Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Робърт Лъдлъм
Измамата Прометей

 
Откраднал Прометей Небесния огън да го дари на човека…
Грешен ход било това.
 
 
 
Пролог
 
Картаген, Тунис
Дъждът вали непрестанно, безпощадно, проливно. В полуда сякаш бие ли бие вълните, а вятърът вие и стене, подивялата вода блъска брега и се разбива в едри бели пръски, хищни водовъртежи се вият в черната нощ. В плитчините наблизо, в борба със стихията, се кандилкат неколцина — може би дузина тъмни фигури, — притиснали към себе си непромокаемите раници, които им служат и за спасителни пояси. Приличат на оцелели корабокрушенци. Прищявка на природата, бурята ги е изненадала, но им е и добре дошла — осигурява им прикритие, на което не са се и надявали. Това е първата група.
Откъм плажната ивица проблясва светлина — веднъж, дваж. Това е сигнал от посрещаните, че е безопасно да излязат на сушата. Безопасно, вятър! Че какво ли означава безопасно? Сигурно, че именно тази отсечка от туниското крайбрежие е в момента неохранявана от Garde Nationale! Голяма работа — мъчнотиите, които им създава природната стихия, са далеч по-голямо наказание от всичко, което би могла да направи туниската брегова охрана.
Подмятани като детски играчки, блъскани от свирепите вълни, накрая мъжете стигат брега и в съвместно координирано усилие безшумно стъпват на пясъка недалеч от руините на древни пунически пристанища. Внимателно разсъбличат черните гумирани костюми, свалят маските — под тях се показват тъмно облекло и почернените им лица. Вадят оръжието от раниците: автомати МП-10 — «Хеклер и Кох», калашници и снайпер карабини. След тях от вълните излизат още хора. Идват на вълни, на вълни.
Всичко е оркестрирано прекрасно, вдъхновено и неуморно през последните няколко месеца — да сметнем, че и безпогрешно.
Тези хора са бойци на Al-Nahda, местни тунизийци, дошли да освобождават родината от потисниците. Но лидерите им са чужденци — опитни терористи, които споделят вярата им в Аллаха; те са всъщност елитна клетка борци за свобода от най-радикалното крило на «Хизбула».
Командирът на същата тази клетка, а и на близо петдесетина тунизийци, е изпипан терорист, известен на света само като Абу. Понякога използва и партизанския си псевдоним Абу Интикуоб. Баща на отмъщението.
Абу е неуловим, потаен, свиреп. Той е обучил бойците от Al-Nahda в един либийски лагер недалеч от Zuwarah. Предавал им тактика и стратегия, практическите занятия провеждал на направен в истинска големина модел на президентския дворец, научил ги да се бият, сетне усъвършенствал бойните им умения до ненадминати в насилието и лукавостта нива.
Само преди тридесетина часа ги качва на петхилядитонен руски товарен кораб, обичайно превозващ туниски текстил и либийски промишлени стоки между Триполи и туниското пристанище Бизерта. Мощният стар съд, вече доста очукан и овехтял, пътува в северозападна посока, покрай пристанищата Сфакс и Суза, завива по нос Бон и влиза в Туниския залив, където минава точно покрай военноморската база Ла Гулет. Познавайки схемата на движение и дежурства на крайбрежната охрана и нейните съдове, Абу предварително е наредил корабът да хвърли котва на пет мили от картагенското крайбрежие и да свали хората в надуваеми лодки, снабдени с мощни извънбордни двигатели. Само за броени минути те стигат бурните води около Картаген, древният финикийски град и могъщ съперник на Рим през петия век преди Христа. Абу знае, че ако туниската брегова охрана хване кораба на радарите си, за нея той ще е просто един товарен съд на път за Бизерта, може би спрял по някаква си причина за кратко време в открити води.
Човекът с фенера на брега съска резки команди и ругае тихо, но с глас, в който звучи неоспорим авторитет. Той е брадат мъж с непромокаем анорак в защитна окраска. Това е самият Абу, който е дошъл преди хората си. По други канали.
— Тишина! Тихо ви казвам! Какво искате — да събудите цялата проклета гвардия ли? Бързо! Действай бързо, казах! Движение искам, движение и резултати! Несръчни тъпанари такива! Лидерът ви гние в затвора, а вие се туткате! Позор! Хайде, че камионите ви чакат!
До него стои човек с бинокъл за нощно виждане и внимателно оглежда района. Този човек пък е познат на тунизийците с прозвището Техника — доверен помощник на Абу. И един от най-добрите експерти на «Хизбула» по експлозивите. Красив мъж със смугла, маслинена кожа, с тежки вежди и бляскави кафяви очи. Малко се знае за Абу, още по-малко пък за Техника. Но според някои слухове последният е роден в семейство на богати сирийци, отрасъл е в Дамаск и Лондон, посещавал скъпи училища, така или иначе изучил всички тънкости за модерните оръжия и експлозиви.
След малко Техника сваля бинокъла от очите и се обръща към Абу. Говори му тихо и спокойно. Облечен е в черно гумирано наметало с качулка, което го пази от проливния потоп и чийто колан сега затяга.
— Може би не бива да изразявам хвалби, братко мой, но операцията върви извънредно гладко. Натоварените с нужните материали камиони са скрити точно както бяхме се уговорили, бойците не са срещнали съпротива по време на краткото придвижване по булевард «Хабиб Бургиба». Току-що получихме радиосигнал от първата група — стигнала е президентския дворец. Превратът е започнал.
И последните мъже от новодошлата група вече се изтеглят. Техника си поглежда часовника, сетне Абу.
Абу кима самонадеяно. Поначало не е очаквал нищо друго, освен успехи. Нейде в далечината се гърми, звучат взривове. Битката кипи. Президентският дворец ще бъде превзет скоро. Няма да минат много часове и ислямистките бойци ще установят контрол над Тунис. Така си е мислил той.
— Нека не се поздравяваме предварително с победата — за всеки случай казва Абу въпреки вътрешната си увереност.
Но гласът му е и напрегнат, и тих.
Дъждът е намалял, вятърът стихва и изведнъж — точно както е и дошла — бурята секва.
Внезапно тишината на плажната ивица е раздрана от силни крясъци на рязък, пронизителен арабски. От мрака изскачат четирима — тъмни фигури, тичат към тях. Абу и Техника посягат към оръжието си, но виждат, че насреща са техни братя от «Хизбула».
— Нула-едно! — вика единият.
— Засада!
— Ой, Аллах! Ой, Аллах! Нашите са обкръжени!
Хората са араби — видимо уплашени и силно задъхани.
— Нула-едно — сигналът за бедствие — пъшка първият, който на гърба си носи полева радиостанция модел Пи Ар Си-117. — Успяха да ми предадат само, че са обкръжени от дворцовите сили за сигурност и че работата изглежда лоша. Сигурно ще ги пленят. Сетне предаването прекъсна… Казаха, че има предателство!
Абу се извръща към съветника си. В очите му бляскат опасни, тъмни искрици: разгневен е, и то много.
— Как е възможно?
Един от четиримата новодошли — най-младият — се обажда:
— Оръжията и боеприпасите, приготвени за нашите, са били дефектни! Нищо не е действало — нито противотанковите установки, нито мунициите, нито Ц-4! Правителствените войници са ги чакали в засада. Били сме предадени още от самото начало!
Абу видимо страда, обичайното му спокойствие е изчезнало. Боли го самолюбието, наранена е гордостта му. Кимва на довереника си.
— Ya sahbee, нужен ми е мъдрият ти съвет. Кажи ми какво е станало според теб!
Техника намества ръчния часовник и се навежда към шефа си. Абу го прегръща през рамото, а другият казва просто:
— Вероятно има предател. Сред нас. Някой е проникнал в редиците ни, изтекла е информация. Друга възможност няма…
Абу прави кратък, почти незабележим жест с палец и показалец. Това е предварително уговорен сигнал и четиримата араби сграбчват Техника за ръцете и раменете. Техника се съпротивлява, той е извънредно силен човек, но сега силата му не върши работа. Противници са му четирима добре обучени терористи. Ръката на Абу се стрелка напред. Блясва метал, Абу забива дълъг, закривен нож в стомаха на помощника си, извива острието и рязко го извръща няколко пъти, за да причини максимално нараняване. Очите му горят.
— Ти си този предател! Ти… — изсъсква той.
Техника пъшка тежко, очите му се обръщат. Болката е ужасяваща, агонията — смъртна, но лицето му остава неподвижно.
— Не съм аз, Абу! — протестира с мъка той.
— Прасе! — крещи Абу и замахва отново и отново.
Този път ножът попада в слабините на Техника.
— Никой друг не знаеше нито точните планове, нито назначените часове, времето! Никой друг! Никой, освен теб! А ти си проверявал и техниката, и оръжията, нали?! Кой друг, освен теб, а!
Внезапно пламват мощни светлини, лъчите на военни прожектори заливат околния плаж. Абу трескаво се оглежда. Напразно. Обкръжени са от многочислено превъзхождащ ги враг. Войници — дузини и дузини войници в каки униформи. Командоси от тунизийската Garde Nationale. Някои държат насочени леки картечници, още войници се появяват иззад дюните, отгоре долитат няколко бойни хеликоптера.
Залпове автоматен огън валят върху хората на Абу, които се разпръскват и политат като дървени марионетки. Звучат предсмъртни крясъци, стонове. Сетне настъпва тишина. По земята лежат окървавени трупове в гротескни пози, с разкрачени крака, разперени ръце. Някой стреля отново, сетне тишината пада отново — още по-мъчителна, още по-зловеща и някак неестествена. Не е стреляно само по прочутия терорист и неговия помощник.
Но Абу, изглежда, има само една мисъл, една цел. Да убие онзи, който според него е предател. И отново замахва със закривения кинжал срещу тежко ранения Техник, чиито сили се свършват и той се свлича на земята. Но отзад силни пръсти сграбчват и извиват ръцете на брадатия войн на «Хизбула», свалят го на земята.
Обаче очите на Абу горят с предизвикателен огън. Той не е уплашен, не е покорен, не. Може да го пленят, но не и да покорят духа му. Не го плаши никое правителство. Правителствата са съставени от подлеци и страхливци. Много пъти е повтарял това. Което и правителство да е, все ще го освободи: по силата на международното право, по някои негови точки и алинеи той ще бъде екстрадиран, репатриран или нещо подобно. Винаги има възможност за сключване на задкулисни сделки. Той е врял и кипял в тези неща. Ще го освободят тихомълком, присъствието му в тази или онази страна ще бъде грижливо пазена тайна. Защото кое правителство, коя държава сама би пожелала да си навлече гнева на войнстващите членове на «Хизбула» и евентуалното им отмъщение? Изразено в ужасяващи терористични акции.
И този съвършен майстор на тероризма повече не се противи. Отпуска се изцяло, за да се наложи войниците да го носят или влачат по земята. Докато го тътрят покрай неподвижното тяло на Техника, Абу се изплюва в лицето му и реве:
— Не ти остава още много да живееш, предател мръсен! Гад! Свиня! Умри за предателството си!
Щом отнасят Абу, неколцина от околните внимателно полагат тялото на Техника върху светкавично донесена носилка. Тогава напред пристъпва командирът на батальона командоси. Другите отстъпват, офицерът — капитан по чин — се навежда и преглежда раните му. Техника криви лице в болезнена гримаса, но не издава и звук.
— Слава на Аллаха, цяло чудо е, че сте още жив! — казва офицерът на английски с тежък акцент. — Лошо сте ранен, много лошо. Загубили сте много кръв.
Тогава известният като Техника човек отговаря:
— Ако бяхте реагирали на сигнала ми по-чевръсто, това нямаше да се случи.
И инстинктивно докосва ръчния си часовник, който е снабден с миниатюризиран високочестотен предавател.
Капитанът се прави, че не е чул упрека, и сочи небето.
— Наредих да кацне един от нашите вертолети — те са бързи, клас SA-341. Незабавно ще ви отведем за лечение в специализирана болница в Мароко. Не ми е разрешено да питам за истинската ви самоличност, нито пък за кого точно работите, но мисля, че се досещам…
В същия миг Техника остро шепне:
— Залегнете, за Бога!
И докато офицерът смаяно се отпуска на колене, Техника с усилие измъква автоматичен пистолет от скрит под мишницата кобур и стреля бързо, умело. В светкавична поредица изтрещяват пет изстрела. Иззад близкото палмово дърво долита вик и на земята се свлича тялото на войн от A1-Nahda. В ръцете си държи карабина със снайпер. Успял е да се прикрие навреме и така е оцелял във всеобщото кръвопролитие.
— Слушайте ме внимателно — безсилно шепне арабинът, който не е арабин. — Кажете на вашия президент, че вътрешният му министър е таен симпатизант… оръдие на Al-Nahda… той се стреми към поста му. Помага му заместник-военният министър… има и други…
Но раните са тежки, загубена е много кръв и преди да успее да довърши изречението, Техника потъва в небитието.
 

Първа част
 
Глава първа
 
Вашингтон
Пет седмици по-късно
Пациентът бе прехвърлен с нает реактивен самолет до частно летище на около двадесет мили северозападно от Вашингтон. Макар и единствен на борда, никой не посмя да го заговори, освен да пита дали желае нещо. Името му си остана тайна. Обслужващият персонал знаеше само, че вози извънредно важна персона. Полетът не бе отбелязан в ничий авиодневник или график, било той цивилен или военен.
Безименният пътник бе посрещнат от черна лимузина без отличителни знаци. По негово искане бе отведен в централната част на Вашингтон и пак по негово настояване бе оставен някъде по средата на обикновен квартал недалеч от «Дюпон Съркъл». Бе облечен в прост сив костюм и поизносени мокасини от нещавена кожа. Изглеждаше като хиляди други чиновници или служители — просто един от множеството безцветни и с нищо неотличаващи се жители на Вашингтон.
Никой не му обърна внимание, когато излезе от подземния паркинг и сковано, с подчертано куцукане, тръгна по тротоара към сиво-кафяво четириетажно здание на улица «К» номер 1324, недалеч от пресечката с Двадесет и първа. И сградата — бетон и сиво огледално стъкло — бе типична и с нищо неизпъкваща сред останалите най-обикновени и сравнително ниски постройки в тази северозападна част на столицата. Тук преобладават офисите на различни организации, институции и групировки най-често с търговски характер, пътнически бюра и агенции, промишлени палати и прочие. До входа на стената на номер 1324 висяха големи медни табели с имената на организациите с офиси в сградата: «Инновейшън ентърпрайзис» и «Америкън трейд интърнешънъл».
Само професионален инженер с голям опит и знания би доловил няколкото намирисващи на аномалия подробности по сградата. Например факта, че всяка прозоречна рамка е снабдена с пиезоелектроосцилатор. Този уред обичайно служи за предотвратяване на лазерно-акустично наблюдение отвън. Подобна задача изпълнява и високочестотната «завеса» тип «бял шум», обгърнала сградата под формата на радиовълнов конус, достатъчен да попречи на повечето форми електронно подслушване.
Със сигурност нищо в тази иначе напълно безобидна и прозаична сграда не привличаше вниманието на съседите: плешиви адвокати от Комисията по зърнените храни или облечените в ризи с къси ръкави и вратовръзки вечно намръщени финансисти от бизнес консултантската фирма, която напоследък не печелеше добре. В номер 1324 всяка сутрин пристигаха служители, които привечер си тръгваха след приключване на работното време. Редовно в уречените дни в задната алея с контейнерите се изнасяше боклук, също както и от всяка съседна постройка. И наистина: какво толкова би привлякло нечие внимание? Какво би заинтересувало случайния минувач? Нищо. Ето, така обича да действа скритото на най-открито място Управление. Пред погледа на всички граждани.
Същата мисъл мина през главата на куцукащия мъж и той се усмихна. Че кой би заподозрял това най-просто на вид здание? Кой би помислил, че именно в него се помещава щабквартирата на най-тайнствената и най-тайната от тайните световни агенции? Именно тук — на улица «К» — пред очите на всички, съвсем на видно място.
Централното разузнавателно управление в Лангли, Вирджиния, и Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд, Мериланд, са се барикадирали в истински крепости с околни ровове и здраво прокламират присъствието си. Все едно отвън висят големи надписи: Елате ме вижте, тук съм! Обърнете се, де! Аз съм ЦРУ! Аз съм АНС!
Все едно нарочно дразнят и приканват противника да се опита да пробие през мерките им за сигурност. Както и става в края на краищата. В сравнение с Управлението тези две тайни институции са толкова тайни, колкото и Пощенската служба на САЩ.
Мъжът застана пред входа на номер 1324 и се загледа в красивия меден панел, на който бяха монтирани телефонна клавиатура, а под нея най-обикновена слушалка. На пръв поглед опростена домофонна уредба, каквато се среща в милиони здания по цял свят. Човекът взе слушалката и набра нужния му кодиран номер. Задържа показалеца си по-продължително на последния бутон със знака  — докато се чу тих звън, означаващ, че е завършило електронното сканиране на пръстовия му отпечатък. Следваше анализ и сравнение с базата данни за пръстови отпечатъци на лицата с разрешение за достъп до сградата. Но и тогава посетителят не може да влезе в светая светих на разузнавателния свят. Следват още проверки.
Първо се обади безплътен, механичен женски глас, който попита каква е целта на посещението.
— Имам назначена среща с господин Макензи — отвърна мъжът.
За частици от секундата думите му бяха конвертирани в битове електронна информация и отново сравнени с друга база данни. Чак тогава тих звънец обяви, че посетителят може да влезе. Но само до първо ниво. Отвориха се двете външни врати, мъжът окачи слушалката и мина през тях — тежки, бронирани и непробиваеми от куршуми. Озова се в мъничко преддверие и там три отделни камери с високоразделителни характеристики последователно сканираха лицевите му черти. Отново проверка и сравнение с трета база данни.
Втората двойна врата го допусна в малка, лишена от финес приемна с бели стени и сива подова настилка. Тук вградени уреди проверяваха посетителя за скрито оръжие. На масичка с мраморна табла отгоре в десния ъгъл бяха поставени купчинка брошурки с логото на «Америкън трейд интърнешънъл» — организация, която съществува само под формата на комплект отлично оформени правни документи и регистрации. Самата брошурка съдържа сериозно написана, но почти неразбираема статия с редица най-отвлечени постановки и теоретични разсъждения за световната търговия.
Намусен цивилен охранител мълчаливо махна с ръка на Брайсън да мине през трета двойка врати. След тях се откри приветливо и елегантно обзаведено помещение с ламперия от тъмен лакиран кестен. Тук на бюра мълчаливо се трудеха почти дузина прилични на чиновници мъже. Това помещение спокойно можеше да мине за офис на скъпа и прескъпа художествена галерия от типа, който срещате на Петдесет и седма в Манхатън. Или пък на просперираща адвокатска фирма.
— О, Ник Брайсън, как си бе, човек! — възкликна Крис Еджкоумб и скочи от стола пред компютърния монитор.
Еджкоумб, родом от Гвиана, жилав и висок младеж със зелени очи и кафена кожа работеше в Управлението вече четири години — в екипа за комуникации и координация. Негова задача бе да обработва сигналите за бедствие и помощ, да намира начини и пътища за препращане на нужната информация на работещи под прикритие агенти. Сега Крис топло стисна ръката на Брайсън.
Последният отлично знаеше, че е истински герой в очите на хора като Еджкоумб, които стоят в офисите и мечтаят за оперативна работа.
— Постъпи в Управлението, за да променим света заедно! — обичаше да се шегува Еджкоумб на напевния си английски.
Той наистина харесваше и се възхищаваше от Брайсън и в подобни приказки имаше предвид агенти като него. Да се види Брайсън в централата на Управлението бе истинска рядкост, а за Еджкоумб това пък бе специално приятен случай.
— Май си позакъсал нещо, а? — подхвърли Крис с осезателна симпатия в гласа.
Знаеше, че съвсем доскоро Брайсън е бил на лечение. В болница. Но го бяха учили, че въпроси по служба не се задават, затова побърза да добави:
— Често съм се молил на свети Кристъфър за теб. И скоро пак ще си бъдеш като нов — сто на сто съм сигурен в това!
Основни положения в професионалното верую на Управлението са тезите за «делене» и «класифициране» на организацията. Това на прост, непрофесионален език означава, че никой действащ агент или организатор в централата не бива да знае повече от необходимото за неговия ранг или ниво — клас. За да не се постави на риск сигурността на цялата организация. А нейната структура — или «карта» на професионален жаргон — е тайна дори и за ветерани като Брайсън. Е, разбира се, той поне лично познаваше някои от основния екип в щаба. Но оперативните работници действат изолирано един от друг — всеки в своята индивидуална мрежа, освен в редки случаи, когато се налага съвместна операция и тогава тя се координира централно. И дори тогава за съответната акция центърът дава нови легенди, нови имена, нови самоличности и прочие. Тези правила не са просто процедура, те са нещо като Библия на разузнавача.
— Благодаря ти, Крис, ти си добър приятел — сърдечно отвърна Брайсън.
Еджкоумб се усмихна стеснително, сетне посочи с пръст към тавана. Знаеше, че Брайсън го очакват «горе». Може би дори специално са го повикали в щаба, за да се види с първия човек — Тед Уолър. Брайсън се усмихна, тупна Крис по гърба и закрачи към асансьора.
 

— Моля, не ставай — приветливо рече Брайсън, като влезе в кабинета на Уолър на третия етаж.
Но шефът се изправи. Бе едър, метър и деветдесет и нещо и тежеше поне сто и петдесетина кила.
— Мили Боже, радвам се да те видя жив и здрав — отвърна той и критично огледа агента си. — Не ми изглеждаш много добре. Сякаш си бил в лагер за военнопленници.
— Трийсет и три дни в американска клиника в Мароко — отвърна с усмивка Брайсън. — Това е положението. Не е като в «Риц».
— На мен ми е нужно да отслабна — със съжаление в гласа откликна Уолър и потупа изпъкналия си корем. — Може и аз някой ден да се подложа на твоята «процедура» — и мен да ме наръга някой луд терорист.
Брайсън се засмя и огледа шефа. Уолър бе видимо напълнял от последната им среща, макар че наедрялата му фигура бе умело прикрита под елегантен костюм от кашмир, а дебелият врат — от красива риза с широка яка. Брайсън не пропусна да отбележи марката й — бе «Търнбул & Асър».
— Ник, не съм престанал да се тревожа, откакто ти се случи тази дивотия — рече шефът. — Казаха ми, че ножът бил назъбен, специално острие тип «Веренски», производство на български завод. Не особено висока техника, но за убийство върши работа — ръгаш и въртиш. Боже мой, и нашата професия е една такава…
Уолър се върна на големия облечен в кожа стол зад дъбовото бюро. Меките лъчи на ранното следобедно слънце се прецеждаха през поляризираното стъкло и огряваха гърба му. Брайсън се настани на стола пред бюрото, макар и да не обичаше тази формалност. Уолър, обичайно румен и здравеняшки бодър, днес изглеждаше блед и с дълбоки сенки под очите.
— Докладваха, че си се възстановил забележително — подхвърли той.
— След седмица-две ще бъда като нов. Така поне обещават лекарите. Специално ми изтъкнаха, че няма да се нуждая от апендектомия. Това ми било печалбата от тази рана — отвърна Брайсън и леко докосна дясната долна част на корема си.
Там усещаше тъпа, лека болка.
Уолър кимна разсеяно и попита:
— Знаеш ли защо си тук?
— Когато викат ученика при директора, обикновено става дума за конско — усмихна се Ник, но вътрешно сякаш нещо го боцна.
— Конско, а… — прокашля се загадъчно Уолър, замълча за миг, огледа облечените в кожа скъпи книги по шкафовете на отсрещната стена и продължи с тих, почти плачевен глас:
— Знаеш, че Управлението никога не разкрива структурите си, но пък ти няма начин да нямаш представа за системата на контрол и командване от горе, нали така? Ясно ти е също, че решенията, дори и когато засягат ключовия ми персонал, невинаги спират на моето бюро. И колкото да е важна лоялността в нашата работа — както за теб, така и за мен, а и, по дяволите, за повечето хора в нашето шибано заведение, пак на първо място стои хладнокръвният прагматизъм. Така де. Знаеш го.
Брайсън отлично познаваше подтекста на този вид сапунени приказки. Работата в Управлението бе единствената сериозна служба през целия му живот досега. И с мъка потисна вътрешния подтик да се защити. Но самозащитата не бе нещо прието в Управлението; никой не постъпваше така. Беше недостойно. Спомни си една от любимите сентенции на самия Уолър: «В моя речник няма такова словосъчетание като «лош късмет»!» И още една максима: «Добро е всичко, що има добър край!»
Каза последното на глас и добави:
— При мен наистина краят бе добър.
— За малко да те загубим — подметна шефът и го изгледа. — Аз да те загубя, разбираш ли?
Гласът му бе изпълнен със съжаление и тъга. Звучеше като учител, укоряващ любимия си ученик, който го е разочаровал.
— Това най-малкото е неуместно казано — тихо възрази Брайсън. — Но както и да е. Няма начин да се съобразяваш с правилата, когато си на задача, знаеш го не по-зле от мен. Нали именно ти си ми го казвал стотици пъти. Човек импровизира, следва интуицията си, инстинкта на мига… а не установения протокол.
— Виж сега, Ник… — на свой ред възрази Уолър. — Аз под «да те загубим» разбирам да загубим Тунис, това е достатъчно ясно! За малко да загубим Тунис, това е положението, да! Ефектът на доминото. Някои хора го наричат «каскаден», така е. Когато се месим някъде, правим го достатъчно отрано и навреме, че да хване дикиш. Всички действия са предварително и най-внимателно анализирани, реакциите — отчетени, променливите — прогнозирани. А ти за малко да компрометираш няколко от допиращите се операции под прикритие в Магреб, че и наоколо. Създал си рискова ситуация за други акции и живота на други наши хора, Ники… така е, не се сърди. Други операции и живот. Да. Легендата на Техника е доста комплицирано свързана и обвързана с други легенди — пак наше производство, знаеш това, по дяволите. Ти си си издухал прикритието сам — по твоя вина. Години, ГОДИНИ нелегална работа, ти казвам, съсипани по твоя вина!
— Хей, чакай за момент…
— Да им пробуташ дефектно оръжие и боеприпаси! Че как си мислиш ти — това да мине незабелязано и те да не те заподозрат?
— Дявол го взел, почакай малко — оръжието не биваше да е дефектно!
— Но е било. Защо?
— Не зная!
— Ти не проверяваш ли такива неща?
— Проверявам, да! Ама не! Просто не знам как стана. Изобщо не ми е идвало наум, че стоката не е в ред.
— Това е сериозен пропуск, Ники. Много сериозен. Застрашил си дългогодишна работа, години наред тайно планиране, усилия на наши агенти под прикритие, култивиране на изключително важни хора и дивиденти. Да, дивиденти, Ники! Бъдещи дивиденти! Дявол го взел, какво си си мислел там?
Брайсън замълча, дълбоко замислен.
— Направили са ми постановка — отвърна той след малко.
— Е, кой? Как?
— Не мога да бъда сигурен.
— Щом са се опитали да те подведат, значи вече си бил заподозрян, не е ли така?
— Аз… честно казано… не знам.
— «Не знам»! Какво е това, Ники? Що за отговор? Това не са думи, които бих искал да чувам! Това не са думи, които биха предразположили към доверие относно теб! Ти беше най-добрият ни агент! Какво е станало с теб, Ники?
— Може би някъде, някак си съм сгафил. Да не мислиш, че не съм се опитвал да анализирам случилото се? Непрестанно мисля само за това!
— Не чувам отговори в тези думи, Ники. Не и отговорите, които очаквам от теб.
— Може би въобще няма отговори. Не и сега. Или все още не.
— Не можем да си позволим подобни провали. Не можем да толерираме подобна небрежност. Никой тук не може да си играе с такива неща. Прекалено са важни, много пари струват, Ники! Знаеш, че си има допустими стойности за грешка или грешки. Но не можем да ги разширяваме до безкрай. Управлението не търпи грешки. Учил си това правило още от първия ти ден тук.
— Значи смяташ, че е имало нещо, което е трябвало да направя по по-различен начин? Или пък има ДРУГИ хора, които биха свършили работата ПО-ДОБРЕ от мен?
— Тц, сам знаеш, че ти беше най-добрият ни работник. Най-добрият, който някога сме имали. Но както вече ти обясних, тези решения се вземат на друго ниво. На висш съвет най-горе, Ники, не на моето бюро.
Студени тръпки полазиха по гърба на Брайсън. Познаваше добре висшата бюрокрация, за да знае, че тези заобиколни думи означават само едно: Уолър се дистанцира от последиците, свързани с решението да го уволнят. Тед Уолър бе негов дългогодишен ментор, шеф, приятел. Близо петнадесет години персонален учител. И непосредствен ръководител през «чирашкия» период. Уолър го бе инструктирал лично за всяка важна операция в началото на кариерата. Това бе голяма чест и Брайсън до ден-днешен отлично съзнаваше този факт. Уолър бе най-блестящият интелект, когото познаваше. Можеше да решава наум диференциални уравнения. В главата си носеше невероятни знания, особено в геополитическата област. В същото време едрата му и тромава фигура създаваше невярна представа за истинските му физически умения и невероятна сръчност. Брайсън още помнеше как на стрелбището Уолър поразяваше и най-трудната мишена право в средата, като в същото време разсеяно критикуваше упадъка на британското шивашко умение. В едрото му мечешко ръчище всеки пистолет изглеждаше като хваната непохватно детска играчка, но Тед си служеше с оръжието, сякаш имаше един пръст повече.
— Употреби минало време преди малко, Тед — рече на глас Брайсън. — Как да разбирам подтекста — че вече съм загубил качествата си ли?
Време за истина… бе дошло време за истината.
— Просто казах онова, което мисля — тихо отвърна Уолър. — Никога не съм работил с някой по-добър от теб и се съмнявам, че някога ще работя.
Ник знаеше кога трябва да запази абсолютно спокойствие и невъзмутимост: в този дух бе обучаван дълги години, темпераментът му отдавна бе съвършен в това отношение. Но сега сърцето му биеше лудо: «Ти беше най-добрият!» Отлично го бе чул. Мисълта звучеше като комплимент, като дълбоко признание и зачитане на качествата му. А такива неща се казват в момент на раздяла — обичайно те са ключов елемент на прощална церемония. Брайсън отлично помнеше реакцията на шефа след първия си значителен оперативен успех: бе успял да предотврати убийството на важен за САЩ южноамерикански политик и привърженик на умерените реформи. Тогава Уолър бе казал само едно равнодушно: «Не бе зле свършено», и бе свил устни, за да не се усмихне. За Ник тези думи бяха най-голямата похвала въпреки хвалебствията в негова чест по-късно от други хора. Започне ли някой да изтъква ценните ти качества, смятай, че е дошло време да пуснат уморения кон на някое зелено пасище — това също бе мисъл на Уолър, само че изразена преди доста години.
— Ник, никой друг не би могъл да постигне онова, което ти направи на Коморските острови. Иначе онзи ненормалник полковник Денар отдавна щеше да е на власт там. В Шри Ланка стотици хиляди хора са живи само благодарение на разкритите от теб маршрути за прехвърляне на оръжия. Ами в Беларус? Руснаците още си нямат и понятие какво е станало, а и сигурно никога няма да загреят. Политиците ще запълват празнотите с красиви думи, това им е професията, но работата беше свършена от нас — по-точно от теб самия. Историците няма да научат истината, но какво от това? Така си е по-добре. Обаче ние тук пък знаем, нали?
Брайсън мълчеше — от него отговор така и не се очакваше.
— И още нещо, Ник. Някои хора още се опитват да надушат какво точно стана в «Банк дьо Норд». Ама на…
Уолър говореше за проникването на Брайсън в една туниска банка, която переше пари и ги прехвърляше на Абу и «Хизбула», за да финансира преврата. По време на операцията една нощ над милиард и половина долара просто изчезнаха — сякаш се изпариха или преминаха в киберпространството. Бяха минали месеци безрезултатни разследвания без точна информация и обяснение. Това бе загадка, а в Управлението не обичаха загадките.
— Ти нали не подмяташ, че съм бъркал в меда, а?
— Естествено, че не намеквам. Но сам разбираш, че подозренията ще си останат. Когато отговори няма, въпросите остават висящи и ти самият знаеш това отлично.
— Имал съм десетки възможности за «лично обогатяване» — далеч по-добри и най-вече много по-дискретни.
— Зная, Ники, зная. Зная още, че сме те подлагали на множество проверки и ти си ги издържал блестящо. Но поставям под въпрос метода на диверсията — парите прехвърлени чрез фалшиви посредници на хора, които купиха с тях компрометираща информация.
— Това се нарича импровизация. Нали за това ми плащате — да използвам дискретни средства, когато и където е необходимо — каза Брайсън и мигом се досети за нещо. — Чакай малко — по този въпрос никога не съм давал отчетен доклад за мисията.
— Ти сам предостави подробностите, Ники — кротко го поправи Уолър.
— Никога не съм… ох, по дяволите, сега разбирам — инжектирали сте ми нещо, нали? От типа на серумите на истината, по дяволите!
Уолър се поколеба за десетка от секундата, но това бе напълно достатъчен отговор за опитния Брайсън. Тед Уолър можеше да лъже, когато службата го изисква — с лекота и невинно изражение, но Брайсън знаеше, че старият му приятел и наставник не обича да го заблуждава.
— Нали ти е известно, че този тип информация се дава само по целесъобразност. Такъв е правилникът.
Сега Брайсън разбра защо в американската болница в Мароко се бе наложило да продължат престоя му. Давали са му специални химически препарати, за да си изпее истината, без сам да знае какво прави. Най-вероятно са ги слагали в интравенозната система.
— Дявол да го вземе, Тед! Какво искаш да кажеш — че ми нямате доверие сам да си напиша доклада както му е редът ли? Доброволно, а? Мислили сте, че разпит на сляпо ще ви предложи всичко, което ви е необходимо, а аз бих премълчал някои подробности, така ли?
— Понякога най-сигурната информация се получава, когато източникът няма предвид най-добрите си собствени интереси, Ник.
— Значи сте смятали, че ще излъжа, за да си спася задника, а?
Отговорът на Уолър бе тих, изпепеляващ.
— Веднъж, когато е направена преценка, че даден индивид не е стопроцентово достоверен източник, да речем, в определено негово състояние, тогава се налага обратната оценка, поне временно. Виждам, че ти е много неприятно, а и на мен самия не ми харесва, но това си е един от най-бруталните факти, нека ги наречем дадености, на бюрокрацията в разузнаването. Както нашата тук, която е особено изолирана. Може би дори думата параноична, в смисъл обсебена от страх от провали в сигурността, ще бъде по-уместна в нашия случай…
Боже, ПАРАНОИЧНА! Всъщност Брайсън отдавна бе разбрал, че Уолър и колегите му от висшите ешелони на Управлението приемат като абсолютен факт тезата за тежки сривове на сигурността в ЦРУ, в АНС и дори в Разузнавателната агенция на отбраната — една от централите на военното разузнаване. Те смятаха, че и трите институции са практически парализирани от внедрени шпиони или «къртици» — проникнали чужди агенти; осакатени от редица тъпи правила; затънали до шията в безрезултатна война на дезинформация с враждебните им централи в чужбина. Тези институции постоянно бяха в устата на конгресмените, така или иначе ограничавани до крайност от разни закони и организационни регламенти, и Уолър обичаше да ги нарича «плюшени колоси». В младежките си години веднъж Брайсън добронамерено, но наивно бе попитал защо не се предвиждат мерки за сътрудничество и координация на работата с тях. Уолър със смях бе отговорил: «Какво искаш — да съобщим на плюшените колоси, че съществуваме ли? По-лесно е да изпратим подробна информация на «Правда»!» Но кризата в американското разузнаване според Уолър не е резултат само от дейността на «къртиците». В контраразузнаването цари истинска неразбория — то е «пустинята на кривите огледала», както се изразяваше навремето шефът му. «На врага пробутваш лъжи, шпионираш го — бе обяснил веднъж Уолър, — в ответ получаваш също лъжи. Само че идва момент, когато лъжата се превръща в истина, защото казана хиляди пъти лъжа накрая се приема за истина.» В това се състои и трагедията — лъжата се категоризира като «разузнавателна информация». Има една детска игра — «Хайде да търсим заровеното яйце». Знаеш ли колко много хора направиха кариера, като дълго търсиха — и накрая намериха — заровените с такава мъка от техни колеги отвъд желязната завеса «яйца». Красиви, натъкмени «яйца», но съдържащи само фалш.
Този разговор се бе състоял една късна вечер в подземната библиотека на номер 1324 на «К». В красиво помещение, застлано с тежки кюрдски килими от седемнайсети век и скъпи картини по стените — стара английска маслена живопис главно с ловна тематика: верни породисти кучета, захапали ударения дивеч в расовите си челюсти.
— Не виждаш ли как стоят нещата? — бе казал Уолър. — Всяка авантюра на ЦРУ — издънка или не — рано или късно става обществено достояние. Но при нас не е така просто защото сме анонимни и неизвестни никому. Ничий радар не ни е засякъл засега и слава Богу.
И Брайсън сякаш отново чу подрънкването на ледените кубчета в тежките кристални чаши с уискито. Пиеха бърбън, Уолър си обичаше американската стока.
— Обаче работата ни извън системата, практически като нелегални деятели, едва ли е най-доброто от прагматична гледна точка — бе възразил Брайсън. — На първо място ми идва наум проблемът с ресурсите.
— Вярно, не разполагаме с особени ресурси, но пък нямаме и онзи тип бюрокрация заедно с всичките й ограничения, фатални недостатъци и задръжки. Казано накратко, имаме огромни преимущества благодарение на особения ни статут. Гледай резултатите и не питай! Имаме специални пълномощия, можем да работим с какви ли не групи в цял свят, не се боим от агресивна намеса, затова и нямаме нужда от огромен апарат. Напълно ни е достатъчна малка група отлично обучени агенти. Възползваме се от създадени ситуации. Успешно НАСОЧВАМЕ или РЪКОВОДИМ събитията, координираме търсените опции. И не са ни нужни огромните чадъри на обичайната шпионска мрежа, стотиците никому ненужни чиновници. От какво се нуждаем истински? Само от едно: мозъци! Добри мозъци.
— И кръв — бе добавил Брайсън, вече изпитал на гърба си тежестта на истинската работа. — Кръв.
Уолтър бе свил рамене.
— Е, да, да. Онова гадно чудовище Йосиф Сталин веднъж го е казал много точно: «Ако искаш омлет, първо трябва да строшиш яйцата.»
Уолър му бе говорил надълго и нашироко за американския век, век на забележително израстване на ролята на САЩ в света, за имперските трудности и бреме. За имперска Великобритания през XIX век, когато е било нужно Парламентът да дебатира цели шест месеца дали да изпрати експедиционни сили в помощ на обкръжен вече в продължение на две години генерал.
Уолър и колегите му в Управлението вярваха в силата и принципите на либералната демокрация — пламенно и безрезервно.
Но знаеха още, че само с джентълменски правила на играта — по думите на Уолър — не е възможно да се запази сигурността и бъдещето й. Щом врагът играе подло и коварно, и ти си длъжен да прибегнеш до същите методи.
— Ние сме Необходимото Зло. Без нас не може — бе казал Уолър и отново бе разклатил чашата с леда. — Не се стряскай, това е точната дума — Зло. Ние сме извън закона. Без надзор, без регламенти. Понякога дори аз самият се стряскам, че въобще съществуваме.
Ник Брайсън познаваше немалко фанатици — и свои, и вражески. Може би затова намираше успокоение в самата двойственост на Уолъровите разсъждения. И най-вече във веруюто му. Никога не се беше надявал да постигне брилянтността на Уолъровия интелект: мощта и размаха на мисълта, цинизма, но най-вече непоклатимия и същевременно почти плах идеализъм, огряващ лицето му подобно проникнали през спуснати щори слънчеви лъчи.
 

Сега бе ранен следобед и слънчевите лъчи бледо галеха поставените на бюрото Уолърови ръце. Шефът ги бе протегнал напред, сякаш по този начин още повече се дистанцираше от неприятната си задача.
— Знаем, че ти е било много тежко, след като Елена те напусна… — започна той.
— Не желая да говорим за Елена — рязко отвърна Брайсън.
Усети, че вената на челото му тъпо затупа. Години наред тя му бе съпруга, пръв приятел, любовница. Преди шест месеца Брайсън й бе позвънил от Триполи. Трудно бе да се организира обезопасен телефонен разговор от там, но той бе успял. И тогава съвсем неочаквано Елена бе заявила, че го напуска. Никакви доводи не бяха успели да я разубедят. Поне да изчака завръщането му, да поговорят отново… Не и не. Тя си го бе решила, нямаше повече какво да му каже. Думите й го бяха наранили стократно по-болезнено от ножа на Абу. Няколко дни по-късно експресно се бе върнал за доклад и инструктаж — под прикритие, разбира се, — ужким да осигури оръжието за преврата. Тя вече си бе прибрала вещите и си бе отишла.
— Слушай какво ще ти кажа, Ник — опита се отново Уолър. — Вероятно към днешна дата ти си най-добрият в световния шпионаж. Поне постиженията ти те поставят в тази категория.
Шефът замълча, замисли се и заговори отново, този път с искрена пламенност в гласа:
— Ако в това състояние продължиш да работиш, много вероятно е да тръгнеш назад…
— Може би съм се издънил — рече Брайсън уморено. — Но веднъж. Само веднъж. Готов съм да го призная.
Нямаше никакъв смисъл да излага подобни аргументи, но вече не можеше да се овладее.
— И пак ще се издъниш — с равен глас възрази Уолър.
— Знаеш термина — «ранни предупредителни симптоми». Ти работи по изключително качествен начин цели 15 години. Изключително! Но ПЕТНАЙСЕТ ГОДИНИ е много време, Ники, много. При нашего брата това е период както при кучешката възраст. Концентрацията ти не е вече същата. Ти си изхабен, с разбити нерви, но не това е най-лошото, Ник. Най-лошото е, че самият ти не го осъзнаваш…
И в брака ли има «ранни предупредителни симптоми» — болезнено помисли Брайсън. И докато Уолър продължаваше да говори тихо, разумно и логично, в съзнанието му нахлуха противоречиви чувства и на първо място го обзе ярост.
— Моите умения…
— Не говоря за огромния пакет умения, които притежаваш. Що се касае до оперативната работа, от теб по-добър няма, дори и сега. Аз ти говоря за друго нещо — самозадръжката, способността да се въздържаш, когато си под напрежение. Способността да НЕ действаш. Това е първо и основно качество. А ти си го изпуснал.
— Значи може би ще ми се наложи известна отпуска — изтърси Брайсън и сам се намрази заради отчаяната нотка, която усети в гласа си.
— Управлението няма такава практика — сухо отвърна Уолър. — Творчески отпуски, ваканции за възстановяване, знаеш това, Ник. Работиш тук от доста време. Но виж какво — вече десетилетие и половина ти си творил история. Сега можеш да се посветиш на проучването й. Да напишеш студии. Аз ти връщам живота отново, Ник.
— Животът ми ли — с мъка повтори Брайсън. — Значи говориш за пенсиониране…
Уолър се облегна на стола, разпери ръце.
— Не си ли чувал за битието на Джон Уолис — един от най-големите ръководители на шпионски мрежи в Англия през XVII век? Той бил истински магьосник в занаята — успял да дешифрира посланията на роялисти до парламентаристи някъде около 1640 година. Той е един от създателите на английската Черна камара, нещо като нашата АНС. А когато се оттеглил от службата, използвал талантите си и преподавал геометрия в Кеймбридж, където и станал професор. Помогнал за създаването на съвременната висша математика и диференциалното смятане. Всъщност той модернизирал тогавашното образование и отворил пътя на бъдещето в него. Сега кажи ми честно — кой е по-важен в случая — Уолис Шпионина или Уолис Учения? Оттеглянето от оперативна работа не означава непременно да се превърнеш в уморен кон, когото завинаги отпращат в зелените пасбища.
Ето ти пак любимата приказка на Уолър за уморения кон и пасището. Това при него бе нещо като редовна притча за отбиване на номера и Брайсън се изсмя вътрешно на абсурдността й.
— Е, добре де, какво мислиш, че мога да работя аз? Да стана шеф на охраната на някой склад, да обикалям нощем паркингите с патлак и палка, така ли?
— «Integer vitae, scelerisque purus non eget Mauris jacuiis, neque arcu, nec venenatis gravida saggitis pharetra» — ерудирано цитира Уолър. — Значи следното: «Чистият по душа и негреховен човек не се нуждае от мавританско копие, нито от лък, нито пък от тежък колчан с ловни стрели.» Това е Хораций, ако се досещаш. В нашия случай всичко е вече уредено. В «Удбридж колидж» търсят лектор — класика, древна история, Близкия изток. И току-що си намериха не кандидат, а истинска звезда в този предмет. Ти нали си го учил предмета, имаш следдипломна квалификация, езиково си майстор. Какво повече. Идеално попадение, нали?
Брайсън получи странно усещане: все едно се отделя от самия себе си, както понякога му се бе случвало по време на оперативна задача. Напуска тялото си, сякаш излита от него и се рее над сцената на действие, като наблюдава събитията с трезво и пресметливо око. Често си бе мислил, че може да го убият: това, обективно погледнато, бе една възможност, която не биваше да пренебрегва, и затова често бе планирал какво трябва да се направи предварително. Но никога не бе предполагал, че ще го уволнят. И че ще го направи именно неговият ментор и любим учител, като по този начин раздялата със службата ще придобие съвсем личен и още по-болезнен характер.
— Това е просто част от служебните пенсионни схеми — продължи да обяснява Уолър. — Човек без работа за какво да мисли, освен за бели, нали така казват хората? Практично, пък и доказано от наблюдения и опит. Дай на пенсиониран агент една кръгла сума пари и го остави да линее и ето ти готова беля. Със сигурност ще хлътне и ще се забърка в някоя каша. Затова си мисля, че имаш нужда именно от някакъв проект, с който да се захванеш. А какво по-хубаво от учебна дейност. Ти си роден учител — това си го доказал в работата си и то е една от причините за успехите ти.
Брайсън мълчеше и мислеше. Опитваше се да прогони доста неприятен спомен за една операция в малка латиноамериканска провинция и най-вече образа на едно лице, гледано през кръстоската на снайперски мерник.
Лицето бе на негов «ученик» — деветнадесетгодишен хлапак на име Пабло от индиански произход, когото бе обучил да обезопасява, но и да зарежда експлозиви. Смело, здраво и много честно момче. Родителите бяха селяни от едно планинско поселище, току-що превзето от маоистки партизани. Ситуацията бе неприятна — научат ли бунтовниците, че хлапакът помага на техните врагове, веднага ще убият бащата и майката. При това по крайно жесток и изобретателен във варварството си начин — това бе типично за тях отмъщение. Момчето се бе колебало дълго, разделено от двояката си лоялност, и накрая бе решило, че е длъжно да се върне, за да спаси родителите си. Което означаваше да разкаже на бунтовниците всичко, което знае за враговете им, включително и имената на други хора, сътрудничили с официалната власт. Кораво, но честно момче, уловено в неприятен конфликт, от който лесно измъкване няма. И така се получи, че се наложи Брайсън да насочи към него снайпера. И да се взре в лицето на един попаднал в трудно положение, онеправдан и много уплашен младеж — неговия собствен «ученик» Пабло. Брайсън бе отместил поглед чак след като натисна спусъка.
Към реалността го върнаха думите на Уолър.
— Значи името ти е Барет. Джонас Барет. Независим учен, изследовател, автор на половин дузина забележителни и уважавани от специалистите статии. Истински! Четири от тях са във «Елинистика: проблеми и аспекти», също уважавано научно издание. Всъщност са написани от екипи. Така де, нашите тукашни специалисти по близкоизточните въпроси да си запълват работното време. Пък и ние нали знаем туй-онуй как се прави легенда на един цивилен учен.
Уолър му подаде папка. Жълта на цвят, като перата на канарче. Брайсън познаваше значението на цвета. Забранено за изнасяне извън Управлението. Пък и имаше магнитни лентички в кориците и на изхода щеше да активира всички възможни сигнални уредби. В папката сто на сто бе легендата — фиктивна биография. НЕГОВАТА биография.
Бързо прелисти плътно изпълнените печатни страници. Те описваха живота на саможив учен, чиито лингвистични знания бяха досущ като неговите, пък и опитът му не бе много по-различен. Каквото не достигаше, лесно щеше да научи. Основните характеристики на биографията също бяха елементарни за асимилиране. Джонас Барет бе ерген. Джонас Барет никога не бе познавал Елена. Джонас Барет никога не я бе обичал. Джонас Барет не страдаше и не даваше мило и драго тя да се върне. Джонас Барет… и прочие. С една дума, Джонас Барет бе една измислица. За да я превърне в истина, Брайсън трябваше да приеме загубата на Елена.
— Назначението ти е вече факт. В «Удбридж» очакват новият преподавател да пристигне през септември. И ако мога да добавя нещо съвсем лично, то е, че те наистина имат късмет да ползват услугите му.
— Нямам ли право поне на мнение по въпроса?
— Е, добре де — можехме да ти намерим работа и в някоя от десетината мултинационални консултантски компании. Или в някоя от гигантските петролни фирми. Или в някое инженерно предприятие. Но настоящото назначение е най-подходящо за теб. Ти си човек, чийто мозък отлично се справя както с фактите, така и с абстракциите. Навремето се косях, че това ти качество може да е в ущърб на работата, а то се превърна в чудесен помощен фактор.
— Ами АКО не пожелая да се пенсионирам? Ако не се съглася покорно да ме разкарате?
Още не бе довършил изречението и в съзнанието му се мярна образът на брадатото лице на Абу и бляскавата стомана, която потъва в корема му.
— НЕДЕЙ, Ник — рече Уолър и изражението му се промени.
— Боже мой! — възкликна Брайсън с болка в гласа и веднага съжали, защото му бе повече от ясно, че Уолър чете реакциите му с лекота.
Отлично знаеше как се движат игрите в Управлението и в дадения случай не го бе заболяло толкова от думите и предрешеността, колкото от това, кой ги бе изрекъл. Всъщност Уолър не бе усуквал нещата, нито се бе опитвал да ги усложнява. Не бе имало нужда. Брайсън разбираше, че право на избор не му се дава и край. Известна му бе и съдбата на непокорниците. Представи си такси, което внезапно рязко извива, удря пешеходец и изчезва. Или леко убождане, което дори може да мине неусетено в някой претъпкан киносалон или супермаркет. Диагнозата ли? Нищо по-лесно. Учебников пример за инфаркт. Човекът е вече в опасната възраст, сигурно е живял напрегнато… Или пък опит за грабеж на улицата, който преминава в сбиване, защото жертвата се опитва да се противи на нападателите. Какво толкова чудно? В Америка днес големите градове страдат от невероятна улична престъпност.
— Спрели сме се именно на тази работа — тихо продължи Уолър. — Отговорността към службата стои над всякакви лични връзки и приятелства. Би ми се искало да е по-другояче. Сам не знаеш колко много ми се искаше. За съжаление досега ми се е налагало лично да… хм, санкционирам трима от моите хора. Отлични работници, провалили се в изпълнение на задача. Постъпили непрофесионално. С това живея всеки ден, Ник. Обаче, ако се наложи, пак бих постъпил по същия начин. ТРИМА, ти казвам. И затова те моля — не ме притискай, защото тази цифра ще трябва да се увеличи на четири.
Това пък сега що за номер беше? — помисли Брайсън. Заплаха ли? Или искрена молба? Или и двете заедно?
В същия миг Уолър тежко въздъхна.
— Предлагам ти нов живот, Ник. Много хубав живот.
Но това, което предстоеше, едва ли бе живот за Брайсън.
Поне все още не. По-скоро намирисваше на някакво състояние. Някаква мъглива и сенчеста полусмърт. Цели петнайсет години бе посвещавал цялото си същество — всяка мозъчна клетка, всяко мускулно влакно — на поредното опасно и напрегнато усилие в рамките на поредната задача. Сега Управлението повече не се нуждаеше от услугите му. И Брайсън усещаше една безкрайна пустота, дълбока и неясна празнота.
Тръгна към дома, към красивата къща в колониален стил на «Фолс Чърч», която май вече не му изглеждаше така позната. Застана пред нея и дълго я съзерцава като чужда. Влезе и се загледа в купуваните от Елена френски гоблени. Качи се на втория етаж и застана до вратата на боядисаната в меки и приятни пастелни цветове стая. Бяха я нарекли «стая на надеждата» — за бебето, което така и не се роди. Този дом бе празен. Пуст и пълен с нечии призраци. Наля си водна чаша водка. Прекалено дълго бе стоял трезвен. Сега седмици наред ще си го наваксва…
Къщата бе пълна с излъчването на Елена: нейния парфюм, нейния вкус във всичко и навсякъде, нейната аура. Как да я забрави?
Потече друг спомен:
 

… седят на малкия пристан пред бунгалото им на брега на едно мерилендско езеро. Гледат платноходките. Тя му налива чаша ледено бяло вино и тихо казва:
— Липсваш ми…
— Но аз съм пред теб, мила.
— Сега си пред мен. Утре няма да те има. Ще бъдеш или в Прага, или в Сиера Леоне, или в Джакарта, или в Хонконг… Бог знае къде… И за колко време?
Той взима ръката й в своята, милва я. Усеща самотата й, но какво да направи?
— Вярно, но винаги си идвам у дома. Нали знаеш поговорката — «Отсъствието на любимия подклажда сърдечната близост».
Тя кима с глава, замисля се и го превежда:
— «Mai rarut, mai dragut.» Но в родината ми казват и още нещо: «elor ce duc mai mult dorul, le pare mai dulce odorul.» «Отсъствието изостря любовта, а присъствието я засилва.»
— Хубаво е казано.
Тя размахва пръст пред лицето му.
— И още една поговорка на същата тема: «Prin departare dragostea se uita.» На английски ще звучи горе-долу така: «Дълго отсъствие — бърза забрава.»
— Англичаните казват: «Далеч от очите, далеч от сърцето.»
— Е, кажи ми, бързо ли ще ме забравиш?
— Но ти винаги си с мен, мила моя — отвръща той и докосва гърдите си. — Ето тук.
 

Не се и съмняваше, че Управлението го е поставило в режим на пълно електронно наблюдение. Какво от това? Не му пукаше. Ако решат, че отговаря на категорията «риск за сигурността», сто на сто ще го «санкционират». Може да стане и с водка, помисли си той тъжно. Защо сам да не им спести главоболието?
 

Минаха дни, никой не му се обади, никой не се появи. Може би Уолър е настоял някъде там «горе» да го оставят на мира. Шефът знае, че не уволнението е главната причина за психическия му срив. На първо място бе разривът с Елена. Елена — най-важният фактор в живота му. Основа на самото му съществувание. Навремето общите им приятели обичаха да казват, че Ник винаги изглеждал «толкова спокоен». Но вътрешно той никога не се бе чувствал спокоен. Спокойствието се бе излъчвало от Елена. Докато Елена бе стояла до него. Уолър имаше любима фраза и за това: «Любовта носи ведрост и спокойствие.»
Ник не бе и подозирал, че може да обича някого така, както обичаше нея. В океана лъжи — всекидневие и център на кариерата му, тя бе единствената истина. В същото време и тя бе в същата професия — човек от тайните служби. Е, не точно като него. Но би трябвало да бъде нещо подобно, за да им бъде позволено да изградят съвместен живот. Бяха я проучвали основно и продължително — също както и него — и накрая я бяха одобрили. След това бе постъпила на работа в Управлението, само че в отдела за криптография. А там човек никога не знае на какво може да попадне. Служителите обработват, дешифрират, превеждат различни сведения, информационни доклади и прочие, по възможност съдържащи и дискредитиращи САЩ факти. Какво друго може да пише в прихванат противников информационен трафик? Някои от най-строго пазените държавни и правителствени тайни, до които нямат достъп и повечето от шефовете на самото Управление. Тя бе стигнала до ниво «Анализ» и работата й бе на бюро, компютърът бе единственото й оръжие, но сведенията, които четеше, и собственият й интелект я отнасяха в най-различни и най-далечни части на света. Също както и оперативните работници.
 

Боже мой, как само я обичаше!
В известен смисъл ги бе запознал самият Тед Уолър, макар и да се бяха срещнали при най-неблагоприятни обстоятелства — в резултат на задача, с която бе натоварен Ник.
Бе рутинно «прехвърляне на колетна пратка», което на професионален език тогава означаваше извеждане на човек по канал от отвъд желязната завеса, за който пък някои вътрешни източници в Управлението употребяваха термина «вълча пътека». Към края на осемдесетте години Балканите вряха и кипяха — налагаше се на запад бързо да бъде прехвърлен водещ румънски математик заедно със съпругата и дъщеря му: Андрей Петреску — пламенен румънски патриот, академик в Букурещкия университет, голям специалист в областта на математическите основи на разшифровката.
Печално известната румънска Държавна сигурност — Секуритате — го бе използвала принудително. Той бе автор на множество от най-тайните кодове, използвани в тогавашната държавна и партийна система на Чаушеску. Всъщност бе съставил криптографските алгоритми, но отказал да постъпи на постоянна служба. Отвратен от методите на Секуритате, Петреску бе настоявал да продължи академичната си работа, да преподава на студентите. За наказание го бяха поставили в черен списък и практически бе под домашен арест, нямаше право да пътува в чужбина, денонощно следяха и наблюдаваха цялото му семейство. Дъщерята, на име Елена и негова студентка по математика последна година, бе надарена не по-малко от баща си и всички смятаха, че ще продължи бляскавата му кариера.
През декември 1989 събитията в Румъния стигнаха критична точка; румънците излязоха на улицата в гневен протест срещу тираничното управление на Чаушеску. Секуритате, войските на Държавна сигурност и личната гвардия на диктатора отвърнаха с масови арести и убийства. В Тимишоара на булевард «30 декември» се събра огромна тълпа демонстранти, които нахлуха в сградата на Румънската комунистическа партия, разбиха вратите и започнаха да изхвърлят портретите на Чаушеску. Армията и агентите от тайните служби откриха огън и избиха множество демонстранти, впоследствие заровени в масови гробове.
Изпълнен с негодувание, и Андрей Петреску бе решил да даде своя принос в общата борба против тиранията. Държеше в мозъка си ключови държавни тайни, свързани най-вече с комуникациите, и бе готов да ги направи публично достояние. За да не може повече Чаушеску да дава тайни заповеди на своите убийци. Всички заповеди, нареждания, решения ще бъдат известни на нацията в момента, в който тръгнат за изпълнение.
Но това решение би поставило на карта съдбата на любимите му съпруга Симона и дъщеря Елена. След като «предателството» му стане факт, защото се знае, че само той извън тайните институции знае кодовете, Секуритате ще арестува и тримата и само Бог знае какво ще стане после с тях.
Така се бе стигнало до идеята семейството да избяга от Румъния. Но за тази цел бяха нужни услугите на външен фактор, мощен, разполагащ с ресурси. Какво по-подходящо от някоя от разузнавателните централи, като например ЦРУ или КГБ?
Силно уплашен, Петреску бе отправил дискретни запитвания. Познаваше някои хора в чужбина, негови близки — също. Помоли за помощ, но и постави известни условия. Обаче и американците, и англичаните веднага отказаха. И двете страни бяха заели изчаквателна позиция на ненамеса във вътрешните работи на Румъния.
Тогава една ранна утрин му се обади американец, представител на непозната разузнавателна институция, нямаща нищо общо с ЦРУ. Твърдеше, че неговата организация се интересува от предложението и е готова да помогне. Тя има куража и желанието да го направи, бе казал човекът.
И така: оперативните подробности бяха разработени от логистичния отдел на Управлението — т.нар. «архитекти», и сетне обсъдени и допълнени лично от Брайсън и Тед Уолър. Ник бе натоварен със задачата да изведе Петреску и семейството му от Румъния, а с тях и още петима — двама мъже и три жени, представляващи интерес за Управлението. Най-лесно се бе оказало влизането в Румъния. Брайсън бе използвал жп връзката между Източна Унгария и Румъния и се бе качил на влака с унгарски паспорт на името на шофьор от международния транспорт. Облечен в нечист работен комбинезон с още по-мръсни и загрубели шофьорски ръце, граничният наряд едва бе погледнал документите му. На няколко километра след границата бе слязъл в една котловина, където го чакаше оставен от свръзка на Управлението камион. Стар румънски «динозавър», който кихаше дизелови изпарения, но пък вървеше отлично. Бяха го модифицирали в тайна работилница на Управлението и натоварили с истинско румънско вино и «пуйка» — сливова ракия. Затворената каросерия изглеждаше натъпкана до тавана с въпросния алкохол, но след два реда кашони хитроумно бе прикрито вътрешно помещение, достатъчно по размери да побере «пратката». Почти цялата — без един човек.
Румънците трябваше да го чакат в една гора на пет километра северно от Букурещ. Брайсън ги бе намерил на уреченото място — седнали на земята около наредена на кърпи храна. Нещо като пикник на голямо семейство, но Ник никога нямаше да забрави ужаса в очите им.
Видимо лидер на групата бе шестдесетгодишният математик Андрей Петреску — дребен на вид човечец, седнал до кротка женица с валчесто лице, очевидно съпругата му. Вниманието на Брайсън мигновено бе привлечено от дъщерята — защото Ник до този момент не бе срещал толкова красива жена. Елена Петреску бе тогава двайсетгодишна, с катраненочерна коса, миньон — стройна и с кръшна снага, а черните й очи святкаха с особен пламък. Бе облечена в черна пола и гълъбовосив пуловер, косата си бе пристегнала с многоцветна кърпа. Мълчеше и го наблюдаваше с безмерно подозрение.
Брайсън ги бе поздравил на румънски.
— Buna ziua. Unde este cea mai apropiata statie Peco? Къде е най-близката бензиностанция?
— Sinteti pe un drum gresit — бе отвърнал математикът. Объркали сте пътя.
След това хората се бяха качили в скривалището на камиона, междувременно прикрит в рядка горица край пътя. Брайсън им бе оставил сандвичи и питейна вода за дългото пътуване до границата. А красивата Елена Петреску бе седнала до него в шофьорската кабина, както бе предварително уговорено.
Първите няколко часа тя упорито бе мълчала. Брайсън се бе опитал да поведе разговор, но безуспешно. Тя мълчеше или отговаряше едносрично, а той не бе сигурен дали е стеснителна или се страхува. Пресичаха страната в посока на отдалечен граничен пункт с Унгария. Пътуваха нощем с добра средна скорост, всичко изглеждаше наред. Прекалено добре за район като Балканите, където всеки момент може да стане нещо неочаквано — тази мисъл често глождеше Ник.
Затова и никак не се бе изненадал, когато зърна мигащите светлини на полицейска кола. Бе пътна полиция, проверяваща трафика на около осем километра от унгарската граница. Не се и стресна, когато ченгето му махна с палката да отбие автомобила и да спре.
— Какво ли, по дяволите, ще искат сега? — бе подхвърлил небрежно на Елена, докато обутият в черни ботуши полицай приближаваше камиона.
— Рутинна проверка — бе отвърнала тя.
— Дано да е така — бе откликнал той и свалил стъклото на прозореца.
Румънският му бе доста добър, но не и акцентът. Не можеше да мине за местен човек, но затова пък и паспортът му бе унгарски. Бе се наканил да спори с полицая — както е логично да се очаква от шофьор в международния транспорт, пътувал достатъчно дълго, уморен и раздразнен от всяко излишно според него спиране.
Полицаят бе поискал документите и се бе зачел в тях — всъщност всичко би трябвало да е наред.
— Какъв е проблемът? — бе попитал Брайсън.
Ченгето се бе заяло с фаровете. Единият не работеше добре, както може и да се очаква от стар камион. Сетне поиска да провери товара — какво карате?
— Износ — кратко бе обяснил Брайсън.
— Отворете!
Въздъхвайки раздразнено, Брайсън бе слязъл и тръгнал към задната врата. На колана отзад под ризата и сивото яке бе затъкнал полуавтоматичен пистолет — би го използвал само в краен случай, защото навсякъде по света убийството на полицай носи огромен риск.
Може да го види някой от минаваща кола, възможно е проверяващият полицай да се е обадил на колеги и съобщил номерата на камиона. Тогава щяха да го подгонят с обединени сили. Още по-просто бе да го спрат и арестуват на границата. Знаеше, че не бива да убива полицая, но отлично разбираше, че може и да няма избор.
Бе отворил вратата и забелязал алчното изражение на ченгето. Това го бе успокоило: може би кашон или два алкохол биха задоволили румънеца. Обаче последният жадно бе започнал да рови по кашоните и да ги мести и не след дълго бе стигнал почти до скривалището. Бе заподозрял нещо и започнал да почуква по картоните.
— Какво има отзад?
Брайсън бе посегнал към оръжието, но в същия миг се бе появила Елена. Изкусително поставила ръка на стройния си кръст, с пълна с дъвка уста, междувременно обилно намазала устни с ярко червило, руж и пудра, тя приличаше на проститутка. Бе се навела към полицая с ръце на кръста и нахално дъвчеща, бе попитала:
— Какво на майната си търсиш?
— Я да си… майката! — бе я изгледал накриво полицаят.
И отново бе продължил да рови с двете ръце зад последния ред кашони. Стомахът на Брайсън се бе свил в болезнено кълбо, когато ченгето бе напипало лоста за отваряне на скривалището. Не бе останала друга възможност, освен да убие румънеца. А тази Елена какво, по дяволите, правеше? Тя още повече антагонизираше този дървеняк!
— Хей, другарю, нека те попитам нещо — изведнъж бе казала Елена с тих глас. — Не ти ли е скъп животът?
— Какво искаш ти, ма, курво? — се бе сопнало ченгето и извърнало към нея.
— Питам те ясно, не ти ли е скъп животът? Защото си на път да си го съсипеш… а и да си купиш билет за някоя психиатрична болница! Чаткаш ли? А може и някой бедняшки гроб…
Брайсън окончателно се бе вбесил: тази глупава девойка бе разрушила толкова усилия. Незабавно трябваше да я спре!
Ченгето тъкмо отваряше калъфа на старомодния си военен тип полеви телефон, за да се обади някъде — вероятно на шефа си.
— Ако ще се обаждаш, по-добре позвъни направо в Главно управление — Секуритате, и поискай да ти дадат самия Драган — бе изтърсила Елена с усмивка на намацаното лице.
Зяпнал, Брайсън се бе досетил, че генерал-майор Раду Драган е втори по старшинство в тайната полиция. Извратен тип със сексуални отклонения и пословично корумпиран.
Ченгето обаче, макар и разколебано, бе кряснало:
— Плашиш ме, а, кучко?
Елена бе примляснала с дъвката и нагло отвърнала:
— Хич не ми пука за теб. Ама щом искаш да проваляш изключително важна и поверителна операция на Секуритате, моля! Пробвай се, галфон такъв! Аз само си върша работата. Драган си умира за девствени унгарски момиченца и като си свърши работата, аз му ги връщам по места. Щом ще ми пречиш, окей… давай, давай! Като изкараш на бял свят курвалъка на Драган, голяма услуга ще си извъртиш, нямам думи! Ха-ха. Хайде давай — обади се, де! Ама не му знаеш номера, нали… Я опитай този, да видиш!
Тогава тя в скоропоговорка бе изтърсила дълъг номер заедно с букурещкия код.
Все още несигурен, полицаят бе набрал номера. Поставил слушалка на ухото, след секунди бе пребледнял като смъртник — очевидно наистина го бяха свързали със Секуритате.
Сетне, мърморещ неясни извинения, бързо бе закрачил към колата и отпрашил с максимална бързина в посока, обратна на тяхната.
На границата бяха преминали безпроблемно. Малко по-късно Брайсън бе запитал:
— Онова наистина ли бе номер на Секуритате?
— Естествено, на Главното управление — бе отвърнала тя с негодувание срещу съмненията му.
— Е, вие откъде…
— Не са ли ви казали, че имам отлична памет за цифри. С числа работя и съм много добра…
 

На сватбата кум на Ник бе Тед Уолър. Родителите на Елена бяха прехвърлени на ново място, с нова самоличност и нови легенди — в Ровини, на Адриатика. Управлението бе уредило всичко, бе поело грижата за бъдещето им. По съображения за сигурност на Елена не бе позволено да ги посещава — тя бе приела тези мерки като необходимо зло, но страдаше и много тъгуваше по тях.
След съответните процедури тя пък бе назначена в отдела по криптография на Управлението. Там се занимаваше с разчитане на вражески кодове и анализ на прихванати съобщения и документация. Бе невероятно надарен работник, може би най-добрият криптограф на централата, а и си обичаше работата. Веднъж му бе казала: «Имам теб, имам си работата, ако и родителите ми бяха тук, всичко щеше да бъде съвършено!»
Един ден Ник информира Уолър, че нещата между двамата стават все по-сериозни, и веднага усети, че практически му иска разрешение да сключи брак. А то си беше и така. Обаче от кого искаше разрешение? От работодателя? Или от наставника… от бащата може би? Не бе сигурен. Принцип в Управлението бе да няма рязка граница между частното и служебното. А всъщност се бе срещнал с Елена по време на служебна задача и му се струваше коректно Уолър да бъде уведомен. Шефът се бе усмихнал и бе изразил искрено одобрение.
— Браво, най-сетне си намери майстора — бе казал Уолър добронамерено.
И като магьосник, който вади стотинки от заешко ухо, незабавно бе измъкнал отнейде бутилка «Дом Периньон».
Брайсън се замисли за медения месец, който бяха прекарали на мъничък, зелен и почти пуст карибски остров. Плажът бе покрит със ситен розов пясък. Вътрешността бе осеяна с тамариндови горички, а сред тях се виеше ромонлив поток. Скитаха се из тази дивна пустош, ужким да я изследват, но всъщност да се скрият от любопитни хорски очи, и наистина се губеха из природата, по-скоро в прегръдките един на друг. Тук времето е спряло, казваше Елена.
Помислеше ли за нея, тутакси си спомняше как нарочно се скитаха без път и посока из тайните кътчета на онзи прекрасен островен рай — това бе нещо като техен ритуал — само на двамата. Защото си вярваха, че докато имат себе си — един друг, — нищо не може да им се случи.
Сега обаче той наистина я бе загубил и усещаше себе си висящ, с изтръгнати корени; като кораб без цел, посока и котва; като странник без топло домашно огнище. Голямата празна къща бе тиха като гроб, а той все чуваше губещия се в ефира неин глас по време на последния им разговор, когато тя му съобщи, че го напуска. Бе му дошло като гръм от ясно небе, но всъщност не бе точно така. Не, причината не е в дългите месеци на раздяла, го бе уверявала тя. Причината се криеше в нещо доста по-дълбоко, много по-важно.
— Вече не те познавам, Ник — бе казала тя. — Не те познавам и не ти вярвам…
Той я обичаше, по дяволите, ОБИЧАШЕ я с цялата сила на сърцето си. Това не й ли бе достатъчно? Възраженията и молбите му бяха истински, чувствени, бурни. Но белята вече бе станала. Фалш, твърдост, суровост и студенина — това са качества, присъщи на агента, за да може той да оцелее. А Ник, изглежда, бе започнал да ги носи и у дома. Никой и ничий брак не може да превъзмогне подобна ситуация. Той криеше някои неща от нея — особено един инцидент — и именно затова изпитваше невероятни угризения.
И така стана, че тя реши да си отиде, да си изгради нов живот бе него. Поискала прехвърляне на друго място — извън централата. Гласът й по телефона бе звучал съвсем близък и същевременно странно, неземно далечен. Тя не каза нищо грубо, не го укори, но най го бе заболяло от безразличието, с което му говореше. Или така му се бе сторило? Но сякаш нямаше какво да си кажат, какво да обсъдят, да спорят. Нейният бе глас, който излага очевидни факти — две и две прави четири, слънцето изгрява от изток.
Той отново си спомни хлада по гърба си, изненадата, която сякаш го бе ударила право в корема, за да го повали.
— Елена — бе казал той, — не знаеш ли какво означаваш за мен?
Отговорът й дойде тежък, оловен, безплътен. Все още ечеше в съзнанието му:
— Мисля си, че ти дори и не ме познаваш. Изобщо.
Бе се върнал от Тунис с известни надежди, но бе намерил къщата заключена, тя заминала — с всичките вещи, на които бе държала. Бе се опитал да я проследи, да открие къде е отишла, умоляваше Тед Уолър да му помогне да я намери, да разреши да бъдат използвани служебните ресурси. Имаше да й казва хиляди неказани неща. Но тя сякаш бе изчезнала от лицето на земята. Ясно бе, че такава е била целта й — да изчезне безследно. И бе взела всички необходими мерки за това, а Уолър не желаеше да се меси — уважаваше правото й на решение. Между впрочем той се бе оказал прав — Ник си бе намерил майстора…
Алкохолът, разбира се, в съответните нужни количества, е като упойката новокаин за мозъка. Лошото идва, когато човек изтрезнее и алкохолният ефект попремине — тогава се връща болката и единственият лек е… още алкохол. Минаха дни и седмици, седмици и дни след завръщането му от Тунис и времето се превърна в някаква кандилкаща се величина — часовете в някакви неясни чертички на въображаема скала, без плът, без дъх. Образи в мъгла… Идваше утрин, той ставаше, изхвърляше боклука, чуваше далечни шумове, звънът на бутилките мляко, които млекарят оставяше на задната врата. Звънеше и телефонът, той никога не вдигаше слушалката. Веднъж някой натисна звънеца. Отвън бе Крис Еджкоумб — в нарушение на всякакви устави и регламенти, на които Управлението държеше извънредно строго.
— Безпокоя се, бе, човек — тъжно рече той, като го гледаше в лицето.
И наистина изглеждаше разтревожен. Дори и повече.
На Брайсън хич и не му пукаше за това на какво бе замязал: небръснат, подпухнал, потиснат и някак си смален.
— Те ли те пращат?
— Будалкаш ли ме? — бе отвърнал Еджкоумб. — Нали жив ще ме одерат, ако разберат, че съм идвал!
В онзи миг Брайсън съвсем не бе в най-добрата си форма. И ги надрънка едни приказки, дето не са за пред хората. Сетне не помнеше какво точно е казал на младежа, но усещаше, че ги е редил с унищожителна категоричност и вероятно доста обидно. Симпатичният негов приятел сигурно никога повече нямаше да дойде.
Вече бе ежедневие да се събуди след поредния запой с кървясали, невиждащи очи, изтръпнал, изнервен до крайност с ванилен дъх от бърбъна или мирис на спирт и хвойна от джина. От огледалото сутрин го гледаше едно напълно чуждо лице с възпалени капиляри и тъмни ями под очите. Опитваше се да закусва — пържеше си яйца и едвам ги преглъщаше: гадеше му се и всяка хапка го давеше.
Оттук-оттам долитаха изолирани далечни звуци — те му бяха комуникация със света отвън. И така седмица след седмица, цели три месеца.
Съседите на «Фолс Чърч» не му обръщаха внимание, било от учтивост, било от безразличие. Някой бе казал, че той е фирмен служител от голяма компания за промишлени доставки. Какво прави по цял ден у дома ли? Вероятно е уволнен или отстранен от работа. Май че пие? Е, какво толкова, или ще престане, или няма. Жертвите в сферата на големия бизнес рядко будят състрадание у някого, освен това местните хора отлично знаят общоприетото правило — не се бъркай в чужди дела.
Изведнъж, това се случи през един августовски ден, нещо се промени в него. Как стана? Само бог знае. Той забеляза пурпурните богородички, които цъфтяха, засадени от Елена миналата година. Избуяли в буренясалата градина, сякаш да докажат, че и без грижи ще оцелеят. Или може би на него така му се стори. Помисли си, че те се борят за живот, сякаш той им е отказан. Същия ден дълго седя на едно кресло до прозореца на гостната, потънал в дълбоки мисли. А на следващата утрин, когато изнасяше боклука, в найлоновите торбички вече не звънтяха празни бутилки. През последвалите няколко дни започна да се храни редовно — по три пъти на ден. Отначало ходеше с мъка и леко залиташе, омаломощен от алкохолната отрова, но след две седмици се оправи и се избръсна. Среса се грижливо, облече тъмен костюм и се отправи към номер 1324 на «К».
Уолър се опита да скрие облекчението си зад маската на професионално равнодушие, но Брайсън забеляза, че очите му заблестяха.
— Някой беше казал, че Божиите дела са занемарени — лукаво рече шефът и го погледна в очите.
Брайсън отвърна на погледа спокойно, уверено. Постигнал мир със себе си, чакаше да чуе какво ще каже началникът.
Уолър се усмихна едвам-едвам; само хора, които го познаваха много добре, биха разпознали усмивката в лекото присвиване на устни и очи. Сетне подаде жълтата папка и каза:
— Е, Ник, хайде да започнем отново.
 

