Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Ърнест Хемингуей
За кого бие камбаната

 

Глава първа
 
Той лежеше на кафявата горска земя, покрита с борови игли, опрял брадичка на скръстените си ръце, а високо над него вятърът шумолеше във върхарите на боровете. Там, където той лежеше, склонът не беше стръмен, но след това изведнъж се спускаше надолу и се виждаше как пътят се вие през прохода като смолиста лента. Край пътя течеше река, долу, в отсрещния край на прохода се виждаше дъскорезница и водата, която се втурваше по преливника и се белееше на лятното слънце.
— Това ли е дъскорезницата? — запита той.
— Да.
— Не си я спомням.
— Построиха я, след като ти си отиде. Старата е по-нататък, в ниското след пролома.
Той разгъна на горския килим военната фото карта и внимателно се вгледа в нея. Старецът надничаше зад рамото му. Беше нисък, здрав старец с черна селска риза, панталон от сив плат, остър като тенеке, и платнени обувки с въжени подметки. Беше още задъхан от изкачването, ръката му почиваше върху едната от двете тежки раници, които те носеха.
— Значи, моста не се вижда оттук.
— Не — отвърна старецът. — Тук прохода върви по равното и реката тече спокойно. По-надолу, зад завоя, където пътя се губи между дърветата, изведнъж се спуска и навлиза във върл пролом…
— Спомням си.
— Мостът прехвърля пролома.
— И къде са им постовете?
— Един пост има при дъскорезницата, ей там, дето го виждаш.
Младежът, който изучаваше местността, извади бинокъла си от джоба на избелялата зеленикава фланелена риза, изтри лещите с кърпичка и завъртя окулярите, докато очертанията на дъскорезницата станаха отчетливи — тогава видя дървената пейка до вратата, големия куп стърготини зад навеса, където беше циркулярът, и на отвъдния бряг част от улея, по който свличаха трупите от планината. Оттук реката изглеждаше бистра и тиха и през бинокъла се виждаше как вятърът отвява водния прах от падащата струя.
— Няма часовой.
— Коминът на дъскорезницата дими — каза старецът. — И на въжето са прострени дрехи.
— Това виждам, но не виждам никакъв часовой.
— Може да е отишъл на сянка — обясни старецът. — Сега там е горещо. Сигурно е на сянка, от оная страна, дето не се вижда оттук.
— Възможно е. А къде е следващият пост?
— След моста. В колибата на пътния, на петия километър от билото на прохода.
— Колко войници има там? — Той посочи дъскорезницата.
— Сигурно четирима и един ефрейтор.
— А долу?
— Там са повече. Ще проверя.
— А на моста?
— Винаги двама. По един на всеки край.
— Ще ни трябват хора — каза той. — Колко души можеш да осигуриш?
— Мога да доведа колкото искаш — отговори старецът. — Из тия планини сега има много хора.
— Колко?
— Повече от стотина. Но са пръснати на малки отряди. Колко души ще ти трябват?
— Ще ти кажа, като огледам моста.
— Искаш ли сега да го огледаш?
— Не. Сега искам да отида там, където ще крием взрива, докато му дойде времето. Искам да го скрием на съвсем сигурно място и ако може да не е на повече от половин час път от моста.
— Лесна работа — каза старецът. — Оттам, където отиваме, спускаш се и — право при моста. Но за да стигнем дотам, ще трябва малко катерене. Гладен ли си?
— Да — отвърна младежът. — Но ще ядем по-късно. Как се казваш? Забравих. — Мина му през ум, че забравянето не вещае добро.
— Анселмо — каза старецът. — Викат ми Анселмо и съм от Барко де Авила. Дай да ти помогна да нарамиш торбата.
Младият — той беше висок и слаб, със светла коса, изрусяла, на кичури, с обветрено и загоряло лице, носеше избеляла фланелена риза, селски панталони и платнени обувки с въжени подметки — се наведе, вкара ръка под единия от ремъците и метна тежката раница на гръб. Успя да пъхне другата ръка в ремъка и намести товара на плещите си. Ризата му беше още мокра на гърба, там, където бе лежала раницата.
— Готов съм — каза той. — Откъде ще минем?
— Отгоре — каза Анселмо.
Превити под тежестта на раниците, изпотени, те равномерно заизкачваха склона, обрасъл в борова гора. Младежът не виждаше да има пътека, но те се изкачваха все по-високо, ту право нагоре, ту с обход по склона, после прехвърлиха един ручей и старецът, без да спира, продължи напред покрай ръба на скалистото корито. Изкачването стана по-стръмно и по-трудно, а накрая ручеят, изглежда, се спускаше от ръба на един гладък гранитен надвес, който се извисяваше над тях, и старецът поспря в основата на надвеса и зачака младият да се изравни с него.
— Е, как е?
— Добре — отвърна младият. Той беше плувнал в пот и мускулите на бедрата му потрепваха от усилното изкачване на стръмнината.
— Почакай ме тук. Ще отида да ги предупредя. Да не вземат да стрелят по теб с това, дето го носиш.
— С това шега не бива — каза младият. — Далеч ли е?
— Съвсем близо. Как ти викат?
— Роберто — отговори младежът. Той беше свалил раницата от плещите си и внимателно я положи върху два балвана край коритото на ручея.
— Тогава, Роберто, почакай тук, а пък аз ще се върна да те взема.
— Добре — каза младият. — Но смяташ ли оттук да се спуснем към моста?
— Не. Като тръгнем към моста, ще минем по друг път. По-къс и по-лек.
— Ще ми се този материал да го укрием по-близко до моста.
— Ще видиш. Ако не си доволен, ще намерим друго място.
— Ще видим — каза младият.
Той седна до раниците и загледа стареца, който започна да се катери по надвеса. Катереше се с лекота и от това как бързо, почти без да гледа, намираше издатините, за които можеше да се хване, младежът разбираше, че много пъти е минавал оттук. А ония горе, които и да бяха те, наистина бяха внимавали — не личеше никаква пътека.
Робърт Джордън — така се наричаше младежът — беше много гладен и освен това разтревожен. Той често биваше гладен, но обикновено не се тревожеше, защото не се замисляше над това, какво ще се случи с него, и от опит знаеше колко просто е в тази страна да се придвижваш в тила на противника. То беше тъй просто, както и да пресечеш фронтовата линия, стига да имаш добър водач. Трудно беше само когато започнеш да се замисляш над това какво ще се случи с теб, ако те заловят; трудното беше това, а също и да решаваш на кого можеш да се довериш. На хората, с които работиш, трябва да се доверяваш напълно или никак и трябва да решаваш да се довериш ли, или не. Нито едно от тези неща не го тревожеше. Тревожеха го други.
Анселмо беше добър водач и правеше много добри преходи в планините. Робърт Джордън също вървеше добре и след като го беше следвал няколко часа от преди зазоряване насам, знаеше, че старецът може да го умори до смърт от ходене. Дотук Робърт Джордън се бе доверявал на този човек — на Анселмо, във всичко, само не на способността му да преценява правилно. Още не бе имал случай да го види как взема решение, а, така или иначе, за решенията отговаряше той самият. Не, Анселмо не го тревожеше и задачата с моста не беше по-трудна от много други задачи. Нямаше такъв мост, който той да не може да хвърли във въздуха — беше взривявал мостове с всякакви размери и конструкции. В раниците имаше достатъчно взрив във всичко необходимо, за да се взриви този мост както трябва, дори да беше два пъти по-голям, отколкото го бе описал Анселмо, и от това, което си спомняше още от 1933 година, когато той, на екскурзия из тия места, бе минал по него, отивайки към Ла Гранха, и отколкото се посочва в описанията, които Голц му бе прочел преди две вечери в онази стая на горния етаж в къщата пред Ескориал.
— Да взривиш мост е нищо — беше казал Голц, докато сочеше с молива по голямата карта, а бръснатата му, покрита с белези глава блестеше под светлината на лампата. — Разбирате ли?
— Да, разбирам.
— Това е абсолютно нищо. Само да взривиш моста, е равносилно на провал.
— Да, другарю генерал.
— Да взривиш моста точно в посочения час, съобразен с времето, определено за започване на настъплението — ето какво е нужно. Естествено, разбирате това. Това се иска от вас и трябва да го знаете.
Голц погледна молива и почука с него по зъбите си. Робърт Джордън не отговори.
— Разбирате, че тъй трябва да се извърши и че това е, което се иска от вас — беше продължил Голц, като го гледаше и кимаше. После бе почукал с молива по картата. — Ето как трябва да действувам. А не действуваме така.
— Защо, другарю генерал?
— Защо — бе повторил сърдито Голц. — Малко ли настъпления сте видели, та ме питате защо? Какво ни гарантира, че заповедите ми няма да бъдат променени? Какво ни гарантира, че настъплението няма да бъде отменено? Какво ни гарантира, че настъплението няма да се отложи? Какво ни гарантира, че то ще започне, макар и шест часа след уреченото време? Имало ли е случаи настъплението да тръгне както трябва?
— Ако го ръководите вие, ще започне навреме — беше казал тогава Робърт Джордън.
— Никога не ръководя настъпленията — беше казал Голц. — Аз ги осъществявам. Но не ги ръководя. Артилерията не ми е подчинена. Трябва да моля за поддръжка. Никога не ми дават, каквото искам, дори когато го имат. И това е най-малкото. Има други неща. Знаете що за хора са те. Няма защо да влизаме в подробности. Все има нещо. Все някой ще попречи. Сега, надявам се, разбирате.
— Тогава кога трябва да се взриви мостът? — бе запитал Робърт Джордън.
— След като започне настъплението. Щом настъплението започне, не по-рано. Така че по този път да не могат да дойдат подкрепления. — Той посочи с молива. — Трябва да съм сигурен, че този път е отрязан за подкрепления:
— А кога ще започне настъплението?
— Ще ви кажа. Но денят и часът трябва да ви служат само за приблизителна ориентация. Наближат ли, бъдете готов. Ще взривите моста тогава, когато настъплението е започнало. Ето вижте — посочи той с молива. — Това е единственият път, по който могат да пристигнат подкрепления. Единственият път, по който те могат да докарат танкове или артилерия, или поне камион да изпратят към прохода, който нападам. Трябва да знам, че с моста е свършено. Но не предварително, така че да успеят да си го поправят, ако настъплението се отложи. Не. Започне ли настъплението, тогава трябва да се взриви и аз да знам, че с него е свършено. Там има само двама часови. Човекът, който ще ви придружи, е току-що пристигнал оттам. Казват, че на него можело да се разчита напълно. Ще видите. Той има хора в планината. Вземете колкото ви трябват. Колкото по-малко, толкова по-добре, но да са достатъчно. Няма смисъл да ви повтарям тези неща.
— А как ще знам, че настъплението е започнало?
— В него ще участвува цяла дивизия. Като подготовка ще има въздушна бомбардировка. Не сте глух, нали?
— Значи, щом чуя бомбардирането, мога да смятам, че настъплението е започнало?
— Невинаги е така — каза Голц и поклати глава. — Но в дадения случай ще бъде. Настъпвам аз.
— Ясно — беше отвърнал тогава Робърт Джордън. — Ясно, макар да не ми е много приятно.
— Нито пък на мен. Ако не желаете да се заемете, кажете още сега.
— Ще се справя — бе казал Робърт Джордън. — Ще направя всичко както трябва.
— Само едно трябва да знам — беше казал Голц, — че пътят е прерязан и нищо не може да мине по този мост. Това ми е абсолютно необходимо.
— Разбирам.
— Не обичам да изпращам хората с такива задачи и по такъв начин — беше продължил Голц. — Не мога да ви заповядам да го направите. Разбирам към какво може да ви насиля, след като поставям такива условия. Обяснявам подробно, за да ви е ясно, за да знаете всички възможни трудности и значението на акцията.
— А как ще се придвижите към Ла Гранха, ако мостът е взривен?
— Ще тръгнем напред, готови да го възстановим, след като превземем прохода. Една твърде сложна и красива операция. Сложна и красива както винаги. Планът е измъдрен в Мадрид. Това е поредното творение на Висенте Рохо, шедьовър на неосъществилия се професор. Ще настъпвам аз и, както винаги, с недостатъчни сили. Все пак операцията е осъществима. За нея съм по-спокоен, отколкото обикновено. Тя може да успее, ако се премахне мостът. Можем да превземем Сеговия. Погледнете, ще ви покажа как ще се развива. Виждате ли? Нанасяме удар, но не в горната точка на прохода. Нея оставяме за по-късно. Започваме много по-нататък. Ето — оттук — ей така…
— Предпочитам да не знам — беше казал Робърт Джордън.
— Правилно — бе се съгласил Голц. — Когато се прехвърлим при врага, не носи голям товар.
— Винаги предпочитам да не знам. Тогава, ако нещо се случи, няма да ме подозират, че съм издал.
— Да, по-добре е да не знаеш — беше казал Голц, поглаждайки чело с молива. — Много пъти ми се е искало самият аз да не зная. Но вие знаете за моста онова, което ви е нужно, нали?
— Да. Това знам.
— И аз тъй мисля — бе казал Голц. — Не възнамерявам да ви държа реч. Да пийнем. Като говоря толкова много, ожаднявам, другарю Хопдън. Името ви звучи смешно по испански, другарю Хоп-дум.
— А как звучи по испански Голц, другарю генерал?
— Хоце — бе отвърнал Голц и се бе усмихнал, произнасяйки името си с дълбоко придихание, като че ли беше настинал. — Хоце — изграчи той. — Камарада хенерал Хоце. Ако знаех как испанците произнасят Голц, щях да си избера по-добро име, преди да дойда да воювам тук. Помислете си само — идваш да командуваш дивизия, можеш да си избереш каквото искаш име и си избираш Хоце. Хенерал Хоце. Но вече е късно да го променям. Харесва ли ви партизанската война? — Това беше руският термин за действия в тила на противника.
— Много — бе отвърнал Джордън засмяно. — Много е полезно да дишаш чист въздух.
— И на мен ми харесваше, когато бях на вашите години — бе казал Голц. — Казват, че умеете да взривявате мостове. По всички правила. Така говорят. Аз още не съм виждал вашата работа. Може пък нищо да не правите. Наистина ли умеете да ги взривявате — подразни той Робърт Джордън. — Пийте! — И му подаде чаша испански коняк. — Наистина ли умеете да ги взривявате?
— Понякога.
— Вижте какво, с този мост — никакво «понякога». Но стига сме говорили за моста. Вече знаете достатъчно за него. Ние сме сериозни хора, така че умеем здраво да се шегуваме. Я признайте, има ли много момичета от другата страна на фронта?
— Не, няма време за момичета.
— Не съм съгласен. Нередовна служба, нередовен живот. Вашата служба е много нередовна. Освен това много ви е дълга косата.
— Не ми пречи — отвърна Робърт Джордън. Оставаше да си обръсне главата като Голц. — И без момичетата имам достатъчно грижи — добави той мрачно. — Каква униформа се полага да облека?
— Никаква — бе отвърнал Голц. — И косата ви е подходяща. Исках само да ви подразня. Двамата сме тъй различни — бе казал Голц и бе напълнил отново чашите.
— Вие мислите не само за момичета, а и за много други работи. А аз въобще не мисля. И защо ми е да мисля? Аз съм General Sovietique*. Аз изобщо не мисля. Не можеш да ме подлъжеш, че да се хвана с мислене.
[* Съветски генерал (фр.). — Б.пр.]
Един от неговите щабни офицери, който беше склонил глава над картата на чертожната дъска, изръмжа нещо на езика, който Робърт Джордън не разбираше.
— Мълчи — бе казал Голц на английски. — Приятно ми е — шегувам се. Много съм сериозен, защото мога да се шегувам. А сега пийнете и тръгвайте. Разбрахте, нали?
— Да — бе казал Робърт Джордън. — Разбрах.
Бяха си стиснали ръцете, той бе отдал чест и бе тръгнал към щабната кола, в която старецът го чакаше, заспал, и с тази кола бяха поели по шосето край Гуадарама, там старецът бе продължил да спи, после бяха свърнали по пътя към Навасерада и бяха стигнали до хижата на алпийския клуб, където той, Роберт Джордън, бе спал три часа, преди да поемат отново.
Тогава за последен път беше видял Голц с неговото странно бяло лице, което никога не хващаше слънчев загар, ястребовите очи, едрия нос, тънките устни и бръснатата глава, върху която бръчките се пресичаха с белезите. Утре вечер по тъмно ще започне движението по пътя пред Ескориал; дългите колони от камиони ще поемат пехотата в тъмнината; бойците с тежко снаряжение ще се качват в камионите; картечните взводове ще товарят картечниците на камионите; цистерните с гориво ще се изтеглят върху дългите бензиновози; дивизията ще се готви за нощен поход и за настъпление към прохода. Няма да мисли за това. То не е негова работа. То е работа на Голц, Той има една задача, която трябва да изпълни и трябва да мисли за нея, трябва да обмисли всичко напълно ясно и да бъде готов за всичко; да не се тревожи за нищо. Да се тревожиш, е толкова лошо, колкото и да си уплашен. Само ти става по-трудно.
Сега той седеше край ручея и гледаше как прозрачната вода тече между камъните, а на другия бряг забеляза гъсто расъл мокриш. Прехвърли потока, откъсна две шепи, изми калта от корените в течението, после седна до раницата си и започна да яде чистите, студени зелени листа и крехките, приятно нагарчащи стебълца. Коленичи до потока, премести пистолета на поясока към гърба си, за да не се намокри, наведе се, опрял лице о двата валуна, и отпи от потока. Водата беше толкова студена, че го заболяха зъбите.
Надигна се на ръце, извърна глава и видя, че старецът се спуска по надвеса. С него имаше още един човек, също с широка черна селска риза и бозави панталони, които в тази провинция носеха едва ли не като униформа, платнени обувки с въжени подметки и карабина през рамо. Човекът беше гологлав. Двамата слизаха по скалите със скокове, като кози.
Приближиха се към него и Робърт Джордън се изправи.
— Salud, Camarada — каза той на човека с карабината и се усмихна.
— Salud — изръмжа другият. Робърт Джордън разгледа тежкото му брадясало лице. То беше почти кръгло, главата, също валчеста, се сливаше с раменете. Очичките му бяха силно раздалечени, а ушите малки и плътно прилепнали към главата. Беше човек набит, висок около пет фута и десет инча, с големи ръце и крака. Носът му беше счупен, един белег започваше от ъгъла на устата му, разсичаше горната устна и долната челюст и се забелязваше дори през космите на брадата, покрила лицето му.
Старецът кимна към този човек и се усмихна.
— Той е шефът тук — засмя се той, после сви лакти, сякаш за да покаже мускулите си, и посочи човека с карабината с полунасмешливо възхищение. — Много е як.
— Личи си — каза Робърт Джордън и пак се усмихна. Видът на човека не му хареса и вътрешно той съвсем не се усмихваше.
— С какво ще удостовериш самоличността си? — запита човекът с карабината.
Робърт Джордън отвори безопасната игла, която придържаше капачето на джоба на ризата му, извади сгънат лист и го подаде на човека, който го разгъна, погледна го недоверчиво и го повъртя в ръце.
Не може да чете, каза си наум Робърт Джордън.
— Погледни печата — каза той.
Старецът му показа печата с пръст и човекът с карабината пак повъртя листа, проучвайки печата.
— Какъв е тоя печат?
— Не си ли го виждал?
— Не.
— Те са два — каза Робърт Джордън. — Ето този е на СВР — Служба военно разузнаване. А този — на Генералния щаб.
— Да, този печат съм го виждал. Но тука само аз командувам — каза той намръщено. — Какво носите в раниците?
— Динамит — каза гордо старецът. — Снощи минахме през фронта в тъмното и днес цял ден сме мъкнали тоя динамит през планината.
— Динамитът няма да ми е излишен — каза човекът с карабината. Той върна листа на Робърт Джордън и го изгледа. — Да. Динамитът може да ми влезе в работа. Колко сте ми донесли?
— Не съм го донесъл за теб — каза му Робърт Джордън с равен глас. — Динамитът е за друга цел. Как се казваш?
— Какво те интересува?
— Той е Пабло — каза старецът. Човекът с карабината мрачно изгледа двамата.
— Добре. За тебе съм чувал все хубави неща — каза Робърт Джордън.
— Какво си чувал за мен? — запита Пабло.
— Чувал съм, че ти си отличен партизански командир, че си верен на Републиката и го доказваш на дело, че си човек сериозен и храбър. Нося ти поздрави от Генералния щаб.
— Къде си чул всичко това? — запита Пабло. Робърт Джордън отбеляза мислено, че ласкателствата не са подействували.
— За това говорят от Буитраго до Ескориал — каза той, което означаваше целият район от другата страна на фронта.
— Не познавам никого, нито в Буитраго, нито в Ескориал — отвърна му Пабло.
— По отвъдните склонове на планините сега има много хора, дето не са били там по-рано. Откъде си?
— От Авила. Какво ще правиш с динамита?
— Ще взривя един мост.
— Кой мост?
— Това е моя работа.
— Ако е в тоя край, тогава е моя работа. Не може да взривяваш мостове близо до мястото, където живееш. Трябва да живееш на едно място, а да действуваш другаде. Знам си аз работата. Който е останал жив след цяла година, той си знае работата.
— Това е моя работа — каза Робърт Джордън. — Но можем да я обсъдим заедно. Ще ни помогнеш ли с раниците?
— Не — каза Пабло и поклати глава.
Изведнъж старецът се обърна към него и заговори бързо и яростно на диалект, който Робърт Джордън едва разбираше. Сякаш рецитираше Кеведо. Анселмо говореше на стар кастилски и смисълът беше приблизително такъв: «Ти животно ли си? А? Говедо ли си? Да, и то какво! Ум имаш ли, или не разумееш. Идваме ние за дело от важност голяма, а той, да не би покоя на жилището му да нарушали, слага своето добруване по-горе от доброто на всички хора. От делото народно. Да му се изтаковам на баща ти в таковата! И на теб да ти се изтаковам в таковата! Дигай раницата!»
Пабло сведе глава.
— Всеки трябва да прави каквото може и да го направи така, че да е правилно — каза той. — Аз живея тук, а действувам отвъд Сеговия. Ако направиш беля тук, за нас вече няма място в тия планини. Държим се из тия места само защото нищо не правим тук. Така прави лисицата.
— Да — ожесточи се Анселмо. — Така прави лисицата, а ние трябва да правим като вълка.
— Аз съм по` вълк от тебе — каза Пабло и Робърт Джордън разбра, че той ще вдигне раницата.
— Хо! Хо!… — Анселмо го изгледа. — Той бил по` вълк от мен, а пък аз съм на шейсет и осем!
Той плю на земята и поклати глава.
— Наистина ли си на толкова много години? — запита Робърт Джордън, като виждаше, че засега всичко се урежда и му се искаше да улесни това.
— През юли ставам на шейсет и осем.
— Ако доживеем до юли — каза Пабло. — Дай да ти помогна с раницата — обърна се той към Робърт Джордън. — Другата остави на стареца. — Сега говореше по-скоро тъжно, отколкото сърдито. — Той е як старец.
— Ще си нося сам раницата — каза Робърт Джордън.
— Не — каза старецът. — Остави я на тоя здравеняк.
— Аз ще я нося — каза Пабло и сърдитият му глас прозвуча тъй жално, че Робърт Джордън отново се стегна. Тази жаловитост му беше известна и го разтревожи, щом я долови.
— Тогава дай ми карабината — каза той и когато Пабло му я подаде, той я метна през рамо и те потеглиха нагоре, старецът и Пабло отпред, той след тях — улавяха се за издатините, катереха се с труд по гранитната скала, накрая прехвърлиха надвеса и излязоха на зелена полянка сред гората.
Обходиха полянката отстрани и Робърт Джордън — сега му беше леко, крачеше без раница, усещаше с удоволствие твърдата цев на карабината на рамото си след тежката раница, от която беше плувнал в пот — забеляза, че на някои места тревата е изскубана и личеше, че там са били забивани колчета. Виждаше се и отъпкана пътечка, по която бяха водили конете на водопой, също пресен конски тор. Тук ги връзват да пасат нощем, а денем ги крият в гората, помисли си той. Интересно колко ли коне има тоя Пабло.
Сега си спомни, че — в първия момент бе забелязал това, без да го осмисли — панталоните на Пабло бяха силно излъскани от вътрешната страна на коленете и бедрата. Интересно дали има ботуши, или си язди с тия alpargatas. Сигурно си има пълна екипировка. Но тая негова печал не ми харесва, помисли си Робърт Джордън. Не е на добре тая печал. Така печални са хората, преди да дезертират или да ти изменят. Това е тъгата на онзи, който утре ще стане предател.
Пред тях в гората изцвили кон — там, където слънцето едва проникваше през гъстите, прорасли плътно един до друг борови върхари — и тогава той забеляза загона от въжета, опасани около стволовете. Конете бяха извърнали глави към хората, които се приближаваха, а при едно дърво до загона имаше струпани седла, покрити с брезент.
Когато се приближиха, старецът и Пабло се спряха и Робърт Джордън разбра, че очакват да се възхити от конете.
— Да — каза той. — Красавци. — Обърна се към Пабло. — Имаш цяла кавалерия.
Във въжения загон имаше пет коня — три дорести, един червен и един петнисто сив. След като ги бе видял вкупом, Робърт Джордън огледа всеки поотделно. Пабло и Анселмо им знаеха цената и докато Пабло сега стоеше до тях, горд и вече не тъй тъжен, и ги гледаше с обич, старецът имаше вид на човек, който е поднесъл на Робърт Джордън голяма изненада.
— Как ти се струват? — запита той.
— Всички са трофейни — каза Пабло и на Робърт Джордън бе приятно да долови в гласа му гордост.
— Това се казва кон — каза Робърт Джордън и посочи единия от дорестите — едър жребец с бяла звезда на челото и бяло на предния крак.
Беше красиво животно, сякаш слязло от картина на Веласкес.
— Всички са хубави — каза Пабло. — Разбираш ли от коне?
— Да.
— А така — каза Пабло. — Да виждаш някакъв недостатък в един от тях?
Робърт Джордън разбра: човекът, който не умееше да чете, сега му правеше проверка на документите.
Конете продължаваха да стоят неподвижни, с вдигнати глави и гледаха човека, Робърт Джордън се промъкна между двете ограждащи въжета и плесна сивия по задницата. Облегна се на въжетата на загона и загледа конете, които бягаха вътре в кръг, погледа ги още малко, след като те спряха, после се наведе и се измъкна между въжетата.
— Червената кобила накуцва със задния десен крак — каза той на Пабло, без да го гледа. — Копитото му се е разцепило. Ако се подкове както трябва, няма да се сцепи повече, но кобилата не трябва да се гони много по твърд терен, защото може да не издържи.
— Тя си беше с разцепено копито още когато я уловихме — каза Пабло.
— Най-хубавият ти кон е дорестият жребец с бяло на челото, но под коляното си има подутина, която не ми харесва.
— Дреболия — отсече Пабло. — Удари се преди три дни. Ако беше нещо по-сериозно, щеше вече да проличи.
Той отметна брезента и показа седлата. Имаше две обикновени седла на вакерос — говедарски седла като на американските каубои, едно седло за вакеро с богати украшения, с майсторски сплетени кожени орнаменти и тежки, закрити стремена; също две военни седла от черна кожа.
— Убихме двама от жандармите — каза той, обяснявайки какво търсят тук военните седла.
— Това е опасен лов.
— Бяха се спешили, по пътя между Сеговия и Санта Мария дел Реал. Бяха се спешили, за да проверят документите на един селянин с каруца. Затова успяхме да ги убием, без да раним конете.
— Много ли сте убили от тия патрули? — запита Робърт Джордън.
— Няколко — отвърна Пабло. — Но само тия двамата, без да пострадат конете им.
— Пабло е тоя, дето взриви влака при Аревало — каза Анселмо. — Пабло свърши това.
— С нас имаше един чужденец — той сложи динамита — каза Пабло. — Познаваш ли го?
— Как се казва?
— Не си спомням. Беше някакво много особено име.
— Как изглежда?
— Рус като тебе, но не толкова висок, с големи ръце и счупен нос.
— Кашкин — каза Робърт Джордън. — Това е бил Кашкин.
— Да — каза Пабло. — Такова едно, особено име. Като това, дето го каза. Какво стана с него?
— Умря през април.
— Всеки това го чака — каза Пабло мрачно. — Всички така ще свършим.
— Така свършват всички мъже — каза Анселмо. — Винаги са свършвали така. Какво става с тебе, човече? Какво те прихваща?
— Те са много силни — каза Пабло. Сякаш говореше на себе си. Тъжно огледа конете. — Нямате представа колко са силни. Все по-силни стават, все по-добре въоръжени. Все повече боеприпаси. Ето ме мен тук — с тия коне. Какво ме чака? Накрая ще ме хванат и ще ме убият. Друго няма.
— Ти дебнеш и тебе те дебнат — каза Анселмо.
— Не е така — каза Пабло. — Вече не е. И сега, ако трябва да напуснем тези планини, къде ще отидем? Отговори ми на това! Сега накъде?
— Малко ли планини има в Испания. Да не е лошо в Сиера де Гредос, ако ще се махаме оттук?
— Не е за мен — каза Пабло. — Омръзна ми да ме дебнат. Тук сме добре. А взривиш ли мост тук, ще ни подгонят. Ако ни надушат и започнат да ни търсят със самолети, ще ни намерят. Ако изпратят мароканци да ни търсят, те ще ни открият и ще трябва да бягаме. Омръзна ми всичко това. Чуваш ли? — Той се обърна към Робърт Джордън. — Какво право имаш ти, един чужденец, да идваш тук и да ми казваш какво трябва да правя?
— Изобщо не съм ти казвал какво трябва да правиш — отвърна му Робърт Джордън.
— Да, но ще започнеш — каза Пабло. — Ето, това е лошото.
Той посочи двете тежки раници, които бяха оставили на земята, докато наблюдаваха конете. При вида на конете онова, което се беше насъбрало в него, бе потърсило отдушник, а след като бе видял, че Робърт Джордън разбира от коне, езикът му се беше развързал. Тримата стояха до въжетата на загона, шарената сянка играеше по гърба на дорестия жребец. Пабло го погледна, после побутна с крак тежката раница.
— Ето го злото.
— Дошъл съм, за да си изпълня дълга — каза му Робърт Джордън. — Тук съм по заповед на тези, които ръководят военните действия. Ако поискам от теб да ми помогнеш и ти ми откажеш, ще намеря други, които ще ми помогнат. Но засега дори не съм потърсил помощ от теб. Трябва да свърша онова, което ми е заповядано, и мога да те уверя, че то е важно. А че съм чужденец, не е моя вина. Предпочитам да се бях родил тук.
— За мен най-важното е да не ни закачат тук — каза Пабло. — Дълга ми е да се грижа за моите хора и за себе си.
— За себе си. Да — каза Анселмо. — Ти отдавна за себе си само мислиш. За себе си и за конете свои. Докато нямаше коне, беше с нас. Сега и ти стана един капиталист.
— Това не е право — каза Пабло. — Аз през цялото време излагам на опасност тия коне заради делото.
— Много малко ги излагаш — каза презрително Анселмо. — Както виждам, много малко. Ако е за крадене — да. Ако е за ядене — да. Ако е да убиваш — да. Ако е да се сражаваш — не!
— Ти, старче, някой път ще си навлечеш беда с тоя твой език.
— Аз съм стар човек, дето от никого се не бои — отвърна му Анселмо. — Аз съм стар човек, без коне.
— Ти си един старец, дето може и да не живее дълго.
— Аз съм един старец, който ще живее, докато умре — каза Анселмо. — И не се боя от лисици.
Пабло замълча и вдигна раницата.
— Нито от вълци — добави Анселмо и вдигна другата раница. — Ако ти се смяташ за вълк.
— Затваряй си устата — каза му Пабло. — Ти си ужасно бъбрив старец.
— И винаги върша това, което говоря — продължи Анселмо, превит под тежестта на раницата. — А сега искам да ям. Искам да пия. Върви, върви — партизански командире с тъжно лице. Заведи ни да хапнем нещо.
Започна зле, помисли си Робърт Джордън. Но Анселмо е мъж. Когато са добри, нямат равни на себе си. Когато са добри, са по-добри от всички, а когато са лоши, от тях по-лоши няма. Вероятно Анселмо е знаел какво върши, когато ме поведе насам. Но на мен не ми харесва. Никак не ми харесва тази работа.
Единственият добър признак беше, че Пабло носи раницата и че му бе дал карабината си. А може би винаги си е такъв, помисли Робърт Джордън. Има ги такива, мрачни хора.
Не, каза си той, не се самозаблуждавай. Не го знаеш какъв е бил по-рано; но знаеш, че сега кривва по лош път, кривва бързо и не го крие. А започне ли да го крие, значи, вече е взел решение. Помни това, каза си той. Направи ли приятелски жест към теб, значи, е взел решение. А конете са наистина хубави, хубави коне са. Чудя се какво ли би могло да ме направи такъв, какъвто конете са направили Пабло? Старецът е прав. Конете са го направили богат и веднъж станал богат, той иска да си поживее. Сигурно не след дълго ще започне да страда, че не може да влезе в жокейклуба. Бедният Пабло. Не му провървя да влезе в жокейклуба.
Тази мисъл го развесели. Той се засмя, вгледан в двата превити гърба и големите раници, които се мяркаха между дърветата отпреде му. През целия ден не се бе пошегувал наум и сега, след като му бе хрумнало нещо смешно, почувствува се по-добре. И ти ще станеш като тях, каза си той. И ти ставаш мрачен. Та не беше ли мрачен и тържествен с Голц. Задачата го бе позамаяла. Малко го бе замаяла. Дори не малко, а много. Голц беше весел, искаше и него да развеели, преди да тръгне, но не беше успял.
Най-добрите са весели, като си помислиш. Много по-добре е да си весел — то показва нещо. Все едно, че постигаш безсмъртие още приживе. Май че малко сложно стана. Но, така или иначе, останаха малцина такива. Да, малцина от веселите останаха. Повечето ги няма. И ако ти, драги, не престанеш да мислиш за това, и тебе няма да те има сред тези, които са останали. Изключвай, щракни копчето и престани да мислиш, стари приятелю. Сега си мостовзривател. Не мислител. Ама съм гладен! Дано при Пабло да хранят добре.
 

Глава втора
 
Бяха излезли от гъстата гора към горния край на чашовидната котловинка и той веднага се досети, че лагерът е тук — под плочестата скала, която се виждаше пред тях между дърветата.
Да, това беше лагерът и той беше добър лагер. Такъв лагер ще забележиш едва като стигнеш до него, и Робърт Джордън знаеше, че не могат да го забележат от въздуха. Беше скрит като меча бърлога. Но като че ли не беше много по-добре охраняван от меча бърлога. Когато стигнаха до него, той го огледа внимателно. В плочестата скала имаше голяма пещера и при нейния вход седеше един мъж, облегнат на скалата, изпънал крака на земята пред себе си, опрял карабината на камъка. Той дялкаше една пръчка, погледна ги, когато се приближиха, и продължи да дяла.
— Hola — каза седналият. — Кой идва?
— Старецът и един динамитчик — отвърна Пабло и остави раницата при входа на пещерата. Анселмо също остави раницата си, а Робърт Джордън свали карабината от рамо и я облегна на скалата.
— Само по-далеч от пещерата — каза дялкащият, чиито сини очи се открояваха на мургавото, красиво и мързеливо циганско лице с цвят на опушен гьон. — Там гори огън.
— Стани и ги премести сам — каза Пабло. — Отнеси ги до онова дърво.
Циганинът не помръдна, промърмори нещо неподходящо за отпечатване, после добави:
— Добре де, там да стоят. Хвръкваш си във въздуха, и край на всичките ти болести — добави той флегматично.
— Какво правиш? — Робърт Джордън седна до циганина. Циганинът му показа. Това беше четвъртит капан и той оформяше напречната дъга.
— За лисици — поясни той. — Ето тая дървена дъга, за да им пречупи гръбнака. — Той се усмихна на Джордън. — Ето тъй, разбираш ли? — Задвижи четвъртитата рамка и показа как захапва и как напречната дъга се стоварва, после поклати глава, вкара вътре дланта си и разпери ръце, за да изобрази лисица с прекършен гръбнак. — Много е удобен — поясни той.
— Той лови зайци — каза Анселмо. — Той е циганин: хване ли заек, казва, че бил хванал лисица. Хване ли лисица, ще каже слон.
— Ами ако хвана слон? — запита циганинът, отново показа белите си зъби и намигна на Робърт Джордън.
— Тогава ще кажеш, че е танк — отвърна Анселмо.
— И танк ще хвана — каза му циганинът. Ще хвана танк. А вие си го кръщавайте, както си щете.
— На циганите улова малък, устата големи — каза му Анселмо.
Циганинът намигна на Робърт Джордън и продължи да дяла.
Пабло не се виждаше, той бе влязъл в пещерата, Робърт Джордън се надяваше, че е отишъл да донесе ядене. Той седна на земята до циганина, а слънцето, което надничаше над върховете на дърветата, грееше изпънатите му крака. От пещерата се разнесе мирис на зехтин, лук и пържено месо и той почувствува как му стърже от глад в стомаха.
— Можем да ликвидираме танк — каза той на циганина. Не е толкова трудно.
— С това ли? — Циганинът посочи двете раници.
— Да — отвърна Робърт Джордън. — Ще те науча как. Правиш една ямка. Не е трудно.
— Ти и аз?
— Разбира се — каза Робърт Джордън. — Защо не?
— Ей — викна циганинът на Анселмо. — Скътай тези две раници на сигурно място, чуваш ли? Това е ценен товар.
Анселмо изръмжа нещо.
— Отивам за вино — каза той на Робърт Джордън. Робърт Джордън се изправи и премести двете раници далече от входа на пещерата, остави ги облегнати ох двете страни на един дънер. Знаеше какво съдържат и предпочиташе да не са много близо една до друга.
— Донеси и на мен една чаша — каза му циганинът.
— Има ли тук вино? — запита Робърт Джордън и пак седна до циганина.
— Вино? И още как! Цял мех. Цял може да не е, но половин мех има.
— А за ядене?
— Всичко има, човече — каза циганинът. — Храним се като генерали.
— А циганите какво правят във войната? — запита го Робърт Джордън.
— Продължават да са си цигани.
— Това е добре.
— Най-доброто — каза циганинът. — Как ти викат?
— Роберто. А на теб?
— Рафаел. Това за танка, сериозно ли го каза?
— Разбира се. Защо не?
Анселмо излезе от пещерата с дълбока каменна гаванка, пълна с червено вино, а на пръстите си бе нанизал дръжките на три канчета.
— Гледай! — каза той. — Даже и чаша си имат. — След него излезе Пабло.
— Яденето скоро ще бъде готово — каза той. — Имаш ли тютюн?
Робърт Джордън отиде при раниците, отвори едната, бръкна във вътрешния джоб и извади една от плоските кутии с руски папироси, които му бяха дали в щаба на Голц. Прокара нокът около ръба на кутията, отвори капака и предложи на Пабло, който взе пет-шест. Пабло ги държеше в една от големите си ръце, взе една и я разгледа срещу светлината. Те бяха дълги, тънки, с картонена тръбичка за мундщук.
— Въздух много, тютюн малко — каза той. — Знам ги тия. Такива пушеше онзи другия, с особеното име.
— Кашкин — каза Робърт Джордън и предложи цигари на циганина и на Анселмо, които си взеха по една.
— Вземете още — каза той и всеки си взе по още една. Даде им по още четири и те му поблагодариха два пъти с жест, така че запалените цигари в ръцете им се сведоха двукратно като саби за почест.
— Да — каза Пабло. — Особено име.
— Ето вино. — Анселмо гребна с канчето от купата и го подаде на Роберт Джордън, после гребна за себе си и за циганина.
— А за мен няма ли? — запита Пабло. Седяха всички заедно пред входа на пещерата.
Анселмо му подаде своето канче и влезе в пещерата да донесе още едно. Като се завърна, наведе се над купата, напълни канчето си и четиримата се чукнаха.
Виното беше хубаво, с малко смолист привкус от меха, но превъзходно, пивко и оставяше чувство за чистота на езика. Робърт Джордън изпи бавно канчето си, усещайки как в умореното му тяло се разлива топлина.
— Ей сега ще дойде яденето — каза Пабло. — А оня, чужденеца с особеното име, как умря?
— Обкръжиха го и се уби.
— Как стана това?
— Бил е ранен и не е искал да го пленят.
— Подробности?
— Не знам — излъга той. Подробностите му бяха известни много добре, но знаеше, че не е подходящо да ги разказва сега.
— Беше ни накарал да му обещаем, че ще го застреляме, ако го ранят и не може да се изтегли, когато действувахме при влака — каза Пабло. — Той говореше някак си особено.
Сигурно още тогава е бил с изопнати нерви, помисли си Робърт Джордън. Бедният Кашкин.
— Той беше против самоубийството — каза Пабло. — Той сам ми е казвал. Но имаше голям страх да не го изтезават.
— И това ли ти е казвал? — запита го Робърт Джордън.
— Да — каза циганинът. — На всички ни е говорил за това.
— И ти ли беше, когато взривихте влака?
— Да. Всички бяхме там.
— Той говореше много особено — каза Пабло. — Но беше смел човек.
Бедният Кашкин, помисли си Робърт Джордън. От него тук сигурно е имало повече вреда, отколкото полза. Да бях знаел, че още тогава не е бил добре с нервите. Трябваше да го изтеглят. Хора, които говорят такива неща, не са за тая работа. Така не се говори. Такива хора, дори ако си изпълнят задачата, носят повече вреда, отколкото полза, като говорят за такива неща.
— Той беше малко особен — каза Робърт Джордън. — Струва ми се, че не беше съвсем с ума си.
— Беше майстор на взривовете — каза циганинът. — И много смел.
— Но не беше съвсем наред — каза Робърт Джордън. — В тази работа трябва да имаш глава и да преценяваш хладнокръвно. Такива неща не се говорят.
— Ами ти — каза Пабло. — Ако тебе те ранят в такава акция като при моста, ще искаш ли да те оставят?
— Слушай — каза Робърт Джордън, наведе се я си гребна още едно канче вино. — Слушай внимателно. Ако ми се случи да поискам от който и да било човек някаква особена услуга, ще му я поискам, когато му дойде времето.
— Добре — одобри циганинът. — Това е мъжки разговор. Аха! Идва.
— Ти вече яде — каза Пабло.
— Мога още два пъти по толкова да ям — отвърна му циганинът. — Я виж кой го носи.
Момичето се наведе, излизайки от входа на пещерата с големия железен тиган, и Робърт Джордън видя лицето й под ъгъл и в същото време забеляза странното в нея. Тя се усмихна и каза:
— Hola, camarada.
— Salud — отвърна Робърт Джордън, като си наложи да не я гледа в упор, нито пък да отвръща поглед от нея. Тя остави железния тиган на земята пред него и той забеляза красивите й мургави ръце. Сега тя го погледна право в лицето и се усмихна. Белите й зъби се открояваха на обветреното лице, кожата и очите й преливаха в еднакъв златисто кестеняв цвят. Имаше високи скули, весели очи, пълни устни и права линия на устата. Косата й беше златисто кестенява като обжарена от слънцето пшенична нива, но беше тъй късо остригана, че не бе по-дълга от космите на боброва кожа. Тя се усмихна пред лицето на Робърт Джордън, вдигна смуглата си ръка и я прокара по главата си — косата се слягаше и пак се изправяше, след като дланта бе отминала. Има красиво лице, помисли си Робърт Джордън. Щеше да бъде много красива, да не я бяха остригали.
— Ето тъй се сресвам — каза тя на Робърт Джордън и се засмя. — Хайде, яж. Не ме гледай. Тази прическа ми я направиха във Валядолид. Сега пак израства.
Тя седна насреща му и се вгледа в него. Той също я загледа и се усмихна и скръсти ръце на коленете си. Под маншетите на панталоните се подаваха дълги стройни крака и както бе седнала с ръце на коленете, той отгатна формата на нейните малки, вирнати нагоре гърди под сивата риза. Всеки път, когато поглеждаше към нея, Робърт Джордън усещаше, че нещо му присяда в гърлото.
— Чинии няма — каза Анселмо. — Режи си с твоя нож. — Момичето беше оставило четири вилици, опрени на ръба на железния тиган със зъбците надолу.
Те ядяха направо от тигана, без да разговарят, както повелява испанският обичай. Месото беше заешко, сготвено с лук, грах и зелени чушки във винен сос. Заекът беше готвен дълго време, месото му се отделяше само` от костите, а сосът беше много вкусен. Робърт Джордън изпи още едно канче червено вино, докато се хранеше. Момичето го гледаше през цялото време. Останалите гледаха само в тигана и ядяха. Робърт Джордън обра с парче хляб соса от тази част на тигана, която беше пред него, отмести заешките кости, обра и соса, който беше останал под тях, после изтри вилицата си с хляб, избърса и ножа, сложи го на мястото му и изяде хляба. Наведе се, загреба пълно канче вино, а момичето продължаваше да го гледа.
Робърт Джордън отпи канчето до половина, но когато заговори на момичето, пак усети, че нещо му задира в гърлото.
— Как се казваш? — запита той. Пабло бързо го погледна, когато чу как звучи гласът му. После стана и се отдалечи.
— Мария. А ти?
— Роберто. Отдавна ли си тук в планината?
— От три месеца.
— Три месеца? — Той гледаше косите й, гъсти, ниско остригани и преливащи се като вълна, когато тя прокара ръка по тях, този път от смущение, като вълнуваща се от вятъра пшенична нива на склон.
— Бяха ме обръснали — каза тя. — Постоянно ни бръснеха в затвора във Валядолид. За три месеца, ето колко порасна. Аз бях във влака. Отвеждаха ни на юг. След като хвърлиха влака във въздуха, много от пленниците ги заловиха, но мен не. Аз тръгнах с тези.
— Намерих я да се крие в скалите — каза циганинът. — Вече се оттегляхме. Страшно плашило беше. Взехме я със себе си, но после неведнъж си мислех, че ще трябва да я оставим.
— А този, който беше с тях? — запита Мария. — Рус като тебе. Чужденец. Той къде е?
— Умря каза Робърт Джордън. — През април.
— През април? И влака беше през април.
— Да — каза Робърт Джордън. — Загина десет дни след влака.
— Бедничкият — каза тя. — Беше много смел. И ти ли вършиш същото като него?
— Да.
— Разправял ли си се и с влакове?
— Да. Три влака.
— Тук?
— В Естремадура — каза той. — Преди да дойда тук, бях в Естремадура. Такива като мен има много в Естремадура. Там имаме много работа.
— А какво търсиш тук из тия планини?
— Изпратиха ме на мястото на другия, русия. Освен това познавам тия места от преди събитията.
— Добре ли ги познаваш?
— Не, не особено добре. Но бързо се запознавам. Имам добра карта и добър водач.
— Старецът — кимна тя. — Човек на място.
— Благодаря — каза й Анселмо и Робърт Джордън неочаквано осъзна, че той и момичето не са сами, разбра още, че му е трудно да я гледа, защото, когато я гледа, гласът му се променя. Той нарушаваше второто от двете правила, които човек трябва да съблюдава, за да бъде добре с хората, говорещи испански: да предлага на мъжете тютюн и да не закача жените, но изведнъж разбра, че му е все едно ще ги съблюдава ли, или не. Имаше толкова много неща, с които не се съобразяваше, защо тогава ще се съобразява с това?
— Имаш много красиво лице — каза той на Мария. — Колко жалко, че не съм могъл да те видя, преди да ти острижат косата.
— Тя ще порасне — каза тя. — След шест месеца ще бъде вече дълга.
— Трябваше да я видиш каква беше, като я доведохме от влака. Толкова грозна беше, че лошо да ти стане, като я погледнеш.
— Чия жена си? — запита я Робърт Джордън, опитвайки се да се овладее. — Да не си на Пабло?
Тя го изгледа и се засмя, после го тупна по коляното.
— На Пабло? Ти не видя ли Пабло?
— Е, тогава на Рафаел. Видях Рафаел.
— И на Рафаел не съм.
— Тя е ничия — каза циганинът. — Чудачка. Ничия не е. Ама добре готви.
— Наистина ли си ничия? — запита я Робърт Джордън.
— На никого не съм. На никого. Нито на шега, нито наистина. И на теб не съм.
— Тъй ли? — каза Робърт Джордън и почувствува как гърлото му пак се стяга. — Това е добре. Защото, което си е право, нямам време за жени.
— И петнайсет минути ли нямаш? — подразни го циганинът. — Поне четвърт час. — Робърт Джордън не отговори. Погледна момичето Мария и усети гърлото си тъй стегнато, че не се реши да заговори.
Мария го погледна и се засмя, после внезапно се изчерви, но продължи да го гледа.
— Ти се изчерви — каза й Робърт Джордън. — Често ли се изчервяваш?
— Никога.
— А сега се изчерви.
— Тогава ще вляза в пещерата.
— Остани тук, Мария.
— Не — каза тя, без да се усмихва. — Сега ще вляза в пещерата. — Тя вдигна железния тиган, от който бяха яли, и четирите вилици. Движеше се малко непохватно като жребче, но със същата грация на младо животно.
— Канчетата трябват ли ви? — запита тя.
Робърт Джордън продължаваше да я гледа и тя отново се изчерви.
— Не ме карай да правя така — каза тя. — Не обичам да правя така.
— Остави ги — каза й циганинът. — На. — Той загреба от каменната гаванка и подаде пълно канче на Робърт Джордън, който гледаше как момичето снишава глава и влиза в пещерата с тежкия железен тиган.
— Благодаря — каза Робърт Джордън. Сега, след като я нямаше, гласът му пак звучеше нормално. — Това е последно. Пихме достатъчно.
— Дай да изпразним гаванката — каза циганинът. — Има повече от половин мех. Падна ни с един от конете.
— Това беше последният набег на Пабло — каза Анселмо. — Оттогава насам нищо не е направил.
— Колцина сте? — запита Робърт Джордън.
— Седем и две жени.
— Две?
— Да. La mujer* на Пабло.
[* Жената (исп.). — Б.пр.]
— Къде е?
— В пещерата. Момичето не разбира много от готвене. Казах, че готви хубаво, за да й направя удоволствие. Но тя повече помага; la mujer на Пабло готви.
— А тя, la mujer, каква е?
— Страшна — засмя се циганинът. — Истински звяр. Ако Пабло ти се струва грозен, трябва да видиш жена му. Но пък е смела. Сто пъти по-смела от Пабло. Само дето е звяр.
— Едно време и Пабло беше смел — каза Анселмо. — Голямо нещо беше Пабло едно време.
— Погубил е повече хора от холерата — каза циганинът. — В началото на движението Пабло е върлувал така, че е взел живота на повече хора от тифуса.
— Но той вече отдавна е muy flojo — каза Анселмо. — Сдаде фронта. Много го е страх от смъртта.
— Възможно е да е от това, че самия той е убил толкова много хора в началото на войната — забеляза философски циганинът. — Пабло е убил повече хора от бубонната чума.
— Това — едно, и после имането — каза Анселмо. — Пък и много пие. Иска му се да си осигури спокойни старини като matador de toros. Като бикоборец. Но не му се удава.
— Ако мине от другата страна на фронта, ще му вземат конете, а него ще го вкарат в армията — каза циганинът. — А и на мен не ми се ще да ходя в армията.
— Кой циганин обича да е в армията — каза Анселмо.
— И за какво да я обичаш? — запита циганинът. Кой отива с охота в армията? За това ли правим революция — за да служим в армията? Съгласен съм да се сражавам, ама не в армията.
— Къде са другите? — запита Робърт Джордън. След изпитото вино се чувствуваше приятно сънлив и легнал на горската земя, той виждаше между върхарите как планинските следобедни облачета бавно пътуват във високото испанско небе.
— Двама спят в пещерата — каза циганинът. — Двама са часови горе, дето ни е картечницата. Един е на пост долу. Сигурно всички са заспали.
Робърт Джордън се обърна настрана.
— Каква ви е картечницата?
— Някак си особено се казва — каза циганинът. — Излезе ми сега от главата. Ама е картечница.
Сигурно е лека картечница, помисли Робърт Джордън.
— Колко тежи? — запита той.
— Може и сам човек да я дигне, ама е тежка. Има тринога, дето се сгъва. Взехме я при последния истински набег. Набегът преди онзи с виното.
— А колко патрона имате за нея?
— Безброй — каза циганинът. — Цял сандък, пък тежи — да не повярваш.
Навярно около петстотин патрона, помисли Роберт Джордън.
— С пълнител ли е или с лента?
— С кръгли железни кутии отгоре на цевта.
По дяволите, та това е картечница «Lewis», помисли си Робърт Джордън.
— Разбираш ли нещо от картечници? — запита той стареца.
— Nada — каза Анселмо. Нищо не разбирам.
— А ти? — обърна се той към циганина.
— Знам само, че стрелят много бързо и цевта им така се нажежава, че ще ти изгори ръката гордо отвърна циганинът.
— Това всеки го знае — каза презрително Анселмо.
— Може — каза циганинът. — Но той ме попита какво знам за такава maquina и аз му казах. — После добави: — И за разлика от обикновените пушки не престават да стрелят, докато не спреш да натискаш спусъка.
— Ако не направят засечка или не се свършат патроните, или цевта не се нажежи до стопяване — каза на английски Робърт Джордън.
— Какво разправяш? — запита го Анселмо.
— Нищо — каза Робърт Джордън. — Предсказвах бъдещето на английски.
— Това е много необикновена работа. — Да предсказваш бъдещето на тоя Ingles. А на ръка можеш ли да гледаш?
— Не — отвърна Робърт Джордън и загреба още едно канче вино. — Но ако ти умееш, ще те помоля да ми гледаш на ръка и да ми кажеш какво ме чака в тия три дни.
— La mujer на Пабло може да гледа на ръка — каза циганинът. — Но е такава гневлива и зла, че не знам дали ще иска.
Робърт Джордън приседна и отпи от виното.
— Искам още сега да видя la mujer на Пабло — каза той. — Ако е толкова страшна, дай да свършим по-скоро тая работа.
— По-добре да не й се мяркам пред очите — каза Рафаел. — Тя не може да ме търпи.
— Защо?
— Казва, че съм бил безделник.
— Каква несправедливост — подразни го Анселмо.
— Тя не търпи циганите.
— Каква голяма грешка — каза Анселмо.
— Тя има циганска кръв — каза Рафаел. — Зная какво говори — усмихна се той. — Но езика й реже — все едно, че те попарват с вряла вода и те бият с биволски камшик. На нищо ще те направи, много жестоко може да те подреди. Невероятно зла е.
— Как се разбират двете с момичето, с Мария? — запита Робърт Джордън.
— Добре. Тя обича момичето. Но само някой да се приближи до нея… — Поклати глава и издаде силен звук с език.
— С момичето тя се отнася много добре — каза Анселмо. — Грижи се за нея.
— Когато намерихме момичето при влака, то не беше на себе си — каза Рафаел. — Не искаше да говори и през цялото време плачеше, а докоснеше ли я някой — разтреперваше се като мокро куче. Едва напоследък се оправи. Напоследък е много по-добре. Днес беше съвсем наред. Сега, преди малко, нищо й нямаше, когато говореше с теб. За малко щяхме да я оставим там, при влака. Помисли си — има ли смисъл да се помайваш заради такова грозно същество, от което явно нищо няма да излезе — тъжна работа. Но старата я завърза с едно въже и когато момичето не можеше да върви, старата я биеше с края на въжето, за да я накара да върви. После, когато вече наистина не можеше повече да върви, старата я понесе на рамо. Когато старата се умори да я носи, аз я понесох. Катерехме се по едни баири — храсталаци и папрати до пояс. Когато и аз не можех повече да я нося, Пабло я понесе. Но какво ли не ни нарече старата, за да ни накара да я носим! — Той поклати глава при спомена. — Момичето наистина е източеничко в краката, но не е тежко. Има дребна кост и е лекичка. Само че няма да ти се види лека, ако трябва да я носиш, да спираш и да стреляш, после пак да я носиш, а старата бие Пабло с въжето и му носи пушката, подава му я, щом той пусне момичето, после го кара пак да го вдигне, пълни му пушката и го кълне, вади патроните от паласките му, блъска ги в пълнителя и го кълне. Но вече се смрачаваше и като се стъмни, беше добре. Добре, че за наш късмет нямаше кавалеристи.
— Сигурно е било много трудно при влака — каза Анселмо. — Аз не бях там — обясни той на Робърт Джордън. — Там бяха отряда на Пабло, отряда на El Sordo — Глухия. Днес ще се видим с него — и още два отряда, все тукашни, от планините. По това време аз бях от другата страна.
— Беше и оня, русия, с особеното име — каза циганинът.
— Кашкин.
— Да. Все не мога да го запомня. И още двама с картечница. И тях ги бяха изпратили от армията. Много им дойде да носят картечницата и я захвърлиха. А тя тежеше по-малко от момичето. Да беше старата до тях, нямаше да им даде да я захвърлят. — Той поклати глава при спомена, после продължи: — През живота си не бях виждал такъв взрив. Задава се влака. Ние го видяхме още отдалеч. Нямаш представа как бях напрегнат. Виждаме го, пуска пара, а чак после чуваме свирката. Сетне — чу-чу-чу-чу-чу-чу и идва все по-близо и по-близо, после изведнъж взрив, предните колела на машината се вдигат и цялата земя като че ли бухва в грамаден черен облак и гръм и локомотива литва във въздуха, хвърчи пръст и траверсите също литват, като че ли сънуваш, и после се тръшна на една страна като голямо ранено животно, а още не бяха спрели да се сипят буците пръст от първата експлозия, те валяха около нас — втора експлозия и бял облак пара и la maquina залая — та-тат-тат-та! — не спираше циганинът и друсаше свитите си юмруци нагоре и надолу пред себе си, с обърнати нагоре палци, сграбчил въображаема картечница. — Та! Та! Тат! Тат! Та! Та — ръмжеше той. — В живота си не съм виждал такова нещо, войниците тичат от влака, a la maquina лае право в тях и те падат. Тогава, без да съобразявам, сложих ръка върху la maquina и открих, че цевта пари и в същия миг старата ме перна по лицето и викна: «Стреляй, глупак такъв! Стреляй, че като те сритам, ще ти смачкам главата!» Тогава започнах да стрелям, но пушката ми играе в ръцете, а войниците бягат нагоре по отсрещния хълм. После, като се смъкнахме долу при влака да видим какво можем да вземем, един офицер беше успял да подкара с насочен пистолет някои от войниците надолу към нас. Размахва пистолета и им крещи, а ние всички стреляме по него и никой не го уцелва. После някои от войниците залегнаха и започнаха да стрелят, а офицера се разхожда зад тях с пистолета, ние пак не можем да го улучим, a la maquina не може да стреля по него, защото влака пречи. Офицерът застреля двама войника, както бяха залегнали, а другите пак не щат да се мръднат, той ги псува и те накрая се дигнаха, отпърво един, после по двама, по трима и хукнаха към нас и към влака. После пак залегнаха и започнаха да стрелят. После ние започнахме да отстъпваме, la maquina пак лае над главите ни, както отстъпваме. Тогава намерих момичето, в камъните, дето беше избягала от влака, и тя избяга с нас. Войниците ни гониха, докато се стъмни.
— Голяма пукотевица ще да е било — каза Анселмо. — Голяма олелия.
— Единственото нещо, което го свършихме както трябва — обади се един дебел глас. — А какво правиш сега, мързелив пияница, мръсно циганско копеле?
Робърт Джордън видя една около петдесетгодишна жена, едра почти колкото Пабло, колкото висока, едва ли не толкова и широка, с черна селска риза и блуза, тежки вълнени чорапи на тежките крака, черни платнени обувки с въжени подметки и лице, мургаво като модел за гранитен паметник. Имаше едри, но красиво оформени ръце, а гъстата й черна коса беше свита на кок на тила.
— Отговаряй — каза тя на циганина, без да обръща внимание на останалите.
— Аз говоря с другарите. Този ни го пращат за динамитчик.
— Всичко това знам — каза la mujer на Пабло. — Сега марш оттук и да смениш Андрес, той караули на върха.
— Me voy — каза циганинът. — Отивам. — Обърна се към Робърт Джордън: — Ще се видим на вечеря.
— Това и на шега няма да мине — каза му жената. — Днес, ако знам да броя, вече три пъти яде. Върви горе и ми изпрати Андрес.
— Hola — каза тя на Робърт Джордън, протегна ръка и се усмихна. — Как си, какво става с Републиката?
— Добре — каза той и отвърна на силното й ръкостискане. — И аз съм добре, и Републиката е добре.
— Радвам се — каза тя. Гледаше право в лицето му, усмихната, и той забеляза, че има хубави сиви очи. — Да не си дошъл, за да взривяваме пак влак?
— Не — каза Робърт Джордън, който мигновено почувствува доверие в нея. — Не влак, а мост.
— No es nada — каза тя. — Мостът е нищо работа. Няма ли да взривим още един влак, сега имаме и коне.
— По-нататък. Мостът е много важен.
— Момичето ми каза, че твоят другар, дето беше с нас при влака, загинал.
— Да.
— Жалко. Никога не бях виждала такъв взрив. Той добре си знаеше работата. Харесваше ми. Няма ли как да хвърлим във въздуха друг влак? Сега тук из планините има много хора. Прекалено много. Стана трудно с изхранването. По-добре ще е да се изтеглим оттук. А имаме и коне.
— Трябва да взривим моста.
— Къде е той?
— Съвсем близо.
— Още по-добре — каза la mujer на Пабло. — Дай да хвърлим във въздуха всички мостове тука и да се пръждосваме. Омръзна ми това място. Много хора станахме. А това не е на добро. Тука стана застояло блато, това не мога да търпя.
Тя зърна Пабло между дърветата.
— Borracho! — викна. — Пияница! Пропаднал пияница! — Обърна се весело към Робърт Джордън. — Взел е кожено мехче с вино да си пие сам в гората — обясни тя. — Непрекъснато пие. Този живот го съсипва. Много се радвам, че дойде при нас, малкия. — Тупна го по гърба. — А! — възкликна. — По-як си, отколкото изглеждаш! — И като плъзна ръка по рамото му, опипа мускулите под фланелената риза. — Добре. Много съм доволна, че дойде.
— Аз също.
— Ще се разбираме двамата. Чаша вино?
— Вече пихме — каза Робърт Джордън. — Може би ти ще пиеш?
— Преди да седнем да ядем, няма — каза тя. — Не ми понася. — После пак зърна Пабло. — Borracho! — кресна. — Пияница! — Обърна се към Робърт Джордън и поклати глава. — Истински мъж беше. — Но сега е свършено с него. И послушай ме какво още ще ти кажа: бъди много добър и внимателен с момичето. С Мария. Тя е преживяла много нещо. Разбираш ли ме?
— Да. Защо ми казваш това?
Забелязах я каква беше, когато се върна в пещерата, след като те беше видяла. Забелязах как те гледа, преди да излезе.
— Аз малко се пошегувах с нея.
— Тя беше много зле — каза жената на Пабло. — Сега е по-добре и хубаво ще е да не стои повече тук. — Нали Анселмо може да я преведе през фронта? — Ти и Анселмо можете да я преведете, когато вършиш твоята работа.
Робърт Джордън усети, че пак нещо го дави в гърлото и че гласът му звучи глухо. — Може — каза той.
La mujer на Пабло го последна и поклати глава:
— Ей, ей! Това сте вие, мъжете!
— Какво толкова съм казал? Сама знаеш, че е хубава.
— Не, не е хубава. Искаш да кажеш, че е започнала да се разхубавява — възрази жената на Пабло. — Мъже! Срам за нас, че ви раждаме такива. Не! Сериозно. Сега, при Републиката, няма ли специални места за такива като нея, без семейство?
— Има — каза Робърт Джордън. — Има добри домове. На морския бряг край Валенсия. И на други места. Там ще се погрижат за нея, а тя ще се занимава с деца. Там има деца, евакуирани от селата. Ще я научат да гледа деца.
— Тъкмо това искам — зарадва се la mujer. — Пабло е като болен по нея. Това е още едно нещо, което го яде отвътре. Като я види, и не е на себе си. Най-добре ще е да си върви.
— Можем да я вземем, щом си свършим работата тук.
— Ще ти се доверя, но ще се отнасяш ли добре с нея? Говоря ти така, като че ли открай време се знаем.
— Винаги е така — отвърна Робърт Джордън, — когато хората се разбират един друг.
— Седни — нареди жената на Пабло. — Не желая да ми даваш обещания, защото, каквото ще стане, то ще стане. Но ако няма да я вземаш със себе си, тогава ще ми дадеш дума.
— Защо — ако няма да я взема със себе си?
— Защото не искам да полудее, когато си отидеш. Зная каква е, когато не е с ума си, и не искам пак да я видя такава.
— Ще я вземем, когато свършим с моста каза Робърт Джордън. — Ако сме живи след моста, ще я вземем.
— Не ми е приятно да говориш така. Такива приказки не са на хубаво.
— Казах го само защото давах обещание. Не съм от ония, дето обичат да се вайкат.
— Дай да ти видя ръката — каза жената. Робърт Джордън протегна ръка, жената я обърна с дланта нагоре, подържа я със своята едра ръка, прокара палеца си по нея, вгледа се внимателно, после я пусна. Тя се изправи. Той също се изправи и тя го погледна, без да се усмихва.
— Какво видя написано там? — запита я Робърт Джордън. — Не вярвам в такива работи. Няма да ме изплашиш.
— Нищо — отвърна тя. — Нищо не видях.
— Видя. Просто ми е любопитно. В такива работи не вярвам.
— А в какво вярваш?
— В много неща, но в това не.
— В какво?
— В моята работа.
— Да, видях това.
— Кажи ми какво друго видя.
— Друго нищо — каза тя сърдито. — Казваш, че с моста ще е трудно, така ли?
— Не. Казах, че е важно.
— А може да стане и трудно?
— Да. А сега ще отида долу да му хвърля един поглед. Колко хора имате тук?
— Само петима, дето могат да свършат работа. Циганина не го бива, макар че иска да помага. Има добро сърце. На Пабло вече не вярвам.
— А El Sordo колко души има, на които може да се разчита?
— Да кажем, осем. Довечера ще видим. Той ще дойде тук. Много е оправен. Освен това има малко динамит, не много, но има. Ще говориш с него.
— Изпрати ли да го повикат?
— Той идва всяка вечер. Съседи сме. Той е и приятел, и другар.
— Какво ти е мнението за него?
— На него може да се разчита. И добре се оправя. Когато взривявахме влака, той направи чудеса.
— А в другите групи?
— Ако са предупредени навреме, може да се наберат петдесетина щика, на които горе-долу можеш да разчиташ.
— До колко?
— Зависи накъде ще тръгнат нещата.
— А по колко патрона на пушка?
— Двайсетина. Зависи колко ще донесат те. Ако решат да участвуват. Не забравяй, че това е мост — значи, от него няма да паднат пари, нито плячка, значи, че е опасно и ти нарочно премълчаваш това и че после ще трябва да напуснем тия планини. Мнозина ще са против тая акция.
— Ясно.
— Затова колкото по-малко приказки, толкова по-добре.
— Съгласен съм.
— Иди да го погледаш този твой мост, а довечера ще поговорим с El Sordo.
— Ще тръгна надолу с Анселмо.
— Тогава го събуди — каза тя. — Искаш ли да вземеш една карабина?
— Благодаря — отвърна й той. — Да имаш оръжие, е добре, но няма да ми потрябва. Отивам само да огледам, не да вдигам излишен шум. Благодаря ти за всичко, което ми каза. Обичам така да се говори.
— Старая се да говоря откровено.
— Тогава кажи какво прочете на ръката ми.
— Няма — отвърна тя и поклати глава. — Нищо не съм видяла. Сега върви при твоя мост. Аз ще ти наглеждам раниците.
— Покрий ги и никой да не ги пипа. По-добре да ги оставим тук, отколкото да ги внасяме в пещерата.
— Ще бъдат покрити и никой няма да ги пипне — каза жената на Пабло. — Върви при твоя мост.
— Анселмо — повика го Робърт Джордън и сложи ръка на рамото на стареца, който спеше, опрял глава на лактите си. Старецът отвори очи.
— Да — каза. — Разбира се. Да вървим.
 

