в нещо, което аз не можех да видя. — Доматите му бяха вече червени, когато доматите на всички останали още дори не бяха започнали да зреят. Тиквите му бяха по-големи и по-сладки, гроздето му не се налагаше да бъде правено на вино, за да не вкисне. — Той замълча с очи, вперени в далечината.
— Изгориха ли го? — веднага попитах аз с нездравото любопитство на младостта.
— Какво? Не, разбира се, че не. Не съм чак толкова стар. — Той се смръщи с престорена строгост. — Имаше суша и младежът трябваше да напусне града. Сърцето на бедната му майка беше разбито.
За момент настъпи мълчание. Чувах как, два фургона пред нас, Терен и Шанди репетират редове от „Свинарят и славеят“.
Изглежда и Абенти се заслуша, макар и с половин ухо.
Когато Терен забрави думите насред монолога на Фаин в градината, аз отново се обърнах към Бен:
— В Университета преподава ли се актьорското изкуство?
— Много други неща, но не и това — поклати глава Абенти, леко развеселен от въпроса.
Погледнах към него и видях как ме гледа с хитър поглед.
— Можеш ли да ме научиш на някои от тези други неща?
Той само се усмихна и това беше всичко.

* * *

Абенти започна, като направи кратък преглед на всяка една от различните науки. Макар любимата му наука да беше химията, той считаше, че образованието трябва да бъде цялостно. Научих се да боравя със секстанта, компаса, линията и сметалото. По-важното е, че се научих да се справям и без тях.
Само след един цикъл вече се бях научил да разпознавам всеки химикал в каручката му. След два месеца можех да дестилирам алкохол, докато стане твърде силен за пиене, да превързвам рани, да намествам кости и да разпознавам стотици болести според симптомите им. Познавах процесите, необходими за правенето на четири различни афродизиака, три противозачатъчни смеси, девет отвари за импотентност и два любовни еликсира, наричани „помощниците на девойката“. Абенти не ми обясни много ясно за какво се прилагат последните, но аз имах своите доста основателни подозрения по въпроса.
Научих формулите на повече от десет отрови и киселини и стотина лекарства и лекове за всичко, някои от които дори вършеха работа.
Удвоих теоретичните си познания за билките, макар че това не важеше за практическите. Абенти започна да ме нарича Червения, а аз му казвах Бен, в началото за отмъщение, а после като приятел.
Едва сега, много години по-късно, разбирам колко внимателно ме е подготвял Бен за онова, с което щях да се сблъскам в Университета. Той го правеше по хитър и заобиколен начин. Един или два пъти по време на нормалните ми лекции всеки ден Бен ме караше да правя едно малко упражнение за ума, което трябваше да усвоя, преди да продължим с нещо друго. Караше ме да играя на Тирани, без дъската за игра, като проследявам движението на камъните наум. Друг път спираше насред разговора и ме караше да повторя дума по дума всичко казано през последните няколко минути.
Това беше много повече от обикновеното наизустяване, което бях практикувал за играта ми на сцената. Мозъкът ми се учеше да работи по различни начини, като ставаше все по-добър в това. Умората, която изпитвах след това, беше подобна на усещането на тялото след цял ден цепене на дърва, плуване или правене на любов.
Чувстваш се изтощен, премалял и същевременно — равен на боговете. Приличаше на това чувство, с изключение на това, че интелектът ми беше този, който беше уморен, някак разширен, отпуснат и сякаш изпълнен със скрита мощ. Можех да почувствам как съзнанието ми започваше да се пробужда.
Изглеждаше, че колкото повече напредвах, толкова повече това усещане се засилваше, като вода, която постепенно подкопаваше стена от пясък. Не знам дали сте наясно какво означава геометрична прогресия, но това е най-добрият начин да опиша онова, което се случваше. През цялото това време Бен продължаваше да ме учи на различни мисловни упражнения, а аз бях почти сигурен, че го прави просто за да ме тормози.


10.
Алар и няколко камъка

Бен взе от земята мърляв камък, малко по-голям от юмрука му.
— Какво ще стане, ако го пусна?
Аз се позамислих. Лесните въпроси, зададени по време на урок, най-вероятно не бяха толкова лесни. Накрая дадох логичния отговор.
— Най-вероятно ще падне.
Той повдигна вежда. През последните няколко месеца бях запълвал почти цялото му време и не му бях дал възможност да се опърли уж случайно.
— Най-вероятно ли? Ти да не си софист, бе, момче. Нима камъкът не е падал винаги досега?
Оплезих му се.
— Не се прави на много нахакан, за да ме убедиш. Това е заблуда. От тебе го знам.
Той се подхили.
— Добре. Честно ли ще е, ако кажа, че ти вярваш, че ще падне?
— Да, така е.
— А сега искам да повярваш, че когато го пусна, ще падне нагоре.
Усмивката се разля по цялото му лице. Постарах се. Беше нещо като упражнение за ума. След малко кимнах.
— Добре.
— До каква степен го вярваш?
— Не много — признах.
— Искам да повярваш, че този камък ще полети. Изпълни себе си с вяра, която мести планини и клати дървета.
Той направи кратка пауза и се опита да го обясни по друг начин.
— Вярваш ли в Бог?
— В Техлу ли? В известен смисъл.
— Не е достатъчно. Вярваш ли в родителите си?
Подсмихнах се.
— Понякога. Точно сега не ги виждам.
Той изсумтя и откачи камшика, който използваше, за да подканва Алфа и Бета, когато ги домързеше.
— Вярваш ли в това, е'лир?
Наричаше ме е'лир само когато сметнеше, че съм особено преднамерено упорит. Вдигна камшика, за да го разгледам внимателно. Имаше някаква злонамерена искра в очите му и аз реших да не предизвиквам съдбата.
— Да.
— Добре. — Замахна и удари каруцата, камшикът изплющя. Алфа завъртя ухо в посока на шума, без да знае дали се отнася за нея или не.
— Ето за такава вяра говоря. Нарича се Алар: вярата в камшика. Когато пусна този камък, той ще полети, свободен като птица.
Той заразмахва камшика заплашително.
— И стига си ме омайвал с приказки, защото ще те накарам да съжаляваш, че изобщо си се увлякъл по тази игричка.
Аз кимнах. Прочистих съзнанието си с помощта на един заучен трик и повярвах. Започнах да се потя. След десетина минути кимнах пак. Той пусна камъка и камъкът падна.
Заболя ме главата.
Той пак вдигна камъка.
— Вярваш ли, че той полита?
— Не! — намусих се аз, разтривайки слепоочията си.
— Добре. Наистина не полетя. Не се подлъгвай да приемаш несъществуващото. Може да звучи изкусително, но съчувствието не е за безволевите.
Той пак вдигна камъка.
— Вярваш ли, че ще полети?
— Но нали не полетя.
— Няма значение. Опитай пак.
Размаха камъка.
— Алар е крайъгълният камък на симпатичната магия. Ако ще налагаш волята си над света, трябва да имаш контрол над това, в което вярваш.
Продължих да опитвам. Никога не бях правил нещо по-трудно. Отне ми почти цял следобед. Най-накрая Бен пусна камъка и аз запазих твърдото си убеждение, че той няма да падне, въпреки че се случи точно обратното. Чух тупването му и погледнах към Бен.
— Успях — казах спокойно, изпълнен с повече от самодоволство.
Той ме погледна с крайчеца на очите си, като че не ми вярваше съвсем, но не искаше да си го признае. Побутна камъка разсеяно с нокът, после сви рамене и го вдигна отново.
— Искам да повярваш, че камъкът ще падне, както и че не ще падне, когато го пусна.
Той се подхили.

* * *

Легнах си късно същата нощ. С разкървавен нос и доволна усмивка. Успях да запазя двете измерения на вярата си независимо в съзнанието си и оставих мелодията на несъвместимостта им да ме отнесе в несвяст.
Да можеш да мислиш за две различни неща едновременно освен че е много полезно, беше почти като да пееш в хармоничен дует със себе си. Това се превърна в любимата ми игра. След два дни упражнения вече можех да пея и в трио. Скоро след това можех да правя умствения еквивалент на трикове с карти и жонглиране с ножове.
Имаше и други уроци, въпреки че никой от тях не беше така значим като Алар. Бен ме научи на „Сърце от камък“ — умствено упражнение, което ти позволява да оставиш настрана емоциите и предубежденията си и те оставя да мислиш ясно за каквото си пожелаеш. Бен каза, че човек, който истински владее техниката „Сърце от камък“, може да отиде на погребението на сестра си, без дори да пророни и сълза.
Той също така ме научи и на игра, наречена „Потърси камъка“. Смисълът й беше част от съзнанието ти да скрие въображаем камък в измислена стая. След това друга, отделна част от съзнанието ти да се опита да го намери.
На практика това те научава на ценен умствен контрол. Ако се научиш да играеш тази игра, развиваш здрав като желязо Алар, какъвто ти е нужен, за да работиш със симпатична магия.
Докато обаче, от една страна, умението да мислиш за две неща едновременно е изключително удобно, то, от друга, упражненията, които са нужни, за да постигнеш желаното ниво, са твърде обезсърчаващи и в някои случаи доста обезпокоителни.
Спомням си как един път търсих камъка повече от час, преди да се съглася да попитам другата си половина къде съм го скрил и да открия, че изобщо не съм. Просто съм чакал да видя колко дълго бих търсил, преди да се предам. Били ли сте някога едновременно ядосани и развеселени от себе си? Чувството е, меко казано, интересно.
В друг случай помолих за помощ, но в крайна сметка приключих с това, че се подиграх на себе си. Нищо чудно, че много от магьосниците, които среща човек, са малко ексцентрични, ако не и напълно откачени. Както каза Бен, магията не е за слабите духом.


11.
Обвързването на желязото

Седях в задната част на фургона на Абенти. За мен това беше прекрасно място, пълно със стотици бутилки и вързопи и наситено с хиляди миризми. За младия ми ум обикновено то беше много по-забавно, отколкото бихте очаквали от една каруца на калайджия, но този ден случаят не беше такъв.
Предишната нощ беше валял проливен дъжд и пътят се бе превърнал в кално тресавище. Тъй като трупата нямаше някакви особени ангажименти, бяхме решили да изчакаме ден-два, за да могат пътищата да изсъхнат. Това се случваше често и тогава се падна точно в подходящия момент, за да може Бен да продължи с обучението ми. Така че аз седях зад дървената работна маса в задната част на фургона и се ядосвах, че ще изгубя целия ден, докато слушам обясненията му за неща, които вече бях разбрал.
Вероятно много ми е личало какво си мисля, защото Абенти въздъхна и седна до мен.
— Не точно това очакваше, а?
Малко се отпуснах, защото по тона му разбрах, че ще има кратка почивка от лекциите. Той събра в шепата си железните драбове, оставени върху масата, и замислено започна да подрънква с тях, докато ги подхвърляше в ръката си.
Погледна ме.
— Научил ли си се да жонглираш с всичките едновременно? Едновременно с пет топки? И с ножове?
Порових малко в спомените си. Трип не ми даваше да пробвам дори и с три топки в началото. Караше ме да жонглирам само с две. Дори ги изпуснах няколко пъти. Разказах това на Бен.
— Точно така — рече Бен, — овладей първо един номер, преди да започнеш да учиш следващия.
Очаквах, че ще се изправи и ще продължи нататък с урока, но той не го направи.
Вместо това вдигна шепата си, пълна с железни драбове.
— Какво знаеш за тези монети? — продължаваше да подрънква с тях.
— В какъв смисъл? От физична, химична или историческа гледна точка…
— От историческа — ухили се той. — Удиви ме със своите познания за дребните исторически детайли, свързани с тях, е'лир.
Веднъж го попитах какво означава е'лир. Той твърдеше, че означава „мъдрецо“, но аз имах своите съмнения по въпроса заради начина, по който се бяха извили устните му, докато го казваше.
— Отдавна, преди много време, хората, които…
— Колко отдавна?
— Преди около две хиляди години — изгледах го изпод вежди аз. — Номадите, които скитали в подножието на планините Шалда, се събрали заедно под управлението на един вожд.
— Как се казвал?
— Хелдред. Синовете му били Хелдим и Хелдар. Да изброявам ли цялото му родословие, или да разказвам по същество? — стрелнах го кръвнишки с очи.
— Извинявайте, господине. — Бен се изправи на стола си и придоби толкова съсредоточен вид, че и двамата не можахме да се сдържим и започнахме да се хилим.
— Накрая всички предпланини около Шалда попаднали под управлението на Хелдред — продължих аз. — Това означавало, че той владеел и самата планина. Започнали да засяват земята, изоставили номадския си начин на живот и бавно започнали да…
— Щеше да разказваш по същество? — попита Абенти и хвърли драбовете върху масата пред мен.
Опитах се да не му обръщам внимание.
— Те контролирали единствения богат и леснодостъпен източник на метал на голямо разстояние наоколо и скоро се превърнали в най-умелите майстори в обработката на метали. Възползвали се от това си предимство и натрупали много богатство и могъщество. До този момент най-разпространеният метод за търговия бил размяната. Някои по-големи градове сечели свои собствени монети, но извън тях парите им стрували само колкото теглото на метала, от който били изсечени. Металът на пръчки бил по-добър за разменна търговия, но целите пръчки метал били неудобни за носене.
Бен ми направи най-добрата си физиономия на отегчен ученик. Ефектът донякъде се разваляше от това, че преди два дни пак беше опърлил веждите си.
— Нали няма да навлизаш в подробностите за ползата от твърдата валута?
Поех си дълбоко дъх и реших да не тормозя чак толкова Бен, колкото го правеше той, когато ме обучаваше.
— Тези хора, които вече не били номади и тогава вече се наричали кеалдими, били първите, които въвели стандартизирана валута. Като насечеш една от по-малките метални пръчки на пет парчета, получаваш пет драба.
Започнах да събирам две редици от по пет драба, за да илюстрирам онова, за което говорех. Те заприличаха на малки кюлчета метал.
— Десет драба са равни на един меден йот. А десет йота…
— Достатъчно — внезапно ме прекъсна Бен. — Значи тези два драба — той вдигна две монети, за да ги разгледам — може да са дошли от една и съща кръчма, нали така?
— Всъщност вероятно ги леят поотделно… — Спрях се под острия му поглед. — Да, така е, разбира се.
— Значи има нещо, което все още ги свързва, нали? — Той отново ми хвърли същия поглед.
Не бях съвсем съгласен, но знаех, че не трябва да го прекъсвам.
— Аха.
Той постави и двете монети на масата.
— Така че щом мръднеш единия, и другият трябва да се мръдне, нали така?
Съгласих се, колкото да мога да поспоря с него, и след това се протегнах, за да преместя единия драб. Но Бен спря ръката ми, поклащайки глава.
— Първо трябва да им го припомниш. Всъщност трябва да ги убедиш, че е така.
Той извади една паница и бавно изцеди в нея капка борова смола. Топна едната монета в смолата, прилепи другата към нея, изрече някакви думи, които не можах да разпозная, и след това бавно раздели двете монети, като между тях се проточиха нишки от смолата.
Сложи единия драб върху масата, докато другият остана в ръката му. После отново измърмори нещо друго и след това се отпусна назад.
Повдигна ръката си и драбът върху масата повтори движението му. След това Абенти започна да размята ръката си насам-натам и кафявото парче желязо заподскача във въздуха.
Бен премести погледа си от мен към монетата.
— Законът на симпатията е една от най-основните части на магията. Той посочва, че колкото повече си приличат два предмета, толкова по-голяма е симпатичната връзка между тях. А колкото по-голяма е тази връзка, толкова по-лесно те могат да оказват влияние един върху друг.
— Определението, което даде, се върти в затворен кръг.
Той остави монетата. Престорената физиономия на учител, която се опитваше да изобразява досега, подаде и той се ухили, като се опитваше без особен успех да изтрие смолата от ръцете си. За момент се замисли.
— Май не върши особена работа, нали?
Кимнах колебливо, защото Бен имаше навика често да ми задава подвеждащи въпроси по време на уроците.
— Би предпочел вместо това да научиш името на вятъра, нали? — Очите му весело играеха, докато прошепна някаква дума и платнището, с което беше покрит фургонът над главите ни, прошумоля.
Усетих как на лицето ми пропълзява вълча усмивка.
— Жалко, е'лир. — На лицето му изгря същата дива усмивка. — Ще трябва да научиш първо буквите, за да можеш да пишеш. Трябва първо добре да познаваш струните, преди да можеш да пееш и свириш.
Той извади парче хартия и надраска върху него няколко думи.
— Номерът е да задържиш Алар здраво в мислите си. Трябва да вярваш, че те са свързани. Трябва да знаеш, че са свързани. — Той ми подаде листа хартия. — Ето как се произнася. Нарича се „Симпатично обвързване на паралелното движение“. Практикувай го. — Видът му стана още по-зловещ от преди — така както беше стар, посивял и без вежди.
Излезе, за да измие ръцете си. А аз прочистих съзнанието си, като използвах „Сърцето от камък“. Скоро се носех върху море от безметежно спокойствие. Залепих едно към друго двете парчета метал, като използвах борова смола. Фокусирах съзнанието си върху Алар, вярата в камшика, с мисълта, че двата драба са свързани. Изрекох думите, разделих монетите една от друга, казах последната дума и зачаках.
Нямаше изблик на сила. Нито вълна на студ или топлина. Не ме удари блестящ лъч светлина.
Бях по-скоро разочарован. Най-малкото толкова разочарован, колкото човек можеше да бъде, когато е в „Сърцето от камък“. Вдигнах монетата в ръката си и монетата върху масата се издигна по подобен начин. Нямаше съмнение, че това беше магия. Но някак не се чувствах особено впечатлен.
Очаквах… Не знам какво точно очаквах, но не беше това.
Прекарах останалата част от деня в експерименти с простото симпатично обвързване, на което ме бе научил Абенти. Разбрах, че почти всички неща могат да бъдат обвързвани едно с друго. Железен драб и сребърен талант, камък и парче плод, две тухли, буца пръст и едното от магаретата. Трябваха ми около два часа, докато разбера, че боровата смола не е необходима. Когато го попитах, Бен призна, че тя служи само за да ми помогне да се концентрирам.
Мисля, че беше изненадан, че бях разбрал това сам, без той да ми го каже.
Нека опитам съвсем набързо да обобщя симпатичната магия, тъй като едва ли някога ще ви е нужно нещо повече от това да имате просто най-обща представа как стават тези неща.
Първо, енергията не може да бъде създавана или разрушавана. Когато повдигаш единия драб и другият също се повдига над масата, онзи, който е в ръката ти, ти се струва толкова тежък, че все едно вдигаш и двата едновременно и това е защото в действителност ти наистина го правиш.
Така е на теория. На практика усещането е такова, все едно повдигаш три драба. Никоя симпатична връзка не е съвършена. Колкото повече се различават предметите, толкова повече енергия се губи. Представете си акведукт, който води до колело, задвижвано от вода. При добрата симпатична връзка има много малко загуби и по-голямата част от енергията се използва. Докато лошата връзка е изпълнена с дупки и много малка част от усилията, които полагаш, водят до онова, което искаш да постигнеш.
Например опитах се да свържа парче тебешир със стъклена бутилка, пълна с вода. Между двете неща имаше много малка прилика, затова, макар бутилката с вода да тежеше не повече от килограм, когато се опитах да вдигна тебешира, той сякаш тежеше трийсет кила.
Най-добрата връзка, която открих, беше клон от дърво, който счупих наполовина.
След като разбрах тази малка част от симпатичната магия, Бен ме научи и на други неща. Десетки симпатични обвързвания. Стотици малки хитрости за канализиране на енергията. Всяка една от тях беше като отделна дума от обширен език, който едва започвах да говоря. Доста често тези неща бяха повече от досадни.
Бен продължаваше да ми дава общи познания в други области — история, аритметика и химия. Но аз просто попивах всичко, което можеше да ме научи за симпатичната магия. Той разкриваше тайните си пестеливо и малко по малко, като искаше от мен да докажа, че съм научил всяка една от тях, преди да ми покаже следващата. Обаче изглежда, че тези неща ми се удаваха повече от естествената ми склонност да поглъщам знания, така че не ми се налагаше да чакам много дълго.

* * *

Не казвам, че пътят беше винаги лесен. Същото това любопитство, което ме правеше нетърпелив ученик, доста често ми докарваше и неприятности.
Една вечер, докато кладях огъня за готвене на родителите си, майка ми ме хвана да си тананикам едни стихчета, които бях чул предишния ден.
Тъй като не знаех, че е зад мен, тя ме чу как потропвам с две цепеници и разсеяно рецитирам:

Лейди Лаклес има вещи седем —
пази ги под рокля с плат сатенен.
Пръстен има, не за употреба,
дума има, но и тя е вредна.
На мъжа й до бастуна славен
врата без дръжка е поставена.
В дървена кутия без ключалка —
на мъжа й топчетата малки.
Тайна свидна пази тя ревниво
и сънува, и мечтае, без да спира.
Върху друм, по кой се не пътува,
лейди Лаклес волно си бленува.

Бях чул едно момиче да си я тананика, докато играеше на дама. Чух я само два пъти, но се бе загнездила в главата ми. Беше запомняща се като повечето детски стихчета.
Но майка ми ме чу и дойде до мен край огъня.
— Какво казваше току-що, скъпи? — Тонът й не беше гневен, но не беше и много доволен.
— Нещо, което чух във Фалоус — отвърнах уклончиво, тъй като по принцип игрите с градските деца бяха забранени.
„Недоверието бързо се превръща в неприязън — казваше баща ми на новите членове на нашата трупа, — така че стойте заедно, когато сте в града, и бъдете учтиви.“
Хвърлих няколко по-тежки цепеници в огъня и пламъците бързо започнаха да ги облизват.
Майка ми мълча известно време и започнах да се надявам, че няма да ме разпитва повече, когато тя каза:
— Това, което пееш, не е хубаво. Поне за момент замисли ли се за какво става въпрос?
Всъщност не го бях правил. Стихчетата изглеждаха, общо взето, безсмислени. Но когато се замислих върху тях, видях почти очевидния сексуален намек.
— Сега разбирам. Но преди не бях помислил за това.
Изражението й леко поомекна и тя протегна ръка, за да приглади косата ми.
— Винаги мисли какво пееш, скъпи.
Изглежда ми се бе разминало, но не можах да се въздържа да не попитам:
— С какво е различно това от някои части на „Всичко, за което той чака“? Мястото, където Фаин пита лейди Периал за шапката й: „Чух за нея от толкова много мъже, че ми се прииска сам да се убедя дали ще ми стане.“ Доста е очевидно какво всъщност има предвид той.
Видях как устата й се стегна — не беше ядосана, но не и особено доволна.
След това нещо в лицето й се промени.
— Ти ми кажи каква е разликата.
Мразех подвеждащите въпроси. Разликата беше очевидна — единият отговор щеше да ми донесе неприятности, а другият — нямаше. Изчаках малко, за да й покажа, че размислям, след това поклатих глава.
Майка ми приклекна пред огъня и протегна ръце, за да се стопли.
— Разликата е… би ли ми донесъл триножника? — Побутна ме леко и аз се затичах, за да го донеса от задната част на фургона, докато тя продължи: — Разликата е в това да кажеш нещо на някого и да кажеш нещо за него. Първото може да е невъзпитано, но второто винаги е клюкарстване.
Донесох триножника и й помогнах да го постави над огъня.
— Освен това лейди Периал е само персонаж от пиеса, а лейди Лаклес е истински човек, чиито чувства могат да бъдат наранени. — Тя ме погледна от долу на горе.
— Не знаех това — виновно запротестирах аз.
Явно физиономията ми е била достатъчно сърцераздирателна, защото тя ме придърпа към себе си, за да ме прегърне и целуне.
— Не е толкова страшно, сладки мой. Просто запомни винаги да обмисляш онова, което правиш. — Тя прокара ръка през косата ми и се усмихна със слънчевата си усмивка. — Предполагам, че ще можеш да се реваншираш на лейди Лаклес и на мен самата, ако идеш да намериш малко сладка коприва за вечерята.
Всяко извинение, за да избягна наказанието и да мога да си поиграя малко в клоните на дърветата край пътя, беше добре дошло за мен. Изчезнах още преди да е успяла да довърши изречението.

* * *

Трябва също така да поясня, че голяма част от времето, което прекарвах с Бен, беше от свободното ми време. Продължавах да изпълнявам нормалните си задължения в трупата. Когато беше необходимо, играех младия паж. Помагах за рисуването на декорите и шиенето на костюмите. Вечер почиствах конете и траках върху лист ламарина зад кулисите, когато на сцената трябваше да се чува гръмотевица.
Не се оплаквах от загубата на свободното си време. Неизтощимата ми детска енергия и ненаситната ми жажда за познания направиха за мен следващата година една от най-щастливите, които мога да си спомня.


12.
Напасване на парчетата от мозайката

Към края на лятото случайно дочух един разговор, който ме изведе от състоянието ми на блажено неведение. В детските си години рядко мислим за бъдещето. Тази невинност ни дава свободата да се забавляваме по начин, по който малцина възрастни могат да го правят. Денят, в който започваме да се терзаем за бъдещето, е денят, в който напускаме детството.
Беше вечер и бивакът на трупата бе разположен край пътя. Абенти ми беше дал да практикувам нова симпатична магия — „Максимум променлива топлина, предавана при постоянно движение“ или някакво друго претенциозно заглавие от този род.
Беше трудна магия, но пасваше към всичко останало като липсващо парченце от голяма мозайка. Беше ми отнела около петнайсетина минути, а по тона на Абенти предположих, че очакваше да ми бъдат необходими поне три-четири часа.
Така че тръгнах да го търся. Донякъде, за да ми даде следващия урок, и донякъде, защото исках поне малко да се похваля.
Проследих го до фургона на родителите ми. Чух гласовете на тримата много преди да мога да ги видя. Думите се сливаха в неясен шепот, тъй като гласовете бяха твърде слаби, за да разбера за какво говорят. Но когато се приближих още, чух една дума много ясно — чандриани.
Заковах се на място, като чух това. Всеки в трупата знаеше, че баща ми работи върху нова песен. От повече от година разпитваше хората от градовете, в които спирахме, за да изнасяме представления, за стари истории и рими.
В продължение на месеци търсеше истории за Ланре. След това започна да събира и стари приказни истории, легенди за зли духове и шамбъли. После пък започна да разпитва за чандрианите…
Това беше месеци по-рано. През последната половин година разпитваше повече за чандрианите, отколкото за Ланре, Лира и останалите. Повечето от песните, които баща ми беше написал, ставаха готови най-много за един сезон, а тази се проточваше вече втора година.
Освен това трябва да знаете, че баща ми не даваше и дума да се издума за някоя песен, преди да е станала готова за изпълняване. Имаше доверие единствено на майка ми, тъй като тя участваше в писането на всяка негова песен. Музикалните умения бяха негови, а най-подходящите думи биваха измисляни от нея.
Когато се налага да чакаш няколко цикъла или месец, за да чуеш завършената песен, самото очакване добавя допълнителни нюанси към очарованието й. Но след цяла година чакане вълнението придобиваше доста кисел вкус. Досега беше минала година и половина и хората вече умираха от любопитство. Понякога това водеше до размяната на остри думи, ако някой бъдеше хванат твърде близо до нашия фургон, докато баща ми и майка ми работеха.
Така че аз се приближих внимателно към огъня на родителите ми. Подслушването е лош навик, но оттогава насетне съм придобил и други, още по-лоши навици.
— … много за тях — чух Бен да казва, — но съм съгласен.
— Радвам се, че мога да поговоря с образован човек по този въпрос. — Силният баритон на баща ми беше пълна противоположност на тенора на Бен. — Уморен съм от тези суеверни хора от градчетата и…
Някой добави дърва в огъня и не успях да чуя думите на баща ми в последвалото пукане. Като стъпвах колкото се осмелявах по-бързо, се отправих към дългата сянка на фургона на родителите ми.
— … все едно гоня духове с тая песен. Беше глупаво да се опитвам да събера историята. По-добре никога да не бях се захващал с това.
— Глупости — възрази майка ми, — това ще е най-добрата ти работа и ти го знаеш.
— Значи мислиш, че има някаква истинска история, от която водят началото си всички останали? — запита Бен. — Историческа основа за Ланре?
— Всички следи водят към това заключение — отвърна баща ми. — Все едно да видиш дванайсет внучета и десет от тях да имат сини очи. Знаеш, че баба им също е със сини очи. Занимавал съм се с това и преди и го правя добре. Написах „Под стените“ по същия начин. Но… — Чух го да въздиша.
— Какъв е проблемът тогава?
— Тази история е по-стара — обясни майка ми. — Сякаш вижда праправнучетата й.
— И те са разхвърляни по четирите краища на света — промърмори баща ми. — И когато накрая открия някое от тях, се оказва, че то има пет очи: две зелени и по едно синьо, кафяво и резедаво. А следващото е еднооко и окото му си променя цвета. Как мога и извлека заключения от това?
Бен се прокашля.
— Обезпокоителна аналогия — каза той. — Но ти си добре дошъл да използваш онова, което знам за чандрианите. През годините съм чувал много истории.
— Първото, което искам да науча, е колко от тях съществуват в действителност — каза баща ми. — В повечето истории се говори за седем, но дори и това е спорно. Някои споменават за три, други за пет, а в „Падането на Фелиор“ се казва, че са цели тринайсет за всеки понтифет в Атур и още един за храма.
— Това мога да ти отговоря — отвърна Бен. — Седем. Може да си сигурен. Всъщност отговорът е скрит в името им. Чаен означава „седем“. Чаен-диан означава „седем от тях“ — „Чандриан“.
— Не го знаех — каза баща ми. — Чаен. На какъв език е това? Илиш?
— По-скоро прилича на Тема — вметна майка ми.
— Имаш добър слух — каза й Бен, — наистина езикът е Темик. Той е с около хиляда години по-стар от Тема.
— Е, това опростява нещата — чух да казва баща ми. — Иска ми се да те бях попитал още преди месец. Предполагам, че нямаш представа с какво се занимават те? — По тона на баща ми можех да преценя, че наистина не очакваше отговор.
— Точно това е истинската загадка, нали? — засмя се Бен. — Мисля, че това е, което ги прави по-страшни от останалите страшилища, за които се разказва в историите. Духът търси отмъщение, демонът иска душата ти, „влачещият се човек“ е гладен и студен. Това ги прави по-малко ужасяващи. Защото можем да се опитаме да контролираме нещата, които разбираме. Но чандрианите се появяват като светкавица в спокойно синьо небе. За тях няма нито рима, нито разумна причина.
— В моята песен ще има и двете — заяви баща ми с мрачна решителност. — Мисля, че накрая успях да изровя причината за тяхното съществуване. Събирах я парче по парче от различните истории. Точно това ме дразнеше толкова много — че се справих с най-трудната част от работата и накрая ми останаха всички тези дребни подробности, които ми създадоха такива неприятности.
— Мислиш, че си разбрал причината? — полюбопитства Бен. — Каква е теорията ти?
— О, не, Бен — тихо се засмя баща ми, — ще трябва да почакаш заедно с всички останали. Твърде дълго се потя над тая песен, за да издам най-важната част от нея, преди да е завършена.
Можех да усетя разочарованието в гласа на Бен, когато отговори:
— Сигурен съм, че това е просто изпитана хитрост, за да ме накараш да продължа да пътувам с вас — промърмори Абенти. — Няма да мога да си тръгна, преди да съм чул проклетото нещо.
— Тогава ни помогни да я довършим — каза майка ми. — Знаците за появата на чандрианите са другата важна информация, която ни липсва. Всеки е съгласен, че съществуват знаци, които предупреждават за тяхното присъствие, но няма съгласие кои са те.
— Нека да помисля… — рече Бен. — Разбира се, синият пламък е очевиден знак. Но се колебая дали да го припишем само на чандрианите. В някои истории той е знак за демони. В други — за съществата фае или друга магия.
— Показва и лош въздух в мините — изтъкна майка ми.
— Така ли? — попита баща ми.
Тя кимна.
— Когато лампата гори със синкав пламък, това значи, че във въздуха има рудничен газ.
— Господи, рудничен газ в мина за въглища, това е ужасно! — възкликна баща ми.
— Духнеш ли пламъка, ще се загубиш в мрака. Ако пък го оставиш, всичко наоколо ще се взриви на парчета. Това е по-ужасяващо от всеки демон.
— Трябва да призная и че някои арканисти понякога използват специални свещи, за да впечатлят лековерните местни хора — добави Бен, като смутено се прокашля.
— Не забравяй с кого говориш, Бен — засмя се майка ми. — Ние нямаме нищо против някои малки номера. Всъщност следващия път, когато играем „Даеоника“, ще имаме нужда точно от сини свещи. Ако случайно намериш забутани някъде няколко от тях, биха ни свършили добра работа.
— Ще видя какво мога да направя по въпроса — развеселено отвърна Бен. — Какви други знаци имаше… Предполагам, че очи като на коза или черни очи са също знак. Често съм чувал за това. Чувал съм също и че растенията увяхват, щом наблизо има чандриани. Дървото загнива, металът ръждясва, тухлите се ронят… — Той спря за момент. — Макар че не знам дали това са няколко различни знаци или е само един общ признак.
— Май започваш да разбираш с какви трудности се сблъсквам — мрачно рече баща ми. — Освен това остава въпросът дали всички те имат едни и същи знаци или всеки един от тях си има свои.
— Казах ти — раздразнено се намеси майка ми, — всеки от тях си има свой знак. Това е най-смисленото предположение.
— Любимата теория на моята съпруга — каза баща ми. — Но тя не отговаря на истината. В някои истории единственият знак е синият пламък. В други животните полудяват и няма син пламък. В трети се разказва за мъж с черни очи и обезумели от страх животни, и син пламък.
— Казах ти как да откриеш смисъл в това. — Ядосаният тон на майка ми показваше, че са обсъждали този въпрос и преди. — Не е задължително всички тези знаци да се появяват наведнъж. Понякога трима-четирима чандриани могат да излизат заедно. Ако един от тях кара пламъка да гасне, то тогава ще изглежда все едно, че всеки един от тях кара пламъците да намалеят. Това може да е причината за разликите в историите. Различният брой чандриани предизвиква появата на различни знаци в зависимост от това кои от тях са в групата.
Баща ми промърмори нещо.
— Умна жена имаш, Арл — успокои напрежението Бен. — За колко пари би я продал?
— За съжаление имам нужда от нея за работата си. Но ако се интересуваш от това да ти я заема за кратко, сигурен съм, че бихме могли да го уредим… — Чу се звук от плесница, последван от лек стон на болка и баритонения кикот на баща ми. — Идват ли ти наум някакви други знаци?
— Ами, тези същества би трябвало да са студени на пипане. Макар че не ми е ясно как някой би могъл да знае това. Чувал съм, че когато са наблизо, огньовете не искат да горят. Макар че това е в противоречие с историите за синия пламък. Би могло…
Вятърът се усили и разклати дърветата. Шумът на листата заглуши думите на Бен. Възползвах се от това, за да се промъкна по-близо с още няколко крачки.
— … да са „роби на сянката“, каквото и да означава това — чух баща ми да казва, когато шумът на вятъра стихна.
— И аз не знам — изгрухтя Бен. — Чух история, в която се разказваше, че са били жертвани, защото сенките им са сочели в грешната посока — към светлината. А в една друга един от тях беше наречен „гърмящата сянка“. Беше „нещо си — гърмящата сянка“. Проклет да съм обаче, ако мога да си спомня как точно беше името…
— Като стана дума за имена, това е още едно от нещата, с които имам затруднения — каза баща ми. — Събрал съм над двайсетина и за мен ще е важно да чуя мнението ти за тях. Повечето…
— Всъщност, Арл — прекъсна го Бен, — бих предпочел да не ги изричаш на глас. Имам предвид имената на хората. Можеш да ги надраскаш в пръстта, ако искаш, или пък да ги изпишеш върху плоча за писане, но ще се чувствам по-добре, ако не ги изричаш на глас. Както се казва, малко предпазливост никога не е излишна.
Настъпи дълбока тишина. Спрях с вдигнат крак, както се промъквах по-наблизо, страхувайки се, че ще ме чуят.
— Е, какво сте ме зяпнали и двамата — сопна се Бен.
— Просто сме изненадани, Бен — чу се мекият глас на майка ми. — Не ни изглеждаш много суеверен.
— Така е, не съм. Просто съм предпазлив. Има разлика.
— Разбира се — рече баща ми, — аз никога…
— Запази това за клиентите, които плащат, Арл — пресече го Бен и този път в гласа му личеше явно раздразнение. — Твърде добър актьор си, за да го показваш, но отлично разбирам, когато някой ме мисли за побъркан.
— Просто не го очаквах, Бен — каза баща ми с извинителен тон. — Ти си образован човек, а на мен до гуша ми е дошло от хора, които се хващат за желязо и отсипват от бирата си, щом спомена за чандрианите. Аз само възстановявам една история, не се занимавам с тъмни изкуства.
— Добре, чуй ме тогава. Харесвам и двама ви твърде много, за да ви оставя да ме мислите просто за стар глупак — рече Бен. — Между другото, по-късно искам да говоря с вас за нещо и искам да го приемете съвсем на сериозно.
Вятърът продължаваше да се усилва и аз се възползвах от шума му, за да прикрия последните си няколко стъпки. Промъкнах се край ъгъла на фургона на родителите ми и надникнах през завесата от листа. Тримата седяха около лагерния огън. Бен седеше върху един пън, увит в оръфаното си кафяво наметало. Родителите ми бяха срещу него, като майка ми се беше облегнала върху баща ми и двамата се бяха наметнали с едно одеяло.
Бен отсипа от глинена кана в една кожена чаша и я подаде на майка ми. От дъха му се вдигна пара, когато проговори.
— Какво мислят за демоните в Атур? — попита той.
— Страхуват се от тях. — Баща ми чукна с пръст по слепоочието си. — Омекнали са им мозъците от всичките тези суеверия.
— А във Винтас? — попита Бен. — Доста от местните хора там са техлини. И те ли мислят по същия начин?
— За тях всичко това е някак наивно — поклати глава майка ми. — Те влагат преносен смисъл, когато говорят за демони.
— От какво се страхуват тогава нощно време във Винтас?
— От фае — отвърна майка ми.
— От драугар — изрече едновременно с нея баща ми.
— И двамата сте прави, зависи в коя част на страната се намираш — каза Бен. — А тук, във Федерацията, хората се присмиват и на едните, и на другите. — Той направи жест към заобикалящите ги дървета. — Но есенно време много внимават да не привлекат вниманието на шамбълите.
— Това е положението — потвърди баща ми. — За да си добър артист, е важно да знаеш предпочитанията на своята публика.
— Продължаваш да мислиш, че нещо с главата ми не е наред, нали? — Изглежда, Бен се забавляваше. — Слушай, ако утре тръгнем за Бирен и някой ти каже, че в гората има шамбъли, ще му повярваш ли? — Когато баща ми поклати глава, Бен продължи: — А ако двама души ти го кажат?
Ново поклащане на глава.
Бен се наведе напред от своя пън.
— А ако десетина души ти кажат съвсем искрено, че шамбълите са отвън, на полето, и ядат…
— Разбира се, че няма да им повярвам — раздразнено отвърна баща ми. — Това е нелепо.
— Разбира се, че е нелепо — съгласи се Бен и вдигна пръст. — Но същинският въпрос е, ще отидеш ли в гората?
Баща ми остана дълго неподвижен и замислен.
— Ще си глупак, ако не обърнеш внимание на предупреждението на половината град — кимна Бен, — макар и да не вярваш в същите неща, в които вярват те. Ако изключим шамбълите, от какво друго те е страх?
— От мечки.
— Бандити.
— Все неща, от които е разумно да се страхува един член на трупа — потвърди Бен. — Страхове, на които хората в града не обръщат внимание. Всяко място има своите малки суеверия и всеки се смее на суеверията и страховете на хората от другите места. — Той ги изгледа със сериозен вид. — Но някой от вас двамата чувал ли е някога шеговита песничка или история за чандрианите? Сигурен съм, че не сте.
След като помисли за момент, майка ми поклати глава. Баща ми отпи дълга глътка, преди и той да отвърне по същия начин.
— Чуйте ме сега, аз не казвам, че чандрианите съществуват и удрят изневиделица като гръм от ясно небе. Но навсякъде хората се страхуват от тях. Сигурно има някаква причина за това.
Бен се ухили и обърна наведнъж пръстената си чаша, като изля последните няколко капки бира върху пръстта.
— А имената са странно нещо. Опасно нещо. — Той им хвърли остър поглед. — Това го знам със сигурност, защото съм образован човек. И ако съм и малко суеверен… — той сви рамене. — Е, то това си е мой собствен избор. Аз съм стар човек. Позволете ми да имам своите прищевки.
Баща ми кимна замислено.
— Странно как никога не съм забелязал, че отношението на всички към чандрианите е едно и също. Трябваше да обърна внимание на това досега. — Той тръсна глава, сякаш за да я прочисти. — Предполагам, че можем отново да се върнем на имената по-късно. Ти за какво искаше да говорим?
Готвех се да се измъкна, преди да са ме хванали, но следващите думи на Бен ме накараха да замръзна, преди да успея да направя и крачка.
— Вероятно е трудно да го забележите, защото сте негови родители, но вашето момче, Квоте, е доста надарено. Всъщност „надарено“ едва ли е достатъчно, за да го опише — поне според мен.
Майка ми наблюдаваше Бен над върха на чашата си.
— Всеки, който прекара малко време с Квоте, може да разбере това, Бен. Не виждам защо някой трябва да го обсъжда. Особено пък ти.
— Не мисля, че схващаш напълно за какво става дума — рече Бен, като протегна краката си почти до края на огъня. — Лесно ли се научи да свири на лютня?
— Доста лесно, защо? — Баща ми изглеждаше малко изненадан от внезапната смяна на темата.
— На каква възраст беше?
Известно време баща ми замислено подръпва брадата си.
— Осем — гласът на майка ми прозвуча като флейта в настъпилата тишина.
— Я сега се опитайте да си припомните кога вие се научихте да свирите. Можете ли да си спомните на колко години сте били? Можете ли да си спомните какви затруднения сте срещнали тогава?
Баща ми продължаваше да подръпва брадата си, но лицето му сега беше по-замислено, а очите му се рееха в далечината.
— Мога да се обзаложа — продължи Абенти, — че е научил всеки акорд и всяка позиция на пръстите, след като ги е видял само веднъж. Не е имало никакви затруднения и никакви оплаквания от негова страна. И когато е правил грешка, я е правил само веднъж — никога повече от един път, нали?
Баща ми изглеждаше леко смутен.
— В повечето случаи, но той имаше затруднения като всеки друг. Например с акорда „Ми“ — беше му доста трудно с мажора и минора.
— И аз си го спомням, скъпи — меко го прекъсна майка ми, — но мисля, че причината просто беше, че ръцете му бяха твърде малки. Беше толкова мъничък…
— Обзалагам се, че не му е отнело много време да се справи с това — тихо каза Бен. — Има прекрасни ръце — майка ми би ги нарекла „ръце на магьосник“.
— Наследил ги е от майка си — усмихна се баща ми, — деликатни, но силни. Идеални за търкане на съдове, нали, жено?
Майка ми го перна леко и след това хвана една от ръцете му в своите и я разтвори, за да я покаже на Бен.
— Наследил ги е от баща си — грациозни и нежни. Идеални за съблазняване на дъщерите на благородниците. — Баща ми се опита да протестира, но тя не му обърна внимание. — С тези очи и ръце нито една жена в целия свят няма да е в безопасност, щом започне да гони дамите.
— Да ги ухажва, скъпа — нежно я поправи баща ми.
— Въпрос на изразяване — сви рамене тя. — Това си е истински лов и когато гонитбата започне, мисля, че само бих съжалила целомъдрените жени, които бягат. — Тя се облегна на баща ми, като продължаваше да държи ръката му, след това леко наклони глава към него и схванал намека, той целуна ъгълчето на устните й.
— Амин — рече Бен и вдигна чашата си за наздравица.
Баща ми сложи другата си ръка около майка ми и леко я стисна в прегръдката си.
— Все още не разбирам какво имаш предвид, Бен.
— Квоте прави всичко така — бързо като удар с камшик и почти никога не греши. Сигурен съм, че знае всяка песен, която някога сте му изпели. Знае по-добре от мен самия какво има в собствения ми фургон.
Бен вдигна стомната и махна запушалката.
— Той не просто запаметява — той разбира всичко. Вече е разбрал сам половината от нещата, които възнамерявах да му покажа.
Бен допълни чашата на майка ми.
— Той е на единайсет. Виждала ли си момче на неговата възраст, което да говори по начина, по който говори той? До голяма степен причината е в това, че е заобиколен от просветени хора. — Бен направи жест към фургоните. — Но най-съкровените мисли на повечето единайсетгодишни хлапета са свързани с това как да направят „жабче“ с камъни или да завъртят котката за опашката.
Смехът на майка ми се посипа като звънтене на звънчета, но лицето на Абенти остана сериозно.
— Истина е, госпожо. Имал съм по-възрастни ученици, които биха си мечтали да се справят и наполовина толкова добре. — Той се засмя. — Ако имах неговите ръце и четвърт от ума му, щях да ям със сребърни прибори след по-малко от година.
Настъпи мълчание. Майка ми първа проговори с тих глас:
— Спомням си, когато беше още бебе и топуркаше насам-натам. Непрекъснато наблюдаваше, наблюдаваше съсредоточено всичко с чистите си, искрящи очи, които сякаш искаха да погълнат света.
Гласът й леко потрепери. Баща ми я прегърна и тя отпусна глава на гърдите му.
Следващото мълчание беше по-продължително. Мислех вече да се измъквам, когато баща ми наруши тишината:
— Какво предлагаш да направим? — В гласа му имаше смесица от лека загриженост и бащинска гордост.
— Нищо друго, освен това да си помислите какви възможности за избор бихте могли да му дадете, когато му дойде времето — усмихна се благо Бен. — Той ще остави следа в света като един от най-добрите.
— Най-добрите какво? — избоботи баща ми.
— Какъвто реши да бъде. Ако остане тук, не се съмнявам, че ще стане следващият Илиен.
Баща ми се усмихна. Илиен беше героят на всички артистични трупи. Единственият наистина знаменит Едема Рух в цялата история. Всички най-стари и най-хубави песни бяха негови.
И което бе по-важното, ако се вярваше на историите, приживе Илиен бе преоткрил лютнята. Майстор на този инструмент, той бе преобразил архаичната, крехка и тежка дворцова лютня в прекрасната, универсална седемструнна лютня, която използваме в трупите и до днес. В същите тези истории се разказва, че инструментът на Илиен е имал цели осем струни.
— Илиен — тази мисъл ми харесва — отрони майка ми. — Крале, които идват от стотици мили, за да чуят моят малък Квоте да свири.
— А музиката му ще е причината за спирането на кавгите в кръчмите и междуособиците — усмихна се Бен.
— Жени с неопитомени страсти ще полагат глави в скута му, гръдта им ще гали лицето му.
Настъпи внезапна тишина. След това майка ми изрече бавно и многозначително:
— Мисля, че искаше да кажеш „неопитомени зверове ще полагат глави в скута му“.
— Нима това исках да кажа?
Бен се прокашля и продължи:
— Ако реши да стане арканист, се обзалагам, че ще получи кралска служба, преди да е навършил двайсет и четири. Ако пък си науми да бъде търговец, тогава не се съмнявам, че докато дойде време да си отиде от този свят, ще е завладял поне половината от него.
Веждите на баща ми се събраха неодобрително. Бен се усмихна и допълни:
— Не се безпокой много за последното. Твърде любопитен е, за да стане търговец.
Бен направи пауза, сякаш, за да обмисли много внимателно следващите си думи:
— А могат да го приемат и в Университета. Трябва да минат още доста години, разбира се. Мисля, че приемат най-малко на седемнайсет, но нямам никакво съмнение, че…
Не чух изречението му до края. Университетът! Бях започнал да си го представям така, както повечето деца си представят двореца на Фае — митично място, излязло от царството на сънищата. Училище с големината на малък град! Десет пъти по десет хиляди книги! Хора, които знаят отговора на всеки въпрос, който някога бих могъл да задам…
Когато отново насочих вниманието си към тримата, установих, че е настъпила тишина. Баща ми гледаше надолу към майка ми, сгушена в ръцете му.
— Какво ще кажеш за това, жено? Да не би преди дванайсет години да си била навестена в леглото от някое странстващо божество? Това би разбулило нашата малка загадка.
Тя го плесна закачливо и лицето й придоби отнесено изражение.
— Като се замисля, една нощ преди около дванайсет години при мен дойде мъж. Омагьоса ме с целувки и с акордите на чувствена песен. Отне целомъдрието ми и ме отвлече. — Тя замлъкна. — Но косата му не беше червена. Не може да е бил той.
Тя се усмихна дяволито на баща ми, който изглеждаше леко смутен. След това го целуна и той отвърна на целувката й.
Ето такива искам да ги запомня и днес. Измъкнах се от скривалището си, а в главата ми не спираше да се върти мисълта за Университета.


