Българска търсачка и начална страница

Бети Нийлс
Зеленооката

Първа глава

Просторната чакалня бе доста потискащо място, въпреки грейналите в жизнерадостно жълто стени, окичени с ярки плакати и детски картини, миниатюрния кафе бар и разпилените играчки. И не по-малко шумно. Заели всички свободни кресла, майки с бебета или малки деца чакаха своя ред за преглед при дежурния педиатър. От време на време медицинска сестра на средна възраст извикваше нечие име и малкият пациент биваше внасян в кабинета от притеснената си майка, а останалите, обнадеждени, се преместваха с още едно място по-близо до вратата на лекаря.
Бе началото на февруари и мрачният мъглив ден вече преминаваше в здрач, въпреки че бе едва четири часа. Независимо че имаше отопление, в чакалнята бе влажно и студено, а с оредяването на пациентите последните чакащи потръпваха зиморничаво — кои от студ, кои от тревога.
Най-после остана само един пациент — мъничко русо дете, заспало в скута на младо момиче. Момичето бе хубаво — с фино носле, нежна извивка на устните и огромни зелени очи. Прекрасната й светлокестенява коса бе стегнато завързана на тила. Изглеждаше уморена и отчаяна.
Непознатата проследи как двамата стажанти, които поемаха по-леките случаи, излязоха от кабинета и я подминаха мълчаливо. Тя със съжаление си помисли за чаша горещ следобеден чай. Ако този доктор не побърза, детето в ръцете й ще се събуди и ще заскимти жално.
Вратата се отвори и сестрата застана на прага.
— Съжалявам, мила, но доктор Търлоу беше зает! Сега ще ви приеме.
Момичето се изправи и влезе колебливо. Докторът зад бюрото вдигна поглед и се изправи — едър, висок, русокос, с посребрени слепоочия и решително лице, с твърдо очертани непоколебими устни — изобщо от онзи тип мъже, които караха жените да се извръщат след тях. В момента очите му под гъстите мигли й се усмихваха.
— Заповядайте, седнете — гласът му бе спокоен и дълбок. — Съжалявам, че се наложи да чакате толкова дълго! — погледът му вече шареше по документите, изпратени от лекуващия лекар. Нейде по средата спря и вдигна глава: — Не сте майка на момиченцето, така ли?
Докато чакаше, тя го наблюдаваше, а нейде, дълбоко в душата й, потрепна незнайна струна.
— Аз ли? О, не! Работя в дома за сираци. Миранда не е от лесните деца, но аз я обичам и се грижа за нея. Много е сладка, но всъщност… Е, нещо не се чувства добре.
Той кимна и продължи да чете, а тя се вторачи в приведената му глава. Често се бе чудила какво ли означава да се влюбиш, но никога не бе предполагала, че ще изпита тъкмо това… странно усещане, че се влюбва от пръв поглед. Съществуваше ли такава любов? Случваше се с героините в романите, но романите бяха едно, а истинският живот — съвсем друго, или поне така бе смятала досега.
Той я погледна и се усмихна… Сърцето й подскочи.
Може би реалността не е така далеч от романтичните писания.
Устните й се извиха в мила усмивка и докторът повдигна вежди недоумяващо. Но тя не отрони нито дума — всъщност не й достигна смелост — и той се отпусна на стола.
— Е, да видим какво може да се направи за Миранда, госпожице…
— Локит… Луси Локит.
— «Загубила си кесийката, намерила я Кити Фишър!»
— Не го чувам за първи път — последва сериозният й отговор.
— Сигурно е доста досадно, но всички сме учили стихчета като малки — и като смени тона неочаквано, продължи: — Бихте ли я сложили на леглото да я прегледам?
Луси остави внимателно спящото дете и лекарят се приближи.
— Чудя се защо ли не са взети мерки веднага след като е констатирана хидроцефалия? Прочетох в картона, че черепът й е бил увеличен още при раждането. Случайно да знаете защо данните от здравния й картон са толкова оскъдни?
— Загубени са според директорката. Бебето е изоставено, когато е било само на няколко седмици. Никой не познава родителите, те тайно напуснали жилището, което били наели, и детето останало при хазяйката. Тя не се е погрижила да го заведе на лекар, а може и да не е забелязала, че Миранда има някакви отклонения в развитието. Когато преди няколко седмици жената влязла в болница, съседите го взели и като се усъмнили, че нещо не е наред, го донесоха в сиропиталището. Доктор Уотс го прегледа и уреди консултация с вас.
Лекарят се наведе над детето, но то се събуди и заплака.
— Ще я съблечете ли? Да ви помогне ли сестрата?
— Не, аз ще се справя. Непознатите лица я плашат — отвърна Луси спокойно.
Докторът бе много внимателен и когато привърши с основния преглед, тихо каза:
— Вземете я в скута си. Трябва да огледам главата й.
Последното продължи доста дълго и близостта му й подейства смущаващо. За жалост, помисли си Луси, той едва ли прави съществена разлика между мен и кой да е болничен стол! А после й мина през ума, че вероятно е женен и има деца. Не бе първа младост, но не бе и възрастен — всъщност, бе в разцвета на силите си. Тя така потъна в размисъл как да изкопчи нещо повече за живота му, че на доктора му се наложи да я попита повторно дали е медицинска сестра.
— Аз ли? О, не! Само помощничка — от девет сутрин до пет следобед се занимавам с какво ли не — храня и преобувам бебетата; оправям креватчета и така нататък.
— Нямаше ли сестра, която да доведе Миранда?
— Не. Трудно е да се намери висококвалифициран персонал — работата не е особено примамлива. Освен директорката и заместничката й, има три сестри и четири помощнички — той се поинтересува за броя на децата, въпреки че отговорът му бе известен. — Между четиридесет и петдесет — отвърна тя и добави: — Работя там от четири години.
— И досега не сте пожелали да учите за сестра? — големите му фини ръце, внимателно измерваха малката главичка.
— О, да, но просто беше невъзможно.
— Обучението наистина би ангажирало цялото ви време за няколко години — съгласи се той. — Разбирате ли какъв е проблемът с Миранда?
— Не напълно, но като че ли в черепа й има прекалено много течност.
— Доста рядко заболяване, придружено с увеличение на мозъчната течност в кухините на главния мозък между меката и твърдата мозъчна обвивка. Затова главата се подува. Вследствие на това понякога се получава мозъчна недостатъчност — вече забележима при Миранда. Искам да постъпи в болницата и да изтеглим част от излишната течност. Ще вземем мерки.
— Много ли ще я боли? — гласът й бе напрегнат.
— Не, но ще се наложат специални грижи — и като се изправи в целия си внушителен ръст, докторът добави: — Облечете я. Ще напиша бележка на доктор Уотс и ще уредя приемането й час по-скоро.
— Ще я излекувате ли? — попита недоверчиво Луси с безопасна игла между зъбите, докато пристягаше пелената на детето.
— Поне ще се опитам да облекча страданията й. Извадете тази игла от устата си! Може да си причините големи неприятности. С какъв транспорт дойдохте? От улица Спероу ли казахте? Повикахте ли линейка?
— Не, взех такси. Така и ще се върнем — най-после непослушните ръчички бяха намушкани във вълненото палтенце.
— Мило момиче, вече е пет часът и трафикът е много натоварен. Може да ви се наложи да чакате. Ще повикам линейка — и той протегна ръка към телефона. — Или по-добре да ви закарам сам. На път ми е.
— Много мило, но надали е удобно да… — смути се тя. — Всъщност, сиропиталището е на улица «Уилъби», а освен това не знам дали е прието консултантите да изпращат пациентите си… освен ако не са частни.
— Зная адреса отлично — облегна се докторът и я изгледа. — А освен това, мога да изпращам, когото си поискам. Имате странно мнение за лекарите. Ние по нищо не се отличаваме от останалите хора…
— О, не се и съмнявам! Само дето сте много по-умни.
— Доста спорен въпрос… — ясните му сини очи просветнаха под гъстите, мигли. — Идете пред централния вход. Ще ви взема след няколко минути.
Гласът му бе благ и Луси не можеше да не го послуша. Бе много уморена. Миранда спеше, но ако се събудеше, щеше да се разплаче, гладна и сънена. Би било прекрасно да се върнат по възможно най-бързия начин. И без това се забавиха по-дълго, отколкото очакваше. Тя застана да почака доктора с лице към вратата, но той се появи незабелязано някъде иззад гърба й. Поспря за миг и я погледна. Бе много красиво момиче с това изящно, закачливо фино носле. Той се приближи и тихо каза:
— Колата, е наблизо. Носете я вие да не се събуди.
Прекосиха коридора и той й направи път, като задържа вратата, а после избърза и отвори тъмносивия ролс-ройс. Луси се качи внимателно, а докторът закопча предпазния й колан, без да наруши съня на детето. После зае мястото си и потегли. Луси изчака, докато се озоваха в първото задръстване и рече:
— Споменахте за улица «Спероу». Да, прав сте, но персоналът и децата използват входа откъм «Уилъби».
— Разбирам. А кой използва другия вход? — колата се придвижи напред с няколко метра и той се извърна да я погледне.
— О, това е парадният вход. Отключва се само за благотворителния комитет и лекарите, когато идват на посещения, както и за настоятели — изобщо за официалните лица, те са важни.
— Мислех, че най-важно за едно сиропиталище са самите сираци!
— Така е. Полагаме много грижи за нещастните деца.
Голямата кола се плъзна безшумно напред и Луси замълча. Скоро пристигнаха и докторът слезе да й помогне.
— Сърдечно ви благодаря за изпращането, беше много мило — усмихна се тя, но изражението му остана строго.
— Ще ви придружа. Искам да поговоря с директорката. Къде живеете?
— Аз ли? В Челси.
— На път ми е. Ще ви откарам след това.
— Ще се забавя около петнайсетина минути…
— И аз няма да се бавя — вече бяха вътре и той кимна към редицата столове, подредени до стената в малката приемна. — Ще ме изчакате ли тук? — после поздрави сестрата, дошла да ги посрещне, и се отдалечи.
Петнайсетте минути минаха неусетно, докато Луси обясни всичко и предаде вече будната Миранда на дежурната сестра.
— Благодаря ти за извънредния труд. Ще получиш компенсация, когато пожелаеш — усмихна й се мило сестрата, защото Луси работеше много съвестно и никога не се оплакваше от непрекъснато изникващите допълнителни ангажименти, с храненето, хигиената и забавленията на малките палавници.
Луси й пожела лека нощ.
Не бихме се оплаквали, ако разполагахме с още едно-две момичета като това, помисли си сестрата и проследи с одобрителен поглед отдалечаващата се фигура.
В приемната нямаше и следа от доктора — вероятно се бе забавила и той не бе я изчакал. Едва ли можеше да го вини. След натоварения ден и той, също като нея, сигурно гореше от нетърпение да се прибере у дома. Въпреки това Луси се отпусна на твърдия дървен стол. Поне да имаше кого да попита…
След пет минути доктор Търлоу се появи, придружен от директорката, усмихнат лъчезарно. Луси се изправи и, за нейна изненада, получи горещи благодарности за добре свършената работа. Всъщност, воденето на деца на преглед не влизаше в ангажиментите й и затова не се учуди, че й благодарят. Каза някаква любезност в отговор и побърза да настигне доктора.
— Какъв е точният адрес? — поинтересува се той. — С някоя приятелка ли живееш?
— Не, с родителите си. Много мило, че предложихте да ме откарате. Нали не се налага да се отклонявате?
— Не, живея в Чизик. А, спомних си! Баща ти не е ли археолог — известният Грегъри Локит? — и след утвърдителното й кимване добави: — Срещнах родителите ти неотдавна на една вечеря. Току-що се бяха върнали от Андите.
— Да, те непрекъснато пътуват.
— Но ти предпочиташ да работиш в сиропиталището?
— Да — тя не спомена, че работата, която сама си бе намерила, се приемаше с насмешлива добронамерена снизходителност от страна на родителите й. За тях Луси се оказа едно разочарование — знаеше го, въпреки че никога не й го бяха казвали. По-голямата й сестра, с университетска диплома и впечатляваща външност, бе личен асистент на директора на голяма компания в Сити. По-малката пък, също така прекрасно изглеждаща, работеше в художествена галерия и бе сгодена за млад изпълнителен директор на компания, който се издигаше, във финансовия свят с непоколебимото намерение да достигне върха преди всички останали. Луси, средната сестра, бе потънала в сянката им и не бе успяла да се изяви досега. Без съмнение всички я обичаха и проявяваха толерантност, но не криеха разочарованието си, че не бе оправдала очакванията на семейството. Умна, способна, чувствителна и практична, надарена с миловидна красота, тя бе изключително свита и срамежлива. Станала вече на двайсет и пет, тя споделяше опасенията на майка си, че едва ли ще успее да си намери съпруг и ще остане стара мома.
Доктор Търлоу спря пред дома й и тя отново му благодари. Полин и Имоджен веднага биха казали точно онова, което би го подтикнало да ги покани отново на среща, но тя не се сети за нищо подходящо. В главата й трескаво се въртеше мисълта, че едва ли ще го види пак и това я отчайваше. Тя впери очи в лицето му. Все още удивена от внезапния прилив на чувства към този почти непознат мъж, Луси разбра, че не би могла да го забрави.
— За мен бе удоволствие! Приятна вечер, госпожице Локит!
Тихите му думи я накараха да дойде на себе си и тя припряно му пожела лека нощ и дръпна звънеца. Изправен до колата, той изчака появата на Алис, домашната прислужница, и бързо потегли.
Може би трябваше да го поканя, помисли си Луси объркано.
— Кой беше този господин? — поинтересува се Алис. — Каква хубава кола! Да не би да е някой ухажор, скъпа?
Луси поклати глава.
— Не, просто ме изпрати. Всички у дома ли са?
— Да, в дневната са — тя майчински я потупа по рамото. — По-добре иди и се преоблечи, скъпа. Още са на вечерното си питие…
Луси бавно се качи в стаята си, взе душ и среса косата си. Майка й не обичаше да я гледа в дрехите, с които ходи на работа, въпреки че там носеше служебна униформа и найлонова престилка. Луси не бързаше. Искаше да се появи в последния момент преди вечеря, за да избегне дългите отегчителни речи на Сирил, годеника на Полин, за стоковата и фондовата борса. Тя бавно заслиза по стълбите, като се питаше дали сестра й наистина го обича, или по-скоро я блазни мисълта да бъде съпруга на преуспяващ бизнесмен с апартамент в града, малка хубава вила в провинцията, две коли и достатъчно пари, за да си позволи да се облича елегантно и да живее в разкош. Нито една от тези причини не би могла да съблазни Луси да се омъжи за човек като него.
В дневната всички бяха насядали около камината.
— О, ето те и теб, мила! — посрещна я майка й. — Сирачетата ли плакаха? Толкова закъсня!
Луси пое чашата, която баща й й подаде и седна до него.
— Заведох едно от тях на консултация при педиатър в «Сити Ройъл» и там се забавих… — не продължи, защото знаеше, че я питат формално и почти не слушат какво им отговаря. Всъщност, призна си тя, нейното ежедневие бе доста скучно в сравнение с остроумните забележки на Полин за посетителите в галерията и забавните дребни клюки на Имоджен за високопоставените личности около нея. Тя отпи от шерито, а Сирил се изкашля, за да прочисти гърлото си и подхвана нова високопарна реч, придружена с претенциозно изказани бележки за състоянието на Националната здравна мрежа. Монологът му обаче не успя да задържи вниманието на Луси. Мислите й летяха към доктор Търлоу.
— Тази вечер бе много мълчалива, скъпа — подхвърли майка й, когато по-късно Луси й пожела лека нощ. — Повече от обикновено. Тази твоя измислена работа май много те уморява?
Луси знаеше, че майка й няма представа какво представлява «нейната измислена работа», но замълча.
— О, не, мамо! Наистина не ме изморява…
— Добре. А не те ли отегчава?
— Ни най-малко! — нима би могла да й обясни, че сираците — капризни или любвеобилни — бяха всичко друго, но не и отегчителни? — Аз само помагам…
— Е, хубаво, щом ти харесва, скъпа. Много ми се иска да се запознаеш с някой приятен млад мъж… — вече съм го сторила, мина през ума на Луси и тя побърза да целуне майка си. — И не забравяй, че утре сме канени на вечеря у семейство Уолтър. Облечи нещо по-шик.
Щом се сгуши в леглото, Луси напълно забрави за предстоящата вечеря и се отдаде на мисли за доктор Търлоу. Припомни си разговора дума по дума.


На следната вечер се прибра рано и уморена изпи чая, поднесен й от Алис. После отиде да се приготви.
Семейство Уолтър, наскоро оттеглили се от дипломатическа служба, бяха стари приятели на родителите й. Двете семейства поддържаха близки отношенията и често си ходеха на гости. Луси се порови из гардероба. Имаше добър вкус, въпреки че не следваше сляпо модата. Зелената рокля, на която се спря, бе семпла, с дълга разкроена пола, прилепнали ръкави и кръгло, дълбоко изрязано, деколте. После напълни ваната и се отпусна, отдавайки се на мечти по доктор Търлоу. Времето обаче летеше неусетно и трябваше да побърза. Облече роклята, разреса косите си и си сложи малко пудра и червило. Когато изтича долу в антрето, всички вече я чакаха.
— Скъпа, отново ли си с тази зелена рокля? Трябва да обновиш гардероба си — подхвърли майка й незлобливо.
— Съжалявам, че ви накарах да ме чакате! Полин, вие двете с Имоджен сте така зашеметяващи, че достойно представяте цялото семейство!
— И ти можеш да бъдеш също толкова зашеметяваща, ако положиш поне малко усилия — потупа я по рамото Полин.
На Луси й се стори безсмислено да й напомня, че на сираците им е все едно как изглежда. Трите сестри се настаниха на задната седалка и колата потегли.
Уолтърови даваха пищни вечери — имаха много приятели и обичаха забавленията. Около половин дузина гости вече бяха налице и госпожа Уолтър, която сърдечно ги посрещна, каза, че очакват още двама.
— Поканила съм очарователната госпожа Сиймур, която се чувства много самотна, откакто овдовя. Не знам дали я познавате… — тя замлъкна и се отправи усмихнато към вратата. — А, ето го! Уилям, колко се радвам, че дойде! Тъкмо казвах… Може би познавате госпожа Локит?
Имоджен и Полин говореха с господин Уолтър и само Луси бе до майка си. Към тях се приближи доктор Търлоу. Беше сдържано елегантен. Красивите устни на Луси се полуотвориха от изненада, а по страните й изби деликатна червенина. Не можа да скрие задоволство си. Небето бе чуло молбите й. Той се бе появил толкова скоро, при това сам — значи не бе женен. Докторът сърдечно поздрави домакинята, подаде ръка на майката на Луси и тъкмо госпожа Уолтър да му представи Луси, възкликна:
— О, ние вече се познаваме! Служебно.
Той й се усмихна и тя щастливо му отвърна, като съжали за зелената рокля, която в никакъв случай не бе най-впечатляващият й тоалет. Вълнението й се засили, когато на вратата се появи госпожа Сиймур — изискано облечена красива блондинка с високомерно изражение и превзети маниери. Тя целуна госпожа Уолтър, поздрави любезно госпожа Локит, усмихна се едва на Луси и в този миг забеляза доктора.
— Уилям! Нямах представа, че ще бъдеш тук. Наложи се да взема такси. Ако знаех, бихме могли да дойдем заедно — тя му се усмихна съблазнително и Луси мълчаливо стисна зъби. — Но ти ще ме изпратиш, нали?
— С най-голямо удоволствие, Фиона!
— А, ето го там Тим Уедърби, трябва да му се обадя. Познаваш го, нали… — изчурулика тя превзето и се подпря на ръката му.
Очевидно и двамата го познаваха, защото се отдалечиха и Луси отново остана сама с майка си.
Тя й хвърли подканващ поглед.
— Хайде, мила, покажи, че си интелигентно момиче! Иди и поговори с този-онзи. Жалко, толкова си стеснителна…
Забележката само усили вътрешното й напрежение, но тя последва съвета на майка си. Присъедини се към една група познати, като се помъчи да се включи в разговора според изискванията на добрия тон. Ала същевременно не изпускаше от поглед доктор Търлоу. Личеше, че двамата с Фиона Сиймур добре се познават, но той едва ли би си избрал за съпруга, жена като вдовицата. Луси си помисли, че той има нужда от някоя, която обича децата и е готова да приеме трудностите и радостите, които те създават; жена, която да го разбира, когато вечер й разказва за лекарските си проблеми… Луси си представи себе си в тази ролята. Не бе сигурна как ще го постигне, но знаеше, че може да го направи.
— Май не чу нито дума от това, което ти казах — подхвърли младежът, който й говореше от няколко минути.
Извинението й бе посрещнато с дружелюбен смях и някой подметна:
— Луси не може да престане да мисли за своите сираци.
Темата за работата й бе постоянно повод за незлобливи шеги между познатите й. Тя се усмихна и се отправиха към трапезарията.
На масата Луси се озова между прекалено начетения по-възрастен син на Уолтърови и един младеж на дипломатическа служба в чужбина, понастоящем в отпуск. Тя се усмихваше и кимаше, макар да й бе трудно да осъзнае едновременно строго научната лекция за предимствата на компютрите на единия и възхищението на другия от далечната страна.
От отсрещния край на масата докторът я наблюдаваше и си мислеше колко е красива и какво спокойствие излъчва. Беше съвсем различна в тази зелена рокля, с коса до раменете. А и умееше да се занимава с малки деца. Той посрещаше думите на компаньонката си с любезен израз и в същото време в мозъка му се оформяше интересна идея.
След вечеря разговорите продължиха, но Луси размени с доктора само няколко кратки реплики. И тъй като си тръгна с родителите си преди него, не разбра дали се е отзовал на поканата на Фиона Сиймур. Което нямаше никакво значение, защото рано или късно вече бе решила, че ще се омъжи за него. Беше навършила двайсет и пет и не биваше да губи нито ден. Мисълта, че Фиона Сиймур, колкото и изкусно да бе гримирана, отдавна бе прехвърлила трийсетте, я поуспокои.
Преди да си легнат, изпиха по чаша топло мляко за добър сън в кухнята и майка й отбеляза:
— Какъв чудесен мъж е този Уилям Търлоу, толкова представителен и интелигентен, без капчица високомерие.
— Поговорихме си — вметна Имоджен вяло.
— Но Фиона Сиймур го следва по петите — добави Полин. — Сигурно е около трийсет и пет годишен, тя е тъкмо за него.
— Защо? — попита Луси тихо.
Двете й сестри се обърнаха и я изгледаха.
— Ами защото е хубава жена, възпитана и винаги облечена с вкус — отвърнаха те една през друга. — Ще бъде прекрасна домакиня на официалните вечери…
— Но те няма да продължават безкрайно. А кой ще се грижи за децата и за храната му, когато закъснее, за спокойния му сън…
Всички се вторачиха в нея.
— Луси — започна майка й, — изглеждаш ми доста… тревожна.
Луси изпи млякото си и сложи чашата в мивката.
— Исках само да кажа, че Фиона Сиймур не е жена за него. Вчера той прегледа Миранда. Докторът много обича децата, за разлика от нея, струва ми се.
Тя бързо им пожела лека нощ и се качи в стаята си. Беше казала повече, отколкото възнамеряваше. Бъдещето на доктора всъщност не я засягаше. Щеше да го среща от време на време на някое празненство, да я поздравява любезно и да се впуска в разговор с други, мигновено забравяйки за присъствието й.
На следния ден валеше като из ведро. От сутринта я затрупаха със задачи. Луси тъкмо се чудеше какво да прави с едно повръщащо четиригодишно момченце, когато сестрата й съобщи, че директорката я вика.
— Седни, Луси — покани я младата симпатична директорка. — Искам да те помоля за една услуга. След два дни Миранда постъпва в болница. Доктор Търлоу пита дали ще можеш да я придружиш — важно било детето да бъде спокойно по време на лечението, а тя е толкова привързана към теб. Няколко дни ще ти се наложи да живееш в «Сити Ройъл» в стая, съседна на нейната. Ще те отменят за по час-два, но нощите вероятно няма да са леки — тя й се усмихна съчувствено.
— Разбира се, че ще отида, госпожо — отвърна Луси. Щеше да види отново доктор Търлоу и може би ще измисли нещо наистина умно, с което да възбуди интереса му, а не само задължителното любезно внимание… — Кога точно ще постъпим?
— Почини си добре и ела в осем часа вдругиден. Предполагам, че доктор Търлоу ще й направи пункция веднага. Сигурно ще имаш тежка нощ. Довиждане, Луси.
Внезапно денят придоби розова окраска — децата й се струваха малки ангелчета, часовете направо летяха, а безкрайните задължения не бяха нито досадни, нито уморителни. Луси сменяше пелени, чистеше, хранеше протестиращи хлапета с усмивка на уста, унесена в мечти по близките дни, когато се канеше да спечели възхищението на доктор Търлоу с някоя изключителна постъпка. Нищо чудно да спаси живота на Миранда благодарение на бързата си намеса, да измъкне смело цяло отделение дечица от горяща сграда… или да предотврати бомбена заплаха… или експлозия на газ? Без значение какво точно, важно бе да я забележи и да се влюби в нея!
Студените дъждовни капки поохладиха ентусиазма й, но тя се засмя щастливо, а възрастната двойка, която я задминаваше, я изгледа подозрително.
Стига мечти, каза си тя. Минало ти е времето да се влюбват в теб от пръв поглед. Което не означава обаче, че един ден няма да се омъжиш за него!
Прекара един приятен ден у дома. Разходи се насам-натам, помогна на майка си в градината и подреди разпилените чернови на баща си, който пишеше книга. Надвечер си приготви необходимите неща в чантата, изкъпа се, лакира си ноктите и се взря в огледалото, търсейки издайнически бръчици по красивото си лице. Ала не откри нито една.


На следната сутрин Луси се качи в линейката, прегърнала спящата Миранда. Детето се събуди едва в болничната стая и заплака, уплашено от непривичната обстановка. Луси търпеливо се зае да я успокоява. В това време се появи доктор Търлоу.
Поздрави я тихо и даде инструкции на дежурната сестра. Направиха инжекция на все още хленчещото дете и го отнесоха в операционната. Луси си разопакова багажа и облече огромната болнична престилка, която бе задължена да носи. Работата й нямаше да е по-тежка, отколкото в дома, само дето се налагаше да остане тук през цялото денонощие — скромна цена, която бе готова да плати, за да вижда доктора от време на време.
Тя изпи кафето, което една сестра любезно й донесе.
— Защо не се запишете да учите за сестра? — попита я тя приятелски.
— Не съм достатъчно подготвена, за да кандидатствам — отвърна скромно Луси, — но обичам децата — би могла да добави, че не й се налага да си изкарва прехраната с този вид труд и че за родителите й бе трудно да разберат желанието й по цели дни да храни и преоблича бебета — поради което го приемаха като временен каприз. — Колко дълго ще продължи?
Сестрата се впусна подробно да й обяснява какво точно прави доктор Търлоу в момента. Голяма част от обясненията бяха непонятни за Луси, но й бе приятно да слуша за него.
Десет минути след излизането на сестрата, донесоха Миранда, която вече излизаше от упойката. Луси едвам успя да я поеме и тя отвори очички, разкриви уста, готова да се разплаче.
— Здрасти, миличка — прошепна Луси и Миранда измъчено й се усмихна.
— Луси — изрече детето успокоено и затвори очи.
Доктор Търлоу, който стоеше тихо отзад, кимна одобрително. Интуицията не бе го подвела за Луси. Персоналът и без това бе претоварен, а момичето щеше да помогне. Изглеждаше очарователно в тази огромна престилка. Представи си малко необичайна картина — детска спалня, оризов пудинг, тичащи и смеещи се деца… Веждите му се смръщиха. Онази вечер Фиона му бе подхвърлила на шега, че среща на ден прекалено много деца, за да изпитва нужда от свои.
— Ти имаш нужда от тихо кътче, където да се прибереш вечер, да се забавляваш от време на време в приятелска компания, да има някой, който търпеливо да те слуша… — бе прозвучало многообещаващо и както бе ужасно изморен, той се бе съгласил с нея. Но сега разбираше, че е сбъркал. Всъщност, не бе сигурен какво точно иска. А и сега едва ли бе моментът да анализира собствения си живот. Без да обръща внимание на Луси, той се наведе над малката си пациентка, даде още някои напътствия на сестрата и излезе.