Глава трета
 
Последните двеста ярда от спускането те преминаха внимателно, като се прокрадваха от дърво до дърво, без да излизат от сянката, и спряха, когато до моста, който се виждаше между последните борове по стръмния склон, оставаха едва петдесетина ярда. Слънцето се беше скрило зад тъмнеещото планинско било и мостът се чернееше в празнотата на пролома. Той беше стоманен, едносводест мост и в краищата имаше по будка за часовия. Беше достатъчно широк, за да се разминат два автомобила, и здравата му, изящна метална арка прехвърляше дълбокия пролом, в чието дъно, далеч долу пенливият поток се белееше между скалите и балваните, за да се влее в рекичката, прорязала ждрелото.
Слънцето блестеше в очите на Робърт Джордън и се виждаше само силуета на моста. После слънцето заблестя по-слабо и се скри — а той погледна нагоре, между дърветата, към кафявото заоблено било, зад което се беше спуснало, и сега, когато лъчите вече не го заслепяваха, видя, че склонът е обрасъл в нежна млада зеленина, а малко под гребена на планината още има снежни преспи.
После пак обърна очи към моста — бързаше да използува кратките минути, в които можеше да го види такъв, какъвто е, за да разгледа конструкцията. Взривяването му нямаше да е трудно. Без да престава да го наблюдава, той извади от джоба на ризата си бележник и бързо нахвърли няколко скици. Докато чертаеше, не мислеше какви заряди са нужни. Това можеше да свърши по-късно. Сега само отбелязваше тези точки, където трябва да се сложи динамит, така че при взрива мостът да остане без опора и средата му да рухне в пролома. Това можеше да стане без бързане, обмислено и точно с пет-шест шашки, съединени така, че да се взривят заедно; същото можеше да се постигне и по по-прост начин с два големи заряда. Но тогава зарядите би трябвало да са много големи, да се сложат на противоположните краища на моста и да се взривят едновременно. Той чертаеше бързо и с удоволствие; приятно му беше, че има да разрешава една ясна задача и че най-накрая трябва да се залови с нейното изпълнение. Затвори бележника, пъхна молива в кожената петлица на ръба на корицата му, сложи бележника в джоба си и закопча копчето.
Докато той бе чертал, Анселмо беше наблюдавал пътя, моста и будките на часовите. Той смяташе, че са се приближили прекалено много и въздъхна облекчено, когато Робърт Джордън престана да рисува.
Щом Джордън закопча джоба си и след това се просна зад един боров дънер, иззад който можеше да надзърта, Анселмо сложи ръка на лакътя му и посочи с пръст.
В будката при отсамния край на моста часовият седеше, поставил между коленете си пушката с надянат щик. Пушеше цигара, имаше плетена шапка и наметка като одеяло. От петдесет ярда разстояние лицето му не се виждаше добре. Робърт Джордън вдигна към очите си полевия бинокъл, като засланяше внимателно лещите с длани, макар че те вече не можеха да блеснат на слънцето; изведнъж перилата на моста се преместиха тъй близко, че му се стори — ще протегне ръка и ще ги докосне, а лицето на часовия бе тъй ясно, че се виждаха хлътналите бузи, пепелта на върха на цигарата и щика, излъскан с оръжейно масло. Това беше селско лице — хлътнали бузи под високите скули, четинеста брада, очи, засенчени от дебели вежди; едрите ръце държаха пушката, изпод гънките на пончото се подаваха тежки ботуши. На стената на будката висеше старо, потъмняло кожено мехче за вино, бяха оставени вестници, а телефон нямаше. Разбира се, може би имаше телефон от другата страна, която той оттук не можеше да види, но не се виждаше от будката да излизат жици, макар покрай пътя да минаваше телефонна линия и жиците да бяха обтегнати над моста. Отвъд до будката някой беше измайсторил мангал за дървени въглища — положено върху два камъка старо бензиново варелче с отрязан капак и дупки, пробити в стените му; но в него нямаше огън. Под него в пепелта се валяха почернели от огъня празни консервени кутии.
Робърт Джордън подаде бинокъла на Анселмо, който бе залегнал до него. Старецът се усмихна и поклати глава. Почука с пръст по сляпото си око.
— Ya lo veo — каза той на испански. — Видях го — прецеди той през зъби, почти без да помръдва устни — този начин на говорене е по-тих дори от шепот. Когато Робърт Джордън му се усмихна, той погледна към часовия, посочи го с пръст, с другата ръка направи движение, сякаш си прерязваше гърлото. Робърт Джордън кимна, но престана да се усмихва.
Будката на другия часовой на отвъдния край на моста беше обърната към тях със задната си страна и те не можеха да видят какво става в нея. Пътят, който беше широк, равен и асфалтиран, свиваше наляво след моста, после завиваше вдясно и се скриваше. Там той се сливаше със стария път — новият беше разширение на стария, след като бяха отрязали част от високата скала на отсрещната страна на пролома; неговата лява и същевременно западна страна минаваше край отвъдния ръб на пролома и моста; там при ръба, който беше досами пропастта на пролома, имаше маскировка от предпазни каменни блокчета. Тук проломът се превръщаше почти в ждрело, особено където ручеят, прекрачен от моста, се вливаше в реката.
— А другият пост? — обърна се Робърт Джордън към стареца.
— На петстотин метра зад оня завой. В заслона на пътния — той е издълбан в самата скала.
— Колко души? — запита Робърт Джордън.
Той отново наблюдаваше часовият през бинокъла. Часовият угаси цигарата си в дървената стена на будката, после извади от джоба си кожена кесия за тютюн, разкъса хартията на угарката и изтръска остатъка от използувания тютюн в кесията. Часовият се изправи, опря пушката си на стената на будката, протегна се, после взе пушката, преметна я през рамо и излезе на моста. Анселмо се сниши на земята, а Робърт Джордън пъхна бинокъла в джоба на ризата си и скри глава зад боровия ствол.
— Седем войника и един ефрейтор — прошепна Анселмо в ухото му. — Узнах от циганина.
— Да се отдалечи, и ще тръгнем — каза Робърт Джордън. — Много сме близо.
— Видя ли каквото ти трябва?
— Да. Всичко, което ми беше нужно.
Сега, след като слънцето се бе скрило, бързо захладняваше, здрачаваше се, а зад билото проблясваха последните разсеяни лъчи на залеза.
— Как ти се струва? — запита тихо Анселмо, без да изпуска от очи часовия, който крачеше по моста към втората будка; щикът му проблясваше в чезнещата светлина на залеза, фигурата му изглеждаше безформена под широкия плащ.
— Всичко е наред — каза Робърт Джордън. — Съвсем наред.
— Радвам се — каза Анселмо. — Ще тръгваме ли? Сега вече не може да ни види.
Часовият стоеше с гръб към тях, на отсрещния край на моста. От пролома идваше шумът от водата, която се стичаше по балваните. После този шум се примеси с друг — равномерно, засилващо се бучене, и те видяха, че часовият вдига глава и гледа нагоре, така че плетената му шапка се килва към тила; те също вдигнаха глави и високо във вечерното небе видяха три едноплощника, наредени клиновидно; те изглеждаха миниатюрни и сребристи там горе, все още огрени от слънцето — носеха се в небето невероятно бързо под равномерния рев на моторите.
— Наши?
— Изглежда — каза Робърт Джордън, но знаеше, че на такава височина не е възможно да си напълно сигурен. Този вечерен патрул можеше да бъде и на едната, и на другата страна. Но видиш ли летящи изтребители, винаги казваш — наши, защото това действува добре на хората. С бомбардировачите работата стои иначе.
Анселмо очевидно мислеше същото.
— Наши са — каза той. — Познавам ги. Това са «Moscas»( мухи).
— Вярно — каза Робърт Джордън, — и на мен ми се струва, че са «Moscas».
— Да, «Moscas» са — потвърди Анселмо.
Робърт Джордън можеше да извади бинокъла и да разбере какви са, но предпочиташе да не го прави. Тази вечер му беше все едно чии са самолетите и щом като на стареца му беше приятно да бъдат наши, не искаше да го разочарова. Сега, след като бяха изчезнали в посока към Сеговия, той си помисли, че те никак не приличаха на зелените самолети с червени елерони и ниско поставено крило — руският вариант на «Боинг П-32», които испанците наричаха «Moscas». Цветът не можеше да се различи, но силуетът явно беше друг. Не. Това беше фашистки патрул, който се връщаше в базата си.
Часовият все още стоеше на отсрещния край на моста, с гръб към тях.
— Да вървим — каза Робърт Джордън. Той започна да се изкачва по склона, като се придвижваше внимателно и се прикриваше зад боровете, докато се отдалечи достатъчно, за да не могат да го забележат от моста. Анселмо го следваше на стотина ярда. Когато се отдалечиха достатъчно, Робърт Джордън се спря, изчака стареца, пусна го да мине отпред и те се заизкачваха равномерно в тъмнината по оврага.
— Имаме силна авиация — каза доволно старецът.
— Да.
— И ще победим.
— Трябва да победим.
— Да. А като победим, ела тук на лов.
— На лов за какво?
— За глигани, мечки, вълци, диви кози…
— Обичаш ли лова?
— И как още. Повече от всичко друго. В нашето село до един сме ловци. Ти не обичаш ли?
— Не — каза Робърт Джордън. — Не обичам да убивам животни.
— Аз пък обратното — каза старецът. — Не обичам да убивам хора.
— Никой не обича, освен някой, който не е наред с ума — каза Робърт Джордън. — Но аз не съм против, когато се налага. Когато е за делото.
— Все пак това е друго — каза Анселмо. — В моя дом, когато имах дом — сега нямам — имах зъби от глиган; бях го застрелял в предгорието. Имах вълчи кожи. За вълци ходех зиме, в снега. Бях убил един много едър по здрач край село, като се връщах в къщи веднъж, през ноември. У дома имах четири вълчи кожи. Поизтъркани бяха от много ходене по тях, но все пак вълчи кожи си бяха. Имах рога на див козел; бях го застрелял в Горна Сиера, имах и орел — беше ми го препарирал един човек от Авила, специалист препаратор — беше с разперени крила, а очите му жълти като на жив. Много красив беше и аз много обичах да си гледам трофеите.
— Да — съгласи се Робърт Джордън.
— На вратата на църквата в моето село имаше прикована меча лапа; тази мечка я бях убил през пролетта, бях я срещнал на един скат в снега, както обръщаше един пън със същата тази лапа.
— Кога е било това?
— Преди шест години. Изсушиха й лапата и я приковаха на черковната врата и всеки път, като я видех — а тя като човешка ръка, но с едни такива дълги нокти — беше ми приятно.
— Горд ли беше?
— Горд, защото си спомнях как бях срещнал мечката в ранна пролет по тоя скат. А когато си убил човек, човек, какъвто си и ти, нищо хубаво не ти остава в паметта.
— Не можеш да му заковеш лапата на черковната врата — каза Робърт Джордън.
— Не можеш. На никой няма да му дойде наум такова ужасно нещо. И все пак човешката ръка прилича на меча лапа.
— И в туловището мечката и човекът си приличат — каза Робърт Джордън. — Като одереш кожата на мечката, виждаш, че мускулатурата доста прилича.
— Да — кимна Анселмо. — Циганите вярват, че мечката е брат на човека.
— Индианците в Америка също — потвърди Робърт Джордън. — И като убият мечка, кланят й се и й искат прошка. Слагат й черепа на едно дърво и преди да си тръгнат, молят я да не им се сърди.
— Циганите вярват, че мечката е брат на човека, защото под козината й тялото й е същото, защото пие бира, обича музика и умее да танцува.
— Същото вярват и индианците.
— Значи, индианците са цигани?
— Не са. Но за мечката вярвах същото.
— Ясно. Циганите вярват, че мечката ни е брат още и защото обича да краде.
— Ти имаш ли циганска кръв?
— Не. Но много съм бил с цигани, а откакто започна войната, още повече. Из планината ги има много. За тях не е грях, ако убиеш някой, който не е от твоето племе. Отричат, че е така, но е вярно.
— Като мароканците.
— Да. Циганите имат много закони, дето не признават, че ги имат. Понеже е военно време, много цигани станаха, пак лоши, каквито са били едно време.
— Те не разбират за какво се води тази война. Не знаят за какво се бием.
— Не знаят — каза Анселмо. — Знаят само, че има война и хората пак могат да се убиват един друг, както едно време, без да е сигурно, че ще ги накажат за това.
— Ти убивал ли си? — запита Робърт Джордън, защото в тъмнината и след деня, прекаран заедно, между тях имаше по-голяма близост.
— Да. Няколко пъти. Но никога не ми е било приятно. За мен е грях да убиеш човек. Даже фашистите, дето трябва да ги убиваме. За мен има голяма разлика между мечката и човека и не вярвам в тия цигански приказки за братство с животните. Не. Аз съм против всякакво убиване на хора.
— И все пак си убивал.
— Да. И пак ще убивам. Но ако оживея, ще гледам след това така да живея, че никому да не причинявам зло и да ми се прости.
— Кой да ти прости?
— Знам ли? Сега като си нямаме вече бог, нито син божи, нито светия дух, кой ще ни прощава? Не знам.
— Ти вече нямаш бог, така ли?
— Няма бог, човече. Разбира се, че няма. Ако имаше бог, щеше ли да позволи това, което съм го видял с очите си? Нека те да имат бог.
— Те казват, че той е с тях.
— Разбира се, на мен ми липсва бога, защото от дете вярвам. Но сега човек трябва да отговаря пред себе си.
— Значи, не друг, а ти трябва да си простиш за това, че си убивал?
— Мисля, че да — каза Анселмо. — Ти така ясно го каза, че аз вярвам да е така. Но все едно има ли бог, или няма, мисля, че е грях да убиваш. Да отнемеш живота на друг човек — това не е шега работа. Наложи ли се, ще го направя, но не съм от тия като Пабло.
— За да спечелиш една война, трябва да убиваш враговете. Това е стара истина.
— Вярно. На война трябва да убиваш. Но аз си имам особени разбираният — заяви Анселмо.
Сега те вървяха редом в тъмнината и говореха тихо от време на време, той извръщаше глава, както се изкачваше.
— Аз дори епископ не бих убил. Не бих убил какъвто и да било собственик. Ще ги карам да работят всеки ден, както ние сме работили на полето или в планината, да секат дърва, докато са живи. Да разберат за какво е роден човек. Да спят, където ние спим. Да ядат, каквото ние ядем. И най-важното — да работят. Че да се научат.
— Че да оцелеят и пак да те поробят.
— Като ги убиваш, на нищо няма да ги научиш — каза Анселмо. — Не можеш да ги изтребиш, защото от семето им ще дойдат повече с още по-силна омраза. И от затвора няма полза. Затворът само създава омраза. Всичките ни врагове трябва да проумеят това.
— Но ти все пак си убивал.
— Да — потвърди Анселмо. — Много пъти и пак ще убивам. Но с нежелание и винаги съм знаел, че правя грях.
— А часовоя? Ти се пошегува, че ще убиеш часовоя.
— Това беше само шега. Бих го убил. Да. Разбира се, че ще го убия, и то, без да се замислям, като знам какво трябва да свършим. Но това няма да ми е приятно.
— Тогава да убиват тези, които обичат да убиват — каза Робърт Джордън. — Там има осем души, тук петима. Общо тринайсет за тези, които обичат.
— Има много, дето обичат — изрече Анселмо в тъмнината. — И у нас има много. Повече са от тези, на които можеш да разчиташ в боя.
— Ти сражавал ли си се?
— Не — призна старецът. — Бихме се в Сеговия, в началото на войната, но ни разбиха и избягахме. И аз избягах с другите. Не разбрахме много добре какво вършим и не знаехме как трябва да го свършим. Имах само една ловджийска пушка и патрони с едри сачми, а ония от guarda civil бяха с маузери. Аз със сачмите от сто крачки нищо не мога да им направя, а те от триста ни бият както си искат — като да сме зайци. Стреляха много и добре стреляха, а ние бяхме като стадо овце пред тях. — Той замълча. После запита: — Мислиш ли, че при моста ще има бой?
— Възможно е.
— Никога не съм виждал бой без бягане — каза Анселмо. — Не знам как ще се държа в боя. Стар човек съм и се чудя.
— За теб ще отговарям аз — отвърна му Робърт Джордън.
— Ти в много сражения ли си бил?
— В няколко.
— А как мислиш, какво ще стане при моста?
— Първата ми грижа е мостът. Това ми е задачата. Да се разруши моста, не е трудно. Но ще обмислим и останалото. За подготовката. Всичко ще се напише.
— Много малко от тях умеят да четат — предупреди го Анселмо.
— Всичко ще се напише, за да знае всеки, че го има черно на бяло, но освен това ще се обясни съвсем ясно с думи.
— Аз ще направя всичко, каквото ми възложиш — обеща Анселмо. — Но помня как беше при Сеговия, като започна пукотевицата, и ако ще има бой и дори само обикновена престрелка, искам да знам точно какво трябва да правя, каквото и да се случи, за да не побягна. Спомням си, че там в Сеговия през цялото време мислех как да избягам.
— Ще бъдем заедно — отвърна му Робърт Джордън. — Аз непрекъснато ще ти казвам какво да правиш.
— Тогава всичко е наред — успокои се Анселмо. — Казват ли ми какво да правя, ще го направя.
— Задачата ни е мостът и боят — ако се завърже бой — обяви Робърт Джордън и в тъмнината тези думи му прозвучаха малко театрално, но на испански звучаха добре.
— Сигурно е от голяма важност — каза Анселмо. И като го чу как каза това, просто, искрено и без всякакво позиране, без да позира, като омаловажава опасността, както би направил един англичанин и без да се перчи и да я преувеличава като латинец, Робърт Джордън си даде сметка колко му е провървяло, че има за помощник този старец и макар вече да беше огледал моста и да бе обмислил и опростил задачата, отказвайки се от плана да превземе двата поста и едва тогава да взриви моста, както се практикува обикновено — вътрешно той се противеше на заповедите на Голц и на практиката да се дават подобни заповеди. Бунтуваше се заради това, което можеха да му струват тези заповеди — на него и на този старец. Нищо добро не можеха да очакват от такива заповеди ония, които трябваше да ги изпълнят.
Не бива да се разсъждава така, каза си той, и да не би ти да си нещо специално, да не би да има някакви хора, които са специални и които нищо не трябва да сполети? Какво толкова представляваш ти, какво толкова представлява старецът? Вие сте оръдия, които трябва да изпълнят предназначението си. Дадена е заповед, която е необходима, за която ти не си виновен, и има мост и този мост може да се окаже преломната точка, около която ще се завърти съдбата на човечеството. Може да се окаже преломна точка за цялата тази война. Има само едно нещо да правиш и трябва да го направиш. Глупости — само едно нещо, помисли си той. Ако беше само едно — лесно. Стига си треперил, страхливо копеле, каза си Джордън. Мисли си за друго.
И започна да мисли за момичето Мария, с нейната кожа, коса и очи в еднакъв кафеникаво златист оттенък, косата малко по-тъмна, но ще изсветлее, когато кожата й загори повечко, гладката й кожа с мургавина, скрита под бледозлатистата повърхност. Навярно кожата й навсякъде е тъй гладка, цялото и тяло е гладко и как се движеше несръчно, като че ли в нея имаше нещо или с нея ставаше нещо, което я смущава, сякаш имаше такова нещо, а всъщност нямаше, то беше само в ума й. И тя се изчерви, когато той я погледна, както беше седнала, обгърнала коленете си с ръце и ризата разтворена на шията, гърдите вирнати и напиращи под ризата; и докато мислеше за нея, нещо го давеше в гърлото и той изпитваше трудност при вървежа и двамата с Анселмо мълчаха, докато старецът каза:
— Сега слизаме по тия скали и оттам в лагера.
Когато отминаха скалите, някой в тъмнината им викна:
— Стой! Кой е? — Чуха как щраква затворът на пушката, когато ръкохватката бе изтеглена назад, и как чукна глухо по ложата, когато я изтласкаха напред.
— Другари — каза Анселмо.
— Какви другари?
— Другари на Пабло — каза му старецът. — Не ни ли знаеш?
— Знам ви — рече гласът. — Но имам заповед. Знаете ли паролата?
— Не. Ние идваме отдолу.
— Знам — каза човекът в тъмнината. — Вие идвате от моста! Всичко знам. Но не съм я аз издавал тая заповед. Трябва да знаете втората половина на паролата.
— А каква е първата половина? — запита Робърт Джордън.
— Забравих — прихна човекът в тъмнината. — Хайде, майната му, давай към лагерния огън, дето ти е проклетият динамит.
— Това се казва партизанска дисциплина — каза Анселмо. — Спусни курока на твоята играчка. — Спуснал съм го — каза човекът в тъмнината. — Спуснах го леко с палеца и показалеца.
— Някой път ще направиш така с маузер, дето няма насечка на затвора и ще гръмне.
— Това е маузер — каза човекът. — Ама нямаш представа какъв съм здрав в ръцете. Винаги така го отпускам.
— Накъде я беше насочил? — запита Анселмо в тъмното.
— В тебе — отвърна човекът, — през цялото време, докато отпусках ударника. И стигнеш ли в лагера, кажи някой да дойде да ме смени, щото съм зверски пригладнял и забравих паролата.
— Как се казваш? — запита Робърт Джордън.
— Агустин — каза човекът. — Казвам се Агустин и ще се пукна от скука на това място.
— Ще им кажем — додаде Робърт Джордън и си помисли, че aburmiento, скука на испански е дума, която един селянин не би употребил на никой друг език. А тук тя е обикновена дума в устата на човек от която и да било класа.
— Чуй — каза Агустин, приближи се и сложи ръка на рамото на Робърт Джордън. После извади огниво, удари кремъка, вдигна праханта и раздухвайки я, се вгледа в лицето на младежа на светлината на тлеещото огънче.
— Приличаш на онзи другия — каза той. — Ама си малко по-друг. Чуй. — Той угаси праханта и застана с пушката в ръка. — Я ми кажи, вярно ли е това за моста?
— Какво за моста?
— Че ще хвърлим във въздуха тоя мръсен мост и после ще трябва да се разкараме оттук и да вървим на майната си?
— Не знам.
— Не знаел! — възкликна Агустин. — Ама че идиотщина! А динамита твой ли е?
— Мой.
— И не знаеш за какво ти е? Приказки ще ми разправяш.
— Знам за какво е и ти също ще узнаеш, като му дойде времето — сопна се Робърт Джордън. — А сега отиваме в лагера.
— Върви на майната си — каза Агустин. — Върви се заври, където щеш. Ама искаш ли да ти кажа нещо, дето ще е добре да го знаеш?
— Искам — каза Робърт Джордън. — Само да не е пак някоя… — И той повтори думичката, която бе оцветявала досегашния им разговор. Този Агустин непрекъснато псуваше и Робърт Джордън се съмняваше дали той може да си отвори устата и да каже нещо, без да вплете някое ругателство или като съществително, или като прилагателно, или като глагол. Агустин се засмя в тъмнината, когато Робърт Джордън повтори неговия израз. — Свикнал съм така да си говоря. Може да е некрасиво. Кой знае? Всеки си говори посвоему. Слушай какво ще ти кажа. Не ме е грижа за моста. Нито за моста, нито за каквото и да било друго. И ми е омръзнало вече в тая планина. Трябва ли да се махаме — ще се махаме. Плюя на тия места. Ако трябва да вървим другаде, добре. Ама едно ще ти кажа. Пази си динамита.
— Благодаря — каза Робърт Джордън. — От тебе ли да го пазя?
— Не — каза Агустин. — От някои хора, които по-малко псуват от мен.
— Е, и? — запита Робърт Джордън.
— Ти разбираш испански — каза Агустин, този път сериозно. — Пази го добре тоя дяволски динамит.
— Благодаря.
— Няма какво да ми благодариш. Отваряй си очите на четири за твоя материал.
— Някой пипал ли го е?
— Не, ако беше, щях ли да си губя времето за празни приказки?
— Благодаря ти все пак. А сега — в лагера!
— Добре — каза Агустин. — И да изпратят някой, дето помни паролата.
— Ще се видим ли в лагера?
— Да, човече. И то скоро.
— Хайде — каза Робърт Джордън на Анселмо.
Те започнаха да се спускат по края на полянката, наоколо бе паднала сива мъгла. След като бяха ходили по горската земя, осеяна с борови игли, сега усещаха меката трева под краката си и влагата от росата през въжените подметки. Пред тях между дърветата Робърт Джордън забеляза огън и се досети, че там е входът на пещерата.
— Агустин е добър човек — каза Анселмо. — Говори неприлично и все се шегува, но е сериозен човек.
— Добре ли го познаваш?
— Да. Знам го отдавна. Много му вярвам.
— И на думите му ли вярваш?
— Да, приятелче. Пабло сега никак не е човек на място, нали виждаш?
— Какво може да се направи?
— Да има непрекъснато някой да го пази.
— Кой?
— Ти. Аз. Жената и Агустин. Нали той сам вижда, че има опасност.
— Ти очакваше ли нещата да са толкова зле?
— Не — отвърна Анселмо. — Не предполагах, че толкова бързо ще стане така. Във всеки случай трябваше да дойдем тук. Това са планините на Пабло и на Ел Сордо. Трябваше да се обърнем към тях, защото сами не бихме могли да се справим.
— Ами Ел Сордо?
— Него го бива — каза Анселмо. — Колкото единият е лош, другия пък е добър.
— Значи, мислиш, че на Пабло вече наистина не трябва да се вярва?
— Цял следобед все за това мисля и вече знам, че не трябва. Спомни си какво чухме. Наистина не трябва.
— Може би е по-добре да си тръгнем, да им кажем, че ще взривяваме друг мост и да съберем хора от другите отряди?
— Не — каза Анселмо. — Из тия места действува той. Не можеш стъпка да направиш скришом от него. Но трябва да се действува много внимателно.
 

Глава четвърта
 
Те се спуснаха към входа на пещерата, отворът беше прикрит с чул и през процепа се виждаше светлина. Двете раници бяха до дънера завити с платнището и Робърт Джордън коленичи и опипа брезента, който се беше втвърдил от влагата. Той пъхна ръка под него в тъмнината и от външния джоб на едната от раниците извади плоско шишенце в кожен калъф, което сложи в джоба си. Отключи продълговатите катинарчета на верижките, с които бяха пристегнати торбите, отвори ги и опипа с ръце съдържанието. В едната раница, почти на дъното, той напипа под пакетите с шашките скатания спален чувал; пак стегна отвора и заключи верижката, после бръкна в другата раница и напипа ръбестата дървена кутия на стария детонатор, кутията за пури, в която бяха капсулите — всяко цилиндърче омотано с две жици и положено внимателно, тъй, както някога, когато беше дете, нареждаше яйцата от диви патици в колекцията си, — ложата на автомата, демонтирана от цевта и загърната в коженото му яке, два дискови и пет дъгови пълнителя в един от вътрешните джобове на голямата раница, а в другата макаричките меден проводник и големия рулон тънка жица с изолатор. В същия джоб, в който беше жицата, напипа клещите и двете дървени шила за пробиване на дупки в края на пакетирания експлозив, от последния джоб извади голяма кутия руски папироси от онези, които му бяха дали в щаба на Голц, и след като пристегна отвора на раницата, той щракна катинарчето, сгъна скобите и пак покри двете раници с платнището. Анселмо бе влязъл в пещерата.
Робърт Джордън се изправи с намерение да го последва, после промени решението си, вдигна платнището, с което бяха покрити двете раници, взе една във всяка ръка и олюлявайки се под тежестта им, тръгна към входа на пещерата. Остави едната раница на земята, отметна конския чул, после с приведена глава и с по една раница във всяка ръка, стиснал раменните ремъци, влезе.
В пещерата беше топло и задимено. До стената имаше маса, на нея бутилка с втикната в гърлото й лоена свещ, а край масата бяха насядали Пабло, трима непозната и циганинът Рафаел. Пламъкът на свещта хвърляше сенки на стената зад мъжете и Анселмо, който още не бе успял да се настани, беше застанал от дясната страна на масата. Жената на Пабло се бе навела над огнището в дъното на пещерата. Момичето беше коленичило до нея и разбъркваше нещо в желязното котле. Тя вдигна дървената лъжица, с която бе бъркала в котлето, и погледна Робърт Джордън и от прага той видя лицето й, осветено от огъня, който жената разпалваше с духало отдолу, видя ръката й и капките, които се стичаха от лъжицата и падаха в котлето.
— Какво носиш? — запита Пабло.
— Моите работи — отвърна Робърт Джордън и положи двете раници на известно разстояние една от друга там, където пещерата се разширяваше към онази страна, която беше по-далеч от масата.
— Какво ще им стане, ако стоят навън? — запита Пабло.
— Някой може да се спъне в тях в тъмното — обясни Робърт Джордън, приближи се към масата и остави на нея кутията с папиросите.
— Не ми харесва да държим динамит в пещерата — каза Пабло.
— Далеч е от огъня — успокои го Робърт Джордън. — Заповядайте цигари. — Той прокара нокътя на палеца си по стената на картонената кутийка с цветния броненосец на капака и я побутна към Пабло.
Анселмо му донесе столче, покрито с мъхната кожа, и той седна до масата. Пабло го изгледа тъй, сякаш се готвеше да каже нещо, после посегна към цигарите.
Робърт Джордън предложи папироси и на останалите. Все още избягваше да ги поглежда. Но забеляза, че един от тях си взе няколко, а другите двама — не. Цялото му внимание беше приковано към Пабло.
— Как е, циганино? — запита той Рафаел.
— Добре — отвърна циганинът. Робърт Джордън разбираше, че бяха разговаряли за него, когато той влезе. Дори циганинът се чувствуваше неловко.
— Ще ти даде ли тя пак да ядеш? — запита Робърт Джордън циганина.
— Да. Защо да не ми даде? — дръпна се циганинът. Дружелюбният тон, с който бяха разменяли шеги следобеда, сега липсваше.
Жената на Пабло мълчаливо продължаваше да раздухва огъня.
— Има един Агустин, вика, че се е наскучал до смърт там горе — каза Робърт Джордън.
— От скука никой не е умрял — отвърна Пабло. Да продължи да умира от скука още малко.
— Има ли вино? — запита Робърт Джордън, обръщайки се към всички, и се наклони напред, положил ръце на масата.
— Малко е останало — каза Пабло мрачно. Робърт Джордън реши, че е по-добре да провери настроението на останалите и да се опита да разбере на каква почва е стъпил.
— Тогава, я да пия чаша вода. Ей! — викна той на момичето. — Донеси ми чаша вода.
Момичето погледна към жената, която не каза нищо и дори не даде вид; че е чула, после загреба пълно канче от едно котле с вода, приближи се до масата и го постави пред Робърт Джордън. Той й се усмихна. В същото време сви коремните си мускули и леко се извъртя наляво върху стола, така че пистолетът му се измести и се приплъзна по колана му в по-удобно положение. Пъхна ръка в джоба на панталона си. Пабло не го изпускаше от очи. Той знаеше, че всички го наблюдават, но самият той следеше само Пабло. Извади ръка от джоба на панталона си, в нея държеше покритото с кожен калъф плоско шишенце; развинти запушалката и тогава вдигна канчето, отпи половината от водата и бавно започна да налива от плоското шишенце в канчето.
— Много силно е за теб, иначе щях да те почерпя — каза той на момичето и пак му се усмихна. Малко е останало, иначе щях да ти предложа — извини се той на Пабло.
— Не обичам, мастика — каза Пабло.
Острата миризма, която се разнесе на масата, беше подсказала на Пабло какво е питието.
— А добре — каза Робърт Джордън. — Щото ми е останало много малко.
— Това какво е? — запита циганинът.
— Лекарство. Искаш ли да го опиташ?
— Лекарство за какво?
— За всичко — каза Робърт Джордън. — Всичко цери. Ако нещо не ти е наред, ще те излекува.
— Дай да го опитам.
Робърт Джордън побутна канчето към циганина. Примесено с вода, питието беше станало млечнобяло и той се надяваше, че циганинът ще се задоволи с една глътка. Оставаше съвсем малко, а чаша от него заменяше всички вечерни вестници, всички вечери в парижките кафенета, всички кестени, които сега сигурно вече цъфтяха, едрите товарни коне по външните булеварди, книжарниците, будките, картинните галерии, парка Монсури, стадиона Бъфало и Бют Шомон, «Гаранти тръст къмпани», Ил де ла Сите, отдавна познатия хотел Фово и възможността да почете и да се отпусне привечер; всички тези неща, които му бяха доставяли удоволствие и които беше забравил и когато се завръщаха при него, щом усетеше вкуса на непрозрачната, горчива магическа течност, от която езикът изтръпваше, стомахът, се стопляше, умът също се сгряваше, а мислите се променяха.
Циганинът направи гримаса и му върна канчето.
— Мирише на анасон, ама е горчиво като жлъчка. По-добре да си болен, отколкото такова лекарство.
— Това е от пелина — каза Робърт Джордън. — В това, в истинския абсент, винаги има пелин. Казват, че от него се размеквал мозъка, ама не го вярвам. Само започваш да мислиш иначе. В абсента трябва да наливаш водата бавно, по няколко капки. А аз обратното — във водата налях абсент.
— Какви ги говориш? — сърдито запита Пабло, защото усети насмешка в думите му.
— Обяснявам за лекарството — отвърна му Робърт Джордън и се засмя. — Купих го в Мадрид. Беше последната бутилка и я пия от три седмици. — Отпи голяма глътка и почувствува как течността облива езика му и го прави нечувствителен, сякаш бе лека упойка. После погледна Пабло и пак се усмихна. — Как е? — запита той.
Пабло не отговори и Робърт Джордън внимателно огледа тримата непознати на масата. Единият беше с широко плоско лице, плоско и мургаво като серанска шунка, със сплескан, счупен нос и от това, че от устата на този човек стърчеше под ъгъл дълга руска папироса, лицето му изглеждаше още по-плоско. Мъжът беше с къса сива коса и набола посивяла брада; носеше обикновената селска риза, закопчана на врата. Когато Робърт Джордън го оглеждаше, той седеше, свел очи към масата, но погледът му беше твърд, немигащ. Другите двама очевидно бяха братя. Много си приличаха, и двамата бяха къси, набити, тъмнокоси, с ниски чела, мургави и чернооки. Единият имаше белег на челото над лявото око и когато Робърт Джордън ги погледна, те твърдо отвърнаха на погледа му. Единият изглеждаше на двадесет и шест — двадесет и осем години, другият — може би с две години по-възрастен.
— Какво гледаш? — запита единият от братята, тоя с белега.
— Тебе гледам — каза Робърт Джордън.
— И какво особено виждаш?
— Нищо — отвърна Робърт Джордън. — Искаш ли папироса?
— Защо не? — каза по-големият брат. Преди това той не си беше взел. — Тези са същите като на онзи другия, дето беше за влака.
— Ти участвува ли?
— Всички участвувахме — отговори спокойно човекът: — Всички, като не броим стареца.
— Ето какво трябва да направим сега — каза Пабло. — Да взривим още един влак.
— Може — каза Робърт Джордън. — Като свършим с моста.
Той видя, че жената на Пабло, която до този момент беше обърната, към огъня, се беше извърнала и слушаше. Щом бе произнесъл думата «мост», всички бяха притихнали.
— След моста — повтори Робърт Джордън нарочно и отпи от абсента. Така и така сме започнали, помисли си той. И без това няма да се размине.
— Аз не съм за моста — каза Пабло, вперил поглед в масата. — Нито аз ще участвувам, нито хората ми.
Робърт Джордън не каза нищо. Погледна към Анселмо и вдигна канчето.
— Тогава двамата сами ще свършим тая работа, старче — каза той и се усмихна.
— Без тоя страхливец — каза Анселмо.
— Какво каза? — обърна се Пабло към стареца.
— Не говоря на теб. На тебе нищо не съм казал — отвърна Анселмо.
Робърт Джордън извърна очи настрани, към жената на Пабло, която стоеше до огъня. Досега тя беше мълчала и изобщо не бе дала знак, че слуша разговора им. Но сега каза на момичето нещо, което той не можа да чуе, и то се изправи, отдалечи се от огнището, плъзна се край стената, отметна чула, провесен на входа на пещерата, и излезе. Ето, наближава, помисли си Робърт Джордън. Започва се. Не исках така да стане, но, изглежда, няма как.
— Тогава ще се справим с моста и без твоя помощ — каза Робърт Джордън на Пабло.
— Не — каза Пабло и Робърт Джордън забеляза как по лицето му избива пот. — Никакви мостове няма да взривяваш тук.
— Така ли?
— Няма да взривяваш никакъв мост — изговори Пабло тежко.
— А ти какво ще кажеш? — обърна се Робърт Джордън към жената на Пабло, която стоеше до огнището — безмълвна и грамадна.
Тя се обърна към тях и каза:
— Аз съм за моста! — Лицето й, огряно от огъня, беше поруменяло и се открояваше мургаво и красиво в отблясъците — такова, каквото си беше по рождение.
— Какво каза? — запита я Пабло и Робърт Джордън забеляза, че той има изражението на човек, който е предаден, и пак погледна изпотеното му чело.
— Аз съм за моста и против теб — каза жената на Пабло. — Нищо повече.
— Аз също съм за моста — каза плосколикият със счупения нос и смачка цигарата върху масата.
— За мен моста нищо не значи — каза единият от братята. — Аз съм за la mujer на Пабло.
— Също — каза другият брат.
— Също и аз — каза циганинът.
Робърт Джордън наблюдаваше Пабло и както го наблюдаваше, отпускаше дясната си ръка все по-ниско и по-ниско, готов на всичко, ако се наложи, и почти се надяваше, че ще се наложи, като чувствуваше може би, че така ще бъде по-просто и по-лесно, и заедно с това не желаеше да развали онова, което бе потръгнало тъй добре, и съзнаваше колко бързо едно племе или род или една групичка от хора може при разпра да се обърне против чужденеца и все пак си мислеше, че това може да се направи с едно движение на ръката, ще е най-простото, най-доброто и хирургически най-здравото решение, след като нещата вече бяха взели такъв обрат, но наблюдавайки Пабло, той наблюдаваше и жената на Пабло, която стоеше до огнището, и видя, че след като бе казала на чия страна е, тя гордо се изчервява, тъй както се изчервяват силните и здравите хора.
— Аз съм за Републиката — радостно каза жената на Пабло. — А моста — това е за Републиката. С другите акции можем да се заемем после.
— Ех, ти! — възкликна горчиво Пабло. — Имаш глава на бик за разплод и сърце на курва. Мислиш си, че след тоя мост ще има някакво «после». Много знаеш ти какво ще се случи!
— Ще стане това, което има да става — каза жената на Пабло. — Каквото е писано, това ще стане.
— И ти е все едно дали ще ни погнат като диви зверове след тая работа, от която нищо няма да спечелим? Все едно ли ти е дали ще умрем, или не?
— Все едно ми е — каза жената на Пабло. — И не се опитвай да ме сплашиш, страхливецо.
— Страхливец, а — повтори горчиво Пабло. — Наричаш човека страхливец, защото има усет за тактика. Защото може предварително да види какво ще ни донесе една идиотщина. Страхливец ли е този, който вижда кое е глупаво и кое не?
— Ами глупак ли е този, който вижда кой е страхливец и кой не — каза Анселмо, който не можа да премълчи находчивата си реплика.
— Искаш ли да умреш? — запита го Пабло строго и Робърт Джордън си даде сметка, че въпросът му съвсем не е риторичен.
— Не.
— Тогава дръж си устата. Не говори за работи, дето не ги разбираш. Не виждаш ли, че това е нещо сериозно? — каза той почти жално. — Само аз ли съм тоя, дето вижда колко сериозна е тая работа?
Изглежда, че е така, помисли си Робърт Джордън. Да, приятелю Пабло, само ти. Ти и аз. Също и жената, защото го прочете на ръката ми, но тя още не го е разбрала. Все още не е.
— Аз ли съм командир, или не? — запита Пабло. — Знам какво говоря. Вие нищо не знаете. Това старче дрънка глупости. Стария го бива само да ходи да разнася съобщения и да води чужденци. Тоя чужденец идва тука, за да свърши нещо, което е добро за чужденците. А после ще плащаме ние. Аз съм за това, от което всички ще имаме полза и да сме в безопасност.
— Безопасност ли? — ахна жената на Пабло. — Няма такова нещо. Толкова са много тия, дето търсят сега безопасност тук, че това вече става опасно. Търсиш безопасност, а пък губиш всичко.
Сега тя стоеше до масата с голямата лъжица в ръка.
— Има безопасност — настоя Пабло. — Дори като се излагаш на опасност, трябва да знаеш какви рискове поемаш — това е то безопасността. Както бикобореца, който знае какво прави, не поема излишен риск и е в безопасност.
— Докато рогата го разпорят — каза горчиво жената. — Колко съм ги чувала такива приказки от бикоборците, преди да се надянат на рогата. Колко пъти Финито разправяше, че цялата работа била в умението и че бика никога нямало да намуши човека, а човека сам се намушвал на рогата му. Винаги така самонадеяно говорят, преди да се надянат на гората. После им ходим на посещение в болницата. — Сега тя заговори с друг глас, изобразявайки посетителка при постелята, на пострадалия. — Здравей, стари приятелю! Здравей! — прогърмя гласът й. После, с немощния глас на ранения тореадор: — Buenas, Compadre. Как е, Пилар? — И пак със собствения си гърмящ глас: — Как стана тая работа, Финито, Chico, как можа с тебе да стане тази отвратителна злополука? — После с тих, тъничък гласец: — Дреболия, жено. Дреболия, Пилар. Чиста случайност. Много хубаво го убих, нали разбираш. От това по-добре никой не би го убил. Убих го по всички правила и той беше съвършено мъртъв, олюля се на краката си и се готвеше да рухне и тъкмо аз тръгнах към бариерата — много стилно и малко наперено — и както бях с гръб към него, той изведнъж тъй ми ръгна тоя рог между бузите на задника, че ми излезе през черния дроб. — Тя се засмя и продължи, но вече не с почти женското пискливо гласче на ранения матадор, а със собствения си груб глас? — Ти ще ми разправяш за безопасност! Не живях ли аз девет години с трима от най-зле платените матадори в света, че да не знам какво значи страх и безопасност? Само за безопасност недей да ми говориш. Ама си и ти! Как се надявах на теб, а какво излезе! Една година война, и в какво се превърна — лентяй, пияница и страхливец.
— Нямаш право да говориш така — каза Пабло. — Още по-малко пред други хора и пред чужденец.
— Ще си говоря — продължаваше жената на Пабло. — Не чу ли какво ти казах? Все още ли си мислиш, че ти командваш тук?
— Да — викна Пабло. — Тук аз командвам.
— Я не се шегувай — кресна жената. — Тук командвам аз! Не чу ли какво казаха хората? Тук командвам аз и никой друг. Ако искаш, можеш да си останеш с нас, да ядеш от храната и да пиеш от виното, само че с мярка. Ако искаш, и ще работиш с нас. Но тук командвам аз.
— Трябва да ви застрелям и двамата — и тебе, и чужденеца — продума мрачно Пабло.
— Опитай се — подкани жената. — Че да видиш какво ще се случи.
— Искам вода — каза Робърт Джордън, без да вдига очи от мъжа с мрачното тежко лице и от жената, която стоеше горда, уверена в себе си и държеше големия черпак така властно, като че беше маршалски жезъл.
— Мария! — викна жената на Пабло и когато момичето влезе през отвора, каза: — Вода за този другар.
Робърт Джордън бръкна в джоба си за плоското шише и докато го изваждаше, разхлаби кобура и го измести така, че да легне на бедрото му. Наля абсент в канчето, взе каната с вода, която момичето му бе донесло, и започна малко по малко да я сипва. Момичето стоеше редом до него и го наблюдаваше.
— Вън! — нареди жената на Пабло и посочи на момичето отвора с черпака.
— Навън е студено — възрази момичето, наведе се към Робърт Джордън, приближи буза до неговата и се загледа как абсентът побелява.
— Може да е студено — каза жената на Пабло. — Ама тука пък е много топло. — После добави ласкаво: — За малко само.
Момичето поклати глава и излезе.
Търпението на Пабло сигурно скоро ще се изчерпи, помисли си Робърт Джордън. Той държеше канчето в едната ръка, а другата, вече без да се прикрива, бе положил върху пистолета. Отпусна предпазителя и усети под пръстите си успокояващата, огладена, почти изтрита от дългата употреба резба на ръкохватката и хладната, закръглена предпазна скоба на спусъка — надеждна като верен другар. Сега Пабло гледаше не него, а жената.
Тя пак заговори:
— Слушай какво ще ти кажа, пияница такъв! Ясно ли ти е кой командва тук?
— Аз командвам.
— Не. Слушай. Прочисти си косматите уши и слушай внимателно. Командвам аз.
Пабло я гледаше и лицето му беше непроницаемо. Гледаше я съвсем спокойно, после погледна през масата към Робърт Джордън. Изгледа го дълго и замислено, след това пак загледа жената.
— Добре. Ти командваш — каза той. — И ако искаш, нека и той да командва. И двамата можете да вървите по дяволите! — Той гледаше жената право в лицето: не беше нито победен, нито уплашен от нея. — Може и така да е — да съм мързелив и да пия много. Смятай ме за страхливец, макар че не е вярно. Само че аз не съм глупак. — Той замълча. — Командвай, дано да ти хареса. Но ако си не само командир, а и жена, вземи, че ни дай нещо да ядем.
— Мария! — извика жената на Пабло.
Момичето промуши глава иззад чула, който засланяше отвора на пещерата. — Сега влизай и слагай вечерята.
Момичето влезе, запъти се към ниската маса до огнището, взе емайлираните съдини и ги постави на масата.
— Има достатъчно вино за всички — каза на Робърт Джордън жената на Пабло. — Не го слушай тоя пияница. Изпием ли го — ще си набавим друго. Допий това, особеното, дето го пиеш, и си налей вино.
Робърт Джордън допи последната глътка абсент, усети, че както го гълта така, наведнъж, той се разлива като едва доловима топла вълна, постепенна като химическа реакция, проникваща като алкохолни пари, и подаде канчето, за да му налеят вино. Момичето го напълни догоре и му се усмихна.
— Е, видя ли моста? — запита циганинът. Останалите, които не бяха отворили уста, докато се изясняваше кой на чия страна е, се наведоха напред, готови да слушат.
— Да — каза Робърт Джордън. — Не е трудна работа. Искате ли да ви покажа?
— Да, човече. Това ни е интересно.
Робърт Джордън извади бележника от джоба на ризата си и им показа скиците.
— Ама гледай само как си прилича — каза плосколикият, който се наричаше Примитиво. — Това си е самия мост.
С върха на молива Робърт Джордън посочи къде трябва да се поставят зарядите и обясни как ще бъде взривена конструкцията.
— Ама че просто! — каза този от братята, който имаше белег на лицето; наричаха го Андрес. — Ами как ще ги възпламениш?
Робърт Джордън обясни и това и докато им показваше, усети, че момичето, което, гледаше в бележника му, бе поставило ръка на неговото рамо. Жената на Пабло също гледаше. Само Пабло не проявяваше никакъв интерес; беше се усамотил с чашата си и от време на време я пълнеше, като загребваше от големия съд, който Мария бе напълнила от меха, провесен вляво от входа на пещерата.
— Много ли пъти си вършил това? — запита го момичето тихо.
— Да — отвърна Робърт Джордън.
— А ние ще видим ли как ще стане?
— Да. Защо не?
— Ще видиш ти! — каза Пабло от своя край на масата. — Ще видиш, и още как!
— Млъквай! — каза жената на Пабло и изведнъж се сети какво бе прочела на ръката на Робърт Джордън следобеда, изведнъж избухна в страшен, непредизвикан гняв. — Млъквай, страхливец такъв. Млъквай, черен прокобнико! Млъквай, убиецо!
— Добре — каза Пабло. — Млъквам. Сега ти командваш и продължавай да гледаш красивите картинки. Но помни, че не съм глупав.
Жената на Пабло усети, че гневът й отстъпва място на печал и предчувствието, че няма да се сбъднат нито надеждите, нито обещанията. Това чувство й беше познато още от детството и тя добре знаеше кога и защо я обхваща то. Цял живот бе знаела. Сега то бе дошло неочаквано и като се стараеше да го пропъди, да не му позволи да се докосне до нея; нито до нея, нито до Републиката, тя каза:
— Хайде да ядем. Мария, сипвай от гърнето.
 

Глава пета
 
Робърт Джордън отмести чула, който закриваше входа на пещерата, и като излезе навън, вдъхна дълбоко прохладния нощен въздух. Мъглата се бе разсеяла, показали се бяха звездите. Нямаше вятър и след спарения въздух в пещерата, в който се смесваха тютюнев дим и пушек от огнището, миризма на пържено месо и ориз, шафран, чушки, зехтин, винено смолистия дъх от големия мех, провесен до вратата, окачен там за шията, четирите му крака щръкнали встрани, на единия крак канелка, а от нея капчици по земята, които слягаха прахоляка; след уханието от различните билки, на които не знаеше имената, провиснали на китки от тавана, до дългите плитки чесън, с тежък привкус в устата от червеното вино и чесъна; след миризмата на конска и човешка пот, пропила дрехите на хората край масата, острата кисела миризма на човешка пот, смесена с неприятно сладникавата воня от засъхналата пяна от устата на коня, полепнала по потните му хълбоци — след всичко това приятно беше да вдъхне дълбоко чистия нощен планински въздух с аромат на борови игли и росна трева край брега на потока. Беше паднала обилна роса, защото вятърът бе стихнал, но докато стоеше там, си помисли, че призори сигурно ще има скреж.
Той стоеше и дишаше дълбоко, после се вслуша в нощта, дочу, че някъде далеч се стреля, после крясък на сова в гората долу, където беше опънат загона за конете. После от пещерата се разнесе песента на циганина и звънът на струните от китарата, която той тихо акордираше.
«Наследство баща ми остави» — извиси се гласът, който нарочно пееше дрезгаво, задържа се на високия тон и продължи:
 
Луната и слънцето аз притежавам.
И макар че се скитам по целия свят,
да ги похарча — все не успявам!
Китарата забръмча с бързи акорди — аплодисменти за певеца.
— Хубаво пееш — чу Робърт Джордън нечий глас. — Давай сега каталонската, циганино.
— Не.
— Давай. Давай. Каталонската.
— Е, добре — каза циганинът и запя скръбно:
 
Носът ми е плосък.
Лицето ми — черно.
Но все пак аз съм човек.
 
— Olé! — викна някой. — Давай, циганино!
Гласът на циганина се извиси трагикомично.
 
Слава богу, аз съм негър.
А не каталонец!
 
— Много се разшумяхте — дочу се гласът на Пабло. — Млъквай, циганино!
— Да — подхвана гласът на жената. — Много се разшумяхте. С тоя глас ще ни докараш тук la guardia civil, а и гласа ти не струва.
— Знам още един куплет — каза циганинът и пак засвири на китарата.
— Дръж си го за себе си — отвърна му жената.
Китарата замлъкна.
— Тази вечер гласа ми не е наред. Значи, загуба няма — каза циганинът и като отметна чула, излезе през тъмния отвор.
Робърт Джордън го забеляза как се отправя към едно дърво, а след това се приближи към него.
— Роберто! — повика тихо циганинът.
— Да, Рафаел — отвърна той. По гласа на циганина веднага разбра, че виното го е хванало. И той не беше пил малко — два абсента, а след това и вино, но главата му беше хладна и ясна, защото сложната обстановка, създадена от спора с Пабло, го държеше в напрежение.
— Защо не уби Пабло? — запита го циганинът тихичко.
— Защо да го убивам?
— Рано или късно ще трябва да го убиеш. Защо не използува случая?
— Сериозно ли говориш?
— А ти какво мислиш, че очакваха всички? Ами защо Пилар накара момичето да излезе? Да не мислиш, че след като се кажат такива думи, всичко може да си остане постарому?
— А защо не го убихте вие?
— Qué va — каза спокойно циганинът. — Това си е твоя работа. Три или четири пъти ни се стори, че, аха, аха, и ще го убиеш. Пабло няма приятели.
— Хрумна ми такова нещо — каза Робърт Джордън. — Ала се отказах.
— Това го видяха всички. Всички забелязаха, че се приготвяш. Защо не то направи?
— Реших, че ще бъде неприятно за вас или за жената.
— Que va! Жената сама чакаше това да стане, както курвата чака да излети голямата птица. Ти си по-зелен, отколкото изглеждаш.
— Възможно е.
— Убий го сега — настояваше циганинът.
— Ще бъде подло.
— Ще бъде даже по-добре — промълви съвсем тихо циганинът. — По-малко опасно. Хайде! Убий го! Убий го сега.
— Не мога така. Подло е, а за нашето дело не трябва да се действува подло.
— Тогава предизвикай го — каза циганинът. — Ама трябва да го убиеш. Друг лек няма.
Докато разговаряха, без да нарушават тишината, между дърветата прелетя сова, спусна се към плячката си и се издигна, бързокрила, но безшумна.
— Виждаш ли я — каза циганинът в тъмното. — Така трябва да се движат и хората.
— А през деня със слепи очи на някое дърво и враните кълват — възрази Робърт Джордън.
— Рядко става така — каза циганинът. — И когато стане, то е случайно. Убий го — продължи той. — Не оставяй тъй тая работа, после ще бъде по-трудно.
— Моментът е пропуснат.
— Можеш да предизвикаш нов — настояваше циганинът. — Или използувай, че сега можеш да го издебнеш.
Чулът на входа на пещерата се отмести и навън се процеди светлина. Някой излезе и се запъти към тях.
— Нощта е ясна — каза нечий глух, безизразен глас. — Утре ще има хубаво време.
Беше Пабло.
Той пушеше една от руските папироси и когато придърпваше, огънчето се разгаряше и осветяваше кръглото му лице. При светлината на звездите те можеха да различат набитото му, дългоръко тяло.
— Не обръщай внимание на жената — каза той на Робърт Джордън. В тъмнината цигарата се разгоря по-ярко и снижавайки се, освети ръката му. — Тя понякога е особена. Ама е добра жена. Много предана на Републиката. — Огънчето на папиросата заподскача при всяка негова дума. Говори с цигара в уста, мина през ума на Робърт Джордън. — Няма за какво да се караме. И двамата мислим едно. Доволен съм, че ти дойде. — Огънчето на цигарата пак светна по-силно. — Не обръщай внимание на разни препирни — каза той. — Тук си добре дошъл.
— А сега ме извини — добави, — отивам да видя добре ли са вързали конете.
— Отдалечи се между дърветата към края на полянката и отдолу се разнесе цвилене.
— Видя ли? — каза циганинът. — Видя ли сега? Ето как изпусна момента.
Робърт Джордън не отговори.
— И аз отивам долу — каза сърдито циганинът.
— Защо?
— Que va, защо? Поне да гледам да не избяга.
— Може ли да вземе кон и да се измъкне надолу?
— Не.
— Тогава иди там, откъдето би могъл да мине, че да му попречиш.
— Там е Агустин.
— Върви тогава и поговори с Агустин. Разкажи му какво стана.
— Агустин с удоволствие ще го убие.
— Още по-добре — каза Робърт Джордън. — Тогава иди горе и му разкажи какво се случи.
— А после?
— Ще се спусна на полянката да видя какво става.
— Добре. Това вече е добре. — В тъмнината Робърт Джордън не виждаше лицето на Рафаел, но се досещаше, че той се усмихва. — Виждам, че започваш да се стягаш — каза одобрително циганинът.
— Върви при Агустин — повтори му Робърт Джордън.
— Отивам, Роберто, отивам — каза циганинът.
Робърт Джордън тръгна между боровете и опипвайки пътя си от дърво до дърто, наближи края на полянката. Там, под звездите, тъмнината не бе тъй непроницаема и той забеляза тъмнеещите се силуети на конете, оставени да пасат на поляната, привързани към забити колчета между него и потока. Той ги преброи. Бяха пет. Робърт Джордън седна под един бор и впери поглед към пространството отвъд поляната.
Уморен съм, мислеше си той, и може би разсъждавам неправилно, но моята задача е мостът и не трябва да се излагам на излишни опасности, докато не я изпълня. Разбира се, понякога е по-опасно, когато избягваш тези опасности, които трябва да приемеш, но досега гледах да не преча на естествения развой на нещата. Ако е наистина така, както казва циганинът, ако са очаквали от мен да убия Пабло, трябвало е да го убия. Но аз не можех да зная със сигурност какво очакват от мен. Не е хубаво чужд човек да убие един от тия, с които ще трябва да работи. Да го убиеш в боя — може, заради дисциплината; но струва ми се, че тук щеше да излезе много лошо, макар изкушението да беше голямо и това да изглеждаше най-простото и ясно решение. Само че в тази страна няма нищо просто и ясно и макар жената на Пабло да ми вдъхва пълно доверие, трудно е да се каже как би приела такава тежка мярка. Смърт на такова място, може да бъде нещо много низко, отвратително и грозно. Не знаеш как би посрещнала тя такова нещо. А без жената тук няма да има нито ред, нито дисциплина, докато с нея всичко може да потръгне много добре. Най-хубаво би било тя самата да го убие или пък циганинът (само че той няма да го убие), или часовият Агустин. Анселмо ще свърши тая работа, ако му кажа, че го изисквам, макар и да разправя, че бил против убийството. Според мен той ненавижда Пабло, а на мен се доверява, в неговите очи аз представлявам онова, в което той вярва. Тук само той и жената вярват истински в Републиката; впрочем, засега е рано да се каже.
Когато очите му привикнаха към светлината на звездите, той забеляза до един от конете Пабло. Конят рязко вдигна глава, после нетърпеливо я сведе и отново защипа тревата. Пабло стоеше до коня, облегнал се на него, поклащаше се заедно с животното, когато то опъваше въжето, и го потупваше по шията. Ласката дразнеше коня, пречеше му да си пасе спокойно. Робърт Джордън не виждаше какво прави Пабло, не го чуваше какво говори на коня, но виждаше, че не го развързва и не го оседлава. Той седеше и следеше Пабло, като се опитваше да прецени обстановката, в която бе попаднал.
— Ти, мое конче-вихрогонче — нареждаше в тъмнината Пабло на дорестия жребец. — Ти, белочел красавецо мой. С шия, извита като виадукта над село. — Той замълча. — Не, по-извита е и е много по-красива. — Конят щипеше трева, опъваше въжето и отмяташе глава настрани, отегчен от човека и от приказките му. — Не си ти нито жена, нито глупак — говореше Пабло на дорестия кон. — Ти, ех ти, мило мое конче. Не си ми ти някоя жена загоряла. Нито момиченце остригано и несръчно като новородено жребче. Ти няма да оскърбиш, няма да излъжеш и всичко разбираш. Ти, ех ти, мое конче-вихрогонче.
На Робърт Джордън щеше да бъде много интересно, ако беше чул какво говори Пабло на дорестия жребец, но той не го чу, защото, убеден вече, че Пабло е слязъл тук само за да провери наред ли е всичко при конете и след като бе решил, че сега да го убие, би било неправилно и неразумно, той се изправи и се запъти обратно към пещерата. Пабло още дълго стоя на поляната, като разговаряше с коня. Конят не разбираше нито дума и само усещаше по гласа, че му говорят ласкави слова, но той бе стоял цял ден в загона, беше гладен и нямаше търпение да опасе тревата, докъдето стигаше въжето, и човекът му досаждаше. Пабло заби колчето на друго място и пак застана до коня, но сега без да говори. Конят продължи да пасе, доволен, че човекът не му додява повече.
 

Глава шеста
 
Робърт Джордън седеше на едно от покритите с нещавена кожа столчета до огъня в пещерата и слушаше какво говори жената. Тя миеше съдовете, а момичето Мария ги бършеше и ги нареждаше в една вдлъбнатина, като ниша в каменната стена, която им служеше за долап.
— Странно — обади се жената. — Защо ли го няма Сордо? Още преди час трябваше да е тук.
— Ти изпрати ли да го извикат?
— Не. Той идва всяка вечер.
— Може да е зает. Някаква работа.
— Възможно е. Ако не дойде, утре трябва да го потърсим.
— Добре. Далеч ли е?
— Не. Тъкмо ще се поразходим. Не се движа достатъчно.
— Може ли и аз да дойда? — запита Мария. — Може ли, Пилар?
— Да, хубавице — каза жената и извърна към Робърт Джордън едрото си лице. — Нали е красива? — запита тя Робърт Джордън. — Как ти се струва? Малко слабичка?
— Много ми харесва — отвърна Робърт Джордън. Мария наля чашата му с вино.
— Пий — подкани го тя. — Че да ти харесам още повече. За да ти изглеждам красива, трябва много да пиеш.
— Тогава по-добре да спра. Ти и така ми изглеждаш красива и не само красива.
— Ето това се казва приказка — възхити се жената. — Така трябва да говори истинският мъж. Освен че е красива, какво още?
— Умна — каза нерешително Робърт Джордън. Мария се изкикоти, а жената тъжно поклати глава.
— Как хубаво започна, а как свърши, дон Роберто.
— Не ми казвай дон Роберто.
— Само на шега. На шега и на Пабло му викаме дон Пабло. А на нея — сеньорита Мария.
— Не обичам такива шеги — каза Робърт Джордън. — Сега е военно време и трябва да се обръщаме един към друг с camarada — така е по-сериозно. С такива шеги започва разложението.
— За тебе политиката е като религия — подразни го жената. — Никога ли не се шегуваш?
— Напротив. Даже много обичам шеги. Но в обръщението към хората — не, с това шега не става. Обръщението е като знаме.
— Аз и със знамето мога да се шегувам. С което и да е знаме — засмя се тя. — Според мен човек може с всичко да се шегува. На старото знаме, с жълто и червено, му викахме гной и кръв. А на републиканското, дето има и лилаво, бяхме започнали да му викаме кръв, гной и перманганат. Това е само шега.
— Той е комунист — каза Мария. — Те са все сериозни gente.
— Комунист ли си?
— Не, аз съм антифашист.
— От колко време?
— Откакто разбрах какво е фашизмът.
— Отдавна ли си разбрал?
— Почти десет години.
— Не е много време — каза жената. — Аз съм републиканка вече двайсет години.
— Баща ми беше републиканец цял живот — обади се Мария. — Заради това го и застреляха.
— И моя баща бе цял живот републиканец. И дядо ми — каза Робърт Джордън.
— В коя страна?
— В Съединените щати.
— Застреляха ли ги? — запита жената.
— Que va — каза Мария. — Съединените щати са страна на републиканци. Там няма да те застрелят затова, че си републиканец.
— Все пак хубаво е, че имаш дядо републиканец — възкликна жената. — Значи, че си от сой.
— Дядо ми беше член на Националния комитет на републиканската партия — обясни Робърт Джордън. Това направи впечатление дори на Мария.
— А баща ти продължава ли да работи за Републиката? — запитало Пилар.
— Не. Той умря.
— А може ли да те запитам как умря?
— Застреля се.
— За да не го измъчват? — запита жената.
— Да — отговори Робърт Джордън. — За да избегне мъченията.
Мария го погледна със сълзи в очите.
— Баща ми — каза тя — не можа да се добере до оръжие. О, много се радвам, че баща ти е имал късмета да се добере до оръжие.
— Да. Късмет — каза Робърт Джордън. — Хайде да говорим за нещо друго.
— Значи, имаме еднаква съдба — въздъхна Мария. Тя сложи ръка върху неговата и се вгледа в лицето му. Той също се вгледа в мургавото й лице и в очите й, които досега не му бяха изглеждали толкова млади, колкото лицето й, а сега изведнъж бяха станали и гладни, и млади, и жадни.
— Като ви гледа човек, може да ви вземе за брат и сестра — каза жената. — Но според мен хубаво е, че не сте.
— Сега разбирам какво съм усещала прошепна Мария. — Сега ми стана ясно.
— Que va — каза Робърт Джордън и като протегна ръка, поглади я по главата. Цял ден му се бе искало да направи това, а сега, след като го стори, усети, че нещо го дави в гърлото. Тя отърка глава в ръката му и се усмихна, извърнала очи нагоре към него, а той усещаше под пръстите си копринената острота на остриганата коса, която се слягаше и пак се надигаше. Ръката му стигна до тила й и той я отпусна.
— Пак — помоли тя. — Цял ден ми се искаше да направиш това.
— После — обеща Робърт Джордън със задавен глас.
— Ами аз? — прогърмя гласът на жената на Пабло. — Да седя и да ви светя ли? За съвсем безчувствена ли ме мислите? Лъжете се. Като няма как, поне Пабло да се беше върнал.
Мария беше престанала да обръща внимание на нея и също на останалите, които играеха на карти на светлината на свещта.
— Искаш ли още вино, Роберто? — запита тя.
— Да — каза той. — Защо не?
— Май и ти като мен ще имаш до себе си пияница — каза жената на Пабло. — Освен онова особеното, той пие и вино. Чуй ме, Ingles.
— Не съм Ingles. Американец съм.
— Тогава слушай, американецо. Къде смяташ да спиш?
— Навън. Имам спален чувал.
— Добре — каза тя. — Нощта е ясна.
— И ще бъде хладна.
— Значи, навън — каза тя. — Е, добре, спи на открито. А нещата, дето ги донесе, ще спят при мен.
— Добре — кимна Робърт Джордън.
— Остави ни за малко — рече той на Мария и сложи ръка на рамото й.
— Защо?
— Искам да поговоря с Пилар.
— Непременно ли трябва да ви оставя?
— Да.
— Какво има? — запита жената на Пабло, когато момичето се бе отдалечило до отверстието на пещерата, там, където бе окачен големият мех с вино, и се загледа в играта на карти.
— Циганинът каза, че е трябвало аз да… — започва той.
— Не — прекъсна го жената. — Той греши.
— Ако е нужно аз да… — спокойно, но все пак с труд продължи Робърт Джордън.
— Щеше да го направиш, знам — каза жената. — Не, не е нужно. Аз те следих. Ти прецени правилно.
— Но ако е необходимо…
— Не е — натърти жената. — Казвам ти, че не е необходимо. На циганина все такива са му помислите.
— Но слабия човек може да стане опасен за всички.
— Не. Ти не разбираш. Той е свършен човек и вече не представлява никаква опасност.
— Не разбирам.
— Млад си още — въздъхна тя. — Ще разбереш. — После се обърна към момичето: — Ела, Мария. Вече си поговорихме.
Момичето се приближи, Робърт Джордън протегна ръка и я погали по главата. Тя се отърка в ръката му като котенце. После му се стори, че всеки миг ще се разплаче. Но потрепващите й устни се разтвориха в усмивка и тя го загледа.
— Добре ще е да отидеш да спиш — каза жената на Робърт Джордън. — От дълъг път идваш.
— Добре — каза Робърт Джордън. — Отивам да си взема нещата.
 

Глава седма
 
Той спеше в чувала и когато се събуди, се изненада, че е спал тъй дълго. Беше разгънал спалния си чувал недалеч от входа на пещерата, на завет в подножието на скалата; когато легна, всичките му мускули бяха сковани от умора, краката го боляха, гърбът и плещите му бяха изтръпнали така, че горската земя му се стори мека, умората го бе накарала да изпита чувство на наслада, щом като се изтегна в топлия чувал с мъхеста вълнена подплата; но в съня си той се бе въртял и така бе затиснал револвера, положен до него и привързан с шнур за ръката му. Като се разбуди, не разбра веднага къде се намира, после си спомни, измъкна револвера изпод себе си и за да заспи пак, удобно се нагласи, обхвана с ръка възглавницата, която си бе стъкмил от дрехите си, грижливо намотани около въжените обувки. Бе прегърнал вързопа с една ръка, а другата бе положил върху него.
После почувствува нейната ръка на рамото си и бързо се извърна, сграбчил с дясната си ръка пистолета вътре в спалния чувал.
— О, ти ли си — възкликна той, пусна пистолета, протегна ръце към нея и я привлече към себе си. Усети я как трепери в прегръдката му.
— Влизай вътре — каза той тихо. — Ще настинеш.
— Не. Не трябва.
— Влизай — настоя той. — После ще говорим.
Тя цялата трепереше и той с една ръка я хвана за китката, а с другата леко я прегърна. Тя бе извърнала глава.
— Влизай вътре, зайче — каза той и я целуна по тила.
— Боя се.
— Не. Недей да се боиш. Влизай вътре.
— Ами как?
— Просто влизай. Място много. Искаш ли да ти помогна?
— Не — каза тя и щом се вмъкна в чувала, той здраво я притисна към себе си и искаше да зацелува устните й, но тя зарови лице в дрехите, които той беше скатал като възглавница, обвила здраво ръце около шията му. После той почувствува, че ръцете й се отпускат и тя пак потреперва в прегръдките му.
— Не — успокои я той засмяно. — Недей да се боиш. Това е пистолетът.
Той го взе и го пъхна зад гърба си.
— Срам ме е — прошепна тя, извърнала лице встрани от него.
— Недей. Не трябва да се срамуваш. О-о-о! О-о-о! — погали я той.
— Не. Не трябва. Но ме е срам и ме е страх.
— Не. Зайче мое. Моля те.
— Не трябва. Ако не ме обичаш.
— Обичам те.
— Аз те обичам. О, обичам те. Сложи ръката си на главата ми — каза тя, все още скрила лице във възглавницата. Той сложи ръка на главата й и я погали и тя изведнъж вдигна лице от възглавницата и силно се притисна до него, сега лицето й беше срещу неговото, той я прегръщаше, а тя плачеше. Прегръдката му беше здрава и неподвижна, той усещаше цялата дължина на младото й тяло, галеше я по главата и целуваше солената влага в очите й и докато тя хлипаше, той усещаше как се надигат под ризата й островърхите й твърди гърди.
— Не мога да те целуна — каза тя. — Не умея.
— Няма нужда да ме целуваш.
— Има. Трябва да те целуна. Трябва всичко да направя.
— Няма защо да правиш каквото и да е. И така сме добре. Само че си много облечена.
— Какво да направя?
— Ще ти помогна.
— Така по-добре ли е?
— Да. Много по-добре. На теб не ти ли е по-добре?
— Да. По-добре ми е. И нали може да дойда с теб, както каза Пилар?
— Да.
— Но не в приют. Искам с теб.
— Не, в приют.
— Не. Не. Не. С теб и ще бъда твоя жена.
Легнали един до друг, всичко онова, което по-рано беше защитено, сега беше останало беззащитно. Там, където по-рано бе имало груба тъкан, сега имаше чудесна гладкост и закръглена притиснатост, и издължена, топла хладина, хладина отвън и топлина отвътре, издължена, лека и плътно обгърната, здраво прегръщаща, самотно и гостоприемно проницаема в своите форми и даряваща щастие, млада и обичаща, и сега цялата топло гладка, вдлъбваща се, предизвикваща замиране, в гърдите, крепко прегърната самота, такава, че Робърт Джордън се почувствува неспособен да я понесе и запита:
— Обичала ли си други?
— Никога.
После изведнъж, като мъртва в обятията му:
— Но ми направиха лоши работи.
— Кой?
— Мнозина.
Сега тя лежеше неподвижно, застинала като труп, отвърнала глава.
— Сега няма да искаш да ме обичаш.
— Обичам те — каза той.
Но с него беше станало нещо и тя го знаеше.
— Не — заговори тя и гласът й беше безизразен и мъртъв. — Няма да ме обичаш. Но може би ще ме отведеш в приют. И аз ще отида в приюта: и няма да бъда никога твоя жена, и нищо няма да бъде.
— Обичам те, Мария.
— Не. Не е вярно — каза тя. А после с жална надежда: — Но никога никого не съм целувала.
— Тогава целуни ме сега.
— Исках — каза тя. — Но не знам как. Когато с мен направиха онова нещо, аз се борих, докато нищо повече не виждах. Борих се, докато… докато… докато един ми седна на глава — и аз го ухапах — и тогава те ми завързаха устата и ми извъртяха ръцете зад главата — а други направиха това нещо с мен.
— Аз те обичам, Мария — каза той. — И никой нищо не е направил с теб. Теб те не могат да докоснат. Никой не те е докоснал, зайченце.
— Така ли мислиш?
— Не мисля, а знам.
— И можеш да ме обичаш? — Тя пак бе топла редом, до него.
— Мога да те обичам още повече.
— Ще се опитам да те целуна много хубаво.
— Целуни ме малко.
— Не умея.
— Просто целуни ме.
Тя го целуна по бузата.
— Не така.
— Ами къде да си сложа носа? Винаги съм се чудила къде отиват носовете.
— Ето така, обърни си главата. — И тогава устните им плътно се притиснаха и тя лежеше прилепена в него и устните й малко по малко се разтвориха и тогава, притиснал я към себе си, той почувствува, че никога не е бил така щастлив, никога не му е било така леко, никога не е бил тъй ликуващо щастлив, без мисъл, без тревоги, без умора, никога не е бил изпълнен с такава огромна наслада и каза: — Зайченце. Любима. Сладка моя. Моя обична дългоножка.
— Какво каза? — запита тя сякаш от много далеч.
— Обична моя — повтори той.
Те лежаха и той чувствуваше как сърцето й бие срещу неговото и с крака си леко поглаждаше нейния.
— Дошла си боса — каза той.
— Да.
— Значи, знаеше, че ще легнеш при мен?
— Да.
— И не се боеше?
— Боях се. Много. Но още повече се боях как ще бъде, ако ще си свалям обувките.
— А колко е часът, знаеш ли?
— Не. Нямаш ли часовник?
— Имам. Но е зад гърба ти.
— Извади го оттам.
— Не искам.
— Тогава погледни през рамото ми.
Часът беше един. Циферблатът светеше ясно в тъмния спален чувал.
— Брадата ти дращи рамото ми.
— Извинявай. Нямам с какво да се обръсна.
— Така ми е приятно. Руса ли ти е брадата?
— Да.
— И ще израсне ли дълга?
— Няма да успее до моста. Слушай, Мария. Ти…
— Какво аз?
— Искаш ли?
— Да. Всичко. Моля те. И ако направим всичко, може би другият все едно, че никога не е бил.
— Сама ли измисли това?
— Не. Усещала съм го в себе си, но Пилар ми каза така.
— Тя е много мъдра.
— И още нещо — продължи тихо Мария. — Тя ми поръча да ти кажа, че не съм болна. Тя разбира тези работи и ми каза да ти кажа това.
— Тя ти поръча да ми кажеш?
— Да. Говорих с нея и й казах, че те обичам. Заобичах те, когато те видях днес, и винаги съм те обичала, но досега не те бях срещнала и признах на Пилар, и тя ми каза, ако се реша да ти обясня всичко, както си е, да ти кажа, че не съм болна. А онова, другото, тя отдавна ми го каза, скоро след влака.
— Какво ти каза?
— Каза, че на човек нищо не могат да му направят, ако той не го приема и ако заобичам някой, то ще се изличи. Знаеш ли, исках да умра.
— Това, което ти е казала, е истина.
— А сега се радвам, че не умрях. Толкова съм щастлива, че не умрях. Ще можеш ли да ме обичаш?
— Да. Аз и сега те обичам.
— И аз ще ти бъда жена?
— Когато човек върши това, което аз върша, не може да има жена. Но сега ти си ми жена.
— Ако веднъж съм ти жена, ще продължа да бъда. Сега жена ли съм ти?
— Да, Мария, да, зайче мое.
Тя се притисна още по-плътно към него и устните й затърсиха неговите, намериха ги, притиснаха се към тях и той я почувствува свежа, млада и гладка, съвсем нова и обична с топлата си, обгаряща прохлада и беше непонятно как се бе озовала тя при него, в чувала, който му бе тъй познат и привичен както дрехите, както обувките, както неговия дълг, и тя продума несмело:
— Хайде сега, по-скоро да направим така, че другият, другото да изчезне.
— Искаш ли?
— Да — каза тя почти ожесточено. — Да. Да. Да.
 

