Българска търсачка и начална страница

Джейн Фийдър
Идеалната годеница

Темпераментните сестри Констанс, Прюдънс и Частити Дънкан публикуват в своя вестник една критична статия за скандалния лорд Бъркли, с което си навличат тежък съдебен иск. Това принуждава Прюдънс да се обърне към младия адвокат сър Гидиън Малвърн. Но неговият хонорар е астрономически! Тогава Прюдънс му предлага необичайна сделка — ако успее да ги спаси от съдебно преследване, сър Гидиън ще получи идеалната годеница — нея самата.



1.

— Ето, мис Прю. — Мисис Бийдъл свали от най-горната кухненска лавица пакет писма. — Днес са доста. Ей това ми изглежда много спешно — тя извади от снопчето продълговат, доста дебел плик и съвсем спокойно хвърли поглед върху напечатания адрес на подателя.
Прюдънс пиеше чая си и изобщо не се опитваше да подканя домакинята да бърза. Мисис Бийдъл имаше свое собствено темпо и свой специфичен начин да подхожда към нещата… Почти като брат си Дженкинс, който изпълняваше в къщата на Манчестър Скуеър задълженията на иконом, доверено лице, помощник, а понякога и съучастник на трите сестри Дънкан.
— Има ли нещо ново от мис Кон? — осведоми се мисис Бийдъл, остави пликовете върху излъсканата до блясък кухненска маса и посегна към каната с чай.
— Вчера получихме телеграма. Пристигнали са в Египет — Прюдънс подаде чашата си да й налеят още. — По пътя са посетили Рим и Париж. Великолепно пътуване.
Последните думи прозвучаха доста меланхолично. Шестседмичният меден месец на голямата сестра протичаше мъчително бавно за останалите в Лондон Прюдънс и най-младата сестра Частити. Струваше им много повече усилия да водят домакинството с оскъдните средства, с които разполагаха, и да поддържат илюзиите на баща си относно финансовото положение на семейството. Това беше най-трудната им задача. Прюдънс и Частити често се изкушаваха да сблъскат баща си с реалността, да му разкрият обстоятелствата, за които беше виновен единствено той: след смъртта на съпругата си бе направил няколко рисковани финансови инвестиции. Мълчаха единствено защото майка им бе пожелала така. Лейди Дънкан никога не си позволяваше да наруши душевния мир на своя съпруг и дъщерите се чувстваха задължени да следват примера й.
Към ежедневната битка за оцеляване се прибавяха усилията им да продължат издаването на вестник «Мейфеър лейди» в отсъствието на опитната издателка Констанс и да не занемаряват дейността на агенцията за запознанства. Затова не беше чудно, че Прюдънс и Частити прекарваха безсънни нощи и бяха изгубили апетита си.
Звънчето на магазина, разположен в предната част на къщата, възвести, че влиза клиент. Мисис Бийдъл приглади безупречната си престилка и отиде да го обслужи. Прюдънс отпи глътка чай и си взе второ парче сладкиш с джинджифил. В кухнята зад магазина беше топло и спокойно. Отпред се чуваше бодрото бъбрене на мисис Бийдъл, прекъсвано от време на време от непознат глас, пронизителен и неприятен, който високо се оплакваше от лошите котлети на кварталния месар.
Прюдънс протегна крака към печката и въздъхна, благодарна за кратката почивка сред напрегнатия работен ден. След малко започна да преглежда пликовете, изпратени до «Мейфеър лейди», адресирани до ъгловото магазинче на мисис Бийдъл в Кенсингтън — издателките на вестника много държаха да запазят анонимността си.
Дебелият пергаментов плик без съмнение съдържаше официално писмо. Напечатаният подател в горния ляв ъгъл гласеше: «Фалстаф, Харли и Грийнуолд».
Прюдънс бе обзета от лошо предчувствие. Това приличаше на адвокатска кантора. Тя посегна към ножа за масло, за да разреже плика, но с бързо движение го остави настрана и поклати глава. Следвайки едно неизречено споразумение, сестрите отваряха така наречената «служебна» кореспонденция само заедно. В случай че това писмо съдържаше лоши новини — Прюдънс вече имаше чувството, че от плика се носи зловоние, — не биваше да го отваря сама.
Тя прибра писмата в голямата си ръчна чанта и допи чая си. Мисис Бийдъл все още разговаряше с клиентката си. Прюдънс влезе в магазинчето, докато си слагаше ръкавиците.
— Много ви благодаря за чая, мисис Бийдъл.
— О, аз винаги се радвам да ви видя, мис Прю — лицето на добрата жена засия. — И мис Час, разбира се. Доведете я следващата седмица. Обещавам да й направя маслен сладкиш. Той й е любимият.
— Знам, че ще съжалява, дето е пропуснала джинджифиловия, но днес трябваше да посети една стара приятелка — отговори с усмивка Прюдънс и кимна учтиво на клиентката, която я зяпаше любопитно. Дама с акцент от Мейфеър, облечена в елегантна следобедна рокля, не влизаше често в магазините на Кенсингтън. А още по-необичайно беше, че тази дама бе излязла от задните помещения.
Прюдънс взе един екземпляр от «Мейфеър лейди» от поставката за вестници и го протегна към клиентката.
— Ако си търсите нещо за четене, мадам, препоръчвам ви този вестник.
Жената остана толкова изненадана от жеста, че веднага взе вестника.
— Ох… ами не знам — прошепна малко смутено тя. — «Мейфеър лейди»… това сигурно е за високопоставени дами.
— О, не, в никакъв случай — отвърна любезно Прюдънс. — Мисис Бийдъл също го чете и го харесва.
— Да, от време на време — потвърди мисис Бийдъл. — Разгледайте го, мисис Уорнър. Това е точното четиво за студен следобед, когато седите с плетка пред камината.
— Аз не съм много по четенето — призна мисис Уорнър. — Колко струва?
Докато говореше, тя въртеше вестника в ръцете си, сякаш не знаеше какво да прави с него.
— Само два пенса — отговори бодро Прюдънс. — Ще видите колко интересни неща има в него.
— Ох, не знам… но бих могла… — клиентката решително извади от кесийката си два пенса и ги сложи на тезгяха. — Ще опитам.
— Направете го — окуражи я мисис Бийдъл. — Ако вестничето не ви хареса, ще ми го върнете и ще си получите парите.
Лицето на мисис Уорнър светна.
— Това наричам аз почтена сделка, мисис Бийдъл.
Прюдънс вдигна вежди. Как да печелят пари с вестника, като дамите искат да го четат «за проба»? Но добрата мисис Бийдъл опитваше просто да помогне. Прюдънс поздрави любезно и излезе от магазина. Хладният следобед скоро щеше да премине във вечер, макар че беше едва четири и половина. Тази година есента дойде много рано, помисли си тя. Но може би я тревожеше само краят на дългото и необикновено горещо лято, което бяха прекарали.
Прюдънс забърза към спирката на омнибуса и мислите й се отнесоха към Констанс и египетската пустиня. Някои си живеят добре, каза си тя, когато омнибусът спря, обвит в облаци пушек. Момичето се качи, плати едно пени, седна до прозореца и се загледа в лондонските улици, които се точеха покрай нея. Омнибусът спираше по желание на пътниците и отново потегляше.
Какво ли правеше Частити? Сестра й не беше на гости при своята стара приятелка, както бе казала пред мисис Бийдъл, а си седеше вкъщи и съчиняваше отговори на три писма от читателки, търсещи съвет. Отговорите на «леля Мейбъл», както се бе нарекла Частити, трябваше да бъдат отпечатани в следващия брой на вестника. Когато Прюдънс излезе от къщи, Частити седеше зад малкото си писалище, гризеше перото и се оплакваше от мастилените петна, оставяни от изхабените пера. Първото писмо беше подписано «Отчаяна от Челси». Младата дама се оплакваше, че застаряващите й родители хвърлят пари за глупости, докато дъщеря им очаква наследство. Частити трябваше да съчини дипломатичен отговор.
Прюдънс слезе на Оксфорд Стрийт и тръгна по Бейкър Стрийт в посока Портмън Скуеър. Стигна до Манчестър Скуеър и бързо изкачи стълбите към номер десет. Тъкмо когато пъхна ключа в ключалката, Дженкинс отвори вратата.
— Чух бравата да изщраква и си помислих, че сте вие, мис Прю.
— Бях при сестра ви — каза момичето и влезе. — Изпраща ви поздрави.
— Надявам се, че е здрава.
— Изглеждаше съвсем добре. Горе ли е Час?
— Цял следобед не е напускала салона.
— Бедничката! Поне пи ли чай?
Дженкинс се ухили. Всички в семейството се шегуваха със склонността на Частити към сладкото.
— Мисис Хъдсън е направила шоколадов сладкиш и мис Час поиска три парчета. Ако ми позволите да отбележа, настроението й много се подобри. Преди това беше доста… неспокойна.
— И цялата в мастилени петна — довърши засмяно Прюдънс и забърза нагоре по стълбата. На половината път спря и попита през рамо: — Лорд Дънкан вкъщи ли ще вечеря?
— Не вярвам, мис Прю. Мисис Хъдсън е приготвила за вас и мис Час най-хубавия си пастет с агнешко от неделното печено.
_Щом трябва да ядем остатъци, агнешкото е много по-добро от рибата_, помисли си Прюдънс и отвори вратата към салона, който споделяше със сестрите си след смъртта на майка им. Помещението беше удобно и всички много го харесваха. Малко овехтяло, с избледнели килими и завеси, доста неподредено. Този следобед изглеждаше по-разхвърляно от всякога. Частити седеше зад писалището, а подът наоколо беше осеян със смачкани листа хартия — доказателство за мъчителните й литературни опити. Чула влизането на сестра си, тя се обърна.
— О, толкова се радвам, че си идваш! Значи мога да сложа край — тя зарови, пръсти в непокорната си червена коса, която падаше свободно по раменете й и изглеждаше още по-рошава след усилията да съчини подходящи отговори на читателските писма. Протегна се и разкърши рамене.
— До днес не знаех, че мога да загубя съчувствието си към тези измъчени души, но някои са толкова разглезени и се държат толкова детински, че… О, почакай, трябва да ти покажа нещо. Дженкинс го донесе преди половин час.
Тонът й се промени напълно. Тя скочи и се затича към масичката до вратата.
— Виж тук! — размаха донесения от Дженкинс вестник и обяви: — «Пел Мел Газет». Кон винаги е казвала, че ще се стигне дотам.
— Какво е станало?
Един поглед към първата страница беше достатъчен — Прюдънс разбра веднага за какво се отнася и подсвирна от изненада. Заглавието с големи букви гласеше: Пер забъркан в нравствен скандал. По-надолу можеше да се прочете следното: Граф Баркли е обвинен от анонимно издаваното женско вестниче «Мейфеър лейди» в злоупотреба с младите си служителки от женски пол. Една от въпросните госпожици била изхвърлена на улицата бременна и без никакви средства.
Прюдънс продължи да чете с нарастващ интерес. Частити сигурно беше научила статията наизуст. Щом стигна до края, вдигна глава. Сестра й я гледаше с очакване.
— Интервюирали са жените, споменати от Кон в статията.
— И сега с типичния си маниер произнасят присъда над безнравствения пер — отбеляза Прюдънс. — С почти религиозен плам изискват осъждане на позорното му поведение и в същото време гъделичкат нервите на читателите със скандални детайли.
— Точно както се надявахме — заключи Частити. — Само четири седмици след първата статия в «Мейфеър лейди». Тогава дамите в обществото само си шепнеха скритом, а най-строгите блюстителки на морала удостояваха Баркли с осъдителни погледи. Приятелите му обаче не се трогнаха от статията, а самият той се направи, че изобщо не знае за нея. Вече си мислех, че историята ще се потули. Но тази статия ще информира широката общественост, клубовете и салоните. Оттук нататък няма да му е лесно да се явява пред хора.
— Права си — в гласа на Прюдънс звучеше известна несигурност. Тя бръкна в чантата си и извади дебелия плик. — Това беше в днешната поща.
— Какво е това?
— Мисля, че е от адвокатска кантора.
— Мале мила! — Частити взе плика и го завъртя, сякаш можеше интуитивно да отгатне съдържанието му. — Хайде да го отворим.
Прюдънс й подаде ножчето за отваряне на писма. Частити извади от плика гъсто изписан лист скъпа хартия и започна да чете. Прюдънс надничаше над рамото й.
— Проклятие! — изохка Прюдънс, щом приключиха с четенето. Въпреки ужасния юридически жаргон съдържанието на писмото беше съвсем ясно.
— Защо Баркли обвинява в оклеветяване не «Пел Мел Газет», а нас — по-точно «Мейфеър лейди»? — попита учудено Частити. — Тяхната статия е много по-остра от нашите.
— «Газет» излезе едва днес — обясни мрачно Прюдънс. — Ние дадохме първия залп преди месец. Имал е четири седмици, за да внесе обвинение. Ако успее да ни осъди, ще обвини и «Газет».
— И какво ще правим сега? — Чарити прехапа долната си устна и отново прочете писмото. — Тук пише, че адвокатите ще искат за своя клиент най-високото възможно обезщетение. Какво означава това?
— Нямам представа… но съм сигурна, че няма да е нищо добро — Прюдънс се отпусна на честърфийлдския диван и свали обувките си. — Във всеки случай имаме нужда от съвет и подкрепа.
— Имаме нужда от Кон — сестра й приседна на облегалката на едно кресло и нервно забарабани с краче по крака на ниската масичка.
— Какво ли ще каже Макс?
— Ако се разбере, че статията е написана от жена му, кариерата му ще пострада — установи мрачно Частити.
— Трябва да се погрижим никой да не узнае… защото това ще се отрази пагубно и на бизнеса ни. Но не знам как бихме могли да го опазим в тайна от Макс — Прюдънс взе писмото, оставено от Частити, и го прочете за пореден път. — Пропуснали сме нещо. Виж, най-отдолу: «В допълнение към клеветите по адрес на нашия клиент за отношенията му с персонала ние изискваме най-строго наказание и за несправедливите обвинения относно финансовото състояние на клиента ни.»
— «Пел Мел» май не повтаря нашите намеци — Частити грабна вестника. — Аз поне не видях нищо подобно.
— И аз не видях. Там са били достатъчно умни да не подхващат тази тема. Защото няма доказателства. Ние също нямаме или поне не можем да ги покажем. Въпреки това съм сигурна, че те съществуват. За съжаление преди месец искахме само да спрем Баркли и не обърнахме внимание на подробностите. — Прюдънс въздъхна. — Ама че сме идиотки!
— Не си права. Може да сме били, но вече не сме.
— Така или иначе белята вече е станала — кимна Прюдънс и на лицето й се изписа мрачна усмивка.
Някой почука дискретно и двете сестри се обърнаха към вратата.
— Искате ли да ви донеса шери в салона, мис Прю, или ще слезете долу? — попита Дженкинс.
— Днес май не сме в настроение за официална вечеря — отговори Прюдънс. — Ще пием шери тук, а месния пастет ще изядем в малката трапезария.
— Знаех си, че така ще решите — Дженкинс влезе с табла в ръце. — Кога ще желаете мисис Хъдсън да ви сервира вечерята? — той напълни две чашки с шери и ги подаде на сестрите върху сребърна табличка.
— В осем — Прюдънс погледна въпросително сестра си и тя кимна. — Няма да се преобличаме за вечеря и ще се обслужваме сами. Сигурно имате още много работа, Дженкинс.
— След като поднеса вечерята, ще съм свободен — отговори укорително той и излезе.
— Ще иде в кръчмата да пийне нещо — отбеляза Частити и отпи глътка шери. — Там става оживено едва след девет.
— Въпреки това не е нужно да ни сервират официално парченце месен пастет — Прюдънс поклати глава. — Защо да не хапнем тук, пред камината?
— Защото Дженкинс и мисис Хъдсън ще припаднат от ужас — отговори Частити и избухна в тих смях. Остави чашата си и отиде до камината, за да добави въглища. — «Да, мис Прю, времената са трудни, но това не е причина да се държите невъзпитано.»
Тя изимитира икономката мисис Хъдсън толкова успешно, че Прюдънс се засмя и изръкопляска. Ала безгрижният миг отлетя веднага щом Частити попита:
— Къде ще намерим адвокат?
— Според мен първо трябва да потърсим правен съвет. Консултант, който да запознае адвоката с нашия случай. Това е правилният начин на действие — обясни уверено Прюдънс.
— Ти знаеш по-добре — Частити отново взе чашата си. — Татко сигурно познава някого. Мислиш ли, че трябва да го разпитаме?
— Като му зададем няколко небрежни въпроса? — Прюдънс се наведе напред. Светлозелените й очи гледаха остро.
— Сигурно няма да събере две и две — подхвърли Частити.
— Да, права си — Прюдънс се намръщи леко. — Съмнявам се обаче, че познава адвокат, какъвто ни е нужен.
— Някой, който не е скъп — Частити не се поколеба да изрече най-важното условие.
Прюдънс поклати глава.
— Този вид защитници винаги са скъпи. Но можем поне да опитаме. Може би ще намерим изход.
По коридора се чуха нетърпеливи стъпки. В следващия момент някой почука бегло по вратата и веднага отвори. На прага застана сър Артър Дънкан с разрешени бакенбарди и необичайно зачервени бузи. Държеше шапката си притисната към атлазената жилетка.
— Нечувано! — извика той — Би трябвало да обесят онзи тип на първия стълб. О, виждам, че вече сте го прочели! — Той посочи «Пел Мел Газет». — Какво позорно, отвратително оклеветяване! Когато подобна статия се появи в клюкарско женско вестниче, никой уважаващ себе си мъж няма да се заинтересува от глупостите на група празноглави драскачи, но когато «Газет» започне да си приписва ролята на нравствената полиция, човек започва да се пита докъде може да стигне нашето общество.
Той падна тежко във високото кресло пред камината и се обърна към по-голямата си дъщеря:
— Ако това е шери, искам една чаша, Прюдънс.
— Шери е… да, разбира се, татко — Прюдънс му подаде пълна чашка. — Много ли е ядосан лорд Баркли?
— Ядосан! — повтори иронично лордът. — Той е бесен! — опразни чашата на един дъх и я изгледа сърдито. — Това не е в състояние да утоли жаждата даже на пеперуда!
— Искаш ли Дженкинс да ти донесе уиски? — попита Частити с обичайната си любезност.
— Не… не е нужно — лорд Дънкан избърса мустаците си с копринена кърпичка. — Налей ми още малко — и подаде чашата на Частити.
— Какво смята да предприеме лорд Баркли? — подхвърли Прюдънс, докато разбъркваше с машата въглищата в камината. — Сигурно ще иска удовлетворение.
— Заяви, че първо ще повдигне обвинение срещу онова позорно вестниче «Мейфеър лейди». Баркли и адвокатите му ще унищожат вестника, запомнете какво ви казвам! Ще го довършат финансово, а издателите му сигурно ще идат зад решетките.
— Вероятно издателите ще се опитат да наемат най-добрите правни съветници — отбеляза Частити и подаде на баща си пълната чашка.
— Ако имат поне малко ум в главите си, съветвам ги да си търсят най-добрите, които могат да се купят с пари.
— Има ли в Лондон много адвокати, специализирани в делата за клевета? — попита Прюдънс. — Ние не познаваме нито един.
— Нищо чудно, мила моя — лорд Дънкан погледна средната си дъщеря с доброжелателна усмивка. — Това не означава, че ти и сестрите ти не бихте се справили и с най-умните глави, но тези мъже не общуват с кръговете, който вие, момичета, предпочитате. Те ходят в клубовете, не в салоните.
Прюдънс го изгледа накриво.
— Обзалагам се, че не си прав. Кажи ни имената на най-добрите адвокати и аз ще ти кажа дали сме ги срещали в салоните. Час ще ми помага.
— Светски игрички — изсъска презрително лорд Дънкан. Под благотворното въздействие на двете чашки шери и в присъствието на дъщерите си той изглеждаше много по-спокоен. И лицето му вече не беше червено както преди. — Чакай да помисля. Правните съветници на Баркли са Фалстаф, Харли и Грийнуолд. Поверили са случая на известния адвокат Самюел Ричардсън. Е, чу ли познати имена? — Той удостои дъщеря си със самодоволна усмивка. — Обзалагам се, че не.
— Не познаваме тези адвокати — отговори Прюдънс. — Нито Самюел Ричардсън… Името не ми говори нищо. Кажи ни още няколко имена.
Лорд Дънкан смръщи чело и се замисли.
— Малвърн — заяви най-после. — Сър Гидиън Малвърн, адвокат на короната. Най-младият адвокат, удостоен за заслугите си с благородническа титла — той избухна в смях. — Оказа голяма услуга на краля… измъкна от затвора един от приятелите му — почука се многозначително по челото и обясни: — Малвърн пое защитата… Приятелят на краля напусна съда ухаещ като розова градина. Обзалагам се обаче, че ти не знаеш нищо за Малвърн въпреки връзките му с кралското семейство. Смятат го за най-ярката звезда сред адвокатите. Говорят, че е твърде зает и не се показва пред простия народ.
Той остави чашата си и се надигна тромаво.
— Трябва да се преоблека. Ще вечерям с Баркли в «Рулс», за да докажа солидарността си. Не бива да допуснем онези… онези долни писарчета да очернят честните хора.
Лорд Дънкан целуна дъщерите си по челата и бързо излезе.
— Честните хора! — повтори презрително Прюдънс и напълни чашата си. — Татко не е нито сляп, нито глупав. Какво толкова има у Баркли, че се е залепил за него?
— Според мен причината е, че Баркли присъстваше при смъртта на мама — отвърна Частити, загледана в огъня. — Татко беше отчаян, ние също. Всички бяхме разбити и изтощени, защото последните месеци бяха много трудни.
Прюдънс кимна и скръсти ръце под гърдите си. Последните дни на майка им бяха мъчителни и въпреки че постоянно й даваха лауданум, тя страдаше от непоносими болки. Лорд Дънкан не беше в състояние да понесе страданията на съпругата си, затова се затвори в библиотеката, където лорд Баркли му правеше компания. През това време трите дъщери бдяха над майка си и не им оставаха сили да утешават страдащия си баща. Така беше и през първите месеци след смъртта на лейди Дънкан и точно тогава лорд Баркли бе станал най-близкия му човек.
Прюдънс отпусна ръце и вдигна глава.
— В момента не можем да променим нищо. Да се опитаме да узнаем що за човек е сър Гидиън Малвърн.
— Щом е назначен за адвокат на короната, значи е върхът — кимна Частити. — Само си помисли — най-младият адвокат на короната от десет години насам!
— Да намерим най-новото издание на «Кой кой е» — предложи Прюдънс. — Така ще разберем към кое адвокатско сдружение се числи. В библиотеката имаме доста старо издание… сигурно е излязло преди той да е завършил следването си. Утре ще идем при Хътчърд й ще проверим на буквата «М».
— В «Кой кой е» не дават адреси.
— Права си, но поне ще разберем в кое сдружение е и ще намерим кантората му. Щом е толкова известен, сигурно се е настанил близо до Темпъл.
— Не можем просто да отидем в кантората му — възрази Частити. — Нали каза, че трябва да тръгнем по нормалния път и първо да си намерим правни съветници, които да го упълномощят да поеме случая.
Прюдънс поклати глава.
— Имаме само един шанс да го спечелим за нашето дело. Трябва да го нападнем… и да го убедим. Ако му оставим време да размисли, сигурно ще ни изгони.
— «Бъди жестока, смела и решителна» — изрецитира Частити с вдигнат юмрук.
— «И се надсмивай над мъжката сила» — продължи сестра й.
— Дано да успеем — Частити стана и заключи: — Значи утре рано сутринта ще отидем при Хътчърд — протегна се и продължи уморено — Гладна съм, а и вече е почти осем. Месният пастет сигурно вече ни чака.
— Какво ли вечеря сега Кон? — запита се Прюдънс, докато двете вървяха към малката трапезария.
— Очи от коза — отговори веднага Частити. — Чела съм, че това е любимото ястие на сахарските бедуини.
— Представям си как ще реагира Макс, ако види в чинията си очи на коза. Какво ще кажете, Дженкинс? — Прюдънс влезе първата в малката трапезария, която използваха в отсъствие на лорд Дънкан.
— Доколкото знам, мис Прю, очите на овцата се смятат за деликатес. Животните се пекат цели и месото им е много сочно.
Дженкинс й подаде таблата с топъл пастет.
— Не виждам да има особена разлика между печена коза и печена овца — промърмори Прюдънс и си взе доста голямо парче от пастета. — Ухае прекрасно. Благодаря, Дженкинс.
Икономът заобиколи масата и застана до Частити.
— Мисис Хъдсън поръси картофите с настъргано сирене. Ще видите, че е много вкусно.
Частити сряза хрупкавата коричка. Дженкинс й поднесе задушено зеле, напълни чашите с вино и се отдалечи безшумно.
— Наистина е много вкусно — отбеляза Прюдънс.
— Мисис Хъдсън умее да прави великолепно ядене от малкото продукти, с които разполага — допълни Частити. — Дали ще можем да й платим този месец?
— О, да. Трябваше да заложа малките перлени обици на мама, но ще си ги вземем веднага щом получим даренията за благотворителни начинания от лейди Люкън и лейди Уинтроп.
— Идеята на Кон е велика — заяви Частити. — Да декларираме хонорара си от агенцията за запознанства като дарение за обеднели стари девици.
— Те дори не подозират, че потомките им са потърсили посредническите ни услуги — напомни й Прюдънс и си сипа още зеле. — Идеята на Кон е чудо, защото ни помогна да си получим парите. Хубаво ще бъде да съберем още двойки и да се възползваме от брачното им щастие.
Частити се засмя.
— Каква алтруистка си била. «Брачно щастие»! Защо просто не кажеш, че искаме да пипнем паричките им? — тя отпи глътка вино и изкриви лице. — Ужасна напитка. Нито е силна, нито е вкусна.
— Знам, знам — въздъхна Прюдънс. — Дженкинс открил в най-задното ъгълче на избата няколко бутилки бургундско, които са прастари. Решихме да ги изпием, преди мисис Хъдсън да ги е употребила за готвене.
— Татко не бива да узнае.
Прюдънс кимна и отпи голяма глътка.
— Към яденето е добро, но не става да се пие просто така.
— Е, кога ще си получим «даренията» от Люкънката и Уинтропката?
— Обещаха да донесат чековете при следващия ни следобеден прием. Намекнах, че не би било зле да ни дарят по петдесет гвинеи — обясни доволно Прюдънс.
Частити едва не се задави с картофите.
— По петдесет гвинеи всяка? Нямаш срам, Прю!
— И Кон смяташе, че е твърде много, но аз си казах, че си струва да опитам. Двете дами могат да си го позволят — отвърна самоуверено сестра й. — Сватбата ще бъде през декември. Най-голямото, най-блестящото светско събитие на годината. Хестър и Дейвид са толкова влюбени един в друг, че не виждат и не чуват нищо наоколо. А майките им са на седмото небе. Направихме им голяма услуга. Не на последно място помогнахме и на теб — добави с усмивка тя. — Намерихме на Дейвид нова любов.
— Вече ми беше омръзнал с ухажването си — призна Частити. — Но ти не ми каза има ли и други писма, освен от адвокатската кантора!
— Разбира се, че има. В чантата ми са. Ще ги прегледаме след вечеря.
— Какво ли ще има за десерт? — попита замислено Частити.
— Ябълков сладкиш и пудинг, мис Час — отговори Дженкинс, който точно в този момент влезе в трапезарията. — Мисис Хъдсън ме помоли да попитам дали да направи сладки за приемния ви следобед.
— О, да, моля — отговори Прюдънс. — Колкото по-сладък е чаят, толкова по-добре. Да не забравяме, че ще получим пари.
— Разбира се, мис Прю. Ще предам на мисис Хъдсън. Тя сигурно ще опече и шоколадов сладкиш — добави делово Дженкинс, докато отсервираше. Той одобряваше изцяло и безусловно съмнителните методи на сестрите Дънкан за набавяне на пари.


2.

Рано на следващата сутрин сестрите Дънкан се отправиха към голямата книжарница на Пикадили. Влязоха и без да се оглеждат, се запътиха към отделението за лексикони и речници в задната част.
— Би било редно да отидем в заемна библиотека — проговори приглушено Частити. — Използването на книжарница по този начин е измама — поне в моите очи. Нормалното е да купим последното издание на «Кой кой е».
— Права си — кимна Прюдънс, — но то струва пет гвинеи, а ние ги нямаме. Освен това ни трябва само едно име — тя продължи да прелиства и скоро намери буквата «М». Прокара пръст по редовете, говорейки приглушено — Мабърн… Мадингли… Малвърн. Ето го и него. «Сър Гидиън Малвърн, адвокат на короната, член на Мидъл Темпъл. Разрешение за работа 1894 г. Обявен за адвокат на короната през 1902 г. Училища: Уинчестър, Ню Колидж, Оксфорд…» Кариерата можеше да се предвиди — тя вдигна очи. — Това е всичко, което ни трябва.
— Не пише ли още нещо? Няма ли нещо лично? — попита Частити и надникна над рамото на сестра си. — О, има! Тук пише, че е разведен. «Женитба за Хариет Грийнууд, дъщеря на лорд Чарлз и лейди Грийнууд, 1896 г. Развод 1900 г. Дъщеря Сара, родена през 1897 г.»
Частити изглеждаше много впечатлена.
— Разведен… колко необикновено.
— Права си — кимна Прюдънс. — Но това няма значение. Вече знаем къде да го намерим… или поне кантората му. Още сега ще отидем в Мидъл Темпъл да разгледаме табелите по вратите.
Тя затвори внимателно томчето и го постави обратно на етажерката. Двете излязоха навън и се смесиха с тълпата ранни купувачи по Пикадили. Скоро намериха празен файтон.
— Крайбрежната улица Виктория, моля! — извика Прюдънс, след като се настани на седалката. — Сега трябва да измислим как да се запознаем с този велик адвокат — продължи тя и смръщи чело. — Имаш ли идея, Час?
— Засега не — отвърна сестра й, поправяйки воала на шапката си. — Първо ще си запишем час в приемното му време. Може би трябва да отидем и в съда… например в Олд Бейли. Той вече работи, нали?
— Още е рано — отговори Прюдънс, макар да не беше много сигурна. — Но дори да няма процес днес, сигурно е в съда. Вероятно ще ни пуснат само при секретаря на кантората, а може и да ни изхвърлят, преди да сме успели да си отворим устата.
— Според мен изглеждаме като почтени дами — възрази Частити.
Тя е права, каза си Прюдънс. Скромният й костюм от туид и черната сламена шапка изглеждаха дискретни и внушаваха впечатление за почтеност. Частити носеше рокля от тъмнокафява коприна, доста по-елегантна, но не натрапчива. Отначало смятаха да се облекат елегантно и да впечатлят адвоката с красотата и женствеността си, но после решиха да не се набиват на очи. Първо трябваше да разберат с какъв човек си имат работа и да се нагодят към изискванията му.
Разведен — колко интересно. В техния кръг разводите бяха много редки и разведените оставаха белязани за цял живот. Жените, разбира се, биваха много по-силно засегнати, отколкото мъжете. Прюдънс си спомни пламенните тиради на Констанс и се усмихна подигравателно. Сестра й беше енергична защитничка на еманципацията на жените и се възмущаваше от тази несправедливост — и от юридическата, и от прикритата в ежедневието. Кой ли е бил виновен за развода на адвоката? Сър Гидиън или съпругата му? Отговорът на този въпрос би улеснил изработването на стратегия и евентуалното му спечелване за защитник.
Файтонът спря в края на крайбрежната улица. Двете сестри слязоха и спряха да погледат сивата Темза към Саут Банк. Слънцето си проби път през пелената от облаци и няколко слаби лъчи паднаха върху тъмната, лениво движеща се вода. Силен порив на вятъра свали от дъбовете в Темпъл Гардънс рояк есенно оцветени листа и ги понесе нанякъде.
— Много е студено, за да стоим дълго тук — промълви Прюдънс. — Да вървим на Мидъл Темпъл Лейн. Ти ще гледаш от едната страна, аз от другата.
От двете страни бяха окачени медни табели с имената на обитателите на високите тесни къщи и след всяко име беше написано «Адвокат». Стигнаха почти до средата на улицата, преди да намерят името на сър Гидиън Малвърн.
Прюдънс махна на Частити, която веднага пресече улицата.
— Тук е — Прюдънс посочи табелата.
Частити завъртя блестящата месингова топка, вратата се отвори и ги пропусна в тъмната вътрешност, която едва ли би могла да се определи като антре. Дървена стълба водеше право нагоре. Слънцето се бе скрило и през тесния прозорец в ъгъла на стълбището не влизаше почти никаква светлина. Добре, че някой предвидлив човек се бе сетил да запали газовата лампа на втория етаж и старите, люлеещи се стъпала бяха горе-долу осветени.
Сестрите размениха несигурен поглед. Блестящата табела и топката на бравата отвън бяха в крещящо противоречие с мизерната вътрешност. Прюдънс, която знаеше някои неща за юристите, беше наясно, че адвокатът не се оценява по вида на кантората му. Помещенията в сградите на четирите адвокатски сдружения, които издаваха разрешение за адвокатска практика, бяха скъпи и запазени за малцина избрани. Гордостта и традицията не позволяваха на младите адвокати да поставят модерни мебели в канторите си.
— Учудвам се, че има газова лампа — прошепна тя. — Мислех, че все още си светят със свещи.
— Ще се качим ли? — попита Частити също така тихо.
— Нали затова сме тук.
Прюдънс говореше с увереност, каквато не изпитваше. Тръгна първа и Частити я последва. Стълбата беше толкова тясна, че двете не можеха да вървят редом.
Вратата в края на стълбата беше полуотворена. Прюдънс почука, после още веднъж, по-силно. Старчески глас им извика да влязат. Невъзможно е да е сър Гидиън Малвърн, каза си тя. От баща си знаеше, че той е най-младият, провъзгласен за адвокат на короната. Освен това в «Кой кой е» пишеше, че са му дали разрешение за адвокатска практика преди дванайсет години. Не може да е на повече от четиридесет, пресметна тя. Влезе и остави вратата отворена, без да й направи впечатление, че Частити не е влязла след нея.
— Мадам? — възрастен мъж в износен жакет учудено вдигна глава иззад отрупаното с папки писалище. Той хвърли поглед към часовника, който в този миг удари единайсет, и попита учтиво: — Какво мога да направя за вас, мадам? — надигна се от стола си й застана под газовата лампа, за да я огледа по-добре.
— Бих желала да говоря със сър Гидиън Малвърн — каза Прюдънс и се огледа с интерес. По всички стени имаше етажерки с книги — все тежки, подвързани с кожа томове. На стената зад писалището беше окачен телефон — скъпа, модерна вещ, която я учуди още повече от газовото осветление, защото изобщо не се вписваше в обстановката. На закачалка до вратата висяха служебните дрехи на адвоката: черна роба и грижливо накъдрена бяла перука.
Секретарят отвори голям тефтер и го запрелиства, устремил поглед към записките. След доста време вдигна глава и погледна въпросително посетителката.
— Сър Гидиън няма записан час, мадам.
— Защото нямаме уговорка — отвърна тя и в гласа й звънна нетърпение. Свали ръкавиците си, съзнавайки напълно символичното значение на този жест. Нямаше да му позволи да си играе с нея. — Това ви е ясно, нали? Но много бих искала да си запиша час.
— Да не сте адвокатка, мадам? — той я погледна по-внимателно и тя разбра, че зад надутите маниери се крие остър ум.
— За съжаление не — отговори бодро момичето. — Бих искала сър Гидиън да ме защитава в процес за клевета… и мисля, че случаят ще е колкото изгоден, толкова и интересен за него — последната забележка излезе съвсем гладко от устните й.
Човекът се улови за брадичката и отново я подложи на безмълвен, изнервящо дълъг оглед.
— Знам, че това не е обичайна практика, но ако носите със себе си документите по случая, аз ще ги прегледам и ще реша дали сър Гидиън ще се заинтересува — каза най-сетне той и протегна ръка.
— Вие ли вземате решенията на сър Гидиън? — попита раздразнено Прюдънс. — Аз пък си мислех, че виден адвокат като него решава сам с какво да се занимава.
— Аз излагам пред сър Гидиън всички постъпили в кантората случаи — обясни спокойно възрастният секретар.
Прюдънс се чудеше какво да стори. Ако се обърне и си тръгне, проиграваше шансовете си да се сдобие с известен адвокат. Ако послушно му връчи документите, които носеше в чантата си, те като нищо могат да се озоват в препълненото с хартии кошче до писалището. Затова просто остана на мястото си, втренчила поглед в секретаря.
Мъжът я наблюдаваше внимателно през пенснето си. Знаеше, че шефът му е доста ексцентричен — поне в някои отношения. Сър Гидиън често поемаше случаи, които според секретаря му си бяха живо губене на време, недостойни за вниманието на виден адвокат като него. Всеки път, когато изказваше възраженията си, сър Гидиън вдигаше рамене и подхвърляше, че за да запази функционалността си, човешкият разум се нуждае от предизвикателства — поне от време на време.
Тадеъс се запита какво ли би казал сър Гидиън, ако види посетителката. Без съмнение, тя беше дама, при това със силна воля. Външността й не беше нищо особено, но сър Гидиън не си падаше по ярко изявените хубавици — въпреки че си избираше любовници все между екзотичните танцьорки.
Прюдънс погледна към затворената вътрешна врата, после към окачената на закачалката роба. Щом служебната му дреха висеше тук, значи адвокатът не беше в съда.
— Бихте ли ми казали дали сър Гидиън има дело в съда?
— Не, мадам, още не.
— Кога го очаквате?
— Сър Гидиън сам разпределя времето си, мадам. Не мога да отговарям вместо него.
— Да, разбрах — значи днес адвокатът е излязъл от кантората си не заради професионални задължения, каза си Прюдънс.
— Е, добре, мадам, ако желаете, можете да ми оставите едно кратко обобщение на случая и аз ви уверявам, че сър Гидиън ще се запознае с вашето дело — заключи секретарят. — В противен случай ви моля да ме извините. Имам много работа.
Не й оставаше нищо друго. Прюдънс извади от чантата си броя на «Мейфеър лейди», където съответната статия беше отбелязана с кръстче, добави и писмото от адвокатската кантора.
— Делото се отнася до този вестник и до отбелязаната статия — обясни тя. — Моля ви да я прочетете.
Секретарят я изгледа недоверчиво.
— Това ли наричате обобщение? — попита той с високо вдигнати вежди.
— Не, не бих го нарекла точно така — усмихна се Прюдънс. — Вече ви казах, че не съм адвокатка. Но всичко, от което се нуждае сър Гидиън, за да разбере в какво положение се намирам, е написано тук.
— С изключение на името ви, мадам.
— Обвинението в клевета е повдигнато срещу «Мейфеър лейди». Сър Гидиън няма нужда от друго име.
Тадеъс погледна посетителката и на устните му се появи подобие на усмивка.
— Не познавате шефа ми, мадам. Мога да ви уверя, че той ще има нужда от много повече факти.
— Е, ако реши да поеме случая, ще получи каквото иска — отговори рязко Прюдънс. — Дотогава можете да ми пишете на този адрес — тя му подаде многократно сгънат лист хартия.
Тадеъс го разгърна и прочете високо:
— Мисис Хенри Франклин, апартамент А, Палас Корт, Бейсуотър.
Погледна отново посетителката и не видя на ръцете й пръстени. Тази дама не беше от Бейсуотър. Въпреки скромното облекло, поведението й издаваше произход от Мейфеър.
— Значи писмо, изпратено на този адрес, ще стигне до вас?
— Мисля, че точно това казах — Прюдънс нахлузи ръкавиците си. — Ще чакам вест от сър Гидиън до края на седмицата. Убедена съм, че ще реши бързо. Случаят е ясен.
— Обвиненията в клевета никога не са ясни, мадам — възрази секретарят и направи лек поклон. — Желая ви хубав ден.
— Довиждане — Прюдънс се обърна към вратата и най-сетне забеляза, че Частити не стои зад нея. Бързо излезе навън и видя, че сестра й е чакала в мрака зад вратата. — Защо не влезе с мен, Частити? — попита шепнешком голямата сестра.
— Защото реших, че ще станем много хора — отговори също така тихо момичето. — Сметнах, че е по-добре да остана навън. Нали не ти дотрябвах?
— О, не. Честно казано, изобщо не забелязах — отговори Прюдънс, докато слизаха по стълбата. — И ти ли остана с впечатлението, че онзи тип вътре е упорит като магаре?
— Да, но ти се държа блестящо. Дядкото явно се изживява като Цербер, охраняващ шефа си от всичко и от всички.
Прюдънс се засмя тихо и поклати глава.
— Надявам се все пак да покаже документите на шефа си — тя сложи ръка върху бравата, говорейки през рамо. В следващия миг вратата се отвори толкова внезапно, че Прюдънс отхвръкна назад. Ако не се държеше здраво за бравата, сигурно щеше да падне.
— О, извинявайте, нямах представа, че тук има някой — прозвуча над нея мъжки глас, мелодичен и необичайно спокоен.
Прюдънс вдигна глава към мъжа, все още твърде уплашена, за да даде отговор. В слабо осветения тесен коридор не се виждаше почти нищо, но й се стори, че е различила пронизващи сиви очи.
— Сър Гидиън Малвърн? — попита тя, без да се поколебае нито миг.
— На вашите услуги, мадам — в учтивия отговор имаше ненатрапчив въпрос. Сивите очи се насочиха към Частити, която все още стоеше на най-долното стъпало.
— «Мейфеър лейди» — каза Прюдънс и протегна ръка. — Вашият секретар ще ви обясни случая.
— Виж ти… — той улови ръката й и я стисна здраво. — Събудихте любопитството ми — пусна ръката й, погледна бързо часовника си, окачен на джоба на жилетката, и поклати глава. — Много бих искал да ми обясните лично, но след половин час трябва да съм в съда.
— Вашият сътрудник знае къде да ни намери — Прюдънс се усмихна и кимна. — Желая ви добър ден, сър Гидиън.
— И на вас желая хубав ден, мадам — той се поклони и отстъпи настрана, за да могат дамите да излязат на улицата. Когато Частити мина покрай него, той й се усмихна също така въпросително. — Още една дама от «Мейфеър лейди»?
Частити кимна учтиво, пожела му хубав ден и бързо излезе след сестра си навън. Вратата се затвори зад тях.
— Добре, че го срещнахме. Така онзи секретар няма да изхвърли документите ни — рече Прюдънс с поглед към затворената врата и вдигна пръст към устните си. — Сър Гидиън каза, че сме събудили любопитството му и непременно ще попита секретаря си за какво го търсим. Дядката не може да скрие, че сме били в кантората.
— Точно така. Тази сутрин свършихме добра работа. Сега ни остава само да чакаме той да се обади.
— Мисля, че сме си заслужили по едно кафе във Фортнъм — засмя се сестра й.
— Идеята да използваме адреса на Амелия и Хенри е много добра — рече Частити, докато вървяха към сладкарницата.
— Никой не би се сетил да свърже Франклинови със семейство Дънкан от Манчестър Скуеър.
— Защитникът може да наеме частен детектив. Веднага ще направи връзката между Макс и Хенри. Секретарите на политиците също са публични личности — Амелия Уесткот и Хенри Франклин бяха първите официални клиенти на агенцията за запознанства. Щастливата семейна двойка, която очакваше първото си дете, поддържаше връзка със сестрите Дънкан, а Хенри работеше като секретар на съпруга на Констанс в Долната камара.
— Не вярвам, че ще се задълбочи чак толкова — възрази Частити. — Ако поеме случая, ние ще му дадем всички необходими данни. Ако не, защо му е да ни шпионира?
— Права си — кимна сериозно Прюдънс. Въпреки това не се чувстваше особено добре. Срещата им с известния адвокат беше съвсем кратка, при това много приятна, но сивите очи я тревожеха — незнайно по каква причина.


Сър Гидиън Малвърн влезе в кантората си и поздрави секретаря си както обикновено.
— Кафе, Тадеъс, и ако обичате, по-силно.
— Водата вече ври, сър Гидиън. Да се надявам ли, че разговорът в училището на мис Сара е минал задоволително?
Тадеъс бе станал и приготвяше кафето на спиртника.
— Директорката на училището каза само добри неща за Сара — съобщи ведро Гидиън.
— Това е съвсем естествено, сър. Мис Сара е умна главица.
— Да, бих казал, че малката има остър ум — адвокатът се усмихна с бащинска гордост. Свали шапката и ръкавиците си и ги остави на пейката до вратата. — Хайде, разкажете ми набързо за двете посетителки.
Тадеъс наля вода в медното джезве и бавно се изправи.
— Посетителки ли, сър? Аз видях само една.
— Не, бяха две — Гидиън отвори вратата към кабинета си. — Нарекоха се «Мейфеър лейди». При други обстоятелства щях да ги взема за съдържателки на публичен дом, дошли да сключат сделка — той приседна на ръба на тежката дъбова маса, която му служеше за писалище.
Тадеъс се намръщи неодобрително и му поднесе кафето.
— Дамата, с която говорих, беше много почтена, сър.
— Колко скучно — Гидиън си наля кафе от джезвето и вдъхна дълбоко аромата му. — Долу е много мрачно и не видях почти нищо. Ще наредя да поставят в преддверието втора газова лампа.
— Имаме достатъчно светлина, сър — отвърна сдържано секретарят. — Но бих предложил един светилник на кука до вратата.
— В никакъв случай! По-добре да остане, както си е — адвокатът махна пренебрежително и нареди: — Хайде, разкажете ми какво искаше дамата.
Тадеъс донесе документите, оставени от Прюдънс.
— Става въпрос за обвинение в клевета, сър. Дамата се отказва от правен съветник. Иска сама да ви изложи случая.
— Това е нещо ново. И не изглежда скучно. Както се казва, външността лъже — докато преглеждаше «Мейфеър лейди», Гидиън пиеше кафето си на малки глътки. Накрая кимна доволно.
— Да, това обяснява визитата на нашите Мейфеърки.
— Нямах време да се занимая с подробностите около случая — призна виновно Тадеъс.
— Естествено. Дамите току-що си отидоха — Гидиън остави празната чаша на масата и взе вестника и писмото на адвокатската кантора. — Ще проуча случая, когато съдебните заседатели в Олд Бейли се оттеглят на съвещание. Днешният казус е съвсем ясен и се надявам, че делото няма да отнеме повече от час. Затова не си струва да се връщам тук. Ще използвам времето си по-добре.
Той тръгна към предната стая, за да облече робата си.
— Дамата остави адрес в Бейсуотър.
— Бейсуотър? — Гидиън се обърна учудено с перуката в ръце.
— Нито една от двете не изглеждаше като дама от Бейсуотър.
— И аз останах с такова впечатление. Предполагам, че използват адреса, за да запазят анонимността си.
— Защо ли толкова държат да останат анонимни? — Гидиън нахлупи перуката и хвърли бегъл поглед в огледалото, за да провери дали не е накриво. — Повечето случаи, с които се занимавах през последните шест месеца, бяха ужасно скучни. Трябва ми нещо ново. Предизвикателство. Може би този случай ще е тъкмо това.
Той оправи перуката, за да не виси над лявото му ухо, и продължи замислено:
— Много по-добре би било да се заема с някое загадъчно убийство, но за съжаление нашите две дами съвсем не приличаха на убийци. Е, както вече казах, външността лъже. Човек не бива да спира да се надява.
Той вдигна ръка за сбогом и излезе от кантората с нов прилив на енергия. Тадеъс го проследи с одобрителен поглед, придружен от глуха въздишка на примирение и изтощение.


— Нямам никакво желание да приемам посетителки този следобед — мърмореше Частити, докато вървяха обратно към къщи. — Без Констанс е много скучно.
— Не забравяй, че ще ни донесат хонорар — напомни й Прюдънс. — Това е част от работата ни — тя пъхна ключа в ключалката. — Сметката ни ще набъбне с цели сто гвинеи.
— Тази мисъл ще ме окриля през целия следобед — засмя се Частити. — Здрасти, Дженкинс — поздрави сърдечно тя, когато икономът се появи в антрето откъм библиотеката.
— Мис Час, мис Прю — посрещна ги с усмивка Дженкинс.
— Какво има, Дженкинс? — попита веднага Частити. — Криете някаква тайна. Не отричайте, познавам ви.
Усмивката му стана още по-широка.
— Пристигна телеграма, мис Час.
— От Кон ли? — попитаха в един глас сестрите.
— Да, мисля, че да — той закрачи отмерено към масичката, където оставяше пощата. — Ако не се лъжа, подадена е в Кале.
— Кале? — нима сватбеното пътешествие беше свършило? Прюдънс посегна към телеграмата. — Кога пристигна?
— Преди един час. Сервирал съм обяда в малката трапезария. Лорд Дънкан обядва в клуба си.
— Благодаря — Прюдънс бързо отвори телеграмата.
— Е, кога се връщат? — попита Частити с треперещ от нетърпение глас.
— Нищо не се знае. Корабът ще потегли… не, потеглил е вчера сутринта, но морето се разбунтувало и се наложило да изчакат. По-добре я прочети сама — Прюдънс връчи телеграмата на сестра си и очите й засвяткаха радостно. — Според мен може да си дойдат още утре. Дори днес.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре! — извика Частити и се втурна към трапезарията.
— Ще им оставим един ден да се възстановят от пътуването — изрече предупредително Прюдънс и погледна какво имаше на масата. Студена шунка, салата от цвекло, хляб и сирене.
— Много добре знаеш, че Кон няма да чака нито секунда и ще дойде при нас веднага след пристигането — отбеляза Частити, отряза две дебели филии хляб и ги намаза с масло.
— Може би ще съжалява, че се е върнала, като чуе какво е станало в нейно отсъствие — Прюдънс също си отряза хляб, намаза го с масло и сложи отгоре резен шунка. — Интересно кога ще се обади сър Гидиън. Няма да му е необходимо много време, за да прочете статията и писмото на адвокатите.
— Но сигурно ще му трябва доста време да вземе решение — Частити сложи салата в чинията си. — Да налея ли кафе?
Прюдънс кимна и се зае със сандвича си. Мислите й се насочиха към предстоящия следобед. Не можеше да ускори решението на защитника, но двата часа, които двете почтени сестри Дънкан бяха определили за свое приемно време всяка седмица, бяха много необходими за намиране на нови клиенти на агенцията за запознанства. Вече бяха събрали доста голям кръг желаещи да сключат брак мъже и жени, които, естествено, нямаха представа, че са подбрани като евентуални кандидати, стига да се яви подходяща партия.
— Дали Сюзън Диърфолд ще дойде днес? — Частити явно знаеше за какво мисли сестра й. — Миналата седмица останах с впечатлението, че се разбира добре с Уйлям Шарп.
— Посадили сме няколко зрънца — усмихна се Прюдънс. — Щом дойдат, ще им предложим да разгледат скулптурите в галерията. Наскоро Сюзън се изказа въодушевено за гръцките пластики, а пък Уйлям говореше за великолепието на Партенона.
— И от тях ли ще поискаме дарение за благотворителност, когато ги отведем пред олтара? — попита с усмивка Частити.
— Разбира се, но този път няма да е за обеднели стари девици. Ще създадем фонд за опазване на древногръцкото културно наследство — засмя се Прюдънс.
— Това не е ли наказуемо? Като им искаме пари за несъществуващи цели, ние ги лъжем — усъмни се Частити.
— Вярно е, мила, но какво друго ни остава? Ние сме жени, а сме принудени да печелим пари — Прюдънс хвърли салфетката на масата и стана. — Трябва да се преоблека и да подредя цветята в салона.
— Аз ще ти помагам.


Към три и половина двете сестри оглеждаха доволно големия салон, пълен с оживено разговарящи гости.
— Няма ги само лейди Люкън и лейди Уинтроп — промърмори Частити и посегна към таблата със сладки.
Прюдънс реагира само с вдигане на раменете и се обърна към вратата, защото Дженкинс бе обявил влизането на лейди Летисия Греъм и мис Памела Греъм.
— Летисия! Радвам се да ви видя — тя излезе напред и поздрави зълвата на Констанс с бегла целувка. После се наведе към момиченцето, което стоеше до майка си. — Здравей, Памела — стисна ръката на детето и премълча забележката, която напираше на езика й: деца на възрастта на Памела трябваше да са по това време на деня в училище, а не в светски салони. Там със сигурност нямаше да скучаят, както тук. Клюките, които си обменяха възрастните, не бяха особено интересни за шестгодишните деца.
— Знаете ли, гувернантката ни напусна — съобщи Летисия с въздишка и направи широк жест. — Без да ни предупреди. Просто изчезна. Събра си нещата и напусна къщата веднага след закуска. Бавачката има днес свободен ден, момичето, което оправя детската стая, има зъбобол… какъв ужас. Но ние сме тук, нали, Пами?
— Ах, колко досадно, мила моя — лейди Бейнбридж направи заповеднически знак откъм креслото си. — Явно не ви върви с гувернантките. Защо не опитате с друга агенция? Елате и седнете при мен… Със сигурност ще си спомня как се казваше агенцията, която ми изпрати една истинска перла. Грижеше се за Марта и Мери като истинска майка… как се казваше, момичета? — тя се обърна към дъщерите си, седнали на отсрещния диван.
— Мис Грейсън, мамо — помогна й Марта.
— Прекара при нас почти десет години — напомни й Мери.
Частити веднага усети сарказма в отговорите на дъщерите, но лейди Бейнбридж не забеляза нищо. Дамата нямаше ухо за тънки нюанси, фактът, че строго възпитаваните момичета, които дори не смееха да гледат майка си в очите, са способни на саркастични забележки, я зарадва много.
— Лейди Люкън и лейди Уинтроп — обяви Дженкинс и двете вдовици влязоха тържествено в салона.
Частити остави таблата и отиде при Памела, която, изоставена от майка си, продължаваше да стои до Прюдънс.
— Памела, ще ми помогнеш ли да поднеса сметаната за сладкиша? — Тя хвана детето за ръка и го отведе до бюфета. Така сестра й щеше да поздрави спокойно двете дами и да получи парите за подпомагане на бедни стари девици.
— Лейди Люкън… лейди Уинтроп… — Прюдънс се усмихна с най-красивата си усмивка. — Много се радвам да ви видя. Как напредват плановете за сватба?
— О, вече сме съвсем близо до целта — отговори овдовялата лейди Люкън.
— Великолепно — подкрепи я овдовялата лейди Уинтроп.
— Булчинската рокля на Хестър е готова и мога да ви уверя, че тя изглежда в нея като същински ангел. Шлейфът е дълъг почти три метра — вдовицата извади от ръкава си дантелена кърпичка и попи сълзите от очите си. — Уинтроп щеше да се гордее, ако можеше да я отведе до олтара. Каква загуба за бедното момиче… в сватбения й ден.
— Убедена съм, че брат й, лорд Уинтроп, ще го замести достойно — рече Прюдънс. — А и тя си има Дейвид, който ще я очаква пред олтара — усмихна се на лейди Люкън и заяви: — Прекрасно е, че синът ви е толкова щастлив, лейди Люкън.
— Не мога да го отрека — отвърна достойната дама. — Хестър е много мило момиче.
Как да ги накарам да ми дадат чековете за обещаните петдесет гвинеи?
— Позволете да ви поднеса чай — Прюдънс кимна на Дженкинс, който тъкмо обикаляше салона със сребърна кана, и отведе вдовиците до свободния диван до стъклената врата, през която се излизаше на терасата. Настани ги и приседна на ниско столче до тях. Поднесе им лично сандвичи с краставичка, а Дженкинс им наля чай. Щом отпиха първите глътки, заговори весело: — Преди малко получихме телеграма от сестра ми. Прекарва медения си месец в Египет.
— Египет? — учуди се лейди Бейнбридж, която чуваше всичко. — Какво необичайно място за меден месец! Толкова много пясък и прах…
— Много лошо място за кожата — подкрепи я Летисия. — Скъпата Констанс имаше чудесен тен, преди да замине. Как ли ще изглежда, като се върне?
— Убедена съм, че красотата й не е пострадала — обади се Частити и помогна на Памела да поднесе сметаната с несигурните си ръчички. — Скоро ще имате възможност да се убедите. Двамата се връщат. Обадиха се от Кале.
— Ще се радвам да видя милата Констанс. Пами също усеща липсата на вуйчо си, нали, миличка? — Летисия се усмихна с любов на момиченцето, което тъкмо облизваше сметаната от голямата лъжица.
— Констанс изпълнява много съвестно задълженията си на благодетелка на бедните — Прюдънс насочи разговора в полезна посока. — В последната си телеграма съобщи, че не само в Париж и Рим, а и в Кайро е успяла да спечели подкрепа от дипломатическите кръгове.
— Ах, да… естествено — Лейди Уинтроп отвори копринената си чантичка. — За малко да забравя, мила моя… нали и аз бях обещала да дам малко пари. Петдесет гвинеи, ако не се лъжа?
— Много ви благодаря — отговори тихо Прюдънс и прибра чека в джоба си. — Уверявам ви, че това означава много за бедните дами. Повечето от тях имат дългове, нали разбирате? Ако не им помагаме, ще ги изхвърлят на улицата.
Лейди Люкън вирна брадичка и също отвори чантичката си.
— Отначало и аз бях написала чек за петдесет гвинеи, но после си казах, че седемдесет е по-добра сума.
Лейди Уинтроп трепна засегнато, а съседката й се усмихна триумфално и връчи чека си на Прюдънс.
— Вие сте две прекрасни дами. С добри сърца и много, много щедри — Прюдънс се изправи грациозно. — Нямам думи да изразя колко съм ви благодарна… Бедните дами всеки ден ще споменават в молитвите си своите благодетелки.
Все така усмихната, тя отиде до масичката за напитки, отвори едно чекмедже и скри чековете под салфетките.
— Ти си чудовище — пошепна в ухото й Частити.
— Самият дявол ме подучи.


3.

Гидиън сгъна броя на «Мейфеър лейди» и го остави настрана. Прочете отново писмото на адвокатите и посегна към сребърната си табакера. Запали цигара, стана и пристъпи към малкия прозорец, който гледаше към улицата. Обичаше докато пуши, да наблюдава редките минувачи в ранната привечер. Повечето бяха чиновници от адвокатските кантори, които се прибираха вкъщи след работа: в самотни тавански стаи или в скромните редици къщи в края на града, където ги очакваха жените и децата им.
Тази мисъл явно го пришпори, защото изостави мястото до прозореца и отиде в предната стая, където Тадеъс търсеше нещо в планина от документи.
— Имам ли време за среща с дамите от Мейфеър?
Тадеъс премести една купчина и преди да се заеме със следващата, извади тефтера със записаните часове.
— Значи случаят се оказа интересен за вас, сър Гидиън?
— Не бих казал, че е особено интересен, но ме предизвика — отговори адвокатът, хвърли цигарата в огъня и остави вестника на масата. — Вече съм виждал вестничето, но не си правех труда да му хвърля дори един поглед. Предполагах, че съдържа само клюки и мода.
— А нима не е така, сър Гидиън?
— Естествено, не може да се мине без мода и клюки, но в действителност вестникът пледира за еманципацията на жените.
Тадеъс изхъмка пренебрежително.
— За какво им е на жените право да гласуват, сър Гидиън?
Адвокатът вдигна рамене.
— Що се отнася до мен, Тадеъс, аз смятам, че въпросът трябва да се реши юридически. Тази статия обаче… — той почука с пръст по вестника. — Баркли е постъпил правилно, като е повдигнал обвинение. Това си е чиста злоба.
— Ами ако фактите в статията са истина? — попита Тадеъс и наклони глава.
Сър Гидиън размаха ръце.
— Може да е вярно, че няма дим без огън, но този вид жажда за сензации е по-лош от престъпленията, които трябва да бъдат разбулени. Щом открия автора на тази скандална клеветническа статия, ще му кажа съвсем ясно какво мисля за «Мейфеър лейди». Дори самата покана да защитавам това позорно, безсмислено оклеветяване е обида. Те за какъв ме мислят? За жалко адвокатче, което си търси клиенти сред простолюдието?
Сър Гидиън е натрупал в сърцето си доста гняв, размишляваше Тадеъс, докато прелистваше тефтера. В сърцето му вече кълнеше съчувствие към жената, която ще се сблъска с тази стена от упорство, без да подозира нищо.
— Мога да й определя час за следващия четвъртък в четири следобед, сър Гидиън.
— Добре. Изпратете писмо на адреса в Бейсуотър. Пишете, че моля дамата от Мейфеър да се яви в уречения час в кантората ми.
— Както желаете, сър Гидиън. Веднага ще изпратя куриер.
Гидиън взе от закачалката палтото и шала си.
— Не забравяйте да намекнете, че вземам по петдесет гвинеи за консултация, без да се задължавам с нищо.
— Естествено, сър Гидиън — отвърна Тадеъс и в гласа му звънна лек укор.
— Да, естествено — отвърна шефът му и се запъти към вратата. — Прибирам се вкъщи. Сара е поканила няколко съученички на вечеря и настойчиво ме помоли да се върна навреме, за да ме представи. Предполагам, че родителите ще се радват да узнаят, че Сара има поне почтен баща, след като майката никаква я няма. Не оставайте дълго след мен — той вдигна ръка за поздрав и излезе навън в падащия мрак.