13.
Антракт — плът и кръв

В странноприемницата „Пътният камък“ беше тихо. Тишината заобикаляше двамата мъже, които седяха на масата в иначе празната стая.
Квоте беше спрял да говори и макар да изглеждаше, че се взира надолу към скръстените си ръце, очите му всъщност гледаха невиждащо в далечината.
Когато накрая вдигна поглед, сякаш бе почти изненадан да види Летописеца, който седеше срещу него на масата с перо, застинало във въздуха над мастилницата.
Квоте изпусна смутена въздишка и направи знак на Летописеца да остави перото си. Летописеца го направи, макар и с известно закъснение, след като изтри писеца на перото с чист парцал, преди да го остави върху масата.
— Бих пийнал — внезапно заяви Квоте, сякаш самият той изненадан от тази мисъл. — Напоследък не съм разказвал много истории и гърлото ми доста пресъхна. — Той бавно се изправи и тръгна през лабиринта от празни маси към голия тезгях. — Мога да ти предложа почти всичко — тъмна бира, бяло вино, ароматен сайдер, шоколад, кафе…
— Шоколад бих пийнал с удоволствие, ако ти се намира — повдигна вежда Летописеца. — Не очаквах, че може да се намери подобно нещо толкова далече от… — Той се покашля. — Ами от всякъде.
— Тук, в „Пътният камък“, имаме всичко — рече Квоте и като обиколи с жест празното помещение, додаде: — С изключение на клиенти, разбира се.
Извади една глинена кана, която изкънтя глухо, щом той я постави върху тезгяха. Квоте въздъхна.
— Баст! Би ли донесъл малко ябълково вино? — извика.
Откъм вратата в дъното на стаята се чу нечленоразделен отговор.
— Баст — твърде тихо, за да бъде чут, измърмори Квоте.
— Довлечи се тук, долу, и си вземи, мързеливецо! — изкрещя гласът от мазето. — В момента си имам друга работа.
— Работник ли ти е? — попита Летописеца.
Квоте се подпря с лакти върху тезгяха и снизходително се усмихна.
След малко откъм вратата се чу звук от стъпки в тежки ботуши, които се изкачваха по дървените стълби.
Баст пристъпи в стаята, като задъхано мърмореше под нос.
Беше облечен семпло: черна риза с дълги ръкави, напъхана в черни панталони, а черните панталони — мушнати в меки черни ботуши. Лицето му беше остро и деликатно, почти красиво, с поразително сини очи.
Носеше към тезгяха една кана, като се движеше със странна грациозност, която не беше неприятна за окото.
— Само един клиент? — натърти укорително той. — Не можеше ли сам да си го вземеш? Откъсна ме от „Челум Тинтуре“. От близо месец ми опяваш да я прочета.
— Баст, знаеш ли какво правят в Университета със студентите, които подслушват учителите си? — лукаво попита Квоте.
Баст сложи ръка на гърдите си и започна да протестира, че е невинен.
— Баст… — Квоте му хвърли строг поглед.
Баст затвори уста и за момент, изглежда, се опитваше да измисли някакво оправдание, но после раменете му се отпуснаха.
— Как разбра?
— Гледаш как да се измъкнеш от четенето на тая книга от сума време — подсмихна се Квоте. — Или изведнъж си станал изключително прилежен ученик, или просто те хванах на местопрестъплението.
— Та какво правят със студентите в Университета, които подслушват? — полюбопитства Баст.
— Нямам ни най-малка представа. Никога не са ме хващали. Мисля, че да те накарам да седнеш и да изслушаш останалата част от историята ми, ще е достатъчно наказание. Колко съм несъобразителен — продължи Квоте, като направи жест към голямата стая. — Забравихме за нашия гост.
Летописеца беше всичко друго, но не и отегчен. Веднага щом Баст влезе в стаята, Летописеца започна да го наблюдава с любопитство. Докато траеше разговорът, изражението му ставаше все по-объркано и напрегнато.
Справедливостта изисква да се споменат някои неща за Баст. На пръв поглед той изглеждаше като обикновен, макар и привлекателен младеж.
Но в него имаше нещо различно. Например това, че носеше меки черни кожени ботуши. Поне това би забелязал човек, ако гледаше към него. Но ако някой случайно го погледнеше с крайчеца на окото си и сянката падаше по подходящ начин… можеше да види нещо съвсем различно.
И ако човек имаше подходящата настройка на съзнанието си, такава, която му позволява наистина да вижда онова, което гледа, щеше да забележи, че очите на Баст бяха странни. И ако съзнанието на въпросния човек имаше рядката дарба да не бъде заблуждавано от онова, което очакваше да види, той щеше да забележи още нещо в тези очи — нещо особено и прекрасно.
По тази причина Летописеца зяпаше младия ученик на Квоте и се опитваше да определи какво беше различното в него.
Когато разговорът свърши, начинът, по който Летописеца гледаше младежа, беше най-малкото невъзпитан, дори оскърбителен. Когато накрая Баст се обърна към него от тезгяха, очите на писаря се разшириха доловимо и вече пребледнялото му лице загуби напълно всякакъв цвят.
Летописеца бръкна в ризата си и дръпна нещо от врата си. Постави го на масата пред себе си на една ръка разстояние между него и Баст. Всичко това стана за частица от секундата, като очите му не се отделяха от тъмнокосия млад мъж на тезгяха.
Лицето на Летописеца беше спокойно, когато силно притисна с два пръста металния диск върху масата.
— Желязо — каза той със странна настоятелност в гласа, сякаш това беше нещо като заповед, която трябваше да бъде изпълнена.
Баст се преви на две, все едно някой го беше ударил в корема, и оголи зъби, издавайки звук, който беше нещо средно между ръмжене и писък. Като се движеше с неестествена бързина и пъргавина, той изви едната си ръка настрани и се напрегна, готов да скочи.
Всичко това се случи за време, по-кратко от поемането на един дъх.
Въпреки това дългите пръсти на Квоте някак успяха да сграбчат китката на младежа. Баст, който не усети какво става или пък не го беше грижа, скочи към Летописеца, но не успя да помръдне — ръката на Квоте сякаш го беше хванала като в окови. Младият мъж яростно се опита да се освободи, но учителят му продължаваше да стои зад тезгяха с протегната към него ръка, неподвижен като стомана или камък.
— Спри! — гласът на Квоте изплющя във въздуха като заповед и в последвалата тишина думите му прозвучаха остро и гневно. — Няма да позволя да има разпри между моите приятели. И без това съм загубил достатъчно. — Очите му се спряха на Летописеца. — Развали онова, което стори, или аз ще го разруша.
Летописеца спря и потръпна. След това устните му започнаха беззвучно да мърдат и той вдигна леко треперещата си ръка от колелото сивкав метал, който лежеше върху масата.
Напрежението напусна тялото на Баст и за момент той увисна като парцалена кукла на китката си, която изправеният зад тезгяха Квоте продължаваше да стиска. Олюлявайки се, Баст успя да се задържи на краката си и се подпря върху тезгяха. Квоте му хвърли дълъг, изпитателен поглед и след това пусна китката му.
Баст се отпусна тежко върху едно от столчетата, без да откъсва поглед от Летописеца. Движенията му бяха предпазливи като на човек с прясна рана.
Освен това се бе променил. Очите, които наблюдаваха Летописеца, продължаваха да са все така пронизващо морскосини, но сега синьото ги изпълваше целите, сякаш бяха скъпоценни камъни или дълбоки горски вирове, а меките му кожени ботуши бяха заменени от грациозни крака, завършващи с копита.
Квоте се приближи към Летописеца с властни движения, след това се обърна, взе две дебели чаши и първата бутилка, която му попадна. Постави чашите на масата, докато Баст и Летописеца неловко се оглеждаха един друг.
— Вижте сега — ядосано започна Квоте. — И двамата реагирахте по разбираем начин, но това ни най-малко не означава, че се държахте добре. Така че най-добре да започнем отначало. — Той си пое дълбоко дъх. — Баст, позволи ми да ти представя Деван Локийс, известен още като Летописеца. По всеобщо мнение — велик разказвач, паметлив мъж и събирач на истории. В допълнение към това, ако не се лъжа, и талантлив член на Арканум, поне ре'лар, ако не и повече, и един от най-много четирийсетимата хора в целия свят, които знаят името на желязото. Обаче въпреки тези си умения изглежда, че житейският му опит е недостатъчен, както беше нагледно демонстрирано от безумния му опит да предприеме самоубийствена атака срещу моя приятел, който, предполагам, е първото същество от този вид, което някога е имал късмета да види.
Летописеца остана невъзмутим по време на цялото това представяне и наблюдаваше Баст с изражението на човек, който следи змия.
— Летописецо, бих искал да се запознаеш с Бастас, син на Ремен, Принц на здрача и Телвит Маел. Най-блестящият и по-скоро единственият ученик, който съм имал нещастието да обучавам. Чаровник, помощник зад тезгяха и не на последно място — мой приятел. Който за сто и петдесет години живот, без да споменаваме близо двете години под моята лична опека, успя да направи всичко възможно, за да не научи няколко важни неща. Първото от които — нападението на член на Арканум, който е достатъчно вещ, за да използва обвързването на желязото — е нещо много глупаво.
— Той ме нападна! — разгорещено извика Баст.
— Не казвам, че е неоправдано, казах, че е глупаво. — Квоте го изгледа студено.
— Щях да спечеля.
— Твърде вероятно. Но щеше да бъдеш наранен, а той щеше също да е ранен или мъртъв. Спомняш ли си, че ти го представих като мой гост?
Баст мълчеше, но изражението на лицето му продължаваше да е войнствено.
— Сега — продължи Квоте с пресилена бодрост — вече бяхте представени един на друг.
— Приятно ми е — каза Баст с леден глас.
— И на мен също — отвърна Летописеца.
— Няма причина вие двамата да не бъдете приятели — добави Квоте, а в гласа му се появи режеща нотка. — А приятелите не се поздравяват по този начин.
Баст и Летописеца се погледнаха един друг, но нито един от двамата не помръдна.
— Ако не спрете тия глупости, и двамата можете да си тръгнете веднага. — Гласът на Квоте стана тих. — Единият ще си остане с недовършена история, а другият може да започне да си търси нов учител. Ако има нещо, което не мога да понасям, то това е глупавата и упорита горделивост.
Нещо в тихата дълбочина на гласа на Квоте ги накара да извърнат поглед един от друг и когато обърнаха поглед към него, изглеждаше, че зад тезгяха беше застанал съвсем различен човек. Добродушният гостилничар беше изчезнал и на негово място стоеше мрачен и жесток мъж.
„Толкова е млад — чудеше се Летописеца. — Не може да е ни повече от двайсет и пет. Как не успях да го забележа по-рано. Може да ме прекърши с ръцете си като клечка. Как можах да се заблудя дори и за миг, че е обикновен съдържател?“
След това видя очите на Квоте. Зеленият им цвят беше толкова потъмнял, че изглеждаше почти черен.
„Това е човекът, който дойдох да видя — помисли си Летописеца. — Това е мъжът, чийто съвет са търсили кралете и който е извървял старите пътища, разчитайки единствено на своята съобразителност. Това е човекът, чието име едновременно възхваляват и проклинат в Университета.“
Квоте изгледа Летописеца и Баст един по един — нито един от двамата не можа да издържи погледа му задълго. След неловка пауза Баст протегна ръка. Летописеца се поколеба само за миг, преди бързо да протегне своята, сякаш се готвеше да я пъхне в огъня.
Нищо не се случи и двамата изглеждаха леко изненадани от това.
— Удивително, нали? — хапливо се обърна към тях Квоте. — Пет пръстта от плът и кръв. Човек дори може да си помисли, че от другата страна на тази ръка има някой подобен на него самия.
На лицата на двамата мъже се мярна чувство за вина. Те пуснаха ръцете си.
Квоте наля в чашите нещо от зелената бутилка. Този обикновен жест сякаш го промени. Той някак се затвори в себе си, докато накрая не остана почти нищо от тъмноокия мъж, който стоеше изправен зад тезгяха само преди миг. Летописеца наблюдаваше съдържателя, който отново държеше ленения парцал в ръка и внезапно изпита някакво чувство на загуба.
— А сега — Квоте побутна чашите към тях — вземете тези напитки, седнете на масата и си поговорете. Когато се върна, не искам да намеря никой от двама ви мъртъв, нито пък да видя къщата си в пламъци. Разбрахме ли се?
Баст смутено се усмихна, когато Летописеца си взе очилата и се върна обратно на масата. Младежът го последва и сграбчи бутилката, преди още да е седнал.
— Не прекалявайте с това — предупреди ги Квоте и се отправи към задната стаичка. — Не искам да се кикотите, докато разказвам историята си.
Двамата на масата започнаха напрегнат и колеблив разговор, а Квоте отиде в кухнята. Няколко минути по-късно той се появи отново и донесе самун черен хляб, студено пиле, наденица, масло и мед.
Когато Квоте донесе всичко, те побързаха да се преместят на по-голяма маса, като поглеждаха към съдържателя.
Летописеца скрито го наблюдаваше и не можеше да повярва, че човекът, който сега си тананика, докато реже наденицата, е същият онзи мъж, който само преди няколко минути се бе изправил зад тезгяха със страшен вид и потъмнели очи.
Докато писарят си приготвяше хартията и перата, Квоте замислено наблюдаваше през прозореца крайчето на слънцето над хоризонта. Малко след това се обърна към Баст:
— Колко успя да чуеш?
— По-голямата част, Реши — усмихна се Баст. — Имам добър слух.
— Това е добре. Нямаме време да се връщаме назад. — Той си пое дълбоко дъх. — Да се връщаме към разказа тогава. Пригответе се — сега в историята ще настъпи обрат. Мрачен и лош обрат. На хоризонта се появяват облаци.


14.
Името на вятъра

През зимата времето тече бавно за една пътуваща трупа, но Абенти се възползва от това и най-сетне имаше време да започне сериозно да ме учи на симпатична магия. Обаче, както се случва често, особено при децата, очакването се оказа далеч по-вълнуващо от действителността.
Няма да е вярно, ако кажа, че бях разочарован от симпатичната магия. Но, честно казано, имаше известно разочарование. Не беше онова, което очаквах от магията.
Беше полезно. В това нямаше никакво съмнение. Бен използваше симпатична магия за осветлението на нашите представления. Тя позволяваше запалването на огън без кремък и вдигането на тежки предмети без неудобните въжета и макари.
Но първия път, когато го бях видял, Бен някак бе успял да повика вятъра. Това не беше просто симпатична магия. Това беше магията от приказките.
Това беше тайната, която исках да узная повече от всичко друго на света.

* * *

Пролетното топене на снеговете отдавна беше приключило и групата яздеше през горите и полята на западната част на Федерацията.
Както обикновено аз бях в предната част на фургона на Бен. Лятото вече беше решило да напомни за себе си и всичко наоколо отново беше зелено и цъфтеше.
Беше тихо вече от около час. Бен дремеше и ръката му хлабаво държеше поводите, когато фургонът мина през един камък и изтръгна всеки от нас от мислите, в които беше потънал.
Бен се поизправи на седалката и се обърна към мен с онзи тон, който бях свикнал да наричам „Имам една задачка за теб“.
— Как би кипнал един чайник вода?
Огледах се наоколо и видях голям камък от едната страна на пътя. Посочих го:
— Тоя камък трябва да се е затоплил на слънцето. Ще го обвържа с водата в чайника и ще използвам топлината в камъка, за да накарам водата да заври.
— Камък към вода не е много ефективно — смъмри ме Бен. — Само една петнайсета част от него ще може да бъде използвана за затоплянето на водата.
— Ще свърши работа.
— Не отричам. Но това ще е немарливо свършена работа. Можеш да се справиш и по-добре, е'лир.
След това той се развика на Алфа и Бета — знак, че наистина беше в добро настроение. Както винаги те приеха виковете му със спокойствие, въпреки че той ги обвиняваше в неща, които, бях сигурен, никое магаре не би сторило доброволно, особено пък Бета, чиято морална репутация беше безукорна.
Абенти спря насред тирадата си и внезапно ме попита:
— Как би свалил тази птица? — той посочи ястреба, който се носеше във въздуха над пшеничената нива край пътя.
— Вероятно не бих го направил. Не ми е сторил нищо лошо.
— Хипотетично.
— Казах ти, че хипотетично не бих го направил.
— Разбрах те, е'лир — ухили се Бен. — И как точно не би го направил? С подробности, моля.
— Ще накарам Терен да го простреля.
— Добре, добре — замислено кимна Абенти. — Обаче това е между теб и птицата. Да речем, че този ястреб — той направи възмутен жест — е казал нещо грубо за майка ти.
— Аха. Тогава честта изисква сам да защитя доброто й име.
— Точно така.
— Имам ли на разположение перо?
— Не.
— Техлу да… — Под неодобрителния му поглед се наложи да сдъвча останалата част от онова, което мислех да кажа. — Гледаш никога да не ми е лесно, нали?
— Този досаден навик придобих от един ученик, който беше умен, умен, та чак прекалено. — Той се усмихна. — Какво би могъл да направиш дори и да имаше перо?
— Щях да го обвържа с птицата и да го намажа с домашен сапун.
— С какъв вид обвързване по-точно? — сбърчи вежди Бен.
— Химично. Вероятно вторично каталитично обвързване.
Последва замислена пауза.
— Вторично каталитично… — Той се почеса по брадата. — За да разтвориш мазнината, която прави перото гладко?
Кимнах.
Той погледна нагоре към птицата.
— Никога не съм се сещал за това — каза той с някакво тихо възхищение, което приех за комплимент. — Обаче — погледна ме пак — нямаш перо. Как ще го свалиш тогава?
Замислих се за няколко минути, но не можах да се сетя за нищо.
Реших да превърна този урок в нещо различно.
— Просто — подметнах небрежно — ще повикам вятъра и ще го накарам да свали птицата от небето.
Бен ме измери с поглед и ми показа, че знаеше точно какво имах предвид.
— И как би сторил това, е'лир?
Почувствах, че може би беше готов накрая да сподели с мен тайната, която беше пазил през всичките тези зимни месеци. Същевременно ми дойде една идея.
Поех си дълбоко дъх и изговорих думите, за да обвържа въздуха в дробовете ми с въздуха отвън. Здраво фокусирах съзнанието си върху Алара, поставих палеца и показалеца си пред свитите си устни и духнах между тях.
Усетих откъм гърба си лек полъх на вятър, който разроши косата ми и опъна за момент насмоления брезент на фургона. Може да е било и просто съвпадение, но въпреки това почувствах как по лицето ми се разля тържествуваща усмивка. Известно време не бях способен да правя нищо друго, освен да се хиля лудо на Бен и на глупаво изглеждащата му, невярваща физиономия.
След това почувствах някакво стягане в гърдите, сякаш се бях потопил дълбоко под водата.
Опитах се да си поема дъх, но не успях. Продължавах да опитвам, леко смутен. Все едно бях паднал на гърба си и си бях изкарал въздуха.
Внезапно осъзнах какво бях направил. Тялото ми се обля в студена пот и аз сграбчих като обезумял ризата на Бен, като сочех ту гърдите си, ту врата си, ту отворената си уста.
Когато погледна към мен, лицето на Бен се промени и от потресено на вид стана пепеляво на цвят.
Изведнъж почувствах колко притихнало беше всичко наоколо. Нито една тревичка не помръдваше. Дори звукът от движението на фургона беше приглушен, сякаш идваше от далечно разстояние.
В съзнанието ми нахлу ужас, който удави всеки мой опит да разсъждавам. Забих нокти в гърлото си и разкъсах ризата си.
Ударите на сърцето ми отекваха в ушите ми със звънтене. Изнурените ми гърди бяха пронизвани от остра болка, докато аз отчаяно се опитвах да си поема въздух.
Със светкавично движение, на каквото не предполагах, че е способен, Бен ме сграбчи за остатъците от ризата ми и изскочи от седалката на фургона. Когато се приземихме на тревата отстрани на пътя, той ме удари с такава сила о земята, че ако в дробовете ми беше останал някакъв въздух, той със сигурност щеше да изкара и него.
По лицето ми се стичаха сълзи, докато се мятах като обезумял. Знаех, че ще умра. Очите ми пареха. Безчувствените ми, студени като лед ръце лудо драскаха в пръстта.
Осъзнах, че някой крещи, но гласът ми се струваше безкрайно далечен. Бен беше коленичил над мен, а небето зад него беше притъмняло. Той изглеждаше почти разсеян, сякаш се ослушваше за нещо, което аз самият не можех да чуя.
След това погледна към мен — всичко, което си спомням, бяха очите му, които изглеждаха далечни и изпълнени с ужасна, студена и безстрастна сила.
Продължаваше да гледа право в мен. Устните му мърдаха. Той призоваваше вятъра.
Потреперих като лист, сякаш бях ударен от светкавица. След това ме обгърна мрак.

* * *

Следващото, което си спомням, беше, че Бен ми помагаше да се изправя на крака. Като насън осъзнах, че другите фургони спират и към нас се обръщат любопитни лица. Майка ми дойде от нашия фургон и Бен я пресрещна насред пътя, като се хилеше и й казваше нещо успокоително.
Не можах да различа думите, тъй като бях зает да вдишвам и издишвам дълбоко.
Останалите фургони потеглиха и аз последвах безмълвно Бен до неговия фургон. Той демонстративно започна да се суети наоколо, като проверяваше въжетата, които държаха брезента опънат. Събрах мислите си и му помагах доколкото можех, докато и последният фургон от трупата ни подмина.
Когато вдигнах поглед, срещнах гневните очи на Бен.
— Какво си мислеше, че правиш? — изсъска той. — Е, какво? Какво си мислеше?
Никога преди това не го бях виждал такъв — цялото му тяло се бе превърнало в стегнат възел от ярост. Целият трепереше.
Вдигна ръка да ме удари… след това спря. След миг ръката му се отпусна встрани.
Той провери с методични движения последните няколко въжета и след това се качи обратно във фургона. Като не знаех какво друго да правя, аз го последвах.
Бен дръпна поводите и Алфа и Бета задърпаха фургона напред. Сега бяхме последни в редицата. Бен гледаше право пред себе си. Опипах разкъсаната предница на ризата си. Цареше напрегната тишина.
Сега, след като със закъснение обмислих случилото се, осъзнах, че съм постъпил ужасно глупаво. Когато обвързах дъха си с въздуха отвън, това беше направило собственото ми дишане невъзможно. Дробовете ми не бяха достатъчно силни, за да придвижат толкова въздух. Трябваше дробовете ми да са като някакво желязно духало, за да се справят с тази задача. Беше все едно да се опитам да изпия цяла река или да повдигна планина.
Яздихме в неловко мълчание в продължение на около два часа.
Слънцето докосваше върховете на дърветата, когато накрая Бен въздъхна дълбоко и шумно. После ми подаде поводите.
Когато отново погледнах към него, внезапно осъзнах колко стар е той. Винаги съм знаел, че наближава шейсетте, но никога дотогава не го бях виждал да изглежда на толкова.
— Преди малко излъгах майка ти, Квоте. Тя беше видяла края на онова, което се случи, и се беше разтревожила за теб. — Докато говореше, очите му оставаха втренчени във фургона пред нас. — Казах й, че работим върху сценка за представлението. Тя е добра жена. Заслужава друго, не лъжи.
Продължихме да яздим в сякаш нескончаема и мъчителна тишина, но когато оставаха още няколко часа до залез, чух гласове някъде напред в редицата да викат — „Сив камък!“. Друсането на фургона ни, който завиваше върху тревата, извади Бен от мрачното му вцепенение.
Той се огледа наоколо и видя, че слънцето още се виждаше на небето.
— Защо спираме толкова рано? Да не би да има паднало дърво на пътя?
— Сив камък — посочих напред към каменната плоча, която се мержелееше над фургоните пред нас.
— Какво?
— От време на време пътят ни минава покрай някой от тях — отново направих жест към сивия камък, който стърчеше над върховете на по-ниските дървета край пътя.
Като повечето сиви камъни и този беше грубо издялан правоъгълник с височина около четири метра. Фургоните, които го бяха наобиколили, изглеждаха доста незначителни в сравнение със солидното присъствие на камъка.
— Чувал съм да ги наричат и стоящи камъни, но съм виждал много от тях, които не бяха изправени, а полегнали на едната си страна. Винаги спираме за един ден, когато намерим някой, стига да не бързаме ужасно много. — Спрях да говоря, защото усетих, че бръщолевя глупости.
— Аз ги знам под друго име — „пътни камъни“ — тихо отвърна Бен.
Изглеждаше стар и уморен. Малко след това ме попита:
— Защо спирате, когато откриете някой от тях?
— Просто винаги го правим. Така си почиваме по пътя — замислих се за момент. — Май се предполага, че тези камъни носят късмет.
Искаше ми се да имаше с какво да поддържам нататък разговора сега, след като бях събудил интереса му, но не можах да се сетя за нищо друго.
— Може и така да е. — Бен насочи Алфа и Бета към едно място от другата страна на камъка, което беше отдалечено от по-голямата част от останалите фургони.
— Върни се веднага след вечеря. Трябва да поговорим. — Той се обърна, без да ме погледне, и започна да разпряга Алфа от фургона.
Никога преди не бях виждал Бен в подобно настроение. Обезпокоен, че съм разрушил връзката между нас, се обърнах и побягнах към фургона на родителите си.
Намерих майка си да седи пред току-що стъкмения огън и бавно да добавя съчки, за да го разпали. Баща ми седеше зад нея и разтриваше гърба и раменете й. И двамата вдигнаха поглед при звука на тичането ми.
— Мога ли да се храня с Бен тази вечер?
Майка ми погледна нагоре към баща ми и после обратно към мен.
— Не бива да досаждаш, скъпи мой.
— Той ме покани. Ако отида веднага, ще мога да му помогна да се установи за през нощта.
Тя размърда рамене и баща ми отново започна да я разтрива.
— Съгласна съм, но не го карай да стои до късно. — Тя ми се усмихна. — Сега ме целуни.
Майка ми протегна ръце към мен и аз я прегърнах и целунах. Баща ми също ме целуна.
— Я ми дай ризата си да има с какво да се занимавам, докато майка ти приготвя вечерята. — Той свали ризата от мен и опипа разкъсаните й краища. — Тая риза е цялата в дупки, много повече, отколкото е редно.
Започнах със запъване да обяснявам, но той махна с ръка.
— Знам, знам, всичко това се е случило заради по-висша цел. Опитай се да бъдеш по-внимателен или следващия път ще те накарам сам да си я зашиеш. В твоя сандък има чиста риза. Бъди така любезен да ми донесеш игла и конец, като ходиш дотам.
Набързо притичах до задната част на фургона и си извадих чиста риза. Докато тършувах за игла и конец, чух майка ми да пее:

Вечер, докато слънцето залязва,
аз ще се взирам от височината.
Отдавна трябваше да си при мен,
но любовта ми ти е все тъй вярна.

Баща ми отговори:

Вечер, когато светлината отмира,
най-сетне поемам към дома.
Вятърът през върбите въздиша.
Моля те, съхрани пламъка в сърцето си.

Когато излязох от фургона, той я беше наклонил драматично в прегръдките си на една страна и я целуваше. Поставих иглата и конеца до скъсаната риза и зачаках. Беше добра целувка. Изучавах ги внимателно с неясната мисъл, че някога в бъдеще и аз може би ще искам да целуна някоя дама. И ако щях да го правя, исках добре да си свърша работата.
След известно време баща ми ме забеляза и повдигна майка ми.
— Дължите пол'вин пени за представлението, господин Воайор — засмя се той. — Защо си още тук, момче? Мога да се обзаложа на същата сума, че те е забавило желанието да зададеш въпрос.
— Защо спираме при сивите камъни?
— Традиция, момчето ми — каза той и разтвори широко ръце с величествено движение, — и суеверие. Във всеки случай, всичките те са еднакви. Спираме за късмет и защото така всеки се наслаждава на неочакваната почивка. — Той направи пауза. — Знаех някаква поема за тях. Чакай да се сетя как започваше…

Дори в съня като притегляща скала
масивен камък сочи твоята посока.
Той все по-навътре във Фае те води.
Като камъка на хълма или в долината
Сивият камък те води към нещо, нещо…

Баща ми стоя така секунда-две и подръпваше долната си устна, загледан в празното пространство. Накрая поклати глава.
— Не мога да си спомня края на последния ред. Бога ми, не харесвам поезията. Как изобщо някой може да запомни думи, които не са облечени в музика? — Челото му се набръчка, докато той съсредоточено мърмореше под мустак думите.
— Какво е „притегляща скала“? — попитах.
— Това е старото наименование за тъмнозелените камъни — обясни майка ми. — Те са парчета желязо от звездите, които притеглят към себе си всяко друго желязо. Преди време видях такъв на една витрина. — Тя погледна към баща ми, който продължаваше да си мърмори.
— Видяхме тъмнозеления камък в Пелересин, нали?
— Хмм? Какво? — Въпросът го извади от унеса му. — Да, Пелересин. — Той отново подръпна устната си и потръпна. — Запомни това, сине, дори и да забравиш всичко друго. Поетът е музикант, който не може де пее. Думите трябва да открият съзнанието на човека, преди да могат да докоснат сърцето му, а съзнанията на някои хора са печално малки цели за откриване. Докато музиката докосва сърцето директно, независимо колко малко или неподатливо е съзнанието на човека, който слуша.
Майка ми изсумтя по малко неподобаващ за дама начин.
— Елитарист. Просто остаряваш. — Тя въздъхна драматично. — Точно това е голямата трагедия, второто нещо, което човек загубва с остаряването, е паметта.
Баща ми придоби надут и възмутен вид, но майка ми не му обърна внимание и ми каза:
— Между другото, единственото нещо, което кара трупите да спират край сивите камъни, е мързелът. Текстът на поемата би трябвало да гласи:

През всеки сезон,
още щом съм на път,
аз все търся резон —
камък сложен край път,
да отдъхна до него.

Очите на баща ми хитро проблеснаха и той застана зад нея.
— Стар ли? — запита той с нисък глас, докато пак заразтрива раменете й. — Жено, имам намерение да ти докажа, че грешиш.
— Господине, имам намерение да ви позволя да го направите — шеговито се усмихна тя.
Реших да ги оставя да си говорят и тъкмо се готвех да се затичам към фургона на Бен, когато чух баща ми да се провиква след мен:
— За утре следобед да си готов с гамите и второ действие на „Тинбертин“.
— Добре — изкрещях в отговор, докато тичах.
Когато се върнах при Бен, той вече беше разпрегнал Алфа и Бета и ги разтриваше. Започнах да подготвям огъня, като заобиколих купчина сухи листа с пирамида от все по-големи съчки и клони. Когато свърших, се обърнах към мястото, където седеше Бен.
Отново настъпи тишина. Почти можех да усетя как се опитва да подбере подходящите думи, когато той заговори:
— Какво знаеш за новата песен на баща ти?
— Тази за Ланре ли? Не много. Знаеш го какъв е. Никой няма да я чуе, преди да я е завършил. Дори и аз.
— Нямам предвид самата песен — рече Бен, — а историята зад нея. Историята за Ланре.
Помислих за десетките истории, които бях чул баща ми да събира през изминалата година, опитвайки се да открие общото в тях.
— Ланре бил принц… или крал. Важен човек. Искал да бъде по-могъщ от всеки друг на света. Продал душата си за власт, но нещо се объркало и мисля, че след това полудял или никога повече не могъл да заспи, или… — спрях, когато видях, че Бен поклаща глава.
— Не е продал душата си — каза Бен. — Това са глупости. — Той въздъхна и сякаш се смали. — Не започнах както трябва. Не става въпрос за песента на баща ти. Ще говорим за нея, след като той я завърши. От друга страна, когато научиш историята за Ланре, това ще ти помогне да видиш цялостната картина.
Бен пое дълбоко дъх и започна отначало:
— Да предположим, че имаме неразумно шестгодишно хлапе. Какви вреди може да причини то?
Не отговорих веднага, защото не бях сигурен какъв е отговорът, който Абенти искаше да чуе. Вероятно щеше да е най-добре да съм откровен.
— Не много големи.
— А сега да предположим, че имаме двайсетгодишен младеж, който отново е безразсъден — колко опасен може да е той?
Реших да се придържам към очевидните отговори:
— Пак не особено опасен, но повече от преди.
— А какво би станало, ако му дадеш меч?
Започнах да разбирам накъде бие и затворих очи.
— Ще стане много по-опасен. Разбирам какво ми казваш, Бен. Властта не е лошо нещо, а глупостта обикновено е безобидна. Взети заедно обаче, властта и глупостта са наистина опасни.
— Не съм казвал „глупав“ — поправи ме Бен. — Ти си умен. И двамата го знаем. Но можеш да бъдеш безразсъден. Умният, но безразсъден човек е една от най-плашещите възможни комбинации. А още по-лошото е, че аз те научих на някои опасни неща.
Бен погледна към купчината дърва, които бях приготвил, след това взе листо, прошепна няколко думи и продължи да наблюдава как в центъра на натрупаните клони и сухи дърва оживя малък пламък. Той се обърна и ме погледна.
— Правенето на нещо толкова просто като това може да те убие. — На устните му се появи бледо подобие на усмивка. — Или пък търсенето на името на вятъра.
Тръгна да казва още нещо, но размисли, затвори уста, разтри лицето си и дълбоко въздъхна. Когато свали ръце, изглеждаше уморен.
— На колко години си, че забравих?
— Следващия месец ставам на дванайсет.
— Лесно се забравя това — поклати глава той. — Не се държиш като дванайсетгодишен. — Разбута огъня с пръчка и добави: — Бях на осемнайсет, когато започнах да уча в Университета. Трябваше да стана на двайсет, докато науча онова, което ти знаеш сега. — Загледа се в пламъците. — Съжалявам, Квоте. Искам да остана сам тази нощ. Трябва да помисля.
Кимнах мълчаливо. Отидох във фургона му, взех триножника, чайника, вода и чай и тихо ги сложих до Бен. Той продължаваше да гледа огъня, когато се обърнах и си тръгнах.
Тъй като знаех, че родителите ми няма да ме очакват толкова скоро, се отправих към гората. Аз също имах нужда да помисля. Поне това дължах на Бен. Щеше ми се да можех да направя повече.

* * *

Минаха доста дни, преди Бен да се върне към нормалната си, добродушна същност. Но дори и тогава нещата между нас вече не бяха същите.
Продължавахме да сме близки приятели, но помежду ни имаше издигната преграда и аз усещах, че той съзнателно се държи на разстояние от мен.
Уроците почти спряха. Той сложи край на горещото ми желание да уча алхимия и вместо това се ограничи само до това да ме обучава на химия. Отказа да ме учи на каквато и да е руническа магия и на всичкото отгоре стана много пестелив на похвали.
Забавянето на напредъка ми ме дразнеше, но се стараех да оставам спокоен, като се надявах, че ако му покажа, че съм отговорен и старателен, той най-накрая ще се отпусне и нещата ще се върнат към нормалното си състояние. Бяхме като семейство и аз знаех, че в крайна сметка проблемите между нас ще се изгладят. Всичко, от което се нуждаех, беше време.
Тогава и не подозирах, че нашето време заедно наближаваше към своя край.


15.
Развлечения и сбогувания

Името на града беше Хелоуфел. Спряхме за няколко дни, защото там имаше добра работилница за каруци, а почти всички наши фургони имаха нужда от постягане и ремонт. Докато чакахме, Бен получи предложение, на което не можеше да откаже.
Тя беше вдовица, сравнително млада и за моите неопитни очи — доста привлекателна. Официалната версия беше, че има нужда от учител за сина си. Обаче всеки, който ги бе видял поне веднъж заедно, знаеше каква е истината зад тая история.
Тя беше жената на местен пивовар, който се бил удавил преди две години. Опитваше се да управлява пивоварната доколкото можеше, но на практика нямаше необходимите познания, за да я направи печеливша…
Както виждате, едва ли някой би могъл да постави по-добър капан за Бен дори и да искаше.

* * *

Плановете се промениха и трупата остана още няколко дни в Хелоуфел. Дванайсетият ми рожден ден беше отложен, за да бъде проведен заедно с прощалното тържество на Бен.
За да можете наистина да си представите за какво тържество става дума, трябва да сте наясно, че няма нищо по-грандиозно от събитие, свързано с изразяването на почитта на трупата към някой от нейните членове.
Добрите артисти се опитват да превърнат всяко свое изпълнение в нещо специално, но не трябва да забравяте, че представлението, което изнасят за вас, е същото, което са показвали пред стотици други зрители. Дори и най-всеотдайните трупи понякога имат своите посредствени представления, особено когато са наясно, че могат да си го позволят.
Малките градчета, селските странноприемници — тези места не можеха да различат доброто представление от лошото. Но колегите артисти го различаваха.
Помислете тогава как бихте могли да забавлявате хора, които са виждали номера ви хиляди пъти? Вадите от торбата старите трикове. Опитвате и някои нови и се надявате, че ще се получи възможно най-добре. Разбира се, грандиозните провали са също толкова забавни, колкото и най-големите успехи.
Спомням си за тази вечер с прекрасна смесица от топли чувства, примесени с лека горчивина. Цигулки, лютни и барабани — всички пееха и танцуваха колкото им душа иска. Смея да твърдя, че празненството можеше да се сравнява с онова веселие, което можете да си представите, че съществува само в приказките.
Получих подаръци. Трип ми подари нож с кожена кания за закачане на колана, като твърдеше, че всяко момче трябва да има нещо, с което да може да се нарани. Шанди ми поднесе чудесно наметало, направено от нея самата, с много малки джобове за съкровищата, притежавани от всеки малчуган. Родителите ми пък ми подариха лютня — красива вещ от гладко тъмно дърво. Разбира се, наложи се да изсвиря на нея една песен и Бен пя с мен. Тъй като още не бях свикнал с новия инструмент, понякога струните ми се изплъзваха, а и на Бен му убягнаха някои ноти веднъж-дваж, но иначе се получи приятно.
Бен отвори малка бъчонка с медовина, която беше пазил „точно за такъв случай“. Спомням си, че я опитах и беше гъста и сладко-горчива на вкус.
Няколко човека заедно бяха написали „Балада за Бен, Великия пивовар“. Като си акомпанираше с арфа, баща ми я изрецитира с толкова сериозен вид, сякаш ставаше дума за някой от Модеганския кралски род. Всички се смяхме, докато ни заболяха коремите, а Бен се смееше два пъти по-силно от останалите.
По някое време през нощта майка ми ме завъртя във вихъра на главозамайващ танц. Смехът й звънтеше като музика, носена от вятъра. Косата и полите й се увиваха около мен, докато тя се въртеше. От нея се носеше успокояващо ухание, каквото само майките имат. Този мирис и бързата й насмешлива целувка ми помогнаха за облекчаването на тъпата болка от заминаването на Бен много повече, отколкото всички други забавления, взети заедно.
Шанди предложи да изтанцува специален танц за Бен, но само ако той отиде в палатката й, за да го види. Никога преди това не бях виждал Бен да се изчервява, но сега пламна. Поколеба се за миг и когато накрая й отказа, беше очевидно, че сърцето му се къса.
Шанди възропта и сладко се нацупи, като повтаряше колко дълго се е упражнявала. Накрая тя го завлече в палатката си и двамата бяха сподирени от одобрителните викове на цялата трупа.
Трип и Терен изиграха пародия на бой с мечове, който, от една страна, беше зашеметяваща фехтовка, от друга — драматичен монолог (на Терен), и от трета — шутовщина, която, сигурен съм, Трип импровизираше на момента. Гонеха се из целия лагер.
По време на битката Трип успя да счупи меча си, да се крие под полата на една дама, да се фехтува със салам и да извърши такива акробатични номера, че беше цяло чудо, че не се нарани сериозно. Все пак панталоните се сцепиха на две на задника му.
Дакс се запали, докато се опитваше да покаже впечатляващо гълтане на огън, и се наложи да го поливат с вода. Отърва се само с опърлена брада и малко наранена гордост. След това бързо се възстанови под нежните грижи на Бен, халба медовина и напомнянето, че не всекиму е писано да има вежди.
Родителите ми изпяха „Песента на сър Савиен Тралиард“. Като повечето от великите песни тя беше написана от Илиен и, общо взето, беше считана за неговия шедьовър.
Беше красива песен, още повече, че бях чувал баща ми да я изпълнява цялата само няколко пъти преди. Тя е дяволски трудна и баща ми вероятно беше единственият в трупата, който можеше да я изпълни както трябва.
Макар че не го показваше, знаех, че песента не е лесна дори за него. Майка ми му пригласяше, а тембърът й беше нежен и игрив. Когато двамата си поемаха дъх, дори пламъците на огъня сякаш стихваха. Усещах как сърцето ми се издигаше високо, за да потъне след това обратно. Плаках — и заради красотата на двата гласа, които бяха впримчени толкова съвършено един в друг, и заради трагизма на песента.
Да, тогава накрая плаках. Както плача и всеки път след това. Достатъчно е да прочета историята на глас и това предизвиква сълзи в очите ми. Според мен всеки, когото тази песен не може да разчувства, няма нищо човешко в себе си.
Когато свършиха, настъпи моментна тишина, докато всички изтриваха сълзите от очите си и бършеха носове. След това, след като беше минало достатъчно време, за да се успокоят, някой извика: „Ланре! Ланре!“
Възгласът беше подет от още неколцина: „Да, Ланре!“
Баща ми се усмихна кисело и поклати глава. Той никога не изпълняваше част от песен, преди да е напълно завършена.
— Хайде, Арл! — извика Шанди. — Достатъчно дълго време я готвиш. Дай да надзърнем какво си скрил в гърнето.
Той отново поклати глава, като продължаваше да се усмихва.
— Още не е готова.
Наведе се и внимателно прибра лютнята си в калъфа.
— Изпей поне малко, Арлиден — този път беше Терен.
— Да, заради Бен. Няма да е честно да те слуша да мрънкаш за тая песен през цялото време и накрая да не…
— … се чудехме какво ли толкова правите с жена ти във фургона, ако не…
— Изпей я!
— Ланре!
Трип бързо организира цялата трупа в тълпа, която скандираше и крещеше така, че баща ми успя да изтрае едва около минута, преди да се наведе и да извади обратно лютнята от калъфа. Всички нададоха одобрителни викове.
Тълпата утихна веднага щом той отново седна. Баща ми настрои една-две струни, макар че току-що беше прибрал инструмента. Огъна пръстите на ръцете си, изсвири няколко нежни тона за опит и след това толкова неусетно премина към песента, че почувствах как съм се заслушал в нея, преди още да знам, че е започнала. След това гласът на баща ми заговори на фона на плавното издигане и спускане на музиката.

Седнете и слушайте всички, сега ще ви изпея
отдавна забравена история от стари времена.
За един мъж, гордия Ланре, за него е песента.
Бил силен и твърд като меча в неговата ръка.
Чуйте как се борил, как падал и се възправял.
И пак паднал, застигнат от надвисналата сянка.
Любовта го покосила — любов към родната земя.
А от любов към съпругата му Лира, при нейния зов,
казват, върнал се обратно от Дверите на смъртта,
за да промълви пак нейното име с първия си дъх.

Баща ми си пое дъх и направи пауза, а устата му остана отворена, сякаш всеки момент щеше да продължи. След това на лицето му се появи широка, дяволита усмивка и той се наведе, за да прибере лютнята си. Чуха се протести и множество оплаквания, но всички съзнаваха, че трябва да са доволни и на онова, което бяха успели да чуят. Някой подхвана танцувална песен и протестите заглъхнаха.
Родителите ми танцуваха един с друг, а главата на майка ми почиваше на гърдите на баща ми. И двамата бяха затворили очи. Изглеждаха безмерно щастливи. Ако срещнете човек, с когото можете заедно да затворите очи и да забравите за света, то тогава сте големи късметлии. Дори и само за по минута на ден. Те двамата, нежно поклащащи се в такт с музиката — ето така и до днес си представям любовта, дори и след всичките тези години.
След това Бен танцува с майка ми, като стъпките му бяха сигурни и тържествени. Забелязах, че двамата заедно изглеждат много красиви.
Бен бе възрастен, посивял и внушителен с прорязаното си от бръчки лице и полуобгорени вежди. Майка ми беше стройна, свежа и сияеща, кожата й беше светла и гладка на светлината на огъня. Разликите в тях някак взаимно се допълваха. Заболя ме, като си помислих, че може никога повече да не ги видя заедно.
По това време небето на изток вече беше започнало да просветлява.
Всички се събраха, за да се сбогуват за последно. Не мога да си спомня какво казах на Бен, преди да си тръгнем. Знам, че не успях да му кажа точно онова, което исках, но усетих, че той ме разбра. Накара ме да обещая, че няма да се забъркам в неприятности, като си играя с нещата, на които ме беше научил.
Леко се наведе и ме прегърна, след това разроши косата ми.
Нямах нищо против. Донякъде за отмъщение се опитах да изгладя веждите му — нещо, което винаги ми се бе искало да направя.
Учуденото му изражение беше нещо, което си заслужаваше да се види. Прегърна ме отново. След това отстъпи назад.
Родителите ми обещаха пак да дойдем с трупата в този град, щом се озовем по тези места. Другите обещаха да ги накарат да го направят. Но колкото и млад да бях тогава, вече знаех истината. Щеше да мине много време, преди да видя Бен отново. Години.
Не си спомням да съм излизал навън онази сутрин. Помня само, че се опитвах да заспя, но вместо това чувствах самота, изпълнена с тъпа горчиво-сладка болка.

* * *

Когато се събудих по-късно следобед, намерих до себе си пакет. Беше увит в зебло и завързан с канап, а отгоре му като малко знаме на вятъра се вееше парче хубава хартия с името ми, изписано върху него. Още докато разопаковах пакета, разпознах книгата по подвързията. Беше „Реторика и логика“ — книгата, която Бен използваше, за да ме научи как да водя спор.
От малката му библиотека, съдържаща около десетина книги, тази бе единствената, която не бях изчел от кора до кора. Мразех я.
Разгърнах страниците и видях посвещение от вътрешната страна на корицата. То гласеше:

Квоте,
Защитавай се добре в Университета. Накарай ме да се гордея с теб. Спомни си песента на баща ти. Пази се от безразсъдството.
Твой приятел,
Абенти

С Бен никога не бяхме обсъждали моето обучение в Университета.
Разбира се, мечтаех да отида там някой ден. Но това си бяха само мечти, които все още се колебаех дали да споделя с родителите ми. Ученето в Университета щеше да означава да напусна тях, трупата и всичко, което познавах.
Честно казано, мисълта за това ме ужасяваше. Какво би било да се установя на едно място — не просто за една вечер или за няколко дни, а за цели месеци? Или пък години? Без повече представления? Без премятанията заедно с Трип или изиграването на ролята на разглезения, млад благороднически син от „Три пенита за едно желание“? Без фургоните? Без някого, с когото заедно да пея?
Никога не бях споменавал нищо за това, но Бен го беше отгатнал.
Прочетох отново надписа, поплаках си малко и мислено му обещах, че ще направя най-доброто, на което съм способен.


16.
Надежда

През следващите месеци родителите ми направиха всичко възможно да запълнят празнината, оставена от Бен, като водеха други членове на трупата, които да ме занимават в свободното ми време с полезни неща и да не ме оставят да тъгувам.
Как да ви кажа, в трупата възрастта нямаше особено значение. Ако си достатъчно силен, за да оседлаваш конете, го правиш. Ако ръцете ти са достатъчно бързи, тогава жонглираш. Ако си добре обръснат и се побираш в роклята — играеш лейди Рейтиел в „Свинарят и славеят“. Общо взето, нещата бяха прости и ясни.
Така че Трип ме научи да се шегувам и да правя акробатически номера. Шанди ме въведе в изкуството на дворцовите танци на половин дузина страни.
Терен премери дали ръката ми е достатъчно голяма за дръжката на меча и прецени, че съм пораснал достатъчно, за да започна да изучавам основите на дуелирането. Преди това той подчерта, че не съм порасъл толкова, че да се бия наистина, но вече бих могъл да изнеса добро представление на сцената.
По това време на годината пътищата бяха добри, така че се възползвахме и пътувахме на север през Федерацията — изминавахме по 25-30 километра на ден, докато търсехме нови градове, в които да изнасяме представления. Откакто Бен си бе заминал, пътувах вече по-често с баща ми и той започна официалното ми сценично обучение.
Разбира се, вече знаех много неща, но онова, което бях научил, всъщност беше една бъркотия от различни парчета, в която липсваха систематични познания. Баща ми започна да ми показва методично истинската същност на актьорския занаят. Например как леки промени в акцента и позата могат да придадат слабоумен, лукав или пък глупав вид.
Накрая и майка ми започна да ме учи как да се държа в изисканото общество. Бях понаучил едно-друго от редките ни гостувания при барон Грейфелоу и си мислех, че и така съм достатъчно изтънчен, та не се налага да уча наизуст различни форми на обръщение, маниери за държание на масата и сложното и заплетено старшинство и родословие на благородниците.
В крайна сметка казах точно това на майка ми.
— Кой го е грижа дали рангът на виконт от Модеган е по-висок от този на спара-тейн от Винтиш? — протестирах аз. — И дали еди-кой си е „Ваша милост“, а друг — „милорд“?
— Тях ги е грижа — твърдо отвърна майка ми. — Ако изнасяш представление пред тях, трябва да се държиш с достойнство и да се научиш да не бъркаш с пръст в супата.
— Татко не се безпокои от това коя вилица да използва и кой от кой е по-старши — измърморих аз.
Майка ми се намръщи и присви очи.
— Кой от кого е по-старши — неохотно се поправих аз.
— Баща ти знае повече, отколкото показва — каза майка ми. — А когато не знае нещо, винаги успява да се измъкне с чар. Така се измъква. — Тя хвана брадичката ми и обърна лицето ми към себе си, очите й бяха зелени, със златист пръстен около зеницата. — Ти това ли искаш — просто да се измъкваш? Или да ме накараш да се гордея с теб?
На този въпрос имаше само един възможен отговор. Вече се бях примирил с него и знаех, че това просто е различен вид актьорска игра. Различен сценарий.
Майка ми измисляше рими, за да ми помогне да запомня частите от етикета, в които иначе нямаше особен смисъл. И двамата заедно написахме една малка мръсна песничка, която се наричаше „Рангът на Понтифекса е винаги под този на Кралицата“. Цял месец се смяхме на тези редове и майка ми строго ми забрани да ги пея на баща ми, за да не ги изпее той някой ден пред неподходящите хора и да ни вкара всички в сериозни неприятности.

* * *

— Дърво! — викът долетя някъде далеч от редицата фургони. — Паднал вековен дъб!
Баща ми спря насред монолога, който ми рецитираше, и въздъхна раздразнено.
— Май днес няма да продължим по-нататък — промърмори той, като погледна към небето.
— Спираме ли? — извика майка ми от вътрешността на фургона.
— Още едно дърво е паднало на пътя — обясних аз.
— Да му се не види — рече баща ми, докато насочваше каруцата към едно празно място отстрани на пътя. — Не мога да разбера това кралски път ли е или не? Човек ще помисли, че сме единствените хора, които пътуват по него. Преди колко време беше тая буря? Два цикъла?
— Не съвсем — отвърнах аз, — преди шестнайсет дни.
— И дърветата още препречват пътя! Имам намерение да изпратя на консулството сметка за всяко дърво, което трябваше да насечем и махнем от пътя. Това ще ни коства закъснение от още три часа.
Той скочи още докато фургонът спираше.
— Аз мисля, че това е хубаво — каза майка ми, която се появи иззад фургона, — дава ни възможност да хапнем нещо топло. — Тя погледна баща ми многозначително. — Уморих се вече да готвя каквото ми попадне подръка в края на деня. На тялото му е нужно повече.
Изглежда, че ядът на баща ми омекна значително.
— Това също е вярно.
— Мило момче — обърна се към мен майка ми, — мислиш ли, че ще можеш да ми намериш малко горски чай?
— Не знам дали расте по тези места — отговорих аз с подходящата доза неувереност в гласа.
— Няма да навреди да опиташ да потърсиш — благо настоя тя, като хвърли поглед към баща ми. — Ако намериш достатъчно, донеси колкото можеш да носиш. Ще го изсушим и за по-нататък.
Обикновено нямаше особено значение дали ще намеря каквото търсех.
Вечерите имах навика да се скитам далеч от трупата. В повечето случаи имах някаква поръчка за изпълняване, докато родителите ми приготвяха вечерята. Но това просто беше извинение, за да се разделим за малко. Когато си на път, е трудно да си осигуриш уединение, а те имаха нужда от него точно толкова, колкото и аз самият. Така че ако ми беше необходим цял час, за да събера наръч дърва, те нямаха нищо против. А ако пък не бяха започнали да приготвят вечерята, докато се върна, това също беше справедливо, нали?
Надявам се, че добре са прекарали тези последни няколко часа. Иска ми се да не са си губили времето с безсмислени неща — разпалване на вечерния огън или рязане на зеленчуци за вечерята. Надявам се да са попели заедно, както често правеха. Надявам се да са се прибрали в нашия фургон и да са прекарали времето си в прегръдки. Много ми се иска след това да са лежали един до друг и да са разговаряли нежно за разни дреболии. Надявам се да са били заедно, заети с това да се обичат един друг до самия край.
Едва ли е точно така и е безсмислено да се надявам. Така или иначе те са мъртви.
И все пак продължавам да се надявам.