Глава втора
 
Пет години по-късно
«Удбридж колидж» е в западната част на Пенсилвания — малък, но стилен институт, дискретно подсказващ просперитет и недостъпност. Това личи най-напред от изпипаните едва ли не на бижутерно ниво зелени площи и цветята в тях — изумрудени морави, перфектно оформени лехи. В «Удбридж» видимо действа силата на институция, която може да си позволи да плати големи пари за естетични подробности. Архитектурата е в същия дух — червени тухли и стар бръшлян, академична готика, типична за образователните заведения от двайсетте години. От малко по-голямо разстояние човек може дори да помисли, че се намира сред древните Оксфордски колежи, особено ако нечия магьосническа ръка би могла да отстрани околните неприветливи градове и предприятията на леката промишленост и да изнесе китния училищен комплекс, за да го положи в една истинска Аркадия.
И така — тук цъфти това закътано, охолно и добре осигурено консервативно учебно заведение. Място, където най-богатите и най-влиятелни американски семейства спокойно и безрезервно изпращат възприемчивите си отрочета. Елегантните магазини за стоки и храна в учебния комплекс въртят оживен бизнес целогодишно. Дори и след шейсетте години колежът си остава «огнище на мир и покой», както хумористично се бе произнесъл един от последните университетски директори.
За голямо удивление на същата ерудирана личност, Джонас Барет се бе оказал отличен преподавател, а часовете му — далеч по-интересни и популярни, отколкото би могло да се предположи предвид предмета, който преподаваше.
Повечето от студентите бяха умни и възприемчиви, почти всички се учеха прилежно и поведението им — далеч по-добро, отколкото в колежа, където бе следвал самият Брайсън. Скоро след пристигането му в «Удбридж» интересни думи му бе казал един от колегите във факултета — кокалест физик, родом от Бруклин и преподавал в нюйоркски щатски колежи. «Тук се чувствам като наемен даскал на децата на английски лорд в пищния му замък. Живея сред разкош и богатство, които не са мои», бе изтърсил физикът.
И все пак Уолър не го бе излъгал: животът тук бе повече от добър.
Днешният ден бе започнал познато. Аудиторията както винаги препълнена с почти стотина души, чиито лица издават интерес към предмета. Брайсън-Барет се бе усмихнал, когато преди време, година след постъпването му тук, университетският вестник «Кампъс конфиденшъл» го бе нарекъл «ледено харизматичният преподавател… с оригинална мисъл… каменно лице… лукаво-ироничен лик». Е, каквито и да бяха причините, неговият курс по антична история се бе оказал най-търсеният и най-посещаваният в историческата катедра.
Погледна си часовника: време е да привършва с лекцията и да подготви почвата за следващата.
— Римската империя е едно от най-удивителните политически постижения в човешката история и въпросът, измъчвал толкова много големи мислители години наред, разбира се, е защо тя пада… — говореше той с леко иронична усмивка. — Всички знаем тъжната история. Светлината на цивилизацията примигва и почти угасва. Варварските орди са на прага. Предстои унищожение на най-възвишените надежди на човечеството, нали така?
От публиката долетяха тихи думи на съгласие.
— Глупости! — изрева изведнъж той и удивените лица в залата занемяха.
— Моля да извините македонския ми темперамент — каза той по-тихо и предизвикателно огледа аудиторията с орлов поглед. — Така наречените римляни отдавна са загубили високите си морални принципи, всъщност много преди Да стане ясно, че ще загубят и империята си. Кой друг, ако не римляните отмъщават за ранни дрязги на готите, като пленяват и отвличат децата им, които извеждат по площадите в десетки свои големи градове само за да ги изколят по най-безчовечен начин едно по едно. Възможно най-бавно и мъчително. Що се касае до хладнокръвна жестокост и добре изчислена кръвожадност, готите никога не могат да се сравняват с тях и никога не са ги настигали в това отношение. Западната римска империя е истинска арена на робство и кръвопролития, които се практикуват, както днес ние практикуваме различните спортове. Ако трябва да правим сравнения, Източната римска империя е много по-мека като поведение и човешки норми и тя оцелява при така нареченото падане на Римската империя. Т.нар. Византийска империя или Византия е само един термин; хората, наричащи себе си византийци, знаят, че именно те са истинската Римска империя, защото не друг, а именно те запазват постиженията на науките и човешките ценности, които ние уважаваме днес. Римският Запад не пада пред външен враг, не — той се разпада отвътре поради собствената си гнилост и човеконенавист. И това е самата истина. А цивилизацията съвсем не загива, тя просто се придвижва по на изток.
Пауза и едно пожелание:
— Сега можете да получите курсовите си работи. Приятен уикенд, дотолкова, доколкото той е мъдър. Помнете казаното от Петроний: «Умереност, умереност във всичко, дори и в самата умереност.»
 

— Професор Барет? — девойката е руса и привлекателна, една от онези студентки, които са винаги на първия ред и слушат най-внимателно.
Той току-що е събрал записките и затяга ремъците на изтърканата си професорска чанта. Не я слуша много внимателно — тя мънка за поредната текуща оценка, според нея бележката е несправедлива. Тонът й е настойчив, думите банални и до болка познати: «Упорито съм работила… дала съм най-доброто от себе си… ама наистина страшно много се трудих…», и прочие.
Той върви към вратата — тя подире му. Излиза на паркинга, тръгва към колата, тя също.
— Вижте, хайде да обсъдим това утре по време на приемните ми часове? — тихо предлага той.
— Ама, професор…
Нещо не е наред.
— Мислех си, че бележката не е наред, професор Барет — усмихва се тя обнадеждена.
Той чак сега се усеща, че е казал тези думи на глас. Обаче интуицията, онези невидими антени, присъщи на дългогодишния професионалист, долавят силни, отчетливи сигнали. Нещо има. Защо? Откъде? От къде на къде съвсем неочаквано тази безпочвена параноя? Не се ли е превърнал в нещо като онези психясали виетнамски ветерани, които подскачат, когато изгърми ауспухът на някоя кола.
Но има, определено ИМА нещо не на място. Някакъв звук? Обръща се към студентката, но не за да я погледне, а да огледа терена зад нея. Нещо е подразнило периферното му зрение. Нещо се е мярнало в недалечния фон. Да! Прекалено нехайно към него върви широкоплещест мъж в черен вълнен костюм, който върти глава, с удоволствие вдишва чистия въздух, любува се на красивата зеленина. Носи бяла риза и перфектно завързана вратовръзка. Това не е типичното академично облекло в «Удбридж», дори и в администрацията не се обличат по този начин. А и времето е прекалено топло за вълнени дрехи. Това е външен човек, който видимо се опитва да се представи за вътрешен.
Оперативните инстинкти на Брайсън се включват на високи обороти. Сигналите, които се получават в определени мозъчни центрове, са особено силни и високи. Скалпът му сякаш се затяга върху черепа, а очите му се завъртат като скенерни камери. Старите навици се пробуждат, невикани, атавистични, съвсем не на място.
Но ЗАЩО? Защо ли трябва да се безпокои от пристигането на посетител? Прилича на родител, може би е някой баровец от Вашингтон, я от правителствените чиновници, като се съди по дрехите, я някой богат търговец. Брайсъновият мозък прави бърза оценка. Сакото на непознатия е разкопчано, мяркат се червени презрамки на панталоните. А Мъжът носи и колан, панталоните са с дълбока кройка, високо над кръста и достатъчно дълги, че да се набърчат над обувките. Последните са с меки гумени подметки. Адреналинът шуми в кръвта още повече. Ами да! Нали и той е носил същото облекло! Налага се да сложиш и презрамки, и колан, защото в единия или и в двата джоба носиш тежки предмети, да речем, голямокалибрен пистолет. Панталоните се нагъват над обувките, за да прикрият с по-голяма сигурност глезенния кобур. Какво обичаше да казва Тед Уолър? О, да — «Обличай се подобаващо — за успех в работата!», и надълго и нашироко обясняваше къде във вечерното облекло най-удачно може да се скрие цял арсенал оръжие. Ако дрехата е ушита както трябва, разбира се.
Но аз съм извън играта! По дяволите, защо не ме оставят на мира?
Не, мир няма да има. Никога няма да има мир за него. Веднъж в играта, до живот в нея. Та дори и когато престанеш да получаваш заплата и здравните ти осигуровки изтекат.
Противникови централи и агенти по света жадуват за различни отмъщения — за назидание, показни, какви ли не. Независимо какви предпазни мерки са взети, независимо от качеството на прикритието, от ловкостта, с която дадено лице е изчезнало от земната кора. Ако някой от занаята наистина иска да те намери, рано или късно това става. Да мислиш противното е ужасно наивно. Това е още едно неписано правило сред оперативните работници на Управлението.
Откъде пък да е сигурен, че въпросното лице не е от самото Управление? Дошло за «пълна стерилизация», както се казва цинично на езика на професионалистите? Чистач?
Брайсън не познаваше пенсионирани служители на Управлението, макар че бе сигурен — такива съществуват. Е, ако някой «от горе» бе решил, че по такива и такива съображения, например съмнения в лоялността му, че и той подлежи на «стерилизация»? Това си бе виртуална сигурност.
Но аз съм извън играта! Всичко е останало зад мен!
О! Кой ще ти повярва?
Ник Брайсън, защото в този миг той отново бе Ник Брайсън (Джонас Барет да върви по академичните си дяволи), още по-внимателно измери човека в костюма. Бе с прошарена и ниско подстригана коса, с широко, червендалесто лице.
Брайсън се стегна и приготви — непознатият се бе вече доста приближил. Усмихваше се и показваше дребни бели зъби.
— Търся господин Барет. Вие ли сте? — попита човекът, вече стъпил на средата на изумруденозелената алея.
Лицето му бе самоуверено, спокойно, дори приветливо. Още една характеристика — издайническа за хора като Брайсън. Професионален белег. Обикновен цивилен лаик, който се обръща към непознат, винаги демонстрира известно колебание.
От Управлението ли е?
Не, неговите хора са по-добри от този. По-незабележими, по-ловки.
— Лора — обърна се към студентката, — искам сега да ме оставиш на мира и да се върнеш в административната сграда. Изчакай ме в кабинета и ще поговорим.
— Но…
— Тръгвай! — изсъска той и момичето отстъпи смаяно.
Объркано и почервеняло от срам и обида, то се извърна и затича към недалечната сграда. «Какво ли изневиделица му стана на този професор Барет? — както щеше да каже на съквартирантката си същата вечер. Той за секунда се промени изцяло, ама изцяло ти казвам и стана един такъв… страшен, а аз реших, че е най-добре да се махна…».
В същия миг долови и други стъпки: значи има един човек от другата страна. Обърна се и веднага видя червенокос мъж, луничав, значително по-млад, в морскосин блейзер, светлокафеникави панталони и мокасини. Значително по-подходящи дрехи за студентския вкус, само че копчетата на блейзера бяха медни, прекалено искрящи. И сакото съвсем не лягаше както подобава отпред на гърдите, а бе издуто точно на онова място, където всеки, гледал криминални филми, знае, че се носи подраменен кобур.
Не са хора на Управлението! Но щом не са, тогава откъде са? Чуждестранни ли са? Противник? Или от други американски служби?
Сега Брайсън разпозна и шума, който на първо място го бе алармирал. Тихото, непрестанно пърпорене на работещ на нулева скорост автомобил. Видя и него — «Линкълн Континентъл» с тъмно оцветени непрозрачни прозорци, при това не в паркинга, а на алеята, блокирал пътя на собствената му кола.
— Господин Барет? — отново го повика мъжът в черно и този път погледите им се срещнаха, а онзи още повече скъси дистанцията помежду им.
Акцентът бе тромав, може би на човек от американския Запад. Той спря на половин метър и с палец показа линкълна.
— О, така ли? — хладно откликна Брайсън. — А познаваме ли се?
Отговорът бе демонстративен — не думи, а жестове. Онзи постави ръце на кръста и разтвори сакото, за да се види кобурът с пистолета. Кратко послание на един професионалист към друг — първият въоръжен, вторият — не. В следващата секунда обаче облеченият в черно се преви на две от силна болка в стомаха. Със светкавична бързина Брайсън бе забил върха на тънката си писалка в мускулестия му корем, а професионалистът бе отвърнал с напълно непрофесионален ход, та макар и съвсем естествен за нормален човек. «При контакт с противника, дори и болезнен за вас, веднага се посяга към оръжието, никога към раната» — бе една от многото заучени в Управлението аксиоми. Този прийом, който практически означаваше да надмогнеш нормалния си човешки инстинкт, неведнъж бе спасявал живота на Ник. Човекът срещу него не бе от най-добрите.
И докато същият притискаше раздраната си плът, ръката на Брайсън се стрелна под сакото му и измъкна малка, но доста мощна берета.
Още едно доказателство, че не е от Управлението. Тази марка не бе на въоръжение там.
Брайсън го удари силно в слепоочието и чу противния звук на строшена кост, а агентът се свлече тежко на земята. Сетне се извъртя рязко, за да посрещне червенокосия с блейзера. Всичко стана за няколко секунди — едно, две, три…
— Моят е със свален предпазител — викна Брайсън с подкана в гласа. — Вашият?
По лицето на другия се изписаха едновременно объркване и паника. Очевидно не бе опитен в тези дела. Съвсем просто бе да се изчисли, че Ник лесно ще стреля пръв — още при звука на металното изщракване, предизвикано от преместването на лостчето на предпазителя. Просто малшанс. Но е известно, че винаги неопитните са най-опасни, защото те рядко действат логично и рационално.
Както се казва в някои романи: час на аматьора. Пистолетът в ръката на Ник описа парабола, като остана насочен към червенокосия, докато самият Брайсън отстъпваше към работещия на празен ход автомобил. Бе сигурен, че вратите са отключени. Естествено, че ще бъдат, нали онези двамата бързат. С плавно движение отвори вратата и се намести на шофьорското място. Светкавичен оглед бе достатъчен да разбере, че стъклата са непробиваеми за куршуми. Премести лоста на скоростите и колата подскочи напред. Чу куршумът на червенокосия да удря задния номер. Следващият удари задното стъкло и то се напука, но остана цяло. Онзи може би стреляше по гумите с надежда да го спре.
След няколко десетки секунди той вече излизаше през високите и украсени с фигури от ковано желязо порти на университетския двор. И докато профуча по широката алея с три платна, мозъкът му работеше като картечница: край на прикритието! Времето ми изтича! Какво трябва да се направи?
 

Ако бяха искали да ме убият, досега да съм мъртъв. Това бе следващата мисъл, когато излезе на междущатското шосе и подгони колата. Очите му трескаво бягаха по терена отпред, събираха информация. Този път го бяха хванали неподготвен и невъоръжен. Било е нарочно. Което означаваше, че целта им е по-друга — не просто убийство. Но каква? И как са го открили, по дяволите? Възможно ли е някой да е получил достъп до специалната база данни на Управлението — най-тайните досиета с гриф 5–1 за свръхсекретност? Имаше толкова много възможности, променливи, неизвестни. Но сега не чувстваше страх, а само леденото спокойствие на печен оперативен работник. Не бива да отива на което и да е летище — там сто на сто ще го очакват. Не, ще се върне у дома, пак на университетска територия, където едва ли са направили засада. А пък ако там го чака друг сблъсък, толкова по-добре. Сблъсъкът обикновено е подлагане на риск с ограничена продължителност, докато бягството може да продължава неограничено време. А Брайсън вече не притежаваше търпение и нерви за продължителна борба. Поне в това отношение Уолър се бе оказал напълно прав.
Отби в малкия път, който водеше към дома му на «Вилиър Лейн» и в същия миг чу, а сетне и видя летящ хеликоптер, който, изглежда, се насочваше да кацне към площадката на кулата на върха на сградата за научни дисциплини. Бе подарък от милионер, направил огромно състояние със софтуерни продукти. Засега поне тя бе най-високото място в университета и прилежащите дворове и терени. Използваха я обикновено само богати дарители, но този хеликоптер имаше федерална маркировка и явно идваше по повикване. Нямаше начин да е друга причината. Брайсън спря автомобила пред къщата, вече поразнебитена постройка в английски стил от началото на XVIII век с мансарда и гипсова фасада. Домът бе празен, но той незабавно провери алармената система. Никой не се бе опитвал да влиза насила от сутринта, когато бе излязъл, иначе щеше да познае.
Влезе и отново провери алармата. Не, в нея не беше бърникано. Силното слънце напичаше през предния прозорец и огряваше пода от широки борови дъски; дори и след толкова много години те още миришеха на смола. Ник много обичаше да му ухае на вечнозелено растение. По тази причина най-вече бе и купил къщата. Напомняше му за детството, когато бе прекарал цяла година във Висбаден — баща му бе прикрепен към персонала на военната база там, а Ник бе още седемгодишен. Живееха в голяма дървена къща, построена от борови греди. Брайсън не бе типично дете на военнослужещи, свикнало на периодични премествания; този тип деца трудно създават и задържат приятели. В крайна сметка баща му бе генерал и винаги бе получавал прилични жилища и прислуга. Но все пак семейството бе пътувало много, а при преместванията бе помагал естественият му афинитет към езиците, който винаги бе удивлявал близките му. Новите приятелства не идваха с подобна лекота, но след време той се научи да култивира и тях. Вече бе опознал психологията на повечето деца на военни — на всяко ново място да се цупят и държат предизвикателно. Не желаеше да прилича на тях.
Сега, тук, бе у дома. Най-добре да изчака. Този път срещата ще стане на негова територия, при негови условия.
Не се наложи да чака дълго.
Само след няколко минути от алеята се зададе черен правителствен кадилак, снабден дори и със закачено на антената флагче на САЩ. Брайсън, който гледаше от прозореца, отлично знаеше, че цялата тази парадност се прави с цел у него да се създаде нужното доверие. Колата спря, от нея излезе униформен шофьор и отвори задната врата. Слезе нисък, жилест мъж. Брайсън го бе виждал тук и там. В Конгреса, на важни приеми. Неясна фигура от официалния свят на разузнаването. Не можеше да се сети точно.
Ник излезе на верандата.
— Добър ден, господин Брайсън.
Акцентът бе типичен за Ню Джърси, гласът — плътен, мъжът около петдесетте, с прошарена по слепоочията коса, лицето тясно, набръчкано, костюмът — кафяв, не особено моден.
— Знаете кой съм, предполагам.
— Някой си, който дължи доста обяснения — сухо отвърна Ник.
Правителственият представител кимна и вдигна ръце в знак на нещо като извинение.
— Ние осрахме нещата, ако извините израза, г-н Брайсън. Или ако предпочитате г-н Джонас Барет, моля. Аз поемам цялата отговорност. Причината за идването ми е да ви се извиня лично. А и да дам обяснение.
Внезапно в съзнанието на Ник изплава далечен телевизионен кадър. Същият мъж говореше нещо, под него с бели букви бе изписано името и рангът му. Информация, скрита някъде дълбоко в мозъка за бъдеща употреба. Ами да, същият човек.
— Вие сте Хари Дън, заместник-директор на ЦРУ — рече Брайсън и си спомни още нещо: Дън бе давал показания пред конгресна комисия веднъж или дваж.
— Трябва да поговорим — отвърна мъжът.
— Нямам какво да ви кажа. Бих желал да ви препратя при когото трябва, но нямам никаква идея как да стане това.
— Вижте, не искам вие да казвате каквото и да е. Аз само моля да бъда изслушан.
— Онези горили ваши ли бяха?
— Да, мои, тоест наши — призна Дън. — Те са превишили правата си, както разбрах. А са ви и подценили. Сигурно са смятали, че след петгодишно отсъствие от активна служба вероятно сте поомекнали, така да се каже. Дали сте им добър урок и предполагам, че той в бъдеще ще им бъде обеца на ухото. Особено за Елридж, след като го позакърпят тук и там.
Дън се изсмя сухо. Нещо в гърлото му сякаш дращеше.
— Сега ви моля толкова любезно, колкото мога. Всичко е наред и законно — продължи Дън и бавно тръгна към верандата.
Брайсън седеше до парапета, сложил ръце на гърба — съвсем близо до втъкнатата отзад в колана на панталоните берета. Можеше да я извади и насочи за частица от секундата. По телевизията Дън бе изглеждал представителен, авторитетен. Сега му се стори смален и маловажен, а като че ли и дрехите му бяха възголеми.
— На никого не съм давал уроци — възрази Ник. — Само се защитих срещу двамина, които, изглежда, бяха сбъркали човека, а и очевидно бяха злонамерени.
— Добре ви е обучило Управлението. Готов съм да се подпиша под тези думи.
— А на мен ми се иска да разбера за какво става дума.
— Отлично разбирате. От вас би трябвало да се очаква сдържаност. Напълно естествено.
— Знаете ли, пак си мисля, че сте сбъркали човека — настоя Брайсън. — Стават такива неща — погрешна идентификация. Изобщо не разбирам за какво говорите.
Човекът от ЦРУ шумно въздъхна, а после се закашля хрипаво.
— За съжаление не всичките ви бивши колеги са така дискретни като вас или може би по-добрата дума е така принципни. Парите са изключително силен аргумент, господин Брайсън. При наличие на пари клетви и обещания за вярност и тайна отиват по дяволите, така да се каже, а аз говоря за сериозни пари. Никой от бившите ви колеги не е евтин.
— Сега вече съвсем не разбирам.
— Никълъс Лоринг Брайсън, роден в Атина, Гърция, единствен син на генерал Джордж Уинтър Брайсън и госпожа Брайсън — монотонно заговори шефът на ЦРУ. — Възпитаник на колежа «Сейнт Олбън», Вашингтон, САЩ, на Станфордския университет и Джорджтаунския дипломатически институт. Вербуван още по време на следването в Станфорд от изключително дискретно действаща разузнавателна организация, позната на малцина посветени под името Управлението. Обучен от нея като оперативен работник и агент за специални задачи. Петнайсет години изключително успешна служба — с редица награди, — като се почне с операции от…
— Хубава биография — прекъсна го Брайсън. — Де да беше моя. Ние — академичните люде — понякога обичаме да помечтаем какво ли би било да поживее човек извън тези едва ли не манастирски бръшлянени стени.
Но сам знаеше, че играта загрубява. Легендата му бе създадена с цел да не привлича подозрения, а не да издържа на професионални проверки.
— Вижте, хайде да не си губим времето един на друг — рече Дън. — Във всеки случай, надявам се, че наистина разбирате — ние не ви желаем злото.
— Нищо не разбирам. Вие от ЦРУ, както съм чел къде ли не, имате километричен списък от методи да съсипвате хората. Куршум в главата — раз. Дванайсет часа на система с разни химикали или наркотик — два. Да споменавам ли онзи нещастник Нозенко, който имал глупостта да премине на наша страна, а? Посрещнахте го с цветя и фанфари, нали? Двайсет и осем месеца в изолатор под земята. Пречупили сте го като кибритена клечка, а като си помисля…
— Говорите за неща отпреди много години, Брайсън. Но аз напълно разбирам и приемам вашата подозрителност. Какво мога да направя, за да разсеем страховете и подозренията? Само кажете!
— Има ли нещо по-подозрително от необходимостта да бъдат разсейвани нечии подозрения?
— Аз съм търпелив човек, Брайсън. Ако исках, досега да сте си заминали. Завинаги. И тогава нямаше да го има този разговор, нали ме разбирате?
— О, не зная. Може би няма да е толкова лесно, колкото си мислите — рече Ник и се усмихна хладно.
Дано този тип от ЦРУ се хване на подсказаната заплаха, помисли Брайсън. Той вече се бе отказал от преструвките. Толкова им бе силата; повече нищо нямаше да мине.
— Ние знаем какво можете с ръцете и краката. Нямам повече нужда от демонстрации. Моля за вашето внимание.
— Така си говорите само.
Какво точно са научили в ЦРУ за него и кариерата му в Управлението? — трескаво мислеше Ник в същото време. И къде са рухнали изискванията за сигурност? Някой е говорил, но кой?
— Вижте, Брайсън, похитителите не се държат като мен. Освен това знаете, че не съм човек, който прави посещения при кого да е и всеки ден, нали така? Налага се да ви кажа нещо и изслушването му няма да е лека работа. Знаете ли къде е нашият клон в Блу Ридж?
Брайсън сви рамене.
— Искам да ви заведа там. Моля да чуете всичко, което имам да ви казвам, а и да видите други неща, които пък трябва да ви покажа. След това, ако желаете, ще се върнете у дома и ви давам дума, че никога повече няма да ви безпокоим. Елате с мен — и Дън кимна към колата.
— Предлагате ми да извърша истинска лудост, а? — ядоса се Ник. — Първо ми изпращате някакви си третокласни убийци. Пред очите на студентите ми те се опитват да ме отвлекат с кола. След това се появявате вие, високопоставено лице от голяма разузнавателна агенция, но, честно казано, човек не може да ви има никакво доверие, и се опитвате да ме примамите с комбинация от плоски заплахи и примамки. Какво очаквате от мен? За какъв ме имате? За идиот ли?
Дън го гледаше отдолу нагоре и очите му не мигваха.
— Честно казано пък от моя страна, очаквам, че ще дойдете.
— И какво ви дава тази увереност?
Другият помълча половин минута. Може би за ефект. Сетне рече:
— Смятам, че идването ви с мен ще ви даде единствения шанс да задоволите любопитството си. Само така можете да научите истината.
— Истината за какво? — презрително изсумтя Брайсън.
— Като начало — отвърна човекът от ЦРУ много тихо, — истината за самия вас.
 

Глава трета
 
ЦРУ има специален клон — база — в планинската верига Блу Ридж в Западна Вирджиния, недалеч от границата с Тенеси и Северна Каролина. Той се намира в отдалечен район сред гъсти, предимно широколистни гори, в които растат и много канадски ели, бял бор и смърч — някъде общо на двеста акра. Част от поречието на Литъл Уилсън, което се намира в Националния резерват на името на Джеферсън, е истински дива пустош — хълмиста територия, осеяна с езера, поточета, заливчета и водопади и всички те са значително далеч от нормалните туристически горски пътеки. Сравнително отдалечени са и най-близките градове на име Траутдейл и Волни. Сградата на управлението, заобиколена отвсякъде с огради, по които тече електрически ток, а най-отгоре е опъната тънка и остра като бръснач стоманена жица, е известна на служителите с общото, безцветно и незапомнящо се име Рейндж. Може да се преведе като Полигона.
Там — сред скалистите образувания — се изпробват различни най-екзотични оръжия и инструменти, миниатюризирани експлозиви. Мястото е осеяно с най-различни предавателни инсталации и устройства за ранно предупреждение, откриване и проследяване. Те работят на честоти, непознати на всички видове противници на разузнавателната централа.
Напълно е възможно, по някаква си прищявка на съдбата, човек да попадне в Полигона и въпреки това да не успее да забележи ниската сграда от бетон и стъкло, която е едновременно административен щаб, тренировъчен център за обучение и място за тайни срещи, комбинирано с нещо като казарма. Зданието е на около стотина ярда от разчистен терен, който служи за хеликоптерна площадка. Поради нагънатия контур и особената топография за външен човек е почти невъзможно да го намери.
По време на полета Хари Дън мълча. Всъщност той можеше да говори само по време на краткото прехвърляне на Брайсън с кола от площадката за кацане до самата база, защото в тъмнозеления държавен хеликоптер и той, и помощникът му, и Ник носеха защитни наушници с тапи за ушите, за да не оглушеят от рева на мощните двигатели. Когато слязоха от вертолета, долу ги очакваше още един анонимен служител с трудно запомнящо се лице.
Дън и Брайсън, следвани от двамата помощници, пресякоха с нищо незабележимото фоайе и слязоха по едно стълбище в подземно, спартанско на вид помещение с нисък таван. На отсрещната гладка, боядисана в бяло стена бяха монтирани чифт плоски, плазмени екран-монитори, наподобяващи празни правоъгълни картини. Двамата седнаха на бляскава стоманена маса. Единият служител изчезна някъде, другият зае позиция на стол пред вратата на помещението.
Дън започна да говори веднага — без протокол или предисловия.
— Нека първо да кажа какво мисля, че си мислите вие. Вие се мислите за някакъв си шибан герой, за когото песни трябва да се пеят. Възхвални песни сигурно. Фактически това създадено у вас непоклатимо убеждение ви е помогнало да издържите десетилетие и половина на най-брутално напрежение, под което всеки по-незначителен човек би се пречупил отдавна. Смятате, че 15 години сте служили най-вярно на родината чрез работата ви в ултра тайна централа, която наричате Управлението. Практически почти никой, дори и на най-високите нива в американското правителство, не знае за съществуването й, може би с изключение на председателя на президентския съвещателен борд по въпросите на външното разузнаване. И още един-двама ключови играчи от Белия дом, които са били проучени от майчиното им мляко до дупките на задниците. Затворена верига, малък и затворен контур, всъщност толкова затворен, колкото това е възможно в нашия пропаднал свят.
Брайсън мълчеше и дишаше съвсем тихо и равно: решен бе да не издава никакви чувства или изненада. А както личеше още от началото, основания за изненада и дори шок наистина имаше. Човекът от ЦРУ знаеше прекалено много за неща, които бяха законспирирани и засекретени по изключително изчерпателен, сигурен и професионален начин.
— Преди десет години сте получили дори президентския почетен медал за специални заслуги — продължаваше Дън. — Тъй като операциите ви са прекалено тайни, церемонии по награждаването не се предвиждат, нито пък присъствие на президента и съм готов да се обзаложа, че вероятно и самият медал не е у вас.
В този миг Брайсън не можа да сдържи спомена: Дън бе прав, Уолър го бе извикал в кабинета и му бе показал тежкото медно отличие, поставено в красива дървена кутия, сетне го бе прибрал в някакъв претаен сейф. Естествено, че всякакъв вид церемония в Белия дом би застрашила оперативните тайни с неприемливи рискове. Но така или иначе навремето той бе чувствал немалка гордост. Уолър го бе питал — дали го дразни мисълта, че е удостоен с най-високата гражданска чест в САЩ, а за това никой никога няма да узнае? Брайсън бе отговорил отрицателно и напълно честно. Какво толкова? Уолър знае, президентът знае, работата му е помогнала светът да стане поне малко по-безопасен за хората и това е напълно достатъчно. И си вярваше напълно. Такава бе кодовата етика на Управлението.
Междувременно Дън натисна няколко бутона на поставен под масата панел и двата екрана на стената грейнаха. Потекоха образи: ето го самия него — Ник като студент в Станфорд, обаче не официална снимка, а друга, явно правена без неговото знание или съгласие. Още една — в една планинска верига в Перу, облечен в защитно облекло. Още една: с боядисана кожа и прошарена брадичка, в ролята на някой си Хамил Ал-Муалем, сирийски експерт по боеприпаси.
Удивлението не е емоция, която човек може да прикрива прекалено дълго време, дори и при случая на добре обучен човек като Брайсън. И така — малко по малко — шокът у него премина в засега прикривано раздразнение и още по-късно — в гняв. Очевидно бе попаднал в центъра на някаква интрига или междуагенционен сблъсък относно законността на прилаганите от Управлението методи.
— Забележително — обади се въздържано Брайсън, като накрая наруши досегашното си мълчание. — Но ми се струва, че би трябвало да се отнесете към други, по-добре квалифицирани от мен хора. В днешно време аз съм само един преподавател, както, предполагам, ви е много добре известно.
Дън протегна ръка и приятелски потупа Ник по рамото, в безсъмнено успокоителен жест.
— Приятелю, въпросът не е в това, какво знаем ние. Въпросът е в това какво знаете вие, и още по-точно, какво не знаете. Вие смятате, че сте преживели петнайсет години в служба на отечеството.
Дън се закашля и изпитателно изгледа Брайсън.
Последният не се сдържа и отвърна тихо, но със стоманена нотка в гласа:
— Убеден съм, че е така.
— Ето, виждате ли, именно тук грешите. Какво ще направите, ако ви кажа, че фактически Управлението не е част от правителството на САЩ? Че никога не е и било. А точно обратното.
Дън се облегна и прокара ръка по прошарената четина на главата си.
— По дяволите, съвсем няма да ви е леко да чуете тези неща. И на мен самия не ми е леко да ги говоря. Убеден съм. Преди двайсетина години ми се наложи да задържа един човек у нас. Той си мислеше, че работи за израелското разузнаване и беше съвсем фанатизиран в това отношение. Трябваше дълго да го убеждавам и му обяснявам колко много е бил заблуден. Изигран. Не друг, а Либия плащаше за услугите му. Всичките му контакти, контролите, хотелските срещи в Тел Авив — всичко бе част от играта. При това не чак толкова добре организирана. Този шаран не би трябвало да се захваща с нея, ама на. Мъчно ми беше за него, когато му разяснявах как стоят нещата и кои са истинските му работодатели. Никога няма да забравя лицето му, когато накрая загря истината.
В същия миг лицето на Брайсън запламтя.
— Вижте, какво общо има това с цялата работа?
— Трябваше да му предявим обвинение на закрито съдебно заседание на следващия ден. Но той се застреля.
На единия екран отново се появи образ.
— Това е човекът, който ви завербува, нали?
На снимката бе Хърбърт Удс, преподавател на Брайсън в Станфорд и известен историк. Удс винаги го бе харесвал, възхищаваше се от лингвистичните му качества — Ник говореше близо дузина езици с лекота — и от невероятната му памет. Възможно е да е харесвал и отличните му качества на спортист. «Здрав дух — в здраво тяло» — Удс много обичаше класическите сентенции.
Екранът побеля, сетне показа друга снимка — по-стара — на Удс на улица в град, който Ник незабавно позна. Бе московската «Горки». Веднага след края на студената война я бяха преименували и върнали старото й предреволюционно име — «Тверская».
Брайсън се разсмя горчиво, без усилие да скрие подигравката.
— Това е налудничаво. Опитвате се да ми «разкриете» «уличаващия» факт, че Хърб Удс е бил комуняга на млади години. Е, съжалявам, всеки знае това. Той самият никога не е крил миналото си. Именно затова бе толкова твърд антикомунист. От първа ръка бе научил колко изкусителна може да се окаже цялата им глупава утопична риторика.
Дън поклати глава, изражението на лицето му си остана същото, непроницаемо.
— Може би малко избързвам. Казах ви, че от вас искам само да ме изслушате. Вие сте историк сега, нали? Е, добре, имайте малко търпение да ви дам аз самият един малък урок по този предмет. Знаете за операция «Доверие», нали?
Брайсън кимна. Тя бе всеобщо и широко приета като най-големия разузнавателен удар на двадесетия век. До ден-днешен нищо не бе успяло да я надмине. Продължила седем години акция на тотална измама, класическо ужилване — рожба на Феликс Дзержински — шефа на Лениновата разведка. Скоро след Руската революция бе създадена ЧЕКА, съветското разузнаване, превърнало се по-късно в КГБ. С нейни ресурси била формирана лъжлива дисидентска група, включваща доста на брой предполагаемо разочаровани от революционните идеи висши членове на съветското правителство, ужким вярващи в неизбежното падане на СССР. След време повечето антисъветски групи в чужбина, предимно емигрантски, били привлечени да работят с нея. Дори редица западни разузнавания разчитали на постъпваща посредством нейни канали информация — естествено подправена и манипулирана да служи на определени цели. Измамата послужила великолепно в две посоки — да обърква и заблуждава чуждестранните правителства в света, които целели дестабилизирането на Съветския съюз, и да помага на Москва в проникването в разузнавателните мрежи на своите врагове в чужбина. Операцията имала безпрецедентен успех и в края на краищата се превърнала в учебников пример за идеалното ужилване в света на шпионажа. Всички разузнавателни централи по света я изучавали като такъв.
Когато Западът разкрил заблуждението си, вече било прекалено късно. В СССР доста преди това били разтурени организираните отвън мрежи и заловени всички привлечени сътрудници, стотици предполагаеми бегълци — екзекутирани; от чужбина отвлечени и убити лидери на емигрантските антисъветски организации, а последните никога вече не успели да се възстановят като реална сила. По думите на един американски теоретик в областта на разузнаването това било «същата голяма лъжа, върху която е построена и самата съветска държава».
— Сега вие говорите за неща отпреди много години — подхвърли Брайсън с омерзение и нетърпеливо помести стола си.
— Никога не бива да пренебрегваме силата на вдъхновението — отвърна най-спокойно Дън. — В началото на шейсетте в ГРУ — съветското военно разузнаване — е съществувал истински мозъчен тръст, ако, разбира се, не смятате твърдението ми за доволно абсурдно — тук Дън се захили.
— Та тези хора стигнали до заключението, че собствените им разузнавателни организации са изчерпали възможностите си, станали са неефективни, вървящи по следите на създадена от самите тях дезинформация или, казано с други думи — само кофи мастило и никакви резултати. Забележете — още тогава тези люде разбрали, че съветските шпиони гонят собствените си опашки — досущ както понякога котката си гони опашката и безсмислено се върти на едно място. Самите те наричали себе си Шахматистите и наистина били гениални в идеите и разсъжданията си разузнавачи, с коефициент на интелигентност далеч над обикновените скали. Презирали собствените си съветски оперативни работници и техните груби и непохватни методи, а още повече се надсмивали над американците, които сътрудничели с тях. Тогава им хрумнало да преразгледат всичко, свързано с операция «Доверие», и да видят какъв е глобалният урок, който може да се научи от нея. В резултат решили да вербуват най-добрите и най-умните в лагера на врага. Изобретили начини да го постигнат. Всеки човек си има цена. Доживотна и прочие.
— Не ви разбирам много добре.
— И ние самите не разбирахме, поне до неотдавна. ЦРУ научи за съществуването на Управлението едва преди няколко години. И което е още по-важно — какво точно означава то.
— Опитайте се да говорите смислено.
— Говоря ви за най-голямата шпионска игра през целия двадесети век. За най-съвършеното подвеждане, не разбирате ли? Нещо като «Доверие», но много по-изпипано. Онези гении от ГРУ са направили майсторски удар, като провели операция за проникване на чужда земя, земята на врага — нашата, бе, Брайсън! Свръхтайна разузнавателна система, в чийто състав работят само извънредно надарени хора, които си нямат и най-малката идея кои са истинските им шефове.
Чували са за някакъв си ръководен съвет или тяло, което вие наричате «горе» и което има за задача да крие дейността на Управлението от всички ръководни американски органи. Ето, сам виждате кое е най-гениалното им хрумване — желязното правило за абсолютната тайна. Нямаш право да разкриваш дейността си на никого, още по-малко на американското правителство, за което ужким работиш! Защото оттам можело да изтече информация към противника! И аз говоря за истински, пълнокръвни американци, които стават сутрин и си пият максуелско кафе, препичат си филийки от най-американския хляб, отиват на работа с буици и шевита и непрекъснато си рискуват живота, а в същото време не знаят кого обслужват! Тази машинка работи като прецизен часовников механизъм, като класически номер на илюзиониста Худини!
На Брайсън му писна да слуша самодоволния монолог. Изправи се рязко и отсече:
— По дяволите, Дън! Стига вече! Говорите лъжи и само лъжи! Цял товар лъжи. Ако си мислите, че можете да ме подведете с тези измислици, значи много ме подценявате. Ако обичате, изведете ме оттук. Омръзна ми да гледам и слушам второстепенен театър.
Дън дори не помръдна от стола, но заговори още по-спокойно.
— Не съм и очаквал да ми повярвате веднага. Дявол да го вземе, че аз самият дълго не вярвах. Но пак повтарям — моля ви да имате още малко търпение. Погледнете екрана отново, ако обичате! Познавате този човек, нали?
И Дън натисна копчето.
— Тед, Едмънд Уолър — възкликна Брайсън.
На снимката бе Уолър на млади години, едър, но не и пълен, в съветска военна униформа, застанал на Червения площад. Изглежда е бил сниман на някаква официална церемония. В заден план се виждаше част от Кремъл. Отдолу на снимката имаше компютърно направен надпис с биографични данни. «Име: ГЕНАДИЙ РОСОВСКИ. Роден: 1935 г. във ВЛАДИВОСТОК. Първокласен шахматист с феноменални умения. Обучен на американски английски от седемгодишна възраст. Учител — американец. Квалификации: идеологически и военни науки.» Най-отдолу следваше списък на получени медали и други военни отличия.
— Шахматист с феноменални умения, а? — измърмори Брайсън. — Какво, по дяволите, означава това?
— Ами специалистите казват, че би могъл да бие и Спаски, и Фишър, ако това е била целта на кариерата му — отвърна Дън и за пръв път в гласа му се появи остра нотка. — Жалко, че е решил да играе в други игри.
— Слушайте, Дън, с компютър могат да се подправят всички снимки, пикселите се манипулират цифрово… — започна Брайсън.
— Мен ли се опитвате да убедите или себе си? — контрира Дън. — Но веднага ще ви кажа, че разполагаме с множество оригинали, и аз с удоволствие ще ви ги покажа. Уверявам ви, че всички материали сме изследвали и проверявали най-прецизно, едва ли не с микроскоп. За малко щяхме да се разминем с тази информация. Но ето на! Късмет! Светът се променя и ние получаваме достъп до Кремълските архиви. Тук-таме плащаме по нещичко, отварят ни се врати и вратички, дълбоко засекретени архиви излизат на повърхността. А там намираме документи с доста неясно съдържание, но пък много интересни. Да, интересни. На пръв поглед не казват нищо, но, честно казано, ние работим в сътрудничество с някои преминали на наша страна руснаци. Те изплюват едно-друго. Вярно — поотделно дадената ни от тях информация също не означава много нещо. Но събрана заедно и обработена, вече предлага нов поглед. Ето, така научихме и за вас, Ник. Но не много, тъй като очевидно вътрешните кръгове на операцията действат сегментирано и разделно, по начина, по който функционират терористичните клетки. Заловиш една, но нищо повече.
Така че започнахме процес на натрупване, сравняване и обработка. Работили сме по този проект абсолютно приоритетно. По едно време получихме много мъглива идея за това кои са главните действащи лица. С изключение на вашия Приятел Генадий Росовски. Той има чувство за хумор, трябва да му го признаем. Знаете ли чие име е това — Едмънд Уолър? Не? На един недобре известен и доста неясен поет от XVII век. Някога да ви е говорил за гражданската война в Англия?
Брайсън преглътна с мъка и кимна.
— А, добре. Ще се посмеете на това, което ще ви кажа, сигурен съм. По време на безвластието този Уолър писал похвални поеми в чест на лорд-протектора Кромуел. А в същото време бил таен конспиратор в роялистки заговор. След Реставрацията в кралския двор му били отдадени специални почести. Става ли ви ясно? Вашият човек се е нарекъл на името на най-големия двоен агент сред английските поети. Както ви казах, добър повод да се посмее човек, особено за интелектуалци като вас.
— Значи твърдите, че още в колежа са ме вербували за работа в някаква… някаква си фалшива организация, която е била чуждестранна маша… и всичко, което съм вършил след това, е било неистинско? Това ли ми казвате? — попита Брайсън горчиво, но и доста скептично.
— С тази разлика, че машинациите не започват по ваше време. Те са започнали далеч по-рано.
Дън отново поигра с бутоните и на екраните потекоха нови цифрово обработени образи. На левия излезе снимка на баща му — генерал Джордж Брайсън, едър хубавеляк с квадратна челюст, а до него съпругата и майка на Ник — Нина Лоринг Брайсън. Тя бе кротка и мила жена с тих глас, преподаваше пиано и следваше съпруга си в различните му служебни назначения по света. Ник не помнеше някога тя да се е оплаквала от нещо. Отдясно се появи стара полицейска снимка — разбита в катастрофа кола на снежен планински път. Остра болка преряза Ник в стомаха, след толкова години този спомен бе все така болезнено смазващ.
— Нека ви питам нещо, Брайсън. Още ли вярвате, че става дума за нещастен случай? Били сте на петнайсет години, вече блестящ ученик и бъдещ студент, отличен атлет, прекрасен младеж — гордост на Америка, така да се каже и прочие. И изведнъж родителите ви загиват. Прибират ви кръстниците…
— Чичо Пийт — беззвучно рече Ник, неочаквано завърнал се в един единствено негов, доста позабравен вече свят, свят на болка и шок. — Питър Мънро.
— Това е име, което той е приел по-късно, а не онова, с което е роден. Тогава ви е изпратил именно в онзи колеж, пък е взел и редица други решения вместо вас. Все решения, които предполагат и гарантират накрая да се окажете в техни ръце. В Управлението, искам да кажа.
— Казвате, че родителите ми са били убити, когато съм бил петнайсетгодишен — някак си тъпо рече Брайсън. — Твърдите, че целият ми живот е бил нещо, нещо като… безкрайна измама.
Дън се поколеба и примигна.
— Ако това може да ви накара да се почувствате по-добре, бих добавил, че не сте единственият — тихо заяви той. — Има още много младежи като вас. Само че вие сте най-брилянтният им успех.
На Брайсън му се прииска да спори, да се задълбочи в изнесените факти, да разкрие съществени алогизми в разсъжденията на човека от ЦРУ, но силата му някак си го напусна и той се почувства като зашеметен. Главата му се маеше, а на всичкото отгоре го налегна някакво ужасяващо чувство за вина. Ако Дън е прав, или дори поне малко близо до истината, тогава какво в живота му е било истинско? Изобщо има ли нещо истинско в него самия? Кой е той самият?
— Ами Елена? — попита той изведнъж и камък заседна на сърцето му.
— О, да, и Елена Петреску също. Интересен случай, нейният. Смятаме, че тя самата е вербувана от румънското Секуритате, а по-късно прикрепена към вас от Управлението, за да ви следи отблизо.
Елена! О, Боже мой! Това не може да бъде ВЯРНО, НЕ МОЖЕ! Тя не е агент на Секуритате. Баща й беше враг на режима и преследван от Секуритате, честен и доблестен математик, опълчил се срещу правителството. Това не може да се подправи! А Елена… нали той ги бе извел и спасил… нали си бяха създали съвместен живот…
 

… яздят коне по безкрайния пясъчен плаж някъде на Карибите. Галопират, сетне забавят ход, конете минават в тръс. Луната грее отгоре сребриста, нощта е прохладна. Като в приказка.
— Този остров си е наш, нали, Ник? — ликува тя. — О Боже, тук сме съвсем сами, все едно всичко е наше, наше!
— Така е, мила — отвръща Брайсън, запленен от нейната игрива непринуденост. — Не съм ли ти казвал? Отклонявам средства от разни неограничени фондове. Купих острова.
Смехът й ехти радостен, музикален.
— Никълъс, ти си невероятен!
Само как я обича, когато произнася името му по този начин: Никълъс!
— Обичам те. Къде се научи да яздиш така добре? Не знаех, че в Румъния сте имали коне.
— О, че защо не? Научих се да яздя в селото на баба ми Николета, в подножието на Карпатите. Тя имаше две понита. Отглеждат ги за работа в планините. Те са верни и добри животни и се яздят много лесно, защото са силни и имат здрави, стабилни нозе.
— Все едно описваш себе си! — шегува се той.
Вълните се разбиват в брега и тя отново се разсмива звънливо.
— Не познаваш моята родина, нали? Не си бил там за дълго. Комунистите превърнаха красивия Букурещ в грозен град. Но пък провинцията — Трансилвания и Карпатите — те са друго! Те са така прекрасни, незамърсени, недокоснати. Там хората живеят постарому, возят се на каруци с коне, отглеждат животни, обработват земята. Когато ми омръзнеше в града и ученето ми натежеше, отивах при баба в Драгославеле. Тя много ме обичаше и ме глезеше: вареше ми мамалига, печеше ми гъби и ми правеше вкусни чорбици.
— Изглежда, родината ти липсва?
— Малко, да. Но истински тъжа за мама и татко. Понякога те ужасно ми липсват. Истинска агония е да не можеш да си видиш родителите, Ник. Онези кратки обезопасени телефонни разговори два пъти годишно не могат да ги заменят…
— Така е, но това е единственият начин да са в безопасност. Баща ти има доста врагове, хора, които незабавно ще го убият, само да научат къде се намира. Секуритате не е окончателно ликвидирана. Има редица нейни агенти, разпръснати по света, все още действащи в различни рамки и разполагащи с големи средства. Има и други, по-високопоставени хора, които никога няма да му простят, че той предаде на Запада кодовете, довели до падането им от власт. Те се крият на различни места — и в Румъния, и в чужбина. Още действат и други, специални екипи, наречени метачи или чистачи. Те проследяват старите си врагове и ги екзекутират. И отчаяно търсят баща ти, защото го смятат за най-големия предател на старата държава.
— Но той е герой!
— Естествено, че е. Но за тях си остава предател. И няма да се спрат пред нищо, за да си отмъстят.
— Ти ме плашиш, Ник!
— Само ти напомням колко е важно за родителите ти да останат скрити и под протекцията на Управлението.
— О, Боже, Никълъс, знаеш ли как се моля нищо да не им се случи!
Брайсън стяга поводите, спира коня си и се обръща към Елена.
— Обещавам ти, мила. Ще направя всичко, което е в кръга на човешките възможности, за да ги запазя!
 

Тишината бе нетърпима. Минаха минута, две. Накрая, примигвайки, Брайсън проговори:
— Не разбирам, не разбирам нищо! Аз вършех дяволски полезна работа. Колко пъти съм…
— … прецаквал американските интереси, ама здравата! — завърши изречението вместо него Дън, който държеше незапалена цигара. — Всеки един от вашите така наречени големи успехи са били удар по САЩ и спирачка за нещо важно в тяхна полза. Вижте, Брайсън, не ми се сърдете — аз говоря с най-голямо професионално уважение. Мислили сте, че работите за САЩ, това не го отричам. Спомнете си онзи «привърженик на умерените реформи», когото спасихте. На него му плащаше «Сендеро Луминосо» — т.нар. «Блестяща пътека». Партизани, вятър! Истински терористи и главорези. В Шри Ланка вие почти разрушихте една тайна коалиция, която работеше за мир между тамилите и цейлонците.
На екрана отдясно започна да се зарежда нов образ. Пикселите бавно образуваха цветове и контури. Но Брайсън разпозна лицето още докато то бе само мъгливо петно.
Беше Абу.
— Това бе в Тунис — рече Брайсън, вече запъхтян от натрупващото се напрежение. — Този човек и фанатизираните му последователи готвеха преврат. Аз използвах известни опозиционни групи, открих кой в палата играе двойни игри…
Този епизод специално едва ли му носеше приятни спомени — особено кръвопролитията по авеню «Хабиб Бургиба», нито пък моментът, когато Абу се досети за ролята му и за малко не го уби.
— Чакайте малко — възрази Дън. — Вие го довършихте този човек. Провалихте акцията му и го предадохте на правителството.
Това бе вярно. Ник бе предал Абу на доверени лица от правителствената охрана, които го бяха прибрали в затвора заедно с дузините негови поддръжници.
— И сетне какво стана? — попита Дън, сякаш го изпитваше.
Брайсън сви рамене.
— Мисля, че почина в затвора след няколко дни. Едва ли очаквате от мен да роня сълзи за съдбата му.
— Иска ми се и аз да съм на същото мнение — отвърна Дън и гласът му внезапно стана рязък. — Абу бе един от нашите, Брайсън. Един от моите хора, по-точно. Аз съм го обучавал. Той бе главният ни човек в целия регион.
— Ами подготвяният преврат… — почти заекна Ник, а мозъкът му заработи на високи обороти.
Но пак нищо не разбираше…
— Прикритие, Брайсън, прикритие — измислица, за да издигне престижа му пред онези фанатизирани лунатици. Вярно, че бе лидер на Al-Nahda, там го бяхме внедрили, за да я унищожи. Здраво бе проникнал навсякъде, имаше страхотна легенда — нужна му бе, за да оцелее при онези терористи. Мислите, че е лесно да се проникне в техните клетки ли? Особено тези на «Хизбула»? Та те са недоверчиви до лудост. За да ви имат доверие, трябва да познават вас и цялото ви семейство поне едно цяло поколение, иначе можете да ги убедите само с цената на проляна израелска кръв, и то в огромно количество. Само така ще ви повярват. Абу бе ловък агент, всъщност кръвожадно, брутално копеле, но наше, Брайсън, наше! Пък и трябваше да играе твърдо, иначе бързо-бързо щяха да го ликвидират. Но най-важното е, че се бе приближил извънредно много до Кадафи, почти му бе станал приятел. Затова го ценяхме извънредно много. Кадафи смяташе, че ако Абу успее в Тунис, той ще си го направи либийска провинция. Бяхме на път да получим достъп до почти всяка шибана ислямска терористка групировка северно от Сахара. И тогава Управлението ни изигра тази игричка, пробута фалшивите муниции и още преди нашите хора да загреят, че сме прецакани, играта бе аут. Бинго! — без нас. Връщане на нашите хора поне с двайсет години назад. Прецакана работа на цяла мрежа агенти. Блестяща работа, Брайсън, блестяща. Но и вашето ужилване — също брилянтно изпълнено. Трябва да им се признае на тези Шахматисти големият професионализъм: да създадат американска централа, която прецаква дейността на другите американски централи, а? Да продължавам ли? Да ви кажа ли за Непал и какво фактически свършихте там? Или за Румъния, където вие — агентите — сте си мислили, че помагате светът да се отърве от Чаушеску? Вятър и мъгла! Истински фарс. Старият режим един ден се събрал, членовете му си пребоядисали муцуните с евтина боя и хоп! — ето ти новото правителство. Не може да не го знаете това! Разни васали на Чаушеску са планирали да го свалят години наред и ето ти възможност — него го хвърлят на вълците, за да останат на власт те самите. Всъщност точно се изпълнява волята на Кремъл. И какво става? Фалшив преврат, диктаторът и жена му бягат с хеликоптер, а той «неочаквано» се разваля. Тях ги пипват, съдят ги в някакъв си измислен съд и на Коледа ги разстрелва наказателен взвод. Цялата работа е нагласена и кой печели? Не знаете ли, Брайсън? Европейските московски сателити падат като брулени круши един по един, изритват старите партийни апаратчици и се демократизират, като се отцепват от съветския блок. Само че на Москва не й се иска да губи и Румъния. Вярно, Чаушеску се е издънил отдавна, той е с най-лошия възможен обществен имидж, пък се опитвал да се инати дори и на Кремъл, затова си и заминава. Москва си иска Румъния, запазва тайно механизмите на сигурността, а на власт си поставя марионетка. И кой им върши мръсната работа? Хайде познайте, Брайсън? Кой друг, освен самия вие и разни други момчета от Управлението. Боже мой, човече, какво още да ви кажа?
— Я вървете по дяволите! — изведнъж изкрещя Брайсън. — В това, което ми говорите, логиката куца като оная работа на скопен молец. За какъв ме имате, дявол да ви вземе? За малоумен или неграмотен? Какви ми ги говорите за ГРУ, за съветски разведчици, за някакви си сенки от далечното шибано минало. Сигурно вие, каубоите от Лангли, първи рицари на студената война, още не сте чули новините. Войната свърши! Отдавна!
— Да, бе — тихо отвърна Дън и гласът му сякаш изскърца. — Само че за беля Управлението си е живо и здраво и напълно добре.
Брайсън се загледа в него занемял, неспособен да изкара и дума повече от устата си. Усещаше, че мозъкът му работи, но се върти на едно място, сякаш умственото му моторче загрява и изпуска искри.
— Аз постъпвам открито и честно с вас, Брайсън. Преди време бях готов да ви убия, да ви удуша с голите си ръце. Но това бе преди да бяхме разнищили поне начините, по които действа Управлението. Сега, нека говорим открито, аз бих ви излъгал, ако заявя, че сме наясно с цялата история. Нищо подобно. Едва ли знаем една милионна от нея, при това, което сме научили, е само някои изолирани аспекти. Десетилетия наред сме чували слухове, подмятания, намеци. Нищо съществено, нищо твърдо. Шепот на градински цветя. Веднъж като приключи студената война, цялата операция премина в летаргичен стадий, това поне сме го усетили. Също като старата басня за слепеца и слона. Тук напипва хобот, там — опашка, но какво има на върха? Какво знаем със сигурност? Например за вас, след като сме ви държали под наблюдение няколко години? Само едно — че вие самият сте едно заблудено нещастно насрано копеле. Именно затова сега говоря с вас приятелски, вместо да ви хванем за врата и… — Дън се изсмя горчиво, а смехът премина в кашлица, дрезгава, типична за пушача кашлица. — Вижте, ето какво допускаме на сегашния етап: смятаме, че след края на студената война вашата организация се е откачила от бившите си господари и е минала под чуждо разпореждане. Контролът сега е в нечии други ръце.
Уморено и сърдито Брайсън се опита да каже ехидно:
— И чии са те?
Дън сви рамене.
— Не знаем. Преди пет години, както ви казах вече, вашата централа премина в стадий на летаргично изчакване. Не само вие бяхте отделен от майката, така да се каже, под един или друг предлог. Още много други хора бяха освободени. Може би някой си е решил да закрие институцията. И за това не можем да бъдем сигурни. Но сега, наскоро, получихме сигнали, че системата е отново активирана.
— Какво означава тази дума — активирана?
— Не съм много сигурен. Затова и решихме да ви потърсим. Постоянно получаваме информация оттук-оттам. По някаква си причина старите ви шефове събират и натрупват оръжие.
— По някаква си причина… — бавно повтори Брайсън.
— Можем само да предполагаме: например, че са решили да дестабилизират света или да създадат глобални огнища на напрежение. Нали така се изразяват прекалено учените аналитици. Но аз пък се питам: защо им е това? Каква цел преследват? И не мога да си отговоря. Ще ви кажа друго нещо: най-много ме е страх от онова, което не зная.
— Интересно — саркастично подхвърли Брайсън. — Чувате «слухове», «предполагате», представяте ми някакво си цифрово кино тук като истински фирмен адвокат и въпреки всичко не знаете какво всъщност искате да кажете.
— Именно за това имаме нужда от вас. Старата съветска система е може би разрушена, но не и нейните генерали. Вижте генерал Бушалов например. Не ви ли се вижда доволно мощен претендент за властта? Играе достатъчно силно на руската политическа сцена днес и стане ли нещо, за което той може да обвини САЩ, ето ви възможност направо да катапултира на върха. Демокрация ли? Куп руснаци ще кажат: «Хайде стига бе, писна ни от тези дивотии!», нали така? В Пекин е налице много силна реакционна конспирация — и в Националния народен конгрес, и в Централния комитет.
Да не говорим за китайската армия — Народната освободителна армия, — която сама по себе си е огромна сила. Както и да гледаме на нещата, на карта са поставени доста пари, доста влияние и сила, реална сила. Може би налице са останки от Шахматистите в комбинация с техните китайски «братя»? Изразявам само една мисъл, нали така? А може би просто си дрънкам несвързани неща, а? Защото всъщност никой не знае какво ни се готви, освен лошите, а те няма да ни кажат.
— Щом като наистина вярвате във всичко, което ми разказахте досега, включително и в това, че аз съм само една мъничка пешка в най-голямата измама на века, за какво, по дяволите, ви е нужна моя милост?
Погледите им се срещнаха и двамата дълго се гледаха почти в упор.
— За Бога, ваш учител е бил един от най-гениалните умове в играта, един от нейните създатели — Генадий Росовски. Знаете ли прякора му — руския му псевдоним? Вълшебника — рече Дън и се замисли, закашля се и след малко попита: — Досещате ли се кой сте вие в тази светлина? Вие сте Чирака на Вълшебника!
— Я вървете по дяволите! — избухна Брайсън.
— Вие знаете начините, по които мисли той, как работи неговият ум. Вие сте най-добрият му ученик. Не разбирате ли какво искам от вас? Толкова ли е трудно да се разбере мисълта ми?
— Разбирам, как да не разбирам — рече Брайсън с тежка ирония. — Искате да се върна в Управлението.
Дън кимна.
— Вие сте най-добрата ни карта. Бих могъл да апелирам към вашия патриотизъм, към по-добрата ви страна и прочие глупости. Но проклет да съм, ако не ни дължите поне една услуга.
Главата на Брайсън вече се въртеше. Направо не знаеше какво да мисли, какво да отговори на шефа на ЦРУ.
— Моля да не се обиждате от иносказателните ми думи — отново заговори Дън, — но ако искаме да подплашим дивеча и да го изкараме от храстите, най-малкото трябва да пуснем най-доброто ловджийско куче, което намерим. Хм, може би се изразявам доста глупаво, но… вие единствен познавате миризмата на този дивеч и единствен можете да го надушите…
 

Глава четвърта
 
Бе пладне, силното слънце обливаше и сякаш избелваше сградите в този край на «К», блестеше в стъклата им и хвърляше ярки отблясъци наоколо. От отсрещната страна на улицата Никълъс Брайсън напрегнато гледаше към номер 1324. Същият едновременно познат до болка и някак си чужд адрес. По лицето му изби пот, потече надолу и няколко капки оставиха тъмни петна по бялата му риза. Прикрит зад оцветения прозорец на незает офис в отсрещна сграда, с едната ръка дискретно притискаше към очите си малък, но много мощен бинокъл. Посредникът по недвижими имоти, който му даде ключа за офиса, се бе зачудил на странното желание на въпросния бизнесмен да влезе сам в помещенията, за да ги «усети за присъствие на окултни сили и метафизични феномени», както се бе изразил Брайсън. И безсъмнено си бе помислил, че Ник е някой от онези докачливи последователи на движението «Ню Ейдж». Или направо откачалка. Но бе решил да го остави сам за известно време. Никаква вреда не виждаше в това.
Кръвта тупаше в слепоочията на Ник, пулсът му вероятно стигна стотака. Отсрещната сграда — щаб на Управлението и неговите шефове — мълчеше, години наред я бе приемал за родна база, нещо като светилище и храм на обновление при завръщанията му у дома, остров на приемственост, уют и покой. Сега тя не излъчваше познатата му в миналото добронамереност, не го приветстваше безмълвно и осезаемо както някога — пристигнал тук след многобройни перипетии в изпълнения с насилие чуждестранен свят. Остана в тъмния офис около четвърт час, напрегнато загледан в сградата, сякаш очакваше някакъв сигнал. Такъв не дойде, но на вратата се почука и влезе посредникът, любопитен да чуе решението му.
Брайсън бе усетил, че номер 1324 е променен, но трансформациите бяха прекалено тънки, почти неуловими. Медните плочи до вратата с имената на старите фирми бяха подменени с нови — звучащи еднакво банално и неясно. Хари Дън му бе съобщил, че старите обитатели на «К» са се евакуирали, но Ник бе поискал да се увери самолично. Управлението имаше огромен опит и умееше да се крие на открито, както навремето обичаше да се изразява прекият му шеф. «Голотата е най-доброто прикритие» — бе любим израз на Уолър.
Е, дали наистина ги нямаше? Уолър и другите? Новите надписи — «Америкън текстайлс манюфакчърърс борд» и «Юнайтид стейтс грейнс пръдюсърс борд» — звучаха толкова убедително, колкото и старите, поставени от изобретателни експерти на професионалния камуфлаж в Управлението. Но какво бе наложило промяната? Вярно, на «К» имаше и други промени. За петнайсетте минути скрито наблюдение Брайсън бе засякъл необичайно голям брой хора да влизат и излизат през предната врата на сградата. Прекалено много хора — за да бъдат служители на Управлението или сътрудници, контакти, дори случайни посетители. Значи тук определено имаше нови елементи.
Може би пък Дън бе прав? Старите обитатели са си отишли? Но Ник бе усетил друг вид сигнал — задействала се бе интуитивната му система за ранно предупреждение. «Не приемай нищо за чиста монета на пръв поглед, проверявай многократно всичко казано!» — още една максима на Тед Уолър. Е, колкото на Уолър, толкова и на Дън, а и на всеки друг опитен в занаята професионалист.
Но как да влезе в сградата, без да предупреди хората в нея? Проблем, който го вълнуваше и мъчеше вече от няколко часа. Към подобна задача Брайсън бе свикнал да пристъпва като към всяка друга възникнала в линията на действие оперативно-практическа пречка. Въображението му бе начертало поне дузина изобретателни методи за влизане. Но всеки един от тях носеше немалки рискове, без същевременно да дава сигурна гаранция за успех. Тогава си припомни една от най-баналните сентенции на Тед. Какъв ти Тед, по дяволите, вече трябваше да привикне с името Генадий Росовски: «Не си ли сигурен, влизай през парадния вход!» Най-добрата и най-ефективната стратегия е да влезеш открито, безочливо.
Необходима част от плана обаче бе и нужната доза двуличие, с която също трябва да е готов. Винаги е така. Благодари на посредника и агент по продажбите, заяви, че проявява интерес към офиса, и го помоли да подготви договор за подписване. Даде му една от фалшивите си визитки и му каза, че има спешна среща на друго място.
Тръгна към главния вход на 1324, инстинктите му бяха нащрек за всяко съмнително движение на улицата, за всяка промяна в поведението на минувачите, за всеки жест, който би могъл да бъде сигнал или заплаха.
Е, къде е Тед Уолър?
Каква е истината? Какво ще му подскаже здравият разум?
По улицата имаше немалък трафик, изпълнен с типичните изнервящи шумове и невъобразима какофония.
«Само така ще научите истината…»
Истината за какво? Коя истина?
«Като начало, истината за вас самия…»
Но коя е истината? Кое е истина и кое — лъжи?
«Вие се мислите за някакъв си шибан герой, за когото песни трябва да се пеят… възхвални песни… Смятате, че 15 години вярно сте служили на родината чрез работата си в ултратайна централа, която наричате Управлението…»
Стига вече! Това е лудост!
Елена? И ти ли, Бруте? Елена, любовта на живота ми, тази, която както влезе, така си и излезе от него, неочаквано, с болка?
«Вие смятате, че сте преживели 15 години в служба на отечеството…»
Кръвта, която съм лял, страхът, който ме е разкъсвал отвътре, безбройните случаи, когато съм бил на косъм от смъртта? Напразни ли са били…
«Говоря ви за най-голямата шпионска игра през целия XX век. За най-съвършеното подвеждане, не разбирате ли?»
«Твърдите, че целият ми живот е бил нещо… нещо като безкрайна измама?»
«Ако това може да ви накара да се почувствате по-добре, бих добавил, че не сте единственият. Има още много младежи като вас. Само че вие сте най-блестящият им успех.» Лудост, лудост…
«Но… вие единствен познавате миризмата на този дивеч и единствен можете да го надушите…»
Някой се блъсна в него, Брайсън светкавично реагира: извъртане с приклякане и насочени в бойна стойка ръце, готов за атака. Не беше никакъв нападател, а просто висок и атлетичен мъж, най-вероятно чиновник, с гимнастически сак и тенисракета. Той изгледа Брайсън слисано и намръщено, но най-вече със страх. Брайсън мигом се извини и бързо, неспокойно се помъчи да изчезне в тълпата.
Приеми го, приеми миналото и истината!
Застани лице в лице с Тед Уолър, който не е Тед Уолър! В това поне Брайсън се бе уверил досега. И той си имаше своите източници в стария КГБ, в старото ГРУ, вече пенсионери или хора, намерили други призвания като наемници в новия свят: света след студената война. Той сам зададе множество въпроси, направи справки — знаеше как и при кого. Собственоръчно провери стари и нови архиви, сравни купища данни и сведения. Говори по телефона стотици пъти — под фалшиви имена и с невинни въпроси, но винаги съдържащи многозначителни фрази. Свърза се с определени хора, които бе познавал в миналия си живот, живот, за който бе мислел, че безкомпромисно остава зад него. С един продавач на диаманти в Антверпен, с адвокат в Копенхаген, с високоплатен международен бизнес консултант в Москва. Всички до един бивши ключови фигури в света на шпионажа, емигрирали офицери от ГРУ, хора, «загърбили» занаята, както си бе мислил и самият Брайсън. До един играчи, запазили важни документи и списъци, най-често на дискети — скрити в банкови сейфове, депозитни каси, в кодирани текстове или чисто и просто във феноменалната си памет. Почти всички се бяха изненадали, някои изплашили и нервничели, когато с тях се бе свързала една от най-големите легенди в бившата им професия. Човек, плащал навремето щедро и прещедро за информация и услуги. И сега бе получил необходимото от тях, проверено и препроверено двойно, тройно.
Оказа се, че наистина Тед Уолър и Генадий Росовски са един и същи човек. Без всякакво съмнение.
Тед — кум на Ник Брайсън, пръв негов приятел, шеф, доверено лице, работодател и какво ли още не. Наистина дълбоко законспириран агент на ГРУ. За съжаление Хари Дън от ЦРУ бе прав. Но за всичко ли?
 

