Българска търсачка и начална страница

 

Първа глава

 

Кой твърди, че не можеше да се върне у дома? Моли Уилямс бе решена да го стори. Дни наред мислеше единствено как ще се измъкне от Манхатън преди Коледа, ще се спаси от задръстените улици, от предпразничната суетня, от напрегнатите опити за веселба, типични за града преди Нова година.
По-рано бе на друго мнение. Някога Ню Йорк за нея бе изпълнен с очарование, дори излъчваше някаква магия. Бе убедена, че нищо не може да се сравни с него. Дори звездите не можеха да се мерят с отблясъците на милионите светлини, с богатството и елегантността, със завладяващото чувство на вълнение от постигнатото.
Моли не знаеше точно кога се бяха променили възгледите й, но сега й се струваше немислимо да остане в града дори час, дори миг повече от необходимото. Не можеше да я задържи и мисълта да прекара празниците с най-близки приятели. Искаше да се махне оттук много по-бързо, отколкото й позволяваха мудното движение и неотстъпчивите светофари. Възкликна от нетърпение и се снижи зад волана на БМВ-то. Още сутринта бяха предупредили по радиото за очакваните задръствания. Бавното движение по Пето авеню потвърждаваше прогнозата.
Пищяха клаксони, шофьорите крещяха, задъхани полицаи се опитваха да въдворят ред. Натоварени с пакети пешеходци се тълпяха между блокираните коли. Когато отново светна зелено, бе невъзможно да потегли, без да блъсне дузина разсеяни хора, които следваха пътя си с присъщата за нюйоркчани самонадеяност. Стори й се, че измина цяла вечност, преди колите най-после да се придвижат напред и тя да отбие в някаква пресечка. Бяха й нужни «само» петнайсет минути, за да стигне до следващото авеню. След половин час се добра до федералното шосе, което минаваше край Ийст Ривър, и се вля в потока от насочилите се на север коли.
После вече не бе чак толкова лошо. Моли се облегна удобно назад, включи радиото, мина набързо през станциите, излъчващи коледни песни и се спря на лека, весела музика, за да убие времето. Пресметна, че до Вермонт я чакаха около осем часа път. Ако кара без почивки, ще пристигне за вечеря.
Мисълта за мотела, където щеше да отседне, я накара да се усмихне. Там щеше да намери тишина и спокойствие, но много по-важно бе, че се надяваше да намери нещо от онова, което някога бе самата тя, преди да я погълнат бурните и непредсказуеми житейски събития. Не можеше да повярва, че само преди няколко седмици бе станала на трийсет. Както бе казала на Джоана Уилкс, нейна съседка и приятелка: «Последният път, когато се замислих за това, бях на двайсет и три. Какво стана?».
Годините бяха отлетели толкова бързо! Младостта, за която някога бе мислила, че е вечна, се бе оказала краткотрайна като огнените цветове на изгрева или топлите лъчи на есенния ден. Тя бе в състояние да изброи всичките си успехи и поражения през тези години, ала не можеше да каже къде беше отишло всичко. Най-много я тревожеше фактът, че когато се вглеждаше напред, виждаше все същото.
Сериозна причина да не се замисля за бъдещето. За първи път от доста време тя бе решила да си вземе няколко свободни дни, да замине далеч от звънящия телефон, от постоянните делови срещи, безкрайното напрежение — неизбежна напаст при изграждането на нов и бързо разрастващ се бизнес. Тръгна, чувствайки се виновна като избягала от час ученичка, и същевременно беше доволна, че заминава. Макар и за няколко дни, отиваше там, където искаше да бъде.
— Уилямстаун ли? Във Вермонт? — я бе попитала Джоана, когато Моли сподели плановете си. — За първи път го чувам.
— Не се учудвам. Градчето е малко, прилича по-скоро на село с много ферми.
— О… звучи много… приятно. — Джоана едва ли бе искрена. Тази стройна блондинка напускаше Ню Йорк само, за да отиде в Париж, Лондон или някой друг подобен град. А когато искаше да бъде по-близо до природата, просто избираше някой луксозен карибски курорт. Във всички останали случаи твърдеше, че й се замайва главата, ако измине дори и няколко крачки повече от необходимото.
— Не хитрувай. Повечето хора не биха стъпили втори път в Уилямстаун, но аз го обичам и отдавна се канех да отскоча дотам за няколко дни.
Джоана прие обяснението като нова възможност да прояви неизменната си толерантност към човешките слабости. Пожела на Моли приятен път и се зае да оформя маникюра си. Джоана бе бивш фотомодел и изгряваща актриса, получила роля в нашумял мелодраматичен сериал. Неизчерпаемите интриги вълнуваха Моли и докато бе на работа, тя записваше сериите на видео. В момента героинята на Джоана имаше връзка с нашумелия напоследък покорител на женски сърца от телевизионния екран Дерек Ебърхард, изпълняващ ролята на безмилостен, мъжествен и неотразим магнат. Отношенията им бяха безсрамна смесица от секс и романтика. Моли въздъхна при спомена за някои от последните сцени, при които бе имала чувството, че телевизорът ще се запали от страст. Не й бе приятно да го признае, ала напоследък липсата на сексуален живот, пък макар и не толкова страстен, бе започнала да я притеснява.
Ръцете й здраво стиснаха волана. След Патрик категорично се бе зарекла, че е приключила с мъжете. По-добре да прекара в самота остатъка от живота си, отколкото да търпи лудостта, самонадеяността и вечната твърдоглавост на мъжката половина на човечеството. Всяка еманципирана жена знае, че те са подходящи само за едно, а Моли живееше достатъчно добре и без него. Благодаря, няма нужда! Или поне мислеше, че може без него. Бе започнала да открива, че животът без секс не бе чак толкова лош. Е, не беше страхотен, но бе поносим, докато животът без любов бе безсмислен.
Един червен морис изскочи пред нея. Тя удари рязко спирачките, наду клаксона и хвърли ядосан поглед към провинилия се шофьор, без да прекъсва потока на мислите си.
Дали Патрик наистина я бе обичал някога? Пълните й устни се свиха и сякаш припомняйки си някаква болка, сапфирените й сини очи помръкнаха. Какво значение имаше? Ако онова, което бе получила от бившия си съпруг, бе любов, то тогава това чувство определено бе прехвалено. Доказателство бе и факта колко добре се бе подредил животът й, откакто се бяха разделили. Едва след развода тя изпълни собствените си мечти, намери в себе си сили да основе преуспяваща модна къща, създаваща колекции, които жените в цялата страна обожаваха. Модел от Моли Уилямс или още по-добре няколко, присъстваха задължително в гардероба на всяка уважаваща себе си жена. Нейните елегантни, женствени, разнообразни модели се открояваха в заседателните зали на корпорациите и в луксозните ресторанти, ала се търсеха не по-малко и от жените, които пестяха всеки цент, за да си ги позволят. Струваше си, въпреки лишенията.
Моли знаеше, че дрехите й караха жените да се чувстват по-красиви, по-изискани, по-самоуверени, по-свободни, където и да бяха и с каквото и да се занимаваха. Това я изпълваше с неизмеримо удовлетворение, а по-късно и с увереността, че има всичко, което бе желала. Въздъхна отново и когато колите преминаха в единичното платно и започнаха да спират постоянно, тя се облегна назад. Искаше да се подстриже, преди да тръгне, но не й остана време. Буйните й светлокестеняви къдрици се спускаха свободно по раменете й.
— Те са душата ти — бе казал Патрик, — която се опитва да избяга.
Той винаги й говореше така — драматично, предизвикателно, шокиращо. Думите бяха негова професия и той знаеше как да ги използва. Или поне някога знаеше. Моли нямаше представа с какво се занимаваше той в момента, но това не я интересуваше. Гении като Патрик се проваляха лесно и ако на него му е било писано така, тя просто нямаше да узнае подробностите.
На изхода на града движението най-после се отпуши и тя успя да набере скорост. Предния ден бе валяло и снегът бе украсил високите дървета и омекотил заледената пътна настилка. Моли си спомни белите Коледи от детството си и се усмихна тъжно. Колко мили бяха баба и дядо. И двамата бяха към шейсетте, когато бе отишла да живее при тях. Въпреки възрастта си, те я гледаха с цялата топлота, която едно дете би могло да желае. Трагичната смърт на единствената им дъщеря — майката на Моли, при същата автомобилна злополука, при която загина и баща й, бе удар, от който така и не успяха да се възстановят напълно. Това обаче не им попречи да дадат на Моли дом, изпълнен с обич и смях. Колко й липсваха! Трудно й бе да приеме смъртта на баба си преди осем години, но когато дядото я последва само след няколко месеца, Моли като че ли загуби връзка с действителността. Сега си даваше сметка, че все още е била скована от мъка, когато се запозна с Патрик. Страстта, която изпитваха един към друг, буквално я върна към живота. Може би това обясняваше и изключителната дълбочина на чувствата им, пламнали още при първата им среща и довели до брака им само след няколко седмици.
Приятелите им бяха във възторг от тази романтичност. Патрик бе личност от почти легендарна величина в света на театъра и твърде популярен извън него. Наричаха го «лудия ирландец» и то не без основание. Режисьори, собственици на театри, спонсори — всички вдигаха отчаяно ръце, когато имаха вземане-даване с него. Но винаги бяха готови пак да го потърсят. Актьорите и актрисите го обожаваха, сигурни, че всеки герой, роден от невероятното му въображение, се превръщаше в мечтана роля.