* * *

Нека се върнем към времето, което прекарах сам в гората онази вечер, отдаден на игрите, които децата измислят, за да се забавляват.
Това бяха последните безгрижни часове в живота ми. Последните мигове на детството ми.
Върнах се в лагера точно когато слънцето клонеше към заник. Навсякъде като счупени кукли бяха разхвърляни тела. Миришеше на кръв и горяща плът. Обикалях, твърде дезориентиран, за да изпитам истинска паника, и онемял от уплаха и ужас.
Бих искал да изпусна цялата тази вечер от разказа си. Ще ми се да можех да ви спестя това бреме, ако с него не беше свързано нещо, което е жизненоважно за разказа ми. То е онова, около което се върти цялата история. Донякъде същинската история започва именно от там.
Така че да приключваме.

* * *

В неподвижния вечерен въздух се носеха разпокъсани валма дим. Беше тихо, сякаш всички в трупата се ослушваха за някакъв звук. Сякаш дори задържаха дъха си. Сегиз-тогиз внезапно блъсваше вятър, който се удряше в листата на дърветата и понасяше кълбата дим към мен като ниски черни облаци. Излязох от гората и се насочих към лагера.
Най-сетне се измъкнах от облака дим и разтърках очи в опит да се отърва от лютивото парене. Докато се оглеждах, забелязах, че полусъборената палатка на Трип лежи в огъня му и пуши. Специално обработеното платно гореше на пресекулки и парливият сив дим от него висеше ниско над земята в тихия вечерен въздух.
Видях тялото на Терен да лежи до фургона му със счупен меч в ръка. Сиво-зелените дрехи, които обикновено носеше, бяха подгизнали от кръв. Единият му крак беше неестествено извит и строшената кост, която се подаваше през кожата, беше бяла, толкова бяла.
Стоях, неспособен да отвърна поглед от Терен — сивата му риза, червената кръв и бялото на костта. Бях втренчен в него, сякаш той беше някаква диаграма от книга, която се опитвах да проумея. Тялото ми се вцепени. Имах чувството, че мислите ми са бавни, все едно течаха в гъст сироп.
Някаква малка част от мен осъзнаваше, че съм изпаднал в дълбок шок. Тя непрекъснато ми повтаряше този факт. Нужно ми беше всичко, на което ме беше научил Бен, за да успея да не й обръщам внимание. Не исках да мисля за онова, което виждах. Не исках да знам какво се е случило. Не исках да знам какво означава.
Не знам колко време бях стоял така, когато една струйка дим скри от погледа ми ужасната картина. Зашеметен, седнах до най-близкия огън. Беше огънят на Шанди и над него висеше и къкреше едно малко гърне, в което се варяха картофи — нещо странно познато на фона на хаоса наоколо.
Съсредоточих се върху котлето. Нещо нормално. Използвах една пръчка, за да бодна един картоф, и установих, че се е сварил.
Нормално. Повдигнах котлето от огъня и го поставих на земята до тялото на Шанди. Дрехите й висяха на парцали около нея. Опитах се да махна косата от лицето й и ръката ми се омаза с лепкава кръв. Светлината на огъня се отразяваше от безжизнените й празни очи.
Изправих се и се огледах безцелно. Палатката на Трип вече беше цялата в пламъци, а едното колело на фургона на Шанди стоеше насред огъня на Марион. Всички пламъци бяха оцветени в синкаво, превръщайки цялата сцена в нещо призрачно и нереално.
Чух гласове. Надникнах иззад фургона на Шанди и видях няколко непознати мъже и жени, които седяха около огъня. Огънят на родителите ми. Зави ми се свят и протегнах ръка, за да се подпра на колелото на каруцата. Когато го докоснах, железните обръчи, които го подсилваха, се натрошиха в ръката ми и се разпиляха по земята на зърнести люспи от кафява ръжда. Щом дръпнах ръката си, колелото проскърца и започна да се пука. Отстъпих назад, когато то поддаде и фургонът започна да се разпада на парчета, сякаш дървото, от което беше направен, беше изгнило като стар дънер.
Сега вече стоях изцяло разкрит пред огъня. Един от мъжете се претърколи назад и скочи на крака с изваден меч. Движеше се гъвкаво и без усилия, като живак, изпуснат от бутилка върху масата. Лицето му беше напрегнато, но тялото му беше отпуснато, сякаш току-що бе станал и се беше протегнал.
Мечът му беше блед и елегантен. Когато ръката на онзи го вдигна, острието разсече въздуха със свистящ звук. С нещо ми напомняше за тишината на най-студените зимни дни, когато дишането причиняваше болка и всичко беше неподвижно.
Беше на шест-седем метра от мен, но можех да го видя много добре на чезнещата светлина на залеза. Спомням си го толкова ясно, колкото помня майка си, понякога дори по-добре. Лицето му беше тясно и заострено, със съвършената красота на порцеланова фигурка.
Косата му стигаше до раменете и обрамчваше лицето му в едри къдрици с цвят на скреж. Беше създание, родено от зимната бледнина. Всичко в него беше студено, остро и бяло.
Всичко, с изключение на очите. Те бяха черни като очите на коза, но нямаха ирис. Бяха като меча му и също като него не отразяваха светлината на огъня или залязващото слънце.
Когато ме видя, той се отпусна. Спусна върха на меча си и се усмихна с идеалните си зъби с цвят на слонова кост. Изглеждаше като привидение, излязло от кошмарен сън. Почувствах как нещо остро пронизва защитния пашкул от шок и объркване, който ме обгръщаше.
Нещо сграбчи сърцето ми и го стисна в желязната си хватка. Сигурно за първи път в живота си изпитвах истински страх.
Един от мъжете край огъня, плешив и със сива брада, се изкикоти злорадо.
— Изглежда сме пропуснали едно малко зайче. Внимавай, Синдер, зъбите му може да са остри.
Онзи, когото нарекоха Синдер, прибра меча си в ножницата със звук подобен на пукането на дърво под тежестта на зимния лед. Коленичи, като продължаваше да стои на разстояние от мен. Движенията му пак ми напомняха плъзгане на живак. Сега, когато се изравни на височина с мен, изражението зад матовочерните очи придоби загрижен вид.
— Как ти е името, момче?
Стоях като онемял и без да помръдвам. Застинал като обезумял от страх елен.
Синдер въздъхна и за момент свали погледа към земята.
Когато отново вдигна поглед към мен, в празните му очи проблесна съжаление.
— Млади момко — подхвана той, — къде са родителите ти?
За момент очите му се задържаха върху моите, преди да се обърне назад и да погледне към останалите, които седяха край огъня.
— Някой знае ли къде са родителите му?
На лицата на някои от тях се мярнаха кратки, жестоки усмивки, сякаш се забавляваха на особено смешна шега. Един-двама се засмяха на глас. Синдер се обърна към мен и съжалението се свлече от лицето му като напукана маска, оголвайки отново предишната кошмарна усмивка.
— Това ли е огънят на родителите ти? — попита той с ужасна наслада в гласа.
Кимнах сковано.
Усмивката му бавно угасна. Безизразният му поглед проникна дълбоко в мен.
Гласът му беше тих, режещ и студен:
— Нечии родители пееха песни, каквито не се пеят.
— Синдер — чу се студен глас откъм огъня.
Черните очи на мъжа раздразнено се присвиха.
— Какво?
— Започваш да ми разваляш удоволствието. Той не е сторил нищо. Дари му нежната и безболезнена утеха на съня.
Студеният глас леко се забави преди последната дума, сякаш беше трудна за изричане.
Гласът идваше от мъж, който седеше малко встрани от останалите, скрит в сянката отвъд озареното от огъня петно. Макар че небето все още светлееше, обагрено от залеза, и между мястото, където седеше онзи, и огъня нямаше нищо, сенките го обгръщаха, гъсти като масло. Пламъците пукаха и танцуваха, живи и топли, синкави, но никакви отблясъци от светлината му не достигаха до мъжа. Сенките се сгъстяваха около главата му. Стори ми се, че мярнах дълбока качулка като онези, които носят свещениците, но под нея сянката беше толкова гъста, че сякаш гледах към дъното на кладенец посред нощ.
Синдер хвърли бегъл поглед към обвития в сянка мъж.
— Все едно си му пазач, Халиакс — сопна се той.
— А ти май забравяш каква е целта ни — отвърна онзи, а студеният му глас стана по-остър. — Или пък просто твоята цел се различава от моята? — Той изрече бавно последните думи, сякаш в тях се таеше някакво особено значение.
Арогантността на Синдер изчезна мигновено като вода, излята от ведро.
— Не — обърна се към огъня той. — Разбира се, че не.
— Това е добре. Не ми се щеше да мисля, че дългото ни познанство клони към своя край.
— На мен също.
— Би ли припомнил какви са нашите взаимоотношения, Синдер. — В търпеливия тон на тъмния мъж се бе появила нотка на гняв.
— Аз… ти служа… — Синдер направи жест на помирение.
— Ти си инструмент в моята ръка — меко го прекъсна онзи. — Нищо повече.
В изражението на Синдер се появи сянка на предизвикателство. Той направи пауза, преди да заговори:
— Бих…
— Ферула — мекият глас беше станал твърд като рамстонска стомана.
Живачната грациозност на Синдер изчезна. Той се олюля, а тялото му се скова от внезапна болка.
— Ти си инструмент в моята ръка — студено повтори гласът. — Повтори го.
За момент Синдер ядно стисна челюсти, след това се сви конвулсивно и изрева, като звучеше по-скоро като ранено животно, отколкото като човек.
— Аз съм инструмент в твоята ръка — задъхано изрече той.
— Господарю Халиакс.
— Аз съм инструмент в твоята ръка, господарю Халиакс — поправи се Синдер и, разтреперан, падна на колене.
— Кой познава вътрешните извивки на името ти, Синдер? — думите бяха изречени бавно и търпеливо, като от учител, който повтаря забравен урок.
Синдер обви тяло с треперещите си ръце, затвори очи и се прегърби.
— Ти, господарю Халиакс.
— Кой те пази от амирите? От певците? От ситите? От всичко на света, което би те наранило? — запита го Халиакс кротко и учтиво, сякаш наистина беше любопитен да чуе отговора.
— Ти, господарю Халиакс. — Гласът на Синдер беше прорязан от мълчалива болка.
— И на чии цели служиш?
— На твоите, господарю Халиакс — задавено изрече той. — На твоите и на ничии други.
Напрежението във въздуха изчезна и тялото на Синдер внезапно се отпусна. Той падна напред на длани и от лицето му върху земята като дъжд се посипаха капчици пот.
— Благодаря ти, господарю — задъхано рече той с искрена убеденост в гласа. — Няма да го забравя друг път.
— Ще го забравиш. Ти обичаш тези малки жестокости. Всички сте такива — скритото в качулката лице на Халиакс се завъртя и огледа всяка от фигурите около огъня, при което всички неловко се размърдаха. — Радвам се, че реших да ви придружа днес. Вие се отклонявате от целта и се отдавате на прищевките си. Някои от вас, изглежда, са забравили към какво се стремим, какво искаме да постигнем — останалите около огъня отново притеснено се размърдаха.
Качулката се обърна към Синдер.
— Но аз ви прощавам. Може би ако не бяха тези малки напомняния, и аз самият щях да забравя. — В последните му думи се беше появила режеща нотка. — Сега довърши онова… — Студеният глас не довърши изречението, когато обвитата в сянка качулка бавно се вдигна нагоре, за да погледне небето.
Останалите мълчаха, изпълнени с очакване.
Лицата им бяха напълно неподвижни, а израженията — напрегнати. Те също наклониха глави, сякаш гледаха към същото място в сумрачното небе. Сякаш се опитваха да уловят някаква миризма, носена от вятъра.
Внезапно изпитах усещането, че някой ме наблюдава. Почувствах напрежение, като че ли гъстотата на въздуха се бе променила. Съсредоточих вниманието си върху тази промяна, доволен, че има нещо, което да ме откъсне за още няколко секунди от ясното осъзнаване на случилото се.
— Те идват — тихо каза Халиакс, изправи се и сянката в него сякаш започна да извира навън като тъмна мъгла. — Бързо, съберете се около мен.
Останалите се изправиха от местата си около огъня. Синдер скочи на крака и направи няколко клатушкащи се стъпки.
Халиакс разтвори широко ръцете си и сянката, която го заобикаляше, разцъфтя като цвете, което разтваря чашка. След това всеки от останалите се обърна със заучена лекота и направи крачка към Халиакс и сянката, която го обгръщаше. Но докато правеха крачката, те се забавиха и постепенно започнаха да избледняват, сякаш бяха направени от пясък, понесен от бурен вятър. Само Синдер погледна назад, а в кошмарните му очи се четеше гняв.
След това те изчезнаха.

* * *

Няма да ви занимавам с онова, което последва. Как тичах от едно тяло до друго и трескаво се опитвах да открия някакви признаци на живот, така както ме беше учил Бен. Как безсмислено се опитвах да изкопая гроб. Как пръстите ми драскаха пръстта, докато се разраниха до кръв. Как открих родителите си…
Намерих нашия фургон едва в най-тъмните часове на нощта. Конят ни го бе завлякъл на близо стотина метра разстояние надолу по пътя, преди да умре. Вътре всичко изглеждаше толкова нормално, подредено и спокойно. Порази ме това колко силен беше мирисът на майка ми и баща ми вътре.
Запалих всяка лампа и свещ, която намерих във фургона. Светлината не донесе успокоение, но пламъкът поне беше златист, без синкав оттенък. Свалих калъфа с лютнята на баща ми. Легнах в леглото на родителите ми и сложих лютнята до себе си. Възглавницата на майка ми ухаеше на нейната коса, на прегръдката й. Нямах намерение да заспивам, но сънят ме повали.
Събудих се, кашляйки, а около мен всичко беше в пламъци. Разбира се, свещите бяха причината. Все още вцепенен от шока, събрах някои вещи в една чанта. Като се движех бавно и безцелно, без да изпитвам страх, извадих книгата на Бен изпод горящия дюшек. Можеше ли да ме ужаси вече един обикновен огън?
Сложих лютнята на баща ми в калъфа. Имах чувството, че извършвам кражба, но не можех да се сетя за нищо друго, което да ми напомня за тях. Ръцете и на двамата бяха докосвали дървото на инструмента хиляди пъти.
След това си тръгнах. Навлязох в гората и продължих да вървя, когато зората осветли небето на изток. Когато птиците започнаха да пеят, спрях и оставих чантата на земята. Извадих лютнята на баща ми и я притиснах към тялото си. След това започнах да свиря.
Пръстите ме заболяха, но въпреки това продължавах да свиря. Свирих, докато пръстите ми се разкървавиха върху струните. Свирих, докато слънцето заблестя през дърветата. Свирих, докато ме заболяха ръцете. Свирих, като се опитвах да не си спомням. Докато накрая не заспах.


17.
Антракт — есен

Квоте протегна ръка към Летописеца, след това се намръщи и се обърна към ученика си:
— Спри да ме гледаш така, Баст.
Баст изглеждаше готов да се разплаче.
— О, Реши — задавено изрече той. — Нямах представа.
Квоте направи с ръка жест, все едно разсичаше въздуха.
— Няма причина да имаш, Баст, както и няма причина да правиш голям въпрос от това.
— Но, Реши…
— Какво, Баст? — Квоте хвърли строг поглед на ученика си. — Какво трябва да направя — да плача и да си скубя косата ли? Да проклинам Техлу и неговите ангели? Или да се бия по гърдите? Няма да стане. Това е твърде мелодраматично. — Изражението на лицето му поомекна. — Оценявам твоята загриженост, но това е само част от историята и дори не е най-лошата част и аз не я разказвам, за да печеля съчувствие.
Квоте отдръпна стола си от масата и се изправи.
— Освен това мина много време оттогава. — Той направи презрителен жест. — Времето лекува и прочие… — Потри ръце. — Сега ще ида да донеса достатъчно дърва, за да изкараме нощта. Доколкото познавам времето, вечерта ще е мразовита. Докато съм навън, може да омесиш няколко самуна хляб за печене и да опиташ да се вземеш в ръце. Нямам намерение да продължавам с разказа си, ако продължаваш да ме гледаш с тоя тъжен кравешки поглед.
След тези думи Квоте мина зад тезгяха и се отправи през кухнята към задната врата на странноприемницата.
Баст изтри очи, докато наблюдаваше как учителят му излиза.
— Когато има с какво да се занимава, се чувства добре — тихо каза той.
— Моля? — отвърна замислено Летописеца.
Той неловко се намести на стола, сякаш искаше да се изправи, но не можеше да си измисли извинение.
Баст се усмихна топло, а очите му отново бяха станали човешко сини.
— Бях толкова развълнуван, когато научих кой си и това, че той има намерение да разкаже историята си. Напоследък настроението му е толкова мрачно и нищо не му помага да се отърси от него — само седи и мълчи. Надявам се, че като си припомни добрите времена, това ще го… — Баст направи гримаса. — Не казвам каквото трябва. Всъщност съжалявам за преди малко. Не разсъждавах нормално.
— Н-не — бързо и със заекване каза Летописеца. — Аз съм този, който… Грешката беше моя, съжалявам.
— Ти просто беше изненадан — поклати глава Баст — и се опита да ме обвържеш. — На лицето му се изписа болка. — Не че беше приятно, разбира се. Все едно да те сритат между краката, само дето го усещаш с цялото си тяло. Чувстваш се зле и слаб, но си е обикновена болка. Не е като да ме беше наранил наистина. — Баст изглеждаше смутен. — Аз можеше да стигна доста по-далеч. Направо бих те убил, преди изобщо да се замисля.
Летописеца побърза да продължи разговора, преди да е настъпило неловко мълчание:
— Защо просто не приемем думите му, че и двамата сме постъпили идиотски глупаво, и да приключим с това? — Той успя да наподоби бледа усмивка, която изглеждаше искрена въпреки обстоятелствата. — Мир? — протегна ръка той.
— Мир.
Те си стиснаха ръцете с много повече искрена топлота, отколкото предишния път. Когато Баст се протягаше над масата, ръкавът му оголи охлузването, което се червенееше около китката му.
Баст неловко дръпна ръкава си обратно.
— От хващането на Квоте — бързо каза той. — По-силен е, отколкото изглежда. Не му споменавай. Само ще го накара да се почувства зле.
Квоте излезе от кухнята и затвори вратата зад себе си. Той се оглеждаше, сякаш изненадан, че навън е мек есенен следобед, а не пролетната гора от разказа му. Повдигна за дръжките количката с плоско дъно и я изтъркаля навън към гората зад странноприемницата, а нападалите листа шумоляха под краката му.
Недалеч между дърветата се намираше запасът от дърва за зимата.
Много кубици дъб и ясен бяха наредени ред върху ред, като образуваха между стволовете на дърветата високи разкривени стени. Квоте хвърли две цепеници в ръчната количка и те избумтяха върху дъното й като приглушени удари на барабан. Последваха ги други две.
Движенията му бяха прецизни, лицето празно, а очите гледаха, без да виждат.
Докато продължаваше да товари количката, той започна да се движи все по-бавно и по-бавно, като пружина, която се е разхлабила. Накрая спря съвсем и цяла минута стоя неподвижен като камък. Едва тогава спокойствието му го напусна. И макар че никой не можеше да го види, той скри с ръце лицето си и тихо заплака, а тялото му се разтърсваше от тежки и мълчаливи конвулсии.


18.
Пътища към безопасни места

Вероятно най-доброто умение, което притежават нашите умове, е способността им да се справят с болката. Класическата философия ни учи за четирите врати на съзнанието, през които всеки преминава в зависимост от нуждите си.
Първата е вратата на съня. Сънят ни предлага да се оттеглим от света с всичката му болка. Сънят отмерва изминалото време, като ни позволява да се отдалечим от нещата, които са ни наранили. Когато човек е наранен, той често изпада в безсъзнание. По същия начин, когато някой чуе тежка вест, често се случва да припадне или да му прилошее. Така съзнанието само се предпазва от болката, като преминава през първата врата.
Втора е вратата на забравата. Някои рани са твърде дълбоки, за да бъдат излекувани, или поне твърде дълбоки, за да бъдат излекувани бързо. В допълнение много спомени просто са болезнени и не могат да бъдат излекувани. Твърдението, че „времето лекува“, не е вярно. Времето лекува повечето рани, а останалите остават скрити зад тази врата.
Третата врата е на лудостта. Понякога съдбата отрежда на съзнанието такива жестоки удари, че то дири скривалище от самото себе си в лудостта. Макар на пръв поглед да не изглежда благотворно, всъщност е. Има случаи, в които реалността не е нищо друго освен болка, и тогава, за да избяга от тази болка, съзнанието трябва да напусне действителността.
Последната врата е вратата на смъртта. Последното убежище. Нищо не може да ни нарани, след като умрем… или поне така ни се казва.

* * *

След като семейството ми беше избито, се скитах навътре в гората и спях. Тялото ми го искаше и съзнанието ми използва първата врата, за да притъпи болката. Раната беше покрита, докато не дойдеше подходящото време да бъде лекувана. Като реакция на самозащита голяма част от съзнанието ми просто спря да работи — или пък, ако щете, просто задряма.
Докато съзнанието ми спеше, много от болезнените моменти от предишния ден бяха избутани през втората врата. Не всички.
Не бях забравил какво се бе случило, но споменът за него беше размазан, сякаш го виждах през гъста мъгла. Ако исках, можех да върна спомена за лицата на мъртвите или спомена за мъжа с черните очи. Но аз не исках. Избутах тези мисли надалеч и ги оставих да събират прах в едно рядко използвано кътче на съзнанието ми.
Сънувах, но не кървави, безжизнени очи и миризма на изгорена плът, а по-спокойни неща. И полека-лека раната започна да губи чувствителност…

* * *

Сънувах, че вървя през гората заедно с ведроликия Лаклит. Той беше един горянин, който бе пътувал с нашата трупа, когато бях по-малък. Лаклит вървеше тихо през шубрака, а аз вдигах повече шум от ранен вол, който дърпа преобърната каруца.
След дълго мълчание, в което и двамата се чувствахме уютно, аз спрях, за да разгледам едно растение.
— Брадата на мъдреца — рече той. — Познава се по ръба на листата.
Той се пресегна покрай мен и внимателно бутна с пръст едно листо, за да ми покаже какво има предвид. Наистина приличаше на брада. Кимнах в знак на съгласие.
— Това е върба. Можеш да дъвчеш кората й за облекчаване на болка.
Беше горчива и леко зърнеста.
— Това е сърбящ корен — не му пипай листата.
Не ги пипах.
— Това е класовиден ресник, плодчетата му стават за ядене, когато са червени, но никога не ги яж, когато преливат от зелено към жълто или оранжево.
Учеше ме как да стъпвам, за да се движа безшумно. От това ме заболяваха прасците.
„Ей така се разтваря храст тихо, за да не остава и следа, че си минал оттук“; „На такива места могат да се открият сухи съчки“; „Така се пазиш от дъжда, когато нямаш платнище, под което да се скриеш“; „Това е бащин корен — става за ядене, но вкусът му е неприятен“; „Тези, правите вейки на оранжеви ивици — никога не яж от тях, а онова с малките пъпки по него е бурум. Можеш да го ядеш само ако случайно си хапнал от онези на оранжевите ивици. От него ще изкараш всичко, което ти е в стомаха.“
— Така се слага примка, която няма да убие заека. А тази ще го убие. — Той направи клуп първо по единия начин, а после и по другия.
Докато наблюдавах как ръцете му прехвърлят връвта, осъзнах, че това вече не е Лаклит, а Абенти. Возехме се във фургона и той ме учеше как да правя моряшки възли.
— Интересно нещо са възлите — каза Бен, докато работеше. — Възелът е или най-здравата, или най-слабата част от въжето. Това изцяло зависи от това как човек прави обвързването.
Той вдигна нагоре ръцете си, показвайки ми невероятно сложната форма, образувана от преплетените му пръсти.
— Някакви въпроси? — Очите му проблеснаха.
— Някакви въпроси? — попита баща ми.
Този ден бяхме спрели рано заради сивия камък. Той седеше, настройваше лютнята си и се готвеше най-накрая да изпее на мен и майка ми своята песен. Чакахме я толкова дълго.
— Имаш ли някакви въпроси? — повтори той и облегна гръб ни големия сив камък.
— Защо спираме при пътните камъни?
— Ами, най-вече такава е традицията. Но някои казват, че те маркират старите пътища… — гласът на баща ми се промени и премина в гласа на Бен — … безопасни пътища. Понякога пътища към безопасни места, понякога безопасни пътища, водещи към опасност. — Бен доближи ръка до камъка, сякаш от него се усещаше топлината на огън. — Но в тях има сила. Само глупак би го отрекъл.
След това Бен изведнъж изчезна, а стоящият камък не бе вече само един, бяха много. Повече, отколкото някога бях виждал на едно място. Те образуваха около мен двоен кръг. Един камък беше поставен напряко върху два други и образуваше огромна арка с дебела сянка под нея. Протегнах се, за да я докосна…
И се събудих. Съзнанието ми беше покрило прясната още болка с имената на стотици корени и горски плодове, четири начина как да запаля огън, девет капана, направени само с клони и канап, и познанието къде мога да намеря прясна вода.
Много не се замислих за останалите неща от съня ми. Бен ни кога не ме бе учил как да връзвам моряшки възли. Баща ми така и не довърши песента си.
Направих опис на онова, което носех с мен — платнена торба, малък нож, кълбо канап, малко восък, медно пени, две железни шайби и „Реторика и логика“ — книгата, която Бен ми беше подарил. Като изключим дрехите ми и лютнята на баща ми, нямах нищо друго.
Тръгнах да търся вода за пиене. „Водата е най-важното, — ми беше казал Лаклит. — Без всичко друго можеш да минеш в продължение на дни.“
Огледах релефа на местността и последвах някои следи от животни. Докато успея да открия малък вир, захранван от поточе, сгушен между няколко брези, небето над дърветата притъмня и се обагри в червено. Бях ужасно жаден, но предпазливостта ми взе връх и отпих само няколко малки глътки.
След това събрах сухи съчки от хралупите на дърветата и други закътани места. Заложих прост капан. Намерих няколко стръкчета майчин лист и намазах с тяхната мъзга пръстите си на местата, където бяха разкървавени и ожулени. Щипането, което усетих, ми помогна да се разсея и да не си спомням как ги бях наранил.
Докато чаках сока от листата да засъхне, успях за пръв път да се огледам. Дъбове и брези бяха скупчени едни до други и се бореха да заемат повече пространство.
Стволовете им очертаваха редуващи се шарки от светлина и тъмнина по земята под балдахина от клоните им. От вира извираше малко поточе, което минаваше през няколко скали и след това продължаваше на изток. Сигурно мястото е било красиво, но аз не забелязвах красотата му. За мен дърветата бяха заслон, храсталаците — източник за прехрана, а вирът, който отразяваше лунната светлина, единствено ми напомняше, че съм жаден.
Близо до езерцето лежеше на едната си страна и един голям правоъгълен камък. Преди няколко дни бих разпознал, че е сив камък. Сега видях в него само подходящ заслон срещу вятъра и нещо, на което да облегна гръб, докато спя.
През короните на дърветата видях да се появяват звездите. Това означаваше, че са минали вече няколко часа, откакто бях опитал водата. Тъй като не се чувствах зле, реших, че е безопасно да се напия добре.
Вместо да ме освежи, утоляването на жаждата само ме накара да разбера колко съм гладен. Седнах на камъка край вирчето. Махнах дръжките на майчините листа и изядох един. Беше жилав като хартия и горчив. Все пак го доядох, но това не помогна. Пийнах още вода, след това легнах да поспя, без да ме е грижа, че камъкът е студен и твърд, или най-малкото се преструвах, че не ме е грижа.

* * *

Събудих се, отново пийнах водица и отидох да проверя примката, която бях поставил.
С изненада установих, че вече имаше уловен заек, който се бореше с канапа. Извадих малкия си нож и си припомних как Лаклит ми беше показвал, че се дере заек. След това си помислих за кръвта и как щях да я усетя върху ръцете си. Прилоша ми и повърнах. Освободих заека и се върнах при вира.
Пак пийнах вода и седнах на камъка. Главата ми се маеше леко и се зачудих дали е от глад.
Малко след това мислите ми се проясниха и се проклех за глупостта си. Намерих малко дървесни гъби, които растяха върху едно изсъхнало дърво, и ги изядох, след като ги измих във вира. Бяха грапави и имаха вкус на пръст. Изядох толкова, колкото успях да намеря.
Сложих нова примка. Такава, която убива. После, когато въздухът ми замириса на дъжд, се върнах при сивия камък, за да намеря закътано място за лютнята си.


19.
Пръсти и струни

В началото бях като някаква кукла, която изпълняваше, без да се замисля, действията, които ми помагаха да остана жив.
Изядох втория заек, който улових, а също и третия. Намерих едно място с много диви ягоди. Копаех и търсех корени. До края на четвъртия ден имах всичко необходимо, за да оцелея — издълбано огнище с наредени около него камъни и заслон за лютнята ми. Дори бях успял да събера малък запас от различни неща за ядене, до които можех да прибягна в случай на необходимост.
Имах също в изобилие и нещо, от което не се нуждаех — време. След като се бях погрижил за нещата от първа необходимост, открих, че нямам какво да правя. Мисля, че тогава някаква малка част от съзнанието ми започна бавно да се събужда.
Не мислете, че вече бях дошъл на себе си. Най-малкото не бях същият човек от преди няколко дни. Всяко нещо, с което се занимавах, заемаше цялото ми внимание и не оставяше свободна част от съзнанието ми, която да има възможност да си припомни случилото се.
Отслабнах и дрехите ми станаха на парцали. Спях под дъжда или слънцето върху меката трева, влажната пръст или острите камъни с онова безразличие, което само дълбоката скръб може да предизвика. Обръщах внимание на онова, което ставаше около мен, само когато валеше, защото тогава не можех да извадя лютнята си, за да свиря на нея, и това ме огорчаваше.
Разбира се, че свирех. Това беше моята единствена утеха.
В края на първия месец пръстите ми бяха покрити с твърди като камък мазоли и можех да свиря с часове без прекъсване. Свирех отново и отново всички песни, които знаех наизуст. След това свирех и полузабравени песни, като запълвах с каквото ми дойдеше наум частите от тях, които бях забравил.
Накрая можех да свиря през цялото време от събуждането ми, докато дойдеше време за сън. Спрях да свиря песните, които знаех, и започнах да измислям нови. И преди бях съчинявал песни — дори бях помагал на баща ми в композирането на някой и друг стих. Но сега съсредоточих цялото си внимание върху това. Помня някои от тези песни и до ден-днешен.
Скоро след като започнах да свиря… как да го опиша?
Започнах да свиря нещо различно, не просто песни. Когато слънцето затопли тревата и лекият бриз те гали, изпитваш едно особено усещане.
Свирех, докато не усетех, че съм напипал вярното чувство. Свирех, докато наистина не усетех топлата трева и свежия бриз в музиката си.
Нямах друга публика освен самия себе си, но бях взискателен слушател. Спомням си, че цели три дни опитвах да хвана „Вятърът носи есенен лист“.
До края на втория месец вече бях способен да изсвиря нещата почти толкова лесно, колкото да ги усетя: „Слънце, залязващо зад облаците“, „Птица, която пие“ или „Роса върху папратите“.
Някъде през третия месец спрях да свиря за нещата около мен и започнах да се вглеждам вътре в себе си. Тогава измислих „Пътувам в каруцата с Бен“, „Пея с татко край огъня“, „Гледам танца на Шанди“, „Меля листа, когато навън времето е толкова хубаво“, „Усмивката на мама“…
Излишно е да споменавам, че свиренето на тези мелодии ме нараняваше, но болеше по начина, по който твърде нежните пръсти са наранявани от струните на лютнята. Те се разкървяват леко, но ти продължаваш да свириш, като се надяваш, че накрая ще загрубеят.

* * *

Към края на лятото една от струните така се скъса, че вече не можеше да се оправи. Стоях като вцепенен почти цял ден, без да съм сигурен какво да правя по-нататък. Съзнанието ми бе все така сковано и полуспящо. С остатъците от обичайната си интелигентност се съсредоточих върху проблема. След като осъзнах, че нито мога да направя струна, нито пък да се сдобия с нова, седнах отново и започнах да се уча как да свиря само с шест струни.
След известно време станах почти толкова добър в свиренето с шест струни, колкото бях и със седем. Три цикъла по-късно, когато се опитвах да изсвиря „Чакам да завали“, се скъса и втора струна.
Този път не се поколебах, махнах безполезната вече струна и започнах да се уча отново.
Третата струна се скъса, когато бях на средата на „Жътва“. След цял ден опити разбрах, че три скъсани струни са вече много. Така че опаковах малкия си затъпен нож, половината останало кълбо с канап и книгата на Бен в опърпаната платнена торба. След това метнах лютнята на баща ми на рамо и се отправих на път.
Със загрубелите си пръсти и четирите останали струни се опитах да изтананикам „Снегът заваля, когато паднаха последните есенни листа“, но не беше същото като наистина да я изсвиря.

* * *

Планът ми беше да намеря път и да тръгна по него, докато стигна до някой град. Нямах никаква представа на какво разстояние се намирам от населено място, в каква посока трябва да вървя или пък как се казват близките градове. Единствено знаех, че се намирам някъде в южната част на Федерацията, но точното място беше погребано някъде в паметта ми заедно с останалите спомени, които нямах желание да си връщам.
Времето ми помогна да взема решение. Хладната есен се превръщаше в мразовита зима. Знаех, че времето на юг беше по-топло. Така че, понеже нямах по-добър план, гледах слънцето да е над лявото ми рамо и се опитвах да измина възможно най-дълго разстояние.
Следващият цикъл се оказа истинско мъчение. Малкото храна, която бях взел със себе си, скоро свърши и когато огладнеех, трябваше да спирам и да търся нещо за ядене. Някои дни не можех да намеря вода, а и когато откриех, нямаше в какво да я нося. Малкият коларски път, по който вървях, скоро стигна да по-широк път, който след това ме отведе до още по-голям път. Краката ми се ожулиха и покриха с пришки от търкането с вътрешността на обувките ми. Някои нощи бяха страшно студени.
От време на време се появяваха странноприемници, но гледах да стоя настрана от тях, като само понякога използвах случая да се напия с вода от коритото за конете. Минах и през няколко малки градчета, но онова, което ми трябваше, беше по-голям град. Фермерите нямаха нужда от такива неща като струни за лютня.
В началото, когато чуех приближаването на каруца или кон, бързо се скривах край пътя. Не бях разговарял с друго човешко същество от нощта, в която семейството ми беше избито. Повече приличах на диво животно, отколкото на дванайсетгодишно момче. По някое време пътят стана твърде широк и оживен и започна да се налага повече да се крия, отколкото да вървя по него. Накрая се осмелих да оставам на пътя, когато насреща ми се зададе някой, и с облекчение установих, че, общо взето, никой не ми обръща внимание.

* * *

Една сутрин, още не бях вървял и час, когато чух зад себе си каруца. Пътят беше достатъчно широк, за да се движат две каруци една до друга, но въпреки това аз се отместих към тревата отстрани на пътя.
— Хей, момче! — извика груб мъжки глас зад мен.
Когато не се обърнах, гласът повтори:
— Ей, ти, момче!
Отдалечих се още встрани от пътя, без да поглеждам зад себе си. Не вдигах очи от земята под краката ми.
Каруцата бавно спря до мен.
— Момче, момче! — изрева гласът с двойно по-голяма сила от преди.
Погледнах нагоре и видях възрастен мъж, който примижаваше срещу слънцето. Можеше да е на всяка възраст между четирийсет и шейсет години. До него в каруцата седеше широкоплещест младеж с ясно лице. Предположих, че са баща и син.
— Да не си глух, момче? — възрастният мъж го произнесе като „глуф“.
Поклатих глава.
— Или пък ням?
— Не — отново поклатих глава аз.
Чувствах се странно отново да разговарям с някого. Гласът ми звучеше необичайно и дрезгаво — сякаш ръждясал от това, че дълго не е бил употребяван.
Той ме изгледа изкосо.
— В града ли отиваш?
Кимнах, тъй като не исках да говоря отново.
— Качвай се тогава. — Той кимна към задната част на каруцата. — Сам няма да има против да повози дребосък кат' теб. — Мъжът потупа задницата на своето муле.
Беше по-лесно да се съглася, отколкото да се опитам да избягам. А и пришките по краката ми пареха от потта, с която се бяха пропили обувките ми. Заобиколих каруцата откъм задната страна и се покатерих вътре, като издърпах лютнята след себе си. Отзад около три четвърти от каруцата беше пълна с големи конопени чували. Няколко кръгли валчести тикви се бяха изсипали от един от чувалите и се търкаляха насам-натам по пода.
— Дий! — Възрастният мъж размаха поводите и мулето неохотно ускори темпото.
Събрах няколкото търкалящи се тикви и ги натъпках в отворения чувал. Старият фермер ми се усмихна през рамо.
— Благодаря, момче. Аз съм Сет, а това е Джейк. По-добре да седнеш долу, иначе някое по-силно друсване може да те събори.
Седнах на един от чувалите. Чувствах се напрегнат без особена причина, може би защото не знаех какво да очаквам.
Старият фермер подаде поводите на сина си и извади голям самун черен хляб от торбата, която лежеше между двамата. Той небрежно откъсна голям комат, намаза го с дебел слой масло и ми го подаде.
Този израз на нормална човешка доброта предизвика внезапно стягане в гърдите ми. Минала беше половин година, откакто за последен път бях ял хляб. Беше мек и топъл, а маслото имаше сладък вкус. Оставих си едно парче за по-късно и го мушнах в платнената торба.
След четвърт час, който премина в спокойно мълчание, възрастният мъж се извърна към мен.
— Свириш ли на това нещо, момче? — Той направи жест към калъфа с лютнята.
Притиснах го по-здраво към тялото си.
— Счупена е.
— Аха — отвърна той, видимо разочарован.
Помислих, че ще поиска от мен да сляза от каруцата, но вместо това той се усмихна и кимна на мъжа до себе си.
— Значи тогава ние ще трябва да те забавляваме.
Започна да пее „Калайджията Танер“ — пиянска песен, по-стара от света. Миг по-късно и синът му се присъедини към него и грубите им гласове се преплетоха в проста хармония, която събуди болката в мен заедно със спомена за едни други каруци, различни песни и полузабравения дом.


20.
Окървавени ръце, свити в юмруци

Беше около обед, когато каруцата зави по нов път, широк като река и павиран със заоблени камъни. В началото срещнахме само неколцина пътници и една-две каруци, но след като бях прекарал толкова време сам, те ми се сториха като цяла тълпа.
Навлязохме по-навътре в града и ниските сгради отстъпиха на по-високи магазини и кръчми. Дърветата и градините бяха заменени от алеи и търговци с колички. Широкият иначе път постепенно се задръстваше от върволица от стотици двуколки и пешеходци, десетки каруци и фургони и от време на време някой ездач на кон.
Чуваха се тропот на копита и викове на хора, а във въздуха се носеше смесеният мирис на бира, пот, смет и катран. Зачудих се кой ли е този град и дали съм идвал в него преди…
Стиснах зъби и се насилих да мисля за други неща.
— Почти стигнахме — надвика околната врява гласът на Сет.
Накрая пътят стигна до едно пазарище. По калдъръма с далечен грохот трополяха каруци. Гласове се пазаряха и спореха помежду си. Отнякъде се чуваше силен и пронизителен детски плач. Известно време вървяхме насам-натам, докато не намерихме свободен ъгъл до една книжарница.
Сет спря каруцата и аз скочих от нея, докато те я избутваха встрани от пътя. След това, сякаш имахме някакво мълчаливо споразумение за това, им помогнах да разтоварят издутите чували от задната част на каруцата и да ги подредят отстрани един върху друг.
Половин час по-късно вече почивахме между натрупаните чували.
Сет ме погледна, като заслони очите си с ръка.
— Какво ще правиш днес в града, момче?
— Трябват ми струни за лютнята — отвърнах.
Едва тогава осъзнах, че не знам къде е бащиният ми инструмент. Заоглеждах се трескаво. Не беше в каруцата, където го бях оставил, нито пък беше подпрян до стената или върху купчините с тикви. Стомахът ми се сви, когато изведнъж мярнах лютнята да се подава под един празен чувал. Отидох до нея и я взех с треперещи ръце.
Старият фермер ми се ухили и ми показа двете валчести тикви, които в момента разтоварваше.
— Какво ще каже майка ти, ако й занесеш две от най-хубавите оранжеви тикви от тая страна на Елд, които се топят в устата като масло?
— Не, не мога — заекнах аз, като се опитвах да избягам от спомена за одраните си пръсти, вкопчени в калта, и миризмата на горяща плът. — Искам да к-кажа, вие вече… — Не довърших, притиснах лютнята по-близо до гърдите си и отстъпих няколко крачки назад.
Той се вгледа по-внимателно в мен, сякаш едва сега ме виждаше за пръв път. Внезапно смутен, си помислих как ли изглеждам — целият в парцали, примрял от глад. Прегърнах лютнята и отстъпих още по-назад. Ръцете на фермера тежко се отпуснаха и усмивката му угасна.
— Ех, момче — меко каза той.
Той остави тиквата на земята, след това се обърна към мен и ми каза с внимателен и сериозен тон:
— Аз и Джейк ще сме тук и ще продаваме до към залез-слънце. Ако дотогава успееш да намериш онова, което търсиш, ще си добре дошъл да се върнеш с нас във фермата. Гус'жата и аз самият със сигурност ще намерим работа за още един чифт ръце за няколко дни. Ще си повече от добре дошъл да ни помогнеш. Нали, Джейк?
Джейк също ме гледаше, а на честното му лице беше изписана жалост.
— Разбира се, тате. И мама така каза точно преди да тръгнем.
Старият фермер продължи да ме гледа със сериозни очи.
— Това е Морският пазар — рече той, сочейки земята в краката си. — Ще бъдем тук до смрачаване, а може и малко след това. Върни се, ако искаш да те закараме. — В очите му се появи безпокойство. — Разбра ли ме? Можеш да се върнеш с нас.
Продължих крачка по крачка да отстъпвам назад, без да знам защо го правя. Единственото, което мислех, беше, че ако отида с него, ще ми се наложи да обяснявам, да си спомням. А всичко друго беше за предпочитане пред това да отворя отново тази заключена врата…
— Не, не, благодаря ви — запелтечих. — Направихте толкова много за мен. Ще се оправя. — Блъснах се в един мъж с кожена престилка, който стоеше зад мен. Стреснах се и побягнах.
Чух зад гърба си, че някой от тях двамата ме повика, но шумът от тълпата погълна гласа му. Продължих да тичам, а ударите на сърцето ми тежко отекваха в гърдите ми.

* * *

Тарбеан е достатъчно голям, за да не можеш да го пресечеш от единия до другия край за един ден. Дори и да успееш да не се загубиш или забавиш в оплетената мрежа от улички и алеи със задънен край.
Всъщност за мен той беше твърде голям. Беше необхватен и огромен. Море от хора, гора от сгради и пътища, широки като реки. Миришеше на урина, пот, въглищен дим и катран. Ако можех да разсъждавам трезво, никога не бих отишъл там.
В един момент се загубих. Завих много рано или много късно, а после се опитах да мина напряко по една алея, която беше като тясна пътека между две високи сгради. Уличката се виеше като корито на река, опитваща се да намери най-лесния път. Стените бяха отрупани с боклуци, които запълваха пространствата между сградите и нишите на входовете им. След като завих на няколко пъти, усетих във въздуха отвратителната смрад на мърша.
Замаян и заслепен от вонята, се подпрях с олюляване на една стена, когато нечии груби пръсти сграбчиха ръцете ми.
Отворих очи и видях пред себе си едно по-голямо момче. Беше два пъти по-едър от мен, с тъмна коса и диви очи. Мръсотията по страните приличаше на брада, което придаваше странно жесток вид на младото му лице.
Две други момчета рязко ме отделиха от стената. Изскимтях от болка, когато едното от тях изви ръката ми. По-голямото момче се усмихна в отговор и прокара ръка през косата си.
— Какво правиш тук, Налт? Да не си се загубил? — Злобната му усмивка се разшири.
Опитах да се измъкна, но едно от момчетата изви китката ми и аз задъхано извиках:
— Не.
— Мисля, че се е загубил, Пайк — каза момчето от дясната ми страна.
Онова отляво силно ме удари с лакът в главата и алеята се завъртя пред очите ми.
Пайк се разсмя.
— Търся дърводелска работилница — измънках аз, все още замаян от удара.
Изражението на Пайк стана жестоко. Ръцете му сграбчиха раменете ми.
— Не си спомням да съм те питал нещо — изкрещя той. — Казах ли, че можеш да говориш?
Той ме удари с чело в лицето и аз усетих някакво пропукване, придружено с взрив на остра болка.
— Ей, Пайк — гласът сякаш идваше от невъзможна посока.
Един крак побутна калъфа на лютнята ми и го преобърна.
— Ей, Пайк, я виж това.
Пайк погледна надолу при кухия звук, който се чу при падането на калъфа.
— Какво си откраднал, Налт?
— Не съм го откраднал.
Едно от момчетата, които държаха ръцете ми, се изсмя.
— Да бе, чичо ти ти го е дал, за да можеш да го продадеш и да купиш лекарство за болната ти баба. — Той се изсмя отново, докато се опитвах да прогледна през сълзите, които изпълваха очите ми.
Чух три щракания, когато ключалките бяха отворени, последвани от характерното дрънчене, когато лютнята беше извадена от калъфа.
— Баба ти хич няма да е доволна, че си загубил това. — Гласът на Пайк беше тих.
— Техлу да ни смачка — изкрещя момчето отдясно. — Пайк, имаш ли представа колко струва нещо такова? Злато, Пайк!
— Не изричай името на Техлу напразно — каза момчето от лявата ми страна.
— Какво?
— „… Не търси спасение от Техлу дори и във време на най-голяма нужда, защото той съди всяка наша мисъл и дело…“ — изрецитира то.
— Техлу и великият му сияен пенис могат да ме препикаят, ако това тука не струва двайсет таланта. Което значи, че можем да му вземем поне шест от Дикен. Знаете ли какво можем да направим с толкова много пари?
— Няма да можеш да направиш нищо с тях, ако не спреш да говориш така. Техлу бди над нас, но е и отмъстителен. — Гласът на второто момче беше изпълнен с благоговение и уплаха.
— Пак си спал в храма, а? Попиваш религията така, както аз хващам бълхи.
— Ще ти вържа ръцете на възел.
— Майка ти е евтина уличница.
— Не говори за майка ми, Лин.
— Продава се за железни пенита.
По това време вече бях успял да прогледна през сълзите и видях Пайк, който клечеше на алеята. Изглеждаше очарован от лютнята. Хубавата ми лютня. Имаше замечтано изражение, докато я въртеше в мръсните си ръце и я разглеждаше отново и отново. През пелената от уплаха и болка бавно започна да ме изпълва тих ужас.
Докато гласовете до мен крещяха все по-силно, той полека се превърна в гореща ярост. Напрегнах се. Не можех да се преборя с тях, но знаех, че ако успея да сграбча лютнята и да се смеся с тълпата по улиците, мога да им се измъкна и да бъда отново в безопасност.
— … но така или иначе е гърбава. Сега взема само по половин пени за един път. Затова и главата ти е толкова мека. Имаш късмет, че нямаш дупка в нея. Така че не се ядосвай, точно затова си толкова религиозен — триумфално завърши първото момче.
Почувствах как и двамата се напрегнаха от двете ми страни. Аз също се стегнах, готов да скоча.
— Но все пак благодаря за предупреждението, чувам, че Техлу обича да се крие зад големи купчини конски говна и…
Внезапно и двете ми ръце се освободиха, когато едното момче блъсна другото в стената. Пробягах трите крачки до Пайк, сграбчих лютнята за грифа и я дръпнах.
Но Пайк беше или по-бърз, отколкото очаквах, или по-силен. Лютнята не се озова в ръката ми, както очаквах. Опитът да я издърпам ме накара внезапно да спра, като същевременно изправи Пайк на крака.
Гневът и чувството ми за безсилие взеха връх. Пуснах лютнята и се хвърлих към Пайк. Драсках като обезумял лицето и врата му, но той беше ветеран от твърде много улични битки, за да позволи да се доближа до важна част от тялото му. Един от ноктите ми остави кървава диря по лицето му, от ухото до брадата. След това той скочи върху мен и ме избута обратно, блъсна ме в стената на алеята.
Главата ми се удари в една тухла и щях да падна, ако Пайк не продължаваше да ме блъска в ронещата се стена. Задъхано отворих уста да си поема въздух и едва тогава осъзнах, че през цялото време не съм спрял да крещя.
Той смърдеше на пот и гранясала мас. Ръцете му бяха приковали моите ръце към тялото ми, докато ме притискаше силно към стената. През съзнанието ми мина неясната мисъл, че сигурно е изпуснал лютнята ми.
Мятайки се лудо, отново се опитах да си поема въздух, като продължавах да удрям главата си в стената. В един момент лицето ми се озова притиснато о рамото му и аз използвах случая и здраво го захапах. Усетих как кожата му се разкъса между зъбите ми в устата ми се изпълни с вкус на кръв.
Пайк изкрещя и рязко се отдръпна от мен. Поех си въздух и потреперих при разкъсващата болка в гърдите ми.
Преди да успея да помръдна или да помисля какво да правя, Пайк ме сграбчи отново. Запрати ме към стената един път, после още веднъж. След това ме сграбчи за гърлото, завъртя ме и ме хвърли на земята.
В този момент чух онзи звук и всичко сякаш спря.

* * *

След като моята трупа беше избита, понякога сънувах родителите си — бяха живи и пееха. В съня ми смъртта им беше грешка, някакво недоразумение — като нова пиеса, която просто репетираха. Тогава за няколко мига се освобождавах от тежестта на мъката, която постоянно ме притискаше. Прегръщах ги и заедно се смеехме на глупавите ми страхове. Пеех с тях и за малко всичко отново беше прекрасно. Прекрасно.
Но след това винаги се събуждах, сам в тъмнината, край горския извор.
Какво се беше случило? Къде бяха родителите ми?
После си спомнях всичко — като стара рана, която отново се е отворила. Те бяха мъртви, а аз — ужасяващо самотен. И тежестта, която беше изчезнала само за миг, отново падаше върху мен със смазваща сила — дори още по-страшна от преди, защото не бях готов за нея. Тогава лягах по гръб, загледан в мрака, а гърдите ми бяха изпълнени с болка, от която ми беше трудно да дишам, защото дълбоко в себе си знаех, че нищо вече няма да бъде каквото е било — никога повече.
Когато Пайк ме захвърли на земята, тялото ми беше твърде безчувствено и почти не усетих как бащината ми лютня беше смазана под тежестта ми. Звукът, който тя издаде, беше като звук на умираща мечта и върна в гърдите ми усещането за същата тази налудничава болка, от която се задушавах.
Огледах се наоколо и видях Пайк, който дишаше тежко и се беше хванал за рамото си. Едно от момчетата беше натиснало с коляно гърдите на другото. Вече не се биеха помежду си и ме гледаха слисано.
Погледнах безучастно към ръцете си, които бяха покрити с кръв на местата, където тресчиците дърво бяха пробили кожата ми.
— Малкото копеле ме ухапа — тихо промълви Пайк, сякаш не можеше да повярва на случилото се.
— Махни се от мен — извика момчето, което лежеше по гръб.
— Казах ти, че не трябваше да казваш ония неща. Виж какво стана сега.
Лицето на Пайк се изкриви и почервеня.
— Ухапа ме! — изкрещя той и злобно се засили да ме ритне в главата.
Опитах да се дръпна, без да повредя повече лютнята. Ритникът му ме уцели в бъбреците и ме просна върху счупения инструмент, като го разпарчетоса още повече.
— Виждаш ли какво става, когато се подиграваш с името на Техлу?
— Стига с тоя Техлу. Разкарай се от мен и вземи това нещо. Може още да струва нещо при Дикен.
— Виж какво направи! — Пайк продължаваше да реве, надвесен над мен.
Нов ритник ме удари отстрани и почти ме преобърна. Започна да ми притъмнява. Почти бях доволен от това разсейване. Но острата болка все още беше там — недокосната. Стиснах здраво ръце в окървавени юмруци.
— Тия неща, дето са като дръжки, изглеждат здрави. Сребърни са и можем да вземем нещо за тях.
Пайк отново се засили да ме ритне. Опитах се да вдигна ръце и да се предпазя, но ръцете ми само потрепнаха и Пайк ме изрита в корема.
— Вземи това парче там…
— Пайк, Пайк!
Пайк отново ме ритна в корема и аз немощно повърнах върху паветата.
— Ей вие там, спрете! Градска стража! — изкрещя нов глас.
Настъпилата моментна тишина беше последвана от боричкане и суматоха и шум от бягащи крака. Малко след това се чу туптене на тежки ботуши, които минаха покрай мен и се изгубиха в далечината.
Спомням си болката в гърдите. След това припаднах.

