Българска търсачка и начална страница

  Арчибалд Кронин
Замъкът на шапкаря  

Книга първа

I

Пролетта на 1879 година бе необикновено ранна и ведра. Из Лоуландс равномерно се разстилаше меката зеленина на житата, цветовете на кестените се разтвориха през април, а глогините, заградили с жив плет белите пътища, които кръстосват полето, разцъфнаха цял месец по-рано от обикновено. В отдалечените от морето села земеделците сдържано се радваха, а децата тичаха боси след колите за поливане; в градовете край брега на широката река звънтенето на корабостроителниците постихна и изпълнило свежия въздух, се издигаше с него към хълмовете, където се смесваше с бръмченето на подранила пчела и чезнеше в радостното блеене на агнетата; в града чиновниците сваляха палтата, за да им бъде по-хладно, изтягаха се в канцелариите и проклинаха душното време, политиката на лорд Биконсфилд, новините от войната със зулусите и високата цена на бирата.
Навред край устието на Клайд, от Глазгоу до Портдоран, над градчетата Овъртън, Дарок, Ардфилан, които, разположени между възвишенията Уинтън и Доран, образуваха трите върха на плодородния триъгълник по десния бряг на устието, над древния град Ливънфорд, който разделя на две равни части основата на триъгълника точно на мястото, където Ливън се влива в Клайд, над всичко се сипеха лъчите на ослепителното слънце, а сгушени в тази необикновена, благодатна топлина, хората работеха, безделничеха, клюкарствуваха, роптаеха, мамеха, молеха се, любеха и живееха.
Над Ливънфорд в този ранен майски ден в неподвижния въздух лениво висяха тънки вълма облаци, но късно след обед тези ефирни нишки бавно започнаха да се раздвижват. Надигна се топъл вятър и ги разпръсна по небето. След като ги разнесе, вятърът се спусна към града и докосна първо високата легендарна скала, която се издигаше там, където ръкавът на Ливън се сливаше с главното течение, и която, като характерен белег на местността, се очертаваше ясно на фона на опаловото небе, сякаш неподвижно тяло на огромен слон. Лекият вятър заобиколи скалата, след това премина бързо през горещите мръсни улици на съседния Нютаун и заброди между високите скели, въртящите се кранове и оголените скелети на полуоформените кораби в оживените корабостроителници на „Лата енд къмпани“ по устието на реката. После полъхна по Чърч стрийт леко, както подобава за главна улица, удостоена със сгради като кметството, градската гимназия и енорийската църква, след което, освободил се от тази благоприлична улица, се втурна весело по откритата шир на площада Крос, придвижи се колебливо между редиците магазини по Хай стрийт и навлезе в по-високо разположения жилищен квартал Ноксхил. Но тук той бързо се умори да играе по наклонените тераси от червен пясъчник и да жули върбите о старите каменни къщи и устремен към полето отвъд, той пак възви навътре към сушата и се зарея сред луксозните вили в отбрания квартал Уелхол, полюшвайки пурпурните герании в малките кръгли лехи във всяка градина. После, носейки се безгрижно по живописната главна улица, водеща от този префинен квартал към полето, той внезапно се смръзна, като се натъкна на последната къща край пътя.
Това бе своеобразно жилище. То бе малко, с такива размери, че не можеше да има повече от седем стаи; беше солидно построено с тежката стабилност на нов сив камък, с неповторима архитектура.
Основата на къщата имаше формата на тесен правоъгълник, обърнат с дългата страна към улицата, като стените се издигаха не направо от земята, а от каменния цокъл, който от всяка страна се издаваше навън с по един фут и върху който цялата постройка бе стъпила като животно върху впитите си в земята лапи. Над този пиедестал фасадата се извисяваше студена и строга и завършваше в едната си половина с фронтон, а в другата с нисък парапет, свързан с друг подобен фронтон, който увенчаваше страничната стена на къщата. Тези фронтони бяха своеобразни: страните им се издигаха във вид на стръмни, правоъгълни стъпала и завършваха с пресечен връх, който с надуто достойнство носеше голямо кълбо от шлифован сив гранит. Фронтоните преминаваха в парапета, който, насечен равномерно и дълбоко като зъбери на крепостна стена, ги свързваше, образувайки по този начин тежка каменна верига, стегнала къщата като обръч.
На ъгъла между страничния фронтон и предната стена се издигаше ниска кръгла кула, окована по същия начин с опасващия сградата корниз от зъбери и украсена с дълбока ромбовидна ниша. В долната си част кулата бе обгърната със заоблени пръстени, които надолу ставаха все по-тесни и я свързваха с ъгъла на стената, а завършваше с връх, върху който се крепеше тънък тръстиков прът за знаме. Под тежестта на горната си част кулата изглеждаше сплескана и деформирана и приличаше на широко, намръщено чело, обезобразено с дълбоко изрязан белег, а двете малки прозорчета амбразури, които я пронизваха, гледаха мрачно и изпод вежди като потайни, близко разположени очи.
Непосредствено под кулата се намираше тясната входна врата, чиито удължени пропорции й придаваха хилав и негостоприемен вид като враждебно стиснати устни. Страничните стълбове на вратата се издигаха над щурца и преминаваха във висока арка, която заграждаше мрачни, тъмноцветни стъкла и завършваше с тънък, остър връх. Подобно на входа, прозорците на къщата бяха тесни и непрофилирани. Те просто приличаха на дупки, пробити в дебелия зид, които неохотно пропускаха светлината, обаче закриваха вътрешността за чужди погледи.
Целият изглед на къщата бе тайнствен, отблъскващ, зловещ; намерението на строителя й също бе скрито и неясно. Дори само по размерите си тя далеч не можеше да достигне замаха и великолепието на благородническо жилище, ако наистина с такава цел бяха поставени фронтоните и, зъберите и изобилните остри ъгли. И все пак със своята студенина, твърдост и сила тя не можеше да се отмине просто като опит за самодоволна проява на надута суетност. Зъберите й бяха само за форма, но не бяха смешни, видът й бе чудноват, но не абсурден; в грандиозната и архитектура имаше нещо, което възпираше присмеха, някаква прикрита, по-дълбока, по-извратена идея, долавяща се след най-задълбочено търсене, излъчвана от къщата като нещо обезобразено и въплътено в самата постройка като каменно отрицание на истината.
Хората от Ливънфорд никога не се присмиваха на тази къща, поне не открито. Някаква неосезаема сила, проникваща в околната атмосфера, не им позволяваше дори да се усмихват.
Пред жилището нямаше градина, а посипан с чакъл двор, гол, сух, но безукорно чист, в средата с чудновато украшение — малко бронзово оръдие, — едно време то бе съставлявало част от въоръжението на някаква фрегата, много отдавна бе участвувало в последния й залп и след дълги години, прекарани сред купища захвърлени железарии, сега стоеше чинно и излъскано между две симетрични купчинки гюллета, завършвайки нелепия вид на това фантастично жилище.
Зад къщата се виждаше обрасъл с трева четириъгълник с четири железни кола за простиране на дрехи в ъглите, ограден с висока каменна стена, край която тук-таме растяха храсти френско грозде, единствената растителност в тази пародия на градина, ако не се смяташе едно дърво с тъжен изглед, което никога не цъфтеше и бе свело клони към кухненския прозорец.
През този кухненски прозорец, въпреки че бе закрит от люляковото дърво, можеше да се различи нещо от вътрешността. Стаята изглеждаше просторна, мебелирана удобно, макар и неприветливо, със столове и диван, тапицирани с росхар, с голяма маса, изтумбен скрин пред едната стена и голяма махагонова тоалетка до другата стена. Излъскана мушама покриваше пода, жълти гланцови тапети — стените, тежък мраморен часовник украсяваше камината и показваше с лек оттенък на надменност, че това не беше просто стая за готвене (всъщност обикновено готвеха в съседния килер), а обща, всекидневна стая, където обитателите се хранеха, прекарваха свободното си време и водеха семеен живот.
Стрелките на богато украсения часовник показваха пет часа и двадесет минути. Старата баба Броуди седеше на стола си в ъгъла край печката и препичаше хляб за чай. Тя беше грубовата, кокалеста жена, свита, но не повехнала за своите седемдесет и две години, сбръчкана и възлеста като дънер на изсъхнало дърво, изсушена, но още здрава и жилава, закоравяла от старостта и преживените години. Ръцете й бяха особено много сгърчени, с подути от артрит стави. Лицето й имаше цвета на увехнал лист и бе прорязано и насечено от бръчки; чертите й бяха едри, мъжки и твърди; косата й, още черна, бе разделена на път по средата, оставяйки права бяла бразда, и бе стегната здраво в твърд кок на тила; няколко дебели къси косъма стърчаха разхвърлени като бурени по брадата и горната й устна. Тя носеше черно елече и шал, малка черна шапчица, дълга влачеща се пола със същия цвят и обувки с ластици, които, макар че бяха големи, показваха ясно подутините на възпалените й пръсти и плоските й набити ходила.
Както се бе навела над огъня с леко килната от усилията шапчица, хванала с двете си треперещи ръце голямата вилица, тя препичаше две големи филии с хляб с безкрайна грижливост, леко, нежно, като внимаваше средината да остане мека. Като ги довърши по свой вкус и ги постави на края на чинията, където би могла бързо да се пресегне и да ги вземе ловко, веднага щом семейството седне да пие чай, тя препече останалите филии небрежно, без интерес. Докато препичаше хляба, тя размисляше. Това личеше по тракането на изкуствените й зъби, когато всмукваше и отпускаше бузите си. „Просто не е честно — мислеше си тя, — че Мери е забравила да донесе сиренето в къщи. Това момиче става все по-небрежно и за такива работи на нея можеш да разчиташ, колкото на някой слабоумен глупак! Какво е чаят за една жена, ако няма сирене? Прясно дънлопско сирене!“ От тази мисъл увисналата й горна устна потрепна и отприщи малък поток от слюнка, който се стече от ъгъла на устата й.
Докато размишляваше, тя продължаваше да стрелка бързи обвинителни погледи изпод смръщените си вежди към внучката си Мери, която седеше в отсрещния ъгъл в креслото, отредено само за баща й и поради това забранено за другите.
Мери обаче не мислеше нито за сиренето, нито за креслото, нито за престъплението, което извършваше, като бе забравила за едното и се бе отпуснала на другото. Светлокафявите й очи разсеяно се рееха през прозореца някъде надалече, като че ли виждаха там нещо, някаква картина, която чародейно се оформяше пред бляскавия им поглед.
От време на време върху чувствителните устни на девойката се изписваше усмивка, после тя поклащаше глава леко, несъзнателно, като полюшваше спускащите се надолу къдрици, при което малки блестящи вълни светлина играеха по косата й. Малките й ръце, с гладка и мека като цветовете на магнолия кожа, лежаха на скута й с обърнати нагоре длани — мълчалив символ на мислите й. Мери седеше изправена като тръстика, хубава, с потайната и чиста красота на дълбоко, спокойно езеро, където растат полюшващи се тръстики. В нея се чувствуваше несмутения разцвет на младостта и макар че беше само на седемнадесет години, от бледото й лице и слабата й неоформена фигура се излъчваше покой и тиха сила.
Най-после растящото възмущение принуди старата да заговори. Достойнството не й позволяваше да нападне направо и понеже бе принудена да се въздържа, тя каза с още по-голямо озлобление:
— Седнала си на стола на баща си, Мери.
Никакъв отговор.
— Столът, дето си седнала, е на баща ти, чуваш ли?
Отново не последва отговор. Вече разтреперана от потискан гняв, старицата извика:
— Като си глупава, да не си глуха и няма, нехайна никаквице? Защо забрави поръчките днес следобед? Тая седмица всеки ден вършиш по някоя глупост. Жегата ли ти помъти главата?
Като внезапно пробудена от сън, Мери вдигна поглед, опомни се и се усмихна така, че слънцето огря тъжното тихо езеро на нейната красота.
— Каза ли нещо, бабо? — попита тя.
— Не! — извика грубо старата жена. — Нищо не казах. Просто си отварях устата да лапам мухи. Това е чудесен начин да си прекарваш времето, ако нямаш какво да правиш. Мисля, че сигурно това си правила, като си ходила днес следобед долу из града, но ако си затваряше устата и си отваряше очите, би могла по-добре да свършиш работа.
В този момент Маргарет Броуди излезе от килера с голям калайдисан чайник. Като пристъпяше бързо с тътрещи се нозе, тя правеше къси припрени крачки с наведено напред тяло, а тъй като това всъщност бе обичайната и походка, човек би помислил, че винаги бърза и се страхува да не закъснее. Беше заменила с черна сатенена блуза и пола престилката, с която вършеше домашната работа през деня, но по полата имаше петна, от кръста й неспретнато висеше отвързана панделка, а косата й се пръскаше в безпорядък около лицето. Тя постоянно държеше главата си наклонена на една страна. Преди години тя правеше това, за да демонстрира примирение й истинско християнско смирение по време на изпитания и горести, но времето и постоянната нужда да изразява себеотрицание превърнаха това в привичка. Носът й, изглежда, следваше това отклонение от отвесната посока, може би по симпатия, но по-вероятно поради нервното движение, с което тя през последните години го удряше с опакото на ръката си отдясно наляво. Лицето й бе похабено, изморено и възбуждащо съчувствие; тя цялата бе изкривена и отпусната и като че ли с върховни усилия постоянно напрягаше изтощените си сили. Беше на четиридесет и две години, но изглеждаше с десет години по-стара. Това беше майката на Мери, но сега те изглеждаха така чужди и без родство помежду си, като стара овца и млад фавн.
Научила се по неволя да овладява всяко положение у дома, Мама, както всички в къщата наричаха госпожа Броуди, от пръв поглед схвана яростта на старата жена и смущението на Мери.
— Стани веднага, Мери — извика тя. — Наближава пет и половина, а чаят още не е попарен. Върви повикай сестра си! Препече ли хляба, бабо? Господи, изгорила си едно парче. Дай го на мен. Аз ще го изям. В нашия дом не можем да прахосваме.
Тя взе изгореното парче хляб и го постави внимателно на чинията си, след това започна ненужно да мести всичко по масата, като че ли нищо не е било добре наредено и нямаше да бъде добре наредено, докато тя не изкупи греха за небрежното нареждане на масата със смирения си труд и собствените си усилия.
— Що за начин да се нарежда масата! — мърмореше тя пренебрежително, докато дъщеря й стана и отиде в хола.
— Неси, Неси — извика Мери, — време е за чая, време е за чая!
Слаб треперлив глас отговори напевно отгоре:
— Слизам! Чакай ме!
Минутка по-късно двете сестри влязоха в стаята. Веднага и независимо от разликата във възрастта им — Неси бе дванадесетгодишна — изпъкваше поразителният контраст в характера и чертите им. Неси бе диаметрално противоположен тип на Мери. Косата й бе светлоруса, почти безцветна, сплетена на две прибрани плитки. Неси бе наследила от майка си нейните светли, кротки, влажни очи с деликатна, обсипана с бели капчици синевина на вероники; те винаги имаха такъв мек примирителен израз, който й придаваше вид, че постоянно се старае да угоди на другите. Лицето й бе тясно, с високо, деликатно бяло чело, розови бузи като на восъчна кукла, тънка заострена брадичка и малка уста, винаги полуотворена поради увисналата долна устна; всичко това, както и сегашната й блага и занесена усмивка изразяваше нейната незрялост и чистосърдечност, но не по-малко и вроденото й безсилие.
— Не сме ли малко подранили тази вечер, мамо? — попита Неси отпуснато и се представи пред майка си за преглед.
Госпожа Броуди, заета с последните подробности по нареждането, в отговор махна с ръка.
— Изми ли си ръцете? — отговори тя, без да я погледне. После, като погледна към часовника и без да изчака отговор, заповяда със съответен жест:
— Сядайте!
Четирите жени в стаята седнаха край масата; баба Броуди както обикновено беше първа. Те седяха в очакване, като госпожа Броуди нервно държеше ръката си върху вълнената покривка на чайника; тогава в тишината прозвуча дълбокият звук на стария часовник в хола, който удари половина, и в същия момент входната врата тракна и шумно се затвори. На закачалката изтрополи бастун; тежки стъпки се чуха в коридора; кухненската врата се отвори и Джеймс Броуди влезе в стаята. Той пристъпи до очакващия го стол, седна, протегна ръка да поеме своята специално голяма чаша, пълна догоре с горещ чай, получи направо от печката голяма чиния пържени яйца с шунка, пое нарязаните специално за него и намазани с масло филии бял хляб и едва седнал, започна да яде. Значи това бе причината да се приготви всичко своевременно, обяснението за сервилното им очакване. Този ритуал — незабавно да се обслужва господарят на къщата, както при храненето, така и за всичко друго, бе един от неписаните закони, които определяха поведението на това семейство.
Броуди ядеше лакомо и с очевидно удоволствие. Той беше огромен човек, висок повече от метър и осемдесет, с рамене и врат на бик. Главата му беше масивна, сивите очи малки и хлътнали, челюстта му твърда и толкова мускулеста, че като дъвчеше, под гладките му кафяви страни ритмично се издигаха и отпускаха големи твърди възли. Лицето му бе широко и силно и би изглеждало благородно, ако челото му беше по-високо и разстоянието между очите по-голямо. Големи кафяви мустаци покриваха горната му устна, като скриваха отчасти и устата; но под това ласкаво прикритие долната му устна се издаваше напред с неограничена и мрачна арогантност.
Ръцете му бяха грамадни, обрасли отгоре и по дебелите лопатести пръсти с изобилни тъмни косми. Ножът и вилицата, сграбчени в тези огромни лапи, изглеждаха неуместни като нелепи играчки в сравнение с тях.
Сега, след като Броуди бе захванал да яде, бе допустимо и другите да започнат, макар че за тях, разбира се, имаше само гол чай. Баба Броуди започна първа, като сграби лакомо своите меки препечени филийки. Понякога, когато синът й биваше в особено добро настроение, той шумно и подаваше късчета от своята чиния, но тази вечер по държането му тя познаваше, че това рядко благоволение няма да й се окаже и смирено се задоволяваше с малкото удоволствие, което определената за нея храна можеше да създаде. Другите започнаха да се хранят всеки по свой начин. Неси ядеше простата храна усърдно, Мери — разсеяно, а г-жа Броуди, която преди един час скришом бе позакусила, чоплеше изгорения хляб на чинията си с израза на човек, който е твърде чувствителен, твърде обзет от загриженост за другите, за да може да яде. Цареше пълна тишина, прекъсвана само от сърбането, което се чуваше, когато бащата поднасяше чашата към мустаците си, от тракането на овехтелите изкуствени зъби на бабата, която се мъчеше да извлече максимално удоволствие и питателност от храната, и от време на време от подсмърчането на неизцеримия нос на Мама. Участниците в това странно семейно угощение не показваха нито изненада, нито забавление или смущение, нито пък съжаление поради липсата на разговор, а дъвчеха, пиеха и преглъщаха, без да продумат, под заплашителния господствуващ над масата поглед на Броуди. Когато той предпочиташе да мълчи, не биваше да се проговаря нито дума, а тази вечер той бе особено сърдит, хвърляше мрачни погледи наоколо и докато дъвчеше с пълна уста, със злоба се взираше в майка си, която топеше коричките в чая и от усърдие не забелязваше неодобрението на сина си. Най-после той проговори, обръщайки се към нея:
— Свиня ли си, та ядеш така, дърто?
Стресната, тя вдигна очи и запремига насреща му:
— Ъ? Какво, Джеймс? Как, как ям?
— Ядеш като свиня, която размазва и кисне храната си в копанята. Не усещаш ли, че ядеш като гладно прасе? Натопи си и копитата в коритото, че да ти дойде сърце на място! Хайде, та да замязаш съвсем на животно! Не е ли останало поне малко гордост и приличие в изсъхналия ти мозък?
— Забравих. Съвсем забравих. Няма вече. Да, да, ще помня. — От възбуждение тя шумно се оригна.
— Хубаво — присмя се Броуди, — гледай да се държиш прилично, дъртушо. — Лицето му се помрачи. — Много хубаво; човек като мен трябва да понася такова нещо в собствената си къща… — Той се блъсна с огромния си юмрук по гърдите, които издумтяха като тъпан.
— Аз — извика той, — аз! — Изведнъж Броуди се сепна, изгледа всички изпод свъсените си рунтави вежди и отново се зае да яде.
Макар и гневно той бе проговорил и съгласно неписаните закони на къщата забраната върху разговорите бе вдигната.
— Подай чашата на баща си, Неси, да му сипя топъл чай. Мисля, че вече се свършва — се обади г-жа Боуди примирително.
— Да, Мама.
— Мери, мила. Дръж се изправено и не ядосвай баща си. Сигурна съм, че е прекарал тежък ден.
— Да, Мама — каза Мери, която седеше изправено — и никого не ядосваше.
— Подай тогава сладкото на баща си.
Умилостивяването на разгневения лъв бе започнало и трябваше да продължи, ето защо, след като почака малко, Мама подхвана една обикновена безопасна тема.
— Е, Неси, миличка, как беше днес в училище?
Неси започна плахо:
— Доста добре, Мама.
Броуди задържа във въздуха чашата, която поднасяше към устните си.
— Доста добре? Още си първа в класа, нали?
Неси сведе очи.
— Днес не, татко. Втора съм.
— Какво? Оставила си някой да те бие! Кой е това? Кой те е изпреварил?
— Джон Грирсън.
— Грирсън! Тоя жалък количкарски син! Тоя долен бъркач на трици! Има да се хвали сега! За бога, какво те е прихванало? Не разбираш ли какво ще значи за тебе образованието ти?
Нежното дете избухна в плач.
— Тя е първа в класа вече близо шест седмици, татко — се намеси Мери смело, — а и другите са малко по-големи от нея.
Броуди я смрази с един поглед.
— Ти си свивай устата и приказвай само като те питат — прогърмя той. — Имам да ти кажа нещо ей сега, тогава ще трябва да поизползуваш дългия си език, хубостнице.
— Това е заради френския — изхълца Неси. — Не мога да запомня родовете. По смятане, история и география съм много добре, но френският не ми върви. Чувствувам, че никога няма да го усвоя.
— Няма да го усвоиш! А аз ти казвам, че ще го усвоиш. Ти ще бъдеш образована, моето момиче. Въпреки че си малка, казват, че имаш ум — моя ум си наследила, защото майка ти в най-добрия случай е едно малоумно създание — и аз ще се погрижа да използуваш ума си. Довечера ще направиш двойна домашна работа.
— О, да, татко, както кажеш — въздъхна Неси, сподавяйки конвулсивно едно последно ридание.
— Хубаво. — Неочакван, преходен проблясък на чувство, което донякъде беше любов, но в много по-голяма степен гордост, освети суровите черти на Броуди като лъч, попаднал внезапно върху мрачна скала.
— Ще покажем на Ливънфорд какво може моята умна дъщеричка. Аз гледам надалеко и вече виждам какво ще става. Като те направим първа ученичка в гимназията, ще видиш какво е намислил баща ти за тебе. Но ти трябва да си гледаш уроците, много да учиш. — Той вдигна очи от дъщеря си, загледа се в далечината, като че ли предвиждаше бъдещето, и промърмори:
— Ще им покажем — после сведе очи, поглади наведената сламеноруса главица на Неси и добави: — Ти си моето момиче, точно така! Ти ще прославиш името Броуди.
Като обърна глава, погледът му падна върху другата дъщеря и лицето му веднага се промени, очите му потъмняха.
— Мери!
— Да, татко.
— А сега да си поговорим с тебе, дето имаш такъв дълъг език!
В жестоката си ирония той заговори любезно, облегнал се назад на стола си, претегляйки думите със студено, безстрастно спокойствие.
— Приятно е на човек да чуе нещо за семейството си от външни хора. О, няма съмнение, че това става зад гърба на човека и не говори много добре за главата на семейството, но все пак не е най-важното. Много хубаво беше да чуя за тебе нещо, което за малко не ме накара да повърна. — Докато говореше, тонът му постепенно ставаше все по-леден. — В разговор с един член на градския съвет днес бях осведомен, че са те виждали на Чърч стрийт да говориш с един млад господин, с един много хубав млад господин. — Той се озъби насреща й и продължи язвително: — За когото мисля, че е низък, подозрителен тип и негоден безделник.
Г-жа Броуди боязливо се намеси и гласът й прозвуча почти като ридание:
— Не, не, Мери, не си била ти, такова порядъчно момиче като тебе! Кажи на баща си, че не си била ти.
Неси, доволна, че вече не е в центъра на вниманието, възкликна необмислено:
— О, Мери, с Денис Фойл ли беше?
Мери седеше неподвижно с прикован в чинията поглед; странна бледнина се появи около устните й. В гърлото й застана бучка, тя преглътна силно и някаква несъзнателна сила я накара да каже тихо и твърдо:
— Той не е негоден безделник.
— Какво! — изрева Броуди. — Възразяваш на баща си, и то заради някакъв долен ирландски гамен! Един дрипльо! Не! Нека тези мръсни ирландци да идват от блатата си да копаят картофи за нас, но нищо повече. Да не стават нахални. Старият Фойл може да е най-добрият кръчмар в Дарок, но това не е достатъчно, за да стане синът му джентълмен.
Мери почувствува тялото си да трепери, макар че седеше. Устните й бяха сухи и схванати и все пак тя се почувствува принудена да каже, въпреки че никога, досега не бе се осмелявала да противоречи на баща си:
— Денис има своя професия, татко. Той няма да има нищо общо с кръчмарството. Той работи във „Финдли енд къмпани“ в Глазгоу. Те са големи вносители на чай и нямат нищо общо с… С другата работа.
— Нима? — присмя се баща й, предизвиквайки я да говори. — Та това е важна новина! Имаш ли още нещо да кажеш, което да свидетелствува за благородния характер на господина? Сега той не продава ракия. Очевидно се занимава с чай. Какво благочестиво занимание за един син на кръчмар! Е, какво има още?
Мери знаеше, че баща й я подиграва, но се въздържа и каза примирително:
— Той не е обикновен чиновник, татко. Фирмата много го цени. Той много често обикаля из околните села по работа. Той… той се надява да напредне… Дори би могъл по-късно да стане съдружник във фирмата.
— Тъй ли? — изръмжа Броуди срещу нея. — С такива ли небивалици ти пълни той глупавата глава? Не бил обикновен чиновник — само прост търговски пътник, — така ли? Не ти ли е казал още, че ще стане кмет на Лондон? Това е съвсем вероятно. Кутре с кутре!
Със сълзи на очи Мери пак отговори въпреки протестния стон на Мама:
— Ценят го, татко! Наистина! Г-н Финдли се интересува за него. Аз зная.
— Ба, да не мислиш, че ще повярвам, каквото ти разправя. Лъжи са това, само лъжи! — извика той пак, издигайки глас срещу нея. — Той е долен мерзавец. Какво може да очакваш от такъв? Само поквара. Само мисълта, че си говорила с него, ме обижда безкрайно. Но това е за последен път. — Той я изгледа втренчено и повтори свирепо: — Не! Никога вече няма да приказваш с него. Забранявам ти!
— Но, татко — изхлипа Мери. — Татко, аз… аз…
— Мери, Мери, не възразявай на баща си! Ужасно е, като говориш така — се чу гласът на Мама от другия край на масата. Но въпреки че искаше да заглади конфликта, този път намесата й беше тактическа грешка и моментално привлече тиранския гняв на Броуди върху наведената й глава. Очите му блеснаха и той избухна срещу нея:
— Ти пък какво хленчиш? Ти ли говориш, или аз? Ако имаш нещо да кажеш, ние всички ще млъкнем, за да чуем това чудо, но ако нямаш какво да казваш, свивай си устата и не прекъсвай. И ти не си по-добра от нея. Твоя работа е да следиш с какви хора се среща тя.
Той изръмжа и както му беше навик, упорито замълча, като наложи потискаща тишина, докато старата баба, която не следеше нишката на разговора, нито пък схвана значението на прекъсването му, усети, че Мери е в немилост и давайки простор на напиращите в нея чувства, наруши мълчанието, като изведнъж завика със старчески злобен глас:
— Днес тя забрави поръчките си, Джеймс. Мери забрави сиренето ми, нехайницата. — Като си изкара яда, тя веднага се смири и започна да мърмори, а главата й трепереше като на паралитик.
Броуди сякаш не я чу и като погледна пак към Мери, бавно повтори:
— Казах вече. Ако посмееш да не послушаш, господ да ти е на помощ! И още нещо. Довечера се открива Ливънфордският панаир. Като си идвах насам, видях първите гадни палячовци. Запомнете! Никое от децата ми да не смее да приближи и на сто метра до панаира. Нека целият град отиде; нека отиде изметът от селата, нека отидат Фойловци и приятелите им, но никой от семейството на Джеймс Броуди няма да падне толкова низко. Забранявам!
Последните му думи прозвучаха тежко и заплашително. Той бутна стола назад, надигна огромното си туловище и за момент остана прав, господствуващ над малките слаби същества под него. После тежко отиде до креслото си в ъгъла и седна, дръпна с механично, привично движение подставката за лули, пипнешком си избра една лула, извади я и като измъкна една четвъртита кожена торбичка за тютюн от дълбокия си джоб, развърза я и бавно натъпка обгорената главичка; след това взе от подставката масурче хартия, наведе се тромаво, подпали книжката на огъня и запали лулата. Извършил всички тези действия, без за миг да вдигне заплашителния си поглед от смълчаните хора около масата, той запуши бавно, като мокреше и издаваше напред долната си устна, все още втренчен в другите, но сега по-замислено, по-скоро с израз на спокойно, безучастно превъзходство. Макар че бе свикнало, семейството му неизбежно се чувствуваше потиснато под тиранията на този студен втренчен поглед. Сега то тихичко разговаряше. Лицето на Мама още гореше, устните на Мери още трепереха, когато приказваше, Неси се заигра с лъжицата си, изпусна я и се изчерви от срам, сякаш я бяха хванали в лоша постъпка; само старата седеше безучастно, изпълнена от приятното усещане на ситост.
В този момент се чу, че някой влиза в къщата и скоро един млад човек се появи в стаята. Той беше строен двадесет и четири годишен младеж, с бледо лице и неприятна склонност към пъпчасване, погледът му беше гузен и непрям, дрехите му — контешки, доколкото му позволяваха парите и страхът от баща му. Особено забележителни бяха ръцете му — големи, меки, мъртвешки бели, с дълбоко изрязани нокти, пред които оставаха равни, обли ивици месо. Той се отпусна на един стол, без да погледне някого, прие безмълвно подадената му от Мама чаша чай и започна да яде. Това беше последният член на семейството — Матю, единствен син и следователно наследник на Джеймс Броуди. Нему бе позволено да закъснява за чая, тъй като работеше като чиновник в корабостроителницата на Лата и работното му време продължаваше до шест часа.
— Топъл ли е чаят ти, Мат? — попита майка му загрижено с тих глас.
Той благоволи да кимне мълчаливо.
— Вземи си от ябълковото желе, мили. Много е хубаво — примоли се Мама тихичко. — Изглеждаш — малко уморен тази вечер. Много ли работа имаше днес в кантората?
Матю поклати неопределено глава, докато бледните му безкръвни ръце непрекъснато се движеха — нарязаха хляба на малки правилни парченца, разбъркаха чая, започнаха да барабанят по масата. Той нито за миг не оставяше ръцете си в покой — движеше ги сред приборите на масата като някакъв жрец, извършващ набързо жертвоприношение върху олтара. Сведеният му поглед, бързото преглъщане, неловката нервност на ръцете му показваха как слабите му нерви реагират на смръщения бащин поглед, прикован върху гърба му.
— Още чай, синко? — прошепна майката и протегна ръка към чашата. — Опитай тези курабийки, днес съм ги правила. — После, като се сети изведнъж за нещо, добави: — Да не би и днес да не си добре със стомаха?
— Е, търпи се — промърмори синът най-после, без да вдигне очи.
— Тогава яж бавно — го предупреди Мама поверително. — Понякога ми се струва, че не дъвчеш добре храната си. Не бързай!
— Нали довечера трябва да се срещна с Агнес, Мама — прошепна Матю укорително, като че за да оправдае бързането си.
Тя бавно поклати глава — одобрително и с разбиране.
След малко бабата се надигна, изтърси трохите от скута си и зажвака с изкуствените си зъби. Тя седна на стола край огъня и се замисли дали синът й ще я заговори. Когато биваше в настроение, той я угощаваше с най-отбрани градски клюки, викаше на ухото й как е изиграл Уодли и му е смачкал фасона, как кметът Гордън сърдечно го потупал по рамото на площада, как работите на Пакстън вървят все по-зле. В тези разговори никога и за никого не се чуваше добра дума, но за бабата те бяха приятни с компрометиращата си пикантност, с язвителните си клевети. Тя безкрайно им се наслаждаваше, като се нахвърляше и жадно поглъщаше всяка лоша приказка за хората, и винаги се опиваше от превъзходството на сина си над жертвата на разговора.
Но тази вечер Броуди мълчеше, зает с мислите си, които, успокоени от лулата, вече не бяха така злобни, както на масата. Той си мислеше, че ще трябва да укроти Мери, която някак си като че ли не беше негово дете, която никога не бе се прекланяла пред него така ниско, както той желаеше, която никога не бе го тачила като другите. Та тя вече ставаше хубавичко момиче, въпреки необуздания си характер — външността си бе наследила от него, — но той трябваше, за свое собствено задоволство и за нейно добро, да усмири този непокорен дух. Що се отнасяше до познанството й с Денис Фойл, той се радваше, че мълвата бе стигнала до ушите му и че бе потушил цялата работа в самото начало.
Броуди бе поразен от дързостта й — да му възразява както тази вечер и не можеше да си обясни причината, но все пак сега той бе забелязал тази склонност към неподчинение и в бъдеще щеше да бди по-внимателно, за да може да я изтръгне из корен, ако отново се появи.
Погледът му падна върху Мама, но само за момент. За него единственото й ценно качество се заключаваше в това, че му спестяваше разноските за слугиня в къщи. Той неволно и отвратено сви уста; отдръпна бързо погледа си от нея и насочи мислите си към по-приятни неща.
Да, ето Матю, синът му! Не е лошо момчето; може би е малко лукав, мекушав и мазен и съвсем разглезен от майка си. Ще трябва да се следи! Но ако иде в Индия, надяваше се Броуди, от него ще стане мъж. Времето вече наближаваше. Само след две-три седмици той ще замине да заеме чудесната служба, която му издействува сър Джон Лата. А, ще има да говорят хората за това! Чертите на Броуди се отпуснаха при мисълта, че всеки ще изтълкува това назначение като особен израз на благосклонността на сър Джон към него, като ново издигане на доброто му име в града. Това ще е от полза за характера на сина му, а сам Броуди ще стане още по-зачитан.
Тогава той отправи поглед към майка си, но по-снизходително и не така грубо, както на масата. Тя много обичаше да си похапва. Дори както седеше сега сгърбена пред огъня, синът й хитро отгатваше мислите й, той знаеше, че те бяха заети със следващото ядене, че тя вече предвкусваше вечерята от грахова каша и мътеница. Тя толкова я обичаше, че повтаряше като някаква мъдрост: „Най-хубаво се спи след грахова каша. Тя е като мехлем за стомаха.“ За нея стомахът беше бог. Но биваше я още, старата вещица! Колкото по-остаряваше, толкова ставаше по-жилава. Трябваше да има нещо здраво в нея, та така се държеше. На Броуди се струваше, че тя ще се държи поне още десет години. Той щеше да е доволен, ако можеше да доживее до толкова, а сигурно щеше да я надживее.
Най-после Броуди погледна към Неси и веднага на лицето му се появи почти недоловим израз на чувство, проявено не в някаква забележима промяна на чертите, а в погледа, който стана по-мек и замислен. Да! Нека Мама се занимава със своя Мат, пък и с Мери — но Неси е негова! Той ще направи нещо от нея, зеницата на окото му. Макар и още малка, у нея имаше ум. Та нали снощи директорът на училището му каза, че тя има заложби за учен човек, стига да си гледа добре уроците. Така трябва да се прави! От малко трябва да се подхване и да не се изпуска! И той гледа надалеко, и той си има нещо наум за бъдещето! Стипендията на Лата! Сияйният връх на една блестяща училищна кариера. У нея има сили за това, стига само да се направляват както трябва. Боже, каква слава! Момиче да спечели стипендията на Лата — първото момиче, и при това дъщерята на Броуди! Той ще се погрижи тя да успее. По-добре Мама да се държи настрана с глезенето си от неговата дъщеря. Той ще се погрижи за нея.
Той не знаеше точно какво ще направи от нея, но образованието си е образование; има учени титли, които могат да се вземат по-късно в университета, има още слава да се печели. В града всички знаят за Броуди, че е напредничав човек с широки и либерални идеи. Той още по-добре ще им изтъкне това, ще им го набие в глупавите глави. Вече почти ги чуваше да говорят: „Чухте ли най-новото? Онова умното девойче на Броуди е вече в университета — да, взела е стипендията на Лата, — излязла е първа на конкурса в гимназията и Броуди сега й позволява да ходи в университета. Това се казва свободомислещ човек. Наистина голяма гордост за него.“
Да! Ще им покаже той на тия от града. Гърдите му се издуха, ноздрите му потрепераха, очите му се втренчиха в далечината, докато даваше воля на фантазията си, а в това време лулата му незабелязано угасна и изстина. Той ще ги накара да го признаят, ще ги накара да го почитат, ще ги принуди по някакъв начин някой ден да видят какъв е той наистина.
Мисълта за Неси постепенно избледня в съзнанието му. Той престана да мисли за бъдещето й, сега сам беше централната фигура в мечтите си. Броуди блажено заплува в славата, която Неси щеше да донесе на името му.
Най-после той се размърда. Изчисти лулата си от пепелта, върна я на поставката и като хвърли последен изпитателен поглед към семейството си, с който като че ли казваше: „Сега излизам, но помнете какво ви казах, няма да ви изпускам от очи“, отиде в хола, наложи широката си добре изчеткана плъстена шапка, взе тежкия ясенов бастун и напусна къщата, без да каже нито дума. Обикновено така излизаше. Никога не казваше довиждане. Нека се чудят къде отива в свободното си време — на събрание, в градския съвет или в клуба, не знаят кога и в какво настроение ще се върне; обичаше да ги кара да се стряскат при внезапното му влизане в хола. „Само така можеш да ги държиш здраво, а и добре ще им се отрази да се почудят къде съм отишъл“ — мислеше си той, като затръшваше външната врата след себе си.
Все пак излизането му, изглежда, донесе известно облекчение на семейството; заедно с него от стаята се разнесе и облакът на принуденост. Г-жа Броуди отпусна мускулите си, които несъзнателно бе държала изпънати през последния час. Раменете й увиснаха още по-вяло, напрежението в съзнанието й изчезна и тя леко се оживи.
— Ти ще разчистиш, нали, Мери? — каза тя ласкаво. — Тази вечер се чувствувам доста изморена и отпаднала. Няма да е зле да почета малко книгата си.
— Да, Мама — отговори Мери, добавяйки послушно, както се очакваше от нея всяка вечер. — Ти заслужаваш да си починеш. Аз сама ще измия съдовете.
Г-жа Броуди поклати наведената си глава, като че да възрази, но все пак се съгласи, стана и като отиде до своето чекмедже на скрина, извади оттам една книга — „Клетвата на Дивънъм“, от някоя си Амилия Б. Едуардс. Както всички книги, които г-жа Броуди четеше, и тази беше заета от ливънфордската градска библиотека. Притиснала книгата нежно до сърцето си, тя седна и скоро сля собствената си трагична и разбита душа с душата на героинята, утешавайки се с едно от малкото удоволствия, които животът още й предлагаше.
Мери вдигна съдовете от масата и я покри със сукнена покривка. После, като влезе в килера, тя запретна ръкави на слабите си ръце и започна да мие.
Изправена пред разтребената маса, която нямо напомняше за подканването на баща й за работа, Неси погледна първо към задълбочената в четене фигура на майка си, към безразличния гръб на баба си, към Мат, който сега се бе изтегнал назад на стола и важно чоплеше с игла зъбите си, после с въздишка започна мудно да вади книгите от училищната чанта, нареждайки ги неохотно една по една пред себе си.
— Ела първо да поиграем на дама, Мери — извика Неси.
— Не, мила, татко каза да си направиш домашното. Може би после ще изиграем една партия — дойде отговорът отвън.
— Няма ли да ми дадеш да избърша чиниите днес? — предложи Неси, опитвайки се хитро да отложи началото на мъките си.
— Ще се оправя сама, мила — отговори Мери. Неси пак въздъхна и рече на себе си, също както казваше майка й:
— Ех, клета аз!
Тя си помисли за другите деца, които се събират да скачат на въже, да играят на топка, на свинкя и други вълшебни вечерни забави и с болка на душа седна да работи.
Матю, смутен в моментните си мечтания от монотонното мърморене до ухото му: върна иглата обратно в джоба на жилетката си и стана. След излизането на бащата поведението му се промени; с израз като че ли стои малко по-високо от околните, той изпъна маншетите си, погледна многозначително към часовника и излезе от стаята с вид на леко, но подчертано превъзходство.
Сега тишината в стаята се нарушаваше само от прелистването на страниците, от лекото тракане на порцелана в килера и досадното мърморене: „nous sommes, vous etes, ils sorit“; но след няколко минути шумът в килера затихна и скоро след това Мери тихо се промъкна през кухнята в хола, изкачи се по стълбите и почука на стаята на брат си. Тя се изкачи на тъмно, но дори и да имаше само обоняние, щеше леко да открие стаята му по гъстия тежък дим от пура, който излизаше от нея.
— Може ли да вляза, Мат? — прошепна тя.
— Влез — чу се отвътре превзет отговор.
При влизането й брат й, който бе отговорил толкова безразлично, не вдигна очи, а седнал по риза на леглото така че да може да се вижда най-добре в огледалото на шкафчето, продължи спокойно да се любува на себе си и за пуска големи кълба дим към образа си в огледалото.
— Колко хубаво мирише пурата ти, Мат — забеляза Мери с искрено възхищение.
С елегантен маниер Матю извади пурата от уста, като продължаваше доволно да се наблюдава.
— Да — съгласи се той. — И така трябва, щом струва толкова пари. Това е „Супремо“ и значи „най-хубаво“. Пет парчета за шест пенса, тази ми струва пени и половина. Взех я като мостра и ако ми хареса, ще взема още… Миризмата е добра, Мери, но ние пушачите ценим букета. Никаква пура не може да бъде наистина първокачествена, ако няма букет. Тази има пикантен букет, както се казва. — Той неохотно отмести погледа си от огледалото и разглеждайки по-отблизо пурата, добави:
— Стига толкова, май че достатъчно пуших.
— О, продължавай — насърчи го Мери. — Толкова е хубаво! Много по-приятно е, отколкото като се пуши с лула!
— Не! Трябва да запазя другата половина за довечера — отговори той твърдо и като угаси внимателно запаления край на пурата о порцелановия леген, прибра половинката в джоба на жилетката си.
— Аги Мойр харесва ли, като пушиш? — пошепна Мери, вадейки си заключение от постъпката му.
— Агнес, ако обичаш, а не Аги — отвърна Матю обидено. — Колко пъти съм ти казвал да не фамилиарничиш така. Това е вулгарно. То е… то е безочливо от твоя страна.
Тя сведе очи.
— Съжалявам, Мат.
— Дано! Запомни, Мери, че госпожица Мойр е млада дама, твърде почтена млада дама и при това моя годеница. Да! Ако искаш да знаеш, на нея й харесва, като пуша. Отначало тя беше против, но сега мисли, че това е мъжествено и романтично. Но не й харесва дъхът ми след това и затова ми дава бонбони. Тя предпочита сорта „Сладки устни“. Много са ароматични.
— Много ли я обичаш, Мат? — попита Мери сериозно.
— Да! А и тя много ме обича — потвърди той. — Ти не би трябвало да говориш за неща, от които нищо не разбираш, но сигурно ти стига умът, за да схванеш, че когато двама ходят заедно, значи се обичат. Агнес ме обожава. Да видиш само какви неща ми дава. Чудесно е за млад човек да има такава връзка. Тя е извънредно симпатично момиче.
За момент Мери се умълча, впила поглед в него, след това внезапно притисна ръка към сърцето си и запита неволно, с копнеж:
— Боли ли те, когато мислиш за Агнес — когато не си с нея?
— Съвсем не — отговори Матю превзето. — Не е красиво да питаш така. Ако ме болеше, щях да си помисля, че имам стомашно разстройство. Какво си такова момиче да питаш и що за въпроси са това! Стига толкова, моля ти се! Сега ще се упражнявам, не ме прекъсвай!
Той стана и като се наведе внимателно, за да не измачка новите си панталони, измъкна изпод леглото един калъф и извади от него мандолина, украсена с розова копринена панделка, вързана на голяма джуфка. След това той разгъна една тънка нотна книжка с жълти корици и голямо заглавие: „Първи стъпки с мандолината“, а по-долу с по-дребни букви: „Ръководство на леля Нели за млади мандолинисти по метода на прочутия сеньор Розас“. Мат отвори книжката на втора страница, сложи я на леглото пред себе си, седна до нея в живописно отпусната поза, привлече романтичния инструмент и започна да свири. Но той, уви, не оправда очакванията, които събуждаше позата му на опитен майстор, нито се впусна бурно в някаква очарователна серенада, а бавно и мъчително издрънка два-три такта от „Нели Блай“, препъвайки се все повече, докато най-после спря.
— Почни пак — каза Мери окуражително. Той я награди със сърдит поглед.
— Струва ми се, че те помолих да пазиш тишина, госпожице Бърборкова. Не забравяй, че това е най-трудният и сложен инструмент. Трябва да се усъвършенствувам, преди да замина за Индия. Тогава ще мога да свиря на дамите на кораба през тропическите вечери. Човек трябва да се упражнява! Ти знаеш, че чудесно напредвам, но може би искаш сама да се опиташ, щом си толкова умна.
Той обаче започна отново и най-после издрънка песента до края. Поредицата от нестройни фалшиви тонове измъчваше слуха. На това изкуство, както и на пушенето, Мат се наслаждаваше само в отсъствие на баща си. Подпряла брада на ръцете си, Мери все пак му се възхищаваше, като повече го гледаше, отколкото слушаше.
Като свърши, Матю прокара пръсти през косата си с небрежен романтичен жест.
— Може би тази вечер не съм в най-добрата си форма, май че съм малко печален, замислен, нали знаеш, Мери. Може да е от някоя малка неприятност в кантората днес… тези проклети цифри… това дразни такива артистични натури като мен. Наистина не ме разбират там на корабостроителницата. — Той въздъхна замечтано и тъжно, както подобаваше на неговото неразбрано изкуство, но скоро вдигна глава и попита, жаден за похвала:
— Как беше наистина? Как ти се видя?
— Много прилича — каза насърчително Мери.
— На какво? — запита той със съмнение.
— На „Галопа на веселата Кети“, разбира се!
— Глупачка! — извика Матю. — Това беше „Нели Блай“.
Съвсем ядосан, той и хвърли убийствен поглед, скочи от леглото и прибра мандолината в калъфа и като се наведе, забеляза:
— Казваш така само за да ме ядосаш.
Изправяйки се, той презрително заяви:
— Ти и без това нямаш слух.
Той като че ли не чу усърдните й извинения, обърна й гръб, извади от чекмеджето много висока колосана яка и яркосиня връзка на точки и все още засегнат, продължи:
— Госпожица Мойр има вкус. Тя казва, че съм много музикален, че в хора имам най-хубавия глас. Тя самата пее прекрасно. Бих желал да си по-достойна за бъдещата си снаха.
Мери бе твърде смутена от нетактичността си и напълно съзнаваше своята малоценност, но се помоли:
— Нека да ти вържа връзката, Мат.
Той нацупено се обърна и с израз на снизхождение позволи на Мери да му завърже връзката. Тя винаги вършеше това вместо него и го бе усвоила толкова добре, че сега той пак застана пред огледалото и доволно се изгледа.
— Брилянтин — нареди Матю. С тази заповед той като че ли й прощаваше. Тя му подаде шишенцето и той обилно обля косата си с блажната течност, след което съсредоточено причеса къдриците си в живописна лимба.
— Косата ми е много гъста, Мери — забеляза той, като грижливо прокарваше гребена около ушите. — Аз никога няма да оплешивея. Това говедо Каупър разправя, че била оредяла на темето, когато се подстригвах последния път. Помисли си само! За това нахалство ще престана да се подстригвам при него.
Като нагласи къдриците си във формата, която желаеше, той протегна ръце и позволи на Мери да му държи сакото, след това взе чиста ленена кърпа, напръска я с парфюм „Виолетка“, затъкна я артистично в джобчето си и усърдно заразглежда окончателния резултат в огледалото.
— Отлична кройка — промърмори той. — Талията е изящна. За провинциален шивач Милър работи чудесно, нали? Разбира се, и аз не го оставям да се отпусне, пък и на такава фигура като моята лесно се крои. Е, ако и днес Агнес не е доволна от мен, няма кога да бъде. — После, като се отдалечи, той добави неочаквано: — И да не забравиш, Мери, довечера в десет и половина или може би мъничко по-късно.
— Ще съм будна, Мат — успокои го тя.
— Сигурно?
— Сигурно.
Последната забележка разкри ахилесовата му пета. Този възхитителен елегантен младеж, този пушач, мандолинист, любовник и бъдещ неустрашим пътешественик из Индия имаше една поразителна слабост — страхуваше се от тъмното. Той удостояваше Мери с доверието си и обществото си единствено заради това, защото във вечерите, когато той закъсняваше, тя с неизменна преданост го очакваше, както се уговаряха, за да го придружи по тъмните и мрачни стълби до спалнята му. Тя никога не си помисляше каква услуга му прави, а приемаше покровителствената му благосклонност с признателност и смирение. Сега, когато той напусна стаята, оставяйки след себе си смесен мирис на пура, брилянтин и парфюм и спомена за своята ослепителна елегантна фигура, тя гледаше подире му с любов и възхищение.
Когато изчезна външният блясък от присъствието на брат й, настроението на Мери се понижи; без работа, тя имаше време да мисли за себе си, тя стана смутена, безпокойна и възбудена. Всички в къщата бяха заети: Неси се мръщеше над уроците, Мама се бе задълбочила в романа, бабата бе потънала в апатията на храносмилането. Мери започна да ходи нервно из кухнята, като мислеше за заповедта на баща си, докато Мама раздразнено вдигна очи:
— Какво ти става? Мотаеш се като муха без глава! Вземи да шиеш или ако нямаш какво да правиш, иди си лягай, но остави хората да четат на спокойствие!
Дали да си легне? — си помисли тя в недоумение. — Не! Толкова е рано. Цял ден бе затворена в къщи и може би би трябвало да поизлезе малко навън, където хладният въздух ще я освежи, ще разведри душата й след топлия душен ден. Всички ще си помислят, че е отишла в стаята си, няма да забележат отсъствието й. Без да съзнава ясно какво прави, тя вече се бе озовала в хола, сложи старата си груба сламена шапка с ожуленото снопче череши и избелялата розова панделка, облече износената си вълнена жилетка, тихичко отвори външната врата и се смъкна по стълбите.
Тя сама почти се изненада, като видя, че е излязла, но се успокои с мисълта, че с такива дрехи никъде не може да отиде и докато размисляше, че наистина няма нищо хубаво да облече, тъжно поклати глава и посърналите череши, които вече две години висяха на шапката й, изтракаха в безсилен протест и едва не паднаха на земята. Тук, на открито, мислите й се движеха по-свободно и тя се запита какво ли прави Денис. Приготвя се да иде на панаира, разбира се. Защо всички други да могат да отидат, а тя да не може? Не е справедливо — та в това няма нищо лошо. Дори най-отбраните хора в града признаваха и благосклонно покровителствуваха панаира. Мери се облегна на вратата на оградата, полюляваше се леко напред-назад, поемаше хладната красота на здрача, омаяна от прелъстителната вечер, пропита от росни ухания, одухотворена от пробуждащия се живот, който бе стихнал през деня. Лястовици се стрелкаха и обикаляха около трите стройни сребърни брези на поляната отсреща, а по-нататък една овесарка й подвикваше умолително: „Излез! Излез! Дзън, дзън, дзън, звънкай с ключа, дзън, дзън, дзън, звънкай с ключа!“ Срамота е да се седи в къщи в такава вечер! Мери излезе на пътя, казвайки си, че ще се поразходи само до ъгъла, а после ще се върне да поиграе на дама с Неси. Незабелязано от никого тя продължи нататък и несъзнателно установи, че по целия път не се вижда никакъв човек. Тази вечер Денис я чака на панаира! Той я бе помолил да се срещнат, а тя, безумната, обеща да отиде. Колко жалко, че сега не можеше да отиде! Тя се ужасяваше от баща си, а той безусловно бе забранил.
Мери бързо стигна до края на пътя и макар да имаше чувството, че бе излязла ей сега, знаеше, че вече е време да се връща; но докато волята й заповядваше да се върне, някаква по-мощна сила й забраняваше и тя продължи с ускорена крачка и бурно разтуптяно сърце. Тогава във вълшебната вечер до слуха и стигна музика тиха, примамваща, властна. Мери забърза още повече, почти тичешком си помисли: „О, трябва! Трябва да го видя!“ — и се втурна напред. Разтреперана, тя навлезе в панаирната площ.


II

Ливънфордският панаир беше ежегодно празненство: най-забележителното представляваха няколко пътуващи трупи и фокусници, малка менажерия, в която имаше само един слон и една клетка с два лъва, стрелбище, на което стреляха с истински куршуми, и две ясновидки, които охотно показваха безукорните си препоръчителни писма. Заедно с разни други по-дребни атракции, всичко това се струпваше на определена дата на общинското място край града, което наричаха Мерата.
Панаирната площ имаше триъгълна форма. От едната страна, откъм града, се издигаха солидните и важни постройки на панаира — големите шатри и палатки, на другата страна се намираха подвижните забавления, люлките, лодките и въртележките, а на третата страна, покрай ливадите при брега на Ливън, се намираха павилионите, продавачите на плодове, лимонада, сладолед и нуга, както и безброй малки барачки, които привличаха и заслепяваха погледа. Това беше далеч най-големият събор в цялата област, който със своята популярност, установена от традицията, и със своята привлекателност примамваше като магнит хората от града и околностите всяка вечер в продължение на една блестяща седмица, обхващайки в своята площ радостното човешко множество, което и сега дори напираше около триъгълника като вълна, понесена стремително напред към удоволствието.
Мери се гмурна в човешкото море и то веднага я погълна. Тя престана да бъде отделно същество, тя се сля с пороя от бутащи се, смеещи се, ръкомахащи хора, който я носеше напред независимо от волята й; тласкана ту насам, ту натам, но винаги напред, от тази окръжаваща я сила, Мери изведнъж се учуди на собственото си безразсъдство. Блъсканицата и грубата тълпа не отговаряха на идиличната картина, която тя си представяше в мислите си, натрапчивите викове и ярките светлини не бяха като във фантазията й; само след пет минути, прекарани на панаира, тя вече съжаляваше, че е дошла и започна да разбира, че баща й все пак може би е бил прав и разумен, като й забрани да идва. Макар че бе дошла единствено с намерението да види Денис, тя почувствува, че той няма да може да я открие в тази навалица, а когато някакъв остър лакът се заби в ребрата й и едно дебело селянче я настъпи и се ухили неловко вместо извинение, тя посърна и се изплаши. Какво чувство беше я привлякло сред тези простаци и палячовци? Защо така невнимателно, дръзко и опасно наруши заповедта на баща си и се отзова с такава лекомислена и охотна невъздържаност на първия повик на младежа, когото познаваше само от един месец?
Люшкана в тълпата, тя си припомни този месец и с меланхолична яснота си даде сметка, че летящата врата на градската библиотека беше донякъде причина за всичко. Отвътре на вратата бе написано повелително: „Дръпни!“ и съгласно това кратко нареждане човек трябваше на излизане от библиотеката със сила да я дръпне; но тя бе толкова затегната и тежка, че натоварен с книги и изплъзнал се от властния поглед на вратаря на кметството, човек се изкушаваше да пренебрегне нареждането и да бутне. В онзи паметен ден тя, разбира се, бе бутнала вратата и протегнала енергично ръка, се хвърли право на гърдите на един младеж, облечен в кафяво. Тя излезе с такъв замах, че можа добре да види цвета на елегантния му костюм. Кафяви бяха и косите му, и лицето му, осеяно с дребни по-тъмни лунички; като вдигна стреснато поглед, тя веднага забеляза, въпреки смущението си, че зъбите му са равни и бели. Той веднага й се усмихна и докато тя го гледаше с отворени очи и уста, той се овладя, любезно вдигна падналата й книга, отвори я спокойно и прочете името на Мери на абонаментната карта.
— Съжалявам, че ви уплаших, госпожице Мери Броуди — извини се той сериозно, но продължаваше да й се усмихва със своите кафяви очи. — Тези врати са страшно коварни. Би трябвало да им сложат стъклени прозорци. Вината е моя, загдето не съм повдигнал този въпрос пред градския съвет.
Мери се засмя глупаво и неприлично, но, уви, неудържимо на тоя тънък подбив и престана да се смее едва когато младежът добави предпазливо, като че ли казваше нещо маловажно:
— Казвам се Фойл… Аз живея в Дарок.
Те се изгледаха в продължение на няколко мига, а тя се изчерви като някоя глупачка (по-късно той я уверяваше, че се изчервява прелестно) и плахо промълви:
— Ще трябва да си вървя.
Какъв нелеп израз, мислеше си тя сега. Той не се опита да я задържи — със съвършена учтивост отстъпи настрана, свали шапка и се поклони; но чак до края на улицата тя усещаше върху си почтителния внимателен и възхитен поглед на неговите живи кафяви очи. Това беше началото!
Никога дотогава тя не бе го забелязвала в Ливънфорд по простата причина, че той рядко дохождаше, но скоро започна често да го вижда по улиците. И наистина те постоянно се срещаха, но при все че нямаше случай да я заговори, той винаги й се усмихваше и я поздравяваше весело, но с уважение. Тя започна да обича тази весела непринудена усмивка, да търси широките му рамене, да желае да види драговолния блясък на очите му. Понякога го съзираше сред някои от най-дръзките и смели младежи в Ливънфорд, застанали пред новооткритата сладкарница на Берторели, и със страхопочитание схващаше, че тези неустрашими юноши го приемаха като равен и дори като по-горен от себе си. Това, както и обстоятелството, че той посещава такова непристойно и страшно място като италианската сладкарница, я караше да потреперва. Беглото й познанство с него придаваше и на нея известно достойнство, тъй като, когато минаваше край тях, дори в негово отсъствие тези отбрани младежи любезно замълчаваха и като един човек сваляха шапки в нейна чест и с това я караха да изпитва приятен трепет, но и безпокойство.
След една седмица тя отново отиде в библиотеката и въпреки че този път, открито признавайки вината си, внимателно дръпна вратата в израз на явно самообвинение и разкаяние, отвън тя пак се натъкна на Денис Фойл.
— Какво съвпадение, госпожице Броуди — каза той. — Представете си, пак се срещаме тук. Как се случи да мина оттук тъкмо в този момент.
Как можеше тя, горката, да знае, че той бе чакал два часа на отсрещната страна на улицата!
— Може ли да видя коя книга ще четете тази седмица?
— „Помрюйският манастир“, от г-жа Хенри Ууд — заекна тя.
— О, да, втория том. Миналия път, когато бяхте тук, видях, че сте взели първия том.
Сега се издаде, помисли си тя, като видя несигурното срамежливо желание в очите му и разбра, че той изобщо не е така самоуверен и сигурен, както при първата им среща. Топла нежност я изпълни, когато той я помоли пламенно:
— Моля ви, позволете ми да ви нося книгата, госпожице Броуди!
Тя силно се изчерви заради непростимото си и неподобаващо за дама поведение, но беше неоспорим факт, че му даде книгата, протегна му я безмълвно, сякаш покорно му предаваше малкото томче като нежна благодарност за вниманието му. Тя въздъхна при спомена за това скромно, дори твърде безцветно начало, защото след този случай те се срещаха няколко пъти — не много пъти, и тя бе така обзета от някакво странно и непонятно чувство към него, че й беше мъчително и самотно да бъде далеч от него.
Внезапно тя се откъсна от миналото. Вече бе обиколила панаира веднъж, без да види нещо друго освен смесица от крещящи цветове. Отново съзна в какво неприятно положение се намира, колко безнадеждно е да различи сред това кошмарно море от лица, което кипеше наоколо й, лицето, което търсеше, и щом се озова на едно място, където тълпата бе по-рядка и можеше да се проникне на улицата, тя започна с мъка да си пробива път.
Ненадейно една топла ръка сграбчи малките й измръзнали пръсти. Тя бързо вдигна очи и видя Денис. Обхвана я чувство на сигурност, което като вълна нахлу във вените й, изпълвайки я с приятен покой и такова облекчение, че тя стисна ръката му и с откритото си природно простодушие каза бързо и поривисто, преди още той да проговори:
— О, Денис, толкова нещастна бях тук без тебе. Мислех си, че съм те загубила завинаги.
Той я погледна нежно и отговори:
— Колко глупаво, че те помолих да ме чакаш в тази ужасна навалица, Мери. Знаех, че ще те намеря, но съвсем забравих, че преди това можеше да попаднеш в блъсканицата. Освен това и влакът ми закъсня. Отдавна ли си тук?
— Не зная откога — пошепна тя. — Стори ми се вечност, но сега няма значение, щом си с мене.
— Надявам се, че не са те бутали много из тълпата — възрази той. — Аз съм виновен, загдето те оставих да дойдеш сама. Наистина съм виновен! Трябваше да те посрещна отвън, но не можех да си представя, че ще има толкова народ тази вечер. Нали не се сърдиш?
Тя поклати глава отрицателно и без да скрива радостта си, че го вижда, без да го кори за закъснението, без да му даде да разбере какъв риск бе поела с идването си, каза простичко и щастливо:
— Всичко е наред, Денис. Тълпата не е толкова страшна. Нищо не е страшно сега, щом се намерихме.
— Какво чудесно момиче си ти, Мери — извика той. — Ти си истински ангел, щом ми прощаваш. Няма да имам мира, докато не изкупя вината си пред теб. Хайде да наваксаме изгубеното време. Няма да се успокоя, докато не видя да се забавляваш както никога досега. Какво да направим най-напред? Кажи какво искаш и веднага ще го сторим.
Мери се огледа. Колко различно беше всичко сега! Колко доволна беше, че дойде! Тя видя, че хората наоколо не са груби, а само шумни и щастливи и ако сега бе срещнала тромавото селянче, би отговорила с приятелска усмивка на селското му хилене. Навсякъде тя виждаше пищни багри, оживление и движение; виковете на палячовците я въодушевяваха, пукотевицата на стрелбището я забавляваше, без да я плаши; гръмливата музика я опияняваше. Искрящият й поглед бе привлечен от въртележка с дървени кончета, които весело обикаляха и скачаха в кръг под звуците на „Кандахар валс“. Засмя се възбудено и ги посочи.
— Тези — захласна се тя.
— Дадено! — извика Денис. — Думата ти е закон, Мери! Ще отлетим с тези вихрогони. Хайде, всички на конете!
Той я хвана за ръка и я поведе напред, а тълпата, която толкова я притискаше досега, магически се стапяше пред тях.
— Ето ни — весело възкликна той. — Две кончета заедно, с опашки като на лъвове и със зъби като на камили. Хайде, Мери, качвай се! Твоето конче като че ли иска да прескочи къща, гледа като дявол.
Те се настаниха на седлата, стиснаха юздите почакаха, започнаха да обикалят отначало бавно, после по-бързо и накрая се понесоха във вихъра на лудата музика и опиянени от радостта на движението, хвърчаха над зяпащите зрители, които изглеждаха по-ниско от размятаните копита на галопиращите коне, препускаха заедно из необятни небесни простори, издигани нагоре от вдъхновеното благородство на движението. Когато най-после се забавиха и спряха, Денис не позволи на Мери да слезе и я накара — за нейно удоволствие — да се завъртят още веднъж, и още веднъж, и още веднъж, докато тя се почувствува самоуверена на седлото, не държеше така стегнато юздите и направляваше кончето си с леко потупване с ръка, отпусна тялото си в такт с друсането и гордо му показваше каква ловка и сръчна ездачка е станала. Денис я хвалеше, насърчаваше я, опивайки се от нейното удоволствие, докато най-после съвестта на Мери се разбунтува и тя го замоли да слязат, страхувайки се, че ще го разори с разточителното си увлечение. Денис се разсмя така, че страните го заболяха.
— Бихме могли да останем цяла нощ, ако искаш! Няма значение колко струва, щом си щастлива.
— О, има значение, Денис! Това е страшно скъпо. Нека да слезем — помоли тя. — На мене ми е също така приятно да гледам.
— Добре тогава! Ще слезем, ако това ти е по-приятно, Мери. Но ние тепърва започваме. Тази вечер си излязла с милионер. Сега ще опитаме всички забавления на панаира.
— Ако смяташ, че можеш да си позволиш това, Денис — отговори Мери колебливо. — Тук е просто чудесно! Но не искам да харчиш много за мене.
— Дори да похарча и последната си стотинка — каза Денис с чувство, — пак няма да е достатъчно за тебе, Мери!
Сега започнаха забавленията; те се впуснаха в тълпата, наслаждаваха се на веселата панорама и възприемаха шарещото наоколо веселие охотно, радостно и заедно.
След един час, когато бяха изпитали всички видове развлечения, които им се предлагаха за тяхно удоволствие, след като бяха замеряли с топки всевъзможни предмети — от кокосови орехи до дървени фигурки, след като бяха видели изпохапаните от бълхи лъвове и апатичния слон и бяха уболи дебелото момче след сериозната покана на менажера, за да се уверят, че няма измама, след като се бяха възхищавали на най-малката жена в света и бяха разгледали с интерес и потръпване живия скелет, след като бяха купили всевъзможни неща за ядене — от медени круши до бонбончета за кашлица, те (най-радостната и въодушевена двойка на целия панаир!) застанаха пред най-голямата палатка. Това беше прочутият театър на Мак Инали, който, както говореха плакатите, предлагаше истинско празненство с префинено и елегантно забавление. Пред палатката имаше дървена платформа, осветена от четири бензинови лампи, а върху платформата стоеше сам прочутият Мак Инали, който можеше лесно да се различи по лъскавия цилиндър, широкия фрак, панталоните на големи карета и огромната бронзова верижка, която висеше, жълта като злато и тежка като кметска огърлица, върху белезникавата му кадифена жилетка. От двете му страни се виждаше това можеше да се прочете върху афишите с червени и сини букви, които покриваха стените и диреците наоколо, едно сияйно съзвездие от таланти. От дясната му страна стоеше висок господин с одухотворено лице и комплектно, но износено вечерно облекло, който се бе облегнал с меланхолична грация на един от стълбовете на шатрата, романтично вперил поглед високо над тълпата, като че ли търсеше на някакъв ефирен балкон някоя Жулиета, която да е достойна за него, и прикриваше, доколкото можеше, мръсното си бельо, като подръпваше ръкавите на фрака си и мъжествено скръстваше ръце на гърдите си. Обаче този мрачен Ромео не беше единствената атракция на театъра, тъй като на другия край на платформата, от лявата страна на Мак Инали, бе застанало едно омайно създание, облечено в розово трико и бяла балетна поличка, с предизвикателно накривена моряшка шапчица на главата, което от време на време извършваше по няколко ситни стъпки, намеквайки за още по-възхитителни движения в бъдеще, и хвърляше въздушни целувки на множеството долу с леки приятни движения на ръцете си и с такъв вид, като че ли изтегля много метри лента из устата си.
— Не е ли прелестна? — пошепна Мери, която вече така се бе приближила до кавалера си, че го държеше под ръка.
— Ще се изненадаш, ако я видиш на дневна светлина — отговори по-опитният Денис. — Разправяли са ми някои работи за нея. Всъщност — продължи той бавно, сякаш обмисляше дали да издаде някаква позорна тайна — казват, че е кривогледа.
— О, Денис, как можеш да казваш такова нещо! — възмути се Мери.
Но тя все пак се загледа със съмнение в смело накривената моряшка шапчица. Дали това беше само кокетност, или означаваше нещо повече?
— Заповядайте, дами и господа, заповядайте! — завика Мак Инали, като със замах свали цилиндъра си и го протегна с любезен канещ жест.
— Представлението ще започне. Ей сега ще започне. Съвсем сигурно последно представление за тази вечер. Забавление от най-висока класа, вход два пенса и само два пенса. Артистично, фино и елегантно — господа, можете да доведете съпругите и изгорите си, забавлението няма да ги накара да се червят. Единственият на света Мак Инали — от най-високата и най-добра класа. Ей сега ще започне! Господа! От лявата ми страна е мадам Болита с най-чудесния и артистичен номер на Терпсихора от столетието. — Като чу името си, мадам Болита направи малък пирует, усмихна се свенливо, протегна кокетно ръце и започна да тегли нови ленти, които сега бяха още по-дълги от преди.
— Почитаеми дами! От дясната ми страна е синьор Маджини, най-известният и съвършен вокалист, пристигнал направо от оперите в Париж и Милано, който ще изпълни илюминираната певческа сцена на епохата. — Синьор Маджини, чието истинско име беше Маджънти, придоби още по-романтичен и меланхоличен вид и се поклони замечтано, като че ли дамите го бяха отрупали с букети в Париж и се бяха скубали за благоволението му в Милано.
— Ей сега ще захванем да започваме! Ей сега ще започнем да захващаме! Влизайте! Влизайте! Последно представление за тази вечер. След представлението затваряме. Благодарим ви пак отново за любезното внимание. Влизайте, влизайте!
— Трябва скоро да започне — каза Денис. — Той толкова често го казва. Да влезем ли?
— Да — изчурулика Мери.
Те влязоха.
В шатрата миришеше на парафин, спарени стърготини и портокалови кори. Пипнешком те си пробиха път в тъмнината, намериха празно място, седнаха и след кратко, напрегнато очакване бяха възнаградени с откриването на програмата. Тя бе разделена на две части — първата бе предоставена на мадам Болита, а втората на синьора от Париж и Милано; но трудно беше да се каже дали великият Мак Инали бе привлечен от настойчивата миризма на вечерята, си от пържола с лук (тази миризма се носеше от колата зад шатрата), или пък смяташе, че има време за още едно представление, което наистина да бъде последно — във всеки случай представлението бе въплъщение на самата краткост.
Мадам направи пирует, заставаше в поза и скачаше тежко, акцентирайки думкането от падането си върху тънките кънтящи дъски на сцената с кратки неволни въздишки, които у някоя не така съвършена артистка биха могли да се вземат за грухтене, придружавайки по-леките си движения с изобилно щракане с пръсти и пискливо подвикване: „Ла, ла, о, ла, ла!“ на няколко пъти тя направи треперлив пирует в дъното на сцената, пристъпи игриво напред към светлините, пренебрежително ритна назад във въздуха с внушителния си крак, протегна замечтано напред брадичката си, подпряна на показалеца, и като се полюля леко на другия си крак, изгледа публиката с изражение на дълбоко задоволство от постижението си. После, като прибави към слабите ръкопляскания своето: „О, ла, ла“, което прозвуча като самопоздравление, тя изкусително тръсна глава и започна да скача в кръг, което за нейно удобство я върна в първоначалното положение. Връхната точка на първата част от номера й бе едно благородно усилие — когато с разперени ръце и изкривено от усилие лице тя бавно и мъчително се спусна в шпагат, от което положение обаче не направи опит да се вдигне, защото бе спасена от навременното падане на завесата.
— Не е зле, като се има предвид възрастта й — забеляза Денис поверително. — Но някой ден тя ще продъни сцената и няма да чуем нищо повече за нея.
— О, Денис — пошепна Мери укорително. — Ти не казваш това сериозно. Не ти ли хареса?
— Ако на теб ти е харесала, и на мен ми харесва! Но не ме карай да се влюбвам в нея! — подразни я Денис. — Да видим какво ще направи сега — добави той, когато след подобаваща пауза завесата се издигна отново и разкри затъмнената сцена, върху която бавно се плъзна маститата фигура на несравнимата Болита. Загъната в дълга бяла рокля, лишена от моряшката шапчица, но все пак дискретно забулена с дългите жълти къдри, които се стичаха изобилно около лицето й, снабдена с чифт големи и неоспоримо ангелски криле, тя се понесе през полумрака и застана в серафимска поза пред смаяния им поглед. Нямаше вече волностите на танца, външния блясък на балета; сега, сякаш преобразена и пречистена, мадам презираше съществото, което викаше: „О, ла, ла!“ и изпълняваше ужасния шпагат; тя заплува благочестиво на сцената под акомпанимента на шумно скърцащи телове и макари, които крепяха платформата, и подрънкването на тържествен религиозен химн върху пианото зад кулисите. Последваха бурни аплодисменти предимно под формата на пронизително свирене от задните редове и високи викове: „Бис, бис!“; обаче режимът на Мак Инали не допускаше бисове и мадам, като се поклони с пърхащи криле, се оттегли грациозно и отиде в колата да види дали внучката й Кети Маджънти е заспала.
Мери запляска възторжено с ръце и се обърна към Денис.
— Какво ще кажеш сега? — запита тя сериозно, сякаш го предизвикваше да намери недостатък у такова божествено същество. Хванали се за ръце, сплели пръстите си, те седяха плътно притиснати на тясната дървена скамейка; загледан в обърнатото към него захласнато лице на Мери, Денис стисна ръката й и многозначително отговори:
— Ще кажа, че си прекрасна!
Това беше върхът на остроумието! Мери прихна да се смее, но смехът й, така необикновено весел и волен, извика в съзнанието й като контраст мисълта за в къщи и тя изведнъж се смрази, като че ли я бяха хвърлили в ледена вода, потрепера и наведе глава. Но с усилие се отърси от унилостта — успокоена от присъствието на Денис, вдигна пак очи и видя, че сега Маджини владееше сцената. Отпред бяха спуснали бял екран и магическият фенер в дъното на шатрата прожектираше върху него заглавието: „Нежна и вярна“ или „Любимата на моряка“. Раздрънканото пиано подхвана встъпителните тактове на баладата и Маджини започна да пее. Докато той изливаше захаросаните думи, върху екрана се появяваха богато оцветени картини, които показваха трогателните премеждия, съпровождащи всяка вярна любов. Срещата на моряка с воденичарската дъщеря край потока, раздялата, самотния моряк в каютата му, изпитанията на благородния моряк при пътуването и не по-малко сърцераздирателните страдания на възлюбената му, ужасите на корабокрушението, отчаяния героизъм и спасението; с широко отворени очи и притаен дъх те гледаха тези картини да се изреждат, докато най-после достойните влюбени пак се събраха, хванали се за ръце край същия поток — повторение на първата картина, — за облекчение и задоволство на цялата публика.
След това по особено пожелание от публиката Маджини изпя „Хуанита“, мелодия по-буйна и по-опасна, в която се възпяваха изкусителните прелести на една дама, по-тъмна и по-страстна от гълъбоподобната изгора на моряка. Когато свърши, виковете от последните скамейки бяха шумни и продължителни и трябваше да мине доста време, преди да му позволят да обяви последния си номер — „Страната на любовта“, която, както той осведоми публиката, била любимата песен на Чиро Пинсути. За разлика от другите това бе проста, мелодична и трогателна песен и макар че певецът никога в живота си не бе ходил по на юг от Дъмфрис с турнетата на Мак Инали, той я изпя с чист и естествен глас. Меките тонове на вълни се носеха в затъмнената шатра и Мери почувствува, че порив на пламенна нежност и любов я влече към Денис. Върховният подем на чувствата изпълни очите й със сълзи. Никой досега не беше се отнасял към нея като Денис. Тя го обичаше. Издигнала се с блясъка на вечерта и великолепието на музиката високо над ограниченото и монотонно ежедневие, тя бе готова, ако той поиска, да умре за този млад бог, притиснат до нея в сладко-горчив съюз — сладък, защото го обожаваше, и горчив, защото трябваше да се разделят.
Песента свърши. Сепната, Мери разбра, че краят на представлението е дошъл. Свързани от мълчаливо взаимно разбиране, те излязоха от шатрата на свежия вечерен въздух. Вече се бе стъмнило, ярки светлини заливаха панаира, тълпата бе понамаляла, но все още весело напираше, обаче те двамата бяха изпълнени с по-дълбока омая и за тях панаирът бе изгубил привлекателността си. Те нерешително се огледаха.
— Да влезем ли още някъде? — бавно попита Денис.
Мери поклати глава. Вечерта бе толкова прекрасна, че й се искаше да трае вечно; а всъщност тя вече бе свършила и сега най-трудното беше да каже довиждане. Тя трябваше да си тръгне, да поеме тежкия път назад от тази страна на любовта — сега, уви, вече бе време да поеме този път.
— Тогава да се поразходим малко — предложи Денис. — Още не е късно, Мери. Няма да ходим далеко.
Не можеше да се откъсне от него! Гърлото й се свиваше от болка при мисълта, че той може да си отиде и тя безсъзнателно почувствува, че трябва да остане с него още малко. Искаше да отложи тъжния край на това вълнение и опиянение; искаше той винаги да бъде при нея, за да я успокоява и утешава. Остротата на новото й чувство към него извикваше в сърцето й болка като от рана и силата на това чувство изличи от съзнанието й мисълта за дома й, за баща й, всяка възпираща мисъл, която би й попречила да го последва.
— Ела, Мери, мила — помоли той. — Още е рано.
— Е, за малко тогава — съгласи се тя шепнешком.
Пътеката, по която тръгнаха, следваше криволичещия бряг на Ливън. От едната страна оставаше набраздената повърхност на реката, а от другата страна — росните ливади. Високо в небето пълната луна грееше като излъскан съд от ковано сребро сред сребристия звезден прах и се оглеждаше в загадъчните дълбини на тъмната река. От време на време тънки и дълги като копия облаци пронизваха този бял ореол, запламтял толкова високо в небето и толкова дълбоко в реката, сякаш призрачни пръсти предпазваха очите от неговия блясък, който поради своята лъчезарност беше непоносим за тях. Мери и Денис вървяха смълчани всред красотата на сребристото сияние, а въздухът, хладен от росната свежест на вечерта и напоен със сладкия дъх на сочна трева и дива мента, ги обгръщаше нежно като милувка.
Пред тях две големи сиви пеперуди се гонеха по пътеката, трепкаха феерично между високите ракити и треви по брега, безшумно кръжаха и кръстосваха, втурваха се, но винаги една след друга, винаги заедно. Крилцата им проблясваха на бледата светлина като прашинки в лунен лъч, а шепотът на полета им се сливаше с тишината като шумолене от падащи листа.
Реката също бе стихнала и само леко бълбукаше и плискаше о брега, а тихата шушнеща песен на течението сякаш се бе сляла с нощния покой.
Те изминаха известно разстояние и сега панаирът се виждаше само като слабо зарево на небосклона, бледно пред сиянието на луната, а от духовата музика ветрецът донасяше само тих шепот, който чезнеше в безмълвието; но Мери и Денис не забелязваха нито музиката, нито луната и въпреки че несъзнателно поглъщаха околната красота, те виждаха и усещаха само себе си. За пръв път сама с Денис, далеко от света — това изпълваше Мери с бурно щастие, караше сърцето й да бие лудо и радостно.
И Денис, обиграният градски младеж, бе обладан от чувство, което за него бе странно и ново. До дъно бе пресъхнал непринуденият поток от леки разговорни фрази, които винаги го правеха душа и център на компаниите, от комплименти, които се изливаха най-естествено от устните му. Бе мълчалив и мрачен като на погребение, казваше си той. Чувствуваше, че авторитетът му е на карта, че трябва да каже нещо, колкото и банално да е то. Но докато вътрешно се ругаеше и се наричаше пън, некадърник и простак, въобразявайки си, че ще отблъсне Мери с това глупаво мълчание, езикът му си оставаше неподвижен, а иначе пъргавият му ум бе така завладян от чувства, че той не можа да проговори.
Наглед те пристъпяха със спокойни и равни стъпки, но в душата на всеки от тях се надигаше буря от потиснати чувства, а понеже не говореха, тези чувства ставаха още по-пламенни.
Мери усети истинска болка в сърцето си. Те бяха толкова близо един до друг, че чувството за близост я изпълни с неизразимо желание, недоловим копнеж, който намираше отдушник само в здраво стисналата я ръка на Денис, която свързваше разтрепераното й тяло с неговото и я успокояваше като божествен балсам.
Най-после те рязко и неволно се спряха и застанаха един срещу друг. Мери вдигна глава към Денис. Малкото й закръглено лице, бледно от лунната светлина, изглеждаше прозрачно и одухотворено. Денис се наведе и я целуна. Устните й бяха меки, топли и сухи и се предлагаха на неговите като жертвоприношение. За пръв път я целуваше мъж и макар че бе съвършено невинна и съвсем неопитна, природният инстинкт напираше у нея и тя плътно притисна устните си към неговите.
Денис бе зашеметен. В неговия скромен любовен опит нямаше нищо подобно и почувствувал, че получава рядък и прекрасен дар, без да съзнава какво прави, той се отпусна спонтанно на колене пред нея, обхвана я с ръце и благоговейно притисна лицето си към дрехите й. Миризмата на грубата й износена вълнена пола за него бе ухание; усети как бедрата й — така трогателно стройни и неоформени — потреперват при допирането му. Той я хвана за ръка и я привлече до себе си. Сега можеше да вижда малката трапчинка на шията й и нежната синя вена, която се спускаше надолу. Къдрица коса падна над гладкото й бледо чело, когато свали шапката й. Той първо целуна челото й неловко, плахо, със смущение, което му правеше чест, преди да сложи устни върху очите й и да ги затвори с целувки.
Сега те лежаха прегърнати, закрити от високите стръкове и ракитите, върху постелята от мека трева. Допирът на телата им ги изпълваше с приятна топлина, така че нямаше защо да говорят. В мълчание те забравиха за света, за тях вече не съществуваше нищо друго освен самите те. Главата й лежеше на ръката му, а между разтворените устни зъбите й блестяха на лунната светлина като малки бели зрънца. Дъхът й беше като прясно мляко. Отново той видя в трапчинката на шията й малката вена, пролазила под гладката кожа като малка рекичка през девствен сняг, и ласкаво я погали, проследявайки с върха на пръстите си нежната й извивка надолу. Колко твърди и закръглени бяха гърдите й — всяка като гладък и съвършен, непокътнат плод, обгърнат от шепата му за милувка. От натиска на ръката му гореща руменина нахлу в лицето й и въпреки че дишането й се ускори, тя не го отблъсна. Тя почувствува как тези малки девствени гърди, които никога досега не бяха занимавали съзнанието й, постепенно се наливаха, като че изпълнени от прилив на кръв, и всичката й млада сила преля в тях, сякаш щяха да пуснат живителен сок за невидимо, кърмаче. После тя се унесе и легна със затворени очи в обятията му, забрави всичко, престана да бъде самата тя, бе негова. По-бърза от лястовичка, душата й политна да срещне неговата и съединени, оставили телата на земята, двете души се въззеха в ефира. Заедно те се издигнаха леко като двете пеперуди и безшумно като реката. Никакво разстояние не ги възпираше, никаква земна връзка не ограничаваше възторга на полета им.
Една по една светлините на панаира угасваха: една стара жаба с искрящи срещу луната големи тъжни очи подскочи в тревата край тях и безшумно се отдалечи; рядка бяла мъгла замрежи отблясъка на реката като дъх върху огледало; после, когато тюлените воали на изпаренията надвиснаха над бреговете, неясни сенки запълниха ниските места на ливадите, а земята започна леко да изстива, като че ли топлината й се поглъщаше от осланения въздух. Падащата мъгла заглушаваше всеки звук; настана пълна тишина, докато чак след много време една пъстърва скочи някъде нагоре по реката и тежко плесна във вира.
При този звук Мери бавно се раздвижи и тихо пошепна, съзнавайки наполовина къде се намира:
— Денис, обичам те. Мили, скъпи Денис! Но вече е късно, много късно! Трябва да си вървим.
Тя тежко вдигна глава, бавно размърда вкочанените си крайници и изведнъж като мълния в съзнанието й нахлу споменът за баща й, за дома й, за това, че е тук. Тя скочи, уплашена, ужасена от себе си.
— О, какво направих! Баща ми! Какво ще стане с нас? — извика тя. — Лудост е, че съм тук, в този вид.
Денис се изправи.
— Нищо лошо няма да ти се случи, Мери — опита се той да я успокои. — Аз те обичам! Ще се погрижа за тебе.
— Тогава ме остави да си ида! — Сълзи се стичаха по бледите й бузи. — О! Трябва да съм в къщи, преди да се е прибрал, иначе цяла нощ ще стоя навън. Няма да имам вече дом!
— Не плачи, мила Мери — замоли се той. — Мъчно ми е, като те гледам да плачеш. Не е толкова късно… още няма единайсет часа! Пък и аз съм отговорен за всичко, цялата вина е моя.
— Не! Не! Аз съм виновна, Денис. Не биваше да идвам. Не послушах баща си. Само аз трябва да пострадам от това.
Денис обхвана с ръка разтрепераното й тяло и като я погледна отново в очите, каза твърдо:
— Ти няма да пострадаш, Мери! Преди да си идем, искам да разбереш едно: обичам те. Обичам те повече от всичко. Аз ще се оженя за тебе.
— Да, да — изхлипа тя. — Само ме пусни да си отида! Трябва да си отида! Баща ми ще ме убие! Ако не закъснее тази вечер, нещо страшно ще се случи с мен… с двама ни.
Тя се втурна да тича нагоре по пътеката, като се подхлъзваше и се препъваше в бързината, а той я следваше, опитвайки се да я утеши и успокои, говорейки й най-ласкави нежни думи. Но макар че заслушана в думите му Мери престана да плаче, тя продължи да тича и не проговори, докато не стигнаха до края на града. Тук тя рязко се спря.
— Не идвай по-нататък, Денис — каза тя задъхано. — Толкова стига. Може да го срещнем… баща ми.
— Но по пътя е тъмно — възрази той. — Страх ме е да те оставя сама.
— Трябва да си отидеш, Денис! Той може да ни види заедно.
— А тъмнината?
— Няма какво да се прави! Ще тичам по целия път.
— Ще те заболи, ако тичаш така до в къщи, Мери. Толкова е тъмно. Пътят сега изглежда съвсем пуст.
— Пусни ме! Трябва! — извика тя. — Сама ще си ида! Довиждане!
Тя докосна за последен път ръката му и побягна; фигурата й се стопи в мрака и изчезна.
Денис се загледа в непрогледната тъма, като напразно се опитваше да следи бързия й бяг, чудеше се дали да я повика, или да я настигне, вдигна ръце объркано, сякаш я призоваваше да се върне при него, после бавно ги свали и след дълго колебание се обърна мудно и пое печалния път към дома си.
В това време, подгонена от ужас, Мери с последни сили тичаше по пътя, по същия път, по който така лекомислено бе преминала същата вечер. Струваше й се, че оттогава за тези няколко часа е изминала цяла вечност от време и преживявания. Немислимо беше тя, Мери Броуди, да бъде сама на улицата в такъв час; плашеше я звукът от стъпките й в тишината, които отекваха самотно като ново обвинение пред баща й, пред света, които високо оповестяваха нейното безумие и падение. Денис иска да се ожени за нея! И той трябва да е полудял — та той няма никаква представа за баща й и за живота й в къщи. Отзвукът от собствените й стъпки й се подиграваше, шепнеше й, че е безразсъдно от нейна страна да попада в такова положение, караше самата мисъл за любовта й към Денис да изглежда мъчителна, гротескна и абсурдна. Като приближи към къщи, тя изведнъж различи пред себе си друга фигура и ужасното подозрение, че това може да е баща й, я изпълни с няма тревога. Често той се връщаше от клуба едва след единайсет часа, но понякога си идваше и по-рано. Настигайки постепенно непознатия, безмълвно приближавайки към него, тя реши, че това трябва да е баща й. Но изведнъж въздишка на облекчение се откъсна от устните й; тя разбра, че пред нея е брат й и забравила всяка предпазливост, изтича задъхана към него.
— Мат! О, Мат! Почакай! — И като се хвърли към него, сграбчи ръката му като удавница.
— Мери! — сепна се той рязко, сякаш не вярваше на очите си.
— Да! Аз съм, Мат, и слава богу, че си ти! Отначало помислих, че е татко.
— Но… Но защо си навън толкова късно? — извика той, уплашен и изненадан. — Къде си била?
— Не ме разпитвай сега, Мат — изпъшка Мери. — Нека да влезем бързо, преди да е дошъл татко. Моля ти се, Мат, миличък! Не ме питай нищо!
— Но какво си правила? Къде си била? — повтори той. — Какво ще си помисли Мама?
— Мама ще си помисли, че съм си легнала или че чета в стаята си. Тя знае, че често чета, когато те чакам.
— Мери! Това е ужасна история. Не зная какво да направя. Срамота е да те намирам на улицата по това време. — Той направи няколко крачки, после изведнъж нещо му дойде наум и рязко се спря.
— Не искам госпожица Мойр да узнае за това. Това е позор! Такова скитане на сестра ми може да ме злепостави пред нея.
— Не й казвай, Мат! Нека само да влезем. Къде ти е ключът? — настоя Мери.
Мърморейки под носа си, Матю се приближи до стъпалата на къщата. Мери облекчено въздъхна, като видя, че резето на външната врата не е спуснато, което означаваше, че баща й още не си е дошъл. Той отвори вратата.
Къщата беше тиха — никой не я чакаше, никой не я посрещна с укор или обвинение. Като разбра, че излизането й като по чудо е останало неразкрито, обзета от благодарност, Мери хвана брат си за ръка и те безшумно се изкачиха по стълбите в тъмнината.
В стаята си тя дълбоко пое дъх и пипнешком се ориентира, чувствувайки се сигурна в познатата й обстановка. Самият допир на близките й предмети я успокояваше. Слава богу, сега беше в безопасност. Никой нямаше да узнае! Тя свали дрехите си в тъмнината и пропълзя в леглото. Студените чаршафи уталожиха трескавата й отпадналост, а меката възглавница галеше измъчената й от болки глава. Горящото й изморено тяло се отпусна в блажена забрава, разтрепераните клепачи се затвориха, свитите в юмруци ръце се отпуснаха, главата се склони на рамото и след като последната й мисъл се отправи към Денис, дишането и стана правилно и спокойно. Тя спеше.


III

На другата сутрин Джеймс Броуди се пробуди, когато слънцето вече сипеше лъчите си през прозореца. Той нарочно бе избрал тази стая в задната част на къщата за своя спалня, тъй като с някакво животинско влечение обичаше слънцето, обичаше ярките утринни лъчи да го събуждат, да проникват през завивките в жадното му тяло, да го изпълват с чувство за сила и великолепие. „Няма по-добро нещо от утринното слънце“, обичаше да казва той и това беше една от привидно дълбоките аксиоми от запаса му, които той твърде често употребяваше в разговор и ги повтаряше с всезнаещ и надут вид. „Утринно слънце — ето какво е нужно на човека! Може да нямаме достатъчно, но в моята стая аз съм се погрижил да имам колкото се може повече.“
Той се прозина широко и с наслада протегна масивното си тяло, гледайки доволно с премрежени, но зорки очи златния рояк прашинки, които плуваха около него, после за момент премигна въпросително към часовника на камината, чиито стрелки показваха само осем часа; като разбра, че има още четвърт час да лежи, отпусна глава, търколи се на другата страна и се гмурна в завивките като огромен делфин. Но скоро пак се надигна. Въпреки красивата утрин, въпреки сочната миризма на вряща овесена каша, която жена му приготвяше долу и която се издигаше нагоре и нежно гъделичкаше обонянието му, в настроението му липсваше онова пълно задоволство, което според него той трябваше да изпита.
Намръщен, сякаш търсеше причината за недоволството си, той се обърна и изгледа вдлъбнатината от другата страна на голямото легло, което жена му бе напуснала преди повече от час. Според реда в тази къща тя бе станала по-рано, за да подреди всичко своевременно и да сложи закуската на масата в момента, когато той слезе. Каква полза от такава жена за мъж като него, помисли си той с отвращение? Тя можеше да готви, да пере, да чисти, да кърпи чорапите му, да четка обувките му и дори да ближе обувките му, но що за жена беше тя сега? Освен това след последната си бременност, след като тя беше постоянно болнава, слабовата и хленчеща, оскърбяваше грубата му мъжественост с вялата си немощ и предизвикваше отвращението му с болнавостта си. Рано сутрин, когато тя ставаше преди него и мислеше, че той не я наблюдава, Броуди с крайчеца на окото си гледаше с погнуса как тя почти крадешком се облича. Миналата неделя той я видя как скриваше някакво изцапано бельо и ревна срещу й като разярен бик: „Не прави кочина в спалнята! Доста вече те търпя и без да хвърляш мръсните си дрехи в лицето ми!“ Той с яд съзна, че тя отдавна му бе станала противна; самата й миризма го отблъскваше и ако не беше почтен човек, той отдавна би потърсил нещо друго. Какво беше сънувал тази нощ? Той замечтано издаде напред долната си устна и протегна силно крака, като си спомни съня и си помисли за съблазнителната млада развратница, която бе гонил в гората и която, въпреки че бе тичал като елен, бе се спасила с бързината на нозете си. Тя тичаше по-бързо от сърна, дългата й коса се развяваше след нея, никаква дреха не затрудняваше движенията й и въпреки бързия бяг тя се извръщаше, за да му се усмихне примамващо и предизвикателно. Само да можех да я хвана, щях да я накарам да запее друга песен, помисли си той, дал блажена свобода на еротичната си фантазия, докато лежеше по гръб, изложил тежкото си тяло на слънцето, а полуотворените му устни потръпваха в полусладострастна, полусаркастична усмивка.
Изведнъж забеляза, че часът е осем и четвърт, бързо скочи от леглото, обу чорапите, панталоните и пантофите си и свлече дългата нощница. Голото му гладко тяло блесна, а мускулите по раменете и гърба му потрепваха като възлести гъвкави въжета под бялата кожа, която лъщеше като гладък сатен, с изключение на гърдите, които бяха покрити с гъсти тъмни косми, плътни и прилепнали като лишеи върху скала. За момент той постоя така изправен пред малкото огледало над мивката, възхищавайки се от ясния си поглед, здравите си бели зъби, и със стържещ звук прекара пръсти по покаралата брада върху мощната си челюст. После, все още гол до кръста, той се обърна, взе една махагонова кутия, в която лежаха седем специално наточени шефилдски бръснача, върху чиито дръжки от слонова кост бяха грижливо отбелязани дните на седмицата, внимателно избра бръснача, на който бе гравирано „петък“, вещо изпробва острието му върху нокътя на палеца си и започна бавно да го търка в кожения ремък, който висеше наблизо на специална кука. Ремъкът беше дебел и както бяха разбрали Матю и Мери, когато бяха по-малки, много здрав. Прокарвайки бръснача бавно нагоре и надолу по матовата повърхност на ремъка, Броуди наточи острието идеално. Като го докара по свой вкус, той отиде до вратата, взе горещата вода за бръснене, донесена му точно на минутата, върна се при огледалото, насапуниса усърдно лицето си и започна да се бръсне с широки и точни движения. Бръснеше се крайно старателно, оставяйки брадичката и бузите си гладки като коприна, като внимателно отбягваше лъскавите рунтави мустаци и размахваше бръснача по опънатата кожа с такива твърди и отмерени движения, че тишината в стаята се изпълваше с правилния ритъм на хрипливите стържещи звуци. Като се обръсна, той изтри бръснача о листче хартия от една специално приготвена купчинка, която Неси бе задължена да приготвя и допълва, отново го наточи и го върна в кутията; после изсипа голямата кана в легена и се наплиска обилно със студена вода, изливайки я с пълни шепи върху гърдите, главата и ръцете си. Тази щедра употреба на студена вода дори и в най-ледените зимни утрини бе неотменен закон. Той твърдеше, че това поддържа отличното му здраве и го спасява от кашлиците и настинките, които тъй често спохождаха съпругата му. „Аз се топя в студена вода — хвалеше се той често, — толкова студена, че едва да я понасям. Да, да! Бих разчупил леда, за да се натопя и колкото по-ледена е водата, толкова по-топло ми става след това. И не почвам да треперя и да зъзна с почервенял нос като някои хора, които не искам да споменавам. О, не! Горещо ми става от това. Дайте ми изобилно студена, ледена вода — това дава здраве“; сега той усърдно започна да разтърква тялото си с груба кърпа и като си подсвиркваше през зъби, почувствува как топлината прелива в него и разпръсва донякъде лошото му утринно настроение. Броуди завърши тоалета си, като облече грижливо скъпа и фина ленена риза, сложи си колосана яка и връзка, забодена със златна игла във формата на подкова, облече сива бродирана жилетка и дълго палто от свръхфин вълнен плат. След това той слезе долу. Той неизменно закусваше сам. Матю излизаше от къщи в 6 часа, Неси в 8,30 часа, майка му никога не ставаше по-рано от 10 часа, а г-жа Броуди и Мери закусваха отделно, когато свареха, в тъмната стаичка, където се готвеше. И тъй, Броуди седна сам с достойнство пред голямата паница с овесена каша. Той се наслаждаваше на всяко хранене, но особено закуската предизвикваше у него жив апетит в свежите утринни часове, и сега той се зае усърдно с кашата, а след това с двете пресни яйца, сварени рохки, точно на секундата, и сложени на една голяма чиния с двете големи пресни кифли с прясно масло и с кафето — питие, което той извънредно обичаше и до което нямаше достъп никой друг от семейството.
Докато Мери безшумно влизаше и излизаше от стаята, за да му прислужва при закуската, Броуди забеляза изпод око колко бледа беше тя, но не каза нищо, тъй като не искаше да насърчава жените в къщата си да се чувствуват болни; все пак изпита вътрешно задоволство, тъй като отдаде смирения й вид и поглед и тъмните кръгове около очите на острото мъмрене от предишната вечер.
Според обичая си, след като закуси мълчаливо, той напусна къщата точно в 9,30 часа, спря за момент на външната врата и огледа доволно имота си. Погледът му гордо се плъзна из малкото му царство и той забеляза, че нито една тревичка не се показва по покрития с чакъл двор, че нито едно петно не накърнява чистотата на боядисаните стени, че нито един белег не загрозява мрачните сиви камъни и той одобри с безкрайно самодоволство своето собствено творение. То беше негово творение! Преди пет години той закупи земята и като повика строителя Юри, дълго му говори, черта груби скици и подробно му обяснява каква къща желае. Юри, човек открит и делови, го погледна удивен и каза:
— Човече божи! Личи си, че не сте зидар, иначе не бихте поискали такива щури работи. Главата ви е сигурно някъде из облаците. Разбирате ли как би изглеждало това, ако се построи от камък и мазилка?
— Аз ще живея в него, Юри, а не ти — отговори Броуди упорито.
— Но толкова излишни работи има по него. Помислете само колко ще струва да се изрежат зъберите на тази малка част от парапета! И каква полза от това? — И Юри бутна нарисуваната с молив скица пред Броуди.
— Аз плащам за това, Юри, а не ти — отново отговори Броуди.
Строителят бутна шапката си над челото, почеса се в недоумение с молива по врата и възкликна:
— Не говорите сериозно, Броуди! Всичко щеше да е наред, ако сградата беше десет пъти по-голяма, а вие искате къща само от шест стаи и кухня. Това е смешно. Ще станете за смях на целия град.
— Остави на мен тази грижа — извика Броуди гневно. — Господ да е на помощ на онзи, който дръзне да се изсмее в лицето на Джеймс Броуди.
— Хайде, хайде, Броуди — рече Юри примирително. — Нека да ви построя една солидна, прилична малка вила, а не такъв кукленски замък, за какъвто бълнувате.
Броуди го стрелна с особен поглед, сякаш тъмен огън проблесна в очите му, и извика:
— Внимавай, Юри! Бъди любезен, като говориш с мен. Не искам твоите зализани кутийки. Искам къща, която да ми подхожда. — След това изведнъж дойде на себе си и добави с нормален и спокоен тон: — Ако не ти харесва, не се захващай. Давам ти възможност, но ако не искаш да я използуваш, има и други строители в Ливънфорд.
Юри се опули и подсвирна.
— Ама че упорит човек! Е, добре! Щом сте си наумил, ще ви приготвя план и калкулация. Човек с воля, нарежда нещата, както иска. Но не забравяйте, че съм ви предупредил. Да не дойдете после да искате да събарям къщата, след като я видите.
— Не, не, Юри — озъби се Броуди. — Ще дойда пак само ако не си направил каквото искам, и тогава няма да ти е много приятно. Хайде, започвай сега и не дрънкай толкова много.
Плановете бяха изготвени, одобрени от Броуди и строежът започна. От ден на ден той гледаше как постройката расте, отиваше в хладните вечери при бавно оформящата се сграда, следеше точно да се спазва проектът му, галеше гладкия бял камък, изпробваше мазилката между пръстите си, поглаждаше лъскавите оловни тръби, одобрително опипваше тежките четвъртити плочи. Всичко бе направено от най-добър материал и въпреки че това се отрази чувствително на кесията му, дори я изпразни, тъй като той винаги щедро харчеше за себе си и никога не би се поскъпил за своята къща, Броуди се гордееше, че най-после я построи, гордееше се, че напусна наетата къща на площада Ливънгроув, гордееше се, че притежава онова, което бе съставлявало най-съкровеното му желание. И беше прав. Никой не му се присмя открито. Една вечер, скоро след като къщата бе завършена един от безделниците на площада Крос се отдели от своята група, която се навърташе там без работа, и приближи до Броуди.
— Добър вечер, господин Броуди — хлъцна той, погледна към приятелите си за насърчение и после пак се взря в Броуди. — А как е замъкът тази вечер?
Броуди го изгледа спокойно.
— По-добре от тебе — отговори той и с ужасна сила блъсна юмрука си в лицето на грубияна, после извади чиста ленена кърпичка от джоба си, избърса кръвта от пръстите си, хвърли кърпичката презрително на земята до падналия човек и спокойно отмина.
Положението на Броуди в града през последните пет години се бе чувствително променило: след построяването на къщата към него се отнасяха с повече страхопочитание, признание и боязън: поради оригиналността му в обществото го търсеха повече и постепенно той стана по-забележителен гражданин с много познати и без приятели.
Сега той хвърли последен поглед върху имота си, изпъна рамене и тръгна надолу по пътя. Той не беше се отдалечил много, когато долови, че зад завесите на една от полуразрушените къщи край пътя наднича някой и с вътрешно удовлетворение установи, че това беше малкият Петигру, бакалинът, който неотдавна се бе преместил в този отбран квартал и отначало се бе опитал да си създаде име, като слиза в града заедно с Броуди. Големият човек понесе тази дързост първия ден, но когато на втората сутрин видя дребничкия незначителен бакалин отново да го чака, той се спря.
— Петигру — каза Броуди спокойно, — страхувам се, че днес не виждам много добре. Тази сутрин ми се виждате много дребен и мъничък, а утре може изобщо да не ви забележа. Освен това аз ходя много бързо. Вървете си, както ви е походката, но не измъчвайте малките си криви крачета, за да вървите заедно с мен. Довиждане.
Като минаваше сега покрай къщата, той се усмихна саркастично, защото си спомни, че оттогава нервният Петигру бягаше от него като от чума и бе навикнал да го дебне, докато се отдалечи, преди да посмее да излезе на улицата.
Скоро той прекоси спокойния, изискан квартал и навлезе в града, където на южния край на Чърч стрийт един занаятчия, понесъл торбата си с инструменти, го поздрави със сваляне на шапка на минаване. Броуди изпъчи гърди при този знак на уважение, отреден само за най-видните граждани.
— Добро утро — отговори той дружелюбно, дигна още по-гордо глава, сви по Хай стрийт, нарамил бастуна си, и като войник закрачи по наклона, докато стигна до най-високото място на голямата улица. Тук той се спря пред един незабележителен магазин. Магазинът беше стар и скромен, с тясна безлична фасада, само с една малка витрина, на която нямаше стока, а беше пусната ситна телена мрежа; тя закриваше витрината, но показваше какъв е магазинът, тъй като върху й със златни букви бе изписана само една дума — „Шапкар“. Следователно това беше шапкарски магазин, но макар да беше на най-личното място в града, той не само прикриваше предназначението си, а сякаш се дърпаше от погледа на публиката, като отстъпваше малко от общата линия на улицата и позволяваше на околните сгради да стърчат над него и пред него, като че въпреки установената солидност на положението си искаше да остане колкото се може по-незабележим и затулен, запазвайки характера си, но стремейки се да скрие себе си и всичко, каквото имаше в него, от нахалните очи на простаците. На фирмата над вратата, също избеляла от старост, със силно напукана от слънцето боя, измита от дъждовете, все още можеше да се различи изписаното с тънки наклонени букви име „Джеймс Броуди“. Това беше магазинът на Броуди. Всяка сутрин, като го погледнеше, мисълта, че притежава този магазин, неизбежно го развеселяваше. В продължение на двадесет години той се отнасяше към професията си с благосклонно пренебрежение. Разбира се, това беше единственият източник за прехраната му, невзрачният извор на средства за неговото превзето и солидно жилище; оттук излизаха фините му дрехи и парите, които дрънкаха изобилно в джобовете му; и все пак Броуди гледаше на магазина си, както човек би гледал снизходително, но и с презрение на някаква незначителна и неприятна слабост в характера си. Той, Броуди, шапкар! Той не се срамуваше, а се самооблъщаваше от тази смешна нелепост, опиваше се от контраста между себе си и професията си; този контраст според него трябваше да прави силно впечатление на околния свят. Броуди се обърна и изгледа улицата отгоре надолу като монарх, който милостиво позволява на народа да го види. Той беше само шапкар. Цялата абсурдност на това положение винаги стоеше пред него и неизбежно го занимаваше. И сега той се разтърси от вътрешна насмешка и влезе в магазина, за да започне ежедневната си работа.
Вътре магазинът беше тъмен, занемарен и почти мръсен; мрачното помещение бе разделено на две от голям тезгях — той го разполовяваше на дължина и служеше като преграда между посетителите и служебните помещения; върху неговата изтрита и грапава повърхност на единия край имаше редица от потъмнели различно високи месингови закачалки, със закачени по тях и шапки и каскети от разни цветове и фасони. С другия си край тезгяхът опираше о стената, като последната му дъска можеше да се вдига и откриваше достъп до няколко стъпала, които водеха до стъклена врата с надпис: „Кантора“. Още по-назад, встрани от това издигнато помещение и под него, се намираше една малка дъсчена преграда, която служеше като задно отделение на магазина и чиито първоначални размери бяха стеснени от изградената по-късно кантора; там едва се побираха една дъска за гладене и една постоянно горяща желязна печка, която доизсушаваше без това сухия и замърсен въздух. В самия магазин стените бяха покрити със сиво-червени тапети и украсени с няколко стари гравюри. Въпреки че не можеха да се видят много шапки, а по тях нямаше етикетчета с цените, зад тезгяха имаше широки махагонови шкафове за шапки и дълги рафтове, по които от пода до тавана бяха наредени купове картонени кутии.
Зад тезгяха пред тези изобилни, но скрити запаси стоеше млад човек, чиято външност подсказваше, че и неговите запаси от добродетели сигурно са скрити. Той беше слаб и бледен, а обезцветеното му лице, което сякаш протестираше срещу липсата на слънчева светлина в магазина, бе обсипано с бледни почетни белези от постоянна борба с пъпчасването, на което той за нещастие бе жертва и което любещата му майка отдаваше на малокръвие, подсилвайки го поради тая причина с хинин „Пепър'с“ и желязно вино.
Общото приятно впечатление от чертите му обаче никак не се накърняваше от тези дребни дефекти, нито пък от малката, но биеща на очи брадавица, която необмислено си бе избрала място тъкмо на върха на носа му — напротив, лицето му бе обкръжено приятно от тъмни коси, които стърчаха на клечки, макар да ги мажеше грижливо, и бяха така засипани с пърхот, че излишъкът образуваше постоянна ивица като от скреж по яката на сакото му.
Иначе външността му бе приятна, а и дрехите бяха тактично съобразени с положението му; обаче около него се разнасяше особена миризма на вкиснато, причинена от склонността, особено на краката му, към обилно потене — едно неизбежно нещастие, което често даваше повод на Броуди да го изхвърля през задната врата, която водеше право към реката, заедно с парче сапун и грубо нареждане да измие провинилите се крайници. Това беше Питър Пери — едновременно разсилен, помощник, продавач, прислужник за печката и за дъската за гладене, лакей на господаря и слуга за всичко.
Когато Броуди влезе, Пери наклони тялото си напред, притисна ръце с разперени пръсти и прегънати лакти към тезгяха, показвайки повече темето, отколкото лицето си, и в изблик на раболепие зачака поздрава на господаря.
— Добрутро, Пери.
— Добро утро, господин Броуди, сър — отговори Пери с нервна припряност, показвайки малко по-малко коса и малко повече лице. — Пак много хубава сутрин, сър! Чудесна за този сезон. Прекрасна!
Той замълча почтително, преди да продължи:
— Господин Дрон идва тази сутрин; каза, че по работа, сър.
— Дрон! За какъв дявол съм му притрябвал?
— Съвсем не мога да ви кажа, сър. Той каза, че пак ще мине.
— Хм! — изръмжа Броуди. Влезе в кантората, отпусна се на един стол и без да обърне внимание на няколкото делови писма на масата, запали лулата си. После бутна шапката си назад — тя беше символ на личното му превъзходство и той никога не я сваляше в магазина; после посегна към „Глазгоу хералд“, сложен грижливо на сгода до ръката му.
Броуди зачете уводната статия бавно, движейки устните си според думите, и макар че трябваше често по два пъти да прочита някое по-сложно изречение, за да схване смисъла му, упорито продължаваше да чете. От време на време сваляше вестника и се заглеждаше в стената пред себе си, напрягайки всичките сили на тромавия си мозък в стремеж напълно да разбере съдържанието. Всяка сутрин Броуди си налагаше тежката задача да усвои политическата уводна статия на „Хералд“ — като човек с положение, той смяташе това за свой дълг. Освен това по този начин той се запасяваше със солидни аргументи за по-сериозни разговори — ето защо никога не се отказваше от тази задача, при все че до следващата сутрин напълно забравяше същината на прочетеното.
С упорит труд той се бе справил с половин колонка, когато плахо почукване на стъклената врата го смути.
— Какво има? — викна Броуди.
Пери — само той можеше да чука така — отговори през затворената врата:
— Господин Дрон ви търси, сър.
— За какъв дявол съм му притрябвал? Не знае ли, че чета уводната на „Хералд“ и не искам да ме смущават?
Дрон, едно свито, незначително човече, стоеше зад гърба на Пери и чуваше всяка дума — обстоятелство, което Броуди злобно съзнаваше и което го караше, обзет от язвителна ироничност, да отговаря колкото може по-високо и с колкото може по-груби изрази. Леко ухилен над вестника си, Броуди се вслуша в полугласния разговор пред вратата.
— Той казва, господин Броуди, че ще ви отнеме само минутка — обади се Пери.
— Само минутка ли казва? Виж ти! Да се радва, ако получи и секунда. Нямам ни най-малко желание да го видя — провикна се Броуди. — Питай го какво иска и ако не е нещо важно, нека тоя запъртък иде да духа каша, вместо да ми досажда.
Зад вратата отново започна полугласен разговор, в който Пери повече с енергични жестове, отколкото с думи, обясняваше, че е направил за събеседника си всичко, което е съвместимо със собствената му сигурност и безопасност.
— Поговорете тогава сам с него — измънка той накрая като оправдание, отказвайки се да уреди въпроса, и се оттегли зад тезгяха си.
Дрон открехна вратата на два пръста и надникна с едно око.
— Тука сте, значи, а? — забеляза Броуди, без да откъсва очи от вестника, който бе издигнал пред себе си, нахално преструвайки се, че чете.
Дрон се покашля и отвори вратата още малко.
— Господин Броуди, може ли да поговоря с вас, съвсем за мъничко? Няма да ви отнема повече от минутка — примоли се той и постепенно се вмъкна в кантората през едва отворената врата.
— Е, какво има? — изръмжа Броуди и раздразнено вдигна поглед. — Доколкото зная, нямам вземане-даване с вас. Ние с вас не сме от една ръка хора.
— Много добре зная това, господин Броуди — отговори Дрон смирено, — и тъкмо затова идвам при вас. Идвам, така да се каже, да ви помоля за съвет и да ви направя едно малко предложение.
— Казвайте тогава! Не стойте така като чучело.
Дрон започна нервно да мачка каскета си.
— Господин Броуди, напоследък търговията ми не върви много добре и всъщност съм дошъл за малкия имот до вашия магазин.
Броудин го погледна:
— Искате да кажете за това разнебитено дюкянче, дето вече три месеца стои запуснато? Как може да не го види човек? Та то е позорно петно за улицата.
— Зная, че отдавна е празно — отговори Дрон плахо. — Но то все пак донякъде е ценност, всъщност единствената ценност, която ми е останала, и като бях съвсем отчаян и си мислех за това и онова, дойде ми наум нещо, което може да ви заинтересува.
— Я гледай! — присмя се Броуди. — Колко интересно! Ама че умна глава имате — то се знае, че ще ви идват такива идеи! Следващия път ще ви изберат в Градския съвет. Е, каква е великата ви идея?
— Помислих си — отговори човекът почтително, — че за вашата голяма търговия магазинът ви може би е тесен и бихте могли да се разширите, като вземете моето дюкянче и си направите голям магазин с една-две широки витрини.
Броуди дълго и язвително се втренчи в съседа си.
— Я гледай ти! Значи, от грижа за моята търговия сте измислили всичко това и идвате два пъти тази сутрин — каза той най-после.
— О, не, господин Броуди. Нали ви казах, напоследък доста ми се пообъркаха работите, пък и туй-онуй, а жената пак скоро чака дете, та трябва да дам имота си под наем.
— Това вече е прекалено — изръмжа Броуди. — Все такива дребни, смачкани хорица като вас имат големи семейства. Надявам се поне, че няма мен да държите отговорен за последната ви придобивка. О, зная, вие копнеете да имате голямо семейство. Чух, навъдили сте толкова много дечурлига, че вече не можете да ги преброите. Но — продължи той с променен глас — не ме дръжте отговорен за тях. Моят магазин си е мой и аз ще си го поддържам, както аз искам. Просташка витрина ще си направя само тогава, когато започна да раздавам торбички с бонбончета заедно с шапките. Дявол ви взел, вие не знаете ли, че най-видните хора от града са мои клиенти и мои приятели? От месеци вече вашето празно дюкянче е петно за моята солидна кантора. Дайте го под наем, щом искате. Непременно го дайте под наем. Дайте го на дявола, ако щете, но аз никога няма да го взема. А сега се махайте и да не сте дошли повече да ми досаждате с такива неща. Аз съм зает човек и нямам време за вашето глупаво хленчене.
— Добре, господин Броуди — спокойно отговори Дрон, като продължаваше да мачка каскета си. — Съжалявам, ако съм ви обидил, но мислех, че няма нищо лошо да попитам… но с вас е трудно да се говори.
Той отчаян се обърна и понечи да излезе, но в този момент Пери възбуден се втурна в стаята.
— Кабриолетът на сър Джон е пред вратата, господин Броуди — заекна той. — Ей сега го видях да спира!
Помощникът можеше да се справя с по-маловажните клиенти, така да се каже, с масата, на която бе длъжен да услужва, без да безпокои Броуди; но когато в магазина дойдеше някоя видна личност, Пери, който помнеше какво му е заповядано, изтичваше като хрътка да повика господаря.
Броуди изгледа Дрон високомерно, с поглед, който казваше: „Виждаш ли?“, и като го хвана здраво за лакътя — защото не искаше сър Джон да го свари в обществото на такъв долен човек, — избута го навън от кантората и през магазина, ускорявайки преминаването му през външната врата с един последен тласък. Унижението от това мощно, неочаквано и окончателно избутване съвсем смути Дрон; той се препъна, хлъзна се, изгуби равновесие и се просна по гръб с цялата си дължина тъкмо в момента, когато сър Джон Лата слизаше от кабриолета.
Като се смееше с пълен глас, Лата влезе в магазина и се приближи до Броуди.
— Цяла вечност не съм виждал такава смехория, Броуди. Каква физиономия имаше нещастният човечец! — извика той, като пляскаше с ръкавиците по бедрото си. — Но, слава богу, нищо не му стана. Искаше да изпроси нещо от вас, нали? — попита той лукаво.
— Съвсем не, сър Джон! Той е просто празен бъбривец, който всякога досажда на хората.
— Това малко човече? — Сър Джон изгледа Броуди критично. — Знаете ли, че не съзнавате силата си, драги? Вие сте необикновено силен варварин.
— Та аз само го бутнах с малкия си пръст — заяви Броуди самодоволно, възхитен, че така навреме привлече вниманието на уважавания шеф на прочутите корабостроителници „Лата“, което падаше като балсам на гордостта му. — Такива като тоя мога да поваля цяла дузина с една ръка — добави той небрежно. — Но не искам да си цапам ръцете с тях. Не бих се унижил дотам.
Сър Джон Лата го разглеждаше с тънка ирония над ситно набръчкания си нос.
— Оригинален човек сте вие, Броуди! Мисля, че тъкмо затова ви ценим — каза той. — Тяло на Херкулес и душа на… хм… — Той се усмихна. — Как да го кажа по-меко? Нали знаете приказката: Мразя вулгарния простак и го отбягвам?
— Точно така! Точно така! — отговори Броуди любезно. — Вие умеете тънко да се изразите, сър Джон. Нещо такова прочетох тази сутрин в „Хералд“. И аз съм на същото мнение. — Броуди нямаше и най-малка представа за какво говори събеседникът му.
— Само че гледайте да се владеете, Броуди — каза сър Джон и предупредително поклати глава. — От някои дреболии могат понякога да произлязат големи истории. Да не почнете да биете наред хората из града. И не прекалявайте с благородническите превземки. Надявам се, че ме разбрахте. Та — добави той и рязко промени предмета на разговора, както и тона си, който сега стана по-официален и не така интимен — не бива да се разтакавам, тъй като наистина много бързам… имам заседание… Трябва ми панамена шапка, ама нещо хубаво, нали. Не съм виждал такова слънце, откакто бях в Барбадос. Докарайте от Глазгоу, ако е необходимо. Мярката ми имате.
— Още след обед ще имате богат избор в Ливънфорд Хаус — отговори Броуди важно. — Няма да оставя това на персонала. Сам ще се погрижа за вас.
— Чудесно! А, между другото, Броуди — продължи Лата и се спря на половин път от вратата, — за малко щях да забравя. Агентите ми писаха от Калкута, че са готови да приемат вашият син. Той може да замине на четиринадесети юни с „Иравади“. Това е пощенският кораб, хиляда и деветстотин тона, нали знаете. Солиден кораб! Нашите хора ще се погрижат да му запазят място.
— Това е повече от любезно от ваша страна, сър Джон — измърка Броуди. — Дълбоко съм ви благодарен. Крайно съм ви задължен, загдето така се застъпихте за мен по този въпрос.
— Няма нищо! Няма нищо! — отговори Лата разсеяно. — Тук имаме доста младежи, но оттатък, на доковете, ни трябват още, и то младежи на място! За климата не заслужава да се говори, но той ще трябва да се пази от живота в Индия. Някои младежи съвсем пропадат там. Ще поговоря с него, ако имам време. Надявам се за ваше добро, че момчето ще съумее да се справи. Ами как е вашата забележително красива дъщеря?
— Доста добре.
— А малката умница?
— Чудесно, сър, Джон.
— А госпожа Броуди?
— Средна хубост, благодаря.
— Радвам се. А сега тръгвам. Да не забравите за шапката.
Хубав и строен като патриций, Лата седна в кабриолета, взе юздите от кочияша и подкара бързо по Хай стрийт. Гладките лъскави хълбоци на коня светеха, фенерите се отразяваха по въртящите се спици, по излъскания метал, по блестящата ливрея на кочияша и по богатия гланц на полирания кабриолет.
Потривайки ръце, с очи, разширени от едва сдържан възторг, Броуди се върна от вратата и викна с необичайна словоохотливост към Пери, който бе останал в задната част на магазина като някаква отпусната мъглява сянка:
— Чу ли какъв разговор водихме? Не беше ли великолепно! Имаше защо да щръкнат дългите ти уши, нали? Но май и половината не си успял да схванеш. И латински не разбираш. Не! Но нали чу какво ми каза сър Джон… че е намерил служба за сина ми и че се интересува за всички в семейството ми. Отговаряй де, жалък глупак! — викна той. — Чу ли какво каза сър Джон Лата на Джеймс Броуди?
— Да, сър — заекна Пери. — Чух.
— Видя ли как се отнася той към мен? — изсъска Броуди.
— Разбира се, господин Броуди! — отговори Пери по-уверено, след като разбра, че няма да му се карат за подслушване. — Аз нямах намерение да… да ви подслушвам или да ви следя, но хубаво ви видях и двамата и съм съгласен с вас. Сър Джон е отличен човек. Той беше толкова добър към майка ми, когато баща ми умря така внезапно. О, да, господин Броуди, сър Джон наистина ще намери добра дума и добро дело за всекиго.
Броуди го изгледа презрително.
— Пфу! — пренебрежително изкриви той уста. — За какво ми говориш ти, малоумно същество! Та ти не знаеш какво искам да кажа, нещастен червей! Ти не разбираш.
Без да се унижава да обърне внимание на сломения вид на помощника си, той се изкачи пак надменно и господарски в кантората, отново седна на големия стол и като събра листовете на вестника пред невиждащите си очи, пошепна тихо на себе си, подобно на човек, който любовно, но все пак сериозно лелее някаква дълбока и съкровена тайна: „Те не разбират. Те не разбират.“
Цяла минута той гледа втренчено пред себе си, а дълбоко в очите му се появи мътен блясък. После, с внезапно потръсване на главата и мощно усилие на волята, той сякаш категорично отхвърли от себе си нещо, като че ли се страхуваше, че то може да надделее; отърсвайки се като огромно куче, той се овладя, забеляза вестника пред себе си и отново започна спокойно и съсредоточено да чете.