Втора глава

На Луси този ден й се стори безкраен. Заместиха я, докато се нахрани, но следобед Миранда излезе напълно от упойката и не й даде миг покой. Люлееше я непрестанно, като й припяваше любимите й детски песнички. Когато най-после я приспа и сложи в креватчето, повика сестрата и отиде да вечеря. Нахрани се бързо и отново се отправи към болничната стая. Дежурната сестра попълваше картона на детето. След като изслуша оправданията й колко са натоварени и че няма да могат да й помогнат през нощта, Луси се усмихна и излезе.
Остави вратата към банята открехната — в случай, че детето се събуди, и отиде да се изкъпе. Но Миранда спеше дълбоко и не я обезпокои. Като разреса косата си и облече халат, тя приседна до креватчето на детето и според указанията измери пулса. Беше нормален. Взе картона и внимателно го прочете. Малката операция бе вписана с червено мастило като почти неразгадаем йероглиф и бяха добавени инициалите — У.Т. Тя се зае да разгадава написаното. Доктор Търлоу може и да бе прекрасен педиатър, но имаше ужасен почерк. Доволна, че вече е узнала нещо конкретно за него, тя се усмихна, а мислите й следваха същата посока, докато нощната сестра не ги прекъсна.
— Знаете за какво да следите, нали, госпожице Локит? Забавен пулс, повръщане, главоболие. Е, Миранда не може да ви каже, но ако имате някакви съмнения, позвънете! Сега, на ваше място, бих си легнала. Пулсът й е нормален. Ще изпратя по някое време младшата сестра.
Луси влезе в съседната стаичка и се мушна в студеното тясно легло. Но след няколко мига стана, облече халата и, свила колене, задряма. Час по-късно хленчещият глас на Миранда я разбуди. Тя скочи уплашено. Миранда махаше нервно с ръчички. Отново й провери пулса. Нищо обезпокоително. Луси я гушна, даде й вода и поде напевния монолог, който детето така много обичаше. Миранда спря да хленчи и започна да й приглася по детски, но щом Луси замълча за миг, отново изкриви личице. Луси задъхано продължи с «Трите мечета», като ръмжеше тихо, а детето се кикотеше.
— И татко Мечок духнал кашата си, за да я изстуди — разказваше Луси и показа как, но в миг замря, затаила дъх, защото доктор Търлоу безшумно бе влязъл и я наблюдаваше. До него стоеше хубаво мургаво момиче в сестринска униформа.
— Виждаш ли, Мериън? С любезното съдействие на госпожица Локит ще постигнем бързо подобрение на Миранда — после се обърна към Луси: — Много ли е неспокойна?
— Не, само от двайсетина минути. Заплака, но мисля, че ще се успокои — погледът му я накара да се изчерви — не й бе работа да дава мнение на специалист.
— Нека я прегледам. Можете ли да я сложите на коляното си?
Той се наведе, а погледът на Луси се плъзна по златистите му кичури, тук-там преминаващи в сребристосиво, гъсти и идеално подстригани от умел фризьор.
— Какво успокоително да й дадем, Мериън? — изправи се той и погледна скъпия златен часовник на ръката си. — Наближава единайсет. Няколко часа почивка ще се отразят добре и на двете — взе картона, който сестрата му подаваше, и отбеляза нещо. — Това ще свърши работа. А сега си легнете и спете спокойно, госпожице. Сестрата ще ви събуди преди ставането на Миранда. Лека нощ.
И излезе, преди Луси да успее да си отвори устата. Тя изчака сестрата, която се върна с инжекция, полюля Миранда, докато детето се унесе и я сложи в леглото. Нейното легло не я привличаше особено, но след като доктор Търлоу бе настоял, значи бе сигурен, че момиченцето ще поспи няколко часа.
Когато се събуди, тъкмо се развиделяваше. Миранда не помръдваше и Луси с радост установи, че пулсът й е съвсем нормален. Дълго преди сестрата да се появи, тя бе готова и я очакваше, облечена в огромната си престилка.
— О, вече си станала?! — подаде сестрата глава през открехнатата врата. — Веднага щом ми остане свободна минутка, ще ти донеса чаша чай. Ако се събуди, ще я измиеш и подсушиш, нали?
— Разбира се. Къде е чистото бельо?
— Ей там в шкафа. Има и найлонова торба за мръсните дрехи.
Главата на сестрата изчезна, но бе заменена начаса от внушителната фигура на доктор Търлоу, в безупречен вид, все едно че бе спал поне десет часа. Този път бе сам и я поздрави приятелски.
— Успя ли да поспиш? Станала си рано.
— Както и вие — рече Луси и веднага пожела да вземе думите си назад. Не трябваше да забравя, че не са на вечеря, а в болницата, където той бе важна личност, а тя — само придружител на болно дете и изглеждаше ужасно в безформената престилка.
Той замълча и на нея й стана още по-неудобно.
— Нека я прегледам — рече той спокойно и вдигна поглед към Луси в очакване.
Тя отметна завивката и загрижено каза:
— Много е мокра. Не исках да я преобличам преди идването на сестрата. Ще ви пречи ли?
Погледът му бе смесица от удивление и мило внимание.
— Бих казал, че съм прегледал много повече мокри деца, отколкото е броят на всички твои топли обеди. Радвам се, че е прекарала нощта спокойно. Днес няма да й давам силни лекарства и ако е спокойна, оздравяването й ще се ускори.
Още не бе привършил с прегледа, когато в стаята се втурна младшата сестра.
— Съжалявам, сър, не знаех, че сте тук! — сепна се тя и се обърна към Луси — Трябваше да ни позвъните, госпожице Локит!
— Вината е моя — отвърна меко докторът. — Казах й да не ви безпокои — колко мило от негова страна, помисли си Луси, докато той даваше наставления на сестрата. — Налага се да следим за мозъчни отклонения, може да се появи функционална недостатъчност…
Луси не разбираше всичко, но нима трябваше? Задачата й бе да поддържа Миранда спокойна и весела, докато преценят, че е възможно да я върнат в сиропиталището.
Докторът се отправи към вратата заедно с младшата сестра, поспря и подхвърли през рамо:
— Благодаря ви за помощта, госпожице! Обадете се, ако нещо ви разтревожи, колкото и дребно да е.
Луси го проследи с поглед. О, как й се искаше да е на мястото на младшата сестра! Да разбира сложните термини и да му отговаря компетентно. Не за първи път горещо пожела да притежава повече знания, а не да разчита единствено на природната си интелигентност и находчивост.
Но време за лирични отклонения нямаше — Миранда вече се бе събудила. Луси извади чисто бельо и пусна топлата вода. Когато по-късно сестрата влезе с чаша чай, тя я посрещна с благодарност, защото последният половин час бе доста напрегнат. Миранда се въртеше неспокойно и плачеше с пълно гърло. Луси бе свикнала и правеше всичко необходимо — носеше я на ръце, припяваше й детски песнички. Когато сестрата от дневната смяна се появи, плахо и колебливо попита има ли нужда от помощ, Луси я увери, че всичко е наред и тя побърза да се скрие. После донесоха закуската на Миранда, която, измита и вече усмихната, я очакваше с нетърпение.
— Разполагаш само с половин час — предупреди я сестрата, която дойде, след като Луси бе нахранила детето. — Имаме болни за операция и сме много заети.
Луси, благодарна и на това, се отправи към трапезарията. Беше гладна, а гореше и от нетърпение да смени малко обстановката. Обичаше Миранда и й отделяше много внимание, но без съмнение през следващите няколко дни търпението и издръжливостта й щяха да бъдат подложени на изпитание.
Трапезарията бе почти празна. Тя отнесе таблата на маса до прозореца и хапна набързо.
Когато се върна, Миранда плачеше. С доста усилия успя да я успокои и скоро детето отново заспа, а Луси се приближи до прозореца и огледа двора на болницата.
Тъкмо в този момент колата на доктор Търлоу зави леко и спря. Докторът излезе и се отправи към входа. Вървеше бързо, но внезапно забави ход и вдигна глава. Луси не успя да се отдръпне. Той без съмнение я видя, но продължи пътя си.
Когато на обяд докторът се отби при Миранда, Луси бе в трапезарията, а вечерта стажантът мина на визитация. На сутринта, придружен от дежурната сестра, докторът влезе и поздрави учтиво, ала думите му бяха предназначени по-скоро за сестрата, отколкото за нея.
Предстоеше изписването на Миранда. Състоянието й бе добро и директорката щеше да получи указания за режима. Контролният преглед предстоеше след две седмици. Преди да излезе, той се обърна към Луси и й благодари за помощта. Тя го проследи с поглед, изпълнен със съжаление. Никога така силно не й се бе искало да бъде близо до някой мъж. Щеше да й липсва.
На следващия ден я изписаха и тя не го видя, въпреки че по паркираната кола разбра, че е в болницата. Преди да се качи в линейката, тя за последен път се огледа, но се утеши с мисълта, че ще го види след две седмици на контролния преглед. А през това време може би ще измисли нещо, с което да привлече вниманието му… Нова прическа или дреха? По-скоро трябваше да го заговори…
Едва в часовете на ранния следобед Луси, след като с мъка се откъсна от Миранда, направи подробен отчет пред директорката. Тогава разбра, че получава два дни отпуск заради дежурството в болницата.
— Доктор Търлоу е много доволен от теб. Облекчила си претоварените със задължения сестри. Миранда се нуждае от много внимание, но според него ще се подобри бързо.
— Чудесно! А какво ще стане с нея, когато порасне… Дали ще е нормална?
— Времето ще покаже. Но тук тя винаги ще бъде у дома си. А сега върви да си починеш!
У дома завари само Алис.
— Една чаша хубав чай и няколко сандвича ще свършат добра работа. Изглеждаш уморена, скъпа! — хвърли й тя загрижен поглед. — Майка ти и баща ти са в музея «Виктория и Албърт». Повикаха баща ти да види някакви древни камъни от Африка май. Както и да е, няма да се приберат преди пет часа. Имоджен ще работи до късно, а Полин ще излиза. Хайде, иди и се преоблечи, а след десет минути закуската ще бъде готова.
Луси си разопакова багажа, взе душ, изми си косата и слезе долу по халат и с хавлия на главата. Майка й не би го одобрила, но нали нямаше никой. На масата я чакаха препълнена чиния със сандвичи и горещ чайник. Покрай изписването Луси бе пропуснала обяда в болницата. Тя повдигна крайчеца на един сандвич и със задоволство установи, че е с дебел слой пасирани яйца и салата от кресон. Сандвичът изчезна за секунди и Луси покани Алис да пийне чаша чай с нея.
— Благодаря, мила. Обядвах преди час. Изяж всичко, а после хубаво си почини.
След като всички яйчени сандвичи изчезнаха, Луси подхвана шунковите. В кухнята бе много приятно — топло и приветливо. Бе разположена в приземния етаж. Самата къща бе строена в началото на века и представляваше красива тухлена постройка в късен викториански стил с просторни стаи. Луси бе живяла тук, откакто се помнеше. Понякога майка й подхвърляше идеята за къща в провинцията, но никой не я възприемаше на сериозно, тъй като тук, в Челси, баща й бе много близо до работата си. Той все още обикаляше света, винаги заедно с майка й, а когато бе в Лондон, сътрудничеше на различни музеи и изнасяше лекции. А самата Луси бе разумно момиче и не се впускаше в неосъществими мечти. Възприемаше живота си жизнерадостно и същевременно съзнаваше, че не се вписва съвсем сполучливо в образа на семейството. Въпреки това я обичаха, макар да бе източник на малки разочарования — ако не за друг, то за майка си. Работата в сиропиталището не й тежеше, но тайно се надяваше, че някой ден ще срещне мъжа на мечтите си и ще се омъжи. И ето, че бе се случило! Налагаше се да предприеме нещо. Тя си взе още един сандвич. Трябваше да си купи дрехи. Не че нямаше, но още няколко тоалета щяха да й бъдат от полза. Така при следващата среща щеше да конкурира по-успешно елегантната Фиона Сиймур, както и да направи добро впечатление на общите им приятели — Уолтърови. После щеше да потърси и други възможности да я поканят на вечери някои от многобройните познати на родителите й.
Един от старовремските звънци, накичени на кухненската стена, издрънча — този от входната врата. Алис остави чиниите.
— Май е пощальонът — учуди се Луси. — Доста е закъснял.
— По-добре аз да видя — измърмори Алис и излезе, като притвори вратата зад гърба си.
Луси си наля втора чаша чай и посегна към последния сандвич — би било жалко да го остави. Вратата зад гърба й се отвори.
— Пощальонът ли беше — попита тя и се обърна, захапала сандвича.
До вратата стоеше Алис, но не беше сама, а в компанията на доктор Търлоу. Както винаги — елегантен, с едва загатната усмивка, непринуден и спокоен.
— Господи! — едва успя да изрече тя с пълна уста. — Какво правите тук? — ръката й несъзнателно се вдигна към хавлията. — Току-що си измих косата, извинете…
Веждите й се присвиха ядосано — всичките й планове рухваха. Вместо да го очарова с елегантни тоалети и безупречна прическа, стоеше пред очите му в най-ужасен вид! Тя извърна смръщено лице към Алис.
— Не й се сърди! Казах й, че няма да имаш нищо против, ако вляза. И не сбърках, нали, след като в болницата те виждах по халат? — гласът му бе мил и ласкав, а усмивката — очарователна.
Тя не можа да се сдържи и също се усмихна.
— Нещо важно ли е? Искате ли чаша чай?
— С удоволствие. Защо не ми говориш на «ти»?
Алис сподави смеха си и дръпна един стол.
— Чаят е горещ и мога да ви предложа кейк «Мадейра» — не защото аз съм го приготвила, а защото наистина е чудесен.
— Моята слабост! Каква приятна кухня… — той седна срещу Луси и погледна хавлията й. — Дълго ли ще подсушаваш косата си?
— Не, вече е почти суха — тя му наля чаша чай. — Да не се е случило нещо с Миранда?
— Не, чувства се отлично. Мислех си защо не отидем да хапнем някъде тази вечер? Сигурно ще ти е интересно да научиш подробности за лечението й, а в болницата нямаше време да поговорим.
Той опита кейка, забавлявайки се с колебанието й.
— Ами, мама и татко… — звънът на телефона я прекъсна.
Алис вдигна слушалката, отвърна два пъти: «Да, госпожо» и затвори.
— Родителите ти са на вечеря у професор Шинкел — съобщи Алис. И добави: — Предполагам, майка ти не знае, че вече си у дома.
Изражението на Луси подтикна доктора към бърза реакция:
— Чудесно се подрежда. Значи си свободна и ще вечеряш с мен — и като не получи опровержение, продължи: — В колко часа да мина? Към седем и половина? Какво ще кажеш за някое тихо местенце — «Булестен», например?
— Чудесно предложение, но само ако разполагаш със свободно време…
По лицето му се четеше, че всеки момент ще се разсмее, но думите му прозвучаха сериозно:
— Доколкото си спомням, не съм дежурен до утре сутринта — и като се изправи, добави: — До седем и половина. Ще ми бъде много приятно.
Алис го изпрати и се върна възбудена.
— Какъв симпатичен господин, няма две мнения! Свали тази хавлия и дай да те среша. Какво ще облечеш? Ресторантът е много шик…
— Новите обувки от «Рейн», ще си пусна косата…
— Ами рокля? Доколкото знам, не се ходи по обувки, обвита в коса — пошегува се икономката.
— Сребристосивата рокля от сатен, с широката бродирана яка и маншети — в гласа й се долавяха нотки на задоволство. Роклята бе много красива, семпла, но се забелязваше. А цветът й придаваше елегантност и уравновесеност. Щеше да бъде неотразима и нищо чудно, той да пожелае да се омъжи за нея, наивно си помисли Луси.
Остави бележка на майка си, наметна огромен кашмирен шал и обу новите обувки. Малко й стягаха, но много отиваха на роклята и на малката кокетна сива чантичка. Ще свикне.
Докторът бе точен до минутка и Алис отвори широко вратата, за да може красотата на Луси да грейне отведнъж с всичкия си блясък. Пламъците в камината разпръскваха мека светлина и уют в подредената с вкус дневна. В ъглите бяха запалени дискретни лампи.
Луси се изправи, като с голямо усилие успя да сдържи вълнението си и любезно го покани:
— Заповядай. Искаш ли да пийнем по нещо?
— О, Луси! Колко си елегантна, а и така точна — направо невероятно!
Трябваше да остане в стаята си горе и да го накара да я почака малко, помисли си тя, леко раздразнена.
— Точността е мой навик от сиропиталището — отвърна тя с достойнство.
— Разбира се. Запазих маса за осем и половина. Можем да пийнем по нещо и там. Да тръгваме.
На устните й разцъфна усмивка — не можеше да му устои. Беше толкова мъжествен, красив и спокоен. Дали някога губеше самообладание?
Улица «Саутхемптън» не бе далеч, но натовареният вечерен трафик ги забави и вече минаваше осем, когато Луси се озова срещу доктора на една от най-хубавите маси в ресторанта. Тук той не бе случаен човек — всички го познаваха. Може би идваше с Фиона Сиймур… Не, нямаше да губи време в догадки — и то тъкмо в мига, когато мечтите й се превръщаха в реалност. Беше насаме с него, облечена в красиви дрехи, които я правеха да изглежда невероятно чаровна… А и в разговора се надяваше да се представи по същия начин. За съжаление, никакви остроумия не се мяркаха из главата й, вместо това я усещаше отчайващо празна. Тя отпи от шерито и с облекчение сведе глава над картата с менюто. Беше гладна и той я насърчи:
— Струва ми се, че обядът ти бе доста скромен. Както и моят. Какво ще кажеш за скариди като начало? А ако обичаш риба, барбунът е възхитителен. Или печени гълъби?
— Не мога да ям гълъби. Храня ги всяка сутрин на път за работа. Предпочитам риба — той се усмихна разбиращо.
Чак когато унищожиха деликатесите, последвани от еклери с разкошна сметана с лешници и карамел, докторът умело премина от непринудения разговор, чиято цел бе да я предразположи към темата за Миранда.
— Често ли се занимаваш с нея?
— Всъщност, да, но не през цялото време. Всяка сутрин я къпя, храня, извеждам на разходка и така нататък.
— Знаеш ли — кимна той, — тя вероятно ще изостане в развитието си, имам предвид умствено. Но операцията ще й помогне и процесът на изоставане няма да е така тежък. Бихме искали да я излекуваме напълно — тя е такова красиво дете, и ако бе доведена още като бебе, шансовете й щяха да са значително по-големи…
— Няма ли някакво специално лечение? Тя говори малко и въпреки че не е много стабилна, се опитва да ходи.
— Ти можеш да направиш много за нея. Не се отчайвай, ако усилията ти не се увенчават с видим резултат. Зная, че имаш немалко ангажименти и с другите деца, но директорката ми каза, че Миранда контактува с теб много по-добре, отколкото с когото и да било друг. Когато байпасът между двете полукълба се задейства, ще се опитаме да стимулираме функцията на мозъка. Ако всичко върви добре, след няколко месеца ще я подложим на допълнителна терапия.
— Имате ли много такива случаи? — Луси наля кафето и с тъга си помисли, че единствената причина за поканата му бе да се увери, че ще остане в сиропиталището и ще се грижи за Миранда. Цяла загубена вечер — вместо да я прекара с блестящата Фиона. Очевидно тя самата изобщо не го впечатляваше, въпреки красивата сива рокля и елегантните обувки. Дори не ги бе забелязал.
Той насочи разговора към по-общи теми и когато Луси спомена, че е време да се прибира, тъй като сутринта е на работа, той плати сметката и я последва, без да се опита да я задържи или да й предложи да танцуват. Което не бе толкова лошо, защото обувките се бяха впили в краката й и дори краткото разстояние до колата бе истинско мъчение.
— Събуй ги — предложи й докторът, докато палеше колата.
— О, нали нямаш нищо против? Направо ме съсипват. Как разбра?
— Изражението ти е доста красноречиво, което, бързам да добавя, никой друг не забеляза — погледна я косо. — Иначе са много хубави. Както и всичко останало. Ти си прекрасна, Луси! Скромна и мила. Прав ли съм?
— Не, мисля, че не — тя раздвижи изтръпналите си пръсти с облекчение. — Не съм убедена, че в наше време скромността е предпочитано качество? Всъщност, аз не съм в първа младост…
Той шумно се засмя.
— Нима скромността зависи от възрастта? Всъщност, на колко години си?
— На двайсет и пет. А ти на трийсет и пет ли си?
— Може да се каже, че и двамата не сме достигнали годините, когато трябва да ги премълчаваме.
Бяха стигнали до дома й и тя понечи да слезе, но той я спря.
— Почакай! — после излезе и отвори вратата. — Няма да успееш да си мушнеш краката обратно в тези обувки. — Наведе се, подаде й ги и без повече обяснения я взе на ръце, пренесе я до вратата и й каза да позвъни.
Алис отвори и бързо се отмести да му направи път.
— Нали не си зле, мила? Какво става? Да не си пийнала малко повече алкохол?
— Краката й — остави я той внимателно на земята. — Обувките й стягаха и след като ги свали, вече не можеше да ги обуе.
— А пък аз се изплаших какво се е случило! — плесна с ръце Алис. — Майка ти и баща ти са в хола — заповядайте и вие, господине. Ще донеса кафе, а ти, госпожице Луси, бързо си обуй чехлите. Какво ще каже майка ти, като те види!
— На всекиго може да се случи — отбеляза докторът философски и се усмихна на Алис обезоръжаващо.
— Е, може и да не забележат — подвоуми се тя и мина напред да им отвори.
Родителите на Луси седяха в двата края на канапето — баща й, затрупан между купчина листа, докато майка й прелистваше каталог на «Харпър». И двамата вдигнаха поглед.
Баща й стана.
— Ето ви и вас! Добре дошли, доктор Търлоу. Радвам се да ви видя. Заповядайте, седнете! Луси кажи на Алис да донесе кафе…
— Вече го прави, татко! — тя се наведе и целуна майка си. О, де да можеше да подаде ръка за поздрав така грациозно както тази дама в каталога!
— Щастлива съм да ви видя, доктор Търлоу! Моля ви, седнете. Каква любезна покана! Да заведете Луси на вечеря!
— Любезността беше от страна на Луси, госпожо — отвърна той и с усмивка проследи погледа на дамата.
— Луси, къде са ти обувките? Не си ги загубила, нали? Да не си паднала?
— Стягаха ми, мамо, затова ги събух.
— Е, добре — и тя насочи вниманието си към госта. — Така се надявах отново да се срещнем! Ще се радвам много, ако вечеряте у нас, преди да отпътуваме за Турция.
— В Кайсери, древно селище на хетите, правят интересни разкопки. Поканиха ме да отида и ги разгледам — добави господин Локит. — Заминаваме в края на другата седмица.
Докторът, за голяма изненада на Луси, посрещна поканата с възторг.
— Луси, скъпа, изтичай и ми донеси бележника календар. И си обуй някакви чехли.
Луси бавно изкачи стълбите. Родителите й, които истински обичаше, изобщо не й съдействаха и не я приобщиха към интелектуалния разговор. И без това не бе се проявила кой знае колко добре по време на вечерята. Когато слезе долу, Алис бе сервирала кафето, а баща й — коняка.
Докторът като че ли бе готов да прекара тук остатъка от вечерта — вече вмъкваше компетентни реплики между обясненията на баща й и изглежда бе запознат с желязната епоха на хетите и местата, които са обитавали в Мала Азия. Докато поднасяше чашите, той се обърна към нея:
— А ти не искаш ли да заминеш, Луси?
— Луси е домашно животинче, нали, скъпа? — изпревари я майка й. — Тази нейна прищявка да се грижи за сираците запълва времето й, докато ни няма — и без лош умисъл продължи: — Тя не пожела да продължи образованието си. Умницата в семейството е Имоджен — с прекрасната си работа в Сити, а Полин работи в картинна галерия и се кани да се омъжи в края на годината. Всичките са много способни, а и икономката ни е изключително добра и усърдна…
Докторът учтиво измърмори нещо в отговор и стана да си ходи. Госпожа Локит го изпрати до вратата и Луси не можа да каже нищо друго, освен няколко благодарности. А и нямаше какво? Крехката й мечта се бе срутила като пясъчна кула — ако той изобщо си спомнеше за нея, то щеше да бъде като за някакво ограничено същество…
Тя пожела лека нощ на родителите си и се качи да си легне.
Удивително, но преди да заспи, необяснимо защо, у нея се затвърди убеждението, че напук на всички фатални превратности той ще продължи да й се обажда и един ден ще й предложи да се омъжи за него. Бе го усетила със сърцето си.


Трета глава

Няколко дни на Луси не й се удаде случай да приведе в изпълнение своето решение. Доктор Търлоу не се появяваше в сиропиталището, а всъщност бе доста глупаво да очаква, че ще го стори. Викаха го много рядко — само за спешни случаи, но сега нямаше повод — Миранда бе добре и дори показваше признаци на прогрес.
Семейство Локит уреди подробностите по пътуването и реши да покани няколко приятели на гости, измежду които и докторът.
— Времето за предупреждение е доста кратко, но всички са стари приятели и не държим на церемонията. Може би трябва да поканя и госпожа Сиймур… — размишляваше госпожа Локит.
— Защо? — погледна я Луси, която правеше списък на гостите.
— Е, мила, двамата с доктор Търлоу изглежда са стари приятели. Говори се, че може би той ще й предложи женитба. Бог ми е свидетел, тя полага сериозни усилия, но по мое мнение няма да се увенчаят с успех. Утре се върни навреме и си облечи нещо красиво — може би сивата рокля, а?
— В никакъв случай. Спряла съм се на ръждивото кадифе…
— А, да! Бях го забравила — и като я изгледа разтревожено: — Ще се справиш ли без нас, скъпа? Колко жалко, че Полин заминава за две седмици на изложба в Единбург, а Имоджен ще придружава сър Джордж до Брюксел. Но Алис остава.
— Ще се справим, не се безпокой, мамо! Колко дълго ще останете?
— Не сме съвсем сигурни — зависи от находките. В Турция не е лошо, мила. Ще ти се обаждаме по телефона. А сега, кажи какъв е броят на гостите? Можем да започнем със супа и рибена салата, а после агнешки котлети с гарнитура от пресни картофи и зелен фасул — сигурна съм, че имаше в «Хародс». Цената е сериозна, но пък е много вкусен. Алис ще направи шоколадов мус с портокал и, естествено, накрая сирене — Луси записа всичко и го подаде на майка си.
— Благодаря, мила! Каква добра дъщеря си! Радвам се, че не преследваш някаква кариера. Само трябва да си намериш добър мъж.
— Да, мамо — промълви Луси. Тя вече го бе намерила. Въпреки че вероятността да се омъжи за него бе незначителна.
Облече се с изключително старание и със задоволство оцени резултатите в огледалото. Ръждивото кадифе много й отиваше като цвят — в косата й играеха мамещи отблясъци, а очите й блестяха в по-наситено зелено. Фигурата й бе прекрасно подчертана. А когато се присъедини към семейството в хола, възхитените възклицания на майка й я убедиха в правотата на личните й заключения.
— Сложих те между Сирил и господин Уолтър… Ах, звъни се!
Е, край на съкрушителния й тоалет! Сирил не я харесваше особено, а господин Уолтър бе мил, но не дочуваше. Луси поздрави първите гости, като не откъсваше поглед от вратата. Доктор Търлоу пристигна сам и тя му се усмихна широко — поне не бе довел Фиона Сиймур. Той й отвърна, докато поздравяваше домакинята, но не направи опит да се приближи — може би защото бе обсадена от осемдесетгодишната многознайка госпожа Уинчел. Докато изслушваше мнението й за правителството, Луси видя как Фиона Сиймур влиза, последна от всички. Изглеждаше наистина прекрасно в черната си стилна рокля, съвършено опростена по кройка, но с изключително елегантна линия. Косата й бе прибрана високо над тила в разкошен кок от подредени букли. На едната ръка имаше около половин дузина златни гривни, а на стройната й шия се полюшваха няколко златни верижки. Старата госпожа Уинчел се обърна и я изгледа през лорнета си.
— Само си губи времето — измърмори тя и продължи на висок глас темата за правителството.
По време на вечерята разговорът се въртеше около Турция и Луси преповтаряше на господин Уолтър репликите, които не бе дочул. Докторът, за нейно разочарование, бе на другия край на масата, обграден от Имоджен и Фиона. Едва когато госпожа Уинчел стана, давайки тон за тръгване, той се приближи, но стандартните реплики за бързото подобрение на Миранда и пожеланието към Луси да не се претоварва, изпариха надеждите й за по-личен разговор. Тя отговаряше вдървено и набързо му пожела лека нощ.
— Лека нощ, Луси. Очите ти са изумруденозелени — дали защото в гърдите ти не бушува гняв? Надявам се да имам възможност да открия! — усмивката му бе обезоръжаваща, но в следния миг госпожа Сиймур го докосна и той се обърна.
Тя също се усмихваше, но по съвсем различен начин.
— Каква приятна вечер, Луси! Уилям, ще ме изпратиш ли с колата? Почти ти е на път.
Пълен провал, разсъждаваше Луси, вече в леглото. Фиона Сиймур я превъзхождаше и по външен вид, и по вкус. Каква бе ползата от една гола красота — имаше стотици красиви момичета, но съвсем не много Фиони с драматични тоалети и умело нанесен грим. Тя въздъхна тежко, но на сутринта се събуди с твърдото решение да победи въпросната дама в негласния двубой. Все още не знаеше как, но нещо щеше да се промени!