Глава осма
 
Нощта беше хладна и Робърт Джордън спа дълбоко. Веднъж се събуди, протегна се, почувствува, че момичето е до него, свито под рамото му в чувала, то дишаше леко и равномерно и като подаде глава навън в нощния хлад, небето беше ясно, с изцъклени звезди, въздухът студен в ноздрите; скри глава обратно в топлината на чувала и целуна гладкото й рамо. Тя не се събуди и той се обърна на другата страна, пак подаде глава навън в студа, остана да лежи известно време така, като се наслаждаваше на разнежващата умора и гладкото щастие от съприкосновението на техните две тела, а после изпъна крака, докъдето стигаха в чувала, и мигновено потъна в сън.
Събуди се, щом пукна зората. Момичето го нямаше. Той разбра това, щом отвори очи, протегна ръка и напипа мястото, стоплено от тялото й. Погледна към входа на пещерата: чулът беше заскрежен, а от пукнатината в скалата струеше тънка ивица сив дим, което означаваше, че в огнището вече има огън.
От гората се зададе човек, който се бе загърнал с одеяло през глава, тъй както се носи пончо. Робърт Джордън видя, че това е Пабло, който пушеше цигара. Сигурно е бил долу и е вкарал конете в загона, помисли, си той.
Пабло отметна чула и влезе в пещерата, без да погледне към Робърт Джордън.
Робърт Джордън опипа с ръка лекия скреж върху петнисто зеленото покривало от парашутна коприна, с което бе обшит спалният чувал, използуван от него вече пет години, после пак се вмъкна и се намести в него. «Bueno» — каза си той, почувствувал познатия уют на мъхестата подплата и опитвайки се да намери по-удобно положение, широко разпери крака, после пак ги прибра, после се обърна настрана, с гръб към онази страна, откъдето трябваше да се появи слънцето.
— Не е ли все едно , може още малко да поспя.
Той спа, докато го разбуди шумът на самолетни мотори.
Легнал по гръб, той ги видя веднага: фашистки патрул от три малки, блеснали на слънцето самолети «Фиат»; те бързо прекосяваха планинското небе в тази посока, от която той и Анселмо бяха пристигнали вчера. Тройката отмина, след нея се зададоха още девет, които летяха на много по-голяма височина — три островърхи триъгълничета: три, три и три.
Пабло и циганинът стояха в сянката при входа на пещерата, вдигнали глави към небето, а Робърт Джордън лежеше, без да помръдне; сега небето беше изпълнено с високия равномерен рев на моторите, към него се присъедини друго, по-басово бучене и се зададоха още три самолета, които преминаха на по-малко от триста метра над полянката. Те бяха двумоторни бомбардировачи «Хайнкел — 111».
Главата на Робърт Джордън беше под сянката на скалите и той знаеше, че те не могат да го забележат, а и да го забележеха, нямаше значение. Знаеше, че можеха да забележат конете в загона, ако търсят нещо в планините. Ако не търсят нищо, даже и да ги забележеха, щяха да помислят, че това е някой от техните кавалерийски патрули. Разнесе се ново, още по-силно ниско бучеше и се зададоха нови три «Хайнкел — 111», които летяха още по-ниско, в железен строй, почти в бръснещ полет, ревът им се усили в нестихващо кресчендо, премина в оглушителен грохот и започна да затихва, когато отминаха полянката.
Робърт Джордън разгъна скатаните дрехи, които му бяха служили за възглавница, и започна да навлича ризата си. Още не бе успял да я нахлузи през глава, когато чу, че се приближава нова ескадрила и без да излиза от чувала, бързо надяна панталоните си и замря. В небето се появиха още три двумоторни бомбардировача. Те прелетяха и се скриха зад билото на планината, а през това време той успя да се препаше с револвера, да сгъне чувала и да го сложи до скалата, но докато завързваше въжените си обувки, снишен до скалата, ревът на новопоявилите се машини стана още по-оглушителен от предишния, над главата му профучаха девет от леките бомбардировачи «Хайнкел» и небесната шир сякаш се разби на късчета.
Робърт Джордън се прокрадна край скалите към входа на пещерата, където единият от братята, Пабло, циганинът, Анселмо, Агустин и жената стояха и гледаха към небето.
— Летели ли са по-рано такива самолети? — запита той.
— Никога досега — каза Пабло. — Влизай, че ще те видят.
Слънцето още не беше огряло входа на пещерата. Сега то осветяваше полянката и ручея и Робърт Джордън знаеше, че никой не може да ги забележи в плътната утринна сянка на дърветата и тъмната сянка от скалите, но за да ги успокои, влезе в пещерата.
— Много са — каза жената.
— Ще има още — каза Робърт Джордън.
— Откъде знаеш? — запита Пабло подозрително.
— Такива като тези винаги са ескортирани от изтребители.
В същия миг се разнесе по-високо, свистящо бръмчене и Робърт Джордън преброи петнадесет фиата, на около хиляда и петстотин метра, като клиновидните тройки образуваха един по-голям клин, както летят дивите гъски.
Всички се бяха свили в отверстието на пещерата със замислени лица, а Робърт Джордън запита:
— Никога не сте виждали толкова много самолети наведнъж, така ли?
— Никога — отвърна Пабло.
— В Сеговия няма много, нали?
— Никога не е имало много, повече от три няма да видиш. Освен изтребители — понякога летят в шесторка, или три от юнкерсите, тези големите, тримоторните, придружавани от изтребители. А такива никога не сме виждали.
«Лошо — помисли си Робърт Джордън. — Много лошо. Такова струпване на самолети означава, че става нещо много лошо. Трябва да се ослушвам кога ще започне бомбардировката. Но не, нашите няма как да са струпали вече частите за настъплението. Те могат да започнат най-рано довечера или утре вечер — по-рано няма как. В този час в никакъв случай не ще да са започнали изнасянето на изходни позиции.»
Той все още чуваше заглъхващото бучене. Погледна си часовника. Вече трябва да са прелетели фронтовата линия — поне първите. Той включи секундомера и започна да следи как стрелката обикаля циферблата. Не, сигурно не още. Сега да. Ето — сега. А сега вече са преминали. Двеста и петдесет мили в час — това е скоростта на тези «111». Ще долетят дотам за пет минути. Сега вече сигурно са минали над прохода и прелитат Кастилия; под утринното слънце тя се разстила под тях червеникавожълта, прорязана от белите линии на шосетата, тук-там разхвърляни селца, а сенките на хайнкелите се плъзгат по земята като сенки на акули по пясъчното дъно на океана.
Не се чуваше приглушеното, пулсиращо «бум-бум» на бомбите. Часовникът му продължаваше да тиктака.
«Отиват към Колменар, към Ескориал, а може би към летището при Мансанарес ел Реал — помисли си той, — там, където над езерото има стар замък, в камъша се въдят патици, а малко по-нататък след истинския аеродрум има летище макет с бутафорни самолети, дето вятърът им върти перките. Сигурно нататък са се запътили. Не биха могли да знаят за настъплението» — каза си той, а нещо в него възрази: «Защо пък да не знаят? Не знаеха ли за всички предишни настъпления?»
— Как мислиш, видяха ли конете? — запита Пабло.
— Те не търсеха коне — отвърна Робърт Джордън.
— Ама видяха ли ги?
— Само ако им е поставена задача да ги търсят.
— Но са могли да ги видят?
— Едва ли — каза Робърт Джордън. — Освен ако слънцето вече се е било подало над върхарите.
— Огрява ги още в зори — каза Пабло разстроен.
— Те имат по-важна работа, не да търсят твоите коне — каза Робърт Джордън.
Бяха минали осем минути, откакто засече времето, а все още не се чуваше да бомбардират.
— Какво правиш с твоя часовник? — запита жената.
— Слушам да разбера къде са отишли.
— О! — възкликна тя. Когато изтекоха десет минути, той престана да си гледа часовника, защото знаеше, че това, което става, е твърде далече, за да може да го чуе, дори като отчете и една минута, през която звукът ще пропътува разстоянието. Обърна се към Анселмо и му каза:
— Трябва да поговоря с теб.
Анселмо излезе от входа на пещерата, двамата се отдалечиха на няколко крачки от нея и спряха под един бор.
— Que tal? — запита той Робърт Джордън. — Как е?
— Добре.
— Хапна ли?
— Не. Още никой не е ял.
— Тогава нахрани се и вземи нещо да се подкрепиш по обед. Ще трябва да наблюдаваш пътя. Ще си отбелязваш всичко, което минава и в едната посока, и в другата.
— Не мога да пиша.
— Не е и нужно. — Робърт Джордън откъсна от бележника си два листа, а с ножа си отряза парче от молива, дълго два-три сантиметра. — Ще вземеш това за танковете ще отбелязваш ей така — той нарисува един скосен танк — и после за всеки танк по още една чертичка и като станат четири, с петия задраскваш четирите чертички.
— И ние така броим.
— Добре. Сега гледай — квадратче и две колелца. Това е за камионите. Ако са празни — правиш едно кръгче. Ако са пълни с войници — права линия. Оръдията ей така ще ги отбелязваш. Големите така, малките — ето как. Така пък ще отбелязваш автомобилите. Ето как санитарните: две колелца и върху тях квадратче с кръстче. Това е за пехотинци, една рота — ей така. Малко квадратче и до него си отбелязваш. Кавалеристите пък ги отбелязваш ей така, ясно ли е? Като кон. Квадратче с четири крака. Това значи отряд от двайсет кавалеристи. Нали разбираш? Всеки кавалерист — една отметка.
— Да. Хитро измислено.
— А сега — той нарисува две по-големички колелца, прекара около тях още по една окръжност и на мястото на оръдейния ствол постави чертичка. — Това са противотанкови оръдия. Те са с гумени колела. Така ще ги отбелязваш. А тези са зенитни. — Той нарисува две колела и стволът под остър ъгъл нагоре. — И тях ще отбелязваш, разбираш, нали? Виждал ли си такива оръдия?
— Да, разбира се — каза Анселмо. — Всичко е ясно.
— Вземи със себе си циганина, нека да види къде ще застанеш, че да може да те смени. Ще избереш хубаво, безопасно място, да не е прекалено близко, но пък да можеш добре да виждаш и да ти е удобно. Ще седиш там, докато те сменят.
— Ясно.
— Добре. Като се върнеш, ще знам какви придвижвания са станали по пътя. На това листче ще отбелязваш какво минава нагоре по пътя, а на това — всичко, каквото отива надолу.
Те се върнаха в пещерата.
— Изпрати Рафаел при мен — каза Робърт Джордън и зачака до дървото. Той видя как Анселмо влезе в пещерата и как чулът падна зад него. След минута от пещерата изскочи циганинът, като бършеше уста с ръка.
— Que tal? — запита циганинът. — Забавлява ли се снощи?
— Спах.
— Още по-добре — каза циганинът и се засмя. — Имаш ли цигари?
— Слушай — каза Робърт Джордън и бръкна в джоба си за цигари. — Искам да отидеш с Анселмо на едно място, откъдето ще се наблюдава пътят. Ще го оставиш там, ама добре ще запомниш мястото, че да можеш после да доведеш мен или някой друг, дето да го смени. После ще отидеш на някое място, откъдето се вижда дъскорезната, за да видиш има ли някакви промени там.
— Какви промени?
— Колко хора има там сега?
— Осем. Последния път бяха осем души.
— Ще видиш колко са сега. И ще проследиш през какъв интервал става смяната на караула на моста.
— Интервал?
— Колко часа стои часовоя и по кое време го сменят.
— Да, ама нямам часовник.
— Вземи моя. — Той разкопча каишката.
— Това се казва часовник — възхити се Рафаел. — Ама гледай какви сложни работи. Тоя часовник само дето не чете и не пише. И какви ли не цифрички няма по него. Това е часовник на часовниците.
— Не си играй с него — каза Робърт Джордън. — Познаваш ли часа?
— И още как? Дванайсет часа — значи пладне. Когато огладняваш. Дванайсет полунощ — сън. Шест сутринта — яде ти се. Шест вечерта — когато ти се допива и ако си късметлия, ще се напиеш. Десет вечерта — когато…
— Млъквай — смъмри го Робърт Джордън. — Не се прави на смешник. От теб искам да провериш кога се сменят часовите не само при дъскорезната и при малкия мост, а и при големия мост, и при заслона на пътния.
— Много стана — засмя се циганинът. — Сигурен ли си, че тъкмо аз трябва да отида, а не някой друг?
— Да, Рафаел. Важно е. Трябва да извършиш това много старателно и да внимаваш да не те забележат.
— Разбира се, че ще се крия — каза циганинът. — Защо ми казваш, че трябва да се крия? Да, не мислиш, че искам да ме застрелят?
— Отнасяй се по-сериозно — каза Робърт Джордън. — Това е сериозно нещо.
— Да се отнасям по-сериозно? Ами ти какво прави снощи? Трябваше да убиеш човек, а пък с какво се залови? Вместо да направиш хората с един по-малко, ти реши да ги направиш с един повече! И то сега, когато видяхме толкова самолети, че стигат да избият и дядовците, и прадядовците, и неродените ни внучета заедно с козите и котките и дървениците. Пълно небе със самолети и така реват, че млякото в майчините ти гърди ще се пресече, а той ми разправя да съм се държал по-сериозно. Толкова много самолети, че небето почерня от тях и реват като зверове, а той иска от мен да се отнасям сериозно. Към тях даже много сериозно се отнасям.
— Добре, добре — засмя се Робърт Джордън и сложи ръка на рамото на циганина. — Недей да си чак толкова сериозен. Довърши си закуската и върви.
— Ами ти? — запита циганинът. — Ти какво ще правиш?
— Ще отида да видя.
— След тия самолети възможно е да не намериш никого в цялата планина — каза циганинът. — Сигурно мнозина здравата са се изпотили тая сутрин, когато прелитаха.
— Те имат друга, по-важна работа, не да гонят партизаните.
— Да — съгласи се циганинът. После поклати глава. — Но я си представи, че без да се обиждат, се заловят и за по-дребна работа?
— Que va — поклати глава Робърт Джордън. — Това са най-добрите леки бомбардировачи на немците. Не ги изпращат да гонят цигани.
— Накараха ме да настръхна — каза Рафаел. — Много ме е страх от такива работи.
— Те отидоха да бомбардират едно летище — обясни му Робърт Джордън, докато влизаха заедно в пещерата. — Почти съм сигурен, че това им е задачата.
— Какво разправяш? — запита жената на Пабло. Тя наля на Робърт Джордън чаша кафе и му подаде консервена кутийка кондензирано мляко.
— Даже мляко? Какъв лукс!
— Всичко си имаме — каза тя. — И страх даже си имаме след тия самолети. Та какво разправяш ти, на къде са отишли?
Робърт Джордън сипа в кафето си малко от сгъстеното мляко през прореза, направен в капака на консервената кутийка, отърка ръба на кутийката в чашата, за да се оцеди капчицата, разбърка кафето и то стана светлокафяво.
— Предполагам, че са отишли да бомбардират едно летище. Или пък към Ескориал и Колменар, А може и трите да ги бомбардират.
— Дано само да са отлетели някъде по-далеч и да не се връщат тук — каза Пабло.
— А защо са те тук сега? — запита жената. — Откъде се взеха? Никога не сме виждали такива самолети. И толкова много. Може би това е подготовка за настъпление?
— Имаше ли някакво движение по пътя снощи? — запита Робърт Джордън. Момичето Мария беше до него, но той не я поглеждаше.
— Ей, Фернандо — викна жената. — Нали снощи беше в Ла Гранха. Имаше ли там някакво движение?
— Никакво — отговори един нисък, около тридесет и пет годишен човек с открито лице, когото Робърт Джордън досега не бе виждал. Беше леко кривоглед с едното си око. — Няколко камиона, както обикновено. Няколко автомобила. Докато бях там, нямаше никакво движение на военни.
— Всяка вечер ли ходиш в Ла Гранха? — запита го Робърт Джордън.
— Или аз, или някой друг — отвърна Фернандо. — Но все някой отива.
— Отиват да научат новините. И за тютюн. Също за някои дреболии — обясни жената.
— Имаме ли наши хора там?
— Има. Как иначе? Работят в електростанцията. И някои други.
— Е, и какви са новините?
— Pues nada. Никакви. На север продължава да се развива зле. Ама това не е новина. На север от самото начало тръгна лошо.
— Да си чул нещо за Сеговия?
— Не, hombre. Не съм питал.
— В Сеговия ходиш ли?
— Понякога — каза Фернандо. — Но там е опасно. Има патрули, дето ти искат документите.
— Летището знаеш ли го?
— Не, hombre. Знам къде е, но никога не съм се приближавал. Там веднага ще ти поискат документите.
— Снощи никой ли не спомена нещо за самолетите?
— В Ла Гранха? Никой. Но днес сигурно ще говорят. Вчера говореха за речта на Киепо де Ляно по радиото. Повече нищо. А, да. И че както изглежда, Републиката готвела настъпление.
— Че какво?
— Че Републиката готвела настъпление.
— Къде?
— Никой не знае. Може и тук да е. А може би и в друга част на Сиера. Ти чувал ли си?
— И това го казаха в Ла Гранха?
— Да, hombre. Съвсем бях забравил. Но винаги има разни приказки за настъпления.
— Откъде идват тия приказки?
— Откъде ли? От разни хора.
— Офицерите си говорят в кафенетата в Сеговия и в Авила и келнерите ги чуват. И ето ти — слуха плъзва. От известно време се заговори, че Републиката готвела настъпление някъде насам.
— Републиката или фашистите?
— Републиката. Ако бяха фашистите, всеки щеше да знае. Не, изглежда, че това ще бъде едно по-големичко настъпление. Някои казват даже — две офанзиви. Едната тук, другата към Алто дел Леон при Ескориал. Ти не си ли чувал?
— Какво друго говорят?
— Nada, hombre. Нищо. А, да. Разправя се, че републиканците щели да се опитат да хвърлят във въздуха мостовете, ако ще има настъпление. Но мостовете са охранявани.
— Ти шегуваш ли се? — запита Робърт Джордън и отпи от кафето си.
— Не, hombre — отвърна Фернандо.
— Тоя не се шегува — каза жената. — За съжаление, не се шегува.
— Тогава, благодаря ти за новините — каза Робърт Джордън. — Да си чул нещо друго?
— Не. Както винаги, разправят, че щели да изпратят войска да прочисти тия планини. Някои дори приказват, че войската била тръгнала. Че били изпратени части от Валядолид. Но това открай време се приказва. Няма смисъл да му се обръща внимание.
— Чу ли? — обърна се жената към Пабло почти злорадо. — И ще ми говориш за безопасност, а?
Пабло я изгледа замислено и се почеса по брадата.
— Ти, с твоите мостове! — каза той.
Какви мостове? — запита весело Фернандо.
— Глупчо — обърна се към него жената. — Дебелоглавец. Tonto. Налей си още кафе и се постарай да си припомниш още новини.
— Не се ядосвай, Пилар — каза Фернандо спокойно и весело. — От слухове човек не трябва да се тревожи. Всичко, което можах да си спомня, ти го казах на теб и на този другар.
— Нищо повече ли не можеш да си спомниш? — запита го Робърт Джордън.
— Нищо — с достойнство отвърна Фернандо. — Добре, че и толкова запомних, защото са празни приказки и аз не им обръщам внимание.
— Значи, говорили са се и други неща?
— Да, възможно е. Но не обърнах внимание. Вече цяла година само слухове чувам.
Робърт Джордън чу как Мария, която беше зад него, се опита да сдържи смеха си, но не успя и изхлипа.
— Разкажи ни още един слух, Фернандито — каза тя и раменете й пак се затресоха.
— И да си спомня, пак няма да ви кажа — каза Фернандо. — Под достойнството на човека е да слухти и да обръща внимание на хорските мълви.
— И ей с такива ще спасяваш Републиката! — каза жената.
— Не, ти ще я спасяваш, като взривяваш мостове — отвърна й Пабло.
— Вървете — подкани Робърт Джордън Рафаело я Анселмо. — Ако сте се нахранили.
— Тръгваме — каза старецът и двамата се изправиха. Робърт Джордън усети една ръка на рамото си. Това беше Мария. — Трябва да закусиш — каза тя, без да снема ръката си. — Хапни си, че стомаха ти да смели повече слухове.
— Слуховете ми убиха апетита.
— Недей. Не бива така. Закуси, докато не са достигнали до нас нови слухове. — Тя постави една купа пред него.
— Не си прави шеги с мен — каза й Фернандо. — Аз съм ти приятел, Мария.
— Не се шегувам с теб, Фернандо. Шегувам се само с него — да яде, че ще остане гладен.
— Всички трябва да закусим — рече Фернандо. — Пилар, какво става, че не ни дават да ядем?
— Нищо, човече — ухили се жената на Пабло и напълни купата със задушено. — Яж. Това поне умееш. Хайде яж.
— Много е вкусно, Пилар — похвали я Фернандо с ненакърнено достойнство.
— Благодаря ти. Благодаря ти и пак ти благодаря.
— Сърдита ли си ми? — запита Фернандо.
— Не съм. Яж. Хайде, яж.
— Ям. Благодаря.
Робърт Джордън забеляза, че раменете на Мария пак се затресоха и тя отвърна очи встрани. Фернандо започна да яде методично, с гордо и достойно изражение; нищо не можеше да накърни неговата важност, ни грамадната лъжица, с която си служеше, нито капките, които се стичаха от ъгълчетата на устата му.
— Харесва ли ти готвеното? — запита го жената на Пабло.
— Да, Пилар — отвърна той с пълна уста. — Както винаги.
Ръката на Мария легна на лакътя на Робърт Джордън и той почувствува, че пръстите й се присвиват от възторг.
— За това ли го харесваш? — запита жената Фернандо.
— Да — продължи тя. — Виждам. Яхнията е както обикновено. Como siempre. На север работите не вървят на добре както обикновено. Както обикновено тук се готви настъпление. Както обикновено войската се готви да ни прогони. Могат да ти издигнат паметник и на него да пишат: както обикновено.
— Но тези последните две неща са само слухове, Пилар.
— Ах, тази Испания — възкликна горчиво жената на Пабло. После се обърна към Робърт Джордън: — И в другите страни ли има хора като ей тоя?
— Няма друга страна като Испания — каза вежливо Робърт Джордън.
— Прав си — каза Фернандо. — Няма на света друга страна като Испания.
— Ти бил ли си в друга страна? — запита го жената.
— Не съм. Не съм и не искам да ходя.
— Чу ли го? — обърна се жената към Робърт Джордън.
— Фернандито — помоли Мария. — Разкажи ни как си ходил във Валенсия.
— Не ми харесва във Валенсия.
— Защо? — запита Мария и пак стисна лакътя на Робърт Джордън. — Защо не ги харесва?
— Там хората са невъзпитани и така говорят, че нищо не можеш да им разбереш. Само си крещят един на друг: che.
— А разбираха ли ти какво им казваш? — запита Мария.
— Правеха се, че не ме разбират.
— А ти какво прави във Валенсия?
— Отидох си, без да видя дори морето — каза Фернандо. — Не ми харесаха хората.
— Марш оттук, дърта мома такава — викна жената на Пабло. — Махай се, че не мога да те гледам. Във Валенсия прекарах най-щастливите дни от живота си. Я стига! Валенсия! Никой да не ми говори за Валенсия.
— Какво си правила там? — запита Мария. Жената на Пабло седна пред чаша кафе на масата, а до него постави парче хляб и купа готвено.
— Que? Питаш ме какво сме правили? Бях там с Финито, а той имаше договор за три боя през фиестата. Никога не съм виждала толкова много хора. През живота си не бях виждала толкова хора по кафенетата. С часове трябваше да чакаш да се освободи маса и няма място да се качиш в трамвая. Във Валенсия ден и нощ е гъмжило.
— Но ти какво прави там? — запита Мария.
— Какво ли не правих — въздъхна жената. — Ходехме на плажа и се излягахме във водата и гледахме как изтеглят с впряг волове ветроходните лодки. Воловете нагазват във водата, вкарват ги чак в дълбокото — после ги впрягат, те плуват, а като усетят дъно под краката си, теглят с всички сили и извличат платноходката на пясъка. Утро, вълнички се плискат на брега и десет чифта волове изтеглят от морето ветроход с вдигнати платна. Ето, това е Валенсия!
— Освен че си гледала волските впрягове, какво друго си правила?
— Хранехме се на павилионите на плажа. Пирожки с печена или кълцана риба и червени и зелени чушки, и една подправка като мънички орехчета. Пирожките се топят в устата ти, а рибата е така вкусна, не можеш да си представиш! Скариди — току-що уловени и върху тях изстискан лимонов сок. Розови и вкусни и толкова големи, че всяка скарида я изяждаш на четири хапки. Много ги ядяхме. Ядяхме и paella — ризото и вътре скаридки, стриди, миди, рибки, змиорчици. Ядяхме и съвсем малки змиорки, колкото зелени фасулчета — изпържени и такива като накъдрени, щръкнали на всички страни и толкова нежни, че се топят в устата ти, без да ги дъвчеш. И през цялото време пиехме бяло вино, студено, много хубаво и пивко, по трийсет сантима бутилката. А за десерт пъпеш. Там е родината на пъпешите.
— Кастилските пъпеши са по-хубави — каза Фернандо.
— Que va — викна жената на Пабло. — На кастилските само името им е пъпеши. Ако искаш да ядеш пъпеш, само от Валенсия. Като си помисля само за тия пъпеши, дълги от дланта ти до лакътя, зелени като морето и захарни и сочни, като ги разрежеш, и по-сладки от лятно утро! Ей, като си помисля за змиорчиците, такива едни мънички и нежни и ти сложат цяла купчина в чинията. Или бира — цял следобед си пиехме бира, даваха я в кани, а пък те запотени и събират колкото цяла карафа.
— А какво правеше друго, освен яденето и пиенето?
— Любехме се в стаята, на прозорците имаше щори от летвички, можеха да се заметнат като сенник на перваза на балкона и в стаята полъхваше, като пооткрехнеш балконската врата — тя нали е на панти. Любехме се в стаята, там и денем беше тъмно, защото щорите спуснати и мирише на цветя, долу имаше пазарче за цветя, миришеше и на барут от фойерверките, защото беше времето на traca, всеки ден по пладне панаира започваше и шествието тръгваше по улиците. През целия град се проточваше traca, цяла мрежа фойерверки, съединени помежду си, и се запалват от трамвайната искра и тръгват по жиците и по стълбовете, а улиците кънтят, навсякъде пука, гърми, експлозиите скачат от стълб до стълб, да не повярваш на очите си.
Любехме се и после пращахме да ни донесат още една кана бира, такава, цялата запотена, и когато момичето я донесеше, аз я взема от вратата и както е студена, я лепна на гърба на Финито — пък той лежи, не се събудил, като донесли бирата, и ми вика: «Недей, Пилар, недей, жено, остави ме да спя.» А аз му казвам: «Недей, събуди се и пий, гледай каква е студена» и той пие, без да си отвори очите, и пак заспива, а аз се настанявам на леглото, слагам една възглавница и се изпъвам, облягам се на отсрещната страна и го гледам как спи, мургав и чернокос, и млад и си спи спокойно и сама изпивам бирата, музиката — оркестрантите минават по улицата и свирят. А ти — обърна се тя към Пабло. — Какво знаеш ти за тия работи?
— И ние имаме за какво да си спомняме — отвърна Пабло.
— Да — каза жената. — Така е. На времето ти даже беше повече мъж от Финито. Но с теб никога не сме ходили във Валенсия. Никога не сме лежали, а отвън да минава оркестър по улиците на Валенсия.
— Не беше възможно — възрази Пабло. — Не сме имали случай да ходим във Валенсия. Помисли си и ще видиш, че е така. А с Финито не си дигала влак във въздуха.
— Не съм — призна жената. — Това ни и остана. Влакът. Вярно. Да. Вярно е. За влака никой нищо не може да каже. При целия мързел и безделие и куцузлък. При целия страх, дето ни е сковал сега. А и преди това имаше много други неща. Не искам да съм несправедлива. Но и против Валенсия нищо не можеш да кажеш. Ясно ли ти е?
— На мен не ми хареса — невъзмутимо каза Фернандо. — Валенсия не ми хареса.
— А разправят, че мулетата били инат — каза жената. — Вдигай масата, Мария. Време е.
Щом каза това, те чуха далечния звук на завръщащите се самолети.
 

Глава девета
 
Застанаха при входа на пещерата да ги гледат. Сега бомбардировачите летяха високо, бързи стреловидни тройки, раздиращи небето с моторен рев. Наистина имат формата на акули, помисли си Робърт Джордън, приличат на остроносите акули с широки плавници във водите на Гълфстрийма. Но това светнало на слънцето сребро с широки плавници, това ревящо нещо с пропелер, като ореол под лъчите на слънцето, то не се движи като акула. Движи се като нищо друго на света. То се движи като механизирана прокоба.
Трябва да си записваш, каза си той. Може би пак ще пропишеш някога. Той почувствува, че Мария го хваща за лакътя. Тя гледаше към небето и той я запита:
— Кажи, хубавице, на какво ти приличат?
— Не знам — отвърна тя. — Мисля, че на смъртта.
— На мен ми приличат просто на самолети — каза, жената на Пабло. — А къде са мъничките?
— Навярно пресичат фронта на друго място — предположи Робърт Джордън. — Тези бомбардировачи са много бързоходни, затова не ги чакат и се връщат сами. Ние никога не ги преследваме зад фронтовата линия. Машините ни са малко, не ги рискуваме.
В същия миг три изтребителя «Хайнкел» в стреловиден строй се зададоха над върховете на дърветата и се насочиха право срещу тях, със скосени крила като трещящи, тъпоноси, уродливи играчки, със страховита стремителност нараснаха до истинските си размери, за да се сепнат в далечината със свистящ рев. Минаха тъй ниско, че от входа на пещерата всички видяха летците с очила и кожени шлемове, видяха даже развяващото се шалче зад гърба на командира на звеното.
— Тия може да са видели конете — каза Пабло.
— Тия и фаса в устата ти ще видят — промърмори жената. — Пуснете чула.
Повече самолети не минаха. Останалите, изглежда, бяха прелетели планината другаде и когато бученето стихна, те излязоха от пещерата.
Сега небето беше празно, синьо, ясно и високо над главите им.
— Все едно, че си сънувал — обърна се Мария към Робърт Джордън. Не се чуваше повече нищо, дори онова неуловимо жужене, оставащо понякога, след като звукът е замрял в далечината — сякаш пръст съвсем леко те докосва до ухото, после се повдига и пак те докосва.
— Никакъв сън не беше това и най-добре влез да вдигнеш масата — каза й Пилар. — А сега как? — обърна се тя към Робърт Джордън. — На коне или пешком?
Пабло я изгледа и промърмори нещо.
— Както предпочиташ — каза Робърт Джордън.
— Тогава да вървим пеша. Добре ще е за черния ми дроб.
— Ездата също е полезна за черния дроб.
— Да, ама се отразява зле на задника. Ние ще вървим пеша, а ти… — Тя се обърна към Пабло — ти върви долу и си преброй крантите, да не би някоя да е отлетяла.
— Искаш ли да ти дам кон? — запита Пабло Робърт Джордън.
— Не. Благодаря ти. А момичето?
— И за нея е по-добре да повърви — отсече Пилар. — Ще се схване на разни места, че за нищо няма да става.
Робърт Джордън почувствува, че се изчервява.
— Добре ли спа? — запита Пилар. После добави: — И това, че няма никакви болести, е вярно. А можеше да има. Просто не мога да си обясня. Навярно все пак има господ, макар че го отменихме. Върви — подкани тя Пабло. — Това не те засяга. Това е за по-млади от теб. От друго тесто замесени. Хайде! — После към Робърт Джордън: — Агустин ще ти наглежда нещата. Върне ли се, тръгваме.
Денят беше ясен, безоблачен, слънцето вече припичаше. Робърт Джордън погледна едрата мургава жена, нейните добри раздалечени очи на ъгловатото масивно лице, сбръчкано и приятно некрасиво — очите весели, а лицето тъжно, докато устните не се разтегнат в усмивка. Погледна нея, а после Пабло, който крачеше, тежък и набит между дърветата, към загона. Жената също гледаше след него.
— Любихте ли се? — запита жената.
— Тя какво ти каза?
— Не иска да каже.
— Тогава и аз няма.
— Значи, сте се любили. Пази я, доколкото можеш.
— Ами ако се роди дете?
— Не е беда — отсече жената. — Това още не е беда.
— Тук мястото не е подходящо.
— Тя няма да остане тук. Ще тръгне с теб.
— Ами аз къде ще отида? Там, където отивам, не мога да водя жена.
— Кой знае? Може би и две ще можеш да заведеш там, където отиваш.
— Не е хубаво да се говори така.
— Слушай — каза жената. — Аз не съм страхливка, но рано сутрин виждам всичко много ясно и ми се струва, че между нас има много хора, които сега са живи, но няма да видят нова неделя.
— Какъв ден сме?
— Неделя.
— Que va — възкликна Робърт Джордън: — Още много време има до другата неделя. Ако доживеем до сряда, добре ще сме. Но не ми е приятно да те чувам да говориш така.
— Понякога човек трябва да сподели — оправда се. — По-рано имахме религия и разни други глупости. Сега всеки трябва да си има някого, на когото да може да говори откровено, защото смелостта си е смелост, но понякога пак си самотен.
— Защо да сме сами? Ние сме всички заедно.
— Като видиш такива машини, не може да не ти се отрази — въздъхна жената. — Срещу тях ние сме нищо.
— И пак можем да ги бием.
— Виж какво. Признах ти, че ме спохождат тъжни мисли, но не си мисли, че съм нерешителна. Решителна съм, както и преди.
— Печалните мисли са като мъгла — издигне ли се слънцето, ще се разсеят.
— Ясно — каза жената. — Нека ти да си прав. Може би така ми стана от това, че изговорих всички ония глупости за Валенсия. Пък и тоя свършен човек, дето сега отиде да си гледа конете. Това, което разказах, много го засегна. Да го убиеш — добре. Да го проклинаш — добре. Но да го нараняваш — не бива.
— Ти как тръгна с него?
— Ами как тръгват хората? До войната и в първите дни на войната той беше нещо. Истински мъж. Но сега с него е свършено. Изтеглен ли е чепа, в меха няма да остане и капка вино.
— Той не ми харесва.
— И ти не му харесваш и има защо. Снощи спах с него. — Тя се усмихна и поклати глава. — Ще видим. Аз му викам: «Пабло, защо не го уби тоя чужденец?» А той ми отговаря: «Той е добро момче Пилар. Добро момче е.» А аз продължавам: «Ясно ли ти е, че сега аз командувам?» «Да, Пилар. Да» — съгласява се той. После, посред нощ, го чувам, лежи и плаче. Некрасиво плаче, хълца. Както плачат мъжете, като че ли вътре в тях има някакъв звяр и ги разтърсва. Питам го: «Какво става с тебе, Пабло?» Хванах го за раменете и го обърнах към себе си. «Нищо, Пилар. Нищо.» — «Не е вярно. Нещо става с тебе.» — «Хората, казва той, la gente. Така да ме оставят.» Аз му казвам: «Да, ама сега са с мен. А пък аз съм жена.» «Пилар, казва той, не забравяй за влака.» А после: «Господ да ти е на помощ, Пилар.» Аз му казвам: «Това приказки ли са? За какъв господ ми говориш?» — «Говоря — казва той. — Господ да ти е на помощ и светата Дева.» Аз му казвам: «Que va, ти пък с твоя господ и пресвета Дева! Може ли така да се говори?» — «Страх ме е да умра, Пилар. Tengo miedo de morir. Разбираш ли? Страх ме е!» Аз му разправям: «Тогава вън от леглото. В това легло няма място и за мене, и за тебе, и за страха ти.» Тогава се засрами и замълча, а аз заспах. Но той е развалина. Цял живот съм била такава — понякога изведнъж ми става тъжно — обясни жената. — Но не като на Пабло. Решителността ми си остава същата.
— Вярвам ти.
— Може би това е както при всички жени в някои дни от месеца. А може би — просто ей така — продължи тя. — Аз си имам големи илюзии за Републиката. Твърдо вярвам в Републиката. Вярвам сляпо, както набожните хора вярват в чудеса.
— Не се съмнявам в теб.
— А ти вярваш ли като мен?
— В Републиката?
— Да.
— Да — отвърна той, надявайки се, че говори истината.
— Радвам се — кимна жената. — И нямаш страх, така ли?
— От смъртта — не! — каза той и това беше чистата истина.
— А от какво се боиш?
— От това, да не би да не си изпълня дълга тъй, както трябва.
— А боиш ли се от плен, както се боеше онзи, другия?
— Не — отрече той съвсем искрено. — Ако се боиш от това, за нищо друго няма да можеш да мислиш и ще станеш безполезен.
— Хладнокръвно момче си ти.
— Не съм. Не мисля, че съм.
— Си. Хладна глава имаш.
— Само дето съм много погълнат от моята работа.
— А останалите неща в живота не ги ли обичаш?
— Обичам ги. Държа много на тях. Само да не ми пречат в работата.
— Чашката ти се услажда. Видях.
— Да. Много. Само да не ми пречи в работата.
— А жени?
— Много ги обичам, но никога не съм мислил, че те са най-важното.
— Не държиш особено на тях?
— Държа. Но още не съм намерил такава, която да те погълне целият, а казват, че се случвало това да стане — жената да те завладее изцяло.
— Мисля, че лъжеш.
— Възможно е, но не много.
— Но обикна Мария.
— Да. Изведнъж и много силно.
— Аз също я обичам много. Да. Много.
— И аз — каза Робърт Джордън и почувствува, че гласът му звучи глухо. — Да. Аз също. — Приятно му беше да изговори тези думи отчетливо, на испански. — Много я обичам.
— Ще ви оставя двамата сами, след като се видим с Ел Сордо.
Робърт Джордън не отговори. После каза:
— Не е нужно.
— Нужно е, човече. Време не остана.
— На ръката ми ли прочете това? — запита той.
— Не. Забрави тези глупости за ръката.
Тя искаше да отблъсне това, както и всичко друго, което би могло да навреди на Републиката.
Робърт Джордън мълчеше. Той гледаше как Мария разтребва масата в пещерата. Тя изтри ръцете си, извърна глава и му се усмихна. Не чуваше какво си говорят двамата с Пилар, но докато се усмихваше на Робърт Джордън, поруменя под мургавината на кожата си и отново му се усмихна.
— И деня не трябва да се забравя — каза жената. — Нощта е ваша, но не забравяйте и деня. Разбира се, не можете да си позволите онзи разкош, който аз имах на мое време във Валенсия. Но можете да отидете за диви ягоди или нещо такова. — Тя се засмя.
Робърт Джордън сложи ръка на едрото й рамо.
— Аз и теб обичам — много те обичам.
— Ти си истински Дон Хуан Тенорио — каза жената, не искайки да покаже колко е трогната. — Ще вземем всички да се заобичаме. Ето го и Агустин.
Робърт Джордън влезе в пещерата и се насочи право към Мария. Тя го гледаше, очите й блестяха, а лицето и шията й пак бяха поруменели.
— Здравей, зайче — каза той и я целуна по устата.
Тя здраво го притисна към себе си, погледна го в лицето и каза:
— Здравей! О, здравей! Здравей!
Фернандо, който още седеше на масата и пушеше цигара, се изправи, поклати глава и излезе от пещерата, като взе карабината си, опряна о стената, както минаваше покрай нея.
— Не пазят приличие — каза той на Пилар. — Това не ми харесва. Трябва да го държиш здраво това момиче.
— Държа го, — каза Пилар. — Този другар е нейният novio.
— О — възкликна Фернандо. — Щом са сгодени, тогава смятам, че това си е в реда на нещата.
— Радвам се за тях — каза жената.
— И аз — кимна важно Фернандо. — Salud, Пилар.
— Къде отиваш?
— На горния пост, да сменя Примитиво.
— Ами ти къде, по дяволите, си тръгнал? — обърна се Агустин към важния дребосък.
— Ще си изпълня дълга — каза Фернандо с достойнство.
— Дълг! — подигра му се Агустин. — Плюя аз на твоя дълг! — После, като се обърна към жената, добави: — Къде е тая мръсотия, дето ще я охранявам?
— В пещерата — отвърна Пилар. — В две торби. И вече ми омръзна да ти слушам грубостите.
— Да му се изтаковам в млякото на майка му на твоето омръзване — отвърна Агустин.
— Върви на майната си тогава — каза Пилар небрежно.
— Твойта мама — не й остана длъжен Агустин.
— А ти твоя не си имал — каза Пилар беззлобно, защото размяната на любезности беше достигнала до онази висша степен, при която на испански език действието не се споменава, а се подразбира.
— Какво правят те там? — запита Агустин съучастнически.
— Нищо — отвърна му Пилар. — Nada. В края на краищата нали сега е пролет бе, животно!
— Животно, а — повтори Агустин явно доволен. Животно. Ами ти, курвенска дъще. Да й се изтаковам в млякото й на пролетта!
Пилар го тупна по рамото.
— Ех, ти — каза тя и се засмя с гръмкия си смях. Липсва ти разнообразие в псуването. Но псуваш енергично, стараеш се. Видя ли самолетите?
— Да им се изтаковам в млякото на моторите — каза Агустин, кимна утвърдително и прехапа долната си устна.
— Това вече е нещо — каза Пилар. — Това наистина е нещо! Само не те виждам как ще го направиш.
— Вярно, че са високо — засмя се Агустин. — Desde luego. Ама защо да не се пошегува човек.
— Да — съгласи се жената на Пабло. — Защо да не се пошегува? Добре се шегуваш, яки са ти шегите.
— Слушай, Пилар — каза сериозно Агустин. — Нещо се готви. Не е ли така?
— А ти как мислиш?
— Забърква се някаква такава мръсотия, дето от нея по-лоша няма. Много бяха тия самолети, жено. Много бяха.
— И ти ли се изплаши чак толкова от тях?
— Que va — каза Агустин. — Как мислиш какво се готви?
— Слушай — дръпна го Пилар. — Като съдя по това, че момчето е дошло тука да взривява мостове, Републиката готви настъпление. Ако съдим по тези самолети, фашистите се готвят да го отблъснат. Но защо си показват самолетите предварително?
— В тая война много глупости се вършат — въздъхна Агустин. — В тая война има безгранична глупост.
— Правилно. Иначе нямаше да сме тук.
— Да — съгласи се Агустин. — Вече цяла година сме до шията затънали в тая глупост. Но Пабло е човек, който разбира откъде духа вятъра. Голяма лисица е Пабло.
— Защо говориш така?
— Говоря си.
— Но трябва да разбереш — опита се Пилар да му набие в главата, — че сега с шмекеруване не можеш да се спасиш, а той загуби онова, което го имаше по-рано.
— Разбирам. Знам, че връщане назад няма. Ще оцелеем само ако спечелим войната, значи, трябва да се взривят мостовете. Но Пабло, макар че стана страхливец, пак е много хитър.
— И аз съм хитра.
— Не, Пилар — възрази Агустин. — Не си хитра. Ти си смела. Предана си. Решителна си и по усет долавяш работите. Много си смела, много си сърцата. Но не си хитра.
— Сигурен ли си? — запита го жената замислено.
— Да, Пилар.
— А момчето е хитро — каза жената. — Хитро и хладнокръвно. Трезво мисли.
— Да — съгласи се Агустин. — Знае си работата, иначе нямаше да го пратят тук. Но дали е хитър, не знам. За Пабло знам, че е хитър.
— Но е така уплашен, така не може нищо да предприеме, че за нищо не го бива.
— И все пак е хитър.
— И какво още ще кажеш?
— Нищо. Опитвам се да преценя разумно. Такова време е дошло, че трябва да се действува с разум. След моста ще трябва веднага да напуснем тия места. Трябва всичко да се подготви. Трябва да знаем къде ще вървим и как.
— Разбира се.
— За такава работа — Пабло. Трябва да се направи хитро.
— Нямам доверие в Пабло.
— За това може да се разчита на него.
— Не. Ти не знаеш колко е западнал вече.
— Pero es muy vivo. Много е хитър. А не направим ли това хитро, спукана ни е работата.
— Ще помисля за това — обеща Пилар. — Имам цял ден, за да мисля.
— За мостовете — момчето — каза Агустин. — То разбира тая работа. Помниш ли другия как добре бе организирал всичко с влака?
— Да — съгласи се Пилар. — Наистина, той състави целия план за действие.
— Където трябва решителност и сила — ти си насреща — каза Агустин. — А за това как да се изтеглим — Пабло. Отстъпление ли е — само Пабло. Накарай го да помисли.
— Схватлив човек си ти.
— Схватлив — да — прие Агустин. — Но без хитрост. Там, където е нужна picardia, там само Пабло.
— Въпреки всичките му страхове?
— Въпреки всичките му страхове.
— А ти какво мислиш за мостовете?
— Нужно е. Това знам аз. Трябва да направим две неща. Трябва да се изтеглим оттук, и трябва да спечелим войната. Трябва да взривим мостовете, за да спечелим войната.
— Пабло като е толкова хитър, защо не разбира това?
— Той е слаб и затова му се ще всичко да си остане постарому. Той иска да кротува в подмола на слабостта си. Но реката приижда, ще го отнесе и той, волю не волю, ще пусне в ход хитростта си. Es muy vivo.
— Добре, че момчето не го уби.
— Que va. Снощи циганина поиска аз да го убия. Циганинът е животно.
— И ти си животно — каза тя. — Но схватливо.
— Ние двамата с теб сме схватливи — каза Агустин. — А кадърния е Пабло!
— Само че с него трудно се кара. Да знаеш колко е пропаднал.
— Знам. Но е кадърен. Виж, Пилар. За да воюващ, е достатъчно да си схватлив. Но за да печелиш войната — трябват ти кадърност и средства.
— Ще размисля върху това — обеща тя. — А сега, да вървим. Закъсняхме. — После, като извиси глас: — Англичанино! — извика тя. — Ingles! Хайде! Да вървим!
 