Повечето хора смятаха, че той е невероятно талантлив и че наред с всичките си други дарби притежава и необходимата дисциплина, за да реализира този талант. Моли му се възхищаваше безкрайно, ала й се искаше той да е малко по-човечен, по-толерантен към желанията й и да я поставя от време на време над работата си.
Беше разбрала къде е нейното място в живота на Патрик — в леглото. Там никога нямаха проблеми, въпреки че когато се запознаха, тя бе все още девствена и се страхуваше да сподели страстта му. За известно време им бе достатъчно удоволствието, което откриха заедно. После вече не й стигаше. Все още не можеше да каже кога или защо нещата се бяха променили, но бе сигурна, че никога няма да се върне към предишния си начин на живот. Пък и едва ли някога ще има този шанс. Мъжете като Патрик Дилейни бяха малко и се срещаха рядко, а и отдавна не бе чувала нищо за него.
По пътя Моли спря на една бензиностанция, разкърши се, купи си кока-кола и позвъни в офиса. Младият й двайсет и четири годишен помощник Били Барнс, който спокойно би могъл да мине и за петдесетгодишен, я увери съвсем категорично, че всичко е наред и няма причини за безпокойство.
— Чувстваме се превъзходно — каза той весело. — Пристигна новата коприна от Бомбай, изглежда доста приятно. Ще я харесаш. Дженифър проговори на Уилбър, така че в кроячния отдел отново цари мир. А и в кафето пуснаха кроасани.
— Май трябва по-често да отсъствам.
— Е, разбира се, липсваш ни — увери я Били. — Но имаш нужда от почивка, така че просто се отпусни и се забавлявай. И весела Коледа!
Моли измърмори някаква благодарност, затвори, доизпи колата и хвърли през рамо кутията в коша за отпадъци. Засмя се на одобрителното подсвиркване на автомонтьора и се качи в колата. Само след секунди бе отново на пътя.
Беше чудесно, че в офиса всичко е наред. Всъщност повече от наред, като си спомни колко дълго Били се заяждаше заради вкиснатата датска бира и старите понички. Сега трябваше да намери нещо друго, от което да недоволства. Не беше честно да мисли така. Той бе изключително приятен, трудолюбив и интелигентен и тя имаше късмет, че бе неин служител. Както имаше късмет и с всички останали, които работеха за нея. Бяха страхотен колектив и тя знаеше отлично, че успехът й до голяма степен се дължеше на тях. Така че съмненията й в момента бяха напълно неоснователни. Трябваше ли всяко заминаване да бъде свързано с притеснения, помисли си тя. Откакто бе основала фирмата, за първи път щеше да отсъства за по-дълго време. В началото спеше на походно легло до бюрото си и работеше седем дни в седмицата по осемнайсет часа на ден. Постепенно бе станало по-леко, но продължаваше да се чувства странно, задето ще отсъства цяла седмица.
«Все още си нерешителна, Уилямс. Не можеш да приемеш успеха и да повярваш, че е траен.» Патрик я бе предупредил за това по време на последното им сериозно спречкване. Бе казал, че най-големият й проблем е, че не вярва в себе си. Бе я обвинил, че очаква от него да я превърне в личност и да й покаже някаква цел в живота и съвсем недвусмислено й бе обяснил, че няма такива намерения. В отговор тя изля всичко, което се бе натрупало в нея — нарече го безчувствен и безотговорен егоист. Обвини го, че мисли единствено за пиесите си и секса, че от нея се очаква винаги да е на разположение и да удовлетворява желанията му, а през останалото време да е невидима. Затрупа го с укори заради Джесика, които той дори не се постара да опровергае.
Така всичко дойде на мястото си. Тя тръгна по свой собствен път. Основа модна къща «Моли Уилямс Фешън». Работеше като луда, за да направи фирмата печеливша и сега се наслаждаваше на славата и успеха. Поне другите мислеха така. Може би завръщането у дома щеше да й помогне да го почувства.
У дома. Каква чудесна дума! Едва бе достигнала покрайнините на Уилямстаун, основан от прадедите й само преди двеста години, и прекрасното чувство за съпричастност започна да я завладява. Уилямсови бяха сред първите заселници на града и през всичките тези години неизменно бяха живяли в него. Моли бе единственото изключение. Защо ли? Беше последната от тях и откакто бе заминала, в Уилямстаун не бе останал нито един Уилямс. Раздялата с Патрик и напускането на града бяха най-мъчителните й преживявания. Но нямаше избор; единствено наследената от баба й и дядо й стара ферма имаше реална стойност. По време на развода Патрик бе предложил да подпомогне начинанието й с пари, но Моли би предпочела да умре, отколкото да приеме. В действителност тя разполагаше със средства колкото да наеме едно неприветливо помещение за офис и да купи материали. Но всичко вече бе свършило и тя не искаше да си спомня за миналото. Особено сега, когато бе завладяна от вълнение, предвкусвайки предстоящото завръщане.
На пръв поглед в градчето не се бе променило нищо. По главната улица все още се пъчеха сгради в колониален стил, много от които датираха от миналия век, а и останалите сякаш бяха построени по същото време. По кленовете, посадени преди десетилетия на равни разстояния от двете страни на улицата, блещукаха малки лампи. Ароматът от окачените на всяка врата венци от борови клонки изпълваше въздуха.
Валеше слабо, пухкавите снежинки танцуваха пред стъклото на колата. Тя зави, после още веднъж и най-сетне стигна до мотела «При петела» — непретенциозна постройка досами пътя, разположена на малко възвишение, от което се откриваше гледка към цялото селище. Моли паркира, слезе от колата и за миг застина, загледана в старата, уютна сграда. Помнеше я толкова добре от детството си, че не можеше да повярва, че не се е променила. Джеремая Уидърс, наследил мотела преди няколко години, сигурно много се гордееше, че го е запазил в отлично състояние.
Моли се загърна по-плътно в палтото от норка — подарък от нея самата за трийсетия й рожден ден, и пое по плочника. В ръката си носеше куфар с най-необходимото за предстоящата седмица. Отвори вратата и влезе, придружена от веселия звън на камбанки. Спря във фоайето и се огледа преценяващо. Бе приятно изненадана от уюта. Стилните мебели блестяха под лъчите на късното следобедно слънце. Скъпото дърво бе започнало да се изтърква, придобивайки оттенък на злато и мед. Смесеният аромат от горящи дърва и току-що опечен хляб проникна в нея и я завладя. Дочу наблизо пиано и гласове — нешколувани, но очарователни в порива на песента.
Запъти се нетърпеливо към помещението, от което идваше музиката. Видя доста хора, повечето от които скупчени около пианото, а останалите седнали пред дългия дървен бар или около масите в салона. Над голямата камина висяха чифт еленови рога, украсени с коледни венци. Застанал зад бара, Джеремая Уидърс почистваше тезгяха. Моли пристъпи към него с широка усмивка.
— Джери, хубаво е, че те виждам отново. Изобщо не си се променил.
Беше вярно. Той бе все същия висок, строен мъж с плах поглед и внимателни обноски. Учуди я само неочакваната червенина по страните му, когато я забеляза.
— Моли… ти ли си това? — възкликна той, като задържа парцала във въздуха от изненада.
— Защо? Да, аз съм. Изглеждаш изненадан. Толкова ли съм се променила?
Бяха изминали пет години, откакто бе напуснала Уилямстаун. През това време се бяха случили доста неща, но все пак смущението на Джеремая си оставаше необяснимо.
— Не — отвърна той, като сгъна припряно парцала и го пъхна под тезгяха. — Просто изглеждаш страхотно.
— Благодаря — каза тя кратко, съзнавайки, че са привлекли вниманието и хората в бара ги гледат с любопитство.
— Получи ли писмото ми?
— Какво писмо?
— За стаята. — Трябваше да го е получил.
Тя имаше потвърждение на резервацията.
— О… онова. О… виж какво, Моли. Ужасно съжалявам, но възникна един проблем. Сигурно трябваше да ти се обадя.
— Проблем ли? — Гласът й стана по-плътен. Не й се нравеше да възникват трудности и то във връзка с тъй дългоочакваната й почивка.
— Да… разбираш ли, имаме и други гости. Очаквахме да освободят стаята, обаче те останаха и аз не мога, нали така… това е, не можех да ги помоля да си тръгнат. Би било нечовешко. Коледа е все пак. Разбираш, нали, как да ги изхвърля на улицата?
— Добре, ще взема друга стая.
— Точно там е работата. — Той смутено отмести поглед. — Няма други стаи.
— Не разбирам… — Възможно ли бе да говори сериозно? Нима бе изминала целия този път чак до дома, само за да се върне обратно.
— Съжалявам — каза тихо Джеремая, — ала всички стаи са заети. Не можеш да отседнеш тук.
— Но… — Тя поклати глава с недоумение. Някога Джеремая й бе приятел, със сигурност разбираше какво означава за нея завръщането й. Как му даваше сърце да я отпрати? — Може би… има свободни стаи другаде? В някой друг мотел?
— Страхувам се, че няма. «Петелът» все още е единствен в града.
Той дори не изглеждаше особено разстроен. Отново бе започнал да бърше бара, като че ли очакваше от нея просто да си тръгне.
Моли се изправи в цял ръст и го изгледа решително.
— Виж какво, Джеремая, няма да позволя да постъпиш така с мен. Пътувах дълго, уморена съм и искам стая. На теб изобщо не ти пука, че…
— Нищо не мога да направя — упорстваше той.
— Трябва да можеш.
— Боя се, че не е по силите ми. Би могла да потърсиш стая в някоя от къщите, но съм убеден, че повечето са препълнени с роднини и приятели.
— Не искам да бъда с непознати.
— Тогава отседни при мен.
При звука на дълбокия, спокоен глас Моли се обърна. В погледа й се четеше изненада и недоверие. Пред нея стоеше Патрик Дилейни. Устните му бяха извити в подигравателна усмивка и в изумруденозелените му очи гореше дяволито пламъче.