И точно така се случи, но не според очакванията й. След два дни родителите й заминаха, последвани незабавно от Полин, която отлетя за Единбург, а на следващия ден и от Имоджен, образцовата делова дама. И двете се сбогуваха сърдечно с Луси, като повториха съветите на майка си и оставиха телефонни номера. Изведнъж къщата сякаш опустя, а Алис и чистачката използваха, за да я почистят основно от мазето до тавана. Луси с удоволствие си легна по-рано, а на сутринта се събуди с приятната мисъл, че й предстои да води Миранда в «Сити Ройъл» на преглед. Естествено, срещата бе строго професионална, но поне без досадното присъствие на Фиона Сиймур. Часът й бе за ранния следобед и сутринта й се стори безкрайна, особено докато директорката се колебаеше дали да я изпрати, или да я остави при най-малките, чиято възпитателка бе болна. Луси изчакваше решението й и дълбоко въздъхна, когато шефката й видя как Миранда се мята гневно в ръцете на евентуалната й заместница.
— Е, добре, заведи я ти. Трябва да бъде по-спокойна. Аз ще наглеждам малките, докато се върнеш. Дано не се забавиш много.
Линейката ги чакаше пред входа, но като пристигнаха, чакалнята бе претъпкана.
Сестрата я забеляза и се приближи:
— Часовете малко се поотложиха, защото докторът бе извикан по спешност. Имате късмет, че сте в първата десетка. Всеки момент го очаквам да се върне.
Тя шумно се отдалечи и Луси седна, гушнала детето, което, притеснено от заобикалящата го обстановка, леко похленчваше. И на Луси не й бе особено приятно. Въпреки пронизващо студения ден, в чакалнята бе доста задушно, а и бебетата пищяха с пълен глас.
Мина час, преди да дойде ред на Миранда, вече изнервена достатъчно, въпреки усилията на Луси. Най-после тя влезе в кабинета, остави детето на леглото и поздрави доктора.
Той промърмори разсеяно:
— А, да, Миранда. Хайде да я видим — изглеждаше уморен, което не я учуди — толкова болни и капризни деца, минаваха на ден през ръцете му. Внезапно той се обърна към нея с усмивка. — Здравей, Луси! Изглеждаш ми разгорещена и малко ядосана…
— Не съм ядосана, само ми е горещо. Половин Лондон ви чака отвън.
Точно в този миг се разнесе силен трясък и лампата угасна.
След броени секунди се чу вик:
— Това е бомба-а!
Прегърнала Миранда, Луси остана на мястото си. Гласът на доктора й действаше успокоително. След миг в ръцете му светна фенерче.
— Не мърдай! — нареди той. Хич не си бе и помисляла обратното. — Аварийният генератор ще се включи всеки момент. Отивам в чакалнята…
Бъркотията бе пълна. Деца пищяха, истерични майки викаха и подлудени от неописуемата врява, всички се мятаха насам-натам. Гласът на доктора се опитваше да ги надвика, но безуспешно. Клиниката се намираше на сутеренния етаж и тъмнината бе пълна. Всички напираха към вратата, която, естествено, не можеше да се отвори. Луси притисна Миранда до гърдите си и пристъпи към чакалнята.
— Тишина! Не мърдайте! — извика тя решително и въпреки че дробовете й бяха със значително по-малък капацитет, отколкото на доктора, за миг врявата утихна и останаха само детските гласчета. — Запазете спокойствие! Помислете за децата и престанете да се блъскате! Вратите ще се отворят, ако ги освободите, а има и аварийно осветление.
Надигна се вълна от приглушено мърморене и суетня, но поне писъците и блъскането престанаха. Тук-там засвяткаха фенерчета, а докторът се отправи към вратата, като ги успокояваше на висок глас.
Тя не разбра защо вратите се отвориха с такова закъснение. В този миг дойде и токът. Какъв кошмар! В чакалнята цареше пълен хаос. Сестри напътстваха към изхода паникьосани майки, а докторът, извисяващ се с една глава над останалите, помагаше в изнасянето на изплашените деца. Луси излезе, увлечена от потока. Нямаше смисъл да чака — очевидно докторът си имаше много други грижи, за да продължи с прегледите. Оказваха първа помощ на стъпканите от тълпата и всички се проверяваха по списък. Разнасяха се чаши чай за успокояване на изпадналите в шок.
Сестрата, забързала се по коридора, я попита дали може да се прибере сама и Луси я увери, че ще се справи.
— Вие сте разумно момиче. Доктор Търлоу й е правил операция, нали? Ще иска да я прегледа колкото се може по-скоро. При първа възможност ще се обадим на директорката за нов час.
Навън бе започнало да ръми — лек дъждец, който се просмукваше през дрехите й, докато чакаше такси. Миранда бе добре увита, но взе да хленчи. Никак не бе лека, а трябваше да я държи внимателно. В таксито Луси се отпусна с облекчение.
Когато пристигнаха, детето плачеше с все сила. Луси плати и влезе тичешком, за да я съблече по-скоро, а една от помощничките отиде да съобщи на директорката.
Добрата жена от пръв поглед разбра каква е ситуацията и поръча чаша чай за Луси, а за Миранда — бисквити и мляко. После я отнесе в леглото й, като междувременно слушаше накъсания разказ на Луси.
— Всичко би било наред, ако някой не бе извикал, че има бомба и тогава всички се заблъскаха към изхода, въпреки че доктор Търлоу се опита да ги вразуми. Двамата със сестрата имаха фенерчета, но клиниката е голяма и бе претъпкана.
— А вие къде бяхте през това време?
— В кабинета му. Тъкмо щеше да преглежда Миранда. Сестрата каза, че ще ви уведоми за новия час. Днес вече бе безсмислено да чакаме, тъй като имаше и няколко пострадали — притиснати около вратата.
— Слава богу, че не се е случило нещо по-лошо. Но ти си мокра! Я си съблечи палтото и пийни чай. Щом нахраниш Миранда, веднага си тръгвай — и без това е почти пет.
— Да, госпожо. Съжалявам, че ще се наложи да я водя още веднъж. Там никак не й харесва. Шумът я дразни.
— Горкичката! Но не мога да настоявам човек като доктор Търлоу да идва дотук, освен ако не е по спешност. Ще помоля да изпратят някой от стажантите му.


Когато Луси най-после се прибра у дома, вече бе шест часа. Миранда не бе искала да си изяде закуската и се бе наложило да я придумва доста дълго, а опашката на автобусната спирка се бе проточила на няколко десетки метра.
Щом отключи, Алис веднага се появи.
— Вече започвах да се безпокоя! — възкликна тя, като й помагаше да си свали палтото. — Забави се повече от обикновено. Какво става? О, колко си мокра! Май ще се справиш с една хубава чаша чай!
— Чудесна идея, Алис! Но първо да се изкъпя, а после идвам в кухнята и ще ти обясня.
— Добре, скъпа! И си облечи нещо топло, че трепериш от студ.
След петнайсетина минути Луси се появи в кухнята с разпусната коса, дебел зелен пуловер и пола от туид. Чувстваше се много по-добре. Една чаша горещ чай щеше да й се отрази божествено, особено с препечени филийки, ако Алис се бе сетила да направи. Тя отвори вратата и влезе с танцова стъпка.
— Алис…
Алис си стоеше спокойно, също както и доктор Търлоу — изправен до прозореца, той наблюдаваше минувачите. Щом чу гласа й, рязко се обърна.
— Извини ме, че се отбих в такъв неподходящ момент, но исках да се уверя, че си добре след днешния инцидент. Видях Миранда — за щастие, не е пострадала. А ти как си? — тя кимна, като безуспешно се опитваше да измисли някакъв отговор. — Няколко майки са пострадали, но приех и четири деца — веждите му се смръщиха и тя разбра, че е ядосан и загрижен.
— Но ти направи всичко, което бе по силите ти. Призоваваше към спокойствие, а сигурно не ти е било лесно да си пробиеш път през тълпата.
— Да, паниката е нещо ужасно. Ще взема мерки да не се повтаря. Всъщност, техниците, които са проверявали аварийното захранване, прекъснали някакъв кабел.
— О, това ли е била причината? — тя изпита силно желание да го прегърне и успокои, защото виждаше, че се чувства отговорен. Вместо това каза: — Алис е направила чай. Ще пийнеш ли една чаша? — и без да дочака отговор, отиде до бюфета и извади още една чаша, докато Алис слагаше препечените филийки с масло на масата.
— Заповядайте — хапнете и си починете! А аз ще се кача да подредя стаята на майка ти и баща ти, която току-що почистихме — и Алис излезе, очарована от доктора, който стана и й отвори вратата.
— Съжалявам, че се наложи да се прибираш сама с детето — каза той, сядайки срещу нея. — Имаше ли проблеми?
— Не, таксито дойде сравнително бързо. Обичаш ли конфитюр от ягоди? Лично производство на Алис… — тя му поднесе чинията с филийките и лъжичка.
Седяха и дъвчеха филийки и тъй като следобедното събитие бе изчерпано, преминаха на по-лични теми. Въпросите, които докторът задаваше, бяха толкова тактични, че Луси не забеляза как започна да му разказва подробности от живота си. От своя страна тя горещо желаеше да го попита за толкова много неща! Но откъде да започне… Не бе женен, но госпожа Сиймур… Имаше ли родители, братя и сестри? Защо не притежаваше поне капчица от самоувереността на сестрите си — те не биха се поколебали и за миг!
Тихият глас на доктора прекъсна мислите й.
— Колко дълго ще отсъстват родителите ти?
— Зависи — ако е нещо интересно, ще се позабавят повече.
— Не се ли чувстваш самотна? Майка ти ми каза, че й сестрите ти ще пътуват.
— Само за седмица-две, но тук остават Алис и Симпкинс — веждите му се извиха въпросително. — Нашата котка. Случайно да искаш котенце? Все още са твърде малки, но като поотраснат…
— Амии, моята икономка има една стара котка, по погрешка кръстена Томас — може да й взема едно котенце да се почувства майка.
Трохички информация — все пак, по-добре от нищо!
— Имаш ли куче?
— Две — Робинсън и Фрайди. Те понасят котки.
— Да не си ги открил на някой пустинен остров? — засмя се тя.
— Може и така да се каже.
— Каква порода са?
— По малко от всички, предполагам. Обичаш ли кучета?
— Да — кимна тя и сипа още чай. — Само че не можем да си вземем, защото мама и татко много пътуват, Имоджен и Полин са твърде заети, а и мен ме няма по цял ден.
— Но на теб не ти се налага да работиш — подхвърли той мило.
— О, не, но разбираш ли, трябва да правя нещо! Не мога просто да си стоя у дома. Аз сама си намерих тази работа — исках да бъда полезна с нещо, и тъй като не мога да направя кариера…
— Не би ли искала да се омъжиш? — гласът му бе много нежен и предразполагащ.
— О, да, само че никой не ми е предлагал.
— Изненадваш ме. Знаеш, че си хубаво момиче.
Тя дори не се опита да скромничи.
— Да, но съм безнадеждно стеснителна и не зная какво да си говоря с хората — в погледа му проблесна удивление. — С изключение на теб.
Той кимна сериозно, въпреки лукавите пламъчета и погледна часовника си.
— Разговорът и чаят ми доставиха голямо удоволствие. Съжалявам, но имам ангажимент за тази вечер — в миг прямото изражение на Луси се притаи зад вдървена учтивост — факт, който не му убягна.
Очите й заискриха с ослепително зелен блясък.
— Много мило, че се отби. Надявам се бързо да заличите всички поражения от днес.
— И аз също. Много ми се иска да разбера, кой изкрещя за бомбата. Благодаря още веднъж, Луси! — усмихна й се той.
Тя го изпрати до вратата, а после заключи. Е, вече знаеше нещичко за него, но надали би отбелязала по-сериозен напредък. Изгледите да го срещне извън клиниката бяха минимални, а може би Миранда нямаше да се нуждае от прегледи дълго време.
— Отиде ли си? — Алис, видимо развълнувана, влезе в кухнята. — Можех да приготвя вечеря.
— Имал ангажимент тази вечер — прибра Луси конфитюра.
— Онази госпожа Сиймур — готвачката от номер единайсети познавала камериерката й. Тя го преследвала — звъняла му по всяко време и се разярявала като звяр, ако го нямало или нещо бил зает. А според камериерката, той бил женен за работата си.
Доста оптимистично! По-лесно би било да привлече погледа на човек, отдаден на работата си вместо на госпожа Сиймур.
— Е, достатъчно възрастен е, за да взема решения сам, нали, Алис?
— Мъже! — изсумтя тя и чукна с една чаена чинийка по масата. Луси винаги й е била любимка, но когато влезе преди миг, на лицето й не бе изписана радост.


След два дни Луси отведе Миранда в клиниката, но единствените думи, които размени с доктора, бяха «Добър ден» и «Довиждане». Младшата сестра отнесе пищящата Миранда на рентген, а Луси седна в чакалнята.
— Боже мой, какво чудо! — връчи й тя с облекчение врещящия вързоп, още щом се появи иззад ъгъла. — Доктор Търлоу каза да влезете за малко.
Миранда, зачервена от рев, подсмърчаше, заровила лице в рамото на Луси, но въпреки това му позволи да я прегледа и дори му се усмихна. Той веднага й отвърна. Само Луси стоеше с безизразно лице и трескаво обмисляше държанието си. В един миг господинът, седнал срещу нея в кухнята, похапваше печени филийки, а в следващия — важен и недостъпен като съдия. Реши да играе на сигурно — запази мълчание. Прегледът вече привършваше, когато сестрата се върна.
— Ще напиша заключение за вашия лекар. Миранда прогресира много обнадеждаващо. Ще я видя отново след месец — усмивката му бе приятна и неангажираща. — Довиждане, Луси.
Отвърна му със сериозно лице, а после се прибра с Миранда и пое другите си задължения. Бе разочарована, но не и паднала духом. Нямаше конкретен план за отстраняване на Фиона Сиймур, но предчувстваше, че съдбата ще й даде шанс. И ни най-малко не се съмняваше, че ще стане безупречна съпруга на доктора, също както и че Фиона Сиймур би провалила живота му. Когато се прибра у дома, извади телефонния указател и намери адреса му — тихо, очарователно местенце в Чизик, на брега на Темза — едно от най-спокойните в Лондон. Замислено побутна указателя — нали имаше две кучета, които трябваше да се разхождат?! Ричмънд Парк и Кю Гардънс бяха най-близките паркове. Сигурно ги отвеждаше с колата — не всеки ден, но поне през уикенда…
Сестрите й още не се бяха върнали и решението й да се поразходи в неделя из парковете не направи особено впечатление на Алис.
— Няма да се върна за обяд, Алис. Ако денят е хубав, ще се наслаждавам на свежия въздух.
— Ще ти направя един-два сандвича — каза Алис. — И внимавай, скъпа, не се отклонявай по самотни пътечки! Не съм убедена, че майка ти…
— Ще се движа само по централните алеи, Алис, и ще се прибера за чая. Искаш ли да отидеш на църква?


Когато се събуди в неделя сутрин, Луси изтълкува като добра поличба чистото синьо небе — въпреки че ранният мартенски вятър бе доста режещ. Облече нов пуловер от мохер в зелено — също като очите й — и плисирана вълнена пола. Мушна един шал в ръчната си чанта и след разкошна закуска и петминутна предупредителна реч на Алис, се отправи към автобуса. Изкушението да зърне къщата на доктора бе голямо, но в последния момент предпазливо реши да се въздържи и пое към Ричмънд Парк. Импулсивното й решение да слезе от автобуса бе глупаво, затова изчака следващия и този път слезе пред парка. Е, не можеше да бъде и в двата едновременно, затова й се наложи да избира. Както вървеше по алеята, тя си призна, че цялото й начинание е безкрайно наивно. Не бе и помисляла, че влюбването е съпътствано от толкова много планове и размисли, при това съвсем нереални!
Около нея не бе многолюдно — повечето хора бяха с кучета и деца, и Луси взе да изпитва удоволствие от разходката. Колко бе прекрасно да се откъснеш от улиците и къщите! Тя се движеше, унесена в мечти — вила на село, само за уикендите, където децата да играят, докато двамата с Уилям се грижат за градината, а Робинсън и Фрайди тичат на воля; огромна градина, цялата в цветя и рози, широка алея за крикет… И ето че се отклони от пътеката и приседна на един пън. Четири деца, реши тя, две момчета и две момичета — момчетата ще станат лекари като баща си, а момичетата ще са не само красиви, а и умни. Двамата с Уилям ще остареят заедно в хармония и разбирателство — той ще стане достолепен старец… Тя вдигна глава. Пред нея стоеше доктор Търлоу, красив и, за щастие, от по-добрата страна на четиридесетте години. Кучетата тичаха около него — малкото, с неясен произход, черно и къдраво, веднага скочи на коленете й, а другото, голямо и рунтаво, с разкошна дебела опашка се приближи и сведе глава, дишайки в лицето й. Тя го подръпна за ухото, щастлива, че има какво да прави, защото докторът наблюдаваше порозовялото й лице с развеселени лукави очи.
— Доста далеч си от дома — отбеляза той и седна до нея.
Луси чешеше малкото куче под брадичката и не извърна поглед.
— Денят е прекрасен — чудесно е да се откъснеш от улиците и да повървиш.
— Да — кимна той сериозно, — идвам тук всяка свободна неделя, а и често след закуска за по половин час, особено щом започне да съмва по-рано. В противен случай правим една бърза обиколка на съседните улици.
— Какви хубави кучета! Съвсем различни са. Откъде ги взе?
— Робинсън — той потупа голямото куче, — бе изхвърлен на магистралата от кола, зад която се движех, а Фрайди го открих в кашон встрани от пътя.
— Колко жестоко! — възмути се Луси. — Да постъпват така с невинно животно! Те сигурно те обичат…
— Ние сме добри приятели, разнообразяват ме след работния ден и малките пациенти…
— О, не обичаш ли децата? — вдигна Луси разтревожено лице.
— Разбира се, че ги обичам, иначе щях ли да стана педиатър?
— Съжалявам, какви глупости говоря…
За минута запазиха мълчание, а тя отчаяно търсеше друга тема — ако той продължаваше да мълчи, трябваше да стане и да си тръгне. Луси въздъхна почти беззвучно и бодро заключи:
— Е, време е да тръгвам. Радвам се, че се запознах с Робинсън и Фрайди — тя се надигна като си оправяше шала, но една силна и нежна ръка й попречи да продължи.
— Очакват ли те за обяд? Или имаш някаква среща? — тя поклати глава. — Добре, нека се поразходим заедно. Дошъл съм с колата и ще те изпратя, когато пожелаеш — погледна часовника си. — Още е рано, ако завием наляво, ще стигнем до едно кафене.
Повече не й се наложи да търси тема на разговор, защото докторът се впусна в пространен монолог и репликите й бяха твърде бегли. Когато стигнаха беседката с кафенето, тя се държеше така непринудено, че за малко не призна каква е истинската причина за разходката й в парка. И така се изчерви, че докторът я изгледа замислено — не би могло да е в резултат на думите му, значи нещо си е помислила…
— Ще пиеш ли кафе? Защо не седнеш на тази пейка, сега ще донеса.
Той се отдалечи и кучетата го последваха. Кафето бе силно и горещо и Луси си спомни за сандвичите на Алис. Тя ги предложи срамежливо и той си взе един.
— Вашата Алис е съкровище. Но и моята икономка не й отстъпва — и тя е прекрасна готвачка. О, да, трябва да се прибирам за обяд! Единствено в неделя мога да поканя гости.
Светлото утро сякаш помрачня. Луси избърса устни и се изправи.
— Не вярвам да имаш достатъчно време за приятелите си — отбеляза тя учтиво. — Всеки ден ли ходиш в клиниката?
— Не, два пъти седмично за прегледи и веднъж за операции. Имам и частен кабинет, а освен това съм консултант на няколко болници.
— Боже мой, не се ли уморяваш?
— О, разбира се, че се уморявам! — приближаваха главната алея и вече почти стигаха входа на парка. След минута бяха в ролса с кучетата, седнали послушно отзад.
Пътуването й се стори кратко, но не чак толкова, че да не успее да прецени пълния провал на плана си. Вярно, че късметът й проработи и го срещна, но оттук нататък не отбеляза никакъв напредък.


Четвърта глава

Когато пристигнаха, доктор Търлоу излезе, отвори й вратата и изчака докато Луси се прибере, като отклони поканата й да влезе. Тя знаеше, че е безсмислено да го кани, но трябваше да съблюдава добрия тон. Благодари му учтиво за приятната компания и весело се сбогува. Едва когато затвори вратата, въздъхна дълбоко. Е, поне научи още нещо за живота му — кучетата, икономката, неделните гости — между които, естествено, бе и Фиона. Едва не изскърца със зъби.
— Вече си тук? — възкликна Алис и невинно добави: — Като че ли чух кола.
— Да, срещнах доктор Търлоу да разхожда кучетата си.
— Не поиска ли да влезе за едно кафе?
— Не, отказа. Пихме в Ричмънд Парк, а освен това, има гости за обяд.
Алис изцъка с език.
— Няколко часа на чист въздух ще му бъдат повече от полза, както се е скрил в онази болница по цял ден.
— Не е там всеки ден. Посещава и други болници, а има и частен кабинет.
— Както и да е — нали все е с пациенти? От сутрин до вечер сред микроби… — Алис бе възмутена и Луси побърза да се съгласи — спомена само, че докторът заслужава съчувствие, въпреки че сутринта не й се бе сторил особено безпомощен. — Нуждае се от една добра съпруга — отсече Алис и Луси се съгласи с подходящ неангажиран глас.


Следващата седмица Полин се завърна от Единбург и веднага се впусна в подготовка на нова изложба.
— Откриването е в събота — каза тя на Луси. — Непременно идваш! Взех ти покана.
— В събота сутрин съм на работа…
— Зная, скъпа, откриването е следобед, в три часа. Ще имаш достатъчно време да се облечеш и да вземеш такси. Ще те чакам! Купи ли си нови дрехи?
— Не. Нямах време.
— Ще има и ревю. Облечи си кафявия кадифен костюм и шала, който ти подарих за Коледа.
— Добре. Какви са картините?
— Абстрактни.
— Линии и завъртулки? О, не различавам нищо…
— Не е необходимо, Луси! Само проявявай интерес — в гласа на Полин се прокрадваше нетърпение. — Ще ти хареса.
— Сигурно — побърза да се съгласи тя. — Благодаря за поканата.
Наистина, беше приятно да си мислиш за нещо предстоящо. Сираците заемаха почти цялото й време, но все пак й оставаше достатъчно да мисли за доктор Търлоу. Едно излизане ще я разсее малко. Не се бе появявал отдавна, но нима имаше причина? Миранда се възстановяваше отлично и следващият преглед бе след повече от две седмици. И тъй като родителите й бяха в Турция, не ходеше на светски вечери, защото никой не я канеше без тях.
Майка й се обаждаше от време на време, но, както сама подчертаваше, това невинаги било възможно, поради отдалечеността на местопребиваването им. Баща й горял от ентусиазъм — разкопките разкрили цивилизация от високо ниво, датираща от около хиляда години преди Христа. Нямало да се върнат скоро. Всеки път я питаше дали е добре, и без да дочака отговор, казваше:
— Радвам се, мила! Весело прекарване — ще позвъня пак!
В събота се оказа, че разполага с предостатъчно време за обличане. Откриването бе обявено за три часа, а с такси щеше да стигне за не повече от десет минути. Не искаше да е от първите. Облече кафявия си костюм и нагласи разкошния шал около раменете си. След известно колебание обу кафявите обувки от шевро — не че харесваше особено високите токчета, но много вървяха с костюма.
Когато пристигна, галерията гъмжеше от хора. Тя взе подадената й брошура и се запровира през тълпата, търсейки с поглед Полин. Но видя Сирил.
Той я поздрави превзето.
— Полин е обсадена от нетърпеливи посетители. Щом се освободи, ще й кажа да ти се обади. Бих си предложил услугите да те разведа, но чувствам, че дългът ме зове да бъда до нея.
— О, разбира се! — за пореден път Луси се запита как е възможно сестра й да го понася. — Ще се ориентирам сама. Кажи на Полин да не се безпокои за мен.
Сирил се остави да бъде отнесен от вълната хора и тя започна обиколката си. Минаваше от платно на платно, благодарна на каталога, защото иначе не би добила и най-малката представа за смисъла на изображенията. Както съзерцаваше огромен квадрат, обсипан с неясни линии и точки, гласът на доктор Търлоу прошепна на ухото й:
— Нули пресечени… Просвети ме, Луси.
Тя се засмя.
— Нарича се «Девойка с ведро»…
— Караш ме да онемея! Би могло да е дело на кое да е от твоите сирачета.
— Защо си… Искам да кажа, не обичаш ли модернизма?
— Не — отвърна той без колебание. — Но ми се стори неучтиво да откажа на любезната покана на сестра ти. Хората наистина ли купуват тези… драсканици?
— О, да. Полин казва, че е много доходен бизнес.
— Ти харесваш ли ги? — погледът му я обгърна. Бе много красива в тази кафява дреха…
— Аз ли? Не, разбира се. Също като теб мисля, че сирачетата биха ги направили по-добре. Ах, ето я Полин…
Той я хвана за ръка и я поведе през тълпата.
— А, ето те и теб, и доктор Търлоу! Много се радвам! Луси, успехът е страхотен, ще закъснея. Ще вечерям със Сирил у тях. Нали няма да ти е скучно сама? — и веднага обърна лъчезарна усмивка към арабина, който се приближаваше, развял дълга роба.
Луси се изчерви от нетактичните думи на Полин, подхвърлени пред доктора. Сега, за да не й е скучно, можеше да се почувства длъжен да я изпрати до вкъщи. Затова побърза да каже:
— Е, и аз трябва да тръгвам да не закъснея. Нали уважих Полин! Радвам се, че се срещнахме отново — и му подаде ръка.
Той я пое, но не я пусна. Навалицата почти ги бе притиснала един в друг. Гледаха се в очите и най-после лицето на Луси запламтя, а присвитите устни на доктора се разтегнаха в усмивка.
— Не може ли да се измъкнем заедно? — промълви той. — Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че мислех да те поканя на чай, ако те срещна тук?
— Бих пила чаша чай с удоволствие — кимна тя, дълбоко убедена, че той не би излъгал нито нея, нито когото и да било, освен в случай на крайна нужда.
— Колата е зад ъгъла — поведе я той за ръка навън, в тихия съботен следобед.
— Къде отиваме? — попита тя, вече настанила се.
— У дома. Госпожа Тръмп хареса идеята за котенцето, но не е зле първо да си поговорите, нали? — звучеше доста разумно.
Когато слезе пред надвесената над реката старинна кокетна къща в черно и бяло, Луси изпита огромно удоволствие. Месинговото чукче блестеше игриво на вратата, а от съседния прозорец просветваше втренчения поглед на дебела котка.
— Томас — подхвърли Луси весело и докторът й направи път да влезе в тясното антре с висок свод. Носеше се лек дъх на полирпаста, примесен с лавандула, а малката масичка и двата стола блестяха от дългогодишни грижи. На пода лежеше дебела копринена постелка, а стените бяха покрити с около метър ламперия, над нея — червеникав тапет в меки, убити тонове.
Докторът я хвана за ръка и я въведе в просторна стая с изглед към реката. Котката скочи от прозореца да ги посрещне, без да обръща внимание на бурния лай на Робинсън и Фрайди и след като получи полагаемото й се потъркване по главата, излезе от стаята с достойно вирната опашка. За да се върне след миг редом с госпожа Тръмп — нисичка, набита жена с кръгло весело лице, сини очи и посивяла коса, прибрана с безброй гребенчета и фуркети.
— Добър ден, сър. Предполагам, че чаша чай ще ви се отрази добре — тя обърна усмихнатото си лице към Луси. — Както и на младата дама. Ще искате ли да се поосвежите?
Луси усети развеселения поглед на доктора. Тя се усмихна и отвърна уклончиво:
— Ако мога да си оставя някъде палтото…
— Това е госпожица Локит, госпожо Тръмп. Помогнете й да се ориентира.
— Разбира се, сър. Ще ме последвате ли, госпожице?
Луси си остави палтото в дрешника под стълбите и се освежи в спретнатата баня. Беше готова да посрещне предстоящото събеседване с доктора в най-добрия си вид. Когато влезе в хола, той се изправи и я покани в едно кресло срещу огъня, кучетата го последваха.
Топлата стая, тънеща в приглушена светлина, бе обзаведена с много вкус. Милият очарователен Уилям, помисли си тя унесено, най-после ще й се удаде възможност да го опознае — благодарение на боговете… или на съдбата. Очарователната усмивка не напускаше устните й и той попита:
— Харесваш ли дома ми, Луси?
— О, прекрасен е! Все едно че не живееш в Лондон.
Преди да успее да получи отговор, вратата се отвори и се появи пълничък мъж на средна възраст с табла в ръце. Поздрави ги сериозно.
— Господин и госпожа Тръмп са с мен от толкова отдавна, че чак ми е неудобно да си спомня. Животът ми ще се разбие на пух и прах без тях, нали, Тръмп?
— Има такава вероятност, сър, но се надявам никога да не се случи — той повдигна капака на един сребърен поднос. — Госпожата сметна, че малко топли кифли ще ви дойдат добре в този студен следобед.
— Благодаря, Тръмп. Превключи телефона и си изпийте чая на спокойствие.
Един приятен час отлетя неусетно. Луси, натъпкана с кифли и кейк «Мадейра», бе загубила представа за времето. Опитите да свърже нишките от живота му бяха погълнали изцяло вниманието й и той тайничко се забавляваше. Часовникът отброи шест музикални удара и Луси подскочи като виновно дете.
— О, времето! Съжалявам, че те задържах така дълго. Дано не съм ти нарушила някакви планове…
— Време — много, а за вечеря имам само няколко гости. Ще те изпратя с колата — и като й се усмихна мило, рече: — Прекарахме толкова приятно! Трябва да го повторим някой път.
Тя се усмихна и измърмори нещо одобрително, но зелените й очи говореха точно обратното. Нищо, обеща си тя, нищо не би я накарало да приеме друга такава покана. Внезапно й стана до болка ясно, че я бе съжалил и в продължение на два часа, отегчен до смърт, бе слушал скучните й забележки.
— Няма нужда да се разкарваш с колата. Автобусът е съвсем наблизо… — започна тя, вече в антрето. Всъщност, напълно излишно, защото той не отвърна, а само помоли госпожа Тръмп да й донесе палтото, помогна й да го облече и я поведе към ролс-ройса. Ядът я бе направил разсеяна и по обратния път тя с мъка се концентрираше в непринудените му слова. Колата още не бе спряла, а Луси понечи да отвори, но една голяма длан се отпусна върху нейната:
— Почакай! — посъветва я той и излезе, за да й кавалерства. После взе ключа от ръцете й и отключи входната врата, като едновременно дръпна звънеца.
— О, най-после! — възкликна Алис. — Тъкмо се чудех къде си отишла! Ще влезете ли, сър? — усмихна се тя на доктора.
— Благодаря, но не мога, Алис! — той погледна Луси, все още мълчалива и сърдита. А тя се чувстваше като дете, доведено от сладкарницата и връчено на бавачката.
— Благодаря за чая — думите й прозвучаха малко троснато. — Довиждане, докторе!
— Довиждане, Луси. Ще бъдеш ли утре в Ричмънд Парк?
— Не, ще излизам с приятели — и тя се мушна покрай Алис, чу го да й пожелава лека нощ и след миг колата потегли.
— Добре ли прекара, госпожице Луси? — попита я Алис.
— Не — въздъхна тя дълбоко. — Беше по-скоро ужасно — избухна в сълзи и изтича в стаята си. Не се появи, докато Алис не дойде да я повика за вечеря.
— Кога ще излизаш утре, госпожице? — поинтересува се добрата жена. — За срещата с приятелите?
— Само така казах — смотолеви Луси. — Защото си помислих, че докторът отново може да ме съжали…
— Да те съжали ли? Какво искаш да кажеш, скъпа? Той е последният мъж, който би си губил времето, или да не се казвам Алис! Ако е предложил да се разходите, значи точно това е било желанието му!
— О, не е така, Алис! — тръсна глава Луси. — Той е мил човек. Полин ме попита дали няма да скучая и той я чу. Затова ме покани на чай у тях. Точно както би нахранил някое бездомно коте — продължи тя разпалено и за миг замълча. — А уж отидох да говоря с икономката му за котенцето…
— Няма значение — успокои я Алис. — Така ще се наложи да го видиш отново.
— Не и ако зависи от мен! — беше толкова разгорещена, че Алис само я изгледа и добави:
— Отиди седни до огъня в дневната. Ще ти донеса кафето. Госпожица Полин ще се върне ли?
— Ще вечеря със Сирил, а уикенда ще прекарат при родителите му. Ще се прибере чак утре вечер.
Когато Алис, тази добра душа, й донесе кафето, тя я помоли да седне.
— Стой тук — нареди й тя мило, а после отиде да вземе още една чаша от кухнята. — Слушай, Алис, нищо особено не искам да правя утре — само ще си измия косата, ще си лакирам ноктите, а после ще помързелувам с неделните вестници. Не искаш ли да си починеш един ден? И без това, когато останалите се върнат, ще бъдеш достатъчно заета.
— Ами обедът ти…
— Мога да готвя, знаеш, защото ти ме научи.
— Но моето задължение е да…
— О, разбира се, Алис! Като се върнеш, ще ми приготвиш една разкошна вечеря. Знам, че умираш да видиш сестра си. Тръгни след закуска и ще те чакам за вечеря. Мама не би имала нищо против. Вече съм на двайсет и пет, не съм дете!
— Добре, ще отида с удоволствие, но ако има нещо, ще ми позвъниш.
— Обещавам, Алис.
На сутринта, след излизането на Алис, къщата потъна в тишина. Луси се разходи, поигра с котенцата и след като приключи със заплануваните задачи, се отпусна на леглото с неделния вестник. Но мислите й летяха надалеч.
— Проблемът е — сподели тя със Симпкинс котката, че се държах като глупаво момиченце. Вече съм на двайсет и пет, но не умея да направя впечатление, въпреки че осмелявам се да твърдя, Уилям не би пожелал такава жена. Прекрасно е да излезеш с някоя като онази омразна Фиона — цялата превземки и кадифе, но не би струвала и пет стотинки сутрин, на закуска, когато той току-що се е прибрал след тежка нощ над някое болно дете. Знаеш ли, аз бих се справила отлично.
Тъкмо се канеше да пусне кафемелачката, когато външният звънец издрънча. Сви вежди — може би Полин и Сирил, или пък Имоджен. Едва когато отвори вратата се сети, че трябваше да сложи веригата — можеше да е крадец.
Доктор Търлоу й се усмихна и тя онемя от изненада. Усети как се изчервява и възкликна:
— А, това си ти!
— Да, аз съм. На връщане от парка, реших да оставя на Алис съобщение за котенцето — устните му бавно се разтегнаха в усмивка. — Променила ли си намеренията относно разходката си с приятели?
— Ами, да… Всъщност, не — никъде няма да излизам.
— В такъв случай — гласът му бе спокоен и тих, — ще обядваш ли с мен? Ще има само един-двама приятели — съвсем неофициално. Ела както си.
Луси мълком благодари на провидението, че бе с една доста сладка копринена рокля и колебливо отвърна:
— Благодаря, но все пак не съм предвидена в списъка…
— Човек в повече не би притеснил госпожа Тръмп, а аз ще се радвам много, ако дойдеш.
— Благодаря, ей сега — решението й да не приема никакви негови покани се изпари яко дим.
— В такъв случай мога ли да вляза и си избера едно котенце?
— О, разбира се, в кухнята са.
Симпкинс, отегчена от челядта си, се бе изтегнала пред печката. Котенцата бяха очарователни. Докторът избра най-грозното, ако изобщо котенце може да бъде грозно — с широко носле, леко сплескана глава и кръгли очи. Симпкинс дори не се помръдна, когато докторът го гушна.
— Ще пиеш ли чашка кафе? — попита Луси.
— Да, благодаря. Тъкмо тази малка госпожичка да посвикне с мен — Луси включи кафемелачката, а котенцето задряма в свивката на ръката му.
Когато излизаха, доброто сърце на Луси не можа да сдържи една въздишка:
— Мислиш ли, че ще си липсват?
— Може би, но няма да тъгуват. В природата, щом младото животно започне да се грижи за себе си, става самостоятелно. Симпкинс има още три дечица, а малката госпожичка ще се глези на Томас и госпожа Тръмп.
Когато пристигнаха, той я отведе направо в кухнята, където госпожа Тръмп разбиваше нещо в огромна купа, а съпругът й седеше до печката с вестник в ръце. Томас се бе сгушила в краката му, но с влизането и тримата вдигнаха погледи.
— Котенцето ви, госпожо Тръмп! — докторът се наведе и остави малкото същество до Томас, която учудено взе да го изучава, докато то душеше козината й и след миг се сгуши до нея.
— О, никога не бих повярвала! — възкликна госпожа Тръмп. — Вижте как малката сладурана се сприятели с Томас за секунди!
— Ще трябва да я храните по четири пъти на ден първите две седмици… — започна докторът.
— Оставете това на мен, сър! Ще направя всичко необходимо и няма да я пускам навън — и госпожа Тръмп се обърна към Луси: — Ще остане ли младата дама за обяд?
— Да, госпожо — докторът погледна кухненския часовник. — Да отидем в хола и да пийнем по чашка! — и той подхвана Луси под ръка, подсвирна на кучетата, дошли да огледат котенцето и я изведе в коридора.
Тъкмо се бяха настанили в хола и входният звънец издрънча. Изправена до бумтящата камина, Луси чу гласа на доктора, смесен с женски тембър. Фиона, без съмнение, и тъкмо се обърна към вратата, когато въпросната госпожа влезе.
— Уилям, скъпи, реших да пристигна първа, за да имаме десет минутки насаме — тя замръзна, забелязала Луси. — О, нямах представа… — но мигновено се окопити, целуна доктора по бузата и продължи: — Луси Локит, ако не се лъжа, от сиропиталището? Да не би Уилям да ви е съжалил? Родителите ви са в чужбина, нали?
— Здравейте! — отвърна Луси. — Да, в Турция са. Не зная дали доктор Търлоу ме е съжалил, но просто ме покани на обяд.
Усмивката й е очарователна, помисли си докторът. Очите й искряха като изумруди.
— Вие двете се познавате — намеси се той непринудено. Звънецът издрънча още веднъж. — Познаваш и семейство Уолтър, нали, Луси… — те тъкмо влизаха и Луси с благодарност се остави на любезното им внимание. Отрупаха я с въпроси за родителите й и докато отговаряше, пристигна и последният гост — колега на домакина, главен хирург-консултант в «Сити Ройъл» — на същата възраст, с прошарена коса, издължено слабовато лице и заучена усмивка. — Познаваш всички, с изключение на Луси Локит. Родителите й…
— Чувал съм за тях — новодошлият подаде ръка на Луси и бе представен като Чарлс Хайд. — Съжалявам, че съпругата ми не успя да дойде — вие сигурно сте й заместница, при това твърде очарователна.
Луси се усмихна. Ето защо е била поканата — да попълни бройката около масата. Колко жалко, че обичаше Уилям така силно — в противен случай сигурно би го намразила! Мъже, присви тя презрително красивите си устни.
Обедът, ако не бе Фиона, би преминал превъзходно. Храната бе изключително вкусна и изискано подбрана — панирани хапки омар, агнешки медальон с гъби и накрая карамелов мус с желе от малини, всичко обилно полято с «Пулини Монтраше» — вино, което много допадна на Луси. Не бе сведуща по вината, но господин Хайд, като отпи с израз на познавач, отсече, че е бургундско бяло.
— Винаги може да разчитате на Уилям за добра изба. Отдавна ли го познавате? — попита я той.
— Не — отвърна Луси и добави неопределено: — Мама и татко са приятели на Уолтърови.
— О, разбирам… — и той хвърли кос поглед към спокойното й лице. — Сигурно ви е омръзнало да ви питат дали харесвате работата си при сираците, но ми се е налагало да посетя сиропиталището и мисля, че е много добре поддържано.
— Да, така е, въпреки че е доста тъжно място — без никакви майки и бащи, а когато идват, са напълно безразлични.
— Права сте — кимна той. — Обичате ли децата?
— Разбира се — усмихна се тя широко. — Но мисля, че всеки би могъл да работи там.
— Ние имаме четири деца — понякога ни се струват като цяла детска градина! А вие не искахте ли да попътувате из Турция?
— Честно казано — не. Не бих била особено полезна, тъй като не съм запозната в подробности с работата на баща ми.
След като приключиха с обеда, Луси се оказа окупирана от госпожа Уолтър и не успя да поговори с Уилям, който, от своя страна, бе неотлъчно до Фиона. Не след дълго госпожа Уолтър даде знак за тръгване и останалите я последваха и щом предложи на Луси да я изпратят, тя веднага прие. Само Фиона нямаше намерение да си ходи и когато докторът се приближи до Луси и любезно й предложи да я изпроводи, тя отвърна приповдигнато:
— Благодаря, не се безпокой! Госпожа Уолтър ще ме изпрати. Обедът беше превъзходен — усмивката й бе прекалено ослепителна. Не, нямаше да се признае за победена от отвратителната госпожа Сиймур, само ще се оттегли с достойнство — решена, повече от всякога, да завоюва своя скъп Уилям. Как — щеше да уточни по-късно.
След като учтиво отказа поканата на Уолтърови да прекара остатъка от следобеда с тях, Луси се прибра в празната къща. Нахрани котенцата и включи телевизора, но скоро го загаси. После седна на пианото и изсвири най-сантименталните мелодии, които си спомни. Изпод пръстите й излизаха звуци, в които изливаше душата си — една смесица от гняв, разочарование и непоколебима решимост да се омъжи за Уилям.