Глава десета
 
— Да си починем — предложи Пилар на Робърт Джордън. — Седни, Мария, да си починем.
— Дайте да продължаваме — каза Робърт Джордън. — Ще си починем, като стигнем. Трябва да поговоря с този човек.
— Ще поговориш — успокои го жената. — Няма какво да бързаш. Седни, Мария.
— Да продължаваме — не се съгласяваше Робърт Джордън. — Ще си починем на върха.
— Аз пък искам сега да си починем — каза жената и седна край ручея.
Момичето седна до нея сред изтравничетата и слънцето заигра в косите му. Само Робърт Джордън остана прав, загледан към полянката високо на отсрещния склон — през нея минаваше ручей, в който сигурно имаше пъстърва. Там, където беше застанал, също растяха изтравничета. По-нататък те отстъпваха място на жълтеещи папрати, между които се подаваха сиви балвани, а още по-нататък се тъмнееше ивицата на боровете.
— Колко път има още до лагера на Ел Сордо? — запита той.
— Не е далеч — каза жената. — Преминаваме тая поляна, спускаме се в долчинката и после нагоре в гората по течението на потока. Поседни и престани да са толкова сериозен.
— Искам да го видя и да се разберем.
— Аз пък искам да си измия краката — сопна се жената, свали селските въжени обувки, после дебелия вълнен чорап и натопи десния си крак в потока. — Божичко, че е студена.
— Трябваше да тръгнем с коне — каза Робърт Джордън.
— За мен е полезно да се поразходя — натърти жената. — Имах нужда от разходка. Какво ти е?
— Нищо, само дето бързам.
— Тогава успокой се. Време много. Какъв хубав ден е и колко е хубаво, като излязохме от гората. Нямаш представа как може да ти омръзне да гледаш борове. На тебе не ти ли омръзнаха боровете, guapa?
— Аз ги обичам — каза момичето.
— Какво толкова им харесваш?
— Обичам миризмата и да газя по борови иглички. Обичам, когато вятъра поклаща високите борове, а те поскърцват.
— Ти всичко обичаш — възхити се Пилар. — Ти ще бъдеш съкровище за всеки мъж, само да можеше малко по-добре да готвиш. А боровата гора е скука. Не си видяла ти букаци или дъбрави, нито кестенова гора. Това се казва гора. В такава гора всяко дърво е различно, всяко си има своя красота. А пък боровата гора е смъртна скука. Какво ще кажеш, Ingles?
И аз обичам борове.
— Pero, venga, — каза Пилар. — Като че ли сте се наговорили. И аз обичам борове. Но в тия борове вече много се заседяхме. И планините ми омръзнаха. В планините има само два пътя — нагоре и надолу, а пътя надолу извежда на шосето към фашистките градове.
— Ходиш ли понякога в Сеговия?
— Que va. С това мое лице? Такова лице не се забравя. Кажи ми, красавице моя — искаш ли да си грозна? — запита тя Мария.
— Ти не си грозна.
— Vamos, не съм била грозна. По рождение съм грозна. И цял живот съм била грозна. Ти, Ingles, нищо не разбираш от жени. Знаеш ли ти какво е да си жена и да си грозна? Знаеш ли ти какво е цял живот да си грозна, а да чувствуваш, че отвътре си красива? Много е особено това чувство. — Тя потопи и другия си крак във водата и го отдръпна. — Ух, че е студена! Погледни, стърчиопашката! — Тя показа една сива птичка, която подскачаше по камъните нагоре по потока. — За нищо не я бива тая птица. Нито пее, нито за ядене става. Само знае да си клати опашката. Дай ми една цигара, Ingles. — Тя взе папиросата, извади от джоба си кремък и огниво и я запали. Смукна от цигарата и изгледа Мария и Робърт Джордън.
— Чудно нещо е животът — продължи тя и изпусна дим през ноздрите си. — Родена съм само за мъж, а пък съм жена, при това грозна. И все пак много мъже са ме обичали и аз съм обичала много мъже. Чудна работа. Слушай, Ingles, това е интересно. Виж ме каква съм грозна. Погледни ме внимателно, Ingles.
— Не си грозна.
— Ingles. Недей да ме лъжеш… Или… — Тя се засмя с гърления си смях. — Или и тебе е започнало да те човърка? Не. Шегувам се. Не. Виж ме каква съм грозна. Ама и в грозната жена може да има нещо такова, че мъжа се заслепява, когато я заобича, и той се заслепява, и ти се заслепяваш. А после идва ден, когато ей така, без никаква причина, той вижда колко си грозна и не е вече сляп и тогава и ти виждаш себе и такава грозна, каквато те вижда той, и загубваш този мъж, загубваш и чувството си. Разбра ли? — Тя поглади момичето по рамото.
— Не — възрази Мария. — Защото ти не си грозна.
— Мисли с главата си, не със сърцето си и случай — каза Пилар. — Разказвам ти неща, които са много интересни. На тебе не ти ли е интересно, Ingles?
— Интересно ми е. Но трябва да вървим.
— Que va, да вървим. Много съм си добре тук. После… — продължи тя, обръщайки се сега към Робърт Джордън като учителка, която изнася урока си в клас, — после минало-неминало много време и, ето че в теб, даже в такава грозна като мен, толкова грозна, че повече не може да бъде, изведнъж се появява и тайничко пораства това глупашко чувство, че си красива. Расте като зелка. И когато е вече порасло, вижда те друг мъж и започва да си мисли, че си красива и цялата история започва отново. Сега си мисля, че с мен това повече няма да се случи, но не се знае. Щастлива си ти, guapa, че не си грозна.
— Грозна съм — възрази Мария.
— Питай него — каза Пилар. — И недей да газиш в потока, че ще ти замръзнат краката.
— Щом Роберто иска да вървим, хайде да вървим — предложи Мария.
— Чуваш ли се какво казваш — продължи Пилар. — Това и мен ме засяга толкова, колкото и твоя Роберто, но аз викам, че сме си добре тук, както си почиваме, така, край потока, и време има. Освен това приятно ми е, отварям се на приказки. Какво друго човешко ни е останало. Някакво друго развлечение имаме ли? Не ти ли е интересно това, което говоря, Ingles?
— Ти умееш да приказваш. Но има много други работи, които са ми по-интересни, отколкото да се говори за красота или за грозота.
— Тогава да говорим за това, което на тебе ти е интересно.
— Къде беше, когато започна движението?
— В моя роден град.
— В Авила?
— Que va, в Авила!
— Пабло каза, че е от Авила.
— Лъже. Иска да се изкара, че е от голям град. Не, аз съм от… — и тя назова едно градче.
— И какво стана?
— Много неща — въздъхна жената. — Много неща станаха. И все ужаси. Даже това, с което се прославихме.
— Разкажи ми — подкани я Робърт Джордън.
— Много е жестоко — каза жената. — Не искам пред момичето.
— Разкажи — настоя Робърт Джордън. — Ако не е за нейните уши, да не слуша.
— Аз мога всичко да слушам — каза Мария. Тя сложи ръка в ръката на Робърт Джордън. — Няма нищо, което да не може да се каже пред мене.
— Не е въпросът дали можеш да го изслушаш, или не — обясни Пилар. — Въпроса е дали аз трябва да го казвам пред теб, че после да сънуваш кошмари.
— От разкази нищо няма да ми се присъни — увери я Мария. — Мислиш ли, че след всичко, което преживяхме, ще ми се присъни нещо страшно от това, което ще разкажеш?
— Може пък на тебе, Ingles, да ти се присънят страшни работи.
— Дай да проверим.
— Не, Ingles, не се шегувам. Ти видял ли си как започнаха работите в малките градчета?
— Не съм — отвърна Робърт Джордън.
— Значи нищо не си видял. Този Пабло, дето го виждаш сега, е развалина, но да знаеш какъв беше той в ония дни!
— Разкажи.
— Не. Няма.
— Разкажи.
— Е, добре. Ще го разкажа както си беше. Но ти, ако ти е тежко да слушаш, ще ме спреш.
— Ако ми стане тежко, няма да слушам повече — отвърна и Мария. — Не може да е по-тежко от някои други работи.
— Мисля, че може — каза жената. — Дай ми още една цигара, Ingles, и vamonos.
Момичето се облегна на брега на потока, обрасъл в изтравниче, а Робърт Джордън се изтегна до нея по гръб и положи глава върху туфа изтравничета. Той намери ръката на Мария, хвана я в своята и двете ръце погладиха изтравничетата, докато тя разтвори длан и я положи върху ръката му, и така двамата лежаха и слушаха.
— Рано сутринта civiles в казармите се предадоха — започна Пилар.
— Вие с пристъп ли превзехте казармите? — запита Робърт Джордън.
— Пабло със своите хора ги обкръжи още по тъмно, преряза телефонните жици, сложи динамит под една стена и извика на guardia civil да се предадат. Те отказаха. Щом се зазори, той взриви стената. Започна се бой. Двама civiles паднаха убити. Четирима бяха ранени и четирима се предадоха.
Ние всички бяхме залегнали, кой направо на земята, кой на покрива, кой на каменните огради или върху стените — тъкмо се зазоряваше и облака прах от взрива още не се беше уталожил, много високо във въздуха се беше издигнал, а нямаше вятър да го разсее и всички стреляхме в отвора в стената на сградата, зареждахме и стреляхме в дима, а отвътре се виждаше как припламват огънчета от карабините, като стрелят и изведнъж из пушека някой извика да не стреляме повече и четиримата civiles излязоха с вдигнати ръце. Голяма част от покрива се бе сринала заедно със стената и те излязоха да се предадат. «Има ли още някой там?» — извика Пабло. «Само ранените.» — «Пазете ги тия» — каза Пабло на четирима наши, които вече се бяха спуснали долу. — «Тук стойте. До стената» — заповяда той на civiles, дето се бяха предали. Те се изправиха с очи към стената, мръсни, прашни, опушени, а четиримата наши с насочени пушки, а Пабло и другите влязоха вътре да довършат ранените.
След като ги ликвидираха, казармата утихна, не се чуваха нито охкания на ранени, ни вик, ни изстрел и Пабло излезе с чифтето на рамо, а в ръката му — маузер. «Гледай, Пилар — викна ми той. — Това беше в ръката на офицера, той се застрелял. Никога не съм стрелял с пистолет. Ей, ти — махна той на единия от guardia civiles, — покажи ми как се работи с това. Не, не ми показвай, а ми обясни.»
Докато в казармата още се стреляше, четиримата бяха стояли до стената, целите в пот и дума не казват. Бяха едри мъже и с лица като на всички, малко като моето. Само дето брадата им набола, защото не се бях още обръснали сутринта и такива едни, стоят до стената и мълчат.
— Ей, ти — викна Пабло на най-близкия до него. — Обясни как се работи с това.
— Натисни предпазителя — отговори онзи хрипкаво. — Издърпай кожуха назад и го щракни напред.
— Какъв кожух? — пита го Пабло и гледа четиримата civiles. — Какъв кожух?
— Блокът отгоре.
Пабло се опита да го издърпа, ама той заяде.
— А сега де! — викна той. — Не ще. Ти ме излъга.
— Издърпай го по-назад и леко го отпусни да щракне напред — казва му тоя civil с такъв особен глас, какъвто никога не съм чувала. И сив, сив като облачно утро.
Пабло издърпа кожуха назад и го отпусна, както му бяха казали, и кожуха си щракна на мястото, и пистолета — вече зареден и с натегнат курок. Маузерът е една грозотия, ръкохватката му кръгла и малка, а при цевта дълъг и сплескан, един такъв неугледен и грамаден. А през цялото време другите само го гледат и нищо не казват.
После единият го пита:
— Какво ще правиш с нас?
— Ще те застрелям — викна му Пабло.
— Кога? — пита го онзи и гласа му едва излиза.
— Сега — казва Пабло. — Сега. Тук. Нещо да кажеш?
— Nada — отвръща el civil. — Нищо. Но това е мръсно нещо.
— И ти си мръсно нещо — отговаря му Пабло. — Колко ли селяни си убил! Готов си и майка си да разстреляш.
— Никога не съм убивал човек — казва el civil. — И няма какво да намесваш майка ми.
— Покажи сега как трябва да се умира. Ти, дето само си убивал.
— Излишно е да ни оскърбяваш — обажда се другия civil. — Знаем ние как да умираме.
— Застани на колене с лице към стената — каза тогава Пабло. Los civiles се спогледаха. — На колене, ви казвам! — кресна Пабло.
— Как ти се струва, Пако? — Единият civil пита другия, най-високия, дето беше казал на Пабло за пистолета. Беше с ефрейторски нашивки на ръкавите и целия в пот, макар че беше ранна утрин и още хладно.
— На колене, на колене! — отвръща онзи. — Какво значение има?
— По-близко е до земята — опитва се да се пошегува първия, ама не им беше до шеги и никой не се усмихна.
— Давай на колене тогава — казва първия civil и четиримата коленичиха, непохватно някак си, главите им наведени към стената, а ръцете им висят отстрани и Пабло мина откъм гърба им и ги разстреля всичките в тила с пистолета — застрелва единия, после минава зад другия и опира дулото в тила му, а те един след друг се свличат на земята след изстрела. Още ми се причуват тия изстрели, остри и въпреки това малко приглушени, като пред очите ми е — цевта подскача и човекът пада напред. Единият не трепна, когато дулото се допря до главата му. Вторият отмести глава напред и си опря челото на камъка. Третият потръпна и после цялото му тяло и главата му се затресоха. И само един, последният, закри очи с ръце и той беше последният и когато четирите тела се сринаха до земята, Пабло им обърна гръб и се върна при нас с пистолета в ръка.
— Подръж го малко, Пилар — казва ми. — Не знам как да отпусна курока — и ми подаде пистолета, застана и погледна четиримата civiles до стената на казармата. А нашите хора всички стоят там и ги гледат и никой нищо не казва.
Така града стана наш, а беше още ранно утро и никой не беше нито закусил, нито кафе пил, гледаме се един — друг и виждаме, че целите сме в прах, дето бяхме взривили стената на казармата, всички сме посивели от прах, като да сме на вършитба, а пък аз все още държа пистолета, усещам го как ми тежи в ръката и като гледам мъртвите civiles, проснати до стената, нещо ми се обръща в стомаха; и те като нас сиви и прашни, но всеки от тях сега напоява с кръвта си сухата земя, както е легнал. И докато стояхме там, слънцето се подаде зад далечните хълмове и освети улицата, и бялата стена на казармата, и прахоляка във въздуха стана като златен от тези първи слънчеви лъчи, а селянина до мен погледна казармената стена и онова, което лежеше до нея, после ни огледа всичките, погледна слънцето и рече:
— Хайде, деня започва!
— А Сега да пием кафе — предложих аз.
— Правилно, Пилар, правилно — казва същият селянин и отидохме на площада и това бяха последните четирима души, застреляни в селото.
— Какво стана с другите? — запита Робърт Джордън. — Нямаше ли още фашисти в селото?
— Que va, нямало ли други фашисти! Имаше повече от двайсет, но никой от тях не разстреляхме.
— А какво стана с тях?
— Пабло нареди да ги пребият от бой с бухалки за вършитба и да ги хвърлят в реката от една висока скала.
— Всичките ли? Двайсетте?
— Сега ще ти разкажа. Не е толкова просто. И до края на живота си не искам повече да гледам как на площада пребиват хора с бухалки за вършитба и после ги хвърлят от висока скала в реката.
Градчето ни е на един висок бряг и над самата река има площад с чешма, а наоколо големи дървета, под тях пейки, на сянка. Балконите на къщите гледат към площада, на този площад излизат шест улици и целият площад е опасан от аркада, така че като нагрее слънцето, можеш да си вървиш на сянка под аркадите. От трите страни на площада е аркада, а на четвъртата страна има алея, сенчеста, защото растат дървета до самия ръб на пропастта, а дълбоко долу, реката. До реката са сто метра.
Пабло изпипа всичко така, както беше изпипал и нападението на казармите. Най-напред нареди да затворят всички улици към площада с каруци, все едно, че подготвят площада за сареа. За любителски бой с бикове. Всички фашисти ги бяха затворили в ayuntamiento — в общината, най-голямата сграда на площада. В стената на общината имаше вграден часовник и точно там, под аркадата, беше фашисткият клуб. А на тротоара пред клуба те си имаха столове и маси. По-рано, преди войната, там си пиеха аперитивите. Плетени столове и масички. Един вид като кафене, само че по-елегантно.
— Че без бой ли ги пленихте?
— Пабло ги беше хванал през нощта, преди да нападнем казармата. Но в това време казармата беше вече обкръжена. Всички ги измъкнаха от къщите им, в същия час, когато започна нападението. Умно направено. Пабло е организатор. Иначе щяха да го нападнат от двата фланга и в тил, докато атакува казармата на guardia civil.
Пабло е умен, но е много жесток. Той тогава беше обмислил всичко предварително и за всичко се беше разпоредил. Чуй. След като превзехме казармата и последните четири civils се предадоха и той ги разстреля до стената, и след като пихме кафе — в кафенето на ъгъла до автобусната спирка, сутрин то отваря най-рано — Пабло се зае с подготовката на площада. Загради всички проходи с каруци точно така, както за сареа, само че не прегради едната страна — тази към реката. Нея я остави така. После накара свещеника да изповяда фашистите и да им даде последното причастие.
— Къде стана това?
— Нали ти казвам — в ayuntamiento. Пред сградата се беше събрала голяма тълпа и докато вътре свещеника се занимаваше с фашистите, навън някои започнаха да се държат неприлично, да подхвърлят шеги и мръсотии, но повечето от хората се държаха много сериозно и пристойно. Подхвърляха шеги само онези, които вече се бяха напили по случай превземането на казармата, и някакви други безделници, които и с повод и без повод все са си пияни.
Докато свещеника си изпълняваше задълженията, Пабло построи в две редици тези, дето се бяха събрали на площада.
Построи ги в две редици, както за състезание по теглене на въже или както се нареждат в града на финиша на велосипедните състезания — оставят само тясна пътечка, по която да минат велосипедистите; или както преди да мине църковно шествие. Между двете редици — проход, два метра широк, а се проточили от вратата на ayuntamiento през целия площад до ръба на скалата. И всеки, който излиза от ayuntamiento, вижда пред себе си на площада две плътни редици от хора, които стоят и чакат.
Някои държат бухалки от тия, дето се вършее с тях, и стоят на разстояние един от друг, че като замахнат, да има място. Не всички имаха бухалки, защото не стигнаха. Но повечето си бяха взели от магазина на дон Гилиермо Мартин, фашиста, който продаваше земеделски сечива. А онези, които не бяха успели да вземат бухалки, бяха кой с тежка пастирска гега, кой с остен за волове, някои пък взели дървени вили от ония, дето отвяваш сламата след вършитба. Други бяха със сърпове и месарски куки, но тях Пабло ги остави в края на редицата, до пропастта.
Всички стояха тихо и денят беше ясен като днешния, високо в небето имаше облачета както сега, и площада още не беше прашен, защото през нощта беше паднала обилна роса; дърветата хвърляха сянка върху двете редици хора и се чуваше как водата се излива от бронзовата тръба в устата на лъва и пада в коритото на чешмата — там жените обикновено идваха със съдове за вода.
Само до самата ayuntamiento, където свещеника се молеше с фашистите, се чуваха разни мръсотии, дюдюкаха онези, безделниците, за които, както ти казах, всеки повод е добър; те бяха пияни и се бяха стълпили под решетките на прозорците, подхвърляха неприлични думи и долни шеги. Но повечето от мъжете в редиците чакаха спокойно и чух как един пита друг:
— Ще има ли и жени?
И другият му отговаря:
— Дай боже да няма!
Тогава първият каза:
— Ето жената на Пабло. Чуй, Пилар. Ще има ли жени?
Погледнах го и какво да видя — облякъл си неделните дрехи и вир-вода. Отвърнах му:
— Не Хоакин. Жени няма. Ние не убиваме жени. Защо ще убиваме жените им?
Тогава тон възкликна:
— Слава тебе, Христе, че няма да има жени! А кога ще започва?
Отговорих му:
— Щом свещеника свърши.
— А свещеника — също ли?
— Не знам — отговорих му и видях, че лицето му се е сгърчило и пот е избила на челото му.
— Никога не съм убивал човек — изохка той.
— Сега ще се научиш — каза му селянинът до него. — Но мисля, че с един удар на това не може да се убие човек. — И той вдигна бухалката с две ръце и я погледна със съмнение.
— Това му е хубавото я — обади се друг селянин. — Ще получат много удари.
— Превзели са Валядолид. Превзели са Авила — съобщи някой. — Чух го тъкмо преди да дойда тук.
— Този град няма да вземат никога. Този град е наш. Изпреварихме ги и ударихме преди тях — казах аз. — Пабло не е човек, дето ще ги чака те да ударят първи.
— Бива си го. Пабло — възхити се друг. — Но се показа егоист, дето ги ликвидира сам civiles. Не е ли така, Пилар?
— Да. Но сега всички ще участвуваме.
— Вярно. Добре организирано. Но защо няма известия от фронта?
— Пабло преряза телефонните жици, преди да нападнем казармите. Не са ги поправили още.
— Аха. Затова, значи, нищо не чуваме. Аз узнах новините рано тази сутрин в кантона на пътния.
— Кажи, Пилар, защо се реши тъкмо така да се направи това? — запита ме той.
— За да пестим патроните — отвърнах. — И после, всеки трябва да носи част от отговорността.
— Тогава по-скоро да започва. Да започва. — И като го погледнах, видях, че плаче.
— Защо плачеш, Хоакин? — запитах го. — Няма за какво да се плаче.
— Не мога да се удържа, Пилар — отговори той. — Никога не съм убивал човек.
Ако не си видял първия ден на Революцията в градче, където всички се знаят и винаги са се познавали, нищо не си видял. Повечето стояха на площада в две редици, бяха с обикновените си дрехи, с които работят на полето, защото бяха бързали да се завърна в градчето, но някои други, като се чудили как да се облекат по случай първия ден на Революцията, си бяха сложили дрехите за празник и неделя и като видяха, че другите, включително и тези, които бяха нападнали казармата, носят старите си дрехи, — засрамиха, се, че са се облекли неподходящо. Но не искат да си свалят новите сака, защото се бояха, да не би да ги загубят или да им ги откраднат, затова стояха, потяха се на слънцето и чакаха да се започне.
После се надигна вятър и над площада се понесе прахоляк, защото земята беше вече изсъхнала под краката на хората, които ходеха, стояха, пристъпваха на място и един с тъмносиньо празнично сако извика: Вода! Вода! Тогава дойде чистача, който всяка сутрин поливаше площада с един маркуч, разви маркуча, започна да полива и прахта по краищата на площада се слегна, после малко по малко се приближи към центъра. Двете редици отстъпиха, за да може той да поръси средата на площада; маркучът се извиваше в широка дъга, водата блестеше на слънцето, а хората стояха и се подпираха, кой на бухалка, кой на гега, кой на бяла дървена вила и гледаха как пада струята. Когато целият площад беше поръсен и прахоляка се слегна, редиците пак се строиха и един селянин извика:
— Кога най-сетне ще ни дадат първия фашист? Кога най-после първият ще излезе от изповеднята?
— Още малко — отговори Пабло от вратата на ayinitarriiento. — Ей сега ще излезе първият. — Гласът му беше пресипнал, защото се беше нагълтал с дим в сражението при казармата.
— Защо се бавят? — запита някой.
— Още се занимават с греховете си — извика Пабло.
— Ясно, нали са двайсет души — обади се друг.
— Повече са.
— Малко ли грехове стават, като се съберат двайсет души?
— Така е, но струва ми се, че хитруват, за да спечелят време. Като изпаднеш в такова положение, не можеш да си спомниш всички грехове, само най-големия.
— Имай търпение. Те са повече от двайсет души и даже ако ще се покайват само за най-големите си грехове, пак ще отиде доста време.
— Имам аз търпение — отвърна първият. — Но все пак колкото по-скоро свършим, толкова по-добре. И за тях, и за нас. Сега е юли месец, работа много. Пожънахме, ама не сме овършали. Още не е дошло времето за панаири и празници.
— Ама днес ще е като на панаир и празник — насърчи го друг. — Панаирът на Свободата. И от днес нататък като ги премахнем тия, града и земята са наши.
— Днес ще вършеем фашисти — сети се някой, — и от сламата ще отсеем свободата на този народ.
— Трябва добре да го управляваме, за да я заслужим — каза друг. — Пилар — обърна се той към мен, — кога сме на организационно събрание?
— Веднага щом свършим с това — отвърнах му. Тук в ayuntamiento.
А нарочно, за смях, бях си сложила на главата една от триъгълните лачени шапки на guardia civil, а пистолетът бях завързала на края на въженцето, с което се бях препасала, но му бях спуснала ударника, бях го държала с палец, докато натисках спусъка, както се прави обикновено. Когато слагах смешната шапка, ми се струваше, че е много добра идея, но после съжалих, че не взех кобура на пистолета, вместо шапката. А един от мъжете в редицата ми вика:
— Пилар, дъще, лошо правиш, дето носиш тази шапка. Нали свършихме с такива работи като guardia civil?
— Добре — съгласих се аз, — ще я махна — и я свалих.
— Дай ми я — продължи той. — Трябва да се унищожи.
Ние бяхме в края на редицата до пропастта над реката, той взе шапката и я хвърли в празното, така както говедарят мята камък, когато иска да подгони говедата, замята си ръката изотдолу. Шапката литна в празното и ние я виждахме как става все по-малка и по-малка и как черният й лак блести в прозрачния въздух и после падна в реката. Огледах се и видях, че на всички прозорци и балкони са се натрупали хора и видях пак двете редици мъже, които се бяха проточили през целия площад, и тълпата под прозорците на ayuntamiento, и се чуха гласове на много хора, после вик и някой каза:
— Ето го, иде първият!
И той беше дон Бенито Гарсия, кмета: излезе гологлав, излезе от вратата и бавно се спусна по стълбите и никой не го закачи; тръгна между двете редици мъже с бухалки и нищо не се случи. Отмина двама, четирима, осем, десет души и все нищо не се случва, а той си върви, върви с високо вдигната глава, лицето му посивяло, вперил очи право напред, само от време на време хвърли бърз поглед настрани, ама върви с твърда крачка. И никой не го закача.
От един балкон някой извика:
— Que pasa, cobardes? Какво става, страхливци?
А дон Бенито продължава да си върви между двете редици и никой не го закача. Тогава видях как през трима души от мен на един човек в редицата лицето му се сгърчва и си хапе устните и така е стиснал бухалката, че ръцете му са побелели. Виждам го, че гледа дон Бенито, който идва все по-близо и по-близо и все никой не го закача. После, дон Бенито още не беше успял да се изравни с този селянин, когато оня така вдигна бухалката, че перна, без, да иска, човека редом с него и я стовари по слепоочието на дон Бенито и дон Бенито го изгледа, а човека пак го удари и изкрещя:
— Това ти се пада, козел! — И удара попадна право в лицето на дон Бенито и той закри лицето си с ръце и започнаха да го бият от всички страни, бяха го, докато падна на земята; тогава онзи, който го бе ударил пръв, извика другите да му помогнат, задърпа дон Бенито за яката на ризата, другите го хванаха за ръцете, лицето му се повлече в прахта на площада и го завлякоха до ръба на скалата и оттам го хвърлиха в реката. А човека, който пръв го беше ударил, застана на колене на ръба на скалата, гледаше след него и викаше: «Cabron! Cabron! О, cabron!» Беше арендатор на дон Бенито и никак не се разбираха. Бяха се скарали за парче земя край реката — дон Бенито беше отнел това парче от човека и го беше дал под аренда на друг изполичар и първият го беше намразил. Той повече не се върна в редицата, а остана на ръба на скалата да гледа там, където беше паднал дон Бенито.
След дон Бенито дълго време никой не излезе. На площада беше тихо, защото всички чакаха да видят кой ще бъде следващия. Изведнъж един пиян закрещя със силен глас: «Que saiga el toro! Пускайте бика на арената!»
После от тълпата, която се беше струпала под прозорците на ayuntamiento, извикаха: «Не искат да излизат! Молят се.»
Друг пиян закрещя: «Измъкнете ги оттам. Извлечете ги, хайде! Времето за молитви мина!»
Но от ayuntamiento все още никой не излизаше, после видях, че от вратата се показва човек.
Беше дон Федерико Гонсалес, собственик на мелницата и на бакалницата, най-големият фашист в нашето градче. Беше висок и слаб, косата му беше сресана така, че да прикрива плешивото му теме, и носеше нощница, напъхана в панталоните. Беше бос, както го бяха измъкнали от дома му, и вървеше пред Пабло с ръце, вдигнати над главата, а Пабло го побутваше с чифтето отзад, опрял го беше в гърба му и така продължиха, докато дон Федерико Гонсалес влезе в коридора между двете редици. Но когато Пабло го остави и се върна към вратата на ayuntamiento, дон Федерико не можа да продължи, спря се, извърна очи нагоре и вдигна ръце, като че ли искаше да се хване за небето.
— Не го държат краката — чу се глас.
— Какво става, дон Федерико? Не можеш ли да вървиш? — викна му някой. Но дон Федерико продължи да стои там с вдигнати ръце, само устните му се движеха.
— Хайде, по-живо! — кресна му Пабло от стълбището. — Върви!
Дон Федерико стоеше като закован и не можеше да помръдне. Един от пияните го побутна отзад с дръжката на една бухалка и дон Федерико подскочи като плашлив кон, но пак не тръгна напред, ами си остана на същото място с вдигнати ръце и поглед в небето.
Тогава селянинът, който беше най-далеч от мен, каза:
— Това е срамно! Нямам нищо против него, но на това зрелище трябва да се сложи край.
Тръгна към другия край на редицата, разбута хората и стигна там, където беше застанал дон Федерико, и каза:
— С ваше разрешение. — И като замахна, стовари бухалката по главата му.
Дон Федерико отпусна ръце, скри с тях плешивината на главата си, така че дългите излинели косми, които прикриваха лисината, щръкнаха измежду пръстите му и като сведе глава, спусна се да бяга между двете редици, а по гърба и раменете му се сипеха бухалки; накрая падна и тогава ония, които бяха в края на редицата, го вдигнаха, залюляха го и го хвърлиха в пропастта. Не беше издал звук от минутата, в която Пабло го беше изтикал навън с ловната пушка. Само дето не можеше да върви. Като че краката не го слушаха.
След дон Федерико видях, че в края на двете редици, там при ръба на скалата, се бяха събрали най-твърдите мъже и тогава ги оставих, прибрах се под аркадата, изтласках двама пияни от прозореца на ayuntamiento и надникнах. Всички бяха в полукръг в голямата стая и се молеха на колене, свещеника и той беше коленичил и се молеше заедно с тях. Пабло и един обущар, казваха му Cuatro Dedos, «четирипръстия», — тогава той беше много близък на Пабло, и още други двама, стояха там с ловни пушки. Пабло запита свещеника: «Кой е следващият?» Но свещеникът се молеше и не му отговори.
— Слушай, ти! — викна Пабло на свещеника с прегракналия си глас. — Кой е следващият? Кой е готов?
Свещеникът не отговаряше на Пабло, все едно, че него изобщо го нямаше и аз видях, че Пабло започва да се ядосва.
— Изкарайте ни всички заедно — каза, като вдигна глава и престана да се моли дон Рикардо Монталво — земевладелеца.
— Que va — разпореди Пабло. — Един по един. Който е готов, да върви.
— Тогава излизам аз — пристъпи дон Рикардо. — По-готов няма да стана.
Дон Рикардо говореше с Пабло, свещеникът го благослови, без да прекратява молитвата си, после вдигна разпятието, за да го целуне дон Рикардо, и дон Рикардо го целуна, обърна се към Пабло и заяви:
— Никога няма да съм толкова готов. Вкиснат cabron такъв! Да вървим.
Дон Рикардо беше нисък, посивял, с дебел врат и с риза без яка. Беше кривокрак от много езда.
— Прощавайте! — обърна се той към останалите, които бяха на колене. — Да не ви е мъчно. Да се умре, е нищо. Лошото е само, че умираме в ръцете на тия негодници. Не ме докосвай — отблъсна той Пабло. — Не ме докосвай с това чифте.
Той излезе пред ayuntamiento — сивокос, очите му малки, сиви, а дебелият му врат като че беше станал още по-дебел от яд. Огледа селяните, строени в две редици, и плю на земята. Не можа да изплюе истинска плюнка, защото, трябва да знаеш, Ingles, при подобни обстоятелства това почти е невъзможно, и каза:
— Да живее Испания! Долу това, дето му викате Република, и да се изтаковам в млякото на бащите ви!
Пребиха го много бързо, защото ги беше обидил; започнаха да го бият още щом стъпи в прохода между редиците, продължиха да го бият, когато той, вдигнал високо глава, все още се опитваше да продължи по-нататък, удряха го, кълцаха го със сърповете и с месарските куки, много помагачи се намериха, когато трябваше да го завлекат до пропастта и да го хвърлят долу и сега вече мнозина бяха с окървавени ръце и дрехи и всички бяха почувствували, че онези, които излизат от ayuntamiento, са наистина врагове и трябва да бъдат убивани.
Уверена съм, че преди дон Рикардо да излезе разярен да ни оскърби всичките, мнозина от тези в редиците биха дали мило и драго, само и само да са другаде някъде, а не там. Сигурна съм, че стига някой да беше викнал: «Хайде да простим на другите. И без това получиха добър урок» — и повечето щяха да се съгласят.
Но дон Рикардо с храбростта си направи много лоша услуга на другите. Той раздразни хората и ако до този момент те само изпълняваха дълга си, при това без особена охота, то сега у тях се бе разгоряла злоба и това се усещаше.
— Изкарайте свещеника и тогава работата ще тръгне по-бързо! — кресна някой.
— Изкарайте свещеника!
— С тримата разбойници се разправихме, сега дайте свещеника.
— Двамата разбойници — каза един нисък селянин на човека, който беше извикал. — С господа бога наш е имало двама разбойници.
— С какъв бог? — заяде се другия, почервенял от злоба.
— Така се казва — господа бога наш.
— Не е мой бог, така не позволявам да се казва нито на шега, нито на сериозно. И ти внимавай какво дрънкаш, да не минеш и ти между редиците.
— И аз съм за Свободната република, както и ти — отвърна ниския селянин. — Ударих дон Рикардо по устата. Ударих дон Федерико по гърба. Дон Бенито го пропуснах — не можах. И като казвам господа бога наш, то е, защото така се казва, и е писано, че е бил с двама разбойника.
— Да се изтаковам аз в млякото на твоето републиканство! Защо тогава викаш «дон» този, «дон» онзи…
— Тук така им викат.
— Аз иначе им казвам на тия cabrones. Пък и за господ ми говориш… Ей! Идва още един!
И тогава видяхме позорно зрелище, защото човека, който беше излязъл от вратата на ayuntamiento, беше дон Фаустино Риверо, най-големия син на земевладелеца дон Селестино Риверо. Той беше висок, косата му руса и добре пригладена на челото — защото винаги си носеше гребенче в джоба, и сега, преди да излезе, пак си беше пригладил косата с гребена. Беше голям женкар и много досаждаше на момичетата, беше и страхливец и цял живот беше мечтал да бъде любител бикоборец. Все се мъкнеше с цигани и бикоборци и с доставчици на бикове и много обичаше да се докарва дрехи от Андалусия, но му липсваше смелост и му се присмиваха. Веднъж бяха разлепили афиши, че дон Фаустино ще участвува в любителски бой с бикове за подпомагане на едно старопиталище в Авила и че ще бие бика по андалуски, яхнал коня — дълго се бил обучавал на това; но когато на арената пуснали грамадния бик вместо един дребничък и слабоват в краката, който той сам си бил избрал, обявил се за болен и — така разправят — бръкнал си с три пръста в гърлото, да повърне.
Когато той излезе, разнесоха се викове:
— Hola, дон Фаустино! Внимавай да не повърнеш.
— Ей, дон Фаустино! Знаеш ли какви хубави момичета те чакат в пропастта.
— Дон Фаустино! Поспри малко и ще ти доведем един бик, още по-голям от онзи.
А някой викна:
— Слушай, дон Фаустино, чувал ли си някога какво е да умреш?
Дон Фаустино продължаваше да стои и да се прави на храбрец. Той все още се държеше, тъй, както се бе държал вътре, когато беше казал на другите, че излиза. По същия начин се беше записал едно време да участвува в боя с бикове. По същия начин си беше повярвал и се беше надявал, че ще може да бъде любител матадор. Сега се беше въодушевил от примера на дон Рикардо и стоеше там, правеше се на храбрец и на красавец и гледаше презрително. Но не можеше да говори.
— Хайде, дон Фаустино — изкрещя му един от редицата. — Хайде, дон Фаустино! Тук е най-големият бик.
Дон Фаустино стоеше, гледаше и както гледаше, мина ми през ума, че нито един човек в редиците няма да го пожали. Той продължаваше да изглежда красив, и героичен, но времето течеше, а пред него имаше само един път.
— Дон Фаустино — извика някой. — Какво чакаш, дон Фаустино?
— Готви се да повърне — каза някой и в редиците се разнесе смях.
— Дон Фаустино — извика един селянин. — Не се стеснявай, ако ти се повръща. Няма да ти се разсърдя.
Тогава дон Фаустино огледа редиците, взря се в мястото, където свършваше площада и започваше пропастта, бързо се извърна и се скри във входа на ayuntamiento.
Всички се засмяха, а един глас се извиси над другите:
— Къде хукна, дон Фаустино? Къде?
— Отиде да повръща — извика друг и всички пак се разсмяха.
Тогава видяхме, че дон Фаустино пак излиза, а зад него е Пабло с пушката. Всичката му напереност се беше стопила. При вида на хората в редиците той забрави цялото си перчене; вървеше пред Пабло, сякаш Пабло мете улицата, а дон Фаустино е боклукът, който Пабло избутва с метлата. Дон Фаустино се кръстеше и мърмореше молитви, после закри очи с ръце и слезе по стъпалата към площада.
— Не го закачайте — викна някой. — Никой да не го пипа.
Редиците разбраха и никой не се докосна до него — той крачеше, закрил очи, ръцете му трепереха и устните му се движеха, без да издадат нито звук.
Всички мълчаха, никой не го докосна, но като стигна до средата, не можа да продължи по-нататък и падна на колене.
Пак никой не го удари. Аз вървях покрай редицата, за да не пропусна нищо, и видях как един селянин се наведе, помогна му да се вдигне и каза:
— Ставай, дон Фаустино, продължавай да вървиш. Бика още го няма.
Дон Фаустино не можеше да продължи сам, тогава един селянин с черна блуза го подхвана под ръка, а друг, пак с черна блуза и ботуши като на говедарите, го подхвана от другата страна и дон Фаустино закрачи между редиците, стиснал очи и без да престава да си движи устните, пригладените му руси коси блестяха на слънцето и селяните, покрай които той минаваше, казваха: «Дон Фаустино, buen provecho. Добър апетит, дон Фаустино!» — Или: «Дон Фаустино, a sus ordenes. На вашите услуги, дон Фаустино!» — А един също от пропадналите матадори каза: «Дон Фаустино! Matador, a siis ordenes», а друг някой му извика: «Дон Фаустино! Много хубави момиченца има на небето, дон Фаустино!»
Така прекараха дон Фаустино между редиците, като го подкрепяха от двете страни да не падне, а той все си затиска очите с ръце. Но изглежда, че е поглеждал през пръстите си, защото, като го доведоха до самия край, той пак падна на колене, просна се на земята, хвана се за тревата, опита се да се вкопчи за пръстта и започна да вика: «Не! Не! Не! Моля ви се! Моля ви се! Не! Не!»
Тогава селяните, които бяха вървели с него, и неколцина от другите, за които казах, че не им мига окото и бяха застанали на края на редицата, приклекнаха бързо зад него, както беше коленичил, и силно го блъснаха, а той полетя надолу, без да е получил нито един удар — нададе дълъг вик, докато падаше.
Тогава разбрах, че хората в редиците са станали жестоки, отпърво заради обидите на дон Рикардо, а после заради това, че дон Фаустино се беше показал страхливец.
— Дайте още някой! — викна един селянин, а друг го тупна по гърба и възкликна:
— Дон Фаустино! Ама че работа! Дон Фаустино!
— Сега видя големия бик — ухили се трети. — Сега с повръщане няма да се отърве.
— През живота си не съм виждал такова нещо като тоя дон Фаустино — каза друг.
— Чакай, има и други — успокои го някой. — Потърпи малко. Кой знае какво още може да видим!
— Каквото и да видим — каза предишния, — великани или джуджета, негри или редки зверове от Африка, такова нещо като дон Фаустино за мене няма и няма да има. Давайте следващия! Хайде! Дайте още един!
Пияните разнасяха по редиците бутилки мастика и коняк, които бяха докопали във фашисткия клуб, надигаха ги тъй, сякаш пият вино, и много от хората се бяха напили, изведнъж ги беше ударило в главата след преживяното с дон Бенито, дон Федерико, дон Рикардо и особено с дон Фаустино. Онези, които не пиеха от бутилките със силните напитки, се черпеха от кожени мехчета, подаваха си ги от ръка на ръка, подадоха и на мен, и аз отпих една здрава глътка, надигнах мехчето така, че да ми охлади гърлото, както се стича от кожената bota — бях много жадна.
— Ожаднява човек, като убива — каза ми селянина, който ми даде мехчето.
— Que va — отвърнах аз. — Ти да не си убивал?
— Убихме четирима — похвали се той гордо! — Без да броим los civilles. Вярно ли е, че ти си застреляла един civil, Пилар?
— Нито един не съм застреляла. Когато стена падна, стрелях в дима заедно с другите. Това е всичко.
— Откъде този пистолет, Пилар?
— От Пабло. Даде ми го, след като уби los civiles.
— С този пистолет ли ги уби?
— С този същия. После го даде на мен.
— Може ли да го видя, Пилар? Може ли да го подържа?
— Разбира се, човече — казах аз, — измъкнах го от въжето, с което се бях препасала, и му го подадох. И тъкмо започнах да се чудя защо никой повече не излиза, какво да видя — на вратата се показа сам дон Гилиермо Мартин, този, от чийто магазин бяхме взели бухалките за вършитба, пастирските остени и дървените вили. Вярно, дон Гилиермо беше фашист, но иначе никой нямаше нищо против него.
Наистина, плащаше оскъдно на тези, които изработваха бухалките, но пък и евтино ги продаваше, а който не искаше да купува бухалки за вършитба от дон Гилиермо, можеше да си ги направи сам: дърво, ремък — и това е всичко. Беше много груб, като говореше с хората, всички го знаеха, че е фашист и че членува във фашисткия клуб, всеки ден беше в клуба по обед и привечер, сядаше в плетения стол и четеше «Ел дебате», викаше ваксаджийчето да му лъсне обувките, пиеше вермут със сода и ядеше печени фъстъци, сушени скариди и аншоа. Но само за това да убиеш човек не бива и сигурна съм, че да не бяха обидите на дон Рикардо Монталво и жалкия вид на дон Фаустино, а и това, че всички бяха възбудени и бяха пили, все някой щеше да извика: «Оставете дон Гилиермо на мира! Взехме му бухалките — да го пуснем да си върви!»
Защото хората от нашето градче, макар и да са способни на жестокости, по душа са добри, имат чувство за справедливост, за това, кое бива и кое — не. Но опиянението, жестокостта вече бяха влезли в редиците и мъжете не се държаха тъй, както когато дон Бенито излезе пръв. Не знам как е в други страни, аз самата ценя удоволствието, което ми дава виното, но в Испания пиянството е нещо ужасно, особено ако не е само от вино — тогава хората са способни на неща, който иначе не биха направили. Не е ли тъй и в твоята страна, Ingles?
— Точно тъй е — съгласи се Робърт Джордън. — Когато бях на седем години, майка ми ме взе със себе си на сватба в щата Охайо и аз носех цветя, бяхме двойка — момче и момиче с цветя…
— Значи, си носел цветя? — запита го Мария. — Колко красиво!
— В този град обесиха един негър на стълба с уличната лампа, после го изгориха. Фенерът светеше с волтова дъга: за да пуснат осветлението, развиваха една макара и той слизаше до паважа. Със същия механизъм вдигнаха нагоре негъра, но макарата се строши…
— Негър! — каза Мария. — Каква жестокост!
— Пияни ли бяха? — запита Пилар. — Толкова пияни ли бяха, че да изгорят негъра?
— Не знам — отвърна Робърт Джордън. — Защото аз надничах зад щорите на един прозорец на къщата, която беше на ъгъла до фенера. Улицата беше пълна с хора и когато втори път започнаха да изтеглят нагоре негъра.
— След като си бил седемгодишен и си бил вътре в къщата, не си могъл да разбереш пияни ли са, или не — каза Пилар.
— И така, когато започнаха да теглят нагоре негъра за втори път, майка ми ме дръпна от прозореца и повече нищо не видях — каза Робърт Джордън. — Но след това често съм се убеждавал, че и в моята страна пияните са не по-добри, отколкото във вашата. Постъпват грозно и жестоко.
— Бил си съвсем малък, седемгодишен — прекъсна го Мария. — Толкова мъничък, а да видиш такова нещо! Никога не съм виждала негър, само в цирка. Освен ако мароканците не са негри.
— Някои са негри, други не — обясни Пилар. — Доста работи мога да разкажа за мароканците.
— Не толкова, колкото мога аз — каза Мария. — За тях аз мога да разказвам.
— Хайде да не говорим за такива неща — каза Пилар. — Само се разстройва човек. Та докъде бяхме стигнали?
— За опиянението на хората в редиците — напомни й Робърт Джордън. — И после?
— Навярно казах, че са били пияни — продължи Пилар, — далеч бяха от такова нещо. Но в тях вече имаше някаква промяна, когато от вратата излезе дон Гилиермо, изправен, късоглед, посивял, среден на ръст, с риза без яка — само с копче за яка — и се прекръсти; гледаше пред себе си, а почти нищо не виждаше без очила, после тръгна напред спокойно и с достойнство, просто да го съжали човек. Но някой от редицата извика:
— Насам, дон Гилиермо. Ела насам, дон Гилиермо. Стоката ти е у нас.
Издевателствата над дон Фаустино така им се бяха усладили, че не правеха разлика между него и дон Гилиермо; а дон Гилиермо беше съвсем друг — човек, който, ако ще се убива, трябва да се убие бързо и достойно.
— Дон Гилиермо! — извика друг. — Да изпратим ли да ти вземат очилата от дома?
Домът на дон Гилиермо беше един никакъв дом, той нямаше много пари и беше станал фашист просто ей така, защото беше модно и за да се утешава от жалките печалби като продавач на земеделски сечива. Жена му беше много набожна и той така я обичаше, че заради нея не искаше в нищо да остава назад, това беше една от причините да стане фашист. Живееше през три къщи от ayuntamiento, жилището му беше на същия площад и докато стоеше и се взираше с късогледите си очи в редиците, между които знаеше, че трябва да мине, от балкона на неговото жилище се дочу женски писък. Това беше жена му, беше го видяла от балкона.
— Гилиермо! — крещеше тя. — Гилиермо! Почакай, и аз ще дойда с теб!
Дон Гилиермо обърна глава нататък, откъдето идваше вика. Не можеше да я види. Опита се да каже нещо, но не успя. Тогава махна с ръка в онази посока, от която долитаха виковете на жената, и тръгна между редиците.
— Гилиермо! — крещеше жена му. — Гилиермо! О, Гилиермо! — Беше впила ръце в перилата на балкона и ги блъскаше назад-напред. — Гилиермо!
Дон Гилиермо отново махна с ръка по посока на писъците и тръгна между редиците с вдигната глава и само бледността на лицето му издаваше какво преживява.
Тогава един от пияниците, като имитираше писъка на жена му, също извика: «Гилиермо!» И дон Гилиермо се хвърли към него, без да вижда, сълзи се стичаха по бузите му и пияния го удари с бухалката по лицето, дон Гилиермо седна на земята, защото ударът беше много силен, седна, облян в сълзи, но плачеше не от страх, а от ярост, а пияните го биеха, един от тях го възседна и започна да го бие с една бутилка. След това мнозина от хората излязоха от редиците, а на тяхно място дойдоха пияните, които от самото начало бяха дюдюкали и бяха подвиквали мръсотии в прозорците на ayuntamiento.
— Самата аз много се бях разстроила, когато Пабло разстрелваше ония от guardia civil — продължи Пилар. — Беше грозно дело, но тогава си казах: след като така трябва, значи, иначе не може и там поне беше минало без излишна жестокост — просто хората бяха умъртвени, и макар че това е грозно, през последните години всички разбрахме, че иначе не може, ако искаш да спечелиш войната и да защитиш Републиката.
Когато Пабло загради площада от всички страни и построи хората в две редици, на мен наистина ми се стори чудно, но разбрах и одобрих идеята му и реших, че щом той така е замислил да стане всичко, значи, така трябва, а каквото има да се извърши, трябва да се извърши пристойно, така че да не е отвратително. След като народа трябва да ликвидира фашистите, по-добре всички да участвуват, също аз бях готова да поема върху себе си част от вината, защото се надявах да получа и част от онова, което всички щяхме да получим, когато града стане наш. Но след дон Гилиермо ми стана срамно и гадно и когато пияниците и цялата останала измет се намести в редиците, а другите се оттеглиха, защото бяха възмутени, прииска ми се да нямам нищо общо с тези редици и се отдалечих, прекосих площада и седнах на една сенчеста скамейка под големите дървета.
Приближиха се двама от селяните, които бяха напуснали редиците, говореха си нещо и единият от тях ме запита:
— Какво става с теб, Пилар?
— Нищо, hombre — отвърнах аз.
— Има ти нещо — каза той. — Кажи си какво ти е.
— Мисля, че ми дойде до гуша — отвърнах аз.
— На нас също — призна той и двамата седнаха на пейката. Единият носеше мехче с вино и ми го подаде.
— Изплакни си устата — предложи той, а другият продължи разговора, който бяхме започнали:
— Лошо, това ще ни донесе нещастие. Това, дето убихме така дон Гилиермо, не е на добре, никой не може да ме разубеди, че такива работи не носят нещастие.
Тогава първият каза:
— Щом трябва да се убият всички — а пък аз не съм убеден дали трябва, — нека поне да умрат достойно, да няма издевателства.
— За дон Фаустино може и с издевателства — възрази другия, — защото той беше един палячо, никога не е бил сериозен мъж. Но да се подиграваш с такъв човек като дон Гилиермо, нямаш право.
— До гуша ми дойде — повторих аз и беше вярно; усещах, че отвътре ми прилошава и се обливам в пот, като да съм яла развалена риба.
— Значи, край — отсече първият селянин. — Повече не участвуваме. Интересно какво ли става в другите градове.
— Още не са поправили телефонната линия — обясних аз. — А това не е добре, трябва да се вземат мерки.
— Правилно — съгласи се той. — Кой знае, може би е по-добре да подготвим града за отбрана, вместо да изтребваме хората, на всичкото отгоре така бавно и жестоко.
— Ще отида да поговоря с Пабло — казах им аз, станах и отидох към аркадата до входа на ayuntamiento, откъдето започваха двете редици през площада. Редиците вече не бяха прави, цареше безпорядък, хората бяха много пияни. Двама се бяха проснали по гръб в средата на площада и си подаваха един на друг бутилка, от която пиеха. Единият отпива, надава крясък:
« Да живее анархията!» Лежи си по гръб и крещи като луд. Беше си вързал на врата черна и червена кърпа. А другият крещи: « Да живее свободата! », рита с крака във въздуха и пак реве: «Viva la Libertad!» И той имаше черно-червена кърпа, размахва я с една ръка, а с другата размахва бутилката.
Един от селяните, които бяха напуснали редицата, както стоеше под сянката на аркадата, погледна ги с отвращение и каза:
— По-добре да бяха викали: «Да живее пиянството!» Те само в това вярват.
— Даже и в него не вярват — каза друг селянин. — Такива нищо не разбират и в нищо не вярват.
Тогава един от пияните стана, вдигна юмруци над главата си и закрещя: «Да живее анархията и свободата и да й таковам майката на вашата Република!»
Другият, той още се въргаляше по земята, хвана за крака този, дето крещеше, оня падна върху него, претъркаляха се няколко пъти един връз друг, после седнаха и този, който беше съборил другия, сега го прегърна, подаде му бутилката, целуна черно-червената кърпа и двамата започнаха да пият.
Тъкмо тогава редиците закрещяха, погледнах, но не можах да видя кой излиза, защото те се бяха стълпили около вратата на ayuntamiento, видях само, че Пабло и Четирипръстия изтласкват някого с прикладите, но не можах да разбера кой е и за да видя какво става, приближих се до хората, които се бяха струпали пред вратата.
Там имаше голяма блъсканица и всички столове и маси пред фашисткото кафене бяха съборени, освен една маса, на която беше легнал някакъв пиян — главата му висеше, а устата му беше отворена, — взех стол, изправих го до една от колоните на аркадата и се качих, за да надзърна над главите на тълпата.
Излезе, че Пабло и Четирипръстия изблъскват дон Анастасио Ривас — безспорен фашист и най-дебелия човек в града. Той беше търговец житар и агент на няколко застрахователни дружества и даваше пари назаем с висока лихва. Както стоях на стола, видях го, че слиза по стъпалата към редиците, дебелия му врат преливаше над яката на ризата, плешивата му глава блестеше под слънцето. Но той не навлезе между редиците, защото изведнъж всички нададоха дружен вик — все едно, че не излиза от много гърла, а само от едно. Това беше гробен вик на пияни хора, всички крещяха заедно, редиците се разтуриха, всички се втурнаха към дон Анастасио и аз видях, че той се хвърля на земята, закрил глава с ръце, и повече нищо не видях, защото хората се скупчиха връз него. А когато се изправиха, дон Анастасио лежеше мъртъв, защото му бяха блъскали главата о каменните плочи под аркадата и повече нямаше никакви редици, само тълпа.
— Да влезем вътре! — раздадоха се викове. — Да ги докопаме вътре.
— Много е тежък, за да го влачим — каза един и ритна трупа на дон Анастасио, който лежеше проснат по лице. — Зарежи го!
— Няма какво да влачим това шкембе чак до скалата, да го оставим да лежи тук!
— Да влезем и да ги довършим всички вътре! — завика някой. — Хайде вътре!
— Цял ден ли ще чакаме на слънце? — кресна друг. — Хайде! Да влизаме!
Тълпата се люшна към аркадата. Блъскаха се, крещяха, шумяха като стадо животни и викаха: «Отваряй! Отваряй! Отваряй!» Защото, когато редиците се разпаднаха, постовите бяха затворили вратите на ayuntamiento.
Както бях на стола, виждах през решетката на прозореца какво става в залата на ayuntamiento — там всичко си вървеше постарому. Свещеникът беше прав, останалите — коленичили в полукръг около него, се молеха. Пабло с пушка през рамо седеше на голямата маса пред кметското кресло. Краката му висяха от масата и той си свиваше цигара. Четирипръстият седеше на креслото на кмета с крака на масата и пушеше цигара. Хората от охраната им седяха на столовете на общинските съветници с пушки в ръце. Ключът от входната врата беше на масата до Пабло.
Тълпата крещеше: «Отваряй! Отваряй! Отваряй!» — равномерно като припев, а Пабло, си седеше, все едно, че нищо не чува. Каза нещо на свещеника, но от шума на тълпата не се чу какво.
Свещеникът пак не му отговори, а продължи да се моли. Притискаха ме от всички страни и аз преместих стола до стената, изблъсках го напред, докато те ме блъскаха отзад. Пак се качих на стола и прилепих лице до решетката на прозореца, хванах се за нея с ръце. Един се качи на стола зад мен и се хвана за крайните железа на решетката.
— Столът ще се счупи — казах му.
— Много важно. Гледай ги. Гледай ги как се молят. — Дишаше ми в шията и миришеше както тълпата, миришеше на кисело, на повърнато на паважа и на вино и прилепи уста до решетката и закрещя през отверстието: «Отваряй! Отваряй!», а на мен ми се стори, че цялата тълпа се е качила на гърба ми, както в кошмар ти се присънва, че дявола те е яхнал.
Тълпата така плътно се беше притиснала до вратата, че онези най-отпред бяха почти смазани, защото отзад напираха, а някакъв пиян здравеняк с черна блуза и черно-червена кърпа на врата се засили от средата на площада и връхлетя с все сили върху задните, падна, изправи се, отстъпи, пак се засили, блъсна се в гърбовете на хората, които напираха напред, и закрещя: «Да живея аз и да живее анархията!»
После се отдели от тълпата, седна си насред площада, започна да пие от една бутилка и изведнъж забеляза дон Анастасио, който продължаваше да лежи по лице върху едрия, калдъръм, вече прегазен от мнозинството. Тогава пияния се надигна, отиде при дон Анастасио, наведе се над него и започна да полива от бутилката върху главата и дрехите му, после извади от джоба си кибрит и запали една след друга няколко клечки, като се опитваше да запали дон Анастасио. Но имаше силен вятър, клечките гаснеха една подир друга и не след дълго пияният поклати глава, седна до дон Анастасио и ту отпие от бутилката, ту се наведе към трупа и го тупне по рамото.
А тълпата все крещи, иска да отворят вратите, човекът на стола зад мен здраво стиска пръчките на решетката и крещи да отворят, крещи ми в ухото и ме оглушава, дъха му смърди и аз престанах да гледам пияницата, който се опитваше да запали дон Анастасио, и пак започнах да надничам в залата на ayuntamiento; а там все същото. Продължават да се молят, всички коленичили с разкопчани ризи, на някои главите клюмнали, на други — вдигнати, гледат свещеника и разпятието в ръката му, а свещеникът се моли бързо, чете молитвите, отчетливо, гледа над главите им, а зад тях на масата, Пабло си седи с цигара в устата, с пушка на рамо, клати си краката и си играе с ключа.
Видях, че Пабло пак казва нещо на свещеника, накланя се към него от масата, но какво — не разбирам, защото тълпата продължава да крещи. А свещеникът пак не му отговаря и продължава да се моли. Тогава от полукръга на тия, които се молят, един се изправя и аз го виждам, че иска да излезе. Беше дон Хосе Кастро — всички му викаха дон Пепе, известен фашист, търговец на коне; изправил се сред залата, нисък, всичко му в пълен ред, само дето е небръснат, горнището на пижамата напъхано в сив раиран панталон. Целуна разпятието, свещеникът го благослови, той погледна към Пабло и кимна към вратата.
Пабло поклати глава и продължи да пуши. Видях, че дон Пепе казва нещо на Пабло, но не мога да разбера какво. Пабло не отговаря, само пак поклаща глава и кима към вратата.
Тогава дон Пепе погледна право нататък и разбрах: досега не е знаел, че вратата е заключена. Пабло му показа ключа, той впери очи в ключа, постоя, после се обърна, върна се на мястото си и пак коленичи. После видях, че свещеникът се обръща и поглежда към Пабло. Пабло му се смее и му показва ключа и свещеникът едва сега разбира, че вратата е била заключена и има вид, като че ли ще поклати глава, но не — само свежда лице и пак започва да се моли.
Да се чудиш как не са разбрали, че вратата е заключена, освен ако толкова са били погълнати в молитвите и в своите мисли, но сега вече им е ясно, разбират защо на площада се крещи тъй и вече съзнават, че всичко се е променило. Но продължават да си стоят на колене и да се молят.
Тълпата вече така реве, че нищо не се чува, и пияният на стола зад мен тресе решетката на прозореца и крещи: «Отваряй! Отваряй!» Реве до пресипване.
Гледам, Пабло пак казва нещо на свещеника, а свещеникът не му отговаря. Тогава Пабло свали пушката от рамото си, пресегна се и побутна свещеника по гърба с цевите. Свещеникът не му обърна внимание и Пабло поклати глава. После каза нещо през рамо на Четирипръстия, Четирипръстия заговори на четиримата от охраната, те станаха и отидоха на отсрещния край на залата с пушките си.
Видях, че Пабло пак казва нещо на Четирипръстия, а той премести две маси и няколко пейки и тези от охраната застанаха зад тях с пушките си. Получи се нещо като барикада в ъгъла, а зад нея хората с пушките. Пабло се протегна и пак побутна свещеника по рамото с пушката си, а свещеникът пак не му обърна внимание и другите също нищо не забелязват и продължават да се молят, само дон Пепе гледа какво става. Пабло поклати глава, после, като видя, че дон Пепе го гледа, кимна му и му показа ключа. Дон Пепе разбра, сведе глава и започна да се моли много бързо.
Пабло скочи от масата, заобиколи голямото кресло на кмета на подиума до заседателната маса. Седна в него, свива си цигара и не изпуска от очи и фашистите, които се молят със свещеника. По лицето му не можеш да го разбереш какво мисли. Ключът — на масата пред него. Голям, железен ключ, една педя дълъг. После Пабло викна нещо на четиримата телохранители — не го чух какво, — един от тях отиде до вратата. По устните им виждам, че сега се молят още по-бързо, ясно е, че вече знаят какво ще стане.
Пабло каза нещо на свещеника, но свещеникът не отвръща. Тогава Пабло се наведе напред, взе ключа и го подхвърли на човека с пушката до вратата. Той го улови, а Пабло се усмихна. Оня от охраната пъхна ключа в ключалката, завъртя го, дръпна вратата към себе си и се скри зад нея, защото тълпата нахлу.
Видях ги как нахлуха вътре, но тъкмо тогава пияният на стола зад мен закрещя: «Ай! Ай! Ай!» — залепи се за прозореца, така че аз вече не можех да виждам какво става, защото ме изблъска настрани и се разкрещя:
— Убий ги! Убий ги! Удряй! Убий ги!
Аз го блъснах с лакът в корема и му викам: «Ей, пияницо, чий е този стол? Остави ме да гледам!»
А той се впил с две ръце в решетката, тресе я цялата и крещи: «Убий ги! Удряй! Удряй! Ето, това е! Удряй! Убий ги! Cabrones! Cabrones! Cabrones!»
Блъснах го още по-силно с лакът и му казах:
— Cabron! Пияница! Остави ме да гледам!
А той с две ръце ме хвана за главата и ме натисна надолу, за да вижда по-добре, с цялата си тежест се отпусна на главата ми и продължи да крещи: «Удряй! Ей това е! Удряй!»
«А за тебе пък ей това!» — казах аз и го ръгнах силно там, където знам, че най ще го заболи; и наистина го заболя, пусна ми главата, хвана се за онова място и изохка: «No hay derecho, mujer. Нямаш право да удряш там, жено.» А в това време надникнах през прозореца и виждам, че вътре е пълно с хора и те бият с тояги и с бухалки, ръгат, мушкат, блъскат, където им попадне, а дървените вили станали червени, зъбците им изпотрошени, тълпата вилнее из цялата зала, Пабло си седи на креслото с пушка на колене, гледа ги, а те крещят, бият и мушкат, и цвилят като коне при пожар. И виждам как свещеникът си хванал полите на расото — иска да прескочи пейката, а те отзад го кълцат със сърповете и месарските куки, после някой го хвана за расото — вик, още един и двама забиват сърпове в гърба му, а трети го държи за расото, той вдига ръце и се хваща за гърба на креслото, но в същия миг столът, на който стоях, се строши и двамата с пияния паднахме на тротоара, който вонеше на вино и повърнато, а пияният все ме заплашва с пръст и повтаря: «No hay derecho, mujer, no hay derecho. Можеше да ме направиш неспособен», а хората ни настъпват и ни прескачат, за да влязат в ayuntamiento, аз виждам само краката им да се мяркат пред очите ми и да се втурват към входа, а пияният седи срещу мен и се държи там, където го бях ударила.
Така завърши разправата с фашистите в нашия град и аз бих гледала всичко докрай, ако не беше този пияница, но съм доволна, че той ми попречи, защото онова, което стана в ayuntamiento, не беше за гледане и после човек съжалява, че го е видял.
Другият пиян беше още по-тежък случай от този, с когото бяхме на стола. Като се счупи столът, се изправихме, докато тълпата още обсаждаше ayuntamiento, видях, че пияният на площада с черно-червената кърпа пак полива дон Анастасио с нещо. Главата му се люлееше от една страна на друга, той едва успяваше да се задържи седнал, но упорито почваше, палеше клечки, пак поливаше, пак драскаше кибрита и аз се приближих и казах:
— Какво вършиш, безсрамнико?
— Нищо, жено, нищо — каза той. — Остави ме.
И тогава, може би защото бях застанала така, че краката ми засланяха вятъра, клечката се разгоря и син пламък се плъзна по ръкава на дон Анастасио и нагоре по тила му, а пияният навири глава и закрещя с всички сили: «Горят мъртвите! Горят мъртвите!»
— Кой? — запита някой.
— Къде? — викна друг.
— Тук! — ревна пияният. — Точно тук!
Тогава някой вдигна бухалка и нанесе с нея силен удар по главата на пияния, той се просна на земята, вдигна очи към този, който го беше ударил, пак ги затвори, скръсти ръце на гърдите си и легна като заспал до дон Анастасио. Човекът не го удари повече и той остана да лежи там, не помръдна и след като вдигнаха дон Анастасио, хвърлиха го в каруцата при другите и ги откараха до скалата; привечер в ayuntamiento вече беше почистено, а тях ги изхвърлиха долу в реката. За града щеше да бъде по-добре да бяха хвърлили в пропастта двайсет-трийсет от пияниците, особено онези с червено-черните кърпи, и според мен, ако пак ще правим революция, тях трябва да ги ликвидираме в самото начало. Но тогава още не знаехме това. В следващите дни го разбрахме.
Не знаехме какво ни очаква още същата нощ. След клането в ayuntamiento повече никого не убихме, но не можахме да направим митинг, защото имаше много пияни. Невъзможно беше да се въдвори някакъв ред и отложихме митинга за другия ден.
Същата нощ спах с Пабло. Не трябва да разказвам това пред теб, guapa, но, от друга страна, полезно е да знаеш всичко, както си е, а това, което говоря, си е чистата истина. Послушай, Ingles. Интересно е.
Та, както ви казвам, седим ние вечерта и вечеряме и всичко е много особено. Както след буря или наводнение или след сражение — всички са уморени и говорят малко. Аз се чувствувам не добре и нещо ми се обръща в стомаха, срамно ми е, разбирам, че сме извършили нещо лошо, потисната съм и имам силно предчувствие, че ще ни сполети някакво зло, както тази сутрин, когато минаха самолетите. Така и стана, злото дойде след три дни.
Докато вечеряхме, Пабло почти не си отвори устата.
— Хареса ли ти, Пилар? — попита ме той накрая, както дъвчеше една голяма мръвка от печеното яре. Вечеряхме в странноприемницата, там, където спират автобусите; претъпкано беше с хора, пееха се песни и келнерите едва се справяха.
— Не — отговорих му. — Не ми хареса, с изключение на дон Фаустино.
— На мен ми хареса — каза той.
— Всичко ли? — запитах го.
— Всичко — каза той, отряза си с ножа дебела филия хляб и започна да обира соса от чинията. — Всичко, ако не броим свещеника.
— Не ти ли хареса това, което направиха със свещеника? — учудих се аз, защото знаех, че свещениците са му по-омразни и от фашистите.
— Той ме разочарова — каза тъжно Пабло. Около нас пееха, беше тъй шумно, че трябваше да ги надвикваме, за да се чуваме.
— Как така?
— Умря не както трябваше — каза Пабло. — Умря без достойнство.
— Как искаш достойнство, когато тълпата се нахвърли върху него? — възразих аз. — Според мен до тази минута той се държа много достойно. По-достойно не можеш и да искаш.
— Да — съгласи се Пабло. — Но в последната минута се уплаши.
— Кой няма да се уплаши? — възкликнах аз. — Ти не видя ли с какво го гонеха?
— Как да не съм! — Но според мен, не умря както трябва.
— На негово място никой няма да умре както трябва — казах аз. — Какво повече искаше да видиш, че си недоволен? Всичко, което стана в ayuntamiento, беше гнусно.
— Да — съгласи се Пабло. — Нямаше добра организация. Но нали е свещеник. Трябва да дава пример.
— Казвал си, че мразиш свещениците.
— Да — потвърди Пабло и си отряза още хляб. — Но нали е испански свещеник. Испанският свещеник трябва да умре с достойнство.
— Според мен той умря достатъчно добре — възразих аз. — Какво можеш да очакваш в тази бъркотия.
— Не е така — продължи да спори Пабло. — Той много ме разочарова. Цял ден чаках да видя как ще умре свещеника. Мислех си, че той последен ще мине между редиците. Очаквах тази минута, надявах се, че това ще бъде върха. Никога не съм виждал как умира свещеник.
— Имаш време — обадих се язвително. — Революцията едва започва.
— Не — упорствуваше той. — Разочарован съм.
— А сега де! Сигурно ще престанеш да вярваш в бога.
— Не разбираш ти, Пилар. Това е испански свещеник.
Какви хора сме ние, испанците. Нали, Ingles, горд народ! Какъв народ, а?
— Трябва да вървим — каза Робърт Джордън. Той погледна слънцето. — Скоро ще стане пладне.
— Да — кимна Пилар. — Сега тръгваме. Но чакай да ти разкажа за Пабло. Същата нощ той ми каза:
— Пилар, тази нощ с теб нищо няма да правим.
— Добре. Това ми харесва.
— Мисля, че няма да е хубаво, след като убихме толкова много хора.
— Que va — учудих се аз. — Я гледай какъв си бил праведник! Та нали толкова години съм живяла с бикоборци, не ги ли знам как се чувствуват след коридата?
— Вярно ли е това, Пилар? — запита той.
— Лъгала ли съм те някога?
— Казвам ти истината, Пилар, не се чувствувам мъж тази вечер. Сърдиш ли ми се?
— Не, hombre — уверих го. — Но не убивай хора всеки ден, Пабло.
И той спа през цялата нощ като бебе, докато се зазори и го събудих, а аз не можах да мигна цяла нощ и накрая станах и седнах на един стол до прозореца, откъдето под лунната светлина се виждаше площада, там, където бяха стояли редиците, и дърветата в края на площада, като сребърни от луната, и черните им сенки, и пейките — също осветени от луната, и захвърлените бутилки, които проблясваха, а по-нататък — скалата, от която бяха хвърлили всички, и пропастта зад нея. Беше съвсем тихо, чуваше се само пляскането на водата във фонтана и аз седях и си мислех как лошо започваме.
Прозорецът беше отворен и от горната страна на площада, откъм Фонда, долиташе женски плач. Излязох на балкона, стъпих боса на желязото, луната осветяваше фасадите на къщите, а плача идваше от балкона на къщата на дон Гилиермо. Беше жена му, стоеше на колене и плачеше.
Тогава се завърнах в стаята, седнах пак до прозореца, не ми се искаше да мисля, защото това беше най-лошия ден в живота ми, ако не броим друг един ден, който дойде по-късно.
— Какъв беше този друг ден? — запита Мария.
— Три дни по-късно, когато фашистите превзеха града.
— Недей да говориш за това — каза Мария. — Не искам да слушам. Стига толкова. Твърде много чухме.
— Казах ти да не слушаш — смъмри я Пилар. — Виждаш ли? Не исках да слушаш. Сега ще ти се присънят страхотии.
— Няма — каза Мария. — Но не искам да чувам повече.
— А пък аз искам някой път да ми разкажеш — каза Робърт Джордън.
— Ще ти разкажа. Но е лошо за Мария.
— Не искам да чувам — промълви Мария жално. — Моля те, Пилар. И не разказвай пред мен, защото и да не искам, пак ще чувам.
Устните й се разтрепериха и Робърт Джордън помисли, че ще се разплаче.
— Моля те, Пилар, недей.
— Не бой се, стригунче — каза Пилар. — Не бой се. Но ще го разкажа някой път на нашия Ingles.
— Но аз искам да съм винаги при него — каза Мария. — О, Пилар, въобще не го разказвай.
— Ще му разкажа, докато ти си заета с нещо.
— Не. Недей. Нека въобще не говорим за това — молеше се Мария.
— Разказах какво извършихме ние, така че справедливо е да разкажа какво направиха и те — заяви Пилар. — Но ти няма нищо да чуеш.
— Няма ли приятни неща, за които да се говори? — проплака Мария. — За ужаси ли трябва само да говорим?
— Ето, следобед — каза Пилар — ще останете двама, ти и твоя Ingles. Двамата ще си говорите, за каквото си щете.
— Ох, час по-скоро да стане следобед — каза Мария. — Още сега да долети.
— Ще дойде — успокои я Пилар. — Ще долети, после ще отлети и утрешния ден също ще отлети.
— Следобед — повтори Мария. — По-скоро да стане следобед.
 

Глава единадесета
 
Спуснаха се от платото в гористата долина и пак се заизкачваха по една пътека, която отначало се виеше покрай ручея, а после кривваше стръмно нагоре и когато достигнаха края на сенчестата борова гора, за да излязат на скалното било, иззад един дънер се показа и пристъпи срещу тях човек с карабина.
— Стой — каза той. После: — Hola, Пилар. Кой е този с теб?
— Един Ingles — отвърна Пилар. — Но с човешко име — Роберто. Този стръмен склон може да ти извади душата.
— Salud, camarada — каза часовият и протегна ръка на Робърт Джордън. — Добре ли си?
— Да — отвърна Робърт Джордън. — Ти как си?
— И аз — усмихна се часовият.
Той беше много млад, слаб, тънък, с орлов нос, високи скули и сиви очи. Беше гологлав, с рошава черна коса, подаваше ръка енергично и дружелюбно, погледът му също беше дружелюбен.
— Здравей, Мария — поздрави той момичето. — Измори ли се?
— Que va, Хоакин — отвърна Мария. — Ние повече седяхме и приказвахме, отколкото вървяхме.
— Ти ли си динамитчикът? — запита Хоакин. — Чухме, че си пристигнал.
— Нощувах при Пабло — обясни Робърт Джордън.
— Радвам се. Какво, пак влак ли?
— Ти участвува ли в предишния влак? — запита Робърт Джордън и се усмихна.
— И още как — отвърна Хоакин. — Нали оттам ни е този улов — засмя се той към Мария. — Сега си станала красива — продължи той. — Не са ли ти казали, че си станала красива?
— Благодаря ти, Хоакин, но по-добре мълчи — отвърна Мария. — И тебе да те острижат, ще видим колко ще си красив.
— Аз те носих — оправда се Хоакин. — Носих те на рамо.
— Още много други я носиха — обади се плътният глас на Пилар. — Кой ли не я носи? Къде е старият?
— В лагера.
— А къде беше снощи?
— В Сеговия.
— Донесе ли новини?
— Да — отвърна Хоакин, — новини има.
— Добри или лоши?
— Лоши, струва ми се.
— Видяхте ли самолетите?
— Ай — възкликна Хоакин и поклати глава. — Не ми говори за тях! Другарю динамитчик, какви бяха тия самолети?
— Бомбардировачи «Хайнкел — 111». Изтребители «Хайнкел» и «Фиат» — обясни Робърт Джордън.
— А тия големите с ниските крила какви бяха?
— «Хайнкел — 111».
— Каквито и да се казват, все са страшни — каза Хоакин. — Но да не ви бавя. Да ви водя при командуващия.
— При командуващия ли? — учуди се Пилар.
Хоакин кимна сериозно.
— По` ми харесва «командуващ», отколкото командир — каза той. — Звучи по военно.
— Много си се военизирал — засмя се Пилар.
— Не — възрази Хоакин. — Но обичам да се изразяваме по военно, така заповедите са по-ясни и дисциплината по-здрава.
— Ето, този ще ти допадне, Ingles — каза Пилар. — Много сериозно момче.
— Искаш ли да те понося? — запита Хоакин момичето, сложи ръка на рамото му, погледна го в очите и те усмихна.
— Веднъж стига — отвърна Мария. — Все пак, благодаря ти.
— А ти спомняш ли си? — запита я Хоакин.
— Помня, че ме носеха — отвърна Мария. — Но тебе не те помня. Циганина го помня, защото често ме изтърваваше. Но аз съм ти благодарна, Хоакин, някой път и аз ще те понося.
— Аз пък много ясно си спомням — каза Хоакин. — Помня как те държах за краката, а корема ти беше на рамото ми, главата ти на гърба ми и ръцете ти висяха.
— Много помниш — усмихна му се Мария. — Аз пък нищо не си спомням. Нито ръцете ти, нито плещите ти, нито гърба ти.
— Да ти кажа ли нещо? — запита Хоакин.
— Какво?
— Бях доволен, че ми висиш на гърба, защото те стреляха отзад.
— Ама че свиня. Затова ли циганина ме носи толкова дълго?
— Затова, и за да те държи за краката.
— Какви сте ми герои — каза Мария. — Спасители мои.
— Слушай, guapa — намеси се Пилар. — Това момче те носи много и тогава никой не се интересуваше от краката ти. Тогава говореха куршумите. И ако те беше захвърлил, той по-бързо щеше да излезе извън обстрела.
— Аз съм му благодарна — усмихна се Мария. — Някой път аз ще го понося. Дай да се посмеем. Трябва ли да плача заради това, че ме е носил?
— Щях да те пусна на земята — продължаваше да я дразни Хоакин, — но се боях, че Пилар ще ме застреля.
— Никого не съм застреляла — каза Пилар.
— No hace falta. Не е и нужно — отвърна й Хоакин. — Достатъчен е езикът ти — можеш всеки да уплашиш до смърт с него.
— Бива ли да се говори така — не се съгласи Пилар. — А беше такова възпитано момченце. Какво правеше преди войната, момченце?
— Почти нищо — отвърна Хоакин. — Шестнайсетгодишен бях.
— Все пак?
— По няколко чифта обувки от време на време.
— Правеше обувки?
— Не, лъсках ти.
— Que va — каза Пилар. — Не казваш всичко. — Тя огледа мургавото му лице, източената фигура, черния перчем, напетата му стойка — припряно, първо на петата, после на пръстите. — Защо не успя?
— Какво не съм успял?
— Какво ли? Знаеш какво. Плитката ти сега пораства.
— Страхът ми попречи, предполагам — отвърна момчето.
— Имаш добра фигура — прецени Пилар. — Но лицето ти не е нещо особено. Страх, значи, а? А при влака не показа страх.
— Сега вече не се боя — отвърна момчето. — Никак. През главата ми минаха много по-лоши и по-опасни неща; в сравнение с тях биковете са нищо. Никой бик не е толкова опасен, колкото една картечница. Но все пак ако сега изляза на арената пред бика, не знам дали краката ще ме слушат.
— Искал е да стане бикоборец — обясни Пилар на Робърт Джордън. — Но не му е достигнала смелост.
— Обичаш ли боя с бикове, другарю динамитчик? — засмя се Хоакин и показа белите си зъби.
— Много — отвърна Робърт Джордън. — Много.
— А бил ли си на корида във Валядолид? — запита Хоакин.
— Да. На панаира през септември.
— Аз съм от Валядолид — каза Хоакин. — Хубав град и buena gente, хубави хора, но много си изпатиха от тая война! — Лицето му потъмня. — Там убиха баща ми. И майка ми. И зет ми, а сега и сестра ми.
— Зверове! — каза Робърт Джордън.
Колко често беше чувал това. Колко пъти беше виждал хора да изговарят тези думи с усилие. Колко пъти беше виждал как очите им се навлажняват, гърлата им се свиват, когато трябва да кажат: баща ми или брат ми, майка ми, или сестра ми. Безброй пъти — вече не си спомняше колко — ги беше чувал да споменават близките си по този начин. И почти винаги го правеха неочаквано, както това момче сега, когато разговорът внезапно стигне до родния им град, и тогава ти винаги отвръщаш: «Зверове!»
Но ти само чуваш за загубата им. Не си видял как бащата пада убит, не виждаш момента на смъртта, както Пилар му бе описала смъртта на фашистите, докато бяха седели край потока. Знаеш, че бащата са го разстреляли в някой двор или срещу някоя стена, или в полето, или в някоя овощна градина, или нощем пред фаровете на някой камион, свърнал от пътя. Понякога ти се е случвало, застанал на билото, да видиш светлината на фаровете долу, да чуеш изстрелите, а после, когато слезеш на пътя, да видиш телата. Но не си видял как убиват майка, сестра или брат. Само чуваш за това; чуваш и изстрелите и виждаш телата.
Пилар го бе накарала да види какво се бе случило в града.
Ако тази жена умееше да пише! Той щеше да се опита да запише всичко тъй, както го бе разказала тя, само дано го запомни. Боже, какъв разказвач беше тя! По-добра от Кеведо, помисли си той. Кеведо не би успял да опише смъртта на един дон Фаустино тъй, както я бе описала тя. Защо аз нямах достатъчно талант, за да го опиша, мислеше си той. Това, което правим. Не онова, което другите правят с нас. Това той знаеше достатъчно. Такива разкази беше чувал не един и не два в тила на противника. Но трябва да познаваш хората от по-рано, да знаеш какви са били, как са живели в селцето си.
От това, че непрекъснато сме в движение, че за да избегнем наказателните акции, не се задържаме на едно място, ние никога не знаем как всъщност свършва всяко наше действие. Оставаш при някой селянин и семейството му. Идваш нощем, ядеш с него, през деня се укриваш и през следващата нощ изчезваш. Свършваш си работата и се измиташ. Другия път, когато дойдеш на същото място, узнаваш, че хората са ги разстреляли. Просто и ясно.
Но никога не си там, когато става. Партизаните извършват саботажа и се изтеглят. Селяните остават и на техните глави се струпва всичко. Винаги съм го знаел, мислеше си той. Знам какво направихме с тях в началото. Винаги съм го знаел и ми е било противно, чувал съм да се говори за това, безсрамно или със срам, някой да се перчи, да се хвали с него, да го оправдава, да го обяснява или отрича. Но тази проклета жена ме накара да го видя тъй, сякаш съм бил там.
Какво пък, то е част от нещата, които човек трябва да научи, помисли си. Много неща ще съм научил, когато с това се свърши. В тази война много научаваш, ако умееш да слушаш. Поне с него беше така. Добре, че през последните десет години почти всяка година живееше по малко в Испания. Това беше, преди да започне войната. Ако сега му се доверяваха, главно беше, защото говореше испански. Доверяват ти се, когато ги разбираш отлично какво казват, когато употребяваш техните изрази и познаваш различните части на страната. В последна сметка испанецът е привързан само към родното си село. Разбира се, на първо място идва Испания, после народът, после провинцията, после селото, семейството и накрая занаята. Знаеш ли испански, човекът е вече предразположен към теб, познаваш ли и провинцията му — той е предразположен още повече, но знаеш ли и селото му, и занаята му, вече си му толкова близък, колкото един чужденец би могъл да му бъде близък. За Робърт Джордън испанският език никога не бе бил чужд, затова хората рядко се бяха държали с него като с чужденец; само когато ставаха враждебни към него.
Разбира се, случвало се е да се обърнат против теб. Дори често, но те се обръщаха против всекиго. Обръщаха се и против себе си. Съберяха ли се трима заедно, двама ще се съюзят срещу третия, а после единият ще предаде другия. Невинаги, но достатъчно често, за да те тласнат към такъв извод.
Не е хубаво да се мисли така, но поне мислите му няма кой да цензурира. Освен той самият. Няма да се отдава на такива мисли, които могат да го направят пораженец. Първо — да се спечели войната. Не се ли спечели войната, всичко е загубено. Но той всичко забелязваше, всичко чуваше и запомняше. Той воюваше и докато воюваше, беше напълно предан, правеше всичко, което беше по силите му. Но никой няма право върху ума му, върху способността му да вижда и чува и ако ще прави оценка на нещата, с това ще се занимае по-късно. А материал за изводи ще има. Вече имаше достатъчно. Понякога му се струваше, че дори твърде много.
Ето, тази жена Пилар. Каквото и да се случи, ако има време, трябва да я накара да му разкаже края на онази история. И гледай я, как крачи заедно с двамата млади. Едва ли могат да се намерят три по-красиви деца на Испания. Тя е като планина, а момчето и момичето — като фиданки. Старите дървета са отсечени, а фиданките израстват ей тъй, стройни. Каквото и да са преживели, те са свежи, чисти и недокоснати, сякаш никога не са познали нещастието. Но според Пилар Мария съвсем наскоро е дошла на себе си. Сигурно е била много зле.
Спомни си за едно белгийче от Единадесета бригада, беше се записало заедно с петима младежи от своето село. Беше село от около двеста души и момчето никога по-рано не бе излизало извън него. Когато за първи път видя това момче, в щаба на бригадата на Ханс, петимата други от селото му бяха убити, момчето не беше на себе си и го бяха взели да сервира в щабния стол. Беше светлокосо, румено, с едро фламандско лице, тежки и несръчни селски ръце и се движеше с чиниите като някакъв могъщ и тежък впрегатен кон. И непрекъснато плачеше. През цялото време, докато се хранеха, то плачеше беззвучно.
Вдигнеш очи към него и го виждаш — плаче. Поискаш вино — плаче, поднесеш си чинията за задушено — плаче, само дето си извръща лицето. После спре; но погледнеш ли го, очите му пак започват да се наливат със сълзи. Преди да се поднесе следващото блюдо, плаче в кухнята. Всички бяха много ласкави с него. Но не помагаше. Ще трябва да разбере какво ли е станало с този младеж. Дали се е оправил и дали е могъл пак да стане пълноценен войник.
А Мария сега беше добре. Поне така изглеждаше.
Той, разбира се, не беше психиатър, за да каже. Виж, Пилар беше цял психиатър. Сигурно и за двама им бе добре, че бяха прекарали заедно нощта. Да, ако освен по-нататък нещата тръгнат зле. На него безспорно му се бе отразило добре. Днес се чувствуваше отлично, здрав и силен, безгрижен и щастлив. Тази работа с моста се очертаваше като доста опасна, но винаги досега му бе вървяло. И друг път бе участвувал в неща, които не предвещаваха нищо добро. Не предвещаваха — беше започнал да мисли на испански. Мария беше прелестна.
Погледни я само, каза си той. Погледни я.
Погледна я как весело крачи на слънцето; пясъчножълтата й риза, разкопчана на врата. Движенията й като на жребче, помисли си той. Такива неща не се случват. Може би изобщо не се бе случило. Може би му се бе присънило или това беше негова измислица и изобщо не се бе случвало. Може би това беше, както понякога ти се присънва, че героинята от филма, който си гледал, идва през нощта в леглото ти и е тъй ласкава и чудесна. С всички тях беше спал, когато сънуваше нощем. Още си спомняше Гарбо и Харлоу. Да, с Харлоу много пъти. Може би беше като тези сънища.
Но той още си спомняше Гарбо онзи път, когато тя дойде в леглото му, в нощта преди атаката на Пособланко, носеше пухест вълнен пуловер, мек като коприна, и когато я прегърна, тя се наклони и косите й паднаха в лицето му и тя го запита защо никога не й е казвал, че я обича, след като тя през цялото време го е обичала. Не беше срамежлива, нито хладна, нито далечна. Тъй чудесно беше да я държи в ръцете си и тя бе ласкава и чудесна както в някогашните дни с Джек Гилбърт, и всичко беше съвсем така, сякаш наистина се бе случило и той я обичаше много повече, отколкото Харлоу, макар че Гарбо беше дошла само веднъж, докато Харлоу… може би това беше като тези сънища.
А може би и не е, каза си той. Може би, ако ей сега протегна ръка, ще се докосна до тази същата Мария. Може би ти просто се боиш, каза си. Може би ще откриеш, че то никога не се е случвало и не е вярно и е нещо, измислено от теб, както тези сънища за киноактрисите или това как някогашните ти момичета се завръщат и спят с теб в този същия спален чувал, на голите дъски, в сламата в плевниците, в оборите, в горите, гаражите, камионите и по всички хълмове на Испания. Те всички идваха при него, когато той спеше в чувала, и бяха много по-нежни, отколкото вероятно бяха в действителност. Може би и това беше същото. Може би ще се побоиш да я докоснеш, за да се увериш дали е вярно. Присягаш се и разбираш, че е било само сън, че е плод на въображението ти.
Прекрачи пътеката и сложи ръка на лакътя й. През избелелия памучен плат пръстите му усетиха гладката й кожа. Тя го погледна и се усмихна.
— Hola, Мария — каза той.
— Hola, Ingles — отвърна тя, и той видя златисто мургавото й лице и кафяво-сивите очи, и усмихващите се пълни устни, и късите, опърлени от слънцето коси и тя вдигна лице към него и усмихната се вгледа в очите му. Истина беше.
Вече виждаха лагера на Ел Сордо, боровете се разредиха и те излязоха на закръглена издатина, която приличаше на обърнат леген. Той огледа пролома под него и си каза, че този варовик сигурно е пълен с карстови пещери. Наистина, пред тях се виждаха две пещерни отверстия. Те почти не се забелязваха от клека, прорасъл около тях. Лагерът е на не по-лошо място от този на Пабло, може би дори на по-добро, помисли си той.
— Разкажи как са застреляли семейството ти — подканваше Пилар Хоакин.
— Няма какво да разказвам, жено — отвърна Хоакин. — Те всички бяха леви, както и много други във Валядолид. Когато фашистите започнаха чистка в града, застреляха най-напред баща ми. Беше гласувал за социалистите. После майка ми. И тя беше гласувала за социалистите. Беше гласувала за първи път през живота си. После застреляха мъжа на сестра ми. Той беше в профсъюза на ватманите. Нещо нормално — ако не беше в профсъюза, нямаше да може да работи като ватман. Но беше аполитичен. Познавах го добре. Падаше малко безсрамник. Дори не мисля, че беше добър другар. После мъжа на другата ми сестра — тя също работеше в трамвайния транспорт — хвана гората като мен. Те мислеха, че сестра ми го знае къде е. Но тя не знаеше. Застреляли я, защото не им казала къде е.
— Какви зверове — каза Пилар. — Къде е Ел Сордо? Не го виждам.
— Тук е. Навярно вътре — отвърна Хоакин, после спря, опря приклада на пушката на земята и каза: — Слушай, Пилар. И ти, Мария. Простете ми, ако съм ви досадил с разказите за моите близки. Знам, че всички са преживели едни и същи ужаси и е по-добре да не се говори за това.
— Трябва да се говори — каза Пилар. — Защо сме на тоя свят, ако не да си помагаме един другиму? А и каква помощ е това — да мълчиш и да слушаш.
— Може би не трябва пред Мария. Тя си има достатъчно свои нещастия.
— Que va — каза Мария. — Моите са толкова, че купът им няма много да порасне, ако прибавим към него и твоите. Извинявай, Хоакин, и надявам се, че другата ти сестра е добре.
— Засега — да — каза Хоакин. — В затвора е и, изглежда, че не я изтезават много.
— Имаш ли други близки? — запита Робърт Джордън.
— Не — отвърна момчето. — Само тези, които казах. Имам и един зет, който отиде в гората, но не мисля, че е жив.
— Може и да е — успокои го Мария. — Може да е с някой отряд на друго място в планините.
— За мен той е мъртъв — настоя Хоакин. — Не беше особено издръжлив, работеше като трамваен кондуктор, а това не те подготвя за живот в планините. Сигурно и година не е издържал. Пък имаше и слаби гърди.
— Може и да е жив. — Мария сложи ръка на рамото му.
— Кой знае. Всичко е възможно — отвърна Хоакин.
Мария изведнъж се протегна към него, прегърна го през шията и го целуна. Хоакин отвърна лице, защото плачеше.
— Като сестра те целувам, все едно, че си ми брат — каза му Мария.
Хоакин кимна с глава и продължи да плаче беззвучно.
— Аз съм ти сестра — каза Мария. — И те обичам, и ти имаш семейство. Ние сме ти семейството.
— Заедно с el Ingles — прогърмя Пилар. — Нали, Ingles?
— Да — увери Робърт Джордън момчето. — Всички ние сме твоето семейство, Хоакин.
— Той ти е брат — каза Пилар. — А, Ingles?
Робърт Джордън сложи ръка на рамото на Хоакин.
— Всички сме братя.
Момчето кимна.
— Срам ме е, че заговорих — каза то. — Не трябва да се говори за такива неща, защото на всички става още по-тежко. Срам ме е, че ви причиних болка.
— Майната му на този срам — викна Пилар с красивия си дълбок глас. — Ако Мария пак те целуне, и аз ще започна да те целувам. От години не съм целувала млад бикоборец, макар че ти си неуспял бикоборец, станал комунист. Дръж го, Ingles, да го целуна.
— Остави — каза момчето и рязко се извърна. — Остави ме. Мина ми, сега ме е срам.
Той стоеше, опитвайки се да се овладее и да придаде на лицето си спокойно изражение. Мария пъхна ръка в ръцете на Робърт Джордън. Пилар стоеше с ръце на бедрата и гледаше момчето присмехулно.
— Когато аз те целуна — обади се тя, — няма да е по сестрински. Знаем ги ние тия сестрински целувки.
— Не се шегувай — тихо рече момчето. — Казах ти, че ми мина и че съжалявам, загдето се разбъбрих.
— Добре, тогава да вървим да видим стария — каза Пилар. — Уморих се от толкова вълнения.
Момчето погледна към нея. По очите му се познаваше, че сега много се е обидило.
— Не става въпрос за твоите вълнения — успокои го Пилар. — За моите. Бикоборец, пък какъв си нежен.
— От мен не можа да излезе бикоборец — каза Хоакин. — Няма защо непрекъснато да го повтаряш.
— Но пак си пускаш косата дълга отзад.
— Да, и какво от това? Боя с бикове е нещо много полезно. Дава работа на много хора и с него ще се занимава държавата. Може би няма повече да се страхувам.
— Може би няма — съгласи се Пилар. — Може би.
— Защо говориш тъй грубо, Пилар? — запита я Мария. — Аз много те обичам, но сега се държиш ужасно.
— Може и да съм ужасна — съгласи се Пилар. — Слушай, Ingles. Обмисли ли какво ще говориш с Ел Сордо?
— Да.
— Защото, имай пред вид, той не обича много приказки, не е като мен и теб и тези сълзливи паленца.
— Защо говориш така? — ядоса се Мария.
— Не знам — отвърна Пилар и продължи да върви. — Ти защо мислиш?
— Не знам.
— Понякога много неща ме уморяват — обясни Пилар сърдито. — Разбираш ли? Едно от тях е, че съм на четиридесет и осем години. Чуваш ли? Четиридесет и осем години и с грозно лице. А и това, да видиш един неуспял полукомунизиран матадор да изпада в паника, защото съм казала на шега, че може да го целуна!
— Не е вярно, Пилар — възрази момчето. — Нямаше такова нещо.
— Que va, нямаше! Да ви се изтаковам в млякото на всички ви! А, ето го. Hola, Сантяго! Какво ново?
Човекът, когото Пилар заговори, беше нисък, набит, мургав, с широки скули и сивокос; с раздалечени жълто-кафяви очи, гърбав нос с тънка седловина като на индианец, голяма тясна уста с дълга горна устна. Беше гладко избръснат, кривите му крака се допълваха от панталон и ботуши, каквито носят говедарите. Той излезе от пещерата и се запъти към тях. Денят беше горещ, но полушубката му беше закопчана до шията. Той протегна към Пилар едрата си мургава ръка.
— Hola, жено — поздрави той. — Hola — поздрави и Робърт Джордън, ръкува се с него и го погледна изпитателно в лицето. Робърт Джордън забеляза, че очите му са жълти като на котка и непрозрачни като на влечугите. — A, guapa — обърна се той към Мария и я погали по рамото.
— Яли? — запита той Пилар. Тя поклати глава.
— За ядене — каза той и погледна към Робърт Джордън. — За пиене? — запита той, сви юмрук и насочи палец надолу, сякаш налива.
— Да, благодаря.
— Добре — каза Ел Сордо. — Уиски?
— Имаш ли уиски?
Ел Сордо кимна.
— Ingles? — запита той. — Не Ruso?
— Americano.
— Малко са американците тук — каза той.
— Сега са повече.
— Пак е нещо. Северна или Южна?
— От Северна Америка.
— Значи, пак Ingles. Взрив на моста кога?
— Ти вече знаеш за моста?
Ел Сордо кимна.
— Вдругиден сутринта.
— Добре — каза Ел Сордо. — Пабло? — запита той Пилар.
Тя поклати глава. Ел Сордо се засмя.
— Отдалечи се — каза той на Мария и пак се засмя. — Връщаш се — той извади от вътрешния си джоб голям часовник с кожен ремък — след половин час.
Даде им знак да седнат на един одялан дънер, който служеше за пейка, и като погледна Хоакин, посочи с палец към пътеката, от която бяха дошли.
— Ще се разходя надолу с Хоакин и ще се върна — каза Мария.
Ел Сордо влезе в пещерата и се върна с бутилка скоч и три чаши. Бутилката носеше под мишница, чашите в същата ръка по един пръст във всяка чаша, а с другата ръка стискаше гърлото на стомна вода. Сложи чашите и бутилката на огладения пън, а стомната на земята.
— Няма лед — каза той на Робърт Джордън и му подаде бутилката.
— Не искам — каза Пилар и закри чашата си с ръка.
— Лед снощи на земята — каза Ел Сордо и се засмя. — Всичко стопено. Лед там — показа той към снеговете, които се белееха на далечния хребет. — Много далеч.
Робърт Джордън понечи да сипе в чашата на Ел Сордо, но глухият поклати глава и с жест му даде да разбере, че трябва да налее на себе си.
Робърт Джордън си наля почти половин чаша и Ел Сордо, който внимателно го следеше, незабавно му подаде стомната и Робърт Джордън постави чашата под хладната струя, която плисна от гърлото веднага щом той наклони стомната.
Ел Сордо си наля половин чаша уиски и доля вода.
— Вино? — запита той Пилар.
— Не. Вода.
— Ето — каза той. — Не хубаво — усмихна се той на Робърт Джордън. — Знам много англичани. Винаги много уиски.
— Къде?
— На ранчото. Приятели на шефа.
— Откъде се снабдяваш с уиски?
— Какво? — недочу Ел Сордо.
— Викай по-високо — каза му Пилар. — В другото ухо.
Ел Сордо показа ухото, с което чуваше по-добре, и се усмихна.
— Откъде си доставяш уиски? — извика му Робърт Джордън.
— Правя го — каза Ел Сордо и видя как ръката на Робърт Джордън, която поднасяше чашата към устата му, замръзна във въздуха.
— Не — каза Ел Сордо и го потупа по рамото. — Шегувам се. От Ла Гранха е. Чувам снощи — идва английски динамитчик. Добре. Много се радвам. Доставям уиски. За теб. Доволен?
— Много — отвърна Робърт Джордън. — Това е много хубаво уиски.
— Радвам се — усмихна се Ел Сордо. — Донесох уиски, донесох новини.
— Какви новини?
— Голямо придвижване на войски.
— Къде?
— Сеговия. Видя ли самолетите?
— Да.
— Лошо, а?
— Лошо.
— А къде е придвижването?
— Главно между Вилякастин и Сеговия. По пътя за Валядолид. Също между Вилякастин и Сан Рафаел. Много. Много.
— Какво мислиш?
— Готвим нещо, а?
— Възможно е.
— Те знаят. Също готвят.
— Възможно.
— Защо не взривим моста довечера?
— Заповед.
— Чия заповед?
— На Генералния щаб.
— Ясно.
— От значение ли е кога точно ще се взриви? — запита Пилар.
— От голямо значение.
— Ами ако оттам минават части?
— Ще изпратя Анселмо с точни данни какви части се придвижват и се съсредоточават. Сега той наблюдава пътя.
— Имаш ли човек на пътя? — запита Ел Сордо. Робърт Джордън не беше сигурен какво е чул и не е чул Ел Сордо. С глух човек никога не знаеш.
— Да — каза той.
— Аз също. Защо не взривиш моста сега?
— Имам си заповед.
— Не ми харесва — каза Ел Сордо. — Това не ми харесва.
— Нито на мен — съгласи се Робърт Джордън.
Ел Сордо поклати глава и отпи глътка уиски.
— От мен какво?
— Колко хора имаш?
— Осем.
— Да прережеш телефонните жици, да ликвидираш поста в заслона на пътния, да го превземеш и след това се оттегляш към моста.
— Лесно.
— Инструкциите ще се дадат писмено.
— Няма нужда. А Пабло?
— Ще пререже телефонните жици от другата страна, ще ликвидира поста при дъскорезницата, ще я превземе и ще се изтегли към моста.
— А после къде ще се изтеглим? — запита Пилар. — Ние сме седем мъже, две жени и пет коня. А вие? — извика тя в ухото на Ел Сордо.
— Осем мъже и четири коня. Faltan caballos — каза той. — Конете недостатъчни.
— Девет коня за седемнайсет души — каза Пилар. — А има и багаж.
Ел Сордо замълча.
— Няма ли откъде да вземем коне? — запита Робърт Джордън, като се наклони към здравото ухо на Ел Сордо.
— Воювам година — каза Ел Сордо. — Имам четири. — Показа им четири пръста. — А сега до утре искаш осем.
— Да — каза Робърт Джордън. — Не забравяй, че се оттегляш оттук. Не е нужно да си тъй внимателен в околността. Вече няма значение. Не може ли да устроим нещо и да отвлечем осем коня?
— Може би — каза Ел Сордо. — Може би нито един. Може би и повече.
— Имаш ли лека картечница? — запита Робърт Джордън.
Ел Сордо кимна.
— Къде?
— На билото.
— Каква система?
— Не знам как се казва. С дискове.
— С дискови пълнители.
— Пет.
— Някой знае ли да си служи с нея?
— Аз. Малко. Стрелям малко. Да не правим шум. Икономия на патрони.
— После ще я разгледам — каза Робърт Джордън. — А имате ли ръчни гранати?
— Много.
— По колко патрона на карабина?
— Много.
— Колко много?
— Сто и петдесет. Може би повече.
— А можем ли да съберем още хора?
— За какво?
— Защото трябва да превземем постовете и да се прикрива моста, докато аз поставям взрива. Трябват ни два пъти повече хора, отколкото имаме.
— За постовете — спокойно. Време?
— На разсъмване.
— Бъди спокоен.
— Ако имахме още двайсет души, можехме да сме сигурни — каза Робърт Джордън.
— Надеждни няма. Ненадеждни искаш ли?
— Не. На колко може да се разчита?
— Да кажем четирима.
— Защо толкова малко?
— Никакво предоверяване.
— Дори само за да държат конете?
— Само много надеждни можеш да оставиш с конете.
— Няма ли да може да съберем още десет души?
— Четирима.
— Анселмо ми разправяше, че имало повече от стотина из тия планини.
— Ненадеждни.
— Ти каза тридесет — обърна се Робърт Джордън към Пилар. — Трийсет, на които може повече или по-малко да се разчита.
— А хората на Елиас? — викна Пилар в ухото на Ел Сордо. Той поклати глава.
— Ненадеждни.
— Значи, и десетина не можем да съберем? — запита Робърт Джордън. Глухия го погледна с немигащите си жълти очи и поклати глава.
— Четирима — каза той и вдигна четири пръста.
— А твоите са надеждни, нали? — запита Робърт Джордън и веднага съжали за въпроса си.
Глухият кимна.
— Dentro de la gravedad — каза той на испански. — В рамките на разумния риск. — Той се засмя. — Лошо, а?
— Възможно.
— За мен е все едно — каза Глухия простичко, без самохвалство. — По-добре четирима добри, отколкото много, но лоши. В тая война много лоши, малко добри. Всеки ден все по-малко добри. А Пабло? — изгледа той Пилар.
— Сам знаеш — каза Пилар. — Всеки ден става по-зле.
Глухият вдигна рамене.
— Пий — подкани той Робърт Джордън. — Довеждам моите и още четирима. Всичко дванайсет. Довечера обмисляме всичко. Имам динамит — шейсет шашки. Искаш ли го?
— Какъв му е съставът?
— Не знам. Обикновен динамит. Донасям го.
— С него ще взривим по-малкия мост, горния — каза Робърт Джордън. — Много добре. Довечера ще слезеш ли при нас? Тогава донеси го. Нямам заповед за малкия мост, но добре ще е и той да се взриви.
— Довечера идвам. После — набавяне на конете.
— Има ли изгледи да се снабдим с коне?
— Не се знае. Сега — ядене.
Интересно дали винаги така говори този човек? — помисли си Робърт Джордън, или си въобразява, че така чужденецът ще го разбира по-лесно?
— А къде ще се изнесем, когато свършим с това? — извика Пилар в ухото на Ел Сордо.
Той сви рамене.
— Всичко това трябва да се подготви — каза Пилар.
— Трябва — съгласи се Ел Сордо. — Разбира се.
— Това е тежка акция — каза Пилар. — Трябва да се предвиди всичко до последната подробност.
— Да, жено — съгласи се Глухия. — Какво те тревожи?
— Всичко! — извика Пилар.
Ел Сордо й се усмихна.
— Това ти е от Пабло — с какъвто се събереш, такъв ставаш — каза той.
Значи, на такъв бебешки език той разговаря само с чужденци, помисли си Робърт Джордън. Добре, че в края го чух да говори както трябва.
— Според теб къде трябва да отидем? — запита Пилар.
— Къде?
— Да, къде?
— Има много места — каза Ел Сордо. — Места много.
— Знаеш ли Гредос?
— Там станаха много хора. Ще видиш, че при първа възможност ще прочистят всички такива места.
— Да. Но е обширен край и много див.
— Трудно ще е да се стигне дотам — каза Пилар.
— Всичко е трудно — каза Ел Сордо. — Дали до Гредос или до друго място — все едно. Ще се придвижваме нощем. Тук сега е много опасно. Цяло чудо е, че толкова време останахме неоткрити. В Гредос ще е по-безопасно оттук.
— Знаеш ли къде искам да отида? — запита го Пилар.
— Къде? В Парамера? Там не е добре.
— Не — отвърна Пилар. — Не в Сиера де Парамера. Искам там, където е Републиката.
— Може.
— Твоите хора ще отидат ли?
— Да. Ако аз им кажа.
— За моите не зная — каза Пилар. — Пабло няма да иска, макар че там наистина ще се чувствува в по-голяма безопасност. В армията няма да го вземат, годинките му минаха, освен ако не свикат запасняци и от по-старите набори. Циганинът няма да се съгласи да отиде, а за другите не зная.
— Тук от много време нищо не се е случвало, затова те не съзнават опасността — каза Ел Сордо.
— След като видяха днешните самолети, ще започнат да мислят иначе — каза Робърт Джордън. — Но аз мисля, че ще можете да действувате много добре от Гредос.
— Какво? — запита го Ел Сордо и погледът му стана още по-непроницаем. Начинът, по който зададе въпроса си, не беше дружелюбен.
— Оттам ще ви бъде по-удобно да излизате в акации — каза Робърт Джордън.
— Така, значи! — каза Ел Сордо. Познаваш Гредос, така ли?
— Да. Оттам може да се действува срещу железопътната магистрала. Може периодически да я прекъсвате, както правим и по на юг, в Естремадура. По-добре ще е да се действува там, отколкото да се връщате на територията на Републиката — увери ги Робърт Джордън. — Тук сте по-полезни.
Докато го слушаха, Глухия и жената бяха станали мрачни. Когато той свърши, те се спогледаха.
— И така, ти познаваш Гредос? — запита Ел Сордо. — Така ли е?
— Да — отвърна Робърт Джордън.
— А ти къде би отишъл?
— Зад Барко де Авила. Там местата са по-добри от тукашните. Можеш да правиш набези по шосето и по жп линията между Бехар и Пласенсия.
— Много трудно — каза Ел Сордо.
— Ние действувахме срещу същата железопътна линия на много по-опасни места, в Естремадура — каза Робърт Джордън.
— Кои вие?
— Отрядът партизани в Естремадура.
— Голям ли е?
— Около четиридесет души.
— Онзи с особеното име и със слабите нерви оттам ли беше? — запита Пилар.
— Да.
— Сега къде е?
— Нали ти казах, че загина.
— И ти си от същия отряд, така ли?
— Да.
— Не се ли досещаш какво искам да ти кажа? — запита го Пилар.
Сгреших, помисли си Робърт Джордън. Казах на испанци, че ние правим нещо по-добре от тях, макар че тук правилото е да не говориш никога какво можеш и какво си вършил. Вместо да ги полаская, казах им какво трябва да вършат и сега те са извън кожата си. Или ще забравят това, или няма. А, разбира се, много по-полезни ще бъдат в Гредос, отколкото тук. Дори да вземем само това доказателство, че тук нищо не са направили, откакто Кашкин е организирал взривяването на ешелона. А и това не е било кой знае каква акция. Фашистите са загубили един локомотив и известен брой войници, а тук говорят за станалото тъй, сякаш то е най-значителното събитие в цялата война. Може би ще се засрамят и ще отидат в Гредос. А може би ще ме изгонят оттук. Картината не е много розова, като си помислиш.
— Слушай, Ingles — обърна се към него Пилар. — Как си с нервите?
— Добре — каза Робърт Джордън. — Нищо ми няма.
— Защото последния динамитчик, когото бяха пратили да работи с нас, си разбираше много добре от работата, но беше много нервен.
— И между нас има нервни хора — каза Робърт Джордън.
— Не казвам, че беше страхливец, защото се държа много добре — продължи Пилар. — Само че много говореше и казваше странни работи. — Гласът й се извиси. — Кажи, Сантяго, последния динамитчик, този, който взриви влака, не беше ли странна птица?
— Algo raro — кимна глухият човек и спря върху лицето на Робърт Джордън кръглите си очи. Те бяха тъй кръгли, че Робърт Джордън неволно ги сравни с отверстие на прахосмукачка. — Да, твърде странен, но добър.
— Murio — каза Робърт Джордън в ухото на Глухия. — Той умря.
— Как? — запита Глухия и погледът му слезе от очите към устните на Робърт Джордън.
— Аз го застрелях — каза Робърт Джордън. — Раниха го тежко, не можеше да избяга с нас и аз го застрелях.
— Той винаги си мислеше за такова нещо — каза Пилар. — Това му беше станало натрапчива идея.
— Да — каза Робърт Джордън. — Винаги говореше, че такова нещо може да се наложи, тази мисъл не му даваше покой.
— Как стана? — запита Глухия. — Влак ли взривявахте?
— Връщахме се от взривяване на влак — каза Робърт Джордън. — Операцията беше успешна. Както се връщахме, в тъмното се натъкнахме на фашистки патрул и когато побягнахме, един куршум го простреля в гърба, но без да му строши кост, само раменната лопатка. Той вървя дълго с нас, но накрая загуби сили и не можеше да продължи. Не искаше да го оставим и аз го застрелях.
— Menos mal — каза Глухия. — От двете злини по-малката.
— Уверен ли си, че нервите ти са наред? — запита Пилар Робърт Джордън.
— Да — отвърна той. — Сигурен съм, че съм добре с нервите и мисля, че когато приключим това с моста, за вас ще е най-добре да отидете в Гредос.
Още не изрекъл тези думи, жената изригна срещу му поток от псувни, който забушува около него като кипналите пенести пръски при изригването на гейзер.
Глухият закима към Робърт Джордън с щастлива усмивка. Той дълго клати глава, а Пилар не преставаше да ругае и Робърт Джордън разбра, че всичко се е разминало. Накрая потокът от ругатни секна, тя посегна към стомната, отметна глава назад, напи се и каза тъй, сякаш нищо не се бе случило:
— Не ни учи, Ingles, къде трябва да отидем после. Върни се там, при Републиката, вземи и момичето със себе си, а ние тук сами ще решим на кои баири ще умираме.
— На кои ще живеем — поправи я Ел Сордо. — Успокой се, Пилар.
— И ще живеем, и ще умираме — каза Пилар. Това знам аз. Виждам му края. Харесвам те, Ingles, но недей да ни учиш какво да правим, след като свършиш работата си при нас.
— Това си е твоя работа — каза Робърт Джордън. — Не се меся.
— Намеси` се — възрази Пилар. — Вземи си стриганото курве и се върни там, където е Републиката, но не смей да затваряш вратата пред други, които, за разлика от теб са се родили в тази страна и са били предани на Републиката още тогава, когато по брадичката ти се е стичало млякото на майка ти.
Докато те говореха, Мария се бе изкачвала по пътеката и бе чула последните думи, които Пилар — отново ядосана — бе изкрещяла на Робърт Джордън. Мария започна да прави енергично знаци с глава на Робърт Джордън и замаха предупредително с пръст. Като забеляза, че Робърт Джордън гледа към момичето и се усмихва, Пилар се обърна с лице към нея и каза:
— Да. Казах курве и не си вземам думите назад. Можете да вървите във Валенсия двамата заедно, а ние ще си стоим в Гредос и ще дъвчем кози барабонки.
— Както кажеш, Пилар — съгласи се Мария. — Щом казваш, че съм курве, съгласна съм. Само се успокой. Какво става с теб?
— Нищо — отвърна Пилар и седна на дялания пън; гласът й сега звучеше спокойно, без металните нотки на гнева. — За мен ти не си курва. Но така ми се иска да отида там, където е Републиката.
— Можем да отидем заедно — предложи Мария.
— Наистина, защо не — присъедини се Робърт Джордън. — След като Гредос не ти допада.
Ел Сордо му се усмихна.
— Ще видим — каза Пилар, вече забравила гнева си. — Дай ми една чаша от това особено питие. Така се ядосах, че гърлото ми пресъхна. Ще видим. Ще видим какво ще стане.
— Виждаш ли, другарю — обясни Сордо. — Най-трудно е утрото. — Той беше престанал да говори като на малко дете и гледаше Робърт Джордън в очите спокойно и разумно; не изпитателно, не подозрително, нито пък с равнодушната снизходителност на ветеран, която по-рано се бе чувствувала в него. — Разбирам плана ти и знам, че постовете трябва да се ликвидират, а след това да се прикрива моста, докато ти си свършиш работата. Отлично разбирам всичко това. Най-лесно ще се свърши преди разсъмване или по здрач.
— Да — съгласи се Робърт Джордън. — Разходи се още за минутка, хайде! — обърна се той към Мария, без да я поглежда.
Момичето се отдалечи така, че думите от техния разговор да не достигат до нея, седна и хвана с ръце глезените си.
— И тъй — каза Ел Сордо, — в това не виждам някаква трудност. Но сетне да се изтеглим посред бял ден, за да се укрием другаде — то вече е много трудно.
— Правилно — каза Робърт Джордън. — Помислил съм за това. И аз трябва да се измъквам денем.
— Само че ти си сам — каза Ел Сордо. — А ние сме много.
— А не може ли да се върнем в лагера, да изчакаме да се стъмни и тогава да се измъкнем? — каза Пилар, отпи от чашата и пак я остави.
— Това също е много опасно — възрази Ел Сордо. — Това е даже още по-опасно.
— Представям си — каза Робърт Джордън.
— Да се справим с моста нощем, е лесно — каза Ел Сордо. — Но след като поставяш условие да свършим работата денем, появяват се сериозни последици.
— Не може ли да го взривиш нощем?
— Ще ме застрелят за такова нещо.
— Ако го взривиш денем, много е възможно всички да ни застрелят.
— За мен това не е толкова важно, след като сме взривили моста — отвърна Робърт Джордън. — Но аз ви разбирам. Денем не можете да организирате изтеглянето.
— Точно така — потвърди. Ел Сордо. — Ще измислим начин за изтегляне. Но искам да разбереш защо хората са загрижени и лесно избухват. Така говориш за изтегляне в Гредос, като че ли това е някаква военна маневра, която трябва просто да се извърши. Ще бъде чудо, ако стигнем до Гредос.
Робърт Джордън не отговори.
— Слушай какво ще ти кажа — добави Ел Сордо. — Днес много приказвам. Но това е, защото искам ясно да се разберем. Ако сме все още тук, това е по чудо. Това чудо е възможно благодарение леността и глупостта на фашистите, но те не могат да продължават все така. Разбира се, ние сме много внимателни да не издаваме присъствието си с никакви акции в околността.
— Знам.
— Но хвърлим ли моста във въздуха, трябва да се изтеглим. Трябва много добре да обмислим как да се изтеглим.
— Ясно.
— А сега — каза Ел Сордо, — хайде да ядем. Много се разприказвах.
— Никога не съм те чувала да говориш толкова — каза Пилар. — Да не е от това? — Вдигна тя чашата.
— Не — поклати глава Ел Сордо. — Не е от уискито. А защото никога не съм имал за толкова много нещо да говоря.
— Ценя помощта ти и твоята преданост към Републиката — каза Робърт Джордън. — Давам си сметка за трудностите, които произтичат от часа, в който трябва да стане взривяването на моста.
— Да не говорим повече — каза Ел Сордо. — Ние сме тук, за да направим всичко, което е по силите ни. Но това е сложно.
— А на книга е много просто — засмя се Робърт Джордън. — На книга моста се взривява заедно със започването на настъплението, така че да се пресече пътя за пристигащи подкрепления. Много просто.
— Да ни бяха възложили и на нас да направим нещо на книга — каза Глухия. — И замисъла, и изпълнението — всичко да е на книга.
— Хартията всичко търпи — спомни си Робърт Джордън поговорката.
— И за всичко става — каза Пилар. Много е полезна . Бих искала да употребя за такава цел хартията на твоите заповеди.
— И аз — каза Робърт Джордън. — Но така никога няма да победиш в една война.
— Няма — съгласи се едрата жена. — Вярно, че няма. А знаеш ли какво ми се ще?
— Да отидеш там, където е Републиката — подсказа Глухия. Беше извърнал към нея здравото си ухо, когато тя бе заговорила. — Ще отидеш, жено . Дай да спечелим войната и тогава навсякъде ще бъде Република.
— Добре — каза Пилар. — А сега, за бога, да ядем.
 