IV

— Мери, сложи чайника на огъня. Ще се върнем навреме, за да мога да дам чай на Мат, преди да се срещне с Агнес — каза госпожа Броуди със стиснати устни и строго изражение, надяна черните си ръкавици и добави:
— Наглеждай го да ври, ние няма да се бавим много.
Тя се бе облякла за едно от редките си излизания в града и никак не приличаше на себе си с широкото черно палто и подобната на шлем шапка с пера; до нея стоеше Матю, изправен вдървено и неловко в съвсем нов костюм — толкова нов, че когато се движеше, крачолите му заставаха мирно като войници, а ръбовете приличаха на саби, изправени за почест. Това бе необикновена гледка за делничен следобед, сред седмицата, но случаят бе достатъчно забележителен, за да оправдае и по-необикновени неща: на другия ден Матю заминаваше за Калкута. Преди два дни той за последен път остави перото си и взе шапката си в кантората на корабостроителницата и оттогава живееше в състояние на непрекъснато движение и странна недействителност — животът преминаваше пред него като неясен сън, където в моментни проблясъци на съзнание откриваше, че е попаднал в необичайно и тревожно положение. Горе в стаята сандъкът му беше приготвен, дрехите посипани с камфор на топчета, които бяха толкова много, че бяха проникнали чак в мандолината, и толкова миризливи, че цялата къща ухаеше като новата ливънфордска болница; още щом престъпеше прага на къщата, това му напомняше за омразното заминаване. В сандъка му имаше всичко, каквото можеше да пожелае и най-опитният околосветски пътешественик — като се почне от най-добрия тропически шлем, какъвто можеше да се намери, подарък от баща му, и подвързаната с червена кожа библия, подарък от майка му, и се стигне до патентованото, отварящо се автоматично шише за вода, което му подари Мери, и мъничкия джобен компас, купен от Неси, която бе спестявала даваните й всяка събота пенита.
С приближаването на сбогуването, през последните няколко дни, Матю усещаше едно съвсем определено неприятно чувство в стомашната област; но въпреки че, ако зависеше от него, той на драго сърце и самопожертвувателно би се отказал от удоволствието да изпита такива силни преживявания, както някой смутен новобранец пред атака, обстоятелствата не му позволяваха да отстъпи. Лъвовете, които само преди една седмица бяха родени от въображението му и пъргаво подскачаха от езика му, за да изумяват и очароват Мери и Мама, сега се връщаха с ръмжене в сънищата му и го тормозеха. Многократните уверения на хората от корабостроителниците, че Калкута поне е по-голям град от Ливънфорд, не можеха да го успокоят и той си създаде навик всяка вечер, преди да си легне, да търси змиите, които можеха коварно да са се скрили под възглавницата.
На госпожа Броуди всичко това подействува силно възбудително: най-после тя можеше да се види в положение, достойно за някои от главните героини на любимите й романи. Подобно на римска матрона, която дава сина си на държавата, със спартанска твърдост или още по-точно, като майка християнка, която изпраща втори Ливингстон с мисия за надежда и слава, тя се отърси от кроткото си намерение и с благородно достойнство опаковаше, разопаковаше, правеше планове, помагаше, утешаваше, насърчаваше, увещаваше и украсяваше речта си с извадки от библията и молитви.
Броуди не пропусна да забележи тази промяна у нея; гледайки я подигравателно, той се опита да си обясни това временно състояние.
— Хубава комедия разиграваш ти, жено — й се присмя той, — с тия фасони, с това тичане подир твоя дангалак, с тия чайове и сладкиши час по час. Като те гледа човек, би си помислил, че си кралица Виктория. Да не би да изпращаш генерал на война или какво? Надула си се като свински мехур. Много добре зная какво ще стане. Щом си замине, ще се строполясаш и пак ще ни увиснеш на врата като празен чувал. Пфу! За бога, запази поне малко разсъдък в глупавата си кратуна!
Тя почувствува студенината, безчувствието и дори грубостта му и плахо възрази:
— Но, татко, нали трябва да осигурим първата стъпка на момчето. Такова голямо бъдеще го чака.
И макар че оттогава започна да крие старанията си от своя съпруг, тя съзнателно и с чувство на обидена справедливост удвои възторжените си грижи за бъдещия славен пионер.
Сега, надянала ръкавиците така, че те плътно прилягаха на възлестите й ръце, госпожа Броуди попита:
— Готов ли си, Мат, миличък? — с толкова принудено весел тон, че кръвта на Матю се смръзна.
— Ще слезем до аптеката, Мери — продължи тя бъбриво. Преподобният пастор Скот казал оня ден на Агнес, че най-добрият цяр за маларията е хининът. Казал, че хининът е истинско вълшебно средство, та сега ще идем да поръчаме няколко праха.
Матю не каза нищо, но във въображението си видя как, разтърсван от треска, лежи сред гъмжащо от крокодили блато; помисли мрачно, че тези няколко жалки прахчета са съвсем несигурна защита срещу такава беда, и в ума си сърдито отхвърли препоръката на преподобния джентълмен. „Какво ли пък знае той? Никога не е бил там. Лесно му е да приказва“ — мислеше си Матю възмутено, докато госпожа Броуди го хвана за ръка и го изведе от стаята като дърпаща се жертва.
Когато те излязоха, Мери напълни чайника и го сложи в нишата на камината. Тя изглеждаше апатична и тъжна, което — без съмнение се дължеше на мисълта за раздялата с брат й, и вече цяла седмица беше в крайно унило настроение, което съвсем разумно можеше да се припише на сестринската й загриженост. Любопитно съвпадение беше обаче, че тъкмо една седмица беше изминала, откакто бе с Денис на панаира, и въпреки че копнееше за него, не бе го виждала оттогава. Тя знаеше, че това е невъзможно, тъй като той бе заминал на север по работа и й бе съобщил с писмо от Пърт, което тя получи с голяма изненада. За нея всякога беше голямо събитие да получи каквото и да било писмо (което в тези редки случаи неизбежно се проучваше от цялото семейство), но за щастие тази сутрин тя първа бе слязла долу и никой не видя нито писмото, нито внезапно избилата на лицето й радост и тъй избягна разпитите и сигурното разкриване на тайната й.
Какво щастие беше за нея да получи писмо от Денис! С трепет тя си представи, че той е държал този лист в ръцете си — същите ръце, които така нежно я бяха докосвали, че е допирал плика до устните, които се бяха притискали о нейните устни, а когато прочиташе писмото, заключена в стаята си, дори в самотата тя се изчервяваше от жарките му любовни думи. За нея стана ясно, че той иска да се ожени за нея, без да се съобразява с препятствията, които можеше да има помежду им, и че никак не се съмнява в съгласието й.
Седнала сама в кухнята, тя измъкна писмото от пазвата си и го прочете за стотен път. Да! Той пламенно я уверяваше, че копнее за нея, че не може да живее без нея, че сега за него животът представляваше безкрайно очакване на момента, когато ще може да я види, за да бъде близо до нея, да бъде с нея завинаги. Мери въздъхна дълбоко и печално. Тя също копнееше за него. Само седем дни бяха изминали от онази нощ край брега на реката, а всеки изминат ден ставаше все по-угнетяващ и по-мъчителен.
Първия ден тя се чувствуваше като болна, а мисълта за дързостта й, за неизпълнението на бащината заповед и за нарушението на всички свещени принципи на възпитанието й бе за нея като страшен удар. Но времето минаваше, след втория ден дойде трети, а тя още не бе видяла Денис и чувството за виновност се превърна в мъчително чувство за липсата му; тя забрави чудовищното си поведение, обзета от болезнен копнеж да го види. На четвъртия ден, когато всред печална обърканост се опитваше да проникне в незнайните и неосъзнати дълбини на преживяното, което вече й се струваше като странен и мъчителен сън, дойде писмото му и веднага я издигна до висините на възторженото облекчение. Значи той все пак я обича! Всичко останало избледня пред този замайващ факт; но през следващите дни тя постепенно пак се смъкна от облаците и сега седеше, размисляше, че няма никаква надежда изобщо да й позволят да се срещне с Денис, и се питаше как би могла да живее без него и какво ще стане с нея.
Както се бе замислила, непредпазливо държейки писмото в ръка, в стаята незабелязано влезе старата баба Броуди.
— Какво четеш? — попита бабата изведнъж и подозрително се втренчи в младото момиче.
— Нищо, бабо, съвсем нищо — стреснато измънка Мери и натъпка смачкания лист в джоба си.
— На писмо ми мязаше, пък и ти май доста побърза да го скриеш. Напоследък все зяпаш и мечтаеш за нещо си. Само да ми бяха тука очилата — скоро щях да разбера каква е работата. — Тя се спря и злорадо запечата в паметта си резултатите от наблюденията си.
— Я кажи — започна тя отново — къде е калпавият ти брат?
— Отидоха с Мама да вземат хинин от аптеката.
— Ба, акъл му трябва на него, а не хинин. И то цяла кофа, че да стане човек. Освен това там ще има повече полза от малко рициново масло и една хубава глътка ракия. Нямам време за тия безкрайни приказки у нас напоследък. Цялата къща сте обърнали с главата надолу за тия глупости. Кажи ми, довечера по-рано ли ще пием чай? — Тя щракна обнадеждено със зъби, подушила като хищен звяр близостта на храната.
— Не зная, бабо — отговори Мери. Неприкритата лакомия на старата жена обикновено й беше безразлична, но тази вечер, тъй като сама беше смутена и объркана, й стана противна; тя стана и отиде в задния двор, почувствувала, че трябва да остане сама и в по-разведрена атмосфера. Като се разхождаше напред-назад по малката морава, стори й се странно и жестоко, че животът наоколо продължава неизменно да тече въпреки нейната тъга и смущение, че баба Броуди все така лакомо очаква вечерята, че денят за заминаването на Матю все така неизбежно приближава. Никога мислите й не бяха текли така безнадеждно. Движейки се безпокойно, тя смътно си помисли, че всички обстоятелства в живота й заговорничат срещу нея. През задния прозорец тя видя, че Матю и майка й се върнаха, видя как Мама се суети да сложи масата и как Матю седна и почна да яде. Какво ги беше грижа, че зад пламналото чело на Мери мислите безредно напираха, че тя се нуждае от съчувствие и съвет, но не знае къде да ги подири? Голата сивота на двора и смешните очертания на къщата я изпълниха с гняв и тя в горчив изблик пожела да беше се родила в някое не толкова самотно, не толкова педантично, не толкова безчовечно семейство или още по-добре, изобщо да не беше се раждала. Тя си представи фигурата на баща си, който като огромен колос държеше в ръцете си съдбата на Броудиевци и тиранично направляваше живота й с вечно бдителния си и неумолим поглед. По негова заповед на дванадесетгодишна възраст тя престана да ходи на училище, което така обичаше, за да помага в домакинството; той сложи край на започналата й дружба с други момичета, защото едно било от по-долен произход, друго живеело в недостойна къща, на трето бащата го бил разсърдил; той й забрани да ходи на чудесните зимни концерти в Клуба на механиците, тъй като това било унизително за нея; а сега искаше да разруши единственото й щастие в живота.
В душата й се надигна бунтовен вихър — развълнувана от несправедливостта на това неестествено потискане, на това безусловно ограничаване на свободата й, тя изгледа войнствено жалките храстчета френско грозде, които едва вегетираха на твърдата почва край оградата на двора. Уви, по-лесно беше да трогнеш тях, отколкото Броуди, и те, сякаш заразени от тиранията наоколо, бяха изгубили смелост да протягат нагоре тънките си мустачки.
Някой се допря до рамото й и тя се стресна, въпреки че току-що бе дръзнала да се разбунтува. Беше само Матю, дошъл да й се обади, преди да иде у госпожица Мойр.
— Тази вечер ще се върна рано, Мери — каза той. — Не си прави труд, нали знаеш… да чакаш. И — добави той бързо — сега, като заминавам, зная, че няма да кажеш на никого… Не искам никога да се разбере… И благодаря ти много за всичко, което си правила за мен.
Тази неочаквана благодарност на брат й, макар и предизвикана от преждевременна носталгия и от предпазливия инстинкт да остави добър спомен през отсъствието си, трогна Мери.
— Не заслужава да се говори за това — отвърна тя. — Драго ми беше да направя нещо за тебе, Мат. Ти ще забравиш всички тия неприятности, като заминеш.
— Да, там сигурно ще си имам други грижи.
Никога досега Мери не бе виждала брат си толкова потиснат и така лишен от самоувереност. Обхвана я топла нежност към него и тя каза:
— Сега отиваш при Агнес, нали? Ще те изпратя до вратата.
Хвана го под ръка и те заедно заобиколиха къщата. Тя почувствува промяната у този моден градски кавалер, който за две седмици се бе превърнал в несигурния, плах младеж, пристъпващ до нея.
— Трябва да се поразвеселиш малко, Мат — каза тя нежно.
— Сега, когато вече трябва да заминавам, не ми се иска — осмели се да каже той уж небрежно.
— Бъди доволен, че се измъкваш оттук — отговори Мери. — Аз с удоволствие бих заминала. Тази къща ми прилича на капан. Чувствувам, че никога няма да мога да изляза от нея, колкото и да искам. Няма да мога!
Тя замълча за момент, после добави:
— Та ти оставяш тук Агнес! Там е цялата работа. Затова си така тъжен и разстроен.
— Разбира се — съгласи се Матю. Досега тъкмо това съображение не бе му идвало наум, но като се поспря на тази мисъл, той откри, че тя му предлага истинска утеха и здрава опора за разклатеното му самочувствие.
— Какво мисли татко за Агнес и за тебе? — попита изведнъж Мери.
Той я изгледа учудено, преди да отговори с възмущение:
— Какво искаш да кажеш, Мери? Госпожица Мойр е крайно почтено момиче. Никой не може да каже лоша дума за нея. Тя е забележително приятно момиче. Защо така питаш?
— О, нищо особено, Мат — отвърна Мери уклончиво, без да изрази абсурдната мисъл, която й мина през ума. Агнес Мойр, достойна и симпатична във всяко друго отношение, бе просто дъщеря на дребен и съвсем незабележителен сладкар в града, а тъй като самият Броуди, поне на вид, държеше магазин, той не би могъл да отхвърли Агнес по тая причина. Но именно Броуди бе издействувал нова служба за Матю, той бе настоявал за заминаването му. А Матю щеше да остане в Индия пет години! Изведнъж Мери си спомни мрачния и саркастичен присмех в погледа на баща си, когато той обяви пред ужасената си съпруга и поразения си син своето намерение да го изпрати в чужбина. Сега за пръв път Мери започна да се досеща за истинския характер на баща си. Тя винаги го бе почитала и се бе страхувала от него, но сега, при внезапния обрат на мислите й, започна почти да го мрази.
— Е, Мери, аз тръгвам — каза Матю. — А сега довиждане.
Тя разтвори устни, като да проговори, но докато мисълта й се бореше с тези смътни подозрения, погледът й падна върху умърлушеното лице на безволния Матю, който напразно се опитваше да се пребори с малодушието, и без да продума, тя го остави да си отиде.
Като се раздели с Мери, Матю закрачи по-бодро, съживявайки разколебаната си самоувереност на пламъка, който тя неволно запали в гърдите му. Разбира се, той се страхува от раздялата с Агнес! Най-после почувства, че има оправдание за унинието си, че и по-силни мъже биха се уплашили дори от нещо по маловажно, че отчаянието всъщност му прави чест като на благороден влюбен. Той отново почна да се чувствува по-скоро като Ливингстон, отколкото като новобранец, изсвири с уста няколко такта от „Хуанита“, сети се за мандолината си, помисли без особена връзка за дамите на борда на „Иравади“ и евентуално в Калкута и му стана доста по-добре. Когато стигна до дома на семейството на Мойр, той си бе възвърнал малка част от обикновената си напереност и буквално заскача по стълбите към вратата, тъй като за нещастие Мойровци бяха принудени да живеят над магазина си, поради което имаше много стъпала, и — това беше още по-лошо — трябваше да се мине през един тесен и мрачен външен коридор. Матю се бе окопитил до такава степен, че почука на вратата с доста голяма доза решителност, а държането му сякаш показваше неговото презрение към по-бедната обстановка като недостойна за човек, чието име един ден ще блести в аналите на Британската империя. Той изгледа високомерно малкото момиче, което помагаше в магазина, а сега, облечено като слугинче, му отвори вратата и го въведе в гостната, където Агнес, освободена от задълженията си зад тезгяха — макар че работното време не бе минало, — очакваше своя Мат. На другия ден нямаше да й позволят да напусне магазина и нямаше да може да го изпрати до Глазгоу; тази вечер обаче той й принадлежеше.
Гостната беше студена, влажна, необитавана и строго официална, с големи махагонови мебели, чиито сложни очертания се губеха в сладострастни тайнствени извивки. Тапицираните с росхар мебели бяха покрити с калъфи, а мушамата на пода лъщеше като мокра улица. Планински говеда, нарисувани зловещо с маслени бои, гледаха бездушно от стените към пианото, този отличителен белег на отбраните семейства, върху чийто тесен и претъпкан капак бяха сместени три препарирани птици от неизвестна порода, накацали безшумно под стъклен похлупак сред цялата гора от снимки. Агнес като пеленаче, като дете, като момиче, като девойка, Агнес с група на годишната екскурзия на пекарите и сладкарите, с оркестъра на „Социална надежда“, на разходка с работещите за църквата дами — всички тези снимки бяха изложени тук!
Тук беше и самата Агнес в плът и кръв — наистина в плът и кръв, тъй като, макар и ниска, тя вече проявяваше подобно на мебелите в стаята склонност към щедро изпъкнали очертания особено на ханшовете и гърдите, които бяха пълни и обещаваха да добият още по-големи размери в бъдеще. Тя имаше тъмна коса, черни като боровинки очи под гарванови вежди, мургави страни и червени пълни устни, а над горната й устна лежеше гладка тъмна сянка, съвсем нежна, но представляваща сериозна заплаха за бъдещето.
Агнес горещо го целуна. Тя беше пет години по-възрастна от Матю и съответно го ценеше. Хвана го за ръка, поведе го напред и седна до него на неприветливия диван, който, както и цялата гостна, бе предоставена на двамата влюбени.
— Това е последната ни вечер — печално въздъхна тя.
— О, не говори така, Агнес — отговори Матю. — Ние винаги ще можем да мислим един за друг. С душите си ние ще бъдем заедно.
Макар че ревностно работеше за църквата, ако се съдеше по външността й, Агнес притежаваше възможности и за по-близко обещание. Тя, разбира се, не съзнаваше това и възмутено би отхвърлила едно подобно предложение, но въздишката й беше дълбока, когато добави:
— Бих искала да не ходиш чак в Индия — и тя се притисна до Матю.
— Времето лети, Агнес. Много скоро ще се върна с цял куп рупии. — Той се гордееше с познанията си върху чуждата валута и добави: — Една рупия струва около шилинг и четири пенса.
— Остави сега рупиите настрана, Мат. Кажи ми, че ме обичаш!
— Да, обичам те. Затова съм така разстроен от заминаването. През последните няколко дни просто не приличам на себе си — съвсем съм пребледнял.
Той почувствува, че постъпва много благородно, като стоварва бремето на страданията си пред нозете й.
— Ти няма дори да заговориш с дамите в чужбина, нали, Мат? На твое място никак не бих се доверявала: красивото лице може да крие зло сърце. Ще помниш това, нали, скъпи?
— Разбира се, Агнес.
— Виждаш ли, мили, там в топлите страни сигурно много изкушения дебнат хубавия млад човек. Какво ли не биха направили жените, за да оплетат един мъж, особено ако е скромен и млад — това повече ги възбужда, а твоята малка Агнес няма да е с теб, за да те пази, Мат. Искам да ми обещаеш, че ще внимаваш — тъй, заради мен.
Матю изпитваше истинско наслаждение от това, че тя така пламенно го желае, че вече отчаяно го ревнува и поглеждайки вече с едно око към бъдещите си завоевания в чужбина, той тържествено промърмори:
— Да, Агнес, виждам колко прави са думите ти. Може да ми е тежко, но заради тебе няма да им дам да ме покварят. Ако нещо се случи между нас, няма да е по моя вина.
— О, Мат, мили — зашепна тя. — За такова нещо не бива и да споменаваш. Няма да мога да мигна, като си мисля за всички развалени жени, които ще те преследват. Но, разбира се, аз не съм неразумна, мили. Ще ми бъде драго да се срещаш с добри, сериозни жени, може би с мисионерки или други, които залягат за църковното дело там. Хубаво ще е да се запознаеш с някои дами с майчински чувства. Те биха се грижили добре за тебе, може и чорапите ти да кърпят. Ако ми съобщиш имената им, аз бих им писала.
— Разбира се, Агнес — отговори Матю не особено очарован от предложението й и с дълбокото убеждение, че такива възрастни дами, каквито тя току-що бе описала, не биха представлявали компания по неговия вкус. — Разбира се, не мога да зная отсега дали ще намеря такива дами. Първо ще трябва да видя как стоят нещата.
— Много бързо и хубаво ще се оправиш там, Мат — увери го Агнес нежно. — Иначе и не може; ти така добре се държиш с хората. А и свиренето ще ти помогне много в обществото. Взе ли със себе си всичките песни?
Той кимна самодоволно и каза:
— И мандолината. Вчера и сложих нова розова панделка.
Гарвановите й вежди се смръщиха при мисълта за тези, които щяха да се наслаждават на това украшение върху романтичния инструмент, но тъй като не искаше да прекалява, с усилие овладя опасенията си и с принудена усмивка насочи разговора към по-благородни теми.
— Ще липсваш на църковния хор, Мат. Без тебе репетициите няма да са като досега.
Той скромно въздъхна, но тя не му позволи да се подценява.
— Не! — възкликна тя. — Не отричай, мили. Твоят глас ще липсва на нашата църква. Спомняш ли си онази вечер след репетицията, когато ти за пръв път ме изпрати до нас, мили? Никога няма да забравя как ми говореше тогава. Не си ли спомняш какво ми каза?
— Не мога да си спомня вече, Аги — отвърна той невнимателно. — Не заговори ли ти най-напред?
— О, Мат! — ужаси се тя и укорително го погледна с широко разтворени очи. — Как можеш? Ти знаеш, че тогава цялата вечер ми се усмихваше над нотите и че ти пръв заговори. Аз само попитах дали си отиваш в същата посока като мене.
Матю кимна с глава за извинение и отговори:
— Сега си спомням, Агнес! Тогава изядохме една голяма кесия с разни бонбони, която ти носеше. Много хубави бонбони бяха.
— Всеки месец ще ти изпращам по една голяма тенекиена кутия със сладкиши — обеща Агнес с готовност. — Исках да не ти казвам, но тъй като ти заговори вече за това, мога и да ти кажа, мили. Зная, че обичаш хубави сладкиши, а в ония страни никога няма да намериш добра сладкарска стока. Те ще се запазят много добре, ако ги пращам в тенекиена кутия.
Той й благодари с доволна усмивка, но без да му даде време да продума, тя продължи, бързайки да използува благодарността му, преди да е охладняла:
— Твоята Агнес ще направи всичко за тебе, Мат, стига само да не я забравиш — продължи тя страстно. — Никога, нито за минутка не бива да ме забравяш! У тебе има от всичките ми снимки. Една ще сложиш веднага в каютата си, нали, мили? — Тя още по-тежко облегна глава на рамото му и го загледа прелъстително. — Целуни ме, Мат! Колко хубаво беше! Колко хубаво е да чувствувам, че сме сгодени. Това обвързва почти като брак. Никое почтено момиче не би могло да изпита такива чувства като мен, без да е сгодено за избраника си.
Тъй като диванът очевидно нямаше пружини, на Матю почна да му става неудобно под значителната тежест, стоварила се върху му. Неговата момчешка любов към госпожица Мойр, ловко раздухвана от нея с ласкателства и нежности, не бе достатъчно силна, за да устои на напрежението на тази мощна любовна прегръдка.
— Ще ми позволиш ли да запуша? — попита той тактично.
Агнес го погледна и очите й се наляха със сълзи под разрошените й катранени коси.
— И последната вечер ли? — укори го тя.
— Струва ми се, че това ще ми помогне да се посъвзема — измънка той. — Последните няколко дни бяха много тежки за мен… Това стягане на багажа е много уморително.
Агнес въздъхна и неохотно се надигна.
— Добре, мили! Нищо не мога да ти откажа. Дръпни си няколко пъти, ако мислиш, че това ще ти помогне. Но не бива да прекаляваш с пушенето в Индия, Мат. Не забравяй, че гърдите ти не са много здрави. — После добави мило: — Нека да ти запаля пурата, сега е за последен път.
Тя боязливо запали малко изкривената угарка, която Матю измъкна от джоба на жилетката си, със страхопочитание загледа как той с мъжествена сдържаност започна да изпуска гъсти кълба дим. Сега тя можеше да го обича и обожава само от разстояние, но това все пак не й пречеше да протегне ръка и да поглади верижката на часовника му.
— Ще ти е мъчно за твоята малка Аги, нали Мат? — запита тя с чувство, но и с леко покашляне, защото бе вдъхнала вредния дим от пурата.
— Страшно! — отговори Матю тържествено. Сега удоволствието му беше пълно; той героично пуши, а тя примира в краката му в любовно обожание.
— Ще бъде… непоносимо. — Искаше му се дръзко да каже „дяволски проклето“, но от уважение към нея избра по-малко мъжествения израз и поклати глава, сякаш се съмняваше в способността си да издържи всички тези изпитания.
— Трябва да търпим в името на любовта ни — каза Агнес с въздишка. — Сигурна съм, че тази мисъл ще те накара да извършиш големи и добри дела там, Мат. Ще ми пишеш за всичко, каквото правиш.
— С всеки кораб ще пращам писма — и на теб, и на Мама — обеща Матю.
— Аз, разбира се, ще поддържам най-близка връзка с Мама — отговори Агнес, като че ли вече беше член на семейството.
Матю почувствува, че молитвите на двете предано обожаващи го жени ще се издигат заедно към небето, докато той се бори с тежките си задачи в чужбина, но пурата, въпреки усилията му да продължи живота й, вече пареше устните му и той със съжаление я хвърли. Агнес незабавно положи глава на гърдите му.
— Целуни ме пак, мили! — каза тя.
След малко тя пошепна страстно и изкусително:
— Ще се върнеш при мен едър, силен, суров мъж, нали, Мат? Искам да ме смачкаш в прегръдките си, силно, колкото искаш силно.
Матю вяло обгърна раменете й: струваше му се, че тя иска някак твърде много от човек, който на другия ден ще се възправи пред опасностите на едно трудно пътешествие в неизвестността.
— Наистина ме е срам, че така показвам чувствата си — продължи, тя свенливо, — но в това няма нищо лошо, нали, Мат? Ние ще се оженим, щом се върнеш. Сърцето ми се къса, като си помисля, че не можахме да се оженим, преди да заминеш. На драго сърце бих дошла с теб.
— Но, Агнес — възрази той, — тая страна съвсем не подхожда за бяла жена.
— Толкова много отиват там, Мат, толкова много. Жени на офицери и какви ли не! Аз ще замина с теб, ако след срока трябва пак да отидеш — заяви тя твърдо. — Попречи ни само това, че първо трябва да си пробиеш път, мили.
Той замълча, стреснат от решителността в думите й. Никога досега не бе се виждал така близко до олтара, нито пък бе подозирал каква власт имаше тя над него; освен това стори му се, че прегръдката продължава безкрайно. Най-после той каза:
— Вече трябва да си вървя, Аги.
— Но толкова рано е още, Мат — отвърна тя капризно. — Ти друг път винаги си отиваш след десет часа.
— Зная, Агнес, но утре ме чака тежък ден — важно се оправда той. — Преди пладне трябва да съм на борда.
— Тази раздяла ще ме убие — драматично каза Агнес и неохотно го пусна.
Матю се изправи, оправи си връзката, отърси панталоните си и като разглеждаше доколко са пострадали ръбовете им, помисли, че всичко това си е струвало труда и че е приятно да знаеш, че жени са готови да умрат за тебе.
— Е, тогава довиждане, Агнес — каза той храбро, разкрачи се и протегна и двете си ръце към нея. — Ние пак ще се срещнем.
Тя отново се хвърли в обятията му и зарови лице в гърдите му, а хлипанията й разтърсваха и двамата.
— Чувствувам, че не биваше да те пускам — изплака тя на пресекулки, когато той се отдръпна. — Не биваше така да се отказвам от теб. Много далече отиваш. Но аз ще се моля за тебе, Мат! Нека бог се грижи за тебе и да си ми те запази — заплака тя подире му по стълбите.
Вън на улицата Матю се почувствува утешен, ободрен и подкрепен от скръбта й, сякаш нанесените от него опустошения в девственото й сърце му придаваха благородство и важност. Но като си легна по-рано, за да се подготви за уморителния утрешен ден, и се замисли по-зряло и критично, дойде му наум, че напоследък госпожица Мойр е станала твърде настойчива с чувствата си и заспа с мисълта, че човек трябва два пъти да си помисли, преди прибързано да се обвърже, особено ако този човек е такова отракано момче като Матю Броуди.
На другата сутрин, въпреки че се събуди рано, Мама му позволи да стане чак в девет часа.
— Не бързай, няма да си даваме много зор. Пази си силите, момчето ми — каза тя, като му донесе чая за закуска. — Имаме много време, а те чака дълъг път.
Очевидно тя си представяше вече как той пътешествува без почивка до Калкута; а защото бе станал късно, беше още полуоблечен, когато баща му го повика от долния край на стълбите. Броуди не пожела да отстъпи нито на сантим от навиците си; той би сметнал за слабост да остане в къщи, за да изпрати сина си, и затова в девет и половина тръгна за работа както обикновено. Когато Матю изтича презглава надолу по стълбите по тиранти, с кърпа в ръце и намокрена коса, паднала върху бледото му чело, и се представи пред баща си в хола, Броуди впи хипнотизиращи очи в сина си и за момент улови колебливия му поглед.
— Е, Матю Броуди — каза той, гледайки го отвисоко, — днес ти заминаваш, а това значи сбогом на тоя дом за пет години. Ей богу, надявам се, че ще направиш нещо през тези години. Ти си калпав и слабохарактерен, а и майка ти те е поразглезила, но в тебе трябва да има нещо свястно. Трябва да има нещо свястно — викна той, — защото си мой син! Искам то да се прояви. Гледай хората в очите и не провесвай глава като куче! Изпращам те, за да те направя човек. Не забравяй, че си син и наследник на Джеймс Броуди!
— Дал съм ти всичко необходимо — продължи той. — Отговорна служба с големи възможности. Дал съм ти най-добрата екипировка, каквато може с пари да се купи, и най-важното — дал съм ти име. Бъди човек, господине, но преди всичко бъди Броуди! Дръж се като Броуди, където и да си, иначе господ да ти е на помощ! — Той стисна сурово ръката на сина си, обърна се и излезе.
Матю замаян се дооблече, подпомаган от Мама, която непрекъснато сновеше през вратата на стаята му, изяде закуската си, без да усети вкуса й, и още преди да се опомни, бе потресен от пристигането на файтона. Върху му се посипаха нови прощални излияния. Старата баба Броуди, сърдита, че толкова рано я обезпокоиха, викна от горния край на стълбите, запретнала дългата нощница около босите си кокалести крака:
— Е, тогава сбогом! И гледай да не се удавиш по пътя!
Неси, разплакана много преди това поради самата тържественост на случая, успяваше само несвързано да прохълца:
— Ще ти пиша, Мат! Дано компасът да ти върши работа.
Мери бе дълбоко развълнувана. Тя обви ръце около врата на Мат и нежно го целуна.
— Бъди юнак, Мат, скъпи. Бъди смел и нищо няма да ти напакости. И не забравяй сестра си, която те обича.
Матю се беше свил апатично във файтона до Мама и понасяше немилостивото друсане по пътя към гарата, докато госпожа Броуди гордо гледаше през прозореца. Във въображението си тя виждаше как хората се бутат един друг, сочат препускащия екипаж и си казват: „Ето, госпожа Броуди изпраща момчето си за Калкута. Тя беше добра майка за него, а и момчето си го бива, да, да!“ „Наистина не всеки ден някоя майка от Ливънфорд води момчето си до кораба за Индия“ — мислеше си тя доволна и се зави по-пристойно с палтото, седнала величествено в разнебитения файтон, като че ли се возеше в собствена карета.
На гарата тя с важен вид плати на файтонджията, като поглеждаше встрани изпод шапката си към неколцината случайни безделници под сводестия ход, и не можа да не каже уж случайно на човека, който носеше багажа:
— Младия господин пътува за Индия.
Препъвайки се под тежкия товар и зашеметен от разнасящата се от него миризма на камфор, носачът изви почервенелия си врат изпод ръба на сандъка и я изгледа тъпо, твърде изтощен, за да разговаря.
Те излязоха на перона, но съдбоносният влак имаше закъснение, тъй като разписанието на линията за Дарок и Ливънфорд, всякога предмет на обществено недоволство, и днес не измени на лошата си слава и очевидно се спазваше без каквато и да било точност. Мама неспокойно потропваше с крак, нетърпеливо свиваше устни и току поглеждаше към сребърния часовник, който висеше на шията й на верижка от сплетени коси; Матю, изпълнен с отчаяна надежда, че някъде по линията има повреда, гледаше неуверено и безутешно към носача, който на свой ред бе зяпнал с отворена уста към госпожа Броуди. Той не бе я виждал досега и кретенският му поглед лакомо поглъщаше нейните живи и величествено небрежни маниери; тя съвсем не можеше да се вмести в рамките на неговите местни представи и той я взе за нещо изключително — за пътешественица поне от европейски мащаб.
Най-после в далечината се дочу тракане, което прозвуча като погребален звън за последните надежди на Матю. С много пушек влакът влезе в гарата и след няколко минути отново запуфтя, отнасяйки госпожа Броуди и Матю, седнали един срещу друг на коравите дървени пейки. Останалият на гарата носач погледна с недоумение едното пени, което госпожата му мушна в ръката с величествен жест, почеса се по врата, плю отвратено и изхвърли от паметта си цялата тази случка като някаква загадка, която не бе по силите му да проумее.
Във влака г-жа Броуди се възползуваше от всякакво затихване на тракането, когато гласът й можеше да се чуе, за да се обърне към Матю с някоя ободрителна забележка, а през промеждутъците го съзерцаваше въодушевено. Матю се гърчеше на мястото си; той съзнаваше, че е подложен на процедура за окуражаване и това му беше отвратително. „Лесно й е на нея — мислеше си той нацупено, — тя няма да заминава.“
Най-подир стигнаха Глазгоу. Пътуването се стори на Матю трагично кратко. Като излязоха от гарата, те се спуснаха по Джамайка стрийт и надлъж по Брумило до кея, където „Иравади“ стоеше под пара. Два влекача бяха готови да го изтеглят из пристанището.
Параходът им се видя огромен, с перки, разперени като криле на прилеп, и с комин, пред който мачтите на останалите кораби изглеждаха като джуджета. Мама възхитително забеляза:
— Страшно голям кораб, Мат, честна дума! Сега няма да се страхувам толкова, като си мисля, че си на него. Тоя комин е висок като градската кула. Я погледни хората на палубата! Май че трябва да се качваме.
Те преминаха заедно по прехвърления между кораба и брега мост и се качиха на борда, където бе започнала суетнята по товаренето и цареше голяма суматоха и бъркотия. Моряците скачаха насам-натам по палубата и вършеха чудеса с въжетата; офицери със златни галони важно викаха и шумно надуваха свирките си; прислужници тичаха подир пътниците и пътници тичаха подир прислужниците, англо-индийци, завръщащи се в страната, която си бяха избрали за живеене, гледаха възбудено всеки, който им се изпречеше на пътя; роднини, пред прага на раздялата, се препъваха в железните колове и купищата багаж.
Пред тази трескава дейност госпожа Броуди посърна. Важният вид на контрольора, който ги заведе долу, я уплаши и при все че тя възнамеряваше поне да се обърне към капитана и по подобаващ начин да повери Матю на специалните му грижи, сега се разколеба; свила се в тясната задушна дупка, която трябваше да служи на Матю за каюта през идните осем седмици, почувствувала лекото надигане и спускане на кораба край кея, тя разбра, че трябва колкото може по-скоро да се върне на брега.
Сега, когато предстоеше истинското прощаване, лъжливата екзалтация, предизвикана от романтичното й въображение, се пръсна като сапунен мехур — точно както бе предсказал мъжът й. Тя отново стана предишната госпожа Броуди — слабата жена, която бе родила това дете, която го бе кърмила на гърдите си, която го бе отгледала да порасне и която сега трябваше да види как то я напуска. Една сълза се отрони бавно по бузата й.
— О, Мат — проплака тя. — Опитах се да се крепя заради тебе, синко, заради тебе, мили, но ми е мъка, че те загубвам. Не зная дали си ти за тия чужди страни. По-добре да си беше останал в къщи.
— И аз не искам да замина, Мама — примоли се той горещо, сякаш в последния момент тя можеше да протегне ръка и да го избави от тази страшна участ.
— Сега ще трябва да заминеш, синко. Вече е много късно нещо да се промени — отговори тя тъжно и поклати глава. — Баща ти винаги така искаше. А каквото той каже, трябва да се направи. Не може иначе. Но ти ще се стараеш и ще бъдеш добро момче, нали, Мат?
— Да, Мама.
— Ще ми изпращаш част от заплатата си да я внасям на твое име в строителното дружество, нали?
— Да, Мама.
— Всеки ден ще прочиташ по една глава от библията, нали?
— Да, Мама.
— И не ме забравяй, Мат!
Матю изведнъж се разхлипа.
— Не искам да заминавам — ревна той и се вкопчи в роклята й. — Вие всички ме изпъждате, аз никога няма да се върна! Там ще умра! Не ме пускай, Мама!
— Трябва да заминеш, Мат — пошепна тя. — Той ще ни убие, ако се върнем заедно.
— Ще се поболея на кораба — изхленчи Мат. — Вече усещам как ми се повдига. Треска ще ме хване там. Ти знаеш, че не съм силен. Казвам ти, Мама, това ще ме съсипе.
— Пшшшт, синко — промълви тя. — Трябва да се успокоиш. Ще се моля на бога да те закриля.
— Е, тогава, Мама, щом трябва да вървя, остави ме сега — простена Мат. — Не мога да понасям повече. Няма какво да седиш тук да ми се подиграваш. Остави ме, нека се свърши всичко!
Майка му се изправи и го притисна в обятията си — най-после тя прояви своята женственост.
— Довиждане, синко, и бог да те благослови! — каза тя тихо.
Когато майка му излезе разплакана и разтреперана от каютата, Матю се хвърли отчаяно върху нара.
Госпожа Броуди слезе на брега и се отправи към гарата на Куин стрийт. Мина отново покрай доковете, но сега краката й се влачеха по същите плочи, по които тя така надменно бе минала преди малко; постепенно тялото й се приведе напред, роклята й се повлече немарливо подире й, главата й отново жално клюмна; обзе я примирение; тя се пробуди напълно от мечтите си и отново се превърна в нещастната и безпомощна съпруга на Джеймс Броуди.
На връщане във влака тя се почувствува изморена и изтощена от бурно сменящите се вълнения, които бе изпитала. Главата й се замая и тя заспа. Из тъмните кътчета на сънния й мозък изскочиха призраци и започнаха да я измъчват. Някой я захвърляше надолу, замеряше я с камъни — навсякъде около нея имаше четвъртити сиви камъни, които я притискаха. На земята край нея лежаха децата й, а телата им, отпуснати и неподвижни от крайно изтощение, изглеждаха като трупове. А когато стените започнаха бавно да се надвесват над нея, тя се събуди с висок писък, който се сля със свирката на локомотива. Влакът навлизаше в околностите на Ливънфорд. Тя си беше у дома.


V

Към десет часа на следващата сутрин госпожа Броуди и Мери бяха сами в кухнята и по обичая си се съвещаваха по домакинските планове за деня, след като господарят на дома бе излязъл подир закуската. Тази сутрин обаче те седяха, без да разговарят по това какво да чистят и кърпят, без да разискват дали за обед да има задушено или кълцано, без да обсъждат дали сивият костюм на Броуди се нуждае от гладене, а вместо това потиснато мълчаха. Госпожа Броуди печално сърбаше чаша силен чай, а Мери безучастно гледаше през прозореца.
— Днес хич не ме бива — каза най-после Мама.
— Нищо чудно след вчерашния ден — въздъхна Мери. — Мисля си какво ли му е сега. Дано да не му е станало мъчно за дома.
Госпожа Броуди поклати глава.
— Най-лошото ще бъде морската болест. От това ме е най-страх, защото Мат никога не е бил моряк, горкото момче! Много добре си спомням, когато беше тъкмо дванадесетгодишен, на парахода до Портдоран му стана много лошо, а тогава морето не беше толкова развълнувано. След обяда поиска да яде сливи, а аз не можех да откажа това удоволствие на момчето и да му разваля целия ден. Но той ги повърна, а също и хубавия обяд, за който баща му плати половин крона. О, колко му се разсърди баща му, пък и на мен се разсърди, като че ли аз бях виновна, загдето корабът разбърка стомаха на момчето.
Тя замълча, завладяна от спомените, и добави:
— Радвам се, че аз поне никога не съм продумвала лоша дума на Мат, особено сега, когато е толкова далеч. Не! Никога не съм му казвала сърдита дума, ръка не съм дигала на него, за да го накажа.
— Ти винаги най-много обичаше Мат — се съгласи Мери кротко. — Безпокоя се, че много ще ти е мъчно за него.
— Мъчно? — отвърна госпожа Броуди. — Да, много ще ми е мъчно. Чувствувам се отпаднала, сякаш… сякаш част от тялото ми е заминала с тоя кораб и никога няма да се върне. Но, надявам се, и на него му е мъчно за мен.
С овлажнени очи тя продължи:
— Да, и макар че е вече мъж, в каютата той се разплака като дете, когато трябваше да се сбогува с майка си. Това ми е утехата, Мери, и това ще ме поддържа, докато получа подкрепа от неговите собствени мили писма. Боже! Как ги очаквам! Единственото писмо от него съм получила, когато беше на девет години и бе отишъл да летува на село при братовчеда Джим, защото беше слабичък в гърдите. И толкова беше интересно — за коня, на който седял, и за малката пъстърва, която хванал в реката. До ден-днешен си го пазя в чекмеджето. Трябва пак да го прочета. Да — завърши тя с тъжно доволство, — ще преровя всички чекмеджета и ще намеря всички неща на Мат. Това ще ми бъде трошица утеха, докато получа писмо от него.
— Ще разтребим ли днес стаята му, Мама? — попита Мери.
— Не, Мери… нея няма да пипаме. Това си е стаята на Мат и ще я пазим така, както си е, докато пак му потрябва… Ако изобщо му потрябва някога.
Мама с наслаждение отпи глътка чай.
— Хубаво, че се сети да ми направиш този чай, Мери, той ме ободрява. Мат сигурно ще получава хубав чай в Индия, тя нали е страната на чая и на подправките. Студеният чай ще го освежава в горещината — добави тя. След малко продължи: — Ами ти защо не си наля една чаша?
— И аз се чувствувам малко разстроена тази сутрин, Мама.
От всичките си деца госпожа Броуди най-малко обичаше Мери, но като нямаше любимеца й Матю, тя почувствува Мери по-близка.
— Днес няма да похващаме никакво чистене в къщи; и двете сме заслужили малко почивка след цялата суетня напоследък — продължи госпожа Броуди. — Ще се опитам да се поразсея малко с някоя книга, а ти ще идеш за покупки и да погълташ малко въздух. За теб ще е добре да се поразходиш, докато е сухо и слънчево. Какво ни трябва сега?
Те установиха какви продукти липсват в килера и Мери си ги записа на листче хартия, за да се осигури срещу предателската си памет. Покупките трябваше да се правят в различни магазини, тъй като отпусканите за домакинството суми не бяха големи и беше необходимо всеки продукт да се купува там, където можеше да се вземе най-евтино.
— Трябва да спрем поръчката си за малките кифлички при пекаря, докато го няма Мат. Баща ти никога не ги поглежда. Кажи им, че вече нямаме нужда от кифлички — каза Мама. — Господи, страшно празно е в къщата, като си помислиш, че момчето е заминало… за мен беше такова удоволствие да му поднеса някое хубаво, вкусно ядене.
— Вече няма да ни трябва и толкова масло, Мама. Той страшно много обичаше масло — предложи Мери, почуквайки замислено с молива по белите си зъби.
— Тази сутрин и без това няма да ни трябва — отвърна Мама малко хладно, — но като излезеш, искам да купиш тазседмичния брой на „Добри помисли“. Точно това трябва на Мат и аз ще му го пращам всяка седмица. Той ще се ободрява, като го получава редовно, а и за душата му ще бъде извънредно полезно.
След като разгледаха и прецениха всички нужди на домакинството и внимателно изчислиха общата стойност, Мери взе парите, отброени от отънялата кесия на майка й, нахлупи шапчицата си, взе хубавата плетена чанта и тръгна да направи покупките. Тя бе щастлива, че е навън, на открито, тук чувствуваше тялото и духа си по-свободно, по-малко ограничени, по-малко стеснявани от вкоренените неизменни форми, сред които живееше. Освен това сега за нея всяко посещение в града беше голямо и вълнуващо приключение. На всеки ъгъл тя дълбоко си поемаше дъх в очакване и едва се осмеляваше да вдигне поглед с надежда и боязън, че ще види Денис. Въпреки че не бе получила второ писмо — може би за щастие, защото в такъв случай сигурно щяха да я открият, — някакво вътрешно чувство й говореше, че той вече се е върнал от обиколката си по служба и че ако наистина я обича, сигурно ще дойде в Ливънфорд да я потърси. Инстинктивният копнеж ускори крачките й и накара сърцето и да затупти по-бързо. Тя мина смутена покрай Мерата, като забеляза с бърз боязлив поглед, че от веселия панаир от преди една седмица не бе останало нищо друго освен следите от многото стъпки, избелели четириъгълници и кръгове на местата на бараките и палатките, и купищата отпадъци и димяща пепел върху стъпканата и обгорена трева. Но тази замърсеност и изоставеност не й причиняваше болка, отсъствието на веселата тълпа не я караше да съжалява, тъй като в сърцето й оставаше спомен, който не бе избелял, не бе стъпкан или изгорен, който с всеки изминат ден се разпалваше все по-ярко.
Желанието й да види Денис стана по-властно, изпълни стройното й тяло със странно обаяние, замрежи очите й и обля бузите й със свежест като на току-що разцъфнала шипка; копнежът се надигна в гърлото й и започна да я души като жестоко страдание.
Стигнала веднъж до града, Мери правеше покупките колкото можеше по-бавно, застояваше се пред витрините с надежда, че леко докосване по ръката внезапно ще я пробуди, избираше най-обиколните пътища и преминаваше по колкото се може повече улици, надявайки се да срещне Денис. Но той все още не се показваше и сега, вместо да прикрива погледа си, тя започна жадно да се оглежда наоколо, сякаш го умоляваше да дойде и да сложи край на мъката, на неизвестността. Постепенно списъкът на поръчките й ставаше все по-малък, а когато направи последната покупка, малка бръчка на безпокойство набразди гладкото й чело, ъглите на устата й се отпуснаха жално: обзе я дремещото досега чувство, противоположно на копнежа й. Денис не я обича, затова не идва при нея! Луда е била да мисли, че той ще продължава да се интересува за нея, която така малко отговаря на неговия чар и изящна красота. С горчивата увереност на отчаянието тя реши, че Денис никога вече няма да я потърси и тя ще остане като простреляна птица, едва пърхаща с криле в самотата.
Сега вече бе невъзможно да протака повече завръщането си: с внезапен изблик на достойнство тя почувствува, че не бива да я виждат да скита по улиците, сякаш публично се унижава да търси мъжа, който я е презрял. Тя бързо се обърна и тръгна към къщи, а чантата с пакетите висеше на ръката й като тежко бреме. Сега избираше по-тихите улици, за да се скрие, доколкото можеше, и в нещастието си казваше, че ако Денис не я иска, тя няма да му се натрапва. В изблик на тъжно себеотрицание тя държеше главата си наведена и се стараеше да изглежда колкото се може по-незначителна на улиците, по които вървеше.
Тя така пълно се бе примирила с мисълта да не види повече Денис, че когато той се появи пред нея от уличката, водеща от новата гара, стори й се, че призрак изникна из въздуха. Тя вдигна сведените си очи — стреснати и недоверчиви, те сякаш отказваха да позволят на внезапното обаяние на видението да проникне в съзнанието й и да го изпълни с радост, която би могла да се окаже недействителна, просто лъжлив мираж на надеждите й. Но никакъв призрак не би могъл да се втурне напред така живо, да се засмее така пленително, да стисне ръката й тъй топло, тъй плътно, та да почувствува пулсирането на горещата му кръв в тая пламенна, одухотворена ръка. Това наистина беше Денис. Но той нямаше право да бъде толкова весел и бодър, толкова безгрижен и сияещ и възторгът му да бъде непокътнат от спомена за раздялата им. Нима не разбираше, че тя бе принудена да го чака през много дълги, тъжни дни, че само преди секунда бе изпаднала в тежко отчаяние и дори се смяташе за изоставена.
— Мери, струва ми се, че съм на небето, като те виждам пак, а ти изглеждаш като един от небесните ангели! Едва късно снощи се върнах у дома и идвам веднага, щом можах да се освободя. Какъв късмет да те срещна — възкликна той и впи пламенен поглед в очите й.
Тя му прости начаса. Отчаянието й се стопи от топлината на неговата преливаща веселост, унинието й изчезна в радостната му заразителна усмивка; вместо това внезапно я обхвана смущаващата мисъл за сладката интимност на последната им среща и тя пламна от дълбок срам.
Мери се изчерви, като виждаше пред себе си сред бял ден този красив младеж, който под благосклонния плащ на тъмнината я бе притискал тъй здраво в обятията си, който пръв я бе целунал, пръв бе докоснал с милувка девственото й тяло. Знаеше ли той всичко, което тя бе премислила оттогава за него? Всички вълнуващи спомени за миналото и безумните, трепетни видения за бъдещето, които владееха мислите й? Тя не се осмеляваше да го погледне.
— Толкова съм щастлив, че те виждам, Мери! Просто ми се скача от радост! Щастлива ли си, че пак се срещаме? — продължи той.
— Да — каза тя с тих и смутен глас.
— Имам да ти кажа толкова неща, които не можех да пиша в писмото. Не исках да пиша много, защото се страхувах да не хванат писмото. Получи ли го?
— Получих го, но не бива да ми пишеш — пошепна тя. — Ще ме е страх за тебе, ако пак ми пишеш.
Това, което бе писал, бе толкова недискретно, че само мисълта за недоизказаното обагри още по-ярко бузите й.
— Сега много време няма да става нужда да пиша — се засмя Денис многозначително. — Разбира се, сега ще се срещаме съвсем често. Ще остана в кантората за месец-два преди есенната обиколка; а щом става дума за работата, Мери, скъпа, в нея ти ми донесе щастие като вълшебница — този път получих два пъти повече поръчки. Ако продължаваш да ме вдъхновяваш така, ще ми създадеш цяло състояние за съвсем кратко време. Ей богу, ще трябва да се срещаш с мен, макар и само за да делим печалбите!
Мери се огледа безпокойно; дори в тихата улица тя усещаше върху си погледа на множество предателски очи, долавяше по стремителността на Денис колко малко разбира той положението й.
— Денис, страхувам се, че не мога да остана повече. Може да ни видят тук.
— Та нима е престъпление да разговаряш с един млад човек… и при това сутрин? — отговори той нежно и многозначително. — Разбира се, няма нищо срамно в това. Пък ако предпочиташ да се разхождаш, бих вървял с тебе до края на света! Позволете да ви понося малко пакетите, уважаема госпожице!
Мери поклати глава.
— Така хората ще ни забележат още по-лесно — отговори тя плахо, предварително усещайки как очите на целия град я следят при тази безразсъдна разходка.
Денис я погледна нежно и покровителствено, а след това уверено хвърли поглед към двата края на улицата; на нейните влюбени очи този поглед се видя като дръзкия взор на покорител на вражеска страна.
— Мери, скъпа моя — пошегува се той сега, — ти още не знаеш с какъв човек си. „Фойл не познава поражение“ — това е моят девиз. Ела да влезем тук!
Хвана я здраво за ръка и я поведе няколко къщи надолу по улицата; преди тя да разбере какво става и дори да помисли да се съпротивлява, той влезе с нея през бежовите врати на сладкарницата на Берторели. Мери побледня от страх, почувствувала, че окончателно е преминала границите на почтеността, че е достигнала най-долната точка на падението си; тя погледна укорително засмяното лице на Денис и ужасена пошепна:
— О, Денис, как можа?
Но като огледа чистото празно помещение с редове мраморни масички, с малките блестящи огледала и ярки тапети по стените и след като му позволи да я отведе до една плюшена ложа, съвсем прилична на мястото й в църквата, тя се почувствува странно изненадана, сякаш бе очаквала да види някаква мръсна бърлога, подхождаща за разпуснатите оргии, които, ако се вярва на мълвата, са неизбежно свързани с подобни места.
Учудването й се засили от появата на един пълен добродушен човек с цяла редица гънки под брадичката, една от друга по-благи и по-почтени. Човекът усмихнат се приближи до тях, поклони се с бързо прегъване в областта, където някога е бил кръстът му, и каза:
— Добър ден, господин Фойл. Драго ми е да ви видя пак.
— Добро утро, Луис.
Значи това беше самото чудовище.
— Добре ли пътувахте, господин Фойл? Надявам се, че сте имали успех в работата си.
— И още как, старо парче сланина! Още ли не знаеш, че мога да продавам всичко. Цял тон макарони бих могъл да продам по улиците на Абърдийн.
Берторели се засмя и изразително разпери ръце, а от смеха му се появиха още повече гънки около пълното му сияещо лице.
— Това не е мъчно, господин Фойл. Макароните са хубаво нещо, също като кашата. От тях човек става едър като мен.
— Точно така, Луис! Ти си живо предупреждение против употребата на макарони. Но не се безпокой за фигурата си. Как е семейството?
— О, просто прекрасно! Момчето скоро ще стане като мен. Вече има двойна брадичка.
Докато Берторели се заливаше от смях, Мери отново ужасена се втренчи в този злодей, който прикриваше разбойничеството си под маската на престорена веселост и фалшива човечност. Но противоречивите й мисли бяха прекъснати от Денис, който тактично я попита:
— Какво ще вземеш, Мери… един макалъм?
Тя намери достатъчно смелост да кимне с глава, тъй като не би могла да различи един макалъм от макарони, а да признае невежеството си пред този архангел на порока, бе свръх силите й.
— Много добре, много хубаво — съгласи се Берторели и се отдалечи със ситни стъпки.
— Това е човек на място — каза Денис. — Крайно почтен, а по-блага душа от него трудно ще намериш.
— Но — заекна Мери — за него разправят такива неща.
— Ба! Че яде малки деца, нали? Това са празни и безсъвестни измислици, скъпа Мери. Един ден ще трябва да се издигнем над тия работи, ако не искаме да останем затънали в тъмното средновековие. И той е човешко същество, въпреки че е италианец. Родом е отнякъде край Пиза, където е прочутата кула, която е наведена, а не пада. Ще идем да я видим някои ден… в Париж и Рим също ще отидем — добави той небрежно. Мери изгледа почтително този младеж, който се обръщаше към чужденци с малкото им име и който си играеше със столиците на Европа, но не самохвално като клетия Мат, а с хладнокръвна, спокойна увереност; тя си помисли колко хубав би бил животът с такъв мъж, тъй любещ, но и така силен, тъй нежен, но и така неустрашим. Почувствува, че още малко и ще започне да го обожава.
Мери започна да яде своя макалъм — една чудесна комбинация от сладолед и малинов сироп, която съчетаваше изкусно деликатната киселина на плода със студената мека сладост на сладоледа и се топеше на езика й, доставяйки й изтънчено и неочаквано наслаждение. Под масата Денис леко притисна крака й, а очите му с живо задоволство следяха наивната й радост.
Защо, запита се тя сама, и ставаше тъй хубаво, когато беше с него? Защо със своята нежност, щедрост и търпимост той й се струваше тъй различен от всички хора, които бе познавала досега? Защо извитите му устни, блясъкът на косата му, държането на главата му караха сърцето й да тръпне от щастие в гърдите?
— Доволна ли си? — попита Денис.
— Тук наистина е хубаво — призна тя тихичко.
— Това е съвсем прилично заведение — съгласи се той. — Иначе нямаше да те доведа тук. Но навсякъде е хубаво, щом сме заедно. Това е цялата тайна, Мери!
В отговор тя погледна с блеснали очи. Цялото й същество попиваше излъчваната от него смела жизненост и за пръв път след срещата им тя се засмя непринудено, щастливо, от душа.
— Така е по-добре — насърчи я Денис. — Бях почнал да се безпокоя за теб.
Той се наведе поривисто над масата и взе в ръката си тънките й малки пръсти.
— Знаеш ли, Мери, скъпа, толкова много искам да си щастлива. Когато те видях за пръв път, те обикнах заради твоята миловидност — но това беше тъжна миловидност. Ти ме гледаше, сякаш се страхуваше да се усмихнеш, сякаш някой бе потъпкал всичкия смях на душата ти. След онази чудесна вечер, когато бяхме заедно, аз непрекъснато мисля за тебе. Обичам те и се надявам, че и ти ме обичаш, защото чувствувам, че сме създадени един за друг. Сега вече не мога да живея без теб, искам да бъда с теб, да видя как се освобождаваш от тъгата, да гледам как се смееш на глупавите празни шеги, които ти разправям. Позволи ми да те ухажвам открито!
Тя замълча, трогната неизмерно от думите му, и най-после продума:
— Колко искам да сме заедно — каза тя тъжно. — Аз… аз… толкова ми беше мъчно за теб, Денис. Но ти не познаваш баща ми. Той е ужасен. У него има нещо, което ти не разбираш. Страх ме е от него, а той… той ми забрани да говоря с теб.
Денис сви очи.
— Не съм достатъчно добър за него, а?
Мери неволно стисна силно пръстите си, сякаш я бе наранил.
— О, не говори така, Денис! Ти си чудесен и аз те обичам — бих умряла за теб; но баща ми е най-тираничният човек, когото можеш да си представиш, пък и най-гордият.
— Защо е такъв? Какво може да има той против мен? Аз няма от какво да се срамувам. Защо казваш, че е горд?
За момент Мери не отговори. После бавно каза:
— Не зная. Когато бях малка, никога не се замислях над това; за мен баща ми беше като бог, толкова голям, силен, всяка негова дума беше като заповед. Като поотраснах, започнах да чувствувам, че тук има някаква тайна, нещо, което го прави различен от обикновените хора, което го кара да се опитва да ни моделира по свой начин, а сега почти се боя, че той си въобразява… — Тя се спря и погледна нервно към Денис.
— Какво? — настоя той.
— Не съм сигурна. О, не мога да кажа такова нещо. — Тя се изчерви неловко и продължи със запъване: — Той, изглежда, мисли, че по някакъв начин сме род с Уинтъновци.
— С Уинтъновци? — възкликна Денис недоверчиво. — Със самия граф? Че как му е дошло това на ум?
Тя тъжно и жално поклати глава.
— Не зная. Той никога не говори за това, но съм уверена, че тази мисъл му е всякога в главата. Семейното име на Уинтъновци е Броуди, нали разбираш… Но всичко това е толкова смешно!
— Смешно — повтори Денис. — Наистина е смешно. Какво очаква той от тази работа?
— Нищо — възкликна Мери ожесточено. — Само подхранва гордостта си. Понякога прави живота ни невъзможен. Той ни тиранизира, принуждава ни да живеем различно от другите хора. Ние сме откъснати от света в тази негова къща и тя ни потиска като него.
Увлечена от разказа за опасенията си, тя възкликна:
— О, Денис, зная, че не е хубаво да говоря така за баща си, но аз се страхувам от него. Той никога, никога няма да позволи да се оженим.
Денис стисна зъби.
— Ще ида сам да се срещна с него. Ще го убедя въпреки характера му и ще го накарам да ми позволи да те виждам. Не се страхувам от него. От никой жив човек не се страхувам.
Тя подскочи изплашено.
— Не! Не, Денис! Не прави това! Той ужасно ще накаже и двама ни. — Тя си представи как баща й със своята страшна, брутална сила обезобразява красотата на този млад гладиатор и това я ужаси. — Обещай ми, че няма да ходиш при него! — извика тя.
— Но ние трябва да се виждаме, Мери. Не мога да се откажа от тебе.
— Може да се срещаме понякога — отговори тя.
— Така до никъде няма да стигнем, мила; трябва съвсем определено да се разберем. Ти знаеш, че искам да се оженим.
Денис впи поглед в нея; той разбра колко дълбока е невинността й и се побоя да каже нещо повече. Вместо това взе ръката й, целуна дланта й нежно и я притисна към бузата си.
— Ще се видим ли скоро? — попита той внезапно. — Искам отново да съм с теб на лунна светлина и да гледам как тя се отразява в твоите очи, да видя лунните лъчи да танцуват по косата ти.
Денис вдигна глава и погледна влюбено ръката, която още държеше в своята.
— Ръцете ти са като снежинки, Мери, толкова са меки и бели, и нежни. Студени са като сняг върху пламналото ми лице. Обичам ръцете ти и обичам тебе.
Обзе го страстен копнеж да я има винаги при себе си. Ако е необходимо, той ще се бори; ще излезе по-силен от обстоятелствата, които ги разделиха, по-силен от самата съдба. С променен глас той каза твърдо:
— Ще се ожениш за мен дори и ако трябва да чакаме, нали, Мери?
Той седеше мълчалив на фона на пищната празна сладкарница, ръката му леко се докосваше до нейната в очакване на отговора; в очите му Мери виждаше как душата му се стреми към нея, във въпроса му чуваше само желанието му тя да бъде винаги щастлива с него и като забрави изведнъж за трудностите, опасностите и пълната невъзможност за осъществяване на мечтата им, без да знае нищо за брака, а само примираща от любов към Денис, удавила страха си в неговата смелост, сляла се напълно с него, тя го погледна дълбоко в очите и отговори:
— Да.
Той не помръдна, нито се хвърли на колене в изблик на благодарност, но и така, както седеше неподвижно, неизразима любов и пламенност преливаше от неговото тяло в нейното през допрените им ръце, а очите му й отправиха такъв нежен и предан поглед, че като се срещнаха с нейните, и двамата бяха сякаш озарени от сияние.
— Няма да съжаляваш за това, мила — пошепна той, наведе се над масата и леко целуна устните й. — Ще направя всичко по силите си, за да си щастлива, Мери. Досега бях егоист, но занапред винаги ще се грижа първо за теб. За теб ще работя упорито. Бързо си пробивам път, но отсега ще върви още по-бързо. Сега имам нещичко в банката и скоро, ако си готова да чакаш, Мери, някой ден просто ще излезем и ще се оженим.
Зашеметяващата простота на това разрешение я заслепи. Като си помисли колко лесно ще е за тях да избягат внезапно, тайно, без баща й да знае, да се освободят напълно от него, тя плесна ръце и пошепна:
— О, Денис, може ли? Никога не съм помисляла за това!
— Може и ще бъде, скъпа Мери. Ще работя здраво, за да можем скоро да стъпим на краката си. Помни девиза ми! Ще го направим наш, семеен девиз. Не мисли за Уинтъновци! А сега — стига толкова думи и грижи за главичката ти. Остави всичко на мен и помни само, че мисля за теб и всякога се стремя към теб. Може би ще трябва да внимаваме как се срещаме, но сигурно ще можем да се виждаме от време на време — дори и само за да се възхищавам от далеко на елегантната ти фигурка.
— Трябва да те виждам от време на време; няма да мога да издържа иначе — промълви тя и наивно продължи: — Всеки вторник отивам в библиотеката да сменя книгата на Мама, а понякога и своята.
— Като че ли не съм разбрал това досега, хлапенцето ми — засмя се Денис. — Положително ще проумея литературните вкусове на майка ти през това време. Аз ли не зная библиотеката! Ще бъда там, бъди сигурна. Но не можеш ли да ми дадеш снимката си, мила, за да имам нещо, което да ме крепи между срещите?
Тя леко сведе глава, съзнавайки недостатъците си и странното си възпитание, и отговори:
— Нямам снимка. Баща ми не позволява.
— Какво? Твоите родители са изостанали от времето си, моето момиче. Ще трябва да ги разбудим. Срамота е да се помисли, че досега не са ти направили снимка; но няма значение, аз ще изправя сладкото ти личице пред фотоапарата веднага щом се оженим. Как ти харесва това? — попита той, като извади мътна кафява снимка на наперен младеж, застанал с бодро и същевременно неподходящо весело изражение сред колекция от предмети, които наподобяваха миниатюрни надгробни камъни.
— Денис Фойл на „Пътя на великаните“ миналата година — обясни той. — Старицата, която продава раковини там, нали знаеш, онези големите, дето пеят на ухото, ми предсказа бъдещето тогава. Тя ми каза, че ще бъда много, много щастлив. Сигурно е знаела, че ще те срещна.
— Може ли да я взема, Денис? — запита Мери срамежливо. — Прекрасна е.
— Тя е за теб и за никой друг, но при условие, че ще я носиш до сърцето си.
— Трябва да я нося там, където никой няма да я види — отговори Мери невинно.
— Така съм съгласен — отвърна Денис и се усмихна присмехулно на внезапното й изчервяване, когато тя схвана мисълта му. Но той веднага почтително се поправи: — Не ми обръщай внимание, Мери. Дето рекъл онзи: все ще забъркам някоя каша с глупавия си език.
И двамата се разсмяха. Мери се разтапяше от радост и чувствуваше, че може вечно да слуша шегите му. Тя разбра, че Денис по такъв начин се опитва да я ободри за раздялата им и го обикна още повече за това. Неговата храброст й даваше кураж, неговото открито и смело отношение към живота я освежаваше, както хладният вятър би разведрил затворника след дълго стоене във вонящ зандан. Всички тези мисли нахлуха в главата й и тя непринудено и простичко каза:
— Ти ми даваш радост и свобода, Денис. Когато съм с тебе, мога да дишам. Не познавах смисъла на любовта, преди да те срещна. Никога не бях мислила за това… не разбирах… но сега зная, че за мен любовта значи да бъда с теб, да дишам заедно с теб…
Тя се сепна и замълча, смутена, че се е осмелила да му говори така. Мярна й се блед спомен за предишното й съществуване, за живота й без Денис, а като видя до себе си купичката пакети, си спомни за Мама, която сега се чуди какво ли е станало с дъщеря й; помисли си за вече ужасното закъснение, а също, че трябва да се въздържа и да бъде предпазлива, скочи бързо и с къса въздишка каза:
— Сега наистина трябва да си вървя, Денис.
Думите й изведнъж се стовариха върху му като тежко бреме, но той не започна да я моли да остане повече, а се изправи веднага като мъж.
— Не искам да си отиваш, мила, и зная, че и ти не искаш да си отиваш, но сега бъдещето ни е по-ясно. Трябва само да се обичаме и да чакаме.
Те още бяха сами. Дори и да беше чудовище, с безследното си изчезване Берторели показа все пак човешко разбиране и тактично оценяване на положението им — нещо, което би могло да натежи, макар и малко, на везните срещу жестокостите, които му се приписваха. Двамата млади се целунаха бързо: устните й се плъзнаха по неговите като докосването на крилце на пеперуда. На вратата те си хвърлиха последен поглед — мълчалив израз на тайното им разбирателство, доверие и любов, което те си размениха като свещен талисман. После тя се обърна и излезе.
Сега чантата й се струваше лека като перце, крачките й бяха бързи, сякаш държаха такт с танцуващото в гърдите й сърце, главата й бе изправена, къдриците й се развяваха волно и весело зад нея и тя стигна у дома си, преди възторгът й да се бе уталожил. Когато се втурна в кухнята, госпожа Броуди я изгледа въпросително иззад наклонения си нос.
— Защо се забави, момиче? Много време ти беше нужно за тия поръчки. Някой познат ли срещна? Да не те е разпитвал някой за Мат?
Мери за малко щеше да се изсмее в лицето на майка си. За момент тя си представи какво щеше да бъде въздействието, ако й бе казала, че току-що бе яла божествено лакомство, поднесено й от отвратителния злодей, който измъчва деца с макарони, в забранената бърлога на падението, и то в обществото на младеж, който буквално й предложи да прекарат меден месец в Париж. Добре, че се въздържа, защото, ако във възбуждението си бе отстъпила пред това абсурдно изкушение, госпожа Броуди или щеше да се усъмни в душевното равновесие на дъщеря си, или положително щеше веднага да припадне.
— Какво и да е, въздухът, изглежда, ти е подействувал добре — продължи Мама с известна подозрителност. — Доста си се зачервила.
Колкото и да беше доверчива, с майчинския си инстинкт тя се съмняваше в подобно незабавно въздействие на обикновено не особено лековития ливънфордски въздух.
— Да, чувствувам се много по-добре сега — отговори Мери искрено с тръпнещи устни и блеснали очи.
— Докато те нямаше, баба разправяше нещо за някакво писмо, което те видяла да четеш — упорствуваше госпожа Броуди, преследвайки смътното си подозрение. — Надявам се, че няма да направиш някоя пакост против волята на баща си. Не се изправяй срещу му, Мери! Които са дръзнали да го сторят, после са съжалявали. Краят може да бъде само един. — Тя въздъхна, като си спомни нещо, и добави: — Най-подир той пак всичко ще узнае и ще се нахвърли върху ти; и този край ще бъде горчив, много горчив.
Мери отхвърли палтото си с едно движение на раменете. През последния час стройната и фигура си бе върнала младежката и властна жизненост. Тя стоеше изправена, изпълнена с бурна радост и самоувереност.
— Мама — каза тя весело, — не се безпокой за мен. Сега девизът ми е: „Мери не познава поражение!“
Госпожа Броуди поклати тъжно трогателно наклонената си глава и обзета от смътно, невнятно предчувствие, събра пакетите; после излезе бавно от стаята с още по-меланхолично сведена глава, като въплътено прорицание за нещастие и лошо предзнаменование.


VI

— Неси! Мери! — завика пискливо госпожа Броуди в неистов пристъп на сервилност, докато се суетеше около Броуди и му помагаше да се облече. — Елате да сложите гамашите на баща си!
Беше събота сутрин, двадесет и първи август — една от датите, отбелязани с червено в календара на Броуди. Облечен със сако и голф на големи черни и бели квадрати, с лице, почервеняло като слънце, той седеше и се мъчеше да напъха краката си в гамашите, които бяха употребявани за последен път преди една година точно на същия ден. Въпреки че сега предпочиташе да забрави това обстоятелство, и тогава той бе изпитвал същата трудност при обуването им.
— Що за идиотска глупост да се прибират гамашите влажни! — съскаше той на жена си. — Сега не могат да се притегнат на крака. По дяволите, не може ли поне нещо да се запази както трябва в тази къща? Гамашите са се свили.
Когато нещо не беше в ред, вината неизбежно се стоварваше върху слабите плещи на жена му.
— Човек не може да остави нещо, без някое слабоумно същество да го опропасти. Как мога да отида на изложбата без гамаши? Следващия път ще ме накараш да ида и без яка и връзка!
— Но, татко — плахо отвърна госпожа Броуди, — мисля, че тази година носиш мъничко по-големи обувки. Тези, новите, дето сама ти ги поръчах, бяха малко по-широки от предишните.
— Глупости! — изгрухтя той. — Остава да кажеш, че и краката ми са пораснали.
В този момент Неси се втурна в стаята като младо жребче, а Мери я последва малко по-бавно.
— Бързо, момичета — нареди Мама, — стегнете гамашите на баща си. Но пъргаво, че вече е закъснял!
Младите прислужнички коленичиха и с вещина и сила заработиха с ловките си пръсти, докато Броуди се отпусна назад и кипнал от яд, отправяше убийствени погледи към виновно свитата фигура на жена си. Госпожа Броуди приемаше катастрофата още по-трагично, тъй като в такъв особен ден можеше да се разчита, че той ще бъде в добро настроение. Мисълта, че е провалила рядката възможност за един ден без скандали, като е разбудила задрямалия вулкан, бе за нея по-мъчителна от действителните унижения на момента.
Днес се откриваше Ливънфордската изложба на добитък — едно голямо селскостопанско събитие, на което се стичаше елитът както на добитъка, така и на човешките обитатели от цялото графство. Броуди обичаше тази изложба и личното му присъствие всяка година бе нещо неотменимо установено. Той обичаше лъскавите крави с напращели вимета, мускулестите клайдсдейлски жребци, гордо пристъпващите по пистата коне, тлъстите охранени свине, овците с гъста къдрава вълна и се гордееше, че умее да преценява животните.
„Аз, един шапкар — сякаш искаше да каже той, като заставаше близо до журито, сграбчил с една ръка прочутия си ясенов бастун, пъхнал другата дълбоко в джоба на сакото, — аз по-разбирам от тия работи, отколкото те!“
Тук Броуди беше в стихията си, в първите редове на оценяващата публика, начело на най-добрите експерти. После, килнал шапката на тила си, той почваше да броди сред палатките, отрязваше си с джобното ножче филийка от това сирене, парченце от онова, вкусваше го критично, опитваше от различните масла, от каймака, от мътеницата; закачаше нахално най-симпатичните млекарки, които стояха зад изложените си стоки.
В дни като този тържествуваше онази част от съществото му, която бе близка до земята. От семейството на майка си, от Лумсденовци, които от много поколения насам обработваха земите на графовете Уинтън, той бе наследил дълбоко вкоренената любов към земята, към нейните плодове и към животните. Тялото му копнееше за упорития земеделски труд, защото на младини той бе вървял подир плуга по глинестата почва в земите на Уинтъновци, познаваше удоволствието от допира на приклада на пушката до бузата си. От баща си, Джеймс Броуди, този груб, суров и неумолим човек, на когото бе единственият син, той бе наследил гордостта, захранвана от желанието да притежава земята. Единствено затрудненията след смъртта на обеднелия му баща, който се бе убил при падане от кон, го принудиха още като младеж да се заеме с противната за природата му търговия.
Но имаше и друга, по-силна подбуда, която го караше да посещава изложбата, а именно стремежът му да общува на равна нога с благородниците от града и околността. Тук той се държеше с тях без раболепие, а по-скоро с лека арогантност, но все пак всяко кимване, поздрав или кратък разговор с някой известен или високопоставен благородник го възнаграждаваше вътрешно и го опияняваше със суетна наслада.
— Готово, татко! Първа свърших — извика Неси тържествуващо. С малките си пръстчета тя бе успяла да закопчее единия от непокорните гамаши.
— Хайде, Мери — замоли се госпожа Броуди. — Колко си туткава. Баща ти не може да чака цял ден.
— Не й давай зор — обади се Броуди с жестока ирония. — Може и да закъснея, щом и без това се е стигнало дотам. Всъщност вие бихте ме бавили цял ден тук.
— Тя никога не е така чевръста както Неси — въздъхна Мама.
— Готово — каза най-после Мери и се изправи с вдървени пръсти.
Баща й я изгледа критично.
— Почваш да ставаш мързелива, там е бедата, моето момиче. Господи, като те гледам сега, виждаш ми се дебела като къща. Трябва да ядеш по-малко и да работиш повече.
Мама изведе двете момичета от стаята, а Броуди се изправи и започна да се любува на себе си в огледалото. Отражението му го поглеждаше все по-одобрително и в края на краищата самодоволството му бе възстановено. Дебелите му мускулести крака се очертаваха много добре от грубия голф, а под мъхнатите домашно плетени чорапи прасците му благородно изпъкваха; плещите му бяха широки и прави като на борец; нито грам тлъстина не загрозяваше фигурата му; кожата му беше гладка и чиста като на дете. Той имаше съвършената фигура на провинциален благородник и когато този факт, който вече му бе известен, бе потвърден още по-убедително от бляскавия образ в огледалото, той засука мустаци и поглади брадичката си със самодоволна суетност.
В този момент вратата на стаята му се открехна бавно и баба Броуди провря боязливо главата си през отвора, проучвайки какво е настроението на сина й, преди да му заговори.
— Може ли да те погледам, преди да тръгнеш, Джеймс? — провлече глас бабата след предпазлива пауза. Този ден предизвикваше у вцепенената й душа вълнение, близко до възбуда — ехо от полузабравените спомени от млади години, които безразборно се втурваха в съзнанието й.
— Изглеждаш истински красавец. Чудесна мъжка фигура имаш — каза тя на сина си. — Ех, как ми се ще да дойда с теб!
— Много са ти стари зъбите, за да те показвам на изложбата, майко — подигра я Броуди. — Но ти би могла да спечелиш, премия за жилавост.
Отслабналият й слух и попречи да чуе добре, а отвлечените й мисли не й позволиха да схване пълния смисъл на забележката му.
— Да, поостаряла съм за такива работи — проплака тя. — Но имаше време, когато бях между най-първите и при доенето, и на изложбата, и при танците след това, и после при закачките в колите по дългия път до дома в хладната нощ. Всичко си спомням сега. — Потъмнелите й очи блеснаха. — А какви големи млинове и пити печахме, въпреки че тогава не им обръщах много внимание. — Бабата въздъхна съжалително за пропуснатите възможности.
— Шт, старо, не можеш ли да помислиш за друго освен за ядене? Като те слуша човек, би помислил, че те моря от глад.
— Не! Не, Джеймс! Много съм благодарна за всичко, което ми даваш, и то е изобилно. Но днес, ако се случи да видиш някое мъничко хубаво парче чедарско сирене, не много скъпо — към края на деня може да се направят износни покупки, — би могъл да го вземеш за мен. — Тя го загледа сервилно и подкупващо.
Броуди избухна в шумен смях.
— Ох, ще ме умориш, старо! Твоят господ е в стомаха ти. Днес очаквам да се срещна със сър Джон Дата. Да не искаш да нося торби и пакети, като се видя с него — викна той на старицата и шумно напусна стаята.
Майка му забърза към прозореца на стаята си, за да го види, като излиза от къщата. По-голямата част от деня тя щеше да прекара тук, щеше да напряга очите си, за да разглежда преминаващия добитък и да се радва на разноцветните картончета — червени за първите награди, сини за вторите награди, зелени за третите награди и безразлично жълти, означаващи само похвала. Тя се захласваше в блъсканицата и суетнята на селската навалица и се взираше, опитвайки се напразно да открие някое старо, познато лице в преминаващата тълпа. Освен това от ума й не излизаше мисълта — самата невероятност на тази мисъл разпалваше фантазията й, — че синът й можеше да й донесе някакъв малък подарък. Тя доволно си помисли, че поне си го бе поискала, а повече от това не можеше да направи и се настани удобно на стола си, за да започне приятните си наблюдения.
Долу, в хола, Броуди на излизане се обърна към Мери:
— Ти по-добре иди на работата и напомни на онова магаре, Пери, че днес целия ден няма да идвам. — В къщата на Броуди магазинът бе известен под названието „работа“, а да се произнесе думата „магазин“, би се сметнало за мизерно и дори унизително. — Той може да забрави, че днес за него е работен ден. Той е такъв, че може да забрави и главата си… да, да. И тичай по целия път, моето момиче, това ще ти стопи малко тлъстинките.
На Мама той каза:
— Ще се върна, когато се върна.
С тези думи се сбогуваше той в редките случаи, когато благоволяваше да се обади на жена си, и всъщност това бе израз на необикновено великодушие, което Мама прие с подобаваща благодарност.
— Дано да прекараш хубаво, Джеймс — каза тя боязливо, нагаждайки отговора си към настроението му и към забележителното събитие. Само в такива редки и паметни случаи се осмеляваше тя да го нарича с малкото му име, но когато те се появяха, тя поемаше този риск, чувствувайки, че това укрепва маловажното и несъществено положение, което заемаше тя в съзнанието му.
Мама не смееше да помисли, че изложбата можеше да бъде интересна и за нея; смяташе се, че й стига, гдето й позволяват да се възхищава от гордо изправената фигура на мъжа й, когато той тръгваше сам да се забавлява вън, и никога не й идваше наум нахалната мисъл, че би могла да го придружава. Тя нямаше дрехи, беше необходима в къщи, нямаше достатъчно сили да понесе усилията на цял един ден на открито — всяка една от тези и редица други причини бяха достатъчни за нейната плаха логика, за да я възпрат.
— Надявам се, времето да се запази хубаво заради него — промърмори тя доволна, като се върна да измие съдовете от закуската, докато Неси махаше за довиждане на баща си от прозореца на гостната.
Когато вратата се затръшна след господаря на къщата, Мери бавно се изкачи в стаята си, седна на ръба на леглото и се загледа през прозореца. Въпреки ясното утро тя не виждаше трите високи брези с гладки и лъскави кори, изправени като сребърни мачти; тя не чуваше шепота на листата, ту светли, ту тъмни от играта на вятъра и слънцето. Погълната от себе си, тя мислеше за забележката на баща си и я прехвърляше неловко и мъчително в ума си. „Мери, станала си дебела като къща“ — бе й се присмял той. Тя напълно разбираше, че той имаше предвид, че тя се развива и пълнее, както е редно за нейната възраст и бърз растеж. Все пак тази единствена забележка внезапно предизвика дълбоко безпокойство в съзнанието й, подобна на лъч светлина, проблеснала за миг в мрака на нейното неведение.
Като камилска птица, която заравя глава в пясъка, майка й отбягваше нервно всеки намек по този въпрос, когато той се появеше на домашния хоризонт, и не бе я просветила дори за най-елементарните полови неща, а на всеки пряк и наивен въпрос, отправен от дъщеря й в тази област, ужасена отговаряше: „Млъкни веднага, Мери! За такова нещо не е хубаво да се говори. Добрите момичета не мислят такива работи. Срамота е да питаш така!“ Познанството на Мери с други момичета бе толкова бегло, че тя никога не бе се просветила за тези неща от пошепваните сред хихикане забележки, които и най-примерните и благодетелни момичета в града понякога си разменяха. Откъслечни части от такива разговори, дочути от нея случайно, не достигаха до съзнанието й или пък тя ги отхвърляше с естествената деликатност на чувствата си. Тя бе живяла в незнание и наивност, като може би не даваше вяра на баснята, че щъркелът донася децата — ако изобщо се бе замисляла върху това, — но бе абсолютно неосведомена за най-основните факти на размножението.
Дори сега обстоятелството, че вече три месеца нормалните функции на тялото й бяха смутени, не нарушаваше гладката като езеро повърхност на девствената й душа. Обаче грубата забележка на баща й, в по-различен смисъл от някаква скрита конвулсия на съзнанието й, обезобразена от друго тълкуване, се стовари върху й със смазваща сила.
Променила ли се беше тя? Възбудено Мери опипа тялото си. Това беше нейното тяло, нейно собствено, принадлежащо само на нея тяло; как може то да се е променило? Обзета от паника, тя скочи, заключи вратата, свали кашмиреното си елече и полата, ризата, бельото, съблече се съвсем и застана, смутена, в целомъдрена голота, докосвайки се с разтреперани ръце. Никога досега тя не бе разглеждала тялото си с траен интерес. Тя тъпо се загледа в млечнобялата си кожа, издигнала ръце над главата си, и гъвкавата й стегната фигура се протегна в безупречна красота. Малкото огледало на масата не показваше в своята неравна глъбина никакъв белег или недостатък, които да оправдаят смътния й страх, и въпреки че завъртя глава на всички страни, уплашеният й поглед не можа да открие никаква позорна обезобразеност, крещящо изразяваща някакъв вътрешен порок. Тя не можеше да различи дали се е променила, дали гърдите й са станали по-пълни, дали седефенорозовите им зърна вече не са така нежни, дали гладката извивка на бедрата й е по-изпъкнала.
Страх и нерешителност я обхвана. Преди три месеца, когато лежеше в прегръдките на Денис в състояние на несъзнателно самопожертвуване; тя сляпо се подчини на инстинктите си и със затворени очи се отдаде напълно на мощните импулси, пронизващи цялото й същество. Нито разумът, ако го бе желала, нито познанието, ако го бе имала, можеха да попречат; в действителност, изпитваща завладяващото чувство на непоносимо сладка болка и неудържимо опияняваща наслада, тя бе така извън себе си, че изобщо не разбра какво става в действителност. В онзи момент чувствата й я бяха издигнали над всеки размисъл, но сега тя неясно се запитваше какъв тайнствен процес е възникнал от силата на прегръдката им, сякаш като по някакво странно съчетание притискането на устните й към неговите я бе променило безвъзвратно по дълбок и невнятен начин.
Мери се почувствува безсилна, изгубена всред смущение и нерешителност, съзнаваща, че трябва да действува незабавно, за да разпръсне тази внезапна тревога в душата си, но не знаеше как. Мрачно облече разпръснатите пред краката си дрехи. Тя незабавно се отказа от мисълта да се довери на майка си, тъй като отлично знаеше, че страхливата душа на Мама ще се смрази от ужас само при споменаването на подобно нещо. Неволно мислите й отново се отправиха към Денис, нейната постоянна утеха, но за свое още по-голямо огорчение веднага се сети, че няма да го види поне една седмица и че когато се срещнат следващия път, ще бъде само за момент. След онзи чудесен разговор в сладкарницата на Берторели срещите им бяха кратки — макар и толкова приятни — и те грижливо ги пазеха в тайна. Тези бегли срещи с Денис бяха единственото щастие в живота й, но сега тя разбра, че при бързата размяна на насърчения и уверения в любов тя никога не би имала смелост да поиска, макар и косвено, съвета му; само мисълта за това я накара дълбоко да се изчерви.
Когато се облече отново, Мери отключи вратата и слезе долу, където Мама, след като бе „турила всичко в ред“, както тя се изразяваше, се бе разположила удобно да прекара един час в блажено четене. В тези книги нямаше проблеми като нейния, помисли тъжно Мери; в любовните клетви, целувки по крайчеца на пръстите, сладките думи и винаги щастливия край нямаше нищо, което да й покаже как да се справи със своите затруднения.
— Ще ида до работата да предам поръчката на татко. Той поръча да ида преди обед — каза Мери след мигновена нерешителност, обръщайки се към сгърбената погълната в четене госпожа Броуди.
Мама седеше в салона на едно имение в Съсекс, обкръжена с отбрано по неин вкус общество, и разговаряше сериозно с евангелисткия енорийски свещеник. Тя не отговори, нито пък чу гласа на дъщеря си. Както казваше мъжът й, когато се задълбочеше в някоя книга, тя ставаше нейна робиня.
— Ти съвсем си станала робиня на тези глупости — подигра я той веднъж, когато тя не отговори веднага на въпроса му. — Залепила си се за книгата като пияница за бутилката. Можеш да седиш и да четеш, дори къщата да изгори над главата ти.
Като установи с неспокоен поглед, че е безсмислено да безпокои майка си и че при тези обстоятелства не би могла да получи от нея смислен, а камо ли утешителен отговор, Мери тихо и незабелязано излезе да изпълни поръчението си.
По пътя към града тя беше потопена в тъжните си, тревожни мисли и пристъпяше бавно и отпуснато, с наведена глава. Въпреки, че по този начин пътят й отне повече време, тя стигна до магазина, без да открие дори най-слаба възможност за разрешение на загадката си.
В магазина Питър Пери бе сам — оживен, надут и важен, с величественост поради пълната отговорност, която носеше сега. Той поздрави Мери с припряно многословие, лицето му се озари от удоволствие, а бледите му страни станаха още по-бели от радостната изненада да я види.
— Това наистина е неочаквано удоволствие, госпожице Мери. Нямаме често удоволствието да ви видим тук на работа. Боже мой! Какво удоволствие! Какво удоволствие! — повтаряше той възбудено и търкаше тънките си прозрачни и треперещи пръсти с бързи и резки движения; после се спря изведнъж напълно объркан. Пери бе слисан от стечението на обстоятелствата, които доведоха Мери в магазина точно в деня, когато баща й отсъствуваше, и би могъл да разговаря с нея. В смущението си той напълно забрави блестящите разговори, които така често водеше във въображението си с рой царствени млади дами от най-висшето общество и на които гледаше като на репетиции за случаи като сегашния. Сега той мълчеше, той, който бе мечтал за такава щастлива възможност, казвайки си: „Само да ми се удаде случай, как бих блеснал пред госпожица Мери.“ Той, който се обръщаше в запарената задна стаичка към дъската за гладене с лекота и надменно красноречие, сега стоеше с вързан език. Парализираща безчувственост обхвана човека, който в неделя сутрин се излежаваше в романтична мечтателност, с поглед, впит в месинговата топка на таблата на кревата като в някаква корона, и очароваше херцогини с изисканата си реч. Той усети как мускулите му се отпускат, кожата му се овлажни и го засърбя, хладна пот изби по порите му; окончателно се обърка, внезапно професионалните му маниери взеха връх и той изтърси:
— Моля, седнете, мадам, с какво мога да ви услужа?
Пери бе потресен: колкото кръв бе останала в жилите му, нахлу болезнено в главата и образът на Мери се разплу пред очите му в мъглата на смущението. Пери не се изчерви — за него това бе невъзможно, — но му се зави свят. За негово удивление и облекчение обаче Мери не прояви нито възмущение, нито изненада. Всъщност мислите й все още блуждаеха тъжни и далечни, тя все още не бе се съвзела от мрачните химери и изобщо не бе го чула; вместо да покаже учудване, тя с благодарност прие машинално предложения й от Пери стол и се отпусна на него с уморена въздишка.
Изведнъж тя вдигна поглед, сякаш едва сега го видя.
— О, господин Пери — възкликна тя. — Аз… аз трябва да съм се замислила. Нямах представа, че сте тук.
Пери бе леко засегнат. Като се гледаше женствената му фигура, най-невероятно нещо на света би било да се помисли, че той може да храни, както обикновено става, тайна страст към дъщерята на господаря си. А в действителност беше точно така и в най-високите, необуздани и потайни полети на въображението си той виждаше как един изключително способен млад човек може да стане съдружник във фирмата чрез сключване на такава връзка с дома Броуди, която е много по-здрава, отколкото долните търговски връзки. Мери и не подозираше за неговите оптимистични мечти, но в сърцето си съжаляваше боязливия младеж, който така явно се страхуваше от баща й. Тя го погледна любезно.
— Трябва да ви предам нещо, господин Пери — каза тя. — Господин Броуди няма да дойде днес и иска вие да наглеждате работата в негово отсъствие.
— О, разбира се, госпожице Броуди! Много добре разбрах, че баща ви днес ще бъде на изложбата. Всъщност аз съм взел всички мерки, за да бъда тук през целия ден. Тук ще обядвам. Отлично зная, че шефът извънредно харесва подобни зрелища.
Ако Броуди сам бе чул да се споменава името му по такъв начин, той би унищожил помощника си с един поглед, но Пери сега се бе съвзел, бе готов да си отдаде нужното уважение и в себе си преценяваше последната си цветиста забележка като твърде сполучлива.
— Но дори и в отсъствието на шефа работата ще продължава, госпожице Броуди, и аз се надявам, че ще продължава добре — добави той сладкодумно. — Вие лично можете да бъдете уверена, че ще направя всичко по силите си, за да върви работата гладко.
Тонът му бе толкова сериозен, влажните му очи блестяха така красноречиво, че въпреки апатията си, Мери изпита благодарност към него, макар че едва ли знаеше защо.
В този момент влезе купувач, един работник от корабостроителниците, който поиска нов каскет. Мери тъкмо се готвеше да излезе, но от душевна отпадналост се чувствуваше изнемощяла и бездейна, а телесната умора я приковаваше към удобния стол. Тя не изпитваше желание да се връща в къщи и пред очите й, макар и безразлично следящи движенията му, Пери, възползувал се от чудесната възможност да прояви способностите си, обслужи клиента с порой от думи и извърши чудеса на извънредна ловкост и сръчност с кутиите и малката стръмна стълба, а накрая и с хартията и канапа. Когато купувачът си отиде, Пери се върна със самодоволен вид и като се наведе над тезгяха, поверително забеляза:
— Баща ви има чудесно предприятие, госпожице Броуди; това е истински монопол.
Той се гордееше и с тази дума и въпреки че тя произхождаше от един труд по икономика, с който се бореше вечер, той й я произнесе като свое дълбоко и своеобразно откритие.
— Не че… ако смея да предложа… не че не би могло да се уголеми с някои нови идеи и с известно модернизиране, може би с някои нововъведения, дори с разширение на магазина… Да, това би могло да стане — добави той подкупващо.
Мери не отговори, което предизвика у него потискащото чувство, че той някак си не успява да прикове вниманието й; разговорът му се струваше едностранен.
— Надявам се, че се чувствувате добре? — осведоми се той след доста дълга пауза.
— Съвсем добре — отзова се тя машинално.
— Изглеждате ми, ако смея да се изразя така, малко поотслабнала в лицето.
Тя вдигна очи.
— Мислите, че съм отслабнала?
— Положително!
Пери използува случая, за да се загледа с израз на почтителна загриженост в безучастното й, помрачено лице. Той се бе облегнал на тезгяха, подпрял острата си брадичка на дългите си пръсти, и с цялото си тяло заемаше заучена поза на възхищение.
— Всъщност — продължи той смело — макар да сте красива както винаги, ако ми позволите да се изразя така, изглеждате мъничко неразположена. Опасявам се, че горещият ден ви измъчва. Да ви донеса ли чаша вода?
Преди тя да успее да откаже, той скочи в пристъп на услужливост, излетя като куршум, незабавно се върна с пълна догоре чаша с искряща вода и натика студеното, изпотено стъкло в безволно отпуснатата й ръка.
— Изпийте я, госпожице Мери — настоя той. — Това ще ви помогне.
Тя сръбна няколко глътки, колкото да не го обиди, а в това време внезапна тревожна мисъл го изпълни със загриженост.
— Вярвам, че не сте болна. Толкова сте бледа. Бяхте ли при вашия лекар? — запита той с най-благоприличния си тон.
При тези превзети думи Мери спря ръката, която наполовина бе издигнала чашата към устните й, сякаш я бе озарил лъч, който с внезапна лъчезарност й показваше какъв път да поеме. Тя погледна Пери сериозно и съсредоточено, после отправи погледа си през отворената врата навън и изведнъж решително стисна устни.
За момент тя остана неподвижна, а след това стана поривисто и прошепна:
— Сега трябва да вървя, господин Пери. Благодаря ви за любезността.
Без да му даде време да се опомни, тя тихо се запъти към вратата и излезе от магазина, оставяйки го да зяпа тъпо към чашата, празния стол и празното пространство. Какво странно момиче, мислеше си той, да си тръгне така, когато той се отнасяше тъй възхитително към нея; но, разбира се, жените са странни същества, а общо взето той смяташе, че се е държал много похвално. Господин Пери започна да си подсвирква.
Когато излезе на улицата, Мери тръгна не надясно, накъдето беше домът й, а наляво, по пътя, който водеше към Ноксхил. Случайната забележка на Питър Пери й подсказа разрешението, което тя сляпо търсеше, и тъкмо това я накара да поеме сега обратната посока. Тя ще иде на доктор. Докторите са мъдри, лоялни, любезни; те лекуват, съветват, утешават и при това уважават тайните на пациентите. Тя веднага си помисли за единствения лекар, когото познаваше, доктор Лори, който, макар че влизаше в къщата им веднъж на десет години, бе по име техен домашен лекар. Сега тя живо си спомни последния път, когато той бе й говорил, когато бе сложил ръка върху малката й главица и бе забелязал с преувеличено добродушие: „Едно пени за всяка къдрица, млада госпожице! Хайде! Ще стане ли сделката? Няма да съжалявате!“ Тогава Мери бе десетгодишна и взе пенито, при все че той не получи къдрицата. Макар и да не бе го срещала след това, тя често го виждаше да кара двуколката си по всеки час и по най-различни места винаги забързан и винаги с вида на учен, благороден и изискан човек, който се бе запечатил в детската й памет. Той живееше в Ноксхил в голяма стара къща, обрасла с лишеи, но все още внушителна, възправена на половин път до върха на хълма. Като крачеше решително по улицата, Мери си спомни, че е дочувала, че приемният час на доктора започва от пладне.
До къщата на доктора имаше още доста път и скоро тя бе принудена да забави импулсивно бързите си крачки. Само преди няколко месеца тя можеше да изтича цялото разстояние, без дори да се задъха. Със забавянето на крачките намаля леко и решителността й и тя започна да се чуди как да се обърне към доктора. Мисълта да потърси съвета му й бе хрумнала така щастливо, че не й дойдоха наум трудностите за осъществяването й; но сега те мъчително и неприкрити се натрапваха на съзнанието й, с всяка крачка ставаха все по-непреодолими. Дали да започне, като го запита за здравето си? Тя се сети, че той веднага ще се почуди защо е дошла сама, без да е придружавана и закриляна от майка си. Това беше нещо нечувано и тя си помисли, че можеше дори да откаже да я приеме, ако не е придружавана; ако се съгласеше да я приеме и тя в неопитността му обяснеше с някаква недостатъчна причина идването си, беше сигурна, че с няколко умели въпроса той ще разплете прозрачната мрежа от лъжи, които тя би могла да измисли, и ще я остави да стои безпомощна и засрамена. Тя тъжно размисли и реши, че единственият възможен начин е да каже цялата истина и да се предостави на милостта му. Ами ако докторът после съобщи на родителите й, можеше ли целта, която тя се стремеше да постигне, да оправдае такъв страшен риск? Мислите й продължаваха да се суетят в хаотична и безсмислена обърканост, когато тя започна да се изкачва нагоре към Ноксхил.
Най-после Мери стигна до външната врата на къщата на доктора, където неговата голяма месингова фирма, очукана през първите трудни години от камъните на някой пакостлив гамен, а сега излъскана, гладка и нечетлива, лъщеше с достойнство като окото на оракул, призоваващо към себе си болните и изнурените.
Пред вратата, където се спря за момент да сподави опасенията си и да събере смелост, тя видя отдалеко да се приближава един възрастен човек, познат на баща й, и с внезапно стрясване съзна, че не може да рискува да влезе, докато той можеше да я види. Тя се обърна с гръб към него и бавно мина покрай къщата. С крайчеца на окото си разгледа голямата солидна къща с портал в тежък георгиански стил, с прозорци, закрити с тайнствени тъмнооранжеви завеси, и почувствува с растящо смущение как къщата надвисва все по-тежко над нея, почувствува как съмненията й се възвръщат, по-големи и по-тревожни. Грешка щеше да бъде да отиде при лекар, който я познава. Денис може би щеше да бъде недоволен, загдето е предприела такава стъпка, без първо да се посъветва с него; по-удобно беше да дойде друг път; тя не беше болна и се чувствуваше добре като всякога; просто бе станала жертва на собственото си въображение и това очевидно беше ненужно и опасно.
Сега улицата беше пуста и тя разбра, че или трябва да влезе веднага, или изобщо да не влиза; като си каза, че първо ще влезе, а после ще се справя с трудностите; тя сложи ръка върху дръжката на вратата, но си спомни, че няма пари в себе си, за да плати хонорара, който дори и докторът да не го поиска, трябва да се даде веднага, за да се избягнат усложнения, водещи към разкриване. Тя отдръпна ръката си и отново започна нерешително да се разхожда по тротоара. Изведнъж видя една слугиня да наднича иззад завесите на един от предните прозорци. Всъщност слугинята не беше забелязала нищо, но на възбуденото въображение на Мери се стори, че тя я гледа подозрително и под обвинението на това явно наблюдение се разпръснаха последните остатъци от решителността й. Тя почувствува, че не може повече да понася мъчителното колебание, и с виновно изражение забърза по улицата, като че ли я бяха хванали в някаква позорна постъпка.
Мери отново измина уморителния път, по който бе дошла, а незадоволеното й желание почти я задушаваше. Тя се наричаше глупачка и страхливка; лицето й гореше от срам и обърканост; тя чувствуваше, че на всяка цена трябва да избегне погледите на хората. За да отбегне всеки, който би могъл да я познае, и за да се върне в къщи колкото може по-бързо, тя не тръгна по Хай стрийт, а пое друг път — една тясна и мръсна уличка, наречена Колидж стрийт, но която всички наричаха Канала, тя се отделяше от завоя на главната улица и водеше, минавайки под железопътната линия, право към Мерата. С наведена глава Мери се спусна в мрачния Канал, сякаш искаше да се скрие тук, и забърза по грозната, ползуваща се с лоша слава улица, с груб калдъръм и канавки, пълни със счупени бутилки, празни консервени кутии и с гнилата смет на бедния квартал. Само желанието да не я познаят накара Мери да тръгне по тази негласно забранена за нея улица, където никога не бе идвала; но дори в паническото й бягство мизерията на уличката протегна към нея мръсната си ръка.
От разградените дворове я заглеждаха жени, развлечени, с голи ръце, които стояха без работа на групи и бъбреха; едно улично куче я подгони с лай и се впусна по петите й; един сакат човек, мръсен и обезобразен, разположен на тротоара, подвикна подире й за милостиня, преследвайки я с плачливи, натрапчиви и оскърбителни молби.
Мери тръгна още по-бързо, за да се измъкне от потискащата уличка, и почти я бе преминала, когато видя пред себе си много хора, насочили се насреща й. За един трагичен миг тя застана неподвижно, въобразявайки си, че това е тълпа, готова да се втурне и да я нападне. Веднага обаче до слуха й достигнаха звуците на музика и тя разбра, че врагът, потеглил срещу й като полк в боен ред, обкръжен от безразборно множество мръсни дечурлига и тичащи наоколо мършави псета, е местният отряд на Армията на спасението, образувана неотдавна в Ливънфорд. В устрема на младежкия си ентусиазъм преданите сподвижници използуваха празника, за да маршируват из бедните квартали на града — дори в този ранен час, — за да сразят всеки порок и разпуснатост, които биха могли да се проявят по повод животновъдната изложба.
Отрядът се приближаваше, знамената се развяваха, кучетата лаеха, цимбали звънтяха, оркестърът тръбеше химна „Хвърлете спасителното въже“, а войниците от двата пола шумно сливаха гласовете си в хармонично усърдие.
Когато приближиха, Мери се притисна до стената, пожелавайки земята да се разтвори под краката й и да я погълне, а докато преминаваха, тя се сви, чувствувайки грубото блъскане и полюляване на напиращите тела. Внезапно всред преминаващата маса една жена — редник от Армията, зачервена от благочестие и радост от новата си униформа, като видя Мери така изплашена и унизена, понижи за момент пронизителното си сопрано, приближи лицето си плътно до лицето на Мери и пошепна на един дъх, пламенно и проникновено:
— Сестро, грешница ли си ти? Тогава ела и бъди спасена; ела и се измий в кръвта на агнеца!
После сля шепота си с могъщия химн, запя шумно: „Днес една душа пропада“ и изчезна, крачейки победоносно надолу по улицата.
Чувство за неизразимо унижение обзе Мери, която още се опираше на стената. За чувствителната й природа това последно нещастие бе върховна проява на разгневеното провидение. През тези няколко часа внезапното и случайно отклоняване на мислите й в тъмна и нова за тях посока промени целия облик на живота й. Тя не можеше да определи чувството, което я бе овладяло, но можеше смислено да изрази или дори да разбере ужаса, който я изпълваше, но като се препъваше по пътя към къщи в пристъп на самообвинения, си мислеше, че е недостойна да живее.


VII

В понеделника след селскостопанската изложба в дома на Броуди настъпи значително вълнение. Тази сутрин пощаджията потропа по-силно от обикновено, а изражението му бе по-важно, когато връчи на госпожа Броуди писмо, украсено с цяла поредица чуждестранни марки — тънък и фин продълговат плик, който шумолеше загадъчно в разтрепераната й ръка. С разтуптяно сърце Мама втренчи очи в писмото, което бе очаквала толкова дни. За нея бе излишно да се замисля кой го е изпратил, тъй като веднага позна един от тънките „чуждестранни“ пликове, които сама; грижливо бе избрала и сложила в багажа на Мат. Тя бе сама и в порив на благодарност и очакване притисна плика към устните си, после плътно до гърдите си. След миг, сякаш само чрез докосването бе вече приела в сърцето си скритото му послание, тя отдръпна плика и го заобръща в почервенелите си, загрубели от работа ръце.
Макар и убедена, че писмото е изключително за нея, тя видя, че то бе адресирано „До г-н и г-жа Броуди“ и не посмя да го отвори; не посмя да изтича нагоре по стълбите и да викне радостно на мъжа си: „Писмо от Мат!“ Вместо това тя взе тази първа, скъпоценна мъничка вест от чужбина и я положи внимателно върху чинията на съпруга си. Тя чакаше. Чакаше покорно, но с трепетно, пулсиращо нетърпение да узнае новини от сина си и от време на време се връщаше от килера в кухнята, да се увери, че писмото е все още там, че това вълшебно послание, което като по чудо бе преминало три хиляди мили през чужди морета и екзотични страни, за да стигне до нея, не се е стопило във въздуха, както по странен начин бе дошло.
След известно време, което й се стори вечност, Броуди слезе, все още запазил доброто си настроение от предишния ден, както тя можа да установи с благодарност. Мама веднага му поднесе кашата и като постави грижливо чинията пред него, се отдръпна очаквателно малко назад. Броуди взе писмото, претегли го мълчаливо върху дланта на огромната си лапа, разгледа го безстрастно, пак го претегли демонстративно, после го остави неотворено пред себе си и започна да яде кашата. Изгърбен, опрял и двата си лакътя на масата, съсредоточил погледа си върху писмото, той сърбаше лъжица след лъжица и злобно се преструваше, че не забелязва жена си.
Понасяйки тази изтънчена жестокост, Мама стоеше отзад, стиснала силно ръце. Тялото й бе напрегнато от трескаво очакване. Не можеше да понася повече неизвестността.
— Отвори го, татко! — прошепна тя. Той се престори на силно стреснат.
— Ей богу, жена, щеше да ми изкараш ума! За какво стърчиш тука? О! Виждам! Това мъничко нещо те привлича.
Той замахна с лъжицата към писмото и небрежно се отпусна назад на стола си, наслаждавайки се на гледката. Беше в най-добро разположение на духа и смяташе, че отлично се забавлява с жена си.
— Мязаш ми на оса над буркан със сладко — изръмжа той. — Изглеждаш точно така болезнено жадна. Тъкмо си мислех, че писъмцето май е доста тъничко; сигурно е съвсем мизерно.
— Това са тънки листове, които му купих, за да плаща по-малко за писмата — опита да се защити Мама. — Дванайсет такива листа могат да влязат в един плик.
— Тук няма дванайсет листа. Не, питам се дори дали има повече от два или три. Дано това не означава лоши вести — добави той тъжно и я стрелна с къс, злобен поглед.
— О, отвори го да се успокоя, татко! — пак замоли тя. — Нали виждаш, че умирам от нетърпение.
Броуди вдигна глава повелително.
— Има време… има мноого време — провлече той думите си. — Десет седмици си чакала, още десет минути няма да те уморят. Върви ми донеси останалата закуска:
С въздишка на несигурност тя бе принудена да се отдалечи от писмото, да се върне в килера да му приготви пържените яйца с шунка, като непрекъснато трепереше от страх, че той може да прочете писмото и веднага да го унищожи, докато я няма.
— А, така те искам — викна Броуди, когато жена му бързо се върна. — Не съм те виждал да търчиш така, откакто яде зеленото френско грозде. Сега зная как да те накарам да станеш пъргава. За една минутка ще те накарам да ми танцуваш.
Тя обаче не отговори: с подигравките си той я бе довел до нямо отчаяние. Като довърши закуската си, Броуди пак взе писмото.
— Е добре, да видим какво има в него — изръмжа той отпуснато, бавейки се колкото може повече, като отваряше плика и вадеше едро изписаните листове. Мълчание цареше, докато той непоносимо бавно четеше писмото, а през цялото време тревожният поглед на Мама не се откъсваше от лицето му, търсейки да долови в израза му потвърждение на надеждите си и опровержение на страховете си. Най-после Броуди захвърли писмото и заяви.
— Нищо няма в него! Само глупости!
В мига, в който той пусна листовете, Мама се хвърли върху тях, сграбчи ги алчно, поднесе ги близо до късогледите си очи и жадно започна да поглъща редовете. Тя веднага разбра от датата, че писмото е писано на борда на „Иравади“ и е било пратено почти незабавно след пристигането на кораба.