В понеделник отиде на работа с радост. Имоджен и Полин се върнаха и въпреки че почти всяка вечер обядваха навън, спяха вкъщи и сутрин ги виждаше за кратко на закуска. Но от доктора нямаше и следа.
Към края на седмицата, тъкмо слизаше от автобуса на връщане от работа и за малко не се сблъска с една стара приятелка.
— Франческа! — възкликна тя радостно.
— О, Луси! — зарадва се не по-малко приятелката й. — Защо не ми отговори на коледната картичка? Тъкмо идвах да те видя.
— По каква причина си в Лондон? На разходка?
— Литрик е поканен на един семинар. О, не е ли страхотно, че се срещнахме?!
— Хайде, да вървим у дома! — хвана я Луси за ръка. — Колко време ще останете?
— Заминаваме след три дни.
— Ами бебетата? И те ли са с вас?
— Разбира се, заедно с бавачката.
Бяха стигнали. Луси отключи и повика Алис.
— О, госпожице Фран! Колко отдавна не съм ви виждала!
И като огледа модния й тоалет, Алис добави усмихната:
— Каква елегантна дама сте станали! Сега ще ви донеса кафе.
— Чай, ако обичаш! — отвърнаха двете в хор и се мушнаха в хола да си побъбрят на воля.
Не се бяха виждали от доста време, въпреки че пораснаха заедно и бяха съученички. После често си гостуваха, но Фран започна да учи за медицинска сестра и отиде да живее при три лели, които не бяха от най-гостоприемните и срещите им се разредиха. Продължиха да си пишат писма. А сега, докато отпиваха от чая, се опитваха да наваксат пропуснатото през годините.
— Щастлива ли си, Фран?
— Да, не мога да си представя, че е възможно по-голямо щастие! Луси, защо не се омъжиш? Толкова си красива и сигурно се срещаш с немалко младежи! — тя остави чашата. — Струва ми се, че има някой по-сериозен, нали?
— Да, но не е… свободен. Поне според моите наблюдения.
— Още ли си в онова сиропиталище? Можеш ли да си вземеш отпуск? Моля те, ела ни погостувай поне за седмица-две! Толкова ще се радваме! А може и да си намериш някой холандец като мен!
— Имам няколко дни компенсация. Бих дошла с удоволствие, Фран. Мама и татко непрестанно пътуват, а сестрите ми са много заети. Много искам да си поиграя с бебетата. Може би в началото на лятото?
— О, по-скоро! Знаеш ли, трябва да тръгвам, за да не се тревожи Литрик. Ще ти се обадя, преди да заминем и ще определим дата. В събота на работа ли си?
— Само до обяд. Връщам се към един часа.
— Изглеждаш ми тъжна, Луси — каза й мило Фран на вратата. — Обичаш ли го много?
— Да, но ще го преодолея. С удоволствие ще ти дойда на гости — може и да намеря някой холандец!
Двете избухнаха в дружен смях, а Луси се подпря на вратата, изпращайки с поглед Фран — така щастлива, весела и прекрасно облечена. Без някога да е била особено красива, Фран бе разцъфнала в очарователна млада дама.
— Колко всесилна е любовта! — сподели Луси с безлюдната улица.


Семинарът бе приключил и младите учени се разотиваха, като спираха да поговорят с колеги и познати. Доктор Търлоу се отправи към изхода, без да бърза, обсъждайки един горещ проблем с Литрик Ван Рийген. Не се бяха виждали от няколко месеца, но откак се запознаха в Кралския медицински институт в Единбург, а и след специализацията им в Кеймбридж и Лайден, не спираха да поддържат връзка.
— Фран отиде при една стара приятелка — погледна Литрик часовника си, — и каза, че ще се върне към шест. Имаме време за едно питие.
— Е, засега край — до следващата година — каза доктор Търлоу, вече на масата в мрачната, но полупразна кръчма. — Жалко, че не можете да останете още малко. Предай поздрави на Фран — тя е прекрасна, а децата — очарователни.
— Да, Фран е чудесна съпруга. Защо не се отбиеш в хотела да се видите лично?
Завариха Франческа на пода да подрежда кубчета, но с влизането им тя скочи и поздрави съпруга си така сърдечно, сякаш не го бе виждала от месеци. После вдигна синчето за целувка и се обърна към Уилям, предлагайки му страната си с детска непринуденост.
— Бебето спи. Свършихте ли със заседанията? — и се обърна към съпруга си: — Толкова съм щастлива, че видях Луси, по-хубава е от всякога! Поканих я на гости, Литрик, нали нямаш нищо против? Все още работи в сиропиталището.
Доктор Търлоу, както гледаше заспалото бебе, се обърна:
— Да не би случайно да става дума за Луси Локит?
— Да, познаваш ли я? Не ми е споменавала — Франческа замълча, с цяла дузина бръмчащи в главата съмнения. — Съученички сме. Обещах да й се обадя, преди да тръгнем, за да уточним кога ще ни гостува.
— Мога да й съдействам за отпуск — подхвърли доктор Търлоу. — Директорката на сиропиталището не може да ми откаже нищо.
— О, прекрасно! Ще го уредиш ли тогава, преди да се обадя на Луси?
— Не виждам никаква пречка. Ще ти позвъня утре сутрин. А сега трябва да тръгвам, имам среща.
— С кого? — подметна Фран и се изчерви. — Извинявай, просто така.
— С една хубава дама около трийсетте, вдовица, с добро положение и изискани маниери.
— Тогава не я карай да чака! — подаде Франческа страната си за целувка. — Звучи чудесно.
— Нима?
— Ами — погледна го тя невинно, — време ти е да се ожениш, Уилям!


Пета глава

В събота вечер Луси отиде на театър с Полин и Сирил. Постановката, на прекалено висок стил, се играеше от някаква малка трупа и Луси се отказа да я следи още по средата на първото действие. Мислите й се зареяха към Уилям — сигурно нейде, в разкошна обстановка танцуваше и се смееше. Само ако знаеше, че е на километри далеч, в Котсуолдс, при стария си професор от Единбург! След пиесата отидоха да хапнат и през цялото време Сирил критикуваше диалога. Луси едва го понасяше. Накрая я изпратиха до къщи, а те отидоха да спят у родителите на Сирил.
Луси се съблече, изпи приготвеното от Алис какао и си легна. След малко се прибра и Имоджен и се отби в стаята й с предложение да прекарат следващия ден сред природата.
— Ще се приберем около шест, защото съм канена на вечеря. Може да отидем до Епинг… Не, по-скоро в Ингейтстоун, ще обядваме в красивото местно ресторантче. Отдавна не сме си приказвали, нали? — откъдето Луси заключи, че сестра й има да й съобщи нещо.
— Звучи чудесно. Кога ще тръгнем?
— О, към единайсет. Алис може да излезе след закуска.


Свежото утро й се усмихваше — март, започнал доста напористо, бе кротък като агънце. Луси облече костюм от три части и удобни обувки и слезе на закуска.
Прекосиха бързо източен Лондон, защото движението не бе натоварено и се отправиха към брега на океана. Имоджен паркира пред хотела и я поведе към ресторанта.
— Да обядваме и после ще се разходим — предложи тя.
Луси разбра, че това ще е мигът, когато сестра й ще сподели онова, което бе намислила. По време на обяда си бъбриха за маловажни неща. Разхождаха се вече десетина минути, когато Имоджен внезапно каза:
— Ще се омъжвам, Луси.
Истинска изненада! Имоджен, на двайсет и осем, със завоюван периметър в бизнес средите, имаше голяма заплата, шефът й я ценеше и бъдещето й израстване бе осигурено. Тя знаеше собствената си цена и не се колебаеше да я изтъкне пред семейството и всички, макар и негласно, мислеха, че ще остане мома.
— Имоджен, но това е чудесна, новина! Кой е щастливецът? Мама и татко знаят ли?
— Днес им изпратих телеграма. Разбира се, ще ги изчакаме да се върнат. Не го познаваш — Джордж Ъруел, канадски бизнесмен.
— Пожелавам ти много щастие! Значи ще се омъжиш преди Полин.
— Да. Нали съм най-голямата?! Ами ти, Луси? Не си ли срещнала още принца на мечтите си? — и без да й даде възможност да отговори, продължи: — Не се учудвам — както си се отдала на тези сираци! Колко жалко, защото си толкова красива! Мама винаги е казвала, че си домашната птица — засмя се тя, без нарочно да иска да я нарани.
Една не особено светла перспектива, която Луси предъвкваше през останалата част от деня.
Добре, че дойде понеделник! Малко преди обяд я повика директорката.
— Не искам да настоявам, но имаш ли нещо против да си вземеш две седмици отпуск сега — в края на март или през април? Всички останали са на работа и лесно ще те заместим. И без това винаги си откликвала на чуждите желания!
Луси се върна при Миранда и продължи да я храни. Фран я бе поканила, но нали тя самата спомена началото на лятото? Дали ще е готова да я приеме по-рано?
Тъкмо вечеряше в компанията на Алис, тъй като сестрите й бяха излезли с годениците си, когато телефонът иззвъня.
Беше Франческа.
— Луси, тръгваме тази вечер след около час. Виж какво, не можеш ли да дойдеш преди лятото? Ще успееш ли да си вземеш две седмици отпуск колкото се може по-скоро?
— Всъщност, директорката ме повика тази сутрин, за да ми предложи две седмици в края на март или през април.
— О, чудесно! Значи кога точно пристигаш?
Луси изведнъж се развълнува.
— Чакай да погледна календара. Какво ще кажеш за последната седмица на март, само след няколко дни? Сигурна ли си, че…
— Не говори глупости, разбира се, че съм сигурна! Ами, в събота е двайсет и пети. Литрик ще те посрещне в Скипол. Щом уредиш всичко, уведоми ни за точния час на полета. О, ще си прекараме толкова хубаво, Луси, имаме да наваксваме години клюки! Хайде, трябва да излитам, Литрик ме чака в колата. До скоро! — Фран остави слушалката и се усмихна на съпруга си: — Всичко е уредено. Колко хитро от страна на Уилям да подготви почвата с директорката! Чудя се защо го предложи? Дали я харесва?
— Скъпа моя, Уилям е много мил човек. Според мен той вижда, че Луси се нуждае от почивка и просто е решил да й помогне — и като й се усмихна, прекоси стаята, за да я целуне.
— Така ли мислиш? Биха били чудесна двойка! — тя сбърчи вежди: — Смяташ ли, че Уилям би си взел седмица отпуск, която да прекара с нас?
— Сватовница! — подигра й се Литрик и отново я целуна. — Побързай, че ще изпуснем ферибота.
На другия ден Луси съобщи на директорката решението си, а вечерта — и на сестрите си. Те й се усмихнаха с обич, подхвърлиха, че ще бъде чудесно да си почине малко и се отдадоха на значително по-важни занимания, посветени на сватбите. Луси не бе и очаквала да обърнат кой знае какво внимание на такава дреболия и затова отиде в кухнята при Алис, а тя посрещна новините с такава топлота, че Луси мигновено забрави студенината на сестрите си.
— Ах, колко хубаво! — възкликна Алис. — И не забравяй да си вземеш най-красивите дрехи. Господин Принцът може да те чака точно там. Не че имам особено доверие на чужденците!
— Франческа се омъжи за чужденец — припомни й Луси и налапа една от соленките, току-що излезли от фурната. — И го боготвори.
— Съвсем нормално и порядъчно, след като й е съпруг — Алис дръпна таблата със соленките надалеч. — Няма да вечеряш, ако продължаваш така! Има риба на скара и спанак. Никакви картофи! Госпожица Имоджен трябвало да отслабне три килограма до сватбата.
— В такъв случай — посегна Луси към соленките, — по-добре аз да си взема още една!
Останалата част от вечерта тя прекара със сестрите си. Приеми, шаферки, църкви, маршрути за сватбени пътешествия — какви ли не теми и идеи се подхвърляха и обсъждаха. В една от малкото паузи двете се обърнаха към Луси.
— Ще ми бъдеш шаферка, Луси! — отсече Имоджен. — Розова тафта и венец от цветя…
— Аз ще имам свита от четирима — едната си ти, Луси — намеси се и Полин. — В синьо-зелена рокля с шарф. Останалите трима ще са малките племенници на Сирил.
Ужасни същества, помисли си Луси, която иначе обичаше деца.
Но не можеше да не се съгласи и най-после си легна, а мислите й полетяха към Уилям Търлоу. Какво ли правеше сега? И малко ядовито си рече, че не трябва да мисли толкова често за него. Решимостта й да се омъжи за Уилям не бе избледняла, но трябваше да се стреми към конструктивни планове, вместо да изпада в глупави копнежи. На преден план й предстоеше обновление на гардероба. Жалко, че Уилям няма да я види в Холандия… Сънят я повали, преди да изпита тъга.
Майка й, уведомена за предстоящото пътешествие, й каза:
— Много се радвам, скъпа! — и се впусна в ентусиазирано описание на последното откритие на баща й — парче от желязно гърне — доказателство, че хетите са познавали леенето. След като изчерпа този въпрос, премина на сватбата на Имоджен и добави, че Луси сигурно очаква с нетърпение да стане два пъти шаферка. — Малко разнообразие от твоите сираци — засмя се тя. — Пожелавам ти приятно прекарване с Франческа! Такова мило тихо момиче, без никога да е била красавица. И — както съдя по думите ти — се е омъжила така сполучливо! Трябва и ти да се потрудиш, докато си в Холандия, скъпа.
— Добре, мамо! — нямаше нужда да пътува чак до Холандия, а само до Чизик.
Тя уреди подробностите по пътуването и си купи билет, а после посвети един ден на магазините. Шлифер, един-два пуловера, както и вечерни тоалети — Фран бе изчуруликала по телефона, че в плана влизат голям прием и концерт. И Луси, заинтригувана от предстоящите изяви пред обществото, си купи две нови официални рокли и тънък вълнен костюм за пътуване.
Всеки ден отиваше в сиропиталището с надеждата да срещне доктор Търлоу, но така и не успя. Миранда се подобряваше с учудваща бързина и прегледът й бе назначен за след две седмици — очевидно Луси щеше да го пропусне.
Вечерта преди отпътуването срещна Фиона Сиймур, както винаги в ослепителен тоалет. Тя се спря и Луси се видя принудена да стори същото.
— Скъпа, вие сте последният човек, когото очаквах да видя! Мислех, че си прекарвате времето при онези ужасни деца!
— Работя до пет и те не са ужасни — тросна се Луси. И добави по-меко: — Каква приятна вечер, нали?
— Ах, да, въпреки че пропилявам част от нея. Уилям… доктор Търлоу бе обещал да ме закара до Хенли, при една моя леля, но ми телефонира, че бил зает по спешност. За щастие, имам доста познати и винаги мога да намеря заместник. Ей сега ще пристигне — тя погледна Луси лукаво и добави: — Уилям, милият, никак не му се искаше да ми откаже. Та нали сме заедно всеки свободен миг!
— Е, той е зает човек — отвърна Луси уклончиво.
— Естествено! Предполагам, че понякога се срещате покрай онези безценни сираци. О, колко ли е съсипващо да се грижиш за тях, но… по-добре да вършиш нещо, след като не можеш да се омъжиш — тя затаи дъх и прикри с ръка уста. — О, скъпа, колко ужасно прозвуча! Прости ми, просто повторих думите на Уилям…
Луси, пребледня, но гласът й бе твърд, спокоен и много тих:
— Работата ми е много интересна и аз обичам децата. По-скоро не бих могла да изтърпя вашия начин на живот — всички тези досадни процедури, които ви поглъщат времето — гримиране, прически, и естествено, диети… — зелените й очи блестяха като дълбоки вирове на фона на очарователната усмивка. — Е, трябва да тръгвам. Имам много задачи преди заминаването.
Фиона надали би повторила този разговор пред Уилям. Вярно, че Луси бе груба, но събеседничката й започна първа. А ако Уилям наистина е казал тези неща за нея, не би му проговорила никога!
Тя нахълта в къщата с такъв трясък, че Алис изтича да види какво става.
— Е, най-после, госпожице Луси! Жалко, че те нямаше — онзи мил доктор се обажда да ти пожелае весело прекарване. Разбрал, че заминаваш от директорката. Помолих го да позвъни пак, но каза, че излизал.
— О, така ли? — изрече Луси с треперещ глас. — Като че ли ми пука какво прави!
И изтича по стълбите, а Алис се върна в кухнята.
— Ето накъде духат ветровете! — сподели тя със Симпкинс. — Ще поживеем, ще видим!
Дълбоко в себе си Луси се надяваше, че доктор Търлоу може все пак да й позвъни, но телефонът остана безмълвен и тя потегли към Хийтроу, подканяна от Алис, и решила твърдо да не се оглежда за доктора, в случай, че се появи в последната минута. Което не се случи и тя се качи на самолета.
Беше виждала Литрик Ван Рийген само два пъти — на сватбата и още веднъж в Лондон, но когато го забеляза между посрещаните, установи, че никак не се е променил. Едър мъж със сивееща руса коса и хубаво лице, което понякога изглеждаше сурово — вероятно само на вид, защото Франческа го обожаваше и от писмата й Луси разбираше, че е истински щастлива. Когато я забеляза, той се усмихна широко.
— Радвам се да те видя отново, Луси! — наведе се и я целуна. — Фран те очаква с нетърпение. Това ли е багажът ти? — поведе я към паркинга, където чакаше сребристосив даймлер. — След половин час сме у дома — около петдесет километра. Добре ли пътува?
Беше приятен човек и не спряха да си бъбрят. Не след дълго завиха от магистралата по тих селски път. Селото, което прекосиха, се бе сгушило покрай огромна църква и след около триста метра Литрик се промуши между два тухлени стълба. Алеята, оградена от храсти и дървета, ги отведе до красива масивна къща с плоска фасада, вита стълба и подредени в редици прозорци с рулетки — сякаш строена за дълга обсада. Отвори им слаб възрастен мъж, който бързо отстъпи, и летящата по стълбите Франческа, се хвърли на врата на мъжа си, а после прегърна Луси.
— О, колко се радвам! Хайде, заповядай! Уморена ли си? Как пътува? Ще обядваме след половин час. Няма да се бавиш, нали, скъпи? — подвикна тя през рамо.
— Пет минути, любов моя — усмихна им се Литрик, като наблюдаваше с малко ревност искреното им щастие.
— Това е Тръг, нашата дясна ръка — посочи Фран слабоватия човечец и изчака да се запознаят. — Ела да ти покажа стаята! — изкачиха стълбите и тя отвори една врата. — Ето, Луси, тук е банята. Ако имаш нужда от нещо, ще ни кажеш, нали? — и като я целуна по страната, се засмя от сърце: — Ах, колко съм щастлива! Чакаме те долу, щом се поосвежиш!
Останала сама, Луси разгледа красивата стая с махагонова мебелировка, пъстри басмени перденца и дебела завивка на леглото, всичко в тон. Банята бе много приятна — в розово и бяло, с огромно осветено огледало и безброй хавлии, шампоани и балсами. Тя се върна в стаята и седна пред разкошната тоалетка. Беше от момичетата, които са винаги спретнати и в безукорен вид. Въпреки това си напудри носа, сложи още червило и си разреса косата. Когато слезе долу, се озова във фоайе с много врати и спря колебливо.
Литрик отвори една и я покани в дневната. Озова се в просторна стая, мебелирана с красиви старинни мебели, грижливо поддържани в течение на години. Широки удобни кресла и два огромни дивана бяха разположени около камината, в която пламтеше буен огън, а френските прозорци откриваха градина с ярки пролетни цветя. Великолепието на хола бе омекотено от най-невинни признаци на семеен живот — подпряно на бюфета мече играчка, плетка с кълба прежда върху малката масичка редом с куп списания и вестници, а пред огъня — две кучета — един мастиф и друго по-малко, яко и къдраво. Приближиха и я подушиха.
— Тор и Мъф — представи ги Литрик. — Обичаш ли кучета?
— О, да, но си нямаме. Имаме котка с котенца.
— Госпожа Тръг има котка — Моузес. Литрик я извади от канала. Имаме си и магаренце, и коне — Литрик ме научи да яздя — каза Фран. Побъбриха така малко и Фран предложи: — Да надзърнем ли при децата? Бавачката вече ги е нахранила. Бебето яде пюре два пъти дневно, но иначе още го кърмя — двете се качиха в детската стая, където един миниатюрен Литрик, покачен на високо столче, се бореше с лъжицата, а до него млада, пращяща от здраве жена държеше в скута си бебе. — Това е бавачката — представи я Фран. — Тук е отпреди да се оженим и, надявам се, никога няма да ни напусне — тя седна и взе бебето, а малкият Литрик довърши вечерята си. — Сега ще си почиват, а после, до къпането, настава време за игра. Литрик не е винаги у дома, но когато е свободен, ги забавлява чудесно. Не е ли прекрасно да имаш момче и момиче? Искаме още един комплект — четири е хубаво число!
— Толкова си щастлива, Фран! — промълви замислено Луси. И за да не прозвучи като самосъжаление, добави: — Децата ти имат такъв великолепен дом…
— Да, така е. А и природата наоколо е много красива — Фран се изправи, положи грижливо бебето в креватчето, целуна малкия си син и каза нещо на бавачката, което я накара да се усмихне.
— Значи вече говориш холандски?
— Да, но с много грешки. Бавачката разбира малко английски, а Тръг си е англичанин, но жена му, която ни готви, има съвсем повърхностни познания по английски.
Обядът премина във весело настроение — имаха да си кажат толкова неща! И Луси за пореден път се убеди, че Литрик е наистина прекрасен човек. Почти като Уилям! Нищо чудно, че Фран бе така щастлива. Мислите й се понесоха назад към Лондон и Фран като че ли ги прочете, защото ненадейно я попита дали посещава «Сити Ройъл» и познава ли някого от персонала. Държеше се съвсем непринудено, но избягна погледа на мъжа си, развеселен и учуден.
— Да, понякога — изчерви се леко Луси. — Някои деца не се развиват нормално и ги водим на консултации.
Образът на Уилям изпъкна с такава сила в съзнанието й, че за миг тя се затрудни да продължи и Литрик, като се направи, че не забелязва, се намеси:
— Все още ли използват онази тъмна и влажна приемна? — забележка, която върна разговора в нормалното му русло.