Глава дванадесета
 
След като се нахраниха, те напуснаха лагера на Ел Сордо и заслизаха по пътеката. Ел Сордо ги изпрати до часовия в подножието.
— Salud — поздрави той. — Ще се видим довечера.
— Salud, camarada — отвърна му Робърт Джордън и тримата продължиха надолу по пътеката, а Глухия остана, като гледаше след тях. Мария се бе обърнала и му бе махнала с ръка, а Ел Сордо й бе отвърнал с онзи възприет от испанците жест, при който лакътят рязко и едва ли не презрително се отмята нагоре, сякаш човек отхвърля нещо от себе си, жест, който по-малко от всичко на света прилича на поздрав, особено приятелски. На масата той дори не бе разкопчал полушубката си, през цялото време се бе държал подчертано внимателно, вежливо бе извръщал глава, за да чува какво се говори, и пак се бе върнал към своя вдетинен испански, любезно бе разпитвал Робърт Джордън за положението в Републиката, но беше ясно, че иска час по-скоро да се отърве от тях.
Когато се разделяха, Пилар му бе казала:
— Е, Сантяго? Какво?
— Нищо, жено — бе отвърнал Глухия. — Всичко е наред. Но обмислям.
— И аз — бе казала Пилар и през цялото спускане по стръмната пътечка между боровете, където слизането беше леко и приятно, за разлика от изкачването, тя не бе промълвила ни дума. Робърт Джордън и Мария също мълчаха и така те бързо стигнаха до онова място, където започваше стръмният склон и пътечката навлизаше в гористата долинка, за да я прореже косо и да излезе на полянката горе.
Денят беше започнал да преваля, но майското слънце приличаше силно и на половината път от изкачването до превала жената спря. Робърт Джордън също се спря и когато погледна назад, видя, че на челото й е избила пот. Мургавото й лице беше като пребледняло, кожата беше добила жълтеникав оттенък, а под очите й имаше тъмни кръгове.
— Да починем малко — предложи той. — Много бързаме.
— Не — каза тя. — Да продължаваме.
— Почини си, Пилар — каза Мария. — Изглеждаш уморена.
— Млъквай — каза жената. — Никой не те пита.
Тя пое отново по пътеката, но когато стигнаха до превала, дишането й беше тежко, лицето, обляно в пот, а бледността й биеше на очи.
— Поседни, Пилар — настоя Мария. — Моля те, поседни.
— Добре — каза Пилар и тримата седнаха под един бор, обърнати нататък, където зад полянката хребетите, заснежени и блеснали под следобедното слънце, надничаха над високите възвишения.
— Какво неприятно нещо е снегът, а колко е красив — каза Пилар. — Каква илюзия е снегът. — Тя се обърна към Мария. — Не се сърди, че те наругах, guapa. Не знам какво ми става днес. Злонравна съм.
— Не обръщам никакво внимание на думите ти, когато си ядосана — отвърна Мария. — А ти често се гневиш.
— Това не е гневливост, по-лошо е — каза Пилар, вгледана в хребета.
— Неразположена си — каза Мария.
— И това не е — каза жената. — Ела тук, guapa, и сложи глава в скута ми.
Мария се приближи до нея, протегна ръце, сгъна ги тъй, както когато човек спи без възглавница, и положи глава върху тях. Тя обърна лицето си към Пилар, усмихна й се, но жената продължаваше да гледа към планините отвъд поляната. Поглади главата на момичето, без да поглежда надолу към нея, после прокара грубия си пръст по нейното чело, по линията на ухото й и надолу, където косата започваше да расте по врата й.
— Ей сега ще ти я дам, Ingles — каза тя. Робърт Джордън седеше зад нея.
— Не говори така — каза Мария.
— Да, нека те вземе — каза Пилар, без да гледа нито единия, нито другия. — Никога не съм те искала. Но ревнувам.
— Пилар — каза Мария. — Не говори така.
— Нека те вземе — каза Пилар и прокара пръст по ухото на момичето. — Но аз много ревнувам.
— Но, Пилар — каза Мария. — Нали ти сама ми обясни, че между нас нищо такова не е имало.
— Нещо такова винаги има — каза жената. — Винаги има нещо такова, което не трябва да го има. Но при мен няма. Наистина няма. Искам да си щастлива и нищо повече.
Мария не каза нищо, продължи да лежи все тъй и да държи главата си така, че да не тежи на Пилар.
— Слушай, guapa — каза Пилар и започна да прокарва пръста си по овала на лицето й, разсеяно, но следвайки съвсем точно очертанията. — Слушай, guapa, аз те обичам и нека той те вземе, аз не съм лесбийка, аз съм жена, създадена за мъжете. Така е. Но приятно ми е, ей тъй, денем да казвам, че те обичам.
— И аз те обичам.
— Que va. Не говори глупости. Ти даже не разбираш за какво говоря.
— Разбирам.
— Que va, като разбираш. Ти си за този Ingles. Това е толкова ясно, че повече не може. И това аз го приемам. Но всякакво друго нещо не мога да приема. Не се занимавам с извратености. Само ти казвам нещо вярно. Малцина ще ти говорят истината, а жени — едва ли. Аз ревнувам и го казвам и то е вярно.
— Не говори такива работи — помоли я Мария. — Недей, Пилар.
— Защо  да престана? — сопна се жената, без да поглежда, както и досега, нито единия, нито другия. — Ще говоря дотогава, докато ми се иска да го говоря. И — сега вече погледна надолу към момичето — ето че повече не ми се иска. Престанах, разбра ли?
— Пилар — каза Мария. — Недей да говориш така.
— Ти си едно много мило зайче — усмихна се Пилар. — Хайде, подигни си главата, защото глупавото ми настроение отмина.
— Не беше глупаво — каза Мария. — А на главата ми й е много удобно тук.
— Не. Вдигни я — каза Пилар, пъхна големите си ръце под главата на момичето и я повдигна. — Какво става с тебе, Ingles — запита тя и както държеше главата на момичето, отправи поглед към планините в далечината. — Да не си си глътнал езика, или някоя котка ти го е изяла?
— Никаква котка — отвърна Робърт Джордън.
— Да не е някакво друго животно тогава? — Тя положи главата на момичето на тревата.
— Никакво животно — отвърна Робърт Джордън.
— Значи, сам си го глътнал, а?
— Възможно е — отвърна Робърт Джордън.
— И вкусен ли беше? — Пилар насмешливо се обърна към него.
— Не особено.
— Така и мислех — каза Пилар. — Така и мислех. А сега ти връщам твоето зайче. Не съм се опитвала да ти го отнема. Подхожда й тази дума — зайче. Чух те като я наричаше така тази сутрин.
Робърт Джордън почувствува, че се изчервява.
— Трудна жена си ти — каза й той.
— Не съм — каза Пилар. — Толкова съм проста, че съм сложна за разбиране. А ти сложен ли си, Ingles?
— Нито сложен, нито прост.
— Харесваш ми, Ingles — каза Пилар. После се усмихна, наведе се напред, пак се усмихна и поклати глава. — Ех, да можех да ти отнема зайчето или пък теб да отнема от нея.
— Не би могла.
— Знам — каза Пилар и пак се усмихна. — Не бих и поискала. Но ако бях млада, щях да мога.
— Вярвам.
— Вярваш ли?
— Разбира се — каза Робърт Джордън. — Но такива приказки са безсмислени.
— Не ти приличат — каза Мария.
— Днес не приличам на себе си — каза Пилар. — Никак. От твоя мост ме заболя главата, Ingles.
— Можем да го наречем моста на главоболията — каза Робърт Джордън. — Но така ще го взривя, че ще се срине в пролома като счупен птичи кафез.
— Това е добре — каза Пилар. — Продължавай да говориш така.
— Така ще направя, че ще се разпадне като обелен банан.
— Бих изяла един банан сега — каза Пилар. — Продължавай, Ingles. Продължавай в същия дух.
— Не е нужно — каза Робърт Джордън. — Да отидем в лагера.
— Да, твоята задача — каза Пилар. — Няма да ти избяга. Но бях ви обещала, че ще ви оставя двамата един с друг.
— Не. Имам още много за вършене.
— И това е за вършене и не отнема много време.
— Мълчи, Пилар — каза Мария. — Каква си груба.
— Груба съм — съгласи се Пилар. — А съм също и много деликатна. Soy muy delicada. Ще ви оставя двамата. А това за ревнуването са глупости. Ядоса ме Хоакин, защото по очите му видях каква съм грозна. Не ревнувам, а ти завиждам, че си на деветнайсет години. Но такава завист не трае дълго. Ти няма да бъдеш винаги деветнайсетгодишна. Сега да тръгвам.
Тя стана и с ръка на хълбока изгледа Робърт Джордън, който също се бе изправил. Мария седеше на земята под дърветата, свела глава.
— Да тръгваме всички — предложи Робърт Джордън. — Време е да се връщаме в лагера, още много неща трябва да свършим.
Пилар кимна към Мария, която седеше приведена, не извръщаше глава към тях и мълчеше.
Пилар се усмихна, едва забележимо сви рамене и запита:
— Знаеш ли пътя?
— Аз го знам — каза Мария, без да вдига глава.
— Pues me voy — каза Пилар. — Тогава тръгвам. Ще ти приготвя нещо вкусно за ядене, Ingles.
Тя се отдалечи по поляната, обсипана с изтравничета, към ручея, който водеше надолу към лагера.
— Почакай — извика й Робърт Джордън. — По-добре е да вървим заедно.
Мария седеше и мълчеше.
Пилар не се обърна.
— Que va, всички заедно — каза тя. — Ще се видим в лагера.
Робърт Джордън продължаваше да стои прав.
— Добре ли е? — запита той Мария. — Преди малко изглеждаше не добре.
— Остави я да върви — каза Мария, без да вдига глава.
— Мисля, че не трябва да я оставям сама.
— Остави я да върви — каза Мария. — Остави я да върви!
 

Глава тринадесета
 
Те вървяха по обраслата в изтравничета планинска поляна и Робърт Джордън усещаше как изтравничетата шумолят в краката му, усещаше тежестта на пистолета в кобура на бедрото си, усещаше слънцето над главата си, усещаше в гърба си хладния повей от заснежените хребети и ръката на момичето, стегната и силна, вплела пръсти в неговите. От това, че нейната длан лежеше в неговата, от това, че пръстите им бяха сплетени, от това, че китката й докосваше неговата, от близостта на дланите, на пръстите и на китките им в неговата ръка преливаше нещо свежо като първия порив на вятъра, който набръчква стъклено гладката повърхност на затихналото море, нещо тъй леко, като перце, което се докосва до устните, като лист, който в безветрие пада тихичко на земята; тъй леко, че беше достатъчно съприкосновението на пръстите, за да се усети, но от здраво сплетените ръце то тъй се усилваше, ставаше тъй неудържимо, така до болка напористо, така мъчително, че го пронизваше и изпълваше цялото му тяло с пулсиращата празнота на желанието. Слънцето осветяваше пшениченорусите й коси, златисто мургавото нежно лице, извивката на шията и той я притегли към себе си, отметна главата й назад и я целуна. Тя потрепери от целувката му, той притисна стройното й тяло и почувствува малките й, твърди гърди, почувствува ги през тъканта на техните две памучни ризи и вдигна ръка, разкопча копчетата на ризата й, приведе се към нея и я целуна, а тя стоеше разтреперана, отметнала глава назад. После брадичката й се допря до главата му и той почувствува, че тя прегръща главата му и я притиска към себе си. Изправи се и с две ръце я прегърна тъй здраво, че я повдигна от земята и усещайки как тя трепери, я зацелува по шията, после я пусна на земята и каза:
— Мария, о, моя Мария. — После добави: — Къде да отидем?
Тя не отговори, но ръката й се плъзна под ризата му, започна да я разкопчава и тя каза:
— И ти. И аз искам да целувам.
— Не, зайче.
— Да. Да. Каквото ти, това и аз.
— Не. Не е възможно.
— Хайде тогава. О, хайде. О, хайде. О!
После беше мирисът на смачканите изтравничета, драскащите превити стебълца под главата й, слънцето, заслепило затворените й очи, и как цял живот ще помни извивката на шията й, когато лежеше, зарила глава в туфите изтравничета, и устните й, които леко, неволно потръпваха, и клепките, трепкащи върху здраво затворените очи, затворени за слънцето и за всичко друго и светът за нея беше червен, оранжев, златистожълт от слънцето, проникващо през спуснатите ресници, и в тези цветове беше всичко — пълнотата, обладанието, радостта, — всичко бе в това цветно заслепение. А за него това беше път в мрака, водещ към никъде и само към никъде, и отново към никъде, и още, и още, и отново към никъде, лактите, потънали в земята, и отново към никъде, безпределно, безизходно, вечно наникъде, и вече няма сили, и пак към никъде, и нетърпимо, и още, и още, и още, и още към никъде, и изведнъж обгарящо, прегръщащо, цялото никъде е изчезнало, и времето е застинало, и само двамата съществуват в неподвижно спрялото време, а земята се изплъзна и политна.
После той лежеше настрана, заровил глава в изтравничетата, пронизани от слънцето, вдъхва уханието им и уханието на корени и пръст, и усеща ги бодливи под голите си плещи и надолу по хълбоците, а момичето лежи срещу него и очите й са все още затворени; после ги отвори, усмихна му се и той каза много уморено, макар и ласкаво, но някъде отдалеч:
— Хей, зайче.
А тя се усмихна и каза съвсем не отдалеч:
— Хей, мой Ingles.
— Не съм Ingles — отвърна той лениво.
— Да, Ingles си — каза тя. — Ти си моят Ingles. — И тя се протегна, улови го за двете уши и го целуна по челото.
— Ето — каза тя. — Как е? Научих ли се да целувам?
После те вървяха един до друг покрай потока и той каза:
— Аз те обичам, Мария, и ти си толкова чудесна и толкова красива, и толкова удивителна, че когато съм с теб, струва ми се, че искам да умра, толкова много те обичам и така става с мен, когато съм с теб.
— О — каза тя. — Аз всеки път умирам. Ти не умираш ли?
— Не. Почти. А усети ли, че земята политва?
— Да. Когато умирах. Прегърни ме, моля те.
— Не. Ръката ти е в мен. Тя ми стига.
Той я погледна, после погледна отвъд поляната и видя един ястреб, излязъл на лов, и големите следобедни облаци, които изпълзяваха иззад планините.
— А с другите с теб не е било така, нали? — запита го Мария, както крачеха уловени ръка за ръка.
— Не. Наистина.
— Много ли други си обичал?
— Не много. И не както теб.
— И с тях не е било така? Нали?
— Било е приятно, но не така.
— И земята политва. Не е ли политвала и преди?
— Не. Честна дума. Никога.
— Ай — възкликна тя. — И имаме това само за един ден.
Той не каза нищо.
— Но все пак го имаме — продължи Мария. — Нали и ти ме харесваш? Нали ти харесвам? После ще се разхубавя.
— Много си хубава сега.
— Не — каза тя. — Но погали ме по главата.
Той я погладя и почувствува пак късите меки коси, слегнали се под ръката му, веднага пак щръкват между пръстите му и той сложи двете си ръце на главата й, обърна лицето й към себе си и я целуна.
— Много ми харесва да целувам — каза тя. — Но не умея.
— Няма защо да целуваш.
— Има. Аз съм ти жена и трябва всякак да ти се нравя.
— Достатъчно ми се нравиш. Повече не искам. Не бих могъл да направя нещо повече, ако ми се нравиш по-силно.
— Но ти ще видиш — каза тя много щастливо. — Сега косата ми ти е забавна, защото е такава. Но тя всеки ден расте. Ще стане дълга и тогава няма да съм грозна и може би ти ще ме заобичаш много силно.
— Имаш чудно тяло — каза той. — Най-чудното на света.
— Слабо като на всички момичета.
— Не. В красивото тяло има вълшебство. Но невинаги. Не знам защо, но едни го имат, а други не. У теб го има.
— За теб — каза тя.
— Не.
— Да. За теб и само за теб и винаги ще бъде за теб. Но това е малко, иска ми се да ти дам повече. Ще се науча да се грижа добре за теб. Но кажи ми истината. Никога ли по-рано земята не е политвала?
— Никога — отвърна той и това беше истина.
— Сега съм щастлива — каза тя. — Сега съм наистина щастлива.
— Сега мислиш за нещо друго, нали? — запита го тя.
— Да. За това, което ми предстои да свърша.
— Жалко, че не сме на коне — каза Мария. — Тъй съм щастлива, че ми се иска да препускам на един хубав кон и ти да препускаш до мен, и двамата да препускаме все по-бързо и по-бързо, а щастието ми да е винаги пред нас.
— Може би със самолет ще може да догоним твоето щастие — обади се той разсеяно.
— И да летим високо-високо в небето, като тези малки изтребители, които блестят на слънцето. Да се премятаме и да се гмуркаме. Колко хубаво! — засмя се тя. — Моето щастие дори няма да забележи това.
— Твоето щастие не го присвива стомах — каза той, чувайки с половин ухо думите й.
Защото сега беше другаде. Вървеше до нея, но умът му беше зает с проблема за моста и всичко беше тъй ясно, отчетливо и релефно, като в обектива на фотоапарат, когато е точно фокусиран. Виждаше двата поста, откъдето Анселмо и циганинът наблюдават. Виждаше безлюдния път, после същия път, но по него се придвижва военна част. Виждаше къде ще изведе на позиция двете леки картечници, за да имат най-добър обстрел. А кой ще стреля с тях? — запита се той. Накрая аз; но кой в началото? Той залага динамитните шашки, закрепва ги и ги съединява, поставя капсулите и ги законтря, обточва проводниците, свързва ги и се връща там, където е оставил старата кутия с детонатора; после започна да мисли какво би могло да се случи и какво би могло да не стане както трябва. Престани, заповяда си той. Току-що се люби с това момиче и главата ти е ясна, съвсем ясна, и вече започваш да се тревожиш. Едно е да обмисляш какво трябва да направиш, друго е да се тревожиш. Не се тревожи. Не трябва да се тревожиш. Знаеш какво може да се наложи да направиш и знаеш какво може да стане. Разбира се, че може да се случи.
Знаеш за какво се бориш и се залови за него. Бориш се тъкмо против това, което вършиш и което си принуден да вършиш, за да може да се спечели победата. Ето и сега трябва да използуваш тези хора, които ти станаха мили, тъй както трябва да се използуват войниците, да се използуват, без да се влага чувство, защото иначе не може да се спечели. Изглежда, че Пабло е най-умният. Той веднага надуши какво се задава. Жената бе изцяло «за» и още е; но постепенно и тя започва да разбира накъде бият нещата и това вече й се отразява тежко. Ел Сордо се ориентира мигновено и е готов да направи, каквото трябва, но то не му харесва, както и на теб — Робърт Джордън — не ти харесва.
И тъй твърдиш, че си бил загрижен не какво ще се случи с теб, а какво щяло да стане с жената, с момичето и с останалите. Добре. А какво би станало с тях, ако ти не бе дошъл тук? Какво е ставало с тях, как са живели, преди ти да пристигнеш? Не, така не може да се разсъждава. Не носиш отговорност за тях, освен по време на акция. Не си ти, който е издал заповедта. Заповедта е на Голц. А кой е Голц? Добър генерал. Най-добрия командир, който си имал. Но трябва ли един човек да изпълнява неизпълними заповеди, като знае докъде ще доведат те? Дори ако тези заповеди идват от Голц, който представлява не само армията, но и партията? Да. Трябва да се изпълнява, защото единствено в изпълнението на заповедта може да се разбере дали е неизпълнима. Откъде знаеш, че е неизпълнима, когато още не си се опитал да я изпълниш? Ако всеки, който получи заповед, започне да разправя, че е неизпълнима, докъде ще стигне? Докъде ще стигнем, ако вместо да изпълняваме заповеди, започнем да пищим «неизпълнимо», щом го получим?
Беше видял достатъчно командири, за които всички заповеди са неизпълними. Онази свиня Гомес в Естремадура. Бе видял достатъчно атаки, в които фланговете не бяха тръгвали напред, защото бяха смятали, че е невъзможно. Не, той ще изпълни това, което му е наредено, а пък ако хората, които трябва да му помагат в това, са му симпатични — жалко.
Такава е партизанската работа — навличаш нещастие и излагаш на двойна опасност тези, които те подслоняват и ти помагат. И защо? За да може един ден да няма вече опасности и за да може страната да стане хубаво място за живеене. Може да звучи плоско и изтъркано, но така е.
Ако Републиката загуби, ще стане невъзможно за ония, които вярват в нея, да живеят в Испания. А може и да не е така? Не, той знаеше, че е така, знаеше какво се бе вършило там, където бяха стъпили фашистите.
Пабло беше свиня, но останалите бяха прекрасни хора и не беше ли предателство спрямо тях да ги забърква в тази работа? Може би беше. Но не ги ли забъркаше, след седмица ще дойдат два кавалерийски ескадрона и ще ги разгонят.
Не. Нищо няма да спечелят, ако реши да не ги намесва. Освен че никой не трябва да се намесва в живота на другия, всеки трябва да бъде оставен на мира. Аха, значи, вярваше в това, така ли? Да, в това той вярваше. Ами в плановото общество и всичко останало? С него нека се занимават други. Той има какво да прави след войната. А във войната участвуваше, защото тя бе избухнала в страна, която той обича, защото вярваше в Републиката и знаеше, че ако Републиката бъде разбита, животът ще стане нетърпим за всички, които бяха вярвали в нея. Докато трае войната — подчинява се на комунистическата дисциплина. Тук, в Испания, комунистите бяха показали най-добрата дисциплина и най-здравия и разумен подход към воденето на войната. Приемаше дисциплината им, докато е военно време, защото, докато се водеше войната, те бяха единствената партия, чиято програма и дисциплина той можеше да уважава.
Тогава какви са политическите му убеждения? Засега нямам никакви, отговори си той. Но никому не трябва да казва това. Никога не трябва да го признава. А какво ще прави после? Ще се завърне и както по-рано ще си вади прехраната, като преподава испански, и ще напише правдива книга. Непременно ще напише. Уверен бе, че това няма да е трудно.
Трябва да поговори с Пабло за политика. Сигурно щеше да е интересно да разбере как е протекло политическото му развитие. Вероятно класическото преминаване от леви на десни позиции, както стария Леру. Пабло имаше много общо с Леру. Не беше по-добър и Прието. Пабло и Прието хранеха почти еднаква вяра в крайната победа. И двамата имаха политическите убеждения на конекрадци. Той вярваше в Републиката като форма на управление, но Републиката трябва да се отърве от цялата тая шайка конекрадци, които я доведоха до критичното положение, в което изпадна, когато започна метежът. Имало ли е някога народ, чиито ръководители да са толкова злостни негови врагове?
Врагове на народа. Може и без това определение. Това е изтъркана фраза, която е по-добре да прескочим. Ето до какво бе довело това, че спа с Мария. Вече бе успял да стане политически лицемер и фанатик, заприличал бе на твърдоглав баптист и изрази като «врагове на народа» сами му хрумваха и той безкритично си служеше с тях. Привикваше с революционно-патриотарските клишета в мисленето, започваше да ги употребява безкритично. В тях, разбира се, имаше истина, но прекалено леко му идваха на езика. Във всеки случай след онова, което се беше случило снощи и днес следобед, всичко се беше избистрило в ума му — поне по тия въпроси. Странно нещо е фанатизмът. Ставаш абсолютно уверен, че си прав, и нищо не те прави тъй уверен в собствената ти правота, както въздържанието. Въздържанието е враг на ересите.
Интересно дали тази теза би издържала една негова проверка? Сигурно затова комунистите така безпощадно воюват с бохемството. Напиеш ли се, отдадеш ли се на секс и прелюбодейство, даваш си сметка за собствената слабост, за това, че не е трудно да кривнеш от онзи тъй еластичен заместител на апостолското верую, което се нарича партийна линия. Долу бохемството, грехът на Маяковски.
Но Маяковски пак е причислен към светците, защото е безопасно мъртъв. Скоро и ти ще бъдеш безопасен покойник, каза си той. А сега стига си мислил за такива работи. Мисли за Мария.
Мария беше тежко изпитание за фанатизма му. Засега още не беше разклатила неговата непоколебимост, но много му се бе приискало да не умира. Охотно би се отказал от геройска или мъченическа смърт. Нямаше желание да повтаря Термопилите, нито да разиграва Хораций на някакъв мост, нито да бъде малкият холандец, запушил с пръстче дупката в дигата. Не. Искаше му се да бъде известно време с Мария. Всъщност това беше. Искаше му се да бъде дълго, дълго с нея.
Не вярваше отсега нататък за него да съществува онова, което наричаха дълго време, но ако то съществуваше, би желал да го прекара с нея. Бихме могли да отидем в хотел и да се регистрираме като доктор и мадам «Ливингстън — предполагам».
А защо да не се ожени за нея? Разбира се, помисли си той. Ще се оженя за нея. Тогава ще бъдем мистър и мисис Робърт Джордън от Сънвали, щат Айдахо. Или от Корпъс-кристи, щат Тексас, или от Бъти, Монтана.
Испанските момичета стават чудесни съпруги. Никога не съм имал жена испанка, така че знам. А когато пак започна да работя в университета, тя ще бъде съпруга на преподавател и когато студентите, изучаващи испански в четвърти курс, дойдат у нас вечер да изпушат по една лула, да поговорят в неофициална атмосфера за Кеведо, Лопе де Вега, Галдос и другите славни покойници, славни като всички покойници; Мария може да им разкаже как група синьори и кръстоносци на правата вяра са я уловили, един й седнал на главата, докато другите й извъртели ръцете, вдигнали й полата и я напъхали в устата й.
Интересно как ли ще приемат Мария в Мисула, щат Монтана? Разбира се, ако успея да получа старата си работа в Мисула. Сигурно там вече ме водят като червен и са ме сложили в черния списък. Макар че — кой знае? Може и да не са. Нямат никакви доказателства с какво се занимаваш, дори и да им разкажеш, няма да повярват, а паспорта с испанска виза получи, преди да въведат ограниченията.
Срокът изтича през есента на тридесет и седма. Отпътувах през лятото на тридесет и шеста и макар че имам едногодишен отпуск, трябва да се върна едва в началото на есенния семестър, не по-рано. До началото на есенния семестър има още много време. И до вдругиден има много време, ако по този начин ще приемаме нещата. Не. Що се отнася до университета, няма защо да се тревожа. Нужно е само да се върна през есента и всичко ще бъде наред. Само трябва да бъда навреме.
А от дълго време водиш странен живот. Дявол да го вземе, ако не е странен. Испания е и професията ти, и работата ти, няма нищо неестествено в това, че дойде в Испания. Лятно време работеше по строежи на различни технически съоръжения, в прокарването на горски пътища и там се научи да действуваш с динамит, това, че усвои сапьорската професия, също не буди подозрение. Работа като работа, само че понякога с моменти на напрежение.
Щом започнеш да възприемаш работата на сапьора като техническа задача, вече не виждаш нищо друго в нея. Но в нея има и друго, което съвсем не е тъй просто, макар че, бог ти е свидетел, ти твърде лесно свикна с него. Например това, дето винаги търсиш най-благоприятните условия за убийство — разрушаването е всъщност едно убийство. Дали гръмките думи правят убийството по-оправдано? Дали от гръмките думи то става по-малко отблъскващо? Ако искаш да знаеш, ти твърде леко се залови за това, каза си той. И твърде трудно е да се предвиди какво ще представляваш от само себе си или, по-точно казано, за какво ще бъдеш годен, когато престанеш да служиш на Републиката.
Но вероятно, като опишеш всичко това, ти ще се освободиш от него, успокои се той. Напишеш ли го на хартия, то ще изчезне. И ще стане хубава книга, ако успееш да я напишеш. Много по-добра от другата.
Но междувременно в живота си можеш да разчиташ само на днешния ден, на нощта и на утрешния ден — днес, довечера, утре, и после пак отново (поне тъй се надявам), така че използувай времето, което имаш, и бъди благодарен. Ами ако с моста нещата вземат лош обрат? Не се очертават особени изгледи всичко да мине добре.
А с Мария беше хубаво. Нима не беше? О, колко хубаво беше. Може би това е — което ще получа сега от живота. Може би това е животът ми и вместо той да продължи седемдесет години, ще протече само за четиридесет и осем часа или за седемдесет часа — по-точно за седемдесет и два. Три денонощия по двадесет и четири часа — това прави седемдесет и два часа.
Вероятно за седемдесет и два часа можеш да изживееш такъв пълен живот, колкото и за седемдесет години; при условие, че си живял пълноценно и по-рано, преди да са започнали да текат седемдесетте и два часа и ако вече си на известна възраст.
Какви безсмислици, помисли си той. Докъде можеш да стигнеш, като започнеш да разговаряш сам със себе си. Големи безсмислици. А може и да не са безсмислици. Добре, ще видим. Последният път, когато спах с момиче, беше в Мадрид. Не, не беше. Беше в Ескориал и ако не броим това, че посред нощ се събудих и усетих, че има още някой и бях възбуден, докато не си дадох сметка кой всъщност беше, в устата ми остана вкус на пепел, само че доста по-приятен. А преди този път беше в Мадрид и като оставим настрана, че през цялото време се преструвах и се опитвах да се самоизлъжа с кого върша това, докато го вършех, то беше както другото, дори по-лошо. Така че не съм от романтиците, които възпяват испанките, нито пък придавам на една случайна среща по-голямо значение, отколкото на случайна среща в която и да било друга страна. Но когато съм с Мария, толкова я обичам, че буквално се чувствувам тъй, сякаш ще умра, а никога не съм мислил, че то е възможно и че може да се случи с мен.
Така че, ако трябва да изживея седемдесет години живот за седемдесет часа, замяната, която получавам, е равностойна и съм щастлив, че го съзнавам. И ако за мен не съществува онова, което се нарича «дълго време» или «до края на вашите дни», или «отсега нататък», а има само «сега», какво пък, трябва да ценя това «сега»; щастлив съм с него. Сега, ahora, maintenant, heute. Странно звукосъчетание е това «сега», твърде странно, за да означава целия свят и целия ти живот, Esta noche, довечера, се soir, heute abend. Страна и жена. Pays et mari. Не, не излиза. По френски вместо жена, получава се мъж. А за Frau римата не излиза, но какво ли пък доказва това? Да вземем мъртъв, mort, muerto и todt. Todt е най-мъртва от всичките. Война, guerre, guerra и Krieg. Krieg най-много прилича на война — а може и да не е така. Може би просто така ти се струва, защото немски знаеш най-малко. Мила, cherie, prenda, Schatz. Готов е да размени всички тези думи за Мария. Това се казва име.
Е да, те ще го извършат заедно и не след дълго. Наистина работата изглежда все по-лоша. Такова нещо не може да се извърши безнаказано сутрин. При критично положение трябва да се стаиш и да изчакаш нощта, за да се измъкнеш, а я се опитай да издържиш цял ден — ще оцелееш ли, докато се свечери? Но ако успеят да дочакат вечерта, може би ще им се удаде да се измъкнат. Ами ако все пак се опитат да се измъкнат преди свечеряване? Тогава какво? Бедният Ел Сордо, той даже бе престанал да говори на бебешкия си испански, за да му обясни съвсем обстоятелствено. Като че ли самият аз не съм мислил за това всеки път, когато съм оставал насаме с мислите си, откакто Голц ми го каза това първи път. Като че ли не живея тъй, сякаш имам несмилаемо тесто в стомаха си, от онази вечер, преди завчерашната.
Какво нещо! Всеки път решаваш, че ето — това е настоящо, истинско, а накрая се оказва, че нищо истинско нямало в него, и така цял живот. Но такова, като сегашното, никога не беше имало. Мислеше, че това поне е нещо, до което никога няма да стигнеш. А после една мръсна задача като тази, с помощта на два жалки партизански отряда да взривиш мост при неизпълними условия, за да предотвратиш контранастъпление, което вече сигурно е започнало, и срещаш такова момиче като Мария. Точно тъй. Типично за теб. Срещна я малко късничко, това е всичко.
И ето тази жена, тази Пилар, всъщност тя натика момичето в твоя спален чувал и какво се случи? Да, какво се случи? Какво се случи? Хайде — ти кажи какво се случи. Тъкмо това е, което се случи.
Не се самозаблуждавай за Пилар, че я е натикала в твоя спален чувал и не се опитвай да го изкараш незначително или долно. Ти си загуби ума още щом я видя. Щом тя отвори уста и те заговори, ти го почувствува и сам знаеш това. След като то дойде, а ти си мислеше, че такова нещо никога няма да дойде при теб, не се опитвай да го каляш, след като знаеш какво е и знаеш, че то дойде в същия миг, когато я видя да се задава приведена с тигана в ръка.
Дойде като удар за теб и ти знаеш това и няма защо да лъжеш. Чувствуваше, че вътре в тебе става нещо особено всеки път, когато ти я погледнеше и когато тя те погледнеше. Защо не го признаеш тогава? Е, добре, признавам го. А това, че Пилар я е тласнала към теб, Пилар само се прояви като умна жена и това е всичко. Тя се бе грижила добре за момичето и видя какво предстои в същия миг, когато то се върна в пещерата с тигана.
Тя улесни нещата. Ускори ги и благодарение на нея беше миналата нощ и този следобед. Тя е много по-изтънчена от теб и разбира, знае как тече времето. Да, каза си той, наистина трябва да й се признае, че тя знае какво е да цениш. На нея не й беше лесно, защото не иска и други да загубят онова, което тя е загубила, но да признае, че го е загубила, беше пряко силите й. Затова преживя тежък момент там горе на хълма и ние направихме нещата още по-горчиви за нея.
Но, така или иначе, то се случи, то е, което се случи, и по-добре е да си го признаеш, а не ти остават и две нощи да прекараш с нея. Не цял живот, не да остареете заедно, не онова, което на хората винаги се е полагало да имат, а нищо. Една нощ, която вече мина, още веднъж следобеда и може би нощта, която идва. Това е то.
Нито живот, нито щастие, нито смях, нито деца, нито дом, нито баня, нито чиста пижама, нито утринния вестник, нито събуждането заедно, нито пробуждането със съзнание, че тя е до теб и ти не си сам. Нищо от това. Но ако това е всичко, което искаш да получиш от живота, ако това са всичките ти желания, защо не може да има поне една нощ, която да прекарате в легло с чаршафи?
Искаш невъзможното. Искаш нещо съвсем невъзможно. И ако наистина обичаш това момиче, тъй както казваш, че я обичаш, обичай я много силно, толкова много, че това да замени продължителността, онова, което не може да получи трайност, да се изяви в сила. Чуваш ли? Някога хората са отдавали целия си живот на това. А сега, когато ти го намери, ако имаш две нощи, удивляваш се колко много ти е провървяло. Две нощи. Две нощи, за да обичаш, да лелееш и милееш. За радост и неволя. За болест и смърт. Не, не беше така. В болест и в здраве. Докато ни разлъчи смъртта. В две нощи. Много вероятно. Повече от вероятно, а сега стига с тия мисли. Достатъчно. Зле ти се отразяват. Не прави нищо, което ти се отразява зле. Ей това е.
Тъкмо за това бе говорил Голц. Колкото повече стоеше тук, толкова по-умен му се виждаше Голц.
Именно това Голц е имал наум, когато му казваше, че нередовната служба си има и хубава страна за компенсация. Може би и Голц е преживял нещо такова и всичко тук се крие в обстоятелствата, в липсата на време, в това, че бързаш да вземеш каквото можеш. Дали при такива обстоятелства това не се случваше всекиму? Дали той не мислеше, че е нещо особено само защото то се случва с него? Дали Голц не беше преспивал набързо с някое момиче, когато бе командувал нередовната кавалерия в Червената армия и от съчетанието на обстоятелствата и от всичко останало тези момичета му бяха изглеждали такива, каквато Мария изглеждаше нему?
Вероятно на Голц всичко това му беше познато и тъкмо това бе искал да каже — трябва да умееш да изживееш целия си живот за двете нощи, които са ти дадени; сега живеем така, че трябва да вместим всичко това, което ти се полага да имаш, в краткото време, в което можеш да го имаш.
Добър начин на разсъждение. Но той не вярваше, че Мария е само рожба на обстоятелствата. Освен ако, разбира се, тя не изявяваше онова, което се бе натрупало от обстоятелствата, в които тя бе попадала, ако не играеха роля и тези обстоятелства наред с неговите. Нейните обстоятелства не бяха особено приятни, помисли си той. Не, не бяха.
Щом като е така, значи, е така. Но няма закон, който да го застави да каже, че то е хубаво. Не знаех, че съм способен да почувствувам това, което сега чувствувам, помисли си. Че с мен може да се случи такова нещо. Бих искал да го запазя за цял живот. Ще го запазиш, отговори другата половина на съществото му. За цял живот. Имаш го сега, а това ти е целият живот — сега. Няма нищо друго, освен сега. Няма нито вчера, нито утре. Кога най-после ще го разбереш? Има само сега и ако сега е само от два дни, два дни са целия ти живот и всичко останало — съизмеримо с него. Така се изживява един живот за два дни. И ако престанеш да се оплакваш и да искаш онова, което никога няма да получиш, ще имаш добър живот. Добрият живот не се мери с продължителността на библейските години.
Така че сега не се тревожи, взимай, каквото имаш, върши онова, което трябва да свършиш, и ще имаш дълъг и много весел живот. Не беше ли весел в последно време? От какво се оплакваш? Така е с тая работа, каза си той, и тази мисъл много му се хареса — главното не е толкова какви нови истини откриваш, а с какви нови хора се срещаш. Беше доволен, че успя да се пошегува и се върна при момичето.
— Обичам те, зайче — каза той на момичето. — Та какво разправяше?
— Казвах, че не трябва да се тревожиш за твоята работа, защото аз няма да ти преча и да ти досаждам. Ако има нещо, с което мога да ти помогна, ще ми кажеш.
— Няма нищо — каза той. — Всъщност е много просто.
— Ще попитам Пилар как трябва да се грижа за един мъж и ще правя всичко, каквото ми каже — каза Мария. — После и сама ще виждам какво трябва, и ти ще ми казваш други работи.
— Не е нужно да правиш нищо.
— Que va, да не правя нищо! Например спалния ти чувал тази сутрин трябваше да го изтърся, да го проветря и да го окача някъде на слънце. После да го прибера, преди да е паднала роса.
— Продължавай, зайче.
— Да ти изпера и изсуша чорапите. Да се погрижа да имаш два чифта за преобуване.
— Какво друго?
— Ако ми покажеш, мога да ти почистя и смазвам пистолета.
— Целуни ме — каза Робърт Джордън.
— Не, това е сериозно. Ще ми покажеш ли за пистолета? Пилар има масло и парцали. И в пещерата имаме шомпол; мисля, че ще влезе.
— Добре. Ще ти покажа.
— Освен това — продължи Мария, — ако ме научиш да стрелям, тогава всеки от нас може да застреля себе си или другия, за да не попадне в плен, ако бъде ранен.
— Много интересно — каза Робърт Джордън. — Имаш ли още много такива идеи?
— Не са много — каза Мария. — Но тази е добра. Пилар ми даде това и ми обясни как да си послужа с него. — Тя разкопча джоба на ризата си и извади калъф като този, в който се слагат гребени, извади ластичето, с което бе пристегнат в двата края, и издърпа един едноостър бръснач. — Винаги го нося със себе си — обясни тя. — Пилар казва, че трябва да го забиеш ето тук, под ухото, и да го дръпнеш насам. — Тя му показа с пръста си. — Каза, че оттук минава голяма артерия и ако резнеш на така, острието няма как да я пропусне. И каза, че не боли, само трябва да натиснеш силно под ухото и да дръпнеш надолу. Каза, че е много просто, и направиш ли го, не могат да те спасят.
— Така е — потвърди Робърт Джордън. — Там е сънната артерия.
Значи, тя винаги носи това със себе си, помисли си той. Решението е взето и всичко е подготвено в случай, че трябва да го осъществи.
— Но бих предпочела ти да ме застреляш — каза Мария. — Обещай, ако някога се случи така, че стане необходимо, ще ме застреляш.
— Добре, добре — каза Робърт Джордън. — Обещавам.
— Много ти благодаря. Знам, че не е лесно да го направиш.
— Няма нищо — каза Робърт Джордън.
Забравяш всичко това, помисли си той. Забравяш за прелестите на гражданската война, когато мислиш твърде много за работата си. Съвсем беше забравил това. И по-добре. Кашкин не можеше да забрави и това му пречеше в работата. А дали той, бедният, не е имал някакво предчувствие? Странно, че без всякакво вълнение си спомняше как бе застрелял Кашкин. Някой ден сигурно щеше да се развълнува. Но засега не чувствуваше абсолютно нищо.
— И още много други неща мога да правя за теб — продължи Мария, като крачеше близко до него, сериозна и по женски загрижена.
— Освен да ме застреляш?
— Да. Мога да ти свивам цигари, когато ти се свършат тези с тръбичките. Пилар ме научи и мога да ги свивам много хубаво, стегнати и без да се разпилява тютюна.
— Чудесно — каза Робърт Джордън. — И сама ги залепяш с език?
— Да — каза момичето. — А когато те ранят, ще се грижа за теб, ще ти превързвам раната, ще те мия, ще те храня…
— Може и да не ме ранят — каза Робърт Джордън.
— Тогава ще се грижа за теб, когато се разболееш, ще ти варя бульон, ще те къпя и ще правя всичко за теб. И ще ти чета.
— Може да не се разболея.
— Тогава ще ти нося кафе сутрин, щом се събудиш.
— Може да не обичам кафе — възрази Робърт Джордън.
— Не, нали знам, че обичаш — каза щастливо Мария. — Сутринта изпи две чаши.
— Представи си, че кафето ми омръзне и няма нужда да ме застреляш, и не съм нито ранен, нито болен, и се откажа от цигарите, имам само един чифт чорапи, и започна сам да си простирам спалния чувал. Ами тогава, зайче — погали я той по главата. — Ами тогава?
— Тогава — каза Мария — ще поискам от Пилар ножиците и ще ти подстрижа косата.
— Не обичам да се подстригвам.
— Нито пък аз — каза Мария. — Харесвам ти косата, както е сега. Така. И ако няма нищо, което да мога да направя за теб, ще стоя и ще те гледам, а нощем ще се любим.
— Добре — каза Робърт Джордън. — Последната част на предложението е особено разумна.
— И на мен тъй ми се струва — усмихна се Мария. О, Ingles — каза тя.
— Името ми е Роберто.
— Знам. Но по ми харесва Ingles, както ти вика Пилар.
— И все пак съм Роберто.
— Не — каза тя. — Вече втори ден ти казваме Ingles. Кажи, Ingles, не мога ли да ти помагам в работата?
— Не. Това, което върша, трябва да го върша сам и много хладнокръвно.
— Добре — каза тя. — И кога ще го завършиш?
— Ако имаме късмет, тази нощ.
— Добре — каза тя.
Под тях се тъмнееше гората, отвъд която беше лагерът.
— Кой е този? — запита Робърт Джордън и посочи.
— Пилар — отвърна момичето, вгледана натам, накъдето сочеше ръката му. — Да, разбира се, Пилар е.
На края на поляната, там, където започваха първите дървета, седеше жена, отпуснала глава на ръцете си. От мястото, където бяха, тя приличаше на тъмен вързоп, който се открояваше на фона на кафявите стволове.
— Хайде — каза Робърт Джордън и се затича към нея. Тревите и изтравничетата бяха до колене, беше трудно да се тича, той скоро забави своя бяг и завървя. Виждаше главата на жената, отпусната върху скръстените ръце; широката й фигура се чернееше на фона на боровите стволове. Той се приближи към нея и рязко извика:
— Пилар!
Жената вдигна глава и го изгледа.
— А! — каза тя. — Свършихте ли вече?
— Не си ли добре? — запита я той и се наклони към нея.
— Que va — каза тя — Просто спях.
— Пилар. — Мария се приближи и коленичи до нея. — Какво ти е? Добре ли си?
— Чувствувам се отлично — настоя Пилар, но продължаваше да седи. Тя ги огледа двамата. — Е, Ingles, показа ли пак мъжките си способности?
— Наистина ли си добре? — запита я Робърт Джордън, без да обръща внимание на думите й.
— Защо да не съм добре? Спах. А вие?
— Ние не.
— Добре ти се отразява това — обърна се към момичето.
Мария се изчерви и не отговори.
— Остави я на мира — каза Робърт Джордън.
— Не говоря с теб — отвърна му Пилар. — Мария — повтори тя и гласът й прозвуча сурово. Момичето не вдигна очи. — Мария — повтори жената. — Казах, че очевидно това ти се отразява добре.
— О, остави я на мира — обади се пак Робърт Джордън.
— Ти не се обаждай — каза Пилар, без да го погледне. — Слушай, Мария, кажи ми едно нещо.
— Не — каза Мария и поклати глава.
— Мария — настоя Пилар и гласът й беше суров като лицето, а на лицето й не беше изписана дружелюбност. — По своя воля ще ми кажеш едно нещо.
Момичето поклати глава.
Робърт Джордън си мислеше, че ако не беше принуден да работи с тази жена, с нейния мъж пияница и с техния жалък отряд, така би я плеснал през лицето, че…
— Хайде, кажи ми — продължаваше да настоява Пилар.
— Не — отвърна Мария. — Не.
— Остави я на мира. — Гласът му прозвуча като чужд. Ще я плесна, пък каквото ще да става, мина му през ума.
Пилар дори не го удостои с отговор. Това не беше като змия, която хипнотизира птица или котка с птиче. Нямаше нищо хищно, нищо коварно. Но в жената се долавяше напрежение, както при кобра, която гневно надува качулката си. Той долавяше това напрежение. Долавяше опасността, която то криеше. Но в него нямаше злост, само властно желание да се узнае. Да можех да си спестя тази сцена, помисли си Робърт Джордън. Плесниците тук са излишни.
— Мария — каза Пилар. — Няма да те докосна. Кажи ми по своя воля. — De tu propia voluntad — така прозвуча по испански.
Момичето поклати глава.
— Мария — не отстъпваше Пилар. — По своя воля сега. Чуваш ли? Кажи нещо. Каквото и да е.
— Не — тихо отвърна момичето. — Не и не.
— Сега ще ми кажеш — продължи Пилар. — Каквото и да е. Ще видиш. Сега ще ми кажеш.
— Земята политна — каза Мария, без да поглежда жената. — Наистина. Но то беше нещо, което не мога да ти обясня.
— Така — каза Пилар и гласът й беше топъл и ласкав, без заповеднически нотки. Но Робърт Джордън забеляза, че на челото и около устата й бяха избили капчици пот. — Ето какво било. Ето, това е било.
— Истина е — каза Мария и захапа устната си.
— Разбира се, че е истина — каза Пилар ласкаво. — Но не го казвай на хората, дори ако са ти близки, няма да ти повярват. Кажи, Ingles, да не би да имаш циганска кръв?
Робърт Джордън й помогна да се изправи.
— Не — отвърна той. — Доколкото ми е известно, не.
— И Мария няма, доколкото й е известно — каза Пилар. — Pues es muy raro. Това е много странно.
— Но то стана, Пилар — каза Мария.
— Corno que no, hija? — каза Пилар. — Как да не е станало, дъще? Когато бях млада, при мен земята така силно политваше, че я усещах как се движи в пространството и ми ставаше страшно, да не би да отлети изпод мен. Всяка нощ.
— Лъжеш — каза Мария.
— Да — призна Пилар. — Лъжа. Тя е политвала най-много три пъти в живота. Наистина ли политна?
— Да — каза той. — Наистина.
— А за теб, Ingles? — Пилар погледна Робърт Джордън. — Само да не лъжеш!
— Да — каза той. — Наистина.
— Добре — каза Пилар. Добре. Това не е малко нещо.
— Защо каза, че най-много три пъти? — запита Мария. — Какво значи това?
— Три пъти — каза Пилар. — Сега вече имаш един път.
— Само три пъти?
— За повечето хора нито веднъж — каза Пилар. — Сигурна ли си, че политна?
— И то така, че можех да падна от нея — каза Мария.
— Значи вярно е, здравата е политнала — каза Пилар. — Добре, хайде да се приберем в лагера.
— Каква е тази глупост за трите пъти? — зашита Робърт Джордън едрата жена, докато вървяха през еловия лес.
— Глупост ли? — изгледа го тя насмешливо. — Това не са глупости, англичанче.
— Не е ли като врачуването, като гледането на ръка?!
— Всички цигани знаят за това.
— Но ние не сме gitanos.
— Не сме. Но ти имаш късмет. Понякога и на тези, които не са цигани, им се поотваря късмета.
— Значи, ти сериозно казваш това за трите пъти?
Тя пак го изгледа, този път особено.
— Остави ме — каза тя. — Не ме измъчвай. Твърде млад си, за да говоря с теб.
— Но, Пилар… — намеси се Мария.
— Мълчи — прекъсна я Пилар. — Ти вече имаш веднъж и в света за тебе остават още два пъти.
— А ти? — обърна се към нея Робърт Джордън.
— Два — каза Пилар и вдигна два пръста. — Два. И трети път няма да има.
— Защо? — запита я Мария.
— О, млъкни — каза Пилар. — Млъкни. Уморих се да обяснявам на дечурлига!
— Защо да няма трети път? — запита Робърт Джордън.
— Стига си питал — каза Пилар. — Стига!
Добре, каза си наум Робърт Джордън. Само че аз не се хващам на такива. Доста цигани познавам, наистина са особени. Но ние не сме ли? Разликата е тази, че ние трябва да си изкарваме хляба с честен труд. Никой не знае от какви племена произхождаме, какво сме наследили от миналото, какви загадъчни неща са ставали в лесовете, обитавани от нашите прародители. Знаем само, че нищо не знаем. Изобщо не знаем какво става с нас нощем. А когато такова нещо се случи денем, то вече не е малка работа. Каквото станало — станало, а сега тази жена не само че трябваше да накара момичето да каже нещо, което то не искаше да каже — иска да го вземе за себе си и да го направи свое. Иска да го превърне в нещо циганско. Реших, че е преглътнала горчиви неща, когато бяхме горе на билото, но като се върнахме тук, пак тя е господарят. Но не го стори със зло. Само защото според нейните представи това е начинът, по който тя участвува в живота. Иска чрез Мария да се държи за онова, което загубва.
Когато войната свърши, можеш да се заемеш с изучаване на женската психика — каза си той. Можеш да започнеш с Пилар. Трябва да призная, че днешният ден беше труден за нея. Досега не беше разигравала цигански номера. Освен с гледането на ръка. Да, с гадаенето на ръка. Струва дои се, че това с ръката не беше номер. Тя наистина не можела да ми каже какво е прочела на ръката ми. Но каквото и да е било, тя му повярва. Само че това нищо не доказва.
— Слушай, Пилар — каза той на жената.
Пилар го погледна и му се усмихна.
— Какво има? — запита тя.
— Не ставай толкова загадъчна — помоли я Робърт Джордън. — Тази тайнственост ме уморява.
— Я гледай ти — учуди се Пилар.
— Не вярвам в таласъми, в ясновидци, гадатели и в каквито и да са глупави цигански магии.
— Така ли?
— Така. И остави момичето на мира.
— Добре, ще я оставя на мира.
— И стига с тая твоя тайнственост — каза Робърт Джордън. — Имаме достатъчно много сериозна работа, много нещо ни предстои да извършим и няма какво да го усложняваме с глупости. По-малко тайнственост повече работа.
— Разбирам — каза Пилар и кимна глава в знак на съгласие. — Но кажи ми, Ingles — усмихна му се тя, — земята политна ли?
— Да, да те вземат дяволите! Политна!
Пилар се засмя, продължи да се смее и изгледа Робърт Джордън, както се смееше.
— Ох, Ingles, Ingles — каза тя през смях. — Много си смешен. Сега ще трябва много да работиш, за да си възвърнеш важността.
Върви по дяволите, помисли си Робърт Джордън. Но не отвори уста. Докато бяха разговаряли, слънцето се бе скрило зад облаци и сега, когато погледна назад, той забеляза, че небето над планините е надвиснало и навъсено.
— О, да — каза Пилар и погледна небето. — Ще вали сняг.
— Сега? Че сега сме почти юни.
— Какво от това. Планините откъде да знаят кой месец е. А и майската луна още не си е отишла.
— Не може да вали сняг — каза той. — Невъзможно е да падне сняг.
— И въпреки това ще падне, Ingles — каза тя.
Робърт Джордън погледна сивото, замрежено небе; през него прозираше жълтеещото се слънце, после слънцето съвсем се скри и меката тежка сивота покри цялото небе и скри от погледа им дори планинските върхове.
— Да, май че си права — съгласи се той.
 