Истинска лудост!
Веднага забеляза, че старият панел с телефонната клавиатура е сменен. На негово място бе поставен голям и покрит със стъкло номератор с имената на правни фирми и всякакви други организации с офиси в сградата. Под всяка една имаше списък на ръководния персонал и номерата на офисите им. С изненада откри, че вратата се отваря без всякакви трудности и тайни пароли, ключалки и свръхмеханизми. Всеки можеше свободно да влиза и да излиза.
Зад стъклените врати — от обикновено плътно стъкло, не старото, непробиваемо от куршуми — се намираше вътрешното фоайе, което наистина изглеждаше доста променено. Бе превърнато в обичайно срещаната на Запад приемна зала с един-единствен служител от сигурността, седнал зад висок мраморен щанд с форма на полумесец. Бе млад чернокож мъж в син блейзер и червена вратовръзка, който го изгледа без особен интерес.
— Имам среща с… — поколеба се за частица от секундата Брайсън, докато си спомни избраното от прочетените в Указателя имена. — … Джон Оукс от «Америкън текстайлс манюфакчърърс борд». Казвам се Бил Тачър и съм от екипа на конгресмена Воун.
Отлично докарваше тексаския акцент. Руди Воун бе влиятелен и високопоставен депутат от Тексас, чието мнение, а и принадлежност към различни конгресни комисии и подкомисии бяха извънредно важни за текстилния бизнес.
Човекът от сигурността незабавно пристъпи към нужните формалности и се обади в кабинета на Оукс, чийто секретар напълно естествено нямаше записана за деня среща с представител на конгресмена Воун, но бе повече от радостен незабавно да приеме подобно високопоставено лице. След малко във фоайето се появи енергична млада блондинка със скъпа прическа, която съпроводи Брайсън в асансьора и няколко пъти се извини за станалото недоразумение.
Слязоха на третия етаж и там ги пресрещна прекалено изискан млад блондин, също с модна прическа и скъп костюм. На вратата господин Оукс пък едва не се разтопи пред Брайсън, когото посрещна с разтворени ръце.
— Благодарни сме за вниманието на конгресмен Воун, много сме благодарни! — повтаряше раболепно усмихнат Оукс и стискаше ръката на Ник със своите две.
Сетне с поверителен тон забъбри безкрайно:
— Убеден съм, че господин Воун разбира важността на делото! Да запазим нашата Америка силна! Да я предпазим от евтин внос на материали с нарочно занижени цени… пфу, мавритански платове, затова ли сме работили толкова! Убеден съм, че господин конгресменът разбира това!
— Конгресмен Воун желае да научи повече за закона за международните трудови преференции, който вие подкрепяте, както разбрах — говореше надуто Брайсън и оглеждаше коридора, по който вървяха.
Същият коридор както едно време — познат до болка, само че нямаше никой от стария персонал. Никой, когото Ник да помни поне по лице. Изглежда, че липсваше комуникационната техника, различните видове модули, мониторите на глобалните сателитни канали. Всичко бе променено, та дори и мебелировката в офисите, което бе напълно естествено. На първия завой разбра, че и етажът е значително променен. Нямаше я оръжейната — на нейно място бе устроена приемна със стени от опушено стъкло и скъпи на вид маса и столове с високи облегалки.
Прекалено елегантният бизнесмен въведе Брайсън в ъгловия офис и го покани да седне.
— Знаем, че следващата година господин конгресменът ще се кандидатира за преизбиране — уверено подхвърли той, — и смятаме да го подкрепим. За нас е жизненоважно да подкрепим онези членове на Конгреса, които работят за запазване на американската икономика силна, да!
Брайсън разсеяно кимаше и се оглеждаше. Намираше се в едновремешния кабинет на Тед Уолър. Ако досега се бе съмнявал, в момента всичките му резерви се стопиха. Това тук наоколо не бе прикритие, нямаше и следа от работеща секретно организация.
Управлението бе изчезнало. Нямаше и следа от Тед Уолър, единствения човек, който можеше да коментира казаното от Дън за истината зад Управлението.
Кое е лъжа и кое истина?
Как да се добере до старите си работодатели, които бяха сякаш изчезнали от лицето на земята? Като че никога не са съществували.
Бе ударил на камък.
 

След двайсет минути и редица високопарни приказки в офиса на онзи галфон Оукс Брайсън отново се намери в подземния паркинг до наетото си превозно средство. Направи му всички проверки, които едно време бяха нещо като втора природа и постоянна процедура извън САЩ. Миниатюрното, чувствително на натиск влакно, което бе вмъкнал под дръжката на шофьорската врата, не бе пипнато. Всеки, опитал се да отвори или отключи вратата, би го разместил, без да се усети, и индикаторите на влакното щяха да го покажат. Но не. Приклекна и бързо огледа колата отдолу. Имаше много голям опит в това отношение и светкавично установи, че отдолу автомобилът не е пипан. Но при съвременните средства можеше ли да има стопроцентова гаранция? Непрестанно бе внимавал за евентуално проследяване, но не бе установил някой да го следи, когато влезе в «К» или в подземния гараж. Но би ли могъл да бъде сигурен дали наистина е така? И още щом запали двигателя, усети познатата тежка топка в стомаха, от години изпитан предупредителен сигнал. Моментът на истината обаче мина безпроблемно — взрив не последва.
Мина през няколкото нива на многоетажния паркинг и на изхода вкара намагнетизираната картичка-билет в цепката на бариерното разчитащо устройство. Билетът незабавно изскочи — устройството го отхвърли. Я, да му се не види!? — удивено възкликна Брайсън. Много интересно! Нарочно ли е? Въпреки всичките предпазни мерки и изключителното му внимание някой не се ли опитва да го забави? Отново напъха картата, тя отново изскочи, без да вдигне бариерата. От будката излезе дежурният служител със скучаещо изражение и се приближи.
— Нека аз да опитам, сър — рече той и взе картата.
Номерът се повтори. Служителят учудено огледа твърдия картонен билет и внезапно изражението му се промени. Той се усмихна и приближи прозореца на колата.
— Сър, сигурен ли сте, че това е същият билет, който ви бе даден на влизане? — попита той, като връщаше картончето на Брайсън.
— Хайде сега, това пък какво значи? — раздразнено откликна Брайсън, който никога не правеше подобни грешки.
А може би човекът се опитва да му каже, че вътре в гаража Брайсън е подменил колата с чужда — по-хубава? Обърна се да погледне дежурния и мигом усети нещо нередно. Ръцете на този бяха… Но бе късно.
— Не, сър, вие не ме разбрахте — рече онзи и се наведе към прозореца.
В същия миг Ник усети натиска в слепоочието. Нещо твърдо, студено, стоманено. Дулото на пистолет — малък калибър, обло, закръглено отпред. За Бога! Как пък стана това! Лудост, лудост!
— Аз исках да кажа, сър, да си държите ръцете на волана — тихо и с леден глас заговори другият. — За да не се налага да използвам това нещо.
Боже Господи!
Ето ти номер! Ръцете на служителя бяха прекалено фини, с добре подрязани и поддържани нокти. С маникюр! Меки, нежни — ръце на човек, който се грижи за тях прекалено много. Човек, който се движи в кръгове, където парите са в изобилие и всичко е прекалено изискано. Къде са тези, къде са ръцете на служител от паркинг! Но Брайсън бе загрял със закъснение от поне няколко секунди. Междувременно мъжът рязко отвори задната врата и седна зад Брайсън, а пистолетът се премести на тила му.
— Хайде! Движение! — изсъска мнимият служител и бариерата се вдигна. — И ръцете на кормилото. Не бива да натискам спусъка, нали? Отиваме на малка разходка, аз и ти. Хайде, давай да глътнем чист въздух!
Брайсън бе оставил оръжието си в жабката. Сега нямаше избор, освен да подкара и да излезе на «К», където продължи да следва нарежданията на човека с пистолета. Колата влезе в трафика, натискът от тила се премести в дясното му слепоочие и отново прозвуча същият нисък и равен глас.
— Знаеш, че номерът е неизбежен, нали? — говореше професионалистът отзад. — Според статистиката рано или късно всеки от нас някъде се издънва, престъпва границата. Вместо едно казваш десет и хоп, секирата! Напъхал си си носа в нещо, което вече не е твоя работа…
— Къде отиваме? — попита Брайсън, с усилие да говори максимално спокойно.
Сърцето му тупкаше лудо, мозъкът му работеше бясно. И изведнъж попита сякаш разсеяно:
— Нали може да пусна новините? — и без да изчака, се пресегна към копчето на радиото.
В същия миг пистолетът болезнено се заби в слепоочието му и похитителят изрева:
— Ръцете на волана, по дяволите!
— Боже! — възкликна Ник, когато болката прониза главата му. — Внимавай, ще се пребием!
Онзи не знаеше, че Ник има и друго оръжие — глок, затъкнат в колана отзад. Но как да се опита да го извади?
Как? Убиецът — Брайсън вече бе убеден, че този тип е професионален наемен убиец, било платен от Управлението, било постоянен наемник — искаше да вижда ръцете му постоянно. Трябваше да изпълнява всяка заповед и да изчака възможно разсейване или някаква външна намеса. Този тип имаше типичното поведение на наемния убиец: сигурен план на действие, бързи, ефективни движения, отлични рефлекси, дори умееше да говори типичните за професията приказки.
— Та къде отиваме? — повтори Ник.
— Да речем, някъде по околовръстното, където може да поговорим — небрежно отвърна онзи.
Брайсън знаеше, че едва ли на дневен план стои разговор.
— Двамина като теб и мен — по една случайност от различната страна на патлака, нали загряваш — човекът стана по-словоохотлив. — От един и същи бизнес. Нищо лично, сигурен съм, че разбираш. Само бизнес и нищо друго. Един ден ти си на спусъка, на следващия — пред дулото. Така е — случва се непрекъснато. Съдбата непрестанно се върти. Знам, че навремето си бил един от най-добрите, затова съм убеден, че ще приемеш каквото следва като мъж.
Брайсън не отговори — мислеше, изчисляваше възможностите. Доста пъти бе изпадал в подобни обстоятелства навремето, но не и с допрян в главата пистолет. Освен може би при началното обучение, но то не се брои. Знаеше какво се върти в програмираното съзнание на човека отзад. Нещата вървят в един и същи ред: първо А, следва Б; ако възникне нещо, редът се променя. Винаги са предвидени действия за извънредни обстоятелства, повечето реакции на професионалиста са предрешени: ако обектът неочаквано мръдне, падне, контраатакува; ако откаже да изпълнява заповед, ако внезапно извърти волана — за всичко си има контрамярка. Разбира се, има място и за импровизация, но убиецът например по принцип ще избягва да стреля в гъст трафик — противопоказано е и в правилника го пише с големи червени букви. Превозното средство може да убие и двамата, при най-добрия случай — да ги изложи на риск. Едно-единствено оръжие имаше в дадения случай Брайсън и то бе, че познава похватите, мисленето и методиката на своя противник.
Изобщо не се съмняваше, че ако му се наложи, убиецът без колебание ще пусне куршум в главата му, след това ще грабне волана и ще се опита да стабилизира колата. И тази вероятност хич не му харесваше.
В момента пресичаха мост — «Кий Бридж».
— Дай вляво, вляво! — викна мъжът.
Това означаваше да поемат към националното летище «Рейгън» — вътрешни линии. Брайсън се подчини. Внимаваше да изглежда изпълнителен и примирен с надеждата убиецът да стане по-невнимателен.
— Тук отбий! — отново нареди онзи.
Въпросното отклонение водеше към района непосредствено около летището, където имаха офиси повечето фирми за коли под наем.
— Можеше да ме убиеш още в паркинга — измърмори Брайсън. — Всъщност там трябваше да го направиш.
Но човекът бе достатъчно опитен, че да се подлъже да дискутира собствената си тактика или да остави Брайсън да провокира компетентността му. При това вероятно бе инструктиран относно огромния му опит и начините му на мислене в подобни обстоятелства.
— О, изобщо не се и опитвай — ухили се той. — Не видя ли камерите? Не се прави, че не разбираш от военна музика. Ти щеше ли да го направиш там? Не — като чувам какъв си бил навремето.
Тук се изпусна, рече си Ник. Този тип очевидно бе работещ на договор външен човек. Това означаваше, че действа сам. Служител на Управлението щеше да има партньор, дори два. Това бе важна информация.
Брайсън зави и влезе в празен паркинг. Изглеждаше изоставен, а в далечния му край очевидно бе имало склад за стари коли. Паркира, както му нареди другият. Изви леко глава, за да му заговори, и дулото отново го подпря болезнено. Онзи не обичаше подобни трикове.
— Не шавай! — прозвуча гласът му.
Брайсън послушно върна глава в старото положение и се загледа напред. Сетне каза тихо:
— Не може ли да привършиш по-бързо?
— О, сега си в нова роля, нали? Вече усещаш страха, чувството за безнадеждност, безпомощност. И примирение, а? — обади се мъжът с интерес в гласа.
— Много философски го даваш — подхвърли Ник. — Обаче се ловя на бас, че не знаеш кой ти плаща…
— Не ме интересува, стига чекът да не е фалшив.
Значи не ти пука кои са те, какво правят. За теб няма значение дали работят против САЩ или не?
— Както ти казах, чекът да е истински и банката да го плаща. Политиката не ме интересува.
— Това е краткосрочен тип мислене, безперспективен.
— Нашият е краткосрочен бизнес — ухили се убиецът.
— Виж какво — рече Брайсън след кратка пауза. — Тази грешка може да се оправи. Например ако стигнем до взаимноизгодни условия. В нашия занаят хората си отделят по нещичко: има толкова много безотчетни сметки, останали от задачи средства, компенсации, проценти оттук, пари оттам, изпрани, вложени в перспективни пазарни начинания. Правилно е парите да работят за теб. Така правят всички и аз съм готов сега да вложа известна сума…
— За да си откупиш живота — довърши професионалистът. — Но изглежда забравяш, че човек не се храни с еднократна печалба. Ти си една сделка, онези държат цялата банка, нали така? Никой не залага срещу институцията.
— Правилно, няма шанс да спечелиш срещу институцията — веднага се съгласи Ник. — Но ти няма да й отваряш война: просто ще докладваш, че мишената се оказала по-опитна, отколкото са те информирали. Успяла да избяга. За Бога, ще кажеш, човекът се оказа много по-добър, отколкото ме инструктирахте. Те ще ти повярват, защото именно това е тезата им. Ще си запазиш предплащането, аз пък ще удвоя предложената по контракта сума. Нелоша сделка, нали, приятелю?
— Днес банковите сметки и операции се следят много лесно, Брайсън. Не е както по твоето време. Парите станаха компютърна операция. Всичко е в компютъра, човече. Не е трудно да се види. Всяка транзакция оставя следи. Цифрови обработки.
— Сухото не оставя никакви следи, особено ако е в използвани банкноти, при това с непоредни номера.
— Всичко оставя следи и ти го знаеш, Брайсън. Съжалявам, но съм поел ангажимент. Просто трябва да ти помогна да се самоубиеш. Ти и без това си в тежка депресия, нямаш личен живот, новата ти академична професия те е потиснала още повече — не е като вълнуващите шпионски приключения. Най-уважавани психиатри и психофармаколози са ти поставили диагнозата…
— Единствените лекари, които познавам, бяха правителствените, и то преди години — криво се усмихна Ник.
— Диагнозата ти е съвсем прясна и е отразена в здравното ти досие, което се пази заедно със здравната ти осигуровка — пресече го убиецът с мрачна усмивка. — А си и посещавал психоаналитик вече повече от година…
— Хайде бе!
— Нали знаеш, днес нищо невъзможно няма, особено с компютърните бази данни. И лекарите работят с компютри, там описват историята на заболяването, предписаните лекарства и прочие. Ти отдавна вземаш антидепресанти, хапове за сън и против потиснатост. Всичко е в досието, както ти казах. У дома на компютъра ти пък си оставил бележка защо се самоубиваш. Така поне ми казаха.
— Този вид бележки обикновено се пишат собственоръчно, а не на компютър…
— Вярно, но ти къде живееш бе, Брайсън? Ти самият не си ли убивал и оставял именно такива бележки? Собственоръчно, но с твоята ръка, а? Но хич да не се безпокоиш — едва ли някой ще тръгне да проверява почерци и прочие. При твоя случай няма да има аутопсия — ти нямаш близки, които да настояват за такава.
Заболя го от тези думи, макар и да знаеше, че идват от чужда уста, а не от тази на наемника зад него. Нараниха го, защото съдържаха истината — семейство нямаше, поне откакто Елена го бе напуснала, а родителите му бяха загинали от ръката на Управлението. Усмихна се горчиво.
— Аз обаче се гордея с настоящата задача — продължи мъжът отзад. — Зная, че си бил един от най-добрите, ако не и най-добрият.
— А защо си я получил именно ти? — попита Брайсън.
— Не зная и не ме интересува. Работа като работа.
— Сигурно си мислиш, че ще оцелееш, а? Вярваш ли, че ще те оставят да се разхождаш наляво-надясно и да разказваш как си ликвидирал еди-кой си? Кой ще знае какво съм ти казал преди смъртта си, а? Не си ли даваш сметка за всички тези компликации? И се надяваш да си получиш остатъка от парите, че дори и да си ги изхарчиш? Имаш много здраве!
— Хайде бе! — несигурно рече мъжът и веднага добави — Знаем ги тези номера, нали?
— Да, да — знаеш ги — мрачно продължи Брайсън, — само че ти оттук нататък си мъртвец. Сто на сто. И знаеш ли защо? Защото те не знаят какво може да съм ти издрънкал, преди да ме убиеш. Поемат огромен риск.
— Ти май се опитваш да ми кажеш нещо, а? — човекът видимо се колебаеше.
Брайсън усети, че капанът проработва и натискът на пистолета намалява. Това му бе нужно — секунда-две истинска несигурност от страна на убиеца. Светкавично и много предпазливо смъкна лявата ръка от волана и я плъзна към кръста си. След миг държеше глока в нея, извъртя го назад и нагоре и натисна спусъка. И пак, и пак. В светкавична последователност изтрещяха три изстрела. Голямокалибрените куршуми минаха през облегалката като през масло. Шумът в купето сякаш раздра тъпанчетата му. Дали убиха онзи отзад? Отговорът дойде веднага — пистолетът тупна меко някъде на задната седалка. Брайсън се извърна — мъжът бе мъртъв — предната част от главата му бе почти отнесена.
 

Този път се срещнаха в Лангли. В новата сграда на ЦРУ, където Дън имаше кабинет на седмия етаж. Нямаше ги стандартните процедури за сигурност, пуснаха Брайсън максимално бързо.
— Защо не ме учудва случилото се? — засмя се високо Дън и смехът му веднага премина в задавена и мъчителна кашлица. — Момчетата от Управлението са те сложили в категорията на неспасяемите, но си мисля, че са направили груба грешка — те, изглежда, не помнят с кого си имат работа.
Дън бе преминал на «ти».
— Какво искаш да кажеш?
— Само това, че си по-добър от всеки друг, който могат да изпратят срещу теб самия. За Бога, човек би помислил, че поне това са разбрали след толкова години.
— На първо място са разбрали друго — че не ме искат отново на тяхна територия, в онази сграда, че зная прекалено много.
— Де да знаеше толкова, че и на нас да кажеш нещичко — кисело се усмихна Дън. — Но принципът е ясен: далеч от старата служба, по възможност изолиран, ако ли не — на онзи свят. Ти наистина не знаеш имена, истинските имам предвид, само легенди, а това не ни върши работа, поне на този етап не. Известни са ти вътрешни за Управлението легенди, които не помагат с нищо на нашите разследвания. Като например този Просперо, за когото все споменаваш.
— Казах, че зная само името. Освен това то е от преди 15 години. В оперативната работа такъв срок е направо геологически отдалечен от настоящето. Този Просперо бе холандец, ако помня добре, или може би от холандски произход. Високоценен работник.
— Най-добрите ни хора направиха рисунки по твое описание и сега сме ги пуснали на компютърна проверка за сравнение с архивни снимки, рисунки, устни портрети. Обаче софтуерният изкуствен интелект не е толкова напреднал, че да дава бързи резултати. Губи се време, а са възможни и пропуски. Трудоемка работа, знаеш. Засега имаме само едно попадение. Човек, с когото, според твоите думи, си работил в Шанхай по особено деликатна задача.
— О, Сигма.
— Да, името е Огилви. Франк Огилви от Хилтън Хед, Южна Каролина. Но вече не играе.
— Преселил ли се е? Или са го прехвърлили?
— Покойник. Било горещ ден, плажът бил доста пълен. Масиран инфаркт очевидно. Изведнъж рухнал като отсечено дърво. Създала се паника според един очевидец.
Брайсън се замисли, загледан в стените на кабинета, който нямаше прозорци. Изведнъж рече:
— Ако търсиш мравки, огледай се за пикник.
— Какво, какво? — недоразбра Дън. — Що за мисъл?
— Любима сентенция на Уолър — обясни Брайсън. — «Ако търсиш мравки, огледай се за пикник.» Мравките налитат на останки от храна, това е смисълът. А в нашия случай идеята е да видим не къде са били нашите хора, а къде са сега. Нека се запитаме: от какво имат нужда? За какво се готвят?
Дън захвърли изпомачканата от въртене из пръстите му цигара и вдигна глава като подушило дивеча куче.
— Оръжие. Това е думата. Те събират и натрупват оръжие. Изглежда цял арсенал. Струва ми се, че се опитват да създадат напрежение на Южните Балкани. Макар че крайната им цел вероятно е на друго място.
— Оръжие, казваш — Брайсън потъна в размисъл.
— Оръжие и боеприпаси. Най-модерните. Експлозиви, автомати, карабини. Когато бомбите затрещят и куршумите засвирят наоколо, нашите генерали първи пълнят гащите, знаеш. Но това е друга тема. Ние на всяка цена трябва да предотвратим замисленото от онези играчи. Каквото и да ни струва това.
— Каквото и да ни струва, а?
— Е, аз и ти разбираме значението на подобна фраза. Дефиниция я наречи, ако искаш. Макар че богоугодният Ричард Ланкастър не ги загрява тези неща. Той е царят на добрите намерения, но къде ни води подобен идеализъм днес? Нали виждаш — всички светци са мъртви.
Високоуважаваният и почитан Ричард Ланкастър бе директор на Съвета за национална сигурност на Белия дом.
— Дик Ланкастър вярва в правила и регламенти, но кой ли днес играе по тях? Всъщност много често, за да запазиш именно тях, първо трябва да ги нарушиш.
— Не може все по красивите правила да играеш, а? Да пипаш с ръкавици — подхвърли Брайсън, като се досети за някогашните сходни думи на Уолър.
— Я ми кажи вие навремето при нужда как се снабдявахте с оръжие? Едва ли сте се обръщали към правителствените арсенали? Търсели сте търговци, нали?
— Обичайно пристъпвахме много внимателно към «инструментите», както наричаха оръжието и боеприпасите в Управлението. Прав си, като имаш предвид ограниченията и абсолютната секретност, трябваше да си ги търсим сами и по определени канали. Не можеш да отидеш в някой армейски склад с платежен ордер, я. Спомням си най-обикновена операция в Коморските острови през 1982 година. Трябваше да спрем една банда наемници, които искаха да се настанят там.
— Тази банда бе от ЦРУ — кисело рече Дън. — При това единствената ни задача бе да отървем десетина американци и англичани, които онзи откачалник полковник Денар държеше като заложници и искаше откуп.
Брайсън трепна, примигна, но продължи:
— Първо ни трябваха няколкостотин калашници. Те са евтини, сигурни и леки, правят ги поне в десетина различни държави, не е трудно да им прикриеш произхода. Имахме нужда и от по-малък брой карабини с нощни снайпери, предпочитахме да са тип BENS 9304 или «Jaguar Night Vision». Още и минохвъргачки, а и ракети «Стингър» — гърците ги произвеждат по лиценз и не е трудно да се купят. Кюрдските партизани ги препродават на тамилските тигри за печалба.
— Това вече не го знам.
Брайсън въздъхна нетърпеливо.
— Да, бе, сигурно не го знаеш. Виж сега, когато човек пренася оръжие нелегално, винаги му се губят определени бройки от него. Просто ти изчезват по пътя.
— Падат от каросериите на камионите, а?
— В определен смисъл, да. На второ място, са ти необходими боеприпаси. В това отношение любителите винаги правят една и съща грешка: купуват повече оръжие, отколкото муниции, и сетне им се налага да дават още пари.
Дън го изгледа любопитно.
— Ти наистина си бил много добър, а?
Не бе въпрос, но не бе и комплимент.
Изведнъж Брайсън рязко се изправи, почти скочи с широко отворени очи.
— Сетих се къде ще ги намерим. Поне откъде да започнем. По това време на годината, значи, след десетина дни, започва годишният «плаващ» пазар на оръжие пред Коста да Морте — в международни води, недалеч от Испания. Организират го вече двайсетина години съвсем редовно като парадите на Деня на благодарността. Огромен контейнерен кораб, където се предлагат най-съвременни оръжия и боеприпаси. Съдът е регистриран под името «Испанска армада».
— Браво, Брайсън! Пикник, а! Където се събират мравките нали? Не ти е лоша идеята.
Брайсън кимна, но мислите му бяха нейде далеч, много далеч. Отвращаваше го мисълта, че ще се наложи да се връща към старата работа, особено след като бе разбрал как години наред го бяха мамили. Но имаше и нещо друго, други емоции — на първо място гняв. Желание за реванш. За мъст, за отмъщение. И още нещо — по-кротко, — но много силно в него: желание да разбере «ЗАЩО?», да надникне в собственото си минало. Да мине през старите тайни и лъжи, за да стигне до истината. Истината, с която после да може да живее…
— Така е — рече той на глас след малко. — То си е истински пикник — за всяка нелегална групировка или работеща под прикритие правителствена организация, която желае да си купи оръжие, без да привлича чуждо внимание. За тях «Испанска армада» си е истински празник.
 

Глава пета
 
Атлантически океан
На тринадесет морски мили югозападно от Кабо Финистере, Испания
Гигантският съд сякаш се материализира от мъглата, висок и надвиснал над всичко околно — огромен и като че безкраен, грозен и дълъг като крайградски квартал, дори може би колкото няколко такива квартала. Черният му корпус бе нагазил дълбоко във водата: бе здраво натоварен. И как не! Бе пълен с разноцветни ръждиви контейнери, натоварени на палубата по осем на редица и три на височина. Голям товар — може би десет редици от мостика до кърмата.
Техният хеликоптер закръжи над кораба и накрая увисна точно над предния бак. Брайсън бързо пресметна: бе преброил поне двеста и четирийсет гигантски бокса, а това бе само на палубата. Под нея и в трюмовете имаше поне още три пъти по толкова. Знаеше го от колеги. Невероятен по тонаж товар, мистериозен и страшен, и още по-злокобен поради анонимната еднаквост на металните боксове, чието съдържание засега бе тайна.
Светлините на хеликоптера огряха бедно осветената, но добре разчистена палуба чак до кърмата. Високата бяла надстройка с тъмнеещи прозорци се извисяваше над редиците контейнери; на мостика се въртеше съвременен радар и сателитни антени. Салонът на горната палуба сякаш не принадлежеше към огромния товарен кораб, а изглеждаше като взет от някой друг съд, яхта например. Защото «Испанска армада» не е обикновен контейнеровоз, мислеше си Брайсън, докато хеликоптерът кацаше върху нарисувания на палубата кръг.
Корабът бе истинска легенда в призрачния свят на тероризма и тайните организации, наред с всички останали нелегални или полулегални групички и групировки. Въпреки екзотичното си име той не бе никаква армада или флота, а просто плаващ гигант, натъпкан до крайност с най-разнообразно оръжие. Никой не знаеше откъде мистериозният му господар на име Калаканис доставя стоката си, но мнозина шепнеха, че я купува напълно законно от бедни държави — производители на оръжие, като Албания и България, други източноевропейски страни, от Русия, Корея, Китай. Клиентите на Калаканис бяха от цял свят, но по-скоро от подземната му част — от Афганистан до Конго, където все още се водят граждански войни и където конфликтите се разпалват именно благодарение на незаконно доставено оръжие от представители на напълно законно избрани чужди правителства.
И така този закотвен на 13 морски мили от испанския бряг кораб привличаше като магнит хора от цял свят. Намираше се в сравнително плиткия континентален шелф, но извън испанските териториални води, така че процъфтяващият бизнес на Калаканис да не е ограничаван от законите на никоя страна.
Брайсън свали шлемофона, когато и тримата му спътници направиха същото. Бе тръгнал от Мадрид, откъдето бе взел самолет на Иберийските авиолинии до Ла Коруня в Галиция. Там се бе качил на хеликоптера заедно с двама други мъже, а сетне се бяха отбили в пристанищен град на име Мурос на 47 мили в югозападна посока и вече оттам бяха прелетели тринадесетте мили до кораба. На борда повечето време мълчаха, само от време на време си разменяха кратки и незначещи нищо любезности. Всеки предполагаше, че другите пътуват с цел пазар и сделки с Калаканис. Единият бе ирландец, вторият очевидно от Близкия изток, а третият може би от Източна Европа. Пилотът бе навъсен и мълчалив баск. Кабината бе доста луксозно обзаведена с кожени седалки и барче — Калаканис видимо не щадеше пари за привличане на клиенти.
Брайсън бе облечен в моден и скъп италиански костюм, далеч по-крещящ от консервативно ушитите дрехи, които обичайно носеше. Бе си го купил специално за случая, с пари на ЦРУ естествено. За пътуването използваше стара легенда на Управлението, подготвена лично от него още преди доста време.
Джон Колридж бе канадски бизнесмен със съмнителна репутация, известен със сделки в сенчестия бизнес, като посредник на няколко азиатски престъпни синдиката, на поставени извън закона държави в Персийския залив, дори и като уредник на политически убийства. Макар и трудна за откриване фигура, името му бе известно в определени кръгове и това бе най-важното в случая. Вярно, че никой не го бе виждал през последните няколко години, но в този странен бизнес подобно отсъствие не се счита за ненормално.
Дън бе настоявал Брайсън да използва изработена от експерти на ЦРУ легенда — истински вълшебници в графичните изкуства и възпроизвеждането на всякакви документи, майстори фалшификатори на всичко и по всяко време. Но Брайсън му отказа. Опасяваше се отнякъде да не изтече информация, да не останат следи в бюрократичния апарат на Лангли. Дали можеше да вярва на Дън? Това бе отворен въпрос, във всеки случай на организация като ЦРУ никога не бе вярвал, нито пък възнамеряваше да повярва сега. Дълги години бе слушал и виждал неговите гафове и провали като предателства и недискретност. Мерси от такава мечешка услуга, сам ще си свърша работата — и така бе отхвърлил настояванията на Дън.
Но пък досега не се бе срещал лично с Калаканис, никога лично не бе стъпвал на «Испанска армада», а Бейсил Калаканис бе известен като човек, който изключително много внимава с кого се среща и при какви обстоятелства. Прекалено бе лесно да се опари човек в бизнес като неговия. Затова и Брайсън си бе подготвил и предпоставките да бъде приет тук.
Първо сключи сделка за покупка на оръжие. Не изплати сумата, просто задържа транзакцията, но установи контакти с германски търговец на оръжие, на когото се представи като Колридж. Германецът се бе настанил в хотел в Торонто, тъй като току-що го бяха подгонили за цяла поредица подкупи, дадени на лидери на германската християндемократическа партия. Страхуваше се, че е възможно да бъде екстрадиран и съден в родината му. Пък и отчаяно се нуждаеше от пари. Затова и Брайсън не се изненада, че германецът бързо-бързо се нави да правят бизнес заедно.
Брайсън му даде да разбере, че Колридж представлява група генерали от Зимбабве, Руанда и Конго, търсещи тежки, труднонамираеми и много скъпи оръжия. От типа, който само Калаканис доставя. Но пък Колридж не е вършил личен бизнес с Калаканис, та не може ли германецът да го представи? Ако работата стане, той (германецът) ще получи голяма комисионна и допълнително ще усети от сладостта на сделката. Срещу какво? Просто да изпрати препоръчителен факс на Калаканис или да му се обади, по какъвто начин той самият си избере.
Брайсън и спътниците му бяха пресрещнати от млад и изключително як червенокос мъж със сервилна усмивка и ранно оплешивяло теме, който се здрависа с тях и се представи само като Иън. Същевременно нито веднъж не произнесе имената им на глас.
— Колко любезно от ваша страна да ни посетите тук — рече Иън с изискан британски акцент на аристократ, сякаш се обръщаше към приятели, дошли да видят болен другар. — Избрали сте прелестна вечер за визитата си — морето е спокойно, имаме пълнолуние, едва ли бихме могли да се надяваме на по-прекрасна нощ. И точно навреме за вечеря. Моля ви, оттук…
Сетне ги поведе към три здрави момчета с автомати и брутални физиономии.
— Ужасно съжалявам и се извинявам за тази процедура, но нали знаете правилата на сър Бейсил… — говореше Иън, докато онези тримата ги обискираха извънредно внимателно и професионално. — Нали знаете, в днешни времена човек никога не може да бъде напълно сигурен. Сър Бейсил ужасно настоява за тези проверки.
На всичкото отгоре трите горили се държаха нагло и с подозрителност, та ирландецът не се сдържа и крясна на единия от тях, но не направи нищо, за да го спре. Брайсън бе очаквал подобна проверка и не бе въоръжен. Охранителят, който го потупваше тук и там, провери всички възможни за скриване на оръжие места, а след това го опипа доста неделикатно по най-интимни телесни части. После настоя Ник да отвори носеното от него куфарче.
— Документите — отворете багажа — изръмжа на лош английски горилата и Брайсън реши, че долавя сицилианско произношение.
След проверката му махна с ръка да мине, видимо задоволен.
Брайсън се огледа, забеляза панамския флаг на кърмата и надписите на близките контейнери — «Клас първи/Експлозиви». Знаеше, че на привилегированите купувачи се разрешава да огледат стоката и да надникнат в контейнерите, но на палубата нищо не се разтоварва. По-късно заплатеното се доставя на «обезопасени» пристанища като например Гуаякил в Еквадор, където според осведомени източници бе главната квартира на Калаканис, или на Сантуш в Бразилия. И двете пристанища минават за пиратски свърталища и имат възможно най-страшната репутация в целия свят. В Средиземноморието корабът пък се отбиваше на албанското пристанище Вльора, един от най-големите световни центрове на контрабандни стоки. В Африка пък на дневен ред са Лагос в Нигерия и Монровия в Либерия.
Брайсън бе вече вътре, издържал на проверката.
— Да минем оттук, ако обичате, моля — продължаваше да плещи Иън и ги поведе към високата надстройка, където бяха моряшките помещения, мостикът и апартаментът на Калаканис със салоните му и големия офис. Четиримата вървяха, а на известно разстояние отзад ги следваха въоръжените главорези. Хеликоптерът излетя и се отдалечи. Шумът вече не бе така силен. Брайсън долавяше познатите морски шумове, плясъка на вълните, крясъците на чайките; миришеше на сол и на корабното дизелово гориво. Луната живописно огряваше повърхността на Атлантика.
Четиримата едвам се побраха в малкия асансьор, който ги взе от главната палуба, за да ги остави на ниво 06. Вратата се отвори и Брайсън почти ахна при вида на заобикалящия го разкош, надминаващ дори онова, което бе виждал по яхтите на милионерите.
Подовете бяха постлани с мраморни плочи, стените — облечени в тъмен махагон, навсякъде грееше полирана до блясък мед. Минаха покрай киносалон и развлекателен център, досущ както в големите курорти; фитнес зала, съоръжена с най-новото в тази област; сауна; библиотека. Накрая пристигнаха пред огромен салон на два етажа, видимо приемната зала на собственика, недалеч от кърмата. И тук луксът надминаваше най-доброто обзавеждане в световните грандхотели.
До дългия бар стояха четирима или петима, зад тезгяха бе барман с черна вратовръзка и зализана коса. Стюардеса в бяла униформа — невероятно красива блондинка със зашеметяващо зелени очи — им подаде по чаша шампанско и стеснително се усмихна. Брайсън пое високата чаша, благодари и се огледа, като се опитваше да не показва любопитство. Мраморните подове бяха застлани с ориенталски килими, на определени места седяха тежки кресла и канапета в плюш, на две от стените от тавана до пода бяха подредени книги. При поглед отблизо обаче Брайсън установи, че красивите томове са само имитация на библиотека. От тавана висяха кристални полилеи. Напълно естествено. Единственото по-особено нещо бяха препарираните и окачени по стените големи риби — видимо любими трофеи на домакина.
Ник огледа гостите и усети, че някои лица са му познати. Но откъде и кои бяха те? Напрегна си паметта, но тя — горката — напоследък бе натоварена до крайност. Постепенно тренираното му съзнание започна да подава нужната информация и досиетата се прикачиха към лицата. Един бе пакистански комисионер, друг — високопоставен функционер на ИРА, същевременно бизнесмен и търговец на оръжие, който бе направил големи удари по време на ирано-иракската война. И тези, и другите бяха все посредници и комисионери, дошли тук за нови сделки. Побиха го тръпки, напълно бе възможно някои от тях да са го срещали в предишните му роли. Дали щяха да го разпознаят сега? Винаги съществуваше риск да бъде разкрит. От всичко най-страшно бе някой неочаквано да се обърне към него по име, различно от онова, с което се представяше сега тук. Но какво пък? Рискът бе част от професията, една от множество други професионални опасности, и той винаги трябваше да бъде нащрек.
Засега никой не го бе изгледал любопитно или подозрително. А това бе типично за търговците на оръжие — истински хищници в своя си свят. Един любопитен поглед все пак още не означава нищо — нормално бе всеки от тях да се опита да прецени срещаната на такива места конкуренция. Ник изпита известно облекчение. Освен това интуицията му засега кротуваше — не усещаше познатите му ранни предупредителни сигнали, обичайно изразяващи се в бодежи в тила. И така създаденото в съзнанието му напрежение постепенно затихна.
По едно време чу някой да споменава «мултирежимен доплеров радар», друг «скорпиони», трети — чешките противовъздушни ракети «Стрела».
Изведнъж усети чужд поглед — гледаше го красивата стюардеса. Веднага й се усмихна предразполагащо.
— Къде е вашият шеф, госпожице? — попита Ник с приятен глас.
— О, господин Калаканис ли имате предвид? — обърка се тя.
— Че кой друг?
— Ще се присъедини към гостите за вечеря, сър. Мога ли да ви предложа малко хайвер, господин Колридж?
— Мерси, не обичам хайвер. Ал-бика ли долавям?
— Моля, не разбрах?
— Вашия акцент имам предвид. Левантински диалект на арабския, нали така? Познах ли?
Тя се изчерви.
— Познахте. Изглежда, много разбирате от езици.
— Като гледам така, май господин Калаканис привлича таланти отвсякъде. Работодател, който вярва, че възможностите трябва да са равни за всички, а?
— О, да, капитанът е италианец, помощниците му — хървати, екипажът — предимно филипинци.
— Тук май е като клон на Обединените нации?
Тя му се усмихна свенливо.
— Ами клиентите? Откъде идват най-много?
Усмивката на момичето изведнъж помръкна и то стана студено, дистанцирано.
— Не мога да знам, сър. Никога не съм задавала подобни въпроси, сър. Моля да ме извините.
Брайсън усети, че е прекалил. Естествено, че екипът на Калаканис ще бъде подбран, няма лисица като него да си назначи глупаци, я. Хората му задължително са приветливи, но най-вече дискретни. От инструктажа при Дън и собствените му спомени от Управлението си бе изработил известен портрет на Калаканис. Василу Калаканис бе роден в Турция грък от много добро семейство, бе учил в Итън и там се бе сприятелил с наследника на едно от най-могъщите британски семейства — производители на оръжие. Така си бе създал големи връзки в тази област, развил ги бе по-късно, един Господ само знаеше как и постепенно се бе включил в бизнеса, като първоначално от името на въпросното семейство бе продавал оръжия на борещите се в Кипър гърци. Някъде по онези години си бе задълбочил връзките, бе плащал подкупи на могъщи английски политици и постепенно гърнето Василу се бе превърнало в английския поданик Бейсил, още по-късно — в сър Бейсил, член на най-престижните британски клубове с най-ограничено членство. А с французите имаше дори още по-тежки контакти; една от най-красивите му резиденции бе почти в центъра на Париж, редовно на гости му идваха най-първите държавни мъже.
След падането на Берлинската стена бе започнал още по-оживена търговия с източноевропейско оръжие, на първо място българско. Бе спечелил нечувани суми по време на ирано-иракската война, като бе продавал хеликоптери и на двете страни. Вършеше крупен бизнес с Либия и Уганда.
Бушуващите от Афганистан до Конго няколко дузини граждански войни бяха постоянно разпалвани именно от господин Калаканис, който снабдяваше всеки готов да плаща с модерни нападателни оръжия, автомати и картечници, минохвъргачки, пистолети, пехотни мини, ракети. Сегашният му свръхкораб яхта бе оборудван с пари, получени от кръвта на стотици хиляди невинни хора.
Стюардите започнаха да канят гостите на вечеря. Един от тях се доближи и до Брайсън.
— Вечерята е сервирана, г-н Колридж, моля ви да заповядате.
Столовата бе също толкова шикозна, колкото и барът, и другите екстри на Калаканис. Може би бе дори още по-екстравагантна. Стените бяха фантастични пана с морски сюжети, сякаш вечеряха на открито, а гальовното море ги посрещаше мило с лек бриз и топло следобедно слънце, докато около кораба като бели лебеди плаваха грациозни платноходки. Застланата със снежнобяла ленена покривка дълга маса бе отрупана с какви ли не лакомства, кристална посуда и свещи в позлатени свещници. И тук отгоре висеше огромен кристален полилей.
Стюардът съпроводи Брайсън до място недалеч от главата на масата и учтиво изтегли стола му, за да го настани. До него вече седеше едър смугъл мъж с огромен гръден кош и късо подстригана сребриста брада. Стюардът се наведе към ухото на този човек и му прошепна нещо.
— Господин Колридж — избумтя гласът на Бейсил Калаканис в типично руски дълбок бас, — извинете ме, че не ставам.
— Извинен сте напълно. За мен е истинско удоволствие да се запознаем. Толкова много съм слушал за вас — откликна Брайсън и силно стисна ръката на Калаканис.
— И аз, и аз също. Учудващо е толкова време да не ни се кръстосат пътищата, а?
— Малко се позабавих, за да елиминирам посредниците — разпери ръце Ник. — Омръзна ми да плащам грешни пари.
Калаканис се разсмя шумно. Другите гости сядаха на масата и се преструваха, че не обръщат внимание на разговора между домакина и получилия почетното място загадъчен посетител. Брайсън веднага усети, че един от тях особено напрегнато следи диалога им. Не го бе забелязал в бара. Бе облечен стилно в двуреден раиран костюм, а посивялата му коса се спускаше чак до раменете. Полазиха го студени тръпки: беше му познат. Името не помнеше, но лицето бе добре известно от служебни видеозаписи на проследявания и снимки от досиета. Дългокосият бе французин, който редовно се движеше в оръжейни кръгове и бе известен като контакт на екстремистки терористични групи. Освен това се знаеше, че е приближен на могъщия, крайнодесен френски търговец на оръжия на име Жак Арно. Дали последното не означава, че Арно е снабдител на Калаканис или обратното?
— За Бога, дори не съм подозирал колко приятно място е вашият кораб, иначе отдавна да съм се отбил тук — продължи Ник. — Изключително място.
— Ласкаете ме — усмихнато отвърна домакинът. — Едва ли думата «изключително» може да се употреби за старото ми корито, което едвам се държи на повърхността. Макар че трябваше да го видите преди десет години, когато го купих от корабната линия «Мерск». Бяха решили да го претопяват, а аз нали не изпускам изгодна сделка и го взех на безценица. Ама пак не съм много сигурен дали получих максималната изгода. Проклетата гемия спешно се нуждаеше от пребоядисване и ремонти, а се наложи и поне половин тон ръжда да изстържат от нея.
Щракна с пръсти и зад гърба му се материализира русата красавица с бутилка «Шасан Монтраше»; тя наля по чаша и на двамата и се направи, че не забелязва присъствието на Брайсън. Калаканис вдигна чаша към него и намигна:
— Е, да пием за военните трофеи!
Брайсън също вдигна високо чашата си и отпи, като кимна.
— Във всеки случай «Испанска армада» плава нелошо — като нищо развива 25–30 възела, обаче пък гълта двеста и петдесет тона гориво на ден. Това американците го наричат здрав преразход, нали?
— Всъщност аз съм канадец — отвърна Брайсън, внезапно нащрек.
Калаканис не приличаше на човек, който прави подобни грешки. Тук има нещо, помисли си Ник и безгрижно добави:
— Но едва ли сте я взели в този й вид, нали?
— Ами, каютите мязаха на стаи от третокласна градска болница — Калаканис огледа гостите около масата. — Къде ще купиш стар съд с подобни екстри? О, г-н Колридж, чувам, че клиентите ви са африканци, така ли беше?
— Моите клиенти — с учтива усмивка отвърна Брайсън — са високо мотивирани.
Калаканис отново намигна.
— Африканците винаги са били сред най-добрите ми клиенти — Конго, Ангола, Еритрея. Все се намира някоя фракция там да се бие срещу друга и все изглежда, че и двете имат достатъчно много пари. Чакайте да се досетя: калашници им трябват, боеприпаси, противопехотни мини, гранати. Може би и гранатохвъргачи. И естествено снайпер карабини с нощно виждане, нали? Противотанково оръжие. Познавам ли?
Брайсън сви рамене.
— Вашите «Калашников» руски ли са — оригинални?
— Забравете руската стока — тя е боклук. Имам достатъчно български.
— Е, знам, че сте изключителен познавач. И винаги с най-добрата стока.
Калаканис се усмихна снизходително.
— Естествено. «Арсенал» в България все още произвежда най-добрите в света. Самият доктор Калашников предпочита българската направа. Чакайте пак да ви питам — откъде познавате Ханс Фридрих?
— Помогнах му да осъществи няколко големи продажби на танкове «Тисен А. Г. Фухс» в Саудитска Арабия. Запознах го и с няколко приятелчета от петролния бранш в Залива. Що се отнася до калашниците, наистина разчитам на вашия опит, а пък за офанзивно оръжие…
— При него по-добри от южноафриканските «Вектор 5,56 мм СиАр21» няма да намерите. Чиста работа, прецизна, а и елегантна. Веднъж като ги опитат вашите хора и повече няма и да търсят друго. Оптиката е също «Вектор», интегрална и увеличава вероятността от първо попадение поне с едно 60 на сто. Даже и да не познавате оръжието.
— А бронебойни снаряди? С обеднен уран?
Калаканис повдигна вежди.
— Интересен избор. Може и да намеря нещичко. Два пъти по-тежки от оловото, най-доброто противотанково оръжие. Минава през танка като топъл нож през масло. Плюс това са и радиоактивни. Казвате, значи, че клиентите ви са от Руанда и Конго?
— Не помня да съм ви казвал подобно нещо — извънредно учтиво отвърна Брайсън.
Тази игра на котка и мишка започваше да му лази по нервите. Не приличаше на делови разговор, а на нещо като старинния френски танц гавот — само че тук партньорите се наблюдават внимателно и отблизо и всеки дебне другия да направи погрешна стъпка. Нещо в поведението на Калаканис подсказваше на Ник, че онзи знае повече, отколкото дава да се разбере. Дали лукавият търговец го е приел с легендата, осигурена чрез германеца, или за беля има сериозни връзки в света на разузнаването и някой му е направил необходимата справка? Ами ако през годините след като бе напуснал Управлението, легендата за Колридж се бе издънила по някакъв начин? А имаше още една възможност: Тед Уолър нарочно да я бе разрушил — било от предпазливост, било за отмъщение?
Мъничък клетъчен телефон на масата пред търговеца внезапно записука. Калаканис го взе и остро попита:
— Какво има? Да, Чики, но се опасявам, че той няма кредит при нас.
Сетне прекъсна разговора и остави апаратчето пред себе си.
— Моите клиенти се интересуват и от ракети «Стингър».
— Е, да, днес много ги търсят. Всеки терорист или партизанин би искал да си има по един сандък подръка, нали? А благодарение на американското правителство голямо количество от тях се мотаят по света и не е трудно да се купят. Едно време американците ги раздаваха на приятелите си като бонбони. Сетне — към края на 80-те години — иранците някак си се докопаха до тях и техни кораби гръмнаха американски военноморски хеликоптери над Залива. Оказа се, че САЩ сами са се осрали и се налага да си ги изкупват обратно. И сетне Вашингтон предлагаше по 100 000 долара на парче върнат «Стингър», което е четири пъти повече от оригиналната цена. Някои хора се възползваха… Естествено, аз плащам по-добре.
Калаканис млъкна и Ник усети, че русата стюардеса стои зад гърба на шефа си с покрито блюдо в ръка. Тогава той кимна и тя започна да сервира изискано нарязани и апетитни късчета сьомга в сос тартар и перлено бляскав черен хайвер.
— Предполагам, че и Вашингтон ви е добър клиент — тихо подхвърли Брайсън.
— Да, бе и те ако нямат пари — мъгливо отвърна Калаканис.
— Тези неща се разчуват в определени среди — внимателно продължи Брайсън. — Та говори се, че известни вашингтонски организации, някои от тайните централи без пряк правителствен контрол, купували… на едро от вас.
Брайсън се опитваше да говори небрежно, сякаш между другото, но Калаканис незабавно усети и му хвърли кос поглед.
— Вие от моята стока ли се интересувате или от клиентите ми? — попита хладно той.
Брайсън усети, че отново е прекалил, и замръзна.
Калаканис се накани да става.
— Моля да ме извините. Усещам, че пренебрегвам другите си гости.
— Имам причини да задавам тези въпроси — бързо изстреля Брайсън. — Делови причини.
— Какъв бизнес можете да имате вие с правителствени институции? — предпазливо попита търговецът.
— И аз търся купувачи — продължи Ник още по-тихо. — Предлагам стока за продан — разни нещица, които може би интересуват сериозни клиенти. Само да не са официално свързани, с което и да е правителство и да имат пари за харчене.
— Предлагате ми нещо, така ли? Опасявам се, че не ви разбирам. Ако желаете да въртите ваш собствен бизнес, стопроцентово не се нуждаете от мен.
— В дадения случай нямам друг приемлив канал — още по-тихо рече Ник.
— Канал ли? — Калаканис видимо се озадачи. — За какво говорите, за Бога?
Брайсън започна да шепне, наложи се търговецът да се наведе към него, за да го чува.
— Разполагам с важни планове. Проекти, спецификации, които струват огромни пари за някои заинтересовани среди с, хм, да речем, неограничени бюджети. Но по никакъв начин не бива лично аз да съм свързан с такава транзакция или да намерят моите отпечатъци по стоката. Затова предлагам вие да поемете ролята на посредник или канал, както се изразих преди малко, а услугите ви ще бъдат най-щедро възнаградени.
— Ставам все по-любопитен — замисли се Калаканис. — Но мисля, че трябва да обсъдим предложението ви насаме.
 
* * *
 
Библиотеката на домакина бе обзаведена с красиви и много стари френски мебели, незабележимо завинтени към пода, както след малко забеляза Ник. Две от стените бяха от армирано стъкло, покрито с жалузи и завеси, на останалите две висяха поставени в рамки антични морски карти и чертежи на океански течения. По средата на едната имаше дъбова врата. Къде ли води? — запита се Брайсън.
За да напусне така бързо вечерята, Калаканис видимо се бе заинтересувал от въпросните чертежи и планове със съответните спецификации, които вече държеше в ръце и с огромен интерес разглеждаше. Бяха изработени от експерти на ЦРУ и можеха да издържат на най-внимателни проверки от страна на хора с дългогодишен опит в подобна дейност, какъвто бе търговецът на оръжие.
А той вече не криеше възбудата си. Вдигна очи от чертежите и в тях проблясна чиста проба алчност.
— Това тук е ново поколение противотанково оръжие от системата JAVELIN — прошепна той едва ли не със страхопочитание. — Как, по дяволите, сте се докопали до него?
Брайсън се усмихна скромно.
— Че кой разкрива търговска тайна, г-н Калаканис?
— Леко, преносимо, бързо и просто за действие. Снарядите са същите, разбира се — 127-милиметрови, — ракетни, но изстрелващата установка изглежда доста по-усложнена и издръжлива на попадение. Ако се ориентирам правилно — точността е гарантирана стопроцентово, нали?
— Така ми казаха — кимна Брайсън.
— Имате ли кодовете на източниците?
Брайсън знаеше, че търговецът ще поиска софтуерния продукт, без който производство не може да се организира, и го бе приготвил.
— Естествено.
— Няма да е трудно да се намерят купувачи. Въпросът е кой разполага с ресурсите. Това ще отнеме време.
— Аз останах с впечатлението, че имате предвид определено лице.
— Да, дори то сега е на борда.
— На вечерята ли?
— Не. Много учтиво ми отказа. Предпочита да не го виждат. Сега оглежда стоката.
Калаканис извади телефона и бързо набра номера. Докато чакаше обаждане, добави:
— Организацията на този господин напоследък купува много. Големи количества оръжие на колела, така да се каже. Стока като вашата непременно ще го заинтересува, изобщо не се съмнявам в това, а мисля, че и парите няма да са пречка.
Замълча, за да каже в слушалката:
— Ако обичате, помолете г-н Дженрет да се отбие за минутка в библиотеката.
 
* * *
 
Въпросното лице се появи на вратата само пет минути по-късно, съпроводено от плешивия червенокос Иън, който бе посрещнал Ник на борда.
Дженрет ли? Вятър и мъгла. Това бе чисто и просто пореден служебен псевдоним за прикритие. Новодошлият бе висок мъж на средна възраст, с изморено изражение и разчорлена посивяла коса. На път за стола пред бюрото на Калаканис очите му срещнаха тези на Брайсън.
Кантон!
Барът на покрива на хотел «Мирамар»!
Дженрет бе агент на Управлението, познат на Брайсън под името Ванс Гифърд.
«Организацията на този господин напоследък купува много. Големи количества оръжие на колела, така да се каже. Стока като вашата непременно ще го заинтересува, изобщо не се съмнявам в това, а мисля, че и парите няма да са пречка» — бе казал Калаканис.
«Парите няма да са пречка… купува много… организацията на този господин…» Интересно!
Гифърд почти сигурно действа от името на Управлението, което означава, че Дън е прав: то все още съществува.
— Г-н Дженрет — започна Калаканис, — искам да се запознаете с един господин, който разполага с интересна нова играчка. Мисля, че вие и приятелите ви ще поискате да я имате.
Иън се бе опрял на вратата. Гифърд изгледа Ник удивено, но само за миг. Сетне изражението му се смекчи и той се усмихна. Добре се преструва, рече си Брайсън.
— Г-н Колридж, така ли?
— Моля да ме наричате Джон — сърдечно отвърна Брайсън, но по гърба му лазеха тръпки, а мозъкът му заработи на високи обороти.
— Защо имам чувството, че сме се срещали някъде? — попита човекът от Управлението с фалшива сърдечност.
Брайсън се усмихна, опита се да излезе от напрежението. Това не бе лесно въпреки дългогодишния опит и подготовка. Изучаваше лицето на бившия си колега, следеше очите му, лицевите мускули, чието движение издаваше дали говори истината или не. Да, Ванс Гифърд е действащ понастоящем агент на Управлението. Брайсън вече бе сигурен в това.
Бе действащ и преди осем или девет години, когато се бяха срещнали по служба в бара на «Мирамар» в Кантон.
Макар и да се познаваха съвсем повърхностно, изпълняваха обща задача и я бяха обсъдили подробно — цял час бяха разговаряли за каналите на финансиране, за нужното оръжие и прочие. Като се имат предвид правилата на централата, и двамата не знаеха много един за друг.
Гифърд би трябвало да е действащ, иначе Калаканис не би го извикал в библиотеката да види прототипа.
— Май в Хонконг беше? Или Кантон, а може би в Тай-бей? — непринудено отвърна Ник. — И вие ми изглеждате познат.
Усмихна се любезно, също външно учуден на странните игри на съдбата. Сякаш казваше: как само се кръстосват човешките пътища, нали? Усети, че по челото му избива пот. Интуицията му работеше, инстинктите му подсказваха неприятности. Но кондицията му не бе както в младежките години, нито психологическата подготовка и емоциите. Във всеки случай засега Гифърд се правеше на ударен. Той безсъмнено го бе познал, но не знаеше целта на присъствието му тук и сега. Като всеки печен агент изчакваше да разбере повече и да се ориентира на базата на по-голяма информация.
— Във всеки случай приятно ми е да се видим пак — добави Ник.
— О, винаги съм готов да купя нова играчка — рече Дженрет-Гифърд без видима връзка.
Очите му бяха безизразни и не мърдаха от лицето на Ник. Сигурно се досеща кой съм, мислеше последният. Когато някой агент излезе от играта, това светкавично се съобщава вътре в системата. Една от причините е да се избегне потенциално завръщане на същия агент като противников играч.
Но какво знае Гифърд за обстоятелствата, при които бе отстранен Брайсън? Дали го смята за противник? Или за неутрален? Може да допуска, че Ник играе на частно, както постъпват мнозина освободени от служба агенти, които се заемат с личен бизнес: много често срещана практика след края на студената война. Доста от тях намират добра прехрана в оръжейния бизнес, който са опознали отлично по време на работата си под прикритие. Но пък Гифърд е опитен работник: той разбира, че сега става дума за открадната строго секретна технология — това едва ли може да мине за обикновена сделка, дори и в неведомия свят на черния оръжеен пазар.
Е, сега са възможни няколко варианта. Гифърд да приеме, че му се прави капан с уловка. Ако е така, той ще заключи, че Ник работи за друга централа или чужда кауза. Подобен вид уловка е типична за големите чуждестранни разузнавателни агенции практика. Ник отчаяно напрягаше мозъка си. А може и да приеме друго: че Брайсън е част от междуведомствена бюрократична институция, захванала се с проверки на лоялността на агентите. Това означава ужилване и ако се хванеш — край, главата ти пада.
А имаше и по-страшно. Гифърд да го вземе за подставено лице, изпратено да провери клиентите на Калаканис и самия него.
Лудост, лудост! Нямаше начин да предвиди реакцията на Гифърд. Единственият ход бе да се подготви и за най-лошото.
Лицето на търговеца не издаваше нищо. Той кимна на Гифърд да се приближи към бюрото, където бяха разтворени плановете и производствените софтуерни кодове. Агентът пристъпи напред и с интерес се надвеси над тях.
Ник забеляза, че устните му се движат безмълвно — той шепнеше нещо на Калаканис, без да вдига очи към лицето му!
Търговецът кимна, погледна Ник и рече безизразно:
— Бихте ли ни извинили за миг, г-н Колридж? С г-н Дженрет ще поговорим насаме.
Сетне стана и отвори дъбовата врата, която водеше към дискретен кабинет. Двамата влязоха и затвориха след себе си.
Брайсън седна на едно от френските кресла. Чувстваше се в капан, като замръзнало в кехлибар насекомо. На външен вид бе спокоен — държеше се, както би трябвало да изглежда посредник, пред когото се очертава много голяма и печеливша сделка. Вътрешно се опитваше бързо и логично отново да прецени възможностите си сега. Какъв ще бъде следващият ход на Калаканис-Дженрет? Зависеше от решението на Гифърд как да изиграе ролята си. Какво ли бе прошепнал на търговеца над масата? Ще се реши ли да му каже откъде познава Брайсън? И ако реши, как ще го направи, без да разкрие, че самият той работи за Управлението? В състояние ли е да го стори? Как ли са го инструктирали? Какво би могъл да признае на Калаканис? Какво бе прикритието му? Все неизвестни величини. Дженрет не знае истинската цел на Брайсъновото идване тук. Би могъл да се задоволи със заключението, че Ник работи за себе си. Дали? Би ли могъл наистина?
Дъбовата врата се отвори и сърцето на Брайсън трепна. Но оттам излезе русата стюардеса с поднос празни чаши и бутилка с нещо като портвайн. Очевидно шефът й я бе повикал и тя бе влязла в кабинета му през друг вход. Държеше се, сякаш не забелязва Брайсън. Събра празните чаши от шампанското от бюрото на търговеца и сетне се доближи до него. Наведе се да прибере пълен пепелник с недопушени кубински пури от масичката до Ник и внезапно зашепна. Съвсем тихо, почти неразбираемо и без да го гледа:
— Оказа се, че сте много известен човек, господин Колридж. В другата стая ви чакат четирима ваши приятели…
Брайсън проследи погледа й, който се плъзна към дъбовата врата на другия край на библиотеката.
— И се опитайте да не кървите върху килима — той е истински Хериз. Доста рядък, а и от любимите на г-н Калаканис — добави и изчезна.
Брайсън се вцепени, във вените му нахлу адреналин. Предупреждение, при това изглеждаше добронамерено. Знаеше, че трябва да стои неподвижно и да не се издава.
Значи играта започва.
А в съседния кабинет вече го чака засада? Вероятно е част от постановката? Ако ли не — защо го беше предупредила?
Вратата на стаята на Калаканис внезапно се отвори отново.
Бе самият Калаканис, с бодигарда Иън по петите му. Гифърд-Дженрет — трети, още по-отзад.
— Господин Колридж, — го извика Калаканис, — ще се присъедините ли към нас, моля?
За част от секундата Брайсън остана на място, опитваше се да отгатне намеренията на гърка.
— Разбира се — отвърна, — след миг. Мисля, че оставих нещо важно в бара.
— Господин Колридж, страхувам се, че наистина нямаме време за губене — каза Калаканис с висок, рязък глас.
— Няма да отнеме и минутка — рече Брайсън и пристъпи към изхода, който водеше към столовата.
Но и тя бе вече блокирана от въоръжен пазач, изглежда, току-що пристигнал. Вместо да спре, Ник продължи към изхода, все едно че няма нищо нередно. Бе на няколко крачки от якия тип, когато търговецът се обади отново.
— Съжалявам, господин Колридж, трябва незабавно да поговорим, вие и аз — каза Калаканис с леко кимване — очевидно сигнал към пазача.
Сега…
Брайсън се хвърли напред и блъсна пазача в масивната рамка на отворената врата. Последният бе тромав и непохватен — внезапното нападение го завари неподготвен. Протегна ръка към оръжието, но Брайсън парира със силен коремен удар.
Изведнъж пронизително запищя аларма — явно включена от Калаканис, който закрещя нещо неразбираемо. Пазачът загуби равновесие, Брайсън използва краткия момент, когато онзи бе най-уязвим, и заби дясно коляно в гърдите му, хвана главата му в смъртоносна хватка с дясната си ръка и се приготви…
— Спрете на място! Веднага спрете! — проехтя гласът на Калаканис.
Всичко стана за секунди. Брайсън видя, че другият бодигард — Иън, се цели с револвер в него, хванал оръжието с две ръце.
Пазачът под него успя да се надигне с върховно усилие, Брайсън използва собствената му сила, за да го доизправи и забие пръсти в очите му; сетне го извъртя и се прикри с неговото тяло. Иън не би трябвало да стреля — вероятността да убие колегата си бе голяма.
Внезапно се разнесе гръм и Брайсън усети кръв по лицето си. На челото на мъжа се появи тъмна, черна дупка и той се свлече на пода, бе много тежък. Иън не се шегуваше.
Брайсън се завъртя на пети и обърнат странично, за да бъде по-малка на площ мишена, се втурна през отворената врата в коридора. Зад него засвистяха куршуми, разхвърчаха се дървени отломки, запищяха рикошети от металните прегради. Затича по коридора, а около него неистово ревяха алармите.
 

Вашингтон
— Чакай сега да видим как стоят нещата. Няма да се спреш, каквото и да кажа, така ли?
Роджър Фрай погледна сенатор Джеймс Касиди. Вече четири години Фрай бе шеф на сенаторския екип, мозъкът зад политическите му изказвания пред Конгреса, зад речите му на изборните кампании. Възникнеше ли по-деликатен проблем, сенаторът винаги търсеше него. Фрай — слаб, червенокос мъж на около четиридесет години, бе човек, на който винаги можеше да се разчита за електорален анализ и за какво ли още не. Подкрепа на исканията на фермерите да се повишат цените на млечните продукти? Истинска дилема! Онези от големите градове ще ти поискат главата. Ако застанеш против, ще те заклейми лобито на селскостопанския бизнес. Но Фрай ще каже:
— Джим, нищо не се знае. Гласувай по съвест…
Знаеше хитрецът, че Касиди е направил кариера именно така.
Днес късното следобедно слънце процеждаше лениви лъчи през щорите, пръскаше сенки по пода на кабинета в Сената. Полираното махагоново бюро на Касиди блестеше. Сенаторът от Масачузетс вдигна очи от книжата и срещна погледа на Фрай.
— Надявам се, че разбираш колко важен си за мен, Родж рече с лека усмивка. — Защото се грижиш за прагматичната и мръсната страна на нашата работа, та аз от време на време да мога да се наежа, да се изправя в цялото си величие и да кажа каквото мисля.
Фрай открай време се възхищаваше на външния вид на Касиди — той изглеждаше така изискан и «сенаторски» с внимателно коафираната, буйна сива коса и сякаш изваяно лице. Сенаторът бе около метър и деветдесет, много фотогеничен с това широко лице и високи скули, но като се вгледаш отблизо, всичко идваше от очите — те го правеха такъв, — можеха да бъдат топли и изпълнени с разбиране, та избирателят да си каже, че най-сетне е намерил сродна душа сред политиците; но можеха да бъдат и студени, безпощадни и непреклонни…
 

— От време на време, а? — Фрай поклати глава. — Дори твърде често, ако ме питаш. Твърде често за доброто ти политическо здраве. И някой ден този ти навик ще се обърне срещу теб. Ако смея да ти напомня, последните избори не бяха като разходка в парка.
— Прекалено много се притесняваш, Родж.
— Все някой тук трябва да го прави.
— Виж, избирателите държат на такива неща. Показах ли ти това писмо?
То бе от жена, живееща на северното крайбрежие на Масачузетс. Бе съдила търговска компания, защото открила, че имат тридесет страници доста лична информация за нея, датираща поне от 15 години. Оказало се, че търгуващата с най-разнообразни продукти фирма е събрала и документирала около 900 най-различни факта за нея — какви приспивателни и антиацидни хапчета предпочита; какви мехлеми за хемороиди; какъв сапун използва. Също така бе описан разводът й; всички видове медицински лечения, които са й били прилагани; кредитните й извлечения; какви глоби е плащала, включително всяко нарушение на правилата за движение. Нямаше нищо необичайно в това — компанията (а вероятно и много други) имаше подобни досиета за милиони други американци. Единственото необичайно нещо бе, че тя бе разбрала. Това писмо, а и дузина подобни, бе причината за загрижеността на Касиди.
— Забравяш, Джим. Аз лично отговорих на писмото — отвърна Фрай. — А сега ти казвам, че не знаеш какво ще разровиш този път. Всичко стига до едно: как действа бизнесът в наши дни.
— Ето защо си заслужава да говорим по темата — тихо настоя сенаторът.
— Понякога е по-важно да оцелееш в името на по-възвишени цели — възрази Фрай, но бе наясно, че влезе ли му муха в главата, Касиди става неуправляем.
Знаеше, че насоченият против аморалността сенаторски гняв заглушава студената преценка на политическите интереси. Сенаторът съвсем не бе светец — понякога пиеше доста, навик от по-млади години; падаше си и женкар. В същото време Касиди всякога бе поддържал линия на политическа почтеност: всички за него бяха равни, винаги се стремеше към справедливото решение, поне в случаите, когато му бе ясно кой е крив и кой — прав, каквато и да бе политическата цена за това. Фрай се бунтуваше срещу този непреклонен дух на идеализъм и без да иска, му се възхищаваше.
— Спомняш ли си какво определение дава Амброуз Биърс на държавника? — намигна сенаторът. — Политик, който винаги е прав, въпреки натиска от всички страни.
— В тоалетната вчера открих, че имаш нов прякор — рече Фрай с тънка усмивка. — Ще ти хареса, Джим: сенатор Касандра.
Касиди се намръщи.
— Че кой ли пък е слушал Касандра… макар, че е трябвало — сенаторът внезапно млъкна и се замисли.
Този разговор го бяха водили и друг път. Фрай непрекъснато се опитваше да го предпазва от погрешни или крайни според него стъпки, но Касиди бе посвоему упорит и твърдоглав човек.
Веднъж науми ли си нещо, прави го — пък върви го разубеждавай.
Без да мисли какво ще му струва.
 