Останалата част от деня мина много приятно. Луси си поигра с децата, разходи се из къщата и градината. Вечерята на госпожа Тръг бе много вкусна и след като си побъбриха още малко, Луси се качи в стаята си. Мислите й обаче, не се откъсваха от току-що преживяното. Фран не се бе променила — имаше красиви дрехи и елегантна прическа, но бе същата мила, сърдечна Фран, и Литрик толкова я обичаше! Така бих искала да ме обича и Уилям, пожела си тя, докато се мушкаше в удобното легло.
Събуди се през нощта, когато всичко изглеждаше в най-черни краски, с мисълта, че няма никакви шансове срещу изпитания чар на Фиона. За щастие, на сутринта тази мрачна мисъл бе прогонена от ярката слънчева светлина. Имаше шансове като всяко друго момиче, каза си тя убедително и седна в леглото да изпие чая, донесен от усмихната млада прислужница.
Закусиха топли кифли, шунка и сирене, придружени с разкошно кафе. Фран бе станала рано да накърми бебето, а Литрик да разходи кучетата и в къщата цареше приятна суетня. После отидоха на църква.
Луси седна между двамата си домакини и без да разбира нито дума, следваше службата, която доста се проточи. На излизане я запознаха с пастора — мил човек с приятен глас и отличен английски, който любезно ги покани да го посетят, ако разполагат с време. Те му благодариха и след като Фран се осведоми за здравето на децата му, поеха по обратния път.
Прекараха около час в детската стая, а после обядваха. След това всички, заедно с децата и кучетата, се качиха на едно комби и Литрик ги разходи до Велюв. Денят бе слънчев, но ветровит. Намериха едно местенце на завет и слязоха, а после поеха покрай дълъг тесен канал, царство на ято патици, и занадничаха из храсталаците за иглика. Скоро излязоха на запустял път, губещ се нейде зад прихлупения хоризонт. Полето около тях бе осеяно с ферми и селца, а островърхите покриви на църкви пронизваха небосклона.
— Къде сме точно? — попита Луси, загубила ориентация.
— Безкрайно еднообразно е, нали? Пресякохме Велюв и сега сме на границата с равнината. Велюв е курортна зона, осеяна с красиви вили — подобно на вашата Ню Форест, но много по-малка. На юг е Арнхем, нататък е Утрехт, а зад него, по на север — Амстердам. Тези дни ще отидем и дотам.
Без да бързат, те се върнаха при колата, а после пиха чай около пламтящия огън у дома. Литрик бе качил синчето си на коляно, а дъщеричката спеше кротко в люлката. Отпусната сред приятната обстановка, Луси почти не говореше. Гледаше кучетата и си мислеше, че само ако затвори очи, ще си представи, че са Робинсън и Фрайди, а Литрик е Уилям.
Дните потекоха бързо и неусетно се навърви седмица. Една вечер, както си лягаше, те се занизаха пред очите на Луси като на филмова лента. Въпреки заетостта на Литрик, Франческа бе съставила превъзходна програма.
Двете посетиха Утрехт, внушителната кула, обиколиха магазините и се отбиха в «Кафене дьо Пари». След като се отказаха от стотината стъпала на «Дом Тауър», се прибраха, за да изведат децата и кучетата на разходка. Късно следобед Литрик доведе неколцина приятели на чашка. Една вечер бяха посетили родителите на Литрик, а на следващата ходиха до Фрайсланд на гости на две стари лели, които въпреки напредналата възраст не бяха загубили бойкия си дух и страстта си към командване. Те разведоха Луси из къщата — твърде стара и с тежка мебелировка, сякаш пуснала корени в пода. Последен бе пурпурният салон, който направо я изплаши.
— Страховито е, нали? — каза Фран. — Не бих могла да живея тук! Някой път само се отбиваме да ги видим. Литрик има голямо семейство.
Тръгнаха си по светло по друг път, за да може Луси да разгледа околностите на Амстердам.
Друг ден, посветен на поречието на Вехт, се наслаждаваха на прекрасните старинни, надвесени над водата, къщи, строени от богати търговци през осемнайсети век. А веднъж дойдоха гости на вечеря — и всичко това изпъстрено с приятните ежедневни задължения и времето, посветено на децата.
— Следващата седмица трябва да посетиш Кюкенхоф — й каза Фран. — Гледката е прекрасна, особено през този сезон.
Луси усети, че се унася, но въпреки че бе претоварена от впечатления, в мислите й винаги имаше място за Уилям.
— Сигурно е излязъл с Фиона — измърмори тя и потъна в сън.


В неделя сутринта тя отпиваше от чая в леглото и се чудеше какви ли изненади я очакват, тъй като Литрик бе съобщил, че е свободен. Прислужницата бе дръпнала завесите и през стъклата проблясваха синьото небе и слънчевите лъчи. Не изглеждаше да е ветровито. Тя скочи от леглото, отвори прозореца и се наведе да се наслади на красотата и аромата на кадифената алея и лехите лалета и зюмбюли. Птиците чуруликаха, а слънцето вече топлеше.
— «Ела, скъпа пролет, божествена топлина, ела…» — припя Луси и в този миг покоят в градината бе нарушен. Зад ъгъла се появи Литрик с весело подскачащите кучета и току до него, с пъхнати ръце в джобовете, Уилям.
Тя се вторачи, невярваща на очите си, а в гърлото й заседна буца, която за малко не я задуши.
В този миг двамата мъже вдигнаха очи и Литрик мило подвикна:
— Добро утро, Луси! Познавате се с Уилям, нали? Той ни е стар приятел и се отби за няколко дни. Ела, заповядай долу при нас!
Луси, вцепенена, не можеше да реагира, но внезапно устните й се извиха в усмивка:
— Добро утро! — отвърна тя леко прегракнало. — Сега слизам — и осъзнала, че не е в особено подходящо за разговор облекло, тя предпазливо се отдръпна, но в следващия миг разрошената й глава отново се подаде: — Фиона с теб ли е?
Дори и да бе изненадан, докторът с нищо не се издаде, а отвърна спокойно:
— Не, сам съм.
Тя кимна, без усмивката да слиза от лицето й, затвори прозореца и се спусна към банята в лудешки танц. Докато стоеше под душа, трескаво мислеше какво да облече. Въпреки ранното априлско слънце, все още бе хладно. Най-добре — роклята от коприна. Без да губи нито миг, тя разреса блестящата си коса и след няколко докосвания с червилото, полетя по стълбите.
Двамата мъже тъкмо излизаха от кабинета на Литрик и тя ги пресрещна, без изобщо да осъзнава, че сияе от щастие. И кой знае какво би изтърсила, ако Фран не се бе появила тичешком, сипеща радостни възклицания.
— Уилям… толкова много се радвам! Ще останеш, нали? И няма да сме само ние с бебетата… О, вие да не би да се познавате? — симулира тя перфектно изненада. И като се наведе от стъпалото, целуна госта.
— Да, срещали сме се в клиниката и на няколко вечери.
— Е, кажете, не е ли малък светът? — продължи Фран и двамата мъже невъзмутимо кимнаха, което изобщо не съответстваше на лукавия блясък в очите им. Но Луси не забеляза нищо и срамежливо се обади:
— Наистина е странно да се срещнем тук. В отпуск ли си? — и за да не си помисли, че го следи, добави: — Като мен, например. Ние с Фран се познаваме от училище.
— Няма нищо по-хубаво от старите приятели — отвърна доктор Търлоу непосредствено. — Харесва ли ти Холандия?
Влязоха на закуска и Луси, поуспокоена от обичайното му приятелско държане, се включи във веселия разговор.
Докато сипваше кафе, Фран попита през смях:
— А как е онази красива дама около трийсетте — вдовицата с изисканите маниери? Щяхте да излизате заедно…
Погледът на доктора не се откъсваше от лицето на Луси.
— Фиона Сиймур? Красива както винаги. Трябва да ви запозная при следващото ви посещение и сами ще прецените.
Луси мажеше кифличка с масло и не вдигна очи.
— Облича се много изискано, Фран, и винаги по подходящ начин — допълни иронично Луси. И чак тогава срещна погледа на доктора. Но очите й горяха като изумруди и докторът заключи, че в гърдите й бушува ураган.
— Е, такива неща правят впечатление най-вече на жените — отбеляза той меко. — Мъжете изобщо не ги забелязват. Разбира се, с някои малки изключения.
Лицето й се обагри в много приятен розов оттенък, избликнал от спомена за облеклото й преди малко, когато бе надвесена над прозореца. В този миг не съобрази как да парира удара, но, нищо, запазваше си правото за по-късно!


Шеста глава

Беше неделя и те отидоха на църква. Луси, седнала до Фран, за да я ориентира в службата, не можеше да се абстрахира от внушителното присъствие на Уилям от другата й страна. Ставаше и сядаше заедно с останалите, но не разбираше нито дума и въпреки че послушно следеше химните, нямаше представа какво се пее. Откъде ли Фран е чувала за Фиона? Сигурно Уилям им е споменал, но кога?
След службата размениха две-три думи с пастора, а после Уилям и Литрик тръгнаха напред, следвани от двете приятелки. Но тъй като имаха да си говорят за много неща, не успяха да стигнат до темата за Уилям.
В градината бавачката играеше на топка с малкия Литрик, а бебето спеше кротко в количката.
— Иди си изпий кафето, мила — каза й Фран. — И изпрати някой да донесе нашето. Ще останем тук при децата.
Мъжете започнаха да си подхвърлят топката с момченцето, което щастливо се препъваше помежду им, а Фран и Луси седнаха до количката. Бебето бе очарователно, розово-бяло, и с руса косица.
Луси се наведе над количката и промълви:
— Много е красива, Фран. А и с това хубаво име…
— Лиса… Всъщност, попитах Литрик дали да ти разкажа и той с готовност се съгласи. Преди да се оженим, още когато се запознахме, той бе настойник на едно момиченце със заболяване на гръбнака. Баща му, приятел на Литрик, бе умрял, а майката я бе изоставила. За съжаление, малко след сватбата то умря. Бе много мило и все още ни липсва.
В усмивката и имаше нещо загадъчно и Луси си помисли, че не това е цялата история, но само промълви:
— Благодаря, че ми разказа, Фран. Малката Лиса ще запълни празното място в сърцата ви…
Тръг бе донесъл подноса с кафе и докато отпиваха от чашките около градинската маса, правеха планове за останалите дни.
— Момичета, утре ви даваме пълна свобода — обяви Литрик. — Уилям ще дойде с мен до Утрехт и ще се върнем късно следобед. В сряда е голямото парти, нали, скъпа? А в четвъртък уредих да съм свободен и ще посетим Кюкенхоф.
Неделният обяд не бе лесна работа и след като най-после приключи, Луси изведнъж се озова редом с Уилям да крачи покрай оградата на градината.
— Една хубава разходка е единственото, от което се нуждаем след тази великолепна храна.
— Не си спомням да съм казвала, че искам да дойда — сбърчи тя носле.
— Мило момиче, къде е твоята тактичност? Сигурен съм, че Литрик и Фран копнеят за час-два усамотение — той, както знаеш, е зает човек, и няма много време за съпругата си.
— О, да, не бях и помислила…
— Той е влюбен в работата си.
Вървяха по тесен път, който като че ли не водеше наникъде.
— Също като теб, нали?
— Да, права си. И дори след като се оженя, тя ще заема голяма част от живота ми — погледът му се сведе към лицето й. — Колкото и да обичам съпругата и децата си.
— Около теб по цял ден гъмжи от деца — и в болницата, и в кабинета. Нима ще се връщаш у дома при тях с удоволствие? — тя леко сбърчи вежди, като си представи как Фиона, ако има деца, ще ги държи колкото се може по-надалеч с бавачката и още преди да се прибере, ще ги слага в леглото. А за вечеря ще има гости и Фиона ще го чака в елегантен тоалет…
— Ей, къде отлетя? — прекъсна мислите й Уилям. — Подозирам, че имаш прекалено развито въображение. Ако се безпокоиш за бъдещето ми, по-добре не си прави труда — вече съм го планирал доста добре.
Изведнъж гледката загуби своето очарование. Леко нагънатата равнина, осеяна с ферми и стада крави, й се стори доста еднообразна. Насреща им се появи каруца, теглена от едър кон. Те се отдръпнаха встрани да й направят път и Уилям размени няколко неразбираеми думи с непознатия.
— Изобщо не се безпокоя за бъдещето ти! — отсече тя хладно, след като каруцата отмина. — И защо да го правя? А въображение не ми е необходимо, тъй като всичко е повече от ясно.
— О, така ли? — изглеждаше заинтригуван. — Я да чуя!
— И защо да ти казвам нещо, което вече знаеш?
— Е, имам чувството, че мислим за различни неща — отвърна той мило. — Както и да е… Впрочем, прочетох в «Дейли Телеграф», че Имоджен се омъжва. Ще изпревари ли Полин със сватбата? Кога се връщат вашите?
Останалата част от разходката бе изпълнена, според Луси, с безсмислено бъбрене. Върна се доста ядосана, но доброто възпитание не й позволяваше да го покаже. Не можа обаче да скрие святкащите си, сякаш нажежени зелени очи. Докторът, естествено, го забеляза и вътрешно се усмихна.
На следващия ден мъжете излязоха рано и след около час, прекаран в детската стая, Фран и Луси се качиха на колата и потеглиха за Арнхем. Музеят под открито небе, с изложените в естествена големина автентични макети на старинни къщи, вятърни мелници и ферми от една отминала епоха, така ги омая, че не усетиха как сутринта се изтърколи.
— Виждаш ли — каза й Фран, — времето не стига да те разведем из страната, но тук поне ще усетиш духа на всяка отделна провинция. Как ми се иска да останеш поне още седмица, Луси!
— И на мен, но трябва да се връщам, защото друга колежка ще излиза в отпуск. И без това работата е много.
Пиха кафе в «Рийзенбург» и тъй като вече бе обяд, поръчаха омлет и салата.
— В два часа трябва да кърмя бебето. Мислиш ли, че е добре да отделям повече време на децата? Разбира се, когато сме сами, почти целият ми ден е посветен на тях.
— Според мен ти си прекрасна майка, Фран! А сигурно си и отлична съпруга.
— Не зная, но съм много щастлива. Искрено желая и на теб такъв прекрасен съпруг, Луси! Но — погледна я тя в очите, — все ми се струва, че си имаш някого?
— Да — порозовя Луси. — Но той не знае, а и никога не ще узнае, тъй като не възнамерявам да му кажа.
— Е, размисли! Някой път нещата се обръщат ненадейно. Не губи надежда, Луси!
Следобед разходиха децата, а после пиха чай в детската и ето че настана веселбата на къпането. Мъжете се върнаха тъкмо за ритуала на приспиването. Яхнал коляното на баща си, малкият Литрик се заливаше от смях, докато получаваше полагаемата му се порция детски стихчета. А бебето Лиса веднага заспа.
Скоро бавачката се върна от вечеря и четиримата слязоха в дневната, за да споделят случилото се през деня. Мъжете бяха свършили много работа, въпреки че споменаха съвсем бегло — вероятно, да не отегчават Луси, тъй като Фран не бе чужда на проблемите им. Луси се опита да си представи как Фиона ще слуша Уилям със същия израз на напрегнато внимание, изписано върху лицето на Фран, но не успя. Не, по-скоро ще му предложи едно питие и ще го уведоми за списъка на гостите за вечеря. Тя изгледа Уилям скришом — отпуснат, с чаша в ръка, доволен след напрегнатия ден. И така ще бъде всяка вечер, но само ако успее да се омъжи за него! Ех, защо Фиона не срещне някой богаташ, на когото би допаднал нейният начин на живот? Тя вдигна поглед и срещна очите на доктора. За миг не успя да реагира и не усети, че всичките й мечти бяха изписани на лицето.
— Ще дойдеш ли с мен до Амстердам утре, Луси? — усмихна се той.
— Да, с удоволствие. Вече си ходил там, нали?
— Да — кимна той. — Но това е място, където всеки път откриваш нещо ново. Невъзможно е да се види всичко, но поне ще опитаме. Удобно ли е да тръгнем след закуска, Фран?
— Разбира се! И се върнете, когато пожелаете! Само телефонирайте, ако решите да вечеряте навън. Ще ходиш ли пак в болницата, Уилям?
— Да, в сряда…
— О, тогава е моят прием — около дузина за вечеря, а после — танци. Луси, с какво ще бъдеш?


Утрото бе доста мъгливо и Луси реши, че най-подходящ е костюмът й — еднакво удобен и за дъжд, и за слънце. Облече се грижливо, сплете си косата на френска плитка, обу ниски обувки и слезе за закуска.
Амстердам бе на около петдесетина километра и пътят им отне половин час. Градът бе претъпкан от коли, паркирани както от двете страни на каналите, така и на всеки свободен сантиметър. Но Уилям караше уверено и не след дълго спря в двора на една болница.
— Познавам главния лекар. Можем да паркираме тук за неограничено време.
След което съвсем непринудено хвана Луси за ръка и я поведе по оживената улица.
— Първо кафе! — предложи той.
Пресякоха и по тясна алея се озоваха в малка уличка с две редици дървета, измежду които надничаха безчет кафенета и луксозни бутици. Седнаха на маса на тротоара и докато наблюдаваха минувачите, докторът й разясняваше плана на града.
— Представи си паяжина. Кръговите нишки са каналите, пресечени от улици и алеи. Хайде да се поразходим!
Той познаваше града като петте си пръста и те поеха по малки улички и изгърбени мостчета, като се любуваха на старинните къщи с внушителни аркади, високи прозорци и изящни фасади — всяка със свой неповторим чар.
— Какви ли са отвътре? — учуди се Луси.
— Възхитителни. Учудващо добре модернизирани, без да се нарушава самобитната им старовремска красота. Литрик ме е водил на гости у някои от колегите си.
Когато се умориха, се качиха на една лодка заедно с още няколко туристи. Обясненията на екскурзоводката бяха на английски и френски и Луси слушаше с интерес.
— О, направо съм възхитена! Ще се опитам да запомня всичко…
— Е, винаги можеш да опресниш паметта си — нали си само на няколко часа път от дома — той спря такси и лаконично обяви: — Време за обяд.
Обядът бе превъзходен — соленки с плънка от лук, език на скара с пресни картофи и зелен боб; за Луси — огромен сладолед с шоколадов сироп, докато докторът се спря на сирене — всичко това обилно полято с бяло рейнско вино. Следобедът бе пред тях. Кафето дойде, придружено от предложенията на доктора.
— «Рийксмюзеум» за начало, защото щом се върнеш, всеки ще те пита дали си го посетила. После «Бегийнхоф» — манастир, обитаван преди от монахини. В църквата, разположена по средата, богослуженията са на английски. И най-после — къщата на Рембранд — с повече няма да се справим.
— О, много съм щастлива, че ми предложи тази разходка! И дори никога да не се върна тук…
— Разбира, се, че ще се върнеш! — очите му, широко отворени и ясно сини, накараха сърцето й да ускори ритъм. Бе толкова убеден в думите си, че не й се искаше да спори.
Следобедът се превърна в калейдоскоп от старинни къщи, прочути картини, изящно сребро и порцелан — всичко така приятно смесено в главата на Луси, че надали би могла да го раздели.
— Какъв божествен ден! — въздъхна тя, докато пиеха чай в хотел «Амстел» — един достоен завършек на деня, защото хотелът бе надвесен над канала и предлагаше жива, непрестанно меняща се гледка. Мястото й се стори много красиво — малко старомодно, но внушително и много елегантно.
До болницата се върнаха с такси, а после бавно се запровираха сред натоварения градски трафик. Веднъж на магистралата, Уилям увеличи скоростта и пристигнаха преди седем. Фран и бавачката къпеха децата сред много глъч и пръски. След минути се появи и Литрик и следващият половин час премина в детски викове и смях. После всички отидоха да се преоблекат за вечеря, а след като похапнаха, Литрик и Уилям се уединиха в кабинета, а те се заеха с обсъждане на приема.
— Имаш ли някакви планове за утре сутрин? — попита Фран.
— Не, бих искала да ти помогнах нещо.
— О, чудесно! Ще подредиш ли цветята? Къщата е толкова голяма, че един ден не стига само за долния етаж. Старият Жан ще донесе саксиите от оранжерията. Мъжете ще отсъстват целия ден, така че на нас остава да се справим с всичко! Ще дойде цялото семейство на Литрик, а също и приятелите му от болницата в Лайден — около петдесетина души общо, но само дванайсет за вечеря.
— Знаеш ли, Фран — замислено промълви Луси. — Не си се променила ни най-малко, искам да кажа — за да се нагодиш към обстановката. Просто си плуваш като патица във водата.
— Така е, не ми беше трудно. Но Литрик и Тръг, и всички останали са много мили. Имам прекрасна свекърва — и сякаш между другото додаде: — Уилям има ли майка и баща?
— Нямам представа. Ние… ние сме се срещали рядко и съвсем случайно. Веднъж ме покани на обяд… заедно с приятели. Единственото, което знам, е, че има две кучета и предана икономка.
— Доколкото съм чувала от Литрик, Уилям се претоварва с работа и не би могъл да живее иначе — и като се усмихна, добави: — И Литрик има тази склонност, но забележа ли, че става опасно, го разсейвам.


Следващият ден започна много приятно. Луси се зае с аранжирането на цветята, а когато се налагаше, помагаше и на бавачката за децата. Следобед си изми косата, лакира си ноктите и експериментира с един нов вид гримиране. Мъжете се прибраха около пет, поиграха с децата, пийнаха по едно питие и отидоха да се обличат.
Докато изучаваше образа си в тройното огледало на тоалетката, Луси се чудеше дали ще успее да задържи вниманието на Уилям за по-дълго. Всъщност, наистина бе очарователна в новата кехлибарена копринена рокля с дълга широка пола и прилепнало към тялото бюстие и ръкави. Златна верижка бе единственото й бижу. Косата й, пусната до раменете, се подвиваше в разкошна чупка, а гримът бе точно толкова, колкото да подчертава изящната й красота. Нищо извън обичайното, мислеше си тя. Е, ако Фиона бе сред поканените, не би имала никакъв шанс.
Когато слезе, Фран и Литрик вече бяха в дневната и се държаха за ръце — тя, много стилна в синьо кадифе, а той — безупречен в черния си смокинг.
Литрик стана да я посрещне.
— Заповядай на по едно питие, да влезем във форма!
След миг се появи и Уилям — образец на елегантност. Той възхитен направи комплимент на Фран и се доближи до Луси.
— Очарователна си! — и добави шеговито: — Цял ден ли ти отне?
— Естествено, че не! — хвана се тя на въдицата. — Подреждах цветята, забавлявах децата и разни други дреболии. Струва ми се, свърших повече работа от теб!
— Възможно е! — усмихна се той.
Първите гости се появиха и дори и да мислеше да добави нещо, не му се удаде.
Когато в два часа след полунощ Луси се мушна в леглото, мислите й се върнаха назад към началото. Какво страхотно прекарване! Самата вечеря бе организирана по всички правила на етикета — великолепна храна, приятни компаньони и жив, интересен разговор. Съседите й — двама братовчеди на Литрик, флиртуваха по много изискан начин и тя не остана безразлична — естествено, с надеждата Уилям да я забележи. Но през цялата вечер на лицето му бе изписана приятна усмивка. С пристигането на всички гости преминаха в хола, който, разчистен и с широко отворени към верандата врати, се бе превърнал в бална зала. Вихърът на танца я завъртя и едва успя да си поеме дъх. Точно когато Тръг съобщаваше, че в столовата е сервиран студен бюфет, Уилям се приближи.
— Виждам, че се забавляваш — не бе въпрос, а констатация на факт. — Хайде да те заведа да похапнеш, преди танцът отново да те отнесе!
Луси бе леко огорчена, че нито веднъж не бе направил опит да я покани. Не че го обвиняваше — приемът изобилстваше от красиви момичета, и той бе танцувал с почти всички. Но и сега, седнал до нея на най-голямата маса, той не правеше никакъв опит да я заговори извън общата тема, която се обсъждаше. Затова, когато един от партньорите й в танците се надвеси учтиво над ухото й, тя много се зарадва.
— Остави го този студенокръвен, Луси, ела с мен. Валсът ме настройва романтично!
Тя веднага стана с щастлива усмивка. После не пропусна нито един танц — с цяла плеяда красиви млади мъже, чиито имена не запомни, и Литрик. Едва когато оркестърът обяви последния танц, Уилям изникна до нея и я понесе с първия акорд. Танцуваше отлично валс и за миг тя забрави, че я е пренебрегвал почти през цялата вечер, че вероятно ще се жени за Фиона, че може би когато се върнат, няма да го вижда по цели седмици — бе толкова щастлива в обятията му, летяща из просторната зала, почти долепена до него. Можеше да продължава така цяла вечност. За жалост, оркестърът замлъкна с финалния туш и сложи край на празненството. Може би, мислеше си тя наивно, ако си боядиса косата или се издокара в свръхмодерни дрехи… или направи нещо наистина умно, което да го впечатли — като например да придружи баща си в следващата експедиция… Миг преди да се унесе, успя да отхвърли тази идея.