 

Втора глава

 

— Какво правиш тук? — попита Моли настойчиво, без да се надява, че видението пред нея ще й отговори. Невъзможно бе Патрик да се върне в живота й просто така, сякаш никога не го е напускал, да й предлага подслон и да се държи, сякаш нямаше нищо неестествено във внезапното му появяване.
— Искаш ли да пийнем нещо? — предложи той.
Тя успя само да отвори уста с невярващ поглед, но преди да успее да отговори, Патрик махна на Джеремая.
— Ако обичаш, Джери, две брендита. На масата до камината.
— Не — отвърна Моли, най-сетне възвърнала способността си да говори. — Прави каквото искаш, аз обаче си тръгвам.
— И къде ще отидеш? — Дълбокият му глас я накара да потръпне. Като през онези нощи, когато лежаха един до друг в леглото, след като се бяха любили и тихо разговаряха.
Стига! Лудост бе да се отдава на спомените точно сега, когато главният герой в тях бе пред очите й. Патрик наистина стоеше пред нея, тя го чувстваше със сетивата си. Не беше плод на полудялото й въображение.
Същите широки рамене, силните гърди, тясната талия и стройните бедра, които си спомняше толкова добре. Косата му бе все още гъста и черна, въпреки че на места се прокрадваха сребърни нишки. Скулестото му, сякаш изваяно от камък лице, твърде грубо, за да се нарече красиво, бе непроменено, с изключение може би на следите, оставени от новите черти на характера, които само подсилваха привлекателността му. Дълбоко разположените зелени очи под гъстите мигли бяха все така завладяващи. А сключените вежди се бяха превърнали в барометър на настроението, който изразяваше едновременно и предизвикателство, и скептицизъм, сякаш я приканваше да си тръгне и да му докаже, че няма смелостта да прекара дори няколко минути в неговата компания.
— Добре — каза тя решително. — Ще изпия чаша бренди. После ще си потърся подслон другаде.
Извън града имаше няколко мотела. Би могла да прекара нощта в някой от тях и на следващата утрин да поеме обратно към Ню Йорк. Не си представяше така прекарването на празниците, но очевидно имаше лош късмет. Не й бе предопределено да се завърне, така че колкото по-скоро си тръгне, толкова по-добре.
— Вече имаш подслон — каза Патрик, като я хвана подръка и я поведе към камината. Докосването му я прониза като електрически ток, въпреки коженото палто и вълнената рокля под него. Дръпна се като ужилена и го погледна втренчено.
— Не говориш сериозно, нали? В никакъв случай няма да споделя стаята ти.
Предполагаше, че се е настанил в мотела, макар да й се струваше необяснимо. Малкото пъти, когато го бе убедила да дойдат в Уилямстаун, той се бе отегчил и с нетърпение бе очаквал завръщането в града.
— Няма да се наложи — отвърна той. Взе от Джеремая двете чаши и ги постави на ниска масичка до камината. — Имам къща с прилични размери и достатъчно стаи.
Моли си спомни смътно, че някога той имаше навика да се връща към дъблинския акцент от детството си в моменти, когато бе особено загрижен. Това, че току-що го бе направил, я озадачи, въпреки че нямаше намерение да си блъска главата над този факт. Имаше други, по-неотложни неща.
— Къща? Искаш да кажеш, че живееш тук? Патрик? Човекът, който твърдеше, че извън града няма цивилизация и само при мисълта, че може да се окаже под небе, ненабраздено от високи сгради, му ставаше лошо.
— Всеки може да се промени, нали? — отвърна той. — Реших, че харесвам природата. Много е… вдъхновяваща.
Моли седна срещу него с усмивка, отпи от чашата си и вдигна поглед.
— Още ли пишеш?
— Какво те кара да мислиш, че мога да спра? — Той леко се намръщи. — За бога, би трябвало да си разбрала, че за мен писането е като дишането!
— Така си и мислех — съгласи се тя. — Но толкова отдавна не е излизало нищо от теб.
Премиерата на последната пиеса на Патрик «Победители и победени» малко след развода им бе посрещната с бурно одобрение от критиката и той бе отрупан с награди. Три години по-късно пиесата все още се играеше. Но оттогава бе потънал в мълчание.
— Продължавам да работя — увери я той. Спокойно облегнат назад, Патрик се чувстваше като у дома си в една среда, която някога му бе безкрайно чужда. Синята раирана риза, изопната от широките рамене, сиво-кафявите панталони, скриващи дългите му крака и грубото вълнено яке, провесено върху облегалката на стола бяха прекрасно ушити, но съвсем непретенциозни. Той кръстоса крака, като постави глезена върху коляното си и изложи пред погледа й чифт износени работни ботуши с полепнали буци пръст по подметките.
Моли го огледа по-внимателно и забеляза лекия му загар. Силните му ръце с дълги пръсти бяха леко напукани и когато посегна към чашата си, тя видя мазоли по дланите му.
— С какво се занимаваш? — попита Моли. — Освен писането.
— С това-онова. Нали знаеш, на село работата никога не свършва.
Беше прав, но трудно можеше да си представи как Патрик сече дърва, поправя зида или дои кравата. Неговата представа за физически упражнения се изчерпваше с бягане в парка или скуош в бясно темпо.
— Стига сме говорили за мен — каза той. — Чувам, че фирмата ти преуспява. Моите поздравления.
— Благодаря — отвърна Моли несигурно. Бе учудена, дори малко объркана, че е запознат с успехите й. Нещо повече. Той изглежда се радваше искрено за нея и напълно я лишаваше от възможността да му припомни: «Казвах ли ти!». Не би си позволила подобна детинщина, но все пак щеше да изпита удовлетворение, като изтъкне факта, че се бе справила така добре сама.
Патрик наблюдаваше бързо сменящите се чувства върху лицето й и едва потисна усмивката си. След първоначалния шок от срещата, той се бе успокоил и сега допиваше чашата си, загледан в нея. Тя бе още по-красива, отколкото я бе запазил в спомена си. Изключително изящните й черти му отнемаха дъха.
Необикновено големите й красиви очи се открояваха върху лицето, за което допринасяше и жизнерадостният им блясък. Ако Моли бе щастлива, те искряха със сребристо сияние. Когато беше тъжна или развълнувана, както в момента, блясъкът потъмняваше, сякаш между нея и останалия свят се спускаше завеса.
Когато я видя за първи път, тя приличаше на приказна самодива, която се боеше да срещне погледа му, камо ли да му позволи да я докосне. Тогава той бе на трийсет години, а Моли на двайсет и две — девойка с още неналято тяло, с недооформена, но многообещаваща женственост.
Сега бе много по-различна. Буйната й коса, уловила горещия шепот на огъня, и нежните нозе, обути в меки кожени ботуши, издаваха зряла, осъзната красота. Бе свалила палтото си и под него се бе открила елегантна, свободно падаща рокля от фина вълна. Някой от собствените й модели, предположи той. Меката материя очертаваше стройното й тяло и правеше дрехата едновременно удобна и смайващо привлекателна.
Патрик отпи голяма глътка от брендито си и се опита да прогони спомените. През изминалите години често бе мислил за нея. Но присъствието й въздействаше много по-силно и от най-яркия спомен.
— Какво удивително съвпадение — изрече бавно Моли, — и двамата да се появим тук едновременно!
— Случва се. — Патрик сви рамене. — Всъщност, ако се замислиш, не е чак толкова странно. В края на краищата аз живея тук, а ти си живяла по-рано. Защо да не се срещнем?
Тя нямаше готов отговор. Сигурно бе прав. Смешно бе да мисли, че срещата е била предизвикана. Ако искаше, Патрик лесно би могъл да се свърже с нея чрез адвоката й. Макар че не виждаше причина — между тях всичко бе свършило отдавна. Смути се от настойчивия му поглед и се взря през прозореца.
— Стъмва се. По-добре да тръгвам.
Въпреки стремежа си да го прикрие, разочарованието от провалената й почивка бе очевидно.
— Откажи се от мотела! — настоя Патрик. — Ще се чувстваш много по-удобно при мен.
— Много се съмнявам.
— Защо? Мисля, че отдавна мина времето на взаимната ни неприязън. Ти търсиш стая, аз имам свободна, защо да не се възползваш?
— Не е толкова просто.
— Напротив, стига да го пожелаем! — настоя той.
Мисълта да прекара известно време с Патрик я притесняваше. Повече от всичко на света й се искаше да е безразлична към него, но като гледаше играта на пламъците върху грубоватото му лице, чувстваше, че не е така.
Някога го бе обичала от цялата си душа и сърце. После го бе мразила истински — за кратко време. А след това остана само студенината, която сега се стопяваше със застрашителна бързина. Размърда се неспокойно на стола и внимателно се вгледа в него.
— Защо си толкова мил с мен?
— Що за въпрос? Не си ли свикнала хората да бъдат мили с теб?
— Понякога… но не и ти. Ти си или прекрасен, или непоносим. Никога по средата!
— Може би наистина съм склонен към крайности — отвърна той след дълго мълчание.
Съжалението му прозвуча тъй искрено, че Моли не се сдържа и посегна към него. Ръката й нежно докосна неговата.
— Такъв си. Няма причина да искаш да бъдеш друг.
— Няма ли? — Топлите му силни пръсти обгърнаха нейните. — Още сега мога да ти посоча няколко, но няма значение. Тръгваме ли?
— Сигурен си, че ще дойда с теб, нали?
— Надявам се, че няма да отхвърлиш предложение, отправено с най-искрени чувства.
— И какви са по-точно чувствата?
— Предлагам ти приятелство, нищо повече. Може да не успеем да го постигнем, но бих искал поне да опитаме.
Докато тя все още премисляше, той уреди сметката с Джеремая. Съдържателят на мотела измърмори нещо, което Моли не разбра. Опитваше се да приеме идеята на Патрик. Между тях никога не бе съществувало приятелство. Любов — да, понякога дори неприязън, но никога приятелство. Винаги имаше твърде много страст, за да остане място за по-умерени чувства.
И все пак защо да не е възможно? Времето лекува, както казват хората. Изминали бяха три години и тя вярваше, че може да противостои на Патрик.
— Добре — съгласи се тя неочаквано. — Ще остана, но само тази нощ. Утре се връщам в града.
— Защо? — попита той, докато напускаха мотела.
Валеше по-силно и в сгъстяващия се здрач едрите снежинки весело кръжаха около тях. Вече бе натрупало два-три сантиметра. Моли инстинктивно прие предложената й от Патрик ръка.
— Няма причина да се връщаш така бързо — каза той, когато стигнаха до колата. — Нали искаш да прекараш Коледа тук?
— В мотела. Но тъй като това е невъзможно, мога да се върна и да свърша някоя и друга работа.
Той се намръщи и за миг тя помисли, че отново ще стане свидетел на невъздържания нрав на Патрик. Но всичко премина бързо и той се усмихна.
— Защо не отложим разговора за утре сутринта?
Преди Моли да отговори, той отвори вратата на колата, помогна й да се качи и внимателно я затвори.
— Карам червен пикап. Лесно ще можеш да ме следваш.
Отначало Моли караше спокойно, но когато отбиха по черен път в гората, помисли, че има някаква грешка. Мястото бе прекалено познато, макар да не вярваше, че ще мине отново оттук. Бе й минало през ума, когато реши да дойде в Уилямстаун, но тя тутакси бе отхвърлила мисълта.
Едно бе да се завърнеш в родния си град за няколко дни, а съвсем друго съзнателно да се отдадеш на спомените си, на болката, която неизбежно щеше да изпита, ако стъпеше отново във фермата на баба си и дядо си, която обичаше толкова силно, но бе принудена да продаде, за да осъществи мечтата си.
Буца заседна на гърлото й, а сърцето й се сви болезнено, докато паркираше зад червения пикап пред двуетажната къща, разположена всред сечището и заобиколена от стари дъбове и кленове. Наблизо течеше поток и от едната му страна тя видя стария кладенец, отдавна закован с дъски. Рододендронът на верандата бе свил листа, за да се предпази от студа. На покритата със снежна пелена поляна забеляза няколко закъснели птици и катерички да търсят храна.
Патрик се приближаваше и Моли се измъкна енергично от колата, преди да успее да стигне до нея. Остана загледана в къщата, но въпреки това долови близостта на Патрик.
— За колко време… — гласът й прозвуча дрезгаво. Млъкна, изкашля се и опита отново. — За колко време си я наел?
Боже, дано е само за седмица-две! Дано изчезне бързо от живота ми!
— Не съм я наемал. Купих къщата преди три години, когато ти я обяви за продан.
— Защо? — Моли се обърна и го изгледа недоверчиво.
— А защо не? — сви той рамене и сведе поглед.
Моли пое дълбоко въздух — знак, че търпението й се е изчерпало и Патрик побърза да продължи.
— Реших да се махна от града и ми трябваше къща. Уилямстаун бе единственото градче, което познавах, така че беше съвсем естествено да се поогледам тук. Когато агентът на недвижими имоти ми каза, че къщата се продава, аз веднага я купих.
Тя се загърна по-плътно в палтото си, опитвайки се да прогони студа, макар да съзнаваше, че идва отвътре.
— В това няма никаква логика. Ти мразеше къщата. Едва те убедих да дойдем тук няколко пъти и ти съвсем ясно ми даде да разбера, че не ти е приятно.
— Да… сигурно е било така. — Патрик рязко обърна глава към верандата, за да избегне погледа й. — Снегът се усили, а и стана студено. Да влизаме!
Моли не искаше. Инстинктът за самосъхранение й подсказваше да се върне в колата и да избяга колкото може по-далеч от бившия си съпруг. Той бе непредсказуем и твърде обаятелен. Лесно можеше да я накара да забрави твърдите принципи, които я ръководеха в новия й живот.
Само че не можеше да събере сили и да си тръгне, както от Патрик, така и от фермата на баба си и дядо си. Би могла да им устои поотделно, макар да не бе съвсем сигурна, но заедно те й напомняха твърде много миналото. Освен това бе обзета от любопитство да разгледа. Ако имаше късмет и Патрик бе съсипал къщата, щеше да си тръгне с чиста съвест.
Късметът явно не бе на нейна страна. Едва прекрачила прага на дома, където бе преминало детството й, Моли усети грижите и обичта, с които бе поддържан. Изглеждаше доста променен. Стените бяха прясно боядисани, подът и стълбището блестяха. Нямаше ги тежките и мрачни мебели. И в същото време топлотата и гостоприемството бяха не само непокътнати, но въздействаха по-силно от всякога.
— Изненадана съм — засмя се тихо тя.
— Разбирам, че не е същото…
— Не, нямах това предвид. Чудесно с! Ако бях запазила къщата, щях да я променя. Изглежда ти си осъществил плановете ми, но… — Обърна се към него, сините й очи гледаха смутено. — Никога не съм ги споделяла с теб, нали?
— Не, никога не сме ги обсъждали. Може би съм доловил чувствата ти към стария дом…
Не бе допускала, че Патрик се интересува от чувствата й. Все пак той наистина бе уловил виждането й за необходимите промени.
Моли бе объркана и не можеше да повярва на очите си. Запита се колко ли още привидно невъзможни мечти, се оказваха осъществими.

 

Трета глава

 