Глава шеста
 
Брайсън летеше към централното корабно стълбище, а подире му ехтяха тежки стъпки. Видя асансьора и задържа устрема си за миг, но бързо се отказа от тази възможност. Кабинката се движи прекалено бавно, а и в нея би се превърнал в лесна мишена. Тя е като ковчег, а най-простото бе да изключат механизма й или просто да спрат тока. Не, най-добре си беше по стълбището, макар и да се вдигаше много шум. Друг път навън от надстройката нямаше. Нямаше и голям избор. Сега накъде? Нагоре или надолу?
Ако се качи на мостика… те няма да очакват този ход, но заклещят ли го горе, как ще се измъкне? Не, идеята не бе много добра. Само надолу, надолу — на палубата и оттам, където му видят очите.
И все пак — как? Има само един начин — от палубата — цоп! — и във водата. Скок в ледения Атлантик — чиста проба самоубийство.
За Бога! Реален изход няма!
Не, не бива да мисли по този начин. Не е здравословно. Трябва да има изход и той е длъжен да го намери.
Бе като опитен плъх в лабиринт. На всичкото отгоре не знаеше разположението на палубата и прочие надстройки, товари, изходи и входове, а това бе в полза на преследвачите. Но пък огромните размери на съда му предлагаха доста възможности да заблуди противника и да се скрие, поне временно.
Втурна се надолу по стълбите, като вземаше по няколко на един път, а отзад продължаваха да ехтят викове и да тупуркат тежки стъпки. Един от охраната бе мъртъв, но останалите бяха вдигнати по тревога от алармите и радиотелефоните. Стори му се, че преследвачите са се увеличили, а всеки миг в преследването му вероятно щяха да се включат още хора.
Сега по целия кораб пищяха свирки и сигнални системи. На поредната площадка му се мярна вход към коридор, който май водеше към някоя палуба. Отвори и затвори вратата максимално тихо и след няколко стъпки се намери на кърмовата палуба под открито небе. То бе черно, звезди почти не се виждаха, водата долу тихо припляскваше. Изтича до парапета и затърси с очи аварийна стълба или запоени за корпуса метални стъпенки. Ако намери такива, ще се спусне на по-долна палуба и ще обърка преследвачите.
Но не забеляза нищо подобно. Вместо това затрещяха изстрели и нещо свирна току до главата му. Бе куршум, който рикошира с писък от съседна метална подпора. Отдалечи се от парапета и се прикри зад голяма лебедка, на чиято макара бе навито дебело стоманено въже. Но явно го бяха забелязали, защото още куршуми зачаткаха по околните метални съоръжения.
Огънят се засили: в тази част на кораба охраната стреляше без задръжки и притеснение, че може да бъде повредена някоя скъпа и деликатна навигационна система.
В самия кораб ще трябва да внимават с изстрелите, внезапно се досети той. Може би в това е и спасението му! Няма да се поколебаят да го убият, но поне ще трябва да внимават да не повредят кораба и ценния му товар.
Налага се незабавно да се махне от откритото пространство и да се скрие някъде в корабния търбух. Там ще намери десетки скривалища и ще бъде далеч по-малко уязвим от куршумите.
Добре, но сега? Тук го бяха хванали в капан — единственото прикритие бе голямата макара с въжето. Това бе може би едно от най-рисковите места на целия кораб.
Съдейки по стрелбата, изглежда, го преследваха двама или трима. Не можеше да се справи с тях — налагаше се да ги обърка по някакъв начин, да ги извози, но как? Огледа се трескаво и зад железен цилиндричен кнехт забеляза кутия боя, вероятно забравена от някой моряк. Пропълзя към нея я взе — бе почти празна.
Огънят отново се засили — бяха забелязали придвижването му.
Пропълзя обратно, като теглеше след себе си кутията за едната й дръжка. Сетне я захвърли към отсрещния парапет и тя със звън се удари в желязната обшивка на клюза. Маневрата бе сполучлива и привлече вниманието на охраната. Един хукна в посока на шума, но вторият остана на коляно с оръжие, насочено към лебедката и Брайсън.
Разстоянието не беше голямо — възможно ли е да го нападне? В същия миг първият извика, че не вижда нищо, и другият извърна глава към него. Грешка! Сега бе мигът, сега или никога.
Давай!
Брайсън се хвърли в самоубийствена атака, успя да блъсне човека и да го събори на палубата, като заби коляно в стомаха му. Онзи изпъшка, Ник го удари с лакът в гърлото и чу хрущене, последвано от болезнен рев. Сграбчи пистолета му, но другият бе силен и въпреки болката стискаше оръжието си с все сила и се бореше. От другата страна на палубата колегата му откри огън. Брайсън изви пистолета и го насочи към собственика му, чиято китка изпука силно. Без да иска, онзи сам дръпна спусъка. Сетне падна по гръб — сякаш по ирония на съдбата куршумът го бе намерил точно в сърцето.
Ник незабавно откри бясна стрелба към другия. Той побягна, за да потърси прикритие, като спираше и отвръщаше на огъня, но късметът му изневери. Някой от поредицата изпратени от Брайсън куршуми го намери в челото.
Няколко секунди спечелени, Ник се огледа за възможен път на отстъпление. Отнякъде пак тупуркаха стъпки — идваха още хора.
Накъде сега?
Отпред му се мярна врата с надпис «Дизелгенераторно отделение». Може би единственият изход. Хукна натам, вмъкна се и заслиза по стръмни, тесни метални стъпала. Отпред се разкри доста голяма открита площ, над която се виеше сложна плетеница от висящи пътеки вероятно за поддръжката на машините. Всяка негова стъпка ехтеше необичайно високо. Встрани работеха дизелгенератори; изглежда, бяха резервният източник на ток, докато главният двигател е изключен. Брайсън затича по една от тесните висящи пътеки над гигантските генератори.
Въпреки боботенето и вибрациите зад себе си чу виковете на новите преследвачи. Обърна се и видя силуетите им — слизаха по същите метални стъпала.
Бяха четирима, с големи, тромави и причудливи глави. Това го озадачи, но само за секунда. Сетне разбра — носят очила за нощно виждане, а и карабини със снайпери.
Спря и насочи пистолета в най-близкия…
Изведнъж настъпи пълен мрак!
Осветлението, изглежда, бе изключено централно. Неслучайно носеха очилата, а вероятно и снайперите бяха устроени за нощна стрелба. Хитро го бяха измислили, по дяволите. Сега вече бе в ръцете им — на този плаващ арсенал те имаха всички преимущества, най-вече технологични.
Въпреки всичко натисна спусъка и веднага чу вик, сетне удар на падащо тяло. Един по-малко! Но нямаше смисъл да продължава да стреля на сляпо. Куршумите му бяха броени, едва ли ще се добере до други.
А те, изглежда, искаха именно това — да продължи да стреля.
Очакваха да реагира като притиснато в ъгъла животно. Да ръмжи и да се хвърля отчаяно. Да натиска спусъка като смахнат. И да си изпука патроните ей така — глупашки. Сетне те ще го намерят с очилата си и ще го заведат при шефа. А там…
За съжаление нищо не виждаше. Протегна ръце встрани и започна да търси препятствия — ако намери подходящо поне да се прикрие. Онези с очилата напредваха — чуваше ги в мрака. Знаеше, че носят най-новата дума на техниката по отношение на нощното виждане и стрелковото оръжие — също с нощни снайпери. Инфрачервени монокуляри, закрепени пред очите с помощта на шлемоподобна система от кожени ремъци, улавящи контурите на одушевени и неодушевени предмети на базата на термоизлъчвания. Бяха използвани много успешно във Фолклендската война през 1982 г. и в Персийския залив през 1991 г. Брайсън бе сигурен, че снайперите им са най-модерния клас — РАПТОР, леки, свръхчувствителни, точни и с много голям обхват. Използваха ги и снайперисти в бой, обикновено качени на снайпер карабини 50-и калибър.
Боже мой! На всичкото отгоре теренът бе неравен.
Генераторите боботеха, а в мрака шумът сякаш ставаше още по-силен. Тогава зърна танцуващата тънка червена точка. Някой го бе засякъл и вече насочваше оръжието си право в челото му, между очите…
Триангулирай! На базата на посоката, откъдето присветва насоченият към него инфрачервен лъч, пресметни къде горе-долу е мястото на стрелеца. Не за пръв път попадаше в мерника на снайперист с нощна техника и отдавна се бе научил да преценява разстоянието до него.
Но всяка изгубена секунда е спечелена за онзи отсреща, който го вижда като зелен обект на по-тъмнозелен или черен фон. Врагът го съзира със сигурност, докато Брайсън разчита на стари умения и малко късмет. И трябва да се цели в мрака. Къде точно?
Присви очи, но това не помогна ни най-малко. Тогава използва интуицията си и местоположението на червената точка, вдигна пистолета и натисна спусъка.
Рев на болка!
Ударил бе някого, но как и с какъв успех, не можеше да каже.
Само половин секунда по-късно край ухото му като разгневена оса писна куршум, който отскочи от нещо метално. Нощно виждане или не, но противникът не стреляше добре! Но пък генераторите бяха защитени с тежки стоманени кожуси и преследвачите нямаше да пестят оловото. Не се налагаше да внимават. Пак не бе избрал най-добрия терен за бягство.
Но колко хора бяха зад него? Може би двама? Нали бе чул два вика. А машините бучеха така страшно, че не долавяше стъпките им, още по-малко пък неравното дишане на ранен човек. На практика Ник бе и сляп, и глух.
Тръгна, дори затича по висящата пътека с протегната напред ръка и отново засвистяха куршуми. Един го лизна по скалпа, но не го рани. Късмет!
Изведнъж ръката му се удари в стена. Опипа трескаво наоколо — навсякъде препятствия. Сега вече бе в истински капан.
Отново забеляза танцуващото в мрака червено мънисто.
Онези отзад вероятно се целеха в главата му, която виждаха като зелен овал.
Насочи пистолета наслуки към тях и изрева:
— Хайде, стреляйте! Ако пропуснете, ще разбиете техниката зад мен! Тук има доста деликатно електронно оборудване, микрочипове и прочие. Хайде, строшете ги и оставете кораба без ток, да видим как ще се зарадва вашият шеф!
Ходът бе наивен и детински, но удавник за сламка се хваща.
Настъпи несигурна тишина. Стори му се, че червената точка се отмести, но вероятно си внушаваше.
Да, защото се чу кратък смях и червеното отново затанцува върху лицето му, замръзна някъде над очите и изведнъж…
Нещо изпука сухо — изстрел от оръжие със заглушител, някой изрева с болка, последваха още няколко изстрела и писък, следван от шума на падащо тяло.
Какво бе това?
Кой бе стрелял по преследвачите му? Не бе той, друг бе пуснал няколко последователни куршума от оръжие със заглушител, може би пистолет, и вероятно ги бе елиминирал.
— Не мърдай! — извика Брайсън в мрака.
Защо викаше? Нямаше смисъл — ако някой от противниковите играчи бе останал жив, така или иначе щеше да го убие. Но можеше да спечели няколко секунди.
— Не стреляйте! — отвърна друг глас.
Женски.
Ник замръзна на място. Не бе съзрял жена сред преследвачите, но пък нощните очила лесно могат да прикрият лицето и косата на жена в защитен комбинезон например.
Какво искаше да каже с това «Не стреляй!»?
— Хвърли оръжието! — извика Брайсън.
Вместо отговор го заслепи светлина. Силните лампи на тавана отново лумнаха.
Какво става тук, по дяволите?
След малко очите му привикнаха с ярката светлина и той различи жена в бялата униформа на стюардеса. Бе недалеч от него на друга висяща пътека и също носеше нощни очила. Да, същата красива блондинка, с която бе разговарял в бара, а сетне го бе предупредила в кабинета на Калаканис. Боже, стори му се, че това се е случило преди толкова годили. Сякаш в друг живот.
Държеше рюгер с дълъг заглушител в ръка и оглеждаше залата. Ник проследи погледа й и забеляза четирите тела на преследвачите на различни места в генераторното отделение. Двама бяха недалеч от вратата, третият — в началото на пътеката, където стоеше той самият, а четвъртият бе паднал съвсем близо до него, опасно близо.
Шега нямаше. Тази жена го бе спасила. Зад гърба й забеляза неголямо табло с шалтери и бушони — оттам бе включила светлината.
— Елате тук! — извика му тя и посочи с ръка. — Ето оттам.
Какво, по дяволите, става! Брайсън застина в колебание.
— Не се бавете! Хайде, идвайте! — ядоса се тя.
— Какво искате? — викна Брайсън с цел да забави топката.
Мислеше напрегнато, но нищо не му идваше наум, освен това, че цялата работа може да е постановка и капан. По-изискано поставен капан.
— Какво си мислите, че искам? — истински се ядоса жената и насочи пистолета към него.
Ясно, трикове си играем — рече си Ник и понечи да стреля в нея. Но тя го изпревари и миг по-късно някой зад него изрева с болка. Извърнал глава, Брайсън видя още един от охранителите на Калаканис — също с нощни очила и пушка със снайпер — да пада от пътеката зад неговата. Този видимо го бе дебнал до последния момент. Да, жената наистина си я биваше.
— Хайде, давайте! Че ще дойдат и други — викна му тя нетърпеливо. — Размърдайте си задника, ако ви е скъп!
— За кого работите? — попита Брайсън, напълно объркан от светкавичното развитие на нещата.
Бе стигнал до нея по една свързваща пътечка.
— Какво значение има това точно сега? — отвърна тя и вдигна монокулярите на чело. — Не разбирате ли, че нямаме никакво време. За Бога, вижте само на какво дередже сте се докарали. Какъв избор имате?
 

Глава седма
 
Брайсън я гледаше втренчено.
— Хайде, мърдайте! — викна тя нервно. — Отдавна да съм ви пречукала, ако исках. Всички преимущества са на моя страна, нощното виждане — също.
— Да, но вече не — сурово рече Ник и подхвърли пистолета на дланта си.
— Наизуст го зная този кораб. Ако искате да стоим тук и да си играем като децата, добре. Но сега и на мен ми се налага да изчезвам. Калаканис разполага с още много хора и вече сигурно проверяват навсякъде. Вижте!
И тя посочи към тавана, където се въртеше черното око на камера.
— По-голямата част от съда се наблюдава по този начин, но не и цялата. Затова хайде да изчезваме — ако ли не, стойте си тук и умирайте. Изборът си е ваш!
И без повече думи тя хукна по пътечката към къса метална стълба, водеща към люк на тавана. Жената се изкачи и го отвори с лекота, сетне му махна с ръка да я последва.
Брайсън се колеба не повече от секунда. Какъв ти избор! Коя беше тази, за кого работеше, защо бе тук? Въпроси, въпроси.
Очевидно не бе истинска стюардеса. Е, тогава?
Изкатери се през люка и отново попита:
— Какво търсите тук…?
— ТИХО! — изсъска тя. — Тук вече звукът се носи надалеч.
Затвори люка след него и го залости с голямо желязно резе. Шумът от генераторите остана нейде отзад, съвсем приглушен.
— За наш късмет, корабът е проектиран да издържа на пиратски нападения. Всички коридори и пасажи се заключват.
Брайсън я изгледа, за миг забравил за опасността — тя бе забележително красива.
— Права сте — рече тежко след малко. — Избор точно сега нямам, но по-добре ми кажете какво става тук?
Тя го изгледа с удивление.
— Аз пък нямам време за дълги обяснения. Но и аз съм на кораба под прикритие. Следя оръжейни трансфери, целящи да върнат развитието на Израел в каменния век.
О, Мосад! Но акцентът бе левантински, от долината Бекаа. Хм, нещо не се получаваше. Може ли агент на Мосад да бъде ливанец? Не му се вярваше.
Тя наведе глава, заслушана в някакъв недоловим за Ник шум.
— Хайде, оттук — рече тя и тръгна по друга стълба, също водеща нагоре.
Последва я до площадка и до нов люк, който ги допусна до тъмен и дълъг коридор. Краят му не се виждаше. Сигурно минава по дължината на целия кораб, помисли Брайсън. Нямаше вид на често използван.
— Хайде! — прошепна жената и хукна наляво.
Брайсън затича след нея; наложи се да увеличи темпото — тя бягаше леко като сърна. Ник се удиви — неуморим, подскачащ стил и абсолютно безшумен! Опита се да го имитира, защото разбра, че тя се старае да избегне вибрациите — те рано или късно неминуемо ще привлекат нечие внимание.
За минута пробягаха няколкостотин метра в тъмния тунел, сетне на Брайсън му се стори, че зад себе си долавя приглушен шум. Извърна глава, усети движението на някакви сенки. Преди още да успее да й каже, тя внезапно спря и залепи гръб към стената, точно до заварено стоманено ребро. И Ник направи същото на отсрещната стена, но със значително закъснение.
Почти веднага някой зад тях започна да стреля. Зачаткаха автоматични откоси, засвириха рикошети. Като обърна глава в посока на стрелбата, Ник забеляза святкащото дуло на оръжието — беше може би лека картечница някъде на края на тунела; тялото на стрелеца бе в сянка, почти незабележимо.
Той спираше и стреляше, сетне прибягваше към тях и отново откриваше огън.
Жената забеляза люк на покрива и се опита да го отвори. Напразно.
— По дяволите! — изруга тя. — Залепено е от боята… Давайте след мен!
И излезе от прикритието, за да хукне самоубийствено, както се стори на Ник, по коридора. Убиецът зад тях спря и се опита да подобри качеството на огъня. Сега Ник видя оръжието му — беше узи. Без да се колебае, Брайсън стреля в преследвача — един път, два… на третия ударникът чукна на празно. Край на патроните.
Но онзи се свлече на земята, до него оръжието изтропа с металически звук. Брайсън реши, че е мъртъв.
Жената се обърна и за миг прецени случилото се. Погледна Ник с нещо като мимолетна благодарност, но замълча. Брайсън затича и я догони.
За момента бяха в безопасност. Тя търсеше нещо по стената вдясно и след малко го намери — по средата на двойка носещи колони. Бе отвор, колкото да мине човек, а над него имаше напречен лост. Жената се хвана за лоста с две ръце и сръчно скочи в дупката с краката напред. Брайсън повтори упражнението доста по-несръчно — не че бе в по-лоша физическа форма, а просто не познаваше кораба като нея — и се намери в подобно на куб помещение с нисък таван. Тук бе пълен мрак — единствената светлина, ако можеше да бъде наречена така, идваше от отвора, през който бяха влезли. След като очите му привикнаха с мрака, видя, че на отсрещната стена зее подобна дупка, водеща в същия тип помещение, последвано от същото, и така, докъдето стигаше погледът му. Може би до самия край на кораба. Жената не се обърна, а скочи в отвора както и преди — с ръце на лоста, и се скри в мрака. Ник направи същото и щом стъпи до нея, тя прошепна:
— Шшшт, слушайте!
Някъде далеч отзад тупуркаха стъпки. Изглежда от тунела, откъдето бяха дошли самите те, но и нейде отгоре също. Приближаваха се поне пет-шест души.
— Сигурно са намерили убития — заговори тя бързо, приглушено. — От което са разбрали, че сте въоръжен, че вероятно стреляте добре, професионално.
Говореше английски отлично, само акцентът я издаваше леко.
— Макар че това е очевидно, нали? Щом сте оцелели досега. Знаят още, че не сте — впрочем, че не сме — далеч. Имате ли друго оръжие?
— Откъде? — поклати глава той. — А на това свършиха патроните.
— Лошо — замисли се тя. — И без това са много повече от нас. Имат сили да организират масова потеря, да претърсят всеки коридор, всяко ъгълче. А и както виждате, разполагат с най-сериозно оръжие.
— На кораба има оръжие колкото искате — отбеляза Ник. — На какво разстояние сме от кутийките?
— Какви кутийки?
— Ами контейнерите.
Зъбите й се мярнаха в полумрака в нещо като усмивка.
— О, да. Не сме много далеч. Но не зная къде какво има.
— Е, ще се наложи да потърсим. Ще трябва ли да се връщаме в онзи коридор?
— Не. Недалеч от тук ще излезем на пряк път. Знам едни люкове — те са на пода. Но по кой от тях е най-краткият път и как ще се спуснем без светлина, представа си нямам.
Брайсън бръкна в джоба, извади кутия кибрит. Запали клечка и малкото помещение се озари от мижава кехлибарена светлина. Пристъпи към следващия отвор, течението загаси клечката и той запали друга.
Минаха през още две помещения по същия начин и стигнаха до люковете. Отпред вървеше тя и Ник сметна за правилно да й даде кибрита.
— Ето тук. Сега внимателно… има метална стълба.
И потъна в една от тъмните дупки. В същия миг гласовете на преследвачите прозвучаха съвсем близо, лъчът на мощен фенер проблясна през отворите в стената и за малко да освети Ник. Той веднага залегна и като змия се шмугна в дупката. Но лъчът упорито продължаваше да се върти из тясното горно помещение. Странно нещо — алармите продължаваха да вият, но ушите му някак си привикнаха с тази натрапчива дандания и Брайсън започна да долавя и различни други, странични шумове.
Сега затаи дъх и изобщо спря да диша. Лъчът обиколи помещението още веднъж и се спря на отвора. Бяха ги засекли! Сърцето му заби така силно, че ушите му забучаха. Сетне лъчът се отмести и след малко съвсем изчезна. Тежки стъпки забумтяха някъде наблизо и нечий глас каза:
— Тук няма никой!
Ник изчака минута преди да започне да слиза. Видя му се цяла вечност. Сетне опипа с ръце и крака всичко наоколо и бавно тръгна надолу. Струваше му се, че е минал поне хиляда стъпала, но всъщност бяха далеч по-малко. Накрая стъпи на нещо като под и там го чакаше русокосата. Имаха само една възможност — да продължат по тесен и нисък хоризонтален тунел, който миришеше гадно на отпадъчна вода. Тук в никакъв случай не можеха да се движат изправени. Някъде далече, доста далече се чуваше тропот и гласове, но думи не можеха да различат. Жената тръгна отпред на четири крака и Ник я последва в същия стил. След малко тунелът зави вляво и ги доведе до друга вертикална стълба, този път водеща нагоре. След около двадесетина стъпала излязоха в коридор. Спътничката на Ник запали клечка и освети стените — бяха ръждиви и доста високи. След около минутка и двамата разбраха, че всъщност се намират по средата на два контейнера. Тук видимо имаше много от тях, подредени в безкрайни редици.
Жената приклекна и запали следващата клечка, за да прочете надписа в подножието на най-близкия. «Стийл Ийгл 105, 107, 111…» — зачете тя тихо.
— Ножове — позна Ник. — Четете нататък…
— «Омега текнолъджийс» — прошепна тя на ръба на следващия.
— Бойни електронни компоненти. Не ни вършат работа. За Бога, тук има всичко!
— «Марк-12 Ай Еф Еф Крипто»…
— Системи за транспондери. Давайте нататък…
Междувременно той клекна до контейнера от другата страна и на далечната мижава светлина от нейната клечка се опита да прочете надписа.
— Май тук има нещичко за нас — прошепна той високо, зарадван.
— «Екс Ем 84 — шок гранати, несмъртоносни. Подходящи за психологическа атака». Предпочитам нещо смъртоносно, но на харизан кон зъбите не се гледат — рече той по-скоро на себе си.
Тя четеше надписа на друг контейнер.
— «Ей Ен/Пи Ес Си-11 СКАМП».
— Радиостанции — не вършат работа. Давайте нататък.
— Това пък какво е? «АНФАТДС»?
— Артилерийски системи за данни — без тях!
— «АН/ПРС-132 СОНФРАД»?
— Високочестотни радиостанции за специални задачи. Тц.
— «Тадиран»…
Той я прекъсна.
— Израелски производител на телекомуникационна и електронна техника. Ваш — роден. И него не можем да използваме.
Брайсън извади късмет с по-следващия контейнер от неговата страна. Там имаше гранати тип Ем-76 и Ем-25 — за разпръскване на демонстрации и полицейски контрол на големи маси хора.
— Ето и за нас… — усмихна се Ник. — Точно от каквото имаме нужда. Сега, вие да знаете как се отварят тези неща?
— Нещо като лост, да разкъсаме печатите и хермоопаковката. Те не са заключени, само защитени от влага.
И наистина въпросният контейнер се предаде съвсем лесно. Сетне разбиха и друг. Свалиха фолиото и другите предпазни опаковки и отвориха вратите безпроблемно. Вътре Прецизно бяха подредени дървени сандъци с гранати и други материали. Истинска Аладинова пещера, само че оръжейна. Че и кевларени жилетки и какво ли още не!
След десетина минути се бяха въоръжили до зъби. Прочетоха внимателно всички указания за боравене с взривните материали, за да не стане някоя беля, и започнаха да тъпчат оръжието по специалните джобове и закачалки на жилетките. Намериха кобури, ранички, други неща завързаха просто с най-обикновени ремъци, които също извадиха от контейнера.
Сложиха си и кевларени каски с прозрачни лицеви протектори.
Внезапно нещо много силно изтрещя точно над тях. Сетне се чу още един трясък, трети… Метал заскърца срещу метал. Брайсън се вмъкна в тясното пространство между два контейнера и махна на русокосата да дойде при него.
Някъде над тях се откри цепнатина, а през нея веднага блясна силна светлина. Отворът се разшири, появиха се четирима от горилите на Калаканис с мощни фенери, а зад тях се тълпяха още доста хора и дори от неудобната позиция, в която се бе прикрил, Брайсън забеляза, че до един са тежковъоръжени.
За Бога! Знаеше, че сблъсъкът е неизбежен, но защо толкова бързо и защо именно тук? Трябваше му още малко време да формулира стратегия, да координира действията с безименната русокоса жена, която се бе съюзила с него по някаква си засега неизвестна му причина.
Насочи нагоре българския автомат «Калашников АК-47», като мислено изреждаше възможностите. Да открие огън оттук и сега бе все едно сам да ги уведоми за местоположението си. Все пак онези горе не можеха да бъдат стопроцентово сигурни, че двамата с русокосата са тук.
Сетне забеляза изоставените от него и жената оръжия, разхвърлени на стоманения под на пътечката между контейнерите. Те бяха сами по себе си доказателство, че преследвачите им правилно са преценили къде да ги търсят. Или са тук, или са били тук преди малко. Проста работа.
Добре, но защо онези не стрелят?
Знаеше едно златно правило: когато врагът е по-многоброен, нападай пръв! Инстинкти и интуиция му подсказваха да открие огън и порази колкото може повече от противниците, без да мисли повече, че ще издаде къде се намира.
Насочи калашника, нагласи оптическия мерник и натисна спусъка. Първият изстрел бе успешен — чу се вик на болка и един от войниците на Калаканис политна надолу и се строполи на недалечната метална рампа. На челото му зееше дупка.
Брайсън отстъпи в теснината помежду големите сандъци и се сниши. Очакваше масов залп и барабанен огън.
Но нищо не последва!
Отгоре долетя някаква остра команда, мъжете се отдръпнаха леко и насочиха оръжие, но не откриха огън.
Защо става така, по дяволите?
Озадачен, но не и уплашен, Брайсън се подаде и пусна два бързи единични изстрела. Още един човек полетя надолу, друг изрева силно, но се задържа горе.
Сега Ник разбра: имат заповед да не стрелят, за да не повредят съдържанието на контейнерите. Повечето от тях съдържаха леснозапалима техника и експлозиви. Е, не всички, но достатъчно голяма част. Скъпа и прескъпа стока на Калаканис. Един случаен куршум може да взриви сандък с бомби или пластичен експлозив и да задейства верижна реакция, която като нищо ще потопи кораба.
Значи няма да се осмелят да стрелят, докато те двамата се крият между сандъците. А в мига, когато той или тя се опитат да се измъкнат, вероятно ще ги повали куршумът на снайперист. Значи тук са в безопасност, но изход няма, а и противникът го знае отлично. Горе ще изчакат, докато на тях — долу — им издържат нервите.
Свали автомата и се огледа. Жената бе приклекнала на около пет метра от него и го гледаше — изчакваше какво ще реши. Брайсън посочи с палец първо вляво, сетне вдясно и я погледна в очите. Въпросът бе: откъде ще намерим изход?
Отговорът дойде незабавно с поредица бързи жестове. Единственият изход бе да се измъкнат от контейнерите и да хванат обратния път — по който бяха дошли. Дявол да го вземе! Нямаше друго решение, освен да излязат на открито и да се изложат на куршумите. Брайсън се потупа в гърдите, с което й каза: аз тръгвам пръв. Сетне й посочи другия си автомат — бе узи, лицензионна южноафриканска направа. В същото време започна да се промъква към отвореното пространство, залепил гръб на единия контейнер, насочил узито нагоре. Тя тръгна след него. Натоварени с оръжие, колкото можеха да носят, те се насочиха към единствения изход.
Бавно излязоха на откритото и свиха вдясно, без да отделят гърбове от големите метални сандъци. Мощните светлини отгоре ги заслепяваха — блестяха право в очите им; горните стрелци ги следяха с насочено оръжие, неколцина от тях започнаха да нервничат и да менят позициите си в търсене на по-добър прицел. Всеки момент Ник очакваше куршума на някой снайперист — друг едва ли щеше да стреля.
Тогава вдигна калашника нагоре и свали предпазителя. В същия миг зад тях се чу трополене. От люка — същия, през който бяха дошли — излизаше цяла група преследвачи! Те бяха съвсем наблизо и можеха да стрелят със значително по-голяма точност и без да рискуват стоката в контейнерите. Пътят им назад бе отрязан, бяха в капан. Заобиколени. Без изход.
Зачатка картечен откос. Бе жената, скочила помежду два контейнера и намерила временно прикритие. Чуха се викове, писъци, неколцина от приближаващите се строполиха на пода — ранени или мъртви. Брайсън се възползва от суматохата и извади бризантна бомба, дръпна й иглата и я хвърли към една от горните групи. Те ревнаха в хор и се разпиляха, дребните късчета шрапнел се разлетяха и неколцина паднаха. Нещо остро се удари в протектора му, но, слава Богу, безрезултатно!
Русокосата пусна втори дълъг откос срещу излезлите от люка хора, които се разгърнаха във верига с насочени напред пистолети. Ник хвърли втора бомба нагоре. Тя избухна по-рано, но нанесе не по-малко поражения. Сетне и той откри огън с узито срещу напредващите към тях. Двама паднаха, други двама, облечени с бронирани жилетки, продължиха да вървят към тях. Брайсън стреля отново — тези куршуми бяха достатъчно мощни, че просто да ги свалят на земята. Уцели последния, който все още бе на крака, в гърлото и го уби на място.
— Насам! — извика жената.
Брайсън я зърна да върви назад между контейнерите — към неосветеното. Изглежда, имаше нещо наум. Може би друг изход? Трябваше да й се довери — друга възможност просто нямаше. Изстреля два преградни откоса и притича през осветеното пространство, за да я догони. Тичаше и продължаваше да стреля напосоки и лудешката. Но тази тактика се оказа успешна. Стигна непокътнат в прохода точно навреме, за да я види как се мушка в най-тясната пролука между два поставени съвсем близо един до друг сандъка.
След себе си теглеше нещо продълговато, видимо тежко, опаковано в брезент.
Разпозна оръжието и преди да я последва, хвърли назад още една граната. Пак напосоки, към онези, които бяха се изправили.
Ама тази жена е луда! Къде е помъкнала това огромно стрелково оръжие, та то ще ги забави! — трескаво мислеше Ник, но се тътреше на четири крака след нея.
— Я го дайте на мен! — прошепна след минутка.
— Благодаря!
Той успя да го метне на рамо и някак си да го задържи там. Междувременно тя стигна метална стълба, водеща към долната рампа — също натъпкана с контейнери. Тук осветлението работеше.
Слязоха по нея и тръгнаха по тесните проходи между тукашните метални сандъци. Преследвачите вървяха след тях, като пазеха известна дистанция и, изглежда, се бяха разделили на малки групички. Накъде вървеше спътничката му? И защо й беше това тежко дяволско оръжие?
Тя избираше пътя на зигзаг, всъщност следваше някаква много сложна начупена линия. Тук бе истински лабиринт. Контейнерите бяха разположени на общо осем нива под главната палуба и нейните люкове. Бог само знаеше колко общо редици има тук или на другите нива, помисли си Ник и се досети: тя се опитва да заблуди хората на Калаканис. Самият той бе вече напълно загубил ориентация — къде ли се намираха? Тя обаче се движеше целенасочено и бодро, като че знаеше къде отива, а той покорно вървеше подире й, натоварен с тази грамада, че и с другото си оръжие.
По едно време стигнаха до вертикален тунел, в който бе монтирана стълба. Тя се заизкачва по нея, като че бе на разходка — бе във върхова физическа форма, а Ник започна да се запъхтява: все пак носеше поне двайсетина допълнителни килограма товари. След около петнайсетина метра стълбата ги доведе до врата и тъмен, хоризонтален тунел, достатъчно висок, че да вървят изправени. Тя го изчака да мине и заключи вратата с две тежки резета.
Този е доста дълъг — рече тя, — но веднъж като го минем, стигаме на палуба 02 и оттам може би…
Не довърши, а се обърна и затича с дълги, пъргави крачки. Ник се опита да направи същото и почти успя.
Внезапно осветлението угасна и някой откри огън. Брайсън се закова на място и по стар навик се хвърли на земята, жената също. Но преди това нещо силно го удари в гърдите.
Бе куршум, който кевларената жилетка успя да спре, но ударът го запрати в стената и оттам той се свлече на земята, почти останал без дъх. Стрелбата бе точна, прекалено точна, за да бъде нещо друго, освен със снайпер с нощно виждане. Ник тихо изруга — в отворените от тях контейнери имаше прекалено много неща, но не и точно това. Но пък жената нали имаше?
Сякаш прочела мислите му, тя се обади:
— По дяволите, аз някъде изпуснах очилата!
Зад тях се чуха стъпки. Който и да бе преследвачът, той не тичаше, а вървеше бодро, целенасочено и най-вече спокойно. Човек, който вижда в тъмното, сякаш мишената му е на стрелбището и посред бял ден. И върви със самоуверена походка на убиец, който няма никакво съмнение, че ще довърши жертвата си.
— Не мърдайте! — изсъска Брайсън и лежешком успя да свали узито от другото си рамо.
Пусна дълъг откос напосоки, но без всякакъв успех — онзи продължаваше да крачи напред.
В левия джоб на якето имаше още ръчни гранати, сред тях газови и димни — тип М651-ЦеЕс. Това ще е грешка, помисли си Ник. Защото в затвореното пространство ще пострадат и те. При това гадният пиротехничен пушек няма да спре техниката за нощно виждане, тя върши работа и при димни завеси. Но имаше и още една — друг, по-особен тип. Може би тя ще им помогне?
Нямаше време да обяснява на жената какво смята да направи. Просто бе набутал по джобовете онова, което бяха намерили из сандъците. Налагаше се да й каже, без убиеца (или убийците) да разбере.
Хайде, не се бави повече!
Намери я в джоба си — разпозна я по необичайната форма и гладката повърхност. Измъкна иглата, преброи до 8 и я хвърли в посоката, откъдето идваше самоувереният убиец.
Експлозията бе кратка и ослепителна — фосфорно бяла, и тя освети преследвача като в кадър на светкавица. Брайсън го видя — наместил автоматичното си оръжие в свивката на ръката, той изненадано се стресна и почти подскочи. Светлината мигом изчезна, а въздухът наоколо се изпълни с лютив горещ дим. Онзи отсреща бе изненадан и смутен, Брайсън, макар и заслепен, използва момента, грабна дългото и тежко желязо и се хвърли напред, като викна на спътничката си на арабски:
— Бягайте! Право напред! Сега той не ни вижда!
Гранатата бе американско производство — димна, тип М76. След детонация тя освобождава плътна димна завеса, наситена с портативни парченца медно фолио — те са като горещи снежинки, които падат към земята извънредно бавно. Използват бомбата за маскировка и я считат за високо-технично оръжие със специфично предназначение — да блокира пътя на инфрачервените лъчи на термообразните системи. В дадения случай горещите метални частици пречат на нощните устройства да уловят топлината на човешкото тяло. Сега въздухът бе пълен с гореща метализирана мъгла — в монокулярите на убиеца се виждаше само гъст облак на точици.
Брайсън летеше напред, жената току пред него. Когато преследвачът им успя да се окопити и да открие яростен огън, те двамата бяха вече доста далеч.
В лудешкия бяг Ник усети ръката й по едно време — опитваше се да го спре. Бяха стигнали до края на коридора и до люк, през който тя го преведе. Сетне го задърпа по една стълба, докато той възстанови зрението си и започна да различава стъпалата и кръглите обръчи около нея. Зад тях преследвачът стреляше гневно, напосоки. Сетне огънят внезапно спря.
Свършил е патроните — ехидно помисли Брайсън. Ще трябва да презарежда. Но дали ще има време?
Жената отвори друг люк и внезапно в лицето му лъхна студен въздух. Той отвори уста и жадно загълта този истински дар Божи. Вече виждаше нормално — намираха се на открито, на малка площадка на дясната част на палубата. Спътничката му затвори люка и намести външните резета.
Облачното небе бе тъмно и беззвездно, но изглеждаше светло в сравнение с мрака в корабния търбух. Бяха на палуба 02 — едно ниво над главната. Алармите бяха изключени. Заобиколиха няколко купа гресирани стоманени въжета, навити като кълба дебели змии, и тръгнаха към фалшборда. Тя клекна и освободи ключалките на една от висилките на спасителните лодки. Рамото на малкия кран се изви навън, на него висеше лодка с външен двигател. Бе дълга около 9 метра, оказа се тип «Магна Мърин» — една от най-бързите моторници. Имаха късмет — този модел се използва и за патрулни цели.
Двамата се качиха в люлеещата се застрашително лодка; жената освободи спирачната система, въжетата се развиха светкавично и моторницата плясна във водата. Русокосата запали двигателя без проблеми и седна на кормилото, чу се мощен рев и Брайсън усети как политат встрани от огромното корабно туловище. Носът се вдигна, трябваше незабавно да седне; с мъка задържа дългото и тежко оръжие, което героично бе влачил по целия съд. В брезента бяха опаковани чифт ракетни самонасочващи се снаряди «Стингър». Жената видимо имаше опит с лодки; за броени секунди моторницата разви около 60 мили в час. Корабът на Калаканис, извисен като огромен черен небостъргач над тях, оставаше все по-назад, застрашителен и злокобен.
Ревът на мотора, изглежда, веднага бе привлякъл вниманието на охраната, няколко ракети разцъфнаха в мрачното небе, по палубите се появиха множество хора, насочили картечници, автомати и снайпер карабини, които бълваха огън. Но напразно — Брайсън и русокосата бяха извън техния обсег.
Бяха се измъкнали. Дали? Брайсън забеляза, че на средната палуба неколцина мъже теглят ракетни установки. Готвеха се с ракетен огън направо да ги издухат от водата! А в същия миг чу и рева на друг двигател. Голям патрулен катер тип «Бостън Уейлър», клас «Виджилънт», с големи картечници на борда вече заобикаляше кърмата на «Испанска армада» и се насочваше към тях. Нямаше нищо общо с испанската брегова охрана, вероятно бе на Калаканис.
Този съд направо летеше към тях, а картечниците му не преставаха да стрелят. Жената мълчеше и се опитваше да изкара от тяхната моторница каквото бе възможно: бе увеличила оборотите до край, вероятно бе достигнала и максималната скорост. Лодката безсъмнено бе една от най-бързите в своя клас, но преследващото ги чудовище бе просто доста по-мощно.
Отиваха към брега, но едва ли щяха да спечелят съревнованието. Патрулният катер бързо скъсяваше дистанцията и те вече почти бяха в неговия обсег на огъня. Може би бе въпрос на секунди… Водата зад тях кипеше от градушката куршуми. А на палубата на «Испанска армада» установките бяха готови за стрелба. Кой щеше да ги довърши пръв? Ракетите безсъмнено имаха много голям радиус на действие. Не беше проблем да ги уцелят.
— Пусни снаряд! — викна русокосата. — Стреляй, преди те да са ни довършили!
Слава Богу, че ги бяха мъкнали тези стингъри. Брайсън вече бе поставил първия на рамо и присвил едното око, се взираше в мерника. Стингърът разполага със свръхмодерен софтуер, вграден за изключителна точност с помощта на пасивен инфрачервен търсач. Налице бе и основното изискване за минимална дистанция от поне 200 метра.
Брайсън закова целта, отмени въпроса на ракетната програма «Приятел или враг?» и включи механизма.
Звуковият тон се включи — това значеше, че снарядът е прихванал целта и я следи.
Ник натисна спусъка.
Експлозията бе силна, още повече, че бяха на лодка, откатът повали Брайсън на седалката и той си удари лакътя, ракетният мотор изрева, оръжието полетя, изстрелващата тръба цопна във водата.
Термонасочващата се ракета описа плавна дъга към катера, като остави след себе си дълга димна опашка, подобна на драсканица с неясен почерк по небето. След секунда катерът се превърна в огнено кълбо. Взривът бе титаничен, отдели се огромен сернодимен облак. Ехото се понесе надалеч, а океанът побесня: гигантски вълни подгониха моторницата, която отчаяно летеше към брега.
Корабните сирени нададоха тъжен, протяжен вой. Последваха ги остри свирки — няколко кратки поредици, сетне една дълга. Жената се бе извърнала и гледаше към мястото, където се бе намирал катерът, със занемяло изражение и потрес. Лицето на Брайсън пламтеше от настигналата ги топлинна вълна. Но нямаше никакво време за губене и без да се бави, той насочи инфрачервения мерник на втория стингър към средната палуба на «Испанска армада». След като електрониката забибипка, с туптящо сърце Ник натисна спусъка.
На тъмния небесен фон не бе трудно да се проследи пътят на ракетата; тя потрепна на няколко пъти, като сама коригира посоката и се насочи към самото корабно сърце.
Вторият взрив бе ужасяващ и трагично импозантен като зрелище. Нещо могъщо изтрещя в корабния търбух и сетне експлозията тръгна навън. Огромни части от съда полетяха на всички страни сред облаци катранен дим и вторични взривове. Огромни пламъци зализаха небето, изтрещя трета експлозия, четвърта и така…
Започнаха да избухват контейнерите — един по един. Небето почервеня в огнените езици и сякаш се нажежи, навсякъде летяха отломки, трясъците бяха трудно поносими. Черно корабно гориво като алена кръв полази по водната повърхност, а скоро след това също пламна. Районът потъна в гъст дим и огньове; вълни се замятаха като ранени китове.
Огромният кораб на Калаканис се превърна в потъваща развалина, вече наклонена на една страна, обвита в плътна димна завеса със серен привкус.
И това бе краят на «Испанска армада»…
 

Втора част
 
Глава осма
 
Слязоха на скалиста, тясна ивица земя, подгонени от яростните, разбиващи се във високите каменни грамади вълни. Това бе Коста да Морте, Брегът на смъртта, наречен така поради неизброимите кораби, претърпели крушение по това сурово и зловещо крайбрежие.
Изтеглиха лодката колкото можаха навътре на тънката плажна ивица и я скриха в нещо като пещера в надеждата да не я зърнат бреговата охрана или алчните, ненаситни очи на контрабандистите, пък и да не я отнесе някоя по-силна вълна. А и кой знае дали нямаше да им потрябва пак? Брайсън откачи закрепените към гърдите му автомати — калашника и узито — и ги скри недалеч от лодката под килим от водорасли, камъчета и миди, сетне нареди отгоре им по-големи камъни. Не биваше да правят впечатление на тежковъоръжени наемници — а с оръжията по тях именно за такива би ги помислил още първият срещнал ги местен човек. Освен това по многото джобове имаха достатъчно скрити други, По-малки оръжия.
Тръгнаха бавно сред скалите, с подгизнали, натежали дрехи — под жилетките тя все още бе с бялата си униформа, а той — със скъпия си италиански костюм.
Брайсън имаше известна идея къде се намират — нарочно бе изучавал тази част от испанското крайбрежие по карти на ЦРУ. От стар опит притежаваше и немалко информация за района, където традиционно акостираше «Испанска армада», а бе чел и сателитни данни и доклади. Смяташе, че се намират недалеч от селище на име Финистере или Фистера, както го наричаха местните. Финистере, което, грубо преведено, означава краят на земята или на света, е може би най-западната точка на Испания. Мястото, където преди много векове светът е свършвал за испанците и където мнозина контрабандисти и крайбрежни пирати са намерили смъртта си, често жестока, но пък в крайна сметка милосърдна.
Първа заговори жената. Седна на голям камък, видимо трепереща, и вмъкна пръсти в косата си. За миг смъкна русата перука и разкри късо подстриганата си собствена кестенява коса. Извади от пазвата непромокаема найлонова торбичка, а оттам малка, пластмасова кутийка — калъфче за контактни лещи. С умели, видимо сръчни движения свали лещите от очите си и ги постави в калъфа. Изумителните изумрудени очи загубиха цвета си и се превърнаха в кафяви. Брайсън гледаше това необичайно зрелище като хипнотизиран, но успя да премълчи. Сетне спътничката му извади и компас, водонепромокаема карта и мъничко фенерче.
— Не можем да останем тук, разбира се — рече тя. — Бреговата охрана тепърва ще проверява тези места камък по камък. Боже мой, какъв кошмар!
Тя включи фенерчето и се загледа в картата.
— Защо имам впечатлението, че и друг път сте била в подобни кошмари?
— Дължа ли ви обяснение? — вдигна тя очи от картата и го изгледа строго.
— Нищо не ми дължите. Но си рискувахте живота, за да спасите моя, а аз бих желал да съм наясно по тези въпроси. Освен това повече ми харесвате като брюнетка, отколкото като блондинка, ако простите нахалството. Казахте, че сте по следите на «оръжейни трансфери», евентуално работите за Израел. Мосад?
— В известен смисъл — отвърна тя загадъчно. — Ами вие — ЦРУ, а?
— В известен смисъл — усмихна се той.
Бе привърженик на принципа да се казват колкото се може по-малко факти. Всъщност само тези, които изисква непосредствената необходимост.
— Каква ви е целта? Или сферата на интереси? — настоя тя.
Ник се поколеба за миг.
— Хайде да речем, че работя срещу организация, която има огромни възможности и е далеч по-всемогъща от всичко, към което са насочени вашите интереси. Но нека пак да попитам. Защо? Защо го направихте? Зарязахте си прикритието, проникването и си заложихте живота. Питам ви защо?
— Повярвайте, че не бе по мой избор.
— Тогава кой взе решението?
— Просто стечение на обстоятелствата. Така се развиха нещата. Направих глупавата грешка да ви предупредя и пренебрегнах камерите, които Калаканис имаше навсякъде.
— А откъде разбрахте, че ви е усетил? Защото ме предупредихте много умело.
— Вижте, след като започна тупурдията, шефът на стюардите ме повика и ми нареди да се явя при г-н Богосян. А той е… хм, беше главната секира на Калаканис. Щом повика някой, този някой обикновено не се връща на работа. Значи веднага са проверили записа на онази камера. И ми стана повече от ясно, че и аз трябва да се спасявам.
— Пак остава старият ми въпрос: да ми отговорите защо изобщо ме предупредихте?
— Не виждах причина да си трая и да разреша да убият още една жертва. Особено след като главната ми задача е да се боря срещу устройваните от тези терористи и фанатици кръвопролития. А и не предполагах, че ще си напакостя, но очевидно съм направила грешна преценка. Обикновено не бъркам в работата си — отвърна му тя и продължи да разглежда картата.
Без да иска и противно на природата си, Брайсън се трогна.
— А имате ли си име? — пак попита тихо и с топлота.
— Казвам се Лейла. И съм сигурна, че вие не сте никакъв Колридж.
— Джонас Барет — рече той.
Реши да не разкрива нищо повече. Нека сама да го попита. Ще обмени информация за информация. Ако и когато му дойде времето. Отново на езика му се лепяха какви ли не лъжи, легенди, прикрития. Идваха му отръки и леко, както едно време.
Че кой съм аз всъщност? Наистина — кой съм? — запита се горчиво.
Що за мелодраматичен въпрос, странно експониран в подлуденото съзнание на бивш агент, който внезапно открива, че е абсолютно сам и изгубен в този голям и сложен свят. Детинщини някакви!
Недалеч от тях вълните буйно се разбиваха в скалите. От нейде тъжно прозвуча сирена. Може би е сигналът за мъгливо време на фара на Кабо Финистере? — помисли Брайсън.
На глас рече:
— Не съм сигурен, че сте направила грешна преценка.
Тя го погледна, изключи фенерчето и се усмихна тъжно.
— Във всеки случай какво ли не бих дала да мога сега да чартирам хеликоптер или частен самолет и час по-скоро да се махна… да се махнем оттук.
— Най-подходящото място за това е Сантяго де Компостела. На около 60 километра югоизточно оттук — рече гладко Брайсън. — Голям туристически център, нещо като туристическа Мека. Мисля, че там има малко летище с преки международни линии. Вероятно ще успеем да намерим самолет или хеликоптер. Във всеки случай поне си заслужава да опитаме.
— Вие май познавате това място прекалено добре — остро го изгледа тя.
— Ами. Просто по-внимателно съм проучвал картите.
Внезапно лумна силна светлина и обля голяма част от тясното плажно пространство — почти на метър от тях. Верен на дългогодишните си инстинкти, Брайсън се хвърли зад голяма скала и замръзна; жената, която се бе нарекла Лейла, просто се прилепи на земята зад един скален ръб. Ник чувстваше мокрия пясък в лицето си, чуваше равномерното й дишане наблизо. Не бе работил с много жени в кариерата си и винаги си бе мислил (без да го казва на глас), че само изключителни жени могат да оцелеят в обстановката, където обикновено действат истинските оперативни агенти. И сега тази мистериозна Лейла, за която не знаеше почти нищо, му се виждаше направо изключителна, отлично обучена, изобретателна и с железни нерви при напрежение.
Прожекторният лъч полази по терена, закова се върху мястото, където бяха скрили лодката. Един наблюдателен и добре обучен човек би забелязал натрупаните камъни и водорасли. Когато светлината се отмести от него, Брайсън надигна глава и се огледа. Катер на бреговата охрана се движеше успоредно на брега и мощният му двоен прожектор търсеше следи от хора или съоръжения. Безсъмнено онези на борда имаха и специализирани мощни бинокли. При даденото разстояние техника за нощно виждане не би вършила работа, но Брайсън не желаеше да рискува ненужно и затова си остана залегнал. Междувременно лъчът се премести — онези на борда не бяха забелязали нищо, — сетне угасна. Но Ник познаваше и този трик. Понякога загасването на прожектора означава, че истинското търсене тепърва започва. Затова не помръдна и през следващите пет минути, въпреки че районът отново бе потънал в тъмнина. Впечатлен бе, че не се наложи да обяснява на Лейла необходимостта да останат прикрити още известно време. Тя видимо разбираше това.
Сетне дойде време да се изправят и да размърдат изтръпналите си и замръзнали крайници. Тръгнаха нагоре по ската на брега, като с мъка подбираха пътя си сред острите скали и бодливите ниски храсти. След малко откриха тясна алея някъде почти на върха на склона. Тръгнаха по нея и малко по-далеч се натъкнаха на високи огради от скални късове, ограждащи мънички парцели земя и древни каменни къщи, целите обрасли в зелен мъх. Последните си приличаха като близнаци: все едни и същи хамбари, издигнати на каменни колони, за да се пазят зърното и сламата от водата; едни и същи каруци с високи ритли в дворовете; едни и същи натежали с гроздове дървени решетки, едни и същи плодни дървета. Тукашните хора обработваха земята и живееха при същите условия, при които са живели бащите и дедите им. Поколение след поколение. Люде сурови и силно консервативни, които не обичат натрапниците. На човек, който бяга и се крие, ще гледат с дълбоко подозрение, ще го прогонят и обадят на местната полиция или жандармерия.
По едно време зад гърба си чуха стъпки по ситния чакъл. Брайсън се извъртя с пистолет в ръка, но в мрака и мъглата не видя никого, нищо. Видимостта бе почти нулева, а пътеката се виеше сред неравен терен и високи скали, може би затова идващият след тях човек засега бе невидим. Лейла също държеше пистолет с дълъг, надупчен заглушител, застанала в типичната поза на обучен стрелец — с леко разкрачени крака, оръжието хванато с двете ръце. Стилна стойка, одобрително помисли Брайсън, тази жена си отбира от работата. И двамата замръзнаха, заслушани в тъмата.
Прозвуча и втори глас. Значи бяха двама души. А може би и повече? Откъде бяха дошли? И какви бяха намеренията им?
Наблизо прозвуча нечий възгруб глас; говореше език, който Брайсън отначало не позна. Но се досети — древен местен език на испанска Галиция, обединяващ елементи от португалски и кастилски испански. Сетне разбра отделни думи.
— Vena! Axina que carallo fas ai? Que e o que che leva tanto tempo? Movete!
Двамата се спогледаха и се разбраха без думи — сетне тихо тръгнаха по каменната ограда назад. Двата гласа обмениха още приказки, чу се тежко тупване, метално дрънчене. След първия завой на пътечката Брайсън зърна силуетите на двамина, които товареха сандъци на старомоден камион с платформа. Единият се бе качил на нея, другият му подаваше сандъците. Ник си погледна часовника — малко след три часа преди разсъмване. Какво правеха тези типове? Вероятно са рибари. Друго какво? Рибари и земеделци. Копаят си нивичките, ловят риба, вадят миди, събират скариди по крайбрежието.
Каквито и да бяха тези хора, те работеха здравата и в момента не представляваха пряка заплаха за тях двамата.
Брайсън прибра пистолета и кимна на Лейла да направи същото. Да ги заплашат с оръжие би било грешка, всяка конфронтация би усложнила нещата.
Отново се загледаха в работещите мъже. Единият изглеждаше на средна възраст, другият бе младеж. И двамата бяха яки селски труженици, може би баща и син. Младият бе на платформата — възрастният му подаваше товара. Сега Ник видя по-добре — не бяха сандъци, а картонени кашони.
Старият отново подвикна:
— Vena, movete, nos podemos perde-lo tempo!
Брайсън бе понаучил португалския от безброй операции в Лисабон, а бе действал и в Сао Пауло. Сега вече разбра цялата фраза: «Хайде, давай, че нямаме време за губене!»
Хвърли бърз поглед на Лейла и викна високо:
— Por favor, nos poderian axudar? Metimo-lo coche na cuneta, e a mina muller e mais eu temos que chegar a Vigo canto antes. «Моля ви, можете ли да ни помогнете? Колата ни излезе от пътя, а съпругата ми и аз трябва да стигнем във Виго колкото се може по-бързо.»
Мъжете се обърнаха и ги загледаха подозрително. Сега Брайсън разбра какво товарят. Не бе скариди, нито миди, а цигари — американски и английски. И не бяха рибари, а контрабандисти, внесли цигарите тайно, за да ги продадат с огромна печалба.
Старият остава кашона на пътя и попита:
— Чужденци, а? Откъде идвате?
— Пристигаме от Билбао. Туристи сме, на ваканция, ама колата, която взехме под наем, се оказа пълен боклук. Ско-ростната кутия отказа и се набихме в канавката. Можете ли Да ни закарате? Ще си платим.
— Мисля, че можем. Я, Хорхе, я виж… — отвърна мъжът и махна с ръка на младия.
Онзи скочи от каросерията и тръгна към тях, само че откъм страната на Лейла, и то под ъгъл. В ръката му се появи револвер — доста стар модел «Астра Кадикс.38 Спешъл». — Който насочи към нея и крясна:
— Хайде, изпразвай джобовете! Вади всичко, всичко! Бързо и без номера! Веднага!
Другият насочи пистолет към Брайсън и рече по-тихо:
— Хайде и ти, приятел. Вади портфейла — хвърли го към мен! О, имаш и хубав часовник, давай го и него. Хайде, живо! Или тази хубавица ще си го получи, а може и ти!
Младежът се престара — скочи към Лейла, сграбчи я за рамото с лявата ръка, дръпна я към себе си и заби пистолета в слепоочието й. Изглежда, въобще не забеляза, че изразът на лицето й изобщо не се промени, тя не извика, нито показа някаква уплаха. Ако бе забелязал пълното й спокойствие и хладнокръвието поведение, вероятно би се замислил и дори уплашил.
Двамата с Брайсън кръстосаха погледи. Ник кимна.
Лейла рязко клекна и измъкна две оръжия. В лявата ръка се появи 45-калибрен «Хеклер и Кох УСП — Компакт», а в дясната — масивен и доста тежкокалибрен израелски «Дезърт Ийгл». Със същата лекота Ник насочи към стария своята берета.
— Назад! — внезапно изсъска Лейла на португалски и младежът залитна, видимо стреснат. — Хвърли оръжието или ще ти пръсна черепа!
Момчето се поколеба за миг, направи някакво неясно движение и тя не се поколеба да натисне спусъка. Изстрелът проехтя високо, а куршумът свирна край ухото на Хорхе. Той незабавно хвърли астрата на земята, вдигна ръце високо и викна.
— Моля ви! Моля ви, не стреляйте!
Брайсън се усмихна, пристъпи към възрастния.
— Хайде, приятелю, хвърли пистолета, че жена ми ще очисти сина ти. Или е племенник, а? Както виждаш, тя е доста нервна и трудно се контролира.
— Боже мили, Исусе Христе, тази жена е луда — промълви мъжът и хвърли оръжието си. — Но ако смятате да ни очистите и да ни ограбите, знайте, че долу на пътя ни чакат приятели…
— Да, бе, добре — нетърпеливо го прекъсна Брайсън. — Не ни трябват цигарите ви, само камионът.
— Хей, камионът ни трябва и на нас!
— Е, тогава значи сте извадили лош късмет — спокойно рече Ник.
— На колене! — викна Лейла на двамата и те незабавно изпълниха заповедта й.
Младежът бе почервенял, трепереше като дете и примигваше всеки път, когато тя помръднеше с ръка.
— Добре тогава — започна да се моли старият. — Нека да разтоварим стоката. На вас тя не ви е нужна…
— Добре, давайте — съгласи се Лейла.
— Чакай! — прекъсна я Ник. — Там сто на сто има скрито оръжие — в случай на опит за обир. Я вие двамата се обърнете с гръб и тръгнете по пътя. И няма да спирате, докато шумът от камиона не заглъхне. Опитате ли се да тръгнете след нас, да стреляте, да се обадите по телефон, незабавно се връщаме, за да ви пометем. Тогава земята ще ви се види тясна. Повярвайте ми, няма нужда да се пробвате…
Изтича към кабината и махна на Лейла да се качи от другата врата. Насочи беретата към двамата и рече:
— Хайде, движение!
Двамата контрабандисти неохотно се изправиха и с вдигнати ръце закрачиха в обратната посока.
— Тц, не съм съгласна — внезапно се обади Лейла. — Много е рисковано… Я, спрете!
Тя скри пистолетите и извади друг, доста чудноват, приличен на ракетен. Брайсън го разпозна веднага. Кимна й и се усмихна.
— Недейте! — панически завика младият.
Другият заплещи в скоропоговорка:
— Не стреляйте! Нали правим каквото искате! Боже мили, Света Дево Мария, няма да кажем нито думичка, Боже мой…
И внезапно хукнаха да бягат, но Лейла вдигна ръка. Чуха се два последователни пукота. Оръжието изстреля две стрелички-спринцовки, заредени с мощен транквилант, практически упойка. Бе същият тип, който се използва за приспиване на диви животни, когато е необходимо да бъдат преместени, лекувани или спешно оперирани. Въпросната доза щеше да приспи двамата контрабандисти най-малко за трийсетина минути.
Те се строполиха на земята, приритаха веднъж-дваж и се унесоха в дълбок сън.
Старата бричка подскачаше и дрънчеше по виещия се планински път, а немощният й двигател кихаше и се давеше като одъртял кон. Слънцето се бе показало над назъбените чукари и нежно галеше заспалите рибарски къщурки и колиби, а хоризонтът бледнееше в розово.
Брайсън погледна към спътничката си — тази забележителна и красива жена, която сега спеше на седалката до него, с облегната на спуснатия прозорец глава.
В нея има нещо много сурово, истински кремък, помисли той, а в същото време изглежда така мила, нежна и уязвима. Дори меланхолична. Интересна комбинация. Какво? Май я харесва? Но интуицията му години наред го е предупреждавала да стои настрана от подобни жени. Причини — колкото искаш. Тя е от същата порода като самия него — боец, човек, който непрестанно се бори да оцелее, да победи. Костелив орех, зад чиято привидно твърда черупка се крие невероятно комплицирана личност, която доста често е в конфликт със самата себе си.
Ами Елена? Вездесъщо присъстващата Елена — призрак от миналото, истинска загадка. Жената, която той така и не успя да опознае. Бе си обещал да я издири и тази мисия на живота му се бе превърнала в мираж, в мамеща го далечна сирена, опасна, измамна.
В момента Лейла бе нещо повече от стратегически партньор, изгоден съюзник при дадените обстоятелства. Двамата си помагаха, допълваха се. Техният съюз бе лишен от емоции, клиничен по същност и поведение, дори тактически. Нищо повече. Тя бе средство към дадена цел. И той за нея също. А целта оправдава средствата.
Вече осезаемо чувстваше умората. Отклони се от пътя, паркира в една рядка горичка и реши да поспи — не повече от двайсетина минути.
Събуди се, стреснат, с чувство за вина. Погледна часовника — бяха минали няколко часа! Лейла спеше дълбоко до него в същата поза. Изруга тихо — не биваше да губи толкова време. От друга страна пък знаеше, че измореното тяло, още повече мозъкът — правят грешки и грешни преценки, затова може би продължителният сън си струваше закъснението.
Изкара камиона на пътя, по който вече се движеха доста пешеходци и велосипедисти, докато по-рано те бяха единици. Всички отиваха към Сантяго де Компостела. Тук-таме се виждаха и коне с ездачи. Брайсън оглеждаше хората — бяха с обветрени от времето лица, загорели, пешеходците носеха в ръце криваци, бяха облечени просто, в груби дрехи, носеха раници, от които висяха раковини. Ник се досети, че раковината е символ на пътешественика; бе чел немалко за пътя на Сантяго в Пиренеите — стокилометров маршрут, изминаван пеша от отиващите на поклонения на древното светилище на Сан Диего за около месец. Покрай пътя цигани предлагаха стока — продаваха какви ли не боклуци, сувенири, пощенски картички, раковини, пластмасови птички с подвижни крила, шалчета, шарени дрехи.
Скоро Ник забеляза и друго, което го озадачи и разтревожи. Няколко километра преди Сантяго трафикът се задръсти съвсем. Коли, каруци, хора се движеха едвам-едвам. Някъде отпред имаше препятствие. Какво? Пътни поправки, някакъв инцидент?
Едва ли.
След малко стана ясно. Направи завой и отпред бляснаха мигащите светлини на полицейски коли. Жандармерията бе поставила бариери, задръстила пътя със своите автомобили и проверяваше всичко и всички — коли, шофьори, пътници. Ник веднага забеляза, че леките автомобили минават по-леко, но камионите бяха претърсвани, документите им основно проверявани. Никой обаче не закачаше отиващите на поклонение — пилигримите.
— Лейла — кротко я побутна той. — Хайде, събуди се.
Някак си естествено бяха минали на ти.
Тя се стресна, потри очи и мигом се огледа.
— Какво става?
— Вероятно търсят нашия камион. Нас.
Тя незабавно схвана ситуацията.
— Боже мой. Онези копелета сигурно са се пробудили и са се обадили на ченгетата…
— Тц. Едва ли са те. Хора като тях избягват да контактуват пряко с властта. Някой ги е намерил, може би им е предложил подкуп. Някой, който има пряк достъп до испанската полиция.
— Бреговата охрана ли имаш предвид? Едва ли са хора на Калаканис, дори и някои от тях да са оцелели.
Брайсън поклати глава.
— Смятам, че положението е съвсем друго. Намесила се е организация, която е научила, че съм бил на борда на кораба.
— Вероятно имаш предвид вражеска разузнавателна централа?
— Да, но думата вражеска не е точно на място.
Не, «вражеска» не е термин, който предава положението точно. Диаболична може би. Организация с пипала, които стигат право до най-високите ешелони на властта в големите световни сили. Направо в правителствата им. Управлението.
Брайсън успя да намери дупка в гъстия трафик и рязко изви камиона към банкета. Това наруши ритъма на едва лазещия поток и отвсякъде го изругаха, пешеходците му замятаха ненавистни погледи, неколцина отзад натиснаха клаксоните.
Ник изскочи от кабината и с помощта на джобно ножче разви болтовете на номерата и ги свали, сетне ги захвърли на предната седалка.
— Няма да помогне — скептично го изгледа Лейла.
— Правя го просто в случай, че някой си търси точно определени номера. Нас, искам да кажа. Те са ни свързали с даден камион, определени номера — търсят мъж и жена, отговарящи на нашите описания, може би преоблечени с набързо стъкмена маскировка. Съвсем очевидно се налага да се разделим и да се превърнем в пешеходци, освен това… я почакай…
Брайсън забеляза нещо на намиращата се наблизо ръчна количка и се запъти към нея.
След секунда вече разговаряше на испански с пълна циганка, която продаваше шалове и типични национални облекла. Тя бе впечатлена от този испанец, като се съди по плавното му кастилско произношение; бе решила, че има много пари, но ще се пазари. Затова се учуди, когато той извади дебела пачка банкноти и плати за купените вещи без пазарлък. Ник обиколи още няколко сергии на колела наоколо и намери каквото търсеше. Лейла го следеше отдалеч; бе се досетила какво прави.
Дошло бе време да станат пилигрими.
 