* * *

Дойдох на себе си от мрака, след като бях разтърсен от нечии ръце, които претърсваха джобовете ми. Опитах се безуспешно да отворя очите си.
Чух някакъв глас, който мърмореше сам на себе си:
— И това е всичко, което получавам, задето ти спасих живота? Медна монета и няколко шайби? Колкото за една пиячка? Безполезен малък мръсник. — Онзи се закашля дълбоко и над мен се разнесе запарената миризма на алкохол. — И как можеш да крещиш така? Ако не звучеше като някое момиче, нямаше да търча чак дотук.
Опитах се да кажа нещо, но успях само да простена.
— Е, поне си жив. И това е нещо, предполагам. — Чу се сумтене, докато той се изправяше и след това тежките стъпки на ботушите му заглъхнаха в далечината.
След известно време открих, че вече мога да отворя очите си. Зрението ми беше замъглено и имах чувството, че носът ми беше по-голям от цялата останала част на главата ми. Опипах го предпазливо. Беше счупен. Като си припомних какво ме беше учил Бен, сложих ръцете си от двете му страни и с едно рязко движение го наместих обратно на мястото му. Прехапах устни, за да не изкрещя от болка, а очите ми се напълниха със сълзи.
Примигнах няколко пъти, за да ги махна, и бях облекчен от това, че успях да видя улицата ясно, а не болезнено размазана както преди малко. Съдържанието на малката ми торба лежеше разпиляно на земята до мен — половин кълбо канап, затъпеното малко ножче, „Риторика и логика“ и остатъкът от парчето хляб, което фермерът ми беше дал за обяд. Сякаш оттогава беше минала цяла вечност.
Фермерът. Замислих се за Сет и Джейк. Мек хляб и масло.
Песни, докато пътуваме с каруцата. Предложението им за безопасно място, за нов дом…
Внезапният спомен беше последван от усещане за паника, от което ми прилоша. Огледах алеята наоколо — от рязкото движение главата започна да ме боли. Порових с ръце из боклука и намерих някои парчета дърво, които ми бяха ужасно познати. Вторачих се безмълвно в тях, докато светът около мен започна едва доловимо да притъмнява. Хвърлих бърз поглед към тънката лента небе, която се виждаше над главата ми, и видях червеникавата светлина на залеза.
Дали бях закъснял? Побързах да събера вещите си, като обърнах повече внимание на книгата на Бен, отколкото на останалите неща, и се отправих с накуцване в посоката, в която се надявах, че се намира Морският пазар.

* * *

По времето, когато стигнах до пазара, последните лъчи светлина вече угасваха в небето. Между малцината останали тук-там клиенти бавно се тътреха няколко каруци. Закуцуках трескаво от единия до другия край на пазара, като отчаяно търсех стария фермер, който ме беше докарал. Търсех следа от онези грозни, валчести тикви.
Когато накрая открих книжарницата, до която Сет беше спрял при пристигането ни, вече се бях задъхал и се олюлявах. Фермерът и каруцата му не се виждаха никъде. Тежко се отпуснах на празното място и почувствах с пълна сила болката от десетките рани, на които досега се бях насилил да не обръщам внимание.
Сега усещах всяка една от тях. Боляха ме няколко ребра, но не можех да разбера дали са счупени, или просто натъртени. Чувствах се замаян и ми се гадеше, когато движех главата си твърде бързо — вероятно имах мозъчно сътресение. Носът ми беше счупен и имах повече натъртвания и ожулвания, отколкото можех да преброя. Освен това бях и гладен.
Гладът беше единственият въпрос, по който можех да сторя каквото и да било. Извадих остатъка от хляба, който бях ял по-рано през деня, и го изядох. Не беше достатъчно, но беше по-добре от нищо.
Пийнах вода от коритото за конете, като бях достатъчно жаден, за да не обръщам внимание на това, че водата имаше противен кисел вкус.
Замислих се дали да не си тръгна, но в сегашното ми състояние щяха да са ми нужни часове вървене. Освен това нищо не ме чакаше в покрайнините на града освен километри нивя. Нямаше дървета, които да ме пазят от вятъра. Нямаше съчки, с които да си стъкмя огън. Нито пък зайци, за които да заложа капани. Нито корени, които да изкопая. Или пирен, който да използвам за постелята си.
Толкова бях гладен, че стомахът ми беше станал на възел. Тука поне отнякъде усещах миризмата на готвено пиле. Щях да тръгна след миризмата, но се чувствах замаян и ребрата ме боляха. Може би утре някой щеше да ми подхвърли нещо за ядене. В момента бях просто твърде уморен. Не исках нищо друго, освен да спя.
Паветата вече бяха изгубили и последната топлина, събрана от слънцето през деня, а вятърът се усилваше. Преместих се във входа на книжарницата, за да се скрия от вятъра. Почти бях заспал, когато собственикът на магазина отвори вратата и ме срита, заплашвайки ме, че ще извика стражата, ако не се махна. Отдалечих се с куцукане колкото можах по-бързо.
След това в една алея намерих някакви празни щайги. Изтощен, стенещ от болка, се свих на кълбо зад тях. Затворих очи и се опитах да забравя спомена за това какво беше усещането да си легнеш сит и на топло, обкръжен от хора, които те обичат.
Това беше първата нощ от близо трите години, които прекарах в Тарбеан.


21.
Мазе, хляб и кофа

Беше малко след обяд. По-скоро щеше да е след обяд, ако имах какво да ям. Просех в „Кръгът на търговеца“ и този ден всичко, което бях успял да си спечеля, бяха два ритника (от стражата и от един наемник), три блъскания (от двама каруцари и един моряк), една нова псувня, касаеща малко вероятна анатомична конфигурация (също от моряка) и дъжд от слюнка от един доста непривлекателен дядка с неясна професия.
Спечелил бях и една желязна шайба. Макар че според мен причината за това се криеше по-скоро в закона на вероятностите отколкото в човешката доброта. Дори и сляпата свиня от време на време намира по някой жълъд.
Живеех в Тарбеан от близо месец и предишния ден за пръв път се бях пробвал да открадна нещо. Началото не беше добро. Хванаха ме с ръка в джоба на един касапин. Това ми струва такъв ужасен удар, че цял ден ми се маеше главата, когато се опитвах да стоя неподвижно или да се движа бързо. Тъй като първият ми опит за кражба не беше окуражаващ, бях решил да посветя днешния ден на просене. В това отношение денят се бе оказал средна работа.
Стомахът ми се беше свил от глад, а една шайба стигаше само за комат стар хляб, което нямаше да ми помогне особено. Обмислях дали да не се преместя на друга улица, когато видях как едно момче се затича към млад просяк от отсрещната страна на улицата. Те разговаряха възбудено за момент и след това се разбързаха нанякъде.
Разбира се, аз ги последвах, воден от бледата сянка на предишното си изгарящо любопитство. Освен това всяко нещо, което би накрало тези двамата да се преместят от ъгъла на оживена улица посред бял ден, заслужаваше вниманието ми. Може би техлините отново раздаваха хляб. Или пък някоя двуколка с плодове се беше преобърнала. Или пък стражата щеше да беси някого. Това заслужаваше половин час от времето ми.
Последвах момчетата по плетеницата от улички, докато видях как се затичаха надолу по едни стълби към избата на една изгоряла сграда. Спрях, тъй като искрицата на любопитство ми беше възпряна от чувството ми за здрав разум.
Малко по-късно те се появиха отново и всеки от тях носеше равен комат черен хляб. Наблюдавах ги, докато минаха покрай мен, като се смееха и блъскаха един друг. По-малкият от двамата, който беше на не повече от шест, видя, че ги гледам и ми махна с ръка.
— Има още — извика ми той с уста, пълна с хляб. — Обаче трябва да побързаш.
Здравият ми разум бързо се пренастрои и аз предпазливо заслизах надолу. В дъното на стъпалата имаше няколко изгнили дъски — всичко, което беше останало от разбитата врата. Навътре се виждаше къс коридор, по който се стигаше до слабо осветена стая. Едно малко момиче с твърд поглед ме избута, без да ме поглежда.
Тя също беше сграбчила парче хляб.
Пристъпих през счупените остатъци от вратата към студения и влажен мрак на стаята. След десетина стъпки чух тихо стенание, което ме накара да замръзна на място. Звукът беше почти животински, но нещо ми подсказваше, че той бе дошъл от човешко гърло.
Не знам какво очаквах да видя, но определено не беше онова, което открих вътре. Две стари лампи с рибено масло хвърляха слаби сенки върху тъмните каменни стени. В стаята имаше шест легла и всички бяха заети. Две от децата бяха на по годинка-две и споделяха общо одеяло на каменния под; друго беше увито в купчина парцали. Момче на моята възраст седеше в един тъмен ъгъл, притиснало главата си в стената.
Едно от момчетата леко помръдна в постелята си, сякаш се въртеше насън. Но нещо в движението му не беше както трябва. Беше твърде неестествено и напрегнато. Погледнах по-отблизо и разбрах каква е истината.
Беше завързано на леглото си. Всички бяха вързани.
Момчето опъна въжетата и издаде звука, който бях чул в коридора. Сега той се чуваше по-ясно — дълъг, протяжен стон.
— Ааааабаааааааах.
За момент единственото, за което можех да мисля, бяха историите, които бях слушал за Дука на Гибеа. За това как той и хората му отвличали своите жертви и ги измъчвали в продължение на двайсет години, преди църквата да се намеси и да сложи край.
— Какво, какво — чу се глас от другата стая.
Гласът имаше странна интонация, сякаш всъщност не задава въпрос.
Момчето в леглото започна да се мята във въжетата.
— Аааахбеееех.
На входа се появи мъж, който триеше ръце о парцаливата си роба.
— Какво, какво — повтори със същия невъпросителен тон.
Гласът му издаваше старост и умора, но въпреки това беше търпелив. Търпелив като тежък камък, който тежи на мястото си, или като котка с малките си котенца. Не беше гласът, който бих очаквал да чуя от Дука на Гибеа.
— Какво, какво. Шт, тихо, Таний. Не съм си тръгнал, просто бях излязъл за малко. Сега съм тук.
Краката му шляпаха върху голия каменен под. Беше бос. Усетих как напрежението бавно ме напуска. Каквото и да ставаше тук, изобщо не беше толкова зловещо, колкото бях помислил в началото.
Момчето спря да се дърпа под въжетата, когато видя приближаващия се мъж.
— Ееееееаах — каза то и се напъна под въжетата, които го задържаха.
— Какво? — този път беше въпрос.
— Ееееееаах.
— Хм? — възрастният мъж се огледа и ме видя за пръв път. — О, здравей. — Той отново погледна към момчето в леглото. — Е, днес ти май си ни умникът, а? Таний ме повика, за да видя, че имаме посетител!
На лицето на Таний се изписа ужасяваща гримаса и той отвори уста и издаде рязък, свистящ звук. Въпреки мъчителния звук, който се чуваше, беше очевидно, че момчето се смее.
Босоногият мъж се обърна към мен.
— Не те познавам — рече. — Идвал ли си тук преди?
Поклатих глава.
— Е, имам малко хляб, само от два дни е. Ако ми донесеш малко вода, ще получиш колкото можеш да изядеш — погледна ме отново. — Струва ли ти се справедливо?
Кимнах. С изключение на леглата, единствените мебели в стаята бяха стол, маса и отворена бъчва близо до една от вратите. Върху масата бяха наредени четири големи кръгли самуна хляб.
Той също кимна, след това внимателно се отправи към стола. Вървеше предпазливо, сякаш ходенето му причиняваше болка.
След като стигна до стола и се отпусна в него, той посочи бъчвата до вратата.
— Зад вратата има помпа и кофа. Няма нужда да бързаш, това не е състезание — докато говореше, той разсеяно кръстоса крака и започна да разтрива едно от босите си ходила.
„Лошо кръвообращение — помисли си една отдавна неизползвана част мен, — повишен риск от инфекция и значителен дискомфорт. Краката и ръцете трябва да бъдат повдигнати, масажирани и измити в топла настойка от върбови кори, камфор и арундинацея.“
— Не пълни много кофата. Не искам да се нараниш или да я разсипеш. Тук и без това е достатъчно влажно. — Той отпусна крака си обратно на пода и се наведе да вземе едно от по-малките деца, което започваше да се върти неспокойно под одеялото.
Докато пълнех съда, поглеждах крадешком към онзи. Косата му беше прошарена, но въпреки това и въпреки бавната му, несигурна походка не беше много стар. Може би около четирийсетгодишен, а може и по-малко. Носеше дълга роба, която беше толкова кърпена и шита, че първоначалният й цвят и форма вече не можеха да бъдат разгадани. Макар че облеклото му беше почти толкова парцаливо, колкото моето, той беше по-чист. С което не искам да кажа, че беше наистина чист, а просто по-чист от мен самия. А това не беше трудно за постигане.
Името му беше Трапис. Кърпената роба беше единствената дреха, която притежаваше. Прекарваше всеки момент от съзнателния си живот в това влажно мазе, грижейки се за безнадеждно болни хора, за които никой друг не го бе грижа. Повечето от тях бяха малки момчета. Някои като Таний трябваше да бъдат завързвани, за да не се самонаранят или изтърколят от леглата си. Други като Жаспин, който беше обезумял от треска преди две години, трябваше да бъдат възпирани, за да не наранят останалите.
Сакатият, куц, кататоничен и болен от церебрална парализа Трапис се грижеше за всички тях с еднакво и нескончаемо търпение. Нито веднъж не го чух да се оплаква от каквото и да било, дори и от босите си крака, които бяха винаги подути и сигурно са го болели постоянно.
Той помагаше с каквото можеше на нас, децата, и когато можеше, ни даваше по малко храна. За да си заработим нещо за ядене, ние му носехме вода, търкахме пода, изпълнявахме поръчките му и носехме на ръце бебета, за да не плачат. Правехме всичко, за което ни помолеше, и когато нямаше никаква храна, поне имаше някой, който да ни даде малко водица, да ни се усмихне с уморената си усмивка и да гледа на нас като на човешки същества, а не като на животни в дрипи.
Понякога ми се струваше, че Трапис се опитваше сам да се грижи за всички болни и изоставени създания в нашата част на Тарбеан. В замяна ние го обичахме с тихата всеотдайност, която само животните могат да изпитват. Ако някой посмееше да вдигне ръка на Трапис, стотици виещи деца щяха да го разкъсат на парчета насред улицата.
В онези първи месеци често се отбивах в мазето му, а после с времето ходех все по-рядко. Трапис и Таний бяха добри приятели. Никой от нас не изпитваше нужда да разговаря много и това беше добре дошло за мен. Но другите улични деца ме влудяваха, затова ходех рядко, само когато отчаяно се нуждаех от помощ или имах нещо, което да споделя с тях.
Макар че не се отбивах там често, беше добре да знам, че в града има място, където няма да ме ритат, гонят или оплюват. Когато скитах сам по покривите, мисълта, че Трапис и мазето са някъде там, ми помагаше. Беше почти като усещането за дом, в който можеш да се завърнеш. Почти.


22.
Време за демони

Онези първи месеци в Тарбеан научих много.
Научих кои странноприемници и ресторанти изхвърлят най-добрата храна и доколко развалена може да е храната, която ядеш, без да ти стане лошо от нея.
Научих, че комплексът от сгради близо до доковете, който беше заобиколен със стена, е Храмът на Техлу. Понякога техлините ни даваха хляб, като караха всеки да каже молитва, преди да получи своя самун. Нямах нищо против. Беше по-лесно от просенето. Понякога свещениците в сиви раса се опитваха да ме вкарат в храма, за да си кажа там молитвата, но заради слуховете, които бях чувал, в тези случаи предпочитах да избягам, независимо дали съм успял да взема комата хляб или не.
Научих как да се крия. Имах си тайно място върху една стара работилница за щавене на кожи, там където се съединяваха три покрива и образуваха заслон от вятъра и дъжда. Скрих под мертеците книгата на Бен, увита в платно. Отварях я рядко, сякаш беше свещена реликва. Беше последната останала част от миналото ми и правех всичко възможно да я запазя в безопасност.
Научих още и че Тарбеан е голям град. Не можеш да го разбереш, ако не го видиш с очите си. Той е като океан. Можеш да разкажеш на някой за вълните и водата, но човек не би могъл да си представи колко голям е океанът, докато не застане на брега му. Не можеш наистина да разбереш какво представлява, докато не си в средата му, заобиколен отвсякъде от вода, която се простира докъдето поглед стига във всички посоки. Едва тогава осъзнаваш колко малък си всъщност и колко безпомощен.
Донякъде причината Тарбеан да изглежда толкова огромен се крие в това, че той е разделен на стотици части, всяка от които има свой собствен облик. Даунингс, Дровър Корт, Пералнята, Центърът, Талоус, Тънинг, Доковете, Катраненият път… Можеш да изживееш живота си в Тарбеан и така и да не научиш всичките му части.
Но от практична гледна точка Тарбеан е разделен на две: Крайбрежието и Склонът. В Крайбрежието живеят бедняците. Това ще рече просяците, крадците и уличниците. Склонът е мястото на богатите. Там са адвокатите, политиците и куртизанките.
Минали бяха два месеца, откакто бях в Тарбеан, когато за пръв път се пробвах да прося в Склона. Градът беше здраво скован от зимата и блясъкът на Карнавала за средата на зимата правеше улиците по-опасни, отколкото бяха обикновено.
За мен това беше шок. През целия ми досегашен живот нашата трупа беше организирала Карнавала за средата на зимата в някой град. В продължение на седем дни до Деня на Голямата скръб, с маски на демони на главите, ние плашехме местните жители за голямо тяхно удоволствие. Баща ми играеше Енканис толкова убедително, че човек би помислил, че наистина сме го призовали. Най-важното беше, че той можеше да бъде едновременно ужасяващ и внимателен. Когато трупата ни правеше това представление, никога не се бе случвало някой да пострада.
Но в Тарбеан нещата бяха различни. О, Карнавалът изглеждаше по същия начин. Пак имаше мъже с боядисани в крещящи цветове демонски маски, които се спотайваха из улиците на града и правеха пакости.
Енканис също беше тук с традиционната си черна маска и правеше по-сериозни бели. И макар че не го бях видял още, не се съмнявах, че и маскираният със сребърна маска Техлу обикаля по-лъскавите квартали и играе своята роля в представлението. Както казах, като цяло Карнавалът си беше същият.
Но начинът, по който се играеха ролите, беше различен. Първо, Тарбеан беше твърде голям град, за да може само една трупа да осигури достатъчно демони. И стотици трупи не биха били достатъчни. Така че вместо да плащат на професионалисти, което би било разумният и безопасен начин, църквите в Тарбеан бяха избрали много по-печелившия път да продават маски на демони.
По тази причина в първия ден на Голямата скръб десет хиляди демона аматьори биваха пускани да вилнеят из улиците на града. Десет хиляди демона аматьори, на които беше позволено да правят каквито пакости намерят за добре.
Може да ви се струва, че това е идеалната ситуация, от която би могъл да се възползва един млад крадец, но всъщност беше точно обратното. Демоните винаги бяха най-многобройни в крайбрежната част. И макар че голяма част от тях се държаха както подобава и побягваха при произнасянето на името на Техлу, като дяволиите им оставаха в рамките на разумното, мнозина не постъпваха така. Първите няколко дни от Голямата скръб бяха опасни и аз прекарвах по-голямата част от времето си, като се опитвах да не се забърквам в неприятности.
Но с приближаването на Карнавала нещата се успокояваха. Броят на демоните постоянно намаляваше, когато хората изгубваха маските си или се уморяваха от играта. Без съмнение причината за това намаляване беше и Техлу, но със или без сребърната маска, той все пак беше само един. Трудно би могъл да се справи с целия Тарбеан за седем дни.
Избрах последния ден от Голямата скръб за пътуването ми до Склона. В деня на Карнавала настроението е винаги добро, а доброто настроение означава по-успешна просия. Най-хубавото беше, че редовете на демоните бяха оредели значително, което означава, че беше сравнително безопасно човек отново да се движи по улиците.
Тръгнах в ранния следобед. Бях гладен, защото не бях успял да открадна нито един залък хляб. Спомням си, че когато се отправих към Склона, се чувствах леко развълнуван. Може би някаква частица от мен си спомняше как прекарвах Деня на средата на зимата със семейството си — топла храна и след това топло легло. Може би споменът беше събуден от мириса на клоните на вечнозелени дървета, които бяха събирани на купи и след това запалвани в чест на триумфа на Техлу.
Този ден научих две неща. Научих защо просяците си стоят в крайбрежната част на града и че независимо какви ги разправя църквата, Средата на зимата наистина е време на демоните.

* * *

Щом излязох от алеята, веднага усетих разликата между атмосферата в тази част на града и мястото, от което идвах.
Търговците от крайбрежната част ласкаеха и придумваха клиентите, за да ги подмамят в магазините си. Ако тази стратегия се провалеше, те не се срамуваха да изпаднат в пристъпи на агресивност, като псуваха или дори откровено заплашваха клиентите си.
Тук собствениците на магазини нервно чупеха ръце. Те се кланяха и мазнеха и бяха неизменно учтиви. Никога не повишаваха глас. След бруталната реалност, с която бях свикнал в крайбрежната част, сега сякаш бях попаднал на някакъв официален бал. Всички бяха облечени в нови дрехи. Всички бяха чисти и спретнати и изглеждаха като участници в сложен социален кадрил.
Но и това място имаше своите тъмни страни. Докато оглеждах улицата, забелязах двама мъже, които се криеха в алеята срещу мен. Маските им бяха доста добри — кървавочервени и свирепи. Едната беше със зейнала уста, а другата беше оголила острите си зъби в жестока гримаса. И двамата носеха традиционните черни раса с качулки, което аз веднага оцених. Повечето от демоните в крайбрежната част хич не ги беше грижа дали са облечени с подходящия костюм.
Двата демона се измъкнаха от скривалището си, за да проследят добре облечена млада двойка, които се скитаха безцелно по улицата ръка за ръка. Демоните предпазливо ги дебнеха в продължение на стотина крачки и след това единият от тях грабна шапката на кавалера и я запрати в близката снежна преспа. Другият грубо сграбчи жената в прегръдката си и я повдигна от земята.
Тя се разпищя, а през това време мъжът, очевидно объркан от ситуацията, се опитваше да си върне бастуна, който демонът му беше отнел.
За щастие дамата му запази хладнокръвие и изкрещя: „Техлус! Техлус! Техлус антауса еха!“
При звука на името на Техлу двете фигури с червени маски се разтрепериха, след това се обърнаха и побягнаха надолу по улицата.
Всички нададоха одобрителни викове. Един от собствениците на магазини помогна на кавалера да вземе шапката си. Бях доста учуден от всеобщата вежливост. Очевидно дори и демоните бяха учтиви в добрата част на града. Окуражен от онова, което бях видял, огледах тълпата в търсене на най-подходящите хора. Пристъпих към една млада жена. Тя беше облечена в синя рокля на точици и наметка от бяла кожа. Косата й беше дълга и златиста, а лицето й — обрамчено от изкусни къдрици.
Докато пристъпвах към нея, тя погледна към мен и спря. Чух я как сепнато си пое дъх, когато вдигна ръка към устата си.
— Пенита, гус'жа? — протегнах длан аз, като нарочно леко потрепервах. Гласът ми също беше треперлив. — Моля ви… — Постарах се да изглеждам колкото се може по-дребен и отчаян. Влачех крака в тънкия сивкав сняг.
— Бедничкият ми. — Тя въздъхна толкова тихо, че едва я чух.
Непохватно опипа кесията си, която носеше отстрани, неспособна или нежелаеща да отмести поглед от мен. Малко след това погледна в кесията и извади нещо. Докато притискаше пръстите ми около него, усетих студената, успокоителна тежест на монета в шепата си.
— Благодаря, гус'жа — автоматично отвърнах аз, погледнах надолу за миг и видях, че между пръстите ми проблясва сребро. Отворих шепата си — вътре имаше сребърно пени. Цяло сребърно пени.
Зяпнах. Сребърното пени струваше колкото десет медни или петдесет железни. Което беше по-важно, с него стомахът ми щеше да бъде пълен всяка вечер в продължение на половин месец. За едно желязно пени можех да спя една нощ на пода в „Червеното око“, а за две щяха да ме пуснат да легна до огнището, край горещите въглени на вечерния огън. Можех да си купя вехто одеяло, което да скрия на покрива и да се топля в него през цялата зима.
Погледнах нагоре към жената, която все още ме гледаше с изпълнени с жалост очи. Тя нямаше представа какво означаваше жестът й за мен.
— Благородна госпожо, благодаря ви — казах аз с дрезгав глас, после си спомних нещо, което казвахме в трупата. — Нека всички ваши истории бъдат с щастлив край и пътищата ви да са спокойни и кратки.
Тя ми се усмихна и сигурно се готвеше да отвърне нещо, но аз изпитах странно усещане в областта на тила. Някой ме наблюдаваше. Когато си на улицата, или развиваш чувствителност към някои определени неща, или животът ти е кратък и нещастен.
Огледах се и видях един търговец, който говореше нещо с един стражник и сочеше към мен. Това не беше просто някакъв си пазач от стражата на крайбрежната част. Беше гладко избръснат и стоеше изправен. Носеше кожен жакет с метални нитове, а в ръката си държеше обкована с месинг тояга, дълга колкото ръката му. Чух откъслечни думи от онова, което му казваше търговецът:
— … клиенти. Кой би си купил шоколад с… — Той отново направи жест към мен и каза нещо, което не можах да чуя — … ви плаща? Точно така. Може би трябва да спомена…
Стражът извърна глава и ме погледна. Улових погледа му. Обърнах се и побягнах.
Насочих се към първата уличка, която видях, а тънките ми обувки се хлъзгаха върху плиткия сняг, който беше покрил земята. Когато свивах по втора уличка, която се отделяше от първата, чух зад себе си тропота на тежки ботуши.
Дъхът ми пареше в гърдите ми, докато търсех място, където да се скрия. Но не познавах тази част от града. Нямаше купчини боклук, в които да се мушна, или изгорели сгради, където да се кача. Внезапно усетих как някакво остро замръзнало камъче проряза тънката подметка на едната ми обувка. Болка прониза крака ми, но аз се насилих да продължа да тичам.
След третия завой стигнах до задънена улица. Бях започнал да се катеря по една от стените, когато усетих как нечия ръка сграбчи глезена ми и ме дръпна надолу.
Главата ми се удари в паважа и всичко около мен се завъртя, когато стражът ме вдигна от земята, като ме държеше за китката и косата.
— Хитрец си ти, а, момче? — задъхано изрече той, а топлият му дъх пареше лицето ми.
Миришеше на кожа и пот.
— Достатъчно си възрастен, за да си разбрал досега, че не бива да бягаш. — Той гневно ме разтърси и оскуба косата ми.
Изкрещях от болка и улицата се завъртя пред очите ми.
Той грубо ме притисна към стената.
— Трябва да си разбрал и че нямаш работа в Склона. — Той отново ме разтърси. — Да не си бавноразвиващ се, момче?
— Не — замаяно отвърнах аз, усетил студенината на стената със свободната си ръка. — Не.
Изглежда, че отговорът ми го вбеси още повече.
— Не? — Той сякаш сдъвка думата. — Вкара ме в неприятности, момче. Може да се оплачат от мен. Ако не си бавноразвиващ се, значи трябва да ти бъде даден урок.
Той ме завъртя около себе си и ме хвърли на земята. Плъзнах се върху хлъзгавия сняг по улицата. Лакътят ми се удари в земята и изтръпна. Ръката ми, която стискаше един месец храна, топли одеяла и сухи обувки, се разтвори. Нещо много ценно излетя и падна на земята дори без да иззвънти.
Почти не обърнах внимание на това. Въздухът изсвистя, когато тоягата му ме удари в крака.
— Не идвай повече в Склона, ясно ли е? — изръмжа той.
Тоягата отново се стовари върху мен и този път ме уцели в плешката.
— Всичко отвъд улица „Фалоу“ е забранена зона за вас, улични копеленца. Разбра ли ме? — Удари ме през лицето с опакото на ръката си и усетих вкуса на кръв, когато главата ми отскочи от заснежените павета.
Свих се на топка, докато той съскаше над мен:
— И запомни, че улицата и пазарът на мелничарите са мястото, където работя, така че никога… Не се връщай… Тук… Никога! — Той придружаваше всяка своя дума с нов удар на тоягата си. — Ясно ли е?
Лежах и треперех в утъпкания сняг и се надявах, че най-сетне побоят е свършил.
— Разбра ли ме? — Онзи ме изрита в корема и аз усетих, че нещо там вътре се скъса.
Изкрещях и сигурно съм промълвил нещо. Когато не се изправих, той ме изрита отново и след това си тръгна.
Мисля, че или съм припаднал, или дълго съм лежал замаян. Когато все пак успях да се съвзема, вече се смрачаваше. Студът беше проникнал до мозъка на костите ми. Пълзях из калния сняг и влажните боклуци в търсене на сребърното пени, а пръстите ми бяха толкова премръзнали, че едва ги мърдах.
Едното ми око беше отекло и устата ми беше пълна с кръв, но продължавах да търся, докато и последната дневна светлина не изчезна. Дори и след като уличката потъна в катраненочерен мрак, продължавах да пресявам снега с ръцете си, макар дълбоко в себе си да знаех, че пръстите ми вече са толкова безчувствени, че дори по случайност да попаднех на монетата, нямаше да я усетя.
Изправих се на крака, като се опирах на стената, и се опитах да вървя. Нараненият крак забавяше движението ми. С всяка стъпка болката го пронизваше все по-силно и аз се опитвах да използвам стената за опора, за да облекча поне донякъде тежестта върху него.
Отправих се към крайбрежния квартал — частта от града, ми ято за мен се доближаваше най-много до представата за дом. От студа кракът ми ставаше все по-безчувствен и вдървен и макар някаква рационална част от мен да се тревожеше от това, практичната част от съзнанието ми беше доволна, че поне една част от тялото ми не ми причинява болка.
До тайното ми скривалище имаше километри разстояние и с това куцукане напредвах много бавно. В някакъв момент трябва да съм паднал. Не си спомням падането, но си спомням как лежах върху снега и колко сладостно удобно се чувствах. Усетих как сънят се спуска над мен като дебело одеяло — като смъртта.
Затворих очи. Спомням си дълбоката тишина на опустялата улица около мен. Бях твърде вцепенен и уморен, за да съм истински уплашен. В бълнуванията си си представих смъртта като голяма птица с криле от огън и сенки. Тя висеше над мен и търпеливо ме чакаше ли, чакаше…
Заспивах, а голямата птица ме обхвана в горящите си криле. Представих си сладостна топлина. След това ноктите й се впиха в мен, разкъсвайки плътта ми…
Не, това просто беше болката от счупените ми ребра, докато някой ме обръщаше по гръб.
Отворих замъглените си очи и видях един демон, който се беше надвесил над мен. Видът на мъжа с демонска маска ме стресна и ме извади от отнесеното и объркано състояние, в което се намирах, а примамливата топлина, която бях чувствал само преди миг, изчезна и бе заменена от усещането за отпуснатото ми и натежало като олово тяло.
— Така е. Казах ти. Тук в снега лежи едно хлапе! — Демонът ме изправи на крака.
Вече напълно събуден, забелязах, че маската му е чисто черна. Това беше Енканис, Господарят на демоните. Той ме закрепи несигурно на краката ми и започна да маха снега, който ме покриваше. Със здравото си око видях, че наблизо е застанала друга фигура със синьо-зелена маска.
— Хайде… — каза нетърпеливо вторият демон, а гласът звучеше кухо иззад редовете остри зъби.
Енканис не му обърна внимание.
— Добре ли си?
Не знаех какво да отговоря, затова се съсредоточих върху това да се задържа на краката си, докато мъжът продължаваше да изчетква снега от мен с ръкава на тъмната си мантия. Чух далечния звук на рогове.
Другият демон погледна нервно към пътя.
— Ако не запазим преднината си пред тях, здраво ще загазим — просъскка жената раздразнено.
Енканис махна снега от косата ми с обвитите си в черни ръкавици пръсти, след това спря за момент и се наведе, за да погледне лицето ми по-отблизо. Тъмната му маска странно се мержелееше пред размазания ми поглед.
— В името на божието тяло! Холи, някой здравата е пребил това хлапе. И то в деня на Средата на зимата!
— Стражата — успях да промълвя с дрезгав глас и при изговарянето на думата отново усетих вкуса на кръв.
— Целият си премръзнал — каза Енканис и започна да търка ръцете и краката ми със своите ръце, опитвайки се да раздвижи кръвта ми. — Ще трябва да дойдеш с нас.
Роговете прозвучаха отново, този път по-близо. Към тях се примесваха неясните звуци, издавани от тълпа хора.
— Не бъди глупав — каза другият демон. — Той не е в състояние да тича през целия град.
— Той не може да остане тук — отсече Енканис.
Продължи грубо да разтрива ръцете и краката ми. В тях бавно започна да се завръща някакво усещане, като от забиването на хиляди жилещи иглички. Никак не наподобяваше успокояващата топлина, която бях почувствал само преди минута, когато се унасях в сън. Всеки път, щом мъжът докоснеше някое натъртено място, ме пронизваше остра болка, но тялото ми беше твърде уморено, за да мога да се отдръпна.
Демонът със зелената маска се доближи и жената сложи ръка ми рамото на своя приятел.
— Трябва да тръгваме вече, Герек! Някой друг ще се погрижи за него. — Тя се опита да дръпне приятеля си, но не постигна успех. — Ако ни намерят тук с него, ще помислят, че ние сме го направили.
Мъжът зад черната маска изруга, след това кимна и започна да рови нещо под наметалото си.
— Не лягай повече на земята — каза ми той с настоятелен тон. — И влез вътре. Някъде, където можеш да се стоплиш.
Шумът от тълпата вече толкова беше наближил, че можех вече да различа отделни гласове, смесени с тропота на конски копита и скърцането на дървени колела. Мъжът с черната маска протегна ръка към мен.
Беше ми необходимо известно време, за да фокусирам онова, което той държеше. Сребърен талант — по-дебел и по-тежък от пенито, което бях изгубил. Не можех дори да си представя толкова пари.
— Хайде, вземи го. — Той беше неясна форма в мрака, черно наметало с качулка, черна маска и черни ръкавици.
Енканис стоеше пред мен и ми подаваше парче сребро, което улавяше лунната светлина. Напомни ми за сцената от „Даеоника“, в която Тарсус продава душата си.
Взех таланта, но ръката ми беше толкова безчувствена, че не можех да го усетя в шепата си. Трябваше да погледна надолу, за да се уверя, че пръстите ми наистина го стискат. Представих си, че усещам как ръката ми излъчва топлина. Почувствах се по-силен. Ухилих се на мъжа зад черната маска.
— Вземи и ръкавиците ми — той ги издърпа от ръцете си и ги бутна в гърдите ми. След това жената дръпна моя благодетел на страни, преди да успея да му кажа и една дума за благодарност. Гледах след тях, докато си тръгваха. Тъмните им наметала ги караха да изглеждат като отдалечаващи се сенки на фона на осветените от луната улици на Тарбеан, които бяха с цвят на въглища.
Не беше минала и минута, когато видях иззад ъгъла пред мен да се появява светлината на карнавалните факли. Звукът от стотиците мъже и жени, които пееха и крещяха, ме удари като вълна. Отдръпнах се, докато не усетих, че гърбът ми опира в стена, след това немощно започнах да се придвижвам настрани по нея, докато не попаднах в нишата на вход.
Наблюдавах карнавала от скришното си място. Изсипа се тълпа хора, които крещяха и се смееха. Техлу стоеше гордо изправен върху задната част на една каруца, теглена от четири бели коня. Сребърната му маска проблясваше на светлината на факлите. Наметалото му беше безупречно бяло с подплата от кожа на ръкавите и яката. Каруцата беше следвана от свещеници в сиви раса, които звъняха със звънци и напяваха.
Мнозина от тях носеха тежките железни вериги на каещите се свещеници.
Звукът на гласовете и звънците, напевите и дрънкането на веригите се смесваха в странна музика. Очите на всички бяха насочени към Техлу.
Никой не ме видя да стоя скрит в сенките на входа.
Бяха необходими десетина минути, докато цялата процесия се изниже покрай мен. Едва тогава излязох от скривалището си и предпазливо се отправих към дома. Движех се бавно, но монетата, която държах, ми даваше сила. Проверявах дали талантът е в шепата ми на всеки десетина крачки, за да се убедя, че измръзналата ми ръка все още го стиска здраво. Искаше ми се да сложа ръкавиците, но се страхувах, че ще изпусна монетата и ще я изгубя в снега.
Не знам колко време ми е било необходимо, за да се прибера. Ходенето леко ме стопли, макар че продължавах да усещам краката си изтръпнали и вдървени. Когато погледнах назад към следите, които оставях, видях, че всяка втора крачка е белязана с кървава диря. Странно, по някакъв начин това ме успокои. Крак, който кърви, беше по-добре от такъв, който е измръзнал като чукан.
Спрях в първата кръчма, която разпознах — „Смеещият се мъж“. От нея се носеха музика, песни и празнични звуци. Не минах през предната врата, заобиколих откъм задната уличка. На входа на кухнята имаше две момичета, които се бяха измъкнали от работа и бърбореха помежду си.
Докуцуках до тях, като се подпирах на стената. Забелязаха ме, едва когато застанах пред тях. По-младата от двете погледна към мен и остана със зяпнала уста.
Направих още една крачка към тях.
— Може ли някоя от вас да ми донесе храна и едно одеяло? Мога да платя — протегнах ръка и се ужасих, като я видях колко силно трепери.
Отстрани на лицето бях омазан с кръв.
— Моля ви. — Вътрешната страна на устата ме болеше, когато говорех.
Те ме гледаха известно време в смаяно мълчание. След това се спогледаха и по-голямата дръпна другата вътре. Малкото момиче изчезна зад вратата, без да каже и дума. По-голямата, която сигурно беше към шестнайсетгодишна, се приближи до мен и протегна ръка.
Дадох й монетата и след това тежко отпуснах ръка.
Тя погледна таланта и след като ме изглежда продължително, изчезна във вътрешността на сградата.
През отворената врата се чуваха топлите, шумни звуци на оживената странноприемница — тихият шепот на разговорите, прекъсван от време на време от смях, острото дрънчене на бутилки и глухото думкане на дървените халби върху масите.
А между всички тези звуци на заден план нежно се промъкваше свиренето на лютня. Беше едва доловимо, почти удавено от останалия шум, но аз го разпознах толкова безпогрешно, колкото майката различава плача на бебето си, който се чува през десет стаи. Музиката беше като спомен за семейството, за приятелството и топлото огнище. От нея стомахът ми се стягаше и ме боляха зъбите. За миг спрях да усещам болката от студа в ръцете си и вместо това закопнях за познатото усещане от тях да струи музика.
Направих бавна, провлечена крачка. Полека се плъзнах по стената, надалеч от вратата, докато накрая вече не можех да чувам музиката. След това направих още една крачка, докато болката в ръцете ми от студа се върна, а болката в гърдите ми не се дължеше на нищо повече от няколкото счупени ребра. Това бяха по-прости болки, които по-лесно можех да понеса.
Не знам колко време мина, преди двете момичета да се върнат. По-малката държеше одеяло, увито около нещо. Притиснах го към наранените си гърди. Изглеждаше твърде тежко за размера си, но ръцете ми трепереха леко под собствената си тежест, така че ми беше трудно да преценя. По-голямото момиче протегна към мен малка, тежка кесия. Взех и нея и я стиснах толкова здраво, че премръзналите ми пръсти ме заболяха.
— Можеш да се настаниш до огнището вътре, ако искаш — погледна ме тя.
По-малкото момиче бързо кимна.
— Нати няма да има нищо против. — Тя пристъпи към мен и се протегна да хване ръката ми.
Дръпнах се назад, като почти паднах.
— Не! — исках да изкрещя, но вместо това от устата ми излезе немощно грачене: — Не ме докосвай — гласът ми трепереше, макар не бях сигурен дали звучеше ядосано или уплашено.
Подпрях се с олюляване на стената.
— Ще се оправя — гласът ми звучеше несигурно в собствените ми уши.
По-малкото момиче започна да плаче, а ръцете й висяха безполезно настрани.
— Имам къде да отида — гласът ми стана дрезгав и аз се обърнах.
Побързах да се отдалеча. Не бях сигурен от какво бягам — вероятно от другите хора. Това беше още един урок, който бях научил, и то може би твърде добре — хората означаваха болка. Зад гърба си чух сподавен плач. Имах чувството, че мина цяла вечност, докато накрая стигна до ъгъла.
Добрах се до скривалището си, където покривите на две сгради се съединяваха под трети покрив, който висеше над тях. Така и не разбрах как успях да се изкача догоре.
В одеялото имаше цяла дамаджана вино с подправки и самун пресен хляб, а до него — парчета пуешки гърди, които бяха по-големи и от двата ми свити юмрука, взети заедно. Увих се в одеялото и се скрих от вятъра, докато снегът се превръщаше в суграшица. Тухлите на комина зад гърба ми бяха топли и прекрасни.
Първата глътка вино изгори устата ми като огън на местата, където бяха нараняванията. Но втората изобщо не пареше толкова. Хлябът беше мек, а пуйката още топла.
Събудих се в полунощ, когато всичките камбани в града започнаха да бият. Хората тичаха по улиците и крещяха. Седемте дни на Голямата скръб бяха зад гърба ни. Денят на средата на зимата беше отминал. Беше започнала нова година.


23.
Горящото колело

Останах така увит в скривалището си през цялата тази нощ и се събудих на следващия ден, за да установя, че тялото ми се е превърнало в болезнен стегнат възел. Тъй като имах още храна и малко вино, предпочетох да си остана на мястото, вместо да рискувам да падна, докато се опитвам да сляза до улицата.
Този ден нямаше слънце и духаше влажен вятър, който сякаш никога нямаше да спре. Поривите му навяваха суграшицата дори под защитата на покрива, който ме пазеше. Коминът зад мен беше топъл, но не достатъчно, за да изсуши одеялото ми или да прогони вледеняващата влага, която се бе просмукала в дрехите ми.
Довърших виното и хляба още в началото на деня и след тона прекарах по-голямата част от времето си в опити да оглозгам докрай костите от пуйката и да стопя малко сняг в дамаджаната, за да мога да пийна вода.
Нито едното от двете не се оказа много успешно и накрая се наложи да напълня устата си с кишав сняг, от който ми остана такъв вкус на катран, че неволно потреперих.
Въпреки нараняванията ми следобеда успях да заспя и се събудих късно през нощта, изпълнен с най-прекрасното усещане за топлина.
Махнах одеялото от себе си и се изтърколих по-далеч от комина, който сега бе станал твърде горещ, само за да се събудя отново призори, този път целият треперещ от подгизналата ми от влага кожа. Чувствах се странно замаян и объркан. Отново се сгуших до комина и прекарах остатъка от деня в неспокойна и трескава дрямка, от която непрекъснато се будех.
Нямам спомен как съм успял да сляза от покрива — така както не бях на себе си от треската и почти осакатен. Не си спомням и как съм изминал разстоянието от близо километър през Талоус и Крейте. Само си спомням, че паднах по стълбите, които водеха към мазето на Трапис, като продължавах здраво да стискам кесията с парите си. Докато лежах на пода, изпотен и треперещ, чух шляпането на босите му крака по камъка.
— Какво, какво — нежно каза той, докато ме изправяше. — Тихо, тихо.
Трапис се грижеше за мен през дългите дни, в които треската не спираше. Той ме увиваше в одеяла, хранеше ме и когато треската не показа никакви признаци, че ще мине от само себе си, използва парите, които бях донесъл, за да ми купи лекарство с горчиво-сладък вкус. Гледаше лицето и ръцете ми да са влажни и хладни, като не спираше да мърмори своето търпеливо и нежно „Какво, какво. Тихо, тихо“, докато аз крещях, обезумял от безкрайните, трескави сънища за мъртвите ми родители, чандрианите и мъжа с празните очи.

* * *

Събудих се с бистър и свеж ум.
— Оооохрееее — високо каза Таний от леглото си, където беше вързан.
— Какво, какво. Тихо, тихо, Таний — рече Трапис, докато оставяше едно от бебетата и вземаше друго.
Детето се оглеждаше с тъмните си ококорени като на бухал очета, но изглежда, че не можеше само да държи главичката си изправена. В стаята беше тихо.
— Ооооооохрееее — повтори Таний.
Прокашлях се в опит да прочистя гърлото си.
— На пода до теб има чаша — каза Трапис, като галеше главата на бебето, която придържаше с ръката си.
— ОООООХ ООХРРРЕЕ ЕЕЕЕЕЕХХАА! — изрева Таний, като плачът му бе прекъсван от странни подобия на опити да си поеме въздух.
Звукът разтревожи останалите деца, които започнаха да се мятат върху леглата си.
По-голямото момче, което седеше в ъгъла, притисна ръце към главата си и застена. Започна да се люлее напред-назад, отначало леко, но после все по-силно и по-силно, докато накрая главата му се удари в камъните на стената.
Трапис беше до него, преди малкият да успее сериозно да се нарани. Прегърна люлеещото се момче.
— Тихо, тихо, Лони. Тихо, тихо. — Люлеенето на момчето се забави, но не спря напълно. — Таний, не е нужно да вдигаш целия този шум. — Гласът му беше сериозен, но не строг. — Защо създаваш неприятности? Така Лони може да се нарани.
— Ооррахее — тихо простена Таний.
Стори ми се, че в гласа му се усещаше нотка на разкаяние.
— Мисля, че иска да му разкажеш приказка — казах аз, изненадан, че съм проговорил.
— Аааа — каза Таний.
— Това ли искаш, Таний?
— Аааа.
За миг настъпи тишина.
— Не знам приказки — отвърна Трапис.
Таний упорито мълчеше.
„Всеки знае приказка — помислих си аз. — Всеки знае поне една.“
— Оооооорее!
Трапис огледа утихналата стая, сякаш търсеше някакво извинение.
— Е — неохотно каза той, — мина доста време, откакто сме раз казвали приказка, нали? — Той погледна надолу към момчето и ръцете си. — Ти искаш ли приказка, Лони?
Лони енергично кимна, като почти удари бузата на Трапис с глава.
— Ще бъдеш ли така добър да поседиш сам, за да мога да разкажа приказка?
Лони почти незабавно спря да се люлее. Трапис полека отпусна ръцете си и отстъпи назад. След като известно време наблюдава, за да се увери, че момчето няма да се самонарани, той внимателно се върна при стола си.
— Е — тихо промърмори той на себе си и взе бебето, което преди малко бе оставил. — Имам ли приказка за вас? — много тихо каза той на детето с широко отворените очи. — Не. Не, нямам. Мога ли да си спомня някоя? Мисля, че се сещам за нещо по-добро.
Той дълго седя със замислено изражение на лицето си и тихо тананикаше на детето в ръцете си.
— Да, разбира се. — Трапис се поизправи върху стола си. — Готови ли сте?

