Изчезналото съкровище от Григорий Гребнев

Кортец още веднъж огледа с недоволство гостенина. Той беше суеверен: руски княз в ранна сутрин — това е лош знак... Пък беше го озадачило и неочакваното писмо на Семюел Грег. Голям финансов магнат от международния антикварен тръст, Грег преди време беше успял с помощта на Кортец да изнесе от СССР на Запад немалък брой ценни произведения на изкуството и редки ръкописи. Но антикварният тръст безцеремонно се отрече от Кортец, когато той изгуби авантюристичния процес за покупката на една инкунабула1 от СССР.
Само ароматът на печеното смекчаваше донякъде лошото впечатление от писмото на Грег. Кортец се въоръжи с вилица и каза неясно:
— Аз ви слушам.
„Руският княз“ се изправи в креслото, започна с морзовата си азбука, но веднага премина към нормална, макар и малко витиевата реч:
— Чувал съм, сър, че вие сте се занимавали с една много полезна работа, като сте съдействали за обмяна на културни ценности между западните музеи и музеите на Съветския Съюз, по-точно на Русия, която е била родина на моите деди...
Кортец подъвка парченце месо и промърмори неясно:
— Аха...
— Тъкмо това обстоятелство ме доведе при вас, сър — продължи посетителят. — Мистър Грег ме посъветва да се обърна с моето предложение именно към вас...
Без да се откъсва от печеното и отдавайки дължимото на тръпчивото ароматно вино, Кортец насмешливо погледна гостенина.
— Можете да не продължавате, мистър Белски — каза той презрително. — От емигранти, избягали някога от Русия, аз съм се наслушал на много предложения...
Джейк Белски стана от креслото. Той беше разтревожен:
— О, не, сър!
Но Кортец безцеремонно го прекъсна:
— Не „не“, а „да“, сър... Някъде в Русия вашият баща или дядо са оставили зазидани в стена или в тапицерията на един от дванайсетте гарнитурни стола брилянти или други някакви ценности. Вие имате точния адрес, с помощта на който в Русия, лесно ще намерим вашите ценности. След това ние се връщаме отново тук и тръстът на мистър Семюел Грег ни осигурява разкошен живот и безгрижна старост. Нали така?
— Да... В основата на предложението ми лежи ценно съкровище и семейно предание за него — каза гостенинът и изпрати със зелените си клепачи нещо средно между сигнал за бедствие и молба за отзивчивост.
Кортец се засмя рязко и отпи от виното.
— Преди всичко — произнесе той, трябва да ви съобщя, млади човече, а чрез вас и на мистър Грег, че според съветските закони всичко оставено от емигрантите в Русия, преди много години, е обявено за държавно имущество. Аз вече веднъж имах с русите недоразумение. То ми стига...
Педро Хорхе Кортец говореше отлично руски, с лек източен акцент. Казаното от него беше почти отказ, но младият гостенин помнеше добре атестацията, която мистър Семюел Грег беше дал за „потомъка на великия конквистадор“ и затова храбро чакаше възможността да се изкаже докрай. Такава възможност се представи, когато хазаинът спря вниманието си върху чудно ароматния сос на печеното. Джейк Белски каза угоднически:
— Мистър Семюел Грег отлично познава съветските закони.. Аз също се запознах с тях, но цялата работа е там, сър, че нито на мене, нито на вас, нито на тръста, който ние ще представляваме, ще се наложи да нарушаваме някакви закони.
— Ах, ето каква била работата! Интересно...
— Ценностите, за които става дума — продължи гостенинът, — са били донесени в Русия преди четири века от една коронована особа от неруски произход и никога не са принадлежали на Русия. Това лесно ще могат да докажат нашите юристи.
— О хо-хо! — с ироничен патос извика Кортец, като спря да яде. — Аз нямам намерение да се сражавам за потъпканите права на короновани особи от неруски произход.
— Вие ще се сражавате за своя хонорар, сър... — твърдо каза младият гостенин.
— Също и вие ли ? — запита Кортец.
— И аз също.
— Колко ви дава този стар чикагски гангстер?
— Десет процента, сър.
— Охо! — Кортец се усмихна и гледайки настрана, каза: — Аз чувствам, че искате да ми разкажете някаква средновековна легенда.
— Вие сте прав, сър. Но тази средновековна легенда обещава пари напълно съвременни и немалко.
Последната дума гостенинът проскандира.
— Е добре, разказвайте вашата легенда — измърмори Кортец. — Чул съм такива не по-малко от хиляда. Ще чуя и хиляда и първата.
Джейк Белски отново седна в креслото, присви котешките си очи и запита с тон на следовател:
— Знаете ли нещо за библиотеката на московския цар Иван Грозни, началото на която е сложено през петнайсетия век от византийската принцеса Зоя, или с другото й име София Палеолог, племенница на византийския император, а впоследствие — жена на московския велик княз Йохан Трети?..
Рунтавите вежди на Кортец бавно се издигнаха нагоре.
— О! Това е наистина средновековна легенда!
— Така. Старинната библиотека, която мнозина са считали и считат митическа, действително е съществувала и съществува. Аз съм последният от рода на князете Белски, а един от моите прадеди, боляринът Иван Дмитриевич Белски, е бил близък приятел на внука на Зоя-София Палеолог, цар Иван Грозни...
Кортец беше вече завършил с печеното, беше се въоръжил със зъбна клечка и като че ли изцяло бе погълнат от грижата за нереално белите си и неестествено равни зъби.
Джейк Белски продължаваше:
— Боляринът Белски видял как Иван Грозни скрил скъпоценната сбирка от ръкописи в едно подземно скривалище, и то тъй добре, че след това никой не могъл да ги намери. Моят баща ми каза, че ако библиотеката на Иван Грозни би се намерила, за нея може да се получат милиони долари...
— По-кратко ! — отсечено каза Кортец. — Вие знаете ли как
може да се намери тази библиотека ?
— Зная... — отговори Джейк Белски, без да се смути (и без да мигне нито веднъж). — Боляринът Иван Белски оставил в своята архива плана на книжното скривалище на Грозни. Баща ми го предаде на мене и ми даде указания как да се намери скривалището.
Настъпи мълчание. Може би в края на краищата работата заслужаваше да се проучи, но практическият усет караше Кортец да се въздържа. Можеше ли да се доверява човек на тези старинни планове ? Не прилича ли всичко това на приказките за пиратските съкровища със „златния бръмбар“?
— Какво друго имате освен плана и бащиния ви разказ ? — запита Кортец след кратък размисъл.
Едва сега той забеляза, че светлорусият княз държи в ръката си нещо свито на тръбичка. С жест на фокусник Белски разви тръбичката и подаде на Кортец малък пергаментов лист.
— Това е заглавният лист на една много ценна ръкописна антология на византийски поети от петия век — обясни той. — Единственият в света екземпляр от тази книга се е намирал в библиотеката на принцеса Зоя, а след това е попаднал в ръцете на моя прадядо, болярина Иван Белски...
— Откраднат от царската библиотека ? — грубо запита Кортец.
— Не. Подарен от царя на болярина Белски — сухо отвърна младият гостенин. — На задната страна на листа има за това надпис.
Кортец разглеждаше с интерес пергамента, в центъра на който със злато и цинобър бяха изобразени меч и сърце. Той беше добре запознат с изобразителното изкуство и веднага определи, че емблемата е нарисувана от някой неизвестен, но талантлив художник от древността. Бисерни редове от гръцко писмо заобикаляха като сияние емблемата, а по-надолу преминаваха в едър шрифт със сложни заглавни букви.
Кортец обърна пергамента. На опаката страна той видя сложна плетеница на старинно руско писмо.
Под руския надпис стоеше малък, направен с туш чертеж с кръстче в средата, а още по-долу отново се редеше гръцко писмо...
— Позволете, аз ще прочета — каза Джейк Белски и без да чака отговор, тържествено, като в църква, пропя:
— „На болярина Иван Белски сия грецка книга со светски стихове подаряваме от книжницата на прародителката наша, царевна задморска, ние, Великият Повелител на цяла Рус, та той, боляринът Белски, гръцка грамотност да уразумее заради полза господарева. Иоан. Лето от сотворение мира седем хиляди шестдесет втори май в четвертък двадесет и пети ден.“ Моят прадед, боляринът Белски, изпълнил царската повеля и овладял гръцкия език — поясни князът, сочейки с пръст гръцкото писмо. — Тук той е нарисувал плана на скривалището, където царят е зазидал цялата библиотека, получена в наследство от баба му, принцеса Зоя...
- Скривалища! Тайнствени подземия! Вашият прадед болярин Белски навярно се е увличал от знаменития френски детективски роман на Дюшато „Замъкът на змея с пера“ — каза Кортец.— Но тук е само заглавният лист... А къде е самата книга?
— Книгата е останала в Русия у княгиня Евгения Белска, родена баронеса Йожени дьо Мерод — с достойнство изрече Джейк Белски. — Освен гръцкия надпис на обратната страна,, тук, върху самата заглавна страница, има френски надпис, който, ще ни помогне да намерим библиотеката.
— Френски ли?.. Но нали Иван Грозни е заповядал на болярина Белски да овладее само гръцкия език!
— Този надпис е направен от друг Белски. Той е написан в двайсетия век.
Кортец още веднъж внимателно разгледа листа:
— Не виждам тук никакъв френски надпис.
— Аз го изличих от предпазливост — тихо каза Джейк Белски. — Той може да бъде възстановен по химически начин, когато стане нужда.
Кортец сложи пергамента на масата.
— Вашият баща, значи, ви научи как да намерите византийската библиотека? — насмешливо попита той.
Джейк Белски замълча за малко. Клепачите му работеха усилено.
— Мисля, че да, сър — каза той най-после.
— А не ви ли научи той как да я изнесете от Русия ? — попита Кортец, поглеждайки иронично почтения юноша, който вежливо и напълно сериозно му предлагаше да се включи в една съвсем необикновена авантюра.
След кратка пауза Джейк Белски скромно отговори:
— Аз предполагах, сър, че на това ще ме научите вие... Така ме увери и мистър Семюел Грег.
— Мистър Семюел Грег! — извика сърдито Кортец. — О, да! Той е убеден, че в Русия нищо не се е изменило и че библиотеката на Грозни може да се изнесе сега също така лесно, както някога аз изнесох оттам знаменитото Коптско евангелие.
Младият гостенин мълчеше.
Настъпи пауза. Мълчанието продължи около две минути. След това Кортец отмести пергаментната тръбичка и каза с решителен тон:
— Ръкописите — това не е моя специалност. Сега аз съм само организатор на картинни изложби. Аз съм частно лице, интересувам се само от живопис и с никакви тръстове не желая да се свързвам.
Клепачите на Джейк Белски замигаха усилено и той придружи тази сигнализация с най-убедителния превод, на какъвто беше способен:
— Съвсем не е задължително да бъдете специалист, сър. Аз също не разбирам нищо от тези ръкописи. За нас е нужно само да ги намерим и изнесем в Америка. А там вече специалистите на тръста ще си кажат думата.
— Ние нищо не ще успеем да изнесем в Америка.
— Е добре, тогава ще ги изнесем във Франция — бодро предложи Джейк Белски.
— Фантастика.
— Защо? — с недоумение попита князът.
— А затова, защото ние няма да намерим тази митическа библиотека. Това — на първо място. Но ако даже бихме я намерили, ако даже бихме успели да я изнесем от Русия, което не е никак лесно, ние бихме извършили кражба. Ние ще бъдем арестувани ако не в Русия, то тук, във Франция. Това ще бъде поискано от съветското правителство и френските власти не ще могат да не изпълнят искането му. Защото ние ще сме присвоили чужди ценности. Разбирате ли? А с такива работи се занимава криминалната полиция. Вашият мистър Грег я познава много добре...
Немногословният Кортец изрече всичко почти на един дъх и с голяма възбуда. Можеше да се мисли, че той се старае да наплаши не толкова Джейк Белски, колкото самия себе си.
— И друго — все със същия сърдит тон продължи Кортец. — Аз живея в Париж и нямам никакво намерение да го напускам, ако новото хрумване на мистър Грег се провали.
— На вас не ще се наложи да напускате Париж, сър. В случай на неуспех аз ще поема всичко върху себе си — бързо и деловито каза гостенинът. — Това също е предвидено в моя контракт с фирмата на мистър Грег.
Кратко време Кортец озадачено наблюдава Джейк Белски. След това се разсмя и каза:
— Веднага познах мистър Грег! Той умее да извлича полза даже от неуспехите. Вашият крах ще предизвика скандал с русите. А за такова нещо някои хора в Щатите с радост ще ви обезщетят за две-три години затвор.
Изглежда Кортец беше отгатнал. При споменаване на затвора Джейк Белски ни побледня, нито челото му се ороси с хладна пот. Напротив, той се усмихна хитро и каза:
— Мисля, че работата не ще стигне до затвор, сър. Аз имам намерение да действам в Русия предпазливо. А вие ще стоите настрана от онова, което аз ще трябва да предприема. Колкото се отнася до френските вилаети, то и в това отношение всичко ще може да бъде предвидено, за да се предпазим от неприятности.
— Как ? — въртейки свирепо очи, запита Кортец.
— Не се вълнувайте, сър, това е вредно — тихо и вразумително каза князът. — Моят татко ми съобщи, че тук, във Франция и в Италия, живеят потомци на Тома Палеолог, бащата на принцеса Зоя. Те са преките наследници на великата московска княгиня София Палеолог, защото в Русия след смъртта на децата на Иван Грозни други нейни потомци не са останали...
— Кой живее във Франция ? — Бързо запита Кортец.
— Мадам дьо Брентан, дъщеря на княз Джовани Ласкарис Палеолог, — отговори след малко Джейк Белски.
„Специалистът по живопис“ се усмихна.
— Виждам, вашият баща е бил дяволски предвидлив човек. Нему много се е искало да надмине болярина Иван Белски и да се сдобие не само с антологията на византийските поети.
— Да, той през целия си живот носеше в душата си тази мечта — каза Джейк Белски. Но моят баща най-малко мислеше за парите. Той искаше само да отмъсти на брата си, княз
Платон, който му бе отнел жената, красавицата Йожени дьо Мерод... Тази история аз ще ви разкажа друг път.
Кортец внимателно огледа руско-американския княз и си помисли без каквато и да било вече неприязън:
„Хъм! Но той, струва ми се, не е никак глупав, този младок Джейк. Семюел Грег не напразно е заложил за него...“
— Добре! — каза той. — Нищо не мога да обещая нито на вас, нито на мистър Грег. Но, без да разгласям намеренията ви, аз ще направя някои справки, ще поопитам тук-таме почвата и само след това ще мога да дам окончателен отговор. Този архаизъм оставете у мене. — Кортец посочи с глава свития пергамент.— Ако, разбира се, ми се доверявате. Трябва да го покажа на един вещ човек. Той добре познава византийската култура и много други неща.
— Разбира се, сър! — възкликна Джейк Белски с най-голяма готовност. — Моля ви се, задръжте пергамента. Баща ми казваше, че той ще донесе щастие на оногова, който пожелае да присъедини този заглавен лист към книгата, от която е отделен.
Той стана. Кортец натисна копчето на звънеца.
— Елате утре.
— С удоволствие, сър.
— Не „сър“, а „мосю“ — снизходително го поправи Кортец» — Обращението „сър" във Франция не е обичано от мнозина. Пък и не само във Франция.
— Разбирам, мосю.
Зашумоля нечия копринена пола. Влязлата Мадлен разбра веднага, че младият американец не напразно се беше разделил със. своя долар, когато настойчиво я молеше да доложи за него на Кортец.
— Мадлен- важно произнесе Кортец. — Княз Джейк Белски утре ще дойде при мен в десет сутринта. Доведете го направо в кабинета ми.
Мадлен грациозно направи реверанс пред княз Джейк Белски.

Същия ден Педро Хорхе Кортец посети кафене „Гуинплен“. Той не бе идвал тук отдавна, но постоянните посетители на заведението го познаха веднага. Това бяха търговци — препродавани на картини, небогати антиквари, млади художници и такива, които от дълго време бяха „многообещаващи“, модели, любители на картини и рядкости. Както винаги, така и сега в кафенето беше шумно, но шумът се засили, когато на вратата се появи масивната фигура на Кортец. Между посетителите имаше доста хора, с помощта на които мосю Кортец печелеше понякога твърде добре, а също и такива, които припечелваха (не особено много) с негова помощ. Чуха се възгласи:
— Охо! Самият дон Педро!
— Великият конквистадор от Стамбул!
— Салю, мосю Кортец! Седнете при нас!
Отговаряйки на приветствията и махайки с косматата си
ръка, с блестящи камъни по късите пръсти, мосю Кортец внимателно оглеждаше залата.
— Той търси някого... — каза една дребничка девойка-модел с голям гребен от костенуркова черупка в златните гъсти коси.
— Но сигурно не тебе — отвърна й млад, твърде чорлав художник със старинно жабо вместо връзка и с голяма пиратска обица на лявото ухо.
— Днес някой ще спечели — каза меланхолично един стар „търговец“, поглеждайки начумерено след Кортец. — Той е голям хитрец!
Към Кортец се приближи бюфетчикът, кръглолик човек с бяла престилка.
— Мосю Кортец, търсите ли някого ?
— Да, мосю Птибо. Трябва ми професор Бибевоа.
— Той е сам в билярдната стая. Нещо пише.
— Мерси...
Кортец се запъти към билярдната, но си спомни нещо и запита:
— Дължи ли ви професорът, мосю Птибо?
Бюфетчикът разпери ръце:
— Както винаги, мосю Кортец.
— Много ли?
— Вече цяла седмица не е плащал. Три хиляди франка. При сегашния курс това, разбира се, не е тъй много, но... xo-xo! Все си е същият! — Кортец потупа бюфетчика по рамото. Не се тревожете, мосю Птибо. Може би аз ще успея да уредя тази работа.
Гой влезе в съседното помещение. Тук беше сравнително тихо, чуваше се само да се удрят една в друга белите топки върху зелевите полянки на билярдните маси. От време па време маркьора тържествено изричаше:
- Карамбола, мосю Роже! Тридесет и две! Карамбола, мосю Капо! шестнадесет! Ударът не се отбелязва!
В ъгъла до подпорката с щеките, близо до прозореца, беше седнал на въртящ се стол един възрастен човек, с невероятно износен жакет. С мършавото си тяло, посърнало лице, остра брадичка и стърчащи като копия мустаци той приличаше на Дон Кихот, а с дългите ръце и щръкнали уши на орангутан. Отзад се виждаше подстриганият му неравен череп с побелели коси. Човекът бързо пишеше. Перото на автоматичната му писалка стремително подскачаше върху листовете, изписаното той слагаше несръчно настрана. Този именно човек беше Леон Бибевоа, когото всички познати наричаха „професорът“, макар че бяха изминали вече десет години, откакто той беше изгонен от последната гимназия за пристрастието му към спиртни напитки.
Кортец много добре познаваше този странен човек, който притежаваше енциклопедични познания и имаше феноменална памет, този несретник, пияница, но навремето си съвсем не лош педагог.
Бибевоа имаше прекрасни познания по история, в това число и по история на всички видове изкуства; той, без да гледа подписа, можеше безпогрешно да назове автора на картината (ако същият, разбира се, беше известен). Той също знаеше всичко, отнасящо се до световната литература, особено до древната. Освен това Бибевоа владееше до съвършенство езиците, на които вече отдавна никой не говореше: латински, старогръцки и санскритски.
Кортец често се ползваше от консултациите на Бибевоа и се отнасяше към него с уважение, без да обръща внимание на странните „маниери“ на професора. Сега той видя, че Бибевоа е увлечен от някаква работа; обикновено високомерен и груб с бедняците, Кортец все пак не се решаваше да го прекъсне.
— Мосю Кортец! — каза Бибевоа с дрезгав глас, без да се обърне. — Вие искате да ми попречите да работя ?
Кортец се догади: Бибевоа беше видял отражението му в тъмното стъкло на прозореца.
— О не, професоре, аз ще почакам...
— Ще трябва да чакате още цял час. Аз пиша статия по поръчка на един идиот, удостоен с научна степен на бакалавър.
— Това е интересно. Каква е темата?
— Палеографско изследване върху еволюцията на главните букви в минускулното писмо от деветия век.
— О хо-хо! — с уважение възкликна Кортец. — А какво е това писмо ? Кой е авторът му ?
— Вие сте невежа, мосю Кортец — каза с пресипнал глас Бибевоа, продължавайки да пише статията си. — Това не е писмо на някое лице, а вид на латинска ръкописна писменост. Казано на съвременен език, това е шрифт, с какъвто са написани повечето ръкописи на латинските класици...
— Разбирам, професоре. Аз съм дошъл не навреме, но... виждате ли, и моята тема е приблизително същата — каза Кортец, като се стараеше да говори колкото е възможно по-меко.
— И вие ли искате статия?
— Не... Консултация... Нося един старинен ръкопис.
Бибевоа спря да пише и се обърна към него с цялото си
тяло.
— Покажете го.
Кортец му подаде оставения от Джейк Белски пергамент. Сега пергаментът беше закрепен по ъглите върху ватманова хартия, вследствие на което опъката му страна оставаше закрита.
Бибевоа намести очилата си и впи остър поглед в текста. След една минута той вдигна глава и погледна Кортец, който чакаше мълчаливо.
— Фалшификат ли е ? — тихо запита Бибевоа.
Кортец разпери ръце:
— Не зная. Това трябва да ми кажете вие.
Бибевоа скочи от стола, изтича до писалищната лампа и отново заби острия си нос в пергамента. След това безпокой-но затършува из джобовете и извади лупа. Кортец с интерес следеше движенията му.
Бибевоа продължително разглежда листа през лупата. Той беше явно развълнуван.
— Невероятно! — промърмори най-после. — Оригинал! Вие знаете ли какво е това?
Кортец неопределено раздвижи рунтавите си вежди:
— Приблизително...
— Това е първата страница на една книга, която считат за изгубена. Заедно с други съкровища на византийската столица тя е била изнесена от Константинопол в Рим през средата на петнайсетия век. По-нататъшната й съдба е неизвестна! — Гласът на Бибевоа звучеше патетично. — Този пергамент няма цена. Как е попаднал у вас ?
— Ще ви разкажа по-късно, професоре — уклончиво отговори Кортец. — А какво е написано в него ?
— Моля! Ето ви точния превод: „Киклос. Антология на византийските поети. Епиграми елегични, сатирични и любовни, събрани от Агафий, юрист и поет“.
— Интересно. — каза замислено Кортец.
— Каква прелест! — произнесе с възхищение Бибевоа, разглеждайки емблемата на старинния заглавен лист. — Но къде е цялата книга?
— Аз имам надежда, че с помощта на този заглавен лист ще намеря цялата книга — многозначително каза Кортец.
Той взе пергамента от ръцете на „професора“, когато последният се опита да отлепи ватмановата хартия.
— Вие ще спечелите много, ако я намерите. За такава книга богатите колекционери ще дадат много пари — каза Бибевоа.
— Колко например?
— Ще ме ангажирате ли за оценител ? — попита Бибевоа, подмигвайки хитро.
— Ще ви ангажирам.
— Но само да не ме измамите! Тази книга трябва да струва не по-малко от сто хиляди долара. Моят хонорар е скромен, два процента...
Кортец потупа Бибевоа по рамото.
— Аз ви обичам, професоре, и затова съм готов да ви предложа още сега част от хонорара.
— О! Това няма да е лошо.
Кортец отиде до вратата и повика:
— Мосю Птибо!
Бюфетчикът не закъсня.
— Професорът ви дължи три хиляди франка, нали ?
— Тъй вярно, мосю.
Кортец извади портфейла си, отброи няколко банкноти.
— Вие вече не дължите на господин Птибо — каза гой весело на Бибевоа.
— Виват, дон Педро Кортец! — възкликна Бибевоа. — Надявам се, че вие вече не се съмнявате в моята кредитоспособност, мосю Птибо ?
— Днес не, но утре пак ще се съмнявам — отвърна Птибо, поглеждайки го насмешливо и със съчувствие.
— Щом е така, пригответе ми, моля, чаша коняк — помоли вежливо Бибевоа. — Ще дойда на бюфета, щом завърша статията.
Кортец извади от портфейла си още една банкнота и я подаде на Птибо.
— Аз съм премного задължен на професора и не искам той днес да ви е задължен — каза и като стисна ръка на Бибевоа, тръгна към изхода.
В общата зала Кортец се приближи до групата художници, насядали около малка масичка. Разговорът им беше оживен и често се прекъсваше от смях, но щом Кортец дойде наблизо, всички замълчаха.
— Седнете, маестро ! — покани го художникът с пиратската обица.
— Не, аз само за една минута—каза Кортец. — Но аз ви попречих, господа. Вие говорехте за нещо...
Той още отдалеч беше чул името си и разбра, че се приказва за него.
— Не, защо пък. Аз мога да повторя всичко — каза с независим вид художникът с обицата. — Разказвах им забавната история за онзи случай, когато вие, мосю Кортец, сте искали да направите замяна на вандайковския „Лорд Уортън“ от ленинградския Ермитаж е фалшив Гоген.
Кортец се усмихна саркастично:
— В Париж всичко се превръща в забавни истории! А що се отнася до фалшивия Гоген, това е ваша измислица, Прежан.
— Но той разказва толкова смешно! — извика възторжено малката девойка-модел с големия гребен.
— А-а! Е, тогава му прощавам — снизходително произнесе Кортец. — Но знаете ли, Прежан, тъкмо сега вие много ми трябвате. Можете ли да ми отделите десетина минути?
— С удоволствие, маестро!
Кортец смигна на малката девойка-модел и като взе художника под ръка, запъти се с него към една свободна масичка в отдалечения край на кафенето.
— Седнете, Прежан — каза той и се отпусна тежко на стола. — Аз действително се нуждая от вас. Но тези ваши анекдоти.
— Мосю! — смеейки се отвърна Прежан — това е само една безобидна приказка... никой не й вярва.
— Приказка! — произнесе с укор Кортец. — Изтокът има една умна пословица: „Бъди внимателен, когато лъжеш, но още повече се пази, когато казваш истината“...
— Прекрасна пословица! — възкликна Прежан. — Още утре ще я знае цял Париж.
— Но това, което аз ще ви кажа сега, Прежан, трябва да се знае само от вас и от мене — каза Кортец, гледайки го съсредоточено.
— Най-добрият пазач на тайната са парите, маестро — отговори подигравателно Прежан, движейки сключените си вежди и почуквайки с пръст по сърповидната обица.
— Вие можете добре да спечелите, Прежан — каза Кортец многозначително.
— Как?
— Слушайте ме...
Кортец се наведе към него и като се огледа наоколо зашепна.
— Охо! Интересно... Пак Гоген ? — възкликна Прежан.
— Не. Това е съвсем друго... Вие сте идвали в моя дом. Помните ли онези два пейзажа, които аз донесох от Москва?
— Помня, маестро. Но... — художникът присви рамене. — Аз не виждам в тях нищо особено.
— Аз също, Прежан. И все пак съм убеден, че ако потърсим добре, ще можем да намерим не в тях, а под тях нещо много интересно.
— Я гледай! А какво точно искате да намерите под тях.
— Боровиковски! Виждали ли сте у мене два рисувани от него портрета, които аз купих от княз Оболенски ?
— Да.
— Двата московски пейзажа трябва да се нарисуват върху Боровиковски така, че да личи изчистването на горния слой боя. Разбирате ли ме?
— Започвам да разбирам, маестро — каза Прежан, гледайки втренчено събеседника си.
— Не се съмнявах, че ще ме разберете...
Кортец премести стола си по-близо до младия художник и започна да му шепне направо на ухото с пиратската обица.