Хаос, пълен хаос.
Клаксони пищяха, гневни реплики се разменяха, вбесени шофьори крещяха и ругаеха. Тълпата тук бе съвсем гъста, множество доста различни хора, обединени донякъде от фанатичната си религиозна вяра. Старци с бастуни и криваци — да се чуди човек как въобще се държат на крак, облечени в черно възрастни жени, забрадени в същия цвят така, че само очите и носът им да се виждат. Наред с тях по-млади хора с тенис фланелки и шорти. Велосипедисти, вървящи пеша, забутали колелата си. Цели семейства, понесли ревящи деца. Носеха се най-различни миризми: най-вече пот, лук, тамян и каква ли още не присъща на човека воня. Брайсън си бе намерил расо с качулка и дебел кривак — старо монашеско облекло, вероятно все още употребявано в някой изолиран орден. Бе му излязло доста скъпичко, защото му го продадоха като сувенир. Но пък имаше преимуществото на качулката, която Ник бе побързал да нахлупи. На около двайсетина метра назад и встрани от него вървеше Лейла с дълга пола от груб плат, с шарен пуловер и червена кърпа на главата. Колкото и странна да изглеждаше, тя бе в пълна хармония с многоцветната и разнородна тълпа около нея.
Бариерите отпред бяха подредени така, че да не спират пешеходците, които минаваха встрани — отляво и отдясно. Там стояха двама полицаи, които се заглеждаха в лицата на проходящите. По средата на пътя проверката бе много по-сериозна — минаваше само по едно превозно средство след необходимите прегледи и въпроси. Пешаците се движеха с нормално темпо и това зарадва Брайсън. Той още от началото бе започнал да накуцва, опрян на кривака, и така мина покрай полицая вдясно. Отлично знаеше най-доброто поведение — нито да се заглежда в проверяващия, нито пък да мине, сякаш него въобще го няма. Униформеният така и не го забеляза, толкова много накуцващи вървяха по пътя. И след няколко секунди Брайсън бе зад бариерата, омешан в гъстото множество.
Нещо блясна в очите му. Силната сутрешна слънчева светлина, отразена в нещо може би? Ник внимателно се огледа. Да, недалеч друг униформен полицай, качен на пейка, внимателно оглеждаше хората с помощта на мощен артилерийски бинокъл. Помагаше на колегите в проверката на хората, влизащи в града по булеварда «Хуан Карлос I». Вероятно второ ниво проверка, но напълно недостатъчна, ако искат да хванат онзи, когото търсят, рече си Ник. Слънцето напичаше здраво и каченият на пейката полицай бе вече силно зачервен и изпотен. Заинтригуван, Брайсън го изгледа отново. Усещаше нещо под лъжичката. Човекът бе светъл тип, рус, с почти бяла кожа. Блондините не са типични за тази част на Испания. Но пък не може и да се каже, че съвсем ги няма. А тази бяла кожа, нетипична за стоящия ежедневно на открито полицай? Няма такъв, който след време да не получи типичния за местния климат загар, та дори бил той и канцеларски плъх.
Не, този не беше местен човек. Брайсън се усъмни, че може въобще да не е и испанец.
Русият се потеше обилно и често сваляше бинокъла, за да избърше лице с ръкава на куртката. И така Ник успя да огледа чертите му по-добре.
Леко сънливи очи, говорещи за значително съсредоточаване, тънки устни, тебеширена кожа, сламеноруса коса. Този човек му бе познат.
Хартум!
Блондинът се бе явил в суданската столица в ролята на техническо лице — експерт от Ротердам заедно с група европейски специалисти и съветници на иракчаните по въпросите за построяване на завод за балистични ракети.
Фактически той бе подставено лице, агент с определена задача. От Управлението. Бе обучен да убива — от категорията, която професионалистите наричат чистачи. Брайсън бе тогава в Хартум със задачата да наблюдава и събира сведения срещу действията на иракчаните. Имаха кратка среща с русокосия убиец и Ник му бе предал микрофилм с досиетата на набелязаните мишени, включително и информацията къде отсядат, режимът на движението им, навиците, евентуални пропуски в сигурността и прочие. Не знаеше името му, знаеше само, че онзи е един от най-добрите в мокрия занаят, отлично обучен, съвършен в изпълнението, вероятно и социопат.
Значи Управлението бе изпратило тук един от най-добрите — за да го убие. Едва ли имаше някакво съмнение вече за резолюцията, които му бяха поставили: «Неспасяем — да се ликвидира.»
Но пък как го бяха открили? Онези контрабандисти вероятно са проговорили, както са били ядосани за откраднатия камион, пък вероятно са им предложили и добри пари. В тази част на страната няма много пътища, всъщност един или два от Финистере насам и следователно са лесно наблюдаеми по въздух. Едва ли е проблем за могъща организация като Управлението бързо да изпрати хеликоптер. А той беше загубил няколко часа в здрав сън… Ами старият камион? Бричката вдигаше такъв шум, че отгоре й биха могли да минат и десет хеликоптера, без Ник да ги чуе.
Камионът — само по камиона го бяха засекли. Вероятно вече са го намерили изоставен и пред бариерата. Пък и къде другаде да го търсят, освен по пътя към Сантяго де Компостела? Но и друг път да бяха поели, онези сто на сто са проверили и него. И все пак нещо не се връзваше, ама хич… Искаше да се върне, да се увери дали всичко е наред с Лейла, но сега вече не можеше да си го позволи.
Отразен слънчев лъч отново блясна в очите му. Тръпки го побиха, кръвта забуча в слепоочията му. Извърна глава, но беше късно. Онзи го бе забелязал. Ник зърна блясъка в погледа на блондина. Дали го бе познал!
Не можеше да бяга. Все едно да каже: елате и ме арестувайте. И да потвърди догадките на убиеца. Онзи не може да бъде стопроцентово сигурен от даденото разстояние. Години бяха минали от срещата в Хартум, а Ник носеше и качулка, прикриваща по-голямата част от лицето му. Онзи не можеше да стреля ей така — в тълпата.
Времето сякаш спря, а мислите му препускаха. Адреналинът потече по вените — както много пъти в миналото. Сърцето му заби лудо, но дългогодишният опит командваше тялото интуитивно. Не биваше да бърза — щеше сам да се издаде.
С периферното зрение усети, че убиецът се извръща към него, дясната му ръка тръгва към кобура на кръста. Множеството бе плътно, човек до човек, и като течение носеше Ник напред. Но пък достатъчно бавно. Откъде може чистачът да е сигурен, че това съм аз? — напрегнато мислеше Ник. Качулката… по дяволите — именно тя е привлякла вниманието на онзи тип! Това умозаключение бе толкова просто, че направо му стана зле. В жежкото слънце той бе нахлузил качулка. Повечето мъже носеха шапки с периферии или козирки, но дебела, плътна качулка в това слънце? Вероятно имаше и други с качулати дрехи, но той единствен бе закачулен. Сам се бе издал!
Не смееше да се извърне, но периферно следеше изправената на високата пейка фигура. Нещо метално заблестя на слънчевите лъчи. Вероятно пистолет — онзи го бе извадил. Брайсън интуитивно усещаше оръжието — с кожата си, с всяка клетка на тялото. Нямаше ли изход?
Внезапно се свлече на земята, реши да имитира слънчев удар. Хората наоколо се заспъваха в тялото му. Някои завикаха ядосано, но се чу и загрижен женски глас.
В същия миг долетя и кихащият звук на изстрела. Убиецът бе поставил заглушител. Заечаха писъци — пронизителни, ужасени. Млада жена само на метър от него вляво се срути и той видя, че горната част от главата й просто липсва. Пръски кръв и нещо белезникаво се полепиха по откритата част на лицето му, кръвта плисна като фонтан и обля всички околни. Тълпата се залюля и раздвижи, но хората просто се бутаха един в друг и оставаха на същите места. Ечаха викове на ужас, на болка. Съвсем наблизо куршум рикошира от каменната настилка. Убиецът стреляше бързо с полуавтоматично оръжие, очевидно не даваше и пет пари дали ще убие и невинни хора — за него мишената бе вече маркирана и трябваше да бъде свалена.
В цялата тази лудница Брайсън всъщност бе в истински капан — не можеше да излезе от тълпата; с мъка се изправи на крака, с нахлузената си качулка и някой мигом отново и може би съвсем неволно го свали на земята. Писъци, писъци и предсмъртни вопли ечаха около него. Отново се изправи и отново политна; този път успя да се задържи на крака и да се пребори с полуделите от ужас хора, които отново го тласкаха назад и надолу.
Имаше оръжия в себе си, но да отвърне на огъня би било равностойно на самоубийство. Онези сто на сто бяха много повече и вероятно скрити. Натисне ли спусъка, ще го засекат и останалите изпратени от Управлението чистачи — той вече не се съмняваше, че има и други. Затова си запробива път из множеството, ниско приведен напред — в посока обратна на пейката и блондина с пистолета.
Няколко куршума безсилно изчаткаха по близкия пътен знак. Убиецът видимо го бе загубил в тълпата и стреляше напосоки. На около пет метра отпред падна нова жертва — ударен в гърба колоездач, който изкрещя и после мокро захърка. Блондинът вече май стреляше по призраци, а това бе повече от добре дошло за Брайсън. Създаде се неистова и паническа обстановка, в която той бе вече в собствени води, отдавна научен как да изчезне безследно. Хвърли бърз поглед наоколо, повечето хора около него правеха същото — търсеха източника на стрелбата. С удивление, просто невярващ на очите си, зърна някой да блъска русокосия отзад. Не, онзи не бе блъснат, а ударен от куршум. Стрелецът изви тяло като котка във въздуха и падна тежко от пейката — убит или сериозно наранен. Кой бе стрелял, за Бога? Отговорът бе логичен и дойде достатъчно бързо — отсреща се мярна пъстър пуловер, червена забрадка, някаква жена бързо потъна в тълпата.
Лейла.
Че кой друг?
С огромно облекчение Ник се върна в средата на най-гъстата навалица и бавно закрачи напред — натам, накъдето го влачеше течението: досущ парче дърво в мързеливо течащ пълноводен поток. Не биваше да се приближава сега до Лейла, дори и да му се иска. Не би трябвало и да й дава какъвто и да е сигнал. Знаеше отлично, че Управлението не е победено — неговите хора се справят с къде-къде по-сложни обстоятелства. Досещаше се, че е приоритетна мишена, а това значеше, че изпълнителят е дублиран и триплиран. Неговите бивши работодатели никога не са изпитвали липса на работна ръка — където има една хлебарка, очаквай да видиш още много. Но къде? Блондинът действаше като главен оператор — значи останалите са само подкрепа. Но къде са те самите? Достатъчно добре познаваше методологията, за да е сигурен, че са някъде тук, наоколо и изчакват той да се издаде.
Тълпата пилигрими бе извън всякакъв контрол, море от уплашени до смърт и силно възбудени хора — половината се опитваха да хукнат към вътрешността на града, другата половина — в обратната посока. До преди малко идеално прикритие за Брайсън, сега обстановката се влошаваше, ставаше все по-опасна, наситена с насилие. Двамата с Лейла трябваше да се измъкнат от тази обезумяла маса хора и да потърсят временно скривалище в Сантяго. Сетне да хванат пътя към летището в Либакола — на около 11 километра източно оттук.
Ник се измъкна от множеството, като за малко не падна под едно колело, и задъхан, се хвана за един уличен фенер. Трескаво търсеше Лейла с очи, по-точно червената забрадка. Оглеждаше се и за полицаи, за всяка възможна аномалия — студения блясък на стомана, друг наемен убиец. Съзнаваше, че е необичайна гледка — привличаше погледите на околните. Особено съсредоточено в него се бе загледал един пилигрим с вид на монах, също облечен в расо и с ръце скрити в гънките му, където вероятно държеше Библията си. Библия, вятър! Брайсън улови погледа му тъкмо когато онзи извади ръце и в едната блясна тъмна стомана. Бе пистолет.
Ник се хвърли вдясно, блъсна се във велосипедист и го събори на земята, а ядосаният човек ядно завика по него.
Сетне чу познатия кихащ звук. Кха! Усети кръвта по лицето си. Мъжът до него грохна на земята, а на слепоочието му зейна грозна дупка. Хората наоколо отново запищяха неистово. Човекът с расото бе на десетина метра, с насочен пистолет и пръст на спусъка. Кха. Кха.
Лудост, истинска лудост!
Брайсън се хвърли на земята и светкавично се претърколи встрани. Търсеше прикритие, но получи удари по главата и ритници в гърба. Така не можеше повече! Бръкна под расото и измъкна беретата.
Мъж до него изрева:
— Пистолет! Този има пистолет!
Два куршума звънливо рикошираха от фенера и се забиха в земята недалеч от главата му. Брайсън скочи на крака, потърси с поглед монаха убиец и дръпна спусъка.
Първият куршум го намери в гърдите и онзи изпусна оръжието, вторият бе някъде под брадата и го повали, вероятно завинаги.
Твърдата буца в стомаха му, настръхналата коса на тила — това бяха отдавна познати предупредителни сигнали. Наоколо дебнеха още убийци. И ето! Инстинктивно се обърна вляво, доловил някакъв блясък с периферното зрение. Още един човек в пилигримско облекло вече насочваше в него малък черен пистолет. Брайсън изви тяло вдясно, наведе се и отскочи, но нещо го парна в лявото рамо, усети остра болка — бяха го ранили!
Загуби равновесие, краката му се подгънаха и той се свлече на паважа. Болката бе ужасяващо силна, усети кръвта по ризата, влага по гърдите, лявата му ръка изтръпна и се вцепени.
Задърпаха го нечии ръце. Загубил ориентировка, виждащ неща и лица като в мъгла, той замахна за удар със здравата си ръка, но чу гласа на Лейла.
— Давай насам! Насам ти казвам! Насам!
Прегърнала го през здравото рамо, тя го поведе нанякъде, като го подкрепяше и тласкаше в необходимата посока.
— Ти си добре, слава Богу! — шепнеше Ник трескаво, като насън и с огромно облекчение, сякаш не бе ранен.
— Добре съм. Хайде, давай! — тихо отвърна Лейла и го забута към странична уличка.
Брайсън събра цялата си воля и закрачи, като се стремеше да фокусира погледа си. В същия миг забеляза друг човек, който държеше нещо тъмно в ръка и го вдигаше нагоре. Убиец! Вдигна трепереща ръка с пистолета и тъкмо да натисне спусъка, видя, че човекът целува Библията си и се моли сред околното насилие и безумие.
Минаха по къса пресечка и влязоха в обширен парк с големи евкалиптови дървета и красиви, добре поддържани тревни площи и лехи.
— Трябва да намерим удобно място да си починеш — каза Лейла.
— Ами. Раната е повърхностна.
— Глупости. Я виж кръвта.
— Не е сериозно. Вярно, засегнати са кръвоносни съдове, но само на пръв поглед изглежда така страшно. И не можем да си позволим да останем тук — трябва да се движим максимално бързо.
— Къде?
— Огледай се. Ето от другата страна на пътя има църква — пълно е с хора. Трябва да влезем сред тях, да изчезнем в най-гъстата тълпа. Каквото и да правим, не бива да сме встрани, сами. Ставаме прекалено лека мишена.
Долови колебанието й и добави:
— За раната ще се погрижим по-късно.
— Не мисля, че разбираш — рече тя твърдо. — Губиш прекалено много кръв.
И без да слуша възраженията му повече, тя делово го настани под едно дърво и разтвори расото, сетне започна да разкопчава копчетата на ризата. Свали забрадката от главата си и сръчно започна да се грижи за раната. Свали от раменете си друг, по-голям шал и направи презраменна превръзка. Много я биваше, видимо бе учила да оказва първа помощ.
Болеше го, но Брайсън стискаше зъби и изчакваше тя да свърши. Лейла направи онова, което можеше, и попита:
— Сега можеш ли да движиш ръката си?
Ник повдигна глава, примигна от болката.
— Мога.
— Боли ли? Не се прави на герой, а кажи истината!
— Не се правя, боли си. И никога не пренебрегвам болката — тя е един от най-важните сигнали на човешкия организъм. Но съм бил и далеч по-зле, какво знаеш ти.
— Много неща зная. Сега, гледай — горе на хълма има една катедрала…
— Тя е главната в Сантяго. Около нея е т.нар. Испански площад или «Праза ду Обрадойро» — крайната цел на пилигримското пътешествие. Там винаги има големи тълпи хора. Отлично място да се скрием от преследвачите и да намерим някакво превозно средство. Незабавно трябва да се разкараме от откритото.
Ник се изправи и двамата бавно закрачиха по алеята с евкалиптови дървета към хълма. Внезапно ги застигнаха двама колоездачи, профучаха край тях и продължиха напред. Видимо безобидни, но Ник усети познатите сигнали. Може би загубената кръв бе притъпила реакциите му? Но изпращаните от Управлението хора са винаги извънредно опитни — централата нямаше неопитни агенти. Всеки човек тук би могъл да бъде потенциален убиец. В едно минно поле човек обучен, с опитно око, би могъл да открие скритата опасност. Но тук?
Познатите лица. Това бе единствената възможност.
Брайсън познаваше по лице повечето от старите си колеги. Най-опитните, онези, които биха могли да бъдат тук сега като шефове на екипа. Логиката говореше, че ще бъдат изпратени хора, които също го познават по лице. Нож с две остриета — той ги познава, те го познават. Ако внимава, може би ще ги види пръв. Не е голямо преимущество, но все пак… Удавник за сламка се хваща. В това бе единствената надежда и трябваше да я използва до максимална степен.
— Чакай — рязко спря той. — Вече сме засечени — и ти, и аз. Теб може би не те познават коя си, но мен ме знаят отлично. Освен това дрехите ме издават. Доста са изцапани с кръв.
— Ще се скриеш тук някъде, а аз ще отида да намеря нови.
Тук вече бяха на едно и също мнение.
— Ей там ще те чакам — посочи Ник към скрит сред високи храсти стар параклис. — Вътре ще се скрия.
— Добре — рече тя, обърна се и закрачи към главната катедрала.
 

Чакаше напрегнато в тъмната и хладна вътрешност. На няколко пъти се отваряха тежките дървени врати, влизаха пилигрими или туристи, пристъпваха към олтара, коленичеха, кръстеха се. Истински ли бяха или се преструваха? Жени с деца, млади двойки. Бе се сврял в тъмна ниша край преддверието. Човек никога не може да бъде сигурен, но никой от влезлите не задвижи интуитивните сигнали, познати му от старата агентурна дейност. След двадесетина минути вратите отново се отвориха. Този път бе Лейла с обвит в амбалажна хартия голям вързоп. Бе купила нови дрехи и за себе си.
Правилно бе преценила мерките му. Преоблякоха се поред — единият пазеше отвън, другият се обличаше. Ник се позабави, но извадиха късмет — никой повече не дойде. Сега имаха вид на туристи — средна ръка хора, — заможни, не особено богати. Тя бе в обикновена пола и блуза, с широкопола и палаво декорирана шапка; той в панталон каки, хубава широка жълта риза и бейзболна шапка. Освен това бе успяла да се добере до широки бинтове и йоден дезинфектант и отново го превърза. Боже мой — тази жена дори се бе сетила да купи и видеокамера за него, за себе си — евтин фотоапарат.
След десетина минути двамата крачеха по площада, хванати за ръка, с големи модни очила, весело усмихнати, шепнещи си шеги — едно дошло да се забавлява семейство. Наоколо гъмжеше от туристи като тях, пилигрими, студенти, продавачи на сувенири и какво ли още не. Брайсън застана пред катедралата и се престори, че от различни ракурси снима прочутата барокова сграда от XVIII в. и още по-знаменития Портико де ла Глория — невероятната скулптура в испанско-романски стил, която в удивителна комбинация представяше ангели и демони, чудовища и пророци и бе доста по-стара — от XII век. Брайсън снимаше не толкова старините, колкото с превъзходния визьор оглеждаше гъстата тълпа и търсеше признаци за присъствие на бивши колеги.
По едно време се обърна към Лейла, широко усмихнат, и й посочи нещо като горд с откритието си турист. Тя го хвана за ръка и двамата се увлякоха в безкрайно интересен разговор на заинтересовани в старините съпруг и съпруга. Играта целеше да разпръснат всякакви съмнения относно истинската им същност, но маскировката им бе доста слаба за професионалното око. Козирката на Брайсъновата бейзболна шапка бе ниско нахлупена; дали това пак нямаше да има обратен ефект?
Сякаш да потвърдят съмненията му, недалеч неколцина направиха незабележима за другите, но съмнителна за опитното му око маневра. Синхронизирани движения, обходни обиколки. Наоколо кипеше от движение, но Ник забеляза координацията и симетрията в ходовете им. Това би усетил само врял и кипял в агентурната дейност човек. Да, налице бяха колеги! Сигурен бе.
— Лейла — рече й тихо, — искам да се засмееш, сякаш съм ти казал нещо много забавно.
— Да се засмея ли?
— Да, и то веднага. Все едно съм казал нещо истерично смешно.
Тя се закикоти незабавно, отхвърлила глава назад. Представлението бе удивително убедително — Лейла бе отлична актриса. И въпреки че сам бе поискал този смях, Брайсън усети тръпки по гърба си. Тя се вживяваше стопроцентово в ролята на съпруга, умираща си от удоволствие на поредното съпружеско остроумие. Самият Брайсън също трябваше да се усмихне в знак, че се вписва в сценката. И се ухили скромно, но с благодарност за оценените му качества. И като продължаваше да се усмихва, отново впери очи във визьора, за да огледа околната обстановка. Както бе правил преди секунди, минути. Но този път вече търсеше нещо много специфично.
— Виждаш ли ги? — попита през смях Лейла.
За всичко се досещаше тази жена!
Ник наистина ги видя.
Класическа триадна формация. На три отделни, почти симетрични позиции по периферията на площада стояха трима с мощни бинокли. Никой от тях не би привлякъл нечие внимание — бяха съвсем нормални, обикновени туристи, разглеждащи забележителностите като почти всички други тук. Но взети заедно, вече формираха злокобна професионална комбинация. В единия ъгъл на триъгълника бе млада жена с тупирана руса коса, облечена в блейзер, който бе прекалено дебел за горещия ден и очевидно прикриваше оръжието й. Вторият бе бузест брадат мъж, доста едър и облечен в църковни одежди. Мощният му бинокъл бе единствената не на място вещ у него. Едва ли човек от неговата професия ще има нужда от бинокъл пред катедралата. Третият бе среден на ръст, жилав и смугъл, на около четирийсет години. Именно той събуди неясен спомен у Ник. Да, трябва да го огледа по-добре. И Брайсън насочи видеокамерата, като вкара човека в близък кадър.
Тръпки отново полазиха по гърба му.
Познаваше го, как не! Бе работил с него на няколко пъти и все в операции с приоритет. Всъщност именно той го бе наел в служба на Управлението. Бе селянин на име Паоло от района на Сивидале. Паоло винаги действаше заедно с брат си Николо — и двамата местни легенди като ловци в затънтената хълмиста провинция в Северозападна Италия, където бяха отрасли. Затова и много лесно се бяха превърнали в ловци на хора — поръчкови убийци с невероятен талант в тази област. От най-различни места ги търсеха да заловят или отвлекат някой, да ликвидират неудобен човек, да свършат нечия мръсна работа. И самият Брайсън ги бе вербувал за такава работа, а веднъж ги бе използвал за подривна дейност в една руска фирма на име «Вектор», която според някои хора се занимаваше с разработка и производство на биологични оръжия.
Двамата бяха неразделни. Паоло никъде не ходеше без Николо и обратно. В дадения случай братът трябва да е някъде наоколо, наблизо, помисли Брайсън.
Сърцето му затупа лудо, косата на тила му настръхна.
По дяволите, как бяха успяли да ги засекат толкова лесно? И него, че и Лайла? Нали се бяха измъкнали от преследвачите? И отново ги бяха открили за броени минути. В тази огромна тълпа, с променени дрехи, с известна маскировка. С нова конфигурация, както се казва в света на плаща и кинжала.
Да не би да бяха дрехите? Съвсем нови — може би привличат внимание, или нещо друго не е наред… Но какво? Брайсън нарочно бе овалял новите обувки в пръстта в парка, беше ги търкал с пясък — да придобият леко овехтял вид. И дрехите бе поръсил с влажен прах. По същия начин бе постъпила и Лайла.
Как ги бяха намерили?
Отговорът дойде изведнъж — с болезнена яснота и ужасяваща сигурност. Сам усети топлата кръв на рамото си — раната пак кървеше и бавно обагряше жълтата тъкан. Това алено петно ги бе издало, то бе неутрализирало всички взети мерки и провалило маскировката. И все пак… дали ги бе издало именно то? В цялата работа имаше нещо много гнило.
Но така или иначе преследвачите с биноклите ги бяха засекли и сега се подготвяха за смъртоносен удар.
 

Вашингтон
Сенатор Джеймс Касиди усещаше очите на колегите си върху себе си. Всички го гледаха внимателно и съсредоточено — някои с неприязън, други с подчертан интерес. Опря здравите си ръце с дълги пръсти на дебелия парапет и започна да говори с дълбок, звучен глас.
— В ежедневната си работа, в комисиите, в личните си срещи, в залата ние постоянно се занимаваме с множество жизненоважни за обществото ни неща: като започнем с необходимите за някоя кауза ресурси и свършим с екологично застрашените видове. Обсъждаме неотложни проблеми как най-рационално да оползотворяваме природните ресурси в ера и свят, където всичко се продава и купува, където всичко има етикет с цена и пръчковиден код за таксуване.
Е, добре, днес съм тук със задачата да ви разкажа за друг тип застрашен вид, една все по-бързо изчезваща характеристика на нашето общество — това, което наричаме собствен, частен, личен живот. Интимната страна на самите нас, тайната, на която всеки от нас има право. Чета във вестниците, а все по-често и в Интернет, мислите на разни умници, които гордо казват: «Вече никой не може да има частни тайни! Хора, примирете се с този факт!» Е, добре, не и аз! Не желая да се примирявам с отнемането на свещеното право на всеки наш гражданин. Тези, които ме познават, отлично знаят, че няма да отстъпя. Огледайте се около себе си, казвам ви аз! Огледайте се! Какво ще видите? Камери, видеотехника, фотоапарати, скенери и гигантски бази данни с размери, които ще ви вземат ума! Непонятни за човешкия ум възможности! Търговците следят всеки аспект на живота ни, от първия телефонен разговор, който правим рано сутрин до включването на къщните аларми и системите за сигурност, които вардят имуществото ни, до видео камерите на шосетата, където плащаме пътните такси, до сметките, които ни връчват в заведенията за обществено хранене. Всичко е онлайн, както казват в Интернет, всеки хит, всяка транзакция се следи, записва и документира от така наречените информ-деятели. Могъщи частни фирми се обръщат към ФБР с искане то да им продаде документация, архиви, досиета, сякаш информацията е поредната държавна собственост, която подлежи на приватизация! Слушайте какво ще ви кажа! Това е началото на една голяма трагедия! Едно титанично зло е надвиснало над нашата нация! Ние се превръщаме в Република на Голотата! В държава на Наблюдението, в общество на Надзора!
Сенаторът огледа аудиторията и веднага осъзна, че моментът е наистина уникален: той бе спечелил вниманието на абсолютно всички колеги — до един. Някои изглеждаха поразени, други скептични, но всички без изключение го слушаха извънредно внимателно.
— Ще ви питам нещо: в такава обстановка ли желаете да живеете? Защото не виждам и сянка от надежда, че така цененото от всички нас право на частен живот ще спечели в битката с обединените срещу него сили — ревностни национални и транснационални законоизпълнителни институции, търговски компании и застрахователни корпорации, нови конгломерати, които продават стоки за ежедневна употреба и поддръжка на дома, милионите пипала на всяка голяма организация или държавен концерн. Това са силите, които имат за задача да поддържат реда, силите, които ви притискат и изстискват всяка стотинка от вас — силите на закона и на търговията! Те са се съюзили, приятели мои! И техният съюз е една ужасяваща реалност! Ето срещу какво е застанал нашият частен живот, нашето лично АЗ, нашето право на собствено пространство! Битката е жестока и еднопосочна. Защото е напълно ясно кой е по-силният! Но моят въпрос, приятели мои и уважаеми колеги, е малко по-различен и много прост. Вие на чия страна сте? Лично вие?
 

Глава девета
 
— Не гледай! — предупреди я Ник шепнешком, като продължаваше да оглежда противника през визьора. — Не се обръщай! Имаме си работа с класическа триадна формация.
— На какво разстояние са? — попита тя, също така тихо, напрегнато, в същото време приятно усмихната.
Външният ефект от тази двойственост бе доста чудноват.
— Двайсетина метра, двайсет и пет. Равнобедрен триъгълник. Три часа от теб — руса жена с блейзер, тупирана коса, прекалено големи слънчеви очила. Шест часа — едър брадат мъж в черни свещенически дрехи. Девет часа — висок, жилав мъж на около четиридесет години, смугъл, тъмна риза, къси ръкави, тъмен панталон. Всички са с бинокли, сто на сто носят оръжие. Е?
— Разбрах — кратко отвърна тя.
— Върхът на триъгълника е лидерът. Чакат неговия сигнал. Сега ще ти се ухиля, ужким ти показвам нещо, и ще ти дам камерата. Кажи ми, щом ги засечеш.
Той размаха ръка към портала на катедралата — същински любител кинематографист и запалено започна да й обяснява нещо, като й подаде камерата.
— Джонас — изведнъж рече тя остро, — ризата ти! Боже мой, колко кръв!
— Добре съм — отвърна той кратко. — За съжаление това ни е издало.
Тя насили усмивка на лицето си, странна и съвсем не на място, изкикоти се по момичешки. И отново ефектът от тази актьорска игра бе чудноват и някак си тъжен. Но завъртя камерата, сякаш оглежда катедралата от различни ъгли, и след секунди рече:
— Русата — раз, брадатия — два, по-младия в тъмно — да.
— Бърза си — одобрително каза Ник и продължи представлението. — Мисля, че ще се опитат да избегнат случилото се при бариерите. Очевидно и пет пари не дават за пострадали случайни минувачи, но при всички случаи предпочитат излишна кръв да няма. Ако не за друго, то поне заради политическите последици. Иначе досега да са ме гръмнали.
— А може би не са абсолютно сигурни, че си ти — възрази тя.
— Може и да не са били сигурни, но то е било преди няколко минути. Сегашното им поведение говори, че вече са сигурни. Защото заемат позиции.
— Не разбирам — кои са те? Ти, изглежда, знаеш доста за тях. Те не са просто безименни преследвачи — ти май познаваш някои от тях, нали?
— Познавам ги — потвърди Брайсън. — И методите също. И как работят.
— И как работят?
— Чел съм им работните инструкции — мъгливо отвърна той, защото не искаше да влиза в подробности.
— Щом ги познаваш, значи знаеш също какъв тип рискове са готови да поемат. Говориш за политически последици — значи имаш предвид правителствени агенти, нали? Американци или руснаци?
— Мисля, че думата транснационални е най-точна в случая. Нито са руснаци, нито американци, нито французи, нито испанци — просто професионална организация, която действа там, където има определено място, стимул, на подземно ниво, където държавните граници са съвсем невалидни. Работи с правителства, но не и за тях. Внимавай! Изглежда, изчакват нещо… Предвид дистанцията се готвят да минимализират огневата грешка. Но ако направя внезапни и неочаквани движения или хукна да бягам, ще започнат да стрелят, без да ги е грижа за евентуални излишни жертви.
Около тях гъмжеше от туристи, поклонници и всякакви други хора, общо взето, блъсканицата бе доста голяма. Брайсън заговори:
— Сега искам да заковеш жената, но вади оръжието много внимателно, защото сто на сто наблюдават всяко твое движение. Вероятно не знаят коя си, но щом си с мен, за тях това е напълно достатъчно.
— Какво искаш да кажеш?
— Смятат те за съучастник, ако не и за пряк помощник.
— Супер — изпъшка Лейла, сетне се усмихна дяволито.
— Съжалявам, искрено съжалявам, не съм те молил да се намесваш.
— Зная. Аз съм си взела решението.
— Виж, докато сме прикрити от околните, можеш незабележимо да движиш ръце от кръста надолу. Вдигнеш ли ги по-нагоре и ще те засекат.
Тя кимна.
— Извадиш ли пистолета, дай знак.
Лейла отново кимна. Ник забеляза, че бърка в голямата си плетена чанта.
— Готово — прошепна тя.
— Сега с лявата ръка вдигаш твоя фотоапарат и се готвиш да ме снимаш — катедралата да е зад мен. Застани така, че да хванеш и русата. Не бързай — ти си фотограф любител и не си опитна с тази техника. Не прави резки движения, не се дръж като професионалист.
Тя вдигна фотоапарата към лицето си, присви едното око.
— Добре, сега се включвам и аз — ти ме снимаш и аз също. Щом си поставя камерата пред лицето, ти се направи на ядосана — развалям ти позата. Със замах махаш фотоапарата от лицето — това движение е неочаквано и те ще се объркат и загубят фокуса на вниманието си. Сетне се мериш и отнасяш русата.
— От това разстояние ли? — запита тя с недоверие.
— Ти си отличен стрелец. Ще се справиш, по-добра от теб не съм виждал. Сигурен съм. Но не прави опит за втори изстрел, веднага залягай.
— Ами ти? Какво ще правиш?
— Ще неутрализирам брадатия.
— Ами третия?
— Не можем да отстраним и тримата, това е гадният номер в този тип формация.
Тя отново се усмихна и веднага вдигна фотоапарата към лицето си.
Брайсън се ухили и също поднесе камерата към очите си, докато в същото време ръката му неуловимо се стрелна назад, за да извади беретата от колана на панталона на кръста. Усети, че ръцете му треперят, а дишането му се ускори.
През визьора видя, че мнимият брадат свещенослужител сваля бинокъла. Какво пък означаваше това сега? Решават да задържат огъня, но защо? Да не би внезапно да са се загрижили за десетките хора, които могат да пострадат за едното нищо? Глупости. Но така или иначе с Лейла си бяха спечелили малко време.
Да, но…
Внезапно брадатият разклати китка — на пръв поглед напълно невинен жест на човек, който желае да възстанови затрудненото си кръвообращение. Но не — това бе сигнал за другите. Сигнал, даден преди Брайсън да го бе очаквал. Не!
Нямаха никакво време.
Сега или никога!
Захвърли камерата и опъна ръка, за да изпрати три бързи последователни изстрела точно над рамото на Лейла.
В същия миг тя последва примера му и нейният 45-калибров магнум започна да плюе олово.
Последва истинска какофония от изстрели и писъци. Преди да се хвърли на земята, Брайсън зърна брадатия да пада, очевидно зле ранен. Лейла залегна до него, наоколо хората се заблъскаха, млада блондинка падна назад, някой наблизо изрева, ударен от случаен куршум.
— Уцелих я — прошепна Лейла и се превъртя странично. — Видях я да пада…
Тълпата се мяташе, хората не знаеха накъде да бягат, ехтяха викове, но стрелба повече не се чу. Двама бяха извън строя, може би завинаги, но третият — Паоло от Сивидале бе някъде наблизо и ги дебнеше, вероятно и брат му Николо, а сигурно имаше и други.
В лудата блъсканица Брайсън и Лейла се изправиха с мъка и побягнаха наляво. Но колко може да тича човек в истинско меле от хора? Над главите на околните Ник забеляза тясна, павирана с обли камъни уличка и се насочи към нея. Бе широка колкото да мине обикновена лека кола, сградите бяха стари, каменни, с малки дворчета. Започваше от площада с права отсечка, сетне завиваше нанякъде. Познаваше този вид градски алеи — те се вият и кръстосват, като образуват истински лабиринт от проходи. Тук можеха временно да се скрият от преследвачите.
А раната на рамото се обаждаше все по-силно, ръката му изтръпваше, гъста, гореща кръв избиваше през ризата. Но Ник напрягаше воля и тичаше в нужната посока, Лейла го следваше без особени усилия. Стъпките им закънтяха по пустата уличка, очите им трескаво търсеха магазин, някой стар дюкян или отворено дворче, където да намерят убежище. Не след дълго забелязаха стара църква, разположена помежду две още по-стари постройки. За беля бе заключена, на тежката дървена врата бе поставен написан на ръка надпис — «Затворено поради ремонт». В този истински център на църкви и катедрали по-малките Божи домове привличат и по-малко туристи, затова са и по-занемарени, помисли Брайсън. Но тази определено щеше да им свърши работа.
Стигнаха до нея. Брайсън сграби масивната желязна дръжка и здраво я разтресе.
— По-тихо, за Бога! — разтревожена се обади Лейла. — Само колко шум… давай, хайде!
Дишаше тежко, гърдите й подскачаха под пуловера, лицето й бе почервеняло. Някъде далече назад заехтяха стъпки.
Брайсън премълча и отново с все сила дръпна вратата. Катинарът не бе голям, при това бе силно ръждясал и изведнъж поддаде с кух пукот. Никой не разбива църкви в този град на вярващите, ключалките и катинарите по техните врати са нещо чисто символично.
Ник отвори двойната порта и се мушна в мрачното преддверие. Лейла бързо го последва и затвори след себе си. Единствената светлина тук идваше от малките прашни прозорчета високо в стената отляво. Миришеше на мухъл и влага. Въздухът бе леден. Брайсън се огледа и се облегна на хладната каменна стена. Сърцето му биеше лудо от усилието, чувстваше слабост, а болката в рамото му не го оставяше на мира. Лейла тръгна напред да огледа за евентуално скрити входове или подходящо скривалище.
След малко Ник успя да се посъвземе и се върна към вратата. Имаше опасност разбитият катинар да привлече нечие внимание. Или трябваше да го махне, или да го затвори, ужким е здрав. Понечи да отвори, но се заслуша за съмнителни шумове.
Да, някой тичаше насам. Сетне чу глас. Но езикът не бе испански, нито онова местно наречие, което говореха контрабандистите. Ник замръзна на място, сетне тихо приклекна и залепи ухо на цепнатината между портите.
Езикът му бе далечно познат.
— Niccolo, о crodevi di velu viodut! Ju par che strade ca. Cumo o controli, tu continue a cjala la plaza!
Сега го разпозна. «Мисля, че го видях, Николо! — бе извикал гласът. — Надолу по улицата. Ще ида да проверя. Ти наблюдавай площада!»
Бе стар, почти отмиращ език на име friuliano. Не бе го чувал години наред. Според някои специалисти бе древен италиански диалект, според други — напълно самостоятелен език. Говореха го в североизточния край на Италия недалеч от словенската граница, и то само неголям брой местни селяни.
Брайсън имаше лингвистични дарби и през детските си и младежките години бе научил много чужди езици, местни диалекти и произношения, а сетне в университета бе разширил това си богатство, което по-късно — в множество трудни ситуации — се бе превърнало в инструмент за оцеляване. Фриулиано бе понаучил преди десетина години, когато бе наел двамата братя Паоло и Николо Санджовани от далечните планини над Сивидале — родени ловци, превърнали се в още по-умели убийци. Налагаше се да го говори, за да може да следи изкъсо братята, да разбира онова, което те говореха помежду си.
Да. Този отвън бе Паоло, оцелял в престрелката на площада. Бе говорил на брат си. Тези двамата бяха отлични следотърсачи и никога не бяха проваляли поставена задача. Нямаше да е лесно да избягат от тях, но пък Ник реши, че няма нужда да бягат.
Чу приближаващите се стъпки на Лейла и й прошепна:
— Лейла, моля, намери ми въже или някаква жица!
— Въже ли?
— Да, и то бързо! Трябва да има врата към олтара или към жилището на свещеника, към някой шкаф. Моля те, потърси!
Тя кимна с разбиране и безшумно побягна към вътрешността на църквата.
Брайсън бързо се изправи, открехна вратата и извика няколко думи на фриулиано. Освен глава имаше и ухо за езиците и знаеше, че за дума-две поне ще докара произношението. На всичкото отгоре заговори гърлено в опит максимално да наподоби тембъра на самия Паоло. Мимикрията се получи неочаквано добре — това бе и един от талантите му като агент и оперативен практик. Няколко изречени набързо приказки, леко изкривени от църковната акустика и чути от разстояние, ще прозвучат на Паоло като гласа на собствения му брат.
— Хей, Паоло, бързо ела! Хванах го — повален е!
Отговорът дойде незабавно:
— Къде си?
— В старата църква, виж счупения катинар…
Брайсън пусна портата и стиснал беретата в ръка, залепи гръб на стената до нея. Отвън стъпките се доближиха, сетне спряха, прозвуча гласът на Паоло:
— Николо!?
— Тук съм! Влизай! — извика Брайсън, заглушил глас в ръкава на ризата.
Кратко колебание и вратата се открехна, сетне се отвори широко. В нахлулата светлина Брайсън ясно видя смуглото лице, стройната, жилеста фигура и ситните черни къдри на ниско подстриганата коса. Паоло присви очи, лицето му придоби още по-свирепо изражение. Пристъпи внимателно и се огледа, с приготвено за стрелба оръжие. Брайсън се хвърли и го блъсна с цяло тяло, в същото време с дясната ръка му нанесе отсечен саблен удар в гърлото. Идеята не бе да го убие, а да го зашемети. Паоло изкрещя от болка и изненада; в същия миг Ник го удари в главата със стиснатия в лявата ръка пистолет.
Италианецът се свлече на пода безжизнен. Брайсън бе сигурен, че ще бъде в безсъзнание поне десетина минути, че и повече. Взе му пистолета и незабавно го претърси за друго скрито оръжие. Той лично бе обучавал братята Санджовани на различни видове бой и тактика и отлично знаеше, че ще има такова, досещаше се и къде може да бъде. На левия прасец, пристегнат в кобур — втори пистолет, в кания на колана — зъбат рибарски нож, остър като бръснач.
Междувременно Лейла се върна със сноп електрокабел с дебела изолация; жицата не бе идеална, но щеше да свърши работа. С Ник бързо овързаха краката и ръцете на Паоло. Възлите бяха умело направени — колкото повече се движиш, толкова повече те стягат. Отнесоха италианеца в една ниша в северната част на църквата. Тук беше съвсем тъмно, но очите им бяха вече привикнали.
— Забележителен екземпляр — с клинична безизразност подхвърли Лейла. — Силен и гъвкав като пружина.
— И двамата с брат си са природно надарени атлети. Изключителни във физическо отношение, издръжливи като животни, забележителни ловци и следотърсачи. Притежават вродените умения, инстинктите и силата на диви котки. И са точно толкова безмилостни.
— За теб ли са работили?
— Да, в миналото. Няколко по-леки, но приоритетни задачи и една много важна операция в Русия.
Тя го погледна въпросително и вдигна вежди. Ник реши, че няма какво повече да мълчи. След всичко, което досега бе направила за него…
— Има един руски комплекс — институт в Колцово, Новосибирск, нарича се «Вектор». Към средата на осемдесетте години в разузнавателните кръгове в САЩ плъзнаха слухове, че там се занимават не с традиционна научноизследователска работа, а с разработка и производство на биологично оръжие.
— Чувала съм — антракс, едра шарка, чума — в оръжеен формат. Имаше слухове също…
— Според руснак — прекъсна я Ник, — който потърси убежище в САЩ към края на 80-те години — а той бе самият заместник-шеф на съветската програма за биооръжие — още тогава руснаците са имали насочени ракети за пръв удар с такъв тип оръжие срещу американски градове. Техническото разузнаване не знаеше почти нищо за комплекса, освен информацията за група ниски постройки, обградени с бодлива мрежа, по която тече ток, и пазени от въоръжена охрана. Със същата информация разполагаха и другите големи американски централи — ЦРУ и АНС. Без конкретни доказателства не желаеха да вземат мерки нито САЩ, нито другите правителства от НАТО. Типично за бюрократите от държавния апарат и ръководствата на разузнавателните служби. Е, тогава ме изпратиха на една доста рискована операция — трябваше да проникна там. С тази работа не искаше да се заеме никоя разузнавателна организация, освен моите работодатели. Наложи се да си събера екип от «специалисти», включително и тези две момчета. Задачата, както казах, бе много сложна: работодателите ми искаха качествени снимки на сградите, техниката, най-вече резервоари, ферментационни инсталации за вируси и ваксини, лаборатории и прочие. Но най-важното — настояваха за истински проби от биологичните разработки.
— Боже мой! Твоите работодатели… но ти каза, че никоя разузнавателна организация не искала да се заеме… А ЦРУ не направи ли…
Брайсън сви рамене, вдигна ръце.
— Хайде да оставим тази тема. Засега.
И в същото време си помисли: «Че какво толкова? Какъв е смисълът да крия тези неща?»
— Както и да е, взех братята да ми пробиват път — да се оправят с охраната, нощните часови и прочие. Те са незаменими за такива задачи — усмихна се тъжно Ник.
— Е, какво стана?
— Свършихме работа. Сдобихме се с всичко, което ми бе поръчано.
Докато чакаха Паоло да се свести, Лейла се върна при вратата и успя да пооправи катинара — поне да няма вид на разбит. Брайсън остана при италианеца; след около двайсетина минути той се размърда, клепачите му потрепнаха, изпъшка тежко и изведнъж отвори очи и се огледа, макар че видимо погледът му бе нефокусиран.
— Доста време мина от Новосибирск — рече му тихо Брайсън. — Но аз винаги съм си знаел, че вие от лоялност и хабер си нямате. Къде е брат ти?
Очите на Паоло се разшириха, опита се да раздвижи ръце, жицата се впи в плътта му.
— Колридж! Ах, копеле такова!
Сетне изсъска още нещо през стиснати зъби. Брайсън с усмивка преведе на Лейла:
— Казва, че имало стара фриулианска поговорка за прасето. Гледат го като нещо много ценно, хранят го, поят го, задоволяват всичките му нужди. Докато дойде часът, когато му теглят ножа.
— Кой обаче е прасето? — също с усмивка попита Лейла. — Той самият или ти?
Брайсън извърна глава към италианеца.
— Сега с теб ще поиграем на една игричка. Нарича се кажи ми истината или си поеми последствията. Едното или другото — по твой избор. Започваме с най-лесния въпрос: къде е брат ти?
— Никога няма да ти кажа!
— Е, ти току-що ми отговори — Николо е тук с теб. Там, на площада, за малко да ме ликвидирате. Така ли се отплащате за щедростта на стария си шеф?
— Още не си ме довършил, тепърва ще видиш ти… — изрева Паоло с кървясали очи и се замята на пода.
— Да, така е — рече Брайсън, все още усмихнат. — Но и аз тепърва започвам… Кой те нае?
Италианецът се изхрачи шумно, част от слюнката попадна върху Брайсъновото лице.
— Да ти го начукам! — извика на английски — един от малкото изрази, които знаеше.
Ник изтри лицето си с края на ръкава.
— Ще те питам още веднъж и ако не получа точен отговор — оперативната дума е ИСТИНАТА, Паоло, ИСТИНАТА, ще се наложи да използвам ей това — спокойно каза Ник и му показа беретата.
Лейла се приближи и заговори приглушено:
— Ще се върна на вратата да пазя. Тези викове могат да привлекат някого.
— Добра идея — кимна Брайсън.
— Хайде, убий ме, де! — подразни го италианецът на родния си език. — Не ми пука. Но има още много други хора. МНОГО! А брат ми с удоволствие ще те накълца на парчета. Лично ще те нареже, да ти… Това ще е неговият подарък за мен…
— О, нямам никакво намерение да те убивам — рече Ник. — Ти си храбър мъж, аз съм те гледал как заставаш лице в лице със смъртта. Тя не те плаши, затова си и много добър в нашата работа.
Паоло присви очи. Тези приказки бяха прекалено подозрителни. Какво ли цели тази американска лисица? Отново напрегна железните си мускули, но те не бяха достатъчни да скъсат метална жица. Освен това възлите се затегнаха още повече. Кофти работа.
— Не — продължи Брайсън коварно любезно. — Вместо да те убивам, ще ти отнема единственото, което значи нещо за теб. Способността да ловуваш — любимия си глиган… или онези нещастни хорица, нарочени за мишени от лъжците, които управляват тайните механизми на правителствата.
Направи пауза и сетне допря дулото на пистолета до лявата колянна капачка на Паоло.
— Загубата на едното коляно няма да те спре съвсем. Не и с модерните протези, които се правят днес. Но пък няма да можеш да тичаш както преди. Ако загубиш и двете колена, направо ще ти се разкаже играта. Ще ти бъде отнета прехраната, Паоло, нали?
Лицето на убиеца побеля като сняг.
— Мръсен предател — изсъска той.
— Така ли ти казаха? Че съм предател? И кого съм предал?
Паоло го изгледа предизвикателно, раздвижи устни, но думи не излязоха.
— Тогава те питам за последно. И помисли много добре, преди да откажеш или да се опиташ да излъжеш. Кой те нае? За кого работиш?
— Да ти го начукам!
Брайсън натисна спусъка. Паоло изрева диво и се загърчи в агония, кръвта обагри панталона му. В най-добрия случай капачката бе раздробена — вече няма да ходи на лов за животни и хора. Забълва псувни.
Внезапно откъм вратата се чу трясък, последван от викове. Задавено крещеше мъжки глас, отговори му женско възклицание. Брайсън скочи — какво ставаше? Затича в посока на гласовете и в полумрака зърна две борещи се фигури. Едната би трябвало да бъде Лейла, а другата? Насочи пистолета и викна:
— Предай се или си мъртъв!
— Готово — обади се Лейла. — Копелето е много яко.
Ник въздъхна с облекчение и се приближи. Беше Николо — на пода, с извити на гърба ръце. На врата му висеше хлабава примка, която Лейла бе използвала, за да го омаломощи при влизането. Бе успяла почти да го задуши и сега на кожата личеше тънка алена ивица — там, където жицата се бе врязала в плътта. Бе имала преимуществото на изненадата, а, разбира се, и големия си опит: бе измайсторила истинска гарота и я бе използвала с максимален резултат. След това бе извила ръцете му и ги бе завързала — също с жица, но краката му бяха свободни и сега той лежеше, риташе и се опитваше да се изправи със скок.
Брайсън мигом го възседна и му изкара въздуха, а Лейла завърза и краката. Николо зарева като намушкан бик. От другата страна на църквата ехтеше и гласът на брат му.
— За Бога, стига вече! — с омерзение рече Ник и съдра парче от ризата на италианеца, за да го напъха в устата му. Оказа се, че при жицата, очевидно приготвена за смяна на някоя черковна инсталация, Лейла бе намерила и изолирбанд. След секунда тя сложи дебела лепенка върху парцала в устата на Николо, сетне направи същото и с Паоло.
Проснати един до друг, след малко братята гледаха Брайсън с вбесени, пълни с кръв очи и мучаха приглушено.
— Брат ти току-що пострада много лошо — подхвърли Брайсън на Николо и махна с беретата. — Но както чуваш, все още е жив. Затова пък няма да може да върви.
Николо изду дробове в напразен опит да извика и почервеня още повече. Разтърси тяло безпомощно в някакво подобие на животински гняв и предизвикателство.
— Виж сега, стари ми приятелю, ще опростя нещата максимално, за да не ти е трудно — продължи Ник. — Искам да ми кажеш кой ви нае. Ще разкажеш всичко, както е станало. Предаденото ти устно досие, кодовете, контактите и процедурите. Всичко. Щом махна парцала, започваш да говориш. И без трикове. Изобщо не си мисли да лъжеш или преиначаваш, защото брат ти вече ми изпя доста неща. Ако нещата не се потвърдят, значи той ме е лъгал. Тогава ще го убия. Защото от всичко най мразя лъжата. Ясно ли ти е?
Николо трескаво закима и с широко отворени очи се взря в лицето на Ник. Заплахата видимо действаше. Брайсън бе напипал единственото му уязвимо място.
Паоло заръмжа нещо и заподскача като риба на сухо, но Брайсън не му обърна внимание.
— Ето я партньорката ми ей тук. Щом й намигна и ще му тегли куршума на Паоло. Ясно ли е?
Николо закима още по-енергично.
— Добре тогава. Давай — рече Ник и рязко отдели лепенката.
По кожата остана широка червена следа, видимо силно болезнена. Брайсън извади парцала.
— Сега, ако ще ме лъжеш, помоли се на Господа Бога да лъжеш точно същото както и брат ти. Иначе се превръщаш в негов убиец — все едно ти си дръпнал спусъка. Загряваш ли?
— Да — изпъшка Николо.
— На твое място лично аз бих казал истината. По-добри ще са ви шансовете от всякаква гледна точка. И още нещо! Помни, че зная къде живее семейството ви. Как е леля Мария? А майка ти Алма — още ли държи онзи пансион, дето и купихте?
Очите на Николо изпъкнаха, сякаш ще изскочат, наляха се с кръв.
— Ще говоря истината! Истината! — изрева той на фриулиански.
— Добре, давай — щом си наясно как стоят нещата — съгласи се Ник.
— Но не знаем кой ни е наел! Процедурите са същите, както когато работехме за теб. Ние сме най-долу във веригата — хора за всичко — същите товарни животни както преди. Нищо важно не ни се казва!
Брайсън замислено поклати глава.
— Виж сега, ти не работиш във вакуум, приятелю мой. Знаеш го, както и аз. Дори и да работиш на сляпо, пак имаш някакъв контакт. И той има име, макар и то да е фалшиво. Няма начин да не подочуеш нещо, да не посъбереш странична информация, да свържеш едно друго. Може би не са ти казали ЗАЩО трябва да свършиш дадена задача, но винаги ти се казва КАК да я свършиш. А от тези неща се подразбират толкова много други…
— Казах ти вече. Не знаем кои са работодателите ни!
Брайсън помълча, сетне повиши тон, в който звучеше потисната ярост.
— Ти работеше в екип, имаше екипен лидер, той ти даваше указания. Хората говорят. Отлично знаеш кой те е наел!
Той вдигна глава към Лейла, мръдна с ръка.
— Недей! — изпищя Николо.
— Брат ти…
— И брат ми нищо не знае. Каквото и да ти е казал, той наистина не знаеше. Ние сме наемници, плаща ни се в наличност…
— Езикът! — рязко подхвърли Брайсън.
— Какво? Ккккакъв език? — заекна Николо.
— Нали бяхте в екип, какво се правиш на шут! На какъв език говореха?
— На различни езици — веднага отвърна Николо с опулени очи.
— Ами лидерът?
— Руски! — отчаяно викна италианецът. — Той е РУСНАК!
— КГБ или ГРУ?
— Нищо не знаем за такива неща!
— Познаваш лица! — кипна Ник. — Лейла!
Лейла пристъпи напред и махна с пистолета, влизайки в играта.
— По-добре да сложа заглушителя, а? — попита тя с делови глас.
— Не, недейте, моля ви! — с все сила викна Николо. — Питайте! Всичко ще ви кажа!
— Ще ти дам само още шейсет секунди — отсече Брайсън. — После, ако не чуя нужното, край. Да, Лейла, наистина е по-добре със заглушител.
Наведе се над Николо и добави:
— Наели са те да ме убиеш, защото ме познаваш — виждал си лицето ми.
Николо кимна и затвори очи.
— Но знаят, че си работил за мен в миналото, а никой не наема човек да убие стар работодател, без да му даде причина. Независимо от това, че при вас двамата и така не може Да се разчита на никаква лоялност. Значи ти казаха, че съм предател, а?
— Да.
— Предател на кого? На чия кауза?
— Казаха ми, че си предавал и продавал имена на агенти.
Че всички като нас двамата ще бъдат издирени, идентифицирани и ликвидирани.
— От кого?
— От врага… не зная, не ми казаха.
— И ти им повярва.
— Защо да не им повярвам?
— Имаше ли награда за издирването ми или работите на парче?
— Награда имаше.
— Колко?
— Два милиона.
— Долари или лирети?
— Долари. Два милиона долара.
— Поласкан съм. Значи ти и братчето щяхте да се оттеглите в планините и да си ловувате до насита. Но с наградата винаги има проблем. Тя е индивидуална и не предразполага към координация. Всеки иска да си я спечели сам. Лоша стратегия, вашата. Получава се разнобой. Брадатият ли ви беше лидер?
— Да.
— Той ли говореше руски?
— Да.
— Знаеш ли му името?
— Не са ни го казвали. Но чух някой да го нарича Милюков. Освен това го познавам по лице. И той е като нас. Наемат го за поръчка.
— На свободна практика, а?
— Чух да казват, че работел за някакъв си… как го нарекоха — плутократ, да, плутократ — руски барон. Някой от тайните сили зад Кремъл. Много богат човек, имал голяма сила, организации — конгломерат, — с които тайно ръководел Русия.
— Пришников ли?
В очите на италианеца проблясна някакъв спомен.
— Да, да — може би да.
Пришников. Анатолий Пришников. Основател и председател на гигантския и загадъчен руски консорциум «Нортек». Невероятно богат и влиятелен. Наистина огромна задкулисна сила. Сърцето на Брайсън заби силно. Защо и от къде на къде Пришников ще праща хора да ликвидират Брайсън?
ЗАЩО?
Единственото логично обяснение би било, че Пришников контролира Управлението или е свързан с хора, които го контролират. Нали Хари Дън твърдеше, че то е основано и управлявано от малка група гении на съветското ГРУ — т.нар. шахматисти.
Управлението не е част от американското правителство и никога не е било… Всичко е една отлично изпипана измама още от началото. Проникване на вражеска агентура у нас — на наша земя — нещо подобно бе казал Дън по време на дългия им разговор.
Сетне, след края на студената война, когато съветските разузнавателни централи западат, контролът на Управлението минава в други ръце. Част от агентите са отстранени, други ликвидирани…
Него самият първо го бяха изиграли, сетне отстранили.
Ами Елена? Тя просто изчезна, но какво би могло да означава това? Била е отделена от него против волята й — нарочно и по заповед? Дали това обяснява нещата? Защото шефовете са искали да ги разделят по една или друга причина? Защото и двамата знаят множество неща, които, събрани заедно…
Сега имаме причини да мислим, че Управлението действа отново — бе казал Дън. По една или друга причина старите ви шефове натрупват оръжие… цял арсенал… една възможност е да се канят да дестабилизират обстановката в глобален мащаб… Струва ни се, че създават проблеми и напрежение в Южните Балкани, макар че истинската им цел май е на друго място.
Истинската цел е на друго място…
Обобщения, мъгливи твърдения, неясна логика. Мисълта остава неизяснена и несигурна. Човек трябва да борави с факти, а в дадения случай те са прекалено малко.
Първи факт: екип убийци от оперативни работници на Управлението — сегашни или бивши — се опитват да го ликвидират.
Защо? Охраната на Калаканис установява, че той работи под прикритие (някакво прикритие!) на кораба и има враждебни намерения; тогава решава, че саботьорът трябва да бъде убит. Обаче цялата организация на преследвачите му тук — в Сантяго де Компостела — е прекалено добра и силна, за да бъде просто реакция от появата му на «Испанска армада».
Втори факт: братята Санджовани определено са наети да го убият още преди той да се е появил на «Испанска армада». Шефовете на Управлението са го заковали като рисков фактор още преди това. Но как и защо?
Трети факт: лидерът на екипа убийци е човек на Анатолий Пришников — изключително богато частно лице. Следва, че Пришников би трябвало да е един от хората, контролиращи Управлението, но защо пък едно частно лице, колкото и заможно да е то, ще ръководи нелегална разузнавателна централа? Значи ли това, че тя е била «приватизирана»?
 

Още нещо: не е ли възможно Управлението по-късно да е минало в чужди ръце, а тази операция да е била координирана и ръководена от Пришников? Като същевременно Управлението се е превърнало в частна армия на този най-могъщ и най-потаен руски богаташ?
В същия миг му хрумна нещо друго.
— Твърдиш, че в екипа се говорели различни езици — обърна се Брайсън към Николо. — Например френски?
— Да, но…
— Какво но? Кой говореше френски?
— Русата.
— Русокосата с тупираната коса на площада?
— Да.
— Какво криеш за нея?
— Защо да крия? Нищо не крия.
— Слушай, Николо, става доста интересно. Защото брат ти бе по-разговорлив по този въпрос.
Блъфът бе елементарен, но подхвърлен с огромна доза сигурност и апломб, следователно убедителен.
— Да, доста по-словоохотлив. А може би си е измислил нещичко, за да украси историята, а? Затова ли криеш?
— Не, не! Не зная какво ти е казал — ние само подочухме туй-онуй. Дребни неща, едно тук, друго — там. Може би имена.
— Имена? Може би?
— Ами чух я да говори на френски на друг агент… той после отиде на кораба, оня, който се взриви. «Испанска армада». Агентът бе французин, опитваше се да сключи сделка с гърка.
— Сделка казваш, а?
— Този французин… той беше двоен агент. Така ги чух да говорят по-късно.
Брайсън си припомни дългокосия, елегантен французин в столовата на Калаканис. Познаваше го отдавна — работеше за най-богатия и влиятелен френски търговец на оръжие Жак Арно. Дали и той не е бил привлечен на работа в Управлението или работеше в сътрудничество с тях, или поръчково — еднократно? Дали пък крайнодесният Арно не е свързан с Управлението? Какво би означавало това? Ами например да е в съюз с най-богатия и могъщ руснак…
Още едно вероятно заключение: двама могъщи бизнесмени — един в Русия и друг във Франция — контролират Управлението и го използват да подстрекават и насърчават тероризма в целия свят. Тогава каква е истинската им цел?
 

Оставиха братята здраво завързани и със запушени уста в църквата. Брайсън помоли Лейла, която очевидно имаше медицински умения, да превърже раздробеното коляно на Паоло.
— Защо си толкова милосърден към човек, който се опита да те убие? — попита го после Лейла.
— За него това е просто бизнес — сви рамене Ник.
— Не така работим в Мосад — възрази тя. — Ако дадено лице се опита да те убие и се провали, ти никога не го оставяш жив. Това е желязно правило. Никой не го нарушава.
— Моите правила са малко по-различни — уклончиво рече той.
Нощта прекараха в малко, безлично хотелче в покрайнините на Сантяго де Компостела, където тя внимателно проми и отново превърза раната му. В съседство бе открила аптека, от нея бе купила още материали, антибиотици, антибактериален препарат. Работеше бързо, с умението на вещ и практикувал медицински работник.
Докато работеше, забеляза дългия, вече гладък белег в долната част на корема — възпоменание от Тунис и Абу. Бе лекуван от много добър хирург, свързан с Управлението с договор. Старата рана вече не болеше при лошо време, както преди, но споменът бе траен и не по-малко травматизиращ.
— Сувенир от стар приятел — усмихна й се Ник, когато забеляза въпросителния й поглед.
Отвън проливният дъжд плющеше по обраслите с мъх и трева каменни плочки.
— От такава рана се умира.
— Добри специалисти се грижиха за мен.
— Доста белези носиш — коментира тя, като постави пръст на друга стара рана на гърба — по-малка, с назъбени краища. — Ами тази?
— Още един сувенир — засмя се той.
Получил го бе в Непал от опасен противник на име Анг У, бивш офицер от китайската армия. Замисли се и онези дни се върнаха с кристална яснота. За кого ли беше работил тогава? По чии заповеди и за чия кауза? Вероятно си е бил същата пионка в същата мръсна игра, която все още не разбираше.
Толкова много кръв пролята, толкова много хора погубени. И за какво? Ами неговият собствен живот? Той какво струва днес? Или в миналото? Колкото повече научаваше, толкова по-малко разбираше. Представи си родителите си и старата къща — последния път, когато ги бе видял живи. Вярно ли бе, че са убити по поръчка на мозъците зад Управлението? Ами Тед Уолър? Човекът, когото бе обичал, от когото се бе възхищавал — повече от всичко друго на света. Внезапно го обзе черен гняв.
Отново сякаш чу думите на Николо, с които той бе определил своята и тази на брат си роли: «товарни животни», мулета — ами да! Самият той — Ник Брайсън — да не беше нещо по-различно? Оръдие, инструмент на чужда воля, муле! Пионка в служба на загадъчни и нечисти игри с неизвестни правила. Играчка в ръцете на сенчести сили.
Седналата на ръба на леглото Лейла стана и отиде до банята. Върна се с чаша вода, няколко капсулки и нареди:
— Изпий тези антибиотици.
В съзнанието му мигом блясна познат сигнал. Старата подозрителност. Какви са тези хапове, които му дава тази жена? Може да го отрови като едното нищо. И веднага се обади по-рационален глас: «Ако е искала да те убие, досега е имала десетки възможности. А и защо бе рискувала собствения си живот, за да спаси твоя?»
Пое чашата и хаповете и ги глътна.
— За какво се замисли? Телом си тук, духом те няма — усмихна се спътничката му. — Пак ли спомени?
Брайсън я изгледа, кимна. Красива жена, повече от чаровна. Намира се в една стая сам с нея. Вярно, тя спи на леглото, той на канапето, но какво от това? Не му се бе случвало от годините на раздялата с Елена. Възможности се бяха представяли многократно и в миналото, и сега. Мислел си бе дали да не протегне ръка към нея? Но по някаква си неясна причина се бе въздържал. Сам се наказваше за случилото се със съпругата му.
Какво бе направил?
Целият им съвместен живот ли бе някаква режисирана и ръководена от Уолър пиеса?
И изведнъж си спомни за онзи случай. Единственият, абсолютно единственият път, когато я бе излъгал. Бе употребил лъжа, за да я предпази. Просто бе скрил нещо. Уолър ужасно обичаше да цитира Блейк: «Лъжата засяга онова, което не минава през окото.»
Но Брайсън тогава не бе пожелал тя да види, да разбере онова, което той всъщност бе направил за нея.
Сега се взря в миналото, за да възпроизведе онази вечер в Букурещ, която бе запазил в тайна от нея.
И все пак, каква е истината? Къде е тя?
Въпреки цялата си параноя и жестокост подземният свят на разузнаването и тъмните игри е малък, съвсем малък и новините се разпространяват бързо. От напълно сигурни контакти Брайсън бе научил, че екип от бивши агенти на Секуритате предлага много сериозни пари за информация къде може да бъде намерен Андрей Петреску — математикът и специалист по криптология, предал революцията, като издал кодовете на Чаушескувото правителство. Мнозина от тайните румънски служби бяха жестоко озлобени от преврата, който бе свалил техния патрон и фактически и тях самите от така желаната и доходна власт. Не бяха в състояние нито да забравят, нито да простят на «виновниците и предателите» и бяха настървени да ги гонят до дупка, независимо от цената и времето, което ще бъде нужно за това. Имаха и списък на «предателите», а в него Петреску бе на първо място. Сметките трябваше да бъдат разчистени, възмездието — раздадено.
Чрез междинна връзка в Букурещ Брайсън си бе нагласил среща с шефа на този екип, бивш номер две в ръководството на Секуритате. Прикритието на Ник бе добро, бившият агент не знаеше кой всъщност е той, но го смяташе за достоверен и надежден източник, разполагащ с нужната информация. За срещата се бяха разбрали предварително: и двамата идват сами.
За Брайсън тя бе нещо лично; бе подготвил операцията си без знанието на Управлението. Подобна среща не би била одобрена от шефовете му, тя си беше и извън общопризнатите правила, а възможните усложнения биха били прекалено сериозни. Но пък трябваше да прикрие този си контакт във времето: това бе особено важно за Елена, следователно и за него самия. Затова уведоми главната квартира, че след завършването на тогавашната си операция в Мадрид желае да ползва добре заслужена, но пък кратка ваканция в Барселона. Просто един дълъг уикенд. Разрешение му бе дадено без проблеми — отдавна не бе ползвал отпуска. Всъщност действаше в пряко нарушение на всички служебни правила, но нямаше друг избор. Все някой трябваше да свърши тази работа. И си купи самолетни билети под име, което не фигурираше в базата данни на Управлението.
Естествено, и на Елена не каза какво смята да прави. Именно тук измамата бе най-голяма, защото тя никога не би се съгласила той да се среща с потенциалните убийци на баща й. Не само би намерила подобен контакт за опасен за съпруга й, но отдавна му бе дала да се разбере, че не желае той лично да се занимава с охраната на родителите й. Това бе въпрос, подробно уреден с Управлението. От всичко най-много Елена се боеше да не загуби едновременно и родители, и съпруг. И го бе предупредила да не се приближава до «гнездото на осите», както наричаше групировките от бивши членове на Секуритате. Ако зависеше от самата нея, Ник никога не би уредил подобна среща. А до този момент бе уважавал желанието й. Но сега му се бе паднал просто пратен от Бога случай и не биваше да го пропуска.
Срещнаха се в тъмен, подземен бар. Както бе обещал, бе дошъл сам, но предварително бе уредил някои неща: бе платил подкупи на неколцина, бе поискал услуги от други стари познати.
— Значи имате информация за семейство Петреску? — бе попитал генерал-майор Раду Драган, когато Брайсън бе седнал до него в сепарето.
Драган не знаеше нищо за него, но Ник си бе направил домашното и по редица канали бе получил нужното. Помнеше, че Елена бе споменала името на генерала онази вечер, когато семейството бе на път да избяга от Румъния, за да изплаши алчния полицай. Тя знаеше и името, и телефонния номер на Драган, тъй като той бе човекът, поръчал на баща й да разработи кодовете. Следователно предателството на Андрей Петреску бе за самия Драган лична обида, а и отговорност.
— Наистина имам — бе отвърнал Брайсън. — Но първо искам да обсъдим условията.
— С удоволствие ще обсъдим условията, както ги наричате, но първо да видим с какво разполагате — бе отвърнал Драган, здрав като канара мъж с жълтеникаво лице.
— Добре. Ето ви и информацията — и Ник бе хвърлил през масата лист хартия.
— Но това… Това… тези имена…
— … са имената на абсолютно всеки член на вашето семейство, кръвни и по силата на брака, заедно с адресите на домовете и телефонните номера. Вие сте взел изключително сериозни мерки, за да предпазите всички близки и обичани от вас хора. Значи ще разберете с какви връзки и ресурси разполагам, за да получа тази информация. Освен това ще си дадете сметка колко лесно ще бъде за мен и моите колеги да стигнем до всеки един от тях. Та дори и отново да ги скриете.
Драган бе избухнал в люти реплики.
— Хей, не си играй с мен! Кой си ти? И знаеш ли кой към аз? Как се осмеляваш да ме плашиш тук, на мой терен?
— Просто искам да съм сигурен, че незабавно ще отзовете убийците си от онова семейство.
— И си мислиш, че като си купил някой мой човек и вече си всесилен, а?
— Говорите глупости. Никой ваш човек не знае тези адреси. Дори и най-довереният ви помощник знае само няколко дребни факта. Повярвайте ми — моята информация идва от много високо и надеждно място. Правете чистки, убивайте сътрудници, за мен това е без значение. Сега обаче ме слушайте внимателно. Ако вие или който и да е от вашите копои, или техен приближен и прочие главорези, докосне и косъм от косата на семейство Петреску, вашите близки си отиват завинаги.
— Махай се оттук! Вън! Какво си мислиш ти с тези заплахи, а?
— Давам ви последна възможност да отзовете убийците си. Още сега и тук — ледено бе отвърнал Брайсън и си бе погледнал часовника. — Имате седем минути за изпълнение. Ясно ли е?
— И какво ще стане, ако…
— Умира първият от най-обичните ви.
Драган се бе изсмял и си бе налял бира.
— Губиш ми времето, левак нещастен. Хората ми са тук наоколо и само чакат знак от мен. Ще те изядат жив, преди да си се помръднал. Камо ли да звъниш по телефона…
— Всъщност времето си го губите самият вие. Чакате да се обадя по телефона, така ли? Няма нужда. Моят контакт е в същия този миг в къща на улица «Викторией» с пистолет, опрян в главата на една жена на име Думитра.
Жълтеникавото лице на Драган пребледня.
— Да, да — за нея говоря, за вашата любовница, стриптизьорката от «Секси Клъб» на «13 септември». Тя е номер едно, все пак се е задържала при вас вече няколко години, значи държите на нея. Вярно, моят човек чака да се обадя. Но ако не се обадя… вижте, минутите вече са пет и като изтекат, той просто натиска спусъка и изчезва. Всъщност трябва да се молите Богу моят телефон да работи, а и неговият също, защото иначе…
Драган бе направил опит отново да заплашва, но Ник бе зърнал страха в очите му.
— Отменете присъдата над Петреску и тя ще живее, иначе за смъртта й ще бъдете отговорен вие. Ето, използвайте моя телефон, ако не носите вашия. И побързайте, ако желаете да се чуя с моя човек навреме.
Драган се бе оказал твърдоглав и муден. Бе се направил, че не вярва, и четирите минути бяха изтекли бързо.
Една минута преди края на срока Ник бе набрал нужния номер:
— Не. Драган отказва да отмени заповедта. Да, действаш според уговорката. Дай телефона на Думитра да се чуе за последен път със своя коравосърдечен любовник.
В секундата, когато отсреща жената бе запищяла отчаяно, бе подал телефона на Драган. Последният бе изкривил уста, а лицето му бе заиграло.
— Времето свърши — бе рекъл Ник.
— Ти си подкупил кучката. Не зная колко си платил, но едва ли е било много за тази евтина кур…
Изстрелът бе отекнал през мембраната, последван от писък. И още един изстрел, сетне тишина.
— За толкова добра актриса ли я смятате? — Ник се бе изправил и бе прибрал телефона си. — Инат и липса на реализъм току-що отнеха живота на любовницата ви. Много е лесно да се провери дали лъжа.
Самият Брайсън вече започваше да се отвращава от собствения си метод, но нямаше друг начин да се справи с положението.
— Моят списък обхваща 46 имена. Те ще бъдат екзекутирани поред, едно по едно всеки Божи ден, докато не отмените заповедта за Петреску. Ако нещо им се случи междувременно, ще дам заповед за масова екзекуция.
И Ник си бе излязъл от заведението. Никога повече не бе срещнал Драган. Но много скоро бе получил нужното потвърждение от съответните контакти. Драган бе отменил заповедта.
Естествено, нищо не бе казал нито на Елена, нито на Уолър. След завръщането у дома Елена го бе разпитвала как е прекарал в Барселона. Обичайно за тях по онова време бе да не проявяват любопитство за работата на другия. До онзи миг тя никога не го бе питала за пътуванията му. Но този път се бе вгледала в лицето му и му бе задала прекалено много въпроси. Той умееше да лъже добре — убедително и гладко. За Бога, тя ревнува ли или какво? Сигурно си мисли, че той има скрити любовници по света. За пръв път наистина бе усетил нотка на ревност в гласа й и това още повече бе засилило чувството му за вина. Да, ужасно му се бе искало тогава да й каже цялата истина. Цялата.
Но дали той самият знаеше истината?
 