Блестящият зелен автомобил направи завой към Манчестър Скуеър и спря пред номер десет. Макс Енсър се обърна към жена си с леко подигравателна усмивка.
— И не забравяй, че вече не живееш тук, Констанс.
Тя го погледна предизвикателно.
— Като че ли бих могла да забравя.
— Ох, не съм толкова сигурен — отвърна той и се усмихна още по-широко. — Не си виждала сестрите си шест седмици. Обзалагам се, че щом ги видиш отново, ще забравиш всичко, което се е случило извън тази къща.
Констанс поклати глава и сложи ръка върху неговата.
— Невъзможно е да забравя, Макс — тъмнозелените й очи бяха напълно сериозни, само някъде дълбоко в зениците святкаха весели искри. — Всеки миг от последните шест седмици се е запечатал неизличимо в главата ми… и не само там — добави тя с бърза, дяволита усмивка. — Тялото ми също носи неизличими белези.
Макс се засмя и слезе от колата. Заобиколи и отвори вратата на жена си.
— И моето тяло може да каже същото, любов моя. Понякога си дива като леопард.
— Аз ли съм леопард? — вдигна вежди Констанс. — Защо ме наричаш така?
— Защото прочетох едно много интересно… и доста драстично описание на чифтосването на леопардите — отговори съвсем сериозно мъжът й и й помогна да слезе. — Сливането им е цяла битка, женската ръмжи и драска партньора си, а накрая се освобождава от него с могъщ удар на лапата.
— И аз ли правя така? — попита Констанс с добре изигран ужас. — Нямам никакъв спомен. Струва ми се невероятно… аз имам толкова мек нрав.
— Мила моя съпруго, тази забележка е знак за поразителна липса на самооценка — промърмори подигравателно той, повдигна брадичката й и я погледна в очите. Двамата бяха почти еднакво високи. — Ще дойда да те взема след два часа.
— Не ставай смешен, Макс. Ще наема файтон.
— Не, ще дойда да те взема. Когато си в компанията на сестрите си, губиш представа за времето. Освен това — добави той и задуши протеста й, като сложи пръст върху устните й, — искам и аз да се видя с тях и да изкажа почитанията си на баща ти.
Констанс помисли малко, после примирено кимна с глава.
— Много добре, но не е необходимо да бързаш. Сигурно си имаш много работа на Даунинг Стрийт.
— Добре, няма да бързам. Смятам да посетя министър-председателя, защото може да ме е забравил през лятната почивка.
— Съмнявам се — отговори убедено Констанс. — Никой, който те познава, не би могъл да те забрави.
— Ласкаеш ме — отвърна той със суха усмивка. Целуна я по устата, макар да бяха на улицата, и с нежелание се отдели от нея. — Ще се видим след два часа.
Констанс се обърна към стълбището.
— Само не бързай — напомни тя на мъжа си, изпрати му въздушна целувка и забърза към входната врата.
Макс изчака, докато тя отключи със собствения си ключ и изчезна вътре. Едва когато вратата се затвори, се качи отново в автомобила и потегли към Даунинг Стрийт 10, за да посети министър-председателя.
Констанс едва бе затворила вратата, когато Дженкинс се появи в преддверието.
— О, мис Кон! — покашля се смутено и добави: — Мисис Енсър, исках да кажа…
— Не, няма нищо, Дженкинс, свикнала съм да ме наричате така — отвърна тя, отиде бързо при него и го целуна по бузата. — Как сте? Имам чувството, че съм отсъствала цяла вечност. Добре ли е мисис Хъдсън?
— Всички са здрави, мис Кон — увери я икономът и се усмихна радостно, макар че не изостави достойното си държание. — Мис Час и мис Прю са в горния салон.
— Не, не сме — обади се от стълбището Частити. — О, Кон, не те очаквахме толкова рано! — тя се втурна надолу по стъпалата, следвана по петите от радостно поруменялата Прюдънс.
Констанс бе почти задушена от сестринската прегръдка и Дженкинс кимна доволно, наблюдавайки трите красиви глави, които се притискаха една към друга.
— Ще донеса кафето в салона — обяви тържествено той.
— Моля ви, не забравяйте да сложите и няколко от бадемовите сладки, които мисис Хъдсън опече вчера — извика подире му Час, която се освободи първа от сърдечната прегръдка.
Констанс избухна в смях и отново я прегърна.
— Не съм и очаквала за шест седмици да изгубиш навика си да се тъпчеш със сладко, Час.
Частити въздъхна сърцераздирателно.
— Не. Аз съм безнадежден случай. И ставам все по-закръглена — тя помилва гърдите си, издуващи муселинената блуза, а после се ощипа по бедрата, примамливо изпъкващи под копринената пола на райета.
— Понякога си мисля, скъпа сестро, че страдаш от греха на суетата — укори я през смях Прюдънс. — Много добре знаеш, че закръглеността ти отива.
— Засега да — въздъхна отново Частити, — но скоро ще надебелея и тогава какво?
— Тогава ще се откажеш от сладките неща — отсече Констанс и хвана сестрите си под ръка. Първият по-внимателен поглед й показа, че Прюдънс е напрегната. А когато се обърна към Частити, установи, че шегите й целят само да прикрият някаква тревога.
— Хайде да се качим горе — предложи тя. — Искам да чуя какво сте свършили по време на отсъствието ми.
— Не, първо ти ще ни разкажеш за сватбеното си пътешествие — възрази Прюдънс. — Наистина ли видяхте пирамидите?
— Да, само че стигнахме дотам на коне, а не с камили. Можете ли да си представите Макс на камила? А после се качихме на луксозен речен параход и плавахме по Нил чак до Александрия — Констанс отвори вратата на салона и неволно се усмихна, когато я посрещна добре познатата атмосфера. — Господи, колко ми липсваше това място! — въздъхна тихо тя.
— И ти ни липсваше — каза Прюдънс и отново я прегърна. — Трябва обаче да кажа, че в тази рокля няма нищо египетско, Кон — добави весело тя и огледа изпитателно тоалета на сестра си.
— Не помниш ли, че за да отидем в Кайро, минахме през Париж и Рим? — засмя се сестра й.
— Веднага познах почерка на парижките шивачи — Прюдънс затвори вратата на салона. — Наскоро разглеждах едно модно списание и прочетох, че на континента се носят прави поли. Дано да си донесла поне един куфар с нови дрехи, Кон.
— Е, не е съвсем пълен — Констанс свали ръкавиците си и ги хвърли на масичката. — И за вас ще има по нещо. Наредих да докарат куфара с файтон — огледа сестрите си и добави весело: — Май няма да се наложи да се правят промени, макар че Час изглежда доста по-закръглена.
— Клевета! — извика сърдито Частити. — Умирам от нетърпение да видя новите си тоалети. Ами тази шапка, Кон? Всъщност шапка ли е това?
Констанс извади иглите от малкото кожено калпаче на главата си.
— На улица Риволи го наричат шапка, но според мен прилича по-скоро на заешка опашка. Макс го хареса.
— Е, как е Макс? — попита Прюдънс, стараейки се да не придава на въпроса си ненужна настойчивост, но не можа да скрие с какво напрежение очакваше разкритията на сестра си.
Констанс се усмихна и остави калпачето на масата при ръкавиците. Приседна на честърфийлдския диван и приглади плисетата на жълто-кафявата пола, опъната на бедрата. Разкопча черното жакетче, силно пристегнато в талията, и разкри блуза от тънка коприна с цвят на слонова кост, украсена с дантели.
— Макс е в добро здраве.
Частити я замери с една възглавница. Констанс я хвана и я хвърли обратно.
— Прекарахме чудесно.
— Значи можем да предполагаме, че той е в добро душевно състояние — установи Прюдънс.
Констанс изгледа остро сестра си.
— Какво се е случило? Веднага щом влязох, разбрах, че нещо не е наред.
На вратата се почука. Влезе Дженкинс с табла в ръце.
— Как е мисис Бийдъл, Дженкинс? — попита Констанс и стана, за да направи място на отрупаната с вестници маса.
— Много е добре, благодаря, мис Кон — Дженкинс наля кафе в три чаши и добави малко захар в чашата, предвидена за Час.
— Надявам се, че получава много писма за «Мейфеър лейди».
— Прю взе няколко преди три дни — Частити си взе бадемова сладка и щом вратата се затвори зад Дженкинс, се приготви да разкаже на сестра си за последните събития.
— Много интересна кореспонденция — отбеляза Прюдънс.
Лицето на Констанс помрачня.
— Какво има? — попита отново тя.
Прюдънс отиде до писалището и се опита да премести купчина документи.
— Сигурно си спомняш статията срещу граф Баркли…
Констанс стана от мястото си.
— Разбира се. Как бих могла да я забравя? — тонът й издаваше отвращение. — Исках да вдигне шум… Всички го искахме.
— Той е повдигнал обвинение срещу нас. По-точно, срещу «Мейфеър лейди». Обвинява ни в оклеветяване — изрече на един дъх Частити и също се надигна.
— Как смее! Всичко в статията отговаря на истината и може да бъде доказано — извика Констанс.
— Направила съм копие от писмото, което ни изпратиха адвокатите му. — Прюдънс й подаде официалното писмо, което съвестно беше преписала, преди да остави оригинала на сър Гидиън Малвърн.
— Той няма нищо срещу нас — възрази упорито Констанс. — Аз знам имената на трите жени, които е прелъстил и изоставил.
— Както се надявахме, «Пел Мел Газет» раздуха случая — продължи Прюдънс. — Статията се появи преди два дни. Баркли е публично заклеймен — тя се наведе към сестра си и посочи с показалец края на писмото. — Това е най-страшното.
Констанс прочете посоченото място и побледня.
— Мили боже… Не трябваше да пиша за финансовото му положение. Нямам доказателства, макар да знам, че е вярно — тя притисна ръка към устата си и погледна сестрите си с разкаяние. — Много съжалявам.
— Ти не си виновна — отговори Прюдънс, свали очилата си и ги избърса с кърпичка. — Час и аз стоим зад тази статия. Знаем, че Баркли не връща дълговете си от игра, знаем още, че голяма част от финансовите му операции са съмнителни — тя сложи отново очилата си и на лицето й се изписа упорство.
— Липсват доказателства — повтори Констанс. — Бях толкова възмутена, че се увлякох. Тогава си мислех, че е по-добре да разкрия и финансовото му състояние, защото никой няма да посмее да го оспори. Нали всичко друго е неоспоримо.
— Е, той го оспорва — изрече беззвучно Прюдънс и намести очилата си. — Очевидно смята, че ако постигне успех по една точка от обвинението в клевета, ще успее и по другите. След като свърши с нас, ще обвини и «Пел Мел Газет». Ако триумфира пред съда, никой няма да посмее да спомене за бедните прелъстени жени.
Отвратена, Констанс хвърли писмото на писалището.
— Имате ли идея какво трябва да направим?
— Вече се задействахме — съобщи гордо Прюдънс и й разказа за сър Гидиън Малвърн. — Тази сутрин Амелия Франклин ни донесе писмото му. Ще се срещнем следващия петък в четири. Сметнах, че още е много рано да му дам истинския ни адрес, затова оставих адреса на Амелия и Хенри.
Констанс кимна.
— Те нямаха нищо против, нали?
— Не, точно обратното. Амелия не престава да ни предлага помощ за вестника.
Констанс кимна отново.
— Тогава ще отидем при адвоката. Дали Макс го познава? Щом е адвокат на короната, сигурно взема много пари.
— И ние си помислихме същото — кимна мрачно Констанс. — В писмото пише, че взема по петдесет гвинеи на консултация, без да се задължава с нищо. Но по-важното е дали ще успеем да запазим имената си в тайна. Баркли обвинява «Мейфеър лейди», но в съда сигурно ще попитат кой е авторът на така наречената клеветническа статия.
Сестрите й нямаше какво да добавят и в салона се възцари мълчание. Раздвижиха се едва когато входната врата се затръшна силно.
— Татко се прибира — каза Частити. — Ще се радва много да те види, Кон. — В тона й липсваше обичайната живост.
— Предполагам, че е изцяло на страната на Баркли… — това не беше въпрос, нито изразяваше учудване. Констанс се запъти към вратата. — Ще сляза да го поздравя.
Тъкмо бе стигнала до горната площадка, когато лорд Дънкан стъпи на първото стъпало.
— Констанс, мила моя! — извика той, широко усмихнат, и забърза насреща й. — Сестрите ти не бяха сигурни кога ще си дойдеш. В последната ти телеграма пишеше, че лошото време ви е забавило.
— Да, татко, но скоро се проясни и можахме да отплаваме с утринния отлив. Снощи късно пристигнахме в Лондон и тази сутрин побързах да дойда тук, защото горях от нетърпение да ви видя — отговори Констанс, разпери ръце и сърдечно прегърна баща си. — Добре ли си, скъпи?
— О, да… да, добре съм — той направи крачка назад, за да я огледа по-добре. — Бракът явно ти се отразява добре, мило дете. Ти сияеш.
Констанс се засмя.
— Да, татко. Макс ще дойде след час да те поздрави.
— Радвам се. Не на последно място и защото искам да чуя мнението му за една неприятна случка — лорд Дънкан поклати глава. — Много неприятна…
— Прю и Час споменаха, че… — започна Констанс, но баща й просто продължи да говори.
— Това жалко вестниче… «Мейфеър лейди»… оклевети Баркли. Не е за вярване. Какво безсрамие! — лорд Дънкан почервеня силно. — Абсолютно възмутително. А онези подлеци от «Пел Мел Газет» се опитват да раздухат случая.
— Ние вече разказахме на Кон, татко — обади се успокоително Частити, която беше слязла след сестра си.
— Позорно е, че един почтен мъж може да бъде така грубо оклеветен от някакво си скандално вестниче за простолюдието. От анонимни драскачи, които нямат кураж дори да сложат имената си под статията. Не знам какво е останало от цивилизования свят!
Баща им пое дълбоко въздух, за да се успокои, и се опита да смени темата.
— Нека не допускаме тази грозна история да развали радостта ни от твоето завръщане, мила моя. Знам, че имаш да разказваш много на сестрите си, но после ви моля да слезете в салона, за да отбележим празничния ден с чаша хубаво шампанско. Знам, че са ни останали няколко бутилки «Клико». Ще кажа на Дженкинс да ги сложи в лед.
Лорд Дънкан помилва Констанс по бузата, кимна благосклонно на сестрите й и излезе.
— Наистина ли имаме още бутилки от вдовицата Клико? — попита недоверчиво Констанс.
— Не, нито една. Обаче Дженкинс е скрил няколко бутилки «Тайтингер» и ще му кажем да извади една — обясни Прюдънс. Упоритият отказ на баща им да разбере, че в избата за вино не е останало почти нищо, камо ли пък да се примири с липсата на хубаво вино, беше специална тема в домакинството. Имаха си предостатъчно финансови грижи, за да се занимават с капризите му. С активната помощ на Дженкинс, който познаваше най-добре избата с вината и знаеше какви заместители да предлага на господаря на дома, засега успяваха да поддържат доброто настроение на лорд Дънкан.
Щом се върнаха в салона, Констанс отпи голяма глътка кафе и предложи:
— Хайде да поговорим за нещо приятно. Разкажете ми за вестника. Имаме ли постъпления от агенцията за запознанства?
— Получихме хонорар — съобщи гордо Частити. — Трябваше да видиш как нашата Прю успя да измъкне от Уинтропката цели петдесет гвинеи! За да не остане по-назад, Люкънката хвърли чек за седемдесет! Прю е невероятна.
Констанс избухна в смях.
— Не съм очаквала друго от нея. Хестър и Дейвид определиха ли датата за сватбата?
— Доколкото знам, смятат да се венчаят в деня преди Коледа — разказа й Прюдънс. — Ти реши ли вече кога ще имаш приемен следобед?
Констанс изкриви лице и поклати глава.
— Мисля, че е още рано. Скоро ще бъда затрупана с посещения по случай сватбата. Щом се разчуе, че сме се върнали, всички любопитни клюкари ще поискат да ме посетят. Нали знаете как става: обикалят къщата, оглеждат с критично око обзавеждането и украсата, задават хиляди въпроси, за да разберат дали съм доволна от съдбата си — тонът й преливаше от сарказъм.
— И най-накрая питат дали съпругът ти вече може да се надява на наследник — добави Прюдънс с високо вдигнати вежди.
— Единствените деца, които смятам да създам, са на хартия — заяви Констанс. — Поне докато «Мейфеър лейди» започне да се продава добре, а агенцията за запознанства — да носи приходи.
— Това няма да се случи никога, ако не успеем да спечелим процеса за клевета — отговори сериозно Прюдънс. — Моля се този Малвърн да не реагира с предубеждение на три жени, издаващи «скандално вестниче за простолюдието», както се изрази скъпият ни баща — в гласа й пролича неприкрито презрение.
Отново настъпи мълчание, прекъснато от Констанс:
— Ще питаме Макс дали го познава. Може би ще каже някоя добра дума за нас. Защо лицето ти изразява съмнение, Прю?
— Питам се дали наистина искаш Макс да прочете въпросната статия. — Прюдънс вдигна рамене. — Ти го познаваш най-добре, но…
Констанс направи гримаса.
— Както винаги си права, скъпа. Но не виждам как бих могла да скрия статията.
— Ако жена му се изправи като обвиняема в процес за клевета, това може да се отрази пагубно на кариерата му — отбеляза Прюдънс.
— Това е една от основните причини, поради които той не бива да узнае нищо…
Сестрите пак се смълчаха. Накрая Констанс промълви с мъка:
— Хайде да не мислим повече за това. Все още не сте ми казали имаме ли нови клиенти в агенцията за запознанства.
— Има две възможни двойки — Частити донесе две писма от писалището. — Това е от едно момиче — поне на мен ми звучи повече като момиче, отколкото като жена, — което отчаяно си търси мъж, за да избяга от тираничната си мащеха, решила да я омъжи за някакъв тип, който би могъл да й бъде дядо. Иска да избяга. Според мен е чела твърде много любовни романи.
Констанс прочете преливащите от емоции, несвързани и трудноразбираеми изречения, осеяни с петна от сълзи.
— Бедното дете явно си въобразява, че е попаднало между страниците на мелодраматичен роман — отбеляза Прюдънс, забелязала пренебрежителното изражение на сестра си. — Може би дори не е пълнолетна. Ще й отговорим разумно. Ще пишем, че приемаме само клиенти, навършили двайсет и една години.
— Това не е съвсем вярно. Намерихме мъж за Хестър Уинтроп — подхвърли Констанс.
— Направихме го, за да отклоним Люкън от Час. Освен това бяхме убедени, че двамата ще са идеалната двойка. Ако се съмнявахме, нямаше да поощрим тази връзка. Обаче не желая да се намесвам, когато става въпрос за момиче, което изобщо не познаваме. Кой знае, може би така наречената мащеха е мила и разумна жена, а разглезеното хлапе отказва да я разбере.
— Да, възможно е — Констанс сгъна писмото и го остави на масата пред себе си.
— Дори да се абстрахираме от всичко друго — продължи трезво Прюдънс, — не бива да забравяме, че ни липсват средства, за да предложим услугите си на тази млада дама. За да се срещнем с нея, ще изгубим цял ден и ще се наложи да си платим пътя до Уимбълдън.
Погледът, който си размениха Частити и Прюдънс, подсказа на Констанс, че двете вече са обсъждали този въпрос. Това не я учуди, защото познаваше мекото сърце и състрадателната душа на малката си сестра, които често влизаха в конфликт с винаги практичната и несантиментална Прюдънс. И двете очакваха най-голямата им сестра да реши, а това невинаги беше лесно.
— Съгласна съм с Прю — каза най-после Констанс. — Съжалявам, Час, но трябва да мислим практично.
Частити кимна унило. Въпреки мекото си сърце тя знаеше кога си струва да се бори и кога трябва да отстъпи. В този случай младата дама от Уимбълдън трябваше сама да намери решение на проблема си.
— Е, разбрахме се — Констанс посочи писмото.
Прюдънс изглеждаше облекчена — защото мразеше да се кара със сестрите си. Тя се обърна към Частити с разкаяна усмивка, на която малката сестра реагира с примирено вдигане на раменете.
— Какво пише във второто писмо? — попита Констанс.
— То е многообещаващо, поне аз мисля така — Частити извади писмото от плика и й го подаде. — Ние с Прю смятаме, че познаваме дамата, която го е писала, макар че тя използва псевдоним — посочи подписа под акуратно написаното писмо и поясни: — Не е възможно да се казва Ифигения.
— Права си — кимна Констанс. — Нали Агамемнон е пожертвал Ифигения, за да измоли от боговете благоприятен вятър за плаването към Троя? — тя прочете писмото и кимна отново. — Сега разбирам. Мислиш, че го е написала лейди Нортроп, защото много обича да оцветява разказите си с най-неподходящи случки от гръцката митология.
— Звучи точно като нея, нали? Овдовяла преди четири години след пожертвана младост… в разцвета на годините си… не е готова да се примири с бъдеще без любов.
— Най-вероятно иска да каже: без секс — засмя се Прюдънс.
— Виж само как се е описала. Богата, брюнетка, кафяви очи, леко закръглена, с непогрешим вкус относно облеклото, мъжете винаги я забелязват. Готова съм да се обзаложа, че това е Доти Нортроп! С изключение на вкуса, разбира се — добави тя с авторитета на дама, която разбира от тези неща.
— За него може да се поспори.
— Дамата обича да показва прелестите си — подкрепи я Констанс. — А господ я е дарил с тях богато и пребогато.
— И кокетничи — добави презрително Частити.
— Защо тогава има нужда от помощ, за да си намери подходящ съпруг? Тя привлича мъжете като магнит — Констанс стана да си налее още малко кафе.
— Мъжете, които привлича, не са подходящи за съпрузи — обясни мъдро Прюдънс.
— Но не познаваме никой, с когото да я съберем.
— Трябва да помислим. Може би ще се сетим за подходящи личности и някой следобед ще ги запознаем, както постъпихме с Милисънт и Анонимния.
— Не е ли по-добре да й предложим да намали деколтето си и да пести парфюма и бижутата? — попита Частити. — Ще го формулираме като един от обичайните съвети, които даваме на клиентите си.
— Това предоставяме на теб, Час. Тактичните съвети са изцяло в твоя ресор. Но едно е ясно: Доти може да си позволи да ни плати — на вратата се почука и Прюдънс се обърна. — Влез!
Появи се Дженкинс.
— Мистър Енсър е при лорд Дънкан, мили дами. Господата ви канят да слезете в салона. Ще ви поднесат шампанско.
— Благодаря, Дженкинс. Идваме веднага.
Констанс се огледа в огледалото над камината и прибра една непокорна къдрица в изкусно направената си прическа.
— Досега не съм те виждала да се оглеждаш така внимателно, Кон — отбеляза Прюдънс и се усмихна дяволито. — Бракът много те е променил.
— Навън беше ветровито — обясни Констанс с добре изиграна сериозност. — Когато слязох от колата, прическата ми се развали.
Смеейки се, трите слязоха в салона. Гласът на лорд Дънкан се чуваше още по коридора и сестрите си размениха многозначителни погледи. Негово благородие бързаше да изкаже възмущението си от оклеветяването на най-добрия си приятел. Темпото на монолога показваше, че зет му се въздържа от коментари.
— Проклятие — промърмори Констанс. — Сигурно вече е показал статията на Макс, а аз исках да го подготвя за удара — тя преглътна, изпъна рамене и отвори вратата към салона.
— Подранил си, Макс. Каза, че ще се забавиш поне два часа. Говори ли с министър-председателя?
Погледът й се стрелна към масата, на която бяха разтворени «Мейфеър лейди» и «Пел Мел Газет». Точно на страниците със скандалните статии.
Макс проследи погледа й и лицето му се вкамени.
— Да, видяхме се — отвърна той почти студено. Поздрави сестрите й с повече сърдечност, но в думите му се усещаше известна сдържаност, каквато не беше проявявал досега.
— Тъкмо разказвах на Енсър онази позорна история — съобщи гръмко лорд Дънкан и посочи вестниците. — Ако узная кой е написал тази гадна статия, ще го нашибам с камшика си.
— Никой няма да ви се разсърди, сър — отвърна сухо Макс и отново хвърли остър поглед към жена си, на който Констанс отговори съвсем спокойно.
— Е, да не говорим повече за това. Донесете шампанското, Дженкинс. Защо ми носите «Тайтингер»? Нали поръчах «Клико»? — лорд Дънкан се намръщи страховито и посочи етикета на бутилката.
— Кликото свърши, милорд — отговори невъзмутимо Дженкинс. — Харпър вече не получава доставки от този сорт.
Лорд Дънкан се разсърди още повече.
— Запасите ни непрекъснато намаляват. Ще се оплача лично при Харпър.
— Много добре, сър — Дженкинс отвори бутилката и наля шампанско в пет кристални чаши. После ги поднесе на присъстващите. Вероятно бе усетил напрежението на сестрите, но не допусна да се забележи нищо и напусна салона с поклон.
Следващият половин час беше истинско мъчение. Баща им се забавляваше, а гневът на Макс Енсър растеше. Когато лорд Дънкан най-сетне узна всички подробности около плаването по Нил, Макс остави чашата си.
— Трябва непременно да посетим сестра ми, Констанс. Ако не се явим в дома й веднага след пристигането си, ще се обиди.
— Естествено — отговори с готовност съпругата му. — Татко, надявам се да те видим скоро на вечеря.
Той прие целувката й с доволна усмивка.
— Разбира се, мила моя, с удоволствие. Ще се радвам да видя новия ти дом. Не би било зле да поканиш и Баркли.
Констанс се опита да се усмихне.
— Да, естествено. И някои от партньорите ти по бридж. Ще поиграете след вечеря.
— Много си мила — той я потупа по рамото и се обърна към зет си: — Хубаво е, че се върнахте, Енсър. Някой ден ще си поговорим за новия парламент.
— Удоволствието ще е изцяло мое, лорд Дънкан — отговори учтиво Макс и последва жена си и сестрите й в преддверието. Там спря и посочи стълбата. — Да отидем в твоя салон.
— Моментът е подходящ — съгласи се Констанс и тръгна напред. — Нужна ни е информация, Макс.
— Много се съмнявам, че ви е нужно само това — промърмори той и пропусна Прюдънс и Частити пред себе си.


4.

Докато вървеше след сестрите си по стълбата, Констанс усещаше ръката на мъжа си. Жестът би могъл да бъде закрилнически, но тя не беше глупава и разбра какво означаваше натискът: Макс беше много гневен.
Той затвори вратата и след кратък поглед към сестрите отиде до писалището, където бе оставен екземпляр от вестника. Докато четеше статията, в помещението цареше напрегната тишина.
— Странно защо хранех глупавата надежда, че съм сънувал кошмар — промърмори той, щом свърши. Нави вестника на руло и забарабани по писалището, без да откъсва поглед от Констанс. — Ти си авторката на този пасквил, нали?
Тя кимна.
— Писах го преди няколко седмици. Преди сватбата.
Гневът му избликна.
— За бога, жено, да не би напълно да си изгубила ума си?
Сега и Констанс загуби самообладание.
— Не ми говори с този тон, Макс! Няма да позволя на никого да ме нарича пренебрежително «жено»!
Прюдънс и Частити се спогледаха и се настаниха на дивана, откъдето можеха да следят разправията на двойката, без да се намесват.
— А какво искаш да кажа? — процеди през зъби Макс. — Не можеше ли да ме предупредиш още преди няколко седмици, че смяташ да унищожиш Баркли? Защо е тази злобна атака срещу един почтен…
— Почакай — прекъсна го Констанс.
Сестрите й скочиха.
— У Баркли няма и капка почтеност — започна първа Прюдънс и винаги бледото й лице почервеня. Светлозелените очи святкаха убедено. — Констанс е разговаряла и с трите жени, споменати в статията…
— Видях децата им и се убедих, че живеят в мизерни условия — допълни Констанс. — В статията няма лъжи, Макс.
— Можеш ли да си представиш какво е работодателят ти да те изнасили и да те изхвърли на улицата бременна, без препоръки, без пари, без покрив над главата? — попита обвинително Частити и Макс се отдръпна почти уплашено от трите сестри, които бяха заприличали на разярени лъвици.
— Не го извинявам — опита се да обясни той, — но вие сте прекалили — размаха вестника и добави: — Нападките са твърде лични. Убивате доброто му име.
— Точно така. Ние нападаме доброто му име — установи сухо Констанс. — Този човек е жалък измамник, развратник, лъжец, подлец…
— И къде са доказателствата? — попита Макс и вдигна пръст.
Прюдънс направи гримаса.
— Опираме се само на слухове.
Макс се обърна рязко и я погледна втренчено.
— На това ли ще се позовете в защитата си? На слухове? Поне от теб очаквах повече разум, Прюдънс.
Констанс сведе глава и впи поглед в килима. Много добре бе разбрала намека на мъжа си. Тя наистина не притежаваше благоразумието на средната си сестра.
Прюдънс се изчерви, но продължи все така уверено:
— Признаваме, че се нуждаем от повече доказателствен материал. Но първо ни трябва адвокат, който да ни защитава.
— Вече имаме някого предвид — вметна Частити.
— Да. Казва се сър Гидиън Малвърн — допълни Прюдънс. — Имаме среща след няколко дни. Питахме се дали го познаваш, Макс.
Вместо да отговори, той попита:
— И как ще скриете от съда кои сте?
— Все още не знаем — призна Констанс. — Надяваме се сър Гидиън да ни посъветва.
— Познаваш ли го, Макс? — попита настойчиво Прюдънс. — Член е на Мидъл Темпъл и…
— Да, знам — прекъсна я остро зет й.
Прюдънс се обърна за подкрепа към сестра си, която безпомощно вдигна рамене. Ако се ядосват на тона на Макс, няма да стигнат доникъде. А спешно им трябваше информация.
— Искаш ли чаша уиски? — попита Частити с примирителна усмивка.
Макс я изгледа с присвити очи, после премести поглед към сестрите й, които явно съзнаваха необходимостта да го умиротворят, макар да кипяха от възмущение, че той се намесва в живота им по такъв начин. В следващия миг на лицето му изгря усмивка. Това беше миг, на който си струваше да се наслади. Много рядко се случваше някой да добие надмощие над сестрите Дънкан.
— Какво смешно има? — попита недоверчиво Констанс. — Изглеждаш както тогава в обора, пред кадилака на татко.
— Това беше единственият случай, при който почувствах, че ви превъзхождам — призна той и усмивката му стана още по-широка.
— Да, разбрах — Констанс също се усмихна. — Забавляваш се за наша сметка. Хайде, разкажи ни какво знаеш за адвоката.
— А вие имате ли представа колко ще ви струва защитник като Малвърн? — попита той със снизходително любопитство.
— Не сме съвсем без средства — отсече Прюдънс. Късогледите очи зад очилата святкаха напрегнато. — Имаме фонд в случай на нужда, но това изобщо не те засяга — тя съжали веднага за острите си думи. — Извинявай — разтърка брадичка и добави: — Не исках да бъда неучтива. Просто съм малко… объркана.
— Не си сама, Прю — побърза да я подкрепи Констанс. — Знам, че ти отговаряш за деловите въпроси, но всички сме забъркани в тази каша.
Прюдънс се опита да се усмихне.
— Знам, знам. Не мога да си представя какво ще стане, ако изгубим.
— Сър Гидиън Малвърн разполага с достатъчно средства, за да ви помогне да спечелите — увери ги Макс и сестрите се успокоиха. Знаеха, че той не говори празни думи. — Носи му се славата, че е най-способният… и най-остроумният адвокат на короната. Почти не е губил дело.
Дотук добре, каза си Прюдънс. Точно от такъв адвокат имаме нужда. Но как ще му платим? Въпреки привидната си увереност тя не виждаше възможност да платят хонорара на такъв виден защитник. Едва бяха успели да съберат петдесетте гвинеи, които искаше за първата консултация. Ако не бяха пристигнали даренията за бедни стари девици, щеше да се наложи да отнесат някоя скъпа вещ в заложната къща.
Сестрите й знаеха какво е финансовото им положение, но сякаш не бяха в състояние да преценят реалността така ясно като нея. Тя носеше отговорност за семейните финанси и това беше съвсем естествено, защото тя беше счетоводителката, математичката, практично мислещата. Отговорността не й тежеше, но понякога се чувстваше претоварена. И сама.
— Мисля, че е най-подходящият адвокат за вас, защото обича трудностите — продължи Макс. — Може да си позволи да си избира делата — уточни той, без да откъсва поглед от лицето на Прюдънс. Уверението й, че разполагат с таен фонд, не успя да го измами. — Знае се, че приема само случаи, които са му интересни — три двойки зелени очи насреща му светнаха възбудено. — Знае се още, че винаги иска дял от обезщетението.
— Това ми изглежда почтено — заяви Прюдънс, смръщила чело. — Плаща му се, за да спечели.
— Трябва да му дадете да разбере, че си струва да се заеме със случая. Че делото ще постави на изпитание адвокатските му умения. Че ще представлява ново предизвикателство за него.
— Е, с това ще се справим лесно — Констанс се изсмя тихо. — Ако приеме за клиентки три решителни дами, които непременно искат да запазят анонимността си, всичко ще е наред. Какво по-голямо предизвикателство от това?
— Този проблем предоставям на вашите повече от способни ръчички, мили дами — Макс се поклони тържествено.
— Би ли ми казал дали сър Гидиън е получил благородническа титла заради заслуги, или я е наследил? — попита бързо Прюдънс, когато Макс се запъти към вратата.
— Наградиха го с благородническа титла, след като пое защитата по един особено деликатен случай — обясни Макс и отвори вратата. — Идваш ли, Констанс? Трябва да посетим Летисия.
— Да, идвам — отговори неохотно тя. — Щом трябва, ще отидем. Но следобед ще се срещнем на чай при Фортнъм, Прю. Трябва да обмислим стратегията си.
Прюдънс кимна и продължи да разпитва Макс.
— Само като защитник ли се изявява сър Гидиън, или води и обвинения?
— Специализирал се е в защитата.
— Е, това вече е нещо — кимна доволно Частити. — Трябва само да го убедим, че ако «Мейфеър лейди» бъде осъден за клевета, ще бъде допусната огромна юридическа грешка.
— Една от вас — каза Макс и когато трите го погледнаха въпросително, поясни: — Съвсем сериозно предлагам само една от вас да отиде на срещата с адвоката.
— Защо? — попита Констанс, която тъкмо нагласяваше калпачето си пред огледалото, и заби последната игла в буйните си червеникави коси.
Макс се поколеба. Трябваше да даде дипломатичен отговор.
— Той е сериозен, стабилен мъж, но ако се явите и трите, ще се почувства… притиснат до стената. Не знам какво е отношението му към жените изобщо, но се обзалагам, че никога не е имал работа с трио като вас.
— Искаш да кажеш, че ще го уплашим? — попита с очарователна усмивка Констанс. — Ако се явим пред него като тройка мъжки момичета?
— Сега няма да обсъждам дали сте мъжки момичета, Констанс — заяви решително Макс и й даде знак да излезе първа. — Казах само мнението си. Можете да ме послушате, ако искате, но не ви го налагам.
— Мисля, че ще послушаме съвета ти — усмихна се Прюдънс. — Впрочем, Кон, бъди нащрек. Летисия е убедена, че си живяла на палатка в пустинята и кожата ти е станала суха и прашна, а в косата ти има пясък.
— Благодаря, че ми каза. Ще я оборя набързо и по двете точки — отвърна въодушевено Констанс.
— А ядохте ли очи от овца? — попита Частити и излезе да изпрати сестра си по стълбата. — Зададохме си този въпрос съвсем сериозно.
— Всемогъщи боже! Как ви хрумна тази гадост? — извика отвратено Макс.
— Чела съм, че номадите в Сахара ги смятат за деликатес — обясни Частити.
— Не ми се вярва, че са ни поднесли чак такъв деликатес — отговори с подобаваща сериозност Констанс. — Макс отказваше да яде ястия, на които не знаеше съставките.
— Това е признак, че ти липсват смелост и откривателски дух, Макс — обвини го Прюдънс. — Аз съм на мнение, че във вълнуваща страна като Египет човек трябва да се потопи изцяло в местната култура. Мама сигурно щеше да ни окуражи в това начинание.
Макс знаеше от опит, че може да предотврати дебат между сестрите за своя сметка само ако се направи, че не чува.
— Да тръгваме, Констанс — улови ръката на жена си и забърза към изхода. Констанс се обърна и изпрати въздушна целувка на сестрите си.
— В четири при Фортнъм — извика подире й Частити и се засмя. Ала като забеляза изражението на Прюдънс, бързо стана отново сериозна и сложи ръка на рамото на сестра си.
— Ще се справим, Прю… Трябва да се справим.
— Знам — въздъхна Прюдънс. — Но щом Макс, който наистина е много впечатляващ, нарече Малвърн застрашителен, какво ли ни очаква?
— Аз съм убедена, че ще го впечатлим с поведението си — опита се да я успокои Частити. — Дори Макс го каза. Ти със сигурност си способна да се справиш с мъж като Малвърн.
— Аз? — Прюдънс свали очилата и погледна смаяно сестра си. — Защо аз? Да не съм изтеглила черния Петър?
— За мен е от ясно по-ясно — отговори натъртено Частити. — Няма какво да мисля — все пак тя помисли малко и се засмя. — Да видим какво ще каже следобед Кон. Може да реши тя да отиде при Малвърн.
— Тя е авторката на статията — напомни й Прюдънс и се върна в салона. Буцата в стомаха й показваше, че задачата да убеди сър Гидиън Малвърн да поеме защитата им се падаше на нея. Отново си го представи, какъвто го бе видяла в слабо осветения коридор в кантората му, и потръпна. Тогава усети само присъствието му и не забеляза нито ръста и телосложението му, нито цвета на косата. Обаче очите му съвсем определено бяха сиви и в зениците им имаше нещо пробождащо… нещо като запалена факла, насочено право към нея. А гласът му… гласът му беше много приятен.


Следобед, докато бързаше по Пикадили за срещата със сестрите си, тя беше много по-положително настроена. Частити бе написала отговор на мелодраматичното излияние на госпожицата от Уимбълдън и излезе от къщи по-рано, за да го пусне в пощата, затова Прюдънс се наслаждаваше на самотната си разходка. Есенният следобед беше прекрасен и Лондон се показваше откъм най-добрата си страна. Наситеночервените и пламтящо оранжеви листа все още не бяха опадали от дърветата, във въздуха се носеше аромат на печени кестени. Прюдънс мина покрай един продавач и спря, изкушена от аромата, но вече беше почти до Фортнъм и не можеше да влезе в чайния салон с пакетче печени кестени.
Сигурно нямаше да й е лесно да убеди известния адвокат в необходимостта да ги защитава, след като случаят изобщо не беше ясен. За съжаление сестрите й и тя нямаха много… даже никакви доказателства за измамата на Баркли, но може би, може би имаше едно място, откъдето можеше да започне с търсенето. Идеята толкова я уплаши, че спря като закована на паважа. Мъжът, който вървеше след нея, трябваше да се отдръпне, за да не я блъсне, а после мина бързо покрай нея и я погледна с укор.
Прюдънс се усмихна извинително и продължи бавно напред. Защо не бяха помислили за това? Сега и се струваше напълно логично. Може би защото са били заслепени от верността и привързаността на баща си към неговия скъп приятел. Тя затананика някаква мелодия и изведнъж се почувства окрилена. Тъкмо това чувство й беше липсвало през последните дни. Усмихна се на портиера, който й отвори, и влезе с лека стъпка в просторния чаен салон, облицован с мрамор. На естрадата свиреше обичайният цигулков квартет, между заетите маси се плъзгаха келнери с фракове и сервитьорки с бели престилчици. Количките за сервиране бяха отрупани с всевъзможни сладкиши и сандвичи. Всяко плато беше покрито със сребърен капак.
— Мисис Енсър и мис Частити Дънкан са седнали в нишата отсреща, мис Дънкан — посрещна я метр д'отелът и се поклони. — Последвайте ме, моля.
— Благодаря, Уолтър.
Докато вървеше след него, Прюдънс усещаше любопитни погледи. Всеки новодошъл бе подлаган на критичен оглед от дебнещата за нещо скандално публика. Днес общият интерес бе съсредоточен върху Констанс, която за първи път след сватбата си се явяваше на публично място. Облеклото и поведението й бяха най-важната тема за разговор. Прюдънс се усмихваше и кимаше на познатите си, но не спря до никоя маса.
Сестрите й бяха заели места край една кръгла маса в относително усамотена ниша зад мраморна колона. Посрещнаха я с облекчени усмивки.
— Най-сетне, Прю. Решихме, че е по-добре да изберем незабележимо място, за да спестим на Кон досадни погледи и благопожелания — обясни Частити.
— Знам, че на повечето маси говорят за мен — усмихна се Констанс и изчака Прюдънс да се настани на стола до нея, посочен от Уолтър.
— Най-оживено обсъждат роклята ти — съобщи Прюдънс и кимна одобрително. — И аз смятам, че е прекрасна. Черни и бели райета ти стоят страхотно, а ръкавите — горе набрани, а долу съвсем тесни, с големи копчета на китките — са последния писък на модата. Седефени ли са копчетата?
— Да. Прекрасни са, нали? А какво ще кажете за шапката ми? — Констанс повдигна черния воал, който скриваше очите й.
— Невероятна — въздъхна Прюдънс. — Няма нищо общо с калпачето, което носеше тази сутрин. Оранжевите пера образуват чуден контраст с черното кадифе.
— Трябва да ви кажа, че много харесвам новия си гардероб — призна Констанс почти виновно и свали ръкавиците си. — Движещата сила беше Макс. Вкусът му е авангарден. Не престава да ме учудва с отношението си към дамската мода. Особено като се има предвид, че иначе е доста… традиционен.
— Щом се ожени за теб, не бива да го наричаме традиционен — възрази Прюдънс.
— Може би си права.
Докато говореше, Констанс се усмихваше замечтано, бузите й руменееха, а в очите й святкаха звезди.
— Добре ли прекара следобеда? — попита направо Частити, докато наливаше чай.
Констанс я изгледа остро, после се усмихна смутено.
— Толкова ли е очевидно?
— Личи ти, че не си прекарала целия следобед с Летисия.
Констанс побърза да смени темата и махна на сервитьорката, която минаваше покрай масата им.
— Препечена филийка със сардина — поръча тя. — Две филийки, моля. Какво има? — попита стреснато тя, забелязала развеселените усмивки на сестрите си.
— Никога не си вземала сандвичи с чая — отговори Частити.
— Днес съм гладна — обясни сдържано Констанс. — И не си ти тази, която ще ми казва какво трябва и какво не. Виж какво си натрупала в чинията си.
— Много обичам да смесвам разни неща. Ти също би трябвало да опиташ — Частити потопи пръст в малиновия сос и го облиза с наслада. — Небесен вкус! Малини и шоколад. Все още не съм решила дали е по-вкусно с малини или с портокал. Зависи от допълненията.
— За мен бадемов сладкиш — поръча Прюдънс, след като плъзна разсеян поглед по сладкишите в количката. — Благодаря — усмихна се тя, когато сервитьорката й поднесе сладкиша.
— Какво ти е, Прю? — попита Констанс, когато сервитьорката се отдалечи. — Гледаше захаросаните бадеми, сякаш никога не си виждала такава вкуснотия.
— Докато вървях насам, измислих нещо — съобщи Прюдънс.
— Относно нашия случай ли? — Частити забрави сладкото и се наведе към нея.
Прюдънс кимна.
— Мисля, че знам как да намерим доказателства за измамата на Баркли.
— Продължавай — помоли Констанс и посегна към сандвича си. — Ммм… ухае прекрасно.
— Сега ще разберете — Прюдънс свали очилата и разтърка челото си. — Както знаете, баща ни вложи почти всичките си пари в безумния проект за сахарска железница…
— И загуби и последното пени — допълни Частити.
— Точно така. Без да ни попита. Ако мама беше още жива, щеше да се посъветва с нея и тя щеше да го отклони от участие в това абсурдно начинание. Нашата майка умееше да се налага, без баща ни да разбере.
— Точно така — кимна Констанс, приковала поглед в сестра си.
— Кой беше до него? — попита Прюдънс и отново сложи очилата на носа си. — Единствената личност, в чиито съвети татко се вслушва и до днес. Човекът, който има влияние върху него.
— Баркли — отговориха сестрите й в един глас.
— Да, Баркли. Той не се отделяше от баща ни. Утешаваше го, помогна му да преодолее мъката си от загубата на мама. Аз обаче смятам… — Прюдънс понижи глас и се наведе напред. Сестрите й автоматично сториха същото и три червенокоси глави се събраха в центъра на масата. — Според мен Баркли се е възползвал от болката и страданието на нашия баща и го е набелязал за жертва. Той е включил баща ни в начинанието, за да се обогати за негова сметка.
— Татко каза, че зад проекта стои инвестиционна компания — промърмори замислено Частити.
— Компанията обяви банкрут — спомни си Констанс. — Ако изобщо е съществувала такава компания — Прюдънс се облегна назад, сестрите й сториха същото. — Не е трудно да фалшифицираш документи. Възможно е Баркли да е измислил инвестиционната компания и да е убедил татко в съществуването й. Готова съм да се обзаложа, че в татковите документи ще намерим доказателства за измамата. Ако успеем да докажем връзката на Баркли с проекта, ще спечелим процеса. Даже при най-доброжелателно тълкуване продажбата на дялове от транссахарската железница не може да се определи другояче, освен като измама.
— Ти си страхотно момиче, Прю — рече тихо Констанс.
— Не само си красива, ами и дяволски умна.
Прюдънс се усмихна самодоволно.
— Не знам защо не се сетих много по-рано.
— Защото бяхме твърде заети да преодоляваме последствията — обясни Констанс. — Да спасим семейните финанси от катастрофата.
— Единственият проблем е, че ще представим татко като пълен идиот — въздъхна Частити. — Пред съда ще излезе наяве неговата… как да кажа… очевидна глупост, безумно лекомислие… Цялото общество ще му се подиграва. Ние знаем, че тръгна по този път в момент, когато беше обезумял от мъка, но никой друг няма да се съобрази с този факт.
— Може би ще успеем да го задържим настрана от случая — проговори с надежда Прюдънс. — Ще представим доказателства за измамата, но няма да обявяваме потърпевшия.
— Може би защитникът ще настоява да покажем жертвата — възрази Частити.
— Трябва да поговориш с него за всичко това — каза Констанс и се наведе към сестра си. — Преди да дойдеш, с Час стигнахме до съгласие, че ти ще отидеш на срещата. Ти си най-добре информирана за семейните финанси. Убедена съм, че сър Гидиън ще те приеме сериозно. Теб винаги те приемат сериозно, даже когато се държиш лекомислено.
— Кон е права — усмихна се Частити. — Ти цялата излъчваш достойнство и разум, Прю.
— Всичко това прозвуча много скучно — възрази сърдито Прюдънс. — Такава педантична сухарка ли съм. Сигурно защото нося очила. — С жест на отвращение тя намести очилата на носа си.
— Не е само заради очилата — опита се да обясни Констанс. — По-скоро е заради характера ти. Мама винаги е казвала, че ти схващаш по-бързо от нас и обхващаш ситуацията в цялост, с всичките й последствия. Според мен е изключено сър Гидиън да те оцени като лекомислено момиченце, което не мисли за нищо друго, освен за мода и клюки.
— Вие също не изглеждате лекомислени — възрази Прюдънс.
— О, ако ида аз, сигурно ще ме помисли за лекомислена — отбеляза Частити, без да се сърди. — Ще си каже, че съм кокетка без капчица ум в главата си.
— Стига, Час! — извикаха в един глас сестрите й. — Това е абсурдно!
— Вярно е — настоя тя. — Първото впечатление от мен винаги е такова. Слава богу, че не е трайно. Ала в сегашния случай първото впечатление е много важно. Кон е права. Само Прю има шанс да успее.
— Е, добре, аз ще отида — въздъхна Прюдънс и се зае с бадемовия сладкиш. Веднага щом приключи, се появи сервитьорка с друга количка. — Май ще хапна и една ягодова пастичка — каза тя и посочи какво искаше.
— За мен парче шоколадов сладкиш — поръча Частити.
— Ти ще искаш ли нещо, Кон?
Констанс поклати глава.
— Сандвичът ми стига. Макар че — засмя се тя, — не би било зле да хапна парче кейк със сметана и ягодов мармалад.
— Виждам Доти Нортроп — съобщи оживено Частити. — Танцува със сър Джералд.
— Той е един стар негодник. Тук няма да си намери партньор — Констанс се обърна към танцовата площадка. Доти Нортроп, дама в началото на четиридесетте, беше облечена и гримирана като младо момиче. Следобедната рокля от кремав муселин беше украсена с няколко дантелени волана, а деколтето беше твърде смело за това време на деня. Лицето под светлорозовата сламена шапка беше намазано с дебел пласт руж и пудра и приличаше на маска. — Ако се засмее, лицето й ще се пръсне — промърмори без злоба Констанс.
— За да й намерим добър съпруг, трябва да я променим — настави Прюдънс. — Как да й обясним тактично, че не е редно да се облича така?
— Тактът е специалитет на Частити — засмя се Констанс.
— И добрите съвети при любовна мъка.
— Представям си идеалния мъж като лорд Алфред Робъртс — заговори замислено Прюдънс. — Вече не е съвсем млад, но изглежда много добре, запазил е подвижността си. Понякога изглежда толкова тъжен и самотен, че ми става жал за него. Доти ще внесе бодрост в живота му.
— Прекрасна идея — оживи се Констанс. — Бих искала да разбера…
— Знаех си, че ще ви намеря тук — гласът на Макс дойде иззад колоната и трите дами изненадано вдигнаха глави.
— Какво правиш тук, Макс? — попита Констанс.
— Имам голяма нужда от чаша хубав чай — келнерът побърза да донесе още един стол и Макс му кимна с благодарност. — Наистина ли си си поръчала сандвич със сардина? — попита учудено той и посочи чинията на жена си.
— Да, много е вкусен — отговори тя и сложи сметана върху чаения си сладкиш.
— Веднага ще го изям. Умирам от глад — Макс се усмихна на чакащата сервитьорка, която беше донесла нова кана чай и още една чаша, и си взе филийка със сардина. Прюдънс му наля чай. — Бях в клуба си и събрах сведения за Малвърн. Как се държи пред съда и така нататък.
— И? — попита с интерес Прюдънс.
— Вече е известен със специфичния начин, по който провежда разпитите — разказа Макс. — Като цяло може да се каже, че е много агресивен.
— Това не звучи добре — отбеляза тихо Прюдънс.
— Опитай се да го изненадаш — посъветва я Макс. — Говори бързо и не му оставяй време да реагира.
— Мили боже! — промърмори Прюдънс. — Значи ти смяташ, че той ще ме посрещне предубедено?
Макс отхапа от сандвича си и кимна.
— Да, така смятам — отговори той. — Аз на твое място веднага ще премина в офанзива — погледна Прюдънс, която очевидно се беше стреснала от бруталната му откровеност, и попита: — Ти ще отидеш като авангард, нали?
— Тя е най-подходяща за тази задача — обясни Частити. — Аз не изглеждам достатъчно сериозна.
— А аз искам да избегна необходимостта да се представя като твоя жена — подчерта Констанс.
— Оценявам предпазливостта ти — отвърна сухо Макс. — Но Малвърн много скоро ще узнае, че съм свързан със случая.
— Няма да ни навреди, ако забавим това откритие — каза Констанс. — Нашият избор падна върху Прю, защото тя е наясно с финансовата страна на въпроса. Освен това прави впечатление на информирана и сериозна.
— Ще си сложа очилата с най-дебелите стъкла — обеща Прюдънс, стараейки се да запази лекия тон. — И ще се държа много сериозно.
— Като си помисля какво представление ще разиграеш, започвам да изпитвам съчувствие към Малвърн — засмя се Макс.
— Нашата сериозна и достойна Прю не е за подценяване — отсече Частити.
Развеселените сестри не забелязаха, че в усмивката на Прюдънс липсва убеденост.


5.

— Е, какво ще кажете?
Четвъртъкът бе дошъл неусетно. Очаквайки присъдата на сестрите си, Прюдънс направи пирует.
— Изглеждаш като кръстоска между монахиня и учителка — установи Констанс.
— Е, не е чак монахиня. По-скоро бих я определила като библиотекарка — отзова се Частити. — Изглеждаш сериозна и много учена, Прю.
— Точно такова въздействие се надявам да постигна — кимна Прюдънс, застана пред огледалото, наклони глава и се огледа критично. — Най-много ми харесва филцовата шапка.
Морскосиният воал й стигаше до брадичката. Самата шапка беше от тъмносив филц, с дискретна периферия.
— Подхожда на костюма. Тъмносив серж… Човек може да си помисли, че си в траур — подхвърли Констанс.
— Имаш ли петдесет гвинеи? — попита Частити и махна от рамото й несъществуваща прашинка.
— Редно е да прати сметка — отговори Прюдънс. Погледът, отправен към Констанс, молеше за потвърждение. — Нали не продава зеле на пазара.
— Да, сигурно ще изпрати сметка, но аз въпреки това бих взела парите. Ако се държи обидно и отблъскващо, ще можеш преспокойно да ги запратиш в лицето му на сбогуване.
Прюдънс направи гримаса.
— Знам, че Макс ми мисли доброто, но ми се иска да не беше говорил с приятелите си за Малвърн и да не беше събрал всички тези сведения. Сигурно ще започне да разпитва и мен и аз ще се объркам.
— Това никога няма да стане — възрази убедено Частити.
— Онзи ден секретарят му също се опита да те сплаши, но ти се държа много достойно. Ще направиш същото и със самия адвокат.
— Надявам се. Ако той наистина е най-добрият, не мога да си позволя слабост — Прюдънс се усмихна смело. — Трябва да го хванем на въдицата.
Констанс кимна.
— Дръж се така, сякаш нямаме никакви финансови грижи. Щом веднъж се съгласи да ни защитава, ще започнем да се пазарим.
— Съгласна съм… макар че не ми се струва много почтено — Прюдънс сложи сини ръкавици и посегна към голямата си чанта. — Направила съм копия от всички документи, които оставих в кантората му. Може би ги е забутал някъде — обясни тя с иронично вдигане на раменете. — Жалко само, че още нямам доказателство за измамничеството на Баркли.
— Можеш да увериш Малвърн, че непременно ще му доставим такива доказателства — каза Констанс.
— Убедени сме, че ги има — подчерта Частити.
— Няма да допусна ни най-малко съмнение — заяви Прюдънс и спусна воала над лицето си. — Вече е почти три и половина. Трябва да вървя.
Сестрите й я придружиха до Темпъл Гардънс.
— Ще чакаме тук — рече Констанс и я целуна.
— По-добре ме чакайте при Фортнъм — Прюдънс отвори вратичката на файтона. — Май ще завали и не искам да се намокрите. Нямам представа колко време ще продължи разговорът.
— Колкото по-дълго, толкова по-обещаващо за добър изход — каза Частити. — Добре, ще отидем да пием чай при Фортнъм, но няма да преглътна и хапка, преди да се появиш.
Прюдънс избухна в смях.
— Вече съм убедена, че случаят е много важен, щом ще те отклони от сладкишите, Час — тя слезе от файтона и махна на сестрите си, които се подадоха навън. После решително закрачи по Мидъл Темпъл Лейн.
Пред входа към кантората на сър Гидиън Малвърн Прюдънс спря за миг и пое дълбоко въздух, за да се съсредоточи. После завъртя топката на бравата и се изкачи по тясната стълба до втория етаж. Почука веднъж и влезе, без да чака отговор. Зад писалището седеше същият секретар.
— Имам уговорена среща със сър Гидиън — изрече спокойно посетителката, без да вдигне воала си.
Мъжът разтвори дебелия тефтер със срещи, вдигна очи и я погледна.
— Вие ли сте «Мейфеър лейди»? — попита с усмивка той.
— Както много добре знаете — отвърна Прюдънс и веднага се запита защо е тази обстоятелственост. — Мисля, че съм съвсем точна — и погледна многозначително часовника.
— Ще съобщя на сър Гидиън, че сте тук. — Чиновникът се измъкна иззад писалището и отвори вратата към кабинета на адвоката само колкото да се промъкне вътре.
Прюдънс чакаше. Вратата се отвори изцяло и в рамката застана мъжът, с когото се бе сблъскала при последното си посещение.
— Ето че се срещнахме отново, мадам «Мейфеър лейди» — поздрави той с приятния глас, останал в спомените й. Косъмчетата на тила й настръхнаха. — Ще влезете ли?
Той задържа вратата и Прюдънс пристъпи в неговата светая светих след тихи думи на благодарност. Секретарят я удостои с преценяващ, почти пренебрежителен поглед и се оттегли, по-скоро се плъзна обратно към бюрото си.
Сър Гидиън придърпа стол за посетителката си.
— Моля, седнете, мис… мисис… Простете, но не знам името ви.
Прюдънс вдигна воала от лицето си.
— Изхождам от постановката, че всичко, което се говори в това помещение, остава между нас, сър Гидиън. Дори да не поемете случая.
— Всичко, което се говори между защитника и посетителите, дори да са евентуални клиенти, е конфиденциално, мадам.
Прюдънс кимна. Естествено, знаеше това, но имаше нужда от потвърждението му.
— Аз съм госпожица Прюдънс Дънкан — представи се тя. — Една от издателките на вестник «Мейфеър лейди» — и посочи разтвореното издание върху масивната дъбова маса, която му служеше за писалище.
Адвокатът мина зад масата и за момент остана прав. Ръцете му се плъзнаха по вестника, острият му поглед не се отдели от лицето на посетителката.
— Доколкото си спомням, бяхте две.
— В действителност сме три.
Сър Гидиън се слиса — това беше голяма рядкост, тъй като професията му на адвокат го бе имунизирала срещу изненади от всякакъв род. Сега обаче направо загуби ума и дума. Дамата пред него по нищо не приличаше на момичето, което бе запомнил от беглата среща на стълбището. Разбира се, осветлението беше ужасно и не бе успял да види много. Жената, седнала от другата страна на масата, беше безлично, безцветно, сиво като мишка същество. Очите й не се виждаха зад очилата с дебели стъкла и рогови рамки. Малкото морскосиньо не беше в състояние да разчупи униформената сивота на костюма й. За бога, откъде се бе взела тази скучна личност? Тя очевидно нямаше нищо общо с жената, написала войнствените и толкова остроумни статии във вестника.
Прюдънс отговори на погледа му с нарастващ интерес. Зарадва се, като забеляза първоначалната му изненада, но нещо в очите му събуди гнева й. Ако беше разтълкувала правилно преценяващия му поглед, той изобщо не я харесваше.
Както се очакваше, адвокатът беше горе-долу на възрастта на Макс. Около четиридесет. За разлика обаче от Макс нямаше нито един бял косъм. Тъмнокестенявата коса бе сресана назад и изглеждаше гъста и добре поддържана. Между извитите вежди се бяха вдълбали дълбоки бръчки, но Прюдънс не беше в състояние да каже дали се дължат на неприятния му характер или на дългите часове размишления. Носът беше дълъг и сякаш владееше цялото лице. Устата изглеждаше напълно спокойна. Сивите очи гледаха остро и интелигентно, но в зениците не се виждаше нито следа от мекота. Нея ли отхвърляше, или случая «Мейфеър лейди»? Или това беше обичайният израз на лицето му?
— И кои са другите издателки? — попита той, когато мълчанието се проточи. Все още не бе седнал и това я обезпокои.
— Сестрите ми — отговори просто тя.
— Аха — той приглади вестника и тя забеляза, че ръцете му са бели и тесни, овалните нокти — грижливо изрязани и изпилени. По-скоро ръце на пианист, отколкото на адвокат. Носеше пръстен със смарагд, а копчетата на маншетите му бяха с диаманти. Диамант блестеше и върху иглата на вратовръзката му. Нищо натрапчиво, само елегантно, сдържано указание за богатство и власт. Всичко в личността му потвърждаваше това впечатление. Пред нея стоеше мъж, повярвал в себе си и в мястото си в света — поведение, което го правеше да изглежда застрашителен. Ала Прюдънс нямаше да му позволи да забележи, че е уплашена.
Тя скръсти ръце в скута — още не бе свалила ръкавиците си.
— Оставих на секретаря ви всичко необходимо за изясняване на нашия случай. Както виждам, вече разполагате с въпросната статия, поради която ни обвиняват в клевета. Предполагам, че сте запознат с фактите, сър Гидиън.
— Както ми бяха представени — уточни той. — Прав ли съм в предположението си, че госпожица Констанс Дънкан наскоро се омъжи за депутата мистър Енсър?
— Да. Но това е друг въпрос и не би трябвало да ви влияе по никакъв начин.
За момент очите му проблеснаха развеселено.
— Бъдете уверена, че аз се ръководя единствено от личната си оценка на ситуацията.
Прюдънс сдържа гнева си от пренебрежителната му забележка и отговори спокойно:
— Радвам се да го чуя, сър Гидиън. Никой не би искал да бъде защитаван от адвокат, чиито лични предпочитания го отклоняват от истината.
Погледът му мигновено се скри зад гъстите ресници. Чертите на лицето му останаха безизразни и тя не можа да разбере дали го е улучила. Това ли беше лицето, с което се явяваше в съдебната зала? За да не издава нищо? Ако да, то беше ефектно оръжие. Все пак тя устоя на изкушението да наруши мълчанието с някоя банална забележка.
След малко се изправи.
— Простете, сър Гидиън, но ако не седнете, можем да довършим разговора и прави.
Лицето му остана непроменено, очите все така скрити под полуспуснатите мигли. Той посочи стола и рече учтиво:
— Моля — и сам седна насреща й. После придърпа вестника към себе си. — Вие ли написахте това, мис Дънкан, или една от сестрите ви?
— Голямата ми сестра. Но това няма никакво значение. Всички сме солидарно отговорни.
Адвокатът се усмихна.
— Една за всички, всички за една. Трите мускетарки, които обикалят улиците на Лондон.
Прюдънс неволно стисна ръце в юмруци. Добре, че наблизо нямаше нещо подходящо, за да го хвърли по главата му. Без да каже дума, тя издържа на погледа му с безизразно лице — отлично знаеше, че благодарение на очилата може да скрие от него гнева и разочарованието си. Един път и те да са й от полза.
— И какво по-точно искате от мен вие и сестрите ви, мис Дънкан? — тонът му, все така спокоен, хладен и мелодичен, изведнъж стана остър.
— Искаме да защитите «Мейфеър лейди» от обвиненията на лорд Баркли в клевета — въпреки гнева и разочарованието Прюдънс изпита облекчение, че най-после са заговорили по същество. Може би той не желаеше да работи професионално с жени, но ако тя веднага му каже каквото трябва и представи необходимите доказателства, с които той вече би трябвало да е наясно, предразсъдъците му ще се разсеят.
В продължение на минути той не каза нищо, загледан във вестника. Когато вдигна очи, в зениците му святкаше неумолимост.
— Вижте, мис Дънкан, не мога да го направя. След като прочетох тази статия — възмутителен, злобен пасквил, предназначен единствено да даде материал на клюкарките, — изпитах искрено съчувствие към граф Баркли. Авторките заслужават да бъдат наказани от закона. Ако бях обвинител, щях да поискам пълния размер на наказанието и нямаше да намеря покой, докато това… — ръката му презрително помете вестника — … това клюкарско вестниче бъде забранено.
Той стана отново.
— Простете откровеността ми, мис Дънкан, но има факти, които вие и сестрите ви очевидно не сте схванали. Жените нямат способности, за да се впуснат в подобна битка. Тук става въпрос за заредена с емоции, необмислена атака срещу един пер с намерение да го поставите в неудобно положение. Е, точно това се случи. Той има право да получи финансово обезщетение за нанесени неимуществени вреди — вие сте навредили на доброто му име. Предлагам за в бъдеще вие и сестрите ви да се занимавате със светски клюки и да забравите мастилото и перото.
Той излезе иззад масата и се приближи към Прюдънс, която го гледаше замаяно.
— А сега ви моля да ме извините, мис Дънкан, но имам да готвя защитата си — отиде до вратата и я отвори широко. — Тадеъс, моля, придружете уважаемата мис Дънкан до вратата.
Прюдънс се надигна и се остави да я изведат от кабинета. Само след минута вече стоеше под ръмящия дъжд пред затворената врата към кантората на сър Гидиън Малвърн.
Погледна часовника си. Четири и двайсет. За по-малко от половин час й бяха прочели лекция като на глупава ученичка и я бяха изхвърлили на улицата. Макс й бе внушил, че трябва да поеме инициативата, а тя допусна ситуацията да се изплъзне от контрола й. Все още чуваше гласа на известния защитник — спокоен и ясен, произнасящ обидни, пренебрежителни думи. Никой досега не се беше осмелявал да й говори по такъв начин.
Прюдънс се обърна към вратата и я отвори с трясък. Дори сър Гидиън Малвърн, най-младият адвокат на короната, не можеше да си позволи да я изхвърли.


Чайният салон на Фортнъм бе изпълнен с тихи женски гласове. Частити и Констанс пиеха чай и наблюдаваха през високите тесни прозорци минувачите по Пикадили. Междувременно валеше като из ведро и всеки бързаше да се скрие в някой вход.
— Така бих искала да знам какво прави тя сега — повтори за кой ли път Частити. — Дори не мога да преглътна този захаросан бадем, а аз обичам бадеми.
— Не си отказвай това малко удоволствие, така няма да помогнеш на Прю — опита се да я успокои Констанс. — Изходът на разговора не зависи от това дали ти ядеш бадеми или не — тя хапна малко от сандвича си и се опита да насочи разговора към друга тема. — Хайде да помислим как да намерим мъж за Доти Нортроп. Имаш ли вече идея за някои тактични съвети относно облеклото и грима й?
Частити веднага се хвана за темата. Извади от чантата си лист хартия и го разгъна внимателно.
— Най-добре е да отговорим на писмото й с няколко препоръки. Освен това ще й предложим да се запише за посещение на Манчестър Скуеър 10 следващата сряда и да помоли да я представят на сър Алфред Робъртс. Ще се опитам се да й внуша, че той е много подходяща партия за нея.
— А как ще накараме сър Алфред да дойде? — попита Констанс. — Той е като баща ни — предпочита клуба си пред салоните. Не мога да си представя как разговаря с хора като лейди Уинтроп или Мери и Марта Бейнбридж с чаша чай в ръка.
— Татко ще го доведе — отвърна Частити с доволна усмивка. — Вече го помолих. Казах, че имаме нужда от интересни мъже за приемите си. Лорд Алфред беше добър приятел на мама и ние го каним, понеже не искаме да го виждаме самотен и тъжен.
Констанс избухна в смях.
— Как реагира татко?
— Отначало помърмори, но после каза, че в последно време Алфред наистина оставя впечатление за тъга и самота и че има нужда някой да го ободри. Накратко, обеща да го доведе. Обаче ми нареди да не му предлагам чай, а нещо по-силничко — добави дяволито тя и сложи захар в чая си.
— Ще го уредим. Добре, а сега няколко тактични намека относно дълбочината на деколтето и дебелия пласт пудра.
— О, и това е уредено — отвърна с пълна уста Частити и посочи писмото, което беше написала. — В последния абзац.
Констанс прочете посоченото място и избухна в луд смях.
— О, Час, ти си невероятна! Няма друга като теб! Как хубаво си го написала! Джентълменът, за когото става въпрос, е доста старомоден и по-скоро плах с жените, затова «Мейфеър лейди» ви препоръчва при първата среща да носите скромна рокля и да не гримирате лицето си. Редакцията е убедена, че ако проявите разбиране и му вдъхнете кураж, лорд Алфред Робъртс скоро ще преодолее сдържаността си и ще се прояви като чудесен партньор, за да се наслаждавате заедно на всички радости, които предлага обществото.
— Знаех си, че съм се справила добре — кимна доволно Частити. — Колкото повече размишлявам, толкова повече се убеждавам, че двамата ще са идеална двойка. Допълват се, ако разбираш какво искам да кажа. О, не се смей, Кон! — тя също избухна в смях и едва не се задави с последното парченце сладкиш.
Констанс я потупа по гърба.
— Прю ще хареса много това писмо — двете се обърнаха заедно и погледнаха навън с надеждата да видят файтон, от който слиза сестра им. Напразно.


Сър Гидиън толкова се стресна от внезапното връщане на посетителката си, че скочи и бутна стола си. Не, това не беше жената, която бе изпратил навън само преди няколко минути. Външността изглеждаше непроменена, но излъчването беше съвсем различно. Тази жена пращеше като прясно запален огън. Все още не можеше да види очите й зад дебелите стъкла на очилата, но съвсем ясно усети как пламъкът им го опари.
— За мен е загадка защо сте си въобразили, че имате право да се отнасяте така презрително и арогантно с мен или с който и да е друг клиент — започна Прюдънс и остави голямата си ръчна чанта на масата. — След като очевидно сте ме осъдили предварително, не разбирам защо ми назначихте среща. Изводът се налага от само себе си: за да се позабавлявате за моя сметка. Защо гледате на жените само като на играчка?
Тя започна да сваля ръкавиците си пръст по пръст и всяко движение подчертаваше думите й.
— Не проявихте дори приличието да ме изслушате. Нима си мислехте, че ще дойда на уговорената среща, без да се подготвя за обсъждане на доказателствата, които съм оставила при вас? — тя почука с пръст по документите на масата. — Ние разполагаме с достатъчно материал, за да докажем, че обвиненията срещу лорд Баркли почиват върху действителни факти. Ако съм добре информирана за постановките на закона, щом има доказателства за публикуваното престъпление, значи не е налице клевета. Или се лъжа? — красиво извитите вежди се вдигнаха иронично.
Гидиън имаше нужда от време, за да се овладее. Първо се изкашля тихо. Точно тогава посетителката му свали очилата, за да избърше стъклата им, и очите й го смаяха: яркозелени, озарени от вътрешна светлина, искрящи от гняв и интелигентност. Погледът й беше устремен към него и не се отдели, докато почистваше очилата си с презрение, което възхваляваният адвокат на короната често беше прилагал като метод, но никога не беше изпитвал на собствения си гръб.
— Лъжа ли се, сър Гидиън? — попита тя, сложи очилата на носа си и ги тикна назад с енергично движение.
— По принцип не, мис Дънкан. — Гидиън се зарадва, че гласът все още му се подчинява. — Ала когато обвинението е анонимно, доказателствата звучат недостоверно. Съмнявам се, че съдебните заседатели ще проявят разбиране към обвинение, което изглежда като коварен удар с кама — той се покашля отново и посочи стола. — Не желаете ли да седнете?
— Не желая — отговори все така презрително Прюдънс. — Благодаря ви. Разбирам, че анонимността създава известни усложнения, но ние нямаме друг избор. Ако стане известно кои са издателките на «Мейфеър лейди», вестникът ще спре да излиза — това би трябвало да ви стане ясно, ако си бяхте направили труда да се замислите поне малко. Ако бяхте поели защитата ни, сигурна съм, че щяхте да измислите начин да преодолеем това препятствие.
Той отвори уста, но тя не ду даде да вземе думата.
— Предполагам, че сте прочели поне записките на сестра ми, направени след разговорите с изхвърлените жени. Няма да е лошо да ги прочетете отново и да освежите паметта си. Естествено — тя прибра кърпичката в чантата си и го погледна предизвикателно. Този поглед би накарал и най-смелия мъж да коленичи, помисли си Гидиън, — ако продължавате да гледате предубедено на нашия случай, аз ще ви платя хонорара за консултацията… петдесет гвинеи, доколкото си спомням, макар че в никакъв случай не бих нарекла краткия ни разговор консултация. Ето ви парите и си останете с предразсъдъците — тя извади от чантата си снопче банкноти и ги хвърли на масата.
Мъжът насреща й не подозираше какво й струва този жест. Гидиън не обърна внимание на парите.
— Седнете, мис Дънкан, явно имаме да си кажем още някои неща. Желаете ли чай? — той сложи ръка върху сребърното звънче, поставено на масата.
— Не, благодаря — Прюдънс все пак прие поканата му да седне. Досега гневът я държеше изправена, но отрицателните емоции я бяха изтощили повече, отколкото искаше да признае.
— Настоявам — рече той и позвъни. Тадеъс се появи почти веднага в открехнатата врата. — Донесете ни чай, Тадеъс, и препечете няколко филийки.
Без да каже дума, секретарят се оттегли, а Прюдънс заяви:
— Сър Гидиън, аз изобщо не съм гладна. И не съм ви на гости.
— Права сте, но е време за чай — възрази учтиво той. — Аз имам нужда от чаша хубав чай. — Извади от купчината документи пред себе си едно дело, отвори го и се зачете.
Прюдънс не каза нищо. По-добре да мълчи и да го огледа внимателно. Когато разбра, че той чете копията от записките на сестра й, гневът й отново се събуди. Значи той не си е направил труда да ги прочете предварително! Тадеъс влезе с табла и приятната миризма на филийки с масло накара Прюдънс да съжали за високомерния отказ преди малко.
— Аз ли да налея, сър? — попита натъртено Тадеъс.
— Ако мис Дънкан не желае… — Сър Гидиън вдигна очи и я удостои с усмивка, която събуди в сърцето й чувството, че има работа с друг човек. Усмивката изписа като с магическа пръчка весели бръчици около очите му и придаде особено сияние на ясната им сивота.
Тя поклати глава и секретарят наля чай в две крехки чашки — Прюдънс беше готова да се закълне, че са от севърски порцелан. Тя прие предложената й чаша, защото би било невъзпитано да откаже, но отказа филийката с масло. Гордата поза, която удържаше с толкова мъка, щеше да пострада, ако трябваше да се бори с течащо масло, както си беше с палто и шапка. Сър Гидиън явно не се притесняваше особено, защото с апетит изяде две филийки, като от време на време спираше, за да си запише нещо.
Най-сетне той вдигна глава, отопи маслото с последното залъче и го сложи в устата си, без да е капнала нито една капка.
— Е, добре. Признавам, че ми се стори безсмислено да проуча материалите, които ми оставихте, след като прочетох статията. Може би говоря прибързано, но тук не открих нищо, което да намеква за незаконни финансови сделки.
Тонът му беше хладен и безизразен както преди, усмивката бе изчезнала, сивите очи гледаха остро и преценяващо.
— Трябва да призная, че по тази точка ни липсват доказателства — отговори спокойно Прюдънс, — но сме убедени, че обвиненията са верни.
— Вашето убеждение едва ли ще се покрие с мнението на съдебните заседатели — възрази той с режещ тон.
— Вярваме, че знаем къде да търсим доказателства, които да потвърдят обвинението — заяви Прюдънс и остави чашата си.
Той я погледна любопитно.
— Ще бъдете ли така добра да се изразявате по-ясно, мис Дънкан?
— В момента не мога да кажа нищо повече — отсече тя. Съзнаваше, че трябва да запази няколко коза в ръкава си, докато той се съгласи да поеме случая. Ако му разкаже за участието на баща си в проекта на Баркли и той все пак откаже да поеме защитата, ще изложи лорд Дънкан на ненужни подигравки. Вярно, сър Гидиън беше длъжен да пази мълчание, но тя не искаше този надменен тип да презира баща й. Точно така — ще му каже, когато стане неизбежно. — Уверявам ви, че знаем много добре как да излезем от това положение.
Той вдигна вежди.
— Ако не се лъжа, вие казахте, че статията е била написана от сестра ви?
— Да. Името й е Констанс.
Той кимна.
— Тя ли пише повечето статии във вестника?
— Когато обсъждаме политически въпроси. Най-вече за правото на жените да гласуват.
Той кимна кратко.
— А каква роля сте играли вие в създаването на тази… — той посочи вестника — … на тази публикация?
Прюдънс отново чу в тона му пренебрежителни нотки. Обзета от гняв, тя стана и заяви:
— Аз отговарям за финансовата страна, сър. А сега ви моля да ме извините. Вече ми е ясно, че няма какво повече да обсъждам с вас. Не желая да отнемам повече от скъпоценното ви време. Благодаря за чая — тя грабна записките на Констанс и ги пъхна в чантата си с енергично движение, като внимаваше да не закачи банкнотите.
Гидиън се изправи рязко.
— За мен обаче изобщо не е ясно, че нямаме какво повече да обсъждаме.
Прюдънс, която тъкмо слагаше ръкавиците си, спря.
— Вие изобщо не се опитвате да скриете презрението си към нашето «вестниче». Очевидно го смятате за скалъпена работа на жалки аматьорки. Онова, което не разбирате, е…
— Не слагайте в устата ми думи и изрази, които не съм употребил, мис Дънкан — прекъсна я той. — Нямате представа какви мисли се въртят в главата ми.
— Нима оспорвате?
— Не оспорвам, че имам съмнения относно този случай — отговори той. — Но съм склонен да загърбя предразсъдъците си, ако се постараете да ме убедите, че за мен ще бъде интересно упражнение да се заема със защитата ви.
Той се усмихна отново и Прюдънс напразно се опита да остане равнодушна към очарованието на тази усмивка. Сигурно беше заучена. Сигурно адвокатът я използваше, когато можеше да му бъде полезна.
— Вечеряйте днес с мен — каза той и усмивката му стана още по-лъчезарна. — Можете да ми говорите каквото искате — разпери ръце и заяви: — Кълна се, че ще дойда на вечеря безгрижен и непредубеден и ще бъда отворен за всякакви аргументи. Това не е ли върхът на почтеността?
Прюдънс беше толкова изненадана от тази внезапна покана, че за миг загуби ума и дума. Той бе преместил обсъждането от деловата кантора в светския салон — но не беше само това. В поведението му имаше нещо невероятно възбуждащо. Властната усмивка, дълбокият глас… Защо ли си правеше труда да й замае главата? Какво искаше от нея?
Имаше само един начин да разбере.
— Не мога да пропусна такъв удобен случай да ви убедя в правотата си, сър — рече тя, хладно и овладяно, както се надяваше, но в гласа й имаше и учудване, и несигурност.
— Значи приемате поканата ми?
Липсата на въодушевление в отговора й явно го ядоса и това засили увереността й.
— Разбира се. Макар да не ми е ясно защо разговорите на маса трябва да са по-плодотворни от тези във вашата кантора.
— Ще видите, че са, — отвърна той и за пореден път предизвика съпротивата й. — Може би ще ви подготвя изненада. Дайте ми адреса си, за да ви изпратя автомобил.
Много по-учтиво щеше да е, ако беше предложил да мине да ме вземе, помисли си Прюдънс. Кипеше от гняв, но здравият човешки разум повеляваше да преглътне гнева си, защото той й предлагаше втори шанс да го спечели за защитник. Освен това той я предизвикваше — колкото и да не й се искаше да го признае. От една страна, беше неучтив до грубост, арогантен, високомерен и изпълнен с презрение, но от друга, можеше да бъде очарователен, а усмивката му беше неотразима. И тези бръчици около очите… Очевидно притежаваше остър ум, а това беше рядко качество, което Прюдънс ценеше високо у мъжете.
И все пак… Защо полагаше усилия да омагьоса жена, която се бе представила пред него като невзрачна стара мома?
— Манчестър Скуеър номер десет.
Тя се запъти към изхода, без да направи опит да смекчи сухия отговор с усмивка за сбогом, но той излезе иззад масата и стигна до вратата преди нея.
Улови ръката й и се наведе над нея.
— Радвам се, че приехте поканата ми, мис Дънкан. Ще ви придружа до улицата — взе от кошчето до вратата голям чадър и излезе пръв на улицата. Все още валеше силно. — Почакайте, ще повикам такси.
Преди Прюдънс да е успяла да протестира, той бе разтворил чадъра и тичаше по улицата, избягвайки умело локвите.
Поведението му ставаше все по-изненадващо. Тя бе очаквала, че ще възложи тази неприятна задача на някой служител. Явно адвокатът беше човек на парадоксите. Ненапразно я предупреди да не си вади прибързани заключения. След толкова кратко познанство би трябвало да не забравя предупреждението му.
Един файтон зави зад ъгъла и спря пред входа. Сър Гидиън скочи на улицата и държа чадъра над нея, докато се качи.
— Къде отивате, мис Дънкан?
— При Фортнъм — отговори тя. — Ще пия още един чай.
Той се засмя — мек, гърлен смях, какъвто Прюдънс никога не беше чувала.
— Вече не ми е чудно, че отказахте филийките ми. Е, до довечера, мадам — той й махна и Прюдънс несъзнателно вдигна ръка да му отговори. Даже му се усмихна, както отбеляза с неудоволствие малко по-късно.
Гидиън я изпрати с поглед и се върна в кантората си дълбоко замислен. Спря на прага и прехапа устни. Какво си въобразяваше? Случаят беше невъзможен — това му стана ясно още щом прочете статията в «Мейфеър лейди». Издателките на вестника не можеха да очакват съчувствието му. Въпросната статия беше злобна клюка, а вестникът представляваше пъстра смесица от незрели политически възгледи и лицемерни излияния за несправедливото отношение към жените. Нямаше никакъв начин тази сива мишка със зелени очи и горещ темперамент да успее да го убеди, че трябва да поеме защитата й. Защо тогава я помоли да опита? Защо се обрече на дълга и скучна вечер, която неизбежно ще завърши неприятно — защото той, разбира се, ще й заяви, че няма намерение да поеме защитата. Никога не е имал.
Може би все още не беше късно да отмени вечерята? Би могъл да й изпрати писмо и да изрази съжаление, че неочакван проблем не му позволява да се срещне с нея. Това означаваше да не я види никога вече. Погледът му падна върху снопчето банкноти на масата. Отново чу гласа й, гневен и презрителен. Видя движението, с което бе оставила парите — по-скоро му ги беше подхвърлила. Не, инстинктът не го беше излъгал. Уважаемата мис Дънкан не беше това, за което се представяше. Може би вечерта все пак няма да е изгубено време.
Без да бърза, сър Гидиън Малвърн влезе в кабинета си, взе банкнотите и ги заключи в едно чекмедже.