Майката на Джейк Белски, Тереза Бодуен, била на трийсет години, когато руският емигрант княз Белски сключил с нея втори брак. Сина си тя нарекла Жак — в чест на баща си. Някога Андрей Белски бил богат, но по време на раждането на Жак успял да пропилее състоянието си и убедил жена си да се преселят в Съединените щати, където неговата далечна сродница, княгиня Александра Толстая, му обещала „доходно място“. В антисъветския кръжок „Толстой“ на Андрей Белски предложили да изнася пред сборищата на реакционните организации „информации за издевателствата, на които той уж бил подлаган от комунистите през 1917 година. Но за такива изказвания се искало богато въображение, а княз Андрей Белски бил напълно лишен от въображение, и затова скоро му се наложило да прекрати публичните си изказвания и да постъпи като чиновник в кантората на един данъчен инспектор. Тази длъжност след време преминала по наследство към неговия син, вече възмъжал и превърнал се от Жак в Джейк.
Младият Белски не бил много доволен от своята професия, толкова повече, че от майка си наследил природна съобрази-телност и правел впечатление на твърде умен младеж. Житейският опит обаче го научил да разбира, че само с ум в Америка нищо не се постига. Не помага и образованието. Баща му бил завършил Петербургский университет, но в Щатите не отишъл по-далеч от канторски чиновник, защото бил човек крайно непрактичен. Джейк се убедил в последното, когато баща му преди да умре му разказал за скривалището, което се намирало в някакъв манастир, там през XVI век, според неговите думи, била скрита библиотеката на византийската принцеса Зоя. При това старецът предал на сина си заглавния лист на една старинна книга (с плана на скривалището), която цар Иван Грозни подарил на своя приятел, болярина Белски* един от прадедите на Джейк.
Явно, тайната на една извънредно ценна колекция е била известна на Андрей Белски в продължение на много години, но той не можал да се възползва от нея.
Цели две го дини размислял Джейк Белски как да се сдобие със сбирката от старинни ръкописи, които стрували много пари и най-после дошъл до заключение, че без чужда помощ е съвсем невъзможно да се промъкне в Русия, да намери там книжното съкровище и да го изнесе в чужбина... Но на кого би могъл да довери тайната си в тази страна, където господствува законът на джунглите, където самият Джейк се чувсвувал само като едно слабо тръстиково стръкче в джунглите ? Той не можел да се посъветва даже с майка си, тъй като баща му бил забранил да се говори с нея за руското скривалище:
„Тя ще започне да хленчи, че ще загинеш в Русия и ще развали всичко.“
Тогава Джейк се решил да влезе във връзка с някои от руските емигранти. Той казал, че иска да се промъкне в Русия — там баща му бил закопал в градината на имението фамилни скъпоценности.
Един от другарите на Керенски, барон Вителсбах, свързал Джейк със Семюел Грег, голям акционер и фактически господар на Международния антикварен тръст.
Разполагайки с широка мрежа от агенти, този тръст издирвал и откупвал във всички страни картини, скулптурни произведения, ценни ръкописи и книги, лични вещи, принадлежащи на знаменити хора (на исторически личности, на спортисти и артистична дипломати и на „велики“ престъпници). Купувайки и преоткупвайки истински ценности и ценности съмнителни, тръстът също практикувал широко и фабрикация на фалшификати от най-различно естество. Той не се спирал и пред явни авантюри. Един от типичните подвизи на тръста била мошеническата история с Коптското евангелие.
Агентите на тръста надушили, че в Ленинград, в едно книгохранилище, се намира старинно ръкописно евангелие, написано през XI век на езика на египетските християни (коптите). Първоначално притежател на тази ръкописна книга бил знаменитият Атонски манастир, а след това, през първата половина на XIX век, манастирът подарил Коптското евангелие на руския цар Николай I. След революцията ценната старинна книга станала достояние на съветския народ. През периода 1920— 1930 година антикварният тръст, като влязъл предварително във връзка с игумена на Атонския манастир, поръчал на своя агент Кортец да се сдобие в Ленинград на веяна цена с Коптското евангелие. По оценката на компетентни антиквари тази книга струвала 150 хиляди долара. Кортец предложил на книгохранилището 300 хиляди долара. Съветските организации решили да продадат книгата. Но щом тя попаднала в ръцете на тръста, атонският игумен, със съгласието на Семюел Грег, завел дело с искане да се върне на манастира „древната светиня“, която уж била открадната от комунистите. Антикварният тръст не възразявал против искането на монасите, но предявил срещу съветското търговско представителство иск за сума от 300 хиляди долара.
Тази авантюра пропаднала, защото съветските юристи представили акта за дарение, с който навремето манастирът подарил книгата на цар Николай I. По този начин Коптският ръкопис се оказал не собственост на Атонския манастир, а имущество на съветския народ. Авантюристите останали с пръст в устата, а като изкупителна жертва се оказал Кортец. Грег го обвинил за бавността и несръчността — за това, че „потомъкът на великия конквистадор“ не можал да намери своевременно в Ленинград .пътека към хората, които предварително биха унищожили Дадения от Атонския манастир акт за дарение.
Такъв бил антикварният тръст, с чийто шеф на име Семюел Грег се запознал Джейк Белски. Горилоподобният хриплив Грег разговарял с Джейк малко време. Той прегледал документите му и пергаментния лист, след това мълчаливо написал записката до Кортец и чек за хиляда долара.
— Незабавно тръгнете за Париж — казал той. — Намерете там Кортец. Адреса ще ви дадат. Аз ще финансирам цялата тази операция. Вие получавате десет процента от чистата печалба, Кортец — петнайсет. От него зависи всичко… За останалото се споразумейте с нашите юристи. Гуд бай!
За всичко това Джейк си спомни на другия ден след посещението при Кортец, крачейки по Рю дьо Ориант към вилата на „потомъка на великия конквистадор“. Спомни си той и това, как вчера, напущайки дома на Кортец, сложи в лакомата ръка на Мадлен още една банкнота, но този път вече петдоларова, и помоли момичето да дойде вечерта в който час пожелае в кафене „Сурир“. Наложи му се да я чака много, но Мадлен все пак дойде и веднага започна да бъбри за своите поклонници и приятелки. След това тя изпи чашка шартрьоз и изпуши една цигарка. За Кортец Мадлен разказа, че се е завърнал в къщи късно и в добро настроение, а на въпроса й, да приеме ли утре мосю Белски, отговорил: „Непременно!“
— Той добави: „Не забравяйте да приготвите закуска за двама“ — чуруликаше Мадлен. — Трябва да знаете, че мосю Кортец гощава само тогова, когото счита полезен за себе си. Джейк, струва ми се, че вие ще спечелите много пари е негова помощ. Аз познавам отдавна мосю Кортец и съм се научила да предвиждам... Джейк сви рамене:
— Това ще зависи само от него...
— О, вие навярно не ще забравите тогава скромната малка Мадлен, която направи толкова много, за да ви приеме мосю Кортец! — възкликна Мадлен и отправи към Джейк изпод фантастичните си мигли един от онези погледи, които считаше за „изгарящи“.
Джейк съобрази, че, общо взето, не би било лошо да има Мадлен за съюзница при осъществяване на „манастирската операция“ (така той мислено нарече своя план). Джейк не се съмняваше, че в ергенския дом на Кортец Мадлен не се ограничава само с ролята на камериерка. Затова той бързо извади от джоба на жилетката си изящно кехлибарено цигаре (подарък от баща му) и го подаде на Мадлен.
— В това, че аз съм ваш приятел до края на живота си, Мадлен, вие не трябва да се съмнявате — каза той с неподправена искреност. — А засега приемете този малък спомен... Точно такива цигарета са днес на голяма мода между чикагските девойки.
— Каква прелест! — възкликна тя и от прилив на чувства премина на „ти“. — Ти всякога ще ми правиш подаръци, нали Джейк ?
— Винаги, Мадлен! — каза Джейк. — А ти ще ми казваш какво мисли за мене Кортец. Това е много важно за нас двамата.
— О, не е трудно, мили! — отговори Мадлен. Аз зная как да се държа с него... Но ти бъди по-смел. С него не може другояче. Само, моля ти се, не мигай толкова често с очите. Кортец казва, че клепачите ти са лошо закрепени.
Разделиха се като добри приятели.
Мислейки си за Мадлен, Джейк стигна до обвитата с гъст бръшлян двуетажна вила на Кортец, построена в старинен стил.
Вратичка. Цветни лехи. Подкастрени храсти. Посипана със сгур пътека. Вход с гранитни стъпала... Звън. Тишина... Бързи леки стъпки зад вратата и отново неописуемите мигли...
— Ти ли си ? — каза напевно Мадлен, отваряйки вратата. — Влез, мосю Кортец те чака... Аз научих още нещо. Вчера той е бил при някоя важна дама, с която говорил за твоята работа. Той я нарича „дърта вещица“.
„Мадам дьо Брентан“ — догади се веднага Джейк.
— Е, и какво ? — попита той.
— Това е всичко, мили. Но настроението му е същото. Днес ще те нагостя с чудесно рагу... Ела! . . Чакай! .. Дай да ти оправя връзката. Трябва да я смениш, прилича на змия: Ето така...
Тя влезе в кабинета и Джейк чу високото й гласче:
— Княз Джейк Белски, мосю! ..
— Поканете го! — отговори с хрипкав глас Кортец. Джейк влезе в кабинета и веднага почувства, че днес Кортец действително е разположен по-доброжелателно, отколкото вчера. Като подаде огромната си космата длан, той покани Джейк на канапето, седна до него и каза:
— Приятелю мой! Аз не умея да се преструвам дълго и затова ще ви кажа веднага, че вашето предложение ме заинтересува. То е необикновено. А аз обичам да се занимавам с необикновени работи. Моя слабост... Но даже и необикновената работа трябва да бъде все пак работа, а не спорт. Вие ме разбирате, нали ?
— Напълно, мосю — тихо, като се стараеше да не мига, каза Джейк.
— Трябва да ви съобщя, приятелю мой — продължи Кортец, — че още вчера аз показах вашия пергамент на един твърде вещ човек. Той ми каза почти същото, каквото и вие. Направих справки за византийската библиотека и научих същото, което знаех и от вас е тази само разлика, че освен вас, изглежда, никой не знае точния адрес на тази библиотека... Аз бях при мадам дьо Брентан и от нея узнах същото, което е казала и на вас.
— Аз исках вчера да ви разкажа за моето посещение при нея — побърза да вмъкне в разговора Джейк.
— Това не би ме улеснило с нищо, приятелю. Аз трябваше да я видя лично. Успехът на нашата работа зависи в голяма степен от тази стара вещица — произнесе, като че ли мислейки гласно, Кортец. — Много добре сте направили, че нищо не сте й казали.
— Тя нищо не трябва да знае! — студено и рязко каза Джейк. — Всичко трябва да се направи с нея, но без нея.
— Точно така! — възкликна Кортец. — С нея, но без нея.
На вратата се почука леко, влезе Мадлен.
— Ще заповядате ли да сервирам закуската, мосю ?
— Донесете я, Мадлен!
Кортец стана от канапето и като Мефистофел е наметалото замахна с края на живописния си халат. След това се
заразхожда бавно по кабинета, поглеждайки под око гостенина си.
— Но една справка, най-важната за вашата работа, аз още не съм получил. За нея ще се иска доста време.
Джейк също стана и каза услужливо:
— Може би аз мога да ви помогна, мосю ? . .
Кортец вдигна и разпери накичената с пръстени ръка.
— Не, не! Тази справка мога да получа само от хора, които познавам добре.
— Вие не ми вярвате ?
— Аз вярвам само в това, че след понеделник идва вторник, приятелю. Вие, разбира се, ще искате да заминете с мене в Русия ?..
— Без мене там вие не ще намерите нищо, мосю — вежливо, но твърдо каза Джейк.
— Точно така! — възкликна Кортец. — А аз, друже мой, съм живял в Съединените Щати и зная какви неща могат да измислят там понякога, за да вмъкнат в Русия необходимия за Пентагона човек.
— Значи, вие мислете, че аз съм шпионин ?
Кортец се усмихна снизходително:
— О не, друже мой! Ако мислех така, нямаше и да приказвам с вас. Мояга кожа засега още не ми е омръзнала.
Джейк беше смутен. Той даже забрави, че „клепачите му са лошо прикрепени“ и сигнализираше усилено.
— Не ви разбирам, мосю. Моля ви, обяснете ми!
Влезе Мадлен е поднос. Като смени кръглата масичка е . друга по-голяма, Мадлен започна да нарежда върху нея чиниите. Тя не разбираше за какво говори господарят й с Джейк (разговорът се водеше по руски), но виждаше тревога по лицето на младия княз. А тъй като освен изкуствени мигли и огнени устни Мадлен притежаваше още и простичко, добро сърце, то, забравила за „бъдещите подаръци“, тя изпращаше на Джейк изразителни ободряващи погледи.
— Трапезата е сложена, мосю — каза тя.
Кортец потупа Джейк по рамото и го покани на масата:
— Не падайте духом, приятелю! Аз исках само да бъда откровен с вас. Моят принцип е — в никой случай да не се свързвам 'с каквото и да било разузнаване. Мисля обаче, че интуицията не ме лъже: вие не приличате на шпионин.
Той погледна масата и видя на нея стройна вазичка е три яркочервени лалета.
— О хо-хо! Изглежда, в този дом вие сте се харесали не само на мене!
Но в този момент погледът му се спря върху закуските и тумбестата бутилчица с шамбертен и лалетата бяха веднага забравени.
— Хъм... Не е лошо! В рекламната област това се нарича „екстра“, друже мой.
Освен лалетата и шамбертена на масата личеше малко блюдо с пастет от дивеч с орехи, нарязан на най-тънки филийки твърд пушен салам и ароматна салата от целина.
— Моля, ваше сиятелство! — церемониално каза Кортец по френски и с широк жест покани Джейк да седне. Понеже не знаех какво обичате, аз реших да се доверя на моя вкус.
— И на моя, мосю! — добави Мадлен, отправяйки към Джейк сияещ поглед.
— Да, аз се съветвах с Мадлен — призна Кортец — Тя би била добра домакиня...
— Благодаря ви, госпожице — каза Джейк и зае мястото си на масата.
Мадлен се обърна да излезе, но Кортец я спря:
— Как е там при Барб ? Направено ли е всичко, както наредих ?
— Рагуто е дивно, мосю! — с присторен възторг изчурулика Мадлен.
— А сосът ?
— Сметана, вино, коринтски стафиди и канела, мосю. Всичко е така, както го обичате.
От предусещаното удоволствие ноздрите на Кортец се разшириха.
— Обичам да си похапвам, друже мой! Вредя си, зная! Лекарите забраняват, но не мога! В яденето съм романтик... А относно Пентагона и другото не мислете. Даже и да сте шпионин, аз няма да ви издам на руснаците. Пет пари не давам за тях. Но непременно ще ви изгоня. Пък ако вие сте честен шмекер — ще ви помогна, защото вашата идея ми харесва. В такива работи също съм романтик.
— Мистър Грег ми каза: „Педро Кортец може да се увлича, но не губи присъствие на духа“ — угоднически произнесе Джейк.
— Стар мошеник! Той ме познава добре! — възкликна Кортец, наливайки в чашите вино.
— Аз никога и нищо не пия, мосю. Но с вас ще се чукна с удоволствие.
— За Иван Грозни и за неговата библиотека! — възкликна Кортец и помириса виното. — Екстра!
Те пиха и закусиха с по няколко резенчета от пушения салам.
— Вземете от пастета, Джейк — покани Кортец, — той е направен по мой сценарий. И въобще, в мое лице светът е загубил най-изкусния си готвач. Да-да!
Обаче блаженото състояние, в което сега беше потънало цялото сто и петнайсет килограмово същество на мосю Кортец, не му пречеше да мисли практично.
— И тъй — произнесе той, — вие сте убеден, че ще намерите легендарната византийска библиотека?
— Аз не се съмнявам, мосю...
— Разбирам, че това е ваша професионална тайна и не искам да ми посочите точните координати на старинното скривалище, Джейк. Но аз няма да мръдна пръста си, ако не се убедя, че работата е сигурна... Опитайте салатата. Това е чисто френско ядене. Джейк посегна към салатата.
— Благодаря ви, мосю... Аз също не бих се впуснал в този далечен и опасен път, ако не считах работата сигурна.
— Казах ви вече, вашето предложение ми харесва. Но все пак съм принуден да повторя вчерашния си въпрос — изфъфли Кортец с пълна уста. — Какво всъщност притежавате вие ? Един заглавен лист от старинна книга и върху него план на скривалище ?.Но защо сте решили, че това е планът на онова именно скривалище, където е била запазена книжната колекция ?
— Мога да ви уверя, мосю, че зная къде се намира книжното скривалище на Иван Грозни. Но аз получих строга инструкция от мистър Семюел Грег да не откривам никому координатите на скривалището дотогава, докато не бъда в Москва...
Кортец се засмя с вид на засегнат човек:
— Това се казва конспирация! Значи, вие искате аз да замина за Русия със завързани очи ?
— Вие ще узнаете всичко, щом пристигнем в Москва — тихо, но твърдо отговори Джейк.
— Аха! Сега е моят ред да ви отвърна с вашия въпрос — навъсено каза Кортец. — Значи, вие не ми вярвате?..
— Аз ви вярвам, мосю, но съм свързан с условия.
— Знае ли мистър Грег къде се намира скривалището?
— Не...
— А вие чели ли сте някога руските материали, отнасящи се до библиотеката на Грозни?
— Да — все тъй спокойно и вежливо отговори Джейк.
— Какво сте чели
— Трудовете на руските археологически конгреси, книгата на професор Белокуров, статиите на професор Соболевски, Кобеко, Забелин и, най-после, неотдавна публикуваната в руското списание „Наука и живот“ статия на професор Игнатий Стрелецки — изрече на един дъх Джейк, гледайки Кортец тържествено и гордо.
Кортец подсвирна:
— Солидна ерудиция... И въпреки това не всички вярват, че библиотеката на Грозни е съществувала. Мнозина го считат за мит, легенда... Известно ли ви е това? Джейк Белски погледна подигравателно Кортец:
— Плюя на цялото това бръщолевене, мосю. Аз имам в ръцете си документ, на който вярвам повече, отколкото на всички учени свраки. . .
Около една минута Кортец се взира втренчено в котешките очи на последния потомък от рода Белски.
— Аз възстанових върху пергамента изличените от вас надписи и ги прочетох — каза най-после той.
Джейк внезапно се преобрази. Като огледа презрително Кортец, той рязко отсече:
— Прочетохте и не разбрахте от тях ни бъкел. Не е ли така, мосю Кортец?
— Да, точно така, мистър Белски — произнесе Кортец, поразен от неговия тон.
— И никога не ще разберете, докато не ви доведа на мястото и не ви кажа: „Ето тука е!“. Вие още не сте дали съгласие за обща работа, а вече хитрувате...
— Не хитрувам! Исках да проверя не ме ли заблуждава вашият бандит Грег — изкряска Кортец. — Вие не знаете какъв номер ми изигра той веднъж!
— Зная. Коптското евангелие... Но сега имате работа с мене, а не с него! — все още с рязък тон каза Джейк.
— А защо трябва да вярвам на вас повече, отколкото на Грег?
Джейк отиде към канапето и като седна, каза спокойно:
— Добре. Още сега ще ви обясня френския надпис върху пергаментния лист. Но знайте, мосю Кортец, ако вие поискате да ме изместите от тази работа, аз ще ви проваля. И освен това, ще ви намеря даже в Антарктика, даже на втория спътник на Земята... Той не можа да довърши. Кортец вече се смееше колкото му глас държи, хванал се за корема, подобно на Шкембеетии Флин от картината на Рубенс.
- Вие сте юначага, Джейк! Харесвате ми! Ха-ха-ха!
Той седна до Джейк и като прекъсна внезапно смеха си:
- Хайде, стига приказки. Показвайте сега пашите болярски тайни. А що се отнася до отстраняването... Запомнете : някого от тази работа аз ще отстраня, но не и вас.
Джейк премигна няколко пъти, бръкна във вътрешния си джоб и извади някакъв лист.
— Аз преписах френския надпис от заглавния пергамент, а носле го изтрих. Ето точното копие на надписа. Той подаде листа на Кортец. — Ако искате сверете го с онзи, който ние сте възстановили.
Кортец прочете:
„Йожени! Вие погледнахте в очите на древната мъдрост. Тя е тук, където стоим ние с вас. Тя е скрита редом с праха на св. Кирил. 400 години тя се пази в земята. Но аз ще я вдигна от гроба. Записките на моя прародител ще ми помогнат. Тази мъдрост ще ви даде вечна младост. Много години вие ще бъдете все тъй прекрасна, каквато сте сега. Всичко е във ваша власт, Йожени. Вечно ваш Платон Белски.“
— Да, всичко изглежда е правилно. Но аз не смея да разгадавам ребуси, друже мой — повдигайки рамене, каза Кортец и върна листа на Джейк.— „Древна мъдрост“... „Прахът на св. Кирил“... „Вечна младост“... Какво значи всичко това? И кой го е написал ?
Джейк се замисли за малко.
— Виждате ли, мосю.. — заговоритой. — Моят далечен
прадядо боляринът Иван Дмитриевич Белски се провинил в
нещо пред царя и Грозни го изпратил на заточение в един старинен манастир в далечния Север на Русия. Там той умрял и там бил погребан... Преди смъртта си помолил да сложат в ковчега му книгата, която му подарил Грозни. Тази книга била византийската антология на Агафий, заглавния лист на която аз ви донесох, мосю...
— Хиляда и една нощ! — измърмори Кортец.
— Нещо подобно, мосю — вежливо се съгласи Джейк. — Монасите неохотно сложили в ковчега на заточения болярин книга със светски лепиграми, толкова повече, че някои от тези епиграми били съвсем нескромни...
— А, дявол да го вземе! С удоволствие бих ги прочел! — прекъсна го Кортец.
— Боляринът Белски бил погребан в същия манастир, в гробница, където вече почивали останките на други Белски, заточени в този манастир през различни времена... Там, в ковчега на болярина, книгата на Агафий пролежала стотици години, докато най-после един Белски, княз Платон, брат на баща ми, не намислил да посети гробовете на своите далечни прадеди...
— От сантименталност ли ?
— Не, той е бил много странен човек, мосю. В нашия род от поколение на поколение се предавала легендата, че византийската принцеса Зоя донесла заедно с книгите си някакъв древен индийски свитък, който съдържал рецепта за лекарство от билки, способно да върне младостта и да продължи живота с много десетки години...
— Така си и знаех, че тук без дяволщини няма да се размине ! — каза Кортец, свивайки скептично устни.
— Руският народ е считал гръцката принцеса за магьосница...
— Това е пикантно. Аз съм чувал, че тя при това била и много хубава — мечтателно каза Кортец и очерта с пръст във въздуха някаква заоблена линия.
— Дядо ми обичал княз Платон и го посъветвал да се порови в манастирската гробница на Белски.
— Интересно! — възкликна Кортец. — А знаете ли, друже мой, че сте сбъркали пътя...
— Какво искате да кажете ? — не можа да разбере Джейк.
— Вие трябваше да Запишете увлекателен сценарий за кинофилм в три серии и да го предложите в Холивуд. Може би нямаше да спечелите милиони, но стотина хиляди бихте лап-нали несъмнено. Аз разбирам. Работил съм някога в тази област. Но да се върнем към работата. И какво намерил в тайнствената гробница вашият чичо ?
—-Там той намерил антологията на Агафий. Вие вече видяхте заглавния й лист с плана на скривалището, където били пазени книгите на принцеса Зоя и Иван Грозни, и с шифрования гръцки надпис.
— Шифрован! — възкликна Кортец. — А имате ли ключ към този шифър ?
— Баща ми можал да разчете надписа на болярина Белски.
— А княз Платон ?
— Той също го разчел.
— Значи, така ?... Продължавайте... Впрочем, как се е оказала книгата на Агафий у баща ви ?
Джейк лукаво се усмихна:
— За да узнаете това, мосю, ще трябва да изслушате любовната история, която вчера обещах да ви разкажа.
— „Декамерон!“ Ден четвърти, новела шеста! — с тон на конферансие издекламира Кортец. — Андреола обича Габриото...
— Вие отгатнахте, мосю... Първата жена на моя баща, прекрасната Йожени, обикнала княз Платон. Той бил с двайсет години по-възрастен от нея и я боготворил... Любовта си един :към друг те признали, както това се разбрало впоследствие, в същия онзи манастир, където моят чичо намерил византийската книга. Тук княз Платон подарил на любимата си най-скъпото, което имал — византийската книга, и направил върху заглавния лист надписа по френски... Вие го видяхте, мосю.
— Писаното за свети Кирил и вечната младост ли?
— Да. Княз Платон по онова време бълнувал непрекъснато за тайнствената индийска рецепта.
— Защо в такъв случай той се лишил от книгата, в която се намирал планът на скривалището и шифрованото пояснение как да се намери библиотеката на Зоя и Грозни? — запита Кортец с недоумение.
— Аз предполагам, че тази влюбена двойка не е мислела вече да се разделя, мосю — обясни Джейк. — Дали книгата ще бъде у него или у нея — нямало значение. Възможно е да са имали намерение заедно да търсят лечебната рецепта...
Кортец помисли малко.
— С какво все пак са завършили търсенията на чичо ви в манастира ?
— С нищо, мосю — отговори със сигурност Джейк. Революцията му попречила. А листът от книгата на Агафий со всички надписи попада в ръцете на мъжа на очарователната Йожени и след това е бил изнесен от Русия.
— Какво е станало с княз Платон? — запита Кортец с тон на анкетьор.
— След революцията той изчезнал безследно някъде в глуха руска провинция... Най-вероятно е, да е попаднал в лудницата, мосю. Баща ми беше убеден, че в главата на брат му нещо е липсвало.
— А Йожени?
— По сведения, които притежавам, до двайсет и пета година тя е живяла в Москва. Имам адреса й. Всичко това ние ще уточним в Москва, мосю.
Джейк замълча и като се стараеше да не мига, гледаше и изчакваше Кортец. Сега той имаше вид на кротък, благонравен ученик, който е отговорил отлично и чака или шестица, или някакви заплетени въпроси.
Учителят, тоест Кортец, каза:
— И все пак, вие не ми казахте най-важното... Къде се намира скривалището с библиотеката на Грозни?
Джейк се усмихна (това беше усмивка на ученик, който се чувства по-умен от учителя).
— Вие сте чели лошо френския надпис, мосю — каза той с тон на снизхождение. — Даже и без шифрования гръцки текст на болярина Белски, само по името на светията, споменат в надписа на княз Платон, може да се установи местонахождението на скривалището.
Кортец взе от масата пергаментния лист и се задълбочи в изучаване на френския надпис.
— „В манастира на свети Кирил“... — прочете той на глас. — Къде е това?
— Във всеки павилион за справки в Москва ще ви дадат точния адрес на тази „обител“, мосю — уклончиво отговори Джейк.
— Вие не сте човек, а смок! — навъсено каза Кортец.
„А вие — боа...“ — искаше да отговори Джейк, но размисли и каза:
— Аз съм израсъл в Америка, мосю...
— Това се вижда веднага... Но не е то важното. Работата е там, че вашият чичо, луд или не, преди нас е узнал адреса на скривалището. Не е ли така?
— Така е, мосю. Но само един адрес, както изглежда, е недостатъчно. Трябва да имаш още и план, ето този чертеж... А планът се изплъзнал от ръцете на княз Платон тъкмо тогава, когато той се готвел да ограби подземията на манастира... След това започнала революцията, трябвало да се крие...
— А след това?
— След това?.. Ако той би намерил поне нещичко, това щеше да бъде такава научна сензация, че ние непременно бихме чули за нея, мосю. . . Не забравяйте, че за библиотеката на Грозни се водят спорове вече повече от сто години и също от толкова време я търсят...
Джейк говореше с патос. Кортец го поглеждаше подозрително: „Дявол го знае! Дали и той не е психопат като чичо си ?“
Но като улови хвърления към него отстрани наблюдателен поглед на Джейк, „потомъкът на великия конквистадор“ се успокои:
„Не! Това е стопроцентов американски пройдоха...“
— Добре! — решително каза той. — Когато ние получим справката, за която ви говорих, аз ще ви изложа нашия план за действия. Но още отсега мога да кажа, че ние с вас ще отидем в СССР като туристи — сега е на мода. Русите охотно пускат в страната си цели батальони туристи и даже им позволяват свободно да обикалят из цялата страна.
— Това е много добре, мосю !
— А пари имате ли ?
— Имам, но малко — въздъхна Джейк. — Мистър Грег не беше много щедър.
— Виж това вече не е по американски — каза Кортец, като присви месестите си бърни. Той се замисли за малко. — Е нищо, щом веднъж се намесих в тази работа, аз ще измъкна от мистър Грег всичко, което ще ни бъде нужно.