— Изглеждаш уморена — каза тихо Патрик. — Качи се горе и се настани, докато аз приготвя вечерята.
Моли кимна разсеяно. Все още не можеше да дойде на себе си. Докато се изкачваше, забеляза, че скърцаха все същите стъпала. Горе неочаквано се сети за нещо, обърна се и с изненада откри, че Патрик не е помръднал и замислено гледа след нея.
— Как да разбера коя е стаята за гости?
— Старата ти стая. Аз съм в спалнята на баба ти и дядо ти.
Разбира се, трябваше да се досети. Освен банята, единствената друга стая досами стрехата на втория етаж, беше съвсем малка. В нея баба й обичаше да шие. Моли мина по късия коридор и внимателно отвори познатата й до болка врата. Въздъхна с облекчение като видя, че някогашната й стая също бе пребоядисана и променена. Тясното дъбово легло, в което бе спала някога, бе изчезнало заедно със стария чамов гардероб и вехтото писалище, на което бе писала домашните си.
На тяхно място се беше появило очарователно легло с балдахин и покривка с модерен, бяло-син десен. Мъхест килим в същите цветове покриваше пода. На прозореца висяха бели дантелени пердета. Новият гардероб заемаше почти цялата стена, а отсреща бе поставена подходяща тоалетна масичка. Върху нея имаше плетена кошница с красиво подредени горски цветя, които внасяха празнично настроение.
Напрежението, завладяло Моли откакто бе влязла в мотела и бе разбрала, че плановете й се провалят, най-после се разсея. Набързо разопакова багажа си и подреди тоалетните си принадлежности върху масичката. Дантеленото бельо и двете не по-малко фини нощници прибра в чекмеджето на гардероба, в който закачи памучния си панталон, блузите и пуловерите, които бе взела със себе си, както и дългата черна официална пола, която бе пъхнала в последния момент. Върху облегалката на стола метна белия вълнен халат, избран повече заради практичността му, отколкото заради външния му вид. Предполагаше, че в мотела ще бъде хладно. В къщата бе уплътнено по-добре, но въпреки това на места духаше.
Свършила с багажа, тя по навик се зае с косата си, макар опитите й да обуздае вихъра от светлокафяви къдрици винаги да се оказваха безуспешни.
За пореден път Моли се призна за победена, остави четката и слезе долу.
Патрик беше в кухнята. На печката с шест котлона, която би подхождала повече на някой изискан ресторант, вреше голяма тенджера и изпълваше стаята с приятен аромат.
Моли тъкмо се канеше да отбележи необичайната ситуация, тъй като досега не го бе виждала да сложи дори вода на котлона, когато вниманието й бе привлечено от голямата, чудесно украсена елха в ъгъла на кухнята. В следващия момент върху й се нахвърли ирландска хрътка и радостно я заблиза.
— О'Кейси! — възкликна тя и кучето още по-възторжено замаха с опашка.
По-рано тя и О'Кейси бяха големи приятели. Тогава хрътката бе все още кутре и макар да бе предана на господаря си, прие я от все сърце, като втория по важност човек в живота си. Очевидно все още я помнеше.
— Долу, момче! — каза Патрик с нежна строгост. Кучето се подчини веднага, но седна на задните си лапи недалеч от Моли, като я гледаше с преклонение, изплезило език.
— О'Кейси ми липсваше — каза тя и почеса кучето зад ухото.
— И това е нещо.
— Какво?
— Няма значение. Вечерята е почти готова, ако все още обичаш рибена чорба.
Моли го увери, че пикантното рибарско ястие продължава да бъде сред любимите й гозби.
— Само не казвай, че си я сготвил сам! — подразни го тя, взе франзелата от печката, където бе оставена да се стопли, и я наряза.
— Сварих я тази сутрин. Става по-вкусна, когато престои няколко часа.
— Кога се научи да готвиш?
— След като се преместих тук. Трябваше, иначе щях да умра от глад. — Усмихна се, докато сипваше чорбата в две големи паници. — Знаеш как е. Можеш да разчиташ само на себе си.
— Вярно, но би могъл да наемеш домашна помощница.
— Предпочитах да остана сам известно време. — Патрик не каза нищо повече, но Моли почувства, че има и друга причина, подтикнала го да заживее сам в провинцията. Искаше й се да го разпита, но той ловко смени темата.
— Какво ще кажеш за елхата?
— Чудесна е. Съвсем като в детството ми…
Тя замълча и се загледа по-внимателно в играчките. Дървените войници в пъстри униформи, искрящите птички с позлатени човки и блестящите стъклени украшения затанцуваха пред очите й. На върха на елхата се мъдреше бял гълъб, а между клоните се гушеше старо, крехко ангелче с лира в ръка.
— Къ… къде ги намери?
— Бяха на тавана — отвърна Патрик, докато нареждаше чиниите на масата. — Сигурно си ги забравила там след последната Коледа, която прекарахме заедно.
Бе точно така и оттогава Моли се бе старала да не мисли за тях. Всички играчки бяха от детството й, с изключение на гълъба, който бе купила сама. Колко ясно си спомняше този ден! Отново се бяха скарали с Патрик и тя бе излязла, за да скрие сълзите си.
Докато скиташе по улиците и с болка си мислеше, че идва Коледа, а бракът й рухва, забеляза на една витрина гълъба. Някакъв порив, може би закъсняла надежда, я бе подтикнал да го купи, а после да се върне у дома и да убеди Патрик да заминат в Уилямстаун.
Той тръгна, въпреки че последното пътуване дотам не бе особено успешно. Заслепена от собствения си ентусиазъм, Моли не забеляза, че той не прие идеята й с въодушевление. Разбра го твърде късно. Едва после научи, че той бе работил над безкрайно трудна пиеса, без да бъде сигурен, че някога ще успее да я завърши.
Геният е взискателен работодател. Когато пишеше, Патрик влагаше всичко от себе си. За съжаление работата му го поглъщаше изцяло и му оставаше твърде малко време за каквото и да било, дори и за тяхната връзка.
Въпреки усилията на Моли, празникът бе изпълнен с напрежение и тъга. Много скоро те отново се скараха и се върнаха поотделно в града. На тръгване Моли прибра коледните играчки и ги качи на тавана.
— Изненадана съм, че си се сетил да украсиш елха. — Той дръпна стола, за да й помогне да седне. — Сантименталностите никога не са били в твой стил.
Той се настани срещу нея и напълни две чаши с вино.
— Успях да създам такава представа за себе си, нали?
— Искаш да кажеш, че не е вярна ли?
— Не, но е непълна. — Тя го погледна с недоумение и той продължи. — Така и не ти обясних защо не обичам празниците, цялата суетня и вълнение. О, тогава не ти позволявах дори да надзърнеш в душата ми.
Моли бе подозирала нещо подобно, но не очакваше да чуе признание от него. В началото на брака им тя положи големи усилия да опознае истинския Патрик под маската на изтънчеността и изискаността, ала той отхвърляше всеки неин опит, докато накрая тя се предаде и реши, че може би наистина не си заслужава. Съмнението обаче остана.
— Разкажи ми — промълви тихо тя.
Той пое дълбоко въздух.
— Знаеш, че израснах в Дъблин и дойдох в тази страна, когато бях на осемнайсет. Но никога не съм ти казвал, че семейството ми беше ужасно бедно. Наричаха ни дрипльовци и сигурно наистина сме били такива, защото пътувахме от място на място и се опитвахме да бъдем поне една крачка пред бирника. Татко работеше, когато се случеше да бъде трезвен, но по-често прекарваше времето с бутилка пред себе си. Мама правеше всичко, което бе по силите й, но й дойде твърде много. Напусна ни, когато бях на десет и оттогава никой от нас не я е виждал.
— О, Патрик… Толкова съжалявам!
Лицето му за миг се вкамени, после се отпусна. Тя забеляза как се бореше с инстинкта си да се затвори в себе си. За първи път разбираше причината.
— Отдавна превъзмогнах мъката. По онова време започнах да осъзнавам, че дарбата, която притежавам… или проклятието, в момента тази дума май е по-уместна, нямаше да е същата, ако бях израснал в добро и благовъзпитано семейство. Слава богу, самосъжалението не ми е присъщо. Като че ли неприятностите ми идват от навика да гледам на живота от хубавата му страна и да вярвам, че тя наистина съществува.
— Сега разбирам защо. — Като се колебаеше да не прояви нетактичност, но в същото време бе нетърпелива да узнае повече, тя попита: — Защо реши да дойдеш в Щатите?
Той се усмихна кисело.
— Най-вече защото корабът, на който ме бяха наели, влезе в тукашния док за ремонт. На петнайсет години ме наеха на един траулер. Не обръщаха особено внимание на документите, пък и аз бях едър за възрастта си. През последвалите три години обиколих почти целия свят. Когато пристигнахме в Ню Орлийнз, натоварили в трюмовете изолации за тръби, вече бях решил да приключа с пътешествията.