— Нищо не зная за теб — рече той на Лейла и се изправи, за да отиде на канапето. — Освен това, че ми спаси живота, и то няколко пъти през последните дванайсет часа.
— Сега трябва да почиваш — отвърна тя.
Бе облякла долнището на сив анцуг и прекалено широка мъжка фланелка, която въпреки това пак подчертаваше високите й гърди. Седна на ръба на кревата, подгъна крака под себе си и скръсти ръце.
— Ще говорим утре сутринта.
Ник усети, че тя отбягва въпросите и премълча, но след малко не издържа.
— Работиш за Мосад, а, изглежда, си родена в долината Бекаа, защото имаш арабски акцент. Израелка ли си или ливанка?
— Нито едното, нито другото. Майка ми е ливанка, баща ми бе израелец — отвърна тя тихо и сведе очи.
— Значи баща ти е починал?
— Убиха го. Беше атлет, прекрасен атлет, но го застреляха палестински терористи на Олимпийските игри в Мюнхен.
Брайсън кимна.
— Това беше през 1972 година. Ти трябва да си била съвсем малка?
— Някъде на две години — отговори тя и лицето й поруменя.
— Значи не го помниш.
— Помня го. Майка ми не можа да го прежали и говореше за него като за жив човек. И го запази такъв в паметта ни. Непрекъснато ми разказваше за него, показваше ми снимки.
— Значи си израснала с много омраза спрямо палестинците, а?
— Не. Палестинците са свестни хора. Те са прокудени, без родина, без държава. Ненавиждам фанатиците, които избиват невинни хора в името на възвишени идеи. Все едно дали говорим за «Черния септември» или фракцията «Червена армия». Все едно дали са израелци или араби. Мразя екстремното в хората, от какъвто и цвят или раса да са те. Бях още момиче, когато се омъжих за едно момче — заедно служехме в израелската армия. Казваше се Ярон. Много се обичахме, както само много младите могат да се любят. Сетне го убиха в Ливан и тогава реших да работя за Мосад. За да се боря с фанатиците.
— И не смяташ Мосад за група фанатици?
— Вярно, повечето от тях са такива. Някои са, други не. Аз работя само на поръчка с тях и си избирам задачите. Така съм сигурна, че винаги действам в името на кауза, в която вярвам. Досега съм отказвала някои поръчки.
— Трябва да имат много високо мнение за теб, за да ти дават подобна свобода.
Тя скромно наведе глава.
— Знаят ми силните страни, връзките, уменията. Може би пък само аз съм достатъчно наивна, че да поемам определени задачи.
— А защо прие тази, свързана с «Испанска армада»?
— Защо пък не? — изгледа го тя с изненада. — Защото именно там фанатиците купуват оръжието, с което избиват жертвите си. Мосад имаше определена информация, че «Националният фронт на Джихад» складира оръжие, което взема оттам. Два месеца бяха необходими, за да ме внедрят в тази операция.
— Значи ако не се бях появил аз, още щеше да си там?
— Може би. Ами ти? Каза, че си от ЦРУ, но не си, нали?
— Защо мислиш така?
Лейла докосна носа си с върха на показалеца и се усмихна.
— Защото нещо ми намирисва.
— Какво точно? — попита Ник и също се усмихна.
— Ами не съм съвсем сигурна какво точно, но имам предвид преследвачите, твоите врагове. Тези екипи наемни убийци не действат по стандартните начини. Може би си на свободна практика като мен или си от някоя голяма централа. Но не и ЦРУ, така ми се струва.
— Не съм — призна той. — Не точно от ЦРУ. Но сега работя за тях.
— На парче?
— Повече или по-малко.
— Но си бил в тази професия дълго време. Само белезите по тялото ти са достатъчни да съм сигурна в това.
— Вярно е. Дълго време. Но ме принудиха да напусна. Сега са ме наели за една последна задача.
— Която е…
Брайсън се поколеба. Дали да й каже? Поне част от истината?
— В известен смисъл е контраразузнавателна мисия.
— В известен смисъл… не точно… дрънкаш ги едни и ти. Ако не искаш да ми кажеш, добре. Утре сутринта всеки ще си хване своя самолет и повече я се видим, я не — говореше с известно напрежение и ноздрите й леко се разшириха. — Всеки ще се прибере и ще седне да пише неизбежния си доклад. А там ще изложим каквото сме подразбрали един за друг и това ще е всичко. «Фирмите» ще направят някои справки, ще отправят запитвания, сетне нещата ще отшумят.
Някъде в архивите на Мосад за ЦРУ ще влязат още някои данни и обратното. Капка в морето.
— Лейла, не мисли, че съм неблагодарник…
— Ама не си, разбира се — прекъсна го тя. — Изобщо не ми е нужна благодарността ти. Ти въобще не ме познаваш. Аз следвам своите интереси, напълно егоистично при това. И двамата вървим по следите на продадено оръжие — ти по твоята, аз по моята. Те ще ни изведат на различни места. Е, на места пътищата се пресичат, затова сме и заедно. В момента. Но ми е ясно едно: тези, които те желаят мъртъв, не са маргинални играчи. Те имат достъп до първокласна информация и вероятно на правителствено ниво.
Брайсън кимна — тя имаше право.
— Виж сега, съжалявам, но няма да те лъжа. Нали слушах разпита в църквата. Ако исках да те будалкам, нямаше да ти го кажа, но ето на — съобщавам ти го.
— Но ти не знаеш онзи диалект!
— Ех, Боже мой, нали си печен и опитен агент. Езика не знам, но имена разбирам, а имена определено бяха споменати. Например Пришников. Че кой не знае това име? Ами Жак Арно? Вярно, че е по-малко известен, но той е снабдител на много от враговете на Израел. Кой подклажда конфликтите в Близкия изток и същевременно се обогатява невероятно? Зная го кой е и го ненавиждам. Може би един ден ще се добера до него.
— Ти пък за какво говориш сега?
— Човек не знае докъде ще го доведе следата. Но зная, че един от хората на Арно беше на кораба. В дадения случай той пък продаваше оръжие на Калаканис.
— Онзи дългокосият, с двуредния костюм ли?
— Същият. Представи се с името Жан-Марк Бертран. При това често пътува до Шантили.
— Шантили ли?
— Така се казва местността, където се намира замъкът на Арно. Той живее там, приема гости, урежда разкошни приеми.
Лейла стана и отиде в банята. Чу се плисък на вода. Когато след малко се върна с кърпа в ръка, лицето й бе мокро — бе си измила грима. Сега чертите й бяха направо изящни — правилен, силен, но деликатен нос, пълни устни и красиви големи кафяви очи — топли и проницателни, интелигентни и закачливи.
— Кажи ми какво още знаеш за Жак Арно? — попита я Брайсън.
— Куп неща за света, в който се движи. Мосад го наблюдава от доста време. Била съм му гостенка няколко пъти.
— И с какво прикритие?
— Например търговско аташе към израелското посолство в Париж. Пост, който предразполага към съответното уважение, защото човекът на него има определено влияние. Жак Арно няма никакви скрупули. Той с готовност продава и на Израел, и на враговете му.
— Можеш ли да ме заведеш при него, как мислиш?
Лейла отметна покривката на леглото, извърна се и го изгледа внимателно, сетне поклати глава.
— Не смятам, че е добра идея.
— И защо не?
— Защото повече не мога да рискувам — ще компрометирам операцията си съвсем.
— Но нали каза, че вървим по същите следи?
— Не съм твърдяла такова нещо. Казах само, че ти имаш твоята, аз — моята, а на места пътищата се пресичат. Съвсем различно нещо.
— И твоята следа не води към Арно, така ли?
— Не съм сигурна, напълно е възможно — отвърна тя. — Но може и да не води.
— Във всеки случай няма да е лошо да се отбиеш до Шантили, а?
— За да те заведа теб, така ли? — засмя се тя.
— Е, очевидно това ми е идеята. След като вече имаш дипломатически контакти в неговите среди. Това ще улесни и моя достъп.
— Предпочитам да работя соло.
— Красива и извънредно чаровна жена като теб — сама сред обществото? Не изисква ли етикетът да бъдеш съпроводена от кавалер?
— Благодаря за комплимента — зачерви се тя. — Но това за кавалера го забрави.
— Е, опитвам се да те навия. Моля те, Лейла.
— Не подбираш методите много-много, а?
— Ами в нашата работа…
Тя се усмихна, отново поклати глава.
— Тел Авив никога няма да разреши.
— Няма да ги питаш.
Тя се поколеба, наведе очи.
— Слушай, ако се съглася… Казвам ако — то ще бъде само временен ангажимент, от който мога да се откажа всеки момент. Така става ли?
— Само ме вкарай в замъка и после ме забрави, ако искаш. И още нещо: защо Мосад следи Жак Арно?
Тя го изгледа с изненада — отговорът бе толкова прост, че човек с неговия опит не биваше да пита.
— Не знаеш, а? Защото през последната година Арно се превърна в доставчик номер едно на всички големи световни терористични организации. Именно затова ми стана още по-интересно, когато на кораба онези двамата се появиха заедно — твоят човек Дженрет и агентът на Арно — Жан-Марк Бертран. Допуснах, че американецът Дженрет купува за терористите. Сетне бях извънредно изненадана да видя и срещата му с теб. Признавам си, че цялата вечер си задавах въпроса ти какъв си и защо си дошъл.
Брайсън наведе глава и се замисли. Мозъкът му заработи бързо. Значи Дженрет, агент на Управлението — познат му като Ванс Гифърд, — бе дошъл на борда заедно с агента на Арно. Арно продава — Управлението купува. Дали по линията на същата логика може да се допусне, че Управлението спонсорира тероризъм в глобален мащаб?
— За мен е жизненоважно да стигна до Жак Арно — рече Ник много тихо.
Тя се усмихна, поклати глава.
— Напълно възможно е да не постигнем нищо — нито ти, нито аз. Същевременно това е най-малката ни грижа. Тези хора са изключително опасни, те не се шегуват и не се спират пред нищо.
— Цял живот съм поемал подобни рискове — възрази Брайсън. — Още един? Голяма работа. При това имам само този шанс.
 

Екипът наемници стигна до братята не след дълго — докато методично претърсваха всички улички, радиално излизащи от катедралния площад на Сантяго де Компостела. Чистачите трябваше да си свършат работата. След като бяха изпуснали мишената и това бе недвусмислено потвърдено, длъжни бяха да приберат мъртвите и да намерят липсващите членове. Труповете бяха натоварени на предварително подготвени превозни средства без отличителни знаци и отнесени в местна морга, чиито шефове бяха също купени. Там щяха да изготвят фалшиви документи и да заровят телата в немаркирани гробове. Всички засегнати, включително близките роднини, щяха да получат много щедро обезщетение. На въпроси не се отговаря — такива са стандартните процедурни решения.
Когато тази работа бе свършена — ранените и убитите прибрани, остана да намерят липсващите двама братя — селяни някъде от Северозападна Италия. Първоначалният оглед на съседните улици не доведе до нищо; при повторно търсене един от екипа чу приглушени викове. Благодарение на мощните си бели дробове Николо бе успял да охлаби парцала в устата си. Иначе двамата бяха яко овързани.
— Исусе Христе, къде се бавихте толкова? — задъхано завика Николо, когато колегите му извадиха парцала от устата. — За малко да пукнем тук! Паоло е загубил много кръв!
— Такива грешки са неприемливи — рече новият шеф на екипа и извади пистолет. — Слабите връзки трябва да се изрязват.
Стреля два пъти в главата на Николо, сетне се извърна към Паоло. Той лежеше в локва кръв, присвит, бял и треперещ и знаеше какво го очаква. Прие двата куршума, без да мигне.
 

Глава десета
 
Шантили, Франция
Величественият Шато дьо Сен Мьорис е на трийсет и пет километра от Париж. Голяма постройка от XVII век, чието великолепие се подчертава още повече от изкусно разположени по фасадата светлини. Околността е не по-малко красива и драматично грандиозна с големите градини и разкошните статуи в тях.
Тази вечер всичко бе тържествено, подобаващо осветено за приема и приличаше на снимачна площадка за някой исторически филм. Напълно подходящо сравнение, тъй като шатото бе наистина историческа сцена, на която са се движили и продължават да се движат най-богатите и най-влиятелните хора. Или по-точно казано, актьори с внимателно планирани появи и излизания, реплики и поклони в тон с поредния сценарий. Тук обаче актьори и публика са все едни и същи хора, непрестанно опитващи се да правят силно впечатление едни на други, изпълняващи ролите си, скрити зад изкуствени, но изящни маски.
Макар и тази вечер да бе посветена на годишната среща на европейските търговски министри, актьорският състав не бе много по-различен от постоянното присъствие на приемите в Шато дьо Сен Мьорис. Целият парижки елит и аристокрация, всички знаменитости бяха тук — tout le beau monde — или поне всички, от които нещо зависи. Облечени в най-скъпи дрехи, смокинги и прелестни рокли от най-модните дизайнери, с бижута, обичайно намиращи се в сейфовете на големите банки, мъже и жени пристигаха с блестящи, управлявани от униформени шофьори ролсройсове и мерцедеси. Графове и графини, барони и баронеси — истински и мними — шефове на големите корпорации и концерни, прочути имена от театъра и медиите, от най-висшите етажи на властта, от най-изтънчените семейства на хайлайфа и големите финанси. Всички важни хора бяха тук!
Подвижният мост на замъка и всичките му градински алеи бяха осветени от хиляди свещи, чиито весели пламъчета играеха под полъха на топлия вечерен бриз. Навсякъде се движеха елегантни дами и господа с посребрени коси, но тук-таме се мяркаха и доста недодялани хора — плешиви и дебели парвенюта, повлекли под ръка лъскавите си придобивки — дългокраки, красиви любовници, — демонстрация на пари и власт.
Брайсън си бе купил скъп смокинг, Лейла носеше искряща рокля без гръб — истинско произведение на изкуството на «Диор». На врата й висеше обикновена на пръв поглед перлена огърлица, която струваше ужасно много пари. Ник бе присъствал на множество «мероприятия» от този род и винаги се бе чувствал като наблюдател, а не като участник, макар че това бе истинското му задължение — да се слее с присъстващите, за да си свърши работата. А това умение му идваше отръки и напълно естествено, макар и да не изпитваше чувството, че принадлежи към околните.
Лейла изглеждаше напълно в собствени води. Малко грим, изкусно и изящно сложен около очите, леко и фино червило силно подчертаваха природната й красота, смуглата кожа, големите кафяви очи. Вълнистата кестенява коса бе прибрана, няколко къдрици палаво се вееха, за да подчертаят лебедовия врат и дълбокото деколте с прекрасната гръд. Тя без усилие можеше да мине и за израелка, и за арабка, като всъщност бе и двете. Усмихваше се с лекота, смееше се прелестно, очите й бяха закачливи, но същевременно и дистанцирани.
Неколцина я поздравиха; изглежда, я познаваха в ролята й на израелски дипломатически служител с големи и мистериозни връзки. Хем бе известна, хем не — положение, идеално за истинската й работа. Същия ден рано преди обед се бе обадила на познат от високите места — една от «слушалките» на Арно в обществото, който бе направо очарован, като чу, че Лейла е в Париж за няколко дни. И без всякакви предисловия побърза да я покани на приема от името на оръжейния производител и търговец.
— Но как? Нямате покана ли? — бе попитал привидно изненадан. — Та това е ужасен пропуск, мила моя, ужасен! Monsieur Арно ще бъде много обиден, ако не дойдете. Да, заповядайте, непременно елате, моля ви!
И, разбира се, с придружител, как не! Възможно ли е такава красива и изящна дама да дойде сама, моля ви! Брайсън и Лейла обсъждаха появата си на бала заедно до късна доба и се спряха на определена стратегия. Защото рискът бе невероятно голям, особено след кончината на «Испанска армада». Според официалните новини, оцелели от гигантския взрив нямаше, но кой знае? Могъщи хора като Калаканис и някои от присъстващите на кораба емисари и агенти на крупни организации не си отиват току-така, без смъртта им да предизвика реакция по върховете на правителства и в кабинетите на важни личности в цял свят. Многозначителни сигнали получават влиятелни фигури от сенчести и високо-печеливши сфери на международния бизнес. Жак Арно току-що бе загубил важна част от разпространителската си мрежа и вероятно бе загрижен за собствената си безопасност. Кой може със сигурност да каже, че унищожаването на «Испанска армада» не е само началото на тайна война срещу черните пазари на глобалния оръжеен бизнес? Като водещ бизнесмен в тази област Арно винаги бе проявявал извънредна чувствителност по тези въпроси, а сегашното събитие би могло да има отношение и към живота, и към империята му. Затова сто на сто ще бъде извънредно внимателен.
На кораба Лейла бе зеленоока и русокоса, сетне бе радикално променила външния си вид, сега го промени още веднъж. И Брайсън не можеше да си позволи лукса да бъде разпознат. Ако камерите на борда на «Испанска армада» са били сателитно свързани с някои от разполагащите с гигантски ресурси глобални частни мрежи за сигурност и охрана (нещо много вероятно!), нищо чудно сега видеообразът му да се мъдри на нечии монитори.
Затова и той си купи някои неща от магазин за театрални материали близо до парижката опера. На другия ден външността му бе драматично променена: косата посребрена, напомняща за посивяващ блондин. Вълшебниците от службите за дегизиране на Управлението го бяха научили на редица тънкости в този извънредно сложен занаят. Подплънки в бузите неузнаваемо променят лицевия профил, малко специален латексен грим под очите отлично имитира торбички, а на други места създава убедителни бръчки или фина мрежа от кожни гънки. Тази работа си иска майстора, а Брайсън имаше огромна практика — години и години наред му се бе налагало да мени външността си. Животът му прекалено често бе зависил от това, затова знаеше, че понякога минимални промени имат максимален ефект. Сега изглеждаше поне двайсетина години по-стар от истинската си възраст — достолепен господин, напълно в тон с околните преуспели мъже с много пари и високо обществено положение, каквито бяха постоянните гости в Шато дьо Сен Мьорис. Името бе Джеймс Колиър — инвестиционен банкер и спекулативен капиталист от Санта Фе, Ню Мексико, САЩ. И както подобава на повечето хора от този тънък бизнес, гласността и рекламата са табу — те предпочитат да стоят в сянка — далеч от хорската суета и шумната обществена сцена. Така и г-н Колиър не обичаше да говори за себе си и най-вече за работата си, като отклоняваше подобни въпроси със скромно махане на ръка. Вижте, моята работа не е толкова важна и мащабна…
Брайсън и Лейла бяха отседнали в малък, не особено известен парижки хотел с умерени цени, който не бяха посещавали преди. Самата му посредственост бе и най-голямото му достойнство. Бяха пътували поотделно от летището на Либакола, Ник през Франкфурт, Лейла — през Мадрид. Виж, със спането се бе получило известно неудобство, но то бе неизбежно. Брайсън реши въпроса, като поиска апартамент с две стаи. Може би малко необичайно, но пък типично за хора, които държат на обществения морал и плащат данък за това какво ще кажат другите. Старомодно, но пък удобно за неомъжена двойка от въпросното поколение и със съответните скрупули. Всъщност на Брайсън съвсем не му бяха чужди плътските желания, прекалено дълго бе живял без жена до себе си, а Лейла бе красива и с подчертано сексуално излъчване.
Но професионалистът в него непрестанно го предупреждаваше да не компрометира създалото се отлично работещо партньорство с общи интереси. А може би го бе малко страх? Или работеше съвестта му? Възможно ли бе да се въздържа от интимност с друга жена, докато Елена все още бе една голяма въпросителна в живота му?
Сега Лейла умело го превеждаше от зала в зала, бъбреше и усмихнато кимаше на десетки познати по лице хора.
— Разказвали са ми, че замъкът е строен през XVII в. от министър на Луи XIV. Получил се толкова великолепен, че кралят завидял, арестувал министъра си и му конфискувал мебелите. Сетне повикал архитекта и оформителя на пейзажа и околните градини и обхванат от черна завист, заповядал строежа на Версай, като се заклел вече никога да не бъде надминат.
Брайсън кимаше и се усмихваше, както подобава на обстановката. Оглеждаше пищния интериор и видимо бе впечатлен от стила и изяществото му. Лейла говореше, а очите й оглеждаха залата, същински скенери; същото правеше и Брайсън. Незапомнено много пъти в миналото бе правил именно това — да търси познато лице в тълпата, да следи за промяна в изражението, за особен блясък в очите, за трепване на устните, за бързо извърнат поглед — типичните сигнали, които неволно издават позналия го противник. Животът на агента под прикритие е винаги напрегнат, той трябва да е готов за най-неочакваното, за светкавична реакция и импровизация, основани на нищо друго, освен интуиция и инстинкти.
Каква бе връзката, ако изобщо имаше такава, между Арно и Управлението? Екипът убийци, изпратен по следите му, очевидно бе имал връзка с хората на Арно на «Испанска армада». Двамата италианци бяха хора на Управлението, това подсказваше евентуална връзка на Арно с бившите Брайсънови работодатели. Мистериозна и неясна, но все пак връзка. И още нещо — човекът на име Ванс Гифърд, представил се като Дженрет и отлично известен на Ник като служител на Управлението, бе пристигнал на кораба заедно с пратеника на Арно.
Всички тези факти бяха поотделно доволно неясни и косвени, но взети заедно, създаваха подсказваща разни неща мозайка. Например, че Жак Арно е една от мъгливите фигури, поели новото кормило на Управлението.
Но Брайсън имаше нужда от доказателства. Твърди, непротиворечиви, убедителни.
Такива сто на сто имаше. Но къде?
Според Лейла израелците бяха убедени, че фирмата Арно пере огромни средства в полза на престъпни елементи, включително и руската мафия. Наблюдението на Мосад бе установило, че Арно често провежда телефонни разговори в тази връзка от замъка, приема хора и прочие, но всички опити да се сложат подслушвателни устройства завършваха с неуспех. Освен това телефонните му връзки бяха непробиваеми и защитени със специални кодове. Това незабавно бе подсказало на Брайсън, че в замъка непременно има високоспециализирана телекомуникационна техника. Сигурно т.нар. черни телефони с възможности за кодиране-шифровка и съответно декодиране на телефонни сигнали, факсове и електронна поща.
Докато минаваха от зала в зала, Ник забеляза множеството картини по стените и това му даде определена идея.
 
* * *
 
В полумрака на малка стая на горния етаж седяха мъже в добре ушити делови костюми и със съсредоточени лица се взираха в неземната синевина на мониторите. На полици на древните стени бе монтирана най-съвременна, облечена в стомана и бляскав хром техника на базата на оптични влакна и най-новите постижения на електрониката. Всеки монитор показваше различна част на различно помещение от замъка. В стените на залите долу, в различните мебели и съоръжения бяха скрити миниатюрни камери, незабележими за тълпите гости. Те предаваха изключително качествен, кристален образ с високоразделителни качества. Камерите и свързаната с тях приемна компютризирана апаратура имаха приспособления за близък/далечен/стоп кадър, цифров запис и незабавно сравняване с необятните бази данни на банката хранилище, известна под името Мрежата. Всеки подозрителен гост бе незабавно подлаган на проверка и ако банката покажеше нещо нередно, мигновено бяха взимани съответните мерки. Най-простата от тях бе учтива покана за напускане на приема.
Ето и сега мъжът крайно вдясно улови един образ и го увеличи, постави го в мрежа и включи търсещите устройства. Човекът в образа бе със сребриста коса, с леко закръглено и загоряло от слънцето лице, а името му бе Джеймс Колиър от Санта Фе, Ню Мексико. Така се бе представил предварително, така и бе записан от хората на сигурността.
Какво бе привлякло вниманието им ли? Бяха го разпознали ли? Напротив — този на екрана бе абсолютно неизвестна величина, а това в тяхната работа бе извънредно рядко. За копоите на Арно неизвестната величина винаги означаваше неприятности.
 

Жизел, съпругата на Арно, бе висока, властна жена с аристократично поведение, гърбав нос и черна, напръскана в сиво, коса. Кожата на лицето й бе прекалено опъната и това веднага подсказваше чести пътувания до скъпи клиники за пластична хирургия в Швейцария. Брайсън я забеляза бързо — бе в единия ъгъл на библиотеката, оградена от малка тълпа люде, превъзнесено слушащи всяка нейна дума. Брайсън позна лицето — често го бе виждал в светската снимкова хроника на «Пари мач». Навремето веднъж му се бе наложило да прегледа цели седем годишнини на списанието в «Bibliotheque National de France».
Угодниците кибици около нея изглеждаха запленени от интелекта и чувството й за хумор и често се кикотеха на шегите й. Брайсън взе две чаши шампанско от минаващия келнер, подаде едната на Лейла и я поведе към една картина недалеч от самата госпожа Арно. Като застана пред платното, Ник подхвърли на достатъчно висок глас:
— Забележителна, нали? Направо фантастична! Виждала ли си неговия Наполеон? В анфас, същински римски император, истинска икона!
Опитът проработи. Гордата собственичка и познавачка на изкуството не се сдържа и веднага се насочи към разговора, който й се видя далеч по-интересен от сегашния. И как да не е интересен, когато касае нейна собственост! Усмихна се благосклонно на Брайсън и каза на добър английски:
— Ах, наистина — попадали ли сте на друг така хипнотично предаден поглед? Само Енгър може да представи Наполеон така сполучливо!
Лицето на Брайсън разцъфна в щастлива усмивка, сякаш бе намерил духовен приятел. Поклони се с наведена глава и скромно рече.
— Вие трябва да сте мадам Арно. Аз съм Джеймс Колиър. Каква прекрасна вечер!
Дамата кимна на групата хора.
— Моля да ме извините.
Пристъпи към Лейла и Брайсън и подаде ръка.
— Виждам, че сте почитател на Енгър, г-н Колиър.
— Би било по-точно да кажа, че съм голям почитател на вашата колекция, мадам. Тя демонстрира забележителната ви ерудиция. О, простете ме, моля. Разрешете да ви представя моята приятелка — Лейла Шарет от израелското посолство.
— Вече се познаваме — отвърна домакинята и любезно кимна на Лейла, но вниманието й остана приковано към Брайсън. — Драго ми е, че отново се виждаме.
А той внимателно я разглеждаше и преценяваше, макар и това да не личеше. Жената е била наистина хубавица на млади години, а сега подгонила седемдесетте, бе истинска кокетка с талантите на куртизанка — можеше да накара всеки мъж да повярва, че той е най-интересната личност в цялата зала.
— Според съпруга ми Енгър е направо скучен. Но пък той не е познавач, какъвто видимо вие сте.
Брайсън обаче не хареса това сравнение. Бе лош повод за запознаване с домакина.
— Ех, ако само Енгър бе имал щастието да има вас самата за модел — смени темата Ник и със замрежен поглед поклати глава.
Тя смръщи лице, но Брайсън отлично знаеше, че комплиментът й направи впечатление.
— Моля ви! За нищо на света не бих му позирала!
— Е, той наистина е работил извънредно бавно. Горката госпожа Моатесие! Наложило й се е да го издържа цели 12 години.
— На всичкото отгоре я е превърнал в истинска Медуза! А пръстите й в пипала!
— Но пък великолепен портрет!
— Причинява истинска клаустрофобия, не мислите ли?
— Някъде четох, че за някои от композициите си разглеждал снимките на моделите под микроскоп.
— О, така ли?
— Не мога да твърдя със сигурност. Много обичам картините му, но пък графиките му са ненадминати.
Брайсън знаеше, че в частната колекция на семейството има графики на Енгър, само че те не са достъпни за всекиго.
— Вярно! — възкликна Жизел Арно. — Макар че той самият ги нарича халтура.
— Е, да, да — по време на бедния му период в Рим е бил принуден да изкарва прехраната си с бързи рисунки на туристи и гости. Общоизвестен факт за големите художници е, че някои от най-хубавите им картини са рисувани за пари и по бързата процедура. А пък графиките на Енгър са най-доброто, което е създал. Само как улавя светлината, Боже, наистина шедьоври!
Мадам Арно сниши глас и каза съучастнически:
— Всъщност, знаете ли, ние имаме няколко от тях в билярдната…
 

Номерът бе минал. Госпожа Арно покани Ник и спътничката му да влязат в онази част на къщата, където други гости рядко бяха канени. И бе предложила да ги разгледат заедно, но Брайсън кавалерски отказа.
— Не бива да ви отнемаме от гостите и да ви губим времето — загрижено рече той. — Може би ние двамата да им хвърлим един бърз поглед?
И сега вървяха с Лейла по дълги коридори, влизаха в по-малки помещения, по чиито стени висяха обикновени картини от по-малко известни френски художници. Брайсън се ориентираше добре. Бе се подготвил: в Националната библиотека имаше голяма колекция с чертежи и планове на всички известни френски замъци с историческо значение.
Там бе проучил разположението на Шато дьо Сен Мьорис. Бе сигурен, че Арно не би се осмелил да коригира основната топография на замъка и да прави сериозни вътрешни размествания, освен да промени предназначението на някои от помещенията, като например спалните и кабинетите, особено личния си кабинет.
Крачеха с Лейла бавно и под ръка, минаха през няколко зали, свиха по коридор и там чуха приглушени мъжки гласове.
Замръзнаха на място. Сега чуваха по-отчетливо, говорът стана по-ясен. Езикът бе френски, един от събеседниците имаше силен акцент. Според Ник човекът бе руснак, доста вероятно от Одеса.
— … и да се върне при тях — завърши французинът.
Руснакът каза нещо, което Ник не разбра. Сетне французинът отвърна.
— Веднъж щом уговореното стане факт в Лил, възмущението ще бъде огромно. Тогава пътят ще е чист.
Като даде знак на Лейла да остане на място, Брайсън залепи гръб на стената и с безшумни стъпки започна да се промъква напред. Странични шумове нямаше никакви. Тогава извади от джоба нещо, подобно на сребриста писалка, и от единия край издърпа дълга, тънка жица — перископен кабел на базата на стъклено оптично влакно. Пристъпи до края на стената, където коридорът свършваше и започваше залата, в която бяха разговарящите. Подаде връхчето на кабела с миниатюрната камера извън ръба на стената и приближи окуляра към едното си око. Сега виждаше събеседниците добре.
Единият бе стегнат, едър и плешив мъж с тъмни очила. Той безсъмнено бе Жак Арно. Другият бе висок, с червендалесто лице. Отначало Брайсън не го позна. След няколко секунди зрителната му памет реагира с истински шок! Човекът бе Анатолий Пришников.
Лично Пришников тук! Магнатът с неограничено влияние и средства. Истинската сила зад поредната пионка, която в момента седи на президентското кресло в Кремъл.
Ник раздвижи кабелчето и откри, че има и трети човек. Седнал, веднага след ъгъла на стената. Врати нямаше, затова и гласовете се чуваха така ясно: коридорът се сливаше директно със залата, акустиката помагаше. Третият бе охрана, стопроцентово въоръжена. Едва ли бе само един. Ник отново раздвижи кабела с камерата и веднага забеляза втори въоръжен охранител, седнал някъде в средата на залата. Пришников и Арно разговаряха прави, застанали пред голяма, стоманена на вид врата.
Там вероятно бе кабинетът на търговеца.
В тази част на замъка прозорци нямаше. Значи мястото бе неподходящо за личен кабинет. Но за Арно главното бе сигурността, а не гледката.
Двамата видимо бяха на края на разговора си, това личеше от жестовете и най-общото им поведение. Размениха още реплика-две и тръгнаха към обратната част на залата. Слава Богу! Нямаше нужда от бързо отстъпление.
Брайсън прибра оптичния кабел, кимна на Лейла, показа два пръста. Разбраха се без думи. Бяха засекли мишената — центъра на деловата дейност на Арно в собствения му замък. Местоположението на кабинета и охраната. Двама души.
Брайсън бързо тръгна назад, Лейла не помръдна. Стигна до отворената врата на стая, покрай която бяха минали преди малко. В нея бе тъмно, нямаше много мебели; сигурно я използваха рядко. Ник се наведе към светещия циферблат на часовника си — марка «Филип Патек». Изчака да мине цяла минута, сетне махна с ръка на Лейла и веднага се вмъкна в стаята.
Лейла се обърна и тръгна към залата, където бяха разговаряли Арно и гостенинът. Залиташе леко като пияна. Внезапно се разсмя високо, кръшно и рече достатъчно силно, че да я чуе охраната зад ъгъла:
— Ама тук някъде непременно трябва да има тоалетна, иначе ще се напишкам…
Зави на ъгъла и веднага се натъкна на седналия на красив стар стол бодигард. Той я фиксира студено, враждебно и сковано попита:
— С какво мога да помогна на мадам?
Подтекстът на въпроса бе: не можете да минете оттук. Бе чернокос младеж, едва надхвърлил двайсетте, подстриган съвсем късо, със смръщено и кръгло румено лице.
Тя се изкикоти и залитна към него.
— Не зная — рече провокативно и пак се изхили — дали можете да ми помогнете. Я да видя, я… какво имаме тук? Млад човек, истински мъж. Хм, истински… не като онези педита и дъртаци оттатък…
Суровото изражение на младежа се смекчи до известна степен, в очите му блеснаха искрици смях. Мадамата се бе насвяткала, а пък не беше лоша. Огледа я отново. Хм, готино парче. Едва ли е заплаха за сигурността. Бузите му порозовяха още повече. Безсъмнено му хареса прекрасно оформеното тяло на Лейла, пищният и добре изложен на показ в ниското й деколте бюст.
— Съжалявам, мадам — рече неспокойно. — Моля ви да се върнете. Не можете да минете оттук.
Лейла се захили изкусително, залитна и се подпря с ръка на стената.
— Ама защо да не мога да мина оттук? — запита почти шепнешком, със замрежен поглед и направи малка крачка напред. — Май съм си намерила онова, което си търсех…
И пак пристъпи леко наведена, за да изпъкне още повече откритата й гръд.
Младият мъж се смути. Хвърли неспокоен поглед към колегата в средата на залата. Онзи, изглежда, не обръщаше внимание.
— Моля ви, мадам…
— Хайде да ми помогнеш да намеря… тоалетната… — тя вече направо шепнеше и го гледаше в очите.
— Върнете се по същия път, по който сте дошли. Там има тоалетни — опита се да каже остро и авторитетно той, но не се получи.
Лейла задиша тежко.
— Но аз непрекъснато се губя, защо не ми покажеш къде мога да…
Младежът отново погледна към другия бодигард, но той наистина бе достатъчно далеч, за да чува шепота на Лейла.
— Може пък да ме отведеш за малко, а… няма да отнеме много време, нали?
Зачервен и смутен, онзи стана от стола и се престраши:
— Добре, мадам, елате.
Лейла светкавично пресметна, че сега имаше няколко възможности. Едната бе да я отведе в стаята, където бе Брайсън, а там елементът на изненадата бе сигурен. Но младежът я поведе към друго помещение, очевидно пушалня — добре обзаведено, с мека мебел. Бе силно възбуден — това личеше на панталона му отпред — и се усмихваше похотливо. Влязоха, той побърза да затвори вратата.
Време бе за план Б. Лейла се извърна към него и протегна ръце…
А Брайсън мълниеносно се измъкна от стаята, зави зад ъгъла и с широки, бързи и ужким несигурни крачки се запъти към втория бодигард в средата на залата — пред вратата на предполагаемо празния кабинет на Арно. Сега бе негов ред да се преструва на пиян, макар и със съвсем друга цел. Охраната се изправи, когато Ник приближи с леко залитане.
— Добър ден, господине! — обади се мъжът с неутрален глас, в който имаше нещо като поздрав, но и предупреждение. — Какво търсите тук?
Ник отново залитна и извади запалка.
— Ах, да му се не види, запалката носи, а цигарите забравил — рече на английски с надебелен глас. — Просто не е за вярване, мамка му…
— Сър?
Брайсън го изгледа и заговори на френски:
— О, да, да… хм, нямате ли една цигарка? Французите са хора галантни…
Охраната се поколеба за секунда, сетне бръкна в джоба и извади пакетче цигари. В същия миг Брайсън се наведе напред и щракна. Вместо огън запалката изплю дълга струйка парализиращ газ. Мъжът не можа дори да посегне към оръжието, а рухна на пода заслепен, застинал в безсъзнание.
Ник светкавично го вдигна и настани на стола в поза на човек замислен, загледан в земята с прибрани в скута ръце. Очите му бяха затворени, но това се виждаше само отблизо. Отдалеч всеки щеше да си каже, че охраната си е на място, приближи ли се някой, ще помисли, че този току-що е заспал.
Спреят в запалка бе купен в Париж, но Брайсън имаше и малък арсенал от други подобни нещица, като миниатюризирани инфрачервени и радиочестотни скенери, скенери за специализирани ключалки и прочие. Бързият оглед на стоманената врата разкри наличие на обичайните алармени системи и детектори. Но Ник бе извадил късмет — нормално Арно сигурно ги включва, когато напуска замъка, а тази вечер бе оставил само ключалката автоматично да затвори зад него. Вероятно възнамеряваше след известно време да се върне отново тук. Самата ключалка бе от най-добрите, но не тя бе предназначена да възпира нежеланите гости. Охранителите и сигналните системи бяха за тази работа. Брайсън извади малък черен инструмент, с който бе свикнал да работи от години. Той заместваше комплекта инструменти на майсторите ключари и професионалните касоразбивачи и бе истинско произведение на изкуството в своята област, при това с много бързо действие. Вкара острия му край в ключалката и няколко пъти натисна монтирания отдолу спусък. Тежката врата се отвори леко.
Ник светна с портативно фенерче и удивено установи, че кабинетът на Арно е съвсем скромно обзаведен. Метални шкафове с документация нямаше, нямаше каси, заключени бюра и други подобни. Помещението имаше спартански, почти казармен вид. Два стола, канапе, масичка за кафе и съвсем гола махагонова маса, очевидно заместваща бюро. Плюс силна настолна лампа и два телефона…
Телефонът!
Да, единият безсъмнено бе въпросната комуникация. Кубична — 30x30x30 см, сива кутия, на пръв поглед канцеларски телефон с капак. Но Брайсън познаваше техниката, бе запознат с поне десетина различни модела, макар че за пръв път виждаше толкова компактен и елегантен — стопроцентово най-новото поколение сателитен кодиращ телефон. В капака вероятно са антената и радиочестотният модул. В системата е вграден чип с кодиращи алгоритми с огромни възможности, нелинейна система фазово-сигнално шифроване, 128-битови клавиши и какво ли още не. Никакви устройства не могат да подслушат подобна система, защото тя никога не излъчва самия кодиращ сигнал. Прихванат разговор звучи като неразбираемо бърборене, гласовете са електронно изкривени, звуковете — произволно заменени с други. Сателитната връзка е възможно най-добрата и осигурява достъп до най-отдалечените кътчета на планетата.
Брайсън заработи бързо, вещо. Отвори кутията и започна да я разглобява. Вратата бе затворил след себе си, охраната щеше да бъде в безсъзнание поне половин час, но имаше определен риск самият Жак Арно внезапно да се върне. Нямаше да намери пазачите и вероятно щеше да вдигне цялата охрана по тревога. Е, ако, разбира се, Лейла бе успяла да се справи с първия бодигард…
Неговата задача бе да работи максимално бързо. Вече бе отворил кожуха, извадил и подредил повечето електронни компоненти на масата. Сега държеше чипа на постоянната памет и го оглеждаше на силната светлина на настолната лампа. Точно онова, което бе очаквал да намери. Кодиращият чип бе сравнително голям, както обикновено правят този вид чипове. Произвеждат се в силно ограничени количества за определен брой хора. Самият факт, че Арно има подобно устройство, потвърждаваше принадлежността му към някаква група конспиратори с определени цели, действащи в абсолютна тайна. Възможно ли е Арно да е един от тайните шефове на Управлението?
От вътрешния джоб на смокинга Ник извади подобен на миниатюрно транзисторно радио предмет. В единия му край имаше продълговат и тесен отвор. Там вкара чипа и включи устройството. Светна индикаторна лампичка — първо в зелено, сетне в червено и след няколко секунди отново в зелено. Устройството разчиташе чипа посредством специални сигнали и записваше данните. Брайсън наостри уши — стори му се, че отвън долитат гласове. След малко реши, че му се е причуло. Извади чипа и бързо започна да сглобява телефона. Кодиращата схема на този вид апарати се променя всеки път, когато телефонът се използва, и никога не повтаря една и съща комбинация. За щастие Ник бе записал най-важното, което в ръцете на истински експерт щеше да свърши добра работа.
Минута и нещо по-късно Брайсън бодро крачеше по коридора и обратно към залите, където течеше приемът. Нямаше го бодигарда, с който се бе заела Лейла. Добър знак! Другият спеше дълбок сън, а събуди ли се, едва ли ще повика помощ, защото знае, че наказанието му ще бъде сурово. Пък и кой охранител е склонен да признае, че е бил надхитрен от някакъв си дъртак.
 

В пушалнята младият бодигард стоеше със смъкнати до глезените панталони, разкопчана риза, готов за бърза любов. Лейла го поглади по корема, целуна го по врата. Бе протакала нещата колкото се може повече и отлагала до последния момент. Крадливо си погледна часовника — тъкмо бе време… отвън се чуха стъпки, някой се покашля два пъти.
Уговореният с Брайсън сигнал!
Лейла се наведе и взе захвърлената на пода дамска чанта, сетне потупа младежа приятелски по бузата.
— Чао, мили мой! — рече тя с напълно трезв глас.
Пламналият от желание бодигард я зяпна, лицето му се наля с кръв, погледна надолу към свалените си панталони.
— Понякога най-голямото удоволствие, миличък, е неосъщественото — философски рече тя на вратата и му изпрати въздушна целувка. — Затова пък аз никога няма да те забравя.
Чантата й тежеше повече от обикновено — вътре бе прибрала беретата на охранителя. А той горкият, колкото и разгневен и незадоволен да бе, никога нямаше да посмее да си признае фрапантното нарушение на правилата за сигурност.
Като подтичваше леко по коридора, тя провери грима си в малкото дамско огледало, оправи червилото и се върна на приема през банкетната зала. Почти в същия миг от съседната врата влезе и Брайсън. Тук неголям струнен оркестър свиреше камерна музика. От съседната зала обаче смътно долиташе ритъмът и дрезгавият вокал на рок музика. Странно се противопоставяха тези два жанра — елегантната Моцартова класика и разрушителната какофония на XXI век.
Брайсън свойски обви с ръка тънкия кръст на Лейла. Сетне дяволито подхвърли:
— Предполагам, че си се забавлявала добре.
— Много смешно! — сопна му се тя. — Предпочитах да съм на твое място. Свърши ли работа?
Брайсън отвори уста да отговори и в същия миг забеляза плешивото теме на Арно в отсрещния ъгъл. Говореше с друг мъж в смокинг и малка слушалка на ухото. Сигурно бе служител от сигурността на замъка. Арно му каза нещо, кимна и се огледа. В същия миг трети се присъедини към тях и започна да шепне нещо настойчиво. Тримата събраха глави и очевидно започнаха бърза консултация. Брайсън забеляза и подозрителния поглед на Арно, който оглеждаше залата в неговата посока. Очевидно някой бе вече докладвал нещо, дал предупредителен сигнал. Сега Ник забеляза, че Арно го гледа. Да, бе се взрял именно в него. Значи наистина са го засекли и сега докладват — безсъмнено хората от електронното наблюдение. Сега всичко бе на карта. Така или иначе идването тук бе огромен риск — огромен, но добре изчислен. Всъщност най-големият риск бе може би бездействието.
Отговорът дойде след няколко секунди. Двамата, с които бе разговарял Арно, се разделиха и тръгнаха през залата към Брайсън и Лейла. По отделни обходни маршрути, като си пробиваха път през тълпата гости и учтиво им се извиняваха. Появи се и трети и стана ясно, че и трите изхода на залата са завардени: мъжете бяха стратегически разположени с гръб към тях.
Най-вероятно камерите бяха уловили движението им извън приема, може би и влизането на Ник в кабинета на Арно или само излизането. Кой знае?
Сега обаче бяха заобиколени.
Лейла леко стисна ръката му, даваше му да разбере, че е усетила капана. Наистина бяха в капан, със съвсем ограничени възможности. Тук стрелба нямаше да има, освен в краен случай — хората на Арно щяха да се опитат да ги изведат от залата, без ненужно да плашат другите гости. Всичко щеше да бъде извършено с привидна учтивост, но Ник не си правеше никакви илюзии относно безмилостната безкомпромисност на Арно и охраната му. Наложи ли се, ще стрелят, а обяснения ще дават по-късно. Винаги има готови лъжи и предварително подготвени версии за пред официалните инстанции.
Мозъкът на Брайсън заработи на високи обороти, тримата приближаваха и само голямото количество гости ги забавяше. Усети, че Лейла силом набутва нещо в ръката му — бе велурената й дамска чанта. Но защо? Сетне долови тежестта и съобрази, че тя е взела оръжието на онзи младеж. Но тя не се ли досещаше, че и той има оръжие? Лейла продължаваше да бута чантата. Тогава той я взе и отвори. Веднага разбра причината — бе запазила една от димките, взети от «Испанска армада». Дръпна лостчето й, сетне просто пусна чантата с димката на каменния под. Гранатата се изтъркаля навън и след секунда-две засъска и забълва гъст сив дим. След малко цялата зала се напълни с мътни облаци, които смърдяха ужасно на сяра.
Дамите запищяха, хората на Арно бяха вече съвсем близо. Но истерията още повече се засили, настъпи истинска дандания, вече всички крещяха и се блъскаха грубо в напразен опит да стигнат до някой от изходите. Доскоро достолепните и тежки гости се превърнаха в обезумяла, уплашена до смърт тълпа. Запищяха аларми, най-вероятно противопожарните. Музиката секна и самите музиканти се присъединиха към всеобщия хаос, а Лейла и Брайсън потънаха в общата бъркотия.
И двамата притежаваха отлично чувство за ориентация и скоро излязоха от залата; бързо пресякоха коридор, поредица от малки зали и стигнаха на изхода. Ник я бе хванал за ръка, за да не се загубят в тълпата, и сега я задърпа към красивия декоративен лабиринт от жив плет извън шатото. Организацията на операцията задължително предвиждаше авариен транспорт. Брайсън бе платил добри пари, за да му скрият тук мотоциклет — мощно беемве, което запали още с първото ритане на стартера.
Секунди по-късно те вече летяха по алеята около замъка, а Брайсън умело избягваше първите появили се навън зашеметени гости. След около три минути вече бяха на магистралата за Париж и се движеха с отлична скорост, като задминаваха кола след кола.
Но не се бяха измъкнали. В огледалото за задно виждане Брайсън скоро забеляза мощна черна кола с тъмни прозорци, която ги преследваше и постепенно скъсяваше дистанцията. Триста метра, двеста и осемдесет, двеста и петдесет… скоро бе точно зад тях, а след секунди и до тях! Имаше и други коли и бясното преследване се превърна в нещо като каскада с гневни клаксони и свирещи спирачки. Сетне невидимият водач започна ловки маневри с цел да ги изхвърли от шосето — притискаше ги към канавката и се връщаше пак вляво, за да не излети самият той, отново ги притискаше и отново се връщаше… Ник натисна газта и се опита да изстиска цялата мощ на двигателя, а в същото време забеляза приближаващия се насреща изход. Задмина две коли и застана плътно вдясно, като че ще влезе в изхода. Ръцете на Лейла го стискаха здраво за кръста. Болеше го раната на рамото, скърцаше със зъби от болката, но събра всички сили, за да се съсредоточи в кормуването. Имаше други коли и онова, което бе замислил, изискваше стопроцентова концентрация, умения и доста физическа сила. Извика на спътничката си:
— Дръж се здраво! Сега!
Последва достойно за филм изпълнение на класическата маневра за смяна на посоката на движение. Ник пусна две коли да го задминат, сетне сви остро вляво, заби спирачки, моторът силно поднесе и залитна, но той успя да го овладее, мина в банкета отсреща и с пълна газ наду назад — в посока обратна на движението. Черната кола профуча и принудена от автомобилите зад нея, влезе в изхода.
Сега фарове блестяха в очите на Ник, разгневените водачи натискаха клаксоните и му се заканваха с подадени навън юмруци. Но преследвача им го нямаше — той за нищо на света не би могъл да повтори същата маневра.
Продължиха назад и веднага разбраха, че на преследването не е сложен край. Насреща им летеше единичен фар и Брайсън бе някак си стопроцентово уверен, че мотоциклетистът идва от Шато дьо Сен Мьорис. Опасенията му се потвърдиха веднага, защото, докато се разминаваха, край ушите му писнаха куршуми, пак и пак. Всичко стана светкавично, той викна на Лейла и двамата се наведоха. Отзад се чу сърцераздирателно скърцане на спирачки, вой на клаксони и рев на ускоряващ мотор. Преследвачът бе поел след тях.
Брайсън отново натисна газта, но задният мотоциклет постепенно ги застигаше — видимо двигателят му бе по-мощен. Внезапно усетиха силен тласък, още един и още един — преследвачът ги удряше отзад с надежда да ги събори. Вероятно смяташе, че падането при такава голяма скорост е по-сигурна смърт от куршумената. И вероятно бе прав — двамата нямаха нито шлемове, нито наколенки.
Ник изви глава назад и се опита да надвика въздушния поток:
— Добре ли си?
— Да, да — изкрещя тя в отговор. — Давай по-бързо!
Лесно бе да се каже, но той бе извадил всичко възможно от този двигател. Онзи отзад отново ги удари. Ник видя идващия завой и дългата зелена ливада край него с купи сено и дървени постройки в далечината. Почвата изглеждаше стабилна, но знае ли човек? Ник даде газ до дупка, изви рязко вдясно и на завоя направо излетя от шосето. Този път нямаше изстрели, преследвачът се нуждаеше от двете си ръце на кормилото.
Ако можеш, сам подгони преследвача!
Още една максима на Тед Уолър.
В края на краищата само така се решава кой е хищникът и кой — плячката. Плячката оцелява само ако самата тя се превърне в хищник!
Мотоциклетът тежко тупна на ливадата, двамата подскочиха на седлата, но се задържаха. Тогава Брайсън реши да направи неочакваното и като остави дълбока следа в пръстта, зави и се върна на шосето, за да подгони задминалия ги мотоциклетист.
Последният изобщо не очакваше тази стратегия и спря, за да обърне. Това му бе грешката: с цялата мощ на беемвето Ник заби предната гума в него и ездачът излетя от седлото. Брайсън удари спирачки и двамата с Лейла скочиха от мотоциклета, който падна на шосето. Бившият преследвач бе вече на крак и трескаво търсеше оръжието си, вероятно също отхвръкнало при сблъсъка. Но Лейла вече натискаше спусъка.
Онзи падна и същевременно успя да извади второ оръжие изпод коженото яке. Размениха изстрели, около ушите им свирнаха разгневени оси. Лейла стреля отново, Брайсън също и това бе краят на втория преследвач.
Ник изтича до него, разкопча якето до край, извади портфейл. Не бе сигурен, че въобще ще намери документи, но човекът очевидно бе тръгнал спешно и не бе имал време да ги остави.
Брайсън не бе подготвен за онова, което видя. Изненадата бе голяма, истински шок — той преглътна и затаи дъх.
Всичко, само не и това! Ах, тази служебна бюрокрация… Познаваше прийомите на фалшификаторите, бе виждал, а и бе изучавал десетки подправени документи на всички големи шпионски институции. Но това тук не бе фалшификация, не. Съмнение нямаше. Огледа го внимателно два пъти, вдигна го срещу лунната светлина пак и пак. Всичко си бе на място. И защитните нишки, и вградената в специалната материя холограмна маркировка, печатът, скритите знаци, които не подлежаха на имитиране. Погледна лицето на мъртвия и снимката. Да, грешка нямаше.
— Какво намери? — с интерес попита приближилата се Лейла.
Брайсън не каза нищо, просто й подаде документа.
— Боже мой! — възкликна тя.
Преследвачът им изобщо не бе французин, не бе човек от сигурността на Арно, не бе даже и наето по някакъв повод ченге.
Бе американски гражданин, служител на парижкото бюро на ЦРУ.
 

Глава единайсета
 
Секретарката бе със седемнайсетгодишна служба в ЦРУ и можеше да преброи на пръсти хората, осмелили се някога да я задминат, сякаш изобщо я няма на бюрото, и да влязат при шефа й непредизвестени. Дори и когато самият директор идваше при заместника си по неотложна работа, а това ставаше извънредно рядко, той пак изчакваше тя да позвъни на Хари Дън.
Този човек въобще не я погледна, не чу въпроса й, протестите и предупрежденията. Виковете, че днес г-н Дън отсъства. Той стори немислимото — просто я задмина и връхлетя в кабинета на шефа. Марджъри знаеше извънредната процедура: ако, недай Боже, нещо стане, тя натиска скрития на бюрото й бутон и алармира хората от сигурността. Сега изпълни предписанието и чак тогава трескаво вдигна слушалката, за да съобщи на Дън, че въпреки усилията й някакъв ненормалник влиза при него.
А Брайсън знаеше само, че има алтернатива: отстъпление или открита конфронтация. Предпочете второто плюс ефекта на изненадата с надежда за спонтанни истини, а не предварително подготвени лъжи и обяснения. Лейла го бе посъветвала да не ходи в ЦРУ, бе подчертала, че сега оцеляването му е задача номер едно, а не евентуалната информация, която би могъл да получи. Би могъл… Но за Брайсън вече изчакване не можеше да има, бе минал пределната точка. Трябваше да научи истината — за Елена, за целия си живот. За целта трябваше да застане лице в лице с Дън.
Лейла остана във Франция. Потърси стари контакти, опитваше се да измъкне максимална информация за Арно и последните му действия. Ник не й бе казвал нищо за Управлението. Смяташе, че засега е най-добре да си мълчи. Сбогуваха се на летище «Дьо Гол». Ник бе изненадан от топлотата на прегръдката и целувката й. Втората бе нещо много повече от това, което се дава на боен другар, с когото сте делили опасности. Сетне тя се бе отдръпнала и леко смутена, си бе тръгнала. На Ник му се бе сторило, че в очите й вижда влага. Влага — вятър и мъгла, сигурно му се бе привидяло.
Хари Дън бе свалил сакото, в ръката му димеше поредната цигара. Имаше нещо ново — пушеше с цигаре. Пушенето в сградата бе нарушение на общоприетата забрана. Но Хари бе заместник-шеф — кой ще му търси отговорност?
Дън се стресна, когато Ник стремително влезе, последван от гласа на Марджъри. Самата тя се появи след няколко секунди и задъхано викна:
— Г-н Дън, така съжалявам! Опитах се да спра този човек! Но охраната е вече на път за насам.
Дън изпитателно изгледа тясното, осеяно с бръчки и смръщено лице, бляскащите и налети с кръв очи. Брайсън се бе погрижил да се дегизира, опасяваше се, че могат да го спрат при влизането в сградата. След това се бе промъкнал както само той си знаеше — с чужд документ и собствените си умения.
Сега Хари Дън поклати глава и въздъхна:
— Няма нищо, Марджъри. Отпрати охраната. Сам ще се оправям с него.
Напълно удивена, секретарката погледна началника си, сетне натрапника и като сви рамене, се върна в стаята си.
Неочаквано за Ник, белокосият заместник-директор се разяри:
— Ти знаеш ли, че май е по-добре охраната да дойде! За да ме възпре да не те убия лично аз — с голи ръце! Ама не знам дали това е най-доброто. Ти какви игрички си мислиш, че играеш, а, Брайсън? Смяташ, че ние тук сме глупаци, така ли? Смяташ, че нямаме сателитна информация, не получаваме постоянни доклади какво става, а? Онази приказка за предателите е вярна, да! Предателят си остава предател!
Дън ядовито загаси цигарата и продължи тирадата:
— Нямам си и идея как си се промъкнал в сградата, само като знам колко пари сме дали за предохранителни мерки! Ама видеото ще си покаже!
Брайсън неволно отстъпи пред тази неподправена ярост. Отстъпи и започна да се колебае. От всичко най-малко бе очаквал подобна реакция. Страх, усукване, отбранителна позиция, дори дързост, но не и гняв. И внезапно и той самият се разгневи и като изскърца със зъби, изтърси:
— Пращаш ми убийци, а сега крещиш! При това трето качество, някакви си парижки чиновничета, марионетки!
Дън изсумтя презрително и забърка по джобовете си. Не намери цигари и се върна при бюрото, за да вземе от окаченото на стола сако. Запали си, хвърли клечката в пепелника и поклати глава:
— Не ми пробутвай тези номера, професоре! Мислех те за по-умен. Фактите са съвсем прости. Ние те изпращаме отново да проникнеш тихомълком в Управлението. Вместо това ти отиваш и взривяваш най-добрия подстъп към него. Сетне изчезваш и минаваш в нелегалност. И също като платен мафиотски убиец започваш да чистиш този или онзи свидетел.
Пусна кълбо дим и погледна през прозореца към китната зеленина отвън.
— Мислехме те за бивш служител на Управлението. Май именно тук сме направили най-голямата си грешка.
— Какво, по дяволите, ми говориш? — с недоумение попита Ник.
— Искам да те подложа на разпит — с детектора на лъжата. Ама ти нали си обучен да ги надхитряваш тези машини.
Ник гневно удари с длан по бюрото и остави на него синята ламинирана карта, взета от убития мотоциклетист.
— Искаш да знаеш как съм влязъл? Ето виж!
Дън взе документа, внимателно се взря в холограмата. Вдигна картата срещу светлината и я разклати, за да се появи триизмерното изображение печат на ЦРУ. Огледа вграденото между пластмасовите слоеве магнитно фолио. Да, автентичен документ на службата, към която принадлежи той самият — ежедневие тук, но само тук. Иначе продукт на най-високите технологии и документ за самоличност на базата на тези технологии. Практически бе невъзможно да фалшифицираш такова нещо. За всеки случай Дън я вкара в разчитащото устройство, което всеки шеф има на бюрото си. На големия компютърен екран се появи образ — лице и текст с информация за служителя. Лицето не бе на Брайсън, но в този същия миг последният удивително приличаше на снимката.
— Парижко бюро… Откъде, по дяволите, си се снабдил с това? — попита Дън.
— Сега готов ли си да ме изслушаш?
Дън направи кисела физиономия. Издуха дим от устата си, сетне през ноздрите, загаси цигарата и седна на стола.
— Чакай поне да извикам Финерън.
— Кой е той?
— Познаваш го от «Блу Ридж». Личен помощник.
— Без него.
— Виж бе, Брайсън, той ми е като подвижна памет…
— Без него ти казах! Само аз и ти — не ти ли стигат шибаните ти записващи устройства?
Дън вдигна ръце. Пак взе цигара, само че този път не я запали, а започна да я върти между боядисаните от никотина пръсти и от време на време да я души. През полупрозрачната му риза — на раменете — Ник забеляза няколко лепенки. Заместители на иглотерапията. Дън се опитваше да откаже цигарите.
Сетне започна да разказва. Колкото повече говореше, толкова повече се изкривяваше физиономията на Дън.
— Значи казваш два милиона в зелено за главата ти още преди да си стъпил на кораба на Калаканис? Брей! Някой е подшушнал някъде, че си отново в играта…
— Изглежда, забравяш, че още във Вашингтон се опитаха да ме очистят. Знаеше се, че се връщам, че ще се опитам да проникна в стария център на Управлението. Това говори за изтичане на информация точно тук, Дън! При теб. В тази сграда.
— Боже мой! — възкликна заместник-директорът, скъса цигарата и с погнуса я захвърли в кошчето за боклук. — Виж какво, Брайсън, цялата работа е неофициална, нищо не е документирано при нас. Единственото нещо, което е на запис, е името ти и снимката — когато влезе миналия път.
— Ако Управлението е проникнало и има къртица в ЦРУ, смятай го за достатъчно.
— Хайде бе, човек, това дори не е истинското ти име! Ти си записан като Джонас Барет, прикритие на прикритието само за база данни на отдел «Сигурност», и то противно на всички правила, нали разбираш? Защото никой не лъже собствената си «Сигурност», не е ли така?
— Ами сметки за разходи, за екипировка и прочие…
— Всичко е засекретено с приоритет. Дава се само при нужда и то минава през мен. Виж бе, Брайсън, аз съм си покрил задника, ти какво мислиш? И да ти кажа още нещо — поставил съм си главата в торбата, поел съм невероятен риск, като се захванах с теб, знаеш ли! Не зная на какъв стрес си бил подлаган, как са те използвали, ама на! Най-секретното досие да ми дадат за теб, под микроскоп да го гледам, пак няма да зная какво ти е вътре в главата. Освободили са те, пуснали са стария кон на паша на зелено…
— За Бога, стига с тези глупости, Дън! — прекъсна го Ник. — Аз не бях доброволец за тази мисия. Ти и твоите горили се явихте в онзи университет и насила ме измъкнахте от пенсията или «зеленото пасище», както го наричаш ти. Тъкмо бях започнал да се оправям и вие отворихте старите рани. Не съм дошъл да се защитавам — предполагам, че сте си направили домашното за мен и действията ми. Но искам да знам — какво, по дяволите, прави ЦРУ? Защо негови хора се опитват да ме убият, и то в Париж, а? Надявам се да извадиш добро обяснение или поне убедителна лъжа!
— Ще се опитам да забравя последната ти шегичка, Брайсън — ядовито рече Дън. — Само си помисли какво разправяш! Според собствените ти думи си бил разпознат от агент на Управлението, с когото си работил някъде си — Ванс Гифърд, нали така…
— Да, и според братята Санджовани на кораба са ме разпознали и хората на Арно, независимо от Гифърд. Това е факт — очевиден и безспорен. Не е трудно да се разберат и събитията в Сантяго де Компостела. След това и в Шантили и Париж. И за агента на ЦРУ, когото разкривам, забележи защо, понеже е мърляч и си разнася документите тук и там, сякаш си е у дома. Където има едно, има и две… ти го знаеш това правило. Е, какво ще ми кажеш, че ЦРУ е извън контрол ли или що? Защото или е така, или ти ме лъжеш и играеш двойна игра. Искам да знам истината. Цялата, и то сега, веднага!
— Не е така! — изрева Дън хрипливо и се закашля. — Тези не са всичките възможни обяснения.
— Тогава кои са другите? Какво се опитваш да ми пробуташ сега, а?
Дън замаха с ръце във въздуха в опит да му напомни за записващите устройства и пак се закашля мъчително.
— Казвам ти, че ще трябва да проверя някои неща. Казвам също, че ще трябва да говорим пак, и то по друго време, на друго място.
Сега самият той изглеждаше измъчен, потиснат, ямите под очите му — още по-дълбоки, а в очите му играеше нещо, което Брайсън не можеше да разпознае.
 

Домът за специални грижи «Розамънд Клиъри», което на прост език означава частна болница, бе красива и ниска тухлена постройка, разположена в центъра на няколко акра гориста местност в окръга Дъчис в северната част на щата Ню Йорк. Каквото и да бе името й, болницата бе скъпа, отлично поддържана и осигуряваше медицински и всякакви други грижи за финансово привилегировани хора, чиито роднини нямат нужните условия у дома. През последните 12 години там живееше Фелиша Мънро, която заедно със съпруга си Питър бе осиновила младия Никълъс Брайсън, след като родителите му загинаха в автомобилна катастрофа.
Брайсън обичаше тази жена, винаги я бе обичал и ценял, но никога не я бе приемал за истинска майка. Нещастието бе дошло прекалено късно, за да може да се случи така. За него тя бе леля Фелиша, грижливата съпруга на чичо Пийт, който пък бе един от най-добрите бащини приятели. Двамата се бяха грижили великолепно за него — с много любов и внимание, бяха го приели у дома си като истински син и дори бяха платили за колежа и други разноски. За това Ник бе останал завинаги благодарен и задължен.
Питър Мънро се бе запознал с Джордж Брайсън в офицерския клуб на Бахрейн. Тогава бащата Брайсън бе още полковник, изпратен да надзирава строежа на нови казармени инсталации, а пък Мънро бе цивилен инженер-строител, който участваше в търга за него. Брайсън и Мънро се бяха сприятелили на чаша бира — специалитет на клуба в тази държава, където алкохол почти не се пие. И въпреки това, когато бе проведен търгът, старият Брайсън не бе препоръчал фирмата на Мънро. Всъщност Джордж не бе имал голям избор — търгът бе реално спечелен от друга фирма, но все пак би могъл да направи нещо. Така и не го направи, а Мънро прие новината с усмивка като истински джентълмен, покани Брайсън на почерпка и му каза, че не съжалява, какво толкова е станало, животът продължава, нали? Загубен търг, но пък спечелен приятел! По-късно се оказа, че търгът е бил фалшифициран, а спечелилите се бяха опитали да измамят американската армия с милиони долари. Джордж Брайсън отиде да се извинява, но Мънро само го потупа по рамото: «Корупцията е неизбежна в нашия бизнес, бе рекъл той. Ако толкова много държах на строежа и аз щях да излъжа и да дам подкупи.» Така дружбата между двамата се бе превърнала в доживотно приятелство.
Дали? Дали това бе истината, или имаше и нещо друго? Дали Хари Дън му бе казал истината? Сега, след като налице бе неоспоримият факт, че агент на ЦРУ се бе опитал да го убие, всички казани от Дън неща подлежаха на съмнение. Брайсън внезапно съжали, че не дойде тук, преди да тръгне за задачата си на «Испанска армада». Първо трябваше да поговори с леля Фелиша и сетне да върши мръсната работа на Дън. Ник бе идвал на посещение при нея общо два пъти, единия път с Елена, но оттогава бяха минали няколко години.
В главата му се въртеше казаното от Дън в Блу Ридж. Забравят ли се такива думи?
«Нека ви питам нещо, Брайсън, Още ли вярвате, че става дума за нещастен случай. Били сте на петнайсет години, блестящ ученик и бъдещ студент, отличен атлет, прекрасен младеж — гордост на Америка, така да се каже и прочие. И изведнъж родителите ви загиват. Прибират ви кръстниците…
Чичо Пийт… Питър Мънро.
Това е име, което той е приел по-късно, а не онова, с което се е родил. Тогава ви е пратил именно в онзи колеж, пък е взел и редица други решения вместо вас. Все решения, които предполагат и гарантират накрая да се окажете в техни ръце. В Управлението, искам да кажа.»
Брайсън завари леля Фелиша пред телевизора в голяма обща зала, обзаведена с много вкус с красиви персийски килими и масивни махагонови мебели. Освен нея в помещението имаше още няколко възрастни жени и мъже. Някои четяха, други дремеха в удобни кресла. Фелиша Мънро гледаше голф с огромно удоволствие.
— Лельо Фелиша, как си? — сърдечно попита Ник.
Тя се извърна и за миг Ник помисли, че го е познала — такова бе изражението й. В следващата секунда на лицето й се изписа недоумение и тя попита остро:
— Какво желаете?
— Лельо Фелиша, аз съм Ник. Не ме ли помниш?
Тя продължи да го гледа, присвила очи, недоумяваща. Брайсън разбра, че някогашните спорадични симптоми за сенилност са се развили в много по-сериозно заболяване. Фелиша дълго мълча, без да сваля поглед от лицето му, и на него му стана доста неудобно. Сетне жената изведнъж се усмихна и сега май наистина го позна.
— Ама това си ти — ахна тя.
— Помниш ли колко време…
— Ти си се върнал — прошепна тя и от очите й бликнаха сълзи. — Боже мой, колко ми липсваше!
Сърцето на Брайсън трепна.
— Мили ми Джордж. Моят миличък Джордж! Колко отдавна не сме се виждали…
Ник занемя, сетне се досети. Бе на същата възраст, на която бе загинал баща му — генерал Джордж Брайсън — и в разстроения си мозък тя го бъркаше с него. При това приликата бе поразителна. Погледнеше ли се в огледало напоследък, Ник често разпознаваше бащиния си лик от снимките преди катастрофата. Прост факт от живота: колкото повече напредват годините, толкова повече прилича на баща си.
Изведнъж Фелиша загуби всякакъв интерес към него и отново се загледа в телевизора. Брайсън се смути, пристъпи от крак на крак, огледа се, несигурен какво да прави. След около минута възрастната жена отново обърна глава към него.
— О, здравей, как си? Но ти… ти нали беше мъртъв? — рече тя загрижено и внезапно на лицето й се изписа уплаха. — Аз те мислех за мъртъв.
Брайсън реши да мълчи и да изчака. Трудно бе да й обяснява нещата. А може би тя ще изпусне нещо важно?
— Ти почина при онази ужасна катастрофа. Да, така беше. Ужасно нещастие. Ти и Марта — и двамата. Каква загуба! Бедният Ники остана сираче. О, Боже, плаках, плаках, само как плаках тогава… цели три дни не спрях да плача. Пийт бе силен човек, той ми помогна да преодолея болката, да, така беше.
Сега в очите й отново бликнаха сълзи, потекоха по бузите й, гласът й затрепери от напрежение.
— А Пийт нищо не ми каза за онази нощ — продължи тя някак си напевно. — Нищо не ми каза, не искаше да ми каже. Как ли го е гризала съвестта отвътре, Боже мой! Години наред не искаше да говори за онази вечер. За онова, което е направил.
Ледени тръпки полазиха по гърба на Брайсън.
— И на малкия Ники никога не каза нищо. Не му каза на детето, на твоя Ники, знаеш ли? Колко ми беше тежко, само да знаеш? Голяма болка ми беше то!
Избърса очи с малка бяла кърпичка и пак се обърна към екрана. Брайсън не се сдържа, заобиколи я, изключи апарата и застана точно пред нея. Сенилността, или може би болестта на Алцхаймер, бе стопила спомените й, но само по-новите — някои от по-дълготрайните неща от миналото определено се бяха запазили.
— Фелиша — рече той кротко, но твърдо. — Искам да говорим за Пийт. Пийт Мънро.
Изглежда, очният контакт с него я обезпокояваше по някаква причина. Тя сведе очи и се загледа в шарките на килима.
— Той често ми правеше грог с уиски. Знаеш ли, особено когато имах настинка — рече тя и се увлече в спомена, напрежението от лицето й сякаш се стопи. — Мед, лимон и мъничко, мъничко бърбън. Съвсем мъничко — няколко капчици. Чудно лекарство ти казвам — от него човек се оправя за кратко време.
— Фелиша, не ти ли е говорил за Управлението?
Тя го изгледа с празни очи и продължи.
— Ако не я лекуваш, настинката се влачи цяла седмица, а с лекарства минава за седем дни — изкикоти се старицата и продължи: — Питър винаги казваше, че зарежеш ли я, настинката ще ти се влачи цяла седмица…
— Говорил ли ти е за баща ми?
— О, той беше много силен по приказките. Разказваше ужасно забавни истории.
В същия миг на седнала недалеч от тях жена й стана лошо. Тя се наведе и от устата й потече нещо. Появиха се двама от прислугата с бели престилки и парцали, за да почистят, и заговориха помежду си. Брайсън долови една-единствена реплика и отново по гърба му полази студ. «Не знаю.» Човекът в бяло говореше на руски, и то с московски акцент според Брайсън.
Фелиша Мънро също бе чула репликата, защото автоматично я възпроизведе, сетне пак се изкикоти.
— Не знаю. Не знаю. Безсмислици някакви.
— Не са безсмислици, лельо Фелиша — тихо подметна Брайсън.
— Безсмислици са! — възрази тя упорито. — Как да не са безсмислици? Също като Пийт насън. Той говореше такива глупости, безсмислици някакви. Я не знаю. Лудости някакви. Насън говореше на някакъв смешен език, чудноват и безсмислен. И много се ядосваше, като го майтапех после.
— Значи така говореше насън, а? — глуповато попита Ник и сърцето му заби силно.
— О, имаше тежък сън. И много говореше в съня си… винаги говореше — отвърна тя и погледът й отново се зарея нейде зад Ник.
Значи чичо Пийт говорил насън? Когато човек не контролира мисълта си. Сега какво излиза? Че Дън е прав ли? Възможно ли е Питър Мънро да е бил помощник на Генадий Росовски, известен също като Тед Уолър? Вярно ли е или не? Защото какво друго обяснение може да има цялата тази загадка?
А Фелиша продължи да бърбори:
— Особено след твоята смърт, Джордж. Особено след нея. Много съжаляваше. Нощем се въртеше и му бе тежко, викаше и пищеше насън и винаги повтаряше същите безсмислици.
 