Файтонът остави Прюдънс на входа на Фортнъм. Салонът за чай беше почти празен. Частити я видя веднага и й махна. Двете сестри седяха на маса до прозореца.
— Е? — извикаха двете, когато Прюдънс стигна до тях.
— Ей сега ще ви разкажа — отвърна уморено тя. — Не, благодаря — сега нямаше настроение за сладкиши. — Искам само един силен чай — остави чантата си на пода и сложи ръкавиците върху нея. — Господин адвокатът ми подари петнайсет минути от времето си, за да ми прочете най-обидната, най-наглата и най-пренебрежителната проповед, която съм чувала някога. Изобщо не си е направил труда да прочете нашите документи. Преди да разбера какво става, вече бях на улицата и се взирах в затворената врата на кантората му.
Констанс подсвирна изненадано.
— А после се върна и му даде да се разбере — това не беше въпрос, а твърдение.
Прюдънс кимна.
— Никога през живота си не съм била така бясна, повярвайте ми.
Частити наля чай на сестра си и й подаде чашата. Прю рядко губи самообладание — мислеше си тя, — но когато побеснее, устройва истински спектакъл.
— И този път той те изслуша, нали?
— Точно така — отговори Прюдънс и отпи голяма глътка чай. — Даже прочете материалите, които му бях оставила.
Настъпи мълчание. Констанс зададе решаващия въпрос:
— Ще ни защитава ли пред съда?
— Още не знам — Прюдънс внимателно остави чашката върху чинийката. — Покани ме на вечеря — сестрите й зяпнаха смаяно. — Най-любезно ми заяви, че докато се храним, трябва да се опитам да го убедя.
— Какво? — Констанс беше очаквала какво ли не, само не и това. — Този човек е странен. Никой адвокат не се държи така.
— Нямам представа — Прюдънс вдигна рамене. — Но не можех да изпусна последния си шанс, нали?
— Знаем, че е разведен — напомни Частити. — Може би в частния си живот не е особено точен.
Сега беше ред на Прюдънс да се чуди.
— Честно казано, бях забравила.
— Разведен ли е? — попита изненадано Констанс. За първи път чуваше този интересен детайл.
— Прочетохме го в «Кой кой е» — обясни Частити. — Развел се е преди около шест години. Има дъщеря.
— Която сигурно му отнема малко време — в гласа на Констанс прозвуча презрение. — Присъдили са момиченцето на него, което означава, че той взема всички важни решения, а детето се гледа от майката. Така става винаги.
— Може би си права — кимна Прюдънс, взе един сандвич и го погледна втренчено, сякаш се питаше как е попаднал в ръката й.
— Какво има? — попита Констанс.
Прюдънс остави сандвича.
— Знаете ли… на моменти имах чувството, че флиртува с мен. От време на време изоставяше обичайната си арогантност и се променяше напълно. Чувствах се странно…
— Според мен няма нищо необичайно един разведен мъж да флиртува — отговори Констанс. — Точно обратното. Но трябва да кажа, че е крайно непрофесионално адвокат да прави мили очи на потенциална клиентка.
— Може би изобщо няма намерение да поеме нашия случай. Може би е таен развратник и иска да прелъсти Прю — Частити остави недоядения бадемов сладкиш, отвори широко зелените си очи и пошепна тайнствено: — За да я подчини на волята си.
— О, стига, Час! — сестрите й избухнаха в смях — точно както беше възнамерявала.
Ала веселието не трая дълго.
— Защо един «таен развратник», както го нарече Час, се интересува от жена, облечена като мен? — попита Прюдънс. — Изглеждам като суха, безинтересна, остаряваща гувернантка.
— Според мен това впечатление се е развалило, като те е видял гневна — обясни Констанс с лека усмивка. — Свали ли очилата си?
— Не знам. Не помня… О, за бога, Кон! И какво от това?
Сестрите й не казаха нищо. Само я гледаха с въпросително вдигнати вежди.
— Мили Боже, дай ми сили — прошепна Прюдънс, грабна сандвича и го погълна на две хапки.
— Значи си приела поканата му? — попита делово Частити.
— Да. Нали вече ви казах. Не можех да пропусна такъв шанс. Може би все пак ще успея да го убедя. Трябва ни най-добрият защитник.
— Красив ли е?
Прюдънс се замисли.
— Не и за мен — отговори след малко. — Но мисля, че повечето жени ще го намерят привлекателен. Аз не харесвам мъже, които вечно показват превъзходството си.
Сестрите й кимнаха.
— Гласът му е много приятен — продължи Прюдънс с желанието да бъде честна. — Усмивката му също, но не съм убедена, че не е изкуствена. Да, повечето жени харесват такива мъже.
— Ти никога не се поддаваш на мъжкото очарование — отбеляза Констанс и посегна към чашата си.
— Вярно е — кимна сестра й. — Нито за миг.
— Тогава ми е още по-интересно какво ще стане довечера — изказа се неутрално Частити.
Прюдънс си взе още един сандвич с краставица.


6.

— Излизаш ли, миличка? — лорд Дънкан спря насред залата, като видя средната си дъщеря да слиза по стълбата с палто в ръка.
— Да, канена съм на парти с вечеря — отговори Прюдънс и спря на последното стъпало. Съзнаваше, че баща й я гледа много учудено. Обикновено дъщерите му не се обличаха за вечеря навън като за погребение. А тази вечер Прюдънс бе облякла проста рокля от кафяво моаре, отдавна излязла от мода. Откъде ли я е намерила? — запита се безпомощно лорд Дънкан.
Прюдънс не му позволи да й направи бележка за роклята, а се обърна към госта му:
— Добър вечер, лорд Баркли.
Учтивият поздрав бе покрит с тънка ледена корица, но нито домакинът, нито гостът я забелязаха.
— Добър вечер, Прюдънс — отговори лорд Баркли и я огледа с доброжелателна усмивка. — Сигурно ще се срещнете с някой подходящ млад мъж? — посегна да я погали по бузата, но тя умело го избегна.
Той избухна в смях и разпери ръце.
— Не бъди толкова плаха, мис Прюдънс. Ще ти дам един добър съвет. Една дебютантка може да е плаха — това я прави много мила, но жена, която има зад гърба си няколко сезона в обществото, трябва да се държи по-свободно.
Прюдънс забеляза, че баща й хвърли неодобрителен поглед към приятеля си. Това я учуди, защото лорд Дънкан беше сляпо предан на Баркли. Този кратък миг й вдъхна кураж. Може би баща й не беше съвсем убеден в невинността на Баркли, макар да ругаеше вестника със силни думи. Обаче намеците му за възрастта на Прюдънс и за възможността да остане стара мома бяха безвкусни, а лорд Дънкан беше свръхчувствителен към добрите маниери, освен това обичаше дъщерите си.
— Как напредва процесът ви срещу клеветниците, милорд? — попита с ледена усмивка Прюдънс.
Въпросът постигна желаното въздействие. Лицето на графа стана пурпурночервено.
— Онези проклети страхливци още не са реагирали… Адвокатите ми казват, че никой не е поел защитата им. Извиват се като змиорки. Но ако си мислят, че ще се отърват, като се преструват на глухи и неми, много се лъжат.
— Не могат вечно да се крият — намеси се лорд Дънкан.
— Не, разбира се, че не. Ще ги хвана и ще им дам да разберат — закани се лордът. — Ще им смъкна кожите от гърба. Ще им взема и последното пени.
— Знаете ли, съмнявам се, че законът предвижда тези три варианта — отбеляза снизходително Прюдънс. — Колко са обвиняемите, сър? Защо сте толкова сигурен, че са повече от един?
— Разбира се, че са много… цял екип негодници, предрешени като жени, способни на всякакви подлости. Стремят се да унищожат доброто ми име. Запомнете думите ми — той изгледа мрачно Прюдънс и размаха пръст пред лицето й. — Запомнете, драга: аз и моите адвокати ще изземем всеки брой от онова жалко вестниче и ще го изгорим публично. Ще им прибера паричките и ще ги пъхна зад решетките, за да изгният там!
— Значи според вас не е възможно статията да е написана от жени, лорд Баркли?
Той я зяпна, сякаш беше ненормална.
— Глупости… жени? Само си помислете! — изсмя се — по-точно изрева и удари лорд Дънкан по рамото. — Жени! Жени да напишат тази мръсотия! Да изровят толкова лъжи! Да посещават такива места! Вие какво мислите за тази идея, Дънкан?
Лорд Дънкан смръщи чело. Беше си спомнил за починалата си съпруга.
— Не е много вероятно, но е възможно.
— Вие сте луд, приятелю — изсмя се отново Баркли. — Никоя почтена жена не иска да има нищо общо с тези работи.
— Много почтени жени четат вестника — възрази любезно Прюдънс. — Майка ни казваше, че статиите са интересни.
Лорд Баркли се видя принуден да замълчи. Не можеше да обиди починалата съпруга на приятеля си.
Прюдънс му остави време за подходящ отговор, но той мълчеше, затова тя се обърна към баща си:
— Вкъщи ли ще вечеряш, татко?
Лорд Дънкан беше видимо облекчен от смяната на темата.
— Да, имам това намерение. Надявам се, че Дженкинс и мисис Хъдсън ще ни приготвят нещо набързо.
Мисис Хъдсън ще се притесни, помисли си Прюдънс. Знаеше, че семейният бюджет не позволява да купуват деликатеси и че вероятността господарят на дома да реши да вечеря вкъщи и да покани няколко приятели е малка. Но Прюдънс и сестрите й отдавна бяха престанали да се надяват, че баща им все някога ще забележи оскъдния бюджет на домакинството.
Тя хвърли поглед към часовника. Минаваше осем. Частити щеше да вечеря с Констанс и Макс, значи само тя можеше да помогне на мисис Хъдсън да преодолее първата уплаха, когато узнае, че трябва да приготви хубава вечеря за двама.
— Аз ще говоря с мисис Хъдсън — каза тя. — В библиотеката е запален огън. Дженкинс ще ви поднесе уиски.
Тя окачи палтото си и забърза към кухнята, придружена от шумоленето на колосаната си пола.
— Нещо за негово благородие ли, мис Прю? — в очакване на спокойна вечер мисис Хъдсън седеше в любимия си люлеещ се стол, но като видя Прюдънс, веднага стана.
— Да. Съжалявам, мисис Хъдсън. Негово благородие и лорд Баркли искат да вечерят тук. Какво имаме в килера?
Прюдънс едва бе изрекла тези думи, когато мисис Хъдсън отвори вратата към килера и простена жално.
— О, мили боже! А аз освободих малката Елен за вечерта. Дженкинс ще трябва да ми помогне.
— Аз също бих ви помогнала, но в осем ще ме вземат — точно в този миг прозвуча звънецът на входната врата. — О, това сигурно е колата. Виждам, че имаме котлети от дивеч. Не бихте ли могли да ги приготвите набързо?
— Оставих ги, защото не ми изглеждаха напълно готови. — Мисис Хъдсън мина покрай Прюдънс и влезе в килера. — Нали знаете, дивечът трябва да се остави няколко дни, за да се оттече кръвта. — Тя взе един котлет и го помириса критично. — Вече са по-добре. С няколко картофчета и с карфиола, който трябва да е тук някъде… — тя се зае да претърсва етажерките, като си говореше полугласно — Малко желе от цариградско грозде и чашка мадейра в соса…
— За десерт пудинг — предложи Прюдънс.
— Добре, ще им направя. Имаме и парче стилтънско сирене, любимото на господаря — мисис Хъдсън се измъкна от килера заднешком и й показа два дебели котлета. — Ей сега ще ги опържа. Не знам само какъв ордьовър да им поднеса…
— Автомобилът е за вас, мис Прю — съобщи Дженкинс от вратата. — Разбрах, че господарят и лорд Баркли ще вечерят тук.
— Да, и мисис Хъдсън както винаги извади от ръкава си няколко коза — засмя се Прюдънс. — Занесете уиски в библиотеката, Дженкинс. Съжалявам, че не мога да остана и да помогна.
— Вървете да се забавлявате, мис Прю — мисис Хъдсън й кимна дружелюбно. — Ние с мистър Дженкинс ще се оправим. За начало ще им поднеса сардини върху препечени филийки. С малко магданоз и накълцано варено яйце.
Прюдънс се усмихна признателно.
— Вие сте магьосница, мисис Хъдсън. Дженкинс, няма нужда да ме чакате. Ще отворя с ключа си.
— Шофьорът каза, че е изпратен от сър Гидиън Малвърн — подметна Дженкинс, докато прекосяваха преддверието. Наметна я с палтото й и продължи: — Предполагам, че господинът не е в първа младост, мис Прю. Или се лъжа?
И той беше учуден от роклята й — Прюдънс изтълкува съвсем правилно бързия му критичен поглед. Дженкинс беше свикнал дамите да излизат от къщи облечени по последна мода. А мис Прю беше особено взискателна по отношение на гардероба си.
— Не бих казала — отговори предпазливо тя и закопча палтото си.
— Чувал съм, че има адвокат със същото име, мис Прю. И то много известен.
— Така е, Дженкинс — рече тя, когато той й отвори вратата. — И ние имаме спешна нужда от него, затова ми стискайте палци. Днес трябва да го убедя да ни помогне. Искам да изглеждам подобаващо сериозна и делова, защото имаме да водим важен разговор. Не отивам да се забавлявам, разбирате ли? — завърши тя с високо вдигнати вежди.
— Точно с такова впечатление останах, мис Прю — отвърна тактично той и я отведе до паркиралия пред къщата черен роувър. Пред отворената вратичка чакаше шофьор в ливрея. — Уверен съм, че ще постигнете желания успех.
— Вие имате повече доверие в способностите ми, отколкото самата аз, Дженкинс — Прюдънс се усмихна на шофьора и се качи в автомобила. — Къде отиваме? — попита тя.
— В Лонг Акр, мадам. — Шофьорът затвори вратата и се настани на своето място!
Прюдънс се облегна удобно. Колата имаше гюрук, но отстрани беше отворена и тя се зарадва, че дъждът е престанал, вечерта беше мека и приятна. Въпреки това тя уви главата си с шал, стегна го под брадичката и вдигна яката на палтото си.
При дадените обстоятелства Ковънт Гардън е малко странно място за среща, помисли си тя и се почувства неловко. Ресторантите около операта и театрите на Дръри Лейн бяха винаги добре посетени и тя със сигурност щеше да срещне познати. Ако я видят със сър Гидиън, ще тръгнат приказки, а когато започне процесът, някой непременно ще си спомни, че ги е видял заедно, и ще разкаже на приятелите си. Да, начинанието беше твърде рисковано. Трябваше веднага да го попита къде възнамерява да я заведе, но просто не бе помислила за това. Човек, поканен на вечеря, приема или отказва. Във всеки случай отговорът не зависи от вида на поканата.
Шофьорът караше бавно и предпазливо по улиците с безброй локви. Във въздуха се носеше натрапчива миризма на конски отпадъци, разпространявана от следобедния дъжд, който бе измил праха. Когато завиха в една от тесните улички около Ковънт Гардън, както винаги много оживени, Прюдънс се отдръпна във вътрешността на колата и се наруга, че не е взела воал.
Автомобилът спря пред невзрачна къща със затворени капаци на прозорците и врата, която се отваряше направо на улицата. Шофьорът помогна на Прюдънс да слезе и я отведе до вратата. Къщата изобщо не приличаше на ресторант. По-скоро на частен дом.
Шофьорът позвъни и на входа застана господин в изискан вечерен костюм.
— Заповядайте, мадам. Сър Гидиън ви очаква в червения салон.
«Червения салон»? Прюдънс се обърна към шофьора, сякаш той можеше да й даде обяснение, но той се бе върнал в колата. Озова се в елегантно преддверие с черно-бял мраморен под и разкошен гипсов таван. В задния край имаше стълбище с позлатен парапет.
— Оттук, мадам — мъжът тръгна пред нея по стълбите, после в широк коридор. Зад затворените врати се чуваха мъжки и женски гласове, звън на порцелан и стъкло. Прюдънс беше колкото учудена, толкова и любопитна.
Придружителят й спря пред двойна врата в средата на коридора, почука и с величествен замах отвори двете крила.
— Вашата гостенка, сър Гидиън.
Прюдънс влезе в просторно квадратно помещение, обзаведено като салон. Само в една голяма ниша, гледаща към градината, беше поставена маса за хранене, осветена от няколко свещи. Масата беше наредена за двама. Веднага й стана ясно защо салонът носи това име. Завесите бяха от червено кадифе, меката мебел беше тапицирана с червена дамаска.
Гидиън Малвърн стоеше до камината и се взираше в пламъците. Бавно остави чашата си и прекоси помещението, за да я посрещне.
— Добър вечер, мис Дънкан. Дайте ми палтото си.
Вечерният му костюм беше безупречен. В бялата жилетка блестяха мънички диаманти. Прюдънс свали кърпата от главата си и за миг съжали за собствения си тоалет, избран след дълъг размисъл. За да е абсолютно сигурна, че адвокатът няма да превърне тази вечеря в светски разговор, тя реши да запази впечатлението за невзрачна стара мома, което бе показала следобед в кантората му. Без преувеличение можеше да се каже, че изглежда ужасно в кафявата рокля, извадена от стария, отдавна неотварян кедров гардероб. Нямаше представа на кого е била роклята, но със сигурност не е принадлежала на майка й. Прюдънс колебливо разкопча палтото си и го подаде на сър Гидиън. Той го връчи на мъжа, който я бе посрещнал, и му кимна да се оттегли. Вратата на салона се затвори безшумно.
Гидиън измери гостенката си с дълъг поглед и неволно вдигна вежди. Все още не можеше да разбере защо тази млада жена се облича така безвкусно. Със сигурност го правеше нарочно, но защо? И следобедният костюм, и тази ужасна рокля бяха подбрани много грижливо. Може би е далтонистка, а не само късогледа, каза си той. Щом носи тези дебели рогови очила, явно има проблем с очите. Толкова ли не знае какво е модно? Носът му потръпна. Наистина ли старомодната вечерна рокля миришеше на нафталин?
— Желаете ли чаша шери? — попита учтиво той.
— Благодаря — отговори тихо Прюдънс, леко стресната от начина, по който беше реагирал на тоалета й. Реакцията му отговаряше на впечатлението, което тя искаше да направи, но въпреки това леко я жегна. Беше свикнала мъжете да я гледат с възхищение и се почувства зле от тази смесица от съжаление и пренебрежение в очите на адвоката.
— Седнете, моля — той посочи един диван и отиде до масичката с гарафите. Наля чашка шери и й я поднесе.
— Благодаря — Прюдънс се усмихна сухо и продължи да играе ролята си. — Каква е тази къща?
— Частен клуб — отговори кратко той и седна насреща й. — Казах си, че в ресторантите ходят много хора — кимна й и отпи глътка уиски.
— Не е хубаво да ни виждат заедно — съгласи се тя й приглади полите си с нервен жест.
Гидиън беше напълно съгласен с думите й. Ако го видят с такава невзрачна дама, обществената му репутация със сигурност ще пострада. Продължи да я оглежда крадешком. Косата й беше увита в старомоден кок на тила, прихванат с дървени игли. Стегнатата прическа обаче не беше в състояние да прикрие блясъка и силата на косата й. Нещо между канела и ръждивочервено, определи той цвета й. Да, нещо не беше наред. Не можеше да го дефинира, но с уважаемата мис Прюдънс Дънкан нещо не беше наред. Спомни си онзи миг в кантората му, когато тя свали очилата и го атакува безмилостно. Образът на онази жена нямаше нищо общо със старата мома, която седеше насреща му. А след като прочете статията, той бе решил да се пази от прибързани заключения по отношение на сестрите Дънкан.
— Мис Дънкан, днес следобед казахте, че се занимавате с финансовите въпроси около вестника. Предполагам, че сте математичка.
— Не бих се изразила точно така — отвърна тя. — По-скоро съм счетоводителка.
Гидиън избухна в смях.
— О, не, мис Дънкан, вие не сте счетоводителка, както сестрите ви не са авторки на булевардни романи.
Прюдънс го погледна уплашено.
— Да не би да сте изчели всички броеве на «Мейфеър лейди»?
— Открих доста стари броеве — обясни сухо той. — И то в собствената си къща. Дъщеря ми и гувернантката й ви четат най-редовно.
— О, така ли… вашата дъщеря… да…
— Не изглеждате особено изненадана — подхвърли той.
— «Кой кой е» — гласеше краткият отговор. — Прочетохме какво пише за вас.
Мъжът вдигна вежди.
— Тогава вие знаете повече за мен, отколкото аз за вас, мис Дънкан.
Прюдънс се изчерви. Да не би да намекваше, че са го шпионирали?
— «Кой кой е» е справочник, достъпен за всеки — обясни тихо тя. — Ако не бяхме проверили в него, нямаше да знаем къде да ви търсим.
— Значи търсенето е било целенасочено?
— Дъщеря ви… при вас ли живее? — попита тя, без да може да скрие учудването си.
— Точно така — отговори сухо той. — Учи в северния лондонски колеж, но си има и гувернантка. Явно мис Уинсгън се интересува от правата на жените, иначе нямаше да чете вашия вестник — той стана и отиде да си налее още уиски, но първо хвърли въпросителен поглед към пълната чашка на Прюдънс.
Този мъж е пълен с изненади, каза си тя. Макар и неохотно, трябваше да признае, че интересът й се е събудил. Северният лондонски дамски колеж, основан през 1850 г. от страховитата Франсис Бъс, която майка им обожаваше, беше първото дневно училище, предлагащо строга възпитателна програма за млади дами. Мис Бъс, както и покойната лейди Дънкан, бяха пламенни застъпнички за правата на жените и образованието на момичетата.
Прюдънс отпи голяма глътка шери, за да се успокои, и попита:
— Смятате ли, че жените имат нужда от образование?
— Разбира се — той седна отново срещу нея и я погледна въпросително. — Виждам, че това ви изненадва.
— Днес следобед ми заявихте, че жените нямат способности… да, мисля, че запомних правилно… че жените нямат способности да се движат в арената на съдебните процеси и тем подобни. Посъветвахте сестрите ми и мен да се ограничим със светски клюки и да се откажем от перото и мастилото — тя се усмихна и попита невинно: — Права ли съм, сър Гидиън? — и се наведе, за да остави празната чашка на масичката до дивана.
— Да, права сте — очевидното противоречие изобщо не го притесни. — Фактът, че съм за образованието на жените, не противоречи на твърдението ми, че повечето жени са необразовани и не са в състояние да се оправят в моя свят. Още малко шери?
Тя кимна, той взе чашата й и отиде до масичката с напитките.
— Ако не беше така, нямаше да има нужда да се занимавам с този случай — наля малко шери в чашата и й я подаде.
Когато застана пред нея, я погледна със същия въпросителен и преценяващ поглед, който я караше да се чувства неловко. Младата жена изпита чувството, че погледът му пробива фасадата, изградена от нея с толкова усилия, и търси да открие истинската Прюдънс.
— Дъщеря ви… — заговори бързо тя с надеждата да отклони вниманието му.
— Дъщеря ми не може да бъде пример — отговори той. — Ще ви кажа само, че под влиянието на мис Уинстън е станала страстна защитничка на правата на жените.
— А вие? — въпросът дойде бързо и остро. Без да помисли, тя свали очилата си, както правеше често в наситени с емоции моменти, и ги изтри в ръкава си. Вдигна глава и го погледна право в очите.
Гидиън потрепери. Прекрасни очи. Те не принадлежаха на тази невзрачна стара мома. Каква игра играеше мис Дънкан? Имаше твърдото намерение да я разгадае, преди да е изтекла вечерта.
— Все още нямам окончателно мнение — отговори след малко той. — Може би, убеждавайки ме да поема случая ви, ще ме убедите и в необходимостта да се застъпя за правата на жените.
На устните му заигра усмивка и сивите очи светнаха, когато погледите им се срещнаха.
Прюдънс побърза да си сложи очилата. Погледът му я вълнуваше. А гласът му още повече. Кожата на главата й запулсира. Всички инстинкти я предупреждаваха да внимава. Но защо, за бога? Разумът й казваше, че е невъзможно да се чувства привлечен от нея, обаче очите и усмивката му говореха друго. Защо си играеше с нея на мишка и котка? Дали пък не се опитваше да я примами в капан? Тя си заповяда да се съсредоточи. Имаше задача. Трябваше да го убеди, че случаят е интересен и…
Прюдънс се вцепени. Може би тъкмо това правеше случая интересен? Може би той играеше рафинирана, жестока игра на псевдопрелъстяване? Може би тя трябваше да му окаже ответна услуга, за която все още не знаеше нищо?
Прюдънс помисли за «Мейфеър лейди», за планината от дългове, която едва сега започваше да се топи. Помисли за баща си, от когото досега бяха крили истината, защото знаеха, че майка им също щеше да постъпи така. На карта беше заложен целият й живот, затова беше длъжна да влезе в играта на Гидиън Малвърн и даже да й се наслаждава.
Тя приглади още веднъж полите си и заговори с даскалска строгост:
— По темата за нашата защита: по наше мнение, сър Гидиън, основната ни слабост е във факта, че нямаме конкретни доказателства за финансовите измами на лорд Баркли. Обаче ние знаем как да се доберем до тях. Засега разполагаме с достатъчно доказателства за неморалните му деяния.
— Да седнем на масата — предложи той. — Не мога да говоря за тези неща на празен стомах.
Прюдънс се изправи.
— Вашето усърдие е впечатляващо, сър Гидиън. Сигурна съм, че сте имали напрегнат ден в кантората и в съда, а сега дори сте готов да работите по време на вечеря.
— Не, мис Дънкан, вие сте тази, която ще работи — отбеляза той и се запъти към масата. — Аз ще се наслаждавам на вечерята си, докато вие ще ме убеждавате в необходимостта да се заема с вашето дело.
Той я покани да седне срещу него. Прюдънс стисна устни. Ето го отново мъжът, с когото беше говорила следобед. Арогантен, самомнителен, напълно овладян. И много по-лесен за «обработка» от мъжа, който й бе позволил да хвърли кратък поглед върху същността му. Тя седна сковано и разгъна салфетката си.
Домакинът й разклати звънчето, оставено до приборите му, и седна.
— Кухнята на клуба се слави като отлична — увери я той. — Постарах се много със съставянето на менюто. Надявам се да заслужа одобрението ви.
— Само преди минута ми заявихте, че няма да имам случай да се наслаждавам на вечерята, нали? — попита невинно Прюдънс. — При тези обстоятелства загрижеността ви ми изглежда малко лицемерна. Можехте да ми сервирате просто едно варено яйце.
Той пренебрегна забележката й и тя трябваше да признае, че има пълното право да го стори. Взе си едно хлебче от панерчето, което той й подаде, докато двама келнери дискретно наляха вино и сипаха в дълбоки бели чинии прекрасна на вид светлозелена супа.
— Лапад и бабина душица — обясни Гидиън, когато Прюдънс вдъхна дълбоко приятния аромат. — Отлична е. Надявам се да я харесате — той разчупи едно хлебче и го намаза дебело с масло. — Разкажете ми за сестрите си. Започнете с мисис Енсър.
— Констанс.
— Констанс — повтори той. — А малката ви сестра се казва…?
— Частити.
Сър Гидиън отпи глътка вино, сякаш се наслаждаваше на получената информация. В сивите му очи святкаха весели искри.
— Констанс, Прюдънс и Частити. Обзалагам се, че някой е проявил чувството си за хумор. Сигурно е била майка ви.
Прюдънс едва успя да остане сериозна.
— Повярвайте ми, сър Гидиън, ние съответстваме напълно на имената си.
— Ах, така ли? — той сипа още малко вино в чашата й и отново й хвърли неразгадаем поглед. — Значи вие сте умна както заради името си, така и по природа? — поклати глава и заключи: — Ако и сестрите ви съответстват на имената си, както вие на вашето, мис Прюдънс Дънкан, аз горя от желание да се запозная с дамите.
Прюдънс продължи да яде супата си. Не искаше да навлиза в несигурен терен. Той сам щеше да разгадае измамната й маневра, не беше нужно тя да му помага.
— Супата е наистина отлична — промълви тя с добродетелна усмивка.
Той кимна.
— Моята любима комбинация.
Тя го погледна и любопитството отново взе връх над намерението да остане в рамките на предстоящото дело.
— Доколкото разбирам, вие сте любител на хубавото ядене, сър Гидиън.
Той остави лъжицата.
— Яденето и пиенето са неотменима част от живота. Не виждам защо трябва да се задоволяваме с посредствеността.
— Прав сте — кимна Прюдънс. — Баща ми веднага ще се съгласи с вас.
— Вие също, предполагам — той посегна към чашата с вино. Не бе пропуснал да отбележи, че тя хареса много бялото бургундско.
Прюдънс осъзна, че фасадата й се е пропукала, и отговори с вдигане на раменете:
— Общо взето, тези неща са ми безразлични. Сестрите ми и аз живеем много просто.
— Наистина ли? — тонът му не изразяваше абсолютно нищо.
— Наистина — отговори натъртено тя, посегна към чашата, но бързо отдръпна ръка и я положи в скута си.
Келнерите отнесоха чиниите за супа и поднесоха рибата.
— Калкан — съобщи сър Гидиън. — Много подценяван вид риба. Опечен на скара и поръсен с масло и магданоз, е много по-вкусен от най-пресния морски език.
— Вие смятате така — подхвърли Прюдънс и си взе малко от препечената риба. Забележката й остана нечута, защото сътрапезникът й се наслаждаваше на рибата. Когато я вкуси, тя се убеди, че е бил прав.
— Няма начин да отхвърлим обвинението на Баркли, без вие и сестрите ви да разкриете идентичността си.
Смяната на темата дойде така изненадващо, че Прюдънс се обърка. Това беше по-скоро атака, отколкото продължение на разговора. Тя примигна, побърза да подреди мислите си и се хвърли в битката.
— Не можем да го направим.
— Не мога да повикам вестника като свидетел — тонът му бе загубил всяка поверителност на личния разговор. Той отмести чинията си и продължи: — Загубих два часа, за да прочета старите броеве на вестника ви, мис Дънкан, и вече знам, че вие и сестрите ви не сте толкова наивни да вярвате, че можете да се изплъзнете от даването на показания.
Прюдънс се запита дали й залага капан. Част от играта на котка и мишка.
— Не можем да се явим като свидетелки, сър Гидиън. Нашата анонимност е от съществено значение за оцеляването на вестника.
— Защо? — той посегна към чашата с вино и я погледна над ръба.
— Не вярвам, че сте толкова наивен, та да не можете сам да си отговорите на този въпрос, сър Гидиън. Сестрите ми и аз трябва да останем анонимни, защото застъпваме възгледи и теории, които читателите автоматично ще отхвърлят, щом разберат, че сме жени. Успехът на вестника почива върху тайната на издаващите го и върху тесния кръг посветени.
— Аха — промърмори той. — Бях забравил за тесния кръг посветени. Аз, естествено, разбирам, че никой няма да си позволява да бъде откровен с вас, знаейки, че ще бъде описан иронично… бих казал дори язвително, в «Мейфеър лейди».
— Оспорвам думата «язвително» — отговори веднага Прюдънс и бузите й пламнаха. — Да, иронични сме и не можем да понасяме глупостта, но не сме злобни.
— Има разлика между язвителност и злоба — отбеляза той.
— За мен това е остроумничене — гласеше леденият отговор.
Той сви рамене, вдигна вежди, но не направи опит да коригира забележката си.
Прюдънс стисна здраво зъби, за да се овладее. Знаеше, че тя и Констанс са склонни да дават воля на подигравките и остроумието си, но това си беше тяхно лично удоволствие, при което единствената публика беше Частити. Дори кротката им сестра притежаваше хаплива ирония и я проявяваше често по отношение на очевидната глупост и общественото високомерие — особено когато някой беше пострадал. Във вестника трите често осмиваха подобни прояви, но никога не споменаваха имена.
Докато тя събираше мислите си, сър Гидиън продължи да говори.
— Мис Дънкан, ако не успеете да отхвърлите обвинението в клевета, вашият вестник ще престане да съществува. Ако се разбере, че вие сте издателките, това също означава край на вестника. Правилно ли съм ви разбрал? — остави чашата си и заяви: — Хайде сега ми кажете каква юридическа помощ мога да ви предложа.
Ето какво било! Според него те нямаха никакъв шанс. Никога не бяха имали. Значи си е играл с нея на котка и мишка. Но защо? Защо беше тази грижливо подготвена вечеря — само за да наблюдава как тя пърха с крилца като пеперуда, набучена на карфица? Е, каквито и да бяха причините, тя нямаше да се съгласи послушно с неговата оценка на ситуацията и да тръгне по пътя, осеян с тръни.
Свали очилата и избърса стъклата със салфетката.
— Може би искаме от вас невъзможното, сър Гидиън, но доста хора се опитаха да ме убедят, че вие сте специалист по невъзможните дела. Ние не сме готови да се примирим със загубата на «Мейфеър лейди». Вестникът и агенцията за запознанства ни осигуряват доходи. Никога не бихме могли да набираме клиенти от нашите кръгове, ако се знае кой стои зад агенцията. Предполагам, че това ви е ясно.
— Агенцията, за която споменахте… вие предлагате подходящи партньори за брак, така ли? Нямах представа, че се занимавате и с такива неща — гласът му прозвуча развеселено и недоверчиво.
Прюдънс му отговори все така хладно:
— Все едно вярвате ли ми, или не, сър Гидиън, но ние имаме успех. Ще се учудите, като разберете колко хора сме събрали — не каза нищо повече, защото двамата келнери се появиха с телешко и червено вино.
Гидиън хапна малко месо, отпи глътка вино и отбеляза с леко поклащане на главата:
— Вие и сестрите ви безспорно сте едно доста предприемчиво трио.
Прюдънс, която все още не беше сложила очилата си, устреми поглед към него и веднага осъзна, че това е грешка. Всеки път, когато сваляше очилата си, изразът на лицето му се променяше по обезпокоителен начин. Затова побърза да сложи очилата и го погледна втренчено — с дълбока бръчка между веждите и корав поглед зад стъклата. Всичко в нея излъчваше убеждение и абсолютна решителност да постигне невъзможното.
— Предприемчиви или не, ние трябва да спечелим това дело. Толкоз.
— Проста работа — промърмори Гидиън и кимна. — Значи ще се наложи да разпитам вестник вместо свидетели. Добре, да приемем, че успеем някак си да заобиколим тази трудност, веднага идва следващата. Ще бъдете ли така добра да ми обясните как ще докажете повдигнатото във вестника обвинение за измамни финансови операции?
— Вече ви казах, сър Гидиън: ние имаме доста точна представа къде ще намерим доказателствата.
Мъжът сложи пръст на устните си.
— Простете, мис Дънкан, но едно уверение не ми е достатъчно.
— Ще се наложи да го приемете. В момента не бих могла да се изразя по-ясно — Прюдънс отпи глътка вино, сложи ръце върху масата и се наведе към него. — Сър Гидиън, ние се нуждаем от защитник с вашите качества и ви предлагаме случай, който представлява истинско предизвикателство. Моите сестри не са безпомощни обвиняеми. Ние сме решени и имаме сили да сторим всичко, за да се защитим.
— А имате ли необходимите средства, за да ми платите хонорара?
Той я наблюдаваше с неприкрито веселие и вдигнати вежди. Прюдънс не беше очаквала този въпрос, но не се поколеба.
— Не.
Той кимна.
— Така си и мислех.
Тя се намръщи заплашително.
— Откъде можехте да знаете?
Той сви рамене.
— Аз съм делови човек и съм развил усет, мис Дънкан. Прав ли съм в предположението си, че зет ви мистър Енсър не е предложил да ви подкрепи?
Прюдънс се изчерви.
— Нито Констанс, нито ние с Частити бихме го помолили за такава услуга. Той не го и очаква от нас. Това си е наше начинание. Констанс не е финансово зависима от мъжа си.
Веждите му се вдигнаха още малко.
— Колко… необикновено.
— Ние не сме обикновени жени, сър Гидиън. Тъкмо затова ви предлагаме този случай — обясни Прюдънс с голямо безгрижие по отношение на фактите. — Ако спечелим — а ние ще спечелим, защото нашето дело е право, — с радост ще споделим с вас сумата на обезщетението, и то в предложеното от вас съотношение. Но не можем да се откажем от анонимността си.
— Наистина ли вярвате, че ще спечелите, защото делото ви е право? — той се изсмя презрително и тя се потърси от отвращение. — Какво ви кара да вярвате, че справедливостта на вашето дело ви гарантира справедлива присъда? Не ставайте наивна, мис Дънкан.
Прюдънс се усмихна студено.
— Точно заради това трябва да поемете случая, сър Гидиън. Обичате битките, а най-добрите битки са онези, при които победата е трудна. Ние сме притиснати до стената и ако изгубим, ще останем без доходи. Нашият баща ще изгуби илюзиите си, а ние няма да изпълним целите, поставени от майка ни.
Тя разпери ръце в подканващ жест.
— Можете ли да устоите на битка с такива залози?
Той я погледна втренчено.
— Защо ви избраха за говорителка, Прюдънс — защото умеете да убеждавате, или по друга причина?
— Ние си поделяме задълженията в зависимост от обстоятелствата — отговори остро тя и твърде късно отбеляза, че за първи път се бе обърнал към нея на малко име. — Всяка от сестрите ми с радост би се заела с вас, но в момента си имат друга работа.
— Да се заеме с мен? — той избухна в смях, този път съвсем искрен. — Трябва да кажа, Прюдънс, че много по-лесно щяхте да се справите с мен без тези… — той направи многозначителен жест — … без този театър. Без добродетелната усмивка и грозната рокля — поклати глава и заяви: — Трябва да ви кажа, скъпа моя, че не сте убедителна. Ту прекалявате с артистичните изпълнения, ту се демаскирате. Много добре знам, че сте изискана млада дама. Знам също, че сте образована и не можете да понасяте глупостта. Затова искам да ви помоля да не се отнасяте с мен като с глупак.
Прюдънс въздъхна.
— Нямах такова намерение, в никакъв случай. Исках само да съм сигурна, че ще ме приемете сериозно и няма да ме третирате като лекомислена салонна бъбривка.
— Повярвайте, мис Дънкан, това е изключено — в очите му отново се появи омагьосващото сияние, макар че този път не бе свалила очилата.
Прюдънс разбра, че е време за решаващата стъпка. Ще я направи, най-малкото за да изтрие усмивката от лицето му.
— Е? — попита тихо тя. — Ще поемете ли делото?


7.

За момент в салона се възцари тишина. После влязоха келнерите и Прюдънс ги изчака със спокойно изражение на лицето. Присвиваше я стомах, скръстените й в скута ръце трепереха. Беше заложила всичко на една карта. Ако той откаже, всичко отива по дяволите. Аргументите й бяха свършили. Вече нямаше сили да го убеждава.
Келнерите внесоха плато със сирене, купа с грозде и кошничка с ядки и пресни смокини. Поставиха вдясно от Гидиън гарафа с портвайн и изчезнаха все така безшумно.
Гидиън й предложи портвайн и когато тя отказа с бързо поклащане на главата, наля на себе си. Посочи й вкусните неща на масата, но тя отказа отново. Облегна се назад и проследи как той си взе парченце стилтънско сирене и зърно грозде.
— Е? — подзе отново тя, когато тишината стана непоносима. — Ще ни защитавате ли?
— Вие сте дяволски упорита — промърмори той и отпи глътка портвайн.
— Ще го направите ли?
Гидиън отвори уста, за да изрече отговора, който възнамеряваше да даде от самото начало, но мозъкът му явно бе взел друго решение, защото за негово учудване устата му промълвиха «да».
Прюдънс въздъхна тихо. От облекчение й се зави свят.
— Мислех, че ще откажете — призна тя.
— И аз мислех така — отвърна сухо той. — Нямах никакво намерение да се съглася.
— Вече не можете да промените решението си — отсече тя. — Съгласихте се и няма връщане назад.
— Не, вероятно не.
Той вдигна рамене и посвети вниманието си на сиренето и гроздето. Не беше импулсивен. Като юрист не можеше да си го позволи. Щом съгласието му не бе импулсивно, какво беше тогава? Интересен въпрос, на който трябваше да намери отговор.
Прюдънс продължи да пие червено вино. Гидиън Малвърн не беше особено оптимистичен по отношение перспективите на делото. Може би това означаваше, че няма да положи необходимите усилия, за да ги защити? Дали обстоятелството, че не можеха да му платят, щеше да ограничи времето, което щеше да употреби за подготовка на процеса?
Тя пое дълбоко въздух и заговори:
— Ако няма да посветите на случая цялото си внимание, е по-добре да се откажете.
Той я погледна втренчено. В очите му светна студенина, около устата се очерта корава линия.
— Какво намеквате?
Прюдънс съжали, че е зачекнала темата. Но след като го бе направила, не й оставаше нищо друго, освен да продължи.
— Имам чувството, че се съмнявате — обясни тя. — И понеже не можем да ви платим…
Той вдигна ръка, за да я спре.
— Наистина ли си помислихте, че ще поема случая и няма да положа необходимите усилия да го разреша? Наистина ли си помислихте това, мис Дънкан? — тонът му беше рязък, почти груб, а гласът му, макар тих и с приятна модулация, показваше дълбоко презрение. — За какъв защитник ме смятате всъщност?
— За много скъп — отговори тя, решена да не се остави да я сплашат. — Питах се дали изчислявате хонорара си според вложеното време. Това е една възможност, която не бих нарекла неетична. Макар че обикновено се плаща за получения резултат.
— Никога не съм поемал случай, на който да не съм посвещавал всички натрупани юридически знания, целия си ум и цялата си енергия — изрече натъртено той. Всяка дума бе произнесена тихо и ясно. — Предупреждавам ви, мис Дънкан. Никога вече не подлагайте на съмнение професионалната ми етика — захвърли салфетката си и разклати звънчето.
Прюдънс не знаеше какво да каже. Реакцията му я смая, но вероятно бе засегнала гордостта му. Обеща си за в бъдеще да е по-предпазлива.
— Ще пием кафето пред камината — заяви той, когато келнерите се появиха с нови табли. Гласът му отново звучеше приятно неутрално. Стана и й помогна да се изправи.
Прюдънс се надигна и посегна към чантата си.
— Ще ме извините ли за малко? — и погледна с очакване към вратата.
— В тази посока, мадам. — Един от келнерите веднага й отвори и тръгна напред. В малката тоалетна в края на коридора имаше мивка, сапун, чисти кърпи и голямо огледало — удобства, с каквито разполагаха частните домове, но далеч не всички ресторанти. Прюдънс пое дълбоко дъх, за да се овладее, и намокри китките си със студена вода. Би трябвало да се радва на победата си, но тя се чувстваше някак неловко, даже малко потисната. Още отсега беше ясно, че ще й е много трудно да работи със сър Гидиън. Той беше труден човек. А те трябваше да намерят начин да му платят за труда. Дънканови също имаха своята гордост. В най-задното ъгълче на съзнанието й покълна идея, която извика усмивка на лицето й. Да, това беше идеалното решение. Въпросът беше дали сър Гидиън ще се хване на въдицата.
Тя се върна в салона, седна на дивана и прие чаша кафе. Покашля се и започна предпазливо:
— Бих искала да изясним въпроса с хонорара, сър Гидиън.
— Разбира се — отговори веднага той. — Ако Баркли загуби, всички разноски по делото ще бъдат за негова сметка — и неговите, и вашите. Аз ще поискам и обезщетение за «Майфеър Лейди», защото името на вестника е сериозно пострадало от несправедливото обвинение в клевета. Ако спечелим, мис Дънкан — не забравяйте, това е едно голямо «ако», — ще поискам осемдесет процента от одобрената от съда сума. Хонорарът ми ще бъде платен от ответната страна.
Прюдънс преглътна напиращите на езика й остри думи и продължи неутрално:
— Доколкото знам, вие сте разведен, сър Гидиън.
Той я погледна стреснато.
— Какво общо има едното с другото?
— Вероятно не ви е лесно да възпитавате детето си без съпруга… още повече дъщеря… — Прюдънс говореше, без да го поглежда.
— Това изобщо не е вярно — отвърна остро той и лицето му помрачня. — И не разбирам какво общо има семейното ми положение с подробностите около нашата сделка. Приемате ли условията ми или не?
Прюдънс отпи глътка кафе и остави чашката.
— Мисля, че имам по-справедливо предложение.
— Ах, така ли? — сър Гидиън вдигна вежди. Любопитството му се събуди. Беше очаквал тя да реагира на предложението му с ужас, да избухне възмутено — в никакъв случай не беше предвидил такава хладна, обмислена реакция. — И какво е то?
— Една съвсем старомодна замяна, сър Гидиън. Размяна на услуги — тя се наведе към него и изрече високо и ясно: — Като ответна услуга за вашите усилия пред съда нашата агенция за запознанства ще ви намери съпруга и майка на дъщеря ви.
— Какво? — Той я гледаше като ударен по главата.
— Много е просто. Ако не успеем да ви намерим най-добрата партньорка, ще разделим обезщетението осемдесет на двайсет, както предложихте — тя се усмихна овладяно и продължи: — Даже ако загубим процеса, ние ще изпълним нашата част от споразумението. Нищо няма да загубите, нали?
— О, нищо — промърмори той, изумен от тази смесица от дързост и остроумие. — Работата е там, че аз нямам никакво намерение да се женя повторно, мис Дънкан.
— Разбирам, че не сте активен в търсенето на съпруга, но ако подходящата жена случайно се изпречи на пътя ви, няма да кажете «не», нали? Вие ще имате добра партньорка, а момиченцето ви ще има втора майка. От опит знам, че за момичетата е трудно да растат без майчини грижи.
— Не знам дали ще ми повярвате или не, но на мен ми стига един развод — отвърна той със стиснати устни и пренебрежителен жест. — Имам достатъчно и мога да дам на дъщеря си всичко, от което има нужда. Вие нямате представа от тези неща, мис Дънкан, защото не сте имали семеен живот.
Прюдънс изобщо не се трогна от рязката забележка. Гидиън Малвърн не можеше да знае, че тя се чувства добре като неомъжена жена. Да се подиграва, колкото си иска. Тя ще постигне своето. Искаше й се да го попита кой е подал молба за развод, но не посмя. Въпросът беше твърде интимен.
— Както казва народът, парен каша духа — каза след малко тя. — Който веднъж се е опарил, трудно се решава да опита пак. Но провалът на първия брак не означава, че вторият ще е още по-лош — тя се усмихна обещаващо. — Не е нужно непременно да изберете. Достатъчно е да приемете представените от нас дами. Мисля, че докато работим заедно по процеса, ще ви опознаем по-добре и ще разберем каква жена ви подхожда.
Гидиън не беше свикнал да се отнасят с такова пренебрежение към ударите, които нанасяше. В същото време интересът му към тази жена се засилваше.
— Каква смешна идея — произнесе презрително той. — Вие май не разбирате, че нямам време за романтични фантазии.
— Моето предложение няма нищо общо с романтичните фантазии — отговори веднага Прюдънс. — Аз просто предлагам да ви представим няколко подходящи кандидатки и вие да ги прецените. Ако някоя събуди интереса ви, ще уредим с нищо незадължаваща среща. Както вече казах: какво имате да губите?
Гидиън разбра, че тя няма да се откаже. Ставаше му все по-приятно да разговаря с нея и това нямаше нищо общо с направеното предложение. Гордата й поза, излъчването на компетентност и решителност бяха в ярко противоречие с добродетелната, еснафска рокля.
Тя беше абсолютно права: той няма да загуби нищо. Преспокойно може да се престори, че се съгласява с тази абсурдна сделка. Сигурно ще е много забавно да участва в играта и да види как работят сестрите Дънкан. Затова вдигна рамене и рече:
— Добре, няма да ви попреча да опитате, но искам да ви обърна внимание, че съм много взискателен. Затова държа на предложението си: осемдесет на двайсет.
— Ако спечелим, разбира се.
— Аз не губя често — отговори спокойно той.
— Ние също нямаме много провали — отзова се тя със същия овладян тон. — Е, разбрахме ли се? — и протегна ръка.
— Щом настоявате — той стисна ръката й.
— Виждам, че не ви е лесно да се съгласите, но ви уверявам, че ще получите повече, отколкото сте очаквали — каза Прюдънс с повече увереност, отколкото изпитваше.
Той наклони глава в знак на съгласие и се засмя.
— Простете, но си оставам скептичен. Както казахте, нямам какво да губя.
— Е, смятам, че доведохме вечерта до задоволителен край — констатира Прюдънс.
— Трябва ли да я приключим? — попита той. — Никак не обичам да завърша приятна вечер с делова уговорка — тъмните му очи станаха почти черни и Прюдънс се улови, че е съсредоточила поглед върху устните му. Невероятно чувствена уста, помисли си тя, с подчертана горна устна и дълбока трапчинка в средата на брадичката.
— Това беше делова вечер, сър Гидиън — заяви тя и стана.
— Постоянно ли носите тези очила?
— Когато искам да виждам, да — отвърна остро тя. — За мен е много важно да виждам добре и не ме интересува особено как изглеждам.
— Съмнявам се. Бих искал при следващата ни среща да сте облечена в истинските си цветове.
— Цветовете, които избирам, зависят от впечатлението, което искам да направя — отвърна сковано тя. — Бихте ли помолили да донесат палтото ми?
Той отиде до масата и позвъни. Когато отново се обърна към нея, на устните му играеше въпросителна усмивка.
— Има ли мъж в живота ви, Прюдънс?
Откровеният въпрос я смая, но за свое учудване тя отговори също така откровено:
— Не, в момента не.
Усмивката му се задълбочи.
— А някога имало ли е?
Очите й засвяткаха.
— Не виждам какво ви засяга това, сър Гидиън. Аз съм ваша клиентка и моят личен живот няма нищо общо с деловите ни отношения.
— Интересувам се само дали сте се възползвали от услугите на собствената си агенция — поясни той. — Не мислите ли, че това би било препоръка?
Прюдънс не можа да намери думи за отговор. За щастие точно тогава се появи един келнер. Гидиън помоли да донесат палтата им, а колата да ги чака пред входа. Щом келнерът излезе, той се обърна отново към Прюдънс. Усмивката му беше изчезнала.
— За да избегнем бъдещи недоразумения, ще ви кажа веднага, че както вашите лични работи, така и тези на сестрите ви ме засягат, и то много. Няма да ви оставя частна сфера, за всичко ще задавам въпроси.
Прюдънс го погледна втренчено. Възмутителните думи бяха подчертани от спокойно, хладно и дразнещо самоуверено поведение.
— За какво говорите?
— Много е просто. Аз съм ваш защитник и в това си качество ще се наложи да задам на вас и сестрите ви някои много лични въпроси. Трябва да знам всичко за вас, защото не бива да рискувам някой свидетел да ме изненада неприятно.
— Какви изненади можете да очаквате, след като никой не знае кои сме?
— Аз печеля съдебните си дела, защото не оставям нищо на случайността — отсече той. — Ако вие и сестрите ви не ми гарантирате пълната си подкрепа, споразумението ни ще отиде по дяволите.
Прюдънс смръщи чело. Разбираше становището му, но тонът му никак не й харесваше.
— Както се казва, «каквото ти на мен, такова и аз на теб», сър Гидиън. За да ви намерим подходяща партия, ще се наложи да ви зададем някои много лични въпроси.
— Има разлика. Аз може да не отговоря, защото нямам никакво желание да си намеря подходяща спътница в живота, докато вие рискувате да загубите източника на доходите си. Вие рискувате много повече от мен, Прюдънс, трябва да го признаете.
Тя разбра, че победата е негова, и кимна.
— Мисля, че вече няма какво да обсъждаме.
— Вероятно не — съгласи се с готовност той. Пое палтото й от келнера и й помогна да се облече. Наметна своето палто и извади от джобовете автомобилните ръкавици, докато тя увиваше кърпата около главата си.
— Вечерта е хладна — отбеляза той съвсем спокойно, сякаш словесната престрелка не се беше състояла. — В колата има завивка.
Двамата слязоха в преддверието. Ръката му през цялото време остана на лакътя й.


Колата чакаше със запален двигател точно пред входната врата. Прюдънс се настани на седалката и той зави грижливо коленете й, преди да седне зад волана.
— Утре в осем очаквам вас и сестрите ви в кантората си — заяви той, докато умело се движеше по оживените улици. Оперното представление тъкмо беше свършило и десетки автомобили и файтони си оспорваха най-добрите места, за да вземат пътници.
— В осем и половина? — извика ужасено Прюдънс. — Това е преди разсъмване!
— В десет трябва да съм в съда — той й хвърли бърз поглед отстрани. — Може би не ми вярвате, Прюдънс, но аз имам и други клиенти. В момента не съм служебен защитник, но има един процес с несигурен изход и едно споразумение — в тона му звънеше неприкрита ирония.
Проклет нахалник! Шегуваше се с предложението й, не вярваше, че тя може да му намери най-добрата съпруга. Прюдънс се взираше право напред и си представяше как му заявява, че е най-добре да скочи в Темза заедно с цялата си надутост и самодоволство. Но това би означавало да отнесе със себе си и всичките си юридически знания, затова не можеше да си позволи да му говори така.
— Утре трябва да ми обясните как ще докажете, че Баркли е вършил финансови злоупотреби — продължи той. — Не мога да работя по случая, докато нямам доказателства.
— Утре няма да мога да ви ги предоставя — отговори Прюдънс. — Вървим по следата и скоро ще имаме резултати. Утре ще ви обясня.
— Добре, ще се задоволя с уверенията ви — кимна той и спря на Манчестър Скуеър номер десет. Завъртя се и преди Прюдънс да е успяла да реагира, взе лицето й между двете си ръце и притисна устни върху нейните. Прюдънс се опита да се отдръпне, но той я държеше здраво и я целуваше така властно, че за съпротива не можеше и да се мисли.
Той развърза умело шала й, обхвана главата й и започна да изважда фуркетите от стегнатия кок на тила. Прюдънс се опита да сложи ръце на раменете му, за да го отблъсне, но той я притисна още по-силно към себе си и не й даде възможност да се раздвижи. Тя се опита да се завърти, да се отдалечи от устните му, но той плъзна език по устните й и нежно го помилва. Когато най-сетне вдигна глава и я погледна, тя се беше задъхала. Лицето й беше горещо и зачервено от гняв, за момент бе загубила дар слово. Той обаче напълно се владееше.
— Е, това задоволи любопитството ми. Исках да го направя още откакто нахлухте отново в кабинета ми днес следобед.
— Как смеете! — изсъска тя, трепереща от гняв, докато се опитваше да прибере косата си и да забие фуркетите в кока. — Без дори да ме попитате! С какво право си помислихте, че го искам? — погледна го мрачно и той усети гневните искри дори през дебелите стъкла на очилата. Или поне си ги представяше много живо.
— Какво си въобразявате? — продължи с нарастващ гняв тя. — Това ли е отплатата за услугите ви?
— Ох, остротата ви направо ме преряза — отвърна той с тих смях и отново я прегърна. Впи устни в нейните, но устата й остана здраво затворена. Когато след малко я пусна, тя не беше способна да говори.
— В действителност — обясни дрезгаво той, макар че в очите му танцуваха весели искри, — аз си мислех, че по този начин ще ви дам указания каква жена би ми подхождала. Нали ми обещахте да започнете търсенето. Евентуалната кандидатка би трябвало да знае дали съм добър любовник. Сега вече можете да ме прецените.
Кимна й безгрижно, слезе и заобиколи колата, за да й помогне да слезе.
Тя остана на мястото си и отговори подчертано ледено:
— Вие сте невъзможен, сър Гидиън. Ние не приемаме клиенти, които се държат по такъв начин. Не понасяме мъже, които си въобразяват, че поразяват жените с абсурдни опити да покажат превъзходството си. Те не ме интересуват… не ни интересуват — поправи се бързо тя и слезе, без да приеме помощта му.
— За всяко сближение има място и време — отвърна спокойно той. — Понякога изненадата е съществен елемент от успешното завладяване. Лека нощ, Прюдънс — и поднесе ръката й към устните си с учтив жест, който я шокира не по-малко от целувката.
— Не забравяйте: утре в осем и половина в кантората ми.
Тя издърпа ръката си и забърза по стълбището, без да се сбогува. Той я изпрати с тих смях, който окончателно я вбеси.
Гидиън остана на най-долното стъпало, докато тя изчезна в къщата. Едва тогава се качи отново в колата. По обратния път не престана да се пита в каква каша се бе забъркал. Той не беше импулсивен характер. Никога не следваше поривите си. А днес, въпреки всички повели на разума, се съгласи да поеме защитата на тази жена. После пък я целуна. Какво беше това, импулс ли? Какво ставаше с него? Имаше чувството, че губи опора и потъва в море от луди пориви, а това беше много изнервящо.


Прюдънс едва бе заключила входната врата, когато сестрите й изскочиха от салона и се втурнаха да я посрещнат.
— Какво правиш тук, Кон? — попита смаяно тя.
— Макс бе повикан да гласува в долната камара и дори не можа да се навечеря. Вероятно ще остане там до късно през нощта, затова реших да изпратя Час до вкъщи и да те изчакам, за да разбера какво е станало. — Констанс огледа внимателно сестра си и заключи: — Изглеждаш малко конфузно, скъпа.
— При дадените обстоятелства не е чудно — отвърна остро Прюдънс и свали палтото си. — Да се качим горе, там ще ви разкажа всичко — като видя невярващите погледи на сестрите си, тя попита рязко: — Какво има?
— Роклята ти е ужасна — отвърна Констанс. — Откъде я изкопа?
— От стария гардероб. Исках да съм облечена така, че адвокатът да мисли само за делови въпроси — обясни горчиво Прюдънс.
— Май не е изпълнила предназначението си — отбеляза Частити. — Това е много интересно, Прю — тя тръгна след сестра си по стълбата. — Моля те, кажи ни поне дали ще поеме защитата ни! Ние тук едва не умряхме от нетърпение.
— Да, даде съгласието си — отговори Прюдънс и отвори вратата към салона. В камината гореше буен огън. — Вече си мисля, че не беше добра идея да потърсим този виден адвокат.
— Не успя ли да се справиш с него?
— Не — отговори откровено Прюдънс. — Мислех, че ще се справя, но не можах… без вас.
Констанс затвори вратата и се облегна на рамката. На лицето й беше изписана загриженост.
— Добре ли си, Прю?
— Разбира се, че съм добре — тя попипа устните си, по които все още минаваха тръпки. — Доколкото може да е добре една жена, когато я нападнат.
— Какво? — Сестрите й не повярваха на ушите си.
— Какво искаш да кажеш, Прю? — Частити улови ръката й. — Кой те е нападнал?
— О, съжалявам, прозвуча малко мелодраматично — въздъхна Прюдънс. — Той не ме нападна, а само ме целуна. Направи го неочаквано, без да ме помоли за разрешение, а аз не обичам просто да ме сграбчат и да ме нацелуват, сякаш нямам думата.
Сестрите й премислиха чутото и си съставиха ясна картина за случилото се.
— Значи той е властен тип? — попита с леко презрение Констанс.
— Прави се на важен — отговори тихо Прюдънс и смени темата. — Тук ли ще спиш, Кон?
— Да, в моята стая — отговори сестра й и посегна към чашата с коняк, която беше оставила, за да посрещне Прюдънс.
— Макс няма ли да се разсърди? Не бива да напускаш брачното легло толкова скоро след сватбата.
Прюдънс хвърли шала и палтото си на дивана. Шеговитият тон изобщо не се получи. Гласът й прозвуча по-скоро обидено.
Констанс отпи глътка коняк, без да изпуска сестра си от поглед. От опит знаеше, че е по-добре да остави Прю сама да разкаже какво се е случило. Затова отговори небрежно:
— Честно казано, изобщо не съм го питала. Оставих му бележка. Сигурно ще се прибере чак утре, така че не може да има нищо против.
— Хубаво е, че ще спиш тук — каза Прюдънс и се опита да поправи прическата си пред огледалото над камината. — В осем и половина трябва да сме в кантората му.
Сестрите й размениха бърз поглед. Враждебността в тона на Прюдънс беше недвусмислена.
— Значи той се съгласи да поеме случая — започна предпазливо Частити, без да знае как да заговори отново за нежеланата целувка. Сестра й беше толкова развълнувана, че не можеха просто да изоставят темата.
— Да — Прюдънс седна, събу обувките си и притисна пръсти о слепоочията си. — Май пих твърде много вино.
— Къде беше вечерята?
— В някакъв частен клуб в Ковънт Гардън. Бяхме сами в салона — обясни тя. — Впрочем, Кон, оказа се, че дъщеря му живее при него, не при майка си.
— Така значи — промълви Констанс и си наля още малко коняк. — Съдът вероятно я е присъдил на него. Сигурно е забранил на майката да я вижда.
Прюдънс поклати глава.
— Не. Колкото и да ми се иска да се съглася с теб, в този случай няма как да обвиниш бащата. Нямам представа каква е била причината за развода, но той ми изглежда много просветен баща. Момичето ходи на училище в Северния лондонски колеж, двете с гувернантката четат «Мейфеър лейди» и обсъждат дали жените трябва да гласуват.
Констанс вдигна вежди.
— Това е нещо съвсем ново. Но хайде да се върнем на нашия случай. Как ще платим на сър Гидиън?
— Ако обвинението на Баркли бъде отхвърлено като нищожно, той предлага да разделим обезщетението осемдесет на двайсет. Сър Гидиън ще пледира, че на доброто име на вестника е била нанесена сериозна обида, и ще иска обезщетение. Ако спечелим, противната страна ще плати разходите по процеса, включително хонорара на нашия адвокат. Това значи, че непременно трябва да спечелим.
— Съотношението ми изглежда много разумно — отбеляза Частити.
— Осемдесет за Гидиън, двайсет за нас — поясни Прюдънс.
Констанс изкриви лице и вдигна рамене.
— Нямаме друг изход. Трябва да се съгласим.
— Аз предложих друго споразумение — възрази Прюдънс и обясни какво беше измислила.
— Брилянтна идея, Прю! — извика Частити. — Как мислиш, каква жена ще му подхожда?
Сестра й се изсмя горчиво.
— По-добре кажи: коя жена би издържала такъв тип? Той няма да ви хареса, казвам ви. Арогантен, самомнителен, властен, груб — всичко това се отнася за него.
— Освен това има навика да се нахвърля върху жените и да ги целува — продължи с усмивка Констанс.
— Нали не ти причини болка? — попита загрижено Частити.
Сестра й поклати глава и се опита да се усмихне.
— Засегна само гордостта ми. Не мога да понасям, когато се отнасят грубо с мен. Трябваше да го зашлевя, но атаката дойде неочаквано. Чувствах се като риба, която се мята на въдицата.
— Наистина ли беше толкова лошо? — попита недоверчиво Частити. — Според мен той е атрактивен мъж. Интересен…
Прюдънс се намръщи.
— Не ме разбирай погрешно, Кон, но той ми напомни за Макс, какъвто беше в началото. Ти го наричаше най-арогантния, най-безсрамния човек на света.
— И сега се случва да го нарека така — призна с усмивка сестра й. — Но добрите му качества преобладават. Освен това — добави тя — аз самата не съм ангел. При определени обстоятелства ставам направо ужасна. Това ни прави добър екип — тя се засмя уверено. — Сигурна съм, че сър Гидиън също притежава добри качества.
— Досега не съм открила такива — възрази Прюдънс. — Той е непоносим, но съм убедена, че е брилянтен юрист, а в момента само това има значение. Ще се стремя да не показвам антипатията си твърде открито.
Частити се взираше замислено в лицето на сестра си. Прю явно беше превъзбудена. Много интересно.
— Той смята ли, че ще спечелим процеса? — попита с надежда тя.
— Отначало твърдеше, че нямаме никакви шансове, след като не желаем да се явим като свидетели.
В салона се възцари мълчание. Сестрите бързо разбраха значението на този проблем.
— Разбирам, че е трудно — проговори най-сетне Констанс.
— Няма ли друг начин?
— Той сигурно е измислил нещо. Иначе нямаше да се съгласи да ни защитава — подчерта Частити.
Констанс погледна Прюдънс с високо вдигнати вежди.
— Ти каза «отначало». Значи е променил мнението си. По каква причина?
— Не съм сигурна — отвърна замислено Прюдънс. — Може би съм го убедила с упоритостта си. Или се е уморил да ми отказва — тя вдигна рамене и продължи: — Каквато и да е причината, важното е, че каза «да». Постигнахме каквото искахме.
Интересно защо моята гневна реакция на целувката изобщо не го стресна, питаше се през цялото време тя. Точно обратното: той се смееше на възмущението й. Отвратителен тип!
Прюдънс облегна глава на дивана и се прозина.
— Много съм уморена, а утре трябва да ставаме рано и да сме с ясни глави — стана, протегна се и изохка. — Трябва да бъдем много, много внимателни. Нашият защитник владее всички юридически номера и открито ми заяви, че ще задава лични въпроси.
— Предполагам, че не си му обяснила как ние нанасяме ответни удари, щом някой се осмели да прекрачи границата — засмя се Констанс и също се изправи.
— По-добре е сам да го открие — Прюдънс най-сетне се засмя. — Закуска в седем? Трябва да оставя бележка на Дженкинс — надраска няколко думи на едно листче и го пъхна под празната чаша на Констанс. Така икономът щеше да го намери рано сутринта.
— Хайде да вървим да спим. — Констанс хвана сестрите си подръка и трите излязоха от салона.


8.