— Никога не си ми споменавал за това.
— Срамувах се — каза той искрено и при нейния недоверчив поглед продължи. — Опитай се да се поставиш на мое място. Ти беше внучка на двама чудесни, изпълнени с любов старци, а аз — някогашно хлапе на дрипльовци, бивш докер, готов да се захване за каквато и да било работа и впоследствие станал драматург. Бях с осем години по-възрастен от теб, но сякаш ни разделяха няколко века жизнен опит. Страхувах се да не те нараня или разочаровам и в крайна сметка успях да направя и двете.
— Ако знаех истината за теб, нямаше да се случи нито едното, нито другото — промълви тя. — Желанието ти да скриеш всичко от мен създаде проблемите между нас.
— Съжалявам, Моли.
— Не съжалявай. Ако през последните години успях да науча нещо, то е, че човек никога не бива да съжалява. — Тя го погледна в очите. — Мисля, че и ти го знаеш.
— Да, но все още има мигове, когато ми се иска нашата връзка да се бе развила по друг начин.
И тя го желаеше, но предпочете да каже, че не трябва да се връщат към миналото. Много по-добре беше да заживеят с настоящето. Усмихна се, взе лъжицата и се зае с рибената чорба, като спря, само за да похвали майсторството му. След миг Патрик последва примера й.
Огънят в камината изпълваше стаята с топлина. О'Кейси лежеше в краката им, облегнал дългата си муцуна върху лапите. Свещите на елхата блестяха ярко. Навън снегът отново се бе усилил, но вътре цареше спокойствие и уют.
След вечеря Моли и Патрик разтребиха масата и седнаха пред камината с чаша вино в ръка. Моли свали обувките си и подви под себе си стройните си крака. Чувстваше се приятно замаяна, но още не й се спеше.
— Хубаво е — измърмори тя почти на себе си.
— Така е. — Седнал до нея, Патрик се усмихна. — Не мога да си спомня кога за последен път съм се чувствал толкова добре.
— И аз.
Светът, който бе напуснала само преди няколко часа — претъпканите градски улици, бясното темпо на ежедневието, самочувствието й на утвърдил се професионалист, всичко изглеждаше безкрайно далеч. Възприятията й сякаш бяха притъпени и тя не бе сигурна дали Патрик е реалност или кратък, фантастичен сън. Нямаше да се учуди, ако в този миг се събудеше в апартамента си и откриеше, че никога не е напускала Ню Йорк.
— За какво мислиш? — попита Патрик.
— За сънищата. Колко са чудесни… вълнуващи и нереални.
— Дали сега сънуваме?
— Не знаеш ли? — Моли леко се намръщи.
— Логично е да е реалност. Но какво общо има тук логиката?
Тя се загледа в пламъците, после отново се обърна към него.
— Твърде объркано е. Независимо дали е сън или не.
— И ако все пак е сън? — Той се премести по-близо до нея и тя почувства как топлината на силното му атлетично тяло, устремено към нея, измести топлината на огъня, който изглеждаше някак размазан и отдалечен. Обгърнат от сенки, диванът сякаш бе придобил фантастични очертания.
Ако наистина сънуваше… Как би се почувствала тогава? Да отхвърли бремето на реалността бе съблазън, на която едва ли можеше да устои. След всичките тези години на принудителна и упорита прагматичност, възможността да се предаде на желанията си наистина бе примамлива.
Моли несъзнателно прокара език по устните си, когато Патрик взе чашата от покорната й ръка и я остави на масата.
— Моли, знаеш ли как се чувствам? Толкова близо до теб, без да зная дали…
— Какво?
Нима този нежен и ласкав глас бе нейният? Тя разсеяно вдигна гъстата си тежка коса. Колко зелени бяха очите на Патрик! Можеше да се потопи в тях и никога да не стигне дъното. Като Алиса в Огледалния свят да премине в друго време и друго измерение.
Той тихо изстена и жадно впи устни в нейните, вкусвайки с наслада мекотата им. Моли несъзнателно отвърна на целувката му и косата се разсипа по раменете й, когато ръцете й обвиха врата му. Пръстите й потънаха в абаносовата му коса и тя го притегли към себе си.
Добре познатата, но отдавна липсваща наслада я разтърси. Знаеше, че е лудост, че трябва да спре незабавно, но не можеше да устои на желанието си.
Всъщност какво значение имаше? Не бе обвързана, нямаше друг мъж в живота й, а Патрик също изглежда бе свободен. Или ако съществуваше друга жена, тя поне не живееше с него.
На кого биха причинили болка, ако се любеха — само този път! Устните му се плъзнаха по нежната й шия, но дочул лекия й, сребрист смях, той рязко се отдръпна.
— Смешно ли ти е?
— Не, не. Просто си помислих, че трябва да почакаме до Нова година. Заради добрата стара традиция.
— Не искам да чакам! — каза той. — Пък и не мисля, че ти искаш.
Сякаш за да докаже думите си, той докосна гърдите й и под меката вълнена рокля усети нарасналата й възбуда.
— Знаеш ли — промълви той с кадифен глас, — гърдите ти винаги са ме омайвали с меката си закръгленост и изящната си бледност.
Моли почувства, че се изчервява. В желанието си да му го върне, тя леко го ухапа по врата.
— И аз мога да кажа с какво ме привлича тялото ти, но не искам да се почувстваш неловко.
— Не се безпокой — увери я той припряно. — Ще го понеса.
— Добре тогава…
Думите, които прошепна в ухото му, го накараха да поруменее, въпреки уверенията му. Преди да успее да довърши мисълта си, той я сграбчи през кръста и нежно я повали на дивана.
Замаяна от желание и от опияняващото чувство за собственото си въздействие, Моли му се усмихна.
— Трябва да те предупредя, че сме на път да съсипем една доста скъпа рокля.
— Не можем да си го позволим — отвърна Патрик. Гласът му бе дрезгав от желание. Преди Моли да успее да си поеме въздух, той умело разкопча ципа на роклята и оголи раменете й.
— Изправи се малко.
Тя се подчини мълчаливо, той свали роклята й и я метна върху облегалката на стола. Когато Моли се обличаше сутринта, не бе очаквала, че някой ще я види полугола. Както обикновено бельото й бе много фино и женствено, но бе обула и чорапогащник, а сега си спомни, че Патрик не обичаше тази част от дамското облекло.
— Не съм променил мнението си за тези неща — отбеляза той, докато плъзгаше тънката материя надолу по бедрата й. Свали го без съпротива от нейна страна и го захвърли на пода.
Надвесен над нея, започна да разкопчава ризата си. Тя лежеше върху възглавниците и не сваляше очи от него. Учестеното й дишане караше гърдите й да се издигат над тесните чашки на сутиена, заплашвайки да се освободят.
Патрик също осъзнаваше силата на изкушението. Успя да му се противопостави дотолкова, че да съблече ризата и да свали колана си, но после трябваше да се предаде пред порива на желанието.
— Не се сваля много трудно, нали? — попита той и посегна да разкопчае сутиена й.
— Не, струва ми се — увери го тя, останала без дъх. Усетила, че той няма да се справи, тя се надигна леко и без усилие раздели двете малки копчета. Дантелената тъкан падна и разкри гърдите й пред жадния му поглед.
— Господи! — промълви той. — Ти си все така съвършена!
— Ти също — прошепна тя прегракнало. Смътно съзнавайки какво прави, тя докосна и нежно погали с върха на набъбналите си гърди грубата му космата гръд.
— Не мога да се боря срещу желанието си — измърмори той.
— Тогава недей.
Погледите им се срещнаха — неговият питащ, нейният все още колеблив, но в същото време и приканващ. Каквото и да се случеше, каквито и да бяха последиците, тя вече нямаше власт над тялото си. Патрик също.
Той рязко се изправи, нетърпеливо съблече останалите си дрехи и застана пред нея, внушителен в своята голота. Необузданата му сила сякаш я ослепи и тя протегна ръка към него.
Той се приближи и устните му докоснаха нежната гънка между гърдите й, а ръцете му свалиха и последната й дреха. После проникна в нея бързо; и двамата бяха нетърпеливи, но Моли почувства лека болка. Усетил трепването й, Патрик я погледна въпросително. Очите му бяха замъглени от страст, примесена с безпокойство.
— Добре ли си, Моли?
— Да — увери го бързо тя. — Просто понеже не съм… за мен измина доста време, откакто…
— Колко? — не можа да се сдържи той и се прокле вътрешно, защото знаеше, че няма никакво право да пита.
— Ти бе последният… — каза тя задъхано и тихо изстена. — Опитах се, Бог ми е свидетел, но не можах!
— Радвам се. Прости ми, но наистина се радвам. — Той се раздвижи и тя се отдаде изцяло на всепоглъщащото удоволствие и заслепяващата радост от безрезервното отдаване.