Районът на вашингтонския парк Рок Крийк, особено в северната част на Бийч Драйв, е подходящо място за тайни срещи. Брайсън го предложи за разговор с Дън рано сутринта на следващия ден. Дън бе настоял той да избере мястото и часа на срещата. Не от уважение към агентурния опит на Ник, самият Дън имаше два пъти по-дълга служба в тази област, а по-скоро от любезност — като домакин.
Любезност, вятър и мъгла! Настоятелността на заместник-директора на ЦРУ да се срещнат извън централата силно разтревожи Брайсън. Трудно му бе да повярва, че шеф номер две се страхува от подслушвателните устройства в собствения си кабинет. Самият този факт даваше основания за опасения, че Управлението има къртици в ЦРУ, че бившите шефове на Брайсън са проникнали дори и по върховете на тази разузнавателна институция. Каквато и информация да бе събрал Дън, съмненията на Ник, че в цялата работа има нещо много гнило, оставаха в сила. Още по-обезпокояващи бяха думите на Дън — «срещата да се проведе на неутрално и безопасно място». Сякаш ЦРУ бе опасна територия…
Брайсън вече не вярваше в нищо. Така го бе учил и Уолър навремето. «Не вярваш на никого и на нищо — основно правило…». Имаше трагична ирония в тези негови думи — самият Уолър се бе оказал най-добрият пример за собствените си поучения. Не бива да сваля гарда — не бива да доверява никому нищо, включително и на Дън.
На уреченото място пристигна цял час по-рано — малко преди четири часа на разсъмване. Небето тъмнееше, въздухът бе влажен и студен. Коли почти нямаше, съвсем рядко минаваше по някоя. Нощната смяна на работниците от чистотата вече се прибираше, застъпваше новата. Такава си е държавната работа — никога не свършва, помисли иронично Ник.
Тишината му тежеше, бе отвикнал от нея. Обикаляше гористия терен, който сам бе посочил, и под краката му пукаха съчки и изсъхнали клончета — шумове, обикновено маскирани от минаващия недалеч трафик. Бе си обул леки обувки с гумени подметки — предпочиташе ги за подобна работа именно защото не вдигаха шум. Продължи да оглежда мястото — търсеше уязвими пунктове. Дървеният мост минаваше над малка морава, недалеч от малък асфалтиран паркинг, на чийто край пък имаше наполовина вкопана в земята обществена тоалетна. Точно там трябваше да се видят с Дън — поради предсказания от метеоролозите дъжд. Прогнозата се бе оказала погрешна, но все пак по-добре бе контактът да бъде направен на закрито. Дебелите бетонни стени на тоалетната са защита от всякаква гледна точка, включително и подслушване. Можеше ли да очаква засада?
Не, бе уверен, че засада няма да има. Обиколи отново околната гора над моравата, като внимателно оглеждаше земята — за прясно оставени следи или скоро отчупени клончета, за предварително подготвени наблюдателници или оставени устройства. При втората обиколка установи точно всички възможни подстъпи. Нищо не биваше да оставя на случайността. И пак обиколи — за трети път, като мина по друг маршрут и анализира всички вероятности за засада. Сега бе още по-уверен, че такава няма. Това не изключваше бъдещи изненади, но поне знаеше, че ще може бързо да забележи промените в пейзажа, колкото и малки да са те.
Точно в пет часа на разсъмване от Бийч Драйв се зададе черен линкълн континентъл с типичните държавни номера. Брайсън се бе скрил в един гъсталак и с малък, но мощен бинокъл внимателно следеше колата. На волана бе познатият му отдавнашен шофьор на Дън — строен чернокож в светлосиня униформа. Дън бе на задната седалка и в ръце държеше папка. Не личеше да има трети човек в автомобила.
Лимузината се доближи до тоалетната и спря. Шофьорът излезе и отвори вратата на Дън. Последният бе видимо нетърпелив и за секунда изскочи навън, намръщен, с напрегнато лице. Бързо се огледа и заслиза по стъпалата на тоалетната. Слабите луминесцентни лампи на входа осветиха лицето му за секунда, сетне той изчезна във вътрешността.
Брайсън изчака. Наблюдаваше шофьора — дали няма да направи нещо подозрително: например да се обади със скрит клетъчен телефон, да даде сигнал на минаващо превозно средство, да зареди оръжие. Но човекът си седна на кормилото и с равнодушно изражение застина в обичайната за личните шофьори изчаквателна поза. Имаше онова търпение, което ужасно много липсваше на шефа му.
Минаха десетина минути. Брайсън реши, че на Дън вече му е писнало до крайност. Заслиза по склона по предварително избран път, който го прикриваше от случайни минувачи, и заобикаляше тоалетната отзад. Внезапно затича, решил, че досега никой не го е засякъл. Сетне скочи в изкопа, който обикаляше по периферията на вкопаната постройка и стигна до входа й абсолютно незабелязан.
Флуоресцентните тела мигаха, миришеше силно на урина и екскременти въпреки опитите на чистачите да задушат миризмата с обилни количества евтин дезинфектант. Ослуша се и скоро дочу типичната тютюнджийска кашлица на Дън. Влезе бързо и затвори тежката метална врата. Сетне я заключи с нарочно донесен катинар.
Застаналият пред една клетка Дън ядно го клъвна:
— Браво бе, точно навреме. Ясно защо са те изритали от онова Управление. Точността едва ли ти е силното място.
Брайсън премълча. Дън отлично разбираше защо бе закъснял с десетина минути. Изчака заместник-директора да закопчее ципа на панталона и двамата заедно закрачиха към мивките. Погледнаха се в огледалото над тях.
— Имам лоши новини — рече Дън и започна да си мие ръцете. — Картата е истинска.
— Картата ли?
— Онази служебна карта, която си взел от убития мотоциклетист при Шантили. Не е подправен документ, а си е редовна. Човекът е бил командирован от преди година в парижкото бюро за специални задачи. Кажи го мръсната работа.
— Защо не проследи служебното му досие, името на офицера, който го е инструктирал и изпратил в командировка, как е бил привлечен на работа при вас?
Дън го изгледа накриво и едва не изпсува.
— Боже мой, как забравих най-фасулската работа — рече той с тежка ирония.
Сетне понечи да си избърше ръцете, но хартиените кърпи се бяха привършили, а той не пожела да включи сушилния автомат, затова отри длани в панталоните си. Извади смачкано пакетче марлборо и изтърси цигара. Лапна я и без да я пали, продължи:
— Наредих приоритетна проверка, формат «Сигма». Това обхваща всички архиви, цялата компютърна мрежа без изключение. До последната база данни. Нищо. Нищо не излезе.
— Как така нищо? Вие имате дебели като тухли досиета за чистачките, камо ли за оперативен работник. От директора до разсилния сте документирали какво ли не. Не на мен тези!
Дън направи гримаса и за малко да изпусне цигарата от устните си. Ник се ядоса и изтърси:
— Вие никога не оставяте нищо недокументирано. НИЩО! Самият ти си ми казвал това хиляда пъти. Затова не ми говори бабини деветини, Дън. Защо лъжеш?
— Не, честно ти говоря. Този тип нямаше досие. Значи, доколкото централата Лангли е засегната, този тип въобще не съществува. Това е положението и ти казвам самата истина.
— Хайде стига бе! Ами здравни осигуровки, картони, застраховки, заплати и начин на заплащане — цял кош административни боклуци, които няма къде да изчезнат. Това го има във всеки «Личен състав» и то няма къде да се скрие. Нали си правил проверка тип «Сигма», а? Или този човек не е получавал заплата, а е работил за вас от идеализъм!
— За Бога, Брайсън, ама ти не ме слушаш! Този човек въобще не съществува. Няма го! Никой не е чувал за него, не го знае, не го познава. Сега, чакай малко… ти знаеш това — не е нечувано и непрактикувано в нашите среди, — специалистите по мокрите дела… хм, никой не желае да ги държи на хартия. Досиетата им изчезват, заплащането минава по непроследими канали, в други пера, с кодови номера, иди ги търси… Така че този прецедент го има. Работата е в това, че някой е знаел как да изиграе системата, как да запази онзи тип извън всякаква документация. Той е като призрак — тук е, ама го няма.
— Е, и сега? — мрачно попита Ник.
Дън замълча, закашля се, помисли.
— Това означава, приятелю, че може би не ЦРУ е институцията, която трябва да разследва Управлението. Или поне не тя е най-подходящата, така да се изразя. Особено ако Управлението има къртици при нас. Защото трябва да допуснем, че вероятно има…
Думите на Дън дойдоха като гръм от ясно небе. Не защото Дън каза нещо, за което Брайсън не се бе вече досетил, не. А заради безнадеждността, с която те бяха изречени от втория човек на ЦРУ.
— Не е лесно да признаеш подобно нещо — с въздишка рече Ник.
Дън кимна.
— Хич, ама хич не е лесно — говореше той с неохота и видимо разколебан в тежестта на собствената си служба. — Виж, не искам да вярвам, че шибаното Управление се е наместило при нас и покварило моите хора… Но доникъде няма да стигна, ако разчитам само на идеали. Пък и не съм получил сегашния си пост благодарение на наивитет. Вярно, не съм учил в твоите префърцунени университети, едвам завърших колежа и не говоря двайсетина езика като теб. Говоря само обикновен английски и него го бъркам понякога. Но разполагам с нещо, което днес е рядкост в разузнавателния свят, и то се нарича здрав разум. Наречи го както си искаш. Само гледай какво се случи с нас през последните 40 години — като започнем от кубинската история в Залива на прасетата, сетне Виетнам и Панама, та чак до последните издънки на онези смотаняци във Вашингтон. Не четеш ли какво пише във «Вашингтон пост»? И всичко това дължим на онези мъдреци, които са на върха. Изискани, образовани, учени и прочие — «най-добрите и най-умните», вятър и мъгла. Те разполагат с неограничени пари, тръстове, фондации, те ни набутват в най-големите каши. Те имат образование, но не и здрав разум. Аз пък винаги надушвам гнилото. Имам интуиция, имам инстинкти. Никога не обръщам гръб на лайната, не бягам от отговорност. Така че е много вероятно някой от моя екип да е намесен. И няма да се опитвам да ти пробутвам кьорфишеци. Не ми се иска да слагам и последния коз на масата, но ако се наложи, ще го направя.
— И кой ти е последният коз?
— Чете ли как го наричат във «Вашингтон пост»? «Единственият останал във Вашингтон почтен човек». Което не ще да е много в този корумпиран град.
— О, говориш за Ричард Ланкастър — досети се Брайсън.
Така наричаха съветника на президента по въпросите на националната сигурност, който оглавяваше и Съвета за национална сигурност на Белия дом. Той имаше репутация на абсолютно неподкупен човек.
— Но защо да е последният коз?
— Защото веднъж изиграя ли го, нещата излизат от моя контрол. Той е може би единственият човек на върха, който е в състояние да направи нещо, но веднъж замеся ли го и него, проблемът излиза от рамките на разузнавателния свят и се превръща във всеобща и междуособна война. А честно казано, не съм сигурен дали при това положение правителството ще оцелее.
— Боже мой, значи мислиш, че Управлението е стигнало толкова високо?
— Като нищо. Поне така ми се струва.
— Виж, в тази игра всъщност на карта е поставен моят собствен живот. Отсега нататък ще поддържам връзка само с теб, само и пряко с теб. Не искам посредници, няма да използвам електронна поща, факсове или нещо подобно. Искам да ми организираш чиста телефонна връзка в Лангли — пряка, стерилна, да минава през скрамблър.
Дън кимна в знак на съгласие.
— Ще уговорим и комплекс кодови думи, за да съм сигурен, че не говориш под чужд натиск или пък че гласът ти не е фалшифициран. За да зная, че говоря с теб и ти го правиш по своя воля. И още нещо: ще поддържаме пряка връзка — аз и ти, не искам никакви секретарки.
— Добре, дадено. Но преиграваш, аз на Марджъри вярвам с живота си.
— Съжалявам. Изключения никому. Колкото повече звена, толкова повече фалове. Знаеш ли правилото на Меткаф? Каза ми го Елена: сигурността на агентурната мрежа губи качество пряко пропорционално на корен квадратен от звената й.
— Елена, ха! — с презрение откликна Дън. — И тя ако не е царицата на измамата, а, Брайсън?
Думите го жилнаха болезнено въпреки изминалото време, въпреки собствения му реализъм.
— Прав си, Дън — отвърна тихо Брайсън. — И затова си длъжен да ми помогнеш да стигна до нея…
— Ти да не мислиш, че ти възложих тази задача, за да ти спасявам брака? — отново го жилна Дън. — Ние сме длъжни да спасим света, нормалните хора, не разбираш ли?
— По дяволите, тя знае толкова много неща. Няма начин да не знае.
— Да, но ако и тя е в новата игра?
— Дори и да е в нея, тя ще да е в центъра. Ако и нея са я използвали, както мен…
— Стига глупости, Брайсън, предупредих те.
— Ако и нея са я лъгали — избухна Брайсън, — тя ще знае ужасно много неща. Безценна за нас информация!
— И веднага ще ти изпее каквото знае, така ли мислиш? Защо? Заради прекрасните ти очи или от носталгия по доброто старо време, а? Кажи ми?
— Ако мога да се добера до нея… — почти изкрещя Брайсън и изведнъж се усети. — По дяволите… познавам я, зная кога лъже, кога се опитва да скрие истината, кога и защо избягва спора…
— Ти сънуваш, бе, Брайсън — прекъсна го Дън и се закашля. — Само си мислиш, че я познаваш. Претендираш, че я познаваш. Пък и си сигурен в това, нали? Както бе сигурен, че си познавал Тед Уолър, иженарицаемия Генадий Росовски. Или Пьотър Аксионов, известен ти като чичо Пийт — Питър Мънро. Е, какво излезе от краткото ти посещение в онази болница?
Този път Брайсън не можа да сдържи възмущението си и избухна.
— Дяволите да те вземат, Дън! Дано пукнеш в ада!
— Хей, Брайсън, слез на земята. Ти какво си мислиш, че ще оставя без наблюдение това място. Още като научих за Управлението и уредих този въпрос. Горката женица, доста е смахната. Почти нищо не успяхме да измъкнем от нея. Но пък човек вече не може да бъде сигурен дали е знаела истината за съпруга си, само част от нея или просто нищо. Освен това винаги е възможно външен човек да осъществи контакт с нея по някакъв повод.
— Глупости! — извика Ник. — Откъде ще имаш ресурси да й сложиш екип наблюдаващи двайсет и четири часа на ден, всеки ден и така до смъртта й?
— Боже мой, ти съвсем си забравил как се правят тези работи — нетърпеливо отвърна Дън. — Разбира се, че нямам ресурси за такъв тип наблюдение. Разполагам с една администраторка там, която припечелва добри парици от готиния стар братовчед Хари. Това съм аз, Брайсън, ако все още не си загрял. Грижа се до моята мила Фелиша да не се домогват разни авантаджии и прочие тарикати или пък досадници и хора, които могат да я изплашат. Та тази жена на име Шърли ми звъни по телефона винаги когато някой се навърта около братовчедка ми. Имам с нея постоянна връзка, за да няма изненади. Каква е поуката за теб? Работиш с каквото имаш, покриваш колкото можеш. Е, докога ще стоим в този лайнарник?
— И на мен не ми харесва, но мястото е отдалечено, изолирано и безопасно.
— О, Боже. Кажи ми поне защо се залови с Жак Арно?
— Както вече ти казах, на кораба имаше негов пратеник, който очевидно работеше в комбина и с човека на Управлението, и с Анатолий Пришников в Русия. Арно трябва да е ключовата връзка.
— Е, и? Ти искаше да се докопаш лично до Арно ли?
Брайсън замълча. Дън бе печен човек. Припомни си думите на Уолър: «На никого не казвай нищо без абсолютна необходимост. Дори и на мен.» Все още не бе говорил за кодиращия чип, който бе копирал, и не възнамеряваше да му съобщава. Поне засега.
— Опитах се да усетя обстановката около него.
— И какво стана?
— Нищо. Загуба на време.
От папката Дън извади плик с червена маркировка, от него — снимки.
— Проверихме имената, които ни даде. Всяка възможна база данни, строго секретната архива, всичко. Не беше лесно, онези приятелчета в Управлението не са глупаци. Умно и изчерпателно са работили. Променяли и въртели псевдонимите с помощта на компютърни алгоритми, дивотия някаква, от която си нямам и понятие. Агентурната мрежа получава нови имена на ротационен принцип, нови назначения, някои от старите се унищожават, биографиите се преработват, отделните звена се разтурят и реорганизират, с разменени хора и прочие хитрости. Много време загубихме, пък и работата е доста трудоемка, при това за тесни специалисти. Искаме да видиш някои лица и да си кажеш мнението.
Показа му първата снимка.
— Не — поклати глава Брайсън.
Дън смръщи лице, обърна нова.
— Не помня това лице.
Нова снимка.
— И този не го зная. Слушай, Дън, ти нарочно си сложил тук случайни снимки, за да ме объркаш, нали?
По лицето на Дън заигра тънка усмивка.
— Продължаваш да ме проверяваш, а?
Дън пак премълча, но пък се закашля. Сетне извади друга снимка.
— Тц… я почакай, почакай малко. Лицето ми е познато. Да, този го познавам. Холандец е, мисля, че работеше под името Просперо.
Дън го изгледа одобрително, като доволен от ученика си учител.
— Ян Вансина, високопоставен служител на Международния червен кръст — главната квартира в Женева. Отговаря за координацията на спешните помощи в световен мащаб. Прекрасно прикритие за постоянно пътуващ агент, особено в горещите точки на планетата. Дава му достъп до места, където чужденците мъчно влизат — Северна Корея, Ирак, Либия и т.н. Имал си добри отношения с него.
— В Йемен му спасих живота. Предупредих го за една засада, макар че оперативните правила ме задължаваха да задържа информацията, независимо дали това действие ще доведе до екзекуцията му или не.
— Невинаги си спазвал правилата, а?
— Не и когато ги намирах за глупави. Просперо бе добър работник, направо впечатляващ. Веднъж действахме заедно — поставихме капан на инженер от НАТО, който бе двоен агент. Какво прави на тази снимка? Изглежда ми като от вътрешно наблюдение?
— Нашите го спипаха в Женева, в една банка — «Geneve Privee». Тъкмо уреждал бърз трансфер на немалка сума — 5,5 милиарда долара през отделни и смесени сметки.
— Е, типично изпиране, с други думи.
— Да, но не за него самия. Очевидно е действал в интерес на изключително добре финансирана организация.
— Тази информация май не сте я набарали от скрита видеокамера?
— Имаме си източници в швейцарската банкова индустрия.
— Надеждни ли са?
— Е, не всички. Но в дадения случай сведенията дойдоха от добре запознат с проблема човек. Бивш твой колега от Управлението, който размени доказуема информация срещу отмяна на доживотна присъда. Принудата е добър инструмент — винаги върши работа.
— Вансина още ли е действащ?
— Ами тази снимка е правена преди два дни — ухили се Дън, погледна си часовника и свали пейджъра от колана. — Прощавай, трябваше да се обадя на Соломон — това е шофьорът ми отвън — още преди двайсет минути. Разбрахме се да му сигнализирам, щом дойдеш, ако той не те е засякъл лично. Очевидно не е успял, защото ти се пръкна тук като шибания Худини.
— Какъв е смисълът да сигнализираш на шофьора? Да му кажеш, че си добре ли? Че не съм те убил ли, що ли? — раздразни се Брайсън. — Ти изобщо ми нямаш доверие, нали?
— Такава е стандартната практика.
— Боже мой, колко само си предпазлив и изпълнителен.
Изведнъж някой заблъска по вратата.
— Ама ти заключил ли си? — с недоумение попита Дън.
Брайсън кимна.
— Е, сега кой е предпазливият, а? — презрително рече Дън. — Боже, отключи да му кажем на човека, че няма никакви проблеми.
Дън отиде до вратата, опипа катинара, изпръхтя с уста и викна:
— Жив съм, здрав съм. Никой не ми е допрял патлак в главата, чуваш ли?
Приглушен глас отвън откликна незабавно.
— Търсят ви тук, сър.
— Спокойно, Соломон, спокойно. Казах, че всичко е наред.
— Не става дума за това, сър. За друго говоря.
— Е, за какво?
— По телефона се обадиха веднага след вашето съобщение по пейджъра. По линията за спешни случаи във връзка с националната сигурност, сър.
— Боже мой — изпъшка Дън. — Брайсън, хайде, ако обичаш…
Ник пристъпи до вратата, извади пистолета и с другата ръка отключи. В същия миг се дръпна назад и прилепи гръб на стената.
Дън изгледа предпазните мерки на събеседника си с невярващи очи, сетне се усмихна подигравателно. Вратата се отвори. Отвън наистина стоеше чернокожият шофьор, който изглеждаше притеснен и леко уплашен.
— Съжалявам, че ви прекъснах, сър, но, изглежда, наистина е много спешно…
Гледаше шефа си, ръцете му бяха празни, никой не се виждаше отзад. Освен това видимо не бе забелязал Брайсън.
Дън кимна, поклати глава: ах, тези слаби нерви! — имаше предвид Ник, и тръгна по стъпалата нагоре, последван от Соломон.
Изведнъж последният се обърна рязко, скочи по стъпалата надолу и право в тоалетната. В същия миг в ръката му се появи голям магнум.
— Какво, по дяволите… — стресна се Ник и в същия миг усети болката.
Хвърли се встрани и се наведе. Ехото в бетонната постройка бе силно, изстрелите идваха един след друг — като че гърмеше топ. Не бе уцелен, откъртени от куршумите парченца бетон бяха раздрали кожата му на няколко места. Внезапната атака го бе заварила неподготвен, но рефлексите му задействаха автоматично и той се замята като акробат из дългото помещение. Шофьорът стреляше лудо, без да се цели, лицето му бе изкривено в нечовешка ярост. Брайсън успя да стреля в движение два пъти, не уцели. Внезапно в гърдите на чернокожия цъфна червено цвете, зейна грозна дупка, бликна силна струя кръв и той падна по очи на пода.
Хари Дън седеше на входа, на около седем метра, в ръката му висеше синкавочерен «Смит и Уесън», от дулото му излизаше тънка струйка дим. Изглеждаше като замаян, изражението му почти трагично, току-що бе застрелял дългогодишния си доверен шофьор.
— Боже мой, Исусе Христе — прошепна той и така се закашля, че почти се преви на две.
 

Глава дванайсета
 
Осветлението в Овалния кабинет бе сивосребристо, сякаш неземно и създаваше меланхолично настроение у събралите се там хора, които наистина имаха нужда от нещо по-ободрително. Навън падаше вечерта, идеше краят на дълъг, труден ден. Президентът Малкълм Стивънсън Дейвис бе седнал на малкото бяло канапе, заобиколен от кресла и столове, на които се бяха настанили приближените му сътрудници и други важни люде. Дейвис обичаше да заседава тук. Наоколо бяха и директорите на ЦРУ, на ФБР и АНС, непосредствено до президента бе Ричард Ланкастър, съветникът му по въпросите на националната сигурност. Все пак бе рядкост такава среща на най-важните хора в държавата да се състои извън президентския кабинет или Ситуационната зала, или пък самия Съвет за национална сигурност. Но необичайният повод и място само подчертаваха важността й.
Причината? Преди около девет часа в резултат на мощен взрив във вашингтонското метро, недалеч от спирката при «Дюпон Съркъл», бяха загинали 23 души, а ранените бяха три пъти повече, но списъкът на починалите постепенно се увеличаваше. Нацията, макар и привикнала на трагедии от този род, на терористични нападения, изстрели по улиците и в училищата, бе отново шокирана. Та това се бе случило в самото сърце на столицата — на около миля разстояние от Белия дом, както постоянно повтаряха коментаторите на Си Ен Ен.
Поставена в калъф от портативен компютър, бомбата избухнала в сутрешните пикови часове. Устройството било от най-сложните, професионално направени и това говореше за терористичен почерк. Но този факт бе останал скрит за обществеността. В нашия век на постоянно предаващи новини сателитни и кабелни канали, радиостанции и светкавичните възможности на Интернет ужасяващата вест отекна по всички краища на планетата и има мощен отзвук, който придобиваше все по-страшни и по-страшни измерения.
Зрителите жадно попиваха кървавите подробности около атентата — убитите на място бременна жена и двете й тригодишни близначки, двойката пенсионери от Айова, спестявали цял живот, за да посетят Вашингтон, групата деветгодишни ученици.
— Господа, това не е просто кошмар, то е позор за нас! — мрачно заяви президентът.
Присъстващите наведоха глави в мълчаливо съгласие.
— Или още тази вечер, или утре сутринта ще трябва да се обърна към нацията, за да я успокоя, зависи как ще координираме времето. Но честно ви казвам, че не зная какво да кажа на хората.
— Господин президент — заговори пръв директорът на ФБР Чък Фейбър, — искам да ви уверя, че в момента поне 75 наши специални агенти работят по случая най-активно в тясно сътрудничество с полицията и други специализирани звена. Действат специалните ни отдели за анализи, за експлозиви и…
— Не се и съмнявам — остро го прекъсна президентът, — че в момента сте плъзнали навсякъде като буболечки. Не желая да отричам качествата на ФБР, но ми се струва, че вие винаги сте отличници след факта — тогава ви бива много. И се питам дали някога ще съумеете да предотвратите някоя терористична акция.
Лицето на Фейбър поруменя. Той бе извоювал репутацията си като областен прокурор на Филаделфия, където в критични ситуации не признаваше взимането на пленници, а по-късно бе избран за главен юрист на Пенсилвания. Не криеше амбициите си да стигне върха и да седне на министерското кресло, постоянно намекваше, че се смята за доста по-компетентен от сегашния министър на правосъдието. От присъстващите на заседанието при всяко положение Фейбър бе най-опитният в бюрократичните игри. Никога не бягаше от конфронтация, но и бе достатъчно опитен в политическо отношение, че да противоречи на президента.
— С цялото дължимо ви уважение, сър, искам да подчертая, че думите ви не са справедливи спрямо служителите на Бюрото — мъже и жени — това не бе Фейбър, а Ричард Ланкастър, висок, жилав мъж със сребриста коса, аристократични черти и безсъмнено шит в Лондон костюм.
Повечето отразяващи Белия дом журналисти описват Ланкастър като човек, който се облича «демоде» или дори «небрежно». Но това не е вярно, то просто отразява незнанието на тези хора или пък схващането им, че високата мода, плод на европейските екстреми на Джорджо Армани, е единствено приемлива.
Самият Ланкастър едва ли обръща внимание на подобни персонални описания било във вестниците, било по телевизията; факт е, че той предпочита да стои далеч от репортерите по две причини: мрази клюките и изтичането на информация, които са любимите им игри във Вашингтон.
Въпреки това журналистите, общо взето, го харесват и уважават. Изглежда, се дължи на нежеланието му да култивира приятелства в журналистическите среди, където това е почти нечувано. Така по някое време се появи и характеристиката на списание «Тайм», което го нарече «единственият останал във Вашингтон почтен човек», а сетне медиите започнаха да го повтарят, докато се превърна в нещо като Омиров цитат.
— Факт е, че усилията им в превантивната област остават в тайна по разбираеми причини — продължи Ланкастър. — Освен това много често е невъзможно да се предвиди дадено събитие, освен ако то не е свързано с някой по-особен случай.
Шефът на ФБР кимна, макар и неохотно.
— Всички вестници са пълни с твърдения, че правителството — значи ние тук — е било в състояние да предотврати трагедията — възрази президентът. — Има ли истина в тези твърдения?
Настъпи неудобна тишина. Накрая се обади шефът на АНС, генералът от авиацията Джон Корели.
— Сър, проблемът е, че мишената се изплъзва, така да се каже, от нашата компетентност и някак си застава извън нея. Знаете, че нашият регламент ни забранява да действаме у дома, както и този на ЦРУ. А тук става дума за проведена в САЩ акция.
— Нас ни затрудняват разни юридически формалности и безсмислици, сър — отново се обади Фейбър. — Например, за да получим съдебно разрешение за подслушване на нечий телефон, трябва да представим уважителни причини, но ако разполагаме с тях, то защо пък ще искаме съдебно разрешение? Сам виждате абсурда, сър.
— Ами какво ще кажете за твърдението, че АНС постоянно подслушва телефонни разговори, следи факсове, сигнали и прочие?
— Това е мит, сър — обади се Корели. — Дори и с помощта на огромните инсталации, с които разполагаме във Форт Мийд, пак не бихме могли да проверяваме и следим толкова много разговори. При това не ни е разрешено да слушаме провеждани на територията на САЩ разговори.
— И слава Богу — обади се тихо Ланкастър.
Директорът на ФБР се обърна и демонстративно го изгледа с презрение.
— Така ли? И сигурно ликувате, че не можем да прихващаме кодираните разговори, било по телефон, факс или в Интернет.
— Чък, вие, изглежда, не знаете, че в Конституцията има едно дребничко нещо, наречено Четвъртата поправка — сухо отвърна Ланкастър. — Правото на гражданите на защита срещу неоправдани действия, обиски, арести…
— Ами какво ще кажете, Ланкастър, за правото на американците да се возят на метрото, без да биват избивани — наежи се директорът на ЦРУ Джеймс Ексъм. — И понякога се чудя дали законодателите са имали някога предвид цифровата телефония и още…
— При всичко това си остава фактът, че американците държат много на правото си на частна тайна — усмихна се Ланкастър.
— Дик, слушайте, моля — обади се президентът тихо, но твърдо, — отдавна е минало времето на тези спорове и дискусии. Много отдавна. Те не са продуктивни и водят само до дрязги. Всеки момент Сенатът ще одобри един документ — договор, по силата на който ще бъде създадена международна агенция за сигурност и превантивно наблюдение — тя ще поеме ролята да ни пази от подобни безобразия. И трябва да ви кажа, че много сме закъснели, много.
Ланкастър тъжно поклати глава.
— Тази агенция ще получи пълномощията на правителство, дори и по-големи.
— Не е вярно — пресече го директорът на АНС, — просто ще изравни правилата за всички играчи. За Бога, нашата институция няма право да слуша вътрешни телефонни разговори без съдебно решение, британските колеги имат същите правни ограничения. Помисли малко, Ричард, щяхме ли да спечелим Втората световна война, ако съюзниците не разполагаха с възможността да разчитат вражеските съобщения? Нали тогава германците щяха да победят.
— Но сега война няма.
— Как да няма! — остро възрази шефът на ЦРУ. — Ние сме в разгара на глобална война срещу тероризма. И кой печели? Печелят терористите, това е положението! Ако вие сега отново се опитвате да ни ограничавате…
Иззвъня телефонът на масичката до президента. Присъстващите отлично знаеха, че тук, и то по време на заседание, президентът ще бъде обезпокоен само ако има нещо извънредно важно. Дейвис вдигна слушалката.
— Да, моля?
В следващата секунда лицето му пребледня. Остави слушалката и рече:
— Обадиха се от Ситуационната зала — американски пътнически самолет току-що е бил свален на три мили от летище «Кенеди».
— Какво? — ахнаха неколцина в един глас.
— Да, поразен само минута след излитане. Полет за Рим. Сто и седемдесет и един пътници и екипаж — всички мъртви — отвърна Дейвис и затвори очи.
Сетне постави пръсти на слепоочията и се опита да си направи масаж. Не се получи сполучливо и когато свали ръце, в очите му имаше сълзи, но изразът им бе предизвикателен, дори свиреп.
— Боже мой Господи, няма да си свърша мандата с името на президент и главнокомандващ, който е кротувал, докато терористи са поемали контрола над нашия свят. Няма! По дяволите, дайте да направим нещо!
 

Глава тринайсета
 
Стъклената кула на улица «Коратери», южно от площада «Бел Ер» и в самото сърце на търговско-банковата част на Женева, бе сякаш боядисана в морскосиньо и блестеше на следобедното слънце. На 27-ия етаж в нея се намират офисите на «Banque Geneve Privee», истински остров на елегантността, разкошно докаран в стила на XIX век и сякаш кацнал високо над земята в този модернистичен женевски небостъргач. Посланието на строителите и дизайнерите е чудесна демонстрация на хармония между изтънчеността на стария свят и високите технологии на новия. Човек просто не би могъл да се досети за нещо по-изящно. Сега Брайсън и Лейла седяха в малката й, луксозно обзаведена приемна с махагонова тапицерия, ориенталски килими и фини антики.
Самолетът на Ник бе кацнал на женевското летище, сетне той бе отседнал в «Ришмон», а по-късно — отишъл да посрещне влака на Лейла, която пристигаше от Париж и Вентимиля. Поздравиха се топло, сякаш не се бяха разделяли. Тя видимо бе радостно възбудена, което пролича, макар и въздържано, по време на тихия им разговор. Бе успяла да изрови интересни неща — истински златни зрънца, както се изрази. Но за дълги разговори време нямаше, той я заведе в хотела, където тя си взе отделна стая, преоблече се и си оправи косата. След това побързаха за срещата в банката.
Не се наложи да чакат дълго — бяха в Швейцария, където точността е свещено задължение. Вратата се отвори и в точно указаното време на прага застана възрастна жена с навита на кок посивяла коса.
Тя се обърна към него с името, което Дън му бе дал за прикритие.
— Вие вероятно сте г-н Мейсън — надуто рече тя.
Не с такъв тон се обръщат швейцарските банкови служители към редовните си клиенти. Обикновено те са любезни и мили, но жената знаеше, че този човек е свързан с американското правителство, следователно най-вероятно щеше да създава главоболия. По същия начин се обърна към Лейла:
— А вие бяхте…?
— Госпожата е Анат Шафец — представи я Ник с едно от дадените й от Мосад имена. — Тя е от Мосад.
— И двамата ли идвате за срещата с г-н Беко? Останах с впечатлението, че ще бъдете само вие, г-н Мейсън?
— Уверявам ви, че г-н Беко ще пожелае да се срещне и с двама ни — със същата безцеремонна надутост й отвърна Брайсън.
— Моля да ме извините за момент — веднага каза тя и си влезе обратно.
Върна се почти веднага и ги покани.
Жан-Люк Беко бе дребен очилат мъж с точни, икономични движения, които говореха за педантизъм и акуратност. Косата му бе сивосребриста, носеше очила със златни рамки и сив костюм, видимо шит по поръчка. Здрависа се учтиво, но запази дистанция и предложи кафе.
След по-малко от половин минута влезе друг помощник, този път млад мъж в син блейзер, с три чашчици еспресо на блестящ сребърен поднос. Мълчаливо поднесе двете на масичката, където седяха Лейла и Брайсън, а третата остави на високото, покрито с фино стъкло бюро на Беко.
Кабинетът на банкера бе обзаведен в същия елегантен стил, както и приемната: фини стари мебели, махагон и персийски килими. Едната стена бе стъклена с разкошен изглед към Женева.
— Хм, да минем към работата — обади се Беко. — Убеден съм, че и двамата разбирате колко зает човек съм аз. Затова ме извинете, че прибързвам така. Вие споменахте за финансови нередности при обработката на една от нашите сметки. Нека ви уверя, моля ви, че нашата институция не разрешава подобни грешки или нередности, както ги нарекохте вие. Затова се опасявам, че сте дошли тук напразно.
Докато Беко говореше тези високопарни приказки, Брайсън се усмихваше с търпимост и търпеливо чупеше пръсти. След като банкерът свърши, Ник каза:
— Г-н Беко, самият факт, че в момента имаме среща, говори, че вие или някой от помощниците ви се е обаждал в централата на ЦРУ в Лангли, Виржиния, за да провери дали аз съм същият човек, за който се представям.
Направи пауза и видя потвърждението в очите на Беко. Брайсън не се съмняваше, че собственото му обаждане преди няколко часа доста е разтревожило и изнервило местните хора в банката. ЦРУ да изпрати свой агент в Женева да разпитва швейцарски банкер за някаква си сметка, Боже мой! Вероятно цялата «Banque Geneve Privee» е на крак, правят се спешни проверки, въртят се телефони, уреждат се светкавични консултации. Имаше години в миналото, когато всеки уважаващ себе си швейцарски банкер би отказал среща с офицер от американското разузнаване: на първо място идваше банковата тайна и това бе щит, зад който се криеха всички големи банки. Да, но времената се менят, а с тях и нравите. И макар че прането на пари продължава в Швейцария, и то в големи мащаби, швейцарците бяха отстъпили пред международния политически натиск и в днешно време бяха готови да сътрудничат много повече, отколкото преди. Или поне да се правят, че сътрудничат.
— Знаете, че аз не бих бил тук, ако не се бе създала доста трудна ситуация — продължи Брайсън, — при това засягаща именно вашата банка. Ситуация, която може да доведе до сериозни юридически неприятности. Сигурен съм, че бихте желали да ги избегнете.
— Вижте, г-н… хм, г-н Мейсън, заплахите ви няма да минат тук — усмихна се неприятно и горделиво Беко. — А сте довели и представител на Мосад, да… може би в непохватен опит да ни уплашите и да увеличите натиска…
— Г-н Беко, нека да говорим с точни думи — рече Брайсън с апломб на специалист по международното право, който държи всички карти. — По силата на Конвенцията по правото на банковия запор от 1987 г. нито вие, нито вашата банка можете да претендирате за неосведоменост във връзка с пране на пари за престъпни цели от страна на ваш клиент, който е използвал сметката си при вас или други банкови инструменти. Правните последици са много сериозни, уверявам ви, както и вероятно вие сам знаете. Представители на разузнавателните институции на две световни сили са дошли при вас за помощ във връзка с мащабно международно разследване, което засяга крупни перачи на пари. Имате избор: или да ни помогнете, както изисква законът, или да ни отпратите, в който случай ще бъдем принудени да докладваме случая пред Федералния съд в Лозана.
Без да докосне кафето си, банкерът безизразно следеше лицето на Брайсън, докато последният говореше. Сетне каза:
— Какъв точно е характерът на разследването ви, г-н Мейсън?
Брайсън усети колебанието в него; време бе да нанесе удар:
— Разследваме движението на средствата във ваша банкова сметка номер 246322 на името на някой си Ян Вансина.
Беко се поколеба за миг. Ако не номерът, то поне името означаваше нещо за него.
— Ние никога не разкриваме имената на клиентите си…
Брайсън хвърли бърз поглед на Лейла, която пое ролята си.
— Значителни суми са били преведени в тази сметка от друга, фиктивна, в Лихтенщайн, както вероятно сам знаете. Оттук пък парите са били телеграфически прехвърлени в редица други сметки: няколко офшорни компании на остров Ман, Джърси, на островите Чанъл, Кайманите, Агила, в холандските Антили. След което сумите се разделят и тръгват към Бахамските острови и Сан Марино…
— Какво нередно има в телеграфическите преводи? — остро попита Беко.
— Нередното е, когато се използват за пране — още по-рязко отвърна Лейла.
Брайсън й бе изредил фактите, съобщени му от Дън във връзка с движението на парите в сметката на Вансина. Останалото си бе чисто нейно изобретение, но Брайсън бе впечатлен колко добре се оправяше тя.
— А в дадения случай положението се усложнява и допълнително, защото изпраните суми са използвани за покупка на оръжие за известни световни терористи — продължи Лейла.
— На мен вашите разследвания ми звучат като опит за налучкване на истината — рече швейцарецът.
— Така ли? За налучкване, казвате — впери очи в него Лейла. — Наричате налучкване съвместна операция на Вашингтон и Тел Авив, което може само да говори колко сериозно се възприема въпросният проблем на най-високо ниво?
— Всъщност виждам, че ние само губим времето на г-н Беко — внезапно рече тя и се изправи, сетне се обърна към Ник и добави: — Струва ми се, Мейсън, че ние тук не сме на достатъчно високо ниво. Г-н Беко или няма качествата да вземе решение, или целенасочено прикрива собственото си престъпно поведение. Убедена съм, че банковият директор, г-н Етиен Брусар, ще се отнесе по…
— Почакайте, какво точно искате? — прекъсна я Беко и сега вече уплахата пролича и в лицето, и в тона му.
— Много просто нещо — веднага каза Брайсън, — незабавно да позвъните на титуляра на сметката г-н Вансина и да го повикате тук — веднага.
— Но нямаме право да контактуваме пряко с г-н Вансина — отчаяно рече Беко. — С такова условие е открита сметката му! Той ни се обажда, когато му е нужно. Не разполагаме с неговия телефон!
— Не е вярно — възрази Брайсън. — Винаги има телефони. Всяка банка има такава практика. Ако правите сериозен бизнес, както твърдите, ще имате фотокопие на паспорта му, на други важни документи, адреси и телефонни номера за спешни случаи и у дома, и в работата му.
— Не мога да направя това! — почти извика Беко.
— Хайде, Мейсън, казах ти, че си губим времето. Сигурна съм, че директорът най-добре ще разбере сериозността на нашето искане — подхвърли Лейла с нетърпелив глас. — Пък ако се наложи, ще пуснем случая по дипломатически канали — през съответните съдебни инстанции във Вашингтон, Тел Авив и Лозана, а «Banque Geneve Privee» публично ще бъде обявена за съучастничество във финансирането на международния тероризъм и…
— Не, не, не! Седнете, моля ви! — побърза да каже банкерът и всичките му предишни преструвки се стопиха. — Веднага ще се обадя на Вансина.
 

Скрит в малката, задушна стаичка с банковата видеоапаратура и мониторите за наблюдение, Брайсън се потеше обилно. Замисленият от него план бе Лейла да разговаря с Вансина в кабинета на Беко, като запази ролята си на изпратен от Мосад офицер, който разследва пране на пари. Тя ще разпита Вансина, ще измъкне каквото може от него, а после внезапно ще се появи Брайсън с ефекта на изненадата.
Лейла все още не знаеше нищо за Управлението и връзките на Брайсън с него. Тя смяташе, че Ник върви по определени следи в оръжейния бизнес. Всъщност бе осведомена само за частица от общото цяло — засега нямаше причина да научава повече. Може би щеше да дойде мигът, когато Брайсън щеше да й каже повече или всичко, но все още бе рано.
Първоначално Брайсън бе възнамерявал да се скрие в съседен офис или в стаичката на чистачките, или където и да е другаде — само да е наблизо и да може да слуша — ако е възможно. Не бе разчитал на случайността, още по-малко пък да открие помещението за централно наблюдение. Оттук се виждаше кой влиза и излиза от голямата сграда, постъпваше образ от скрити в асансьорите камери, от фоайето на самата банка и чакалнята. И всичко се записваше. Имаше образ и от главните коридори, и от тези на 27-ия етаж. В кабинета на Беко обаче камера нямаше, нямаше и в ничий друг офис, но пък щеше да види пристигането на Вансина, както и качването му с асансьора. Холандецът бе отличен професионалист и рядко грешеше, бе наблюдателен и с отлични реакции. Сто на сто щеше да се досети, че вероятно го наблюдават камери и в асансьора, и на други места. Но щеше да приеме и друго, както на негово място би постъпил и самият Брайсън, че го наблюдават безпристрастни, ниско платени и не особено любопитни служители от сигурността, които търсят само симптоми за възможно насилие. И които може и да не са по местата си. Така или иначе едва ли щеше да си позволи да използва асансьора да опипа я кобура си, я прикачена към гърдите му апаратура за запис. Но пък в същото време можеше и да се изпусне…
Беко му се бе обадил в присъствието и на двамата — на Лейла и неговото. Сетне тя бе останала там, за да следи Беко да не го предупреди или направи нещо друго, което да провали срещата.
Брайсън бе сигурен, че Вансина ще реагира незабавно, и наистина след около двайсетина минути агентът на Управлението бе във фоайето. Бе висок, строен, леко прегърбен мъж с късо подстригана брада и цветни очила с метални рамки. С този скромен външен вид и с позицията си на високопоставен червенокръстки деятел едва ли някой някога можеше да се досети, че е изключително опитен и безмилостен убиец. На пръв поглед бе напълно безобиден и всъщност това бе едно от големите му професионални достойнства — почти винаги го подценяваха. Често хората го смятаха за мил и добродушен човечец. И мнозина си бяха платили прескъпо за тази грешка. Брайсън пък знаеше, че той е силен и лишен от състрадание тип, с множество умения и висока интелигентност. С такъв човек трябваше да се внимава изключително много.
Вансина влезе в асансьора заедно с млада жена, която слезе на 25-ия етаж. Брайсън го гледаше внимателно през цялото време, но нищо не можа да прочете по лицето му. Ако неочакваното телефонно обаждане бе събудило някакви съмнения, изражението му поне не издаваше нищо.
Ето го: излезе от асансьора и отиде при дежурния чиновник. Въведоха го незабавно, в коридора го пресрещна същата жена, която бе приела и тях. Влязоха в кабинета на Беко и край на образа.
Нямаше значение. Двамата с Лейла бяха подготвили подробен сценарий. Сега оставаше да изчака нейния знак, за да влезе в играта. Бяха се разбрали да му се обади по клетъчния телефон и да прекъсне веднага след втория сигнал.
Разпитът на Вансина не биваше да продължава повече от 5–10 минути. Всъщност зависеше от степента на неговата съпротива. Ник си погледна часовника и зачака.
Минаха пет минути. Цяла вечност. Имаха уговорени два резервни алтернативни варианта: продължителен звън означава спешност, отваряне на вратата — ела веднага.
Нито едното, нито другото.
Не преставаше да мисли за Просперо. Какво бе казал Дън? Че холандецът е действал в ролята на подставено лице и изпрал петте милиарда, предполагаемо в полза на Управлението. Изпраните пари са ежедневна необходимост за разузнавателните централи, но практиката изисква сумите да не са много големи, да са трудни за проследяване до агентите и контактите, които ги получават. Но пет милиарда долара? Много пари, за да бъдат за заплащане на услуги или работни средства. Такава гигантска цифра очевидно е предназначена за нещо голямо и много важно. Ако информацията на Дън е вярна… а все по-често мислеше, че Дън не го заблуждава (особено след като бе убил собствения си шофьор и охрана, за да го защити)… то Управлението насочва пари към терористични организации и фактически управлява действията им. Но кои, защо и с каква цел? Може би прекопираният кодиращ чип от телефона на Арно ще даде ключ към този въпрос? Но на кого да повери тази изключително важна информация?
Ами ако Вансина е пряко замесен в движението на въпросните огромни средства? Едва ли е играл само като подставено лице и инструмент. Този агент бе прекалено опитен, а и старши в йерархията след толкова много години в играта, за да му дадат само периферна роля. Загризаха го съмнения дали холандецът вече не е в ръководството на Управлението.
Внезапно вратата зад него се отвори шумно, през нея нахлу и силна светлина; за секунда Ник бе заслепен и просто не разбра какво става.
Веднага след това различи фигурата и лицето на Вансина. Очите му горяха със студен блясък, в дясната ръка държеше насочен в Брайсън пистолет, с лявата носеше куфарче.
— Колридж, а? — рече той. — Сянка от миналото.
— Здравей, Просперо — рече Ник, наистина изненадан.
Инстинктивно посегна към пистолета под сакото, но замръзна, защото чу изщракването на предпазител. Вансина не бе човек, с когото можеш да експериментираш.
— Не мърдай и дръж ръцете долу! — изсъска холандецът. — Изобщо няма да се поколебая да ти тегля куршума. Нали ме познаваш!
Брайсън го погледна в очите, свали ръце. Изобщо нямаше и да се замисли, решеше ли, че има достатъчно провокация за стрелба. Само че защо не го убива направо?
— Благодаря, Брайсън — този път го нарече с истинското име, помнеше го. — Искал си да си говорим. Е, говори тогава. Ето ме тук.
— Къде е жената?
— Нищо й няма. Завързал съм я и е в един стенен шкаф. Умна, пък и доста силна се оказа. Сигурно си е мислила, че с мен може да си поиграе. Трябва да ти кажа, че документите й са първокласни. Мосад и прочие, а? С добри специалисти работиш — отлична фалшификация.
— Напротив, истински са. Тя наистина е от Мосад.
— Става още по-интересно, а, Брайсън? Нови приятели, нови съюзници. Времената се менят, лоялностите също, нали? Ето нещо за теб — усмихна се тънко Вансина и изведнъж му подхвърли куфарчето.
За частица от секундата Брайсън понечи да се наведе и да го избегне, сетне му хрумна да го хване.
— Добри рефлекси, Ник, както навремето — развесели се Вансина. — Сега, моля, дръж си го пред теб, а така — с двете ръчички.
Брайсън се ядоса. Беше го надхитрил, между впрочем холандецът винаги е бил изобретателен.
— Хайде, ела сега да поговорим. Не тук, че някой може да дойде. Тръгвай пред мен и не преставай да държиш куфарчето, както ти казах. Никакви трикове или ще стрелям. Изпуснеш ли го — също. Нали ме познаваш, приятелю?
Брайсън се подчини и мислено се прокълна. Къде бяха сбъркали? Попаднаха в капана на Вансина като истински аматьори, значи го бяха подценили. Двама опитни професионалисти, по дяволите! Как ли бе успял да подлъже Лейла? Не бе чул стрелба, но пък холандецът може и да има заглушител. Дали не е убил Лейла, а сега го лъже? От тази мисъл изведнъж го присви коремът. Чувстваше се отговорен за нея. Той бе настоял тя да го заведе при Арно, той я бе повлякъл в тази игра, макар и по-късно да се бе опитал да я отпрати, но тя бе поискала заедно да продължат да търсят отговорите. Дано Вансина да говори истината и тя сега да е в някой шкаф, завързана, но здрава и читава. Вървеше пред бившия колега, подбутван леко от дулото на пистолета му. Минаха по празен коридор, влязоха в също празна конферентна зала. Осветлението бе изключено, но през прозорците блестяха лъчите на приятното следобедно слънце. Оттук гледката към Женева се стори на Брайсън още по-хубава от тази през стъклената стена в кабинета на Беко. Градът бе много красив, динамичен и същевременно някак си далечен, защото тук уличните шумове не проникваха.
Нямаше начин да се добере до оръжието си с този проклет куфар в ръка. Нямаше да успее да изпревари Вансина, онзи просто щеше да дръпне спусъка.
— Седни! — изкомандва го холандецът.
Брайсън седна до масата, постави куфарчето отгоре и задържа ръцете си върху него.
— Сега сложи лявата ръка с дланта на масата, сетне и дясната по същия начин. В този ред! Бавно и внимателно! Браво — знаеш го това упражнение. И без резки движения!
Брайсън изпълни нареждането, а Вансина се настани отсреща му с гръб към прозореца, с оръжие все така насочено към него.
— Няма да мърдаш ръцете. Вдигнеш ли ръка да се почешеш по носа, ще стрелям. Посегнеш ли да вадиш цигара, също. Такива са правилата, Брайсън, моите правила. Ще играем по тях. Сега започвай да говориш. Първи въпрос: Елена знае ли?
Това бе повече от неочаквано. Напълно зашеметен, Брайсън се опита да разбере какво става. Знае ли Елена? Що за игра е това?
— За какво говориш? — попита, по-скоро прошепна той.
— Питам тя знае ли?
— Какво да знае? Къде е тя? Добре ли е? Ти виждал ли си я?
— Я не ми играй тези прочувствени номера, Брайсън! Познаваме се.
— Къде е тя? — повтори Ник.
Брадатият се поколеба, изгледа го, сетне каза:
— Тук аз задавам въпросите, Брайсън. От колко време си с Прометеевците?
— Какви Прометеевци? — напълно тъпо попита Ник.
— Достатъчно! Стига игри, предупреждавам те! Питам ясно, откога си при тях? Двойна игра ли играеше, когато бе при нас на активна служба? Или може би като университетски професор ти писна и реши да си потърсиш някоя авантюрка, а? Виж сега, напълно сериозно искам да разбера подбудата или примамката, или каквото и да е там. Дали не става дума за криво разбран идеализъм? Или за власт? Наистина вярвам, че имаме да говорим за много неща, Брайсън, наистина…
— Вярваш и продължаваш да държиш пистолета насочен, сякаш си забравил за Йемен.
Вансина се усмихна, поклати глава.
— Ти си си същата легенда в организацията, Брайсън. Легенда. Хората продължават да разказват за теб какви ли не истории — за оперативните ти умения, за лингвистичното майсторство, за какво ли не. Ти беше един от най-големите…
— Бях, но само докато Тед Уолър ми би шута. Или по-добре да го нарека Генадий Росовски, а?
Този път Вансина направи дълга пауза и Брайсън видя удивлението в очите му. Дали играеше, дали се преструваше?
— Ние всички имаме по много имена — рече след малко Вансина. — И по много легенди. Различни превъплъщения, знаеш. За да остане човек нормален, би трябвало да може да ги диференцира, да ги държи в отделни чекмеджета, така да се изразя. Ти, изглежда, си загубил тази способност? Вярваш в едно нещо, сетне в друго. Май не различаваш къде свършва реалността и къде започва фантазията? Тед Уолър е голяма работа, Брайсън. По-голям е от всички нас.
— Значи и теб е успял да излъже! Повярвал си му, повярвал си и на лъжите му. Не знаеш ли истината, Просперо? Ние сме марионетки, пионки, лесно заменими бачкаторчета — автомати, програмирани от онези, които дърпат конците. Действали сме сляпо, не сме разбирали кои са ни истинските господари, каква е била истинската игра!
— Има кръгове и кръгове, едните в другите и обратно — напълно сериозно отвърна Вансина. — Вярно е, че има и неща, които не знаем. Светът се е променил, ние се променяме с него. Трябва да се научим да се адаптираме към новите реалности. Какво са ти казали, Брайсън? Какви лъжи са ти пробутали?
— Новите «реалности»… — започна Ник с глух глас, напълно объркан.
Какви ги говори Просперо? Толкова се обърка, че направо занемя и в същия миг тъмна сянка закри слънчевата светлина.
Огромна маса увисна пред прозореца, появила се сякаш от нищото. Нищо не бе чул, никакво предупреждение не бе усетил. И как да чуе, като прозорците са херметически затворени, дебели и звуконепроницаеми? Разпозна хеликоптера в мига, когато зачаткаха изстрелите, които разбиха стъклата. Отвън задумка тежка картечница и тя превърна прозорците в стъклена, летяща водоравно навътре завеса.
Брайсън успя да се хвърли на пода, да се превърти под масата и да продължи да се търкаля, но Вансина, който бе с гръб към прозореца и фактически по-близо до него, не съумя. Ръцете му литнаха встрани като на птица в полет и в следващия миг тялото му заигра в странен танц, гротеска някаква — същинска кукла на конци, анимиран образ от рисуван филм. Куршумите превърнаха лицето му в дяволска маска, кръв на малки гейзерчета избликна от гърдите му, цялата му фигура подскочи нагоре и се разтресе ситно, сякаш я друсаше гигантска ръка. Брайсън чу ужасния предсмъртен писък, който изведнъж секна и се превърна в дълбоко клокочене, мигом заглушено от рева на висящата пред зданието машина и бълващото огън гърло на смъртоносната цев.
Вихър завъртя разни хартийки из помещението, течението засвири пронизително, а махагоновата маса се разлетя, превърната на трески от куршумите, сякаш раздробена и изядена от някакво невидимо чудовище. По килима се появиха дупки, като че великанска шевна машина завеза някакъв странен дизайн. Брайсън трескаво продължаваше да се търкаля встрани и извън линията на огъня. Последното, което видя като в просъница, бе отлитащото туловище на огнения звяр и падащото, по-точно сриващо се тяло на Вансина с неестествено превити крайници, разкъсани дрехи и плът, превърната в кървава маса. Успя да зърне и празните дупки вместо очи и главата, задната част на която липсваше.
Хеликоптерът изчезна така внезапно, както се бе и появил. Ужасяващата дандания секна, настъпи мъртвешка тишина или поне така се стори на Брайсън, чиито уши бяха заглъхнали. След малко постепенно започна да долавя далечните шумове на уличния трафик — стотици метри по-долу — и воя на вятъра, който тънко засвистя по острите ъгли на останалите на прозоречната рамка разчупени парчета стъкло.
 

Глава четиринайсета
 
Брайсън излезе от залата в шок, като почти залиташе, оставил зад гърба си кошмарната сцена на касапницата, ужасяващите пръски кръв навсякъде из помещението, стотиците дребни парчета стъкло и куршумите, които не бяха пробили пода и стените. Тръгна по коридора, пълен с ужасени хора, някои от които високо коментираха на немски, френски или английски.
— Боже, Исусе Христе!
— Какво стана, какво стана? Снайперисти ли стреляха?
— Ама в сградата ли са?
— Извикайте полицията! Линейка да извика някой! Бързо, бързо!
— Боже мой, човекът е мъртъв! Олеле Боже, вижте само на какво са го направили! Ама те са го…
Ник побягна с единствената мисъл за Лейла. Не и нея, само нея не! Възможно ли е хеликоптерът да е обиколил сградата, като е търсел мишените си в определени стаи, прозорци? Сто на сто бе действано по вътрешни сигнали и информация.
Помисли още: Ян Вансина бе главната мишена, по това съмнение няма. Не аз, а той! Така би трябвало да бъде. В съзнанието му отново заиграха калейдоскопичните картини от последните няколко минути. Напрегна се да мисли за тях, опитваше се да си спомни нещо, но какво точно? Да! Който и да се бе намирал зад мерниците на картечницата, той бе търсил фигурата на Вансина. Това не бе случайна стрелба, случайно нападение, нито просто опит да бъдат убити всички в конферентната зала. Стреляно бе достатъчно прецизно и на няколко пъти бе сменян ъгълът на стрелбата. Бяха искали да убият човека на Управлението!
Но защо?
И кой? Управлението едва ли ще избива своите хора именно по този начин. Дори и да са предатели. Или пък не е така? Може би са се уплашили, че Вансина ще се срещне със стар приятел, с човек, когото уважава, на когото е благодарен…
Не, не, това е просто продиктувано от емоции мислене. Причините и логиката зад атаката бяха някъде другаде. Но все пак налице е фактът, че предполагаемата мишена бе наистина поразена. Така поне му се струваше.
Всичко бе станало дори за по-малко от няколко минути, а сегашните мисли минаваха през главата му като светкавици. Бе вече пред кабинета на Беко. Рязко отвори вратата — празно…
Нито Лейла, нито банкерът. Извърна се и видя съборената кафена чашка на пода до малката масичка, до бюрото — няколко разпилени книжа. Следи от спешно бягство или от борба?
Огледа се за шкафове, нали така бе казал холандецът и почти веднага дочу приглушения зов и тихото блъскане. Ето в ъгъла! Отвори вратите и зърна омотаните във въжета Лейла и Беко, с набутани в устите парцали. Полиуретанови въжета, здрави като ремъци. Брей, че човекът си е дошъл подготвен. Скъпите банкерски очила бяха паднали на пода, изкривени, връзката му бе накриво, ризата разкъсана, косата разчорлена, погледът — неистов. Лейла бе овързана доста повече и по-здраво — експертно. Парцалът в устата й бе двойно закрепен. Сивият костюм от «Шанел» бе раздран, едната й обувка — сива, в тон — смъкната. Лицето й бе окървавено и насинено. Очевидно с Просперо си бяха разменили удари. В неин ущърб.
Значи Вансина я е бил, брей че изрод! животно!, с гняв помисли Ник. Развърза въжето около главата й, извади парцала от устата й, сетне освободи и устата на банкера. И двамата задавено започнаха да поемат въздух и да кашлят. Беко забъбри нещо, Лейла каза само:
— Благодаря ти! Боже мой!
— Хм, все пак не ви е убил — отбеляза Брайсън и затърси нож, за да разреже другите въжета.
Погледът му не се спря на нищо подходящо, тогава прекрачи до бюрото и там намери сребърен нож за хартия. Неподходящ. Отвори първото чекмедже, второто — там имаше малка ножичка. Тя свърши работа.
— Извикайте хората от сигурността — дрезгаво изломоти банкерът.
Брайсън вече чуваше приближаващите се сирени. Идваха линейки и, разбира се, полиция.
— След малко полицията ще бъде тук — каза той и хвана Лейла за ръката.
Излязоха и затичаха по коридора, последвани от дрезгавия глас на банкера. Не му обърнаха внимание. Пред вратата на конферентната зала се бе събрала малка тълпа. Лейла се спря.
— Давай, няма никакво време! — изсъска Брайсън и я задърпа.
Но тя успя да надникне вътре, видя смалените останки на Вансина, кървищата, стъклата, разбития прозорец.
— Боже мой! — прошепна тя. — О, Боже мой!
Спряха чак на площад «Бел Еър».
— Трябва незабавно да се разкараме оттук — задъхано рече Брайсън. — Поотделно. Не бива повече да ни виждат заедно.
— Да, но къде?
— Където и да е — но далеч от Женева, извън Швейцария!
— Не може просто така да… — заговори Лейла, но млъкна, защото улови погледа на Брайсън.
Той гледаше заглавията на вестниците на съседната вестникарска будка и по-специално «Трибюн дьо Женев».
— Я гледай, Боже мой… — прошепна Ник и грабна горния вестник, който носеше голямо уводно заглавие над снимка на някакъв ужасен инцидент.
 
УЖАС ЗАЛИВА ФРАНЦИЯ:
ПЪТНИЧЕСКИ ЕКСПРЕС ДЕРАЙЛИРА В ЛИЛ
ЛИЛ — Мощен бомбен взрив разкъса рано тази сутрин скоростния пътнически влак «Евростар» на около тридесетина мили южно от Лил и го изхвърли от релсите. Убити са стотици французи, англичани, холандци, белгийци и други бизнес пътници. Въпреки че специализирани екипи и доброволци вече цял ден непрестанно търсят оцелели сред развалините, компетентните френски власти се опасяват, че броят на жертвите ще надхвърли цифрата 700. Официално лице от ръководството на аварийните екипи, което помоли да остане анонимно, заяви, че според него инцидентът е предизвикан от терористи.
Според официалната информация на жп властите експресът — «Евростар» 9007-ЕРС — излязъл от парижката Северна гара на път за Лондон в около 07,16 часа сутринта с около 770 пътници на борда. Някъде около 08:00 часа влакът с общо 18 вагона минал през района на Па дьо Кале, където едновременно избухнали няколко мощни взрива, според специалисти поставени под релсите пред самия влак и зад него. Досега никоя организация не е поела отговорност за експлозиите, но източници на френските специални служби заявиха, че вече е съставен списък на предполагаеми извършители. Няколко анонимни източници от полицията потвърдиха някои слухове, че през последните няколко дни и френското, и английското правителство са получавали нееднократни предупреждения за предстоящо нападение срещу експреса «Евростар». Говорител на компанията «Евростар» нито отрече, нито потвърди информацията на «Tribune de Geneve», че разузнавателни организации на двете страни са имали улики, водещи към заподозрени терористи, планирали да взривят влака, но юридически затруднения им попречили да прихванат или проследят техни телефонни разговори.
«Това е истинско безобразие, заяви френският депутат Франсоа Шеут. Разполагаме с техническите средства да предотвратим тази ужасна трагедия, но ръцете на нашата полиция са вързани от собствените ни законови уредби и тя не е в състояние да си свърши работата.» В Лондон лорд Майлс Пармуър поднови призивите си пред Парламента тозчас да бъде приет международният договор за създаване на институция за обща сигурност и мерки за наблюдение. «Щом като правителствата на Франция и Британия разполагат със средства за предотвратяване на подобни инциденти, то нашето бездействие е повече от престъпно! И позорът не пада само върху една-единствена нация, той има международно измерение», каза той.
Съветникът по въпросите на националната сигурност на президента на САЩ Ричард Ланкастър, който участва в среща на върха на НАТО в Брюксел, заклейми «кървавите убийства на невинни хора». «В този скръбен за всички нас час ние трябва да си зададем въпроса как да постъпим, че подобни злодейства вече никога да не бъдат извършвани, каза още г-н Ланкастър. С тъга и скръб правителството на президента Дейвис се присъединява към своите съюзници и добри приятели Англия и Франция в техния призив час по-скоро международната общност да приеме Договора за обща сигурност и мерки за наблюдение.»
 
Лил.
Брайсън почувства, че косата му настръхва. Защото веднага си припомни приглушените гласове на двамата конспиратори в Шато дьо Сен Мьорис. Единият — самият Арно, другият — Анатолий Пришников, могъщият руски магнат.
«Веднъж щом уговореното стане факт в Лил, възмущението ще бъде огромно. Тогава пътят ще е чист…» — това бе казал Арно.
Веднъж щом… Лил стане факт! Боже мой!
Двама от най-богатите световни бизнесмени, единият — оръжеен производител и търговец, другият — всевластен господар в Русия, който безсъмнено тайно притежава или най-малкото контролира огромни дялове от руската оръжейна промишленост (нужно е бързо да се добере до по-изчерпателно досие на Пришников!), предварително знаеха за трагедията в Лил, за нападението, в което бяха загинали толкова много хора.
Много бе вероятно и двамата да са участвали в планирането на атентата. Доста вероятно те да са и на върха на Управлението. Защото безсъмнено то е зад кошмара в Лил, в това Брайсън вече не се съмняваше.
Но защо? С каква цел? Безсмисленото насилие не бе характерно за методиката на Управлението. Уолър и колегите му винаги се бяха гордели със стратегическото си мислене и гений. При тях всичко бе подчинено на стратегия, всичко се планираше и вършеше в името на определена крайна цел. Дори и убийството на родителите му, както и безкрайната измама, в която се бе превърнал животът му. Убийството на няколко обикновени агенти може да бъде оправдано просто с необходимостта да бъде отстранено някакво препятствие, заплаха, спънка. Обаче мащабното унищожение на няколко стотици невинни граждани отиваше в съвсем различна категория: тук вече базовата тактика на целесъобразност се превръщаше в сериозна стратегия на високо равнище.
Възмущението — негодуванието ще бъде огромно…
Общественият гняв по повод унищожението на експреса «Евростар» бе наистина мощен, какъвто би трябвало и да бъде при подобна трагедия с безпрецедентен брой жертви.
Трагедия, която би могла да бъде избегната.
Ключовата дума е профилактика, превантивни мерки. Предпазни действия за предотвратяване на подобни нещастия. Управлението е имало нужда от това негодувание. Нуждаело се е от активизиране и по-силен тласък на призивите за борба и предотвратяване на актовете на бъдещ тероризъм. Но профилактика в този смисъл би могла да означава различни неща. Един договор за евентуална борба с тероризма е едно нещо — безсъмнено козметика и замазване на общественото мнение. Но той пък незабавно ще доведе до мащабни мерки за укрепване на националните отбрани, до купуване на нови оръжия за защита на обществената безопасност.
Арно и Пришников са на практика търговци на смъртта с определен интерес в създаването на световен хаос, защото именно хаосът поощрява пласмента — т.е. продажбата на техните стоки и оръжия — и увеличава търсенето. Затова много вероятно бе тези двама магнати да са хората зад случилото се в Лил и…
И какво друго? Застанал на улицата тук, той забрави за това, че са на открито, че минават пешеходци. Лейла четеше статията зад гърба му и му говореше нещо, но той не я чуваше. В същия момент вадеше стари и не толкова стари факти от безкрайните лабиринти на паметта си. Няколко неотдавнашни инцидента, за които бе чел, телевизионни репортажи, които бе гледал — притеснителни събития, които в минало време не бе преосмислил, сега излизаха на преден план и приемаха осезателни измерения на фактори, пряко свързани с живота и мисията му.
 