„Мили родители — зачете тя, — вземам перото да Ви пиша след един ужасен и безкраен пристъп на mal de mer или по-просто казано, морска болест. Това страшно заболяване ме хвана първо в Ирландско море, но в — Бискайския залив бях така зле, че исках да умра и щях да помоля да ме хвърлят на рибите, ако не беше мисълта за Вас у дома. Каютата ми беше тясна и непоносима, а спътникът ми се оказа грубиян — отдаден силно на пиянството, — така че отначало се опитвах да остана на палубата, но вълните бяха толкова огромни и моряците толкова безмилостни, че бях принуден пак да сляза в задушната неприятна дупка. В това тясно пространство лежах на койката си и бях клатушкан по най-ужасен и отчаян начин. Понякога бях подхвърлян до тавана, където оставах прилепнал за момент, а след това тежко падах. Когато падах на койката си, стомахът ми, изглежда, оставаше горе, до такава степен изпитвах чувство на празнота и изтощение, сякаш бях изтърбушен. Отгоре на всичко съвсем не можех да се храня, а непрекъснато повръщах, денем и нощем. Моят другар по кабина, както се казва тук, който заемаше долната койка, ме ругаеше с най-отвратителни изрази през първата нощ, когато бях болен, и ме накара да стана по нощница в студената, люлееща се каюта, за да си сменим местата. Единственото нещо, което ме успокояваше и наистина крепеше нещастната ми душа в тялото, бе едно хранително питие, което един от прислужниците любезно ми донасяше. Той го наричаше стинго и трябва да призная, че бе приятно на вкус и наистина само то спаси живота ми. Но общо взето това беше страхотно време, уверявам Ви.
Но да продължим. Като минахме Гибралтар, който е само една гола скала, много по-голяма от нашата Ливънфордска скала, но не така хубава, и навлязохме навътре в Средиземно море, успях да се отърва от морската болест. Морето тук бе по-синьо от всичко, каквото съм виждал досега — кажете на Неси, че е по-синьо и от очите й, — и аз можех да му се радвам и да се наслаждавам на красивите багри на залезите, тъй като морето бе така благодатно спокойно. Все още едва можех да преглътна нещо, но в Порт Саид натоварихме запаси от плодове и можех да хапна малко пресни фурми и няколко прекрасни портокала, които бяха много сладки и се белеха лесно като мандарини, но бяха доста по-големи. Ядох също и един плод, наречен папая, който е сочен като малък пъпеш, но има зелена кора и розово месо. Много освежителен! Мисля, че плодовете ми помогнаха, всъщност съм сигурен, че много ми помогнаха.
Тук не слизах на брега, защото ме бяха предупредили, че Порт Саид е много порочен град и е опасно за европейците, ако не са въоръжени. Един господин на кораба ми разправи дълга история за едно приключение, което преживял в един езически храм и на други места в града, но аз няма да я повторя от приличие, а и защото не съм сигурен дали казваше истината. Но струва ми се, че тук стават поразителни работи. Във връзка с това кажете на Агнес, че съм й верен. Забравих да пиша, че в Порт Саид идват с лодки до кораба и продават много хубав рахатлокум, който е отличен на вкус, въпреки че никога не бихте очаквали нещо подобно от такова име.
Преминахме много бавно през Суецкия канал, тесен ров, заграден от двете страни от безкрайни пясъчни пустини с пурпурни планини в далечината. По канала няма какво да се гледа. Той минава през няколко скучни блата, наречени Горчивите езера, но казват, че имал много голямо значение. Понякога виждаме мъже с бели наметала, яздещи не камили, както бихте си помислили, а бързи коне, с които галопираха, щом видеха кораба. Трябва да Ви кажа, че за пръв път видях и палми — точно като ония в църковния салон, само че много по-големи и дебели. В Червеното море жегата беше много голяма, но когато отминахме Аден и един смешен остров, наречени Дванадесетте апостола. Аз тъкмо се надявах да се забавлявам, като се присъединя към дамите в игрите на палубата, в разговорите и музиката, горещината отново изведнъж стана страхотна. Мама, тия дрехи от зебло, които ми даде, не струват нищо, защото са дебели и тежки. Правилното е да се поръчат в Индия при някой от местните шивачи. Казват, че те били много сръчни и имали подходящ материал — а именно коприна, но не зебло, което ти ми даде. Понеже става дума за това, кажете, моля, на Мери, че стъклената част на шишето, което тя ми даде, се счупи при първата буря, а компасът на Неси показва различно от корабния компас.
Както и да е, много страдах от горещината и въпреки че се хранех по-добре — много обичам индийските подправки, — доста отслабнах. Сигурен съм, че станах много тънък, което ме караше да се смущавам и което заедно с моята недостатъчна енергия ме възпираше да се включа в обществото на кораба; ето защо през цялото време седях самичък, мислех за неизползуваната си мандолина и тъжно гледах към дамите и многобройните акули, които следваха кораба.
След горещината дойде дъждът, на който тук казват мусон — чота (малък) мусон, но на мене той ми стигаше — точно като вечната шотландска мъгла, която прониква навсякъде. Пътувахме през мъглата, докато стигнахме Цейлон, където спряхме в Коломбо. Коломбо има чудесно пристанище. Наоколо видях много мили спокойна вода. Много приятна гледка! Доста се напатихме от вълните в Индийски океан. Някои хора слязоха на брега да купят скъпоценни камъни, опали и тюркоази, но аз не отидох, защото казват, че просто те ограбват на брега и че скъпоценните камъни са дефектни или с други думи — напукани. Но затова пък моят приятел, прислужникът, ми даде един отличен цейлонски ананас. Макар че беше голям, за моя изненада можах да го изям целия. Много вкусен! Червата ми бяха малко разслабени на другия ден и помислих, че имам дизентерия, но за щастие тази болест не ме сполетя, нито пък малария, поне досега. Сигурно е било от ананаса.
Обаче най-лошото предстоеше тепърва. В Индийски океан попаднахме в тайфун, който е най-лошият вид ужасна буря, каквато можете да си представите. Отначало небето стана съвсем пурпурно, после тъмно-жълто като месинг. Изпърво мислех, че е много красиво, но изведнъж заповядаха на всички пътници да се приберат долу и аз с право взех тази заповед за лошо предзнаменование, защото веднага след това вятърът удари кораба като с юмрук. На един човек, който стоеше до каютата си, вратата внезапно му заклещи ръката и му откъсна палеца. Също и на един моряк му се счупи крака. Беше ужасно.
Не ми стана лошо, но сега трябва да призная, че почти се изплаших много. Морето се надигна, но не на вълни като в Бискайския залив, а със страхотни водни планини. Скоро бях принуден да се откажа да гледам през прозорчето. Корабът скърцаше така, че ми се струваше, че сигурно ще се разпадне. Люлеенето беше страхотно: на два пъти се навеждахме толкова силно и оставахме в това положение толкова продължително, че се боях, че никога вече няма да се изправим. Но провидението се смили и най-после достигнахме делтата на Ганг, с обширни пясъчни брегове и много кална вода. Имахме пилот, който да ни преведе нагоре по устието на Хугли, и пътувахме толкова бавно, че ни бяха потребни няколко дни. По бреговете има множество малки парчета обработена земя, напоявани с канали. Видях кокосови палми, както и банани по дърветата. Туземците тук, разбира се, са черни и работят само с една кърпа около бедрата, но някои имат и чалми. Те клечат, като работят земята си, но някои хвърлят мрежи в жълтите води на реката и ловят риба, за която казват, че била добра. Белите носят шлемове против слънцето — татко, твоят шлем е точно такъв!
Сега трябва да привършвам. Написах това писмо на части, а сега корабът опира на кея. Голямо впечатление ми прави големината на града и на пристанището. Сякаш цялото небе е изпълнено с покриви и минарета.
Всеки ден чета по малко в библията си. Не се чувствувам неразположен. Смятам, че тук ще съм добре.
Целувам всички в къщи и оставам
Ваш предан син
Мат“

Мама възторжено пое дъх и избърса сълзите, които сякаш преливаха от преизпълненото й сърце. Крехкото й същество се въззе в хвалебствен, радостен и благодарствен химн. Душата й пееше: „Какво писмо! Какъв син!“ Новината й се струваше твърде значителна, за да я запази у себе си — обхвана я мощен порив да изтича навън на улицата, да прекоси града, размахвайки писмото, да разгласи героичната хроника на това епохално пътешествие.
С презрителен, проникващ поглед Броуди ясно долови настроението й.
— Повикай глашатая и го накарай да бие барабана из целия град! Хайде! Накарай да прогърмят ушите на всички от твоята новина. Ба! Почакай, докато получиш не първото, а двайсет и първото му писмо. Досега още нищо не е направил, освен да яде плодове и да се превзема.
Гърдите на Мама се надигнаха възмутено.
— Горкото момче е прекарало такива изпитания — заекна тя. — Такава болест! Не трябва да го укоряваш за плодовете. Той толкова ги обича.
Само обидата срещу сина й можа да я накара да му възрази. Броуди я изгледа насмешливо.
— Май че хубава каша си забъркала с екипировката. Моят шлем се е оказал единствената полезна вещ — каза той и стана от масата.
— Още днес ще отнеса писмото при управителя на магазина на Лени — извика Мама задавено. — Той сам ми каза, че там носели зебло. Помисли си каква измама! Поради това синът ми би могъл да загине от слънчев удар.
— Ти все ще объркаш някоя каша, старо — отправи й той добродушно последна стрела.
Но сега стрелите му не я засягаха и нараняваха; те дори не я достигаха, тъй като тя беше в онази далечна страна, където високите палми величествено протягаха листата си към опаловото небе, където мек камбанен звън се носеше от храмовете в уханния здрач.
Най-после Мама се пробуди от фантастичните видения.
— Мери — викна тя към килера. — Вземи писмото на Мат! Прочети го и го занеси на баба, като свършиш! — След това несъзнателно добави: — После ми го върни.
Тя пак се отдаде на сладките си мисли и съобрази, че след обед ще изпрати скъпоценното послание на Агнес Мойр. Мери щеше да го занесе заедно с един буркан домашно сладко и кейк. Възможно е и Агнес да е получила писмо, въпреки че, както госпожа Броуди самодоволно си помисли, това беше малко вероятно. Във всеки случай Агнес страшно щеше да се зарадва, ако научеше, по какъвто и да било начин, за героичните събития от пътуването на Мат и прекрасната новина за пристигането му. Мама много добре разбираше, че беше правилно веднага да изпрати писмото, а допълнителните дарове — сладкото и кейка — трябваше да подсладят още повече желаната вест за Агнес — добро и достойно момиче, което Мама напълно одобряваше.
Когато Мери се върна, Мама я попита:
— Какво каза баба за писмото на Мат?
— Нещо такова, че и на нея й се искало да опита вкуса на ананаса — отвърна Мери безразлично.
Мама настръхна и внимателно взе свещеното писмо от дъщеря си.
— Как е възможно! — възмути се тя. — Горкото момче за малко е щяло да се удави или да го изядат акулите. Би могла да се покажеш малко по-загрижена за брат си при такива опасности. Цяла сутрин се мъкнеш из къщи като убита. Ей, чуваш ли? Искам да изтичаш до Агнес днес след обед. Ще й занесеш и едно пакетче.
— Слушам — отговори Мери. — Кога трябва да се върна?
— Постой да си побъбрите с Агнес, ако искаш. Пък ако те покани на чай, позволявам ти да останеш. Нищо лошо не може да ти се случи в обществото на такава добра християнка като нея.
Мери не каза нищо, но умърлушените й движения се оживиха. Един безумен план, който витаеше неопределено в съзнанието й през предишната безсънна нощ, започна вече да се оформя при тази неочаквано предложена възможност.
Тя бе решила да отиде в Дарок. Да се осмели да отиде сама, би било за нея по всяко време трудно и опасно начинание, свързано с голям риск от разкриване и несполука. Но ако тя изобщо искаше някога да предприеме такова нечувано смело пътуване, навременната поръчка на Мама й предлагаше единствената възможност. Тя знаеше, че има влак от Ливънфорд за Дарок в два часа, който преминава четирите мили между двата града за петнадесет минути, и че същият влак се връща от Дарок в четири часа. Ако по чудо се решеше да тръгне, щеше да има повече от час и половина, за да постигне целта си, и това й се струваше достатъчно. Единственият въпрос, който я безпокоеше, бе дали ще успее да предаде пакетчето преди два часа и което беше още по-важно — дали ще успее да се откопчи от стесняващото и излиятелно гостоприемство на Агнес, за да не изпусне влака.
Цяла сутрин Мери работи упорито с мисълта, че трябва да бърза и свърши с домакинските си задължения преди един часа, когато хапна набързо няколко залъка и изтича горе да се преоблече. Но щом стигна в стаята си на горния етаж, я обхвана странно усещане. Изведнъж тя се почувствува лека, ефирна; пред смаяните й очи подът на стаята се задвижи леко нагоре и надолу бавно, с равномерно полюляване, стените също се наклониха към нея като събаряща се къщичка от карти; пред погледа й заигра дъга от светлини, последвани веднага от мрак. Краката й се подкосиха и тя тихо се свлече на пода припаднала. Дълго време Мери лежа на гърба си в безсъзнание. После постепенно затихналото й кръвообращение се възстанови благодарение на хоризонталното положение на тялото й, малки струйки кръв сякаш отново протекоха под мъртвешки бледата й кожа и тя с въздишка отвори очи, които веднага се спряха на часовника, показващ един и половина. Тя трескаво се повдигна на лакът и след няколко безплодни опита най-после успя да се изправи. Чувствуваше се несигурна и отмаляла, но на главата й бе леко и ясно. Пръстите й се прегъваха безсилно, но тя направи усилие, облече се набързо и се втурна надолу по стълбите.
Мама я посрещна с писмото и пакета и цял куп заръки, поздрави и пожелания за Агнес. Тя бе така погълната от доброжелателна щедрост, че не забеляза лошия вид на дъщеря си.
— И да не забравиш да й кажеш, че сладкото е от тази година — викна тя подир Мери на портата — и че в кейка съм сложила две яйца! И не й оставяй писмото! Кажи й, че си го искам обратно.
На Мери оставаха двадесет минути да стигне до гарата, тя нямаше време за губене. Тежкият пакет, съдържащ килограм кейк и килограм сладко, изпъваше ръката й: както беше прималяла, мисълта за разкошния кейк я разстройваше, а ароматичното сладко изпълваше с погнуса въображението й. Тя нямаше време да предаде пакета на Агнес, а явно бе невъзможно да го разнася цял следобед със себе си. Започнала бе вече едно отчаяно деяние и сега нещо я подбуждаше към нова дързост. Нещо я караше да се отърве от суетния подарък на Мама, да го пусне незабелязано в канала или да го захвърли в някой близък двор. Теглото му я изморяваше, а отвращението от мисълта за съдържанието му я тласна към внезапно безразсъдство. До тротоара бе застанало едно момченце, окъсано, босо и мръсно, и скръбно шареше с тебешир по тухлената стена. На минаване край него с внезапен греховен порив Мери бутна пакета в ръцете на слисания гамен. Без да съзнава какво върши, тя пошушна:
— Вземи! Бързо! Вътре има нещо за ядене!
Хлапето я изгледа удивено с ококорени очи, които показваха по-ясно от всяка членоразделна реч дълбокото му подозрение към разни непознати, които под предлог на човеколюбие се опитват да му натрапят тежки пакети. Поглеждайки я недоверчиво с едно око, то разкъса хартиената обвивка, за да се увери, че не го мамят, но когато богатото съдържание се разкри пред смаяния му поглед, мушна пакета под мишница, разви бясна скорост, преди тази странна дама да си е върнала здравия разум, и изчезна като дим надолу по улицата.
Мери бе потресена от собствената си наглост. Изведнъж й причерня, като се запита как ще скрие от майка си тази непростима постъпка, по какъв начин би могла да обясни безследното изчезване на плодовете на честния труд на Мама. Напразно се опитваше да се утеши с мисълта, че ще предаде писмото на Агнес, като се върне след четири часа; лицето й си остана разстроено по целия път до гарата.
Във влака за Дарок тя положи неимоверни усилия да съсредоточи измореното си внимание върху осъществяването на плана си, отбелязвайки предварително в ума си стъпките, които трябваше да предприеме; тя бе решена да не допусне повтаряне на слабостта и колебанието от предишния ден. Мери познаваше Дарок достатъчно добре, защото бе идвала тук няколко пъти, преди за нея градът да бъде обкръжен с романтичен ореол като място, където живееше Денис. Откакто тя узна, че той живее тук, това сиво градче, състоящо се предимно от химически и бояджийски заводи, чиито отпадъци често замърсяваха бистрите води на Ливън в долното му течение, бе претърпяло вълшебна и абсолютна метаморфоза. Лошо павираните тесни улички й се струваха широки, защото Денис ходеше по тях, опушените сгради и изглеждаха по-разкошни, защото между тях бе отрасъл той.
Приближавайки до този чаровен град, Мери, въпреки угнетяващата тревога, просто се задъха от нетърпение. Тя нямаше за цел да търси Денис, но не можеше да потисне напиращото в гърдите й вълнение от мисълта, че се приближава до него, че е в неговия град.
Когато влакът навлезе в дарокската гара, тя бързо напусна купето, предаде билета си и бе между първите неколцина пътници, които напускаха перона. С уверена стъпка и бързайки, колкото й позволяваха силите, тя премина по главната улица, сви изведнъж наляво и навлезе в тих жилищен квартал. Никой от минувачите не я познаваше; външността й не предизвикваше нито учудване, нито интерес. Въпреки че му липсваше атмосферата на административен център, Дарок бе голям колкото Ливънфорд и всъщност беше единственият голям град на разстояние от дванадесет мили, така че за Мери бе лесно да се гмурне незабелязано в оживените улици и да се слее с изпълващата ги тълпа. Именно затова тя бе избрала Дарок за сегашната си цел.
Когато измина половината улица, тя с облекчение установи, че паметта й не бе изменила. Изправена пред полукръг от къщи с тераси, тя решително се приближи до последния дом и веднага шумно позвъни. Дребна прислужница със синя памучна престилка отвори вратата.
— В къщи ли е докторът? — запита Мери.
— Моля, заповядайте — отговори малкото слугинче с безразлично изражение на човек, комуто е омръзнало да повтаря същите думи.
Прислужницата въведе Мери в чакалнята. Тя бе наредена бедно, с тънък протрит килим на пода, обзаведена с няколко стола, намиращи се в различна степен на разнебитеност, и голяма дъбова маса, върху която лежаха окъсани като баница стари списания и бе поставена розова порцеланова ваза с повехнали аспидистри.
— Как се казвате? — попита апатично малката робиня на вратата.
— Госпожица Уинифред Браун — отговори Мери отчетливо. Сега тя ясно съзна, че лъжеше! Вместо да седи в Ливънфорд в приятелски разговор със законната годеница на брат си, след като бе захвърлила пакета на майка си, тя се намираше тук на четири мили далеч, под лъжливо име, в къщата на непознат лекар, чийто адрес си бе спомнила само по някаква щастлива случайност. Слабата червенина, която покри лицето й, когато произнесе измисленото име, пламна по-ярко при тези нейни мисли и тя с усилие се помъчи да отхвърли от себе си съзнанието за виновност, преди да я въведат в кабинета.
Докторът беше човек на средна възраст, плешив, небрежно облечен, разочарован от живота, с бедна и безцветна клиентела. Сега не беше обичайният му приемен час и поради това той с право се сърдеше, но материалното му положение бе такова, че го принуждаваше да приема пациенти по всяко време. Той беше ерген. Домакинята му току-що му бе донесла обяд от тлъсто, варено говеждо месо и мазен пудинг, който той бе изял набързо, и тъкмо сега хроническото му лошо храносмилане, предизвикано от лошо приготвената храна, нередовното хранене и развалените зъби, от които страдаше, започваше болезнено да го измъчва. Той изненадано погледна Мери.
— При болен ли ме викате?
— Не. Дойдох да се посъветвам с вас — отвърна тя с далечен и неузнаваем глас.
— Седнете тогава — каза той рязко. Веднага усети, че тук има нещо необикновено, и раздразнението му се увеличи. Отдавна бе престанал да се интересува за клиническата страна на случаите и всяко отклонение от добре утъпканата рутина на ежедневната практика, свързана с бързо раздаване на шишенца, съдържащи разреден разтвор от евтини лекарства и бои, го ядосваше. Освен това щеше му се час по-скоро да се върне да легне на кушетката си; болезнен спазъм го сви в стомаха, като се сети, че вечерта го чакаше доста работа.
— Какво има? — продължи той лаконично.
Със запъване Мери започна да му обяснява, изчервяваше се, заекваше, отново продължаваше да говори като насън. Тя не знаеше как се бе изразила, но пробудените съмнения на доктора явно бяха потвърдени.
— Ще трябва да ви прегледам — съобщи й той студено. — Сега ли, или ще се върнете с… с майка си?
Едва разбрала думите му, Мери се чудеше какво да отговори.
Студените му обноски я обезсърчаваха, безсърдечният му израз я смразяваше, а и цялата му груба външност, провисналите неподстригани мустаци, мръсните нокти на пръстите и мазните петна по жилетката му я изпълваха с не по-малко чувство на силна антипатия. Тя обаче си каза, че трябва докрай да понесе изпитанието, и тихо пошепна:
— Не мога да дойда друг път, господин докторе!
— Тогава се съблечете и се пригответе! — каза той грубо, посочи кушетката и излезе от стаята.
С плахата си неловкост Мери едва успя да смъкне дрехите си и да легне на изтъркания прокъсан диван преди завръщането му. Със затворени очи и стиснати зъби тя се подложи на мъчителния и непохватен преглед. Душевно и физически за нея това бе изтезание. Неговата грубост и недодяланост сковаваше чувствителната й душа, допирането на неловките му пръсти я караше да се гърчи от болка. Най-после той свърши и след няколко кратки думи пак напусна стаята.
След пет минути Мери отново седеше на стола, облечена и нямо втренчена в доктора, който с тежки стъпки се върна до масичката си.
Този път докторът бе малко объркан. Той често се бе натъквал на това нещастие у жени от различни слоеве, но въпреки тромавия си, закоравял ум съзнаваше, че това момиче, по-скоро това изплашено дете, е непосветено и невинно. Той разбра, че неволната й дефлорация е съвпаднала със зачеването. Разбра и защо тя тъй самоуверено се представи с чуждо име и в неговото загрубяло сърце се пробуди смътно съжаление. Отначало с безпокойството на неуспелия лекар, който се страхува за мършавото си реноме, той подозираше, че тя ще го помоли по някакъв начин да я избави от състоянието й. Но сега съзна напълно колко голямо бе неведението й. Той се размърда неловко на стола и не знаеше как да започне.
— Не сте ли омъжена? — каза той най-после с потиснат глас.
Тя поклати глава, а очите й се овлажниха и разшириха от ужас.
— В такъв случай ви съветвам да се омъжите. Ще имате дете.
Отначало тя не разбра. После устните й се сгърчиха и разтрепераха, очите й се овлажниха и сълзи безшумно рукнаха по лицето й. Тя се чувствуваше парализирана, сякаш думите му я бяха зашеметили. Той й говореше, опитваше се да й обясни какво трябва да направи, какво да очаква, но тя едва го чуваше. Докторът се отдръпна назад; околните предмети изчезнаха; Мери се озова в сивата мъгла на крайно и несравнимо низвержение, сама с подлудяващо, ужасно съзнание за предстоящата, неизбежна трагедия. От време на време тя долавяше смисъла на част от думите му, като оскъдни проблясъци през вихрушката на мъглата около нея.
— Гледайте да не се тревожите! — чу тя гласа му. После през заобикалящия я мрак проникнаха думите:
— Вие сте млада, животът ви не е пропаднал.
Какво знаеше той? Какво го беше грижа? Добронамерените му банални думи я оставяха хладна и безучастна. Инстинктивно Мери почувствува, че представлява за доктора само един преходен и неприятен инцидент в монотонното ежедневие. Тя стана, попита какъв хонорар дължи и веднага забеляза в погледа на лекаря полуприкрито проблясване на облекчение. Усетът й не я излъга: щом взе парите и я изпрати до вратата, той хукна към шишето с бисмута, взе голяма доза, легна с тежка въздишка да си почине и веднага и напълно забрави за нея.
Беше точно три часът, когато тя излезе на улицата. Имаше един час до влака, ако изобщо щеше да го вземе. Душата й се изтезаваше и тя вървеше надолу по улицата, шепнейки: „Боже, боже защо направи това с мене? Никакво зло не съм ти сторила. Не давай да стане това! Не давай!“ Сляпо безразсъдство я обзе и тя се питаше как и защо всевишният е избрал именно нейното тяло за този мръсен експеримент. Порази я тази върховна несправедливост на божието всемогъщество. Странно, но тя не винеше Денис; тя просто се чувствуваше жертва на някаква ужасна и непонятна измама.
Не! Тя не винеше Денис; напротив, чувствуваше, че трябва да литне към него. Поради крайната си тревога тя пренебрегна всяка предпазливост и с напрегнато лице вървеше по главната улица, в далечния край на която се виждаше кръчма с надпис: „Ломонд — вино и спиртни напитки. Собственик Оуен Фойл“. Зад ъгъла имаше широка двойна порта, водеща към двора, откъдето открита извита стълба се изкачваше към жилището на Фойловци.
Мери изкачи стълбата и леко почука на вратата. Отвътре се чу дрънкане на пиано. Дрънкането продължи, но никой не дойде да отвори; после се чу глас:
— Рози, мила, има ли някой на вратата? Виж дали има някой!
Детски глас отговори:
— Сега упражнявам гамата, мамо, иди ти или почакай да потропат пак.
Звукът на пианото се разнесе отново с удвоена енергия и сила, показваща голямата усърдност.
След моментно колебание Мери щеше да потропа по-силно, но тъкмо протегна ръка и вън на двора се чу остро свиркане, което постепенно се приближаваше.
Тя се обърна и в същия миг Денис се появи пред стълбата с любопитно наведена назад глава. Очите му се разшириха от изненада, като я видя. Веднага забеляза, че Мери е страшно разстроена, и изтича нагоре по стълбата.
— Мери! — викна той припряно. — Какво има?
Тя не можа да отговори; дори не можа да каже името му.
— Какво има, скъпа Мери? — зашепна Денис, като се приближи, взе студената й ръка и нежно я загали. — Баща ти ли?
Тя поклати глава, без да го погледне, за да не избухне в плач.
— Да се махнем оттук — продума тя. — Да се махнем оттук, преди да дойде някой.
Угнетен, Денис бавно я последва надолу по стълбата.
На улицата той разгневен запита:
— Да не са се държали лошо с теб у вас? Кажи ми бързо какво те мъчи, мила. Ако някой те е ударил, ще го убия!
Настъпи мълчание. После тя каза бавно, неясно, мъчително и всяка дума се откъсваше от устните й като огромна тежест:
— Ще имам дете.
Лицето на Денис побледня, сякаш му нанесоха страшна рана, и постепенно ставаше още по-бледо, като че ли силата и жизнеността му се изцеждаха от него. Той пусна ръката й и я загледа с разширени, уплашени очи.
— Сигурна ли си? — попита той най-подир.
— Сигурна съм.
— Откъде знаеш?
— Нещо не беше в ред с мен. Ходих при лекар. Той ми каза.
— На лекар? Значи сигурно е?
— Сигурно — глухо повтори тя.
Значи случило се беше нещо безвъзвратно. Само с едно изречение тя бе стоварила върху плещите му бреме на нещастие и отговорност, което превърна веселото, подсвиркващо момче в зрял, загрижен мъж. Любовта им се оказа клопка, любовните игри и тайните срещи от миналото бяха просто уловка, които го примамиха и впримчиха в тази заплетена история. Приятните идилични планове да се ожени за нея, увлекателните приготовления, които той замисляше, сега му тежаха като вериги, приковаващи го към задължението, което той неизбежно трябваше да изпълни. Тежка въздишка се откъсна от гърдите му. В мъжката компания, сред която той се движеше, нищо не се смяташе за по-унизително или по-смешно от това да те накарат да се ожениш по принуда. Той ще загуби престижа си, ще му се подиграват по улиците, името му ще стане посмешище. Положението му се стори толкова непоносимо, че го обхвана желание да бяга и за миг в главата му се мярнаха Канада, Австралия, Америка. Той често бе мислил да емигрира, но възможностите, които съществуваха в тези нови страни за един свободен, млад човек, никога не бяха му се виждали така привлекателни както сега. Нова мисъл му дойде наум.
— Кога каза докторът, че ще…
Той замълча, неспособен да довърши изречението. Все пак тя може да разбере смисъла.
— Той каза през февруари — отговори тя и извърна лице.
Само пет месеца още и той ще бъде баща на детето й! В онази прекрасна нощ, която те прекараха заедно край Ливън, е било заченато дете, дете, което ще остане без име, ако той не се ожени за нея незабавно. Наложителната необходимост да се ожени отново угнетяващо му се натрапи. Той не знаеше колко време можеше тя да остане неразкрита, преди бременността й да стане очевидна. Макар понякога да бе слушал сред другарите си разкази как селски момичета, работещи на полето, са оставали неразкрити чак до самото раждане, той се съмняваше дали Мери ще има силата и издръжливостта да се прикрива продължително. И все пак тя трябваше да се прикрива. Той не беше в състояние веднага да й създаде дом. Тя трябваше да почака. Разбира се, още нищо не се виждаше. Той я изгледа внимателно и докато наблюдаваше грохналата й фигура, обременена с много по-тежко отчаяние от неговото, за пръв път помисли за нея вместо за себе си.
След като му бе казала всичко, тя безпомощно чакаше, сякаш покорно се осланяше на него да направлява движенията й. Отпуснатата й поза му напомни, че трябва да й каже какво да прави. С огромно усилие той се съвзе, но все пак думите му звучаха рязко и неубедително.
— Забъркали сме една каша, Мери, но все ще се оправим някак. Трябва да поговорим.
— Трябва ли да се върна в Ливънфорд? — попита тя тихо.
Той помисли малко, преди да отговори:
— Страхувам се, че за теб ще е най-добре така да направиш. С влака ли дойде?
— Да, и ако ще се връщам, трябва да замина в четири часа.
Той измъкна часовника си, който показваше три и половина. Макар че бяха разменили само няколко думи, те бяха стояли на улицата половин час.
— Не може да чакаш следващия влак — съгласи се той. — Ще стане много късно.
Изведнъж му дойде нещо на ум. По това време чакалнята на гарата обикновено беше празна; те можеха да седнат там до тръгването на влака. Денис я хвана под ръка. При тази първа нежност, която той прояви към нея, след като му бе съобщила ужасната новина, Мери го погледна жално и измъченото й лице се озари от бледа усмивка.
— Само тебе имам, Денис — пошепна тя, когато тръгнаха заедно.
Но за нещастие чакалнята на гарата бе пълна; една баба, няколко ратаи и двама бояджийски работници седяха и зяпаха един към друг и към голите стени. Невъзможно беше да се разговаря тук и затова Денис изведе Мери на далечния край на перона, където, след като бе успял да се съвземе през кратката разходка и след като си бе припомнил чрез допира на ръката й за нейния чар и красота, за прекрасната привлекателност на свежото й тяло, той събра сили да се усмихне.
— Не е толкова страшно, Мери, в края на краищата, щом сме заедно.
— Ако сега ме изоставиш, Денис, ще се удавя в Ливън. Ще се убия по някакъв начин.
Очите му срещнаха нейните и той можа да види, че тя съвсем сериозно произнася всяка една от тези мрачни думи. Той отново нежно притисна ръката й. Как можа дори за миг да помисли да изостави това мило, беззащитно същество, което щеше и до днес да е девица, ако не беше той, и което пак заради него скоро щеше да стане майка. И колко страстно привързана беше тя към него! Той изпита буйна радост, като видя как напълно Мери зависеше от него и как покорно се подчинява на волята му. Духът му се съвзе от смазващия удар, който бе понесъл, и той започна да мисли свързано и нормално.
— Всичко ще оставиш на мен! — каза той.
— Всичко — повтори тя.
— Тогава трябва да си идеш в къщи, мила, и да се помъчиш да се държиш, като че ли нищо не е било. Зная колко ще ни е трудно, но трябва да ми дадеш колкото може повече време да се приготвя.
— Кога можем да се оженим?
Тези думи й струваха неимоверни усилия, но сега, когато вече знаеше всичко, тя смътно чувствуваше, че тялото й ще остане осквернено, докато не узнае кога той ще се ожени за нея.
Той размисли.
— Към края на годината ми предстои голяма обиколка по служба — тя е много важна. Можеш ли да чакаш, докато мине тя? — запита той несигурно. Дотогава бих могъл да приготвя всичко… И ще можем да се оженим и веднага да се нанесем в някоя малка къщичка… Не в Дарок или Ливънфорд, но може би в Гаршейк.
Идеята му за къщичка в Гаршейк ги ободри. И двамата веднага си представиха тихото старо селце, скупчено тъй уютно до устието на реката.
— Бих могла да чакам дотогава — отговори Мери с копнеж и видя в мислите си една от малките варосани къщички на селото, заградена с червени рози, с порта, обрасла с пълзящ клематис — къщичката, в която детето по тайнствен начин щеше да дойде в прегръдките й. Тя погледна Денис и почти се усмихна.
— Няма да те изоставя, мила — каза той. — Ако си храбра… и издържиш колкото може повече.
Влакът навлезе в гарата и бабата, ратаите и двамата работници се втурнаха към местата си. Мери можа само набързо да се сбогува с Денис, който я настани в купето. Влакът тръгна, той затича до него и до последния момент държа ръката й, а когато трябваше да се пуснат, Мери сърцато му извика:
— Помня девиза ти, Денис, скъпи!
Той се усмихна и в отговор размаха шапка, докато влакът се скри зад завоя и те се изгубиха от поглед.
Мери наистина бе храбра, а сега, след като узна най-лошото, бе готова да употреби цялата си издръжливост, за да постигне единствената си надежда за щастие. Срещата с Денис я спаси. Той беше и в бъдеще щеше да бъде спасение за нея. Подкрепена от съзнанието, че е споделила тайната си с него, тя сега усещаше у себе си сили да понесе всичко, докато той я отведе завинаги. Тя потреперя при спомена за посещението при доктора, но решително потисна в паметта си противните преживявания от последните два часа. Заради Денис щеше да бъде храбра.
Завърнала се в Ливънфорд, Мери побърза да предаде писмото на Агнес Мойр и с облекчение узна, че Агнес се е качила горе да изпие чая си. Затова Мери й остави писмото в магазина заедно с всички поздрави и заръки на госпожа Броуди и изчезна, доволна, че не я разпитваха.
По пътя към къщи тя размисли, че майка й положително щеше да разкрие по-късно постъпката й с пакета, но тъй като бе забъркана в по-дълбока и по-сериозна неприятност, това й изглеждаше безразлично. Мама можеше да гълчи, да плаче или да се тюхка колкото ще, Мери знаеше, че само след няколко месеца ще напусне тази къща, която сега мразеше. Всичките й мисли и чувства се насочиха към изкусителното предложение на Денис и във въображението си тя го превръщаше в действителност. Отхвърляйки от себе си мисълта за сегашното си състояние, тя стремително съсредоточи пламенните си надежди върху къщичката, която щеше да споделя с него в Гаршейк.


VIII

Броуди седеше в кантората си и четеше „Ливънфорд адвъртайзър“. Вратата бе леко отворена, така че да може от време на време да отправя бдителен поглед към магазина, без да прекъсва приятното четене на вестника. Пери бе болен, на легло, както съобщи тази сутрин развълнувана майка му. Имал голям цирей, който донякъде му пречел да ходи и съвсем не му позволявал да сяда. Броуди промърмори недоволно, че иска от помощника си да стои, а не да седи, но неохотно се съгласи да го освободи днес, когато го увериха, че благодарение на непрекъснатите компреси страдалецът положително щял да бъде облекчен и да се яви на работа на другия ден. Седнал като на трон на стола си на върха на стълбата, водеща към светилището му, Броуди посвети почти изключително вниманието си на репортажа за селскостопанската изложба. Той се радваше, че не идват много купувачи тази сутрин и че не е принуден да се унижава да върши грубата работа в магазина, от която се отвращаваше и която изцяло предоставяше на Пери. Преди няколко минутки той трябваше да напусне стола си, за да обслужи един работник, който недодялано нахълта в магазина; във възмущението си отпрати човека с първата шапка, която му попадна в ръце. „Какво ме е грижа — помисли си той — дали шапката му става, или не!“ Той не можеше да се безпокои за такива дяволски дреболии; това беше работа за Пери; Броуди искаше да прочете вестника си на спокойствие като всеки джентълмен.
С вид на обиден той се върна на мястото си и отново се захвана с уводните редове на репортажа.
„Ливънфордската градска и областна годишна изложба на добитък — прочете той — се състоя в събота, 21 того, и бе посетена от Многобройни и изтъкнати гости.“ Той прочете целия репортаж бавно, внимателно, търпеливо и към края на статията стигна до частта, започваща с думите: „Между присъствуващите…“ Очите му светнаха напрегнато и триумфално блеснаха, като видя, че името му бе напечатано. Сред изтъкнатите имена от града и графството към края на списъка, естествено, но не съвсем накрая, стоеше името на Джеймс Броуди. Той победоносно удари с юмрук по масата. Ей богу, това ще им даде да разберат! Всички четяха „Ливънфорд адвъртайзър“, който излизаше веднъж седмично в петък — всички щяха да видят името му да се откроява близо до името на човека от ранга на лорд управителя на графството. Броуди засия от суетност. Той обичаше да гледа името си напечатано. Главното „Д“ от Джеймс имаше особена обаятелна извивка, а що се отнася до презимето му — не, името на рода! — той се гордееше с него повече, отколкото с всичко друго, което притежаваше, взето заедно. Той вирна глава на една страна, без да откъсва поглед от своето прелестно име. Всъщност бе прочел дългия репортаж, измъчвайки се с многословието му, единствено за да види себе си изтъкнат в очите на общественото внимание посредством тези две напечатани думи. Той просто ги поглъщаше с очи.
Джеймс Броуди! Устните му неволно се нагласяха, за да произнесат тези две думи, които беззвучно се въртяха на езика му. „Горд човек си ти, Броуди — прошепна той на себе си. — Ех, колко си горд! — Но кълна се, има защо.“
Очите му се замъглиха от силата на чувствата му, целият списък от бляскави личности с техните титли, чинове и отличия отпадна от зрителното му поле, остана единственото име, което сякаш неизличимо се бе отпечатало върху ретината му. Джеймс Броуди! Нищо не можеше да надмине тези прости, но съдържателни думи.
Мислите му леко се отклониха от своя ход и ноздрите му се разшириха от възмущение, като си спомни, че бе трябвало да се унизи в собствените си очи, като обслужва един прост работник през същата тази сутрин. Това можеше да става преди двадесет години, когато бе още млад и се бореше и бе принуден да се заеме с търговия поради обстоятелства, които не зависеха от него. Но сега той имаше нает слуга, който трябваше да работи вместо него. Той почувствува тазсутрешната случка като петно върху името си и в гърдите му се надигна яростно възмущение срещу нещастния Пери, загдето го бе изоставил.
— Ще му дам аз един цирей — викна Броуди. — Тоя пъпчив дребосък!
Броуди открай време знаеше, че не е роден за търговия, но тъй като трябваше да приеме тази професия, той преобрази съдържанието й в нещо, което по-подхождаше на неговото име и положение. Той никога не бе се считал за търговец и още от самото начало бе възприел ролята на обеднял благородник, принуден да живее от неподходящо и недостойно занятие. Той смяташе, че самата му личност по странен път бе придала благородство на професията му и я превръщаше в нещо достойно за него. Тя престана да бъде нещо мизерно и се превърна в нещо изключително. От самото начало той никога не бе тичал подир хората — всъщност те бяха принудени да играят по неговата свирка и да му уйдисват на всяка слабост и прищявка.
На млади години веднъж бе изхвърлил един човек от магазина си заради една нелюбезна дума; бе стреснал града и го бе накарал да го признае. Не се молеше за благосклонност, а се изправяше изпъчен, сякаш казваше: „Приемете ме такъв, какъвто съм, или ме оставете на мира!“ Това ненормално поведение се бе увенчало с изключителен успех. Той си бе създал име на груб, но абсолютно честен и открит в постъпките си човек; най-дръзките му максими се повтаряха като епиграми в градските клюки; благородниците го признаваха — както се изразяваха тук — за „личност“, а оригиналната му индивидуалност му спечели тяхното покровителство. Но колкото повече се развиваше характерът му, толкова по-силно презираше той средствата, които му бяха донесли известност.
Сега той се смяташе за изтъкната личност, надрасъл изискванията на търговията. Той изпитваше огромно задоволство, че е успял да постигне известност въпреки недостойния характер на професията си. Огромната му гордост му пречеше да направи разлика между известността, която бе постигнал, и по-благородната почит, към която се стремеше. Успехът го настървяваше още повече. Той искаше името му да прогърми. „Ще им дам да разберат — прошепна той арогантно. — Ще им дам да разберат какво мога аз!“
В този момент някой влезе в магазина. Броуди погледна разгневен; властният му поглед предупреждаваше натрапника да не дръзва да поиска обслужване от човека, който е равен на местните благородници. Но за негово учудване не го помолиха да слезе. Един младеж прескочи леко тезгяха, изкачи се по стълбата и влезе в кантората, като затвори вратата след себе си. Това беше Денис Фойл.
Преди три дни, когато изпрати Мери с влака, лавина от угризения на съвестта се стовари върху Денис и веднага го погълна. Той смяташе, че се бе отнесъл към Мери студено, страхливо и егоистично. Внезапният удар върху самочувствието му го завари така неподготвен, че в момента забрави до каква степен държеше на нея. Но той я обичаше; всъщност сега, когато тя бе далеч от него, той съзна по-зряло, че копнее за нея. Тежкото бреме на нейното състояние й придаваше, ако се замислеше човек по-добре, една трогателна привлекателност, на която той досега бе устоявал. Ако неговото положение бе неприятно, нейното бе непоносимо, а той не й предложи друго облекчение освен няколко жалки и разнежени съболезнования. Душата му се свиваше от безпокойство какво ли мисли Мери сега за неговата презрителна страхливост и несъобразителност; изпълваше го с отчаяние мисълта, че не може да се срещне с нея и да й каже какво чувствува, да изрази най-пламенно своето разкаяние и любов.
В продължение на два дни той понасяше напора на тези постепенно засилващи се чувства, докато изведнъж му хрумна един съвсем определен и необикновен начин на действие, който му се видя смел, силен и дръзновен. Всъщност това бе реакцията на опънатите му нерви под градушката от самообвинения и макар планът му да бе прибързан, самонадеян и глупав и да представляваше само отдушник за потиснатите му чувства, в него Денис виждаше възможност да се реабилитира пред себе си и пред Мери.
Именно този порив да се оправдае го накара да застане сега пред Броуди и да каже:
— Дойдох по този начин, господин Броуди, защото помислих, че иначе може да не се съгласите да ме приемете. Аз съм Денис Фойл от Дарок.
Броуди бе смаян от неочакваността на появата на Денис и от дързостта, която тя означаваше, но не се издаде. Той се отпусна по-удобно на стола си; главата му сякаш потъна между огромните рамене, като скала, забодена на билото на рид.
— Синът на кръчмаря? — пренебрежително се засмя той.
— Точно така — отвърна Денис учтиво.
— Е, господин Денис Фойл — Броуди иронично подчерта думата господин, — какво търсите тук?
Той се надяваше да предизвика Фойл да го нападне, за да си направи удоволствието да го пребие.
Денис го изгледа открито и без да обръща внимание на тона му, продължи, както бе намислил:
— Може би сте изненадан от посещението ми, но смятах, че трябва да дойда при вас, господин Броуди. Повече от три месеца не съм се срещал с дъщеря ви, госпожица Мери Броуди. Тя упорито ме отбягва. Искам да ви кажа откровено, че изпитвам чувства към дъщеря ви и дойдох да ви помоля да ми позволите да се срещам с нея.
Броуди вдигна поглед към младежа. Лицето му бе мрачно, неподвижно като маска и не показваше нищо от надигащата се в него вълна на удивление и гняв. Като хвърли къс, дебнещ поглед към Фойл, той каза бавно:
— Драго ми е да чуя от собствените ви уста, че заповедите ми се изпълняват. Дъщеря ми отказва да се среща с вас, защото аз й забраних дори да ви погледне! Чувате ли? Забраних й, и пак й забранявам, след като видях какво представлявате.
— Защо, господин Броуди, ако мога да попитам?
— Трябва ли да ви обяснявам постъпките си? Фактът, че съм заповядал, е достатъчен за дъщеря ми. Аз не й обяснявам, аз заповядвам!
— Господин Броуди, бих искал да зная какво имате против мен. Ще направя всичко по силите си, да отговоря на изискванията ви във всяко отношение. — С цялата си убедителност Фойл се опитваше да го умилостиви. — Много държа да ви задоволя. Кажете само какво желаете и аз ще го направя.
Броуди се озъби насреща му:
— Желая да махнете мазната си физиономия от кантората ми и никога вече да не я показвате в Ливънфорд. Колкото по-бързо направите това, толкова по-добре ще ме задоволите.
С извинителна усмивка Фойл отговори:
— Значи възразявате само срещу физиономията ми, господин Броуди.
Той чувствуваше, че трябва някак си да спечели втория рунд.
Броуди започна да кипи от ярост; дразнеше го мисълта, че не може да накара тоя хлапак да сведе поглед, нито да го предизвика да избухне. С усилие се овладя и каза саркастично:
— Нямам навика да разменям мисли с такива като вас, но тъй като имам малко свободно време, ще ви кажа какво имам против. Мери Броуди е дама, тя има в жилите си кръв, с която и една херцогиня може да се гордее, и тя е моя дъщеря. Вие сте долна ирландска измет, нищо, което е произлязло от нищо. Баща ви продава евтина ракия и не се съмнявам, че вашите деди са яли картофени кори направо от гърнето.
Денис още устояваше, без да мигне на погледа му, макар и той да кипеше от обидите. Но отчаяно си налагаше да остане спокоен.
— Обстоятелството, че съм ирландец, положително не ме опетнява — отвърна той с равен глас. — Аз не пия нито капка. Всъщност аз се занимавам със съвсем друга работа, която смятам някой ден да ми донесе големи доходи.
— Чувал съм за работата ви, миличък. Дълги обиколки из провинцията, а после отново се мотаете с дни. Познавам ги такива като вас. Ако мислите, че можете да спечелите пари, като разнасяте чай из Шотландия, значи, сте глупав, а ако мислите, че такава пършива служба може да ви реабилитира за калпавото ви семейство, трябва да сте луд.
— Искам да ме оставите да ви обясня, господин Броуди.
Броуди го изгледа диво.
— Ще ми обяснявате! Вие смеете да ми говорите така, проклет пътуващ търговец! Знаете ли с кого говорите? Погледнете! — ревна той, размаха вестника и го просна пред младежа. — Вижте това, нали можете да четете! С такива хора се събирам аз! — Той изпъчи гърди и викна: — По-скоро бих пуснал дъщеря си да се търкаля със свинете, отколкото да ви стане жена.
С голямо усилие Фойл отново се удържа.
— Господин Броуди — помоли се той. — Искам да ме изслушате. Вие сигурно ще признаете, че човекът е това, каквото направи със себе си — че сам определя съдбата си, независимо от това, какви са родителите му. Аз не се срамувам от произхода си и ако възразявате срещу него, това не е позор за мен.
Броуди го погледна намръщено.
— Осмелявате се да ми приказвате за тоя проклет новоизмислен социализъм! — ревна той сърдито. — Всички хора са равни, така ли? И какво още? Глупак! Това ми стига. Махайте се!
Денис не помръдна. Той ясно видя, че този човек не разбира от разумни доводи, че по-лесно би пробил каменна стена с главата си; разбира, че при такъв баща животът на Мери трябва да е непрекъснат низ от ужасни нещастия. Но именно заради нея реши да се въздържи и каза съвсем спокойно:
— Съжалявам ви, господин Броуди. Вие принадлежите на епоха, която отминава; вие не разбирате прогреса. Вие не разбирате какво значи да си създаваш приятели, вие можете да си създавате само врагове. Лудият не съм аз!
Броуди се надигна с дебнещ вид, той беше побеснял като раздразнен бик.
— Ще се махнеш ли оттук, прасе? — каза той дрезгаво. — Или чакаш да те смажа?
Той тежко пристъпи към младежа. Денис би могъл да напусне кантората за миг, но скритото му упорство бе предизвикано от обидите на Броуди и макар да знаеше, че заради Мери трябва да си отиде, той остана. Уверен, че ще съумее да се отбранява, той не се плашеше от силата на Броуди и схвана също, че ако си отиде сега, Броуди ще си помисли, че го е изхвърлил като бито куче. С глас, подавен от отвращение, Денис извика:
— Не ме докосвайте! Търпях обидите ви, но не си позволявайте нищо повече!
При тези думи яростта на Броуди почти го задуши.
— Как не! — извика той, а дишането му стана често и шумно. — Хванах те като плъх в капан и ще те смажа като плъх.
С тежки, бавни стъпки той бавно напредваше към Денис, внимателно маневрираше с огромното си надвиснало тяло към него; после, като приближи на по-малко от метър до младежа, толкова близо, че Денис не би могъл да се изплъзне, устните му злобно оголиха венците. Изведнъж той вдигна гигантския си юмрук и със смазваща сила замахна към главата на младия Фойл. Чу се остро, хрупкаво изпращяване. Ударът не падна върху главата на Денис; по-бърз от светкавица, той се бе отдръпнал настрана и юмрукът на Броуди се стовари върху стената със силата на ковашки чук. Дясната му ръка увисна безжизнено: китката беше счупена. Денис сложи ръка на дръжката на вратата и спокойно каза:
— Съжалявам, господин Броуди. Виждам, че все пак има неща, които не разбирате. Предупредих ви да не опитвате подобно нещо.
След това излезе, и то точно навреме. Тежкият махагонов въртящ се стол, захвърлен през стаята от лявата ръка на Броуди като от катапулт, се блъсна във вратата и разби стъклата и рамката на хиляди късчета.
С треперещи ноздри и увиснала ръка Броуди стърчеше и тъпо съзерцаваше опустошението, което бе причинил. Той не усещаше никаква болка в наранената ръка, а само невъзможност да я движи, но гърдите му щяха да се пръснат от ярост заради поражението. Фактът, че това младо пале не само не се уплаши, но и можа да се изплъзне, го караше да се гърчи от наранена гордост; физическата болка беше нищо, но пораженията върху самочувствието му бяха убийствени.
Пръстите на лявата му ръка се свиха конвулсивно. Още една минута и той щеше да го хване, и пребие; Броуди беше сигурен в това. Но да остане победен, без да му е нанесъл поне един удар! Само някакъв слаб остатък от самообладание и здрав разум му попречиха да хукне слепешком по улицата подир Фойл и да се опита да го настигне и да му строши костите. За пръв път в живота му някой бе дръзнал да го изиграе и той изскърца със зъби при мисълта, че бе посрамен и надхитрен от този нахален и долен хлапак.
— Ей богу, ще го накарам да ми плати за това! — викна той в празната стая.
После погледна безполезната си ръка, която вече бе посиняла, отекла и подпухнала. Разбра, че трябва да се погрижи за нея и че ще трябва да измисли нещо за обяснение — някаква глупава история, че се е подхлъзнал по стълбите. Той сърдито напусна магазина, затръшна външната врата, заключи я и тръгна.
Междувременно Денис схвана, че с прибързаната си постъпка е нанесъл неизмерима вреда на Мери и на себе си. Преди разговора той си въобразяваше, че би могъл да разположи към себе си баща й и да получи съгласието му да се среща с нея. Смяташе, че така ще им е по-лесно да подготвят събитията и да изработят определен план за бягство. Всъщност той самонадеяно бе очаквал Броуди да започне да го гледа с по-малко неодобрение и дори да изпита към него известна благосклонност. Ако успееше, това несъмнено щеше да улесни внезапните стъпки, които те по-късно биха били принудени да предприемат, и щеше да смекчи удара от неизбежното разкриване.
Тогава той още не познаваше Броуди. Често се бе замислял над разказите на Мери, но си въобразяваше, че думите й са повлияни от детински страх или че чувствителната й природа преувеличава силата на грозните му наклонности. Сега вече напълно разбираше ужаса й от Броуди, почувствува, че забележките й са били дори прекалено снизходителни. Само преди няколко мига той го бе видял в състояние на такава невъздържана злоба, че започна да се страхува за Мери и многократно се прокле заради безразсъдната си постъпка.
Денис бе напълно объркан и не знаеше какво да направи, когато изведнъж, като минаваше покрай една книжарница на Хай стрийт, му дойде мисълта, че може да й пише писмо и да я помоли да се срещнат на другия ден. Влезе в книжарницата и купи лист хартия и плик. Въпреки безпокойството си той си бе запазил способността да печели хората и с чара си накара възрастната дама зад тезгяха да му продаде една марка и да му услужи с перо и мастило. Тя стори това на драго сърце, с майчинска усмивка, и докато той пишеше кратката бележка за Мери, го гледаше доброжелателно с крайчеца на окото си. Като свърши, той й благодари любезно и тъкмо щеше да пусне писмото в кутията пред книжарницата, когато го осени нова мисъл и той дръпна ръката си като опарен. Денис бавно се отвърна от пощенската кутия и като се замисли над новата опасност, накъса писмото на малки парченца и ги пръсна по улицата. Той се бе сетил, че ако случайно писмото бъде заловено, Броуди веднага ще разбере, че е бил умишлено измамен, че те с Мери са се срещали тайно през цялото време. Денис вече бе направил една сериозна грешка през деня и реши да не допуска друга. Той закопча плътно сакото си, мушна ръце в джобовете, издаде брадичката си войнствено напред и бързо се отдалечи. Решил бе да разузнае околностите на къщата на Броуди.
Денис не познаваше тази част на града и малко се полута в предградието, но благодарение на чувството си за ориентация след много обиколки най-после видя дома на Мери. Никога не бе виждал тази къща и сега, след като я разгледа, остана поразен. Тя му приличаше повече на затвор, отколкото на жилище и му изглеждаше толкова неподходяща за подслон на нежната и мила Мери, както някое тъмно и пусто подземие за гнездо на гълъбица. Грубите, сиви стени сякаш бяха безвъзвратно сключени около любимата му, острите зъбери символизираха робството й, дълбоките като амбразури прозорци провъзгласяваха, че над нея тегне неумолимо насилие.
Като разгледа къщата, Денис промърмори:
„С радост ще я измъкна оттук, а и тя на драго сърце ще дойде. Този човек не е в ред. Има нещо объркано в ума му. И къщата някак си е като него.“
Все още мрачен и безпокоен, той пропълзя в една пролука в живия плет от глогини зад себе си, седна на земята, запали цигара и започна да прехвърля в ума си различни планове. Изправен пред наложителната необходимост да види Мери, Денис започна да обмисля редица невъзможни проекти и непредпазливи кроежи за постигане на целта си. Страх го беше да не направи нова лекомислена грешка, но все пак беше убеден, че трябва да види Мери веднага — в противен случай тази възможност би била загубена завинаги. Цигарата му вече догаряше, когато изведнъж мрачният израз се разнесе от лицето му и той дръзко се усмихна на очебийната простота на отличната мисъл, която му хрумна. Нищо не можеше да му попречи сега, посред бял ден, да се приближи смело и да почука на входната врата. Почти сигурно беше, че Мери сама ще отвори вратата, след което той веднага щеше да й даде знак да мълчи, щеше да предаде в ръцете и една бележка и да си отиде също тъй прилично и открито, както бе дошъл. Той знаеше достатъчно за семейството, за да предположи, че докато Броуди е на работа, а малката Неси е на училище, единствено госпожа Броуди освен Мери би могла да отвори. Дори и да станеше така, тя нямаше да го познае, тъй като Броуди още не бе я предупредил за него и Денис просто щеше да попита за някое измислено лице, щеше да се извини и бързо да се отдалечи.
Той нетърпеливо откъсна един лист от бележника си и надраска с молив кратко писъмце, в което казваше на Мери, че я обича и я молеше да се срещнат пред градската библиотека на другата вечер. Той би предпочел да избере по-скрито място за срещата, но се страхуваше, че тя би могла да напусне къщата единствено под предлог, че отива в библиотеката. Той завърши писъмцето, сгъна го на малък правилен четириъгълник, скочи и изтърси праха от дрехите си. С бодър поглед се обърна към къщата и вече бе приел наивното и невинно изражение на случаен посетител, когато изведнъж лицето му се удължи, челото му се помрачи и той бързо се хвърли назад в скривалището си. От долния край на улицата се задаваше сам Броуди с превързана и увиснала на шията ръка.
Денис прехапа устни. Явно не му вървеше! Сега беше невъзможно да се приближи до къщата. Огорчен, разбра, че Броуди в яда си положително ще предупреди всички в къщи и по този начин ще го лиши от възможността да осъществи успешно плана си при друг случай. С болка на сърце Денис си помисли, че гневът на Броуди може да се стовари върху Мери, въпреки че при нещастния разговор в магазина той така внимателно я бе прикрил. Той проследи Броуди, който се приближаваше, откри загрижен, че наранената ръка бе гипсирана, забеляза буреносния облак на лицето му, видя как Броуди яростно разтвори портата и влезе в дома. Денис се измъчваше от тежки предчувствия. Стана му ясно, че докато Мери живее с този чудовищен човек в тази чудовищна къща, за нея няма да има покой. Той напрегна слуха си, за да долови някакъв шум, някакъв вик, зов за помощ и остана така дълго време. Но имаше само тишина — тишина зад студените сиви зидове на това причудливо жилище. Най-после Денис стана и умърлушен се отдалечи.


IX

Мери Броуди бе седнала и плетеше чорапи на баща си. Наведена леко напред, с бледо и помръкнало лице, тя бе вперила поглед в дългите стоманени игли, които бляскаха автоматично в бързите й пръсти. „Кликкликклик“ — пееха иглите. Напоследък тя сякаш не чуваше нищо освен този звук, защото през цялото си свободно време бе заета с плетене. Мама беше отсъдила мъдро: както дяволът не бива да остава без работа, тъй и Мери трябва да се занимава с нещо дори когато почива, и тя й постави задача всяка седмица да изплита по един чифт чорапи. Сега Мери довършваше шестия чифт.
Старата баба Броуди седеше и я наблюдаваше със стиснати, сякаш зашити устни. Беше сложила изсъхналите си крака един въз друг, като със свободния крак отмерваше такта на песента на иглите; не продумваше ни дума, а бе приковала непроницаем поглед върху Мери, сякаш премисляше всевъзможни неща, които никой, а най-малко Мери, би могъл да знае. Понякога на Мери и се струваше, че тези помътнели тъпоумни очи я пронизват, четейки мислите й, пълни с отмъстително подозрение, а когато погледите им се срещнеха, враждебна искра проблясваше в замръзналите зеници на бабата. Напоследък Мери изпитваше чувството, че очите на старата Сибила я омагьосват и тя движи уморените си пръсти неспирно, въпреки волята си, мъчейки се да свърши едно безкрайно кълбо прежда.
За старицата бе приятно развлечение да наблюдава младото момиче, но същевременно това бе неин дълг, задача, поставена й преди шест седмици. Тя леко поклащаше глава, припомняйки си онзи невъобразим следобед, когато синът и си дойде с превързана ръка и лице, мрачно като нощ; спомни си онова важно съвещание между Броуди и съпругата му зад заключената врата на гостната. Нямаше ни помен от обикновените кавги, никаква врява из къщата — само сурово, гнетящо мълчание. Тя не можеше да разбере какво бе станало, но сигурно някакво голямо нещастие бе надвиснало. След това дни наред по лицето на снаха й бе изписана уплаха; устните на госпожа Броуди потрепваха, когато съобщи на старата, че трябва да пази Мери. Тя каза само: „Мери не бива да излиза от къщата! Нито крачка навън от пътната врата! Това е заповед!“ Мери беше затворница, това беше всичко, а бабата отсега нататък беше тъмничар. Зад маската на лицето си тя се наслаждаваше на тази мисъл, на мисълта, че Мери е в немилост. Тя никога не бе обичала момичето и възложената й сега работа я изпълваше с дълбоко удовлетворение и наслада.
Размислите й бяха прекъснати от влизането на госпожа Броуди. Мама подири с очи Мери.
— Сви ли вече петата? — осведоми се тя, като се мъчеше да се покаже заинтересувана.
— Почти — отвърна Мери, а бледото й лице не промени израза си на безразлично равнодушие.
— Работата ти спори. Ще наплетеш за баща си цял куп чорапи за зимата още преди да са се свършили всичките.
— Мога ли да изляза малко в градината?
Майка й с престорена загриженост погледна през прозореца.
— Всичко е прогизнало от дъжда, Мери. Мисля, че ще е по-добре да не излизаш точно сега. Когато Неси си дойде, може би ще престане и тогава можеш да я изведеш на разходка в задния двор.
Глупавата дипломация на Мама! Волята на Броуди, прикрита зад благовидни съвети или изразявани явно под формата на възвишени цитати от светото писание, пристягаше Мери като примка в продължение на шест седмици, всяка от които бе сякаш година — година с дълги, дълги дни. Толкова потисната и слаба бе сега волята й за съпротива, че тя се чувствуваше длъжна да иска позволение за всяка своя постъпка.
— Мога ли тогава да отида за малко в стаята си? — рече унило тя.
— Разбира се, Мери. Ако искаш да четеш, мила, вземи това — и докато дъщеря й излизаше бавно от стаята, госпожа Броуди й тикна един подвързан екземпляр от проповедите на Спърджън; тази книга лежеше под ръка върху тоалетката. Но щом Мери излезе, двете жени в стаята размениха поглед и Мама леко кимна с глава. Бабата стана веднага, послушно напусна топлото място край камината, дотътри се до гостната и седна до прозореца към улицата, откъдето имаше пълна възможност да наблюдава всеки, който би се опитал да излезе от къщата. Системата на постоянен надзор, предписана от Броуди, бе в действие. Но едва ли бе изминала и минута от излизането на бабата, и Мама бе осенена от друга идея. Тя размисли, после поклати глава, съзнавайки, че сега й се отдава благоприятна възможност да изпълни поръченията на съпруга си, и като прихвана поли, изкачи се по стълбата и влезе в стаята на дъщеря си, решена да каже една „добра дума“ на Мери.
— Рекох да дойда да си побъбрим малко — весело каза тя. — От ден-два не съм разменила ни дума с теб.
— Да, Мама.
Мери инстинктивно разбра какво предстоеше, разбра, че Мама ще й чете една от благочестивите проповеди, поставени в ход напоследък, които отначало я караха или да плаче, или да негодува, но които никога не бяха я накарали да се чувствува по-добре душевно, а сега просто безсмислено отекваха в претръпналите й уши. Тези възвишени нравоучения й бяха станали нетърпими през времето на карцирането й; наред с всякакви други високопарни наставления те й биваха натрапвани, стоварваха се отгоре й като обвинения при всеки удобен случай. Не беше трудно да се открие причината за това. При приключването на онзи ужасен разговор в гостната Броуди бе изръмжал на жена си: „Тя е твоя дъщеря. Твоя работа е да й втълпиш някакво чувство на покорство! Ако ли не, ей богу, пак ще стоваря каиша върху гърба й — а също и върху твоя.“
— Смяташ ли, че вече си намерила здрава опора, Мери? — продължи усърдно Мама.
— Не зная — отговори Мери с измъчен глас.
— Виждам, че още не си — леко въздъхна Мама. — Каква утеха би било за баща ти и за мен да видим, че си изпълнена с повече вяра, доброта и покорство пред родителите си.
Тя взе отпуснатата ръка на Мери.
— Ти знаеш, дете, че животът е кратък. Ами ако бъдем внезапно призвани пред трона на всевишния и се явим недостойни? Какво ще правим тогава? Вечността е дълга. Тогава не ще можем да се покаем. О, как искам да видиш, че си на грешен път. Причиняваш ми толкова мъки, на мен, собствената ти майка, която е дала всичко за теб. Мъка ми е, че баща ти обвинява мене за този непреклонен, упорит израз, който още имаш — също като че си се вцепенила. О, бих направила всичко, бих повикала дори преподобния господин Скот да ти говори някой следобед, когато баща ти го няма. Онзи ден четох една книга, която е истинска утеха за душата: как един божи служител накарал една своенравна жена да види небесната светлина.
Мама въздъхна тежко и след дълга, внушителна пауза попита:
— Кажи ми, Мери, какво ти е на душата?
— Мама, искам да ме оставиш за малко сама — тихо каза Мери. — Не се чувствувам добре.
— Значи нямаш нужда нито от майка си, нито от всемогъщия? — рече Мама и подсмръкна.
Мери гледаше нажалено майка си. Тя напълно разбираше нейната слабост, безпомощност и немощ. Отдавна тя мечтаеше за майка, пред която би могла да разкрие цялата си душа, на която би могла здраво да се опре, пред която би могла да издума поривисто: „Мамо, ти си прибежище за раненото ми скръбно сърце, утеши ме, облекчи страданията ми. Загърни ме в плаща на твоята защита, брани ме от стрелите на нещастието.“
Но, уви, Мама не беше такава. Непостоянна и плитка като ручей, тя бе само отражение на вездесъщата личност на друг, по-силен от нея. Над нея тегнеше сянката на планина, чието зловещо присъствие обгръщаше прозрачния й характер в непрекъснат потискащ мрак. Самият тон на този набожен разговор бе само отзвук от неумолимата заповед на Броуди. Та как би могла да говори за страха от вечността, когато този страх бледнееше, превръщаше се в нищо пред страха й от Броуди? За Мама имаше само една опора — желязно твърдата, яростна воля на съпруга й. Горко й! Горко й, ако не се държеше покорно за тази опора! Тя, разбира се, беше християнка, цяла проникната от оная богобоязливост, която това й качество изискваше: да ходи всяка неделя на черква, да посещава, когато успееше да се откъсне от другите си задължения, някое разгорещено вечерно събрание, за да заклейми употребата на вулгарни изрази като „по дяволите“ и „дявол да го вземе“ — това за Мама бе пълно доказателство за нейната набожност. А когато за отмора прочиташе някое литературно произведение, тя се задълбочаваше само в такива почтени книги, в които в последната глава добродетелната непорочна героиня се омъжваше за прелестен, набожен съпруг — книги, които я изпълваха с чувство на чиста, възвишена култура. Но както не можеше да се противопостави на гнева на съпруга си, тъй и не можеше да подкрепи дъщеря си в този критичен момент от живота й.
Мери отлично разбираше всичко това.
— Няма ли да ми кажеш, Мери — настоя Мама. — Иска ми се да зная какво става в твоята упорита глава.
Тя непрекъснато се страхуваше, че дъщеря й може тайно да замисля някоя позорна постъпка, която отново да възбуди неукротимата ярост на Броуди. Често, потръпвайки от лоши предчувствия, тя чувствуваше не само неговите шибащи я като камшици думи, но и наказанието, с което я бе заплашил.
— Няма какво да ти казвам, Мама — унило отвърна Мери. — Няма нищо за казване.
Тя знаеше, че ако се помъчи да каже болката си, майка й ще я спре с писклив негодуващ вик и без да я изслуша, ще излети от стаята. Мери почти я чуваше да вика, бягайки: „Не! Не! Не ми говори! Нито дума повече! Не те слушам! Какъв срам!“ Тя повтори с горчивина:
— Не, няма какво да ти казвам.
— Но ти сигурно си мислиш нещо. По вида ти познавам, че мислиш — настоя госпожа Броуди.
Мери гледаше майка си право в очите.
— Понякога си мисля, че ще бъда щастлива, ако бих могла да изляза от тази къща и никога вече да не се върна — горчиво рече тя.
Госпожа Броуди вдигна ръце слисана.
— Мери — изписка тя, — какво говориш? Трябва да си признателна, че имаш такъв хубав дом. Добре, че баща ти не те чу — никога не би ти простил такава черна неблагодарност.
— Как можеш да говориш така! — викна гневно Мери. — Не можеш да не чувствуваш същото, което и аз чувствувам — това никога не е било дом за нас. Не виждаш ли, че ни смазва? Той сякаш е частица от ужасната таткова воля. Като си помисля, че не съм излизала оттук шест седмици, струва ми се… О, чувствувам, че съм разкъсана на парчета — изхлипа тя.
Госпожа Броуди гледаше сълзите й с благодарност — за нея това бе знак на покорство.
— Не плачи, Мери — взе да я утешава тя, — макар че би трябвало да съжаляваш, загдето наговори такива непростими глупости за великолепния дом, в който имаш щастието да живееш. Когато баща ти строеше нашата къща, ливънфордци говореха само за нея.
— Да — изплака Мери, — а също и за нас. Татко и това успя да направи. Ние не приличаме на другите. На нас не гледат като на обикновените хора.
— Разбира се, че не — сопна се госпожа Броуди. — Ние стоим много по-високо от тях.
— О, майко — извика Мери, — ти никога не ще разбереш какво искам да кажа. Татко те е наплашил и ти разсъждаваш като него. Той ни тласка, тласка всички ни към някакво бедствие. Държи ни настрана от хората. Ние нямаме приятели. Никога не съм имала възможностите, които всеки има; така съм откъсната от всичко…
— И това съвсем не е лошо — прекъсна я Мама. — Така трябва да се възпитава едно почтено момиче. Тъй както си тръгнала, би трябвало още повече да те откъснем.
Мери, изглежда, не я чуваше и вторачила се пред себе си, продължи последната си мисъл до горчивия й край.
— Затворена бях в тъмница, в мрак — промълви тя. — А когато успях да избягам, бях ослепена и загубих пътя.
Израз на крайна безнадеждност се разстла бавно по лицето й.
— Недей да мърмориш! — остро извика Мама. — Щом не можеш да говориш прилично с майка си, изобщо не говори. Що за мисли! Трябва да си благодарна, че има кой да се грижи за теб, да те пази тук, далеч от всякакви беди.
— Беди! Не съм причинила много беди през последните няколко седмици — откликна Мери с безразличен глас.
— Мери, Мери — с укор извика майка й. — Трябва да бъдеш по-съзнателна. Не отговаряй така мрачно. Бъди весела, жизнерадостна и се отнасяй с повече уважение и почит към родителите си. Като си помислиш само за долните младежи от околността, които тичат след теб, трябва да се червиш от срам. Би трябвало да си доволна, че си тук, далеч от тях, а не да се мотаеш из къщи все така начумерена. О, като си помисля само от какви нещастия те пазим…
Мама замълча от скромност и като потръпна целомъдрено, тикна проповедите на Сърджън по-близо до Мери. Завършвайки с възвишен и приповдигнат тон, тя стана, отстъпи към вратата и рече важно:
— Хвърли един поглед в тази книга, моето момиче. От нея ще имаш повече полза, отколкото от празните разговори, които би могла да чуеш на улицата.
После излезе и затвори след себе си вратата със спокойна сдържаност, която хармонираше на изпълнилите я благочестиви мисли.
Но Мери не докосна книгата, която така упорито й навираха; тя гледаше безнадеждно през прозореца. Тежки облаци закриваха небето и по-бързо превръщаха краткия октомврийски следобед в нощ. Тих, настойчив дъжд замрежваше стъклата на прозореца. Не полъхваше никакъв вятър. Нейните три сребърни брези, останали без листа, се издигаха мълчаливи, в мрачен, печален унес. Напоследък тя толкова често ги съзерцаваше, че познаваше всяко тяхно настроение и ги смяташе за свои. Гледала ги бе как ронят листа. Всеки лист падаше с тъжно трептене, бавно като загубена надежда — и с всеки паднал лист Мери губеше част от вярата си. Тези три дръвчета за нея бяха като символи и докато дишаха с живите си листа, тя не се отчайваше. Но последното листче се бе отронило и тази вечер брезите бяха като нея — оголени, обгърнати от студена мъгла, потънали в дълбоко униние.
Детето бе живо в утробата й. Тя го усещаше как пулсира, как все повече животът бушува в него; за това пулсиращо, живо дете никой не знаеше освен Денис и тя! Не бяха я открили. Не беше лесно да се прикрива — отначало това особено я тревожеше, но сега изобщо не я безпокоеше; в момента умът й бе зает с по-дълбок и по-страшен размисъл.
Както седеше неподвижна до прозореца, тя си припомни, че първото движение на детето в нея й бе причинило болезнен пристъп не на страх, а на възвишен копнеж. Пред погледа й бързо бе преминала светлина, която бе озарила тъмните кътчета в ума й; бе я завладяло буйно желание да има детето си. През множество тежки часове това желание поддържаше духа й, изпълваше я с мъжествена издръжливост в нещастието й. Тя смяташе, че страда за детето, че колкото повече търпи, толкова повече ще я възнагради то с обичта си.
Но струваше й се, че това беше много отдавна, преди да я напусне последната надежда. Тогава тя все още вярваше в Денис.
След онзи следобед, когато отиде в Дарок, не бе го виждала. Затворена в къщи по волята на баща си, тя прекара тези шест непоносими седмици, без дори да зърне Денис.
Понякога й се струваше, че вижда фигурата му да се спотайва пред къщата; често нощем чувствуваше, че той е близо; веднъж при едно леко почукване на прозореца й тя се събуди с писък. Но сега разбираше, че всичко това бяха просто измами на болното й въображение и бе убедена, че той я е зарязал. Денис я беше изоставил. Никога нямаше да го види.
Копнееше да настъпи нощта и да й донесе сън. В началото на нещастието си тя не бе в състояние да си отпочива, после, кой знае как, започна да спи дълбоко и в съня й често я спохождаха прекрасни видения, видения, пълни с безкрайно блаженство. Тогава винаги биваше с Денис сред пленителна обстановка, преброждаше с него някаква слънчева страна с пъстри старинни градове, движеше се между усмихнати хора, които ядяха чудновати екзотични храни. Някога тези приятни видения, вещаещи щастливо бъдеще, я ободряваха и утешаваха; но това отдавна бе минало; сега не жадуваше вече за химери. Искаше сънят й да бъде без сънища. Бе решила да се самоубие. Ясно помнеше думите си, отправени към Денис на гара Дарок, когато в несъзнателно ужасно предчувствие му каза какво ще направи, ако той я напусне. Единственото й спасение беше смъртта. Без никой да знае, Мери бе скрила в стаята си плик с лимонена киселина, взет от високата полица над умивалника в килера. Тази вечер щеше да си легне както обикновено, а на сутринта щяха да я намерят мъртва. Живото дете, непоело още въздух, също щеше да бъде мъртво, мислеше тя, но това беше най-доброто, което можеше да стори. Щяха да я погребат във влажната земя ведно с нероденото дете и тогава всичко щеше да свърши и тя щеше да почива в мир. Стана и отвори едно чекмедже. Да, киселината бе там непокътната. Със спокойни пръсти Мери отвори малко единия край на белия плик и се загледа в безобидното наглед съдържание. Неволно тя си мислеше колко чудно е, че тези неподвижни, невинни кристали могат да имат толкова силно смъртоносно въздействие; и все пак тя съзнаваше, че за нея те не представляваха опасност, а само милостиво избавление. Те щяха да й дадат възможност с едно-едничко бързо движение да се избави от безнадеждния тежък ярем на своето съществуване; когато ги изгълташе, тя щеше да пресуши с една последна конвулсивна глътка сетната горчива утайка на самия живот. Спокойно помисли, че когато стане време за лягане, ще трябва да донесе чаша вода, за да разтвори кристалите.
Мери остави плика на мястото му, затвори чекмеджето и като се върна при прозореца, седна и пак се залови да плете. Тази вечер щеше да свърши чорапа на баща си. Спомняйки си за Броуди, тя не изпита никакво чувство към него — всичко в нея бе застинало, сякаш чувствата й вече бяха умрели. Той не й продумваше. Ръката му оздравя. Животът му остана непроменен и дори след като тя бъдеше мъртва, пак щеше да бъде непроменен, със същия неизменен ред, със същото гордо безразличие, подсладен от нископоклонничеството и раболепната смиреност на Мама.
За миг Мери престана да плете и погледна през прозореца. Неси се връщаше от училище. Стана й жал за малката, чувствителна сестрица, която първа я съжали в нещастието й. Тъжно й беше, че ще остави Неси. Горката Неси. Ще остане сам-самичка. Но чудно, дребната фигурка не мина през вратата, а застана в припадащия здрач, като правеше особени, определени знаци. Това не беше Неси, а друго момиченце, което стоеше упорито на дъжда и махаше с ръка нагоре многозначително, но все пак прикривайки се. Мери се вгледа в него, но в това време движенията му престанаха и малката кукла се отдалечи. Появиха се двама души и се изгубиха от погледа й надолу по пътя, оставяйки го зад себе си пуст и мрачен както преди. От Мери се откъсна въздишка — угаснала бе една смътна, неродена надежда; тя неуверено разтърка очи и ги покри с ръце. Сетне свали ръцете си и тутакси пак видя детето да маха — по-настойчиво и по-упорито от преди. Тя гледаше без да разбира, а после реши, че трябва да е жертва на някаква необикновена халюцинация на разстроените си сетива и като очакваше, че видението ще изчезне мигновено, магически, както се бе появило, отвори бавно, неуверено прозореца и погледна навън. Като изневиделица от мъгливия сумрак долетя нещо кръгло хвърлено с безпогрешна точност, удари я по рамото и тупна леко в краката й, а в същия миг улицата пак остана празна и безлюдна. Мери механично затвори прозореца и отново седна. Тя би сметнала, че цялата случка е измама, дължаща се на уморения й мозък ако на пода не лежеше хвърленото кръгло тяло, което тупна върху нея от сгъстяващия се здрач като малък безвреден метеор, паднал от невидимото небе. Тя го погледна по-отблизо. Беше ябълка.
Мери се наведе и вдигна ябълката, която бе гладка, лъскава и топла, като че дълго време бе лежала в горещи човешки ръце; като я държеше в малката си длан, Мери почти не разбираше защо трябваше да остави плетивото си, за да съзерцава тази глупава ябълка. Тя позна, че ябълката е сорт пипин и тутакси в паметта й проблесна нещо, което й бе казал Денис: „В къщи много обичаме ябълки — беше й казал той. — В килера винаги имаме по един сандък от пипините.“ При тази внезапна мисъл тя престана да се взира с недоумение в ябълката, заразглежда я отблизо и откри с изненада и растящо вълнение едва забележим кръг, направен несъмнено с тънко острие около горната част на плода. Щом потегли късата изсъхнала дръжка, задържала се и досега на ябълката, по изпитите страни на Мери се разля силна нервна червенина, но те веднага побледняха и кръвта се оттегли от лицето, когато в ръката й остана умело изрязано кръгло парче от твърдия бял отвътре плод и се разкри издълбаната вътрешност, натъпкана с навита на рулце тънка хартия. С бясна бързина и мъчително възбуждение нервните й пръсти несръчно извадиха и развиха масурчето, после изведнъж разтупаното й сърце почти престана да бие. Това беше писмо от Денис. Той й пишеше. Не бе я изоставил. Безумните й, невярващи очи се впиха жадно в това писмо, стигнало до нея навреме като милостиво отменяване на присъда. Мери трескаво четеше. Видя, че писмото е писано близо преди две седмици, че Денис се обръща към нея с най-пламенни слова. Велика радост я озари — като силна блестяща светлина, насочена внезапно срещу нея, — ослепи я с неочакваността си, стопли я със сиянието си. Думите в писмото грееха; пред очите й съдържанието им се разливаше из нея като топлина, проникваща в измръзналото й вкочанено тяло. Луда ли беше да се съмнява в Денис? Той беше Денис — нейният Денис — и той я обичаше!
Той я обичаше, мъчил се бе с всички сили да се добере до нея. Опитвал се бе да й хвърли нощем бележка през прозореца. Сега тя разбираше, че не беше се лъгала, когато имаше чувството, че той е някъде наблизо, ала така глупаво бе извикала от страх, че го бе прогонила. Но сега нищо нямаше значение пред тая чудесна новина. Сърцето й туптеше бързо, докато четеше, че Денис е наел къщичката в Гаршейк. Можеха да влязат на първи януари. Наричаха я Розов хълм — лете тя беше беседка от рози, а зиме — сигурен пристан, в който можеха да се приютят. Денис правеше всичко, което беше по силите му, не се плашеше. Тя бе неизказано трогната от труда, който Денис полагаше, от това, което той правеше за нея. Как бе работил за нея! Би дошъл при нея открито, ако бяха осъществени плановете им. Но преди да предприемат някаква решителна стъпка, трябваше да имат покрив над главите си, къща, където да се подслонят. Дотогава той трябваше да е предпазлив заради нея. Да, тя трябваше да чака. Да почака още мъничко, да почака, докато той направи последната си лятна обиколка за годината, докато ще може да се посвети всецяло на нея. Тогава щеше да я вземе със себе си завинаги, щеше да се грижи за нея, за нейната сигурност и удобство. От щастие очите й се изпълниха със сълзи, като четеше обещанието му, че ще я обича нежно. Можеше ли да чака? Тя трябваше да чака. Можеше да изтърпи всичко, докато той най-после я вземеше при себе си.
Като свърши писмото, за момент тя остана вцепенена. Сякаш ударът на неочакваното щастие я беше превърнал в камък, тя стоеше като мраморна фигура, закована и неподвижна. Сетне бавно някакъв пулсиращ балсам протече по жилите й, тайнствени струи, раздвижени от вълнуващите думи в писмото, се разляха из нейното тяло. След цяла вечност смъртна изнемога тя се съживяваше и като у пробуждаща се Галатея в нея нахлу живот, руменина покри лицето й, тялото й, крайниците й. Очите й неудържимо блестяха с радостта на живота, стиснатите й устни се разтвориха леко, жадно, тъжната неподвижност на лицето й бе заличена от прилив на буйна радост. Като някой забравен на самотен остров пустинник, който, изтощен от безкрайно, безплодно бдение, е оставил всяка надежда, неочакваната поява на спасителното средство я изпълни с невероятно, почти неприемливо опиянение. Разбуденото й сърце биеше звънко и в ушите й звучеше възторжената му песен; бледните ръце, които държаха писмото, се одухотвориха, оживяха, станаха дейни; пръстите нетърпеливо сграбчиха една наблизо сложена писалка и бързо почнаха да пишат на обратната страна на хартията.
Това бе кратка бележка, в която Мери съобщаваше, че е добре и че сега, когато има вест от Денис, е щастлива. Не споменаваше нищо за преживените душевни терзания, нито за бездната, към която бе тръгнала. Писа му, че с радост ще живее в новия си дом, стига само той да дойде да я вземе през декември и неведнъж го благослови за изпратеното писмо. Нямаше време да пише повече, защото пред къщата, при бързо гаснещата светлина на деня, тя различи фигурата на търпеливото, упорито дете, което пак се бе появило и се взираше с очакване към прозореца. Това беше Роза и никой друг — онази малка предана сестричка, за която Денис й бе говорил. Мери благослови Роза. Сега тя постави отново бележката в издълбаната ябълка, отвори прозореца и като хвърли ябълката с всичка сила, проследи с поглед как тя прелетя във въздуха и подскочи два пъти на пътя, преди да се спре. Мери смътно зърна Роза да тича след ябълката, видя я, че извади писмото и го сложи в джоба на палтото си, забеляза как многозначително и победоносно й махна с ръка и сякаш за да символизира сладостта от победата, се отдалечи по пътя, заръфала ожулената, натъртена ябълка. Тръпка на благодарствено възхищение премина през Мери, когато малката фигурка се изгуби от погледа й, закрачила решително по пътя — със същия непобедим вид, със същото жизнерадостно дръзновение като Денис. Лека усмивка раздвижи устните на Мери, когато си спомни колко нехайно свиреше Роза на пианото. Каква глупост — да съди за безстрашния вестоносец по изпълнението на някакви си гами.
Мери стана и с наслаждение се протегна. Вдигна ръце над главата си в поза на несъзнателен устрем и докато фигурата й сякаш се изтегли нагоре, главата й се отметна назад, шията й се опъна. Както бе отправила очи към небето, по лицето й се изсипа неизразима благодарност, която като че неусетно се превърна в призив към бъдещето. Тя отново бе жива, храбра, изпълнена с нова надежда, с ново дръзновение. Бодливи тръпки пробягваха като струйки по кожата й. Изведнъж, свалила ръце и отпуснала пак тялото си, тя усети, че е гладна. Седмици наред не бе яла нищо освен безвкусни, пресядащи залъци, преглъщани с мъка под строгия поглед на баща й; но сега, когато жаждата й за живот се бе върнала така чудодейно, гладът й беше неутолим.
В тялото й неоформеното дете подскачаше и тупкаше като че с разбиране и благодарност, че бе помилвано. А Мери, усетила безсилието на този благодарствен порив, бе обзета от внезапно съжаление. При рязката промяна на чувствата й тя внезапно бе обзета от изгарящи самообвинения, тя се обърна бързо към чекмеджето, където бе скрила плика с лимонената киселина, сграбчи го яростно, скри го с погнуса в ръката си и забърза надолу по стълбите. Като притича край полуотворената врата на гостната, видя, че старата баба Броуди кимаше глава в просъница и с радост разбра, че Роза не е била забелязана, че поне веднъж часовоят е заспал на поста си. Мери бързо прекоси кухнята, влезе в килера и там с чувство на отвращение захвърли съдържанието на плика не обратно върху полицата, а в мивката, откъдето бърза струя вода от чешмата го отми завинаги. После с ново чувство на лекота отиде до долапа, наля си чаша мляко и си отряза дебело парче от студения пудинг останал от обеда. Пудингът беше вкусен и пълен с меки сладки стафиди; зъбите на Мери се забиваха в пудинга охотно, с апетит. Млякото имаше вкус на екстракт от някакъв богат нектар и бе студено като лед. Тя се стремеше да продължи яденето колкото е възможно по-дълго, наливаше си бавно и предъвкваше последните трохи от парчето, когато майка й влезе в килера. Мама изненадано погледна Мери.
— Ти си гладна? — подхвърли тя. — Иска ми се да мога да ям така. Проповедите са подобрили апетита ти.
— Да ти отрежа ли едно парче, Мама?
— Не. Ще го стоплим утре. Не се грижи за мен.
С отговора си госпожа Броуди искаше да каже, че Мери е егоистка, защото яде от пудинга, че тя самата би искала да си хапне, но без колебание жертвува личното си удоволствие в полза на общото благо. Мери придоби виновно изражение. При първата хапка, която й се услади от седмици насам, я накараха да се почувствува лакома.
— Във всеки случай радвам се, че те виждам в по-добро състояние на духа — каза Мама, като забеляза изражението й. — Бъди такава и довечера пред баща си. Искам да види, че съм ти говорила.
В този миг в хола се чуха леки стъпки. Сега наистина беше Неси, която влезе весела, лъснала като тюленче от дъжда.
— Вън е ужасно мокро! — извика тя. — Искам една филия със сладко.
Майка и я погледна нежно.
— Бузките ти имат чудесен цвят, мила. Ето, така искам да изглеждат децата ми; а не бледи и нещастни.
Това бе прикрит намек за Мери и като че за да упрекне още веднъж по-голямата си дъщеря, Мама даде на Неси не обикновен хляб и сладко, а бял хляб с масло, поръсен отгоре с кимион.
— Кимион! Чудесно! — извика Неси. — И аз го заслужавам. О, Мери, ти изглеждащ по-добре тази вечер. Как се радвам! Скоро ще бъдеш хубава като мен — добави тя, като се закиска и смешно се завъртя.
— Защо казваш, че си заслужила? — попита Мама.
— Слушайте — отвърна важно Неси, — след обед в училище дойде инспекторът и ни изпитваха, за да видят кой има най-силна памет. И кой мислите, излезе първенец?
— Кой? — запита Мери със затаен дъх.
— Аз! — извика Неси и размаха филията с маслото.
— Вярно ли? — рече Мама. — Баща ти ще бъде доволен.
Тя погледна Мери, като че искаше да каже: „Ето, такава дъщеря искам.“ Всъщност тя ни най-малко не беше възхитена от успеха на Неси в училище; просто се радваше, защото този успех представляваше за нея осезаем актив, който добре щеше да предразположи владетеля и господаря на къщата.
Мери с обич погледна Неси и си помисли как насмалко щеше да я напусне завинаги.
— Това е просто прекрасно! — рече тя и притисна нежно бузата си към студеното мокро лице на сестра си.


X

Над Ливънфорд цареше покой. В неделя след обед бе винаги тихо. По това време сутрешните камбани бяха вече престанали да бият; бе стихнала врявата в магазините и шумът в корабостроителниците; по празната улица не отекваха стъпки; хората се унасяха в летаргия след обилния обед, предшествуван от дълга литургия, стояха в къщи, мъчейки се насила да четат или спяха неудобно в креслата си.
Но този следобед беше необикновено спокоен. Мрачно, жълто небе тегнеше над града, затиснало го като похлупак от непоносимо мълчание. Под този похлупак бе трудно да се диша застоялият въздух, който изпълваше дробовете с дъх на гнилост. Улиците изглеждаха по-тесни, къщите — по-приближени една до друга, а възвишенията Уинтън и Доран, които обикновено се издигаха така величествени и далечни, се бяха снишили и приближили и сякаш сгърчени под заплашителното небе, пълзяха към града, търсейки защита. В душния въздух дърветата стояха окаменели, а оголените — им клони висяха като сталактити в пещера. Не се виждаше никаква птичка. Пуст и безлюден, целият пейзаж се разстилаше под такава потискаща тишина, която би могла да бъде затишие пред бой, а спотаеният град, лишен от живот и движение, приличаше на обсадено селище, очакващо със страх началото на атака. Мери седеше горе до прозореца на спалнята си. Сега при всяка възможност тя се прокрадваше в стаята си, защото тя бе единственият й подслон — светилището, където намираше самота и убежище. Чувствуваше се зле. Тази сутрин в черквата я прободе нетърпима болка, а по време на обеда бе принудена да седи спокойно, да не се оплаква, макар че главата и тялото не прекъснато я боляха. Сега тя седеше, подпряла с две ръце брадата си, гледаше необикновената неподвижност на пейзажа и се питаше дали ще има сили да издържи още два дена.
С леко потръпване тя прехвърли в ума си борбата, която бе водила през изминалите осем седмици. В бележката си Денис я бе помолил да почака до средата на декември, но сега беше вече двадесет и осмият ден от месеца и тя трябваше да търпи мъките на живота си в къщи още два дена. Тя разбираше, че вината не беше негова. Той бе принуден да разшири обхвата на търговската си дейност на север и сега правеше постъпки за фирмата в Единбург и Дънди. Бяха доволни от работата му; от това отлагане всъщност имаше полза, но в момента й се струваше, че трудно ще издържи.
Само още два дни! После с Денис до нея, в уютната здрава къщичка в Гаршейк — твърдина, която ще приюти двамата, — тя ще бъде готова да понесе всичко. Мери толкова дълго бе виждала във въображението си къщичката, че в съзнанието й тя винаги изглеждаше здрава, бяла и непоклатима — като маяк, като света спасителна емблема, предлагаща и защита. Но тя губеше вяра в способността си да продължи борбата против растящата отпадналост на тялото си и непрекъснатата опасност, че ще я открият.
Всъщност тя бе бременна от седем месеца и половина, но стройното й, твърдо тяло доскоро запазваше формата си. Беше станала по-зряла, по-бледа в лицето, но нямаше някаква особена промяна във формите й и всяко изменение във външния й вид се приписваше на резултатите от по-суровия режим, на който бе подложена. Но напоследък тя бе принудена да се пристяга по-здраво, да се изпъва и да държи гърба и раменете си изправени, за да поддържа с непрекъснати усилия естествената си стойка, очаквайки още по-големи трудности. Пристягащият я мъчително корсет почти я задушаваше, но сега тя бе принудена непрекъснато да търпи това положение, да седи неподвижна под студения поглед на Броуди, чувствувайки как детето се обръща негодуващо срещу тези неестествени ограничения, и при всички случаи да дава вид, че е безразлична и спокойна.
Освен това напоследък й се струваше, че Мама храни някакво смътно безпокойство за нея. Често, когато вдигнеше очи, срещаше един съмняващ се, питащ поглед, впит в нея. Тя съзнаваше, че неясни, неоформени подозрения витаят като скрити сенки в главата на майка й и само поради абсурдния им характер не бяха приели по-определена форма.
Последните три месеца се нижеха по-бавни и по-ужасни от всички предишни години в нейния живот и сега, когато наближаваше развръзката и предстоеше да си отдъхне, силите, изглежда, я напускаха. Днес свръх всички мъки тя усети тъпа болка в гърба, а от време на време малки, бързи вълни от бодежи пробягваха през тялото й. Когато в съзнанието й болезнено изплува всичко, което бе изтърпяла, една сълза се търколи по бузата й.
Това безшумно движение — търкулването на една сълза по лицето й, което бе нарушило тъжната й каменна неподвижност, намери сякаш отклик в природата. Докато Мери се бе втренчила пред себе си, пътната врата, която цял ден висеше полуотворена на хлабавите панти, се задвижи лениво и се притвори бавно с остър звук, като че някаква невидима ръка я бе тласнала пренебрежително. Един миг след това куп мъртви листа в отсрещния ъгъл на двора се раздвижиха, шепа от тях се завъртяха, издигнаха се спираловидно нагоре с шумолене като въздишка, после се спуснаха надолу и останаха в покой.
Мери проследи тези шумове с чувство на безпокойство; може би състоянието й беше причина за тази тревога, защото сами по себе си те бяха без значение; но контрастът между това ненадейно, неоправдано раздвижване и тягостния, несмутим покой на деня беше угнетяващ и странен.
Покоят навън стана още по-дълбок, пиринченото небе помръкна още повече, сниши се над земята. Докато Мери седеше неподвижна, очаквайки нов пристъп на болки, пътната врата отново леко се отвори, постоя един миг отворена и се затвори с още по-рязък шум от преди. Дългото, проточено, шумно скърцане на отварящата се врата достигна до Мери подобно на въпрос, а последвалото бързо затръшване — като рязък, решителен отговор. Лек полъх надипли ливадата отсреща и високата трева се раздвижи като пара; пред втренчения поглед на Мери едно снопче слама на пътя внезапно се вдигна високо във въздуха и се изгуби от погледа, тласкано от невидима и непонятна сила. После в тишината се разнесе бързо, меко топуркане и на улицата, тичайки, се появи едно куче, задъхано, със слегнали назад уши и уплашени очи. Поразена и любопитна, Мери забеляза изплашения му вид и се запита каква е причината за този бяг, за този ужас.
Отговорът на мълчаливия й въпрос дойде като далечна въздишка, като ниско боботене, което се надигна иззад възвишенията Уинтън и отекна около къщата. То обиколи сивите стени, провря се между пролуките на парапета, завъртя се между комините, изви се около тържествените гранитни топки, поспря се пред Мериния прозорец, после се изгуби в постепенно диминуендо, като шум от вълна, разбила се о песъчлив бряг. Последва дълга тишина, сетне звукът се повтори, като се надигна откъм далечните хълмове по-силен, задържа се по-дълго от преди, оттегли се по-бавно и стихна по-наблизо.
Когато последният вибриращ звук замря, вратата на спалнята се отвори и Неси се втурна вътре.
— Мери, страх ме е! — извика тя. — Какъв е този шум? Като някоя много голяма, дебела пчела.
— Нищо, това е вятър.
— Но вятър изобщо няма. Всичко е спокойно като в гробница, виж какъв цвят има небето! О, страх ме е, Мери!
— Струва ми се, ще има буря, но ти не се безпокой, няма нищо страшно, Неси.
— О, божке! — извика Неси и потръпна. — Дано да няма светкавици. Толкова ме е страх от тях! Казват, че ако те удари гръм, изгаряш цял, а най-опасно било да седиш до метални предмети.
— В стаята няма метални предмети — успокои я Мери.
Неси се приближи.
— Нека да остана малко при тебе — помоли се тя. — Ти напоследък май ме забрави. Ако ми позволиш да поседя при тебе, този шум няма да ми се струва толкова ужасен.
Тя седна и обгърна с тънката си ръчица сестра си; но Мери инстинктивно се отдръпна.
— Ето, виждаш ли? Не даваш дори да те докосна. Не ме обичаш вече както по-рано — оплака се Неси и за момент изглеждаше, че ще стане и ще си излезе по детски обидена.
Мери мълчеше. Тя не можеше да се оправдае за постъпката си, но взе ръката на Неси и нежно я стисна. Този жест отчасти успокои Неси, обиденото изражение изчезна от лицето й и тя на свой ред стисна Мерината ръка. Тъй, ръка за ръка, двете сестри загледаха мълчаливо задъхалата се земя.
Въздухът сега стана по-сух и рядък, пропит с нещо лютиво-солено, което дразнеше ноздрите като саламура. Мрачното небе, потъмняло до черновиолетово, опираше в ниския хоризонт като пушек; на фона му далечните предмети изглеждаха съвсем неясни, а близките — необикновено релефни. Чувството за откъснатост от външния свят, предизвикано от всичко това, бе ужасно за Неси. Тя по-здраво сграбчи ръката на Мери и извика:
— Тези облаци идат срещу нас. Като голяма черна стена. Ох, страх ме е! Дали няма да падне гръм върху нас?
— Не, миличка — прошепна Мери, — нищо не могат да ни сторят.
Но тъмната, заграждаща хоризонта стена все напредваше, увенчана отгоре с тъмнооранжеви ивици — като пяна на гребена на огромна, готова да се разбие вълна. На този фон трите брези бяха изгубили меката си, сребърна подвижност; вцепенени и мъртвобледи, те по-яко бяха впили в земята жилавите си корени, а стеблата им стояха изправени, с близко прибрани клони, като мачти със свити платна, очакващи угнетено първия пристъп на урагана.
Иззад скритите сега възвишения долетя тайнствен тътен, подобен на приглушено биене на барабани. Той като че се търколи по билото на възвишенията, сгромоляса се в клисурите, прекоси потоците и изкачи урвите, като близко редуващите се звукове се гонеха един друг в бясно опиянение.
— Това е гръм — потрепера Неси. — Като оръдеен изстрел.
— Далеч е оттук — успокои я Мери. — Може да мине над нас, без да падне тук.
— Усещам, че ще има ужасна буря. Мери, да идем ли двете при Мама.
— Ти иди, ако искаш — отвърна Мери, — но тук си също в безопасност, мила.
Гръмотевиците се чуха по-близо. Непрекъснатият тътнеж престана, отекваха откъслечни гръмове; но всеки гръм беше силен като експлозия, а всяка следваща експлозия — по-страшна от предишната. Това създаваше ужасно чувство за приближаваща опасност и под неговия напор Неси реши, че към нея сее устремила някаква сляпа небесна фурия, която без друго я преследва и накрая ще я унищожи.
— Ще ни удари, сигурна съм — прошепна Неси. — О, ето светкавицата!
Оглушителен трясък съпроводи първата светкавица — тънка синя ивица, която проряза зигзагообразно мъртвото небе, сякаш детонацията от гърма бе разкъсала изведнъж небесния свод, който само за миг пропусна ослепителна, неземна светлина.
— Раздвоена! — извика Неси. — Такива са по-опасни! Махни се от прозореца! — И тя потегли Мери за ръката.
— Тук си в безопасност, както и навсякъде в къщата — повтори Мери.
— О, не говори така! Тази твоя стая е ужасна! Отивам при Мама. Ще пъхна главата си под одеялата в нейната стая, докато тия страшни светкавици престанат. Дръпни се оттам, ще те удари гръм.
Тя излезе уплашена от стаята.
Мери не я последва и продължи сама да наблюдава развихрящата се буря. Чувствуваше се като самотен пазач на кула, изложен на страдания и опасности, пред когото природните сили са устроили гигантски турнир, за да го разсеят. Беснеещият навън хаос беше като силно успокояващо лекарство, отвличащо вниманието й от увеличаващите се болки, чиито пристъпи, струваше й се, бавно се засилваха. Радваше се, че пак е сама, че Неси я остави. По-лесно й бе да страда сама. Гръмотевиците трещяха бясно, а светкавиците рукваха като водопад от небето с ослепителна сила. Често началото на болките съвпадаше с някоя светкавица и тогава на Мери се струваше, че тя, една прашинка във вселената, е свързана чрез тази светлинна верига с титаничния бунт на небесата.
Когато бурята престана да й действува развличащо, тя вече не облекчаваше болките й; неволно Мери започна да свързва урагана с телесните си страдания, почувствува се част от вихъра около нея. В своя бяг вълните от гръмотевици я понасяха към гребените си, издигаха я с безспирния си екот, докато внезапно някоя мълния й причиняваше непоносима болка и я тръшваше отново на земята. Когато гръмотевиците спираха, вятърът, чиято сила бързо нарастваше, я хвърляше пак посред хаоса. Мери особено се плашеше от вятъра, но сега той започна да я ужасява. Първият повей и затишие, когато листата се завъртяваха нагоре и пак лягаха неподвижни на земята, бяха само прелюдия към безбройно много по-силни и по-вихрени атаки. Сега вече нямаше затишие — със сразяващ устрем развилнелият се с пълна сила ураган люлееше земята. Мери усещаше как здравата, солидна къща трепери из основи, като че безброй яки пръсти теглеха всеки камък от мястото му в зидарията. Тя видя дръвчетата си да се огъват надолу като изопнати лъкове, свили се одве под напора на страхотна сила. При всеки порив на вятъра те се извиваха, после, освободени, пак отскачаха нагоре със звук на струна. Стрелите, които те пускаха, бяха невидими, но проникваха в Мерината стая като пронизваща болка. Високата трева в полето вече не се диплеше леко, а бе слегната към земята — сякаш гигантска коса я беше покосила. Всеки свиреп напор на бурята удряше по стъклата и ги караше да дрънчат в рамките, а сетне се втурваше с вой около къщата, сякаш понесъл на крилете си цял сонм от чудовищни, разбеснели и виещи демони на звука.
Заваля дъжд. Отначало той падаше на тежки, единични капки, които изпъстриха пометената от вятъра настилка с петна, големи като едри монети. Все по-нагъсто и по-нагъсто падаха капките, докато накрая дебел пласт вода заля земята. Водата плискаше по пустите улици, плющеше и се оттичаше от стрехите и водостоците на къщите, обливаше дърветата, поваляше храстите и буренаците с масата и тежестта си. Водата заля всичко. Водостоците изведнъж се напълниха догоре и рукнаха като пороища; улиците се превърнаха в канали; бързи потоци, пълни с плуваща смет, се оттичаха по булевардите.
Със започването на дъжда светкавиците постепенно се разредиха, гръмотевиците стихнаха, въздухът чувствително изстина. Но вместо да утихне, с всеки изминал момент бурята ставаше по-яростна. Вятърът набираше скорост. Мери го чуваше как носи дъжда на вълни — като прибой върху покрива на къщата, — после слабо дочу някакъв пукот и видя върлината за знамето, смъкната от кулата, да пада с шум на земята.
В този момент тя стана и закрачи нагоре-надолу из стаята, защото едва търпеше вече разкъсващата болка, която сега не стихваше и като че беше част от нея. Никога преди не бе усещала такова нещо, никога в живота си. Подвоуми се дали да не пита майка си за някакъв лек, като си мислеше, че нещо топло може би ще свърши работа, но с нежелание изостави тази идея като опасна. Тя не знаеше, че такова средство не би й помогнало, защото не знаеше какво е състоянието й — това бяха подранили родилни болки. Като ненавременния мрак на преждевременно настъпващата нощ, която сега се спущаше над злочестата земя, тези избързали болки твърде странно започнаха да я обвиват в плаща на мъките. Преживените душевни страдания искаха от нея нечувана дан, която тя трябваше да плати, и сега Мери, с цялата си неподготвеност, започна несъзнателно да разгадава ужасната тайна за раждането на своето дете.
Сега тя вече смяташе, че е невъзможно да отиде долу за чай и отчаяна разпусна корсета си и отново закрачи нагоре и надолу между тесните стени на стаята си. При всяко обръщане тя се спираше, като прихващаше тялото си с две ръце. Мери откри, че по-лесно понася болките в наведено положение и от време на време заставаше сведена край леглото, опряла чело о студения метал на таблите.
При една от спазмите, както бе застанала непредпазливо в тази поза, вратата ненадейно се отвори и майка й влезе в стаята. Госпожа Броуди бе дошла да се увери, че Мери не е пострадала от бурята и да я смъмри, задето не е взела по-сериозни предпазни мерки, защото Неси се бе втурнала при нея, обяснявайки й, че мълниите падали в стаята. Самата госпожа Броуди бе изплашена от бурята и с опънатите си до крайност нерви трепереше, готова да избухне в обвинения. Но сега, както стоеше незабелязана, наблюдавайки дъщеря си, упреците, които бяха на устата й, останаха неизречени. Долната й челюст се отпусна бавно, дъхът й секна, а стаята, люляна от бесния вятър, сякаш се завъртя около нея. Мерината отпадналост, отпуснатото положение на тялото, профилът на непристегнатата й фигура раздвижиха паметта на майката и докоснаха една скрита струна в съзнанието й, където изникна незабравимият спомен за собствените й родилни болки. Всички скрити, немислими и невъобразими предчувствия, които дремеха в нея, се превърнаха мигновено в опустошаваща увереност. Зениците на очите й се разшириха от ужас и притиснала хлътналите си гърди с лявата ръка, като пияна тя вдигна дясната и насочи показалеца си към Мери.
— Погледни… погледни ме! — заекна тя.
Мери трепна, обърна се и с оросено от пот лице погледна нямо майка си. Госпожа Броуди начаса разбра, разбра безвъзвратно, а Мери видя, че е открита. Майката моментално нададе вик — като рев на ранено животно. По-силен и пронизителен от вятъра, той процепи стаята и отекна пискливо в цялата къща. Тя пищеше и пищеше, задъхвайки се от истерия. Мери сляпо сграбчи майка си за роклята.
— Не знаех, Мама — изхлипа тя. — Прости ми. Не знаех какво върша.
С резки удари госпожа Броуди отблъсна Мери от себе си. Тя не можеше да говори; дъхът й излизаше хриптящ, на пресекулки.
— Мама! Мила Мама! Нищо не разбирах. Не знаех, че върша лошо. Нещо ме боли сега. Помогни ми! — помоли се тя.
Езикът на майка й с мъка произнасяше думите.
— Позор! Баща ти! — изстена тя. — О, това е кошмар! Аз сънувам!
— О, моля ти се, Мама, не викай така — примоли се Мери, склонила унизено глава. — Само престани да викаш и ще ти разкажа всичко.
— Не, не! — писна Мама. — Нищо не ща да слушам! Ще се разправяш с баща си. Аз не се меся. Нямам никаква отговорност. Само ти си виновна.
Крайниците на Мери трепереха неудържимо.
— Мила Мама, няма ли прошка за мен? — прошепна Мери. — Аз бях така невежа.
— Баща ти ще те убие за това — изквича госпожа Броуди. — Грешката си е твоя.
— Моля те, Мама — възбудено настоя Мери, — не казвай на татко. Помогни ми само два дни — само два дни! — извика отчаяно тя, опитвайки се да сложи глава на майчините си гърди. — Скъпа, мила Мама, нека никой освен нас не узнае дотогава. Само още два дни! Моля ти се! О, моля ти се!
Но майка й, загубила ума и дума от ужас, отново я блъсна и извика обезумяла:
— Трябва веднага да му кажеш. Аз не съм виновна. О, тази твоя безнравственост каква беда ни донесе! О, тази безнравственост, тази безнравственост!
Тогава Мери с горчивина съзна, че всичко е свършено и че е безполезно да моли повече майка си. Обзе я голям страх, а с него и неудържимо желание да избяга. Реши, че ако остави Мама сама, тя може би ще се овладее. Мери страстно пожела да се махне от стаята и като се промъкна край майка си, бързо заслиза по стълбата. Но когато бе слязла до средата, тя внезапно вдигна очи и видя на долния край на стълбата масивната фигура на баща си, изправена в хола.
Всяка събота Броуди имаше навика да почива след обед. С точността на часовников механизъм той отиваше в гостната, затваряше вратата, спускаше пердетата, сваляше редингота си и тръшваше грамадното си туловище на дивана, където прекарваше два-три часа в тежък сън. Но днес бурята му пречеше, той бе спал на пресекулки, което бе по-лошо, отколкото да стои буден. Тъй като бе недоспал, бе раздразнен и в кисело настроение, а освен това чувството му за ред бе до крайност засегнато от факта, че този строго спазван ритуал трябваше да бъде нарушен по такъв безобразен начин. Раздразнението му достигна връхната си точка, когато по едно време го стресна падането на върлината за знамето. Броуди кипеше от яд и както стоеше по риза, обърнат към Мери, по лицето му се четеше негодувание и злоба.
— Не ви ли стига този шум навън, та трябва да вдигате такава адска врява горе? — кресна той. — Може ли човек да слуша такава дяволска глъчка и да спи? Кой вдигаше този шум? Ти ли?
Той свирепо изгледа Мери.
Мама беше излязла след Мери и сега стоеше, олюлявайки се, на горната площадка, като се поклащаше насам-натам, притиснала с ръце гърдите си. Броуди обърна гневния си поглед към нея.
— Чудесна къща, само за почивка! — избухна той. — Нима малко се потя за вас през седмицата? За какво е предназначен днешният ден, можеш ли да ми отговориш? Каква полза от тия твои набожни хленчения, щом ще ми проглушиш ушите? Не мога ли да легна за минутка, без тоя проклет вятър да вие, без ти да виеш като хиена?
Госпожа Броуди не отговори, а продължаваше да се клати истерично на горния край на стълбата.
— Какво се мотаеш там? Да не си полудяла? — ревна Броуди. — Да не би гръмотевиците да са ти взели ума, та седиш там като пияна?
Тя пак не продума и тогава, като я гледаше как се държи, през ума му мина, че се е случило някакво голямо нещастие.
— Какво има? — грубо извика той. — Да не би Неси?… Да не я е ударил гръм? Зле ли е?
Мама обезумяла поклати цялото си тяло в знак на отрицание — катастрофата беше по-голяма.
— Не! Не! — едва изрече госпожа Броуди. — Тя… Тя!
Мама насочи обвинително ръка към Мери. У нея нямаше и помен от желание да я защити. В това страшно нещастие ужасът и от Броуди беше така безграничен, че единственият импулс у нея бе да отхвърли от себе си всяка отговорност, всяка връзка с престъплението. Тя на всяка цена трябваше да се защити от всяко подобно обвинение.
— За последен път те питам какво има? — фучеше Броуди. — Казвай или, ей богу, ще ви смажа и двете!
— Вината не е моя — каза раболепно госпожа Броуди, бранейки се все още от непроизнесеното обвинение. — Винаги съм я възпитавала като добра християнка. Това е от вродената й лошотия.
Сетне, като съзна, че трябва да каже, за да не бъде бита, тя изпъна тялото си колкото можеше, отхвърли глава назад и изхлипа, като че произнасянето на всяка дума й струваше непоносими мъки:
— Щом искаш да знаеш, тя… тя ще има дете.
Мери се вцепени и кръвта се оттегли от лицето й.
Майка й, подобна на Юда, я предаде. Тя бе изгубена, в капан — баща й отдолу, а майка й отгоре.
Внушителната осанка на Броуди сякаш постепенно се смали; във войнствения му оглед се появи незабележима почуда и той се втренчи в Мери объркан.
— Ка… какво? — заекна Броуди.
Недоумяващ, той вдигна очи към Мама, видя, че тя е като смахната, и пак погледна Мери. Той се забави, докато умът му се бореше с невероятната новина, без да може да вникне в нея. Ненадейно Броуди кресна:
— Ела тук!
Мери се подчини. Струваше й се, че с всяка стъпка, която прави, слиза към собствения си гроб. Броуди грубо я сграбчи за ръката и я огледа от глава до пети. Чувство на отвращение премина през него.
— Боже мой! — каза той тихичко. — Боже мой!
— Струва ми се, че е вярно! Вярно ли е? — дрезгаво извика той.
От срам езикът на Мери бе онемял в устата. Като все още я държеше за ръка, той я разтърси безмилостно, после я пусна внезапно и я остави да се строполи тежко на пода.
— Бременна ли си? Отговаряй бързо или ще ти счупя главата! — изкрещя той.
Когато тя му каза, Броуди помисли, че сигурно ще я убие. Той стоеше и я гледаше, като че бе усойница, която го е ухапала. Вдигна ръка, готов да я удари, да й пръсне черепа с един удар на железния си юмрук, с един удар да заличи нейното падение и своя позор. Искаше му се да я удря, да я тъпче, да я мачка с токовете на тежките си обувки, докато тя се превърне в безформена кървава маса. Животинска ярост бушуваше в него. Тя бе окаляла името му. Името Броуди! Беше го захвърлила в тинята на позора. Целият град ще се забавлява с това. Той вече виждаше подхилкванията, многозначителните кимвания, насмешките, когато ще мине по Хай стрийт; чуваше как по площада Крос се носят подигравателни думи и полузаглушен ироничен смях. Свършено беше с положението, което си бе създал и се стараеше да затвърди още повече; името му, репутацията му щяха да рухнат, а той самият трябваше да тъне в земята от срам само заради това нищожество, което лежеше, плачейки в краката му. Но той не я удари. Силата на вълнуващите го чувства прегоря в жар, която тласна гнева му в друг път — по-сложен и по-опасен. Той щеше да й даде да разбере, но по друг начин. Броуди намери остроумно средство, за да защити честта си! Да! За бога, той щеше да покаже на всички как се справя с такова положение. Ще видят те как ще постъпи той. Сега тя не е негова дъщеря. Той ще я изгони от къщи като опетнена.
Изведнъж друго отвратително подозрение се загнезди в ума му, подозрение, което премина в погнуса; колкото повече размисляше върху него, толкова по-определена форма вземаше то. Той бутна Мери с огромната си тежка обувка.
— Кой е мъжът? — изсъска той. — Фойл ли беше?
От погледа й Броуди разбра, че е прав. За втори път този омразен младок, това парвеню, му нанасяше съкрушителен удар, сега по-страшен от първия. Да беше някой друг, да беше най-долният и най-дрипавият мерзавец в града, който и да е, само не Фойл! А именно той, този подлизурко, този мазен нехранимайко бе обладавал тялото на Мери Броуди; и тя, неговото дете, му беше позволила да върши това. Ясна картина, отблъскваща с отвратителните си подробности, изплува в ума му и го замъчи. Изражението му бе напрегнато, кожата около ноздрите му потрепваше, дебела пулсираща вена се очерта ясно на слепоочието му. Лицето му, отначало залято с ярка, гневна червенина, сега побеля и се вкамени като изсечено от гранит. Устата бе стисната безмилостно като клещи, ниското чело — набраздено от нечовешка жестокост. Студена свирепост, по-ужасяваща от шумните му ругатни, закаляваше гнева му — остър като брадва. Той ритна злобно Мери. Твърдата подметка на обувката му потъна в слабините й.
— Ставай, кучко! — изсъска той и още веднъж жестоко я ритна. — Чуваш ли? Ставай!
От стълбата Мама безсмислено повтаряше с разтреперан глас:
— Аз не съм виновна! Аз не съм виновна!
Отново и отново се чуваха думите: „Аз не съм виновна. Не ме обвинявай.“ Тя стоеше на стълбата жалка, раболепна и с пелтечещ глас безспирно отхвърляше от себе си всяка отговорност.
— Ставай — повтори той — или ще ти помогна да станеш!
Когато Мери се надигна, Броуди я изправи на крака с един последен ритник. Мери залитна, но се задържа. „Защо не ме убие и всичко да свърши“ — мислеше тя. Там, където я ритна, я промушваше остра болка. Тя бе толкова уплашена, че не смееше да го погледне. Смяташе, че той я измъчва само за да я довърши накрая.
— Сега слушай какво ще ти кажа! — процеди Броуди през стиснатите си зъби, а думите му я горяха като сярна киселина.
Когато тя застана пред него измъчена и трепереща, той наведе глава и доближи грубото си неумолимо лице до нейното. Очите му блестяха съвсем близо с остър леден блясък, чиято студенина я плашеше.
— Слушай, ти казвам! Чуй ме за последен път! Ти вече не си моя дъщеря! Ще те изхвърля като прокажена! Като прокажена, мръсна развратнице! Ето, така ще се разправя с теб и нероденото ти копеле. С твоя хубостник ще си уредя сметките, когато намеря за добре, но ти — ти ще си отидеш още тази вечер!
Той изрече последните думи бавно, като я пронизваше със студения си поглед. Броуди, изглежда, не искаше да изпусне удоволствието да види с очите си унижението й; той се обърна бавно, пристъпи тежко към вратата и я разтвори. В хола бясно се втурна вятър с дъжд, разклати картините по стените, развя висящите на закачалката палта и със силата на стенолом се устреми нагоре към свилите се на стълбите хора.
— Прекрасна нощ за разходка! — изръмжа Броуди със стиснати зъби. — Нощта е достатъчно тъмна — тъкмо като теб! Можеш да обикаляш улиците колкото ти душа иска, уличнице такава!
Изведнъж той протегна ръка, сграбчи я за врата и го стисна в огромната си лапа като в клещи. В хола не се чуваше никакъв звук освен воя на вятъра. Тримата изтръпнали свидетели на тази сцена — нищо неразбиращото дете, майката и полууплашената, полузлорадствуваща баба — не продумваха дума. Бяха се стъписали безмълвни. Чувството, което Броуди изпита при докосването на мекия, но все пак непреклонен врат го подлуди; щеше му се да го прегъне като вейка, докато изпука, и за момент Броуди остана така, борейки се с това желание; после трепна силно и като дръпна Мери внезапно, довлече я до вратата.
— Сега ще си вървиш — изкрещя той — и никога няма да се върнеш — никога, докато не се дотътриш, докато не се повлечеш по земята, за да оближеш ей тези обувки, които те ритаха.
При тези думи нещо заговори у Мери.
— Никога не ще направя това! — промълвиха бледите й устни.
— Не! — изрева Броуди. — Няма да се връщаш, курво недна! Никога!
С рязък, последен тласък той я отблъсна от себе си. Тя изчезна в бушуващата отвън тъма, изчезна, като че хлътна в някаква бездна — ни поглед, ни звук можеше да я достигне. Броуди остана на вратата, пламнал от гняв и стиснал юмруци, напълнил дробовете си с влажния, солен въздух, и закрещя с прегракнал глас:
— Да не си се върнала вече! Мръснице! Мръснице!
Последната дума той повтори безброй много пъти, като че тази хула му доставяше удоволствие и облекчаваше яростта му. После се завъртя на петата си, затвори вратата и остави Мери навън в нощта.
Мери остана там, където бе паднала. Чувствуваше се пребита, защото при последния, жесток тласък на Броуди бе паднала по лице, върху острия чакъл, с който бе покрит дворът. Дъждовните капки се забиваха болезнено като игли в леко облеченото й тяло и плющяха по повърхността на локвата, в която лежеше. Тя вече беше мокра до кости, но в момента влагата на просмуканите й с вода дрехи само я освежаваше и разхлаждаше изгарящата я треска. От ужасния поглед на баща си тя бе заключила, че той положително ще я убие и сега, макар че ожуленото й натъртено тяло още гореше, чувството, че е спасена, изпълни душата й и превърна ужаса в облекчение и успокоение. Бяха я изхвърлили позорно, но беше жива, напуснала бе завинаги един дом, превърнал се напоследък в ненавистен затвор за нея; тя събра последните си сили и смело съсредоточи ума си върху бъдещето.
Въпреки страшния безпорядък в мислите й тя си даде сметка, че от Денис я делят може би шестдесет мили; около нея бушуваше незапомнена досега буря; тя нямаше нито палто, нито шапка, нито достатъчно облекло, нито пари; но сега имаше смелост. Мери твърдо стисна мокрите си устни, опитвайки се без страх да прецени положението си. Беше изправена пред два избора: единия да се помъчи да стигне до къщичката в Гаршейк, а другия — да отиде при майката на Денис в Дарок.
До Гаршейк имаше дванадесет мили, а тя знаеше само, че къщичката наричаха Розов хълм, но нямаше представа къде се намира тя; освен това, дори ако успееше да се добере до нея, щеше да бъде сама, без пукната пара, без ядене; сега разбра, че й е нужна някаква подкрепа. Ето защо Мери се отказа от всяка, мисъл да търси Розовия хълм и по необходимост се спря на другата идея. Трябва да отиде при майката на Денис! Тя поне ще й даде убежище, докато се върне Денис. Майка му не ще й откаже това. Насърчена, тя си спомни, че веднъж Денис й беше казал: „Ако се случи най-лошото, можеш да отидеш при майка ми.“ Така и щеше да направи! Така трябваше да направи! За да отиде до Дарок, бе принудена да върви. Не си спомняше в събота вечер да имаше някакъв влак — от Ливънфорд за Дарок, пък дори и да имаше, тя нито знаеше в колко часа тръгва, нито имаше пари за билет. Следователно трябваше да поеме някой от двата пътя за Дарок. Единият бе главната съобщителна артерия между двете селища, широк, главен път, близо пет мили, другият бе тесен, пуст път, който минаваше направо през полето, стесняваше се ту като алея, ту като пътечка, но не обикаляше и не извиваше из окрайнините на двата града и беше почти с две мили по-къс от другия. Силите й бяха толкова недостатъчни и мъките толкова големи, че тя реши да хване втория път, защото разстоянието беше по-малко. Смяташе, че би могла да извърви три мили.
Просната на земята и защитена от високата стена — на двора, Мери не бе преценила пълната сила на бурята, която всъщност бе най-страшната буря, опустошавала Шотландия от един век насам. Вятърът идваше от югозапад и фучеше с нечувана бързина от шестдесет мили в час. В града само нуждата бе принудила някои да излязат, а от тях само най-решителните оставаха навън повече от няколко секунди. Плочи, вдигнати от покривите на къщите, летяха надолу във въздуха с устрема и смъртоносната сила на гилотина. Цели глинени тръби, изтръгнати от комините, профучаваха във въздуха и се пръсваха върху настилката. Голямото дебело стъкло на витрината на Строителната организация се разхвърча на парчета като сух пергамент — само от силата на вятъра. Сред рева на урагана непрекъснато, като от оръдейна стрелба, долитаха трясъци от падащи на улицата предмети. В Нютаун бурята проби фронтона на една новопостроена къща и вятърът, забивайки се като клин, откърти покрива й го вдигна. Целият покрив хвръкна — двете му половини, разперени като криле на зареяла се във въздуха птица, но най-после вятърът престана да го държи и той потъна като олово в черните води на делтата, след като бе изминал цели триста ярда. В ниските части на града неспирният дъжд причини такова наводнение, че цели квартали останаха под водата; тук-там стърчаха къщи, като самотни сгради, извисени над необикновена лагуна, а пороят се втурваше около тях, процеждаше се през стените, нахлуваше през вратите и прозорците и изцяло заливаше долните етажи.
Мълниите, които беснееха над цялата околност, извикаха недотам всеобхватен, но по-смъртоносен ужас. Един овчар, излязъл с овцете на възвишенията Доран, бе ударен на място от ослепителна мълния. Бяха ударени и двама ратаи, приютили се под едно дърво, а овъглените им тела бяха смазани при падането на разцепения ствол; най-много пострада добитъкът; безброй овце и говеда бяха убити, както лежаха на открито или търсеха опасно убежище под дърветата, а цели двадесет говеда, свили се край една телена ограда, бяха умъртвени от преминалия през оградата ток.
Мълния тресна върху една платноходка, хвърлила котва в залива Порт Доран, и начаса я потопи. Други кораби в устието на реката и в залива повлякоха котвите си, скъсаха веригите и удряни от вълните, заседнаха на доранския бряг.
Без да има представа за всичко това, Мери бавно, се изправи на крака. Вятърът я сграбчи и едва не я хвърли отново на земята, но тя устоя на напора му; и като наклони рязко тялото си право срещу вихъра, тръгна в мрачната нощ. Пропитите с вода дрехи плющяха по нея като мокри корабни платна, при всяка крачка те лепнеха по краката й и затрудняваха и спъваха движенията й. Когато стигна до края на къщата, един оловен улук, откъснат от покрива при един само порив на вятъра, полетя със зловещо свистене към нея като последен зложелателен жест на нейния дом, но макар че профуча опасно близко до главата й той не я засегна и се заби дълбоко в мократа земя. Неизминала още и сто ярда, Мери беше принудена да почине. Въпреки че на това място трябваше да бъде стълбът на последния фенер на пътя, тъмнината бе непроницаема и за момент тя помисли, че вятърът го е угасил, но когато пак тръгна, спъна се в падналия стълб на строшения фенер. Навела глава, тя се препъваше, опипвайки пътя като сляпа и успяваше да се придържа в него само защото добре го познаваше и имаше чувство за ориентация. Шумът около нея беше страшен и толкова оглушителен, че ако речеше да извика силно, не би чула собствения си глас. Вятърът като някакъв гигантски оркестър препускаше бясно по гамите на своя регистър. Плътният тон на органа се смесваше с пискливия дискант на кларнетите; резливият звук на кориите контрастираше на баса на обоите; плачът на цигулките, звънът на чинелите и гърмът на тимпаните се сливаха в една неземна, невъзможна какофония.
От време на време в тъмнината я удряха невидими предмети. Размахващи се вейки я жулеха по лицето, счупени клонове и храсти връхлитаха срещу нея. По едно време някакви меки пипала се обвиха около врата и ръцете й. Тя изпищя от уплаха, извишавайки нечутия си глас срещу урагана, и помисли, че живи лапи я обгръщат, но когато вдигна ръце от ужас, откри, че е омотана в сноп сено, откъснал се от някоя разпиляна купа.
С огромна трудност бе извървяла около една миля от разстоянието, но това не беше и половината от пътя до целта, а най-ужасната част бе непосредствено пред нея. Тук пътят се превръщаше почти в пътечка без никаква оградка или канавка, по която човек би могъл да се ориентира, без нищо, което да го разграничава от съседната гориста местност, и се губеше в гъстак от ели. Тази гора винаги бе мрачна, с тъжни дървеса, които шепнеха жалостиво, но сега, в страховитата нощ, обгърнала я сама като непроходим лес, гората беше страшна и отвратителна както черния мрак, гъстеещ в сърцето на другата гора — нощта. Мери потрепера, когато си представи, че трябва да влезе в гората. Веднъж, още като дете, по време на една екскурзия с други деца — тя се беше загубила между тези мрачни, сурови дървета, бе тичала между тях, бе търсила самотна другарчетата си; и сега тя си спомни с болезнена яснота детския си ужас, ужас, който се върна при нея върху черни криле, когато, събрала всичката си смелост и сили, тя потъна в гората.
Беше почти невъзможно да следва пътеката. Пипнешком Мери се мъкнеше напред с протегнати ръце и изопнати пред себе си длани. Обтягането на ръцете й причиняваше мъчителна болка в страната, където я бе ритнал баща й, но тя беше принудена да ги държи така, за да пази главата и лицето си от дърветата и да определя по-точно посоката на уморителния път. Докато беше на открито, вятърът духаше все в една определена посока, но сега той се въртеше около стволовете на дърветата и образуваше стотици течения и вихрушки, при които бе невъзможно да се върви право напред. Мери бе подхвърляна насам и натам като кораб, който си поправя път сред водовъртеж от коварни течения, без луна и звезди, които да го направляват в опасната нощна тъма. Тя бе започнала да се отклонява от пътеката, когато изведнъж една вихрушка рязко я сграбчи, накара я да изгуби равновесие и яростно я хвърли наляво. Тя падна с цялата си тежест и лявата й длан се надяна на острия като кама връх на един нисък счупен елов клон, който стърчеше хоризонтално от ствола. Един мъчителен миг ръката й остана прикована към дървото, сетне тя я издърпа и залитайки, се изправи на крака.
Продължи напред. Сега окончателно се бе загубила. Искаше да излезе от гората, но не можеше. Кръвта течеше от ранената й ръка, а тя, замаяна, опипваше пътя си от дърво на дърво, пронизвана от ужас, от болките в ударената страна и непрекъснатите бодежи в тялото. Измръзнала до мозъка на костите си, с мокра коса, по която се стичаха студени капки, с кожа, — пропита с дъждовна вода, тя се луташе из гората всред мрака. Падаше и ставаше, олюляваше се назад и политаше напред под такта на безумната музика на урагана, който ревеше между дърветата. Като че самият адски шум, който проглушаваше ушите й, я въртеше и направляваше движенията й с фантастичния си ритъм. Зашеметена, тя обикаляше около изтръгващите се с трясък дървета, забравила всичко освен болката и желанието си да избяга от тази препречила пътя й гора.
Главата й се замая и започна да й се струва, че мракът бе пълен с диви живи същества, които се втурваха край нея, докосваха я с пръсти, напираха и тичаха наоколо й в някаква паническа оргия. Тя усещаше студеното, поривисто дихание на мокрите създания, които се промъкваха и блъскаха из гората. Те шепнеха на ухото й необикновени, неприятни неща за Денис и детето й, ревяха силно с гласа на баща й, хленчеха като майка й. Всеки звук наоколо й бе за нея непонятната и несвързана реч на тези въображаеми същества. Навремени съзнаваше, че е обезумяла, че никакви видения не я заобикалят, че е сама, изоставена, забравена в гората, но залитайки напред, умът й отново се помрачаваше, забулен от виденията на страха. Изведнъж, когато сякаш окончателно щеше да изгуби разума си, тя се спря в няма почуда. Вдигна измъчените си очи към небето и зърна луната — тънък сърп без сияние, легнал по гръб между струпаните облаци, като че бурята го бе издухала пред тях. Мери го видя само за миг — после той бе забулен от пропускащите облаци, но тя забеляза, че сега вятърът стремително фучеше насреща й в права посока, че вече ги нямаше твърдите стволове на елите. Беше извън гората! Тя заплака с облекчение и веднага се втурна сляпо напред, за да избяга от гората и от бъбривите същества. Беше загубила не само пътя, но и всяко чувство за ориентация и като се влачеше и препъваше, само инстинктът за бягство я тласкаше напред неизвестно накъде. Сега вятърът й помагаше, правеше краката й по-леки, удължаваше уморените й крачки. Намираше се в някакво поле и дългата мокра трева я шибаше по краката, докато се придвижваше напред по меката морава. Това бе необработена земя, защото Мери минаваше между гъсталаци от папрат, подхлъзваше се и се препъваше от полузарити в земята, обрасли с мъх валуни, а къпини драскаха краката й; но сега тя не можеше да мисли логично и не се спря, за да определи местонахождението си по характера на местността, през която минаваше.
После изведнъж сред шума Мери долови дълбок, звучен напев и докато тя напредваше, той се засилваше, прераствайки в шум на бързи води. Бучеше широка река, придошла и така изпълнила коритото си с мътни води, че лудешкият им бяг звучеше в Мерините уши като екот на огромен водопад. С всяка измината крачка грохотът ставаше все по-силен, докато започна да й се струва, че реката, пълна с отломки, домъкнати от планините, напредва застрашително към нея, понесла невидимо в кипящите си води стобори и плетища, останките на не един мост, цели трупи и телата на мъртви овце и говеда.
Мери бе вече на брега, когато разбра, че това е Ливън; същият Ливън, който й бе пял така нежно с веселия си ромон, Ливън, който бе разгарял опиянението им — нейното и на Денис — и лъкатушейки край тях, ги бе накарал с песента си да се обичат. Сега, подобно на Мери, той се бе изменил до неузнаваемост. Луната все още бе забулена и Мери не виждаше нищо, но както стоеше уплашена и заслушана на високия открит бряг, в момент на крайно отчаяние й се дощя да се остави да полети надолу към тези невидими, гърмящи води, да забрави и да бъде забравена. Тръпки преминаха по изтерзаното й тяло и тя отхвърли тази мисъл. Като повеля за живот се появи друга мисъл: каквото и да се случи, тя все още имаше Денис. Трябваше да живее за Денис — сега тя почувствува, че той я вика. Обърна се рязко, сякаш за да не чува призива на бучащата река, но в бързината, като искаше да се отдръпне, стъпи невнимателно, мократа й обувка се подхлъзна, тя се препъна, кракът й пак се хлъзна върху една мазна буца земя и Мери полетя с крака напред по стръмния склон. Ръцете й отчаяно се вкопчваха в ниската трева и камъша по брега, но бурените, за които се залавяше, се късаха в ръцете й или се измъкваха с корен от мократа земя. Краката й изровиха две бразди в меката кал, когато ги заби ожесточено в почвата, правейки напразен опит да се спаси. С ръце тя се залавяше за мокрия склон, но не намираше нищо, о което да се задържи. Гладката повърхност на ската бе стръмна и коварна като глетчер и вместо да я спрат, тези отчаяни движения само увеличаваха скоростта й. С неудържима сила Мери летеше надолу към невидимата река. Тя падна във водата безшумно и веднага потъна между дългите водорасли, които растяха на дъното, а когато отвори уста от изненада и ужас, вода нахлу в дробовете й. Силата на течението бързо понесе тялото й надолу по реката между оплитащите се около нея треви и я влачи цели тридесет ярда, преди тя най-после да излезе на повърхността.
Мери не можеше да плува, но движена от инстинкта за самосъхранение, направи няколко слаби, отчаяни удара с крайниците, като се опитваше да държи главата си над водата. Това беше невъзможно. Поради голямата сила на пороя във водата една след друга се образуваха високи вълни, които непрекъснато я заливаха, и накрая един водовъртеж под повърхността я хвана за нозете и я помъкна надолу. Този път Мери остана под водата толкова дълго, че почти загуби съзнание. Ушите й пищяха, дробовете се надуха, очните ябълки изскочиха; пред себе си виждаше да играят червени искри; задушаваше се. Но тя още веднъж излезе на повърхността и когато се появи над водата, отпаднала и почти безчувствена, една вълна тласна някакъв плаващ пън под дясната й ръка. Тя несъзнателно се хвана за дънера и немощно го притегли към себе си. Тя плаваше. Тялото й бе потопено, косата й се разстилаше зад нея в реката, но лицето й беше над водата и с дълбоки трудни вдишвания тя пълнеше и пълнеше гърдите си с въздух. Без да чувствува нищо друго освен необходимостта да диша, тя се държеше за пъна и плаваше сред чудновати останки, които сегиз-тогиз се устремяваха към нея и бързо отминаваха надолу по реката. Движеше се с толкова голяма скорост, че когато съзнанието й малко се проясни, разбра, че ако не достигне бързо брега, ще бъде отнесена сред острите скали, които стърчаха сред бързеите, непосредствено над Ливънфорд. Като продължаваше да се държи за пъна, с последни сили Мери, зарита с крака. Студената речна вода я пронизваше много по-силно от дъжда, пронизваше я, защото изворът в планините бе покрит с лед и сняг, а освен това в планинските притоци се стичаше разтопен сняг. Студът проникваше до мозъка на костите й; устните й бяха безчувствени и макар че краката вяло се движеха по заповед на волята, Мери не усещаше това движение. Въздухът толкова изстина, че заваля град. Зърната бяха големи, твърди като камък, остри като ледени шушулки; те браздяха водата като сачми и отскачаха от пъна като куршуми, валяха немилостиво върху лицето и главата на Мери, нараняваха очите й, шибаха бузите й, режеха долната й устна. Тъй като трябваше да се държи с две ръце много здраво за пъна, тя не можеше да се запази и бе принудена да понася този безмилостен обстрел незащитена. Зъбите й тракаха; наранената й ръка беше безчувствена и вкочанена; усети ужасно схващане в кръста; чувствуваше, че умира от студ. Съприкосновението на ледената вода я убиваше. В този момент, когато се бореше да достигне брега, я преследваше една-единствена мисъл — не за нея или за Денис, а за детето в нея. Властен инстинкт овладя съзнанието на Мери, сякаш това бе някаква вест, минала по необикновени пътища от детето до самата нея; тя неочаквано бе предупредена, че ако не излезе бързо от водата, детето й непременно ще умре.
Никога досега не беше мислила с такава обич за детето си. По-рано понякога бе го ненавиждала като част от собственото си презряно тяло, но сега я обзе непреодолимо желание да го види живо. Ако умреше тя, щеше да умре и то. Тя си представи как живото бебе, заключено в удавеното й, плаващо към морето тяло, постепенно престава да шава в затвора на безжизнената й плът. Мери отправи безмълвна молитва: искаше да живее — да живее, за да даде живот и на детето.
Беше достигнала до място, където набъбналата река, излязла от бреговете, бе наводнила съседните поля. Мери вече чувствуваше, че вляво от нея водата е по-спокойна и с последните си нищожни сили се помъчи да се насочи нататък. Тя правеше опит след опит да се измъкне от главното течение, но то я връщаше обратно. Почти беше изгубила всяка надежда, когато при един остър завой на реката силен водовъртеж внезапно отклони дънера от пътя му и Мери заплава към място, където нямаше вълни, нямаше водовъртежи, нямаше бързей. Остави пъна да се носи по течението, докато спре; после трепереща отпусна крака. Те докоснаха дъното и тя се изправи, потънала до кръста във вода. Тежестта на водата и вкочаненото й тяло почти не й даваха възможност да се движи, но все пак сантиметър по сантиметър тя се отдалечаваше бавно от шума на реката. Най-после стъпи на твърда земя. Огледа се. За голяма нейна радост сред непрогледния мрак видя светлина. Тази светлинка беше като божествен балсам, разлян неочаквано върху всичките й рани. Струваше и се, че години наред се е движила в свят от мрачни призраци, дебната на всяка крачка от тъмна неизвестност и невидими опасности, които можеха да я погубят. Малката неподвижна светлинка блещукаше спокойно и в този слаб проблясък Мери намери утеха и успокоение. Спомни си, че тук някъде имаше малък самотен чифлик. Който и да живееше в него, не би отказал да я приюти при ужасното й състояние и в такава ужасна нощ. Сгърчила се от студ, тя се отправи към светлината.
Сега вървеше едва-едва. В долната част на корема усещаше огромна тежест, която като че я теглеше към земята; при всяко движение я разкъсваше остра болка. Приведена почти одве, тя упорито вървеше напред. Светлината беше толкова близко, а пък колкото повече вървеше, тя сякаш толкова повече се отдалечаваше от нея. Краката й затъваха дълбоко в подгизналата почва; с големи усилия тя успяваше да ги изтегли и с всяка крачка тя като че все по-дълбоко затъваше в мочурището, което трябваше да прекоси. Все пак Мери вървеше, затъвайки все повече и повече в тресавището; по едно време нагази в каша от вода и кал, която стигна до коленете й. Едната й обувка залепна в тинята, измъкна се от краката й и тя не можа да я извади. Кожата й, побеляла от продължителното стоене във водата, сега беше оплескана и смазана с кал. Останките от облеклото й се влачеха след нея окаляни и разкъсани на парцали.
Най-после започна да й се струва, че макар и бавно напредва и все повече се приближава към светлината; в този миг, като направи крачка напред, тя не усети твърда почва под краката си. Започна да потъва в тресавището. Запищя. Топлата тинеста кал я теглеше за краката с мека настойчивост, привличайки я надолу в прегръдките си. Не можеше да извади нито единия, нито другия си крак, а при усилията й да се измъкне, от блатото заизскачаха мехури с вонящ газ, който я задушаваше. Мери потъваше все по-дълбоко. Помисли, че се бе спасила от чистата смърт в студената вода на реката, за да загине тук, както й се полага. Тази тиня бе по-подходящ саван за нея от чистата вода на планинските потоци. Съдено било скверното й тяло да гние в развала и разлагайки се, да стане накрая част от нея. Да преодолее опасности като тези, които преживя тази нощ, и да не може да се спаси, когато помощта беше толкова близо! — тази мисъл я вбеси. С нечовешки усилия тя се опита да се закрепи. Извика и се хвърли напред, като се вкопчваше бясно в мъха, който растеше по повърхността на тресавището. Лепкавият мъх почти не представляваше опора, но тя с такава ярост се залавяше за него с разперените си пръсти, че с последни, свръхчовешки усилия успя да се измъкне благодарение само на ръцете си. Дишайки тежко, тя довлече тялото си до по-здрава почва в тресавището и се просна окончателно изтощена. Вече не бе в състояние да върви и затова след кратка почивка бавно запълзя напред на четири крака като ранено животно. Но за да се отърве от тресавището, тя бе използувала последните жалки остатъци от силите си и сега, макар че беше на твърда земя на не повече от петдесет ярда от къщата, разбра, че никога няма да се добере до нея. Тя се отказа да се бори и като заплака тихо, легна на земята отчаяна и отпуснала безсилните си крайници, а връз нея отново се заизлива дъжд. Но както лежеше, до нея достигна през бурята тихо мучене на крави. След малко пак чу същия звук и като погледна надясно, различи смътно в мрака тъмните очертания на някаква ниска постройка. Всред мътната мъгла, забулила съзнанието й, се появи мисълта, че пред нея има някакво убежище. Тя се надигна, с последни, трескави усилия се дотътри до сайванта и се строполи в безсъзнание на пода.
Подслонът, до който се добра, беше мизерна дворна постройка — жалкият обор на малката ферма. Беше построена от дебели кирпичи, пролуките между които бяха грижливо затъкнати с мъх; ето защо вътре беше топло, а тъй като оборът бе твърде нисък и студеният вятър минаваше безпрепятствено над него, той бе избягнал и яростта на урагана. Въздухът вътре бе изпълнен със смесен дъх на слама и тор и приятния мирис на самите животни. Три млечни крави стояха пред яслите си и помръдваха с леки кротки движения; самите те почти не се виждаха, само светлите им вимета слабо се белееха в мрачината. Големите им тъжни очи, привикнали с тъмното, гледаха умно и плахо необикновеното човешко същество, което лежеше на пода почти без да диша. Сетне, като видяха, че е неподвижно и безвредно, те равнодушно обърнаха глави и пак запреживяха спокойно, движейки безшумно челюстите си.
Мери остана да лежи в блажена самозабрава не повече от няколко мига. Силен пристъп на болки й върна съзнанието. Болките я заливаха като вълни. Те започнаха от гърба, разпростряха се около цялото й тяло, спуснаха се надолу по вътрешната страна на бедрата, засилваха се бавно, но застрашително, докато постепенно преминаха в нетърпима криза. После изведнъж болките я напуснаха — вяла, изтощена и безпомощна.
През цялото си трагично странствуване тя бе търпяла тези болки. Но сега те станаха непоносими и легнала сред нечистотията в обора, тя страдаше със склопени очи. Беше разперила отслабналите си ръце и крака, тялото й, което Денис бе нарекъл свой олтар, лежеше в изпущащия пара тор, оваляно в засъхнала кал. Болезнени стонове се чуваха измежду стиснатите й зъби; капки студена пот оросиха челото й и бавно се застичаха по спуснатите клепачи; чертите й, обезобразени от тинята и разкривени от непоносимите мъки, бяха застинали, но страданията й сякаш изпущаха лъчи, които се бяха събрали в бледо, прозрачно сияние около главата и ограждаха като ореол умореното й лице.
Промеждутъците между болките ставаха все по-кратки, — а самите пристъпи — по-дълги. Когато болката отминеше, пасивното очакване на следващия пристъп бе цяло мъчение. После той започваше, сграбчваше я цяла в лапите си, пронизваше я с нетърпима болка и се разпростираше във всеки нерв. Виковете й се сливаха с воя на нестихващия вятър. Всичко, което бе претърпяла, беше нищо в сравнение със сегашните й мъки. Тялото й немощно се гърчеше на каменния под; кръвта се смесваше с потта и с мръсотията наоколо. Мери се молеше да умре. Като безумна зовеше бога, Денис и майка си. Но само вятърът откликваше на стоновете й. Той се надигаше, втурваше се около обора и пищеше, сякаш и се надсмиваше. Тя лежеше изоставена от всички, но накрая, когато вече не би могла да преживее още един пристъп, вятърът зави с най-силните си и пискливи тонове и сред разгара на бурята Мери роди син.
Докато отминаха последните мъки, Мери беше в съзнание. Сетне, когато всичко свърши и нямаше болки, потъна в дълбокия кладенец на забравата.
Детето беше дребно, хилаво, недоносено. Свързано все още с безчувствената си майка, то се залавяше с малките си пръстчета за нея или за празното пространство. Главицата му се люшкаше на тънкото вратле. То лежеше до майка си и едва дишаше, а тя постепенно губеше кръв и бавно побеляваше. Но ето то изплака на пресекулки със слаб глас. Като че в отговор на този зов вратата на обора бавно се отвори и мъждивата светлина на един фенер проникна в мрака. Влезе една старица. Главата и раменете й бяха загърнати с дебел кариран шал; като вървеше, тежките й дървени обуща хлопаха. Тя бе дошла да види здрави и читави ли са добичетата и тръгна между тях, галеше ги по вратовете, потупваше ги по страните и им говореше одобрително:
— Е, госпожо Пенси — мърмореше тя. — Ела насам, Дейзи! Помръдни се, Бела! Стани, хайде! Хайде! Хайде, мила! Божке, каква нощ! Каква хала! Не се тревожете, милички, бъдете спокойни! Здрав покрив имате над главите, не бойте се. Ще ви…
Изведнъж тя вдигна глава и се ослуша. Стори й се, че чу в обора тих, жаловит плач. Но тя бе стара и глуха, в ушите й кънтеше ураганът, та реши, че се е излъгала и понечи да се обърне, за да продължи заниманието си, когато още веднъж — този път ясно — чу слабия печален стон.
— Господи помилуй! Какво… какво е това? Чувам нещо, бога ми… нещо… като че ли дете плаче.
С трепереща ръка тя наведе фенера и се заозърта наоколо в тъмнината, после се стъписа поразена, невярваща на очите си.
— Боже, спаси ни! — извика тя. — Та това е бебе и майка! Пресвета дево, тя е мъртва. Ох, каква нощ, каква нощ! Какво доживях да видя.
Тя мигом сложи фенера на пода и коленичи със старческите си крака до Мери. Без изтънчена нежност — грубите й ръце се заловиха за работа с ловките и опитни движения на свързана със земята жена, за която природата е отворена книга. Бързо, но без суматоха тя скъса пълната връв и загърна детето с края на топлия си шал. После се зае с майката и с изкуствен натиск незабавно изкара плацентата и спря кръвотечението. Докато работеше, не преставаше да говори на себе си:
— Де се е чуло и видяло такова нещо! Едва не е умряла, горката! Пък каква е млада и хубава! Ще се погрижа за нея. Сега е по-добре. Защо ли пък не е дошла в къщи? Щях да я прибера. Ама виж ти, божа работа е това, дето излязох да видя добичетата.
Тя потупа Мери по ръцете, потърка бузите й, покри я със свободната част на шала, в който бе завито детето, и бързо излезе.
Като се върна в уютната кухня, тя извика на сина си, седнал край огнището, в което пращеше голям пън:
— Бързо, синко! Бягай като хала до Ливънфорд за доктор! Доведи го, каквото и да става! В обора има болна жена. Бягай, за бога, и не разпитвай! Животът й виси на косъм!
Синът й се втренчи в нея недоумяващ.
— Какво — попита той тъпо, — в нашия обор ли?
— Да — извика тя, — избягала е от бурята. Ако не бързаш, ще умре… Бягай! Бягай за помощ!
Той стана все още объркан и заоблича палтото си.
— Ето ти тебе работа! — мърмореше той. — В нашия обор. Какво й е, а?
— Не е твоя работа! — кипна старата. — Махай се веднага! Не запрягай коня! Тичай с все сила!
Тя го изтика през вратата и като се убеди, че е тръгнал, взе една тенджерка, наля в нея мляко от едно гърне, оставено на шкафа, и бързо го сгря на огъня. После сне одеялото от леглото си в кухнята и пак хукна към обора с одеялото в една ръка и топлото мляко в другата. Зави Мери добре в одеялото и като повдигна внимателно главата й, с мъка наля няколко капки от топлото мляко между посинелите й устни. Тя поклати глава в знак на съмнение.
— Страх ме е да я бутна — прошепна старицата. — Съвсем е загазила.
Като пое новороденото на ръце, тя го отнесе в топлата кухня и се върна с чиста влажна кърпа и още едно одеяло за Мери.
— Ето, милата ми, сега ще се стоплиш — шепнеше тя, докато завиваше отпуснатото й тяло с второто одеяло.
После нежно изтри с кърпата втвърдената кал по бялото й студено лице. Беше направила всичко възможно и сега, клекнала край Мери, чакаше търпеливо, без да вдигне поглед от нея, разтриваше от време на време безжизнените й ръце, гледаше студеното й чело. В това положение тя остана близо цял час.
Най-после вратата се отвори, един мъж влезе в обора, а с него нахълта вятър и дъжд.
— Слава богу, дойдохте, докторе! — възкликна старицата. — Боях се, че няма да дойдете.
— Какво се е случило? — рязко попита докторът и пристъпи към нея.
Тя му обясни с няколко думи. Докторът само поклати глава и приведе високото си слабо тяло над легналата на пода жена. Доктор Ренуик беше млад човек, вещ в работата си, и тъй като бе нов в Ливънфорд и гореше от желание да си създаде клиентела, се реши да тръгне пеш в такава нощ, докато другите двама лекари, повикани преди него, отказаха. Той погледна бледното, хлътнало лице на Мери и напипа слабия й неравномерен пулс. Докато той гледаше с невъзмутимо спокойствие секундарника на часовника си, старата жена бе впила тревожен поглед в лицето му.
— Как мислите, докторе, ще умре ли?
— Коя е тя? — попита той.
Старицата поклати глава отрицателно.
— Не знам, бога ми. Но каква е хубавица, а толкова се намъчи, докторе — рече тя, като че го молеше да направи всичко, което е по силите му.
— Къде е бебето? — попита докторът.
— В кухнята. Още е живо, но такова едно слабичко, горкото.
Като лекар той гледаше хладнокръвно и изпитателно неподвижната фигура пред себе си, но като човек беше трогнат. С опитния си поглед сякаш четеше историята на всички страдания на Мери, като че тази история бе незаличимо написана върху лицето й. Той забеляза изострения й тънък, прав нос, хлътналите кръгове под тъмните й очи, тъжно отпуснатите ъгли на безкръвните й меки устни. Чувство на състрадание го обзе, премесено с прилив на необикновена, дълбока нежност.
Той отново взе слабата отпусната ръка на Мери в своята, сякаш за да влее струя живот от своето изпълнено с жизненост тяло в нейното; после, като обърна ръката й, видя дупката на дланта й и възкликна неволно:
— Горката! Колко е млада и безпомощна.
Сетне, засрамен от слабостта си, продължи рязко:
— Състоянието й е тежко. Кръвоизлив, лош кръвоизлив и нервно сътресение — бог знае от какво. Ще трябва да я отведем в болницата — добави той накрая.
При тези думи синът, който стоеше мълчалив отзад, се обади от вратата:
— Ако искате, докторе, веднага ще запрегна коня в колата.
Ренуик погледна старицата, очаквайки съгласието й. Тя нетърпеливо закима с глава и сключи умолително ръце.
— Добре, да вървим!
Докторът изпъна плещи. На хонорар той не разчиташе и тази визита можеше да му донесе само затруднения и да изложи на опасност незатвърдената му още репутация. Но нещо го подтикваше да се заеме с този случай. Чувствуваше, че трябва да се заеме. В тъмните му очи блесна гонещо желание да спаси Мери.
— Не е само нервното сътресение — високо каза той. — Не ми харесва дишането й. Може би има пневмония и ако е така… — Той изразително поклати глава, обърна се, наведе се над чантата си, извади някакви средства за усилване и ги приложи, доколкото му позволяваха обстоятелствата. Когато свърши, пред вратата седеше колата — груба селска каруца, дълбока и тежка като фургон. Бебето повиха в одеяла и внимателно го сложиха в единия ъгъл, после вдигнаха Мери и я положиха до детето. Накрая се качи и Ренуик и подхвана Мери с ръце, а селянинът седна на мястото си и шибна конете. Така те се отправиха в нощта към болницата; необикновената болнична кола се движеше бавно, подскачаше и се друсаше, а с двете си ръце докторът предпазваше, доколкото бе възможно, тялото на Мери от ударите, предизвикани от неравния път.
Старицата гледа след тях, докато се изгубиха, после въздъхна, обърна се, затвори вратата на обора и прегърбена, бавно се отправи към къщата. Когато влезе в кухнята, стенният часовник в ъгъла отмери осем тържествени удара. Тя отиде тихо до скрина, извади библията си и като сложи бавно старите очила със стоманени рамки, отвори книгата наслука и спокойно зачете.