 

Четвърта глава

 

Кошницата с цветя върху тоалетната масичка бе първото нещо, което Моли видя, когато отвори очи на следващата сутрин. Втренчи се в тях с невиждащ поглед, докато накрая осъзна къде се намира и рязко се изправи.
Завивките се свлякоха и разкриха голотата й. Тя ги сграбчи припряно, въпреки че в стаята нямаше никой друг. Бе убедила Патрик, че трябва да остане сама, за да премисли случилото се. Макар и неохотно, той се бе съгласил и тя се прибра в стаята си. Ако бе останала с него, без съмнение щяха да се любят отново, което само щеше да усложни отношенията им.
И сега бяха достатъчно объркани. Загърна се в халата, измъкна се тихо навън, ослуша се за миг и бързо се шмугна в банята. Горещият душ й помогна да възстанови донякъде равновесието си, но чувството за нереалност продължи да я преследва.
Върна се в стаята и нахлузи топли вълнени панталони и широк пуловер — еднакво удобни и непретенциозни. Взе гребена и в този момент очите й се спряха на гледката през прозореца.
Сняг. Много сняг. Простираше се, докъдето поглед стига, притискаше с тежестта си дърветата, трупаше огромни преспи, а снежинките продължаваха да се сипят все така неумолимо. Бе очевидно, че намерението да замине още днес е неосъществимо.
Разтревожена, Моли слезе долу. Шумът, който бе доловила преди малко, бе изчезнал и в къщата се беше възцарила тишина. Озадачена, надникна в кухнята, но там нямаше никой. Върху слабия огън бе поставена кана с кафе, ала от Патрик нямаше и следа. Откъм задната врата се разнесе радостният лай на О'Кейси. Моли я отвори и пристъпи навън. От кухнята до бараката за дърва бе разрината пъртина. Изведнъж в другия й край се появи Патрик. Буташе пред себе си пълна с цепеници количка. Щом я забеляза, той спря и се намръщи.
— Не стой на вратата. Студено е. Бързо влизай вътре!
Повелителният му тон раздразни Моли. Независимият й характер се разбунтува и тя изпита силно разочарование.
— Добре съм — язвително го осведоми тя. — Виждам, че е валяло.
— Много добре — провлече думите той. — Някога да си искала да станеш метеоролог?
Тя се изчерви, обърна се и се втурна обратно в къщата, като затръшна вратата след себе си. Защо се държеше така с нея? Моли яростно стисна очи, за да задържи сълзите и вътрешно се ядоса на себе си, задето бе така уязвима. След преживяното й бе още по-трудно да понесе подигравателните му думи.
Все още не се беше успокоила, когато вратата зад нея се отвори и след миг топла, твърда длан докосна рамото й.
— Съжалявам, Моли. Не знам какво ме прихвана.
— Няма значение — сви тя рамене, без да го погледне.
— Напротив, важно е. — Без да обръща внимание на колебливата съпротива, той я извърна към себе си и нежно вдигна брадичката й, като я застави да срещне погледа му. — Случилото се снощи бе така прекрасно, че дълго време не можех да дойда на себе си. Сутринта се събудих с единственото желание завинаги да бъде така. Изплаших се и при първа възможност си го изкарах на тебе.
— И аз се уплаших — призна тя, успокоена от искреността му.
— Родени сме един за друг — засмя се той тихо.
Странен избор на думи, помисли си тя, но без съмнение подходящ. Или поне беше подходящ през петте години на брака им и снощи. Но всичко свърши, напомни си тя. Случилото се между тях в нощните часове бе само сън. И все пак забравата щеше да й причини неизпитвана дотогава болка.
— Затрупани ли сме? — успя да попита тя.
Той кимна.
— Няма ток и телефонът е прекъснат. Ще минат поне няколко дни, преди да разчистят пътищата. Няма защо да се тревожиш — добави той, забелязал безпокойството й. — Имаме достатъчно храна, мощен генератор и водна помпа. Що се отнася до отоплението — усмихна се той, — ще трябва да сме по-находчиви.
— Нека все пак използваме дървата, които донесе — предложи тя рязко.
Патрик отново се усмихна, без да каже нито дума и няколко минути по-късно тя го видя да пълни с дърва чугунената печка в другия край на кухнята.
— Ще затопли по-добре от камината — обясни той, — но все пак ще запаля и нея.
Моли кимна мълчаливо. Боеше се, че ако отговори, ще се издаде, че го наблюдава тайно, докато е заета е приготвянето на закуската. Ловките движения на силното му мускулесто тяло продължаваха да я очароват. Когато той се изправи и изтри длани, тя бързо извърна поглед.
— Закуската е готова.
— Тъкмо навреме — рече той. — Умирам от глад.
Тя също, макар да си казваше, че е от студа. Истината бе, че любовта винаги изостряше апетита й. Патрик също го знаеше и весело се усмихна, когато тя взе втора филия и я намаза обилно със сладко от малини.
— Гладна ли си? — попита тихо той, докато й подаваше чинията с хрупкавия бекон.
— Малко.
За да докаже твърдението си, тя се насили да вземе само едно парче, а не три или четири, както й се искаше. Бе изпържила много и бе сипала внушителна порция в чинията на Патрик, но той бързо се справи и с бекона, и с препечените филийки, и с пухкавите бъркани яйца, към които несъзнателно бе прибавила щипка копър, само защото той ги обичаше приготвени така.
— Винаги си готвила превъзходно — отбеляза Патрик и се облегна назад.
— Справям се. Сигурен ли си, че се нахрани? — Тя погледна многозначително към внушителната купчина празни чинии. Той бе в състояние да изяде и повече, без да качи нито грам.
— Притесняваш се за фигурата ми ли?
Необикновената му способност да чете мислите й винаги я объркваше.
— Не — каза тя, изправи се и започна да разчиства масата.
Патрик също стана и с жест я накара отново да седне.
— Аз ще разтребя. Изпий още една чаша кафе и се отпусни.
Искаше да му каже, че е немислимо да се отпусне, когато той е толкова близо, но замълча навреме и се престори, че разглежда едно старо списание. Когато приключи с чиниите, Патрик надникна през рамото й и поклати глава.
— Нямах представа, че се интересуваш от стоковия пазар.
— Какво?
— Статията, която четеш. Става дума за търговията с потребителски стоки и нейните перспективи. — Зелените му очи блеснаха дяволито, когато разбра, че я бе хванал натясно. — Самият аз преди няколко седмици се опитах да я разбера, но без особен успех. Може би ще успееш да ми я обясниш?
— Боя се, че няма да мога. Патрик…
— Да? — Той дръпна стола си и седна до нея.
— Не бива да се самозалъгваме. — Тя пое дълбоко въздух. — Не изпитвам угризения за случилото се снощи, макар че може би беше грешка. Ако ти съжаляваш, прощавай.
— Не съжалявам.
Каза го толкова тихо, че й бе необходимо известно време, за да разбере думите му. Впи поглед в очите му.
— Наистина ли?
— Радвам се, че се случи. Никоя друга жена не е означавала толкова много за мен и сега съм сигурен, че и в бъдеще няма да има такава.
— Не те разбирам. — Той говореше така, сякаш все още държеше на нея, сякаш никога не бе обичал друга, но тя знаеше, че не е така. — А Джесика?
Той трепна и за миг тя помисли, че няма да й отговори, но накрая той каза:
— Джесика бе… грешка.
— Само думи — тъжно се усмихна Моли.
— Напротив. Използвах я, за да те нараня. Бях ядосан, че ми нямаш доверие. Твърде късно разбрах, че съм допуснал грешка.
— Не искам да говорим за това.
Само при мисълта за Джесика Питърс — красивата и чувствена актриса, сензацията на Бродуей и Холивуд, стомахът й се сви болезнено.
— Мисля, че ще е по-добре да изясним тази история.
— Не!
Тя се изправи решително, но той я сграбчи за китката.
— Моля те, Моли, дай ми възможност!
Мъката в гласа му я сепна. Той беше горд мъж и никога не бе молил. Сега обаче бе готов на всичко, за да я принуди да го изслуша. Молбата в очите му я накара да отстъпи.
— Не беше както си мислиш — каза той, щом тя седна отново. — Джесика никога не ми е била любовница.
— Искаш да кажеш, че не си спал с нея, така ли? — попита недоверчиво Моли.
— Спах с нея. Искам да кажа, че никога не сме се любили, не сме правили секс, не сме имали връзка или както и да го наречеш.
Моли не му вярваше. След толкова болка и разочарование, бе загубила доверие в него. И все пак думите му звучаха искрено. Патрик не беше лъжец. Истината струеше от цялото му същество, както и от произведенията му. Възможно ли бе да се е променил или тя не го бе преценила правилно?
— Разказвай — подкани го Моли, осъзнала, че още преди години е трябвало да произнесе тези думи. — Какво се случи през онази нощ?
— Ако си спомняш, тогава репетирахме «Победители и победени». — Тя кимна и той продължи. — Репетицията продължи до късно и после всички отидохме да вечеряме. Онази сутрин с теб отново се бяхме скарали и проблемът бе все същият. Ти искаше собствена кариера, а аз — да се посветиш изцяло на мен. Признавам, че беше егоистично от моя страна, но по онова време не го съзнавах. Както и да е, когато другите си тръгнаха, аз останах в ресторанта с Джесика. След известно време тя предложи да отидем в апартамента й.
Добрата стара Джесика, помисли си Моли навъсено. Тя ясно си представяше как другата жена, едва зърнала шанса си, го бе грабнала, без да се двоуми.
— Когато отидохме в дома й, никой от нас не изпитваше ни най-малко неудобство — продължи Патрик. — С нея се общуваше толкова приятно — красива, интелигентна… — Той се усмихна. — Възхищаваше се от мен и от работата ми. Уважаваше ме твърде много, старата приятелка Джеси!
— И тогава ти легна с нея.
— С най-лоши помисли. Бях решил да й дам всичко, което желаеше, та и нещо отгоре. В края на краищата бе минало доста време, откакто се бяхме любили с теб за последен път и нямах нужда от увещания.
— Разбирам — каза Моли. — Но тогава как можеш да твърдиш, че не си…
— Защото, любов моя, майката Природа — неслучайно и тя е жена — винаги има някой и друг скрит номер за обидените и своенравни съпрузи. Та както си бях готов, така и нищо не направих. Ако разбираш какво искам да кажа.
На Моли й трябваше известно време, за да проумее думите му. За нея Патрик бе винаги забележителен любовник — силен, нежен, даващ и безкрайно мъжествен. Такъв беше и през изминалата нощ. Трудно й бе да приеме мисълта, че би могло да му се случи подобно нещо.
— Затова ли напусна Ню Йорк? — попита тихо тя.
— Дали съм избягал, ужасен от загубената си мъжественост?
Тя се изчерви, но кимна.
— Не, причината беше друга. Преместих се, когато осъзнах, че си убедена в изневярата ми.
Тя притвори очи при болезнения спомен.
— Онази сутрин, след като не се прибра цяла нощ, ми се обади Дейви Бенсън. Помниш ли го?
— И още как! Последното, което чух за него е, че прави рекламни филмчета за санитарни препарати.
— Така му се пада — засмя се Моли. — При всеки удобен случай с огромно удоволствие ми повтаряше, че си с Джесика. Дори ми даде адреса и каза, ако не му вярвам, мога да отида и да проверя.
— И ти постъпи точно така.
Тя кимна мрачно. Съвсем ясно си спомняше как Джесика бе отворила вратата, облечена само в прозрачна нощница, и апатично й бе кимнала да влезе точно, когато Патрик излизаше от спалнята. Погледите им се срещнаха за един безкраен, мъчителен миг, после Моли се обърна и побягна.
— Трябвало е да изчакам — промърмори тя — и да те изслушам.
— И аз мислех така, но по-късно мнението ми се промени. Не се бях любил с Джесика, но все пак ти бях изневерил. А в хода на събитията бях изневерил и на себе си. — Той нервно се изсмя. — С течение на времето разбрах защо се бе случило именно така.
— Защо? — попита Моли тихо.
— Месеци наред усещах как животът ми се изплъзва. Бях прелъстен от собствения си успех и не го съзнавах. Онова, което някога ми даваше вдъхновението — простият, непреодолим импулс, вече не бе достатъчно. Жадувах за пари, слава, хвалебствия и вярвах, че всичко това е моя привилегия. Ти се съпротивляваше, бореше се със своите собствени проблеми, породени от успеха ми, но в същото време постоянно ми напомняше, че има още много неща, заради които си заслужава да се живее.
— Нямах намерение да ти преча.
— Не ми пречеше. Напротив, без теб едва ли бих постигнал толкова. Осъзнах го, когато се разделихме и всичко стана безсмислено. Така дойдох тук, първо, за да излекувам раните си, после, за да намеря себе си. Купих фермата, защото си казах, че тя би могла да ми помогне. Истината бе, че ти ужасно ми липсваше и тук се чувствах по-близко до теб.
Моли притвори очи, за да спре напиращите сълзи. Изпълни я остро чувство на тъга. Ако двамата бяха по-открити един към друг в миналото, нямаше да се стигне дотук. Щяха да си спестят мъката и болката през последните години.
— Не плачи! — каза Патрик и погали нежно бузата й с опакото на ръката си — жест, който тя помнеше добре. — Няма смисъл да се питаме какво би се случило. Не можем да променим миналото.
— Просто защото… — тя замълча и пое дълбоко въздух, опитвайки се да се овладее. Бе твърде развълнувана, за да говори. — Бях влюбена в теб. Наистина те обичах. Мислех, че ще бъдем заедно до края на дните си и когато разбрах, че съм се лъгала, не можах да го понеса.
— Въпреки това се справи блестящо. Успехът ти го доказва.
— Не ставай глупав! — каза тя. — Гордея се с постигнатото, но знам, че успях, защото се опитвах да запълня огромната празнота в моя живот, след като ти си отиде.
— Мислех, че винаги си имала собствени амбиции.
— Да, но не толкова високи. — Риданието й премина в тъжен смях. — Може да се каже, че прекалих.
— Така ли се чувстваш?
— Не знам — призна тя. — Има дни, когато всичко върви прекрасно и аз се чувствам великолепно. Има периоди, когато проблемите ме връхлитат и аз изпитвам невероятно удовлетворение да ги преодолявам. А понякога… — тя се усмихна измъчено — се събуждам посред нощ и се чудя защо по дяволите си вадя душата. Какъв е смисълът?
Той кимна бавно.
— Знам какво имаш предвид. И на мене ми се случва.
— Как така? Нали писането е животът ти?
— Беше — поправи я той. — Вече не е.
Обля я студена пот. Ако Патрик бе загубил таланта си, светът се бе простил с нещо наистина значимо.
— Но ти каза, че още работиш.
— Работя и цялата ирония е, че резултатите са по-добри от всякога. Разликата е там, че не ме радват както по-рано.
— Знаеш ли защо е така? — Ако разполагаше с отговор, вероятно би го споделил с нея.
— Да, знам.
— Защо?
Той я изгледа продължително, после й се усмихна нежно.
— По-късно, скъпа. Ще поговорим за това по-късно. А сега да излезем и да полудуваме!