* * *

Тази история е много стара. Отпреди раждането на който и да е от нас.
Дори преди раждането на бащите ни. Това се случило много отдавна.
Може би… Може би преди четиристотин години. Не, по-отдавна.
Вероятно преди хиляда години. А може би не чак толкова отдавна.
Лоши времена настъпили по света. Хората били гладни и болни. Имало глад и страшни чуми. Имало много войни и други лоши неща по онова време, защото нямало кой да спре всичко това.
Но най-лошото нещо по онова време било, че тогава по земята ходели демони. Някои от тях били малки и досадни същества, които плашели конете и прокисвали млякото. Но имало и много други, които били по-лоши.
Имало демони, които се криели в телата на хората и ги разболявали или ги карали да обезумеят, но и тези не били най-лошите. Имало демони, които приличали на огромни зверове, които хващали хората и ги изяждали, докато все още били живи и крещели, но тези също не били най-лошите. Някои демони крадели кожите на хората и ги носели като дрехи, но дори и тези не били най-лошите.
Имало един демон, който стоял над останалите. Енканис — поглъщащият мрака. Където и да отидел, сенките скривали лицето му и дори скорпионите, които посмеели да го ужилят, умирали от неговата поквара.
Техлу, който създал света и който властвал над всичко, наблюдавал света на хората. Той видял, че демоните ни се подигравали, убивали ни и изяждали телата ни. Той спасил някои хора, но само неколцина. Това било така, защото Техлу е справедлив и спасява само онези, които го заслужават, а в онези времена били малцина хората, които се грижели за собственото си добруване, камо ли пък за доброто на другите.
По тази причина Техлу не бил доволен. Защото той бил направил света така, че да е добро място за живеене за хората. Но неговата църква била покварена. Те крадели от бедните и не живеели според законите, които той бил установил…
Не, почакайте. По онова време още нямало църква, нито пък свещеници.
Имало само мъже и жени и някои от тях знаели кой е Техлу.
Но дори и те били грешни и затова, когато призовавали бог Техлу за помощ, той нямал желание да им помага.
Но след като години наред наблюдавал и чакал, Техлу накрая забелязал една жена с чисто сърце и дух. Името й било Периал. Майка й я била възпитала да познава Техлу и тя го почитала, доколкото й позволявал бедният й живот. Макар самата тя да живеела нелеко, Периал се молела само за другите и никога за себе си.
Техлу я наблюдавал дълги години. Той виждал, че животът й е труден, че я преследва лош късмет и се мъчи в ръцете на демони и лоши хора. Но тя никога не проклела неговото име, никога не спряла молитвите си и винаги се държала с всекиго любезно и с уважение.
И така, в една късна нощ Техлу й се явил насън. Той се възправил пред нея и тялото му изглеждало направено от огън и слънчева светлина.
Появил се пред нея в цялото си величие и я попитал дали знае кой е той.
— Разбира се — отвърнала тя и, виждате ли, била много спокойна, защото мислела, че това е просто странен сън. — Ти си бог Техлу.
Той кимнал и я попитал дали знае защо е дошъл при нея.
— Ще сториш ли нещо добро за съседката ми Дебора? — запитала тя, защото се молила за жената, преди да заспи. — Ще положиш ли ръката си върху съпруга й Лосел, за да го направиш по-добър човек? Той не се държи добре с нея. Мъжът не бива никога да вдига ръка срещу жена, освен ако не е с любов.
Техлу познавал съседите й. Той знаел, че те са порочни хора, които вършат порочни неща. Всички в селото били грешници освен нея. Всички в целия свят били грешници. Той й го казал.
— Дебора беше много любезна и добра с мен — отвърнала Периал. — И дори Лосел, когото не харесвам, все пак ми е съсед.
Техлу й казал, че Дебора е била в леглата на много различни мъже, а Лосел пиел всеки ден от седмицата, дори и по време на Скръбта. Не, почакайте… Тогава още нямало Дни на скръбта. Но така или иначе, той пиел много. Понякога толкова се разгневявал, че биел жена си, докато тя вече не можела да стои изправена и дори нямала сили да плаче.
Периал дълго мълчала в съня си. Тя знаела, че Техлу казва истината, но макар да била с чисто сърце, тя не била глупава. Периал подозирала, че съседите й вършат нещата, за които Техлу й разказал. Но дори и сега, когато вече знаела със сигурност какви са те, тя въпреки това се грижела за съседите си.
— Няма ли да й помогнеш?
Техлу отговорил, че мъжът и жената взаимно се наказват един друг. Те били грешници, а грехът трябвало да се наказва.
Периал казала честно онова, което мислела, може би защото си мислела, че сънува, а може би щяла да каже същото и будна, защото винаги казвала онова, което й лежи на сърцето:
— Не са виновни те, че светът е пълен с трудни избори, глад и самота — рекла тя. — Какво можеш да очакваш от хората, когато имат демони за съседи?
Но макар Техлу добре да чул мъдрите й думи, той отвърнал, че човешкият род е грешен, а грехът трябва да бъде наказван.
— Мисля, че знаеш твърде малко за това какво означава да си човек — казала тя. — Ако можех, аз бих им помогнала въпреки това — решително добавила.
— ТАКА БИ СТОРИЛА, ЗНАЧИ — рекъл Техлу, протегнал се и сложил ръка върху сърцето й.
Когато я докоснал, тя се почувствала като голяма златна камбана, която току-що била иззвъняла за пръв път. Отворила очи и вече знаела, че това не бил обикновен сън.
И тъй, тя не се изненадала много, когато открила, че е бременна. След три месеца родила чудесно тъмнооко момченце. Нарекла го Менда. Още на следващия ден след като се родил, Менда вече можел да пълзи. Два дни по-късно можел да ходи. Периал била изненадана, но не се обезпокоила, защото знаела, че детето е дар божи.
Въпреки това тя била мъдра и знаела, че хората може и да не разберат това. Затова пазила Менда близо до себе си и когато приятелите и съседите й идвали да я посетят, тя ги отпращала.
Но това не можело да продължи дълго, тъй като в малкия град няма тайни. Хората знаели, че Периал не била женена.
И макар децата, родени без брак, да били нещо обичайно по онова време, деца, достигнали зрелост за по-малко от два месеца, не се срещали често. Хората се страхували, че Периал е била в леглото с демон и детето й е демонско.
В онези мрачни времена такива неща се били случвали и преди и хората се страхували.
И така, всички се събрали заедно на първия ден на седмия цикъл и се отправили към малката къщичка, в която Периал живеела сама със сина си. Водел ги градският ковач, чието име било Ренген.
— Покажи ни момчето! — изкрещял той, но от къщата не дошъл никакъв отговор и той продължил: — Доведи момчето и ни покажи, че то е обикновено, човешко дете!
Отвътре не се чул звук и макар в тълпата да имало много мъже, никой от тях не искал да влезе в къща, в която може да има демонско дете. Така че ковачът изкрещял отново:
— Периал, доведи младия Менда или ще изгорим къщата заедно с теб.
Вратата се отворила и навън пристъпил мъж. Никой не го познавал, защото макар да били минали само седем цикъла, откакто бил в утробата, Менда изглеждал вече като седемнайсетгодишен младеж. Той се изправил гордо с гарвановочерната си коса и очи.
— Аз съм този, когото мислите за Менда — казал той със силен и дълбок глас. — Какво искате от мен?
Звукът на гласа му накарал Периал, която била вътре в къщичката, да ахне. Това не само било първият път, в който Менда проговарял, но също така тя разпознала същия глас, който бил чула в съня си преди много месеци.
— Какво искаш да кажеш с това, че те мислим за Менда? — попитал ковачът и здраво стиснал чука си.
Той знаел, че има демони, които изглеждат като хора, или носят човешките тела като костюми по същия начин, както хората се крият под овчи кожи.
Детето, което не било дете, заговорило отново:
— Аз съм синът на Периал, но не съм Менда. И не съм демон.
— Докосни тогава чука ми — казал Ренген, защото знаел, че демоните се страхуват от две неща: студено желязо и чист огън.
Той протегнал напред тежкия си ковашки чук. Чукът треперел в ръцете му, но никой не се учудил на това.
Този, който не бил Менда, пристъпил напред и поставил и двете си ръце върху желязната глава на чука. Нищо не се случило.
Периал, която наблюдавала от вратата на къщата си, избухнала в сълзи, защото макар да се доверявала на Техлу, майчинското чувство в нея я карало да се страхува за сина си.
— Аз не съм Менда, макар майка ми да ме е нарекла така. Аз съм Техлу, Господарят на всичко. Дойдох да ви освободя от демоните и порочността, която се таи в сърцата ви. Аз съм Техлу, син на самия себе си. Нека всички грешници да чуят гласа ми и да треперят.
И наистина всички се разтреперили. Но някои отказали да повярват на думите му.
Нарекли го демон и го заплашили. И понеже били ужасени, изрекли тежки думи. Някои хвърляли камъни, проклели го и се изплюли върху него и майка му.
Тогава Техлу се ядосал и щял да ги избие всички, но тогава Периал скочила и сложила ръка на рамото му, за да го възпре.
— Какво можеш да очакваш? — тихо го попитала тя. — От хора, които живеят с демони за съседи? Дори и най-доброто куче хапе, ако е било ритано достатъчно често.
Техлу се замислил върху думите й и видял мъдростта й. Тогава погледнал към Ренген, погледнал дълбоко в сърцето му и рекъл:
— Ренген, сине на Енген, имаш любовница, на която плащаш да легне с теб. Някои хора идват при теб да им свършиш работа, а ти ги мамиш и крадеш от тях. И макар да се молиш на висок глас, ти не вярваш, че аз, Техлу, съм създал света и се грижа за всички, които живеят в него.
Когато Ренген чул това, той пребледнял и изпуснал чука си на земята. Защото всичко, което казал Техлу, било истина.
Техлу погледнал към събралите се мъже и жени. Надзърнал в сърцата им и казал какво видял. Всички те били такива грешници, че Ренген бил измежду най-добрите от тях.
Тогава Техлу начертал една линия в калта на пътя, така че тя лежала между него и всички останали.
— Този път криволичи така, както криволичи и пътеката на живота. Можете да изберете един от два пътя. Всички вие пътувате от другата страна. Трябва да изберете дали ще продължите по своя собствен път или ще дойдете от моята страна.
— Но пътят е един и същ, нали? Води до едно и също място — попитал някой.
— Така е.
— Къде води пътят?
— До смъртта. Всеки живот, с изключение на един, свършва със смърт. Такъв е редът на нещата.
— Тогава какво значение има от коя страна върви човек? — Ренген бил този, който питал.
Той бил едър мъж, един от малцината, които били по-високи от Техлу, но бил разтърсен от всичко, което бил видял и чул през последните няколко часа.
— Какво има от нашата страна на пътя?
— Болка — отвърнал Техлу с глас, твърд и студен като камък. — Наказание.
— А от твоята страна?
— Сега болка — отговорил Техлу със същия глас. — Сега и наказание — за всичко, което сте сторили. Това не може да бъде избягнато. Но и аз съм тук, това е и моят път.
— Как да пресека от твоята страна?
— Покай се, кажи, че съжаляваш, и ела от моята страна.
Ренген прекрачил линията и застанал до своя Бог. Тогава Техлу се навел и вдигнал чука, който Ренген бил изпуснал. Но вместо да му го върне, той ударил ковача с него като с камшик. Веднъж. Два пъти. Три пъти. При третия удар Ренген паднал на колене, като стенел и плачел от болка. Но след третия удар Техлу оставил чука настрани и коленичил, за да погледне ковача в лицето.
— Ти беше първият, който пресече чертата — тихо казал той, така че само Ренген да го чуе. — Това е трудна и смела постъпка. Гордея се с теб. Вече няма да се казваш Ренген, сега си Уерет — Ковача на пътя.
След това Техлу го прегърнал с двете си ръце и докосването му отнело голяма част от болката на Ренген, който сега бил вече Уерет. Но не цялата, защото Техлу говорел истината, когато казал, че наказанието не може да бъде избягнато.
Един по един останалите пресичали линията и Техлу удрял всеки от тях с чука. Но след като всеки мъж или жена паднел, Техлу коленичел и говорел с тях, давал им нови имена и излекувал част от болката им.
В много от мъжете и жените се криели демони, които побягвали с писъци, когато ги ударел чукът.
С тези хора Техлу говорел по-дълго, но накрая винаги ги прегръщал и всички те му били благодарни. Някои от тях радостно танцували от това, че са се освободили от ужасните неща, които живеели в тях.
Накрая от другата страна на линията останали седмина. Техлу три пъти ги попитал дали ще пресекат чертата и те три пъти му отказали. След третия път Техлу прескочил линията, ударил със страшна сила всеки от тях и ги съборил на земята.
Но не всички от тях били хора. Когато Техлу ударил четвъртия, се чул звукът на съскащо желязо и се разнесла миризмата на изгоряла кожа. Причината била, че четвъртият мъж изобщо не бил човек, а демон, облечен в човешка кожа. Когато това се разкрило, Техлу сграбчил демона и го строшил с ръцете си, като проклел името му и го върнал във външния мрак, който бил домът на демонския род.
Останалите трима се оставили да бъдат ударени. Никой от тях не бил демон, макар че от телата на някои от тях избягали демони. След като свършил, Техлу не проговорил на шестимата, които не пресекли линията, нито пък коленичил да ги прегърне, за да успокои раните им.
На следващия ден Техлу решил да довърши онова, което бил започнал. Той вървял от град на град и предлагал на всички хора същия избор, който веднъж вече бил дал. Резултатите винаги били едни и същи — някои пресичали чертата, някои оставали от другата страна, някои от тях не били хора, а демони и той ги унищожавал.
Но един демон се изплъзвал на Техлу. Това бил Енканис, чието лице било в сенки и чийто глас режел мислите на хората като нож.
Където и да отидел Техлу, за да предложи на хората да изберат своя път, Енканис вече бил ходил там преди него, унищожавал реколтата и отравял кладенците. Енканис карал хората да се убиват едни други и да крадат деца от постелите им посред нощ.
След като изминали седем години, Техлу вече бил ходил навсякъде по света. Той прогонил демоните, които ни морели. Всички освен един. Енканис бил на свобода и причинявал повече нещастия от хиляда демони, като разрушавал и плячкосвал всичко където и да отидел.
И така Техлу продължавал да го гони, а Енканис продължавал да бяга. Скоро Техлу бил на няколко дни след демона, после два дни, след това само половин ден. Накрая бил толкова близо след него, че усещал студа от преминаването на Енканис и можел да види отпечатъците от ръцете и краката на демона, защото те били белязани със студен черен скреж.
Знаейки, че е преследван, Енканис стигнал до един велик град. Повелителят на демоните призовал силата си и превърнал града в развалини. Надявал се, че така ще забави Техлу и ще може да избяга, но Ходещият бог се спрял само колкото да определи свещеници, които да се погрижат за хората от разрушения град.
Енканис бягал в продължение на шест дни и разрушил шест велики града.
Но на седмия ден Техлу се доближил, преди Енканис да успее да събере силата си, и седмият град бил спасен. Ето защо седем е щастливо число и затова празнуваме на Каенин.
Сега вече Енканис бил притиснат и се съсредоточил изцяло върху това как да избяга. Но на осмия ден Техлу не спрял, за да се храни или да спи. И така в края на Фелинг Техлу хванал Енканис. Той скочил върху демона и го ударил с ковашкия си чук. Енканис паднал като камък, но чукът на Техлу се строшил и паднал на прашния път.
Техлу носил отпуснатото тяло на демона през цялата нощ и на сутринта на деветия ден стигнал до град Атур. Когато хората видели как Техлу носи безжизнения демон, те помислили, че Енканис е мъртъв. Но Техлу знаел, че това не може да стане толкова лесно. Никое обикновено острие или удар не биха могли да убият демона. Нямало и килия или решетка, която да може да го задържи.
Така че Техлу отнесъл Енканис при ковача. Поискал желязо и хората донесли всичкото, което имали. Макар че не бил почивал и не бил хапнал нито залък, Техлу продължил да работи през целия девети ден.
Докато десетима мъже задвижвали духалата, Техлу изковал великото колело от желязо.
Той работил през цялата нощ и когато първата светлина на десетото утро го докоснала, Техлу за последен път ударил колелото и то било завършено. Изковано изцяло от черно желязо, колелото се изправяло по-високо от човешки ръст. Имало шест спици, всяка от които била по-дебела от дръжка на чук, а пръстенът му бил широк колкото човешка ръка. Тежало колкото четирийсет мъже и било студено на пипане. Звукът от името му бил ужасен и никой не могъл да го произнесе.
Техлу събрал хората, които наблюдавали, и избрал измежду тях един свещеник. След това ги накарал да изкопаят голям ров в центъра на града, широк петнайсет стъпки и дълбок двайсет.
Когато слънцето изгряло, Техлу положил тялото на демона върху колелото. При първото докосване на желязото Енканис започнал да мърда в съня си. Но Техлу здраво го приковал към колелото, като стегнал брънките на веригата с удари на чук и ги направил по-здрави от всяка ключалка.
Тогава Техлу отстъпил назад и всички видели как Енканис се размърдал отново, сякаш смущаван от неприятен сън. След това той се разтърсил и се събудил напълно. Енканис опънал веригите си, тялото му се извило напред, докато ги дърпал. Там, където желязото докосвало кожата му, той усещал пробождането на ножове и игли, което било като изгарящата болка от измръзването или жиленето на стотици хапещи насекоми. Енканис се мятал върху колелото и започнал да вие, докато желязото го прогаряло, хапело и смразявало.
За Техлу този звук бил като нежна музика. Той легнал на земята до колелото и заспал дълбок сън, защото бил безкрайно уморен.
Когато се събудил, била вечерта на десетия ден. Енканис продължавал да е прикован към колелото, но вече не виел и не се мятал като уловено в капан животно. Техлу се навел и с голяма мъка повдигнал края на колелото и го подпрял върху едно дърво, което растяло наблизо. Веднага щом се доближил, Енканис го проклел на езици, които никой не знаел и чиито думи дращели и хапели.
— Ти сам си виновен за всичко — рекъл му Техлу.
Онази нощ имало празненство. Техлу изпратил мъжете да насекат дузина вечнозелени дървета и да ги използват за разпалването на клада на дъното на дълбокия ров, който били изкопали.
През цялата нощ хората от града танцували и пеели около горящия огън. Те знаели, че последният и най-опасният от всички демони на света бил хванат най-накрая.
И през цялата нощ Енканис висял на своето колело и ги наблюдавал, без да помръдва, като змия.
Когато дошло утрото на единайсетия ден, Техлу отишъл при Енканис за трети и последен път. Демонът изглеждал изтощен и само се оглеждал диво. Кожата му била бледна, а костите му прозирали през нея. Но силата му все още го обгръщала като тъмна мантия и криела лицето му в сенките си.
— Енканис — рекъл му Техлу — това е последната ти възможност да говориш. Направи го, защото зная, че е по силите ти.
— Господарю Техлу, аз не съм Енканис.
За един кратък миг гласът на демона бил жалък и всички, които го чули, били трогнати и натъжени. Но след това се чул звук като от съскането на нагорещено желязо и колелото иззвъняло като желязна камбана. Тялото на Енканис се извило от болка при този звук и след това увиснало отпуснато върху китките, докато звънът на колелото постепенно утихвал.
— Не опитвай номерата си, създание на мрака — казал Техлу със суров глас, а очите му били мрачни и твърди като желязото на колелото.
— Какво искаш тогава? — просъскал Енканис, а гласът му бил като стърженето на камък върху камък. — Какво? Дано те стигне разруха и опустошение, какво искаш от мен?
— Твоят път е много кратък, Енканис. Но все още можеш да избереш от коя страна искаш да пътуваш.
— Ти ми даваш същия избор, който даваш и на добитъка? — изсмял се Енканис. — Добре, тогава ще мина от твоята страна на пътя. Съжалявам и се пок…
Колелото иззвъняло отново с дългия и дълбок звън на голяма камбана. Енканис отново започнал да се мята върху веригите си и звукът на неговия крясък разтърсил земята и натрошил камъните на километър разстояние във всяка посока.
Когато звукът на камбаната и писъкът утихнали, Енканис увиснал задъхан и треперещ върху веригите си.
— Казах ти да не изричаш лъжи, Енканис — рекъл Техлу без всякаква милост.
— Тогава избирам моя път! — изпищял Енканис. — Не съжалявам! Ако можех да избера отново, само щях да променя скоростта, с която вървя по него. Твоите хора са като добитък, от който моят вид се храни! Бих те захапал и натрошил на парчета, ако ми дадеш половин час, ще направя такива неща, че тия мизерни, тъпи селяндури ще обезумеят от страх. Ще изпия кръвта на децата им и ще се къпя в сълзите на жените им — искал да изрече и още думи, но дъхът не му стигал, както се мятал върху веригите, които го държали.
— Така значи — отвърнал Техлу и пристъпил към колелото.
За миг изглеждало, че ще прегърне Енканис, но той просто се протегнал към железните спици на колелото. След това, като се напрегнал, Техлу повдигнал колелото над главата си. Понесъл го с вдигнати ръце към рова и хвърлил Енканис в него.
През дългите часове на нощта дузината вечнозелени дървета подхранвали огъня. Рано сутринта пламъците били угаснали, като оставили след себе си дебел слой зачервени въглени, които проблясвали, когато подухнел вятър.
Колелото с Енканис върху него се ударило тъкмо там. Последвал взрив от искри и пепел и то потънало на десетки сантиметри дълбочина в горящите въглени. Желязото, което приковавало Енканис и изгаряло и хапело плътта му, държало тялото му над въглените.
Макар и да не бил върху самия огън, горещината била толкова силна, че дрехите на демона се овъглили и започнали да се разпадат, без да се запалват. Енканис се мятал върху оковите си и забивал колелото все по-дълбоко във въглените. Той пищял, защото знаел, че дори демоните могат да умрат от огън и желязо. И макар да бил могъщ, той бил окован и горял. Чувствал как металът на колелото се нагорещявал под него, обгаряйки до черно плътта на ръцете и краката му. Енканис продължавал да крещи и дори когато кожата му започнала да пуши и се овъглява, лицето му продължавало да е скрито в сянката, която се надигала от него като език на тъмен пламък.
След това Енканис утихнал и единственият звук, който се чувал, бил съскането на потта и кръвта, които падали върху въглените от разпънатите крайници на демона. Дълго време всичко било тихо. Енканис дърпал веригите, които го държали към колелото, и изглеждало, че ще продължава да опитва, докато мускулите и сухожилията му не се отделели напълно от костите.
След това се чул остър звук като от спукването на камбана и ръката на демона се освободила от колелото. Нажежени до червено от огъня парчета верига се разхвърчали нагоре и паднали в краката на онези, които стояли горе край ямата. Единственото, което се чуло, бил внезапният, лудешки смях на Енканис, който звучал като натрошено стъкло.
Малко след това и втората му ръка била свободна, но преди той да успее да направи нещо повече, Техлу скочил в ямата и се приземил с такава сила на дъното й, че желязото иззвъняло. Техлу сграбчил ръцете на демона и ги притиснал отново към колелото.
Енканис изревал яростно и невярващо, защото макар да бил прикован отново към колелото и Техлу да го държал по-здраво от веригите, които той счупил, видял как Техлу също гори в пламъците.
— Глупак! — простенал той. — Ще умреш тук заедно с мен. Пусни ме и живей! Пусни ме и аз няма да ти създавам повече неприятности!
И този път колелото не иззвъняло, защото Енканис бил уплашен наистина.
— Не — отвърнал Техлу. — Твоето наказание е смърт и то ще бъде изпълнено.
— Глупак! Безумец! — Енканис продължавал да се мята без всякаква полза. — Ти гориш в пламъците заедно с мен и ти ще умреш като мен!
— Всички неща се превръщат в пепел рано или късно, затова и тази плът ще изгори. Но аз съм Техлу. Син на самия себе си. Баща на самия себе си. Бил съм преди и ще бъда след това. Ако трябва някой да се жертва, то това трябва да бъда аз самият. И ако съм необходим и ме повикат, тъй както трябва, то тогава аз ще дойда отново, за да съдя и наказвам.
И така Техлу го държал върху горящото колело и нито заплахите на демона, нито писъците му го накарали да помръдне дори и на милиметър. Затова когато Енканис си отишъл от този свят, с него си тръгнал и Техлу, който бил и Менда. И двамата се превърнали на пепел в ямата в град Атур. Ето защо свещениците на техлините носят раса със сивия цвят на пепелта. И така сме научили, че Техлу се грижи за нас, наблюдава ни и ни пази от…

* * *

Трапис прекъсна разказа си, когато Джаспин започна да реве и да се мята върху въжетата си. Тъй като вече нямаше история, която да задържа вниманието ми, аз полека отново се унесох.
След този случай в мен остана едно подозрение, което така и не ме пусна. Беше ли Трапис свещеник на Техлу? Робата му беше парцалива и мръсна, но преди време цветът й можеше да е бил точно такова сиво. Някои части от историята му бяха неясни и объркани, но други беше разказвал с внушителен замах, сякаш ги рецитираше от своите полузабравени спомени. Може би от проповеди? Или от четенията му на „Книгата на пътя“?
Никога не го попитах. И макар често да се отбивах в мазето му през следващите месеци, така и никога не чух Трапис отново да разказва друга история.


24.
Самите сенки

През цялото време, което прекарах в Тарбеан, продължавах да се уча, макар че голяма част от уроците бяха болезнени и неприятни.
Научих се как да прося. Това всъщност беше едно практическо приложение на актьорското изкуство пред много трудна публика. Справях се добре, но пари се печелеха трудно в крайбрежната част, а празната паница за просене означаваше студена и гладна нощ.
След множество опасни опити и грешки накрая открих правилния начин как да обирам чуждите кесии и джобове. Бях особено добър в джебчийството. Скоро и всички брави и ключалки не можеха да ми се опрат. Използвах чевръстите си пръсти за нещо, което родителите ми или Абенти никога не бяха предполагали, че ще правя.
Научих се да избягвам всеки с твърде бяла усмивка. Смолата денер избелва зъбите бавно, така че ако съответният любител на сладкото беше живял достатъчно дълго, та да му побелеят зъбите изцяло, беше твърде вероятно вече да бе продал всичко, което е притежавал. Тарбеан беше пълен с опасни хора, но никой от тях не бе по-опасен от пристрастените към сладкото, които имаха отчаяна нужда от още смола. Такъв човек би убил за няколко пенита.
Научих как да си правя обувки от парцали.
Истинските обувки се бяха превърнали в непостижима мечта за мен. Мисля, че през първите две години краката ми бяха вечно ледени или насечени от порязвания, най-често и двете.
Но след третата година кожата на стъпалата ми беше загрубяла като стара щавена кожа и можех с часове да тичам бос по грубите павета на градските улици, без изобщо да ги усещам.
Научих се да не очаквам помощ от никого. В лошите части на Тарбеан викът за помощ привличаше хищници, както миризмата на кръв, носена от вятъра.

* * *

Бях заспал, сгушен в скривалището си, там, където се събираха трите покрива.
Събудих се от звука на остър смях и тропот на крака в уличката под мен. Шляпащите стъпки спряха, отново се чу смях, последван от звук като от раздиране на плат. Тъй като спях на ръба на покрива, погледнах надолу към улицата. Видях няколко едри момчета, почти мъже. Бяха облечени като мен, в парцали, и ужасно мръсни. Бяха петима, може би шестима. Движеха се между сенките и самите те приличаха на сенки. Гърдите им се повдигаха високо от тичането и дори горе от покрива можех да чуя дъха им.
Онова, което преследваха, стоеше насред уличката — малко момче, най-много осемгодишно. Едно от по-големите момчета го притискаше към земята. Голата кожа на момчето бледо блестеше на лунната светлина. Отново се чу звукът на съдран плат и момчето заплака с глас. Накрая плачът му се превърна в сподавено хлипане.
Останалите го наблюдаваха и говореха помежду си с тихи, настоятелни гласове, а на лицата им имаше жестоки, вълчи усмивки.
Аз самият бях преследван няколко пъти през нощта. Веднъж, преди няколко месеца, успяха да ме хванат. Погледнах надолу и бях изненадан да видя в ръката си, готова за хвърляне, тежка, червена керемида.
Спрях се за момент и погледнах назад към скривалището си. Там имах вехто одеяло и половин самун хляб. Парите ми за черни ши също бяха скрити тук — осем железни пенита, които бях скътал, в случай че късметът ми изневери. И най-ценното от всичко — книгата на Бен. Тук бях в безопасност. Дори и да ударех един от тях, останалите щяха да се качат на покрива за две минути. След това, дори и да успеех да избягам, нямаше да имам къде да отида.
Оставих керемидата. Върнах се на мястото, което се бе превърнало в мой дом, и се свих на завет в нишата под надвисналия покрив. Усуках одеялото в ръцете си и здраво стиснах зъби, като се опитвах да не чувам ниското боботене на разговора по-долу, прекъсвано от груб смях и тихи, отчаяни ридания.


25.
Антракт — нетърпеливо търсене на причини

Квоте направи жест към Летописеца, който остави перото и се протегна с вдигнати над главата преплетени пръсти.
— От доста време не се бях сещал за това — каза съдържателят. — Ако търсиш причината защо се превърнах в онзи Квоте, за когото се разказват истории, предполагам, че можеш да я откриеш в това.
— Какво точно имаш предвид? — сбърчи чело Летописеца.
Квоте дълго мълча, загледан в ръцете си.
— Знаеш ли колко пъти в живота си съм бил пребиван?
Летописеца поклати глава.
Квоте вдигна поглед, засмя се и безгрижно сви рамене.
— Нито пък аз. Човек би си помислил, че нещо такова се запечатва в съзнанието. Че ще си спомням колко кости са ми били чупени, както и шевовете и превръзките. — Той поклати глава. — Не си го спомням. Но си спомням онова малко момче, което хлипаше в мрака. Спомням си го ясно след всички тези години, все едно се е случило едва вчера.
— Ти самият каза, че нищо не си могъл да направиш — намръщи се Летописеца.
— Можех — сериозно отвърна Квоте, — но не го сторих. Направих своя избор и съжалявам за това и до ден-днешен. Костите заздравяват. Съжалението остава в теб завинаги.
Квоте дръпна стола си от масата.
— Мисля, че ви разказвах достатъчно за тъмната страна на Тарбеан.
Той се изправи и продължително се протегна.
— Защо, Реши? — Думите внезапно бликнаха от устата на Баст. — Защо си останал там, ако е било толкова ужасно?
Квоте кимна, сякаш бе очаквал този въпрос.
— Къде другаде можех да отида, Баст? Всеки, когото познавах, беше мъртъв.
— Не всеки — настоя Баст. — А Абенти? Можел си да отидеш при него.
— Хелоуфел беше на стотици километри разстояние, Баст — уморено отвърна Квоте, мина през стаята и се премести зад тезгяха. — Стотици километри без картите на баща ми, които да ме водят. Стотици километри без фургоните, в които да пътуваш и спиш. Без всякаква помощ, без пари и без обувки. Предполагам, че такова пътуване не би било невъзможно. Но за едно дете, което все още не се беше съвзело от удара, предизвикан от загубата на родителите му… — Квоте поклати глава. — Не. В Тарбеан поне можех да прося или да крада. Едва успях да оцелея в гората през лятото. Но през цялата зима? — Той отново поклати глава. — Щях да умра от глад или от измръзване.
Докато стоеше зад бара, Квоте напълни халбата си и започна да добавя щипки от разни подправки от различни малки кутии, след това със замислено изражение се отправи към голямата каменна камина.
— Разбира се, че си прав. Всяко друго място би било по-добро от Тарбеан. — Той сви рамене и се обърна към огъня. — Но всички ние сме подвластни на навиците си. Много по-лесно е да останеш сред коловозите на онова, което ти е познато. Може би дори съм си мислел, че заслужавам този живот. Че това ми е наказанието, че не съм бил там, за да помогна, когато дойдоха чандрианите. Наказанието ми, че не умрях, когато трябваше — заедно със семейството си.
Баст отвори уста да каже нещо, после я затвори и намръщено сведе поглед към масата.
Квоте го погледна през рамо и меко се усмихна.
— Не казвам, че това е разумно, Баст. Самата природа на чувствата не се поддава на разумно обяснение. Сега не се чувствам по този начин, но си спомням, че тогава мислех така. — Той отново се обърна към огъня. — Обучението на Бен направи паметта ми толкова ясна и остра, че понякога трябва да внимавам да не се порежа на нея.
Квоте взе един нагорещен камък от огъня и го пусна в дървената си халба. Той потъна вътре с остро съскане. Стаята се изпълни с миризмата на сух карамфил и мускатово орехче.
Квоте разбърка ябълковото си вино с една лъжица с дълга дръжка и се върна обратно на масата.
— Трябва също да имате предвид, че тогава не бях на себе си. Голяма част от мен все още беше под влиянието на шока — ако щете, още не се беше събудила. Имах нужда нещо или някой да ме събуди.
Той кимна на Летописеца, който с привично движение разтърси ръка, за да я отпусне, и след това отвори мастилницата си.
Квоте се облегна назад на стола си.
— Трябваше да си припомня нещата, които бях забравил. Имах нужда от нещо, за което да живея. Минаха години, преди да срещна някого, който можеше да стори това за мен. — Той се усмихна на Летописеца. — Преди да срещна Скарпи.


26.
Ланре се появява

По онова време бяха минали две години, откакто бях дошъл в Тарбеан. Три мои рождени дни бяха отминали, без изобщо да забележа, и вече тъкмо бях навършил петнайсет. Знаех как да оцелея в крайбрежната част. Бях се превърнал в изкусен просяк и крадец. Отварях само с едно докосване чуждите брави и джобове. Знаех кои заложни къщи купуват стоки „от чичо“, без да задават въпроси.
Все още ходех в дрипи и често оставах гладен, но нямаше истинска опасност да умра от глад. Парите ми за черни дни бавно се увеличаваха. Дори след тежката зима, която често ме принуждаваше да плащам за място на топло, където да преспя, имах скрит запас от над двайсет железни пенита. Което за мен си беше като съкровището на някой дракон.
Чувствах се удобно на това място. Но като изключим желанието ми да увеличавам своите пари за черни дни, нямаше за какво друго да живея.
Нямах никаква цел. Нищо, към което да се стремя. Прекарвах дните си в търсене на подходящи за крадене неща и начини, по които да се забавлявам.
Но един ден в мазето на Трапис чух нещо, което бе на път да промени всичко това. Едно момиченце разказваше с изпълнен с благоговение глас за някакъв разказвач на истории, който непрекъснато висял в един бар на Доковете, наричан „Половин мачта“. Както изглежда, всеки път, когато удряла шестата камбана, той разказвал по една история. Която и история да поискали — той все я знаел. Освен това момичето каза, че онзи се бил обзаложил, че ако не знае историята, която поискаш, ще ги даде цял талант.
През цялата останала част от деня мислих за казаното от момичето. Съмнявах се, че е истина, но не можех да спра да си представям какво бих могъл да направя с цял сребърен талант. Можех да си купя обувки и навярно нож, да дам пари на Трапис и пак да удвоя парите си за черни дни.
Дори момичето да бе излъгало за облога, разказът й въпреки това ме беше заинтересувал.
По улиците забавления не се намираха лесно. От време на време на някой ъгъл дрипава трупа представяше с жестове някоя пиеса или успявах да чуя свиренето на гъдулар в някоя кръчма. Но повечето истински забавления струваха пари, а спечелените ми с труд пенита бяха твърде ценни, за да ги прахосвам по този начин.
Но имаше един проблем. Доковете не бяха безопасни за мен.
Ще обясня. Преди повече от година видях на улицата Пайк. Това беше първият път, в който го виждах след моя първи ден в Тарбеан, когато той и приятелите му ми скочиха в онази уличка и строшиха лютнята на баща ми.
По-голямата част от деня предпазливо вървях след него, като запазвах разстоянието между нас и се криех в сенките. Накрая той стигна до дома си в една тясна уличка на Доковете, където се намираше неговият вариант на моето скривалище. То представляваше нещо като гнездо от счупени щайги, което той беше наредил, за да му пази завет и сушина.
Цяла нощ висях на покрива в очакване той да напусне скривалището си на следващата сутрин. След това се спуснах до неговото гнездо от щайги и се огледах. Беше удобно, изпълнено с дребните вещи, които той бе събирал няколко години. Имаше бутилка бира, която изпих. Имаше и парче сирене, което изядох, и риза, която откраднах, тъй като беше по-малко дрипава от моята собствена.
По-нататъшното претърсване разкри различни други дреболии — свещ, кълбо канап, няколко топчета. Най-изненадващи бяха няколкото парчета брезент, на които с въглен беше нарисувано лице на жена. Наложи се да ровя десетина минути, докато накрая открих онова, което в действителност търсех. Зад всичко останало беше скрита една малка дървена кутия, която носеше следи от често използване. В нея имаше снопче изсъхнали виолетки, вързани с бяла панделка, кон играчка, останал почти без своята грива от конци, и къдрица руса коса.
Нужни ми бяха няколко минути опити с кремъка и огнивото, докато успея да разпаля огъня. Виолетките горяха добре и скоро високо във въздуха се понесоха облаци мазен дим. Стоях отстрани и наблюдавах как всичко, което Пайк беше обичал, изчезва в пламъците.
Но останах твърде дълго, за да се наслаждавам на момента. Пайк и един негов приятел дотичаха по уличката, привлечени от дима, и аз се оказах в капан. Побеснелият Пайк скочи към мен. Той беше по-висок с петнайсетина сантиметра и по-тежък с двайсет килограма. Дори по-лошо от това — стискаше в ръка нещо като груб нож от парче счупено стъкло, увито с канап в единия край.
Намушка ме веднъж в бедрото, точно над коляното, преди да ударя ръката му в паветата и да счупя ножа. След това отново посини окото ми и ми счупи няколко ребра, преди да успея да го изритам точно между краката и да се освободя. Докато бързах да се отдалеча, той куцукаше след мен и крещеше, че ще ме убие за онова, което бях сторил.
Вярвах му. След като закърпих криво-ляво крака си, взех всичките си спестени пари и купих пет пинти дрег — евтин, противен алкохол, който беше толкова силен, че от него в устата излизаха пришки. След това докуцуках до Доковете и изчаках Пайк и приятелите му да ме забележат.
Не отне много време. Позволих им да ме следят в продължение на около километър покрай Сиймлинг Лейн и към Талоус. Придържах се към главните улици, защото знаех, че те няма да посмеят да ме нападнат посред бял ден, когато наоколо има хора.
Но веднага щом се стрелнах в една странична уличка, те побързаха да ме настигнат, подозирайки, че се опитвам да избягам. Обаче когато завиха зад ъгъла, там нямаше никой.
Пайк се сети да погледне нагоре точно когато от ръба на един нисък покрив излях върху него кофата с дрег. Успях да го намокря целия и да опръскам лицето и гърдите му. Пайк изкрещя, започна да търка очите си и падна на колене. Тогава аз драснах фосфорната кибритена клечка, която бях откраднал, и я хвърлих върху него, наблюдавайки яркия й пламък, докато падаше.
Изпълнен с чистата и неумолима омраза на едно дете, аз се надявах, че той ще избухне в пламъци. Не стана точно така, но той все пак се запали. Изкрещя отново и започна да се мята наоколо, докато приятелите му го налагаха в опити да го угасят. Докато бяха заети с това, аз се измъкнах.
Беше минала повече от година, през която не бях виждал Пайк. Той не се беше опитвал да ме открие, а аз стоях настрана от Доковете, като понякога се отклонявах с километри от пътя си само и само да не мина близо до тях. Това беше един вид примирие. Обаче не се съмнявах, че Пайк и приятелите му помнят как изглеждам и горят от желание да ми видят сметката, стига да ме мярнат.
След като премислих отново, реших, че е твърде опасно. Дори обещанието за безплатни истории и шансът да спечеля сребърен талант не заслужаваха нова среща с Пайк. Освен това коя история да поискам?
Този въпрос се въртеше в главата ми през следващите няколко дни. Коя история можех да поискам да бъде разказана? Блъснах се в един пристанищен работник и ми сложиха белезници, преди да успея да бръкна в джоба му. Коя история? Просих на ъгъла на улицата срещу храма на Техлу. Коя история? Откраднах три самуна хляб и отнесох два от тях на Трапис като подарък. Коя история?
След това, както си лежах на покрива в моето скривалище и тъкмо се унасях в сън, внезапно ми просветна. Ланре. Разбира се, можех да поискам от него да разкаже истинската история на Ланре. Историята, която баща ми беше…
Сърцето ми почти спря, когато изведнъж си спомних неща, за които бях избягвал да мисля в продължение на години — баща ми, който лениво дрънка на лютнята си, и до него във фургона майка ми, която пее. Инстинктивно започнах да се отдръпвам от тези спомени, по начина, по който човек дръпва ръката си, когато усети топлината на огъня.
Но с изненада установих, че в тези спомени имаше само мека болка, а не дълбоката мъка, която очаквах. Вместо нея усетих трепета на леко вълнение при мисълта да чуя историята, която баща ми се бе опитвал да открие. История, която самият той можеше да разкаже.
Въпреки това знаех, че ще е чиста лудост да се затичам към Доковете само заради тази история. Цялата неумолима практичност, на която Тарбеан ме беше научил през годините, ме караше да остана в своето познато кътче от света, където бях в безопасност…

* * *

Първото, което видях при влизането си в „Половин мачта“, беше Скарпи. Той седеше върху висок стол край бара — възрастен мъж с очи като диаманти и тяло като на дървено плашило. Беше слаб и жилав, с гъсти бели косми по ръцете, лицето и главата. Снежнобелият цвят на космите изпъкваше още повече на фона на тъмнокафявия тен на кожата му и го правеше да изглежда все едно беше покрит с пръски морска пяна.
В краката му имаше група от двайсетина деца, няколко от тях бяха на моята възраст, но по-голямата част — по-малки. Бяха странна смесица — от мърляви босоноги хлапаци като мен самия до сравнително добре облечени, чисти деца, които вероятно си имаха родители и домове.
Нито едно лице не ми изглеждаше познато, но не можех да бъда сигурен кой от тях може да се окаже приятел на Пайк. Намерих си място близо до вратата, с гръб към стената, и приклекнах.
Скарпи прочисти гърлото си веднъж-дваж така, че изпитах жажда. След това с важен вид ритуално и скръбно погледна в глинената халба, която стоеше пред него, и внимателно я обърна с дъното нагоре върху тезгяха.
Децата се надигнаха и започнаха да оставят монети върху бара. Набързо ги преброих: две железни половин пенита, девет шайби и един драб. Стойността в монети на Федерацията на всички общо беше малко повече от три железни пенита. Може би разказвачът вече не предлагаше облога за сребърния талант Най-вероятно слухът, който бях чул, не беше верен.
Старецът кимна почти недоловимо на кръчмаря.
— Червено от Фолоус. — Гласът му беше дълбок и дрезгав, почти хипнотичен. Плешивият мъж зад бара събра монетите и пъргаво наля вино в широката глинена чаша на Скарпи.
— Е, какво искате да чуете всички днес? — избоботи Скарпи, а гласът му се носеше като далечна гръмотевица.
За момент настъпи тишина, отново напомняща на някакъв ритуал, в който можеше да се долови почти благоговение. Последва я взрив от думите на всички деца, които се опитваха да говорят едновременно.
— Искам история за феи!
— … Орен и битката при Мант…
— Да, Орен Велситер! Тази с барон…
— Лартам…
— Мир Тариниел!
— Илиен и мечката!
— Ланре — казах аз почти без да искам.
Стаята отново утихна, докато Скарпи отпи от чашата си. Децата го наблюдаваха напрегнато по начин, който ми беше познат, но не можех да се сетя откъде.
Скарпи седеше спокойно насред пълната тишина.
— Чух ли — думите му течаха бавно като тъмен мед — някой да казва Ланре? — Той заби в мен ясните си, пронизващи сини очи.
Кимнах, без да знам какво да очаквам.
— Искам да чуя за сухите земи над Стормуол — оплака се едно от малките момичета, — за пясъчните змии, които излизат изпод земята като акули. И за сухите мъже, които се крият под дюните и ти изпиват кръвта вместо вода. И… — Децата около нея й запушиха устата от всички посоки, за да я накарат да млъкне.
Бързо настъпи тишина, а Скарпи отново отпи от чашата си. Докато наблюдавах децата, които гледаха Скарпи, се сетих за какво ми напомняха те — за човек, който нетърпеливо следи часовник. Предположих, че когато напитката на стареца свърши, историята, която той разказваше, също щеше да свърши.
Скарпи отпи отново, този път само глътка, остави чашата и се завъртя на стола си, така че да е с лице към нас.
— Кой иска да чуе историята на мъжа, който загубил окото си и спечелил по-добро зрение?
Нещо в тона на гласа му и реакцията на останалите деца ми показа, че това беше просто риторичен въпрос.
— И така, Ланре и Войната на сътворението. Много, много стара история. — Очите му обходиха децата. — Седнете и слушайте, защото ще ви разкажа за Блестящия град, такъв, какъвто е бил преди много години и на много километри разстояние…