Констанс се събуди на разсъмване. Не беше сигурна какво я е събудило, докато не чу затварянето на вратата. Огледа се сънено в полумрака и се усмихна. Надигна се от възглавниците и приглади косите си назад.
— Добро утро, Макс. Предполагам, че вече е утро. Защо не спиш спокойно в собственото си легло?
— Аз трябваше да ти задам този въпрос — отвърна сухо мъжът й и остави на нощното шкафче табла с чайник и чаши. — Връщам се вкъщи и намирам празно, студено легло. И бележка от скъпата си съпруга, че се връща в лоното на семейството.
— Само за тази нощ… искам да кажа, за миналата нощ — протестира Констанс. — Мислех, че няма да имаш нищо против. Нали възнамеряваше да работиш до сутринта?
— О, случайно имам нещо против — рече той и наля чай. Подаде едната чаша на жена си и приседна на края на леглото.
— Хайде, хайде — засмя се Констанс. — Много добре знаеш, че нямаш нищо против — отпи глътка от силния чай и му кимна благодарно. — Ти ли направи чая, или мисис Хъдсън вече е станала?
— Дженкинс го направи. Каза, че си оставила бележка за закуска в седем. Реших, че по-добре е аз да те събудя.
— Много си мил — засия Констанс. — Но преди чая трябваше да получа целувка за добро утро.
Той взе чашата от ръцете й и я остави върху таблата. Наведе се, целуна я и промърмори, без да се отделя от нея:
— Не че си я заслужила. Защо ме напусна?
— Добро утро, Кон… О, Макс, и ти ли си тук? — в стаята влезе Частити, следвана от Прюдънс, понесла пълна табла.
— Ами да, след като планината не отива при пророка, пророкът отива при планината — отговори спокойно Макс, изправи се и се обърна към сестрите на жена си.
— Казах на Кон, че няма да ти е приятно — отбеляза Прюдънс. — Донесохме чай, но както виждам, ти вече си се погрижил.
Тя наля чай на себе си и на Частити и двете се разположиха на леглото. Никоя не се притесняваше, че е по нощница и халат. Макс също се държеше съвсем естествено.
— Всъщност е много практично, че Кон е тук — обясни Прюдънс, — защото в осем и половина имаме среща с Гидиън Малвърн в кантората му.
— Готов ли е да поеме случая? — Макс взе отново чашата си с чай.
— Прю е успяла да го убеди — съобщи гордо Частити.
— Мисля, че той я харесва, но тя отказва да ни каже.
— Час! — извика сърдито Прюдънс.
— Но това е Макс, той принадлежи към семейството — ухили се невинно сестра й. — Не съм казала, че е възможно адвокатът да ти харесва, нали?
— Много ясно обясних какво мисля за него — изфуча Прюдънс.
— И какво мислиш за него? — поинтересува се Макс.
— Ужасно несимпатичен тип — отвърна ледено Прюдънс.
— Също както мислеше Кон за… — Частити тресна чашата си върху чинийката и се закашля с все сила.
— Не бъди недискретна, Час — упрекна я Прюдънс.
Макс вдигна вежди. Вече беше свикнал със сестрите и нищо, което казваха или правеха, не беше в състояние да го учуди или обърка. Затова се обърна към жена си и с поглед поиска обяснение.
— Няма нищо за обясняване, Макс — усмихна се Констанс. — Държим се детински, както винаги.
— Не си спомням някоя от вас да се е държала детински — възрази той. — Затова го схващам като прозрачен намек да се занимавам със собствените си работи — стана и заяви бодро: — Крайно време е да станете и да се облечете. Трябва да сте точни на срещата — остави чашата си на таблата и кимна на жена си. — И да се върнеш за обед, Констанс.
— Разбира се — тя го дари с нежна усмивка. — След края на срещата ще пием кафе при Фортнъм и след това веднага ще се прибера вкъщи.
Той кимна, целуна я за довиждане, целуна сестрите й по бузите и напусна спалнята на жена си.
— Много съжалявам, Кон — извини се веднага Частити. — Още съм сънена.
— Е, не е чак толкова лошо — успокои я сестра й. — Макс знае много добре какво мнение имах за него, когато се запознахме. Когато се караме, винаги му го напомням.
— Много добре си спомням как метна по него ваза с цветя — Частити избухна в смях.
Констанс поклати глава.
— Много гадно от моя страна — заяви разкаяно тя.
— Е, това е минало — отбеляза Прюдънс и стана от леглото. Друг път и тя би разказала някой хубав спомен, но днес се чувстваше безпомощна и нетърпелива. — Нека да помислим за Гидиън Малвърн. Имаш ли дневна рокля, Кон? Мога да ти дам някоя от моите.
— О, бъди спокойна, донесла съм си пола и жакетче. — Констанс отметна завивката. — Ако знаех, че ще се наложи да изляза толкова рано и няма да имам време да се преоблека, щях да донеса нещо по-специално, но и така съм добре. Обаче нямам шапка. Дали трябва да сложа? Той сигурно е много строг по отношение на формалностите.
Прюдънс се изсмя презрително.
— Не и когато си позволява волности.
— Щом сме трите, нищо няма да си позволи — отговори уверено Констанс.
— Никога вече няма да му позволя — заяви мрачно Прюдънс и се запъти към вратата. — Ще скрия в ръкава си игла за шапка. Хайде, Час. Ще се видим след половин час в стаята за закуска, Кон.
Щом се прибра в стаята си, Прюдънс разтвори гардероба си. След проваления опит снощи никога вече нямаше да се облече като стара девица, но въпреки това трябваше да избегне всеки намек за фриволност. Ще сложи нещо, което изразява… какво? Хапейки долната си устна, тя изваждаше един след друг копринени, вълнени, кадифени и туидени тоалети и клатеше глава. Есенното утро беше хладно и не можеше да излезе с муселин или памук. Какво впечатление искаше да направи днес?
Делово. Нищо повече. Решително и делово. Значи ще облече костюм, който не се набива на очи, защото сър Гидиън не бива да си помисли, че тя желае да постигне особено въздействие… но и не бива да е нещо скромно. Дреха, подходяща за делова среща, но с лека дръзка нотка. Не й се искаше да си го признае, но гордостта й беше чувствително пострадала от снощния маскарад.
Прюдънс имаше непогрешим вкус по отношение на модата — сестрите й го признаваха без колебание и се подчиняваха на преценките й. Тя винаги знаеше какво подхожда за всеки отделен случай. Днес изборът й падна върху строг костюм от черен вълнен плат, останал от майка й и претърпял няколко превъплъщения. Лейди Дънкан го обличаше винаги когато беше в настроение да спори и дъщеря й помнеше това много добре.
Прюдънс остави костюма на леглото и сложи отгоре му строга копринена блуза с копченца на гърба. Отстъпи назад, за да прецени въздействието и критично поклати глава. Не. Все пак не отиваме на погребение, каза си тя. Обърна се отново към гардероба и скоро намери, каквото търсеше.
Тъмночервена копринена блуза с красива вратовръзка. Тя смекчаваше строгостта на черния костюм и го правеше още по-елегантен. Освен това подхождаше чудесно на косата й. Значи никаква шапка.
Когато влезе в стаята за закуска, часовникът на стената удари седем. Сестрите й вече я очакваха.
— Браво, Прю! — Частити изръкопляска.
— Абсолютно точно — присъедини се към похвалата Констанс, която вече си хапваше препечена филийка. — Значи никакви шапки?
Прюдънс се засмя и поклати глава.
— Чадърчето е достатъчно.
Косата й беше прибрана на тила и красиво навита на руло.
— Перфектна си — засмя се Констанс и й наля кафе. — Ние с Час избрахме тоалетите си така, че да образуваме съвършен фон на твоето голямо изпълнение.
Прюдънс кимна. Констанс носеше пола на сиви и бели райета с широк колан, който подчертаваше тънката й талия, тясно тъмносиво жакетче и красиви полуботушки. Частити бе избрала тъмнозелена рокля и късо жакетче с широки рамене и подчертани с копчета маншети. Нито една от двете не се излагаше на опасност да не я забележат или да я оценят като старомодна, макар че и техните тоалети като костюма на Прюдънс бяха претърпели много промени.
— Мислех, че си се отказала окончателно от моминския си гардероб — отбеляза Прюдънс и си взе варено яйце.
— Стори ми се неразумно да изхвърля толкова красиви и съвсем здрави неща — отговори сериозно сестра й.
— Защо не ги дариш за благотворителни цели? — предложи Частити и потопи парченце хляб в рохкото си яйце.
— Все още не съм намерила време да прегледам гардероба си — обясни Констанс. — Това костюмче например беше едно от любимите на мама. Но стига сме говорили за дрехи. Прю трябва да ни подготви за срещата с адвоката. Трябва да планираме колективна атака… или колективна защита. Не знам кое ще е по-добро.
— Вероятно и двете — отвърна сестра й.


Гидиън пристигна в кантората си малко след шест. Икономът вече бе запалил огън в двете помещения. Сътрудникът му все още не беше дошъл, затова адвокатът сам запали спиртника и сложи вода, за да си свари силно кафе. Трябваше да компенсира краткия сън. Извади от библиотеката няколко дебели тома и седна зад бюрото си. Не бе свалил нито шала, нито ръкавиците си, защото нощният студ си отиваше бавно от старите стени. Трябваше бързо да намери прецеденти: случаи на дела за клевета, при които обвиняемият е останал анонимен. Тадеъс се появи след около час, но работодателят му все още не бе намерил нито един такъв случай.
Тадеъс побърза да препече няколко филийки и ги поднесе на адвоката с масло и мармалад.
— Много благодаря — отговори разсеяно Гидиън и отвори следващия том.
— Какво ви притеснява, сър Гидиън? — попита секретарят от вратата.
— Имаме анонимна клиентела, Тадеъс — Гидиън вдигна за миг очи и разтри слепоочията си.
— Доколкото си спомням, през 1762 г. е имало процес за клевета, при който обвиняемите останали скрити от съда зад завеса. — Тадеъс отиде в стаята си, но след малко се върна и попита: — Още кафе, сър Гидиън?
— Да… намерете ми прецедента — Гидиън посегна към филийките.
— Веднага, сър Гидиън.
И наистина — само след минута Тадеъс намери въпросния том и го отвори на правилната страница. Показалецът му, оцветен от никотина, посочи делото.
— Вие сте незаменим, Тадеъс — рече Гидиън, без да вдигне глава.
— Благодаря, сър — секретарят беше видимо зарадван. — Ще въведа клиентките, щом се появят.
Гидиън се надигна и огледа кабинета си.
— Моля ви, опитайте се да намерите още два стола. Не мога да оставя дамите прави, нали?
— Вече го направих, сър Гидиън. Секретарят на сър Томас Уелбък ни предостави два допълнителни стола.
— Ще го кажа още веднъж, Тадеъс: вие сте незаменим.
Гидиън се усмихна и служителят отговори на усмивката му.
— На вашите услуги, сър. Винаги на вашите услуги.
И напусна кабинета заднешком.
Гидиън се зачете в делото, дъвчейки последната си филийка. После бързо изтри пръстите си със салфетката, която грижливият Тадеъс не бе забравил да донесе, и изпразни чашата си с кафе. Вече бе измислил стратегията си. Точно в осем и половина вратата на кантората се отвори и той стана, за да посрещне сестрите Дънкан.
Учтивата усмивка, с която ги поздрави, не издаде нищо от бързия, преценяващ оглед, на който подложи посетителките. Любопитството, с което бе очаквал другите две, не остана разочаровано. Забележително дамско трио. А Прюдънс, която бе захвърлила маскарада, беше много по-впечатляваща, отколкото бе очаквал. Трябваше да стисне здраво зъби, за да не се изсмее, докато сравняваше снощната невзрачна девица с тази елегантна, безупречно облечена дама. Модната фризура подчертаваше наситения тон и блясъка на косата й, перфектно допълнена от тъмночервената блуза. На мястото на дебелите рогови рамки на нослето й бяха кацнали фини очилца с тънки златни рамки, позволяващи да се видят живите светлозелени очи. Наистина радваща гледка.
Бързата преценка наложи извода, че трите заедно представляват почти заплаха. Колкото и да бяха различни по външен вид и поведение, те излъчваха борческа интелигентност — същия остър интелект, който отличаваше статиите в «Мейфеър лейди». Юристът в него остана доволен. Ще изглеждат страхотно на свидетелската банка. Разбира се, ако не продължат да настояват той да се откаже от свидетелските им показания.
Трябваше да се пребори с тази трудност. Усети, че е обект на безмълвен оглед и преценка от страна на Констанс и Частити, и се запита какво ли им е разказала Прюдънс за снощи. Самата Прюдънс не издаваше нищо. Лицето й беше сериозно и овладяно.
— Добро утро, сър Гидиън — поздрави официално тя. — Позволете да ви представя сестрите си.
— Нека отгатна — той застана пред дамите и подаде ръка на Констанс. — Мисис Енсър, радвам се да се запозная с вас.
Констанс отговори с енергично ръкостискане.
— Питам се как разбрахте.
Той само се усмихна и се обърна към Частити.
— Мис Частити Дънкан.
— Аз съм — отговори Частити и стисна ръката му без ни най-малко смущение. — Наистина ли изглеждам две години по-млада от Констанс?
— Предпочитам да не навлизам в толкова опасен терен — отговори с усмивка той и предложи на дамите да седнат. — Моля, заповядайте.
Трите седнаха в полукръг насреща му, хладни и внимателни, с ръце в скута. И трите бяха със зелени очи. Очите на Прюдънс бяха по-светли от тези на Констанс, докато в очите на Частити святкаха кафяви точици. И косите им бяха различни — три интересни нюанса на червеното.
Мили боже! Как само ще изглеждат на свидетелската банка…
Той се покашля.
— Мисис Енсър, доколкото знам, вие сте авторката на клеветническата статия.
— На въпросната статия — поправи го спокойно тя. — Аз не съм клеветница.
— Въпреки това лорд Баркли се е почувствал обиден.
— Някои хора се обиждат от истината.
— Да, необяснимо, нали? — отбеляза иронично той и посегна към броя на «Мейфеър лейди». — Трудно е да си представим, че някой се чувства обиден, ако го заклеймят публично като прелъстител на млади момичета, измамник, крадец и подлец.
Гидиън остави вестника настрана и погледна сестрите, които срещнаха погледа му все така хладнокръвно.
— Мислех, че вчера вече сме обсъдили този въпрос — каза Прюдънс. — Както и факта, че нито една от нас не носи сама отговорността за обвинението в клевета. Ние сме еднакво виновни. Обвинението е срещу «Мейфеър лейди», обща публикация на сестрите Дънкан.
— Не улеснявате задачата ми.
— Не искаме да я направим по-трудна, отколкото е неизбежно — отвърна напрегнато Прюдънс. — В статията сме изразили съвсем ясно мнението си за лорд Баркли. Ако се съмнявахме в истинността на обвиненията, нямаше да ги повдигнем.
Тя се обърна към сестрите си. Явно я оставяха тя да води. Освен това забеляза, че те усещат как грубата, властна страна на сър Гидиън Малвърн се проявява все по-силно, но засега успяват да останат спокойни.
Гидиън отново хвърли поглед към вестника.
— Да, безспорно е, че се застъпвате за потиснатите си сестри. Предполагам, че се обявявате и за правото на жените да гласуват.
— Какво общо имат нашите политически възгледи с делото за клевета? — попита остро Прюдънс.
Той я погледна втренчено.
— Съдебните заседатели вероятно няма да проявят разбиране към подобни възгледи.
— А ние зависим от разбирането им — подхвърли Констанс.
— Откровено казано, съмнявам се, че ще го получите.
Частити се надигна леко от стола си.
— Сър Гидиън, нима финансовото ви положение е толкова отчаяно, че малкият шанс да получите осемдесет процента от обезщетението е достатъчна мотивация да поемете дело, в което не вярвате?
Когато се вбесяваше — а това се случваше твърде рядко — Частити ставаше много по-язвителна от двете си сестри. Прюдънс и Констанс размениха бърз поглед, но не казаха нищо.
Гидиън се намръщи за миг, после отговори иронично:
— Мислех, че вашата агенция за запознанства ще ме обезщети за услугите, като ми намери подходяща съпруга.
В тона му се смесваха пренебрежение и заплаха.
— Ако се стигне дотам, ще трябва да се научите на по-добри маниери — намеси се Прюдънс. — Ние не правим чудеса.
— И аз не съм магьосник, мис Дънкан.
Гидиън посегна подчертано небрежно към сребърната табакера и отвори капачето. Чудеше се дали да предложи на дамите. Днес доста жени пушеха, но само когато бяха сами. До днес никога не бе помислял дали да предложи цигара на дама, но тези трите… Ще опита. Наведе се през масата и предложи табакерата на Прюдънс.
— Не, благодаря, не одобряваме този метод за шокиране на света — отвърна тя толкова ледено, че дори бяла мечка би потръпнала от студ.
— Тогава се надявам, че няма да ви попречи, ако пуша — отвърна учтиво той, сякаш не бе забелязал студенината й. — Това ми помага да мисля.
Запали си цигара и в продължение на няколко минути пуши мълчаливо, взирайки се в някаква точка на стената над главите на посетителките.
— Имам чувството, че ви губим времето — отбеляза след малко Прюдънс.
Той й даде знак да мълчи, ясно съзнавайки, че жестът му е обиден, и усети как трите настръхнаха. Въпреки това продължи да пуши спокойно и заговори едва след като хвърли угарката в огъня:
— Вашият вестник е клеветническо издание, дори без тази пряка и лична атака срещу един член на обществото. Искам само да ви обърна внимание, че е невероятно съдебните заседатели, които са само мъже — дванайсет безупречни личности, — да вземат решение в полза на три бунтовни жени срещу своя събрат.
— Не съм съгласна — отсече Прюдънс. — Съдебните заседатели и граф Баркли идват от различни обществени слоеве. Убедена съм, че жените, чийто живот е бил съсипан от Баркли, ще събудят съчувствието им.
— И аз мисля така — намеси се Частити. — Освен това между тях ще има хора, които — все едно по каква причина: от завист или поради лична неудовлетвореност — ще се зарадват, че тип като Баркли най-сетне ще си получи заслуженото.
— Личните мотиви също трябва да се вземат предвид — призна Гидиън. — Въпреки това не мога да поема случай, ако нямам основа, върху която да изградя защитата си — той посочи вестника и оставените от Прюдънс документи. — Време е да ми дадете доказателствата за измамите и кражбите на Баркли, Прюдънс.
Тя пое дълбоко въздух и отговори високо и ясно:
— В момента не разполагаме с нищо. Подозираме обаче, че Баркли е накарал баща ни да вземе участие в проекти, които погълнаха цялото ни състояние.
— Прю е убедена, че ще намери доказателствата в документите на баща ни — допълни спокойно Констанс.
Гидиън се намръщи.
— Това ми мирише на лично отмъщение. Съдебните заседатели няма да го одобрят.
— Никой не знае кои са издателите на вестника и не би могъл да направи връзка — възрази Прюдънс.
Гидиън поклати глава и заговори с поучително вдигнат показалец:
— Чуйте ме… Нима все още вярвате, че правните съветници на Баркли ще ви позволят да останете анонимни? Те ще обърнат земята и небето и ще ви намерят. А щом разберат с кого си имат работа, ще ви разпънат на кръст.
— Спестете си обидния тон — изсъска Прюдънс. — Ние не сме слепи за реалността.
Той се облегна назад и я изгледа мрачно. Сивите му очи бяха студени и твърди като надгробен камък.
— Добре, мадам, ще ви задам въпрос: Имате ли лични причини да си отмъщавате на лорд Баркли? Да не би да е предприел неприлични опити за сближаване?
— Не — отговори видимо шокирана Прюдънс. — Не, никога.
— Наистина ли смятате, че съдебните заседатели ще повярват в загрижеността ви за общественото благо? Че само затова сте организирали цялата тази кампания срещу един уважаван член на обществото?
Той вдигна вежди в недвусмислено подигравателен и недоверчив жест.
— Не… искам да кажа да — Прюдънс се изчерви и ужасно се ядоса от тази проява на слабост. — Личните неща нямат значение. Лорд Баркли съсипа живота на…
Гидиън отново вдигна ръка, за да я накара да млъкне.
— Не е необходимо да повтаряте това чудовищно и гротескно обвинение, мадам. Съдебните заседатели ще го определят като неверни показания на слугини — млади момичета, които лесно се поддават на манипулация, освен това вероятно са се умилквали на господаря си, за да спечелят благоразположението му. Такива случаи са чести, нали?
Прюдънс скочи секунда преди сестрите си.
— Как смеете! — изфуча тя и го посочи обвинително с пръст. — Какво си въобразявате? Вие сте невъзможен тип! Няма да ви позволя да се държите така.
Тя се обърна и се насочи към вратата. Гидиън реагира светкавично: наведе се над масата и улови ръката й.
— Седнете, ако обичате, Прюдънс. Искам да чуя как ще отговорите на аргументите ми — тонът му не търпеше противоречие. Когато тя се опита да се освободи от хватката му, той я стисна още по-здраво. — Седнете. Нека всички да седнат.
— Излъгала си се, Прю — обади се с усмивка Частити. — Този е много по-лош от Макс.
Тази весела и абсолютно неразбираема забележка извади Гидиън от равновесие. Той премести поглед към Частити, разхлаби хватката си и Прюдънс моментално се възползва от разсеяността му. Освободи ръката си и започна да я разтрива с подчертани движения.
— Извинете — промърмори той. — Причиних ли ви болка?
Прюдънс го остави да почака, после отговори хладно:
— Мислех, че вчера съм ви обяснила достатъчно ясно: не търпя да ме докосват без мое съгласие. Ако не държите ръцете си настрана от мен, сър Гидиън, уговорката ни се обявява за нищожна.
Той я погледна шокирано. Изглеждаше толкова смаян, че тя бе готова да избухне в смях. Най-сетне бе получила удовлетворение. Най-сетне му бе дала да разбере, че няма право да се държи така с нея. Най-сетне да го види смутен.
— Извинете ме — гласът му прозвуча помирително. — Исках само да изясня становището си. Моля ви, седнете. Всички.
Трите дами отново се настаниха на столовете си. Прюдънс, чийто гняв бе отлетял само след минута спокоен размисъл, обясни ситуацията:
— Доколкото разбирам, искахте да ни покажете как ще изглежда разпитът от адвоката на противната страна.
— Точно така.
— Ние вече обяснихме, че е невъзможно да се явим като свидетелки — отвърна тя с леко нетърпение. — Движим се в кръг около тази точка, сър Гидиън.
— Не съвсем. Според мен има възможност да пробием кръга. Една от вас ще застане на свидетелската банка — той ги изгледа една по една. — Ще си сложите плътен воал, който напълно да скрива лицето ви.
— Мисля, че ще стане… — Прюдънс погледна въпросително сестрите си. — Какво ще кажете?
— Ще си промениш и гласа — усмихна се Констанс. — Ще се упражняваш прилежно.
— Кон и аз също ще се забулим и ще седим като зрителки — въодушеви се Частити. — За морална подкрепа.
— Защо аз трябва да се явя като свидетелка? — попита Прюдънс.
Никой не отговори и тя примирено вдигна рамене. След като още отначало бе поела главната роля, беше логично да продължи.
— Много е рисковано — отбеляза тихо тя.
— Целият случай е рискован, Прюдънс — отговори меко Гидиън.
— Казах ви да оставите този поучителен тон! — извика гневно тя. — Няма нужда да ни обяснявате неща, които отдавна са ни ясни… и да се забавлявате за наша сметка!
Гидиън Малвърн, един от най-добрите адвокати в страната, не беше свикнал някой, камо ли пък една бедна клиентка, да осъжда начина му на действие. Ала устоя на изкушението да я сложи на мястото й, защото беше сигурен, че всеки опит да се скара на едната сестра ще му навлече гнева на другите две — а не смееше да се бори срещу три едновременно. С едната може би, но не и с трите.
Затова избра най-достойния път — направи се, че не е чул забележката й.
— Кажете ми, Прюдънс, как ще отговорите на този въпрос пред съда?
Тя се намръщи още повече.
— Това не беше въпрос, а грозно твърдение, което цели да повлияе върху съдебните заседатели.
— По-скоро целеше да ви смути и обърка.
— С успех.
— Хайде, отговорете ми — той се облегна назад и скръсти ръце.
— Вероятно бих отговорила, че…
— Не — прекъсна я той. — Искам спонтанен отговор.
— Младите жени, с които граф Баркли е злоупотребил, а после ги е изоставил, както и онези, които са солидарни с тях, ни предоставиха достатъчно доказателствен материал в подкрепа на твърденията си. Пресата подхвана…
— Жълтата преса, мадам. «Пел Мел Газет» живее от сензации. Появиха ли се статии в «Таймс», в «Телеграф» или в «Морнинг пост»? Не се появиха, нали? — Гидиън се наведе към нея и я посочи с пръст. — Никой почтен човек не вярва на сензационната преса. Ако това са доказателствата ви, мадам Мейфеър лейди, аз не виждам как ще спечелите съдебните заседатели на своя страна.
— О, това ми хареса — обади се Констанс. — Мадам Мейфеър лейди.
— Чудесен псевдоним — подкрепи я въодушевено Частити.
— Момент, момент! Сър Гидиън, нима искате да кажете, че независимо от всичките ни доказателства обвиненията ни не са убедителни? — попита Прюдънс.
— Адвокатите му ще оспорят всички доказателства — сър Гидиън посегна към писмото, което бе донесла Прюдънс. — Опитах се да ви изясня колко несигурен е теренът, по който се движите. Дори да приведете убедителни доказателства за твърденията си. А вие ми заявихте, че нямате нищо… — Той вдигна рамене и се зачете в писмото.
— Вече казах, че ще набавим всичко необходимо — възрази Прюдънс.
— Да, казахте. Затова ще се въздържа от оценка, докато ми представите доказателствата — отговори той, без да вдигне очи от текста, който четеше.
Прюдънс затвори уста и се извърна настрана.
Тогава Гидиън вдигна очи и се усмихна, макар и съвсем леко. Тази точка беше за него. Изпита странно, почти детинско задоволство, че е успял да й затвори устата.
Размаха писмото и заяви:
— Фалстаф, Харли и Грийнуолд са първият адрес при обвинения в клевета. Защитата е възложена на Сам Ричардсън, адвокат на короната. Това се очакваше. Те винаги работят с него.
— Значи Ричардсън е добър?
— Да, Прюдънс. Най-добрият.
— Аз си мислех, че най-добрият сте вие.
— В някои области да. С обвинения за клевета обаче имам по-малък опит от Ричардсън — отговори спокойно той.
— Нашият случай ще попълни колекцията ви — усмихна се леко Прюдънс. — Имате силен мотив да се постараете.
— Един от многото — отговори той, без да трепне, и остави писмото на адвокатите. — Добре, дами, да преминем към нападение. Ще напиша отговор и още тази вечер ще го пратя на адвокатите. После ще се облегнем назад и ще чакаме да обявят датата на процеса. Или поне — облегна се назад и кимна — аз ще работя по другите си случаи, а вие ще събирате доказателства за убедителна защита — надигна се и заключи: — А сега ви моля да ме извините. В десет трябва да съм в Олд Бейли.
Учтиво, но решително изхвърляне. Прюдънс и сестрите й посегнаха към чантите и ръкавиците си. Гидиън облече адвокатската роба и нахлупи бялата перука.
— В паузата ще обядвам със сър Доналд. Следобед ще работя тук, Тадеъс.
— Аз ще подготвя речта ви за делото Картър — обеща секретарят и му връчи дебела папка. — Това са свидетелските показания.
Гидиън прелисти папката и кимна.
— Ако се нуждая от нещо допълнително, ще пратя човек — обърна се отново към посетителките си и рече: — Ще ви изпратя до долу.
Той тръгна след тях по стълбата, придържайки полите на дългата си тога. Щом излязоха на улицата, Прюдънс попита:
— Нали ще ни държите в течение?
— Да, и то всеки ден — отговори той и хвана перуката си, за да не я отвее вятърът. — Имаме още много работа. Трябва да ви подготвя за даване на свидетелски показания. Много скоро ще ви се обадя.
Кимна им кратко, обърна се и пое по улицата към Олд Бейли.
— Последните му думи бяха само за теб, Прю — отбеляза Констанс, когато адвокатът се отдалечи достатъчно. — Въпреки арогантността си нашият защитник съвсем не е толкова враждебен, колкото се показва. Бих казала даже, че е много заинтересуван от теб.
— Показва го по много ужасен начин — отвърна мрачно сестра й.
— Мисля, че Кон е права — кимна мъдро Частити. — Даже след днешния словесен сблъсък. Чудно ми е как успя да се свести след удара — явно беше възхитена от Прюдънс.
— Защото е с дебела кожа като хипопотам — обясни сестра й. — Ако отново се опита да ме докосне, ще го убода с фуркет.
— Аз на твое място ще се постарая да съм предпазлива, за да не получа ответно убождане — засмя се Констанс. — Не докарвай нашия адвокат до ярост, защото ще те унищожи.
Частити се изкиска одобрително.
— Кон е права, Прю. Този мъж е опасен — хвърли изпитателен поглед към сестра си и добави многозначително: — Убедена съм, че много жени го харесват. Някои обичат да си играят с огъня.
Прюдънс се ядоса. Защо сестрите й се държаха така лекомислено? Обикновено не се дразнеше от шегите им, но не й беше приятно да я задяват за сър Гидиън Малвърн. Въпреки това не каза нищо.
Може би сестрите й бяха забелязали мълчанието й, но не реагираха.
— Той наистина е по-лош от Макс, Кон — отбеляза в най-добро настроение Частити.
— Според мен всички преуспяващи мъже се държат по този начин — обясни Констанс. — Въобразяват си, че са велики и не търпят чуждото мнение. Въпреки това тяхната арогантност се понася по-лесно от тази на аристократите, основана на наследеното богатство и на вярата, че нямат нужда от ум в главата. Права съм, нали? — тя погледна сестра си, очаквайки одобрение, и бързо попита: — Има ли нещо, Прю?
— Не, нищо — Прюдънс разтърси глава и си заповяда да се включи в общия разговор. — Права си, разбира се. Мама беше на същото мнение.
Частити, естествено, усети лекото колебание в гласа на сестра си и я погледна изпитателно. Прюдънс й кимна с усмивка.
— Вече е почти десет. Фортнъм ще отвори след половин час. Хайде да пием кафе и да ядем сладкиши. Това е най-добрата обстановка, за да обсъдим какво да предприемем оттук нататък.
Частити не беше убедена, че сестра и е в необходимото настроение за предстоящия важен разговор, но моментът не беше подходящ да я разпитва, затова се усмихна и заяви доволно:
— Добра идея. Умирам за парче ягодов сладкиш.
— А следобед ще седнем и ще съставим списък на кандидатки за сър Гидиън — предложи Констанс. — Вече го познаваме и имаме известна представа какъв тип жена би му подхождал — махна на един минаващ файтон и на качване заяви: — Най-добре да дойдете у нас. Днес ще си стоя вкъщи и ще очаквам визити на учтивост.


9.

— Е, получи ли много поздравления за женитбата си, Кон? — попита Частити, когато следобед влезе в салона на сестра си.
— О, какво красиво помещение! — възкликна Прюдънс, която влезе след сестра си. — Китайските тапети са точно по моя вкус.
— Лейди Бейнбридж ги изгледа пренебрежително — довери им с усмивка Констанс. — Преди половин час седеше тук и се оплакваше от новите моди и липсата на вкус — тя се зае да обръща копринените възглавници с избродирани пауни. — И през цялото време ме оглеждаше с надеждата да установи, че талията ми расте.
— Според мен е рано, даже да е възможно — Прюдънс много харесваше тънката талия на сестра си. — Кой още те посети?
— Летисия… и леля Агнес, която похвали възторжено източните акценти в салона ми.
— Мога да си представя. Да си я чула някога да каже лоша дума за някого? — Частити много обичаше сестрата на баща им.
— Ще поръчам чай и ще обсъдим евентуалните кандидатки за сър Гидиън — каза Констанс и разклати шнура на звънеца до камината, украсен с пискюли. — През цялото време си блъсках главата каква жена да му изберем… — на вратата застана прислужницата и тя й кимна с усмивка. — Донесете ни чай, Бренда. Благодаря ви.
— Трудно ми е да преценя какъв тип жена би му подхождала — призна Частити и се настани удобно на един диван.
— Нямам ни най-малка представа — допълни Прюдънс и се отпусна в най-мекото кресло с висока облегалка.
— Не ми помагате — укори ги Констанс. — Идеята беше твоя, Прю.
— Знам, знам — въздъхна Прюдънс. — Тогава ми се стори много добра. Едва по-късно осъзнах, че не бих пожелала такъв мъж и на най-голямата си неприятелка.
— Не преувеличавай — помоли Констанс и разчисти украсената с инкрустации масичка, за да има място за таблата с чая.
Прюдънс се усмихна сдържано и си взе сандвич с краставица. Прислужницата наля чай и се оттегли дискретно.
— Е, кой ще започне? — попита Констанс и се настани в другия край на дивана, на който седеше Частити.
Малката й сестра се намръщи и вместо да отговори, сама зададе въпрос.
— Не се ли сети, че ще е много трудно да се намери жена, която да се омъжи за разведен?
— Но той е богат и преуспяващ — възрази Прюдънс. — Има първокласни връзки и изглежда добре.
— Слабата похвала е по-лоша от проклятие — изрецитира Констанс и избухна в смях. — Според мен изглежда много изискан.
— Има хубави очи — добави Прюдънс. — И гъста коса.
Частити се закиска и си намаза питка с мед.
— И гласът му е приятен.
— За мъжа разводът не е такъв страшен провал както за жената — заяви остро Констанс.
— Абсолютно си права — кимна сериозно Частити.
— Все още не знаем коя е виновната страна — възрази Прюдънс.
— Даже да е жена му, сигурна съм, че се е държал като кавалер — отбеляза Частити. — Другото би било немислимо.
— Искаш да кажеш, че я е освободил? — Прюдънс смръщи чело. — При повечето мъже щях да се съглася с теб, но моят опит показва, че Гидиън не действа по правилата.
— Той само те е целунал, Прюдънс!
— Без мое съгласие! — изстреля в отговор сестра й. — На теб би ли ти харесало, Час?
Частити вдигна рамене.
— Често ми се случва. Обикновено плесвам момъка по бузата и му заявявам, че не ме интересува.
Прюдънс я изгледа възмутено.
— Аз не съм като теб, да се разберем. Не флиртувам. Не одобрявам такъв тип поведение. Очаквам мъжете да ме оставят на мира, ако не ги окуража за по-интимно общуване.
— Всичко това е чудесно, но не ни помага да продължим — намеси се в спора Констанс. — Нали искахме да открием какви качества трябва да притежава евентуалната втора съпруга на сър Гидиън.
— Вярност — изрече Прюдънс с тих смях.
— Това се разбира от само себе си.
— Да е снизходителна и кротка — допълни язвително Прюдънс. — Да не се ядосва, когато мъжът й я докосва без позволение.
— Вече ти казах, че не ми помагаш особено, Прю — укори я отново Констанс.
Прюдънс кимна.
— Е, добре. Щом господинът не е против образованието на жените, значи ще хареса жена с широк хоризонт — и посегна към чая си.
— Това е естествено. Жената на виден адвокат трябва да се движи уверено в обществото — Частити извади от чантата си молив и бележник. — Ще направим списък на необходимите качества и ще му го покажем. Ти, Прю, можеш да го попиташ дали има и други изисквания.
— Не бива да пренебрегваме чувствата на дъщеря му — допълни Констанс. — Интересно ми е да узная дали ще иска детето му да хареса евентуалната кандидатка.
— Значи бъдещата му жена трябва да обича децата и да умее да се оправя с тях — изрече решително Прюдънс. — Не бива да му уреждаме брак с жена, за която знаем, че не понася деца.
— Прю е напълно права — подкрепи я Частити.
Констанс кимна убедено.
— Според мен е от значение и дали кандидатката е образована — добави тя. — Щом праща дъщеря си в колеж, известен с това, че дава добро образование, може би смята да я прати и във висше училище. Ако се ожени втори път, съпругата му не бива да знае по-малко от момиченцето.
Прюдънс размишляваше. В университета Кембридж бе създаден женски колеж, където студентките полагаха публични изпити. Все още им бе забранено да получават академична титла, но колежът се ползваше с добро име.
— Може би очаква дъщеря му да упражнява някаква професия — предположи тя. — Например да стане учителка.
— Познаваме ли жена с добро образование? Не можем да му препоръчаме гувернантка. Трябва да е завършила колеж или поне да е посещавала добро дамско училище. Това ще означава, че умее да общува с деца.
— Астрид Белами — предложи Частити. — Образованието на жените е голямата й идея. Посетила е лейди Маргарет Хол в Оксфорд.
— Тя е стара — възрази веднага Прюдънс. — Скоро ще стане на четиридесет.
— Не знаем дали възрастта играе роля за него — подчерта Констанс. — Ами ако иска да има още деца?
— Ако е така, сам щеше да си потърси жена — възрази Прюдънс. — Мисля, че и той е към четиридесетте.
Констанс кимна замислено.
— Вероятно си права. Но ако успеем да събудим интереса му, възрастта може да стане важен фактор.
— Сигурно — въздъхна Прюдънс.
— Бихме могли да го попитаме — предложи Констанс, без да откъсва поглед от сестра си.
— Да, бихме могли — промърмори Прюдънс.
— Не изглеждаш особено въодушевена, Прю — отбеляза Констанс.
Прюдънс разтърси глава.
— Разбира се, че не съм. Ни най-малко.
— О! — Констанс се усмихна. — Значи съм се заблудила.
Частити премести поглед от едната страна към другата, после се наведе над бележките си.
— Ами външният вид? Мислите ли, че той е важен за него? Красива жена ли ще му търсим?
— Бих казала, че външността не е толкова важна, колкото умът и личността, но… — Прюдънс вдигна рамене. — Всъщност не знам.
— Знаеш по-добре от нас — възрази Частити и захапа края на молива. — Прекара цяла вечер с него.
— Не видях нищо зад властната, доминираща фасада — обясни Прюдънс. — Жена с характер и собствена воля надали би искала да има такъв съпруг.
— Някой го сравни с Макс — промълви замислено Констанс. — Значи аз не съм жена с характер и собствена воля.
Прюдънс запрати по нея една от копринените възглавници.
— Макс е страхотен!
— Ако търсим достатъчно дълго, сигурно ще намерим добри черти и у Гидиън Малвърн — подхвърли Частити. — Какво ще кажете за Агнес Харгрейт? Млада, красива, начетена. Нищо, че не е посещавала университет.
— Вдовица с петгодишен син — възрази веднага Прюдънс.
— Е, поне знаем, че обича децата — каза Констанс.
— Не знаем дали той иска цяло семейство — не се предаде Прюдънс.
— Бихме могли да го попитаме — усмихна се Частити. — Агнес веднага ще се заинтересува. Чувства се много самотна.
— Какво ти каза той, Прю, след като му предложи да му намерим жена? — попита с интерес Констанс.
— И аз искам да чуя! — извика Частити. — Намекна ли какъв тип жени харесва?
Прюдънс се поколеба. Какво бе казал сър Гидиън, след като си открадна целувка от нея? Че след като се е целувала с него, вече би трябвало да има представа какви жени харесва… че вече знае какъв любовник е. Странно, но нямаше желание да го сподели със сестрите си.
— Не — отговори тя. — Каза само, че не си търси жена и че е много капризен.
— Много окуражително — промърмори сухо Констанс. — Още чай?
Прюдънс й подаде чашата си. Констанс, разбира се, беше права. Тя не се стараеше да помогне на сестрите си и сама не разбираше защо. Нали идеята да оженят сър Гидиън беше нейна? Това беше брилянтното решение на крайно неприятния финансов проблем. Защо тогава всяка жена, която споменаваха двете сестри, срещаше неодобрението й? Виновно е състоянието ми, реши тя. Чувстваше се потисната, неспокойна, тревожна. Колкото повече се занимаваха с обвинението за клевета, толкова по-невъзможно й изглеждаше да спечелят делото.
Констанс, която я гледаше изпитателно, се обърна към Частити. Малката сестра кимна с разбиране. Нещо не беше наред. Непоколебимата Прюдънс беше разклатена. Тя, която винаги беше уравновесена и здраво държеше юздите на поведението си в обществото. Сестрите й нерядко имаха емоционални изблици, но тя — никога. Прюдънс беше разумна и умееше да се концентрира върху всеки проблем. По някаква необяснима причина този следобед беше друга.
— Извинете, мадам — момичето застана на прага и обясни: — Фред току-що донесе това за мис Прю — връчи на господарката си писмо и продължи: — Донесли го на Манчестър Скуеър, но Дженкинс сметнал, че може да е важно и го изпратил тук.
— Благодаря, Бренда — Констанс взе писмото и хвърли поглед на адреса. — От кантората на сър Гидиън Малвърн, адвокат на короната — връчи плика на Прюдънс и заяви с усмивка: — Нашият защитник не си губи времето.
Прюдънс разряза плика и разгъна писмото.
— Пише, че адвокатите на Баркли са уведомени, че е поел защитата на «Мейфеър лейди». Пише, че ще говори с тях още днес — тя сгъна писмото и сведе глава. — Дали е лош знак, че реагираха толкова бързо — на челото й се появи бръчка.
— Ще изпитам облекчение, когато всичко свърши — въздъхна Констанс.
— Не пише ли още нещо? — попита с надежда Частити.
— Пише, че те настояват процесът да започне колкото може по-скоро и че той няма да възрази. Иска довечера да се срещне с мен, за да започнем подготовката — Прюдънс подаде писмото на Частити. — От противната страна очакват, че той ще се опитва да протака. Честно казано, и аз очаквах същото. Още нямаме нито едно доказателство за измамата на Баркли.
— Още не сме имали възможност да прегледаме документите на татко — Частити успокоително покри с длан пръстите на сестра си, които нервно се плъзгаха по облегалката на креслото.
— Ще започнем да търсим при първия сгоден случай.
— Права си — кимна Прюдънс. — За съжаление събитията се развиват твърде бързо.
— Вярвам, че ще имаме поне месец време да се подготвим — опита се да я окуражи и Констанс. — Не могат да насрочат процеса от днес за утре.
— Права си — Прюдънс успя да се усмихне. — Най-добре е веднага да отговоря, че ще отида… Къде? — тя прочете посочения адрес — «Пел Мел» 7. — Очаквах да се срещнем в кантората му.
— Може би има още една — предположи Частити.
Прюдънс вдигна рамене.
— В седем вече ще знам.
— Не пише нищо за вечеря — подчерта Частити.
— Значи срещата ще е чисто делова — отвърна студено Прюдънс. — Не пише и че ще ми прати кола.
— С малко късмет няма да ти се наложи да отблъскваш натрапчиви опити за сближаване — усмихна се Частити.
Сестра й се направи, че не е чула коментара, и каза хладно:
— Ако татко няма нужда от каретата, Кобхем ще ме откара с ландауера и ще ме върне навреме за вечеря. Би трябвало един час да е достатъчен за сър Гидиън — за мен със сигурност ще е — заключи тя.
— Ще вземеш ли списъка? — Частити посочи бележките си. — Поне го попитай какви са предпочитанията му.
— Няма да взема списъка, но ще го попитам за предпочитанията му — отсече сестра й и стана. — Да си вървим, Час. Вече е почти пет. Ще вечеряш ли днес вкъщи, Кон?
— Не, на номер десет — отговори с въздишка сестра й. Така наричаха официалната резиденция на министър-председателя.
— Каква чест — Прюдънс изгледа сестра си с присвити очи. — Нещо се готви, нали?
— Не знам — усмихна се Констанс. — Макс не ми казва нищо. Но имам едно такова чувство… само чувство.
— Пост в кабинета? — опита бързо Прюдънс.
— Казах ти, че Макс отказва да говори за тези неща.
— Заслужава го — рече Частити и прегърна сестра си.
— Да се надяваме, че постът няма да е в противоречие с ангажираността на съпругата му към правата на жените — по обичая си Прюдънс изрече на глас една неприятна истина.
— Да, естествено — Констанс я прегърна сърдечно. — Утре ще се видим и всяка ще разкаже как е прекарала вечерта.
Тя се засмя и ги изпрати до вратата. Точно когато се сбогуваха, пристигна Макс и като ги видя, забърза нагоре по стълбището.
— Отивате ли си вече?
— Бяхме само за чая — отговори Прюдънс.
— Почакайте, ще кажа на Франк да ви отведе вкъщи с колата.
Макс целуна жена си и изчезна в къщата, викайки камериера си.


Малко преди седем Прюдънс се качи в ландауера и поздрави стария кочияш със сърдечна усмивка.
— Как са конете, Кобхем?
— О, много са си добре, мис Прю — отговори бодро той. — И на тях им е време да се пенсионират, както на мен.
Той плесна с камшика и двата едри червеникави коня потеглиха през площада в жив тръс.
— Нито вие, нито те са за пенсия — отбеляза Прюдънс. — Изглеждат много бодри!
— Много сте мила да кажете това, мис Прю. Но след година ще навърша седемдесет. Все ми се привижда къщичка някъде в провинцията…
Прюдънс разбра, че той искаше да я подготви за оттеглянето си. Разбира се, Кобхем имаше пълно право да ги напусне. И пълно право да получи пенсия, която да му даде възможност да живее в малката селска къщичка, за която копнееше. Техният бюджет обаче не предвиждаше средства за пенсия. Умът й заработи бързо. Събираше и изваждаше числа, макар че положението беше повече от ясно. Досега намираше пари да плаща редовно на Кобхем, макар че в епохата на моторните омнибуси и файтоните можеха да живеят и без кочияш — а най-вече без коне, чиято храна и подслон струваше куп пари. Но никоя от трите сестри не би си помислила дори насън, че биха могли да уволнят стареца.
Ако обаче откарат конете в имението Роумзи Майнър, ще им бъде много по-лесно да ги поддържат. Елегантният свят в Лондон имаше нужда от гаражи за новите автомобили. Щяха да дават обора под наем и да печелят пари, с които да плащат пенсията на Кобхем. Ще го настанят в една от къщите за персонала в имението и ще живее там с половината от заплатата, която получаваше в Лондон. Старецът ще е щастлив, а семейните финанси ще се подобрят.
— Имате ли представа къде бихте искали да отидете, Кобхем? — попита тя.
— Жена ми копнее за родното си село — отговори той и стегна юздите, за да не се подхлъзнат конете по гладкия паваж. — Достатъчно дълго е живяла в Лондон. Иска да е близо до сестра си.
Прюдънс кимна. Жената на кочияша беше от Роумзи и чрез нея Кобхем, кореняк лондончанин, постъпи на служба при семейство Дънкан.
— По пътя за Линдхърст има една празна арендаторска къща. Ще ви я дам без наем като част от пенсията, ако това условие е приемливо за вас.
Настъпи мълчание. Кочияшът поглаждаше дългата си брада и размишляваше усилено. След малко каза:
— Мисля, че предложението е добро, мис Прю. Ще говоря с жена си.
— Много добре. Кажете ми какво сте решили и ще уредим подробностите — Прюдънс се облегна назад с чувството, че е уредила въпроса по най-добрия възможен начин.
Каретата се отби от Пел Мел и зави в тясна уличка с високи, тесни къщи от двете страни.
— Номер седем, мис Прю — Кобхем спря конете и се обърна към пътничката си.
— Така изглежда — промърмори Прюдънс, без да слезе, и огледа внимателно къщата. Построена в георгиански стил, с фенер над тъмната входна врата, с черен парапет и бели стъпала, фасада с два кръгли еркера. Това не беше частен клуб. Ако не се лъжеше, тя се намираше пред дома на сър Гидиън Малвърн, адвокат на короната. Той отново бе успял да я изненада и да я извади от равновесие.
Кобхем спусна стълбичката и отвори вратата на ландауера.
— Благодаря ви, Кобхем. Ще бъдете ли така добър да ме вземете в осем?
— Разбира се, мис Прю — старият кочияш затвори вратичката и вдигна стълбичката. — Дотогава има само час, затова ще пия една бира в «Черното куче» на «Джърмин стрийт», ако нямате нищо против.
— Разбира се, че не — Прюдънс се изкачи по стълбите, обърна се и му махна. — След час да сте тук!
Тя вдигна блестящото чукче с форма на лъвска глава и почука енергично.
Вратата се отвори веднага. Пред нея застана сър Гидиън, все още в дневен костюм, сякаш току-що се бе върнал от кантората. Прюдънс се зарадва, защото и тя не се беше преоблякла за вечеря.
— Карета — установи с усмивка той, загледан след отдалечаващия се Кобхем. — В Лондон е много скъпо да се поддържат коне — отстъпи настрана и й направи път.
— Прав сте — кимна тя и мина покрай него. — Но е нищо в сравнение с автомобила. Повярвайте ми, правила съм сметки. Баща ми много държеше да имаме автомобил, но скоро разбра колко са несигурни и се отказа.
Прюдънс свали ръкавиците си, огледа бързо обстановката и я определи като сдържано елегантна.
— Права сте, непредвидими са — кимна той със снизходителна усмивка. — Ще позволите ли да взема палтото ви?
— Благодаря — тя пъхна ръкавиците в джоба и свали палтото си. — Често ли вършите деловата си работа вкъщи, сър Гидиън?
— Само когато трябва да я свърша след шест вечерта — отговори той и посочи отворената врата отляво. — Понякога съм твърде зает, мис Дънкан, и трябва да жертвам свободното си време. По-приятно е да го правя тук, отколкото навън, не намирате ли?
Прюдънс последва поканата му и влезе в просторна библиотека с чисто мъжко излъчване. Миришеше на тютюн, кожа и дъбови мебели. Блестящият дървен под беше покрит с обюсонски килим, на високите прозорци висяха кадифени завеси, които не бяха спуснати, въпреки че навън се здрачаваше. Шкафовете и етажерките по четирите стени бяха препълнени с книги.
— Едно питие? — попита Гидиън и затвори вратата.
— Не, благодаря — отказа тя. — Тук съм, за да говорим по работа.
— Докато обсъждам делата си, често си позволявам по едно питие — обясни небрежно той и си наля уиски. — Моля, седнете — и й посочи удобно кресло пред маса от черешово дърво, на която имаше само малка купчина документи.
Прюдънс седна и попита бързо:
— Защо правните съветници на Баркли реагираха така бързо на писмото ви? Добър знак ли е това?
Той я погледна замислено.
— Нито добър, нито лош — отговори след малко и отпи от чашата си. — Може би си мислят, че победата им е сигурна, и искат да приключат бързо. Или се съмняват и искат да ни накарат да сложим картите на масата.
— Щом намеря сгоден случай, ще проверя документите на баща си и ще намеря доказателства — обеща Прюдънс.
Адвокатът се наведе към нея и заговори със сух глас и остър поглед:
— Както ви казах тази сутрин, ще изчакам да ме убедите. Хайде сега да се занимаем с онова, което имаме.
Много е делови, каза си Прюдънс. В поведението му няма нищо лично. Интересно защо, вместо да я успокои, това я разсърди. Тя разтърси глава с несъзнателен жест, за да прогони от ума си неподходящите лични реакции.
— Много добре — отговори сухо и скръсти ръце в скута си. — Имате ли въпроси към мен?
Гидиън извади лист хартия и посегна към перото.
— Трябват ми факти. Кога започна да излиза вестникът?
Прюдънс се замисли.
— Не съм съвсем сигурна. Преди нас с него се занимаваше мама. Когато Кон навърши петнайсет години, а аз — четиринайсет, се включихме и ние.
— Според мен не е редно да забъркваме и майка ви — рече замислено той. — Това само би усложнило нещата. Кога вие и сестрите ви поехте цялата работа по издаването на вестника?
— Преди четири години. След като мама почина.
— Добре. Повдигано ли е обвинение срещу вестника?
— Не. Разбира се, че не.
— В съда нищо не се разбира от само себе си. Има ли враждебност към вестника? Получавали ли сте например оплаквания от читатели?
— Не много.
— Колко? Повече от десет, по-малко от пет?
— Повече от десет.
— Бихте ли казали, че вестникът ви е полемичен? — докато говореше той пишеше и изстрелваше следващия въпрос, без да поглежда Прюдънс.
— Да.
— Може ли да се каже, че политиката на вестника е да възбужда полемика?
— Не. Какви са тези въпроси?
— Каквито ще ви зададат пред съда. Ако се нацупите или се развикате възмутено, ще настроите съдебните заседатели срещу себе си и ще предизвикате атаката на адвоката на противната страна. Ако изгубите самообладание, всичко ще отиде по дяволите — той посегна към чашата си и посочи масичката с гарафите. — Сигурна ли сте, че не искате чашка шери?
— Сигурна съм, благодаря. За да мога да преживея това мъчение, имам нужда от бистра глава.
— Аз нямам намерение да допусна разпитът да се превърне в мъчение — отговори той и си наля още уиски.
— Точно това правите — възрази раздразнено тя.
— За ваше добро — той седна отново.
— Защо тогава ме боли повече, отколкото вас? — попита подигравателно тя.
— Не сте права — отвърна той с поклащане на главата и си взе цигара от сребърната табакера.
— Цигарата е перфектен пример за перфектно забавление. Има отличен вкус и оставя човек незадоволен — изрецитира Прюдънс.
— Това май беше Оскар Уайлд?
— Точно така. «Портретът на Дориан Грей».
Гидиън се усмихна уморено.
— Пуша само когато работя. Е, да продължавам ли?
Прюдънс кимна с въздишка.
— Разбира се. До осем трябва да свършим.
Той я погледна смаяно, но изражението му бързо стана отново спокойно и неутрално.
— Вие и сестрите ви често ли се занимавате със… — прекъсна го чукане по вратата. — Да? — тонът му беше доста остър.
Вратата се открехна, появи се главичка на момиче.
— Не исках да ти попреча, татко, но Мери излезе, а аз трябва да разпозная няколко цитата от художествени произведения и не можах да се справя с всичките.
Погледът на големите очи, сиви като на бащата, обходи бързо стаята и спря върху Прюдънс. Тя се усмихна подканващо, защото много искаше да узнае нещо за отношенията между адвоката и дъщеря му.
— Защо не влезеш? — попита строго Гидиън. — Не мога да разговарям с глава без тяло.
— Аз съм като котката от Чешир — засмя се момичето и влезе, но не посмя да пристъпи навътре. — Не можах да позная само два цитата, татко. Ще ми помогнеш ли?
Умолителният тон накара Прюдънс да се усмихне. Малката явно знаеше как да манипулира снизходителния си баща.
— В момента водя разговор с клиентка, Сара — обясни Гидиън. — Ако съдя по месечните сметки на Хатчърд и Блекуел, ти вече притежаваш солидна библиотека със справочници. Ще попитам Мери защо в стаята за учене липсва тъкмо лексикон с цитати.
Сара се усмихна смутено.
— О, разбира се, че имаме такъв лексикон. Обаче не можах да го намеря, а имам толкова да уча за утре — латински, френски и какво ли не още, затова си помислих, че може би ти… — тя хвърли бърз поглед към баща си, за да прецени в какво настроение е, и без да изчака реакцията му, започна да рецитира: «Красотата е истина…»
— «И истината е красота. Това е всичко, което знаете вие на земята, и не е нужно да знаете повече» — довърши цитата Прюдънс. — Кийтс, «Ода за една гръцка урна». 1820 година.
— О, много ви благодаря — Сара засия. — Ето и втория: «Любов, основана на…»
— «Любов, основана на красота, умира бързо като красотата» — засмя се Прюдънс. — Джон Дон, «Елегии» — тя помисли малко и добави: — Ако не се лъжа, 1595 година.
Сара беше безкрайно щастлива.
— Благодаря ви, много ви благодаря, мис…
— Дънкан — каза Прюдънс, стана и й подаде ръка. — Аз съм клиентка на баща ти.
Момичето стисна ръката й много сърдечно.
— Не исках да преча на разговора ви.
— Не ни попречи — обади се баща й от другия край на масата. — Е, Сара, ако си задоволила любопитството си…
— Това не беше любопитство — възрази момичето, — а истинска научна работа.
— Да, естествено — кимна Гидиън. — Научна работа — на устните му играеше усмивка.
— Благодаря ви за помощта, мис Дънкан — Сара се поклони учтиво и тръгна заднешком към вратата. На прага спря и попита: — Навън ли ще вечеряш, татко?
Той откъсна поглед от Прюдънс, която отново бе седнала и се взираше в мрака навън.
— Очевидно не. След час ще дойда да ти кажа лека нощ.
Сара направи реверанс.
— Лека нощ, мис Дънкан. Още веднъж благодаря за помощта.
След като вратата се затвори зад момичето, Гидиън отбеляза с лека усмивка:
— Значи сте експерт по английска литература.
— И трите сме експерти — отговори Прюдънс. — Наследили сме го от мама. Така да се каже, засукали сме я с майчиното мляко.
Той кимна и стана да спусне тежките кадифени завеси.
— Сара е добра математичка. Освен това свири на флейта.
— Музиката и математиката са таланти, които често се допълват — отбеляза Прюдънс. — Изглежда е много усърдна ученичка. Това ми напомня, че трябваше да ви задам няколко въпроса — тя отвори чантата си и извади бележник. — Днес се събрахме, за да съставим списък на възможните кандидатки за женитба. Бихме желали да изясним още някои точки.
Гидиън седна отново в креслото си, облегна се назад, скръсти ръце на гърдите и вдигна вежди. Изразът на лицето му никак не е окуражителен, каза си Прюдънс.
— Трябва да ви обърна внимание, че нямам много време за вашия случай, мис Дънкан. Ако желаете да посветим част от това скъпоценно време на собствените ви дела, това, естествено, е ваше решение.
— Аз пък си мислех, че ще работим като тандем — отзова се Прюдънс. — Вие ще изпълнявате вашата задача, а аз — моята. Двете задачи са тясно свързани. И така: ние изхождаме от постановката, че ще приемете избраната от нас дама, ако и Сара я хареса. Би било добре кандидатката да спечели доверието на момичето. И разбира се, двете да се чувстват добре заедно.
— Ако ме питате дали искам да се оженя повторно, за да дам майка на Сара, отговорът е не — Гидиън решително поклати глава. — Според мен това е възможно най-глупавата причина да се обвържеш с някой човек, а и не мога да си представя, че жената, която ще харесам, би се съгласила на такава сделка. Ако някой ден се оженя отново, то ще е само защото съм се запознал с жена, която ме вълнува. Убеден съм, че Сара също ще хареса тази жена и ще я обикне.
Той се наведе напред и сложи ръце върху масата.
— Е, ако съм отговорил на въпросите ви, да се върнем към моите.
— Разбирам становището ви, но е очевидно, че няма да искате жена, която не обича деца — продължи невъзмутимо Прюдънс. — Днес Частити спомена една дама, която може би ще ви допадне. Тя е вдовица. Казва се Агнес Харгейт. Възхитителна жена, много красива, с петгодишен син. Според вас лошо ли е, че има дете?
Тя вдигна поглед от бележките си и намести очилата си, за да види по-добре лицето му.
— Тази перспектива не ме ощастливява особено — каза той. — Да разбирам ли, че вие и сестрите ви имате навика да се занимавате с паднали жени?
— Не — отговори тя. — Или поне не разбирам какво имате предвид, като казвате «паднали жени». В кръга на нашите познати, а още повече в кръга на лорд Баркли, разбира се, има немалко жени, които си позволяват малки извънбрачни… залитания. И това ме води към следващия въпрос: Държите ли бъдещата ви жена да е с безупречна репутация?
Гидиън въздъхна.
— О, Прюдънс, опитвам се да ви покажа, че в момента не се интересувам ни най-малко от кандидатки за женитба — погледна нетърпеливо часовника си и заяви гневно: — Не свършихме и половината от работата, която бях планирал. Надявах се да хапнем набързо заедно. Така да се каже, работна вечеря, но след като вие настоявате да си вървите…
— В писмото, което ми изпратихте — не бих го нарекла покана, а по-скоро подкана, — не пишеше нищо за вечеря — отвърна остро тя. — Макар че щеше да се наложи да откажа — излъга съвсем спокойно. — Имам и други задължения.
— Не беше подкана, а молба — възрази сърдито той.
— Прочетох го много внимателно и не открих нито веднъж думата «моля».
— Тогава се извинявам — в тона му нямаше нищо извинително. Той стана бързо и я посочи с пръст. — Вие и сестрите ви имате ли навика да се занимавате с жени от улицата, мадам Мейфеър лейди?
Прюдънс отвори уста, за да протестира възмутено, но си спомни предупреждението му.
— Никой няма да узнае, че не съм само аз — възрази тя. — Нали се разбрахме, че само аз ще представлявам «Мейфеър лейди». Не бива да разберат кой издава вестника. Няма да ни зададат този въпрос.
Гидиън поклати глава.
— Не бъдете толкова сигурна. Адвокатите на лорд Баркли ще преобърнат Англия, за да установят кои са издателките на вестника: Няма да се учудя, ако вече са ангажирали частни детективи. Не разбирате ли — никому не е приятно да повика като свидетел един вестник. И аз се чувствам по същия начин.
Часовникът в ъгъла удари осем и той стана от креслото си.
— Детективи? — Прюдънс изглеждаше шокирана. — Не може да бъде…
Тя облече палтото си и се запъти към вратата.
— Бъдете нащрек — рече той и й отвори.
Прюдънс мина покрай него.
— Колко време ни остава до процеса?
Гидиън вдигна рамене.
— Три, може би четири седмици. Сам Ричардсън има влияние в съда, а сътрудниците му са много добри. Те ще открият кой ще председателства съдебното заседание и Сам ще проведе с него приятен разговор на пищна вечеря в клуба си. Случаят ще влезе в съдебната зала, когато Сам реши.
Прюдънс се намръщи отвратено.
— Мислех, че и вие имате някакво влияние…
— Имам, но не бих искал да го пусна в употреба.
— Ние не сме подготвени.
— Донесете ми доказателствата, мис Дънкан. Както казахте, тогава ще имаме всичко необходимо.
Той отвори входната врата. Уличното осветление беше вече запалено. Кобхем седеше на капрата, увит в пелерината си, а конете нетърпеливо потропваха с копита, защото есенната вечер беше доста хладна.
Гидиън я придружи до каретата и й помогна да се качи.
— А вие вярвате ли? — попита тихо тя, смутена от саркастичния му тон.
Той се засмя и смехът му прозвуча неприятно в ушите й.
— Не ми остава нищо друго, мила моя. Доверието е половин победа. Никога не влизам в съда, очаквайки поражение.
— Но е възможно да изгубим делото, нали?
Тя свали очилата си и го погледна страхливо. Светлината на уличния фенер придаде на очите и косата й златен блясък.
В сивите очи светна обожание, но само за миг. Той отвори уста да каже нещо, но после поклати глава, засмя се тихо и махна на кочияша да потегли.


10.