Глава четиринадесета
 
Когато приближиха лагера, снегът вече валеше, снежинките падаха косо между боровете. Отначало те бяха редки, въртяха се, докато падаха между стволовете, после, когато от планината повя студен вятър, заваля силно, на навеи, и Робърт Джордън, застанал до входа на пещерата, гледаше снежинките мълчалив и вбесен.
— Ще навали дебел сняг — каза Пабло. Гласът му беше дрезгав, очите мътни и кървясали.
— Върна ли се циганинът? — запита го Робърт Джордън.
— Не — каза Пабло. — Нито той, нито стареца.
— Ще ме придружиш ли до горния пост при пътя?
— Не — отвърна Пабло. — Не искам да се набърквам в това.
— Ще го намеря сам.
— В тая виелица можеш да се заблудиш — каза Пабло. — На твое място не бих тръгнал.
— Нали е все надолу по склона, а после покрай пътя?
— Може и да го намериш. Но постовите сигурно ще се върнат, гледай как трупа — и ще се разминеш с тях.
— Старецът няма да се върне, ако не отида.
— Ще се върне. В тоя сняг няма да остане.
Пабло погледна снежинките, които се носеха бързо край отверстието на пещерата, и каза:
— Не ти харесва снега, нали, Ingles?
Робърт Джордън изруга, а Пабло го погледна с мътните си очи и се засмя.
— С това време твоята операция отива по дяволите, Ingles — каза той. — Влизай в пещерата, твоите хора скоро ще пристигнат.
Вътре Мария разпалваше огъня, а Пилар беше на кухненската маса. Огънят пушеше, но момичето разрови главните с пръчка, раздуха го със сгънат вестник, той затлея и припламна, дървата се разпалиха и от тях се издигна ясен пламък, защото отвън духаше вятър и отверстието в свода на пещерата теглеше силно.
— Дявол да го вземе тоя сняг — каза Робърт Джордън. — Как мислиш, дали ще вали дълго?
— Да — каза Пабло доволно. После викна към Пилар: — И на теб не ти харесва снега, а, жено? Сега, като си командир, не ти харесва, нали така?
— На мен какво ми е? — каза Пилар през рамо. — Сняг като сняг.
— Налей си вино, Ingles — подкани го Пабло. — Аз цял ден пия вино и чакам да завали.
— Дай една чаша — каза Робърт Джордън.
— За снега — каза Пабло и се чукна с него. Робърт Джордън протегна чаша и я чукна с неговата, като го гледаше право в очите. Ах ти, убиецо с мътен поглед, каза си той наум. Бих треснал тая чаша право в зъбите ти. Но спокойно, спокойно, повтори си той.
— Много е красиво, когато вали сняг — каза Пабло. — Сега като вали, сигурно няма да искаш да спиш навън.
А, значи, и това те човърка, помисли Робърт Джордън. Много грижи имаш ти, Пабло, много.
— А защо? — запита той вежливо.
— Защото, е студено — обясни Пабло. — И влажно.
Не знаеш ти защо съм дал шестдесет и пет долара за този пухен чувал, помисли си Робърт Джордън. Бих желал сега да имам толкова долари, колкото пъти съм пренощувал в този чувал в снега.
— Значи, ще трябва да спя тук, вътре? — запита гой вежливо.
— Да.
— Благодаря — каза Робърт Джордън. — Ще спя навън.
— На снега?
— Да! (Върви по дяволите с твоите кървясали, свински очички и четинеста зурла като свински задник!) На снега. (На този подъл, неочакван, предателски, мръсен сняг, дето всичко развали и обещава пълно поражение.)
Той се приближи към Мария, която току-що бе хвърлила още една борова цепеница в огъня.
— Колко красиво вали — каза той на момичето.
— Но е лошо за работата ти, нали? — запита го тя. — Огорчен ли си?
— Que va — каза той. Няма смисъл да се огорчава човек. — Скоро ли ще вечеряме?
— Знаех си аз, че ще имаш апетит — обади се Пилар. — Да ти отрежа ли от сиренето, докато чакаш?
— Да, благодаря — каза той и тя свали голямата буца, която висеше в една мрежа, закачена на свода на пещерата, отряза с ножа дебела филия от наченатия край и му я подаде. Той започна да яде прав. Беше вкусно, само че дъхът на коза беше прекалено силен.
— Мария — викна Пабло от масата.
— Какво? — запита момичето.
— Избърши масата, Мария — каза Пабло и се засмя на Робърт Джордън.
— Ти я оля, ти я избърши — каза му Пилар. — Избърши си най, напред брадата и ризата и после масата.
— Мария — извика пак Пабло. — Още вали, много е красиво.
Той не знае какъв ми е чувала, мислеше Робърт Джордън. Свинеокият не знае защо съм платил за него шестдесет и пет долара на момчетата от Уудс. Дано циганина дойде по-скоро. Щом се завърне, ще отида да доведа стареца. И сега бих тръгнал, но се боя, че наистина може да се разминем. Не знам къде е застанал на пост.
— Искаш ли да се бием със снежни топки? — запита той Пабло. — Искаш ли да правим снежни топки?
— Какво? — запита Пабло. — Какво предлагаш?
— Нищо — отвърна Робърт Джордън. — Добре ли си скрил седлата?
— Да.
— Ще трябва да храниш конете със зърно. Или да ги пуснеш да рият снега и сами да си търсят трева под него, така ли е? — каза Робърт Джордън на английски.
— Какво?
— Нищо. Това е твоя грижа, приятелче. Аз ще изляза оттук пеша.
— Защо говориш на английски? — запита Пабло.
— Не знам — каза Робърт Джордън. — Понякога говоря английски, когато съм уморен или много отвратен. Или, да кажем, объркан. Когато съм объркан, започвам да говоря на английски просто за да чуя английски говор. Звучи успокоително. Предлагам ти да опиташ някой път.
— Какво си говориш, Ingles? — запита го Пилар. — Изглежда, че е нещо интересно, само че не го разбирам.
— Нищо — каза Робърт Джордън. — Казах «нищо» на английски.
— По-добре говори на испански — каза Пилар. — На испански е по-късо и по-просто.
— Вярно — съгласи се Робърт Джордън. Но, ах, по дяволите, помисли си той, ах, Пабло, ах, Мария, и вие, двамата братя, там в ъгъла, дето ви забравих имената, а трябва да си ги припомня, ако знаехте как понякога ми омръзва това. И вие ми омръзвате, и аз си омръзвам, и войната ми омръзна и защо, наистина защо трябваше сега да завали сняг? Честна дума, това е вече прекалено. Не, не. Нищо не е прекалено. Трябва да приемаш всичко такова, каквото е, да се пребориш с него и сега престани да преживяваш като примадона и приеми факта, че вали сняг; ти вече се примири с това преди няколко минути, а следващото, което трябва да направиш, е да разбереш какво става с циганина и да отидеш да доведеш стареца. Как можа да завали сняг! В края на май. Хайде, стига, смъмри се той, стегни се! Това е твоята чаша. А как беше това за чашата? Трябва или да си тренира паметта, или да престане да цитира, защото, като не успееш да си спомниш точно един цитат, той започва да те преследва като забравено име и не можеш да престанеш да мислиш за него. Да, как беше това за чашата?
— Дайте ми чаша вино, моля — каза той на испански. — Много сняг наваля — обърна се той към Пабло на испански. — Mucha nieve.
Пияният погледна към него и се усмихна. После кимна и пак се усмихна.
— Никакво настъпление. Никакви самолети. Никакъв мост. Само сняг — каза Пабло.
— Дали ще се задържи, дълго, как мислиш? — Робърт Джордън седна до него. — Дали ще вали цяло лято, а, Пабло?
— Цяло лято не — каза Пабло. — Но днес и утре — да.
— Защо мислиш така?
— Има два вида виелици — започна Пабло важно и наставнически. — Тия, дето идат от Пиренеите. Тогава чакай студ, голям студ. Ама за такава е вече късно.
— Добре — каза Робърт Джордън. — И това е нещо.
— Тоя сняг иде от Кантабрико — каза Пабло. — Иде от морето. Когато вятъра задуха оттам, времето винаги се разваля и има много сняг.
— Откъде си научил всичко това, стари хитрецо? — запита Робърт Джордън.
Сега, когато гневът му се бе уталожил, той беше опиянен от снежната буря, всички бури го опияняваха. Виелиците, снежните бури, поривът на внезапен шквал, тропическите урагани, летните гръмотевични бури в планините оказваха върху него въздействие, което не можеше да се сравни с нищо друго. Беше като опиянението на битката, само че чисто. И в битката бушува вятър, но горещ, сух, обгарящ вятър, от който устата ти пресъхва, той духа на резки пориви, горещ и прашен, ту налита, ту замира, изменчив като бойното щастие. Той добре познаваше този вятър.
Но снежната виелица беше нещо съвсем различно. В снежна буря можеш да се приближиш до горските животни и те не се боят от теб. Те блуждаят слепешком в гората и случва се някои елен да дойде до хижата и да се сгуши до стената на завет. В снежна буря може да ти се случи да наближиш лос, а той приема коня ти за друг лос и мирно си припка към теб да те посрещне. В снежна буря винаги започва да ти се струва, че на света няма врагове. Във виелица вятърът може да задуха с ураганна сила, но е чист и бял и въздухът е изпълнен с вихрена белота и всичко наоколо си мени вида, а когато вятърът утихне, настъпва тишина и неподвижност. Ето сега започва истинска буря — защо да не й се порадва? Тя всичко проваляше, но защо да не й се порадва?
— Дълги години бях мулетар — каза Пабло. — Един arroyero се научава да познава времето — превозвахме през планините стоки и други товари с каруци, тогава още нямаше камиони.
— А как влезе в движението?
— Винаги съм клонял към левите — каза Пабло. — Много от нас бяха от Астурия, а там хората са много развити политически. Винаги съм бил за Републиката.
— Но какво правеше преди движението?
— Работех при един търговец на коне в Сарагоса. Той доставяше коне за коридите и на военните. Там и срещнах Пилар, тогава тя беше с матадора Финито де Паленсиа; нали помниш, че ти разказа. — Заяви това с очевидна гордост.
— Той не беше добър матадор — обади се единият от братята зад гърба на Пилар, която стоеше права до огнището.
— Така ли? — извърна се Пилар към него. — Не беше, а?
Сега, застанала до огнището в пещерата, тя го виждаше, дребен, мургав, с безстрастно лице, виждаше печалните очи, хлътналите бузи, намокрената черна коса, къдрава над челото, по което матадорската шапка беше оставила незабележима за другите червена линия. Ето го, застанал пред петгодишния бик, който току-що е вдигнал на рогата си коня, вдигал го е все по-високо и по-високо с цялата сила на напружената си шия, докато конникът забива в тази шия острието на пиката, вдига го все по-нагоре и по-нагоре, докато накрая конят грохва на земята с глух звук, отхвърля конника към дървената бариера, а краката на бика го тласкат като пружина напред, могъщата шия залюлява рогата, впиващи се в коня, за да разжарят останалата у него искрица живот. Ето го Финито, не особено добрия матадор, сега е застанал пред рогата на бика, извърнал се е странично към него. Тя ясно виждаше как той замята на палката тежката тъкан, натежала от кръвта, която се е пропила в нея от това, че се е отъркала о главата и плешките, лъснали от димяща кръв, и после плащът се е плъзвал надолу по гърба му, когато бикът прави скок във въздуха и бандерилите звънват. Тя видя Финито да стои на пет крачки от главата на бика, спрял се тежък и неподвижен, стои с хълбок към него и бавно вдига шпагата, докато тя се изравни с холката му, прицелва се с острието, от което капе кръв, в онази точка, която не може още да се види, защото главата на бика е по-високо от очите му. Сега ще размаха тежката мокра тъкан в лявата си ръка така, че ще накара бикът да сведе глава; но сега леко премества тежестта на тялото си назад, върху петите, и се прицелва с насоченото острие, което се откроява на фона на разцепения рог, а туловището на бика се надига от запъхтяното дишане и очите му не се откъсват от червената муле`та.
Сега го вижда съвсем ясно и чува високия му ясен глас, когато извръща глава, оглежда публиката на първия ред над червената бариера и казва: «Да видим дали ще можем да го убием ето така!»
Тя чува гласа му, после го вижда как леко започва да свива коляно, тялото му се накланя напред и полита към рога, който като омагьосан се снишава надолу, следвайки движенията на муле`тата в тънката мургава ръка, точното движение на китката, насочваща рогата надолу и встрани, докато острието прониква в холката, онази прашна изпъкналост между плещите, която е най-високата точка от гърба.
Тя виждаше как блесналото острие влиза с бавно и вярно движение, сякаш в своя устрем напред бикът го всмуква в себе си и го иззема от човешката ръка, а тя го следи, докато мургавият юмрук накрая се опре в изпъналата се кожа и тогава дребният мургав тореро, който ни за миг не е откъснал очи от мястото, в което е прониквала шпагата, се измята малко настрани, глътнал корема си, за да го предпази от рога, после отскача назад, застава в приетата поза — палката с муле`тата в лявата ръка, дясната вдигната нагоре, докато гледа как бикът умира.
Ето го стои и гледа как бикът се опитва да се задържи на крака, гледа как той се олюлява като отсечено дърво, което се готви да падне, гледа го как иска да се задържи, а земята се изплъзва изпод краката му, а дребният човек стои и гледа, вдигнал дясната си ръка в победен тържествен жест. И тя знае, че той, застанал запотен, чувствува в себе си празнота и това приятно, отпускащо чувство на облекчение, че всичко вече е свършено, че бикът умира, рогът не го е ударил, не го е намушкал, когато той с измятане го е пуснал да мине покрай него, и докато стои и мисли за това, коленете на бика се подгъват, той рухва, търкулва се с четирите крака във въздуха, а тя вижда как малкият мургав човек уморено и без да се усмихва, закрачва към бариерата.
Тя знае, че той не би могъл да се затича по арената, дори ако от това зависеше животът му, и гледа как с бавни крачки се приближава към бариерата, изтрива уста с окачената кърпа, поглежда към нея, поклаща глава, после избърсва и лицето си с кърпата и започва триумфалната обиколка на арената.
Ето го, бавно, с провлечена крачка обхожда арената, усмихва се, кланя се, пак се усмихва, а помощниците му го следват, навеждат се, вземат от земята пури, хвърлят обратно към публиката шапки; а той продължава шествието, усмихва се с тъжни очи и когато завършва кръга, спира пред нея. После тя надзърта, за да го види седнал на издатината на дървената ограда, притиснал уста с кърпата.
Пилар видя всичко това, докато стоеше до огнището, и каза:
— Така, значи, не бил добър матадор, а? С какви хора съм се събрала аз сега и прекарвам живота си с тях!
— Добър матадор беше — защити го Пабло. — Пречеше му това, дето беше нисък.
— И се виждаше, че е туберкулозен — обади се Примитиво.
— Туберкулозен? — ахна Пилар. — Кой няма да стане туберкулозен, след като понесе всичко, което той понесе? В тази страна, където бедняка не може да се надява, че ще се види с пари, освен ако не стане престъпник като Хуан Марча или бикоборец, или тенор в операта? Кой няма да туберкулира? В страна, където буржоата се тъпчат така, че си развалят стомасите и не могат да живеят без сода бикарбонат, а бедните са гладни от рождение до последния си ден, кой няма да заболее от туберкулоза? Ако като малък си пътувал в трета класа под седалките, за да следваш коридите без пари и да се научиш на бикоборство, лежиш долу в прахоляка и мръсотията, сред изсъхнали храчки и току-що изплюти, няма ли и ти да туберкулираш, след като гърдите ти се натъртят от ударите на рогата?
— Така е — съгласи се Примитиво. — Аз само казах, че беше туберкулозен.
— Разбира се, че беше туберкулозен. — Пилар стоеше с голямата дървена лъжица в ръка. — Беше дребен и с тънък глас, и много се боеше от биковете. Никога не съм срещала човек, който така да се бои, преди да излезе на арената, и никога не съм виждала човек, който да е безстрашен така, когато коридата започне. Ти! — обърна се тя към Пабло. — Сега се боиш да не умреш. Мислиш, че това е кой знае колко важно. А Финито непрекъснато се страхуваше, но на арената беше като лъв.
— Славеше се като много храбър — обади се вторият брат.
— Не съм срещала човек, който да се бои толкова много — каза Пилар. — Той дори не искаше да имаме бича глава в къщи. Един път на панаира във Валядолид уби един бик на Пабло Ромео, и то много добре…
— Помня — каза първият брат. — Бях на коридата. Беше сиво-жълт с къдраво чело и много високи рога. Това беше бик най-малко трийсет arrobas. Беше последният бик, който той уби във Валядолид.
— Точно така — потвърди Пилар. — А след това клуба на любителите на боя с бикове, които винаги се събираха в кафене «Колон» и се бяха преименували в клуб «Финито», устроиха банкет в негова чест, препарираха главата на бика и решиха да му я поднесат на тържеството. По време на вечерята главата беше вече поставена на стената на кафене «Колон», но загърната с плащ. И аз бях на масата, освен мен беше и Пастора, дето е от мен по-грозна, и Ниня де лос Пейнес и още други циганки и курви от висша класа. Банкетът беше малък, но много оживен и даже бурен, защото Пастора и една от видните курви започнаха да спорят кое е прилично и кое не. Аз бях повече от щастлива, но както седях до Финито, забелязах, че той изобщо не поглежда към бичата глава, която висеше на стената, загърната в пурпурен плащ като статуята на светците в църквите през страстната седмица на едновремешния наш господ бог.
Финито хапна съвсем малко, защото беше получил palotazo, страничен удар от рога на бика, тъкмо да го прониже, и бикът го удари странично с рога си, без да го промуши — това беше последната корида за годината в Сарагоса и от удара той беше известно време в безсъзнание и дори тогава, на банкета, стомахът му не задържаше храна и от време на време слагаше кърпичката си на устата и плюеше в нея кръв. Та какво бях почнала да ви разправям?
— За главата на бика — каза Примитиво. — За препарираната бича глава.
— Да — продължи Пилар. — Да. Но трябва да ви разкажа някои подробности, за да можете да си представите ясно как беше. Финито, както знаете, никога не е бил веселяк. Беше мрачен човек и не си спомням да се е смял за нещо, когато сме били насаме. Дори да се случеше нещо много смешно. Приемаше всичко много сериозно. Беше почти толкова сериозен, колкото Фернандо. Но този банкет се даваше в негова чест от клуба на запалянковци, който се бе преименувал в клуб «Финито», и затова той трябваше да се показва весел, общителен и любезен. През цялото време, докато вечеряхме, той се усмихваше, подхвърляше весели забележки и освен мен никой не забелязваше какво върши с кърпичката си. Беше си взел три кърпички, но и трите ги напълни и ми каза съвсем тихо:
— Пилар, повече не мога. Май че ще трябва да си вървя.
— Тогава да си вървим — казах аз. Защото виждах, че му е много зле. Веселието вече беше в разгара си и се вдигаше такъв шум, че нищо не се чуваше.
— Не. Не мога да си тръгна — вика ми Финито. — Все пак тоя клуб носи моето име и имам известни задължения.
— Ако си болен, давай да си вървим — казвам му аз.
— Не — отговаря той. — Ще остана. Налей ми чаша мансаниля.
Помислих си, че е по-добре за него да не пие, защото нищичко не беше хапнал и защото стомахът му не беше в ред, но той явно не можеше да понася целия този шум и веселие, без да се подкрепи с нещо. Видях го, че изпи много бързо почти цяла бутилка мансаниля. Нямаше повече чисти кърпички и беше започнал да използува салфетката си вместо кърпичка.
Празненството беше вече в разгара си, някои от членовете на клуба бяха понесли на рамене по-лекичките курви и тичаха с тях около масата. Убедиха Пастора да пее, а Ел Миньо Рикардо свиреше на китара и беше просто трогателно да гледаш как всички се веселят, макар и пияни, но дружно и от сърце. Не съм виждала банкет с такова настроение, така да се пее flamenco, а още не бяхме стигнали до откриването на бичата глава, заради която всъщност се бяхме събрали, — нали за това беше чествуването.
Аз така се забавлявах, плясках с ръце, когато свиреше Рикардо, и събирах група да пляскаме в такт, когато ще пее Ниня де лос Пейнес, че не забелязах кога Финито вече е напълнил своята салфетка и е взел моята. Пиеше и пиеше мансаниля, очите му бяха светнали, кимаше весело на всеки. Много не можеше да говори, защото каже ли нещо по-дълго, ще трябва насред дума да си послужи със салфетката; но имаше вид на много весел и доволен, а нали за това се бяхме събрали.
Така си продължаваше банкетът, човекът, който беше седнал от другата ми страна, бившият импресарио на Рафаел ел Гальо, беше започнал да разказва някаква история и накрая каза: И така Рафаел идва при мен и ми вика: «Ти си ми най-добрият приятел на света и най-благородният. Обичам те като роден брат и искам да ти направя подарък.» И ми дава красива диамантена карфица за връзка, целува ме по двете бузи и двамата сме трогнати. После Рафаел ел Гальо, след като вече ми е дал диамантената игла, излиза от кафенето и аз викам на Ретана, който беше седнал на същата маса: «Този мръсен циганин току-що е подписал договор с друг импресарио.» — «Какви ги разправяш?» — недоумява Ретана. «Импресарио съм му от десет години — обяснявам му — и никога не ми е правил подарък» — така каза импресариото на ел Гальо. «Това нищо друго не може да означава.» И разбира се, така и излезе, тъкмо тогава ел Гальо го напусна.
Но тогава в разговора се намеси Пастора, сигурно не толкова да защити доброто име на Рафаел, защото никой не бе говорил против него толкова много, колкото нея, а понеже импресариото беше обидил всички цигани, като беше нарекъл Рафаел «мръсен циганин». Нахвърли се така настървено и с такива думи, че запуши устата на импресариото. Намесих се и аз, за да я накарам да млъкне, и една друга Gitana пък се намеси, да ме накара мен да замлъкна, вдигна се такава врява, че дума не можеше да се разбере, само едно — «курва» — се извисяваше над всички други, но накрая се усмирихме, а ние трите, които се бяхме намесили, си седнахме на местата и се заловихме за чашите; и тогава видях, че Финито гледа бичата глава, все още загърната в пурпурния плащ, а на лицето му е изписан ужас.
Тъкмо в този миг председателят на клуба започна речта, с която трябваше да се открие бичата глава, и през цялото време, докато той говореше, а всички крещяха «ole!» и удряха по масата с юмруци, аз наблюдавах Финито, а той се свил на стола си, затиснал си устата със своята, не — вече с моята салфетка и с ужас, като хипнотизиран, гледа загърнатата бича глава на стената пред себе си.
Към края на речта Финито започна да поклаща глава и все повече и повече се свива на стола, дърпа се назад, сякаш да се скрие.
«Как си, малкия?» — питам го аз, а той ме гледа и не ме познава, само клати глава и вика: «Не. Не. Не.»
А председателят на клуба вече свърши речта си, всички му ръкопляскат, той се качи на стола, развърза шнура, с който пурпурният плащ беше пристегнат върху главата, плащът се закачи на единия рог, но той го откачи, отметна го от полираните остри рога и огромният жълт бик се облещи срещу нас с големите си черни рога, извити встрани като лира, а после насочени право напред с бели връхчета, остри като игли на бодливо прасе; главата беше съвсем като жива с това къдраво чело, ноздрите издути, очите блеснали и гледат право към Финито.
Всички завикаха и започнаха да ръкопляскат, а Финито се заби още по-назад в стола и тогава всички утихнаха и започнаха да го гледат, а той само повтаря: «Не, не» — и се опитва да потъне още по-надолу в креслото и накрая извика силно: «Не!» — и от устата му изскочи голям черен съсирек, той дори не си вдигна салфетката, съсирекът се плъзна надолу по брадата му, а той продължава да гледа бика и накрая каза: «Цял сезон, да. За пари, да. За хляб, да. Но не мога да ям хляб. Чувате ли? Не съм добре със стомаха. А сега, когато сезона свърши — не! Не!» Изгледа всички, които бяха седнали на масата, пак впери очи в бика, още веднъж каза: «Не», после главата му клюмна на гърдите, той притисна салфетката към устата си и остана така, без да казва нищо, и банкетът, който започна така хубаво, който обещаваше да остане незабравим спомен за приятелско веселие, се провали.
— И скоро след това той умря, не беше ли така? — запита Примитиво.
— Умря същата зима — каза Пилар. — Така и не се оправи, след като онзи бик в Сарагоса го плесна с опакото на рога си. Такива удари са по-лоши от промушване, защото правят вътрешен кръвоизлив, а от тях оправяне няма. След това Финито получаваше по един такъв удар почти всеки път в момента, когато забиваше шпагата, и оттогава успехът му измени. Понеже беше дребен, не успяваше навреме да се изметне странично и рогът всеки път го перваше. Не се забиваше, а го перваше. Разбира се, повечето удари бяха леки.
— Като е бил толкова дребен, не е трябвало да става матадор — отсече Примитиво.
Пилар погледна Робърт Джордън и поклати глава. После, като продължаваше да клати глава, се надвеси над железния котел.
Що за народ са, мислеше си тя. Що за народ са испанците. «Като е бил дребен, да не е ставал матадор.» А пък аз слушам това и не казвам нищо. Вместо да се вдигна като фурия, обяснявам им и млъквам. Колко просто е, когато нищо не разбираш. Колко просто! Един, без нищо да разбира, заявява: «Не беше особено добър матадор.» Без да разбира нищо, друг казва: «Беше туберкулозен.» А трети, след като този, който разбира, му е обяснил, става и отсича: «Като е бил дребен, да не е ставал матадор.»
Сега, приведена над огнището, тя отново виждаше, изтегнато на леглото, голото мургаво тяло с възловати белези от зараснали рани на двете бедра, дълбоката следа от рог под ребрата вдясно и дългата бяла линия на белега, който свършваше под мишницата. Тя виждаше затворените очи, неусмихващото се мургаво лице, къдравата черна коса, пригладена назад над челото, и самата себе си как седи до него на леглото, разтрива му краката, масажира напрегнатите мускули на прасците, пляска ги леко с длани, за да се отпуснат, за да изчезне вдървеността им и за да се освободят от напрежението.
— Как е? — пита го тя. — Как са краката, малкия.
— Много добре, Пилар — ще каже той, без да отвори очи.
— Искаш ли да ти разтрия гърдите?
— Не, Пилар. Там не ме пипай.
— А бедрата?
— Не. Там много боли.
— Но ако ги разтрия и им сложа мехлем, ще се сгреят и ще ти стане по-добре.
— Не, Пилар. Благодаря ти. Предпочитам да не ги докосваш.
— Ще те измия със спирт.
— Добре. Само че не натискай.
— Беше великолепен с последния бик — ще му каже тя, а той ще отвърне:
— Да, много добре го убих.
После, след като го е измила със спирт и го е покрила с чаршаф, ще легне до него в леглото, а той ще протегне мургавата си ръка, ще я докосне и ще каже: «Ти си жена на жените, Пилар.» Това беше най-успешният му опит да се пошегува, после заспиваше, както винаги след боя, а тя лежеше до него, държеше ръката му в своите ръце и се вслушваше в дишането му.
Той често се стряскаше в съня си, тя усещаше как пръстите му изведнъж стисват ръката й, виждаше, че на челото му е избила пот и ако се събудеше, тя му казваше: «Нищо, нищо», и той отново заспиваше. Така тя беше прекарала с него пет години и никога не му беше изменяла, тоест почти никога, а след като го погребаха, тя заживя с Пабло, който водеше конете на пикадорите на арената и сам беше като биковете, които Финито цял живот беше убивал. Но нито бичата сила, нито бичата смелост бяха останали за дълго, сега тя знаеше това, а и какво ли на този свят се запазва дълго? Аз например, помисли си тя. Да, тя беше устояла, държеше се. Но за какво ли?
— Мария — каза тя. — Внимавай малко какво правиш. Този огън ти е за готвене, да не искаш градове да опожаряваш?
Тъкмо тогава циганинът се появи на входа. Беше цял заснежен, спря се с карабината в ръце и започна да тупа с крака, за да изтръска снега.
Робърт Джордън стана и се приближи към него.
— Е? — обърна се той към циганина.
— На големия мост часовите се сменят двама по двама през шест часа — каза циганинът. — В заслона на пътния са осем войници и един ефрейтор. Ето ти хронометъра.
— А при дъскорезната?
— Ще питаш стареца. Той наблюдава пътя, оттам се вижда и дъскорезната.
— А на пътя? — запита Робърт Джордън.
— Движение както обикновено — каза циганинът. — Нищо особено. Няколко автомобила.
Циганинът изглеждаше премръзнал, тъмното му лице се беше сгърчило от студа, ръцете му бяха зачервени. Без да влиза в пещерата, той сне дрехата си и я изтръска.
— Стоях, докато смениха караула — обясни той. — Смениха го в дванайсет, после в шест. Дълго караулят. Добре, че не съм в тяхната армия.
— Да отидем да доведем стареца — вдигна се Робърт Джордън и облече кожената си куртка.
— Без мен — заяви циганинът. — Аз се насочвам към огъня и към горещата чорба. Ще обясня на един от тия къде е, за да те заведе. Ей, безделници — подвикна той на мъжете около масата. — Кой ще отиде с нашия Ingles да доведете стареца, дето наблюдава пътя?
— Аз — предложи Фернандо и стана. — Кажи ми къде е.
— Слушай — започна циганинът. — Трябва да минете ей оттук… — и той продължи да обяснява къде е застанал на пост старецът Анселмо.
 

Глава петнадесета
 
Анселмо беше приклекнал на завет до ствола на едно голямо дърво, а снегът навяваше от двете му страни. Беше се притиснал до дървото, ръцете си бе скрил в ръкавите на якето като в маншон, дясната ръка в левия ръкав, лявата — в десния, а главата си бе сгушил в яката чак до ушите. Ако стоя още дълго тук, ще замръзна, мислеше си той, а освен това е безсмислено. Този Ingles ми каза да стоя, докато ме сменят, но той не можеше да знае, че ще излезе виелица. Движението по пътя си е най-обикновено, знам добре какво се върши в дъскорезната и на поста. Трябва да се връщам в лагера. Всеки разумен човек би казал, че редното е да се върна. Ще постоя още малко, помисли си той, после се прибирам. Лошото на заповедите е, че винаги са изрични. Не са съобразени с това, че условията могат да се променят. Потри крак в крак, после извади ръце от ръкавите, наведе се, разтри прасците си и раздвижи стъпала, за да поддържа кръвообращението. Зад дървото не беше толкова студено, защото то пазеше завет. Все пак скоро ще трябва да тръгвам, защото иначе ще замръзна, каза си той.
Както стоеше приклекнал и разтриваше краката си, чу шум на мотор откъм пътя. На колелата бяха поставени вериги и една разхлабена верига дрънчеше. Погледна в посоката, от която идваше шумът, и видя на заснежения път автомобил, боядисан в защитен цвят — големи неправилни зелени и кафяви петна, стъклата замазани в синьо, така че отвън не можеш да видиш седящите вътре, а те могат да гледат през оставения небоядисан полукръг. Това беше боядисан маскировъчно ролс-ройс, производство тридесет и пета година, пригоден за нуждите на Генералния щаб, но Анселмо не можеше да знае това. Нито можеше да види, че в ролс-ройса се возят трима офицери, загърнати в пелерините си. Двама бяха на задната седалка, третият — на сгъваемата. Офицерът на сгъваемата седалка наблюдаваше пътя през небоядисаната пролука на синьото стъкло, но докато колата минаваше покрай Анселмо, той не знаеше това. Те не се видяха един друг.
Машината мина по снега точно под него. Анселмо видя шофьора, загърнат в пончо, зачервеното му лице и каската: видя щръкналия ствол на леката картечница в ръцете на седналия до шофьора ординарец. Щом машината се скри зад завоя, Анселмо бръкна в пазвата си, извади от вътрешния джоб двете листчета, откъснати от бележника на Робърт Джордън, и направи отметка под рисунката, обозначаваща лека кола. Досега това беше десетата в тази посока. Обратно бяха минали шест. Четири още не се бяха върнали. Това не беше особено интензивно движение за този път, но Анселмо не правеше разлика между фордовете, фиатите, опелите, рената и ситроените на щаба на дивизията, която контролираше проходите и околния планински район, от ролс-ройсите, ланчите, мерцедесите и изотите на Генералния щаб. Ако на мястото на стареца беше Робърт Джордън, би му направило впечатление какви точно машини се движат в тази посока и той би оценил цялото значение на този факт. Но Робърт Джордън не беше тук, а старецът отбеляза на листчето от бележника просто, че нагоре е преминала още една машина.
Сега Анселмо беше вече тъй премръзнал, че реши да тръгне към лагера, преди да се е стъмнило. Не че се боеше да не загуби пътя, а просто сметна, че няма смисъл да седи повече, особено като се има пред вид, че вятърът ставаше все по-бръснещ, а снегът не престава да вали. Но след като стана и потропа с крака на място и погледна през навяващия сняг към пътя, той не тръгна нагоре по склона, а се прислони от подветрената страна на бора и остана там.
El Ingles ми каза да чакам тук, мислеше си. Може би вече е тръгнал насам и ако си отида, ще се заблуди, докато ме търси в тази виелица. През цялата война все от туй страдаме, от липса на дисциплина, и от това, че не изпълняваме заповедите. Ще го почакам още малко. Но ако не дойде скоро, ще трябва да тръгвам, въпреки заповедта, защото сега трябва да докладвам, пък и има много работа за вършене тия дни и да замръзна, ще е съвсем безполезно, сега не е време.
Отвъд пътя коминът на дъскорезната димеше и през снега Анселмо го долавяше с носа си. Фашистите са си добре там, стоят си на топло, мислеше той, а утре вечер ще ги убием. Това е странно нещо и по-добре да не мисля за него. Цял ден ги наблюдавам и виждам, че и те са хора като нас. Сега да отида до дъскорезната и да почукам на вратата, сигурно ще ме посрещнат с добре дошъл, само че им е наредено да разпитват пътниците и да им искат документи. Значи, разделят ни единствено заповедите, които сме получили. Тези хора не са фашисти. Така им казвам, но не са. И те са бедняци. Не би трябвало да воюват с нас и ми е неприятно, като си мисля, че ще ги убием.
На този пост са все галисийци. Познах ги, като ги чух да си говорят днес следобед. Не могат да дезертират, защото тогава семействата им ще отидат на разстрел. Галисийците са или много умни, или много тъпи и жестоки. Познавал съм и от едните и от другите. Листер също е галисиец, те с Франко са от един град. Интересно какво мислят тия галисийци за снега, дето падна по това време на годината. Те нямат като нас такива високи планини, там винаги вали и е зелено.
В прозореца на дъскорезницата проблесна огън, Анселмо потръпна от студ и си каза: «Дявол го взел тоя Ingles. Тук, в нашия край, галисийците са на топло и под покрив, а аз трябва да се свивам зад дървото и да мръзна и сме се сврели като диви зверове в една дупка в скалите и там живеем. Но утре, продължи да мисли той, зверовете ще излязат от дупката си и тези, които сега така хубаво си живеят, ще умрат, както са загърнати в топлите одеяла. Като онези, които умряха, когато нападнахме Отеро.» Неприятно му беше да си спомня за Отеро.
През онази нощ в Отеро той уби за първи път и се надяваше, че сега нямаше да се наложи да убива, когато излязат да ликвидират тези постове. Там, в Отеро, Пабло удари с нож часовия, на чиято глава Анселмо бе метнал одеяло, той не можеше да си поеме дъх под одеялото, хвана го за крака и изхлипа и Анселмо трябваше пипнешком да го намушка под одеялото, за да го накара да замлъкне и да му пусне крака. Анселмо му беше притиснал гърлото с коляно да не вика и мушкаше този хлипащ вързоп, а през това време Пабло хвърли граната в прозореца на караулното, където спяха лостовите. И когато изригна пламък, сякаш целият свят заплува в жълти и червени петна и в караулното полетяха още две гранати. Пабло им бе издърпал предпазните скобки и бързо ги бе метнал през прозореца, така че тези, които не бяха убити в леглата си, бяха убити, след като бяха наскачали, при взрива на втората граната. Това бяха дните на подвизите на Пабло, когато той вилнееше из околността като демон и нито един фашистки пост не беше в безопасност нощем.
А сега песента му е изпята и той е като скопен нерез, мислеше си Анселмо, когато вече са го скопили и е престанал да квичи, хвърляш семенниците и нерезът, който вече не е нерез, тръгва, души, рие земята с рилото си, намира ги и ги изяжда. Не, Пабло не е чак толкова зле, усмихна се Анселмо. Несправедливо е да се мисли така, пък било и за Пабло. Но че вече не е такъв, какъвто беше, и че в него имаше твърде много мерзост — и това беше вярно.
Колко е студено, мислеше си той. Хубаво щеше да е el Ingles да дойде по-скоро и той, Анселмо, да не убива, когато тръгнат да издебнат постовите. Нека тия четирима галисийци и ефрейторът да бъдат за ония, които обичат да убиват. Така каза el Ingles. Ако трябва, ще го направя, но el Ingles каза, че ще бъда при него, на моста, а с убиването ще се заемат други. На моста ще има бой и ако издържа и не побягна, значи съм направил всичко, което един старец може да направи в тая война. Но нека el Ingles дойде по-скоро, защото ми е студено, а като виждам огън в прозореца на дъскорезната и знам, че на галисийците им е топло, става ми още по-студено. Как ми се ще сега да съм си в къщи и войната да е свършила. Но сега ти нямаш къща, помисли си той. Преди да можеш да се върнеш у дома, трябва да спечелим тази война.
Вътре в дъскорезницата един от войниците седеше на нара и си лъскаше ботушите. Друг спеше. Трети готвеше, а ефрейторът четеше вестник. Каските им висяха на пирони, забити в стената, карабините бяха опрени на дървената стена.
— Какви места са тия, дето вали сняг, когато е почти юни? — каза войникът, седнал на койката.
— Това е каприз на природата — отвърна му ефрейторът.
— Започна майската луна — обясни войникът, който готвеше. — Но още не е свършила.
— Какви места са тия, дето вали през май? — настояваше войникът на койката.
— В тия планини сняг през май не е рядкост — каза ефрейторът. — В Мадрид през май съм мръзнал, както в никой друг месец.
— И такава жега като майската рядко се случва — додаде войникът, който готвеше.
— През май времето е променливо, големи разлики в температурата — каза ефрейторът. — Тук, в Кастилия, през май става много горещо, но може да стане и много студено.
— Или да вали дъжд — каза войникът на нара. — Миналата година през май валеше почти всеки ден.
— Не е вярно — възрази войникът, който готвеше. — И освен това, макар че беше май, още не беше свършила априлската луна.
— Човек може да полудее, като почнеш с тия твои луни — ядоса се ефрейторът. — Стига с тия работи за луните.
— Който се изхранва от морето или от земята, знае, че не е важно кой месец е, а каква луна е — настоя войникът, който готвеше. — Ето, сега например майската луна току-що е започнала. А по календара наближава юни.
— Като е така, тогава как всяко годишно време си идва, без да закъснява? — запита ефрейторът. — От твоите обяснения ще ме заболи глава.
— Ти си градски — каза войникът, който готвеше. — Ти си от Луго. Какво знаеш ти за морето или за земята?
— В града човек научава повече, знае повече от всякакви неграмотни,  от това, което те ще научат от твоето море или от земята.
— През тая луна тръгват първите големи пасажи на сардината — продължи войникът, който, готвеше. — През тая луна калафатят лодките, стягат ги за сардина, а скумрията тръгва на север.
— Що не са те взели във флотата, като си от Ноя? — запита ефрейторът.
— Защото в донаборните списъци не съм от Ноя, ами от Негрейра — там съм роден. А щом си родом от Негрейра, който е нагоре по река Тамбре, вземат те в армията.
— Не ти е провървяло — каза ефрейторът.
— Да не мислиш, че във флотата е безопасно? — запита войникът, който седеше на койката. — Даже да не попаднеш в морски бой, крайбрежното плаване е опасно зимно време.
— От пехотата по-лошо няма — заяви ефрейторът.
— Пък си и ефрейтор — укори го войникът, който готвеше. — Бива ли ефрейтор да говори така!
— Аз не това, ами че е опасно — оправда се ефрейторът. — Бомбардират те, атакуваш, свиваш се в окопите.
— Тук такова нещо не сме видели — каза войникът на койката.
— Да благодарим на бога — въздъхна ефрейторът. — Но кой знае дали ще ни се размине? Едва ли ще я караме все така, както сега.
— Как мислиш, докога ще ни държат тук?
— Не знам — отвърна ефрейторът. — Дано цялата война тук да изкараме.
— Шест часа на пост са много време — оплака се войникът, който готвеше.
— Докато е тая виелица, ще се сменяме през три часа — каза ефрейторът. — Така се полага.
— Ами тия щабни коли? — запита войникът, седнал на койката. — Тия щабни автомобили не ми харесват.
— Нито на мен — каза ефрейторът. — Такива работи са лош знак.
— И самолетите — додаде войникът, който готвеше. — И самолетите са лош признак.
— Но имаме мощна авиация — успокои ги ефрейторът. — Червените нямат такава авиация. Самолетите, дето прелетяха тая сутрин — как да не ти зарадват сърцето.
— Виждал съм червените самолети в бой — и те не са шега работа — каза войникът на койката. — Виждал съм как действуват двумоторните им бомбардировачи — ужас!
— Така е. Но все пак нямат такава мощна авиация като нашата — не отстъпваше ефрейторът. — Нашата авиация има надмощие.
Така си говореха те, докато Анселмо стоеше в снега и наблюдаваше пътя и светлината в прозореца на дъскорезницата.
Дано да не се падне на мен да убивам, мислеше си Анселмо. Сигурно след войната ще има големи присъди за тия, които убиват. Ако след войната няма да имаме религия, сигурно ще измислят някакво гражданско покаяние, за да могат всички да се очистят от убийствата, които са извършили; иначе няма да имаме истинска и човешка основа за бъдещия живот. Да се убива, е неизбежно, знам това, но не е хубаво човек да убива и навярно, когато всичко свърши и спечелим войната, ще наложат на всички някакво покаяние, за да могат да се очистят.
Анселмо беше много добър човек и случеше ли му се да остане по-надълго сам със себе си, а той почти винаги беше сам, тази мисъл за убиването се връщаше към него.
Интересно, какво ли мисли el Ingles, запита се той. Обясни ми, че не му се отразявало. А изглежда отзивчив, мек. Може би за тях, по-младите, да е по-просто. Може би чужденците и хората от друга религия да се отнасят по-иначе към това. Но според мен убиването в края на краищата ожесточава човек и дори ако без него не може, то пак си остава голям грях и някога, по-късно, трябва да положим много сили, за да го изкупим.
Беше вече съвсем тъмно, той пак погледна отвъд пътя, към огъня, в прозореца на дъскорезната и раздвижи ръце пред гърдите си, за да ги сгрее. Ето сега вече мога да се връщам в лагера, мина му през ума, но все пак нещо го задържаше при това дърво над пътя. Снеговалежът се усили и Анселмо си помисли: «Ех, ако можеше да взривим моста тази нощ. В нощ като тази би било играчка да се ликвидират постовете и да се превземе моста — всичко да се свърши с един замах. В нощ като тази, можеш да направиш всичко.»
След малко той се прислони до дървото и леко тропна с крака, без да мисли повече за моста. С настъпването на нощта винаги го обземаше чувство на самота, а тази вечер беше тъй самотен, че вътре в себе си усещаше някаква празнота, сякаш от глад. Някога против самотата му помагаха молитвите и често се случваше, като се върне от лов, безброй пъти да повтори някоя молитва и от това му ставаше по-леко. Но откакто бе започнала войната, не се беше молил нито веднъж. Молитвите му липсваха, но считаше, че да се моли сега, би било нечестно и лицемерно, и не искаше да измоли за себе си някакви особени блага или милости, различни от тези на останалите хора.
Вярно, че съм самотен, мислеше си той. Но също така самотни са всички войници, всички войнишки жени и всички, които са загубили близките си или родителите си. Жена нямам, добре поне, че умря преди войната. Тя не би я разбрала. И деца нямам и никога няма да имам. И денем съм самотен, ако не работя нещо, но стъмни ли се, започва голямата самота. Все пак имам нещо, което никой не може да ми отнеме, нито хората, нито бог — това, че добре поработих за Републиката. Положих много труд, за да може тогава, когато войната свърши, всички да заживеем по-добре. От самото начало на войната отдавам всичките си сили за нея и не съм направил нищо, от което да се срамувам.
Съжалявам само за едно — че убивах. Но сигурно у нас ще има възможност да се изкупи този грях, защото много хора го имат на душата си и сигурно ще се измисли някакво опрощение, справедливо за всички. Много ми се ще да поговоря за това на нашия Ingles, но той е млад, възможно е да не ме разбере. Той веднъж започна такъв разговор. Или аз го започнах? Сигурно много е убивал, но това не го е белязало, не го е вършил с желание. В тези, които убиват с охота, винаги има нещо отблъскващо.
Във всеки случай, сигурно е голям грях, мислеше си той. Защото е нещо, което нямаме право да вършим, макар и да знаем, че е необходимо. Но в Испания го вършат с твърде лека ръка и често, без да е наистина необходимо; колко пъти набързо се извършва несправедливост, която после не може да се поправи. Добре би било да не се отдавам на подобни мисли. Добре би било да бяха определили някакво изкупление за убийството и да можеш да започнеш изкуплението още сега, защото е единственото, за което ми е тежко да си спомням, когато съм сам. Всички други неща се прощават на хората или можеш да ги изкупиш с добри дела. Но мисля, че убийството е много голям грях и ми се ще всичко около него да бъде уредено. Може би по-късно ще определят някакви дни, когато да работиш за държавата, или ще измислят нещо друго, та да могат хората да свалят от себе си този грях. Вероятно ще се плаща нещо, както по-рано плащахме на църквата, помисли си той и се усмихна. Църквата е наясно за греховете, всичко си е организирано. Тази мисъл му хареса и той се усмихваше в тъмнината, когато към него приближи Робърт Джордън. Той се приближи тихо и старецът го видя едва когато вече бе застанал до дървото.
— Hola, viejo — прошепна Робърт Джордън и го тупна по рамото. — Как е, старче?
— Много е студено — каза Анселмо. Фернандо се бе спрял малко встрани от тях, с гръб към виелицата.
— Да вървим — подкани го пак с шепот Робърт Джордън. — Да вървим в лагера да се посгрееш. Престъпление беше да те оставим тук толкова време.
— А онази светлина там е тяхната — показа Анселмо.
— Къде е часовият?
— Оттук не се вижда. Зад завоя е.
— Да вървят по дяволите — каза Робърт Джордън. — Ще ми разкажеш всичко, като се върнем в лагера. Хайде, да вървим.
— Чакай да ти покажа.
— Ще го видя утре сутринта — каза Робърт Джордън. — Пийни една глътка от това.
Той протегна манерката си. Анселмо я надигна и отпи.
— Ай! — възкликна той и изтри устата си с ръка. — Огън е.
— Хайде — настоя Робърт Джордън в тъмното. — Да вървим.
Беше вече толкова тъмно, че не се виждаше нищо, освен белите снежинки, които бързо се носеха на фона на тъмните борови стволове. Фернандо беше застанал малко по-горе на склона. Гледай го как стои като манекен, помисли си Робърт Джордън. Ще трябва да го почерпя.
— Ей, Фернандо — подаде му той, когато го приближи. — Една глътка?
— Не — отказа Фернандо. — Благодаря.
Аз ти благодаря, ако е въпросът. Драго ми е, че манекените не пият. Почти не ми е останало в манерката. Колко се радвам, че виждам този старец — помисли си Робърт Джордън. Погледна Анселмо, който крачеше редом до него по склона, и пак го тупна по рамото.
— Радвам се, че те виждам, viejo — каза той. — Изпадна ли в мрачни мисли, става ми по-леко, щом те погледна. Хайде, давай нагоре.
Изкачваха заснежения хълм.
— Обратно към чертозите на Пабло — каза Робърт Джордън. На испански това прозвуча великолепно.
— El Palacio del Miedo — каза Анселмо. — Чертозите на Страха.
— La cueva de los huevos perdidos — наддаде Робърт Джордън. — Пещерата на загубените яйца.
— Какви яйца? — запита Фернандо.
— Шегувам се — каза Робърт Джордън. — Не става въпрос за яйца, а за другото.
— А защо да са загубени? — запита Фернандо.
— Не знам — отвърна Робърт Джордън. — Потърси в някоя книжка, може би пише. Или попитай Пилар. — Той прегърна Анселмо през рамо, притисна го и го разтърси, както крачеха. — Чуй! — каза той. — Радвам се да те видя, чуваш ли? Нямаш представа какво значи това — в тая страна да намериш човека на същото място, където си го оставил. — Изпитваше такова доверие и близост към него, че си бе позволил да каже нещо против страната.
— И на мен ми е приятно да те видя — каза Анселмо. — Но аз вече се готвех да си вървя.
— Говориш небивалици — възкликна радостно Робърт Джордън. — Ти по-скоро ще замръзнеш, отколкото да си тръгнеш.
— Как е там горе?
— Отлично — каза Робърт Джордън. — Всичко е отлично.
Той изпитваше онази внезапна радост, която тъй рядко изпитва командирът в революционната армия; радостта, когато откриеш, че поне единият от фланговете ти се държи. Ако се окажеше, че и двата фланга се държат здраво, това би било твърде голяма радост, за да я понесеш, помисли той. А помислиш ли какво представлява един фланг, който и да било фланг, виждаш, че той може да бъде сведен до един човек. Да, само един човек. Не такава аксиома му беше нужна. Но този човек беше надежден. Един надежден човек. Ти ще бъдеш левият ми фланг, когато започне сражението — мислеше той. — По-добре да не ти го казвам още отсега. Ще бъде съвсем мъничко сражение. Малко, но славно. Ех, нали винаги съм искал да проведа самостоятелно поне един бой. Винаги съм преценявал какви грешки са допуснати в боеве, командувани от други, като се започне с Азенкур, та до наши дни. Този бой трябва да го проведа, както следва. Ще бъде малък, но много изискан. Ако ми се наложи да направя онова, което ми се струва, че наистина ще се наложи, той наистина ще бъде много изискан.
— Слушай — обърна се той към Анселмо. — Ужасно, се радвам да те видя.
— И аз — каза старецът.
Сега, когато изкачваха склона в тъмнината и вятърът биеше в гърба им, Анселмо не се чувствуваше самотен. Бе престанал да усеща самотата в мига, в който el Ingles го бе тупнал по рамото. El Ingles беше весел, доволен, и те се шегуваха един с друг. El Ingles беше казал, че всичко, ще мине добре и няма за какво да се тревожи. Глътката уиски го бе сгряла, а сега и краката му се раздвижваха от изкачването.
— Нямаше много движение на шосето.
— Добре — отвърна му el Ingles. — Ще ми покажеш, като пристигнем.
Анселмо беше радостен, беше му приятно да мисли, че не напусна наблюдателния си пост.
Ако се бе върнал в лагера, в това не би имало нищо лошо. Би била разумна и правилна постъпка при стеклите се обстоятелства, мислеше Робърт Джордън. Но той остана, не се отклони от заповедта. Това е най-рядкото нещо, което може да се случи в Испания. Да останеш в бурята — това говори много нещо. Неслучайно на немски буря и атака са една и съща дума — «Sturm». Ех, да имах още двама-трима, които биха останали като него. Нямаше да ми бъдат излишни. Интересно дали Фернандо би останал. Не е изключено. В края на краищата той сам ми предложи да ме придружи. Интересно, дали би останал. Няма ли да е прекрасно, ако и той е такъв? Достатъчно е упорит. Ще трябва да поразпитам за него. Интересно какво ли си мисли сега този човек, който тъй много ми прилича на манекен на индианец в магазинчета за пури.
— За какво мислиш, Фернандо? — запита Робърт Джордън.
— Защо питаш?
— От любопитство — каза Робърт Джордън. — Аз съм един особено любопитен човек.
— Мисля си за вечерята — каза Фернандо.
— Обичаш ли да си хапваш?
— Да. Много.
— Според теб Пилар вкусно ли готви?
— Средно — отвърна Фернандо.
Той е втори Кулидж, помисли си Робърт Джордън, Във всеки случай имам чувството, че би останал.
Тримата продължиха изкачването във виелицата.
 

Глава шестнадесета
 
— Ел Сордо беше тук — каза Пилар на Робърт Джордън. От виелицата бяха влезли в топлата задимена пещера и жената бе кимнала на Робърт Джордън да се приближи към нея. — Отиде да се погрижи за коне.
— Добре. Каза ли да ми предадете нещо?
— Не, само че отива за коне.
— А ние? Как сме?
— Не знам  — отвърна тя. — Погледни го.
Робърт Джордън беше видял Пабло още щом влезе в пещерата и Пабло му се беше ухилил. Сега той пак погледна към Пабло, който седеше до широката маса, усмихна му се и му махна с ръка.
— Ingles! — подвикна му Пабло. — Още вали, Ingles.
Робърт Джордън кимна.
— Свали си обувките да ги сложа да се сушат — каза Мария. — Ще ги окача тук пред огъня.
— Гледай да не ги изгориш — предупреди я Робърт Джордън. — Нямам намерение да ходя бос. Какво става? — обърна се той към Пилар. — Събрание ли правите? Не сте ли оставили постове навън?
— В тая виелица? Que va!
Край масата, прислонени до стената, бяха насядали петима души. Анселмо и Фернандо все още изтръскваха снега от куртките и панталоните си и триеха крака в стената до входа.
— Дай ми куртката си — каза Мария. — Не оставяй снега да се стопи, че ще се намокри.
Робърт Джордън свали куртката, изтръска снега от панталоните си и развърза връзките на обувките си.
— Ще измокриш всичко наоколо — каза Пилар.
— Ти ме повика.
— Добре де. Какво ти пречи да се върнеш при вратата и там да се изтръскаш?
— Съжалявам — извини се Робърт Джордън и застана бос на пръстения под. — Извади ми едни чорапи, Мария.
— Стопанин и господар — каза Пилар и бутна една главня в огъня.
— Hay que aprovechar el tiempo — отвърна й Робърт Джордън. — Използувай това време, което ти е дадено.
— Тук е заключено — каза Мария.
— Ето ключа — и той й го подхвърли.
— Не става за тая раница.
— Не в тази, в другата. Най-отгоре са, отстрани.
Момичето намери чорапите, пристегна раницата, заключи катинарчето и ги подаде на Робърт Джордън заедно с ключето.
— Седни, обуй ги и си разтрий хубаво краката — каза тя. Робърт Джордън й се усмихна.
— Няма ли да ги изсушиш с косите си? — каза той така, че да го чуе Пилар.
— Ама че свиня — каза тя. — Първо се прави на господар на къщата, сега пък иска да заеме мястото на бившия наш дядо господ. Я го тресни с една цепеница, Мария.
— Недей — успокои я Робърт Джордън. — Шегувам се, защото съм доволен.
— Доволен ли?
— Да — потвърди той. — Според мен всичко върви много добре.
— Роберто — каза Мария. — Седни ей там, подсуши си краката, а аз ще ти донеса нещо за пиене, че да се сгрееш.
— Можеш да си помислиш, че той е първият човек, който си е намокрел краката — каза Пилар. — Че сега за първи път вали сняг от небето.
Мария му донесе една овча кожа и я хвърли на пръстения под на пещерата.
— Ето — подкани го тя. — Стъпвай на това, докато ти се изсушат обувките.
Овчата кожа беше наскоро изсушена и недъбена и когато Робърт Джордън стъпи на нея, тя издаде звук като пергамент.
Огнището димеше и Пилар викна на Мария:
— Раздухай огъня, мързелано. Ще се окадим целите.
— Ти го раздухай — каза Мария. — Търся бутилката, дето я донесе Ел Сордо.
— Зад раниците е — каза й Пилар. — Какво си се загрижила за него, като че ли е пеленаче.
— Не като за пеленаче — каза Мария, — а като за мъж, който е бил на студа и на влагата. И който сега се прибира в къщи. Ето го. — Тя занесе бутилката на Робърт Джордън. — Това е бутилката, която отворихте по обед. От тази бутилка може да стане хубава лампа. Когато пак имаме електричество, можем да направим чудесна лампа от нея. — Тя погледна с възхищение бутилката, която беше така сплесната, че да може да се хване удобно. — Как го пиеш това, Роберто?
— Нали досега бях Ingles.
— Пред хората ти казвам Роберто — отвърна тихо тя и се изчерви. — Как ще го пиеш, Роберто?
— Роберто — обади се Пабло с дебел глас и кимна с глава към Робърт Джордън. — Как ще го пиеш, дон Роберто?
— Не искаш ли да опиташ? — предложи му Робърт Джордън.
Пабло поклати глава.
— Аз се напивам с вино — каза той с достойнство.
— Върви при Бакхус — каза му Робърт Джордън на испански.
— Кой е тоя Бакхус? — запита Пабло.
— Едно твое другарче — каза Робърт Джордън.
— За първи път чувам за него — заяви Пабло тежко. — Не знам да има такъв из тия планини.
— Дай чаша на Анселмо — каза Робърт Джордън на Мария. — Той се настудува най-много. — Той обуваше сухите чорапи, усещаше в устата си чистия и леко сгряващ вкус на уиски с вода. Но не е като абсента да те облее като вълна отвътре, помисли си той. От абсента по-хубаво няма.
Кой би казал, че тук горе ще се намери уиски? Всъщност, ако някъде в Испания може да се намери уиски, то ще е тъкмо тук, в Ла Гранха. Като си помислиш само, че Сордо е набавил бутилката за динамитчика, който ще дойде при тях, и след това се е погрижил да я донесе и остави. Тези хора проявяваха нещо повече от любезност. Любезност — това е да извадиш бутилката и церемониално да вдигнеш чаша с госта. Така биха постъпили французите, а остатъка от бутилката ще запазят за друг случай. Но да проявиш истинско внимание към госта, да помислиш какво би му харесало и след това да му го донесеш и оставиш, докато ти самият си зает с нещо друго, при което можеш да мислиш единствено за себе си и за онова, което вършиш в момента — на това бяха способни само испанците. Разбира се, някои от тях. Да се сетиш да донесеш уиски — ето едно от нещата, заради, които този народ заслужава да го обичаш. Недей да ги идеализираш — помисли си той. — Испанците са различни, както има различни американци. Но все пак това с уискито беше красив жест.
— Харесва ли ти? — запита той Анселмо.
Старецът седеше до огнището и усмихнат държеше чашата. Той поклати глава.
— Не? — запита го Робърт Джордън.
— Детето му сипа вода — каза Анселмо.
— Роберто точно така го пие — каза Мария. — Ти да не си нещо специално?
— Не съм — отвърна Анселмо. — Нищо специално не съм, но обичам да го усещам как ме изгаря, като слиза надолу.
— Дай това на мен — рече Робърт Джордън на момичето, — а на него му налей така, че да пари.
Той изсипа съдържанието на неговата чаша в своята и я подаде празна на момичето, което наля внимателно от бутилката.
— А-а! — Анселмо взе чашата, отметна глава и я изсипа в гърлото си. После погледна към Мария, която стоеше до него с бутилката, и намигна с насълзените си очи. — Ето — каза той. — Това е. — После облиза устни. — Това убива червея, който ни гризе отвътре.
— Роберто! — Мария се приближи към него, все още с бутилката в ръка. — Искаш ли вече да ядеш?
— Готово ли е?
— Щом кажеш, ще бъде готово.
— Другите ядоха ли?
— Всички, освен теб, Анселмо и Фернандо.
— Да ядем тогава. А ти?
— После, заедно с Пилар.
— Яж този път с нас.
— Не. Няма да е прилично.
— Сядай и се нахрани. В моята страна мъжът и жената сядат заедно на масата.
— Това е в твоята страна. А тук е прието да ядем след вас.
— Яж с него — обади се Пабло от масата. — Яж с него. Пий с него. Спи с него. Умирай с него. Прави всичко, както го правят там, в неговата страна.
— Пиян ли си? — запита го Робърт Джордън, като се приближи и застана пред него. Мръсното четинесто лице го погледна с блажено изражение.
— Да — каза Пабло. — Къде е твоят край, Ingles, където жените ядат заедно с мъжете?
— В Съединени щати , щат Монтана.
— Там ли е, дето мъжете носят полички като жените?
— Не. Това е в Шотландия.
— Ама виж какво — продължи Пабло, — като носиш такава поличка…
— Не нося — каза Робърт Джордън.
— Като носиш такава поличка — продължаваше Пабло, — какво носиш под нея?
— Не знам какво досят шотландците — отвърна Робърт Джордън. — И аз съм се чудил.
— Остави ги ти шотландците  — каза Пабло. — Кой те пита за шотландците?  Кой го е грижа за хора, дето се казват така особено? Аз пет пари не давам. Аз питам за теб, Ingles. Теб. Какво носите под полите във вашата страна?
— Вече два пъти ти казах, че не носим поли — отвърна Робърт Джордън. — Нито на шега, нито като се напием.
— Да, ама под полите — настояваше на своето Пабло. — След като всеки знае, че носите поли. Даже войниците. Виждал съм ги на снимка и също в цирк Прайс. Какво носите под полите, Ingles?
— Los cojones — каза Робърт Джордън. — Мъдете.
Анселмо се разсмя, засмяха се и всички останали, които слушаха разговора — всички, с изключение на Фернандо. За него беше обидно една такава груба дума да прозвучи в присъствието на жени.
— Така трябва да бъде — каза Пабло. — Но ми се струва, че ако имахте достатъчно cojones, не бихте носили поли.
— Не се залавяй с него, Ingles — посъветва го плосколикият със счупения нос, когото наричаха Примитиво. — Той е пиян. Кажи, какво отглеждате във вашата страна?
— Говеда и овце. Също много жито и фасул. И захарно цвекло много садим.
Робърт Джордън, Анселмо и Фернандо сега бяха около масата, към тях се приближиха и другите, с изключение на Пабло, който се беше уединил пред кана вино. Поднесоха готвения заек от предишната вечер и Робърт Джордън, който беше много гладен, започна да се храни с апетит.
— А има ли у вас планини? Ако човек съди по названието, сигурно имате много планини — запита вежливо Примитиво, който се стараеше да поддържа разговора. Чувствуваше се неудобно заради пияния Пабло.
— Много планини и много високи.
— Има ли добри пасища?
— Прекрасни! Летните високопланински пасища са държавни. Есенно време добитъкът слиза в по-ниското.
— А чия е земята — на селяните ли?
— Повечето земя е на тези, които я обработват. Отначало земята била на държавата, тогава хората си избирали по един участък, пишели заявка, че ще го обработват и ще живеят на него и така придобивали собственост върху сто и петдесет хектара.
— Кажи, как е ставало това — запита Агустин. — Такава аграрна реформа има смисъл.
Робърт Джордън обясни закона, наречен някога хоумстед акт. Никога не му беше хрумвало, че той би могъл да се счита за аграрна реформа.
— Това е чудесно — каза Примитиво. — Значи, у вас има комунизъм.
— Не. Това е било направено едно време, малко след обявяването на Републиката.
— Според мен — каза Агустин — при Републиката всичко може да се направи. Не виждам нужда от друга форма на управление.
— Нямате ли едри собственици? — запита Андрес.
— Има, и то много.
— Тогава сигурно има и несправедливости.
— Разбира се! Има много несправедливост.
— Но ще я ликвидирате?
— Борим се все повече и повече. Но все пак има много несправедливост.
— А има ли големи владения, които трябва да се разделят на части?
— Има. Но някои смятат, че те ще се разпаднат от само себе си, ако ги обложат с високи данъци.
— Как ще стане това?
Обирайки соса с хляб, Робърт Джордън обясни системата на подоходните данъци и закона за облагане на наследството.
— Но големите вдадения си остават, макар че има и данък върху земята — каза той.
— Едрите собственици и богаташите сигурно ще направят революция против такива данъци. Според мен такива данъци са революционни. Те ще въстанат срещу правителството, като видят, че са застрашени, както направиха у нас фашистите — каза Примитиво.
— Възможно е.
— Тогава и вие във вашата страна ще трябва да воювате, както ние тук.
— Да, ще трябва да воюваме.
— Но няма много фашисти у вас, така ли?
— Има много, които не знаят, че са фашисти, но като му дойде времето, ще им стане ясно.
— Не можете ли да ги ликвидирате, преди да са направили метеж?
— Не — каза Робърт Джордън. — Не можем да ги ликвидираме. Но можем да възпитаме хората така, че да се боят от фашизма, да го разпознават и когато той се прояви, да излязат на борба срещу него.
— Знаеш ли къде няма фашисти? — запита Андрес.
— Къде?
— В градчето на Пабло — засмя се Андрес.
— Знаеш ли какво са направили там? — обърна се Примитиво към Робърт Джордън.
— Да. Разказаха ми.
— Пилар ли?
— Да.
— Не е могла да ти разкаже всичко — намеси се тежко Пабло. — Защото тя не видя края — падна от един стол, както беше застанала до прозореца.
— Тогава ти му разкажи — обади се Пилар. — Аз като не знам, разкажи му ти.
— Не — каза Пабло. — На никого не съм разказвал.
— Не си, нали — сопна се Пилар. — И не искаш да разказваш. И сега ти се иска това да не беше ставало.
— Не — отсече Пабло. — Това не е вярно. И ако всички се бяха разправили с фашистите, както аз се разправих, тая война сега нямаше да я има. Но ми се иска да беше станало по-иначе.
— Защо говориш така? — запита го Примитиво. — Да не би да си променяш убежденията?
— Не. Но беше зверство — каза Пабло. — В ония дни бях зъл като звяр.
— А сега си пиян — изсъска Пилар.
— Да — съгласи се Пабло. — С ваше разрешение, пиян съм.
— По` ми харесваше, когато беше звяр, от пияница по-лошо няма. Крадецът, когато не краде, е човек като човек. Мошеникът не мами в къщи. Убиецът ще се прибере и ще си измие ръцете. Но пияницата вони и повръща в собственото си легло и спирта го разяжда отвътре.
— Ти си жена и не разбираш — каза спокойно Пабло. — Напил съм се с вино и щеше да ми е добре на душата да не бяха хората, които съм убил. Мисълта за тях ме мъчи. — Той мрачно поклати глава.
— Дайте му малко от това, дето го донесе Ел Сордо — каза Пилар. — Дайте му нещо да живне. Става толкова печален, че не се понася.
— Да можех да им върна живота, бих го направил — каза Пабло.
— Върви на майната си — каза Агустин. — Къде сме попаднали?
— Всички бих възкресил — тъжно каза Пабло. — Всички до последния.
— Твойта мама… — кресна му Агустин. — Престани с тия приказки или се махай оттук. Убивал си фашисти!
— Чу ме какво казах — каза Пабло. — На всички бих върнал живота.
— И ще те обявят за светия — присмя се Пилар. През живота си не съм виждала такъв човек! До вчера у тебе имаше някакви останки от мъжество. А днес няма и следа от това, което е останало, едно кекаво котенце не може да се направи. Пък се и радва на собствената си мерзост.
— Трябваше или всички да ги убием, или никого — каза Пабло натъртено, като кимаше. — Всички или никого.
— Слушай, Ingles — обърна се Агустин. — Как стана така, че дойде в Испания? Не обръщай внимание на Пабло. Той е пиян.
— Дойдох най-напред преди дванадесет години, за да изучавам страната и езика — отвърна Робърт Джордън. — Преподавам испански в университета.
— Никак не ми приличаш на професор — каза Примитиво.
— Няма брада — каза Пабло. — Гледайте го, няма брада.
— Наистина ли си професор?
— Лектор.
— Ама преподаваш?
— Да.
— Но защо испански? — запита Андрес. — Като си англичанин, няма ли да ти е по-лесно да преподаваш английски?
— Той говори испански не по-зле от нас — намеси се Анселмо. — Защо да не преподава испански?
— Вярно, че говори. Но от къде на къде чужденец ще предава испански? — настоя Фернандо. — Не че имам нещо против теб, дон Роберто.
— Той се преструва на професор — заяви Пабло, особено доволен от себе си. — Няма брада.
— Английски сигурно знаеш по-добре — каза Фернандо. — Според мен щеше да е по-добре и по-лесно, и по-ясно, да преподаваш английски.
— Той не учи испанци — опита се да се намеси Пилар.
— Надявам се, че не — усмихна се Фернандо.
— Остави ме да довърша — обърна се към него Пилар. — Твърдоглав си като муле. Той преподава испански на американци. На североамериканци.
— Че те не могат ли да говорят испански? — запита Фернандо. — Южноамериканците могат.
— Дебелоглаво муле — повтори Пилар. — Той предава испански на североамериканците, които говорят по английски.
— И все пак, според мен ще му е по-лесно да предава английски, след като това е езикът, който говори — настояваше Фернандо.
— Не го ли чуваш, че говори испански? — Пилар погледна Робърт Джордън и поклати глава с вид, който означаваше, че случаят е безнадежден.
— Да, говори. Но с акцент.
— Какъв? — запита Робърт Джордън.
— Естремадурски — заяви важно Фернандо.
— Майчице! — обади се Пилар. — Какви хора!
— Възможно е — съгласи се Робърт Джордън. — Преди да дойда тук, бях в Естремадура.
— А на него това му е известно — каза Пилар. — Ей ти, дърта госпожице — обърна се тя към Фернандо. — Наяде ли се?
— Бих могъл да ям още, ако знаех, че имаше достатъчно ядене — отвърна Фернандо. — А ти, дон Роберто, не мисли, че имаме нещо против теб…
— В млякото… — каза лаконично Агустин. След това повтори недовършеното ругателство. — За това ли правим революция — за да наричаме другаря дон Роберто?
— Според мен революцията е затова, всеки на всекиго да казва «дон» — каза Фернандо. — Така трябва да бъде при Републиката.
— На всички в майчиното ви мляко — викна Агустин.
— Аз пък си оставам на моето: за дон Роберто щеше да е много по-лесно и по-ясно да предава английски.
— Дон Роберто няма брада — каза Пабло. — Той се прави на професор.
— Как така да нямам? — каза Робърт Джордън. — Това какво е? — Той се погали по бузите и брадичката, обрасли в тридневна руса брада.
— Та това брада ли е? — заяде се Пабло. — Това не е брада. — Сега беше почти развеселен. — Само се прави на професор.
— На всички ви в млякото — каза Агустин. — Тук стана цяла лудница.
— Пий тогава — подкани го Пабло. — На мен всичко ми се струва нормално. Само дето дон Роберто няма брада.
Мария прокара ръка по бузата на Робърт Джордън.
— Има брада — заяви тя на Пабло.
— Ти по-добре знаеш — ухапа я Пабло и Робърт Джордън го изгледа.
Май че не е толкова пиян, помисли си Робърт Джордън. Не, не е толкова пиян. И с него трябва да бъда нащрек.
— Слушай ти, Пабло — каза той. — Как мислиш, ще се задържи ли тоя сняг?
— Ами ти как мислиш?
— Питам теб.
— Питай някой друг — отвърна му Пабло. — Да не съм ти информационна служба. Имаш си документ от твоята информационна служба. Питай жената. Тя е командир.
— Питах теб.
— Върви се таковай — отвърна му Пабло — И ти, и жената, и момичето.
— Той е пиян — обясни Примитиво. — Не му обръщай внимание, Ingles.
— Според мен не е толкова пиян — каза Робърт Джордън.
Мария стоеше зад него и Робърт Джордън видя, че Пабло я гледа през рамото му. Малките му, като на глиган очи я гледаха от кръглото, брадясало лице и Робърт Джордън си помисли: много убийци съм виждал и през тая война, и по-рано, и всички са различни — един с друг не си приличат. Няма някаква обща черта, да си приличат по нещо — измислица е това, че имало престъпен тип. Но, безспорно е, че Пабло не е красавец.
— Не вярвам, че умееш да пиеш — каза той на Пабло. — И не вярвам, че си пиян.
— Пиян съм — с достойнство, рече Пабло. — Пиенето е нищо работа. Важното е да си пиян. Много съм пиян.
— Съмнявам се — отвърна му Робърт Джордън. — А в това, че си страхливец — не.
В пещерата изведнъж стана тъй тихо, че той започна да чува съскащия шум, който издаваха горящите дърва в огнището, където Пилар готвеше. Той чуваше и кожата, която зашумоля, щом се изправи на нея с цялата си тежест. Струваше му се, че чува дори как навън пада снегът. Това не беше възможно, но той долавяше тишината отвън, където продължаваше да навалява.
Най-добре е да го убия и да знам, че с това е свършено, мислеше Робърт Джордън. Не знам какво замисля, но не очаквам нищо добро. Вдругиден е мостът, а този човек не е сигурен и може да провали всичко. Няма какво да се отлага. Да свършим с това!
Пабло се ухили срещу него, опря пръст на гърлото си и направи движение, сякаш коли. След това поклати глава, която едва-едва се завърташе на дебелия му, къс врат.
— Не, Ingles — каза той. — Няма да се хвана. — Той погледна Пилар и добави: — Не по този начин ще се отървеш от мен.
— Безсрамник  — продължаваше Робърт Джордън, който беше решил да действува. — Страхливец.
— Може и така да е — съгласи се Пабло. — Но не се хващам в такива капани. Пийни си, Ingles, и намигни на жената, че номера не е минал.
— Затваряй си устата — каза Робърт Джордън. — С теб се разправям аз.
— Губиш си времето — настояваше Пабло. — Не се поддавам.
— Ти си подла твар — каза му Робърт Джордън, като не искаше за втори път да пропусне удобния случай; същевременно му се струваше, че всичко това вече се е случвало, че той повтаря нещо, което е прочел или сънувал, играе роля, която е запаметил, и всичко се движи в кръг.
— Да, подъл съм — призна Пабло. — Много подъл и много пиян. За твое здраве, Ingles. — Той гребна с чашата си в купата с вино и я надигна. — Salud y cojones!
Да, подъл си, мислеше Робърт Джордън, и хитър, и твърде сложен. Дишането му бе тъй учестено, че вече не чуваше съскането на огъня в огнището?
— За твое здраве. — Робърт Джордън, и той гребна с чашата си от купата с вино. Ако ги нямаше тия тостове, и предателството нямаше да е предателство, помисли си той. Не оставай назад и ти. — Salud — каза той. — Salud и още веднъж salud. Ах ти! Salud такъв. Salud, salud.
— Дон Роберто — тежко изрече Пабло.
— Дон Пабло — отвърна Робърт Джордън.
— Не си професор — каза Пабло, — защото нямаш брада. — А за да ме ликвидираш, трябва да ме убиеш, без да си ме предизвикал, само че нямаш cojones, за да го направиш.
Той гледаше Робърт Джордън и плътно стиснатите му устни образуваха права линия — също като рибешка уста, мина през ума на Робърт Джордън. И главата му е валчеста като онези бодливи риби, на които казват морски таралежи — като ги извадиш на сухо, започват да гълтат въздух и се издуват като балон.
— Salud, Пабло. — Робърт Джордън вдигна чашата си и отпи. — Много нещо научих от теб.
— Значи, аз уча професора — кимна Пабло. — Ще станем приятели с теб, дон Роберто.
— Ние вече сме приятели — потвърди Робърт Джордън.
— Но ще станем добри приятели.
— Вече сме добри приятели.
— Ще се разкарам оттук — викна Агустин. — Право казват; че през живота си човек изяждал един тон лайна, но сега във всяко ухо ми наблъскахте по двайсет и пет фунта.
— Какво има, чернилко? — запита Пабло. — Не ти ли харесва, че сме приятели с дон Роберто?
— Внимавай как ме наричаш. — Агустин се приближи към Пабло и спря пред него с ниско стиснати юмруци.
— Нали така ти викат? — каза Пабло.
— Зависи кой.
— Добре, ще ти казвам снежко…
— И това няма да ти позволя.
— Какъв си тогава — червен?
— Да. Червен. Rojo. Нося червената звезда на армията, и съм за Републиката. А името ми е Агустин.
— Какъв патриот — въздъхна Пабло. — Гледай, Ingles, какъв примерен патриот.
Агустин го удари силно през устата с лявата си ръка, удари го не с длан, а с опакото на ръката си. Пабло не помръдна. Ъгълчетата на устата му бяха мокри от виното, изражението на лицето му не се промени, но Робърт Джордън забеляза, че очите му се присвиват като котешки зеници, които се превръщат във вертикални чертички при силна светлина.
— И така няма да стане. Не разчитай на това, жено. — Пабло извърна глава към Пилар. — Не се хващам.
Агустин го удари отново. Този път го удари през устата с юмрук. Робърт Джордън бе сложил ръка върху пистолета си под масата. Беше вдигнал предпазителя и отблъсна настрани Мария с лявата си ръка. Тя се поотмести малко, тогава той я блъсна в ребрата с лявата си ръка, за да я накара да се отдалечи съвсем. Сега вече тя се отстрани и с ъгълчето на очите си той видя, че тя се плъзна покрай стената на пещерата към огнището и тогава Робърт Джордън се взря в лицето на Пабло.
Човекът с валчестата глава седеше и гледаше Агустин с непроницаемите си очички. Зениците се бяха свили още повече. Той облиза устни, вдигна ръка, изтри уста с опакото на ръката си, сведе очи и видя кръв на пръстите си. Облиза си устните и плю.
— И така не става — каза той. — Не съм глупак. Не се хващам.
— Cabron — изрече Агустин.
— Сигурно си прав — каза Пабло. — Знаеш жената и какво й е нужно.
Агустин го удари трети път през устата и Пабло се изсмя, като показа гнилите си, жълти, изпотрошени зъби между окървавените тънки устни.
— Откажи се — посъветва го Пабло, взе чашата си и загреба вино от купата. — Никой тук няма истински cojones, за да ме убие, а да давате воля на юмруците си, е глупаво.
— Cobarde — каза Агустин.
— И с думи няма да ме хванете — добави Пабло. — И това е глупаво. — И той издаде странен звук — плакнеше устата си с виното — и плю на пода. — Думите отдавна вече не ме засягат.
Агустин стоеше, гледаше надолу към Пабло и го псуваше бавно, отчетливо, злобно и презрително, псуваше го тъй равномерно, сякаш гребеше с вилата оборски тор от колата и го хвърляше на нивата.
— И тия не помагат. Откажи се, Агустин. И не ме бий повече. Ще си нараниш ръцете.
Агустин се извърна и тръгна към изхода.
Не излизай — викна му Пабло. — Навън вали сняг. Разположи се удобно тук.
— Ти! Ти! — Агустин се бе извърнал при изхода и се опитваше да изрази цялото си презрение с тази единствена дума. — Ти.
— Да, аз — изпъчи се Пабло. — Аз ще бъда жив, когато вие сте мъртви.
Той гребна нова чаша вино и я вдигна към Робърт Джордън.
— Пия за професора. — После се обърна към Пилар. — И за сеньора командир. — После вдигна чаша за тях всички: — За вас, заблудени.
Агустин се приближи до него с и бърз замах изби чашата от ръката му с ръба на дланта си.
— Това е глупаво — отбеляза Пабло. — Жалко за виното.
Агустин му каза нещо обидно.
— Не. — Пабло гребна нова чаша. — Не виждаш ли, че съм пиян? Когато не съм пиян, не приказвам. Кога си ме чул да говоря толкова. Но умния човек е принуден понякога да се напива, след като живее с глупаци.
— Да ти пикая в страхливото майчино мляко — изруга го Пилар. — Наизуст те зная теб и твоята страхливост.
— Какъв език има тая жена! — възхити се Пабло. — Ще ида да видя как са конете.
— Върви да се таковаш с тях — каза Агустин. — Май че си свикнал на това.
— Лъжеш се — поклати глава Пабло. Той свали от стената тежкото си наметало и изгледа Агустин. — Само знаеш да налиташ на бой.
— Какво ще вършиш с конете? — не спираше Агустин.
— Знаеш, че отивам да ги наглеждам — отвърна Пабло.
— Иди да им се качиш — каза Агустин. — Върви да таковаш конете.
— Аз ги обичам — заяви Пабло. — С конете по-лесно можеш да се разбереш, даже задниците им са по-красиви от тая паплач. Приятно прекарване — добави той и се засмя. — Говори им за моста, Ingles. Обясни на всеки какво трябва да прави, когато ще атакувате. Инструктирай ги как да се изтеглят. Накъде ще ги поведеш, Ingles, след моста? Накъде ще поведеш тези твои патриоти? Цял ден, докато пиех, все за това си мислех.
— И какво измисли? — запита Агустин.
— Какво измислих ли? — повтори Пабло и без да отваря уста, опипа с език венците си. — Какво те интересува, какво съм измислил?
— Казвай — настоя Агустин.
— Много нещо съм измислил — каза Пабло. Той се загърна с мръсното бозаво покривало, над което сега се подаваше валчестата му глава. — Много.
— Какво? — настояваше Агустин. — Какво?
— Мислех си, че вие сте наивници — каза Пабло. — Оставяте се да ви води една жена, дето ума й е между краката, и един чужденец, който е дошъл да ви погуби.
— Махай се! — кресна му Пилар. — Върви си го заври в снега, maricon и скотоложец.
— Не ти остана длъжна — възхити се Агустин, но личеше си, че мисли за друго. Беше загрижен.
— Отивам — каза Пабло. — Но скоро ще се върна. — Той вдигна чула от входа на пещерата и излезе. Отвън долетя гласът му: — Продължава да вали, Ingles!
 