* * *

Някога, много отдавна и много далеч, съществувал Мир Тариниел — Блестящият град. Лежал между високите планини на света като скъпоценен камък в кралска корона.
Представете си град, който бил толкова голям като Тарбеан, на ъгъла на всяка негова улица имало искрящ фонтан или растяло зелено дърво, или стояла толкова красива статуя, че дори и горд мъж би заплакал, само като я погледнел. Сградите били грациозни и изящни, издълбани в самата планина от блестящ бял камък, който запазвал в себе си слънчевата светлина дълго след падането на вечерния мрак.
Селитос бил владетелят на Мир Тариниел. Веднага щом погледнел всяко нещо, Селитос можел да види скритото му име и да го разбере. В онези дни мнозина били тези, които можели да правят такива неща, но Селитос бил най-могъщият повелител на имената от всички, живели по онова време.
Селитос бил обичан от хората, които защитавал. Неговите решения били строги и справедливи и никой не можел да повлияе върху тях с лъжа и лицемерие. Силата на очите му била толкова голяма, че можел да прочете какво имало в сърцата на хората, сякаш били отворени книги с големи букви.
В онези времена в една огромна империя се водела ужасна война. Войната била наречена Войната на сътворението, а името на империята било Ерген. И макар светът никога да не бил виждал толкова величествена империя или толкова страшна война, сега те оживяват само в историите. Дори историческите книги, които споменават за тях като за съмнителни слухове, отдавна са се превърнали на прах.
Войната продължила толкова дълго, че хората почти не си спомняли вече времето, когато небето още не било черно от пушеците на изгорените градове. Някога в империята имало стотици горди градове. Сега от тях били останали само развалини, осеяни с телата на мъртвите. Навсякъде имало чума и глад, а на някои места хората били толкова отчаяни, че майките дори не смеели да дават имена на новородените. Но осем града останали. Те били Белен, Антус, Ваерет, Тинуса, Емлен и двойният град Мурила и Муриела. Последният останал бил Мир Тариниел, най-великият от всички и единственият, останал невредим след дългите векове на война. Той бил защитаван от планините и от смели войници. Но истинската причина за мира, който царувал в Мир Тариниел, бил Селитос. Като използвал силата на своя взор, той непрекъснато наблюдавал планинските проходи, които водели до многообичания му град. Покоите му били в най-високите кули на града, така че можел да види всяка атака много преди да се е превърнала в заплаха.
Другите седем града, които не притежавали силата на Селитос, търсели други начини да осигурят безопасността си. Те се доверили на дебели стени от камък и стомана. Осланяли се на силата на мишците, храбростта, доблестта и кръвта. И така, те се доверили на Ланре.
Ланре участвал в битки, откакто можел да повдигне меча, и до времето, в което гласът му започнал да загрубява, се равнявал на цяла дузина по-възрастни мъже. Оженил се за жена, наречена Лира, и любовта му към нея била по-гореща от яростта му.
Лира била ужасяваща и мъдра и притежавала сила толкова могъща, колкото неговата собствена. Защото докато Ланре имал силата на ръцете си и разполагал с верни нему мъже, Лира знаела имената на нещата и силата на гласа й можела да убие човек като гръмотевична буря.
Докато годините отминавали, Ланре и Лира участвали в битките рамо до рамо.
Те защитили Белен от изненадваща атака и спасили града от враг, който многократно ги превъзхождал. Събрали армиите и накарали градовете да признаят, че се нуждаят от съюз.
Дълги години те отбивали атаките на враговете на империята. Хората, които били напълно отчаяни, започнали да чувстват как в тях се разгаря нова надежда. Те се надявали на мир и възлагали своите несигурни още надежди на Ланре.
След това дошъл Блакът на Дросен Тор. Блак означавало битка на езика от онова време, а при Дросен Тор се състояла най-голямата и ужасна битка в тази дълга и страшна война.
Те се били без прекъсване в продължение на три дни на слънчева светлина и три нощи на неспирната светлина на луната. Нито една от двете страни не успяла да разгроми другата, но и двете не искали да отстъпват.
За самата битка ще кажа само едно — повече хора загинали при Дросен Тор, отколкото живеят днес в целия свят.
Ланре бил винаги там, където битката била най-ожесточена и бил най-необходим. Мечът му никога не напуснал ръката му и не се прибирал в ножницата. В самия край, покрит с кръв, насред покритото с тела поле, Ланре трябвало да се изправи сам срещу страшен враг. Това бил огромен звяр, покрит с люспи от черно желязо, от чийто дъх излизал мрак, който задушавал мъжете. Ланре се бил със звяра и го убил. Той донесъл победа на своите, но я заплатил с живота си.
След като битката приключила и враговете били отхвърлени зад портите от камък, оцелелите открили безжизненото и студено тяло на Ланре близо до звяра, който той убил. Новината за смъртта му бързо се разнесла и се спуснала над полето като було на отчаянието.
Те спечелили битката и обърнали изхода на войната, но всеки от тях чувствал в себе си студенина. Слабият пламък на надеждата, която таели, започнал да трепти и гасне. Те възлагали надеждите си на Ланре, а той бил мъртъв.
В пълната тишина Лира се изправила до тялото на Ланре и изрекла името му. Гласът й бил като заповед. Гласът й бил стомана и камък. Гласът й му казал да живее отново. Но Ланре продължавал да лежи мъртъв и неподвижен.
Обзета от уплаха, Лира коленичила до тялото на Ланре и прошепнала името му. Гласът й бил мълчалива молба. Гласът й бил любов и копнеж. Гласът й го повикал да живее отново. Но Ланре лежал студен и мъртъв.
Обзета от отчаяние, Лира паднала върху тялото на Ланре и изплакала името му. Гласът й бил шепот. Гласът й бил ехо и празнота. Гласът й го молел да живее. Но Ланре лежал бездиханен и мъртъв.
Ланре бил мъртъв. Лира заплакала безутешно и докоснала лицето му с треперещи ръце. Мъжете наоколо обърнали глави, защото било по-малко страшно да гледат полето, покрито с кръв, отколкото нейната скръб.
Но Ланре чул зова й. Той се обърнал при звука на гласа й и дошъл при нея. Ланре се върнал от дверите на смъртта. Той изрекъл името й и взел Лира в обятията си, за да я утеши. Отворил очите си и се опитал да изтрие сълзите й с треперещите си ръце. И тогава си поел дълбок, изпълнен с живот дъх.
Оцелелите от битката видели Ланре да се раздвижва и изпаднали в почуда. Треперливата надежда за мир, която всеки от тях пазел в сърцето си толкова дълго, пламнала като горещ пламък в гърдите им.
— Ланре и Лира! — изкрещели те и гласовете им били като гръмотевица. — Любовта на нашия крал е по-силна от смъртта! Гласът на нашата господарка го върна обратно! Заедно те победиха смъртта! Какво друго може да ни се случи, освен заедно да победим? Заедно ние можем само да победим!
И така войната продължила и това, че Ланре и Лира воювали един до друг, правело бъдещето да не изглежда толкова мрачно. Скоро всички научили историята за това как Ланре умрял и как любовта му и силата на Лира го върнали обратно. За пръв път откакто се помнели, хората можели да говорят открито за мир, без да ги смятат за глупаци или безумци.
Минали години. Враговете на империята станали малобройни и отчаяни и дори и най-циничните хора виждали, че краят на войната бързо наближава.
След това започнали да се разнасят слухове — че Лира била болна, че Лира била отвлечена или мъртва. Че Ланре напуснал империята, че бил полудял. Някои дори твърдели, че Ланре се самоубил и отишъл да търси жена си в земята на мъртвите. Имало безброй истории, но никой не знаел каква е истината.
Докато слуховете се разгорещявали, Ланре пристигнал в Мир Тариниел.
Той бил сам, носел своя сребърен меч и лека ризница от черни метални люспи. Бронята му била толкова по мярка, че изглеждала като втора кожа от сянка. Той я бил изработил от останките на звяра, който убил при Дросен Тор.
Ланре поискал Селитос да се срещне с него извън града. Селитос се съгласил, като се надявал да научи истината за неприятностите на Ланре и да му предложи приятелска утеха. Те често се съветвали един с друг, защото и двамата били владетели на своите народи.
Селитос бил чувал слуховете и се обезпокоил. Той се страхувал за здравето на Лира, но още повече се страхувал за Ланре. Селитос бил мъдър. Той знаел, че мъката може да сломи сърцето и че страстта е докарала много добри мъже до безумие.
Те вървели един до друг по планинските пътеки. Ланре вървял първи и те стигнали до едно високо място в планините, от което можели да погледнат далече над земята. Гордите кули на Мир Тариниел ярко блестели под последните лъчи на залязващото слънце.
След дълго мълчание Селитос рекъл:
— Чух ужасни слухове за жена ти.
Ланре не отвърнал нищо и от мълчанието му Селитос разбрал, че Лира е мъртва.
След още една продължителна пауза Селитос отново опитал да подхване разговор:
— Макар да не знам какво точно се е случило, Мир Тариниел ще те подкрепи и ще ти осигури всякаква приятелска помощ.
— Ти си ми дал достатъчно, стари приятелю. — Ланре се обърнал и сложил ръка на рамото на Селитос. — Силанкси, обвързвам те. В името на камъка, бъди неподвижен като камък. Аерух, заповядвам на въздуха да натежи като олово върху езика ти. Селитос, наричам те. Нека всички твои сили те напуснат, с изключение на зрението ти.
Селитос знаел, че в целия свят има само трима души, които можели да мерят сили в изкуството на имената — Алеф, Иакс и Лира. Ланре не притежавал дарбата на имената — силата му била в неговата десница. Опитът да обвърже Селитос с името му би бил толкова безполезен, колкото опита на някое хлапе да нападне войник с върбова пръчка.
Въпреки това силата на Ланре го притискала с голяма тежест като желязно менгеме. Той стоял неподвижен като камък и не можел да стори нищо друго, освен да се чуди как Ланре е придобил такава сила.
Объркан и отчаян, Селитос наблюдавал как нощта падала над планините. Изведнъж с ужас видял, че част от спускащия се мрак всъщност е огромна армия, която напредвала към Мир Тариниел.
Дори по-лошо — не се чувал предупредителният звън на камбаните. Селитос можел само да стои и да наблюдава как пълчищата тайно се промъкват все по-близо и по-близо.
Мир Тариниел бил опожарен и жителите му били изклани и колкото по-малко ви разкажа за това, толкова по-добре. Една нощ и един ден Селитос стоял безпомощно до Ланре и не можел да стори нищо друго, освен да гледа и слуша виковете на умиращите, звъна на желязото и пукота на трошащия се камък.
Когато зората на следващия ден докоснала почернелите кули на града, Селитос установил, че можел да се движи. Обърнал се към Ланре и този път взорът не му изневерил. Видял Ланре, обвит в дълбок мрак и с болна душа. Но Селитос все още усещал оковите на магията, които го обвързвали. Когато заговорил, в него се борели ярост и объркване.
— Какво стори, Ланре?
Ланре продължил да гледа към развалините на Мир Тариниел.
Раменете му се изгърбили сякаш под товара на огромна тежест.
— За добър човек ли ме смятаха, Селитос? — гласът му бил изпълнен с умора.
— Смятаха те за един от най-добрите измежду нас. Смятахме те за безукорен мъж.
— И все пак аз сторих това.
Селитос се насилил да погледне към разрушения си град.
— Да, стори го — съгласил се той. — Защо?
За момент Ланре замълчал.
— Моята жена е мъртва. До това ме доведоха лъжа и предателство, но за смъртта й съм виновен аз. — Той тежко преглътнал и загледал в далечината.
Селитос проследил погледа му. От височината на планините той видял стълбове черен дим, които се издигали от земята под него. Селитос почувствал с ужасяваща увереност, че Мир Тариниел не бил единственият разрушен град.
Съюзниците на Ланре посели разруха в последните бастиони на империята.
Ланре се обърнал.
— А аз бях считан за един от най-добрите. — Белязано от печал и отчаяние, лицето на Ланре било страшно за гледане. — Аз, когото считаха за мъдър и добър, сторих всичко това! — Той размахал ръце като обезумял. — Представи си какви нечестиви неща носят скрити в сърцата си онези мъже, които не са ми равни. — Ланре се обърнал към Мир Тариниел и лицето му се изпълнило с умиротворение. — Поне за тях всичко е свършило. Те са в безопасност. В безопасност от хилядите злини, които се срещат в живота. Далеч от мъката, предизвикана от несправедливата съдба.
— Далеч от радостта и чудото… — тихо отвърнал Селитос.
— Не съществува радост! — изкрещял Ланре със страшен глас.
Камъни се пръснали на парчета от силата на неговия глас и ехото го върнало обратно, режещ като нож.
— Всяка радост, която расте тук, е бързо задушавана от плевели. Аз не съм някакво чудовище, което разрушава, защото това му доставя извратено удоволствие. Засявам сол, защото изборът, който имаме, е между плевели и нищо.
Селитос не видял в очите му нищо друго освен празнота.
Селитос се навел и взел от земята нащърбено парче планински кристал с остър край.
— Ще ме убиеш с камък? — Ланре глухо се засмял. — Исках да ме разбереш, да знаеш, че не лудостта ме е накарала да сторя това, което направих.
— Ти не си безумец — признал Селитос. — Не виждам лудост в теб.
— Надявах се, че може би ти ще се присъединиш към онова, което се стремя да направя — изрекъл Ланре с отчаяно желание в гласа. — Този свят е като приятел със смъртоносна рана, на когото бързо даваш горчив цяр, който само облекчава болката му.
— Като разрушиш света? — тихо рекъл на себе си Селитос. — Ти не си луд, Ланре. Това, което те е завладяло, е по-лошо от лудостта. Аз не мога да те излекувам. — Той опипал острия като игла връх на камъка, който държал.
— Ще ме убиеш ли, за да ме излекуваш, стари приятелю? — отново диво и страшно се засмял Ланре и след това погледнал към Селитос с внезапна отчаяна надежда в празните си очи. — Ще го направиш ли? — попитал той. — Можеш ли да ме убиеш, стари приятелю?
Очите на Селитос се отворили и той погледнал своя приятел. Видял как почти обезумелият от мъка Ланре потърсил силата да върне Лира отново към живот. От любов към нея Ланре потърсил познание от място, където познанието трябва да бъде оставено на мира, и го получил на ужасна цена.
Но въпреки голямата мощ на силата, която спечелил с толкова труд, той не могъл да повика Лира обратно. Без нея животът за Ланре не бил нищо повече от тежест, а силата, която притежавал, лежала в мислите му като нагорещен нож. За да избяга от отчаянието и агонията, Ланре се самоубил в търсене на последното убежище на всички хора, които някога опитали да избягат от дверите на смъртта.
Но точно както в миналото любовта на Лира го върнала отвъд дверите на смъртта, така този път собствената сила на Ланре го накарала да се завърне от сладката забрава. Новоспечеленото му могъщество изгаряло тялото му отвътре и го принуждавало да живее.
Селитос погледнал към Ланре и разбрал всичко. Под силата на неговия взор тези неща изглеждали като тъмна тъкан във въздуха над треперещата форма на Ланре.
— Мога да те убия — казал Селитос и извърнал поглед от изражението на Ланре, в което се появила внезапна надежда — за час или за ден. Но ти ще се върнеш като желязо, издърпано от сив камък. Името ти изгаря от силата в теб. Аз не мога да го угася, защото това ще е все едно да опитам да ударя с камък луната.
Раменете на Ланре увиснали.
— Надявах се, че ще можеш — простичко отвърнал той. — Но знаех истината. Аз вече не съм онзи Ланре, когото ти познаваше. Сега имам ново и ужасно име. Аз съм Халиакс и няма врата, която да може да ме спре. Всичко е изгубено за мен — няма я Лира, не мога да избягам в сладостното спокойствие на съня, нито в блажената забрава — дори лудостта не може да ме стигне. Самата смърт е като отворена врата за моята сила. Не мога да избягам. Единствената ми надежда за забрава е всичко да изчезне и Алеу да падне безименна от небето. — И като казал това, Ланре скрил с ръце лицето си и тялото му се разтърсило от тихи, мъчителни ридания.
Селитос погледнал към земята под него и усетил малка искрица надежда. Шест стълба дим се издигали от земята долу. Нямало го вече Мир Тариниел и шест града били разрушени. Но това означавало, че имало надежда. Все още бил останал един град…
Въпреки всичко, което се било случило, Селитос погледнал към Ланре със състрадание и когато заговорил, гласът му бил изпълнен с тъга:
— Нищо друго ли не остава тогава? Няма ли никаква надежда? — Той сложил ръка върху рамото на Ланре. — В живота има сладост. Дори и след всичко това аз ще ти помогна да я потърсиш. Ако имаш желание да опиташ да го направиш.
— Не — отвърнал Ланре и се изправил в целия си ръст с величествено и скръбно лице. — Няма никаква сладост. Ще посея сол, за да не поникнат горчиви плевели.
— Съжалявам — рекъл Селитос и също се изправил.
След това заговорил със силен глас:
— Никога преди взора ми не е бил замъглен. Не успях да видя истината в сърцето ти. — Селитос си поел дълбоко дъх. — Никога повече няма да бъда измамен от собствените си очи…
Той вдигнал камъка и вкарал острия му връх в окото си. Викът му отекнал от скалите и той паднал задъхан на колене.
— Нека никога повече не бъда така сляп.
Настъпила пълна тишина и оковите на магията паднали от Селитос. Той хвърлил камъка в краката на Ланре и рекъл:
— Обвързвам те със силата на собствената си кръв. Бъди прокълнат от собственото си име.
Селитос изрекъл дългото име, което лежало в сърцето на Ланре, и при звука му слънцето потъмняло и вятър започнал да събаря камъни от планинския склон.
След това Селитос заговорил:
— На това те обричам. Нека лицето ти винаги бъде скрито в сянка, черна като съборените кули на моя многообичан Мир Тариниел.
— На това те обричам. Собственото ти име да бъде обърнато срещу теб и да не знаеш покой.
— На това обричам теб и всички, които те последват. Нека то да трае до края на света и Алеу падне безименна от небето.
Селитос гледал как мракът се събирал около Ланре. Скоро вече нищо не се различавало от красивите му черти, само лека следа от носа, устата и очите му. Всичко останало било в черна безформена сянка.
Тогава Селитос се изправил и рекъл:
— Победи ме веднъж с коварство, но никога повече няма да го направиш. Сега виждам по-добре от преди и силата ми се върна. Не мога да те убия, но мога да те отпратя от това място. Махай се! Сега ми е още по-противно да те гледам, като знам, че някога ти беше добър човек.
Още докато изговарял думите, те горчали в устата му. Ланре, с лице обвито от сянка, по-черна и от най-беззвездната нощ, бил издухан надалеч като дим от вятър.
След това Селитос навел глава и горещите му кървави сълзи се стичали върху земята.

* * *

Едва когато Скарпи спря да разказва, забелязах колко ме беше увлякла историята. Той наклони глава назад и пресуши остатъка от виното в глинената си чаша. Обърна я наопаки и я сложи върху тезгяха с глух звук, който прозвуча като финал.
Настъпи врява от въпроси, коментари, молби и благодарности от децата, които бяха стояли неподвижни като камък през цялото време, докато траеше разказът. Скарпи направи недоловим жест към кръчмаря, който постави пред него халба с бира, докато децата започнаха да се разотиват към улицата.
Изчаках, докато и последното от тях излезе, преди да се приближа към него. Той обърна към мен диамантено сините си очи и аз запелтечих:
— Благодаря ти. Исках да ти благодаря. Баща ми щеше много да хареса тази история. Тя е… — внезапно млъкнах. — Исках да ти дам това — извадих едно желязно половин пени. — Не знаех какво ще се случи, затова не платих. — Гласът ми звучеше дрезгаво. Вероятно бях изрекъл повече думи, отколкото казвах за цял месец.
Той се взря по-отблизо в мен.
— Ето правилата — каза той, отбелязвайки ги на възлестите си пръсти. — Първо: не говори, когато говоря аз. Второ: давай дребна монета, ако имаш в повече. — Той погледна към половината пени на тезгяха.
Тъй като не исках да призная колко много се нуждая от парите, се зачудих какво друго да кажа.
— Знаеш ли много истории?
Той се усмихна и мрежата от бръчки, които насичаха лицето му, по някакъв начин се превърнаха в част от тази усмивка.
— Знам само една история. Но изглежда, че често малки части от нея се превръщат в отделни истории. — Той отпи от чашата си. — Всички те растат около нас. В именията на Кеалдим и в работилниците на Кеалдар, над Стормуол в голямото пясъчно море. В ниските каменни къщи на Адем, изпълнени с тихи разговори. И понякога… — Той отново се усмихна. — Понякога историята расте в мизерни долнопробни кръчми, край доковете на Тарбеан. — Блестящите му очи погледнаха дълбоко в мен, сякаш бях книга, която той можеше да прочете.
— Добрата история разказва истината — казах аз, повтаряйки нещо, което баща ми обичаше да казва просто за да запълни тишината.
Чувствах се странно отново да разговарям с някого — странно, но приятно.
— Предполагам, че тук има толкова истина, колкото и навсякъде другаде. Жалко, че светът може да е по-добър с малко по-малко истина и повече… — замълчах, защото не знаех от какво искам повече.
Погледнах надолу към ръцете си и ми се прииска да бяха по-чисти.
Той бутна монетата от половин пени към мен. Взех я и той се усмихна. Грубата му ръка се спусна леко върху рамото ми като птица, която каца.
— Всеки ден с изключение на Деня на скръбта. Горе-долу като удари шестата камбана.
Тръгнах да си вървя и след това спрях.
— Вярна ли е? Историята? — направих неопределен жест. — Онази част, която разказа днес?
— Всички истории са верни — отвърна Скарпи, — но тази наистина се е случила, ако това имаш предвид. — Той отпи още една дълга глътка, после са усмихна, а очите му игриво заблестяха. — Повече или по-малко. Трябва да бъдеш малко лъжец, за да разказваш историите по правилния начин. Прекалената истина обърква фактите. Прекалената честност те кара да звучиш неискрено.
— Баща ми казваше същото.
Веднага щом го споменах, в мен се надигна объркваща бъркотия от чувства. Едва когато видях как ме следваха очите на Скарпи, осъзнах, че нервно отстъпвам към изхода. Спрях и се насилих да се обърна и да тръгна с лице към вратата.
— Ще дойда, ако мога.
Чух усмивката в гласа му зад мен, когато каза:
— Знам.


27.
Булото пада от очите му

Напуснах кръчмата с усмивка, нехаещ, че все още съм в опасност в района на Доковете. Радостта ми се дължеше на това, че скоро щях да мога да чуя нова история. От дълго време не бях очаквал с нетърпение нещо да се случи. Върнах се обратно на своя уличен ъгъл и си изгубих три часа в просене, като усилията ми бяха възнаградени само с една тънка спечелена шайба.
Дори и това не развали доброто ми настроение. На следващия лен беше Денят на скръбта, но след това отново щеше да има истории!
Обаче, както си седях, изведнъж почувствах да ме побиват неприятни тръпки. Сякаш забравеното усещане наруши редкия момент на щастие, на който се наслаждавах. Опитах се да не му обръщам внимание, но то остана в мен през целия ден и на следващия също — като комар, който дори не можех да видя, камо ли да смачкам. До края на деня бях сигурен, че пропускам нещо. Нещо, свързано с историята, която Скарпи беше разказал.
Без съмнение за вас ще е лесно да го забележите, когато чуете историята по подредения начин, по който ви я разказах. Но имайте предвид, че близо три години аз бях живял като животно в Тарбеан.
Някои части от съзнанието ми все още бяха в спящо състояние, а мъчителните ми спомени събираха прах зад вратите на забравата. Бях свикнал да ги избягвам по същия начин, по който сакатият прехвърля теглото си върху здравия крак.
Късметът ми се усмихна на следващия ден и аз успях да открадна вързоп парцали от задната част на една каруца и да ги продам на вехтошар за четири железни пенита. Тъй като бях твърде гладен, за да се безпокоя за утрешния ден, си купих дебел резен сирене и топла наденица, после и един цял самун пресен хляб и топла ябълкова пита. Накрая, за глезотия, отидох до задната врата на близката странноприемница и изхарчих последното си пени за халба силна бира.
Седнах на стъпалата на пекарната от другата страна на улицата и наблюдавах хората, които влизат и излизат, като същевременно се наслаждавах на най-доброто си ядене от месеци. Скоро полумракът се сгъсти в мрак и главата ми се замая приятно от бирата. Но докато храната слягаше в стомаха ми, неприятното усещане се завърна дори по-силно от преди. Намръщих се, раздразнен, че това разваля иначе съвършения ден, който бях прекарал.
Нощта ставаше все по-тъмна, докато накрая странноприемницата от отсрещната страна на улицата цялата се обля в светлина. Няколко жени се навъртаха край вратата. Шепнеха с нисък глас на мъжете, които минаваха край тях, и ги поглеждаха многозначително.
Допих остатъка от бирата и се готвех да пресека улицата и да върна халбата, когато забелязах да се доближава примигващата светлина на факла. Погледнах към улицата, видях ясно различимия сив цвят на свещеник на техлините и реших да изчакам, докато отмине.
Тъй като бях пил в Деня на скръбта и наскоро бях откраднал, си помислих, че колкото по-малко се срещам с духовенството, толкова по-добре за мен самия.
Той беше закачулен и факлата, която носеше, беше между нас, та не можех да видя лицето му. Свещеникът доближи близката група жени и след това се чу тих шепот на разговор. Различих ясния звън на монети и се дръпнах още по-навътре в сянката на вратата.
Техлинът се обърна и тръгна обратно по пътя, по който беше дошъл. Останах неподвижен, защото не ми се искаше да ми се налага да бягам да се крия, докато главата ми беше още замаяна. Този път обаче факлата не беше помежду ни. Когато той се обърна да погледне в моята посока, не можах да различа нищо от лицето му, само мрак под качулката му, само сенки.
Той продължи по пътя си, без да усети присъствието ми или без да го е грижа за това.
Но аз останах на мястото си, неспособен дори да помръдна. Видението на мъжа с качулката и скритото му в сенки лице беше отворило врата в съзнанието ми, през която спомените започнаха да нахлуват. Спомних си за мъжа с празните очи и кошмарната усмивка, спомних си за кръвта по меча му. Гласът на Синдер беше като повей на леден вятър: „Това ли е огънят на родителите ти?“
Не той самият, а мъжът зад него. Мълчаливият, който седеше край огъня. Мъжът, чието лице беше скрито в сенките.
Халиакс. Това беше полузабравеното нещо, което се бе загнездило на ръба на съзнанието ми, след като чух историята на Скарпи.
Стигнах с тичане до своя покрив и се завих през глава с вехтото одеяло.
Парчетата от историята и от моя спомен бавно се напаснаха едни с други. Започнах да признавам пред себе си невъзможната истина. Чандрианите съществуваха. Халиакс беше истински. Ако историята, която Скарпи беше разказал, бе истинска, то тогава Ланре и Халиакс са един и същи човек. Чандрианът беше убил моите родители и цялата трупа. Защо?
На повърхността на съзнанието ми бавно като балончета изплуваха други спомени. Видях мъжа с празните очи, Синдер, който коленичеше пред мен. Безизразното му лице, режещият му и студен глас: „Нечии родители пееха песни, каквито не се пеят.“ Те убиха родителите ми за това, че бяха събирали истории за тях. Избиха цялата ми трупа заради една песен. Стоях буден цялата нощ и в главата ми се въртяха отново и отново само тези мисли. Бавно осъзнах, че това е истината.
И какво мислите, че направих тогава? Заклех се, че ще ги избия до крак за стореното? Може би. Но дори и да съм го направил, в сърцето си знаех, че това е невъзможно. Тарбеан ме беше научил на здрав разум. Да убия чандрианите? Да убия Ланре? Как можех дори да се опитам да го направя? Щеше да ми е по-лесно да се опитам да открадна луната. Поне знаех къде да я намеря през нощта.
Но имаше едно нещо, което можех да направя. Утре щях да разпитам Скарпи за истината, която се криеше зад неговите истории. Не беше много, но беше единственото, което можех да сторя. Поне засега отмъщението вероятно не беше по силите ми.
Но поне имаше надежда да науча истината.
Вкопчих се здраво в тази надежда в най-тъмните часове на нощта, докато накрая слънцето не изгря и аз не заспах.


28.
Зоркото око на Техлу

На следващия ден се събудих от камбаната, отброяваща часа. Преброих четири удара, но не бях сигурен колко още бяха минали, преди да се събудя. Примигнах, за да прогоня съня си очите си, и се опитах да преценя часа по положението на слънцето. Около шест камбани. Скарпи щеше всеки момент да започне да разказва поредната история.
Затичах се по улиците. Босите ми крака шляпаха по грубо издяланите павета, вдигаха пръски в локвите и се възползваха от всички преки пътища през тесните улички. Всичко се размазваше пред очите ми, докато дробовете ми задъхано вдишваха влажния застоял въздух на града.
Почти влетях в „Половин мачта“ и веднага се настаних близо до вратата и с гръб към стената. Смътно осъзнах, че в странноприемницата има повече хора, отколкото беше обичайно за тази вечер. След това се потопих в историята на Скарпи и вече не обръщах внимание на нищо друго освен на дълбокия му, боботеше глас и на искрящите му очи.

* * *

… Селитос Едноокия се изправил и рекъл:
— Господарю, ако сторя това, ще ми бъде ли дадена силата отмъстя за загубата на Блестящия град? Ще мога ли да объркам кроежите на Ланре и неговите чандриани, които избиха невинните и погребаха моя многообичан Мир Тариниел?
— Не — отвърнал Алеф. — Всички твои лични чувства трябва да бъдат оставени настрани и трябва да наказваш и възнаграждаваш само онези дела, на които лично ти си станал свидетел от този ден насетне.
Селитос склонил глава.
— Съжалявам, но сърцето ми казва, че трябва да се опитам да спра тези неща, преди да бъдат извършени, а не да чакам и да раздавам наказания след това.
Някои от руачите започнали да шепнат в съгласие със Селитос и се изправили до него, защото си спомнили за Мир Тариниел и били изпълнени с ярост и болка от предателството на Ланре.
Селитос се приближил до Алеф и коленичил пред него.
— Трябва да откажа, защото не мога да забравя. Но аз ще му се противопоставя заедно с тези верни руачи до мен. Виждам, че сърцата им са чисти. Ще се наричаме Амир в памет на разрушения град. Ще се изправим срещу Ланре и всеки негов последовател. Нищо няма да ни спре да се борим за общото добро.
По-голямата част от руачите също се отдръпнали от Селитос. Те се страхували и не желаели да се замесват в такива важни дела.
Но Техлу се изправил и рекъл:
— За моето сърце най-важна е справедливостта. Ще оставя този свят зад гърба си, защото най-добре ще му служа, като служа на теб. — Той коленичил пред Алеф, склонил глава и разтворил ръце.
И други пристъпили напред. Тал Кирел, който бил обгорен, но оживял в пепелищата на Мир Тариниел. Деах, която изгубила двама съпрузи в битката и чието лице, уста и сърце били твърди и студени като камък. Енлас, който не носел меч и не ядял животинска плът и когото никой никога не бил чувал да изрича тежки думи. Красивата Геиса, която имала стотици ухажори в Белен, преди стените да паднат. Първата жена, която разбрала какво е да е недокосната от мъж.
Леселте, който се смеел лесно и често, дори когато злочестината му била голяма. Имет, почти момче, който никога не бил пял и убивал, без да заплаче. Ордал, най-младата от всички тях, която никога не била виждала нещо живо да умира, стояла изправена смело до Алеф, а в златистите й коси блестяла панделка. А до нея бил Андан, чието лице било като маска с горящи очи и името му значело „гняв“.
Те се приближили към Алеф и той ги докоснал. Докоснал ръцете, очите и сърцата им. Последния път, когато ги докоснал, те усетили болка и от гърбовете им пораснали криле, които можели да ги отнесат където пожелаели. Криле от огън и сянка.
Криле от желязо и стъкло. Криле от камък и кръв.
След това Алеф изрекъл дългите им имена и те били обвити от бял пламък. Огънят танцувал по крилете им и те станали бързи. Огънят примигвал в очите им и те видели най-дълбоките кътчета на човешките сърца. Огънят изпълнил устата им и те запели песни на силата. След това огънят се спуснал върху челата им като сребърни звезди и те станали едновременно справедливи и мъдри, и страшни за гледане. После огънят ги погълнал и те изчезнали завинаги от погледите на смъртните.
Никой освен най-могъщите не можел вече да ги види, и то с голяма мъка и излагайки се на голям риск. Те раздавали справедливост по света, а най-великият от всички тях бил Техлу…

* * *

— Чух достатъчно — гласът не беше силен, но прозвуча така, все едно беше изкрещял думите.
Когато Скарпи разказваше история, всяко прекъсване беше като да сдъвчеш пясък, докато ядеш хляб.
От задната част на стаята към тезгяха се приближиха двама мъже в тъмни наметала — единият беше висок и надменен, а другият нисък с качулка. Докато се движеха, видях под наметалата им да проблясват сиви раса.
Свещеници техлини. Дори по-лошо, видях още двама мъже с брони под наметалата. Не ги бях забелязал, докато седяха, но сега, когато се изправиха, бе болезнено ясно, че бяха храмови войници. Лицата им бяха сурови и според мен под наметалата си носеха мечове.
Не бях единственият, който ги забеляза. Децата се изнизваха през вратата. По-умните се опитваха да изглеждат безразлични, но някои се затичаха още преди да се излезли навън. Противно на здравия разум, три деца останаха — едно момче от Сийлдиш с дантелена риза, едно малко босоного момиче и аз.
— Мисля, че всички чухме достатъчно — каза кротко, но строго по-високият от двамата свещеници.
Той беше сух, с изпити очи, които тлееха като скрити въглени. Грижливо поддържана брада с цвета на сажди придаваше допълнителна острота на и без това острото му като нож лице.
Той подаде наметалото си на по-ниския с качулката. Под него беше облечен в сивото расо на техлините. Около врата си носеше сребърни везни. Сърцето ми слезе в стомаха. Не беше просто свещеник, а Съдия. Видях другите две деца да се измъкват през вратата.
— Под бдителното око на Техлу те обвинявам в ерес — каза Съдията.
— Аз съм свидетел — допълни вторият свещеник изпод качулката си.
Съдията направи жест към наемниците.
— Вържете го.
Наемниците го сториха незабавно и по най-грубия начин. Скарпи спокойно изтърпя цялата процедура, без да каже и дума.
Съдията наблюдаваше как охраната му започна да връзва китките на Скарпи, след това се извърна леко встрани, сякаш искаше да пропъди разказвача от мислите си. Бавно огледа стаята и накрая погледът му се спря върху плешивия мъж с престилката зад тезгяха.
— Т-техлу да ви благослови! — побърза със заекване да каже собственикът на „Половин мачта“.
— Ще го направи — простичко отвърна Съдията.
Той отново бавно огледа стаята. Накрая се обърна към втория свещеник, който стоеше по-назад от тезгяха:
— Антони, дали чудесно място като това е убежище на еретици?
— Всичко е възможно, Съдия.
— Аха — меко каза Съдията и за пореден път бавно огледа стаята, докато накрая измери с очи мъжа зад тезгяха.
— Мога ли да предложа напитка на почитаемите? Ако това ще ви достави удоволствие? — побърза да предложи собственикът.
В отговор получи единствено мълчание.
— Имам предвид… напитка за вас и вашите братя. Една чудесна бъчва отлежало бяло? За да изразя своята благодарност. Позволих му да остане, защото в началото историите му бяха интересни. — Той преглътна с мъка и побърза да добави: — Но след това започна да разказва за греховни неща. Страхувах се да го изхвърля, защото той очевидно е луд, а всеки знае, че божият гняв пада върху онези, които вдигнат ръка срещу лудите… — Гласът му изневери и стаята внезапно притихна.
Той отново преглътна и дори от мястото си до вратата аз успях да чуя сухия звук, издаден от гърлото му.
— Щедро предложение — рече накрая Съдията.
— Много щедро — като ехо повтори по-ниският свещеник.
— Обаче силната напитка понякога изкушава хората да извършват греховни постъпки.
— Греховни — прошепна вторият свещеник.
— А някои от нашите братя са дали обети за въздържание от изкушенията на плътта. Ще трябва да откажа. — Гласът на Съдията беше изпълнен с благочестиво съжаление.
Успях да уловя погледа на Скарпи и той ми отвърна с мимолетно подобие на усмивка.
Стомахът ми се разбунтува. Изглежда, старият разказвач на истории не си даваше сметка в какви големи неприятности се бе забъркал. Същевременно обаче дълбоко вътре една егоистична част от мен самия не спираше да повтаря: „Ако беше дошъл по-рано и бе научил каквото ти трябва, тогава нещата нямаше да са толкова зле, нали?“
— Бихте ли приели да получите стойността на бъчвата, господа? — наруши мълчанието кръчмарят. — Щом не желаете самата бъчва.
Съдията не отговори, сякаш обмисляше предложението.
— В името на децата ми — примоли се плешивият мъж. — Знам, че ще използвате парите за тяхно добро.
Съдията сви устни.
— Много добре — каза той след кратко мълчание, — заради децата.
— Децата — гласът на ниския свещеник беше неприятно пронизителен.
Собственикът успя да изобрази на лицето си немощна усмивка.
Скарпи спря очите си върху мен и ми смигна.
— Човек би помислил — гласът на Скарпи се лееше като гъст мед, — че такива доблестни духовници като вас биха могли да намерят и по-добри неща за вършене от това да арестуват разказвачи и да изнудват честните хора за пари.
Звънтенето на монетите на кръчмаря спря и сякаш дъхът на всички в стаята секна. Съдията обърна гръб на Скарпи с преднамерено безразличие и каза през рамо на по-ниския свещеник:
— Антони, изглежда си имаме благовъзпитан еретик — колко странно и удивително! Трябва да го продадем на трупата Рух — донякъде той прилича на говорещо куче.
Скарпи продължи да говори, обръщайки се към гърба на мъжа:
— Не че очаквам да скочите сами да търсите Халиакс и Севен. Винаги съм казвал: „Малките хора вършат дребни дела.“ Предполагам, че не е лесно да се намерят достатъчно дребни дела за хора като вас. Но вие сте изобретателни. Можете да събирате боклука или да проверявате бордеите за свободни легла, когато ги посещавате.
Съдията се обърна, сграбчи глинената чаша от тезгяха и я запрати към главата на Скарпи, разбивайки я на парчета.
— Не говори в мое присъствие! — изфуча той. — Ти нищо не разбираш!
Скарпи леко тръсна глава, сякаш за да я прочисти.
По кафявото му лице, към една от белите му като морска пяна вежди, се стече червена струйка.
— Предполагам, че това може и да е истина. Техлу винаги е казвал…
— Не изричай името му! — кресна Съдията, а лицето му беше станало моравочервено. — Устата ти го омърсява. Това е богохулство!
— О, хайде стига, Ерлус — смъмри го Скарпи, все едно говореше на малко дете. — Техлу ви мрази дори повече, отколкото останалият свят, който ви ненавижда достатъчно силно.
В стаята настъпи неестествена тишина. Лицето на Съдията пребледня.
— Бог ще се смили над теб — изрече той със студен, треперещ глас.
Скарпи известно време гледа безмълвно Съдията. След това започна да се смее. Смееше се силно и гърлено — чак се давеше от смях и изглеждаше искрен до дъното на душата си.
Очите на Съдията се стрелнаха към единия от мъжете, които бяха вързали разказвача. Мъжът с жестокото лице удари без всякакво предупреждение Скарпи със стегнатия си юмрук веднъж в бъбреците и веднъж в основата на врата.
Скарпи рухна на пода. В стаята беше тихо. Звукът от удара на тялото му в дървения под сякаш се разсея по-бързо от ехото на смеха му. По знак на Съдията един от пазачите вдигна възрастния мъж за задната част на врата му. Разказвачът се клатеше като парцалена кукла, а краката му се влачеха по пода.
Но Скарпи не беше в безсъзнание, а само зашеметен. Очите му се въртяха нагоре-надолу в опит да фокусира Съдията.
— Милост за моята душа. — Той изграчи с нещо, което при други обстоятелства би могло да мине за кикот. — Нямаш пред става колко забавно ми е да чуя това от теб.
Скарпи сякаш заговори на въздуха пред себе си:
— Трябва да бягаш, Квоте. Нищо няма да спечелиш, ако се замесиш с хора като тези. Отиди на покривите. Остани там, където няма да те виждат известно време. Имам приятели в храма, които могат да ми помогнат, но ти не можеш да сториш нищо за мен тук. Бягай.
Тъй като не гледаше към мен, докато говореше, настъпи временно объркване. Съдията отново направи знак и единият от охраната удари Скарпи по тила. Той подбели очи и главата му увисна напред. Измъкнах се през вратата на улицата.
Последвах съвета на Скарпи и дотичах до покрива още преди да са напуснали кръчмата.


29.
Вратите на моето съзнание

В моето скривалище на покрива аз се увих в одеялото и заплаках. Плаках така, сякаш нещо в мен се беше счупило и сега всичко излизаше през него навън.
Когато накрая се изтощих от непрекъснатия рев, вече беше късно през нощта. Лежах, загледан в небето. Бях изморен, но не можех да заспя. Мислех за родителите си и трупата и с изненада установих, че спомените вече не са така горчиви като преди.
За пръв път от години използвах един от триковете, на които Бен ме бе научил, за да се успокоя и да изостря съзнанието си. Беше по-трудно, отколкото си спомнях, но го направих.
Ако някога сте спали цяла нощ, без да помръдвате, когато на сутринта се събудите, тялото ви е вдървено от липсата на движение. И ако можете да си спомните усещането от първото сладко протягане след това — приятно и едновременно с това болезнено, то тогава можете да се досетите как се чувстваше умът ми след всички онези години, когато накрая успя да се протегне и събуди сред покривите на Тарбеан.
Прекарах остатъка от нощта в отваряне на вратите на съзнанието си.
Вътре намерих неща, които отдавна бях забравил — как майка ми напасва думите за текста на песен, сценичната й дикция, три рецепти за чай за успокояване на нервите и срещу безсъние, гамите и положенията на пръстите при свиренето на лютня.
Моята музика. Наистина ли бяха минали години, откакто бях държал лютня?
Прекарах дълго време в мисли за чандрианите, за онова, което бяха сторили с моята трупа, и онова, което ми бяха отнели. Спомних си кръвта и миризмата на горяща плът и почувствах как в гърдите ми се разгаря дълбок и мрачен гняв. Ще призная, че в онази нощ мислите ми бяха черни и изпълнени с желание за мъст.
Но годините, прекарани в Тарбеан, ме бяха научили на желязна практичност.
Знаех, че мисълта за отмъщение не беше нищо повече от детска фантазия. Какво можех да направя?
Едно нещо ми беше дошло наум, докато лежах и се опитвах да си спомня.
Беше нещо, свързано с онова, което Халиакс бе казал на Синдер: „Кой те пази от амирите? От певците? От ситите? От всичко на света, което би те наранило?“
Чандрианите имаха врагове. Ако можех да ги открия, те щяха да ми помогнат. Нямах представа кои са „певците“ или „ситите“, но всеки знаеше, че амирите са храмовите рицари, силната дясна ръка на Атуранската империя. За съжаление всеки знаеше също така и че амирите не съществуват от триста години. Те бяха разпуснати след рухването на Атуранската империя.
Но Халиакс беше говорил за тях, все едно още съществуваха. А от историята на Скарпи се подразбираше, че амирите бяха започнали със Селитос, а не с Атуранската империя, както винаги ме бяха учили.
Очевидно в тази история се криеше нещо повече, нещо, което аз трябваше да разбера.
Колкото повече мислех за това, толкова повече въпроси се появяваха. Очевидно чандрианите не убиваха всички, които събираха истории и пееха песни за тях. Всеки знаеше по някоя и друга история и всяко дете все някога беше пяло глупавите стихчета за знаците, предвещаващи появата им. Кое беше направило песента на родителите ми толкова различна?
Имах въпроси. И, разбира се, имаше само едно място, където можех да отида за отговорите.
Огледах оскъдните неща, които притежавах. Имах вехто одеяло и конопен чувал, натъпкан със слама, който използвах за възглавница. Имах бутилка от една пинта с коркова тапа, която беше до половина пълна с чиста вода. Парче корабно платно, което бях затиснал с камъни и използвах като заслон срещу вятъра в студените нощи. Две неравни кубчета сол и една раздърпана обувка, която ми беше твърде малка, но се надявах да я изтъргувам за нещо друго.
И двайсет и седем железни пенита в дребни монети. Парите ми за черни дни. Преди няколко дни ми се струваха като огромно съкровище, но сега знаех, че никога няма да са достатъчно.
Когато слънцето изгря, извадих „Реторика и логика“ от скришното й място под една греда. Разгънах парчето специално обработено платно, което използвах, за да я запазя, и с облекчение установих, че е суха и в добро състояние. Усещах гладката кожа под ръцете си. Вдигнах я към лицето си и усетих миризмата на фургона на Бен — на подправки и мая, примесени с горчивия мирис на киселините и химическите соли. Това беше последното късче от миналото ми, което все още можех да докосна.
Отворих книгата на първата страница и прочетох онова, което Бен беше написал преди повече от три години.

Квоте,
Защитавай се добре в Университета. Накарай ме да се гордея с теб. Спомни си песента на баща ти. Пази се от безразсъдството.
Твой приятел,
Абенти

Кимнах на себе си и обърнах следващата страница.


30.
„Скъсаната подвързия“

На табелата над вратата пишеше „Скъсаната подвързия“.
Приех това за добър знак и влязох вътре.
Зад бюрото седеше мъж. Предположих, че е собственикът — висок и слаб, с оредяваща коса. Вдигна глава от книгите с изражение на леко раздразнение.
Реших да оставя любезностите настрана, застанах до бюрото и му подадох книгата.
— Колко ще получа за това?
Той я прелисти с професионална вещина, като опипваше качеството на хартията между пръстите си и проверяваше подвързията. Сви рамене.
— Няколко йота.
— Струва повече! — възмутено отвърнах аз.
— Струва толкова, колкото можеш да получиш за нея — каза той с твърда убеденост. — Ще ти дам един и половина.
— Два таланта и правото да си я купя обратно до един месец.
Той се разсмя с накъсан, лаещ смях.
— Това не е заложен магазин.
Плъзна по бюрото книгата обратно към мен с едната си ръка, а с другата взе перо.
— Двайсет дни?
Той се поколеба, хвърли още един бърз поглед на книгата и извади кесията си. Извади два тежки сребърни таланта. Толкова пари на едно място не бях виждал от много, много дълго време.
Той плъзна парите по бюрото към мен. Възпрях желанието си веднага да ги сграбча и казах:
— Искам разписка.
Този път погледът му беше толкова продължителен и изпитателен, че започнах леко да се изнервям. Едва тогава осъзнах как ли изглеждах отстрани — покрит с едногодишна улична мръсотия и опитващ се да получа разписка за книга, която очевидно бях откраднал.
Накрая той отново невъзмутимо сви рамене и надраска бележка върху лист хартия. В долния й край той начерта една линия и направи движение с перото си:
— Подпиши тук.
Погледнах листа. Пишеше:

Аз, долуподписаният, с настоящето удостоверявам, че нито мога да чета, нито да пиша.

Погледнах собственика. Лицето му не изразяваше нищо. Топнах перото и внимателно изписах буквите АИ, все едно бяха инициали…
Той издуха мастилото и плъзна обратно към мен моята „разписка“.
— Какво означава А-то? — попита ме той, оголил зъби в някакво подобие на усмивка.
— „Анулиране“ — отвърнах аз. — Означава, че нещо е недействително, обикновено се използва за договори. И-то означава „Изгаряне“. Което е като да хвърлиш някого на кладата. — Той ме погледна озадачен. — Изгарянето е наказанието за подправяне на документи в Джунпуи. Мисля, че фалшивите разписки спадат към тази категория.
Не направих никакъв опит да взема парите или разписката. Настъпи напрегнато мълчание.
— Не сме в Джунпуи — каза той с предпазливо изражение на лицето.
— Това е така — признах аз. — Имате тънък усет за злоупотребите. Може би трябва да добавя и едно „З“.
Той отново се засмя с острия си, лаещ смях и усмихнато отвърна:
— Успя да ме убедиш, млади господине — извади нов лист хартия и го постави пред мен. — Ти напиши разписката, а аз ще я подпиша.
Взех перото и написах:

Аз, долуподписаният, се съгласявам да върна екземпляра на книгата „Реторика и логика“, надписана „на Квоте“, на приносителя на тази бележка в замяна на две сребърни пенита, при условие че той представи настоящата разписка преди датата…

Вдигнах поглед:
— Кой ден сме днес?
— Шуден. Трийсет и пети.
Бях загубил навика да следя датата. На улиците всеки ден е почти същият като следващия — само дето хората са малко по-пияни на Хептен и малко по-щедри на Деня на скръбта.
Но ако днес беше трийсет и пети, тогава имах само пет дни да стигна до Университета. Знаех, че приемат нови кандидати само до Сендлинг. Ако пропуснех подходящото време, щеше да се наложи да чакам два месеца — до началото на следващия семестър, — за да започна.
Попълних датата на разписката и начертах линия, на мястото, където трябваше да се подпише книжарят. Той изглеждаше доста слисан, когато плъзнах листа към него. Дори повече от това — дори не забеляза, че в разписката пише „пенита“ вместо „таланти“. Талантите струваха доста повече. Това означаваше, че току-що се бе съгласил да ми върне книгата за по-малко пари, отколкото я беше купил.
Задоволството ми бе попарено от мисълта, че всичко това беше много глупаво. Пенита или таланти — нямаше да имам достатъчно пари да откупя книгата обратно след два цикъла. Ако всичко минеше добре, на следващия ден изобщо нямаше да съм в Тарбеан.
Въпреки своята безполезност разписката ми помогна да уталожа острата болка от раздялата с последното нещо, което ми бе останало от моето детство. Духнах върху хартийката, внимателно я сгънах и напъхах в джоба си и прибрах двата си сребърни таланта. Бях изненадан, когато мъжът протегна ръка.
— Съжалявам за бележката — извинително се усмихна той. — Но не изглеждаше като някой, който има намерение да се върне. — Той леко сви рамене. — Ето, вземи.
Книжарят сложи в ръката ми една медна йота.
Реших, че в крайна сметка не беше лош човек. Усмихнах се в отговор и за миг се почувствах почти виновен за онова, което бях написал в разписката.
За един кратък миг се почувствах виновен и за трите пера, които бях откраднал. Тъй като обаче нямаше подходящ начин, по който да ги върна, преди да изляза, откраднах и шишенце мастило.


31.
Същността на благородника

Двата таланта тежаха успокояващо в кесията ми и това нямаше нищо общо с теглото им. Всеки, който е оставал за дълго време без пари, знае какво имам предвид. Първата ми инвестиция беше в добра кожена кесия. Носех я под дрехите, здраво притисната към кожата ми.
Следващата беше истинска закуска. Пълна чиния с горещи яйца и резен шунка. Хляб, който беше мек и пресен, намазан с масло и мед, и чаша мляко, издоено от крава преди не повече от два дни. Може би това беше най-добрата храна, която някога бях ял.
Чувствах се странно от това, че седях на масата и се хранех с нож и вилица.
Чувствах се странно от това, че около мен имаше хора. Още по-странно беше, че някой друг ми носеше храната.
Докато обирах остатъците от закуската си с парче хляб, осъзнах, че имам проблем.
Дори и в тази долна кръчма от крайбрежната част на града привличах вниманието към себе си. Ризата ми беше просто стар конопен чувал с дупки за ръцете и главата. Панталоните ми бяха от платно и с няколко номера по-големи, отколкото ми бе необходим. Смърдяха на пушек, мас и застояла вода от уличните локви. Държах ги да не ми падат с парче въже, което бях изровил от боклука. Бях мръсен, с боси нозе и вонях.
Дали не трябваше да си купя дрехи и да намеря баня? Ако първо се изкъпех, след това щеше да се наложи да облека старите си дрехи. Обаче ако се опитах да си купя дрехи, изглеждайки по начина, по който изглеждах сега, най-вероятно дори нямаше да ме пуснат да вляза в магазина. А и се съмнявах, че някой би се съгласил да ми вземе мерките.
Съдържателят дойде да вземе празната чиния и аз реших банята да бъде първа най-вече защото ми беше омръзнало да смърдя като плъх, умрял преди седмица. Усмихнах му се.
— Къде мога да намеря баня тук наоколо?
— Тук, ако ти се намират няколко пенита. — Той ме огледа преценяващо. — Или можеш един час здраво да поработиш за мен. Огнището се нуждае от почистване.
— Ще ми трябват много вода и сапун.
— Два часа тогава — имам и чинии за миене. Първо огнището, след това банята и накрая чиниите. Как ти се вижда?
Близо час по-късно раменете вече ме боляха, а огнището беше чисто. Той ме заведе до една задна стая, в която имаше голяма дървена каца и решетка на пода. По стените имаше наредени куки за дрехите, а един прикован за гвоздеи лист ламарина служеше за грубо огледало.
Съдържателят ми донесе четка, кофа вода, от която се вдигаше пара, и парче сапун от луга. Търках се, докато кожата ме заболя и порозовя. Мъжът донесе второ ведро гореща вода, а после и трето.
Отправих тиха благодарствена молитва за това, че май не бях хванал въшки.
Вероятно съм бил толкова мръсен, че нито една уважаваща себе си въшка не бе пожелала да се настани в мен.
Докато се плакнех за последен път, погледнах захвърлените си дрехи. Сега, след като от години не бях се чувствал толкова чист, не исках дори да се докосна до тях, камо ли пък да ги облека. Ако се опитах да ги изпера, те просто щяха да се разпаднат.
Подсуших се и използвах грубата четка, за да разреша сплъстената си коса. Вече чистата ми коса изглеждаше по-дълга, отколкото когато беше мръсна. Изтрих запотеното импровизирано огледало и се изненадах. Изглеждах стар — поне по-стар от преди. Не само това — приличах на младия син на някой благородник. Лицето ми беше слабо и хубаво. Косата ми се нуждаеше от малко подстригване, но пък беше права и стигаше до раменете — точно по сегашната мода. Единственото, което ми липсваше, бяха благороднически дрехи.
Внезапно ми дойде идея.
Както си бях гол, се увих в една кърпа и излязох през задната врата. Взех и кесията си, но я скрих. Беше малко преди обяд и имаше хора навсякъде. Няма нужда да споменавам, че доста погледи се обърнаха към мен. Не им обърнах внимание и започнах да се движа с бърза крачка, без да се опитвам да се крия. Придадох на лицето си невъзмутимо и ядосано изражение, в което нямаше и следа от притеснение.
Спрях до баща и син, които товареха конопени чували в една каруца. Синът беше около четири години по-голям от мен и с една глава по-висок.
— Момче — сопнах се аз. — Къде наоколо мога да си купя дрехи? — погледнах многозначително към ризата му и добавих: — Прилични дрехи.
Той ме погледна, изражението му беше изпълнено с нещо средно между объркване и гняв. Баща му побърза да си свали шапката и застана пред сина си.
— Ваша светлост може да опита „При Бентли“. Дрехите там са обикновени, но е само на една-две преки от тук.
Изражението ми стана по-сурово.
— Това ли е единственото място наоколо?
Той отвори несигурно уста:
— Ами… би могло… има един…
Нетърпеливо му махнах да замълчи.
— Къде е? Просто ми го посочи, изглежда, не ти е останал много ум.
Той ми показа мястото и аз се отправих нататък. Докато вървях, се сетих за една от ролите на млад паж, която играех в трупата. Името на пажа беше Дънсти — нетърпимо капризно малко момче с важен баща. Образът му беше идеален за целта. Наклоних високомерно глава назад, изправих рамене по малко по-различен начин и се настроих мислено.
Отворих вратата с размах и нахлух вътре. Имаше мъж с кожена престилка, за когото предположих, че е въпросният Бентли. Беше към четирийсетгодишен, слаб и оплешивяващ. Той подскочи при звука от удара на вратата в стената. Обърна се и ме изгледа с невярващо изражение.
— Намери ми някаква дреха, глупако. Омръзна ми да ме зяпате ти и всеки друг кресльо, решил да отиде на пазар днес. — Отпуснах се на един стол и се намръщих.
Когато той не помръдна, го изгледах гневно.
— Да не би да не ме разбра? Или нуждите ми не са очевидни за теб? — Дръпнах края на кърпата, за да му покажа нагледно какво имам предвид.
Той просто си стоеше там и ме зяпаше изумено.
Сниших заплашително глас:
— Ако не ми донесеш нещо, което да облека… — изправих се и изкрещях: — Ще направя това място на парчета! Ще поискам от баща ми да ми даде камъните, останали от къщата ти, като подарък за Деня на средата на зимата. Ще накарам хрътките му да скачат върху мъртвото ти тяло! ИМАШ ЛИ ПРЕДСТАВА КОЙ СЪМ АЗ?
Бентли се засуети и аз отново се отпуснах на стола. Една клиентка, която не бях забелязал до този момент, побърза да излезе, като преди това спря, за да направи пред мен кратък реверанс.
С усилие се въздържах да не се разсмея.
След това всичко мина изненадващо лесно. Накарах продавача да търчи наляво-надясно и да ми носи една или друга дреха.
Подигравах се на качеството на плата, на кройката и на изработката на всяко нещо, което той ми показваше. Накратко казано, бях съвършеният малък лигльо.
В действителност бях много доволен. Дрехите бяха обикновени, но добре изработени. Всъщност в сравнение с онова, което бях носил само допреди час, дори и чистият конопен чувал щеше да е голям напредък.
Ако не сте прекарали много време в двора или в големите градове, ще ви е трудно да разберете защо успях така лесно да постигна каквото исках.
Нека обясня.
Синовете на благородниците са една от най-разрушителните сили на природата — като наводненията или смерчовете. Когато се сблъскате с някое от тези бедствия, единственото, което може да направи обикновеният човек, е да скърца със зъби и да се опита да сведе до минимум нанесената му вреда.
Бентли го знаеше. Той отбеляза местата за поправка на панталоните и ризата и ми помогна да ги сваля. Облякох отново робата, която ми беше дал, а той започна да шие така, сякаш дяволът му дишаше във врата.
Възмутено се друснах обратно на стола.
— Можеш да ме попиташ. Виждам, че умираш от любопитство.
Той вдигна за кратко поглед от иглата и конеца.
— Господине?
— Обстоятелствата около това, че се оказах без дрехи.
— А, да. — Той направи възел на конеца и започна панталоните. — Ще ви призная, че изпитвам известно любопитство. Не повече, отколкото е уместно. Не съм човек, който си пъха носа в чуждите работи.
— А — кимнах аз, преструвайки се на разочарован, — поведение, достойно за похвала.
Последва дълго мълчание, нарушавано единствено от шума от движението на конеца през плата. Започнах да се въртя на стола. Накрая продължих, все едно той ме беше попитал:
— Една уличница ми открадна дрехите.
— Наистина ли, господине?
— Да, опита се да ме накара да ги разменя срещу кесията си, кучката му с кучка.
Бентли за кратко вдигна поглед, а на лицето му беше изписано искрено любопитство.
— Вашата кесия при дрехите ли ви остана, господине?
Изглеждах възмутен от думите му.
— Разбира се, че не! Ръката на един благородник никога не стои далеч от кесията му. Така казва баща ми — размахах кесията си пред очите му, за да подкрепя думите си.
Забелязах как мъжът се опитваше да потисне смеха си и това ме накара да се почувствам по-добре. В продължение на почти цял час се бях държал с него непоносимо — поне можех да му дам някаква история, която да разказва на приятелите си.
— Тя ми каза, че ако искам да запазя достойнството си, трябва да й дам кесията си, за да се прибера у дома, облечен в собствените си дрехи — поклатих презрително глава. — „Блуднице — казах й аз, — достойнството на един благородник не е в дрехите му. Ако ти дам кесията си, просто за да се спася от неудобно положение, точно това би означавало да се лиша от достойнството си.“
Престорих се на замислен за момент и след това заговорих тихо, все едно разсъждавах на глас:
— Значи от това следва, че достойнството на благородника е в кесията му — погледнах кесията в ръцете си и направих продължителна пауза. — Мисля, че оня ден чух баща ми да казва нещо подобно.
Бентли се разсмя толкова силно, че накрая се закашля, след това се изправи и разтърси ризата и панталоните.
— Заповядайте, господине, сега ще са ви точно по мярка. — На устните му играеше лека усмивка, докато ми ги подаваше.
Свалих робата и обух панталоните.
— Предполагам, че с тях ще мога да стигна до дома. Колко ти дължа за труда, Бентли? — попитах.
Той се замисли за момент.
— Един и две.
Започнах да завързвам връзките на ризата и не отговорих нищо.
— Съжалявам, господине — побърза да добави той. — За момент забравих кой сте. — Той преглътна. — Дори и един ще е напълно достатъчно.
Извадих кесията си, сложих в ръката му един талант и го погледнах право в очите.
— Ще очаквам някакво ресто.
Той сви устни, но после кимна и ми подаде два йота.
Прибрах монетите и здраво привързах кесията си под ризата, след това го погледнах многозначително и я потупах.
Видях как устните му отново се опънаха в усмивка.
— Довиждане, господине.
Взех си кърпата, излязох от магазина и вече с не толкова биещ на очи вид се отправих към странноприемницата, където бях получил закуска и баня.