XI

Вятърът, който духаше яростно в западната част на страната, духаше още по-яростно в източната. В неделя следобед, когато в Ливънфорд и околностите цареше хаос, в графствата по източното крайбрежие опустошенията бяха още по-големи.
В Единбург Денис с мъка вървеше по Принсес стрийт; вятърът, който беснееше по сивия, пометен от бурята булевард, вдигаше палтото му над главата и го заваляше. Денис обичаше този вятър; чувствуваше собствената си сила, когато, борейки се, си проправяше път срещу него. С шапка в ръка, разрошен и с отворена уста той си пробиваше път срещу вихъра. Вятърът пееше в ушите му, свистейки като гигантски пумпал, а и Денис пееше или по-точно инстинктивно издаваше нечленоразделни звуци — израз на напиращите в него жизнени сили. Повечето от малобройните минувачи неволно се обръщаха след него и завистливо процеждаха между посинелите си треперещи устни: „Ама че юначага!“
Беше четири без четвърт. Денис бе закусил рано у Маккинли — „Семеен и търговски хотел без спиртни напитки“. Добре си вършеха работата там — без всякаква показност, но затова пък имаше голямо изобилие от вкусна храна. Денис очисти цял поднос със салам и бял пудинг, изяде една порция кейк от овесени ядки и пресуши чайника в собствената приемна на Маккинли. Старата Мама Маккинли бе готова да угажда във всичко на Денис — той й беше симпатичен, както на повечето хора, и когато пристигнеше в Единбург, винаги отсядаше у тях. На тръгване тя му подари голям пакет сандвичи, за да поддържа телесните си сили, докато пристигне в Дънди късно вечерта, а за да поддържа духа му, докато пак се видят, му даде силна, звучна целувка. „Добре е да имаш приятели“ — мислеше Денис с благодарност, докато попипваше пакета със сандвичи в страничния си джоб и крачеше по пътя за Грантон, за да замине с ферибота през залива Форт за Бърнтисленд. Той бе недоволен от времето само защото се боеше, че може би няма да пуснат ферибота; но и да нямаше ферибот, мислеше си Денис шеговито, той чувствуваше достатъчно сили в себе си, за да преплува залива.
Вятърът беше силен, но дъжд още не бе завалял и тъй като до Грантон имаше само три мили, Денис се отказа от обикновеното превозно средство до пристанището и реши да върви пеша. Колко хубаво е да живееш! Вятърът го опияняваше; когато го чувствуваше по лицето си, Денис искаше да живее вечно. Стъпвайки твърдо по паважа, Денис бе уверен, че лесно ще измине разстоянието за един час — времето, което имаше на разположение.
Закрачил към пристанището, той бе обзет от радостни мисли. Работата вървеше по-добре, отколкото бе очаквал, а утре в Дънди се надяваше да затвърди положението си при „Блейн енд къмпани“. Младият господин Блейн имаше голямо влияние във фирмата и бе особено разположен към Денис. Денис разбираше, че ако го склонеше, ако го убедеше да сключи сделка с фирмата „Файндли“, победата беше в ръцете му. Той се зае да обмисля едно остроумно, кратко слово, с което да започне разговора утре. Вървейки по улицата, той чудесно декламираше речта си на вятъра и празните улици и с безмерна наслада подчертаваше съществените моменти с изразителни жестикулации, така че, когато стигна до Грантон, бе вече успял да порази младия господин Блейн с епиграмите си, да го бомбардира с технически подробности и да го обезоръжи с аргументите си. Денис с облекчение забеляза, че ферибота се люшкаше край малкия кей и по всичко личеше, че се готви да замине, затова ускори крачките си и се качи на борда. От ниската палуба заливът с бялата пяна, кипнала по гребените на оловносивите вълни, изглеждаше по-мрачен и по-страшен, отколкото от вълнолома. Малкият съд подскачаше силно, а дебелите корабни въжета, с които бе привързан за яките железни стълбове на кея, скърцаха и плющяха под двойния напор на вятъра и отлива. Денис обаче бе свикнал с морето и несмущаван от нищо, се присъедини към други трима пасажери, които, събрани на носа, унило гледаха залива, сближени по-тясно от неприятното предчувствие за опасност.
— Не ми харесва днес морето — обади се единият.
— Бурно е, може да направи пакост — рече другият.
— Вече съжалявам, че не послушах жена си и не останах в къщи — каза третият, като направи слаб опит да се пошегува.
Денис ги окуражи:
— Мислите ли, че капитанът би тръгнал, ако не беше сигурен, че ще може да мине? — искрено се удиви той. — Само пет мили има до отсреща — просто нищо. След двадесет години ще можем да прескачаме такива канавки или да минаваме на кокили през тях.
Тримата го изгледаха недоверчиво, но той се зае с тях и започна да се шегува, да ги закача и само след пет минути спечели сърцата им. Те го признаха за водач, тревожните им предчувствия се изпариха, а един от тях дори извади плоско шишенце.
— Да пийнем по глътка, преди да тръгнем, а? — предложи той и смигна.
Това бе висш израз на добро настроение. Този, който черпеше, пръв вдигна шишенцето, после другите двама отпиха скромно, както се полага на гости, а Денис отказа.
— Така съм се натъпкал със салам, че се боя да не отиде за рибата — поясни той с широк жест и изразителна гримаса към развълнуваното море, като искаше да каже, че единственото му желание в живота е да задържи в себе си превъзходното ядене, за което току-що бе платил.
Тримата се ухилиха възхитени; фактът, че този безгрижен и безстрашен младеж можеше да се разболее от морска болест, както той бе намекнал, им се видя много смешен и отново ги изпълни с чувство за собственото им достойнство. А Денис ги насърчаваше, като с готовност се приспособяваше към тяхната среда и с такова въодушевление им разказваше анекдоти, че те почти не забелязаха нито кога потеглиха, нито голямото вълнение в залива. Единият бе позеленял, а другият преглъщаше, като че му се гадеше, но те по-скоро биха умрели, отколкото да се изложат в очите на този млад Хектор, който тъкмо бе стигнал до най-интересното място в петия анекдот — за ирландеца, който скроил чудесен номер на англичанина и шотландеца при крайно комични и неудобни обстоятелства.
Останалите няколко пасажера бяха по-неспокойни и се притискаха един в друг, когато фериботът подскачаше като черупка в бурните води. Те се стискаха за стойките, лягаха на палубата или повръщаха, без да се стесняват, а наситеният с водни пръски вятър виеше между корабните въжета, яростните шумящи вълни се разбиваха над ниската преграда и покриваха палубата с воден пласт, който се стичаше ту на едната, ту на другата страна при всяко наклоняване на кораба.
Най-после приближиха Бърнтисленд, големите вълни останаха зад тях и след дълги маневри корабът бе закотвен. Капитанът на малкия съд слезе от мостика; от мушамата му се стичаше вода. Денис го чу да казва:
— Не съжалявам, че пристигнахме. Дяволско време! По-лошо пътуване никога не сме имали.
Пътниците заслизаха бързо, но някои се чувствуваха толкова зле, че се наложи да ги отнесат от кораба до вълнолома, където малката геройска група се сбогуваше с Денис.
— Нима няма да продължите по-нататък? — попита Денис.
— Ами! — отговори един от всичките и погледна към облаците. — Слава богу, ние всички сме момчета от Бърнтисленд и скоро няма да правим такава разходка до Единбург. След тая буря в морето у дома ще бъде много добре.
Те тържествено се ръкуваха с Денис и чувствуваха, че никога няма да го забравят. Дълго след това щяха да повтарят помежду си: „Ех, че момче беше онова, дето премина с нас залива в бурята! Пет пари не даваше за нищо!“
Когато си тръгнаха, Денис се запъти към гарата. Влакът за Дънди, който имаше връзка с парахода за Грантон и тръгваше в пет часа и двадесет и седем минути, беше вече на гарата и тъй като сега часът бе пет и двадесет, Денис излезе на перона и занаднича през прозорците, за да си намери свободно купе в трета класа. Оказа се, че броят на пътниците е по-голям, отколкото би могло да се очаква в такова време, и Денис мина покрай целия влак чак до локомотива, без да намери свободно място. До локомотива стоеше кондукторът и разговаряше с машиниста. Денис позна кондуктора, с когото той, с присъщата си общителност, се бе сприятелил при едно предишно пътуване, и пристъпи към него.
— Как сте, Дейви Макбийт? — каза той. Кондукторът обърна глава и след като един миг го гледа в недоумение, очите му светнаха.
— Я виж! Та това сте вие, господин Фойл! — сърдечно възкликна той. — Не можах да ви позная изведнъж.
— В Донигол други като мене няма — ухили се Денис.
— И към вас ли е такова времето? — попита Макбийт. — Ние с Митчел — той посочи машиниста — тъкмо говорехме за бурята; вятърът ни плаши. Духа в опасна посока.
— Нима може да върне назад стария пухтящ змей? — засмя се Денис.
Митчел неодобрително поклати глава.
— Това съвсем не е за смях — рече той и погледът му изразяваше нещо повече от думите.
После, като се обърна към другаря си в кабината, попита:
— Как е монометърът, Джон?
Появи се черното лице на огняря, чиято усмивка разкри белите му зъби.
— Пара има да стигнем до Абърдийн, та дори отвъд, ако искаш — каза той.
— Няма нужда да отиваме до Абърдийн! Дано с теб, Джон Маршал, стигнем до Дънди — сухо отвърна машинистът.
— Как мислиш, локомотивът ще издържи ли? — сериозно запита Макбийт, забравил за минута Денис.
— Не мога да кажа, но ще разберем това, и то много скоро — тайнствено отговори Митчел.
— Каква е тази загадка? — попита Денис, като гледаше ту единия, ту другия.
Ухилената физиономия на огняря се появи на вратата на пещта, а отраженията от пламъците играеха по черното му, лъснало лице.
— Боят се нещо за моста — гръмко се засмя той, като продължаваше да гребе с лопатата. — Не знаят още какво значи стомана и цимент.
— Я се пръждосвай — гневно викна Митчел. — Мостът е дълъг цели две мили, а проклетият вятър духа точно срещу него и се е разбеснял като триста дяволи.
При тези думи всички притихнаха, но Макбийт трепна и погледна часовника си.
— Хайде, било що било — рече той. — Разписанието казва, че трябва да тръгваме. Хайде, господин Фойл.
— Какво точно ви тревожи? — попита Денис, като тръгна по перона с кондуктора.
Дейви Макбийт го погледна с крайчеца на окото си, но не отговори. Реши явно да промени темата на разговора, той каза:
— Я какво хубаво палто имате!
— Харесва ли ви?
— И още как! Чудесно за такава нощ, пък и елегантно.
— Подхожда ли за младоженец? — попита Денис и доверително побутна с лакът събеседника си.
— Разбира се — разсеяно отвърна кондукторът; после го погледна изненадан. — А, какво? Да не би да смятате…
Денис потвърди с глава.
— Не смятам, а вече е решено. Във вторник навярно ще бъда с това палто. Нали е част от чеиза ми!
Макбийт го погледна насмешливо, суровото му лице се проясни и двамата весело се засмяха.
— Не думайте! — възкликна Дейви. — А защо не казвате досега. Не губете време, честна дума! Желая ви всичко най-хубаво — на вас и на любимата ви, която и да е тя. Доколкото ви познавам, мога да кажа, че не е сбъркала. Хайде с мен сега. Не може да оставим жениха в тази блъсканица в трета класа. Трябва да го закараме здрав и читав — каза той и изгледа Денис, докато отваряше едно първокласно купе.
— Благодаря, Дейви — каза признателно Фойл. — Славен човек сте вие. Ще ви пратя парче от сватбения кейк да го сложите под възглавницата си.
После добави с по-сериозен тон:
— Ще се видим в Дънди.
Кондукторът се усмихна, кимна му за довиждане и отмина, а миг след това свирката изпищя, флагчето се размаха и влакът потегли от гарата.
Останал сам сред заобикалящия го комфорт, Денис се загледа със задоволство и като се изтегна върху възглавниците, вдигна крак върху отсрещната седалка и съсредоточено впери поглед в тавана. Постепенно погледът му се зарея някъде, проби ниския таван и стигна надалеч. Мислеше за Мери.
Той спокойно разсъждаваше, че ще се ожени във вторник, — не точно така, както си бе представял, не и така, както понякога бе мечтал, но все пак ще се ожени. Не е важно как точно ще стане сватбата, важното е, че той вече няма да бъде ерген; Денис още отсега започна да се чувствува по-стар, натоварен с по-голяма отговорност. Приятна топлина се разля в него, когато си помисли колко благородно постъпва, като приема така доброволно тази отговорност. Той отхвърли мисълта, че изобщо някога е пожелавал да избегне последиците от своята любов.
— Не — изрече той гласно, — аз не съм такъв подлец, че да зарежа момиче като Мери.
Той живо си спомни нейната доверчивост, нейната прелест, вярата й в него; отначало мислеше за нея с нежност, после с леко безпокойство; като си спомни за урагана, прииска му се заради нея той да не е засегнал Ливънфорд. И в този миг въпреки веселия си нрав, кой знае защо, започна да се чувствува потиснат. Сдържаната радост, последвала буйната му веселост в началото на пътешествието, се превърна бавно в необяснима меланхолия. Опита се да се отърси от нея и насочи мислите си към розовото бъдеще, което се разкриваше пред Мери и него в къщичката им в Гаршейк, представи си каква блестяща кариера ще си изгради, помисли си за отпуските и за пътешествията в чужбина, на които ще се наслаждават по-късно, но не можа да разпръсне сянката, помрачила светлия му оптимизъм. Започна да се тревожи за Мери и да се пита разумно ли е постъпил, като е отлагал толкова дълго женитбата.
Започна да вали и прозорците на купето се покриха с мътен слой от вода и киша. Яростният вятър обсипваше стените с вълни от едри капки, които шляпаха като мокър парцал, а дъждът шумеше върху покрива на вагона като бясна струя вода, изливаща се от отверстието на гигантски маркуч. Денис изпадна в още по-голямо униние, а душата му се изпълни с по-мрачни предчувствия, когато със скръбно съжаление си представи пленителната, тайнствена красота на Мериното тяло и си спомни как бе откъснал цвета на тази красота. При грубото му съприкосновение детето се бе превърнало в жена, която жестоко е страдала поради тази негова постъпка; той бе причина да набъбне стройното и девствено тяло, а тя кой знае какви мъки бе претърпяла, за да скрие бременността си; струваше му се, че интимната симетрия на нейните форми е нещо, което той е унищожил и което тя никога не ще си възвърне. От устните на Денис се откъсна въздишка и влакът бавно спря на някаква крайпътна гара.
Влакът не беше бърз и вече бе спирал на няколко спирки, без Денис да обърне особено внимание на това, но за негово неудоволствие на тази гара вратата на купето се отвори и влезе стар селянин. Той седна кротко в отсрещния ъгъл; от дрехите му се вдигаше пара, а по тапицерията и на пода под него се образуваха локви вода; от него се излъчваше и се смесваше с парата миризма на алкохол — течност, по-силна от дъждовната вода. Денис се вторачи в селянина и после каза студено:
— Това купе е първа класа.
Старецът извади от джоба си голяма червена носна кърпа на бели капки и гръмогласно се изсекна.
— Хайде де — рече той сериозно и се престори, че оглежда купето. — Добре, че ми казахте. Много се радвам, че ще пътувам модерно; та, казвате, първа класа било? А пък за мен това няма значение, защото изобщо нямам билет — разсмя се старецът оглушително; той явно беше сръбнал.
Настроението на Денис толкова беше спаднало, че той не оцени шегата. При нормални обстоятелства той чудесно би се забавлявал с този неочакван спътник, но сега го изгледа начумерено.
— Далеч ли ще пътувате? — попита най-после той.
— До Дънди, прекрасния Дънди. Вие познавате града, но не и хората. Не, не! Като казвам „прекрасния“, не говоря за красавиците на Дънди, а искам да кажа прекрасния град Дънди — отговори селянинът и след това сериозно и точно обяснение добави многозначително:
— Нямах време, знаете, да си купя билет.
Денис се изправи и седна. Той разбра, че ще трябва да търпи всичко това до края на пътуването и се примири с тази мисъл.
— Как е времето? — попита той. — Виждате ми се мокър.
— Мокър съм. Мокър съм и отвън, и отвътре; но едното, знаете, е добро средство против другото; пък и за такъв стар овчар като мене мокрите дрехи нищо не са — ще изсъхнат на мен и толкоз. Но трябва да ви кажа: в такава проклета нощ като тая дори и на мен ми се не ще да съм по баирите.
Той поклати глава няколко пъти, измъкна от джоба си една малка, нечиста глинена лула, запали я, сложи й металното капаче и като я пъхна в ъгъла на устата си, всмукна шумно. Когато купето се изпълни с дим, той, без да изважда лулата от устата си, изплю голяма храчка на пода.
Денис го изгледа със съжаление и погнуса и се опита да си представи как е изглеждал като младеж този груб, пиян, стар селяк; сетне унило се попита дали и самият той не ще се превърне някога в такова дърто пиянище и изпадна в още по-дълбока меланхолия. Без да подозира какво впечатление бе произвел, старият овчар продължи:
— Да, дойде ред да кажем сбогом на планините. Добре звучи, нали? Сбогом на планините. А? — засмя се той и се плесна по бедрото. — Като заглавие на песен. Сбогом на планините. Дааа, и сега се връщам в родния си град — и защо мислите? Никога не бихте отгатнали. — Той се закикоти неудържимо и се задави от дима.
— Може би сте получили някакво наследство? — предположи Денис.
— Няма такова нещо. Няколкото гроша, гдето ги имам, съм спечелил с тежък и честен труд. Хайде, опитайте още веднъж.
Тъй като Денис не отговори, старецът словоохотливо продължи:
— И през ум не ви минава, но което си е право, е право. Тръгнал съм…
Той млъкна, после намигна многозначително и изтърси:
— Тръгнал съм в Дънди да се женя.
Явно наслаждавайки се на ефекта, който произведе, старецът се впусна в обяснения:
— Още съм як, макар че не съм такъв, какъвто бях някога. А в Дънди ме очаква една прекрасна, нежна жена. Тя беше голяма приятелка на първата ми жена. Утре рано ще се венчая и това си е. Затова хванах тоя трен, макар че е ден за почивка. Трябва, знаете, да стигна навреме.
Докато старецът обясняваше, Денис го гледаше с любопитство и неприятно чувство най-вече поради странното съвпадение на обстоятелствата. И тъй, в тясното купе имаше още един жених, свързан с него поради подобното си положение. Дали този жалък ветеран бе огледало на собственото му падение, или бе предупреждение за нерадостното му бъдеще.
Отчаян, Денис се питаше дали в очите на хората той не беше също тъй жалък, както този сивобрад старец в неговите очи. В прилив на самоукоряване и самоосъждане той започна да размисля за досегашния си начин на живот. Едно неправилно чувство на потиснатост го ужаси с устрема и силата, с която нахлу в него, и в отчаянието си той остана потиснат и мълчалив, докато влакът не навлезе в гара Сент Форт. Тук спътникът му стана и излезе от купето с думите:
— Има да пътуваме още много. Аз само ще сляза да видя дали не може да се намери нещо за загрявка. Една капка ще ми стигне да стопля стомаха си.
След секунда обаче той се върна, за да успокои Денис:
— Ще се върна, няма да се бавя. Да не мислите, че ще ви оставя така. Ще се върна и ще ви правя компания чак до Дънди.
След това слезе от влака.
Денис погледна часовника си и видя, че е седем и пет. Влакът нямаше — закъснение. Като подаде глава от прозореца, Денис забеляза, че вятърът се е засилил до крайна степен. Той поваляше слезлите на перона пътници, а тежкият влак, макар че бе в покой, сякаш се люлееше на колелата си. Денис видя около Макбийт група тласкани от вятъра хора, които крещяха:
— Не е ли опасно да продължим, кондукторе? — Каква буря! Ще издържи ли влакът?
— Дали няма да излезе от релсите?
— Каква нощ, боже, спаси ни! Ами как ще минем по моста? По-добре да си бях останал в къщи.
Стори му се, че неговият приятел Макбийт е разтревожен и сприхав; но макар че той наистина се безпокоеше поради отговорността, която носеше за стоте души във влака, в отговорите му звучеше невъзмутимото спокойствие и увереност на служебно лице.
— Няма опасност, сигурни сте като у дома си, мадам.
— Буря ли е това? Та това е само лек ветрец. Засрамете се.
— Няма да излезе от релсите. След час ще бъдете в къщи с дъщеря си, уважаема госпожо.
Денис го слушаше как отговаря с равен, спокоен глас и непроницаем вид. Спокойствието му, види се, вдъхна пълна увереност на всички и като чуха успокоителните думи, хората се пръснаха и влязоха в купетата си.
Най-после на влака бе даден път и той пак потегли. В този момент Денис забеляза фигурата на своя спътник, който се бореше с вятъра, опитвайки се да се качи на последния вагон. Но в объркаността и бързината си старият овчар се подхлъзна и се просна на перона. Влакът се отдалечаваше от него, старецът бе безвъзвратно оставен на гарата; докато излизаха от нея, пред Денис при неясната светлина на фенера се мярна за последен път смутеното, объркано и разстроено лице на овчаря, изразяващо почти комично отчаяние. Влакът приближаваше към южния край на Тейския мост, а Денис седеше в ъгъла и си мислеше с мрачна веселост, че старецът положително ще закъснее за сватбата си на другата сутрин. Може би това бе урок, предназначен за него. Да, той трябваше да си вземе бележка от това странно чудновато съвпадение. Не биваше да закъснява за сватбата си с Мери във вторник.
Влакът се носеше напред и в седем и половина достигна началото на моста. Тук, преди да влезе в единичната линия, влакът намали хода пред сигналната будка, за да може машинистът да поеме палката от стрелочника. Без тази процедура влакът не можеше да продължи. Все още изпълнен с неприятни предчувствия, Денис отново свали прозореца и се огледа да види всичко наред ли е. Бурята едва не му отнесе главата, но на червената светлина, която падаше от машината, той различи неясно прострелите се в далечината масивни подпори на моста — те приличаха на колосален скелет на огромно стоманено влечуго, мощно и несъкрушимо. После неочаквано той видя, че сигналистът слиза много внимателно по стъпалата на будката си и с едната ръка здраво се задържа за перилото. Той подаде палката на машиниста и след това отново се качи в кабинката си, но много трудно — бореше се с вятъра, а последните няколко стъпала изкачи с помощта на колегата си, който му подаде ръка отвътре.
Влакът отново тръгна и навлезе в моста. Денис вдигна прозореца и спокойно седна на мястото си, но когато влакът мина покрай сигналната будка, пред погледа му се мярнаха две бледи, ужасени лица, които го гледаха отвътре като призраци, стрелнали се край него в мрака.
Бурята вилнееше с неукротима сила. Вятърът шибаше дъжда о стените на вагоните, при което се вдигаше шум като от хиляди наковални, а мокрият сняг пак зашляпа по прозорците и скри всичко от погледа. Влакът се клатеше и люлееше върху релсите като пиян и въпреки че се движеше бавно и предпазливо, поради яростните пориви на бурята човек изпитваше чувството, че се движи стремглаво напред. Тъмнината, шумът на колелата, гневният напор на вятъра и грохотът на вълните, разбиващи се в каменните основи на моста — всичко това създаваше впечатление за безумна, стремителна скорост.
Седнал самичък в безмълвното, затворено пространство на купето си, подхвърлян насам-натам от люлеенето на влака, Денис изведнъж долови, че колелата на влака му говорят. Както бягаха върху релсите, той ги чу да стържат в монотонна, пълна с отчаяние скоропоговорка: „Бог да ни е на помощ. Бог да ни е на помощ. Бог да ни е на помощ.“
Сред рева на бурята тази бавна, тъжна погребална песен се набиваше в мозъка на Денис. Започна да го потиска предчувствие за страшна опасност. И чудно, боеше се не за себе си, а за Мери. Ужасни видения се стрелкаха сред мрака на въображението му. Той я видя в бял саван, с тъжни умоляващи очи, с мокри разпуснати коси и окървавени ръце и крака. Някакви фантастични чудовища я преследваха, а тя отстъпваше пред тях и мракът я погълна. После отново се появи с разкървавено лице и ухилена, прилична на карикатурно изображение на Мадона; а за ръката й се държеше хилаво дете. Денис изкрещя от ужас. Влуден от мъка, той скочи на крака. Искаше да отиде при Мери. Искаше да отвори вратата и да изскочи от тази кутия, която го ограждаше като гробница. Той начаса би дал всичко, каквото имаше, за да се измъкне от влака. Но не можеше.
Беше пленник на влака, а той неумолимо напредваше и се виеше, огрян от собствения си блясък, като тъмен, червен змей, който се гърчи и бавно пълзи напред. Влакът беше изминал вече една миля по моста и бе стигнал до средата, където мрежа от стоманени обръчи образуваха нещо като тунел, през който трябваше да мине. Влакът влезе в този тунел. Влезе бавно, страхливо, неохотно, като трепереше с всеки болт и всеки винт на корпуса си, атакуван от урагана, който, натъквайки се на по-голяма съпротива, се стремеше да го унищожи. Колелата тракаха с упоритата настойчивост на погребални камбани и неспирно повтаряха: „Бога да ни е на помощ. Бог да ни е на помощ. Бог да ни е на помощ.“ И изведнъж, в този миг, когато влакът се намираше в желязната ризница по средата на моста, вятърът, достигнал върха на буйството си, се надигна с всичката си сила и ярост и се хвърли напред с ликуващ рев.
Мостът се скъса. Стоманените греди се чупеха като вейки, циментът се ронеше като пясък, железните подпори се огъваха като върбови пръчки. Средният свод се стопи като восък. Неговите останки се усукаха около измъчения влак, който за миг бясно се завъртя в празното пространство.
Изведнъж страшен поток от разбити стъкла и дъски се изсипа върху Денис, като режеше и обезобразяваше тялото му със сразяващата си сила. Той усети как се увиваше и гърчеше металът и чу трясъка на сгромолясваща се зидария. Неизразимото отчаяние на стотици човешки гласове, слети в един рязък, кратък, мъчителен вик на ужас и болка, блъсна Денис в ушите с фаталната безнадеждност на погребална песен; стените на купето като саван се завъртяха около него и над него, подът профуча над главата му. Докато се въртеше стремително, той силно изкрещя: „Бог да ни е на помощ!“ и после тихо произнесе едно име: „Мери!“
А влакът с невъобразима скорост като ракета описа дъга във въздуха — проряза мрака с блестяща светла парабола и беззвучно се потопи в черната преизподня на водите, където пак като ракета мигновено угасна и изчезна завинаги.
В безкрайната секунда, докато се въртеше във въздуха, Денис разбра какво се беше случило. Разбра всичко и после мигновено престана да разбира. В същия миг, когато първият слаб вик на сина му немощно прозвуча в обора в Ливънфорд, обезобразеното тяло на Денис падна в черните бурни води и легна мъртво долу на дълбокото дъно на залива.


Книга втора

I

Над улиците на Ливънфорд бе легнал острият студ на мартенското утро. Големи сухи снежинки се носеха из въздуха леко и беззвучно като пеперуди и се трупаха върху замръзналата земя. „Студената продължителна зима настъпи късно и сега не бърза да си отиде“ — мислеше Броуди, застанал на прага на магазина си, и оглеждаше тихата празна улица. Странно, но тишината на улицата го успокояваше, празнотата й му даваше повече простор да диша. През последните три месеца за него бе трудно да гледа съгражданите си в очите, липсата на хора беше облекчение за уязвената му, но несломена гордост. Сега имаше възможност да отпусне за няколко минути неподвижните черти на лицето си и да се наслаждава на своята непобедима воля. Да, с трудна задача се бе заел през последните три месеца, но беше се справил, дявол да го вземе! Много стрели пускаха срещу него и те се забиваха дълбоко, но той нито веднъж, нито с дума, нито с жест не издаде пред хората мъката на ранената си и оскърбена гордост. Той победи. Броуди отмести още по-назад шапката си, пъхна палци под мишниците на жилетката си и като пое жадно студения въздух с големите си ноздри, огледа предизвикателно мълчаливата улица. Въпреки хапливия студ той не носеше нито палто, нито шал: той така се гордееше с непоклатимото си здраве, че считаше тези неща за проява на слабост. За какво ми е палто при моето здраве? — говореше презрителната му поза, въпреки че тази сутрин, преди да се облее, бе принуден да счупи тънката корица лед по повърхността на студената вода в каната. Студеното време му беше по сърце. Той се упиваше от режещия мраз, пълнеше мощно гърдите си с ледения въздух и като вдишваше, привличаше белите пърхащи снежинки, които падаха на езика му, топяха се като нафора и го изпълваха с нови, пресни сили.
Изведнъж той забеляза, че един човек се приближава към него. Само възбудената му гордост не му позволи да се скрие в магазина, защото в този човек той позна най-сладкодумния и мазен клюкар в града.
— Проклет да е змийският ти език — промърмори той, като чу бавните приглушени стъпки да приближават, и видя, че човекът бавно пресича улицата. — С удоволствие бих го изскубнал от устата ти. Да, идва насам. Така си и мислех.
Приближи Грирсън, с шал, вдигнат до посинелите му уши. Както и предполагаше Броуди, той се спря.
— Добро утро, господин Броуди — подхвана той, като натърти на думата „господин“ и произнесе поздрава си с тон, който можеше да мине за почтителен или просто за ироничен.
— Добро утро — каза Броуди късо.
Той жестоко бе патил вече от скритата отрова на този език и го мразеше безкрайно.
— Студът май се задържа — продължи Грирсън. — Зла зима излезе тази, но виждам, че вас това ни най-малко не ви тревожи. Човек би рекъл, че сте от желязо, всичко можете да изтърпите.
— Това време особено ми допада — сопна се Броуди и изгледа презрително посинелия му нос.
— Работата е там — отвърна мазно Грирсън, — че тоя упорит мраз все някога ще трябва да си отиде. Един ден ледът ще се пропука, ще настъпи размразяване. А колкото по-свиреп е студът, толкова по-приятно ще е размразяването. Един ден тук ще настъпи голяма промяна.
Той простодушно погледна Броуди. Броуди напълно разбра двоякото значение на думите му, но не беше достатъчно находчив, за да му отговори по същия начин.
— Така ли? — рече той бавно и се подсмихна. — Много голям умник сте вие!
— О, не, не, господин Броуди. Това е просто добра интуиция или както римляните са казвали: „признаци за времето“.
— Както виждам, вие освен това сте и учен.
— Представете си — продължи Грирсън несмущаван от нищо, — тази сутрин в къщата ми долетя мъничка червеношийка. Едва не бе умряла от студ — добави той и поклати глава. — Това време сигурно е ужасно за птичките… пък и за всеки, който си няма дом, където да се прибере.
После, преди Броуди да си отвори устата, той допълни:
— Как е цялото ви семейство?
Броуди се насили да отговори спокойно:
— Много добре, благодаря. Неси върви отлично в училището, както несъмнено сте чули вече. Тази година пак ще обере всички награди.
„Така ти се пада! — помисли си Броуди. — Нали твоят глупав дангалак все трябва да отстъпва първото място на умната ми дъщеря.“
— Не, не съм чул. Но без друго това е чудесно.
Грирсън помълча и после попита със сладък глас:
— Имате ли напоследък някаква вест от по-голямата дъщеря — става дума за Мери?
Броуди скръцна със зъби, но се овладя и каза бавно:
— Ще ви помоля други път да не споменавате това име в мое присъствие.
Грирсън се престори, че е много смутен.
— Прощавайте, ако съм ви огорчил, господин Броуди, но винаги имах слабост към тази ваша дъщеря. Аз бях много разтревожен от дългото й боледуване, но онзи ден чух да говорят, че била намерила работа в Лондон и се питах дали не й е помогнало онова семейство от Дарок, искам да кажа Фойлови. Разбира се, вие едва ли знаете нещо повече от мен.
Той завъртя очи, погледна изкосо шапкаря и продължи:
— Мен особено ме заинтересува цялата тази история. От чисто хуманна гледна точка, разбирате ли. Много ми беше жал, когато горкото мъничко бебче умря в болницата.
Броуди го гледаше студено, но мъчението продължи:
— Казват, че малкото било много хубавичко и докторът бил много разтревожен, че не могъл да го спаси. Освен това отнесъл се с особено внимание към болестта на майката. Впрочем не е за чудене — случаят е бил твърде необикновен, с пневмония и други усложнения.
Той тъжно поклати глава.
— Боже, какво нещастие, че бащата на детето загина и не можа да узакони връзката си с нея и да я спаси от позор и… Извинете, господин Броуди, съвсем забравих. Езикът ми просто се развърза — коварно се заизвинява Грирсън.
Той сипа сол в раната на Броуди, накара го да се разтренери и бе достатъчно хитър, за да разбере кога да се оттегли.
Броуди го пронизваше с погледа си. Макар че вътрешно кипеше, той каза с тих, сподавен глас:
— Дори ехидният ви език да меле цял ден, за мен това няма никакво значение.
Това беше грешен ход, защото веднага даде възможност на Грирсън да го чукне още веднъж, от което той не се отказа.
— Така, така! Ето какво се казва истински несъкрушим дух. Мога само да се възхищавам, господин Броуди — продължи той, — от твърдостта, с която понасяте целия този позор. Друг човек с такова положение в града лесно би паднал духом след такъв скандал — та месеци наред целият град говореше за това нещо!
— Не обръщам внимание на брътвежите на хайманите от Крос — отвърна Броуди, като дишаше тежко.
Да можеше, би убил събеседника си с поглед, но достойнството не му позволяваше да употреби друго оръжие, а гордостта му пречеше да си отиде.
— Тъй, тъй — рече Грирсън замислено, — но друг би се съсипал, ако тези мръсници се подиграваха с него и станеше посмешище на целия град. Знаете ли какво — добави той с понижен глас, като че току-що му бе хрумнала тази мисъл, — всичко това би било достатъчно да доведе един обикновен човек дотам, че да се пропие от мъка.
Броуди го изгледа изпод рошавите си вежди. Нима и такава клевета са разпространявали за него?
— Нищо не ободрява човека така, както една мъ-ъ-ничка капчица, особено в такова време — провлечено намекна Грирсън. — Е, време е да си вървя. Студено е да стоим тук и да бъбрим. Довиждане, господин Броуди.
И преди Броуди да успее да каже нещо, Грирсън се оттегли с кротко сведена глава. Макар че цял трепереше от дългото стоене на студа, вътрешно той се топлеше на огъня на приятно самодоволство. Той засия, като си спомни как нещо трепваше в свирепия поглед на Броуди, когато добре наточените му стрели попаднаха в целта, и се забавляваше при мисълта за дълбоката, тежка въздишка, изтръгнала се най-после от гърдите на Броуди под въздействието на тяхната отрова. Той се закиска, като си представи как вечерта ще разказва в клуба за тази случка; ще се пукат от смях, като я чуят. Отсега предвкусваше удоволствието. А какво му пречеше да унизи този тапир? За какво се мислеше той, та толкова важничеше и се надуваше? И освен това кой нормален човек би изгонил детето си като куче в такава нощ? Това бе причината за смъртта на детето. А насмалко той бе убил и Мери, ако бяха верни слуховете. Какво ли не бе изпитала — пневмония, родилна треска и бог знае що. Да, това беше скандално, макар че и тя…
Потънал в такива размисли, Грирсън се отдалечаваше, докато съвсем се изгуби от погледа на Броуди.
Той гледаше след него, стиснал устните си в тънка, крива линия. Ето какви са хората, мислеше той. Сега, когато положението му бе разклатено, те бяха готови да хвърлят камъни по него, да го ритат, да го разкъсат на парчета. Но само при мисълта за това той гордо се изправи. Кой казваше, че положението му е разклатено? Нека тези, които мислеха така, почакаха малко — те щяха да видят. След един-два месеца с цялата тази проклета история щеше да се свърши и само смътно щяха да си спомнят за нея. Истинските му приятели, господата, големците в окръга, можеха само да му съчувствуват и да го съжаляват. При спомена за това, което бе преживял, опънатите му устни леко потрепераха. През всичките тези седмици, докато Мери бе в болницата и се колебаеше между живота и смъртта, той бе останал твърд и непоколебим като скала, непреклонен в решението да се отрече от дъщеря си. Тя сама се бе осъдила и той открито бе заявявал, че ще я остави да изгние, прокудена от порядъчното общество. Въпреки нямата печал на съпругата му и големите клюки, въпреки крайно колебливото обществено мнение в града, въпреки жестоко уязвилия го личен разговор с д-р Ренуик и позорните публични оскърбления и обвинения той бе останал непоколебим, не бе отстъпил. Той не бе пожелал да види Мери и непреклонността на решението му сега го утешаваше и му помагаше да се успокои. Но хората не знаеха какво бе претеглил той: нанесеният на гордостта му удар беше почти смъртоносен. С жестоко удоволствие той отправи мисли към утехата, която бе изпитвал през тези горчиви месеци, и остави душата си да се наслаждава на катастрофата на моста. Смъртта на извънбрачното Мерино бебе не му доставяше никакво удоволствие — той веднага се бе отрекъл от детето, — но мисълта за смазаното тяло на Фойл (жалките останки от което бяха намерени и сега гниеха на Дарокска земя), рядко излизаше от ума му. Тя беше балсам за нараненото му високомерие. Въображението му изпадаше в бясно опиянение от живите, граничещи с болезненост подробности. Съвсем не го интересуваше, че още сто души бяха загинали; според него цялата катастрофа бе само инструмент за едно справедливо отмъщение. Единствен Денис бе му причинил злини, бе посмял да му се противопостави и сега той бе мъртъв. Каква сладка утеха!
Броуди тъкмо се обръщаше, за да влезе в магазина си, когато отново го заговориха. От съседната врата с тревожна боязливост беше излязло дребно човече, което сега стоеше пред него. Това беше Дрон. Презрение се изписа по лицето на Броуди, като видя как конвулсивно трепереше Дрон, а самоувереността му се върна както винаги, когато видеше, че всява страх у другите. С презрително равнодушие той се опитваше да отгатне целта на посещението на Дрон. „Дали пък няма да ми извести, че му се е родило ново хлапе“, каза си Броуди, като забеляза особения вид на Дрон, който като че с мъка искаше да скрие нещо. Видът на Дрон бе наистина забележителен: той целият трепереше от възбуждение, потриваше бързо ръце, светлите му мигли непрекъснат мигаха и краката му трепереха, като че бе заразен от тетанус, когато със заекване се опита да заговори:
— Хайде, изплюйте камъчето — кипна Броуди — и не ме дръжте повече на вратата. С какво животинче ви е благословил бог този път?
— Съвсем не става дума за това — изрече Дрон бързо в нов прилив на конвулсии, после добави бавно като човек, който добре си е научил урока:
— Тъкмо се питах дали сте съвсем сигурен, че не искате помещението ми, което ви предложих миналата година. — Дрон кимна с глава по посока на празния магазин. — Вие може би сте забравили, че тогава ме изхвърлихте на улицата, но аз не съм. Не съм забравил, че ме изхвърлихте и аз се проснах на гърба си.
При последните думи гласът му премина в пискливо крещене.
— Вие просто паднахте, драги, и това е всичко. Ако ви харесва да седите на задника си пред моя магазин, това си е ваша работа. Но ако това не е особено приятно, както може би сте се уверили, тогава оплачете се на жена си. Това не е моя работа — спокойно каза Броуди.
Все пак не можеше да не забележи погледа на Дрон, разкриващ две противоположни чувства, които се бореха за първенство, поглед, в който се четеше едновременно уплахата и ликуването на заека, който вижда, че врагът му се е хванал в собствената си клопка.
— Питах дали сте сигурен — с треперещ глас повтаряше Дрон; той не забеляза, че го прекъснаха и продължи на един дъх:
— Питах дали сте сигурен, че не искате това мое помещение, защото и да го искате, няма вече да може да го получите. Не го давам под наем. Не го давам под наем, защото го продадох. Продадох го на компанията „Мънго — шапки и галантерия“.
Той изрече последните думи високо и победоносно и стремително продължи:
— Продадох го с печалба, защото те имат неограничени средства. Те ще открият голям, модерен магазин, в който всичко ще има… и специална витрина, и специален отдел за шапки и каскети. Знаех, че тази новина ще ви заинтересува и не се стърпях. Още щом подписах договора и дотичах тук.
Гласът му се извиши злорадо, стигайки почти до истерия.
— Хайде сега сърбайте тази попара и да ви е сладко, бесен бик такъв! — изкрещя Дрон. — Сърбайте, дорде ви се доповръща. Това ще ви научи как да се държите с хора, по-слаби от вас.
После, понеже се страхуваше, че Броуди може да се нахвърли върху него, се завъртя и хукна към дупката си.
Броуди стоеше окаменял. Страхливото злорадство на Дрон съвсем не го трогна, но самата новина означаваше катастрофа. Винаги ли щеше да го преследва нещастието? Фирмата „Мънго“ бе основана в Глазгоу и отначало вършеше своята дейност само там, но от известно време протягаше пипалата си в съседните райони. Хората от „Мънго“ бяха пионери, разбрали преимуществото на системата на клоновете; те проникнаха в повечето градове на Ланкашир, а сега постепенно навлизаха в Клайд. Броуди знаеше, че това нашествие бе причинило разорението на много местни търговци, защото компанията хвърляше не само прах в очите, използувайки похвати като разпродажби и ослепителни витрини, на които стоките бяха отбелязани не с обикновени, честни шилинги, но с измамни цифри, хитро завършващи с дроб — например 11¾ пенса, — а всички артикули бяха украсени с показни табелки, които изкушаваха купувачите с надписи като: „Всичко за деца“, „Много на сметка“ или дори „Изключителен шик“. Освен това, за да подбие конкурентите, фирмата безмилостно намаляваше цените. Мънго бяха открили вече клонове в Дарок и Ардфилан и макар че не търгуваха само с шапки, Броуди често се бе ласкал е мисълта, че ще оставят на мира Ливънфорд, защото тук се намираше неговото отдавна основано предприятие, пуснало такива дълбоки корени. Той с пренебрежение си бе казал, че те не биха продали и една шапка в година. Но ето че идваха. Той съзнаваше, че предстои борба — и той щеше да се бори жестоко: нека само се опитаха да повалят Броуди, после щяха да носят последиците. Изведнъж той си спомни в какво близко съседство с него ще бъде новият магазин и в горчив прилив на злобно възмущение размаха заканително юмрук към празния магазин, обърна се и влезе в своя.
Влизайки, Броуди кресна на Пери, който седеше кротко както винаги:
— Какво се мотаеш там, овца такава. Свърши за разнообразие някаква работа. Омръзна ми скучната ти мутра.
— Каква работа да свърша, сър? Купувачи няма.
— Виждам, че няма. Да не искаш да кажеш, че нямам клиенти — аз, който имам най-доброто и най-солидно предприятие в града. Снегът пречи на хората да излязат, глупак такъв. Я разтреби малко или вземи сапун и върви да си умиеш краката — изкрещя Броуди и затръшна след себе си вратата на канцеларията си.
Той седна. Сега, когато остана сам, главата му, която винаги държеше гордо изправена, се сведе леко; едва забележимата промяна в него се прояви по-ясно в слабата хлътналост на гладката твърда линия на бузите му, в едва забележимата горчивина, легнала в ъглите на устата му. „Хералд“ лежеше неразтворен на бюрото му; месеци наред не бе поглеждал вестника, а това беше знаменателно; сега с пренебрежително отвращение той хвърли вестника от масата на пода със сърдит замах на дланта. Изведнъж ръката му потърси джоба и с привична машиналност извади лулата и кесията с тютюна: след това той ги погледна за миг, сякаш се учуди откъде бяха дошли в ръцете му и ги постави с гримаса на отвращение пред себе си на бюрото. Днешното утро така упорито му носеше неприятност, че дори му се отщя да пуши.
Въпреки че в стаята гореше огън и въпреки прехваленото му безразличие към студа, изведнъж му стана студено. По тялото му преминаха тръпки и той си спомни какво бе казал Грирсън: „Нищо не ободрява човека така, както една мъ-ъ-ъничка капчица, особено в такова време!“ Мъ-ъ-ъничка капчица! — що за израз за възрастен човек, помисли си Броуди; но на Грирсън му подхождаше да говори така с неговия мек мазен глас и цялата му мазна муцуна. Очевидното значение на тази мисъл беше, че на Крос вече го смятаха за пияница — него, който не бе пийнал капка от месеци насам.
Броуди нетърпеливо скочи от стола и погледна през замръзналия прозорец снега, който се стелеше навсякъде — по земята, върху замръзналия Ливън, по покривите на къщите, във въздуха и падаше непрекъснато, сякаш никога нямаше да престане да вали. Струваше му се, че пърхащите снежинки, от които всяка поотделно бе безкрайно лека, се превръщат всички заедно в непоносима тежест. Докато съзерцаваше така, една прикрила се някъде мисъл започна да расте и изпълва съзнанието му. Той почувствува смътно грубата несправедливост на зле прикритото обвинение, че се утешава с пиене.
— Така е — промърмори Броуди, — върху мене се трупат обвинения, а няма никаква утеха.
Пустотата на пейзажа отново го вцепени. Той потръпна още веднъж и продължи да говори на себе си. Тази склонност да разговаря сам със себе си беше нещо съвсем ново, но сега, като си говореше тъй, мислите му ставаха по-ясни и не така забъркани.
— Казват, че съм го ударил на пиене; това нещо само тези мръсни свини могат да измислят, и то без никакъв повод. Но по дяволите, аз ще се хвана за думите им. Във всеки случай точно това ми е необходимо — да махна от устата си този проклет вкус. Ах, това жалко човече! „Мъ-ъ-ъничка капчица“! Дяволите да го вземат и него, и неговото мазно „извинете господине“, и „ако позволите“, и поклоните му чак до земята. Някой ден аз ще му стъпя на шията, ще му дам да се разбере. А сега, след една такава сутрин, ще трябва да прочистя устата си с нещо.
Лицето му се изкриви в мрачна гримаса, когато той добави саркастично, обръщайки се все така към празната стая:
— Но все пак благодаря ви, господин Грирсън. Благодаря ви за напълно приемливото предложение.
После чертите му се измениха; внезапно го обхвана диво, безумно желание да пие. Чувствуваше тялото си толкова здраво и така пълно с животинска енергия, че му се искаше да чупи железни решетки; почувствува се толкова жизнен и с такива големи възможности да се наслаждава, че му се стори, че може да изпразни огромни резервоари с алкохолни напитки.
— Каква полза има да живея като проклетите лицемерни свещеници. Тъй и тъй говорят за мене. Ще им дам поне още материал за клюки, да ги вземат дяволите! — извика той, нахлупи шапката над очите си и излезе мрачен от магазина.
Няколко къщи по-надолу имаше малка, тиха пивница — „Гербовете на Уинтън“, — собственост на една възрастничка, почтена матрона на име Феми Дъглас, известна с напитките си, с добродетелността си и един малък салон, наричан от най-избраните духове измежду по-висшата класа в града „малката задна стаичка Феми“ — за тях тя бе любимо убежище. Като влезе в заведението, Броуди заобиколи тази стая, която представляваше нещо като клуб, защото нямаше време за приказки; искаше да пие и колкото повече време минаваше, толкова повече му се пиеше. Влезе в общото помещение, което бе празно, и поиска от момичето голяма чаша уиски.
— Донеси го бързо — каза той с глас, пресъхнал от жаждата, която го мъчеше.
Сега, когато бе решил, че ще пие, нищо не можеше да го спре, нищо не можеше да възпре растящата му вътрешна жажда, от която гърлото му изсъхваше, ръцете му непрекъснато се свиваха и разпускаха, а краката му потропваха нетърпеливо по пода на заведението, докато чакаше уискито. Когато момичето го донесе, той изпи парещата течност на един дъх.
— Още едно — нетърпеливо рече той.
Той получи всичко четири големи чашки уиски, горещо и силно като огън, които изгълтваше веднага, щом му ги донасяха; сега те се разливаха в него подобно на силен фермент. Той се разгря, започна да се чувствува по-леко; натрупалите се през последните три месеца облаци се разпръсваха; те все още се носеха като леки изпарения в мозъка му, но все пак бяха се вдигнали. Саркастична усмивка играеше на устните му — израз на чувството му за превъзходство и на неуязвимата му личност, но това беше само слабо отражение на мислите, които бушуваха в него. Тялото му остана спокойно, действията му бяха предпазливи и по-въздържани. Броуди напълно се владееше и успокояваше наранената си гордост с розови мисли, които бързо прекосяваха съзнанието му. Сервитьорката беше млада, привлекателна и не би имала нищо против този необикновен грамаден мъж да я заговори, но Броуди не й обърна внимание, не я забеляза дори, а се наслаждаваше на прекрасното освобождение от своето тягостно, безнадеждно униние; погълнат от несвързаните си, но приятни размисли за бъдещите си планове и победи, той остана мълчалив, загледан неподвижно пред себе си. Накрая поиска една бутилка уиски, плати и нея и си излезе.
Върна се в канцеларията си, където продължи да пие. С всяка чаша мозъкът му се проясняваше, ставаше по-могъщ, по-властен; тялото по-бързо и по-точно изпълняваше заповедите на мозъка; сега Броуди горещо одобри всички свои постъпки напоследък.
Празната бутилка стоеше на масата пред него, а на етикета й се четеше надпис: „Планинска роса“, който му се стори крайно подходящ, защото сега той се чувствуваше мощен като планина и блестящ като роса.
— Да — промърмори той, обръщайки се към бутилката, — помни думите ми: те не могат да ме победят. Аз стоя по-високо от тях. Мога да ги подчиня. Всичко, което извърших досега, беше правилно. Не ще отстъпя ни крачка от пътя, който поех. Само чакай и ще видиш какво ще направя по-нататък. Всичко ще бъде забравено и нищо не ще може да се спре! Ще взема връх над всички.
Всъщност той не знаеше кого обвинява, но включваше неопределено в тази категория всички, които според него му се противопоставяха и отказваха да му признаят дължимото. Той нямаше пред вид конкуренцията, която го заплашваше и която, погледната през призмата на нарасналата му гордост, беше твърде дребна работа, нещо твърде смешно, за да може да му навреди. Не, той си го представяше някакъв универсален, неосезаем и все пак ясно видим противник, смятайки, че всеки човек би могъл да вдигне ръка срещу неговото свещено достойнство; сега тази мания, която винаги се бе таила в него, се засили, започна да разяжда ума му. И колкото повече пред него растеше опасността, застрашаваща положението му, толкова вярата му в способността си да се справи с тази опасност се засилваше, достигайки до екзалтация, която го караше да се смята за всемогъщ. Накрая той се стресна, извади часовника си и го погледна. Стрелките, които изглеждаха по-големи и по-черни от обикновено, показваха един без десет.
— Време е за обед — рече си Броуди доволно. — Време е да видя моята знаменита скопосна жена. Какво нещо е човек да си има такава красива съпруга, която да го привлича в къщи.
Той стана тромаво, с леко почти незабележимо олюляване, и се запъти с горделив вид навън от магазина, без да удостои дори с един поглед поразения и подплашен Пери. Броуди излезе на улицата, тръгна точно по средата и закрачи по нея като лорд, изправил глава, изопнал плещи назад, стъпвайки пред себе си с великолепно съзнание за собственото си достойнство. Малцината минувачи го гледаха в почуда и когато с крайчеца на окото си той забеляза, че го гледат, учудването им послужи като храна за суетността му, пияното му самодоволство се разпалваше от удивлението им. „Гледайте добре — сякаш казваше той. — Броуди минава край вас — Джеймс Броуди: честна дума, той е човек и половина!“ Броуди вървя сред снега по целия път до вкъщи, като че ли бе повел някаква триумфална процесия, и така упорито и без никакви отклонения се придържаше към средата на платното, че превозните средства бяха принудени да го заобикалят, признавайки го за неоспорим властелин на широката улица.
Пред къщата си той се спря. Бялата обвивка на снега й придаваше недействително, измамно достойнство, омекчаваше резките линии, подчертаваше ъгловатите контури, закриваше нелепите й детайли по такъв начин, че пред помътнелия поглед на Броуди тя се извисяваше с масивен и величествен вид на фона на матовото сиво небе, сякаш достигаше до него. Той никога не бе така харесвал и не бе се възхищавал в такава степен от къщата си; въодушевен от съзнанието, че този дом е негов, той пристъпи към вратата и влезе вътре.
В хола свали шапката си и с широки необичайни движения пръсна по всички посоки дебелия пласт сняг, наслоил се върху нея; той се наслаждаваше на разхвърчалия се сняг, който се полепваше по тавана, стените, картините, полилея; след това с все сила затропа с тежките си обувки по пода, като по този начин ги освободи от полепилите се по тях буци лед и сняг. Това щеше да създаде малко работа на неговата повлекана, мислеше си той, като влизаше в кухнята с вид на победител.
Веднага седна и започна да бърка с лъжицата в голямата, изпущаща пара паница с чорба, която бе гъста от ечемичената каша в нея, и от която се носеше сладък мирис на говеждо и кости. Паницата стоеше на масата, очаквайки неговото пристигане, като доказателство за предаността и грижите на жена му, които той упорито пренебрегваше. „Хубаво нещо в такъв студен ден“ — помисли Броуди, като сърбаше лакомо с жаждата на изгладняло животно и вдигаше бързо големите, пълни лъжици към устата си, работейки усилено с челюстите си; със здравите си зъби той смачкваше месото и малките парченца кости, които плуваха в супата, и се наслаждаваше на съзнанието, че от седмици насам не бе имал толкова добър апетит и храната не бе му се струвала толкова вкусна.
— Супата беше великолепна — похвали той госпожа Броуди и млясна с устни срещу нея. — Добре, че си я направила хубава. Ако я беше развалила в ден като днешния, щях да ти я излея на главата.
После, понеже тя не реагира, на тази необикновена похвала, той й кресна:
— Какво седиш и ме зяпаш такава. Само това ли има за обед?
Госпожа Броуди веднага излезе и бързо се върна с варено говеждо с картофи и зеле, като страхливо се питаше какво ли е изтръгнало мъжа й от постоянната му мрачна мълчаливост и го кара сега да крещи като бесен. Той си отряза голямо парче от тлъстото говеждо и го тръсна на чинията си, после го покри с картофи и зеле и започна да яде. Напълнил устата си, Броуди гледаше жена си изпитателно.
— Ей богу, та ти още си била хубава, мила моя — ухили се той, като дъвчеше хапката си. — Фигурата ти е права като прелестния ти нос. Не, недей бяга.
Той вдига ножа със заплашителен жест, за да я спре, докато предъвче хапката си. След това продължи, като се преструваше, че е малко огорчен:
— Трябва да призная, че напоследък не си се разхубавила много. Всички тия безпокойства те съсипаха. Всъщност сега повече от всякога приличаш на стара кранта. Както виждам, все още носиш тая дреха, която е заприличала на парцал.
Той замислено почовърка зъба си с единия зъбец на вилицата.
— Във всеки случай тя ти отива.
Мама стоеше пред него като преломен стрък тръстика и като не можеше да издържи присмехулния му поглед, обърна очи към прозореца, като че ли по този начин по-лесно щеше да изтърпи обидите му. Лицето й беше сиво, някак си болезнено прозрачно, в очите й се четеше мрачна, съсредоточена печал; тънките й погрознели от работа ръце си играеха нервно със свободния край на една превързана около кръста й кордела.
Внезапно на Броуди му хрумна една мисъл. Той погледна към часовника.
— Къде е Неси? — изкрещя той.
— Дадох й нещо да закуси в училище, за да не си идва до дома в снега.
Той изръмжа и пак попита:
— А майка ми?
— Тя днес не е ставала поради студа — прошепна госпожа Броуди.
Той се затресе от смях.
— Ето, и ти трябваше да имаш такъв характер, ти, безлично същество! Ако и ти така обичаше живота, щеше да се запазиш, а не да се съсипеш толкова бърже.
После, след като помълча малко, той продължи:
— И тъй, ние сме сами двамата. Това е трогателно, нали? Имам да ти кажа важна новина! Голяма изненада!
Тя незабавно отвърна поглед от прозореца и се втренчи в него в нямо очакване.
— Не се вълнувай — подиграваше се той, — не се отнася за твоята прелестна безпътна дъщеря. Ти никога не ще узнаеш къде е тя. Този път се отнася за работата. Ти винаги си представлявала за мен такава помощ и опора, че трябва да споделя това с тебе.
Броуди направи многозначителна пауза.
— Компанията „Мънго“ е наела магазина до мен, магазина до Броуди-шапкаря.
Той се разсмя оглушително.
— Тъй че може би скоро ще бъдеш съвсем бедна.
Собствените му шеги му се видяха толкова смешни, че той зарева от смях. Госпожа Броуди отново впери поглед в празното пространство, тя изведнъж се почувствува отмаляла и седна; тогава неговите смеещи се очи потъмняха, лицето му, което и без това вече бе наляно с кръв, пламна изведнъж.
— Разреших ли ти да сядаш, нищожество? Стани и стой права, докато ти говоря!
Тя стана като послушно дете.
— Може би обстоятелството, че тези проклети свини имат нахалството да се настанят до мен, не означава нищо за теб. Ти получаваш наготово храната и хляба си, а пък аз трябва да се потя. Не може ли слабоумният ти мозък да разбере, че това ще бъде борба до смърт — до тяхната смърт?
Той стовари юмрук върху масата. Веселостта му се изпари и отстъпи място на предишната мрачност.
— Ако не можеш да мислиш, можеш поне да ми прислужваш. Върви ми донеси пудинга!
Мама му донесе димящ ябълков пудинг и Броуди го нападна като вълк, а тя стоеше като мръсна слугиня на другия край на масата. Новината, която й каза, не я разтревожи. Под сянката на властната личност на Броуди тя не се боеше от материални затруднения; макар че за домакински нужди той не й отпускаше много пари, тя знаеше, че той има пари и неведнъж го бе виждала да вади от джоба си шепа блестящи златни соверени. Друга грижа измъчваше сломената й душа. От шест месеца не бе получавала писмо от Матю, а и преди това писмата му до нея ставаха все по-кратки и бяха толкова нередовни, че я хвърляха в тревога и лоши предчувствия. За нея Мери бе безвъзвратно загубена; тя дори не знаеше къде се намира дъщеря й, ако не се смятаха слуховете, които достигаха до нея — че Фойлови й бяха намерили някаква работа в Лондон, но каква точно — тя не знаеше; сега бе съсредоточила всичките си надежди и цялата си обич върху Матю. Неси беше любимката на Броуди и принадлежеше изцяло на него, тъй че за Мама оставаше само Матю. Но независимо от това тя всъщност винаги него бе обичала най-много и сега, когато той не й пишеше редовно, Мама мислеше, че го е сполетяло някакво нещастие или някаква болест. Внезапно тя трепна.
— Дай ми захар. Какво си се за плеснала, къде мислиш? — крещеше Броуди. — Този пудинг е кисел като оцет. Сякаш си го правила с краката си.
Колкото повече отслабваше въздействието на уискито, толкова по-злобен ставаше Броуди. Той грабна от Мама купичката със захар, поръси пудинга по свой вкус и после го изяде с всички признаци на недоволство.
Накрая той стана и се отърси, опитвайки се да се освободи от тежката летаргия, която бе започнала да го обхваща. Като отиде до вратата, той се обърна и каза язвително на жена си:
— Сега ти, разбира се, ще седнеш! Не се съмнявам, че в момента, в който видиш гърба ми, ще се свиеш край огъня с някое от твоите книжлета, а аз ще трябва да се трепя за тебе. Не ме уверявай, че не си мързелива и че не си негодница. Щом аз казвам така, значи, така е… и толкоз. Добре те познавам аз, мързелана недна.
В растящото си раздразнение той гневно търсеше нови начини да я обиди; изведнъж му дойде на ум да й каже нещо особено язвително за раздяла; очите му светнаха злобно — щеше да използува новината, която Дром му бе съобщил тази сутрин, за да разстрои жена си окончателно.
— Тъй като сега ще имам конкуренция в търговията — продължи той бавно, като се спря на вратата, — ще трябва да икономисваме. Ще трябва по-малко да се пилее в тази къща и като начало съм решил да намаля средствата, които ти давам за домакински нужди. Отсега нататък ще получаваш 10 шилинга по-малко на седмица и не забравяй, че храната ми не бива да се влошава за сметка на това. Ти просто ще се лишиш от онова, което пилееше досега, и аз ще трябва да имам същото ядене. Чуваш ли? Десет шилинга по-малко! Помисли си по тоя въпрос, когато седнеш над твоите книжки.
После той се обърна и излезе от стаята.


II

След излизането на мъжа й госпожа Броуди наистина седна да си почине. Тя изпитваше чувство, че ако той не бе излязъл веднага и не бе дал по този начин покой на изнуреното й тяло, тя би се свлякла пред краката му от умора и от гризящата я болка в слабините. Болката беше особена — подобна на непрекъснат мъчителен бодеж, и въпреки че госпожа Броуди бе толкова свикнала с нея, че почти не й обръщаше внимание, тя постоянно подкопаваше силите й и предизвикваше у нея неестествено тежка и необяснима умора — особено ако се застоеше по-продължително на крака. Но дори сега, както седеше измъчена, по лицето й, твърде много състарено през последните три месеца, можеше да се види, че мислите й летят надалеко и са заети не от егоистична грижа за собствените телесни страдания, а от по-дълбока и вълнуваща мъка.
Последната заплаха на Броуди още не бе я засегнала силно: в момента тя бе твърде сломена, за да схване смисъла й, и макар да съзнаваше смътно, че поведението му е необикновено и тонът му изключителен, тя не подозираше причината. Тя не бе особено смутена и от ругатните му. Що се касаеше до тази страна на характера й, тя бе така привикнала към жестокия му език, че сега едва ли забелязваше промяната в естеството на хулите му. Никога не бе й идвало на ум да се отбранява от подигравките и обвиненията му: тя не би посмяла да издума и най-малкото или най-логично оправдание против волята му. Отдавна бе разбрала, с отчайваща неумолимост, че е прикована към властен и несправедлив човек и че единствената й защита беше да отвръща с покорно безразличие на всички безогледни обиди, с които той я обсипваше. В това тя не бе успяла напълно и той я бе съкрушил вътрешно, но поне си бе изработила способността да го изключва от мислите си, когато го нямаше в къщи. И тъй, в момента, когато Броуди излезе, мислите й се отвърнаха от него и автоматично се отправиха към предмета на новите й грижи — към сина й.
Отначало писмата на Мат стигаха до нея редовно, което я радваше и доказваше привързаността му. С първите си писма всеки месец той й изпращаше сумата от пет лири, за да ги внася на негово име в Ливънфордското строително дружество. Тя обичаше тона на тези първи писма; за нея те бяха тъй завладяващо интересни, пропити с възвишени чувства и изпълнени със силно изразена морална чистота. После постепенно настъпи бавна промяна в писмата му; макар и редовни, те станаха по-кратки и с по-различно съдържание; тя жадно поглъщаше малкото оскъдни и често смущаващи вести, но майчинският й копнеж оставаше незадоволен; нито пък велите, стереотипни изрази на синовна почит, с които писмата неизменно завършваха, можеха да разпръснат неясните й лоши предчувствия. Когато Мат сведе посланията си до съвсем кратки и безсъдържателни бележки, Мама започна да му пише укорително, но, уви, безрезултатно. Той се отзова, като напълно пренебрегна първото й писмо в този дух, и за пръв път, откакто я бе напуснал, не отговори със следващата поща. След това пропуските му ставаха все по-чести, все по-обезпокояващи й сега вече близо шест седмици тя не бе получавала писмо.
Агнес Мойр страдаше по същата причина: последното писмо на Мат до нея бе така равнодушно, че можеше направо да се нарече студено, изпълнено със забулени, но и открити намеци, че индийският климат е неподходящ за съпруги, изпъстрено с признания, че той е недостоен — или не желае — да приеме целомъдрено предложената от нея брачна връзка.
Тези смразяващи, появяващи се от време на време излияния бяха грубо и мъчително изпитание за нежния, любвеобилен характер на госпожица Мойр. Като се сети за Агнес, Мама реши да посети бъдещата си снаха, въпреки отпадналостта си и неприятното време, с несъзнателната, но вродена у всекиго надежда да намери утеха в чуждото не по-малко отчаяние. Един поглед към часовника я увери, че има на разположение два часа за тази цел, без някой от семейството да разбере отсъствието й — нещо важно, тъй като след изгонването на Мери Броуди я караше да му дава сметка за всяко излизане от къщи.
Тя стана, качи се в своята стая и свали пеньоара си, оставяйки го да се свлече на пода; без дори да се погледне в огледалото, тя завърши тоалета си, като набързо си изтри лицето с намокрения край на един пешкир. След това извади от гардероба едно старо манто от тюленова кожа, увито в забодени с карфици листове хартия. Това манто, останало от дните преди сватбата й, сега бе износено, одърпано, излъскано, а на места бе приело мътен кафеникав оттенък. Повече от двадесет години тя го бе пазила и носила. Това овехтяло и разсипано палто, което някога обгръщаше нейното младо, девствено тяло, сега представляваше същата трагедия, както и самата Маргарет Броуди. Тя обаче не го виждаше в такава мрачна светлина: за нея то беше тюленова кожа, истинска тюленова кожа, може би вече не беше така модерно по кройка, но все пак бе от истинска тюленова кожа и тя го считаше за най-великолепната премяна, която притежаваше. За момент тя забрави скръбта си, вдигна с доволен поглед мантото, от което бе махнала хартиите, разклати го леко, допря гальовно с пръсти изтърканата козина и после с въздишка, сякаш бе изтърсила от спарената кожа избледнели спомени от младостта си, бавно го облече; то поне покриваше изцапаната й рокля и топло загръщаше съсипаното й тяло. Следващата й грижа бе да подреди разбърканата си коса и да нагласи небрежно върху главата си черна шапка с голямо проскубано щраусово перо, което, като някаква ужасна подигравка с кокетността, се развяваше зад лявото й ухо. Като стъкми по този начин напълно облеклото си за пред външния свят, тя бързо слезе по стълбите и напусна къщата с почти гузен израз на лицето.
За разлика от съпруга си на улицата тя не пристъпяше гордо по средата на платното, а тътреше краката си със ситни стъпки по края на тротоара, с наклонена глава, с посиняло от студ лице. Фигурата й сякаш отбягваше чуждите погледи; целият й вид приличаше на графично изображение на безропотно мъченичество. Снегът превърна потъмнялата тюленова кожа в лъскав хермелин, влизаше в очите и в устата й и я караше да кашля, проникваше в тънките й, неподходящи за такова време обувки и намокри краката й така обилно, че много преди да стигне до магазина на Мойровци, обувките й жвакаха при всяка крачка.
Въпреки неочакваността на посещението Агнес бе очарована да види госпожа Броуди и я посрещна топло. Двете жени си размениха бърз поглед, като всяка търсеше в очите на другата знак за по-добри новини. Те веднага съзнаха, че пламенната им надежда ще остане измамена и неизпълнена и унило сведоха очи. Все пак и двете гласно произнесоха въпроса, на който вече сами си бяха отговорили.
— Получи ли нещо тази седмица, Аги?
— Още не, Мама. — Агнес охотно се обръщаше така към госпожа Броуди, предвкусвайки със задоволство бъдещото им родство. — А вие?
— Не, мила, още не, но може би пощата се е забавила поради лошото време — каза госпожа Броуди унило.
— Нищо чудно — тъжно отвърна Агнес.
Всъщност всяка се опитваше да успокои другата, тъй като знаеха наизуст дните, когато пристигаше пощата от Индия, а загадката с пристигането на пощенските кораби вече беше като отворена книга за тях. Но днес, под непоносимото бреме на растящата неизвестност, този слаб опит за самозалъгване беше безполезен. За момент те се погледнаха открито в очите, сякаш бяха изчерпали всички теми за разговор. В качеството си на домакиня Агнес първа се съвзе и като събра сили, каза любезно:
— Ще пиете чаша чай, нали, Мама? Съвсем сте мокра и измръзнала от снега.
Госпожа Броуди мълком се съгласи и я последва в малкото задно помещение на магазина, където сред купища от празни тенекиени кутии за курабийки, шишета от сироп и дървени кутии от шоколад, една малка чугунена печка излъчваше оскъдна топлина.
— Седнете тук, Мама — продължи Агнес, отвори металната вратичка на печката и постави един стол пред тази малка пламтяща уста. — От този сняг съвсем сме без работа, така че ще имам време да си побъбрим малко.
По взаимно съгласие мълчаливо бе обявено примирие за прекратяване на печалните реплики и докато Агнес стопляше чайника, Мама сложи влажните си обувки пред огъня и замислено се съгласи:
— Да, пак валеше силно, като идвах насам. Хубаво е да усетиш малко топлинка в такъв ден.
При тези думи Агнес хвърли малка лопата въглища върху червената жар и попита:
— Чай или какао ще пиете, Мама? Тази седмица получих малко пресен „Епс“.
— Предпочитам какао. То подкрепя повече, пък е и по-хранително от чая в студено време. Ето, това ти е хубаво, Агнес, ти всякога ще нагостиш човека с нещо вкусно.
— За вас положително ще го сторя, Мама — отговори Агнес и многозначително сви устни. — Ще бъде срамота, ако не се погрижа за вас. Няма ли да си свалите палтото? — И тя посегна да помогне на госпожа Броуди да свали тюленовата кожа.
— Не, не! Благодаря — викна Мама бързо, изплашена от мисълта за жалките си дрехи. — Няма да остана толкова дълго.
Очите й обаче се навлажниха от благодарност, като пое чашата горещо какао и сръбна с наслаждение; тя дори прие и загриза една сладка курабийка. После, почувствувала се уютно, въздъхна:
— Тежка беше тая зима за мен. Не зная как съм я изкарала.
— Зная, Мама. Много страдахте.
— Да, страдах. Никога не съм мислила, че мога да понеса такъв позор, Агнес. Не бях заслужила това. А струва ми се, че баща й вини мен, загдето не съм пазила Мери по-добре. — Тя направи усилие над себе си, за да произнесе името на дъщеря си — така неумолимо то бе прогонено от устните й.
— Никой друг не е виновен за падението й освен нея, Мама. Вашето влияние върху нея е могло да бъде само добро; но порочността е в човека, който прави греха. Вие просто се нуждаете от мен да заема мястото й.
— Това е хубаво от твоя страна, Агнес, но понякога нощем не ми излиза от главата. Никога не съм мислила, че ще ми е толкова мъчно за нея… тя винаги беше толкова кротка и тиха в къщи… а сега дори не зная къде е.
— Трябва да я забравите — настоя Агнес нежно.
— Баща й не ме остави да разпитам нито думичка за нея. Дори когато щеше да умре в болницата. Дори когато горкото детенце почина.
Агнес сви устни.
— Не съм сигурна дали трябва да ви кажа, Мама — започна тя бавно. — Това не е приятна тема за мен… Едно прилично момиче дори отдалеч не бива да има нищо общо с такива работи… но оня ден чух, че била в Лондон. — Тя произнесе името на града с отсенка на възмущение и порицание, което сякаш, обобщаваше отношението й към многобройните възможности за грехопадение в големия град.
— Знаеш ли какво прави там? — извика Мама.
Агнес премрежи очи и поклати глава.
— Не мога да съм сигурна — отвърна тя с по-тих глас. — Но ми казаха… Само са ми казали, обърнете внимание… че била слугиня.
— Слугиня! — зяпна Мама. — О, боже мой! Какво ни сполетя! Ужасно! Какво би казал баща й, ако узнае! Една Броуди да стане слугиня!
— Че какво друго би могла да стане — отговори Агнес и леко тръсна глава. — Трябва да сме благодарни, че има почтено занятие, ако наистина е така.
Въпреки връзките между нея и госпожа Броуди Агнес изпита приятно чувство за морално и обществено превъзходство, когато й съобщи тази новина, която бе търсила жадно сред градските клюки.
— Слугиня в Лондон! — повтори Мама тихо. — Страшно е! Не можаха ли тия хора от Дарок да направят нещо за нея?
— Там е цялата работа — извика Агнес. — Фойловци са искали да приберат детето заради паметта на сина си и да го вземат със себе си в Ирландия — те се върнаха там, нали знаете? Човек не може да вярва всичко, каквото разправят хората; какви ли не истории се носят, но според мен истината е, че когато детето умря, те са намразили Мери и са гледали да се отърват от нея колкото може по-скоро.
Госпожа Броуди поклати глава отрицателно.
— Това не е било трудно — възрази тя. — Мери винаги беше самостоятелна. Тя от никого няма да вземе милостиня… Не, тя би предпочела с труда си да изкарва хляба.
— Както и да е, Мама, не ми се искаше да ви казвам, но сметнах, че е най-добре да знаете. Във всеки случай вие вече не носите отговорност за нея. Забележете, въпреки че тя опетни името на моя годеник, не изпитвам лошо чувство към нея. Надявам се навреме да се покае. А вие имате за кого да се грижите.
— Да, това е вярно, Агнес! Трябва да преглътна горчивия хап; но трябва да ти кажа едно — никога не държах много на Мери, никога не я ценях, докато я загубих. И все пак трябва да я забравя, ако мога, и да помисля за тези, които остават. — Тя тежко въздъхна. — Какво ли ще стане с бедния Мат, какво ли ще стане? Сърцето ми се къса, като нямам новини от него. Да не е болен, как мислиш?
Сега те заговориха на тема, която бе жизнено важна и за двете. След кратък размисъл госпожица Мойр поклати глава със съмнение.
— Нищо не е споменавал за здравето си — отвърна тя. — Зная, че един-два пъти не е бил на работа, но не мисля да е било поради болест.
— Може би не е искал да ни плаши — каза госпожа Броуди колебливо. — Там има и малария, и треска, и жълтеница, и всякакви ужасни болести, в тия чужди страни. Той би могъл да получи и слънчев удар, макар че тази мисъл ни се вижда странна, като е паднал толкова сняг тук. Мат никога не е бил много силен. — После добави непоследователно: — Гърдите му са слаби зимно време, може да хване бронхит. Ще му трябват дебели дрехи.
— Но, Мама — извика Агнес нетърпеливо. — Той не може да хване бронхит в горещите страни. В Калкута никога няма такъв сняг като тук.
— Зная това, Агнес — отвърна госпожа Броуди твърдо. — Но такава болест може да те подяжда вътрешно и в горещите страни, а като му се отворят порите, може да се простуди като нищо.
Агнес, изглежда, не бе особено очарована от тоя ход на разговора и го прекрати, като замълча. След известно време тя каза бавно:
— Чудя се, Мама, дали някой от тези черни хора не влияе лошо на Мат. Там има хора, които се наричат раджи… богати езически князе… за които съм чела ужасни работи… Те могат да подведат Мат. Той лесно се подвежда — добави тя тежко, припомнила си навярно собственото си въздействие върху впечатлителния младеж.
Веднага пред госпожа Броуди изплуваха видения как всички индийски властелини със скъпоценни камъни изкушават сина и да се отклони от пътя на благочестието, но тя възмутено отхвърли тази неочаквана, кошмарна мисъл.
— Как можеш да кажеш такова нещо, Агнес? — извика тя. — Той се движеше в най-добра среда тук в Ливънфорд. Би трябвало да знаеш това! Той никога не е имал склонност към лоши и долни компании.
Но Агнес, макар и добра християнка, познаваше твърде добре този въпрос, очевидно благодарение на чудотворната интуиция на любовта, и безмилостно продължи:
— И после, Мама… Едва се решавам да произнеса такива думи… но там има порочни, страшно порочни забавления, като например танцьорки, които омагьосват змии и танцуват без… — Със сведен поглед госпожица Мойр многозначително замлъкна и се изчерви, а мъхът по горната й устна свенливо затрептя.
Госпожа Броуди я изгледа с ужас в очите, сякаш виждаше гнездо точно с такива змии, каквито Агнес така красноречиво й описваше. Потресена от ужасяващата неочакваност на тази мисъл, която никога досега не бе й идвала на ум, тя живо си представи една от тези безсрамни фурии, изоставила омагьосването на влечугите, за да лиши с магиите си сина й от неговите добродетели.
— Мат не е такова момче! — простена тя.
Госпожица Мойр трепна и леко сви устни. После вдигна гъстите си вежди с израза на човек, който би могъл да разкрие пред госпожа Броуди неподозирани досега тайни за дълбините на страстната природа на Матю. Докато сърбаше какаото си, лицето й сякаш говореше: „Би трябвало вече да познавате слабостите на децата си. Само моето ненакърнимо девствено благочестие опази сина ви чист.“
— Но ти нямаш доказателства, нали, Агнес? — проплака госпожа Броуди, съвсем изплашена от странния израз на младата жена.
— Нямам конкретни доказателства, разбира се, но мога да си вадя заключения — отвърна госпожица Мойр студено. — Ако можете да четете между редовете на последните му писма, ще видите, че той постоянно седи в оня клуб, играе билярд, излиза вечер с други мъже и пуши като комин.
А след минутно мълчание добави недоволно:
— Не е трябвало да му се позволява да пуши. Това е било погрешна стъпка. Никога не ми са харесвали тия пури; това е било направо грешка.
Госпожа Броуди видимо трепна пред явния намек, че тя е улеснила първата стъпка на сина й по пътя на развалата.
— Но, Аги — избъбри тя, — ти го оставяше да пуши и изобщо… Много добре си спомням как той ме увещаваше, като казваше, че ти си намирала пушенето мъжествено.
— Вие сте му майка. Аз казвах това само за да направя удоволствие на момчето. Знаете, че бих направила всичко за него — отговори Агнес с подсмърчане, което почти граничеше с плач.
— И аз бих направила всичко за него — рече госпожа Броуди безнадеждно. — Само не зная какво ще излезе накрая.
— Сериозно се замислям — продължи Агнес — дали не трябва да накарате господин Броуди да напише едно строго писмо на Мат, за да му напомни дълга към тези, които са останали у дома. Мисля, че е крайно време да се направи нещо.
— О, това е невъзможно — бързо възрази Мама. — Това е съвсем невъзможно. Не бива да му кажа такова нещо. Не ми е в характера, пък и баща му никога няма да се съгласи. — Тя потрепера при тази мисъл, която й се струваше толкова противна на неизменната й линия на поведение към Броуди, толкова противоречаща на обичайните й усилия да скрива всичко, което би могло да предизвика гнева на самодържеца. Тя тъжно поклати глава и добави: — Трябва да направим, каквото можем сами, защото баща му и пръст няма да мръдне да му помогне. Може би е неестествено, но той си е такъв. Той мисли, че е направил всичко, каквото трябва.
Агнес я погледна наскърбена.
— Зная, че Мат винаги се страхуваше… че винаги почиташе думите на баща си и аз съм сигурна, че не искате отново да се опозорява семейството.
— Не, Агнес, не ми е приятно да ти противореча така, но съм уверена, че не си на прав път. Никога няма да повярвам нещо лошо за момчето ми. И ти се тревожиш като мен и това ти навява такива неверни мисли. Почакай малко и ще получиш цяла торба хубави и важни новини през другата седмица.
— И няма да е много прибързано — отвърна госпожица Мойр с леден тон, който показваше недоволството й конкретно от госпожа Броуди и растящото й, подхранвано от спомена за позора на Мери, негодуване към името Броуди изобщо. Гърдите й се надигнаха и тя щеше да произнесе ожесточен и язвителен упрек, но изведнъж звънчето на вратата на магазина издрънка и тя бе принудена, както бе изчервена, покорно да изтича отсреща и да продаде на едно момченце незначително количество бонбони. Това крайно унизително прекъсване не спомогна никак за възстановяване на спокойствието й, а я разгневи още повече. Когато тънкото гласче на клиента поиска пъстри бонбончета за половин пени, упоритото лошо настроение на Агнес съвсем се развали.
Без да подозира дейността на този гневен фермент в твърде едрите гърди на госпожица Мойр, в нейно отсъствие госпожа Броуди се сви на стола пред печката, забила острата си брадичка във влажното износено манто от тюленова кожа. Наоколо й се кълбяха изпарения, а в съзнанието й се бореха ужасни съмнения дали чрез някаква грешка във възпитанието му тя не е виновна за някаква смътна и неопределена слабост на Мат. В паметта й изплуваха думите на Броуди, които той често й подхвърляше преди десетина години — сега в тревогата си тя ясно виждаше презрително изкривеното лице на мъжа си, когато разкриеше някоя нова нейна отстъпка пред Матю и й подвикнеше: „С твоето глезене ще развалиш това мамино детенце. Кекав мъж ще направиш от него.“ Тя наистина винаги се бе опитвала да закриля Мат от баща му, да го предпазва от трудностите в живота, да му създава извънредни удобства и привилегии, недостъпни за другите й деца. На него никога не бе му стигала смелост да избяга от училище, но когато поискаше — което много често се случваше — да остане в къщи или по някаква причина се страхуваше да иде на училище, той отиваше при нея, куцаше и хленчеше: „Мама, болен съм. Боли ме коремът.“ Когато се преструваше на болен от каквато и да било болест, той винаги куцаше и се кривеше като пребито куче, сякаш страданието, в който и да било орган на тялото му, незабавно се пренасяше в единия му крак и го парализираше, лишавайки го от способността да ходи. Естествено Мама разбираше и не се подлъгваше от преструвките му, но обзета от неразумна майчина любов, тя отстъпчиво отговаряше: „Качи се тогава в стаята си, синко, аз ще ти донеса нещо хубаво. Майка ти ще се погрижи за тебе, Мат.“ Отхвърлените от съпруга й чувства трябваше да намерят отдушник и тя ги изливаше щедро върху сина си, подтиквана от неотменима потребност да го привърже към себе си с връзките на любовта всред това сурово семейство. Дали не беше опорочила неговата мъжественост с грижите си? Дали със снизходителната си нежност и отстъпчивост не бе превърнала сина си в слабо, безхарактерно същество? Но щом съзнанието й стигна до тази мисъл, сърцето й я отхвърли възмутено. То й казваше, че към него тя бе проявила само любов, нежност и търпимост, че му бе желала само доброто: тя му бе робувала, бе го прала и кърпила, бе плела за него и чистила обувките му, бе оправяла леглото му, бе готвила за него най-вкусните ястия.
— Да — промърмори тя. — Какво ли не съм правила за това момче. Той сигурно няма да може да ме забрави. От залъка си отделях за него.
Пред нея изплува всичкият труд, който бе положила за Мат — от прането на първите му пеленки до опаковането на куфара му за Индия. Стресна я чувството за ужасяващата безплодност на любовта и грижите й, породено от сегашното му безразличие към нея. Тя сляпо се питаше дали само собственото й неумение е направило безполезни нейните огромни и непрекъснати усилия, та той се отнасяше сега към нея така бездушно и я оставяше в такава мъчителна неизвестност.
Внезапен шум я стресна: тя вдигна очи побледняла и видя Агнес, която се върна и се обърна към нея с неравен глас и зле прикрита отмъстителност:
— Мама, аз ще се омъжа за Мат. Ще бъда негова жена и искам да зная какви мерки ще се вземат. Трябва да се предприеме нещо веднага.
Мама я погледна смирено с кротките си, влажни, сини очи, които блестяха боязливо под смешната, одърпана черна шапка.
— Не ме гълчи, Агнес, мила — каза тя примирително. — Доста тегло съм претеглила през трудния си живот и без твоите тежки думи. Не съм в състояние да ти отговоря, сама виждаш. — И отпаднало добави: — Аз съм свършен човек.
— Много добре — извика Агнес раздразнено. — Но аз няма да позволя да ми вземат Мат току-тъй. Той ми принадлежи не по-малко, отколкото на когото и да било друг. Няма да се откажа от него.
— Аги — отговори Мама с убит глас, — ние нищо не знаем; не можем да кажем какво е станало; но можем да се молим. Да, можем да се молим. Аз мисля, че е най-добре да се помолим тук, в тази стая. Може би всевишният, вездесъщият бог, който вижда Мат в Индия, ще погледне и към нас, нещастните жени, и ще ни покаже утешителна светлина.
Засегната в най-слабото си място, Агнес омекна, тялото й се отпусна, очите й изгубиха сърдития си блясък и тя каза:
— Може би сте права, Мама. Това ще ни утеши. — После попита повече във вид на учтива формалност: — Вие ли ще произнасяте молитвата, или аз да говоря?
— Ти можеш по-добре от мен — каза госпожа Броуди скромно. — Говори и за двете ни.
— Добре, Мама — съгласи се Агнес.
Те коленичиха в малката, претъпкана стаичка, сред безредно разхвърляните по пода бутилки, кутии, тенекии, заобиколени от непометен талаш и стърготини от опаковките. За олтар им служеше един голям сандък, за икона — една реклама, окачена в рамка на стената. И все пак те се молеха.
Коленичила изправена с вдигната глава, изпънала ниското си късо тяло с почти мъжка жизненост, под напора на своите потискащи чувства Агнес започна да се моли с висок и твърд глас. Сред благочестивите люде в религиозните движения, към които тя принадлежеше, госпожица Мойр бе известна със силата и красноречието на своите спонтанни молитви. Думите се лееха от устните й като непрекъснат поток, като излиянията на млад пламенен проповедник, молещ се за греховете на човешкия род. Но тя не умоляваше, а сякаш изискваше, тъмните й очи искряха, пълните й гърди се надигаха от вживяване в молитвата. Целият жар на природата й се вливаше в тази страстна молитва. Думите й бяха благоприлични, скромни и стереотипни, но всъщност тя сякаш трепетно умоляваше всевишния да не й отнема мъжа, когото бе пленила и подчинила с оскъдните прелести, с които я бе надарил. Никой мъж освен Мат не бе я поглеждал, тя знаеше, че привлекателността й е твърде ограничена и че ако Мат й се изплъзне, може би никога нямаше да се омъжи. Само видението на радостната благовест на бъдещето бе удържало досега всички потиснати, заприщени чувства; тя призоваваше всевишния да не я лишава от пълното удовлетворяване на тези чувства в свещеното лоно на бракосъчетанието.
Мама, напротив, сякаш се бе свлякла като безформена маса, прилична на куп захвърлени дрипи: главата й висеше умоляващо и с унизителна примиреност; трогателно бледите й като незабравки очи плуваха в сълзи, носът й течеше. Високо произнасяните пламенни думи се набиваха в ушите й; пред нея се появи образът на сина й. Отначало тя само крадешком се избърсваше с носната си кърпичка, но скоро започна да я употребява все по-често и накрая открито заплака. През цялото време сърцето й сякаш туптеше с думите: „О, господи, ако съм прегрешила към Мери, не ме наказвай пряко сили. Не ми отнемай Мат. Остави сина ми да ме обича.“
Когато молитвата свърши, настъпи дълго мълчание. После Агнес стана, протегна ръка и помогна на Мама да се изправи; застанали приятелски една до друга, двете жени се гледаха с разбиране и съчувствие. Мама кимаше леко с глава, като че искаше да каже: „Това ще помогне, Агнес. Чудесно беше.“ И двете започнаха сякаш нов живот. Тази изляла се от сърцата им изповед на всичките им надежди, страхове и желания пред върховното, всезнаещо и всемогъщо същество в небесата ги ободри, утеши и укрепи. Сега те бяха сигурни, че с Мат всичко ще бъде наред. Когато Мама най-после тръгна да си върви, оживена и насърчена, те си размениха поглед, който изразяваше тайното, сладостно съчетание на усилията им, и те се целунаха топло и нежно за довиждане.