За московските улици са писани много книги и очерци, и ние не ще изненадаме читателя като му напомним, че някоя московски улици до ден днешен се наричат валове, макар че от стотици години върху тях няма никакви валове, а различните „врати“ много отдавна са се превърнали в обикновени кръстопътища и площади. Към такива „филологически“ паметници на старото време може да се причисли и Кузнецкия мост — малка тясна московска улица, намираща се в самия център на столицата. Някога тук през река Неглинка е бил построен мост, близо до него живеели ковачи. А сега Кузнецкият мост е „населен“ предимно с магазини. Тук и в мъничкия пасаж на МХАТ — продължението на Кузнецкия мост — има особено много книжарници: антикварни дюкянчета, магазини на Москниготорг, павилиони... Книгите тук се продават и на сергии, а доскоро търгуваха даже и на ръка. Дори в 1956 година на Кузнецкия мост, близо до големия магазин за абонаментни издания, се събираше, подобно на войската на Самозванеца пред стените на Лаврата, тълпа от любители на книги, и в тази тълпа ловки спекуланти препродаваха прескъпо „дефицитни“ книги, а страстни книголюбители си разменяха литературни „новости“.
Но какво ставаше на Кузнецкия мост в неделни дни! „Сорочинският панаир“ и „Панаирът в Голтва“, но само че събрани ведно и, тъй да се каже, уедрени! ... Антикварният книжен пазар на Париж в центъра на Москва! В огромната тълпа, заприщила двата тротоара между Петровка и Пушкинска улица, можеше да се намери всичко: „Приключенията на Рокамбол“, „Фацетии“ от Поджо Брачиолини с „номерирани добавки“ и без такива, романите на двамата Дюма (баща и син); стиховете на Есенин и Гумилев; антология на японската поезия; книги от Балзак, Гогол, Мопасан, Чехов, Драйзер, Дикенс и даже Пол дьо Кок; съчиненията на Конан Дойл и на неговите безбройни литературни „наследници“ (които впрочем приличаха на своя прародител толкова, колкото илф-петровските „деца на лейтенант Шмидт“ приличаха на своя официално признат баща).
Както на традиционните ловджийски тържища, така и тук, на Кузнецкия мост, пристигаха от разни места и се събираха в неделни дни любителите на книги. Тук, в пъстрата тълпа, вие можехте да срещнете познат, когото не сте виждали няколко години. Тука идваха хора с най-различни професии: електротехници и сладкари, отоларинголози и фризьори, пивовари и стоманолеяри, инженери и работници, писатели и журналисти, притежатели на крупни книжни колекции и хора, които правят едва първите крачки в това благородно поприще. В къщи у мнозина от тях на библиотеките и над тежките етажерки висяха надписи, прилични на скрижалите на стария завет:
1. Къща без книги прилича на тяло без душа... О, минувачо, не лишавай моето тяло от душата му!“ Цицерон
2. „Отсечи ръката си, ако тя даде да се изнесе от къщи книга" Баща ми
3. „Не се докосвай! Опасно за живота!" (нарисувани череп и кости.) Главенергоснаб
Повечето от постоянните посетители на книжния битпазар в делнични дни са заети и затова нямат възможност да посещават магазините, където ценните книги се появяват и изчезват със скоростта на падащи звезди. Такива любители обикновено компенсират изгубеното, като правят замяна с книги, събрани в големи количества от бащите и дядовците им още в епохата на Сойкин и Ситин. За „Петербергските потайности“ от Крестовски, за романите на Хенрих Сенкевич и тем подобни „книжни наноси“ те могат да получат тук която и да е „паднала звезда“. Заедно с книжните „монополисти“ тук идваше и младежта: студенти, ученици от занаятчийски училища, ученици от горните класове. Тук сновяха и някакви подозрителни личности и щом набележеха подходящ клиент, непременно го хващаха за копчето, отвеждаха го встрани и с половин глас му предлагаха да купи някоя „падаща звезда“, скътана в пазвата им.
Имаше между тези типове и нещо като „професори“, които са видели не по-малко книги от кой да е квалифициран букинист. Като чуят например името на Стефан Цвайг и заглавието „Книга за вкусна и силна храна“, те незабавно и безапелационно отсичат: „Еквивалент!“ ..
Това значеше, че произведенията на знаменития австрийски писател и готварската книга се котират на Кузнецкия мост като издания редки и равностойни. Затова пък книгите на Тургенев например в сравнение с книгите на някой нов автор, който пуща за печат всяка събота по един дебел шпионски роман, тук се оказваха „нееквивалентни“ : за един том от плодовития автор-детективист беше прието да се даде заедно с Тургенев още и един абонамент за Шилер. Разбира се, това свидетелстваше само за вкусовете на някои от посетителите на пазаря и за нищо повече.
Между книжните шмекери имаше и много чудновати екземпляри: те се изхитряваха да препродадат стотици книги, без да надзърнат в нито една от тях. На пазара тези екземпляри обикновено „отиваха на таран“ и поради крайната си малограмотност ужасно изопачаваха заглавията на книгите и фамилните имена на авторите. Те смесваха Стендал с Дал, а Куприн — с Купер. Един от тях даже беше получил тук прозвището „Фенимор Куприн“, защото веднъж, предлагайки на някого една много оръфана книга, я рекламирал така:
„Та това е „Яма“! Знаменитият роман на Фенимор Куприн ! — и като заговорил по-тихо, добавил многозначително: — Забранена...“
Във вътрешния джоб на Фенимор Куприн беше грижливо скътано удостоверение за нетрудоспособност поради психическа неуравновесеност, а на корема му, под пояса, всякога се топлеха няколко „забранени романа“, които никой и никога не е забранявал... Нахлупил ниско шапката и скрил зорките си очи под черни очила, той, като вълшебният „Невидим Човек“ от приказката, се носеше из тълпата и от време на време се обаждаше с пресипнал глас:
„Сменям „Пари“ за пари... — и обясняваше: — „Пари“ — това е знаменит роман. Авторът му е Емил Зол...“
Книжният битпазар създаваше грижи на милицията не толкова с Фенимор Куприновците, колкото с това, че тролейбусите и моторните коли едва си пробиваха път през тълпата. Регулирайки грижливо движението на Кузнецкия мост, милиционерите вежливо подканяха книголюбителите да „се движат“ и да „не правят нарушения“. Солидните книжни магнати, дошли тук със собствени „Победи“, недоволствайки „се движеха“, но продължаваха „да правят нарушения“, а Фенимор Куприновците, щом забележеха милиционер, бързо изчезваха в официалните входове, където и привършваха търговските си операции.
Това състояние на нещата продължи двайсет години, докато най-сетне книжният битпазар стана тема за естрадните хумористи, които разсмиваха публиката с анекдоти за „Дюма с камелиите“ и за книгите на Шпанов, продаващи се „на килограм “ ...
Но съвсем не до смях беше на началника на милиционерския участък, на територията на който стихийно се зароди и благополучно преуспяваше книжният битпазар. На първо време този началник реши да излови Фенимор Куприновците... Той проучи старателно характеристиките на комсомолците от своя район и покани бригадирите-доброволци в голямата зала на ЦДРИ. Като побеседва с тях върху общите задачи за борба с хулиганите и хищниците, той ненадейно попита:
— Кой от вас посещава в неделни дни книжния битпазар на Кузнецкия мост ? Моля да вдигне ръка...
Последва пауза. Комсомолците се спогледаха. Някои колебливо вдигнаха ръка — бяха единадесет души. Напълно достатъчно.
— Моля другарите, които вдигнаха ръка да останат в клуба за няколко минути — каза началникът на участъка и добави: —
А на другите благодаря за отзивчивостта. Считам събранието за закрито.
С останалите книголюбители — бригадири-доброволци началникът заговори за книжния битпазар. За негова изненада почти
всички комсомолци бяха явно наскърбени, когато узнаха, че скоро не ще могат вече да правят замяна на интересни книжки от други като тях безкористни любители на литературата. Но въпреки това всички бяха съгласни, че Фенимор Куприновците трябва „да се извадят от обращение“.
И ето в една приветлива лятна неделна утрин на Кузнецкия мост се явиха всичките единадесет книголюбители бригадири-доброволци. Между тях беше и младият техник Иван Волошин. Иван Волошин и преди беше срещал тук Фенимор Куприн и неведнъж бе виждал как същият обменяше „Пари“ за пари. И когато днес бързо му се мярнаха черните очила, той незабелязано проследи спекуланта. Този път вълшебният Невидим Човек продаваше вече не „Пари“, а някакъв роман с много странно заглавие. Волошин чу как Фенимор Куприн, приближил се до един дебел мъж със светлосив габардинен костюм, му каза поверително:
— „Блясъкът и нищетата на куртизанката Нана“. Знаменит, забранен роман.
Габардиненият гражданин изглежда не беше новак в книжното дело. Той присви рамене и каза с оперен бас:
— Вие, миличък, нещо бъркате. „Блясъкът и нищетата на куртизанките“ — това е роман на Балзак. А „Нана“ — роман на Зола.
— Не се тревожете, гражданино — с достойнство на обеднял испански гранд отговори Фенимор Куприн, — аз зная, че „Нана“ е написал Емил Зола, а „Куртизанките“ е съчинил Балзак. Но в тази забранена книга двата романа са подвързани заедно. А да ги късам нямам сметка.
— А, така ли било! — учуди се дебелият. — Но откъде измислихте, че някой е забранявал романите на Балзак и Зола?
— Това пък, значи, няма значение, гражданино. Там има всичко, което интересува един мъж — не се предаваше Фенимор Куприн. — Пръстчетата си ще оближите.
Оперният бас искаше да възрази още нещо, но други вече дърпаха Фенимор Куприн за ръкава:
— Колко ?
— Петдесет кинта...
- Вземи двайстак.
— Охо! Да имаш да вземаш...
Иван Волошин беше съвсем близко до спекуланта. Той вече се готвеше да го хване за ръка и да го покани в милиционерския участък, но изведнъж забеляза, че с Фенимор Куприн става нещо странно: забравил куртизанките и купувача, спекулантът беше замръзнал на мястото си като ловджийско куче, подушило дивеч. Той даже беше свалил очилата си и гледаше втренчено в далечината.
Волошин проследи погледа му, но не забеляза нищо особено : книголюбителите, гонени от милиционерите, се местеха от място на място, провиквайки се в движение:
— Сменям „Главата на професор Доуел“ с „Конникът без глава“!
— Имам „Идиот“, трябва ми „Бел ами“. . .
— Заменям „Трийсетгодишна жена“ с „Кукла“!
Но какво все пак беше забелязал „орловият поглед“ на Фенимор Куприн в нестройните редици на ловците за книги ?
Сега авторът трябва за известно време да се раздели със смелия бригадир-доброволец Волошин и с анекдотичния тип Фенимор Куприн и да привлече вниманието на читателя върху една фигура, съвсем нетипична за книжния битпазар...
Един талантлив руски поет, умрял между двайсетата и трийсета година и писал само проза, в една своя повеет е казал :
„Странността умножена със странност дава естественост. А какво може да бъде по-естествено от случайността?..“
Тъкмо такава случайност беше довела в онзи неделен ден на Кузнецкия мост, където Иван Волошин преследваше Фенимор Куприн, малката и пълничка като кръглото бяло самунче от руските приказки Клавдия Антиповна Куликова, стара женица с избеляло лятно палто.
С кошница, пълна с френски книги от Ламартин, Вийон, Верлен и други подобни автори, Клавдия Антиповна била вече ходила в книжарницата на писателите, но там й казали:
— Книги на чужд език не вземаме.
И едва когато взел в ръка последната книга, която Клавдия Антиповна извадила от обемистата кошница, стоковедът се замислил. Книгата била необикновена: дебела и тежка, със здрави, очевидно не хартиени листове, тя нямала горната корица на подвързията и заглавния лист. При все това опитният стоковед веднага разбрал, че пред него се намира някаква рядкост.
„Пергамент... Старогръцки език... Хъм! Трябва да се покаже на Алексей Василиевич..помислил той и поканил старата жена в кабинета на директора.
Алексей Василиевич умря неотдавна, през 1956 година, но трийсет години от трудовия си живот беше посветил на книгите. Той беше един от онези букинисти, които на шега наричат „академици“. Може би нямаше книга, печатана в дореволюционна Русия и в Съветския Съюз, която да не е ми-
нала през ръцете на Алексей Василиевич. При него често попадаха и редки, ценни книги. В такива случаи той никога не забравяше непоклатимия закон на съветските букинисти: мястото на ценната, рядка книга не е на щанда, а в музея или в държавното книгохранилище. Като взел в ръце старогръцката книга с пожълтели пергаментни листове, Симаков веднага обяснил на Клавдия Антиповна, че старинната книга трябва да се занесе в Държавната ленинска библиотека. При това той й посочил как да намери библиотеката и даже й дал бележка до завеждащия ръкописния отдел.
Старата жена тръгнала към посоченото място, но едва изминала един-два квартала и се натъкнала на сериозно препятствие : като новородено море, явило се по волята на човека там, където преди имаше обикновен асфалтов тротоар, пред Клавдия Антиповна се изпречи една гъста тълпа. Горката старица с мъка си пробиваше път през подвижното сборище от книжни запалянковци. А отгоре на това някакви мъже, стари и млади, започнаха да я плашат и оглушават със страшни въпроси:
— Нямаш ли шпиони, майко ?
Клавдия Антиповна се кръстеше ужасена:
— Какво приказваш, синко! Какви такива шпиьони ?
Но ето че към нея се приближи девойка със зелен копринен шлифер.
— Те ви питат за прочитни книжки, бабке — смеейки се, каза тя. — Вие имате ли такива книжки ?
Старата жена се огледа подозрително:
— А защо им са моите книжки ?
— Искат да ги купят, бабке. Тук е пазар за книги.
Клавдия Антиповна помисли и каза:
— Имам книжки. Но аз ги нося в книжарницата и в библиотеката.
Любителите на книги, които я бяха заобиколили, ревнаха като цял хор „варяжки гости:
— Има време за магазина, бабо. Сега ги покажи на нас.
Старата жена беше много учудена:
— Ами че как така ? Направо на улицата ли ?...
Девойката се усмихна и се готвеше да отмине, но изведнъж
дочу:
— Та те не са и руски. Френски книжки.
Книголюбителите, като че бяха полети със струя от пожарен маркуч, изведнъж загубиха всякакъв интерес към старата жена и към кошницата й. Но девойката се върна и запита:
— А какви френски книжки имате ? Аз чета френски.
— Не зная, мило момиче. Аз нищо не разбирам от тях. Книжките не са и мои, чужди са.
И тъкмо в тази минута пред Клавдия Антиповна се изправи Фенимор Куприн...
Трябва да кажем, че от всички жени на света Фенимор Куприн предпочиташе именно такива бабички, в пазарските чанти на които понякога можеше да се намерят старовремски роман-чета, за които даже букинистите вписват във фактурите тризначни цифри...
Фенимор Куприн беше малко смутен от това, че книголюбителите се отдръпнаха от старата жена, без наблизо да се виждаше някакъв милиционер.
— Ах, какви интересни книги! Продайте ми ги, бабке! — чу той възклицанието на девойката и разбра, че трябва да се напада незабавно.
Той свали тъмните си очила и попита строго:
— А на какво законно основание вие, млада гражданко,, купувате книги на непозволено място ?
Девойката се смути и сложи книгите обратно.
— Аз само исках да попитам — уплашено промълви тя. — Това са френски книжки, а аз...
Веждите на Фенимор Куприн се вдигнаха нагоре, а мустаците повиснаха надолу.
— Френски ли ? — попита той с разочарование. — Е, тогава, разбира се, такава стока не се търси.
— Не, не съм съгласна! — решително каза Клавдия Антиповна, загръщайки краищата на кошницата си. — Аз ще отида в магазина, както ми е казано. А пък тази старинйа книга ще занеса в библиотеката. За нея ще ми дадат много пари.
Фенимор Куприн наостри уши.
— Каква е тази книга? За любов или обратно, приключения ?.
— Аз не мога да зная, любезни, каква е тя — сериозно и не без големеене отговори Клавдия Антиповна — но само че на мене ето на ми дадоха бележка и казаха: „Занесете, значи, Клавдия Антиповна, тази книга по-бързо в библиотеката, защото тъй като тя е много ценна и на нас няма да ни стигнат парите да я купим.“
— Виж ти каква работа! — радостно извика Фенимор Куприн.— Ами че тази бележка е за мене! Та аз съм главният началник на всички библиотеки.
Старата жена и девойката — едната смутено, другата с учудване— гледаха „главния началник на всички библиотеки“.
— Знаете ли, майко, че вие наистина имахте късмет, че ме срещнахте ! — продължаваше да говори с доволен вид Фенимор Куприн. — Та нали днес е неделя, а ние в неделни дни не търгуваме... тоест въобще почиваме... А каква е тази ваша книга, може ли да погледна?
Старата жена забързано порови в кошницата и извади дебелата стара книга без горна корица.
Фенимор Куприн я повъртя недоверчиво в ръцете си:
— И тя ли не е руска ? Хъм! .. И в лошо състояние...
Девойката също беше тук. Приближи се и Волошин. Той се мъчеше да разгледа книгата през рамото на Фенимор Куприн, но не по-малко се интересуваше от това, какво ще прави измамникът по-нататък.
— Тази книга е на бившата ми господарка Евгения Феликсовна. Тя казваше, че книгата е на повече от хиляда години — многозначително изрече Клавдия Антиповна.
— Това е така — каза дълбокомислено Фенимор Куприн, който вече беше решил да отнеме на всяка цена старинната книга от жената.
— Да-а... В старо време хората са били много некултурни. Не са знаели да пазят книгите. И ето на, моля ви се... — презрително продължи Фенимор Куприн, показвайки книгата на девойката — корицата одрали съвсем, а със заглавния лист вероятно са завили нещо. Стара епоха, несъзнателен народ. И сега за какво е годна тя ?.. Колко например за нея би могло да се вземе ? Нищо! Нали така, госпожице ?
Девойката вече беше забелязала младежа със светлосиня фланелка, който следеше Фенимор Куприн. Неговият подигравателен поглед беше отправен към приказливия измамник. Това й се видя смешно и тя прихна, закривайки се с ръка. Но младежът я погледна строго и постави пръста си на устата.
— Книга без корици прилича на годеница с остригани коси — резюмираше Фенимор Куприн. — Но тъй като, майко, при мене ви праща с бележка моят приятел и другар, то аз ще се съглася да я купя, но само че по номинална стойност, тоест по държавна цена.
Той обърна книгата, но за голяма негова почуда не намери върху плътната кожа на подвързията никаква цена.
— Хъм! Няма номинална цена... Всъщност, аз като опитен стоковед я оценявам за дванайсет рубли и трийсет и осем копейки. Вземайте парите, майко, и побързайте да си купите от млекарницата масло за чай.
Фенимор Куприн мушна книгата в пазвата си и бръкна в джоба за пари.
Старата жена безпомощно погледна девойката, след това Фенимор Куприн.
Девойката много искаше да се намеси и да прекрати безсрамната комедия, която разиграваше пред очите й този явен мошеник. В момента към него се приближи отзад Волошин и му посочи картата си на бригадир-доброволец.
— А такава книжка някога чели ли сте, гражданино ? — попита той.
Явно Фенимор Куприн вече неведнъж бе чел такива книжки.
— Какво искате от мен ? ! — развика се той. — Аз честно купувам от гражданката нейната книга !
Волошин го хвана за ръка:
— Елате в участъка...
Но Фенимор Куприн бързо и силно го удари по ръката и побягна. Волошин се затича след него и засвири с милиционерска свирка. Фенимор Куприн обаче знаеше как трябва да се спасява от милицията в навалица: той се наведе и започна да криволичи между краката на хората, като че ли търсеше нещо. Никой не го спираше. Така стигна до най-близкия вход и се шмугна в него.
Някой посочи на Волошин входа. Той се втурна нататък, но успя да чуе само шума на асансьора. Обслужващият асансьора не беше там. Волошин видя притеклите се във входа двама милиционери, описа им набързо външността на избягалия мошеник и прати единия от милиционерите в двора на постройката.
— Може да се измъкне през някоя квартира и задния вход.
В същия момент някъде горе се чуха гласове и се затвори
врата.
— Така и знаех...
Волошин помоли другия милиционер да остане на входа, а сам полетя нагоре по стълбището, като взимаше по две-три стъпала. На горната площадка той видя празната кабина на асансьора с полуоткрехната врата. Фенимор Куприн беше изчезнал.
„През горната квартира се е прехвърлил в двора — помисли Волошин. — Но през коя? Тука са три.“
Без да размисля дълго, той позвъни на първата и случи. Вратата се отвори и на прага се появи възрастен мъж, облечен в синя пижама.
— Какво има?!—попита той ядосано.
Волошин показа книжката си и обясни набързо:
— Избяга един мошеник. Открадна ценна книга. Влизал ли е у вас ?
Мъжът се огледа учудено, зад него стоеше уплашеното му домочадие.
— И таз добра! Току-що един бригадир-доброволец вече профуча през квартирата ни, преследвайки някакъв мошеник...
Волошин натисна леко вратата и влезе в антрето:
— Извинете, но аз съм принуден... Къде е той ? По-скоро !
— Изтича в кухнята, а след това на стълбището от задния вход — каза мъжът в пижамата.
— Този вход за тавана ли е?
— Той е затворен.
— Благодаря! .
Волошин изтича от кухнята и по задното стълбище се понесе надолу. Когато стигна втория етаж, чу гласа на милиционера :
— Другарю бригадир! Той е тук! Задържан е!
Волошин видя Фенимор Куприн.
— Книгата! Къде е старинната книга ?! — извика, и без да чака отговор, пъхна ръката си под дрехата на измамника.
Книгата беше там. Волошин я извади.
— Вие нямате право! Аз съм я купил! — развика се Фенимор Куприн. — Ще се оплача!
Волошин, вече със спокоен глас, каза на милиционера:
— Заведете го в участъка, другарю старшина. А аз ще намеря старата жена, от която той отмъкна тази книга.
Той изтича към входната врата. Тълпи от книголюбители, като кълбести облаци, все още кръстосваха тротоарите: ни милиционерските свирки, ни преследването на мошеника бяха в състояние да ги разпръснат. Волошин си проби път до мястото, където беше оставил старата жена и девойката със зеления шлифер, но не намери ни едната, ни другата. Няколко пъти той премина тротоарите, оглеждайки се зорко наоколо. Старицата и момичето бяха изчезнали безследно...
Волошин реши да отиде в участъка. Там, за негово учудване, намери не само Фенимор Куприн, но и девойката, която искаше да купи от бабичката френските книги.
— Най-после! — извика тя зарадвана. — А аз дойдох като свидетелка. На този измамник трябва да се даде добър урок.
— А къде е старата жена ? — запита Волошин.
— Видяхте ли?! Потърпевшата даже не е дошла! А мене домъкнаха! Безобразие! — закрещя Фенимор Куприн.
— Гражданино Фьоклин, мълчете! — спокойно заповяда дежурният.
— Не зная къде е тя сега — започна да разказва девойката на Волошин. — Когато започна суматохата с този измамник, нея буквално я отвлякоха за ръка настрана. Аз само чух как някакъв тип й извика: „Бягай, бабко! Него ще хванат, а тебе ще помъкнат по съдилищата!“ — и повлече старата жена в тълпата. Колко е хубаво, че вие спасихте тази книга! Трябва непременно да се предаде в Ленинската библиотека.
— Книгата не може да се дава никъде, гражданко — каза дежурният с официален тон, като спря да пише акта , който съставяше. — Това е веществено доказателство.
— Нищо, ще я предадем по-късно — успокои Волошин девойката.— Но как да намерим старата жена? Нали тя е потърпевша, тя е собственица на книгата, която спасихме.
Девойката сви рамене:
— Не зная...
Дежурният по участък сне показанията й. Установи се, че девойката се казва Тася (Анастасия), по фамилно име Берьозкина, и че е студентка по френска филология в Института за чужди езици.
Волошин и Тася излязоха заедно от участъка и тръгнаха към площад Свердлов. По пътя те разговаряха за книги, за шахмат, за бокс. Със смях и възмущение си спомни Тася, как Фенимор Куприн пред очите й „купуваше“ старинната книга от бабичката. Беше й мъчно за бедната женица.
— Хайде да я намерим! — предложи Тася.
— Защо не, да опитаме — съгласи се охотно Волошин. — В края на краищата старата жена се лиши от книгата си по моя вина. А книгата, личи по всичко, е идейна.
— Каква ? —попита учудено Тася.
Той се усмихна:
— Аз казах това по навик. Всичко хубаво наричам „идейно“, всичко лошо „безидейно“.
— Ах, така ли било! Е тогава, ако не искате да сте „без-идеен“ бригадир-доброволец, намерете старата жена — каза с назидателен тон Тася.

Измина цяла седмица от случката на книжния битпазар, а новият познат се обади по телефона на Тася Берьозкина само веднъж. Той й разправи, че е обиколил всички антикварни книжарници, които търгуват с чуждестранни книги. Надявал се, че старата жена с кошницата все пак ще е занесла френските си книжки на букинистите и в такъв случай по фактурата биха могли да узнаят фамилията и адреса й. Но никой не бил донасял в тези магазини книги с такива названия, каквито Тася му беше съобщила. Нищо не могли да кажат за старата жена и в книжарницата на писателите.
— Бедният! — възникнала Тася. — Вие навярно сте се изморили много. Обиколили сте всички книжарници!
— Не, не се изморих много — отговори с безгрижен тон Волошин. — В Москва само... две антикварни книжарници купуват и продават безидейна чужда литература.
Той имаше закачлив поглед. Тася не виждаше очите му, но знаеше, че те са сега такива.
Покани я да отидат на кино, но тя отказа: наближаваха изпитите.
Като остави слушалката, тя седна на канапето и се наведе над книгата си, спомни си гъстата кестенява коса, нежния профил с дългичък „гоголевски“ нос, веселите кафяви очи...
„Обича кцигите... Увлича се от бокс и шахмат. Бригадир-доброволец. Интересен момък.
След една седмица Волошин отново телефонира на Тася. В тона на гласа му вече нямаше обичайното спокойствие и шеговитост.
— Трябва да се срещнем веднага — каза той бързо. — Необикновено приключение с нашата старинна „библия“...
— Какво се е случило ?
— Професор Стрелецки иска да се срещне с нас двамата. Той е специалист по древна литература.
И така, старинната книга вече попадна в ръцете на учените.
— Добре. Кога трябва да се явим при него ?
- Днес по всяко време. Той ни чака. . .
Уговориха да се срещнат след половин час в Александровската градинка срещу обелиска. Тася дойде в градинката почти навреме, закъсня само двайсет минути.
Младият бригадир измърмори мрачно :
Салют! Да вървим. . .
— В участъка ли? — запита Тася, смеейки се.
— По пътя ще ви разкажа, каквото зная. Професорът живее наблизо, на Волхонка.
Волошин имаше загрижен вид. Той крачеше така, че Тася едва го настигаше.
— Делото за опита на гражданина Фьоклин да присвои по мошенически начин книга, собственост на неизвестна гражданка, е спряно, поради отсъствието на потърпевшата — обясняваше той на Тася, подражавайки на стила на милиционерските протоколи. — Но според обстоятелствата на следствието вещественото доказателство, т. е. старинната книга, е била предадена за експертиза на професор Стрелецки Игнатий Яковлевич. Този учен установил, че книгата има голямо... как да кажа... културно значение като паметник на древната литература...
— Да, но какво общо имаме ние с това? — попита Тася.— Ако книгата е ценна, нека я предадат в Ленинската библиотека и край.
— Не, още не е край. Ние с вас сме само едно звено във веригата. Професорът иска да намери изчезналата бабичка. И ние трябва да му помогнем. По-широка крачка, Настенка!
— Аз не съм Настенка, а Тася — отговори обидена девойката.
— Жалко! Настенка е хубаво руско име.
— Идейно ли е ?
— Напълно...
Те преминаха през кремълската градинка, отминаха Каменния мост и през малката старинна пресечка Лебяжа излязоха на Волхонка.
— Ето, тука е — каза Волошин, като се спря, и показа една висока къща.
Отвори им възрастна жена с бял пухен шал, наметнат на раменете. Тя пбгледна внимателно Волошин и Тася и каза:
— Игнатий Яковлевич ви чака. Той е в кабинета си.
Волошин почука на вратата на кабинета. Някой извика високо с тънък фалцет:
— Влезте!
Влязоха в голяма, висока стая, запълнена с библиотеки и шестетажни рафтове. Освен книги в нея имаше само една писалищна маса и кожени кресла. Но и те, т. е. масата и креслата, също бяха затрупани с книги: тук имашГ стари, пожълтели книги с кожени подвързии и медни токи, имаше нови книги, още издаващи дъх на печатарско мастило, и миниатюрни книжки, които можеха да се скрият в ръкав, и книги среден
формат, и други огромни като надгробни плочи, и инкунабули. Това беше по-скоро библиотека, отколкото кабинет... Тука бяха събрани хиляди книги. Едни от тях се мъдреха прилично на рафтовете, други лежаха разбъркано по креслата, трети като Монблани се издигаха върху писалищната маса, а някои просто на купчинки лежаха върху паркетния под до етажерките. Както изглеждаше, собственикът на тази библиотека е имал време да свали от рафта, да прегледа или да прочете необходима книга, но да я сложи пак на мястото й той вече не е имал ни настроение, ни време. Но къде е той ? Къде е стопанинът на тази библиотека ?
— Аз съм тук! Тук съм, млади хора! Ей-сега ще сляза при вас! — извика с писклив глас някой зад тях.
Едва сега Волошин и Тася забелязаха една подвижна стълба, на горното широко стъпало на която седеше с книги върху колената едно малко човече с големи старчески очила. Този именно човек беше професор Стрелецки, учен със световно име, арабист, автор на много научни трудове по староруска литература и познавач на литературата на древния Изток. Неотдавна той навърши седемдесет години, но цял искреше, блестеше, потрепваше като живачно топче. Той не слезе от стълбата, а се хлъзна по нея надолу. С бяла буйна бухнала коса, с пригладени пищни мустаци, бръснато лице и зорки наблюдателни очи той напомняше на Тася някакъв композитор, чиято снимка тя беше видяла в едно списание. Но кого точно, не можеше да си припомни.
Стрелецки подаде на Тася и Волошин мъничката си суха ръка и каза:
— Бригадирът-доброволец и студентката Анастасия Берьозкина. Много ми е приятно!
— Бригадир-доброволец — това е моя странична професия — каза Волошин.
— Зная! Зная! — възкликна професорът. — Вие сте електротехник и голям любител на книгите. Всичко зная! А вие сте бъдещ педагог и специалист по френски език, Настенка! Нали така ?
— Тя не е Настенка, а Тася —каза Волошин, като се стараеше да отбегне погледа на девойката.
— Тася! Чудесно име! — възторжено възкликна Стрелецки и поведе гостите си към писалищната маса. — Седнете!
Те погледнаха недоверчиво затрупаните с книги кресла и останаха прави.
— Ах да, книгите ! — възкликна Стрелецки и се огледа безпомощно.
— Маша, Машенка! — извика той.
На вратата се показа жената на Стрелецки.
— Има ли някой там ? Нека донесат столове.
Професоршата поклати печално глава и си отиде.
— Знаете ли, мои приятели, защо ви повиках ? — запита професорът, като се спря пред Тася.
— Не, аз не зная — каза тя тихо.
— Ние отчасти се догаждаме — поправи я Волошин.
Домашната помощница донесе столове. Тася и Волошин
седнаха, но Стрелецки остана прав. Мушнал пръсти в джобовете на жилетката, той заситни по кабинета, ту към вратата, ту към масата. ,
„Григ ! Едуард Григ! — спомни си Тася. — Ето на кого прилича по лице този дребен старец.“
— Намираме се пред едно съвсем необикновено, невероятно събитие! — започна да разказва с тънко, дрезгаво, развълнувано гласче Стрелецки, разхождайки се из стаята. — Без да искате, вие подигнахте завесата от тайната, която вълнува вече много години цели поколения учени...
Волошин и Тася се спогледаха.
— Да, да, мои приятели! Не се учудвайте.
Стрелецки грабна от масата една дебела старинна книга и я вдигна над главата си (Тася позна в нея онази същата книга, която Фенимор Куприн се мъчеше да отнеме с измама от старата жена на Кузнецкия мост).
— Тази книга е оригиналната антология на византийските поети от петия век. Съставителят й е бил един от най-интересните представители на византийската култура — Агафий, учен и поет.
Тася гледаше вече с интерес старинната книга. Прелиствайки я и любувайки й се, Стрелецки отново заситни из кабинета, след това я положи на масата и продължи:
— Самата тя е голяма ценност. Но... — Стрелецки замълча и се спря пред Тася. Той я погледна с хипнотизиращ поглед. Стори й се, че ей-сега ще протегне напред ръката си с повелителен жест и ще каже: „В чантичката ви има тринайсет рубли и дванайсет копейки, билет от метрото, стъкълце с парфюм „Бял люляк“ и паспорт серия СХХ с номер 705532, издаден от петдесети участък на милицията“... — Но — повтори отново многозначително професорът — сега вече ни интересува въпросът, откъде се появи тя, как изплува из мрака на вековете, къде е била погребана, скрита преди стотици години... Тася и Волошин се спогледаха, те не разбраха нищо. Стрелецки, колкото и да беше развълнуван, можа да забележи това,
— Бедните ми врабченца! — възкликна той тъжно. — Вие нищо не можете да разберете! Вече поглеждате уплашено стария професор и си мислите: „Дали старчето не е полудяло? .
— Моля ви, съвсем не! Това ни интересува много! — каза Тася и погледна младия бригадир-доброволец. Нали ?
— Точно така! — потвърди Волошин. — Аз очаквам, професоре, че вие ще ни разкажете някаква интересна история.
— Да! Да! Да, мои приятели, аз ще ви разкажа най-чудната история за библиотеката на Иван Грозни.