* * *

— Какво мога да ви предложа, млади господине? — попита ми съдържателят, когато се доближих до тезгяха, после се усмихна и избърса ръце от престилката си.
— Куп мръсни чинии и парцал.
Той ме изгледа с присвити очи и след това се разсмя.
— Помислих си, че си избягал гол по улиците.
— Не съвсем гол — оставих кърпата на тезгяха.
— Преди човек не можеше да забележи момчето под цялата тая мръсотия. Бих се обзаложил, че косата ти е черна. Сега наистина изглеждаш различно — известно време той ме наблюдава с учуден вид. — Искаш ли си старите дрехи?
Поклатих глава.
— Изхвърли ги — всъщност по-добре ги изгори и внимавай някой случайно да не вдиша дима. — Той отново се разсмя. — Обаче освен тях имах и някои други вещи — напомних му аз.
Той кимна и потупа носа си отстрани.
— Вярно е. Изчакай за момент. — Той се обърна и изчезна през вратата зад тезгяха.
Насочих вниманието си към стаята, в която се намирах. Сега, когато не привличах към себе си враждебни погледи, тя изглеждаше по различен начин. Камината от обли камъни, в която къкреше черното котле. Леко неприятната миризма на лакирано дърво и разлята бира. Тихото боботене на разговорите…
Винаги съм обичал кръчмите. Мисля, че причината за това бе, че израснах по пътищата. Кръчмата беше безопасно място, един вид убежище. Точно в онзи момент се почувствах много уютно и си помислих, че е хубаво да притежаваш такова място и да живееш подобен живот.
— Заповядай — съдържателят сложи пред мен три пера, шишенце мастило и разписката ми от книжарницата.
— Тези неща ме учудиха почти толкова, колкото това, че избяга навън без дрехите си.
— Отивам в Университета — обясних му аз.
— Не си ли малко младичък? — повдигна вежди той.
Думите му ме накараха да се почувствам леко нервен, но в отговор свих рамене.
— Там вземат всякакви.
Той учтиво кимна, сякаш това обясняваше защо се бях появил босоног и смърдящ на улична мръсотия. След като изчака за миг да види дали ще продължа, кръчмарят си наля напитка.
— Не се обиждай, но вече не изглеждаш като някой, който би искал да измие чиниите.
Отворих уста да възразя — едно желязно пени за час работа си беше изгодна сделка, която се колебаех да откажа. Две пенита се равняваха на самун хляб, а дори не можех да изброя всичките пъти, в които бях оставал гладен през последната година.
След това погледнах към ръцете си, които лежаха на тезгяха. Бяха розови и чистички, беше ми трудно да повярвам, че са моите.
Осъзнах, че не искам да мия чинии. Имах по-важни неща за вършене. Изправих се и извадих едно пени от кесията си.
— Кое е най-доброто място, където мога да намеря керван, който отива на север? — попитах.
— Кръчмата на търговците на говеда, нагоре по Склона. Половин километър след мелницата на „Зелената улица“.
Почувствах да ми минават нервни тръпки при споменаването на Склона. Опитах се да не им обръщам внимание доколкото можех и кимнах.
— Имаш чудесна странноприемница. Бих бил щастлив и аз да имам толкова хубава, като порасна — подадох му пенито.
На лицето му разцъфна голяма усмивка и той ми върна монетата.
— След такава похвала можеш да се връщаш тук когато пожелаеш.


32.
Медни монети, обущари и тълпи

Излязох на улицата около час преди обяд. Слънцето грееше и паветата под краката ми бяха топли. Неравномерният шум на пазара около мен се усилваше и аз опитах да се насладя на приятното усещане от това стомахът ми да е пълен, а тялото чисто.
Но в дъното на стомаха си усещах неясно безпокойство, подобно на усещането, че някой те наблюдава зад гърба ти. То ме преследваше, докато накрая инстинктите ми не взеха връх и аз бързо се шмугнах в една странична уличка.
Докато стоях, притиснат към стената, усещането постепенно намаля.
Няколко минути по-късно започнах да се чувствам глупаво. Доверявах се на инстинктите си, но от време на време и те даваха фалшива тревога. Просто за да съм сигурен, изчаках още няколко минути и след това се върнах обратно на улицата.
Неясното усещане на безпокойство се върна почти незабавно.
Потиснах го, опитвайки се да открия какво го предизвиква.
Но след пет минути се изнервих и свих в една странична улица, като наблюдавах тълпата, за да видя кой ме следи.
Нямаше никого. След още половин час напрежение и още две смени на улиците накрая разбрах каква е причината.
Чувствах се странно от това, че вървя с тълпата.
През последните няколко години тълпите се бяха превърнали за мен в част от градския пейзаж. Можех да ги използвам, за да се скрия от стражата или от някой собственик на магазин. Можех да мина през тълпата, за да стигна там, където бях тръгнал. Можех дори да вървя в същата посока, в която вървеше тя, но никога не бях част от нея.
Толкова бях свикнал да не ми обръщат внимание, че почти щях да побягна, когато се сблъсках с първия търговец, който се опитваше да ми продаде нещо.
След като разбрах какво точно ме безпокои, по-голямата част от нервността ми ме напусна. Страхът обикновено е предизвикван от незнанието. Сега, като знаех какъв е проблемът, той се превърна просто в проблем, а не в нещо, от което да се страхувам.

* * *

Както вече споменах, Тарбеан беше разделен на две части — Склонът и Крайбрежната част. В Крайбрежната част беше беднотията. А богатите бяха в Склона. Крайбрежната част смърдеше. Склонът беше чист. В Крайбрежната част имаше крадци. В Склона имаше банкери — простете — обирджии.
Вече ви разказах историята на едно от моите неприятни приключения в Склона. Така че вероятно разбирате защо, когато тълпата пред мен се раздели за кратко на две, видях онова, което очаквах. Стражник. С бясно туптящо сърце бързо се вмъкнах в най-близката врата.
Известно време се опитвах да убедя себе си, че вече не съм същият онзи мръсен хлапак, когото бяха пребили преди години. Бях добре облечен и чист. Изглеждах така, все едно принадлежа към това място. Но старите навици умират трудно. Опитах се да контролирам внезапния гняв, който ме беше обзел, макар да не знаех дали съм ядосан на себе си, на стражника или на света като цяло. Вероятно по малко от всичко, взето заедно.
— Сега ще дойда — каза бодър глас иззад покритата със завеса врата.
Огледах магазина. Светлината от прозореца отпред падаше върху отрупана с различни неща работна маса и десетки наредени върху рафтове чифтове обувки. Реших, че можех да попадна и в по-неподходящ магазин от този.
— Нека отгатна — отново се чу гласът от задната част.
Иззад завесата се появи посивял възрастен мъж, който носеше дълго парче кожа. Беше нисък и прегърбен, но през плетеницата от бръчки лицето му беше усмихнато.
— … имаш нужда от обувки.
Той се усмихна стеснително, сякаш шегата му беше като чифт стари ботуши, които отдавна се бяха износили, но бяха твърде удобни, за да бъдат захвърлени.
Той погледна надолу към краката ми. Без да искам, и аз направих същото.
Бях бос, разбира се. От толкова дълго време нямах обувки, че даже не се сещах за тях. Поне не и през лятото. През зимата си мечтаех за обувки.
Вдигнах поглед. Очите на стареца играеха, сякаш не можеше още да реши дали ако се засмее, ще загуби своя клиент или не.
— Предполагам, че наистина имам нужда от обувки — съгласих се аз.
Той се засмя, накара ме да седна и премери босите ми стъпала с ръцете си. Добре че улиците бяха сухи, та краката ми бяха само прашни от ходенето по паветата. Ако беше валял дъжд, сега те щяха да са мръсни и да ме поставят в неудобно положение.
— Сега да видим какво точно искаш и дали ще имам подходящия размер за теб. Ако нямам, за час-два мога да направя или поправя някой чифт специално за теб. И така какви обувки ти трябват? За вървене пеш? За танци? Или за езда? — Той се наведе на стола си и взе един чифт от рафта зад него.
— За вървене пеш.
— Така си и мислех.
Той сръчно нахлузи чифт чорапи на краката ми, все едно всичките клиенти, които идваха при него, бяха все боси. След това ми обу черни обувки с катарами.
— Как ги усещаш? Стъпи малко на тях, за да разбереш.
— Аз…
— Тесни са. Така си и мислех. Няма нищо по-досадно от обувка, която ти стиска. — С мълниеносна бързина той свали обувките и ми обу нов чифт. — А тия как са?
Обувките бяха тъмнопурпурни, изработени от кадифе или филц.
— Те…
— Не са точно това, което търсиш? Всъщност не те виня — износват се ужасно бързо. Но пък цветът е хубав, добър е, за да привлечеш вниманието на дамите. — Той нахлузи нов чифт на краката ми. — А какво ще кажеш за тези?
Обувките бяха от обикновена кафява кожа и ми пасваха толкова точно, сякаш специално бе премерил краката ми, преди да ги изработи. Стъпих с единия крак върху пода и обувката ме обгърна плътно. Бях забравил колко прекрасно е усещането да носиш удобна обувка.
— Колко струват? — притеснено попитах аз.
Вместо да ми отговори, той се изправи и започна да обхожда рафтовете с поглед.
— Можеш да научиш много за човека от краката му — замислено каза той. — Някои хора влизат тук и се смеят, обувките им са съвсем чисти, а чорапите напудрени. Но когато си свалят обувките, краката им миришат ужасно. Тези хора имат нещо за криене. Имат своите неприятни, миризливи тайни и се опитват да ги скрият, точно както се опитват да скрият краката си. — Той се обърна към мен. — Обаче така и никога не успяват. Единственият начин да не ти миришат краката е да ги оставиш малко да се проветрят. Вероятно и с тайните е същото. Обаче не знам със сигурност. Единственото, от което разбирам, са обувките. — Той започна да рови в безпорядъка върху работната си маса. — Някои от тези млади мъже от двора влизат тук, веят си с ветрила и се оплакват от поредната трагедия. Но краката им са толкова розови и меки. Знаеш, че никога никъде не са ходили сами. Знаеш, че никога не са страдали наистина.
Той накрая намери каквото търсеше и вдигна чифт обувки, подобни на чифта, който беше на краката ми.
— Ето. Тези обувки бяха на моя Джейкъб, когато беше на твоите години.
Той седна на стола си и развърза обувките, които ми беше обул.
— Ти, от друга страна — продължи той, — имаш твърде груба кожа, белези и мазоли на стъпалата за толкова младо момче. С тези крака можеш цял ден да тичаш бос по камъните и пак да не ти трябват обувки. Има само един начин краката на момче на твоята възраст да станат такива.
Той вдигна поглед към мен, сякаш задаваше въпрос. Кимнах в отговор.
Възрастният мъж се усмихна и сложи ръка на рамото ми.
— Как ги усещаш?
Изправих се, за да изпробвам обувките. Разликата беше, че макар и поизносени, те бяха по-удобни от новия чифт.
— Този чифт — той размаха обувките, които държеше — е съвсем нов. Изобщо не са носени, а за нови обувки като тези вземам един талант, може би талант и две. — Той посочи обувките на краката ми. — Тези обувки, от друга страна, са носени, а аз не продавам носени обувки.
Той ми обърна гръб и започна доста безцелно да подрежда работния си тезгях, като си тананикаше под нос. Почти веднага разпознах песента — „Калайджията напуска града“.
Знаех, че той се опитваше да ми направи услуга и само преди седмица щях веднага да се възползвам от възможността да се сдобия с безплатни обувки. По някаква причина обаче това не ми се струваше редно. Тихо си събрах нещата и преди да си тръгна, оставих два медни йота на стола му.
Ще попитате защо? Защото гордостта е странно нещо и щедростта трябва да бъде възнаграждавана с друга щедрост в отплата. Но най-вече защото ми се стори, че беше правилно да постъпя така, а това е достатъчно добро основание.

* * *

— Четири дни. Шест, ако вали.
Роент беше четвъртият каруцар, когото питах дали пътува на север към Имре, градът, който беше най-близо до Университета. Той беше мъж от Сийлдиш с едро тяло и буйна черна брада, която скриваше по-голямата част от лицето му. Той се извърна встрани и изпсува на сиару мъжа, който товареше топове плат на каруцата. Когато говореше на родния си език, той звучеше като бученето на лавина от сгромолясващи се камъни.
Грубият му глас намаля до тихо боботене, когато се обърна отново към мен:
— Два медни йота. Не пенита. Можеш да се возиш в каруцата, ако има място. Ако искаш, през нощта можеш да спиш под нея. Вечерта ще се храниш с нас. Обедът е само от хляб. Ако някоя каруца заседне, ще помагаш да я избутаме.
Последва нова пауза, докато той крещеше на мъжете.
Три каруци бяха натоварени с търговски стоки, а четвъртата болезнено ми напомни за една от къщите на колела, в които бях прекарал по-голямата част от детските си години. Жената на Роент, Рета, седеше пред този фургон. Видът й се променяше от строг, когато наблюдаваше мъжете, товарещи каруците, до усмихнат, когато разговаряше с едно момиче, което стоеше наблизо.
Предположих, че момичето е пътничка като мен. Беше на моята възраст, може би една година по-голяма. По онова време обаче една година ми изглеждаше голяма разлика. Тахлите имаха една поговорка за децата на нашата възраст. „Момчетата растат, а момичетата порастват.“
Тя беше практично облечена за пътуване, с панталони и риза, и беше достатъчно млада, за да не изглежда облеклото й непристойно. Държанието й беше такова, че ако бе само една година по-голяма, щях да бъда принуден да гледам на нея като на дама. Докато разговаряше с Рета, тя се движеше напред-назад с нещо средно между елегантна грациозност и детска жизнерадост. Имаше дълга черна коса и…
Казано по-просто — тя беше красива. Минало беше доста време, откакто бях виждал нещо красиво.
Роент проследи погледа ми и продължи:
— Всеки помага, когато подготвяме лагер за през нощта. Редуваме се да стоим на пост. Ако заспиш, докато си на пост, те оставяме. Ядеш заедно с нас, каквото и да сготви жена ми. Ако се оплакваш, те оставяме. Ако вървиш твърде бавно, те оставяме. Ако досаждаш на момичето… — Той прокара ръка през гъстата си черна брада. — Ще имаш неприятности.
Като се надявах да насоча мислите му в друга посока, попитах:
— След колко време ще приключи товаренето на каруците?
— Два часа — отвърна той с мрачна убеденост, сякаш предизвикваше работниците да се опитат да му противоречат.
Един от мъжете се изправи върху една от каруците и заслони с ръка очите си. Той извика, надвиквайки звука от конете, каруците и хората, които изпълваха площада.
— Не му позволявай да те уплаши, хлапе. Той е свестен човек въпреки всичкото му ръмжене.
Роент строго размаха пръст и мъжът се върна към работата си.
Нямаше нужда да ме убеждава повече. Обикновено можеш да имаш доверие на мъж, който пътува с жена си. Освен това цената беше добра и тръгваше в същия ден. Реших да се възползвам от възможността, извадих два йота от кесията и ги подадох на Роент.
Той се обърна към мен.
— Два часа. — Вдигна дебелия си пръст, за да наблегне на думите си. — Ако закъснееш, те оставяме.
— Риеуса, ту киалус А'иша туа — тържествено кимнах аз. — Благодаря ви за това, че ще ми помогнете да съм по-близо до семейството си.
Големите космати вежди на Роент се вдигнаха нагоре. Той бързо се съвзе от изненадата и отвърна с бързо кимване, което почти приличаше на малък поклон. Огледах площада наоколо, като се опитвах да се ориентирам.
— Виж ти, някой е пълен с изненади — обърнах се и видях работника, който ми беше изкрещял от каруцата.
Той протегна ръка.
— Дерик.
Стиснах ръката му, чувствайки се неловко. Толкова време беше минало, откакто бях водил обикновен разговор с някого, че се чувствах странно и се колебаех да го направя.
— Квоте.
Дерик сложи ръце зад гърба си и се протегна с гримаса. Беше рус, с повече от глава по-висок от мен и около двайсетгодишен.
— Май доста изненада Роент. Къде си се научил да говориш Сиару?
— Един арканист ме научи малко — обясних му аз.
Наблюдавах Роент, който отиде да говори с жена си. Тъмнокосото момиче погледна към мен и се усмихна. Извърнах поглед встрани, защото не знаех как да постъпя.
— Тогава ще те оставя да идеш да си донесеш нещата — сви рамене Дерик. — Роент само ръмжи, иначе не е грубиян. Обаче щом каруците са натоварени, няма да чака повече.
Кимнах, макар да нямах свои „неща“. Трябваше да напазарувам това-онова. Казват, че можеш да намериш всичко в Тарбеан, ако имаш достатъчно пари. До голяма степен това беше истина.

* * *

Стигнах до стълбите към мазето на Трапис. Чувствах се странно да вървя по този път обут в обувки. Бях свикнал със студената влага на камъните под краката си, когато идвах да го посетя.
Докато вървях през късия коридор, от една от вътрешните стаи се появи дрипаво момче, което държеше малка зимна ябълка.
То внезапно се спря, щом ме видя, след това се намръщи, а очите му подозрително се присвиха. Момчето сведе поглед надолу и когато се разминавахме се блъсна грубо в мен.
Дори без да се замислям, плеснах ръката му встрани от кесията ми, твърде изненадан, за да кажа каквото и да било. Той избяга навън, оставяйки ме да стоя в коридора объркан и обезпокоен.
Никога не крадяхме един от друг тук. Отвън, на улиците, всеки се оправяше както може, но мазето на Трапис беше онова, което най-много се доближаваше до наше свещено място — нещо като храм. Никой от нас не би рискувал да развали това.
Слязох по последните няколко стъпала към главната стая и с облекчение видях, че всичко друго изглеждаше нормално. Трапис не беше там, вероятно беше отишъл да събира благодеяния, които да му помогнат да се грижи за неговите деца. Имаше шест легла, всичките заети, а още деца лежаха на пода. Няколко мърляви хлапаци бяха наобиколили една голяма кошница върху масата и вземаха от нея зимни ябълки. Те се обърнаха и ме изгледаха злобно и с неприязън.
Чак тогава ми просветна. Никой от тях не ме бе разпознал. Както бях чист и добре облечен, приличах на някое нормално момче, попаднало случайно в мазето. Мястото ми вече не беше там.
Трапис се върна точно в този момент, носейки под едната мишница няколко плоски самуна хляб, а под другата — ревящо дете.
— Ари — повика той едно от момчетата, които бяха застанали до кошницата. — Ела и ми помогни. Имаме нова посетителка и тя има нужда от смяна на пелените.
Момчето побърза да вземе детето от ръцете му.
Трапис остави хляба на масата до кошницата и очите на всички деца се впериха внимателно в него. Стомахът ми се сви. Той дори не ме бе погледнал. Ами ако не ме беше познал? Ако ме накараше да си вървя? Понеже не знаех как да реагирам на това, започнах да се промъквам към вратата.
Трапис се обърна към всяко от децата поотделно:
— Я да видим сега. Дейвид, ти ще изпразниш бъчвата с водата за пиене и ще я изтъркаш с четка. Нещо вкусът й започна да става неприятен. Когато той свърши с това, Натан може да я напълни от помпата.
— Мога ли да взема два? — попита Натан. — Трябва ми един и за брат ми.
— Брат ти може сам да дойде да си вземе хляба — меко отвърна Трапис и след това се вгледа по-внимателно в момчето, усещайки, че нещо се е случило. — Той да не е наранен?
Натан кимна, с поглед забит в пода.
— Доведи го. — Трапис сложи ръка на рамото на момчето. — Ще видим какво ще можем да сторим за него.
— Кракът му… — изломоти Натан, готов да се разплаче. — Целият гори и той не може да върви!
Трапис кимна и махна на следващото дете.
— Джен, ще помогнеш на Натан да доведе брат си тук. — Двете деца се затичаха навън. — Там, тъй като Натан няма да го има, ти ще носиш водата вместо него. Квоте, ти изтичай за сапун — той ми подаде половин пени. — Отиди при Марна в пералнята. Ще получиш от нея повече, ако й кажеш за кого е сапунът.
Внезапно почувствах как в гърлото ми се образува буца. Той ме позна. Не мога да обясня колко голямо облекчение изпитах от това. Трапис беше най-близкото нещо до семейство, което имах. Мисълта, че можеше да не ме познае, ме беше ужасила.
— Нямам време за поръчки, Трапис — колебливо отвърнах аз. — Напускам града. Отивам във вътрешността, към Имре.
— Така ли? — запита той, след това замълча за момент и ме погледна отново и по-внимателно. — Е, предполагам, че май наистина ще го направиш.
Разбира се. Трапис така и не беше обърнал внимание на дрехите, той виждаше единствено детето, облечено в тях.
— Отбих се, за да ти кажа къде са нещата ми. На покрива на работилницата за свещи има едно място, където се събират три покрива. Имам някои неща там — одеяло, бутилка. Повече няма да ми трябват. Мястото е добро за спане — сухо е. Никой не ходи там… — не довърших.
— Това е много любезно от твоя страна. Ще изпратя някое от момчетата там — отвърна Трапис. — Ела тук. — Той се доближи и несръчно ме прегърна, а брадата му гъделичкаше лицето ми. — Винаги съм щастлив, когато някой от вас се измъкне от това място — меко ми каза той. — Знам, че сам ще се справиш добре, но винаги можеш да се върнеш тук, ако имаш нужда.
Едно от момичетата на близкото легло започна да се мята и стене. Трапис се отдръпна от мен и се обърна, за да погледне какво става.
— Какво, какво — каза той и побърза да се погрижи за нея, а босите му крака шляпаха по пода. — Какво, какво. Тихо, тихо.


33.
Море от звезди

Върнах се на площада на търговците на говеда с преметната на рамото ми пътна торба. В нея имаше един кат дрехи за смяна, самун хляб за из път, малко сушено месо, мях с вода, игла и конец, кремък и огниво, пера и мастило. Накратко, всичко, което един разумен човек би взел в случай на нужда, когато тръгва на път.
Обаче придобивката, с която най-много се гордеех, беше едно тъмносиньо наметало, което купих само за три йота от количката на един търговец на труфила. Беше топло, чисто и, ако не бърках, май аз бях едва вторият му собственик.
Нека добавя, че когато пътува човек, доброто наметало струва повече от всички други неща, които притежаваш, взети заедно. Ако няма къде да спиш, то може да ти послужи и за легло, и за одеяло. Ще пази гърба ти сух, когато вали, и ще заслонява очите ти от слънцето.
Ако си хитър, можеш да скриеш под него богат асортимент от интересни оръжия, а дори и да не си, пак можеш да скриеш доста неща.
Но освен всичко това остават още две неща, заради които си заслужава да имаш наметало. Малко неща са по-впечатляващи от носено с достойнство наметало, което леко се издува на вятъра. И второто — добрите наметала имат безброй малки джобове, които непреодолимо ме привличат по някакъв лишен от всякаква логика начин.
Както вече споменах, наметалото беше добро и имаше множество такива джобове. Бях напъхал в тях канап и восък, няколко изсушени ябълки, кутийка с прахан, топче в малка кожена торбичка, бучка сол, игла с формата на кука и медицински конец от котешки черва.
Погрижих се да похарча всичките си грижливо събирани монети от Федерацията, като запазих за пътуването кеалдишките си пари. Пенитата се харчеха добре в Тарбеан, но кеалдишките монети бяха приемани еднакво добре, независимо в кой от четирите края на света попадне човек.
Когато пристигнах, вече цареше суетнята, свързана с последните приготовления преди тръгване.
Роент обикаляше около каруците като животно, попаднало в клетка, и проверяваше всичко отново и отново. Рета наблюдаваше работниците със строго око и бързо ги нахокваше за всяко нещо, което не бяха свършили, както на нея й се искаше. За мое облекчение, никой не ми обърна внимание, докато напускахме града и се отправихме към Университета.

* * *

Докато изминавахме километър след километър, имах чувството, че от плещите ми бавно се смъкваше огромна тежест. Наслаждавах се на усещането за земята под обувките ми, вкуса на свежия въздух, тихото свистене на вятъра, който разрошваше полетата с пролетни жита. Усетих, че се усмихвам без всякаква друга причина освен това, че се чувствах щастлив. Ние, от Рух, не сме създадени да се застояваме дълго на едно място. Поех дълбоко дъх и почти се засмях на глас.
Докато пътувахме, гледах да съм сам, тъй като не бях свикнал да съм в компанията на други хора. Роент и наемниците нямаха нищо против да ме оставят на мира. От време на време Дерик се шегуваше с мен, но като цяло вероятно ме намираше твърде сдържан за неговия вкус.
Единственият друг останал пътник беше Дена. Разговаряхме за пръв път едва в края на първия ден от пътуването. Пътувах при един от наемниците и разсеяно белех кората на една върбова пръчка. Докато ръцете ми работеха, аз изучавах профила на лицето й, любувайки се на линията на челюстта й и извивката на врата й. Чудех се защо ли тя пътува сама и накъде е тръгнала. Докато размишлявах върху това, тя се обърна и видя, че я гледам.
— За какво мислиш? — попита ме, приглаждайки един немирен кичур от косата си.
— Просто се чудех ти какво правиш тук — отвърнах й почти честно аз.
Тя се усмихна и задържа очите си върху моите.
— Лъжец.
Използвах един стар сценичен номер, за да не се изчервя, свих рамене по най-безучастния възможен начин и сведох отново поглед към пръчката, която белех. След няколко минути я чух да се връща към разговора си с Рета. Това ме накара да се почувствам странно разочарован.
След като се установихме на лагер и вечерята вече се готвеше, аз се мотаех около каруците и разучавах възлите, които Роент беше използвал, за да завърже товара си да не падне. Чух стъпки зад гърба си, обърнах се и видях Дена да се доближава. Стомахът ми се преобърна и аз побързах да си поема дъх, за да се овладея.
Тя спря на около десетина крачки от мен.
— Успя ли да разбереш вече? — попита ме тя.
— Моля?
— Защо съм тук. — Тя меко се усмихна. — Знаеш ли, през по-голямата част от живота ми и аз съм се чудила за същото нещо. Мислех, че ако ти имаш някаква представа… — Тя се усмихна иронично и подканващо.
Поклатих глава, несигурен какво точно е смешното в цялата ситуация.
— Всичко, което успях да отгатна досега, е, че пътуваш за някъде.
— И аз това успях да отгатна — сериозно кимна тя.
Замълча и се загледа в линията на хоризонта около нас.
Вятърът разроши косата й и тя я приглади отново.
— А случайно да знаеш къде отивам?
Почувствах как на лицето ми бавно се появи усмивка. Беше странно усещане. Отдавна не се бях усмихвал.
— Ти самата не знаеш ли?
— Имам своите подозрения. Точно сега си мисля, че отивам в Анилин. — Тя се залюля напред-назад на пръсти и пети. — Но ми се е случвало да греша преди.
Разговорът ни беше прекъснат от мълчание. Дена сведе поглед към ръцете си и започна да си играе с пръстена на ръката си. За миг мярнах отблясъка на сребро и бледосин камък. Внезапно тя отпусна ръце и ме погледна.
— А ти закъде пътуваш?
— Към Университета.
Тя учудено изви вежди и за миг започна да изглежда с десет години по-възрастна.
— Толкова си сигурен.
Усмихна се и изведнъж отново беше млада.
— Как се чувства човек, който знае къде отива?
Не знаех какво да отговоря, но Рета, която ни извика за вечеря, ми спести необходимостта да измислям какво да кажа. Дена и аз се отправихме заедно към лагерния огън.

* * *

Прекарах началото на следващия ден в кратки, несръчни опити да ухажвам Дена. Нетърпеливо — макар че не исках да изглежда така — и бавно обикалях около нея, докато накрая не си намерих извинение да прекараме известно време заедно.
Дена, от друга страна, изглеждаше съвсем спокойна. Прекарахме останалата част от деня така, сякаш бяхме стари приятели. Шегувахме се и си разказвахме истории. Показах й различните видове облаци и й обясних какво време предвещават те. Тя пък ми показваше формите им — на роза, арфа, водопад.
Така измина целият ден. По-късно, когато се теглеше чоп, за да се види кой коя смяна от караула ще поеме, Дена и аз изтеглихме първите две смени. Без да го обсъждаме, прекарахме четирите часа на пост заедно. Като говорехме тихо, за да не събудим останалите, ние седяхме близо до огъня и всъщност по-скоро се гледахме един друг, отколкото да пазим лагера.
Третият ден беше почти същият като предишния. Прекарвахме приятно времето си, без да водим дълги разговори, а по-скоро наблюдавахме пейзажа наоколо и казвахме каквото ни дойдеше наум.
В онази нощ спряхме в един крайпътен хан, където Рета купи фураж за конете и някои други припаси.
Рета и мъжът й си легнаха рано, като преди това казаха на всеки от нас, че са уредили вечеря и легла с ханджията.
Храната беше доста добра — пушена сланина и картофена супа с пресен хляб и масло. Спахме в конюшнята, но и това беше доста по-добро от онова, на което бях свикнал в Тарбеан.
Общата стая миришеше на пушек, пот и разсипана бира. Бях доволен, когато Дена ме попита искам ли да се разходим.
Навън беше топла, тиха и безветрена пролетна нощ. Разговаряхме, докато бавно вървяхме през дивата гора зад странноприемницата. Малко след това стигнахме до широка поляна, която заобикаляше малко езерце.
Точно до водата имаше два пътни камъка, чиято повърхност изглеждаше сребърна на фона на чернотата на небето и водата. Единият стоеше изправен като пръст, сочещ към небето. Другият лежеше настрани и навлизаше във водата подобно на къс каменен пристан.
Никакъв полъх на вятъра не нарушаваше водната повърхност. Затова когато се качихме върху падналия камък, звездите блестяха над нас в небето и се отразяваха във водата долу. Сякаш седяхме сред море от звезди.
Разговаряхме в продължение на часове. Никой от двамата не споменаваше своето минало. Усещах, че в нейното имаше неща, за които тя предпочиташе да не говори, и между впрочем тя също избягваше да ме разпитва — предполагам, беше отгатнала, че и моите чувства са същите. Вместо това говорехме за нас самите, за любими, въображаеми и невъзможни неща. Показвах й звездите и съзвездията на небето и й казвах техните имена.
Тя ми разказваше истории за тях, които никога преди това не бях чувал.
Очите ми винаги се връщаха към Дена. Тя седеше до мен, обхванала с ръце коленете си. Кожата й беше по-блестяща от луната, а очите й по-големи от небето, по-дълбоки от водата и по-тъмни от нощта.
Бавно осъзнах, че я гледам безмълвно от много дълго време. Изгубен в мислите си, изгубен при вида на нейната красота. Но лицето й не изглеждаше обидено или насмешливо. Почти ми се стори, че тя разучаваше линиите на лицето ми сякаш в очакване на нещо.
Исках да хвана ръката й. Исках да погаля бузата й с върховете на пръстите си. Исках да й кажа, че тя беше първото красиво нещо, което виждах от три години. Че гледката на това как се прозява и закрива уста с опакото на ръката си беше достатъчна, за да спре дъха ми. Как понякога изгубвах смисъла на думите, които казваше, унесен от нежните като флейта извивки на гласа й. Исках да й кажа, че щом тя е тук, с мен, значи по някакъв начин вече нищо лошо не може да ми се случи.
В този секващ дъха миг почти я попитах. Почувствах как неизреченият въпрос напира да излезе от гърдите ми. Спомних си, че трябва да си поема дъх и след това се поколебах — какво можех да й кажа? Ела с мен? Остани с мен? Ела в Университета? Не. Внезапната неизбежност на тази мисъл стегна като с леден юмрук сърцето в гърдите ми. Какво можех да я попитам? Какво можех да й предложа? Нищо. Каквото и да кажех, то щеше да прозвучи глупаво като детска фантазия.
Затворих уста и погледнах над водата. Само на сантиметри от мен Дена направи същото. Можех да почувствам топлината й. Тя миришеше на прах от пътя и на мед, и на онзи мирис, който се носеше във въздуха в миговете, преди да завали проливен летен дъжд.
Никой от нас не проговори. Затворих очи. Близостта й беше най-сладкото и най-живото нещо, което бях изпитвал в живота си.


34.
Още за учене

На следващото утро едва се събудих след двата часа сън, качих се на една от каруците и продължих да дремя през цялата сутрин. Едва към обяд осъзнах, че сме взели още един пътник от хана миналата нощ.
Името му беше Джосн и беше платил на Роент да го закара до Анилин. Имаше искрена усмивка и се държеше непринудено. Изглеждаше сериозен човек, но не ми хареса.
Причината за това беше проста — той прекара целия ден в каруцата до Дена. Ласкаеше я безсрамно и на шега й предлагаше да стане една от жените му. Това, че бяхме стояли будни до зори предната нощ, май не й беше оказало никакво влияние, защото тя изглеждаше все така сияйна и свежа както винаги.
Резултатът от всичко това беше, че целия ден бях раздразнен и я ревнувах, докато се преструвах на равнодушен. Тъй като бях твърде горд, за да се присъединя към техния разговор, останах насаме със себе си. През цялото време ме спохождаха мрачни мисли, докато се опитвах да не обръщам внимание на звука от неговия глас и си спомнях начина, по който изглеждаше Дена миналата нощ на лунната светлина, отразяваща се от водата зад нея.

* * *

Бях планирал тази нощ да поканя Дена да се разходим, след като всички се приберяха да спят. Но преди да успея да се доближа до нея, Джосн отиде до една от каруците и донесе голям дървен сандък с месингови закопчалки отстрани. Видът му накара сърцето в гърдите ми да замре.
След като усети, че цялата група, без мен, разбира се, беше в очакване, Джосн бавно отвори месинговите закопчалки и извади лютнята си с преднамерено равнодушен вид. Лютнята беше от вида, използван от членовете на трупите — дългият й грациозен гриф и заобленият тумбест корпус ми бяха болезнено познати.
Убеден, че е привлякъл вниманието на всички, Джосн изправи глава и дръпна струните. Изчака за момент, заслушан в звука, издаван от инструмента. След това, след като кимна сам на себе си, той започна да свири.
Имаше хубав тенор и доста ловки пръсти. Изсвири една балада, после лека и бърза пиянска песен, а след това бавна, тъжна мелодия на език, който не разпознах, но подозирах, че е Илиш. Накрая засвири „Калайджията Танер“ и всички се присъединиха към припева. Всички освен мен.
Седях неподвижен като камък и пръстите ме сърбяха. Исках да свиря, а не да слушам. Думата „искам“ не е достатъчно силна, за да опише онова, което изпитвах. Жадувах за това. Не съм много горд от мисълта, която ми хрумна — да открадна лютнята му и да избягам в тъмнината на нощта.
Той завърши песента със замах и Роент плесна с ръце няколко пъти, за да привлече вниманието на всички.
— Време е за сън. Ако се успите…
— … ще ни оставиш — прекъсна го Дерик с лека закачка. — Знаем, господарю Роент. На разсъмване ще бъдем готови за тръгване.
Джосн се засмя и отвори с крак калъфа на лютнята.
Но преди да успее да я прибере, аз казах:
— Мога ли да я разгледам за малко? — постарах се гласът ми да не издава отчаянието ми, като се опитах в него да прозвучи просто лекомислено любопитство.
Намразих се за въпроса, който бях задал.
Да поискаш от музикант неговия инструмент е горе-долу като да поискаш от някой мъж да целунеш жена му.
Който не е музикант, не може да го разбере. Инструментът е като приятел и като любима. Хората, които не знаят това обаче, най-редовно и с досадна предвидимост искаха да докоснат и подържат инструментите. Знаех това отлично, но не можах да се въздържа:
— Само за миг?
Усетих неохотата на Джосн и видях как леко се напрегна. Но за занаята на музиканта да изглежда винаги дружелюбен беше също толкова важно, колкото и музиката му.
— Разбира се — отвърна той с веселост, която за другите вероятно изглеждаше убедително, но за мен определено беше пресилена.
Той се доближи до мен и ми подаде лютнята.
— Бъди внимателен…
Джосн отстъпи няколко крачки назад и много успешно си придаде спокоен вид. Но аз добре виждах как стои с леко присвити ръце, готов да се втурне напред и да грабне инструмента от мен, ако възникнеше нужда за това.
Завъртях лютнята в ръцете си. Обективно погледнато, тя не беше нищо специално. Баща ми щеше да я оцени като малко по-добра от дърво за горене. Докоснах дървото. Притиснах го до гърдите си.
— Красива е — казах тихо, без да вдигам поглед, а гласът ми беше изпълнен с вълнение.
Наистина беше красива. Беше най-красивото нещо, което бях виждал от три години насам. По-красиво от гледката на пролетните поля след три години живот в оная смъртоносна помийна яма, наречена „град“.
По-красиво от Дена. Или почти.
Честно мога да кажа, че тогава все още не бях напълно на себе си. Бяха минали едва четири дни, откакто вече не живеех на улицата. Не бях същият човек от дните, когато бях с трупата, но все още не бях и човекът, за когото се разказва в историите. Тарбеан ме бе променил. Научил бях много неща, които щеше да е по-добре да не бях научавал.
Но сега, като седях край огъня наведен над лютнята, почувствах неприятните части от мен самия, създадени от уличния живот в Тарбеан. Те опадаха като глинения калъп около охладено парче желязо и разкриха зад себе си нещо чисто и твърдо.
Дръпнах струните една по една. Когато ударих третата, тя прозвуча леко фалшиво и без да се замислям, аз настроих един от ключовете.
— Ей, не пипай там — Джосн се опита гласът му да прозвучи непринудено. — Ще изгубиш верния тон.
Обаче аз не го чувах.
Певецът и всички останали едва ли можеха да са по-далеч от мен, дори и да бяха на дъното на морето Сентхе.
Докоснах последната струна и настроих съвсем леко и нея също. Изсвирих един прост акорд. Той прозвуча нежно и вярно. Преместих един пръст и акордът прозвуча минорно по начин, който винаги ми беше звучал така, сякаш лютнята казваше „тъжно“. Отново преместих ръцете си и инструментът издаде два акорда, които си шептяха един срещу друг. След това, без да осъзнавам какво правя, аз започнах да свиря.
Усещането за струните под пръстите ми беше странно — като приятели, които отново са се събрали, забравили за общото между тях. Свирех тихо и бавно — звуците не стигаха по-далеч от кръга, очертан от нашия огън. Пръстите ми и струните внимателно разговаряха помежду си, сякаш танцът им разказваше за някаква сляпа страст.
След това нещо в мен се пречупи и музиката започна да избликва към тишината. Пръстите ми танцуваха преплетени и забързани и създаваха в кръга от светлина нещо ефирно и плахо. Музиката се носеше като паяжина, раздвижена от нежно дихание, променяйки се като лист, който се върти, докато се спуска към земята. В нея беше усещането за трите години в крайбрежната част на Тарбеан, за празнотата в мен и премръзналите ми от студ ръце.
Нямам представа колко дълго свирих. Може да е било десет минути, а може би цял час. Но ръцете ми не бяха свикнали с напрежението. Струните ми се изплъзнаха и музиката се разпадна на части, както смисълът на съня се изгубва при събуждането.
Вдигнах поглед и видях, че всички стояха неподвижни, а лицата им бяха стреснати или смаяни. След това, сякаш погледът ми беше развалил някаква магия, хората се раздвижиха. Роент се размърда на стола си. Двамата наемници се спогледаха един друг с повдигнати вежди. Дерик ме гледаше така, сякаш ме виждаше за първи път.
Рета беше замръзнала неподвижно, с ръка, вдигната пред устата й.
Дена скри лицето си в шепи и започна да плаче тихо и безнадеждно.
Джосн просто стоеше. Лицето му беше пребледняло, сякаш някой го беше намушкал и кръвта му беше изтекла — изглеждаше поразен.
Подадох му лютнята, като не знаех дали да му благодаря или да се извиня. Той я взе сковано. Малко след това, неспособен да измисля какво да кажа, ги оставих да седят край огъня и се отправих към каруците.
Такава беше последната нощ на Квоте, преди да пристигне в Университета, с наметалото си, което му служеше и за легло, и за завивка. Когато си легна, светлият кръг на огъня зад него и мантията на сенките пред него се събраха в едно. Очите му бяха отворени, това е сигурно, но кой измежду нас можеше да каже какво виждаха те?
Нека оставим засега Квоте сам с мислите му и вместо това да погледнем зад него, към кръга от светлината на огъня. Всеки заслужава да остане за малко сам, когато го желае. И ако в очите му е имало сълзи, нека му простим. В края на краищата той бе просто още дете и тепърва щеше да научава истината за скръбта.


35.
Пътищата се разделят

Времето се задържа хубаво, което означава, че фургоните стигнаха до Имре точно когато слънцето залязваше. Бях мрачен и обиден. Дена споделяше една каруца с Джосн през целия ден, а аз, понеже бях глупав и горд, се държах на разстояние от тях.
Веднага щом каруците спряха, се разрази трескава активност. Още преди фургонът му да беше спрял, Роент започна да спори с един гладко избръснат мъж с кадифена шапка.
След приключването на пазарлъка десетина мъже започнаха да разтоварват топове с плат, бъчви с меласа и конопени чували с кафе. Рета наблюдаваше цялата група със строг поглед. Джосн се въртеше наоколо, като внимаваше да не му повредят или от краднат багажа.
Моят собствен багаж беше по-лесен за опазване, тъй като имах само пътната си торба. Взех я измежду два топа с плат и се отдалечих от каруците. Метнах я на рамо и се огледах за Дена.
Вместо нея намерих Рета.
— Много ни помогна по пътя — каза тя с ясен глас, а атуранският й беше доста по-добър от този на Роент — почти без следи от сиару акцент. — Хубаво да имаш някой подръка, който да разпрегне кон, без да се налага през цялото време да му показваш.
Тя ми подаде една монета.
Взех я, без да се замислям. Беше рефлекс, изграден от годините ми опит като просяк и обратен на това да отдръпнеш ръка от огъня. Едва след като монетата беше вече в ръката ми, я разгледах по-внимателно. Беше цял меден йот — половината на онова, което бях платил, за да пътувам с тях до Имре. Когато вдигнах поглед, Рета вече се бе отправила обратно към каруците.
Тъй като не знаех какво да мисля за това, отидох при Дерик, който седеше на ръба на едно корито за водопой на коне. Той заслони очи срещу вечерното слънце, докато гледаше към мен.
— Май тръгваш по пътя си, а? Мислех си, че може да останеш с нас известно време.
Поклатих глава.
— Рета току-що ми даде един йот.
— Не съм много изненадан — кимна той. — Повечето хора, които пътуват с нас, са ни само в тежест. — Той сви рамене. — Освен това тя хареса свиренето ти. Замислял ли си се някога да се пробваш като музикант? Казват, че Имре е добро място за тях.
Насочих разговора обратно към Рета.
— Не искам Роент да й се ядоса. Той май се отнася доста сериозно към парите си.
— А тя не го ли прави? — разсмя се Дерик.
— Платих на Роент — поясних аз. — Ако искаше да ми върне част от парите, мисля, че щеше да го направи самият той.
— Те не правят така — кимна Дерик. — Мъжът при тях не дава пари.
— Точно това имах предвид — отвърнах аз. — Не искам да я въвличам в неприятности.
Дерик размаха ръце, за да ме прекъсне.
— Не си ме разбрал правилно — каза той. — Роент знае. Може дори той да й е заръчал да го направи. Но възрастните кеалдишки мъже не дават пари. Смята се за женско поведение. Ако могат, дори не купуват неща. Не забеляза ли, че Рета беше тази, която се пазари за стаите и храната в хана преди няколко нощи?
Сега, като го споменаваше, се сетих, че наистина беше така.
— Но защо? — попитах го аз.
— Не мога да ти кажа защо — сви рамене Дерик. — Просто при тях нещата стоят така. Затова в толкова много от кеалдишките кервани има екипи от мъж и съпругата му.
— Дерик! — разнесе се гласът на Роент иззад каруците.
Той въздъхна и се изправи.
— Дългът ме зове — рече младият мъж. — Надявам се да се видим пак.
Напъхах йота в джоба си и се замислих за онова, което Дерик ми беше казал. Истината беше, че моята трупа никога не беше стигала до Шалд. Беше обезпокоително да разбера, че не познавах света толкова добре, колкото си мислех.
Метнах пътната си торба на рамо и се огледах за последен път, като си мислех, че може и да е по-добре да избегна трудните сбогувания. Дена не се виждаше никъде. Това решаваше въпроса. Обърнах се да си тръгвам…
… и открих, че тя стои зад мен. Усмихна ми се неловко с ръце, сключени зад гърба. Беше очарователна като цвете, но никак не го осъзнаваше. Внезапно дъхът ми спря и забравих себе си, яда и обидата, които бях изпитал.
— Все още ли искаш да си тръгнеш? — попита ме тя.
Кимнах.
— Можеш да дойдеш до Анилин заедно с нас — предложи ми тя. — Казват, че улиците там са постлани със злато. Можеш да научиш Джосн да свири на тая лютня, дето я разнася насам-натам — усмихна се. — Попитах го и той не би имал нищо против.
Замислих се върху предложението й. За миг бях почти готов да зарежа целия си план, само за да остана с нея малко по-дълго. Но този миг отмина и аз поклатих глава.
— Не ме гледай по този начин — укори ме тя с усмивка. — Що поостана там известно време, ако нещата тук не ти провървят. — Тя не довърши и ме погледна с надежда.
Не знаех какво бих могъл да направя, ако тук не ми провървеше. Възлагах всичките си надежди на Университета. Освен това Анилин беше на стотици километри разстояние. Едва бях успял да купя дрехите, които носех на гърба си. Как щях да я открия?
Дена сигурно бе прочела по лицето ми какво мисля.
— Предполагам, че тогава просто аз ще трябва да дойда и да те намеря — закачливо се усмихна тя.
Ние от Рух сме пътешественици. Животът ни е низ от срещи и раздели, с кратки, но ярки познанства между тях. Затова аз знаех истината. Чувствах я, тежка, но сигурна, в дъното на стомаха си — нямаше да я видя никога пак.
Преди да успея да кажа каквото и да било, тя погледна неспокойно зад гърба си.
— По-добре да тръгвам. Чакай ме — дяволитата й усмивка проблесна отново, преди да се обърне и да си тръгне.
— Ще го направя — извиках след нея. — Ще те намеря там, където пътищата се срещат.
Тя се обърна и ме погледна, поколеба се за миг, след това помаха с ръка и се затича в ранния сутрешен здрач.


36.
По-малко таланти

Прекарах нощта извън границите на Имре, в меко легло от горски мъх. На следващия ден се събудих късно, измих се в близкия поток и се отправих на запад към Университета.
Докато вървях, наблюдавах хоризонта, за да зърна най-голямата сграда на Университета. Знаех как трябваше да изглежда от описанието на Бен — скучна, сива и квадратна като каменен блок.
По-голяма от четири хамбара, взети заедно. Без прозорци, без украса, само с една двойна каменна порта. Десет пъти по десет хиляди книги — Архивът.
Много бяха причините, които ме накараха да дойда в Университета, но тази беше главната. Архивът съдържаше отговори, а аз имах много, много въпроси. Преди всичко исках да науча истината за чандрианите и амирите. Трябваше да разбера каква част от историята на Скарпи беше вярна.
Когато пътят пресече река Ометхи, се появи голям каменен мост. Сигурен съм, че знаете за какъв мост става дума. Беше едно от онези древни гигантски архитектурни творения, които са разхвърляни из целия свят и са толкова стари и солидно построени, че са се превърнали в част от пейзажа и никой не се чуди кой или защо ги е построил. Този мост беше особено впечатляващ — дълъг над шейсет метра и достатъчно широк, за да се разминат две каруци. Простираше се над каньона, който река Ометхи беше издълбала в скалата. Когато стигнах най-високата му точка, видях за пръв път в живота си Архива, който се издигаше над дърветата на запад като огромен сив камък.

* * *

Университетът се намираше в сърцето на малък град. Макар че, честно казано, се колебая дали изобщо можеше да се нарече „град“. По нищо не приличаше на Тарбеан с неговите усукани улички и воня на боклук. Беше по-скоро градче с широки улици и чист въздух. Малките му къщички и магазини бяха разделени от морави и градини.
Но тъй като това градче се бе появило, за да обслужва специфичните нужди на Университета, внимателният наблюдател можеше да забележи малките разлики в услугите, които то осигуряваше. Например имаше две работилници за духане на стъкло, три богато снабдени аптеки, две книговезници, четири книжарници, два бордея и прекомерно голям брой кръчми. Една от тях имаше голяма дървена табела, закована на вратата, която гласеше: „НЕ ОЧАКВАЙ СЪЧУВСТВИЕ!“. Зачудих се какво ли би помислил за това предупреждение един обикновен посетител.
Самият Университет се състоеше от около петнайсетина сгради, които почти не си приличаха една с друга. Мюз имаше кръгла централна част, от която във всички посоки излизаха осем крила и я правеха да прилича на розата на компаса. Холоус беше проста и квадратна, с прозорци с витражи, които изобразяваха Текам в класическа поза — застанал босоног пред входа на своята пещера и разговарящ с група студенти. Мейнс беше най-характерната от всички сгради — тя се простираше на площ от близо акър и половина и изглеждаше като сглобена от множество по-малки сгради, които не пасваха помежду си.
С приближаването ми до Архива сивата му повърхност без прозорци все повече ми напомняше за гигантски сив камък. След всичките години на очакване все още ми беше трудно да повярвам, че най-накрая съм тук. Пообиколих, докато намерих входа — две масивни каменни врати, които бяха широко отворени. Над тях, издълбани дълбоко в камъка, се четяха думите: „Ворфелан Рхината Морие“. Езикът ми беше непознат. Не беше сиару… може би — илиш или темик.
Още един въпрос, на който трябваше да намеря отговора.
Зад каменните врати имаше малко преддверие с по-обикновена, двойна дървена врата в него. Отворих я и усетих как покрай мен премина хладен и сух въздух. Стените бяха от гол сив камък, осветен от характерната нетрепкаща червеникава светлина на симпатични лампи. Вътре имаше голямо дървено бюро с отворени върху него няколко големи книги, подобни на счетоводни регистри.
Зад бюрото седеше млад мъж, който приличаше на чистокръвен кеалд, с характерното за тях червендалесто лице и тъмна коса и очи.
— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита той с острия гърлен говор, който придаваше сиару акцентът.
— Тук съм заради Архива — глуповато отвърнах аз.
Стомахът ми трепереше и дланите ми се потяха.
Той ме огледа, очевидно чудейки се на каква възраст съм.
— Студент ли си?
— Ще бъда скоро — казах аз. — Още не съм ходил да ме приемат.
— Първо това трябва да направиш — сериозно рече той. — Не мога да пусна вътре никого, който не е записан в книгите. — Той посочи книгите върху бюрото пред него.
Стомахът ми спря да трепери. Не се опитах да скрия разочарованието си.
— Сигурен ли сте, че не мога да поогледам наоколо за няколко минути? Идвам от ужасно далече… — погледнах към двете двойни врати, които водеха вън от стаята — едната беше с табелка „ТОМОВЕ“, другата „КНИГОХРАНИЛИЩЕ“. Зад бюрото имаше една по-малка врата с надпис „САМО ЗА ПИСАРИ“.
Изражението му се смекчи леко.
— Не мога. Това ще ми докара неприятности. — Той ме огледа отново. — Наистина ли ще ходиш да те приемат? — Скептичността му личеше дори зад силния акцент.
— Просто дойдох първо тук — кимнах аз, докато оглеждах празната стая и затворените врати, опитвайки се да измисля някакъв начин да го убедя да ме пусне да вляза.
Преди да успея да измисля нещо, той каза:
— Ако наистина ще ходиш там, трябва да побързаш. Днес е последният ден. Понякога не остават до по-късно от обед.
Сърцето ми започна да бие лудо. Мислех, че стоят целия ден.
— Къде са?
— В Холоус. — Той махна към външната врата. — Надолу, след това наляво. Една къса сграда с… цветни прозорци. Пред нея има две големи… дървета — Той замълча за момент. — Мисля, че бяха кленове? Така ли се казваха?
Кимнах и побързах да изляза навън, а скоро след това вече тичах надолу по пътя.