Глава седемнадесета
 
В пещерата стана тихо, чуваше се само краткият съскащ звук от снежинките, които падаха през дупката, служеща за комин, и превърнали се в капчици, изчезваха в жаравата.
— Пилар — запита Фернандо. — Има ли още от готвеното?
— Остави ме на мира — каза жената. Но Мария взе пръстената купа на Фернандо, отиде до голямата желязна тенджера, оставена на земята до огъня, и я напълни с черпака. След това се върна с купата, постави я на масата пред Фернандо и го погали по рамото, когато той се наведе над купата. Постоя така за миг, с ръка на рамото му. Но Фернандо дори не я погледна. Той бе изцяло отдаден на яхнията.
Агустин стоеше прав до огъня. Останалите бяха насядали около масата. Пилар седеше срещу Робърт Джордън.
— Сега, Ingles — каза тя, — видя какво е положението.
— Какво ще направи? — запита Робърт Джордън.
— Всичко може да направи — каза жената със сведен поглед. — Сега е способен на всичко.
— Къде ви е картечницата? — запита Робърт Джордън.
— Ей там, в ъгъла, увита в одеялото — посочи Примитиво. — Искаш ли я?
— Сега не. — Исках само да знам къде е.
— Тук е — каза Примитиво. — Внесох я тук и я завих с моето одеяло, за да не ръждяса механизма. Пълнителите са в торбата.
— Такова нещо няма да направи — рече Пилар. — Нищо няма да направи с la maquina.
— Нали каза, че бил способен на всичко?
— Да — кимна тя. — Но не знае да борави с la maquina. Да хвърли бомба — да. Такова нещо по` бих очаквала от него.
— Слабост и пълна идиотщина беше, дето не го убихме — обади се циганинът. До този момент той не се бе намесвал в разговора. — Роберто трябваше да го убие снощи.
— Да се убие — повтори Пилар. Едрото й лице потъмня, на него се изписа умора. — Вече и аз съм за това.
— Аз бях «против». — Агустин стоеше пред огъня, дългите му ръце висяха отпуснати, брадясалите му бузи изглеждаха хлътнали под скулите в светлината на огъня. — Сега вече съм «за». Сега той е озлобен и ще иска всички ни да види мъртви.
— Нека всички да кажат. — Гласът на Пилар прозвуча уморено. — Ти, Андрес?
— Да бъде убит  — кимна по-възрастният от двамата братя, този, на когото тъмните коси в средата на челото се вдаваха надолу като нос в морето.
— Еладио?
— Също — каза другият брат. — Той е много опасен човек. А полза от него — никаква.
— Примитиво?
— Също.
— Фернандо?
— Не може ли да го арестуваме? — запита Фернандо.
— Кой ще пази арестант? — възрази Примитиво. — Нужни са двама души, за да пазят един арестант, а и какво ще направим с него накрая?
— Можем да го продадем на фашистите — предложи циганинът.
— Такива работи не — отсече Агустин. — Гадости по никакъв начин.
— Аз само така, като идея — оправда се циганинът Рафаел. — Предполагам, че los faccisos ще бъдат много щастливи да им падне в ръцете.
— Дума да не става — ядоса се Агустин. — Такива мръсотии — не.
— Не е по-голяма мръсотия от Пабло — опита се да се оправдае циганинът.
— Една мръсотия не може да оправдае друга — каза Агустин. — Е, всички казаха. Останаха само старецът и el Ingles.
— Те не са вътре в тая работа — каза Пилар. Той не е бил техен командир.
— Почакайте — спря я Фернандо. — Не съм свършил.
— Говори тогава — ухапа го Пилар. — Продължавай да говориш, докато се върне и ни метне изпод чула една бомба, та да хвръкнем заедно с динамита и всичко останало.
— Струва ми се, че преувеличаваш, Пилар — обади се Фернандо. — Не мисля, че има такива намерения.
— И аз не мисля — каза Агустин. — Защото тогава и меха с виното ще хвръкне във въздуха, а той скоро ще иска да се върне тук заради виното.
— Ами защо да не го дадем на Ел Сордо, а Ел Сордо да го продаде на фашистите? — предложи Рафаел. — Ще му извадим очите, че да го пазим по-лесно.
— Затваряй си устата — викна Пилар. — Настръхвам, като те слушам какви гадости говориш.
— Фашистите и без това няма да платят нищо за него — каза Примитиво. — Други вече са опитвали и нищо не излиза. Ще те разстрелят и тебе заедно с него.
— Все ми се струва, че като го ослепим, можем да получим нещо за него — не се отказваше Рафаел.
— Млъквай — кресна Пилар. — И заговориш ли пак за ослепяване, можеш и ти да се махаш заедно с него.
— А Пабло не ослепи ли ранения guardia civil? — не се отказваше от своето циганинът. — Ти забрави ли?
— Млъквай — повтори Пилар. Срамуваше се, че този разговор се води пред Робърт Джордън.
— Не получих възможност да завърша — прекъсна ги Фернандо.
— Завършвай — каза му Пилар. — Хайде, свършвай.
— След като няма смисъл да държим Пабло като арестант — започна Фернандо — и след като е недостойно да го предлагаме…
— Свършвай — помоли Пилар. — За бога, свършвай!
— … в каквато и да било замяна — продължи спокойно Фернандо, — аз съм съгласен, че е може би най-разумно той да бъде елиминиран, за да се осигурят най-големи изгледи за успех на набелязаната операция.
Пилар изгледа дребния човечец, поклати глава, захапа устни и не каза нищо.
— Това е моето мнение — продължи Фернандо. — Смятам, че ние имаме основание да го считаме за опасен за Републиката…
— Света Богородице! — въздъхна Пилар. — Дори тук един човек може да създаде бюрократизъм с приказките си.
— … като отчитаме както думите му, така и последните му постъпки — продължи Фернандо — и макар и да заслужава благодарност за действията си в началото на движението и тези до неотдавна…
Пилар отиде до огъня. След това се върна при масата.
— Фернандо — спокойно каза тя и постави пред него пълна купа. — Ето ти още ядене, моля те, приеми го съобразно с полагаемия ред, запуши си устата с него и не говори повече. Ние съответно се запознахме с твоето мнение.
— Но как… — започна Примитиво, ала се запъна и не довърши.
— Estoy listo каза Робърт Джордън. — Готов съм аз да го направя. След като всички са съгласни, че то трябва да бъде направено, готов съм да ви направя тази услуга.
Какво става с мен, помисли си той. Започвам и аз да говоря като Фернандо. Започвам да му подражавам. Излиза, че езикът е заразителен. Френският — език на дипломацията. Испанският — език на бюрокрацията.
— Не — каза Мария. — Не.
— Това не е твоя работа — сопна се Пилар на момичето. — Затваряй си устата.
— Ще го направя довечера — каза Робърт Джордън.
Той забеляза, че Пилар го поглежда и слага пръст на устните си. С очи тя му посочи входа на пещерата.
Чулът, който го преграждаше, се отметна и Пабло подаде глава вътре. Той се захили на всички, провря се под чула, след това се обърна и го нагласи, както си беше. Тогава съблече наметката през глава и я изтърси от снега.
— За мен ли говорихте? — обърна се той към тях. — Попречих ли?
След като не получи отговор, той окачи наметката си на едно забито в стената колче и се насочи към масата.
— Какво става? — запита той, взе чашата си, която си стоеше празна на масата, и гребна с нея от купата вино. — Свършило се е — каза той на Мария. — Иди да наточиш от меха.
Мария взе купата, приближи се към прашния, разкривен и засмолен мех, провесен на стената с шията надолу, и разхлаби канелката, поставена на предния крак, така че към купата се насочи тънка струйка. Пабло я наблюдаваше как стои на колене, докато прозрачната червена струя бълбука в купата и така бързо се стича в нея, че течността в съда се върти.
— Внимателно — предупреди я той. — Изпразнен е вече до плешката.
Всички мълчаха.
— Днес изпих от пъпа до плешката — обясни Пабло. — За един ден я свърших тая работа. Какво ви е? Да не сте си глътнали езиците?
Те продължиха да мълчат.
— Завърти я по-здраво, Мария — нареди Пабло. Да не капе.
— Ще имаш достатъчно вино — каза Агустин. Достатъчно, за да се напиеш.
— Един си намери езика — ухили се Пабло и кимна към Агустин. — Поздравления. Помислих, че сте онемели.
— От какво да онемеем? — запита Агустин.
— От това, че влязох.
— Толкова ли е важно, че си влязъл?
Може би Агустин го предизвиква, помисли си Робърт Джордън. Може би Агустин ще го направи. Ясно е, че много го мрази. Аз пък не го мразя, продължаваше да си мисли. Не, не го мразя. Отвращава ме, но не го мразя. Макар тази история с ослепяването да ме кара да мисля, че случаят му е по-особен. И все пак, това си е тяхна вина. Но макар и така, не му е мястото тук през следващите два дни. Ще се държа настрана, мислеше си той. Тази вечер веднаж вече станах глупак, че се залових с него, сега съм напълно готов да се разправя с този човек. Но няма преди това да си губя времето с празни приказки. И няма да превръщаме пещерата в стрелбище, защото динамитът е вътре. Пабло е премислил това, разбира се. А аз помислих ли си? Не, не си помислих. На Агустин също не му мина през ума. Каквото и да стане с нас, пада ни се.
— Агустин — повика го той.
— Какво? — Агустин мрачно вдигна глава и откъсна очи от Пабло.
— Искам да ти кажа нещо.
— После.
— Не, сега — настоя Робърт Джордън. — Моля.
Робърт Джордън тръгна към изхода, а Пабло го изпрати с очи. Агустин, висок и с хлътнали бузи, се изправи и го последва. Той се движеше неохотно, с презрителен вид.
— Забрави ли какво има в раниците? — запита го Робърт Джордън толкова тихо, че да не го чуят останалите.
— Мамка му! — възкликна Агустин. — Така свикваш, че забравяш.
— И аз бях забравил.
— В млякото! — изохка Агустин. — Leche! Какви сме глупаци! — Със свободни, отпуснати движения, той се насочи към масата и седна. — Пийни си, Пабло. Как са конете?
— Много са добре — каза Пабло. — И виелицата е започнала да утихва.
— Дали ще спре, как мислиш?
— Да. Сега снежи по-малко. И започва суграшица. Вятърът ще продължи, но снегът ще престане. Вятърът си промени посоката.
Дали ще се проясни утре? — запита го Робърт Джордън.
— Да. Времето ще бъде ясно и студено. Вятърът вече си промени посоката.
Гледай го ти, мислеше си Робърт Джордън. Сега е дружелюбен. И той като вятъра се промени. Закоравял убиец, същински шопар, като го гледаш, а притежава чувствителността на добър барометър. Но да, продължи да развива той тази си мисъл, прасето е умно животно. Пабло ни ненавижда, ако не нас, поне нашите планове и започва да се държи толкова предизвикателно, че ни довежда до състояние, в което сме готови да го убием. Долавя, че този миг е настъпил, спира и всичко започва пак отначало.
— Ще имаме късмет с времето, Ingles каза Пабло на Робърт Джордън.
— Ние? — учуди се Пилар. — Ние ли?
— Да, ние — усмихна й се Пабло и отпи от чашата. — И защо не? Докато бях навън, размислих. Защо да не се разберем?
— За какво? — запита жената. За какво да се разберем?
— За всичко — каза й Пабло. — За моста например. Сега съм с теб.
— С нас ли си сега? — запита го Агустин. — След всичко, което наговори?
— Да — отвърна Пабло. — След като времето се промени, аз съм с вас.
Агустин поклати глава.
— Времето — каза той и пак поклати глава. — И след като те удрях в зъбите?
— Да. — Пабло му се ухили, и прокара пръсти по устните си. — И след това.
Робърт Джордън наблюдаваше Пилар. Тя гледаше Пабло, сякаш беше странно животно. На лицето й все още имаше сянка от онова изражение, което се бе изписало на него, когато заговориха за ослепяването. Тя поклати глава, сякаш искаше да се освободи от него, после я отметна назад.
— Чуй — обърна се тя към Пабло.
— Да, жено.
— Какво става с теб?
— Нищо. Сега мисля иначе. Това е всичко.
— Подслушвал си ни на вратата — каза му тя.
— Да — призна той. — Но не можах нищо да чуя.
— Боиш се, че може да те убием.
— Не — възрази той и я погледна иззад винената си чаша. — От такова нещо не се боя. Ти сама знаеш.
— Тогава какво става с теб? — запита Агустин. — Ту си пиян и започваш да лаеш против всички ни, казваш, че нямаш нищо общо с това, с което сме се заловили, правиш мръсни подмятания, че ще умрем, оскърбяваш жените, пречиш ни да направим това, което трябва да се направи…
— Бях пиян — обясни Пабло.
— … а сега?
— Сега не съм пиян. И мисля иначе.
— Другите, ако искат, да ти вярват. Аз не ти вярвам — каза Агустин.
— Ако щеш ми вярвай. Но аз най-добре мога да те преведа до Гредос.
— До Гредос?
— След моста само там трябва да отидем.
Робърт Джордън погледна въпросително Пилар, вдигна ръка, така че Пабло да не го забележи, и почука с пръсти дясното си ухо.
Жената кимна. После кимна още веднъж. Тя каза нещо на Мария и момичето се приближи до рамото на Робърт Джордън.
— Тя казва: разбира се, че е слушал — прошепна Мария в ухото на Робърт Джордън.
— Значи, Пабло — каза Фернандо с обективния тон на съдия, — ти сега си с нас и си за акцията с моста?
— Да, човече — отвърна Пабло. Той изгледа Фернандо в упор, право в очите, и кимна.
— Наистина ли? — запита Примитиво.
— De veras — увери го Пабло.
— И мислиш, че може да мине успешно? — продължи да го разпитва Фернандо. — Сега имаш вяра?
— Имам, защо да нямам? Ти нямаш ли?
— Аз да — каза Фернандо. — Но аз винаги съм вярвал.
— Ще се махна оттук — заяви Агустин.
— Недей, навън е студено — спря го Пабло приятелски.
— Нека да е студено. Но не мога повече да стоя в тоя manicomio.
— Не трябва да наричаш нашата пещера лудница — каза Фернандо.
— Manicomio за опасни луди — повтори Агустин. — И ще се махна оттук, преди да съм полудял и аз.
 

Глава осемнадесета
 
Това е като въртележка, разсъждаваше Робърт Джордън. Но не такава, която се върти бързо, латерната свири и децата се возят на юници с варакосани рогца, подхвърлят си рингове и ги улавят — надяват ги на палките, в сумрака на Авеню дьо Мейн изплуват сините светлини на газовите фенери, продавачите предлагат пържена риба, колелото с късметчетата се върти и кожените му ресни плющят по стълбчетата на номерирания циферблат, а на сергията с наградите небетшекера са го наредили на пирамидки. Не, това не е такава въртележка, макар че и тези хора в своето очакване са като мъжете с баретите и жените с плетени пуловери, гологлави, и отблясъците от газовите фенери играят по косите им, стоят пред колелото на шанса, а то се върти. Да, хората са същите. Но колелото е друго. Това е вертикално колело — издигаш се нагоре и пропадаш надолу.
То вече направи две завъртания. Това е голямо колело, върти се под ъгъл към повърхността, завъртява се веднага и като спре, пак си там, откъдето си тръгнал. Едната му страна е по-висока от другата и като се завърти, се издигаш и пак слизаш на изходното си положение. Пък няма и печалби, продължаваше той мисълта си, и никой не би се качил на това колело доброволно. А всеки път сядаш и се завърташ в кръг, макар изобщо да не си възнамерявал да се возиш. То прави само едно завъртане; един голям, дълъг кръг, прилича на елипса, като го погледнеш отстрани, издигаш се и пак отиваш надолу и стигаш до мястото, откъдето си тръгнал. Ето, сега сме пак на изходната точка и нищо не сме решили.
В пещерата беше топло, вятърът отвън беше утихнал. Робърт Джордън седеше до масата и разтворил бележника пред себе си, нахвърляше плана за миниране на моста. Той начерта три скици, изписа формулите и с помощта на две рисунки изобрази начина на взривяване тъй простичко, както се рисува в забавачницата, така че и Анселмо да може да довърши започнатото, ако нещо се случеше с него по време на операцията. Завърши чертежите и се зае да ги провери още веднъж.
Мария седеше до него и надзърташе над рамото му към чертежите. Той знаеше, че Пабло седи срещу него на масата, че останалите са също наоколо, разговарят и играят на карти, усещаше, че в пещерата сега мирише не толкова на готвено, колкото на дим, на мъже, на тютюн, на червено вино, всичко това примесено с киселата миризма на спарени тела, и когато Мария, наблюдавайки как той привършва един от чертежите, сложи ръка на масата, той взе ръката й със своята лява ръка, вдигна я до лицето си и вдъхна свежия дъх на прост сапун и вода от миенето на чиниите. После остави ръката й, без да извръща очи към нея, продължи да работи и не видя, че тя се изчервява. Тя остави ръката си на масата, редом до неговата, но той повече не я повдигна.
Когато привърши със скицата на взривяването, мина на нова страница от бележника и започна да пише бойната заповед. Мисълта му течеше бързо и гладко и беше доволен от това, което пишеше. Изписа две страници и внимателно ги препрочете.
Смятам, че това е всичко, каза си той. Съвършено ясно е и струва ми се, че няма нищо пропуснато. Двата поста ще бъдат унищожени и мостът ще бъде взривен, съобразно заповедта на Голц, и това е всичко, за което отговарям. А в тая история с Пабло изобщо не трябваше да се набърквам, и тя ще се разреши по един или друг начин. Ще има или няма да има Пабло, все едно ми е. Но повече на това колело не се качвам. Два пъти се возих на него, две завъртания направих, за да се върна пак там, откъдето бях тръгнал. На тая въртележка повече не се качвам.
Той затвори бележника и погледна Мария.
— Hola guapa — обърна се той към нея. — Разбра ли нещо от това?
— Не, Роберто — отвърна момичето и положи ръка върху ръката му, която държеше молива. — Свърши ли?
— Да. Сега всичко е написано и наредено.
— Какво правиш там, Ingles? — запита го Пабло от другата страна на масата. Очите му пак бяха помътнели.
Робърт Джордън се взря внимателно в него. По-далеч от въртележката — каза си той. — Не се качвай на това колело. То като че ли пак започна да се върти.
— Разработвам план за взривяването — отвърна той вежливо.
— И как е? — запита Пабло.
— Много добре. Всичко е наред.
— Аз пък разработвам план за нашето изтегляне — каза Пабло и Робърт Джордън се вгледа в пияните му свински очички и в купата с вино.
По-далеч от колелото, повтори си той. Пак започна да пие. Така е, но все пак не се качвай на въртележката. Казват, че през цялата Американска гражданска война Грант почти не изтрезнял. Това е факт. Навярно Грант би се вбесил от сравнението, ако можеше да види Пабло: Грант е пушел пури. Ще трябва да намери отнякъде една пура за Пабло. Тъкмо от това се нуждаеше лицето му, за да стане завършено; една полусдъвкана пура. Къде ли можеше да намери една пура за Пабло?
— Е, и как върви? — запита учтиво Робърт Джордън.
— Много добре. — Пабло кимна тежко и мъдро. Muy bien.
— Измисли ли нещо? — запита Агустин, като вдигна глава от картите.
— Да — каза Пабло. — Различни работи.
— И къде ги намери? В тая купа ли? — запита го Агустин.
— Може и в нея. Кой знае? Мария, моля те, напълни купата.
— В меха сигурно има няколко много хубави идеи — каза Агустин и се върна пак към картите си. — Да вземеш да пролазиш вътре в меха, ще ги уловиш, а?
— Не — отвърна невъзмутимо Пабло. — Аз ги търся в купата.
И той не се качва на въртележката, помисли Робърт Джордън. Тя сигурно се върти празна. Вероятно не можеш да се въртиш на това колело дълго. Сигурно е опасно колело. Радвам се, че не се возих повече на него. Два пъти се качих и главата ми се завъртя. Но пияниците и истински жестоките и подли хора се возят на тази въртележка до смъртта си. Най-напред те понася нагоре, пътят му никога не е един и същ, после те сваля надолу. Нека да се върти — мислеше си той. Повече не могат да ме примамят на него. Не, сър, не, генерал Грант, повече не се хващам, стига толкова.
Пилар седеше до огъня, извърнала стола си така, че да може да надзърта през раменете в картите на двамата играчи, които бяха седнали с гръб към нея. Тя следеше играта.
Бяха тъй близко до смъртта, а се бяха върнали към мирния домашен живот — колко е удивителен този преход, мислеше си Робърт Джордън. Люшне ли се надолу това проклето колело, може да те понесе. Но повече не се качвам на него. И никой не може да ме накара да се кача пак.
Преди два дни дори не подозирах, че съществуват Пилар, Пабло и останалите, мислеше той. За мен никаква Мария не съществуваше на света. И нека си призная, светът беше значително по-прост. Бях получил от Голц заповед, която беше съвсем ясна и изглеждаше напълно осъществима, макар че изпълнението й представляваше известна трудност и можеше да повлече известни последици. Предполагах, че след взривяването на моста или ще се завърна на фронта, или няма да се завърна, а ако се върна, ще поискам разрешение да прекарам известно време в Мадрид. В тази война на никого не дават отпуски, но сигурен бях, че два-три дни за Мадрид ще получа.
Там исках да купя някои книги, да отседна в хотел «Флорида», да си взема стая с баня, да взема гореща вана, представях си, че ще изпратя Луис, прислужника, за бутилка абсент, ако може да намери в Мантекериас Леонесас или някъде другаде нагоре по Гран Виа, след ваната да си лежа в кревата с книга, да си пия абсент, после да позвъня в «Гейлорд» и да им кажа, че смятам да отида там да вечерям. Не обичаше да вечеря на Гран Виа, защото там не готвеха много добре и ако не отидеш навреме, по-доброто се свършваше. Освен това там винаги се събираха много познати журналисти, а непрекъснато да внимаваш да не кажеш нещо излишно, накрая става досадно. Искаше му се да изпие две чаши абсент и като изпита желание да поприказва с някого, да отиде в «Гейлорд» и да вечеря с Карпо, там готвеха добре, бирата беше хубава, и да разбере накъде върви войната.
Когато за първи път беше попаднал в хотел «Гейлорд», който руснаците в Мадрид бяха направили свой, там не му се беше харесало, обстановката му се бе сторила твърде разкошна, а кухнята твърде изискана за един обсаден град, пък и разговорите, които се водеха там — твърде духовито цинични за военно време. Но твърде бързо се развалих, помисли си той. Защо да не можеш да си доставиш най-добрата възможна вечеря, когато си се върнал от работа като тази. А тези разговори, които отначало му се бяха сторили прекалено цинични, съдържаха твърде много истина, както се бе изяснило по-късно. Ще има за какво да разказвам в «Гейлорд», когато всичко това свърши. Да, когато всичко това свърши.
Можеше ли да се появи в «Гейлорд» с Мария? Не.
Не можеше. Но можеше да я остави в хотелската стая да вземе гореща вана, а когато се върнеше от «Гейлорд», тя щеше да го чака. Да, можеше да направи така, а след като разкаже на Карков за нея, можеше и да я заведе, защото те всички ще се заинтересуват и ще поискат да я видят.
А можеше и да не стигне в «Гейлорд». Можеше да вечеря в Гран Виа и без да се бави, да се върне във «Флорида». Но навярно щеше да отиде в «Гейлорд», защото му се прииска да се нахрани добре, както някога, и след всичко, което е сега, отново да види неговия разкош и комфорт. А после ще се върне във «Флорида» и там ще го чака Мария. Тя, разбира се, ще отиде с него в Мадрид, когато всичко тук завърши. Когато всичко тук завърши. Ако всичко тук мине добре, ще заслужи една вечеря в «Гейлорд».
«Гейлорд» беше мястото, където можеш да видиш знаменитите испански командири, които в самото начало на войната бяха излезли от недрата на народа и бяха заели командни постове, без да имат някаква военна подготовка, а се оказваше, че мнозина от тях говорят руски. Това беше първото голямо разочарование преди няколко месеца, то го бе накарало да направи цинично критична преоценка на самия себе си. Но след това бе разбрал каква е работата и се бе оказало, че нищо такова няма. Те наистина бяха селяни и работници. Бяха участвували в революцията през 1934 година и когато революцията беше разгромена, бяха забягнали в Русия, а там ги бяха изпратили във военната академия и Лениновия институт на Коминтерна, за да получат военното образование, необходимо за един командир, и да бъдат готови за борбата следващия път.
Там Коминтернът им бе дал образование. В революционно време не можеш да издаваш чужденците, които ти помагат, или да показваш, че знаеш повече, отколкото ти се полага да знаеш. Вече беше научил това. Изхождаше от принципа, че лъжата няма значение, ако брани нещо, което е вярно в основата си. Във всеки случай, доста много лъжеха. Отначало лъжите го дразнеха. Ненавиждаше ги. След това се приспособи, започнаха да му харесват. Те бяха част от съществованието на човек, който е вътре в нещата, но във всеки случай действуваха разложително върху характера.
Там, в «Гейлорд», беше научил например, че Валентин Гонсалес, по прякор El Campesino, тоест Селянина, изобщо не бил селянин, а бивш сержант от Испанския чуждестранен легион — дезертирал и се бил на страната на Абд ел Керим. Но и в това нямаше нищо лошо. Какво пък толкова? В такава война е необходимо бързо да издигнеш селски водачи, а истинският селски водач може да се окаже твърде сходен на Пабло. Не можеш да чакаш истинския селски водач, а когато той се появи, може да има твърде много селски черти. Така че трябва да си изфабрикуваш. Наистина, когато бе видял за първи път El Campesino с неговата черна брада, с дебелите негърски устни и трескавите, неспокойни очи, бе помислил, че такъв човек може да причини не по-малко неприятности от един истински селски вожд. Последния път, когато го беше видял, му се бе сторило, че този човек е повярвал в легендата, която се разказва за него, и вярва, че е наистина селянин. Той беше смелчак, отчаяна глава; на света нямаше по-смел човек от него. Но, боже мой, колко много приказваше. И когато бе възбуден, беше в състояние да изкаже всичко, все едно какви ще са последствията от недискретността му. А последиците често биваха печални. Въпреки това като бригаден командир се показваше на висота, дори в положения, при които всичко изглеждаше загубено. Той никога не разбираше кога едно положение е безнадеждно, а когато беше, биеше се и така намираше изход от него.
Пак в «Гейлорд» можеше да срещнеш простия каменоделец от Галисия Енрике Листер, който сега командуваше дивизия и също говореше руски. Там ходеше и дърводелецът от Андалусия Хуан Модесто, който току-що бе получил командуването на армейски корпус. Той едва ли беше научил руски в Пуерто де Санта Мария, освен ако не се допуснеше, че там е имало езикова школа «Берлиц» и че са я посещавали и дърводелците. От всички млади командири руснаците най-много се доверяваха на него, защото той беше истински човек на Партията, «стопроцентов», както те обичаха да казват, употребявайки демонстративно този американизъм. Той беше много по-интелигентен от Листер и от Ел Кампесино.
Да, без «Гейлорд» не можеш да смяташ образованието си завършено. Именно там човек узнаваше как всъщност стават нещата и че те не стават тъй, както можеше да се предполага. Но аз само започнах образованието си, помисли си той. Интересно дали ще го продължа още дълго. Тъкмо от «Гейлорд» се нуждаеше, онова, което научаваше там, беше разумно и полезно. В началото, когато той все още вярваше във всички глупости, наученото в «Гейлорд» беше удар за него. Но сега знаеше достатъчно, за да признае необходимостта от прикриване на истината, и наученото в «Гейлорд» още повече засилваше вярата му в онова, което той приемаше за истина. Приятно му беше да знае как всъщност стоят нещата, а не как биват представяни. В една война винаги се лъже. Но истината за Листер, Модесто и Ел Кампесино беше много по-добра от лъжите и легендите. Е, добре, един ден те ще кажат истината на всички, а засега той беше доволен, че има «Гейлорд» за неговото лично осведомяване.
Да, там ще отседне в Мадрид, след като си купи книгите, след като полежи в горещата вана, като пийне две чашки и почете малко. Но той беше съставил този план по-рано, когато Мария още я нямаше. Нищо, ще вземат две стаи; докато него го няма, тя ще прави каквото си иска, а след «Гейлорд» ще се връща при нея. Малко ли време е чакала тук, из тия планини. В хотел «Флорида» може да почака още малко. В Мадрид ще прекарат три дни. Три дни не са малко време — зависи. Ще я заведе да види братята Маркс. Тяхното шоу в оперния театър продължава вече три месеца и сигурно ще се задържи още три. Спектакълът на братя Маркс ще й хареса, помисли си той. Да, сигурно ще й хареса.
Но от «Гейлорд» до тази пещера пътят е дълъг. Не, този път не е дълъг. Дълъг ще бъде другият път — от тази пещера до «Гейлорд». Когато Кашкин го бе завел за първи път в «Гейлорд», там не му беше харесало, Кашкин му беше казал, че непременно трябва да се запознае с Карков, защото Карков много се интересувал от американците, защото бил убеден, че Лопе де Вега няма равен на себе си, а «Фуенте Овехуна»* е най-хубавата пиеса на света. Може и така да е, но Робърт Джордън не споделяше това мнение.
[* «Овчи извор» (исп.). — Б.пр.]
Мястото не му беше харесало, но Карков — да. Карков беше най-интелигентният човек, който той някога беше срещал. Отначало му се бе сторил комичен с черните си ездитни ботуши, сивия брич и куртка, с малките си ръце и крака, с леко подпухналото си, слабо лице и тяло, с особения си начин на говорене, сякаш изплюваше думите през развалените си зъби. Но Робърт Джордън още не беше срещал човек с такъв ум, такова вътрешно достойнство, предизвикателно държане и чувство за хумор.
В «Гейлорд» луксът беше толкова голям, че в него имаше нещо направо нечестно и непочтено. Но защо пък представителите на една сила, която управляваше една шеста от света, да не се порадват на малко удобства? Така или иначе, те ги имаха, на Робърт Джордън отначало това бе подействувало отблъскващо, но след това го бе приел и дори бе започнал да му се наслаждава. Кашкин го бе представил като някаква изключителна личност и отначало Карков беше обидно вежлив, но после, когато Робърт Джордън бе показал, че не заема позата на герой и бе разказал една смешна и малко неприлична история, която го представяше не откъм най-добрата му светлина, вежливостта на Карков бе отстъпила място на непринудена грубост, после на дързост и те бяха станали приятели.
Там Кашкин беше само търпян. Имаше нещо около него, изглежда, той се беше провинил в нещо и сега го изкупваше в Испания. Не му казваха какво е то, но сега, след като беше вече мъртъв, може би щяха да му кажат. Във всеки случай той и Карков се бяха сприятелили, той се беше сприятелил и с невероятно слабата, изпита, тъмна, любеща, явно претърпяла много лишения и въпреки това не озлобена жена със стройно, занемарено тяло и тъмна, тук-таме подивяла, късо подстригана коса, която беше жената на Карков и работеше като преводач в танковия корпус. Той се бе сприятелил и с любовницата на Карков, която имаше котешки очи, златисточервеникава коса (понякога повече червеникава, понякога повече златиста, в зависимост от фризьора), мързеливо чувствено тяло (създадено, за да се съешава добре с други тела), уста, създадена, за да се слепва с други уста, глупава, амбициозна и безгранично предана. Тази любовница обичаше да клюкарствува, от време на време да се отдава на разврат, спазвайки все пак известни граници, което, изглежда, само забавляваше Карков. За него се предполагаше, че освен тази от танковия корпус има и друга жена, неизвестно къде, може би имаше още две, но за това никой не беше сигурен. Робърт Джордън харесваше тази му жена, която познаваше, също и любовницата. Мислеше си, че сигурно ще му хареса и другата жена, ако я срещнеше и ако Карков имаше още една жена. Карков разбираше от жени.
На портала пред хотел «Гейлорд» стояха въоръжени часовои с надянати щикове и в тази, същата вечер, това сигурно беше най-приятното и комфортно място в обсадения Мадрид. Прищя му се тази вечер да е там, а не тук. Макар че и тук не беше лошо, сега, след като колелото вече не се въртеше. Снегът също спираше.
С удоволствие би показал на Карков своята Мария, но не би могъл да я заведе там без предварително разрешение, пък и изобщо трябваше да види как ще го приемат там след това му пътуване. Настъплението вече ще е привършило, Голц също ще бъде там и ако той се е справил добре, ще го разбере от Голц. А заради Мария Голц ще започне да се шегува с него. След всичко, което му бе наговорил за момичетата.
Той се протегна към купата пред Пабло и гребна чаша вино.
— С твое разрешение — каза той.
Пабло кимна. Изглежда, че е погълнат от военните си проучвания, помисли си Робърт Джордън. Не го блазни преходната като сапунен мехур слава, придобита със зейналите дула на оръдията — търси ключа към проблема на дъното на купата с вино. Но този мерзавец, изглежда, наистина не е лишен от способности, щом толкова време успешно е предвождал групата? Като гледаше Пабло, Робърт Джордън се опитваше да си представи какъв партизански командир би излязло от него през Американската гражданска война. Имало е толкова много такива командири, мислеше си той.
Но почти нищо не знаем за тях. Не за такива като Куонтрил, като Моспи или като неговия собствен дядо, а за дребните, които са предвождали малочислени групи. Ами пиенето? Сигурен ли си, че Грант наистина е бил пияница? Дядо му винаги е твърдял, че е бил, че към четири часа следобед той вече бил леко пиян, а по време на обсадата на Виксбърг няколко дни изобщо не изтрезнял. Но дядо му твърдеше, че Грант, колкото и да е бил пиян, винаги действувал съвсем нормално, само понякога било трудно да го разбудят. Но успееш ли да го разбудиш, започвал да действува нормално.
В тази война нито едната, нито другата страна имаха своя Грант, своя Шерман или своя Стонуол Джексън. И Джеб Стюърт нямаха? Нито пък Шеридън. Но такива като Маклелън с лопата да ги ринеш. Фашистите имаха безброй маклелъновци, а републиканците — най-малко трима.
И военни гении нямаше в тази война, поне не виждаше да има. Нито един. Дори далечно подобие на гении. Клебер, Лукаш и Ханс, като командири на Интернационалните бригади, с чест бяха изпълнили задачите си при отбраната на Мадрид, но след това старият плешив, очилат, самодоволен, тъпоглав, скучен като събеседник, безстрашен и тъп като овен, надъхан с пропагандни фрази защитник на Мадрид Миаха беше започнал така да завижда на Клебер за неговата популярност, че застави руснаците да го отстранят от командуването и да го прехвърлят във Валенсия. Клебер беше добър войник, но ограничен и твърде приказлив за поста, който заемаше. Голц беше добър командир и отличен войник, но през цялото време го държаха в подчинено положение и не му даваха възможност да действува с развързани ръце. Подготвеното настъпление беше първата му по-мащабна операция досега и на Робърт Джордън не му бе харесало онова, което бе чул да се говори за настъплението. А накрая и Гал, унгарецът, който заслужаваше да бъде разстрелян, ако бе вярно поне половината, което се говореше за него в «Гейлорд» Дори ако е вярно десет процента от онова, което се говори в «Гейлорд», помисли си Робърт Джордън.
Съжаляваше, че не е видял сражението на платото отвъд Гуадалахара, където бяха натупали италианците. Но тогава той беше в Естремадура. За това сражение му бе разказал Ханс една вечер преди две седмици в «Гейлорд» и тъй образно, че всичко бе пред очите на Робърт Джордън, като да го бе видял. Имаше един момент, когато всичко е изглеждало загубено това било, когато италианците пробили фронта при Трихуеке, и ако им се било удало да прережат пътя между Ториха и Бриуега, Дванадесета бригада е щяла да попадне в обкръжение. «Но понеже знаехме, че са италианци — бе казал Ханс, решихме се на такава рискована маневра, която би била безсмислена при друг противник. И тя успя.»
Ханс му бе показал всичко това на картата. Носеше я винаги със себе си в планшета и в него още не се бяха изпарили и възторгът и удивлението от невероятната маневра. Ханс беше отличен войник и забавен приятел. Испанските части на Листер, Модесто, а? Кампесино също се биха добре в това сражение, разказваше Ханс, и заслуга за това имат техните командири, за дисциплината, която бяха създали. Но и Листер и Модесто и Кампесино в много от случаите изпълняваха ходове, които им бяха подсказани от техните руски военни консултанти. Те бяха като начинаещи пилоти в учебен самолет с двойно управление, където инспекторът всяка секунда може да поправи допуснатата грешка. Е добре, тази година ще се види как са се учили. След известно време няма да има двойни управления и тогава ще се види доколко добре ще могат сами да действуват с дивизии или армейски корпуси.
Те бяха комунисти и дисциплината им беше в кръвта. Дисциплината, която ще налагат, за да изградят боеспособна армия. Листер налагаше убийствена дисциплина. Той беше истински фанатик — от ония, които притежават типично испанското незачитане на човешкия живот. От първото нашествие на татарите в Европа насам малко са армиите, в които войници са били екзекутирани тъй безцеремонно и по такива нищожни поводи, както войниците под негово командуване. Но той знаеше как да изкове от дивизията истинска боеспособна единица. Едно е да се задържиш на позициите. Друго е да атакуващ противниковите позиции и да ги превземеш, а съвсем друго е пък да маневрираш в хода на бойните действия, мислеше си Робърт Джордън, както си седеше край масата в пещерата. Като го знам какъв е Листер, интересно ще бъде да го видя как ще се справя, когато вече няма да има двойно управление. Но може би ще продължи да го има, може би те няма да си отидат. Интересно — дали ще си отидат? И дали няма да станат още повече? Интересно — как ли гледат руснаците на цялата тази работа? «Гейлорд» — това е мястото, където човек може да разбере. Има много неща, които сега трябва да зная, и мога да ги разбера единствено в «Гейлорд».
По едно време си мислеше, че «Гейлорд» ще му навреди. Той представляваше пълна противоположност на пуританския, религиозен комунизъм на «Веласкес» номер 63, мадридския дворец, превърнат в столичен щаб на Интернационалните бригади. На «Веласкес» 63 се чувствуваше като послушник в монашески орден. В «Гейлорд» нямаше и помен от атмосферата, която бе господствувала в щаба на Пети полк, преди да го разбият на бригади, съобразно с устава на новата армия.
В тези два щаба човек се чувствуваше като участник в кръстоносен поход. Това е единственият подходящ израз, макар и тъй изтъркан от дълга употреба, че вече е започнал да губи истинското си значение. Въпреки бюрократизма, неумението да се действува резултатно и партийните дрязги изпитваш чувство, което не си изпитвал от деня на своето първо причастие. А то беше, че се посвещаваш на своя дълг към всички потиснати в света, чувство, за което да се говори, е тъй неловко и трудно, както за религиозния екстаз, и все пак бе тъй истинско, както чувството, което те обхваща, когато слушаш Бах или стоиш пред Шартрската или Леонската катедрала и гледаш как светлината струи през огромните витражи, или когато гледаш картините на Мантеня и Греко, и Брьогел в Прадо. То те кара да усещаш, че участвуваш в нещо, в което вярваш изцяло и докрай и в което ти изпитваш братска близост с другите, които заедно с теб участвуват в него. Нещо, което ти беше съвсем непознато по-рано, но сега ти го опозна и то, заедно с онези причини, които го породиха, стана за теб тъй важно, че сега дори собствената ти смърт няма значение, и ако все пак се стараеш да я избегнеш, то е само за да не ти попречи да изпълниш дълга си. Но най-хубавото беше, че ти можеш да осъществиш на дело това чувство и тази необходимост. Можеш да се сражаваш.
И ти се сражава, мислеше си той. И за този, който се е сражавал и е останал жив, чистотата на чувството скоро е загубена, макар и да се е бил добре. Изчезва след първите шест месеца.
А когато отбраняваш позиция или град, първоначалната чистота се завръща. Така беше станала в боевете за Сиера. В сраженията там се чувствуваше истинско революционно другарство. Там, когато за първи път бе възникнала необходимостта да се заздрави дисциплината, той бе разбрал и одобрил това. Под артилерийския огън страхливците бяха побягнали. Той бе видял как ги разстрелват и ги оставят да се издуват в канавката, и никой не им обръща внимание, освен за да им вземе патроните и каквото ценно има по тях. Правилно беше да им вземат патроните, ботушите и кожените куртки. Да им оберат ценностите, беше просто разумно. Иначе щяха да ги оберат анархистите.
Тогава бе изглеждало правилно, необходимо и справедливо да се разстрелват на място побягналите. В това нямаше нищо лошо. Те бягаха, защото мислеха само за себе си. Фашистите атакуваха, ние ги спряхме на сивия скалист склон, сред клековете и трънките на Гуадарама. Цял ден удържахме шосето под въздушните бомбардировки и артилерийски огън, след като изнесоха артилерията си на рубежа и тези, които доживяха края на деня, контраатакуваха и отблъснаха фашистите. После, когато те опитаха обход отляво и запълзяха между скалите и дърветата, ние се укрепихме в санаториума, стреляхме от прозорците и от покрива, макар че бяхме хванати в обръч от две страни и разбрахме какво значи да се чувствуваш обкръжен — и това трябваше да преживеем, но въпреки това удържахме, докато контраатаката ги отхвърли обратно на другата страна на шосето.
Сред всичко това, в страх, от който устата и гърлото ти пресъхват, в прахоляка от разбития хоросан и неочаквания ужас от рухващата стена, която се сгромолясва в припламването и трясъка на експлодиращия снаряд, почистваш картечницата, завличаш до стената този, който до преди миг е стрелял с нея, залягаш по очи върху отломъците, главата ти е зад щита, оправяш засеклия механизъм, вадиш смазаната гилза, изравняваш патронната лента и сега, легнал изпънат зад щита, насочваш картечницата, пътят е пак под обстрела й, мерникът опипва шосето; направил си онова, което трябваше да се направи, и знаеш, че си прав. Познал си опиянението на боя, от което устата съхне, опиянението, което те очиства, премахва страха, ти се би през лятото и есента за всички злочести по света, против всички потисници, за всичко, в което вярваше, и за новия свят, който те научиха да виждаш. През тази есен мислеше си той, ти се научи, без да забелязваш лишенията, търпеливо да понасяш студа, влагата, калта и безкрайните сапьорни и укрепителни работи. И чувството, което ти изпитваше през лятото и есента, бе погребано под умората, нервното напрежение, лишенията, безсънието. Но то остана, макар и дремещо, и всичко, през което премина, се превърна единствено в негово оправдание. Тъкмо в тези дни, мислеше си той, ти изпита дълбоката, разумна и безкористна гордост — която би те превърнала в невероятен досадник в «Гейлорд», хрумна му внезапно.
Не, по онова време не ти беше мястото в «Гейлорд», помисли си, твърде наивен беше. Беше като осенен от благодат. Но може би и «Гейлорд» тогава не е бил такъв. Не, всъщност не е бил такъв, каза си той. Съвсем не е бил такъв. Тогава въобще не е имало никакъв «Гейлорд».
Карков му бе разказал за ония дни. Тогава всички руснаци, толкова, колкото били в Мадрид, живеели в хотел «Палас». В ония дни Робърт Джордън не бе познавал нито един от тях. Това бе преди организирането на първите партизански отреди, преди той да се срещне с Кашкин и с останалите. Тогава Кашкин е бил на север, в Ирун и Сан Себастиан, участвувал е в неуспешните боеве към подстъпите на Виктория. Пристигнал бе в Мадрид едва през януари, а докато Робърт Джордън се бе сражавал при Карабанчел и Усера и през тези три дни, в които бяха спрели настъплението на дясното крило на фашистите към Мадрид и се бяха сражавали за всяка къща, за да очистят от мароканците и от легионерите превърнатото в развалини предградие в края на сивото, спечено от слънцето плато и създаваха по височините отбранителна линия за защита на това ъгълче на града, Карков е бил в Мадрид.
За тези дни Карков говореше без цинизъм. Това беше времето, когато всичко изглеждаше загубено и всеки бе запазил в себе си — по-скъп от всякакви отличия и награди — споменът за това как той е постъпвал, когато всичко е изглеждало загубено. Правителството бе оставило града на произвола на съдбата и бе побягнало заедно с всички коли на военното министерство, а старият Миаха трябваше да обиколи с велосипед своята отбранителна линия, за да я инспектира. Това Робърт Джордън просто не можеше да повярва. И в най-силен пристъп на патриотизъм не можеше да си представи Миаха на велосипед, но Карков твърдеше, че било вярно. Ала той бе изпратил репортаж за случилото се в съветските вестници и след като го бе написал, сигурно бе започнал да се самоубеждава, че наистина е било така.
Имаше и неща, за които Карков не бе писал. В хотел «Палас» бяха настанили трима тежко ранени руси — двама танкисти и един летец. Бяха твърде тежко ранени, за да ги преместят. Карков отговаряше за тях и след като в онова време беше особено важно да няма никакви доказателства за руска намеса, която би оправдала една открита интервенция на фашистите, Карков отговаряше и за това те да не попаднат в ръцете на фашистите, в случай че градът трябва да бъде изоставен.
В случай че се наложи да се напусне градът, Карков трябваше да ги отрови и да унищожи всякакви доказателства за тяхната самоличност, преди да си отиде от хотел «Палас». Никой нямаше да може да докаже, че труповете на тримата ранени са на руснаци — единият с три куршума в стомаха, другият без челюст и с оголени гласни струни, третият с раздробена бедрена кост, а лицето и ръцете тъй обгорени, щото цялата му глава бе една останала без косми, без вежди и без клепки рана. По телата на тези трима ранени, които той трябваше да остави в хотел «Палас», никой нямаше да може да установи, че са руснаци. Как ще докажеш, че проснатият пред теб гол труп е на руснак? Националността и политическите ти убеждения не личат, когато си мъртъв.
Робърт Джордън бе запитал Карков как е посрещнал необходимостта да извърши това и Карков бе отговорил, че не я бил посрещнал с особен възторг. «А как щеше да го направиш? — бе го запитал Робърт Джордън и бе добавил: — Щото не е толкова просто, ей така, да отровиш някого.» А Карков бе отвърнал: «Напротив, просто е, когато винаги си носиш и за себе си» — и бе отворил табакерата си и бе показал на Робърт Джордън какво е скрил от едната й страна.
— Но нали, ако те пленят, най-напред ще ти вземат табакерата? — бе възразил Робърт Джордън. — Ще ти кажат: «Горе ръцете!»
— Но аз имам и тук — беше се засмял Карков и му бе показал ревера на куртката. — Захапваш ревера, сдъвкваш го и преглъщаш.
— Това е много по-сигурно — беше се съгласил Робърт Джордън. — Кажи, наистина ли има мирис на горчиви бадеми, както пише в детективските романи?
— Не знам — бе отвърнал весело Карков. — Никога де съм го помирисвал. Искаш ли да счупим една ампулка и да го помиришем?
— По-добре пази си я.
— Прав си — бе казал Карков и бе прибрал табакерата. — Нали разбираш, не съм пораженец, но критичен момент винаги може да дойде отново и тогава никъде не можеш да си набавиш такова нещо. Чете ли комюникето за фронта при Кордоба? Невероятно е. Сега това е любимото ми комюнике.
— И какво казват в него? — Робърт Джордън бе пристигнал в Мадрид от фронта при Кордоба и усети, че се стяга вътрешно, както става винаги, щом някой се надсмее над нещо, над което и ти би могъл да се надсмееш, но само ти, а не другите. — Кажи ми!
— Nuestra gloriosa tropa siga avanzando sin perder ni una sola palma de terreno — бе казал Карков със своето стряскащо испанско произношение.
— Не може да бъде — беше се усъмнил Робърт Джордън.
— Нашите славни войски продължават да настъпват, без да губят нито педя земя — бе повторил Карков на английски. — Така пише в комюникето. Ще го намеря да го прочетеш.
Жив беше още споменът за хората, които ти познаваше и които бяха загинали в боевете край Пособланко; но в «Гейлорд» това беше тема за шеги.
Ето какво представляваше «Гейлорд» сега. Но бе имало дни, в които не бе съществувал «Гейлорд», и ако положението се бе изменило дотолкова, че «Гейлорд» се беше превърнал в онова, което бяха направили от него оцелелите след първите дни на войната, Робърт Джордън можеше да бъде само щастлив от това, да го осъзнава и с радост да ходи в «Гейлорд». Сега си твърде далеч от онова, което чувствуваше в Сиера и в Карабанчел, и в Усера, помисли си той. Много лесно се поддаваш на поквара, продължиха мислите му. Но дали това беше поквара, или просто загубата на онази наивност, с която се започва? Нима не беше така с всичко? Запазваше ли някой първоначалното душевно целомъдрие — онова, с което започват да работят младите лекари, младите свещеници и младите войници? Свещениците — да, иначе ще ги отлъчат. Сигурно и нацистите го запазват, помисли си той, и комунистите, които имат достатъчно строга самодисциплина. Но погледни Карков!
Никога не му омръзваше да си мисли за случая Карков. Последния път, когато се бяха срещнали в «Гейлорд», Карков беше чудесен — поводът беше някакъв английски икономист, прекарал много време в Испания. Дълги години Робърт Джордън бе чел статиите на този човек и винаги бе изпитвал уважение към него, без да го познава. Онова, което той бе написал за Испания, не му беше харесало. То беше твърде просто и ясно, твърде опростенчески схематизирано, в привидната широта на погледа имаше ограниченост, а много от статистическите данни бяха подвеждащи, може би не фалшифицирани, а така подбрани, че да отговарят на мисловния калъп на автора. Но той си помисли, че когато добре познаваш една страна, рядко би ти харесало онова, което пишат за нея по вестниците и списанията и бе оценил добрите намерения на човека.
Накрая се случи така, че се срещнаха. Това стана един следобед, след като бяха атакували при Карабанчел. Те бяха намерили прикритие до стената на арената за боя с бикове; на двете съседни улици се водеха престрелки, хората му бяха нервни, в очакване да се започне атаката. Бяха им обещали един танк, но той не се бе появил и Монтеро седеше, опрял глава с ръка, и все си повтаряше: «Няма го танкът. Танкът не дойде.»
Денят беше студен, вятърът вдигаше жълт прахоляк по улицата, а Монтеро беше ранен в дясната ръка и тя постепенно се схващаше.
— Трябва ни танк — казваше той. — Трябва да изчакаме танка, а не можем да чакаме.
Беше станал раздразнителен, това, изглежда, беше от болката.
Робърт Джордън отиде да види дали танкът не е пристигнал — Монтеро казваше, че можело да е спрял зад кооперацията, на ъгъла при трамвайната линия. Наистина там беше. Но не беше танк. В ония дни испанците бяха в състояние всяко нещо да нарекат танк. Това беше стара бронирана кола. След като се бе добрал до това място зад ъгъла на кооперацията, водачът бе решил да не продължава по-нататък към арената. Стоеше зад стария броневик, положил скръстени ръце на металическата обшивка, облегнал на тях главата си в мекия кожен шлем. Когато Робърт Джордън му заговори, той поклати глава, без да я вдига. После надигна глава, но без да я извръща към Робърт Джордън.
— Нямам заповед да карам нататък — каза той мрачно:
Робърт Джордън бе извадил пистолета от кобура и бе опрял дулото в кожената куртка на водача на блиндираната кола.
— Ето ти заповедта — беше му казал той. Човекът бе поклатил главата си с големия шлем с кожени възглавнички, като на играчите на ръгби, и бе казал:
— Няма патрони за картечницата.
— Имаме патрони там, при арената — бе му казал Робърт Джордън. — Хайде, да тръгваме. — Там ще заредим лентите. Хайде!
— Няма кой да стреля с картечницата — бе казал водачът.
— Къде е той? Къде е картечарят?
— Убиха го — бе отвърнал водачът. — Вътре е.
— Измъкни го — бе заповядал Робърт Джордън. — Извади го навън.
— Свил се е между картечницата и волана и няма откъде да мина.
— Ела — бе казал Робърт Джордън. — Ще го измъкнем двамата.
Влизайки в блиндираната кола, той си удари челото и от малката рана над веждата по лицето му бе потекла кръв. Мъртвият картечар беше тъй тежък и така се беше вкочанясал, че беше невъзможно тялото да се изпъне, та Робърт Джордън трябваше да блъска с юмрук по главата му, защото мъртвият се бе сгънал ничком и се бе вклинил между седалката и волана. Накрая успя да избие главата му оттам, като блъсна с коляно лицето на мъртвеца отдолу, после го хвана през кръста и затегли, за да освободи главата, а накрая извлече трупа към вратата.
— Помогни ми да го изтегля — викна той на водача.
— Не искам да го докосвам — бе казал водачът и Робърт Джордън забеляза, че той плаче. Сълзите се стичаха надолу от двете страни на носа му, по прашното лице, носът му също течеше.
После се изправи до вратата отвън, изтегли мъртвия картечар от машината и той се свлече до трамвайната линия сгънат надве, в същата поза, в която беше застинал. Остана да лежи там с посивялото восъчно лице, по очи на тротоара, със сгънати под него ръце, както в колата.
— Сядай, дявол да те вземе — бе казал Робърт Джордън на водача и му бе направил знак с пистолета си. — Сядай веднага!
И тъкмо тогава бе видял онзи човек да излиза от прикритието на кооперацията. Беше с дълго палто, гологлав, с посивяла коса, скулите му бяха широки, а очите хлътнали и сближени. Държеше пакет «Честърфилд», извади една цигара и я подаде на Робърт Джордън, който с помощта на пистолета наблъскваше водача в бронираната кола.
— Минутка, другарю — се бе обърнал той към Робърт Джордън на испански. — Не може ли да ми обясните нещо за тази престрелка?
Робърт Джордън бе взел цигарата и я бе сложил в горния джоб на синьото яке, каквото носеха механиците. Той позна този другар, беше го виждал на снимка. Това беше английският икономист.
— Я се разкарай! — каза той на английски. След това се обърна на испански към шофьора на броневика: — Напред! Към арената. Ясно ли е? И бе затръшнал тежката врата на бронираната кола, бе спуснал предпазната скоба, а машината се бе понесла по дългия наклон, куршумите зачаткаха по бронираната обшивка като камъни по железен котел. А когато започнаха да ги обстрелват с картечен огън, звънтяха остро като удари с чук. Те спряха до стената на арената, която им послужи за прикритие, на стената още стояха октомврийските афиши, залепени до гишето за билети, до тях бяха отворените сандъци, с патрони, другарите му го чакаха с пушки на рамо и с ръчни гранати на коланите и в джобовете и Монтеро бе казал:
— Добре. Ето го танка. Сега можем да атакуваме.
Същата вечер, когато и последните къщи на хълма бяха вече в техни ръце, той лежеше удобно под прикритието на една тухлена стена, в която бе пробито отверстие като бойница, имаха оттам много добър обстрел, една равна площ се бе проснала между тях и възвишението, на което се бяха оттеглили фашистите, и с едва ли не чувствено удоволствие той си мислеше колко добре е защитен левият фланг от стръмното възвишение с разрушената вила на върха. Беше се сврял в една купа слама и се беше завил с одеялото, за да не настине, докато пропитите му с пот дрехи съхнат на гърба му. Лежеше там и си мислеше за икономиста, засмя се, когато се сети за него, и съжали, че се бе държал грубо. Но когато англичанинът му бе подал цигарата — един вид като бакшиш за очакваната информация, ненавистта на боеца към нестроевака така бе пламнала у него, че той не бе успял да се сдържи.
Сети се за «Гейлорд» и разговора с Карков за същия този човек.
— Значи, там си го срещнал — бе казал тогава Карков. — През същия този ден аз не отидох по-далеч от Пуенте де Толедо. Значи, той се е приближил съвсем до фронта. Но, изглежда, това е бил последният ден на подвизите му. На следващия ден напусна Мадрид. Струва ми се, че най-много се прояви в Толедо. В Толедо показа чудеса от храброст. Беше един от тези, които разработиха идеята как да се превземе Алкасар. Да го беше видял в Толедо. Мисля, че обсадата ни успя до голяма степен благодарение на неговата помощ и неговите съвети. Това беше най-нелепият етап от войната. Върхът на глупостта, но кажи ми, какво мнение имат за него в Америка?
— В Америка — отвърна Робърт Джордън — го считат за твърде приближен до Москва.
— Не е — бе казал Карков. — Но има великолепно лице — с такова лице и с такива маниери можеш на много места да успееш. Аз например, с моето лице, нищо не бих могъл да постигна. Малкото, което съм постигнал, съм го постигнал въпреки лицето си, което нито вдъхновява хората, нито им внушава обич или доверие към мен. А този човек, Мичъл, има лице — истинско съкровище. Лице на заговорник. Всеки, който познава заговорниците от романите, незабавно му се доверява. Има и поведението на заговорник. Който го види да влиза в стаята, мигом усеща, че пред него стои заговорник от висша класа. Всички твои богати съотечественици, които смятат, че са се поддали на сантименталния порив да помогнат на Съветския съюз, или искат да се позастраховат срещу евентуален успех на Партията, незабавно прочитат в лицето на този човек, че той не може да бъде нищо друго, освен доверен агент на Коминтерна.
— Значи, няма връзки с Москва?
— Никакви. Слушай, другарю Джордън. Известно ли ти е, че има два вида глупци?
— Пълни и кръгли?
— Не. Говоря за двата вида глупаци, които имаме у нас, в Русия. — Карков се засмя и започна: — Първият — това е зимният глупак. Зимният глупак спира пред вратата на дома ти и силно потропва. Излизаш на вратата, виждаш го и разбираш, че го виждаш за първи път. Той е особено внушителен. Едър мъж, с високи ботуши, кожух, кожена шапка и целият засипан със сняг. Потропва с ботушите си и отърсва снега от тях. После сваля шубата и изтърсва още сняг. После сваля шапката и я блъсва в самата врата, за да я изтърси. И от шапката му пада сняг. Изтръсква още веднъж снега от ботушите си и влиза в стаята. Тогава го поглеждаш и виждаш, че е глупак. Ето, това е зимният глупак. — А летният глупак върви по улицата, размахва ръце, върти глава и всеки от двеста крачки може да види, че той е глупак. Това значи летен глупак. Този икономист е зимен глупак.
— Но защо хората тук му се доверяват? — бе запитал Робърт Джордън.
— Лицето — бе отвърнал Карков. — Неговата великолепна муцуна на конспиратор. И безценният му трик — все току-що пристига някъде, където се ползува с огромно доверие и уважение. Разбира се — беше се усмихнал Карков, — за да може този трик да действува, той трябва много да пътува. Нали знаеш, испанците са много странни хора — бе продължил да обяснява Карков. — Това правителство имаше много пари. Много злато. За приятелите — нищо. Ти си приятел? Отлично. Значи, свършваш това безплатно. Но за хора, които представят важна фирма или страна, с която не се поддържат приятелски отношения, но на която трябва да се повлияе — на такива хора те дават с щедра ръка. Много любопитно е, ако вникнеш в това.
— Това не ми харесва. Освен това парите принадлежат на испанския работник.
— Не е важно дали ти харесва. Важно е дали го разбираш — му бе казал Карков. — Винаги, когато се срещнем, аз те научавам на нещо, така малко по малко ще получиш образование. Интересно би било един професор да получи образование.
— Не знам дали ще бъда преподавател, когато се завърна. Вероятно ще ме изхвърлят като червен.
— Може би ще можеш да дойдеш в Съветския съюз и ще продължиш работата си там. Може би това е най-разумното за теб.
— Но моята специалност е испански език.
— Испански се говори в много страни — бе казал Карков. Невъзможно е във всички тези страни да бъде тъй трудно да се направи каквото и да било, както в Испания. После, не забравяй, че вече девет месеца не преподаваш. За девет месеца човек може да се сдобие с нова професия. Колко диалектика си чел?
— Чел съм «Марксически наръчник» под редакцията на Емил Бърнс. Това е всичко.
— Ако си го изчел целия, това не е толкова малко. Хиляда и петстотин страници са това, а на всяка страница имаш върху какво да се замислиш. Но има много други неща, които трябва да прочетеш.
— Сега нямам време за четене.
— Знам — бе казал Карков. — Имам пред вид един ден. Има книги, които, като ги прочетеш, ще започнеш да си обясняваш много от нещата, които сега стават. А това, което става сега, ще даде материал за друга, много нужна книга, книга, обясняваща много неща, които трябва да се знаят. Може би аз ще я напиша. Надявам се, че аз ще бъда този, който ще я напише.
— Не виждам кой би я написал по-добре.
— Не ме ласкай — бе казал Карков. — Аз съм журналист. Но като всички журналисти мечтая да се занимавам с литература. Сега проучвам материали за един очерк за Калво Сотело. Бил е много завършен фашист; испански фашист в чист вид. Франко и останалите не са. Изучавам всички писания и речи на Сотело. Бил е много умен и е много умно, че са го убили.
— Мислех, че не си привърженик на политическите убийства.
— Това е един твърде широко прилаган метод — бе казал Карков. — Твърде широко прилаган.
— Но…
— Ние сме против индивидуалния терор — беше се усмихнал Карков. — Разбира се, ние сме против дейността на престъпните терористични и контрареволюционни организации. Изпитваме ненавист и отвращение към двуличието и низостта на такива настървени хиени, като бухаринските отрепки, и на изверги като Зиновиев, Каменев, Риков и техните лакеи. Мразим и ненавиждаме тези истински мерзавци — бе се усмихнал той отново. — Но въпреки това, според мен, има основание да се каже, че методът на политическите убийства се прилага твърде нашироко.
— Искаш да кажеш…
— Нищо не искам да кажа. Но ние, разбира се, премахваме и ликвидираме такива мерзавци и отрепки, генералски предателски псета и адмирали, погазили клетвата за вярност. Ние ги ликвидираме. Това е ликвидиране, а не убийство. Ясна ли ти е разликата?
— Ясна — бе отвърнал Робърт Джордън.
— И тъй като понякога се шегувам — а знаеш колко е опасно да се шегуваш, дори и на шега, — това, че понякога се шегувам, още не значи, че испанският народ няма да доживее деня, в който ще се кае, гдето не е разстрелял някои генерали, които и сега командуват. Не обичам разстрелите, разбираш ли?
— Аз ги приемам — бе казал Робърт Джордън. — Аз също не ги обичам, но вече ги приемам.
— Знам — бе отговорил Карков. — Осведомен съм за това.
— Важно ли е? — бе запитал Робърт Джордън. — Аз просто исках да бъда искрен.
— За съжаление — бе казал Карков — това е едно от условията да бъдеш считан за надежден човек, който при други обстоятелства би се нуждаел от много по-дълго време, за да бъдеш причислен в тази категория.
— А непременно ли трябва да бъда надежден?
— Човек, който върши твоята работа, трябва да бъде абсолютно надежден. Трябва да поговорим някой път, за да проверя как ти работи мозъка. Жалко, че никога не разговаряме сериозно.
— Зазимил съм си мозъка, докато трае войната, докато я спечелим — бе се усмихнал Робърт Джордън.
— В такъв случай боя се, че дълго време няма да го употребяваш. Все пак не е лошо да го поупражняваш от време на време.
— Чета «Мундо Обреро» — бе обяснил тогава Робърт Джордън, а Карков бе отвърнал:
— Добре. Разбирам от шега. Но в «Мундо Обреро» се появяват разумно написани неща. Единствените разумно написани неща за тази война.
— Да. Съгласен съм. Но не можеш да добиеш пълна представа за това, което става, ако четеш само партийния орган.
— Не можеш — беше признал Карков. — Но такава пълна представа няма да добиеш дори ако четеш двайсет вестника, а и да я добиеш, не виждам за какво ти е. Аз почти винаги виждам цялостната картина и това, което правя с нея, е, че се опитвам да я забравя.
— Толкова ли е лоша според теб?
— Сега е по-добра, отколкото беше. Постепенно се измъкваме от най-лошото. Но нещата никак не са розови. Сега изграждаме мощна армия и някои елементи, тези, които идват заедно с Модесто, с Ел Кампесино, с Листер и Дюран, са надеждни. Повече от надеждни. Великолепни са. Сам ще видиш. Както по-рано имаме и бригадите, макар ролята им да се измени. Но армия, в която има и добри и лоши елементи, не може да спечели една война. Всички бойци трябва да бъдат доведени до определена степен на политическо развитие. Всички трябва да знаят за какво се бият и колко важно е то. Всички трябва да вярват в борбата, която им предстои, всички са длъжни да се подчиняват на дисциплината. Изграждаме мощна редовна армия, а нямаме време, за да създадем тази дисциплина, която една редовна армия трябва да притежава, за да се държи достойно под огъня. Наричаме я народна армия, но тя няма да има предимствата на една истинска народна армия, в същото време й липсва онази желязна дисциплина, която трябва да притежава редовната армия. Сам ще видиш. Това е много рисковано начинание.
— Днес не си много весел.
— Не съм — беше отговорил Карков. — Току-що пристигнах от Валенсия; там се видях с много хора. От Валенсия никой не се връща много весел. В Мадрид се чувствуваш спокоен, всичко ти е ясно и ти се струва, че войната не може да има друг край, освен победен. Валенсия е друго нещо. Там още управляват страхливците, които избягаха от Мадрид. Намерили са си топличко административно-бюрократично местенце и си управляват. Гледат отвисоко на ония, които останаха в Мадрид. Поредната им мания е да отслабят военния комисариат. Ами Барселона! Да знаеш какво става в Барселона!
— Какво?
— Беше и продължава да е същинска оперета. Отначало беше рай за неуравновесените и революционерите-романтици. Сега е рай за оперетни личности, които позират като войници. Такива войници, които обичат да се перчат с униформи, да парадират с червени и черни шалчета. Този род хора, които обичат всичко, свързано с войната, само не и да се бият. Валенсия ще те отврати, а Барселона ще те разсмее.
— А какво мислиш за метежа на ПОУМ?
— Несериозна работа. Дело на налудничави и неуравновесени, инфантилна история. Увлечени бяха и някои честни, но заблудени хора. Зад цялата работа стоеше само един остър ум и малко фашистки пари. Не много. Бедният ПОУМ. Глупаци!
— Загинаха ли много хора в метежа?
— По-малко, отколкото след това разстреляха и отколкото още ще разстрелят. ПОУМ. Несериозен като самото си название. Да го бяха нарекли ПИП или ГРИП. Всъщност не. Грипът е много по-опасен. Може да даде усложнения за зрението и за слуха. А знаеш ли, че били решили да убият мен, Валтер, Модесто и Прието! Виждаш ли каква каша им е в главата? Ние сме съвършено различни. Бедният ПОУМ. Така и не убиха никого. Нито на фронта, нито в тила. Само няколко души в Барселона.
— Беше ли там?
— Да. Изпратих оттам телеграма, в която описах тази гнусна организация на троцкистки убийци и фашистките им машинации, но, между нас казано, цялата работа с ПОУМ е несериозна. Единственият им делови човек беше Нин. В ръцете ни беше, но го изтървахме.
— Сега къде е?
— В Париж. Ние казваме, че е в Париж. Беше много приятен човек, но имаше политически халюцинации.
— Но са влезли във връзка с фашистите, не е ли така?
— Кой не се е свързвал с тях?
— Ние.
— Кой знае? Надявам се, че не сме. Ти често отиваш в техния тил — беше се усмихнал той. — А братът на един от секретарите на Републиканското посолство в Париж миналата седмица ходил в Сен Жан де Люс и там се срещнал с хора от Бургос.
— Предпочитам фронта — бе заявил тогава Робърт Джордън.
— Колкото по-близо до фронта, толкова по-добри са хората.
— А във фашисткия тил не ти ли харесва?
— Много. Там имаме прекрасни хора.
— А те сигурно имат свои прекрасни хора в нашия тил. Издирваме ги и ги разстрелваме, а те улавят и разстрелват нашите. Когато си на тяхна територия, винаги си мисли колко хора те са изпратили на наша.
— Мисля за това.
— Както и да е — бе казал Карков. — Днес вероятно имаш достатъчно материал за мислене, затова допий тая бира, дето ти е останала в халбата, и бягай, защото трябва да отида горе да говоря с някои хора. Хора от «горе». Ела пак да се видим.
Да, мислеше си Робърт Джордън. Много неща беше научавал в «Гейлорд». Карков бе прочел неговата първа и единствена книга. Тя не беше имала успех. Беше само двеста страници и той се съмняваше дали са я прочели поне две хиляди души. Беше вложил в нея всичко, което бе научил за Испания, за десетте години, през които беше пътешествувал из нея пеша, в третокласни вагони, в автобуси, на камиони, яхнал кон или муле. Познаваше Баския, Навара, Арагон, Аалисия, двете Кастилии, Естремадура — познаваше ги надлъж и нашир. Но Бороу, Форд и други също бяха написали добри книги, така че той бе могъл да добави много малко. Ала Карков бе казал, че книгата е хубава.
— Иначе нямаше да се занимавам с теб — бе му казал той. — Мисля, че пишеш абсолютно правдиво, а това е нещо много рядко. Затова бих искал да разбереш някои неща.
Добре. Нека всичко това да свърши и тогава той ще напише нова книга. Но само за нещата, които знае. Правдиво и за онова, което знае. Но за да ги опиша, ще трябва да пиша много по-добре, отколкото сега, помисли си той. Онова, което бе разбрал в тази война, не беше никак просто.
 