Професор Стрелецки се спря всред стаята и се замисли : историята, която се готвеше да разкаже на младите си гости, беше толкова необичайна, че трябваше да размисли откъде да започне и как да я изложи.
— Вие вероятно знаете — каза най-после Стрелецки, — че цар Иван Четвърти е бил един от най-културните хора на своята епоха: той е имал много знания, много е чел и писал. Достатъчно е само неговата кореспонденция-полемика с княз Курбски, за да добием представа за Иван Василиевич като за голям руски държавен деец, за просветен, талантлив писател-публицист на своето време... За съжаление ние притежаваме само отделни документи от архивата на Грозни. А цялата архива на Иван Василиевич заедно с неговата библиотека — най-богатата за онова време — досега не е намерена...
— Нима не е намерена?! — попита Тася с вълнение.
— Не, мило девойче, не е намерена... —- отговори дребният професор, като разтърси лъвската си грива-коса. Най-много трябва да съжаляваме, че не е намерена библиотеката на Иван Василиевич. Известно е, че тази библиотека е била за онова време най-рядката в света сбирка от древни ръкописни книги и свитъци, от европейски книжни уникуми и раритеги.1 Освен книги и свитъци гръцки, египетски, индийски, персийски, там е
имало събрани от Иван Василиевич и етароруски ръкописни и старопечатни книги, напечатани още преди Иван Федоров. Много е възможно в библиотеката на Грозни да се е запазил и оригиналът на забележителния паметник на древната руска литература—„Слово о полку Игореве“.
Волошин слушаше много внимателно. Тася гледаше професора с блестящи очи, страните й даже поруменяха от вълнение.
— Но началото на тази забележителна съкровищница на древни култури е било положено не от самия Иван Василиевич, а от неговата баба, византийската принцеса Зоя Палеолог, приела в Рим униатското име Зоя-София, а след омъжването си за дядото на Иван Грозни, великия московски княз Иван Трети, наричана София.
Професор Стрелецки пристъпи до една етажерка, протегна ръка и извади някаква дебела книжка, върху черната подвързия на която бяха изобразени златни корони, заобиколени с бели цветчета, приличащи на маргаритки.
— Това е една от петте части на голям съвременен исторически роман. В него са описани събития, станали в Московската Рус през втората половина на петнайсетия век — каза Стрелецки, прелиствайки книгата с такъв вид, като че ли още не беше решил дали да цитира тази книга или не. — Авторът се е опитал да възпроизведе портрета на София Палеолог, на тази своеобразна личност, която е изиграла голяма роля през петнайсетия век в борбата за обединена и независима руска държава.
Иван Волошин погледна внимателно подвързията на книгата н изведнъж каза:
— Аз съм чел това съчинение, професоре. Нека ви призная, че не всичко можах да схвана, но за принцеса Зоя прочетох...
— Аха, така ли! — възкликна Стрелецки, гледайки Волошин изпитателно.
— За Зоя аз запомних само това, че тя непрекъснато, едва ли не цели четирийсет години, казвала за себе си: „царевна провослявна“, „царевна маля-маля разбирай руский“, че е била папска шпионка в Москва, отровила е своя заварен син и... да, че някой в книгата я нарича „гнида“...
Тася гледаше Волошин уплашено. Тя не знаеше ще се хареса ли на професор Стрелецки такава открито язвителна характеристика за гръцката принцеса. Но професорът се засмя весело и погледна бригадира-доброволец с дружелюбна насмешливост.
— За съжаление, това е така, приятелю — каза той. — Авторът на романа, кой знае по каква причина, почувствал антипатия към принцеса Зоя, описал я като зловредна глупачка и даже не се посвенил чрез чужди уста да й прикачи обидния прякор „гнида“. . . А при това тя далеч не е била глупачка, а още повече агент на римския папа. Тя, както и съпругът й Иван Трети, е искала заздравяването на централизираната царска власт в Москва с помощта на всякакви интриги, включително и отравянето на заварения си син, е разчиствала пътя към престола за своя син Василий, който в очите на целия свят би се явил като пряк наследник не само на руския престол, но и на престола на Византия и Морея, завладени през онези години от турците. Зоя-София е вярвала, безспорно, че ще дойде време, когато руските воини начело с полувизантийския си цар ще освободят от турско иго балканските славяни и близките им по религия гърци. Ето защо тя е настояла да се вземе за руски държавен герб герба на Византия — двуглавия орел...
Стрелецки беше вече развълнуван, запален; той тичаше из стаята, размахваше книгата с маргаритките и, беше явно, че думите му са отправени към всички читатели на тази книга.
— Този герб отпосле е бил опозорен от тъпите руски самодръжци. Но нали на знамената на Суворов, на знамената на руските полкове, които разгромиха турските завоеватели в България, в Молдавия, в Кавказ, стоеше именно този герб... Как може да се нарече „гнида“ жената, която искрено е обичала родината си, жената, която е искала синът или внукът й да освободят скъпата за сърцето й Византия и родината на баща й — балканска Морея ?.. И защо цялата й дейност е била насочена към въздигането на Москва, а не на Рим ? Защо най-после самият този автор пише за униженията, на които Зоя е била подложена в Рим ? . .
Той сложи книгата настрана, вече спокойно закрачи из кабинета и започна да говори:
— Не може да се отрече, че авторът дава на Читателя много интересни и ценни сведения. Но що се отнася до цариградската принцеса — не му е провървяло. Той ни е разказал всичко за нейната външност, но не е споменал нищо за големите културни ценности, донесени от нея в Москва, за най-богатата сбирка от древни ръкописи, които са красели книгохранилищата на византийските царе и константинополски патриарси до нашествието на турците... Нийде ни с една дума авторът не споменава как се е тревожила Зоя за тези най-големи ценности на древната култура, как е извикала от Италия изкусния строител Аристотел Фиоравенти, за да загради Кремъл, вместо с дървените, с каменни, високи крепостни стени, а под Кремъл да създаде цял подземен град със скривалища, тайни ходове и стълбища. В едно от тези подземни скривалища тя е запазила своите книжни съкровища. Сега вече е могла да бъде спокойна: нито внезапното нападение на татарите, нито постоянните пожари в дървена Москва са били опасни за древните свитъци и книги...
— Колко е интересно това! — възкликна Тася. — А аз никога нищо не съм чувала за тези неща!
— За съжаление, малцина знаят за това, мило девойче — каза Стрелецки с добър, бащински глас. — А онези, които знаят, всякога бързат да го обявят за легенда, за апокриф.
— Но под земята има влага, професоре! — основателно забеляза Волошин. — Никаква библиотека не би могла да прекара дълго там…
— Много разумна забележка, младежо! Но аз мога да ви успокоя. Нашият изтъкнат архитект академик Шчусев на времето си прегледал записките на Фиоравенти и доказал, че под Кремъл действително е било построено книжно скривалище, облицовано със специален камък, който не пропуска влага. Ето защо, мои приятели, ние сме убедени, че библиотеката на принцеса Зоя се е запазила и е преминала у нейния внук, цар Иван Василиевич Грозни... Но след смъртта на Грозни никой и никога не е могъл да намери тази забележителна библиотека, макар че ние знаем почти точно мястото в подземията на Кремъл, където тя е била скрита за „вечно съхранение“... Ние знаем също приблизително какви книги и ръкописи е съдържала библиотеката. Даже само в кореспонденцията си с Курбски Грозни цитира мнозина стари автори. И, разбира се, той ги е цитирал не по чужди сведения, не по слух.
Стрелецки се приближи до етажерката и взе една дебела книга:
— Ето например професор Сергей Белокуров, знаменит библиофил! Това е неговият труд „Към историята за духов-ната просвета в Московската държава през XVI—XVII век“, тире, „Църковни или светски книги е имало в библиотеката на московските владетели от XVI век“, въпросителен знак... Заглавието е крайно неясно, но същественото не е в това. Та ето, този умник-професор си дал труд да прерови цялата литература, която имала връзка с библиотеката на Иван Грозни, и „доказал“, че Грозни не е имал никаква библиотека, че Зоя-
София не е донасяла нищо със себе си и че всички доказателства за съществуването на културната съкровищница на руския народ е или бълнуване на луди хора, или фалшификация на историята...
Тася гледаше вече с негодувание книгата на Белокуров. На нея толкова се хареса загадъчната история за библиотеката на Грозни, че тя вече считаше за свой враг всекиго, който развенчаваше тази чудесна тайна.
А Волошин взе в ръка книгата на Белокуров и започна да я прелиства внимателно:
— Интересно! Трябва да се прочете, Настенка...
— Аз пък не желая и да я чета! — сърдито каза Тася.
— Права сте, Тасенка! — възкликна Стрелецки. — Това е един злобен реакционен драскач, който не обича руския народ. Вие, младежо, прочетете по-добре ето това! — Стрелецки посочи друга старинна книга. — Това е един от летописните сборници на Троицко-Сергиевската лавра... — Той бързо отвори книгата на страницата, която му беше нужна. — Ето: „При господарство великого князя Василия Ивановича…“ — Това е бащата на Грозни. . . „по повеля его пратен бе из грек монах Максим... Бе же сей Максим Грек вело хитр по елинскому, римскому и словенскому писанию. На Москве егда же увиде у великого князя в царской книгохранителнице книг много и удивися и сказа великому князю, яко ни в грецкой земле, ни где он толико множество книг не сподобися видети...“ Стрелецки сложи книгата настрана. Неговият поглед пламтеше, може би също така ярко, както кладата, на която е бил изгорен протопоп Авакум.
— Така гласи старинната летопис. А професор Белокуров поровил в писанията на Максим Грек и кисело, с недоволен вид отсякъл: „Да. наистина, превеждал е някакви книжлета за великия княз, но фактическа справка по въпроса за библиотеката не е представил...“
Тася беше възмутена до дъното на душата си:
— Не мога да разбера, защо нашите издателства печатат такива нелепости...
Волошин й подаде книгата на Белокуров и, усмихвайки се ехидно, й показа годината на изданието: „1899“...
Тася се изчерви и едва не хвърли върху него омразната книга.
— Но в числото на фалшификаторите е попаднал не само древният летописец, но и професорът от Юревския университет Дабелов. През 1820 година в град Пернов той намерил случайно една част от списъка на библиотеката на Грозни. Този списък по твърдението на ливанеца Ниенщед е бил съставен от пастора Ветерман в Москва през шестнайсетия век... Но професор Белокуров без каквито и да било доказателства обявил списъка за фалшив. . -1
Гласът на Стрелецки звънтеше. Тася го гледаше с възхищение. Тя чувствуваше, че вече обича този старец като роден баща... Даже спокойният, уравновесен Волошин с възхищение се загледа в разгневеното и страстно лице на Стрелецки.
„Бива си го старчето... Да е тук сега Суриков или Репин“ — помисли си той.
Е, кой е тогава фалшификаторът, мои приятели? — запита Стерелецки. — Белокуров умря... Мъртвите не изпитват срам... Но негови съмишленици останаха... Кои са те ? Слепи къртици или жаби, равнодушни към всяка истина. Те ме обявиха за луд... Те ме преследват... Но не това е същественото... Извинете, аз се отвлякох...
Стрелецки дойде до масата, вдигна някаква пожълтяла тетрадка и каза тържествено:
- Това е непълно копие на перновския списък на книгите и свитъците, които се намирали в библиотеката на Грозни. Ето тук фигурира антологията на византийската поезия „Киклос“, съставена през петия век от Агафий, юрист и поет, същата онази пергаментна книга, която вие сте спасили на Куз-нецкия мост. И срещу името й — знак: „подарена“..., а след това нечетлива дума. Дали някой е подарил книгата на Грозни, дали от него е подарена на някого и по този начин е дошла до нас. — Стрелецки взе от масата старинната пергаментна книга и я приближи до Тася и Волошин. — Сега вие разбирате, мои приятели, защо аз така се развълнувах, когато тази книга от следователя дойде при мене за експертиза ?..
Тася и Волошин гледаха стария професор с широко отворени очи.
— Ние трябва на всяка цена да намерим старата жена, която е занесла в антикварния магазин антологията на Агафий — произнесе на срички и отчетливо като клетва Стрелецки. — Какво ви е известно за нея ?
— Нищо... — отговори младият бригадир-доброволец.
— Нищо... —потвърди Тася.
— Но как при все това бихме могли да я намерим ? — попита Стрелецки, поглеждайки с надежда ту Тася, ту Волошин.
— Може би обявление във вестника? — запита Тася неуверено.
— Не! —възрази решително Волошин. — Такива старици не четат обявления. — Той стана. — Ние ще помислим, професоре...
Стрелецки ги изпрати до вратата. Сбогувайки се, той каза:
— Вие и двамата сте комсомолци, затова аз много разчитам на вас... — Гласът му трепна. — Четиридесет години търся тази библиотека, а преди мене са я търсили много руски учени. Помнете това, мои приятели.
От високата къща те мълчаливо излязоха на тихата Волхонка. Волошин взе Тася под ръка, без да се наговарят, те все така мълчаливо влязоха в кремълската градинка и спокойно, без да бързат, тръгнаха покрай мощните стени на древната руска крепост...
Високо в тъмното небе се рееше пламтящата звезда на Кремъл. Като малки пълни месечинки висяха градинските фенери.
Тася и Волошин седнаха на една скамейка до грамадните вази-саксии.
От изкуствената пещера до Кремълската стена, където се веселеше и играеше младежта, долитаха високи гласове, а от другата страна, до Манежа, се чуваше тихият шум от тролейбусни и автомобилни гуми.
Първа заговори Тася:
— Просто да се чуди човек! Ето тук, някъде в земята, под Кремъл, лежат заровени стотици години най-големи ценности на човешката култура и никой досега не е можал да ги намери... И изведнъж Кузнецкият мост, някаква стара жена с кошница, византийската книга, и ние двамата сме вече въвлечени в разгадката на тази чудна тайна.
— Да! Това е една история, от която Валтер Скот, Стивънсън, Хагард биха могли да създадат прекрасен роман... — произнесе замислено младият бригадир-доброволец. Изведнъж той се разсмя високо: — Ама професорът здравата все пак нахока гоя... Белокуров. Направо камък връз камък не остави.
Пък и вие имахте такъв вид, че Белокуров не би съжалил, че е вече в гроба...
Тася го погледна строго:
— Вае имате весело настроение?
Той се учуди:
— А защо трябва да съм тъжен?
— А дори само затова, че сте бригадир-доброволец и умеете много бързо да представите в участъка някой дребен джебчия, но старата жена с кошницата едва ли ще успеете да намерите, даже ако тази нощ препрочетете целия Конан Дойл или Честърстън.
— Вие, както виждам, сте волева девойка.
— Да! И затова аз мисля само за едно нещо: как да се помогне на професор Стрелецки да намери старата жена. А вие се занимавате с някакъв Белокуров.
— Дадено, нека не се караме... — каза примирително Волошин. — Още утре ще дам рапорт до началника на участъка и ще помоля да отиде в управлението на милицията и да постави в движение всички участъкови пълномощници и даже портиерите.
— Правете каквото искате, но старата жена трябва да се намери.
— Ще се постараем! — каза весело Волошин, любувайки се открито на блестящите й очи и разхубавилото се от вълнение лице.
— Какво сте ме загледали така? — запита смутена Тася.
— Само тъй... нищо... принцесо Настенка — бавно каза той и се усмихна.
— А вие сте Иванчо глупавият! — отговори тя сърдито, но веднага се засмя и го хвана за ръка: — Да вървим!
Те закрачиха като добри приятели към изхода, по алеята на нощната кремълска градина.

Тася седеше дълбоко замислена до писалищната маса. Всичко онова, което тя вчера научи от Стрелецки, нарушаваше спокойствието й. През нощта й се присъни принцеса Зоя, стройна, одухотворена девойка от руските приказки, сякаш слязла от лакирана палехска кутия. Сутринта Тася продължително разглежда на цветна репродукция страшното, безумно лице на Грозни, който притискаше до гърдите си изпръскания с кръв умиращ син... Тася беше впечатлителна девойка. Тайнствената гробница със старинни книги стоеше пред очите й с такава яснота, че връщането към ежедневния живот й струваше големи усилия.
Сега тя седеше в малкия бащин кабинет до писалищната маса в пълна тишина, сама в цялата квартира, и усилено си припомняше всичко, което имаше връзка с изчезналата страница и с нейните книги... Нека си припомня! А ние през това време ще я разгледаме добре, защото авторът е убеден, че сега вече Тася никога не ще се откаже от горещото желание да намери тайнствената библиотека на принцеса Зоя и на нейния велик внук.
Какво можем да кажем за външността на тази девойка? Или твърде малко, или твърде много. Тася не беше красавица, но не беше и момиче без привлекателност. Да се описват такива девойки е трудно, но в този случай заслужава да се опитаме... Нейното лице? Малко скулесто, с лека руменина. Тънък нос (без никакви следи за „мило чипо носле“), може би даже с прекалено правилна форма. Немного големи сивосини очи. Ресниците не дълги, но разперени, като стрелички. Ясно очертаните между очите вежди постепенно преминават в лек пух (много е възможно, че тъкмо това очертание на веждите й отразява характера й). Устните... Внимателният поглед би намерил устните на Тася твърде тънки, при което горната се очертаваше ясно, а долната — слабо. Тъмнокестенява коса, небрежно вчесана назад, слаби ръце с дълги пръсти — „енергични ръце“, тънки, но силни крака, тънка изваяна фигура. Скромни дрехи. Коралова огърлица на шията. Това е всичко... Можеш да минеш, без да я забележиш.
В същия-момент, когато авторът постави точка след думите „можеш да минеш, без да я забележиш“, светлите очи на Тася, които се местеха безцелно от мастилницата до преспапието, изведнъж се оживиха. Тя си спомни думите на старицата : „... занесете, значи, Клавдия Антиповна, тази книга по-бързичко в библиотеката, защото тъй като тя е много ценна книга...“ Тася стана бързо.
Клавдия Антиповна! Но фамилията? Как е фамилията й?. На този въпрос нямаше отговор. И тогава в търсещата памет на девойката изплуваха и други думи, казани от старата жена:
„Тази книга е на бившата ми господарка Евгения Феликсовна Но коя е тя, тази „господарка“?
Тася стана бързо и взе телефонната слушалка:
- Петдесети участък ли е? Обаждал ли се е бригадирът-доброволец Иван Волошин? Не? Извинете...
Тя сърдито остави слушалката.
„Безобразие! Аз съм убедена че той безделничи! А от него зависи съдбата на скъпоценната библиотека на Грозни!“ „Аз я търся четиридесет години“—спомни си Тася думите на Стрелецки, спомни си колко надежда имаше в умните, ласкави очи на стареца.
Тя въздъхна тежко и започна да прелиства някаква стара книжка, на заглавния лист на която имаше отпечатан екслибрис :
Борис Григориевт Перелешин. Тася се замисли и сбърчи чело:
„Екслибрис... Къде? На кого? Кога видях такова нещо? Екслибрис... Екслибрис значи —„от книгите на“...“
Тася сложи книгата настрана и пред нейния мисловен поглед се появи малко изящно французко факсимиле, заобиколено със сложна винетка: „Princesse Eugenie Belskaja.“
„Принцес Иожени Белская. — прошепна Тася почти изплашено.
Да, да! Точно такова факсимиле тя беше видяла на заглавния лист на дидоновския Ламартин: „Княгиня Евгения Белска.“ Бившата господарка Евгения Феликсовна. Княгиня Евгения Белска. Разбира се, че това е тя!
Тася отново изтича на телефона:
— Петдесети участък ли е? Волошин обажда ли се? Не?
Кажете ми неговия адрес или служебния му телефон веднага!
Но дежурният спокойно и официално отговори:
— Адресите на нашите бригадири-доброволци на външни лица не съобщаваме.
— Аз не съм външно лице! — каза Тася бързо и развълнувано. — Аз и другарят Волошин бяхме пратени от следователя при експерта по делото за старинната книга...
Дежурният не разбра:
— По делото за книгата ли? За каква книга?
— Това е книгата на Агафий... Византийска.
— А какво се е случило с тази книга?
Колкото и да се стараеше, Тася не можа да обясни на дежурния сложната история с появяването и спасяването на византийската антология на Агафий. Дежурният не беше „в течение на нещата“ и разговорът им излезе неясен.
— Опитваха се да я откраднат — казваше Тася.
— Да, да. Ясно е. Вие, значи, сте предотвратили един престъпен опит? — запита дежурният на паузи. Изглежда той вече записваше нещо.
— Не аз, а Волошин го предотврати — отговори Тася, като въздъхна безнадежно. — Нима вие не знаете за това?
— Не... тоест, разбира се, може и да съм чувал, но ние всеки ден имаме произшествия. А вие, значи, сте същата тази Агафия Византийска? Потърпевшата? ^
— Не, аз съм свидетелка.
— Аха! Ясно е...
Дежурният беше озадачен и заедно с това вече заинтересуван.
— Как е вашата фамилия? — запита той.
— Берьозкина Анастасия, студентка...
— Почакайте една минута... Не оставяйте слушалката.
Настъпи мълчание, в дъното на което бълбукаше нечий
монотонен глас:
— А аз ви казвам, другарю старшина, точно и определено, че когато съм трезвен, нямам навик да хвърлям бутилки. И това може да потвърди моята фактическа жена... А що се отнася до моята юридическа жена, то това е една особа от антисъветски произход...
След около три минути отново се чу гласът на дежурния:
— Гражданко Берьозкина! Началникът на участъка ви моли да телефонирате на бригадира-доброволец Волошин на телефон е 8-16-32.
* * *
Волошин пристигна много бързо с такси. Беше развълнуван не по-малко от Тася.
- Нищо не разбрах по телефона. При това там при нас е адски шумно. Каква княгиня? Какво става?
Тася му разказа как най-напред си спомнила името и презимето на старата жена, след това името и презимето на нейната бивша господарка и най-после си спомнила, че видяла върху една от френските книги екслибриса на княгиня Евгения Белска.
— Охо! Та вие сте юначина, Настенка! Но това е подвиг! — възкликна Волошин с възхищение. — Ако ние намерим княгинята, аз ще издействам ходатайство за награждаването ви с медал.
— ...„За спасяването на давещи се“?
— Съвсем точно. Ние задвижихме могъщата милиционерска машина и ни заплашва опасност да потънем в многохилядната маса от старици, с които трябва да се запознаем.
— Ох! колко е жалко, че аз избързах! — с искренно съжаление възкликна Тася.
***
Но, както се вижда, даже когато се знае името, презимето и фамилията на истинската собственица на френските книги и на антологията на Агафий, пак не е толкова лесно да се из дири в многомилионното човешко море на Москва „княгиня Евгения Феликсовна Белска“.
Волошин пазеше мълчание през целия втори ден и се обади по телефона едва вечерта.
— Е, как е? Казвайте по-скоро! — извика Тася.
— Следите на княгиня Евгения Белска са открити — спокойно съобщи Волошин. — Но са намерени не в адресното бюро, а в отдела за регистриране починалите от бившия Московски ЗАГС...
— Умряла ли е?
— Да... В хиляда деветстотин двайсет и пета година. Също там, в ЗАГСа, аз научих последния й адрес. Тя е живяла на Ординка.
Още сега да отидем там! — заповяда Тася.
— Не мога - уморено каза младият бригадир-доброволец. — Вече две нощи не съм спал заради вашата старица и нейната бивша господарка... Едва се държа на краката.
Но Тася беше неумолима и безжалостна.
— Дайте ми адреса й! Ще отида сама.
— Утре. Заедно.
— Но аз ще полудея! Вие искате да ми побелее косата през тази нощ?
Той се разсмя:
— Побеляла девойка! И с такъв характер... Много ми се иска сега да ви погледам, но все пак аз ще отложа това удоволствие до утре.
Тя се успокои, в нея се пробуди чувство на благодарност към този спокоен и енергичен момък и каза:
— Извинете ме. Аз съм луда.
— Вие сте такава, каквато трябва да бъдете.
— Идете да спите... Ваня.
— Лека нощ, Настенка — каза той и окачи слушалката.

За дореволюционното „търговско Замоскворечие“ е писано много и затова авторът няма да изрежда тук всичките отрицателни страни на „тъмното царство“. То вече е направено от Александър Николаевич Островски. За новото пък Замоскворечие често пишат във вестник „Вечерна Москва“, не така цветисто както Островски, но все пак достатъчно подробно.
Авторът само за малко ще се спре заедно с читателя до едноетажната къщичка със зелена летвена ограда на една от най-замоскворечните (ако може да се изразим така) улици на Голяма Ординка. Заобиколена с многоетажни къщи, тази стара къщичка наподобява господарката и бавачката от известната картина „Всичко остана в миналото“, които са попаднали в съвременна Москва. Някога тази къщичка е била един красив малък самостоятелен дом на търговци от средна ръка. Сега, забравен от жилищната управа, той е западнал, но въпреки това е гъсто населен. Сутринта, когато Волошин и Тася се спряха пред оградата му, най-младата част от обитателите на къщичката под надзора на бабите играеше на двора на гоненица или, в зависимост от настроението, пееше, биеше се, смееше се или плачеше.
— Тука е — каза Волошин. — Ей-сега ние ще изберем най-идейната старица и ще я подложим на разпит.
Те влязоха в двора и седнаха на скамейка до една стара жена. Като определи по типа на лицето, че старицата най-вероятно е татарка, Волошин произнесе вежливо:
— Селям алейкум, ана!
Старицата не можа да го разбере и на най-чист руски език попита какво иска. Завърза се оживен разговор, към който скоро се присъединиха бабите от целия двор. Но Клавдия Антиповна „не беше между тях“. Оказа се, че тя наистина живее в този дом от много години, но че работи през три къщи оттук като „кучешка гувернантка“, тоест, извежда на разходка едно малко стайно кученце на име „Мадам Бовари“, принадлежащо на някаква мършава възрастна аспирантка.
Оказа се също, че една от стариците, която живее в този дом от осемнайсета година, отлично помни княгиня Евгения Феликсовна Белска.
— Тя не беше рускиня, може би французойка, и често говореше някакви странни думи. Каже ги, а сама се смее — объркала се била. Само че тя се смееше рядко. Като че ли сега я виждам: тъничка, като житно класче, бледна и все кашляше. Очите й — огромни и печални, мъка някаква тежеше на сърцето и... Нашата Антиповна я обичаше, грижеше се за нея като за родна сестра, но все пак умря, гълъбчето. Разказваше Антиповна, че уж младата й госпожа линеяла от любов по някакъв княз или граф, а той, видиш ли, си изгубил ума и изчезнал безследно...
Благодушната кръглолика старица предаваше всичко това, без да бърза, с напевен глас, като че ли разказваше приказка за спящата царкиня. Разказа си тя завърши с висок глас:
— Игоре! Хвърли пръчката, халюган! Като кажа на майка ти!
Игор захвърли пръчката и по молба на баба си охотно изтича да повика „Антиповна“. Тя скоро дойде на ръце с миниатюрната аспирантска Мадам Бовари, покрита с кокетна завивчица. Старата жена позна Тася и много й се зарадва, а като чу от Волошин, че старинната книга е намерена, Клавдия Антиповна само махна с ръка:
— Дайте я на учените хора, а то с нея само ще си навлече човек неприятности...
Те влязоха в къщата. Клавдия Антиповна живееше в малка стаичка, по-голямата част от която заемаше един тумбест тъмночервен скрин. Над скрина, в красива позлатена рамка, висеше неголям, нарисуван с туш портрет на млада жена.
— Ето я... — тъжно, гледайки портрета, каза Клавдия Антиповна. — Тя беше тогава на двайсет години...
Тася не можеше да откъсне очи от портрета. Лицето на Евгения Белска, леко удължено и премного бледо, привличаше вниманието с неочакваната си и необичайна красота. То беше заобиколено от облак тъмни коси и от дантелена, с нежен като снежинка рисунък, яка на светла блузка. Големите очи гледаха Тася напрегнато, внимателно и даже с тревога. Като че ли изобразената на портрета жена ей-сега ще запита: „Знаете ли нещо за мене, мадмоазел?“
— Какви очи! — каза Тася тихо.
— „Аз се възхитих от портрета на госпожа де Гриниян... На този портрет беше представена млада жена, която е знаела „да обича“ — замечтано произнесе Волошин.
— Какво? — като че събудена от сън, запита Тася. — За кого говорите?
— Аз не мога да водя идейни разговори за живописното изкуство, Настенка, и затова цитирам наслуки от Стендал.
— Тя всякога беше като малко дете — каза с въздишка Клавдия Антиповна и поглади Мадам Бовари, която незабавно я лизна по ръката. — А като предписаха революцията, тя даже се зарадвай ми каза: „Е, слава богу, сега аз съвсем ще се махна от княз Андрей и ние с Платон ще се оженим.“ И ето че „си отиде“... на онзи свят...
Тася забрави да види подписа на художника. Тя помоли старата жена да разкаже още сега на нея и на Волошин всичко, което знаеше за Евгения Белска.
Разказът на Клавдия Антиповна заслужава да бъде предаден тук. Това е разказ за една трогателна и голяма любов, завършила печално при обстоятелства странни до почти фантастични.
През 1923 година родителите на младичката Йожени дьо Мерод, обеднели френски аристократи, дали дъщеря си за жена на богатия руски княз Андрей Белски, но Йожени, дошла в Русия, обикнала тук своя девер, брата на мъжа си, княз Платон (той бил красив и умен, което не би могло да се каже за Андрей). Платон и Йожени не могли да скриват дълго любовта си. Скоро всичко излязло наяве. Но революцията заставила Андрей Белски да избяга в чужбина, а княз Платон отвел тайно със себе си и Йожени от Петербург във Вологда. По-късно Евгения Белска разказвала на Клавдия Антиповна, че Платон Белски още преди революцията търсил старинни книги в някакъв вологодски манастир. Той често ходел от Петербург
Лъжедмитрий напрегна вниманието си:
— Аз не зная кого имате предвид. Лично аз не съм ви продал ни един шедьовър.
— Дмитрий Павлович! — каза Кортец с подозрителна искреност, като пристъпи до Тараканцев. — Аз също мислех така. Но веднъж... това беше съвсем неотдавна, в Париж... се убедих, че вие, може би без сам да знаете това, все пак сте ми продали два шедьовъра, два неизвестни портрета, рисувани от Боровиковски...
Тараканцев даже се приповдигна от изненада:
— Какво? Не ви разбирам...
— Джейк! Приятелю мой! Обяснете на другаря Тараканцев онова, което той не разбира — обърна се Кортец към Джейк, който седеше настрана и безучастно разглеждаше непроницаемата физиономия на Тараканцев.
— С удоволствие, мосю — каза Джейк и сложи на масата пред разтревожения Тараканцев две цветни репродукции, които извади от голям плик: — Това са два пейзажа. Те са били купени от мосю Кортец в Русия и са ми продадени. С помощта на рентгенов апарат аз се убедих, че под горния слой боя има още една картина.
Джейк извади от плика други репродукции и като продавач пред купувача ги сложи пред Тараканцев:
— А тук е зафиксиран процеса на очистването на горния слой... Ето лицето... ръката... част от фона... Ето подписа... Ние притежаваме заключението на големи художници, които потвърждават, че пейзажите са били нанесени върху портрети, рисувани от Боровиковски...
— ... И продадени на мене за нищожна сума с разрешението нА експерта Дмитрий Павлович Тараканцев — добави Кортец, гледайки подигравателно смъртно пребледнялото лице на Лъжедмитрий. — Искате ли да ви покажа продавателния акт?
Тараканцев впи неподвижен поглед в грижливо поддържаната, самонадеяна мутра на Кортец. Той мълча около минута, най-после дрезгаво изръмжа:
— Мошеници! Шантажисти! Аз ей-сега ще телефонирам в Министерството на вътрешните работи!
— Не бива да обиждате, Дмитрий Павлович. Без полза е... А да телефонираме на МВР е нужно... Нека разгледат тази тъмна работа...
Той дойде до телефона и свали слушалката:
— Джейк! Телефонния номер на МВР?
във Вологда и веднъж даже взел със себе си и своята любима... В този момент Волошин, който слушаше внимателно, я запита:
— Вие положително ли помните, че той е ходил във Вологда?
— Във Вологда, синко, във Вологда — потвърди Клавдия Антиповна.— Те и мене взеха тогава със себе си, но само че ме оставиха в града, а сами тръгнаха нататък с параход по реки и езера. Казват, че там, в горите и зад седем езера, има старинна обител, построена от свети Кирил. Ето в тази именно обител ходили княз Платон и Евгения Феликсовна. Там те са и търсили старинните книги...
— А как е попаднала у Евгения Феликсовна старинната книга, онази, която аз отнех от крадеца? — запита Волошин.
— А онази книга княз Платон подарил на своята мила хубавица още през първата война и даже направил надпис. — Клавдия Антиповна се усмихна лукаво и продължи: — А нейният мъж да вземе и да намери тази книга. „А ето — казва — какви надписи ви правят, мадам?“ А Евгения Феликсовна се разсърдила и му казала: „Махайте се, глупак такъв!“—и издърпала от него книгата, ама не цялата, горната корица останала в ръцете на мъжа. Смях и грях!
— Е и какво? Намерил ли е княз Платон старинните книги? — запита Тася нетърпеливо.
— Не зная, миличка — отговори старата жена и продължи натъжена: — Известно ми е само, че той заминал от Вологда и изчезнал безследно завинаги...
— Защо е заминал? — запита деловито Волошин.
— Скарали се. Евгения Феликсовна решила, че той навярно се е побъркал, а старинните книги — това е само чудатост от болестта му. Тя даже повикала доктор. А той се разгневил, блъснал доктора в гърдите и отишъл накъдето му видели очите. Оттогава тя, клетата, вече не го видяла, макар че две години го търсила по целия Вологодски край... А след това си прибрала нещата и дойде при мене. Аз още когато се разделяхме в Петербург й дадох московския адрес на моята сестра.
Тася мълчеше, очите й отново се спряха върху прекрасното лице на Йожени.
— А в какъв манастир е търсил старинните книги княз Платон? — запита Волошин.
— Не зная, синко. Пък и самата Евгения Феликсовна беше забравила името му. Помня само, че в него е живял свети Кирил с монасите.
Тася се огледа и запита:
— Освен книгите нищо нейно ли не остана тука?
— Нищичко. Имаше едно красиво ветрило и дрехи, но аз ги раздадох на бедни девойки от нашия дом. А картината оставих за себе си. — Старата жена погледна с тъга към портрета : — Като жива стои в рамката!
— Няма ли някакви писма от княз Платон до нея? — запита Волошин.
— Имаше, синко, имаше — отговори старата жена охотно. — В една такава красива кутия ги държеше тя. Не по руски бяха писани. Аз дълго ги пазех, но след това не зная къде съм ги мушнала.
— Трябва да се потърсят тези писма, Клавдия Антиповна — каза Тася сериозно и умолително. — Един професор видя вашата книга и иска сам да потърси старинните книги. Може би писмата на княз Платон ще му помогнат...
Клавдия Антиповна печално поклати глава:
— Може, може да се потърсят, но дано само и вашият професор не се побърка, като княз Платон. Чувала съм аз, че са магьоснически тези книги...
Волошин се усмихна и едва не каза, че професорът още от преди четиридесет години е „побъркан“ и упорито търси „магьосническите книги“, но че жена му досега не е викала доктори. Но като погледна сериозното, съсредоточено лице на Тася, той премълча. От известно време вече Волошин забелязваше, че малко нещо се страхува от своята прекомерно сериозна и възторжена приятелка...
Сбогувайки се с Клавдия Антиповна, Тася и Волошин я помолиха настоятелно да потърси писмата, останали от Евгения Белска, и старата жена обеща да се порови в скрина.
— Да, между другото — спомни си Волошин — вашата книга ще бъде дадена в Ленинската библиотека и вие, Клавдия Антиповна, ще получите за нея пари.
Старата жена махна с ръка:
— Оставете, не. искам аз пари. Пък и не е моя тази книга, осиротя тя. Нека, значи, да си я вземе съветската власт.