— Отново писмо за вас, мис Прюдънс. От сър Гидиън — Дженкинс постави до чинията на Прюдънс тесен дълъг плик. — Ако ми позволите тази забележка — адвокатът много обича да пише писма.
— От него се очаква да се занимава със същото усърдие с нашето дело — отговори сърдито Прюдънс, отвори плика с ножчето за масло и го прочете набързо.
— Нямаш основания да предполагаш нещо друго, Прю — укори я Частити, която четеше «Таймс», и я погледна над вестника.
— Да, мисля, че си права — въздъхна Прюдънс. — Но вчера ме остави с чувството, че напразно се стараем, защото нямаме никакъв шанс. Че той вече съжалява, задето си губи времето с нас — тя смачка писмото и го хвърли в камината.
— Може би просто не е бил в настроение да разговаряте за бъдещата му женитба — отбеляза Частити. — Току-що си се запознала с дъщеря му. Сигурно му е станало неприятно.
— О, не, изобщо не се притесни — възрази сестра й. — В ситуацията нямаше нищо неприятно. Момиченцето беше любопитно и той не се разсърди, по-скоро се забавляваше. Просто не вярвам, че приема сериозно предложението ни да му намерим съпруга. Сигурна съм, че ще настоява да си получи осемдесетте процента.
Прюдънс вдигна рамене и напълни чашата си.
— Е, ние пък ще държим на предложението си — увери я Частити с присъщия си оптимизъм. — Знаеш ли, мислех за Лавендър Рийли. Или даже за Присцила Хейуърт.
Тя погледна сестра си с вдигнати вежди, очаквайки неизбежните възражения. Вместо това Прюдънс отново вдигна рамене и рече тихо:
— Не звучи лошо…
— Какво пишеше в писмото? — Частити посочи с филийката си смачкания лист, който още не се беше запалил.
— Учудващо учтива молба да не се ангажирам другаде през утрешния ден, защото ще го посветим изцяло на подготовка за процеса.
— В кантората му ли ще работите?
— Не. Пише, че ще ме вземе оттук в осем и половина.
— Този човек явно обича да става рано, даже в неделя — засмя се Частити и внимателно сгъна вестника. Лорд Дънкан още не бе слязъл на закуска, а той мразеше вестници, вече прочетени от друг.
— Вчера каза, че ще работи по нашия случай в свободното си време. Значи аз не мога да настоявам, че се нуждая от свободно време, макар че утре е неделя — Прюдънс отпи голяма глътка кафе.
— Добро утро, мили мои. — Лорд Дънкан влезе в стаята, ухаещ на свежо след утринния си тоалет. Бялата му коса беше сресана безупречно. — Дженкинс ми обеща пушена риба — похвали се той и доволно потърка ръце. — Ден, който започва така, не може да не бъде добър.
— Днес си много бодър, татко — отбеляза Частити и му подаде вестника. — Затова пък навън вали проливен дъжд — и посочи високия прозорец: по стъклата се стичаха едри капки.
— Какво значение има дъждът? — лорд Дънкан се изправи в целия си ръст и съобщи: — Ще придружа Баркли до кантората на адвокатите му. Ще дойде и защитникът. Искат да ме ангажират като свидетел на обвинението.
Прюдънс се задави с кафето си и веднага вдигна салфетката към лицето си. От очите й потекоха сълзи.
— Наистина ли? — попита недоверчиво Частити. — Колко мило от твоя страна.
— Не бива така, момичето ми. Да помогнеш на приятел в беда не е просто «мило». О, благодаря ви, Дженкинс, рибата изглежда прекрасна. Предайте благодарностите ми на мисис Хъдсън — лорд Дънкан си сипа солидна порция и помоли: — Донесете още малко черен хляб и масло — коремът му издуваше бялата жилетка, украсена със сребърната верижка на часовника.
Прюдънс наля кафе и му подаде чашата.
— Дълго ли ще трае разговорът ви?
— О, нямам представа. Ако се съди по грамадните хонорари, които искат адвокатите, би трябвало да трае цял ден — той хапна от рибата си и кимна доволно. — Манна небесна. Учудвам се, че вие, момичета, не обичате риба сутрин.
— Има много кости — обясни Частити и се потърси отвратено. — Докато извадя всичките, рибата е изстинала и апетитът ми е минал.
— Спокойно можеш да ги дъвчеш — посъветва я лорд Дънкан и й показа как. — От дребните костици нищо няма да ти стане.
Той отвори вестника и прочете няколко заглавия.
— Ще се върнеш ли за обяд? — попита Прюдънс, докато мажеше филийката си с мармалад.
— Не вярвам, мила моя. Щом свършим с адвокатите, ще обядвам с Баркли в клуба. Какъв ден е днес? — той хвърли поглед върху датата на вестника. — О, събота! Защо трябва да се работи в края на седмицата? — вдигна рамене и заяви: — Е, не е моя грижа. Днес ще има пържола и пастет от стриди. Да, със сигурност ще обядваме в клуба.
— Нали не си забравил, че довечера сме канени у Макс и Констанс?
— Не, разбира се. Жалко, че Баркли не можа да приеме поканата. Някакъв роднина щял да му дойде на гости.
— Мисля, че Кон е поканила семейство Уесли — съобщи Прюдънс. — Защото знае, че обичаш да играеш бридж с тях. Кон ще ти е партньорка.
— Много добре, отлично! Ще си прекараме чудесно — лорд Дънкан кимна и отново се задълбочи във вестника.
Прюдънс погледна многозначително Частити и сгъна салфетката си.
— Ако позволиш, татко, ще те оставим да довършиш закуската си сам. Имаме някои неща за уреждане — тя се наведе към баща си и го целуна по бузата, после се запъти към вратата, следвана от Частити.
Щом излязоха в коридора, Прюдънс спря и замислено потърка брадичката си.
— Ще го направим тази сутрин, Час.
— Ще претърсим документите му?
— Да. Не се знае дали ще имаме скоро друг такъв случай. Татко ще отсъства цял ден.
Частити кимна.
— Да пратя ли вест на Кон?
— Да. Помоли Фред да изтича до Уестминстър. Ако търсим заедно, със сигурност ще намерим нещо… ако изобщо има доказателства.
Частити отиде в кухнята. Фред, момчето за всичко, тъкмо чистеше обувки до печката и си бъбреше с мисис Хъдсън.
— Татко много хареса пушената риба, мисис Хъдсън — съобщи Частити.
— Знаех си, че ще му е вкусна — засмя се готвачката. — Търговецът на риба идва в четвъртък, но рядко носи пушени риби. Тази седмица имахме късмет. И не бяха скъпи. Два и половина пенса парчето.
— Срещу малко повече от пет пенса негово благородие има възможност да се наслаждава на вкусна пушена риба — засмя се Частити. — Фред, щом свършите с обувките, изтичайте до дома на мисис Енсър и й кажете, че веднага трябва да дойде у нас. Много е важно.
Фред плю върху вечерната обувка на лорд Дънкан и продължи да лъска.
— Ще свърша след десет минути, мис Частити.
— Мис Кон вероятно ще остане за обед, нали, мис Час? — попита готвачката.
— Да, но няма да ядем нищо повече от хляб и сирене.
— Е, може да направя малко многолистно тесто — отвърна спокойно мисис Хъдсън. — Днес няма да има вечеря. В килера имам парче хубава шунка и малко задушено телешко. Какво ще кажете за едно пастетче?
— Одобрявам — отвърна важно Частити.
— А за десерт руло с мармалад.
— Вие ни глезите, мисис Хъдсън… въпреки оскъдния ни бюджет.
— Не е трудно да се справи човек, мис Час, стига да улучва евтините стоки — обясни готвачката и й кимна с обич.
Частити отговори на усмивката й и когато излезе от кухнята, си каза, че имат късмет и с Дженкинс, и с мисис Хъдсън. Нито една от трите сестри не го забравяше и си го казваха при всеки удобен случай.
Щом влезе в салона на горния етаж, усмивката й изчезна.
— Трябва да попречим на татко да се яви като свидетел — заяви тя още с влизането си. — Ами ако познае гласа ти, Прюдънс? Ти ще го измениш, разбира се, но все пак си негова дъщеря!
— Знам — отвърна сестра й, която стоеше до прозореца и се взираше в дъжда. Дърветата в малката градина пред къщата бяха голи и мокри. — Освен това Гидиън ще го подложи на кръстосан разпит. Това е ужасно, Час.
— Всичко, което сме казали и ще кажем на Гидиън за татко, ще бъде оръжие срещу него в съда — Частити поклати глава. — Не можем да го направим, Прю.
— Трябва да намерим начин — отвърна лаконично сестра й. — Трябва да спечелим процеса. Знаеш, че не можем да си позволим да загубим. Ако останем съвсем без средства, татко ще рухне… и вината ще е наша.
— Значи ще се преструваш възможно най-добре — Частити бързо възвърна увереността си. — Трябва ти глас, който да не отказва при натиск и който по нищо не прилича на твоя.
— Мисля, че разполагаме с много важно предимство: татко никога, никога не би помислил, че можем да имаме нещо общо със случая — каза Прюдънс и се отдалечи от прозореца. — Даже ако забележи нещо познато у забулената свидетелка на защитата, никога няма да го свърже с някоя от нас.
— Дано да си права… — Частити зае мястото на сестра си до прозореца и се загледа навън. Само след пет минути се появи файтон, от който слезе Констанс с голям чадър.
Голямата сестра не спря на тротоара, за да погледне към прозореца на салона, както правеше обикновено, а изкачи на един дъх стълбището до входната врата. Тя се отвори точно в момента, когато стигна до нея, и Констанс за малко да се сблъска с баща си, въоръжен със също толкова голям черен чадър.
— Добро утро, миличка — поздрави бързо той и махна с чадъра на файтона, който беше докарал дъщеря му. — Нямам време да се видя с теб. Ще взема файтона ти.
— Ще се видим довечера, татко — извика подире му Констанс, обърна се към вратата и затвори чадъра.
— Дайте ми го, мис Кон — Дженкинс беше както винаги на мястото си. — Ще го изсуша в кухнята. Лошо време.
— Да, за съжаление — кимна с усмивка Констанс и свали шапката си. — Горе ли са сестрите ми?
— Вече ви очакват, мис Кон.
Констанс кимна и хукна по стълбата.
— Какво има? — попита тя, щом отвори вратата на салона. — За домакиня, която трябва да организира официална вечеря, поканата ви идва тъкмо навреме — тя каза тези думи през смях, но като видя лицата на сестрите си, веднага спря да се смее. — Какво се е случило?
— Нищо страшно, но трябва да ни помогнеш — отвърна Прюдънс и набързо и разясни ситуацията.
— Дявол да го вземе! — изохка Констанс. — Значи татко ще свидетелства?
— Да — Прюдънс примирено вдигна рамене. — Той е лоялен към приятеля си.
— А ние ще разбием тази лоялност на хиляди парченца — въздъхна Частити.
Сестрите мълчаха дълго. Най-сетне Прюдънс предложи:
— Да вървим да търсим доказателствата. Трябва да намерим нещо. Помолих Дженкинс да запали огън в библиотеката — тя извади от малкото си писалище ключ и го показа на сестрите си. — Имам ключ от сейфа.
— Откога го имаш? — учуди се Частити.
— От няколко месеца. Дженкинс се погрижи да го направят за мен. Не мога да контролирам финансите ни, без да знам какво харчи татко. Той събира всички сметки в сейфа и аз се опитвам да ги плащам преди крайния срок. Това значи да внасям пари в сметката му… или поне да внимавам да не излиза твърде често на червено.
Констанс сложи ръка на рамото на сестра си.
— Защо не си ни казала какво правиш, Прю?
— Това е моя задача. Не виждах причина да ви натоварвам със съмнителните страни на този метод. Не ми е приятно да се ровя в личните дела на баща ни, но той никога не говори за тях, трябваше да намеря начин да съм в течение на семейните финанси без негово знание — докато говореше, лицето й остана неразгадаемо. Само прехвърляше малкия ключ от едната си ръка в другата.
— Мила Прю, не биваше да носиш този товар сама! — извика Частити. — Ние щяхме да ти помогнем, трябваше само да ни кажеш. Не искам да се измъчваш от угризения на съвестта.
— Може би си права, но все едно нямаше да се спася от угризения. Хайде да вървим и да се потопим още по-дълбоко в блатото от лъжи — тя закрачи решително към вратата.
— Как мина срещата с Гидиън, Прю? — поинтересува се Констанс, когато влязоха в библиотеката. — Нашият защитник знае ли вече как ще подходи към случая?
Прюдънс затвори вратата на библиотеката и след кратко колебание я заключи.
— Зададе ми няколко агресивни въпроса и това беше много добре, защото адвокатът на противниковата страна сигурно ще се държи по същия начин и аз трябва да съм подготвена — тя се облегна на вратата и продължи: — Каза също, че е възможно адвокатите на Баркли да са наели детективи, за да разберат кой издава вестника.
Сестрите й се обърнаха едновременно.
— Детективи? — повтори с ужас Частити.
Прюдънс кимна.
— Снощи обмислих въпроса от всички страни и стигнах до заключението, че това е неизбежна стъпка.
— Откъде ли ще започнат? — запита се замислено Констанс. — О, от «Мейфеър лейди», естествено.
— Точно така — кимна отново Прюдънс. — И аз си помислих същото. Ще разпитат по всички места, където се продава вестникът. Разбира се, там никой не ни познава. Когато отиваме за парите, винаги сме забулени, но все пак… — лицето й помрачня.
— Много съм обезпокоена. Не би било зле в понеделник да отидем на някои по-централни места… в магазина за шапки на Хелън, при Робърт на «Пикадили» и така нататък… за да установим дали е имало необичаен интерес… или въпроси…
— Правилно — съгласи се Констанс. — Ще отидем навсякъде.
— Да, това ще ни успокои. Помогнете ми да махна Стъбс — Прюдънс отиде до отсрещната стена и подхвана огромната картина, изобразяваща състезателен кон. Констанс я подхвана от другата страна, сестра й отключи скрития отзад сейф, извади съдържанието му и го подаде на Частити.
— Вътре има страшно много неща… сигурно повечето от тях не са актуални…
Прюдънс извади и последните документи и двете с Констанс поставиха картината на обичайното й място. Частити нареди документите върху масата от черешово дърво в еркера, чийто прозорци гледаха към градинката зад къщата, обградена с висока стена.
— Предлагам ти да прегледаш документите от сейфа, Прю, а ние с Констанс ще се заровим в чекмеджетата на писалището.
— Много добре. Търсете документ, който прилича на договор. Извадете всички документи, изпратени от фирми… въобще всичко, което ви направи впечатление.
— Джагър, Токингхорн и Чафънбрас — промърмори Констанс, която вече беше отворила най-горното чекмедже.
— Объркваш авторите — засмя се Прюдънс, взе купчина документи и се настани на дивана пред камината. — Чафънбрас се среща при Тролъп, не при Дикенс.
— Знам, знам — въздъхна Констанс. — Просто така звучи по-добре. — Извади от чекмеджето дебела папка и попита:
— Кога ще се срещнеш отново с нашия защитник?
— Утре — Прюдънс съсредоточено прелистваше документите. — Безбожно рано. Бих искала да му покажа нещо конкретно.
— Не мога да разбера защо не се срещате в кантората му — каза Частити, която беше коленичила пред долните чекмеджета.
— Защо ще дойде да те вземе с автомобила, след като уж трябва да те подготви за даване на свидетелски показания?
— Нямам представа — отговори сестра й. — Гидиън е загадка за мен.
— Освен това е неделя — допълни Констанс. Като забеляза, че сестра й не реагира на думите й, тя вдигна глава. — Какво има? Намери ли нещо?
— Не знам — отговори бавно Прюдънс. — Намерих бележка с подпис «Баркли». Без дата. — Показа на сестрите си лист хартия и обясни: — Тук пише за някаква уговорка. — Тя прочете бележката и лицето й помрачня още повече. — В съответствие с нашето споразумение от миналата седмица ще скъсим времето за плащане, за да използваме благоприятното положение на пазара. Узнах, че през следващия месец лихвите ще се покачат трайно.
— Само дето не пише за какво споразумение става дума.
— Така е. Нищо конкретно. Но Баркли явно иска пари. Жалко, че липсва дата.
— Я да видя — Констанс отиде при сестра си и Прюдънс й подаде писмото. — Не е ново — отбеляза с интерес тя. — Виж, тук долу има старо петно… и мастилото е избледняло.
— Хартията е пожълтяла — допълни Частити, която надничаше над рамото на сестра си. — На някои места не се вижда почти нищо.
— Ставате за детективи — засмя се Прюдънс. — Добре, да приемем, че писмото е писано преди около три години. Това съвпада с времето, когато татко инвестира в транссахарската железница. Говори се за лихви, срок за плащане…
— Но не пише с каква цел — възрази Констанс.
— Може би споразумението е било устно — промърмори замислено Частити. — Ако Баркли е имал намерение да измами баща ни, сигурно е избягвал да подписва документи.
— Татко не би се впуснал в такава голяма инвестиция, без да има договор — отговори убедено Констанс.
— Мислиш ли? — попита мрачно Прюдънс. — Той повярва, че в пустинята Сахара ще се движи железница…
Нито една от сестрите не можа да оспори факта.
— Ще прегледаме внимателно всички документи, за да не пропуснем и най-дребната следа — заключи Прюдънс и грижливо сгъна писмото от Баркли. — Утре ще дам това на Гидиън. Може би ще намери начин да го използва.
След около час всички бяха отчаяни.
— Това беше — установи горчиво Прюдънс. — Проверихме всичко.
— Трябва да направим нещо! — извика възмутено Частити и хвърли лопата въглища в огъня.
— Банката! — Прюдънс се плесна по челото. — Как не се сетих! Трябва да се доберем до банковите му извлечения.
Констанс приседна до нея на дивана и рече:
— Управителят на банката сигурно те познава — нали ти уреждаш всички парични въпроси. Мислиш ли, че ще ти позволи да надникнеш в извлеченията?
Прюдънс поклати глава.
— Не и мистър Фичли. Той се придържа строго към правилата. Сигурна съм, че ще намери желанието ми да видя сметките на татко неморално — тя отиде до прозореца и се загледа в мократа от дъжда градина. Пръстите й неспокойно барабаняха по дървената рамка. — Трябва някак да убедим баща ни, че имам нужда от генерално пълномощно — това беше единственото възможно решение.
— Какво? — учуди се Частити.
Прюдънс се обърна, опря се на прозореца и заговори бавно:
— Татко подписва всичко, което му давам — имаше чувството, че чужда воля изтръгва думите от устата й. — Сметки, поръчки, всичко. Почти никога не поглежда за какво става дума.
Сестрите й обаче веднага разбраха за какво става дума.
— Това значи да го измамим — промълви с въздишка Частити. — Би било ужасно…
— Съзнавам, че идеята ми е отвратителна, скъпа — отговори горчиво Прюдънс. — Но не виждам друг начин да се справим. Ще напиша пълномощно и ще го мушна в купчината с документи. Ще му ги поднеса за подпис, преди да отидем у Кон. Той ще се е наобядвал хубаво с Баркли, а докато се преоблича, ще пийне едно уиски. Сигурна съм, че ще е в добро настроение и няма да погледне какво подписва.
— Звучи ужасно — пошепна Констанс, — но и аз не виждам друга възможност. Щом се сдобиеш с пълномощното, ще отидеш в банката. В понеделник.
— Още сега ще го напиша — Прюдънс извади от писалището лист хартия с герба на баща си. Потопи перото в мастилницата и започна да пише: Пълномощно.
Сестрите й я изчакаха да свърши и да подсуши мастилото с попивателната.
— Как мислите, достатъчно официално ли звучи? — попита тя и им подаде листа.
— Още по-убедително ще бъде, ако запечатаме плика с печата на татко — заяви Констанс и отвори най-горното чекмедже на писалището. — Знам, че го съхранява тук… Да, ето го. Никога не го заключва, нали?
Прюдънс поклати глава.
— Мисля, че не. Защо му е да го заключва? Не очаква някой да злоупотреби с доверието му — думите й бяха натежали от горчива ирония. После отново разтърси глава, сякаш искаше да се отърве от мрачните мисли. — Правим го за негово добро.
— Права си — кимна сериозно Частити. — В нашия случай целта оправдава средствата.
Прюдънс прибра писмото.
— Ще добавя още няколко документа и преди вечеря ще му ги дам да ги подпише.
— Време е да си вървя — заяви Констанс. — Не забравяйте, че довечера мисис Енсър ще даде първата си официална вечеря.
— А как беше снощи на Даунинг Стрийт? — попита Прюдънс и лицето й се разведри. Потънала в собствените си грижи, бе забравила да попита какво се е случило на вечерята при министър-председателя.
Констанс се усмихна.
— Покрай този проклет процес и аз почти бях забравила. След като дамите се оттеглиха, а господата останаха да пият портвайн и да пушат, министър-председателят предложил на Макс да стане министър на транспорта.
— Каква прекрасна новина! — извикаха двете й сестри в един глас. — Макс сигурно е много доволен.
— Според мен той би предпочел Форин Офис или Хоум Офис — отговори с усмивка Констанс. — Или дори поста главен ковчежник на кралството. Но нали все трябва да се започне отнякъде.
— Прекрасно е, че само след една година в Долната камара му предложиха пост в кабинета. Това не се случва често у нас — отбеляза Прюдънс.
— Да, и аз съм учудена. А той е много доволен от себе си. Сутринта се събуди с усмивка.
— Значи тази вечер ще празнуваме — Частити изпрати сестра си до вратата. — В осем, нали?
— В осем — Констанс целуна момичетата и забърза надолу по стълбата.


Прюдънс се облече за вечерята много грижливо и зачака в салона. Щом чу стъпките на баща си по стълбата, се показа на вратата.
— Отиваш да се преоблечеш ли, татко?
Лорд Дънкан спря и й кимна с усмивка.
— Да, мила, няма да се забавя. Кога трябва да сме там?
— В осем. Кобхем ще ни чака в осем без петнайсет — Прюдънс се усмихна и добави: — Щом се приготвиш, би могъл набързо да ми подпишеш няколко сметки и поръчки. Предстои ни ремонт в Роумзи. Налага се да поправим някои покриви. В понеделник ще изпратя парите.
Лорд Дънкан кимна с готовност.
— Разбира се, момичето ми. След половин час ще сляза в библиотеката.
Прюдънс се върна в салона и взе папката с документи, за да ги прегледа за последен път. Единственият, който искаше да скрие, сякаш я сочеше обвинително с пръст. Дявол да го вземе, стига съм се измъчвала, скара се на себе си тя.
Частити влезе в салона, вече облечена за вечеря, и като видя колко е напрегната сестра й, побърза да й се притече на помощ.
— Ще го направим заедно — отсече тя. — Ще слезем в библиотеката да го чакаме. Дженкинс ще ни донесе шери. Виждам, че имаш нужда да пийнеш нещо за кураж.
Прюдънс кимна.
— Благодаря ти, Час, наистина имам нужда от малко алкохол, за да притъпи угризенията на съвестта.
Двете се хванаха подръка и слязоха на първия етаж. Дженкинс, който тъкмо подреждаше няколко късни хризантеми в медната ваза, се обърна и ги поздрави мило.
— Къде да ви донеса шери, мис Прю?
— В библиотеката — отговори Частити. — Лорд Дънкан ще слезе след няколко минути.
— Тогава ще донеса и уиски — кимна икономът, отстъпи назад и огледа критично подредените цветя. — Не знам на какво се дължи, но явно нямам вашия усет, мис Час.
— Не е и нужно, Дженкинс — засмя се Частити и отиде при него. — Хризантемите не се подреждат. При тях се прави така — тя извади цветята от вазата. — Просто ги слагате вътре и те се нагласяват сами. Виждате ли? — Тя пусна цветята едновременно във вазата и те се подредиха в съвсем естествена композиция.
Дженкинс поклати глава.
— Отивам да донеса шери.
Частити последва сестра си с разведрено лице.
Прюдънс остави документите на писалището, отстъпи крачка назад и ги погледна втренчено. След малко отново се приближи, събра ги и приглади най-горната сметка.
— Дали няма да е по-добре да му ги подавам един по един, когато седне? Как мислиш, Час?
— Ако веднага не се успокоиш, татко непременно ще заподозре нещо, Прю — заплаши я сестра й, наведе се над писалището и размести малко документите, за да изглеждат, сякаш просто са били оставени да лежат там. — Къде е перото му? Ето го. Ще го сложа отстрани. А сега ще седнем и щом той влезе, ще посочиш небрежно към писалището и ще го помолиш да се подпише.
— Защо си толкова спокойна? — упрекна я Прюдънс и се отпусна на дивана.
— Защото ти не си — отговори ведро Частити. — Само една от нас има право да изпадне в паника.
Сестра й неволно се засмя и когато Дженкинс дойде с таблата, вече беше много по-уверена в себе си. Почти веднага след Дженкинс влезе лорд Дънкан.
— О, много ви благодаря, Дженкинс, с удоволствие ще пия едно уиски. Както винаги, четете мислите ми.
— По това време винаги пиеш по чаша уиски, татко — напомни му безгрижно Прюдънс. — Това не означава, че Дженкинс чете мислите ти — надигна се леко и добави: — Оставих на писалището ти документите, които трябва да подпишеш. Перото е до папката. Благодаря ви, Дженкинс. — Установила, че ръцете й са напълно спокойни, тя взе чашката от таблата и седна отново на дивана.
Лорд Дънкан отпи голяма глътка уиски и застана зад писалището си. Без да седне, посегна към перото и започна да подписва.
— Знаеш ли, че министър-председателят е предложил на Макс да поеме министерството на транспорта? — попита бързо Прюдънс, когато баща й подписа първия документ и зачете втория.
— Това е сметката за ковача, нали? — попита той и я поднесе по-близо към очите си. — Това не е неговото име.
— Имаме нов ковач. Бединг се пенсионира — обясни Прюдънс. — Чу ли какво казах за Макс?
Лорд Дънкан се подписа и посегна към следващия документ. Генералното пълномощно за Прюдънс. Дъщеря му изпита чувството, че документът сочи с пръст баща й. На всяка цена трябваше да привлече вниманието му върху себе си.
— Снощи Макс и Констанс са вечеряли на Даунинг Стрийт — заговори трескаво тя. — Министър-председателят му е предложил пост в кабинета.
Баща й вдигна очи от документа.
— Но това е великолепно! Винаги съм знаел, че момъкът ще стигне далеч. Транспорта ли каза? — И надраска подписа си върху пълномощното.
— Да — потвърди Частити и отиде при него. Премести подписаните документи настрана и пълномощното на Прюдънс изчезна в купчината. — Констанс се пошегува, че предпочитал вътрешното или финансовото министерство, но ние знаем, че Макс е много щастлив — приглади следващия документ и го подкани: — Останаха малко, татко.
— Ох, да — той продължи да подписва бързо. — Значи днес ще празнуваме. Какво ще кажеш за бутилка кобърн от най-добрата реколта, Прюдънс? Кажи на Дженкинс да донесе една.
— Добре, татко — Прюдънс се изправи с омекнали колене и овлажнели длани. — Доколкото знам, имаме още само една бутилка.
Баща й въздъхна театрално.
— Все едно и също. Когато поискам нещо специално, никога няма повече от една бутилка… ако изобщо има. Нищо, мила, нищо. Въпреки това я донеси. Не се случва всеки ден зет ми да стане министър, нали?
Прюдънс излезе от библиотеката, затвори вратата и се облегна на стената. Трябваше да изчака, докато сърцето й се успокои. Когато дойде редът на пълномощното, тя се скова. Слава богу, всичко свърши. Добре, че Частити реагира бързо. В понеделник рано сутринта ще отиде при мистър Фичли на площад «Пикадили». Там със сигурност ще намери нещо. Трябва да намери.


11.

— Готово — Прюдънс притисна печата на баща си върху размекнатия восък и погледна през прозореца на библиотеката. Беше ранна сутрин и в притихналата къща бяха будни само тя и Частити. Лорд Дънкан хъркаше доволно след дълга вечеря, интересен бридж и значителни количества Кобърн от 1820 година.
— Хайде да си легнем пак — предложи Частити и се уви зиморничаво в халата си.
— Ти си легни, аз вече съм напълно будна — отговори сестра й и грижливо прибра печата в чекмеджето. — Ще си направя чай и ще почета. И без това трябва да започна да се приготвям, за да изляза от къщи точно в осем и половина.
— Още няма шест — сестра й се прозя и кимна. — Ще се видим на закуска.
— В осем — напомни й Прюдънс и безшумно затвори чекмеджето.
Огледа се, за да се увери, че всяко нещо е на мястото си, угаси газената лампа и последва сестра си.


В къщата на площад «Пел Мел» Гидиън също стана рано. Рядко спеше повече от няколко часа и днес установи, че е съвсем бодър. И изобщо се чувстваше по-различно отпреди. Прюдънс Дънкан не излизаше от ума му. Тя беше голямо предизвикателство за него — случай, който трябваше да спечели. Само един ден не я беше виждал, но през цялото време мислеше за нея. Не, поправи се гневно той, мисля за случая и ролята й в него. Инструктирането на свидетели беше част от работата му на защитник. И понеже Прюдънс Дънкан беше единствената свидетелка, с която разполагаше, не можеше да си позволи грешки.
Пусна гореща вода в банята и започна да се бръсне. Докато сапунисваше лицето си, отново премисли плана, който си беше съставил. Беше решил следващата им среща да се състои в различна обстановка, далече от трезвата атмосфера на кантората, отрупана с дела. Библиотеката в дома му също не му изглеждаше подходяща. Искаше да види каква е Прюдънс, когато не е напрегната и е в добро настроение.
Гидиън взе бръснача и се погледна в огледалото със смръщено чело. Трябваше да се справи с нея. Беше убеден, че тя ще е много по-добра свидетелка, ако постоянно се намира в отстъпление. Ако не се бори, ако не е предизвикателна. Можеше да я направи такава — вече беше виждал подобни нейни реакции, макар и невинаги предизвикани нарочно. Нещо в начина, по който двамата реагираха един на друг — буквално като маслото и водата в поговорката, — беше непонятно за него, защото се изплъзваше от контрола му. Във всеки случай той много държеше да види как тя реагира под натиск. Собствените му избухвания му показваха, че съдията и съдебните заседатели няма да се отнесат със симпатия към нея, ако се държи по този начин.
Той се обръсна, притисна към лицето си гореща мокра кърпа и изохка тихо. Огледа се изпитателно в огледалото, да не би да е пропуснал някое местенце, и влезе във ваната. Потопи се в топлата вода с доволна въздишка и отново се запита дали денят, както го беше планирал, ще го отведе по-близо до целта.
Искаше — не, трябваше да приглуши силните й реакции. Да я убеди, че е длъжна да трогне сърцата на мъжете в съдебната зала и да събуди съчувствието им. Знаеше, че няма да му е лесно да й втълпи тази необходимост и не си правеше илюзии. Тя щеше да го оцени като проява на слабост. Като доказателство, че не защитава справедлива кауза, щом трябва да прибегне до преструвки. Ако обаче успееше да повлияе върху настроението й, за да се откаже съвсем естествено от борческата си страна, шансовете му се увеличаваха значително. Трябваше много да внимава да не я настрои срещу себе си. Правеше го съвсем неволно, но тази жена беше бодлива като къпинов храст.
Въпреки това, когато слезе в стаята за закуска, беше сравнително оптимистичен. Сара, която вече го очакваше, облечена в костюм за езда, си хапваше бъркани яйца. Поздрави баща си със слънчева усмивка и попита:
— Милтън каза, че ще подготви автомобила. Заминаваш ли, татко?
— Да, отивам в провинцията — отговори той и я целуна по косата.
— За теб има бъбречета — момичето посочи покритата купа на бюфета. — Сам ли ще пътуваш?
Гидиън си взе порция бъбречета.
— Не, с една клиентка — той се настани срещу дъщеря си и посегна към вестника.
— С мис Дънкан?
Как бе отгатнала? Гидиън изгледа раздразнено дъщеря си.
— Така се получи…
— Но ти никога не излизаш с клиентки в неделя, татко. Камо ли пък да отидеш на излет с колата — тя отпи голяма глътка кафе с мляко и посегна към препечените филийки.
— Винаги има първи път.
Сара намаза филийката с масло и мармалад.
— Харесваш ли мис Дънкан?
Тонът й беше измамно небрежен. Баща й вдигна рамене и прелисти вестника.
— Това няма нищо общо. Аз съм неин защитник в сложен процес.
— А намираш ли я красива? — попита, дъвчейки, Сара.
— Не се говори с пълна уста.
Момичето преглътна и избърса устата си със салфетката.
— Намираш ли я красива, татко?
Гидиън намери уводната статия и остави вестника.
— Не — отговори той, без да вдигна глава. — Красива не е думата, с която бих могъл да опиша мис Дънкан.
Сара изглеждаше разочарована.
— Според мен е красива.
— Ти имаш право на собствено мнение — Гидиън помълча малко и попита със значително по-мек тон: — Какво ще правиш днес?
— Излизам на разходка в парка с Изабел. После тя ще дойде у нас и мисис Кейт ще ни опече пиле за обяд. За десерт ми е обещала бадемов пудинг. Знаеш ли, татко, вчера бяхме в музея на мадам Тюсо с восъчните фигури! — очите й засвяткаха възбудено. — Там има истинска стая на ужасите с истинска френска гилотина. Разбира се, тя е от восък, но хората казват, че не забелязват разликата.
Гидиън направи гримаса.
— Сигурен съм, че хората, загубили главата си, са забелязали разликата.
Сара се засмя весело.
— О, татко, колко си глупав! Разбира се, че има разлика. Восъчната гилотина е мека и не може да отсече човешка глава.
Той се засмя заедно с нея.
— С Мери ли бяхте при мадам Тюсо?
— Не, с гувернантката на Изабел. Мери е при сестра си в провинцията, забрави ли?
— Май съм забравил. Върви да се приготвиш.
Сара скочи от стола си и отиде при него. Той я прегърна нежно и я притисна до гърдите си.
— И да не паднеш от коня, чуваш ли!
Тази абсурдна мисъл отново я разсмя.
— Кога ще се върнеш? — попита тя и го целуна по бузата.
— Не знам точно. Ще пътуваме дълго и като се върна, ти сигурно ще спиш дълбоко.
Сара кимна безгрижно и излезе с танцуващи стъпки от стаята. Все още усмихнат, Гидиън се посвети на вестника и печените бъбречета.


Точно в осем и половина черният роувър спря на Манчестър Скуеър номер десет.
— Пристигна — съобщи Частити, която наблюдаваше площада от прозореца на салона. — Кара сам, без шофьор. Днес изглежда страхотно. Върви да си вземеш нещата, а аз ще изтичам долу да му кажа, че си готова — без да чака отговор, тя излезе от салона.
Прюдънс отиде в спалнята си и хвърли бърз поглед в голямото огледало. Приглади дългия жакет на синьо-червения вълнен костюм и оправи плисетата на дългата пола с виненочервен ширит. Изпитваше известна нервност, пулсът й беше леко ускорен, бялото й лице бе порозовяло. Не можеше да си обясни защо е толкова развълнувана. Гидиън Малвърн не би трябвало да я безпокои.
Или все пак…? Смешна идея. Още от първата среща се научи да се справя с него. Ако днешното обсъждане стане напечено, ще си повтаря, че то я подготвя за много по-големите неприятности, които я очакваха в съда. Въпреки това й се искаше да е в компанията на сестрите си. Трите заедно бяха сила. Но за какво ми е сила? — запита се сърдито тя. Той е просто мъж. Най-обикновен мъж. И друг път съм била сама с мъж… но никога не беше изпитвала такова вълнение. И смущение.
Прюдънс разтърси глава, за да прогони неприятните мисли, и облече кафявото си палто, за да пази костюма от уличната прах. Нахлупи филцова шапка и я превърза с голям копринен шал. Ако стане много прашно, ще спусне шала пред лицето си. Къде ли ще я заведе? Защо е дошъл с автомобила си? Може би ще отидат само до дома му и е дошъл да я вземе посред бял ден просто от прекалена учтивост. Не, реши тя. Той е намислил нещо.
Прюдънс нахлузи кожените ръкавици, взе портмонето си, кърпичка, бележник и молив, мушна в джоба си писмото от лорд Баркли и бързо слезе долу.
Гидиън и Частити разговаряха в преддверието, входната врата беше само притворена. Той носеше палто от вълча кожа и ниска шапка, подобна на каска, но с голяма козирка. Облеклото му издаваше, че няма намерение да я разходи само по лондонските улици.
Чул стъпките й, той се обърна и се усмихна приятелски. Ала в следващия миг усмивката му угасна.
— Не — изрече решително. — Това изобщо не е достатъчно.
— Какво не е достатъчно? — попита смаяно Прюдънс.
— Облеклото ви. Ще измръзнете. Навън е студено.
— Нима пътуването ще трае дълго? — попита почти сърдито тя.
Той пренебрегна въпроса й и повтори:
— Трябва ви нещо по-топло. Ще измръзнете.
— Да ти донеса ли кожата, Прю? — намеси се услужливо Частити.
— Струва ми се прекалено. Още е октомври, навън грее слънце.
— Щом имате кожено палто, съветвам ви да го облечете — тонът на Гидиън беше помирителен. — Повярвайте, ще имате нужда от топла дреха.
Прюдънс се поколеба. Много й се искаше да се засмее, защото усилията, които той полагаше, за да обуздава властния си характер, се усещаха съвсем ясно. Отначало се изкуши да оспори предложението му, но после реши да го възнагради за усилията. Трябваше отново да се качи горе.
Сестрите бяха наследили от майка си палто от сребърна лисица, качулка и маншон, както и три реда несравними перли, които си разменяха при нужда. Прюдънс извади палтото от кедровия гардероб, където молците нямаха достъп, и го разтърси. Ухаеше леко на кедър, но не и на нафталин — като роклята, която носеше първата вечер.
Свали лекото палто и облече коженото. Веднага се почувства обгърната от аура на лукс и елегантност. Палтото беше прекрасно, макар и малко екстравагантно, а високата яка обгръщаше шията й. Качулката беше достатъчно тясна, за да не пропуска студа, и достатъчно широка, за да разкрива грижливо подредените червеникави къдрици на челото. Когато мушна ръцете си в маншона, тя се убеди, че въздействието си струва, даже да се изпоти от жега. Не й трябваше огледало, за да знае, че изглежда възхитително. Прехвърли нещата си от джобовете на лекото палто в джобовете на коженото и закрачи величествено надолу по стълбата.
Частити я очакваше в преддверието, но от Гидиън нямаше и следа.
— Изглеждаш възхитително, Прю.
— Знам — отвърна усмихнато Прюдънс. — Палтото е виновно. Няма значение кой го носи. Къде е сър Гидиън?
— Не искаше да остави двигателя без надзор.
— Каза ли ти къде смята да отидем?
Частити поклати глава.
— Попитах го, но той каза само, че вероятно ще се върнете много късно, затова не бива да се тревожим. Защото си в сигурни ръце.
— Този човек е невъзможен! — извика Прюдънс. — Да не би да си въобразява, че жените харесват някой да разполага с тях?
— Според мен не е виновен — отвърна Частити с тих смях.
Стресна ги сигналът на автомобила. Прюдънс изохка театрално, а Дженкинс дотича да й отвори вратата.
— Сър Гидиън ви чака, мис Прю.
— Чудя се как разбрахте — промърмори тя и бързо целуна Частити за довиждане. — До скоро.
— Желая ти късмет!
— За какво ми е късмет, Час? — попита колебливо Прюдънс.
Частити сви рамене.
— Не знам. Просто така ми дойде.
Сигналът прозвуча отново и Прюдънс хукна навън — не без да хвърли комичен поглед към тавана.
Гидиън стоеше до колата с един крак на стъпалото, с ръка върху тромбата, закрепена на арматурното табло. Като видя Прюдънс да тича към него, той отвори широко очи.
— Ако знаех, че имате такова палто, щях да дойда с шейна, теглена от шест коня, и да ви откарам до някое замръзнало руско езеро — отбеляза възхитено той.
— Ако продължавате да давате сигнали с тромбата, конете ще побегнат — отвърна остро Прюдънс. — Напълно ненужно от ваша страна.
— Знам и се извинявам — поклони се леко той. — Опитвам се да се сдържам, но за съжаление съм доста нетърпелив — отвори й вратата и развали извинението с шеговита добавка: — Но вие ще свикнете с мен.
— Не съм съвсем сигурна дали си струва — промърмори Прюдънс и се качи в колата.
— Какво казахте? — попита изненадано той.
— Нищо — отвърна тя с очарователна усмивка. — Склонна съм да водя разговори със себе си. Ще свикнете с мен — и внимателно разположи краката си под арматурното табло.
Гидиън вдигна вежди, затвори вратата и заобиколи, за да седне на мястото си.
— Вземете това — нареди строго той и й подаде тъмни очила с широка рамка от метал и кожа. — Сложете ги.
Той също си сложи такива очила, докато Прюдънс оглеждаше недоверчиво своите.
— За какво ми е това чудо?
— За да пази очите ви, естествено. Когато колата набере скорост, вятърът става много силен. — Той натисна педала и колата потегли бавно.
— Сигурно не спите много, щом започвате деня толкова рано — отбеляза Прюдънс, продължавайки да върти очилата в ръце. — Все пак имате почивни дни.
— Простете, ако съм ви лишил от заслужената почивка — отвърна безгрижно той. — Ако поддържам скорост от двайсет мили в час, ще стигнем до целта след три часа.
— Три часа? — Прюдънс се обърна смаяно към него. — Къде отиваме, за бога?
— Подготвил съм ви изненада. Веднъж вече ви казах, че ефектът на изненадата често е решаващата крачка към победата.
— Пред съда.
— Да, там също — кимна той и се засмя весело. — Но както правилно отбелязахте, днес е неделя, затова няма да обсъждаме юридически въпроси.
— Аз пък си мислех, че ще ме подготвяте за процеса.
— Точно това смятам да направя, но не както досега. Денят е прекрасен и не бива да се стресираме и да си хабим нервите. Освен това гледам да избягвам интензивната работа в края на седмицата. Така умът ми остава свеж.
Прюдънс не намери думи за отговор. Тя седеше в модерен автомобил и пътуваше бог знае накъде, по причини, които не й бяха ясни, с мъж, който я дразнеше ужасно.
— Значи ме излъгахте — рече най-после тя. — Само за да прекарам деня с вас.
— Това прозвуча доста грубо — протестира той с лека усмивка. — Вече казах, че опознаването ви е съществена част от подготовката на процеса.
Прюдънс осъзна, че няма разумни възражения срещу този напълно логичен аргумент.
— Мислех, че поне неделите прекарвате с дъщеря си.
— О, Сара има богата програма за неделя — засмя се той. — Денят й е планиран до минута и няма време за баща си.
— Разбирам — колата се движеше все по-бързо и очите й се насълзиха. Няма как, трябваше да сложи ужасните очила.
Когато се обърна отново към Гидиън, той й се усмихна и тя знаеше, че около очите му са се образували бръчици, а в сивите дълбини танцуват искри — нищо, че това оставаше скрито за нея под дебелите стъкла. Устата му не беше загубила нищо от чувствеността си, а дупчицата в брадичката изглеждаше още по-красива. С мъка откъсна поглед и се загледа към пътя.
— Е, Гидиън, къде смятате да ме заведете? — попита тя и пъхна ръце в маншона.
— В Оксфорд. Ще пристигнем навреме за обяда в «Рандолф». Ако не е много студено, ще се разходим с лодка по реката. Но вие сте толкова добре опакована, че може и да завали сняг.
— За един ден ще изминем петдесет мили натам и петдесет обратно?
— Много обичам да шофирам — призна той и на лицето му се появи самодоволна усмивка. — Двигателят е много мощен. Без проблеми вземам по двайсет мили на час. Денят е хубав, макар и малко студен. Имате ли някакви възражения?
— Май изобщо не сте помислили, че бих могла да имам планове за днешната вечер? — попита остро тя.
— Напротив, но си казах, че ако поканата ми идва ненавреме, ще ми изпратите вест — той я изгледа отстрани и усмивката му стана по-широка. — Наистина се постарах писмото ми да прозвучи като покана, а не като подкана. Дано съм се справил.
Прюдънс неохотно призна, че той беше прав.
— Подканата беше опакована в повече учтивост от обикновено.
— Ау, каква грубост! — извика театрално той. — Аз се старая да подобря маниерите си, а вие не ми вярвате.
— Вашето поведение не ме интересува — отсече тя. — Интересува ме само как ще се държите пред съда. Освен това имам информация, която ще ви заинтересува.
Мис Дънкан е костелив орех, каза си за пореден път Гидиън и изпита леко съжаление. Когато се стараеше и пускаше в ход очарованието си, жените винаги реагираха. И сега вдигна едната ръка от волана и направи властен жест.
— Дайте ми поне малко време да се насладя на неделята, Прюдънс. Имам нужда да прочистя главата си. Имаме достатъчно време за работа.
Прюдънс замълча. Той беше абсолютно прав. Цяла седмица работеше и имаше право да си почине и да се отпусне. Напипа в джоба си бележника и се усмихна зарадвано. Веднага ще му предложи друга тема за разговор!
— Хайде да поработим над друг проблем — заговори невинно тя и извади бележника си. — След като ще прекараме три часа рамо до рамо, не би било зле да свършим и нещо полезно.
Отвори бележника и потърси молива в джоба си. Гидиън я погледна разтревожено.
— Какво имате предвид?
— Нима забравихте, че се задължихме да ви потърсим подходяща кандидатка за женитба? — попита с добре изиграно учудване тя.
— Не започвайте пак — въздъхна уморено той. — Не съм в настроение за такъв разговор, Прюдънс.
— Съжалявам. Но ви напомням, че се съгласихте да обмислите предложенията ни. Ако ви намерим подходяща партньорка, ще получим по-голямата част от обезщетението, а това е от огромно значение за нас.
Той поклати глава.
— Много сте упорита. Е, добре, хайде да поиграем на вашата игра.
— Това не е игра — възрази Прюдънс. — Настоявам да се отнасяте сериозно към въпросите ми. Ние сме съставили списък с всички качества, които вероятно са важни за вас. Сега ще ги изброя, а вие ще давате за всяко оценка от едно до пет. Така ще ни помогнете да си свършим работата по най-добрия начин.
— Да започваме — рече той и изписа на лицето си сериозно изражение.
Прюдънс го изгледа подозрително. Не виждаше очите му зад очилата, но ъгълчетата на устата му трепкаха издайнически.
— Номер едно: възраст — започна тя. — Имате ли предпочитания?
— Не.
— Не може да не знаете какво искате! — извика сърдито Прюдънс. — Или предпочитате млада дебютантка през първия й сезон, или по-зряла дама.
Той се замисли и увеличи скоростта, за да задмине селската каруца, която трополеше пред тях. Конят се подплаши, каруцарят изруга и заплашително размаха камшика си. Автомобилът полетя напред в облак прах.
— Много скоро хората ще престанат да се плашат, когато видят автомобил — предрече Гидиън. — Той ще измести всички друга превозни средства.
— За целта трябва да построим други пътища — отбеляза Прюдънс, когато колата мина през дълбока дупка, пълна с кална вода. — Нашите не са подходящи за такава скорост.
— Кралският автомобилен клуб вече повдигна въпроса в парламента. Много ли ви раздруса?
— Не мога да кажа, че ми е особено удобно — призна тя. — Но това не бива да ви спира, дори да продължи три часа.
— Е, не е чак толкова лошо. Ще спрем в Хенли да пием кафе. И без това трябва да напълня резервоара с гориво. През това време вие ще се поразтъпчете.
— Хубаво е, когато човек има какво да очаква — тя размаха бележника си. — Още не сте отговорили на въпроса ми. На каква възраст трябва да е кандидатката? Определете: от — до.
— Младите момичета са скучни за мъж на моята възраст. Не харесвам неопитните. Нямам никакво желание да посветя някоя девица в тайните на брачния живот.
Целта на въпроса беше друга, каза си ядосано Прюдънс. Но колкото повече информация получи, толкова по-лесно ще им бъде да му намерят най-добрата партия. Затова кимна делово.
— Значи предпочитате… зряла жена.
— Зряла? Хм, не бих казал — той помисли малко и обясни: — Тази дума извиква у мен представата за суха стара мома или за увехнала вдовица. Нито една от двете категории не ми харесва. Знам, че е трудно да се намери подходяща жена за разведен четиридесетгодишен мъж с десетгодишна дъщеря…
— Това са проблеми, които касаят повече жената, отколкото вас — прекъсна го решително Прюдънс. — Все пак имате и някои положителни качества.
— Колко мило. Чувствам се поласкан.
— Мисълта ми беше друга. Исках само да кажа, че професията и доходите ви компенсират недостатъците и ви правят привлекателен дори за най-строго възпитаната кандидатка.
— Аха, разбирам. Това беше справедлив укор.
Прюдънс потисна желанието да се засмее и продължи:
— Значи търсим жена между трийсет и трийсет и пет. Не одобрихте Агнес Харгейт със сина й, но имате ли нещо против вдовиците изобщо?
— Не. Стига да не са презрели. Нямам нищо против и неомъжените дами, стига да не са ожесточени — той я погледна отстрани и заяви: — Мисля обаче, че по би ми харесала жена под трийсет и пет. Най-добре ми потърсете по-млада дама, да речем, към края на двайсетте. — Кимна мъдро и заключи: — Да, колкото повече разсъждавам, толкова по-ясно ми става, че това е перфектната възраст.
— Добре, разбрах — Прюдънс си записа прилежно. — Сложихме началото — много добре знаеше какво възнамерява той, но няма да се хване на въдицата. Няма да му позволи да я извади от равновесие. Пое дълбоко въздух и попита безгрижно: — Трябва ли да е красива?
— Красотата зависи от окото на гледащия.
— Без изтъркани фрази, моля. Красотата има ли значение за вас или не?
— Да оставим този въпрос. Не знам отговора — отговори той и Прюдънс разбра, че за първи път е сериозен.
— Добре — каза тя и повдигна рамене. — А образованието? Как бихте го оценили по скалата, която ви предложих?
— Преди една седмица бих казал две и половина. Сега казвам пет.
Прюдънс си записа резултата.
— Не искате ли да чуете какво ме е накарало да променя становището си? — попита той и се обърна за миг към нея.
— Не — отговори твърдо тя. — Това няма значение за нас. А какъв характер би трябвало да има дамата?
— Да бъде покорна и мека — заяви решително той. — Жена, която си знае мястото. Знае кога да си държи устата затворена. Знае, че аз знам всичко по-добре от нея.
Това вече беше прекалено. Прюдънс затвори бележника и го прибра в маншона.
— Щом не се държите сериозно…
— Нали отговорих на въпроса ви! — извика той. — Не ви ли изглежда съвсем нормално, че арогантен, сприхав и самомнителен тип като мен иска да има съпруга с тези качества?
— Това не са качества — отговори твърдо Прюдънс.
— О, разбирам грешката си.
Като видя табелата с надпис «Хенли, две мили», той отби по тесен черен път.
Прюдънс мълчеше и наблюдаваше местността през черните очила, докато вятърът свиреше покрай ушите й. Нивите бяха разорани наново, живият плет покрай пътя беше целият в къпини и червен бъз.
— Значи според вас аз притежавам всички тези недостатъци? — попита той и я изтръгна от замечтаността.
— У вас ме интересува само дали ще спечелите процеса — отвърна сковано тя.
— Тогава да говорим за вас — предложи той. — Никога ли не сте си пожелавали да се омъжите, Прюдънс?
— Какво общо има този въпрос с предстоящия процес?
Той помисли малко и отговори:
— Много бих искал да не оставите пред съда впечатление на капризна, ожесточена, враждебна към мъжете жена. — Прюдънс шумно пое въздух, но той продължи невъзмутимо: — Както вече казах, трябва да очакваме, че защитникът на Баркли ще направи всичко, което зависи от него, за да ви представи в неблагоприятна светлина. Аз бих искал да изглеждате като сърдечна, социално ориентирана жена, стремяща се да предпази своите слаби и бедни сестри от унижение и експлоатация. Енергична дама, но мила, не с остър език, благосклонно настроена към мъжкия род — разбира се, с изключение на онези мъже, които не заслужават добротата й.
Обзета от несигурност, Прюдънс се размърда на седалката.
— Наистина ли ще изглеждам толкова зле пред съда?
Той помисли малко и отговори меко, почти нежно:
— Понякога сте много рязка, Прюдънс. И войнствена. Старайте се да обуздавате агресията си.
— Защото в съда непрекъснато ще ме предизвикват, така ли?
— Да, според мен трябва да очаквате подобно поведение от страна на обвинението.
Прюдънс не каза нищо повече. Той имаше пълното право да й говори така. Освен това в думите му имаше истина. Колкото и да й беше неприятно да го признае.


12.

Стигнаха до главната улица на Хенли на Темза. По тротоарите вървяха жени и мъже, излезли на неделна разходка, а любителите на слънцето бяха налягали по зелените крайбрежни поляни. Няколко гребни лодки плаваха по реката. Прюдънс усети, че е станало много по-топло. Но вероятно причината беше, че автомобилът се движеше бавно и тя се чувстваше в коженото палто като мечка, заспала зимен сън.
Гидиън завъртя кормилото, мина под една арка и влезе в павирания вътрешен двор на къща в елизабетиански стил, днес превърната в заведение. Изключи мотора и слезе. Прюдънс бързаше да слезе и не изчака помощта му. Стъпи несигурно на краката си и устоя на желанието да разтрие задните си части, напълно изтръпнали от друсането по време на пътя.
— Влезте и поръчайте кафе — помоли той. — Аз ще дойда след пет минути, само да заредя.
Извади от багажника бидон с надпис «Моторно гориво Пратс» и го понесе нанякъде.
Прюдънс се протегна, направи няколко кръгови движения, после свали коженото палто.
— Вече е много топло. — Остави го на предната седалка и махна безгрижно. — Ще се видим вътре.
Заведението се оказа много приятно. Услужливата сервитьорка обеща кафе и кифлички със стафиди и й показа дамската тоалетна. Когато Прюдънс се върна освежена и с оправена прическа, Гидиън вече седеше до прозореца и наливаше кафе.
— Бих ви предложил да се поразходим покрай реката, но за обед трябва да сме в Оксфорд — каза той, когато тя седна.
— Защо е това дълго пътуване? Защо не останем тук?
Прюдънс си взе кифличка от чинията.
Гидиън смръщи чело, сякаш въпросът го учуди.
— Планирал съм да отида в Оксфорд.
— Бихте могли да промените намерението си — каза Прюдънс и го измери с поглед. През ума и мина мисълта, че той може би не е способен да промени веднъж взето решение.
Сякаш за потвърждение той отговори:
— Когато съм планирал нещо, обикновено го довеждам докрай.
— С радост ли го правите… или по задължение?
Той сложи лъжичка захар в кафето си. Никога не си беше задавал този въпрос, но отговорът дойде без колебание.
— Защото така трябва — погледна я разкаяно и попита: — Наистина ли изглеждам скован педант?
Тя кимна и отпи глътка кафе.
— Да, май да. Трябва да го запомня, защото е важно за бъдещата ви жена. Някои жени се утешават с увереността, че партньорът им никога не променя веднъж взето решение.
— Защо ли имам впечатлението, че вие не сте от тези жени? — попита той, опита една кифличка и кимна доволно.
— Правилно сте отгатнали — отвърна тя с хладна усмивка и си взе втора кифличка.
— Тази сутрин обсъждаме главно слабостите на моя характер — отбеляза спокойно Гидиън. — Аз имах намерение да прекараме приятен ден заедно, за да се опознаем.
— Нима не се опознаваме? Слабостите не са всичко. И щом стигнахме до темата… В случай, че адвокатът на Баркли ме нападне, няма ли да е по-добре вие да ми зададете грубите въпроси, които се очакват от него… за да осуетите намеренията му. Така ще съумея да реагирам с нужното спокойствие.
— Това е една от тактиките, които обмислях — кимна той. — Но всеки път, когато започна да питам, вие се разярявате като цяло гнездо оси и не можем да продължим.
— Защото досега не разбирах, че това е тактика. Вече знам, че въпросите ви целят да ме подготвят за процеса, а не изразяват собствените ви възгледи, затова ще се упражнявам в умереност — тя свали очилата и ги избърса със салфетката, без да съзнава, че това е инстинктивно действие — винаги правеше така, когато се чувстваше критично наблюдавана. — Права ли съм в предположението си, че вашите собствени възгледи са различни?
— Дори да не бяха, това няма никакво значение. Моите възгледи не са тема за разговор.
Той бутна чашата си настрана и се отпусна назад в удобното кресло. В помещението с нисък таван и малки прозорчета светлината беше слаба. Приглушеното осветление засилваше медния цвят на косата й, а очите блестяха яркозелени върху гладкия кремав овал на лицето.
— Ще отговоря на един предишен въпрос и ще ви кажа, че много държа жената да изглежда добре. Да, външността има голямо значение за мен.
Прюдънс остави чашата си.
— Трябва ли да е красива?
Той поклати глава.
— Не, не е това. Искам да е интересна… нетрадиционна. Това са прилагателните, които ми идват на ум.
— Разбирам.
— Няма ли да си го запишете?
— Забравих бележника си в колата.
Искаше й се да го изгледа сърдито. Искаше й се да му се усмихне. Инстинктът обаче й подсказа, че не бива. Не и преди да е готова да се откаже от предпазливостта. Той се опитваше да я спечели за тази игра с примамки, но не го правеше нито като неприкрито прелъстяване, нито като банален флирт. Просто я подканяше учтиво да участва в танца. Тих глас пошепна в главата й: «Защо всъщност да не потанцувам?» и тя не успя да го прогони.
Макар че отговорът беше съвсем ясен.
Тя, сестрите й, всички зависеха от професионалните умения и от професионалния интерес на този мъж. Тя се нуждаеше от него, за да спечели процеса. Затова трябваше да поддържа интереса му към техния случай. С всички средства. Отношенията им бяха чисто делови. За друго не можеше и да се мисли. Освен това не можеше да го понася.
Когато стана ясно, че няма да последва интересна реакция, той попита неутрално:
— Е, продължаваме ли пътуването?
Стана, извади от джоба си няколко монети и ги остави на масата.
— Щом целта е Оксфорд — отговори със същия тон тя и се изправи.
— Ще ви хареса — обеща той и тръгна напред. Отвори й вратата и двамата излязоха под обедното слънце. — Много съм любопитен дали след двайсет години все още мога да карам лодка. — Последва преувеличена въздишка.
Прюдънс стисна устни. Няма да изрече комплимента, който той си просеше. Няма да участва в танца.
— Палтото вече не ми е нужно — каза тя, щом се върнаха при колата.
— Сложете нещо на главата си и не забравяйте очилата — нареди строго той и даде пример, като нахлузи своите.
— След няколко минути ще ви стане ясно, че не можете и без палтото… най-късно щом излезем на открито.
Гидиън облече палтото си и хвана манивелата. След няколко завъртания моторът заработи, той седна зад волана и макар че смелостта бързо го напускаше, рече с подчертана бодрост:
— Потегляме!
— Колко път има още?
— Около двайсет мили. Ако всичко мине добре, след час ще сме там. Пътят е много приличен. Ще увелича скоростта.
Прюдънс нахлупи шапката си. Изобщо не споделяше въодушевлението му от перспективата да се друсат още цял час по неравните пътища, и то с голяма скорост. Когато вятърът се засили, тя се уви с палтото и потрепери. Мисълта за тричасовото пътуване й разваляше настроението. Когато тръгнат да се връщат, слънцето ще е залязло и ще стане студено. Придружителят й, който си тананикаше доволно, явно не страдаше от подобни опасения.
— Имате ли свободни следобеди? — попита тя.
Гидиън спря да си тананика.
— Когато нямам дело в съда или среща с клиент, съм свободен. Защо?
— Ние използваме приемния си следобед за запознанства между евентуални двойки. Бихте могли да дойдете някой път, за да огледате възможните кандидатки.
Тази жена е като териер, захапал вкусен кокал, каза си Гидиън. Никое друго описание не й подхождаше така добре. Той въздъхна и се примири с неизбежното.
— Имате ли и други предложения, освен онази Агнес Еди-коя си?
— Агнес Харгейт — уточни тя. — Все пак мисля, че трябва да се запознаете с нея. Убедена съм, че ще ви хареса. Вие изобщо не чухте как я описах.
— Реакцията ми беше инстинктивна — кимна той. — В момента, в който я споменахте, разбрах, че не става.
Прюдънс го погледна с нарастващ гняв.
— Не разбирам как може да сте толкова сигурен.
— Сигурен съм и толкоз!
Прюдънс извади бележника си и го отвори, за да прочете малкото имена, които бяха записани в него.
— Е, добре, да опитаме отново. Може би ще харесате Лавендър Рийли. Ако можете да отделите един час от скъпоценното си време, ще уредя дамата да ни посети. Приемаме в сряда.
— Не — отговори решително той.
— Какво означава това — че в сряда нямате свободно време?
— Не. Че не се интересувам от Лавендър Рийли.
— Защо сте толкова сигурен? Още нищо не съм ви разказала за нея — гласът й вече трепереше от гняв.
— Казахте името й. Забравих да спомена, че имената са много важни за мен. Най-добре си го запишете в бележника. Не бих могъл да живея с жена на име Лавендър.
— Това е абсурдно! Можете да я наричате с друго име… галено.
— Не понасям галени имена — отсече той. — Пък и нали всички останали ще я наричат Лавендър. Името ще ме преследва постоянно.
— Ако продължавате с тези глупави възражения… — Прюдънс млъкна рязко. Бе осъзнала, че упоритостта й е смешна. Не биваше да му дава повод да й се подиграва.
Той явно нямаше нужда от окуражаване, защото не се трогна от леденото й мълчание и продължи невъзмутимо:
— Много харесвам имената на добродетелите. Хоуп…
— Надеждата не е добродетел — почти извика Прюдънс.
— Аз пък мисля, че същество, което може да се надява, е добродетелно — възрази с усмивка той. — Частити е трогателно име… Пейшънс, разбира се, също. О, да не забравя Прюдънс. Името е чудесно, макар че разумът е по-скоро суха добродетел.
Прюдънс скри ръцете си в маншона и си забрани да се усмихне. Той я погледна и се ухили.
— Хайде, засмейте се, нали виждам как блестят очите ви.
— Зад тези очила не се вижда нищо. Откъде знаете какво правят очите ми?
— Представям си ги. Устните ви потръпват едва забележимо и така разбирам, че очите ви святкат. Още първия път го забелязах.
— Като се има предвид, че във вашата компания твърде рядко съм имала случай да се смея, наблюдението ви не ми изглежда много убедително.
— Бях го замислил като комплимент — тонът му беше почти умолителен.
— В случая празен.
Гидиън натисна педала за газта и автомобилът буквално полетя по шосето. Вятърът се усили и Прюдънс се загърна в палтото си.
— Не бях срещал такава своенравна жена — промърмори Гидиън. — Аз си представях приятен, спокоен ден, а вие правите всичко, за да го развалите.
Прюдънс реагира като ужилена.
— Вие сте планирали приятен ден, без изобщо да ми кажете какво възнамерявате. Без дори да ме попитате. Без да проверите дали нямам други планове, други желания. И сега, след като практически ме отвлякохте, ме обвинявате, че саботирам плановете ви. Казахте ми, че искате да работим по делото!
— Точно това правим, но за съжаление не върви така добре, както се надявах. Исках да видя каква сте, когато сте спокойна, когато се чувствате добре. Не искам да сте постоянно нащрек, готова за атака или отстъпление. Исках да ми покажете другата си страна, за да създам подходящата ситуация и обстановка… ако изобщо имате друга страна — добави той с известна горчивина. — Ако нямате, денят наистина е изгубен.
Прюдънс мълча дълго. Най-сетне промълви несигурно:
— Е, добре, имам. Защо искате да я видите?
— Защото ще ни помогне да решим делото в наша полза — отговори просто той. — Искам на свидетелската банка да стои сърдечната, интелигентната, изпълнената със съчувствие Прюдънс Дънкан. Можете ли да ми я покажете?
Отново настана мълчание. Прюдънс размишляваше трескаво. Обяснението беше толкова просто и разумно. Защо тя се противопоставяше толкова упорито на очарованието на този излет? Защо се съпротивляваше така ожесточено на старанията му да я омагьоса, да я обезоръжи? Защо беше тази дяволска упоритост? Щом целта му бе в тясна връзка с предстоящия процес, тя беше длъжна да участва.
След доста време Гидиън прекъсна мълчанието.
— Денят е прекрасен. Очаква ни чудесен обяд, после ще се поразходим с лодка по реката. После ще потеглим обратно, ще вечеряме в Хенли и ще прекарате остатъка от пътуването добре увита в коженото палто — и ако искате, можете да си поспите. Можете ли да устоите на тази перспектива?
— Не, тя е неустоима — отговори бързо Прюдънс и веднага усети как напрежението в раменете й отслабна. Изобщо не беше забелязала колко напрегнати са мускулите й — сякаш се опитваше да премести тежка мебел. — Ако обещаете да не ме ядосвате, ще ви дам възможност да видите другата ми страна.
— Не мога да обещая — засмя се той. — Обикновено не го правя нарочно. Когато се случи, моля ви в случай на съмнение да решите в полза на обвиняемия.
— Е, добре. Но само днес. Като ответна услуга очаквам от вас да чуете двете неща, които имам да ви кажа по повод на процеса. Не е нужно да ги обсъждаме, но държа да ги чуете, за да помислите какво трябва да направим.
— Започвайте.
— Първо: баща ни ще се яви като свидетел на обвинението. Ще даде показания в полза на Баркли — тя зачака реакцията му, но той само кимна. — Нима не разбирате колко ужасно е това?
— Всъщност не.
— Но ще се наложи да разпитате баща ми!
— Да, разбира се. Ще се опитам да разклатя вярата му в честността на приятеля му.
— Не можете да нападнете баща ми!
— Ако не ме предизвика, няма да го нападам.
Прюдънс се успокои. Това, което за нея беше ужасяваща перспектива, за него беше нещо съвсем естествено. Част от работата му.
— Опасявам се, че той ще ме познае… най-вероятно ще познае гласа ми — продължи след малко тя. — Не знам дали ще мога да се преструвам достатъчно добре, за да го заблудя.
— Как смятате да се преструвате? — попита с интерес той.
Прюдънс се засмя самоуверено. Бяха решили тя да използва акцента, който с Частити бяха овладели до съвършенство в общуването с първите клиенти, които си плащаха. Това беше в самото начало, когато създадоха агенцията за запознанства. Никой не можа да ги познае.
— Вижте, аз съм от Париж. Във Франция на дамите не се задават такива въпроси. Non, non, c'est pas, comme il faut, разбирате ли? «Мейфеър лейди» е уважавано издание. Всички го четат. Почтено, както казват в Англия, нали?
— Ще издържите ли докрай? — попита през смях Гидиън.
— Не виждам защо да не издържа — отвърна небрежно Прюдънс. — Знам достатъчно френски, за да ръся остроумия и объркващи фрази, но ще говоря напълно разбираемо. Според мен идеята е добра.
— Тайнствена, забулена французойка — промърмори замислено Гидиън. — Ще събудим любопитство. Вероятно ще ви направи симпатична в очите на съдебните заседатели. Средният англичанин е очарован от… как да кажа… свободолюбието на френските дами. Съдебните заседатели няма да се отнесат толкова критично към възгледите, представени в «Мейфеър лейди», ако ги чуят от устата на чужденка. Английските мъже са убедени, че всички французойки са екстравагантни.
— Искате да кажете, че стратегията е добра? — попита зарадвано Прюдънс.
— Само ако издържите на този маскарад през целия немилостив разпит.
— Ще се упражнявам прилежно със сестрите си — обеща тя.
— Много зависи от това, дали самоличността ви ще бъде разкрита до началото на процеса — напомни й той. — Както вече казах, можем да очакваме обвинението да направи всичко, за да установи кой издава вестника. Убеден съм, че вече ви търсят.
— Следващата седмица ще разберем дали някой е разпитвал продавачите на вестника за издателите.
— Разумно — одобри той. — А каква е втората точка?
Прюдънс извади от маншона си писмото на граф Баркли и му го подаде.
— Няма дата, но изглежда старо.
Гидиън поклати глава.
— Не е достатъчно. Донесете ми платени сметки, намерете данни, открийте какво е купувал баща ви. Не мога да говоря за финансови измами, без да имам солидни доказателства.
— Можете да разпитате Баркли — предложи ядосано тя. Защо продължаваше да я заплашва, че ще се откаже от процеса? Нали имаха споразумение? — Ще го притиснете малко.
Той отново поклати глава.
— Съжалявам, но това не е достатъчно. Разровете по-надълбоко.
— Случайно имам пълномощно и ще прегледам банковите извлечения. В понеделник рано сутринта ще отида в банката.
— Как успяхте? — учудването му беше съвсем истинско.
Прюдънс вдигна яката на палтото си.
— Приложих един прост номер. Не се гордея със себе си, затова ви моля да не ме разпитвате повече.
— Добре — отговори веднага той. — Студено ли ви е? — гласът му прозвуча загрижено, почти нежно.
— Малко — призна тя, макар че студът бе повече вътрешен.
— Ще стигнем най-много след половин час. Виждате ли кулите? — Той посочи тъмните силуети на хоризонта.
— Знаете ли, че никога не съм била в Оксфорд — засмя се Прюдънс и решително прогони мрачните си мисли. — Ходила съм в Кембридж, но не и в Оксфорд.
— Аз предпочитам Оксфорд, но, разбира се, съм предубеден.
— В Ню Колидж ли сте учили?
Той кимна и сложи ръка на коляното й. Бегло докосване, което Прюдънс възприе като много важно. Изведнъж й стана ясно, че цялото им пътуване е придобило значение, което тя не искаше да тълкува. То беше повече от сумата на частите. Много повече.
Спряха пред хотел «Рандолф» на Бюмон стрийт точно в дванайсет часа. Прюдънс слезе и раздвижи рамене. Слънцето грееше силно, все едно, че не беше есен, а ранна пролет. Отново трябваше да свали палтото си.
Гидиън го пое от ръцете й.
— Ще го занесем вътре. Там е по-сигурно, отколкото на седалката.
Посрещна ги портиер в ливрея, който ги въведе в просторното хотелско преддверие. Елегантна вита стълба водеше към горните етажи.
— Дамската гардеробна е горе — каза Гидиън. — Очаквам ви на масата. — И се запъти към ресторанта.
Когато Прюдънс се настани насреща му, той се бе зачел в листа с вината. До приборите й стоеше чаша шампанско.
— Позволих си да ви поръчам аперитив — обясни извинително той. — Ако предпочитате нещо друго…
— Не, това е чудесно — тя седна и отпи голяма глътка. — Шампанското ободрява.
— А аз имам чувството, че се нуждаете от нещо ободрително — засмя се той. — През остатъка от деня ще се старая да ви ободрявам — наведе се и сложи ръка върху нейната. — Добре ли е така?
Знаех си, че днешният ден означава много повече от сумата от отделните части, каза си Прюдънс. Издърпа внимателно ръката си и отвори менюто.
— Какво ще ми препоръчате? Сигурно познавате ресторанта.
— Даже много добре — отвърна той, без да се разсърди от смяната на темата. Щом тя не искаше да дава спонтанни отговори, той нямаше да настоява. И той имаше своята гордост, освен това не беше свикнал да го отблъскват. Въпреки това не си позволи да покаже недоволството си, само обясни хладно: — Кухнята е много добра. Гладна ли сте?
— Умирам от глад.
Гидиън хвърли поглед към менюто:
— Агнешка плешка. Или предпочитате морски език?
— Май ще взема агнешко — усмихна се тя. — Не съм много по рибата. А за предястие?
— Предлагат пастет от пушена скумрия, но щом не искате риба… — Той се наведе над менюто. — Какво ще кажете за сос «Виши»?
— Отлично. — Прюдънс затвори менюто, свали очилата си, за да ги избърше със салфетката, и му се усмихна. Гидиън не беше подготвен за въздействието на тази рядка усмивка. Блясъкът в живите зелени очи го порази. Дамата явно е решила да ми даде утешителна награда, каза си с лека горчивина той. Е, все пак беше нещо.
— Бяло или червено вино? — попита той и отново взе листа с вината.
— Настроението ми е по-скоро за червено вино.
— Тогава ще пием бордо.
Прюдънс отпи глътка шампанско, облегна се назад и се загледа през високите прозорци към паметника на мъчениците на малкия площад отсреща. Студенти, облечени в черните си академични роби, вървяха бавно по площада. Чудно как се промени настроението ми, помисли си тя. Сега беше отпусната и доволна и очакваше с нетърпение хубавия обяд. Докато придружителят й беше задълбочен в листа с вината, можеше да го огледа на спокойствие. Разбира се, без той да я забележи.
Гъстата коса беше сресана назад и разкриваше широко, леко изпъкнало чело. През последните години челото му се е увеличило, каза си Прюдънс, а след още пет години ще стане още по-високо. Погледът й се плъзна по класическия нос, който му придаваше властен вид, по устата, която беше обезпокояващо красива, спря за миг върху дълбоката трапчинка на брадичката, и слезе към ръцете. Тънки пръсти, овални нокти — фини ръце за мъж, едва ли не като на пианист. Те бяха първото, което й бе направило впечатление.
Много отдавна не беше харесвала мъж съзнателно. Много отдавна не беше намирала някой мъж достоен за желание. Бе загубила девствеността си една година след смъртта на майка им. Сестрите бяха сключили споразумение: няма да се стремят към брак, но ще задоволят сексуалното си любопитство в течение на една година. В края на годината нито една от тях не беше девствена.
Прюдънс си спомняше за преживяното с приятно чувство. Но и със съзнанието, че нещо й е липсвало. Може би желание, отдаденост, наслада… или нещо друго? Очакванията й, събудени от прочетените любовни романи от викторианската епоха, бяха останали неизпълнени. Оттогава живееше с убеждението, че твърденията за неземно блаженство и разтапяне по време на оргазма са твърде преувеличени.
Сега обаче се улови, че иска да усети ръцете на Гидиън върху тялото си. Устата й вече познаваше целувките му. Ала дълбоката възбуда в слабините беше непознато чувство за нея. Признанието я шокира, но нямаше съмнение: тя се чувстваше привлечена от Гидиън Малвърн.
Как е възможно да желаеш мъж, който ти е неприятен? Е, поне не беше изложена на изкушение да предприеме нещо по този въпрос. Тя имаше нужда от ума, а не от тялото на този човек. И нямаше никакво намерение да бърка двата аспекта.
— Давам едно пени за мислите ви — промълви той.
Прюдънс се изчерви. И колкото повече се изчервяваше, толкова повече растеше смущението й. Той я гледаше изпитателно със сивите си очи и сякаш проникваше в мислите й. Лицето й пареше като огън и сигурно беше наситеночервено.
Най-сетне той престана да я гледа — келнерът се бе появил точно в подходящия миг. Прюдънс се стараеше да диша бавно и равномерно и лицето й постепенно си възвърна нормалния цвят. Тя посегна към чашата с вода и скритом я притисна върху пулса под ухото. Охлаждането настъпи веднага и когато Гидиън приключи обсъждането на виното, което щяха да им поднесат, тя отново беше спокойна и овладяна, готова да говори за работа.
— Избрах Сейнт Йостаф — каза той. — Надявам се, че го одобрявате.
— Но разбира се. Никога не бих се усъмнила в решението на експерт — отвърна безгрижно тя, отчупи парченце хляб и го намаза с масло.
— Това беше мъдър и интелигентен отговор — отбеляза той. — По света има учудващо много хора, на които липсва ум, и още повече суетни, които не се вслушват в гласа на опита.
Прюдънс поклати глава.
— Вероятно сте прав, Гидиън, но дори съзнавайки това, вие често се държите непоносимо.
— Какво толкова съм казал? — той изглеждаше искрено учуден.
Прюдънс отново поклати глава.
— Щом не знаете, няма смисъл аз да ви казвам.
Появи се втори келнер, Гидиън му поръча обяда и щом останаха сами, рече строго:
— Искам да ми казвате всичко, Прюдънс! Как иначе ще се науча?
Прюдънс избухна в смях.
— Иронията на моята забележка ви убягна, защото и насън не си помисляте, че аз също бих могла да съм експерт по отношение на вината.
— Наистина ли сте експерт?
— Изпитайте ме и ще има да се чудите — за съжаление не можеше да му каже, че е научила почти всичко за виното, докато двамата с Дженкинс са се опитвали да крият истината от баща й.
Гидиън й кимна с разкаяна усмивка и отпи глътка шампанско.
— Знаете ли, Прюдънс, вече с нищо не можете да ме учудите. Хайде, разкажете ми как опознахте вината.
Прюдънс сведе глава. Тя и сестрите й винаги бяха много сдържани, когато ставаше въпрос за финанси и особено за постоянните им усилия да оцелеят. В техните кръгове никой не биваше да узнае, че през последните три години семейство Дънкан почти всеки ден е близо до банкрута. Агенцията за запознанства и «Мейфеър лейди» вече започваха да дават печалба, но семейните финанси все още бяха в жалко състояние. От друга страна обаче, каза си тя, не бива да имаме тайни от своя защитник. Той вече беше осведомен, че семейството им има финансови затруднения, познаваше и причините. Обаче не знаеше, че лорд Дънкан продължава да си живее в блажено неведение.
Тя изчака да им сервират супата и докато хапваше по малко, описа ситуацията във всички подробности. Гидиън я слушаше, без да коментира, докато тя се обезсърчи и сведе глава към супата си.
— Наистина ли правите услуга на баща си, като го държите в неведение за ставащото? — попита след малко той.
Прюдънс изпита познатия гняв. В тона му звучеше критика.
— Поне така мислим — отговори остро тя.
— Знам, че това не ме засяга — кимна той, — но понякога гледната точка на външния човек също помага. Вие и сестрите ви сте толкова вътре в ситуацията, че може би нещо ви убягва.
— Не мисля, че е така — отвърна тя с непроменен тон, макар да съзнаваше, че гласът й звучи, сякаш трябва да се защитава. Критиката му беше справедлива, но какво от това? — Случайно познаваме баща си много добре. И знаем какво би било желанието на майка ни.
— Вкусна ли е супата? — попита спокойно той.
— Чудесна е.
— А виното? Заслужава ли компетентното ви одобрение?
Тя го погледна остро, но като видя, че той се усмихна успокоително, се отпусна.
— Благороден сорт с отличен вкус.
След като се нахраниха, двамата се разходиха из града. Спряха край Фоли Бридж, където Гидиън нае лодка.
Прюдънс огледа недоверчиво дългата плоска лодка, която местните наричаха «пънт», и дебелия прът, с който се задвижваше.
— Наистина ли умеете да си служите с това нещо?
— Някога умеех. Надявам се, че е като с карането на колело — отговори весело той, стъпи на кърмата и й протегна ръка.
— Внимавайте да стъпите в средата, за да не се залюлее.
Тя пое ръката му и се качи предпазливо в лодката, която въпреки това се залюля застрашително.
— Седнете — помоли той и тя се отпусна върху купчината възглавници на носа, които се оказаха учудващо меки.
— Чувствам се като харемска одалиска — засмя се тя и се протегна доволно.
— Тоалетът ви не е подходящ — ухили се той и пое чудовищния прът от лодкаря.
Точно когато Гидиън се отблъсна от брега, се зададе лодка с трима студенти. Младежът на носа енергично заби пръта в тинята, но не успя да го извади навреме. Лодката се плъзна грациозно под него и той увисна на пръта насред реката. Зрителите на брега заръкопляскаха въодушевено, а Прюдънс проследи съчувствено как момчето направи единственото възможно в тази ситуация: падна във водата, докато лодката му се удари о брега малко по-надолу.
— Наистина ли умеете да си служите с този дълъг прът? — попита отново тя.
— Не очаквах чак такова недоверие — направи се на обиден той. — Не забравяйте, че вече не съм зелено студентче.
— О, със сигурност не сте — тя го изгледа с присвити очи. — Съмнявам се, че някога сте били.
Той не отговори. Заби пръта в речното дъно и бързо го отдръпна. Явно притежаваше естествено чувство за ритъм. Прюдънс се облегна на възглавниците и притвори очи. Хубавото ядене и виното предизвикваха приятна умора. Следобедното слънце я топлеше и потапяше света в меко златно сияние. Тя потопи пръсти в студената вода и се заслуша в шумовете на света наоколо: смехове, разговори, цвъркане на птички, ритмичното забиване на пръта, плискането на вълните… Лондон изглеждаше безкрайно далеч, а студът по време на пътуването насам беше само спомен.
По някое време забеляза, че човешките гласове са изчезнали. Чуваше само шумовете на реката, примесени с крясъци на гъски и песни на чучулиги. Отвори бавно очи. Гидиън я гледаше настойчиво. Погледът му гореше. Както винаги в такива случаи, тя свали очилата, за да ги избърше с кърпичката си.
— Какво има? Да нямам петно на носа? Или спанак между зъбите?
Той поклати глава.
— Нищо подобно. Точно обратното.
Прюдънс седна рязко. В дълбините на пронизващите сиви очи дебнеше нещо, което изпрати възбуждащи тръпки по гърба й и затопли кожата на главата й. Обзе я чувство за непосредствено предстояща опасност, но не се почувства заплашена. Погледът й се сля с неговия и тя не беше в състояние да го отмести.
Мили Боже, в каква каша се забърках?
Тя събра цялата сила на волята си, откъсна поглед и се престори, че разглежда околността с ленив интерес. Сложи отново очилата си и видя, че са стигнали до място, където реката се разделя и минава покрай малък остров.
Гидиън мина наляво. Лодката се плъзна покрай бряг, гъсто обрасъл с трева, който се спускаше полегато към водата. Навътре в острова се виждаше колиба.
— По това време на годината е безопасно да се минава оттук — обясни спокойно той, сякаш интензивната размяна на погледи не се беше случила.
— Защо се смята за несигурно? — Прюдънс се огледа с пробудило се любопитство.
— Онова там се нарича Парсънс Плежър — обясни той, сочейки зеления бряг и колибата. — Ако водата не беше твърде студена за плуване, щяхме да минем по другия ръкав, но там не е и наполовина толкова живописно.
Прюдънс се огледа бдително. В тона му имаше нещо дяволито, някакъв скрит смях.
— Какво общо има плуването? — попита тя, макар да знаеше, че той очаква този въпрос. Почувства се като суфльорка във вариете.
— Парсънс Плежър е частната къпалия на студентите, тяхната запазена територия, затова никой не си прави труда да облича бански — обясни тържествено той. — На жените е забранено да минават с лодка от тази страна.
— Още един ярък пример за мъжките привилегии — отбеляза хладно Прюдънс. — Но не разбирам как могат да забранят на жените да минават оттук. Ние живеем в свободна страна. Водата не е частна собственост.
— Знаех си, че ще реагирате така — засмя се той. — И съвсем не сте първата. Ако желаете, ще ви разкажа една история.
— С удоволствие ще я изслушам — Прюдънс се облегна отново на възглавниците. За момента опасността беше овладяна, но тя не беше нито сляпа, нито глупава, за да повярва, че няма да пламне отново.
— И така… в един великолепен летен ден няколко господа от богословския факултет се отдали на необуздани забавления на това място. Група енергични дами обаче решили да протестират срещу този бастион на мъжките привилегии, както го определихте. Да протестират по свой начин.
Прюдънс избухна в смях.
— Минали са покрай тях?
— Точно така. Само че не с прътове, а с гребла. Разказват, че господата успели да прикрият деликатните си части с хавлиите, които си били донесли, само един известен учен останал непокрит. Нямам намерение да ви кажа името му. Той реагирал, като увил с кърпата главата си.
Прюдънс отново се засмя тихо. Никой почтен джентълмен не би разказал такава история на дама, но какво от това? Представяше си живо картината и изпитваше малко злобно задоволство.
Лицето на Гидиън остана непроменено, гласът му звучеше все така сериозно:
— Колегите му, разбира се, го попитали защо е реагирал така и той отговорил: «В Оксфорд всички познават лицето ми».
Прюдънс положи огромни усилия да го погледне неодобрително.
— Разказахте ми крайно неприлична история — гласът й потрепери. — Абсолютно неподходяща за деликатни дамски уши.
— Права сте, разбира се — съгласи се любезно той. — Но не се съмнявам, че «Мейфеър лейди» ще я определи като остроумна и забавна — очите му се смееха. — У «Мейфеър лейди» няма нищо изкуствено. Не можете да ме измамите, мис Прюдънс Дънкан. У вас няма нито една суха и безчувствена частичка. И у сестрите ви също.
Прюдънс се отказа да се сдържа и избухна в смях. Гидиън също се засмя и за миг забрави за пръта. Вместо да се забие в речното дъно, върхът на пръта се хлъзна по калта. Смехът му веднага замлъкна. Изруга ядно, хвана здраво пръта и си опита да го забие в дъното. Пръсна вода и намокри краката му. Прюдънс се смееше и не можеше да престане. Къде отиде елегантният, самоуверен адвокат?
Най-сетне Гидиън овладя пръта и отново стъпи сигурно на кърмата.
— Това не беше смешно — проговори сковано той. Очевидно се беше ядосал, че се е проявил като непохватен аматьор.
Прюдънс свали очилата си и избърса насълзените си очи.
— Извинете — промълви разкаяно тя. — Не исках да се смея така. Но ако знаете само как изглеждахте! Все едно се борите с водна змия. Един истински модерен Лаокоон.
Гидиън не я удостои с отговор. Тя извади ръката си от водата, защото пръстите й бяха изтръпнали и рече съчувствено:
— Краката ви са мокри. Имате ли сухи чорапи?
— Защо са ми? — попита сърдито той.
— На връщане към хотела ще купим. Не можете да пътувате чак до Лондон с мокри крака. Ще замръзнете и ще ви загубим. Не би било зле да поръчаме в хотела баня със синап. Казват, че помага при настинка… Нали не искате да… Олеле!
Съчувствените й думи бяха прекъснати от водна струя. Гидиън бе извадил пръта от водата със силен замах и в лодката се изсипа доста вода.
— Това беше нарочно — обвини го Прюдънс, изтърси капките от полата си и огледа намръщено ботушките си.
— В никакъв случай — отвърна невинно той. — Чиста случайност.
— Лъжец! Аз мислех само за вашето здраво.
— Лъжкиня! Надсмивахте ми се! — изсъска в отговор той.
— Как да не се смея, като бяхте толкова смешен? Пък и историята, която ми разказахте…
Смехът и безгрижното забавление през последните минути я бяха променили напълно. Бузите й пламтяха, очите святкаха възбудено, очилата лежаха забравени в скута й. Гидиън осъзна, че си е струвало да изглежда като глупак, за да я види такава.
— След като и двамата се понамокрихме, мисля, че е време да се връщаме — заяви той и се опита да погледне небето между клоните на плачещите върби, чиито листа вече бяха пожълтели. — Щом слънцето залезе, става студено.
— Обратният път ще е леденостуден — предсказа Прюдънс и бързо сложи отново очилата си. Естествено, бе забелязала замисления му поглед. Замислен и одобрителен. Нещо повече: възхитен. Въздухът отново завибрира от напрежение.
— Вие си имате кожено палто — напомни й той. — Освен това ще спрем за вечеря в Хенли.
Върнаха лодката и забързаха към хотела.
— Чувам как обувките ви жвакат при всяка крачка — каза Прюдънс, когато минаха покрай магазин за мъжка мода. — Влезте и си купете чифт чорапи.
— Да не мислите, че ще призная пред някакъв си продавач, че съм се намокрил, докато съм управлявал лодка! — изсъска възмутено той.
— Тогава ще вляза аз — преди да е успял да възрази, тя вече бе отворила вратата. Само след пет минути се върна с пакетче в ръце. — Заповядайте. Чифт черни чорапи. Не знам какъв номер носите, затова взех най-големите.
Той взе пакетчето и надникна вътре.
— Господи! Имат шарки!
— Никакви шарки — възрази тя. — Такава им е плетката. Имате късмет, че не купих карирани.