На сутринта се събуди в осем и стана да види какво е времето.
Кюкенхоф ги очакваше. Окъпаната в слънчева светлина градина бе много красива и щом надникна през прозореца, тя видя Литрик и Уилям с кучетата. Взе си набързо душ, облече един неотразим тоалет — семпъл, но с безупречна линия — и когато се озова долу, видя как широките им рамене изчезват зад прихлопващата се външна врата.
— Не са ли ненаситни за работа?! — промуши Фран глава от малката стаичка, където закусваха. — Но най-тържествено обещаха, че ще се върнат към единайсет и ще ни заведат в Кюкенкоф — чак тогава огледа Луси. — О, наистина си страшно шик! Ела да закусим, а после ще ми помогнеш да изкъпем децата. Днес е свободната сутрин на бавачката. Два пъти седмично почива от осем и половина до десет и половина и отива с малката кола до Утрехт на покупки и разходка.
Всичко се движеше по плана. Потеглиха в уречения час с две коли — Литрик с Фран, бавачката и децата в едната, а Луси и Уилям — в другата. Естествено, Луси нямаше нищо против това разделение, тъй като знаеше, че всяка възможност да бъдат заедно увеличаваше шансовете й за успех. Но дълбоко вярваше в милостивата съдба — а дали дори и тя би имала сили да й помогне срещу прелъстителната Фиона, бе спорен въпрос.
Поеха по магистралата и малко преди Амстердам завиха на юг към Лис. Цветните градини на Кюкенхоф бяха извън града и тъй като денят бе прекрасен, алеите гъмжаха от народ. Паркираха колите, наместиха Лиса в сгъваемата количка, а Литрик в преносимото столче и тръгнаха. Цветята предлагаха възхитителни гледки — огромни лехи лалета, нарциси, зюмбюли и какво ли не — докъдето поглед стига. Разхождаха се около час, а после влязоха в един ресторант, елегантно вписан на фона на прекрасната растителност. Пиха кафе с топли кифли, а малкият Литрик, възседнал коляното на баща си, бърбореше весело на англо-холандски. Доброто бебе Лиса си спеше послушно в количката.
После Фран предложи да се отбият до гигантските оранжерии, за да си поръча цветя за градината.
— Сигурно ще се забавя, докато избера и ще се отегчите. Уилям, ще разведеш ли Луси наоколо? Да се срещнем на входа след около половин час.
Докторът се оказа вещ градинар. Поръча няколко кутии луковици за собствената си градина, а после и за Луси, когато тя възхитена се спря пред един сорт разкошен зюмбюл.
— Изпращат ги след няколко дни на посочения адрес — докато му благодареше, добави: — Да имаш един спомен от Холандия — а пред едни очарователни лилии подхвърли: — Ще пътуваме ли заедно? С кола е много по-удобно. Ще се погрижа за билета ти. В неделя трябва да съм у дома — заради един ангажимент за вечеря, който не мога да отложа — изгледа я, лукаво усмихнат. — Доста важен, за да го пропусна.
— Много мило, че ми предлагаш, но и със самолет е удобно. И без това имам билет… — гласът й прозвуча доста изкуствено.
— Не усложнявай нещата, Луси! — отсече той. — Ако пътуваш, с мен, ще спестиш на Литрик отиването до Скипол. Ще тръгнем след закуска в събота и ще си пием чая у дома.
Нима си струваше да спори? Уилям настояваше от уважение към приятелите си, а не защото държеше на компанията й.
— Е, щом така е удобно! — думите й прозвучаха доста рязко. — Ще потегляме ли за срещата?
— Дотегнах ли ти вече? — гласът му трептеше, сякаш бе изтъкан от копринени нишки, но преди Луси да успее да измисли отговор, той додаде: — Не, въпросът не е коректен. Задължава те или да кажеш истината, или куп лъжи.
— Нямам навик да лъжа — отвърна тя с достойнство.
— Но и истината няма да свърши работа, нали? — подтикна я той. А на паркинга предложи: — Защо не минем с Луси по друг път? Така ще види повече места — Литрик незабавно го подкрепи. А после се обърна към нея:
— Не се безпокой! Уилям познава Холандия отлично и няма опасност да се загубите — и без повече приказки натовари семейството си на колата и потегли.
Луси запази мълчание, докато в миг й дойде наум, че Уилям би могъл да си помисли, че му се сърди. Разговорът, учтивият разговор, бе задължително изискване на етикецията.
— Често ли посещаваш Холандия? — поинтересува се тя.
— Работя на хонорар в Утрехт и Лайден, което означава, че от време на време идвам да чета лекции или да изпитвам. Съжаляваш ли, че се прибираш у дома? — изгледа я той.
— Струва ми се, да. Тук бях много щастлива — едва ли би могла да добави, че то се дължеше в не малка степен на неговото присъствие. — Фран е толкова мила, а дечицата са прекрасни. Литрик също е много симпатичен.
— Стабилен мъж. Фран е жена тъкмо за него. Направо му завиждам — съпруга, деца и тази прекрасна къща, която Фран е превърнала в дом.
— И твоята къща е много хубава…
— Да, права си. Наистина, време е да добавя жена и деца — и то, колкото се може по-скоро.
Погледът й се зарея отвъд притихналото поле. Имаше жена, която го чакаше, щеше да украсява масата му и да поддържа образцов ред в дома му. Е, децата бяха друг въпрос, но Фиона би могла и да си промени мнението…
— Пожелавам ти много щастие! — прозвуча фалшиво.
— Вече съм на трийсет и пет и доста я чаках да се появи. Но сега знам… убеден съм, че ще бъдем много щастливи.
Нима съществуваше някакъв приемлив отговор? Луси посочи платното на една лодка, сякаш изникнала сред поляната и отбеляза, че е много забавно.
— Там са езерата — сега след завоя ще ги видиш по-добре. Искаш ли да спрем за по чаша чай?
Чаша чай бе панацеята за всички болки, припомни си Луси нечия фраза и учтиво се съгласи. Спряха пред малък живописен хотел на брега. Острият бриз ускоряваше хода на яхтите и те с лекота се плъзгаха по накъдрената повърхност. Луси откри, че, противно на правилото, несподелената любов изобщо не бе убила апетита й и като доказателство нападна гигантска сметанова паста, без да забележи удивения нежен поглед на доктора.
Върнаха се тъкмо навреме да се преоблекат за вечеря. Но преди да влязат в трапезарията, Фран реши да надникне при децата и Луси се качи с нея. И двете спяха спокойно — светлата косица на бебето грееше на светлината на нощната лампа, а малкото момченце се бе обърнало на обратно в креватчето си, гушнало здраво любимото мече.
— О, Фран, каква щастливка си! — прошепна Луси, но в гласа й трептяха толкова тъжни нотки, че Фран се взря в лицето й.
— И теб те чака щастие — отвърна тя мило. — Чудя се какъв ли подарък ти е приготвила съдбата?!
— Домът за сираци — отвърна Луси, обладана от меланхолия. В този миг се появи бавачката и Фран, за щастие, отиде да й каже нещо, иначе кой знае в какво сълзливо самосъжаление би изпаднала Луси.
През останалата част от вечерта тя бе много приказлива и остроумна, което учуди и тримата, тъй като по принцип не се държеше така.
Дори и да бе хранила тайни надежди, че Уилям може да я изведе на разходка последния ден, те се оказаха безпочвени. На закуска двамата мъже бяха обсебени от плановете си за деня — визитация, следобедни прегледи, посещение при пенсиониран професор и среща на консултанти. Нито една свободна минутка. Излязоха с такъв важен вид, че никой не би се усъмнил в задоволството, което изпитват от живота. Фран си намаза още една препечена филийка и наля допълнително кафе и на двете.
— Искаш ли да се разходим до Утрехт за последен път? — предложи тя. — Мъжете ще се върнат след пет и ако си приготвиш багажа преди това, ще разполагаме с една хубава дълга вечер. Ще ми липсваш, Луси!
— Толкова ми е хубаво тук, Фран! Никога няма да забравя тези две седмици! И ако не ти пиша често, то е само защото съм много заета…
— Зная. Ще ти телефонирам. Ще останеш ли дълго при сираците?
— Мисля, че да. Вече остарях, за да уча, а освен това не се представям добре по разни изпити. Започнах в сиропиталището, защото исках да покажа на мама и татко, че мога да върша нещо полезно. А после наистина обикнах работата.
— Трябва отново да ни погостуваш, наистина!
Сутринта мина в обиколка по магазините. Купуваха подаръци за сиропиталището и сладкиши за сираците, а следобед Луси се подготви за пътуването. Дори и да изпитваше тъга, мъжете не разгадаха нищо по лицето й. След вечеря приказваха до късно и когато най-после се озова в леглото, тя бе твърде преуморена и силите й стигнаха само за една дълбока въздишка, след което заспа.
На сутринта тръгнаха след закуска, а всички обитатели на къщата излязоха на стълбите да ги изпратят. Сред хор от пожелания: «Ще се видим скоро!» и «Добър път!» Уилям даде газ и потеглиха към къщи.


Седма глава

Пътуването премина приятно. Някъде около пет часа колата спря пред дома на Луси и докторът слезе да й свали багажа, а после натисна звънеца. Алис ги посрещна сърдечно, покани ги вътре и като предложи чай, им съобщи, че Имоджен и Полин ще се приберат едва в неделя вечер. Загрижена да не би Уилям да се почувства длъжен да й предложи някакво развлечение, Луси забързано обяви:
— О, добре, тъкмо ще имам един ден да си оправя багажа на спокойствие — с малко закъснение добави и собствената си покана за чай, но когато той отказа с усмивка, тя учтиво рече: — Приятно прекарване на вечерта!
Той не отговори, а само продължи да се усмихва.
— Надявам се да се виждаме от време на време. Консултациите на Миранда ще продължат, а ти сигурно ще я придружаваш.
Тя кимна и скалъпи нещо като усмивка, пометена от горчивото разочарование, че Уилям не възнамерява да се срещат по друг повод, освен в клиниката. И добави няколко формални забележки относно прекарването им в Холандия — всъщност, напълно безсъдържателни, но поне запълваха времето, докато той се качи в колата. Тя му помаха весело от стълбите, а после влезе вътре и избухна в плач.
— Нещата никога не са толкова зле, колкото изглеждат — успокои я Алис и майчински я прегърна. — Седни, пийни чаша чай и хубаво се наплачи, щом ти се иска, а после ми разкажи как прекара.
И така, Луси я послуша и със Симпкинс на колене и чаша чай в ръка се впусна в подробно описание на двете седмици в Холандия. Дори и да забеляза липсата на информация за доктора, Алис не го коментира. Вместо това заключи:
— Прекарала си две прекрасни седмици, госпожице Луси, помни това! А сега иди си измий лицето и телефонирай на милата госпожица Фран да й кажеш, че сте пристигнали. Имаш и бележка от сестрите ти.
Освен вече наученото от Алис, бележката съдържаше бегли предположения, че е прекарала добре. Луси я прочете два пъти и отиде да огледа подпухналото си лице в огледалото.
— Чудесно би било да се разтопя в самосъжаления — рече тя на отражението си, — но каква полза? Започвам офанзива!
Алис бе приготвила пиле в йенско стъкло и ябълков пай и докато похапваха, поговориха за предстоящите сватби, за роклите й на шаферка, тя сподели, че с нетърпение очаква да види сираците. После помогна на Алис да разтреби и, тъй като бе уморена от пътуването, се качи в стаята си. Но преди това се обади на Фран.
— Добре ли пътувахте? — поинтересува се Фран. — Сигурно сте се отбили да хапнете някъде — тръгнахте толкова рано!
— Да, наистина, хапнахме, преди да се качим на ферибота. А тук пристигнахме точно за следобедния чай.
— Ще излизате ли на вечеря?
— Ами-и, не — Уилям имал някаква запланувана среща, а пък и аз съм доста уморена.
Побъбриха още няколко минути, най-после Луси обеща да позвъни към края на седмицата и затвори.
С оставянето на слушалката Фран се обърна колебливо към Литрик:
— Смятах, че между Луси и Уилям има нещо. Завел я до дома й, но бил ангажиран за вечеря — искам да кажа, ако я харесваше, би я поканил… Мислиш ли, че съм сбъркала, скъпи?
— Не, любов моя! — Литрик свали вестника. — Но тези неща не могат да се насилват, нали знаеш? Луси непрестанно има едно наум за онази жена, Фиона, а Уилям, освен ако тотално не греша, се държи настрана по ред причини. Дай им време.
— Но те изобщо не се срещат! — запротестира Фран.
— Скъпа, ако Уилям иска да види Луси, не се съмнявай, че ще скрои най-сложния план!


За Луси неделята премина в подреждане и грижи за външния й вид — коса, маникюр и малка разходка, но дори и да се чувстваше самотна след жизнерадостната компания през последните две седмици, не си го призна. В понеделник всички й се зарадваха — и не на последно място Миранда, чието подобрение бе значително, въпреки че все още изпадаше в изблици на раздразнение и пищеше. Потънала в ежедневни задължения, Луси не усети как времето отлетя, още повече че две от момичетата на половин работен ден бяха болни. Прибра се късно и завари сестрите си у дома.
— Трябва да напуснеш тази работа! — отсече Имоджен. — Абсолютно безсмислено е да се преуморяваш до смърт! Не си изпаднала в нужда…
— Но аз си обичам работата. Полезна е, дори и да не е престижна.
Имоджен почервеня.
— Знаеш ли, мама би се радвала да й помагаш вкъщи — особено сега, когато двете с Полин се омъжваме.
— Е, аз всяка вечер съм си у дома, а мама и татко често пътуват — и като се усмихна внезапно, добави: — Хайде да не говорим за мен! Кажете ми — какво ново около сватбите?
По-късно същата вечер позвъни и майка им — били открили нови съдове и сечива и баща им бил потънал в работа.
— Няма да се върнем още две-три седмици, скъпа. Добре ли прекара? — и без да дочака отговор, продължи: — Помоли Имоджен да дойде на телефона. Искам да знам точната дата на сватбата.
Сватбите се очертаваха като големи събития — на Имоджен през юли, а на Полин през септември, но и двете вече правеха списъци на гостите и сватбените подаръци и претегляха предимствата на финия сатен пред белия креп. Луси, копнееща като всяко момиче за бял сатен и портокалови цветчета, взе да си променя мнението. Малка сватба в скромна църква — без гости и шафери — й се струваше идеалния вариант. Може би, мислеше тя горчиво, ако някога тръгне да се жени, би си променила намеренията! Чуждите сватби се възприемат по-другояче от собствената.
Така се случи, че едва към края на седмицата видя Уилям. Но не успяха да разговарят. Тъкмо бе слязла от автобуса, когато ролс-ройсът я подмина. Фиона, седнала отпред, я забеляза и устните й саркастично се извиха в злобна усмивка. Естествено, Луси не се опита да привлече вниманието на Уилям. Този дребен епизод сякаш направи решението й да се омъжи за него напълно безнадеждно и когато на следващата вечер Полин я покани на вечеря с танци, тя веднага се съгласи. Щяло да бъде голям купон, според думите на Полин — по случай повишението на Сирил, в компанията на сестра му и зет му, няколко приятели и неженения му брат. Доста обезсърчаваща перспектива, ако бе като Сирил, помисли си Луси, но едно излизане така или иначе щеше да я разведри.
За съжаление, Луси изкара тежък ден сред сирачетата и когато се прибра вечерта, последното нещо, което й се искаше, бе да ходи на увеселение. Гореща вана и чаша чай — специалитет на Алис, позакърпиха положението. Тя се облече много старателно в сивата рокля, която смяташе, че Уилям би одобрил, повдигна си косата в кок, пристегнат с блестяща шнола и слезе долу при Полин.
— Роклята ти е красива, въпреки че не е нова — отбеляза Полин мило. — Жалко, че Имоджен не успя да дойде! Сирил ще се появи всеки момент — тя се вгледа в унилото лице на Луси. — Май се преуморяваш. Отслабнала си и побледняла. Е, нищо, една вечер навън ще те поободри.
Сирил се появи и след като прие поздравленията на Луси с подобаваща важност, потеглиха към «Савой». Още във фоайето Луси установи — за огромно съжаление — че Бъртрам, братът, е абсолютно копие на Сирил. Нямаше как да се присъедини и към останалите приятели, защото бяха на средна възраст, а сестрата на Сирил бе особнячка, която едвам си отваряше устата, при това с такъв тъп поглед, все едно всеки път просеше разрешение.
Седнала между Бъртрам и един от по-възрастните приятели, Луси се чувстваше ужасно — нападките срещу днешната младеж се преплитаха с подробен отчет на някакво скучно съдебно дирене, гордост за Бъртрам. На моменти тя измърморваше по нещо и си похапваше. През деня имаше толкова много работа, че почти не успя да обядва и бе много гладна, но след малко и яденето се превърна в проблем, тъй като всички се обслужваха твърде деликатно и без да бързат, а възрастният й съсед занарежда за вредата от обилната храна. Луси се учуди защо изобщо е дошъл и тъкмо посягаше за втора порция от изключително вкусното задушено пиле, когато Бъртрам бутна стола си и я покани на танц. Тя послушно се изправи и цялата маса преустанови разговора си за изящните изкуства. Всички мило й се усмихнаха, особено доброжелателно — Сирил, бе й оказано изключително внимание.
Бъртрам бе отчайващ танцьор и тя се съсредоточи да избягва мечешките му настъпвания. Клатушкаха се по дансинга, а той не млъкваше, потънал в хвалби за изключителната си находчивост в случая «Бегинс срещу Потс».
Луси, проклинайки наум подутите си крака и Бъртрам заедно с тях, учтиво подхвърляше:
— Наистина ли? Много си съобразителен, но за съжаление, аз нищичко не разбирам от право…
Груба грешка, защото той се впусна в обяснения. Тя окичи стандартна усмивка на лицето си, но когато партньорът й непохватно прегази пръстите й, не можа да се сдържи и примижа. И без това тесните обувки ужасно й убиваха. В този миг покрай тях се завъртя Фиона Сиймур в прегръдките на доктор Търлоу. Полуусмихната, тя не откъсваше поглед от Луси, която само разтегна усмивката, предназначена за Бъртрам, а доктора поздрави с доста хладно кимване.
Прииска й се да се изскубне от хватката на Бъртрам и като измести Фиона, да продължи танца с доктора; мисъл, която поради пълната си абсурдност, я изпълни със силен гняв. Изобщо не очакваше да ги срещне, и то в мига, когато болки разкъсваха краката й. За щастие, музиката замлъкна и те се върнаха на масата. Десертът й се стори като малко утешение и тя скришом, с облекчение измъкна крака от обувките.
Едвам бе опитала карамеловия мус, когато сред мъжете се получи някакво раздвижване. Тя вдигна очи и видя Уилям и Фиона, застанали до масата.
— Полин, още не съм ви пожелала щастие! — избликна във възторг госпожа Сиймур. — Трябва да поздравя Сирил! Кога ще бъде сватбата? Дочух, че и Имоджен е решила да те последва. Колко вълнуващо! — и като се разсмя звънливо, изви поглед към Луси. — А ти не изоставай!
Луси се усмихна сладко. Очите й блестяха като дълбоки тъмнозелени езера.
— Знаете ли поговорката за заека и костенурката? — мило отвърна тя. — А още по-добре — едно стихче от Джон Бъроус? Нарича се «Очакване» — и тя изрецитира:

«Неопетнена, аз стоя и чакам кротко,
Не ме е страх от ветрове, от приливи и пустота,
Не се възправям срещу време и съдба,
Знам, скоро и за мен ще дойде радостта!»

Хората наоколо изръкопляскаха, а Полин възкликна:
— Скъпа, колко си досетлива! И как си успяла да го запомниш! Пожелавам ти да се изпълни за теб!
Фиона като че ли не бе в свои води — всъщност, поезията не я привличаше и тя я смяташе за абсолютна загуба на време. Но не загуби самообладание, а се присъедини с усмивка:
— Разбира се, че ще се изпълни! Струва ми се, че Луси ще ни изненада всички! — тя обходи присъстващите с усмивка и Бъртрам побърза да се включи:
— Искате ли да потанцуваме? Оркестърът е прекрасен.
Като че ли това бе сигнал за всички да се отправят към дансинга. С изключение на Луси, която трескаво търсеше събутите си под масата обувки.
— Аз няма да те каня на танц — прошепна гласът на Уилям почти в ухото й. — Въпреки че нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие. Но подозирам, че си събула обувките си под масата! Не ти ли се струва по-приемливо да си купиш други? И престани — аз ще ги потърся, а после ще си приказваме, докато ги обуеш.
Толкова е мил и естествен, помисли си Луси, докато наблюдаваше широкия му гръб, наведен под масата. Действаше спокойно и без притеснение отпрати келнера, дошъл да си предложи услугите. После придърпа стола и седна до нея.
— Аклиматизираш ли се след почивката?
— Да, всъщност, не знам. У дома има доста работа.
— Още една причина да се забавляваш тази вечер — гласът му бе мек като коприна, — но подозирам, че не е точно така — той вдигна пръст и повика келнера, а после се обърна към нея: — Харесах роклята ти още предишния път, когато я видях…
— О, така ли? — изчерви се тя. — Мислех… всъщност… — отказа се и замълча, но задържа погледа си върху лицето му, докато красиво оформените му устни се разтегнаха бавно в усмивка. Появата на келнера с бутилка шампанско в кофичка с лед развали магията.
— Е, след като се присъединихме към вашето празненство, най-малкото, което мога да направя, е да пия за… по-нататъшното ни познанство.
— Колко красиво! — репликата й се изплъзна сякаш от само себе си. Искаше й се музиката никога да не свършва.
— Четеш ли поезия? Обичаш ли Джон Дон — кръстоса крак Уилям.
— Много, въпреки че понякога не съм наясно дали разбирам всичките му стихове. Някои редове просто ти се набиват в главата — и добави с примирение: — Изобщо не съм умна.
— Ако под това разбираш, че не можеш да сумираш две колони цифри едновременно, или да работиш на компютър, или да вникваш в борсовите игри — в такъв смисъл може и да не си умна. Но за сметка на това имаш прекрасен усет към децата и животните, а това е дар по-ценен от острия ум. Да не говорим, че умееш да си държиш езика зад зъбите, което други изобщо не могат да постигнат.
— Ще ме изкараш светица! — отвърна тя рязко.
— Опазил ме Бог! Ти си момичето със зелените очи — той се изправи, докато останалите се приближаваха, а в усмивката му проблеснаха иронични нотки.
Фиона побърза да промуши ръка под неговата.
— Уилям, защо не покани Луси на танц? Да не би да сте си приказвали тук през цялото време?
Той не отговори, а само се подсмихна и повика келнера да отвори шампанското. След миг всички в хор честитяха на Полин и Сирил.
Уилям и Фиона се отдалечиха, а Луси, хвърляйки уж разсеян поглед наоколо, видя, че отново се носят по дансинга. Бъртрам я забеляза и ентусиазирано възкликна:
— Каква прекрасна дама е Фиона Сиймур! И отлична танцьорка! А освен това, и много интелигентна — слушаше ме с интерес и проявяваше такова разбиране!
Откъдето Луси заключи, че е пълната й противоположност.
Скоро след това празненството свърши, гостите се сбогуваха и се разотидоха. Луси се качи в колата на Сирил, а отеклите й крака прибавяха нови черни краски към не особено щастливата вечер. Прибра се, сякаш й бяха потънали гемиите, тъй като в колата Полин и Сирил обсъждаха Фиона и Уилям, твърдо убедени, че годежът им ще бъде оповестен в близките дни.
В леглото плака нещастна, докато заспа.


Полин прекара неделята със Сирил, а Луси — в кокетната градина зад къщата, като окопа и оплеви лехите, а после ги поля. Вечерта проведе дълъг разговор с Фран. За щастие, тя не спомена нищо за Уилям, тъй като Луси не бе в настроение да разговаря. Наистина, когато Алис я попита за празненството, тя каза, че е било чудесно, но братът на Сирил се оказал не по-малко отегчителен от него самия. Описа й храната, гостите и разкошната обстановка в хотел «Савой», но не обели и дума за доктор Търлоу, въпреки че едвам се сдържаше, а Алис прояви тактичност и не настоя.
В понеделник Луси излезе, ободрена от мисълта, че я чака тежък работен ден. Една от помощничките бе в почивка, а главната сестра ползваше компенсации. Докато Луси отсъстваше, бяха водили няколко от по-големите деца в музея на мадам Тюсо и пътешествието като че ли ги бе изнервило, така че през седмицата бяха поуморили главната сестра и тя с нетърпение очакваше почивката. Преди да си тръгнат в събота, бе споделила с Луси:
— Чувствам се зле. Сигурно настинах по време на онази разходка, въпреки че оттогава минаха десет дни. Не ми е удобно да излизам в почивка точно сега, когато и без това хората тук не стигат, но съм направо съсипана.
Луси я увери, че ще се справят и й пожела приятна почивка. Сестрата си тръгна спокойна, тъй като знаеше, че Луси е разумно момиче и не се поддава на излишна паника.
На сутринта Луси се захвана с обичайните си задължения — хранене, къпане, обличане — първо Миранда, а после и другите. Между една и шест години имаше само шест деца, за сметка на многото бебета и по-големите, които ходеха в близкото училище. Луси забеляза, че няколко деца бяха настинали, а по обяд едно от по-големите бе върнато от училище, защото се почувствало зле.
— Точно когато сме с малко хора — разтревожи се директорката. — Слава Богу, че главната сестра се връща утре.
Но на сутринта Луси пристигна, а главната сестра я нямаше и директорката, по принцип доста уравновесена жена, бе силно обезпокоена — няколко от по-големите деца бяха болни, а сестрата, която очакваха да се върне на следващия ден, се била обадила от Гърция, че има стачка на авиолиниите.
— Сигурно е грип — предположи директорката. — Чака ни сериозна работа!
— Ако е необходимо, ще спя тук, докато сестра Суифт се върне — предложи Луси самоотвержено. — Няма значение по колко часа ще работя…
— Господ да те благослови, ти ни спасяваш! Ще ти компенсирам всички извънредни часове, когато положението се успокои.
По обяд Луси изтича до къщи, но Алис не одобри решението й.
— Не зная какво ще каже майка ти, госпожице Луси! Да не се разболееш от този ужасен грип!
— Мисля, че няма опасност, Алис. Знаеш, че никога не прихващам такива болести. Следобед идва доктор Уотс да прегледа децата. Ще кажеш ли на другите, че всичко при мен е наред? След два-три дни, щом останалите се върнат на работа, се прибирам.
Доктор Уотс прегледа децата и незабавно се затвори с директорката в кабинета й, а като излезе след половин час, изглеждаше доста угрижен. Луси тъкмо минаваше покрай отворената врата, когато го чу да казва:
— Първата ми работа утре ще бъде да дойда тук. Ще се наложи да прегледам всички деца и персонала. Трябва да ги предупредите — сестра Суифт ли беше в отпуск? Нека не се връща на работа точно сега. И веднага съобщете на главната сестра. Може и да греша, но ще имам резултати утре сутринта.
Луси се спря и без стеснение се заслуша. Доколкото разбра, бе нещо сериозно. Шарка? Заушка? Или само грип? Каквото и да бе доктор Уотс, най-флегматичният човек, когото познаваше, й се стори доста загрижен. Тя продължи с торбата мръсно бельо към пералното помещение, а когато се върна в яслата при бебетата, не каза нищо на сестрата там. Директорката ще им съобщи, а дотогава имаше достатъчно работа, за да се разсейва.
Обикновено една сестра дежуреше през нощта като в случай на нужда знаеше, че може да разчита на директорката или на главната сестра. Децата спяха спокойно и дори бебетата се събуждаха едва за сутрешното хранене. Сестрите, които живееха в сиропиталището, работеха на смени и помагаха сутрин на нощната сестра. Но сега нещата стояха другояче.
— Ще бъдете ли на разположение през нощта? — обърна се директорката към Луси. — Ако сестрата не успее да се справи сама… А също и Миранда, и бебетата…
Миранда бе доста капризна и плачлива — може би защото Луси не й отдели време като друг път. Тя самата бе много уморена, краката я боляха от непрестанното тичане насам-натам, но така бе и с другите, а тя току-що се бе върнала от отпуск.
— Разбира се, госпожо. Веднага щом приспя Миранда, ще бъда на разположение.
— Ти си добро момиче, Луси. Да ти призная, ще си отдъхна, когато доктор Уотс дойде утре. Тази вечер ще поработя в кабинета до късно, а утре ще помогна за закуската. Веднага щом децата бъдат подготвени за деня, искам да си легнеш.
Миранда й отне много време — раздразнителна, също както и останалите деца. Само бебетата, веднъж нахранени, заспаха кротко. Луси потърси сестра Стокс и я намери при едно шестгодишно момченце с термометър в ръце.
— Много е висока — прошепна тя.
На сутринта още няколко деца горяха в треска. Директорката посети всички в шест часа и телефонира на доктор Уотс. Той дойде толкова бързо, че Луси се усъмни дали не е чакал готов да го повикат. Прегледа най-тежките случаи, след което се отправи към телефона. Двайсет минути по-късно Луси се опитваше да даде вода на едно малко момиченце и вдигайки очи, видя доктор Търлоу — изправен до вратата, с тънък пуловер и кадифени джинси, задълбочен в разговор с доктор Уотс. Погледът му се плъзна по нея без ни най-малкия знак, че я забелязва. Бе небръснат, а лицето му — набраздено от умора. Прииска й се да се приближи, да го прегърне и да му каже да не се безпокои толкова. Е, може би най-голямата глупост, която би могла да измисли, рече си тя и се съсредоточи върху заниманията с малкото момиченце в скута й.
Доктор Търлоу прекара доста време в сиропиталището, като внимателно прегледа всяко дете, а след това се усамотиха с директорката и доктор Уотс в кабинета й. На излизане срещна Луси, натоварена с куп чисто детско бельо. Спря и уморено й се усмихна.
— Директорката ще ви говори след малко. Опасявам се, че има взрив от вирусна пневмония. Сигурно са я прихванали по време на разходката до музея. Налага се болните да постъпят в клиниката, а има и доста, които ще държите под наблюдение тук. Директорката ми каза, че си дошла да спиш при децата.
Луси кимна.
— Цяла нощ ли си работил?
— Да — потри той небръснатата си брада. — Защо питаш?
— Ами… мислех си, че ще е добре, ако се прибереш и се наспиш…
Той се засмя.
— Не си губи времето да ме съжаляваш, Луси! — но като видя изражението й, смени тона: — Извини ме, скъпа, но последното нещо, за което мога да мисля сега, е да спя — очите му потърсиха нейните. — Ще имаш доста работа, нали се досещаш? Ако мислиш да си тръгваш, сега е моментът. Нямаш необходимото образование и оставането ти не е въпрос на професионално задължение. А и родителите ти не биха го одобрили.
— Аз решавам! — тонът й бе категоричен. — И без това не са тук. Естествено, че оставам! Може и да нямам необходимото образование, но все пак предлагам още чифт ръце.
— Съжалявам, изразих се погрешно — прокара той ръка през косата си. — А ти още малко и ще заспиш права — той внезапно се наведе и нежно я целуна. — А сега приключи това, с което си се захванала и веднага си лягай, приличаш на малко сънливо мишле.


След закуска я изпратиха незабавно в леглото. Събуди се следобед, доста ободрена, за да се впусне отново в безкрайната въртележка на хранене, почистване и оправяне. Доктор Търлоу се появи след пет часа, този път — в безупречния сив костюм и снежнобяла риза. Всички съмнителни случаи бяха събрани заедно, а бебетата — прехвърлени на горния етаж. За тях щяха да се грижат две външни сестри, наети на хонорар.
Луси поемаше нощното дежурство с още една сестра и поради ограничените й медицински познания, бе оставена при здравите деца. Целта й бе да ги следи и ако се появят признаци на болестта, веднага да съобщи.
Уморената директорка я успокои, че се очертавала сравнително спокойна нощ.
— Осем деца са в болницата — две в доста тежко състояние. Тук имаме още осем — слава Богу, само под наблюдение — какъв ще бъде резултатът, ще разберем след два-три дни. Сестра Суифт ще се върне, а ще вземем и още една на хонорар.
Децата спяха в стаи с шест или осем легла и обикновено нощите минаваха безпроблемно, но сега бяха доста изнервени от прегледи и нарушаване на режима. Миранда, усещайки, че нещо не е наред, изпадаше в пристъпи на безпричинен плач. Едва към полунощ Луси успя да ги успокои и седнала до нощната лампа, се зачете в инструкциите, които й бяха оставили. Прекъснаха я тихите стъпки на доктор Търлоу — свеж, безупречен и с вид на добре похапнал човек — което й припомни, че тя надали изглеждаше по най-добрия възможен начин. Умората все още я притискаше и за да не губи ценно време, тя само бе пристегнала косата си във френска плитка. Дори не бе се гримирала. Въпреки всичко, в призрачната светлина на лампата изглеждаше много красива.
— Здравей — промълви той и я подложи на цяла серия професионални въпроси. Най-после завърши с: — Проблеми с Миранда?
— Цяла вечност ми трябваше да я приспя. Изглежда усеща промените.
— Ти спа ли?
— Да. Как са децата в болницата?
— Борят се, въпреки че две момиченца са доста зле. Днес се обади Литрик — двамата с Фран ти изпращат специални поздрави.
— О, много ти благодаря. Струва ми се толкова отдавна…
— Но си спомням всичко като че ли е било вчера. А ти? — гледаше я в очите и леко се усмихваше.
— Да, разбира се. Искаш ли да погледнеш децата?
— Да, но не ставай, само ще им хвърля едно око — той обиколи спалните и не след дълго се върна. — Всичко е спокойно. Лека нощ, Луси.
Излезе също така тихо, както бе дошъл, като я остави потънала в мечти. Но не за дълго — едно тъничко гласче, искащо вода, я върна към реалността.