III

Към средата на март празното помещение до магазина на Броуди се превърна в център на кипяща деятелност. Преди, когато беше изоставено и мизерно, то постоянно го дразнеше, загрозяваше външния вид на неговото предприятие и той го гледаше с презрително отвращение; но откакто Дрон му съобщи, че го е продал, Броуди започна да го наблюдава с по-особено и по-силно неодобрение. Всеки път, когато влизаше или изливаше от магазина си, той хвърляше бегъл, враждебен поглед към празното, разнебитено помещение — бързо, сякаш се страхуваше да не уловят погледа му, но все пак злобно, като че ли изливаше яда си върху неодушевената постройка. Двете празни витрини вече не му бяха безразлични, а омразни. Всяка сутрин, като идеше насам със страх, мислейки, че вече се виждат признаци за настаняването на новата компания, а погледът му се спираше все на същата пустота и занемареност, той изпитваше властно желание да хвърли с всичка сила тежък камък и да разбие гладките стъкла. Но минаваше ден след ден, измина цяла седмица, а нищо не се случваше. Това отлагане ядосваше Броуди — толкова той се бе наежил за борба; той започна тъпоумно да размисля дали цялата работа не бе някаква злонамерена измислица на Дрон, съчинена само за да го разгневи. В продължение на цял един ден той бе убеден, че магазинът не е продаден и открито победоносно се надсмиваше над всички. Но веднага тази временна илюзия бе разпръсната от едно късо съобщение в „Ливънфорд адвъртайзър“, в което с няколко думи се казваше, че компанията ще открие нов клон на Хай стрийт №62 в началото на април и че най-пълни подробности ще бъдат съобщени в следващия брой. Борбата, която се водеше само в болното съзнание на Броуди между него и безжизненото здание, се поднови още по-ожесточено от преди.
Скоро след появяването на това претенциозно съобщение във вестника в магазина на Броуди дойде един елегантен и учтив посетител, който представи визитната си картичка с любезна, но малко извинителна усмивка.
— Господин Броуди, както виждате, аз съм районният управител на фирмата „Мънго — шапки и галантерия“. Желая да бъдем приятели — каза той и протегна дружелюбно ръка.
Броуди онемя от учудване, но освен че пренебрегна протегнатата ръка, не даде израз на чувствата си и не наруши обичайния си тон.
— Това ли е всичко? — попита той рязко.
— Разбирам съвсем естествените ви чувства — подхвана пак посетителят, — вие вече ни смятате за свои врагове. Всъщност това не е съвсем вярно. Въпреки че в известен смисъл сме конкуренти в работата, ние от практика сме се убедили, че често е от взаимна изгода за две предприятия от еднакъв бранш — както вашето и нашето — да работят заедно.
— Така ли? — каза Броуди иронично.
Непознатият замълча за миг, за да засили впечатлението от своите думи, и без да познава събеседника си или да долови признаците на надигащия се гняв на Броуди, въодушевено продължи:
— Да, това наистина е така, господин Броуди. Ние смятаме, че такава една комбинация привлича повече хора в един определен център, стават повече покупки, а това, разбира се, е изгодно и за двата магазина. Умножаваме оборота и делим печалбата! Това е нашата аритметика — заключи той по свое мнение убедително.
Броуди го изгледа ледено.
— Наговорихте ми куп гадни лъжи — каза той грубо. — Не мислете, че можете да ми хвърлите прах в очите и не поставяйте моето предприятие на една нога с вашата пършива панаирджийска търговия. Щом идвате тук и се опитвате да бракониерствувате в моя район, и аз ще се отнасям с вас както с долни бракониери.
Управителят на фирмата се усмихна.
— Вие положително се шегувате. Аз представлявам една почтена фирма — ние имаме клонове навсякъде; ние не сме бракониери. Аз лично ще открия новия клон и бих желал да бъда в добри отношения с вас. А вие — добави той ласкателно, — е, вие не изглеждате като човек, който не разбира значението на сътрудничеството.
— Не ми приказвайте за вашето проклето сътрудничество — викна Броуди, — ако така наричате отнемането клиентите на другите хора.
— Надявам се, че не искате да кажете, че имате изключително право да монополизирате този клон на търговията в района — каза посетителят с известно възмущение.
— Не ме интересува правото, аз имам силата и ви казвам, че ще ви разсипя! — Той изпъна мощните си мускули с многозначителен жест. — Ще ви разсипя на късчета!
— Та това е детински възглед, господин Броуди! Сътрудничеството винаги е по-добро от конкуренцията. Разбира се, ако вие предпочитате да се борим — той махна с ръка, сякаш сваляше от себе си отговорността, — ние имаме големи ресурси. Принуждавани сме били и друг път при подобни обстоятелства да намаляваме цените и много лесно можем пак да го сторим.
Броуди погледна презрително визитната картичка, смачкана в ръката му.
— Чувайте, господин… по дяволите името ви… говорите както в евтините книжки. Не възнамерявам да намалявам цените нито със стотинка — провлече той съжалително-присмехулно. — Аз имам тук създадени връзки и съм достатъчно кадърен да ги поддържам.
— Виждам — отговори другият кратко, — вие явно правите всичко по силите си, за да предизвикате открита вражда.
— Ей богу — изгърмя Броуди. — Това е единственото вярно нещо, което казахте досега, и се надявам да е последното.
При тези окончателни и недвусмислени думи посетителят се обърна и спокойно напусна магазина. На другия ден — петнадесети март — в съседния магазин се появи малка група работници.
Сега те работеха и силно гневяха Броуди с шума от работата си; с всеки удар на чуковете, който отекваше с отчайваща монотонност в мозъка му. Дори в интервалите, когато цареше тишина, той се дразнеше от присъствието им, предусещаше подновяването на стакатото от чуковете, а когато то отново започваше, пулсът му биеше опасно в същия ритъм с чукането. Когато през разделната стена проникна стърженето на триони о дъските, Броуди се загърчи, сякаш трионите се впиваха в костите му, а при студения стоманен звук на длетата върху камъка той се намръщи, сякаш те дълбаеха по челото му, над очите и между тях, една дълбока отвесна бръчка на омразата.
Оттатък изцяло обновяваха магазина. Работеха бързо и в старанието си да завършат ремонта колкото се може по-скоро, оставаха и след работно време: очевидно за компанията „Мънго“ не беше трудно да плаща двойни надници! Към края на седмицата бяха разчистили старите рамки на витрините, вратата, разнебитените рафтове, тезгяха и всички похабени остатъци от миналите времена; сега оголената фасада поглеждаше към Броуди като маска — двете витрини като празни очни кухини, а отворът на вратата като зяпнала беззъба уста. Тогава мазачите и бояджиите се присъединиха към дърводелците и зидарите и с общите им усилия и умение целият изглед на постройката започна от ден на ден видимо да се променя. Броуди мразеше всяка отделна степен на тази промяна и растящата му антипатия към преобразеното здание се простря и върху работниците, които с труда си така чудесно го преустройваха и го превръщаха в най-хубавия и модерен магазин в града. Веднъж един от работниците влезе в магазина на Броуди и като поздрави, попита учтиво дали може да си налее кофа вода, за да приготви чай за себе си и другарите си, тъй като водопроводът на съседното помещение бил временно затворен. Броуди изхвърли смаяния човек от магазина си.
— Вода ли? — озъби се той. — Трябва ви вода и имате безсрамието да идвате тук! Нищо няма да получите. Ако ще цялата ви шайка да се пържи в пъкъла, пак не бих се мръднал да ви дам да близнете капчица вода. Махай се!
Но неговата враждебност не попречи на дейността на работниците, а послужи само, както му се струваше, да ги поощрява. Той мрачно видя как на витрините сложиха дебели, искрящи стъкла, преливащи в зеленикав оттенък, как само за една нощ като гъби израснаха щандове за стока, как се появи красиво изписана лъскава фирма. Най-после пред очите му посред бял ден — като върховно предизвикателство — над вратата окачиха огромен модел на цилиндър, щедро позлатен, който се полюляваше весело при най-слабия полъх на вятъра.
През това време поведението на Броуди в града не даваше израз на чувствата, които той потискаше. Външно той показваше само спокойно безразличие, тъй като гордостта му забраняваше да говори; пред познатите, които го подпитваха за конкуренцията, той заемаше поза на дълбоко презрение към новата компания и посрещаше жлъчните остроумия на Грирсън във философския клуб с престорено безгрижие и надменно равнодушие.
Общото мнение бе, че Броуди без съмнение ще се справи с нашествениците.
— Давам им най-много шест месеца — забеляза замислено една вечер кметът Гордън пред елита на клуба в отсъствието на Броуди. — После Броуди ще ги разсипе. Страшно упорит и жесток е той към враговете си. Че той е способен да тури буре с барут под новия им магазин.
— Рискована работа е това при неговия избухлив нрав — обади се Грирсън.
— Той ще ги изхвърли — отвърна кметът. — Наистина ме поразява тоя Джеймс Броуди. Не познавам жив човек, който би понесъл целия ужасен шум и позора около дъщеря му, без да му мигне окото, без за минутка да наведе глава. Опасен е като дявол, когато си е наумил нещо.
— Не съм толкова сигурен, кмете, не, не, не съм чак толкова сигурен — провлече глас Грирсън, — може би тъкмо безогледността ще му изяде главата. Та той е толкова упорит, че би могъл да се състезава по инат с всяко магаре. Между другото, кмете, той вече толкова се перчи, че на хората — да, дори на хората от околността, на които отначало им харесваше — започна малко да им додява. Тая негова важност е точно като лакердата — ако хапнеш малко, е хубаво, но ако ти дават всеки път, ей богу, идва ти до гуша.
Като се видя предмет на разговорите им и почувствува лека симпатия към себе си, Броуди започна да си мисли, че обществото гледа на него насърчително като на защитник на стария солиден порядък в града срещу нашествието на измамните новости. Той започна още повече да се грижи за външността си, поръча си два нови костюма от най-фин и скъп плат, купи си от бижутера на главния площад елегантна игла за връзка с опал, която започна да носи вместо простата златна подкова. Тази игла веднага стана предмет на клюки между познатите му, които я подаваха от ръка на ръка, за да се възхищават от нея.
— Хубав камък… макар и да не разбирам от тия неща — подсмихна се Грирсън. — Надявам се, че не сте се разорили, за да я купите.
— Не съдете за средствата ми по своите. Много добре зная какво мога да си позволя — грубо отвърна Броуди.
— Не, не! И насън не бих си помислил такова нето. С толкова широка ръка харчите парите си, че сигурно имате цял куп в къщи. Обзалагам се, че си имате скътани доста бели пари за черни дни — прошепна Грирсън двусмислено и насмешливо втренчи поглед в Броуди.
— Казват, че опалът носел нещастие. Балдъзата имаше един пръстен с опал, който й донесе цял куп нещастия. Още същия месец, когато го получи, падна много зле — промърмори Пакстън колебливо.
— С мен това няма да се случи — сопна се Броуди.
— Но не се ли страхувате да го носите? — настоя Пакстън.
Броуди го изгледа втренчено.
— Драги мой — каза той бавно, — би трябвало да знаете, че не ме е страх от нищо на тази земя.
Интересно, но въпреки че полагаше най-големи грижи за собственото си облекло и външността си, Броуди нито за момент не се спря на мисълта да поспретне работното си място и да обнови сивия безличен магазин. Всъщност той сякаш се гордееше с неизменния му мръсен вид, който сега още повече биеше на очи. Когато Пери, който с упорита завист се заглеждаше в растящото великолепие у съседите, направи забележка за разликата и боязливо подхвърли, че да се сложи малко боя, ще бъде добре за външния вид на магазина, Броуди натъртено каза:
— С пръст няма да го пипаме. Който иска да си купува шапка от боядисан паноптикум, нека върви там, но това тук е предприятие на джентълмен и аз ще се погрижа да си остане такова.
От тази позиция Броуди изчакваше първото нападение на противника.
Когато бяха завършени и последните работи по преустройството и подновяването, най-после дойде и денят за откриване на конкурентното предприятие. През последната седмица бе осъществен поразителен напредък и върху цяла колона в „Адвъртайзър“ с едри букви бе оповестено, че първи април ще бъде отбелязан с освещаването на новия магазин. Зад дебелите зелени завеси и спуснатата ролетка през целия предшествуващ ден цареше чувство на мистична неизвестност, под булото на която районният управител на компанията, изпратен да ръководи местния клон през първите месеци, сновеше неуморно като сянка и въплъщение на тайнствеността. Очевидно тактиката на компанията „Мънго“ беше да зашемети Ливънфорд с внезапния ослепителен блясък на откриването на магазина. Тя искаше при свалянето на завесите от витрините целият град да остане смаян от видяното. Така поне си мислеше Броуди насмешливо, когато на първи април напусна къщата си точно на секундата в девет и половина часа, не по-рано и не по-късно и тръгна към „работата“, както му беше обичаят. Когато слизаше по Хай стрийт със съвършено самообладание — при все че в движенията му имаше може би нещо прекалено подчертано, — той изглеждаше най-безгрижният човек в Ливънфорд. Ироничните му мисли подхранваха суетността му и укрепваха дълбоката му вяра в себе си, потушаваха смътните съмнения, които от дни проблясваха в далечните кътчета на съзнанието му. Сега, когато угнетяващият период на изчакване бе отминал и започваше истинската борба, той отново стана господар на съдбата си и осанката му сякаш говореше: „Само ми ги дайте. Чаках този момент. Щом сте готови да се борите с мене, ей богу, и аз съм готов.“ Броуди обичаше борбата. Нещо повече, желанието му за борба се разпалваше още по-силно от очакването, че в жара на боя духът му ще се освободи от мрачната потиснатост, в която бе тласнат неотдавна от удара върху семейната чест. Сърцето му вече радостно потрепваше от възторга на борбата; той си казваше, че ще им даде да разберат от какво тесто е направен Джеймс Броуди; отново щеше да покаже на града какъв е духът му; с унищожителната победа над тези парвенюта „Мънго“ щеше да издигне престижа си в очите на града дори по-високо от преди. С вдигната глава и изпъчени гърди, с преметнат на рамото бастун — жизнерадостен жест, който не бе си позволявал от месеци — той уверено закрачи по улицата.
Когато стигна до новия магазин, Броуди веднага видя, че той най-после е отворен. Някой по-незначителен човек би завършил наблюденията си, като погледне с крайчеца на окото си скришом, докато преминава, но такова шпиониране не беше по характера на Броуди; той се спря открито, демонстративно, насред тротоара, все още с бастуна на рамо, масивно разкрачен, вирнал масивната си глава и насмешливо се загледа в двете витрини пред него. Лицето му се изкриви в умишлена усмивка. Той дори се разтърси от смях. Целият му вид показваше приятната му констатация, че това, което вижда, е по-калпаво и безвкусно, отколкото бе дръзвал да се надява, по-смешно, отколкото бе предугаждал и в най-смелите си очаквания. Едната витрина бе натъпкана отгоре-додолу с шапки, шапки от всевъзможни видове, форми и стилове, издигащи се в различно високи пирамиди сред гирлянди от вратовръзки и бухнали букети от разноцветни кърпички, украсени на умело подбрани интервали с венци от къси и дълги чорапи и богат избор от ръкавици, наредени като листа на папрат, с празни, но изящно протегнати пръсти. Обстоятелството, че целта на тази поразително художествена изложба не е чисто декоративна, бе изтъкнато ясно, но все пак тактично, чрез малки етикетчета, закрепени за всеки артикул, върху които имаше печат „МШГ“, а под него изписана цената с големи червени цифри. Но макар и да виждаше тази богата картина, Броуди съсредоточи критичното си внимание върху другата витрина, където презрителният му поглед се спря на една нечувана новост — две восъчни фигури. Восъчни фигури — просто невероятно! Но все пак те бяха там — един господин със съвършена физиономия и осанка, загледан неподвижно и нежно във фигурата на едно малко момче, което, ако се съдеше по бялата кожа, ясните сини очи и откритата детинска усмивка, беше безсъмнено примерният син на този примерен баща. Дясната ръка на бащата и лявата ръка на сина бяха протегнати със същия изящен жест, като да казваха: „Ето ни. Гледайте ни. Ние сме тук, за да ни се възхищавате.“
Облеклото им беше безукорно. Погледът на Броуди се плъзна по ръбовете на панталоните им, по блестящите им връзки, колосаните яки, снежнобелите кърпички, подаващи се от джобовете, лъскавите чорапи, но шапката фасон „Дерби“ с извита периферия върху родителското чело и красивото кепе на детската глава и най-после се спря на изящното картонче, на което бе напечатано: „Облечени в магазина на „Мънго“. Последвайте примера им.“
— Кукли — измърмори Броуди. — Проклети кукли. Това не е шапкарски магазин — това е дяволска изложба на восъчни фигури.
Струваше му се, че през живота си не е виждал нищо по-смешно, тъй като никога досега не бе имало такива фигури в Ливънфорд — макар и напоследък да се говореше, че подобни нововъведения са се появили в по-големите магазини в Глазгоу. Броуди беше убеден, че скоро те ще станат за присмех на целия град.
Докато Броуди стоеше надменно замислен пред магазина, отвътре излезе един човек с кафяв пакет в ръка. Изведнъж присмехулното изражение на Броуди се замени с внезапна смъртна уплаха — заболя го, сякаш с нож го бяха пронизали. Значи, вече са започнали да продават? Досега не бе виждал този човек и се опита да се успокои, като си каза, че по всяка вероятност това е някой закъснял работник, дошъл да свърши нещо пропуснато или да си вземе забравените инструменти. Обаче чисто загънатият пакет предизвикваше подозрения и дълбоко го смущаваше. Вече не така надменно той раздвижи окаменелите си крайници и бавно влезе в своя магазин.
Неизбежният Пери беше вече тук и го поздрави, подбуден тази сутрин от развоя на събитията към още по-сервилна почтителност. В съзнанието си той може би хранеше слаба надежда, че пред лицето на новия противник би му се удала възможност да покаже пред господаря си истинските си качества, да постигне до известна степен осъществяването на осланените си мечти.
— Добро утро, господин Броуди, сър.
За този специален случай Пери бе съчинил една малка шега, която му се виждаше и остроумна, и забавна; като събра всичкия си кураж, той се осмели да я поднесе на Броуди.
— Днес е първи април, сър — несигурно измънка той. — Забелязвате ли какво означава това, щом те — той говореше за новите съседи винаги по тоя неопределен начин, — щом те отварят магазина си тъкмо в Деня на глупците?
— Не — изръмжа Броуди, поглеждайки го намръщено. — Но я ми обясни, щом си толкова умен.
— Та целият град говори, че ще си направите априлска шега с тях, господин Броуди — избъбра Пери и като видя въздействието от забележката си, се закиска съчувствено и цял се загърчи от прилив на задоволство, тъй като Броуди късо се изсмя, зарадван от представата за проявеното към него всеобщо възхищение в града, породена, без той да подозира това, от измисленото ласкателство на Пери. Огромните му пръсти бавно се свиха в юмрук.
— Да, хубаво ще ги изиграя, точно така. Ще им натрия носовете на тия самохвалковци, ще им бръкна в гърнето с меда. Те още не знаят кого имат насреща си, но, ей богу, аз ще ги науча! — Той не знаеше как точно ще стане това, но в момента, въпреки че не бе изработил в ума си тактика, бе абсолютно уверен в способността си да смаже конкуренцията.
— Видя ли чучелата на витрината? — запита той разсеяно.
— Да! О, да, господин Броуди. Това е нова идея, заета от големите търговски къщи. Много оригинално, разбира се, и съвсем съвременно. — В първия ентусиазъм от успеха си в разговора с Броуди Пери почти започна оптимистично да се надява, че „шефът“ още сега би могъл да поръча един чифт от тези интересни модели. Очите му възторжено заблестяха, но той бе принуден да ги сведе пред сърдития поглед на Броуди, съзнал, че този път явно е казал, каквото не трябва.
— Съвременно, казваш! Това е дяволски панаир! Пред тая тяхна безсрамна витрина ще се натрупа цяла тълпа.
— Но, сър — плахо се обади Пери. — Нали това е желателно. Ако привлечеш хората и заангажираш вниманието им отвън, те по-лесно ще влязат вътре. Това е един вид реклама.
Броуди за момент го изгледа тъпо, а после сърдито викна:
— И на тебе ли ти е влязла тая муха? Иска ти се и пред нас да се тълпи стадото на простаците? Бързо да си избиеш това от главата, инак ще ти изстине мястото.
Пери го погледна смирено и кротко забеляза:
— Но това би наляло вода във вашата воденица, сър.
После, като премина на по-безопасна тема, побърза да каже:
— Гледам, че те продават и всякакво облекло, господин Броуди.
Броуди кимна мрачно.
— Не бихте ли желали да поразширим асортимента, сър, да въведем някои новости? Да кажем колани или хубави ръкавици? Много фино нещо, истински хубави ръкавици, сър. Пери почти умоляваше под напора на бушуващите в него идеи.
Но неговите смели и предприемчиви предложения удариха на камък. Броуди ме му обърна внимание. Застанал насред магазина, обзет от необичаен порив към самоанализ, той бе потънал в размисъл върху причините за това странно нарушаване на неизменното му всекидневно поведение. Защо, питаше се той, защо още стърчи в магазина, а не иде в кантората с обичайното си властно пренебрежение? Ще разсипе новите съседи, разбира се, но дали това ще стане, като седи спокойно пред бюрото и се преструва, че чете „Глазгоу хералд“? Той съзнаваше, че трябва да направи нещо, да поеме определена линия на поведение. Ходеше напред назад, ядосваше се, че е отвикнал да бъде деен, а тромавият му мозък не можеше да му предложи никаква свястна мисъл за жестоката борба, към която се стремеше. Само да можеше да приложи ужасната сила на тялото си, би работел, докато пот започнеше да се лее от него, докато ставите му започнеха да пращят от напрежение; на драго сърце би сграбчил подпорните стълбове на съседния магазин, би ги изтръгнал от земята и би повлякъл цялата постройка след себе си; но някакво тъмно предчувствие за безполезността на бруталната му сила го обхвана и болезнено го жегна.
В този момент в магазина влезе една жена, хванала за ръка момченце на около шест години. Очевидно беше от бедната класа. Тя се приближи към Пери, който почтително я поздрави.
— Искам шапка за моето момченце. Другата седмина ще тръгне на училище — каза тя доверително.
Пери цял засия.
— Разбира се, мадам! Какво мога да ви покажа за малкия господин?
Внезапно Броуди бе обхванат от странен импулс, от някаква свирепа омраза към конкурентите, и въпреки че клиентите бяха явно от долната класа, която неизменно се обслужваше от помощника му, той неволно пристъпи напред.
— Аз ще се погрижа — каза той с рязък, неестествен тон:
Жената го изгледа изплашено и инстинктивно изпитала страхопочитание пред него, изгуби и без това слабата си самоувереност. Тя вече не беше дама, дошла да избира и да плати с парите си шапка, с която смело да изпрати сина си на училище, тази първа стъпка по тайнствения път на живота, а една обикновена, бедна работническа жена.
— Този млад господин ни услужи миналия път — пошепна тя нерешително, сочейки към Пери. — Беше миналата година и останахме много доволни от него.
Момченцето веднага усети смущението на майка си, почувствува и дебнещата заплаха, изхождаща от надвисналата над него огромна тъмна фигура; то зарови лице в полата на майка си и започна жално да хленчи.
— Мамо, мамо, искам да си ида в къщи — заподсмърча то. — Не ща да стоя тук. Искам да си ида в къщи.
— Престани да ревеш! Престани веднага, чуваш ли? — Бедната жена, съвсем засрамена, стоеше смутена и объркана, а разплаканото дете упорито заравяше глава в сигурното убежище на майчината дреха. Майката разтърси момченцето, но колкото по-силно го разтърсваше, толкова по-силно то ревеше. Тя се изчерви от срам и досада; още малко и тя щеше да се разплаче. „Не може ли този противен Броуди да стои настрана? Дошла съм за шапка на детето, а не за него“ — помисли си тя сърдито, вдигна на ръце разплаканото момче и съвсем смутена каза:
— По-добре да дойда друг път. Той е лошо момче. Ще дойдем друг път, когато се държи както трябва.
Докато тя само от приличие хвърляше тези тежки обвинения върху собственото си дете, обиденият й майчински инстинкт я уверяваше, че никога няма да се върне тук. Тя вече се бе обърнала да си върви и тъкмо щеше безвъзвратно да изчезне, когато Пери тихо и тактично се обади отзад:
— А искаш ли бонбонче?
От едно скришно кътче на чекмеджето той ловко измъкна голям ментов бонбон и съблазнително го вдигна между палеца и показалеца си пред детето. Момчето веднага престана да плаче и като погледна с едното си широко отворено, недоверчиво и мокро око иззад гънките на полата на майка си, спря изпитателен поглед върху бонбона. При този признак на доверие майката се спря и погледна детето въпросително.
— Искаш ли? — попита тя.
С последно конвулсивно подсмърчане момчето кимна доверчиво към Пери и протегна алчно малката си ръчичка. Те се върнаха. Бонбонът бързо изду мократа блестяща бузичка, мирът бе възстановен и Пери продължи да успокоява детето, да ласкае майката, да се суети около двамата, докато най-после важната покупка — той успя да ги убеди, че е важна — бе задоволително приключена. Като си тръгнаха, той ги изпрати до вратата със същата всеотдайна любезност и майката хвърли последен благодарствен поглед върху темето на скромно наведената му глава. В това време Броуди, който сърдит и замислен се бе отдръпнал назад, мрачно ги наблюдаваше.
Пери се върна, доволно потривайки ръце. Този странен младеж градеше самочувствието си върху въображаеми свои таланти, а не обръщаше внимание на бързината и съобразителността, които наистина притежаваше. Макар че току-що бе спечелил триумфална победа с такт и дипломатичност, той изпитваше само смирено задоволство, че е спасил един клиент за магазина пред самите очи на величайшия господар. Той почтително вдигна очи, когато Броуди заговори.
— Не знаех, че сме давали и бонбончета с шапките. — Това бяха всичките думи на Броуди. Той се обърна и навъсен влезе в кантората си.
Денят бе започнал и бавно минаваше, а Броуди все още седеше затворен в стаята си, потопен в мисли. По смръщеното му лице се движеха сенки като облаци по силуета на тъмна планина. Той страдаше. Въпреки че напрягаше желязната си воля, той не можеше да попречи на чувствителния си слух да улавя всеки звук, да дочува постепенно забавящите се с приближаването до магазина му стъпки, да изследва и най-слабия шум извън кантората, за да различи идването на някой клиент от безспирните стъпки на Пери. Днес обаче, въпреки че никога досега не бе се замислял върху това, той схвана, че шумовете са малко и нищо не говореха. Слънцето го огряваше през прозореца, кишата от разтопения сняг след стоплянето на времето бе съвсем изчезнала, денят бе ясен, сух и топъл. Броуди знаеше, че при този полъх на пролетта улиците са изпълнени с хора — весели, жизнерадостни хора, които се тълпят в магазините. Но тишината наоколо му не се наруши от питащи гласове.
Голата стена пред него сякаш се разтваряше пред пронизителния му поглед и разкриваше успешната и кипяща дейност в съседното помещение. След презрителната му самонадеяност от сутринта настъпи реакция и Броуди с мъчителна яснота си представяше тълпи от хора, които припряно се блъскаха в стремежа си да купуват. Той яростно захапа устната си, вдигна отново захвърления вестник и се опита да чете. Но само след няколко минути, за своя досада, отново се улови, че гледа глупаво в стената пред себе си; тя сякаш го хипнотизираше.
Той тъжно си спомни колко приятно беше по-рано да седи отпуснат на стола си — какво ли друго бе правил — и да следи с едно око през полуотворената врата Пери и тези, които навлизаха във владението му. Работата в магазина се вършеше изцяло от Пери, който по негова царствена повеля вадеше, носеше, показваше. Самият Броуди вече не помнеше кога за последен път се бе качвал по стълбата, бе посягал към рафтовете и връзвал пакет. Повечето клиенти той пренебрегваше; при някои слизаше, докато Пери ги обслужваше, кимваше небрежно, взимаше разглежданата шапка, прокарваше ръка по мъхнатата повърхност или подвиваше периферията с високомерно доволство от собствената си стока, а изразът му сякаш казваше: „Можете да я купите или не, но по-добра няма никъде да намерите.“ Само малцина, шепа хора от най-добрите семейства от графството, той удостояваше с личното си внимание и обслужване.
Толкова приятно беше тогава да се чувствува сигурен, че хората трябва да идват при него, защото в сляпото си самооблъщение той едва ли си даваше сметка, нито пък се замисляше, че именно липсата на конкуренция и на избор тласка повечето хора към него, че необходимостта е главната опора на предприятието му. Днес, седнал сам в кантората си, той печално схвана, че поне засега с монопола му е свършено. Обаче той категорично реши да не променя поведението си; преди не беше длъжен да тича подир хората, да ги моли за мизерните им покупки, и сега нямаше да се остави да го принудят да прави такова нещо! Никога през живота си той не бе тичал подир хората. Сега Броуди си даде тържествена клетва, че няма да стигне дотам и в бъдеще.
Мрачните първи дни в Ливънфорд, толкова далечни, че вече ги бе почти забравил, изплуваха смътно в паметта му; но в тези неясни спомени той се виждаше като човек, който никога не е молил за услуга, нито се е подмазвал или е бил сервилен угодник. Въпреки че тогава нямаше Пери, той бе горд, честен и решителен, работил бе упорито и от никого не бе поискал милостиня. И бе успял. Броуди засия при мисълта за постепенното издигане на значението и престижа му, за вниманието, което му се оказваше от Градския съвет, за избирането му във философския клуб, за оформянето на идеята за къщата му, за изграждането й, а след това за растящата и неуловима промяна в положението му, докато стигна до сегашното си изключително, изтъкнато и видно място в града. Благородната кръв, която течеше във вените му, мислеше си той, бе направила всичко това, бе го издигнала до върха, където беше мястото му, въпреки трудностите, които му се изпречваха на младини; тази кръв на предците му като у расов жребец винаги щеше да се проявява, тя нямаше да му измени и този път.
Обзе го вълна на възмущение от несправедливостта на сегашното му положение и той скочи на крака.
— Нека се опитат да ми го вземат — викна той и размаха юмрук. — Нека дойдат само! Ще ги помета, както унищожавам всички, които ми пречат. На дървото с моето име имаше един гнил клон и аз го отрязах. Ще смажа всеки, който ми се бърка. Аз съм Джеймс Броуди, проклети да са всички и всичко! Нека се опитат да ми попречат, да ми откраднат работата, да ми вземат всичко, каквото имам, нека го направят! Каквото и да стане, аз пак съм аз!
Той се отпусна на стола си, без да съзнава, че бе станал, без да разбира, че бе викал в празната стая, самодоволно прегърнал само тази последна, скъпоценна мисъл. Това беше той — Джеймс Броуди — и никой освен него не би разбрал, не би схванал някога дълбоката утеха, насладата и гордостта, които му даваше това име. Мислите му вихрено се понесоха от сегашните му изпитни към страната на възторжените мечти и копнежи; отпуснал глава на гърдите си, той се унесе в блажено съзерцание на деня, когато безпрепятствено ще може да даде воля на неудържимите пожелания на гордостта си, когато ще утоли до насита жаждата си за слава и почести.
Най-после Броуди въздъхна като човек, който се е пробудил от виденията на наркотичен сън, премига и се разтърси. Погледна часовника си и се сепна, като разбра, че наближава краят на деня и на самоналоженото му затворничество. Той бавно стана, прозина се широко, протегна се и като прокуди от лицето си всички следи от последните блажени мечти, наложи си отново маската на студено безразличие и влезе в магазина, за да провери, както му беше обичай, спечеленото през деня. Това винаги бе едно приятно задължение, на което той придаваше господарско достойнство, заемайки позата на феодален владетел, който получава дан от васала си. Пери винаги представяше куп лъскаво сребро, често по няколко блестящи соверени, а понякога и шумолящи банкноти, които се прехвърляха в дълбокия заден джоб на господаря; след това Броуди хвърляше небрежен поглед към списъка с продажбите — небрежен, защото беше убеден, че Пери никога няма да го измами; както той се изразяваше, щяло да бъде жалко „за горкия запъртък, ако се опита“. После Броуди потупваше издутия си джоб, налагаше шапката си, даваше последни кратки нареждания и си тръгваше, оставяйки Пери да затвори магазина и да спусне ролетките.
Обаче тази вечер Пери изглеждаше някак си особено, едновременно объркан и отчаян. Обикновено той отваряше чекмеджето на касата с доволен и услужлив замах, като че ли искаше да каже: „Може би не струвам много, но ето какво съм направил днес за вас, господин Броуди, сър.“ Но днес той отвори чекмедже плахо, с лека извинителна гримаса.
— Много спокоен ден, сър — промълви той кротко.
— Времето беше хубаво — сърдито възрази Броуди. — Къде си зяпал? Навън имаше много хора.
— О, голяма навалица имаше на улицата — отговори Пери. — Но доста… искам да кажа, някои влязоха… — Той се запъна. — Те имат привлекателна витрина — съкрушено заключи той.
Броуди погледна в чекмеджето. В него имаше само шест мизерни сребърни шилинга.


IV

Ливънфордският философски клуб имаше събрание. Макар че тази вечер заседанието съвсем не беше пленарно, из стаята приятно се носеше дим; присъствуваха шест члена, които, настанени в удобни кресла около приятния огън в камината, философствуваха на воля в тази предразполагаща обстановка. Двама от присъствуващите мълчаливо играеха на дама, седнали удобно, спокойно и с отпуснат вид, а останалите полулежаха на креслата, пушеха, приказваха и ухажваха вдъхновението, което ражда възвишени мисли, като често и с наслаждение си посръбваха грог.
Разговорът бе откъслечен, паузите понякога изглеждаха по-съдържателни от действително произнесените думи въпреки отбрания и богат език на събеседниците, махването с лула понякога беше по-язвително от някое хапливо прилагателно, погледите на присъствуващите бяха разсеяни, дълбокомислени, зареяни някъде далече. Без да парадират със своето отличие за по-високо развитите си мозъчни функции, членовете седяха в съкровеното помещение на клуба — сборно място на всички почтени хора на Ливънфорд, които претендираха, че са по-забележителни от простосмъртните си съграждани и които, съзнавайки, че са отбрани, най-сетне се чувствуваха задоволени. Приемането в клуба бе само по себе си постижение, подвиг, който незабавно оставяше отпечатъка си върху тези щастливци и ги правеше прицел на завистта на по-малко облагодетелствуваните човешки същества. На тях един член на философския клуб можеше да каже вечерта, даже с небрежна прозявка: „Иска ми се да мръдна надолу до клуба. Тая вечер ще има малка дискусия“, и да се отдалечи с достойнство, проследен от завистливи погледи надолу по улицата. За външните хора, за тези, които не бяха отбрани, общественият престиж на клуба беше огромен; голямо впечатление правеше и приписваната му дълбока интелектуална значимост, тъй като от звучното име — „философски“ — лъхаше, нещо рядко и префинено, нещо от царството на чистия разум. Наистина един преподавател по класически езици, който бе дошъл в Ливънфордската гимназия и имаше пред името си научна титла от Оксфордския университет, бе казал на един свой колега: „Като чух името на клуба, постарах се да стана член, но за свое разочарование открих, че това не е нищо друго освен една тайфа пушачи и пияници.“ Но какво ли разбираше този невеж английски палячо? Не знаеше ли той за шестте лекции, последвани от продължителни разисквания, които се изнасяха на редовни интервали през зимата? Не бе ли виждал изящно напечатаната програма, която всеки член носеше като талисман в горния десен джоб на жилетката си и която съдържаше тазгодишните теми за информация и разискване? Само да бе пожелал, и би могъл да прочете със собствените си недоволни очи такива дълбокомислени теми като:

„Нашият безсмъртен поет — с рецитации“,
„Пощенският герб в дни на здраве и болест“,
„Разрастването на корабостроенето в кралския град на Клайд“,
„Шотландски хумор и остроумия — с местни анекдоти“ и дори
„От ковашки чирак до кмет — животоописание на покойния уважаван Матиас Глоуг от Ливънфорд.“

Ето такива важни лекции се изнасяха в клуба, но ако някоя вечер, когато умовете на членовете не бяха обременени с тези дълбоки проблеми, когато не трябваше да решават съдбоносни въпроси на народа и нацията и настъпеше известен отдих — какво лошо имаше, ако тогава си побъбреха или попушеха, или пък изкараха една партия на дама или дори вист? А тъй като приличното заведение на Фими беше тъкмо насгода до задния вход, какво лошо имаше в това от време на време да изпращат за някое шише или дори понякога да пренасят заседанието в „малкия заден салон“.
На такива доводи, разбира се, не можеше да се възрази! Освен това в задачите и практиката на този неофициален градски съвет влизаше и задължението в подробности да се обсъжда и разглежда на заседанията животът на хората от града и техните работи. Този допълнителен клон на философските занимания засягаше такива различни въпроси като опърничавия нрав на жената на Джибсън и съответните постъпки, които трябва да се направят пред Блейр от голямата ферма във връзка с нехигиеничните склонности на кравите му по градския път; а едно изключително успокояващо обстоятелство, което говореше убедително за равноправието в Ливънфорд, бе това, че самите членове нямаха никакви прерогативи или привилегии, които да ги предпазват от обсъждането на съкоментаторите им. Тази вечер Джеймс Броуди бе предмет на разискванията, които се подхванаха от един случаен поглед към празния стол в ъгъла, една значителна пауза и забележката:
— Броуди е закъснял тая вечер. Чудя се дали ще дойде.
— Ще дойде, сигурен съм — каза кметът Гордън. — Никога не е бил толкова точен, както сега. Трябва да поддържа куража си, нали разбирате. — Той се огледа, търсейки одобрение за това, че е употребил такива подходящи и благородно звучащи думи. — Искам да кажа — поясни той, — че сега той трябва да дава вид, че всичко е наред, иначе съвсем ще пропадне.
Другите дръпнаха от лулите и кимнаха мълчаливо. Един от играчите на дама бутна една фигура, после се загледа замислено в задимения въздух и каза:
— Брей! Ама че лети времето! Трябва да има близо година, откак изхвърли дъщеря си в оная нощ, през голямата буря.
Пакстън, който се славеше с паметта си за цифри, се обади:
— Ще стане една година точно след две седмици. Това е забележителна дата, защото оттогава никой в Ливънфорд не е виждал Мери Броуди. Аз тогава твърдях и сега поддържам, че в оная нощ Джеймс Броуди постъпи страшно жестоко.
— Къде е момичето сега? — попита някой.
— Ех — отговори Пакстън. — Разправят, че Фойловци от Дарок й намерили място, но това са глупости. Тя съвсем сама избяга. Докторът искаше да й помогне, но тя си отиде и изчезна. Сега казват, че намерила работа в една голяма къща в Лондон като обикновена слугиня, горкото дете. Фойловци нито пръст не са помръднали за нея, преди да се изселят обратно в Ирландия.
— Така е — каза вторият играч на дама. — Старият Фойл беше съвсем смазан от загубата на момчето си. Наистина страшно нещо беше тая катастрофа на моста. Никога няма да забравя онази нощ. Бях тогава при балдъзата и трябваше да се връщам в най-силния вятър. От един покрив хвръкна една плоча и мина на косъм край ухото ми. За малко да ми отнесе главата.
— Това щеше да бъде по-голямо нещастие за града, отколкото загубата на моста, Джон — закиска се Грирсън от своя ъгъл. — Щяхме да ти издигнем хубав паметник на площада, като новата статуя на Ливингстон в горния край на града. Помисли само какво си пропуснал! Ако те беше ударила плочата, щеше да станеш един от героите на Шотландия.
— Да, новият мост ще трябва да го направят доста по-здрав, за да ме накарат да стъпя на него. Цял скандал, че толкова хубави хора загинаха за нищо. Настоявам, че трябва да се накажат тия, които са виновни — каза първият играч на дама, за да прикрие неудобната позиция на партньора си.
— Господа не можеш да накажеш — провлече Грирсън. — Това беше божа работа, а от него не можеш да искаш обезщетение… Във всеки случай няма да ти уважат иска.
— Пст, Грирсън — сгълча го Гордън в качеството си на кмет. — Дръж си езика, приказваш направо богохулства.
— Де, де, кмете — успокои го Грирсън. — Това е просто юридически израз. Няма нищо обидно нито за компанията, нито за всевишния, нито за вас — добави той ухилен.
Настана неловко мълчание и като че ли хармонията на разговора бе нарушена, но най-после кметът каза:
— Броуди трябва да е много зле с търговията напоследък. Не виждам жива душа в магазина му.
— Тия цени, на които продава компанията „Мънго“, могат да изпразнят всеки магазин, който се опита да й конкурира — каза Пакстън с известно съчувствие. — Те са решили първо да го ликвидират, а после да правят печалби, Броуди здравата е загазил. Чини ми се, че съвсем ще се разори.
— Точно така — провлече глас Грирсън и погледна многозначително от ъгъла си, сякаш можеше, ако поиска, да им разкрие цяло съкровище от сведения по въпроса.
— Но Броуди сигурно има скътани доста пари. С толкова широка ръка ги харчи… пръска ги, без да му мигне окото. Купува си, каквото му душа поиска. Има от хубаво по-хубаво, а пак си мисли, че не е достатъчно хубаво за него. Погледнете му дрехите, погледнете новата му игла на връзката и пръстена с печат, и освен това — говорещият се огледа предпазливо, преди да произнесе останалите думи — погледнете внушителния му замък край града.
Лека насмешка сякаш се появи по лицата на присъствуващите и те си размениха скрито погледи, в които се четеше сподавена ирония.
— Погледнете обувките на старата му жена, елегантните й дрехи, спретнатата й външност — отвърна Грирсън. — Погледнете сметката му в банката… неговата малка Неси този срок е закъсняла с две седмици да си внесе таксата в гимназията. Погледнете как трепва гордият му поглед, когато мисли, че не го наблюдават. Казвам ви — този голям и важен човек, за какъвто се смята, започва да се чувствува малко нещо несигурен в работите си. — Когато Грирсън продължи, в думите му прозираше настойчив намек. — Може би се лъжа, но според моето скромно мнение Джеймс Броуди сега преживява най-тежките мигове от живота си. И ако не внимава, и той ще попадне там, където е захвърлил много други хора — в калта!
— Да, човек като него много лесно си създава врагове. Като казвате калта, сетих се да ви разкажа една история. — Пакстън дръпна замислено няколко пъти от лулата си. — Минавах край магазина на Броуди по-миналата събота вечерта и чух някаква разправия. Той пак смръкна два пъти. — В магазина беше влязъл един работник, пиян като кютюк, тъкмо си взел седмичната заплата, готов да пръска пари на вятъра — видях цял свитък банкноти в ръката му; та стоеше той там и се полюляваше пред Броуди, поиска една шапка, после друга, после кепе, после дявол знае какво. Беше в състояние да купи целия магазин — и да го плати! Всеки знае, че на Броуди сега отчаяно му трябват пари, а той стоеше и го гледаше втренчено с кървясали очи. — Когато достигна най-интересното място на разказа, Пакстън засмука безкрайно лулата си, после я извади от устата, посочи я натъртено и продължи: — „Ако не знаеш да кажеш „моля“, като се обръщаш към мен — ревна Броуди, — нищо няма да получиш тук. На друго място могат да търпят такива неща. Върви там, ако искаш, но щом си дошъл при мен, ще се държиш както трябва или се махай!“ Не можах да чуя какво му отговори работникът, но трябва страшно да е вбесило Броуди, защото той прескочи тезгяха, хвана човека за врата и за един миг го изхвърли от магазина право в калта в канавката, пред краката ми.
Напрегнато мълчание настъпи след разказа на Пакстън.
— Да — въздъхна най-после първият играч на дама. — Той има необикновен темперамент. Сега гордостта му е просто ужасяваща. Той сам е най-големият неприятел за себе си. Преди не прекаляваше толкова с гордостта си, но в последните години мина всяка мярка. Горд е като Луцифер.
— И аз мисля, че ще се провали също като него — намеси се Грирсън. — Ще се пръсне от собствената си суетност. Тя се е впила в него и сега е станала като мания.
— И колко смешна е причината за всичко това! — обади се Пакстън тихо и предпазливо. — Да твърди, че е сродник на Уинтъновци!
— Кълна се, че си въобразява, че той би трябвало да бъде сега граф. Странен е и начинът, по който крие това от хората, а сам се упива от него.
— Никога не биха го признали. Броуди може да носи същото име. Може да прилича на Уинтъновци. Но какво значи името и какво значи приликата? — каза първият играч на дама. — Той няма ни най-малкото доказателство.
— Страх ме е, че каквото и доказателство да има, то няма да е съвсем чисто — забеляза Грирсън саркастично. — Напълно съм сигурен, че каквото и да се е случило много отдавна, е станало, не в което легло трябва. Ето защо нашият приятел не иска да го раздрънква. Хубаво родство е това!
— Той не претендира само за родство — каза бавно кметът Гордън. — Не, не! Болестта се е вгризала по-дълбоко. Не ми се иска да разправям това пред вас и не съм сигурен дали трябва, но няма да споменавам имена, а вие не бива да го казвате на хората. Чух го от един човек, който видял Джеймс Броуди мъртво пиян. Малцина могат да кажат, че са го виждали такъв, защото той е затворен човек за тия неща. Но този път езикът му се развързал и той казал…
— Друг път, кмете — изведнъж извика Пакстън.
— Пст, тихо!
— Говорим за вълка…
— Та за вашата нова двуколка, кмете, бихте ли…
Броуди бе влязъл в стаята. Той пристъпяше тежко и премигваше от внезапната промяна при преминаването от тъмнината в осветената стая, намръщен поради мъчителното си подозрение, че в момента на влизането си е бил прицел на хапливите, коварни езици. Суровото му лице тази вечер бе бледо и мрачно. Той изгледа компанията наоколо, кимна няколко пъти с глава за поздрав, по-скоро като предизвикателство, отколкото като приветствие.
— Елате по-насам, елате по-насам — покани го Грирсън мазно. — Тъкмо се чудехме дали дъждът, който се готвеше да завали, не е започнал.
— Още е сухо — каза Броуди рязко. Гласът му беше глух, беше загубил предишния си звучен тембър и подобно на намръщената маска на лицето му, не изразяваше нищо друго освен стоическо търпение. Той извади лулата си и започна да я пълни. Един старец, разсилен и прислужник в клуба и удостоен поради това с престилка от зелено сукно, пъхна главата си през вратата в знак на ням въпрос, на който Броуди късо отговори:
— Както обикновено.
Мълчание обгърна групата мъже. Старецът се оттегли, забави се малко, върна се с голяма чаша уиски за Броуди и пак излезе. Кметът се почувствува задължен да наруши неловкото мълчание и като погледна към Броуди, каза любезно, неволно трогнат от мъртвешката му бледност:
— Е, Броуди, приятелю, как са нещата? Как върви светът?
— Добре, кмете, много добре — отговори Броуди бавно. — Няма от какво да се оплача.
Мрачното престорено безразличие в тона му беше почти трагично и не измами никого, но Гордън отговори с изкуствена веселост:
— Отлично! Точно така трябва! Всеки ден очакваме ония от компанията „Мънго“ да спуснат ролетките.
Броуди прие тази любезна измислица и неискрения одобрителен шепот на останалите, който я последва, не с онова бурно задоволство, което тя би предизвикала у него преди шест месеца, а — поради сегашното си положение — с пълно равнодушие, което другите не пропуснаха да забележат. Те можеха да го одумват свободно в негово отсъствие, да го критикуват, осъждат и дори клеветят, но когато беше сред тях, изразените им със силни думи чувства отслабваха значително под сянката на присъствието му и те бяха принудени, често против волята си, да правят ласкателни забележки, които не бяха искрени и които не бяха възнамерявали да правят.
Броуди беше човек, за когото те смятаха, че е по-разумно да го предразполагат, с когото предпочитаха да не почват свада, когото бе по-безопасно да успокоят, отколкото да го дразнят; но днес, като наблюдаваха крадешком потиснатия му вид, те се запитваха дали желязното му самообладание не започва най-после да му изменя.
Тих и коварен глас от ъгъла наруши общата замисленост, обръщайки се към цялата компания.
— Ако мислите, че „Мънго“ ще спусне ролетките, ще трябва да почакате малко… Не, не, те няма да си затворят магазина… Поне още малко… още мъничко — провлече Грирсън.
— Как така? — попита някой.
— О, това е просто мое частно сведение — отвърна Грирсън самодоволно, издаде устни напред, събра върховете на пръстите си и сияещ изгледа цялата компания и особено Броуди, с малко загадъчен, но все пак доброжелателен поглед. Броуди погледна бързо изпод свъсените си вежди, страхувайки се не от човека, а от плахия, кротък тон, който — както бе разбрал от опит — предвещаваше дълбоко и добре пресметнато отровно ухапване.
— Но какво има? — попита Пакстън. — Казвай!
Възбудил вече напълно любопитството им, Грирсън не бързаше да разкрие тайното си сведение и продължаваше лукаво да се усмихва, гледаше ги как се мъчат от нетърпение и не оставяше сладкия плод да се откъсне от устните му, преди да се е налял със сок от зрялост.
— Дребна работа! Няма да бъде интересно за вас — измърмори той. — Това е само една малка тукашна новинка, която съвсем случайно научих по своя път.
— Вие знаете ли я, Броуди — попита Пакстън в желанието си да сложи край на отлагането, което ги ядосваше.
Броуди мълчаливо поклати глава и с болка помисли, че Грирсън винаги успяваше пръв да си пъхне носа във всяко нещо и последен да се отдръпне.
— Това е дребна, незначителна новинка — каза Грирсън още по-доволно.
— Та кажи я де, стари дяволе!
— Добре, щом искате да знаете, районният управител на „Мънго“ си отива, понеже магазинът вече е солидно установен. Казват, търговията им вървяла необикновено добре. — Той се усмихна добродушно към Броуди и продължи: — Да, те са постъпили много умно, предложили са вакантния пост, той наистина е чудесен пост, на тукашен човек. Те са му го предложили, а той е приел.
— Но кой е той — извикаха няколко души.
— О, той наистина заслужава да стане нов районен управител на компанията „Мънго“.
— Но как се казва?
— Помощникът на нашия приятел, никой друг освен младият Питър Пери — бавно рече Грирсън и тържествуващо махна с ръка към Броуди.
Веднага започнаха да коментират.
— Какво казваш!
— Старата му майка, вдовицата, страшно ще се зарадва.
— Какъв успех за младия човек!
— Той сигурно се е нахвърлил на това място като ястреб на гълъбица.
Когато премина първата вълна на възбуждението, породено от тази неочаквана, апетитна клюка, и хората схванаха какво означава това за Броуди, настана мълчание и всички очи се отправиха към него. Той седеше съвсем неподвижен, зашеметен от новината; всеки мускул на тялото му беше опънат, челюстите стиснати, зъбите му се впиваха в дръжката на лулата с все по-голяма сила, като бавно стягащи се клещи. Значи, Пери го напускаше, Пери, от когото напоследък той напълно зависеше. Най-после той бе разбрал, че се е отучил да обслужва, че се е издигнал над това, че не би могъл да се унизи с такава лакейска работа дори и да пожелаеше. Остро изпращяване раздра напрегнатата тишина; в пристъп на внезапно мъчително ожесточение челюстите му се бяха сключили с такава злоба и решителност, че дръжката на лулата се прекърши. Като в транс Броуди загледа продължително счупената лула в ръката си, после грубо изплю надробените парчета на пода, пак погледна с глупаво изражение натрошената морска пяна и промърмори на себе си, без да съзнава, че го чуват.
— Обичах тая лула… много я обичах. Нея най-предпочитах.
После видя кръга от лица наоколо, които го гледаха, сякаш бе поставен на показ на сцена, съзна, че трябва да им покаже, че е съумял да посрещне жестокия удар или, което беше още по-добре, че за него ударът не е бил жесток. Той посегна към чашата си, вдигна я към устните с неподвижна като камък ръка и упорито се втренчи в Грирсън, който веднага сведе очи пред нетрепващия му поглед. В този миг Броуди би дал дясната си ръка, за да произнесе някакъв хаплив, сразяващ отговор, който само с остротата си би накарал Грирсън да се сгърчи, но въпреки бесните старания умът му не беше достатъчно гъвкав, бавният му тромав мозък отказваше да функционира и всичко, каквото той можа да каже с престорената си обичайна присмехулна гримаса, беше:
— Няма значение, ни най-малко! Няма ни най-малко значение за мен!
— Надявам се, че няма да отнесе и някои от клиентите ви със себе си — каза загрижено Пакстън.
— Като си помисли човек, това е страшно мръсен трик, господин Броуди — обади се с мазен тон единият от играчите на дама. — Той познава всичките ви клиенти.
— Тия от „Мънго“ пипат ловко. Дяволски са хитри, ако мене питаш — рече друг глас.
— Аз пък смятам, че е просто от страх — замислено провлече Грирсън. — Някак си оставам с впечатление, че прилича на плъх, който бяга от потъващ кораб.
Изведнъж всички се смълчаха, смаяни от дързостта на тази забележка — най-пряката обида, нанасяна някога на Броуди в този клуб. Те очакваха той да стане и да сграбчи хилавото тяло на Грирсън, да го разкъса на части във внезапен порив на животинската си сила, но вместо това Броуди остана неподвижен, безучастен, като че ли не бе чул, или разбрал забележката на Грирсън. Потънал в мислите си в мрачна пропаст, той разбра, че това бе най-болезненият удар, който бе понасял, въпреки че и досега не бяха го щадили.
В борбата си срещу него те бяха харчили щедро изобилните си капитали. По десетки начини той бе изпитал тяхното изобретателно лукавство, но сега, като му отнемаха Пери, те подкосяваха последната му опора. Той си спомни странния потиснат израз на помощника си тази вечер, неговия полуизплашен, полурадостен поглед, който сякаш се радваше, но едновременно и съжаляваше, който сякаш искаше да каже нещо, а не можеше да събере смелост. Странно, но Броуди не обвиняваше Пери, съзнавайки справедливо, че помощникът му просто бе приел по-добро предложение, отколкото той можеше да направи. Всичката натрупана в него злоба се насочи срещу компанията „Мънго“. В този момент обаче изпитваше не толкова чувство на омраза, колкото странно състрадание към себе си — скръб за това, че един толкова благороден, толкова достоен човек трябва да страда от такива коварни постъпки, че следователно той е принуден постоянно да се забулва с фалшив израз на безразличие, докато досега небрежната му арогантност неволно го е предпазвала като броня. Насред тези мисли той отново усети кръга от втренчени в него очи и наложителната нужда да каже нещо и без твърде да разбира какво приказва, но разгаряйки по-силно гнева си, започна:
— Аз винаги съм се борил честно! Винаги съм се борил с чисти ръце. Не бих се унижил да си служа с подкупи и продажност и ако те с подкуп са накарали този жалък пъпчив мухльо да ме напусне, да им е честит. Това ми спестява труда да го уволнявам… Да, могат да си го държат, докато са живи. Пет пари не давам за цялата тая работа!
Ободрил се от собствените си думи, увлечен от изразяването на чувства, които всъщност не изпитваше, той повиши глас по-самоуверено, погледът му стана по-предизвикателен и решителен.
— Счупена пара не давам! — викна той. — Но няма да го прибера обратно. О, не, това няма да го бъде! Нека да взима подкупи, откъдето може и където му дават, но когато те фалират и идат по дяволите и той дойде при мене да хленчи за старата си служба, тогава по-скоро бих го оставил да се пържи в катрана, отколкото да си мръдна пръста да му помогна. Много избърза той да бяга. Не ще съмнение, той сега си мисли, че това е щастието му — горкият глупак! Но когато падне пак в калта, откъдето аз го извадих, ще съжалява за деня, когато е напуснал предприятието на Джеймс Броуди.
Той изглеждаше преобразен, въодушевен от думите си, напълно убеден в правотата на тази декламация, която така коренно се различаваше от мрачните му трезви разсъждения преди малко. Духът му се опиваше още по-могъщо от съзнанието за собствената сила; Броуди изгледа околните с широко разтворени от възбуда зеници. В душата си той лелееше мисълта, че все още може да ги респектира, да им се налага, да ги изпълва със страхопочитание. Най-после му дойде на ум една прекрасна и уместна идея, той се изправи и извика:
— Не! Нещо повече е потребно, за да се обърка Джеймс Броуди, въпреки това, което нашият малък приятел в ъгъла посмя да каже. Като ме чуете да се оплаквам, значи, е дошло време да си сложите траур, но много, много време ще мине, преди да се стигне дотам. Но това е шега! — Очите му се плъзнаха по тях е буйна веселост. — Ей богу, това е шега, която заслужава да се полее. Господа! — провикна се той с господарски глас. — Да отложим ли заседанието, за да можете да ми направите компания на чашка?
Те изведнъж започнаха да му ръкопляскат, зарадвани от щедростта му, зарадвани от мисълта за безплатното пиене, предугадили изгледите за гуляй.
— За ваше здраве, Броуди!
— Да живее Шотландия! Един мъж е всякога мъж!
— И аз съм с вас. Само капчица ще пийна, колкото да пропъдя студа.
— Бива си го още стария!
Сам кметът го потупа по рамото.
— Броуди, приятелю, вие сте човек на място. Имате смелостта на лъв, силата на бик и гордостта на дявола — вас никой не може да ви победи. Вярвам, че по-скоро ще умрете, отколкото да се предадете.
При тези думи всички, с изключение на Грирсън, станаха и се струпаха около Броуди. Той стоеше сред тях като император, заобиколен от придворните си; свирепият му поглед ги обгръщаше, едновременно насърчаваш и укоряващ, толериращ и потискащ, одобряваш и предупреждаващ. Неговата кръв, кръвта, която бе благородна като на император, пулсираше във вените му по-царствено от рядката, разводнена течност в техните вени. В тромавия си мозък той почувствува, че е извършил велика и благородна постъпка, че пред лицето на катастрофата жестът му беше сюблимен.
— Хайде, хайде! — завикаха другите, въодушевени от необикновената волност и великодушие на неговия иначе непристъпен характер, нетърпеливи да се насладят на изобилната златна течност, с която той щеше да ги черпи. Когато ги преведе през задния вход на клуба навън и когато те оттам един по един се намъкнаха в малкия заден салон на Фими, Броуди почувствува, че опасността е преминала, че отново ги държи в ръцете си.
Скоро чашките се напълниха. Ликуващи, всички пиеха наздравица за Броуди, заради щедростта му, съобразителността му и силата му. Когато той с величествен замах хвърли на кръглата махагонова маса един златен соверен, в дълбините на съзнанието му смътен проблясък му пошепна, че именно сега не може да си позволява такъв разход, но той отхвърли тази мисъл, яростно я стъпка с високо провикваме:
— Пия за наше здраве! Кой е като нас!
— Чудесно питие е това — измърка Грирсън, като млясна апетитно и вдигна чашата си срещу светлината. — Чудесно питие — благо като майчино мляко и гладко като… е, гладко като филца на някоя от хубавите шапки на нашия приятел. Жалко е само, че е дяволски по-скъпо от обикновените неща. — Той се закиска злобно и многозначително погледна към Броуди.
— Изпий го тогава, приятелю! — шумно отвърна Броуди. — Лочи, щом ти дават. Не плащаш за него. Ей богу, ако всички бяхме такива стиснати като тебе, светът щеше да престане да се върти.
— Сега те поставиха на място, Грирсън — изсмя се Пакстън дрезгаво.
— Понеже става дума за стиснатост… чухте ли най-новото за нашия малък приятел? — извика кметът, като посочи Грирсън и кимна на Броуди.
— Не! Какво е станало? — отговориха другите в хор. — Разправяй, кмете!
— Е — отговори Гордън с важен вид, — то е една къса и чудесна историйка. Оня ден няколко деца си играели пред зърнения склад на нашия приятел, до един голям чувал с боб при вратата; изведнъж излязло синчето на стопанина. „Бягайте оттук, момчета — викнал младият Грирсън, — и да не сте посмели да пипате боба, защото баща ми ще познае. Той е броил всяко зърно.“
Цялата компания избухна в одобрителен смях, а Грирсън промърмори добродушно, като премигаше от дима:
— Не отричам, че зная колко бобени зърна има в един чувал, кмете, но това е полезно в тия дни, като гледам колко затруднения и бедност има наоколо.
Но и без това разгорещената душа на Броуди сега пламтеше от силното уиски и от трона си той нито чу, нито разбра намека. Обзе го буен възторг, желание да действува, да освободи енергията си, да разбие нещо; като вдигна празната чаша високо над главата си, той внезапно извика, без никаква връзка с разговора:
— Да вървят по дяволите! Да вървят по дяволите, тези гадни свини „Мънго“! — И с все сила захвърли тежката чаша срещу стената.
Останалите, сега вече изпаднали в неговото настроение, радостно се отзоваха.
— Ето, така трябва!
— Още по една, господа!
— До дъно! До дъно!
— Попей, Вили!
— Искаме реч! Искаме реч!
В този момент дискретно се почука на вратата, след което стопанката на заведението влезе по пантофи, безшумно, но застрашително и прекъсна устрема на веселбата им.
— Много сте весели тази вечер, господа — каза тя и се усмихна кисело със стиснати устни, което идеше да рече, че веселостта им нито е твърде полезна за тях, нито е напълно приятна на нея. — Надявам се, че няма да забравите доброто име на това заведение. — Колкото и да ценеше връзките си с тях, тя бе твърде безпристрастна, твърде добродетелна, изобщо с твърде установени понятия, за да им позволи да й се налагат. — Не обичам да слушам как се троши стъкло — добави тя остро.
— Хайде де, Фими, ще ти се заплати — извика Броуди.
Тя кимна леко, сякаш да му даде да разбере, че това се разбира само по себе си, и запита с малко смекчен тон:
— По какъв случай?
— Просто малко тържество, устроено от нашия уважаван приятел на почетното място — промърмори Грирсън. — Не зная точно какво чевствуваме, но би могло да се каже, че е нещо като банкет без повод.
— Не му обръщай внимание, Фими! Кажи да ни донесат още по едно! — извика един глас.
— Ще пийнеш ли и ти с нас, Фими? — покани я кметът свободно.
— Ела ми седни на коленете, Фими! — извика единият от предишните играчи на дама, който сега, уви, не можеше да различи царица от пионка.
— Кажи да донесат уиски, Фими! — нареди Броуди. — Аз ще ги накарам да се държат прилично.
Тя поотделно и общо ги укори с поглед, вдигна заплашително пръст и се измъкна така тихо, както бе дошла, мърморейки на излизане:
— Не забравяйте доброто име на заведението. Ще ви изпратя пиене, но трябва да седите мирно, трябва да пазите доброто име на заведението.
Когато тя излезе, веселието отново се търколи като топка, бързо набра скорост и заподскача още по-буйно от преди.
— Не се безпокойте за Фими — викна някой. — Тя повече лае, отколкото хапе, но най-страшното у нея е лицето й.
— Човек може да си помисли, че кръчмата й е храм на благочестието — обади се друг. — Тя толкова се превзема и се прави на светица. Иска да пием така, като че ли се намираме в църква.
— Има едно хубаво малко момиче в предната част — отвърна по-пияният от двамата играчи на дама. — Казват, че Нанси, келнерката, била колкото хубава, толкова и сговорчива. — Той многозначително смигна към компанията.
— Пст, тихо! — укори го кметът. — Не режи клона, на който седиш.
— Не съм толкова глупав — отговори другият любезно.
— Искате ли да ви издекламирам малко стихове от Бърнс? — провикна се Пакстън. — Тъкмо съм в настроение да ви кажа „Дяволът сред шивачите“.
— Нашият председател ни обеща малка реч, нали? — обади се Грирсън.
— Да! Хайде, искаме речта, която той ни обеща — извика кметът.
— Реч! — настояха те пак. — Искаме реч от председателя!
Бурната гордост на Броуди, окрилена от пиянските им викове, достигна до такива висоти, където задръжките му отпадаха, където в разредения въздух езикът му се развързваше, където забравяше неумението си да изрази в членоразделна реч най-съкровените си мисли.
— Добре! — извика той. — Ще ви държа реч.
Той стана, изду гърди, опули очи насреща им, полюля се леко на краката си, чудейки се, след като вече бе станал, какво да им каже.
— Господа! — започна той най-после бавно, но те с готовност почнаха да ръкопляскат. — Вие всички знаете кой съм аз. Аз съм Броуди, Джеймс Броуди, а какво значи това име, предполагам, че знаете. — Той се спря и поред изгледа всеки един от присъствуващите. — Да, аз съм Джеймс Броуди и в кралския град Ливънфорд, а също и извън него, това е което се почита и уважава. Покажете ми човек, който да каже само дума против това име, и ще ви покажа какво ще направят тия две ръце с него. — Той буйно протегна огромните си лапи и започна да души празното пространство пред себе си. Във възбуждението си не забелязваше общото безразличие, нито злорадната насмешка в очите на Грирсън, не виждаше нищо друго освен уважение. — Само да поискам, мога да ви кажа такова нещо, че ще се стъписате. — После погледът му обходи насядалите около масата хора, той сниши гласа си до дрезгав, поверителен шепот и хитро поклати глава. — Не! Няма да ви кажа! Мислете си, каквото си искате, но сега няма да ви кажа… а може и никога да не узнаете. Никога! — Той извика последната дума. — Но то е тук! Докато сърцето ми тупти в тялото, аз ще пазя честта на името си. Напоследък ми се случи една голяма неприятност, която би препънала някой силен човек и би прекършила някой слабак, но какво можа да ми стори на мен? Аз още съм тук, още съм същият Джеймс Броуди, но по-силен, по-решителен от преди. Ако ръката ти прегреши, отсечи я — казва библията; аз трябваше да отсека собствената си кръв и плът, да, и аз вдигнах брадвата без колебание. Имах трудности вътрешни и външни, промъкнаха се разбойници и крадливи свине до самата ми врата, лъжливи приятели и мръсни врагове има навсякъде наоколо ми, да, а също и подли, страхливи клеветници, зад гърба ми. — Той мрачно погледна към Грирсън. — Но въпреки всичко и над всичко Джеймс Броуди ще стои твърдо и непоклатимо като скала, да, и с високо изправена глава — извика той, удари се в гърдите с огромния си юмрук и заключи с гръмък глас: — Казвам ви, ще ви дам да разберете! Ще ви покажа аз, на всеки един от вас ще покажа. — Като достигна по този начин връхната точка на възбуждението си, защото спонтанните думи се изтръгваха от него несъзнателно под напора на чувствата му, той тежко се отпусна на стола и каза с по-естествен глас: — А сега да пием още по едно.
Последната част от речта му бе оценена, шумно приветствувана и изпратена с ръкопляскания и тракане на чаши по масата, а благият провлечен глас на Грирсън прозвуча като ехо:
— Господи! Не съм се наслаждавал на такава реч, откакто пияният Том ругаеше полицаите от прозореца на затвора.
Те пиха за Броуди, в негова чест, за неговото бъдеще; някой запя с неравен фалцет; Пакстън протестираше, без някой да му обръща внимание, че и той иска да държи реч; вторият играч на дама се опитваше да разкаже една дълга, заплетена и невероятна история; изпяха няколко песни с хоров припев. Тогава Броуди, който с вече променено настроение бе останал студен, неподвижен и надменен сред веселието им, бутна рязко стола си назад и стана да си върви. Той познаваше ефекта от това внезапно тръгване, чувствуваше каква въздържаност и достойнство проявява, като оставя пияните свини да пеят и грухтят, както им подхожда, докато той си отива в момент, когато може да ги напусне величествено и с чест.
— Какво има, драги? Да не би да си тръгвате? — извика кметът. — Още не е ударило дванайсет.
— Почакайте малко и ще обърнем още по едно заедно!
— Малката ви женичка ви очаква, а? — прошепна наивно Грирсън.
— Тръгвам си! — грубо извика Броуди, закопча сакото си, разтъпка се и като пренебрегна обилните им протести, изгледа ги тържествено и каза:
— Господа! Лека нощ!
Виковете им го изпроводиха в студената ветровита нощ и го изпълниха с приятна бодрост, която се засилваше, колкото позатихваха приветствията им; виковете им му се струваха като викове „осанна“, заглъхващи, но все още донасяни до слуха му от студения ухаен въздух, който се издигаше като мразовит тамян от оскрежените улици. „Това беше хубава вечер!“ — каза си той, като вървеше към дома си между варосаните къщи, които приличаха на безмълвни храмове в изоставен град. Замаян от самомнението си, Броуди смяташе, че се е оправдал пред себе си и пред тях. Уискито правеше стъпките му гъвкави, леки и младежки; искаше му се да броди по планините, обзет от този живителен възторг, който се разливаше както в него, така и в околната вълшебна атмосфера; тялото му тръпнеше, изпълваха го буйни, еротични, неясни желания, когато си представяше, че в тъмните спални на къщите, край които минаваше, се вършеха тайни интимности; почувствува с горчива обида, че в бъдеще трябва да намери някакъв отдушник за потиснатите нагони на своята непривличана плът. Краткото разстояние, което измина до дома си, изостри желаното му за някакъв подходящ завършек на тази славна вечер и той почти с очакване влезе в дома си и запъна резето на външната врата с широк замах с тежкия ключ.
Броуди забеляза, че в кухнята още гореше светлика — нещо необикновено и обезпокоително, тъй като, когато той си идваше късно, всички светлини биваха изгасени освен лампата в хола, която предано го чакаше, за да осветява завръщането му. Погледна часовника си, видя, че е единайсет и половина, после пак погледна светлината, която проникваше, в полутъмния хол изпод загорената врата на кухнята. Прибра намръщен часовника, премина хола и като хвана здраво дръжката на вратата, с рязко движение се втурна в кухнята; вътре той застана неподвижен и изпитателно изгледа стаята и фигурата на жена си, която седеше прегърбена пред догарящата жар в камината. При влизането му Мама се стресна, въпреки че го чакаше, потисната от внезапното нахлуване на мрачното му безмълвно неодобрение в печалните й видения. Тя се обърна разтреперана, той видя зачервените й, възпалени очи. Това го разгневи още повече.
— Какво става с тебе? — запита Броуди, подчертавайки последната дума като подигравка. — Що дириш тук по това време? Облещила си тия мътни подути очи като паници.
— Татко — пошепна тя. — Нали няма да се сърдиш?
— За бога, какво ми хленчиш?
Такова ли посрещане бе заслужил, и при това в такава вечер?
— Не можеш ли да си легнеш, преди да съм се прибрал? — скръцна той със зъби. — В леглото поне да не трябва да те гледам, стара повлекано. Хубаво е човек да се връща у дома при такова плашило като тебе, нали? Да не очакваш да те изведа и да те ухажвам в тази красива лунна нощ? Тъкмо тебе, която имаш толкова привлекателност, колкото една стара пукната лула!
Тя вдигна очи към смръщеното му, изкривено от отвращение лице и сякаш се сви още повече в себе си, фигурата й стана съвсем невзрачна, езикът й — неспособен за членоразделна реч, но разтреперано, неясно тя успя да произнесе една-едничка дума:
— Мат!
— Мат! Твоят мил, миличък Мат! Сега пък какво не е в ред с него? — присмя й се Броуди. — Да не би пак да е глътнал костилка от слива?
— Това писмо — заекна тя. — То… то пристигна тази сутрин… За мен. Цял ден ме беше страх да ти го покажа.
С разтреперана ръка Мама му подаде смачканите листове хартия, които бе крила цял ден до ужасените си, силно пулсиращи гърди. С презрително ръмжене той грубо издърпа писмото от пръстите й и бавно го прочете. В това време тя се поклащаше напред-назад безучастно и се вайкаше, намерила сили да проговори, за да защити сина си:
— Не можех да го крия нито минутка повече. Трябваше да те чакам. Не му се сърди, татко. Той не е искал да те ядоса, сигурна съм. Ние не знаем каква е истината, но оная страна трябва да е ужасна. Знаех, че нещо му се е случило на момчето, щом престана да пише редовно. В къщи ще му е по-добре.
Броуди свърши с прочитането на няколкото надраскани реда.
— Значи, твоят голям, хубав, сполучил в живота син, се връща при теб — озъби се той. — Връща се у дома при любещата си майка, при любвеобилните й грижи.
— Може да е за добро — прошепна тя. — Ще ми е драго да се върне и да го гледам, докато си възстанови силите, ако това е необходимо.
— Зная, че ще ти е драго, ако се върне, стара глупачке! Но аз не давам пет пари за това. — Той отново погледна с отвращение смачкания лист, преди да го свие на топка в стиснатия си юмрук и да го захвърли гневно в огъня.
— Защо напуска такава хубава служба току-така?
— И аз не зная повече от тебе, татко, но мисля, че сигурно не се чувствува добре. Той винаги си е бил нежен. Не беше подходящ за тропиците.
Броуди се озъби.
— Подходящ! Ех ти, глупава, празна глава! Ти го направи такъв мекушав и кекав с твоето лигавене и глезене. „Мат, миличък — подигравателно започна да я имитира той, — ела при майка си и тя ще ти даде едно пени. Не обръщай внимание на баща си, милото ми гълъбче, ела и Мама ще те погали, миличък.“ Не е ли това, което го кара да търчи назад, да се зарови в мръсната ти престилка? Ако е така, ще го удуша в нея. „П.П. Моля, кажи на татко“ — присмя се той, цитирайки изгореното писмо. — Няма кураж да ми пише дори сам, това жалко, страхливо пале! Необходима му е неговата сладка, нежна майка, за да предаде чудесната новина. О, мъжествен син, няма що!
— Джеймс, няма ли да ме утешиш малко? — примоля се Мама. — Просто съм съсипана. Не зная какво се е случило, а тази неизвестност наистина ме убива. Страх ме е за детето ми.
— Да те утеша, старо! — пропя той. — Много ще ми прилича, нали, да прегърна такъв чувал като тебе. — После с изменен от погнуса глас продължи: — Не мога да те понасям! Знаеш това! От тебе имам толкова полза, колкото от празно гърне. Като съпруга си успяла да постигнеш точно толкова, колкото и като майка. Една от рожбите ти ти стовари хубав позор, сега и другата е тръгнала натам. Да, Мат е тръгнал точно по своя път. Той прави чест на твоето възпитание. — Изведнъж погледът му потъмня. — Само внимавай да не ми мътиш водата при моята Неси! Тя принадлежи на мен. С пръст не смей да я пипваш! Дръж настрана от нея нежните си разглезващи ръце или ще ти счупя главата!
— Ще му дадеш подслон, нали, татко? — изпъшка Мама. — Нали няма да го изпъдиш?
Броуди злобно се засмя.
— Ще умра, ако го изпъдиш като… като… — Тя съвсем клюмна.
— За това ще трябва да си помисля — отговори Броуди злобно и му стана приятно при мисълта, че ще я държи в неизвестност, стоварвайки върху нея цялото си възмущение и недоволство от внезапното дезертиране на Матю и хвърляйки върху нея цялата вина за този провал на сина й. Той вече я мразеше поради неудовлетворените си желания за удоволствия, които тя не можеше да му даде, а сега му стана още по-противна; каза си, че ще я накара скъпо да му плати, че ще я направи дръвник за острата брадва на гнева си. Това, че Матю бе напуснал службата и се прибираше, беше изцяло нейна вина; неизбежно лошите страни у децата се приписваха на нея, а добрите на него.
— Ти си толкова справедлив, че ще го изслушаш какво има да ти каже и какво му е потребно, татко — настоя тя със смешен, ласкателен глас. — Такъв фин, голям човек като тебе няма да направи такова нещо. Трябва да го изслушаш, да му дадеш да ти обясни… трябва да има някаква причина.
— Разбира се, че има причина — надсмя се той. — Иска да си дойде и да живее на гърба на баща си без съмнение, като че ли си нямаме грижи и без неговата голяма бъбрива уста. Това ще е причината за великото завръщане в къщи. Няма съмнение, той си мисли, че тук го чака голямо глезене — аз да работя за него, а ти да му ближеш калта от обувките. По дяволите… Това вече е прекалено много, за да го понася човек. — Броуди бе обзет от страстен порив, примесен със студена антипатия. — Прекалено много! — ревна той пак срещу жена си. — Дяволски много! — Той вдигна ръка, като да я заплаши, държа ръката си надвесена един напрегнат миг, после изведнъж я насочи към газената лампа, угаси светлината и тежко излезе от стаята, като остави Мама в тъмнината, която я погълна.
Последните догарящи въгленчета в камината едва осветяваха безформения силует на госпожа Броуди, която седя свита, отчаяна и смълчана. Дълго време тя чака замислена и тиха, а тъжните й мисли се излъчваха от нея като тъмни вълни и изпълваха стаята с по-дълбока и по-печална тъмнина. Тя изчака, докато пепелта изстина, докато мъжът й се съблече, легне и може би заспи. После раздвижи скованата си сгърбена фигура, измъкна се от кухнята като преследвано животно от дупката си и изморено запълзя нагоре по стълбите. Дъските, които скърцаха и стенеха, когато Броуди се изкачваше, сега не издаваха нито звук под нищожното й тегло, но тя изпусна слаба въздишка на облекчение, когато в тъмнината, на вратата на спалнята до нея стигна равното и шумно дишане на съпруга й. Той спеше. Тя се плъзна като змиорка в стаята, свлече изтритите си мръсни дрехи, постави ги накуп на стола, да са готови за сутринта, и внимателно пропълзя в леглото, страхливо пазейки повехналото си тяло да не се допре до неговото, като нещастна овца, която ляга да пренощува до заспал лъв.


V

— Мама — попита Неси следващата събота, — защо се връща Мат?
Тя си играеше из къщи и се мъкнеше подир майка си, глезеше се и капризничеше като всяко дете, за което една дъждовна съботна сутрин е най-голямото нещастие през седмицата.
— Климатът не бил подходящ за него — отвърна късо госпожа Броуди. В съзнанието на Мама бе дълбоко вкоренена като основен принцип доктрината на Броуди, че от малките трябва да се крият истинските причини на нещата, отношенията и постъпките в къщи, още повече, когато бяха неприятни. На въпроси относно по-дълбоките и по-общи причини за поведението на Броуди и за живота изобщо винаги се даваше следният утешителен отговор: „Ще разбереш някой ден, мило! Всяко нещо с времето си!“ За да отклони въпроси, от които не би могла да убегне, Мама смяташе, че не е грях, ако безсъвестно лъже с привидна правдоподобност, за да запази ненакърнени гордостта и достойнството на семейството.
— Там върлуват страхотни трески — продължи тя, а смътната мисъл, че обогатява познанията на Неси по естествена история, я накара да добави: — Освен това има лъвове, тигри, слонове, жирафи и всякакви необикновени зверове и насекоми.
— Не, Мама! — настоя Неси. — Джени Пакстън казва, че в цялата корабостроителница разправят, че Мат са го изгонили, защото не си е гледал работата.
— Значи, казала ти е долна лъжа. Брат ти е напуснал службата си като джентълмен.
— Кога ще си дойде Мат, Мама? Ще ми донесе ли нещо, как мислиш? Ще ми донесе ли маймунка и папагал? Повече искам папагал, отколкото маймунка. Маймунката може да ме издраска, а папагалът ще ми говори, ще казва: „Коко е хубав“, а това е повече, отколкото може едно канарче, нали? — Тя замислело се спря и после пак почна: — Не, не искам папагал, ще трябва да му чистя кафеза. Мисля, че най-добре ще е, ако ми донесе чифт хубави пантофки от марокен или… или едно малко герданче с корали. Ще му пишеш ли, Мама?
— Я да мируваш! Как мога да му пиша, когато той вече си е тръгнал? Освен това Мат си има други грижи освен твоите корали. Скоро ще го видиш тук.
— Значи, скоро ще пристигне?
— Всичко ще узнаеш, когато му дойде времето, Неси. — После, изразявайки собствените си надежди, добави: — Може би ще пристигне след десетина дена, ако е заминал скоро, след като е пратил писмото.
— Десет дни! Това е чудесно! — завика Неси и започна да скача наоколо й още по-буйно. — Може би като си дойде Мат, ще има и за мен някои развлечения освен герданчето с корали. Тука е ужасно, откакто… — Тя се спря рязко пред неумолимата студена стена на тази абсолютно забранена тема, помълча малко от смущение и като видя, че няма да й се карат, започна пак с детинска асоциация: — Какво значи да си затънал надълбоко, Мама?
— Какво ми приказваш сега, Неси? Дърдориш като кречетало. Не можеш ли да ме оставиш да си върша работата?
— Едно от момичетата в класа ме попита дали баща ми знае да плува, защото чула баща си да казва, че Джеймс Броуди, е затънал надълбоко.
— Ще престанеш ли да ме измъчваш с безсмислици и глупости, Неси? — извика Мама. — Баща ти може да се погрижи за себе си и без твоята помощ. Безобразие е така да се говори за него.
Все пак този детски въпрос пробуди у нея остро и внезапно подозрение. Тя взе кърпа за прах и излезе от кухнята като смътно се питаше дали няма някаква по-дълбока причина за все по-голямото скъперничество на Броуди към нея, за окастрянето и намаляването на отпусканите за домакинството пари, които през последните месеци просто не й позволяваха да свързва двата края.
— О, че аз не казвам това, Мама — отговори Неси, като добродетелно протегна устничките си напред и последва майка си в гостната. — Другите момичета в класа приказват така. Просто да си помислиш, че у нас има нешо смешно, като ги слушаш какво разправят. Аз съм по-добра от тях, нали, Мама? Моят татко може да набие всичките им татковци наведнъж.
— Хора като баща ти се раждат един на сто хиляди. — За госпожа Броуди не беше лесно да каже тези думи, но тя ги произнесе героично, без да схване двусмислието на израза си, стремейки се само да поддържа най-добрите традиции на семейството. — Никога не бива да слушаш, когато говорят лошо за него. Хората говорят лоши неща, когато завиждат някому.
— Те са много нахални, лоши момичета. Ще обадя на учителя, ако още веднъж кажат нещо за нас — заключи Неси, опряла нослето си в прозореца като малко топче маджун. — Още вали, вали и не спира, дявол да го вземе!
— Неси! Не казвай дявол да го вземе! Не е хубаво. Не бива да употребяваш лоши думи — скара й се Мама, като престана да лъска месинговите свещници върху тъмнокафявия орехов капак на пианото. С Неси тя не искаше да поеме рискове. Още първата проява на греха трябва да се изправя. — Внимавай или ще кажа на баща ти! — заплаши я и пак обърна зачервеното си лице към пианото, което тъкмо бе отворено и се хилеше насреща й глупаво и одобрително, озъбило откритите си клавиши като някаква огромна изкуствена челюст.
— Исках да изляза и да играя — това е всичко! — чу се оплакване откъм прозореца. — Но навсякъде има само локви, дори да спре сега дъждът. Цяла седмица трябва да уча тези глупави уроци, а в събота не мога малко да си поиграя — просто безобразие!
Неси отчаяна продължи да гледа печалния, мокър декемврийски пейзаж, мокрия път, подгизналото от дъжда поле, замръзналите клони на брезите отсреща, по които се стичаха капки, меланхоличната неподвижност на пейзажа, в който само дъждът се изливаше. Но непринуденото й бъбрене не спря за дълго. Въпреки потискащия изглед след миг тя пак започна.
— Едно врабче е кацнало на нашето оръдие. Ето още едно! Две малки врабченца са се сгушили в дъжда на нашето месингово оръдие. Защо държим това оръдие, Мама? То не стреля и само трябва да го чистим. Досега не бях видяла, че изглежда толкова смешно, Мама — продължи тя настойчиво да я тормози. — За какво служи то? Кажи ми?
— То е като украшение за къщата. Струва ми се, такава беше мисълта на баща ти — чу се объркан глас иззад пианото.
— По-добре да имахме леха с теменужки или някое хубаво малко дръвче, каквото има Джени Пакстън пред къщата си — отвърна Неси; после продължи бавно да бъбри, изразявайки гласно безредните си мисли: — Нито клонче не помръдва на дърветата оттатък пътя. Стоят като статуи в дъжда. Дъжд, дъжд, престани! Иди в Испания и не се върни! Но това няма да помогне. И то е само приказка като Дядо Коледа. Той има бяла брада. Как ли изглежда някой испанец? Дали лицето му е черно? Столицата на Испания е Мадрид. Правилно. Първа в класа, Неси Броуди. Браво! Това ще зарадва татко. Що за отвратително време за празник! Седя тук и говоря по география вместо да играя. Няма жива душа на улицата. Не, лъжа се, май че там има човек. Идва насам по пътя. Това не е човек, това е момчето с телеграмите! — Това беше необикновено и занимателно откритие в скучната, безинтересна картина и Неси с удоволствие се зае с него. — Мама! Мама! Някой ще получи телеграма. Виждам момчето на пътя. Идва право насам. О, виж, виж! — извика Неси в бурен изблик на нетърпение и възбуда. — Влиза в нашата къща!
Госпожа Броуди изпусна кърпата за прах и изтича до прозореца; видя момчето да се изкачва по стълбите и веднага след това чу звънеца да звъни с такава сила, че за изплашените й уши прозвуча като сигнал за тревога. Тя се вкамени. От телеграми тя се плашеше с дълбок, сковаваш страх, като от предвестници на бързи и неочаквани нещастия; те не й говореха за щастливи раждания или весели сватби, а за внезапната, неподозирана трагедия на смъртта. Докато стоеше така неподвижна, второ злокобно иззвъняване раздра слуха й; то сякаш мощно подръпна струните на нейната памет, напомняйки й, че в живота си досега бе получавала телеграма единствено когато й съобщиха за смъртта на майка й. Без да погледне към Неси, Мама каза преграквало:
— Иди отвори и виж какво има.
След като Неси, пламнала от нетърпение, изтича от стаята, Мама се помъчи да се успокои; тя размисли, че момчето може да е дошло само да попита за някое непознато име или неразгадаем адрес — тъй като живееха в последната къща край пътя, към тях често отправяха подобни въпроси. Тя напрегна слуха си до крайност, опитвайки се да долови някакви обнадеждващи звуци, които да свидетелствуват за разговор на вратата, но напразно, защото Неси веднага се върна, като размахваше един оранжев плик, цяла тържествуваща от собственото си откритие.
— За тебе е, Мама — обяви тя запъхтяна. — Ще има ли отговор?
Мама пое телеграмата, като че ли пипаше отровна змия, обърна я страхливо в ръката си и я заразглежда с дълбок ужас, с какъвто би гледала опасно влечуго.
— Не мога да виждам без очила — промънка тя, страхувайки се да отвори телеграмата и стремейки се малодушно да спечели време.
Като стрела Неси изчезна и се върна с очилата в стоманени рамки.
— Ето, Мама! Сега ще можеш да я прочетеш. Отвори я!
Госпожа Броуди бавно си надяна очилата, отново погледна плахо ужасния предмет в ръката си и като се обърна към Неси, в паническа нерешителност и страх, заекна:
— Може би ще е по-добре да я оставя на баща ти. Може би не е редно аз да отварям такова нещо. Това е работа за баща ти, нали, мила?
— О, хайде, Мама, отвори я! — настоя Неси нетърпеливо. — Адресирана е до теб, а момчето чака за отговор.
Госпожа Броуди отвори плика неловко, извади с разтрепераните си, сковани пръсти сложения вътре лист, разгъна го и го погледна. Тя го гледа продължително, сякаш той съдържаше не десет думи, а толкова дълго и заплетено послание, че не можеше да се разбере. Лицето й постепенно посърна като сива пепел, сякаш се свиваше и ставаше все по-малко и тясно; чертите й се изостриха и опънаха, като че ли леден вятър бе угасил слабата светлинка, която ги оживяваше, и се смръзнаха в странна, неестествена неподвижност.
— Какво има, Мама? — попита Неси и се изправи на пръсти от любопитство.
— Нищо — отговори госпожа Броуди безизразно и машинално. Тя се отпусна безжизнено на дивана, а шумолящото листче трептеше в разтрепераните й пръсти.
Вън пред вратата момчето, което от известно време правеше нервни движения, сега започна да си подсвирква и шумно да подритва стъпалата с върха на обувките си, напомняйки по такъв своеобразен начин на обитателите на къщата, че в задълженията му не влиза да чака на стълбите цял ден.
— Да чака ли момчето за отговор? — продължи Неси любопитно, като не схвана напълно, но все пак долови напрегнатата неподвижност на майка си.
— Без отговор — автоматично отвърна Мама.
По нареждане на Неси момчето си тръгна, като продължаваше високо и безгрижно да си подсвирква, съзнавайки своето значение като инструмент в ръцете на съдбата, но напълно безучастно към пораженията, нанесени от унищожителното му известие.
Неси се върна в гостната, погледна майка си и видът й й се видя още по-странен; едва можа да я познае, като се загледа в нея по-продължително.
— Какво ти става, Мама? Толкова си побледняла. — Тя леко докосна бузата на майка си и под топлите си пръсти я усети студена и твърда като глина. С необяснима интуиция Неси продължи: — Нещо за Мат ли пише в телеграмата?
Като чу името на сина си, госпожа Броуди се върна от смразената си скованост в действителния свят. Ако беше сама, тя щеше да избухне в неудържим порой от ридания, но в присъствието на Неси слабият й дух положи мощно усилие да пресече хлипането, което напираше в гърлото й. Борейки се да се овладее, тя с всички сили на вкостенелия си разум се напрегна да мисли, подтиквана от най-силния природен инстинкт към усилия на ума и волята, което при нормални обстоятелства би било далеч над силите й, тя с рязко движение се обърна към детето.
— Неси — прошепна тя. — Качи се горе и виж какво прави баба. Не й казвай за телеграмата, само се опитай да разбереш дали е чула звънеца. Ще направиш това за Мама, нали, мила?
Със свойствената си бърза схватливост, която беше основата на интелигентността й, Неси разбра точно какво иска майка й от нея и радостно се зае със задачата, която беше тъкмо такава поверителна мисия, каквато тя страстно обичаше да изпълнява. Тя кимна с глава два пъти бавно и с разбиране и с невинен вид излезе от стаята.
Щом дъщеря й излезе, госпожа Броуди разгъна смачканата на топка в юмрука й телеграма и въпреки че съдържанието й вече се бе запечатало в паметта й, несъзнателно пак я загледа, а треперещите й устни бавно образуваха всяка отделна дума —

„Прати незабавно телеграфически моите четиридесет лири Марсилия до поискване.
Мат.“

Той си искаше парите! Той искаше спестяванията си, които й бе изпращал, четиридесетте лири, които тя бе внесла на негово име в Строителното дружество. Тя веднага си представи, че Мат е съвсем сам в Марсилия, в бедствено, отчаяно положение и че парите са абсолютно и незабавно необходими, за да го избавят от мрежата на някаква ужасна и опасна клопка. Някой му е откраднал кесията, ударили са го с пясъчна торба и са го ограбили, корабът е отплувал и го е изоставил сам, без багаж и пари в Марсилия. Марсилия — само това име — непознато, чуждо и злокобно — смразяваше кръвта й и я караше да си помисли за всяко възможно нещастие, което би могло да сполети възлюбения й син, тъй като единствено поради това загадъчно и поразително искане тя бе убедена, че той положително е станал жертва на печални и покъртителни обстоятелства. Тя проучи до най-дребна подробност наличните факти и забеляза, че телеграмата е била изпратена от Марсилия тази сутрин — колко бързо бе долетяла лошата вест! — от което заключи, че щом е бил в състояние да изпрати това съобщение, то поне не се намира в непосредствена физическа опасност. Той сигурно вече се е съвзел от коварното нападение и сега просто очаква търпеливо и трепетно пристигането на собствените му пари. Мислите й, втурнали се по тези безбройни виещи се канали на предположенията, неизбежно, въпреки десетките отклонения по пътя им, се събираха в една обща, безмилостна крайна точка — в заключението, че трябва да му изпрати тези пари. Мъчителни спазми я разтърсиха при тази мисъл. Тя не можеше да прати парите; не можеше да прати нищо. Тя бе похарчила неговите четиридесет лири до последната стотинка.
През изтеклите девет месеца финансовите й усилия бяха отчаяни. Броуди все повече съкращаваше отпусканите за домакинството пари, докато най-после ги намали наполовина, но въпреки това изискваше да се поднася същата отлична храна, поне що се отнасяше до него, и то в същите разточителни количества. Ако Мама допуснеше и най-малка проява на пестеливост на трапезата, тя веднага ставаше прицел на яростна саркастична тирада, в която той я обругаваше като некадърна прахосница, лишена от способността поне що-годе да се справя с малкия домашен бюджет. Той я подиграваше с по-големите способности на старата си майка, изтъкваше привидни доказателства за домакинското умение на старицата, подробно описваше чудесните евтини ястия, които тя му готвела преди женитбата му, и заплашваше въпреки напредналата възраст на майка си да прехвърли ръководството на домакинството в нейните опитни ръце. Безполезни бяха плахите протести на Мама, че той й дава недостатъчно пари, че цените на храните се покачват, че Неси расте и се нуждае от повече дрехи, от нови обувки, от по-скъпи учебници, че баба Броуди не бе пожелала да се откаже от нито едно от удобствата и благата, с които бе свикнала. Еднакво безнадеждно би било — дори и да се бе опитала — да го убеди, че не е похарчила нито стотинка за личните си нужди, че вече три години не си е купувала нова дреха и че следователно е станала олицетворение на одърпаност и неспретнатост, излагайки се — именно поради самопожертвувателните си икономии — на неговите подигравки и ругатни. Като видя, че тя въпреки няколкото плахи, безуспешни протеста приема съкратените суми и очевидно някак си успява да се справи с тях, той реши, че в миналото е бил прекалено щедър и тъй като парите му не достигаха, се зарадва на възможността да пести за нейна сметка, затегна до крайност вървите на кесията си и притисна жена си още по-жестоко под смазващия си терор.
Тя отчаяно се бореше да накара всеки шилинг да свърши работа за два, като купуваше най-евтините стоки, пазареше се и усукваше, докато си създаде име на проклета скъперница — но така не можеше да продължава. Сметките растяха, търговците почваха да стават нетърпеливи и най-после в отчаянието си тя избра пътя на най-малкото съпротивление и започна да тегли от парите на Мат. Изведнъж й олекна. Броуди започна по-рядко да се кара заради храната, плачливите старчески оплаквания на баба Броуди стихнаха, Неси получи ново палто, училищните такси бяха платени и многострадалните месари и бакали бяха удовлетворени. Тя самата не си купи нищо, нито дрехи, нито най-дребното украшение, тези пари не й послужиха за външността й, а само за временен отдих от укорите на мъжа й и от грижите за дълговете. Тя се оправдаваше за постъпката си, като си казваше, че Мат всъщност изпращаше парите на нея, защото толкова я обича, че би желал тя да ги вземе; от друга страна разсъждаваше, че не ги е похарчила за себе си, че ще пести и ще му ги събере, когато настъпят най-добри времена и по-благоприятна финансова атмосфера.
Четиридесет лири! Това беше огромна сума! Макар че ги бе похарчила толкова лесно, само мисълта да ги възстанови й се видя фантастична. При предишните условия и с най-строга пестеливост тя би могла да събере тази сума, да кажем, за една година; но сега сумата се искаше незабавно. Устните й потрепераха, а сърцето й се сви, но тя веднага се съвзе, овладя се, за да бъде храбра заради Мат. Стисна твърдо устни и вдигна поглед към Неси, която тъкмо се бе върнала в стаята.
— Баба нареждаше чекмеджето си — пошепна Неси на майка си с израз на съзаклятник. — Не е чула звънеца и не знае нищо. Узнах всичко съвсем внимателно.
— Това се казва добро, умно момиче — рече Мама. — Никой не бива да знае за тази телеграма, Неси. Няма да си отваряш устата за нея. Телеграмата беше за мен и за никой друг. Аз ти имам доверие. И ще ти дам нещо хубаво, ако не кажеш. — После завърши бегло, като почувствува, че все пак трябва да даде някакво обяснение. — Тя беше от една стара приятелка от село — една стара приятелка на Мама, на която се е случила малка неприятност.
Неси сложи левия си показалец върху стиснатите си устни, зарадвана, че има обща тайна с майка си. С този преждевременно зрял жест тя искаше да покаже, че е достойна да й се поверят и най-интимните и загадъчни тапии на света.
— Така, това е наред. Не забравяй, че си дала дума. Баща ти няма нужда да знае нищо за това — каза госпожа Броуди и стана. Искаше й се да остане на мястото си и да обмисли положението, но наближаваше пладне и трябваше да приготви обед. Каквото и безпокойство да я вълнуваше, домакинската работа трябваше да продължава, ястията трябваше да се поднасят на масата с неумолима точност, господарят трябваше да бъде умилостивяван, да бъде нахранван вкусно и обилно. Мама започна да бели голям кастрон картофи и се опита да вземе решение какво трябва да направи.
Още отначало тя разбра, че няма да получи помощ от мъжа си. Заради Мат тя би се решила на всичко, но невъзможно й беше да застане пред съпруга си и да му поиска четиридесет лири — такава абсурдно голяма сума, предварително знаейки със сигурност, че той непременно ще откаже да прати парите. Да се доведе ненужно цялата работа до знанието му, би означавало да се разкрие собствената й вина, да се предизвика безумният му гняв, без от това да има някакъв осезаем резултат. Докато мислеше, Мама можеше да си го представи как вика: „В Марсилия е сега, така ли? Чудесно! Нека да си дойде пеш или да доплува. Това ще бъде твърде полезно за миличкото ти синче.“
След това Мама се спря на възможностите, свързани с Агнес Мойр. Нямаше съмнение, че Агнес, която като нея не можеше да откаже нищо на Матю, веднага би се съгласила да му изпрати пари въпреки позорната хладина и пренебрежителност, с която той се бе отнасял към нея през последните няколко месеца; но за нещастие беше също тъй сигурно, че Агнес не разполага с толкова пари. Макар и почтени, Мойровци бяха бедни, лишенията всякога ги дебнеха и дори ако те пожелаеха Агнес да получи парите, беше немислимо изведнъж да намерят такава голяма сума. Освен това напоследък в отношението на госпожица Мойр към нея се долавяше силен укор, който съдържаше оправдан намек за понесени страдания и обидена невинност. Как би могла тогава пред лицето на тази оскърбена непорочност да се признае в кражба на парите на собствения си обожаван син? Непогрешимата госпожица Мойр незабавно би я осъдила, би могла дори да прекъсне познанството си с нея пред очите на целия град.
Ето защо тя се отказа от Агнес и докато машинално приготвяше обеда, мозъкът й продължаваше трескаво да работи, да се надпреварва с времето. Когато Броуди влезе, тя поднесе яденето, без дори да престава съсредоточено да мисли над въпроса, който я занимаваше, и поради необичайната си разсеяност по погрешка постави пред мъжа си малката чиния на Неси.
— Пияна ли си, жено? — ревна той към нея, като погледна мъничката порция. — Или очакваш да повторя чудото с хляба и рибите?
Мама бързо смени чиниите и гузно се изчерви от тази външна проява на тайните й разсъждения; но би ли могла да каже за свое оправдание: „Замислила съм се как да намеря четиридесет лири за Мат?“
— Трябва да си е подръпнала мъничко от бутилката, за да си поддържа силите — закиска се злобно баба Броуди. — Сигурно така е прекарала сутринта.
— Значи, така се харчат парите за домакинството? — саркастично се обади Броуди, подхванал обвинението на майка си. — За пиянство! Добре, ще видим какво може да се направи.
— Може би затова й е червен носът и очите мътни — допълни старицата.
Неси не каза нищо, но прекалено явните погледи, които отправяше към Мама като нейна довереница, бяха толкова многозначителни, че почти щяха да развалят целия заговор. Все пак кризата не се разрази и след обеда, когато Броуди излезе, а бабата се качи в стаята си, Мама си отдъхна облекчено и се обърна към Неси:
— Ще разтребиш ли, мила? Трябва да изляза малко за някои поръчки. Ти днес много помогна на Мама и ако си измила съдовете, като се върна, ще ти донеса бонбончета за едно пени.
В страшното си затруднение тя изведнъж показа способност за тънка стратегия. Въпреки че дъждът бе спрял. Неси охотно се съгласи, съблазнена от обещанието за бонбоните и очарована, че майка й я призна за толкова пораснала.
Госпожа Броуди си сложи шапка и палто, същото палто, с което бе изпратила Мат при заминаването му, и бързо напусна къщата. Тя бързо прекоси Мерата и пое пътя, който минаваше зад гарата, после, на пресечката на Рейлуей Роуд и Коледж стрийт, се спря, спря се пред едно малко, схлупено магазинче. Над изкривения щурц над вратата на магазинчето висеше позорна емблема — три месингови топки. На витрината имаше табела с размазани бели букви, някои от които липсваха, а други бяха разкривени, и на която с труд можеше да се прочете: „Злато, сребро, стари изкуствени зъби купувам, давам заеми“; а зад табелата на една мизерно изглеждаща плочка бе надраскан с тебешир по-прост и не така превзет: „Стари парцали купувам“. Със страх и недоверие госпожа Броуди разглеждаше магазинчето — единствената заложна къща в почтения град Ливънфорд. Тя знаеше, че да влезеш тук, беше най-страхотното унижение, до което може да изпадне един почтен човек; а още по-голямото престъпление — да те видят, че влизаш — означаваше опозоряване, безчестие и заличаване от обществото. Тя съзнаваше всичко това, съзнаваше и неспособността си да се справи със скритите вътре ужаси, но стисна устни и храбро се вмъкна в магазинчето — бързо и леко като сянка. Само шумното предупредително издрънкване на камбанката над вратата отбеляза влизането й; заобиколена от меките звуци на отекващата камбана, госпожа Броуди се озова пред щанда в едно от трите малки като кутийки помещения. Очевидно тук числото три имаше някакво магическо значение както отвън, така и вътре, но все пак тук Мама се почувствува по-скрита от чужди погледи, отколкото можеше да се надява. Значи, дори в тези долни среди имаше усет за деликатност! Когато звънтенето на камбанката престана, до обонянието й постепенно и потискащо започна да достига миризма на пържеща се мазнина, примесена с уханието на лук, което проникваше от някое скрито от погледа място. От тежката, гадна миризма изведнъж й стана лошо и тя затвори очи. Когато след миг ги отвори, пред нея като по магия се бе появил един нисък, дебел човек, изникнал незабелязано като призрак из гъстия, непроницаем облак пара, който закриваше вътрешното помещение. Той имаше дълга четвъртита брада, сива като стомана и леко накъдрена, лъскави малки очи, които примигваха като на птиче; ръцете и раменете му се движеха почтително, но черните като мъниста очи нито за миг не изпускаха лицето на госпожа Броуди. Този човек беше полски евреин и неговото заселване в Ливънфорд можеше да се обясни единствено със склонността на неговата нация да търси несгодите. Като не можеше да си изкарва хляба с лихварство от коравата почва в града, той бе принуден просто да преживява — поне така изглеждаше, — като купува и продава парцали. Благ и безобиден, той не се сърдеше на оскърбителните епитети, е които го обсипваха, и на подигравателните викове: „Стари парцали, стари кокали, стари шишета купувам!“, караше магарешката си талижка из града и никога не роптаеше, освен за да се оплаче пред тези, които бяха готови да го изслушат — от липсата на синагога в града.
— Моля? — попита той госпожа Броуди.
— Вие давате пари взаем — запъна се тя.
— Какво искате да заложите? — каза той направо.
Макар че гласът му беше любезен, тя се изплаши от този груб израз.
— Нищо не съм донесла сега. Искам да взема заем от четиридесет лири.
Той й хвърли кос поглед, огледа изцапаните й старомодни дрехи, загрубелите ръце с изпочупени нокти, потъмнелия блясък на единствения й тънък, изтъркан златен пръстен, смешната й ожулена шапка, не пропусна нищо от тъжната й и бедна външност. Помисли я за побъркана. Поглаждайки месестия си гърбав нос с палеца и показалеца си, той каза замислен:
— Това са много пари. Трябва да имаме гаранция. Трябва да донесете злато или скъпоценни камъни, ако искате толкова пари.
Разбира се, тя би трябвало да има скъпи, накити! В романите, които четеше, те бяха пробният камък, който доказваше дали една дама е истинска дама, но освен венчалния си пръстен тя имаше само сребърния часовник на майка си — за който в най-добрия случай би могла да получи петнайсет шилинга; като разбра донякъде неизгодността на положението си, госпожа Броуди запелтечи:
— Не може ли да ми ги заемете срещу мебелите ми… или срещу полица? Чела съм… във вестниците — че някои хора така правят. Вярно ли е?
Той продължи да търка носа си и мислеше зад доброжелателно смръщеното си чело, че тези дами са все такива — мършави, одърпани и глупави. Нима не разбираше тя, че неговото предприятие работи с шилинги, а не с лири и че дори ако можеше да даде исканата сума, той щеше да поиска гаранции и лихви, които далеч не бяха по силите й, както му стана ясно от предварителното оглеждане? Той поклати глава любезно, но решително й каза, без да престава да угодничи, като енергично си помагаше с ръце:
— Ние не се занимаваме с такива сделки. Опитайте при някоя по-голяма фирма — например в столицата. О, да! Те могат да ви помогнат. Те имат повече пари, отколкото такъв беден човек като мен.
С разтуптяно сърце госпожа Броуди нямо го загледа — смаяна и унизена. Тя бе презряла опасността и понесла позора да влезе в жалката му дупка и все пак не можа да постигне целта си! Но беше длъжна да приеме отказа му, защото нямаше къде да се оплаче — и отново се намери на мръсната улица, сред локвите, захвърлените консервни кутии и боклуците, без да е получила поне една от четиридесетте лири, които й трябваха. Тя бе крайно съкрушена и унизена, но докато се отдалечаваше бързо, съзна с растяща тревога, че въпреки неуспеха й Мат вече всеки момент с нетърпение очаква парите. Като наведе чадъра ниско над лицето си, за да не я познаят, Мама трескаво ускори крачките си към къщи.
Неси я чакаше, сложила малка престилка, и тържествуващо играеше ролята на домакиня пред голям куп чисто измити съдове в очакване на честно заслужената награда от бонбони. Но Мама грубо я блъсна настрани.
— Друг път, Неси — викна тя. — Не ми пречи! Ще ти купя друг път.
Тя влезе в килера и пъхна ръка в кутията, където държаха за домакински цели, предимно за подпалка, разни стари вестници и списания, донасяни от Броуди. Извади няколко вестника, просна ги на каменния под и се хвърли пред тях на колене, сякаш се кланяше на някакъв езически бог. Бързо прокара поглед по няколко страници, докато намери, каквото търсеше, и изпусна неясен вик на облекчение. Какво беше казал този жалък евреин? „Опитайте при някои по-голяма фирма“ — беше й казал той на неприлично завален английски. Ето защо тя се спря на най-голямото обявление, което с многобройни красноречиви изрази съобщаваше, че Адам Мак Севич — чистокръвен шотландец — дава заеми от пет до петстотин лири, без гаранции, само срещу полица; че на клиенти от провинцията се услужва бързо и в собствените им домове и което бе особено важно, че се пази най-строга тайна между шефа и клиента и че фирмата особено държи на това.
Госпожа Броуди започна да диша по-спокойно и без да сваля шапката или палтото, се изправи на крака и изтича в кухнята, където седна и написа едно късо, но грижливо съставено писмо, с което покани Адам Мак Севич да я посети у дома й в понеделник преди обед в единадесет часа. Тя запечата писмото крайно грижливо и пак повлече измореното си тяло към града. От бързането постоянната болка в страната й стана по-настойчива, но тя не й позволяваше да забавя стъпките й. В три и половина часа успя да стигне до централната поща, където купи марка и грижливо пусна писмото. После състави и изпрати телеграма до „Броуди, до поискване, Марсилия“, в която се казваше: „Парите пристигнат понеделник сигурно. Целувки. Мама.“ Цената на телеграмата я слиса, но въпреки че би могла да я намали, като съкрати последните две думи, Мама не можа да се насили да стори това. Мат трябваше да разбере преди всичко, че именно тя със собствените си ръце е изпратила телеграмата и че тя, майка му, го обича.
На връщане я обзе приятно усещане; съзнанието, че е постигнала нещо и че в понеделник положително ще получи парите, я успокои. Но денят бавно се влачеше към края си и тя пак започна да става неспокойна и нетърпелива. Утехата, получена от решителната й постъпка, постепенно избледня и тя отново се почувствува тъжна, безпомощна и апатична, обзета от мъчителни мисли. Мама се люшкаше между крайностите на нерешителността и ужаса; чувствуваше, че няма да получи парите, че сигурно ще я уловят; после започна да се съмнява в способността си да завърши своето начинание; мислено се стремеше да убегне, като от страхотен недействителен кошмар, от обстоятелството, че именно тя, Маргарет Броуди, се опитва да има работа с лихвари.
Неделята измина за нея като безконечна върволица от безкрайни минути, през които тя по сто пъти поглеждаше към часовника, като че ли би могла по този начин да ускори мудния ход на времето и да сложи край на мъчителното си безпокойство и болезненото очакване на сина си. През дългите часове на бавно минаващия ден тя кроеше и прекрояваше простия план, който си бе съставила, потреперваше при мисълта как да се обърне към господин Мак Севич: първо бе уверена, че той ще се отнесе към нея като към дама, после се усъмни, тайно препрочете обявлението му и се ободри от утешителното му предложение да даде взаем петстотин лири; после се стресна от поразителното безсрамие на това предложение. Когато най-после Мама се оттегли да спи, главата й се виеше от объркване; присъни й се, че я затрупва лавина от златни монети.
В понеделник сутринта Мама едва имаше сили да спазва обичайното си поведение — толкова забележимо трепереше от страх, но за щастие безпокойството й не бе разкрито и тя облекчено въздъхна, когато първо Неси, а после и Броуди излязоха от къщи. Сега трябваше да се справи само с баба Броуди, защото още от момента, когато написа писмото, тя напълно оцени очевидната опасност да остави любопитната, свадлива и злобна бабичка в къщи тъкмо по времето, определено за срещата. Опасността да схване цялото положение беше толкова голяма, че не биваше да се рискува и Мама с неподозирана у нея хитрост подготви атака срещу най-уязвимото й място. Затова, като стана девет и половина, тя отнесе на бабата на поднос закуската й от каша и мляко, но не напусна стаята веднага, както й беше обичай, а приседна на леглото и се загледа във възрастната му обитателка с престорен и преувеличен израз на загриженост.
— Бабо — започна тя, — ти май никак не излизаш от къщи напоследък. Днес изглеждаш, като че ли си болнава. Защо не се разходиш малко тази сутрин?
Старата жена вдигна лъжицата с каша в жълтата си лапа и хвърли към Мама подозрителен поглед изпод бялата си къдрава нощна шапчица.
— А къде да се поразходя в такъв зимен ден? — запита тя недоверчиво. — Искаш да хвана възпаление на дробовете, че да се отървеш от мен, а?
Мама принудено се засмя високо и весело, което накара сърцето й болезнено да се свие.
— Днес времето е чудесно — извика тя. — А знаеш ли какво ще направим. Просто ще ти дам един флорин, да идеш и да си купиш малко бисквити „Дисайд“ и „Чудаци“.
Бабата погледна снаха си с недоверие и веднага усети, че тук има някаква скрита причина, но се прелъсти от изключително привлекателното предложение. Със старческата си лакомия тя особено обичаше хрупкавите бисквити „Дисайд“ и просто обожаваше големите плоски, кръгли сладкиши, така неподходящо наречени „Чудаци“. В стаята си тя винаги се стремеше да поддържа запас от тези лакомства в две отделни тенекиени кутии в най-горното чекмедже на долапа си, но сега, както бе добре известно на Мама, запасите й бяха изчерпани. Това беше наистина съблазнително предложение!
— Къде са парите? — попита бабата дипломатично.
Без да продума, Мама показа лъскавия флорин в дланта си.
Старицата премига с помътнелите си очи към монетата и бързо пресметна на ум, че ще стигнат и за „Дисайд“, и за „Чудаци“, а може би и за нещичко отгоре.
— Е, тогава бих могла да се поразтъпча — продума тя бавно, и се престори, че се прозява, за да покаже равнодушие.
— Браво, бабо, аз ще ти помогна — насърчи я Мама; разтреперана от възторг, който се боеше да покаже, тя разбра, че засега победата е нейна и помогна на бабата да стане. Без да й оставя време да промени намерението си, тя я напъха в широките й дрехи, завърза безбройните връвчици, нахлузи й обувките с ластици, донесе й осеяната с мъниста шапка и накрая я зави в черното й, излъскано наметало. После й поднесе на счупена чиния изкуствените зъби, връчи й монетата от два шилинга и като я снабди по този начин с всички необходими оръжия и пари за битката за бисквитите, поведе старата жена надолу по стълбите и я изпроводи да куцука надолу по пътя още преди часовникът да бе ударил десет и половина. С максимална бързина Мама оправи сега всички легла, изми съдовете, разтреби къщата, „сложи себе си в ред“, както тя се изразяваше, и със затаен дъх седна до прозореца в гостната да чака посетителя.
Когато стрелките на мраморния часовник на камината в гостната се приближиха до единайсет, Мама се разтрепера от вълнение, сякаш очакваше точно с удара на часовника пред къщата да спре файтон и да се позвъни на вратата. Когато най-после часовникът удари единайсет пъти и замлъкна, Мама се запита дали господин Мак Севич ще донесе парите в златни монети в кесия, или ще й ги даде в чисти нови банкноти; после, когато стрелките показаха пет, десет, петнайсет минути след уреченото време, а никой не идваше, тя започна да се безпокои. Ако посетителят не дойдеше в изрично определения час, всичките й грижливо замислени приготовления щяха да пропаднат, и тя потръпна, като помисли какво можеше да се случи, ако той дойдеше по обед, когато мъжът й ще си е в къщи.
В дванайсет без двайсет тя вече почти бе загубила надежда, когато забеляза двама непознати господа пред къщата. Те идеха пеша и не носеха чанта, но бяха облечени съвсем еднакво, по начин, който според госпожа Броуди беше върхът на елегантността, най-поразителното постижение на съвременната мъжка мода. Шапките им фасон „Дерби“, със силно извита нагоре периферия, бяха наперено килнати над лъскавите им бакенбарди; съвсем късите им палта прилепваха до кръста, реверите им бяха дълги и изпъкнали, така че гърдите на двамата господа изглеждаха изпъчени като на надул се гълъб, а извивката на долната част на палтата им изпъкваше силно, но също тъй привлекателно, в обратната посока; карираните им панталони, приятно хлабави в горната си част, прилепваха по-плътно към краката по-надолу и най-после завършваха, тесни като гамаши, над малките, небиещи на очи, но все пак лъснати обувки. И двамата носеха дълги, тежки верижки за часовници върху модерните си жилетки на капчици и дори от такова голямо разстояние госпожа Броуди можеше да различи по пръстите им цяло съзвездие от пръстени с камъни, които искряха и блестяха при всяко от плавните им движения. Госпожа Броуди не помнеше някога в Ливънфорд да са идвали толкова самоуверени или толкова елегантно докарани чужденци и с разтуптяно сърце и очарован поглед инстинктивно схвана — въпреки че си бе представяла да види един джентълмен с наметало с качулка, с открит нрав и благодушна рошава брада, — че тези двама светски господа са пратеници на Мак Севич, чистокръвния шотландец.
От средата на пътя те с вид на познавачи разглеждаха къщата, а очите им, обхванали и разкритикували всяка архитектурна подробност на външния й вид, сякаш пронизваха като свредели тежките каменни стени, проучваха недостатъците на вътрешното устройство и презрително откриваха куп грешки, досега неизвестни дори на обитателите.
Най-после, след продължително и безстрастно взиране, единият от двамата бавно обърна глава и тихо каза нещо на спътника си, който от своя страна бутна шапката си още по-назад на тила, примижа с изпъкналите си очи и се засмя с вид на опитен човек.
Сякаш изведнъж станала жертва на раздвоено зрение, госпожа Броуди смаяна видя как двамата тръгнаха едновременно, минаха заедно през външната врата, огледаха по еднакъв начин всеки камък в двора; когато се спряха пред оръдието, тя се сви зад прикритието на завесата.
— Вехтория, но материалът е солиден — струва ми се, месинг, както го гледам — чу тя да казва единият от тях, докато опипваше голямата игла с перла на връзката. Другият чукна с нокът цевта на оръдието, като искаше да провери дали ще звънне като мед, но веднага си дръпна пръста и бързо го пъхна в устата си.
— Ох, във всеки случай е дяволски твърдо — стигна до слисаните очи на Мама през полуотворения прозорец. Звънецът издрънча. Машинално тя отиде да отвори и на вратата се намери изправена пред две еднакво любезни усмивки, които уловиха изненадания й поглед и му отвърнаха с ослепителен показ на злато и слонова кост.
— Госпожа Броуди? — каза единият и смени усмивката си със сериозен израз.
— Вие ли писахте? — каза другият и направи същото.
— От господин Мак Севич ли идвате? — заекна тя.
— Синове — каза първият свободно.
— И съдружници — каза вторият любезно.
Пленена от свободните им обноски, но все пак смутена от смътно недоверие, Мама нерешително ги въведе в гостната. Проницателните им погледи, които досега бяха приковани о нея, веднага се откъснаха и се стрелнаха към всички предмети в стаята, оценявайки ги приблизително, но алчно, докато най-после, когато сферите на проучванията им се пресякоха, погледите им многозначително се срещнаха и единият се обърна към другия на непознат за госпожа Броуди език. Езикът беше непознат, но тонът доверителен; потръпвайки при пренебрежителните нотки, които долавяше, госпожа Броуди се изчерви от смътно възмущение при мисълта, че поне тези думи сигурно не са чисто шотландски. Тогава двамата почнаха един през друг да я обстрелват с въпроси.
— Искате четиридесет лири, госпожо?
— Съвсем тайно… Без никой да знае… дори и старият?
— Някаква малка лекомисленост може би?
— За какво ви са тези пари, госпожо?
Добре осведомените им погледи я сломяваха. Пръстите им се движеха, пръстените им обилно искряха; те любезно искаха да покажат, че парите са у тях, че тя бе потърсила услугите им. Тя беше в ръцете им.
Като изтръгнаха от нея всички сведения за къщата, за мъжа й, за нея самата и за семейството, те си кимнаха един на друг и станаха като един човек. Обиколиха гостната, шумно и безцеремонно затропаха из цялата къща, като опипваха, похващаха, почукваха, стисваха и претегляха всичко в нея, като се пъхаха, надничаха и взираха във всяка стая, а Мама се мъкнеше по петите им като бито и послушно куче. След като разгледаха и най-интимните подробности от живота на домакинството, които им бяха показани, след като пред тях се разтвориха долапите, гардеробите и чекмеджетата, след като накараха госпожа Броуди да се изчерви, когато, влезли дори в спалнята й, като познавачи огледаха пространството под леглото й, те най-после слязоха пак долу, поглеждайки всичко друго, но не и нея. По лицата им тя можеше да прочете отказ.
— Страхувам се, че няма да стане, госпожо. Мебелите ви са лошо качество, тежки, старомодни, не могат да се продадат — каза най-подир единият с отблъскваща, привидна откровеност. — За тях бихме могли да ви дадем двайсет… или да речем двайсет и пет лири. Да, да сложим двайсет и пет като последна граница и по нашите условия за лихва — продължи той, извади от джоба на жилетката си клечка за зъби и започна да си помага в изчисленията чрез усърдната й употреба. — Какво ще кажете?
— Да, госпожо — обади се другият. — Времената са тежки сега, а вие не можете да твърдите, че сте надежден длъжник. Ние винаги сме галантни към дамите — да знаете само с колко много дами имаме работа! — но вие не разполагате с гаранции.
— Но всичките ми неща са хубави — трудно произнесе Мама с притихнал глас. — Те са ми наследство.
— Днес не бихте могли да ги продадете, госпожо — увери я господинът с клечката за зъби, като поклати тъжно глава. — Не можете дори и без пари да ги дадете. Стигнали сме границата, една твърде почтена граница. Какво ще кажете за двайсет и пет лири чиста пара?
— Трябват ми четиридесет лири — глухо отвърна Мама. — По-малко няма да свършат работа. — Тя си бе втълпила тази сума и нищо по-малко не можеше да я задоволи.
— Нямате ли още нещо, което да ни покажете, госпожо? — каза единият настойчиво. — Интересно е, колко неща вие, дамите, може да извадите от сандъците, когато стане нужда. Нямате ли още нещо скрито, като последна резерва?
— Само кухнята — отвърна госпожа Броуди смирено и отвори вратата, ужасена от мисълта, че може да си тръгнат и стремейки се отчаяно да ги примами в това просто помещение за последно разглеждане на молбата й. Те влязоха, следвайки я неохотно, презрително, но веднага вниманието им бе приковано от една картина, която висеше на видно място на стената в рамка от петнисто, светложълто орехово дърво. Това беше гравюра с надпис „Жътварите“, означена с „Първо копие“ и подписана „Дж. Бел“.
— Ваша ли е, госпожо? — запита единият след многозначителна пауза.
— Да — отговори госпожа Броуди. — Моя е. Преди това беше на майка ми. Мнозина са се възхищавали на малката скица с молив на бялото поле.
Двамата поговориха тихо пред картината, оглеждаха я с лупа, потъркваха я, опипваха я с вид на собственици.
— Бихте ли ни я продали, госпожо? Разбира се, тя не е кой знае какво… Наистина не е нищо особено… Но бихме ви предложили… да… пет лири за нея — каза вторият най-после с променен угоднически тон.
— Нищо не мога да продам — прошепна Мама. — Господин Броуди веднага ще забележи.
— Тогава, да кажем десет лири, госпожо — възкликна първият с израз на голямо великодушие.
— Не, не — отвърна Мама. — Но ако тя струва нещо, не можете ли да ми заемете останалите пари срещу нея? Ако може да се продаде, значи, сигурно ще може да се заложи. — В трескаво безпокойство тя зачака, дебнейки интонацията на гласовете им, бързите им изразителни жестове, помръдването на веждите им, докато те се съвещаваха за картината. Най-подир, след продължителен спор, те се съгласиха.
— В такъв случай печелите, госпожо — каза първият. — Ще ви дадем четиридесет лири, но вие трябва да заложите картината и останалите мебели.
— Подаряваме ви тия пари, госпожо — каза вторият. — Но за вас ще направим тази жертва. Виждаме, че много се нуждаете от пари. Трябва обаче да знаете, че ако не си изплащате дълга, картината и мебелите стават наши.
Госпожа Броуди кимна нямо, трескаво, изпълнена от давещо, непоносимо чувство за трудно извоювана победа. Те се върнаха в гостната и седнаха около масата, където тя подписа безкрайните документи, които те й представиха, слагайки подписа си със сляпо, безогледно безразличие, където й посочеха. Тя разбра, че ще трябва да изплаша по три лири месечно в продължение на две години, но сега това никак не я безпокоеше и щом й броиха парите в шумолящи нови банкноти, тя ги взе като насън и също като насън изпрати двамата до вратата. Въпреки всичко тя бе намерила пари за Мат.
Рано след обед Мама изпрати парите телеграфически. В изтощеното си въображение тя сякаш виждаше чистите банкноти да летят по синьото небе, за да спасят сина й, и за пръв път от три дни започна да диша спокойно, осенена от душевен мир.