Всички познати наричаха Лютеция Гавриловна Голдишкина накъсо: „мадам“. Тя беше дребна на ръст, но широка на кръст, немного умна, но много гласовита. Биографията й беше твърде пъстра, но мадам най-добре помнеше онези дни, когато непосредствено преди революцията се омъжи за австрийския граф и руски фабрикант Фридрих-Марио фон Екел. По тази причина Лютеция Гавриловна и досега говореше високомерно и безапелационно. Така тя разговаряше и сега със своята четвърта дъщеря от третия брак, Лирика Тараканцева, родена Голдишкина.
В кухнята пред тигана с кюфтета мадам боботеше с тръбния си глас така, че да я чува дебелата, ленива Лирика, която седеше във всекидневната:
— Та това е просто кошмар! Хората имат леки коли, дача, прислуга, а аз, графиня фон Екел, трябва да пържа кюфтета за твоя Тараканцев!
Лирика, след като беше направила баня, седеше от два часа пред огледалото, навиваше на главата си някакви заплетени колачета и отговори неохотно:
— Можеш и да не пържиш. Ние ще обядваме в ресторант...
Мадам беше възмутена:
— Вижте какви богаташи! Мизерни три хиляди на месец! Ти си глупава, миличка! С твоята външност можеш да намериш малко по-солиден мъж от твоя Лъжедмитрий! Някакви музеи, някакви глупави картини. Какво може да получи от това?
Читателят вече се досеща, че става дума за мъжа на Лирика—Дмитрий Павлович Тараканцев. За известни особености в характера му някой го нарекъл „Лъжедмитрий“. С това прозвище го наричат всички, даже и в семейството.
Разговорът между майката и дъщерята беше прекъснат от телефонния звън. Лирика взе слушалката и напевно произнесе: „Алло!“, но с такъв ужасен английски акцент, че се получи: „Хелльо-оу! .“
Мадам се ослуша. По кокетливата интонация тя разбра, че дъщеря й говори с мъж.
— Дмитрий Павлович още не си е дошъл... А кой го търси? Познат! От странство? О! Аз мога да ви дам служебния му телефон... Ах, вие там вече сте телефонирали... Да, той е лудо зает... Идвате у нас... Моля заповядайте.
— Кой е? — попита Лютеция Гавриловна.
Лирика се разтича из стаята.
— Някакъв познат. Чужденец. Не може да намери Лъжедмитрий. Иска да поприказва в домашна обстановка.
— Той идва у нас? — запита мадам ужасена.
— Да! И не е сам! Двама са!
Лирика се тръшна на канапето и започна да навлича върху гигантските си прасци тънки като паяжинка чорапи.
— Но аз имам ужасен вид! — застена Лютеция Гавриловна.
— Трябва да разтребим поне едната стая — изкомандва Лирика. — А аз ще почна да търся Лъжедмитрий. Ти знаеш, че това не е така просто.
Уви, тя беше права: Лъжедмитрий Павлович Тараканцев не можеше да се намери лесно сред бурните вълни на делова Москва, макар че той присъстваше всякъде, където само можеше да се присъства, и даже там, където присъствието му не беше нужно. Длъжността му беше началник на Музейния фонд, но тъй като същевременно беше и „творчески работник“, живописец от твърде оригиналния жанр „научна ексцентрика“, Тараканцев се явяваше (каква чудна дума—„явяваше се“!) и в качеството на:
а) член на бюрото на комисията (или секцията) на научната ексцентрика;
б) член на секцията (или на комисията) на реставраторите и копировачите;
в) ... г) член на различни жури;
д) член на редколегиите на всички издания на неговите комисии, а също на секциите и подсекциите.
Математиците биха го нарекли „многочлен“.
Той беше не толкова работлив, колкото чевръст, и се изхитряваше да не пропусне ни едно заседание, съвещание, обсъждане, а на големите събрания пристигаше винаги пръв, сядаше на първия ред (или в президиума) и винаги първи вземаше думата...
Авторът би могъл да опише и творческата дейност на Тараканцев като „челен майстор на научната ексцентрика“, но сега той иска само читателят да не се съмнява в това, че Дмитрий Павлович Тараканцев беше изключително зает човек.. Всички бяха убедени в това от неговата свръхестествена активност. Че е зает, между другото, не се съмняваше също и агентът на антикварния тръст Педро Хорхе Кортец, който беше се запознал с Тараканцев още в трийсетте години на нашето столетие.
Както е известно, през онези години в СССР ставаха велики исторически събития: съветското селячество пое пътя на масовата колективизация; в същите години се раждаше нашата индустрия; в предприятията се появиха първенци в производството и за пръв път в историята човечеството опозна на практика, какво значи социалистическо съревнование. Но обикновеният гражданин упорито наричаше тази епоха „епоха на Торгсик“1. Действително, през онези години златните и сребърни дрънкулки, минавайки през каналите на Торгсин, се превръщаха в стругове и машини, които бяха нужни на страната ни. Но случваше се и така, че някои прекомерно пъргави „торгсиновци“ се изхитряваха незабелязано да превръщат в триори и сноповръзвачки картини от големи майстори, ценни скулптурни произведения, редки книги и прекрасни бижутерски изделия. Агентите на антикварния тръст сновяха по онова време из Москва и Ленинград, търсейки плячка... По същото време обикалял земята ни и Педро Кортец. Тук той се е запознал с младия художник Д. П. Тараканцев, който още тогава бил член на комисии и подкомисии, на секции и подсекции, в частност — член на експертна комисия, която решавала съдбата на предназначените за експорт произведения на изкуството.
Нека бъдем справедливи към Тараканцев: в своите решения той бил предпазлив до припадък и Кортец не би могъл да се похвали, че с помощта на Тараканцев е успял да измъкне макар и една ценна картина. Но след като се запознал с него отблизо, опитният авантюрист разбрал, че прекалената предпазливост на Тараканцев е рожба не на патриотизъм и на любов към ценностите на родната култура, а изключително на страхливост. По мнението на Кортец, Тараканцев би могъл да направи много нещо за него (и с голяма изгода за себе си), ако не би бил толкова страхлив... Тази черта на постоянния член на всички комисии Кортец беше запомнил добре.
В Париж, той продължаваше да се интересува от съдбата на някои от своите съветски „познати“, и сега, заминавайки за Москва, реши, че вирусоподобният активист Тараканцев непременно ще помогне на него и на Джейк да намерят и след това да изнесат скъпоценната колекция на Грозни. И той щеше да им помогне именно затова, защото беше зоологически страхлив...
* * *
Тъкмо в момента, когато Лирика „улови“ най-после по телефона Лъжедмитрия на някакво музейно съвещание, заглушеният звънец, в антрето на квартирата й покашля три пъти.
Лютеция Гавриловна със силно напудрен нос наметна на богатирските си рамене тюлен шал със цвят на „ша-моа“ (подарък от граф Фридрих-Мария!) и отиде да отвори вратата. Там стояха двама мъже със светли костюми: единият обемист, мургав, източен тип, другият висок, възслаб, с бледо лице.
— Моля да ме извините, мадам — каза на руски с лек акцент възрастният. — Тук ли живее Дмитрий Павлович Тараканцев?
Лютеция Гавриловна трепереше от вълнение, пред нея стояха, с нея разговаряха живи чужденци. Може би те идват направо от Париж? Може би, ето този младият — да е граф или виконт?
— Да — внезапно пресипнала и загубила разкошния си бас, произнесе Лютеция Гавриловна. Тя разтвори широко вратата и дрезгаво изрече изведнъж на три езика: — Сил ву пле! Битте! Плииз!
Кортец се вмъкна вътре, целуна миришещата на детски сапун ръка на Лютеция и се представи:
- Педро Хорхе Кортец! А това е моят млад приятел Джейк Белски.
Джейк също целуна ръка на Лютеция и като мигна няколко пъти, каза (пак на руски, но вече без всякакъв акцент):
— Щастлив съм да се запозная с вас, мадам...
— Дъщеря ми Лирика Аполоновна, съпруга на Лъже... съпруга на Дмитрий Павлович — каза мадам, възвърнала си най-после фелдфебелския глас, и въведе гостите в набързо подредената стая.
Видът на Лирика беше страховит. Нейната почти без точни очертания фигура беше тържествено нагласена с копринена рокля с цвят кървавочервено и тревожно като пожар. Редом с нея парижката камериерка на Кортец, Мадлен, със своите ресници и огнени устни би приличала на проста овчарка. Рижите и твърди коси на Лирика бяха вихрено извити нагоре и стърчаха като наелектризирани; натърканите с длани бузи пламтяха, гримираните очи изпускаха мълнии, а бюстът се вълнуваше и настъпваше като деветият вал от картината на Айвазовски. Вероятно, точно така е изглеждала жената на истинския Лъжедмитрий, Марина Мнишек, когато е разговаряла с въстаниците, току-що убили Самозванеца.
След няколко минути се завърза „светски разговор“ : гостите учтиво се възхищаваха от красивите жилища на новата социалистическа Москва, а домакините се интересуваха повече от стария капиталистически Париж.
— Истина ли е, мосю Кортец, че в Париж американските офицери посред бял ден отвличат момичета? — попита Лирика.
— Уви, така е, мадам — печално отговори „потомъкът на великия конквистадор“. — Но само че отвличат не всичките, а... някои. И не през деня, а през нощта...
Мадам вече беше поставила на масата кафе, кифлички, масло, чер зърнест хайвер...
При вида на хайвера в очите на Кортец се появи сладострастно огънче:
— Хайвер! Зърнест! Джейк, виждали ли сте някога жива приказка? — попита той.
— Не — призна чистосърдечно Джейк. — Аз не съм чел приказки, мосю. Чел съм само комикси...
В този момент се чу щракане на бравата в антрето и в квартирата се втурна Тараканцев. Той именно се втурна, а не влезе. Съобщението на жена му — че при него в къщи идват някакви чужденци — разтревожи толкова силно Лъжедмитрий, че той за пръв път през живота си дезертира от съвещание...
Тараканцев захвърли шапката си и, бършейки стъклата на златните си очила, влезе в стаята.
При появяването му гостите станаха.
— Мосю Кортец и мистър Белски — тържествено представи гостите Лирика. — Те чакат тебе, Дмитрий.
Чужденците се поклониха и стиснаха ръка на силно обезпокоения домакин.
— Много ми е приятно... много ми е приятно... — замърмори Лъжедмитрий, оглеждайки неочакваните гости с безпокойните си рисови очички — Моля седнете... На какво дължа тази чест, господа?
Кортец се засмя:
— Не, виждам, че не можете да ме познаете, другарю Тараканцев — каза той и тъжно поклати глава. — Пък и как ще ме познаете? Не сме се виждали двайсет години... Аз съм остарял, напълнял. А вие сте все същият.
— Почакайте! — Тараканцев набърчи чело и се вгледа в него. — Кортец? Агентът на антикварния тръст?
— Уви, това съм аз, Дмитрий Павлович... Торгсин... Някои картини... Коптското евангелие...
— Как може! Разбира се, помня! — произнесе без всякакъв възторг Тараканцев. — Педро Хорхе Кортец.
— Съвсем вярно! Вие имате феноменална памет за имена... А това е моят млад приятел, също такъв частен турист като мене, Джейк Белски.
Джейк се поклони.
— Много ми е приятно — каза Тараканцев студено. — А мога ли да ви бъда полезен с нещо, господа?
— Много ми е неприятно да ви безпокоя, Дмитрий Павлович — произнесе със сладникав глас Кортец, — но младият ми приятел, син на състоятелни родители изучава старото източно изкуство. Налага му се да посети някои ваши музеи...
Тревогата на Тараканцев намаля, той вече се успокои и с любопитство погледна „сина на състоятелните родители“. Джейк мигаше угоднически и гледаше към Лъжедмитрий с детска молеща усмивка.
— Разбира се! Моля ви се! У нас за всички туристи вратите са отворени навсякъде — каза Тараканцев и широко разпери ръце, демонстрирайки готовността си да прояви гостоприемство.
— Аз искам да използвам старото си познанство с вас, Дмитрий Павлович, и да ви помоля вие да дадете съвет и да набележите маршрута на мистър Белски... — каза Кортец, и като погледна дамите, добави виновато: — Но се страхувам, че този разговор ще бъде скучен и уморителен за нашите прекрасни дами.
Практичната Лютеция Гавриловна изведнъж съобрази, че парижките гости са дошли при зет й в къщи не за музейни съвети, а за някоя по важна работа. Тя хвана за ръка недосетливата си дъщеря и, отвеждайки я в съседната стая, каза с нежен бас:
— Рика, миличка! Аз отдавна искам да ти покажа дантелите, които ми подари граф Фридрих-Мария...

— Ние, Дмитрий Павлович, говорим с вас вече половин час и съвсем не можем да се споразумеем — каза Кортец, навел тъжно глава на една страна.
Тараканцев започна да чука нервно с пръсти по масата.
— И никога няма да се споразумеем, господин Кортец. Аз не мога да ви помогна с нищо. Никакви ваши хонорари не ми са нужни. А да правите разкопки в нашия манастир едва ли ще ви разрешат. Даже и на концесионни начала. Вие сте се убедили в това при посещението си в министерството.
Кортец се спря до перваза на прозореца и съсредоточи вниманието си върху някакъв отровно-зелен кактус, който приличаше на тумор.
— Жалко... — каза той с въздишка, като се обърна към Тараканцев. — У вас тук действително е станало нещо, нещо се е изменило.
— Да, мосю Кортец, времената на Торгсин никога няма да се върнат — отговори Тараканцев, усмихвайки се самодоволно. — Сега ние водим с чужбина културен обмен, но не ще продадем вече ни едно ценно произведение на изкуството.
— Изменил се е духът на времето — не се разбра, дали попита или констатира Кортец.
— Точно така...
— Но аз не вярвам да са се изменили хората, които с леко сърце сменяха шедьоври на изкуството за малки мелници — изрече бавно Кортец, гледайки многозначително към Тараканцев.
Лъжедмитрий напрегна вниманието си:
— Аз не зная кого имате предвид. Лично аз не съм ви продал ни един шедьовър.
— Дмитрий Павлович! — каза Кортец с подозрителна искреност, като пристъпи до Тараканцев. — Аз също мислех така. Но веднъж... това беше съвсем неотдавна, в Париж... се убедих, че вие, може би без сам да знаете това, все пак сте ми продали два шедьовъра, два неизвестни портрета, рисувани от Боровиковски...
Тараканцев даже се приповдигна от изненада:
— Какво? Не ви разбирам...
— Джейк! Приятелю мой! Обяснете на другаря Тараканцев онова, което той не разбира — обърна се Кортец към Джейк, който седеше настрана и безучастно разглеждаше непроницаемата физиономия на Тараканцев.
— С удоволствие, мосю — каза Джейк и сложи на масата пред разтревожения Тараканцев две цветни репродукции, които извади от голям плик: — Това са два пейзажа. Те са били купени от мосю Кортец в Русия и са ми продадени. С помощта на рентгенов апарат аз се убедих, че под горния слой боя има още една картина.
Джейк извади от плика други репродукции и като продавач пред купувача ги сложи пред Тараканцев:
— А тук е зафиксиран процеса на очистването на горния слой... Ето лицето... ръката... част от фона... Ето подписа... Ние притежаваме заключението на големи художници, които потвърждават, че пейзажите са били нанесени върху портрети, рисувани от Боровиковски...
— ... И продадени на мене за нищожна сума с разрешението на експерта Дмитрий Павлович Тараканцев — добави Кортец, гледайки подигравателно смъртно пребледнялото лице на Лъжедмитрий. — Искате ли да ви покажа продавателния акт?
Тараканцев впи неподвижен поглед в грижливо поддържаната, самонадеяна мутра на Кортец. Той мълча около минута, най-после дрезгаво изръмжа:
— Мошеници! Шантажисти! Аз ей-сега ще телефонирам в Министерството на вътрешните работи!
— Не бива да обиждате, Дмитрий Павлович. Без полза е... А да телефонираме на МВР е нужно... Нека разгледат тази тъмна работа...
Той дойде до телефона и свали слушалката:
— Джейк! Телефонния номер на МВР?
Джейк вече прелистваше бележника си:
— Веднага, мосю...
Тараканцев изтича и изтръгна слушалката от Кортец:
— Дръжте се прилично! Вие сте в чужда къща!
Кортец разпери ръце:
— Но вие сам искахте да телефонирате. Защо да се бавим?
Тараканцев закрачи из стаята. Той трепереше като от треска.
Тонът на Кортец, неговата увереност смутиха нещастния Лъже-дмитрий. Шега ли е — той е продал на хитрия агент за нищожна цена два най-ценни шедьовъра на руското изкуство... И кой би повярвал сега, че Тараканцев не е знаел какво точно се намира под жалката цапаница, под двата посредствени пейзажа?
Кортец движеше косматите си пръсти, любувайки се на светлинната игра от камъните на пръстените му. Джейк пращаше към тавана непонятни сигнали със зелените си клепачи...
Мълчанието продължи около две минути. Чуваха се само сподавените въздишки на Лирика от другата стая и тревожното сумтене на Лютеция Гавриловна, която беше притиснала ухо до вратата.
— Къде са двете картини? — запита най-после Тараканцев.
— В хотела, мосю... — накланяйки се напред, вежливо съобщи Джейк.
— Заповядайте утре сутринта при нас — каза Кортец. Повикайте за всеки случай и професор Кончаковски. Той е голям специалист по Боровиковски.
— В никакви хотели няма да ходя — измърмори навъсено Тараканцев. — Вие утре вечер елате тук. Аз и без Кончаковски ще се оправя...
— Много добре! — с нескрито удоволствие се съгласи Кортец. Той беше убеден, че Тараканцев няма да иска да посвещава Кончаковски в тази работа.
Тараканцев седна и се замисли.
Кортец се премести до него и като се стараеше да говори колкото може по-сърдечно, каза:
— Дмитрий Павлович! Приятелю! Не се сърдете. Разбира се, вие не сте виновен. Някой през време на революцията е замаскирал Боровиковски, за да не го реквизират, това е всичко. Аз ви обещавам, че щом ние с мистър Белски се върнем от манастира, двете картини ще бъдат ваши... Вие можете да ги изгорите или да ги представите като откритие и да се прославите...
— Какво ще търсите в този манастир? — попита Тараканцев, гледайки мрачно към Кортец.
— Там е погребан боляринът Белски, приятел на Иван Грозни... Джейк има сведения, че в ковчега на болярина Белски е сложен един интересен старинен ръкопис...
— Византийската антология на Агафий, пети век — поясни с голяма готовност Джейк. — Аз се сдобих с нейната титулна страница от един емигрант...
Той извади от вътрешния си джоб, свит на тръбичка пергаментов лист, закрепен върху ватманова хартия, и го даде на Тараканцев, който го разглежда дълго и внимателно. Най-после го върна:
— Не мисля, че ще можете да намерите там нещо! Всичко ценно е изнесено. Останалото е описано и се пази в местния музей.
Кортец се засмя и като потупа Тараканцев лекичко по рамото, каза:
— Нашият живот, Дмитрий Павлович, е осмислен само тогава, когато ежедневно излизаме на лов за щастие. Ами защо пък ние, скромните туристи, да не опитаме такъв лов в Руския Север, в романтичния древен манастир?
— Аз вече казах : никой няма да ви разреши да правите там разкопки — каза студено Тараканцев.
— На мене — не, но ето на този младеж ще разрешат — Кортец посочи с глава към Джейк.
— Защо мислите така? — попита домакинът, като погледна насмешливо Джейк.
— Джейк! Продемонстрирайте пред другаря Тараканцев своите документи — заповяда късо Кортец.
Джейк стана, извади бързо портфейла си и подаде на Тараканцев някакво листче. Тараканцев го разгъна, прочете и ахна : в ръцете си той държеше командировъчно удостоверение върху бланка на своето учреждение, с печат и с негов подпис. Да, това беше собственият му подпис: дребен, заплетен, със сложни завъртулки. Удостоверението гласеше, че научният сътрудник Георги Иванович Бохемски се командирова за изследователска работа там и там...
Тараканцев намести очилата си и внимателно погледна Джейк:
„Диверсант? Шпионин? Ами ако го пипнат? Не! Нищо опасно! Лесно може да се установи, че удостоверението е фалшиво...“
Той върна документа и като се усмихна накриво, каза:
— Веднага се вижда, че сте син на състоятелни родители.
Джейк замълча скромно и седна на мястото си. Но Кортец
се разсмя весело:
— Неговите родители бяха съвсем бездетни, Дмитрий Павлович. Нека почиват спокойно на онзи свят...
Тараканцев стана:
— И тъй, утре по това време ще ви чакам тук.
Тъй като не разчиташе да му подадат ръка, Кортец само се поклони и каза със сияещо лице:
— Непременно, приятелю. Само че аз не ще мога да дойда. Ще дойде Джейк и ще донесе засега едната картина. А след това ще може да видите и втория шедьовър...
В стаята се втурна Лютеция Гавриловна, след нея нерешително влезе Лирика.
— Как, нима вече си отивате? — запита оживено мадам.
— Съжаляваме, но е време да си вървим — каза Кортец и целуна мощната ръка на Лютеция.
Същото направи и Джейк.
— Вашият мъж би станал велик човек, мадам, ако в Съветския съюз ценяха истинския ум — каза с ласкателен глас Кортец и целуна ръка на Лирика.
Тараканец остана в стаята, без да реши дали трябва лично да изпрати гостите до изхода.
— Ум! Щял да стане велик човек! — изръмжа Лютеция, когато вратата се затвори след излизането на Кортец и Джейк. — Хората му предлагат изгодна работа, тикат му пари, а той се прави на светец!
— Лютеция Гавриловна! — закрещя истерично Тараканцев. — Млъкнете!
— Мама, остави, моля ти се I — озъби се Лирика.
— Аз ще замълча — каза със заплашителен тон мадам, — но сега и вие ще мълчите като пържена риба, Лъжедмитрий Павлович... Тези господа така ще ви стиснат в юмрука си, че няма и да гъкнете...

Изпровождани от строгите очи на светиите, изобразени върху стените на масивните каменни порти, Тася и Волошин преминаха под сводовете на построената зад портала малка манастирска църква и като се спряха, погледнаха назад... Стройната, сякаш
висяща в небесната синева еднокуполна църквичка, напомни на Тася Царкиня-Лебед, дивната красавица от приказката на Пушкин. Тася каза това на Волошин. Той бързо се съгласи, но не можа да устои пред изкушението да се пошегува.
— И тази девойка е само на четиристотин години! Аз съм убеден, че и нея, както и Царкиня-Лебед, е създал някой поет. Да, поет! — повтори той. — Но обърнете внимание, Настенка, със своето произведение той открито протестира срещу „задгробните мъчения“ и говори само за вечния живот.
Тася се засмя щастливо:
— Колко съм доволна, че дойдох тук! Аз виждам истински чудеса на древното строително изкуство! Тези поети в старо време са наричани „изкусни майстори-зидари“.
Тася и Волошин вървяха по сенчестите алеи на главния манастирски двор.
— Хайде да отидем във вътрешния двор. Искам да разгледам онази църквица, за която снощи ни разказваше професор Стрелецки — предложи девойката.
Манастирът имаше пет двора и те бяха отделени един от друг с дебели стени и огради.
— Не мога да разбера, защо манастирът вътре е преграден със стени? — попита Тася.
— Аз ще ви обясня — каза Волошин. Той вече свикна с ролята на професионален екскурзовод и, прочел във Вологда обилна справочна литература, охотно даваше обяснения на спътницата си. — Работата се състои в това, че ние с вас се намираме не само в бивш манастир, но и в бивша крепост. Да, да! Това е бил един голям военен опорен пункт на северния край на Московската Рус... Враговете не са могли да навлязат на юг, без да срещнат тази крепост. Тук е имало силен гарнизон, който е можел да мобилизира населението и да нападне интервентите в тил... А да се овладее крепостта с пристъп — било невъзможно... Обърнахте ли внимание, че стените на крепостта почти навсякъде са заобиколени с езеро? Те са високи колкото стените на Московския Кремъл, а куполите са даже по-високи и по-широки от кремълските...
Тася се обърна и с уважение разгледа масивните стени и кули на манастира.
— Сега нека преминем към въпроса, зададен ми от един екскурзиант — оживено продължи Волошин. — Защо има толкова стени вътре в манастира? А затова, защото ако при обсада на крепостта враговете успеят да нахълтат в някой от манастирските дворове, те ще трябва да щурмуват стените на останалите дворове.
— Да, наистина... — съгласи се Тася, разглеждайки с възхищение вътрешните стени.
— Моля ви, другари екскурзианти, да обърнете внимание на разположението на дворовете. Нахлули в един от тези дворове, враговете вече сами били обкръжени от три страни от защитниците на крепостта и често са били бити така, че са се мъчели по-скоро да се измъкнат обратно.
— А наистина ли този манастир е бил обсаждан от врагове?
— Да! И не един път, уважаеми другари! Но всеки път те са били отблъсквани и разпилявани... А ето и петият двор.
Пред тях се появи неописуемо прелестен кът: зелена трева с най-неочаквани оттенъци лежеше като лек килим върху малка полянка, пресечена от поточе. На зеления хълм имаше църква с пурпурен цвят, заобиколена с хоровод брези. Пред църквата стоеше изправен в нямо очакване бял павилион, който прикриваше мъничката къщица на Кирил Белозерски, основателя на манастира. А над целия този малък свят от миналото сияеше в синьото небе едно огромно слънце и беше надвиснала някаква особена лелгтановска тишина...
Тася напевно произнесе:
- В небето синьо, в глъбините. И над храма пълна тишина...
Произнесе и замлъкна ослушвайки се, като че очакваше да се отзове ехото.
Волошин разтърси глава, сякаш желаеше да пропъди някаква магия:
— Блок... Това манастирско кътче може да извика само такива настроения... Хайде да разгледаме църквата, Настенка. Аз искам да се уверя, че призраците са изчезнали оттук, че тук е останал само прекрасният Александър Блок.
Младежът и девойката дойдоха до църквата, където вчера през нощта бяха видели един чудноват старец. Вратата беше полуотворена. Почакаха около минута и влязоха в църквата. Колкото празничен и радостен беше външният й вид, толкова строга и мрачна се оказа тя вътре... Тъмните старинни икони, потъмнялата позлата, меланхоличният блясък на бронзовите свещници, кафявият тон на дървения аналой — всичко това показваше ясно, че строителите на църквата се обръщат към посетителя с езика на аскетизма и смирението. В дълбочината се виждаше малък олтар. През тесни прозорчета, прилични на бойници, се спускаха към пода слънчеви лъчи.
Волошин погледна Тася:
— Е, как е?
— Страшно ми е... — гушейки се, отговори девойката.— Вижте колко е интересен подът! — извика тя изведнъж.
Волошин започна да го разглежда. Съставен от големи разноцветни плочи с ярки и тъмни тонове, той представляваше сложен и едновременно завършен орнамент. Прост домашно-тъкан килим покриваше централната част на орнамента и дълга пътечка от входа до олтара го разделяше на две.
Волошин се наведе към килима и започна да го навива.
— Какво искате да правите? — попита с учудване Тася.
— Искам да разгледам целия под.
Като нави килима, Волошин пристъпи и към пътечката. След три-минути мозаичния под се появи пред Тася в цялото си великолепие.
— Хубав е, нали? — запита Волошин.
— Много! — потвърди с възторг Тася. — Да можеше да се скицира... Много ми се иска това, Ваня.
— Аз не мога да рисувам, но...
Волошин погледна наоколо и изтича навън. След минута той се завърна с една двойна стълбичка и я постави по-близо до центъра. След това се изкачи по нея и свали от рамото си калъф с фотографически апарат.
Като освети църквата с магнезий и щракна няколко пъти с апарата, Волошин слезе от стълбата, занесе я на мястото й и отново постла килима и пътечката.
* * *
През целия ден Тася и Волошин се разхождаха из просторните манастирски дворове, слизаха в страшната подземна манастирска тъмница, изкачваха се върху крепостните стени. Тася измери височината на Кузнецката кула, която излизаше направо из водите на езерото. Оказа се двайсет метра.
Хванати за ръка като ученици, те вървяха и гледаха, гледаха и споделяха впечатленията си, припомняха си всичко, което бяха научили във Вологда за това руско чудо, гордо изправено над езерото, за приказния „град Китеж“, останал скрит в северните гори. Изправена върху зелената могилка на петия двор, Тася обхвана с блестящ поглед манастирските постройки, които се виждаха в далечината: белите килии и старинните големи здания, триетажните стени с бойници. Тя се ослуша. Наоколо цареше тишина, само отдалече долиташе сигнал на моторна кола, бръмчаха земни пчели и си шепнеха брезите.
— Колко е чудно топа! — каза Тася. Само преди три дни ние бяхме в Москва, в самия център на бурния съвременен живот, и ето че изведнъж се пренесохме в тринайсетия и четиринайсетия век, във феодализма... Ваня, извадете тетрадката си и прочетете, какво още сте записали във Вологда за този манастир.
Волошин извади тетрадката си за общи бележки и като я разтвори, започна да чете като в църква:
— „Руският север в числото на историческите си паметници наброява няколко манастира, най-голямо значение между които имат манастирите-крепости, проводници не само на религия, но и на московското влияние, проводници на идеята за обединение на цялата руска земя около Московската държава.“
— Не — прекъсна го Тася нетърпеливо.— Това вече ми казахте... Намерете в тетрадката си онзи монах, който напуснал московския Симонов манастир в четиринайсетия век и се заселил ето тук, на това хълмче, в дивите гори...
— Свети Кирил ли? — запита Волошин с насмешка. — Настенка! Грехота е от бога! Аз говоря в буквален смисъл. Страх ме е, че вие тук ще започнете и да се молите...
— Ах, Ваня! — въздъхна Тася. — Защо пък трябва да остроумничите? Аз няма да се моля. Но искам да разбера този човек. Кой е той? Защо е напуснал Москва заради такъв затънтен край? Та там той е бил архимандрит на голям манастир. Московските големци са идвали при него за благословия... Къде е загадката? Какво е търсел той в тези езерни дебри?. Отговорете ми. Само че без шеги и остроумия.
Волошин се обърна, погледна внимателно миниатюрната дървена къщурка на отшелника, скрита под сянката на брезите и безметежно стояща тук вече почти шестстотин години...
— Черковниците го наричат светия... Няма що, нека го наричат. То си е тяхна работа... А аз мисля, Настенка, че този човек е бил мислител и философ. Ето аз записах във Вологда едно място от неговия философски трактат „За падащите звезди“. Чуйте какво е написал този умен руски човек преди шестстотин години ей там, в онази мъничка къщурка пред запалена боринка...
— Прочетете — каза Тася.
— „...Някои казват, че падат звезди, а други — че това са скитания на зли духове. Но не са ни звезди, ни зли духове, а части от небесния огън, колкото слизат надолу се стопяват и пак се сливат във въздуха. Затова никой не ги е виждал на земята, защото те винаги се разпръсват във въздуха...“
— Забележително! Та това е учението за метеоритите... — тихо проговори Тася.
— Да... Той точно и ясно е дал характеристика на едно небесно явление в онова време, когато никой не е смеел и не е можел така да мисли. И забележете, Настенка, никаква мистика и метафизика. Най-чист материализъм.
— Но какво е накарало този човек да избяга тук?
— Мисля, че за подобни размишления в онези години горските дебри са били най-подходящото място — отговори Волошин и, като обгърна с поглед красивото кътче, добави: — Изглежда, че той е бил мечтателна натура...
Така Тася и Волошин обикаляха древната руска крепост. Няма да разказваме с гръмки фрази за изумителния паметник на руската древност, където съдбата беше отвела двамата московски комсомолци. Ще кажем само, че тази манастирска крепост не е измислица: авторът е бил там и е изпитал върховно удоволствие. Накъдето и да хвърлиш поглед — навред прекрасни произведения на руското древно строително изкуство. И за да почувстваш цялата красота на тази крепост, да разбереш формата й, проста, строга, мощна, обмислена от най-добрите военни строители на руската древност — трябва да я видиш...
Върху юношата и девойката, които посещаваха всички кътчета на Сиверския манастир, действаше, освен всичко това, и нещо друго: гъстите храсталаци от пелин, метличината, цветенцата на лайкучката, зеленият килим под ослепително чистото небе — всичко това те възприемаха като музика и то им замайваше главите...
Съвсем по друг начин възприемаха манастирската обстановка Кортец и Джейк Белски. Те бяха пристигнали в манастира една неделя преди да дойдат Тася, Волошин и професор Стрелецки. Джейк вече бе успял да открие хода за подземието в избата под най-високата крепостна кула, наричана Кузнецка. Оказа се обаче, че този ход е запълнен с тухли и земя. Директорът на манастира-музей Анишев обясни на „московския“ и на парижкия гост, че срутването е станало преди триста и петдесет години, поради подкопаване през време на обсадата на крепостта от полските и литовски интервенти... За разчистването на хода към подземието била нужна голяма изкопчийска работа, но Джейк вече се споразумял с местния районен изпълком за работниците и за транспорта. Разходите щял да поеме музейния фонд, чийто пълномощник се представял Джейк.
В това време Кортец и Джейк също кръстосваха из манастира и си разменяха такива мисли:
— Как мислите, Джейк, колко е струвал строежът на целия този колос?
Джейк бързо извади бележника си, в който беше записано всичко, включително името и презимето на началника на речното пристанище.
— Веднага, мосю... Четирийсет и пет хиляди рубли... Пресметнато на сегашни пари, това прави около десет милиона долара...
— Аз бих го купил, ако го продаваха и ако не се намираше толкова далеч от Париж. Аз бих го показвал на екзалтираните историци и изкуствоведи — казваше въодушевявайки се Кортец, като крачеше покрай мощната крепостна стена. — Аз бих пускал уморените богаташи да почиват тук срещу много пари. Манастир-санаториум за нервни и изхабени хора! Екстра! . А онова пък благоуханно дворче, обраснало с пелин— то е за влюбените. Целувка в тишината и в гъсталака на такова дворче се забива в сърцето като нож...
— Аз пък бих давал този манастир под наем на Холивуд... — мечтателно произнесе Джейк.
— Вярно! — извика Кортец и, като въздъхна, добави: — Странно! Съветска Русия е страна, където безнаказано не можеш да бъдеш глупак. Такова впечатление добиват всички здравомислещи чуждестранни гости. А при това... Как, ако не глупост, може да се нарече фактът, че една такава голяма постройка стои неизползвана и запустява в някакъв затънтен край?
— А ето че на Иван Грозни тъкмо това му и харесвало, мосю.
— Е, той е имал свои съображения, и то изглежда също нелишени от материална основа. Не зная дали друг, но той положително е знаел, че книжките му струват десетици милиони долари... Русите имат такава пословица: „Сложи го по-далечко — ще го вземеш по-отблизко.“ Запомнете я, Джейк.
( Кортец и Джейк, без да бързат, крачеха по тясната зелена ивица, която отделяше Сиверското езеро от манастирските стени и кули. И тук, както в целия манастир, цареше вековна тишина, само плахите вълни водеха тих разговор до наклонения бряг на езерото...
Джейк се обърна. Зад него вървеше по петите му мрачният манастирски пазач дядо Антон. Той страдаше от задух, но вървеше, като пъхтеше и стъпяше тежко по меката трева със своите огромни ботуши.
— Защо го взехте със себе си, мосю? — запита Джейк по френски, като хвърли недоволен поглед към стареца.
— Той държи всички манастирски ключове, другарю Бохемски. Това е тукашният апостол Петър — отговори подсмихвайки се Кортец.
— Вие забравяте, че аз съм сътрудник на Музейния фонд, мосю. Аз ще взема от него всичките ключове и ще го пратя по дяволите — каза студено Джейк.
— Това ще бъде втората ви глупава постъпка, другарю Бохемски — произнесе Кортец, като продължи пътя си, без да се оглежда.
— А коя беше първата?
— Писмата от Одринка. Те не ни помогнаха с нищо, но навярно вече са пуснали по следите ни някой таен агент.
— Глупости!
— Дай боже, другарю Бохемски, това да се окаже глупост. Но с този конвоир ние няма да привлечем вниманието на никого.
Кортец се приближи до водата. Езерото, обезпокоено от лекия ветрец, проблясваше със ситни светли вълнички и бързаше към манастира, като тълпа богомолци, но на брега пътя му препречваха големи, естествено изгладени тежки камъни.
— Попитайте го, откъде са тези камъни — обърна се Кортец към Джейк.
Джейк присви рамене: той счете въпроса за безполезен. Но все пак го преведе, гледайки с безразличие мътните, блуждаещи очи на стареца.
— Оттам... — старецът кимна с глава към високите крепостни стени на манастира и добави, изговаряйки с усилие всяка дума: — Монасите ги хвърляли... върху главите... върху главите на чуждестранните гости...
— Охо! — без да чака превода, весело на френски възкликна Кортец. — Чувствайте ли, другарю Бохемски, какъв камък хвърли в моята чуждестранна градина този мелничар от операта „Русалка“?
Старецът внимателно поглеждаше Кортец изпод побелелите си нависнали вежди:
— Какво каза... този господин? — попита той, обръщайки погледа си към Джейк.
— Той казва, че вие приличате на мелничаря от операта „Русалка“ — отговори презрително Джейк.
Старецът заклокочи като глухар по време на токуване. Той се смееше и тръскаше рошавата си глава.
— Какъв воденичар съм аз?! Аз съм гарванът на тези , места! — каза той сърдито, като прекъсна внезапно смеха си.
Джейк и Кортец се спогледаха.
— Интересно... — произнесе след дълга пауза Кортец и погледна проницателно стария пазач.
— Оказва се, че този столетен пън разбира нещо от опери и даже може да остроумничи.
Джейк вече поглеждаше стареца напрегнато и подозрително, но пазачът не обръщаше никакво внимание ни на него, ни на Кортец. Седнал на един от големите камъни и свалил избелелия ботуш, той се беше заловил да пренавива тъмнокафява смрадлива партенка.
— М-да... странен старец — каза тихо Джейк.
— Мисля, че той не винаги е носел партенки... — резюмира Кортец и прибави не съвсем уверено: — Как мислите, другарю Бохемски, дали той не разбира нашите разговори?
Джейк още веднъж внимателно погледна стареца и отговори на Кортец, този път на английски:
— Че дявол го знае! Трябва да се провери.
— Продължавайте да говорите на френски и не му обръщайте внимание — също на английски предложи Кортец и веднага премина на френски : — И така, другарю Бохемски, вие вчера имахте възможност да чуете тук, в манастира, интересна лекция от професор Стрелецки за пътуването на Иван Грозни в Сиверския манастир през 1557 година?
— О да, мосю! — с голяма готовност потвърди Джейк. — Професор Стрелецки много ярко описваше на младите си приятели посещението на Грозни в този манастир.
— А защо е идвал тук цар Иван Грозни? — попита с престорен интерес Кортец, наблюдавайки под око стареца.
— Той донесъл тук и скрил в манастира някакви книги, мосю...
Междувременно дядо Антон беше вече преобул единия ботуш и се готвеше да пристъпи към другата партенка, но камъкът на който седеше, му се стори неудобен. Той стана и, като
избра един друг камък, валчест като исполински череп, седна по-близо до Джейк.
— Има ли професорът намерение да търси тук книжното съкровище на Грозни? — запита Кортец.
— Да, мосю... — отговори Джейк. — Въпреки напредналата възраст, той е един много енергичен учен.
— Моля ви, другарю Бохемски, попитайте стареца дали е чувал нещо за посещението на Грозни в Сиверския манастир и за книжното съкровище — помоли Кортец.
Джейк се обърна към пазача и му преведе въпроса на Кортец.
Старецът посумтя още известно време и, гледайки настрана, измънка:
— Различно приказват... Стари хора са разказвали, че е имало тук съкровище... но отпосле го изнесли...
Кортец и Джейк се спогледаха:
— Кой го е изнесъл? — живо запита Джейк.
Старецът помисли, движейки рунтавите вежди.
— Цар Борис го изнесъл... — каза той най-после. — Годунов... Казват, че бил този цар човек умен... начетен... и тайната на манастирското съкровище знаел...
— От кого я знаел? — вече с безпокойство запита Джейк.
— А за това... вие би трябвало... него да попитате... — каза глухо старецът, като измести погледа си настрана.
— Какво мислите за тази версия? — попита Кортец, обръщайки се към Джейк на английски и забравяйки при това, че той, като чужд турист не би трябвало до сега да разбира руски език.
— Глупости! — възкликна също на английски Джейк и бързо стана от тревата. — Старецът повтаря някакви приказки. А освен това, според мене, той е ненормален.
— Е, това вече не е ваша идея — каза с насмешка Кортец. Старецът сам обяви, че е „гарванът на тези места“...
В този момент Кортец и Джейк отново чуха клокочене на глухар. Те учудено погледнаха стареца. Потрепвайки и клатейки се върху своя камък, той се смееше и сочеше със сгърчения си пръст езерото :
— Рибката... глупавата... изскочи над водата... а карабатака... я улови във въздуха. Хе-хе-хе!