От своя страна доктор Търлоу се качи в колата и се отправи към дома на Луси. Въпреки че бе доста късно, няколко прозореца светеха. Той дръпна звънеца и Имоджен отвори.
— О, здравейте! — възкликна учудено тя. — По какъв случай? Алис вече си ляга, но ние с Полин току-що се прибрахме. Ще пиете ли кафе?
Той я последва в хола, където Полин ги посрещна усмихната. Целият килим бе осеян с модни списания и мострени каталози.
— Радвам се да ви видя! Както виждате — сватбени приготовления! Моля седнете, малко кафе?
— Не, благодаря! Не мога да се бавя. Исках само да ви кажа, че видях Луси в сиропиталището. В момента е нощна смяна и се справя отлично.
— О, тя има усет за тези неща — каза Имоджен. — Ужасно е твърдоглава за тази нейна работа — изглежда й харесва. Алис ни спомена, че имало грипна епидемия.
— Не, пневмония, което е доста по-сериозно.
— Заразна ли е? — сепна се Полин. — Да не би Луси да е болна?
— Не, инфекцията се предава чрез водата, а не от човек на човек.
— О, добре. Предполагам, че ще ни се обади, когато реши да се прибере.
— Вероятно — гласът му бе безизразен. — Извинете ме за това късно посещение! Не ме изпращайте.
Те му пожелаха лека нощ в хор, заедно с недомлъвки, че очакват скоро да се видят. На вратата го пресрещна Алис.
— Докторе, госпожица Луси добре ли е? Не се ли преуморява? Дали няма да се зарази?
— Не се безпокой, тя е добре, Алис — успокои я той мило. — Работи много, но е добре. Ще я държа под око.
— Луси е такова мило момиче, докторе!
— Да, така е, Алис. Не се тревожи! Майка й обажда ли се?
— Не — тръсна глава Алис. — Да й кажа ли?
— Кажи й, че ще прекара няколко дни в сиропиталището, защото децата са болни, а персоналът не достига. Госпожа Локит няма основание за притеснения.
— Тя никога не се притеснява за госпожица Луси, сър. Само за това, че не се омъжва.
— Е, трябва да направим нещо по този въпрос. Лека нощ, Алис.
Алис се върна в кухнята и започна да заключва за през нощта.
— Хм, човек никога не знае — промърмори тя на Симпкинс. — Чудя се дали имаше предвид онова, което и аз си помислих? О, тя направо се е побъркала по него! А дали не го е забелязал? — Симпкинс се сви на голяма пухкава топка, готова за дълъг сън, така че Алис бе принудена да си отговори сама: — Разбира се, че го знае! — и кимна доволно.


Луси, в пълно неведение за интереса, проявяван към бъдещето й, нямаше никакво време да го обмисля през следващите няколко дни. Дори със сестра Суифт и допълнителните почасови помощнички задачите се оказаха безкрайно много, а съобщението, че и главната сестра е заразена от болестта, помрачи общия дух. Доктор Търлоу идваше ежедневно, понякога придружен от доктор Уотс. Един от наблюдаваните случаи се оказа положителен и бе откаран в болницата.
Луси работеше нощна смяна, а често помагаше и през деня. Недостатъчният сън сложи отпечатък върху бледото й изнурено лице. Създаде си навик да става по-рано от необходимото заради кратка разходка по мрачните улици около сиропиталището. На връщане от една такава принудителна обиколка се сблъска с доктор Търлоу.
Той я прихвана за раменете и се вгледа в лицето й.
— Не спиш достатъчно, нали? Добре ли си? — и без да дочака отговор, добави: — Трябва да си вземеш един ден почивка.
— Благодаря, но няма нужда — отвърна тя сковано. — Никой не си почива и се справяме отлично.
— Ни най-малко не се съмнявам — кимна той. — Фиона ме помоли да те поканя на рождения й ден в събота…
— Колко мило! — по страните й пропълзя червенина. — Още повече, че почти не ме познава, но не мога да приема. Моля те, благодари й от мое име. Желая й щастливо прекарване. Е, то винаги е такова, дори когато годинките се трупат… — и прехапа устни. — Съжалявам, не исках да кажа това, тя е прекрасна и впечатляваща, въпреки че е на… — ново замълчаване. — Всъщност, исках да кажа, че трябва да се гордееш с нея.
След което го заобиколи и изтича към входа, без да види как усмивката на устните му премина в чистосърдечен смях.


Осма глава

Дните се нижеха и още две деца постъпиха в болницата, но останалите бяха добре и първите малки пациенти вече реагираха успешно на еритромицина. Но при всяко изкашляне, потреперване или температура, целият персонал хукваше към съответната стая.
Доктор Търлоу бе чест посетител и веднъж извикаха Луси да държи Миранда, за да я прегледа.
— Операцията на Миранда е сполучлива и тя се развива много добре — каза той. — Но се нуждае от много любов, от родители-осиновители — леката сдържана надменност в гласа му накара Луси да почувства колко незначителна пионка е и това я засегна. Не му отговори и той я погледна. — Но всичко дотук се дължи на теб, Луси. А сега се налага да поговоря с директорката.
Знак, че трябва да отнесе Миранда обратно в креватчето й за следобедния сън. Но детето нямаше такива намерения. Луси я прегърна в скута си и я залюля под непрестанния водопад от любимите стихчета. Част от мислите й се насочиха към Уилям. Че го обичаше — нямаше никакво съмнение — но че не го разбираше, бе също очевидно. В един миг се държеше като приятел, дори повече; в следващия бе учтив специалист, който й говореше ужасно формално, без следа от приятелско чувство.
Най-после Миранда се успокои и заспа, а Луси отиде да нахрани бебетата.
Докторът я намери след десет минути.
— Алис ме помоли да ти предам тези писма.
— Алис ли? — бе така изненадана, че забрави, че е обидена.
— Отбих се да й съобщя, че си добре. Нали се тревожи за теб! — по устните му пробяга усмивка. — Също както и аз.
— Няма нужда! Да не съм малко момиченце…
Той остави писмата на леглото до нея.
— Не, не си — съгласи се той съвсем спокойно. — Ти си една много красива млада жена, а в този миг подозирам, и доста сърдита — и излезе, преди Луси да успее да реагира.


След два дни, тъкмо когато нещата взеха да навлизат в обичайното си русло, Миранда започна да кашля и вдигна висока температура.
— Но нали не е излизала с останалите? — възкликна Луси, прегръщайки неразположеното дете.
— Не, но докато беше в Холандия, я извеждаха на разходка с количката, и доколкото си спомням, в същия район — въздъхна директорката. — Изглежда, няма край. Доктор Търлоу пристига всеки момент.
Докторът, напълно невъзмутим, потвърди опасенията на директорката.
— Ще я взема с мен. Налагат се рентгенови снимки и изследвания — замисленият му поглед се спря върху Луси. — Ако можете да се справите без нея, по-добре е да дойде и тя. Миранда трябва да бъде колкото се може по-спокойна.
И двамата с директорката се отдалечиха, като оставиха Луси да успокоява детето, въпреки че и тя самата се нуждаеше от нещо подобно. Никой не я бе питал за личното й мнение по въпроса.
— Все едно че съм стол — сподели тя с хленчещото в скута й хлапе.
— Нищо, ама абсолютно нищо не би могло да ме убеди, че приличаш на стол! — заяви Уилям от вратата. — И ако се възползвах от добрата ти душа, то е защото в момента имам хиляди други грижи.
Луси бързо изви глава.
— О, Уилям, съжалявам, наистина съжалявам! Ти също си преуморен. Имаш ли време за сън?
— Напълно достатъчно, благодаря, Луси! Най-лошото вече отмина. Открили са източника на заразата във водоохладителната система на един от големите магазини и вече е ликвидиран. От няколко дни няма нови случаи. Много съжалявам, че Миранда се разболя — ще я придружиш ли в болницата?
— Разбира се. Много ли е зле?
— Не по-зле от някои други. Но имаме в добавка и мозъчната операция. Веднага включвам антибиотик. Дано не се получат усложнения. Много е важно да й се спестяват всички излишни вълнения. Хайде, ще се видим в «Сити Ройъл».
Независимо от прекалената си заетост, бе намерил време да се погрижи за приемането на Миранда. В болницата Луси я намести в креватчето й в една стая със стъклени стени, след което я заведоха да й покажат къде ще спи.
— Всеки ден от един до пет можеш да излизаш — каза й сестрата, с орлов нос и старомодни очила. — През останалото време разчитам, че ще се грижиш за Миранда. Имаш ли престилка?
Луси й отвърна доста плахо и се зае с разопаковането на скромния си багаж. Когато се върна при Миранда, детето изглеждаше много болно и неудържимо плачеше. Луси свали преградите на креватчето и я взе на колене. По средата на «Трите мечета» влязоха доктор Търлоу и сестрата.
— Детето трябва да е в леглото! — нареди остро сестрата и момиченцето уплашено изпищя.
— Напълно сте права, сестро — учтиво се съгласи докторът, — но при този случай най-важно е спокойствието й. Нали познавате медицинската й епикриза? Тя е с мозъчна операция, а сега има и хрипове в дробовете. Искам колкото е възможно по-скоро да я изпратите на рентген — протегна ръка и лекарят от отделението, който вървеше след него, му подаде един картон. Той го попълни и го подаде на сестрата, а после се обърна към доктора: — Наблюдавайте я внимателно, Чарлз, и ми се обадете, ако има нещо тревожно. Госпожица Локит е запозната със случая и ще ви окаже съдействие — а после към сестрата: — Зная, че Миранда е в добри ръце, сестро! — усмивката му бе така чаровна, че сестрата смотолеви нещо и суровите й черти се отпуснаха. — Довиждане, Луси.
Тя се изкуши да му каже довиждане, но вместо това промърмори някаква банална любезност, с което си спечели един одобрителен поглед от сестрата. Младата госпожица поне си знаеше мястото!


През останалата част от деня Миранда не я остави на мира. Извикаха я два пъти през нощта, защото писъците й будеха другите деца. Така че около един часа на следния ден Луси бе повече от готова за няколко часа свобода. Бърз обяд и после в леглото, мислеше си тя. Сестрата съвсем категорично й бе казала, че трябва да се раздвижи, но всичко, за което мечтаеше, бе да се свие на кълбо и да се наспи.
Застанала пред асансьора, който слизаше до столовата в приземния етаж, тя натискаше бутона. Но когато вратата се отвори, пред нея застана Уилям.
— Ето те и теб! — възкликна той с радост. — Съблечи тази престилка и слизай. Чакам те долу след пет минути.
— Защо? Мислех да си почина…
— Не, няма. Тръгвай и не се притеснявай за външния си вид. Ще обядваме у нас, а после ще си починеш в градината.
Съзнанието й се вкопчи в един важен пункт — да не се притеснява за външния си вид! Ново доказателство за пълното му безразличие!
— Не искам! — заинати се тя.
Коридорът бе пуст и Уилям взе да разкопчава копчетата на престилката й. Нещо й подсказваше, че би го направил, дори и ако около тях гъмжеше от хора.
— Хайде, съблечи я, скъпа! — подкани я той. — Ако ли не, ще висим тук цял ден, а аз умирам от глад.
Раздразнителността й отстъпваше пред едно приятно, неясно усещане, че не трябва да се притеснява за нищо, тъй като Уилям ще се погрижи. Свали престилката, сгъна я грижливо и я преметна през ръка.
— Косата ми — вдигна тя ръка. — Исках и да се измия и гримирам.
— Така и ще направиш — отвърна той успокояващо. Натисна копчето и когато асансьорът пристигна, я побутна нежно. После пресякоха цялото фоайе, той кимна дружелюбно на пазача, след миг я настани в колата и потеглиха.
— Трябва да се върна в пет часа — последният опит на Луси да прояви здрав разум.
— Да, зная. Ще те върна навреме — той замълча и тя се отпусна. Ако пътешествието им бе по-дълго, сигурно щеше да заспи. Когато Уилям отвори вратата й, тя се сепна от лекия унес, а той почти я изнесе и отведе до входната врата, където Тръмп вече чакаше. Той я поздрави, не без удоволствие, а през това време докторът го помоли да доведе госпожа Тръмп, което той незабавно изпълни.
— Една от спалните, госпожо Тръмп — каза докторът. — Моля ви, погрижете се нищо да не липсва на госпожицата.
— Нямайте грижа, сър! Елате с мен, госпожице. До обяда има десет минути и ще ги използвате както пожелаете.
Луси я последва по стълбите, а после и в една стая точно срещу площадката, чиято баня изобилстваше на шампоани, сапуни, пешкири, кремове, четки за коса и какво ли не още.
— Уморени сте до смърт. Нашият мил доктор е непрестанно зает, а и вие, млада госпожице, както ми се струва. Сега се поосвежете, а после заповядайте долу.
След което възрастната госпожа изчезна, мърморейки, че има страхотно ядене, тъкмо за тях двамата.
Хладната вода извърши удивителни чудеса. Луси се почувства като нов човек, разреса косите си, без да ги жали и се гримира. Не можа да се сдържи и помириса малките шишенца парфюм на тоалетката — какъв чудесен аромат! Дали Фиона използваше тази стая? Не за пребиваване, каза си тя бързо. Беше сигурна, че докторът има строги принципи и пази репутацията си. Тъкмо слизаше по стълбите и той се появи във фоайето.
— Хайде да пийнем нещо преди обяд — предложи той.
В дневната я посрещнаха Фрайди и Робинсън, както и Томас и рижавото коте, свити върху слънчево петно пред отворените френски прозорци. Луси се отпусна на удобния стол, шерито почти мигновено й замая главата, и тя си пожела да остане тук завинаги. Но такъв шанс изобщо не й бе предоставен, защото след десетина минути, през които Уилям много деликатно бе поддържал разговора, бяха поканени на обяд. Последният път бе в столовата на обяда с другите гости; сега на овалната махагонова маса бяха сложени само два куверта — един до друг. В центъра на масата, застлана с покривка от тежка дамаска, имаше ваза с маргаритки и незабравки. Отблясъците от кристалните чаши играеха върху безупречно излъсканите тежки сребърни прибори и Луси си помисли дали Уилям, дори когато е сам, се храни сред такъв разкош.
Менюто включваше картофена супа, чието скромно име не можеше да опише пикантния й аромат, език с гарнитура от пресни картофи и зелен боб, а за десерт — разкошен ябълков пай със сметана.
— Да изпием кафето тук — каза Уилям, — а после, ако искаш, ще подремнеш в градината. Аз имам един куп работа.
Забележка, която незабавно я свали на земята.
Тя се сви на голям шезлонг с дебел мек дюшек и кой знае колко би спала, ако след няколко часа докторът не я бе потупал по рамото.
— Чай? — предложи той. — След около половин час трябва да те отведа в болницата.
Пиха чай на боядисаната в бяло масичка под червенолистния бук. Очевидно попаднала в грижливи ръце, малката градинка изглеждаше прекрасно с кадифената си безупречно подстригана алея, спретнатите цветни лехи и високата стена от дървета. Госпожа Тръмп й поднесе една от вкусните си кифли и Луси с въздишка си призна, че би останала тук завинаги. Е, тъй като нямаше как да си върне думите назад, тя смутено допълни:
— Всъщност, тук е толкова приятно след обстановката в «Сити Ройъл»…
Уилям разсеяно кимна, без да пропуска как мигновено обагрените й в червено страни бавно избледняват.
— Налага се да поостанеш няколко дни — потвърди той, — но и да идваш тук всеки следобед. Няма къде да се отиде около болницата, а до вас е твърде далеч с автобус. Почти всеки ден разполагам с няколко свободни часа следобед и ще те чакам в колата в един часа.
— Наистина ли? — не повярва Луси. — Предложението ти е много мило, но няма ли да е неудобно? Искам да кажа, нямаш ли си занимания през свободното време?
— За мен няма никакво значение, Луси — отвърна той, без да се замисля. — Дали диктувам писма, или преглеждам доклади и така нататък, ти няма да ми пречиш докато час-два си почиваш в градината.
Отговорът му сякаш я плисна с кофа студена вода и тя бе на ръба да му откаже. Но за едно бе напълно прав — около «Сити Ройъл» нямаше нито едно подходящо място за почивка. И за това възпитано отвърна:
— Благодаря ти, Уилям.
Той я откара до болницата и оставяйки я пред входа, кимна.
— Утре, един часа.
Така, всеки следобед, Уилям я отвеждаше у дома си, обядваха и я настаняваше в шезлонга, а когато приятното потракване на чашите за чай я събуждаше, първото, което се изпречваше пред очите й, бе докторът, седнал наблизо с вестник в ръка. Скоро тези часове на пълна отмора се превърнаха в неотменна необходимост. Миранда, въпреки че не бе много тежко болна, се оказа капризен пациент и щом загубеше Луси от поглед, надаваше неистови писъци, включително и през нощта. Дните се точеха мудно и Луси по цял ден полагаше усилия да я успокоява.
Беше изтекла почти седмица, когато след един прекрасен обяд у доктора Луси бе събудена от звънтящ смях и още преди да отвори очи, знаеше на кого принадлежи. От доктора нямаше и следа, въпреки че Тръмп вече подреждаше чашите за чай, но след миг, тъкмо колкото да успее да седне, двамата с Фиона излязоха от къщата. Тя прекоси алеята, красива, високомерна и чаровна.
— Луси… Уилям тъкмо ми разказваше какъв воин си — сигурно си много изтощена! Как ви се възхищавам на вас — силните млади момичета! Аз съм безнадеждна, когато става дума за болни, прекалено съм чувствителна — и като се вторачи в почервенялото й лице, продължи: — О, бедничката тя, дано ти дадат малко отпуск, като се отървеш от това дете — наистина имаш нужда!
Докторът стоеше до нея с безизразно лице.
— Тъкмо защото е много чувствителна, Луси успява да се справи с Миранда — и й се усмихна, но тя не отвърна. Нямаше повод. Очите му блеснаха закачливо. — Ще останеш ли за чай? — обърна се той към Фиона. — След малко ще откарам Луси.
— В такъв случай ще те изчакам тук, Уилям. Можем да поседим на спокойствие, виж колко приятно е времето!
— Няма да се връщам — отвърна той без заобикалки. — Оставам в болницата до довечера, а после съм на служебна вечеря.
Фиона леко се намръщи. Нямаше смисъл да отпива от чая, докато Уилям поглежда часовника.
— Е, в такъв случай си тръгвам! — въздъхна тя замислено. — Толкова рядко те виждам, Уилям… — и отново сбърчи вежди, защото думите й прозвучаха, все едно че с Уилям бяха обикновени познати. Не такова впечатление искаше да остави у това глупаво, размъкнато момиче. И весело се разсмя: — Ами тогава някоя вечер… — сияещият въпросителен поглед, отправен към него, не бе забелязан и тя рязко подхвърли: — Довиждане, Луси. Надявам се при следващата ни среща да изглеждаш по-добре.
А после се обърна и влезе в къщата. След миг Уилям се върна и докато наливаше чая, Луси започна някакъв незначителен разговор, но той внезапно я прекъсна.
— Вие с Фиона май не се понасяте особено.
Тя положи немалко усилия, да не би отговорът й да го засегне, тъй като мислеше, че е увлечен по тази ужасна жена, от която любещото й сърце така силно искаше да го предпази.
— Ами, нямаме нищо общо. Тя е много привлекателна и мисля, че е забавна компаньонка. Облича се много изискано — странният му поглед я възпря. Не се усмихваше, но тя остана с впечатлението, че в очите му потрепват весели искрици.
— Колко благородно от твоя страна, Луси! — усмихваше й се така очарователно и мило, че тя не можа да се въздържи:
— Желая щастието ти, Уилям.
— И мислиш ли, че Фиона Сиймур ще ми даде това щастие? — той се изправи, остави чашата с чинийката и й подаде ръка. — Слушай ме внимателно. Тя не означава нищо за мен — и никога не е означавала — просто някой, с когото да ходя на вечеря и обяд. Права си — забавна и добре облечена е, но… е лишена от всякакви емоции. Никога не се интересува от работата ми. Стига й това, че съм от преуспяващите и стабилният доход ми осигурява комфорт, и че познавам хората, които трябва. Ако утре падна и умра, тя ще съжалява само защото ще бъде принудена да търси друг източник на средства за живота, който смята за щастлив.
— Защо тогава я каниш да излизате? — попита Луси остро.
— Бях много самотен — въздъхна той. — Обичам работата си, имам много приятели, но това не стига. Искам жена и деца — той се наведе и нежно я целуна. — Теб, Луси!
Тя онемя.
— Мен? — заля я унищожителна вълна неописуема наслада, а дъхът й секна. — Нима съм подходяща? Нито съм умна, нито…
— Защо толкова държиш да си умна, скъпа? Не ти ли е ясно, че няколко букви след името и високоплатена работа нямат никакво значение в сравнение с търпението, доброто сърце и способността да изслушваш другите, която толкова хора са загубили… Луси, ще се омъжиш ли за мен?
О, тя копнееше да се хвърли в прегръдките му, но си наложи въздържание. Беше я помолил да му стане съпруга, но дори не бе загатнал, че я обича! Независимо от резервирания си характер, все пак би могъл да го спомене…
— Бих искала да си помисля — отвърна тя с леко хладен глас, зад който едвам прикриваше надигащото се като вихър вълнение. — Ако не възразяваш. Знаеш ли, мислех, че си влюбен във Фиона. Как ли ще го посрещне?
Изведнъж той се отдръпна.
— А защо трябва да го посреща по особен начин? Никога дори не съм й намеквал, че възнамерявам да се омъжа за нея.
— Е, тогава всичко е наред. Но все пак, искам да го премисля — естествено, че ще се омъжи за него! Сърцето й отдавна го искаше, но все пак не възнамеряваше да му пада в скута като презряла круша. А и едно настойчиво гласче дълбоко в съзнанието й подшушваше, че не е казал най-важното. — Май е време да тръгвам — промълви тя и докторът безмълвно се изправи.
— Да не караме сестрата да те чака! — усмихна се той шеговито.


На следващия ден й донесоха бележка. Уилям бе отпътувал за Северна Ирландия на консултация и щеше да отсъства два дни. А когато се върна и прегледа Миранда, заключи, че е вън от опасност и може да бъде изписана. Но не успяха да останат насаме. Тя си тръгна от болницата със смесени чувства — дали Уилям не си бе променил намеренията по време на пътуването, или пък молбата й да обмисли отговора си го бе ядосала? Поне, рече си тя възмутено, би могъл да й се усмихне!
Тъкмо бе наместила Миранда в креватчето й я повикаха в директорския кабинет. Само две от децата бяха още в болница, а и главната сестра се бе върнала на работа.
— Луси, полагат ти се няколко дни почивка — каза й директорката. — Чакай да видим, днес е вторник… Какво ще кажеш да дойдеш следващия понеделник? — и като изслуша още няколко благодарствени слова, Луси, в прилив на невероятна бодрост пред приятната перспектива, натъпка оскъдните си вещи в чантата и се отправи към автобуса.
Алис бе възхитена от появяването й и незабавно й съобщи новините — майка й и баща й се връщат, но не било ясно кога точно ще пристигнат; сестрите й щели да си бъдат у дома за вечеря — ах, колко щели да й се зарадват!
— Но ти си отслабнала, скъпа — изгледа я Алис настойчиво. — Нуждаеш се от сериозна почивка! Ей сега ще ти приготвя чудесна закуска! — и милата Алис се засуети наоколо.
— О, Алис, колко е хубаво да си отново у дома! — усмихна се тя на старата си приятелка и ненадейно, за учудване и на двете, избухна в сълзи. — Просто съм уморена! — изхълца тя.
— Разбира се, момичето ми! След два дни ще си свежа като утринна роса! Много си се преуморила в тази болница! А сега, бягай се изкъпи! Аз ще ти донеса глътка чудесно шери.
След няколко минути Луси, отпусната в димящата вана под дебел слой сапунена пяна, се опитваше да подреди обърканите си мисли. Всъщност, нямаше конкретна причина, но не бе щастлива — а би трябвало да бъде! Нали Уилям й бе предложил да се омъжи за него? Но без романтичната окраска, която такъв повод несъмнено изискваше. Тя се смръщи като градоносен облак и излезе от горещата вода, а после слезе в кухнята при Алис. Нямаше друг изход, освен да изчака следващата среща с Уилям. Поободрена от шерито, се върна в стаята си, облече се и се представи пред сестрите си в обичайния си вид.
Те я посрещнаха с привидна радост и съвсем вяло я запитаха дали е скучала в болницата — без дори да дочакат отговор. Но когато разбраха, че ще е свободна няколко дни, възкликнаха с искрен възторг.
— Получих телеграма от татко — каза Имоджен. — Вдругиден пристигат с мама. Искат да организирам коктейл, така че да поздравят всички приятели наведнъж. Експедицията била много успешна и възнамерявали да се върнат пак след няколко месеца. Добре, че си тук, Луси! Ще се заемеш ли с напитките и закуските? Аз ще съобщя на всички по телефона.
Вечерта премина в планове за коктейла, а после — съвсем естествено — се прехвърлиха на близките сватби.
Луси, която си бе мечтала за почивка, се оказа затрупана от безчет задачи по подготовката, така че не й оставаше време да мисли за Уилям. Всъщност, той винаги присъстваше нейде дълбоко в съзнанието й — образът му тя свързваше с любов, копнеж и известни съмнения. Нали, ако я обичаше така, че да иска да се ожени за нея, би намерил минутка време да й напише два-три реда или да се обади по телефона?! Но все пак — не бе споменал, че я обича… Тази мисъл се запечата дълбоко в съзнанието й и дори шумотевицата по пристигането на родителите й не успя да я заличи.


Професорът и госпожа Локит, въпреки че се радваха да бъдат отново у дома, сякаш живееха в експедицията. Всяка най-малка подробност от големите им успехи трябваше да бъде разнищена и дискутирана. На плещите на Луси се стовари разопаковането, експедирането на дрехи за химическо чистене, уреждането на срещи, и непрестанното следене, че огромният механизъм за събота работи безупречно. Не че имаше нещо против — дори се радваше, че има някакво занимание — и както майка й казваше — малко разнообразие след онази нейна «прекомерно важна» работа в сиропиталището.
Луси го приемаше спокойно — никой от близките й не разбираше смисъла на нейната работа и тя отдавна се бе отказала да им обяснява. Споделяше единствено с Алис. Но нима имаше време да мисли за това? Доставчици стоварваха поръчките — миниатюрни кошнички с хайвер от сьомга, пиле в сметана, панирани скариди, сандвичи-хапки и петифури. Да не говорим за сервизите, цветята и разместването на мебелите!


В събота вечерта Луси се обличаше в стаята си, доволна, че е успяла да насмогне с всичко. Две племенници на Алис идваха като келнерки, а самата Алис щеше да следи в кухнята как се подреждат блюдата и всичко останало. Луси се изкъпа и избра сивата рокля — само защото Уилям я бе харесал.
— Скъпа — смръщи се майка й като я видя, — нима нямаш нищо друго, освен тази рокля? Много е красива, но не я ли обличаш прекалено често напоследък? — и веднага отлетя да посрещне първите гости.
Просторният хол и музикалният салон скоро се изпълниха с хора. Освен многобройните приятели на семейството се бяха отбили и няколко изтъкнати членове на археологическото дружество. Имоджен и Полин се уединиха с неколцина познати и оставиха на Луси бремето на организацията. Тя се справяше добре и въпреки срамежливостта си предразполагаше гостите, като непрестанно следеше нищо да не липсва и никой да не е самотен. Познаваше всички и спираше да побъбри. Тъкмо се спаси от старата госпожа Уинчел, когато иззад гърба й изникна Фиона Сиймур.
Луси я бе видяла още в списъка на поканените, но се стремеше да я избягва. Всъщност, бе ужасно глупаво да чувства вина — нали сам Уилям й бе казал, че за него Фиона не е нищо повече от евентуална компаньонка за танци или вечеря. Но дали тя го знаеше…
— Здравей, Фиона, радвам се да те видя. Мама и татко са много щастливи да посрещнат всичките си приятели…
— Е — провлече Фиона, — не са съвсем във възрастовата ми група, но аз обичам забавленията. Жалко, че не можах да доведа и Уилям — тя наблюдаваше как нежните страни на Луси се обагрят в деликатно розово и невъзмутимо продължи: — Толкова е зает напоследък, нали знаеш, беше заминал за няколко дни. Отново Северна Ирландия. Той не обича много да разправя наляво-надясно — изражението на болезнена изненада върху лицето на Луси й достави огромно удоволствие и тя не се поколеба да разкраси разказа си със собствени измислици: — Сега е у дома, но не казвай никому! — усмихна й се тя съучастнически. — След малко се прибирам и ще вечеряме само двамата. А уикендът, който сме запланували, ще му възвърне силите. Уилям се нуждае от спокойствие и тишина и някой, който да го разбира — ефектът от думите й напълно я задоволи и тя продължи: — Той винаги се връща при мен! А сега — взе чаша вино от една табла, — ще ме извиниш ли пред родителите си? Много се радвам, че си побъбрихме! Все още ли си в онова сиропиталище? — и след безмълвното вцепенено кимване на Луси, заключи весело: — Уилям казва, че си една от самарянките на този свят. Сигурна съм, че не греши — после, очарователно усмихната, стисна приятелски ръката й и тихичко се отдалечи.
— Не мога да понасям тази жена! — отсече госпожа Уинчел, като я тупна рязко по рамото. — Какво ти говореше? Изглеждаш, все едно са ти забили кама в гърба!
— О, нищо, госпожо, нищо особено важно! — смотолеви Луси, но очите й, болезнено откровени, говореха противното. — Да ви донеса нещо за хапване…


Гостите взеха да се разотиват и най-после, доста късно, семейството седна да вечеря. Луси до последния миг не се спираше, като нарочно си търсеше работа.
— Уморена ли си, мила? — подхвърли баща й. — Струва ми се, че още няколко дни почивка няма да са ти излишни. На работа ли си в понеделник? — и широко се усмихна. След четири години семейството все още гледаше на работата й на шега — като приятно развлечение.
Луси бе уморена, а мислите й — така объркани, че изобщо не можеше да следи разговора. Положи усилия да отвърне подобаващо на незлобивата закачка на баща си и се заслуша в семейните планове за неделята. Сестрите й излизаха с годениците си, а родителите й бяха канени на обяд у приятели, които живееха в Хенли.
— Мисля, че и ти можеш да дойдеш, скъпа — каза майка й. — Един човек повече няма да ги притесни.
Ако Уилям се бе върнал, имаше някакъв шанс — макар и твърде малък — да се отбие, дори само за да й обясни… — просветна в умореното й съзнание.
— Обещах да обядвам с Джо Уолтър.
— О, прекрасно! — майка й бе много доволна. — Такова мило момче, а и единственият млад мъж, когото познаваш по-отблизо — както споделих преди малко с тази елегантна госпожа Сиймур! Предполагам, че ние ще позакъснеем доста — сигурно ще ни задържат и за вечеря. А вие двете? — обърна се тя към Имоджен и Полин. — Да кажа на Алис за вечерята… — те отговориха отрицателно и тя непринудено заключи: — Добре. Ще кажа на Алис да приготви вечеря само за теб, Луси.
Когато си легна, Луси се отдаде на мислите си. Джо, естествено, бе измислица. Прехвърли набързо в уморената си глава местата, където можеше да отиде — няколко братовчедки и лели, но всички живееха доста далеч. От друга страна, ако излезеше, рискуваше да срещне Фиона и Уилям, което на всяка цена трябваше да избегне! Е, ще си остане у дома. Ще поработи в градината и ще се попече на слънце, а следобед ще изпрати Алис при сестра й на гости. Никой няма да разбере какво е правила — Алис никога не би я издала. Тя затвори очи и си забрани да мисли за Уилям, но заспа едва призори.