13.

В Хенли спряха в същия хотел, където сутринта бяха пили кафе. Междувременно се бе стъмнило и Прюдънс, щастлива, че е с коженото палто, побърза да влезе в топлата, обляна в мека светлина зала. Бегло се запита дали Гидиън е поръчал маса, но бързо отхвърли тази мисъл. Той не беше от хората, които предоставяха нещата на случайността. Посрещнаха ги като очаквани гости и ги отведоха в отделно помещение, където в камината гореше буен огън. На масичка за сервиране бяха наредени гарафи с уиски и шери. Прюдънс свали палтото си, а Гидиън наля напитките.
— Тук явно ви познават — отбеляза тя, взе чашата си и се настани на високото кресло пред огъня.
— Още от студентските ми години това е едно от предпочитаните ми заведения — той седна в отсрещното кресло. — Позволих си да поръчам вечерята предварително.
— По телефона?
— А как иначе? — той отпи глътка уиски. — Заведението «Дог енд Партридж» е известно със специалитета си: млада патица по местна рецепта. Просто опечена с мъничко портокалов сос. Ще видите колко е вкусна. Надявам се, че обичате патица.
Прюдънс си въобрази, че е чула в гласа му искрена загриженост и се зарадва като дете, че има случаи, в които самоувереността му се разклаща.
— Обичам патица — отговори тържествено тя.
Той се усмихна и се изправи бавно. Дългото стройно тяло се извиси над нея. Прюдънс неволно си представи лъв, готов за нощен лов. Атмосферата в помещението се промени изведнъж. Вече не беше спокойна и непринудена, а вибрираше от напрежение. Облегнат на перваза на камината, с чаша в ръка, вдигнал единия крак на скарата, Гидиън стоеше и я гледаше.
— Прюдънс — името й излезе от устата му тихо и замислено, с истинска наслада. Сивите очи я гледаха втренчено. Тя устоя на порива да свали очилата си, защото от опит знаеше, че без тази крехка защита погледът му я изгаря. Обзе я странно чувство, почти й се зави свят. В корема й запърхаха пеперуди. Каквото и да предстоеше, то не биваше да се случи.
Имаше чувството, че е прикована към креслото си. Тялото й бе притиснато върху тапицерията като от невидима тежест. Гидиън се отдели от камината и се приближи към нея. Тя остана неподвижна, изчаквайки да разбере какво ще се случи. Той се наведе и опря длани върху облегалките на креслото. Лицето му се приближи към нейното и тя усети топлия му дъх по бузата си, видя искрите в сивите очи. Отпусна глава на възглавницата и разголи шията си с движение, което означаваше отдаване и покорство. От гърдите й се изтръгна тиха въздишка.
Той я целуна. Целувката беше съвсем различна от предишните. Нямаше нищо общо с онази, която й бе откраднал. Натискът на устата му беше лек, проучващ и ако искаше да извърне глава и да го отблъсне, тя можеше да го направи. Не, тя искаше тази целувка. Езикът му се плъзна по устните й и внимателно, но целеустремено проникна в кадифената топлота на устата й. Дъхът му се смеси с нейния. Езикът му помилва зъбите, докосна вътрешността на бузите, поигра си с нейния език. Прюдънс затвори очи и отвори устни, за да се наслади на целувката. Тялото й победи разума и пое водачеството. Жадуваше да се покори на желанието и го направи. Обхвана главата му с две ръце, с бързи, гъвкави движения мушна език между устните му и отговори на целувката с цялата си пламенност.
Двамата се отделиха един от друг едва когато се задъхаха. Прюдънс отпусна ръце в скута и неохотно се отдалечи от аромата на кожата му, от топлия вкус на устата му. Той й се усмихна само с очи, без да се изправи.
— Това е смешно — произнесе задъхано тя. — Аз изобщо не ви харесвам.
— Винаги или само понякога? — лицето му си остана близо до нейното, топлият му дъх продължи да я гали.
— Понякога… поне така мисля — отговори тя с учудване и с леко смущение.
— Ще помогна ли, ако кажа, че чувството е взаимно? — попита той все така усмихнат. — Понякога и аз не мога да те понасям.
— Тогава не биваше да се целуваме…
— Светът е пълен с изненади. В противен случай щеше да е много скучно място — той я целуна бързо по върха на носа и попита: — Не съм ли прав?
— Разбира се, че си прав — отвърна тя. — Но има различни изненади, нали? Тази не биваше да се случва.
— Толкова ли е лошо? — той целуна едното ъгълче на устата й и докосването на устните му беше като пърхане на пеперудено крило. Очите и гласът му издаваха, че се забавлява.
Прюдънс понечи да се изправи и той веднага отстъпи настрана, макар и без да сваля поглед от лицето й. Тя свали очилата си и примигна.
— Не искам нещата да се объркат още повече — промълви тя. — А това, което правим сега, може да доведе само до ужасно, непоправимо объркване.
Той протегна ръка и й взе очилата.
— Нищо няма да се обърка — рече уверено. — Не виждам защо да не можем да се любим и да работим заедно в името на една цел.
Прюдънс примигна отново и се опита да различи израза в очите му с късогледия си поглед. Без очилата светът изглеждаше съвсем различен. Разумната, делова, целенасочена, винаги спокойна Прюдънс Дънкан съществуваше само зад златните рамки на очилата. Без тях светът изглеждаше по-мек. Коравата реалност на ежедневието отстъпи място на приятна мъгла.
Когато той протегна ръка и я накара да стане, тя не се възпротиви. Той сложи ръце на раменете й и целуна клепачите й.
— Искаш ли да вечеряме по-късно?
Думите му бяха съвсем ясни. Прюдънс осъзна, че няма смисъл да се прави на кокетка. Попипа тръпнещата си уста с връхчетата на пръстите и се усмихна. Понякога разумната, логична страна на природата й се покоряваше на внезапно пламнал, най-чист инстинкт — явно днес случаят беше точно такъв.
Тя взе бавно очилата от ръцете му и ги сложи на носа си. Имаше нужда от тази проверка. Със зрението ще се възвърне и разумът й и тя ще разбере, че всичко е било само лоша шега. Само че това не се случи. Видя съвсем ясно лицето на Гидиън, но желанието й си остана.
— Ще издържи ли патицата? — попита тя.
Гидиън кимна. Усмивката му засия.
— Почакай тук — помоли тихо той и я остави сама.
Прюдънс посегна към чашата с шери и я изпи на един дъх. Застана пред камината и се загледа в пламъците. Да, това беше лудост, но тя нямаше нито воля, нито желание да го спре. По дяволите последствията! Въпреки това се стресна, когато вратата се отвори, макар да го очакваше. Сърцето й ускори ритъма си.
Гидиън застана на прага с малка чанта в едната ръка, другата протегната подканващо. Тя прекоси помещението и я улови. Пръстите му се сключиха около нейните, топли и твърди.
— Горе ще ни е много удобно — обеща той.
Прюдънс кимна безмълвно. Вече не можеше да контролира ситуацията, но за първи път в живота й това й беше напълно безразлично. Изкачиха тясна стълба и тръгнаха по коридор, застлан с килим. Без да пуска ръката й, Гидиън отвори първата врата, до която стигнаха. Озоваха се в спалня с голямо легло, нисък таван, цялата облицована с дъбова ламперия. В камината гореше огън, плътните завеси пред двата малки прозореца бяха спуснати.
— Много удобно — промърмори Прюдънс.
Той я погледна подозрително, сякаш очакваше някоя острота, но по лицето й не се четеше нищо, което би потвърдило подозрението му. Изведнъж осъзна, че е обхванат от нетипична за него нервност. Беше имал много жени, но никога — с изключение на първите любовни преживявания като младеж — не се беше съмнявал в способността си да ги дарява с наслада.
Изведнъж се сети, че не знае дори дали Прюдънс е девица. По принцип неомъжена млада дама с нейния произход и обществена позиция би трябвало да е. Ала той вече се беше научил да не съди за Прюдънс Дънкан с нормалните мерки. Поколеба се дали да я попита, но разбра, че в момента не би могъл да зададе този въпрос с необходимата самоувереност — още един непривичен за него проблем. Нали формулирането на трудни въпроси беше част от професията му.
— Не — отговори тя и се усмихна сърдечно. — Не съм. Вярно е, че не съм особено опитна, но все пак знам как стоят нещата.
Той се усмихна с лек гняв към себе си.
— Как отгатна?
— Това е логичен въпрос, а ти изглеждаше някак нерешителен… и безпомощен.
Слабостта, която бе открила в изражението му, я успокои. Вече го чувстваше по-близък. В момента и той беше смутен, несигурен в себе си и в способностите си. Това го направи много по-мил. И по-достоен за любов.
Тя отиде до огъня и се наведе да стопли ръцете си, макар че изобщо не бяха студени. Виенето на свят се засили и тя се запита дали пък не сънува. Може би това изобщо не се случваше в действителност. После обаче усети как ръцете му я обгърнаха, как тялото му се притисна в гърба й и разбра, че не беше сън.
Той притисна устни в тила й и ръцете му потърсиха закръглеността на гърдите й под жакета на костюма. Тя облегна глава на рамото му и гърдите й изпълниха ръцете му.
— Прекалено много дрехи — прошепна той и целуна крайчето на ухото й. Разкопча жакета и сръчно го свали от раменете й. Пръстите му проникнаха между копчетата на кремавата копринена блуза и помилваха топлата кожа под тънката риза. Зърната на гърдите й моментално се втвърдиха и това го изпълни с радост. Езикът му започна да изследва мидата на ухото й и тя простена задавено. Той се засмя тихо и по кожата й пробягаха тръпки.
Той разкопча блузата й с такава бързина, че Прюдънс не разбра как е станало. Вече не беше нервен и несигурен — може би защото усещаше как желанието й расте. Хвърли блузата на пода върху жакета, бръкна в дълбокото деколте на долната ризка и обхвана гърдите й. Не беше очаквал, че са толкова пищни, фигурата й беше елегантна, но винаги му беше изглеждала тънка и ъгловата, а сега се оказа, че гърдите са твърди и доста големи.
Прюдънс навлажни с език пресъхналите й устни. Усещаше как под натиска на палците му зърната на гърдите й все повече се втвърдяват и щръкват. Усещаше нарастващо напрежение в слабините, което се събираше на топка. Поддаде се на внезапния импулс, сложи ръце върху неговите и ги притисна върху гърдите си.
Той я обърна нетърпеливо към себе си и тя разкопча копчетата на колана на дългата си плисирана пола. Той избута ръцете й и сам започна да я разкопчава. Тя се освободи от полата и остана само по бельо: комбинация от къса ризка и гащички от копринена тафта, украсени с дантела и панделки. Чорапите й бяха до над коленете, стегнати с красиво изработени ластици. Стъпалата и глезените бяха скрити в боти от козя кожа.
Той сложи ръце на талията й и усети топлата кожа под коприната. Остана възхитен, че тя не носи корсет. Това правеше тялото й достъпно и това беше безкрайно привлекателно. Ще я съблече гола и по кожата й няма да има следи от корсета. Тази мисъл го разтрепери. Посегна, свали очилата й и внимателно го постави върху перваза на камината.
— Нали нямаш нищо против?
Тя поклати глава. Мъглата, която правеше света по-мек, нямаше нищо общо с късогледството й. Посегна към жакета му, обзета от страстно желание.
— Побързай, моля те. Искам да те видя… да те докосна…
Той й помогна. Освободи се от жакета, смъкна вратовръзката и колосаната яка на ризата, свали жилетката и ризата. Тя докосна зърната на гърдите му и извика учудено, когато те веднага се втвърдиха под милувката й.
— Не знаех, че и при мъжете става същото.
— Всеки се стреми да изрази възбудата си, мадам — отвърна тихо той. Гласът му трепереше. Отвори ризата й и я притисна до гърдите си, за да усети голата й кожа. Когато гърдите й се опряха в неговите, Прюдънс извика тихо. Обгърна го, помилва гърба му и плъзна пръсти по линията на гръбнака към колана на панталона.
Той разбра безмълвната й молба и отстъпи назад. Разкопча панталона и го свали.
— О, по дяволите — промърмори, когато се натъкна на препятствието на обувките си. Отпусна се на леглото и Прюдънс се засмя тихичко. Наведе се и свали обувките, чорапите и панталона му. Този прозаичен момент наруши интензивността на срещата им, но краткият миг, в който страстта отстъпи пред баналното, само увеличи радостното очакване.
Той остана на леглото само по дълги долни гащи и Прюдънс го огледа без стеснение. Погледът й спря върху издутината на пениса му. Докосна го и той се стрелна към ръката й. Тя го обхвана внимателно и усети горещото му пулсиране.
— Извади го — прошепна той със затворени очи и накъсано дишане.
Прюдънс седна на леглото и отвори копчетата. Пъхна ръка в отвора и извади члена му. Съсредоточена изцяло в мига, тя го помилва, за да усети какъв е на допир, и продължи надолу към тестисите. Никога преди не се беше замисляла върху подробностите на мъжкото тяло, което познаваше главно от рисунките в учебника по анатомия и от древногръцките статуи в Британския музей. Единственият й сексуален опит беше твърде бегъл за такива интимности. Обхвана по-здраво члена и изпробва реакцията му, като затягаше и разхлабваше хватката. Чу Гидиън да стене, той се надигна и улови ръката й. Пое дълбоко въздух и пошепна:
— Нали няма да бързаме, любов моя?
Когато седна до нея, без да пуска ръката й, тя го погледна и се засмя.
— Това беше много приятно.
— И на мен. Но искам да се насладя на първата ни среща — стана, свали бельото си и го хвърли на един стол. — Сега е твой ред.
Прюдънс беше възхитена от тялото му. Изглеждаше толкова висок и строен — почти невероятно за мъж, който прекарва дните си наведен над дебели томове или с пледоарии в съдебните зали. Забележително атлетично тяло: мускулести бедра, плосък корем, ясно изразени бицепси. Тя сложи ръце на хълбоците му и плъзна палци към изпъкналите тазови кости. Помилва твърдия му задник и заби нокти в коравата плът.
— Тялото ти е прекрасно — пошепна тя и помилва с език зърната на гърдите му. — Сякаш си бил модел на Микеланджело.
Гидиън я погледна стреснато.
— Не съм много сигурен, че това е комплимент.
— Според мен да — отвърна тя и захапа зърното на едната му гръд.
— Тогава се чувствам поласкан — той разпусна косата й, хвърляйки фуркетите в посока към тоалетната масичка. Някои не улучиха целта и паднаха на пода. Пръстите му се заровиха в червено-кафявия водопад от вълни, който напада по раменете и гърба. Обхвана лицето й, повдигна го към своето и целуна очите й.
— Искам да те видя — помоли тихо той.
Тя кимна и свали ризата от раменете си. Тя се плъзна до хълбоците, Гидиън коленичи и бавно свали гащичките й, сантиметър по сантиметър, като милваше кожата й и се радваше на светлата плът на бедрата й. Тя излезе от купчината тафта и дантела и вдигна единия си крак, после и другия, за да може той да й свали обувките и чорапите.
Все още коленичил, той плъзна пръсти по задната страна на краката й и обхвана мекото й задниче.
— Толкова е хубаво да те докосвам — пошепна с доволна усмивка и започна да разтрива коприненомеката закръгленост. Целуна корема й и разтвори с една ръка бедрата й.
Прюдънс се разтрепери. Интимната милувка предизвика неочаквано силни усещания. Тялото й овлажня и се отвори. Почувства се разголена, доколкото това изобщо беше възможно, след като нямаше никакви дрехи по себе си. Чувството беше съвсем ново за нея и тя му се наслади докрай. Натисна здраво върху босите си стъпала и отвори още повече бедрата си в безмълвна подкана. Страстта я заливаше на вълни. Хвана го за косата и притисна главата му към тялото си. Пръстите й се заровиха в гъстите къдрици. Дълбоко в нея се зароди вълна на наслада, надигна се и се пречупи. Захапа долната си устна, хвана се още по-здраво за него и усети как вълната я заля и се оттегли. Чу собствения си вик и се смая. Коленете й трепереха неудържимо. Гидиън стана и я притисна до гърдите си, докато се овладее.
— Господи — пошепна задавено тя. — Господи…
Той се усмихна и целуна овлажнялото й чело.
— Каква страстна жена…
Обърна я към леглото и жадният му поглед се плъзна по крехкия, елегантен гръб. Тясна талия, идеално закръглени хълбоци, стегнато дупе и дълги, стройни бедра.
Прюдънс падна на леглото и се обърна по гръб. Отвори ръце, преизпълнена с желание да сподели насладата с него. Той коленичи и се наведе над нея. Тя вдигна крака и ги уви около кръста му. Заби пети в задника му и заповяда дрезгаво:
— Ела. Сега.
— На вашите услуги, мадам — засмя се той. — Почакайте само секунда.
Прюдънс проследи как нахлузи върху члена си предпазна гумена обвивка и неволно се запита дали винаги носи със себе си такива неща… Но сега това изобщо не беше важно, защото той се плъзна в пулсиращото й тяло, тя го обхвана с мускулите си и се наслади на прекрасното чувство, когато той я изпълни и стигна до центъра на тялото й.
Той я погледна и зелените й очи, пламтящи от страст, отговориха на погледа му.
— Не се движи, любов моя — помоли дрезгаво той. — Искам да продължим дълго, но вече съм съвсем близо до върха.
— Ти задаваш ритъма — отвърна тя и протегна ръце над главата си. Жестът, показващ цялостно отдаване, беше толкова чувствен, че той извика отчаяно и се вкопчи в последните остатъци от самообладанието си. Оттегли се бавно, после със същата бавност проникна навътре. Тя пое шумно въздух, затвори очи и тялото й се напрегна. И тя наближаваше върха.
Той се отдръпна отново, затвори очи и застина неподвижен над нея, после извика тихо и се заби дълбоко в тялото й. Тя се разтърси от силни тръпки, а пенисът му запулсира и затрепери неудържимо.
Той изстена тихо, отпусна се върху нея и притисна гърдите й така силно, че усети бързото биене на сърцето й съвсем близо до неговото. Вкопчена в мокрия му от пот гръб, тя лежа неподвижна, докато дишането и сърцето й се успокоиха.
Гидиън се отдръпна внимателно и легна по гръб. Едната му ръка остана върху тялото й, другата отиде под главата му.
— Исусе, Мария и Йосиф — промърмори той. — Вие сте истинско чудо, мис Дънкан.
— И вие не сте съвсем зле, сър Гидиън — отговори тя. — Радвам се, че няма да умра глупава.
Той обърна бавно глава и я погледна.
— Какво искаш да кажеш?
Тя се усмихна и затвори очи. Вече знаеше какво й е липсвало в миналото. Макар че никога не си го признаваше, малко завиждаше на Констанс, която се движеше свободно в царството на страстта заедно с Макс. Все така усмихната, тя премина без преход в царството на сънищата и спа дълбоко и непробудно почти час.
Събуди се от тихи гласове. Надигна се лениво и устреми поглед към вратата. Увит в халат, Гидиън разговаряше с някого на коридора. Прюдънс се отпусна отново и установи, че той я е завил, без да я събуди.
Гласовете замлъкнаха. Вратата се затвори. Прюдънс се надигна, облегна се на възглавниците и се зави до брадичката.
— Какъв е този халат?
Изключително елегантна дреха от копринен брокат, която със сигурност не принадлежеше към вещите, които хотелите предоставяха на разположение на гостите си.
— Мой си е — засмя се той и й показа малката пътна чанта.
— Значи всичко е било планирано?
Тя не беше съвсем сигурна дали харесва представата, че на сутринта той е потеглил на път, с цел да я прелъсти, затова се е запасил с всичко необходимо.
Гидиън поклати глава.
— Не бъди толкова подозрителна, скъпа. Не съм планирал да те направя своя любовница. Прекарах по-голямата част от деня в усилия да преодолея взаимната ни враждебност. Освен това съм страстен любител на автомобилите, както вероятно си забелязала.
— Бих те нарекла дори фанатик.
— Е, сега няма да се караме за степента на въодушевлението ми — той отвори чантата и продължи да обяснява: — Като опитен автомобилист знам, че дори най-сигурното превозно средство може да те изостави насред път, и то при най-неподходящи обстоятелства. Затова съм винаги подготвен. — Извади нещо копринено и го разгъна. — Това е за теб.
Оказа се халат от смарагдовозелена китайска коприна, избродиран с тъмносини пауни. Прекрасна дрешка. Прюдънс попипа меката материя и поклати глава.
— Много съм ти благодарна, но трябва по най-бързия начин да се приберем вкъщи.
— Не. Сега ще ядем. Помниш ли, че ти обещах печена патица?
Тя отметна завивката и хвърли тревожен поглед към часовника на камината. Почти девет и половина.
— Трябва да тръгваме, Гидиън. Семейството ми ще полудее от тревога.
— Не, няма — отговори той със спокойната увереност, с която винаги я смайваше. — Милтън знае, че може да се забавим. Дал съм му точни указания: ако до десет не сме се прибрали, да отиде на Манчестър Скуеър и да им каже, че ще нощуваме някъде по пътя и ще се върнем в понеделник сутринта.
Прюдънс го изгледа недоверчиво.
— Нима не си на работа?
— Първото ми дело е по обед. Ще тръгнем рано и ще стигна навреме.
Прюдънс се отпусна в леглото и се зави до брадичката.
— Я помисли дали не ти е убягнала някоя подробност!
— Не ми се вярва — отвърна самодоволно той. — Нося четка за коса, четка за зъби, прах за почистване на зъбите и нощница. Макар че няма да ти е нужна — добави след кратък размисъл.
— Щом казваш… Няма ли да се облечем и да слезем долу? Горя от нетърпение да опитам печената патица.
— Не, ще ядем тук. Нямам никакво желание да се обличам. Освен това ресторантът скоро ще затвори.
— О, така ли? — Прюдънс посегна към копринения халат. — Значи и аз трябва да стана и да облека това нещо.
— Браво на теб. Банята е отсреща. Мисля, че на този коридор няма други гости, така че ще си е само за нас.
Прюдънс стегна колана на халата.
— Не каза ли нещо за четка за коса?
— Предпочитам аз да те среша. В косата ти има нещо, което ме подлудява — той застана пред нея, повдигна лицето й и я целуна в ъгълчето на устата.
Тя се усмихна и отиде с боси крака до вратата. Банята беше малка, но съдържаше всичко необходимо: вана на метални крачета, мивка и тоалетна с казанче. Прюдънс пусна водата във ваната, вдигна косата си на кок на тила и се върна в спалнята.
— Къде са ми фуркетите?
Гидиън взе шепа фуркети от тоалетката и съвестно ги затъкна в кока.
— Искаш ли компания в банята?
— Много е малка — отговори със съмнение тя.
— Ще ти изтрия гърба.
— Неустоима перспектива — усмихна се тя и помилва бузата му. — Ау, имаш брада!
— Наричат я сянката на петия час — обясни той. — Обикновено се бръсна сутрин и вечер.
— Така ми харесва — призна тя. — Придава ти нещо… специално. Прави те по-мъжествен.
Той се наведе и нежно потърка буза о нейната.
— Значи ме предпочиташ грапав, а не гладък?
— Зависи от обстоятелствата. Отивам в банята. Водата ще прелее.
Той я последва и проследи с жаден поглед как тя свали халата, обърна се за миг към него и влезе във ваната.
— Наистина няма място за двама.
— Глупости — възрази решително той, захвърли халата и влезе след нея във ваната. Настани се насреща й и вдигна колене към брадичката си. Водата се разплиска на всички страни и заля пода.
Прюдънс мушна стъпалата си под задника му и сви пръсти. Той обхвана глезените й и водата отново плисна върху дървения под.
— Не мърдай — заповяда той и я стисна за глезените. — Водата ей сега ще потече надолу.
— Казах ти, че ваната е малка за двама — тя се отпусна назад и пръстите на краката й зашариха по интимните му части.
Гидиън се изправи рязко и по пода отново плисна вода. Той хвърли една голяма кърпа върху локвата, за да обере водата, и заяви сърдито:
— По-добре да се обръсна.
Докато той се бръснеше, Прюдънс се сапунисваше лениво и се наслаждаваше на интимността на малката баня. Усещаше се прикрита чувственост, базирана върху любовната им игра, която едновременно заздравяваше връзката им и създаваше прекрасно радостно очакване. Тя плъзна насапунисаната ръкавица по бедрата си… и между тях, за да провери как се чувстват местата на преживяната страст.
— Имаш ли нужда от помощ? — стресна я тихият му глас и тя отвори очи. Гидиън стоеше до ваната и тъмният му поглед издаваше какво чувства, докато я наблюдаваше.
— Не, благодаря — отговори с достойнство Прюдънс — доколкото това изобщо беше възможно при тези обстоятелства. — Вече доказахме, че ваната не е място за подобни игрички.
Той се засмя, грабна една голяма хавлия и я разгъна.
— Излизай от водата, защото започвам да се чувствам излишен!
Тя се надигна и посегна към кърпата, докато напразно търсеше подходящ отговор. Той я уви в хавлията и бързо влезе във ваната.
Прюдънс се изсуши енергично, облече копринения халат и отиде в спалнята. Пред камината ги очакваше наредена маса с отворена бутилка вино, кошничка с хлебчета, купичка с масло. Тя наля вино в чашите, седна, разчупи едно хлебче и го намаза дебело с масло. Сексът явно възбуждаше апетита.
Тъкмо когато отпи първата глътка, влезе Гидиън.
— Хубаво ли е виното?
— Страхотно. Нима не си го изпробвал?
— Не. Келнерът го е отворил.
Той седна насреща й и Прюдънс отбеляза развеселено, че мократа му коса се е навила на ситни къдрички. Това му придаваше лекомислен вид и изобщо не подхождаше на внушаващия респект, едва ли не плашещ адвокат на короната, с когото се бе запознала преди няколко дни.
На вратата се почука. Появиха се двама келнери. Единият носеше поднос на три крачета. Постави го върху масата и обяви тържествено, като показваше върху всеки отделен морски дар:
— Стриди, сър Гидиън. Венерини миди, сърцевидни миди, скариди, щипки от омари, морски охлюви и пушени черни миди.
— Много благодаря — Гидиън кимна и келнерите изчезнаха. Той набоде на пръчица едно мъничко морско охлювче и го поднесе на Прюдънс. — Невероятно вкусно е. Опитай.
Тя го послуша и кимна признателно. Досега беше смятала, че не си струва да се ядат дребни морски животни, които се изваждат толкова трудно от черупките, но сега разбра, че се е заблуждавала.
После си взе една мида, която се оказа също така вкусна. Постепенно осъзнаваше, че кулинарните предпочитания на Гидиън й доставят невероятна наслада. Двамата ядяха съсредоточено, без да говорят, само от време на време си кимаха доволно. Прюдънс опита от всички морски дарове на подноса и хареса всички до един. Когато се появиха келнерите, за да отсервират, тя се облегна назад и отпи голяма глътка вино.
— Никога не бих помислила, че си кулинар. И то какъв — прекъсна тя доволното мълчание. — Не подхожда на адвокат.
— Лъжеш се, любов моя — засмя се той. — Адвокатите също умеят да се наслаждават на живота. Нашата професия не е чак толкова различна от другите. Имаме си собствени клубове, кръчми и ресторанти. Там не се водят светски разговори. Обсъждаме дела или правни въпроси, но винаги подслаждаме професионалното с добрите неща от живота.
Прюдънс кимна разсеяно. Колко естествено я бе нарекъл «любов моя». Това я зарадва. Почувства се много специална и готова за нови сексуални подвизи. Подобни интимности бяха необичайни за нея. Баща й и майка й почти не употребяваха мили думи. Самата тя се смущаваше, когато искаше да изрече някоя, и сега неволно се запита дали Гидиън е забелязал, че го нарича само по име. Дано поне да усети, че произнася името му със съвсем различен тон.
Двамата келнери поднесоха печена патица с портокалов сос, задушен зелен фасул и хрупкави картофи. Отвориха бутилка местно вино и се оттеглиха с поклон. Гидиън заби острието на ножа в запечената коричка, отряза малко парченце и го набучи на вилицата. Наведе се към Прюдънс и й поднесе първата хапка.
— Да знаеш, че е голяма чест клиентка да получи от адвоката си най-хубавата хапка от печена гъска с портокалов сос.


14.

Гидиън се събуди рано сутринта с много приятни усещания. Меко женско тяло се плъзна върху неговото, топли устни се впиха във вдлъбнатинката на шията му. Той не отвори очи и не помръдна, когато Прюдънс покри лицето му с леки пърхащи целувки — клепачите, носа, устата, брадичката…
— Не се преструвай на заспал — пошепна тя и плъзна език във възхитителната дупчица на брадичката му. — Усещам, че най-важната ти част е съвсем будна — и се намести върху слабините му, за да придаде изразителност на думите си.
Когато тя легна върху него, Гидиън започна да милва гърба и дупето й.
— Моят ум, както на онзи известен учен от Оксфорд, е моята най-важна част — заяви той и зарови лице в ароматната ръждивокафява коса.
— Зависи от обстоятелствата — изкиска се Прюдънс. — В момента изобщо не ме интересува колко си умен. Това обаче да — тя посегна надолу и обхвана убедителното доказателство за възбудата му. — Иска ми се да разбера дали може да се направи и така.
— Но разбира се — в гласа му нямаше и следа от сънливост. — Изтегли се малко назад и се повдигни.
— Така ли?
— Точно така — с леко, почти небрежно завъртане на хълбоците той проникна в нея и тя извика от изненада.
— Усещането е съвсем различно — в гласа й имаше искрено учудване.
— Възможностите са безброй — отговори засмяно той. — Само не ми казвай, че не си разглеждала Кама сутра, защото няма да ти повярвам.
— Разбира се, че съм я разглеждала. Само че някои от позите изглеждат напълно невъзможни и сигурно са ужасно неудобни — тя се опря на колене и бавно стегна мускулите си около почиващия дълбоко в нея пенис. — Изпробвал ли си ги?
— Не, разбира се. Не можах да намеря партньорка, готова да опита — той обхвана таза й и го притисна лекичко. — Приведи се малко напред… ето така… много добре.
Засмя се и започна ритмично да повдига хълбоците си. Прюдънс се задвижи в такт с него. Той наблюдаваше с интерес лицето й и по някое време помоли:
— Отвори очи. Искам да виждам докъде си.
Тя отвори очи и улови погледа му. Светлината в зелените зеници се засилваше. Когато наближи върха, от дълбините лумнаха искри. Точно тогава той съвсем лекичко притисна пръсти към клитора й. Зениците й се разшириха, той се заби дълбоко в нея и здраво хвана дупето й. Тя извика от наслада, той се метна настрана, излезе от нея и се сгърчи в екстаза на собствения си оргазъм.
Прюдънс трепереше с цялото си тяло. Усещаше го леко и въздушно, реещо се из облаците на физическата наслада, останало сякаш без мускули. Слабините й бяха празни. Обърна се настрана и притисна глава към влажната издутина на рамото му. Той легна по гръб и внимателно приглади потните кичури от лицето й. После тежко отпусна ръка върху гърдите й.
— Питам се дали някога ще се наситя на това великолепно преживяване — промърмори Прюдънс, когато отново можеше да говори. Пресметна на пръсти и установи, че от осем миналата вечер са се любили четири пъти. Навън беше ранно утро.
— Аз няма да се наситя.
— И аз няма — съгласи се тя и се засмя доволно.
— За съжаление, а може би и за щастие, ежедневието поставя своите изисквания — каза Гидиън, надигна се и изохка. — Трябва да тръгваме. Искам да те отведа вкъщи, преди семейството ти да е уведомило полицията.
— Нали каза, че икономът ти ги е уведомил? — Прюдънс стана и раздвижи схванатите си мускули.
— Разбира се, но те въпреки това ще искат да те видят жива и невредима, преди утрото да е напреднало — подчерта той и също се изправи. — Да пусна ли водата във ваната?
— Да, моля те — тя затвори за миг очи. Така й се искаше да се върне в леглото… Ала като чу шума на водата в банята, разумът й отново заработи будно. Докъде ще доведе това? Зад тях беше великолепна нощ, изпълнена с невероятно блаженство. Но оттук нататък?
Гидиън се появи на прага и я повика.
— Ваната е пълна, Прюдънс. Побързай, моля те, трябва да тръгнем скоро.
Тя отвори широко очи, уплашена от заповедническия тон. Докато се любеха, беше забравила, че той обича да заповядва — енергично, авторитарно. Запита се дали този тон отговаряше на истинската му същност. Къде остана нежният, деликатен любовник, който по време на любовната игра шепнеше мили думи в ухото й? Може би се появяваше само от време на време.
— Идвам — отговори кратко тя и посегна към халата си. Мина бързо покрай него и влезе в банята. Бегло се запита дали ще я последва, но не се учуди, когато той не го направи. Идилията бе приключила. Реалността изискваше своето.
Тя приключи бързо с утринния си тоалет и се върна в спалнята. Гидиън беше вече облечен и макар че носеше неофициалния костюм за края на седмицата, беше ясно, че се е върнал към предишното си поведение. Възхитителното безредие на къдравата му коса беше изчезнало, бе гладко избръснат, държеше се сковано. Отново бе влязъл в ролята си на адвокат на короната, напълно овладян, уверен в себе си и в превъзходството си.
Прюдънс застана пред огледалото и направи гримаса: косата й представляваше невъзможна джунгла и щеше да й бъде трудно да я среши. Седна на столчето, хвана четката и започна да разресва сплъстените къдрици.
— Нека аз да го направя — той застана зад нея и посегна към четката.
Тя му я връчи с думите:
— Правилно, защото ти си виновен за тази бъркотия.
Сивите очи засвяткаха. Любовникът се появи отново, но само за миг.
— Не съвсем — възрази той, сложи едната си ръка върху главата й и заработи методично с четката. — Извинявай — прошепна той, когато тя извика протестиращо. — Има ли друг начин?
— Не. Продължавай. Натискай, колкото можеш.
Тя стисна сълзящите си очи, наклони глава и го остави да я среши.
След пет минути дърпане и теглене той остави четката.
— Май не мога повече.
Прюдънс отвори очи и зарови пръсти в значително по-гладката си грива.
— Оттук нататък ще се справя и сама.
— Чудесно — той се запъти към вратата. — Ще поръчам закуска. Ще можеш ли да слезеш след десет минути?
— Щом трябва — отвърна сухо тя.
— Прибери халата и всичко останало в пътната чанта. Ще пратя някое от момчетата да я отнесе в колата.
Прюдънс кимна, нави косата си на кок и я закрепи здраво с няколко фуркета. Той излезе с енергични стъпки и тя си представи как тропа по стълбите почти като военен в униформа. Облече се бързо, гонейки всяка мисъл за събличането си снощи, и прибра нещата в чантата. Когато я затвори и щракна ключалката, през главата й мина мисълта, че в този жест има нещо символично: почистване и подреждане след сладка идилия. Преди да излезе, огледа за последен път стаята. С изключение на разбърканото легло с висящите до пода чаршафи и завивки, всичко беше наред. По пода около тоалетката имаше няколко нападали фуркета и тя си спомни как Гидиън ги изваждаше трескаво от косата й. Поклати глава и бързо излезе в коридора.
Когато влезе в стаята за закуска, той четеше вестник, но щом я видя, се изправи учтиво.
— Искаш ли вестник? Поръчах два — и й подаде грижливо сгънатия брой на «Таймс».
Прюдънс неволно се усмихна. Този мъж явно не обичаше да разговаря по време на закуска. Тя наля чай, намаза едно хлебче с масло и запрелиства вестника. Нямаше намерение да отклонява сътрапезника си от интересното четиво, нито от чинията с бъбречета и сланина.
Скоро седнаха в автомобила и потеглиха по тихите улици на Хенли. Няколко магазинчета вече бяха отворени, но клиентите не бързаха да се покажат. Прюдънс бе облякла коженото си палто, главата й бе скрита под шапката, ръцете дълбоко в маншона. С небрежен светски тон тя заговори по една тема, която бе събудила любопитството й.
— Сутринта не използвахме кондом, но ти се оттегли в последната секунда. Това не е ли неприятно за теб?
Той вдигна рамене.
— От гледна точка на мъжа няма идеален метод, но възможните последствия, ако няма предпазване, са много по-тежки.
— О! — Прюдънс се опита да премисли чутото. Пръстите й напипаха бележника. Можеше да промени темата. — Ти би ли искал още деца? При подходящи обстоятелства, разбира се.
— Ти искаш ли деца, Прюдънс? — попита той и я погледна бързо, но тя не можа да види израза в очите му под каскета и очилата.
— Първо попитах аз. Ако се ожениш отново, разбира се.
Той я погледна почти сърдито.
— Май си напипала бележника в маншона.
Тя се изчерви и се ядоса на себе си.
— Казах си, че няма нищо лошо да те попитам, след като вече заговорихме по темата.
— Зад нас е нощ на любовни радости, а ти започваш отново да ми търсиш съпруга? Не те разбирам, Прюдънс. Това е абсурд.
— Не си прав — възрази сърдито тя. — Вчера ми каза, че няма да настане бъркотия. Всеки от нас има задължения към другия. Аз очаквам да дадеш най-доброто от себе си, за да ме защитиш, аз от своя страна ще направя всичко за теб. Вече се разбрахме, че искаш бъдещата ти жена да е достатъчно млада, за да може да има дете, но не сме говорили дали искаш и други деца. Не мога да те представя на жена, която копнее за деца, ако ти не искаш — обърна се към него и го погледна настойчиво. — Бъди разумен, Гидиън. Трябва да разбереш.
Той гледаше право напред. Без да се извърне, произнесе със стиснати устни:
— Разговорът ми е неприятен.
— Криеш си главата в пясъка! — извика тя и размаха ръце. — Как да изпълня задачата си, като не ми даваш отговори?
Гидиън само поклати глава.
— Е, добре — примири се тя. — Засега ще оставим темата. Нали няма да се разсърдиш, ако поразсъждавам малко на глас? Сара би ли се зарадвала, ако се сдобие с братче или сестриче на нейната възраст?
— Доколкото си спомням, ти заявих, че не искам Агнес Харгейт!
Прюдънс се направи, че не е разбрала какво означава острият тон.
— Нямам предвид определена жена. Просто се старая да си създам опорни точки. Надявам се, че имаш мнение по въпроса.
Въпреки волята си Гидиън се улови, че обмисля въпроса. Стана му ясно, че няма представа как ще реагира Сара, ако й заведе мащеха, при това с дете. А после, ако се роди друго дете…
— Не знам — отговори най-после той. — Ще я попитам.
Прюдънс продължи с въпросите, този път от чисто лично любопитство — колкото и да й беше неприятно да го признае.
— А как ще реагираш, ако харесаш някоя жена и се окаже, че тя има извънбрачно дете?
И неговият интерес се събуди.
— Познаваш ли някоя жена в тази ситуация?
Разбира се, че не. Жените от кръговете, в които се движеха тя и сестрите й, нямаха извънбрачни деца или поне не го признаваха.
— Не познавам нито една, която би си признала.
— Защо тогава ми зададе този въпрос?
Защото искаше да разбере какъв е истинският Гидиън Малвърн. Който не отговаряше на изискванията му, го виждаше традиционен, скован, безчувствен. Но тя беше погледнала зад тази фасада и бе разбрала, че той може да бъде друг, отворен за необичайното, за промените. Но кой беше в действителност? Може би тази открита, неортодоксална страна беше само привидна, за да предизвика определена реакция, а истинският Гидиън беше непоколебимият и агресивен адвокат, който няма търпение към хората и човешките им слабости. И никога не проявява съчувствие към онези, които не се придържат към наложените от него правила. Тя имаше чувството, че собственият й душевен мир зависи от отговора на този въпрос и това я уплаши.
— И аз не знам точно — отвърна тя, стараейки се да се върне към безгрижния тон на предишните им разговори, — но вече съм убедена, че бъдещата ти партньорка трябва да прояви желание да изучи някои пози от Кама Сутра.
— Аз със сигурност бих опитал някои от не толкова крайните пози — рече той и се обърна да я погледне. Сега беше усмихнат. — За какво е всичко това, Прюдънс?
— Старая се да ти намеря подходяща жена.
— Бих предпочел аз сам да си я намеря.
— Ти се съгласи с условията.
— Изразих готовност да те оставя да опиташ.
— Нали това правя. Впрочем, ако продължаваш така, ще блъснеш каруцата — отбеляза спокойно тя. — Когато шофираш, гледай пътя пред себе си, а не настрани.
Гидиън изруга, завъртя рязко кормилото и успя да избегне сблъсъка с един флегматичен кон, теглещ натоварена с тор каруца. Старецът, който караше каруцата, беше обвит в облаци дим от лулата си, но миризмата на тютюн не беше в състояние да прогони вонята на товара.
— Можеше да стане неприятно — натякна Прюдънс, когато преодоляха препятствието.
— Защо просто не се наслаждаваш на природата, за да мога да се съсредоточа?
И гласът, и лицето му издаваха колко е ядосан. Прюдънс си спомни мокрите чорапи от вчера и за малко да избухне в смях. Гидиън не обичаше да прави грешки.
— Разбира се — кимна любезно тя. — Случайно не съм се наспала и бих могла да наваксам — уви се в палтото, вдигна яката и затвори очи зад очилата.
Не очакваше, че ще заспи, но когато се събуди, колата вече бе спряла пред къщата им на Манчестър Скуеър.
— По дяволите! Проспах цялото пътуване!
— Точно така — той заобиколи колата, за да й отвори вратата. — Хъркаше си тихо и мирно.
— Аз не хъркам! — извика възмутено тя.
— Откъде можеш да знаеш?
— Позволи ми да ти кажа, че навикът ти да предизвикваш спорове започва да ми става неприятен — изсъска вбесено тя. — Пред съда може да е добре, но в ежедневието е нередно и неприятно.
С величествен жест свали автомобилните очила и ги хвърли на седалката.
Той вдигна очилата си на челото и попита невинно:
— А ти никога ли не си се замислила, че не ми е приятно да ми задаваш толкова лични въпроси?
— Само си вършех работата — отговори все така важно Прюдънс, но добави с примирено поклащане на главата: — И сега пак не можем да се търпим.
— Така изглежда. Мисля, че връзката ни винаги ще се подчинява на тези цикли — той сложи пръст върху нослето й и вдигна вежди.
— Може би — отвърна тя и усети в гласа си мекота, която не беше нарочна, но той бе успял да я обезоръжи, като показа отново лицето на другия Гидиън Малвърн. — Може би — повтори тя, — но ти провокираш тези реакции, Гидиън. Аз съм общо взето кротка и не усложнявам нещата. Попитай сестрите ми.
— Със сигурност няма да го направя. Те са длъжни да те подкрепят. Когато пак се скараме, ще си припомня дивата, страстна любовница и няма да се изкуша да реагирам по същия начин — той се наведе, целуна я по върха на носа, после и по устата. — Трябва да ми намериш документи за сделките на лорд Дънкан с Баркли, Прюдънс. Без тях не мога да направя нищо. Ела утре след пет в кантората ми, за да обсъдим как трябва да се държиш пред съда и какво впечатление трябва да избегнеш на всяка цена.
Махна й и без да изчака отговор, се качи в колата.
Прюдънс се поколеба. В главата й имаше много отговори, но никой от тях не изглеждаше подходящ. Първо я целуваше и й говореше мили думи, в следващия миг й даваше нареждания. Тя изчака, докато колата обиколи площада, и се изкачи по стълбите към къщата.
Дженкинс отвори точно когато тя извади ключа си.
— Мис Прю! Защо се забавихте толкова? — лицето му изразяваше сериозна загриженост.
— Ти ли си, Прю? — Частити се появи на горната площадка на стълбището. — Злополука ли имахте? Добре ли си?
— Разбира се, че съм добре. Нямаше никаква злополука — Прюданс се качи бързо по стълбата. — Знам, че автомобилите често отказват, но с нас не се случи нищо такова. Прекарахме нощта в хотела в Ханли — тя целуна бързо сестра си и мина покрай нея. — Трябва да се преоблека. Втори ден нося тези дрехи.
— Разбирам — засмя се Частити. — Сигурно си и спала с тях?
Във въпроса имаше нещо, което накара Прюдънс да спре и да се обърне. Частити я гледаше с леко наклонена глава и усмивка на устата.
— Не — отговори Прюдънс. — Това не.
— А с какво беше облечена?
— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че хотелът предоставя на късните си гости нощници и пижами?
Прюдънс усети как и нейните устни се изкривиха в усмивка.
— Разбира се, че няма да ти повярвам — отсече Частити.
— Ще ми кажеш ли най-после какво стана?
— Разбира се — кимна сериозно Прюдънс. — Ела и ми помогни да си измия главата. Косата ми изглежда ужасно.
Когато двете седнаха пред огъня в салона, Прюдънс с увита в кърпа глава, Частити вече знаеше цялата история. Тогава се появи Констанс.
— Върнала си се! Слава богу! Когато Час ми каза, че няма да се прибереш, много се разтревожих. Какво се случи?
— Прю се е поддала на внезапен импулс и е прекарала страстна нощ в Хенли на Темза — отговори небрежно Частити.
Прюдънс свали кърпата от главата си и кимна одобрително.
— Кратко и ясно.
— Прекалено кратко — Констанс приседна до нея на дивана. — Добър любовник ли е той?
Прюдънс се изчерви.
— Както знаеш, нямам с кого да го сравня — отвърна тихо тя. — Но съм убедена, че не бих могла да намеря по-добър.
Констанс се засмя доволно.
— Звучи окончателно. Въпросът обаче е как тази нощ ще се отрази…
— … на нашите делови взаимоотношения с адвокат Малвърн — завърши изречението Прюдънс. — Знам, Кон. Не мисли, че не съм взела предвид този аспект. Но аз наистина не вярвам, че тази нощ ще повлияе по някакъв начин на делото. Сър Гидиън Малвърн, адвокат на короната, не е човекът, с когото прекарах прекрасна дива нощ. Той се преобразява с учудваща лекота.
Тя посегна към четката и се зае да разресва влажната си коса.
— Това добре ли е? — попита със съмнение Частити.
— Разбира се, че е добре — заяви Прюдънс въпреки собствените си съмнения. — Що се отнася до процеса, той ми заяви, че бележката на Баркли не е достатъчна, за да изгради върху нея защитата ни — тя въздъхна и заключи: — Утре ще трябва да отида в банката.
— Мисля, че по тази точка сме на едно мнение — каза Частити и стана да добави въглища в огъня.
— Знам, но имах искрица надежда, че ще го избегна.
Констанс поклати глава.
— Вече сме с двата крака в торбата, Прю, и няма накъде да бягаме. Час разказа ли ти какво предприех аз?
— Не, не стигнахме дотам — обясни Частити. — Решихме аз да те чакам тук, Прю, а Констанс да обиколи местата за продажба, за да провери дали някой е разпитвал за нас. — На лицето й се изписа загриженост. — Какви са резултатите, Кон?
Сестра й се намръщи.
— Хайде, кажи — помоли Прюдънс. Инстинктът й подсказваше, че няма да чуе нищо добро.
Констанс стана и направи няколко крачки из стаята.
— Както се уговорихме, обиколих някои от основните места за продажба: Хелън, Робърт на «Пикадили» и още няколко. Престорих се, че това е обичайно наминаване и попитах колко броя са продали миналата седмица.
Тя помълча малко, но сестрите й изчакаха търпеливо.
— Навсякъде ми казаха, че непознати хора са разпитвали как им доставят вестника, кой следи продажбите, кой проверява колко бройки са останали, кой приема поръчки и прибира парите.
— Детективи — прошепна съкрушено Прюдънс. — Изпратени от адвокатите на Баркли. Гидиън се оказа прав.
Констанс кимна.
— Никой няма представа кои сме. Ходим там само като представителки на «Мейфеър лейди». Винаги сме забулени. Нищо не издава кой е адресът ни. Според мен обаче следващата седмица не бива да има издание.
— Искаш вестникът да не излезе? — предложението беше толкова необикновено, че никой не се учуди на вика на Частити.
— Може би е най-добре да не даваме признаци на живот, докато мине процесът — обясни колебливо Констанс.
— Но това би означавало да клекнем пред онези — възпротиви се Частити и около устата й се очерта твърда линия. — Според мен тази стъпка е последен изход. Сега не е време да прибягваме до нея.
— А мисис Бийдъл? Детективите сигурно са открили адреса, на който пристига пощата — обади се Прюдънс и загрижено поклати глава. — Знам, че тя никога не би ни предала, но не можем да позволим да я подложат на натиск.
— Една от нас да иде утре да говори с нея — предложи Констанс.
— Аз не мога — промълви Прюдънс. — Утре ще ходя в банката.
— Аз ще отида — предложи веднага Частити.
— Не ми се вярва, че през тази нощ на необуздана страст си намерила време да разпиташ сър Гидиън какви жени харесва, или се лъжа? — Констанс погледна сестра си с високо вдигнати вежди.
— Опитах — засмя се Прюдънс. — Първо ми заяви, че не иска да вижда нито Агнес, нито Лавендър. По тази точка е железен.
— Но той изобщо не ги познава! — извика сърдито Частити.
— За него това няма никакво значение — обясни Прюдънс. — Честно казано, не вярвам, че някога ще пожелае да ни сътрудничи.
— Защо тогава се е съгласил? — попита подозрително Констанс.
Прюдънс вдигна рамене.
— Сигурно е решил, че го занасям. Че не е нужно да го приема сериозно.
Сестрите й замислено се спогледаха.
— Вярно е, че сега въпросът стана по-завързан — усмихна се леко Констанс. — Любовницата търси съпруга на партньора си. Почти перверзна ситуация, бих казала.
— Май си права — кимна сериозно Прюдънс.
— Проблемът е друг — възрази голямата сестра. — И той е дали сърцето ти е съгласно да продължиш търсенето.
— Бъди уверена, че сърцето ми няма нищо против — отговори твърдо Прюдънс. — Едно бегло приключение с адвоката не е в състояние да повлияе на обективността ми, скъпа сестричке.
— Не, разбира се — кимна замислено Констанс. — Не и ако си остане само бегло приключение.


15.

Прюдънс стоеше под противния ситен дъждец и се взираше в тясната врата на банката. Точно когато събра сили да престъпи прага, вратата се отвори и се появи вратар в ливрея и с огромен чадър. Той се поклони и се приближи до нея.
— Желаете ли да влезете в банката, мадам?
— Да — отговори тя. — Бих искала да говоря с мистър Фичли… ако е тук.
— Разбира се, че е тук, мадам — портиерът разтвори чадъра над нея, тя затвори своя и го изтърси. После влезе в залата, където цареше почти пълна тишина. Незнайно по каква причина всички посетители и служители на банката говореха шепнешком.
— Дамата желае да види мистър Фичли — съобщи портиерът на възрастен служител, застанал наблизо.
Чиновникът я позна веднага. Твърде малко жени си позволяваха да уреждат сами финансовите си дела и мис Дънкан беше известна клиентка на банката.
— Добро утро, мис Дънкан. Ще уведомя мистър Фичли, че сте дошла.
Прюданс му благодари с усмивка и приседна на един стол с кадифени възглавници и права облегалка. Сложи чантата в скута си и се постара да прикрие смущението си. Чиновниците и касиерите работеха безшумно в клетките си и не я поглеждаха, но тя усещаше как от всяка пора на тялото й бликат угризения на съвестта.
Мистър Фичли излезе от своя кабинет, за да я поздрави лично.
— Добро утро, мис Дънкан, за мен е удоволствие да ви видя отново… Заповядайте, влезте — той направи широк жест и я въведе в кабинета си.
— Добро утро, мистър Фичли, съжалявам, че ще намокря килима ви — Прюданс се усмихна очарователно, мина покрай него и влезе в малко, тъмно помещение с тлеещ в камината огън.
— Моля, заповядайте — управителят на банката посочи стола пред бюрото, на което нямаше нито един документ. Опря ръце върху безупречно излъскания плот и попита с усмивка:
— Какво можем да направим днес за вас, мис Дънкан?
Прюдънс отвори чантата си и извади плика с генералното пълномощно. Пръстите й трепереха, но тя го обърна смело, за да покаже печата на баща си.
— Трябва да прегледам банковите извлечения на лорд Дънкан, мистър Фичли. Знам, че това не е обичайна практика, но баща ми е загрижен за някои свои финансови операции и желае да ги прегледам — тя остави плика на масата.
Мистър Фичли сложи пенснето си и посегна към плика.
— Сигурен съм, че загрижеността на лорд Дънкан няма нищо общо с обслужването в нашата банка. Семейство Дънкан вече четири поколения ни доверява управлението на финансите си.
— Не, разбира се, че не — побърза да го успокои Прюдънс. — Въпросът е, че татко желае да опресни паметта си относно някои операции, извършени преди четири или пет години — тя се усмихна с лека самоирония. — Както знаете, аз се грижа за финансовата страна на домакинството. Татко няма време за тези работи.
Управителят кимна.
— Да, вашата блаженопочивша майка лейди Дънкан казваше същото — той отвори плика с ножчето за писма и разгърна белия лист, украсен с герба на лорд Дънкан. Прочете пълномощното много грижливо и Прюдънс неволно се запита дали пък не иска да запомни всяка дума. После го остави на масата и го приглади с ръка.
— Изглежда ми в ред, мис Дънкан. Моля да ме последвате — имаме специален кабинет, където клиентите могат спокойно да прегледат банковите документи.
Той стана и излезе пръв в голямата зала. Прюдънс го последва по мраморния под. Двамата минаха покрай няколко малки помещения, където чиновниците се трудеха усърдно. Никой не посмя да вдигне глава, когато минаваше управителят. Той отвори една врата и пропусна Прюдънс да влезе в малък кабинет, обзаведен само с маса и стол. През единствения прозорец падаше сива светлина.
— Боя се, че е малко хладно — проговори учтиво той. — Обикновено не палим огън тук, освен ако клиентът изрично не пожелае.
— Простете, вероятно трябваше да се обадя предварително, но въпросът се реши набързо — обясни Прюдънс.
— Няма нищо, мис Дънкан. Разположете се удобно, аз веднага ще наредя да ви донесат документацията. Искате ли и касетката от сейфа?
— Да, ако обичате.
Управителят се отдалечи с поклон и затвори вратата зад себе си. Прюдънс обходи малкото помещение от единия край до другия, треперейки от студа и влагата. Чак след десет минути вратата се отвори. Появи се чиновник с десетина папки под мишница, следван от свой колега със заключена касетка. Двамата оставиха всичко на масата.
— Желаете ли да запаля газената лампа, мадам? — попита единият.
— Да, моля ви — Прюдънс отвори касетката с донесения ключ. Младият мъж запали лампата и лумналото сияние разпространи илюзията за топлина и уют в спартански обзаведеното помещение.
— Желаете ли кафе, мадам?
— Би било много мило от ваша страна, благодаря.
Двамата мъже излязоха. Прюдънс седна на стола и отвори касетката. Знаеше, че ако е искал да скрие нещо, баща й го е заключил тук, вместо да го остави в някоя от папките, достъпни за всички в банката. В касетката имаше само едно снопче документи. Тъкмо когато ги извади, се появи младият чиновник с чаша кафе и чинийка със сухи бисквитки. Прюдънс му благодари с усмивка и го изчака да излезе. Щом чу затварянето на вратата, тя извади документите и ги нареди на масата.
Брачното свидетелство на родителите й, кръщелните свидетелства на трите сестри, смъртният акт на майка им, завещанието на лейди Дънкан, завещанието на лорд Дънкан. Нищо интересно. Тя знаеше, че малкото пари на майка й бяха отишли за «Мейфеър лейди». Майка й дори насън не би помислила да поиска от мъжа си пари за вестника. Издаваше го със своите собствени средства. Последната воля на лорд Дънкан беше съвсем ясна: имуществото му да се раздели на три равни части между трите му дъщери. Ще получим само дългове, каза си горчиво Прюдънс. Поддържането на провинциалното имение в Хемпшир, на арендаторските къщи и стопанските постройки, както и на къщата и персонала в Лондон, поглъщаше малките им доходи. Така беше открай време и трите момичета бяха свикнали с този живот. Тя прибра семейните документи в касетката и взе последния лист.
Обзе я неприятно чувство. Зачете го и в стомаха й се образува буца. Отначало не повярва на очите си. Да, това беше напълно валиден документ. Къщата на Манчестър Скуеър беше заложена. Домът, собственост на семейство Дънкан от времето на кралица Ан, можеше да премине в чужди ръце. Прюдънс попипа недоверчиво документа, отпи глътка кафе и отново се взря в текста. Документът носеше дата 7 април 1903 г. Ипотечното удостоверение беше издадено на името на компания «Граф Баркли и съдружници».
Не беше нужно да има брилянтен ум, за да схване връзката. Граф Баркли притежаваше ипотекарното право върху дома им на Манчестър Скуеър. Къща, която през цялото си съществуване не е била натоварвана с ипотека. В сърцето й се надигна гняв. Защо? Какво беше накарало баща й да ипотекира дома си — наследството си, гордостта си, гордостта на цялото семейство?
Отчаяние.
Друго обяснение нямаше. Не можеше да има.
Прюдънс пусна документа в касетката, обзета от отвращение. Намери папката за 1903 година и я отвори. Плащанията започваха през януари… Адресатът беше все един и същ: «Граф Баркли и съдружници». Всеки месец по хиляда лири. До април. През април лорд Дънкан бе ипотекирал къщата си в Лондон. Защото вече не е бил в състояние да внася парите, за които се е задължил. Единственият му изход е бил да заложи дома си.
Прюдънс извади папката за предишната година. Плащанията започваха през октомври. Никъде обаче не беше написано за какво се внасят парите. Може би Баркли е шантажирал баща й? Не, това беше изключено. Двамата бяха близки приятели… или поне лорд Дънкан мислеше така.
Прюдънс извади от чантата си писмото на Баркли, намерено в библиотеката. Плащания… срокове… лихви… Отново претърси касетката и най-сетне намери, каквото търсеше.
Прибрано между стената на касетката и подплатата. Датата беше 5 октомври 1902 г. Само няколко седмици преди смъртта на съпругата си, докато тя беше в агония и той не издържаше да гледа страданията й, лорд Дънкан бе заявил готовността си да финансира проекта за транссахарска железница, като внася по хиляда лири месечно на името на «Граф Баркли и съдружници», инвеститори на проекта.
Когато парите му са свършили, е заложил къщата си, разбра Прюдънс и отново опипа подплатата на касетката. Намери писмо на половин лист хартия, навит като цигара. Сякаш получателят не бе понесъл да прочете написаното. Тя разглади писмото и го прочете с нарастваща болка.