Нощта се приближаваше. Слънцето беше напуснало манастира и се готвеше да нощува някъде зад далечната водна шир на Сиверското езеро. Но пурпурните му лъчи продължаваха да струят иззад зъбчатите стени и дремещите патрулни наблюдателници, прилични на дозорни от старинната руска войска...
Професор Стрелецки беше поседнал на един малък гладък камък посред тъмнозелена полянка между две малки църквички и се ослушваше. Той си помисли, че тази същата тишина някога е преминала оттук върху картините на Нестеров със светлооките горски послушници, а сега се е върнала отново.
До Стрелецки стаяха Тася и Волошин. Те също чувстваха тази пленителна тишина, вдишваха сладките и горчиви миризми на тревите, наблюдаваха гаснещата червенина на залеза. Но те не виждаха онова, което виждаше от този хълм старият професор.
Стрелецки заговори тихо и тържествено, като разказвач на древни сказания...
...По река Шесна, от Волга-река,
Между ливади тучни, зелени Плуват нагоре кораби царски,
Същи и варки нови, високи,
С цветни килими по тях разстлани.
Тези кораби, изшарени по владимирски,
Возят царя-господар към Бяло-езеро,
Княза велики Иван Василиевич...
А безгрижното боже слънчице
От небе свети, от високото...
Весел е денят, светъл, радостен,
Но не радва се царят с гостите,
С младите князе и с болярите!
А защо тъжи господарят наш?. .
... Седи той с печал на скамейката,
На гърди склонил млада главица...
Плаче горчиво царица Настасия
Над синче царско — млади Димитрий
Що от умора по път умрял е...
Дошъл е царят в обител свята,
Прегърна там той Симеона игумен,
И много плака за своето чело...
... Песни свещени монаси пяха,
В ковчег сложиха парчето младо,
И в гроб туриха в предтеческа църква,
Що бе строена от цар Василий В дар за рождене на пар Ивана...
Стрелецки замълча. Той гледаше малката църква на Йоан Предтеча, която се издигаше върху хълма сред млади, радостни брези.
— Ето тук, в тази църква, преди четиристотин години е стояло ковчежето на първия*син на цар Иван Василиевич, младенеца Дмитрий, умрял през време на пътуването, когато младият Грозни с царица Анастасия са отивали от Москва в далечния север, тук, в манастира на Кирил Белозерски... Аз ей-сега ви прочетох откъс от една древна билина „Кирилово пътуване“, което намерих в прашните архиви на манастира. Неизвестният автор описва подробно в тази билина пътешествието на Иван Василиевич и неговата млада жена Анастасия Романовна...
— Анастасия... — каза шепнешком Тася. — Тя е имала същото име... Ваня!
Волошин я погледна:
— Да, Настенка!
— Как е малкото име на баща ви?
— Той се казва Василий — отговори с естествен тон Волошин. - А защо?
— Нищо... Аз просто така...
„Иван и Анастасия... Цар Иван Василиевич и младата му жена Анастасия. .
Мисълта на Тася заскача от място на място като уловена в мрежа птица, но беше спряна от спокойния глас на Стрелецки, роден лектор, който върху чудесната полянка на романтичния манастир изведнъж се превърна в разказвач на билини за дълбоката древност. И пред Тася се яви далечното минало...
Това се беше случило преди четири века, на залез слънце... Множество пъстри корабни платна още трепкаха върху красиво изписаните варки от флотилията, която беше хвърлила котва до стените на Сиверския манастир. Най-голямата варка, с царската шатра на палубата, беше спряла до брега и по хубавата корабна стълба, постлана с килим, слезе младият Грозни. На ръст той беше почти висок, но не слаб и облечен просто. Големите кафяви очи гледаха строго, даже сурово... Той пристъпи бързо и сериозно към дебелия, червендалест игумен за благословия. След това вдигна глава. Като разтвори с усилие устните си, той промълви:
„Скръб има в сърцето ми, отче...“
Игуменът се вслуша в риданията на Анастасия Романовна, които идваха от царската шатра на варката и, като въздъхна тежко, каза:
„Пратениците донесоха печалната новина, царю... Трябва да се молим... Господ те подлага на изпитание като праведния Йов...“
„Божа воля... — мрачно каза Иван. После повиши гласа си: — Княгиня Ефросиния и враговете ми навярно ще се радват! Нямам вече наследник! Братовчеда ми, глупавичкия Володимир, гласят да сложат на великокняжеския престол. А руската земя да разграбят на малки владения.
Той изскърца със зъби. След това, като се обърна с жестоко лице към онази страна, откъдето бяха дошли варките, извика:
„О не! Това няма да стане! А старата кучка Ефросиния ще изпратя тук, в Горицката обител, и ще я затворя в килия!“
Игуменът мълчеше.
„Пренеси, отче, починалия младенец Дмитрий в храма на Йоан Предтеча и още днес извърши опелото“ — заповяда Иван и тръгна към манастирската стена, зад която вече бяха издигнати за него и свитата дървени палати...
Професор Стрелецки се приповдигна и посочи трикатната стена, зад която се плискаха водите на езерото:
— Ето тук са били онези палати, и също тук от царската варка са били пренесени обкованите с железа сандъци с ценния товар. А ръководил зазиждането на тези сандъци приятелят и довереникът на царя боляринът Иван Дмитриевич Белски, човек ловък и съобразителен... За това разказва старинната билина...
И Тася отново потъна във видения из миналото. Тя виждаше ясно суровото лице на младия цар и тъжните насълзени очи на Анастасия Романовна; като през сън чуваше Тася тихия глас на Стрелецки:
До ковчежето малко на царчето
Плаче тъжно Настасия
Няма радост за нея от рожбите й :
До годинка не доживя Анушка,
И умря осеммесечна Марюшка,
И прибра господ-бог малкото царче,
Милото, скъпо синче Димитрий.
След баща си княза-наследника., .
Тася виждаше и двамата, Иван и Анастасия. Те седяха един до друг близо до църквата, където беше малкото ковчеже... Той гладеше тъмните й коси и ласкаво казваше:
„Не тъжи, Настенка! Ние сме млади, ще имаме още дечица. И синче ще си имаме...“
„Мъчно ми е за него, Ваня!, отговаряше разплаканата млада жена. — Колко беше хубав! Очичките му големи, като твоите... И гу-гууу вече викаше, спомни си...“
А тихата вечер обвиваше със сенките си тази тъжна двойка... И също както сега и тогава е лъхало на горчив пелин... Няма го само жаловното пение на монасите и не се чуват думите на тържествената молитва.
А Волошин виждаше друг цар Иван. И този другият ходеше с игумена из манастира, оглеждаше всичко с господарски поглед, всичко забелязваше.
„А защо, отче, тук в манастира над гробовете на заточените боляри, Воротинските и Шереметевските, са построени големи храмове?“
„С доброволни дарения на болярските вдовици са изградени, царю“ — отговори с мазен глас игуменът.
„Я го гледай ти! — загърмя младият цар. — С дарения на вдовиците? А над малкия гроб на свети Кирил, на премъдрия старец, който е основал тази обител, стои едно вехто параклисче! Добре ли е това, отче?“
„Не е добре, царю — побърза да се съгласи игуменът.— Ще построим голям храм...“
„Внимавай! А онзи багаж, който Белски ще зазида в манастирските подземия, пази го, отче, като главата си. Тя ти е едничка, и онова съкровище е за мене едничко... Ясно ли ти е?“
„Ясно ми е, царю...“
„Тук няма боляри, моите врагове, пожар не може да заплаши тази обител, и диваците-татари не идват във вашите гори.,.
В представата на Волошин игуменът в тази минута приличаше на завеждащ стопанската част, на когото младият, но много пресметлив директор на предприятието възлага съхраняването на остродефицитен материали. Завеждащият разбира, че пазенето на тези материали за него, завеждащия, ще бъде свързано с много неприятности и затова изслушва упътванията на началството без всякакъв ентусиазъм...
А царският технически ръководител, тоест боляринът Иван Дмитриевич Белски, тича из манастира като замаян ; безплатна работна ръка той има в изобилие, но архитектът очевидно гледа да клинчи от работата. Той е дошъл от Италия и има договор с руския цар, че ще строи дворци и църкви, а сега изведнъж го качват безцеремонно на влака и два месеца го влачат някъде на север, в дивите дебри, и при това не го пускат денем на палубата, за да не запомни пътя... Тук, в този манастир, го карат да начертае някакво подземно скривалище, за което не трябва да знае никой жив човек. Идиотска работа, от която не може да се чакат ни слава, ни пари...
Архитектът излага всичко това на болярина Белски, но суетливият царски приятел и слуга само изобразява на лицето си лицемерна невинност и разперва ръце:
„Вие сте свободен, синьоре... Ние няма да ви насилваме... Синьорът знае как се излиза от манастира, а пътят за Венеция лежи на юг и на залез слънце оттук...“
Всичко това Волошин си представяше ясно... Неочаквано въображаемата му екскурзия из миналото и повествованието на професор Стрелецки бяха прекъснати от вежливо покашлюване. Волошин се обърна и в настъпилата дрезгавина успя да различи зад себе си и две фигури. В едната той позна пристигналия преди два дена от Вологда художник Елански, а в другата — научния сътрудник на някакъв музей Бохемски, който по цял ден се мотаеше из манастира с дебелия френски, приличен на турчин, турист...
Окашляше се Бохемски. След това той запита угоднически.
— Моля да ме извините, професоре... Вие така увлекателно описвате посещението на манастира от младия Грозни, че аз ви слушах в захлас, но... е-е...
— Какво „но“? — запита Стрелецки.
— Вие с такава увереност говорите за някакво съкровище, зазидано тук в манастира от Грозни... Имате ли доказателства, които потвърждават правдивостта на тази версия?
— Да — отговори Стрелецки нетърпеливо. Той беше ядосан от това, че този замазан музеен чиновник прекъсна разказа
му. — Аз имам безспорни доказателства за правдивостта на тази версия...
— Имате предвид стиховете, които цитирахте тук, нали? — запита с явна насмешка Джейк Белски.
— Не! Не само тези стихове... В архивата на манастира аз намерих указание за съкровището на Грозни и за скривалището, където е било зазидано съкровището.
— О! Това е велико откритие, професоре! — възкликна с престорен ентусиазъм Джейк. — Вие непременно трябва да съобщите за него на моето управление... Аз ще ви помогна...
— От помощ не се отказвам — каза усмихнат Стрелецки, — но доклада за проучванията си аз ще направя в Академията и ще доложа на моето дружество...
— Да, да! Разбира се... Извинете, че ви прекъснах. Продължавайте. Вие разказвате така увлекателно!
Но вдъхновението вече беше оставило стария професор. Той се посви от студа:
— Става прохладно.
— Да, Игнатий Яковлевич! — възкликна Тася. — Време е дз. се върнете в хотела. Ще позволите ли да ви изпратим с Ваня...„
Те тримата се отправиха към изхода на манастира и по* пътя професорът още дълго разказва на младите си приятели за посещението на манастира от Грозни в 1557 година.

* * *
Тази вечер Тася им& твърде много преживелици. Не й се спеше и като изпратиха Стрелецки, тя покани Волошин да се поразходят по алеите на брезовата горичка, наричана в Си-верск „Парк за култура и отдих“.
В този парк нямаше духов оркестър, заместваше го радиото. В момента то услаждаше слуха на влюбените двойки с частушки за високия добив мляко и за ползата от квадратно-гнездовото засяване на картофите Но Тася не чуваше нищо. Здраво стискайки ръката на Волошин, тя казваше:
— ... и изведнъж ми се стори, че това вече не съм аз, Анастасия Берьозкина, студентка от московския институт, а друга Анастасия, онази, която беше дошла с варката от далечна Москва в този манастир... Вие ме разбирате, нали Ваня?
Волошин изпита силно желание да каже: „Разбирам, Настенка... Вие сте се почувствали вече не комсомолка, а царица...“ Но изведнъж видя съвсем отблизо сивите очи на девойката. Даже в тъмнината той можа да забележи в тях искрена мъка и замълча.
— Аз още... нали аз още нищо не зная за живота... — тихо продължи Тася. — Но изведнъж почувстваха, че е умряло моето дете... Такова отчаяние не съм изпитвала никога...
— Вие сте много впечатлителна, Настенка — каза наставнически Волошин. — Така не бива...
Тася не го чу. Тя мълчаливо гледаше мрачните грамади на манастирските стени, неясно различаващи се зад дърветата.
— Нека да отидем там, Ваня... — помоли тя изведнъж.
Той се учуди:
— Къде, Настенка?
— В църквата. В онази, където е било ковчежето... Страхувате ли се?
— Разбира се, не... Но сега там няма какво да правим — отговори той нерешително.
— Е, тогава вие останете, а аз ще отида сама. — Тася освободи ръката си от неговата.
Но Волошин я задържа:
— Почакайте... Но нали вратите са заключени.
— А ние ще заобиколим от страна на езерото.
— Вие искате да кажете — с плуване?
— Не, ще прегазим... Там при кулата е плитко.
Той поклати глава:
— Вие, Насенка сте едно малко момиче и при това неуравновесено.
— Не зная... Може би... Но хайде да вървим I .. — И тя нетърпеливо го помъкна към изхода.
— А не се ли плашите да срещнете там нещо страшно? — попита той с насмешка.
— Какво?. — с тревога, но и с тайна надежда попита Тася.
— Например, привидение...
— Не, това не е страшно. Самата аз сега съм привидение.
Те стигнаха до Кузнецката кула, от която крепостната стена
завиваше на юг. Тук се плискаха водите на езерото. Тася искаше да свали обувките си, но Волошин я спря:
— Не трябва... Аз ще ви пренеса...
Тя мълчаливо му позволи да я вземе на ръце и обви шията му с ръка.
Ръцете бяха силни, но я държаха тъй внимателно, като че ли носеха малко дете ... Някъде в тъмнината се чуваше ромона на водата, обезпокоена от неговите стъпки...
Най-после той стъпи на бреговата ивица земя и се спря. Като се позабави малко, той попита:
— Е! Да тръгнем ли с крачета?. Или ди си останем на чичовите ръчички?
— С крачета — каза тя. — И аз много ви моля, Ваня... недейте охлажда възторга ми. И не се присмивайте на моите странности. Чувате ли?
— Заклевам се, Настенка!
— Такава съм и такава ще си остана за цял живот. А ако аз не ви... Ако това не ви харесва, вие можете да не дружите с мене.
— Какво говорите, Настенка! Разбира се, че вие ми харесвате! Даже повече отколкото е редно...
Тя бързо се отдръпна:
— Не трябва! Да вървим по-скоро.
— А може би, все пак на ръчички? — запита той плахо.
Тя го хвана под ръка и го поведе напред към тъмния, загадъчен като древна могила, хълм. Скоро те дойдоха до църквичката на хълма и се спряха пред нея в мълчание.
— Да походим наоколо... —тихо каза Тася.
— Да походим...
— На мене тук през нощта ми харесва повече, отколкото през деня. А на вас?
— Тук е хубаво, Настенка...
Неочаквано някъде съвсем наблизко те чуха стъпки и се обърнаха...
— Тук ходи някой — шепнешком произнесе Тася.
— Тихо!
Волошин се ослуша. Стъпките се чуха отново.
— Някой ходи в църквата, Настенка.
— Да си отидем... Страх ме е! — прошепна изплашената девойка,
Той я прегърна, за да я успокои:
— Не се бойте. Аз съм при вас... Но кой би могъл да бъде? Стъпките се чуват там, в църквата... Ето що. Идете, Настенка, ей там при двете брезички — вие сте със светла рокля и до тях няма да могат да ви забележат. А аз ще отида да видя...
Но едва Тася се отмести настрана, а Волошин беше направил две крачки, изскърца масивната, обкована с желязо дъбова врата и от църквата бавно излезе една тромава сива фигура...
Волошин изведнъж приклекна във високата трева. Той не можеше да види добре странния нощен посетител на древната църквица, но не се решаваше да го доближи или повика.
Човекът в сиво задрънка с тежкия катинар по вратите и тръгна към онази страна, където, проснат на тревата, се беше
спотаил Волошин. Волошин чу тежко дишане и металическо подрънкване. Ключове. Сега той позна човека. Беше старият манастирски пазач дядо Антон. Волошин много пъти беше виждал тези висок прегърбен старец, облечен с дълга платнена риза, рошав, намръщен неприказлив, който по лице напомняше на Волошин толстоевския отец Сергий... Нямаше нищо чудно в това, че манастирският пазач скита нощно време из манастира и влиза даже в църквата. Преди да дойде до затаилия дъх Волошин, старецът изведнъж зави и отиде зад църквата. „Къде ли отива? — помисли си Волошин. — Какво му е дотрябвало там, отзад? Той почака малко, след това стана бързо и изтича при Тася.
— Това е пазачът, дядо Антон... Вие постойте тук, за да не ви забележи, Настенка, а аз ще отида да видя, накъде се помъкна той,
— Страхувам се тук! — прошепна Тася.
— Хайде, елате тогава с мене. Само че вие ще останете зад ъгъла на църквата, а аз ще го проследя.
Те вървяха по тревата, стараейки се да пристъпват безшумно. Тася се сгуши до ъгъла на църквата, а Волошин изобиколи стената и започна да се промъква тихичко напред, отмествайки гъстите пелинови храсти. Старецът се беше изгубил, не се чуваха стъпките му. Волошин дочу някъде наблизо тракане на желязно мандало. Какво е това мандало? Къде е то?
Волошин се огледа наоколо и не можа да види нищо освен малката църква...
„Дали не е влязъл в параклиса? Но нали под него има някакви гробници, мъртъвци... Какво му е дотрябвало там?“ - размишляваше Волошин, приближавайки се бавно към параклиса.
Той долепи ухо до олющената мазилка на параклиса; никакъв звук не се чуваше старата гробница беше също така мъртва, както и погребаните в нея боляри-изгнаници...
Волошин пристъпи до вратата на параклиса и я потегли, но тя не се поддаде: беше ясно, че вратата е заключена отвътре и че е заключена, разбира се, от дядо Антон.
— Ваня! — чу Волошин гласа на Тася и, вече без да се прикрива, отиде при нея.
— Къде сте? Аз вече започнах да се страхувам за вас! — каза девойката. — Е, какво става там?
— Изчезна... заключи се в гробницата...
— През нощта? В гробницата? — изплашено попита Тася. — Но там има покойници...
— Изглежда че старчето ги намира за най-подходяща за себе си компания.
— Да се махнем оттук. Тук ме е страх!
— Даже с мене?
— Да вървим...
Тя го хвана за ръка и тръгна напред.
— А по езерото пак на ръчички нали? — попита той.
— Добре... — Тя замълча за малко.—Интересно, какво му е дотрябвало нощно време в гробницата?

Тази нощ обаче манастирът беше посетен не само от Тася и Волошин.
Джейк Белски още през първите дни обърна внимание на манастирския пазач, а разговорът на брега на езерото окончателно го убеди, че старецът може би знае нещо за книжното съкровище на Грозни. Но преди да се опита да го предразположи към откровеност, бившият княз реши да събере за дядо Антон колкото може повече сведения. Той се яви при директора на музея Анишев и го убеди да му разреши да прегледа личните досиета на „някои сътрудници“. „Искам да узная кой от тях е бил свързан с манастира преди революцията“—поясни той, засипвайки директора с цяла серия наивно доверчиви премигвания.
Когато Стрелецки, придружен от Тася и Волошин, си отиде, Джейк Белски се отправи към канцеларията, седна на една от масите на служителите и разгърна личното досие на пазача на музея Антон Николаевич Белов. Още в първите минути вниманието му беше привлечено от едно пожълтяло от времето удостоверение, написано с избеляло мастило. Като се вгледа внимателно в него, той извади лупата си и вдигна папката до лампата. Това, което откри, го порази. Той подсвирна тихо, седна и се замисли.
След това решително откъсна удостоверението от папката, сгъна го грижливо и го сложи в портфейла си.
— Кой би могъл да си помисли? — произнесе той тихо. — А впрочем, така може би е по-добре...
Като сложи папката с личните досиета на предишното й място, Джейк загаси светлината и се върна в хотела.
Кортец вече го чакаше в стаята си. Той беше наредил на масата буркани с пушена сардела в масло, с чер зърнест хайвер, тънко нарязано свинско варено и филийки от лимбургско сирене и внимателно изваждаше тапата от бутилката с масандровски портвайн.
— Аха! Другарю Бохемски! Вие дойдохте навреме! — каза той на френски, като потриваше ръце от удоволствие и гледаше масата с въжделение. — Не мислите ли пие, драги приятелю, че тази маса е сервирана не по-лошо от моята кръгла масичка в Париж?
— Да, мосю — вежливо се съгласи Джейк.—Тук липсва само едно...
— Какво?
— Не „какво“, а „кой“, мосю... Мадлен!
— Мадлен! Какви са тези намеци? Я по-добре сядайте на масата и излагайте, мистер Шерлок Холмс, какво открихте в канторската килия на този Пармски манастир.
— Аз направих сензационно откритие, мосю Кортец — каза Джейк спокойно, като продължаваше да стои прав.
Кортец го погледна с любопитство:
— Какво?
— Сега ще си измия ръцете и ще ви разкажа всичко, мосю.
— Обзалагам се, че сте открили някаква тайна 1 — възкликна Кортец.— Това е изписано на вашето мраморно чело.
— Да, мосю, познахте...
— Арабите казват: „Ако пазиш тайната си, тя е твоя пленница, ако не я пазиш, ти си неин пленник.“
— Сега ще се измия, мосю, и ние заедно ще станем пленници на една много любопитна тайна — каза Джейк и излезе от стаята.
След петнадесет минути той вече седеше на масата с Кортец.
— И тъй, каква тайна сте открили, приятелю мой? — запита Кортец, разглеждайки с удоволствие високата чаша с огненото ароматно вино.
Джейк отговори с равнодушен вид, като че ли това се отнасяше до най-обикновена работа:
— Аз научих, че дядо Антон, древният пазач на Сиверския манастир не е друг, а моят роден чичо.
Кортец остави чашата и озадачено погледна младия си съратник.
— Извинете... Не ви разбрах, Джейк. Повторете...
— Разглеждайки документите на музейните сътрудници — обясни Джейк с тон на участник в делово съвещание, -- аз намерих ето това удостоверение...
Той извади от портфейла си пожълтялото листче и го подаде на Кортец.
— Както виждате, мосю, това удостоверение е издадено преди повече от трийсет години от някакво домоуправление на гражданина Белов Антон Николаевич... Със същото удостоверение сегашният пазач „Дядо Антон“ някога е бил приет на работа в манастира-музей — обясни Джейк.
— Е, какво от това? — попита Кортец, разглеждайки удостоверението с недоумение.
Джейк му подаде лупата:
— Разгледайте внимателно името и фамилията...
Кортец присви едното си око и около минута гледа удостоверението. Най-после се обърна към Джейк и каза:
— Стъргано е...
— Да... Името „Антон“ явно преправено, и най-вероятно, от „Платон“, а фамилията „Белов“ тук е била по-дълга. Мисля, че е била „Белски“. А пък бащиното име е като на баща ми — „Николаевич“...
Кортец се надигна. Той не беше лишен от способност да се учудва. Но в този момент състоянието му напомняше повече вцепеняване от тетанус, отколкото учудване...
— Княз Платон Белски? Онзи същият?
— Мисля, че е съшият... Да: ви дам ли вода, мосю?
— А за вас не трябва ли?
Джейк взе чашата с вино и каза усмихнат:
— А аз може би от радост, че намерих родния си чичо, ще пийна от виното.
Кортец заговори нетърпеливо:
— Престанете да правите комедии, Джейк! Този оперен княз-мелничар ме разтревожи сериозно.
— А мене не. Аз съм убеден, че това е именно той, съперникът на баща ми и също такъв търсач на книжното съкровище, каквито сме и ние. Ако това е така, то ние с вас, мосю, сме дошли там, където е нужно.
— Но гой вече е потършувал тук преди нас! Той е имал на разположение трийсет години! — изръмжа Кортец, раздразнен от спокойствието на Джейк.
— Той е могъл да тършува тук и сто години, мосю, и нищо да не намери. Планът на скривалището е бил в ръцете на баща ми, а не у него...
— Вижте каква била работата! — възкликна с насмешка Кортец. — А забравихте ли какво каза той за Годунов?
— Аз си обясних това така: той е чул всичките ни разговори на френски, знае защо сме дошли тук и иска да ни изпъди. Княз Платон още не е изгубил надежда да намери тук скривалището на Грозни...
Кортец крачеше из стаята замислен. Като се спря до прозореца, той дълго се взира във високата крепостна стена на манастира, простряла се далеч зад брезовата горичка на сиверския „Парк за култура и отдих“.
— Този човек е опасен, Джейк — заговори той най-после.— Също така опасен, както и професор Стрелецки... Мисля, че ние трябва да влезем във връзка с него, а след това по някакъв начин да се избавим от него...
— ... а същевременно и от Стрелецки... — подсказа Джейк.
— Джейк! — каза строго Кортец. — Вие често имате разумни мисли, много разумни... Но да бихте могли да не ги споделяте с мене... Спомнете си за обещаното от вас в Париж. Аз бих искал да бъда настрана от някои ваши... е... твърде необходими мероприятия. Вие сте на двайсет и пет години, а аз над петдесет и даже една година затвор за мене ще бъде последната ми година...
Джейк се ухили:
— Аз помня всичко, мосю... Помня обещанието си. Помня даже и това, че вие получавате от тръста петнайсет процента, а аз само десет... Но аз съм аристократ и ще удържа обещанието си.
— О’кей! Да ви благословят аллах и светата дева! — каза деловито Кортец и вдигна молитвено очи нагоре.