VI

На другата сутрин Броуди седеше на закуска студен, намръщен и безучастен. Двете дълбоки отвесни бръчки — напоследък издълбани още по-рязко — като белези от рани показваха средата на челото му между хлътналите очи и придаваха на мрачното му лице постоянен израз на замисленост и обърканост. В несмекчената строгост на бледата утринна светлина лицето му, което сега не бе нащрек, тъй като не го наблюдаваха, като че оправдаваше забележката, произнесена нехайно в дома на Пакстън, че Броуди вече е затънал дълбоко, а иззад ниската стена на изтерзаното му чело вътрешното му смущение проникваше толкова властно, че дори както си седеше тихо и спокойно до масата, той сякаш се мяташе безпомощно с огромната безполезна и брутална сила на пронизан от харпун кит. Малкият му мозък, толкова неотговарящ на гигантското му тяло, не можеше да го изведе към сигурност; в усилията си да избегне окончателната катастрофа той се впускаше в най-погрешни посоки и при все това виждаше как разрухата го дебне все по-отблизо.
Разбира се, той не знаеше нищо за телеграмата, нито за вчерашната постъпка на Мама. За щастие той не знаеше, че във владенията му чужди крака са газили тъй грубиянски и недопустимо, но и собствените му грижи и неприятности бяха достатъчни, за да превърнат настроението му в кибрит, готов да се запали и да запламти яростно при първата искра на предизвикателство. Когато изяде кашата си, той зачака със зле прикрито нетърпение специалната си чаша кафе, която госпожа Броуди му наливаше на печката в килера.
Тази утринна чаша кафе бе едно от по-дребните изпитания в измъченото съществуване на Мама, защото, макар че приготвяше чая възхитително, тя рядко успяваше да докара кафето точно по придирчивия вкус на Броуди, който изискваше кафето да е прясно сварено, току-що наляно и съвсем горещо. Това невинно питие се бе превърнало в удобен отдушник за сутрешните му недоволства и повечето пъти той яростно се оплакваше от него под най-различни предлози. Или беше много сладко, или недостатъчно силно, или имаше много утайка, или пареше на езика му, или пък беше пълно с разкъсан каймак от свареното мляко. Както и да се мъчеше Мама да го направи, Броуди винаги обявяваше резултата за незадоволителен. Самото донасяне на чашата му до масата се превръщаше в изтезание за нея, защото той знаеше, че ръката й трепери и настояваше чашата да бъде пълна до ръба, без нито капчица да се разлее на чинийката. Това беше най-ужасният грях, който тя можеше да стори, и в такива случаи той нарочно оставяше капката от долната част на чинията да падне върху сакото му и почваше да реве:
„Нехайна пачавро, виж какво направи! Един костюм не мога да запазя чист от твоите несръчни, мръсни ръце.“
Когато тя сега влезе с чашата, той й хвърли гневен поглед, загдето го бе оставила да чака точно девет секунди; този поглед се превърна в присмехулно заглеждаме, докато тя бавно преминаваше разстоянието от вратата на килера до масата, държейки пълната догоре чаша изправена и чинийката безукорно чиста с напрегнато усилие на леко треперещата си ръка. Тя почти бе стигнала до целта си, когато внезапно с остър писък изпусна всичко на пода и с две ръце притисна лявата си страна. Броуди, стъписан и ядосан, изгледа счупения порцелан, разляното кафе и най-после изкривената фигура на жена си, която се гърчеше пред него сред парчетата по пода. Той викна. Тя не чу рева му, толкова остро я жегна болезненият спазъм, пронизващ страната й като нажежен шиш, около който се разливаха палещи вълни на смъртна болка и разкъсваха плътта й. За миг тя изпитваше непоносимо страдание, после постепенно това ужасно горене позатихна, вълните на болката станаха по-слаби; тя се изправи и застана с безкръвно лице пред съпруга си, без да съзнава в момента чудовищната си простъпка, че е разляла кафето му. Облекчението от стихването на болката й даде необикновена свобода на езика.
— О, Джеймс! — прошепна тя. — Този път беше по-лошо от всякога. За малко щях да умра. Мисля, че наистина трябва да ида на доктор. Сега много често ме боли, а понякога усещам една малка твърда бучка тук долу. — Тя изведнъж замълча, виждайки, че той я гледа надменно, с обиден вид.
— Значи, така? — присмя й се той. — Ще тичаме при доктора при всяка дребна болка в корема, тъкмо сега можем да си позволяваме такъв разкош. Можем да си позволяваме да разливаме хубавото кафе по пода и да трошим порцелана. Разходите нямат значение! Закуската ми няма значение! Само да чупим, непрекъснато да чупим! — Гласът му се издигаше при всяка дума, после изведнъж пак стана подигравателен. — Може би искаш консулт на лекарите от града? Те все ще намерят, че си болка от нещо, ако надомъкнат всичките си учени книги и съберат празните си глави около тебе. При кого искаш да идеш сега?
— Казват, че Ренуик е добър — промълви тя безразсъдно.
— Какво? — викна Броуди. — Искаш да отидеш при тоя мошеник, дето ме изигра миналата година? Само да си се опитала!
— При никого не искам да ходя, татко — сви се Мама. — Това беше само от тази ужасна болка, дето ме яде толкова време. Но сега мина и няма вече да те безпокоя.
Той съвсем се разяри.
— Няма да ме безпокоиш! А ето че ме безпокоиш! Не мисля, че не съм те видял с мръсните ти парцали. Това стига, за да отврати всеки мъж и повече няма да го понасям. Можеш да се пренесеш в друга стая. От днес нататък ще се махнеш от леглото ми. Да ми се махаш от пътя, противна стара вещица!
Тя разбра, че той я изхвърля от брачното им легло, леглото, в което тя за пръв път бе лежала с него в любовна прегръдка, където му бе родила децата си. От близо тридесет години това легло беше мястото й за почивка; в скръб и болест умореното й тяло се бе просвало на него. Тя не мислеше какво облекчение щеше да бъде за нея да си има свое спокойно убежище през нощите, далеко от мрачния му ярем, да се оттегли в старата стая на Мери и да бъде сама и оставена на мира; тя чувствуваше само пробождащ позор, че я изхвърлят като употребена и износена вещ. Лицето й пламна от срам, като че ли той и бе подхвърлил нещо грубо, цинично, но като го погледна дълбоко в очите, тя каза само:
— Както кажеш, Джеймс. Да ти направя ли ново кафе?
— Не! Дръж си проклетото кафе! Ще мина и без закуска — изръмжа Броуди. Въпреки че вече бе изял голяма паница с каша и мляко, той смяташе, че тя умишлено и с измама го лишава от закуската му, че той отново страда поради нейната некадърност и престорена болест. — Няма да се изненадам, ако се опиташ да ни умориш от глад с проклетото си хленчене — отправи той последна хула към нея и напусна къщата.
Ядът му не стихна по целия път до магазина и въпреки че забрави неприятната случка, още го измъчваше чувството за несправедливост, а мисълта за предстоящия ден никак не помогна за възстановяване на спокойствието му. Пери го бе напуснал сред буря от ругатни и укори, разбира се, но все пак бе напуснал, а Броуди можа да замести своя рядък и трудолюбив помощник с едно малко момче, което само отваряше магазина и тичаше по поръчки. Освен загубата на клиенти поради бягството на способния Пери сега върху широките, но непривикнали рамене на Броуди се стовари и бремето да върши цялата работа в магазина и дори за неговия тъп ум стана болезнено ясно, че напълно е изгубил умението да обслужва такива хора, каквито сега влизаха в магазина. Той мразеше и презираше работата, никога не знаеше кое къде е, беше прекалено гневлив, прекалено нетърпелив, изобщо прекалено се големееше за такава професия.
Той започна също да открива, че по-богатите му клиенти, с чието обществено положение той толкова се гордееше, са недостатъчни, за да поддържат търговията му; с растяща досада разбра, че те се обръщаха към него само в редки случаи и бяха неизменно небрежни, по най-джентълменски начин, разбира се, когато трябваше да уреждат задълженията си към него. Преди той бе оставял тези сметки да се натрупват за две, три и дори четири години, уверен, че в края на краищата ще бъдат платени; нека видят, казваше си той е кавалерски маниер, че Джеймс Броуди не е някакъв дребен търговец, който веднага посяга алчно за парите си, а джентълмен като тях, който може да си позволи да почака, докато на тях им е удобно да платят. Сега обаче, при бързото спадане на доходите в брой, той така се нуждаеше от сухи пари, че тези големи неуредени сметки на различни благородни семейства от графството почнаха да му причиняват голямо безпокойство. Въпреки че бе разпратил — след много грижливи проверки и непривични изчисления — тези сметки на всичките си длъжници, само няколко, включително и сметката на Лата, бяха заплатени веднага. Ако беше хвърлил останалите в Ливън, нямаше да има разлика, ако се съдеше по резултата. Той напълно разбираше, че е безсмислено отново да ги разпраща, че тези господа ще платят, когато е удобно на тях, а не на него; простият факт, че той вече с такава необичайна спешност бе поискал уреждане на сметките, можеше съвсем да ги отчужди от него.
Собствените му дългове към няколкото стари търговски къщи на едро, които той удостояваше с поръчките си, бяха далеко надхвърлили обичайните им граници. Тъй като никога не бе добър търговец, обикновено той поръчваше стока, когато и както си искаше, и не обръщаше внимание на изпращаните му бордера, фактури и сметки, докато не го посетяха — на определени периоди от време — достолепните представители на търговските къщи, по приетия учтив начин, както подобаваше на приятелските отношения между две фирми с положение и име. В такива случаи, след любезен и сърдечен разговор по злободневните събития, Броуди отиваше до малката зелена каса, вградена в стената на кантората, отключваше я с величествен жест и изваждаше една платнена кесия.
— Е — казваше той внушително. — Какви са задълженията ми до днес?
Събеседникът му започваше извинително да мънка, като че ли против волята му го караха да представи сметката, изваждаше хубавото си тефтерче, прелистваше важно сред бележките и учтиво отговаряше:
— Е добре, господин Броуди, щом като искате, ето вашата изчислена сметка.
След това Броуди хвърляше поглед към сбора, отброяваше куп соверени и сребърни монети от кесията и се разплащаше. Той би могъл по-лесно да плати с чек, но презираше това като долно и дребнаво средство; той предпочиташе щедрия жест да плаща с чисти, лъскави монети като по-достоен начин за уреждане дълговете на един джентълмен. „Това са пари — бе отговорил той веднъж в отговор на един въпрос. — Стойност за стойност. Какъв смисъл да се пише на някакви листчета напечатана хартия? Да ги употребява, който иска, но хубавото лъскаво сребро е било добро за дедите ми, значи, то е добро и за мен.“ После, когато посетителят подпишеше и подпечаташе разписката, Броуди я пъхаше небрежно в джоба на жилетката си и двамата господа топло си стисваха ръце и се разделяха с взаимни уверения. Така, смяташе Броуди, трябва един човек с възпитание да води работите си.
Днес той очакваше посещение от такъв характер, обаче тази мисъл не му донасяше гордо задоволство, а го ужасяваше. Лично господин Соупър от фирмата „Билсленд и Соупър, ОО д-во“, най-голямата и стара фирма, с която той имаше отношения, щеше да го посети. Противно на обичайния ред бяха го предупредили за посещението с писмо, една неочаквана и необикновена обида за гордостта му. Той добре знаеше причината за подобна мярка, но при все това изпита пълната горчивина на удара върху самочувствието си и с мрачна досада си представяше предстоящия разговор.
Когато стигна до магазина, той се опита да разпръсне лошите си предчувствия с всекидневната работа, но нямаше с какво да се заеме: търговията му беше в застой. За да си даде вид, че върши нещо, той закрачи тежко из магазина с тромави движения на неспокоен великан. Това наивно представление не измами дори малкото чираче, което надзърна страхливо от вратата на задното помещение и видя Броуди да се спира през няколко минути, зает с някоя ненужна работа, и да се втренчва с празен поглед пред себе си; чу го да мърмори неясно нещо на себе си, в дълбок, смътен унес. С усета на уличен гамен момчето долови, до голяма степен с облекчение, че скоро ще бъде принудено да си търси друга, по-приятна работа.
След една много дълга, сякаш безкрайна пауза, през която му се стори, че цялата сутрин ще мине, без нито един купувач да дойде, влезе един човек, когото Броуди позна като стар клиент. Той си помисли, че това е ако не високопоставен, то поне верен клиент, пристъпи към него и го поздрави с голяма, демонстративна сърдечност.
— Е, драги, с какво мога да ви услужа?
Стреснат малко от такава радушност, човекът лаконично заяви, че иска само платнен каскет, обикновен прост каскет като онзи, който си купил преди известно време, на сиви каренца, номер петдесет и осем.
— Като този, който носите ли? — попита Броуди насърчително.
Купувачът се почувствува неудобно.
— Не — отговори той. — Този е друг, нося го само в празник.
— Я да видя — каза Броуди и споходен от смътна мисъл, протегна ръка, дръпна изведнъж каскета от главата на човека и го погледна. Отвътре, на лъскавата сатенена подплата, бе напечатано „МШГ“, омразната емблема на съседите конкуренти. Лицето му веднага пламна от гневно възмущение и той захвърли каскета обратно на собственика му.
— Така, значи! — викна той. — Отивате при съседите за нова и елегантна стока, а? Само за празник! И после имате нахалството да идвате при мен за обикновен, прост каскет, след като при тях сте направили голямата покупка. Да не мислите, че аз събирам, каквото остане от тях? Вървете, купете всичките калпави боклуци от музея им за восъчни фигури. Няма да ви продам нищо, нито за стотинка!
Човекът го погледна крайно смутен.
— Но, господин Броуди, аз не исках да кажа това. Просто исках да опитам как е при тях, като нещо ново. Всъщност жената е виновна. Тя ме накара да видя как изглежда новият магазин. Такива са жените, нали знаете. Но аз се връщам пак при вас.
— А пък аз не ви искам — изрева Броуди. — Да не мислите, че може така да се отнасяте с мен? Няма да търпя това! Човек има пред вас, а не маймуна на клечка, като в проклетия им магазин. — И той блъсна с юмрук по тезгяха.
Положението беше смешно. Броуди сякаш очакваше човекът да падне на колене и да го моли отново да бъде признат за клиент; в безумния си гняв сякаш очакваше другият да проси за честта да му се позволява да купува от него. По лицето на работника се изписа недоумение и той удивено поклати глава.
— И другаде мога да намеря, каквото ми трябва. Не се съмнявам, че сте важен господин, но сам режете клона, на който седите.
Щом човекът си отиде, чувствата на Броуди изведнъж се уталожиха. Лицето му доби огорчен израз, когато разбра, че е направил глупост, която ще се отрази вредно на търговията му. Този човек, комуто той бе отказал да го обслужи, щеше да разправя, да преувеличава в яда си и вероятно само след няколко часа из Ливънфорд свободно щеше да се разнася в изопачен вид разказа за постъпката му. Хората щяха да правят неблагоприятни коментари за него и за надменните му обноски; но докато в миналото той би се наслаждавал на неприязнените им клюки, би се радвал безогледно на кудкудякането им, сега, в светлината на горчивия си опит, почувствува, че хората, които чуеха този разказ, щяха да решат, че не желаят да се подлагат на подобно унижение и в бъдеще отдалеко щяха да заобикалят магазина му. Той присви очи при тези тревожни мисли и прокле човека, хората и града.
Когато стана един часът, Броуди подвикна на момчето, че ще излезе за половин час. Тъй като след напускането на Пери бе останал без отговорен човек, който да поеме работата, той само рядко си отиваше в къщи за обед и в такива случаи, въпреки че работата бе намаляла значително, ставаше нетърпелив и раздразнителен до избухливост, когато поемаше дългия път към къщи. Някакъв странен и безоснователен оптимизъм го караше да вярва, че може да пропусне нещо, което решително да тласне търговията му към добър път. Затова днес мина само няколко крачки надолу по улицата и влезе в заведението „Гербът на Уинтъновци“. Преди последните дванадесет месеца за него беше немислимо да влезе тук освен късно вечер или през една специална странична врата, отредена за него и останалите членове на Философския клуб, но сега посещенията му бяха нещо обикновено. Днес Нанси, хубавата келнерка, му поднесе студен пастет и туршия от червено зеле за обед.
— Какво ще пиете днес, господин Броуди?… Чаша бира? — го попита тя изпод тъмните си завити мигли.
Броуди я изгледа мрачно и въпреки унинието си забеляза как няколко мънички жълти лунички се открояваха на млечнобялата й кожа като нежните златни капчици по яйцето на червеношийка.
— Би трябвало вече да знаеш, че никога не пия бира, Нанси. Не мога да я понасям. Донеси ми малко уиски и студена вода.
Нанси разтвори устни, като да каже нещо, но макар че искаше да възрази, че според нея е жалко такъв фин човек като него да пие толкова през деня, тя се побоя и не каза нищо. Тя смяташе господин Броуди за важен и виден джентълмен, чиято жена, доколкото сведенията й бяха точни, била истинско плашило. Ето защо към интереса й към него се прибавяше съчувствие, особено сега, когато той имаше такъв израз на дълбока и меланхолична разсеяност. Според нея той бе надарен с всички необходими елементи на една романтична личност.
Когато тя му донесе уискито, Броуди й благодари, като вдигна мрачния си, безрадостен поглед, който сякаш не я отблъскваше, а привличаше. Тя се навърташе около масата, искайки да предугади желанията му, а докато се хранеше, той внимателно я следеше с крайчеца на окото си. Хубава малка кукла, помисли си той, като плъзна поглед от малките й нозе в прибрани обувки, по добре оформените й глезени под тесните черни чорапи, по твърдите й стегнати бедра и малките, но пълни гърди, до устните й, които се открояваха червени като листчета на фуксия върху бялата й кожа. Разглеждайки я така, чувствата му изведнъж се пробудиха. Изпълни го внезапно страхотно желание за всички сладостни удоволствия, които му бяха отказвани; искаше му се още сега да стане от масата и да смачка Нанси в огромната си прегръдка, да почувствува в ръцете си нейното младо, стегнато, съпротивляващо се тяло, вместо робския, отпуснат вързоп, който толкова отдавна бе принуден да приема. В тоя миг той едва успяваше да преглъща, а гърлото му пресъхна от напора на друг апетит. Той бе чувал откъслечни тихи думички и забулени намеци за Нанси, които бурно разпалваха жаждата му, подсказваха му, че тази жажда може лесно да се утоли. Но с върховно усилие на волята той се овладя и продължи машинално да яде, впил пламналия си поглед в чинията.
„Друг път“ повтаряше си той, разбирайки, че трябва да е готов за важната среща след обед, че трябва да се въздържа, да се ограничава до часа на разговора със Соупър, защото този разговор можеше да е от решаващо значение за бъдещето на търговията му. Докато привършваше набързо обеда си, той не погледна отново към нея, въпреки че присъствието й го омагьосваше, а потъркването на тялото й о ръката му, когато прибра чинията му, го накара да стисне зъби. „Друг път! Друг път!“
Той мълчаливо прие бисквитите и сиренето, които тя му донесе, и бързо ги изяде, но когато свърши, се изправи, застана близо до нея и многозначително пъхна една монета в топлата й ръка.
— През последните седмици ти наистина добре се грижеше за мен — каза той и я погледна особено. — Няма да те забравя.
— О, господин Броуди, да не би да не идвате вече тук? — извика Нанси загрижено. — Ще ми е мъчно, ако не дойдете пак.
— Ще ти бъде ли мъчно? — отвърна той бавно. — Това е хубаво! Ние с тебе не си подхождаме зле, струва ми се. Но не се безпокой! Ще се върна. — Той замълча и после тихо добави: — Да! И може би знаеш за какво.
Нанси съумя да се изчерви и кокетно наведе глава. Въпреки че се бе страхувала от обратното, тя почувствува, че Броуди я е забелязал и е склонен да я облагодетелствува с вниманието си. Тя изпитваше интерес към него, бе очарована от силата му; тъй като не беше девственица, природата й се отзоваваше по-пламенно на излъчващата се от него жизнена сила. А толкова щедър беше с парите си този господин Броуди!
— Такъв голям човек като вас не може да намери нито особено в едно дребно същество като мен — измънка тя предизвикателно. — Вие дори не бихте пожелали да опитате.
— Ще се върна — повтори той, изгледа я втренчено, пронизващо, после се обърна на пети и излезе.
За миг тя остана съвсем неподвижна. Само очите й блестяха от задоволство, престорената й смиреност изчезна; тя изтича до прозореца и се изправи на пръсти да го проследи с поглед надолу по улицата.
Когато се върна в магазина, Броуди направи върховно усилие да разпръсне пламенните видения, които така приятно нахлуваха в съзнанието му, и се опита да подготви мислите си за предстоящото посещение на господин Соупър. Но на мислите му липсваше последователност и връзка; и този път както винаги той не бе в състояние да си състави някакъв определен, оригинален план за действие; щом започнеше да обмисля някоя идея, съзнанието му изведнъж се отплесваше и той отново си спомняше за Нанси, за топлия й поглед, за възможностите да устрои среща с нея. Отвратен, той се отказа от борбата. Тъй като почувствува, че ще трябва сляпо да изчака развоя на разговора, преди да се опита да му влияе, той стана и слезе от кантората в магазина, за да дочака пристигането на посетителя.
Както бе указано в писмото му, точно в три часа господин Соупър пристигна в магазина и Броуди, който го очакваше, веднага пристъпи напред и го поздрави. Но като си стиснаха ръце, Броуди сякаш усети повече твърдост и по-малко непринуденост в ръката на другия; той обаче потисна подозрението си и каза със силно престорена сърдечност:
— Заповядайте в кантората ми, господин Соупър. Времето е хубаво за този сезон. Да, наистина много меко време.
Но посетителят някак си не бе склонен да разисква за времето. Щом седнаха на противоположните страни на бюрото, той изгледа Броуди с формално любезно изражение и после отмести погледа си. Той добре разбираше положението на Броуди и в името на старите връзки бе решил да не бъде строг; но сега острата миризма на алкохол, която се носеше около домакина, и небрежния, фамилиарен начин, по който го бе поздравил, го настроиха силно против него. Самият Соупър бе човек със здраво установени възгледи по моралните въпроси, бидейки ревностен член на сектата на Плимутските братя, а освен това бе ентусиазиран сътрудник на Шотландското въздържателно дружество. Облечен в скъпи, добре ушити дрехи, той седеше в кантората, разглеждаше отлично поддържаните си нокти и сви устни по начин напълно противен на интересите на Броуди.
— Ако това ясно време се задържи, добре ще напреднат с оранта — продължаваше Броуди. Тромавият му разум не можа да се нагоди към враждебното отношение на събеседника, тъпият му мозък го караше да продължава да прави забележки по калъпа, установен от подобни разговори в миналото.
— Аз често се разхождам из полето, когато имам възможност. Да, наистина обичам да гледам как чифт яки коне обръщат тлъстата, богата земя.
Соупър го остави да продължава, после изведнъж го прекъсна със студен, язвителен глас:
— Господин Броуди, задълженията ви към моята фирма общо възлизат точно на сто двадесет и четири лири, десет шилинга и шест пенса. Дошъл съм по искане на съдружниците си да настоя за уреждане на сметката.
Броуди млъкна, сякаш някой бе гръмнал срещу него.
— Ка… какво? Какво приказвате?
— Разбирам, че сумата е голяма, но вие отлагахте изплащането на сметките ни при последните три посещения на нашия представител и поради голямата сума й обстоятелството, че сте наш стар клиент, реших, както може би сте предположил, да дойда лично и да настоя за изплащане.
В съзнанието на Броуди свирепо се вкопчиха в борба две противоположни сили — ярост поради поведението на Соупър и изумление от размера на дълга. Макар че нямаше документи, по които да провери, той веднага разбра, че споменатата от Соупър цифра сигурно е точна, колкото и да го поразяваше; тези хора никога не правеха грешки. Но леденото отношение на Соупър го слисваше, а фактът, че е безсилен да се справи с него, както би желал, го вбесяваше. Ако имаше тези пари, той би платил на Соупър незабавно и веднага би прекъснал отношенията си с тази фирма; но напълно съзнаваше, че му е невъзможно да направи това и с труд потисна гнева си.
— Вие сигурно ще дадете на един стар клиент като мене време да се оправи — успя да произнесе той, като прикрито признание за неспособността си да намери парите.
— Не сте ни платили нищо от повече от дванайсет месеца, господин Броуди, и ние естествено започваме да се безпокоим. Опасявам се, че съм принуден да настоя да платите сметката сега.
Броуди погледна него, после касата в стената, за която знаеше, че съдържа не повече от пет лири и напразно насочи мислите си към своята банкова сметка, от която бе останала нищожна сума.
— Ако не платите — продължаваше Соупър, — ще сме принудени да настояваме. Не ни е приятно, но ще трябва да настояваме.
Погледът на Броуди стана свиреп като на раздразнен бик.
— Не мога да платя — каза той. — Днес не мога да платя. Но няма да има нужда да настоявате, както казвате; трябва добре да знаете, че Джеймс Броуди е честен човек. Ще ви платя… Но трябва да ми дадете време да събера парите.
— Как смятате да направите това, ако мога да попитам, господин Броуди?
— Можете да питате, колкото си искате, но аз не съм длъжен да ви осведомявам. Всичко, което трябва да знаете, е, че ще си получите скъпоценните пари до края на седмицата. Казах, а думата ми е достатъчна гаранция.
Соупър го погледна и чертите му малко се смекчиха.
— Да — каза той след малко. — Зная. Зная, че имахте неприятност, господин Броуди. Тези компании с модерни магазини, които подбиват цените… — Той изразително сви рамене. — Но ние също си имаме неприятности и задължения, които трябва да посрещаме. В тия времена няма място за сантименталност в търговията. Но все пак… как точно стоят нещата с вас?
Броуди се опита да измисли убийствен отговор, но внезапно с мрачна насмешка му хрумна, че нищо не би стреснало събеседника му повече от голата истина.
— За две седмици имам приход по-малко от три лири — изтърси той рязко. — Как ви се струва това?
Соупър ужасен вдигна добре гледаните си ръце.
— Господин Броуди, вие ме поразявате! Казваха ми, но не вярвах, че сте толкова зле. — За момент той се загледа в суровото лице на Броуди, после каза по-любезно: — В борсовите среди има една поговорка, над която може да се позамислите. „Понякога е по-добре да съкратиш загубите.“ Съкратете загубите си, вместо да пропаднете. Не пробивайте с главата си каменна степа. Ще ми простите… но нали разбирате какво искам да кажа?
Той стана да си върви.
— Не разбирам! Какво по дяволите искате да кажете? — викна Броуди. — Аз съм тук, винаги съм бил тук и, ей богу, тук ще остана!
Соупър се спря на половина път до вратата.
— За ваше добро ви говоря, господин Броуди — каза той. — Каквото ви казвам, е съвет. Можете да го последвате или не, но опитът показва, че вие тук се намирате в невъзможно положение. На времето си тук сте имали великолепна работа, но сега тия хора до вас могат да ви бият по сто различни начина. Помнете, че сега сме 1881 година. Ние всички освен вас работим с нови идеи и нови методи. Колелата на прогреса са ви прегазили. Мъдрият човек разбира кога е победен и ако бях на ваше място, щях да затворя магазина и да спася, каквото мога. Защо не се измъкнете оттук и не започнете нещо друго? Такъв едър човек като вас би могъл да обзаведе ферма и да я разработи отлично. — Той искрено протегна ръка и на тръгване каза: — Няма да ни забравите в края на седмицата, нали!
Броуди гледаше подире му с неподвижно, безизразно лице, стиснал ръба на бюрото, докато жилите по гърба на ръцете му побеляха под тъмната, обрасла с косми кожа, а вените се издуха като възлести въжета.
— Да обзаведа ферма! — пошепна Броуди. — Той сигурно не знае колко малко ми е останало. — Мислите му с безумно съжаление се втурнаха навън, на открито, и той промълви: — Той все пак е прав. Това би било живот за мен, само да можех да го направя. Бих могъл да живея близо до земята, която толкова обичам, земята, която трябваше да е моя. Но сега вече не мога. Трябва да продължа борбата тук.
Сега вече Броуди разбираше, че ще трябва да заложи къщата, единственото си останало имущество, за да намери пари, с които да уреди сметките си със Соупър и да ликвидира останалите задължения, натрупали се постепенно върху него. Никой нямаше да знае; той щеше тайно да отиде при адвокат в Глазгоу, който да уреди всичко, но още отсега изпитваше неясното чувство, че къщата му вече не му принадлежи. Струваше му се, че е принуден със собствените си ръце да започне събарянето и разрушаването на солидната сграда, която камък по камък, като постепенно израстващ замък на надеждите му, се бе издигала пред очите му. Той обичаше къщата си, но сега трябваше да я заложи, за да спаси честта на името си. Преди всичко трябваше да запази ненакърнено името си на почтен и честен търговец, трябваше веднага да докаже, че той — Джеймс Броуди не остава длъжен никому нито стотинка. Имаше неща, които той не можеше да направи! После изведнъж, отклонен от внезапен контраст, сякаш си спомни нещо друго. Очите му блеснаха, долната му устна бавно се издаде напред, устата му се изкриви в лека усмивка. Насред пустинята на грижите си той изведнъж забеляза зелен оазис на наслаждения. Имаше неща, които той можеше да направи! Мрачен, скрил в душата си тайната си цел като тайната на някое престъпление, той напусна магазина, без да го заключи, и бавно закрачи към „Герба на Уинтъновци“.


VII

Госпожа Броуди почиваше на кушетката в гостната — това беше необичайна отпуснатост от нейна страна, особено в този ранен следобеден час, когато би трябвало прилежно да се занимава с миенето на чиниите. Днес обаче силите я бяха напуснали по-рано от обикновено и беше почувствувала, че трябва да си почине, преди да се свечери.
— Толкова съм отмаляла — бе забелязала тя на баба Броуди, — като че ли ей сега ще ми прилошее. Струва ми се, че трябва мъничко да си полегна.
Старицата я изгледа с укор, побърза да излезе от стаята от страх да не би да я помолят тя да измие съдовете, и отговори:
— Зная, че не ти трябва много, за да се разстроиш: все пъшкаш и охкаш за здравето си напоследък. Когато бях на твоите години, вършех два пъти повече работа и окото ми не мигаше.
Въпреки това, щом тя излезе, Мама отиде тихичко в гостната, полегна и сега, почувствувала се по-добре, освежена и ободрена, лениво разсъждаваше, че ако беше превърнала в навик тази кратка следобедна почивка на по-млада възраст, може би щеше да се запази по-добре; все пак беше благодарна, че от десет дена насам не беше изпитала мъчителната спазма, а само онази провлечена болка, с която бе свикнала толкова отдавна, че почти не й обръщаше внимание.
Бяха изминали около три седмици, откакто парите бяха изпратени на Мат, но ако се съдеше по неговото мълчание, четиридесетте лири можеше да са все още на сигурно място в касите на Мак Севич. Дори като си помислеше за това смешно, омразно име, побиваха я леки тръпки: много усилия й струваше да скъта оттук-оттам първата вноска за дълга си, да отделя и да пести скъпернически, за да може от време на време с радост да пусне няколко монети в специално отредената тенекиена кутия, скрита в личното й чекмедже за тази важна цел. Поради мъчителната трудност, с която събираше парите, струваше й се, че следващите две години дългът щеше да виси заплашително над главата й като вечно готов да я посече меч.
Всичко това, разбира се, беше свързано за нея с Мат и сега, сред тревожните мисли за положението, в което се намираше, за нея бе достатъчно само да се сети, че той се завръща, за да се оживи лицето й от бледа усмивка. В дълбините на сърцето си Мама беше твърдо убедена, че щом се завърне, Мат ще й протегне ръка с обич и състрадание и с една дума ще я освободи от тази терзаеща отговорност. Ъглите на стиснатите й устни се отпуснаха, когато си помисли, че още малко и нейният син ще бъде отново в прегръдката й, ще я утеши и стократно ще я възнагради за свръхчовешкото усилие, което бе направила заради него. Представяше си последните етапи на пътуването му, виждаше го нетърпелив и мъжествен да крачи по палубата на кораба, стремително да слиза на сушата, сетне да бърза припряно по многолюдните, шумни улици, да седи неспокойно в ъгъла на железопътното купе и най-после стремглаво да се качва на файтона, който щеше да го доведе пак при нея.
Видението на неговото завръщане витаеше пред нея, заслепяваше я с близостта си и въпреки това, когато погледна безцелно през прозореца и най-сетне си даде сметка, че пред портата е спрял натоварен с багаж файтон, челото й се набръчка от съмнение, сякаш не можеше да повярва на очите си. Това не можеше да бъде Мат… нейното момче… родният й син… И все пак, като по чудо, това беше той, завърнал се най-сетне при нея; той слизаше от файтона нехайно, сякаш не беше пропътувал три хиляди мили по море и суша, за да дойде при нея. С внезапен вик Мама се повдигна, стъпи на крака, изтича презглава навън и беше го стиснала в прегръдките си, кажи-речи, преди той да слезе от файтона.
— Мат! — задъхваше се тя, омаломощена от напиращите си чувства. — О, Мат!
Той се дръпна малко назад, недоволен.
— По-спокойно, Мама! Полека! Още малко и ще ме удушиш.
— О! Мат! Милото ми момче! — шепнеше тя. — Най-после се върна при мене!
— Стига, Мама! — извика Мат. — Не ме заливай със сълзи. Аз съм свикнал на сух климат. Хайде, стига новата ми вратовръзка не е носна кърпа!
При тези възражения тя най-после го пусна от прегръдката си, но не искаше да го остави съвсем и вкопчила се с обич в неговия ръкав, сякаш се боеше, че може да го загуби отново, горещо възкликна:
— Просто не мога да повярвам, че си отново при мене, синко. Уморените ми очи се радват да те видят, защото аз мислех за тебе в момента, когато пристигна. Ти много, много ми липсваше!
— Е, ето че сме си пак тука, старо — присмя й се той; — пак в същия стар Ливънфорд, в същата стара бащина къща, при същата стара Мама!
Госпожа Броуди го погледна с безкрайна обич. Всичко тук можеше да е същото, но той беше се променил, беше съвършено различен от незрелия младеж, който я бе напуснал едва преди две години.
— Божичко! Мат! — извика тя. — Изглеждаш толкова елегантен! Има в тебе нещо, от което просто ми се спира дъхът. Сега си вече мъж, синко!
— Вярно — съгласи се Мат, разглеждайки всичко наоколо си освен нея. — Аз понаучих някои и други неща, откакто се разделихме. Скоро ще им покажа в това старо градче какво се нарича вкус. Дявол да го вземе, колко дребно ми се вижда всичко тука, като го сравня с това, на което съм свикнал! — След това той извика на файтонджията със заповеднически тон:
— Внес багажа ми, бързо!
Майката с гордост забеляза, че той, който беше заминал с едно малко, обковано с пиринч сандъче, сега се връщаше с безбройно много чанти и куфари; пък и можеше ли той в онзи паметен ден, когато тя го остави да изпърполи изпод нейните крила, да се обърне към някои файтонджия с тон на такова властно пренебрежение? Тя не можа да се въздържи и да не изкаже изпълненото си с любов възхищение от промяната, докато влизаше подир високомерния си син в хола.
— Ах, това не е нищо! — нехайно възкликна Матю. — Там свикнах да имам цяла свита слуги — черни, нали знаеш? И човек така свиква да ги командува насам-натам, че няма нищо трудно да накараш да потича този стар гари валла. Само че трябва да му се плати, Мама, нали! Случайно нямам дребни пари в момента. — Целият му вид изразяваше чувството, че стои по-високо от задължението да плати на някакъв си файтонджия и с последен снизходителен поглед той се обърна и влезе в къщата. Мама изтича да си вземе портмонето и веднага уреди сметката, а когато се върна и грижливо затвори вратата, да не би внезапно отново да й отнемат сина, купчината куфари в хола я зарадва, в сърцето й от щастие звучаха думите:
„Върнал се е! Мат се е върнал завинаги!“
Намери го в кухнята, където се беше излегнал в креслото с протегнати напред крака, с ръце, увиснали от облегалките, с лъхаща от цялата му поза великосветска скука.
— Много уморително пътуване! — промърмори Мат, без да си помръдне главата. — Намирам, че влаковете тук са много шумни. Просто дяволски те заболява главата:
— Почини си… почини си тогава, момчето ми — възкликна Мама. — Сега си у дома и това е най-важното. — Тя замълча, понеже искаше да каже толкова много неща, че не знаеше откъде да започне, а от друга страна разбираше, че не може да си позволи да задоволява себичното си любопитство, преди да възстанови силите му с някоя хубава закуска, приготвена от собствените й любещи ръце.
— Страшно искам да чуя всичко, което ще ми разкажеш, Мат — рече тя, — но нека първо ти приготвя нещичко да си хапнеш.
С махване на ръката той отхвърли предложението за закуска.
— Защо не, скъпи!… Малко студена шунка или чиния чорба от леща. Сигурно ще ти дойде добре. Нали си спомняш онази хубава, хранителна супа, гдето я правех едно време за тебе? Винаги си я обичал.
Мат решително поклати глава и каза:
— Сега не ми се яде. Сега съм свикнал да вечерям по-късно… Освен това аз позакусих в Глазгоу.
Това малко я огорчи, но тя все пак настоя:
— Сигурно си жаден след пътуването, синко. Пийни една чаша чай. Никой друг не може да го прави като мене.
— Е, добре — съгласи се Мат. — Давай чая, щом не можеш да измислиш нещо по-хубаво!
Мама не разбра какво се криеше в тия думи и обзета от трескава любов, се втурна да му приготви чай, а когато донесе голямата чаша, от която се вдигаше пара, тя се настани на ниско столче пред него и почна да следи с жадни очи всяко негово движение. Мат не се смути от ненаситния й, втренчен поглед и както сърбаше чая, небрежно извади от джоба си светла кожена табакера, взе дебела пура, издърпа от нея сламката и я запали, показвайки с действията си по-ясно, отколкото би могъл да го обясни с думи, че е господар на себе си, че е истински светски човек.
Докато изучаваше непринудените му движения и се възхищаваше от модния, малко небрежен вид на неговия костюм от гладък, светъл плат, тя забеляза с известна загриженост, че лицето му беше се променило, че то се беше състарило повече, отколкото бе очаквала. Особено очите му бяха се състарили и изглеждаха по-тъмни от преди, а тънка мрежа от бръчки окръжаваше ъглите на клепачите; чертите му бяха се изострили, цветът на кожата бе станал по-нездрав, почти с жълтеникав оттенък, а бузите като че бяха силно опънати върху рамката на челюстите. Сега Мама беше убедена, че след раздялата му с нея някаква сурова и мъчителна преживелица бе помрачила живота му и понеже сметна, че малко се е посъвзел, каза му с нежен тон:
— Разкажи ми всичко, Мат.
Синът й я изгледа изпод полупритворени клепачи и рязко отговори:
— Какво да ти разкажа?
— Ами че всичко, синко! Не можеш да излъжеш майчиното око. Никой е бил жесток към тебе… и несправедлив. Но аз зная толкова малко. Разправи ми защо напусна Индия и какво… Какво се е случило на връщане?
Очите му се отвориха повече; той размаха пурата и веднага стана приказлив.
— Ах, това ли! — започна той. — Това е лесна работа. Няма нищо за разправяне. Просто напуснах службата си, защото ми дойде до гуша. Да си кажа правичката, Мама, не можех да понасям този проклет канцеларски плъх - началника на службата. Във всичко намираше грешка. Случеше ли се малко да закъснея сутрин след някоя вечер, прекарана в клуба, или пък да си позволя един ден отпуска, само за някоя малка забава, нали разбираш, ставаше просто непоносим. — Мат изгледа майка си с обиден вид, смукна от пурата си и добави с възмущение: — Нали знаеш, никога не съм понасял да ми се налагат. Никога не съм бил от тези, които търпят да им заповядват. Не ми е по характера. Затова му казах направо какво мисля за него и му обърнах гръб.
— Не поприказва ли за това с господин Уалди, Мат? — запита го Мама, споделяйки негодуванието му. — Той е от Ливънфорд и е добър човек. Известен е със своята справедливост.
— Че точно за него говоря, за тази свиня — раздразнено се сопна Мат. — Тъкмо той се опитваше да се държи с мене като с някой кули, а не като с господин! — добави той. — Той не е нищо повече от един проклет, христолюбив експлоататор.
Мама го погледна леко разтревожена и объркана.
— Това ли е причината, синко? Не е било право да се държи така с тебе. — Тя помълча и плахо додаде: — Ние мислехме, че може да е поради здравето ти?
— Здравето ми е непоклатимо като канара — рече навъсено Матю. — Всичко беше заради тази омразна работа. Всичко друго ми харесваше там. Чудесно щях да живея, ако ме бяха оставили на мира. Но няма да му дам да ме тъпче, тая стара свиня. Аз пак ще отида в чужбина… в Бирма или този път в Малая! Няма да остана в това нищожно градче след всичко, което съм видял.
На госпожа Броуди се сви сърцето. Нейният син, който едва си беше дошъл у дома, който току-що се бе върнал в нейните прегръдки, още с първото отваряне на устата говореше, че ще я напусне, че отново ще се запъти като Александър Велики да търси нови завоевания в онези диви чужди страни, пред които тя изпитваше ужас.
— Поне за малко недей мисли за това, мили — промълви Мама с треперещ глас. — Може да си намериш тука работа, която да ти допадне повече. Тогава няма да има нужда пак да ме оставяш.
Мат отривисто се засмя.
— Нима допускаш, че бих могъл да живея в такава дупка след живота, който водех там! Какво можеш да ми предложиш тука в замяна на онзи живот? Помисли си — извика той. — Там имаше клуб, вечери в дома на офицера, танци, конни надбягвания, състезание на поло, слуги, които трепереха за мене — всичко, което можех да пожелая.
Той така я заслепи с романтичните си измислици, че тя го виждаше да се движи в най-висшите кръгове, да седи на полкови вечери рамо до рамо с офицери с червени парадни мундири и с дами, облечени в лъскав сатен, и сломена, защото не бе в състояние да му предложи нищо подобно в замяна, Мама можа само безпомощно да каже:
— Зная, че у нас няма такива неща, синко. Но аз ще… ще направя всичко, каквото мога, ще се грижа за теб, да се чувствуваш добре тука.
Синът й не й отговори и красноречивото му мълчание я накара да се подвоуми, изумена, че разговорът върви така мудно, сякаш след двегодишна раздяла той нямаше какво да й разкаже, нямаше желание да узнае как е живяла тя в негово отсъствие.
— Добре ли пътува на връщане? — най-после се реши да го попита тя.
— Сносно. Доста добре — отвърна Мат. — Времето беше хубаво, но към края се отегчих. Слязох от кораба в Марсилия.
— Нали там ти изпратих… твоите пари — колебливо забеляза Мама. — Получи ли ги?
— Да, получих ги — небрежно отговори Мат. — Но мина много време, докато дойдат. Мъчно се получават и лесно харчат.
— Сигурно са ти трябвали за нещо много важно всичките тези пари, Мат?
— Точно така — отвърна синът. — Аз имах нужда от тях, това е достатъчно, нали?
— Прав си, Мат — съгласи се госпожа Броуди. — Разбрах от телеграмата, че са ти крайно необходими. Но това бяха толкова много пари!
— Много, глупости! — сърдито се сопна Мат. — Както приказваш, ще си помисли човек, че тези пари не са били мои. Не съм ли работил за тях? Не съм те ограбил. Те си бяха мои и можех да ги харча, както поискам.
— Да ги харчиш — повтори тя; — но те са ти трябвали за нещо по-важно, а не за да ги харчиш.
Мат избухна в гръмогласен смях.
— Мама! Ти ще ме умориш! Нали знаеш, че си дойдох по суша. Как може да пътува човек без малко пари за харчене? — Той спря да се смее и я изгледа с престорена сериозност. — Ще ти кажа какво направих, Мама. Обиколих всички слепи просяци в Париж и разделих парите между тях. Това беше последното дребно забавление, което си позволих във веселия Париж, преди да се върна у дома, в това прекрасно кътче земя.
Това съвсем зашемети Мама, пред очите й изплува образът на Париж, за да я увери недвусмислено, че се е унизила, че се е натикала в лапите на нечестиви лихвари с единствената цел да изпрати сина си с пълна кесия всред безпътните наслаждения на покварения град. За какви ли необуздани и безразсъдни буйства на Мат щеше да бъде принудена да плаща данък в течение на следващите две години? Въпреки пламенната си обич тя каза с упрек и с голям риск да го обиди:
— Ах, Мат! Бих предпочела да не беше ходил на такова място! Не искам да кажа, че си употребил парите за лоши неща, мили, но този… този град трябва да е пълен със съблазни за един младеж. Страх ме е, че това е било погрешна стъпка, и съм сигурна, че Агнес ще си помисли същото.
Той пак грубо се изсмя:
— Какво мисли или казва Агнес има сега за мене същото значение, както скърцането на някоя стара обувка. Много добре зная какво би си помислила, а колкото за приказките й, в тях има прекалено много черковни песнопения за моя вкус. Аз никога вече няма да седна на нейната кушетка. Не! Тя не е жена за мене, Мама! Между нас всичко е свършено!
— Мат! Мат! — изтръгна се от Мама. — Не говори така! Сигурно не го казваш сериозно. Агнес е привързана към теб.
— Привързана! — троснато отговори той. — Нека пази привързаността си за тези, които я искат. Какво друго има у нея? Нищо! — многословно продължи Мат. — Че аз познавам жени, които имат в малкото си пръстче повече, отколкото тя в цялото си тяло. Чар! Живост! Живот!
Госпожа Броуди бе ужасена и както гледаше умолително сина си, внезапно й хрумна нещо.
— Да не си нарушил обещанието си, синко? — попита тя с уплашено тръпнещ глас.
Мат я изгледа със странен поглед, като се питаше дали старата мисли, че още е вързан за полите й. Може да е бил прекалено непредпазлив с нея.
— Само по някоя чашка холандска ракия от време на време — спокойно отговори той. — Там се налага да пийваме, нали знаеш, заради черния дроб.
Тя веднага си представи черния му дроб като сух, попиващ сюнгер, който го кара да пие алкохол, за да го напои, и щастлива, защото той се бе завърнал там, където в двоен смисъл климатът е по-умерен, смело отвърна на предизвикателните му думи:
— Агнес е добро момиче, Мат! Тя би била спасително пристанище за който и да е мъж. Тя ти беше вярна. Ти ще й разбиеш сърцето, ако я изоставиш сега.
— Добре, Мама! — приветливо отговори Мат. — Не се тревожи! Не се вълнувай! Ще се видя с нея, щом искаш. — Изведнъж му дойде на ума, че откакто се е обогатил с по-голям житейски опит, може да е забавно да се види отново с госпожица Мойр.
— Това е хубаво от твоя страна, синко. Иди да я видиш. Аз знаех, че ще го направиш заради мен. — Веднага й олекна, понеже почувствува влиянието на любовта си над него, понеже знаеше, че щом се съберат младите, всичко ще се оправи. Ако той бе кривнал, Агнес щеше да го върне в правия път, а сега под влиянието на страха, че той може изведнъж да оттегли обещанието си, бързо продължаваше да го съветва:
— Страх ме е, че си водил много весел, живот там, отвъд морето, Мат. Не те упреквам, моето момче, защото трябва да е било трудно да мислиш само за благочестивите неща в живота. — Неясните му намеци я бяха поразили; трябваше да узнае повече, трябваше на всяка цена да се успокои. И тя продължи да разпитва: — Но нали си чел по една глава от библията всеки ден, синко?
Мат неспокойно замърда на стола си и я погледна с негодувание.
— Говориш също като стария Уалди, Мама — отвърна той нетърпеливо. — Остава да ме питаш дали съм ходил по Чоуринджий Роуд с текст от светото писание, закачен на врата ми, и дали съм влачил със себе си библията, когато съм излизал да се разхождам по площада вечерта.
— Недей така, Мат. Недей. Не обичам, когато говориш така лекомислено — разтрепера се Мама. Той съвсем не успокояваше подозренията й, а ги изостряше. — Може би сега, като си се върнал, ще ходиш пак с Агнес на молитвеното събрание. Толкова много държа на тебе сега. Искам да бъдеш щастлив, а пък без добродетелност никога няма щастие в този живот, мили.
— Какво разбираш ти от щастие? — рязко отговори Мат. — Ти и преди винаги си имала окаян вид.
— Ще отидеш на събранието с Агнес, нали, Мат? — настояваше Мама. — Опитай само веднъж, за да ми доставиш удоволствие.
— Ще видя — уклончиво отговори той. — Ще отида, ако искам да отида, но стига си ми чела проповеди. Не обичам това, не съм свикнал с него и няма да го търпя.
— Аз зная, че ще отидеш заради мене — пошепна госпожа Броуди и сложи загрубялата си ръка на коляното му. — Знаеш, че Мери не е тука сега и аз нямам никого освен теб. Ти винаги си бил моето момче!
— Да, научих се, че Мери не била тука — захихика той. — Къде е отишла след онова малко премеждие?
— Шт! Шт! Не говори така — припряно го прекъсна Мама. — Това са срамни приказки. — Тя замълча потресена, сетне додаде: — Ние мислим, че е в Лондон, но в къщи е забранено да се споменава името й. За бога, не говори така пред баща си.
Мат блъсна нейната милваща ръка.
— Какво ме интересува баща ми — разлюти се той. — Сега съм мъж. Мога да правя, каквото си поискам. Вече не ме е страх от него.
— Зная това, Мат! Ти си чудесен мъж — закотка го майка му, — но баща ти имаше ужасни неприятности, след като ти си замина. Моля те да не го ядосваш. Ако го ядосаш, най-много ще си изпатя аз. Не му казвай нищо за тези работи, които разказа на мен. Той толкова лесно се гневи напоследък, че те може да не му харесат. Той се тревожи… търговията не върви както едно време.
— Пада му се — навъсено рече Матю и стана с чувството, че майка му, както винаги, го бе раздразнила. — Да не мислиш, че давам пукната пара за това, което става с него. Само да се опита да се залови с мене, толкова по-зле за него. — Той се запъти към вратата и добави: — Сега ще се кача горе да се измия.
— Добре, Мат. Стаята ти е приготвена. Аз я поддържах готова за тебе от деня на заминаването ти. Жива душа не е влизала в нея и ничия ръка, освен моята, не я е докосвала. И леглото ти е добре проветрено. Върви и се освежи, а пък аз ще сложа масата за чай, докато си горе.
Мама жадно го наблюдаваше в очакване на някакъв израз на благодарност за грижите й, но синът й още беше обиден и отиде в хола, без да й каже дума. Тя го чу да взима един от куфарите и да се качва по стълбата; наострила уши, вслушвайки се във всяко негово движение горе, тя го чу да влиза в стаята на баба си, чу неговия нов, високомерен смях, когато поздрави старицата с бурно многословие. Въпреки неспокойната й обърканост шумът, който той вдигаше горе, й носеше утеха; изпълни я горещо чувство на благодарност, понеже усещаше неговата близост; нейният син беше наистина у дома, до нея, след всичките тежки месеци на раздяла. Тя тихичко пошепна благодарствена молитва и бързо се залови да приготвя вечерята.
Скоро в кухнята се втурна Неси. Видяла куфарите в хола, тя се спусна развълнувана към майка си и се развика:
— Дошъл ли си е, Мама? Какви големи куфари! Къде е той? Донесъл ли ми е подарък от Индия? Ах! Искам да видя Мат! Къде е той? — Госпожа Броуди й каза и тя се затича горе, нетърпеливо викайки Мат, цялата пламнала от желание да го види. Обаче след няколко мига Неси бавно слезе долу и пак застана пред майка си, но този път потисната, с начумерено лице, с обичайното си обидено изражение. Безкрайната й възбуда бе съвършено угаснала. — Аз почти не го познах — забеляза тя със своя тон на възрастен човек. — Съвсем не прилича на нашия Мат. Той като че ли ни най-малко не се зарадва, че ме видя.
— Хайде, Неси — възкликна Мама, — ти бълнуваш. Той е бил много дълго на път. Дай му време да си отпочине.
— Когато влязох, той пиеше нещо от мъничко кожено шишенце. Каза ми да не му преча.
— Той трябва да си разпакова куфарите, дете. Не бъди толкова нетърпелива. Има да мисли и за други неща освен за тебе.
— Когато го попитах за моя компас, каза ми, че го бил изхвърлил: каза ми нещо, което не разбрах… уж, че приличал на твоя нос.
Госпожа Броуди силно се изчерви, но не отговори. Чувствуваше се сигурна, че Неси нещо греши, че трябва да е неправилно разбрала забележката на Мат, но все пак й домъчня при мисълта за намека, който тя може би е съдържала.
— Мислех си, че ще ми е донесъл някоя мъничка огърлица от корали или нещо подобно — не млъкваше Неси. — Баба е също ужасно ядосана, казва, че е могъл да се сети и да й донесе нещо за спомен. Май че не е донесъл нищо за никого.
— Не бъди егоистка, Неси! — остро извика Мама и изля в този упрек всичките насъбрали се у нея чувства. — Има достатъчно други неща, за които брат ти може да си харчи парите, без да ги пилее за тебе. Да не съм чула от тебе нито една дума повече! Марш да повикаш баба си да слезе да препече хляб! — Стиснала устни, госпожа Броуди наведе главата си още по-рязко, в своята вечна поза на преклонност, и безропотно се залови да слага масата за чай.
Когато наближи времето за чая, Матю слезе долу в кухнята. Слаба руменина оцветяваше жълтата кожа на издадените му скули, той беше станал много по-приказлив, отколкото при пристигането си; доловила лек, но твърде красноречив мирис в дъха му, Мама мигновено разбра, че се е подкрепил за срещата с баща си. Като го наблюдаваше скришом, тя схвана, че въпреки самохвалните приказки той се боеше от предстоящата среща; веднага забрави скорошното си унижение и всичко в нея отново се пробуди, за да го закриля.
— Седни на масата, на своя стол, синко! Не се изморявай повече.
— Няма нищо, Мама — отговори той. — Ще постърча малко прав. Схванах се от пътуването през последните дни. Приятно ми е, като се пораздвижа малко. — Той се въртеше неспокойно из стаята, пипаше нервно всичко, което можеше да досегне, току поглеждаше часовника и все й се изпречваше на пътя, докато тя ходеше от килера към масата и обратно.
Баба Броуди, влязла зад гърба му и седнала край огнището, извика:
— Брей! Какво сновеш като совалка! Това да не е някой навик, който си взел от онези чернокожи, да ходиш насам-натам? Просто ми се завива свят, като те гледам. — Тя все още беше ядосана, че не е получила от него подарък.
Най-после Мат седна заедно с другите на масата. Въпреки цялата му съпротивителна сила, колкото повече времето наближаваше към пет и половина, толкова повече той се плашеше; всички взимани от дни насам твърди решения да посрещне смело баща си и да докаже, че е човек с житейски опит, започнаха да се топят, а непоколебимото му намерение да запази при тази първа среща равнодушна самоувереност постепенно изчезваше. На връщане у дома за него бе лесно да си казва, че пет пари не дава за баща си, но сега, седнал на стадия си стол, на същата маса, между стените на същата непроменена стая, в очакване и с уши, наострени да чуят познатите твърди, тежки стъпки, той отново бе връхлетян и завладян от старите, свързани с тях представи, загуби целия си новопридобит външен блясък и смелост и отново се превърна в нервно чакащо момче. Инстинктивно Мат се обърна към майка си и за своя досада видя бистрите й очи да го гледат със съчувствено разбиране. Той схвана, че Мама долавя неговите чувства, че вижда опасенията му, и извика, обзет от гневно негодувание към нея:
— Какво гледаш сега? Човек може да се пукне от яд, — когато го гледаш така. — Той втренчи поглед в нея, докато тя не сведе очи.
В пет и половина го стресна добре познатото хлопване на вратата; този звук съвпадаше до секунда с определения час, защото след продължителен период на неспазване на времето за хранене, без да обръща каквото и да било внимание на търговията, Броуди беше възобновил навика си да бъде педантично точен. Сега, при влизането на баща му в стаята, Матю събра силите си, овладя движенията на ръцете си, приготви се за яростно словесно нападение. Но Броуди не проговори, дори не погледна сина си. Той седна и започна спокойно да пие чая, който като че ли му доставяше безгранична наслада. Матю се смути. В никоя от картините, които си беше рисувал за тази среща, не беше се случвало нищо подобно и сега той изпита почти непреодолим подтик да извика като изпаднал в немилост ученик: „Погледни, татко, аз съм тук! Обърни ми внимание!“
Обаче Броуди не му обръщаше внимание, а мълком продължаваше да се храни, забил поглед право пред себе си и без да промълви нито дума, докато на всички започна да се струва, че няма намерение да забележи своя син. Най-после, след дълго време, когато напрежението в стаята бе станало почти непоносимо, той се обърна и погледна Матю. С проницателен поглед, който виждаше всичко и изразяваше всичко, който пронизваше външната черупка на престорената смелост на сина му забиваше се в меката, гърчеща се плът под нея, проникваше и осветяваше потайните дълбини в ума на Матю и сякаш казваше: „Така, най-после ти се върна. Познавам те! Ти си все същият безволев хлапак, а сега си претърпял и неуспех!“
Матю сякаш видимо се смали на ръст под този поглед и макар че се бореше с всички сили да гледа баща си в очите, не можа да издържи. Неговият поглед трепна, отмести се и сякаш за да унижи безкрайно надутата му суетност, се заби в земята.
Броуди грозно се усмихна и след като, без да промълви нито дума, бе сразил и подчинил сина си, отвори уста и каза късо, с язвително натъртване:
— Ти пристигна!
И все пак в тези малки по обем, прости думи бяха вложени десетина саркастични, неприятни значения. Мама се разтрепера. Изтезаването на сина й бе започнало и макар и да виждаше, че то щеше да бъде по-лошо, отколкото бе очаквала, не смееше да каже нито дума от страх да не влоши настроението на мъжа си. Очите й спряха върху нейния Мат с ужасено, съчувствено съжаление, а Броуди продължи:
— Истинско удоволствие е да види човек отново твоето смело, хубаво лице, макар и да е станало жълто като жълтица. Като си помисля сега, лицето ти винаги е било бледо, но от златото, което си спестил отвъд морето, направо те е хванала жълтеница. — Намерил отдушник за всичките си огорчения и мъки през последните месеци в тези жлъчни нападки, той започна да се разпалва и измери Матю с критичен поглед.
— Струваше си, че замина, дума да не става, струваше си — продължи той. — Сигурно си ни донесъл цели купища злато от чуждите страни, където си робувал. Сега трябва да си богаташ? Богат ли си? — подметна той пак.
Матю мрачно поклати глава и при това мълчаливо отрицание веждите на Броуди се вдигнаха с безгранична подигравка.
— Какво? — викна той. — Не си донесъл цяло състояние? И таз хубава. Пък аз, като съдех по начина, по който си се разхождал из Европа, и по разкошните големи куфари в хола, помислих, че имаш цели планини от пари. Тогава, щом не си толкова богат, защо я докара дотам, че те изхвърлят от службата?
— Не ми харесваше — измънка Матю.
— Я гледай, я гледай? — забеляза Броуди тъй, сякаш говореше на всички присъствуващи. — Не му харесвала службата. Трябва да е големец, за да не може лесно да му се угоди; при това е достатъчно откровен и честен да си признае, че не му харесвало. — След това се обърна към Матю и вече с по-суров тон възкликна: — Да не би да искаш да кажеш, че службата не е харесала теб? Тука, в Ливънфорд, ми казаха, че направо те изритали оттам… че самият ти вид толкова им омръзнал, колкото и на мене. — Той замълча, сетне продължи приветливо: — Все пак може би не съм справедлив спрямо тебе. Не се съмнявам, че имаш пред вид нещо блестящо… някоя чудесна нова длъжност. Нали?
Неговият тон изискваше отговор и Матю промърмори: „Не.“ Сега той изпитваше към баща си мрачна омраза, чиято сила го разтърси; обзет от чувството, че е непоносимо унижение да говорят така на него, обиколилия света, опитния, обигран денди, той се кълнеше вътрешно, че макар и да не оказва сега съпротива, когато събере сили, когато се съвземе от пътуването, ще си отмъсти за всички обиди.
— Нямаш нова длъжност, на която да постъпиш! — продължаваше Броуди с престорена приветливост. — Нито длъжност, нито пари! Върнал си се само за да живееш на гърба на баща си. Върнал си се като бито псе. Сигурно мислиш, че е по-лесно да бъркаш в моята кесия, отколкото да работиш.
Матю потрепера с цялото си тяло.
— Какво! — провикна се Броуди. — Студено ли ти е? Това сигурно е поради рязката промяна след голямата жега, която си бил принуден да понасяш, когато си работил в чужбина, докато си хванал жълтеница. Скъпата ти майка ще трябва да ти извади малко топли дрехи от твоите разкошни големи куфари. Добре си спомням, че все те навличаше с фланели, когато беше момче. А нима сега, когато си станал смел, пълнолетен мъж, бива да те остави да се простудиш? Не! Не! Ти си ни премного скъп и мил, за да допуснем такова нещо. — Той подаде чашата си да му налеят още чай и забеляза: — Отдавна вече не ми се е услаждал толкова чаят! Просто ми се отваря апетит, като виждам пак мизерната ти мутра.
Матю не можеше да търпи повече тези гаври, престана да се преструва, че яде, стана и угнетено измънка, обърнат към Мама:
— Не мога да понасям повече! Не искам чай. Ще изляза!
— Седни! — изрева Броуди и го блъсна на мястото му със стиснат юмрук. — Веднага да седнеш. Можеш да си отидеш, когато аз ти кажа, но не и преди това. Не съм още свършил с тебе. — И когато Матю се отпусна на мястото си, Броуди язвително продължи: — Нима ще ни лишиш от удоволствието да бъдем в твоето общество? Отсъствувал си две години, пък не можеш да останеш в къщи две минути. Нима не виждаш, че всички чакаме да чуем да ни разкажеш чудните приключения, които си имал там, отвъд морето? Просто сме те зяпнали в устата. Хайде, разкажи ни!
— Какво да ви разкажа? — мрачно полита Матю.
— За великолепните ти вълнуващи преживелици отвъд морето. За раджите и принцовете, с които си ял и пил… за слоновете и тигрите, които си убил… само че разказвай по-бързо, за да нямаш време да измисляш. Предполагам, че трябва да си страшен храбрец сега? Сигурно няма нищо, което да не можеш да направиш?
— Може би мога да направя повече, отколкото мислиш — полугласно промърмори Матю.
— Хайде де! — подигравателно се изсмя Броуди, улавяйки се за тези думи. — Ти искаш да ни изненадаш, нали? Това е все същата стара история като преди, все чуваме какво ще направиш. Никога какво си направил, но винаги какво ще направиш в бъдеще! Дявол да го вземе! Като те гледам такъв смачкан и с тези безвкусни контешки дрехи, започвам наистина да се чудя какво ще направиш. — Нарасналият му гняв почти го задушаваше, но той се овладя с усилие и продължи със същия спокоен, ироничен тон: — Е, няма значение. Такова щастие е, че си се върнал, че не бива да бъдем твърде взискателни към теб. Най-важното е, че си се върнал здрав и читав след всички ужасни опасности, за които не искаш да говориш поради прекалена скромност. Трябва да поместим в „Адвъртайзър“ съобщение за твоето връщане. Тогава всичките ти прекрасни приятели и особено приятелките ти ще узнаят, че си се прибрал. Те ще се струпат около тебе като мухи около гърне мед. Това и харесваш, нали: да те ухажват жените и да тичат подир тебе?
Матю не отговори и след кратко мълчание Броуди продължи, подигравателно свил устни:
— Предполагам, че идущата неделя твоята майка ще те издокара и ще те заведе на черква да ти се възхищават всичките прекрасни богомолци. Можеш дори да се вмъкнеш пак в хора, ако си достатъчно угодлив, та всички да чуят как ще издигнеш сладкия си глас за възхвала на господа! Много мъжествено нещо е да пееш пак в хора, нали? Отговаряй, чучула такава. Чуваш ли какво ти казвам?
— Няма да пея в никакъв хор — сопна се Матю и мрачно помисли колко подхождаше на баща му да изрови някой спомен от миналото и да го използува за подигравка, за да постави него, сина си, в смешно положение.
— Блудният син отказва да пее — присмиваше се Броуди. — Чували ли сте такова нещо… А има такъв хубав, нежен глас. Е, мили мой — продължи той с ръмжене, — ако не искаш да пееш за майка си, ще пееш на мен. Ще ми пееш, каквото ти свиря. Не мисли, че не те виждам цял-целеничък какъв си! Виждам те! Ти опозори и себе си, и мене. Не си благоволил да си гледаш работата като мъж… Трябваше да се върнеш у дома, при любвеобилната си майка, като набито псе. Но да не мислиш, че това ще мине и при мене. Ще се държиш прилично, когато съм наблизо, или, бога ми, толкова по-зле за тебе. Разбираш ли какво искам да ти кажа? — Той рязко стана от масата и свирепо се втренчи в сина си. — Още не съм свършил с теб. Аз ще ти избия от главата всичките фантазии, преди да свърша с теб. Предупреждавам те: да не ми се изпречваш на пътя, миличък, или ще те смачкам на място. Чуваш ли ме?
Матю придоби смелост, като видя, че баща му се кани да излезе, и подтикнат от унизителното си положение, вдигна глава, погледна го накриво и промърмори:
— Няма да ти се изпречвам на пътя. Добре!
В отговор на това очите на Броуди яростно пламнаха. Той сграбчи Матю за рамото.
— Куче такова! — закрещя той. — Не ме гледай така. Да не си посмял, че ще ти счупя главата. Нищожество, което нарича себе си с името Броуди. Ти си позор за мене, драги — да! — по-голям позор, отколкото онази повлекана, сестра ти. — И когато Матю пак наведе очи, Броуди продължи с отвращение и яд: — Гнуся се от мисълта, че човек с благородна кръв може да има син един никаквец като тебе. Ти си първият Броуди, когото наричат страхливец, но бог ми е свидетел, че си именно такъв. Ти си подъл страхопъзльо и аз се срамувам от тебе! — Той разтърси сина си като торба кокали, после внезапно го пусна и го остави безсилно да се строполи на стола си.
— Да внимаваш какво правиш, драги мои. Аз няма да те изпускам от очи — извика той заплашително на излизане от стаята.
Когато Броуди излезе, Неси и бабата продължиха мълком да гледат Матю, а Мама падна на колене до него и го прегърна с една ръка през раменете.
— Не му обръщай внимание, Мат! Не му обръщай внимание, мой мили синко! Аз все едно те обичам! — изплака тя.
Мат отблъсна ръката й; мускулите на лицето му се гърчеха под бледата кожа.
— Аз ще му платя — пошепна той и се изправи. — Аз ще си уредя сметките с него. Ако той не е свършил с мене, и аз не съм свършил с него.
— Няма да излизаш сега, синко — уплашено извика госпожа Броуди. — Тази вечер ще останеш при мене, нали? Искам да бъдеш до мен.
Матю поклати глава.
— Не! — рече той, сдържайки с усилие гласа си. — Трябва да изляза. — Той облиза пресъхналите си устни. — Имам някои… някои стари приятели, с които трябва да се видя. Сега излизам. Дай ми ключ.
— Не излизай, синко — примоли му се Мама. — Не се ядосвай на това, което каза баща ти. Той не го мисли сериозно. И той си има своите грижи. Остани с майка си сега, хайде, момчето ми. Не си пил никакъв чай. Остани у дома и аз ще ти приготвя нещо вкусно. Обичам те, Мат, обичам те толкова много, че съм готова да направя всичко за тебе!
— Дай ми тогава ключа — отговори Мат. — Само това искам.
Мълком тя му протегна собствения си ключ. Мат го мушна в джоба си и рече:
— Ще закъснея! Не ме чакай.
Разтреперана от страх, Мама го изпрати до вратата.
— Нали ще внимаваш, Мат? Пази се от неприятности заради мене, синко. Не го оставяй да те докара до някоя необмислена постъпка. Не бих могла да понеса такова нещо сега, след като си се върнал здрав и читав при мене.
Мат не й отговори, излезе и бързо изчезна навън в мрака. Ушите й проследиха стъпките му, докато те замряха в тишината на нощта; след това с късо, глухо изхлипване Мама се обърна и влезе пак в кухнята. Тя не знаеше какво ще се случи, но безкрайно много се страхуваше.


VIII

На другата сутрин госпожа Броуди се събуди рано — беше още почти тъмно, но когато се размърда, чу в далечината първото, едва доловимо, предупреждаващо кукуригане на петел, предвещаващо въпреки тъмнината близката зора на новия ден. Макар и да беше чакала до късно предишната вечер, не бе видяла Матю да се прибира и сега, след тревожен сън, първата й мисъл беше да се увери, че той е добре. Докато се обличаше, нямаше нужда да пази боязливо тишина от страх да не смущава мъжа си, тъй като сега беше сама в малката стая, която едно време принадлежеше на Мери; все пак, поради дългогодишния навик, се движеше крадешком и безшумно, като сянка. Здрачната светлина се лееше през прозореца и смътно очертаваше нейната приличаща на привидение изнурена фигура, която, треперейки, навличаше дрехите. Бельото й бе толкова кърпено, замрежвано и преправяно, че и при най-обикновени обстоятелства би било загадка да се разпознае кое какво е, а сега, в студения сумрак на мразовития февруарски въздух, нейните нечувствителни, захабени пръсти объркано опипваха грубите вехти дрехи. Като се обличаше по този начин, опипом, тя леко тракаше със зъби и единствено този звук издаваше нейното присъствие и съществувание.
Когато покри тялото си, разрешавайки заплетената задача, която представляваха загадъчните й одеяния, тя беззвучно потърка ръце, за да предизвика поне някакъв признак от кръвообращение, и само по чорапи се изплъзна от стаята.
Спалнята на Матю се намираше в задната част на къщата, гледаше към изток и беше по-добре осветена; когато Мама тихо влезе вътре, тя видя всред безредно натрупаните завивки очертанията на спокойно дишащото му тяло и самата тя започна да диша по-спокойно от облекчение. Лицето му изглеждаше оловено в синкаво-бледата утринна светлина, в ъглите на устата имаше засъхнали лиги, вълма тъмна коса бяха увиснали объркани на челото му. Езикът му като че ли малко се подаваше между устните, сякаш беше подпухнал и станал твърде обемист за мястото, което заемаше, и при всяко вдишване и издишване действуваше като заглушител за дрезгавото преминаване на дъха му.
Мама нежно придърпа юргана и одеялото, за да ги подреди по-удобно, реши се дори да отмахне къдриците коса, паднали на очите на Мат, но когато той неспокойно се размърда и замрънка, тя се отстрани, бързо дръпна ръката си, обаче я остави увиснала във въздуха над главата му, сякаш несъзнателно го благославяше в съня му. Погледът й, устремен към него през няколко дълги мигновения, също приличаше на благословия. Най-после тя с усилие бавно отмести очи от лицето му и се обърна да си върви. На излизане от стаята забеляза, че неговото сако, жилетка и панталони се търкаляха в безпорядък на пода, ризата беше захвърлена в единия ъгъл, яката и връзката — в другия, и сякаш зарадвана, че може да му направи услуга, тя се наведе, вдигна разпръснатите дрехи, грижливо ги сгъна на един стол, погледна пак лицето на спящия си син и тихо си отиде.
Долу всичко беше разголено под застоялия, досаден отлив на ранното зазоряване; оттеглилата се като океан нощ бе оставила мебелите разбутани, угасналия огън — замърсен от сива, ситна пепел, купчината неумити чинии, гнусно натрупани на мивката в килера — като останки от корабокрушение на пустинен бряг.
Както обикновено, преди да се залови с трескавата си дейност, в която влизаше стъкмяване й запалване на огъня, почерняне решетката на огнището, измиване на чиниите, помитане на пода и сваряване на овесената каша, преди да се справи с безкрайните си сутрешни задължения, Мама искаше първо да си позволи удоволствието да пие чаша силен чай, понеже чувствуваше, както самата тя казваше, че от него се съвзема. Горещата, благоуханна течност й действуваше като целебно лекарство, успокояваше я, затопляше я, разпръскваше мътилката в мозъка й и я примиряваше с изпитанията на новия ден.
Тази сутрин обаче, при все че набързо запари и си наля чаша чай, тя не го изпи сама, а след като внимателно отряза и намаза с малко масло две тънки резенчета хляб, тя апетитно ги нареди заедно с чая на табличка и ги занесе в стаята на Матю.
— Мат — пошепна госпожа Броуди и леко го докосна по рамото, — донесох ти малко чай, синко. Това ще те освежи. — Макар и да беше се навела над него, той продължаваше да хърка и да лъхва с всяко издишване вонящи пари на застоял спирт, което дълбоко я разтревожи и я накара да заговори по-високо в своята възбуда. — Мат! Ето нещо вкусничко за тебе. — Така беше му казвала, за да го придума да яде, когато беше малък; при тези думи Мат се раздвижи полубуден, сърдито се изви и с още затворени очи промърмори:
— Остави ме да спя, момче. Махай се по дяволите. Не ща никаква ранна закуска.
Огорчена, тя го разтърси:
— Мат, мили, от този чай ще ти стане добре. Хубаво е сутрин да си пийнеш чай.
Тогава той отвори очи и я изгледа изпод безучастни, сковани клепачи; Мама видя как в черните му зеници бавно се събуждаше притъпено, злочесто разбиране на сегашното му положение.
— Ти ли си? — неясно проточи той. — Защо ти е дотрябвало да ме будиш. Остави ме да спя.
— Но това е хубав чай, мили, толкова е освежителен! Аз, без да се бавя, слязох долу и го сварих сама.
— Вечно ми тикаш твоя чай! Остави ме да спя, дявол да го вземе! — Той обърна гръб и веднага заспа пак.
Мама отчаяно погледна от проснатата му фигура към табличката, която все още държеше в ръце — сякаш не беше способна да разбере неговия отказ, нито цялата дълбочина на оскърблението; сетне, движена от мисълта, че по-късно той може би щеше да промени решението си, сложи табличката на един стол до леглото, покри чая с чинийката, за да не изстине, похлупи пресния хляб с чинията, за да не изпръхне, и безутешно си отиде.
Мат не й излизаше от ума цялата сутрин. Огънят се разпали, чиниите бяха измити, обувките — лъснати, кашата клокаше, тя занесе горе вода за бръснене на мъжа си, после се залови да слага масата и все още мислеше за Мат, окайваше се заради думите, които й беше подхвърлил, скърбеше заради издайния дъх, който излизаше от устата му, и въпреки това през цялото време го извиняваше в душата си. Вълнението от завръщането му в къщи и държането на баща му към него го бяха разстроили; колкото за неговия език той, бедното момче, тъкмо се бе завърнал от една дива страна, пък и не беше съвсем буден, когато й говореше. Докато тя му прощаваше, тихата къща започна да се раздвижва, таванът потреперваше от леко и рязко трополене, горе се отваряха и затваряха врати и сега, изправена пред страха да не избухне някое ново разногласие между Броуди и нейния син, Мама трепетно се вслушваше да не би да чуе шум от някое неочаквано ново спречкване, от гневни гласове, дори звук от удар. За нейно дълбоко задоволство Мама не чу нищо подобно и след като Неси дойде долу и бе набързо нахранена и изпратена с чанта, пълна с учебници, Броуди слезе в кухнята и седна да закусва самотен, навъсен и мълчалив. Мама бе положила извънредни грижи и безупречно бе приготвила всичко за него тази сутрин, за да създаде у него по-дружелюбно настроение; бе готова дори да му каже някоя голяма лъжа за закъснението на Мат; ала при все че настроението му й се видя неблагоприятно, страхът се оказа неоснователен и Броуди тръгна на работа, без да спомене нито дума за сина си.
След излизането му Мама започна да диша по-леко, успокои се още повече с втора чаша чай, приготви закуската на баба Броуди и я занесе горе малко преди десет часа. След като се отби при старицата, тя прекоси на пръсти площадката на стълбището и долепи ухо на вратата на Мат; чула само равномерното му дишане, отвори тихичко вратата. Госпожа Броуди веднага видя, че всичко стои недокоснато; тя се чувствуваше докачена, струваше й се, че непипнатата табличка мълчаливо я упреква, че чинията, под която още се криеше неизядения хляб с масло, и чинийката, която продължаваше напразно да покрива отдавна изстиналия чай, са един вид веществени доказателства за нейната глупост и самомнителност. Мат още спеше. Объркана, тя се чудеше дали заминаването му от оная част на земята, която смяташе за противоположно полукълбо, не е променило часовете на почивката му и не го е направило деен нощем и сънлив денем, дали не е станало за него необходимост да спи по няколко часа преди обед. Без да убеди разума, но въпреки това облекчила малко сърцето й, тя сметна, че ако не е така, то все пак може да съществува някаква подобна причина за поведението на Мат; ето защо тя го остави да спи и пак тихо излезе от стаята.
Обзета от съмнение, Мама се зае с домакинските си задължения, за да отвлече вниманието си, но с напредването на времето започна постепенно да изпада в тревога; не разбираше, че ако синът им е още в леглото, когато Броуди се върне за обяд, можеше да се разиграе опасна сцена с Мат. Мама тревожно наостряше уши да долови първите признаци на закъснялото му раздвижване и към пладне с радост чу слабото изскърцване на леглото, освободило се от неговата тежест, звука на стъпките му по пода над главата й. Мама бързо напълни една кана с гореща вода от чайника, който стоеше на печката, и се втурна горе да я остави пред неговата врата.
Обличането му траеше много дълго, но към един без четвърт Мат бавно слезе долу и влезе в кухнята. Мама го поздрави нежно.
— Радвам се, че си се наспал добре, мили, но не си закусвал. Ще хапнеш ли нещо, преди да обядваш? Само ми кажи — няма да ми струва никакъв труд да ти дам… — На езика й беше да му предложи вечната панацея — чаша чай, — но за щастие навреме си спомни сутрешната му забележка и додаде: — … всичко, каквото има в къщи.
— Никога не ям много сутрин. — Днес Мат беше издокаран с друг костюм от гладко бежово сукно, с червеникавокафява риза и хубава кафява връзка в тон с ризата; той заоправя възела на връзката си с леко треперещи, бели, гъвкави пръсти, отправил към майка си несигурен поглед, понеже от милите й обноски погрешно заключаваше, че надали е могла напълно да схване пълното му поражение предишната вечер.
— Липсват ми пресните плодове, които ми донасяха моите слуги — заяви Мат с чувство, че може би от него очакват да добави някакво обяснение.
— Утре ще имаш хубави ябълки, Мат — с готовност отговори майка му. Ще ги поръчам още днес. Само да ми кажеш какво обичаш или на каква храна си свикнал отвъд морето, и аз ще направя всичко, каквото мога, за да я получиш.
По лицето му пролича, че не му е приятна дори мисълта за киселите сбръчкани ябълки, каквито тя би могла да му намери в тази неплодородна страна; той красноречиво махна с ръка и отговори късо:
— Имах пред вид манго, банани, ананаси. Аз признавам само най-хубавото.
— Добре, синко, все пак ще направим всичко, каквото можем — смело отговори Мама, макар и малко смутена от високомерната му забележка. — Във всеки случай ти приготвих много хубав обед. А после, помислих, ако искаш, можем малко да се поразходим заедно.
— Ще обядвам навън — подхвърли Мат студено, сякаш предложението й беше смешно и сякаш мисълта да го видят на разходка с грохналата, чудновата фигура на майка му беше последното нещо, което би могло да осени неговия възвишен ум.
Лицето й посърна и тя измънка:
— Аз… аз сготвих такъв хубав, хранителен бульон за тебе, толкова вкусен.
— Дай го на стария — ядно отвърна Мат. — Дай му цяла кофа: Няма да му дойде много. — Той замълча за миг и после продължи с по-мазен глас: — Знаеш ли, Мама, питам се дали би ми дала една-две лири назаем за днес. Страшно досадно и глупаво, но още не са ми превели парите от Калкута. — Той се намръщи от огорчение. — Това ме поставя в безкрайно неудобно положение. Сега съм в пълна безизходица, защото нямам никакви налични пари само поради проклетото им бавене. Дай ми назаем пет лири, идущата седмина ще ти ги върна.
Пет лири! Мама насмалко не избухна в истерични ридания при тези думи, засегната от мъчителната нелепост на неговото искане да му даде назаем ей така, начаса, пет лири, тя, която цепеше косъма на две, за да събере оттук-оттам месечната вноска, която скоро трябваше да направи; тя — която освен трите лири, които с мъка бе събрала за тази цел, имаше само няколко дребни медни и сребърни монетки в портмонето си!
— Ах, Мат! — извика госпожа Броуди. — Ти не знаеш за какво ме молиш. Толкова пари няма в цялата къща!
— Хайде, хайде — отговори той грубо, — можеш да ми ги наброиш като нищо. Давай! Къде ти е кесията?
— Не ми говори така, скъпи — пошепна Мама. — Не мога да понасям. Готова съм да направя всичко за тебе, но това, което искаш, е невъзможно.
— Дай ми една лира тогава, щом си толкова стисната — рече Мат със суров поглед. — Хайде! Дай ми една нещастна лира.
— Ти не можеш да ме разбереш, синко — умолително заговори госпожа Броуди. — Аз съм толкова бедна сега, че едва връзвам двата края. Това, което баща ти ми дава, не стига дори за храна. — Обхвана я безгранично желание да му разкаже по какъв начин е трябвало да се снабди с парите, които му е изпратила в Марсилия, но тя потисна това желание, замълча внезапно, като си даде сметка, че този момент бе най-малко благоприятен за такова нещо.
— Че за какво мисли той? Нали има дюкян и тази скъпоценна, чудесна къща — подигравателно подхвърли Матю. — За какво си харчи парите сега?
— О, Мат! Не е лесно да ти кажа — изхлипа Мама, — но, изглежда, работите на баща ти вървят много зле. Аз… аз се боя, че къщата е ипотекирана. Не ми е казал нито дума, но аз видях някакви книжа, оставени в стаята му. Ужасно е! Това е само от враждата, която се породи в града против него. Не се съмнявам, че той ще победи, но докато това стане, един шилинг трябва да ми върши работата на два.
Мат я изгледа с тъпо недоумение, обаче въпреки това не пожела да се отклони от темата си.
— Всичко това го разбирам, Мама! — недоволно промърмори той. — Но нали те познавам. Винаги си имала нещичко скътано настрана за черни дни. Аз искам една лира. Казвам ти, трябва да я имам. Тя ми е необходима.
— Ах, мили мой, нали ти казах колко сме зле — изплака Мама.
— За последен път, ще ми дадеш ли пари назаем? — заплаши я синът й.
Когато тя отново с хълцане му отказа, за един ужасен миг помисли във вълнението си, че Мат ще я удари, но той рязко се обърна на токовете и напусна стаята. Застанала с ръка, притисната към едната си страна, тя го чу да хлопа вратите на всичките стаи горе, след това да слиза по стълбите, да преминава, без да каже дума, през хола и да затръшва външната врата.
Когато кънтящото ехо от трясъка на вратата замря във въздуха, то продължи да отеква в мозъка й като зловеща поличба за бъдещето; Мама неволно вдигна ръце да си запуши ушите и се отпусна до кухненската маса, отритната и разочарована. Седнала така с глава, подпряна на ръцете, госпожа Броуди се досещаше, че историята за банковия превод трябва да е благовидна лъжа, че след като е изхарчил четиридесетте лири, Мат нямаше пукната пара. Не беше ли я почти заплашил? Не беше сигурна, но парите му трябваха на всяка цена, а тя — уви — не бе могла да му ги даде. Преди да успее да вникне по-дълбоко в чувствата си, разбирайки сега, че е трябвало да намери начин да задоволи последната му молба, че в известно отношение грешката е била нейна, на върха на отчаянието си тя почувствува прилив на безкрайна нежност. Бедният момък, той беше свикнал да се събира с господа, които харчеха, без да се замислят, и напълно справедливо беше и той да има в джоба си пари както и другите. Това всъщност бе една необходимост след живота, който бе водил във висшето общество. Не беше право да се иска от един младеж, толкова добре облечен като Мат, да излиза, без да има средства, които да отговарят на хубавата му външност. Наистина той не беше виновен и Мама донякъде съжаляваше, че не му даде поне няколко шилинга, стига да беше ги приел от нея. След като видя нещата в тази по-благоприятна светлина и бе обладана от чувство за собствената си некадърност, госпожа Броуди стана и обзета от непреодолимо влечение, се качи горе в неговата стая; тук тя с нежна грижливост се залови да разтребва разхвърляните в безредица дрехи. Сега Мама откри, че гардеробът му не беше чак толкова богат, както би могло да се сметне на пръв поглед, понеже единият от големите куфари се оказа съвършено празен, два от малките бяха пълни с тънки дочени костюми, а друг беше безредно натъпкан с мръсно бельо. Тя се зае трескаво да отбира чорапи за мрежене, ризи за кърпене, яки за колосване — с чувството, че за нея е радост да му бъде полезна, като се заеме с тази работа, че за нея е блаженство дори да се допре до неговите дрехи.
Най-после, след като бе подредила нещата му и бе отделила един голям вързоп, нуждаещ се от нейното внимание, тя победоносно го занесе в своята стая, оправи си леглото и вече в по-весело настроение се залови да бърше праха от мебелите. Когато стигна до плоската порцеланова табличка за тоалетни принадлежности на малката масичка до прозореца, я обзе някакво неопределено чувство на смущение: липсваше й нещо познато, на което бе отдавна свикнала в подсъзнанието си. Тя се замисли разсеяно за миг, после изведнъж разбра, че не чува привичното, дружелюбно цъкане на часовника си, който с изключение на онези тържествени случаи, когато го слагаше на пазвата си, винаги лежеше на тази нейна табличка, която се белееше сега пред погледа й съвсем празна, ако не се смятаха няколко игли за коса. Когато бе принудена да се премести в друга стая, Мама, разбира се, беше донесла със себе си и тази табличка и часовникът продължаваше да лежи на нея; всъщност в течение на двадесет години докосването до тази табличка беше свързано със звука на часовника и тя веднага долови промяната.
Макар и да знаеше, че не е слагала часовника, Мама заопипва пазвата си, но той не беше там и тя незабавно и възбудено започна да го търси, прерови всичко в своята стая, в стаята на Броуди, долу в гостната и в кухнята. След дълго и безуспешно търсене на лицето й се появи тревожно изражение. Това бе майчиният й часовник с изящно гравиран сребърен похлупак, с позлатен циферблат, с тънки като паяжини стрелки и швейцарски механизъм, който с неизменна точност отбелязваше всяка минута; при все че не представляваше ценност, тя изпитваше към него и към малката избеляла снимка на майка си, поставена от вътрешната страна на капака, изключителна и сантиментална привързаност. Часовникът бе единственият й накит и само поради това тя дълбоко го ценеше. Когато се наведе да огледа пода, госпожа Броуди беше сигурна, че никъде не го е затурила и се запита дали не го е пипал някой друг. Изведнъж тя се изправи. В миг на просветление й стана ясно, че го е взел Мат. Беше го чула да влиза в стаята й, след като отказа да му даде пари; след това той беше се втурнал навън, без да й проговори. Беше безвъзвратно сигурна, че Мат го е откраднал заради дребната сума, която можеше да получи за него. С радост щеше да му го даде, както му бе дала всичко, което можеше да раздава в своя живот, но той й го беше откраднал с хитра, низка подлост. С безнадеждно движение Мама оправи кичур сива коса, увиснал при безполезното търсене.
— Мат! Синко! — високо изплака тя. — Ти знаеш, че щях да ти го дам! Защо го открадна?
В този втори ден след завръщането на сина й, когато бе горещо очаквала да изпита задоволство и грижите й да се уталожат, госпожа Броуди се видя потънала още по-дълбоко в бездната на унинието. Обедът мина и денят протече без събития до вечерта. Както се беше унесла в тревожни мисли, когато се здрачи и краткият сив полумрак угасна, у нея се събуди болезнено желание да види Мат. Тя чувствуваше, че ще смекчи сърцето му, колкото и да бе закоравяло, само да ги оставят заедно, майката и сина. Той не би могъл — Мама беше убедена в това — да устои на изпълнените й е обич молби, щеше да падне в краката й, обзет от разкаяние и угризение на съвестта, стига да можеше да му изрази с думи любовта, от която преливаше нейното сърце. Но той все още не се появяваше и когато часовникът удари пет и половина и Мат не се върна за следобедния чай, Мама безкрайно се разтревожи.
— Струва ми се, че храброто ти синче го е страх да се върне — присмя й се Броуди, когато тя му поднесе чая. — Той съзнателно ме отбягва… Крие се навън, докато изляза пак. Тогава ще се промъкне тука, за да му съчувствуваш и да го утешаваш. Да не мислиш, че не ми е ясно, макар и да се върши зад гърба ми.
— Не, наистина не е така, татко — каза Мама с треперещ глас, — уверявам те, че ние нищо не крием от тебе. Мат е поизлязъл само да се види с някои от приятелите си.
— Така ли? — отвърна той. — Не знаех, че той има приятели, но ако съдя по това, което казваш, трябва да е много популярен герой! Е, кажи на образцовия си син, когато го видиш, че ще запазя всичко, което имам да му кажа, до следващата ни среща. Ще му го поднеса топло-топло.
Госпожа Броуди не отговори и само му сипа да яде, а когато той излезе, отново зачака.
В седем часа, около един час след излизането на Броуди, Матю наистина се завърна. Той влезе тихо на лицето му бе изписано нещо, което леко напомняше на старото умърлушено изражение от юношеските му години, промъкна се в стаята, отправи към Мама угоднически поглед и каза с мек глас:
— Съжалявам, че закъснях, мила Мамо. Надявам се, че не съм ти създал тревоги.
Тя го погледна загрижено.
— Наистина, тревожех се за тебе, Мат! Не знаех къде си отишъл!
— Зная — отвърна Матю с понижен глас. — Постъпих много необмислено. Струва ми се, че съм поотвикнал от живота тука. Може да съм станал малко нехаен, откакто заминах за чужбина, Мама, но ще се поправя заради тебе.
— Съвсем не си нехаен — извика тя — освен към самия себе си. Защо не се прибереш да се нахраниш? Закусил ли си?
— Не — отговори Мат, — не съм, обаче сега съм страшно гладен. Имаш ли да ми дадеш нещо да ям?
Тя беше трогната, тя беше убедена, въпреки изпълнения с униние ден, че това беше отново нейният син, смъкнал от себе си обвивката на порочните преживелици в Индия.
— Мат! — сърдечно му рече тя. — Бива ли дори да питаш такова нещо! В тази минута вечерята ти е във фурничката. — Мама изтича при печката и тържествено извади от фурната дебел резен пушена риба с млечен сос — гозба, която Мат особено много бе обичал в миналото. — Почакай само половин минутка — извика тя — и ще приготвя всичко за тебе.
Баба Броуди беше се качила в стаята си, но Неси седеше до масата и пишеше домашните си. Въпреки това за няколко мига Мама постла бяла покривка на половината маса и я нареди с всичко необходимо за една апетитна вечеря.
— Ето на — рече тя, — нали ти казах, че ще стане веднага. Никой не може да направи нещо за тебе, както родната ти майка. Сядай, Мат, да видим ти, какво можеш да направиш.
Той вдигна с благодарност очи към нея и наведе глава.
— Ах, Мама, ти си твърде добра към мен! Аз не заслужавам. Все едно, че ми сипваш огън на главата, след като се държах така спрямо тебе. Но това наистина изглежда вкусно, нали?
Госпожа Броуди щастливо кимна с глава, жадно наблюдавайки как той придърпа стола си, седна и започна да яде бързо на големи залъци. „Бедното момче, трябва да е гладувал“ — мислеше тя, докато сочните бели късчета риба като омагьосани се топяха пред беззвучната и неотстъпна атака на неговите нож и вилица. Неси, която смучеше огризка от молив на другия край на масата, наблюдаваше Мат над книгата си с по-друго чувство.
— Някои хора са по-щастливи от другите — забеляза тя завистливо. — За нас нямаше пушена риба тази вечер.
Мат я погледна с обиден вид, след това внимателно сложи в устата си последното голямо парче.
— Да бях знаял, Неси — отвърна той, — щях да ти предложа малко. Защо не ми каза по-рано?
— Не бъди такава егоистка, момиче — рязко възкликна Мама. — Яла си достатъчно и предостатъчно и знаеш това. Брат ти има нужда от малко по-силна храна сега. Той е прекарал тежки дни напоследък. Гледай си уроците. Ето, Мат, опитай тези курабийки от овесени ядки.
Мат вдигна топъл поглед към Мама, за да й благодари, и продължи да яде. Тя беше във възторг от държането му и вече съвсем беше забравила загубата на часовника; гледаше сина си благо и радостно и всяка хапка, която той слагаше в устата си, и доставяше безкрайно удоволствие, сякаш усещаше с безгранична наслада вкуса на поглъщаната от него храна в собствената си уста. Тя забеляза със съчувствие, че по лицето му имаше мръсни петна; изумена от собствената проницателност, тя се досети, че се е промъквал през прашен жив плет, че се е крил вънка от баща си. Това я засегна тъй силно, че благостта отстъпи прел желанието й да го закриля; той беше отново нейното момче и тя искаше да го скрие и защити от света.
— Услади ли ти се, синко? — запита го Мама най-после, зажадняла за неговата похвала. — Толкова много се старах. Знаех, че винаги си обичал тия неща.
Мат млясна.
— Чудесно беше, Мамо! По-хубаво от всички сосове с подправки, които, ща не ща, трябваше да ям там в Индия. Уверявам те, че ми липсваха твоите гозби. Откакто заминах, нито веднъж не съм ял такова вкусно ястие.
— Вярно ли, синко! — възкликна тя. — Радвам се, че е така. Сега, искаш ли още нещо?
С крайчеца на очите си Мат видя на бюфета чиния с дребни ябълки и предположи, че Мама ги е купила за него. За миг той я загледа замислено.
— Струва ми се, Мамо, че бих хапнал една ябълка — рече той простичко, като човек с чисти помисли.
Госпожа Броуди беше възхитена, че е предугадила желанието му и веднага сложи пред него чинията.
— Точно това си мислех. Поръчах ги на момчето тази сутрин — рече тя радостно, подчертавайки вниманието си към всяко негово желание. Ти каза, че искаш плодове, и аз казах, че ще ги имаш.
— Благодаря ти, Мамо! Искам да не пуша — обясни той и с мъка захапа твърдия плод, — а са ми казвали, че ябълката убивала това желание. Защо ли ми трябва да пуша? Това не е хубаво за мене.
Госпожа Броуди ласкаво сложи ръка на рамото му и тихо каза:
— Мат, става ми леко на сърцето, като те чувам да говориш така. Това е по-ценно за мене от всичко друго на земята. Аз съм щастлива. Чувствувам, че сега ще се разбираме по-добре. Сигурно дългата раздяла беше ни поразстроила и двамата, но тези раздори ни се изпращат отгоре като изпитания. Аз се молих помежду ни да настъпи разбирателство и молитвата на една недостойна жена е била чута.
Мат сведе за миг очи в знак на разкаяние, без да прекъсне да се мъчи с ябълката, после погледна нагоре и като положи особени грижи да подбере думите си, бавно каза, поднасяйки на Мама още един прекрасен сюрприз:
— Знаеш ли, Мама, днес се видях с Агнес.
Тя трепна от изненада и удоволствие.
— Разбира се — побърза да продължи той, преди тя да успее да заговори, — не мога да кажа много нещо. Не трябва нищо да ме питаш. Устата ми трябва да бъде запечатана за това, което стана между нас, но то беше много приятно. — Той й се усмихна умолително. — Но все пак мислех, че ще се зарадваш да го чуеш.
Госпожа Броуди плесна с ръце от възторг; сега единствената мисъл, която засенчваше нейното блаженство, бе, че не самата тя, а друга жена в лицето на госпожица Мойр е била тази, която е могла да накара сина й да се върне на правия път. Въпреки това тя бе вън от себе си от радост и потиснала тази мисъл, възкликна:
— Това е хубаво! Това е чудесно! Сигурно Агнес се радва не по-малко от мене. — Превитият й гръб леко се изправи, когато вдигна овлажнелите си очи към небето в изблик на мълчалива благодарност; когато пак сведе очи към земята, Матю говореше на Неси:
— Неси, миличка! Преди малко се показах егоист, но ще се реванширам сега. Ще ти дам половината от ябълката си, ако за малко оставиш Мама и мен насаме. Искам да поговоря с нея на четири очи.
— Глупости, Неси! — възкликна Мама, когато Неси с готовност протегна ръка. — Ако ти се яде малко ябълка, няма защо да взимаш залъка от устата на брат си.
— Не, Мамо. Аз ще дам това на Неси — настоя Мат с благ глас, — но тя трябва да ни остави двамата малко да си поприказваме. Имам да ти кажа нещо, което само ти трябва да чуеш!
— Добре, Неси — каза госпожа Броуди, — вземи ябълката и благодари на Мат и занапред да не правиш повече такива неблагодарни забележки. Можеш засега да оставиш домашното си и да отидеш в гостната да се упражняваш половин час. Хайде, върви сега. Вземи кибрита и внимавай, като палиш газа.
Зарадвана, че ще се освободи от омразните учебници, Неси изскочи от стаята и скоро в кухнята неясно се чу пресекливо дрънкане на пиано, изпъстрено отначало с паузи, които нямаха нищо общо с музиката, а бяха свързани с вдигането на ябълката от басовия край на клавиатурата.
— Хайде, Мат — топло рече госпожа Броуди и притегли стола си близко до неговия с чувството, че сега ще се изпълни невероятната й тазсутрешна мечта и поздравяваше себе си с трепетно задоволство за успеха.
— Мамо — мазно започна Матю, внимателно разглеждайки ръцете си, — искам да ми простиш, загдето бях толкова… е… толкова груб, откакто се върнах: но нали знаеш, бях разтревожен. Толкова неща ми тежаха.
— Разбрах това, синко! — съчувствено се съгласи Мама. — Сърцето ми се свиваше заради теб, да те гледам толкова разстроен. Не всеки разбира чувствителната ти натура, както я разбирам аз.
— Благодаря ги, Мама — възкликна той, — ти си все тъй добра и аз ще ти бъда благодарен, ако забравиш резките ми думи. Ще се помъча да стана по-добър.
— Не се подценявай по такъв начин, Мат — извика майка му. — Не ми е приятно да чувам такива неща. Ти винаги си бил добро момче. Винаги си бил само мой син… Не си спомням някога да си направил нещо, което да е наистина лошо.
Мат вдигна за миг очи и крадешком стрелна майка си с бърз поглед, после веднага пак премрежи очи и промърмори:
— Хубаво е, че съм пак при тебе, Мамо.
Тя се усмихна с обич на тези думи и си спомни, че когато беше момче, засегнатото му детско честолюбие се проявяваше в това, че той беше „скаран с нея“, а когато най-после отново спечелваше благоволението му, в това, че беше „добре с нея“.
— Ние никога вече няма да сме скарани, нали, скъпи? — отвърна тя нежно.
— Да, Мама — съгласи се Мат и направи внушителна пауза, преди небрежно да забележи: — Ние с Агнес отиваме на молитвеното събрание довечера.
— Това е чудесно, Мат — пошепна госпожа Броуди.
— Той положително беше се поправил! — Колко се радвам! Ах, да знаеш колко ми се иска да дойда с вас двамата! — Тя плахо замълча. — Но… аз… аз смятам, че бихте предпочели да сте сами. Няма защо да ви преча.
— Може да е по-добре така, Мама — рече той с молба. — Нали знаеш…
Мама погледна стенния часовник и видя, че е осем без четвърт. Тя много съжаляваше, че трябва да прекъсне този задушевен разговор, но с истинско себеотрицание и с не дотам нещастна въздишка рече:
— Като че ли вече наближава осем. Ще трябва да тръгваш, инак ще закъснееш — и понечи да стане.
— Само една минутка, Мама!
— Да, мили!
— Исках да те помоля за още едно нещо! — Той се поколеба и я погледна прочувствено, като смяташе, че е стигнал до най-важната от свое гледище точка на разговора. — Мама! — промърмори той нерешително.
— Какво има, Мат, мили?
— Виж какво, Мама! Защо да не бъда честен спрямо теб? Аз се държах като ужасен прахосник — призна той. — Хората използуваха щедростта ми. В момента нямам никакви пари. Как мога да изляза с Агнес с празни джобове? — Той говореше с тон на човек, станал жертва на собственото разточителство, който се срамува от думите си. — Свикнал съм да имам винаги пари в себе си. Чувствувам се толкова незначителен, като нямам пари, особено когато съм с дама и току-що съм се завърнал в родния си град. Не би ли могла да ми помогнеш, Мама, докато стъпя отново на крака?
Тя веднага разбра, че искането му бе във висша степен основателно. Била е права, като е смятала, че нейното момче, свикнало с разточителното висше общество, не можеше да се покаже в Ливънфорд без пукната пара; още по-малко би могъл да се срещне с госпожица Мойр в такова затруднено парично положение. В опиянението на новото сближение със сина тя забрави всяка предпазливост и с велика самопожертвувателност мълком стана, отключи своето чекмедже и извади от него квадратната кутия, съдържаща събраните спестявания за първата вноска за изплащане на тежкия дълг. Тя погледна Матю с обожание, без да мисли за бъдещето, помнейки само, че беше майка на този любещ и предан син.
— Това е всичко, което имам, Мат — рече тя сериозно, — с мъка съм го спестила за една извънредно важна и наложителна цел. Но ще ти дам малко от тези пари.
Очите му блеснаха, когато майка му отвори кутията и извади една лира.
— Вземи я, за да имаш нещо в джоба, синко — промълви тя, хванала банкнотата в протегнатата ръка със смекчен от обич израз на състареното си лице, навела прегърбената си фигура малко към него. — Давам ти я на драго сърце. Тя е твоя! — В тази жертва имаше върховна и трогателна красота.
— Колко пари имаш всичко? — простодушно запита Матю, стана и се приближи до нея. — Без съмнение много.
— Тука има около три лири — отговори госпожа Броуди, — а колко трудно беше за мен да ги спестя! Ние сме в много лошо положение сега, Мат… по-лошо, отколкото би могъл да си представиш. На края на месеца ще ми трябва и последното пени от тези пари.
— Мама! Дай аз да ти ги пазя — взе да й се умилква Мат. — Ще ги пазя до края на месеца. Няма да ги похарча. Защо да не ги държа в джоба си, вместо да ги заключваш в тази стара тенекиена кутия. Какво смешно място за пазене на пари! — Той каза това тъй, че самата мисъл, да се държат пари в тая кутийка, като че ли изглеждаше комична. — Ще бъда твой банкер, Мама! За мене ще е хубаво да чувствувам, че имам на какво да разчитам, дори и тези пари никога да не ми дотрябват. Само като знам, че са у мене, ще се чувствувам по-спокоен. Хайде, Мама! Какво е една лира за човек като мене. — И Мат усмихнато протегна ръка.
Мама го гледаше със смътно, плахо съмнение в очите.
— Само да знаеш колко е важно за мене да имам тези пари на края на месеца — рече със заекване тя. — Не знам какво ще стане, ако ги нямам.
— Ще ги имаш — увери я Матю. — Тревожиш се за всяко нещо! Остави тази работа на мене. Аз съм не по-малко сигурен от Английската държавна банка!
Той извади парите от отворената кутия, като не спираше многословно да я успокоява.
— Нали няма да оставиш своя Мат да ходи като просяк, Мама? — Той чак се, засмя на тази мисъл. — Всеки джентълмен трябва да има нещо да му дрънка в джоба, за да не губи самоувереност. Всичко ще е наред, Мама — продължи Мат и се измъкна в хола. — Аз ще имам грижата! Не ме чакай довечера, вероятно ще закъснея!
Той излезе, махна й още веднъж весело с ръка и Мама остана сама, с отворената празна кутия в ръцете си и втренчила поглед в затворилата се зад Мат входна врата. Тя въздъхна мъчително, а пианото все дрънчеше в ушите й с престорена живост. Тя безразсъдно потисна събудилия се пак спомен за изчезналия часовник и зародиша на съмнението, че може би не е било разумно тъй лесно да му позволи да вземе парите. Не, Мат беше добро момче! Той отново принадлежеше на нея и взаимната им любов щеше да преодолее всички пречки и да победи всички мъчнотии. Сега той отиваше на богослужение заедно с една добра християнка. Сърцето й пак се изпълни с щастие и тя се върна в кухнята, доволна от това, което бе сторила.
Госпожа Броуди седна, загледа се в огъня и със замислена усмивка си спомни колко нежен беше Мат към нея.
— Много му се услади рибата на момчето — промърмори тя. — Трябва да му сготвя и други вкусни гозби.
После, тъкмо когато се канеше да извика Неси да продължи да учи, чу се кратко и рязко иззвъняване. Мама се стресна и скочи: беше твърде късно за обикновено посещение. Матю имаше ключ, не можеше да е той. „Напоследък се тревожа и от най-малкото нещо“ — помисли тя и предпазливо отвори вратата. Слабо осветена от мъждивата лампа в антрето, пред нея стоеше госпожица Мойр.
— О! Аги, миличка, ти ли си? — извика Мама с известно облекчение, притиснала ръка към гърдите. — Много се уплаших. Ти си се разминала с Матю само за няколко минутки.
— Мога ли да вляза, госпожо Броуди?
Мама отново се стресна. Нито веднъж от три години насам Агнес не беше я наричала тъй, нито бе й говорила с такъв чудноват, неестествен глас.
— Влез… разбира се, можеш да влезеш, но… нали ти казвам, че Матю отиде да те вземе.
— Ако обичате, бих искала да поговоря с вас!
Мама изумена я пусна вътре и Агнес влезе със замръзнало лице. Двете отидоха в кухнята.
— Какво е станало, миличка? — плахо запита Мама. — Не мога нищичко да разбера. Мат отиде да те вземе. Да не би да си болна?
— Много съм добре, благодаря ви — отрониха скованите устни на госпожица Мойр. — Знаете ли, че… че Матю е идвал днес да ме види? — Тя изрече името му с крайно затруднение.
— Да! Току-що ми каза. Той отиде да те заведе на молитвеното събрание; Мат отиде да те вземе — тъпо и механично повтори госпожа Броуди със свито от болезнен страх сърце.
— Това е лъжа! — възкликна Агнес. — Не е тръгнал да ме вземе, нито пък има намерение да ходи на някакво събрание.
— Какво?! — заекна Мама.
— Каза ли ви той какво се случи днес? — попита Агнес, седнала съвсем изправена и загледана пред себе си със студен поглед.
— Не! Не! — пропелтечи Мама. — Каза ми, че не можел още да говори за това.
— Напълно му вярвам — извика с горчивина Агнес.
— Че какво е станало? — изхленчи госпожа Броуди. — Кажи най-сетне, за бога!
Агнес замълча за миг, после бързо пое дъх, за да събере смелост за предстоящото й унижение.
— Когато дойде, от него миришеше на спирт, всъщност, може да се каже, беше доста пийнал. Въпреки това аз се зарадвах да го видя. Влязохме в стаичката зад дюкяна. Той изрече куп глупости… а после се опита да поиска от мен… да поиска от мен пари назаем. — Агнес изхлипа без сълзи. — Щях да му дам, но виждах, че само ще ги изхарчи за пиене. Когато му отказах, той ме наруга с ужасни думи. Той ме напсува. Каза, че съм била… — Тя съвсем загуби самообладание. От големите й очи рукнаха сълзи. Пълните й гърди се задушаваха от силни ридания; широката й уста се разкриви от грозна гримаса. Обезумяла от скръб, тя се хвърли в краката на госпожа Броуди. — Но това не беше всичко — извика тя. Трябваше да вляза за минутка в дюкяна. Когато се върнах, той се опита… той се опита да ме оскърби, Мама. Трябваше да се боря с него. О! Ако беше мил към мене, щях да му дам, каквото искаше. Не ме е грижа дали съм честна, или не. Щях да му дам, каквото искаше. Щях да му дам! — изкрещя Агнес. Ридания я задавяха. — Аз го обичам, но той не ме обича. Той ме нарече грозна кучка. Той се опита да ме… да ме изнасили. О! Това ще ме съсипе, Мама. Аз исках той да го направи, само да ме обичаше. Аз исках — повтори Агнес, изпаднала в истерия. — Трябваше да ти кажа. Аз съм по-лоша от Мери! Ах, да можех да умра!
Агнес отметна глава и безумно се втренчи в госпожа Броуди. Очите на двете жени се срещнаха и погледите им се сляха в тъп ужас на отчаяние, после устните на Мама странно се сгърчиха, устата й се изкриви настрана, тя се помъчи да заговори, но не можа и с несвързан вик безпомощно падна на стола си. Агнес не сваляше очи от безжизнената фигура и в погледа й бавно се появи страх, мислите й постепенно се откъснаха от собствената й скръб.
— Лошо ли ти е? — сепна се тя. — О! Не мислех, че това ще те сломи. Самата аз съм тъй разстроена, че съвсем не помислих колко много може да те засегне всичко това. Да ти донеса ли нещо?
Очите на Мама търсеха нейното лице, но тя все още не говореше.
— Как мога да ти помогна? — отново извика Агнес. — Изглеждаш толкова зле, че ме е страх. Да ти донеса ли малко вода… да извикам ли лекар? Кажи ми нещо.
Най-после Мама проговори:
— Мислех, че моето момче ще отиде с тебе да се моли на господа — пошепна тя с променен глас. — Молих се това да стане.
— Ах, не говори така! — възкликна Агнес. — Трябва да дойдеш малко да си полегнеш. Ела и полегни, докато ти поолекне!
— Нещо ме гори в гърдите — рече отпаднало Мама. — Сигурно защото сърцето ми се къса. Искам да си легна. Искам да бъда сама на тихо в тъмнината.
— Да ти помогна тогава — извика Агнес, хвана я за отпуснатата ръка, вдигна я на крака и без всяка съпротива от нейна страна я заведе горе в спалнята й. Там Агнес я съблече и й помогна да си легне. — Какво друго мога да направя за тебе? — попита тя накрая. — Искаш ли грейката?
— Само ме остави — отговори Мама, легнала по гръб и загледана направо нагоре. — Ти постъпи много мило, като ми помогна, но сега искам да остана сама.
— Нека поседя малко с тебе! Не искам още да си отивам.
— Не, Агнес! Искам да си вървиш! — каза госпожа Броуди с равен, безизразен глас. — Искам да остана на тъмно. Изгаси газа и ме остави, остави ме сама.
— Не е ли по-добре да оставя газа поне мъничко да гори? — настояваше Агнес. — Въпреки всичко, което се случи, не мога и да помисля да си отида сега.
— Искам да бъде тъмно — заповяда госпожа Броуди, — искам да бъда сама.
Агнес понечи да заговори, но доловила безполезността на всякакви възражения, погледна за сетен път неподвижната фигура на леглото; след това изпълни заповедта и изгаси светлината. Оставила стаята в тъмнина, тя мълком напусна къщата.