* * *

Два часа по-късно бях в Холоус и се опитвах да не обръщам внимание на раздразнения си стомах, докато се качвах на сцената на един празен театър. Стаята беше тъмна, с изключение на широк кръг светлина, който се спускаше върху масата на преподавателите. Застанах на ръба, очертан от светлината, и зачаках. Деветимата преподаватели бавно спряха да говорят помежду си и обърнаха погледи към мен.
Те седяха зад огромна маса с формата на полумесец, която беше толкова висока, че дори и седнали, те пак гледаха отвисоко към мен. Изглеждаха сериозни на вид мъже, някои на средна възраст, други доста възрастни.
Настъпи дълга пауза, докато накрая мъжът, който седеше в средата на полумесеца, не ме повика да се приближа. Предполагам, че той беше ректорът.
— Ела насам, за да можем да те видим. Точно така. Здравей. Кажи сега как се казваш, момче?
— Квоте, господине.
— И защо си тук?
Погледнах го право в очите.
— Искам да посещавам Университета. Искам да стана арканист.
Изгледах ги един по един. Някои от тях, изглежда, се забавляваха. Но никой не изглеждаше особено изненадан.
— Наясно ли си — каза ректорът, — че Университетът е за продължаване на образованието, а не за неговото започване?
— Да, ректоре. Знам това.
— Много добре — продължи той. — Мога ли да получа твоето препоръчително писмо?
— Страхувам се, че нямам такова, господине — отвърнах аз, без да се поколебая. — Абсолютно задължително ли е да имам?
— Прието е да има поръчител — обясни той. — За предпочитане е той да е арканист. От писмото му бихме научили какви са познанията ти, областите, в които имаш отлични постижения, и къде са слабостите ти.
— Арканистът, от който се учих, се казваше Абенти, господине. Но той никога не ми е давал препоръка. Мога ли аз самият да ви разкажа за себе си?
— За съжаление — важно кимна ректорът — ние няма как да разберем, че наистина си се учил при арканист, ако нямаш някакво доказателство за това. Имаш ли нещо, което да потвърди историята ти? Някаква друга кореспонденция?
— Преди пътищата ни да се разделят, той ми подари една книга, господине. Той ми я надписа и сложи подписа си.
— Това ще свърши работа — усмихна се ректорът. — Носиш ли я с теб?
— Не — позволих в гласа ми да се появи искрена горчивина. — Наложи се да я заложа в Тарбеан.
Преподавателят по реторика Хеме, който седеше вляво от ректора, изсумтя с възмущение, като с това си спечели раздразнения поглед на ректора.
— Хайде стига, Херма — рече Хеме и удари с ръка по масата. — Момчето очевидно лъже. Имам важна работа за вършене този следобед.
Ректорът го изгледа още по-раздразнено.
— Не съм ти позволил да си тръгнеш или да говориш, магистър Хеме. — Двамата се гледаха един друг продължително, преди накрая Хеме намръщено да отвърне поглед.
Ректорът се обърна отново към мен, след това улови движението на един от другите преподаватели.
— Да, магистър Лорен?
— Как се казваше книгата? — Високият слаб магистър ме изгледа безучастно.
— „Реторика и логика“, господине.
— И къде я заложи?
— В „Скъсаната подвързия“ на Крайбрежния площад.
Лорен се обърна към ректора:
— Утре заминавам за Тарбеан, за да донеса материалите, необходими за предстоящия семестър. Въпросът на момчето може да бъде уреден тогава.
Ректорът кимна леко.
— Благодаря ти, магистър Лорен.
Той се облегна на стола си и скръсти ръце пред гърдите си.
— Много добре тогава. Какво би ни разказало писмото на Абенти, ако той го беше написал?
Поех си дълбоко въздух.
— Щеше да ви разкаже — подхванах, — че знам наизуст първите деветдесет симпатични обвързвания. Че мога да правя двойно дестилиране, да извършвам титруване, да калцирам, да сублимирам и да утаявам разтвор. Че съм доста компетентен в историята, полемиката, граматиката, медицината и геометрията.
Ректорът направи всичко възможно, за да скрие веселието си.
— Това е доста дълъг списък. Сигурен ли си, че не си пропуснал да споменеш нещо?
Замълчах за момент.
— Вероятно той щеше да спомене и възрастта ми, господине.
— На колко години си, момче?
— Квоте, господине.
— Квоте — лицето на ректора се разтегли в усмивка.
— На петнайсет, господине.
Чу се шумолене от раздвижването на преподавателите, докато те си разменяха погледи, повдигаха вежди и поклащаха глави. Хеме вдигна демонстративно очи нагоре.
Само ректорът не направи нищо.
— Как точно щеше да спомене за възрастта ти твоят поръчител?
На лицето ми се мярна усмивка.
— Щеше да ви помоли да не я вземате под внимание.
Настъпи моментна тишина. Ректорът си пое дълбоко дъх и се облегна назад в стола си.
— Много добре. Имаме няколко въпроса към теб. Би ли желал ти да започнеш, магистър Брандеур? — Той направи движение към единия край на масата с форма на полумесец.
Обърнах се към Брандеур. Пълен и оплешивяващ, той беше магистърът по аритметика на Университета.
— Колко зърна има в тринайсет унции?
— Шест хиляди двеста и четирийсет — веднага отговорих аз.
Той леко повдигна вежди.
— Ако имам петдесет сребърни таланта и ги обърна във винтишки монети и после обратно, колко ще ми останат, ако кеалдимът ми взема четири процента всеки път?
Направих досадното обръщане между различните монети и след това се усмихнах, когато осъзнах, че това не беше необходимо.
— Четирийсет и шест таланта и осем драба, ако е почтен. Четирийсет и шест дори и да не е такъв.
Той кимна отново и се вгледа по-отблизо в мен.
— Имаш триъгълник — бавно каза магистърът. — Едната му страна е седем стъпки. Другата — три стъпки. Единият ъгъл е шестдесет градуса. Колко дълга е третата страна?
— Ъгълът между двете страни ли е?
Той кимна. Затворих очи, колкото да си поема дъх и ги отворих отново.
— Шест стъпки и шест педи. Точно.
Той издаде звук, който беше нещо като „хмммммф“, и изглеждаше изненадан.
— Доста добре. Магистър Аруил?
Аруил зададе въпроса си още преди да успея да се обърна към него.
— Какви са медицинските свойства на кукуряка?
— Противовъзпалителни, антисептични, действа като леко успокоително и болкоуспокоително. Пречиства кръвта — казах, като погледнах към възрастния мъж с очила и благ външен вид. — Става отровен, ако се използва в големи количества. Опасен е за бременните жени.
— Наименувай съставните части на ръката.
Изредих имената на всичките двайсет и седем кости по азбучен ред. След това мускулите — от най-големия към най-малкия. Изброих ги набързо за точност, като посочих къде се намират на собствената ми вдигната ръка.
Бързината и точността на отговорите ми ги впечатли.
Някои от тях скриха това, други го изразяваха открито на лицата си. Истината беше, че се налагаше да ги впечатля. От миналите си разговори с Бен знаех, че за да влезеш в Университета, ти трябват или остър ум, или пари. Колкото повече имаш от едното, толкова по-малко ще ти трябва от другото.
Така че трябваше да хитрувам. Бях се промъкнал в Холоус през задния вход, като се преструвах на момче за поръчки. След това се справих с две брави и прекарах повече от час, наблюдавайки как разпитват другите студенти. Чух стотици въпроси и хиляди отговори.
Също така бях чул и какви са таксите за обучение, поискани от останалите студенти.
Най-ниската беше четири таланта и шест йота, но повечето бяха двойно по-високи. От един студент поискаха повече от трийсет таланта за обучението му. За мен щеше да е по-лесно да взема парче от луната, отколкото да събера толкова пари.
Имах два медни йота в джоба си и нямаше откъде да получа и едно огънато пени повече. Така че трябваше да ги впечатля. Дори повече от това — интелигентността ми трябваше да ги смути. Да ги смае.
Приключих с изброяването на мускулите на ръката и започвах да разказвам за лигатурите, когато Аруил ми махна с ръка да замълча и зададе следващия си въпрос:
— Кога би пуснал кръв на пациент?
Въпросът ме свари неподготвен.
— Когато искам да умре? — попитах го несигурно.
Той кимна по-скоро на себе си.
— Магистър Лорен?
Магистър Лорен беше блед и изглеждаше неестествено висок дори докато седеше.
— Кой пръв е провъзгласен за крал на Тарвинтас?
— Посмъртно? Фейда Калантис. Иначе това е брат му Джарвис.
— Защо е рухнала Атуранската империя?
Замълчах, объркан от въпроса. Никой от другите студенти не беше разпитван толкова нашироко.
— Ами, господине — бавно казах аз, за да спечеля няколко кратки мига, в които да помисля, — донякъде, защото крал Налто бил неспособен маниак с огромно его. Донякъде заради промените в църквата, която осъдила ордена на амирите, представляващ съществена част от силата на Атур. Донякъде причината била и в това, че войниците се биели в три различни завоевателни войни по едно и също време и високите данъци предизвикали бунт в земите, които вече били част от империята. — Наблюдавах изражението на магистъра, като се надявах, че той ще даде знак, когато реши, че е чул достатъчно. — Също така те намалили стойността на своите монети, подкопали общоприетия закон за желязото и се опълчили срещу Адем. — Свих рамене и продължих: — Но, разбира се, причините са били по-сложни от всичко това.
Изражението на магистър Лорен остана непроменено.
— Кой е най-великият човек, който някога е живял? — попита след кратко кимване.
Още един въпрос, в чийто отговор не бях сигурен. Замислих се.
— Илиен.
Магистър Лорен примигна веднъж безизразно.
— Магистър Мандраг?
Мандраг беше гладко избръснат и с гладко лице, а костеливите му ръце бяха изцапани с десетки различни цветове.
— Ако ти трябва фосфор, откъде ще го вземеш?
За момент гласът му толкова ми заприлича на гласа на Абенти, че отговорих, без да се замислям:
— От аптекаря!
Един от магистрите в другия край на масата се засмя и аз прехапах приказливия си език.
Мандраг леко се усмихна и немощно си пое дъх.
— Достъпът до аптеката е забранен.
— Мога да го получа от урина — бързо отвърнах аз. — Ако разполагам с пещ и достатъчно време.
— Колко от нея ще ти е необходимо, за да получиш две унции чист фосфор? — Той разсеяно изпука кокалчетата на ръцете си.
Спрях за момент, за да помисля, тъй като и това беше нов въпрос.
— Най-малкото сто и шейсет литра, магистър Мандраг, в зависимост от качеството на материала.
Настъпи дълго мълчание, докато той пукаше кокалчетата си едно по едно.
— Кои са трите най-важни правила на химика?
Това го знаех от Бен.
— Сложи ясен етикет. Мери два пъти. Яж другаде.
Той кимна, а на устните му продължаваше да играе лека усмивка.
— Магистър Килвин?
Килвин беше кеалдиш, широките му рамене и острата черна брада ми напомниха вида на мечка.
— Така — промърмори той и скръсти едрите си ръце пред гърдите си, — как ще направиш вечногоряща лампа?
Всеки един от останалите осем магистри направи някакъв жест на отчаяние или издаде някакво възклицание.
— Какво? — попита Килвин, като раздразнено ги огледа. — Това е моят въпрос и е мой ред да питам. — Той отново насочи вниманието си към мен. — И така — как би я направил?
— Ами — бавно казах аз, — вероятно бих започнал с някакво махало. След това ще го обвържа към…
— Краем. Не. Не по този начин. — Килвин изръмжа няколко думи и започна да удря с юмрук по масата, като всяко тупване на ръката му беше съпроводено от отривисто избухване на червеникава светлина, която избликваше от ръката му. — Без симпатия. Не искам вечносветеща лампа. Искам вечногоряща.
Той ме погледна отново и ми се озъби, все едно имаше намерение да ме изяде.
— Литиева сол? — Попитах, без да се замислям, но после бързо размислих. — Не, натриево масло, което гори в затворен… не, по дяволите — смотолевих и накрая спрях — на останалите кандидати не им се бе наложило да се справят с въпроси като този.
Той ме прекъсна с кратко махване на ръка.
— Достатъчно. По-късно ще говорим за това. Елкса Дал.
Отне ми известно време, докато се сетя, че Елкса Дал е следващият магистър. Обърнах се към него. Той изглеждаше като първообраза на зловещия магьосник, който задължително присъства в толкова много лоши атурански пиеси. Сурови тъмни очи, слабо лице, къса черна брада. Като се има предвид всичко това, изражението му се оказа доста приятелско.
— Кои са думите за първото паралелно кинетично обвързване?
Бързо ги казах.
Той не изглеждаше изненадан.
— Какво беше обвързването, което магистър Килвин използва само преди малко?
— Капациторално кинетично светене.
— Какъв е синодичният период?
Погледнах го объркано.
— На луната ли?
Въпросът нямаше особена връзка с предишните два.
Той кимна.
— Приблизително седемдесет и два дни и една трета, господине.
Той сви рамене и се усмихна кисело, сякаш бе очаквал да ме хване неподготвен с последния си въпрос.
— Магистър Хеме?
Хеме ме погледна над преплетените си пръсти.
— Колко живак е необходим, за да се редуцират два гила бяла сяра? — надуто попита той, все едно вече беше получил грешен отговор.
Едно от нещата, което научих по време на тайното си наблюдение, бе, че магистър Хеме беше най-противният сред групата преподаватели. Той изпитваше наслада от това да притеснява студентите и правеше всичко възможно, за да ги дразни и обърка. Той обичаше да задава подвеждащи въпроси.
За мой късмет, точно този въпрос вече бях чул да задава на други кандидати.
Работата е там, че не можете да редуцирате бяла сяра с помощта на живак.
— Ами… — проточих аз, като се преструвах, че в момента мисля върху отговора, и наблюдавах как самодоволната усмивка на Хеме става все по-широка. — Предполагам, че имахте предвид червена сяра — в този случай ще са необходими около четирийсет и една унции, господине — отвърнах му с още по-широка усмивка, показвайки всичките си зъби.
— Изброй деветте първични заблуди — рязко каза той.
— Опростяване, обобщаване, повторение, съкращаване, аналогия, невярна причинно-следствена връзка, семантизъм, неуместност…
Спрях, защото не можех да си спомня наименованието, възприето за последната. С Бен я наричахме „Налт“, от император Налто. Това, че не успях да си спомня истинското й наименование, ме огорчи, тъй като го бях прочел в „Реторика и логика“ само преди няколко дни.
Раздразнението ми трябва да бе проличало на лицето ми, защото Хеме ме погледна намръщено, докато мълчах, и каза:
— Значи в крайна сметка не знаеш всичко? — Той се облегна назад на стола си с доволно изражение.
— Нямаше да съм тук, ако не мислех, че имам какво да науча — хапливо отвърнах аз, преди да успея да овладея езика си. От другия край на масата Килвин започна да се смее с дълбокия си смях.
Хеме отвори уста, но преди да може да каже каквото и да е, ректорът го погледна и той замълча.
— Сега да видим — започна ректорът. — Аз мисля…
— Аз също искам да задам няколко въпроса — каза мъжът от дясната страна на ректора.
Имаше странен акцент, който не ми беше съвсем познат.
Или пък самият му глас имаше особен резонанс.
Когато той заговори, всички на масата се размърдаха леко и след това застанаха неподвижно като листа, докоснати от вятъра.
— Магистре на имената — каза ректорът, а в гласа му имаше едновременно и уважение, и безпокойство.
Елодин беше по-млад от останалите с поне десетина години. Гладко избръснат и с дълбоки очи. Беше среден на ръст, с нормално телосложение и в него нямаше нищо, което особено да привлича вниманието, с изключение на начина, по който седеше — в един момент наблюдаваше нещо съсредоточено, а в следващия вече беше отегчен и зяпаше тавана над главата си.
Изглеждаше почти като дете, което бяха накарали да седи заедно с възрастните.
Почувствах как магистър Елодин ме погледна. Наистина го почувствах и потиснах тръпките, които преминаха по тялото ми.
— „Сохекетх ка сиару крема 'тетх ту?“ — попита ме той. — Колко добре говориш сиару?
— „Риеуса, та крелар деала ту.“ Не много добре, благодаря.
Той вдигна ръка, с показалец, който сочеше нагоре.
— Колко пръста съм вдигнал?
Замислих се за по-дълго, отколкото предполагаше въпросът.
— Най-малко един — отвърнах. — И вероятно не повече от шест.
Той се усмихна широко и извади другата си ръка изпод масата — беше с два вдигнати пръста. Той ги размаха, така че другите магистри да ги видят, като клатеше глава встрани по един разсеян, почти детински начин. След това свали ръцете си на масата пред него и изведнъж стана сериозен.
— Знаеш ли седемте думи, които биха накарали една жена да те обикне?
Погледнах го, опитвайки се да реша дали зад този въпрос не се крие още нещо. Като не успях, просто отговорих:
— Не.
— Те съществуват — увери ме той и седна отново с доволен вид. — Магистре лингвист? — кимна той към ректора.
— Май покрихме по-голямата част от академичните науки — каза ректорът по-скоро на себе си.
Имах чувството, че нещо го е обезпокоило, но бе твърде сдържан, за да мога да предположа какво точно.
— Ще ми простиш ли, ако те попитам за неща, които не са от толкова научно естество?
Тъй като в действителност нямах избор, просто кимнах.
— Защо Абенти не ти е дал препоръчително писмо?
Поколебах се. Не всички пътуващи артисти са толкова порядъчни, колкото беше нашата трупа, и затова беше разбираемо, че не всички ги уважаваха. Но се съмнявах, че най-правилният подход беше да излъжа.
— Той напусна трупата ми преди три години. Не съм го виждал оттогава.
Видях как всеки от магистрите ме погледна. Почти можех да усетя как пресмятаха възрастта ми на обратно наум.
— О, хайде стига — извика Хеме възмутено и се размърда да става.
Ректорът го изгледа мрачно и това го накара да млъкне.
— Защо желаеш да посещаваш Университета?
Стоях като втрещен. Това беше единственият въпрос, за кои то бях напълно неподготвен. Какво можех да кажа? Десет хиляди книги. Вашият Архив. Когато бях малък, мечтаех да мога да чета там. Беше истина, но звучеше твърде детински. Искам да си отмъстя на чандрианите. Твърде драматично. За да стана достатъчно могъщ и никой да не може да ме нарани повече. Твърде плашещо.
Погледнах ректора и осъзнах, че мълча от доста време. Тъй като не бях способен да измисля нищо друго, свих рамене и казах:
— Не знам, господине. Предполагам, че и това ще трябва да науча.
В този момент в очите на ректора се появи нещо особено, но той се отърси от него и каза:
— Има ли още нещо, което да искаш да кажеш?
Беше задавал този въпрос и на другите кандидати, но никой не се бе възползвал от това право.
Въпросът изглеждаше почти риторичен, като ритуал, изпълняван преди магистрите да обсъдят таксата за обучение на кандидатите.
— Да, моля — изненадвайки го, отвърнах аз. — Искам да ви помоля за една услуга в допълнение към самото приемане. — Поех си дълбоко дъх и изчаках вниманието им да се насочи към мен. — Бяха ми необходими почти три години, докато стигна до тук. Може да изглеждам млад, но съм подходящ за това място колкото, а ако не и повече от някой богат благороднически син, който не може да различи сол от цианид дори след като ги опита. — Направих пауза. — Обаче в този момент имам в кесията си два йота и отникъде не мога да намеря повече от това. Нямам нищо ценно, което вече да не съм продал. Приемете ме за повече от два йота и аз няма да мога да си го позволя. Приемете ме за по-малко и аз ще бъда тук всеки ден, а през нощта ще правя каквото е необходимо, за да си осигуря прехраната, докато уча тук. Ще спя на улицата или при конете, ще мия чинии за остатъците от кухнята, ще прося за пенита, с които да си купя пера за писане. Ще направя всичко, което е необходимо — изрекох последните думи пламенно, почти ги изкрещях. — Но, моля ви, приемете ме безплатно и ми дайте три таланта, така че да имам с какво да живея и да мога да си купя каквото е необходимо за обучението, и аз ще стана студент, какъвто никога досега не сте виждали.
Настъпи кратко мълчание, последвано от гръмогласния смях на Килвин.
— Ха! — изрева той. — Ако един от десет студенти имаше половината на неговия огън, щях да преподавам с камшик и стол, вместо с тебешир и плочи за писане. — Той стовари с трясък ръката си върху масата пред него.
Това накара всички останали да започнат да говорят едновременно. Ректорът ми махна и аз се възползвах от възможността да седна на стола, който стоеше на ръба на кръга от светлина.
Обсъждането продължи доста дълго. Но за мен дори и две-три минути биха изглеждали като цяла вечност, докато просто седях, а група възрастни мъже обсъждаха бъдещето ми.
Нямаше викове, затова пък имаше доста ръкомахане, и то предимно от страна на магистър Хеме, който, изглежда, не ме харесваше точно толкова, колкото и аз не харесвах него.
Нямаше да е толкова зле, ако можех да разбера какво казваха, но дори и моят остър слух не можеше да долови за какво точно спорят.
Разговорът им внезапно замря и тогава ректорът погледна към мен и направи жест да се приближа.
— Нека бъде записано — каза той с официален тон, — че Квоте, син на… — Той спря и ме погледна въпросително.
— Арлиден — допълних аз и името ми прозвуча странно след всичките тези години.
Магистър Лорен се обърна и ме погледна, примигвайки.
— … син на Арлиден, е приет в Университета за продължаване на обучението му, на четирийсет и трети екис. Приет е в Арканум контингента, след като доказа, че е овладял основните принципи на симпатията. Официалният му поръчител е Килвин, магистър на изобретенията. Таксата му за обучение се определя на по-малко от три таланта.
Почувствах как отгоре ми се стовари огромна тежест. Три таланта бяха равностойни на всичките пари на света, защото нямах никаква надежда да ги спечеля преди началото на семестъра. Ако работех в кухнята и изпълнявах поръчки за дребни пенита, можех да спестя толкова пари за една година, ако бях голям късметлия.
Все още таях безумната надежда, че с времето можех и да открадна толкова с джебчийство, но в себе си знаех, че беше невъзможно това да стане. Хората с толкова пари ги пазеха по-добре и не ги оставяха просто в кесията си.
Не осъзнах, че магистрите са напуснали масата, докато един от тях не се приближи до мен. Вдигнах поглед и видях магистъра на Архива, който застана до мен.
Лорен беше по-висок, отколкото мислех — близо два метра. Дългото му лице и ръце го правеха да изглежда все едно някой го беше разтегнал. Когато видя, че е привлякъл вниманието ми, той ме попита:
— Не каза ли, че името на баща ти е Арлиден? — Зададе въпроса много спокойно, без следа от съжаление или извинение.
Това внезапно много ме ядоса — че можеше да смаже амбициите ми да вляза в Университета и после да дойде и спокойно да ме разпитва за мъртвия ми баща, така все едно ми казваше „добро утро“.
— Да — отвърнах напрегнато аз.
— Бардът Арлиден?
Баща ми винаги се беше смятал за член на трупа. Никога не наричаше себе си бард или музикант. Това, че го наричаха по този начин, ме раздразни още повече, ако това въобще беше възможно. Не си направих труда да отговоря, а само кимнах веднъж с остро движение.
Ако отговорът му се бе сторил прекалено кратък, той не го показа.
— Чудех се в коя трупа е свирил?
Опитът ми да се въздържам пропадна.
— А, чудили сте се значи — казах аз, като се постарах да вложа в думите си всичката жлъч, на която ме беше научил животът в трупата. — Ами, можете да продължавате да си се чудите. След като аз съм потънал в невежество, значи и вие можете да останете в неведение за това известно време. Когато се върна, след като спечеля своите три таланта — може би тогава ще можете да ме попитате отново. — Изгледах го свирепо, сякаш се надявах да го изпепеля с погледа си.
Реакцията му беше почти никаква, едва по-късно разбрах, че да очакваш някаква реакция от магистър Лорен, беше все едно да се надяваш каменна колона да ти намигне.
В началото той изглеждаше леко объркан, след това изненадан и накрая, докато продължавах да го гледам кръвнишки, той леко ми се усмихна и ми подаде лист хартия, без да каже и дума.
Разгънах го и прочетох: „Квоте. Пролетен семестър. Такса за поучение: — 3 Таланта.“ По-малко от три таланта. Разбира се.
Заля ме вълна на облекчение. Краката ми се подкосиха, внезапно седнах на пода и заплаках.


37.
Блеснал поглед

Лорен ме поведе през двора.
— Това обсъждахме толкова дълго — безстрастно обясняваше магистър Лорен. — Трябваше да имаш такса за обучение. Всеки има такава.
Бях възвърнал хладнокръвието си, след като се извиних за ужасното си държане. В отговор магистърът кимна спокойно и предложи да ме придружи до канцеларията на касиера, за да се увери, че няма да се получи някакво объркване с моята „такса“ за приемане.
— След това беше решено да те приемем по начина, предложен от теб… — Лорен направи кратка, но многозначителна пауза, което ме наведе на мисълта, че нещата едва ли са били толкова прости. — … проблемът беше, че нямаме установен такъв прецедент — да се отпускат средства на новозаписани студенти. — Той отново направи пауза. — Това е доста необичайно.
Лорен ме поведе в друга каменна сграда, през един коридор и надолу по стълбището.
— Здравей, Рием.
Касиерът беше сприхав възрастен мъж, който още повече се раздразни, когато разбра, че трябва да ми даде пари, вместо да ми вземе. След като получих своите три таланта, магистър Лорен ме изведе от сградата.
Внезапно се сетих за нещо и започнах да ровя из джобовете си, доволен, че имам извинение да сменя темата на разговора.
— Имам разписка от „Скъсаната подвързия“.
Подадох му листа хартия, като се чудех какво ли щеше да си помисли собственикът, когато магистърът на Архива на Университета се появи при него, за да откупи книгата, която му беше продадена от един мърляв уличен хлапак.
— Магистър Лорен, оценявам, че се съгласихте да направите това, и се надявам, че няма да ме сметнете за неблагодарен, ако ви помоля за още една услуга…
Лорен хвърли един поглед на разписката, след което я напъха в джоба си и ме погледна внимателно. Не, не внимателно. Дори не и въпросително.
Всъщност на лицето му нямаше никакво изражение. Никакво любопитство или раздразнение. Нищо. Ако не виждах, че очите му са насочени към мен, бих си помислил, че е забравил за съществуването ми.
— Чувствай се свободен да ме помолиш — рече той.
— Тази книга… тя е всичко, което ми е останало от… онова време от моя живот. Много бих искал някой ден, когато имам парите, да я откупя обратно от вас.
Той кимна все така безизразно.
— Това може да се уреди. Не се безпокой, тя ще е в безопасност. Ще бъде пазена толкова внимателно, колкото и всяка друга книга в Архива.
Лорен вдигна ръка и махна на един преминаващ студент.
Момчето с пясъчноруса коса веднага спря и се приближи нервно.
Той кимна почтително на магистъра на Архива, като кимването му повече приличаше на поклон.
— Да, магистър Лорен?
— Симон, това е Квоте. — Лорен ме посочи с дългата си ръка. — Някой трябва да го разведе наоколо, да му помогне да се запише за различните предмети и така нататък. Килвин иска той да посещава часовете му по изобретения. За останалите неща се доверявам на твоята преценка. Ще се заемеш ли с това?
Симон кимна и махна косата, която беше влязла в очите му.
— Да, господине.
Без да каже нито дума повече, Лорен се обърна и се отдалечи, като широките му крачки караха черната му магистърска мантия да се развява зад него.

* * *

Симон беше млад за студент, макар да бе по-голям от мен с няколко години. Беше по-висок от мен, но лицето му беше все още момчешко, а държанието му — по детски срамежливо.
— Имаш ли къде да отседнеш? — попита ме, докато вървяхме заедно. — Стая в странноприемница или нещо подобно?
— Пристигнах едва днес — поклатих глава аз. — Нямах време да мисля за други неща освен за приемането.
— Знам как е — ухили се Симон. — Още се изпотявам, като дойде началото на всеки семестър. — Той посочи наляво към една широка алея, покрай която имаше дървета. — Тогава да отидем първо в Мюз.
Спрях да вървя.
— Нямам много пари — признах аз.
Не бях планирал да наемам стая. Свикнал бях да спя на открито и знаех, че трябваше да пестя трите си таланта за дрехи, храна, хартия и таксата за обучение за следващия семестър. Не можех да се надявам на щедростта на магистрите за два поредни семестъра.
— Значи приемането ти не е минало толкова добре, а? — каза съчувствено Симон, хвана ме за лакътя и ме поведе към друга от сивите сгради на Университета. Тя беше висока три етажа, имаше много прозорци и няколко крила, които излизаха от централната част. — Не се притеснявай от това. И аз самият бях страшно нервен първия път и почти щях да се напикая от страх — образно казано.
— Не се справих толкова зле — отвърнах аз, като внезапно се сетих за трите таланта в кесията си. — Но мисля, че обидих магистър Лорен. Той изглеждаше малко…
— Хладен? — попита Симон. — Резервиран? Като колона от камък? — Той се разсмя. — Лорен винаги изглежда така. Носят се слухове, че Елкса Дал е обещал десет златни марки на онзи, който успее да го накара да се засмее.
— О — поуспокоих се аз, — това е добре. Той е последният човек, когото бих желал да настроя срещу себе си. Очаквам с нетърпение да прекарам доста време в Архива.
— Просто се отнасяй грижливо с книгите и ще се разбираш с него добре. Той е доста незаинтересован през по-голямата част от времето, но трябва да внимаваш, когато се навърташ около книгите му. — Той повдигна вежди и поклати глава. — Тогава е по-свиреп от мечка, която пази малките си. Всъщност бих предпочел мечката пред това Лорен да ме види как прегъвам някоя страница.
Симон ритна един камък и той се търколи по паветата.
— Добре. Имаш няколко възможности в Мюз. За един талант ще получиш легло и купони за храна за семестъра. — Той сви рамене. — Не е нищо особено, но ще те пази от дъжда. Можеш да споделяш с някой стая за два таланта или да си вземеш своя собствена за три.
— Какви са тия купони за храна?
— Има три хранения на ден в столовата. — Той посочи дългата сграда с нисък покрив от другата страна на моравата. — Храната не е лоша, стига да не мислиш много откъде може да е дошла.
Направих няколко бързи сметки. Един талант за два месеца храна и сухо място за спане беше най-добрата сделка, на която можех да се надявам. Усмихнах се на Симон.
— Звучи точно като онова, което ми трябва.
Симон кимна и отвори вратата на Мюз.
— Нека тогава да бъде само легло. Хайде да намерим домакина и да те запишем.

* * *

Леглата за студентите, които не бяха в Арканум, се намираха на четвъртия етаж в източното крило на Мюз, което беше най-далече от баните на приземния етаж. Стаите не бяха нищо особено, точно както ги беше описал Сим. Но тясното легло беше с чисти чаршафи и имаше сандък, който се заключваше, където можех да държа оскъдните вещи, които притежавах.
Всички долни легла вече бяха заети, така че се настаних на едно горно в дъното на стаята. Когато погледнах през един от тесните прозорци от височината на своя креват, гледката ми напомни за скривалището ми високо сред покривите на Тарбеан. Това ми подейства странно успокоително.
Обедът беше паница гореща картофена супа, фасул, тънки резенчета тлъста пушена сланина и пресен черен хляб. Половината от големите, сковани от дъски маси в стаята бяха заети от около двеста студенти. Помещението беше изпълнено с тихия шепот на разговорите, прекъсван от време на време от смях и металното тракане на лъжиците върху ламаринените подноси.
Симон ме поведе към задния ъгъл на дългата стая.
Двама други студенти вдигнаха погледи към нас, когато се приближихме.
След като остави своя поднос, Симон ме посочи:
— Запознайте се с Квоте — нашия най-нов първокурсник с жаден поглед. — След това той махна към двамата студенти: — Квоте, това са двамата най-лоши студенти в Арканум — Манет и Уилем.
— Вече се срещнахме — каза Уилем, който беше тъмнокосият кеалдим от Архива. — Ти наистина си отишъл да те приемат — каза той, леко изненадан. — Мислех, че искаш да ми пробуташ фалшиво желязо. — Той протегна ръка да се здрависа. — Добре дошъл.
— Техлу да го удари! — измърмори Манет, докато ме оглеждаше.
Беше поне на петдесет, с буйна коса и прошарена брада. Беше леко разчорлен, сякаш се беше събудил само преди няколко минути.
— Толкова ли съм стар, колкото се чувствам? Или пък той е толкова млад, колкото изглежда?
— И двете — засмяно отвърна Симон, докато сядаше. — Квоте, Манет е бил в Арканум по-дълго, отколкото всички ние, взети заедно.
— Повярвайте ми — изсумтя Манет, — бил съм по-дълго в Арканум, отколкото всеки от вас е живял досега.
— И все още си е'лир от ниско ниво — рече Уилем, а тежкият му сиару акцент не позволяваше да се разбере дали влага сарказъм и думите си или не.
— Ура за това, че не съм е'лир — каза Манет с искрена убеденост. — Вие, момчета, ще съжалявате, ако се издигнете по-нагоре в класирането. Повярвайте ми. Това означава само повече караници и по-високи такси за обучение.
— Искаме да получим своето членство в гилдията — отвърна Симон. — За предпочитане е това да стане известно време преди да умрем.
— Членството също се надценява — рече Манет, отчупи залък хляб и го топна в супата си.
Разговорът беше непринуден и аз предположих, че това е стара и позната тема.
— Как се справи? — обърна се нетърпеливо към Уилем Симон.
— Седем и осем.
Симон изглеждаше изненадан.
— Какво, за бога, се е случило? Да не си ударил някого?
— Оплесках цифрите — мрачно отвърна Уилем. — И Лорен ме попита за влиянието на субинфундацията върху модеганската валута. Килвин трябваше да ми превежда. И дори и тогава не можах да отговоря.
— Душата ми страда за теб — безгрижно рече Сим. — Ти ме победи през последните два семестъра, беше време да си наваксам рано или късно. Само този семестър получих пет таланта — той протегна ръката си. — Плащай.
Уилем порови в джоба си и подаде на Сим един меден йот.
Погледнах към Манет.
— Ти не участваш ли?
Мъжът с чорлавата коса потисна смеха си и поклати глава.
— Шансовете едва ли щяха да са на тяхна страна — каза той с пълна уста.
— Да чуем — каза Симон с въздишка. — Колко през този семестър?
— Един и шест — отвърна Манет и се ухили с вълча усмивка.
Преди някой да се сети да ме попита каква беше моята такса, аз казах:
— Чух, че някой е получил такса за обучение от трийсет таланта. Обичайно ли е да стига толкова високо?
— Не и ако си достатъчно разумен и останеш достатъчно ниско в класирането — промърмори Манет.
— Само благородниците — каза Уилем, — краемлишките копелета, които нямат работа да учат тук. Мисля, че те имат високи такси само за да имат от какво да се оплакват.
— Аз не съм против — рече Манет. — Нека им вземат парите и поддържат моята такса ниска.
Подскочих, когато в другия край на масата издрънча поднос.
— Предполагам, че говорите за мен — собственикът на подноса беше синеок красавец с внимателно поддържана брада и високи скули на модеганец. Беше облечен в скъпи дрехи с убити цветове. На хълбока си носеше нож с дръжка от ковано желязо. Това беше първото оръжие, което бях видял някой да носи в Университета.
— Совой? — Симон изглеждаше силно изненадан. — Какво правиш тук?
— И аз се питам същото нещо. — Совой погледна надолу към масата. — Няма ли свестни столове в това място? — Той седна, като се движеше със странно съчетание от елегантна изтънченост и сковано, обидено достойнство. — Чудесно. Следващото нещо, което ще правя, сигурно ще е да се храня с някой копач и да хвърлям през рамо кости на кучетата.
— Етикетът диктува да го направите през лявото си рамо, ваше височество — ухили се Манет с уста, пълна с хляб.
Очите на Совой гневно проблеснаха, но преди да успее да отвърне нещо, Симон попита:
— Какво се е случило?
— Таксата ми за обучение беше шейсет и осем стрехлаума — отвърна възмутено той.
— Това много ли е? — объркано попита Симон.
— Да, много е — саркастично натърти Совой, — а и нямаше никаква причина за това. Отговорих на всичките им въпроси. Това си е чисто и просто заяждане. Мандраг не ме харесва. Нито пък Хеме. Освен това всеки е наясно, че те изстискват два пъти повече пари от благородниците, отколкото вземат от вас, и ни обират до шушка.
— Симон е благородник — посочи го с лъжицата Манет, — а пък се справя добре.
Совой изсумтя:
— Бащата на Симон е херцог на хартия, който се кланя на тенекиения крал на Атур. Конюшните на баща ми са с по-дълга кръвна линия, отколкото половината от вас, атуранските благородници.
Симон леко се надигна на стола си, макар че не вдигна поглед от яденето си.
Уилем се обърна към Совой и тъмните му очи се втвърдиха. Но преди да успее да каже нещо, Совой се прегърби и потри лицето си с ръка.
— Съжалявам, Сим, къщата ми и името ми са и твои. Просто… надявах се тоя семестър нещата да се оправят, а вместо това те станаха по-лоши. Парите, които получавам, няма да стигнат дори да покрият таксата ми за обучение, а вече никой не иска да ми отпуска заеми. Знаеш ли колко унизително е това? Трябваше да се откажа от стаите си в „Златното пони“. Живея на третия етаж на Мюз. За малко да ми се наложи да споделям стаята си. Какво ще каже баща ми, ако разбере?
Симон, чиято уста беше пълна, сви рамене и направи жест с лъжицата си, с който сякаш искаше да покаже, че не се бе обидил.
— Може би нещата щяха да минат по-добре, ако не се беше явил там, нагласен като паун — рече Манет. — Сваляй коприната, когато отиваш да те приемат.
— Това ли било? — каза Совой, готов да избухне отново. — Може би трябва да се самоунижавам? Да си посипя главата с пепел? Да си разкъсам дрехите? — колкото повече се ядосваше, толкова повече смешният му акцент ставаше все по-ясно изразен. — Не. Никой от тях не е по-добър от мен самия. Няма нужда да им се кланям.
На масата настъпи неловко мълчание.
Забелязах, че голяма част от студентите от съседните маси наблюдаваха представлението с интерес.
— Хилта тиам — продължи Совой. — Мразя всичко в това място. Времето ви е бурно и нецивилизовано. Религията ви — варварска и превзета. Курвите ви са непоносимо неграмотни и без всякакви маниери. Езикът ви не е достатъчно изтънчен, за да изрази колко окаяно е това място…
Колкото повече говореше Совой, толкова по-тих ставаше гласът му, докато накрая изглеждаше, че говори на самия себе си:
— Кръвта ми може да бъде проследена петдесет поколения назад и е по-стара от дърво или камък, а докъде я докарах — той стисна главата си в ръце и погледна надолу към ламаринения си поднос. — Ечемичен хляб. Богове, предполага се, че човек трябва да се храни с пшеница.
Наблюдавах го, докато дъвчех пресния черен хляб. Вкусът му беше чудесен.
— Не знам какво съм очаквал — внезапно рече Совой. — Не мога да се справя с всичко това. — Той стана и си тръгна, като остави подноса си на масата.
— Такъв си е Совой — каза ми Манет ни в клин, ни в ръкав. — Не е лош човек, макар че обикновено не е чак толкова пиян.
— Той модеганец ли е?
— Едва ли някой може да е повече модеганец от Совой — засмя се Симон.
— Не трябва да го дразниш — каза Уилем на Манет.
Заради тежкия му акцент не можеше да се разбере дали упрекваше по-възрастния студент, но изражението на тъмното му кеалдишко лице определено беше укорително. Предположих, че като чужденец той самият се отнасяше със съчувствие към трудностите, които Совой срещаше да се приспособи към езика и културата на Федерацията.
— Наистина му е трудно — призна Симон. — Спомняте ли си, когато трябваше да се раздели със слугата си?
Докато се хранеше, Манет направи жест с двете си ръце, сякаш свиреше на цигулка. Той обърна очи, а лицето му не изразяваше никакво съчувствие.
— Този път е трябвало да продаде пръстените си — включих се в разговора аз.
Уилем, Симон и Манет се обърнаха и ме изгледаха с любопитство.
— На пръстите му има по-светли места, там, където ги е носел — обясних и вдигнах ръка, за да им покажа.
Манет ме погледна внимателно.
— Виж ти! Нашият нов студент изглежда доста схватлив. — Той се обърна към Уилем и Симон. — Момчета, в настроение съм да залагам. Обзалагам се на два йота, че нашият млад Квоте ще влезе в Арканум преди края на третия си семестър.
— Три семестъра? — рекох изненадано аз. — Казаха ми, че всичко, което трябва да направя, е да докажа, че съм овладял основните принципи на симпатията.
— На всички казват така — меко се усмихна Манет. — „Принципите на симпатията“ е един от предметите, по които ще трябва да избуташ, преди да те издигнат до ранга на е'лир. — Той се обърна очаквателно към Уил и Сим. — Е, какво ще кажете? Два йота?
— Аз ще заложа. — Уилем сви леко извинително рамене към мен. — Без да се обиждаш, но ще си пробвам късмета.
— Какво смяташ да изучаваш? — попита ме Манет, след като си стиснаха ръцете за облога.
Въпросът ме свари неподготвен.
— Предполагам, че всичко.
— Приличаш ми на какъвто бях аз самият преди трийсет години — засмя се Манет.
— С какво ще започнеш?
— Чандрианите — отвърнах. — Искам да науча колкото се може повече за тях.
Манет се намръщи и след това избухна в смях.
— Ами предполагам, че това е просто чудесно. Нашият Сим се занимава с феи и пиксита. Уил пък вярва с цялото си сърце в глупавите, проклети кеалдишки небесни духове и тям подобни. — Той изпухтя смешно. — Аз пък съм почитател на имповете и шамбълите.
Почувствах как лицето ми пламна от смущение.
— Божието тяло, Манет! — прекъсна го Сим. — Какво те е прихванало?
— Току-що заложих два йота на момче, което иска да изучава детски приказки — измърмори Манет, като ме посочи с вилицата си.
— Той имаше предвид фолклор, такива неща. — Уилем се обърна да ме погледне. — Искаш да работиш в Архива, така ли?
— Фолклорът е само едно от нещата — побързах да извъртя въпроса, та да не стана за смях. — Искам да разбера дали народните приказки на различните култури съответстват на теорията на Текам за септагията при разказваните истории.
— Виждаш ли? — Сим отново се обърна към Манет. — Защо си толкова дръпнат днес? Кога си спал за последно?
— Недей да ми говориш с този тон — промърмори Манет. — Дремнах няколко часа миналата нощ.
— Коя точно нощ? — настоя Сим.
Манет замълча за момент и погледна надолу към подноса си.
— Нощта на Фелинг?
Уилем поклати глава и промърмори нещо на сиару.
— Манет, вчера беше Сендлинг. Преди два дни ли си спал за последно?
— Вероятно не — отвърна несигурно Манет. — Винаги губя представа за времето, когато дойде приемането. Нямам никакви часове и това ми обърква графика. Освен това наваксвам по един проект в рибарниците. — Той не довърши, потърка лицето си и след това вдигна поглед към мен. — Те са прави. Точно сега леко съм се побъркал. Що се отнася до септагията на Текам, фолклора и другите тям подобни — за мен това е твърде книжна работа, но пък е интересно за изучаване. Не исках да те обидя по никакъв начин.
— Не си ме обидил — отвърнах аз непринудено и кимнах към подноса на Совой. — Би ли ми подал това? Щом като вашият благородник няма да се връща, ще взема неговия хляб.

* * *

След като Симон ме заведе да се запиша за различните предмети, аз се отправих към Архива, нетърпелив да го разгледам след всичките тези години, през които можех само да мечтая за него.
Този път, когато влязох в Архива, зад бюрото там седеше млад благородник и драскаше с перо върху лист хартия, който беше покрит със следи от много поправки и зачертавания.
Докато се приближавах, той се намръщи и задраска още един ред.
Лицето му беше навъсено. Ръцете му бяха меки и бледи. Ослепително бялата му ленена риза и наситено синята му жилетка миришеха на пари. На частта от мен, която още не се беше сбогувала с Тарбеан, й се прииска да пребърка джобовете му.
Той продължи да скрибуца с перото си още известно време, преди накрая да го остави с въздишка на силно раздразнение.
— Име — попита той, без да вдига поглед.
— Квоте.
Той прелисти дебелата книга, намери страницата, която търсеше, и се намръщи.
— Няма те в книгата. — Той ми хвърли бегъл поглед, намръщи се отново и след това се върна към стиха, който пишеше. Когато не показах, че имам намерение да напусна стаята, той махна с ръка, сякаш за да прогони някаква досадна буболечка.
— Чувствай се свободен да си тръгнеш.
— Аз просто…
Амброуз отново остави перото.
— Виж сега — бавно каза той, все едно обясняваше на някой бавноразвиващ. — Няма те в книгата — той направи пресилен жест с двете си ръце към книгата — и не можеш да влезеш. — Направи нов жест към вътрешните врати. — Точка по въпроса.
— Току-що ме приеха…
— Тогава, разбира се, те няма в книгата — отчаяно вдигна ръце.
Изрових от джоба си бележката за приемането.
— Самият магистър Лорен ми даде това.
— Не ме е грижа дори и да те беше донесъл тук на гърба си — отвърна Амброуз и многозначително топна отново перото си в мастилото. — Сега спри да ми губиш времето. Имам работа за вършене.
— Да ти губя времето? — попитах го аз, вече загубил хладнокръвието си. — Имаш ли представа през какво съм преминал, за да стигна до тук?
Амброуз ме погледна и лицето му внезапно се развесели.
— Чакай, нека да отгатна — прекъсна ме той, сложи ръце на масата и се изправи. — Ти винаги си бил по-умен от другите деца в забутаното село Клодхъмп или от което там забутано място си, където има една-единствена уличница и нищо повече. Способността ти да четеш и да броиш е изпълвала с благоговение местните селяни.
Чух отварянето и затварянето на външната врата зад себе си, но Амброуз не чу нищо, докато заобиколи бюрото и се подпря в предната му част.
— Родителите ти са знаели, че си специален, затова са спестявали няколко години, купили са ти чифт обувки и са използвали свински чул, за да ти ушият риза. — Той се протегна и опипа плата на новите ми дрехи между пръстите си. — Необходими са ти били месеци вървене и друсане в разни каруци, теглени от мулета, за да стигнеш до тук. Но накрая… — Той широко разтвори ръце. — Слава на Техлу и всички негови ангели! Ти вече си тук! С блеснал поглед и изпълнен с мечти!
Чух смях и когато се обърнах, видях, че по време на тирадата му бяха влезли двама мъже и една млада жена.
— Божието тяло, Амброуз? Какви ги разправяш?
— Проклети първокурсници — оплака се Амброуз, докато заобикаляше бюрото, за да седне отново на мястото си. — Идват тук, облечени в дрипи, и се държат, сякаш са собствениците на това място.
Тримата новодошли се отправиха към вратата с надпис „КНИГОХРАНИЛИЩЕ“. Изчервих се от притеснение, докато ме оглеждаха от главата до петите.
— Остава ли уговорката да ходим в „Еолиан“ тази вечер?
— Разбира се — кимна Амброуз. — При шестата камбана.
— Няма ли да провериш дали ги има в книгата? — попитах аз, когато вратата се затвори след тях.
Амброуз се обърна към мен с широка и неискрена усмивка, която по никакъв начин не можеше да се нарече приятелска.
— Чуй ме сега. Ще ти дам един безплатен съвет. У дома си може да си бил нещо специално, но тук си просто поредният хлапак с голяма уста. Така че се обръщай към мен като към ре'лар, върни се при леглото си и благодари на който там езически бог се молиш, че не сме във Винтас. Баща ми и аз щяхме да те приковем към някой стълб като бясно куче. — Той сви рамене. — Или остани тук. Направи сцена. Започни да ревеш. Или още по-добре — опитай се да ме удариш. — Усмихна се. — Ще те напердаша и ще накарам да те изхвърлят за ухото. — Взе перото и продължи да пише.
Тръгнах си.
Може би ще си помислите, че тази среща ме е обезкуражила.
Може би ще решите, че съм се почувствал предаден и че детските ми мечти за Университета са били жестоко разбити.
Точно обратното. Това ми вдъхна увереност. Бях се чувствал не на място, докато Амброуз не ми даде да разбера по своя специален начин, че нямаше голяма разлика между Университета и улиците на Тарбеан. Където и да отидеш, хората са, общо взето, едни и същи.
Освен това гневът те топли през нощта, а наранената гордост може да подтикне един мъж да постигне удивителни неща.


38.
Симпатия в Мейнс

Мейнс беше най-старата сграда в Университета. През вековете тя се беше разраствала бавно във всички посоки, поглъщайки по-малките сгради и дворове, върху които се бе разпростирала. Приличаше на амбициозен архитектурен лишей, който се опитваше да покрие колкото се можеше повече акри.
Беше трудно да се ориентираш в нея. Коридорите правеха странни завои, свършваха неочаквано или пък вървяха по дълги, лъкатушещи, заобиколни пътища. Често се случваше да ти се наложи да вървиш двайсет минути, за да стигнеш от една стая в друга, макар иначе да бяха само на петнайсет метра разстояние. Разбира