* * *
А на другата сутрин Тася дойде в стаята на Волошин на първия етаж в дома на колхозника и го намери, че разглежда някаква снимка. Тася погледна през рамото му.
— М-да... пълно разочарование — каза Волошин. — Цветната мозайка излязла сива и цялата прелест на чудния църковен под се губи.
— Професорът казва, че тази мозайка е била направена по указание на Грозни след неговото второ идване в манастира— тихо продума Тася и добави със съжаление: — Колко е жалко...
— Да, трябваше да взема със себе си цветна лента... А другите снимки са хубави. Вижте, Настенка, тази кула над езерото. Също като някакъв богатир на вечна стража.
— Наистина! — възкликна възхитено Тася. — А вие забелязали ли сте, Ваня, че на много старинни руски църкви всички кубета са различни?
— Забелязал съм... И знаете ли, това е хубаво... няма еднообразие... Голям народ, натура неудържима, и изкуството е такова.
— А на вологодската Софиина църква кубетата са симетрични : едно голямо в центъра, а четири по-малки в ъглите... Когато гледаш направо, виждаш една голяма глава в центъра и две малки отстрани. Аз ги гледах и все исках да си спомня, къде вече съм виждала тези три глави, една голяма и две малки от страните й.
— Е и какво? Спомнихте ли си?. .
— Спомних си, Ваня... Третяковската галерия. Васнецов. „Тримата богатири“. В центъра — Илия Муромец, а от двете страни — Альоша Попович и Добрина Никитич... На, ето че вие пак се смеете!
— Съвсем не, Настенка! Ах вие, моя умнице 1 — възкликна Волошин. — Колко хубаво сте го схванали. Разбира се, че Весен-цов е знаел това. Ето, значи, от каква натура е рисувал той своите богатири! Ах, какъв хитър вълшебник!
— Вие казвахте, че съм луда, а сега казвате, че съм умница— каза Тася с усмивка.
— Аз и сега казвам същото. Вие. сте умница, но...
— ... смахната ли?
— Не, но със... е, с малки странности или нещо подобно.
— А вие такива не харесвате ли?
— „Харесвам“? Това не е точната дума, Настенка—-каза Волошин и протегна ръка към Тася.
Но тя се изплъзна и изтича към прозореца.
— Какъв прекрасен ден имаме днес, Ваня!
Тася изведнъж си спомни нещо:
— Дали да не помоля този художник... как го казваха... Не беше ли Елански? Да го помоля да нарисува мозаичния под с бои!
Волошин се намръщи:
— В никакъв случай не правете това.
— Защо?
— Не го обичам...
— Напразно. Той прави чудесни рисунки.
— Главата му ще откъсна! — изръмжа свирепо Волошин.
— За какво, Ваня?
— Той е подозрителен тип... Дошъл тук, пъха се навред по целия манастир, завира си носа във всичко... Където и да
се обърнеш, ето го и него и все цапоти в албумчето си. Лисица такава! Не ги обичам...
— Но той точно за това е дошъл от Вологда, да види всичко и да го нарисува.
— От Вологда ли? — многозначително запита Волошин.— А може би от Москва-матушка? И въобще, Настенка, той буди подозрение. Дали не той е ходил при Клавдия Антиповна на Ординка и е откраднал писмата на Евгения Белска?
— Как може! — възкликна ужасена Тася. — Защо сте решили така?
— Имам основания... — съобщи с тайнствен вид Волошин и тихо добави: — Но, моля ви, за това ни дума. Не общувайте с него...
Тася закима с глава:
— Да, да! Разбира се! А на вид е толкова симпатичен.
— Истинският мошеник винаги е симпатичен на вид — изрече Волошин.
Искайки да промени темата, той се отдалечи от прозореца и отново се зае със снимката на мозаичния под:
— Абсолютно отсъствие на цветове...
— А ако се оцвети? — попита нерешително Тася.
— Е, не! Няма да е същото... А пък колко интересно са разположени цветните плочки... Образува се цяла рисунка...
Тася погледна снимката:
— Цветните плочки на мозайката са станали сиви и образуват една лъкатушна линия.
— Вярно... — съгласи се Волошин. — Вижте, ето тя започва оттук, от преддверието на църквата, близо до огромния ромб, който с очертанията си прилича на Кузнецката кула, а по-нататък се извива... Тук в средата има кръгче, след него линията върви пак с извивки. А ето тук краят й е отбелязан с кръстче... Интересно!
Тася замислено гледаше през прозореца.
— Не мога да разбера защо Грозни е заповядал да насте-лят в тази църква такъв странен под...
— Навярно в памет на покойния му малък син — неуверено произнесе Волошин.
— А на кое място е заповядал да изградят скривалището за книгите?
— Професор Стрелецки е убеден, че скривалището трябва да се намира някъде между Кузнецката кула и църквата на Йоан Предтеча... А защо питате за това, Настенка?
Тася мълчаливо взе снимката в ръце и започна съсредоточено да разглежда ромбовидната сива плочка, от която започваше непрекъснатата лъкатушна линия с кръстчето на края. Ромбовидната плочка действително напомняше с очертанията си Кузнецката кула.
— Възможно ли е... — тихо произнесе Тася.
— Какво?
Но Тася сложи снимката на масата:
— Не... Така ми се стори.
— Какво ви се стори?
— Не, не! Няма да кажа... — Тя се засмя: — А то пак ще ме наричате луда...
След като закусиха, младите приятели отидоха в манастира. Но щом влязоха в главния двор, Волошин хвана Тася за ръка.
— Стоп! — каза той строго. — Не ще е безполезно да по-наблюдаваме този „майстор на живописта“...
— Кого? — оглеждайки се учудено, попита Тася.
— Художника Елански...
— Нима вие мислите сериозно, че той е откраднал писмата на Евгения Белска?
— Не зная дали той или друг, но ви повтарям — неговото поведение ми изглежда подозрително...
Волошин взе Тася за ръка и, заобикаляйки зданието на управлението, я заведе в задния двор.
— Хайде да минем зад канторските килии, да излезем на Алеята на Скръбта и незабелязано да се приближим до този „художник“ — предложи Волошин с тон на съзаклятник.
Те бързо преминаха брезовата алея, стигнаха до църквата на Йоан Предтеча и незабелязано надникнаха зад ъгъла. Елански не беше на хълмчето, където често седеше. Там, до изоставената гробница, стоеше само триножника му.
— Хъм! Къде ли се е дянал? — измърмори Волошин.
Той се изкачи на хълмчето и започна да се оглежда.
— Гледайте! — възкликна Тася и показа с пръст към втория кат на крепостната стена, където се беше мярнала човешка фигура.
— Той е!
Елански изчезна в някакъв отвор също тъй бързо, както се беше и появил.
— Какво търси той там? — запита,- Волошин, шарейки па стената със зъл поглед. — Настенка, можете ли да ползите като разузнавач?
— Как се прави това?
— По корем...
— М... мога.
Волошин заговори шепнешком:
— Легнете по корем и пълзете през тези джунгли... — той посочи с глава към храсталаците от пелин и репей — направо към кулата. Като допълзите, качете се през отвора по каменната стълбичка на втория кат на стената и вървете много тихо срещу мене. Аз междувременно ще пропълзя ей до онази „каменна торба“. Разбрано ли е?
— Разбрано...
— Напред! — изкомандва Волошин и, като се просна на тревата, пълзешком се вмъкна като змия в пелиновия и репейния гъсталак.
Тася погледна със съжаление новата си красива рокля и се озърна нерешително встрани. Никак не й се искаше да си скъса роклята, да издраска лицето и ръцете си в тръните. Неочаквано й хрумна простата мисъл: ако се върне назад и бързо заобиколи хълма, то до кулата ще може да стигне успешно и не „по разузнавачески“.
Тя така и направи и вече след две минути дойде до кулата. Като се покатери бързо и безшумно по вътрешната стълба до покрива на първия кат на крепостната стена, тя тръгна по настилката над казематите и скоро видя Волошин. Той беше приклекнал и се оглеждаше на разни страни. Като забеляза Тася, която идваше към него на пръсти, той й даде знак да мълчи.
Внезапно Тася дочу глухи гласове, които идваха отдолу. Волошин вече беше долепил ухо до една пукнатина в настилката и махна с ръка на Тася, сочейки й с жест да легне. Като забрави за новата си рокля, Тася легна по корем и се ослуша Долу се говореше на френски...

* * *
Тази нощ майорът нямаше желание за сън. Той дълго се разхожда по скърцащия под на стаята в Дома на колхозника и по стар навик мислено разговаряше с постоянния си събеседник, какъвто беше самият той. При това Руднев наричаше събеседника си „старче“, въпреки че това старче (т.е. самият Руднев) беше само на трийсет години.
„И тъй, старче, чуждестранните гости са замислили нещо. Като не успя да убеди княза-пазач, Джейк, в скоби Бохемски, изтича след него и вече в движение продължаваше да вразумява вироглавия княз... Те биха могли да се споразумеят за нещо... Ти как мислиш, старче?
„Да биха могли... напълно...“ — съгласяваше се събеседникът.
„А след това Джейк започна да се катери по крепостната стена и да рисува на нея кръстчета. Има върху какво да се помисли, старче...“
Руднев се ослуша. В Дома на колхозника всички спяха, тишината се нарушаваше само от богатирското хъркане на някакъв колхозен председател, който заемаше съседната стая. Кортец и Джейк се бяха настанили на третия етаж, точно над стаята на Руднев. Майорът погледна към тавана :
„Интересно е, какво правят сега? Дали спят?“
Руднев дълго преди това беше приспособил гардероба така, че да може да подслушва през тавана разговорите на Кортец и Джейк. Но тайните си разговори гостите рядко водеха в Дома на колхозника. Изглеждаше, че се опасяват от подслушване. Наистина, веднъж заговориха по английски, но познанията на Руднев по „инглиш“ бяха твърде ограничени.
Неочаквано горе тихичко изскърца врата и се чуха стъпки, заглушавани от килимената пътечка в коридора. Руднев се ослуша... Някой слизаше тихо по стълбата. Изскърца едно стъпало, второ... Стъпките спряха... Тишина... Глух разговор... Лекичко тропна входната врага... Отново тишина...
„Напред, старче! Бързо!“ — мислено си заповяда Руднев. Той взе сивата си шапка, измъкна се безшумно в коридора и бързо слезе долу.
Дежуреше младичката чипоноса Надя. Тя се откъсна от оръфаната „Кралица Марго“ и учудено погледна Руднев:
— Какво има, другарю художник?
— Искам да се разходя, да подишам въздух — бързо подхвърли Руднев и се измъкна през вратата.
Надя поклати неодобрително глава и си помисли:
„И този също! В къщи навярно ги чакат жените, а те тук през нощите тичат „въздух да дишат“!“
Руднев не беше убеден, че от Дома на колхозника сега излезе тъкмо онзи, който го интересуваше, но като забеляза в края на полутъмната улица фигура на непознат човек, тръгна след него, стараейки се да бъде на значително разстояние. Непознатият се спря за малко на осветената пресечка и погледна назад. Руднев се притисна до тъмната ограда, притаи дъх: той позна Джейк...
Като се огледа наоколо, Джейк пресече улицата и се отправи към манастирската стена...
Руднев почака известно време, прекоси улицата на тъмно място и тръгна след него.
„Внимание, старче! Внимание!“—произнесе той мислено.
Джейк се придвижваше дебнешком край сивата грамада на крепостната стена. Така той дойде до мощната Кузнецка кула. Тук, на брега на езерото, Джейк се спря, отново се огледа, и като не забеляза Руднев, който в момента се свлече на тревата, влезе във водата.
„Ще гази... — Руднев понадигна глава и започна да следи неясната фигура на Джейк, който внимателно се придвижваше по тъмната водна повърхност. — Дали не е обул ловджийски
ботуши? Е, старче, ще е нужно и ние да влезем във водата, макар и да нямаме ловджийски ботуши...“
Руднев започна пълзешком да се приближава към водата щом Джейк излезе на сухо до крепостната стена. Но за влизане във водата беше още рано: Джейк се отправи не към малката портичка, която водеше в задния двор на манастира, а тръгна бавно по брега, като от време на време се навеждаше и внимателно разглеждаше големите валчести камъни край езерото. Някой от тях той буташе с крак, а други даже се опитваше да вдигне. Но ако камъкът се оказваше много тежък, Джейк не се напрягаше и веднага отиваше по-нататък, разглеждайки други камъни.
Руднев, долепен до студената стена на кулата, наблюдаваше внимателно с бинокъл. Поведението на Джейк изглеждаше загадъчно, майорът съвсем не можеше да разбере защо бяха необходими на младия авантюрист тези упражнения за вдигане на тежести.
„Какво прави тук този човек? Защо му са тези камъни? Странно! Внимание, старче! Внимание!“
Най-после Джейк изглежда намери търсения камък. По усилията му Руднев определи, че камъкът тежи не по-малко от два пуда. Въпреки това Джейк вдигна камъка на рамото си и, подкрепяйки го с две ръце, закрета към малката портичка в задната стена на манастира. Камъкът закри от него Кузнецката кула и Руднев, който се беше притаил зад нея. Майорът бързо навлезе в хладната вода. След минута Джейк с камъка изчезна през портичката, а след още една минута през същата портичка предпазливо надникна и Руднев. Той не се съмняваше, че с този тежък и неудобен товар на рамото Джейк не ще отиде далеч, и не се излъга: Джейк беше свалил камъка и почиваше, седнал на него.
Руднев се усмихна: при липса на навик, разбира се, е трудно... Но щом е станало нужда да мъкнете такива тежки камъчета, мистър Джейк, трябваше да се запасите с чувалче...
Той отново се подаде през вратата. Джейк беше вече станал и разглеждаше камъка в позйта на Архимед, който се мъчи да открие още един закон за лост от енти род. Но като не можа да измисли нищо, Джейк въздъхна печално, приклекна над камъка, напъна се, с голямо усилие сложи камъка на корема си и го помъкна покрай крепостната стена към Кузнецката кула.
На това място нямаше никакво прикритие и Руднев трябваше да пълзи след него през буйната трева.
Джейк домъкна товара си до входа на кулата и с отвращение го хвърли на тревата. Руднев го чуваше как ругае, размахвайки изтръпналите си ръце.
Майорът се притисна с цяло тяло към земята, страхувайки се да мръдне. Ясно: след половинкилометровия преход с тежкия камък Джейк щеше да почива не по-малко от четвърт час... Но като обърна бавно главата си, Руднев видя, че Джейк не е вече при камъка. Майорът се огледа тревожно и посегна към бинокъла, но в този момент Джейк излезе от вратата на кулата и отиде към товара си.
„Той се готви да замъкне камъка в кулата... Но защо? Как мислиш ти, старче?“
Но „старчето“ в този момент можеше само да пита, да отговаря то засега не се решаваше.
Джейк седна на камъка и се приготви за почивка: по всяка вероятност, усилията, които той беше изразходвал досега, бяха само една лека тренировка в сравнение с предстоящите упражнения за преместване на тежести.
Руднев, легнал на тревата, скептично разглеждаше с бинокъла омърлушената му фигура:
„ ... Тежка е работата, знам — да мъкнеш от блато хипопотам... Нима ще го остави? Жалко ще бъде. Иска ми се да узная какво е намислил.“
„Няма да го остави — успокоително казваше „старчето“ на Руднев. — Той е упорит, макар и пълзешката, но ще го мъкне..
Джейк неочаквано стана, сякаш беше чул дадената от „събеседника“ на Руднев характеристика и тя вля в него силите на Херакъл’ и духа на Прометей. Той отново приклекна над камъка си, прегърна го като любимо чедо, пак го стовари върху мършавия си корем и го помъкна към кулата.
Когато той прекрачи прага, Руднев скочи и, стъпвайки леко по тревата, бързо тръгна към кулата... Приближи се... Ослуша се... Джейк се качваше нагоре с товара си, като вървеше тежко по каменните стъпала и ужасно сумтеше.
„Първия и втория кат премина — броеше Руднев шепнеш-ком. — Приближава се към третия кат... Какво ще стане по-нататък?“
Далечният глух удар на камъка върху тухлената настилка на свода дойде като отговор на Рудневия въпрос.
„Стовари го! Почивка...“
Но този път Джейк не седна на камъка, за да почине. Руднев чу стъпките му някъде навън от кулата. Шумът им скоро затихна. Беше ясно, че авантюристът е тръгнал по настилката над втория кат покрай крепостната стена, най-вероятно — пак за разузнаване.
Руднев тихичко се промъкна в кулата и започна бавно да се изкачва по каменните стъпала на вътрешната стълба. Като дойде до изхода от кулата на втория кат, той надникна и през сивата мъгливост на северната нощ видя върху прашната настилка огромния камък. Руднев все още не можеше да разбере намерението на Джейк и чакаше с нетърпение, какво ще прави по-нататък чуждестранният гостенин.
Скрил се в кулата, той видя как Джейк се върна, как вдигна тежкия камък и, пъшкгйки от напрежение, го понесе по безкрайния коридор. Руднев не се решаваше да излезе от кулата, защото там беше невъзможно да се укрие, и ако Джейк би се обърнал внезапно можеше да забележи, че го следят...
Наблюдавайки с бинокъл, майорът видя как Джейк се спри до прозоречния отвор, който гледаше към манастирския двор, как, събрал последни сили, той сложи тежкия камък на широкия тухлен перваз. След това Джейк започна грижливо да отърсва сакото и панталоните си от праха и калта. Той оправи дрехите си, побутна камъка, любувг! му се известно време и тръгна към кулата...
Руднев веднага съобрази, че Джейк може да дойде до кулата и да слезе долу много по-скоро, отколкото той, Руднев, да успее да изтича по стълбата и да намери сигурно скривалище някъде в просторния заден двор. Пък и не биваше да тича в тъмнината по стъпалата, защото Джейк ще чуе тропот... Оставаше само един път за отстъпление - покрива над него. И Руднев изтича по каменните стъпала па вътрешната вита стълба на кулата.
Отгоре Руднев чуваше как Джейк слиза долу, а след това излиза от кулата и тръгва към същата онази малка порта, през която беше влязъл в манастира. Нямаше смисъл да го следи повече: Джейк беше осъществил известна важна часг от замисъла си и отиваше да спи н Дома на колхозника.
Сега за Руднев оставаше да слезе при камъка, сложен на края на стената, да го прегледа и да разбере най-после, какво беше замислил този дълъг като върлина лунатик със зелени клепачи...

Руднев взе албума за рисуване и тръгна към „каменната торба“. Той влезе в каземата и дълго време разглежда заплашително надвисналите над главата му сводове. Като поклати глава, майорът се измъкна от каменния капан и отиде на главния двор. Тук, до моравата срещу група храмове, той видя Кортец и Джейк. „Потомъкът на великия конквистадор“ фотографираше храмовете; Джейк го наблюдаваше разсеяно, поглеждайки от време на време към зданието на музейната кантора. Той чакаше някого.
Руднев се приближи към тях и също започна внимателно да разглежда храма.
— Красива катедрала! — каза той.
— Да...— отговори Джейк разсеяно.—Ние грижливо я пазим.
— Тя е построена в петнайсетия век от руския строителен майстор Прохор Ростовски — каза Руднев, любувайки се на величествения храм.— Аз искам да нарисувам нейния купол.
— Моля — отговори Джейк безразлично и отново погледна към вратата на кантората.
Оттам излезе Тася, огледа се и като видя Руднев, тръгна към него. Тя бързаше и очевидно беше развълнувана от нещо. Като се приближи до Руднев, тя каза:
— Другарю Елански! Директорът на музея иска да ви говори.
Руднев затвори албума и тръгна към кантората. Тася вървеше до него и тихо и бързо заговори:
— Току-що чух, че пазачът предложи на професор Стрелецки да прегледа един неизвестен никому ход към подземието до Кузнецката кула. Той каза на професора, че този ход води към подземното скривалище, направено още при Иван Грозни. — Тася сниши гласа си до шепот: — Нима той се е решил да открие тайната си?
Без да се обръща към нея, Руднев също така тихо отговори:
— Не се отдалечавайте от професора нито на крачка... Най-вероятно е, че покушението се готви именно срещу него... В крепостната стена е приготвен капан... Там е залегнал Волошин...
В това време от кантората излезе бавно мрачният пазач, а след него професор Стрелецки. Той видя Тася и й помаха с ръка:
— Аз скоро ще се върна, Тасенка!
— Вървете с него... — заповяда Руднев. — Щом той влезе в каземата на крепостната стена, издърпайте го веднага обратно...
Тася не можа да разбере нищо, но вече нямаше време за обяснения. Тя изтича при професора и тръгна до него. Руднев видя как Стрелецки се спря и каза нещо на пазача. Той погледна безразлично към Тася и, като вдигна рамене, тръгна бавно към крепостната стена...
Руднев се огледа: Кортец, без да се интересува от друго, фотографираше църквите, а Джейк, не обръщайки внимание на Стрелецки и пазача, даваше на Кортец някакви обяснения.
— Чудно... — каза тихо Руднев и, като влезе в кантората, продължи да наблюдава през пролуката Кортец и Джейк.
След пет минути той излезе от преддверието и отново отиде при тях.
— Моею има добър вкус — каза той. — Ако той няма нищо против, аз ще рисувам всичко, което той фотографира.
Джейк преведе на Кортец думите на „художника“.
— О! Манифик! Сил ву пле, Маестро! — възкликна Кортец оживено.
— Обърнахте ли внимание, мосю, че всички куполи на онзи там храм са различни? —запита вежливо „художникът“.
Джейк преведе.
— Аз съм възхитен от тази асиметрия! — искрено възкликна Кортец. — Тя сродява руското изкуство с изкуството на варварите от осмия и деветия век. Аз съм виждал във Франция техните параклиси.
— Аз предпочитам самобитното изкуство на варварите пред геометричната пропорция на готиката — отговори Руднев, изхвърляйки бързо контура на грапавия купол на църквата.
Джейк погледна в албума му:
— Вие рисувате добре.
— Аз съм любител — отговори скромно Руднев.
Той скицираше и незабележимо наблюдаваше Кортец и Джейк. Последният нямаше никакво намерение да последва пазача и професора, но все пак от време на време поглеждаше неспокойно към онази страна, където пазачът беше отвел Стрелецки. Кортец беше напълно погълнат от снимането.
Минаха двайсетина минути. Неочаквано на портите се показа Тася. Тя изтича направо при Руднев и, като го извика настрана, каза:
— Пазачът ни заведе с професора в онази каменна дупка, където тези... — тя посочи с глава към Джейк и Кортец — говореха тогава със стареца. Поръча ни да чакаме, а самият той изчезна някъде. Аз казах на професора, че това е клопка, и едва ли не насила го извлякох от каземата.
— А пазачът? — запита Руднев бързо.
— Волошин го задържал някъде горе на стената — каза Тася с вълнение и недоумение.
Тя и досега не беше си изяснила смисъла на онова, което се беше случило с нея и професора.
— Е? И къде е той сега? — нетърпеливо запита Руднев.
Джейк и Кортец без никакво стеснение дойдоха при Руднев.
— Случило ли се е там нещо, девойко? — запита Джейк. Но Тася отговори не на неговия въпрос, а на въпроса на Руднев :
— Пазачът се вмъкнал бързо в изоставената гробница на князете Белски, заключил се с желязно резе и не излиза.
— Трябва да сменя касетките, господин Бохемски — каза Кортец и, като се обърна рязко, тръгна към малката църквичка над портала. Джейк го последва.
— Кажете на Волошин да не се отдалечава от гробницата нито на крачка! Тичайте! — обърна се Руднев към Тася и с бързи крачки догони Кортец и Джейк.
— Една минутка, господа!
Чуждестранните гости се спряха и се спогледаха тревожно.
— Току-що до крепостната стена е било извършено покушение срещу живота на професор Стрелецки — каза Руднев гледайки втренчено Джейк.
— Това нас не ни засяга, другарю художник — сърдито отговори Джейк. — Обърнете се към милицията.
— Милицията е вече тук — каза Руднев и показа на Джейк книжката си. — Аз съм майор от държавна сигурност, Руднев. Дошъл съм от Москва, за да ви наблюдавам.
Джейк бързо се огледа наоколо. Руднев разбра.
— Манастирът е обкръжен, „другарю Бохемски“... Но миналата нощ, когато вие така трудолюбиво се занимавахте с камъка, аз бях тук сам... А сега ми дайте вашето командировъчно удостоверение.
С доста очарован вид Кортец гледаше разкошния люляков храст. Джейк подаде неохотно своето удостоверение на Руднев и, като мигна смутено със зелените клепки, каза:
— Тук има някакво недоразумение, другарю майор.
Руднев прегледа внимателно документа и каза:
— Направено е добре... — Той свери подписа с някакво заявление. — И подписът на Тараканцев е нормален... Ние влязохме в дирите му и той трябваше да ни разкаже всичко...
Джейк мълчеше.
— Предайте оръжието си, господа! — произнесе Руднев и добави, като гледаше насмешливо Кортец : — Мисля, че ме разбирате и без преводчик, мосю Кортец. Преди да дойдете в този манастир вие доста добре владеехте руски.
— Аз владея много езици, господин майор — каза Кортец на руски. — И всякога избирам онзи, който ми е най-удобен. Но вие може би ще ми обясните все пак поведението си. Приказки на някакъв Тараканцев — това още не е аргумент...
— Вашият спътник е организирал покушение срещу професор Стрелецки. Аз имам доказателства. А двамата сте шантажирали гражданина Тараканцев.
— Глупости! — възкликна Кортец с вид на оскърбен човек, но все пак мушна ръката си в джоба и подаде на Руднев миниатюрно джобно ножче-несесер с калъфче от чортова кожа.
— Ето цялото ми оръжие. Аз никога не нося със себе си много метал.
— Запазете си го — каза Руднев и погледна втренчено Джейк, който стоеше неподвижно и гледаше мрачно към земята.
— Господин Белски, чухте ли моята заповед?
Джейк извади бавно от джобовете си голям сгъваем нож и браунинг и ги подаде на Руднев.
— Това всичко ли е?
Кортец се усмихна и процеди през зъби:
— Той има още и водородна бомба, но я забравил в къщи.
— Аз мисля, че господин Белски скоро ще се избави и от водородната бомба — каза с иронична усмивка Руднев. — Моля ви, господа, да дойдете с мене в районното управление на милицията.
— А след това? — запита с тревога Кортец.
— А след това вие, господин Кортец, ще трябва незабавно да се върнете в Москва сам, а с господин Белски ще заминем за там заедно...
Те тръгнаха към манастирския изход. Кортец отново доби спокойното си настроение. „Няма що — разсъждаваше той — от лова за съкровищата на Иван Грозни аз се връщам с празна ловджийска чанта. Но, несъмнено, скоро пак ще си бъда в Париж... Това е само една нова неудача, подобна на историята с Коптското евангелие...
Те дойдоха близко до надпорталната църквичка. Приказната „Царкиня Лебед“ ги гледаше учудено с тесните си бойници-прозорци. Кортец извади фотографския си апарат и попита, обръщайки се към Руднев:
— Ще разрешите ли да фотографирам този шедьовър на руското строително изкуство.
Руднев вдигна рамене:
— Моля!
— Аз трябва по някакъв начин да компенсирам загубите — обясни Кортец и щракна с апарата. — В Париж ще организирам фотоизложба на оригиналните стенописи от Дионисий и от неизвестния на света монах Александър, които аз видях тук, а също и на образци от древноруското строително изкуство...
— Ето с това и трябваше да се занимавате, господа — посъветва ги Руднев искрено.
— Не зная как постъпват другите чуждестранни гости, господин майор — отговори Кортец, — но аз преди всичко съм
делови човек и се занимавам с това, което ми обещава най-голяма печалба.
Той погледна Джейк, който имаше вид на човек, пийнал ликьор, приготвен от накиснат в оцет хрян.
— Не падайте духом, Джейк! Спомнете си за контракта си с тръста.
— Махайте се по дяволите! — извика злобно Джейк.