«Скъпи Дънкан,
За съжаление новините са лоши. Работата не върви. Махди пак създава ядове, а поражението на Гордън в Хартум още не е забравено. В момента никой не се интересува от малкия ни проект. Доставили сме всички материали за коловозите, хората ни са готови да почнат работа, но местните обявиха, че прекратяват споразумението. По политически причини, както казват. Загубихме сто хиляди лири. За ваше успокоение ще кажа, че ще прибегнем до ипотекарното право само ако положението стане наистина отчаяно.
Баркли»

Значи са му дали отсрочка, размишляваше трескаво Прюдънс. Знаеше, че е изключено баща й да взема по хиляда лири от семейния бюджет, без тя да знае. Следователно заложената къща висеше над главите им като Дамоклев меч. Баща й сигурно страдаше адски. И въпреки това беше готов да се яви като свидетел в защита на един измамник, на един шарлатанин, на един гаден негодник!
Прюдънс не можеше да разбере защо. Това беше извън представите й за живота и отношенията между хората. Да, от мъка човек можеше да излезе от равновесие и да извърши някои глупости. Да вземе грешни решения. От смъртта на майка й бяха минали почти четири години. Баща й би трябвало да се е съвзел достатъчно, за да разбере какъв мръсен номер са му изиграли.
Прюдънс се облегна на коравия стол и почука с върха на молива по масата. Гордостта щеше да попречи на Артър Дънкан да признае грешките си и да поиска сметка от човека, който го е измамил. Гордостта го беше накарала да скрие главата си в сахарския пясък и сигурно щеше да си остане там завинаги.
Тя въздъхна и изправи гръб. Каквото и да беше състоянието на баща й, сега разполагаха с доказателства в подкрепа на обвиненията в измама. Задачата на Гидиън беше да провери основно дейността на фирма «Граф Баркли и съдружници». Законна ли е компанията? Регистрирана ли е в съда? Идеята за железница през Сахара беше абсурдна — поне за хората, които не са си загубили ума от мъка, поправи се тя. За да спечелят процеса, трябваше да докажат, че проектът още от самото начало е почивал върху измама. Че са убедили лорд Дънкан да инвестира в една лъжа. Да инвестира суми, превишаващи имуществото му, за да го принудят да заложи семейния си дом, когато вече не е в състояние да погасява месечните вноски.
Прюдънс вече не изпитваше угризения на съвестта. Извади всички необходими страници от папките и ги прибра в чантата си заедно с договора и писмото на Баркли. Гидиън знаеше на кого да възложи проверката на фирма «Граф Баркли и съдружници». Сигурно съществуваше фирмен регистър. Тя допи кафето си, заключи касетката, затвори папките и излезе от малката стая. Един от служителите я придружи до вратата. Тя излезе под дъжда и с доволна физиономия отвори чадъра си.


Частити стоеше пред витрината на магазин за железария и надзърташе към ъгловото магазинче на мисис Бийдъл. Преди десет минути вътре бе влязъл мъж с износено палто и голям чадър.
Дъждът не преставаше и тя се радваше, че е с дъждобран и непромокаема шапка. Пред лицето й беше спуснат воал, освен това носеше голям чадър. Чувстваше се добре защитена. Никой нямаше да я познае. След като мъжът влезе в магазина, тя мина по улицата, но от другата страна, и не можа да види какво ставаше вътре. Не искаше да пресече улицата, за да не привлича излишно внимание.
Вратата на ъгловото магазинче се отвори и Частити бързо се обърна отново към витрината с изложени тенджери и тигани. Само един поглед през рамо й показа, че мъжът бърза към спирката на омнибуса. Значи трябваше да го изчака да се качи, защото магазинчето на мисис Бийдъл се виждаше от спирката. Обаче не можеше да остане и на улицата, затова влезе в железарския магазин и затвори чадъра си.
Като чу звънчето на вратата, от задното помещение се появи мъж с престилка.
— Добро утро, мадам, какво мога да направя за вас?
В погледа му блесна алчност. Хората от Кенсингтън не можеха да си позволят такива скъпи дъждобрани. Веднага ще предложи на клиентката някоя от стоките, предвидени за висшата класа.
Частити се огледа. Трябваше бързо да измисли нещо.
— Ютия. Трябва ми ютия.
— Със сигурност имам подходяща за вас, мадам. Чисто желязо, хубава гладка повърхност. Бързо се затопля. Гладачката ви ще е във възторг — Той се скри в задното помещение, а Частити отиде до прозореца и се опита да види какво ставаше на спирката. Нямаше никакво желание да се натовари с тежка, ненужна и може би скъпа ютия, но не можеше да си излезе, докато детективът не си е тръгнал.
Не успя да види спирката, затова отвори вратата и надникна. Като чу камбанката, собственикът на магазина изскочи от задното помещение, уплашен, че ще изгуби клиентката си. Омнибусът тъкмо бе спрял. Непознатият се качи и конете потеглиха.
— Донесох ютията, мадам — извика мъжът. — Сигурен съм, че ще ви хареса.
— Ах, да — Частити се обърна към него. — Размислих и реших, че е, по-добре да изпратя момичето. Тя ще глади с нея, затова е най-добре да си избере, каквото й хареса. Очаквайте я следобед — махна му за довиждане и излезе от магазина. Собственикът въздъхна примирено и остави ютията на тезгяха.
Точно когато щеше да пресече улицата, омнибусът мина покрай нея. Частити го изчака да завие зад ъгъла и се затича към магазинчето на мисис Бийдъл.
— О, вие ли сте, мис Час? — Мисис Бийдъл беше зад тезгяха и пълнеше голям буркан с ментови бонбони. — За малко пропуснахте един мъж. Питаше за вас. Вече за втори път.
Частити остави чадъра си до вратата и си свали шапката.
— Каза ли името си? Какво искаше?
Мисис Бийдъл смръщи чело.
— Не каза името си. Искал да види някого от «Мейфеър лейди». Попита дали знам къде може да се срещне с вас. Каза също, че имал добри новини за вас — тя поклати глава и продължи да сипва бонбоните. — Не ми хареса… Някакъв такъв…
— Не му казахте нищо, нали?
Мисис Бийдъл я погледна обидено.
— Въпросът е излишен, мис Час. Казах, че не знам нищо. Че само получавам писмата, които пристигат по пощата.
— Той вероятно ви е попитал кой идва да ги взема.
Частити искаше да разсее всичките си опасения, макар да знаеше, че разпитът обижда мисис Бийдъл.
— Естествено, че ме попита. Казах му, че всяка неделя идва момче. Куриер. Че не знам името му и изобщо не съм го питала кой е. Казах, че това изобщо не ме засяга — тя затвори буркана с капака му и изтри ръце в престилката. — Виждам, че имате нужда от един хубав чай, мис Час. Елате отзад.
Тя вдигна част от тезгяха, за да пропусне посетителката си.
— Благодаря ви — усмихна се Частити и влезе в уютната кухня, отделена със завеса от магазина. — Не исках да ви обидя, мисис Бийдъл. Просто моментът е такъв. Намираме се в затруднено положение.
— Да, мила моя, мога да си представя — мисис Бийдъл наля вряща вода в чайничето. — Да го оставим малко — извади от кутия за сладкиши няколко пастички и ги нареди в чиния с цветна шарка. Бутна я през масата и покани гостенката си: — Опитайте от тези, мис Час. Тази сутрин ги направих.
Частити веднага захапа едно парченце.
— Смятаме, че са наели детективи — заразказва тя с пълна уста. — Душат навсякъде. Нашият защитник е на мнение, че противната страна е твърдо решена да разкрие кой издава «Мейфеър лейди» и няма да се откаже, преди да ни е намерила.
— Е, от мен няма да узнаят нищо — заяви решително мисис Бийдъл и наля чай. — Пийнете, мис Час. Помага срещу влагата — постави чаша силен чай пред гостенката си и поклати глава. — Ужасно време. Вчера пролет, а я вижте какво става днес.
Частити кимна, отпи глътка чай и хапна още едно парченце сладкиш.
— Има ли днес поща?
— Само две писма — Мисис Бийдъл извади два плика от чекмеджето и й ги подаде. Частити ги погледна бегло и ги прибра в чантата си.
— Хайде, мис Час, няма защо да се тревожите за някакви си детективи. От мен няма да узнаят нищо, а никой друг не знае кои сте. Е, освен нашия Дженкинс, разбира се — когато говореше за брат си, мисис Бийдъл винаги употребяваше фамилното име.
— И мисис Хъдсън — допълни Частити. — Права сте, мисис Бийдъл. Знаем, че при вас тайната ни е на сигурно място, и сме ви много благодарни.
— Глупости, мила. Правехме го и за добрата ви майка, бог да благослови душата й и да я дари с вечен покой.
Частити се усмихна и изпи чая си. Звънчето на вратата се обади и мисис Бийдъл отиде да обслужи клиента си. Частити хапна още едно парченце и се заслуша в разговора. Приятен мъжки глас с лек шотландски акцент поздрави мисис Бийдъл по име.
— Добро утро, доктор Фарел — отговори тя с искрена сърдечност. — Какъв дъжд, а?
— Наистина е неприятно, мисис Бийдъл. Ще взема един фунт бонбони и един фунт захарни пръчици.
— Заповядайте, господин докторе.
Частити чу как мисис Бийдъл отваря буркани и изсипва сладките неща в блюдото на везната. Кой мъж купува ментови бонбони и захарни пръчки? Любопитна да разбере, тя остави чашата и надникна в магазина. На тезгяха се бе облегнал едър мъж. Раменете му бяха широки като на боксьор, леко кривият нос издаваше, че някога е бил счупен. Странно, вместо да обезобрази лицето, счупеният нос го правеше много интересно, дори привлекателно. Мъжът не носеше шапка и мокрите коси бяха залепнали на едри вълни върху главата му. Дъждобранът му изглеждаше доста износен, но усмивката му беше неустоима. Май не пропуснах нито една подробност, каза си развеселено Частити.
Докато мисис Бийдъл теглеше бонбоните, мъжът отиде до етажерката с вестници. Огромен е, помисли си Частити. По тялото му явно нямаше и следа от тлъстини. Само мускулна маса. В сравнение с него тя беше едва ли не джудже. Мъжът посегна към последния брой на «Мейфеър лейди», прелисти го небрежно, но явно нещо привлече интереса му, защото се стъписа и се зачете.
— Готово, доктор Фарел. Шест пенса за бонбоните и четири за пръчките.
— Ще взема и вестника, мисис Бийдъл — докторът остави «Мейфеър лейди» на тезгяха и преброи монетите.
Частити го изчака да излезе. С каква енергия затвори вратата… и колко жизнени бяха крачките му… Смаяна от собствените си мисли, тя разтърси глава и побърза да седне отново до масата.
Мисис Бийдъл се върна усмихната.
— Много мил човек е този доктор Фарел. Отскоро живее тук.
— Сигурно е отворил кабинет? — попита с привидно равнодушие Частити, допи чая си и стана, за да се облече.
— Близо до Сейнт Мери Абътс — кимна мисис Бийдъл. — За джентълмен като доктор Фарел кварталът не е особено изискан, но какво да се прави — тя се зае да разчиства масата. — Нашият доктор умее да се брани, когато се наложи. Веднъж спомена, че е бил в университетския отбор по борба. Освен това умее да се боксира.
Защо такъв човек се интересува от нашия вестник? — запита се Частити и този въпрос дълго време не изчезна от главата й. Тя се сбогува с мисис Бийдъл и излезе на улицата. Щом стигна до Кенсингтън Хай Стрийт, видя празен файтон и му махна. Нямаше никакво желание да пътува с препълнения, задушен омнибус. Знаеше, че мисис Бийдъл ще пази тайната им, но упоритостта на детективите не предвещаваше нищо добро. Те бяха опитни и човек не можеше да знае какви номера ще измислят, за да им заложат капан. Мисис Бийдъл беше добра, почтена жена, но надали би могла да се справи с безскрупулните и коварни частни детективи.
Частити слезе пред дома си точно когато над площада задуха силен вятър и едва не обърна чадъра й.
— Отвратително време — каза тя на Дженкинс, който я посрещна в преддверието. — Мисис Бийдъл ви изпраща сърдечни поздрави — свали дъждобрана си и го подаде на иконома. — Отивам в салона. Ще чакам Прю.
Дженкинс се поклони и отиде да окачи мокрия дъждобран в кухнята. Прюдънс се прибра само след минути и той побърза да я посрещне.
Прюдънс го поздрави разсеяно. Документите в чантата й непоносимо тежаха. Преддверието, в което стоеше, й се стори променено, даже цветовете й изглеждаха чужди. Може би защото тази къща вече не принадлежеше на семейство Дънкан. Ако баща й не се отърве от дълговете, ще загубят дома си. Значи на всяка цена трябва да докажат, че лорд Дънкан е станал жертва на организирана измама.
— Изглеждате ми бледа, мис Прю. Добре ли сте?
Загрижените думи на Дженкинс я изтръгнаха от мрачните размишления.
— Нищо ми няма, Дженкинс. Мокра съм, това е — тя се усмихна принудено и свали палтото си. — Има ли нещо ново?
— Обади се сър Гидиън, мис Прю.
В главата й сякаш отекна звън. Усети прилив на чисто физическа възбуда, която я накара да забрави всичко друго.
— Какво искаше? — попита тя, докато се опитваше да свали шапката си.
— Каза да не ходите в кантората му, защото времето е лошо. Шофьорът му ще дойде да ви вземе точно в шест.
— Колко е мил — промърмори иронично Прюдънс. — Благодаря ви, Дженкинс. Моля ви, изпратете вест на Кон, че трябва да дойде веднага.
Прюдънс влезе в салона малко след като Частити бе седнала да пише писма за колоната на леля Мейбъл в «Мейфеър Лайди». Като чу отварянето на вратата, тя скочи.
— Има ли нещо? Аз научих това-онова — каза напрегнато тя.
Прюдънс кимна.
— Разкажи първо ти — помоли тя тихо.
Частити описа какво е правила досега.
— Страх ме е, че детективите ще изровят нещо, макар да знам, че нашите хора ще си мълчат. Вече съм съгласна с Кон, че трябва да спрем да печатаме вестника и да се скрием.
— Като подгонени лисици — Прюдънс се наведе да стопли премръзналите си ръце на огъня. Когато се изправи, изразът в очите й накара Частити да застане нащрек.
— Открила си нещо!
Прюдънс отвори чантата си и безмълвно подаде документите на сестра си. Частити не се нуждаеше от обяснения, за да схване значението им. Прочете ги мълчаливо и промълви:
— Кон трябва да види това.
— Помолих Дженкинс да й каже. Очаквам я всеки момент.
Частити посочи удостоверението за ипотека.
— Къщата ни принадлежи на Баркли…
Прюдънс кимна безмълвно.
— Значи не само вестникът ни е заплашен?
Прюдънс отново кимна.
— Как ми се ще да убия онзи жалък негодник…
— Да изчакаме какво ще каже Кон, преди да сме започнали да обмисляме убийството — предложи сериозно Частити. — При мисис Бийдъл имаше две писма. Искаш ли да ги прочетем, докато чакаме? — тя извади пликовете от чантата си и ги огледа подозрително. — Знаеш ли, май ме е страх да ги отворя.
Разряза пликовете с ножчето и разтвори първото.
— Някой иска да се запознае с любители на поезията. Написано е от жена, решила да основе поетичен кръжец. — Тя вдигна рамене. — Как мислиш, дали да съставим списък?
— Не виждам какво би могло да ни попречи — отвърна сестра й. — Обещали сме да събираме единомишленици. Изглежда ми напълно безобидно.
Частити кимна и остави писмото на масата. Прочете второто и мълчаливо го подаде на сестра си.

Относно: «Мейфеър лейди»
Заинтересована група лица разполагат с информация, много полезна за собствениците и издателите на «Мейфеър лейди» с оглед на течащия процес за клевета. Появиха се доказателства, които ще ви помогнат да се защитите. Частна среща на място, избрано от вас, ще ви помогне да се сдобиете с доказателствата. Информацията, която притежаваме, е от изключително значение и трябва да се предаде навреме. Моля, пишете на гореспоменатия адрес. В наше лице имате искрени почитатели и застъпници на «Мейфеър лейди».

Прюдънс вдигна глава.
— Капан.
— Ами ако не е?
— Капан е — Прюдънс прехапа устни. — Анонимно писмо.
— И ние сме анонимни — напомни й Частити. — Ако е някой приятел или бивш приятел на Баркли, със сигурност няма да си каже името. Да приемем, че разполага с доказателства за измамите на Баркли. Може би е жертва като баща ни. Можем ли да си позволим просто да отхвърлим предложението?
Прюдънс помисли малко и поклати глава.
— Не знам, Час.
— Покажи писмото на Гидиън.
— Правилно — кимна Прюдънс. — И без това ще се срещна днес с него — тя сгъна писмото и го прибра в плика.
— Ето я и Кон — Частити бе познала стъпките на сестра си по стълбите.
Констанс влезе, погледна втренчено сестрите си и заяви:
— Да отидем да обядваме някъде.
— Прекрасна идея — усмихна се Прюдънс. — Но първо прочети това. Аз отивам да си сменя обувките, защото са мокри — посочи документите на писалището и помоли: — Дай й и писмото, Час.
— Къде ще обядваме? — попита Частити и подаде писмото на сестра си.
— В «Суон и Едгар» — предложи Констанс и седна да прочете документите, намерени от Прюдънс в банката.
— Чудесно — Прюдънс се запъти към вратата. — Там има хубави неща за ядене, освен това ще мога да си купя копринен шал, който да подхожда на сиво-зелената ми вечерна рокля.
Констанс я погледна изненадано.
— Нима имаш среща със сър Гидиън довечера?
— Случайно. Но щом прочетеш какво намерих в банката, ще разбереш, че имаме спешна нужда от делова среща със защитника си — отвърна сестра й. — Ще кажа на Дженкинс, че няма да обядваме вкъщи.
— Делова среща? — промърмори иронично Констанс, когато вратата се затвори зад Прюдънс.
— В момента Прю не се интересува от нищо друго — увери я Частити с необичайно остър глас. — Като прочетеш документа, който е в ръцете ти, ще ти стане ясно.
Констанс вдигна още по-високо вежди, но не каза нищо. Малката й сестра сигурно имаше причина да е толкова груба. Прочете документа и разбра всичко.
— Баркли има право да вземе дома ни — прошепна ужасено тя.
Частити кимна мълчаливо.


16.

Автомобилът пристигна точно в шест. Прюдънс се настани на предната седалка и с благодарност прие непромокаемата завивка, която й подаде шофьорът. Отстрани беше спуснато кожено покривало. Щом пристигнаха на площад «Пел Мел», шофьорът слезе пръв и разпъна чадър, за да я придружи до вратата. Там вече я очакваха.
— Както винаги се оказахте прав, Милтън — извика весело детски глас. — Пътували са точно три четвърти час.
— Обикновено не се лъжа в преценките си, мис Сара, макар че понякога се получават изненадващи забавяния — отзова се с усмивка икономът.
— Добър вечер, мис Дънкан — поздрави учтиво Сара Малвърн.
Прюдънс се усмихна и пое подадената й ръка.
— Добър вечер, Сара.
Днес имаше възможност да разгледа момичето по-добре, отколкото при първата им случайна среща. Лицето на Сара беше цялото в лунички, които не бе забелязала първия път. Беше доста слабичка. Днес носеше обичайната училищна униформа: сукман от син серж с бяла блуза. По ръкавите се виждаха мастилени петна. На гърба й висяха две дебели плитки, а челото беше преполовено от гъст бретон.
— Заповядайте, влезте — покани я Сара и отвори широко вратата. — Наредено ми е да ви забавлявам, докато татко приготвя яйца с трюфели. Тук можете да оставите палтото и шапката.
Сара тръгна напред и Прюдънс я последва. Влязоха в малка стая в левия коридор. Скрин, огледало, леген и кана с гореща вода, кърпа, четка и гребен — всичко необходимо за госта.
— Зад тази врата има тоалетна с течаща вода — поясни делово момичето и посочи вратата в другия край на помещението. — Намерих в градината няколко камелии — приседна на крайчеца на единственото легло и допълни: — Помислих, че ще ви харесат.
Прюдънс погледна малката ваза с последните камелии, по които още блестяха дъждовни капки.
— Прекрасни са — усмихна се тя. — Много ти благодаря.
— О, това беше удоволствие за мен — обяви момичето със слънчева усмивка. — Донесла съм и гореща вода, защото може би сте се напрашили. Ау, каква елегантна рокля!
Прюдънс дори не погледна в огледалото, тъй като знаеше, че Сара казва истината. Днес бе облякла една от роклите, които Констанс беше донесла на сестрите си от Париж. Рокля, която идеално подхождаше на тена и косата й и подчертаваше всички достойнства на фигурата й, най-вече пищната гръд. Беше решила да се облече като за официална вечеря, защото знаеше от опит, че Гидиън никога не разкрива намеренията си докрай.
Какво за бога, означава «яйца с трюфели»?
— Роклята е от Париж — поясни тя и свали шала си.
Тази вечер беше сплела косата си на плитка, вързана на тила с кадифена панделка. Прическата смекчаваше слабото й лице и подчертаваше наситения меденочервен цвят на косата.
— Ако сте готова, да идем в салона — предложи Сара. — Много се радвам, че не сте се намокрили по време на пътуването.
— Шофьорът беше много внимателен — отвърна Прюдънс и последва малката домакиня по черно-белия мраморен под. Влязоха в тесен и дълъг салон — приятно помещение, издържано в меки кремави и златни тонове, с удобни дивани и етажерки с книги, стигащи чак до тавана. За разлика от библиотеката — единственото друго помещение в къщата, което познаваше, — тук нямаше нищо мъжко. Дали салонът беше от времето, когато тук е живяла майката на Сара? Дали изразяваше нейния вкус? Или вкуса на друга жена? Дали Гидиън е имал сериозни връзки след развода си?
Прюдънс осъзна, че знае твърде малко за любовника си. Например как се е стигнало до развода… непременно трябваше да научи какви са причините.
На една касичка видя отворена тетрадка, до нея мастилница и перо.
— Не мога да реша една задача по алгебра — оплака се Сара. — Татко каза, че може би ще пожелаете да ми помогнете.
О, така ли е казал? Прюдънс се усмихна с лека ирония.
— Откъде му е хрумнала тази мисъл? Я да видим…
Момичето й подаде тетрадката и посочи към масичката с напитките.
— Ще позволите ли да ви налея чашка шери?
— Да, благодаря — Прюдънс седна на дивана и само след няколко секунди намери решението. Пое чашата шери, която Сара предпазливо бе пренесла по обюсонския килим, и попита: — Искаш ли да ти помогна да намериш решението, или предпочиташ да реша задачата вместо теб?
— Това би означавало да излъжа — отвърна тихо Сара и си взе тетрадката.
— Да, права си — Прюдънс се усмихна скритом и отпи глътка шери. Момичето явно се бореше със съвестта си. — Но ако ти обясня как се получава и ти го разбереш, ще научиш нещо и следващия път ще решиш задачата сама. Значи това ще е по-скоро урок, отколкото измама.
Сара наклони глава, смръщи чело и се замисли сериозно. След малко се усмихна дяволито.
— Срещу това обяснение дори татко няма да може да възрази. А той винаги има възражения. Казва, че това е добро упражнение за ума.
— Ще ми кажеш ли какви са тези яйца с трюфели? — попита уж между другото Прюдънс и посегна към перото.
— Татко ги приготвя — отвърна делово Сара. — Един от неговите специалитети. Ще ядем пъдпъдъци с пълнеж от грозде. Приготвянето им е трудно, защото имат много кости и татко трябва да ги махне всичките още докато пъдпъдъците са сурови — тя седна до Прюдънс на дивана и дяволитостта в очите й се примеси с въпрос. — Знаете ли, не ги прави много често — промълви замислено тя. — Само за специални случаи.
Прюдънс се направи, че не е разбрала намека и не е забелязала блясъка в очите на момичето. Алгебрата беше много по-сигурен терен.
— Ето как се решава задачата — тя започна да обяснява.
Сара се бе навела към нея и слушаше внимателно.
— Хайде, опитай сама. — Прюдънс й връчи тетрадката и перото.
— О, вече е лесно — отговори с доверие Сара. — Две по три…
Тя смяташе бързо и точно и направи силно впечатление на Прюдънс. Задачата никак не беше лесна за дете на тази възраст. Е, все пак Сара беше дъщеря на сър Гидиън Малвърн, най-младия адвокат на короната, и посещаваше Северния лондонски колеж. Гидиън бе споменал, че има гувернантка на име Мери Уинстън. Къде беше тя? Защо не помагаше на детето да си напише домашните?
Освен това ученичките не пишеха домашните си вечер, при това в общия салон — за тази цел си имаше учебна стая.
В къщата цареше почти неестествено тишина. Освен иконома, който я беше посрещнал, не бе видяла никакъв персонал. Това беше загадка, която не можеше да разреши дори тя, и учудването й от тази нереална ситуация премина в гняв. Гидиън отново бе приложил изненадващ трик, за да я извади от равновесие. След малко чу отварянето на вратата и вдигна очи.
— Извинявай, че не можах да те поздравя веднага, Прюдънс — рече Гидиън на влизане. — Обаче при яйцата има един много специален момент, изискващ пълна концентрация. Надявам се, че Сара се е погрижила за теб.
Беше облечен в официален вечерен костюм… и беше препасал голяма, не особено чиста престилка. Прюдънс го погледна невярващо.
— Защо не си свалил престилката, татко? — укори го Сара.
— Колко съм невнимателен. Изобщо не забелязах. — Той отвърза престилката и я хвърли върху тапицираното с брокат кресло до вратата. После огледа гостенката си с одобрителна усмивка, която обаче не успя да изличи недоволството й.
— Комплименти — проговори тихо той. — Роклята ти несъмнено е от Париж.
По настояване на сестрите си Прюдънс носеше великолепната огърлица от три реда перли, принадлежала още на прабаба им. Слагаха си я само при много специални случаи, първоначално Прюдънс бе отказала да я носи, защото отиваше на работна вечеря, но като видя колко добре допълваше роклята, престана да се противи.
Сега свали очилата си — сигурен знак, че беше смутена. Парадоксално, но присъствието на Сара увеличи интимността на мига и това я затрудни да реагира естествено.
Гидиън се усмихна и трудно устоя на желанието да се наведе и да я целуне по върха на нослето. Меката газова светлина беше запалила огън в медноцветната коса и пръстите веднага го засърбяха да разплете плитката. Лицето му обаче не издаде нищо от вълнуващите го чувства.
— Виждам, че Сара ти е наляла шери — проговори той с най-приятния си тих тон. Отиде до бюфета и си наля чаша уиски. — Е, Сара, реши ли задачата по алгебра?
— Мис Дънкан ми показа как се прави и аз я реших сама — отговори гордо детето.
Гидиън кимна.
— Ще позволиш ли да видя? — взе тетрадката и прегледа решените задачи. — Добре си се справила — установи доволно той.
— Мери се върна преди пет минути. Очаква те да вечеряте.
— Мери беше на събрание на феминистките — обясни Сара. — Вие застъпвате ли се за правото на жените да гласуват, мис Дънкан?
— Разбира се — отговори убедено Прюдънс.
— А членувате ли в Обединението за социални и политически права на жените? Мери е първа активистка — тонът на Сара издаваше голям интерес.
— Аз не, но по-голямата ми сестра членува. Често говори на събранията.
Сара изглеждаше много зарадвана.
— И тя ли се казва мис Дънкан? Мери сигурно я познава.
— Сестра ми е вече омъжена и се казва мисис Енсър.
— Веднага ще питам Мери дали я познава — Сара стана и притисна тетрадката по математика до гърдите си. — Ние сигурно няма да ядем пъдпъдъци, нали, татко?
— Не. Съжалявам, Сара, но нямам сили да обезкостя четири пъдпъдъка — усмихна се Гидиън. — Но мисис Кейт ви е приготвила свинско печено и ябълков сос.
Сара въздъхна преувеличено.
— Е, ще трябва да се задоволим с нейното ядене.
— Увери ме, че месото е хрупкаво.
Момичето се засмя весело и сърдечно.
— Няма нищо, татко — подаде ръка на Прюдънс и каза учтиво: — Лека нощ, мис Дънкан. Благодаря ви за помощта.
— За мен беше удоволствие да си поговоря с теб, Сара. Лека нощ.
Докато Прюдънс отпиваше от шерито си, Гидиън целуна сърдечно дъщеря си, а Сара му отговори с нежна прегръдка. Връзката им беше силна, непринудена и сърдечна. Точно така се отнасяше мама към нас, спомни си Прюдънс. Лицето на Гидиън беше толкова меко… Това беше мъжът, чиито очи се смееха, мъжът, който й шепнеше мили думи и я любеше пламенно.
Когато Сара излезе с подскоци от салона, Прюдънс се облегна на дивана и рече:
— Дъщеря ти е очарователна.
— Гордият татко е убеден в това — засмя се Гидиън и пристъпи към нея с гарафата шери. Наведе се да й налее и тя долови уникалния, екзотичен и земен аромат на трюфели, смесен със слаб полъх, който след кратко колебание определи като миризма на лук. Гидиън беше рязал суров лук.
— Не мога да се отърва от впечатлението, че се изявяваш като готвач — отбеляза тихо тя.
— Впечатлението не лъже — отговори той със самодоволна усмивка.
— Пак ли една от твоите изненади? — тя отпи глътка шери и го погледна с високо вдигнати вежди.
— Хоби, което граничи със страст — обясни съвсем сериозно той. — Много се надявам резултатите да ти допаднат.
— Много необичайно хоби — промълви Прюдънс, защото не й хрумна по-добър отговор.
— Готвенето прояснява главата ми — отвърна той все така сериозно. — Човек има нужда да се откъсне от прашните юридически трудове и папките с вехти дела.
— Да, това е разбираемо. Но си мислех, че днес ще работим. Донесла съм ти нещо вълнуващо — Прюдънс посегна към чантата си.
Гидиън хвана ръката й.
— Не сега, Прюдънс. По-късно.
— Нося доказателства за измамите на Баркли! — възрази възбудено тя.
— Много добре — отговори той и отнесе чантата по-далече от нея. — Ще обсъдим случая след вечеря.
Прюдънс не можеше да му позволи да се отнесе така с нея.
— Ще се наложи да потърсиш има ли регистрирана компания на име «Граф Баркли и съдружници». Не е сигурно дали съществува… в юридически смисъл. Знаеш ли как да я търсиш? — това беше много важен въпрос.
— Да, знам — отговори спокойно той. — По-късно ще обсъдим всичко.
Прюдънс остана много разочарована.
— Противната страна е ангажирала детективи, които събират сведения за нас из целия град. Изпратили са писмо до вестника… трябва веднага да ти го покажа — тя скочи и се втурна към чантата си, но той й препречи пътя.
— След вечеря — отсече решително и сложи пръст на устните й. — Прекарах почти четири часа в кухнята и създадох нещо, което със сигурност ще ти хареса. Няма да ти позволя да ми развалиш удоволствието. За всичко си има място и време. Сега е време за яйца с трюфели.
Прюдънс кимна примирено.
— Какво значи яйца с трюфели?
Той поклати глава.
— Ще ти кажа, щом ги опиташ. Да вървим на масата — взе ръката й и я сложи върху своята. Е, добре, реши Прюдънс, щом не желае да говори за нашия случай, ще почна да го разпитвам.
— Сара постоянно ли живее при теб?
— Да — отговори той, докато я водеше през салона.
— Това е необичайно, нали? Момиченцата на тази възраст най-често живеят с майките си след развода — Прюдънс не се отказваше толкова лесно.
— В моята ситуация това щеше да е много трудно, защото аз нямам представа къде живее майката на Сара.
Двамата влязоха в квадратна трапезария.
— Как е възможно? — учуди се Прюдънс. Вече нямаше задръжки да покаже интереса си. Ще го разпитва, без да се притеснява от учтивата му сдържаност.
— Когато Сара навърши три години, Хариет избяга с един треньор на коне. — Гидиън й посочи стола вдясно от своя.
— И оттогава не си чувал нищо за нея? — Прюдънс не можа да скрие уплахата си от това небрежно обяснение, при това изречено с делови тон, едва ли не скучаещо. Тя спря, сложи ръце върху облегалката на стола и го погледна невярващо.
— След развода не съм я виждал. Всяка година се сеща за рождения ден на Сара, това ми е достатъчно… на Сара, както личи, също. Няма ли да седнеш?
Прюдънс изпълни подканата.
— Разводът сигурно е бил труден — нямаше да се откаже толкова лесно. Искаше да види емоционална реакция.
— Не беше й наполовина толкова труден, колкото прозрението, че не съм подозирал нищо, ама съвсем нищо за… страничните занимания на жена ми — гласеше сухият отговор.
Прюдънс затвори уста. Да, отговорът му беше сух, но някъде дълбоко се усети болка. Ако сдържаността му е средство за отбрана, би било непростимо да се рови в незарасналата рана.
Мека светлина на свещи изпълваше стаята, а на масата беше поставена кръгла купа със същите червени камелии, с които Сара бе украсила гостната стая. Прюдънс отново изпита топлота. На много места в къщата се усещаха следи от женска загриженост: салфетките бяха обточени с фина дантела, на бюфета беше поставена сребърна купа с красиво аранжирани цветя.
— Сара явно има талант да подрежда цветя — отбеляза тя. — Поне смятам, че това е нейно дело…
— Със значителната помощ на Мери — отговори Гидиън. — Въпреки че се застъпва за еманципацията на жените, Мери не се отказва от нежността и артистичността на своя пол. Сигурно скоро ще се запознаеш с нея. Ще ти хареса.
— Вероятно — отговори предпазливо Прюдънс. Той отива твърде далеч, каза си тя и потрепери. Явно очакваше ролята й в неговия живот да се задълбочи. Сякаш за нея беше съвсем естествено да се сприятели с гувернантката на Сара. Сякаш беше съвсем естествено да помага на момичето с домашните или да вечеря интимно с таткото в дома му. И то приготвена от самия него вечеря. Сякаш в неговите очи връзката им не беше само бегла афера — или, както я беше нарекла пред сестрите си, приятно приключение. Но ако беше повече от приключение, какво щеше да стане с избора на съпруга? Да не говорим за деловите им отношения.
Дори да беше забелязал нещо необичайно в поведението й, Гидиън не каза нищо. Позвъни с малкото звънче, оставено до приборите му, наля шампанско в две чаши, подаде й едната и обяви ведро:
— Аз съм на мнение, че на яйцата най-добре подхожда шампанско, но ако не ти хареса, ще потърся нещо друго. Някои хора…
— Не, не, няма нищо — побърза да го увери Прюдънс.
Вратата се отвори и на прага застана млада прислужница с табла.
— Оставихте ги точно три минути на водна баня, нали, Меги? — попита господин адвокатът на короната с видимо безпокойство.
— Да, сър, точно както наредихте — момичето постави малка чиния пред Прюдънс и втората пред Гидиън. — Печените филийки току-що са извадени от фурната. Направихме ги точно според желанията ви. Бавно изсушаване и леко запичане.
С тези думи тя постави между двамата покрита кошничка с филийки. Тонът й е успокоителен, помисли си изненадано Прюдънс. Сякаш е свикнала да отстранява кулинарните съмнения на господаря си.
— Това ли е всичко, сър?
— Благодаря, Меги — Гидиън посегна към малка сребърна лъжичка. — Oeufs en cocotte aux truffes — обяви тържествено той. — Тайната е в оптималната консистенция на яйцата.
Потопи върха на лъжичката в ястието и Прюдънс го изчака да опита.
— О, много добре — кимна доволно той. — Съвършени са.
Прюдънс схвана думите му като позволение да опита своето яйце. Гребна малко с лъжичката и предпазливо го сложи в устата си.
— О! — прошепна тя. — Виж ти! — Погледна го и промълви: — Невероятно. — Вкусът на трюфели и хайвер върху езика й беше прекрасен.
Усмивката му беше дяволски самодоволна.
— Добри са — подаде й кошничката и обясни: — Най-вкусни са с препечена филийка.
Прюдънс не можеше да си представи, че ястието може да стане още по-вкусно, но се подчини на волята на експерта. Отчупи парченце препечен хляб и го потопи в яйцето. О, да. Тези Oeufs en cocotte aux truffes буквално копнееха за препечена филийка.
Тя отпи глътка шампанско и продължи да се наслаждава на необичайния деликатес. Моментът не беше подходящ за какъвто и да било разговор — нито делови, нито личен. Това беше момент на възторг и наслада. И за съжаление свърши твърде бързо.
Тя погледна тъжно празната черупка и въздъхна със съжаление.
— Никога не съм вкусвала нещо подобно.
— Много добре — кимна Гидиън и й наля още шампанско. — Сега ще опиташ морски език.
Той й се усмихна и сложи ръка върху нейната. Прюдънс преплете пръсти с неговите. Поколеба се, но неспокойният й ум отново се бе обърнал към по-сериозни неща от кулинарната наслада. Непременно трябваше да научи цялата история на брака му.
— Как така не си забелязал, че жена ти има… странични занимания? — попита тя.
Гидиън отпи глътка шампанско и внимателно, но решително издърпа ръката си.
— Вероятно имаш право да ми зададеш този въпрос, но аз бих предпочел да не говорим за това сега.
— Прощавай — отговори тихо тя, — но за мен е важно да знам…
Той кимна.
— Не го забелязах точно поради същата причина, поради която Хариет тръгна да си търси забавления другаде. Бях твърде зает. Мислех само за професията си — той поклати глава и обясни с лека горчивина: — Не се става лесно адвокат на короната, при това ако още не си навършил четиридесет години. Трябват жертви. Хариет не се примири с това и беше права. Тя беше — предполагам, че още е — много красива. Много желана… и единственият мъж, който не го признаваше, беше съпругът й.
— Но тя е имала дете!
— Да, но майчинството не беше в състояние да компенсира липсата на внимание от страна на съпруга — той я погледна и продължи подчертано бавно: — Не обвинявам Хариет. Тя се съгласи с развода, без да ми създава проблеми. Осигурих й някои удобства, които треньорът не беше в състояние да й даде. Контактът й със Сара се ограничава до картички за рождения ден и Коледа. Това е най-доброто разрешение. Задоволих ли любопитството ти?
Той стана и донесе от бюфета бутилка бяло вино.
— Много подхожда на морския език. За пъдпъдъците съм приготвил друго. Надявам се, че си съгласна?
Прюдънс го остави да напълни чашата й.
— Не исках да се ровя в стари рани — промълви тя, но точно тогава се появи Меги с първото блюдо, филетата от морски език изглеждаха великолепни. Меги им сервира и сложи до Прюдънс купа със сос.
— С шампанско е — поясни Гидиън. — Един от специалитетите на мисис Кейт. Както виждаш, не всичко е приготвено от мен.
Прюдънс сипа сос върху рибата.
— Мога да си представя, че си загубил доста време с яйцата и пъдпъдъците — той я бе помолил да приключат с темата и тя не искаше да бъде безчувствена и неучтива. — Впечатлена съм. Да приготвиш цели две ястия след напрегнат работен ден… — усмихна се и попита: — Беше ли днес в съда?
— О, да. Случаят беше много интересен. Спор за имот. Обикновено тези дела са скучни, но в днешното имаше доста необичайни аспекти.
Той описа случая подробно и по време на цялата вечеря двамата разговаряха спокойно и без да зачекват неприятни теми.
— Пъдпъдъкът беше невероятен. А десертът… — Прюдънс остави лъжичката с доволна въздишка. — Не мога да си представя как се готви толкова вкусно…
— Значи готвенето не е от силните ти страни? — подразни я той.
Прюдънс спокойно отрече.
— За съжаление аз съм различна от мис Уинстън. Липсват ми така наречените от теб мекота и артистичност на моя пол.
Той я погледна остро, сякаш беше чул критична нота в сравнението с Мери Уинстън. Прюдънс се усмихна и продължи с малко принудена лекота:
— Моите отбивания в кухнята обикновено имат за цел да обсъдя с мисис Хъдсън как да сготви нещо вкусно, но да не е много скъпо. За да задоволи татко и да не събужда подозрение, че трябва да пестим. Понякога това не е лесно…
— Разбирам — отговори той и остави салфетката си на масата. — Ще пием кафе в салона — стана от стола си и се изправи зад нея, за да й помогне.
— Сега вече можем ли да говорим по случая? — попита Прюдънс и веднага се насочи към чантата си.
Гидиън седна на дивана и потупа мястото до себе си.
— Хайде, покажи ми какво си донесла.
Кафето ги очакваше на табла върху ниската масичка пред дивана и той напълни две крехки порцеланови чашки.
— Първо добрата или първо лошата новина? — попита тя, седна до него и отвори чантата си.
— Опитай с добрата.
Тя му подаде документите, намерени в касетката, и отвори уста да обясни. Той обаче я спря с типичния си жест, който винаги я вбесяваше.
— Искам сам да си създам мнение, Прюдънс. Изпий си кафето. Налей си и коняк, ако искаш.
— Не, благодаря.
— Тогава бъди добричка и ми налей една чаша.
Той четеше внимателно и не вдигна поглед дори когато тя сложи чашата пред него. Прюдънс взе кафето си и застана пред един шкаф с книги. Почувства се отхвърлена като маловажна и макар да разбираше, че той не го прави нарочно, остана много обидена.


17.

Прюдънс стоеше с гръб към стаята и четеше заглавията на книгите по лавиците, стараейки се да изглежда равнодушна. Все още не можеше да преглътне чувството, че й е отказано участие в процеси, които я засягат отблизо.
— Хмм… — промърмори Гидиън най-сетне.
Прюдънс се обърна подчертано бавно.
— Какво означава това «хмм»? — попита тя и остави празната си чашка.
— Още утре Тадеъс ще проучи каква фирма е «Граф Баркли и съдружници» — отвърна Гидиън и посочи документите. — Добре си се справила.
— Това наричам аз похвала — отвърна подигравателно Прюдънс. — Безкрайно съм щастлива, че отговорих на очакванията на най-известния адвокат в кралството.
— Жилиш като стършел — обвини я той. — С какво те ядосах?
Прюдънс скръсти ръце и го изгледа отвисоко.
— А не си ли помисли, че страдам от ужасни угризения на съвестта? Какви методи използвах, за да се добера до тези документи? Фалшифицирах генерално пълномощно, измамих управителя на банката, претърсих личните документи на баща си!
— Ако не го беше направила, щяхте да изгубите делото — отговори спокойно той. — Постъпила си така по необходимост, скъпа — събра документите и продължи: — Обещавам, че събраните от теб доказателства ще накарат лорд Баркли да се гърчи като ранена змия. Тогава ще се убедиш, че не особено почтените методи, до които си била принудена да прибегнеш, са си стрували.
— Значи доказателствата са достатъчни? — попита остро Прюдънс.
— Мисля, че да — той остави документите настрана. — И се появиха тъкмо навреме. Делото ще се състои точно след две седмици.
— Толкова скоро? — извика ужасено Прюдънс. — Ще успеем ли да се подготвим?
— Трябва. От теб се иска да овладееш до съвършенство френския номер.
— Хубавото е, че противната страна няма да има време да претърси цял Лондон.
Прюдънс усещаше как стомахът й се присвива от болка — лоша реакция след яйца с трюфели и пъдпъдък.
Гидиън разбра какво я вълнува и изпита съчувствие към нея. Далечната заплаха изведнъж се бе превърнала в непосредствено предстояща реалност. Нищо чудно, че лицето й бе позеленяло.
— Ела тук. Цяла вечер ми се иска да те целуна.
— Беше твърде зает, за да мислиш за целувки — отговори тя, но му позволи да повдигне лицето й.
— Вече ти казах, скъпа, има си време и място за всичко. Сега е времето на целувките.
Той плъзна нежно устни по нейните, езикът му погали ъгълчето на устата й. Само миг, преди да потъне в аромата на целувката, във вкуса на езика му и в нежния натиск на устата му, Прюдънс отмести глава.
— Не, Гидиън. Преди да се задълбочим… Трябва да ми кажеш какво да предприемем с писмото до «Мейфеър лейди», в което ни предлагат информация по случая. Нямаме време. Да отговорим ли?
Той я погледна намръщено и не пусна брадичката й. После примирено поклати глава.
— Според мен е номер.
— Ами ако е истинско?
— Направи, каквото смяташ за добре.
— Не ми помагаш — поклати глава тя и отстъпи назад. — Преди да преминем към други занимания, искам да чуя отговор, който да ме упъти.
— Как можах да се побъркам по такава отмъстителна фурия! — простена театрално Гидиън.
Побъркал се е? Прюдънс стисна ръце в юмруци и ги скри зад гърба си. Нямам причини да се вълнувам от няколко нищо незначещи думи — укори се тя. Гидиън не беше от мъжете, които се влюбваха във всяка срещната жена. Нито пък тя беше от жените, които си лягаха с всеки срещнат мъж. Между тях имаше особена привлекателна сила. Сила, каквато се проявява между две противоположности. Би било глупаво да търси нещо повече.
— Отговори ми — настоя тя.
— Аз не бих се занимавал повече с писмото. Не си струва. Даже да е истинско и някой да има информация, тя не ни трябва — отговори остро той. — Може ли сега да се върнем към онова, което прекъснахме?
— Да, сър. На вашите услуги, сър — Прюдънс го прегърна устремно и впи устни в неговите. Беше толкова хубаво да усеща натиска на устните му, които се отвориха и пропуснаха езика й. Когато и неговият език се втурна в устата й, по тялото й се разляха сладостни тръпки. Онази част от главата й, която все още беше достъпна за повелите на разума, й извика, че трябва да сложи край. Намираше се в дома на Гидиън, горе спеше дъщеря му. Нямаше право да продължи по-нататък. Но гладът й беше толкова силен, че не й се искаше да мисли за неизбежното отрезвяване.
Някой почука на входната врата. Дълго и настойчиво. Интимността и страстта отлетяха в миг. Гидиън вдигна глава, смръщи чело и зарови пръсти в разбърканата си коса.
— Кой може да е? Не очаквам никого. Прислугата вече спи.
Чукането се повтори. Гидиън изруга полугласно и се запъти към вратата. Прюдънс го последва, но остана на вратата към салона. Антрето беше тъмно. Само до входната врата гореше самотна газена лампа. Не се виждаше нищо. Гидиън отвори. Последва дълга тишина.
Прюдънс усети как по тила й пробягват тръпки. Какво ставаше тук? Безшумно направи крачка напред.
— Хариет — проговори безизразно Гидиън. — Каква изненада.
— Реших, че е по-добре да те изненадам, Гидиън — отговори нервно треперещ женски глас. — Ако бях известила за пристигането си, ти сигурно щеше да откажеш да ме приемеш.
— Не ми се вярва — отвърна той със същия тон. — Влез, Хариет.
Бившата съпруга на адвоката влезе в преддверието. Носеше вечерно палто от черно кадифе. Огледа се любопитно, вдигна ръка към черната тафтена шапка и поправи белите пера. Погледът й падна върху Прюдънс, която стоеше в рамката на осветената врата към салона.
— О! — промърмори тя. — Имаш гостенка, Гидиън. Сега разбирам, че съм постъпила непростимо, като не те известих за завръщането си — прекоси преддверието и подаде ръка на Прюдънс. — Добър вечер. Аз съм Хариет Малвърн.
Прюдънс стисна малката ръка в кадифена ръкавица. Тази жена беше класически красива… отдавна не беше срещала такава хубавица.
— Прюдънс Дънкан — представи се спокойно тя.
— Моля те, Гидиън, изпрати някой да внесе пътната ми чанта — каза Хариет през рамо. — Знам, че няма да имаш нищо против, ако остана няколко дни. Много искам да видя Сара. Къде е тя? Не вярвам да си е легнала.
— Вече е почти полунощ — отговори все така безизразно Гидиън. — Къде другаде може да е, ако не в леглото?
— О, не бъди толкова труден — изхленчи Хариет. — Аз не знам кога си лягат децата. Но мисля, че Сара е вече голямо момиче.
— Влез в салона, Хариет — подкани я Гидиън. — Не знам какво си намислила и няма да ти позволя да видиш Сара, преди да съм разбрал.
Хариет се нацупи.
— Понякога е направо груб. Сигурно и вие сте го забелязали — обърна се тя съзаклятнически към Прюдънс.
Това не е разговор между непознати. Прюдънс мина покрай елегантната дама и изрече церемониално:
— Крайно време е да си вървя, сър Гидиън.
— О, не бива да си тръгвате заради мен — извика новодошлата. — Аз съм много уморена и имам намерение веднага да се кача в стаята си. Надявам се, че мисис Кейт — тя е още тук, нали? — ще ми поднесе нещо леко за вечеря.
— Мисис Кейт отдавна спи — отговори Гидиън. — Прави, каквото ти казвам — устните му бяха стиснати, очите — корави. Обърна се към Прюдънс и помоли — Би ли ме изчакала малко в библиотеката? Няма да трае дълго.
Прюдънс не повярва на ушите си. «Няма да трае дълго»? Наистина ли ще отпрати бившата си жена, майката на детето си, пристигнала в дома му с целия си багаж? Ще й отдели няколко минути от времето си и ще й каже да си върви по пътя.
— Не — отговори решително тя. — Отивам си. В момента имаш друга работа.
— Татко? — Тънкото гласче на Сара дойде от горния край на стълбището. — Какъв беше този шум?
— Няма нищо, Сара. Върни се в леглото. След малко ще дойда да те видя — извика той и задържа бившата си жена, която се бе насочила към стълбата. — Още не — процеди той през здраво стиснати зъби. — Върви в салона.
Този път тя се подчини и Гидиън се обърна отново към Прюдънс.
— Остави ме да уредя нещата. Няма да трае дълго.
— Какво означава това? — попита вбесено тя, съзнавайки, че Сара не се е прибрала в стаята си, а продължава да стои на стълбата и да се вслушва в разговорите долу. — Това е бившата ти съпруга. Или се лъжа?
— Не се лъжеш — отговори той. — Трябва да разбера какво търси тук.
— Естествено — съгласи се Прюдънс и взе палтото и шапката си. — И не мога да си представя, че това ще стане бързо. Аз съм излишна — нагласи набързо шапката си пред огледалото, надявайки се, че Гидиън, който стоеше с доста безпомощно изражение на вратата, няма да види треперенето на ръцете й. — Извинявай — промърмори тя и мина покрай него на път към входната врата. Отвън бяха струпани поне дузина куфари — знак, че дамата няма намерение да си тръгне толкова бързо.
— Прюдънс! — той я настигна и улови ръката й, за да я спре. — Това не се отнася до теб. Изобщо не те засяга. Добре, щом толкова искаш, върви си, но между нас нищо не се е променило.
— Как така да не ме засяга? — попита възбудено тя, стараейки се да говори тихо. — Ние с теб сме любовници. Тази жена е част от живота ти. Майка на детето ти. Как може да си толкова безчувствен… толкова твърдоглав… държиш се, сякаш и аз, и тя сме нещо маловажно! Да не мислиш, че можем да продължим, сякаш нищо не се е случило?
Тя разтърси глава, блъсна ръката му и махна на минаващ файтон, файтонджията веднага спря и слезе да отвори вратичката.
— Лека нощ.
Гидиън не направи втори опит да я спре. Изчака, докато файтонът потегли, и се прибра вкъщи. Лицето му не издаваше нищо.
Прюдънс се отпусна на вехтата седалка и се опита да си изясни какво беше преживяла току-що. Гидиън, разбира се, не беше виновен, че Хариет се бе върнала така внезапно, но нямаше никакво право да реагира по този начин. Как бе посмял да заяви, че ще се оправи набързо с бившата си жена и ще се върне при нея! Що за човек беше?
Как ли ще реагира Сара на внезапната поява на майка си? Той би трябвало да е наясно, че това не е въпрос, който се решава за един ден.
Непонятно.


На следващата сутрин Прюдънс все още не можеше да повярва в онова, което беше преживяла. Заспа и се събуди с една и съща мисъл. Разказа случката на Частити, но това не й помогна да се успокои. Сънят дойде късно и трая кратко. Събуди се с бучаща глава, с чувството, че изобщо не е затворила очи.
Сънен поглед към часовника й показа, че е малко преди седем. Тя се обърна и се опита да заспи отново… напразно. Изненада я почукване по вратата.
— Мис Прю? — повика тихо Дженкинс.
— Какво има, Дженкинс? — попита тя и седна в леглото.
Вратата се отвори, но вместо Дженкинс се появи Гидиън, с костюм и палто, с куфарче в ръка. Отива на работа, помисли си Прюдънс, докато го зяпаше смаяно.
— Какво правиш тук?
— Трябва да говоря с теб — отвърна сухо той и остави куфарчето на един стол.
— Сър Гидиън настоя да се качи горе, мис Прю — обясни със съжаление Дженкинс. — Заяви ми, че ако не го доведа право при вас, ще отваря всяка врата, докато ви намери.
— Няма нищо, Дженкинс — опита се да го успокои Прюдънс. — Знам, че сър Гидиън може да бъде много убедителен. Бихте ли ми донесли чай?
— Веднага, мис Прю. Но може би първо трябва да доведа мис Час?
— Не ми трябва компаньонка, Дженкинс — отсече тя. Вече беше късно да мисли за правилата на приличието, но не би могла да каже това на иконома.
Той си излезе, но остави вратата полуотворена. Гидиън я затвори и веднага се обърна към леглото.
— Добро утро.
— Добро утро.
Той дръпна един стол към леглото и седна на обратно. Опря ръце на облегалката и отбеляза спокойно:
— Не ми изглеждаш много отпочинала.
— Защото не съм. Къде е бившата ти жена?
— В леглото. Предполагам, че спи. Денят на Хариет започва едва към обед.
— В леглото значи… при теб, вкъщи?
— А къде другаде? — попита той с искрено учудване и присви очи. — Но не в моето легло, ако за това намекваш.
— Нищо не намеквам и нищо не искам да знам.
— Защо избяга, Прюдънс? Казах ти, че владея ситуацията. Трябваше само…
Дженкинс се появи с чая и той замлъкна. Икономът остави таблата на нощното шкафче и удостои неканения посетител с поглед, който спокойно можеше да се определи като заплашителен. Когато се оттегли, вратата отново остана полуотворена.
Гидиън скочи и я затвори.
— Донесъл е само една чаша — усмихна се Прюдънс и посегна към каната. — Дженкинс не обича натрапници, все едно по кое време на деня.
— Няма нищо. И без това предпочитам кафе. Както вече казах, следваше да разбера защо Хариет е дошла при мен. Нали трябва да знам в каква каша се забърквам. След това с теб можехме да го обсъдим и поне да се сбогуваме цивилизовано. Защо ти просто избяга? От какво бягаше?
Прюдънс отпи глътка чай. Не можеше да води разговор с човек, който не разбира какво му говори другият и не приема чуждото становище.
— От нищо не бягам. Оставих те да се занимаваш с твоите си работи. Предполагам, не се случва всеки ден бившата ти жена да те посети?… — тя вдигна вежди и продължи настойчиво — Ако си спомням добре, ти спомена, че е изчезнала преди шест години. Кажи ми, зарадва ли се Сара, като видя майка си след толкова дълго отсъствие?
Тонът й очевидно го ядоса.
— Още вчера ти казах, че не бива да мислиш за тези неща. Аз владея положението.
Той прокара ръка по брадичката си. Гневният й поглед и строгата линия около устата не бяха убягнали от вниманието му. Разговорът не течеше така, както го бе планирал, но тя беше длъжна да се вразуми. По-добре да й говори с по-умерен тон.
— За Сара пристигането на майка й беше преди всичко изненада — постара се да обясни той. — Подготвих я, доколкото можах. Хариет обаче никога не мисли за другите, а винаги действа спонтанно.
— Колко време ще остане при теб?
Прюдънс говореше с възможно най-сухия си тон. Лицето й остана неподвижно. Гидиън вдигна рамене.
— Предполагам, че докато си намери подслон. Напуснала е своя треньор и не знае къде да отиде.
Прюдънс го погледна над чашата.
— Ти не си длъжен да я подслониш, нали?
— Не, от юридическа гледна точка не. Но има и морални задължения — отговори мрачно той. — Хариет е неспособна да се грижи сама за себе си. Не познавам по-непрактично същество. Но не виждам защо това да засяга отношенията ни, Прюдънс.
— Разбира се, че ни засяга! — извика възмутено тя. — Или си разведен, или не. Нямам никакво желание да поддържам връзка с мъж, който живее с друга жена, все едно при какви обстоятелства. Какво ще си помисли Сара? Майка й се е върнала, а баща й се среща с друга жена! — тя поклати глава и остави празната чаша.
— Сара е разумно момиче. Ще се постарая да й обясня и тя ще разбере.
— Става въпрос за майка й — напомни му Прюдънс. — Това е връзка, за която ти нямаш представа. Сара е привързана към нея — просто защото Хариет й е майка — тя вдигна ръце в отбранителен жест. — Това е извън моето разбиране, Гидиън, а и не ме засяга. Виждам, че си имаш достатъчно грижи, и не би трябвало да усложняваш положението си с любовна афера. Да забравим случилото се… засега.
— Няма да допусна Хариет да влияе върху живота ми — отвърна той през стиснати устни. — Тя няма място в моя живот. Ти си част от живота ми, Прюдънс, и искам да останеш.
— Не, няма — тя отметна завивката и стана от леглото, без да се притеснява, че е само по тънка нощница. — Омръзнаха ми твоите ултиматуми, Гидиън. Аз вземам решенията си сама и в момента не желая да съм част от твоя живот. Ние с теб сме много различни и ти изобщо не си правиш труда да разбереш мнението ми — тя разтърси глава и косата й напада по бялата нощница като медноцветен облак. — Ти дори не си помисляш, че аз вероятно знам повече за връзката между майките и дъщерите… че имам право да ти говоря за тези неща.
Той стана, обхвана раменете й — толкова здраво, че усети костите й под тънката материя на нощницата, — и изрече задавено:
— Ако настояваш, веднага ще изпратя Хариет да си върви.
— Ти не ме слушаш! — извика отчаяно тя и се изтръгна от ръцете му. — Как мога да настоявам да отпратиш Хариет? Наистина ли мислиш, че ще те накарам да изхвърлиш една безпомощна жена на улицата? Ти за каква ме смяташ?
Тя се отдалечи от него, несъзнателно разтривайки рамото си, там, където се бяха отпечатали пръстите му. Обърна се с гръб към него и се загледа в утринния здрач навън.
— Аз не участвам в живота ти… не мога да участвам. Както каза още в началото, това не е моя работа. Но аз го разбирам по свой начин, различен от твоя. Не искам да съм свързана с мъж, който си въобразява, че е достатъчно да ми каже да не се безпокоя, за да продължи приятното си малко развлечение с мен — тя се обърна рязко и втренчено го изгледа. — Аз не съм мила малка любовница, която не създава грижи.
— О, мили боже! — извика Гидиън, който започваше да се ядосва. — Не се дръж така неразумно!
— Със сигурност не се държа неразумно — отвърна вбесено тя. — Точно това исках да те накарам да разбереш.
— Трябва да вървя на работа — той посегна към куфарчето си. — По-късно ще поговорим пак.
— Няма за какво да говорим — отсече Прюдънс. — Ще продължиш ли да ни защитаваш по онова дело?
Той се обърна и я погледна втренчено. Устните му побеляха, мускулите на брадичката му потръпнаха.
— Наистина ли намекваш, че бих допуснал личните ми чувства да повлияят върху професионалната ми етика?
Прюдънс осъзна, че е допуснала огромна грешка. Твърде късно. Беше забравила, че не бива да засяга професионалната му етика. На никаква цена.
— Не — отговори убедено тя. — Просто си помислих, че ще ти е трудно, ако си враждебно настроен към клиентката си.
— Не ставай смешна. Не съм враждебно настроен — вратата се хлопна зад гърба му.
Това бе върхът на самоизмамата. Прюдънс падна тежко на леглото. Срещата бе оставила горчив вкус в устата й. Тя не каза всичко, което мислеше, а Гидиън както обикновено се опита да уреди нещата с типичното си чувство за превъзходство и с проклетата си самоувереност. Не, двамата изобщо не ставаха за любовна двойка.
Тя се зави до брадичката и затвори очи. Не му се сърдеше, че е приел Хариет в дома си — даже му се възхищаваше за това.
Но му се сърдеше за неразбирането, че това й създава проблеми. Точно тук бе проличало какво не е наред в тяхната връзка. Двама души с толкова различни възгледи и характери не можеха да останат партньори. Може би беше най-добре да сложи край, преди връзката им да се задълбочи. Въпреки това се чувстваше изцедена, разочарована… и ужасно нещастна.


— Нищо не разбирам — опита се да обясни Прюдънс на сестрите си, когато се събраха в салона към обед. — Той твърди, че е побъркан по мен и че гувернантката на дъщеря му ще ми хареса. Смята, че е съвсем естествено да помогна на Сара да си реши задачите, а после ме кани на сготвена от самия него вечеря. И тогава се появява бившата му съпруга и той ми заявява, че не е нужно да си блъскам красивата главица, защото това не ме засяга. Защото той владее положението и ние двамата ще продължим, както досега.
Тя си доля кафе и попита отчаяно:
— Как се получава така, че той не разбира колко дълбоки са противоречията ни?
Сестрите й цяла сутрин бяха отговаряли на задавания в различни варианти въпрос и вече се бяха изчерпали.
— От днес до края на процеса ще го виждаш само по работа — отсече Констанс. — Така ще се подсигурим. Усилията ни трябва да се съсредоточат върху процеса. Нека той уреди домашните си работи, а щом случаят приключи и положението се изясни, ти ще решиш на спокойствие какви са чувствата ти.
— Както и да приключи цялата тази история — предрече мрачно Частити, — можем да забравим намерението си да му намерим жена. Той не мисли за нов брак. А в момента и бившата му жена е тук… Колкото и да ни е неприятно, ще трябва да се примирим със съотношението осемдесет към двайсет.
— Двайсет процента са по-добре от банкрут — възрази Прюдънс. — Може би изобщо няма да ни дадат обезщетение, да не говорим, че е възможно и да не спечелим.
— Това е тъжната истина — кимна Констанс. — Но ако спечелим, противната страна ще плати на нашия адвокат, затова предлагам той да продължи, а Прю да забрави чувствата и да мисли единствено за успеха на процеса.
Прюдънс въздъхна и сложи една възглавница зад гърба си.
— Знам какви са чувствата ми — обясни унило тя. — Направих грешка, като се забърках с него. Знаех го още от самото начало, но отказах да се вслушам в гласа на разума. Ние с него изобщо не си подхождаме. Възгледите ни са абсолютно различни… Но сега е по-добре да спра, иначе… — тя помълча малко и заключи: — Нито дума повече. Хайде да упражняваме френския ми акцент. Измислете няколко неприятни въпроса за вестника, формулирайте ги агресивно и аз ще се постарая да отговоря.
Работиха до обед и Прюдънс се стараеше да се съсредоточи, но образът на Хариет Малвърн не излизаше от главата й. Каква красавица… Как друга жена би могла да се надява да се мери с нея? Но тя не искаше да се мери с нея… разбира се, че не. Тя нямаше никакво намерение да продължи кратката афера със сър Гидиън. Не и след случилото се снощи.
Едно обаче й бе останало. Откри радостите на секса.
— Прю? Прю!
— О, извинете. Докъде бяхме стигнали?
— Беше затворила очи — каза Частити.
— Сигурно съм задрямала.
— По-скоро мечтаеше — отбеляза Констанс.


— Е, добра ли се нещо? — попита Гидиън, когато секретарят Тадеъс се върна в кантората.
— О, да, сър — отговори влезлият. — Никъде не намерих доказателства за правното съществуване на фирма с името «Граф Баркли и съдружници». Поисках сведения от адвокатската фирма, която е издала удостоверението за ипотека на къщата на Манчестър Скуеър — тя не е същата, която защитава граф Баркли в процеса за клевета и е поверила защитата на сър Самюел. Нейната репутация, разбира се, е безупречна — той се покашля дискретно. — Другата фирма… ъ-ъ, тя не е съвсем чиста, сър Гидиън.
Адвокатът кимна и запали цигара.
— Много добре. Продължавайте.
— Посрещнаха ме твърде… неблагосклонно, но аз намекнах, че шефът ми ще оцени много зле липсата на отзивчивост в този случай и че може би в тяхната дейност има аспекти, които няма да издържат на сериозно разследване. Даже споменах, че имаме начини да задвижим процедура за явяването им като свидетели под страх от наказание.
— Правилно, Тадеъс, това е полезно оръжие — Гидиън се облегна назад и пусна облак дим към тавана. — Има ли уязвими места в документа?
Тадеъс поклати глава и лицето му помрачня.
— Всъщност не, сър. Но щом компанията, притежаваща заложния документ, не съществува юридически, то тогава…
Гидиън кимна.
— Тогава ипотеката не съществува. Още нещо, Тадеъс?
— Открих още, че тази адвокатска фирма е участвала в различни други сделки на «Граф Баркли и съдружници». Има документи, които можем да изземем от ръководството на фирмата, но както вече казах, няма нищо, което да намеква, че компанията е вписана в търговския регистър — той положи върху масата дебела папка с документи. — Практически те признаха, че са пропуснали да регистрират компанията.
Гидиън хвърли поглед към документите.
— Това означава, че целта на тези документи е била да заблудят непосветени… доверчиви хора.
— Аз стигнах до същото заключение, сър Гидиън.
Адвокатът се изправи и кимна.
— Много добре. Браво на вас, Тадеъс. Имаме всичко, от което се нуждаем. Благодаря.
Той отвори папката, а сътрудникът му дискретно се оттегли от кабинета.
Гидиън прелисти събраните от Тадеъс документи, но не издържа дълго и нервно отмести папката настрани.
Прюдънс не му излизаше от главата. Тази проклета, тази дяволски упорита жена.
Да, сигурно знаеше повече от него за отношенията между майки и дъщери, но ако се съди по крайно неприятното положение, в което бяха изпаднали сестрите Дънкан, тя изобщо нямаше представа какво означава добра връзка между баща и дъщери. Че съществена част от тази връзка е доверието.
Да, появата на Хариет беше неочаквана и сигурно я е стреснала, но обстоятелството, че той знаеше как да се справи с бившата си жена, не би трябвало да е повод за Прюдънс да говори за подслоняване и издръжка на една безпомощна клетница.
Нито една от дамите, които познаваше, не беше толкова избухлива и предубедена. В сравнение с нея Хариет беше същинско агънце. Да живее с жена, която през повечето време се държи непоносимо… дори не му се искаше да мисли за такава възможност. Обаче фактът, че през остатъка от времето… освен това Прюдънс не се държеше непоносимо през повечето време. А и защо си мислеше, че иска да живее с нея?
Той изруга полугласно, извади хартия и перо и започна да пише. Той беше неин защитник. Нищо повече. Сега няма да мисли за нищо друго, освен за процеса.


— Какво казва той? — попита Частити с леко колебание, след като сестра й прекара дълго време в четене на писмо, състоящо се само от една страница. — Писмото е от Гидиън, нали?
Прюдънс смачка плика и го хвърли на масата.
— Да — отвърна глухо тя. — Съобщава някои подробности около процеса.
— В такъв случай… ще позволиш ли да го видим? — включи се и Констанс, която се готвеше да си тръгне и оправяше шапката си пред огледалото.
— Разбира се — отговори Прюдънс и вдигна рамене. — Писмото не съдържа интимности. Е, не се обръща към мен с «мис Дънкан» и не се е подписал като Малвърн, но няма нищо лично — тя подаде писмото на Констанс.
— Това е добре, нали? — попита все така колебливо Частити.
— Да, разбира се — отвърна раздразнено Прюдънс. — Нали така се уговорихме. Отношенията ни са само делови.
Констанс не посмя да погледне към Частити, защото Прюдънс беше толкова чувствителна и така лесно се дразнеше, че не се знаеше как ще реагира. Ако я бяха попитали за мнението й, тя щеше да каже, че сестра й умира от страх. И то не заради предстоящото съдебно дело. Обаче никой не питаше за мнението й. Затова прочете набързо писмото и кимна.
— Ако го преведем на нормален език, положението е многообещаващо. Така наречената фирма на Баркли не е законна и няма право да иска пари от татко. Гидиън изглежда уверен, че при разпита Баркли ще признае измамите, които е вършил — тя кимна отново и предаде писмото на Частити.
— И аз мисля така — проговори глухо Прюдънс.
Частити прочете писмото и известно време мълча. Накрая все пак се реши.
— Той предлага да не се срещате до началото на процеса. Нямаш ли нужда от още подготовка, Прю? — в погледа, отправен към сестра й, се четеше страх.
Прюдънс поклати глава.
— Знам какво иска той. Каза ми го съвсем ясно. Сърдечна, симпатична жена, която апелира към емоциите и разума на дванайсетте съдебни заседатели и много внимава да не ги разсърди. Ще примигвам смутено и ще отговарям с «О, ла-ла» и «Да, разбира се, мосю»…
— Нали ще си забулена. Никой няма да вижда как примигваш — възрази Частити.
— Права си. Затова ще размахвам ръце по типично галски начин и ще развявам парфюмирана кърпичка. Всеки в съдебната зала трябва да се убеди, че съм много развълнувана от въпросите.
— Ако искаш да бъдеш убедителна, няма да минеш без малко възмущение, Прю — възрази меко Констанс.
— О, предоставям го на Гидиън — отвърна сестра й и се запъти към стълбата. — Той ще бълва отрова и жлъчка, а аз ще се държа мило и кротко — обърна се и разпери ръце. — Изрично ми бе заявено, че не бива да ме помислят за ожесточена, раздразнителна стара мома. И в никакъв случай за мъжемразка.
Тя изчезна в своята стая още преди сестрите й да овладеят смущението си и да намерят подходящи отговори.


18.