IX

Когато затвори вратата пред Мама и леко изтича по стъпалата, Матю беше в много весело настроение, а когато многозначително се усмихна, престореното смирение изчезна от лицето му като маска.
— Ето как трябва да се обработва старата! Остроумно! И майсторски изпълнено — засмя се той полугласно. — Не е лошо за първи път.
Матю беше горд с постижението си и бе обзет от приятното предчувствие за още по-голяма сполука следващия път, уверен, че Мама трябва да има скътана на сигурно място някоя порядъчна сума. Стига да я поиска и ще бъде негова! Няколкото шилинга, които бе получил от залагането на часовника й, бяха го възмутили, понеже бе смятал, че часовникът струва значително повече; но сега, когато имаше в джоба си няколко лири, неговият престиж и добро настроение бяха възстановени. „Стига да имам пари в джоба — весел си рече Мат — и аз съм добре. Зная как да се забавлявам с тях!“
Светлините на града мъждукаха примамливо. След Калкута, Париж и Лондон Ливънфорд щеше да му се види съвсем жалък, но тъкмо това чувство на презрение го изпълни с възхитително уважение към себе си. Той, светският човек, щеше да им покаже, тази вечер едно-друго в града; да, дявол да го вземе, той щеше да им покаже какво значи сензация! При тази мисъл от него се изтръгна ликуващ гърлест смях и той нетърпеливо се огледа. Както вървеше с отмерени крачки, на другата страна на улицата смътно му се мярна движеща се фигура на някаква жена; след като изпрати с поглед неясния й силует, Мат похотливо си рече:
— От тази не можеш да очакваш много нещо, много бърза. Какво ли я кара да тича така? — Мат не знаеше, че това беше Агнес Мойр, която отиваше при майка му.
Той ускори крачките си в обгърналата го като плащ тъмнина, наслаждавайки се на този мрак, който го караше да се чувствува по-смел, по-предприемчив, отколкото посред бял ден. Що за младеж е бил едно време, да се бои от тази възбуждаща тъма? Това е времето, когато човек се събужда, когато може да се повесели! В паметта му живо възкръснаха разгулните нощи, прекарани в Индия; когато пробудените спомени изостриха желанията му, той промърмори:
— Това бяха нощи. Имаше какво да се види. Аз пак ще отида там. Бога ми! — Той весело се шмугна в първата кръчма на улицата.
— Джин и горчивка — извика Мат с тон на опитен човек и хвърли на тезгяха банкнота от една лира. Когато му подадоха чашата, той я изпи на един дъх и одобрително поклати глава с вид на познавач. Взел в ръка втората чаша, Мат прибра рестото, бутна го в джоба, юнашки накриви шапка и огледа кръчмата.
Той равнодушно забеляза, че това бе неугледно заведение с опушени червени стени, лошо осветление, мръсни плювалници и дървени стърготини на пода. Боже! Стърготини на пода след разкошния, дебел мек килим, в който така съблазнително, бяха потъвали краката му в онова заведенийце в Париж. Въпреки поръчката в джина нямаше горчивка. Нямаше значение, това беше само началото! Неговата първа и неизменна стъпка при тези весели излети бе да гаврътне набързо няколко чаши.
— Като му дръпна мъничко — казваше той, — пред нищо не ми мига окото. Е-хей! Тогава съм истински дявол.
Докато не чуеше леко бръмчене на чекрък в главата, не му достигаше енергия, решителност, дързост, защото въпреки големите приказки в сърцето си Мат беше все същият малодушен, нерешителен слабак, както и преди, и имаше нужда от това притъпяване на чувствителните си сетива, за да може да се наслаждава с пълна самоувереност. Впечатлителната му натура лесно се поддаваше на безпътните подтици на алкохола, под негово влияние смелите му мечти и нескромни копнежи се превръщаха в действителност, тъй че с всяка следваща чаша той придобиваше все по-високомерен вид, започваше да се държи с все по-неустрашима предизвикателност.
— Ще има ли нещо интересно в тази дупка довечера? — запита той снизходително кръчмаря (това беше една от онези кръчми, където по необходимост кръчмарят е едър, силен мъжага). Кръчмарят поклати ниско остриганата си глава и любопитно огледа клиента, като се чудеше кое ли може да е това конте.
— Не — предпазливо отвърна той, — мисля, че не. Миналия четвъртък в залата на общината имаше концерт на занаятчийския оркестър!
— Божичко! — изкикоти се Матю. — Да не би да наричаш това развлечение! Нямате никаква култура тук. Не знаеш ли някое уютно заведенийце, където може да се потанцува и където има някое и друго позасукано девойче? Нещо от по-горна ръка?
— Тука няма да намерите такова нещо — отвърна отсечено кръчмарят, избърса тезгяха с парцал и намръщено добави: — Вие сте попаднали в порядъчен град.
— Зная, как не! — безцеремонно извика Мат и обгърна с поглед единствения друг посетител в заведението, някакъв работник, който седеше пред чаша бира на пейката до стената и вторачено го наблюдаваше. — Зная, как не! Тоя град е най-мъртвото, най-лицемерното петно на картата на Европа. Да, ако бяхте видели, каквото съм видял аз. Бих могъл да ви разправя такива неща, че да ви настръхнат косите. Но има ли полза? Та вие не можете да различите бутилка „Помрой“ от френски корсет. — Той високо се изсмя на собствената си духовитост, гледайки скептичните лица на другите двама с нарастващо веселие, след това неочаквано, макар и доволен от произведеното впечатление, разбра, че тука не може да очаква никакви други развлечения или приключения, кимна с глава, бутна шапката си на една страна, запъти се към двукрилата врата и без да бърза, излезе в нощния мрак.
Матю закрачи бавно по Чърч Стрийт. Прекрасното усещане на неясно замайване вече започваше да лази зад ушите му и да прониква в мозъка. Обзе го безгрижно чувство на доволство; искаше му се да има светлини, компания, музика. Той погледна с отвращение тъмните, затворени с капаци витрини и малкото бързащи минувачи и подигравателно имитирайки последната забележка на кръчмаря, промърмори на себе си:
— Вие сте попаднали в порядъчни гробища.
Обзе го безгранично презрение и погнуса към Ливънфорд. Какъв интерес можеше да представлява такъв град за един обигран човек като него, който познаваше света от вертепите на Баракпор до бар „Одеон“ в Париж?
Изпаднал в мрачно настроение, Мат влезе в друга кръчма на ъгъла на Чърч Стрийт и Хай Стрийт. Обаче тука лицето му веднага се проясни. Това заведение беше топло, добре осветено и изпълнено с оживена глъчка; блясъкът на огледалата и на кристалните чаши се отразяваше в безчетни искрящи светлинки; пирамиди от бутилки с многоцветни етикети се издигаха зад тезгяха, а през полудръпнатите завеси той видя в съседната стая гладкото зелено сукно на билярдна маса.
— Дайте ми чаша „Мак-Кей“ — внушително заръча Мат. — Аз пия само „Джон Мак-Кей“ и нищо друго!
Пълна, розова жена с тежки обици от черен кехлибар изпълни поръчката му с изящни движения. Матю се възхищаваше на извивката на кутрето й, когато му наливаше питието, смятайки това за връх на изискаността и при все че тя имаше вид на омъжена жена, любезно й се усмихна. Той беше такъв покорител на женски сърца! Трябваше да поддържа славата си на всяка цена!
— Колко хубаво и уютно е у вас — високо забеляза той. — Напомня ми бар „Спиноза“ в Калкута. Не е толкова просторно, но почти също така приятно! — Разговорите наоколо стихнаха и усетил, че всички го гледат, Матю с вид на познавач отпи малко уиски, сякаш за да го прецени, и продължи: — Но там не ти поднасят хубаво уиски! Освен ако си отваряш очите! Слагат му много син камък. Като на оня джин в Порт Сайд, който ти взима здравето. Няма нищо по-хубаво от истинския „МакКей“. — За негово удоволствие наоколо му започнаха да се трупат хора; измежду насъбралите се един английски моряк го бутна свойски с лакът и прегракнало рече:
— И ти ли си бил там, мой човек?
— Току-що се връщам! — с готовност отговори Мат и пресуши чашата си. — През морето направо от Индия.
— И аз също — додаде морякът, загледал Матю със скована важност, след това тържествено му стисна ръка, сякаш фактът, че двамата се бяха върнали от Индия ги правеше братя за вечни времена. — Страхотна жега е там, нали, мой човек? Толкова ожаднях от нея, че още не ми е минало.
— Намокри си гърлото за мое здраве!
— Не-е! Ти ще пиеш едно от мене!
Двамата подхванаха дружески спор и най-сетне хвърлиха ези-тура.
— Хубава госпожо — извика Матю, отправил убийствен поглед към дебелата келнерка. Той бе спечелил и морякът поръча по чаша за всеки от малката компания.
— Винаги печеля пред дамите — изкиска се Матю. Той се радваше, че е спечелил, а морякът, в изблик на пиянска щедрост, се радваше, че е загубил. Докато пиеха, двамата се надпреварваха да разказват изумителните си преживелици, а другите слушаха със зяпнала уста разсъжденията им за комарите, мусоните, баровете, базарите, корабните сухари, пагодите, свещените и несвещените крави, за фигурите и анатомическите потайности на арменките. Приказките им се лееха със същото изобилие, както и уискито, докато морякът, който беше много по-напред с пиенето, започна да говори несвързано и плачливо, а Мат, който тепърва бе в началото на нощните си забавления, възгордян от чувство на собствено достойнство, взе да търси някакво извинение, за да се отърве от него.
— Какво може да прави човек в този полумъртъв град? — извика той. — Не можете ли да измъдрите нещо по-интересно? — Тези хора не принадлежаха към обществото, в което се беше движил преди отиването си в Индия и никой не го познаваше; щом вече не знаеха, че е родом от старото им градче, Мат предпочиташе да го смятат за чужденец, за някой виден космополит.
Те не можеха да измислят нищо достойно за него и се смълчаха, докато най-сетне някой предложи:
— Какво ще кажете за една игра билярд?
— А, една игра билярд — рече многозначително Мат, — това е нещо по моята специалност.
— Билярд ли! — изрева морякът. — Виж, там ме бива! Аз ще играя, с когото искате, на… колкото искате… до… докато… аз… — Гласът му премина в лигав пиянски брътвеж. Матю го погледна с безразличие.
— Вие сте шампион, нали? Чудесно. Готов съм да играя с вас до петдесет точки по на една лира — предизвика го той.
— Дадено! — викна морякът. Той загледа Матю с притворени клепки и люшкаща се глава и се залови да обяснява с несвързани, но несъмнено цветисти изрази, че по-скоро ще се съгласи да го направят на туршия, отколкото да се отметне от думата си. — Къде са парите? — тържествено запита той накрая.
И двамата извадиха залога и на зрителя, който пръв бе предложил играта, бе оказана честта да го пази; тъй като никой никога не бе играл тук на такава нечувана сума — цялата компания, в най-голямо възбуждение, безредно нахлу подир тях в билярдната зала и играта започна.
Матю, свалил сакото си и придобил вид на непобедим майстор, пристъпи към масата. Беше напълно убеден, че е добър играч, понеже усърдно се беше упражнявал в Калкута, често дори и денем, когато трябваше да седи на стола си в кантората, и разбираше с вътрешно самодоволство, че в сегашното си състояние противникът му не можеше да се мери с него. Той огледа щеката си като истински професионалист, натърка я с креда и с пълното съзнание, че е център на общото възхищение на насъбралите се, откри играта, но не сполучи да остави червената топка в неприкосновеното поле. Противникът му с леко олюляване плесна топката си на масата, бързо се премери и здраво я удари с щеката. Неговата топка удари червената със страшна сила, продължи неотстъпно да я преследва по цялата маса през сложна плетеница от остри и тъпи ъгли и най-после падна след нея на дъното на дясната дупка. Тълпата гласно изрази одобрението си за този изключително щастлив удар. Морякът се обърна, опря се на масата, важно се поклони и тържествуващо извика на Матю:
— Какво ще кажеш за това, мой човек? Кой е пиян, а? Не ти ли казах, че ме бива? Видя ли какъв удар! Идущия път ще ти направя карамбол. — Той се канеше да спре играта, за да анализира задълбочено достойнствата на чудесния си удар и да обясни надълго и широко как го е постигнал, но след кратко увещаване успяха да го накарат да продължи. При все че поднови играта с вид на победител, следващият му удар съвсем не беше толкова сполучлив, защото топката му, силно ударена изотдолу, игриво заподскача по сукното, пътем прескочи ръба на масата и с глухо бумтене тупна на дървения под всред още по-гръмки и продължителни ръкопляскания от онези, които бяха поздравили предишния удар.
— Какво ми се полага за това? — запита морякът с глупав вид присъствуващите.
— Един ритник по задника! — извика някой отзад. Морякът тъжно поклати глава, но всички други се изсмяха; дори и дебелата келнерка, извила врат, за да разбере причината на веселбата, неволно се изкиска, но веднага уплашено се сепна, прикрила бързо веселието си с по-скромно покашлюване.
Редът беше на Матю и при все че топките се намираха в изгодно положение, той започна да играе с голяма предпазливост, лесно направи три карамбола и мина край червената топка. След това вкара серия червени в средната дясна дупка толкова точно, че при всеки удар топката се връщаше с бавна, безпогрешна прецизност на мястото си в долната половина на масата. Зрителите затаиха дъх със задълбочено и почтително внимание, докато той продължаваше да печели точки. В ярката светлина белите му месести ръце плуваха над гладкото сукно като бледи амеби в зелен вир. Той допираше щеката леко и нежно като жена; изпитият алкохол го правеше непоклатим като скала. Това беше най-голямата радост, която можеше да му предложи животът: не само да блесне със съвършеното си хладнокръвие и майсторско умение пред тези хора, но и да привлече смесеното им възхищение и завист. Лекомислената му суетност жадно поглъщаше хвалебствията.
Когато направи тридесет и девет, Мат многозначително спря, натърка пак щеката си с креда и явно пренебрегвайки един лесен удар на топката, спряла току пред една дупка, нарочно се залови за дълъг и сложен страничен карамбол. Сполучи да го направи и с три нови бързи удара допълни недостигащите до петдесет точки. Буря от одобрителни възгласи изпълни стаята.
— Продължавайте, господине! Не спирайте! Покажете ни какво можете да направите!
— Кой е той? Този човек е истинско чудо!
— Почерпете ни по една бира, господине. Тази победа заслужава!
Но Матю с престорена високомерна отпуснатост, отказа да продължи, прибра в джоба печалбата си и хвърли щеката на стойката; сега, след като си беше спечелил слава, страхуваше се да не я опетни. Всички се струпаха около него, тупаха го по гърба, бутаха се и се блъскаха едни друг, за да му стиснат ръката, а Мат се опиваше от славата си, смееше се, бърбореше и жестикулираше с тълпата. Противникът му, когото доста трудно бяха успели да убедят, че е загубил играта, не прояви никакво съжаление и пиянски прегърна Матю.
— Видя ли моя удар, мой човек? — повтаряше той. — Заслужаваше една лира… пет лири. Той беше… истинска хала… просто ураган. Да, бива си ме мене — и той свирепо и заканително се огледа, сякаш търсеше някого, който би му възразил.
Всички се върнаха в другото помещение, при тезгяха, където цялата компания получи бира за сметка на Матю. Той беше техен герой; те пиха за негово здраве, а след това се разпръснаха на малки купчинки из цялата кръчма и продължиха да разискват удар по удар забележителното постижение на победителя.
Мат се разхождаше горделиво из кръчмата като господар на положението. Той не проявяваше ненужна сдържаност, нито престорена скромност, а спираше при всяка група, казваше на едни: „Видяхте ли страничен карамбол? Чиста работа, нали? Точно до косъм!“, а на други: „По дяволите, случвало ми се е да правя и двеста… и повече от двеста!“ На трети подхвърляше: „Клетият дявол, какви изгледи имаше той да играе срещу противник като мен? Аз можех да го победя с бастун вместо с щека.“ Мат възхваляваше себе си до небесата и колкото повече пиеше, толкова повече се разрастваше неговата суетност, докато взе да му се струва, че цялата стая е бръмнала от гласове, които до един го славят със сладки като мед, неискрени ласкателства. Собственият му език се присъедини към този хвалебствен химн, светлината блестеше наоколо като хиляди свещи, запалени в негова чест, сърцето му преливаше от задоволство и възторг. Никога още не беше постигал такъв триумф; той смяташе себе си за най-добрия играч на билярд в Ливънфорд, в Шотландия, в цяла Великобритания; не е лесна работа да направиш петдесет точки току-така; защо са искали да го унизят, като го натикат в някаква си кантора, когато той можеше така чудесно да играе билярд?
Внезапно, когато беше стигнал върха на тържеството си, променливата благосклонност на тълпата се изпари; между двама новодошли — един ирландец, копач, и един зидар — избухна разгорещен спор и общото внимание се отклони от Мат и се съсредоточи върху двамата нови герои; компанията се зае да подстрекава ту единия, ту другия с надеждата да предизвика сбиване. В края на краищата той ги беше почерпил само по една бира, а славата струва повече и почти веднага Мат се видя самичък в един ъгъл без приятели и забравен. Малко остана да зареве от отчаяние при тази неочаквана промяна в положението; той си помисли, че с него винаги става все същото нещо, че никога не успява да се задържи на средата на сцената достатъчно дълго, че винаги го изблъскват на заден план много по-рано, отколкото би желал. Искаше му се да изтича подир тях и да си възвърне непостоянното им благоволение, да закрещи: „Вижте! Аз съм човекът, който направи петдесет точки! Не ме забравяйте! Аз съм великият играч на билярд! Съберете се пак около мене! Всеки ден няма да видите играч като мене!“ Ядът му нарасна, неусетно премина в обида, той обърна с негодувание две големи чаши уиски, сетне навъсено обгърна всички с последен възмутен поглед и напусна кръчмата. Никой не забеляза излизането му.
Вънка тротоарите леко се поклащаха под краката му и се движеха като палуба на параход при малко вълнение; въпреки това Мат ловко нагоди равновесието си към слабото равномерно поклащане тъй, че тялото му се олюляваше леко от страна на страна, но успяваше да запази изправеното си положение. Това весело движение го очарова и успокои засегнатото му самолюбие. Когато пресичаше Хай Стрийт, дойде му на ума, че със сръчното си маневриране между заплетените препятствия на тази непрекъснато променяща се плоскост той извършва бележит подвиг, който се равнява може би на славното постижение в билярда.
Струваше му се, че още не е късно, и той се опита с голяма мъка да разбере колко е часът по осветения циферблат на градския часовник; широко разкрачен, с отметната назад глава, той се бореше с неразгадаемите измерения на времето и пространството. Острият връх на кулата леко се олюляваше и клатушкаше в съответствие с люшкането на земята, стрелките не личаха, но Мат реши, че е точно десет, и остана безгранично доволен от съобразителността си, когато след един миг часовникът удари десет пъти. Мат отброяваше мелодичните удари с дълбокомислени обяснителни ръкомахания, сякаш сам той беше камбаната.
Дори и в такъв скучен град като Ливънфорд бе още твърде рано за него да се прибере. Човек като Матю Броуди да се върне у дома в такова време, в десет часа когато си лягат децата? Невъзможно! Той пъхна ръка в джоба на панталоните и доловил успокояващото шумолене на една еднолирова банкнота и звънтенето на сребърни монети, нахлупи шапката по-ниско на главата си и отново пое надолу по улицата. По улиците имаше отчайващо малко хора. В един истински град би знаял какво да прави: най-лесното нещо в света беше да се качи на файтон и с многозначително намигане да каже на файтонджията да го закара при хубавите неща; трябваше само да се излегне удобно и да си пуши пурата, докато дръгливите кранти благополучно го замъкнат на местоназначението. Но тука нямаше файтони, нямаше оживление, нямаше жени. Единственото момиче, което бе забелязал и на което беше галантно заговорил, избяга от него в такава паника, сякаш бе го ударил, и той проклинаше града за неговата креслива, еснафска благочестивост, кълнеше накуп цялото женско население за почтения му навик да си ляга рано, за злощастната непокътнатост на целомъдрието му. Мат приличаше на ловец, който преследва дивеча толкова по-упорито, колкото повече плячката се изплъзва от ръцете му; той се клатушкаше нагоре и пак надолу по Хай Стрийт в безплоден опит да намери начин да победи започналото да го обхваща мрачно настроение на пиянско униние. Най-после, когато почувствува, че трябва да влезе още в някоя кръчма, за да удави мъката на своята несполука, изведнъж си спомни нещо. Мат рязко се спря, плесна се невъздържано по бедрото за необяснимата грешка на паметта си и по лицето му бавно плъзна усмивка, когато си спомни за тази къща на Коледж Стрийт, която на младини винаги бе бързал да отмине с отвърнат настрана поглед и затаен дъх. За тази висока, тъмна и тясна къща, втисната между представителството на Клайдската фабрика за конфекция и жалката заложна къща в подножието на „Канала“, от време на време, подобно на малки водни кръгове по гладката, безупречна повърхност на ливънфордската почтеност се бяха ширили слухове, приписващи й тайнствената репутация — нещо, което многознаещата младеж на града мълчаливо приемаше за сведение. Пердетата в нея бяха винаги спуснати и никой не влизаше там денем, но вечер се появяваха загадъчни светлини, чуваха се стъпки на влизащи и излизащи хора, понякога се долавяше музика. Едно подобно зло, колкото и да беше забулено, трябваше отдавна да бъде премахнато в такъв древен и почтен град, но, изглежда, някаква покровителствена ръка беше се простряла над тази къща и не узаконяваше, а по-скоро прикриваше безобидното й и безнравствено съществуване; злонамерени личности дори намекваха, че известни общински съветници и видни граждани нерядко намирали случай да използуват това място за срещи, разбира се, по един крайно сдържан и благовъзпитан начин.
— Ето къде ще намериш убежище, Мат. Ще видиш дали си бил прав, или не. Често си се чудил какво има в тая къща, сега ще видиш — промърмори той на себе си с възхищение и се заклати към Коледж Стрийт, твърдо решил да изследва ужасите, пред които беше изтръпвал като неопитен младеж. Изведнъж обстоятелството, че се е запътил към публичен дом в Ливънфорд, му се видя като най-комичната шега, която можеше да си представи, и той избухна в гръмогласен смях тъй, че трябваше да се спре и безпомощно да се облегне на една стена, целият разтърсен от глупав кикот, със стичащи се по лицето сълзи на веселие. Когато отново бе способен да върви, потискащото го допреди няколко мига униние беше се стопило и Мат реши с приятно вътрешно задоволство, че се забавлява безкрайно повече, отколкото беше очаквал. Възбудата от погълнатия алкохол още не беше стигнала зенита си и с всяка заплитаща се крачка напред Мат ставаше все по-глупаво непредпазлив и по-блажено весел.
Навлезе в „Канала“. В тясната уличка като че бликаше повече живот, отколкото по всичките широки главни улици на града, взети заедно; тя кипеше от невидимо оживление. От всички обори и дворове и дори иззад тънките стени на къщите долиташе безкрайно разнообразие от звуци: гласове, смях, кучешки вой, свирене на акордеон, пеене. Матю разбра, че тука не си лягат рано, усети, че е в стихията си, спря като закован пред един осветен прозорец, от който се чуваше гръмко хорово пеене, после изведнъж, като раздразнен пес, отметна глава и високо запя с пиянски глас в унисон с пеещите вътре. Песента незабавно секна, а след кратко мълчание прозорецът се отвори и към него в извита дъга се изля поток помия. Обаче не го улучи с около една стъпка, само малко му опръска краката и Матю весело продължи по улицата, излязъл с чест от тази схватка.
На половината път ноздрите му се раздуха от сочния аромат на пържена шунка, приготвяна за закъсняла вечеря в една къща, край която минаваше: той вдъхна пикантната, апетитна пара, която се носеше към него през мрака. Мат веднага усети, че е гладен, поогледа се и забеляза на другата страна едно дюкянче, което още не беше затворено, една невзрачна гостилничка, където се продаваха такива деликатеси като баница, пудинг, пача от глава и шкембе яхния. Движен от внезапен подтик, Мат прекоси улицата и с пиянско мърморене: „Дамите може да почакат. Мат трябва малко да се подкрепи. Трябва да пазиш здравето си, момчето ми“, величествено влезе в дюкяна. Обаче когато се озова вътре, събуденият от уискито глад надделя над светските му маниери и той се провикна:
— Я дай една баница с месо, ама хубавичко да я полееш със сос!
— За едно пени или за две? — запита омазненият младеж зад тезгяха.
— За шест пенса,  — дружелюбно отговори Матю. — Да не мислиш, че искам от тоя дребен боклук, ? Я ми избери най-голямата баница и я дай насам, бързо! — Той хвърли монетата, пое подадения му в замяна завит във вестник пакет и понеже сметна, че е под неговото достойнство да яде баницата в този дюкян, излезе. Мат вървеше надолу по улицата, разкъсваше книжната обвивка и се тъпчеше с цели шепи от деликатеса; той ядеше лакомо и оставяше подире си следа, която веднага се превърна в повод за радост и свада на всички изгладнели котки по уличката.
Когато свърши, Мат въздъхна от удоволствие, спомни си за светските си маниери, облиза си пръстите и грижливо ги избърса с носната кърпа. След това, задоволил глада и жаждата, забърза още повече, готов за по-изтънчените и по-пикантни наслади на десерта. Най-сетне стигна до къщата, намери я без никакво затруднение, защото не беше лесно да се загуби човек в Ливънфорд, и се спря за малко пред нея, загледан в осветените цепки между пердетата. Докато стоеше там, за миг в него смътно се събуди отново детският му страх и го накара да се поколебае, но подтикван от разюзданата представа за удоволствието, което го чака вътре, грабна чукчето и заудря по вратата. Металическите звуци закънтяха нагоре и надолу по улицата с груба настойчивост; когато спря да чука, звуците продължиха да отекват ту тук, ту там в тясното пространство между сградите, а след заглъхването на сетния отглас настана тревожна тишина, която сякаш обгърна къщата отвън и я завладя дори отвътре. Настъпи продължителна пауза, през време на която Матю стоеше и се олюляваше на прага, а когато беше почти решил да почука още веднъж, вратата бавно се открехна, но само малко. Въпреки това той не беше учуден от негостоприемната теснота на този малък отвор и научен от опита, незабавно сложи крак в пролуката.
— Добър вечер, скъпа госпожо — глупаво се захили той. — Приемате ли?
— Какво искате? — попита го от тъмнината твърд и тих женски глас.
— Да зърна хубавото ви личице, миличка — отговори Мат по най-изискан начин. — Хайде. Не бъдете толкова жестока и безсърдечна. Позволете ми да видя сияйните ви очички и хубавите ви глезени.
— Кой сте вие? — повтори рязко жената. — Кой ви е казал да дойдете тука?
— Аз съм стар жител на града, сладко създание, току-що завърнал се от чужбина, и то не без парички. Матю примамливо подрънка с парите в джоба и се засмя с отривист, безсмислен смях.
Настъпи мълчание, след това гласът рече твърдо:
— Вървете си! Вие сте сгрешили. Това е почтен дом. Ние не искаме да имаме нищо общо с вас — и тя понечи да хлопне вратата под носа му. При обикновени обстоятелства този рязък отпор би накарал Мат да се въздържи и без съмнение той щеше да се махне, но сега кракът му попречи на вратата да се затвори и Мат отговори с известно предизвикателство:
— По-полека, госпожо. Не се възгордявайте толкова много! Имате работа с упорит клиент. Или ще ме пуснете, или ще вдигна такава врява, че цялата улица ще се събере пред вратата. Да, ще докарам тука целия град.
— Вървете си веднага или ще повикам полицията — рече жената с не толкова твърд тон след мигновено мълчание, което като че ли бе изпълнено с нерешителност.
Матю тържествуващо намигна на мрака с чувството, че печели почва, и с гордото убеждение, че винаги сполучва да хвърли прах в очите на жените.
— Няма да повикате — отвърна той хитро, — нямате интерес да докарате тука полицията. Зная това не по-зле от самата вас. Аз съм точно от тези господа, които ви трябват тази вечер: почакайте и ще видите.
Жената не отговори и понеже мълчанието й го насърчи, а сдържаността й само разпали неговата похот. Мат промърмори:
— Ще вляза само да те погледам, кукличке. — Той натисна с рамо леко притворената врата и насила се вмъкна в хола. Светлината на лампата, която жената държеше в ръка и която сега поднесе до самото му лице, го накара да запримига, после долната му челюст увисна и Мат просташки се вторачи, без да може да повярва на очите си. На разкривеното, отблъскващо лице на жената имаше огромно мораво петно, подобно на синкав белег от бич, простряло се като месест нарастък, разял и обезобразил бузата и врата й. Очите на Мат се приковаха в петното с онова болезнено любопитство, което събужда всяка невиждана грозота.
— Какво искате? — повтори жената с дрезгав глас. Това го обърка; Мат с усилие откъсна очи от лицето й, но когато обиколи с поглед просторния хол с високи сводове, възвърна самоувереността си при мисълта, че в къщата има и други стаи — стаи, криещи примамливи тайни. Тази жена бе само съдържателката на публичния дом; кой знае колко удоволствия го чакаха зад една от тези врати в къщата. Матю пак я погледна и незабавно нейният недъг му се натрапи тъй силно, че не можа да откъсне очите си от него и без да иска, тъпо промърмори:
— Драга моя, този белег на лицето ви е страхотен. От какво ви е?
— Кой сте вие? — рязко повтори тя. — Питам ви за последен път, преди да ви изхвърля навън.
Матю се изтърва.
— Аз се казвам Броуди… Матю Броуди — измънка той с тъпа пиянска разсеяност. — Къде са момичетата? Искам да ги видя! Вие не сте за мен!
Докато Мат говореше, тя на свой ред го разглеждаше и в примигащата светлина на лампата по мрачното й лице като че се изписа първо изумление, а сетне тревога. Най-после тя бавно промълви:
— Казах ви, че сте сбъркали и това не е такава къща, каквато търсите! Тука няма да намерите никакво особено забавление. Никой, освен мене, не живее в тази къща. Това е самата истина. Съветвам ви веднага да ги вървите.
— Не ви вярвам — сърдито извика Мат; ядът му порасна, той се разкрещя и вдигна страшен шум: — Казвам ви, че лъжете. За какъв глупак ме смятате, та мислите, че ще се отървете от мене с тези приказки? Ще си поприказваме още, преди да си отида! Да не мислите, че ще се оставя да ме излъже такава като вас… Мене, човек, който е бил на другия край на света? Не! По-скоро насила ще вляза във всяка стая в тази проклета къща, отколкото да се оставя да ме изгоните.
При вдигнатата от него врява на горния етаж се обади някакъв глас и жената веднага запуши устата му е ръка.
— Затваряй си устата, чуваш ли! — яростно изкрещя тя. — Ще събереш целия град тука. Кой, по дяволите, сте вие, та се вмъквате по такъв начин и тревожите една честна жена? Ето, почакайте в тая стая, докато отрезнеете. Тогава ще се разправя с вас. — Тя го хвана за ръката, отвори една от вратите в хола и грубо го блъсна в малка гостна. — Чакайте тука, казвам ви, или ще съжалявате, че сте се родил — тросна му се тя със заплашителен вид, хлопна вратата и го затвори в студената, непривлекателна стая.
Жената си отиде, преди замъгленият му мозък да схване положението, и сега Мат заоглежда малката студена гостна, в която го бяха бутнали, със смесено чувство на отвращение и досада. Пред него се мярнаха приятни спомени за други къщи, където беше се движил всред вихър от лудешка музика и буен, весел смях, където ярки светлини бяха танцували по меката топлина на червен плюш и нетърпеливи, разсъблечени жени бяха се надпреварвали една друга да спечелят щедрата му благосклонност. Не беше прекарал и три минути в тази стая, когато пиянското му съзнание малко се просветли; той проумя колко нелепо е било за него, човек с такъв опит, да позволи да го затворят в това малко килерче и събра воля за едно пламенно решение. Няма да се остави да го заключват в такава кутийка, когато други се веселят под носа му! Той се запъти към вратата, отвори я с глупаво пресилена предпазливост и на пръсти излезе отново в просторния хол, където до слуха му долетя неясна глъчка от горния етаж. Мат крадешком се огледа. Но в хола имаше три други врати и той ги загледа със смесица от очакване и нерешителност, докато най-после се спря на тази, която беше точно насреща му, внимателно се доближи, натисна дръжката и надзърна вътре. Посрещна го само студеният мрак и застоялият въздух на необитавана стая. Мат затвори тази врата и се обърна към съседната, но и този път го чакаше разочарование, защото тука откри само празната кухня на къщата; той се завъртя с негодуващо пухтене и презглава се втурна в последната стая.
В същия миг Мат се спря като закован, целият разтреперан от едно възхитително откритие. Пред очите му, край излъчваща приятна топлина камина, с вестник в ръце, седеше девойка. Като на някой страстен иманяр, който най-сетне е намерил съкровище, дълбоко от гърлото му се изтръгна нисък, възторжен вик и Мат застина на мястото си, опивайки се от красотата на девойката, очарован от топлия отблясък на огъня върху меката закръгленост на бледата й буза. Той видя, че тя има стройна снага и изящна извивка на глезените; понеже тя все още не беше забелязала присъствието му, седеше с протегнати към огъня крака. Беше привлекателна, а в мъглата на неговите извратени и сластолюбиви възприятия му се стори и безкрайно хубава и желана. Матю бавно пристъпи напред. При звука на крачките му момичето вдигна глава, на лицето му веднага се изписа уплаха, то изтърва вестника и бързо каза:
— Тази стая е заета, тя е запазена.
Мат многозначително кимна и отговори:
— Точно така. Тя е запазена за мен и за теб. Не се бой, никой няма да ни тревожи. — Той тежко се отпусна на един стол до девойката и се опита да я хване за ръката.
— Но вие не бива да влизате тука! — запротестира тя, обзета от ужас. — Вие нямате право! Аз… аз ще извикам хазайката!
Девойката беше плаха като яребичка и — похотливо си помисли той — също така закръглена и тлъстичка. Страстно му се поиска да я захапе по заобленото очертание на рамото й.
— Недей, миличка! — дрезгаво рече Мат. — Аз вече се видях с нея. Ние имахме дълъг любезен разговор в хола. Не е хубава, но е почтена жена. Да, тя ще получи моите парички, а аз ще получа тебе.
— Това е невъзможно! Вие ме оскърбявате — извика девойката. — Станала е някаква грешка. Аз никога не съм ви виждала. Аз чакам всяка минута да дойде един човек.
— Той може да почака, докато си отида аз, миличка — грубо отвърна Мат. — Ти толкова много ми харесваш, че няма да те изпусна на никаква цена!
Момичето възмутено скочи на крака.
— Ще викам! — възкликна то. — Вие не знаете какво правите. Той ще ви убие, ако ви завари тука!
— Да върви по дяволите, който и да е той. Сега си моя — кресна Матю и неочаквано сграбчи девойката, преди тя да успее да изписка.
В същия миг, когато Мат я притисна силно в бясната си прегръдка и се навеждаше към лицето й, вратата се отвори; Мат вдигна глава яростно да изругае неканения гост и погледът му се заби право в очите на баща му. За един миг, който се проточи като вечност, трите фигури останаха неподвижни, сякаш трите чувства изненадата, гневът и страхът — бяха ги превърнали в камък; сетне постепенно ръката на Мат се отпусна и гъвкавата снага на девойката мълком се изплъзна от прегръдката му. Тогава, като че ли накаран от това движение да проговори, но без да откъсне нито за миг очи от лицето на сина си и с думи, студени и пронизващи като стомана, Броуди запита:
— Направил ли ти е нещо лошо, Нанси?
Хубавата прислужничка от „Герба на Уинтъновци“ бавно се приближи до него и изхлипа с треперещ глас:
— Нищо особено. Въобще нищо. Не ме заболя. Вие дойдохте тъкмо навреме.
Броуди силно стисна устни, а погледът му стана още по-втренчен, когато й рече:
— Не плачи тогава, мойто момиче! Излез оттука.
— Да те почакам ли тук, в къщата, мили? — пошепна му Нанси. — Ако искаш, ще остана.
— Не! — възкликна Броуди без никакво колебание. — Достатъчно си се измъчила тука. Бягай си у дома. — Очите му се разшириха, юмруците му се отваряха и сключваха и той бавно продължи: — Искам да остана… насаме с този господин… съвсем насаме.
Когато Нанси мина край него, Броуди я погали по бузата, без да я гледа, и нито един мускул не се отпусна на лицето му.
— Да не му направиш нещо — уплашено пошепна девойката. — Той не мислеше нищо лошо. Сам виждаш, че не е на себе си.
Броуди не отговори, а когато тя излезе, тихо затвори вратата и се приближи до сина си. Двамата се изгледаха. Този път Матю не се смути от погледа на баща си, защото веднага наведе очи и умишлено ги заби в земята. Мислите в бесен вихър се носеха в помътения му от алкохола ум. Изпитаният от него в първия миг потискащ страх се смени с противоположно чувство, което буйно се надигна и разрасна в жестока, горчива обида. Нима му бе съдено баща му вечно да се изпречва на пътя му? Споменът за всички унижения, за всички подигравки, за всички побоища, претърпени от него през целия му живот, изгаряше като с бял пламък мозъка му, обзет от пиянска храброст. Нима трябваше търпеливо да понесе още един бой, защото, без да знае, беше се натъкнал на любовницата на баща си? Подлуден от пиенето и от незадоволената си похот, разпален от обхваналата го огнена омраза, Матю стоеше неподвижно, с безразсъдното чувство, че поне сега е превъзмогнал страха.
Броуди гледаше наведената глава на сина си с необуздана ярост, която най-сетне преля границите на желязното му самообладание.
— Куче! — изсъска той през стиснати зъби. — Ти се осмели да направиш това! Ти се осмели да се намесиш в моя живот и да посегнеш на нещо, което е мое! Аз те предупредих да не ми се изпречваш на пътя и сега… сега ще те удуша! — Той протегна огромните си ръце да стисне сина си за гърлото, но Матю с рязко дръпване се изплъзна, изтича със залитане на другата страна на масата и оттам впи безумен поглед в баща си. Бледото му лице се покри с капки пот, устата му се гърчеше, той се тресеше с цялото си тяло.
— Ти не си по-добър от мене, свиня такава! — закрещя той. — Да не мислиш, че можеш да ми се налагаш и занапред! Ти искаше да запазиш тази курва за себе си. Там е цялата работа. Но ако аз не мога да я пипна, ще се постарая да не можеш и ти. Достатъчно съм страдал от тебе. Нямам намерение да страдам повече. Не ме гледай така!
— Да не те гледам ли! — изрева Броуди. — Не само ще те гледам! Аз ще те душа, докато изстискам последния дъх от негодното ти тяло!
— Хайде, опитай се — тежко дишайки, кресна в отговор Мат. — Няма да ти дам да ме душиш… няма да се оставя да ме изтезаваш повече. Мислиш, че ме е страх от тебе, но господ ми е свидетел, че не ме е страх! Аз ще ти покажа нещо, което не си очаквал.
Още по-зверска ярост облада Броуди при това неочаквано предизвикателство, очите му пламнаха, но той не проговори, а бавно започна да обикаля масата, за да стигне сина си. Колкото и да беше странно, Матю не се помръдна. Вместо това с див вик на лудешко ликуване той мушна ръка в страничния си джоб, измъкна малък пистолет, свирепо го стисна с пръстите си и го насочи право срещу баща си.
— Ти не знаеше, че имам ей това, свиня такава! — изписка той. — Не знаеше, че го донесох от Индия. В него има куршум, който е моят армаган за тебе. Получи си го сега, да те вземат дяволите! Получи го ти, вечно гаврещ се тиранин! — И стиснал зъби зад побелелите си устни, Мат дръпна показалеца и натисна спусъка. Блесна яркожълта светлина, чу се рязък гърмеж, който силно проехтя в тясната стая. Изстрелян отблизо, куршумът жегна Броуди по сляпото око, заби се в огледалото над камината и строшеното стъкло иззвънтя на пода всред замиращото ехо на изстрела.
За секунда Броуди се скова от ужас, а след това със силен вик се втурна напред и нанесе на сина си страхотен удар с железния си юмрук право между очите. Матю се строполи като заклано животно и при падането удари главата си о крака на масата. Загубил съзнание, той лежеше на пода; от носа и ушите му шуртеше кръв.
— Убиец! — запъхтяно промълви Броуди, вперил горящи очи в безчувственото тяло пред него. — Ти се опита да убиеш собствения си баща! — Докато стоеше така, някой бясно зачука на вратата, в стаята разтреперана се втурна хазайката и безобразното й лице стана още по-страшно, когато очите й се спряха на пистолета и на безжизнената фигура на пода.
— Боже мой! — изпъшка тя. — Да не сте… да не сте застреляли собствения си син?
Броуди притисна носната си кърпа към разкървавеното си и опърлено сляпо око, лицето му остана неподвижно, гърдите му болезнено се вдигаха.
— Остави ни — заповяда той, без да отмести поглед от Матю. — Не, той се опита да убие мен.
— Значи, той е стрелял по вас — извика жената и закърши ръце. — Знаех, че нищо хубаво няма да излезе, като се намъкна тука насила. Пък и този пистолет вдигна такъв шум!
— Махай се оттука! — заповяда й грубо Броуди. — Махай се, че ще се вдигне още шум… щом само за това те е грижа.
— Да не направите нещо необмислено — умоляваше го тя. — Не забравяйте името на къщата.
— Махай се по дяволите със своята къща! Тя и без това има лошо име — закрещя Броуди и я стрелна със свирепия си поглед. — Не разбра ли, че малко остана да умра! — Той я сграбчи за рамото и избута от стаята. След като затвори вратата подире й, Броуди се обърна и отново мрачно се загледа в проснатата фигура на сина си, после се приближи, застана над нея и я побутна с крак…
— Ти щеше да убиеш баща си — промърмори той. — Бога ми, ще ти платя за това! — Той бавно отиде при масата, седна, скръсти ръце на гърдите и търпеливо зачака Матю да се свести.
В течение на пет минути в стаята беше съвършено тихо, ако не се смяташе бавното цъкане на закачения на стената часовник или падането на някоя главня в огнището; после внезапно Мат изпъшка и се размърда. Стиснал глава с двете си ръце, с все още шуртяща кръв от носа, той се помъчи да седне, но не успя и със слаб болезнен стон пак се отпусна на пода. Полученият удар за малко не му счупи черепа и сега му беше лошо от сътресение на мозъка. Той още не съзнаваше присъствието на баща си, понеже стаята се въртеше пред очите му и ужасно му се гадеше. Изведнъж страшно му се повдигна, той хлъцна и след това повърна. Гадното съдържание на претоварения му стомах рукна от устата и отвратително се размеси с локвата кръв на пода. Имаше вид като че ли няма да спре да бълва, сякаш гърчещите тялото му напъни щяха да го убият, но най-после спря и след като полежа безсилно на едната си страна, стана и замаян се довлече до един стол край масата. Лицето му беше бледо и омазано с кръв, очите — изцъклени и подпухнали, но колкото малко и да виждаше, той съзря баща си и тъпо се вторачи в него.
— Още си тука, както виждаш — тихо пошепна Броуди, — и аз също съм тук. — Той изрече последните думи бавно и натъртено и притегли своя стол по-близо до стола на сина си. — Съвсем самички сме в тази стая. Това е чудесно, нали? За мене е рядко удоволствие да бъда ей така с тебе и да те виждам толкова близо до мен. — Той замълча за миг, сетне изръмжа: — Скъпата ти майка щеше много да те хареса, ако можеше да те види сега. Видът на лицето ти щеше да изпълни нейното сърце с радост! Тези модни дрехи, по които си изрисувал с бълвочи такъв чудесен нов десен, щяха направо да я очароват! Големият й, прекрасен син!
Матю не беше в състояние да говори, но това и не се искаше от него; Броуди вдигна пистолета, започна нарочно да си играе с него пред уплашения поглед на сина си и продължи да говори с по-сдържан и замислен тон:
— Е-хей, като те гледам такъв, не мога да се начудя, че твар като тебе е имала смелостта да се опита да ме убие. Ти си такава дребна въшка! Но макар и да не ми се иска да ми забият куршум в мозъка, в известно отношение е жалко, че не сполучи. Щеше толкова хубаво да танцуваш на бесилката и да се люшкаш от една страна на друга с въже на жълтия си врат.
Матю, вече съвсем изтрезнял, обърна своето мъртвешко, жалко лице към баща си и подчинявайки се на инстинктивния си подтик да избяга, направи слаб опит да стане и да се измъкне от стаята.
— Стой на мястото си, псе такова! — кипна Броуди. — Да не мислиш, че съм свършил с тебе? Ще си отидеш, когато аз поискам, а има и известна вероятност въобще да не си отидеш.
— Аз не бях на себе си, татко — пошепна Матю. — Аз не знаех какво върша… аз бях пиян.
— Значи, пийваш си по някоя чашка, а? — злобно му подхвърли бащата. — Я го гледай ти! Още един благороден навик, който си донесъл от чужбина. Нищо чудно, че толкова добре мериш с пистолета.
— Нямах намерение да стрелям — отговори шепнешком Мат. — Купих този пистолет само за да се хваля с него. О! Никога, никога вече не ще правя такова нещо!
— Ш-шт! Внимавай — подигра му се Броуди. — Недей дава такива прибързани обещания. Може утре наистина да поискаш да убиеш някого и да му пръснеш черепа така, че да му изтече мозъкът на земята.
— Татко, татко, пусни ме да си отида — разхленчи се Матю. — Ти много добре разбираш, че не исках да го направя!
— Хайде, хайде! — гавреше се Броуди. — Това няма да го бъде. Няма да прилича на такъв велик човек като тебе… няма да прилича на храбрия син на майка ти. Както изглежда, трябва да си избълвал цялата си смелост. Трябва да ти поднесем още една чаша, че да се съвземеш. — Той грабна оставения на масата звънец и силно иззвъня. — Помисли само — продължи той с вледеняващ смях, — един мъртвец не би могъл така да позвъни. Не! Нямаше да мога да те почерпя чаша уиски, ако беше ме убил.
— Недей повтаря тази дума, татко — изхлипа Мат. — Тя ме плаши! Нали ти казвам, не знаех какво правех!
В този миг хазайката влезе в стаята и със стиснати устни мълчаливо ги загледа.
— Още сме живи, както виждаш — весело й подхвърли Броуди, — въпреки всичките пистолети и барута и армаганите от Индия; а понеже сме живи, ще пием. Донеси ни бутилка уиски и две чаши.
— Не искам да пия — трепна Мат. — Много ми е лошо. — Главата му се пръскаше от мъчителна болка и му се повдигаше от самата мисъл за алкохол.
— Какво? — проточи Броуди. — Че как може така? Такъв видял и патил юначага, който ходи с револвер в джоба? Слушай, по-добре е да пиеш, щом те черпя — трябва да му врътнеш една чашка, за да събереш сили, преди да те предам на полицията!
— Полицията! — едва пое дъх от ужас Мат. — Не! Не! Ти няма да го направиш това, татко! — Той беше жалък в уплахата си. Полученият удар, реакцията в чувствата му и близостта на баща му бяха го принизили до равнището на някаква безгръбначна гадина, готова да пълзи в краката на Броуди, стига да можеше да го умилостиви с това.
Броуди гледаше сина си с отвращение; той четеше мислите му и виждаше позорния страх, изписан в кървясалите му очи. Той не проговори, докато жената не донесе бутилката и чашите; после, когато тя си отиде, бавно промърмори на себе си:
— Господ да ми е на помощ! И това нещо носи моето име? — После с огорчение вдигна бутилката и напълни двете чаши с чисто уиски, без да го разреди с вода.
— Хайде — провикна се той, — ще пием за здравето на моя голям, смел син! За елегантния господин от Индия! За любимеца на жените! За човека, който се опита да убие баща си! — Броуди свирепо помести чашата към сина си. — Пий, куче, или ще ти я плисна в мутрата. — Той пресуши чашата си на един дъх и впери застрашителен поглед в Матю, който с мъка застави себе си да преглътне своя дял от питието.
— Чудесно ще се забавляваме тази нощ, само ти и аз — гавреше се Броуди. — Напълни си чашата! Напълни я, ти казвам!
— Татко, пусни ме да си отида у дома — изплака Мат, отвратен вече от самия вид и вкус на уискито. — Искам да си отида у дома. Главата ми ще се пръсне.
— Гледай ти! Гледай ти! — отговори Броуди, грубо подражавайки гласа на жена си. — Нашия Мат малко го боли главичката. Трябва да е там, където те ударих, синко. Това е ужасно! Какво ще правим сега? — той се престори на дълбоко замислен и пак изпразни чашата си. — Знаеш ли, не мога да измисля нищо по-добро от мъ-ъничко ракия. Това е подходящ лек за такъв непокварен, чист човек като тебе: малко чисто уиски. Той пак напълни догоре чашата на Матю с неразредено уиски, наведе се напред, като с менгеме стисна с пръстите си долната челюст на сина си, отвори му насила устата и бързо изля съдържанието на чашата в гърлото му; докато Матю се задъхваше и давеше, той продължаваше да говори със страшна престорена веселост: — Така е по-добре! Много по-добре! А сега кажи ми — имай пред вид, че искам да не се колебаеш и да бъдеш съвсем откровен, — кажи ми как ти се видя Нанси. Може да не е от толкова добро потекло като майка ти, знаеш, но от нея не смърди. Не! Тя има чисто телце в известни отношения. Изглежда, че човек не може да има и едното, и другото. — Внезапно той смъкна маската на престорена благост и изръмжа със сатанински глас: — Беше ли ти по вкуса, питам те?
— Не зная. Не мога да кажа — изхленчи Матю, разбрал, че какъвто и отговор да даде сега, все ще е крив.
Броуди замислено кимна с глава.
— Да, това е съвсем вярно! Аз не ти дадох достатъчно време да разбереш. Колко жалко, че влязох толкова рано. Можеше да ви оставя още десетина минутки насаме. — Той нарочно разпалваше въображението си на тая болна тема с мрачен, неосъзнат садизъм и знаеше само, че колкото повече измъчва себе си, толкова повече терзае сина си. Колкото по-ясно виждаше как умът на сина му болезнено се бунтува при спомена за доскорошните похотливи чувства, толкова повече му натрапваше тези отблъскващи мисли.
— Е-хей — продължаваше той, — не можех да не се възхитя от смелостта и силата, с която я беше притиснал, при все че тя надали би отказала нещо на такъв галантен кавалер като тебе. Както я беше хванал, човек можеше да си помисли, че се бориш с мъж.
Матю не можа да издържи повече. Издръжливостта му стигна крайния си предел, той захлупи на масата главата си, която се пръскаше от ударите на стотици чукове, избухна в безсилен плач и извика:
— Татко, убий ме, ако искаш. Все ми е едно. Убит ме и толкова, но, за бога, остави ме на мира.
Слисан, Броуди го изгледа с яростно раздразнение; надеждата му да успее с гаврите да накара сина си още веднъж да се нахвърли сляпо върху му, та да може да изпита насладата да го просне безчувствен на пода, не се сбъдна. Той разбра, че Матю бе твърде слаб, твърде съсипан, твърде жалък в нещастието си, за да може да го предизвика за ново избухване, и внезапен изблик на мъчителна обида го накара да се наведе напред и да му удари страхотна плесница:
— На ти тогава, тъпоглав лигльо! — високо кресна той. — Ти нямаш смелост дори колкото една овца. — Цялата изтънченост на неговия гняв, насмешките, сарказмът, иронията изчезнаха и на тяхно място се надигна и преля ярост, подобна на бушуващо море, лицето му потъмя от развилнелия се бяс, както черни облаци помрачават бурно небе. — Ти посегна на моя жена! Ти вдигна ръка срещу мене! Срещу мене!
Мат вдигна към баща си жалък, умоляващ поглед.
— Не ме гледай! — изрева Броуди, сякаш синът му бе извършил светотатство. — Ти не си достоен да вдигнеш очите си по-високо от обувките ми. Не мога да те гледам, без да ми се доще да те заплювам. На, на, на! — При вейка дума той бъхтеше главата на Матю като празна бъчва и я удряше о масата. — Боже! — възкликна той с погнуса. — Какво представляваш ти! Главата ти кънти като празен тъпан. Нима трябва да се напиеш, за да имаш смелост да се защищаваш? Нима в кръвта ти няма нито капчица гордост? Нима не се гордееш с името, което си наследил от мене? — После, стигнал върха на своята ярост, внезапно той сграбчи Мат за рамото, вдигна го като разнебитена марионетка и го накара да се изправи. — Защо ли си хабя времето с тебе тука? Да вървим у дома! — кресна той. — Ще те заведа у дома. Трябва да те измъкна от тази развратна къща и да те заведа здрав и читав при майка ти. Това съвсем не е подходящо място за сина на такава благочестива жена. — Броуди хвана Мат под ръка, опря залитащото му, полубезчувствено тяло на своето, хвърли на масата пари и нахлупи шапката на главата на сина си. — Знаеш ли да пееш? — извика той, след като извлече Мат на дрезгавата безлюдна улица. — Можем да си попеем двамата на път към дома. Двамата, ти и аз, да покажем на хората какви приятели сме с теб. Пей, куче! — заплаши го той и до болка му изви ръката. — Пей или ще те убия!
— Какво… какво да пея? — откликна се задъханият, измъчен глас на сина му.
— Каквото искаш. Пей някой черковен химн. Да! — Броуди злобно се зарадва на хрумването си. — Това е много подходящо. Ти току-що насмалко не уби баща си… Трябва да славословиш господа и да му благодариш. Я запей „Всички люде“, моето голямо, храбро момче. Започвай! — заповяда той.
— „Всички люде по земята“ — с треперещ глас подхвана Мат.
— По-високо! По-бързо! — закрещя Броуди. — По-мъжествено! С повечко сърце! Представи си, че сега излизаш от молитвено събрание. — Той го поведе, като го подкрепяше, влачеше, подпираше го, когато Мат залиташе по неравната улица, тактуваше и от време на време подемаше припева с богохулствена гавра.
Те вървяха по тесния „Канал“ към къщи и думите на химна звучно кънтяха в тишината на неподвижния въздух. Все по-глухо отекваха стъпките им и все по-глухо долиташе песента, докато най-после и сетният замиращ шепот се загуби в мирния мрак на нощта.


X

Госпожа Броуди лежеше на тънкия сламеник в тясното си легло, заобиколена от тъмнината на стаята си и от безмълвието на къщата. Неси и баба Броуди спяха, но откакто Агнес беше си отишла, тя лежеше будна и напрегнато се вслушваше да чуе завръщането на Мат. След удара, преживян рано вечерта, умът й беше празен и тъпото й вцепенение не й позволяваше да мисли, но докато чакаше, тя страдаше физически. Старата остра болка я измъчваше пак! Мама се въртеше ту на една страна, ту на друга, опитваше ту едно положение, ту друго в усилието си да облекчи пронизващите я пристъпи на болка, които се стрелкаха по цялата дължина на тялото. Краката й бяха студени, а горещите ръце непрекъснато се движеха по изтърканата повърхност на парцаления юрган, с които беше завита. Пръстите й несъзнателно опипваха всяко пришито парче, сякаш тя, без сама да си дава сметка, проследяваше работата, извършена от нейната игла. Госпожа Броуди смътно копнееше за грейката, която да изтегли кръвта, приляла в натежалата й глава, към ледените изтръпнали крака, но беше твърде отпаднала, за да се помръдне, а освен това някакъв неясен страх не й позволяваше да напусне сигурното убежище на стаята си, боеше се от вероятността да я сполети някакво ново нещастие, да не би на стълбището да я чака някое друго ужасно изпитание.
Секундите с бавно цъкане преминаваха в минути, минутите мудно се провличаха в часове и ето че в спокойствието на нощта госпожа Броуди чу слабото далечно биене на градския часовник, когато той отброи дванадесет едва доловими удара. Всъщност беше започнал нов ден и скоро тя трябваше да се изправи пред унилата върволица на дневните часове и всичко онова, което щеше да й донесе новата зора. Но нейните мисли не следваха този път. Когато разбра колко е часът, тя само промърмори: „Закъснял е! И двамата са ужасно закъснели!“ С песимизма, присъщ на един сломен дух, тя прерови бездната на печатните възможности до най-неизмеримите й дълбочини и съкрушена, се чудеше дали Мат не се е сблъскал в града с баща си. Непредвидените обстоятелства, които биха могли да възникнат от такава случайна среща, я караха да трепери дори както лежеше отпусната на леглото.
Най-после, когато тревогата й стана съвсем непоносима, тя чу крачки вънка на пътя. На госпожа Броуди отчаяно се искаше да се спусне към прозореца, да се опита да прониже мрака с погледа си, но не можеше да си позволи това усилие и бе принудена да лежи неподвижно и да чака с трепетен страх щракането на бравата на входната врата. Ето, тя чу този звук, ала с отварянето на вратата безпокойството й порасна, защото веднага позна високия, креслив глас на мъжа си, присмехулен, заповеднически, нетърпящ възражение, и в отговор — плахия, смирен глас на сина й. Тя чу мудното движение на тежко тяло, което шумно се качваше по стълбите, и провлечените стъпки на друго, по-леко, по-отпуснато и по-грохнало, подир него. На площадката пред нейната стая мъжът й рече с висок, заплашителен глас:
— Махай се сега в колибата си, куче! Утре сутрин ще се разправя с тебе с нови сили.
Отговор не последва, чуха се само залитащи крачки и силно хлопване на врата. Къщата бе отново завладяна от тишина, нарушавана само от случайни звуци, долитащи от стаята на Броуди; скърцане на пода, тътрене на стол, тропот на захвърлени обувки, с хриптене на пружините, когато той се отпусна с цялата си тежест на леглото. След този сетен звук ненарушимата тишина отново напълно обгърна къщата.
Безпомощното й положение като че изостряше схватливостта на Мама и прилагаше добавъчна сила на интуицията й. Госпожа Броуди разбра, че възможността, от която се бе страхувала, се е сбъднала и че отгоре на това някакво гибелно нещастие е сполетяло сина й. Последното обстоятелство тя веднага долови от тътренето на заплитащите му се крака и безнадеждната немощ в гласа му, но сега въображението й се развилня и започна да изпълва скования покой на нощта с тревожни звуци. Стори й се, че чува някого да плаче. Тя се запита дали това бе лекият полъх на вятъра вън, или наистина бяха приглушените ридания на нейния син? Ако това беше Мат, до каква ли необмислена постъпка можеше да го докара такова отчаяние? Представи си го, заблуденото, но все пак любимо дете, да обмисля някой безразсъден начин за самоунищожение. Незабавно риданията се превърнаха в тиха печална музика, която се лееше с настойчивостта на погребално песнопение. Госпожа Броуди се помъчи с всички сили да заспи, но не можа. В несигурното състояние на ума й, блуждаещ между действителността и сънищата, това ридание я заливаше, както сиви вълни заливат изоставен бряг под отчаяния безутешен писък на морски птици. Тя виждаше проливен дъжд и под него пресни, мокри буци току-що разкопана глина, груба дъсчена катафалка, на която стои жълт ковчег; виждаше как спускат ковчега и как тежки, лепкави буци пръст започват да падат отгоре му. Със сподавен вик Мама се обърна по гръб. Жесток пристъп на телесно страдание изведнъж разпръсна полусъзнателните й видения. Терзаещата болка, която беше я прерязвала от време на време преди, сега я връхлетя с яростна и неотслабваща упоритост. Беше непоносимо. Досега тази особена болка, макар и ужасно силна, винаги бе краткотрайна, но сега терзанието не прекъсваше. То й се видя далече по-лошо от родилни мъки и в ума й проблесна мисълта, че страда тъй ужасно, понеже не беше защитила дъщеря си и беше допуснала безразсъдното й изгонване в бурята, тъкмо преди да роди. Струваше й се, че омаломощеното й сърце се къса на парчета от зашеметяващия напор на болката.
— О, боже! — зашепна тя. — Избави ме! Не мога да понасям повече!
Но болката не я остави, а се засили още, докато не можеше да издържи повече; с безумно усилие госпожа Броуди се изправи на крака и се загърна по-плътно с дългата си нощница. Тя се олюляваше на всяка крачка, но страданието я караше да върви напред; довлече се боса до стаята на сина си и, кажи-речи, падна на леглото му.
— Мат — задъхваше се тя, — пак имам болки. Не спират… Тичай… тичай за доктор. Тичай бързо, синко!
Матю едва бе заспал и сега седна в леглото, стреснат от появяването на туй ново, ужасяващо видение; той страшно се уплаши от майка си, понеже можеше да различи само някаква дълга бяла фигура, просната напреко на кревата му.
— Какво има? — извика той. — Какво искаш от мене? — После, когато смътно осъзна, че майка му е болна, възкликна: — Какво ти има, Мама?
Госпожа Броуди едва дишаше.
— Умирам. За бога, Мат… доктор! Няма да остана жива от тази болка! Тя ще ме довърши, ако не побързаш!
Мат скочи от леглото, главата му беше още замаяна под влияние на неотдавнашните собствени изживявания, страстно разкаяние обзе и без това сломения му вече дух и той пак се превърна в уплашено, измъчвано от съвестта момче.
— Аз ли съм виновен, Мама? — захленчи той. — Затова, че ти взех парите? Няма вече да го правя. И часовника ще ти откупя. Ще бъда добро момче!
Госпожа Броуди едва ли го чу, беше й толкова зле, че надали можеше да разбере думите му.
— Тичай бързо! — стенеше тя. — Не мога да издържа повече!
— Отивам! Отивам! — възкликна Мат сломен от самоунижение. С бясна бързина той намъкна панталоните си, навлече сакото, сложи си обувките, спусна се бегом по стълбите и изскочи на улицата. С големи, несигурни крачки Мат тичаше по средата на улицата, а вятърът, който образуваше с движението си, вдигаше сплъстената коса от посинялото му подпухнало чело.
— О, боже! — шепнеше той бежешком. — Нима сега ще убия и майка си? Грешката е у мене. Аз съм виновният. Лошо постъпих към нея.
В покрусата, последвала пиянството, той смяташе себе си отговорен във всяко отношение за внезапното заболяване на майка си и разтърсван от сълзливи гърчове, гласно молеше бога и редеше безумни, несвързани обещания да се поправи и да изкупи грешката си, само и само господ да му запази Мама. Той тичаше с отметната назад глава, с притиснати към страните лакти, с риза, разтворена на тежко дишащите гърди, с развяваща се незакопчана горна дреха, тичаше като престъпник, бягащ от правосъдието, движен единствено от стремежа да се спаси. Въпреки неясното си намерение да стигне града, отначало, поради отчаянието и объркаността на мислите си, той нямаше определена цел, но сега, когато започна да поема дъх с къси, безсилни пъшкания и усети бодежи в страната си, което го накара да разбере, че не може да тича повече, Мат се замисли как по-скоро да намери доктор. Измъчен и изтощен, той съзна, че не ще може да продължи пеша чак до Ноксхил, за да повика сър Лори. Беше твърде далеч. Внезапно си спомни, че в едно от обемистите си писма Мама бе споменала някой си д-р Ренуик, който живеел на Уелхол Роуд и както му се струваше, беше се отзовала благоприятно за него. С тази мисъл Мат сви наляво при железопътния мост, принуди изнуреното си тяло да положи още малко усилия и за свое облекчение видя червен фенер пред една от тъмните къщи на пътя.
Задъхан, той спря пред вратата, объркано затърси нощния звънец, намери го и дръпна дръжката с цялата стремителност на своя насъбран страх. Дръпна я тъй силно, че както стоеше на улицата, чу продължителен звън вътре в смълчаната къща; след няколко мига над главата му се отвори прозорец и се подадоха главата и раменете на някакъв мъж.
— Какво има? — обади се над него рязък глас.
— Трябва да дойдете веднага, докторе! — извини Мат с извито нагоре, слабо белеещо в мрака разтревожено лице. — Майка ми е болна! Стана й много зле!
— От какво е болна? — запита Ренуик.
— Не мога да ви кажа, докторе — възкликна Матю с пресеклив глас. — Аз въобще не знаех нищо, докато не й прилоша. О! Тя има страхотни болки! Елате веднага!
— Къде е това? — попита примирено Ренуик. Той не виждаше положението в същата изключителна и крайна тревожна светлина както Матю; за него това беше само една нощна визита, която можеше да се окаже сериозен или незначителен случай, един от често повтарящите се, дразнещи моменти в работата му — лишаването от хубава нощна почивка.
— Ние се казваме Броуди, докторе. Положително знаете къщата на края на Дарок Роуд.
— Броуди! — възкликна докторът; после, след кратко мълчание, каза с променен, въпросителен тон: — Защо идвате при мене? Майка ви не е моя пациентка.
— Ах! Откъде да зная всичко това — трескаво извика Матю. — На нея й трябва лекар! Вие трябва да дойдете — тя толкова страда! Аз ви моля да дойдете! Това е въпрос на живот или смърт!
Ренуик не беше същият както преди две години; сега той беше човек, комуто успехът позволяваше да избира, да отказва на пациенти, които не желаеше да лекува, но не можа да устои на тази молба.
— Добре, ще дойда — отсече той. — Вървете напред. Аз ще дойда след няколко минути.
Матю въздъхна с облекчение, изсипа куп несвързани благодарности към затворилия се вече прозорец, обърна се и забърза към дома. Въпреки всичко, когато стигна пред къщата, достраша го да влезе сам и както не беше достатъчно облечен, остана да трепери отвън, обзет от чувството, че трябва да дочака лекаря, за да има смелост да влезе. При все че беше закопчал дрехата си догоре и току се загръщаше с нея, студеният нощен въздух го пронизваше като с нож, но страхът, че може да направи някое ужасно откритие, че не е изключено да намери Мама да лежи безжизнена на неговото легло, го караше да стои нерешително пред портата и да трепери от студ и ужас. Обаче не стана нужда да чака дълго, защото скоро на завоя на пътя се показаха жълтите петна на два фенера на кабриолет и с приближаването си заблестяха по-ярко. Най-после те извиха към края на пътя и спряха, осветили Мат с целия си блясък, а от тъмнината зад тях бодро прозвуча гласът на Ренуик:
— Защо не сте влезли? Голяма глупост е да стоите така, след като сте тичали. Можете да настинете смъртоносно, като висите така целият изпотен. — Той скочи от кабриолета и от непроницаемия мрак влезе в кръга на светлината. — Хей, човече! — неочаквано рече той. — Какво ви има на главата? Ударил ли ви е някой?
— Не! — запъна се объркано Матю. — Аз… аз паднах.
— Лошо сте се ударили — бавно отговори Ренуик с отправен към него въпросителен поглед; въпреки всичко той не каза нищо повече, а само направи движение с чантата, която държеше в ръка, за да подкани Матю да влязат.
Влязоха. Тишината, и мракът веднага ги погълнаха.
— За бога, запалете светлината — ядосано се сопна Ренуик. Колкото по-дълго беше с Матю, толкова по-ясно преценяваше и осъждаше с присъщата си проницателност неговото малодушие и нерешителност. — Не можахте ли да се погрижите за всичко това, преди да дойда? Трябва да се овладеете, ако искате да помогнете на майка си.
— Не се безпокойте — пошепна Матю. — Имам кибрит в джоба. — С трепереща ръка той драсна една клечка и запали малката газова горелка в хола; в тази мъждива, примигаща светлина двамата се запътиха напред подир собствените си колебливи сенки и се заизкачваха по стълбите. Вратата към стаята на госпожа Броуди беше полуотворена и отвътре долиташе звук на ускорено дишане, който така развълнува Матю, че той се разплака:
— Слава богу, тя е жива!
С непостижимо героично усилие Мама беше се върнала в собствената си стая и сега лежеше безпомощна като ранено животно, сполучило с върховно напрежение на сетните си сили да стигне бърлогата си. Лекарят взе кибрита от неспособните за нищо пръсти на Матю, запали газовото осветление в спалнята и мълком изпроводи Матю навън, после затвори вратата, обърна се и седна до проснатата на леглото фигура. Тъмните му загрижени очи се спряха върху очертанията на съсипаното тяло пред него и след като с внимателен допир провери бързия ускорен пулс на госпожа Броуди и забеляза следите на изтощението по дълбоко хлътналите й бузи, лицето му леко се помрачи от оформящото се вече в главата му подозрение. След това нежно сложи дланта си на тялото й, чувствителната му ръка веднага долови неестествената съпротива на опънатите мускули и едновременно с това лицето му стана още по-загрижено. В този миг госпожа Броуди отвори очи и с молба ги устреми към него; после бавно пошепна:
— Вие дойдохте! — По думите и погледа й личеше, че го смята за свой спасител. Чертите му се смекчиха в същия миг, когато тя го погледна, и изражението му стана приветливо и успокояващо.
— Ей тука ви боли — посочи той леко, с натискане на ръката. — Ето, на това място.
Госпожа Броуди кимна с глава. Видя й се чудно, че пекарят веднага отгатна къде се крие болката й; това му придаваше чудотворна и внушаваща благоговение сила; докосването му веднага й се стори целебно, а неговата леко движеща се ръка се превърна в някакъв талисман, който щеше да открие и да разгадае безпогрешно причината на измъчващата я болест. Тя с готовност му позволи да изследва изтерзаното й тяло, уверена, че пред нея стои човек, който притежава почти божествена сила да я изцери.
— Така е по-добре — насърчи я Ренуик, когато усети, че тя се отпуска. — Можете ли да изтърпите, ако натисна малко по-силно… само веднъж? — запита той. Мама пак кимна с глава и послушна на полугласната му заповед, се опита да диша спокойно, докато дългите му сигурни пръсти я караха цялата да изтръпва от пронизващата я болка. — Прекрасно! — Той й поблагодари със спокойна любезност. — Вие сте много смела. — Нито едно трепване на клепачите му не й издаде, че дълбоко в тъканите на тялото й беше открил възлите на дълбоко вкоренен израстък, напреднал до такава степен, както бе разбрал, че бе извън човешките сили да й се помогне. — Откога имате тези болки? — попита я той спокойно. — Положително това не е първият пристъп?
Госпожа Броуди с мъка заговори:
— Не! Отдавна ги имам, от време на време ме заболяваше, докторе, но никога толкова дълго, както сега. Болката спираше изведнъж, но този път много бавно ми олеква. Сега вече ми е по-добре, знаете ли, но още не ми е минало.
— Разбира се, вие сте забелязвали и други симптоми, госпожа Броуди — възкликна Ренуик с поглед, които говореше повече от простите му думи. — Сигурно сте знаели, че не сте добре. Защо не сте взели мерки по-рано?
— Знаех си го — отговори Мама, — но като че ли все не ми стигаше време да се погрижа за себе си. — Тя не спомена нищо за деспотизма на мъжа си и само добави: — Просто не обръщах внимание. Мислех си, че с време ще се оправя.
Ренуик бавно поклати глава с лек упрек и каза:
— Боя се, че много сте занемарили себе си, госпожа Броуди. Може да се наложи сега да полежите известно време. Трябва да решите да си дадете почивка… отдавна вече имате нужда от нея. Почивка и никакви тревоги!
— Че какво ми има? — пошепна болната. — То не е… не е нещо сериозно?
Докторът стана от леглото и я загледа благо.
— Какво ви казах за тревогите? — отговори й той. — Аз ще дойда утре за по-подробен преглед, когато няма да имате болки. А сега хубавичко ще си отспите. Сега ще ви дам нещо, от което ще ви олекне.
— Можете ли да ми помогнете? — безсилно промърмори Мама. — Не бих могла да издържа това още веднъж.
— Няма вече да ви боли — успокои я докторът. — Ще се погрижа за това.
Госпожа Броуди мълчаливо го наблюдаваше, докато той взе чантата си, отвори я и извади малко шишенце, от което внимателно отмери няколко капки в една чаша; след това, когато добави вода и се обърна пак към нея, тя сложи мършавата си ръка на неговата и каза разчувствувана:
— Вие сте толкова добър към мене! Нищо чудно, че всички говорят за вас. Мога само да ви благодаря, че бяхте толкова добър да дойдете при мене тази нощ: благодаря ви от все сърце!
— Хайде, изпийте това — промълви Ренуик и леко стисна сухите й, загрубели пръсти. — Това е чудесно нещо за вас.
Мама пое чашата с безграничното доверие на малко дете, пресуши и тъмната утайка, направи усилие да извика слаба, трагична усмивка на бледите си устни и пошепна:
— Много беше горчиво, докторе. Трябва да е добро лекарство.
Докторът й отвърна с ободряваща усмивка.
— А сега си починете — заръча той. — Имате нужда от хубав, дълъг сън. — И без да отпусне ръката й, отново седна до нея и зачака приспивното да окаже своето действие. Присъствието му повдигаше самочувствието й с благотворното си магнетично влияние; талисманът, който стискаше с пръстите си, сякаш се боеше да го изпусне, я успокояваше; от време на време очите й се отваряха да го погледнат с благодарност. Сетне зениците й бавно се стесниха, напрегнатите черти на лицето се отпуснаха и тя сънливо промърмори:
— Господ да ви благослови, докторе. Вие спасихте живота на моята Мери и пак вие ще излекувате и мен. Елате при мене пак… моля. — След това тя заспа.
Ренуик бавно освободи ръката си от нейните сега отпуснати пръсти, прибра всичко в чантата си и прав загледа спящата. Защитното було на успокояваща жизнерадост бе изчезнало от неговото лице и сега то бе омрачено от печална увереност, примесена със загрижено човешко съчувствие. За миг той остана неподвижен, после зави болната по-топло с юргана, намали газа и излезе от стаята.
В дъното на стълбището го чакаше Мат и бледото му уплашено лице светлееше с белезникавата нездрава бледост на луната.
— Как е тя? — запита той полугласно. — По-добре ли е?
— Сега няма болки и спи — отговори Ренуик. — От това майка ви имаше най-голяма нужда. — Той погледна Мат право в очите, като се чудеше дали може да му каже всичко.
— Къде е баща ви? — най-после попита той. — Струва ми се, че трябва да го видя.
Погледът на Мат посърна, подпухналите му очи се наведоха, той гузно се раздвижи и пошепна:
— Татко спи. Не ми се иска да го безпокоя. Не! По-добре е да не го будим. Няма да има никаква полза.
Лицето на Ренуик придоби сурово изражение пред жалкия поглед на Матю. „Що за къща е това? — питаше се той. — И що за хора? Майката, синът, дори и това нещастно дете Мери, всички треперят пред единственото всемогъщо същество, пред господаря на къщата, пред този свиреп Броуди.“
— Не зная дали ще е желателно за мен да продължа лекуването на този случай — най-после каза той, като студено подчертаваше всяка дума, — но можете да кажете на баща си, че ще дойда да поговоря с него утре.
— Искате да кажете, че още дълго ще е болна? — измънка Матю.
— Не повече от шест месеца.
— Колко дълго! — бавно изрече Мат. — Тя гледа цялата къща. Как ще се справим без нея?
— Ще трябва да се справите — сурово промълви докторът. — Крайно време е да се научите.
— В какъв смисъл? — тъпо запита Матю.
— Майка ви умира от неизлечим вътрешен рак. Тя никога вече не ще стане от леглото си. След шест месеца тя ще е в гроба.
Мат залитна, сякаш Ренуик беше го ударил; загубил сили, той седна на стъпалата. Мама умира! Само преди пет часа беше го заобиколила с грижите си, беше му поднесла вкусно ядене, сготвено от собствените й ръце, а сега лежеше безсилна на легло, от което никога не щеше да стане! Оборил глава на ръцете си, той не забеляза излизането на лекаря, нито чу звука на затварящата се врата. Сломен от скръб и угризения на съвестта, Мат гледаше не напред, а назад; под натиска на спомените мислите му преброждаха целия му живот; съживилите се възпоминания блуждаеха по всичките пътеки на миналото. Той усещаше нежното поглаждане на нейните ръце, милувката на бузата й, докосването на устните й до неговото чело. Виждаше я да влиза в стаята му, когато той капризно се търкаляше на леглото, чуваше я да казва, за да го предразположи: „Ето нещо вкусничко за тебе, синко.“ Чертите й се мяркаха пред него с най-различно изражение, придумващо, умоляващо, галещо, но все със същия, неподдаващ се на никакво определение отпечатък на любовта й към него. После видя лицето й, навеки застинало в тихата, спокойна скованост на смъртта, и във ведрината му пак забеляза на бледите устни онази усмивка на нежност, с която винаги бе посрещала всеки негов поглед.
Останал самичък на стълбите, Мат избухна в ридания и не преставаше да си повтаря шепнешком:
— Мама! Мама! Винаги си била толкова добра към мене!


XI

— Къде е горещата ми вода? — крещеше Броуди. — Горещата вода. Водата за бръснене! — Той стоеше на площадката пред стаята си по риза и панталони и викаше към долния етаж. Това бе първият случай, откакто помнеше, когато водата за бръснене не бе сложена готова пред вратата му точно на секундата; по силата на навика машинално се беше навел да вдигне каната, но каната не беше на мястото си; При тази небивала чудовищна проява на невнимание изумлението му веднага отстъпи пред чувството на лично оскърбление и това още повече изостри мрачното му настроение, с което бе станал от сън. Щом се събуди тази сутрин, събитията от миналата нощ му се представиха в друга светлина и след като ги повтори в ума си, започна бавно да се вбесява при мисълта, че син му се беше натъкнал на връзките му с Нанси, беше открил мястото на срещите им в къщата на Коледж Стрийт. Негодуванието, че такъв некадърник като Мат се е осмелил да се намеси в личния му живот, го накара да забрави преживяната опасност; необичайният случай с изстрела се загуби в пределите на невероятното и злобният му яд се надигаше само поради това, че бяха му попречили да се забавлява. Главата му беше замаяна от тежкия сън; вечната тревога за неуспехите в търговията, която непрекъснато гнетеше подсъзнанието му и го тревожеше още при събуждането, подсили острото му мрачно раздразнение; и сега, когато толкова му се искаше да се обръсне и освежи, за да подреди обърканите си мисли, не можеше да получи гореща вода. „Вечно същото! — каза си той. — В тази проклета къща човек никога не може да получи, каквато иска.“ — И с пълна сила на законното си възмущение той отново зарева:
— Вода! Да ми донесеш веднага вода! Дяволите да те вземат, да не искаш да стоя тука цял ден и да ми изстиват краката за твое удоволствие! Донеси водата, да те вземат мътните!
Нито звук! За негово изумление Мама не изтича по стълбите, задъхана от унижение и бързане, с познатата, дигаща пара кана в ръка и плахи извинения на устните. Долу цареше необичайна тишина. Броуди изпръхтя с издути ноздри като зъл бик, който души вятър, не можа да долови апетитния мирис на закуската от кухнята долу. Той изпъшка гневно и тъкмо се канеше да слезе долу и да предяви исканията си по по-убедителен начин, когато неочаквано вратата на стаята на Мат се отвори и подчинявайки се на приглушените звуци на последни напътствия, оттам излезе Неси и боязливо се приближи до баща си.
Когато я видя, гневът му се поукроти, навъсеното му чело се разведри, ядната извивка на устните леко се смекчи. Присъствието на дъщеря му неизменно смекчаваше присъщата му грубост и всъщност именно поради това тя бе избрана да му съобщи новината.
— Татко — плахо рече Неси. — Мама не е станала тази сутрин.
— Какво! — провикна се Броуди, сякаш не можеше да повярва на ушите си. — Още не е станала? Още лежи по това време?
Неси кимна.
— Но тя не е виновна, татко — умоляващо прошепна тя. — Не й се сърди… Тя не е добре. Тя се опита да стане, но не можа да се помръдне.
Броуди изръмжа. Беше сигурен, че жена му я мързи, че симулира, че цялата тази работа е скроена, само и само за да остане той без вода за бръснене. След това се сети за закуската. Кой щеше да му я приготви сега? Той рязко направи крачка към стаята на Мама, за да види дали присъствието му няма да я накара да забрави неразположението си и да я съживи за по-полезна дейност.
— Мама е била ужасно зле цялата нощ — спря го Неси. — Станало е нужда Мат посред нощ да тича да търси лекар.
Броуди се спря като закован при това ново и изненадващо съобщение и възкликна с недоволно изумление:
— Лекар ли! Че защо не са ми казали? Защо не са се посъветвали с мене? Всичко ли в тази къща ще се върши зад гърба ми, без да ми се казва? Къде е Мат?
Матю, който слушаше разговора през полуотворената си врата, бавно излезе на площадката. По сбръчканото му, отслабнало лице се виждаше, че не беше спал и сега той неспокойно гледаше баща си в ярката дневна светлина. Все пак Неси бе изиграла ролята си и бе съобщила потресаващата новина; сега щеше да му е по-лесно да обясни останалото.
— Защо не ми каза за тази… тази работа, господинчо? — свирепо повтори Броуди. Той не искаше да употреби направо думата „болест“; по негово мнение цялата работа беше измислица, целяща да наруши неговото спокойствие, заговор, за да му се създадат главоболия. — Защо не си дошъл първо при мене?
— Не исках да те тревожа, татко — измънка Мат. — Мислех, че спиш.
— Много си се загрижил за мене изведнъж — подигра му се Броуди. — Невинаги отделяш толкова внимание на здравето ми, нали? — Той многозначително замълча и после добави: — Ти си извикал Лори… е? Какво каза той за нея?
— Не, не беше Лори — смирено отговори Матю, — не можах да извикам него, татко. При нея дойде Ренуик.
Броуди целият потрепера от гняв.
— Какво! — изрева той. — Ти си довел този простак в моя дом! Къде си мислил, глупак такъв! Не знаеш ли, че ние сме заклети врагове? Разбира се, че той ще нареди Мама да остане на легло. Естествено — продължи подигравателно Броуди. — Сигурно е наредил да лежи цяла седмица. Той ще изкара, че ние сме я уморили тука. Не се и съмнявам, че ще подпише да я храним с пиле и шампанско, а ние ще се чудим откъде да намерим пари да му платим за лекуването.
— Ах, татко! — увещаваше го Матю. — Не вярвам такова нещо. Той каза, че… че положението й е наистина сериозно.
— Ами! — изръмжа Броуди. — Пет пари не давам за мнението на такъв като него… пък и ти не си по-добър, щом го пускаш тук зад гърба ми. Хубавичко ще ти плати за това! И за него ще си получиш заслуженото!
— Тъй или иначе — запелтечи Мат, — той каза… каза, че ще дойде да я прегледа по-подробно тази сутрин… и че иска да поговори с тебе.
— Тъй ли! — рече Броуди. Той стоеше, без да проговори, с устни, разтегнати в отвратителна, презрителна усмивка. Ренуик щял да дойде в дома му тази сутрин? Може би за да сложи начало на цяла редица всекидневни визити, без съмнение със сметка, че едно такова мекушаво, безгръбначно същество като Мама може прекрасно да се превърне в мнима болна, която ще разиграва, както си ще. Броуди неволно сви юмрук, както правеше винаги, когато вземаше някакво твърдо решение, и скръцна със зъби. — Аз ще го посрещна лично — промълви той гласно с тон на крайна враждебност. — Ще видя какво има да каже. Аз ще му приготвя изненада. Вместо да види нея, ще види мен.
После, след кратко мълчание, през време на което беше се загледал направо пред себе си, той се обърна.
— Неси — каза той, — иди и донеси на татко си малко гореща вода. Гледай да не се опариш, миличкото! След това събуди старата си майка… Нека ни приготви нещо за закуска. Ако Мама може да се излежава, има други, които трябва да работят. Хайде, върви сега. — Той я потупа по слабите рамена и влезе обратно в спалнята си.
Горещата вода скоро бе донесена и Броуди пристъпи към привичните подробности на сутрешния си тоалет. Но мислите му бяха далеч от онова, което вършеше. Той току спираше, в устремения му в пространството поглед пламваше злобно пламъче и той яростно, презрително тръсваше глава.
— Ще държи жена ми на легло — ядно мърмореше той, понеже смяташе вече, че Ренуик преднамерено е наредил жена му да лежи. — Безсрамно нахалство! Но аз ще го науча! Ще видим дали ще се бърка в моите работи пак!
Още от времето на страшното боледуване на дъщеря си той бе затаил злобна ненавист към Ренуик заради заклеймяващите обвинения на доктора при онзи паметен разговор, когато той отказа да споходи Мери, която се бореше със застрашаващата живота й пневмония, и да й помогне. Свирепа вражда пламтеше в него сега, докато обмисляше предварително всички хапливи оскърбления, които щеше да му хвърли в лицето. Нито за миг не му дойде на ум, че трябва да се отбие при жена си; тя беше само незначителна пионка в ходовете на тази игра и Броуди смяташе, че след като успешно си види сметката с Ренуик, тя без съмнение ще стане и ще му сготви обед — и то особено хубав обед, за да го възнагради за неизпълнените сутрешни задължения.
— Да! Аз ще го наредя — току мърмореше той. — Ще му хвърля хонорара в лицето и ще му кажа да се маха от къщата ми.
Той така кипеше от възмущение, че едва можа да преглътне закуската си, пък и храната не беше в никакъв случай съблазнителна. Кашата бе загоряла и рядка и Броуди мрачно наблюдаваше как старата му майка, запретнала до кръста полата, по раирана долна фуста, приготвяше всичко с безкрайна мудност.
— Тази каша е направо за хвърляне — мрачно й подметна той. — Нея и свините няма да я ядат.
Нищо не беше наред. Препеченият хляб беше мек и не хрускаше; чаят (Броуди бе принуден да се помири с чай, вместо да пие любимото си кафе) беше слаб и запарен с незавряла вода; пърженото яйце приличаше на гьон, а беконът бе станал на въглен.
— Тя трябва да стане! — високо възкликна Броуди. — Не мога да понасям такова нещо. Само това месо стига, за да се отрови човек с него!
Непочистената камина зееше насреща му, обувките му не бяха лъснати, той беше се порязал при бръсненето; пламнал от гняв, Броуди стана от масата и седна в креслото си да чака Ренуик. Очите му следяха с погнуса старческите, непохватни движения на майка му. После, като забеляза, че Неси се разтакава из стаята, рязко й каза да тръгва на училище. Тя бе закъсняла най-малко един час с надеждата, че поради необичайността на станалото може да я забравят или може би да й позволят да пропусне уроците, но Броуди й заповяда да върви и тя тръгна, без да се опита да му възрази. Матю не се появи и продължи да се спотайва горе. Мама не издаваше нито звук.
Броуди не можеше да си намери място. Погледна часовника, видя, че е десет и половина, помисли си, че е закъснял най-малко един час за работа, че дюкянът му ще стои отворен, празен, необслужван и че само глупавото, нехайно момче ще зяпа безпомощно всеки, който би могъл да влезе; после с огорчение си каза, че отсъствието му няма голямо значение, че то въобще няма да се отрази поради малкото хора, които сега влизаха при него.
Той стана и безпокойно закрачи насам-натам. Кухнята му се виждаше някак си чужда в това осветление; понеже беше объркал установения ред, всичко наоколо му се струваше странно и необикновено. Нарушаването на всекидневните навици, последвало толкова скоро след изключителните събития на изминалата нощ, събуждаше в него чувство за някаква чудовищна недействителност, което объркваше посредствения му разум, а раздразнението, произтичащо от тази озадачаваща го обърканост, му действуваше като масло, разпалващо още повече пламъците на гнева му. Неспокоен като затворен в клетка тигър, Броуди крачеше нагоре-надолу в хола. Колкото по-дълго трябваше да чака, толкова повече растеше негодуванието му; по едно време, сякаш за да ускори пристигането на Ренуик, той влезе в гостната и нетърпеливо загледа през прозореца. После му дойде на ума, че докторът може да го види как надзърта и да счете това за признак на слабост от негова страна; при тази непоносима мисъл Броуди рязко се дръпна от прозореца и се върна в кухнята, където с усилие над себе си седна отново в креслото и запази поне привидно самообладание. Външно безстрастен, но целият кипящ вътрешно, Броуди чакаше и горещото му нетърпение личеше само по бързото друсане на крака му, с който сякаш непрекъснато потупваше празния въздух.
В единадесет часа звънецът на вратата издрънча. Като бегач, който отдавна чака сигнала за старт, за да даде воля на сдържания си запас енергия, Броуди скочи от креслото, запъти се сам към входната врата и с широко, предизвикателно движение я отвори така, че тя се удари о стената. Огромната му снага запълни входа и прегради пътя за влизане.
— Е! Какво има? — изръмжа той. — Какво искате?
Доктор Ренуик спря на прага, безучастен, безупречен в своя добре ушит костюм и още по-внушителен със своя прислужник, със своя добре гледан кон и с изискания си кабриолет зад гърба си. Сигурен сега в своята голяма и доходна клиентела, той не направи никакъв опит да влезе и чак след доста голяма пауза любезно отговори:
— А! Самият господин Броуди, както виждам!
— Няма защо да се занимавате с мене — навъсено каза Броуди. — Какво търсите тука?
— Наистина, вие сте олицетворение на самата учтивост — несмутимо промълви Ренуик. — Не сте се променили от последната ни среща… поне в добър смисъл.
— За какво сте дошли, господине? — с мъка изрече Броуди. — Няма какво да ми показвате сладкодумието си. Отговаряйте направо.
— Добре! Щом се държите толкова безцеремонно и аз ще се държа по същия начин. Снощи дойдох тука по настойчивата молба на сина ви и бих казал, против желанието си, за да прегледам жена ви, и макар да се преструвате, че това не ви е известно, аз съм убеден, че знаете за визитата ми. — Той помълча и нехайно потупа ръкава си с ръкавицата, преди да продължи. — Тази сутрин смятах да направя последната си визита — той силно натърти думата „последната“, — за да потвърдя след по-подробен преглед печалната диагноза, която поставих снощи.
Броуди го измерваше със злобен поглед. Несмутимото равнодушие на Ренуик го вбесяваше безкрайно повече, отколкото би го вбесила проява на яростен гняв. Гнева той можеше да посрещне със същото настървение. Ала бавният му ум бе толкова безсилен пред това будно хладнокръвие, както една сопа пред светкавично размахвана рапира; той беше прободен на десетина места, преди да успее да замахне в отговор с тежкото си оръжие.
Всъщност докторът почти го беше обезоръжил с уверението си, че нямал намерение да прави повече визити, и беше привлякъл вниманието му с неясното загатвано за състоянието на Мама.
— Какво смятате, че сте открили у нея тогава? — подигравателно подхвърли Броуди и несъзнателно промени държането си. — Тя е голяма любителка на излежаването.
Без да проговори, Ренуик леко повдигна вежди с едва забележимо движение, което въпреки това незабавно оказа желаното въздействие и накара Броуди да почувствува колко безвкусна е неговата забележка. Побеснял от това неизречено презрение, Броуди слепешката прибягна до неизменното средство, към което прибягваше, когато нищо друго не можеше да му помогне — до личното оскърбление.
— Няма защо да ми се подигравате с глулашкото си хилене — закрещя той. — Грозната ви мутра не става по-хубава от това.
Ренуик продължаваше да го гледа с пълно безразличие. Повечето хора поради ръста си се виждаха принудени да гледат Броуди отдолу нагоре и това му доставяше истинска наслада; той изпитваше чувство на превъзходство и сила, когато се вдигаше над другите. Обаче Ренуик беше висок колкото него и поради малко по-високото равнище на външния праг положението беше тъкмо обратното и сега той гледаше Броуди отгоре надолу.
— Няма да губя повече време тука — най-после студено каза той. — Вие ако нямате работа, аз имам. При вашето умствено състояние не сте способен да разсъждавате разумно. Вие страдате от мания за величие, поради което искате всеки да трепери пред вас. Нещастните членове на вашето семейство без съмнение се страхуват от вас, но аз не се страхувам! Разберете това добре, ако можете. А сега сбогом! — Той се завъртя на токовете и тъкмо се канеше да слезе по стъпалата, когато Броуди го хвана за ръката.
— Чакайте! Чакайте! — извика той. Разговорът не се разви, както бе очаквал; той беше си представял как с явно нежелание ще пусне Ренуик да влезе, след като накара доктора да му се моли и кланя и след като задоволи оскърбеното си самолюбие. В сърцето си Броуди съзнаваше, че трябва да узнае мнението на лекаря за болестта на жена си и макар и да беше искал да накара Ренуик първо да се почувствува като нает слуга, на когото можеш пренебрежително да платиш и да го изпратиш да си върви, не му се искаше да остане напълно неосведомен за състоянието на Мама.
— Не си отивайте така — извика той. — Още не сте ми казали от какво е болна жена ми. За какво ви плащаме! Щом не можете да ми кажете, за какво сте идвали нощес? Трябва с нещо да оправдаете визитата си.
Ренуик обърна към него студено презрителния си профил.
— Доколкото ми е известно, въпросът за плащането въобще не е бил повдиган. Що се отнася до другия въпрос, аз вече ви осведомих, че ще ви съобщя окончателно диагнозата само след по-подробно вътрешно изследване. — Той се освободи от спиращата го ръка на Броуди и пак понечи да си тръгне.
— По дяволите! — извика внезапно Броуди. — Влизайте и правете, каквото искате. Щом вече сте тука, можем да ви използуваме.
Ренуик бавно се върна и с влудяващо спокойствие рече:
— Понеже ме молите, ще се върна, но трябва да разберете, че го правя само заради жена ви. — С тези думи той се провря край застаналата на пътя огромна фигура и бързо се качи по стълбите.
Броуди, вбесен и объркан, остана да стои в хола. Той ядно свъси вежди, нерешително потърка брадичката си, протегна ръка да затвори входната врата, но през обидения му ум мина мисълта, че да затвори врата след Ренуик, би било почти равно на самоунижение, и я остави отворена.
— Нека сам си затваря вратата — промърмори той. — Все едно, няма много да се забави. Скоро ще си отиде, и то за последен път. — Броуди мрачно се загледа през отворената врата в чакащия пред портата чудесен кабриолет на доктора и намръщеният му, завистлив поглед се спря на стройните крака на коня, на мускулестите му плешки и пъргавата извита шия. Той можеше лесно да прецени колко струваше това великолепно животно, здравата кола с ресори, гиздавата ливрея на прислужника, та дори и контешки сложената на главата му шапка с кокарда; това натрапващо се на погледа му благоденствие на доктора направо му отравяше живота. Броуди рязко отмести погледа си и взе да крачи нагоре-надолу по хола. „Няма ли най-после да слезе? — питаше се той. — Какво прави там толкова време?“
Той нетърпеливо размишляваше за това, което сигурно ставаше горе, и се гърчеше при мисълта за възможното естество на прегледа. Макар и да беше скъсал половия живот с жена си във всяко отношение, макар и да я беше отблъснал по най-позорен начин, мисълта, че я „закача“ (както наричаше това мислено) друг мъж, го разяряваше. Макар че жена му беше стара, изтощена и съсипана, все пак тя беше негова собственост, негова вещ, негово имущество. Никога вече нямаше да има нужда от това имущество, никога нямаше да използува тази вещ, но въпреки това тя трябваше да остане напълно и всеотдайно негова. Такъв бе неговият манталитет и ако беше живял в друг век, положително щеше да убива всяка своя любовница, след като й се наситеше, поради извратения си страх, че тя ще попадне в ръцете на някой друг. И ето че и сега започнаха да го измъчват нелепи и гадни мисли…
— Бога ми! — провикна се Броуди. — Ако той не слезе, аз ще се кача горе!
Но не се качи! Нещо в студеното пренебрежение на Ренуик бе смразило животинския му ум и макар че (разбира се!) никой не можеше да го уплаши, все пак самообладанието в държането на доктора дотолкова го превъзхождаше душевно, че той се чувствуваше по-малък и дори подчинен. Всеки по-развит и безстрашен ум предизвикваше у него смътно, мрачно недоверие, нещо като прелюдия на омраза, на разюздана антипатия, която отслабваше, причинявайки собственото му поражение, и малкото количество разсъдък, което обикновено ръководеше неговите постъпки. Той продължи да нервничи и да тъпче в хола и едва след като бе чакал цял половин час, най-сетне чу Ренуик да се връща долу. Когато наблюдаваше лекаря бавно да слиза по стълбите, той изпита неудържима нужда да изкаже гласно крайното си неудоволствие.
— Нали казахте, че сте били уж зает? — изръмжа Броуди. — А се разтакавате!
— Положително не беше прекалено дълго за последна визита — безстрастно отвърна Ренуик.
— Е, какво й има? — сопна се Броуди. — Не се съмнявам, че сте й набивали в главата какви ли не фантазии цялото това време.
— Което ме подсеща — несмутимо продължи докторът, без да обърне внимание на прекъсването, — че трябва да се погрижите домашният ви лекар непременно да дойде още утре. Ако желаете, аз мога да се свържа с него. Жена ви се нуждае от непрестанни и неотстъпни грижи.
Броуди недоверчиво втренчи поглед в него, после пренебрежително се изсмя.
— Няма ли нужда от болногледачка? — възкликна той.
— Вашата добра съпруга положително има нужда и от болногледачка. Разбира се — спокойно добави Ренуик, — ако можете да си позволите това.
Броуди съзря в думите на доктора унизителен намек.
— Внимавайте — рече той. — Аз ви попитах какво й има.
— Напреднал, неизлечим рак на матката — бавно отговори Ренуик.
Броуди зяпна при тази ужасна дума.
— Рак! — повтори той. — Рак! — Въпреки желязното му самообладание бузите му леко пребледняха, но той се мъчеше да се съвземе.
— Това е лъжа! — високо се провикна той. — Вие се мъчите да ми отмъстите! Мъчите се да ме уплашите с тази проклета лъжа!
— Бих искал да е лъжа, но аз се уверих и за мене няма нито сянка от съмнение, че диагнозата ми е правилна — тъжно каза Ренуик. — Нищо друго не може да се прави за нещастницата, освен да се облекчават болките й… Тя никога вече не ще стане от леглото, на което лежи сега.
— Не ви вярвам — озъби се Броуди. — Вашето мнение не значи за мене и толкова. — Пръстите му щракнаха пред лицето на доктора като изплющяване на камшик. Броуди се интересуваше много по-малко от бедата, която може би бе сполетяла неговата жена, отколкото от унизителното положение, в което, както си представяше, искаше да го постави докторът. — Ще потърся съвета на по-опитен лекар! — крещеше той. — Ще повикам домашния си лекар. Той стои с цяла глава по-високо от вас в знанията си. Ако тя е болна, той ще я излекува!
Ренуик наведе глава.
— Искрено се надявам, че ще го направи, но трябва да ви кажа — строго добави той, — че в медицината основните изисквания на всяко лекуване са почивка и отсъствие на тревоги.
— Благодаря ви, макар и да няма за какво — грубо извика Броуди. — Чакайте! Какво ви дължа за тези дрънканици?… Какво трябва да ви платя, задето сте й казали да не става от леглото? — и той мушна ръка в джоба на панталоните си.
Докторът, запътил се вече към вратата, се обърна и каза с проницателен поглед, по който личеше колко добре му е известно лошото финансово положение на Броуди:
— Моля ви се, недейте! От вас не бих могъл да взема пари при сегашното ви положение. Не бих могъл и да помисля за такова нещо. — Той замълча и додаде: Запомнете, че няма да дойда пак, освен ако ме повикате… — и с тези думи излезе.
Стиснал юмруци, Броуди безсилно гледаше отдалечаващата се фигура. Едва когато кабриолетът се скри от погледа му, той намери подходящ отговор.
— Да го повикам пак! — кресна той. — Никога вече не ще влезе в тази къща! Проклет простак! Не вярвам нито една дума от проклетите му лъжи. Куп лъжи! — повтори той, сякаш за да убеди самия себе си.
Застанал в хола, той не знаеше какво да прави; но и в този миг на нерешителност, въпреки престореното презрение към мнението на Ренуик, думата „рак“ не преставаше да пулсира в мозъка му със страшното си значение. Рак в матката! Струваше му се, че това е най-ужасната проява на страхотната болест. Макар и да беше толкова буйно изразил недоверието си, сега усети да го залива вълна на увереност; малко по малко той започна да сглобява доказателства, които сами по себе си го убеждаваха в правотата на Ренуик. Значи, болнавият й вид не е бил преструвка — всичко, което вършеше скришом, не е било непристойност и упрек към него, а само жалка необходимост.
Внезапно го порази смразяваща мисъл! Дали не бе прихванал тази страшна болест? Без да знае нещо за законите на заразяването и инфектирането, Броуди все пак се чудеше дали сам той не се е заразил и веднага спомените за прежната й близост с него, за предишните сношения нахлуха в ума му и го накараха да се почувствува поразен от болестта. Броуди неволно огледа мускулестото си тяло, като че ли би могъл вече да открие по него някакъв зловещ признак на заболяването. Този поглед го успокои, но веднага след първата мисъл съвсем естествено го заля вълна на леко възмущение против жена му.
— Не можеше ли да се пази малко повече? — промърмори той, сякаш тя беше в известна степен виновна за собственото си бедствие.
Той се отърси и изпъчи широките си гърди, за да прогони всички потискащи и противоречиви мисли. Без да си дава сметка, Броуди влезе в студената, неизползувана гостна, седна в неуютната стая и се залови да обмисля какво трябва да направи. Макар че трябваше, разбира се, да изпълни заканата си към Ренуик и да покани доктор Лори, той вече беше уверен, че от това няма да има полза. Това беше само злобна подигравка, продиктувана от некадърния му ум, а в дълбините на сърцето си той признаваше, че способностите на Лори стояха много по-долу от способностите на Ренуик. Съзнаваше също, че трябва да се качи горе при жена си, но нямаше никакво желание да изпълни този си дълг, защото, заклеймена с тази ужасна болест, тя му бе станала още по-нежелана и отвратителна, отколкото преди. Еднакво много го отблъскваше и самата тя, и тежкото задължение да я споходи. Той побърза да прогони мислите за жена си и започна да размишлява за създалото се положение в домакинството. Каква бъркотия — мислеше си той, — кажи-речи, както и в търговските му дела! На тежкото му, масивно лице бавно се изписа почти жалостиво изражение на обърканост, което смекчи грубите му черти, пропъди озлоблението, разведри намръщеното му чело. Но този изблик на състрадание се отнасяше до самия него. Той мислеше не за жена си, а за себе си, съчувствуваше на себе си, съжаляваше Джеймс Броуди за сполетелите го тревоги.
— Да — тихо промърмори той, — добре, че се държиш като мъж при всички тези несправедливости. Не са едно-две нещата, които трябва да понасяш. — С тези думи той стана и се заизкачва горе толкова бавно и тежко, сякаш се катереше по неустойчива бояджийска стълба; пред стаята на Мама се поспря, поизпъчи се и влезе. Тя беше чула стъпките му и вече се обръщаше да го поздрави с умолителна, търсеща съчувствие усмивка.
— Прощавай, татко — веднага зашепна болната. — Много се мъчих да стана, но нямах сили. Само да знаеш колко съжалявам, че ти създадох такива тревоги. Дадоха ли ти хубава закуска?
Броуди като че я виждаше с нови очи: сега забеляза, че лицето и бе мъртвешки бледо, че слепите й очи и бузите бяха хлътнали, че тялото й сякаш изведнъж се беше смалило. Не знаеше какво да й каже. Толкова отдавна не беше се обръщал към нея с блага дума, че езикът отказваше да му се подчинява и това колебание го караше да се чувствува неловко, нелепо, глупаво. Движещият принцип в живота му беше да насилва, да иска, да наказва, да бичува; той не можеше да съчувствува. Броуди отчаяно гледаше жена си.
— Вярвам, че не ми се сърдиш, татко — плахо каза тя, неправилно изтълкувала погледа му. — След един-два дена ще бъда на крака. Той казва, че имам нужда само от малко почивка. Ще гледам да стана колкото може по-скоро, за да не ти създавам неприятности.
— Не ти се сърдя, жено — дрезгаво рече Броуди. След като помълча, той добави с усилие: — Лежи си спокойно, докато видим какво може да направи за тебе доктор Лори.
Госпожа Броуди веднага трепна.
— О, не, не, татко! — извика тя. — Не го искам него! Доктор Ренуик ми харесва толкова много и съм сигурна, че ще ме излекува! Толкова е добър и умен! От неговото лекарство веднага ми олекна.
Броуди безсилно скърцаше със зъби, докато слушаше безкрайните й молби. По-рано щеше просто да й наложи решението си и да я накара да го приеме ще не ще, но сега, при новото положение, в което се намираше тя (пък и той), не знаеше какво да каже. Беше твърдо решил да извика Лори, но с усилие промени отговора си и възкликна:
— Е, ще видим! Ще видим как ще се чувствуваш.
Госпожа Броуди го гледаше с недоверие, с вътрешно убеждение, че ако той й отнеме Ренуик, тя положително ще умре. Бе харесала спокойната увереност на този лекар, бе се успокоила благодарение на необичайната му отзивчивост. Подсъзнателно я привличаше към него и това, че той беше човекът, който бе гледал дъщеря й; Ренуик вече беше й говорил за Мери и бе похвалил търпението и твърдостта на нейното дете в изпитанията на една почти смъртоносна болест. Сега тя мигновено долови, че мъжът й беше против желанието й, но знаеше, че не може да спори с него и побърза да го умилостиви.
— Как ще си наредиш сега живота, Джеймс? — осмели се да го попита тя. — За тебе трябва да се грижат. Всичко трябва да ти бъде наред.
— Аз ще се оправя — успя да изрече Броуди. — Старата няма да ме остави.
— Не! Не! — настояваше госпожа Броуди. — Цяла сутрин съм мислила и премисляла. Аз трябва да стана колкото може по-скоро, но не бихме ли могли междувременно да вземем някое момиче, което ще ти готви всичко, както ти го обичаш? Бих могла да й разправя… да й разправя точно какво да прави… как да вари бульона, както ти го харесваш, с какво да подправя кашата ти… и за проветряването на фланелите ти, и…
Броуди я прекъсна с решително, нетърпящо възражение поклащане на глава. Нима тя не можеше да разбере, че да държиш слугиня, струва пари? Да не би да мислеше, че той е потънал в пари? Искаше да й каже нещо съкрушително, с което да прекъсне глупавото й дърдорене. „Какво се е разприказвала, да не смята, че съм безпомощно кърмаче? — питаше се той. — Да не мисли, че в тази къща нищо не става без нея?“ Но знаеше, че отвори ли устата си да говори, пак ще се изпусне да й даде някой груб отговор (не беше способен на изискани изрази) и затова стисна устни и запази раздразнено мълчание.
Мама внимателно го наблюдаваше и насърчена от мълчанието му, боязливо се чудеше дали бива да зачекне въпроса, който й тежеше на сърцето. Непривичната му сдържаност й придаде смелост, тя дълбоко пое дъх и възкликна:
— Джеймс. В интереса на домакинството… Не бихме ли могли… не бихме ли могли да повикаме обратно Мери?
Броуди отскочи от нея. Престореното му спокойствие не издържа, той загуби самообладанието си и закрещя:
— Не! Няма да направя това! Аз те предупредих да не споменаваш името й. Тя ще се върне тука само ако пълзи по целия път на колена. Аз да я моля да се върне! Никога! Дори да си на смъртния си одър!
Последните думи прокънтяха в стаята като тръбен зов и в очите на Мама бавно проблесна страх.
— Както искаш, Джеймс! — Тя трепереше. — Но много те моля да не споменаваш тези ужасни думи. Не искам още да умра. Нали знаеш, че аз ще оздравея. Аз скоро ще стана.
Нейният оптимизъм го вбесяваше. Той не си даваше сметка, че навикът на половин живот беше вкоренил в нея чувството, че в негово присъствие трябва винаги да проявява тази привидна бодрост, нито пък разбираше, че желанието да оздравее идваше от вечно преследващия я подтик да изпълни измъчващите я безбройни задължения.
— Докторът не каза нищо особено — продължи тя примирително, — освен че съм имала някакво възпаление. Когато то мине, сигурна съм, че много скоро ще си възстановя силите. Не понасям това лежане на легло. Трябва да мисля за толкова много неща. — Тя се тревожеше за изплащането на своя дълг. — Разни дреболии, за които никой освен мен няма да се погрижи — побърза да добави Мама, сякаш я беше страх, че Броуди може да прочете мислите й.
Той мрачно гледаше жена си. Колкото повече омаловажаваше тя болестта си, толкова по-дълбоко ставаше убеждението му, че няма да остане жива; колкото повече говореше за бъдещето, толкова по-безнадеждно ставаше положението й в неговите очи. Дали и пред лицето на смъртта щеше да бъде също тъй некадърна, както е била пред лицето на живота? Той отчаяно търсеше някакви подходящи думи; какво можеше да каже на тази обречена, но нищо неподозираща жена?
Държането му започна да я озадачава. Отначало с благодарност бе решила, че тихият му тон беше израз на снизхождение поради болестта й, малко по-друг израз на същото чувство, което я караше да ходи на пръсти из цялата къща в онези редки случаи, когато той боледуваше и тя трябваше да го гледа. Но нещо особено и странно в погледа му започна да я безпокои и неочаквано тя го запита:
— Да не ти е казал докторът нещо за мене? Да не ти е казал нещо, което е скрил от мен? Той като че ли много се забави долу, преди да си отиде.
Броуди я изгледа е тъп поглед. Човек би казал, че умът му възприема въпроса й от далечно разстояние и го обсъжда бавно, отвлечено, без да може да намери подходящ отговор.
— Кажи ми, вярно ли е, Джеймс? — уплашено извика болната. — Бих предпочела да знам. Кажи ми! — Изражението на лицето й съвсем се промени, държането й от спокойно и оптимистично стана развълнувано и тревожно.
Броуди беше дошъл в стаята без установено мнение как следваше да се държи към нея. Той не изпитваше съчувствие, нямаше такт, а сега му липсваше и находчивост, за да я излъже. Пред това слабо, белязано вече от смъртта същество на леглото той се чувствуваше объркан, като попаднал в клопка, издебнат звяр. Изведнъж той избухна.
— Пет пари не давам какво мисли той! — ненадейно за самия себе си грубо каза Броуди. — Човек като него може да каже, че ще умреш и когато те заболи зъб. Той нищо не разбира… По-малко от нищо. Нали ти казах, че ще извикам да те види Лори. — Ядните му, неуместни думи я поразиха като гръм от ясно небе. Мама мигновено разбра, разбра с ужасяваща увереност, че болестта й е смъртоносна. Тя потрепера и було на страх се спусна пред очите й като неясен, призрачен предвестник на сетното, непрозирно перде на смъртта…
— Значи, той ти каза, че ще умра? — изтръпна тя.
Броуди я изгледа свирепо, вбесен от положението, в което бе неволно попаднал. Устните му забълваха гневни думи.
— Няма ли да спреш да дрънкаш за това говедо! — развика се той. — Като те чуе, човек може да помисли, че е самият господ! Той не е всезнаещ! Ако той не може да те излекува, в Ливънфорд има и други лекари! Има ли полза да вдигаш толкова шум за тази работа?
— Разбирам. Сега разбирам — пошепна болната. — Няма вече да вдигам шум. — Застинала неподвижно в леглото, госпожа Броуди устреми поглед към него и зад него; този поглед като че ли проникваше оттатък пределите на тясната стая и със страх се впиваше в далечината отвъд. След продължително мълчание тя рече сякаш на себе си: — Аз няма да бъда кой знае каква загуба за тебе, Джеймс! Много съм стара и съсипана за тебе. — И после едва чуто пошепна: — Но Мат! О, Мат, синко мой, как ще те оставя?
Тя мълком се обърна към стената, за да се отдаде на неразгадаемите си мисли, и остави Броуди да стои с мрачно, наръсено чело зад нея. За миг Броуди устреми безсмислен поглед към отпуснатата й фигура, после без да продума, тежко излезе от стаята.


XII

Внезапно сноп лъчи на яркото августовско слънце провикна през прозирната завеса, изтъкана от сетните капки на стихващия пороен дъжд, и поръси Хай Стрийт с мъгляво сияние; а ведрият вятър, прогонил рунестите вълма на облаците, подкарваше сега дъжда бавно нататък всред блясъка на златна омара.
— Слънце грее, дъжд вали! Слънце грее, дъжд вали! — припяваха група момчета, които тичаха по съхнещата вече улица да се къпят в Ливън.
— Виж! — извика многозначително едно от тях. — Дъга! — и посочи нагоре, към съвършено правилния полукръг, който като тънка, обвита с панделки дръжка на дамска кошничка бляскаво се издигаше над цялата улица. Всички спираха да гледат дъгата. Вдигаха очи от скучната повърхност на земята, заглеждаха се нагоре, към небето, кимаха с глави, весело се усмихваха, ахкаха от възхищение, подвикваха си един на друг през улицата.
— Чудесна гледка.
— Вижте само какви цветове.
— Стълбът на стария Каупър нищо не е пред нея.
Внезапното, неочаквано очарование на това явление веселеше хората, несъзнателно издигаше умовете им над отегчителното ежедневие на техния живот и когато те отново поглеждаха надолу, образът на тази разкошна, искряща дъга оставаше пред тях и ги вдъхновяваше за предстоящия ден.
От „Гербът на Уинтъновци“ всред тази ярка слънчева светлина излезе Джеймс Броуди. Той не виждаше никаква дъга и вървеше със суров вид, с нахлупена на очите шапка, с наведена глава, с ръце, мушнати дълбоко в страничните джобове; нищо не поглеждаше и при все че десетина погледа следяха стъпките му, не поздравяваше никого. Вървеше с тежки, отмерени крачки по стръмната улица и чувствуваше, че „те“ — тези дебнещи, любопитни свини — го гледат с жадни за клюки очи, знаеше, макар и да ги отминаваше с презрение, че сега вниманието им е устремено към него. От седмици насам му се струваше, че той и загиващият му дюкян са в центъра на странното и неестествено внимание на града, че гражданите, някои от които познаваше, и други, които никога не беше виждал преди, нарочно минаваха край дюкяна, за да надзърнат открито, любопитно, преднамерено през вратата. Застанал вътре, в полумрака, на него му се струваше, че тези празни, любопитни погледи му се подиграват; той мислено крещеше: „Нека гледат, подли свини! Нека ме зяпат, колкото си щат. Аз ще им поднеса една изненада, та да се опулят!“ Дали се досещаха, питаше се Броуди с горчивина сега, както вървеше нататък, че той е празнувал… че е отпразнувал последния ден на предприятието си? Дали знаеха, че току-що с жестока подигравка е вдигал чаша след чаша за собственото разорение? С мрачна усмивка Броуди си мислеше, че от днес спира да бъде шапкар, че след малко ще излезе от кантората си за последен път и безвъзвратно ще хлопне вратата подире си.
На другата страна на улицата Пакстън пошепна на съседа си:
— Гледай, гледай, бързо, ето го Броуди! — И двамата впериха очи в мощната фигура на отсрещния тротоар. — Да, драги! Някак си ми е жал за него — продължи Пакстън; — не му прилича много да фалира.
— Не — съгласи се другият. — На такъв човек не му подхожда да се разори.
— Въпреки цялата му сила и енергия — пак поде Пакстън — в него има нещо безпомощно и объркано. Това е страхотен удар за него. Забелязваш ли как са му увиснали рамената, сякаш носи тежък товар на гърба?
Съседът поклати глава:
— Аз виждам тази работа другояче. Сам е подготвил това от много, много време насам. Ако има нещо, което не мога да понасям у този човек, то е неговата черна, злобна гордост, която расте въпреки всичко. Тя е като болест, която все повече и повече се влошава; а и основанията за тази гордост са направо безсмислени. Само да можеше сега да се види такъв, какъвто го виждат другите, може би щеше малко да се посвие.
Пакстън погледна събеседника си някак особено.
— Аз не бих говорил за него така — бавно рече той, — да се говори така за Джеймс Броуди, не е безопасно дори и шепнешком, а сега повече от всеки друг път. Ако те чуе, ще се нахвърли отгоре ти и ще те разкъса.
— Той не ни слуша — отговори съседът му с известна тревога; сетне добави: — Трябва пак да е пийнал, ако се съди по вида му. Нещастието кара някои хора да се сепнат, но с него става обратното.
Двамата пак се обърнаха и погледнаха бавно отдалечаващата се фигура на Броуди. След като помълчаха, Пакстън каза:
— Чул ли си напоследък как е жена му?
— Нито дума! Доколкото ми е известно, никой не я вижда. Няколко дами от черквата тръгнали да й занесат малко сладко и други работи, но Броуди ги пресрещнал на портата и ги напъдил да си вървят. Да, и не само това, ами хвърлил всичките хубави неща, които те донесли, пред очите им.
— Не думай! Той не дава никому да се бърка нито на него, нито на близките му! — възкликна Пакстън и като помълча, запита: — Тя има рак, нали, Джон?
— Да! Така се говори!
— Какво ужасно нещастие!
— О, да! — отговори съседът му и тръгна да си върви. — Лошо е, но според мене не е по-лошо за тази бедна женица, отколкото да бъде телом и духом свързана с човек като Джеймс Броуди.
По това време Броуди беше влязъл в магазина и стъпките му силно отекнаха в почти празното помещение, където сега се намираше само една десета от стоката му, понеже другата беше върната за уреждане на сметките със Соупър. Невзрачното момче бе завинаги изчезнало и той беше сам в опустелия, злощастен, разорен дюкян, където леките нишки, опънати от паяка между останалите още по полиците кутии за шапки, безмълвно сочеха линията на отлива, до която бяха спаднали неговите продажби. Сега, застанал сред това опустошение; Броуди несъзнателно го населяваше с образи от миналото, от онези дни, когато се чувствуваше всесилен и се разхождаше из дюкяна с господарски вид, без да удостои с вниманието си по-скромните клиенти, когато посрещаше с удоволствие и като равен всички по-важни и влиятелни личности. Виждаше му се непонятно, че сега те бяха само сенки, извикани от неговото въображение, че нямаше вече да се смее, шегува и говори с тях между тези стени, в които бе прекарвал ден след ден в течение на двадесет години. Това беше същият магазин, той беше същият човек и все пак бавно и тайнствено тези живи същества бяха го напуснали и бяха оставили само тягостни, маловажни спомени. Малкото стари клиенти, главно хора от висшата класа от околностите на града, които все още не го изоставяха, като че само бяха протакали ужаса на неговото разорение и сега, когато бе стигнал до края, в душата му нахлу огромна вълна от гняв и мъка. Сбърчил ниското си чело, Броуди безуспешно се мъчеше да разбере как е станало всичко това, да анализира как се е стигнало до тази странна, невъобразима промяна. Някак беше допуснал това да стане! Конвулсивна, неволна въздишка повдигна широките му гърди, след това, сякаш разгневен и отвратен от такава проява на малодушие, той разтвори устни тъй, че се оголиха бледите му венци, скръцна със зъби и бавно влезе в кантората си. Нито писма, нито всекидневният брой на вестника не отрупваха писмената маса в очакване на презрителното му внимание; имаше само прах, дебел слой прах върху всичко. И все пак, когато застана в занемарената кантора, като предводител, който се бори за безнадеждна кауза и най-после се е отказал от нея, скръбта му се смеси с едва доловимо тъжно облекчение; той си даде сметка, че сега се е изправил пред най-тежкото, че неизвестността на тази неравна борба е свършила за него.
Парите, които бе взел от ипотекирането на къщата, бяха похарчени; макар да беше допълнил тази сума със сетната си пара, средствата му бяха изтощени докрай. Но, помисли си Броуди, той беше изплатил и последното си задължение; сега никому не дължеше нито едно пени и при все че беше разорен, не беше потърсил позорно спасение във фалита. Той седна на стола си, без да обръща внимание на праха, като че ли без въобще да забелязва вдигналия се около него облак прах, без да се пази от прахуляка, който покри дрехите му — толкова нехаен беше станал спрямо външния си вид и облеклото. Беше небръснат и бялото на очите свирепо блестеше на фона на наболата по лицето брада; ноктите му пяха изпочупени и огризани до месото, обувките не бяха лъснати, връзката, незабодена с неизменната игла, беше полуразвързана, сякаш почувствувал нужда да диша по-свободно, беше я разхлабил с рязко дръпване. Дрехите му също бяха навлечени как да е, понеже при обличането сутринта бе мислил единствено как да излезе по-скоро. Сега действително главната му грижа беше колкото се може по-бързо да напусне тази къща, където се разнасяха внезапни тревожни стенания, където се ширеше безредие и бъркотия, трупаха се немити чинии и се носеше воня на лекарства, тази къща, където му се повдигаше от лошо сготвената и лошо поднесена храна и където го дразнеха плачливият син и некадърната баба. Както бе седнал, Броуди изведнъж бръкна с ръка във вътрешния си джоб и внимателно извади плоска черна бутилка, после, все тъй втренчил очи пред себе си, без да погледне бутилката, захапа тапата със здравите си зъби и с бързо движение на дебелия врат я измъкна. Острият звук от издърпването на тапата изпълни тишината на стаята. Броуди поднесе гърлото на бутилката към проточените си устни, вдигна бавно лакътя и дълго пи с шумни глътки, сетне рязко пое въздух през раззинатите си челюсти, сложи бутилката пред себе си на масата и заби поглед в нея. Нанси беше я напълнила за него! Очите му светнаха за миг, сякаш бутилката отразяваше нейното лице. Тя, Нанси, беше добра, тя облекчаваше неговата тъга, уталожваше мъката му; въпреки нещастията си никога нямаше да я остави; каквото и да му се случеше, щеше да държи на нея. Той се помъчи да прозре в бъдещето, да гради планове, да реши какво трябва да прави; това не беше по силите му. Щом се опиташе да мисли сериозно, умът му се отплесваше в най-далечни и неуместни насоки. Пред него се мяркаха бегли видения от младостта: усмивката на едно момче, с което бе играл някога, сгряната от слънце стена, в пукнатините на която заедно с други момчета беше ловил стършели, димът около дулото на пушката му, когато бе убил първия си заек; чуваше съскането на коса, гукането на гривеци, резкия писклив смях на една баба от селото.
С тръсване на глава Броуди прогони виденията и надигна още веднъж бутилката, съсредоточено размишлявайки каква огромна утеха намира в алкохола. Мъката му се поразведри, устните му презрително се извиха и „те“, безмълвните критикари, противниците, които вечно присъствуваха в ума му, станаха по-окаяни, по жалки от всеки друг път. После изведнъж, при това ново настроение, му хрумна една блестяща идея и когато я обмисли по-подробно, тя изтръгна от гърдите му кратък, язвителен смях. Пред погледите на целия град, който дебне крадешком в неговите нещастия, който очаква той подло да се измъкне от арената на своето разорение, той въпреки всичко щеше да покаже как умее Джеймс Броуди да посрещне бедата. Той щеше да се погрижи напускането на магазина му да стане по подходящ начин и щеше да ги изненада с такова зрелище, че да ги накара да запремигат с шпиониращите си очи. Броуди яростно допи остатъка от уискито, доволен, че в главата му най-сетне се е породило вдъхновение, което ще го пораздвижи, възхитен, че може да облекчи проклетите мрачни мисли, които измъчваха ума му, с определена физическа дейност, колкото нередна и да беше тя. Броуди се надигна, събори стола си на земята, влезе в дюкяна, огледа с враждебен поглед останалите по рафтовете кутии, наредени над тезгяха, отиде при тях и се залови припряно да изхвърля съдържанието им на пода. С поривисти движения той трупаше една връз друга всевъзможни шапки. Без да си дава труд да отваря кутиите внимателно, той яростно ги сграбчваше с огромните си ръце, раздираше картона като цигарена хартия, късаше и раздираше кутиите, сякаш с това бясно унищожаване насичаше на парчета труповете на своите врагове. Броуди запращаше раздърпаните остатъци, където завърне, с широки буйни движения, докато изпомачканите парчета изпълниха помещението и покриха пода около краката му като току-що паднал сняг. После, след като беше тъй грубо изпразнил и сетната кутия, той вдигна купчината шапки от пода с дългите си ръце, смачка ги в мощната си прегръдка и победоносно се запъти към вратата на дюкяна. Обхвана го диво въодушевление. Понеже нямаше какво да прави с шапките, щеше да ги подари, да ги раздаде безплатно, та благородната му щедрост да бъде последното, с което да го запомнят на тази улица.
— Хей! — провикна се той. — Кой има нужда от шапка? — Алкохолът беше разрушил възпиращите прегради на неговата сдържаност и тази глупаво-екстравагантна постъпка му се виждаше великолепна и величествена. — Такъв случай има веднъж в живота! — викаше Броуди с презрително извити устни. — Заповядайте всички, добри хора, и вижте какво съм приготвил за вас.
Наближаваше пладне и улицата беше много оживена. Броуди бе незабавно заобиколен от тълпа любопитни хлапаци, а зад този кръг започнаха да се събират все по-голям брои минувачи, безмълвни и недоверчиви, които се побутваха едни други и разменяха многозначителни погледи.
— Днес шапките са евтини! — крещеше, колкото му глас държи, Броуди. — По-евтини, отколкото можете да ги купите в ей този музей с восъчни фигури — викаше той с яростна насмешливост, с надеждата, че подигравката му ще бъде чута в съседния магазин. — Аз ги подарявам! Ще ви накарам да ги вземете, все едно дали ги искате, или не! — и веднага започна да натрапва шапките си на зрителите. Както той сам казваше, това не струваше нищо и хората безмълвно, с изумление приемаха подаръците, които не бяха искали и които може би никога нямаше да използуват. Беше ги страх да му откажат и забелязал превъзходството си, Броуди злорадствуваше, мяташе към хората все по-свирепи погледи и ги караше да свеждат очи, щом срещнат неговите. Дълбоко спотайваното първично желание на природата му най-сетне бе задоволено и уталожено. Той беше в стихията си, в центъра на една тълпа, която се мъчеше да долови всяка негова дума, всяко негово движение, която го гледаше със зяпнала уста и както той си въобразяваше, с възхищение. Имаше нещо страшно в ексцентричното му изстъпление, което караше другите да сдържат смеха си и да го гледат с мълчаливо страхопочитание; готови да побегнат, ако се хвърли като берсеркер срещу тях, те стояха като омагьосани овци пред огромен вълк.
Но скоро простото раздаване на шапки взе да му дотяга, Броуди закопня за по-невъздържани, по-разюздани постъпки. Затова започна да хвърля шапки на застаналите най-далече; после от обикновено хвърляне премина към замерване на заобиколилите го зрители, пламнал изведнъж от ненавист към всяко от тези бели, безизразни лица; те се превърнаха в негови неприятели и колкото по-дълбоко презрение изпитваше към тях, толкова по-безпощадно ги замерваше с нарастващо бурно желание да им причини болка и да ги разпръсне.
— Ето! — ревеше Броуди. — Вземете ги! Аз се отказвам от тях завинаги. Не ми трябват тези проклети боклуци, макар и да са по-хубави и по-евтини, отколкото ги продават в съседния магазин. По-хубави и по-евтини! — не спираше да вие той. — Като не сте ги искали преди, ще ви накарам да ги вземете сега!
Тълпата отстъпи пред силата и точността на неговия обстрел, но докато хората се разпръскваха с извърнати към него негодуващи лица, Броуди не спираше да ги преследва отдалече с точните си удари.
— Да спра ли? — подигравателно викаше той. — Да пукна, ако спра! Не ги ли искате, та бягате? Изпускате единствения в живота ви случай.
Той злобно тържествуваше за създаденото от него безредие и когато всички бяха вече твърде далече, сграбчи за периферията едно бомбе и с все сила го запрати надолу по стръмната улица, където, подхванато от попътния вятър, то се затъркаля като топка на кегелбан и най-после се удари в краката на минаващ в долния край на улицата човек.
— Виж, това беше удар! — викна Броуди и се за кикоти от буен възторг. — Винаги съм мерил добре. Ето още, и още. — Той запрати нов залп след първото бомбе и всевъзможни шапки лудо заподскачаха, закръжиха, затанцуваха, разхвърчаха се настрани, запрескачаха се, гонейки се една друга по надолнището. Сякаш някой ураган внезапно бе облажил главите на голямо множество; в Ливънфорд никой още не бе виждал такава несравнима и чудовищна гледка. Но най-после запасът на Броуди почти се свърши и сграбчил в огромната си лапа последния метателен снаряд, той се забави да си избере жертва, скъпейки сетния си изстрел — една твърда като дъска гарсонетка, която поради своята форма и твърдост заслужаваше според него по-определена и сигурна цел. Неочаквано, с крайчеца на окото, Броуди забеляза бледото, сковано от страх лице на Пери, бившия си помощник, да надзърта от съседната врата. „Ето го, ето го — помисли си Броуди — този плъх, който избяга от потъващия кораб, за да спаси собствената си кожа, прекрасния управител на паноптикума „Мънго“.“ В същия миг той метна плоския, въртящ се като диск снаряд в прежълтялото, ужасено лице отсреща. Твърдата ръбеста периферия удари Пери по устата и му счупи един зъб; когато видя потеклата кръв и как обезумелият от уплаха Пери презглава се скри в магазина, Броуди нададе тържествуващ рев за сполучливия си удар.
— Така ще ти прилича да възглавяваш музей с восъчни фигури ти, червей! Такова нещо отдавна ти дължах! — Стори му се, че е достигнал подобаващата връхна точка на това рядко и забележително проявление. Той вдигна ръце във въздуха, възторжено ги размаха и с блажена усмивка се върна в дюкяна. Когато влезе вътре и огледа съвсем празното помещение, из което се валяха само изпокъсаните кутии на пода, усмивката на устните му бавно замръзна в язвителна, неподвижна гримаса, но Броуди не се спря да поразмисли. Той се запъти през пръснатите боклуци към кантората си и все със същото необуздано желание да руши издърпа всичките чекмеджета от масата, разби празната бутилка от уиски в стената и с един-единствен мощен напън преобърна огромното писалище. Любувайки се на тази гледка с мрачно, уродливо задоволство, Броуди свали ключа от куката до прозореца, взе бастуна си и с високо вдигната глава пак прекоси дюкяна, излезе и затвори вратата след себе си. Това малко последно движение внезапно му се видя като нещо тъй безвъзвратно окончателно, че стиснатият в ръката му ключ му се стори глупав и излишен; когато го издърпа от ключалката, той го загледа безсмислено как лежеше на дланта му, после изведнъж се дръпна назад, захвърли го високо през покрива на сградата и внимателно заслушан, изчака, докато чу неясния плясък от падането му в реката отвъд. „Нека влязат в дюкяна, както искат — злобно си помисли той. — Аз във всеки случай съм свършил с него.“
На път към дома Броуди все още не можеше или поне не искаше да мисли и нямаше ни най-малко представа какво ще прави в бъдеще. Трябваше да се грижи за една чудесна каменна къща, на която тежеше голяма ипотека, за една стара грохнала майка, за една болна жена, трябваше да издържа един негоден син и да даде образование на малката си дъщеря; но освен че беше як и обладаваше физическа сила, достатъчна, за да може да изкорени доста голямо дърво, възможностите му да устои на тези задължения бяха съвсем нищожни. Всъщност той не разсъждаваше по този начин, но след като изтрезня от самозабравата на доскорошното си настроение, смътно почна да долавя несигурността на положението си и това много му тежеше. Дразнеше го главно липсата на пари в джоба, а когато наближи къщата си и видя да стои пред нея познатият висок кабриолет с дорестия кон, лицето му се начумери.
— Да го вземат дяволите! — промърмори Броуди. — Пак ли се е домъкнал? Прави ли сметка как ще му платя тези безбройни визити?
Видът на колата на доктор Лори пред портата го жегна с парливия спомен за материалното му положение и му се поиска да си спести неизбежната неприятна среща, като влезе в къщи незабелязано; но още повече се ядоса, когато се сблъска с Лори лице с лице на входната врата.
— Тъкмо понадзърнах да видя добрата ви съпруга, господин Броуди — рече лекарят с престорена сърдечност. Той беше величествен, представителен господин с издути бузи, малка червена уста и хлътнала брадичка, несполучливо допълнена с пищна сива брада. — Мъча се да поддържам духа й, нали знаете: трябва да направим всичко, каквото можем.
Броуди го изгледа мълчаливо и навъсеният му поглед сякаш говореше по-ясно от думи: „Наистина много си й помогнал, празна тиква такава!“
— Боя се, че няма почти никакво подобрение — припряно продължи Лори, малко поруменял под грубия поглед на Броуди. — Почти никакво подобрение. Като че ли наближава последната глава. — Това беше обичайната изтъркана фраза, с която намекваше за близостта на смъртта, и сега той дълбокомислено поклати глава, въздъхна и поглади брадата си с вид на скръбно смирение.
Броуди гледаше с неприязън превзетите движения на този надут дървен философ и макар и да не съжаляваше, че го е повикал напук на Ренуик, не се лъжеше от добродушните му обноски, нито от пресилените прояви на съчувствие.
— Откога сте ми заразправяли това — изръмжа. — Все вашите глави ми навирате! Струва ми се, че по-малко от всеки друг знаете какво ще стане. Започва вече да ми омръзва.
— Зная, зная, господин Броуди! — отговори Лори с няколко малки успокоителни ръкомахания. — Вашата мъка е много естествена… много естествена! Не можем да кажем със сигурност кога ще дойде печалният край. Това толкова много зависи от реакцията на кръвта — там е цялата същина на въпроса: реакцията на кръвта по отношение поведението на кръвните телца! Кръвните телца понякога излизат по-силни от очакванията ни. Да! Телцата понякога проявяват удивителна активност. — И доволен, че бе показал своята ученост, той пак приглади мустаците си и изгледа Броуди с многознаещ вид.
— Защо не пратите по дяволите всичките си телца? — отвърна Броуди презрително. — Вие сте й помогнали толкова, колкото моят крак!
— Хайде, господин Броуди! — рече Лори с полувъзразяващ, полупредразполагащ тон. — Не говорете така безразсъдно. Нали идвам всеки ден. Нали правя всичко, което ми е по силите!
— Направете тогава повече! Доубийте я, че да свърши цялата тази история — сопна му се горчиво Броуди, рязко се обърна и влезе в къщата, а докторът остана да стои слисан, с широко отворени очи и възмутено нацупена малка уста.
Вътре Броуди усети да го залива нова вълна на възмущение, когато, без да си даде сметка за факта, че се прибира по-рано от обикновено, забеляза, че обедът му не е готов и изруга майка си, приведена в килера всред купища от чинии, помия, тенджери и картофени люспи.
— Много съм вече остаряла за тая работа, Джеймс — отвърна тя с треперещ глас. — Не съм вече толкова пъргава, колкото бях едно време… пък и докторът ме забави.
— Хайде, поразмърдай старите си кокали — озъби й се синът й. — Гладен съм.
Той не можеше да седне сред такава неразбория и под напора на своето внезапно върнало се мрачно настроение реши да запълни времето преди обеда, като посети жена си — добрата си съпруга, както я беше нарекъл Лори — и като й съобщи голямата новина за дюкяна.
— Все някога трябва да я научи — промърмори той, — а колкото по-скоро, толкова по-добре. Това не е новина, която трябва да се опази в тайна. — Напоследък беше придобил навика да отбягва стаята й и понеже не беше я спохождал от два дена, без съмнение посещението му щеше да я зарадва още повече със своята неочакваност.
— Е! — забеляза той тихо, влизайки в спалнята й. — Както виждам, ти си още тука. Като се прибирах, срещнах доктора и той ми разправи надълго и широко за кръвните ти телца: според него били много здрави.
Госпожа Броуди не се помръдна при влизането му и остана да лежи неподвижно — само блясъкът на очите й показваше, че е жива. През шестте месеца, изминали, откакто бе принудена да остане на легло, тя се беше ужасно променила и никой, който не бе наблюдавал незабележимото й линеене от ден на ден, постепенното топене на нейната плът, не би могъл да я познае, при все че бе имала болнав вид и по-рано. Под тънката завивка, с която бе покрита, тялото й изглеждаше като скелет с нелепо щръкнали бедрени кости; тънките дълги кости на краката и ръцете й бяха покрити само с повехнала, отпусната кожа, докато костите на лицето й бяха облечени с опънат сух пергамент, на който имаше кухини за очите, носа и устата. Устните й бяха бледи, сухи, напукани, с полепени по тях като люспи малки, кафяви, пресъхнали кожички, а кокалестото и чело като че се издаваше напред с неестествена, много голяма извивка над хлътналите черти на лицето. Няколко кичура сива коса, повехнала и безжизнена както лицето й, бяха разпилени по възглавницата и обгръщаха като в рамка това призрачно лице. Слабостта й бе толкова очевидна, че дори и дишането като че представляваше за нея непреодолимо усилие, и именно поради тази слабост тя не отговори на забележката му, а само го изгледа с изражение, което Броуди не можеше да разбере. На болната се струваше, че никаква негова забележка не би могла вече за я уязви.
— Имаш ли всичко, от което се нуждаеш? — продължи той с тих тон на престорена загриженост. Всичко, което е необходимо за тези твои кръвни телца? Във всеки случай имаш достатъчно лекарства… достатъчно голям избор, както виждам. Едно, две, три, четири — преброи Броуди, — четири различни шишета с лекове. Изглежда, че разнообразието има значение. Но, мила моя, ако продължаваш така да ги пиеш, ще трябва да поискаме нов заем от прекрасните ти приятели в Глазгоу, та да има с какво да ги плащаме.
Дълбоко в живите й очи — единственото нещо на изпитото й лице, което още даваше израз на чувствата й отново се отвори стара рана и те се изпълниха с изражение на тъпа молба. Преди пет месеца, изпаднала в отчаяние, беше се видяла принудена да му изповяда задължението си към лихварите и при все че Броуди бе напълно изплатил сумата, оттогава нито за миг не беше я оставил да забрави тази нещастна история и по стотици различни начини, по най-невъзможни поводи я вплиташе в разговора. Дори и сегашният й поглед не го трогваше, защото сега вече не изпитваше към нея никакво състрадание, обладан от убеждението, че тя ще крее вечно и ще бъде безполезно бреме за него.
— Да — продължи Броуди приветливо, — ти излезе голям майстор да пиеш лекарства. За това те бива толкова, колкото и да харчиш чужди пари. — После рязко промени темата и я запита сериозно: — Виждала ли си днес големия си, чудесен син? А, значи, си го виждала — продължи той, прочел отговора в очите й. — Много се радвам. Мислех си, че може да не е станал още, но виждам, че съм сгрешил. Все така долу го няма. Напоследък все нямам късмет да го видя.
При тези думи Мама най-после заговори, раздвижила вкочанените си устни в безсилен шепот:
— Мат беше добър син за мене напоследък.
— Е, отплаща ти се както подобава — умно възкликна Броуди. — Ти беше чудесна майка за него. Резултатът от твоето възпитание прави чест и на двама ви. — Той замълча, съзнал нейната слабост и без сам да знае защо й говори така; но въпреки това не можа да победи дългогодишния си навик и подтикван от собственото си ожесточение, от личните си несполуки, продължи с тих глас: — Чудесно отгледа децата си, чудесно! Да вземем Мери: какво повече можеше да желаеш от това, което излезе от нея? Не зная точно къде е сега, но сигурен съм, че можеш да се гордееш с нея. — Забелязал, че жена му се мъчеше да заговори, той спря, за да я чуе.
— Аз зная къде е — бавно пошепна Мама.
Броуди я изгледа втренчено.
— Да! — отговори той. — Ти знаеш, че е в Лондон, това го знаем всички… а повече от това никога няма да узнаеш.
Невероятно, но болната размърда съсухрената си ръка, която изглеждаше неспособна за движение, вдигна я от завивката и със знак го накара да замълчи; сетне, когато изпосталялата й ръка отново падна, рече с немощен и силно треперещ глас:
— Не бива да се сърдиш на мене, не бива да се сърдиш на нея. Аз получих писмо от Мери. Тя е добро момиче… все още. Сега ми е по-ясно от всеки друг път, че не бях добра към нея. Тя иска да ме види сега, Джеймс, и аз… аз трябва да я видя по-скоро, преди да умра. — След като изрече последните думи, тя се помъчи да му отправи умолителна, предразполагаща усмивка, но чертите й останаха неподвижни и сковани, само устните леко се притвориха в разкривена, жалка гримаса.
Червенина бавно заля неговото чело.
— Тя е посмяла да ти пише писмо — промърмори Броуди — и ти си посмяла да го четеш!
— Той, доктор Ренуик, когато ти му забрани да идва, той й писа в Лондон и й обади, че аз няма… няма да изтрая дълго. Той винаги много се е интересувал от Мери. Той ми каза през оная сутрин, че Мери… моята дъщеря Мери… е била храбра, да, и невинна.
— И той е бил храбър, за да спомене това име в моя дом — отвърна Броуди ниско и натъртено. Не можеше да крещи и беснее при сегашното й състояние; само някакво съвсем нищожно съжаление го възпираше да не се нахвърли буйно върху й, но той злобно добави: — Да бях знаял, че толкова се бърка в моите работи, щях да му счупя главата, преди да излезе от къщата ми.
— Не говори така, Джеймс — промълви жена му. — Нямам сили да понасям огорчения сега. Струва ми се, че съм живяла безполезен живот. Не съм свършила толкова много неща, които трябваше да свърша, но аз трябва… ох!… аз трябва да видя Мери, да се помиря с нея.
Броуди стисна зъбите си така, че мускулите на брадясалите му бузи се издуха като твърди, възлести буци.
— Трябва да я видиш? — отвърна той. — … Това е много, много трогателно. Трябва да паднем на колене и да се преклоним пред мисълта за такова чудесно помирение. — Той бавно заклати глава. Не, не, мила моя! Няма да я видиш на този свят, а много се съмнявам дали ще я видиш и на другия. Никога не ще я видиш. Никога!
Болната не отговори, но се затвори в себе си, стана още по-безучастна, по-отчуждена от него. Дълго време очите й останаха приковани към тавана. В стаята настъпи тишина и само някакво насекомо сънливо бръмчеше, обикаляйки няколко клонки дъхави орлови нокти, откъснати и сложени от Неси в една ваза до леглото. Най-после едва доловима тръпка премина през изтощеното тяло на Мама.
— Добре, Джеймс — въздъхна тя, — щом ти казваш, така да бъде… винаги е било тъй; но аз исках — аз толкова исках да я видя пак! Имаше моменти — продължи тя бавно и с голямо усилие, — когато болките ми бяха също като родилни мъки — толкова тежки и продължителни — и това ме караше да мисля за нейното дете, което тя не можа да види живо. Да беше останало живо, много щеше да ми се иска да подържа детето на Мери в моите ръце — Мама отправи безнадежден поглед надолу, към съсухрените си ръце, които едва можеха да вдигнат чаша до устните й, — по божата воля била това да не стане, и толкоз.
— Жено, не ти ли е противно да мислиш за такива работи посред бял ден — навъси се Броуди. — Малко ли работа си имала около собствените си деца, та си спомняш за… онова!
— Това беше само мечта — пошепна Мама, — аз мечтаех за много неща, откакто лежа тука, тези шест дълги месеца… дълги като безконечни години. — Тя затвори очи с уморен вид, забравила за Броуди под новия наплив на виденията, за които бе говорила. Сладкият дъх на орловите нокти понесе мислите й назад и тя вече не беше в тясната задушна стая, а пак у дома си, във фермата на своя баща. Тя виждаше масивните варосани постройки, къщата, мандрата и дългия чист краварник, заградили от три страни закътания чист двор, видя баща си да се връща от лов със заек и връзка фазани в ръка. Когато гладеше пълните гърди на птиците, гладките им пъстри пера будеха у нея радост.
— Тлъстички са като тебе — викаше й баща й със своята широка топла усмивка, — но не са толкова хубави!
Тогава не беше повлекана, нито пък фигурата й беше предмет на подигравки!
Ето, тя помагаше на майка си да бие мляко и наблюдаваше как жълтият сгъстък на маслото се сбива в бялото мляко като китка ранна игличина, подала се изпод снега.
— По-полека, Маргарет, мила — мъмреше я майка й за бързото биене. — Ще си откъснеш ръката.
Тогава не беше мързелива, нито я наричаха некадърница!
Мислите й весело кръжаха около стопанството и във въображението си тя се търкаляше в прясно ухаещо сено, чуваше как потропват конете край яслите си, притискаше буза до гладката кожа на любимото си теленце. Спомняше си дори и името му — беше го кръстила „Розабел“. „Що за име за крава! — дразнеше я доячката им Бела. — Да беше я нарекла направо на моето име, и толкоз!“ Обзе я безмерна носталгия при спомена за дългите, горещи подиробеди, когато бе лежала с глава, опряна о дънера на кривата ябълка, и бе наблюдавала лястовичките да се стрелкат като крилати сини сенки около стрехите на белите, огрени от слънцето сгради. Когато някоя ябълка падаше до нея, тя я вдигаше и забиваше зъбите си дълбоко в плода; тя още усещаше сладкия възкисел вкус да освежава устата й, да разхлажда треската, от която езикът й се беше напукал. После се видя с муселинена рокля на цветчета, застанала до калината на брега на Пауни Бърн, и към нея да идва младеж, чиято мрачна, сурова сила привличаше нейната кротка природа. Мама бавно отвори очи.
— Джеймс — пошепна тя и нейните очи потърсиха неговите с плаха, тъжна настойчивост, — помниш ли оня ден край Пауни Бърн, когато ми закачи косите с хубавите червени ягоди на калината? Помниш ли какво ми каза тогава?
Броуди я погледна вторачено, стреснат от промяната на темата, и се питаше дали тя не бълнува; той беше пред прага на разорението, а тя взела да дрънка за някакви ягоди от калина от преди тридесет години! Устните му се изкривиха, но той бавно отговори:
— Не! Не помня, но кажи ми, кажи ми какво съм казал.
Болната затвори очи, сякаш за да не вижда нищо освен далечното минало, и бавно промърмори:
— Ти само каза, че калината не била толкова хубава, както красивите ми къдрици.
Когато Броуди неволно погледна оределите кичури трошлива коса, разпилени около лицето й, неочаквано го обзе страшно вълнение. Той си спомни оня ден. Пред него възкръсна спокойствието на малката долчинка, бълболенето на потока, слънцето, което ги огряваше, и как отскочи нагоре клонът, след като беше откъснал от него чепката ягоди; в тоя миг виждаше блясъка на къдрите й на фона на яркоалените ягоди на калината. Безмълвен, той се мъчеше да отхвърли мисълта, че това… това съсипано същество, което лежеше на леглото, в оня ден бе почивало в прегръдките му и бе отговаряло на любовните му признания с нежните си свежи устни. Това беше невъзможно… и все пак беше така! Лицето му странно се гърчеше, устата се кривеше и той се бореше с напиращото чувство, устремило се срещу, преградата на неговото съпротивление като буен поток, който се удря о гранитната стена на вълнолома. Някакъв могъщ, властен порив устремно се надигаше в него и го караше да каже необмислено, безразсъдно, така, както не бе говорил от двадесет години:
„Да, помня този ден, Маргарет, и ти беше хубава… хубава и мила за мен като цвете!“
Но не можеше да изрече това! Устните му не можеха вече да промълвят такива думи. Нима беше дошъл в тази стая, за да изхленчи няколко глупаво нежни изречения? Не, беше дошъл да й каже за тяхното разорение и щеше да й каже въпреки обзелата го непривична мекушавост.
— Старо — промърмори той през стиснати устни, — ти ще ме умориш с приказките си. Когато ще трябва да живеем с помощи от енорията, тогава ще ми разправяш такива глупости, за да ме развеселяваш.
Изведнъж очите й се отвориха въпросително, с уплаха, с поглед, който отново го бодна в сърцето; но Броуди се насили да продължи, той й кимна и престорено възобнови стария си тон на насмешлива шеговитост.
— Да! — възкликна той. — Положението е точно такова. Няма да имам вече петдесет лири за изхвърляне, та да оправям твоите глупости. Аз затворих вратата на дюкяна за последен път. Скоро всички ще бъдем в приюта за бедни. — Когато изрече последните думи, Броуди видя лицето й да се променя, но някакъв сатанински порив, породен от собствената му, обзела го в този момент слабост и разпалващ още повече озлоблението му, понеже в дълбините на сърцето си чувствуваше, че съвсем не иска да й говори по този начин, го накара да наведе глава по-ниско до нея, подстрекаваше го да продължи: — Чуваш ли! Край на търговията. Аз те предупреждавах преди една година… не си ли го спомняш и това освен проклетите ти глупости за калината? Казвам ти, че сме разорени! Ти, с твоята чудесна помощ, ме докара дотам. С нас е свършено, свършено, свършено!
Думите му й подействуваха мигновено и страхотно. Когато Мама схвана смисъла на казаното, жълтата, съсухрена кожа на лицето й ужасно се загърчи, внезапна дълбока скръб яростно се мъчеше да оживи умиращите тъкани, сълзите сякаш напразно напираха да бликнат от пресушените източници на тялото й. Очите й неочаквано се разшириха, напрегнаха и запламтяха и с едно огромно усилие, цялата трепереща, Мама се повдигна на леглото. Порой от думи трептеше на езика й, но тя не можеше да ги изрече; най-после пот ороси челото й със студени, боцкащи капчици, тя несвързано замънка, безсмислено протегнала напред ръка. Постепенно лицето й стана сиво от напрежение и ненадейно тя заговори:
— Мат! — изкрещя Мама с ясен висок глас. — Мат! Ела при мен! — Тя протегна напред двете си треперещи ръце, сякаш бе загубила зрението си, и продължаваше да вика с отпадащ, замиращ глас: — Неси! Мери! Къде сте?
Броуди искаше да отиде при нея, да се хвърли към нея начаса, но остана като прикован на пода; и все пак от устата му неволно се изтръгнаха тези думи, чудновати като кичур цветя на сухо дърво:
— Маргарет, жено… Маргарет… Забрави това, което ти казах. Не съм мислил и половината от това, което ти казах!
Но тя не го чу и с последния си, едва доловим дъх пошепна бавно:
— Защо забавяш колелата на колесницата си, о господи? Аз съм готова да дойда при тебе!
След това госпожа Броуди леко се отпусна назад на възглавницата. В следния миг последна дълбока въздишка разтърси слабото й, смалено тяло в конвулсивна спазма и тя остана неподвижна. Безчувствена, опъната на гръб, с ръце, метнати настрани на леглото, с пръсти, леко присвити към обърнатите нагоре длани, Мама лежеше неподвижна и безмълвна, като разпъната на кръст. Тя беше мъртва.