 

Пета глава

 

— В снега ли? — попита Моли.
— Разбира се. Нима ще го пропуснем! — Той се изправи и усмихнат й подаде ръка. — Ще се повъргаляме в снега и ще направим снежен човек. А ако ти изглежда несериозно, можем да изнесем храна за животните. След тази люта виелица ще имат нужда от нея.
След по-малко от час бузите на Моли розовееха и тя весело се смееше. По миглите й бяха полепнали снежинки. Изпод плетената й шапка се подаваха непокорни кичури. Патрик се бе разтършувал и беше намерил чифт ръкавици за нея, които й се струваха доста познати.
— Бях ги забравила тук, нали? — попита тя, докато си почиваха, след като бяха пренесли и разхвърляли в хранилките няколко бали сено и почти половин тон жълъди и зърно.
Той кимна. Очите му блестяха, но не само от физическите усилия.
— Бяха в едно чекмедже.
— Защо не си ги изхвърлил?
— Предполагам, не ми е останало време.
Моли не му повярва, обаче предпочете да не го разпитва повече. Снеговалежът бе понамалял и през облаците се показваше тук-там синьо небе. Беше много студено, въздухът бе кристалночист и всеки звук отекваше високо и ясно.
С много смях и закачки те направиха снежен човек, който изглеждаше доста внушителен, макар да бе леко килнат. Хвърлиха се в снега. Патрик не можеше да се изправи, без да развали отпечатъка от тялото си и Моли трябваше да му покаже как. Щом му подаде ръка, той я повали до себе си.
— О-о!
— Съжалявам, скъпа, не можах да се въздържа.
Легнала по гръб, тя вдигна поглед към него. Кожата му бе поруменяла от студа, а очите му блестяха. Вената на слепоочието му пулсираше бясно.
Споменът за изминалата нощ нахлу в съзнанието й. Тя разтвори устни и тихо въздъхна. Надвесен над нея — едър и силен, той излъчваше самоувереност. Последната й ясна мисъл, преди устните му жадно да се впият в нейните, бе, че го е завоювала отново.
Целувката му бе зашеметяваща. Изпълнил я със собствения си вкус и мирис, той породи у нея чувството за пълно отдаване. През дебелите дрехи тя долови възбудата му. Изстена тихо и обви ръце около врата му, притегляйки го към себе си.
Не разбра как стана, но както лежеше притисната в снега, изведнъж сякаш светът се завъртя и тя се озова върху гърдите му. От очите му струеше такава нежност, че дъхът й спря. На свой ред, водена от непреодолимо желание, тя го целуна също така страстно.
Когато се изправиха, и двамата дишаха тежко. Моли бе изненадана, объркана. Помисли си, че никога по-рано не бе поемала инициативата в любовната игра. Може би заради разликата във възрастта и жизнения опит. Тъй или иначе, и за двамата се бе превърнало в навик водещ да бъде винаги Патрик.
Забелязал колебанието в очите й, той нежно я притегли към себе си. Отърсиха старателно полепналия по гърбовете им сняг, а заедно с него и смущението си и се впуснаха в луда гонитба обратно към къщата.
— Горещо какао! — обяви той вътре. — Пред камината! А може и да открия някое парче сладкиш.
— Какво повече бих могла да желая! — Започнаха да тананикат популярна песен, а О'Кейси лежеше на пода и ги наблюдаваше строго.
— Извинявай, момче! — Моли го погали по главата. — Веднага спираме.
— Помниш ли колко пъти сме пели под душа? — подхвърли Патрик, докато слагаше тенджерата с мляко на котлона.
— О… слабо! — поруменя тя.
— Слабо ли? Та това са едни от най-скъпите ми спомени.
Моли не издържа и се разсмя.
— В живота ми имаше моменти, когато мислех, че съм обречена да бъда горда и студена съпруга.
— О, доста добре ти се удаваше, скъпа. Повярвай ми!
— Ти самият се справяше не по-зле. Имаш ли нещо против да сменим темата?
— Ще го преглътна. Какво ще кажеш да послушаме музика?
Моли се съгласи и той пусна касетофона. Прозвуча весела коледна песен.
— Харесва ли ти?
— Да, чувствам се в празнично настроение.
— Аз също.
— Хубаво е, нали? — въздъхна тя като гледаше елхата, но виждаше него.
— Да, сега разбирам защо хората обичат да слушат тази музика.
Той й подаде димящата чаша с какао и седна до нея. Моли отпи и се усмихна.
— Сетих се колко ме беше яд на Джери, когато обърка резервацията ми, а сега се радвам, че стана така.
— Скъпа, трябва да ти кажа нещо в тази връзка.
Тя го изгледа през полуспуснатите си клепачи.
— Така ли?
— Откакто се преселих тук, с Джери станахме добри приятели.
— Много се радвам!
— Той знаеше, че ми липсваш.
— Казал ти е, че пристигам?
— Само спомена, така между другото.
— Странна история — каза Моли. — И онези гости, които решили да останат по-дълго от заплануваното. Нали помниш, Джери не искаше да ги изхвърли?
— Нямаше такива гости.
— Какво имаш предвид?
— Не съществуват. Аз помолих Джери да ти каже, че няма свободни стаи.
— Не е много почтено от твоя страна.
— Бях отчаян.
— Едва ли. Ти не можеш да бъдеш отчаян.
— Честна дума. В мига, в който разбрах, че ще дойдеш, пожелах да те видя. Исках да поговорим. Беше като божи дар, но после осъзнах, че ако отседнеш в мотела, няма да имам възможност да разговарям с теб.
— Знаеш ли, Патрик, щастлива съм, че постъпи така.
— Наистина ли?
Тя кимна сериозно.
— Нещо повече. Поласкана съм.
— Е, добре. Боях се, че ще се ядосаш.
— Защото си ме изиграл ли?
Той тихо изстена.
— Все пак се ядоса!
Нежната й усмивка го убеди, че му е простила.
— Станал си романтик!
— Ти разкри най-съкровената ми тайна.
— Сигурна съм, че О'Кейси е шокиран.
Той стана, хвърли още една цепеница в огъня и се върна при нея. В настъпилата тишина се долавяше само пукотът и съскането на пламъците. Най-сетне той каза, без да я поглежда:
— Искам да се върнеш, Моли. Искам да опитаме отново.
Моли си бе представяла, че ще бъде безкрайно щастлива, когато чуе тези думи. Та коя разведена жена не мечтаеше за разкаялия се бивш съпруг, който копнее да се върне! Глупави, нереални мечти!
— Променили сме се много, Патрик — прошепна тихо.
— Станали сме по-добри.
— Може би, но сме го постигнали отделно. Ти не си вече мъжът, за когото се омъжих, а и аз сигурно не съм жената, която бе избрал за своя съпруга.
— Все още сме същите — настоя той. — Просто с годините сме помъдрели.
— Вярно е, че последните няколко години бяха много… поучителни. Убедих се, че ми е необходима пълна независимост. Научих се сама да вземам решения и да вървя по собствен път, без да съм длъжна да се съобразявам с друг. Открих също, че тази свобода ми харесва.
— Каза, че понякога се питаш дали си струва.
— Всеки има моменти на депресия, когато се съмнява в себе си. В това отношение не съм по-различна от другите. Искам да знаеш само, че никога не бих могла да се върна към предишния начин на живот, когато подчинявах собствените си желания на желанията на друг.
— Тоест на моите?
Тя кимна тъжно.
— Вината не е твоя. Дълго време те обвинявах, но после разбрах, че не съм била права. Бях толкова млада и неуверена, смятах, че трябва да живея чрез теб.
— Много жени постъпват по същия начин.
— Само че едва ли някоя от тях е била истински щастлива. Не мога да живея така.
— Няма да се наложи.
— И все пак тази вероятност съществува и тя ме плаши.
Патрик остави чашата си и се обърна към нея. Обгърна лицето й с широките си длани и я погледна в очите.
— Искам честно да си отговориш, скъпа — каза той с дълбок глас. — От мен ли се страхуваш или от себе си?
— Това подвеждащ въпрос ли е? — промърмори тя.
Той се засмя и я целуна нежно.
— Не! Имах предвид точно това, което казах. Нараних те и е естествено да се страхуваш, но ти владееш ситуацията далеч по-добре, отколкото си мислиш.
— Снощи — напомни му тя — не владеех нищо.
— Това ли те безпокои?
— Беше както винаги. Ти водеше, а аз те следвах. Не че имах нещо против — добави тя бързо. — Беше хубаво и… вълнуващо.
— Благодаря ти — каза мрачно Патрик. — И все пак не съм успял да победя съмненията ти.
— Такава ли беше целта ти? И да ме накараш да приема всички твои желания?
— Донякъде — призна той меко. — Аз съм мъж, а не светец. Желая те и няма да се спра пред нищо, за да те спечеля.
— Благодаря за предупреждението.
— Едва ли ти беше нужно! Познаваш ме по-добре, отколкото си мислиш.
— Вярно е и затова се страхувам от теб.
— Заради снощи ли? — Тя кимна и той въздъхна тежко. — Не исках да се случи. Бях се зарекъл да бъда самото търпение. Но ти бе така привлекателна, толкова близо до мен, не успях да се въздържа.
— Не говори с такова съжаление! Както ти казах вече, беше прекрасно.
— Не, щом изпитваш страх.
Музиката свърши. В неочаквано настъпилата тишина Моли усещаше тежките удари на сърцето си. Бе застанала лице в лице с истината, а не бе подготвена. Истина, която засягаше повече нея, отколкото Патрик. Вродената й честност я накара да признае истинската причина за безпокойството си.
— Баба и дядо — рече тя изведнъж — бяха много добри с мен.
— Винаги си го казвала.
— Жалко, че си отидоха, преди да се запознаеш с тях. И двамата щяха да те харесат, а според мен и ти би ги харесал.
— Сигурен съм, но…
— Но какво общо има със ситуацията ли?
— Очевидно има. Ще ми обясниш ли?
Бе готова да опита, макар преди да не желаеше да говори за това. Започна бавно:
— Нали знаеш, че родителите ми загинаха, когато бях на осем години?
— При автомобилна катастрофа. Ужасна трагедия! — кимна той.
— Да, така беше. И не само защото бяха мои родители, а защото бяха изключително добри хора и много влюбени. — Тя се усмихна тъжно. — Най-ярко си спомням любовта им, която присъстваше във всичко. Като неугасим, вечен огън сгряваше дните и нощите.
— Били са щастливи.
— Да — съгласи се Моли. — Всъщност да умрат заедно е било Божия милост, защото един без друг не биха могли да живеят. Точно както баба и дядо.
— Починали са малко преди да се срещнем, нали?
— Точно така. Само няколко месеца един след друг. И пак си повтарях, че така е по-добре, защото и те се обичаха много. Чувството бе по-различно, отколкото при родителите ми, сигурно защото бе съзрявало повече години, но силата му бе същата.
— Може би си се чувствала изолирана, заради голямата им близост? — попита той нежно.
Тя поклати глава, без да се обиди, защото виждаше, че той искрено се опитва да я разбере.
— Никога не е имало по-добри хора от родителите ми и от баба и дядо. Вярвах, че колкото повече обичаш, толкова по-силно става чувството. Те живееха в свой вълшебен свят и не се поколебаха да ме допуснат до него.
Изумрудените очи на Патрик блеснаха с разбиране.
— Докато починаха и любовта си отиде заедно с тях.
Защо ли бе изненадана, че той я разбра толкова лесно? Та нали същността на таланта му се криеше в умението да разкрива най-интимните и понякога дори болезнени мотиви в поведението на хората, да разголва човешката душа и да я анализира хладнокръвно. Някога това й се струваше безсърдечно и тя инстинктивно избягваше възможността да се превърне в обект на проницателния му интерес. Сега съзнаваше, че неговата проницателност е дар, а не заплаха.
— Трябваше да минат години, за да разбера къде е проблемът, но дори тогава не се изправих срещу него. Обичах те, страхувах се да не те загубя, но когато опасността стана реална, аз я приех спокойно, защото я очаквах отдавна.
— А аз бях твърде глупав, за да го разбера — каза Патрик, отвратен от себе си.
— Вината не е твоя — възрази тя и протегна ръка. — Ако бяхме искрени един към друг, можех да очаквам да ме разбереш. Но аз правех всичко възможно да не те допусна до себе си.
— Аз също.
Усмихнаха се нежно един на друг.
— Както сам каза — промълви тя, — родени сме един за друг.
— И трябва да опитаме отново.
— Не знам, Патрик. Много време мина. Не бива да забравяме, че и двамата не сме същите.
— Именно затова имаме шанс да успеем.
Моли не беше сигурна. Бе разбрала причината за страховете си, но не се бе освободила от тях. Помнеше ясно болката и отчаянието и не желаеше да бъде наранена отново.
— Имам приятелка — каза тихо Моли. — Джоана, бивш фотомодел, сега актриса. Нейната теория е, че жена, отдадена на кариерата си, не може да има щастлива връзка с мъж на нейната възраст или по-стар. Убедена е, че в този случай конфликтите са твърде дълбоки и е много по-умно да си намериш млад мъж, израсъл с представата за освободената жена. За него няма да е трудно да те приема такава, каквато си.
— Прилага ли на практика теорията си? — изръмжа Патрик.
— Да, и то не един път, но в последно време…
— Да? — Той се усмихна, сякаш знаеше отговора.
— Срещна по-възрастен мъж, когото наистина харесва — четирийсетгодишен банкер със силен характер. И няма сили да се раздели с него.
— Защото той е истински мъж — отсече Патрик, — а не пале. Ако търсиш глупава, домашна привързаност, по-добре си вземи куче. Не се обиждай, О'Кейси. Ако искаш истинска любов, трябва да поемеш риска.
— Знам да рискувам! — Моли започваше да се ядосва. Той я предизвикваше. — Но съществуват разумни и неразумни рискове. Само глупаците пренебрегват опита от миналото, вместо да се поучат от него.
Той прокара ръка през разрошената си от вятъра коса и Моли едва потисна желанието си да приглади разпилените му кичури.
— И какво предлагаш? — подкани я той.
— Не знам.
Патрик стана и се приближи към прозореца. Светлината навън се стопяваше заедно с надеждите му.
— Вече не вали.
Моли постави ръка върху рамото му и той се сепна. Не я бе чул да се приближава.
— Съжалявам — промълви тя. — Бих дала всичко да мога да ти кажа, че искам да опитаме отново. Но в думите ми ще прозвучи несигурност, а ти едва ли желаеш половинчати обещания.
— Не — съгласи се той. — Но не си въобразявай, че съм се предал.
— И през ум не ми е минало! — увери го тя. — Зная колко упорит можеш да бъдеш.
— Особено, когато залогът е от огромно значение за мен.
Моли се усмихна, развълнувана от решимостта му, после по лицето й се изписа недоумение.
— Чуваш ли?
— Не мога да повярвам на ушите си! — весело възкликна той.
— Звънчета на шейна.
— Още не се е стъмнило. Какво ли прави Дядо Коледа толкова рано навън?
— Ако не се лъжа…
Моли отвори прозореца и надникна навън, без да обръща внимание на студения вятър, който вдигаше снега в приказни, ослепителнобели вихрушки.
— Погледни! Старата шейна от «Петела». Бащата на Джери я изкарваше всяка Коледа, а после тази традиция замря.
— Очевидно е на път отново да се възроди.
Двамата отвориха вратата точно когато голямата, теглена от коне шейна, спря отпред. Със зачервено от студа лице Джеремая Уидърс им махна смутено за поздрав.
— Да не би да идвам в неподходящ момент?
— Не, разбира се — успокои го Патрик, докато гледаше с възхищение неспокойните коне и блестящата шейна. — Май мирише на веселие!
— Така си е! Качвайте се!
— Ние ли? Но…
— Никакво но — каза строго Джери. — От часове обикалям къщите. Вие сте последните. Събираме се в мотела да попеем преди службата. Няма да е същото без вас.
Патрик и Моли се спогледаха слисано.
— Сигурен ли си? — каза тя. — Явно никога не си ни чувал да пеем.
— Няма значение — усмихна се широко Джери. — Важно е желанието.
Конете се раздвижиха нетърпеливо.
— Идвате ли?
— Изпуска ли се такова нещо? — засмя се тя.
Патрик изтича вътре да вземе палтата, после й помогна да се качи в шейната. Притиснаха се един към друг под одеялото.
Последните буреносни облаци бяха изчезнали и върху кристалночистото небе изплуваха първите звезди, предвестници на Бъдни вечер.

 

Шеста глава

 