— Днес си станал много рано, татко — отбеляза Прюдънс, когато влезе в стаята за закуска. Облечен за излизане, баща й четеше вестника. Ако се съдеше по празната му чиния, вече беше приключил със закуската.
Лорд Дънкан погледна дъщеря си с известно раздразнение.
— Ти май си забравила, че днес започва процесът на Баркли! След час ще се явя пред съда.
— О, извинявай, татко — отвърна небрежно тя и застана пред бюфета. — Наистина бях забравила — сведе поглед към платото с кеджъри — индийско ястие с ориз — и стомахът й се разбунтува.
— Днес е много важен ден — заяви баща й, хвърли салфетката и отмести стола си. — Можеш да кажеш на Дженкинс, че няма да обядвам вкъщи.
И ние няма да обядваме у дома, помисли си Прюдънс, кимна любезно и се настани насреща му. Ще се опитам да хапна препечена филийка, каза си тя, дано успокои гаденето.
— Добро утро, татко — Частити едва не се сблъска с баща си на входа. — Защо си станал толкова рано?
— Трябва да се яви в съда — изпревари го Прюдънс. — Нима си забравила?
— О, извинявай, татко — каза Частити. — Желая ти късмет.
— Не знам защо си мислиш, че имам нужда от късмет — отвърна обидено лорд Дънкан. — Случаят е от ясен по-ясен. Тази вечер онова позорно малко вестниче ще изчезне от улиците и магазините и хората ще забравят за съществуването му. Помнете ми думата.
Той кимна решително и излезе от стаята за закуска.
— О, господи, не позволявай думите му да се сбъднат — помоли се пламенно Частити и напълни чинията си с кеджъри. — Как се чувстваш, Прю?
— Гади ми се — призна сестра й. — Чудя ти се как можеш да ядеш, Час. В ден като днешния.
— Човек трябва да яде, за да има сили — обясни тържествено Частити. — А ти не яж само препечена филийка. Днес имаш нужда от всичките си сили, Прю.
Прюдънс поклати глава.
— Не мога. Даже от чая ми се гади — бутна чашата си и стана. — Ще отида да се приготвя.
Частити погледна часовника си. Едва седем и половина.
— Трябва да сме в кантората на Гидиън чак след час и половина.
Прюдънс само поклати глава и излезе. Прибра се в спалнята си и застана пред огледалото. Бледа, болнава — това бяха най-меките думи, с които би описала вида си. Очите й бяха подпухнали, заобиколени от тъмни сенки. Даже косата й бе загубила блясъка си. За щастие днес никой няма да забележи погрозняването й. Зад плътния воал на черни точки никой няма да разбере как изглежда.
Гидиън, разбира се, ще я види незабулена в кантората си, но той не се интересуваше от вида й. Оскъдните му съобщения през изминалите десетина дни бяха посветени само на предстоящия процес и бяха адресирани изрично към трите сестри. Нито веднъж не спомена Сара, Хариет или интимните им отношения. Бяха осъществили чистото скъсване, за което тя се беше молила. Сърцето й не беше разбито. Не се чувстваше наранена, не бе загубила достойнството си след тази кратка страстна забежка.
Не е чудно, че напрежението на последните две седмици се е отразило върху лицето ми, размишляваше Прюдънс. Постоянно нащрек за шпиони и детективи, трите сестри посрещаха подозрително всяко писмо. «Мейфеър лейди» спря да излиза. Двете с Частити почти не излизаха от къщи, а Констанс изпълняваше само онези обществени задължения, които се изискваха от съпругата на бъдещия министър. През тези две седмици сестра им не ходеше дори в женското обединение. Трите седяха с часове в салона и обсъждаха подробностите около процеса, изпробваха остри въпроси и нищо незначещи отговори, следвайки съветите на защитника си. Прюдънс упражняваше чуждестранния си акцент и все по-често имаше чувството, че езикът й е надебелял, станал е безформен и вече няма място в устата й.
Вратата на стаята й се отвори и тя скочи стреснато. Незнайно по каква причина се почувства смутена, сякаш я бяха сварили да върши нещо непозволено. Сякаш самонаблюдението беше нещо необичайно или неприлично. Частити я огледа въпросително.
— Ще ми дадеш ли няколко игли за шапка, Прю? Не намерих нито една, а трябва да закрепя този воал — и й показа донесения черен воал за шапката си.
— Да… разбира се. — Прюдънс отвори чекмеджето на тоалетката си. — Помня, че сложих тук ново пакетче.
— Татко излезе — съобщи Частити.
— Много рано! — учуди се Прюдънс. — Съдът отваря едва в десет.
Най-сетне намери пакетчето с игли и го подаде на сестра си.
— И той е нервен като нас — отбеляза Частити и прибра пакетчето в джоба на полата си. — Останах с впечатлението, че предпочита да обиколи площада, отколкото да чака вкъщи.
— Споделям чувствата му — промърмори Прюдънс. — Имаш ли нещо против да излезем по-рано? Чакането ме подлудява.
— Разбира се, че нямам нищо против. Дай ми десет минути да се приготвя.
Частити излезе бързо и Прюдънс седна отново пред огледалото, за да си сложи шапката и да провери за стотен път как й стои воалът.
Двете взеха файтон до дигата и направиха кратка разходка в Темпъл Гардънс, докато стана време да се срещнат с Констанс. Денят беше облачен, реката влачеше сивите си води, остър вятър гонеше последните кафяви листа от дърветата. Прюдънс се уви в палтото си и вдигна яката, но не можа да спре треперенето си.
— Сигурно си нервна, защото ще го видиш след толкова дълга раздяла — каза внезапно Частити.
Прюдънс не се разсърди на сестра си.
— Не е заради това. Защо мислиш така?
— Не знам. Просто си го помислих.
— Той е нашият защитник, Час. Нервна съм, защото си мисля, че е възможно да се провали.
— Да, естествено — кимна Частити. — А, ето я и Кон! — тя махна на сестра си, която бързаше към тях през влажната трева, покрита с жълти листа.
— Закъснях ли?
— Не, ние сме подранили. Не издържах да стоя вкъщи — обясни Прюдънс.
Констанс я огледа внимателно.
— Готова ли си, Прю?
Прюдънс разбра, че и тя няма предвид излизането й пред съда.
— Ти си не по-малко проклета от Час. Разбира се, че съм готова. Гидиън е нашият защитник. Лично за мен пък е бегъл спомен за кратка афера в провинцията. Имах две седмици да го забравя. Сигурно и той ме е забравил. Да вървим.
Точно когато застанаха пред вратата на кантората, Биг Бен удари девет. Изкачиха се по тясната стълба и видяха, че вратата е отворена. Тадеъс стоеше пред стенния часовник, очевидно очаквайки появата им.
— Добро утро, дами — поклони се учтиво секретарят. — Сър Гидиън ви очаква.
Гидиън вече бе отворил вратата на кабинета си.
— Заповядайте, влезте. Донесете ни кафе, Тадеъс.
Прюдънс веднага разбра, че не е забравила нищо, нито една подробност. Звукът на гласа му моментално възкреси спомените. Несъзнателно изпъна рамене и поздрави равнодушно:
— Добро утро, Гидиън.
Влязоха една след друга и седнаха на столовете пред писалището. Гидиън измери всяка от тях с остър поглед и се настани на своето място. Погледът му отново спря върху Прюдънс и тя с мъка устоя на смешното желание да отмести поглед. Вместо това го изгледа предизвикателно, той й кимна едва-едва и сведе глава към документите на писалището си.
Изглежда уморен, каза си тя, почти толкова уморен, колкото се чувствам аз.
Гидиън също забеляза веднага колко изтощена изглежда Прюдънс. Самият той беше напрегнат, но тя явно беше на края на силите си. Последните две седмици бяха най-лошите в живота му. За всичко беше виновна неочакваната поява на Хариет, която извади Сара от равновесие. Прюдънс се оказа напълно права в това отношение. Да стои далече от нея — това беше най-тежкото изпитание, през което беше преминал досега в живота си. Но си наложи да изпълни желанието й да не го вижда. Затова се съсредоточи върху процеса за клевета и изразходва за подготовката си повече време, отколкото посвещаваше на делата, от които очакваше солиден хонорар. Няма да даде на Прюдънс основания да се съмнява в професионалната му чест.
— Прощавай, че го казвам, Прюдънс, но изглеждаш доста зле — заговори тихо той.
— Последните две седмици бяха мъчителни — защити се веднага тя. — Не можех да спя. Съвсем честно ще ти кажа, че нервите ми са напрегнати до крайност. Надявам се, че можеш да ме разбереш — последната забележка прозвуча обвинително.
— Това се очакваше — установи спокойно той и тя изпита желание да хвърли нещо по главата му. — Закуси ли тази сутрин?
— Почти нищо не яде — отговори вместо нея Частити. — Половин суха препечена филийка.
Прюдънс беше готова да се развика на сестра си.
— Нямам апетит. Това си е моя работа.
— Не съм съгласен. Какво ще стане, ако припаднеш на свидетелската банка?
— Разбира се, че няма да припадна! — отвърна сърдито тя.
— Ще хапнеш ли една филийка с мед? — попита той с тон, който беше едновременно успокоителен и съчувстващ.
Грижливо пресметнат тон, за да постигне целта си, помисли си горчиво Прюдънс и въздъхна. Но тъй като мразеше да се цупи, отвърна примирително:
— Изобщо не съм гладна, но щом настояваш…
— Не настоявам, а само препоръчвам — поправи я меко той и стана да поръча закуска на Тадеъс. — Така, а сега ще ви обясня как ще протече процесът…
Сестрите изслушаха внимателно инструкциите. Прюдънс беше толкова съсредоточена, че изяде филийката с мед почти без да забележи. Изведнъж се почувства силна и гаденето й престана. Това я учуди и разгневи едновременно.
Гидиън беше достатъчно умен да се въздържи от забележки.
— Да обобщим — каза той. — Сър Самюел ни уведоми, че иска да разпита «Мейфеър лейди» като свидетел на противната страна. Стремежът му е да дискредитира вестника в очите на съдебните заседатели, преди аз да започна пледоарията си. Прюдънс, подготви се за много агресивен разпит. Не му позволявай да нанесе големи вреди на доброто име на вестника, макар че аз ще се опитам да поправя стореното, когато дойде моят ред.
Прюдънс се запита какво разбира той под «големи вреди», но само кимна.
Гидиън й се усмихна ободрително.
— Ще подложа Баркли на кръстосан разпит и се надявам да успея да убедя съдебните заседатели, че той е измамник и подлец. Тогава ще ти е по-лесно.
— Ами ако открият кои сме? — попита страхливо Прюдънс. — Смятаме това за изключено, но човек никога не може да е сигурен.
— Няма да открият кои сте — отвърна спокойно той.
— Откъде знаеш?
— В нашия бранш има начини да се открият определени важни факти — усмихна се той.
— Но ти, естествено, дори не си помислил колко много щяхме да бъдем облекчени, ако знаехме това? — попита хапливо Прюдънс.
— За да бъда съвсем сигурен, трябваше да чакам до последната минута. Всичко може да се промени в последния момент.
— Разбирам — намеси се Констанс и отклони вниманието на Гидиън от Прюдънс. — Но ние седяхме върху нажежени въглени.
— Разбирам ви, но нищо не можеше да се направи — той извади часовника си. — В обедната почивка ще обсъдим как е протекло утрешното заседание.
Прюдънс кимна. Струваше си да се наслади на облекчението, че ще запазят инкогнито си. А спомените можеха да почакат.
— Ще тръгваме ли?
Той се изправи рязко.
— Да. Констанс и Частити ще седнат най-отзад в галерията, и то така, че да не се виждат от свидетелската скамейка. Не искам да отклонявате вниманието на Прюдънс, дори неволно. Най-добре би било тя да не знае, че присъствате в залата.
— Да, но аз знам — възрази Прюдънс. — Ако те не са с мен, сигурно няма да издържа до края.
— Разбирам. Въпреки това се опитай да ме послушаш. В този случай знам какво говоря.
Думите «в този случай» бяха подчертани едва забележимо и Прюдънс се запита какво ли значение им придава. Надали беше намек за нещо лично между двамата. Тази сутрин той с нищо не бе намекнал, че между тях е имало нещо. А нейната първа реакция на новата среща беше объркване, което много й се искаше да забрави.


Съдебното дело щеше да се проведе в малка зала в Олд Бейли и броят на зрителите беше ограничен — според Гидиън това беше предимство. Ще присъстват хора от пресата, каза им той, шепа журналисти от жълтите вестници, може би и любопитни от лондонското общество, но не много. Но не каза на сестрите, че малката зала беше уредена от Тадеъс с помощта на съдебния служител, отговарящ за разпределението на помещенията.
В малкото преддверие всички покриха лицата си. Вече нямаше време за окуражителни думи. След кратко ръкостискане Констанс и Частити оставиха Прюдънс и се качиха в галерията, където вече се тълпяха неспокойно шепнещи си зрители. Двете сестри седнаха на последния ред и се прикриха зад една колона.
Прюдънс чакаше Гидиън да я повика. Гаденето й беше изчезнало, нервността също. Имаше чувството, че се намира в празно пространство, напълно откъсната от шумния свят навън.
— Готова ли си да влезем? — Гидиън бе отворил вратата толкова тихо, че тя не го чу.
Тя се извърна от малкия прозорец, където стоеше и гледаше голата стена отсреща.
— Да. Как е воалът ми?
— Непроницаем. А акцентът ти?
— Тежък.
Той кимна и й се усмихна. Хубаво беше, че се старае да се шегува, дори в такъв момент.
— Да вървим.
Той сложи ръка на рамото й и тя се зарадва на докосването, защото то й вдъхна сигурност, че има кой да й помогне. Гидиън няма да я изостави. Не и в този случай.
Той няма да я изостави и тя няма да го изостави… Откъде й хрумна тази мисъл?
В съдебната зала беше оживено. Хората на първите редове се обърнаха като един и я проследиха с любопитни погледи, докато вървеше по тесния коридор към масата на защитата. Прюдънс чу как тихият шепот се повиши до неясно мърморене, но тя не погледна нито надясно, нито наляво, а сковано седна на стола, посочен й от Гидиън. Той седна до нея, остави папките си на масата и съвсем спокойно се облегна назад. Все едно седеше вкъщи пред камината, само дето беше в черна роба и бяла перука.
— Съдът. Станете.
Всички присъстващи се изправиха. Влезе съдията и зае мястото си на подиума. Едва сега Прюдънс се осмели да погледне към отсрещната маса. Лорд Баркли изглежда самодоволен и зъл, помисли си тя с отвращение. Сър Самюел Ричардсън беше по-възрастен от Гидиън, но еднаквото облекло заличаваше разликите. Едва когато сър Самюел заговори, вече нямаше съмнение. Гласът му беше дрезгав и накъсан — твърде различен от тихия, приятен тон на Гидиън. Поведението на двамата беше коренно различно. Прюдънс се изненада много, когато в първото си изявление Гидиън не се хвърли в атака, а заговори едва ли не примирително. Той се усмихна, удостои противниковия адвокат с учтив поклон и го нарече «многоуважаеми колега». След това заяви, че напълно разбира защо лорд Баркли се чувства обиден и оклеветен от въпросната публикация. И си седна.
За разлика от него сър Самюел се прояви като див звяр. Гласът му изпълни малкото помещение до последната пейка на галерията, когато обвини вестника, че напълно съзнателно е работил за унищожаване на доброто име на «един от най-уважаваните членове на нашето общество».
— На един дявол — промърмори Прюдънс и адвокатът я смушка в ребрата. Тя сведе поглед и повече не мръдна, макар че в сърцето й бушуваше гняв. Изведнъж се почувства окрилена. Баща й седеше зад Баркли и адвокатите. При мисълта, че той е жертва, без да го съзнава, страхът й изчезна. Повярва, че е усетила духа на майка си, съсредоточи се и осъзна, че е напълно готова да се отбранява — като лисица, пазеща малките си. Абсурдна представа, но тя беше готова да я използва като помощно средство.
Изказването на Баркли увеличи решителността й. Той се държеше лицемерно, фалшиво и лъжеше безсрамно. През цялото време Гидиън, който седеше в непосредствена близост до нея, не реагираше. Само слушаше и от време на време си записваше по нещо.
Най-сетне разпитът завърши, сър Самюел се поклони пред съдията и съдебните заседатели и с кимване предостави думата на своя уважаван колега.
Гидиън се надигна с усмивка и поздрави Баркли с поклон.
— Добро утро, милорд.
— Добро утро — отвърна остро «оклеветеният».
— Не забравяйте, че сте дали клетва да говорите истината, лорд Баркли — напомни му с най-приятния си тон Гидиън и го нападна. Държеше се точно като защитника, за който Прюдънс си беше мечтала и когото очакваше да види на процеса. Безмилостен, брутален, неумолим. Не се спираше преди нищо, докато не получи от свидетеля желания отговор. Сър Самюел на няколко пъти повдигна възражение, съдията се съгласи с някои от тях, но Гидиън само се покланяше леко и продължаваше.
Когато за първи път прозвуча името на баща й, Прюдънс се вцепени. Видя как лорд Дънкан изненадано вдигна глава. Гидиън разобличи точка по точка всички измами и цялото коварство на Баркли — нерегистрираната фирма, огромните суми, които жертвата е била принудена да внася, накрая и факта, че единственият инвеститор в безумния проект е бил принуден да заложи дома си на Манчестър Скуеър.
Едва когато свидетелят забрави напълно надменността си и се превърна в жалка, запотена, измъчена човешка купчинка, Гидиън си възвърна първоначалната мекота и попита:
— Имам ли право да предполагам, че вие и съучастниците ви никога не сте имали намерение да прокарате железница през пустинята Сахара, лорд Баркли? Моля ви да си припомните още колко свои приятели сте убедили да инвестират в проект, който от днешна гледна точка изглежда твърде съмнителен. Колко още ваши приятели са били принудени да заложат имуществата и домовете си заради вашата нерегистрирана компания?
— Това е фалшиво обвинение, сър! — избухна граф Баркли и се обърна към съдията: — Моля за вашата помощ, милорд.
— Сър Самюел? — попита съдията.
Адвокатът на Баркли се изправи и макар да се стараеше да запази достойнството си, дрезгавият му глас прозвуча уморено и примирено:
— Моля да дадете почивка, милорд, за да мога да се посъветвам с клиента си и да прегледам подробно споменатите документи.
Съдията удари с чукчето по масата.
— Съдебното заседание се прекратява до два следобед.
Прюдънс вдигна глава към Гидиън, който се връщаше към мястото си. Лицето му не показваше никакво вълнение, погледът му беше почти безизразен. Стана й ясно, че Баркли през цялото време е гледал в това лице, и я побиха ледени тръпки. Той изглеждаше толкова страшен, че би вдъхнал ужас и на най-смелия, най-искрения свидетел. Само след миг обаче страшното изражение изчезна, той се усмихна и леко докосна ръката й.
— Смятам, че мина добре. Съжалявам, че не можем да отидем да хапнем някъде, защото ще се наложи да свалиш воала и някой ще ни види. Затова си позволих да организирам нещо като малък пикник в кантората си.
— А сестрите ми?
— И те ще дойдат. Тадеъс ще ги доведе, щом съдът се оттегли и вече няма любопитни очи.
Прюдънс излезе от съдебната зала, без да поглежда наляво и надясно. Чу да им задават въпроси, но Гидиън се престори на глух и я държа за лакътя, докато излязоха на улицата и се качиха в чакащия файтон. Гидиън явно беше подготвил всичко. Файтонджията знаеше къде да ги откара. Конят потегли в бърз тръс, окуражаван от плющенето на камшика. Прюдънс пое дълбоко въздух и отметна воала.
— За малко да се задуша под това — призна тя. — Вече мога ли да се чувствам сигурна?
— Само спокойствие — той се извърна към нея и я огледа внимателно. — Е, как се чувстваш?
— По-добре от Баркли — отвърна тя и се опита да се засмее. — Ти го унищожи.
— Почти — отговори сериозно той.
— Ще го довършиш ли? — попита тя и притисна ръка върху лудо биещото си сърце.
— Надявам се баща ти да свърши тази работа вместо мен. Той ще доведе делото до добър край.
— О! — Прюдънс разбра. Баща й трябваше да потвърди, че е бил убеден от човека, когото е смятал за свой приятел, да инвестира в лъжлив проект и да напълни джобовете на измамника. Ако баща й се почувства задължен да остане на страната на приятеля си, ако твърди, че Баркли никога не се е опитвал да го измами, че той самият е познавал проекта в детайли, че доброволно е заложил къщата си, цялата стратегия на Гидиън ще отиде по дяволите. Ако измаменият заяви, че не е бил измамен, съдът ще му повярва и защитата ще се провали.
По-късно тя обясни всичко това на Констанс и Частити и двете я изслушаха безмълвно. Гидиън им поднесе сандвичи с месо от раци и омари и им наля по чаша шабли, но отказа да говори. Когато му задаваха въпрос, отговаряше едносрично. През цялото време наблюдаваше Прюдънс и се зарадва, като видя, че тя почти не пи вино. Малко преди да тръгнат отново към съда, най-сетне отвори уста:
— Предполагам, че сър Самюел ще извика като следващ свидетел «Мейфеър лейди». Не би рискувал да разпита баща ти непосредствено след рухването на Баркли на свидетелската скамейка.
— Искаш да кажеш, че моето изказване трябва да накара татко да смени фронта — заключи делово тя.
Той кимна. Копнееше да я прегърне и да заличи с целувки паниката, която дебнеше в очите й. Но сега не беше време за мили жестове… ако изобщо някога щеше да има такива.
— Мисля, че се разбрахме — тя се извърна към Констанс и Частити. — Ако нямаш нищо против, бих желала да поговоря насаме със сестрите си.
— Разбира се — той стана и се запъти към вратата, но на прага се поколеба. — Ако ще обсъждате нещо, засягащо свидетелските ти показания, аз трябва да знам. Не е редно да изненадваш защитника си.
— Разбирам.
Той кимна и излезе.
Сестрите седяха известно време мълчаливо.
— Мисля, че всички сме наясно какво трябва да направя — каза накрая Прюдънс.
— Въпросът е само как ще го направиш, без целият свят да узнае коя си — подхвърли Констанс.
— Имам идея — каза Частити и съзаклятнически се наведе напред.


Следобед съдебната зала се стори на Прюдънс по-гореща и задушна, отколкото сутринта. Докато всички очакваха влизането на съдията, тя повярва, че е открила в полугласните разговори наоколо нови нотки, но хората продължаваха да я зяпат любопитно. Сърцето й биеше все по-силно. Воалът я задушаваше. Усещаше, че бузите й пламтят, а по челото й е избила пот. Гидиън седеше до нея спокоен както винаги и тя се опита да «засмуче» нещо от спокойствието му, ала не успя.
Един-единствен поглед към лорд Баркли й показа, че той също е огненочервен — но при него това се дължеше на предимно течния обяд. Непрекъснато шепнеше нещо на ухото на адвоката си, пъшкаше и пухтеше. Баща й, по-блед отпреди, седеше с изпънат гръб на пейката зад Баркли и се взираше неотстъпно в съдийския подиум.
— Съдът. Станете.
Всички се изправиха. Съдията зае мястото си, поправи перуката си и се обърна с очакване към адвокатите:
— Сър Самюел?
Защитникът на граф Баркли се изправи и изрече натъртено:
— Призоваваме на свидетелското място «Мейфеър лейди», милорд.
— Самият вестник? — попита недоверчиво съдията.
— Представител на вестника. Една… — кратко колебание подчерта пълното му пренебрежение — … една дама, доколкото ни е известно, изразила готовност да даде показания под името мадам Мейфеър лейди.
— Необичайно — отбеляза съдията. — Как е възможно един вестник да даде показания под клетва?
Гидиън се изправи и се поклони.
— Представител на печатно издание може, милорд. Съществува прецедент: «Ангъс срещу Нортхемптън Хералд» през 1777 г.
Съдията кимна доволно.
— Имате ли възражения срещу показанията на представителката, сър Самюел?
— Не. Предполагам, че свидетелката принадлежи към човешката раса.
В залата се понесоха хихикания. Прюдънс изобщо не се помръдна. Лицето на Гидиън остана напълно безизразно.
— Много добре — кимна съдията. — Да дадем думата на мадам Мейфеър лейди.
Прюдънс стана и се запъти към свидетелското място. Положи клетва, седна и скръсти ръцете си в скута.
Сър Самюел стана и отиде при нея. Развяващата се черна роба и злобното изражение го правеха да прилича на стар гарван.
— Вие ли стоите зад това вестниче? — попита презрително и с отвращение той й размаха един брой.
— Уи, мосю… ох, прощавайте… Да, аз съм една от издателките.
— Предполагам, че идвате от Франция.
— Ла Франс, да.
Мили Боже, как ще издържи? Съвсем друго беше да се упражнява в салона със сестрите си. За първи път се осмели да погледне към съдебните заседатели. Дванайсет честни и почтени мъже. Е, поне я наблюдаваха внимателно и без злоба.
— Вашето вестниче има ли навика да напада уважавани членове на обществото, мадам?
— Не — отговори просто Прюдънс и Гидиън й кимна одобрително. Колкото може по-кратко, гласеше неговата максима. Не се разпростирай, когато не е нужно.
— А как ще характеризирате тази статийка по адрес на един от най-уважаваните членове на нашата аристокрация, мадам?
— Като чистата истина, мосю.
— Аз обаче бих я нарекъл целенасочен опит за унищожаване на доброто име — изрече гладко той. — Но за хората от вашата страна убийствата на аристократи не са нищо необичайно.
В залата се чу смях. Прюдънс погледна към Гидиън. Лицето му остана безизразно.
— Ние държим на нашите публикации, сър — отвърна спокойно тя. — Други издания ни повярваха.
— Други! — изгърмя адвокатът. — Например «Пел Мел Газет», нали? Всички ние познаваме жаждата за сензации на това жалко вестниче. Вашите необосновани обвинения, мадам, са доставили материал на едно известно клюкарско издание. Нищо повече.
— Нашите обвинения не са необосновани — възрази тя. — Имаме свидетелки. Някои от жените са говорили и с «Пел Мел Газет».
— Жени! Паднали жени! Уличници! Нима обществото е деградирало толкова много, че думата на една мръсница стои по-високо от думата на един пер?
Жестикулирайки, сър Самюел се обърна заклинателно към съдебните заседатели и робата му се развя. Той направи ново завъртане и пак застана лице в лице с нея.
— О, сър Самюел, така ли наричате жените, с които работодателите им злоупотребяват безсъвестно? Паднали жени, уличници, проститутки… — Тя замлъкна, забелязала, че акцентът й се изплъзва. Бе нарушила едно от кардиналните правила на Гидиън: бе допуснала възмущението да я повлече.
— Виждам, че тези жени са защитавани от мегери — изсъска сър Самюел и потвърди опасенията й с кимване към съдебните заседатели.
Прюдънс, която кипеше под воала си, пое дълбоко въздух.
— Разкриването на лошите социални условия е една от задачите на вестника ни, мосю. Аз твърдя, че имаме достатъчно доказателства за обвиненията, отправени към лорд Баркли.
— Ами обвинението в измама и злоупотреба? — той смени темата с толкова агресивно махване на ръката, че Прюдънс неволно се отдръпна. — Какво можете вие, мадам… какво може това вестниче… — отново размаха презрително броя на «Мейфеър лейди» — … какво можете да знаете вие за поверителните детайли от сделка между двама приятели… между двама мъже, свързани от дългогодишно приятелство! Аз съм убеден, мадам, че вие и другите така наречени «издателки» сте искали лично отмъщение — затова сте повели тази грозна война срещу лорд Баркли. Затова сте изкривили фактите.
— Това не е вярно — отговори гневно тя.
— Значи не е вярно, че сте правили мили очи на негово благородие, а той ви е отблъснал? — той сложи двете си ръце върху парапета и я погледна втренчено, сякаш можеше да види лицето й под плътния воал.
Прюдънс избухна в смях. Не успя да се удържи и още докато се смееше, забеляза, че погледът на баща й улови нейния и не го пусна. Смехът й не беше престорен — той беше нейният, истинският й смях. Не беше упражнявала да се смее като французойка. Може би това щеше да се окаже предимство.
— Вие намирате това за смешно, мадам? — смехът й бе извадил от равновесие сър Самюел, който се надяваше абсурдното му обвинение да я смути и обърка.
— О, да, много смешно — отговори тя с най-добрия си френски акцент. — Ма мер… прощавайте… моята майка ме научи, че мъжката самонадеяност е… как се казва… забавна и смешна — тя вдигна рамене по френски маниер и отново се засмя, макар да знаеше, че съдебните заседатели ще я намразят. Баща й обаче побледня още повече и не сваляше поглед от нея.
Дали е разбрал?
Сър Самюел, естествено, не разбра нищо и засия с увереността, че вече е спечелил съдебните заседатели на своя страна.
— Мъжка самонадеяност! — повтори той и почука с навития на руло вестник върху парапета. — Много добре, мадам. Отлична формулировка. Значи твърдите, че не познавате лично негово благородие? Затова питам отново: Какво можете да знаете вие за деловите уговорки между двама стари приятели? Между двама мъже, с които никога не сте разговаряли и нямате понятие какви характери са.
Той се обърна тържествено към съдебната зала.
— Тук е лорд Дънкан, уважаеми съдебни заседатели, който ще даде показания в полза на своя приятел като свидетел на обвинението. Би ли се съгласил да свидетелства, ако приятелят му бе играл с фалшиви карти зад гърба му? Би ли заложил дома си на името на човек, комуто няма доверие? Питам ви, уважаеми господа съдебни заседатели, не е ли това едно абсурдно предположение?
Той се обърна отново към свидетелската банка и направи подигравателен поклон пред свидетелката, след което кимна на Гидиън и се върна на своята маса.
Гидиън стана.
— Нямам въпроси към свидетелката, милорд.
Публиката въздъхна шумно. Единствената свидетелка на защитата току-що бе получила унищожителен удар, а адвокатът й го приемаше, без да трепне и без да се опита да поправи нанесената вреда.
Прюдънс стана и се върна на мястото си. Гидиън докосна бегло коляното й — жест, който й каза всичко. Докато траеше пледоарията на сър Самюел, тя не бе посмяла да погледне баща си, но Гидиън го бе наблюдавал много внимателно.
— Призовавам като свидетел лорд Артър Дънкан — извика уверено сър Самюел.
Лорд Дънкан стана и се запъти към свидетелската скамейка.


19.

Докато баща й полагаше клетва, Прюдънс едва не припадна. Тонът му беше овладян и учтив, а когато седна, спокойно положи ръце върху парапета на свидетелската ложа.
Сър Самюел застана пред него и поздрави с усмивка:
— Добър ден, лорд Дънкан.
— Добър ден.
— Тук сте, за да свидетелствате в полза на своя приятел лорд Баркли.
— Аз съм тук, сър, за да свидетелствам в процес за клевета срещу печатно издание на име «Мейфеър лейди» — отговори делово лорд Дънкан.
Сър Самюел се слиса, но бързо се овладя и рече:
— Правилно, милорд. Това е случаят, който ни е събрал тук. Бихте ли казали на господата съдебни заседатели откога познавате лорд Баркли?
— Познавам граф Баркли от почти десет години.
— И той е един от най-близките ви приятели.
Сър Самюел наблюдаваше свидетеля, сякаш е кафез, от който вместо зайче може да изскочи лисица.
— Да, бих го определил като такъв.
Сър Самюел затвори за миг очи и опита по друг начин.
— Вие и лорд Баркли сте участвали заедно в някои финансови проекти.
— Само един от тях заслужава да бъде споменат поименно.
— Транссахарската железница ли имате предвид?
— Да. Проект, който според твърденията на Баркли трябваше да възвърне неколкократно вложените пари.
— За съжаление подобни начинания невинаги са успешни — сър Самюел съжалително поклати глава. — Предполагам, че във вашия случай са пострадали всички инвеститори.
— Доколкото знам, аз бях единственият инвеститор. Да, аз претърпях значителни загуби.
Защитникът отново поклати глава.
— Както и лорд Баркли.
— Съмнявам се, сър. Когато проектът се провали, той притежаваше ипотечното право върху моя дом. Това не би могло да се нарече загуба, нали?
Сър Самюел се обърна към подиума на съдията.
— Милорд… — започна умолително той, но съдията го прекъсна:
— Това изказване май не отговаря на очакванията ви, сър Самюел?
— Не, милорд. Отправям молба за прекъсване на делото до утре сутринта.
Съдията поклати глава.
— Нямаме време. Освободете свидетеля, ако желаете, и разпитайте следващия.
— Не мога да освободя свидетеля, без да съм го предоставил на своя уважаван приятел сър Гидиън — възрази измъчено адвокатът.
— Вярно е — отговори съдията и по гласа му пролича, че се забавлява.
Прюдънс беше вбесена от поведението му. Харесваше го дори по-малко от сър Самюел, макар че вероятно щеше да реши в тяхна полза.
Сър Самюел се покашля.
— Вие сте заложили къщата си доброволно, нали, лорд Дънкан?
— Направих го, защото бях убеден в сделката. По онова време не ми беше ясно, че начинанието, в което инвестирам, няма законова основа. Моят… приятел пропусна да ме уведоми.
Подчертаването на думата «приятел», колкото и леко да беше, отекна като звън на камбана в утихналата зала. Всички — и съдебните заседатели, и зрителите — слушаха внимателно, за да не пропуснат нито дума.
— Нямам повече въпроси, милорд.
Сър Самюел се върна на своето място.
— Сър Гидиън? — попита съдията.
Гидиън се изправи почтително.
— Нямам въпроси към свидетеля, уважаеми съдебни заседатели.
— Днес си улеснявате нещата, сър Гидиън — отбеляза дружелюбно съдията.
Гидиън се поклони и си седна на мястото.
Лорд Дънкан напусна свидетелската ложа и се запъти право към изхода на залата, без да обръща внимание на шепота и заинтересуваните погледи, които го следваха.
Прюдънс се надигна, за да го последва, но Гидиън я хвана за лакътя и я задържа.
Съдията огледа въпросително залата.
— Още свидетели, сър Самюел?
— Не, милорд.
— Тогава съдът е на ваше разположение, сър Гидиън.
— Нямам какво повече да добавя, милорд.
Последваха още формални фрази, но Прюдънс не чу нищо.
Не обърна внимание на поученията, с които съдебните заседатели бяха изпратени в определеното им помещение, за да вземат решението си. Чу само как съдията ги посъветва да обмислят възможността «Мейфеър лейди» да получи финансово обезщетение — разбира се, ако решат, че вестникът не е виновен по обвинението за клевета.
Единствената мисъл, която се въртеше в главата на Прюдънс, беше, че цели четири години тя и сестрите й се бяха старали да пазят душевното спокойствие на баща си, да не разкриват пред него какво е финансовото им положение — защото бяха убедени, че майка им също би постъпила така, — а сега, в тази най-публична, най-унизителна ситуация, буквално му бяха натрапили горчивата истина. Идеята беше на Частити: по време на разпита Прюдънс да използва израз, много характерен за майка им.
Мъжка самонадеяност. Баща й неизбежно реагираше на този израз с протест, но в следващия момент избухваше в смях. Лорд Дънкан веднага бе разбрал коя е свидетелката на защитата. Това обясняваше и защо личният му позор трябваше да стане публично известен. Дали някога ще може да им прости?
По някое време тя осъзна, че Гидиън е сложил ръка на рамото й. Той я изведе от съдебната зала в преддверието, където вече я чакаха сестрите й. Трите се прегърнаха разплакани.
— Дали ще ни прости? — попита Частити, изразявайки мислите на всички.
— Колко още би могъл да живее с тази лъжа?
Въпросът дойде от Гидиън, който бе застанал като страж на вратата. Трите се обърнаха като по команда към него и го пронизаха с толкова зли погледи, че той се оттегли заднешком с отбранително вдигнати ръце. Никой разумен мъж не би се опълчил срещу сплотения гняв на сестрите Дънкан.
— Той е прав — въздъхна Прюдънс. — Колко време щяхме да продължаваме така?
— Мисля, че всичко приключи — отговори практичната Констанс. — Без неговите показания щяхме да изгубим процеса и да останем без пукната стотинка. Тогава, ще не ще, трябваше да погледне реалността в очите. А сега… с това, което каза…
Тя сведе глава и извади носната си кърпичка. Вратата се отвори и трите се обърнаха стреснато. Влезе лорд Дънкан и шумно затръшна вратата зад гърба си.
— Защитникът ви каза, че ще ви намеря тук. — Той застана пред дъщерите си и ги огледа мълчаливо една по една. — Как посмяхте! — извика най-сетне с треперещ глас. — Защо си присвоихте правото да се месите в личния ми живот?
— Защото съзнавахме, че нямаме друг избор — отговори тихо Прюдънс. — Ако беше на нашето място, мама щеше да постъпи по същия начин.
— Мама създаде «Мейфеър лейди». Ние продължихме нейното дело — допълни уверено Констанс.
Лорд Дънкан се изсмя горчиво.
— Сега всичко ми е ясно. Трябваше отдавна да се сетя.
— Не искахме да изгубим вестника заради човек, който…
Бащата вдигна ръка и Прюдънс веднага млъкна.
— Не искам да чувам нищо повече. За днес ми е достатъчно. Ще ви видя вкъщи. И теб, Констанс.
Вратата се затвори тихо зад него. Трите сестри въздъхнаха колективно и Прюдънс установи учудено:
— Странно, но се чувствам облекчена, че той вече знае.
— Права си — кимна Частити.
— Дженкинс и мисис Хъдсън сигурно също знаят — предположи Констанс.
Силно чукане по вратата възвести завръщането на Гидиън.


— Съдебните заседатели взеха своето решение. Прюдънс, ако обичаш… — той посочи отворената врата.
— Много бързо. Това добър знак ли е или лош? — попита страхливо тя.
— Не искам да правя предположения. Ела с мен.
Гласът му потръпна и тя за първи път разбра, че и той има нерви.
Съдебните заседатели влязоха един след друг.
— Журито единодушно отсъди, че печатното издание «Мейфеър лейди» не е виновно в клевета, милорд.
Прюдънс усети как от гърба й се смъкна огромна тежест. Отпусна гръб и се загледа в ръцете си, положени върху масата. Почти не разбра какво стана по-нататък. Не чу дори, че обвинителят ще понесе всички съдебни разходи и се задължава да плати хиляда лири обезщетение на вестника.
Едва когато всичко свърши, й стана ясно, че вече са напълно свободни и нищо не ги заплашва. Противната страна ще плати разходите по процеса, Гидиън ще си получи хонорара… вероятно ще е по-голям от осемдесетте процента от хиляда лири. Тези мисли минаваха през главата й, докато излизаше от съдебната зала и отчаяно се опитваше да пази равновесие. Заобиколи я цяла тълпа, задаваха й въпроси, но тя не забелязваше почти нищо. Гидиън я държеше през цялото време. Най-после излязоха навън в сивия следобед. Пред съда отново ги очакваше файтон.
— Качвай се — заповяда тихо той и я бутна вътре. Десетина журналисти ги обсадиха и започнаха да ги бомбардират с въпроси. Прюдънс се покатери по стъпалата и се отпусна на седалката. Там вече я чакаха сестрите й.
— Как се озовахте тук?
— Тадеъс — отговори с намигване Констанс.
Гидиън застана на вратичката, за да попречи на журналистите да надничат вътре, и заговори тихо:
— Ще ви откарат в хотел, защото тези като нищо ще ви проследят до вкъщи. Домът ви сигурно е вече обсаден. Щом падне мрак, журналистите ще си отидат и Тадеъс ще ви заведе вкъщи.
— Ти наистина мислиш за всичко — промърмори Прюдънс.
— Това е част от професията ми. Впрочем, ако нямате нищо против, утре сутринта ще дойда у вас, за да приключим с този процес.
— Разбира се — кимна Прюдънс. — Нашата сделка. Заповядай.
— Благодаря — отвърна спокойно той и затвори вратата.
— Защитникът ни няма да спечели кой знае колко — отбеляза с усмивка Констанс.
— Баркли ще плати хонорара му. Не вярвам да се е загрижил за това — допълни Частити.
— Ако не е заради хонорара, защо настоява да дойде още утре? — попита с интерес Констанс.
— Предполагам, че иска да приключи веднъж завинаги с нас — отговори Прюдънс и се скри в най-тъмното ъгълче на файтона. — Щом му платим неговата част, всичко свършва и той ще продължи досегашния си живот, без да мисли повече за три войнствени и неудобни сестри.
— По-скоро за една войнствена и неудобна сестра — уточни Констанс.
Прюдънс вдигна рамене.
— Дори и да е така, какво от това? Аз няма да съжалявам, когато всичко свърши.
— Ние всички се радваме — опита се да я успокои Частити и потърси с поглед голямата си сестра. Констанс безмълвно вдигна рамене.


Гидиън се върна в кантората си. Не усещаше нищо от обичайната еуфория след спечелено дело — по-скоро имаше чувството, че процесът тепърва предстои. Захвърли перуката и робата, наля си чаша уиски и седна зад бюрото си. Както винаги преди съдебно дело бе нахвърлил план на битката, но му липсваше алтернатива. В този случай не можеше да има алтернатива. Той рискуваше и залогът беше много голям. Всичко или нищо. А поведението на Прюдънс не го окуражаваше да направи тази стъпка. Надяваше се да се случи нещо, но не знаеше точно какво. Надяваше се на някакъв малък жест, че й липсва. Тя обаче беше студена като камък.
Той посегна към табакерата си. Може би не биваше да я обвинява твърде строго. Тя беше преживяла твърде много и цялата й умствена и емоционална енергия беше съсредоточена върху процеса. Въпреки това… когато влезе в кантората му, поздрави хладно, сякаш идваше при непознат. Изглеждаше зле. Очевидно беше прекарала тежки дни. При дадените обстоятелства това не беше учудващо. Докато стоеше на свидетелската скамейка и отговаряше на злобните въпроси на адвоката, сигурно е треперила за финансовото си положение и за доброто си име. Естествено, че в такъв момент не би могла да мисли за любовника си.
Гидиън въздъхна и угаси цигарата. Никога досега не беше изпитвал такъв страх.


— Малко се пооживи, Прю. Шерито явно ти се отразява добре — каза Констанс. Трите се намираха в частния салон на малко хотелче в една от уличките край Пикадили.
— Тук има буквално всичко — отбеляза развеселено Частити, след като бе проверила внимателно съдържанието на бюфета. — Мога да ти налея чай, ако пожелаеш. Сандвичи, плодови тортички… сирена… бисквитки… шери, вино, дори коняк.
— Още е рано за коняк — промърмори Прюдънс. — Но с удоволствие бих пийнала още една чашка шери.
— Ти беше великолепна, Прю — заговори Констанс, докато сваляше шапката и ръкавиците си. Хвърли ги на стола до входната врата и продължи: — Не знам как успя да запазиш акцента си до края. Мога да те уверя, че звучеше съвсем истински. Представлението беше много по-добро от комедия на Фодьо.
— Аз пък си мислех, че звуча точно като в комедия — промърмори Прюдънс и с удоволствие отпи от шерито си. — Някои от особеностите на французите винаги ме разсмиват — отпи още една глътка и добави: — Но не и днес. Никога не ми е било толкова малко до смях.
— Всички се чувствахме така. — Констанс също си наля шери. — Слава богу, всичко свърши. Спечелихме. «Мейфеър лейди» и агенцията за запознанства вече не са застрашени. А най-хубавото е, че никой не ни позна.
— Освен татко.
— Освен татко — повтори Констанс и лицето й помръкна.
— Виждам карти за игра — намеси се ведро Частити. — Искате ли да поиграем бридж? Трябва да си измислим някакво занимание, иначе ще потънем в блатото на отчаянието.
Играха почти два часа, преди Тадеъс да дойде да ги вземе.
— Хората от пресата си отидоха — съобщи той.
— А лорд Дънкан?
— Когато излязох, той все още беше в сградата на съда — отвърна секретарят. — Но вероятно вече си е тръгнал.
— Хайде да вървим да се изправим пред баща си — Прюдънс прибра картите в кутията и се обърна към голямата си сестра: — Ще дойдеш ли с нас вкъщи, Кон?
— Разбира се — отговори енергично тя. — Не мога да ви оставя сами да се обяснявате с татко. Макс сигурно вече знае какво е станало в съда и ще предположи, че съм при вас.
— Колата ви очаква пред задната врата — уведоми ги Тадеъс. — Реших, че не бива да излезете през парадния вход, защото някой може би дебне.
— Вие наистина мислите за всичко, Тадеъс — Констанс го дари с усмивка и той се поклони учтиво.
По краткия пот към Манчестър Скуеър всички мълчаха.
— Най-добре е да влезем през задната врата — каза Прюдънс, щом излязоха на площада. — Моля ви, Тадеъс, кажете на кочияша да мине през входа за коли.
— Вече го направих, мис Дънкан.
— Да, естествено — промърмори Прюдънс.
Щом слязоха, Тадеъс й подаде запечатан плик.
— Сър Гидиън заръча да ви предам това, мис Дънкан.
— Благодаря — Прюдънс погледна учудено плика и попита: — Какво е това?
— Заложният документ за къщата, мадам. Той смята, че вие знаете най-добре какво трябва да се направи с него.
Прюдънс мушна плика в джоба си.
— Да, прав сте.
Влязоха в къщата през кухнята.
— Ето ви най-после! — извика мисис Хъдсън, когато нахлуха в царството й. — Каква бъркотия! Постоянно някой звъни, нахлуват чужди хора и задават въпроси. Лорд Дънкан е в ужасно настроение. Никога не съм го виждала такъв. Заключил се е в библиотеката. Какво означава това?
— Предполагам, че делото се реши във ваша полза, мис Прю? — попита загрижено Дженкинс, който се бе появил безшумно на вратата.
— Да… да, Дженкинс, спечелихме — отговори бързо Прюдънс. — Много съжалявам, че не можахме да се приберем по-рано, но сър Гидиън ни посъветва да избягаме от журналистите. Опасяваше се, че ще ни проследят до дома ни… ако не са дошли още по-рано, за да притесняват татко.
— О, бяха тук — съобщи мрачно Дженкинс. — Не спряха да чукат на вратата, докато не ги заплаших с полиция. Негово благородие се е заключил в библиотеката и когато го попитах какво се е случило, ме прати по дяволите. Сметнах, че е по-добре да не го закачам повече.
— Правилно, Дженкинс — усмихна се Констанс. — Ние спечелихме делото, но за да го постигнем, лорд Дънкан трябваше да узнае истината.
— Аха — промърмори Дженкинс. — Това обяснява всичко.
Мисис Хъдсън кимна сериозно.
— Сега ще ни е по-лесно да водим домакинството — заяви Прюдънс, — защото няма да се налага постоянно да импровизираме, за да крием истината.
Дженкинс поклати глава.
— Не виждам как ще го направим, мис Прю. Някак си не мога да си представя, че лорд Дънкан ще се задоволява с остатъци и некачествено вино.
— Прав сте — кимна Прюдънс. — Явно ще продължим да импровизираме, но поне без чувството, че го мамим.
— Крайно време е да отидем при него — напомни Частити. — Не бива да отлагаме повече.
— За отлагане и дума не може да става — прозвуча гласът на лорд Дънкан откъм вратата на кухнята. — Знаех си, че ще намеря заговорниците тук — мрачният му поглед обходи присъстващите. — Не се правете, че не сте знаели нищо, Дженкинс. Нито вие, мисис Хъдсън.
— Двамата нямат нищо общо, татко — протестира Прюдънс. — Нас можеш да обвиняваш, колкото си искаш, но мисис Хъдсън и Дженкинс само се опитваха да помагат и съществено облекчаваха живота ни.
По бузите на лорд Дънкан пропълзя нездрава червенина.
— Незнайно по каква причина собственото ми домакинство е сметнало за необходимо да ме предпазва от последствията на собствената ми глупост. Крайно неприятна мисъл — той се обърна рязко и заяви — Всичко останало ще обсъдим в библиотеката.
Дъщерите му си размениха многозначителни погледи, вдигнаха рамене и го последваха.
— Не е нужно да затваряте вратата — рече той, щом влязоха в библиотеката. — Вече ми е ясно, че аз съм единственият, който не е бил посветен в тайната.
Дъщерите му си замълчаха.
— Как накарахте Фичли да ви допусне до документите ми? — попита сърдито той.
Прюдънс въздъхна и си призна всичко.
— Мистър Фичли не е виновен — завърши тя.
— Разбира се. Онзи проклет измамник… — той млъкна рязко и им обърна гръб. Приведените му рамене бяха като на стар човек. — Вървете си, ако обичате. В момента не съм състояние да ви погледна в лицата.
Трите сестри излязоха и затвориха вратата.
— Нас ли не може да гледа в лицата, или себе си? — попита шепнешком Констанс.
Прюдънс, която се беше взряла в затворената врата, тръсна глава и рече:
— Ние нямаме вина. Елате — тя отвори вратата и влезе отново в библиотеката, следвана от смаяните си сестри.
— Нали ви казах…
— Да, татко, чухме те. Но може би няма да е зле да изгориш това — тя отвори чантата си и извади плика, даден й от Тадеъс. — Много се съмнявам, че след днешния процес граф Баркли ще продължи да настоява на «правата» си.
Лорд Дънкан пое плика от ръцете й, отвори го и се взря изненадано в удостоверението, с което се беше отказал от дома си.
— Значи Баркли вече няма претенции? — попита недоверчиво той.
— Не — отговори твърдо Прюдънс. — И никога не ги е имал. Неговата фирма не е официално регистрирана и той няма право да претендира за твоята собственост. Изгори този документ, татко. Още сега.
Лорд Дънкан стоеше безпомощен пред единния, затворен фронт на трите си дъщери. Припомни си покойната си съпруга… и трите момичета приличаха на нея. Боже, колко му липсваше тя, във всяка минута от живота му! Сигурно липсваше и на дъщерите му, макар и по друг начин. Но днес, изправени пред него, те бяха живото превъплъщение на майка си.
Той разкъса бавно хартията, обърна се и я хвърли в огъня. Застана пред камината и проследи как документът се сгърчи, пламна и стана на пепел.
Дори когато чу как вратата зад гърба му се затвори, той не отвърна поглед, а остана да гледа огъня, обзет от дълбока тъга.


20.

— Прю, сигурна ли си, че искаш да приемеш Гидиън сама? — попита на следващата сутрин Частити, докато се изправяше на пръсти пред високо окаченото огледало в преддверието, за да нагласи шапката си.
— Какво може да ми се случи? — попита хладно сестра й и събра нападалите листенца от хризантемите във вазата до входа. — Трябва възможно най-скоро да издадем следващия брой на вестника. Пощата отлежава вече две седмици при мисис Бийдъл, Кон трябва да напише статия за процеса, значи моята задача е да проведа заключителния разговор със сър Гидиън… както винаги.
— Щом смяташ — Частити все още се съмняваше, но беше наясно, че сестра й е взела своето решение. Освен това знаеше, че това е най-разумното разпределение на труда, пък и само една от тях беше необходима, за да уреди въпроса с адвоката. — Е, добре, тръгвам. Вероятно няма да се забавя повече от два часа. Кой знае, може би мисис Бийдъл няма да е настроена за приказки.
Прюдънс и махна за довиждане и вдигна вазата, за да я отнесе в кухнята и да изхвърли цветята. Когато се върна с празната ваза, на вратата се позвъни.
— Аз ли да отворя, мис Прю? — Дженкинс се появи сякаш от нищото.
— Сигурно е сър Гидиън — отговори тя и приглади полата си. — Въведете го в салона.
Дженкинс се запъти към вратата, а Прюдънс влезе в салона и посвети вниманието си на купа късно цъфтящи рози, които се нуждаеха от ново подреждане.
— Добро утро.
Като чу тихия поздрав, тя се обърна.
— Добро утро — поздрави също така тихо и посочи дивана. — Заповядай, седни.
— Благодаря.
Той се настани в едно кресло и изчака Прюдънс също да заеме мястото си. Тя приседна на облегалката на дивана.
— Предполагам, че си дошъл, за да сложим край на нашата делова връзка? — попита спокойно тя.
— Такова беше намерението ми.
Прюдънс скръсти ръце под гърдите си.
— Не мислиш ли, че е малко рано? — попита с внезапно раздразнение тя. — Още не сме получили хилядата лири — стана и заяви твърдо: — Не разбирам защо да не уредим този въпрос писмено. Вероятно парите и без това ще дойдат при теб. Защо просто не вземеш осемстотин и не ни изпратиш нашите двеста?
— Не мисля, че бих могъл да го направя.
— Много съжалявам, но в момента нямаме толкова пари. Не мога да ти дам осемдесет процента от нула, нали?
Зелените очи, в чиито зеници святкаха тъмни смарагдови искри, го гледаха гневно. Мис Дънкан явно беше вън от себе си — но той остана с чувството, че настроението й не се дължеше на причината, която бе изтъкнала за посещението му.
— За съжаление и аз се намирам в затруднено положение — оправда се той.
Прюдънс зяпна смаяно.
— Как, за бога… Как е възможно да имаш финансови затруднения? Това е абсурдно. Не очаквай да ти повярвам, седемстотин лири са нищожна сума.
— Права си, те нямат никакво значение за мен — отговори невъзмутимо той.
— За какво говориш? — тя ставаше все по-несдържана, а неговото спокойствие само усложняваше ситуацията.
— Ако не седнеш… — проговори едва ли не заплашително той и се изправи.
— Нямам никакво желание да сядам. Обясних ти положението и толкоз. Ще си получиш парите, щом ние получим нашата част — заяви Прюдънс и отново скръсти ръце.
— Знаещ ли, не мисля, че с това споразумението ни е изпълнено — продължи със същия тон той.
Бдителността й се събуди.
— Какво искаш да кажеш?
— То съдържа още една точка — отвърна той, отиде до прозореца и се загледа в сивата есенна градина. — Доколкото си спомням, обещахте да ми намерите жена. Ти… или по-точно агенцията за запознанства се задължи да ме запознае с подходяща млада дама. Срещу това аз се съгласих да ви представлявам пред съда.
Прюдънс застана нащрек. Ясно усещаше надвисналата опасност. Не биваше да забравя, че той е адвокат и владее всички юридически трикове. Нали го бе видяла как действа в съда. Веднъж или два пъти го беше изпитала и на собствения си гръб. Сега не биваше да прави необмислени крачки. Затова изрече бавно, сякаш не бе разбрала:
— Ти възприе тази идея само като игра, Гидиън. Не ме заблуждавай.
— О, не — възкликна той и се обърна към нея. — Не съм си играл с вас, нито с нашето споразумение. Казах само, че може би ще предпочета сам да си намеря съпруга, но си оставам отворен за предложения. Колкото повече, толкова по-добре.
— Виж ти — промърмори Прюдънс и се намръщи заплашително. — Значи нямаш нищо против да се срещнеш с Лавендър Рийли? Сигурна съм, че ще се харесате.
Гидиън прекоси помещението с три крачки.
— Не се прави на бавно развиваща се, Прюдънс. Много добре знаеш, че няма да се срещна с Лавендър Рийли. При никакви обстоятелства.
— Тогава може би с Хедър Питърсън… — започна тя, но не можа да каже нищо повече, защото той я прегърна стремително и завладя устата й.
— Ясно ли се изразих? — попита той, когато най-после се отдели от нея, но не я изпусна от прегръдката си.
— Не съм съвсем сигурна — прошепна тя. — Още не си казал нищо.
Той сложи ръце на тила й и задържа погледа й. В очите му пламтеше страст. Палецът му потърси мястото, където пулсът й биеше с такава сила, че ушите й бучаха.
— Агенцията за запознанства изпълни задачата си: събра ме с единствената жена, която има значение за мен. Прюдънс Дънкан, ще се омъжиш ли за мен?
— А Хариет? — попита задъхано тя.
— Треньорът се появи отново и си я отведе — той я пусна и зарови пръсти в безупречно сресаната си коса — жест, който съдържаше притесненост, страх и онзи полъх на ранимост, който го правеше неустоимо привлекателен. — Сара… — започна нерешително той. — Имам нужда от помощта ти, Прюдънс. Заблуждавал съм се… проклятие, признавам, че често се лъжа. Имам нужда от теб.
— Ти не си единственият, който се заблуждава — отвърна тихо тя, докосна лицето му и приглади косата му. — Признавам го съвсем открито.
Той обхвана китките й, поднесе ръцете й към лицето си и целуна дланите.
— Ще се омъжиш ли за мен, любов моя?
Тя се усмихна щастливо.
— Редно е да ми дадеш пръстен и да паднеш на колене.
— Нося пръстена, но да ме вземат дяволите, ако падна на колене! Не бих го направил дори за теб, съкровище.
— Не съм го и очаквала — засмя се тя.
— Няма ли най-после да ми отговориш?
— Ами… — тя кимна важно. — Така ще си спестим осемстотин фунта… Не, не, Гидиън! — побягна със смях и той я последва с потъмнял поглед. — Ще повикам Дженкинс!
— Хайде, повикай го — той я хвана за рамото и я дръпна към себе си. — Ти си най-дразнещата, най-невъзможната жена, пресичала някога пътя ми.
— Да. И не мога да те понасям.
— Значи ще имаме истински уравновесена връзка.


След около час Констанс и Частити се срещнаха на стълбището пред къщата.
— Браво на нас! — засмя се Констанс. — Беше ли при мисис Бийдъл?
— О, да, имаше много писма. А ти написа ли статията?
— Почакай само да я прочетеш — усмихна се самодоволно Констанс.
— Нали не си засегнала ролята на татко? — попита загрижено Частити.
— Но, Час, за каква ме смяташ?
— Извинявай, не исках да кажа нищо лошо. Просто ме беше страх.
— Ами Прю? Защо я остави да говори сама с Гидиън?
— Дано вече да си е отишъл — въздъхна Частити. — Нали знаеш, тя се старае да скрие чувствата си… когато е обидена, искам да кажа. Аз бях почти убедена, че…
Констанс сложи ръка на рамото й.
— И аз. Но те не си подхождат, Час, и Прю го знае.
Частити кимна и пъхна ключа в ключалката. Двете влязоха й завариха преддверието пусто. Това беше повече от учудващо. За първи път се случваше Дженкинс да не реагира на превъртането на ключа на входната врата. Сигурно беше излязъл.
— А може би е в салона — предположи Частити и се запъти към стълбата. Ала не стигна далеч, защото от сянката безшумно изникна фигурата на Дженкинс. Той сложи пръст на устните си и им махна с другата ръка. Сестрите го последваха в кухнята, умирайки от любопитство.
— Мис Прю е в салона със сър Гидиън — довери им той.
— Все още? — извика Частити. — Той трябва да е дошъл преди два часа!
— Да, мис Час, и мис Прю не позвъни нито веднъж. Дори не поиска нещо за пиене.
— Сигурен ли сте, че сър Гидиън не си е отишъл, без да го забележите? Не, разбира се — поправи се бързо Констанс, като видя изумената му физиономия. — Как би могъл да напусне къщата, без вие да го чуете…
Дженкинс кимна величествено.
— Реших, че е по-добре да не ги смущавам, и дори не почуках на вратата.
— Прав сте — кимна Частити. — И аз щях да постъпя така — обърна се към сестра си и попита с усмивка: — Как мислиш, Кон, да влезем ли?
— И да рискуваме да ги заварим в неудобно положение?
— О, но това е абсурдно! В салона…
— По-добре е първо да им дадем знак, че сме се върнали — предложи Констанс. — Ще вдигнем шум. Трябват ни барабани. Или тимпани.
— За съжаление нямаме — Частити с мъка сдържаше смеха си. — Хайде да опитаме с тенджерите на мисис Хъдсън.
— О, не си ги давам, мис Час! — извика икономката, засмяна до ушите.
— Най-добре е просто да почукате, мис Кон — предложи Дженкинс с обичайната си важност. — И да почакате повечко, преди да отворите.
— Браво, Дженкинс, това е най-доброто разрешение на дилемата — Констанс му намигна и той се извърна, неспособен да скрие усмивката си.
Сестрите се върнаха в преддверието. Обиколиха го няколко пъти с тежки стъпки, отвориха и затръшнаха входната врата и едва тогава се отправиха към салона. Точно когато щяха да почукат, вратата се отвори.
— Чух ви от няколко мили — произнесе укорно Прюдънс. — Влезте бързо. Имаме нужда от съвета ви.
— Виж ти… — промърмори изненадано Констанс и влезе. — Добро утро, Гидиън. Още ли не сте приключили с деловите въпроси?
— Мисля, че едва сега започваме — отговори той и им протегна ръка. — Добро утро, Констанс… Частити.
Стиснаха си ръцете и всички заедно се обърнаха към Прюдънс.
— Прю?
— По всичко личи, че Гидиън е решил да се съгласи с нашето алтернативно предложение — обясни сестра им.
— Браво на него! — засмя се Частити. — А има ли годеница?
— Май да — отговори важно Прюдънс и вдигна ръка към светлината, за да им покаже тънката халка с красив смарагд, която блестеше на пръста й.
— Камъкът е много подходящ… отива на очите на сестра ви — добави Гидиън и направи несигурен жест. Не беше очаквал, че изборът на пръстен ще зависи от одобрението на сестрите, но веднага разбра, че няма за какво да се тревожи. Пръстенът изобщо не ги впечатли. Те се втурнаха към сестра си и я прегърнаха така възторжено, така завладяващо, че той изпита пристъп на ревност.
След като свършиха с Прюдънс, Констанс и Частити прегърнаха бъдещия си зет със същата сърдечност и ревността му веднага отлетя. Докато отговаряше на поздравленията им, той си повтаряше, че не би било зле да разпита съпруга на Констанс какво може да се очаква от брака с една от сестрите Дънкан. Тази идея извика усмивка на устата му.
— Каза, че се нуждаеш от нашия съвет — напомни Констанс след всички прегръдки.
— О, да… Искам да избягаме — заяви въодушевено Прюдънс.
— Ковачът в Гретна Грийн изобщо не отговаря на представите ми за сватба — възрази веднага Гидиън.
— Само си помисли: ще вземем нощния влак за Единбург. Ще бъде страшно романтично. А после… — Констанс го погледна и поклати глава. — Виждам, че не ти харесва.
— Не виждам защо трябва да си играем на криеница. Не ти ли омръзна вече?
Прюдънс разбра, че той е напълно сериозен. Беше й задал този важен въпрос в присъствието на сестрите й и тя можеше само да се възхити на смелостта му.
— Да, така е — отговори тя. — Но не е редно да вдигаме голяма сватба. Венчавката на Констанс беше великолепна, но не бихме могли да организираме отново нещо толкова блестящо. Положението все още е несигурно — тя погледна сестрите си, търсейки подкрепа.
— Това е твоята сватба, миличка — окуражи я Констанс. — Каквото и да решиш, ние с Час ще сме до теб и ще ти помагаме. Така, а сега ще ви оставим да постигнете съгласие.
Тя кимна на Частити, която отговори на кимването й и се отправи към вратата. Преди да напусне салона, малката сестра заяви решително:
— Според мен Гретна Грийн е ужасна идея, Прю.
Двете излязоха бързо.
— Ако можехме да почакаме една година… — подхвана Прюдънс. — Не, и аз не искам. Колко скромно…
— Колкото искаш. Твоето семейство, Сара, ти и аз.
— Нямаш ли семейство?
— Родителите ми починаха отдавна. Нямам братя и сестри. Ако обаче искаш голям празник, ще събера куп приятели. Макар че нямам нужда от никого. Само от Сара.
— Е, ще поканим и Мери Уинстън, нали?
— Да, разбира се, без Мери не може — засмя се той.
— Значи се разбрахме.
Той я прегърна с любов.
— Понякога се разбираме учудващо бързо, скъпа, но в повечето случаи не е така.
— Прав си — пошепна тя до устните му. — Няма да ми е трудно да си припомням, че не мога да те понасям.
Той плъзна устни по бузата й и вдигна глава.
— Ще набавя специално разрешение. Ще се оженим най-късно след седмица.
— Точно така. Да свършваме с тази работа, защото може да си променя мнението — отвърна тя с дяволита усмивка.
— Отровно змийче! — обвини я той и я щипна по нослето. — Отивам да говоря с баща ти.
Прюдънс изкриви лице.
— Ще го намериш в библиотеката. Моля те, не забравяй, че през последните два дни преживя много сътресения. Може би няма да… — тя вдигна рамене.
— Аз ще говоря с баща ти, а ти ще говориш със Сара — допълни той.
Прюдънс кимна напълно сериозно.
— Обещавам, че ще направя най-доброто.
— Знаеш ли, тя е доста объркана… след историята с Хариет.
— Разбирам.
Той кимна, приглади косата си, целуна я още веднъж и излезе.


Епилог

— Готова ли си, Час? — Констанс провря глава през открехнатата врата. — Прю и татко тръгват след пет минути.
— Да, готова съм — Частити остави писмото, което четеше. — Прегледах набързо пощата, пристигнала на адреса на агенцията за запознанства.
— О, така ли? — Констанс я изгледа любопитно. — Много странно занимание… Все пак днес е сватбата на Прю.
— Аз не намирам, че е странно — Частити стана от стола пред тоалетката. — Мама винаги казваше, че една пропиляна минута е завинаги загубена минута. Аз съм готова и ми остана минута време.
— Ясно — Констанс кимна с разбиране. — Изглеждаш великолепно.
— Ти също — отвърна с обич Частити. — А Прю изглежда направо сензационно. Да идем да я видим и да поправим нещо, ако има нужда.
Констанс се оттегли и Частити я последва, но не преди да хвърли още един поглед към писмото, което беше прочела много внимателно.
Писмо, подписано с «Доктор Дъглас Фарел».
Добрият доктор явно си търсеше жена. По-точно помощничка, готова да го подкрепя в работата му. Дали беше същият доктор Фарел, когото бе срещнала в магазинчето на мисис Бийдъл?
Но този въпрос трябваше да почака. Тя взе чантичката си, хвърли бърз поглед в огледалото, за да види дали шапката й не се е изкривила, и тръгна към стаята на Прюдънс.
— Не знам дали трябва да нося този воал — заяви Прюдънс точно когато Частити влезе в стаята. — С него приличам твърде много на булка. Нали няма да крача към олтара под звучите на сватбения марш.
— Вдигни го — посъветва я Констанс. — Увий го… ето така. Ще образува рамка на лицето ти.
— Нали все пак си булка — намеси се Частити. — Вярно е, че сватбата ти не е според традицията, но нали има булка и младоженец.
— Знам, знам. Като не ми позволихте да замина за Гретна Грийн… — Прюдънс се завъртя пред огледалото. Бледорозовата копринена рокля, преправена от един следобеден тоалет на майка им, беше безупречна. Нещо старо, както изискваше традицията. Розовата шапчица бе взета назаем, а диамантената гривна — нещо ново — беше подарък от Гидиън. Нови бяха и тюркоазните обици, които лорд Дънкан й подари рано сутринта. Нещо синьо.
— Забрави паричката от шест пенса — проговори предупредително Частити и плъзна по скрина блестяща монета.
— Ах, да! — Прюдънс се засмя и напрежението й отлетя. Тя седна, свали копринените си обувчици и мушна монетата в едната.
— Нещо старо, нещо ново, нещо взето назаем и шест пенса в обувката — цитира Частити. — Вече имаш всичко необходимо, за да застанеш пред олтара.
— Наистина ли смяташ, че съм готова? — попита несигурно Прюдънс, стана и пръстите на крака й обхванаха шестпенсовата монета.
— Ако не сега, значи никога — заяви убедено Констанс. — Гидиън е единственият мъж, за когото би могла да се омъжиш. Ако вече не си го разбрала, даже Час и аз няма да успеем да те убедим.
— Знам, знам — промълви замечтано Прюдънс. — Обичам го, но с най-голямо удоволствие ще излея върху главата му врящо олио.
— Това е нормално — обяви Констанс с тон на вряла и кипяла в брачния живот. — Жените от семейство Дънкан се омъжват само за мъже, които са им равни. Затова се примиряват с факта, че на врящото олио се отвръща с гръм от оръдия.
— Готова съм да се омъжа — Прюдънс се запъти с решителни крачки към вратата, но на прага спря и рече с нежна усмивка: — Е, Гидиън поне си има Макс да го подкрепя. Сигурно и той се страхува колкото мен.
Частити я погледна малко уплашено.
— Нали не съжаляваш, че се омъжваш?
Прюдънс пое дълбоко дъх.
— Не. Не съжалявам за нищо. Да вървим.


Гидиън и Макс стояха пред олтара в един страничен параклис на малката църква в Уестминстър. Сара и Мери Уинстън седяха на първия ред, Констанс и Частити бяха заели места от другата страна. Лорд Дънкан бе настоял да отведе дъщеря си пред олтара!
Когато органът засвири, Гидиън се обърна с очакване към вратата. Бъдещата му съпруга — жената, която дори насън не си беше представял като партньорка в живота, — сега беше единствената, с която можеше да сподели живота си. Тя тръгна към него, силна и решителна както винаги, но той видя лекото треперене на устните й, колебанието в погледа й. Да, тя се страхуваше почти колкото него и въпреки това беше убедена в правилността на решението си.
Той направи крачка напред, но Макс го побутна по рамото, за да го успокои, кимна му и отиде да седне при жена си. Лорд Дънкан целуна средната си дъщеря по бузата, кимна на бъдещия си зет и също зае място в първата редица. Гидиън улови ръката на Прюдънс и пръстите им се сплетоха. Изрекоха брачните клетви и Гидиън сложи на пръста на съпругата си брачната халка. Свещеникът ги обяви за мъж и жена. Размениха си първата брачна целувка. Церемонията приключи бързо и двамата влязоха в малкото помещение зад олтара, за да положат подписите си в църковната книга. Когато отново влязоха в църквата, там вече нямаше никой.
— Никога няма да ти позволя да си отидеш — прошепна в ухото й Гидиън. — Никога. Разбираш ли?
— Това важи двойно повече за мен — отговори също шепнешком тя. — Каквото и да се случи, ние си принадлежим. Ще вървим заедно, дори да ни заливат с врящо олио и земята да трепери от гръм на оръдия.
— Май е по-добре да не питам откъде си взела тази премъдрост. Но е истина, че си принадлежим — той я целуна и целувката, в която въпреки обстановката — полумрак, изпълнен с ухание на тамян и мека светлина на свещи, — нямаше нищо формално, потвърди думите му.
Прюдънс огледа пустата църква, а Гидиън каза тихо:
— Ти искаше да отидем в Гретна Грийн, но аз успях да се споразумея със сестрите ти. Утре ще има семейно празненство, но този ден е само за нас двамата.
Прюдънс се усмихна доволно.
— Къде ще отидем?
— Булката не бива да знае целта на сватбеното пътешествие — отговори той. — Довери ми се.
— Вярвам ти. Днес и завинаги.
— Въпреки врящото олио и гърма на оръдията? — подразни я той.
— О, истинското доверие издържа дори на светкавици и гръмотевици — отговори убедено тя.

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.