Зад църквата на Йоан Предтеча се простираше „царството на гъстите непроходими треви“ — там растяха буйни гъсталаци от пелин, репей и див коноп. В тези буренаци можеше да се скрие изправен човек. И там, отзад църквата, между ароматни треви, в ясната сянка на тъжни дървета, всред вековна тишина стоеше изоставената гробница на князете Белски, същата, в която онзи ден през нощта пред очите на Волошин се скри манастирският пазач. Над дълбоката семейна гробница се издигаше малък параклис. Може би някога този параклис да е имал напълно задоволителен вид, но годините са оставили следите си: зеленият му покрив е потъмнял и се е продънил, мазилката на стените и малките колони се е оронила, а железните със сложна рисунка решетки на прозорците и вратите ръждясали...
Древните руски строители не са обръщали на гробниците и мавзолеите такова внимание, каквото са обръщали на надгробните постройки архитектите и скулпторите от Ренесанса, строителите на пирамидите, на мавзолея Тадж-Махал и на други подобни съоръжения. Гробницата на князете Белски служеше като ярко доказателство за това. Тя беше много скромна и много тъжна. Като изпаднала в нищета бивша господарка стоеше тя в задните затънтени места на древния манастир, чудейки се на невиждано дотогава множество от хора наоколо... А тези хора вече цели два часа безцеремонно поглеждаха през прозорците й, видяха някакъв скрил се в гробницата човек и много говореха. Тук бяха Волошин, Тася и професор Стрелецки, директорът на манастира-музей Анишев и няколко милиционери. Първите трима бяха много развълнувани от необичайните събития и оживено обсъждаха всичко, което се беше случило в манастира през този ден...
Старият пазач, който се беше заключил в гробницата не се обаждаше и милиционерите, уморили се да го викат, разпитваха Анишев за гробницата на князете Белски.
Директорът на манастира-музей преди да дойде в Сиверск служил някъде като домоуправител, на сега заеманата длъжност попаднал съвсем случайно и не скривал учудването си от това, че съветската власт се грижи за старинни църкви и за „никому ненужни“ крепостни съоръжения. Чувството на безпокойство от безполезността на работата му никога не го напущало...
— Тази гробница е заприходена по нашите книги и документи като постройка, която няма историческа ценност — обясняваше той на заобиколилите го московски гости и на милиционерите.— По тази причина тя не влиза в сметките за ремонта. В същите обаче документи е отбелязано, че през 1915 и 1916 година тук е идвал от Петербург някакъв княз Белски и се е занимавал с ремонт и реконструкция на посочената гробница. Във връзка с това в езерото е било изхвърлено несметно количество пръст...
Разказът на Анишев беше прекъснат от идването на Руднев и на началника на сиверската милиция. Тася, Волошин и професорът засипаха майора с въпроси. Руднев съобщи, че Кортец е дал важни показания и спешно заминал за Москва, а Джейк Белски трябва да чака съучастника си в престъпния опит, Платон Белски, и ще замине за Москва заедно с него, с Руднев.
— Да! Нека ви кажа и това — добави майорът. — Оказа се, че Джейк Белски е роден племенник на княз Платон Белски. Той е син на руски белоемигрант.
— „Колко са, къде ги гони- възкликна с насмешка Волошин. — Белски лежат тук до нас в ковчезите си, потомъкът им се вмъкна в гробницата, преди да дочака смърта си, а един друг Белски, за да прави компания, долетял специално от Америка.
— А какво става с княза-пазач? — запита Руднев. — Дава ли поне признаци на живот?
- Мълчи. Дали не е умрял от инфаркт? — каза Тася.
Макар че Платон Белски беше в заговор с Джейк, тя все пак съжаляваше този самотен старец, който е бил обичан някога от прекрасната жена.
- Няма как, ще трябва да отворим вратата реши Руднев. -Да! Да! Аз забравих да ви предам, професоре, един интересен експонат, който намерихме при обиска у Джейк Белски. Бихте ли ни обяснили какво представлява това?
Той извади от джоба си свит на тръбичка пергаментов лист, вече познат на читателя.
Анишев изтича да доведе шлосер, а Стрелецки, заобиколен от Тася, Волошин, Руднев и от представителите на сиверската милиция, започна да разглежда внимателно пергамента с лупа.
След няколко минути той вдигна глава и огледа всички с учуден, недоумяващ поглед.
- Поразително! Това е заглавният лист от антологията на Агафий!
Той отново започна да разглежда листа.
— Но как е попаднал у тях? — запита Волошин.
— А нима не помните какво ни разказваше старата жена от Ординка? — каза Тася. — Спомнете си как мъжът на Евгения Белска искал да измъкне византийската книга от ръцете на жена си, но откъснал само заглавния лист...
Това е невероятно! — промърмори Стрелецки. — Тук има надпис за дарението от Иван Грозни и чертеж... Това е планът на скривалището... Аз съм бил прав... Библиотеката на Грозни е някъде тук...
- Ето виждате ли! - каза Тася, като гледаше Волошин с упрек. - А вие, Ваня, не вярвахте, вие казвахте, че княз Платон е луд, че не е намерил никакво скривалище.
В това време вратата на гробницата беше вече отворена. Тася и професорът се затичаха към нея, но Руднев ги спря.
- Спокойно, другари! Ние търсим престъпник и затова е нужна предпазливост. Тук сега ще вляза само аз и с мене двама милиционери.
Руднев влезе в параклиса. След него влязоха милиционерите. Наложи им се веднага да слязат надолу по стъпала. Просторното помещение на гробницата на князете Белски приличаше на изба. Студ и влага облъхнаха Руднев. Обгърна го тъмнина. Лъчът на фенерчето му обиколи стените. В гробницата нямаше никой...
„Дяволска работа! Къде би могъл да се дене? — мислеше Руднев. — Нима тук има още един изход?“
Руднев, а заедно с него и милиционерите внимателно провериха всички стени, пода, тавана; те изследваха, почукваха, но камъкът и тухлите навсякъде отговаряха с тъп звук... Накрая майорът обърна внимание на една метална надгробна плоча, взидана направо в пода.
Над плочата имаше масивен чугунен кръст, а върху самата плоча с изпъкнали старинни букви беше направен дълъг надпис, който гласеше, че под плочата лежат ковчезите на трима Белски, които през разни времена са били заточавани в Сиверския манастир от великия княз Василий, от временния управител при малолетния цар Иван Шуйски и от самия Грозни.
Руднев покани в гробницата Анишев, Волошин, началника на милицията, Тася и Стрелецки влязоха без покана. След малко съвещание с директора, Руднев заповяда на милиционерите да се снабдят с ломове и да вдигнат надгробната плоча. Но за общо учудване, плочата не можеше да се повдигне. И само случайно Волошин откри, че чугуненият кръст на плочата може да се върти. Обръщаха го на разни страни и успяха да приповдигнат плочата. Под нея имаше каменна стълба с десет стъпала. Руднев и Волошин слязоха по стълбата и се намериха в тъмен тунел, облицован с камък. Тунелът криволичеше и беше дълъг. Руднев и Волошин се движеха дълго време на тъмно, осветявайки пътя си с електрически фенерчета. Най-после в далечината замъждука светлина и те отново видяха каменна стълба. Чуха гласове, а когато се изкачиха горе, бяха дошли... в същата онази гробница, от която започнаха подземното си пътешествие.
— И таз добра! — възкликна Руднев с учудване. — Ние се върнахме пак там, откъдето влязохме!
— Ваня! — Тася с тревога и радост изтича към Волошин. — Вие сте здрав и читав? А аз тъй се страхувах...
— Е, какво има там? — запита нетърпеливо Стрелецки.
— Това е лабиринт! — каза Волошин. — Ние изминахме под земята не по-малко от един километър по някакъв тунел, а той ни доведе пак там, откъдето влязохме в него.
— Как не! Няма го майстора! — възкликна Руднев. — Волошин! Хайде обратно... Само че сега ще гледаме внимателно. Там има някакъв проход отстрани.
— Да вървим! — произнесе решително Волошин и отново тръгна към стълбата за подземието.
— Ваня! —повика го Тася. — Вземете ме с вас... Аз тъй се страхувам!
— А щом се страхувате, защо трябва да слизате в това дяволско подземие? Там може да ви се случат много неща — каза Руднев с насмешка.
— Аз не за себе си се страхувам — тихо произнесе Тася.
— Ах, ето каква била работата... — каза Руднев. — Другарю Волошин, предлагам ви да останете.
— В никакъв случай!
— Този старец е луд — едва не със сълзи каза Тася. — Той се е спотаил там някъде.
Как да е с общи усилия можаха да успокоят Тася и Руднев с Волошин отново се скриха през черния отвор на гробницата.
Минаха петнайсет минути. Те не се върнаха и не даваха за себе си никакъв знак... Минаха двайсет, трийсет минути... Нито звук...
Тася се отдалечи от параклиса, легна на тревата и загледа небето с неподвижни очи. Струваше й се, че е изминала цяла вечност от момента, когато Волошин слезе в подземието. Неочаквано тя чу гласа му:
— Настенка! Къде сте?
Тя изтича в параклиса и видя Руднев и изцапания, но невредим Волошин.
— Жив ли сте? А аз какво ли не премислих...
— Пак същото — каза Руднев с недоумение и досада.— Обикаляхме, обикаляхме, опипвахме всеки метър от стените, а лабиринтът ни доведе пак обратно при гробницата...
— Загадъчна история! — многозначително промълви Стрелецки. — Но сега вече аз не се съмнявам, че сме на верен път. Там някъде, в тунела има ход, който води към книжното скривалище на Грозни.
— Скривалите на Грозни! Виж ти какво било! — възкликна Анишев с безпокойство. — А аз си седя тук до него и не зная нищо! Някакви подземия, някакви скривалища... Ами ако узнае началството ми? Та това е скандално! Ще ми припишат нехайство! Ох, за беля се струпахте всички тук на главата ми!
Някой предложи да не се слиза вече в подземието. Ако старецът се е скрил там, той много време няма да издържи: въздухът в подземието е тежък, храна и вода навярно няма а и да има, тя не ще е много... *
— Той непременно ще изпълзи сам и ние ще го задържим — резюмира началникът на милицията.
— Та не той ни е нужен, любезни! — възкликна Стрелецки.
— Че как така „не той“? Ами кой готвеше срещу вас покушение?
— Е, кой му обръща внимание на покушението, другарю майор! Трябва да намерим скривалището. Скривалището с библиотеката на Грозни! Разбирате ли вие?
— Как да не разбирам! — отговори, свивайки рамене, началникът на милицията. — Библиотеката — това... разбира се... няма що да се каже. Но тук вече ние имаме работа, тъй да се рече, с изчезване на държавно имущество. С това, за ваше сведение, следва да се занимава отделът за борба с разхищенията и спекулациите. А опитът за убийство е вече друга област. То е работа на милицията и на криминалния отдел... Колкото се отнася до чуждестранния агент, то това, тъй да се рече, е работа политическа... Във всичко трябва да се внася яснота и ред, другари...
Междувременно настъпи вечерта, а след нея дойде и нощта. Манастирът беше обкръжен от плътен обръч милиционери. Постовете по пътищата 6dxa подсилени и проверяваха документите на всички възрастни мъже. На речното пристанище дежуряха цивилни агенти от криминалната милиция.
Майор Руднев слиза още няколко пъти в подземието, но безрезултатно. Чувствително уморен, той влезе в преддверието на църквата на Йоан Предтеча и реши да дремне малко точно под иконата на Георги Победоносец.
Не си отиде и професор Стрелецки. Той легна в същото преддверие, под иконата на евангелист Лука, и помоли Волошин да го събуди, ако се случи нещо извънредно.
Милиционерите, насядали около загадъчната гробница по двама и по трима, тихо си говореха за привидения, лунатици, самоубийци и психопати.
Тежко въздишаше и бродеше около гробницата директорът Анишев. Мисълта за предстоящото наказание не му даваше спокойствие...
Тася и Волошин бяха седнали близо един до друг при входа на църквата. Тася, гушейки се, говореше тихо:
— И страшно, и интересно... Как ще свърши всичко това? А „другарят Бохемски“? Потомък на князете Белски! Дошъл от Америка! Лов за съкровища! Също като в криминален роман! Жалко, че Шпанов не е тук...
— Да, разбира се — отговори Волошин разсеяно. — Но все пак, къде се е дянал старецът? Нали аз опипах jaM всяко камъче и не намерих ни една цепнатина... Много сложен лабиринт! През цялото време вървиш като че ли все направо, а к:е връщаш назад.
— Ваня! Помните ли какво ви казах за вашата снимка на мозаичния под? Може би това действително да е плана на подземния ход? — запита Тася.
— Да, да! — възкликна зарадван Волошин. — Аз днес говорих за това на Руднев. Но той ми заръча да пазя при камъка и нямаше време за разглеждане на снимката.
— Тя е у мене. В чантичката. Хайде да я разгледаме. - предложи Тася.
— Хайде!
Тася извади снимката от чантичката и я подаде на Волошин. Той запали фенерчето си и двамата се наведоха над фотографията.
— Ако това е подземният тунел, то той започва от Кузнецката кула. Но в кулата е имало срутване.
— А Анишев казваше, че в 1915 и 1916 година тук е идвал някакъв княз Белски и се занимавал с реконструкция на гробницата на прародителите си — напомни Тася. — Помните ли, че той каза: „При това в езерото беше хвърлено несметно количество пръст...“
— Вярно! — възкликна Волошин. — Каква сте ми умница! А пък аз не обърнах внимание.
— Този човек навярно е бил княз Платон. Като се убедил, че ходът за скривалището през кулата е бил преграден от срутването, той решил да стигне до подземния тунел през гробницата. — развиваше мисълта си Тася.
— Напълно е възможно! — съгласи се Волошин. — Толкова повече, че като копаел в семейната си гробница, той не възбуждал никакви подозрения.
Волошин се върна пак към сивата лъкатушна линия на фотографията.
— Това е нещо като чертеж, отбелязан от Грозни върху пода на църквата. Такъв чертеж не би могъл да се загуби, а тайната му са знаели малцина, и то най-доверени хора... Но къде е тук пътят към скривалището.
Той обърна чертежа така, че ромбовидната фигура сега беше насочена към кузнецката кула.
— Тук е входът. Тук срутването е преградило пътя. — разсъждаваше Волошин, като движеше пръст по снимката. — Значи, гробницата трябва да се намира ето на това място.
Той потърси из джобовете и, като извади автоматична писалка, постави на снимката кръстче.
— Ако княз Платон преди четиридесет години е решил да си проправи път към скривалището през гробницата, той е трябвало да попадне в тунела ето тук някъде.
Волошин отново постави кръстче, този път вече върху самата лъкатушна линия.
— Ние с Руднев влязохме в подземието ето от това място и тръгнахме направо... Ние излязохме ето тук... След това по-нататък, още по-нататък... — Волошин погледна Тася: — Разбирате ли, Настенка, колко хитро е подредено? Мислехме, че вървим направо, а всъщност вече сме се връщали назад...
— А ето тук линията на пътя ви се пресича от друга линия — показа с пръст Тася.
— Аха! Ето къде, значи, трябва да се кривне встрани! Но къде ли ще е този ходник? Ние там опипахме всеки сантиметър от стената 1
— Трябва да се изброят крачките, а след това да се изчисли на кой отрязък от пътя става допирането с другата линия.
Волошин стана бързо:
— Веднага! Ще сляза в тунела незабавно.
— Моля ни, Ваня! Самичък? — изплашено прошепна Тася. — Вземете поне мене.
— Не, не! В никакъв случай!
— Аз ще събудя Руднев.
— Не трябва... Нужно е да проверя. Аз не обичам лъжливите тревоги. Вие само повардете при входа. Ако нещо се случи, аз ще стрелям и вие ще повикате Руднев...
Тася покорно, бавничко тръгна след него.
— Но първото слизане няма да покаже нищо. Аз само ще отброя крачките, а след това ние ще пресметнем къде е отклонението — възбудено говореше Волошин.
Той слезе в тунела и този път се върна много скоро.
— Хиляда триста и шест крачки! — съобщи той. — Къде е снимката, Настенка?
С помощта на конец те определиха, че отклонението се намира някъде между седемстотин и петдесетата и осемстотната крачка... Волошин отново слезе в гробницата. Като отброи бързо седемстотин и петдесет крачки, той започна да се движи по-бавно, старателно осветявайки стените, пода и свода, които внимателно оглеждаше и очукваше. Изведнъж му се стори, че подът на едно място издава кънтящ звук. Той подскочи. Чувстваше се наистина, че глината на това място е само насипана върху капака на някакъв отвор.
„Значи, главният тунел се намира долу?“ Волошин започна да разгребва глината с ръце. Но това занятие не беше леко. Слой от глина не по-малко от двайсет сантиметра покриваше един дъбов капак.
Волошин се готвеше да повика някого, но ревнивото желание да открие всичко сам го възпря. Като съобрази, че в долния тунел може да се проникне само ако се вдигне капака с глината, той разбра, че трябва да търси някаква халка или дръжка на този капак.
„Другояче как биха го вдигали? — помисли Волошин.— Трябва с нещо да се напипа тази халка под глината.“
Но под ръка нямаше нищо и той полетя по тунела към гробницата.
Изскочи от подземието с вид на току-що възкръснал и много доволен от това покойник.
— Намерих! — зашепна дрезгаво той. — Настенка! Аз намерих хода за другия тунел!
— Наистина ли! — зарадва се Тася. — Ей-сега ще повикам Руднев.
— В никакъв случай! Аз искам да проверя това сам самичък...
— Честолюбие ли! А аз тук треперя от страх за вас 1
— Не се страхувайте от нищо. Аз ей-сега... Нужно ми е нещо такова... Аха! Ето!
Той издърпа един железен прът от полуразрушения решетест прозорец на параклиса и, като помаха бодро на Тася с ръка, слезе долу.

Мушнат в глината до самата стена, прътът неочаквано стигна до нещо метално и се плъзна. Волошин трескаво по-раздвижи пръта и ясно дочу звън на желязо. Глиненият слой на това място беше много по-тънък, отколкото върху другата част на капака.
Като порови из глината, Волошин напипа голяма желязна калка и я потегли. Но той трябваше да застане така, че да не натиска върху капака. След три неудачни опита най-после вдигна капака и го отхвърли към стената.
Стъпалата на подвижна дървена стълба се губеха в тъмната дълбочина... Като се подвоуми за един момент, Волошин извади пистолета, даден му от Руднев още през деня, и започна да слиза бавно! Кракът му стъпи на земя... Той се ослуша... Беше тихо... Огледа се, помагайки си с фенерчето,
и видя тъмните стени на нисък проход, издълбани в камъка-пясъчник... Помисли си: „Някога тук е било дъно на езеро... Е, няма що, ще походим, ще потърсим.“ За миг се яви зловещата мисъл: „Ами ако той се е спотаил тук? Ще те чукне с брадва по главата, няма да успееш и да стреляш. .
Но все пак тръгна наведен напред, като се взираше зорко в тъмнината.
Каменният пясъчник беше потъмнял от времето и от сажди. Беше ясно, че по този път е минавано неведнъж с факли: саждите висяха по паяжините като вълнена прежда. Въздухът беше застоял, миришеше на мухъл и влажен камък...
Пътят водеше надолу, внезапно извиваше настрани, стръмно се изкачваше нагоре и отново слизаше надолу, но вече на друга страна, и пак се изкачваше. Волошин поглеждаше снимката. Сега вече той не се съмняваше — сивата лъкатушна линия действително представляваше плана на подземния ход. Ето сега планът показва, че пътят ще извие назад... Точно така!
Волошин се взря в плана. Кръстопът! По-нататък трябва да се върви назад, а след това да се завие наляво.
Той сиря и се огледа. Не е уютно тук... Трябва човек да е изкуфял съвършено, за да прекарва в тази дупка дни и нощи.
»1ло как са могли да се запазят в такава влага папирусните свитъци и ръкописни книги?—мислеше Волошин. — Ще се принудим само да вярваме все на онази легенда за книжното скривалище на принцеса Зоя, според която скривалището е било строено в петнайсетия век от строители-италианци, които са знаели някакъв „секрет“ и специален „материал“ — камък, който не пропускал влага, и с него са облицовали подземните помещения, които е трябвало да бъдат сухи...“
Между това проходът стана много тесен и нисък. Сега Волошин трябваше да се промъква напред почти лазейки. Ала той не забравяше да поглежда плана и държеше пистолета готов. Засега обаче всичко вървеше благополучно. Скривалището очевидно се намираше в края на този проход тук, на плана, то беше означено с кръстче.
Изведнъж Волошин се спря... Зад гърба си той дочу лек шум. Обърна се и вдигна фенерчето. Никой... Ослуша се...
Шумът се чуваше ясно... Но не, шурти вода! Да, безспорно, някъде близо ромоли подземен извор. Но къде е той?. Не се вижда...
Волошин тръгна бавно напред, като си светеше с фенерчето и опипваше с крак всяка педя на каменистия под. Внезапно той видя пред себе си две дъски, събрани като мостче. Шумът на водата се чуваше тук по-ясно. Водата очевидно течеше някъде под това мостче. Изведнъж Волошин се спря... Дъски 1 . Странно! Макар че това би могло да се обясни... Шумът на водата приспива учудването от внезапно появилото се дървено мостче, а там, по-нататък, мостчето внезапно се прекатурва... неканеният гост пада в примката.
Волошин стоеше и не се решаваше да стъпи с крак на подозрителното мостче... Но друг път нямаше: само напред или назад...
Той опита да вдигне или да отдръпне мостчето, но от това не се получи нищо: то беше здраво сковано.
Волошин започна да осветява стената наоколо... Нищо не се виждаше!
Само на едно място до самия под един голям камък беше малко излязъл от стената. Волошин го отмести, показа се дупка. Той я освети с фенерчето и видя един съвсем тесен проход, даже не проход, а процеп.
„Но какво прави старецът в такъв случай? Все някак си той преминава по това мостче — размишляваше Волошин. — Ами ако...“
Той още веднъж разгледа дупката зад отместения камък.
„Ех, нека рискуваме — ще се вмъкна!“
Волошин извади от джоба си тебешир и написа на стената с едри букви: „По мостчето да не се ходи! Опасно! Завоят е тук!“ Той нарисува стрела, обкръжи новия вход с десет тебеширени плюса и се вмъкна...
Пълзя около пет минути. Спираше се, почиваше, легнал по корем, сслушваше се и пълзеше по-нататък. Но ето най-после ръката с фенерчето и главата му излязоха в една просторна шахта. Волошин се измъкна от дупката и се огледа. Мостчето! Клопката остана назад! „Виж го ти този италианец! — помисли си той. — Юначага, ако е измислено от него. Ами какво ли има там, по* мостчето? Кладенец? Вълча яма?“
Волошин тръгна по-нататък. Направи трийсет-четирийсет крачки, проходът остро зави надясно и Волошин се спря, поразен от необичайната картина.
На няколко метра от него стоеше висок прегърбен старец, побелял, разрошен, с клинообразна жълта брада. Волошин го позна. Това беше княз Платон. Той гледаше пришълеца ;със свирепи, немигащи очи. Непокритата му глава леко трепереше. Със слабата си лява ръка той се държеше за отвесната греда на тежка дъбова врата, в дясната стискаше брадва.
Измина една минута в мълчание...
— Какво искате? — запита старецът с глас рязък като стьржене на нож по паница.
— Вие избягахте от нас — измърмори Волошин.
— Какво искате?! — повтори старецът.
Волошин вече се беше съвзел от изненадата.
— Книгите — каза той кратко.
— Няма да ги дам! — отсече старецът. Той дишаше ускорено и главата му се клатеше все по-силно.
— Успокойте се. Нека се обясним... — спокойно и сериозно предложи Волошин.
— Не!
— Обещавам ви, че до края на живота си вие ще бъдете пазител на книгите, които сте намерили, а опита за убийство ще ви простят...
— Махайте се! — изхриптя старецът.
Волошин сви вежди:
— Аз няма да си отида...
— Няма да ги дам на никого! — истерично изпищя старецът. — Те са мои! Аз ги намерих! Мои са!
— Тези книги принадлежат на народа! — каза Волошин строго.
— Никакъв народ не познавам! Махни се, сатана!
„А хубав е дяволът му неден! — помисли за секунда Волошин, гледайки го с възхищение. — За снимка е сега...“
Самата древна болярска Рус, внезапно оживяла и появила се из тъмните глъбини на миналото, стоеше пред Волошин, пред младата, нова Москва. Тя не можеше да разбере тази нова Москва, както на времето не е могла да разбере петровската Москва, и се противеше с тъпа старческа ярост.
Волошин направи крачка напред, но старецът светкавично замахна с ръка и хвърли връз него брадвата.
Младежът едва успя да се наведе: брадвата прелетя над главата му. След това вратата се затвори с шум и се залости с тежко резе. Волошин се хвърли към вратата и я натисна с цялата си тежест. Вратата не се помръдна, като че ли беше от камък. Той заудря по нея:
— Отворете!
Нито дума - Чуваше се как старецът ходи зад вратата, как шумоли хартия...
— Отворете! — заповяда Волошин.
Нито дума...
„Да изкъртя вратата? Но с какво? Брадвата!“
Волошин тръгна по прохода, търсейки брадвата.
„Ето я! А впрочем, не! Трябва да повикам Руднев.“
Волошин подпря вратата с железния прът и, като се обърна, тръгна бързо в обратна посока.
... Тася седеше близо до гробницата, която погълна приятеля й. Тя седеше неподвижна, седеше вече цял час, а Ваня «се го нямаше и нито един звук не долиташе от черната яма.
„Дали не се е случило нещо с него? Ами ако този страшен старец го е убил? Причакал го е и го е убил!“
Тя стана бързо и изтича презглава в църквата на Йоан Предтеча... Задърпа Руднев и като не можеше вече да се сдържа, започна да вика:
— Другарю Руднев! По-скоро! Той е убил Ваня! Старецът! Под земята! Ваня не се връща вече цял час! По-скоро!
Руднев скочи като попарен, заедно с него скочи и Стрелецки. Дотича уплашеният Анишев.
— Кой е убил! Кого са убили? Какво има?
Около пет минути Тася викаше и подканяше всички да побързат, докато най после Руднев разбра в що се състои работата. Той извика двама милиционери и слезе в гробницата... Намери входа за долния тунел и разбра, че Волошин е направил откритие. В долния тунел тримата тръгнаха по посока на оставените по стената от Волошин стрелки. Те се спряха пред мостчето и вече бяха почнали да разчитат надписа над дупката в стената, когато изведнъж от същата дупка се показа чорлавата глава на Волошин.
— Жив ли сте? — възкликна радостно Руднев.
— Напълно — отговори Волошин. — А вие идвате тъкмо навреме. Аз намерих и скривалището, и стареца. Той се заключи. Трябва да се кърти вратата. Брадва има. Пратете хората за железен лост...
След малко Руднев и Волошин, а заедно с тях и останалият милиционер вече стояха пред дъбовата врата. Волошин измъкна пръта и извика:
— Излизайте! Ще къртим вратата!
Отговори му пълно мълчание... Волошин замахна с брадвата. Той веднага разбра, че тази врата трудно ще може да се разсече, но сечеше, сечеше, сечеше... Ненадейно те почувстваха миризма на дим, който изглежда минаваше през цепнатините на вратата. Руднев и Волошин се досетиха: старецът гореше библиотеката, за да не я даде на никого...
- Тичайте! Кажете да бързат с железния лост и вземете със себе си брезент или нещо друго — за покриване на огъня! — заповяда Руднев на милиционера, който се затича бързо по тунела. След малко пристигна и неговият другар с лоста.
... Волошин забиваше брадвата в дъбовата врата, а Руднев се стараеше да мушне лоста в цепнатината. Подземието кънтеше от ударите на брадвата и лоста през цепнатините нахлуваше остър гъст дим, хвърчаха трески. Волошин яростно работеше с брадвата, кълцаше здравото дърво, мъчеше се да разсече резето, с което от онази страна беше затворена вратата, и се страхуваше само от това — резето да не се окаже желязно.
— Ако резето оттатък е желязно, всичко е загубено — задъхвайки се, той обясняваше на Руднев.
- Нищо! Сечи, Вани! Веднъж само да мушна лоста в цепнатина — насърчаваше го Руднев.
Най-после Волошин стигна до резето и извика:
— Дървено! Победа!
Той заудря с брадвата с удвоена енергия. Резето се разпръсна на трески. Руднев потегли вратата. Остър дим запълни тунела. Руднев, закривайки очи пристъпи напред. Изведнъж той чу гласа на Волошин.
— Старецът е паднал! Той е тук! Лежи на пода!
— Изнесете го горе! — извика Руднев на милиционера.
— Трябва да спасим книгите! — чу той отново думите на Волошин и разбра, че последният гаси огъня.
Волошин, наистина, се бореше с огъня. Той беше свалил панталоните и но гащета се хвърляше нататък, където през дима излитаха огнени пламъци, покриваше горящите книги с панталоните, тъпчеше ги с крака, удряше с ръце. Отзад се разнесе отчаян женски вик:
— Ваня! Ванечка! Жив ли си? Къде си, Ванечка?! .
Тася влезе тичешком в скривалището, простирайки ръце
напред.
— Настенка! — отзова се Волошин. — Книгите горят! Трябва да ги гасим!
— Идват вече с брезента! — отговори Тася.
И наистина, след около две минути в скривалището пристигна милиционер, който влачеше широк груб брезент от складовете на Анишев.
— Да се покрие огъня! — изкомандва весело Руднев.
Сега работата тръгна бързо. С помощта на брезента Волошин, Руднев и милиционерите окончателно победиха огъня. През това време Тася не стоеше без работа: пипайки с ръце по каменните лавици и по пода, тя събираше на куп полуобгорелите книги. Като събра, колкото можеше да носи, тя тръгна по тунела към изхода.
В подземието се дишаше трудно от дима. Но Руднев, Волошин, Тася и милиционерите всe пак дишаха. По всяка вероятност някъде имаше тяга за прилив на чист въздух... Димът излиташе.
След като изгасиха огъня Руднев и Волошин започнаха да подават книгите на милиционерите, които бяха застанали във верига по дължината на тунела.
Вече се беше зазорило. Близо до параклиса Тася и професор Стрелецки разглеждаха спасените книги.
- Какво значи това? — питаше се с тревога и вълнение Стрелецки, вземайки на ръка една след друга дебелите книги.
— Това са църковни книги, професоре — каза Тася.
— Да. Но това е съвсем друго нещо...
Стрелецки разтвори някакъв том с картонена подвързия и прочете гласно :
„Житие на свети Терапонт, можайски и лужецки чудотворец. . Тази книга е печатана в 1912 година в Московската синодална печатница.
Тася взе от тревата друга книга. Това беше часослов, излязъл от печат през 1909 година. Тася все още не можеше да разбере нищо, тя механически разтваряше една след друга спасените книги и се убеждаваше, че всичко това беше една обикновена църковна макулатура — псалтири, часослови, молитвеници, „жития на светии“, съвременни, отпечатани в печатници на хартия, на руски и църковнославянски езици.
— Това не може да бъде!—възкликна разтревоженият професор. — Тези книги са попаднали там случайно! Носете! Носете ги насам! — извика той на милиционерите, които изнасяха от гробницата нови наръчи книги. — Тасенка! Преглеждайте внимателно! Всяка книга...
Но Тася се убеждаваше, че книгите бяха все едни и същи.
От подземието излезе Волошин, а след него и - Руднев. Трудно можеха да бъдат познати, особено Волошин. Изпоцапани с пръст и сажди, с опърлени коси, с изгорено по ръцете и краката, те като че току-що бяха излезли от огъня на жестоко сражение.
— Ваня! Вие сте обгорял! Видът ви е ужасен!—Тася се завтече към приятеля си. — По-скоро! При доктора! Бързо!
Но пъргавият Анишев беше вече тук с бинтове и някаква мас. Тася се превърна на медсестра (за Волошин), а Анишев — на „медбрат “ (за Руднев).
— Боли ли те? — запита Тася, като поглеждаше Волошин с нежност и слагаше превръзката. Тя отново и неочаквано за себе си премина на „ти“.
— Съвсем не, Настенка! Какво казвате? Какво казваш? Това е дребна работа!
— Аз едва не полудях, когато научих, че ти там под земята гориш! — измърмори Тася и даже изхълца под напора на чувствата.
Волошин беше забравил изгорените си места и, почувствал се по смел, вече два пъти беше целунал топлата й буза:
— Настенка! Радост моя!
— Тихо... Мълчи...— каза строго Тася, превързвайки сръчно раненото коляно на Волошин.
— Е, как е библиотеката на Грозни, камрад Берьозкина? — обади се превързаният вече Руднев. — Навярно, не цялата е изгоряла?
Тася не отговори и погледна с тревога към професор Стрелецки. Той стоеше на колене и внимателно преглеждаше спасените книги. Тася остави Волошин и пристъпи към него:
— Как е, Игнатий Яковлевич?
— Не е това, което търсехме ние. Като намерил скривалището празно, безумният старец помислил, че то е било разграбено, и през всичките тези години е мъкнал в скривалището всичко, което е могло да попадне в ръцете му... Другояче не може да се обясни... — отговори Стрелецки.
— Значи, това не е библиотеката на Грозни? — запита разочаровано Волошин.
— Не, Ванюша... — отговори Стрелецки. — Но ние поработихме не напразно. Ето тук аз отделих старинни гръцки и славянски ръкописни книги, които някога са били пазени в манастира. Те са много ценни. Считали са ги за изчезнали, а те виж къде били...
Тасините очи светнаха:
— Значи, нещо все пак намерихме?
— Намерихме, Тасенка! Но най-ценното, което се намери, това е ръкописът на Кирил Белозерски „За падащите звезди“... Това е едно напълно научно, напълно материалистическо обяснение на небесни явления, написано в четиринайсетия век от умен руски човек... Бяха известни само преписи от този труд, а сега ние намерихме оригинала. Това е един много ценен ръкопис...
Тася взе в ръцете си една връзка от същите пергаментни листове и изведнъж от нея изпадна неочаквано някаква хартия. Тася я вдигна, но не можа ла разчете сбито написаните редове и даде листа на Стрелецки:
— Професоре, какво е това?
Професорът взе листчето, нагласи очилата си и изведнъж спря поглед на подписа и датата.
— Седем хиляди осемдесет и четвърта година? Чакайте! Къде намерихте това?
— Ето тук — отговори уплашено Тася. — В Кириловия ръкопис...
— Но това е грамотата на Борис Годунов за библиотеката на Грозни! — възкликна Стрелецки и замлъкна като продължи да чете. — Та ето каква била работата!
Всички го заобиколиха, заговориха, засипаха го с въпроси.
— Слушайте, мои приятели! В скривалището, което открихме, не се намира библиотеката на Иван Грозни. Но тя е била тук. От това скривалище тя е била изнесена преди триста и четирийсет години от Борис Годунов, който след това станал московски цар... Ето грамотата му! Това е неговият подпис, аз го познавам... Слушайте!
Всички затихнаха.
— „По повеление на великия господар на цяла Рус Иван Василиевич — започна високо да чете Стрелецки — яз извозих книги грецки и на други езици, зазидани в сия света обител Кирилова, щото купно да бъдат собрани в книгохранителницата господарева... Болярин Борис Годунов син Федоров... Лето от сотворение на света седем хиляди осемдесет четверто.. Май втори в съботни ден, в обител на светого Кирила.“
— Лъжеш! — извика някой с прегракнал глас. — Лъжещ, кучи сине!
Всички се обърнаха и видяха, че Платон Белски, който дотогава лежеше проснат и безжизнен върху тревата, беше седнал, опрян с ръце на земята и облещил кръвясалите си очи. Той се опитваше да стане, но не можеше. Размахвайки слаб, костелив юмрук, старецът дрезгаво закрещя:
— Тази грамота е фалшива! Тя е подхвърлена от крадци! Трябваше да я изгоря! А аз от глупост я мушнах в свитъка.
Той си пое дъх и вече не викаше, а си приказваше като насън, клатеше се, залиташе на една и друга страна, хващаше се за тревата :
— Аз намерих старинните книги... Бяха ги разграбили... Много години ги събирах... Аз ги намерих! Те са мои! И на никого другиго!-
Старецът запълзя към разхвърлените, изпокъсани като самия него книги, пълзеше по ръце и крака, задъхваше се, плачеше като дете и викаше:
— Мои са! Мои са!
Изведнъж той заби лицето си в тревата и затихна.
Руднев пристъпи към него, обърна го на гръб и, като взе ръката му, провери пулса:
— Умрял е... — каза той и сложи внимателно на земята тази голяма възлеста ръка.
Стрелецки се приближи до мъртвия старец. Свил строго вежди, той гледаше в широко отворените, но вече угаснали очи на човека, който вчера искаше да го убие. Но даже върху мъртвото лице на безумния старец лежеше отпечатък на упорит фанатизъм, на същия онзи фанатизъм, който ето вече четирийсет години изгаряше душата на стария професор и го заставяше да преследва прекрасната и илюзорна сянка на изчезналата библиотека на Грозни...
Стрелецки застана на едно коляно. Той се наведе над огромното проснато тяло на Платон Белски, внимателно скръсти ръцете му на гърдите и затвори очите му. След това той стана и като видя, че до него стои Тася, развълнувана и готова да заплаче, прегърна девойката и каза:
— Недейте, Тасенка! Той беше един нещастен човек...
— Колко е жалко, че тя не го е намерила! — каза Тася.
Но Стрелецки се беше вече овладял. Огледа всички внимателно и даже малко предизвикателно.
— Нищо, приятели мои! — каза той. — Ние не намерихме библиотеката на Иван Грозни, но няма да се успокоим, ще я търсим...
— И ще я намерим! — каза Тася, като погледна Волошин с ясен, запитващ поглед. — Нали, Ваня?
— Не зная, Настенка — отговори Волошин. — Но ако даже не я намерим, то все пак ще узнаем какво е станало с това изчезнало съкровище.

Българска търсачка и начална страница

Григорий Гребнев
Изчезналото съкровище

Как се появи търсачката Napred.bg и защо да ни ползвате вместо Google?

Българска търсачка и начална страница

Григорий Гребнев Изчезналото съкровище

Как се появи търсачката Napred.bg и защо да ни ползвате вместо Google?

Григорий Гребнев
Изчезналото съкровище