Стигнаха до мотела по тъмно. Тръгнаха по пътеката и снегът заскърца под краката им. Вътре буйният огън обгръщаше с топлина скупчилите се около пианото хора. Моли забеляза познати лица и махна с ръка в отговор на поздрава им, преди да се присъедини към Патрик, застанал пред купата с пунш.
— Бях забравила колко е весело. Чувствам се великолепно!
— Щастлива си като дете, нали? Завладяно от вълшебството на мига. — Той се усмихна, а очите му я гледаха толкова топло и нежно, че тя се изчерви.
— Да, така е. Глупаво ли ти се струва?
— Ни най-малко. Всъщност — каза той, като вдигна поглед към тавана — аз съм привърженик на празниците.
Моли проследи погледа му и се засмя.
— Имел. Трябваше да се досетя.
— Не бива да се подиграваш с традицията!
— Кой, аз ли? И през ум не ми минава! — премигна невинно тя.
Целувката му сложи край на препирнята. Устните му я докоснаха отначало нежно, после все по-настойчиво, докато образите и звуците около тях се сляха и изчезнаха и те останаха сами в своя свят на силни чувства. Допираха се единствено устните им, но помежду им сякаш протичаше мощен заряд. Моли долавяше наелектризирания въздух, изпълнен с неопределимо, но познато чувство. Дори след като се отдръпнаха неохотно един от друг, помежду им сякаш останаха невидими, здраво свързващи ги нишки. Тълпата около пианото ги прие шумно, но без шеги и намеци.
Моли не бе пяла коледни песни от години, а Патрик вероятно никога. Но останалите се отнесоха с изключителна толерантност към неуверените гласове, а имаше и купчина листове с текстовете за гостите с по-слаба памет. Изпяха всички стари песни, от веселата «Бог да ви благослови, добри мъже» до нежната «Тиха, свята нощ». Между песните пиеха пунш и бира, похапваха коледни курабии и плодов кекс и разговаряха. Моли побъбри със старите си приятелки. Мейбъл Портър държеше магазин за сувенири в градчето и през свободното си време рисуваше. Карли Филипс, с която бяха ходили заедно на училище, бе станала ветеринарен лекар.
Там беше и Норис Даниълс, друга нейна съученичка, наследила семейната адвокатска кантора на баща си. Моли забеляза още познати, които не бе виждала от години. За нейна изненада всички те се държаха съвсем приятелски и непринудено с Патрик. Сред тях той се чувстваше много повече у дома си, отколкото Моли след дългото отсъствие.
Малко преди полунощ се качиха в празнично украсените шейни, които ги очакваха пред хотела, и потеглиха към църквата. Сгушена сред стара дъбова горичка, тя бе малка, бяла постройка, облицована отвън с дърво, с изящна камбанария и красиви разноцветни стъкла на прозорците. Построена в началото на осемнайсети век, сградата се бе променила твърде малко през годините.
Църквата винаги бе вдъхвала на Моли спокойствие и увереност, каквито не можеше да намери другаде. Застанала на прага на украсената с дърворезба врата, погледът й премина по дългия проход между редиците от пейки и спря върху олтара. Моли осъзна, че въздействието на храма се бе запазило непокътнато. Дори децата, носени от родителите си, или пъхнали ръчички в големите, вдъхващи сигурност длани, се изпълваха с покорност и благоговение. Златистият оттенък на стария дъб и безмълвните стъклописи сякаш говореха, че тук се забравят всички земни грижи и властва единствено духът.
Моли хвана инстинктивно Патрик подръка и те тръгнаха между пейките. Той постави длан върху ръката й и двамата се усмихнаха. Свещеникът бе млад, влюбен в професията си и очевидно бе завладян от възвишеността на тази особена нощ. Той заговори с прости, но силно въздействащи думи за предопределението на детето, родено на този свят толкова отдавна и толкова далече.
Моли не смяташе, че е религиозна. Бе загубила навика да ходи редовно на църква и не чувстваше никаква празнота. С годините бе започнала да приема вярата си като даденост и рядко се замисляше над нея. Патрик бе същият. Имаше период в живота му, когато житейският цинизъм и умора го бяха настроили скептично към всякакви религии. Бе се отвърнал от вярата, без каквито и да било угризения, и понякога дори се хвалеше, че не изпитва нужда от подобна опора в живота.
Болезнено натрупаният житейски опит бе променил възгледите му. Сега почувства нещо по-значимо, което стоеше над човешките слабости и самотата, и му вдъхваше сили да признае, че без него не би могъл да се справи.
Когато отзвуча и последното «Амин», Моли и Патрик останаха на местата си. Не бяха необходими погледи и думи, свързваше ги единомислие, завладяващо по своята категоричност и сила. Бяха споделили нова, по-дълбока страст. Страст, която познаваха физически, а сега тържествуваше духовно и те за първи път прозряха истинския смисъл на думата «любя». Но колкото силно и завладяващо да бе чувството, не можа да разсее съмненията на Моли. Още щом напусна уединението на църквата, бе обзета от страх и безпокойство.
— Патрик — прошепна тя, докато другите крояха планове как ще се върнат у дома, ще отворят пакетите с подаръците и ще празнуват. — Нека се приберем вкъщи.
Нямаше нужда да казва нищо повече. Той също искаше да останат сами, да обсъдят отношенията си и да се опитат да стигнат до решение. О'Кейси ги поздрави радостно, още от прага. Изглежда чувстваше, че във въздуха витае нещо неповторимо. Едва успяха да го успокоят, за да ги остави на мира. Патрик запали камината и наля две големи чаши с бренди. Понечи да се настани на дивана до Моли, но после промени решението си, придърпа близкия стол и седна с лице към нея. Тя го погледна озадачена и той сви рамене.
— Старая се да не ти влияя, но ако те докосна, не гарантирам за добрите си намерения.
Моли бе в повишено настроение откакто се бяха върнали и нежно се усмихна.
— Звучи ласкателно.
— Говоря сериозно. Вече ти казах, че искам да се върнеш при мен и няма да се спра пред нищо, за да го постигна. — Тъгата в гласа му я изненада.
— Самокритичността не е в твой стил — каза тя. — Дори мисля, че винаги си бил твърде безкомпромисен.
— Промених се.
— Да, виждам.
— Сега вярваш ли ми?
— Мисля, че ти повярвах още в началото — отвърна Моли.
— Тогава защо?
— Защо все още се чувствам несигурна?
Той кимна и тя въздъхна дълбоко. Не бе лесно да намери подходящите думи, за да му обясни. Най-сетне каза:
— Изглеждаш толкова щастлив тук.
Дори малко му завиждаше, макар да знаеше колко трудности е трябвало да преодолява. Не се съмняваше в чувствата му. Но дори без нея, Патрик бе живял доста добре.
Можеше ли да твърди същото за себе си?
Да, реши Моли след миг, можеше. И постигнатият без него успех затрудняваше решението й.
— Патрик… В Ню Йорк живея добре.
— Не съм и очаквал друго.
— Искам да кажа, че съм доволна. Обичам работата си, но тя ми отнема много време и сили.
— Както всичко, което си заслужава — отвърна той. — Впрочем нали винаги си искала именно това.
Моли си спомни, че той го бе осъзнал преди самата нея, но дали би могъл да го приеме.
— От нищо не мога да се откажа!
Той се наведе напред, с опрени върху коленете лакти.
— Не очаквам от теб да изоставиш кариерата си.
— Не знам какво очакваш. Когато бяхме женени, всичко се въртеше около твоята работа. Не те обвинявах — продължи тя припряно — или поне вече не бих те обвинявала. Твоята работа е важна, но моята също.
— Съгласен съм с теб.
Възможно ли бе да е така лесно?
— Ти приемаш кариерата ми с всички изисквания на професията ми и моята независимост? Няма да имаш проблеми, така ли?
— Разбира се, че ще имам — отговори Патрик. — Понякога. Но важното е, че одобрявам това, което вършиш. Откровено казано, доволен съм, че имаш свой собствен живот, вместо да се опитваш да живееш в моята сянка. — И преди тя да отвърне, той добави: — И докато сме на тема работа, трябва да ти призная, че не ми остава много свободно време и понякога сигурно ще негодуваш.
— С какво се занимаваш? — попита тя предпазливо. Някога той не желаеше да обсъжда пиесите си, преди да ги е завършил. Докато работеше и най-малкият опит от нейна страна да получи някаква информация, бе посрещан с мълчание. Очевидно и тук бяха настъпили промени.
— Пиша роман — каза той и се засмя пред слисания й поглед. — Спомняш ли си? Обичах да се присмивам над романистите.
— Дори мога да цитирам думите ти, че давали воля на собствените си желания и пишели, без да се съобразяват нито с актьорите, нито с публиката.
— Така мислех — каза той смутено. — А сега съм един от тях.
— Как върви?
— По-добре отколкото очаквах, като се имат предвид предразсъдъците ми. Предстои ми още много работа и това е чудесно. Но запомни добре, не казвам, че съм приключил с драматургията. Някой ден може да се върна към нея. Сега обаче имам повече от достатъчно за писане.
Колкото и добре да владееше създаването на една нова модна колекция, Моли бе твърде далеч от представата как се пише пиеса или роман.
— Сигурно са ти нужни спокойствие и тишина?
— Разбирам накъде биеш — отвърна той безгрижно. — Затова бързам да те предпазя от погрешни изводи. Писателят се съсредоточава сам над своята работа; никой от околните не може да го направи вместо него. Е, мога да пиша тук, но мога да пиша точно толкова добре и в апартамента си в Ню Йорк или където и да било другаде.
— А във водовъртеж или в някое влакче на лунапарк? — попита тя с безизразно лице. — Би ли могъл да пишеш и там?
— Почеркът ми няма да бъде ниво. Как ти хрумна идеята?
— В последно време животът ми често е хаотичен и ако се съберем отново, може да се окажеш точно в средата на водовъртежа.
Най-сетне един мъж да оцени чувството й за хумор! Патрик се засмя.
— Няма да мине, Моли. Ако трябва да се хвърля във водовъртежа, ще го направя, но бих предпочел да те измъкна от него завинаги.
— Опитвала съм се, но няма изгледи да успея. — Тя се усмихна саркастично. — В края на краищата пътуването дотук бе замислено като отдих с лечебна цел.
— Прекрасни планове!
— Твоите явно се осъществиха напълно. — В гласа й се долавяше горчивина. Патрик ловко я бе изиграл.
— Така ли? — Той въпросително повдигна вежди.
— Тук съм, нали?
— Да, но за малко, а аз искам да си винаги до мен.
— Как беше онази реплика от «Победители и победени»? «Не ми говори за утрешния ден, днешният е всичко».
— Малко натруфено, не мислиш ли? — Той леко се изчерви.
— Не, нямах това предвид. Чувството, че само настоящето е реално, е съвсем разбираемо. Повечето от нас имат неприятности или когато си спомнят миналото, или когато се замислят за бъдещето.
— Но не и ние, нали?
Тя тъжно поклати глава.
— Ясният спомен за миналото ме кара да се страхувам от бъдещето, което бихме изградили заедно.
— Никога не си създавала впечатление за жена, която изпитва страх. Нима си се променила?
— Разбира се, че не — отвърна тя. — Но се научих да бъда предпазлива. Попитах те какво искаш и ти каза «теб». Обикновена дума, няма дори и две срички. Твърде малко, за да се опиташ да планираш цял един живот.
Той кимна замислено.
— Основателна критика. Трубадурите може и да са вярвали, че целият свят е сцена, а ние сме само актьори, но понякога навременното спускане на завесата след третото действие не е достатъчно.
Тя мълчеше и той продължи бавно и предпазливо:
— Мисля, че желанието ми, или по-точно надеждата ми, е отново да свържем живота си. Знаеш, че дори когато бяхме женени, не успяхме да го постигнем. Сякаш бяхме затворени в огромни прозрачни сфери, чиито допирни точки бяха само отвън.
Сравнението бе толкова сполучливо, че Моли кимна неволно.
— Сферите се оказаха само мехурчета, които накрая се пръснаха.
Той се усмихна с възхищение.
— Моли, питам се кой от нас е разказвачът. Имаш изключително въображение!
— Закъде съм без въображение в моята професия? Тъй или иначе, съгласна съм с теб, че никога не сме били едно. Наистина ли вярваш, че е възможно да успеем сега?
— Казах ти, че мога да работя не само тук, но и в Ню Йорк. Можем да запазим къщата за уикендите.
— О, не! — възкликна Моли. — Всъщност опитвам се да отделям по-малко време за управлението на фирмата и повече — за създаването на модели, което ми доставя истинско удоволствие. Постепенно намерих хора, на които мога да разчитам и се надявам да имам повече свободно време.
Нежната му усмивка накара сърцето й да се свие.
— В такъв случай всичко е наред — отбеляза той.
— Почакай!
Той се бе изправил. В следващия миг щеше да я докосне и тя бе загубена.
— За мен не е толкова просто. Всичко стана някак си много бързо. Ти си разполагал с месеци, за да свикнеш с мисълта, че можем да заживеем отново заедно. Но за мен тя е съвсем неочаквана и ми трябва време да помисля. — Додаде тихо: — Сама.
Той понечи да възрази, но се отказа.
— Добре.
Моли се отдалечи от къщата. И без топлите дрехи нямаше да почувства студа. Мислите и чувствата, които я вълнуваха, бяха тъй противоречиви и объркани. Намираше се на съдбовен кръстопът. Решението, което трябваше да вземе, щеше да повлияе не само върху нейната съдба, но и върху съдбата на Патрик. Фактът, че разбираше на какво се дължаха съмненията и страховете й, не улесняваше избора й. Разочарованието бе силно и тя не желаеше да бъде наранена отново.
Все пак как щеше да живее, ако обърне гръб на любовта?
Нощният вятър издуха снега от близкото дърво и го завъртя във вихрушка. Тя наблюдаваше как танцуваха снежинките и рисуваха сложни и очарователни фигури, които изчезваха след миг. Появи се отново тъгата, която я бе завладяла след службата в църквата — меланхолията на мрака и самотата, прибавена към бремето на собствените й колебания.
Обърна се и погледна към къщата. Пердетата на прозореца в кухнята бяха дръпнати встрани. Тя видя елхата с блещукащите играчки и свещи. О'Кейси се бе изтегнал и дремеше пред камината. Патрик стана от стола и се взря навън.
Моли знаеше, че не я вижда — сенките на дърветата, под които бе застанала, я скриваха. Но въпреки това тя усети изпълнения му с копнеж поглед.
Някъде в далечината ясният, висок звън на църковната камбана извести полунощ. Започваше коледното разсъмване. Единственият ден от годината, който имаше особено значение за нея, бе настъпил отново, както от почти две хилядолетия насам и както щеше да настъпва още хилядолетия наред. Като дете тя изпитваше неописуемо удоволствие от неповторимостта на Коледа, от всичките тези красиви коледни играчки, от традициите, съхранени през годините. По-късно бе започнала да вижда празника в друга светлина. Научила се бе да цени повече обичта към хората, която разцъфваше в зимния мраз. За нея Коледа бе символ на изконната човешка необходимост от доверие и грижи.
Навлезе в гората, спря и вдигна поглед към обсипаното със звезди небе. Най-големият коледен подарък бе обичта, която й бе вдъхвала сили, дори когато разбра, че собствената й любов към Патрик се е превърнала в пепел, отнесена от вятъра. Сега Моли се питаше дали случилото се бе наистина реалност.
Унесени в танца на вятъра, снежинките изглеждаха нематериални. Бяха се превърнали в преспи сняг, но не бяха изчезнали. Когато се стопят, те ще продължават да присъстват в материята на света, в който нищо не изчезва. Нима любовта бе тъй краткотрайна? Не вярваше. Дълбоко в себе си тя бе уверена, че любовта е най-вечна от всичко вечно.
Роденото преди толкова години дете бе донесло със себе си това послание. И в последните мигове на отлитащия земен живот посланието се бе превърнало в молитва за опрощаване на греховете на безпомощното човечество. Опрощение и любов. Две дълбоко свързани понятия, които не можеха да съществуват едно без друго.
Моли се бе опитала да задуши собствената си способност да обича. Дълбоко в душата й обаче тя съществуваше по-силна от всякога. Но прошката бе нещо друго. Тя никога не се бе замисляла за нея. И когато най-после го стори, нажежената до бяло истина я изгори. Моли трябваше да прости не само на Патрик, но и на себе си. Провалилият се брак бе поражение и за двамата. Но от поражението можеше да се роди победа.
Тя тръгна към къщата. През отворената врата струеше светлина. Загубил търпение, Патрик крачеше насреща й решително й енергично.
Моли спря за миг, после се втурна към него.