Глава деветнадесета
 
— Какво си седнал там? — запита го Мария. Тя беше застанала до него, а той извърна глава към нея и се усмихна.
— Нищо — отвърна той. — Мисля си.
— За какво? За моста ли?
— Не. За моста няма какво повече да се мисли. За теб и за един хотел в Мадрид, където живеят мои руски приятели, и за една книга, която един ден ще напиша.
— Има ли много руси в Мадрид?
— Не. Много малко.
— Но във фашистките вестници пише, че имало стотици хиляди.
— Това са лъжи. Много малко са.
— Обичаш ли русите? Този, който беше тук преди тебе, беше руснак.
— Ти обичаше ли го?
— Да. Тогава бях болна, но ми се стори много красив и много смел.
— Ама че глупости — красив! — намеси се Пилар. — Носът му плосък като длан, а скулите му широки колкото овчи задник.
— Той ми беше много добър приятел и другар — каза Робърт Джордън на Мария. — Аз много го обичах.
— Обичал си го ти — каза Пилар. — А си го застрелял.
При тези думи седналите на масата вдигнаха глава от картите, а Пабло се взря в Робърт Джордън. Всички се смълчаха, след това Рафаел циганинът запита:
— Вярно ли е, Роберто?
— Да — каза Робърт Джордън. Неприятно му беше, че Пилар бе заговорила за това, съжали, че той сам й го бе казал при Ел Сордо. — По негова молба. Беше тежко ранен.
— Какво чудно нещо  — възкликна циганинът. — Докато беше с нас, все му беше в ума дали няма да стане такова нещо. Не помня вече колко пъти съм му обещавал, че ако стане нужда, аз ще свърша тази работа. Чудно — повтори той и поклати глава.
Той беше много чуден — каза Примитиво. — Не като другите.
— Слушай — каза единият от братята, Андрес. — Като си професор и толкова учен, я кажи, вярваш ли, че е невъзможно човек да види предварително какво ще се случи с него?
— Не вярвам, че може — каза Робърт Джордън. Пабло се взираше в него с любопитен поглед, а Пилар го наблюдаваше с безизразно лице. — Този руски другар не беше добре с нервите, защото е прекарал много време на фронта. Бил се е при Ирун, а сами знаете, че там е било тежко. Много тежко. След това е воювал на север. А след като са били организирани първите групи за работа във фашисткия тил, прехвърлили са го тук, в Естремадура и в Андалусия. Мисля, че просто е бил много уморен и изнервен, затова е изпаднал в мрачни мисли.
— Не се и съмнявам, че е видял много ужасни неща — каза Фернандо.
— Както и ние, и всички останали — каза Андрес. — Но, слушай, Ingles, как мислиш, може ли човек да знае предварително какво ще го сполети?
— Не — каза Робърт Джордън. — Всичко това е невежество и суеверие.
— Кажи си — обади се Пилар. — Да чуем как мисли професора. — Тя говореше като с дете, което се опитва да разсъждава като възрастен човек.
— Мисля, че лошите предчувствия се пораждат от страха — каза Робърт Джордън. — Да виждаш лоши предзнаменования…
— Например като днешните самолети — каза Примитиво.
— Или поличба като твоето пристигане — каза с тих глас Пабло и Робърт Джордън обърна очи към отсрещния край на масата, където бе седнал той, разбра, че Пабло не го предизвиква, а просто бе изказал гласно мисълта си, и продължи: — Когато видиш лошо предзнаменование, ако си наплашен, започваш да мислиш за смъртта и после си въобразяваш, че предзнаменованието е поличба — заключи Робърт Джордън. — Смятам, че това е всичко. Не вярвам нито в гадатели, нито в прорицатели, изобщо в никакви свръхестествени неща.
— Но този предишния с особеното име ясно си беше видял съдбата — каза циганинът. — И точно така стана.
— Не я е видял — възрази Робърт Джордън. — Боял се е, че такова нещо може да се случи и това се е превърнало в натрапчива идея. Никой не може да ме убеди, че той бил видял нещо.
— И аз ли не мога? — запита го Пилар, взе малко пепел от огнището, сложи я на дланта си и духна. — И аз ли не мога да те убедя?
— Не. Ако ще да си магьосница, ако ще да имаш циганска кръв — пак няма да ме убедиш.
— Защото имаш памук в ушите — каза Пилар. На светлината на свещта едрите черти на лицето й изглеждаха особено резки и груби. — Не си глупав. Просто си глух. Който е глух, не чува музиката. Нито радиото. И както не ги чува, като нищо може да каже, че такива неща няма. Que va, Ingles! Аз видях смъртта на този човек с особеното име написана на лицето му така ясно, като да беше жигосана с нажежено желязо.
— Нищо не си видяла — настояваше на своето Робърт Джордън. — Видяла си страх и лоши предчувствия. Страхът се е загнездил в него, защото много нещо е преживял. Лошите предчувствия са го мъчели, защото си е представял какво би могло да се случи.
— Que va — каза Пилар. — Видях смъртта тъй ясно, сякаш беше седнала на рамото му. И това не е всичко — той миришеше на смърт.
— Миришел на смърт! — присмя й се Робърт Джордън. — Може би не на смърт, а на страх. Страхът мирише.
— На смърт — повтори Пилар. — Слушай. Бланкет, който беше най-знаменитият peon de brega, работеше с Гранеро и ми е разказвал, че в деня на смъртта на Маноло Гранеро преди коридата влезли в църква и там Маноло така силно миришел на смърт, че Бланкет едва не повърнал. А преди това бил с Маноло в хотела и сам видял как се изкъпал и се преоблякъл, преди да тръгне за арената. В колата, по пътя към арената били рамо до рамо и не се усещала никаква миризма. А в църквата никой друг не я усетил, освен Хуан Луис де ла Роса. И когато четиримата се строили, преди да излязат на арената, Марсиал и Чикуело пак нищо не усетили. Но Бланкет ми казваше, че Хуан Луис бил бял като платно и Бланкет го запитал: «И ти ли?» — «Просто е невъзможно да се диша — отвърнал му Хуан Луис. — Това е от твоя матадор.» — «Pues nada — казал Бланкет. — Нищо не може да се направи. Да се надяваме, че не грешим.» — «Ами другите!?» — запитал Хуан Луис. «Nada — казал Бланкет. — Но тоя вони по-лошо от Хосе в Талавера.» И същия следобед бика Нокапена от ранчото на Верагуа смаза Маноло Гранеро върху талпите на бариерата през втория сектор на мадридската Plaza de Toros. Бях там с Финито и всичко видях. Рогът на бика му влезе в черепа, главата на Маноло се залости под estribo, в основата на бариерата, където го беше натикал бика.
— Но ти не надуши нищо, нали? — запита Фернандо.
— Не — отвърна Пилар. — Защото бях далеч. Бяхме седнали на седмия ред в tendido номер три. Но оттам, под ъгъл, можах да видя всичко как стана. Същата вечер Бланкет, а по-рано той работеше с Хоселито и бе видял как той загина, разказа на Финито как бе станало всичко — бяха отишли да седнат във Форнос — и Финито запитал Хуан Луис де ла Роса така ли е било, но Хуан нищо не му отговорил, само кимнал с глава, че наистина е било така. Аз сама видях как стана. А ти, Ingles, сигурно си глух за такива неща, както са били глухи в този ден Чикуело и Марсиал Лаланда и всички banderilleros, и пикадори, и всички guente на Хуан Луис и на Маноло Гранеро, в този ден. Но Хуан Луис и Бланкет не са били глухи. И аз не съм глуха за такива работи.
— Защо казваш глух, когато то не е нещо да го чуеш, а да го помиришеш? — запита Фернандо.
— Leche! — сопна му се Пилар. — Трябваше ти да си професор на мястото на El Ingles. Но мога да разкажа и други такива неща и ти, Ingles, недей да спориш за работи, към които си глух. Чуваш ли онова, което едно куче ще чуе? Можеш ли да надушиш това, което едно куче ще надуши? Но вече си видял малко от това, което може да сполети човека.
Мария сложи ръка на гърба на Робърт Джордън, остана така облегната на рамото му и той изведнъж си помисли: време е да свършим с тия празни приказки и да използуваме тези часове, които имаме. Но още е рано. Трябва да се убие остатъка от вечерта. И запита Пабло:
— А ти вярваш ли в магии?
— Как да ти кажа — отвърна Пабло. — По-скоро мисля като теб. С мен никога не се е случвало нещо свръхестествено. А какво е страх — зная. И още как! Но вярвам, че Пилар умее да гледа на ръка и да предсказва съдбата. Ако не лъже, може би наистина е доловила този мирис.
— Que va, че да лъжа! — каза Пилар. — Да не би аз да съм го измислила? Бланкет беше човек сериозен и освен това много набожен. Не беше циганин, а еснаф от Валенсия. Никога ли не си го виждал?
— Виждал съм го — каза Робърт Джордън. — Много пъти. Един такъв дребничък, с безцветно лице и владее виртуозно мулетата. В краката е бърз като заек.
— Точно така — потвърди Пилар. — Лицето му е с лош цвят, защото има болно сърце и циганите казват, че носел смъртта със себе си, но с мулетата я отблъсвал настрана, както ти ще изтриеш праха от масата. Но той, макар че не е циганин, подуши смъртта на Хоселито при боя в Талавера. Макар да не разбирам как миризмата на мансаниля не му е попречила да долавя други миризми. Бланкет разказваше за това твърде неохотно, пък и не му вярваха — казваха му, че си въобразявал, защото Хосе водеше такъв живот тогава, че винаги беше изпотен под мишниците. Но след няколко години същото се случи с Маноло Гранеро, и то пред очите на Хуан Луис де ла Роса. Наистина, Хуан Луис много не го уважаваха, но в работата си имаше много вярно око. Беше и голям женкар. А Бланкет беше човек тих, сериозен, неспособен да излъже. И повярвай ми, че аз помирисах смъртта на твоя колега, който беше при нас.
— Не мога да повярвам — каза Робърт Джордън. — Нали каза, че Бланкет подушил това точно преди да излязат на тържествената обиколка на арената. Точно преди да започне коридата. А операцията с влака е минала успешно. Кашкин не е загинал в нея. Как тогава си подушила — то е станало не тогава, а по-късно!
— В това времето няма значение — обясни Пилар. — От Игнасио Санчес Мехиас така силно миришеше на смърт през последния му сезон, че мнозина не искаха да сядат с него в кафенето. Това всички цигани го знаеха.
— Тези работи ги измислят, след като човек загине — упорствуваше Робърт Джордън. — Всички знаеха, че Санчес Мехиас го чака удар с рог, защото не беше във форма, стилът му беше тежък и опасен, беше отслабнал и натежал в краката и рефлексите му бяха забавени.
— Така е — съгласи се Пилар. — Всичко това е вярно. Но всички цигани знаеха също и това, че миришеше на смърт; влезеше ли във Виля Роса, хора като Рикардо и Фелите Гонсалес се измъкваха от вратичката зад бара.
— Сигурно са му дължали пари — засмя се Робърт Джордън.
— Възможно е — каза Пилар. — Много е възможно. Но освен това те надушваха смъртта в него — това го знаеха всички.
— Това, което тя ти казва, е вярно, Ingles — каза циганинът Рафаел. — Това всички наши го знаят.
— Не мога и думичка да повярвам — упорствуваше Робърт Джордън.
— Слушай, Ingles — намеси се Анселмо. — Аз съм против всякакви такива магии. Но нашата Пилар се слави като много веща в тия работи.
— Ами на какво точно мирише? — запита Фернандо. — Каква ще е тая миризма? Като е миризма, трябва да мирише на нещо определено.
— Искаш ли да знаеш, Фернандито? — усмихна му се Пилар. — Мислиш, че ще можеш да я усетиш, така ли?
— Ако наистина съществува, защо да не я помириша както всеки друг?
— Защо не, наистина? — присмя му се Пилар и положи на колене едрите си длани. — Пътувал ли си някога с кораб, Фернандо?
— Не съм. И не възнамерявам.
— В такъв случай може и да не я познаеш. Защото в тази миризма е примесена оная воня, която се носи на кораба, когато излезе буря и илюминаторите са затворени. Допри си носа до месинговата дръжка на един добре уплътнен илюминатор, когато кораба така се клати, че усещаш как нещо в стомаха ти се обръща, и вече ще знаеш част от миризмата.
— Няма да мога да я разпозная, защото на никакъв кораб не възнамерявам да се качвам — каза Фернандо.
— Няколко пъти съм пътувала по море — каза Пилар. — До Мексико и до Венесуела.
— Кажи, какво още има в тази миризма? — запита Робърт Джордън. Пилар го погледна насмешливо, горда при спомена за пътешествията си.
— Добре, Ingles, щом искаш да се научиш. Добре правиш — учи се! След кораба слез призори към Толедския мост в Мадрид, спри се до кланица,  постой там на мокрия паваж, когато пълзят мъгли откъм Мансанарес, и изчакай стариците, които идват преди разсъмване да пият от кръвта на закланите животни. Зададе ли се такава старица откъм matadero, загърната с шала си, лицето й сиво, а очите й празни, по бузите и по брадата й прорасли косми от старост, не четинести, ами бели конци като ластуните на покарал фасул на мъртвата восъчна кожа; и тогава, Ingles, прегърни я, целуни я в устата и ще разбереш второто, което влиза в миризмата.
— Пресече ми апетита — каза циганинът. — Това за ластуните беше прекалено.
— Искаш ли да чуеш още? — запита тя Робърт Джордън.
— Разбира се — отвърна той. — Човек трябва да се учи, така че дай да се учим.
— От това за космите по лицето на старицата ми призля — каза циганинът. — Защо става така със старите жени, Пилар? С нас не е така.
— Никак не е — присмя му се Пилар. — У нас стариците, които са били тъй стройни на младини, ако не броим, разбира се, вечния тумбак, дето циганката го носи пред себе си, белег за благоразположението на мъжа й…
— Не говори така — каза Рафаел. — Долно е така да се говори.
— Ах, ти се обиди — продължи Пилар. — А да си виждал някоя циганка, която да не е или бременна, или току-що родила?
— Ами ти?
— Стига — прекъсна го Пилар. — Никой не е неуязвим за обиди. Исках да кажа, че в старостта всеки става грозен по свой начин. Няма защо да влизаме в подробности. Но ако EL Ingles иска да се научи да разпознава тази миризма, трябва да отиде при el matadero призори.
— Ще отида — каза Робърт Джордън. — Но ще доловя миризмата и без да се целувам. И аз, като Рафаел, се изплаших от прораслите косми.
— Целуни една старица — каза Пилар. — Целуни я, за да се научиш, и после, докато тази миризма е още в ноздрите ти, върни се в града и като видиш кофа за смет, в която са изхвърлени мъртви цветя, напъхай си носа вътре и вдъхни така, че миризмата от гниещите стебла да се смеси с тази воня, която ти е още в ноздрите.
— Готово — каза Робърт Джордън. — А какви да са цветята?
— Хризантеми.
— Така. Поемам дъха на хризантемите — каза Робърт Джордън. — А после?
— После — продължи Пилар — трябва да избереш есенен ден, дъждовен или мъглив, или да е в началото на зимата. И в такъв ден разходи се из града и мини по Кале де Салуд, когато метат публичните домове и изсипват кофите в помийния канал и когато сладникавия мирис на безплодните любовни усилия, примесен с дъха на сапунена вода и угарки, се докосне — ама само леко — до ноздрите ти, свърни към Ботаническата градина, където нощем онези жени, които вече не могат да работят по домовете си, вършат работата облегнати на желязната врата на парка и на железните перила и на тротоарите. Там, под сенките на дърветата, на железните перила те вършат всичко, което пожелава мъжа, като се почне с най-простото за десет сантима и се свърши с една песета за онова деяние, от което всички сме родени, и там, на някоя леха с мъртви цветя, които още не са изкоренили, за да засеят нови, и е по-меко, отколкото на тротоара, ще намериш захвърлена чанта от зебло, пропита с дъха на влажна пръст и мъртви цветя и онова, което се е вършило през нощта. В тази чанта ще бъдат събрани всички миризми — и на мъртвата земя, и на сухите стебла, и на гнилите цветове, и онази миризма, която съпровожда и смъртта, и раждането на човека. Нахлузи си тая чанта на главата и се опитай да си поемеш дъх през нея.
— Не.
— Да — повтори Пилар. — Надени си я на главата и се опитай да дишаш и тогава, ако предишните миризми са още в теб, ще усетиш мирисът на близката смърт, която всички знаем.
— Добре — каза Робърт Джордън. — И казваш, че така миришел Кашкин, когато е бил тук?
— Да.
— Е, добре — каза Робърт Джордън сериозно. — Ако това е вярно, хубаво направих, че го застрелях.
— Ole — възкликна циганинът. Останалите се засмяха.
— Добре го каза — похвали го Примитиво. — Поне за малко това ще й затвори устата.
— Но, Пилар — започна Фернандо, — ти не можеш да очакваш от човек, образован като дон Роберто, да извърши всички тези гадости.
— Не мога — съгласи се Пилар.
— Всичко това е страшно отвратително.
— Да — съгласи се Пилар.
— Можеш ли да очакваш от него да извърши всички тези унизителни неща?
— Не мога — каза Пилар. — Хайде, върви да спиш.
— Но, Пилар… — продължи Фернандо.
— Млъквай! — озъби му се неочаквано Пилар. — Не ставай глупак и аз също няма да ставам глупачка да говоря с хора, които не разбират за какво става дума.
— Признавам, че не разбирам… — започна Фернандо.
— Недей да признаваш и недей да се опитваш да разбереш — сряза го Пилар. — Навън вали ли още?
Робърт Джордън се приближи до входа на пещерата, повдигна чула и погледна навън. Беше ясна и студена нощ, снеговалежът беше спрял. Той се вгледа в белотата, която се стелеше между стволовете, после нагоре — към чистото небе. Въздухът, който проникваше в дробовете му, беше остър и сковаващ.
Ел Сордо ще да е оставил много следи, ако е излязъл да краде коне тая нощ, помисли си той. После пусна чула и се върна в задимената пещера.
— Прояснило се е — каза. — Няма вече виелица.
 

Глава двадесета
 
Сега беше нощ, той лежеше и чакаше момичето да дойде ори него. Вятърът беше стихнал и боровете се издигаха безмълвни в тъмнината. Стволовете им рязко се открояваха на белотата на снега, който беше покрил всичко наоколо, и той лежеше в спалния чувал, усещаше пружиниращата постеля, която си беше направил отдолу, беше си изпънал краката върху цялата дължина на топлия чувал, ободряващият въздух му обвейваше главата и той чувствуваше студ в ноздрите си, когато вдишваше. Лежеше настрана, под главата си вместо възглавница беше подложил въжените си обувки, на които беше намотал куртката и панталоните, а до хълбока си усещаше хладния метал на тежкия пистолет, който беше извадил от кобура, когато се бе събличал, и бе привързал с шнур за китката на дясната ръка. Отмести пистолета и се сгуши навътре в чувала, без да престава да наблюдава тъмния прорез между скалите, където беше входът на пещерата. Небето се беше очистило и снегът отразяваше достатъчно светлина, за да се виждат стволовете на дърветата и скалната грамада, където бе пещерата.
Преди да си легне, той бе взел брадвата, бе излязъл от пещерата, бе нагазил току-що падналия сняг, за да стигне до края на просеката и да отсече една еличка. В тъмнината той я бе довлякъл, със ствола напред, до подветрената част на скалата. Там той я бе изправил и хванал ствола с лявата ръка, с дясната стиснал брадвата долу, където дръжката вече влиза в метала, той бе отсякъл всички клонки и на снега се бе образувала цяла купчинка. После бе оставил купчинката, положил бе оголения ствол в снега и бе влязъл в пещерата, за да извади оттам една дъска, която бе забелязал опряна на стената. С тази дъска той бе разчистил едно място в основата на скалите, бе взел клонките и след като ги отърси от снега, нареди ги така, че да се прихлупват една друга, и си приготви постеля за спалния чувал. Оголеното стволче положи напряко в нозете си, за да не се разпилеят настрани клонките, приклещи го от двете страни с клинчета, които отцепи от края на дъската и заби в земята.
После отнесе дъската и брадвата обратно в пещерата, като се сниши, за да мине под чула, и ги остави до стената.
— Какво правиш навън? — беше го запитала Пилар.
— Постилам си за спане.
— Защо си ми развалил дъската, щях да правя от нея полица.
— Извинявай.
— Няма значение — каза тя. — При дъскорезницата ще се намерят още дъски. Какво легло си измайстори?
— Такова, каквито ги правят в моята страна.
— Добър сън тогава — каза тя, а Робърт Джордън отвори едната раница, извади спалния чувал, подреди обратно в раницата нещата, които бяха загърнати в чувала, изкара го навън, като пак се сниши, за да мине под чула, и го разстла върху клонките, така че дъното му се опря на стволчето, което бе приковал напряко. Отвореният край за главата бе на завет в основата на скалата. После се върна в пещерата за раниците, но Пилар го спря:
— Могат да пренощуват с мен, както снощи.
— А няма ли да поставите постове? — запита той. — Нощта е ясна и виелицата спря.
— Фернандо отива — каза Пилар.
Мария беше в дъното на пещерата и Робърт Джордън не я виждаше.
— Лека нощ на всички викна той. — Отивам да спя.
От тези, които бяха разстлали одеяла и скатани платнища на пръстения под пред огнището, след като бяха отместили талпите, служещи за маси и столчета, покрити с рунтави кожи, за да си разчистят място за спане, само Примитиво и Андрес вдигнаха глави и отвърнаха: « Лека нощ ».
Анселмо вече спеше, сврян в един ъгъл. Беше се завил презглава с одеялото и наметката си така, че дори носът му не се виждаше. Пабло беше заспал на стола.
— Да ти дам ли една овча кожа за леглото? — Пилар запита тихо Робърт Джордън.
— Не — отвърна той. — Благодаря ти. Нямам нужда.
— Да спиш хубаво — каза тя. — За материала ти аз отговарям.
Фернандо бе излязъл навън заедно с него и бе постоял за миг пред стъкменото легло.
— Странна идея ти е дошла в главата да спиш на открито, дон Роберто — бе казал той, застанал в тъмнината, загърнат с пончото и с карабина на рамо.
— Свикнал съм. Лека нощ.
— Щом си привикнал, добре.
— Кога ти идва смяната?
— В четири.
— Ще се настудуваш дотогава.
— Свикнал съм — каза Фернандо.
— Щом си привикнал, тогава добре… — бе отвърнал вежливо Робърт Джордън.
— Да — съгласи се Фернандо. — А сега да се изкача на върха. Лека нощ, дон Роберто.
— Лека нощ, Фернандо.
После си беше направил възглавница от скатаните дрехи, вмъкнал се беше в спалния чувал и бе зачакал, усещайки пружиниращата постеля от клонки, галещата, пухеста топлота на чувала, без да откъсва очи от входа на пещерата над снежната белота, като усещаше, че сърцето му бие в очакване.
Нощта беше ясна и главата му беше ясна и хладна като нощния въздух. Той вдъхваше уханието на еловите клонки, подложени отдолу, мириса на смачканите иглички и по-острия дъх от смолистия сок на отсечените клончета. Тая Пилар, мислеше си той. Пилар с нейната миризма на смърт. Аз пък обичам миризма като тази. И още — да ми мирише на прясно окосена детелина или на градински чай, когато яздиш след говедата, обичам също да ми мирише на разгорели цепеници и на тлеещи есенни листа. Това е сигурно аромата на носталгията — мириса на дим, който се вие над купчинките листа, насъбрани с гребла, както горят през есента по улиците на Мисула. Какъв мирис би избрал? На сладките влакнести треви, с които индианците си постилат кошниците? На опушена кожа? Мириса на земята след пролетен дъжд? Мириса на морето, когато крачиш по някой обрасъл с жълтуга нос в Галисия? Или бриза, повял в тъмнината, когато наближаваш кубинския бряг? Той мирише на цъфнали кактуси, на мимози и морски лози. Или би предпочел да ти мирише на препечен бекон сутрин, когато си гладен? Или на сутрешното кафе. Или на ябълка от сорта «Джонатан», когато забиваш зъби в нея. Или на ябълков сок, когато мачкат ябълките, за да правят ябълково вино, или на хляб, току-що изваден от пещта? Сигурно си гладен, помисли си той, изтегна се настрана и пак загледа входа на пещерата в светлината на звездите, отразена от снега.
Някой се измъкна изпод чула и застана до скалния прорез пред входа. После той чу как снегът скрипти под краката му, фигурата се сниши под чула и се плъзна обратно вътре.
Сигурно няма да дойде, докато не заспят всички, помисли си той. Каква загуба на време. Половината нощ мина. О, Мария! Идвай бързо, защото няма много време. Долови мекия звук на сняг, който пада от клонките върху заснежената земя. Повя ветрец. Той го почувствува на лицето си. Изведнъж се уплаши — ами ако не дойде! Повеят му напомни, че скоро ще се зазори. От клоните отново се посипа сняг и той чу как вятърът шуми в боровите върхари.
Хайде, Мария! Идвай по-скоро, мислеше си той. Идвай. Недей да чакаш там. Вече няма смисъл да ги чакаш да заспят.
Тогава я видя да излиза изпод чула, прикриващ входа на пещерата. Спря се за миг и той знаеше, че е тя, но не можеше да разбере какво прави. Подсвирна й тихичко, а тя продължаваше да стои пред входа и правеше нещо в плътната сянка на скалата. После се втурна към него, като носеше нещо в ръце, и той я видя, дългонога, да тича по снега. После коленичи до чувала, сгуши глава в рамото му и започна да отърсва снега от нозете си. Целуна го и му подаде едно вързопче.
— Сложи го до твоята възглавница — каза тя. — Събух ги, за да не се бавя.
— Боса — по снега?
— Да — каза тя, — и съм с булчинската си риза.
Той здраво я притисна до себе си и тя отърка глава в брадичката му.
— Не се допирай до краката ми — каза тя. Много са студени, Роберто.
— Дай ги тук да се стоплят.
— Не — каза тя. — Ще се стоплят бързо. Само кажи ми бързо, че ме обичаш.
— Обичам те.
— Сега е хубаво. Хубаво.
— Обичам те, зайче.
— А булчинската ми риза харесваш ли?
— Нали снощи беше с нея?
— Да. И снощи. Това ми е булчинската риза.
— Дай си краката тук.
— Не, ще ти бъде неприятно. Сами ще се сгреят. Не ги чувствувам студени. Само отвън са студени, защото газих в снега — студени са за теб. Пак ми го кажи.
— Обичам те, зайче.
— И аз те обичам и съм твоя жена.
— Бяха ли заспали?
— Не — каза тя. — Но не можех повече. Пък и какво значение има?
— Никакво — каза той и с цялото си тяло я усещаше — тънка, дълга и чудесно топла. — Сега нищо друго няма значение.
— Сложи ръка на главата ми — каза тя — и да видим дали мога да те целуна. Добре ли беше? — запита тя.
— Да — отвърна той. — Съблечи си булчинската риза.
— Мислиш ли, че трябва?
— Ако не ти е студено.
— Que va, студено. Цялата горя.
— И аз. Но после няма ли да ти стане студено?
— Няма. После ще бъдем като горско животинче, като едно зверче и ще бъдем тъй близко един до друг, че няма да разбираме къде си ти и къде съм аз. Чувствуваш ли? Моето сърце е твое сърце.
— Да. Никаква разлика.
— Ето, пипни. Аз съм ти и ти си аз, аз цялата и ти целия. И те обичам, о, така те обичам. Нали сме едно, ние двамата? Не го ли усещаш?
— Да — каза той. — Вярно.
— И сега усещаш ли? Нямаш друго сърце — само моето.
— И краката, и ръцете, и тялото.
— Но сме различни — каза тя. — А аз искам да сме съвсем еднакви.
— Не вярвам, че искаш такова нещо.
— Да, искам. Това е нещо, което трябваше да ти кажа.
— Не го искаш.
— Може би не го искам — каза тя тихичко, опряла устни до рамото му. — Но исках да ти го кажа. След като сме различни, щастлива съм, че ти си Роберто, а аз — Мария. Но ако искаш да се сменим, приемам с радост. Ще бъда ти, защото така те обичам.
— Не искам да се сменяме. По-добре е да бъдем двамата едно и всеки да бъде този, който е.
— Но ние ще станем едно сега и повече няма да се разделим. — После тя добави: — Аз ще бъда ти, когато няма да си тук. О, колко те обичам, как искам да се грижа за теб!
— Мария.
— Да.
— Мария.
— Да.
— Мария.
— Да. Да.
— Не ти ли е студено?
— О, не! Не. Загърни си раменете с чувала.
— Мария.
— Не мога да говоря.
— О, Мария, Мария, Мария!
После, след това, притисната до него в дългия топъл чувал, в който не проникваше нощния студ, тя лежеше смълчана, притиснала глава до бузата му, щастлива, и тихо каза:
— А ти?
— Като теб — каза той.
— Да — прошепна тя. — Но не беше както следобед.
— Не беше.
— Но ми хареса повече. Няма защо да умираш.
— Ojala no — каза той. — Надявам се, че няма.
— Не исках това да кажа.
— Знам. Знам какво мислиш. Мислим за едно и също.
— Тогава защо каза това, а не онова, за което аз мислех?
— При мъжете мисленето е по-друго.
— Щом е така, радвам се, че сме различни с теб.
— И аз — каза той. — Но разбрах това, което каза за умирането. Отговорих ти ей така, по мъжка привичка. Чувствувам същото, което и ти.
— Както и да се държиш, каквото и да говориш — приемам го и искам да е тъкмо тъй.
— И те обичам, и името ти обичам, Мария.
— Обикновено име.
— Не — каза той. — Не е обикновено.
— Няма ли да спим? — запита тя. — Готова съм да заспя всеки миг.
— Хайде да спим! Той усещаше, притиснато де себе си, източеното леко тяло, топло, успокояващо — то като с вълшебство прогонваше неговата самота само с едно докосване на бедрата, плещите, краката, влизаше с него в съюз против смъртта, и той каза: — Спи спокойно, зайо-дългоножко.
Тя отговори:
— Вече спя.
— Сега ще заспя и аз — обеща той. — Спи спокойно, любима. — Тогава той заспа и беше щастлив в съня си.
Но посред нощ се събуди и здраво я прегърна, сякаш тя беше целият му живот и искаха да му я отнемат. Той я прегръщаме и чувствуваше, че тя бе целият му живот и това беше наистина така. Но тя спеше сладко и дълбоко и не се събуди. Тогава той се извърна по хълбок, отмести се към своя край на спалния чувал, издърпа края му и загърна главата си, целуна я по шията, завит презглава, после подръпна шнура и намести пистолета да му бъде подръка и тъй остана да лежи и да мисли в тъмнината.
 

Глава двадесет и първа
 
На разсъмване повя топъл вятър и той чуваше как снегът по дърветата се топи и пада тежко на земята. Беше пролетно утро. Щом пое дълбоко дъх, разбра, че снежната виелица е била само един каприз на планината и до обед снегът ще се стопи. После конски тропот — ездачът беше подкарал животното в тръс и копитата биеха глухо топящия се сняг. Чуваше се също как скърца кожата на седлото и чохълът на карабината приплясва о него.
— Мария — каза той и раздруса рамото на момичето, за да го събуди. — Не се подавай от чувала. — И с една ръка той закопча ризата си, а с другата хвана пистолета и отмести предпазителя с палец. Остриганата глава на момичето бързо се скри в чувала и в същия миг той забеляза конника, който се задаваше между дърветата. Притаи се в ъгъла в чувала и хванал пистолета с две ръце, се прицели в човека, който приближаваше. Никога по-рано не го беше виждал.
Ездачът излезе почти точно срещу него. Яздеше едър сив кон, носеше плащ, с който се беше загърнал като с пончо. Зеленикава барета и високи черни ботуши. Из чохъла от дясната страна на седлото стърчеше приклад и дългият пълнител на автомат. Имаше младо лице с твърди черти и в същия миг съзря Робърт Джордън.
Той бързо посегна надолу към чохъла, приведе се над седлото и се извъртя, за да извади автомата с рязко издърпване — тогава Робърт Джордън забеляза червена емблема отляво на плаща.
Като се прицели в средата на гърдите му, малко по-ниско от емблемата, той натисна спусъка.
Пистолетният изстрел раздра тишината на снежната гора.
Конят скочи напред, сякаш то бяха пришпорили, а младежът, все още сграбчил чохъла, политна към земята, без да може да извади десния си крак от стремето. Конят се понесе през гората, като го потътри след себе си. Той се влачеше по лице и главата му подскачаше по неравната почва. Робърт Джордън се изправи — сега държеше пистолета с една ръка.
Едрият сив кон се носеше в галоп между боровете.
Влачещото се тяло оставяше след себе си широка следа сметен сняг, обагрен от едната страна с червена ивица. От пещерата наизскачаха хора. Робърт Джордън приклекна, размота панталоните, които беше скатал като възглавница, и започна да ги навлича.
— Обличай се — каза той на Мария.
Над главата си чу шум от самолет, който летеше високо в небето. Между стволовете видя, че сивият кон се е спрял на едно място, а ездачът му още висеше — кракът му не се беше освободил от стремето, с лице в снега.
— Иди да доведеш коня — викна той на Примитиво, който тичаше към него. После: — Кой беше на горния пост?
— Рафаел — обади се Пилар от пещерата. Тя беше излязла на входа, още не си беше прибрала косата, която се спускаше на две плитки по гърба й.
— Пуснали са кавалерийски патрул — обясни Робърт Джордън. — Давайте картечницата — бързо горе!
Пилар се обърна към пещерата и викна: «Агустин!» После влезе вътре и оттам изтичаха двама души — единият, с леката картечница на рамо, с триногата напред, другият с чантата с пълнителите.
— Изкачи се с тях — нареди Робърт Джордън на Анселмо. — Ще залегнеш до картечницата и ще държиш триногата да не мърда.
Анселмо и другите двама побягнаха по горската пътека!
Слънцето още не се бе подало иззад върховете; Робърт Джордън стоеше прав, закопчаваше панталоните си и се препасваше, револверът все още висеше на шнура, впримчен на китката му. Той го напъха в кобура на колана си, разхлаби примката, която беше направил на шнура, и я заметна на врата си.
Някой ден ще ме удушат с тая примка, помисли си той. Какво пък, пистолетът му бе послужил добре. Той го извади от кобура, издърпа пълнителя, вкара в него патрон, който взе от патрондаша на хълбока си, и постави пълнителя обратно.
Погледна между дърветата нататък, където Примитиво, хванал юздата на коня, извърташе крака на кавалериста, за да освободи ботуша от стремето. Убитият висеше с лице в снега и Робърт Джордж видя, че Примитиво пребърква джобовете му.
— Хайде! — викна той. — Докарай коня.
Робърт Джордън приклекна, за да обуе въжените обувки; с колената си усещаше как Мария се облича вътре в чувала. Сега тя нямаше място в живота му.
Кавалеристът не е подозирал нищо, мислеше си той. Не е вървял по диря от конски копита, не е бил нащрек — камо ли да се е боял от нещо. Дори не е забелязал следите към поста горе. Просто е бил от един от кавалерийските патрули, пръснати из, околните планини. Но щом забележат липсата му, ще тръгнат по следите му, които ще ги доведат при тях. Ще бъдат открити — освен ако снегът не се стопи преди това или нещо не се случи с патрула.
— Да беше слязъл долу — подкани той Пабло.
Сега всички бяха пред пещерата с карабини в ръцете и ръчни гранати на поясите. Пилар протегна на Робърт Джордън кожена торба с гранати, той взе три и ги сложи в джобовете си. После се наведе под чула, намери раниците си в пещерата, отвори онази, в която беше автоматът, извади приклада и ствола, постави ложата, съедини ги, сложи пълнителя, а в джоба си напъха още три пълнителя. Заключи катинарчето на раницата и се насочи към изхода. Джобовете ми са натъпкали с железария, помисли той. Дано не се разпорят по шевовете. Излезе от пещерата и каза на Пабло:
— Отивам горе. Агустин знае ли да стреля с картечницата?
— Знае. — Пабло не откъсваше очи от Примитиво, който водеше коня. — Mira que caballo — каза той. — Гледай какъв кои!
Сивогривецът беше запотен, леко потреперваше и Робърт Джордън го потупа по холката.
— Ще го заведа при другите — каза Пабло.
— Не — спря го Робърт Джордън. — Следите му водят насам. След като довеждат до това място, трябва и да извеждат от него.
— Правилно — съгласи се Пабло. Ще го изведа оттук, ще го скрия някъде и ще го доведа, когато снегът се стопи. Днес главата ти работи добре, Ingles.
— Изпрати някого долу — продължи Робърт Джордън. — А ние ще се изкачим на билото.
— Няма нужда. Конници оттам не могат да минат. А ние можем, има и две други места, от които можем да се измъкнем. По-добре да не правим следи в снега, в случай че се появят самолети. Къде е моята bota с вино, Пилар?
— Че да отидеш да се напиеш, а? Я по-добре вземи това. — Тя протегна ръце и му напъха две гранати в джобовете.
— Que va, да се напия — каза Пабло. — Положението е сериозно. Все пак дай ми моята bota. Не мога да остана на вода сега, когато ми предстои толкова работа.
Протегна ръце, взе поводите и се метна на седлото. Усмихна се и потупа коня, за да го успокои. Робърт Джордън забеляза как нежно той притисна коня с коленете си.
— Какъв хубав кон — възкликна Пабло и пак поглади едрия сив кон. — Какъв великолепен кон. Хайде. Колкото по-скоро те изведа оттук, толкова по-добре.
Наведе се, изтегли от чохъла автомата с предпазен кожух — всъщност картечен пистолет с деветмилиметрови патрони, и го огледа.
— Гледай как са въоръжени — каза той. — Това се казва съвременна кавалерия.
— Ето я там твоята съвременна кавалерия с нос, зарит в земята — посочи Робърт Джордън. — Vamonos!
— Андрес, искаш ли да оседлаеш конете и да ги държиш готови? Ако чуеш да се стреля, вкарай ги в гората от оная страна на просеката. Вземаш оръжието си и идваш, а оставяш жените да държат конете. Трябва да се донесат и раниците ми — Фернандо, разчитам на теб. Но внимателно с тях. Ти също имай грижа за раниците — напомни той на Пилар. — Ще следиш да се погрижат за тях и за конете. Vamonos — повтори той. — Да вървим.
— Мария и аз ще подготвим всичко за изтеглянето — обеща Пилар. — Погледни го, обърна се тя към Робърт Джордън и посочи с глава Пабло, който седеше на гърба на коня тежко, като всеки говедар, а сивогривият изплашено пръхтеше, докато ездачът слагаше нов пълнител на автомата. — Видя ли как коня го преобрази.
— Ще ми се да имах два такива коня — каза разгорещено Робърт Джордън.
— Опасността — това е твоят кон.
Тогава по-добре дай ми муле — засмя се Робърт Джордън.
— Пребъркай го! — Той посочи с глава убития на Пилар, проснат по очи в снега. — Вземи всичко — писма, документи, и ги сложи във външния джоб на раницата. Вземаш всичко, разбрано ли е?
— Да.
— Vamonos — каза той.
Пабло яздеше отпред, а двамата мъже го следваха един след друг, за да не правят широка пъртина. Робърт Джордън носеше автомата си с дулото надолу, хванал го за ръкохватката отпред. Добре щеше да е, ако му ставаха патроните на кавалерийския автомат, помисли си той. Но няма да станат. Той е германски. А моят е на Кашкин.
Слънцето вече се подаваше иззад планините. Духаше топъл вятър и снегът се топеше. Беше чудесна утрин от късната пролет.
Робърт Джордън погледна назад и видя, че Мария стои до Пилар. После се втурна нагоре по пътечката. Той остави Примитиво да мине напред и се спря, за да поговори с нея.
— Слушай — каза тя. — Може ли да дойда с теб?
— Не. Ще помагаш на Пилар.
Тя тръгна след него и го улови за ръката над лакътя.
— Ще дойда.
— Не.
Тя продължи да върви зад гърба му. — Ще държа триногата на картечницата, както поръча на Анселмо.
— Никаква тринога няма да държиш. Нито триноги, нито двуноги.
Тя се изравни с него и пъхна ръка в джоба му.
— Не — каза той. — Внимавай за булчинската си риза.
— Целуни ме — каза тя — нали тръгваш?
— Срам нямаш ли? — усмихна се той.
— Нямам — каза тя. — Никакъв.
— Върни се. Ще имаме много работа. Ако тръгнат по следите, ще трябва да се сражаваме.
— Слушай! Видя ли какво имаше той на гърдите си?
— Да. Разбира се, че видях.
— Сърце Исусово.
— Да, носят го наварците.
— И в него ли се прицели?
— Не. Под него. А сега, връщай се.
— Слушай — каза тя. — Видях всичко.
— Нищо не си видяла. Някакъв човек. Някакъв човек на кон. Vete. Връщай се.
— Кажи ми, че ме обичаш.
— Не. Не сега.
— Сега не ме обичаш?
— Да оставим това . Върни се. Не може така — и да обичаш, и да си вършиш работата.
— Искам да държа триногата на картечницата и докато тя стреля, аз ще те обичам — едновременно.
— Ти си луда. Сега си върви.
— Не съм луда — настоя тя. — Обичам те.
— Тогава върви си.
— Добре. Отивам си. И ако ти не ме обичаш, аз те обичам и за двама ни.
Той я погледна и се усмихна, като продължи да мисли за това, което предстоеше.
— Като чуете стрелбата — обясни той, — отвеждате конете. Помогни на Пилар да се оправи с моите раници. Може и да не се случи нищо. Надявам се, че няма.
— Отивам — каза тя. — Гледай какъв кон язди Пабло.
Едрият сив кон се изкачваше по пътеката.
— Да. Но тръгвай.
— Тръгвам.
Ръката й, стисната в юмрук в джоба му, блъскаше бедрото му. Погледна я и видя, че в очите й има сълзи. Извади юмрука си от джоба му, обгърна шията му с ръце и го целуна.
— Отивам — каза тя. — Me voy. Сега тръгвам.
Погледна назад и видя, че тя продължаваше да стои на същото място в първите утринни лъчи, които огряваха мургавото й лице и остриганата, изрусяла златистокестенява коса. Поздрави го с вдигнат юмрук, после се обърна и заслиза по пътеката със сведена глава.
Примитиво се извърна и погледна след нея.
— Да не беше остригана, щеше да е хубаво момиче — каза той.
— Да — потвърди Робърт Джордън. Той мислеше за друго.
— Как е тя в леглото? — запита Примитиво.
— Какво?
— В леглото?
— Затваряй си устата.
— Няма нищо обидно, когато…
— Да оставим това — каза Робърт Джордън. Той оглеждаше избраната позиция.
 

Глава двадесет и втора
 
— Накъсай борови клонки — обърна се Робърт Джордън към Примитиво — и ги донеси, но бързо.
— Това не е добро място за картечницата — каза той на Агустин.
— Защо?
— Постави я ей там — посочи Робърт Джордън, — после ще ти обясня. Ето така. Дай да ти помогна. Ето — показа той и приклекна.
Погледна през тесния отвор, който оставяха двете високи скали отляво и отдясно.
— Трябва по-нататък, по-напред. Ето. Така е добре. Засега толкова. А после ще я нагласим както трябва. Така. Сложи камъните тук. Дръж. Подложи и там, отстрани. Остави място, за да може да се върти ствола настрани. Премести камъка по-нататък. Анселмо! Върни се в пещерата и ми донеси брадвата. Бързо. Не сте ли подготвили бруствер за картечницата? — запита той Агустин.
— Винаги сме я слагали тук.
— Кашкин не ви ли е казвал, че трябва по-насам?
— Не. Когато той беше тук, още нямахме картечница.
— Тези, които я донесоха, не ви ли казаха как да действувате с нея?
— Не. Предадоха ни я носачите.
— Как ги вършим тия работи! — ядоса се Робърт Джордън. — Значи, са ви я дали просто така, без никакви инструкции?
— Точно така, като подарък. Като правиш подарък, даваш ли инструкции? Една за нас и една за Ел Сордо. Донесоха ги четирима души. Анселмо ги водеше.
— Удивително е, че не са ги загубили — четирима души да се промъкнат през фронта!
— И аз си помислих същото — каза Агустин. — Помислих си, че този, който ни ги е изпратил, не е искал те да стигнат до нас. Но Анселмо ги беше превел благополучно.
— Ти можеш ли да действуваш с картечницата?
— Мога. Вече пробвах. Научих се. И Пабло. Също Примитиво. И Фернандо. Учихме се да я разглобяваме и сглобяваме на масата в пещерата. Веднъж като я разглобихме, после два дни не можахме да я сглобим. Оттогава не сме я разглобявали.
— Сега в състояние ли е да стреля?
— Да. Но не даваме на циганина и на другите да я пипат.
— Ето, виж! Както сте я поставяли на позиция, тя е била безполезна — каза той. — Гледай. Смятали сте, че тези скали ще ви защитят от флангов огън, а те са давали прикритие на ония, които ще ви нападнат. На такава картечница й трябва равно поле на обстрел. И да можеш да водиш огъня косо. Ето, разбираш ли? Гледай сега. Всичко това е под обстрел.
— Виждам — каза Агустин. — Но никога не сме водили отбранителен, бой: само когато превзеха града ни. А при влака с la maqnina действуваха войниците.
— Ще се учим заедно тогава — каза Робърт Джордън. — Трябва да се съблюдават няколко неща. Къде е циганинът, който трябваше да бъде тук на пост?
— Не знам.
— Къде може да е?
— Не зная.
Пабло бе преминал с коня през пролома, беше свърнал и описал кръг по равната поляна, която се намираше под обстрела на картечницата. Сега Робърт Джордън го наблюдаваше как се спуска по склона, като се държи до следите, оставени от коня, когато се е изкачвал към тях. Като стигна до гората, той зави вляво и изчезна между дърветата.
Дано да не се натъкне на кавалерийски патрул, помисли Робърт Джордън. Ще ги довлече право при нас.
Примитиво донесе борови клонки и Робърт Джордън се зае да ги забива в незамръзналата заснежена земя, така че, надвиснали над картечницата, да я прикриват от двете страни.
— Донеси още. Трябва да направим прикритие и за мерача и помощника му. Това не е добре, но е временно, като дойде брадвата, ще го направим както трябва. Слушай сега каза той. — Ако чуеш самолет, залягаш така, че сянката от скалите да пада върху теб. Аз ще бъда тук, при картечницата.
Слънцето вече се беше издигнало, подухваше ветрец и до скалите, огрени от слънцето, беше приятно. Четири коня, помисли Робърт Джордън. Две жени, аз, Анселмо, Примитиво, Фернандо, Агустин, после този, другият брат — как му беше името? Всичко осем. Без да броим циганина. Значи, девет. Десет с Пабло, който отиде с единия кон. Да, Андрес му беше името. А и другия брат, Еладио. Десет. Излиза по-малко от половин кон на човек. Трима, да кажем, ще останат тук и ще се отбраняват, а четирима могат да се изтеглят. Петима с Пабло. Остават още двама. Трима с Еладио. А къде, по дяволите, е той?
Бог знае какво ще се случи днес с Глухия, ако тръгнат по следите, оставени в снега от конете, и стигнат до него! Трябваме ли да престане да вали — ама че работа! Но за сметка на това пък днес ще се стопи, така нещата ще се оправят. Но не и за Глухия. Боя се, че за Глухия те няма да се оправят.
— Ако днес оцелеем и не се наложи да се бием, утре ще можем да се справим — даже с тези сили, с които разполагаме. Знам, че можем. Може би не много добре. Не така, че да сме стопроцентово сигурни, не тъй, както би ни се искало, но като изпускаме от всеки един всичко, което може да даде, ще се справим. Само да не се наложи да се бием днес. Бог да ни е на помощ, ако ще трябва да се бием днес.
Сега за сега по-добро място от това не виждам. Тръгнем ли нанякъде, ще оставим следи. Мястото е задоволително и ако работата вземе лош обрат, има три пътя за отстъпление. А и нали, щом се свечери, откъдето и да тръгна, ще мога да стигна до моста в тъмното, така че да му видя сметката на разсъмване. Не знам защо толкова се бях разтревожил за това по-рано. Сега виждам, че съвсем, не било трудно. Поне този път самолетите да излетят навреме. Дано се вдигнат навреме. Утре ще става каквото ще става.
А днешният ден ще бъде или много интересен, или много скучен. Слава богу, отпратихме този кавалерийски кон по-далеч оттук. Дори ако патрулът попадне на следите му, едва ли ще тръгнат по верния път. Ще помислят, че е спрял и се е върнал назад, и ще тръгнат по следите на Пабло. Интересно накъде ли се е насочила тази свиня. Сигурно ще прибегне до онази хитрина, с която си служи старият елен лопатар, когато иска да заблуди преследвачите — нагоре по склона, а стопи ли се снега, в полукръг и обратно. Той наистина се преобрази, като видя коня. Разбира се, не е изключено да е избягал с него. Както и да е, за него няма какво да се тревожа. Изглеждаше, че отдавна е намислил нещо. Нямам му вяра, никак дори.
Може би ще е по-добре да се използуват тези камъни и да се направи едно добро прикритие за картечницата, отколкото да се подготви истинска огнева точка. Заточваш да копаеш и, току-виж — кавалерията се задала или налетят самолети и те сварят по бели гащи. Ще можем да се удържим, докато има смисъл да държим тази позиция, а, така или иначе, не мога да стоя и да се сражавам тук дълго. Трябва да се измъкна заедно с материалите и да се насоча към моста. Ще взема и Анселмо. А пък ако се завърже бой, кой ще остане тук да ни прикрива?
И точно тогава, докато оглеждаше местността, която се разкриваше пред него, забеляза циганина да се задава от скалите вляво. Крачеше със свободна, почти стъпка, като се поклащаше небрежно; беше метнал карабината през рамо, мургавото му лице беше разцъфнало в усмивка и във всяка ръка носеше по един едър заек. Държеше ги за задните крака, а главите им се полюшваха.
— Hola, Роберто! — подвикна той весело.
Робърт Джордън сложи ръка на устата си и циганинът, изглежда, се стресна. Като се сниши, той се запромъква между скалите и излезе зад гърба на Робърт Джордън, който беше приклекнал до картечницата и нейната маскировка от клонки. Той също приклекна и положи зайците на снега. Робърт Джордън го погледна.
— Ах ти, курвенски сине! — процеди той през зъби. — Къде ходиш на майната си?
— Тръгнах по следите им — каза циганинът. — Хванах ги и двата. Бяха направили заешка сватба в снега. — Ами поста ти?
— Ама аз съвсем за малко — прошепна циганинът.
Какво става? Тревога ли има?
— Тук дойде кавалерийски патрул.
— Боже мой! — каза циганинът. — А ти видя ли ги?
— Един от тях и сега е в лагера — каза Робърт Джордън. — Беше дошъл за закуска.
— Дочу ми се нещо като изстрел по едно време — каза циганинът. — Ах, мамка му! Ама оттука ли мина?
— Да. През твоя пост.
— Ay, майчице! — каза циганинът. — Аз съм един беден нещастник.
— Ако не беше циганин, щях да те разстрелям.
— Не, Роберто. Не говори така. Съжалявам. Заради зайците стана така. Преди разсъмване чух как мъжкия тупка в снега. Не можеш да си представиш какъв празник си бяха направили. Тръгнах към шума, но избягаха. Тогава им проследих дирите в снега и там на високото ги намерих и ги убих и двата. Виж ги какви са тлъсти, като знаеш кое време на годината сме. Представяш ли си само как ще ги сготви Пилар! Много съжалявам, Роберто, съжалявам не по-малко от теб. Кавалеристът убит ли е?
— Да.
— Ти ли го уби?
— Да.
— Какъв храбрец! — възкликна циганинът с явното желание да го поласкае. — Ти си страшен.
— Твойта мама! — каза Робърт Джордън. Той не можа да сдържи усмивката си. — Занеси тия твои зайци в лагера и донеси нещо да закусим.
Протегна ръка и опипа зайците, които лежаха на снега безжизнени, дълги, тежки, пухкави, голямокраки, дългоухи, с отворени тъмни очи.
— Наистина са охранени — призна той.
— Тлъсти са! — радваше се циганинът. — По един медник сало ще изкараш от ребрата на всеки един. Такива зайци аз и насън не съм виждал.
— Хайде върви и бързо да се върнеш със закуската. Ще донесеш и документите на този requete. Пилар ще ти ги даде.
— Сърдиш ли ми се, Роберто?
— Не се сърдя, а съм възмутен, че си напуснал поста си. Ами ако беше цял ескадрон?
— Redios — ахна циганинът. — Колко си разумен.
— Слушай. Да не си посмял друг път да напускаш поста си. Никога повече не прави така. Думи като разстрел не ми идват леко на устата.
— Разбира се, че не. И знаеш ли още какво? Втори път няма да ми се случи такова нещо — два заека наведнъж. В живота си човек само веднъж може да има такъв късмет.
— Върви! — каза Робърт Джордън. — И се връщай бързо.
Циганинът вдигна двата заека и се скри между скалите, а Робърт Джордън отправи поглед към откритата поляна и планинския склон отвъд нея. Горе кръжаха две врани, те се спуснаха и кацнаха на един бор в ниското. Към тях се присъедини трета и Робърт Джордън си каза: ето ги моите часови. Докато стоят спокойно, мога да съм сигурен, че никой няма да се зададе откъм тази част на гората.
Този циганин, мислеше си той. Истински негодник. Политически бос, недисциплиниран, на него за нищо не можеш да разчиташ. Но ми е нужен за утре. Утре той ще ми потрябва. Циганин на война — не върви някак. Трябва да ги освобождават като ония, дето ги освобождават заради верски или морални убеждения. Или като онези, които са физически или психически негодни за строева служба. Негодници! Но в тази война не освобождаваха за морални убеждения. Не освобождаваха никого. Войната дойде за всички и за всеки един по отделно. Тя дойде и за тази банда безделници. Да, войната беше при тях.
Агустин и Примитиво донесоха клонки и Робърт Джордън направи добра маскировка за картечницата — не би се забелязвала от въздуха и изглеждаше естествена, погледната откъм гората. Той им посочи удобно място за наблюдателен пост: на високата скала вдясно, откъдето се виждаше всичко околовръст, а единственият подстъп вляво беше под обстрел и наблюдение от друга точка.
— Ако видиш някого там, няма да стреляш — каза Робърт Джордън. — Хвърли едно камъче, малко камъче, да се изтъркаля надолу, а после ще ни сигнализираш с карабината ей така — вдигна той карабината над главата си, сякаш да се предпази. — Ей така ще ни покажеш колко са — вдигна и свали той карабината неколкократно. — Ако са се спешили, показваш с дулото надолу. Ето тъй. Докато не чуеш, че la maquina стреля, няма да откриваш огън. Понеже си високо, трябва, да се целиш в коленете. Свирна ли два пъти ей тъй, слизаш тук, където е la maquina, и гледаш да си винаги под прикритие.
Примитиво вдигна карабината.
— Разбрах — каза той. — Това е много просто.
— Значи, първо хвърляш едно камъче, за да ни предупредиш, после показваш откъде идват и колко души са. И ще внимаваш да не те видят.
— Добре — каза Примитиво. — И граната ли не трябва да хвърлям?
— Само след като la maquina е открила огън. Може да се случи и така, че кавалеристите да ни подминат и както си търсят другаря, въобще да не погледнат към нас. Може и да тръгнат по следите на Пабло. Ако е възможно да избегнем боя, ще го избегнем. С всички сили ще се стараем да го избегнем. А сега иди да се изкачиш горе.
— Me voy — каза Примитиво и започна да се катери по стръмната скала с карабината си.
— Сега ти, Агустин — обърна се към него Робърт Джордън. — Какво умееш да вършиш с картечницата?
Агустин приклекна, висок, черен, брадясал, с хлътнали очи, тънки устни и едри, загрубели от работа ръце.
— После  зареждаш. Насочваш. Стреляш. Това е всичко.
— Помни, че ще откриеш огън чак когато се приближат на петдесет метра и си сигурен, че навлизат в прохода, който води към пещерата — поръча му Робърт Джордън.
— Добре. Докъде е петдесет метра?
— Ей оная скала. Ако с тях има офицер, най-напред застрелваш него. После насочваш картечницата към другите. Като пренасочваш, ще движиш цевта много бавно. Едва-едва ще я извъртиш. Ще обясня на Фернандо как да я придържа, че стволът да не подскача. Ще се прицелваш внимателно и ще даваш къси редове — не повече от шест изстрела, освен в случай на крайна необходимост; при стрелбата стволът подскача и отива нагоре. Всеки път стреляй в един определен човек, а после я насочваш към следващия. Като стреляш по конник, ще се прицелваш в корема.
— Ясно.
— Някой трябва да придържа триногата, за да е по-устойчива картечницата. Ето тъй. И ще ти я зарежда.
— Ами ти къде ще бъдеш?
— Тук, отляво. Там е по-високо, има поглед към всички страни и мога да ти прикривам левия фланг с тая малка maquina. Ето там. Ако се приближат, можем всички да ги избием. Но не стреляй, преди да са се приближили достатъчно.
— Струва ми се, че ще можем да ги избием всички. Истинска касапница ще им устроим. Menuda matanza! Но по-добре изобщо да не идват.
— Да не беше тоя твой мост, можехме да ги избием всички и да напуснем тия места.
— Няма никакъв смисъл. Каква ще е ползата? Мостът — това е част от общия план за спечелване на войната. А това другото е нищо. Ще бъде обикновен инцидент, без никакво значение.
— Que va, без значение. Всеки убит фашист е един фашист по-малко.
— Да. Но благодарение на този мост може би ще превземем Сеговия. Главният град на провинцията. Само помисли. Досега не сме превземали провинциален център.
— Сериозно ли вярваш в такова нещо? Че можем да превземем Сеговия?
— Да. Ако взривим моста точно тъй, както е заповядано.
— Аз предпочитам хем да ги избием, хем да взривим, моста.
— Голяма ти е лакомията — каза Робърт Джордън.
През цялото това време той наблюдаваше враните.
Забеляза, че една от тях гледа нещо. Птицата изграчи и литна. Но другата врана продължаваше да стои на дървото. Робърт Джордън погледна нагоре към Примитиво, който се бе загнездил на върха на скалата. Примитиво гледаше внимателно напред, но не сигнализираше. Робърт Джордън се наведе и провери как работи затворът на картечницата, видя, че в цевта има патрон и отмести предпазителя. Враната продължаваше да стои на клончето. Другата описа няколко широки кръга над снежната поляна и пак кацна. От слънцето и топлия вятър снегът падаше от натежалите клони на околните борове.
— Имам готова касапница за теб утре сутринта — каза Робърт Джордън. Трябва да изтребим постовите при дърворезната.
— Аз съм готов — каза Агустин. — Estoy listo.
И другия пост, при кантона на пътния, под моста.
— Мога и тук, мога й там — каза Агустин. — И на двете мога.
— На двете не — трябва да бъдат унищожени едновременно — каза Робърт Джордън.
— Тогава който и да е — каза Агустин. — Дълго време вече бездействуваме в тая война. Пабло ни кара да мухлясваме тук.
Анселмо се върна с брадвата.
— Трябват ли ти още клонки? — запита той. — Според мен добре е скрита.
— Клонки не — каза Робърт Джордън. — Две дръвчета — ще ги забием и ще изглежда по-естествено. Тук има малко дървета и тази зеленина не изглежда съвсем естествена.
— Отивам да отсека.
— Отсечи ги до самите корени, че да не се виждат високи пънчета.
Робърт Джордън скоро чу ударите на брадва в гората зад гърба си. Погледна към Примитиво горе в скалите, после надолу към боровете, които се тъмнееха отвъд поляната. Една от враните продължаваше да стои на същото място. След това долови първите звуци от бръмченето на приближаващ се самолет. Вдигна глава и го видя — мъничък, сребрист на слънцето и тъй високо, че сякаш висеше неподвижен в небето.
— Не могат да ни видят — каза той на Агустин. — Но все пак не е зле да залегнем. Това е вторият разузнавателен самолет днес.
— Ами вчерашните? — запита Агустин.
— Сега ми се струват като насън — каза Робърт Джордън.
Сигурно са в Сеговия. Там лошият сън се е стаил и чака случай да се сбъдне.
Самолетът се бе скрил зад планинските върхове, но бръмченето на двигателите още се чуваше.
Когато Робърт Джордън погледна, видя, че враната излита. Тя полетя в права линия между боровете, без да гракне.
 

Глава двадесет и трета
 
— Залегни — прошепна Робърт Джордън на Агустин, после извърна глава и замаха с ръка — залегни, залегни на Анселмо, който идваше към тях през прохода между скалите с борче на рамо, понесъл сякаш коледна елха. Робърт Джордън видя как старецът хвърли борчето зад една скала, след това самият той си намери прикритие и пред Робърт Джордън нямаше нищо друго, освен поляната и гората. Той нищо не виждаше, нищо не чуваше, само усещаше как сърцето му бие, после чу как камък се удря о друг камък, звука от подскачащо по скалите камъче и на посипалите се по-дребни камъчета. Извърна глава надясно, вдигна очи и видя карабината на Примитиво да се вдига и спуска четири пъти в хоризонтално положение. После пак нямаше нищо забележително, освен бялото заснежено пространство пред него, следите от конски копита, описващи полукръг, и гората отвъд.
— Кавалеристи — каза той тихо на Агустин.
Агустин го изгледа, тъмните му хлътнали бузи леко се издуха в долната си част и той се усмихна. Робърт Джордън забеляза, че се е изпотил. Протегна ръка и я положи на рамото му. Още не я бе свалил, когато видяха четирима конници да излизат от гората и той почувствува как мускулите на Агустин се напрегнаха под дланта му.
Единият кавалерист яздеше напред, останалите трима го следваха. Първият вървеше по дирята, оставена от конските копита. Той не вдигаше очи от земята. Другите трима го следваха, пръснати ветрилообразно сред бобовете. Четиримата гледаха и се ослушваха. Легнал на снега, широко разтворил лакти, Робърт Джордън бе взел приближаващите се под прицел и докато ги наблюдаваше над мерника, чувствуваше ударите на сърце-, то си.
Водачът продължи по следата, стигна до онова място, където Пабло беше описал кръг, и се спря. Останалите се приближиха до него и също спряха.
Робърт Джордън ги виждаше ясно, над стоманено синкавата цев на картечницата. Виждаше лицата им, сабите, потъмнелите от пот хълбоци на конете, конусовидните очертания на зеленикавите пелерини — баретите, също зеленикави, килнати по наварски. Водачът извъртя коня си право към пролома в скалите, където беше установена на позиция картечницата, и Робърт Джордън видя младото му, загоряло и обветрено лице, сближените очи, орловия нос и прекалено удължената клиновидна брадичка.
Седнал на коня — гърдите на коня обърнати право към Робърт Джордън, главата му вдигната, из чохъла от дясната страна на седлото стърчи прикладът на автомата, — водачът посочи към скалния прорез, където беше картечницата.
Робърт Джордън заби лакти в земята, без да сваля очи от прицела и от четиримата конници, спрели в снега. Трима от тях бяха извадили автоматите си. Двама ги държаха напреко на седлата. Третият седеше на коня и държеше автомата отдясно, допрял приклада до бедрото си.
Рядко се случва да се целиш в противника от такова разстояние, помисли си той. Още по-малко, когато се прицелваш с картечница. Обикновено те ти се струват миниатюрни куклички, повдигнал си скобката на мерника за далечна стрелба и се чудиш дали оръжието ти е достатъчно дългобойно; или пък се задават бегом, разсипват, се, пак побягват и тогава трябва да обсипваш с огън планински склон или да блокираш някоя улица с преграден огън, или просто да биеш по прозорците; понякога пък ги виждаш далеч-далеч как вървят по пътя. Само когато имаш работа с влакове, ги виждаш както сега. Само тогава те са такива, каквито са сега, и с четири картечници като тази можеш да ги накараш да се разбягат. Като ги гледаш от това разстояние през мерника; изглеждат ти двойно по-големи, отколкото са в действителност.
Ти, мислеше си той, като гледаше връхчето на мушката, замръзнало сега неподвижно в прореза на мерника и насочено в средата на гърдите на водещия конник, мъничко вдясно от алената емблема, откроила се ярко на фона на плаща в светлината на утринните лъчи. Ти, мислеше той, сега вече на испански, като натискаше с пръсти предпазителя, за да не се разнесе преждевременно бързият трещящ грохот на картечния ред. Ти, мислеше си той, ето и ти умираш в разцвета на младостта си. Ех, ти, мислеше си той, ех, ти, ех, ти. Дано не се наложи. Дано не се наложи.
Почувствува, че Агустин, който лежеше до него, се дави от кашлица, но се напряга и успява да се сдържи. После, като продължаваше да гледа в направление на намазания с оръжейно масло синкав ствол на картечницата и като продължаваше да натиска предпазителя, той видя как водещият конник обръща коня и сочи с ръка встрани, към гората, където водеше следата, оставена от Пабло. Четиримата подкараха конете в тръс и навлязоха в гората, а Агустин промълви тихо:
— Cabrones!
Робърт Джордън погледна към скалите зад себе си, където Анселмо беше хвърлил дръвчето.
Циганинът Рафаел се промъкваше към тях през скалите с карабина на рамо и чифт платнени дисаги в ръце. Робърт Джордън му махна, циганинът се сниши и изчезна.
— Можехме да ги убием и четиримата — каза спокойно Агустин. Той още беше мокър от пот.
— Да — отвърна шепнешком Робърт Джордън. — Но открием ли стрелба, кой знае какво ще стане по-нататък.
В същия миг отново чу шум от хвърлено камъче и бързо се огледа, но не забеляза нито циганина, нито Анселмо. Погледна часовника си, после вдигна глава и видя, че Примитиво вдига и отпуска карабината си с безчет отривисти движения. Пабло има четиридесет и пет минути аванс пред тях, помисли Робърт Джордън и тъкмо тогава долови тропота на приближаващия се кавалерийски отряд.
— No te apures — прошепна той на Агустин. — Не се безпокой. Ще тръгнат след другите.
Отрядът се показа на горската поляна, двадесет кавалеристи в колона по двата, облечени и въоръжени като първите четирима — саби, автомати в чохъли отстрани на седлото; те прекосиха поляната и се скриха в гората след другите.
— Tu ves? — каза Робърт Джордън на Агустин. — Виждаш ли?
Много са — каза Агустин.
Ако бяхме убили четиримата, щеше да се наложи да имаме работа с тия всичките — каза тихо Робърт Джордън. Сега сърцето му биеше спокойно, ризата на гърдите му беше мокра от топящия се сняг. Усещаше празнота в себе си.
Слънцето грееше и снегът бързо се топеше. Робърт Джордън забеляза как при корените на дърветата се образуват падинки, точно пред него и пред картечницата снежната повърхност беше станала рохкава като мокра дантела, защото слънцето грееше отгоре, а отдолу беше диханието на топлата земя.
Робърт Джордън погледна нагоре към Примитиво и видя, че той му сигнализира: «Нищо», кръстосвайки ръце с дланите надолу.
Анселмо подаде глава зад скалите и Робърт Джордън му даде знак да се приближи. Старецът припълзяваше от скала до скала — последна прибежка, и залегна до него зад картечницата.
— Много — каза той. — Много!
— Нямам нужда от дръвчета — каза му Робърт Джордън. — Край на залесителните работи.
Анселмо и Агустин се засмяха.
— Маскировката издържа веднъж, сега да я подобряваме с нови насаждения ще е опасно, защото тези хора ще се върнат, а може и да не са глупци.
Изпитваше нужда да говори, а при него това беше признак, че е отминала голяма опасност. Винаги можеше да прецени колко голяма е опасността, съдейки по това колко силно е желанието му да бъбри, след като тя е отминала.
— Добра маскировка излезе, а? — каза той.
— Добра — каза Агустин. — Тяхната мама фашистка. Можехме да ги убием и четиримата. Ти видя ли? — обърна се той към Анселмо.
— Видях.
— Виж какво — каза Робърт Джордън на Анселмо. — Ще отидеш на вчерашния пост или на някое друго удобно място — сам ще си го избереш, — за да наблюдаваш както вчера какво движение има по пътя — после ще докладваш. Отдавна трябваше да направим това. Ще стоиш, докато се стъмни. После се връщаш и ще изпратим друг.
— А следите, които ще оставя?
— Ще минеш отдолу, тръгваш, щом снегът се стопи. Пътят ще бъде разкалян от снега. Помъчи се да разбереш по следите минали ли са много камиони, виж няма ли отпечатъци от танкови вериги. Докато не заемеш поста си, това е най-многото, което можем да разберем.
— Позволяваш ли да кажа нещо? — запита старецът.
— Разбира се.
— С твое разрешение, няма ли да е по-добре да отида в Ла Гранха да разбера какво движение е имало там снощи и да кажа на някого да следи днес и да записва, както ти ме научи? А довечера оня оттам да дойде да ни докладва или, още по-добре, аз да отида в Ла Гранха и да донеса листчето с доклада.
— Не се ли боиш, че можеш да се натъкнеш на кавалеристи?
— Ако снегът се стопи — не.
— А в Ла Гранха има ли човек, който да може да свърши това?
— Има. За такава работа има. Ще кажа на една жена. В Ла Гранха има няколко жени, на които може да се разчита.
— Така е, има — съгласи се Агустин. — Има няколко, дето стават за тая работа, има и такива, дето стават за другата работа. Да отида аз, а?
— Нека старецът да отиде. Ти можеш да си служиш с картечницата, а денят е дълъг.
— Ще отида, като се стопи снега — каза Анселмо. — Бързо се топи.
— Как мислиш, дали няма да хванат Пабло? — запита Робърт Джордън Агустин.
— Пабло е хитър — успокои го Агустин. — Хитър сръндак без хрътки ще хванеш ли?
— И това се случва — каза Робърт Джордън.
— Не и с Пабло — възрази Агустин. — Вярно, че сега е отрепка, не е онова, което беше. Но неслучайно е оцелял и си живее живота из тия баири и се налива с вино, докато толкова други загинаха изправени пред стената.
— Наистина ли е толкова хитър, колкото го изкарват?
— Още по-хитър.
— Тук не е показал, че има някакви особени качества.
— Как да няма? Иначе нямаше ли да умре снощи? Знаеш ли, Ingles, струва ми се, че не разбираш нито от политика, нито от партизанска война. И в едното, и в другото главното е да оцелееш. Видя ли го снощи как се измъкна и оцеля. А какви ли лайна не преглътна, и от теб, че и от мен.
Сега, когато Пабло отново действуваше заедно с отряда, не беше редно да се говори против него и Робърт Джордън веднага съжали, че изказа съмнение в способностите му. Самият той се бе уверил в прозорливостта на Пабло. Та нали тъкмо Пабло бе схванал мигновено какви опасности крие заповедта за разрушаване на моста. Той беше направил тази забележка просто от антипатия към Пабло и още докато я казваше, почувствува, че не е прав. Така става, като се разбъбриш, след като напрежението е отминало. За да промени темата, той каза на Анселмо:
— А как ще отидеш в Ла Гранха денем?
— Няма нищо — каза старецът. — Няма да тръгна с военен оркестър я!
— И със звънец на врата — каза Агустин. — Нито със знаме в ръце.
— Откъде ще минеш?
— През билото, после ще сляза през гората.
— Ами ако те спрат?
— Имам документи.
— Всички имаме документи, и то всякакви, но да не забравиш да глътнеш тези, които не трябва да видят.
Анселмо поклати глава и потупа предния джоб на блузата си.
— Няма да ми е за първи път — каза той. — И все не мога да свикна с вкуса на хартията.
— Мислил съм си защо ли не си носим по малко горчица за такива случаи — каза Робърт Джордън. — Нашите документи нося в левия джоб на куртката. Фашистките нося в десния. Така няма опасност да сбъркаш в бързината.
Изглежда, че когато водачът на кавалерийския патрул бе посочил към прореза в скалите, положението е било наистина критично, защото всички се бяха разприказвали много. Прекалено много, помисли Робърт Джордън.
— Виж какво, Роберто — рече Агустин. — Казват, че правителството от ден на ден отивало по-надясно. Че в Републиката вече не казвали «другарю», а «сеньор» и «сеньора». Да не стане нужда да разменяш джобовете, а?
— Като стане съвсем дясно, ще ги сложа в джоба на панталона. И ще му тегля един шев през средата.
— Я си ги остави в куртката — посъветва го Агустин. — Да не вземем да спечелим войната, а да загубим Революцията?
— Няма — увери го Робърт Джордън. — Но ако не спечелим войната, няма да има нито Революция, нито Република, няма да ни има нито теб, нито мен — нищо, само един голям carajo.
— И аз така викам — присъедини се към него Анселмо. — Само да спечелим войната.
— А после да разстреляме и анархистите, и комунистите, и цялата тая сган, че да останат само добрите републиканци — каза Агустин.
— Най-добре е да спечелим войната и никого да не разстрелваме — рече Анселмо. — Да управляваме справедливо и всеки да получи своя дял в благата според това, както се е борил за тях. А ония, които са се били срещу нас, да ги превъзпитаме, за да си видят грешката.
— Мнозина ще трябва да разстреляме — въздъхна Агустин. — Мнозина, мнозина, мнозина.
Той заудря с десния си юмрук по дланта на лявата си ръка.
— По-добре никого да не разстрелваме. Дори и водачите им. Най-добре да се превъзпитат чрез труд.
— Измислил съм им работа — ухили се Агустин, взе малко сняг и го сложи в устата си.
— Каква работа, злодей такъв? — запита го Робърт Джордън.
— Две много достойни занятия.
— По-точно?
Агустин лапна още малко сняг и впери очи отвъд горската поляна, където бяха изчезнали кавалеристите. После изплю разтопилия се сняг.
— Vaya. Ама че закуска — възкликна той. — Къде е тоя мръсен циганин?
— Кажи, какви занимания? — запита го Робърт Джордън. — Кажи, злоезичнико!
— Да скачат от самолети без парашут! — Очите на Агустин блеснаха. — А д