Само преди няколко дни във Вашингтон бе избухнала мощна бомба в метрото — в сутрешните пик часове. Загинали бяха десетки хора. Следобед същия ден — отлично помнеше, защото медиите бяха вдигнали голям шум — бе взривен самолет на американска авиокомпания след излитане от летище «Кенеди» на път за Рим. Бяха убити между 150 и 170 души.
Отзвукът в САЩ бе силен и много болезнен. Президентът бе излязъл с призив да се ускори приемането на международния договор за обща сигурност и мерки против тероризма, който се бавеше в Сената. Сега, след Лил, бе съвсем естествено Европа да се присъедини към американците и да настоява за максимално бързи и ефективни мерки срещу тероризма, за възстановяване на нормалитета в един свят, който заплашва да излезе от контрол.
Контрол. Също ключова дума.
Дали тя не бе големият фактор и съществената причина, които движат Управлението? Тази специализирана разузнавателна централа, оказала се вражеска, преди време малка, но компактна и могъщо организирана — задкулисен и неизвестен никому играч. И сега този играч прави силен опит да поеме контрола над света — опит, в който всички останали състезатели и съперници се бяха провалили?
По дяволите, все спекулации, предположения, вятър и мъгла, теория връз теория, подлежащи на изменения заключения, постигнати на базата на експериментален тип мислене. Недоказуеми, неясни, недостатъчни. Но пък даващи отчасти отговор на първоначалния въпрос, зададен от него на Дън — за причината защо шефът на ЦРУ се бе спрял именно на Брайсън и го бе извадил от сравнително задоволяващия го нов живот, за да го накара да се заеме с тези разследвания. Време бе да поговори с Хари Дън, дължеше му информация или поне хипотези, сценарий някакъв. Опиташе ли се да търси твърди доказателства за тъмната роля на Управлението, току-виж случил се нов Лил. А той би бил прекалено тежко морално бреме на собствените му рамене. Е, нуждаеше ли се ЦРУ от още убийства, за да реши да предприеме нещо?
И въпреки всичко…
Най-важното парче от пъзела липсваше — ключов аспект на решението на загадката…
«Елена знае ли?» — бе попитал Вансина. Брей да му се не види! Излизаше, че Управлението не знае къде е тя сега или пък чия страна е взела. Кому е лоялна? Сега по-важно от всякога бе да я намери. Самият въпрос — «Знае ли Елена?» — подсказваше, че тя знае нещо извънредно важно. Нещо, което вероятно ще обясни внезапното й изчезване, а сигурно и цялата схема, може би дори ще даде ключ към истинските намерения на Управлението.
— Ти знаеш нещо за атентата — внезапно чу гласа на Лейла.
Не бе въпрос, а чисто и просто твърдение — тя имаше силна интуиция. Чак сега разбра, че от известно време насам Лейла се опитва да му каже нещо. Обърна се и я погледна. Не бе ли дочула репликата на Арно в Шато дьо Сен Мьорис относно «уговореното… в Лил»? Очевидно не.
— Имам си теория — рече той.
— Каква теория?
— Първо трябва да се обадя по телефона — отвърна Ник и й подаде вестника. — Ей сега се връщам.
— Ще се обаждаш? Сега ли? На кого?
— Изчакай няколко минути, Лейла.
— Какво криеш от мен? И какво се каниш да правиш? — този път тя бе ядосана, бе повишила тон, почти викаше.
В красивите й кафяви очи разпозна удивление, обида, гняв. Напълно бе оправдана да му е ядосана. Бе я използвал за помощник и съучастник, без да й каже почти нищо. Постъпката му бе повече от обидна, направо бе неприемлива, особено за професионален разузнавач като нея, опитен, знаещ.
Ник се поколеба, сетне заговори.
— Чакай само да се обадя. Когато се върна, ще ти разкажа всичко, но те предупреждавам — съвсем не зная толкова много, колкото сигурно си мислиш, че знам.
Тя постави ръка на рамото му. Бърз жест, издаваш открита симпатия, може би приятелска обич, който сякаш казваше: «Благодаря ти, разбирам, тук съм.» Брайсън почти понечи да я целуне — по бузата, разбира се, никакви сексуални намеци! Просто чисто човешки контакт, израз на благодарността му за нейната смелост, приятелство, подкрепа.
Закрачи с широки стъпки към ъгъла на улицата, където в съседна пряка знаеше магазинче за тютюн, цигари и телефонни карти. Купи си, забърза към недалечна телефонна кабина.
Набра 011, сетне 0, сетне поредица от пет цифри. Чу тихия електронен тон, сетне набра още седем цифри.
Това бе обезопасен номер, даден му от самия Дън. Би трябвало да звъни и в кабинета му в ЦРУ, и у дома. Дън бе дал гаранции, че на този телефон ще отговаря само той и никой друг.
Отсреща вдигнаха още на първия сигнал.
— Брайсън тук.
— Да?
Занемя, затаи дъх — гласът му бе непознат, съвсем не този на Дън.
— С кого говоря?
— Аз съм Греъм Финерън, Брайсън. Мисля, че знаете кой съм.
Дън бе споменавал Финерън, този негов доверен помощник бе присъствал на разговора им в Блу Ридж.
— Какво става? — внимателно запита Ник.
— Брайсън, вижте… аз… Хари е в болница, много е зле.
— Зле?
— Има рак, терминална форма, той не искаше да говори за болестта си, но тя бе очевидна. Вчера припадна тук и трябваше незабавно да го отведем в болницата.
— Да не казвате, че е починал?
— Не, за Бога, не е и слава Богу! Но да бъда честен, не зная колко още му остава. Той ми е дал подробни указания за вашия… проект. Зная, че бе много загрижен, честно казано…
— В коя болница е?
Финерън се поколеба, секунда, две — прекалено дълго.
— Не съм сигурен дали трябва да ви казвам…
Брайсън прекъсна връзката, сърцето му заби лудо, кръвта нахлу в лицето и ушите му. Чиста интуиция го бе накарала незабавно да прекъсне разговора. Нещо не бе наред. Дън го бе уверил, че никой друг, освен него няма да се обажда на този номер. А той не бе човек, който би нарушил собствените си агентурни правила. Дори и на смъртното си легло. Дън познаваше Брайсън, знаеше как ще реагира последният.
Не! Греъм Финерън… ако онзи изобщо бе Греъм Финерън. Брайсън така или иначе не би могъл да разпознае гласа му. Не, Финерън не би се обадил на този номер, Дън не би разрешил такъв фал.
Нещо бе ужасно сгафено и при всички случаи то бе доста по-сериозно от здравето на заместник-директора на ЦРУ.
Да не би Управлението накрая да се бе добрало до главния си противник в ЦРУ и да бе неутрализирало последната институционална пречка пред растящата си власт?
Върна се на бегом при Лейла и й каза:
— Трябва незабавно да отида в Брюксел.
— Защо? Защо в Брюксел? За какво говориш?
— Там има един човек… едно лице, с което трябва веднага да говоря.
Тя го изгледа с ням укор, въпросително, търсещо.
— Хайде, давай заедно. Зная един пансион в Маролс. Малко е неугледен и старичък, пък не е и в най-хубавата част на града. Но е безопасен и анонимен и едва ли някой ще се досети да ни търси точно там.
— Но защо именно Брюксел?
— Последна възможност, Лейла. Единственият, който е в състояние да ни помогне, при това държи изключително висок пост. Наричат го «последния честен човек във Вашингтон».
 

Глава петнайсета
 
Централата на «Систематикс корпорейшън» е разположена в седем блестящи сгради от стъкло, стомана и хром в горист район по средата на прекрасна местност — общо на около двайсетина акра извън Сиатъл, Вашингтон. Във всяко здание си има голяма трапезария и спортни зали — на корпоративните служители, известни с лоялността, трудолюбието и дискретността си, рядко им се налага да излизат навън. Те са компактна, отлично сплотена общност хора, привлечени на работа посредством най-добрите в света програми за професионална подготовка и най-щедро заплатени.
Те знаят, че по цял свят имат още хиляди колеги, с които не се полага да се срещат. В края на краищата «Систематикс Ко» има клонове и офиси по всички континенти, притежава контролни пакети акции в множество различни компании и холдинги, макар и техният брой и точни имена да си остават в сферата на догадките.
— Имам чувството, че тук не е като в Канзас — рече Тони Гупта, веселият главен технолог на «ИнфоМед», на шефа си Адам Паркър, когато ги въведоха в приемната.
Паркър се усмихна ледено. Той ръководеше фирма за деветстотин милиона долара и все пак изпита известна боязън, когато влезе в прочутата сграда на още по-прочутата «Систематикс». Въпреки всичко си бе поставил маската на железния бизнесмен непукист.
— Ти идвал ли си насам и преди? — попита той Гупта.
Паркър бе посивял едър мъжага, бивш маратонец с дълъг стаж, но травма на коляното го бе принудила да се откаже. Сега плуваше и гребеше и въпреки болките в коляното играеше тенис с такава стръв и хъс, че едвам задържаше партньори за повече от два-три мача. Още по рождение си бе невероятно борбен по характер и това му качество най-вече помогна да изгради и развие фирмата си, специализираща в медицинска информатика и съхраняване на данни. Но пък бе достатъчно реалист да знае кога е победен.
— Веднъж само — преди много години. Явих се на интервю тук — имаше вакантно място за софтуерен инженер, но се провалих на един от въпросите. Много шибан беше. А преди това ме накараха да подпиша три документа за запазване на фирмените тайни. Тези хора тук са фанатици на тема секретност — отвърна Гупта и опипа възела на вратовръзката си.
Не бе свикнал да носи връзки и май я бе завързал много стегнато, а случаят съвсем не бе обикновен. В «Систематикс Ко» гледаха с лошо око на небрежно облечените, което пък бе модно след служителите от фирмите на новите икономически течения.
Паркър изпитваше някакви смътно неприятни предчувствия по повод предстоящия разговор и не бе скрил това усещане от Гупта, на когото имаше най-голямо доверие.
— Бордът няма да ми позволи да спра сделката — тихо рече Паркър на технолога. — Разбираш това, нали?
Гупта хвърли бърз поглед към придружителката им — стройна блондинка — и предупредително намигна на шефа си.
— Нека да чуем какво ще каже големият човек — отвърна той.
Няколко минути по-късно те вече седяха около огромна маса заедно с още дванайсет други мъже и жени. Намираха се на най-горния етаж в най-голямата сграда, а през прозорците се откриваше забележително красива гледка към околната природа. Тук бе самото сърце на привидно децентрализираната и разпиляна «Систематикс». Повечето от присъстващите — директори на «ИнфоМед» — се срещаха за пръв път с Грегсън Манинг — легендарния основател, председател и главен шеф на «Систематикс», който обичайно странеше от обществото и медиите. Паркър обаче знаеше, че само през последната година Манинг е купил десетки по-малки компании и е платил за тях в кешови трансфери.
Гупта го бе нарекъл «Големия» и въпреки помпозния епитет в думите си не бе вложил никаква ирония. Грегсън Манинг наистина бе голям човек — по този въпрос бяха съгласни всички. Бе един от най-богатите хора в света, бе започнал от едното нищо и бе развил огромна корпоративна империя, която произвеждаше по-голямата част от инфраструктурата на Интернет. Историята на живота му не бе тайна: на 18 години бе отпаднал от Калифорнийския технологичен институт, бе живял по разни комунални квартири със себеподобни и стартирал «Систематикс» в един гараж. Сега бе извънредно трудно човек да посочи индивидуална фирма, която да не разчита на «Систематикс» поне за част от технологичната си дейност. Огромната корпорация се бе превърнала в истинска промишленост, както веднъж се бе изразил «Форбс» във водещата си статия.
Манинг се бе проявил и като голям филантроп, та макар и противоречив в известен смисъл на думата. Бе раздал стотици милиони долари за обзавеждане на градски училища с компютърни мрежи онлайн. Бе подарявал най-модерна техника на образователни институции, вървяха и слухове за отпуснати милиарди долари за училищни и университетски стипендии на непривилегировани деца — Паркър бе чувал немалко от тях.
Естествено, че специализираната в компютърния бизнес преса го боготвореше. Вестниците го описваха като непретенциозен добряк и отричаха, че бил отшелник. По-скоро бил скромен и стеснителен. «Барънс» веднъж го нарече «дядо Коледа на информационния век».
Паркър обаче не можеше да се отърве от черните предчувствия. Вярно, че те вероятно се дължаха най-вече на предстоящия му отказ от контрола върху «ИнфоМед». Той бе създал и отгледал фирмата като собствено дете и го болеше, че сега тя ще се превърне просто в дребна частица от гигантски конгломерат. Но имаше и друго. За него тук ставаше дума за нещо като сблъсък на култури. Самият той — Паркър — бе на път да се превърне в най-обикновен бизнесмен. Главните му инвеститори и съветници също щяха да бъдат бизнесмени и да говорят езика на финансите — инвестиран капитал, възвръщаемост на средствата, пазарни стойности. Цени и печалби. Може би не бе много възвишено, но пък бе честно и Паркър можеше да го разбере. И все пак Манинг се държеше и говореше доста по-различно. Приказките му бяха общи и отвлечени, термините също — бъбреше за исторически сили, за глобални тенденции. Фактът, че «Систематикс» е огромна и извънредно печеливша организация бе нещо между другото.
— Виж, шефе, ти никога не си си падал по мечтателите — му бе казал Гупта веднъж след дълъг разговор за стратегията на фирмата и сигурно бе прав.
— Извънредно ми е приятно, че всички сте успели да дойдете — каза Манинг на гостите си и се ръкува лично с всекиго.
Бе висок, строен и с добра фигура, черна и лъскава коса. Симпатяга, дори можеше да бъде наречен и небрежно красив, с квадратна челюст, широки рамене и безпогрешно аристократичен вид: фини черти на лицето, гърбав и силен нос, гладка кожа без дефекти. Излъчваше сила, здраве и самоувереност, а Паркър трябваше да си признае — имаше и харизма. Бе със скъпа бяла риза с отворена яка и лек, кашмирен блейзер. Усмихна се приятно на присъстващите и показа здрави бели и перфектни по форма зъби.
— Не бих присъствал на днешната среща, ако нямах особено високо мнение за постиженията на «ИнфоМед», а и вероятно и вие не бихте били тук… — гласът му заглъхна, усмивката се разшири.
— Ако не бяхме харесали четиридесетте процента горница, които плащате за акциите ни — довърши мисълта му шкембестият председател на директорския борд на «ИнфоМед» Алекс Гарфийлд.
Гарфийлд бе инвестиционен капиталист без особено въображение, който обаче бе доставил значителни и много нужни средства през детските години на фирмата. Интересите му в нея не отиваха по-далеч от условията, при които би разменил или продал дяловете си. Адам Паркър нямаше високо мнение за Гарфийлд, но пък знаеше къде стои той.
Очите на Манинг заискриха.
— Ето, виждате, интересите ни съвпадат, нали?
— Г-н Манинг — обади се Паркър, — аз пък имам някои съмнения, те може би изглеждат дребни предвид финансовите условия, но бих желал да ги изразя тук, пред всички.
— Моля ви, заповядайте — покани го Манинг с широк жест на ръката.
— Когато получите «Инфомед», вие не получавате само огромната й медицинска база данни, пасивите и активите, на първо място вие наследявате, така да се каже, и седемстотин посветени на работата си служители. Бих искал да чуя какво ги очаква. «Систематикс» е компания, за която хората знаят и всичко, и нищо. Всъщност нищо не знаят с точност. При вас контролът е строг, тайната е стриктно пазена и на пръв поглед по-голямата част от онова, което вършите, остава мистерия. А пък тази идея фикс около абсолютното запазване на служебната тайна ми изглежда малко нещо обезпокоителна, поне за човек, който гледа отвън, нали ме разбирате?
— Тайна ли? — Манинг наклони глава и усмивката му помръкна. — Имам чувството, че вие поставяте нещата съвсем обратно. И наистина бих съжалявал много, ако намирате нашите цели тук за мистериозни.
— Казвам, че според мен никой не разбира точно каква е схемата на вашата организация — рече Паркър и сам усети, че звучи заядливо.
Сетне се огледа, видя, че присъстващите гледат Манинг почти с благоговение, и разбра, че мненията му едва ли са добре дошли за тях. Но знаеше също, че тук и сега е последната възможност, която ще има да ги изрази.
Манинг задържа погледа си върху него — строго, но не и неприятелски.
— Приятелю мой, аз не вярвам в емблематиката на традиционната организация — величествено заяви той. — В онези разделения, поделения и подразделения, бариери и йерархии, които се изографисват на разни таблици, а връзките и зависимостите между едно или друго звено се маркират с пунктирани линии. Не вярвам! Мисля, че присъстващите тук напълно разбират това. Какъв е ключът към нашия успех в «Систематикс»? Нашият немалък успех, бих казал, да! И ще ви кажа не без гордост, не без известна гордост! Ключът е в това, че ние изхвърлихме старите методи, остарелите начини, по които се вършеха нещата!
— Но във всяка корпоративна структура си има логика, без нея не може — тихо възрази Паркър, макар че усети върху себе си неприязнените погледи на някои в залата.
Дори Тони Гупта леко подръпна крайчеца на сакото му под масата. Но Паркър не бе човек, свикнал да държи езика си зад зъбите, и бе готов да върви по дяволите, но не и да премълчава онова, което мисли.
— Може да ви е неприятно, но аз виждам много смисъл в една прегледна таблица на клоновете и тем подобните структури — упорито продължи той. — Но в дадения случай просто поисках да знам как ще интегрирате нашата фирма във вашата организация.
Сега Манинг заговори, като че обясняваше елементарна истина на бавнозагряващ ученик.
— Кой изобрети съвременната корпорация? Хора като Джон Д. Рокфелер от «Стандарт ойл», Алфред Слоун от «Дженеръл мотърс». В следвоенния период на икономическа експанзия имаме фигури като Робърт Макнамара от «Форд» и Харълд Джинийн от Ай Ти Ти, Реджиналд Джоунс от «Дженеръл електрик». В онези години бе модно да се управлява с мениджърски екипи на няколко нива — с главни директори, подпомогнати от екипи планови специалисти, финансисти и оперативни стратези. Недотам гъвкави структури управляваха и пазеха най-дефицитния ресурс тогава, всъщност и най-ценния капитал — информацията. Сега какво би станало, щом информацията стане безплатна и свободно достъпна както въздуха, който дишаме, или водата, която пием? Всичко онова, за което говорехме, става ненужно. И трябва да отстъпи.
Паркър внезапно си спомни една мисъл на Манинг, цитирана от «Барънс» преди време. Бе нещо в смисъл, че целта на «Систематикс» е «да подмени вратите с прозорци». А и трябваше да си признае, че този човек има невероятно излъчване, дори обаяние, а и й говори сладко, убедително — в потвърждение на репутацията си. Все пак нещо в цялата логика куцаше и Паркър помръдна неспокойно на мястото си. «И трябва да отстъпи.» Кое? Какво?
— На какво да отстъпи? — попита той на глас.
— Вижте, преди действаше вертикалната йерархия, а новото и прогресивното са хоризонталните мрежи, които излизат извън организационните граници. Ние строим мрежа от компании, с които да можем да сътрудничим, а не да ръководим и насочваме от горе. Границите и ограниченията падат. Логиката на мрежовия подход извежда на предно място ударение върху самоконтрола, върху системи, които се задействат от самата информация. Непрекъснатият контрол от своя страна елиминира рисковите фактори в организационната структура и извън нея.
Залязващото слънце огря Манинг откъм гърба и около главата му се оформи нещо като ореол. По дяволите, помисли Паркър, този човек се прави на Бог.
— Вие сте инициативен, предприемчив бизнесмен. Огледайте се! Какво виждате пред себе си? Разпръснати капиталови пазари. Радикално разхвърлени трудови борси. Пирамидалният формат отстъпва пред флуидната, самоорганизираща се форма на сътрудничество. А всичко това налага да използваме взаимообвързаност, да прилагаме принципа на съединителността не само вътрешно, но и външно. Това значи да постигаме общи стратегии с партньорите си, да изнесем контрола извън рамките на собствеността. Информационните канали подлежат на рекомбиниране. На всички нива трябва да има прозрачност. Знаете ли какво правя в момента? Просто обличам в думи собствените си хрумвания, интуицията си, каквато вярвам, притежаваме всички ние тук.
На Паркър главата му бръмна от всички тези неясни думи.
— Така както говорите, излиза, че «Систематикс» всъщност не е корпорация.
— Наречете я както си искате. Когато границите и ограниченията са преодолими, вече не съществува нищо така заковано на едно място, както традиционната фирма. Но мисля, че вече сме надживели ерата на мениджъриализма, където отговорността бе вертикална. Собствеността е фрагментарно понятие, а рискът подлежи на дезагрегиране — тоест той трябва да бъде разделим. Поетът Робърт Фрост каза навремето: «Добри огради, добри съседи.» Но аз не съм съгласен. Не вярвам в неговата максима. Прозрачност, стени, през които можем да виждаме — ето от това се нуждае светът днес! За да успее, човек трябва да може да минава през стените — тук Манинг направи ефектна пауза и веднага добави: — Което е много по-лесно, когато стени изобщо няма.
Алекс Гарфийлд се обърна към своя директор Паркър и каза:
— Не претендирам, че разбирам всичко казано дотук, но, Адам, виж сам — резултатите говорят сами по себе си. Грегсън Манинг не се нуждае от обяснения и защита. Мисля си за това, което иска да ни каже, а то е, че той просто не вярва в обединението на затворени звена. И има свое освободено, така да се каже, виждане за интеграцията.
— Стените трябва да паднат — заяви Манинг и се изправи на стола си още повече. — Това ни говори логиката на пресъздаването. Може би си мислите, че се връщам към принципите на Индустриалната революция? А какво бе тя? Тя бе разделение на труда в подходящи по цели задачи. Днес ние се опитваме да преминем от ниво «задача» на ниво «процес». И да осъществим това в атмосфера на отлична видимост.
Паркър не разбираше мисълта му съвсем, тя бе неясна и на места прекалено абстрактна. Затова, незадоволен от отговорите, продължи да пита:
— И все пак вие инвестирате в нови и нови технологии, мрежови, както ги наричате, а пък аз не разбирам мисленето зад тях… ето и онзи ден в новините казаха, че «Систематикс» ще изстрелва още цяла система от орбитални ниско-височинни спътници. Защо са ви? Налице е толкова много свободно трансмисионно пространство? Защо са ви сателити?
Манинг кимна, изгледа го и, изглежда, остана доволен от въпроса.
— Време е да издигнем малко нивото. Така да се каже — да вдигнем мерника.
Хората около масата се разсмяха, закимаха в знак на одобрение.
— Досега ви говорих за бизнес, но нека да погледнем и живота си, господа. Преди малко споменахте тайната, частната тайна. Ами да. Конвенциите в тази област представят приватната сфера като такава на личната свобода — той огледа лицата около себе си и изражението му стана съвсем загрижено. — Да, но за някои от нас тя може да се превърне в сфера на интимно насилие и злоупотреба, нали? Която не можем да наречем нито свободна, нито лична. Изнасилена от съпруга си съпруга, нали? Или по-типичният случай — влизат в дома ви и изнасилват съпругата ви с допрян в гърлото й нож. Въоръжени мародери нахлуват в къщата ви — защо не питате тях за цената на приватността? Информацията в максималната си амплитуда означава свобода или освобождаване от насилието, освобождаване от малтретиране, злоупотреби, измами. И ако «Систематикс» може да поведе нашето общество към тези цели, значи говорим за прецедент в човешката история — за нещо много близко до всеобща, тотална сигурност. До голяма степен огромна роля в живота ни играе следенето на престъпността — превантивно и в другите му форми. Ето — камерите в асансьори, паркове, подлези. Гордея се с нашата роля в това отношение. Но знаете, че има изключително модерни и софистицирани системи за наблюдения, т.нар. «паникбутони» — а те са привилегия на много богатите хора. Вижте, аз казвам — хайде да ги демократизираме. Всичко да бъде поставено на общата маса. Всеки да го вижда. Някои автори писаха за «Очи на улицата», за «Глобалното село», но ние можем да направим още много други неща. Реториката си е реторика, но всичко това може да се превърне в реалност. Технологиите — нашите технологии — са в състояние да извършат това.
— Но то означава ужасно много власт, съсредоточена само в една организация.
— Да, но вие гледате на тези неща в най-стеснения им аспект. Тази власт няма да бъде дискретно локализирана, не! Тя ще се изрази в мрежа от санкции, които ще обхванат цялото общество. Да, виждам, че вие пристъпвате към въпроса съвсем тесногръдо. Когато истински гарантираната безопасност и мерките за сигурност станат всеобщи, всепроникващи, то всеки един от нас ще разполага с власт над собствения си живот…
На вратата се почука. Манинг обърна глава към нея, появи се асистентът му.
— Кажи, Даниел? — любезно го подкани домакинът.
— Търсят ви по телефона, сър.
— Не е подходящ моментът — извинително се усмихна Манинг.
Младият мъж се покашля дискретно.
— От Овалния кабинет, сър. Президентът казва, че въпросът е много спешен.
Манинг красноречиво разпери ръце и огледа присъстващите.
— Сами виждате, господа. Моля да ме извините. Ще се върна веднага.
Манинг влезе в огромния шестоъгълен кабинет, залян от късните слънчеви лъчи и все пак приятно охладен, отпусна се в коженото кресло и взе телефонната слушалка.
— Заповядайте, господин президент.
— Слушай, Грег, знаеш, че не бих те безпокоил, ако не бе извънредно важно. Нуждаем се от една услуга. В тези терористични актове май има общ почерк, но ни се губи едно звено около инцидента в Лил, Франция. В тази трагедия загинаха и двайсетина американски бизнесмени. За беля никой от нашите спътници не е бил на подходящо място, когато е трябвало. Френското правителство отдавна ни чука сол по главите за сателитния трафик — нарушавали сме свободата на личността на французина, надничали сме били в личния му живот и прочие. Та се наложи да изключваме «очите» за този сегмент от континента. Така поне ми казват експертите, аз особено от тези неща не разбирам. Същите твърдят, че вашите спътници — на «Систематикс» — са били, където трябва и разполагат със съответен образ.
— Г-н президент, нали знаете, че ни бе отказан лиценз за фотонаблюдение. Нашите «птички» са лицензирани само за телекомуникации, дигитална телефония.
— Зная, че това е, което твоите хора са казали на хората на Корели.
— Но именно вашето правителство реши да ограничи неправителствените проекти — отвърна Манинг и погледна снимката на дъщеря си на бюрото.
На фотографията бе русокосо момиче с пленителна, замечтана усмивка, сякаш се забавляваше по повод казана от някого смешка.
— Значи искаш да се унижаваме, така ли, Грег? Добре, аз не съм толкова горд човек и мога да се помоля. Но, по дяволите, тук става въпрос за сериозни неща. Имаме нужда от онова, което държиш ти. За Бога, дай ни го. Не съм забравил миналите ти услуги, ще запомня и тази.
Манинг замълча, изчака няколко секунди.
— Наредете на вашите специалисти от АНС да се обадят на моя човек Партови в нашия офис. Ще им предадат каквото имаме.
— Благодарен съм ти — хрипливо се обади президентът.
— И аз съм загрижен за проблема не по-малко от вас. И смятам, че трябва да обединим сили и да си помагаме взаимно.
Очите му отново се върнаха към образа на русокосата девойка. Със съпругата си я бяха нарекли Ариел и тя наистина се бе оказала сякаш създадено от магия същество.
— Разбрано, разбрано — рече президентът, съзнаващ неудобството в просбата си. — Знаех си, че ще помогнеш.
— В тези неща трябва да сме заедно, господин президент.
Смехът на Ариел бе звънял в ушите му като истинска музика. Спомняше си го съвсем отчетливо. И в съзнанието му, обикновено фокусирано върху даден проблем, изведнъж изплаваха множество далечни спомени.
— Дочуване, Грегсън. И благодаря.
Докато затваряше телефона, помисли, че никога не е усещал подобно напрежение в гласа на президента. Какво ли не прави нещастието…
 

Глава шестнайсета
 
Пансионът бе в краен квартал на Брюксел на име Маролс — убежище на бедни и низвергнати. Повечето от сградите там са от XVII век, неугледни, разрушаващи се бавно и сигурно. В Маролс живеят повече емигранти от Средиземноморието, най-вече мароканци, алжирци.
Пансионът «Ла Самаритен» държеше едра, подозрителна по нрав мароканка. Сега бе седнала зад бюрото си в полутъмното и миризливо помещение, което служеше за хотелско фоайе. Обичайните й клиенти бяха проходящи, дребни престъпници и безимотни скитници. Елегантно облеченият и напълно почтен на вид мъж, който се появи в полунощ и почти без багаж, бе съвсем не на място тук, а следователно и силно подозрителен.
Брайсън бе пристигнал с влак на Северната гара и в един снекбар едвам бе успял да преглътне смотана порция пържени картофи и миди с помощта на чаша разредена бира.
Попита за стаята на приятелката си, която би трябвало да е дошла по-рано. Киселата собственичка повдигна вежди и гадничко се захили, но му съобщи номера.
Лейла бе пристигнала преди няколко часа с полет на «Са-бена». Едвам бе успяла да си купи билет за него. Ник предполагаше, че е ужасно уморена, както бе и самият той, и вече си е легнала. Но тънката ивица светлина под вратата говореше за друго. Почука и влезе. Стаята й бе пълна скръб, също както и неговата.
Лейла наля по чашка скоч — от бутилката, която бе купила на летището.
— Е, казвай кой е този «почтен» човек от Вашингтон, когото трябва да видиш тук?
Сетне се засмя дяволито и добави:
— Няма начин да е от ЦРУ — едва ли в Лангли е останал някой почтен американец.
По лицето й още личаха синините от разменените с Вансина удари.
Брайсън отпи глътка, седна на разнебитен стол.
— Не е от ЦРУ.
— Е, и?
— Засега не — поклати глава той.
— Какво засега не?
— Ще ти разкажа всичко подробно, когато му дойде времето. Сега е рано.
Лейла седеше на еднакво разнебитен, но различен по модел стол срещу него — зад масичка, чийто фурнир се лющеше и падаше. Остави чашата си и горчиво каза:
— Пак задържаш информация. Всъщност продължаваш да го правиш, след като обеща да… Не беше такава уговорката.
— Не сме правили уговорка, Лейла.
— Да не си мислиш, че искам да вървя с теб съвсем на сляпо, за мисия, която не разбирам?
Вече бе ядосана и то не се дължеше на алкохола или на умората.
— Не, разбира се, че не — уморено отвърна Ник. — Точно обратното, Лейла. Не само че не съм търсил помощта ти, а се опитах да те разубедя, да те накарам да си тръгнеш. Не защото те намирам за лош помощник, напротив — ти беше забележителна, безценна, а защото не мога да поема отговорност за твоя живот… така както съм поставил на карта моя. Битката си е моя, мисията си е моя, рисковете също. Ако има някаква странична полза за теб, ако като свършим, научим нещо, което ще ти послужи, толкова по-добре.
— Ама ти си много студенокръвно копеле, знаеш ли?
— Може би, може би. Може би ми се налага да бъда такова.
— Мисля си, че имаш и друга страна — по-мила, по-нежна. Почти я чувствам.
Брайсън премълча.
— Мисля още, че си бил женен.
— Така ли? И защо така мислиш?
— Ама си бил, нали?
— Да, бях — призна той. — Но защо го казваш?
— Усещам нещо, знаеш — женска интуиция. Заради начина, по който се държиш с мен, изобщо с жените. Ти си внимателен, да… пък не ме и познаваш достатъчно в края на краищата. И въпреки това с мен ти е комфортно, нали?
Брайсън се усмихна. Ставаше забавно, пък и тя казваше истината. Но пак си премълча.
Тя продължи да говори, без да го гледа в очите.
— Повечето мъже в нашия бизнес не знаят как да се държат с колежките. Не са сигурни някак си. Все пак жени, а пък агентки. По-добре да се отнесем към тях като към същества от среден род, безполови същества. Разбира се, това е единият подход. Другият е потенциално романтично завоевание. Ти, изглежда, разбираш, че нещата са далеч по-сложни, че една жена, също както и един мъж, си е определена индивидуалност…
— Хайде сега, започваш да философстваш.
— Не, нямам такова намерение. Просто си мисля, казвам си… добре де, нали сме един мъж и една жена… — тя се усмихна и вдигна чаша във въздуха в някакъв си странен поздрав или наздравица.
Брайсън разбираше какво намеква Лейла, но се правеше, че не разбира. Тя бе изключителен човек, и като жена, и иначе. Истината бе, че тя го привличаше ужасно много, фактически все повече и повече. Но да се пусне по това увлечение бе направо егоистично — щеше да събуди у нея надежди, каквито не възнамеряваше да осъществява. И не можеше да осъществи, поне не и преди да е установил истината за себе си и за Елена. Физическото удоволствие сигурно щеше да е изключително, но мимолетно, временно и накрая щеше да ги обърка, да промени отношенията им, вероятно да ги противопостави, най-малкото да ги дестабилизира.
— Ти, изглежда, говориш от собствен опит — рече Ник. — За това как някои мъже не разбират жените, които работят същата работа, каквато и те самите. А твоят съпруг — ти нали ми разказа, че си била омъжена за израелски войник — той същият човек ли беше? От онези, които не разбират?
— Аз самата бях тогава много по-различен човек. Не бях дори и жена, а направо момиче, полудете.
— Неговата смърт ли те промени?
— Може би, но и смъртта на баща ми също, а аз него дори и не го помня — тя наведе глава и отпи от скоча.
Брайсън кимна и също сведе глава.
— Знаеш ли, Брайсън — изведнъж заговори тя с все така наведена глава, — частта на Ярон, така се казваше съпругът ми, бе разквартирувана в Кирят Шмона по време на интифадата, за да защитава това село. Един ден израелските ВВС нападнаха с ракетен огън база на терористи от «Хизбула» в долината Бекаа — недалеч от мястото, където бях живяла като дете — и случайно убиха едно семейство — майка с пет деца. Кошмар истински, ти казвам. «Хизбула» веднага организира ответен удар — обстреляха Кирят Шмона с катюши. Случило се, че Ярон помагал на възрастните селяни да се придвижват към бомбените убежища и така го убиха. Тялото му бе изгорено, просто бе станало неразпознаваемо.
Тя вдигна глава и Брайсън видя пълните й със сълзи очи.
— Е, кажи ми, кой беше прав и кой крив? Дали «Хизбула», чиито мисии винаги целят да избият колкото се може повече израелци, или израелските ВВС, решени на всяка цена да унищожат базата, без значение дали ще пострадат и невинни цивилни?
— Мисля, че си познавала убитата жена с децата. Нали така беше? — мрачно попита Ник.
Лейла кимна, в следващия миг самоконтролът й рухна и тя зарида.
— Беше ми сестра… по-голямата ми сестра с дечицата си — мои племенници…
Опита се да се овладее и след малко успя.
— Виж, невинаги най-виновни са хората, които дърпат спусъка. Струва ми се, че много често истинските виновници са онези, които доставят оръжието. Или други, които седят в дълбоки бункери с карти, модерни технически съоръжения и планират атаките. Човек като Жак Арно, който държи в джоба си половината от френското Народно събрание и богатее, защото продава на терористи, на разни маниаци, смахнати и фанатици. Исках да ти го кажа — да го знаеш, когато накрая благоволиш да ми кажеш защо си рискуваш живота и какво се надяваш да откриеш… искам да знаеш на кого ще го кажеш. А сега искам да поспя.
Сетне се изправи и го целуна по бузата.
 

Брайсън се върна в своята стая с тежки мисли. Не можеше да ги извади от съзнанието си. Бе жизненоважно да се добере до Ричард Ланкастър колкото се може по-бързо. Реши да започне да го търси по телефона рано сутринта, като отлично си даваше сметка, че информацията му е доста ограничена, че има много малко време. Сега, след мистериозното изчезване на Хари Дън — каквато и да бе причината — Ланкастър бе единственият човек във властта, който имаше достатъчно сила и независимост да направи нещо за озаптяване на Управлението. Брайсън не се бе запознавал с президентския съветник, но знаеше основното в биографията му. Ланкастър бе спечелил милиони на «Уолстрийт», но навършвайки четиридесетте, се бе отказал от бизнеса, за да се посвети на политиката. Бе организирал предизборната кампания на приятеля си Малкълм Дейвис и за награда последният го бе направил свой съветник по въпросите на националната сигурност — област, в която той много бързо се бе отличил. И както е обичайно за висшите коридори на властта, почтеността и интелигентността му бяха голяма рядкост сред корупцията и мегаломанията там. Ланкастър бързо бе станал известен със справедливостта и скромността си, както и с останалите си брилянтни качества.
Според вестникарските информации сега Ланкастър бе на посещение в брюкселската главна квартира на съюзниците в Европа за консултации с генералния секретар на НАТО.
Никак няма да е лесно да стигне лично до Ланкастър, особено в контекста на сигурността около натовския щаб.
Но може би имаше начин…
 

Събуди се около пет часа след неспокоен сън, прекъсван от безкрайната какофония на трафика и виковете на нощни гуляйджии. Взе студен душ, тъй като топла вода нямаше, и седна да състави план.
Сетне се облече и напусна хотела, за да си купи пресата. Намери денонощно работеща будка с почти всички важни международни вестници и списания, които излизат в Европа. Както и трябваше да се очаква, повечето от тях се занимаваха с атентата в Лил — от международния «Интърнешънъл хералд трибюн» до лондонския «Таймс», от «Монд» и «Фигаро» до «Ди Велт». Всички до един цитираха официалните изявления на Ланкастър, дори почти едни и същи акценти от тях, а някои поместваха и дадени за съответното издание интервюта. Брайсън си накупи доста от тях и влезе в кафене, където си поръча няколко големи чаши силно кафе. Сетне се зачете в статиите, като маркираше нужните му редове и параграфи.
Някои източници цитираха не само Ланкастър, но и говорителя му — всъщност представител на Съвета за национална сигурност — на име Хауард Луин. Луин бе също в Брюксел, включен в екипа на шефа си и делегацията на Белия дом за срещата в НАТО.
Човекът на тази длъжност би трябвало винаги да е подръка за спешни журналистически запитвания. Брайсън се върна в хотела и извади голям късмет. Свърза се с Луин още на първото обаждане.
— Г-н Луин, мисля, че не сме се срещали лично досега — започна Брайсън с тон на стар и печен репортер, който е на голям зор. — Обажда ви се Джим Годар, аз съм шеф на европейското бюро на «Вашингтон пост». Ужасно съжалявам, че ви безпокоя дяволски рано сутринта, но държим тлееща бомба, знаете, истинска сензация и спешно се нуждаем от вашата помощ. Информацията направо пари, просто ви казвам.
Това бе достатъчно да запали интереса на Луин.
— Разбира се, Джим — абсолютно. За какво става дума?
— Смятах, че е коректно да ви предупредя — значи броят тръгва след малко с големи заглавия, едър шрифт, снимки, всичко, както се полага на голяма новина. Най-вече се опасявам, че вашите хора няма да останат очаровани. Фактически, нека бъда напълно искрен с вас — материалът може да се окаже и край на кариерата на г-н Ланкастър. Унищожително съдържание, зашеметяващ финал на тримесечно разследване…
— БОЖЕ МОЙ! За какво, по дяволите, говорим?
— Хм, вижте, г-н Луин, длъжен съм да ви кажа и това — отгоре ме натискат ужасно — давай веднага, публикувай и нито дума преди излизане от печат! Но аз не съм свикнал да работя така, хм, знаете… старата школа, етика и прочие. Освен това за мен материалът ще бъде удар не само по Ланкастър, а и по националната сигурност и виждате ли… аз… — Брайсън се запъна нарочно с надеждата онзи да реагира, както той очаква от него.
И след няколко секунди подаде репликата, за която Луин нямаше начин да не се хване като удавник за сламка.
— Би ми се искало да дам на вашия шеф възможността да реагира — право на отговор, знаете, такива работи… може би дори малко да забавя топката тук — технически причини, нали… Същевременно се опитвам да не позволя да надделеят личните ми чувства, хм, възхищението ми от вашия шеф, защото това пък е, хм, в разрез с отговорностите ми като ръководител на бюро тук. И може би дори не биваше да ви се обаждам по телефона, но ако мога да говоря с г-н Ланкастър веднага, може би ще омекотим нещата, да…
— Знаете ли колко е часът в Брюксел сега? — запелтечи Луин. — Тази новина, това предупреждение в последната минута, дори последната секунда… сега, това е направо изнудване! Ужасно некоректно, направо безотговорно от страна на вашия вестник…
— Вижте, г-н Луин, нека се разберем така — оставям ви вие да вземете решението сега, но искам да сме абсолютно наясно за едно — а именно, че съм ви дал възможността да изгасите този пожар, заедно да го изгасим, така да се каже, и следователно оттук нататък нещата си падат на вашата глава… извинявайте за секунда — търсят ме… — и Брайсън отдели уста от мембраната, за да извика силно на въображаем колега — Не тази снимка, не тази, казвам ти — Ланкастър в анфас, цялата глава, да, бе, идиот, да — тази същата!
И отново заговори в слушалката на Луин:
— Но нека се разберем така: вие предайте на шефа си, че бих желал да го чуя на този номер до десет минути, десет, да. После пускам броя и край, включително и с подзаглавие «Г-н Ланкастър отказа да коментира», нали сме наясно? И още — кажете на Ланкастър, съветвам ви да предадете точно моите думи: че в основата на материала са връзките му с руски деятел на име Генадий Росовски, записахте ли точно?
— Генадий… кой, за Бога?
— Р-О-С-О-В-С-К-И, Генадий — повтори Брайсън и отново продиктува номера на вашингтонския си клетъчен телефон — така щеше да бъде много по-убедително. — Десет минути, нали? Десет!
Телефонът зазвъня нервно само след деветдесет секунди.
Брайсън мигом разпозна интелигентния глас с култивиран акцент.
— На телефона Ричард Ланкастър — рече президентският съветник тежко, но в гласа му потрепна нервна нотка. — Какво, по дяволите, става тук?
— Предполагам, че вашият говорител ви е информирал за материала, който се каним да публикуваме.
— Той спомена някакво си руско име, което никога не съм чувал — Генадий някой си… Кажете ми, г-н Годар, за какво точно става дума?
— Вие отлично знаете, че истинското име е Тед Уолър, г-н Ланкастър…
— Кой, по дяволите, пък е Тед Уолър? Какво става?
— Вижте, трябва да говорим лично, и то веднага, г-н Ланкастър. Веднага.
— Добре, говорете! Слушам ви внимателно. Що за секира ми готви сега вашият вестник? Годар, не ви познавам, но съм дяволски сигурен, че разбирате — аз разполагам с номера на вашата шефка. Виждаме се с нея по приеми и обществени мероприятия насам-натам и няма да се поколебая и за миг да й се обадя!
— Трябва незабавно да разговаряме лично, ви казвам, не по телефона — аз съм в Брюксел, мога да дойда в сградата на НАТО до един час най-късно. Настоявам да се обадите на службата за сигурност и на пропуска, за да ме пуснат. За да разговаряме лице в лице. Много е важно! И спешно!
— В Брюксел ли сте? Но аз останах с впечатлението, че сте във Вашингтон! Какво, по дяволите…?
— Един час, г-н Ланкастър. И бих ви предложил да не звъните никому през това време. Докато пристигна.
 

Почука тихичко на вратата на Лейла. Тя почти веднага отвори — вече бе се изкъпала и облякла, приятно ухаеше на хубав шампоан и сапун.
— Минах покрай вратата ти преди няколко минути — усмихна му се тя. — Говореше по телефона. Не, не ми обяснявай — не питам нищо, зная какво ще кажеш — «когато му дойде времето».
Той се отпусна на същия разнебитен стол, на който бе седял предния ден.
— Е, мисля, че времето дойде, Лейла — рече той и сякаш огромен товар се свлече от гърба му.
Усети го в цялото му физическо измерение, с цялото си същество. Огромно облекчение! Сякаш след дълго лишаване от кислород му бяха позволили да напълни дробовете си до насита.
— Казвам ти го, защото ще се нуждая от помощта ти. Сто на сто съм сигурен, че ще се опитат да ме ликвидират.
— Да се опитат? Те… — докосна ръката му кратко. — Какво се опитваш да ми кажеш?
Брайсън започна да подбира думите си много внимателно. Сподели доста неща, които не бе споменавал никому, а бе обсъждал само с междувременно изчезналия заместник-директор на ЦРУ Хари Дън. Довери й за мисията си — да проникне в Управлението и сетне да го унищожи. Разказа й накратко за тази тайнствена организация, известна само на малцина. И накрая й предаде разговора с Ланкастър и отчаяната си надежда да осигури помощта му.
Тя го слушаше внимателно, с широко отворени очи. Сетне се изправи и започна да крачи из стаята.
— Виж, изглежда, нещо не разбирам. Това не е американска централа, така ли — може би международна, създадена на многостранен принцип?
— Да, може и така да се каже. Когато работих в нея, централата бе във Вашингтон, макар че сега главната квартира е преместена. Къде — не зная.
— Значи просто са изчезнали от повърхността?
— Нещо подобно.
— Невъзможно! Всяка разузнавателна организация си има и чисто бюрократичната страна — телефони, номера, факсове и компютри, да не споменавам обикновените чиновници, без които не може. Нали има един типичен английски израз — «Я се опитай да скриеш слон по средата на стаята!».
— Виж, Лейла, когато работех в Управлението, то се обслужваше от основен екип, много подвижен, гъвкав, малоброен и отлично обучен на всякакви видове камуфлаж. Както ЦРУ прикрива безбройните си клонове под формата на обикновени компании или пък в Съветския съюз навремето бяха създали потьомкиновски села с фалшиви прикрития и прочие, дори и мощности за производство на биологически оръжия, маскирани като заводи за сапун, институти или учебни заведения.
Лейла недоверчиво поклати глава.
— Да не искаш да кажеш, че те са съперници на ЦРУ, на МИ-6, на Мосад? И последните знаят за тях?
— Не, изобщо не е такъв номерът. Служителите смятат, че извършваните от тях операции са от особен тип, какъвто официалните централи нямат право да провеждат. И работят по правителствена поръчка или нещо подобно.
Тя кимна с глава и лицето й се помрачи.
— А как успяват в същото време да запазят съществуването си в тайна? Как става така? Хората говорят, секретарките клюкарстват, служителите имат близки, приятели… ами конгресните комисии, които наблюдават разузнавателните институции?
Лейла стана и отиде при огледалото. Разсеяно забърка в черната си чанта и по едно време извади червило. Намаза устни, разтри ги със салфетка и прибра червилото.
— Е, точно в това се крие и гениалният подход. Организацията е разделена на нива и клетки — те почти нищо не знаят едни за други — научават само онова, което им е нужно за определена задача, онова, което ръководството сметне за нужно. Агентите и другите служители се подбират извънредно внимателно от цял свят, като целта е да отговарят на определени критерии. Образование, психика, нагласа на мислене, умения — всичко това се взима предвид и винаги служи на интересите на организацията. Принципът е агентите да не се познават — те само рядко могат да се засекат при изпълнение на дадена задача; никой не работи с повече от една връзка. Една връзка, един «оператор» — т.е. ръководител. Моят бе истинска легенда в Управлението — един от основателите на име Тед Уолър. Човек, когото боготворях — рече Ник и в гласа му прозвуча съжаление.
— Но поне президентът трябва да знае!
— Честно да ти кажа, нямам си и идея. Сега, забележи — чак сега!, си мисля, че Управлението е било държано в тайна от човека в Овалния кабинет. Отчасти с цел президентът да не бъде товарен с информацията за мокрите дела и другите черни операции, а и за да може убедително да отрича съществуването на централата в случаи на провали. Подходът е стандартна процедура в цял свят. Може да не засяга цяла организация, а само нейни тайни отдели например. Има още една причина: постоянната разузнавателна общност винаги е смятала президента за временна и конюнктурна фигура, следователно по-добре е тя да не знае много. Кой всъщност е президентът от гледна точка на разузнаването? Един чиновник за четири, в най-добрия случай осем години, който се нанася в Белия дом, прави основен ремонт, купува си нови порцеланови сервизи, уволнява скъпо платените чиновници, назначава свои хора на техните места, произнася помпозни речи и си отива. Осем години в дълбокото разузнаване е нещо като миг, ти самата го знаеш това. А шпионите са вечни. Те са истинският Вашингтон, те са наследниците на всичко трайно в него.
— Значи затова смяташ, че единственият, който знае всичко, е президентският съветник по въпросите на националната сигурност? Той, доколкото зная, отговаря и за консултативния борд по въпросите на външното разузнаване. Така ли е?
— Точно така.
— А той е Ричард Ланкастър? С него ли искаш да говориш?
— Правилно.
— Но какво смяташ да му кажеш?
— Всичко, което зная за Управлението и за сегашните му намерения. Искам да говорим за основния проблем: кой го контролира сега и с какви цели? Това е големият въпрос — заради него ме извадиха от пенсия.
— И си мислиш, че разполагаш с отговорите? — тонът й бе враждебен, тя изведнъж се антагонизира.
— Не, разбира се, че не. Имам си теории, хипотези, но до голяма степен подкрепени с факти.
— Какви факти? Нищо нямаш!
— Ти на чия страна си, Лейла? Какво ти стана изведнъж?
— На твоята страна съм! — почти извика тя. — Искам да ти помогна, да те защитя, защото смятам, че правиш огромна грешка!
— Грешка ли?
— Тръгнал си на среща с този Ланкастър с… а не разполагаш с нищо сериозно. Нищо съществено. Някакви си висящи обвинения… та той незабавно ще те изрита. Той и помощниците му ще те обявят за луд!
— Напълно възможно е — съгласи се Брайсън. — Но съм длъжен да се опитам да го убедя и мисля, че ще успея.
— А защо си мислиш, че можеш да му се довериш?
— Имам ли друг избор?
— Ами че той може да е един от основните ти противници! Един от най-големите лъжци! Откъде си сигурен, че не е, а?
— Вече не съм сигурен в нищо, Лейла. Имам чувството, че съм попаднал в лабиринт без изход, че съм се изгубил. Не зная къде се намирам, кой съм. Да! Дори не мога да съм сигурен кой съм аз самият!
— Но пък си сигурен, че можеш да вярваш на онзи тип от ЦРУ, нали? Ами ако и той е един от онези лъжци и хамелеони?
— Наистина не съм сигурен, вече ти казах. В нашата игра никога не разполагаме със сигурни величини, само можем да се досещаме, да залагаме на една или друга карта и да рискуваме.
— Ами родителите ти? Защо тогава си повярвал, че са ги убили?
— Говорих ти за втората си майка. Тя ми бе нещо като настойница… именно тя го потвърди така или иначе, макар и да е болна и мозъкът й да се разпада — страда от Алцхаймер или нещо много сродно. Факт е, че търся именно хората, които знаят истината — Тед Уолър и Елена.
— Елена е бившата ти съпруга, нали?
— Официално погледнато, не е и бивша. Ние не сме се развеждали. Тя просто изчезна. Хайде да кажем, че сме разделени.
— Но тя те е зарязала!
Брайсън въздъхна и замълча. След малко каза:
— Наистина не зная какво е станало. Ужасно ми се иска да разбера. Ужасно!
— Значи тя просто изчезна и повече не ти се обади, така ли? Вчера била тук, днес я няма, а?
— Точно така.
— А ти още я обичаш… — неодобрително поклати глава Лейла.
— Виж, просто ми е трудно да мисля по нормален начин за нея… всъщност не зная какво да мисля. Дали ме е обичала или просто са й дали задача да живее с мен? После — защо избяга — дали от отчаяние, от страх или защото са я принудили? Коя е истината? Къде е истината?
Дали пък не се бе провалил в онази операция в Букурещ? Когато бе разговарял с шефа на Секуритате? Може би онези изверги се бяха добрали до нея или до родителите й по някакъв начин? И са я заставили да играе по тяхната свирка? Но ако е било така, тя досега все щеше да намери начин да се свърже с него, да изпрати някакво съобщение, обяснение. Имаше и друга възможност: тя да е разкрила лъжата му за онзи уикенд в Букурещ. Да е разбрала, че не е бил в Барселона. И да се е почувствала предадена, излъгана. Но пък това би ли я довело до толкова крайна стъпка, без дори да поиска обяснение?
— А ти защо си мислиш, че ще научиш истината, като се буташ навсякъде и търсиш стари агенти на това Управление? Та твоето е истинска лудост!
— Лейла, нужно ми е едно: осите да ме отведат до гнездото. Попадна ли на него и край! Свършено е с онези, защото аз им знам цаката. Помня операции отпреди години, много операции — разполагам с фактите. Управлението е нарушавало систематично всички американски и международни закони.
— И като разкажеш това на Ланкастър, той ще ги хване за гушата и ще ги постави на мястото им? Така ли си мислиш? Че ти си ужасен наивник, Брайсън!
— Ако е такъв, за какъвто го мисля, точно така ще стане.
— Ами ако не е такъв?
Брайсън замълча.
— Поне носиш ли оръжие?
— Естествено.
— Само че къде ти е пистолетът? В теб няма нищо.
Той се стресна. Вярно бе, Лейла бе извънредно наблюдателна.
— В багажа ми е. Разглобих го, за да мога да го прекарам през проверката на жп гарата. Навсякъде имаше проверки след инцидента в Лил…
— Е, добре тогава — рече тя и извади своя.
Бе «Хеклер и Кох», 45-и калибър.
— Благодаря, Лейла, ще си взема беретата. А ти нямаше ли още един…
— Не, Ник, съжалявам.
— Ник… — повтори той след нея и веднага усети, че нещо не е наред.
Замръзна в стола си. Никога не й бе съобщавал малкото си име. Само секунда му бе нужна, за да разбере какво става. Тя не бе извадила пистолета, за да му го даде, а го държеше насочен срещу него. Боже мой, какво още знаеше?
Погледна я — изглеждаше тъжна и мрачна.
— Съжалявам, Ник, не мога да те пусна да ходиш при Ланкастър. Искрено съжалявам, но това е положението.
— Какво, по дяволите, правиш? Какво става?
— Върша си работата. Ти ни остави без избор. Мислех си, че никога няма да стигнем до тук.
Стори му се, че в стаята се е свършил въздухът. Тялото му се вцепени, стана му студено, стомахът го присви.
— Не! — извика и се почувства на хиляди мили оттук. — Не и ти. Значи и теб са те… и кога?
Сетне, без да мисли, напълно автоматично се хвърли върху нея. Беше самоубийствено, но и светкавично — старите умения се изявиха напълно инстинктивно. Тя не очакваше тази реакция и се отдръпна назад, помести крака, загуби концентрация за няколко секунди. Сетне, изгубила равновесие, залитна и стреля на сляпо, гърмежът изпълни помещението.
Брайсън почувства куршума на милиметри от бузата си, барутът почти опърли кожата му, чу как гилзата тупна на пода и почти в същия миг я удари с тяло и крак. Лейла падна, пистолетът й отхвръкна встрани.
Но това не бе краят, старата Лейла се преобрази в тигрица, в свиреп хищник от джунглата с блеснали в разчекната паст зъби и кръвожадни очи. Тя се извъртя и скочи, дясната й ръка се превърна в твърда плоскост, която полетя към гърлото му, а левият й лакът потъна в слънчевия му сплит и го остави без въздух.
Все пак Брайсън успя да се изправи и да замахне с юмрук. Тя ловко приклекна и заби дясно рамо в подмишницата му, сетне с лявата обгърна врата му и, събрала ръце, се опита да го задуши.
Брайсън бе попадал на най-свирепи и опасни, отлично обучени убийци, но тази жена бе от изцяло друго тесто. Брутално силна, неуморима като машина, тя се биеше с хъс, какъвто могат да имат само фанатиците. Брайсън излезе от хватката благодарение на стария си опит и отново замахна. Тя отскочи, отблъсна удара с длан, сетне приклекна и го удари в стомаха.
Ник рискува и се притисна в нея, за да я залови за мекото в основата на шията, но получи ритник в дясната колянна капачка, кракът му поддаде и той загуби равновесие. Лейла успя да го удари и в тила — бе по-бърза и от тигър, по дяволите — и почти го свали на земята. Брайсън трябваше да съсредоточи цялата си воля, за да забрави за болката и да събере цялата си — все пак немалка — сила, за да излезе от капана. Добре че старите бойни умения и техника се събудиха с автоматиката на древни, предавани поколения наред рефлекси.
Сега успя да я блъсне с цяло тяло и заби юмрук в десния й бъбрек. Тя изпищя гърлено, но то не бе от болка, а от ярост, скочи, завъртя се във въздуха и го трясна с все сила с крак в корема. Брайсън изрева, тя почти падна върху него, като го удари с обратната част на ръката. Стори му се, че са го блъснали с дирек. А Лейла заби коляно в слабините му, той се сви на две, десният й лакът го намери точно в гръбнака. Болката бе поразителна, но тя не спря, а го хвърли на пода и хвана главата му с две ръце за смъртоносно извиване и…
Брайсън губеше. Със сетни сили, слепешката намери краката й и с ръба на дланта клъвна нервния център над лявото коляно. Сега Лейла залитна назад, той я удари с коляно в корема, с лакът странично по врата. Тя извика и залитна, но това бе номер! Ник го предусети — тя падаше нарочно, за да се добере до пистолета си. Не, само това не! Отчаяно се хвърли като плувец напред и с лакът намери гръкляна й. Тя се задави и инстинктивно постави ръце на гърлото си, това му даде възможност да сграбчи оръжието и да я удари силно в главата. Опита се да прецени замаха — не искаше да я убива, не искаше да я осакатява. Успя.
Лейла се изпъна на пода с полуотворени очи, виждаше се само бялото. Ник опипа шията й и намери вените — пулс имаше. Бе жива, но щеше да остане в безсъзнание, и то може би немалко време. Която и да беше, каквато и задача да изпълняваше, тя го бе пожалила в началото, когато имаше пълната възможност да го убие, и той не можеше да го забрави. И след това множество пъти бе имала същата възможност. Не бе искала или не бе могла да го направи. И тя, както и той, бе нечия пионка, манипулирана и вероятно мотивирана с лъжи и фалшиви идеали, вербувана за задача, която най-вероятно не разбираше изцяло. В даден смисъл и тя бе жертва, както и той.
Жертва на Управлението ли?
Не бе далеч от логиката, дори бе доста вероятно.
Налагаше се да я разпита, да научи всичко, което тя знае. Но не и сега. Сега нямаше време. Дали щеше да проговори? В момента не можеше да мисли за това.
Набързо претърси стаята. Трябваше му въже или нещо, което да свърши същата работа. Отвори тесния стенен шкаф — там висяха няколко нейни дрехи, два чифта обувки. Клекна и опипа пода в шкафа и пръстите му опряха до нещо странно. Бе острият ток на сивите обувки, които тя носеше в женевската банка. Той бе паднал — може би разхлабен, при това почти поряза показалеца му, толкова бе остър. Ник примига и внимателно го вдигна, за да го поднесе към очите си. Бе острие като на бръснач, само че по-дълго и с винторез в основата — там, където можеше да се завие в самата обувка. Ток с острие на винт — малък кинжал с дръжка, остроумно и находчиво направено оръжие. Опита и другата обувка — и там имаше същото.
Погледна Лейла. Тя лежеше все така, в същото състояние.
Завинти тока и отново го огледа внимателно. Който знае за него, може да го развие и без помощта на ръцете при внимателно изпълнена поредица от движения. Чудесен малък трик! Ник бе слушал и чел за подобни изпълнения, но никога не му се бе случвало лично да използва подобни джеймс-бондовски номера.
Нещо се мярна и завъртя в съзнанието му, нещо, което напираше да изплава… някакъв образ. Ами да!
Лейла в стенния шкаф в банкерския кабинет. Завързана с въжета, здрави полиуретанови въжета. От типа, с който професионалните полицаи завързват престъпници, когато се налага да ги прехвърлят от едно на друго място. Ян Вансина, човек на Управлението, я бе завързал с яки въжета, които тя би могла да пререже, ако е искала!
Значи случилото се в Женева Е ПОСТАНОВКА!
Лейла е действала координирано с Вансина. И двамата са хора на Управлението. Проста сметка. И ударите по лицето й са били постановка — с нейно съгласие, за по-голяма убедителност. Иначе тя би могла да се освободи, когато намери за необходимо.
КАКВО ОЗНАЧАВА ВСИЧКО ТОВА?
Брайсън отвори вратата на стаята и огледа коридора отвън. Нямаше никой. В дъното имаше малък асансьор, побиращ не повече от двама души. Беше съвсем тихо. След като никой не се бе появил при вдигнатата при боя олелия, значи на етажа едва ли има някой. Единствените заети стаи са, изглежда, техните.
Взе Лейла на ръце. Сега — в безсъзнание — тя тежеше като олово, макар и да не бе едра жена. Метна я на рамо, хвана я за краката и я понесе, както се носи пиян човек. Бе си приготвил реплика за това, как съпругата му редовно се усмъртява с къркане, но не се наложи да я използва.
Спря асансьора в мазето, което смърдеше на стари канали и гнило и я положи на бетонния под. Поогледа се наоколо и намери малко помещение, пълно с метли, кофи и парцали. Извади ги и я внесе там, след като грижливо и здраво завърза китките и краката й с въже за пране. Нави въжето около тялото й и направи още няколко допълнителни възела. Опита ги — бяха достатъчно здрави. Въжето бе добро, Лейла бе боса — нямаше опасност да се освободи.
Но взе и още една предохранителна мярка — напъха в устата й парцал и го овърза около врата й — да не вика в случай, че дойде в съзнание. Все пак много внимателно провери дали може да диша и си тръгна чак когато се увери, че няма да се задуши.
Излезе и превъртя обикновения ключ на вратата. Това единствено можеше да попречи на случайно минаващ човек да зърне тялото на Лейла, иначе едва ли щеше да спре някого.
Сетне се върна в стаята, за да се подготви за срещата с Ричард Ланкастър.
 
* * *
 
В затъмнена стая някъде много далеч от Брайсън — почти в другия край на света — трима души бяха събрали глави пред работещ монитор, осветил лицата им в зелено.
— Сигналът е цифров, директно от «Ментор», един от спътниците ни в групата «Интелсат» — съобщи единият.
Гласът бе уморен, говореше за многочасово напрежение.
— Каква степен на сигурност има гласово-разпознавателният модул? — попита вторият. — Може ли да се разчита на «Войскаст»?
— Изключително висока — около 99,9997 на сто — дойде незабавният отговор.
— Имаме потвърждение — прекъсна ги третият. — Връзката е установена с клетъчен джиесем и е наземна. Координатите са засечени — Брюксел, Белгия. Адресантът е в Монс — НАТО.
Същият човек се пресегна и докосна още няколко плъзгача. Чу се глас — беше удивително чист и ясен.
 

— … Тед Уолър? Какво става?
— Вижте, трябва да говорим лично, и то веднага, г-н Ланкастър. Веднага.
— Добре, говорете! Слушам ви внимателно. Що за секира ми готви сега вашият вестник? Годар, не ви познавам, но съм дяволски сигурен, че разбирате — аз разполагам с номера на вашата шефка. Виждаме се с нея по приеми и обществени мероприятия насам-натам и няма да се поколебая и за миг да й се обадя!
— Трябва незабавно да разговаряме лично, ви казвам, не по телефона — аз съм в Брюксел, мога да дойда в сградата на НАТО до един час най-късно. Настоявам да се обадите на службата за сигурност и на пропуска, за да ме пуснат. За да разговаряме лице в лице. Много е важно! И спешно!
— В Брюксел ли сте? Но аз останах с впечатлението, че сте във Вашингтон! Какво, по дяволите…?
— Един час, г-н Ланкастър. И бих ви предложил да не звъните никому през това време. Докато пристигна…
 

— Да се намесим, а? — обади се вторият.
— Такова решение може да се вземе само на по-високо ниво — отвърна първият, видимо най-старши от тримата. — Прометей вероятно предпочита да продължи наблюдението, за да набере повече информация за обекта, да уточни колко и какво точно знае той.
— Но ако се срещнат в «стерилно помещение»? Как ще ги прихванем?
— Хайде стига, бе, Макгейб! Имало ли е случай да не прихванем обект, а? Хайде, кажи ми! Ти предай аудиофайла, а в Прометей ще си вземат решението.
 

Трета част
 
Глава седемнайсета
 
Президентският съветник седеше на махагоновата маса срещу Брайсън. Бе присвил очи, изглеждаше напрегнат. Вече повече от двайсетина минути внимателно слушаше разказа му, кимаше, водеше си бележки, от време на време уточняваше по нещо. Всеки зададен от него въпрос бе на място, изключително точен: изясняваше нещата с цел да избегне двусмислия и объркване. Брайсън бе впечатлен от този човек, от интелекта му и бързите реакции. Ланкастър схващаше светкавично, възприемаше всичко и видимо умееше да се съсредоточава стопроцентово. Разговорът им вървеше така, както Ник би докладвал на професионален офицер от разузнаването: спокойно, обективно, аналитично — с трезви преценки за вероятностите и прогнози, които имат здрава връзка с реалностите. Брайсън се опитваше да предаде целия контекст на случая, за да може събеседникът му да схване всичко в дълбочина. А то бе много трудно. Трябваше да му предаде хиляди факти за много кратко време.
Двамата наистина се бяха настанили в «стерилно» помещение, устроено специално за поверителни разговори и съвещания и всячески подсигурено против подслушване и външно наблюдение. Стаята бе акустично изолирана и по електронен, и по механичен път — бе превърната в «мехур», както го наричат на професионален език. Стените, подът и таванът бяха един непрекъснат, единен модул, отделен от околните бетонни стени с каучукови блокове с дебелина около 30 сантиметра. Те не допускаха никакви звукови вибрации във външна посока. Освен това ежедневно се правеха проверки от специалисти за поддържане на «стерилността», за евентуални подслушвателни устройства или пробив в сигурността. Офицери от специалните служби на НАТО отделно дублираха проверките на «мехура» и околните помещения по два пъти на ден. Прозорци нямаше, така се елиминира вероятността от поставяне на лазерни или микровълнови устройства, които разчитат човешките гласови вибрации. Имаше и извънредно сложна допълнителна предпазна система: спектрален корелатор функционираше постоянно, за да предотврати евентуално наблюдение чрез спектърен анализатор; отделно акустичен корелатор, действащ на принципа на пасивно сравняване на звукови модели, можеше незабавно да улови и дори да класифицира типа на евентуално подслушвателно устройство. Накрая «мехурът» разполагаше и с акустичен шумов генератор, създаващ изкуствена аудио завеса, която да заглушава внесени по някакъв начин микрофони с предавателни модули, контактни микрофони и всеки друг евентуално поставен в електрическите контакти аудио предавател.
Ланкастър бе настоял двамата да разговарят именно в това помещение и този му жест бе достатъчно доказателство за добронамереността и сериозността, с които се бе отнесъл към спешната молба на Брайсън.
След повече от трийсетина минути внимателно слушане съветникът поклати глава, видимо смутен от чутото.
— Това, което ми разказахте, е невероятно и абсурдно, но все пак в него ми звучат достатъчно много истини. Казвам го, защото различни аспекти на съобщеното от вас съвпадат с малкото, което зная отпреди.
— Но вие би трябвало да знаете за съществуването на Управлението. Вие сте и председател на борда за външното разузнаване. Мислех, че са ви известни всичките подробности.
Ланкастър свали скъпите си очила, извади носна кърпа и внимателно започна да ги бърше.
— Управлението е една от най-грижливо пазените правителствени тайни. Скоро след като поех председателството, ме информираха за него и отначало помислих, че човекът, който го направи, си е загубил ума. Той бе един от онези безлични и незабележими, анонимни и безименни офицери — постоянно присъствие по вашингтонските коридори — човек, знаете, винаги се разминава с тези хора, а и бързо забравя лицата им. Та когато ме информира, си помислих, че чувам нещо от областта на научната фантастика, абсурдно и невероятно до крайност. Таен разузнавателен екип, действащ абсолютно подмолно, невидимо и най-важното — без постоянен контрол, без видими отговорности и отчетност! Просто невероятно! Ако бях отишъл при президента, вероятно и той на своя ръка щеше да ме вземе за душевно болен и да нареди незабавно да ме отведат в психиатрията. И с пълно право, ви казвам.
— Тогава защо приемате сегашния ми разказ за абсурден? Става дума за истинската същност на Управлението. Измама й измамата в измамата.
— Всъщност почакайте. Преди няколко месеца Хари Дън ме информира — вероятно когато бе разкрил част от фактите. Каза ми, че според него основателите и шефовете на Управлението са съветски офицери от ГРУ, че Тед Уолър е всъщност Генадий Росовски. Докладът му бе силно обезпокоителен, още повече удивителен и стопроцентово трябваше да бъде запазен в дълбока тайна — веднага го засекретихме. Рискувахме много — правителството да бъде дестабилизирано, всички уязвими точки на националната сигурност — разкрити, цялата същност на държавата — разклатена. Затова когато споменахте онова име, пред очите ми незабавно светна червена лампичка.
— Не приехте ли доста скептично казаното от Дън?
— О, да, с много скептицизъм. Не твърдя, че съм се опитвал да омаловажавам твърденията му — Дън има огромен авторитет като стар и извънредно опитен професионалист. Но, честно казано, наистина е трудно човек да приеме за чиста монета изявления за подобна гигантска измама. Обаче вашата преценка за сегашните действия на Управлението… е, това е най-тревожната новина.
— Дън би трябвало да ви държи в течение непрекъснато.
Ланкастър бавно поклати глава.
— Не сме се виждали вече седмици наред. Ако е събирал новопостъпваща информация в определено досие… вижте, той е длъжен да ме информира периодично. Може би е изчаквал, изчаква да събере повече и по-убедителни факти? Нещо твърдо и убедително, неопровержимо.
— Но вие имате начини да се свържете с него, да го повикате на доклад.
— Вижте, нищо не крия от вас. Незабавно ще се обадя, където трябва, ще видя какво може да се направи, но… от седмия етаж на ЦРУ хората не изчезват току-така. Ако е бил отвлечен или убит, ще съумея да разбера. Вижте, уверен съм, че ще успея да направя нужното.
— Когато разговаряхме за последен път, той бе обезпокоен относно възможно проникване в ЦРУ. Напълно е реално Управлението да е поставило свои хора там.
Ланкастър кимна.
— Бих казал, че взетият от вас документ от онзи човек в Шантили говори достатъчно красноречиво. Но винаги е възможно той да е бил откраднат или човекът подкупен на местна почва, извън САЩ. Така или иначе съм съгласен и с вас, и с Дън. Не можем да изключим възможността, че в ЦРУ са поставени къртици. След няколко часа се връщам във Вашингтон и още на път ще се обадя в Лангли и ще говоря с директора. Но нека бъда откровен с вас, Ник. Брутално откровен, бих казал. Погледнете само в цялост онова, което ми разказахте. Поставете се на мястото на страничен съдия. Подслушан разговор в замъка на френски оръжеен търговец, говорещ за възможен съюз между него и Анатолий Пришников, за това, че двамата са планирали атентата в Лил. Лично аз не се съмнявам в достоверността на тези факти, но с какво разполагаме в края на краищата?
— С честната дума на разузнавач и оперативен работник със стаж близо двайсет години — тихо отвърна Брайсън.
— Да, но агент на същата странна централа, за която предполагаме, че е вражеска сила, действаща на американска почва и против интересите на САЩ. Съжалявам, че ви говоря така, Ник, но така стоят нещата. Или поне така изглеждат. Практически вие сте предател, нека кажем дезертьор от известна гледна точка. Лично аз нито за миг не се съмнявам в честната ви дума, в почтеността ви, но нали знаете как в Америка се отнасят към дезертьорите? С най-висока степен на недоверие. За Бога, само си припомнете как самите ние се отнесохме с онзи беден невъзвращенец Носенко, който избяга от КГБ, за да ни предупреди, че зад убийството на Кенеди стоят руснаците. Че в нашето собствено ЦРУ действа къртица, и то на най-високо равнище. Затворихме го в единочка, хвърлихме го в най-дълбокия зандан и години наред го разпитвахме. Джеймс Джизъс Енгълтън, тогавашният шеф на ЦРУ, бе убеден, че цялата работа е съветска игра, клопка, капан някакъв, целящ да ни манипулира, да ни обърка и прати за зелен хайвер. И затова бе решен да разобличи Носенко. И не само че не му повярва — при положение, че Носенко бе най-ценният преминал на наша страна офицер от КГБ, — ами продължи да го подлага на какво ли не. Особено след като руснакът бе минал през десетки разпити с детектора на лъжата. Мъчиха го и накрая го пречупиха. А Носенко знаеше куп имена — на агенти, факти за операции, контроли. Сега вие какво ми предлагате? Само слухове, дочути неща, предположения…
— Давам ви предостатъчно материал, за да можете да действате незабавно — отряза Брайсън.
— Ник, Ник, чуйте ме. Чуйте ме и се опитайте да разберете. Да речем, че отида при президента и му кажа, че