Късно сутринта семейството се разпръсна и Луси отиде в кухнята да обясни намеренията си на Алис.
— И още нещо, скъпа Алис, ако… ако случайно доктор Търлоу се отбие, докато си още тук, кажи му, че съм на обяд с Джо Уолтър.
— Както кажеш, госпожице Луси, но ми е напълно непонятно защо да хвърлям куп лъжи в лицето на този мил джентълмен…
— Благодаря, Алис. Имам си сериозна причина… Някой ден ще ти обясня. Просто ще си почина в градината — имам нужда.
Алис неохотно се съгласи и не след дълго къщата потъна в тишина. Луси, облякла стара памучна рокля, си направи кафе и поседна с вестниците в градината. Чакаше я дълъг ден, но и вестниците бяха доста дебели. След около половин час четене звънецът на входната врата проехтя. Тя скочи от шезлонга и на пръсти се качи до една спалня с изглед към улицата. Долу бе паркирана колата на Уилям. Той изчака няколко минути, а когато си тръгна, без да се огледа, очите й го изпратиха с копнеж. По-късно телефонът звъня два пъти, но Луси не го вдигна, вкопчила ръце около коленете си, за да не се поддаде на силното желание да изтича.
Денят се влачеше едва-едва. Направи си сандвич за обяд, а в четири часа — чаша чай. Скоро след това Алис се върна и се засуети да сготви нещо. Докато уморена от скучния ден, Луси седеше със Симпкинс в скута и слушаше успокояващия глас на Алис, се разнесе неочакваният звук на входното звънче.
— Качвам се горе, Алис — каза й Луси от вратата. — Ако е той, кажи му, че още не съм се върнала от обяд с младия господин Уолтър. Бързо, Алис, дано си тръгне!
— Какво каза? — попита Луси след малко, още с влизането си в кухнята.
— Нищо. Само ми благодари. Стори ми се доста ядосан.


Което бе самата истина. Уилям бе пристигнал рано тази сутрин с намерението да види Луси. Фиона, която бе позвънила да провери дали се е върнал, му загатна нещо мъгляво за Луси и младия Уолтър, което, естествено, не го възпря. Но когато не намери никого у дома й, той остана озадачен, а после започна да се ядосва. И накрая, думите на Алис за малко не отприщиха злия дух на гнева му. Несъмнено Фиона би била възхитена, ако знаеше каква бъркотия възникна от майсторските й лъжи!


Девета глава

Понеделник започна зле. Прекарала цялата нощ в нерадостни мисли, Луси заспа едва на разсъмване и закъсня. Изпусна автобуса и пристигна в сиропиталището със закъснение, гладна и с ужасно главоболие. Но неприятностите тепърва й предстояха. Докато търпеливо слагаше лъжица след лъжица овесена каша в устата на протестиращата Миранда, се появи директорката. Луси я поздрави, учудена защо шефката й бе така мрачна. Дали заради десетминутното й закъснение? Не, не й се вярваше.
— Трябва да поговорим — забързано започна тя. — Съветът на настоятелите обсъди положението в сиропиталището и реши да направи няколко промени. Накратко, налага се да бъде съкратен един редовен служител или двама на почасова работа. Нямам думи да изразя съжалението си, но се спряхме на теб, Луси. Ти си такъв прекрасен работник и децата те обичат, но останалите две помощнички жизнено се нуждаят от парите, за разлика от теб, ако ми позволиш. Едната има майка инвалид, а другата няма семейство и разчита само на заплатата си — тя замълча.
Луси подаде нова лъжица каша и насърчително подкани детето.
— Разбирам, госпожо. Ще ми бъде мъчно, защото обичам тази работа, но е вярно, че не се нуждая от парите — тя полагаше неимоверни усилия да запази спокойствие. — Все пак бих искала да остана, без да ми се плаща…
— Бих се съгласила с най-голяма радост, Луси, но Съветът подчерта, че броят на работещите тук — със или без заплащане, трябва да се намали. Не разбирам, може би е свързано с някаква реорганизация. Но ти обещавам, че при най-малка възможност веднага ще ти се обадя — тя облекчено вдигна поглед. — Какво ще кажеш да останеш до края на седмицата? Ще ти дам отлична препоръка. Повярвай ми, направих всичко, което можах, но не успях да се преборя — и почти стигнала до вратата, се обърна. — О, имам прекрасна новина! Появиха се осиновители за Миранда — очарователна млада двойка — той е свещеник, не могат да имат деца. Идват от няколко дни, за да свикне с тях и тя още отсега им се радва.
— О, това е чудесно! — възкликна Луси с радост. — Да си има майка и баща, и то сега, когато е толкова по-добре.
— Благодаря ти, Луси!
Не й остана бреме да седне и да се терзае.
Чак у дома тя се замисли за бъдещето, но сестрите й се прибраха за вечеря и стана доста шумно. Както можеше да се предполага, те потънаха заедно с майка й в планове за сватбите, а баща й благоразумно се оттегли в кабинета. Луси, с обичайната си уравновесеност, се опита да изтика мислите за Уилям и бъдещето някъде назад в съзнанието си и се включи в общия разговор. После щеше да обмисли всичко спокойно, особено след като отмине първоначалният шок.
Този път обаче не се получи, дори стана по-лошо. Никой, с изключение на Алис, не забеляза мъката, която я гнетеше, и една вечер, когато останаха сами, тя успя да измъкне истината за работата й. Но дори с нея Луси не можеше да сподели за Уилям, а и не знаеше как да постъпи с него. Сигурно е бил самотен без Фиона и когато се е върнал, тя го е поканила и той само това е чакал. Луси не бе му отговорила нищо определено. Но се учудваше, че не бе се обадил или поне да й бе писал два-три реда, за да изясни как стоят нещата. Вярно, че се бе отбил в неделя, но дори беглият поглед през прозореца й бе достатъчен, за да забележи, че едвам сдържа гнева си. Сигурно се чувстваше като глупак. Единственото й успокоение бе, че никога не му бе признала любовта си. А пък той… Е, на всекиго се случва да промени чувствата си. Може би за известно време е мислел, че тя ще му бъде добра съпруга, а после е усетил липсата на Фиона…
Седмицата отминаваше и ето, че настъпи последният й работен ден. С усмивка на уста Луси се сбогува с Миранда и другите си малки приятели, както и с колегите си. Най-накрая отиде при директорката. Нито за миг не допусна нещо в тона или думите й да прозвучи като оплакване, а бодро заяви, че първо ще си почине и после ще потърси нова работа. Може би в Шотландия.
В петък вечер опашките за автобуса бяха доста дълги и Луси се прибра по-късно от обикновено. Всички се бяха събрали в дневната и тя реши, че моментът е подходящ да им съобщи. Не очакваше разбиране и точно така се получи.
— Лош късмет, скъпа — възкликна майка й, — но всяко зло за добро. Тъкмо ще ми помагаш с приготовленията около сватбите.
— Не беше кой знае каква работа, та да съжаляваш — заключи Полин. — Според мен беше абсолютно безперспективна.
— Ще си много по-полезна у дома — обобщи Имоджен.
Луси преглътна отговора. Да подрежда цветя и надписва покани й се струваше несравнимо по-маловажно, отколкото да се грижи за малките сирачета — но нямаше смисъл да спори по въпроса. Покорно, но с натежало от болка сърце, тя се зае с поставените от майка й задачи. А това, че за последвалите седмица-две пребледня и стана още по-затворена, бе забелязано единствено от преданата Алис. Докато се суетеше из кухнята и над печката, тя все си мърмореше и сипеше огън и жупел по адрес на виновните за мъката на нейната любимка. Дори спомена на госпожа Локит, но тя учудено я погледна:
— О, не съм забелязала, Алис. Знаеш, че Луси открай време е тиха. Е, следващата седмица приемът, даван в чест на баща й, ще я поосвежи.
Приемът в хотел «Кларидж» бе доста грандиозно мероприятие. Госпожа Локит изхаби немалко време и усилия за тоалета си. Имоджен и Полин не останаха по-назад и двете убеждаваха Луси да си купи нова рокля.
— Нещо умопомрачаващо! — настояваха те и примирено въздъхнаха при вида на сивата шифонена рокля, която наистина не бе по последна мода, но й стоеше чудесно. Сестрите й обаче бяха категорични, че ако я облече, никой няма да я погледне повторно. Луси не им каза, че няма особено желание да я заглеждат, и уважението към баща й бе единствената причина, заради която отиваше на приема.
Когато се появи с новата рокля, никой не можа да отрече, че е очарователна с едно неподражаемо миловидно излъчване. Мнение, изразено от доктор Търлоу, който сред група приятели очакваше началото на речите. Той се извини на събеседниците си и се запъти към нея. Въпреки внушителния си ръст и солидната фигура, се движеше безшумно като пума и тя не усети приближаването му, докато шепотът му не я сепна:
— Не мислиш ли, че има за какво да поговорим, Луси? — гласът му бе приятен, но една тънка нишка потрепна стоманено твърдо и тя не пропусна да го отбележи.
— За какво? — подхвърли тя равнодушно.
— Не се преструвай, само губим време — усмивката му сякаш преобърна сърцето й. — Колко си красива! Като прелестно сиво мишле!
— Не мисля, че има какво да си кажем — тя грейна в ослепителна усмивка, предназначена за един познат, когото бе мярнала отдалеч.
Уилям започваше да упражнява неотразимия си чар и ставаше опасно. Младежът й помаха в отговор и се насочи към тях, но погледът на Уилям го възпря.
— А сега, кажи ми къде беше. В отпуск или беше болна?
— Прекалено добре ти е известно, че ме уволниха — отвърна тя със стиснати зъби. — Меко казано, «освободиха» ме по финансови съображения, но след като си в Съвета на настоятелите, не може да не го знаеш!
— Ако искаш вярвай — не знаех. Не бях на последното заседание. А ти откъде знаеш, че съм сред настоятелите?
— Получих писмо с извиненията им. Отдолу имаше списък с имената. Да-а, след твоето имаше твърде много съкратени букви — добави тя замислено.
— Не за това става дума сега. Трябва да поговорим… Не може ли да се усамотим някъде?
Още миг и Луси щеше да забрави за Фиона.
— Няма за какво да говорим — отвърна тя хладно.
— Може би не е сега моментът — вгледа се той в упорито сведената глава и протегна ръка да хване нейната. — Няма пръстен…
Зелените й очи припламнаха.
— Още не съм хукнала да се омъжвам! — отвърна тя престорено сладко, завъртя се и изчезна сред шумната тълпа.
Целта й бе единствено да го ядоса и казаното от нея с нищо не допринесе за изясняване на недоразумението помежду им. До края на вечерта Уилям не направи друг опит да я заговори, въпреки че внимателно следеше движението й из залата. Чудно защо младият Уолтър не бе до нея, мислеше той. От своя страна Луси не можеше да си обясни къде е Фиона. Няколко пъти огледа уж случайно множеството, но никъде не я забеляза. Може би е болна…
Всъщност Фиона не бе поканена. О, колко се бе надявала Уилям да я вземе със себе си, но, уви! Може би бе време да се откаже от усилията си да го покори и да се огледа наоколо за друг… Например онзи американец, с когото се бе запознала преди две седмици — по външен вид далеч отстъпваше на Уилям, но със сигурност бе по-богат. Уилям, призна си тя, се оказа костелив орех.
За голямо съжаление, докато си проправяше внимателно път между гостите, Луси не можа да си отговори на въпросите, които я вълнуваха. Тя не чуваше почти нищо от това, което й казваха, въпреки че демонстрираше интерес с реплики като: «Така ли?», «О?» или «Колко интересно!» и когато се отдалечеше, всички си шепнеха, че тя е най-милата и привлекателна от дъщерите на Локит, независимо че другите две се славеха с изключителен ум.
Уилям тайно я наблюдаваше и мислеше, че е прекрасна и някак си не му се вярваше, че ще се омъжва за Джо Уолтър. Би заложил и последното си пени, че Луси се държи някак особено, не в неин стил. Жалко, че на сутринта заминаваше за Лайден да изнесе курс от лекции, но той бе търпелив човек и когато силно желаеше нещо, умееше дълго да чака. Десет минути разговор би изяснил недоразуменията, но Луси, обикновено толкова мила и сговорчива, не бе в настроение и нещата можеха само да се влошат. След като професор Локит, почетният гост, си тръгна със семейството си, Уилям веднага ги последва.
Той не си легна веднага, а се качи в кабинета и написа кратка бележка за Луси, запечата я в плик, надписа го и помоли Тръмп да й го изпрати на другия ден. На сутринта излезе рано и потегли към Дувър за ферибота.
След няколко часа пред прага на дома му се появи Фиона Сиймур. Не очакваше да го намери, но все пак реши да му се обади за последен път, преди да се сближи с американеца. Самомнителността не й позволяваше да разбере, че интересът му към нея е повърхностен и краткотраен. Дори бе запланувала да поплаче малко, за да го разчувства… Отвори й Тръмп и учтиво, но сдържано я поздрави. Той никак не я харесваше, но лицето му остана безизразно. Изслуша невъзмутимо молбата й да види доктора и с едва прикрита радост я осведоми, че е заминал.
— Къде? Май ми спомена, но съм забравила.
— В чужбина, госпожо, не остави адрес. Ще пътува.
— Тогава ще му оставя бележка — побутна го тя и влезе.
Докато Тръмп затваряше вратата, тя не без съжаление огледа алчно разкошната обстановка — всичко това би могло да бъде нейно… Един плик на малката масичка привлече вниманието й и тя се приближи да разчете адреса. Какво ли, почуди се Фиона, имаше да каже Уилям на Луси Локит? Бе напълно убедена, че й повярва, когато му каза, че това невзрачно същество е сгодено за Джо Уолтър. Тя последва Тръмп в дневната, където той й даде лист и писалка и докато съчиняваше писмото, което всъщност не възнамеряваше да остави, напрегнато мислеше как да вземе онзи плик.
Оказа се твърде лесно. Първо каза на Тръмп, че е решила да вземе собственото си писмо, за да го изпрати на Уилям, ако научи адреса му от приятели и докато той отваряше вратата, тя се пресегна и мушна плика в джоба си. Озовала се на улицата, тя затича, в случай че Тръмп забележи липсата. Един автобус тъкмо спря на спирката и въпреки че не понасяше да се вози в градския транспорт, Фиона не се поколеба и се качи. И постъпи умно, защото Тръмп, след като затвори вратата, отиде в хола да се увери, че всичко е наред.
Но не беше. Писмото бе изчезнало.
Върна се бързо, но на улицата нямаше никой и той замислено се запъти към кухнята, където разказа всичко на жена си.
Фиона се прибра у дома и нетърпеливо отвори писмото. Злобата, разкривила иначе красивото й лице, очевидно бе предизвикана от съдържанието му, но при втория прочит в погледа й просветнаха коварни искрици. Дори и загубила надежда да подхлъзне Уилям в клопката на брака, би могла да попречи на Луси Локит да го притежава. Трябваше й някакъв повод…
За миг потъна в размисъл, а после мушна писмото в чантата си, взе такси и даде адреса на Луси. Планът й бе съвсем точен и тя натисна звънеца без колебание.
— Добро утро… Алис. Госпожица Луси у дома ли е? Мога ли да я видя. Имам да й предам нещо.
Луси бе у дома и Алис, въпреки че не харесваше госпожа Сиймур, не можа да й откаже да влезе. Покани я в дневната и отиде да повика Луси, която разчистваше един от шкафовете на тавана.
— О, точно сега ли? — притесни се Луси, но слезе долу, въпреки че не бе в най-подходящия вид за посрещане на гости. Поздрави Фиона и й предложи кафе.
— Много мило, но бързам — отвърна Фиона. — Отивам при шивача си. Ще ми трябват много нови дрехи, точно сега… — държеше се престорено и неискрено. Отвори чантата си и извади нещо завито в салфетка. — Уилям намерил това на приема снощи и му се сторило, че е твое. Сутринта замина за чужбина и ме помоли да ти го донеса.
Луси разтвори бавно салфетката. Брошката не бе нейна.
— Заблудил се е, не е моя. Защо не я отнесете в полицията?
— О, скъпа, съжалявам, че ти отнех времето. Защо ли е помислил, че е твоя? — и се изсмя престорено. — Така бяхме потънали в приказки снощи, че изобщо не се сетих да го попитам откъде му е дошла тази мисъл! О, толкова съм щастлива и развълнувана, че не мога да изрека нищо свързано! Не си предполагала, че Уилям е ужасно романтичен, нали? Но виж какво намерих в пощенската си кутия сутринта! — на лицето й цъфна ангелска усмивка и тя разгъна някакво писмо. — Не можех да не споделя с някого — поезия, скъпа, виж какво ми пише:

«Скъпа моя любима, нали знаеш какво казва Уърдзуърт?

«Миналото е забулено в мъгла,
а бъдещето бляскаво зове ни…»

Надявам се, че и ти мислиш така. Когато се върна, ще поговорим…»

— Не мисля, че трябва да споделяте това с мен — прекъсна я Луси с твърд спокоен глас. — Желая ви много щастие.
— Какво мило същество си, Луси! — възкликна Фиона с възторг. — Толкова великодушна, особено като се има предвид колко обичаше Уилям.
— Уилям е много мил човек и несъмнено има доста хора, които го обичат — изправи се Луси. — Дано намерите притежателката на брошката, сигурно е доста разтревожена — тя се изправи до вратата с усмивка на уста, което й струваше немалко усилия. — Надявам се да не закъснеете за шивача си.
Когато външната врата хлопна, Луси се обля в сълзи. Отношенията й с Уилям не бяха такива, каквито й се искаше, но все пак хранеше надежда, че може да се оправят. А сега на всичко бе сложено край! Оказала се бе кръгла глупачка — защо не каза «да», веднага щом й предложи?! Но след като не можа да изчака, значи всичко е било само моментен импулс! Може би онзи ден се е скарал с Фиона и е искал да й отмъсти…
Алис излезе от кухнята, подаде й голяма носна кърпа и я отведе да седне на един стол.
— Разкажи ми сега всичко, мила! Тази жена вечно причинява някому злини, трябваше да…
Луси изля цялата си душа и сякаш й стана по-леко — Алис бе единствената, която можеше да я разбере, с изключение на Уилям, но нима имаше някакъв смисъл…
Тя изпи две чаши чай, успокоявана от напевния глас на Алис, като се чудеше какво да прави. Да сложи малко дрехи в един сак и да замине надалеч при някои роднини? Да остане и да се преструва, че нищо не се е случило? Да направи наистина нещо отчаяно, да се присъедини към някоя хуманитарна мисия в развиващите се страни…
Някой звънеше на външната врата.
— Кой е? Не пускай никого, Алис! Кажи, че няма никой. Алис отвори и се озова срещу развълнувания, иначе достолепен господин Тръмп.
— Имам спешно съобщение за госпожица Луси! Много е важно!
— Тя не се чувства добре и ми каза да не каня никого.
— Кажи й, че се отнася за нея и за доктор Търлоу.
— Заповядайте! — отвори широко вратата Алис.
Влязоха в кухнята и Луси леко смръщи вежди:
— Добро утро, Тръмп. Случило ли се е нещо?
— Ами-и, и да, и не, госпожице. Трябва да ви съобщя нещо…
— За мен? Това писмо? — лицето на Луси, подуто и зачервено от плач, грейна с невероятна красота. — А тя твърдеше, че е за нея — дори ми прочете малко! О, Тръмп, никога няма да мога да ти се отблагодаря! Сега вече знам какво трябва да направя — и като го дари с най-възхитителната си усмивка, рече: — Моля, заповядай да пийнем по чаша бира и да ми разкажеш къде е докторът.
Той прие и тъжно поклати глава.
— По този въпрос, госпожице, не съм напълно сигурен. Чух, че ще чете лекции в Лайден, но дали е там точно сега — не знам.
Луси бавно кимна.
— Моите приятели там не може да не знаят. Ще отида първо при тях, а после и в Лайден.
— Толкова далеч, а ако не го намерите, госпожице Луси?
— О, ще го намеря със сигурност! — увери ги тя с щастлива усмивка. — Благодаря ти още веднъж, Тръмп! Не можеш да си представиш какво стори за мен!
Тръмп, който отлично си представяше, й се усмихна бащински.
— Е, вече ще тръгвам, госпожице. С какво ще пътувате до Холандия?
— Ще хвана някакъв самолет — тя погледна часовника си. — Предполагам, че има следобеден полет.
— В такъв случай, госпожице, сигурен съм, че докторът би желал да ви изпратя до летището. Само ми се обадете като уточните часа и ще дойда да ви взема с колата.
— Но ролсът…
— Имаме и втора кола, един малък даймлер.
— Благодаря, Тръмп, много си мил! Ще ти позвъня.


Едва по време на полета, седнала притеснено между масивна госпожа и непрестанно кашлящ господин, Луси се замисли за необичайната си постъпка. Бе резервирала място, приготвила бе пътната си чанта и бе дала инструкции на Алис, а накрая бе написала кратка бележка до родителите си. Сигурно щяха да останат учудени, но надали ще се притеснят — самите те непрестанно пътуваха.
Скипол вече се мерна под тях, а тя все още нямаше точен план. Бе й се сторило жизненоважно да види Уилям колкото се може по-скоро, но сега, вече в Холандия, се колебаеше как да постъпи. Може би Фран ще й помогне…
Автобусът я отведе от летището до Амстердам, после взе такси до гарата, а оттам — влака до Утрехт. Когато таксито спря пред дома на Фран и Литрик, вече се свечеряваше. Къщата, скрита сред градината, сякаш я мамеше. Тя нетърпеливо позвъни и изведнъж се почувства неловко.
Тръг отвори вратата и за нейно успокоение, я посрещна с усмивка, без ни най-малка изненада.
— Радвам се да ви видя отново, госпожице Локит! Ще потърся госпожата…
Фран вече тичаше по стълбите.
— Луси, колко се радвам! Ще останеш, нали? Не, никъде няма да те пусна! Тръг, моля те, нека госпожа Тръг провери дали стаята на госпожица Локит е в ред — вече отваряше вратата на хола и като й направи път да мине, извика: — Литрик, виж кой е тук! Не е ли страхотна изненада?
Седнал на пода, Литрик майстореше замък за първородния си син. Той се изправи и Луси тревожно се взря в лицето му — не, нямаше нищо, освен радост от срещата.
— Съжалявам, че се появих така ненадейно — започна Луси, — но се налага да видя Уилям, а Тръмп не можа да ми каже нищо определено.
— В такъв случай си дошла на най-подходящото място — отвърна мило Литрик. — Уилям е отседнал у нас, но тази сутрин, за съжаление, замина за Грьонинген и ще се върне чак утре вечер.
— Това е на север, нали? Мога да взема някой влак…
— Не и тази вечер, скъпа, защото не е много близо — около двеста километра, два часа и половина път. А и какво ще правиш като пристигнеш? — той улови погледа на Фран и устните му едва забележимо потрепнаха в усмивка. — Ще вземеш колата на Фран и ще тръгнеш утре сутринта.
— О, прекрасна идея! Няма ли да ви притесня?
— Ни най-малко, но току-що си помислих, че може би е по-добре Тръг да те закара, за да върне колата. Ти, разбира се, ще се прибереш с Уилям.
— Хм, може би! — очите й заблестяха като смарагди. — Няма да му казвате, че съм тук, нали? Може да не иска…
— Нито думица, бъди спокойна! Скъпа, заведи Луси до стаята й, а после ще пийнем и ще поговорим.
Те не направиха ни най-малък намек за целта на посещението й, а я питаха за семейството й и за сираците, като със симпатия я изслушаха, когато им разказа как е загубила работата си. После вечеряха и Луси си легна с намерението да репетира онова, което ще каже на Уилям, но вместо това веднага заспа.


След закуска потеглиха с Тръг.
— Не съм сигурна, но Уилям като че ли спомена, че имал лекция сутринта. Тръг ще те отведе до университетския комплекс. Уилям ще изнася лекция в аулата.
Фран я прегърна, като подчерта, че ще ги чака за вечеря, дори по-рано. Ведрото й настроение и липсата на каквото и да било учудване от появата на Луси, поотпусна опънатите й до краен предел нерви. Приятелският разговор с Тръг също й подейства успокояващо, но когато, застанала пред сградата на университета, проследи отдалечаващата се кола и решителността й се изпари. Но нямаше връщане назад и Луси смело премина под високата аркада на старинната сграда. Величественото фоайе с мраморен под тънеше в полумрак, а от стените я наблюдаваха образите на отдавна мъртви учени. Тя смутено се огледа и забеляза Уилям в дъното, до внушителното стълбище, да разговаря с двама по-възрастни мъже. Стори й се далечен и строг, както винаги безупречно облечен… Но тя бе решила да не позволи това да я смути и прекоси огромното мраморно пространство, което ги разделяше. Бе изминала около една трета, когато той я забеляза, каза нещо на събеседниците си и се отправи към нея. Изненадан или радостен, той не издаде емоциите си, но какво значение имаше това?
Тя застана пред него и всичко, което бе мислила да му каже в този миг, излетя от главата й.
— Трябваше да дойда — пое си тя дъх, — заради Уърдзуърт, нали знаеш, онзи стих. Когато тя ми го прочете, разбрах, че трябва да ти отговоря…
Уилям пое ръцете й. Още миг търпение.
— Разкажи ми, скъпа! — насърчи я той с онзи успокояващ настойчив глас, предназначен за малките му уплашени пациенти.
Луси вдигна лице — доверчиво, грейнало от любов.
— Тя дойде вчера сутринта — каза, че си я помолил да ми донесе някаква брошка, която си намерил на приема и си помислил, че е моя. Едва по-късно разбрах, че е било измислен повод — Луси се намръщи. — Аз никога не нося брошки — замълча, достатъчно дълго, за да му даде възможност да се намеси.
— Фиона ли? — попита той.
Луси кимна.
— Видяла писмото, адресирано до мен, у вас на масичката и го взела, като издебнала Тръмп. После дойде у дома и каза, че било за нея от теб… — усмивката и помръкна при спомена и по страната й се търкулна самотна сълза. — Искаше ми се да умра… — докторът извади снежнобяла кърпичка от джоба си, изтри сълзата и тя продължи: — После дойде Тръмп и ми разказа всичко — тя си пое дълбоко и мъчително въздух. — И реших, че непременно трябва да дойда.
Фоайето се изпълваше с хора — студенти и възрастни плешиви професори — цялото това гъмжило бръмчеше около тях, сякаш не съществуваха. Луси изобщо не ги забелязваше, също както и докторът.
— Един въпрос, скъпа — онези слухове за теб и Джо Уолтър…
Тя си спомни думите му защо няма пръстен на ръката.
— О, да не би тя да ти е казала… Искала е да те накара да си помислиш, че Джо и аз… За да се съгласиш да се ожениш за нея!
— Ами… Може би трябва да ти повторя, че никога не съм желал да направя подобно нещо? — все още стискаше ръцете й в своите. — Единствената жена, за която съм искал да се оженя, това си ти, сърце мое, и го усетих още в първия миг, когато те видях в клиниката.
— Е, аз го осъзнах малко по-късно — отвърна тя плахо.
Той я пусна за миг, огледа се и отново я хвана за ръката, като си запроправя път през тълпата.
— Къде отиваме?
Уилям не й отговори, но зави по тъмен тесен коридор и отвори една врата. Изпод плътните тъмнозелени завеси се прокрадваше оскъдна светлина. Луси забеляза кожени фотьойли. Той я пусна да мине пред него и затвори вратата.
— Заседателна зала — обясни той. — Но никой не я посещава през останалото време — внезапна усмивка озари лицето му.
О, под този строг официален костюм се криеше мъж, който щеше да стане прекрасен съпруг! И въпреки че знаеше отговора, тя попита:
— Защо ме доведе тук?
Той я взе в обятията си.
— Защото искам да ти кажа, че те обичам повече от всичко на света и след като изясних напълно този въпрос, възнамерявам да те целуна — но и двете неща предпочитам да направя в отсъствие на публика.
Тя го отклони от това му намерение.
— Уилям, мислиш ли, че можем да се оженим преди Полин и Имоджен? Имаш ли нещо против?
Отговорът бе страстна и дълга целувка.
— Моя ненагледна любов, не само че нямам, но настоявам да го направим. Тиха сватба по специална заявка в следващите една-две седмици.
Страхотно, помисли си Луси. Но смирено отвърна:
— Както кажеш, Уилям — и му поднесе устни.

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.