XIII

Броуди плъзна неприязнен поглед по насядалата неудобно в гостната компания, спря очи върху Неси, Матю и майка си, с нетърпение изгледа братовчедите на жена си, Джанет и Уилям Лъмсден, и навъсено се втренчи накрая в госпожа Лъмсден, жената на Уилям. Те бяха току-що погребали всичко, което бе останало от Маргарет Броуди и гостите, придържайки се о привилегиите, дадени им от отдавна установената традиция, въпреки негостоприемното мръщене на Броуди след погребението бяха се върнали в къщата, за да закусят.
— Нищо няма да им даваме! — беше викнал Броуди на майка си тази сутрин. Събудилата се за миг закъсняла нежност към жена му бе вече забравена и той злобно негодуваше пред заплахата от нашествието на нейните роднини. — Не ги искам в къщата си. Могат да си вървят у дома, щом я закопаят.
Старата сама се беше надявала, че ще има хубав чай с нещо за похапване, но забележката на сина я накара да поограничи желанията си.
— Джеймс — замоли му се тя, — трябва да им поднесеш по глътка вино и малко кейк заради честта на семейството.
— Нашите роднини всички са измрели — изръмжа Броуди. — Какво ме интересуват нейните? Съжалявам, че не се отървах от тях още когато ми писаха, че ще дойдат.
— Те живеят прекалено далече, за да дойдат мнозина — примирително го убеждаваше старата, — но не може да не им поднесеш нещо. Няма да е прилично.
— Черпи ги тогава — извика той и осенен от внезапна мисъл, добави: — Добре, почерпи ги. Нахрани ги тия свини. Ще ти изпратя някой да ти помогне.
Сега той изпита мрачно удоволствие, когато видя Нанси пъргаво да влиза с кейк, сладкиши и вино и да поднася на гостите. Той беше пак старият Броуди и смяташе за прекрасна сатира хрумването си Нанси да влезе в неговия дом в същата минута, когато изнесат тялото на жена му; двете жени — покойната и живата — бяха се разминали, така да се каже, на прага; очите му се срещнаха с очите на Нанси и в тях блесна пламъче на скрита насмешка.
— Хайде, Мат — подхвърли той с многозначителна подигравка на сина си, когато Нанси с дързък вид му поднесе вино. — Вземи си една чаша. Ще ти дойде добре след толкова сълзи. Нищо няма да ти стане. Аз ще се погрижа да не те удари в главата. — Той наблюдаваше с погнуса треперещата ръка на сина си. Мат пак го беше посрамил, като се беше разчувствувал по най-жалък начин край гроба, бе хленчил и хлипал пред тези роднини на Мама и истерично бе паднал на колене, когато първата лопата пръст тежко падна върху ковчега.
— Нищо чудно, че е разстроен — каза Джанет Лъмсден със състрадателен тон. Тя беше дебела, спокойна жена с големи любвеобилни гърди, които се подаваха от горния край на лошо прилягащия й корсет. Тя огледа събралите се и добродушно добави: — Но аз съм склонна да вярвам, че това е било по-скоро милостиво избавление. Сигурна съм, че тя ще е по-щастлива там, където е сега.
— Жалко, че никой не се погрижи да се набавят един-два венеца за нещастницата — забеляза жената на Уилям Лъмсден, изсумтя и тръсна глава. Тя имаше гънки устни, а ъглите на устата й бяха извити надолу под дългия й, остър многознаещ нос; когато посегна към табличката, тя втренчено загледа Нанси, сетне отвърна поглед и пак бавно отметна глава. — Погребение без цветя не е погребение — твърдо добави тя.
— Да, те действуват някак си утешително — примирително рече Джанет Лъмсден. — Големите лилии са превъзходни.
— Никога още не съм била на погребение без цветя — язвително отговори госпожа Лъмсден. — На последното погребение, на което присъствувах, имаше цяла отворена кола цветя освен онези, с които бе покрит ковчегът.
Броуди я измери с продължителен поглед.
— Е, госпожо — учтиво промълви той, — надявам се, че ще имате, колкото пожелаете цветя, когато ви изпращат на вечен покой.
Госпожа Лъмсден го изгледа недоверчиво покрай дългия си нос, без да знае дали трябва да приеме забележката му като комплимент или оскърбление, и в своята несигурност заповеднически се обърна за подкрепа към мъжа си. Той беше дребен сух човечец и не се чувствуваше добре в стегнатия си лъснат черен костюм, колосан нагръдник и стягаща го връзка „на ластик“; имаше величествен вид, но въпреки това миришеше на обор; разбрал познатия му поглед, той покорно започна:
— Цветята са подходящо нещо за погребение; то се знае, че това е въпрос на разбиране, но аз бих казал, че те са утеха за опечалените. Но най-чудното нещо според мене е, че са на мястото си и на сватба. Просто не мога да разбера как могат да прилягат на две толкова противоположни церемонии. — Той се покашля и дружелюбно погледна Броуди. — Знаете ли, аз съм присъствувал на много погребения… да, и на много сватби. Веднъж бях на цели четиридесет мили далеч от дома, но, вярвате ли, мили мой — победоносно заключи той, — в течение на тридесет и две години не съм прекарал нито една нощ в чуждо легло.
— Така ли! — рязко рече Броуди. — Това не ме интересува.
Тази грубост предизвика неловка пауза, мълчание, прекъсвано само от отривистите хлипания на почти успокоилата се вече Неси, чиито очи бяха се зачервили от плач. Двете групи се гледаха с недоверие като пътници от противоположни пейки в железопътно купе.
— Но времето днес е тъкмо подходящо за погребение — заговори най-после предизвикателно Лъмсден и погледна ръмящия дъждец; при тази забележка между тримата гости се завърза тих разговор, в който никой освен тях не взимаше участие и който постепенно ставаше все по-оживен.
— Да, много неприятен, както и всичко тука!
— Забелязахте ли как плисна дъждът на гроба, когато започнаха да спускат ковчега?
— На мене ми се видя много странно, че пасторът не пожела да дойде в къщата след погребението да ни каже няколко думи.
— Сигурно си има причини за това.
— Това, което каза на гроба, във всеки случай беше добре казано. Жалко, че самата тя не можа да го чуе, горкичката.
— Как каза — „вярна съпруга и предана майка“ — така ли беше?
Те поглеждаха под око към Броуди, сякаш очакваха да потвърди какво подобава този израз на последна почит, но той като че ли не ги беше чул и сега мрачно гледаше през прозореца. Тогава, забелязали, че Броуди очевидно не ги слуша, те станаха по-смели.
— Много ми се искаше да я видя още веднъж, бедничката, и бях страшно изненадана, когато чух, че ковчегът бил затворен, преди да пристигнем.
— Трябва ужасно да се е променила от тази страшна болест и от всичките тревоги, които е преживяла!
— На младини беше такава весела и жива! Смехът й беше като песен на дрозд!
— Такава си беше — рече най-после Джанет с укоризнен поглед към фигурата край прозореца, сякаш искаше да каже: „Тя беше прекалено добра за тебе.“
Настъпи кратко мълчание, сетне госпожа Лъмсден хвърли предпазлив поглед към Неси, който обгърна синята й вълнена рокличка, и промърмори:
— Просто се възмущавам, като гледам това бедно дете без прилична траурна рокля на гърба. Това е направо срамно!
— Аз пък бях изненадана от това мъничко погребение — отговори Джанет. — Само две коли и нито един човек от града!
Броуди ги дочу, всъщност той беше чул всяка тяхна дума и само в безразличието на своето ожесточение беше ги оставил да си говорят, но сега грубо се обърна към тях:
— По мое изрично желание погребението трябваше да стане в затворен кръг и колкото може по-тихо. Или може би искахте да я изпратим с градския оркестър, да раздаваме безплатно уиски и да палим огньове?
Те бяха явно шокирани от тази бруталност, събраха се по-наблизо в негодуванието си и взеха да мислят за тръгване.
— Уилям! Знаеш ли някое място в Ливънфорд, където бихме могли да пием чай и да похапнем, докато стане време за влака? — попита госпожа Лъмсден с треперещ, но злобен глас, като намекваше за желанието си да си върви. Беше очаквала вместо това тънко, кисело вино и купешки кейк с ким богата трапеза с топли ястия и студени меса, домашни сладкиши, пшеничени питки, топли кифлички и други съответствуващи на случая деликатеси; дошли от едно далечно село в Ейршир, те нищо не знаеха за разоряването на Броуди и смятаха, че е напълно по силите му да им предложи по-достойна и солидна гощавка от тази, която им беше поднесъл.
— Няма ли да си вземете още една сладка, щом сте гладна? — попита старата баба Броуди и се изкиска. — Това са прочутите „Дисайдс“, мога да ви ги препоръчам. — Виното беше истински нектар за несвикналата й уста и тя хубавичко беше си пийнала от него, тъй че лека руменина бе избила през жълтата сбръчкана кожа на издадените й скули; тя безгранично се наслаждаваше на отдалия й се случай да си похапне и предаването на праха на бедната Маргарет на земята се превръщаше за нея в тържествено празненство. — Да ви налея ли още една капчица вино?
— Благодаря ви! Не! — отговори госпожа Лъмсден и надменно свила устата си до най-малкия възможен обем, презрително процеди думите си през този миниатюрен отвор. — Не ми се пие повече, ако нямате нищо против. Не съм привърженица на виното, а пък и туй, което пиете, не ми е по вкуса. Знаете ли — продължи тя, като си слагаше черните кожени ръкавици, — тази мома има твърде безсрамен вид, за да се върти из къщата ви при такъв случай. Отдавна ли е при вас?
Баба Броуди не можа да отговори веднага поради леко хълцукане.
— Не я познавам — объркано рече тя, — тя дойде сега, Джеймс я изпрати да ми помогне.
Госпожа Лъмсден размени поглед с братовчедката на мъжа си. Те си кимнаха една на друга е едва забележимо пренебрежително движение, като че искаха да кажат: „Точно както си мислехме“, след което и двете отправиха пресилено състрадателни погледи към Неси.
— Какво ли ще правиш сега без майка си, миличка? — забеляза едната.
— Трябва да дойдеш да постоиш при нас, дете — рече другата. — Сигурно ще ти хареса да играеш из стопанството.
— Аз мога да се погрижа за Неси — с леден тон се намеси Броуди; — тя няма нужда нито от помощта, нито от съжалението ви. Когато пак чуете за нея, тя ще е на път да постигне нещо, което за вас и за вашите деца ще остане завинаги непосилно.
Понеже в този миг Нанси влезе да прибере чашите, той продължи:
— Хей, Нанси! Тези две дами току-що забелязаха, че си била безсрамна… — мома ли казахте, госпожи? — да, безсрамна мома. В знак на благодарност за доброто им мнение, ако нямаш нищо против, изпроводи ги от къщата… Пък струва ми се, че няма да е зле това господинче, което са довели със себе си, също да си отиде с тях.
Нанси дръзко тръсна глава.
— Ако това беше мой дом — каза тя и смело погледна Броуди, — нямаше въобще да ги оставя да стъпят в него.
Скандализирани, двете жени скочиха на крака.
— Какъв език… какво държане! И това пред детето! — задъхано каза Джанет на път към вратата. — В такъв ден!
Госпожа Лъмсден, не по-малко възмутена, но незагубила присъствие на духа, изправи в цял ръст високата си ъгловата снага и предизвикателно отметна глава.
— Тука ме оскърбяват — изписка тя през тънките си стиснати устни, — след като съм направила дълго и скъпо пътешествие, за да дойда в този дом и да донеса утеха! Отивам си! О, разбира се, че ще си отида, нищо не може да ме спре, но — подчертано добави тя — преди да си отида, искам да зная какво е оставила нещастната ми братовчедка на своята половина от семейството.
Броуди късо й се изсмя в лицето:
— И таз хубава. Ами я ми кажете, моля ви се, какво е имала, за да ви остави?
— Случайно зная от Уилям, че освен порцелана, картините и украшенията за камината в спалнята и майчиния си часовник и медальона Маргарет Лъмсден е донесла в своя дом доста сребро — ядно извика госпожа Лъмсден.
— Да, и не малко е изнесла от него — отсече Броуди. — Хайде, махай се оттука! Само видът на твоята кисела, свидлива, алчна мутра ме кара да излизам от кожата си! — Той размаха ръце и като кокошка ги подкара към вратата. — Махайте се всички, тука няма нищо за вас. Съжалявам, че ви пуснах да престъпите моя праг.
Почти разплакана от негодувание и ярост, госпожа Лъмсден се обърна на вратата.
— Ние ще заведем дело за това — извика тя. — Съвсем не ми е чудно, че бедната Маргарет се стопи тука. Тя е била твърде добра за вас с вашите развратници! Превърнахте във възмутителен скандал дори погребението на нещастната душица! Да си вървим у дома, Уилям!
— Правилно — подигравателно закрещя Броуди. — Заведи Уилям у дома, в неговото легло. Нищо чудно, че толкова го обича, като си има такава гиздава скъпоценност под одеялото като тебе. — Той оскърбително й се облещи. — Права си да не го пускаш никъде нощем, иначе може вече да не се върне.
Когато, вирнала глава, тя изчезна заедно с другите с пламнало лице, Броуди извика подире й:
— Няма да забравя да ти изпратя цветя, щом ти дойде времето!
Но когато се върна в гостната, скованата маска на престорено равнодушие падна от лицето му и понеже искаше да остане сам, с променен, тих глас той заповяда на всички да излязат. Когато се запътиха към вратата, Броуди се обърна към Матю и натъртено му каза:
— Да се махаш оттука и да си намериш работа! Не ща само да се мотаеш, да хленчиш и да се лигавиш за щяло и не щяло. Залови се за нещо. Няма да можеш дълго да живееш на гърба ми!
Но когато край него мина Неси, той я погали по главата й нежно и рече:
— Спри да плачеш, миличка, татко ще се погрижи за тебе. Избърши си очите и върви да четеш някоя книжка или да се занимаваш с нещо друго. Не се тревожи. Занапред аз ще се погрижа за тебе.
Това бе пътят — размишляваше Броуди, седнал пак в празната стая, — в който трябваше незабавно да насочи своя живот: да се реабилитира чрез Неси. Тя бе неговият капитал, тя беше умна — казваше си той, с блестящи способности! Той щеше да бди над нея, да я насърчава, да я тика напред от победа към победа, докато нейното и собственото му име ще се прочуят в града. Страхотното му поражение и сполетелите го напоследък други неблагополучия бяха за него само временно затъмнение, от което с време щеше непременно да се съвземе. „Който е кадърен, ще изплува“ — това бе една от често повтаряните от него максими и сега той се утеши с нея. Той пак щеше да се издигне до още по господарско положение, и сега смяташе в ума си за проява на висша стратегия да подготви връщането си на старото любимо място в обществото чрез Неси. Струваше му се, че вече чува името на Неси Броуди на всички уста, виждаше голям дял от всеобщите хвалебствия да се падат на самия него. „Нищо не можа да го спре, откакто умря жена му — чуваше той хората да приказват, — тя трябва да е била голяма пречка за него!“ Колко вярно беше това! Главното чувство, което изпита, когато помагаше да свалят лекия ковчег в плиткия трап, бе чувство на облекчение: най-после беше се освободил от едно безполезно бреме, от един излишен товар и за търпението му, и за кесията му. Не си спомняше нищо хубаво за нея, никоя от добродетелите й не му беше скъпа — мислеше само за нейната слабост, за липсата на физическа привлекателност у нея през последните години. Сега не го вълнуваше никакво нежно чувство, подобно на това, което бе леко трепнало в него пред смъртното й ложе, никакъв спомен за ранните дни на съвместния им живот; паметта му бе непрогледна като небе, покрито с облаци, през които нито един светъл лъч не може да пробие от ясния простор отвъд. Въобразяваше си, че тя с нищо не бе оправдала очакванията му — нито с дружбата си, нито с физическото си отдаване, нито дори с децата, които беше родила. Тя нямаше никаква заслуга за Неси, която той смяташе изцяло за своя плът, и всичко, което можеше да каже в нейна памет, се заключаваше в единствената дума „некадърна“. Когато безвъзвратният край, дошъл със смъртта й, прониза ума му със своята внезапна, неумолима яснота, обзе го странно чувство на освобождение. Слабото въздържащо влияние, което тя бе оказвала върху него, вбесяваше със самото си безсилие. Той беше още млад, пълен със сили мъж, когото чакаха много удоволствия, и сега, след нейната смърт, нямаше пречка да ги вкуси. Долната му устна увисна и се издаде напред, когато мислите му започнаха да преценяват достойнствата на Нанси, а след това жадно се зареяха сред пищните еротични селения на въображението му. Нанси трябваше да е винаги до него — сега можеше да остане в къщата завинаги. Нищо не пречеше да бъде до него, нищо не можеше да се каже против това, че му прислужва, че го забавлява, пък и… Да, все трябваше в края на краищата да има кой да гледа домакинството!
Доволен от това успокояващо решение, без сам да забележи, Броуди отново се замисли за по-малката си дъщеря. Неспособен да преследва с ума си повече от една цел едновременно, когато си поставяше такава цел, той я преследваше с безпощадна упоритост; така и сега му стана ясно, че за да продължи да живее в къщата си, да издържа Неси и да й даде такова образование, каквото иска, трябва час по-скоро да намери някакъв източник на доходи. Устните му се свиха и той дълбокомислено кимна с глава, решил незабавно да приведе в изпълнение един план, който от два дена зрееше в главата му. Броуди стана и отиде в хола, сложи си шапката, взе от стойката копринения си чадър и бавно излезе.
Вънка беше хладно, валеше ситен, неосезаем дъждец, лек и нежен като роса, който обвиваше като с мъгла дрехите му и като милувка докосваше горещото му чело. Броуди пълнеше дробовете си с големи глътки от тази благоуханна мъглива влага и изпитваше радост, че не лежи в тесен дървен сандък, покрит с четири педи мокра земя, а върви на чист въздух, бодър, жив и свободен. Поради тесните граници на интелекта му (това бе типично за него) споменът на преживяното унижение в търговията, дори и заключителната сцена на Хай Стрийт, когато бе проявил цялата си безумна невъздържаност, беше напълно заличен; сега виждаше разорението си в друга светлина; той не беше смачкан и победен, а благородна жертва на коварни обстоятелства. Гневното избухване, предизвикано от Лъмсденовци, беше се уталожило и понеже сегашната мисия отново го изпълваше с чувство на собствено достойнство, той важно вървеше по улиците, не заговаряше с никого и със сериозен вид поздравяваше онези от срещнатите, които смяташе, че заслужават вниманието му. Вече беше напълно под влиянието на собственото си хрумване, че сега, след като се е освободил от жена си и избрал Неси за оръдие, което ще придаде блясък на неговата личност започва нова и важна страница от неговия живот.
В началото на Чърч Стрийт Броуди сви под прав ъгъл и продължи в посока, противоположна на Хай Стрийт, към Нютаун. Магазините оредяха; отляво се нижеха работнически жилища — невзрачни къщурки, без градинки, построени направо на улицата, а отдясно се издигаше безкрайна висока каменна стена. Над тази стена стърчаха горички от високи, оголени от клоните им стволове на дървета, а през стената, носени от соления морски ветрец, до ушите му долитаха стотици разнообразни звуци. Няколкостотин крачки по-нататък Броуди спря пред група сгради, които разкъсваха безкрая на стената с внушителните си фасади; там той застана пред главния вход. Имаше вид на човек, който внимателно проучва скромната медна табелка на вратата — фирмичката с изящен надпис „Ливънфордска корабостроителница“ — отгоре и „Лата и Сие“ — отдолу, но всъщност той събираше всичките си сили, за да влезе през тази врата. Сега, след като беше стигнал дотука, той бе обхванат от необичайно колебание, което отслабваше устремеността на решението му; дори видът на външните предели на огромната корабостроителница, смътното съзнание за грамадното състояние, което тя представлява, го караше при неговото нещастно финансово положение да изпитва чувство за собствената си малоценност. Той ядно отхвърли тази мисъл, убеждавайки себе си със своята аксиома, че важното е човекът, а не парите, и с бързо движение горделиво влезе през внушителния портал.
Влязъл с такъв устрем, Броуди отмина напред, без да забележи малкото прозорче с надпис „Справки“, и веднага се загуби в безбройните коридори. Известно време той бродеше из тях, лутайки се разгневен, като заблудил се в лабиринт минотавър, докато случайно се сблъска с един млад мъж, когото правилно взе за писар, съдейки по щръкналата като шиш на ухото му къса писалка.
— Искам да се видя със сър Джон Лата! — сърдито заяви той. В тези коридори се чувствуваше като истински глупак. — Искам да го видя веднага.
Младежът трепна, като чу височайшето име. За него достъпът до върховния шеф бе преграден от непроходимо множество главни писари, управители, началници на отдели и директори.
— Имате ли уговорена среща? — объркано попита той.
— Не — отговори Броуди. — Нямам.
— Разбира се, аз нищо не мога да направя — отвърна младежът, за да свали веднага всяка отговорност от себе си, — но това щеше да е много по-лесно, ако срещата беше уговорена. — Той изрече последните думи с такава дълбока тревожност, сякаш те бяха въплъщение на ключа, необходим за отваряне на вратата към някакво светилище.
— Вашите уговорени срещи не ме интересуват, аз трябва да го видя — извика Броуди толкова свирепо, че младият човек се видя принуден да предложи друга възможност.
— Бих могъл да докладвам за вас на господин Шарп — забеляза той, споменавайки лично своя непосредствен полубог.
— Хайде, заведете ме при него — нетърпеливо рече Броуди — и побързайте.
С изненадваща леснота младежът се оправи из коридорите, с няколко обяснителни думи представи Броуди на господин Шарп и мигновено избяга, сякаш за да се избави от всякаква отговорност за извършеното.
Господин Шарп не беше сигурен или всъщност дълбоко се съмняваше дали сър Джон въобще ще има възможност да приеме някого днес. Главата на фирмата бил извънредно зает, бил наредил да не го тревожат, след малко щял да излезе и всъщност, освен ако работата била от най-важно естество, той, господин Шарп, едва ли би имал смелостта да го обезпокои и да доложи за господин Броуди.
Броуди се втренчи в събеседника си със своите малки, зли очи.
— Кажете на сър Джон, че Джеймс Броуди го моли да бъде приет — буйно възкликна той. — Той ме познава добре. Той ще ме приеме веднага.
Господин Шарп излезе с обиден вид, но се върна след известно време: той помоли господин Броуди с леден тон да седне и му каза, че след малко сър Джон ще го приеме.
С тържествуващ поглед, в който се четеше: „Нали ти казах, глупак такъв!“, Броуди седна, зачака и за убиване на времето се зае да наблюдава бръмчащия около него кошер от заети писари, над чиято работа видимо бдеше острият поглед на Шарп. Минутите се влачеха бавно и докато Броуди седеше като на тръни, изправен пред неизвестност, той си помисли, че „след малко“ трябва да означава доста дълъг срок, а колкото повече чакаше, толкова повече гаснеше неговото въодушевление и толкова по-голямо ставаше явното задоволство на господин Шарп; бяха му дали да разбере, че не може да влезе в кабинета на сър Джон по този непринуден начин, по който сър Джон бе влизал в неговата кантора, и че да поиска да има разговор с него тука, е значително по-трудно, отколкото е било да му заговори безцеремонно на Животновъдната изложба. Обзе го тежко униние, което не можа да се разсее и когато най-сетне внезапно го поканиха в кабинета на главата на предприятието.
Сър Джон Лата бегло вдигна очи от писалището си, когато Броуди влезе в стаята, мълком му посочи едно кресло и пак съсредоточи дълбокото си внимание върху лежащия пред него план. Броуди отпусна тежкото си тяло в креслото и огледа разкошната обстановка, без да пропусне скъпата ламперия от тиково дърво и меките, убити цветове на тапетите, многобройните морски пейзажи по стените, великолепните модели на кораби, сложени на изящни подставки; когато нозете му потънаха дълбоко в дебелия килим и той видя инкрустацията на писалището и златната кутия за пури на него, ноздрите му леко се издуха, а очите му заблестяха от чувство на дълбоко възхищение. „Всичко това ми харесва — като че ли казваше неговото изражение, — ето, такива неща би трябвало да притежавам аз.“
— Е, Броуди — рече най-после сър Джон, но без да вдигне очи, — какво има?
Броуди надали би могъл да забележи липсата на всякаква топлина в тона, но все пак нетърпеливо заговори:
— Сър Джон! Дошъл съм да ви искам съвет. Вие сте единственият човек в Ливънфорд, с когото мога да говоря така. Вие ме разбирате и знаете всичко за мене, сър Джон. Толкова много пъти съм чувствувал това в миналото и сега съм дошъл да ви искам помощ.
Лата го изгледа с любопитство.
— Вие говорите с гатанки, Броуди — студено отвърна той, — а този начин на говорене не ви прилича. На вас повече ви подхождат, недвусмислени действия, отколкото двусмислени приказки. — След това бавно добави: — Пък и действията ви невинаги ви приличат.
— Какво искате да кажете, сър Джон? — избърбори Броуди. — Кой е говорил за мене зад гърба ми?
Сър Джон взе в ръка изящна линия от слонова кост и леко почуквайки с нея по писалището, бавно отговори:
— Вие не се ползувате от моята благосклонност, Броуди. Щем не щем, до нас стигат новините и слуховете от града… а вие сте се държали като глупак или даже по-лошо.
— Да не би да говорите за онази щуротия… с хвърлянето на шапките?
Лата поклати глава.
— Това положително беше глупост, но като ви познава човек, то е понятна глупост. Вие загубихте жена си, а доколкото зная, и предприятието си. Преживели сте разочарования, тъй че няма много да ви занимавам с това. И все пак чувам за вас лоши неща. Знаете, че аз на умряло куче нож не вадя, но — продължи той спокойно — аз се интересувам от всички наши съграждани и съжалявам, когато чуя да се говорят лоши неща дори и за най-долния работник от моята корабостроителница.
Оборил глава като набит ученик, Броуди се луташе в догадки дали сър Джон загатваше за провалянето на Матю или за „Герба на Уинтъновци“.
— Може да сте забелязали — спокойно продължи Лата, — че от началото на миналата година не съм правил никакви покупки от вашия магазин. Това стана, защото тогава чух за една ваша постъпка, която смятам и за несправедлива, и за безмилостна. Държали сте се като злодей и побойник към нещастната си дъщеря, Броуди, и макар че някои биха могли да намерят за вас оправдание в нарушаването на добрите нрави, ние не можем да имаме нищо общо с вас, докато на челото ви има такова петно.
Ръцете на Броуди силно се свиха, бръчката на наведеното му чело стана по-дълбока. Лата — мислеше си той — беше единственият човек в Ливънфорд, който можеше да има смелостта да му говори по такъв начин, който можеше да си позволи да му каже такива думи безнаказано.
— Не мога нищо да направя — рече той мрачно, като се мъчеше да се сдържи поради проблесналото в ума му съзнание за своята зависимост от доброто разположение на сър Джон. — Всичко това е минало и заминало.
— Можете да й простите — сурово отвърна Лата. — Можете да ми обещаете, че тя ще намери подслон във вашия дом, ако някога от това стане нужда.
Броуди седеше навъсен и мълчалив и мислите му бяха заети не с Мери, а колкото и странно да беше това с образа на Неси. Трябва да направи нещо за нея! В края на краищата не беше трудно да даде някакво недоизречено обещание и затова, все тъй навел глава, забил очи в килима, той избърбори:
— Добре, сър Джон! Да бъде, както вие казвате.
Лата дълго разглежда огромната начумерена фигура в креслото. Едно време, при редките им срещи беше гледал Броуди с окото на познавач, който вижда пред себе си нещо необикновено, беше се възхищавал от него като великолепен тип на мъж-планина; беше се усмихвал на явното му самомнение и със заинтригувано любопитство бе търпял неговите чудновати, бомбастични и неясни намеци. Беше го наблюдавал с интереса, които един добре възпитан човек проявява към някакъв изключителен и ексцентричен екземпляр, но сега присъствието на Броуди му стана неприятно, той му се видя променен и унизен, стори му се, че може да има някакво по-дълбоко обяснение за това непресторено и все пак нескромно подчертаване на личното достойнство. Той побърза да отхвърли тази мисъл — нали Броуди беше отстъпил пред неговото искане.
— Е, как мога да ви помогна, Броуди? — сериозно попита той. — Разкажете ми какво става с вас.
Най-после Броуди вдигна глава, доловил, че без сам да знае как, разговорът е взел желаната от него насока.
— Аз закрих работата си, сър Джон! — започна той. — Вие знаете не по-зле от мене как постъпиха към мен тези… — Той преглътна и се въздържа. — Това предприятие, което се промъкна в града и се установи до самия ми дюкян като нощен крадец. Те прибягнаха до най-подли хитрости, подлъгаха да отиде при тях моят управител; намалиха цените си под моите, продаваха какъв ли не боклук вместо качествена стока, те… те просто ми изсмукаха кръвта.
Спомените му се пробудиха при собствените му думи, погледът му се изпълни със самосъжаление, той убедително протегна ръка.
Но всичко това някак си не направи впечатление на Лата, той махна неодобрително с ръка, за да спре Броуди, и забеляза:
— А какво направихте вие, Броуди, за да се борите с тази тактика? Въведохте ли някакви нови видове стока, или… или постарахте ли се да станете по-внимателен спрямо клиентите си?
Броуди го гледаше с тъп, магарешки инат.
— Аз постъпвах, както си знам — упорито възкликна той, — както съм постъпвал винаги.
— Разбирам — бавно каза Лата.
— Аз се борих с тях! — възкликна Броуди. — Борих се с тях като джентълмен, и се борих честно! Да, аз щях да ги разкъсам на парчета с тези две ръце, ако бяха имали смелостта да излязат насреща ми. Но те се бореха с коварство… как можех да се унижа да действувам като тях, като тези кучета?
— Много ли ви са объркани работите сега? — запита сър Джон. — Имате ли дългове?
— Не — гордо отговори Броуди. — Нямам. Аз съм разсипан… но не дължа никому нито една пара. Ипотекирах къщата си, но макар да нямам нищо, нямам и дългове. Мога честно да започна отначало, сър Джон, ако бихте искали да ми помогнете. Трябва да се погрижа за бъдещето на моята малка Неси. Тя е най-способното момиче в Ливънфорд. Тя е просто предопределена за стипендията, учредена от баща ви, стига да не бъде лишена от възможността да учи.
— Защо не продадете тази смешна къща? — замислено каза Лата, на когото последните думи на Броуди направиха по-благоприятно впечатление. — Все едно, сега тя е прекалено голяма за вас. Тогава ще си изплатите ипотеката, а с остатъка можете да си купите по-малка къща и да започнете отново.
Броуди бавно поклати глава.
— Тази къща е моя — тежко промълви той. — Аз си я изградих и в нея ще си остана. По-скоро бих я съборил над главата си, отколкото да се откажа от нея. — После, след кратко мълчание, мрачно добави: — Ако това е всичко, което можете да ме посъветвате, няма да ви отнемам повече време.
— Недейте скача такъв! — сопна му се Лата. — Веднага пламвате като прахан! — Дълбоко замислен, той разсеяно си играеше с линията, а Броуди, в недоумение, без да може да го разбере, следеше бързо променящото се изражение на лицето му. Най-после Лата заговори. — Вие сте чуден човек, Броуди — каза той, — не мога да разбера хода на вашите мисли. До преди една минута бях на мнение направо да ви откажа, но нещо не ми даваше. Ще ви направя едно предложение. Търговията сега не е за вас, Броуди. Вие сте твърде едър, твърде бавен, твърде тромав. Никога вече не бихте имали успех във вашия бранш, дори и да можехте да започнете отново. Би трябвало да работите ей с тези огромни мускули, но предполагам, че бихте сметнали такова нещо под личното си достойнство. Но вие умеете да държите писалка, да водите книги, да събирате цифри. Бихме могли да ви намерим място тук. Както ви казах, правя ви предложение — повече от това не мога да направя за вас, — а вие можете да откажете, това си е ваша работа.
Очите на Броуди блеснаха. Той си знаеше по начало, че сър Джон ще му помогне, че здравите връзки на тяхното приятелство ще го накарат да му помогне, и то да му помогне царски; той предусещаше, че за него се готви нещо голямо и важно.
— Да, сър Джон — припряно отговори той, — какво ще ми предложите? Аз съм на ваше разположение, ако мога да ви бъда полезен.
— Бих могъл да ви предложа — невъзмутимо продължи Лата, — бих могъл да ви предложа длъжност на писар в канцеларията. Случайно в момента има свободно място в отдела за дървен материал. Ще трябва да понаучите доста неща, но все пак, от уважение към вас, ще ви дам малко по-голяма заплата. Ще получавате две лири и десет шилинга седмично.
Долната челюст на Броуди увисна и цялото му лице се сви в дълбоки бръчки на изумление. Не можеше да повярва на ушите си, очите му се замъглиха от изненада и огорчение, мярналите се внезапно пред очите му розови видения как ще седи в разкошна стая (може би подобна на тази) и ще ръководи множество улисани в работата си подчинени, бавно избледняха пред погледа му.
— Помислете си малко — спокойно рече Лата, стана и се запъти към една вътрешна стая. — Моля да ме извините за малко.
Броуди се мъчеше да мисли. Докато сър Джон се бавеше вънка, той седеше смазан, съкрушен от унижението си. Той, Джеймс Броуди, да стане писар! И все пак по кой друг път би могъл да тръгне? Заради Неси трябваше да приеме; щеше да постъпи на тази жалка длъжност… но само… само за първо време. После ще им покаже на всичките… а най-вече на този Лата!
— Е — каза Лата, щом влезе пак в кабинета, — какво решихте?
Броуди тъпо вдигна глава.
— Приемам — отговори той с глух глас и додаде с тон, в който се помъчи да вложи оттенък на жлъчност, но в който прозвуча само покруса: — И ви благодаря.
Съвсем замаян, той видя Лата да дръпва сложения до писалището звънец, чу го да нарежда на мигновено появилото се момче:
— Повикай господин Блер.
Блер дойде също така бързо и тайнствено, както и момчето, но Броуди почти не погледна дребната му стегната фигура, нито видя неговия поглед, който надминаваше погледа на Шарп по официалната си студенина. Не чу и разговора му със сър Джон, обаче след известно време (не можеше да каже дали го беше дълго, или кратко) долови, че срещата е свършила.
Броуди стана и бавно последва Блер вън от стаята, по някакъв коридор, надолу по стълбите, през един двор и най-сетне влезе след него през вратата на малка канцелария, която се помещаваше в отделна сграда.
— Макар и да сте настрана от главното помещение, надявам се, че не ще злоупотребявате с този факт. Това ще е вашата маса — студено каза Блер. Явно беше, че гледа на Броуди като на натрапник и когато се залови да обяснява наложените му задължения, вложи в думите си, колкото можеше повече ледено презрение. Другите двама писари в стаята, и двамата млади мъже, любопитно надзъртаха иззад счетоводните си книги към странната фигура на Броуди и не можеха да повярват, че това е новият им колега.
— Надявам се, че сте ме разбрали — заключи най-после Блер. — Всичко ли ви е ясно?
— Кога трябва да започна? — тъпо запита Броуди с чувството, че от него се очаква да поблагодари.
— Предполагам утре — отговори Блер. — Сър Джон не каза нищо определено. Ако желаете да се запознаете с книгите, нищо не ви пречи да започнете сега. — А на излизане от стаята добави с унищожаващ тон: — Обаче до свирката остава само половин час. Струва ми се, че това време едва ли ще ви стигне да овладеете работата.
Безмълвно, сякаш не знаеше какво прави, Броуди седна на стола пред писалището; отворената приходо-разходна книга се мярна като бяло петно пред погледа му. Той не виждаше цифрите, с които трябваше да се занимава в бъдеще, нито усещаше втренчения поглед на двамата младежи, които мълком го гледаха със странно стеснение. Той писар! Писар, който работи за петдесет шилинга на седмица! Броуди вътрешно се гърчеше пред тази безпощадна мисъл, но не можеше да се отърве от нея. Не! Той няма да търпи това… това падение! Щом излезе от тази канцелария, ще отиде някъде и ще пие, ще пие, докато забрави унижението си, ще търси забрава, докато споменът се превърне в глупав кошмар. Колко време бе казал оня, че имало още? Половин час до свирката? Да, това долно робство, а след това ще е свободен. Той целият се разтърси от някаква тръпка, слепешката посегна да вземе перото и го натопи в мастилницата.


Книга трета

I

— Не вярвам да носят такова нещо там, ако и да са чернокожи — каза Нанси и се изкиска. — Ти само си правиш шеги с мене. — Седнала на кухненската маса, тя многознаещо кимна с глава, измери Мат с поглед и заклати към него изящните си крака, за да подкрепи забележката си.
— Като нищо — оживено отговори Матю, който стоеше облегнат на бюфета и флиртуваше с нея с очи, с позата си, с целия си елегантен вид. — Точно това носят туземните дами, щом ти харесва да ги наричаш така.
— Хайде де! — закачливо извика Нанси. — Много знаеш! Още малко и ще вземеш да ми разправяш, че в Индия маймуните ходят с панталони.
И двамата избухнаха в смях при тази шега с чувството, че чудесно се забавляват: Нанси — понеже й беше приятно да разнообрази скуката през свободните сутринни часове и да си побъбри с някого другиго освен с този мрачен, навъсен Броуди, а Мат — понеже в този разговор можеше да блесне с великосветския си чар почти по същия начин, както би я заслепил, ако тя беше седяла пред лъскавия бар на някоя пивница.
— Ти си страшен дърдорко — подхвана пак девойката с укорителен и същевременно насърчаващ тон. — След като ми разправи, че тези негри дъвчели червени като кръв орехи и си чистели зъбите с пръчици, ще искаш да ти повярвам и че си решат косите с крака на някой стол… като Дан, Дан приказния великан. — Те пак прихнаха да се смеят, докато Нанси не замълча с престорена скромност и отново заговори: — Но аз нямам нищо против такива измислици. Виж, когато започнеш да ми разправяш разни двусмислени шеги, караш ме направо да се червя. Нима мога да се меря аз, бедното, невинно момиче, което никога не е било в странство, с тебе, който си живял в такива чудни, интересни страни? Хайде, разправи ми още нещо!
— Че нали не искаше вече да ме слушаш — подразни я Мат. Нанси нацупи тъмночервените си устни.
— Прекрасно знаеш какво искам да кажа, Мат. Много ми е приятно да слушам за всички тези чудновати неща там. Остави жените. Ако бях с тебе, нямаше да те оставя дори да ги зърнеш. Разправяй ми за цветята, за шарените птици, за зверовете, за папагалите, леопардите, тигрите. Искам да ми разправяш за пазарите, за храмовете, за идолите от злато и слонова кост — на тези неща просто не мога да се наситя.
— Ти си момиче, на което не мога да откажа — отговори той. — Нищо не ти стига. Та за какво говорех, когато ме попита за… за това, за което не ми се позволява да приказвам? — Мат се захили. — Аха! Спомням си сега, за свещените крави. Да, може да не повярваш, Нанси, но кравата е свещено животно за милиони хора в Индия. Къде ли не слагат изображението на това животно, а по улиците на туземните квартали ще видиш да се клатушкат огромни крави с цветя на рогата и венци от невен на шиите и да си бутат носа навсякъде, сякаш са стопани на цялото селище — по къщите и по сергиите (това е нещо като дюкяни, нали разбираш), — и никой нищо не им казва. Веднъж видях как един такъв звяр спря пред една сергия за плодове и зеленчуци и преди да кажа „копче“, очисти целия тезгях от край до край, а собственикът на дюкяна трябваше да седи безпомощен и да гледа как кравата изяжда всичката му стока; а когато тя свърши, не можеше да направи нищо друго, освен да се обърне към нея с молитва или да закачи на дебелата й шия остатъка от своите цветя.
— Не думай, Мат! — хлъцна Нанси с широко отворени от любопитство очи. — Много е чудно това, което ми разправяш. Само да си помисли човек, че се кланят на такова нещо като крава!
— Разбира се, има разни видове крави, Нанси — намигна й Мат, но веднага продължи по-сериозно: — Да! По това, което ти разправям, не е нищо. Не бих могъл да ти опиша всичко, което съм видял, трябва сама да попътуваш, за да се любуваш на такива чудесии, каквито иначе и насън няма да видиш. Пък не забравяй, че има и други места, по-хубави от Индия, където климатът е по-добър, където няма толкова комари и цари същата свобода.
Докато той говореше увлечено от собственото си въодушевление, Нанси замислено го разглеждаше; погледът й се плъзгаше по стройната му фигура в спретнат кафяв костюм, тя забелязваше подкупващото изящество на целия му вид, характерното, но не неприятно малодушие, лъхащо от бледото му лице, и не можеше да се начуди как е могла да се учуди и избяга от него при първата им среща. В течение на шестте седмици, изминали от погребението на госпожа Броуди, когато официално се установи да завежда домакинството в дома на Броуди, тя постепенно бе започнала да гледа на Матю благосклонно, да го защищава пред баща му, беше й приятно да води забавни разговори с него след гнетящото мълчание и мудните едносрични забележки на по-стария си приятел.
— Ти не ме слушаш, закачко — възкликна неочаквано Мат. — Каква полза да си хаби човек гласните струни и да употребява най-цветистите прилагателни, щом хубавото момиче не му обръща никакво внимание?… А пък уж искаше да ти разказвам и така нататък.
— Значи, ти мислиш, че съм хубава, Мат? — отговори тя и продължи да го гледа замечтано, но придаде на погледа си по-прелъстително изражение, а на съблазнителната си поза — повече предизвикателство.
— Разбира се, Нанси — с готовност извика той и очите му светнаха. — Ти си хубава като картина! Цяло удоволствие е, че си тука, в къщи. Винаги съм мислил така, откакто те зърнах за първи път.
— Да — подхвана замислено Нанси, — ти беше много лошо момче, когато се видяхме за първи път, но поведението ти извънредно се подобри оттогава. Всъщност, когато дойдох у вас, отначало си мислех, че те е малко страх да приказваш с мене, но както виждам, сега страхът ти е минал вече и право да си кажа, не съжалявам за това, макар и да се чудя какво ли би казал баща ти за тази промяна, ако се научеше за нея.
Мат беше се поизправил, сякаш искаше да се доближи до нея, ала при последните й думи запалилият се в очите му блясък внезапно угасна, той отново отпусна тялото си на бюфета и начумерено й отговори:
— Не разбирам какво може да намери едно младо създание като тебе в такъв кисел и груб старей. Съвсем не ти е прилика, на тебе ти трябва по-млад мъж.
— Но той е много силен, Мат — отговори Нанси замислено, не преставайки да го привлича с погледа си. — Приятно ми е да виждам тази сила да се пречупва пред мене. Както се обърнаха нещата, сега мога да го въртя, както си поискам. Но не забравяй — добави тя с друг тон и рязко тръсна глава, — че аз съм само домакиня тука.
— Да — възкликна с огорчение Мат, — ти имаш висока длъжност. Добре си се настанила тука, Нанси.
— Ами ти? — дръзко му възрази девойката. — И ти хубавичко си се настанил тука, макар че все разправяш големи работи за разни големи служби в чужбина.
Мат се разсмя с възторг:
— Момиче! Не мога да не се възхищавам на острото ти езиче. Стига да поискаш, всекиго можеш жив да одереш.
— Мога я! — многозначително подхвърли Нанси. — Няма и да усети.
Как му разпалваше кръвта тази малка кокетка, която принадлежеше напълно на баща му, която той нямаше абсолютно никакво право да докосне поради наложеното върху й табу от нейния собственик.
— Ти знаеш не по-зле от мене, Нанси, че да си намеря работа, е само въпрос на време — отговори й Мат сериозно. — Мене ме имат пред вид при пет-шест фирми. Първото свободно място ще бъде за мен. Не бих могъл да остана до края на живота си в тази проклета дупка. Нищо не ме задържа тука, откакто… откакто умря майка ми. Но ти казвам право в очите, че ще ми е мъчно да се разделя с тебе.
— Ще ти повярвам, когато получиш назначение, Мат — отвърна хапливо Нанси. — Но не бива да се оставяш старият да те мачка толкова много. Дръж по-здраво своето. Имай повече вяра в собствените сили. Това, от което имаш нужда, според мене е една жена с малко повече ум в главата, която да ти дава кураж и да те учи как да се справяш с положението.
— Аз ще си видя сметките с него — мрачно заяви Мат. — Ще му дойде времето. Ще го накарам да ми плати за всичко, което ми е сторил… — Той замълча и добави чистосърдечно: — Да, и за всичките страдания, които е причинил на майка ми. Той без друго ще умре от пиянство.
Нанси не отговори, а само отметна глава и замислено загледа тавана, като му показа прелестната си бяла шия и с изящната извивка на тялото дръпна полата почти до колената си.
— Казвам ти, че само си хабиш времето с него — развълнувано продължи Матю. — Той не е нищо повече от един огромен, намусен грубиян. Виж какво прави с Неси: мира не й дава с тези уроци. Виж какво направи с Мама! Той не те заслужава. Нима не виждаш сама?
Нанси се разтърси от спотаен смях и отговори:
— Не ме е страх, Мат. Аз не се оставям да ме газят. Само си мисля едно-друго с малката си главица. Една тайна между Нанси и мен — пленително пошепна тя.
— И каква е тя? — пламенно се провикна Матю, възбуден от нейното държане.
— Ще ти кажа някой ден, ако си добричък.
— Кажи ми сега! — настояваше той. Ала Нанси отказа да го посвети в тайната, завъртя глава, погледна часовника и рече:
— Охо! Тъкмо си мислех, че е време да сложа обеда да се готви на печката. Трябва да помня служебните си задължения и да не забравям за какво съм тука, че може да ме изгонят. Ти сигурно ще обядваш в града както винаги.
Мат също погледна часовника, за да установи колко време още може да стои безопасно у дома, преди да се махне, за да избегне срещата с баща си; след смъртта на Мама беше възприел политиката колкото може повече да го отбягва.
— Да, ще изляза. Знаеш, залъкът ми засяда в гърлото, когато се храня на една маса с него… Не че ме е страх, той толкова се е променил, че не проронва нито дума… но колкото по-малко се навираме в очите един на друг, толкова по-добре за всички. Това е просто въпрос на благоразумие от моя страна.
Когато Мат напусна мястото си, придавайки си съвсем безразличен и независим вид, Нанси сключи ръце на тила си, сякаш за да придържа наклонената си назад глава, и продължи да го гледа със същата лека, загадъчна усмивка.
— Ела тук за малко, Мат — промълви най-после тя полугласно.
Със съмнение в погледа той се запъти към масата, на която тя седеше, но вървеше толкова бавно, че девойката го подкани:
— По-близо, по-близо. Няма да те ухапя.
Матю си помисли, че на драго сърце би се подложил на такова примамливо наказание, когато забеляза блясъка на белите й равни зъби, показали се между червените й засмени устни — устни, които се открояваха толкова по-живо на бялата й кожа, колкото повече се приближаваше до нея.
— Ха така — най-после му подхвърли тя; — сега се показа по-сърцат. Знаеш ли, Мат, баща ти е ужасно глупав, смахнат човек, щом оставя двама млади като нас, които имат толкова свободно време, да се чудят какво да правят в тази скучна къща. Да имаше поне капчица здрав разум да седне и да помисли за тази работа, никога нямаше да го допусне. Дни наред вече не съм излизала, освен за да пазарувам, а на него и на ум няма да му дойде да поизведе момичето си някъде да се повесели. Слушай сега какво ще ти кажа. Утре има концерт в Общинската зала. Мат — пошепна Нанси и пленително повдигна черните си мигли, — какво ще кажеш, ако речем да отидем с тебе? Той никога няма да узнае, а пък аз все някак ще измъкна от него пари за билети.
Вперил в нея омаяни очи, без да мисли за думите й, които едва ли чуваше, Мат гледаше как поради позата й твърдите й гърди предизвикателно се издават към него и (което бе забелязал не само той) как едва забележими златисти лунички осейват малкото й право носле и стигат до меката закръглена извивка на повдигнатата горна устна. Сега той разбра, че я желае, макар и да го беше страх да я вземе, и че както се взираше дълбоко в тъмните и очи, някакъв полуприкрит блясък в тях го подбуждаше към необмислено, стремително действие; той неволно избъбра:
— Нанси! Нанси! Ти дяволски умееш да привличаш мъжете!
За секунда лицето й загуби прелъстителното си изражение и на него се изписа радостно самодоволство.
— Започвам вече да разбирам това — промърмори тя — и следващият мъж, който ме вземе, не ще ме получи много евтино. — Но гласът й веднага се промени пак и тя отново подхвана с умилкване: — Е, какво ще кажеш за концерта, Мат… дава го семейство Мак Келви… те са чудесни! Просто умирам за малко развлечение. Двамата с тебе чудесно можем да отидем на такъв концерт. Винаги сме прекарвали толкова весело заедно, а това ще ни освежи. Хайде, Мат, ще ме заведеш ли?
Мат усети дъха й да го лъхва по бузата с топла интимност и с мъка и с променен глас прошепна:
— Добре, Нанси! Ще те заведа! Всичко, каквото поискаш… само ми кажи.
Той получи в награда една усмивка; Нанси леко скочи от масата и едва доловимо допря бузата му с върха на пръстите си.
— Решено, нали? — весело извика тя. — Чудесно ще прекараме, ще видиш, остави цялата работа на мене, билетите и всичко друго. Може да наредим така, че да се срещнем в залата, но ще трябва да дойдеш с мене на връщане по този дълъг, тъмен път — добави тя хитро. — Мен ще ме е страх да се връщам сама. Може да имам нужда от твоята закрила. — В този миг изведнъж тя вдигна очи и извика: — Божичко, я погледни часовника. Че аз почти нямам време да опържа наденицата! Бягай, Мат, ако не искаш да се сблъскаш със скъпия си татко! Бягай сега, но ела си пак, щом се разсеят облаците, и ние хубавичко ще си похапнем заедно — само ти и аз.
Тя му прати последен топъл поглед и Мат излезе от стаята, без да проговори: вътрешната борба на чувствата беше му сковала езика, бе направила движенията му мудни и крачките — тромави.
След излизането на Мат Нанси се залови със закъснелите си приготовления за обед, без много-много да бърза, с несмутимо и дори преднамерено нехайство, хвърли в тигана един фунт наденици и ги остави да се пържат сами на печката, докато тя постла на масата мръсна покривка, шумно нареди на определените им места няколко чинии и небрежно сложи край всяка от тях вилица и нож.
Немарливостта й в домакинската работа представляваше подчертан контраст с личната й, спретната и изискана външност, по недвусмислено се потвърждаваше от общия вид на кухнята. Прахът, който лежеше на дебел слой по камината и полиците, лекявата и ръждясала решетка пред огъня, непометените под и огнище, неопределената вяла атмосфера на нечистота и занемареност, която тегнеше в стаята — всичко това ставаше понятно, ако се свържеше със сегашното й поведение. В целия вид на стаята бе настъпила печална промяна в сравнение с онези дни, когато Мама бе несправедливо хулена за своята разтуреност, когато с неоценените си усилия бе поддържала поне безупречна чистота в къщата; сега възмутените наденици пръскаха маста си по близките стени и като че заклеймяваха стаята с белега на печално западане.
Изведнъж, всред пращенето на тигана, всред изпълнения с мазни изпарения килер се чу звукът на отварящата се и пак затваряща се входна врата, а след това тежки, но мудни крачки отекнаха през хола. Обаче, макар и да позна в тях стъпките на Броуди, закъснялата Нанси ни най-малко не се смути и продължи безучастно да наблюдава тигана от разстояние. Тя ли щеше да се затича презглава с вкусен бульон, с напълнена до ръба чаша с кафе или с бял чайник? Когато чу Броуди тромаво да влиза в кухнята и мълком да сяда на масата, девойката почака за миг и сетне весело се обади:
— Много си подранил днес, Броуди. Не съм още съвсем готова за теб — и след като той не й отговори, продължи да вика, на него, който никога нито за секунда не се отклоняваше от установения ред: — Толкова си нередовен тези дни, че все не зная кога ще си дойдеш или пък никой часовник в тая твоя къща не е верен. Както и да е, потрай и всичко ще стане ей сега.
Той „траеше“ и чакаше, без да пророни дума. За краткото време, изтекло от постъпването му в управлението на „Лата & Сие“, в него бе настанала промяна — по-поразителна и по-дълбока, отколкото в стаята, в която седеше, макар и горе-долу в същата насока. Сега, както седеше тук, навел поглед надолу, в сложената пред него чиния, изглеждаше малко да се е свил, тъй че дрехите сякаш не му бяха по мярка, а направени за по-едър човек; неговата изправена, изпъчена и винаги войнствена стойка беше се сменила с леко, но биещо на очи прегърбване. Суровото му по-рано лице бе станало навъсено, погледът на очите му вече не пронизваше, а бе неподвижен и замислен, самите му очи бяха малко кървясали, бузите изглеждаха леко хлътнали, а мрачната бръчка на челото му беше се врязала като дълбоко клеймо. Човек би рекъл, че ясните очертания на неговата снага са се разлели, че резките му черти са се стопили, че цялата твърдост на неговото същество е била разядена и подкопана от някаква неизвестна рушителна киселина в кръвта му.
Щом Нанси влезе, носейки чинията с надениците, Броуди бързо вдигна поглед, притеглян от магнита на нейните очи, но когато тя сложи чинията пред него, погледна надениците и каза с дрезгав глас, който отекна като звук на недобре опъната струна:
— Нямаш ли супа за мене днес, Нанси?
— Не — отсече девойката. — Нямам.
— Хубаво щеше да ми дойде днес мъничко бульон — отговори Броуди със сянка от недоволство. — Позахладя вече; но щом нямаш, няма какво да приказваме. Ами къде са картофите?
— Нямах време да ти сваря картофи днес. И тъй без крака останах. Не можеш да искаш да правя всичко за тебе всеки ден, никога не съм бъркала с ръце в студена мръсна вода, за да беля картофи. Едно време, когато идваше да ме виждаш в „Гербът на Уинтъновци“, ти се задоволяваше с още по-прост обед, а работите ти не са се оправили оттогава. Хайде, яж и бъди доволен!
Зениците на очите му се разшириха, устните му слабо се отвориха, за да издумат ядовит отговор, но той направи усилие да се сдържи, посегна към сложената пред него чиния, взе парче хляб и започна да яде. Нанси постоя за миг до него с ръце на хълбоците, за да се натрапи на погледа му с фигурата си, изпълнена със съзнанието за властта си над него, но баба Броуди влезе в стаята и Нанси се завъртя и се върна в килера.
Старата се приближи до масата с полусънно изражение на жълтото си сбръчкано лице и като сядаше, полугласно промърмори: „Уф! Пак същото.“ Ала едва бе дочул думите й, Броуди се обърна, озъби й се както едно време и изръмжа:
— Какво лошо намираш в надениците? Ако не ти харесва простото доброкачествено месо, можеш да идеш в старопиталището; ако ли пък ти харесва, затваряй старата си уста, която все мърмори.
Тези думи, а още повече придружаващият ги поглед я накараха веднага да се затвори в себе си и тя посегна с треперещите си ръце, макар и без особено желание, да си сипе от храната, която бе толкова нескромно осъдила. Застаряващият й, размътен ум, неспособен да разбере напълно значението на станалите около нея промени, възприемаше само факта, че сега й липсваха удобствата, че й поднасяха оскъдна, невкусна храна и докато безсилните й челюсти с досада и отвращение дъвчеха, тя изразяваше неудоволствието си с бързи погледи, стрелкащи се към невидимата личност в килера.
След няколко мига, в течение на които двамата се хранеха в пълно мълчание, Броуди внезапно спря безразлично да предъвква залъка си, повдигна глава при лекия шум на нечие влизане и заковал очи на вратата на хола, зачака появяването на Неси. Тя веднага влезе в стаята и при все че Броуди продължаваше машинално да яде, очите му следяха всяко нейно движение. Малката дръпна тесния ластик изпод брадичката, свали простата си сламена шапка, хвърли я на канапето, съблече синята си габардинена дрешка и я сложи до шапката, оправи светлите си като лен коси и най-после се отпусна на мястото си до него. Тя се облегна умърлушено на стола и загледа, масата с детински капризно изражение, без нищо да казва, но със спотаената мисъл, че видът на замръзващата пред очите й мас убива и без това лошия й апетит, че макар и да не би се отказала може би да хапне, и то с удоволствие, малко кюфтета яхния или дори някое агнешко котлетче, сега й се повдигаше при самата мисъл за ядене. В сегашната си възраст — петнадесет години — тя бе навлязла в този период от своя живот, когато нейното напълващо и развиващо се тяло изискваше по-особено внимание и по-подбрана храна. Макар да не съзнаваше всичко това, Неси инстинктивно чувствуваше, при лекото й главоболие и при пристъпите на нейното знаменателно неразположение (за което не е прието да се говори), че не е справедливо да й поднасят такава храна, каквато виждаше пред себе си сега. Понеже тя остана да седи в същата поза, баща й, който я бе наблюдавал непрекъснато от момента на влизането, заговори; без да промени изражението си, но с глас, в който се мъчеше да вложи непринуденост и убедителност, той каза:
— Хайде, Неси, миличка, започвай да ядеш. Какво само седиш и оставяш обеда да изстива. Едно голямо момиче като теб трябва да е гладно като вълк и да се нахвърля върху храната, сякаш е готово да изяде цялата къща.
При тези думи Неси се сепна всред размишленията си и веднага се подчини, като промърмори за извинение с почти умоляващ тон:
— Боли ме главата, татко, точно тука отпред, като че ли някой я стяга с ремък — и тя с безразличие посочи челото си.
— Хайде, хайде, Неси — отговори й Броуди с тих глас, за да не се чуе в килера, — вечно разправяш за това главоболие. Ако все викаш: „Вълк! Вълк!“, няма да ти повярваме, когато той наистина се вмъкне в кошарата. Гледай да не усетиш ремъка по ръцете си, затова по-добре не му обръщай внимание, като ти стяга главата.
— Но понякога толкова силно ми стяга челото — кротко промърмори Неси, — като ремък.
— Хайде де! Важно не е челото, а мозъкът зад него, моето момиче. Трябва да си благодарна, че от него не можеш да се оплачеш. — След това, когато тя започна вяло да яде, баща й продължи с пресилена похвала в гласа си:
— Ха така! Не можеш да работиш, без да се храниш. Нахрани се с това, което е на масата. Усилената работа трябва да събужда у едно младо момиче като тебе здрав апетит, а гладът е най-добрият готвач. — Изведнъж той стрелна майка си със злобен поглед и грубо добави: — Радвам се, че не си толкова капризна и придирчива като някои други хора.
Неси, доволна, че му е угодила и малко поотпуснала се от похвалата, удвои слабите си усилия да яде, но от време на време поглеждаше напрегнато унеслия се в спомени Броуди.
— На твоите години, Неси, можех да изям цял вол, когато се втурвах у дома от полето. Аз бях здраво дете… да… нахвърлях се на всичко, каквото ми даваха. Но никога не ми стигаше. Не, не! Моят живот беше по-друг от твоя, Неси! Аз нямах такъв късмет. Кажи ми — доверително промърмори той, — как ти вървя днес в училище?
— Много добре — автоматично отговори тя.
— Ти си все още първата в класа, нали? — настояваше Броуди.
— Ах, татко! — недоволно възкликна Неси. — Омръзна ми да ти обяснявам, че сега вече нямаме такива неща. През последните три месеца най-малко пет-шест пъти съм ти казвала, че всичко се решава от тримесечните изпити. — Със слаба нотка на суетност тя добави: — Нали разбираш, вече не съм в първоначалното училище.
— Да, да! — побърза да отговори Броуди. — Аз все забравям, че на голямо момиче и на отлична ученичка като тебе не бива да се досажда с такива детинщини. Разбира се, за нас с тебе имат значение само изпитите. — Той замълча и после с хитър тон забеляза: — Колко време ни остава до крайните изпити?
— Струва ми се, около шест месеца — без желание отговори Неси и продължи вяло да яде.
— Чудесно! — отвърна й Броуди. — Не е чак толкова дълго за чакане и все пак имаш предостатъчно време, за да се подготвиш. Не можеш да кажеш, че не са те подсещали. — Той зашепна почти нечуто: — Да! Аз няма да те оставя, дъще… ние с тебе ще спечелим стипендията „Лата“.
По това време старата баба Броуди, която досега бе очаквала второ ястие, без да обръща внимание на разговора, и просто я сърбеше езикът, но я беше страх да попита: „Няма ли да получим нищо друго?“, най-сетне загуби и последната си надежда; с покорна, макар и приглушена въздишка тя бутна стола, вдигна скованото си тяло и безутешно се затътри вън от кухнята. На минаване през вратата тя с прискърбие установи, че в светилището на собствената й стая две празни тенекиени кутии я чакат като ограбени и ненапълнени отново дарохранителници и безмълвно потвърждават отдавнашното отсъствие на любимите й бисквити и бонбони.
Унесен в съзерцаване на дъщеря си, Броуди не забеляза излизането на майка си и заговори с почти ласкателен тон:
— Нима нямаш нищо ново да ми кажеш, Неси? Положително някой ти е казал нещо. Не ти ли каза пак някой, че си умно момиче? Сигурен съм, че си получила най-добрите бележки за домашните си. — Той сякаш й се молеше да му предаде някоя похвала, някой приятен отзив за дъщерята на Джеймс Броуди; сетне, когато тя отрицателно поклати глава, погледът му се помрачи от внезапно проблеснала мисъл и той свирепо избухна: — Да не са говорили за баща ти, а, да не би някой от тези хлапаци да е говорил? Те сигурно слушат какво си приказват техните родители, тези мръсници, тези клеветници! Но ако посмеят да ти надрънкат нещо на тебе, само ми кажи. И дано го вярваш. Ходи с вдигната глава, с гордо вдигната глава. Помни коя си ти… помни, че се казваш Броуди… Искай да се държат към тебе с дължимото уважение. Покажи им какво значи това. Да, и ти ще им го покажеш, момичето ми, когато грабнеш стипендията изпод сополивите им носове. — Той млъкна, а после, с конвулсивно потръпваща буза, й кресна: — Да не би онова мръсно хлапе на Грирсън да ти е подхвърлило някоя от подлите си клюки?
Неси плахо се дръпна и възкликна:
— Не! Не, татко! Никой нищо не ми е казвал, татко. Всички са толкова любезни с мене. Госпожа Пакстън ме почерпи шоколад, когато ме срещна на пътя.
— Охо! Почерпила те, така ли? — Броуди се подвоуми, докато смели новината; тя явно не му хареса, защото той заговори с презрение: — Е, кажи й идущия път да запази хубавите подаръци за себе си. Кажи й, че ние си имаме всичко, каквото ни трябва. Ако ти се доядат бонбони, например някой голям карамел, не можеш ли да ги поискаш от мене? Не знаеш ли, че всеки клюкар в града само това и чака — да ни унизи? „Той не може вече да си позволи да купи на дъщеря си един бонбон“ — ето какво ще чуем утре, а докато това стигне до центъра на града, ще разправят, че те моря от глад. — Раздразнението му се разрастваше, той се разпали до краен предел и закрещя: — Ех! Трябваше да имаш повече ум в главата си! Всички са против нас! Така е сега! Но нищо! Нека хвърлят, колкото си щат, кал по нас! Нека всички до последния човек се обърнат против мене, аз пак ще победя напук на всички! — Когато свърши, Броуди вдигна яростния си поглед нагоре и неочаквано забеляза, че Нанси е влязла в стаята и го наблюдава изпод повдигнати вежди хладно, с критичен и малко присмехулен поглед. Той веднага загуби надутия си вид и сякаш хванат в непозволена постъпка, наведе глава, когато тя заговори:
— За какво са всичките тия крясъци? Помислих, че някой има припадък, когато те чух да ревеш така! — Понеже той не й отговори, Нанси се обърна към Неси:
— За какво бяха тия викове? Надявам се, че не те е бил, кокошленце?
При влизането на Нанси в кухнята Неси бе обхваната от някакво смътно безпокойство и сега пребледнялата първом кожа на лицето й ярко пламна. Тя отговори смутено, с тих глас:
— О, не! Не е имало нищо… нищо такова!
— Радвам се — отговори Нанси. — Както се беше развикал, просто да оглушее човек! Още ми кънтят ушите. — Тя им хвърли неодобрителен поглед и тъкмо се канеше пак да излезе, когато Броуди погледна крадешком Неси и придал с усилие нехаен оттенък на гласа си, каза:
— Ако си свършила с обеда, Неси, бягай при вратата пред къщата и ме почакай. След една минута ще съм готов да вървим заедно. — После, когато дъщеря му стана, прибра нещата си от канапето и мълчаливо и стеснително излезе от стаята, той обърна все още наведената си глава; вдигнал очи изпод вежди, Броуди загледа Нанси с настойчива, дълбока съсредоточеност и рече:
— Седни малко, момиче. Не съм те виждал през цялата обедна почивка. Не ми се сърди, че избухнах. Време е вече да знаеш моите чудатости. Просто се забравих за една минута.
Когато тя седна без желание на току-що освободения от Неси стол, погледът му се впи в нея с такова удоволствие на собственик, което по-ясно от думите му показваше колко много се е привързал към нея. След като дълго не беше имал свежа, изпълнена с жизненост жена в къщата си, след като толкова много му бе опротивяло старото и изхабено тяло на жена му, това здраво, бяло, младо създание бе разпалило в кръвта му треска, която все повече се засилваше; задоволявайки дивите му неутолени инстинкти, то беше го превърнало почти в свой роб.
— Ти не ни поднесе пудинг, Нанси — продължи той и непохватно взе ръката й в огромната си лапа; — няма ли да ми дадеш нещо вместо него… засега само една целувка. Няма да те заболи, а за мене тя ще бъде по-сладка от всички ястия, които можеш да сготвиш.
— Стига, Броуди! Вечно само за едно и също ми говориш — отговори тя и тръсна глава. — Не можеш ли поне веднъж да измислиш нещо друго? Не забравяй, че ти си здрав мъж, а аз съм малко девойче, което не може да издържи на толкова много прегръдки. — При все че го кореше, тя вложи в думите си прелъстителен оттенък, който го накара да стисне пръстите й и да каже:
— Прощавай, ако съм бил груб с тебе, моето момиче. Не съм го направил нарочно. Ела, седни по-близо до мене. Ела при мен!
— Какво! — изпищя Нанси. — Посред бял ден! Трябва да си полудял Броуди. И това след такава нощ, негоднико! Ти ще ме направиш на сянка… Не! Не! Няма да се оставя да ме съсипеш, както съсипа другата. — Тя едва ли приличаше на сянка с пълните си бузи и набитата си снага, която беше се наляла още повече през последните шест месеца на безгрижно, мързеливо съществуване, като преценяваше с поглед колко много зависи той от нея, тя усети, че Броуди вече губи своята власт над нея, че непонятната сила, която я беше привлякла някога, се топеше под влиянието на алкохола и нейните прегръдки, че сега той нямаше достатъчно пари, за да задоволява прищевките й, че изглеждаше стар, навъсен и не й беше прилика. В душата си тя изпита към него почти презрение и му заговори бавно, пресметливо: — Бих могла да те целуна. Само бих могла, имай пред вид. Какво ще ми дадеш, ако те целуна?
— Не съм ли ти дал достатъчно, момиче? — мрачно й отговори Броуди. — Живееш и се храниш като мене и доста неща от къщата съм продал, за да угодя на твоите прищевки. Не ми искай невъзможното, Нанси.
— Хайде де, човек ще помисли, че си ми подарил цяло състояние! — извика лекомислено Нанси. — Като че ли не го заслужавам! Не ти искам да продаваш игли за вратовръзки, нито верижки, нито картини. Искам само да имам няколко шилинга в джоба, та да ида утре да видя леля си Ани в Овъртън. Дай ми пет шилинга и ще получиш целувка.
Броуди мрачно издаде долната си устна.
— Пак ли ще излизаш утре? Излизаш и ме оставяш самичък. Кога ще се върнеш?
— Човече! Тебе май ти се иска да ме вържеш за крака на ей тази маса. Не съм твоя робиня; аз съм само твоя икономка. „Получи си го!“ — помисли си тя, като му подхвърли този дързък намек за това, че никога не й бе предложил да се ожени за нея. — Няма да скитам цяла нощ я! Към десет часа ще съм у дома. Хайде, давай парите и тогава може би ще се покажа по-добричка, отколкото заслужаваш.
Под нейния заповеднически поглед Броуди бръкна в джоба си и напипа там не шепа жълтици, както едно време, а няколко нещастни дребни монети, от които опипом извади исканата му сума.
— Хайде на` ти — най-после каза той и й подаде парите. — Не ми е лесно да ти ги дам, но нали знаеш, нищо не мога да ти откажа.
Нанси скочи, тържествуващо стиснала парите, и тъкмо се канеше да се измъкне, когато той също скочи, хвана я за ръката и викна:
— Ами условието? Забрави ли го? Нима съвсем не ме обичаш?
Тя веднага прие сериозен вид, вдигна лицето си към него, отвори широко очи с престорена чистосърдечност и промърмори:
— Разбира се, че те обичам. Мислиш ли, че щях да съм тука, ако не те обичах? Не бива да си набиваш такива глупави мисли в главата. Така говорят лудите. Още малко и ще кажеш, че искам да те напусна.
— Не, няма да те оставя да направиш такова нещо — отвърна Броуди и я сграбчи в свирепа прегръдка. Както притискаше малката й покорна снага до огромното си тяло, той виждаше в нея успокоителен лек за ранената си гордост, забрава за унижението си, а тя, обърнала настрана притиснатото си към неговите гърди лице, мислеше колко смешно й се струваше сега влюбеното му лековерие, колко много й се искаше да има някой по-млад, не толкова груб, не толкова ненаситен, някой, който би се оженил за нея.
— Момиче! Какво има в тебе, та още малко и ще ми се пукне сърцето, когато те притисна така? — прегракнало рече той, без да я пуска. — Сякаш нищо друго не съществува за мене освен теб. Бих искал това да продължи вечно.
Лека усмивка премина по невидимото за него лице и тя отговори:
— Че защо да не продължи? Да не би да ти омръзвам вече?
— Бога ми, сега те желая повече от всеки друг път. — После, след кратко мълчание, той неочаквано възкликна: — Само заради парите ли го правиш, Нанси?
Тя извърна към него възмутеното си лице и се възползува от случая да се откъсне от него.
— Как можа да го кажеш? Как можа да го помислиш? Ако не млъкнеш, ей сега ще ти ги хвърля в лицето!
— Не! Не! — побърза да я прекъсне Броуди. — Не го казах сериозно. Аз ти ги давам от сърце, а в събота ще ги донеса нещо хубаво. — Това беше денят, когато получаваше седмичната си заплата и при внезапната мисъл за подчиненото си положение, за промяната в своя живот лицето му отново се помрачи, състари се; той наведе очи и каза: — Е, трябва да вървя, Неси ме чака. — Изведнъж му дойде на ум нещо друго. — Къде е Мат днес? — попита той.
— Че откъде да зная. — Нанси потисна една прозявка, сякаш тази тема й бе толкова безинтересна, че й навяваше скука. — Излезе веднага след закуска. Предполагам, че няма да се прибере преди вечеря.
Броуди я изгледа за миг, след това бавно рече:
— Е, да вървя и аз. Тръгвам!
— Хайде — извика тя весело. — Тръгвай, пък гледай да се върнеш направо от канцеларията. Ако си пил само една глътка, когато се върнеш, ще ти стоваря чайника на главата!
Изпод гъстите си вежди Броуди отправи към нея засрамен поглед, който не подхождаше на набръчканото му мрачно лице, кимна глава в знак на обещание, стисна за последен път ръката й и излезе.
В двора пред къщата, гъсто обрасъл сега с бурени и лишен от нелепото си украшение — медния топ, който преди три месеца бе продаден за стойността си на стар метал, Неси търпеливо чакаше баща си, опряла неоформената си още, леко прегърбена снага на железния стълб на портата. Щом го видя, момичето се изправи и без да разменят дума, двамата потеглиха заедно към мястото, където на края на Рейлуей Роуд пътищата им се разделяха и откъдето той щеше да продължи към канцеларията си в корабостроителницата, а тя — към училището. Тази всекидневна разходка бе станала сега за Броуди и дъщеря му установен обичай и той използуваше това време да я насърчава и напътствува, да я поощрява тя да постигне желания от него блестящ успех; но днес не говореше, а само почукваше по улицата с дебелия си ясенов бастун; сакото му бе увиснало като торба, шапката му бе избеляла и неизчеткана — той целият представляваше печална карикатура на едновремешната си надменност и крачеше с такъв затворен и съсредоточен вид, че Неси не смееше да му заговори. Сега пред хорските очи той винаги се затваряше в себе си, високо вдигаше глава, гледаше право напред, не виждаше никого и така създаваше за себе си широки, безлюдни улици, изпълнени не с любопитни, вторачени, насмешливи лица, а само със собствената му личност.
Когато двамата стигнаха пресечката, откъдето тръгваха в различни посоки, Броуди се спря — фигурата му изглеждаше чудновата — и каза на дъщеря си:
— Хайде, върви и учи хубаво, Неси. Здравата! Помни, каквото винаги съм ти повтарял: „Щом нещо заслужава да го правиш, прави го както трябва.“ Ти трябва да спечелиш тази стипендия и туй то. Дръж! — Той бръкна в джоба си. — Ето ти едно пени за шоколад. — Той почти се усмихна: — Ще ми го върнеш, когато спечелиш стипендията.
Плахо, но все пак с благодарност, Неси взе монетата и продължи по своя път, за да се занимава още три часа в задушната класна стая. Нищо, че не беше закусила сутринта и бе яла твърде малко на обед. Сега щеше да се подкрепи и събере сили за ученето поне с богатата храна, която предлагаше лепкавото парченце шоколад с малинов крем!
Когато тя се отдалечи, леката следа от оживление напълно се загуби от лицето на Броуди, той се изпъчи, обърна се и закрачи нататък, към канцеларията, която мразеше. Недалече от корабостроителницата Броуди нерешително забави крачки, подвоуми се и хлътна във вратата на „Шлосерска среща“, където в общата зала, пълна с работници в дочени дрехи и комбинезони, с такъв вид, като че там нямаше никои друг освен самия него, обърна голяма чаша неразредено уиски, бързо излезе навън и стиснал устни, за да не го издава мирисът на алкохол, мрачно влезе през вратата на „Лата & Сие“.


II

Вечерта на следващия ден, когато Нанси беше отишла да споходи леля си в Овъртън, а Мат, както винаги по това време, не беше в къщи, в кухнята на дома Броуди цареше блажена, спокойна уютност. Така поне се струваше на господаря на къщата, когато, излегнат в своето кресло, отметнал глава назад, кръстосал крака, с лула в устата и с пълна чаша от любимото си питие в ръка — греяно уиски, съзерцаваше Неси, която седеше на масата, наведена над уроците си със смръщени от съсредоточение руси вежди, а после поглеждаше майка си, която поради временното отсъствие на омразната й натрапница не беше се прибрала в стаята си, а седеше свита в обичния ги кът до пламтящия огън. Лека руменина бе избила по бузите на Броуди, устните, с които посмукваше лулата, бяха влажни и подпухнали, очите, замислено устремени в тоя миг към съдържанието на вдигащата пара чаша — влажни и красноречиви; той се чувствуваше някак си странно преобразен, неприятностите бяха забравени, доволният му ум бе обладан от мисълта, че е прекрасно нещо човек да прекара една спокойна вечер в собствения си дом. Наистина сега не излизаше вечер или по-право по никое друго освен през работното си време, отбягваше да се явява на улиците и в клуба, пък и малката задна стаичка на добродетелната Фими бе затворена за него; и би било логично седенето пред камината да не представлява за него толкова важно събитие, нито да предизвиква толкова необичайно наслаждение. Но тази вечер със съзнанието, че няма да му бъде искана сметка от неговата домоуправителка, загдето е закъснял за чая, той беше се позабавил тук-таме на връщане от работа и сега, разнежен още повече от няколко допълнителни чашки и от мисълта за няколко предстоящи, с чувство на тъга поради раздялата с Нанси, но успокоен от радостта на непривичната си свобода и от перспективата за свиждането си с Нанси по-късно вечерта, той вкусваше това състояние на блаженство, което изкуствено създаваше у себе си и което го бе обхванало по-рано и по-силно от обикновено. Гледана от неговото кресло, в светлината на прозрачното кехлибарено уиски, длъжността му в канцеларията се превръщаше в синекурна, всекидневните му задължения на дребен чиновник — в забавно развлечение; тази служба беше само прищявка и той можеше да я напусне, щом пожелае; беше доволен, че е скъсал с търговията — това долно занятие, което явно не отговаряше нито на характера, нито на възпитанието му; обаче скоро щеше да изостави и сегашната си несериозна длъжност, за да премине към по-почетно и по-доходно занятие, с което ще смае града, ще удовлетвори себе си и ще възхити Нанси. Неговата Нанси… Ех! Това е любовница за истински мъж! Когато образът й се мярна пред него, той пи за нейно здраве и от все сърце й пожела да се позабавлява при леля си в Овъртън. Розови мъгли плуваха из мръсната занемарена стая, обагряха нечистите пердета, забуляха потъмнелия квадрат на стената, който издаваше изчезването на гравюрата от Бел, придаваше руменина на бледите бузи на Неси и смекчаваше дори повехналото, завистливо лице на майка му. Броуди загледа втренчените очи на старицата през ръба на вдигнатата чаша, отпи голяма глътка и след като си пое дъх, присмехулно се провикна:
— Сега ти се иска да си на моето място, дърто. Да, да, виждам по лакомия ти поглед, че ти се иска това да влезе в твоя корем, а не в моя. Мога да те уверя, в случай че не знаеш, че то е чудесно уиски, захарта е тъкмо по моя вкус, а водата е, колкото трябва, понеже е много малко. — Той толкова гръмогласно се изсмя на собствената си шега, че Неси с уплашен израз вдигна глава, но доловила неговия поглед, веднага сведе очи, а Броуди възкликна:
— Гледай си работата, малка негоднице! Защо си губиш времето? Да не плащам за образованието ти, за да седиш и да се пулиш на хората, вместо да си гледаш книгите! — Като се обърна пак към майка си, той важно поклати глава и словоохотливо продължи: — Не бива да я оставям да се отпуска! Това е единственият начин да изкореня проявите на мързел, които е наследила от майка си. Ей богу! Аз ще я изуча въпреки това! Мозъкът й е на място. — Той отпи още една глътка от чашата и шумно смукна лулата.
Старата жена отвърна на погледа му с кисело изражение, изгледа зачервеното му лице, после чашата в ръката му и попита:
— Къде е онази… къде е отишла тази вечер?
Броуди първо се вторачи за миг в майка си, сетне избухна в смях:
— За Нанси ли говориш, дърта вещице? Да не те е омагьосала и тебе, та не смееш да й споменеш името? — После, след кратко мълчание, в течение на което си придаде вид на подигравателна сериозност, продължи: — Всъщност съвсем ме ми се иска да ти кажа, но щом трябва да знаеш, тя е отишла на събрание във Въздържателната дружина.
Той целият се затресе от смях, а баба Броуди посрещна това буйно веселие с неодобрителен поглед и му отвърна толкова язвително, колкото можеше да си позволи:
— Не виждам на какво чак толкова се смееш. Ако беше ходила във Въздържателната дружина, когато е била по-млада, може би щеше… — Усетила погледа му върху себе си, тя млъкна от страх, че може би е отишла твърде далеч.
— Продължавай! — присмя й се Броуди. — Довърши туй, дето го казваше. Изрисувай ни всичките, щом си почнала. Има хора, на които не можеш угоди. Ти не беше доволна от Мама, а сега започваш да търсиш кусури и на моята Нанси. Сигурно си мислиш, че можеш сама да се оправиш с къщата. Че може би по този начин ще имаш щастието от време на време да докопаш бутилката. Как не! Когато ми наготви обед за последен път, малко остана да ме отровиш.
Той я загледа развеселено, отправил поглед надолу от по-високия стол, и се замисли как би могъл да я подиграе. Изведнъж му хрумна една безумна, смешна мисъл, толкова глумлива, че от възторг той се плесна по бедрото. Тя му завиждаше, че пие, и гледаше неговото уиски като котка чинийка с каймак, въздишаше за него, готова да го излочи при първия удобен случай. Добре, щеше да го получи тя — тази, която толкова лесно бе готова да унижава другите! Щеше да го получи, дявол да я вземе! Той щеше да я накара да се напие, да се напие като кютюк. Направи сметка, че има достатъчно уиски у дома и че общо взето много малко щеше да стигне, за да замае главата на старицата; предвкусвайки комичността на това развлечение, Броуди целият се затресе от сподавен смях и пак възторжено се плесна по бедрото. Дявол да го вземе! Биваше си го него за такива работи!
После изведнъж спря да се смее, доби сериозен вид и хитро присвил малките си очички, лукаво подметна:
— Знаеш, май не бях прав да ти говоря така, старо; виждам, просто съм те презрял. Имаш съвсем умърлушен вид. Слушай, няма ли да пийнеш една глътка, че да дойдеш на себе си? — А когато тя бързо и подозрително вдигна очи, Броуди великодушно й кимна и продължи: — Да, не се шегувам. Сериозно ти говоря. Защо да го пия само аз, а не и ти? Хайде, вземи си чаша.
Мътните очи на бабата лакомо светнаха, но понеже тя твърде добре познаваше вечните му гаври, все още се съмняваше, боеше се да се помръдне, за да не бъде разочарована от някое избухване на ехидния му смях; тя само облиза сухите си устни и рече с треперещ глас:
— Да не се шегуваш с мене, а?
Броуди пак буйно поклати глава, този път отрицателно, посегна към бутилката, сложена под ръка до стола му, и съблазнително я протегна напред.
— Виж! „Росата на Шотландия“ на Тичър. Бързо! Върви и си вземи чашка!
Тя скочи на крака така припряно, сякаш щеше да се надбягва, и се запъти към килера, разтреперана от мисълта за този късмет, понеже не беше сложила в устата си нито капчица от деня на погребението, пък и тогава бе пила само вино, а не истинско, донасящо забрава питие. Тя се върна и протегна чашата, кажи-речи преди Броуди да успее да потисне новия прилив веселие, предизвикан от несигурните й, нетърпеливи крачки; но когато щедро й наля ракия, той забеляза със спокоен, загрижен глас:
— Стар човек като тебе трябва да си пийне от време на време. Виж, налях ти доста, да не му сложиш много вода.
— Ах, недей, Джеймс! — възпротиви се бабата. — Не ми слагай прекалено много! Нали знаеш, не обичам да пия много… само съвсем мъничко, колкото да се сгрея.
При последните й думи внезапен спомен преряза веселостта му като удар с бич и той изръмжа:
— Не ми казвай тези думи! Те твърде много ми напомнят за някого, когото не обичам чак толкова много. Защо говориш като мазна и неискрена лицемерка? — Докато майка му бързаше да изпие чашата си, от страх да не й я отнеме, Броуди я гледаше злобно, а след това, подтикван от разгорялото се желание да си отмъсти, извика: — Хайде. На още. Дай си чашата.
— Не! Не! — слабо възразяваше старицата. — Стига ми толкоз. Хубаво ме затопли и в устата ми остана вкус. Много ти благодаря, но не искам повече.
— Няма да ми отказваш — грубо викна синът й. — Каква си, та ще се отказваш от хубавото уиски? Поиска си го и ще го получиш, дори да стане нужда да ти го налея в дъртото гърло. Дай си чашата; ще пием поравно.
Зачудена, тя се подчини и когато Броуди отново наля доста в чашата й, взе да го пие по-бавно, по мъничко, без да го гълта веднага, като мърмореше между глътките:
— Това е истинско уиски. Много си добър, Джеймс, че ме почерпи. Никога не съм пила толкова много. Наистина не съм свикнала. — Тя млъкна за малко и течността в чашата и доста понамаля, после изведнъж не издържа: — Така чудесно щипе езика… нали? Право ти казвам, кара ме да се чувствувам пак, кажи-речи, млада. — Тя тихичко се изкиска. — Мислех си… — и тя се закиска по-високо.
Лекомисленото й кискане го накара мрачно да се усмихне.
— Да — проточи той, — и за какво помисли, старо? Кажи ни, че и ние да се посмеем.
При тези думи баба Броуди се закикоти още повече, покри сбръчканото си лице с възлестите ръце и се отдаде на обзелото я неизказано веселие, докато най-после свенливо откри едното си старческо, разчувствувано око и пресекливо пошепна:
— Сапун! Сетих се за сапуна!
— Сериозно! Мислила си за сапуна! — подражаваше й синът й. — Тъкмо навреме. Да не би да ти се иска да се измиеш? Защото, ако е така, мога да те уверя, че е крайно време да го направиш.
— Не, не — кикотеше се старицата, — не за това. Просто ми дойде на ума какво правеха жените на моите младини, когато искаха да си пийнат, без стопанинът да се научи. Те… те отиваха да си купят ракийца от селския бакалин и го караха да я пише на сметката на сапуна… Сапун! — Възхищението от тази чудесна хитрина я обзе с такава сила, че тя отново закри лицето си с ръце, но след миг ги махна, за да добави: — Ама аз никога не съм правила такова нещо! Не! Винаги съм била почтена и можех да си чистя къщата без такъв сапун!
— Ха така! Похвали се сама — подигра я Броуди. — Разкажи ни какъв образец на добродетел си била. Аз те слушам.
— Да! Добре си живеех тогава! — продължи баба Броуди, унесена в спомени, загубила всякакъв страх от сина си в сковалата ума й тъпота. — И все пак трябваше да се помирявам с много неща. Баща ти беше същият, какъвто си сега ти, приличате си като два стръка иглика. Също така се големееше и беше избухлив като барут. Много пъти вечер, като се прибираше, току се нахвърляше върху мен, ако нещо не беше по вкуса му. Но аз не му се оставях, когато се разбеснееше! Доволна съм, като си помисля за това. — Тя помълча, погледът й се углъби. — Виждам го, като да е било вчера. Божичко, горд беше той, горд като самия дявол.
— Че не е ли бил прав да се гордее? — дрезгаво възкликна Броуди, забелязал, че алкохолът не предизвиква желаното от него действие, че тя вече не го забавлява. Не го ли знаеш от кой корен беше?
— Как не, зная го открай време — ехидно захихика баба Броуди, обладана от буйно, злобно неблагоразумие. — Държеше се като херцог, все „дай ми това“ и „донес ми онова“, с хубавите си дрехи, с приказките си за своите прадеди и какви големи права щял да има, ако можел да ги придобие. Ох! Все разучаваше старото си родство с Уинтъновци… Ама често съм се чудила дали сам си вярва. Има какви ли не роднинства — отново се закиска тя — и все ми се вярва, че това старо родство не е от брачното ложе.
Броуди я загледа свирепо, не вярвайки на ушите си, и когато най-сетне можа да отвори уста, закрещя:
— Млък! Млък, дърта кучко! Коя си ти, та да говориш така за Броудиевци! Самата ти носиш това име сега. Как смееш да го черниш пред мене! — И той сграбчи бутилката, сякаш се канеше да я запрати по майка си.
— Хайде, хайде, Джеймс — без ни най-малко да се смути, дърдореше старицата, вдигнала в знак на възражение треперещата си ръка, — бъди благоразумен. Аз не съм от ония птици, дето рушат собственото си гнездо… Ние си говорим, тъй да се каже, в семеен кръг… и ти сигурно знаеш, че хората са разровили и са разбрали как цялата тая работа е почнала преди много, много време с любовната история между Джанет Дрегхорн, която била дъщеря на главния градинар, и младия Робърт Броуди, който наследил титлата много години по-късно. Не! Не, те въобще никога не са били венчани.
— Я си затваряй глупавата уста! — изрева Броуди. — Ако не я затвориш, ще ти откъсна мръсния език! Седнала насреща ми и ми мърси името! За какво се мислиш? Имала си късмет, че те е взел баща ми! Ти… ти… — Той заекваше, задъхан от ярост; лицето му се гърчеше, като гледаше безизразните й, съсухрени черти. Майка му беше вече съвсем пияна, не долавяше нито неговия гняв, нито уплашения поглед на Неси и продължаваше:
— Късмет ли! — брътвеше тя с пиянско хилене. — Може да съм имала, а може и да не съм имала, но ако знаеше цялата работа отвън и отвътре, може би щеше да мислиш, че ти си имал късмет! — Тя избухна в кънтящ писклив смях, но изведнъж изкуствените й челюсти, които никога не се държаха здраво на мястото си, изтласкани сега от устата й от насъбралите се лиги, се подадоха между устните й като зъбите на цвилещ кон и под натиска на последния изблик на несдържаното й веселие изскочиха от устата и се разбиха на парчета на пода. Това беше донякъде щастливо съвпадение, защото иначе Броуди положително щеше да я удари, а сега двамата гледаха счупените и пръснали се протези, които лежаха помежду им като обелени и разсипани бадеми; старицата ги гледаше с хлътнали, грозни бузи и свито, неузнаваемо лице, а Броуди — объркан и почуден.
— Те лежат пред тебе като бисери пред свиня — най-после възкликна той. — Така ти се пада за проклетото ти безсрамие.
— Хубавите ми изкуствени челюсти! — стенеше бабата изтрезняла — тя все още с труд изговаряше думите. — Четиридесет години съм ги носила! И бяха толкова здрави с тая пружинка между тях! Какво ще правя сега? Не мога да ям! Кажи-речи, не мога да говоря!
— Това е чудесно — изръмжа синът й, — щом няма да можеш да бръщолевиш с лъжливия си език. Така ти се пада.
— Те не може да се поправят — хленчеше старата. — Трябва да ми направиш нови! — Отчаяният й поглед все още беше прикован в пода. — Не мога само да смуча месото. Така човек не може да извлече никаква полза от него. Кажи, че ще ми направиш нови челюсти, Джеймс.
— Ще има да чакаш — тросна се Броуди. — За какво са нови зъби на такава дъртачка, дето й е дошло време да мре? Не можеш ги дочака. Смятай го за наказание от господа.
При тези думи баба Броуди захлипа, закърши костеливите си ръце и несвързано забърбори:
— Какво ще правя? Никога няма да ги прежаля! Какво ще стане с мене, след като съм ги носила толкова дълго! Виновно е това уиски! Винаги ми служеха толкова добре! Това ще ме умори!
Броуди навъсено гледаше комичната й хленчеща фигура, после отмести погледа си и внезапно забеляза облещеното лице на Неси, която наблюдаваше сцената с уплашено, но напрегнато внимание.
— Какво си се зазяпала пак? — изръмжа й той, раздразнен от думите на майка си. — Не можеш ли да си гледаш работата? Много нещо ще свършиш, щом все се озърташ наоколо. Какво ти става?
— Не мога да уча както трябва на тоя шум, татко — плахо отговори Неси и сведе очи; — отвлича ми вниманието. Не ми е лесно да уча, когато наоколо говорят.
— Така ли било! — отговори баща й. — Е, сега в къщата има достатъчно място. Щом не ти харесва в кухнята, ще те сложим в гостната. Там няма да чуеш нито звук. Тогава няма да имаш извинение да мързелуваш. — Той стана и преди Неси да успее да му отговори, със слабо залитане се приближи до масата, събра книгите й в един безреден куп, сграбчи ги с огромните си ръце, обърна се, тежко се запъти към вратата и й подвикна: — Хайде. Марш в гостната! Най-добрата стая в къщата за моята Неси. Там ще работиш на спокойствие и ще работиш както трябва. Щом не можеш да учиш в кухнята, ще отиваш всяка вечер в гостната.
Момичето покорно се изправи и го последва в студената, със застоял въздух стая, където, след като се спъна няколко пъти в тъмнината, Броуди захвърли книгите й на масата и най-после сполучи да запали газа. Бледата светлина проблесна под матовия абажур и освети студената, непокрита махагонова маса, празната, неизползувана камина и мразовитата неуютност на изоставената, покрита с прашен слой стая и накрая — властната фигура на Броуди и свилата се фигурка на детето.
— Ето, заповядай — извика той великодушно, отчасти възстановил доброто си настроение. — Всичко е готово и на твое разположение. Дръпни си стола и започвай. Да не кажеш, че не съм ти помогнал. — Той сложи два пръста на купчината книги и ги разпиля по цялата повърхност на масата, като ги разбърка още повече и обърка всичките набелязани места. — Ето! Има предостатъчно място за всичките ти неща. Не можеш ли да кажеш „благодаря“?
— Благодаря, татко — послушно пошепна Неси.
Броуди проследи със самодоволен поглед как тя седна и сви слабите си рамена, надвесена над учебниците, след което с тромава, пресилена предпазливост излезе на пръсти от стаята; но преди да си отиде, още веднъж мушна главата си през вратата и каза:
— След една минутка ще дойда да видя как ти върви работата.
Когато се върна в кухнята, той размисли, че е постъпил правилно с Неси, че трябва да се грижи за нейния напредък, поздрави себе си за стореното, отпусна се отново в креслото и за награда си наля още една чаша уиски. Едва тогава забеляза майка си, която продължаваше да седи неподвижна и с оглупял вид, като жена, понесла тежка загуба, с празен поглед, сякаш някаква сила бе изсмукала всичките й жизнени сокове.
— Още ли си тука? — сопна й се той. — Много си мълчалива за човек, който до преди една минута толкова е работил с езика. Като не те чух, помислих си, че си отишла да си отспиш след всичките си мъки. Хайде… махай се сега. Върви си, че не мога да те гледам. — И понеже тя се размърда много бавно, закрещя: — По-живо! Да не те виждат очите ми!
Докато беше се бавил в гостната, баба Броуди бе събрала останките от челюстите си от пода и сега, здраво стиснала тези парчета, мълком се измъкна от стаята; прегърбената й, убита фигура представляваше печален контраст на онова оживление, с което се беше спуснала да донесе чашата на собственото си унищожение.
Останал самичък и несмущаван от никого в кухнята, Броуди обърна по-усърдно внимание на бутилката, за да измие неприятния спомен за присъствието на майка си и горчивите размишления, предизвикани от нейните забележки. Той добре знаеше, че в основите на старческите й и все пак неприятни за него възпоминания лежеше печална истина, но и сега, както и винаги, предпочиташе да затваря очи пред тяхната достоверност — нещо, което никога не представляваше затруднение за неговия тъп и неподвижен ум, сега то бе станало още по-лесно от друг път поради изобилието на изпитите чаши. Скоро Броуди забрави цялата случка с изключение на комичния спомен за неочакваното и безславно лишаване на майка си от зъби; небрежно изтегнат в креслото и непрекъснато наливайки се с уиски, той стигна връхната точка на пиянството. С постепенното повдигане на самочувствието си започна да съжалява, че е самичък, и с нетърпеливо поклащане на крака и припрени погледи към часовника се помъчи да ускори завръщането на Нанси. Но часът бе само девет, а той знаеше, че тя няма да се върне преди десет и тъй като въпреки усилията му да ускори техния ход стрелките се движеха с отмерена и неизменна мудност, Броуди стана и започна да ходи из стаята. Хрумна му безумната мисъл да се поразходи из улиците на града, да се втурне сред насъбралите се в клуба и да ги смути с няколко страшни и добре подбрани думи, но при все че тази мисъл го занимава известно време, в края на краищата я отхвърли поради съображението, че неговата Нанси не ще одобри такава постъпка. Сега беше загубил своето навъсено и мрачно изражение и както се разхождаше тромаво между тесните стени на кухнята, с разрошена коса, с измачкани дрехи, увиснали още по-нескопосно на гърба му, с ръце, клатещи се като бездейни бухалки. Броуди изпитваше нужда да изрази обхваналото го въодушевление с някакво определено и подходящо действие. В тоя миг миналото беше забравено, а изгледите за бъдещето се ограничаваха само от кръга на следващи те няколко часа; той беше отново старият Броуди, но все пак от време на време, когато звукът на стъпките му отекнеше твърде силно в неговите уши, спираше, дълбоко загрижен за ученичката си в съседната стая, укоряваше се с поклащане на глава и пак започваше да крачи по-тихо, с по-голяма и по-пресилена предпазливост.
Най-после стаята му стана прекалено тясна, не го сдържаше вече в тези четири стени. Тихо той излезе от нея и се залута из къщата. Качи се по стълбата, прекоси горната площадка, отвори вратата на майчината си стая и подхвърли на старината някаква заядлива забележка, закиска се сам на себе си, влезе в спалнята на Матю, където с погнуса разгледа редицата шишенца с одеколон и помада за коса, и след като запали навсякъде газа, тъй че цялата къща блесна в светлина, накрая се озова в собствената си стая. Тук, привлечен от някаква тайна сила, бавно се приближи до скрина, където Нанси държеше дрехите си, и със смесица от лукаво въжделение и гузно смущение захвана да вади и разглежда изящното бродирано бельо, което тя си беше купила с дадените й от него пари. Той вземаше в ръце гладките, поръбени с дантели дрехи, докосваше мекото ленено платно, опипваше тънката батиста, държеше в огромната си лапа дългите празни чорапи и устните му се извиваха в усмивка, когато мислено обличаше в тези благоуханни одежди онази, на която принадлежаха. Кървясалите му очи, впити в разкрилата се пред тях белота, виждаха всъщност алабастъра на нейната снага, която не преставаше да бъде за него източник на възхищение и наслада; струваше му се, като че ли тъканта на пипания от него плат трябва да е придобила своя цвят от допира с тази млечна кожа. Както стоеше там и само за свое собствено удоволствие държеше в протегнатите си ръце тези ефирни принадлежности на женската красота, той приличаше на някой стар и грозен сатир, който случайно е намерил захвърлените одеяния на нимфа, сграбчил ги е и със съзерцание разпалва прищевките на затъпялото си въображение.
Най-после с едно натискане на коляното Броуди затвори чекмеджетата, ходом се огледа настрани, излезе крадешком от стаята и тихо затвори вратата зад себе си. Когато се озова вънка, човек би рекъл, че е извършил успешно и без да бъде открит, нещо тайно, защото засраменото и лукаво изражение изчезна от лицето му, той шумно потри ръце, изду бузите си и тежко заслиза по стълбите. В хола отвори вратата към гостната и с шеговита важност извика:
— Мога ли да вляза, мадам? Или не приемате? — След това, без да дочака отговор, какъвто впрочем и не получи, влезе в гостната и продължи със същия тон: — Обиколих къщата си, за да се уверя, че всичко е наред, тъй че тази вечер няма да бъдете тревожена от крадци. Всички прозорци светят! Чудесна илюминация, за да видят всичките мръсни свини, че ние в дома на Броуди сме весели и доволни.
Неси съвсем не разбра какво иска да каже баща й и само го загледа със сините си, умоляващи очи, които сега изглеждаха разширени и рязко се открояваха на замръзналото й, сковано личице. Със скръстени ръце, трепереща, подвила обутите си с тънки чорапи крака, за да се стопли, загубила всички усещания освен едно — че краката и ръцете й се вкочанясват, запомнила живо с впечатлителния си ум сцената, на която бе станала свидетелка в кухнята, несполучила ни най-малко да напредне с уроците си, тя гледаше Броуди, обзета от страх.
— Е, как върви? — продължи той, втренчил в нея очи. — Достатъчно тихо ли е тука за тебе? Какво си направила, откакто си тука?
Неси внезапно се сви със съзнанието, че не е направила нищо, но нямаше сили да скрие от баща си.
— Не върви много добре, татко — смирено отговори тя. — Тука е ужасно студено.
— Какво! Не върви добре, а аз да пазя такава тишина. Такава тишина за тебе! Че ти какво си мислиш?
— В стаята е много студено — повтори момичето. — Вънка сигурно е замръзнало!
— В стаята! — възкликна Броуди, повдигнал вежди с пиянска строгост. — Не ме ли молеше и умоляваше да те преместя тука? Не ти ли донесох книгите със собствените си ръце, не ти ли запалих газа, не те ли настаних тука? Искаше да дойдеш тука, а сега ме упрекваш и се оплакваш! — На зачервеното му лице се изписа огорчено и пресилено неодобрение. — Не й вървяло, гледай я ти нея! По-добре да си събираш ума и да не се разтакаваш!
— Поне да беше палено тука! — осмели се плахо да каже Неси, като забеляза, че баща й не се държи сурово към нея. — Цялата съм настръхнала и треперя.
Думите й проникнаха в помътения му разум, докоснаха някаква сърдечна струна, защото той се сепна, съвсем промени държането си и се провикна прекомерно разчувствувано:
— Моята Неси трепери! На мене ми е горещо, сякаш съм току-що препечена филия хляб, а моето скъпо малко момиченце мръзне и мечтае за огън! И защо не? Това е основателно! Това е повече от основателно! Огънят веднага ще бъде запален, дори ако трябва да го направя със собствените си ръце. Поседи мъничко, почакай и ще видиш какво ще направи за теб татко ти. — Той вдигна пръст и я предупреди да не става от мястото си, излезе тромаво от стаята, отиде в избата зад килера, затършува на тъмно сред въглищата и най-сетне намери, каквото търсеше: желязна лопатка с дълга дръжка. После, размахал лопатката като трофей, отиде при огнището в кухнята и свали решетката пред огъня, бутна лопатката в жаравата, напълни я с куп пламтящи въглени и триумфално ги понесе в гостната, оставяйки подире си струйки дим. След като хвърли горящите въглени в студената камина, той извика многозначително: — Почакай една минутка! Само една минутка! Това още не е всичко — и отново изчезна, за да се върне веднага с огромна връзка трески в едната ръка и с пълната този път с въглища лопатка в другата. Отпускайки се несръчно на колене, Броуди стовари треските върху жарта, изтегна се по корем и хрипливо задуха огъня, докато за негова радост треските пламнаха. Тогава той се повдигна с пъшкане и седнал на края на огнището като развилнял се пред яслата бик, усърдно се залови да подхранва пламъците с въглища, докато най-после пред него се образува висока, пращяща огнена пирамида. Без да обръща внимание на това, че двете му ръце и едната зачервена буза бяха очернени от пушек и въглищен прах, а коленете му — малко изцапани със сажди, Броуди огледа майсторското си постижение с върховно одобрение и се провикна: — Виж го сега! Какво ти казах! Ето ти огън може цял вол да опечеш на него. При такъв огън не може да ги е студено. Хайде, работи сега, след като ти запалих и огън. Малко хора ще си дадат такъв труд заради дъщеря си, затова гледай да не отидат усилията ми напразно. Продължавай! Залягай!
След тази проповед, като че ли не му се искаше да се изправи и той остана да седи самодоволно загледан в мятащите се пламъци, като от време на време избърборваше:
— Чудесен огън! Колко красиво пламти! — След малко обаче се вдигна, ритна лопатката настрана и промърмори: — Ще ида да си донеса уискито, ще го пия тука, при тебе — и излезе от стаята. Неси, която ясно разбираше по неестественото държане на баща си, че той е пак пиян, изпрати отдалечаващия му се гръб с бърз, изпълнен със страх поглед. Цялата вечер не беше научила нито един ред и сега необичайното поведение на баща й започваше истински да я тревожи. Макар напоследък отношението му към нея да беше доста странно (вечните му подкани да учи се сменяха с прояви на внезапна и необяснима снизходителност), никога още не беше го виждала толкова чудноват, както тази вечер. При звука на стъпките му, когато той се върна с останалото в бутилката уиски, Неси се скова и замърда бледите си устни, преструвайки се, че е задълбочена в уроците, макар й да не виждаше страницата, която държеше толкова близо до очите.
— Ха така — промърмори Броуди. — Виждам, че учиш. Аз направих, каквото можех за тебе, сега ти ще направиш, каквото можеш за мене. Това е още едно нещо, за което ще трябва да се отплатиш, когато спечелиш стипендията.
Той се отпусна в едно кресло край камината и пак започна да пие. Сега му се струваше, че вечерта е много дълга, кажи-речи, като цяла година, в течение на която е изпитвал най-разнообразни дълбоки и затрогващи чувства, един период от време, представляващ прекрасен низ от очаквания и предвкусвания, които скоро ще се увенчаят от завръщането на Нанси. Обзе го необикновена радост. Поиска му се да пее. Откъслеци от мелодии се заредиха пленително в неговата глава и той започна да кима, да дава такт с крак и ръка на проехтелите в него съзвучия. Малките му очички просто изскачаха от орбитите, докато шареха из стаята и търсеха отдушник на все повече завладяващото го блаженство. Изведнъж те се спряха на пианото. „За бога — каза си той. — Каква е ползата от такова нещо, ако не се употребява? Каква е ползата от този чудесен звучен инструмент от орехово дърво, взет от Мърдок, купен и платен ето вече преди двадесет години! Цял скандал е да стои тук неупотребявано, след като човек е харчил пари за уроци по музика на дъщеря си!“
— Неси! — изкрещя Броуди и накара детето да подскочи от уплаха. — Трябва вече да си научила цялата тази книга наизуст. Остави я. Сега ще имаш урок по пиано и аз съм твоят учител. — Той прихна да се смее и после се поправи: — Не! Не съм учителят… аз съм певецът. — С широк жест той протегна ръката си напред. — Ще си попеем няколко хубави шотландски песни. Хайде… хайде сядай на пианото и ми изсвири за начало „Отдето вятърът и да повее“.
Неси се надигна от стола си, изгледа баща си нерешително, понеже от месени насам той беше й забранил да отваря пианото, и макар да знаеше, че трябва да се подчини, все пак я беше страх; но докато тя се двоумеше, Броуди буйно се развика:
— Хайде! Хайде! Какво още чакаш? Казах ти: „Отдето вятърът и да повее“! От месеци не съм се чувствувал така хубаво. Пее ми се!
Беше след десет и понеже нейният час за лягане бе минал, а напрежението на дългата вечер я беше уморило, Неси се чувствуваше изтощена, но беше твърде много уплашена, твърде много се страхуваше от баща си, за да му възрази. Затова тя отиде при пианото, отвори го, намери сред нотите сборника шотландски песни на Мери, седна и засвири. Треперещите й пръстчета полагаха крайни усилия да изсвирят исканата мелодия, а Броуди седеше до огъня, размахваше с вълнообразни движения лулата и буйно пееше думите:

Отдето вятърът и да повее,
аз западния чакам час по час,
защото там девойката живее,
девойката, която любя аз.

— По-силно! По-силно! — подвикна той. — Удряй по-силно! Аз пея за моята Нанси. Трябва с повечко сърце! „И ден и нощ със мисълта летя към скъпата си Джин!“ — ревеше Броуди с цяло гърло. — Господ да ми е свидетел, това беше хубаво! Ако я наречем Джин, ти нищо няма да разбереш. Хайде. Изсвири втория куплет още веднъж и пригласяй и ти. Пей! Пей! Готова ли си? Едно, две, три!…

Аз виждам я посред цветята росни.

Неси никога не го беше виждала такъв и обзета от срам и страх, присъедини треперещия си глас към неговия рев и двамата запяха заедно.
— Това беше чудесно! — извика Броуди, когато песента свърши. — Дано да са ни чули на площада! Сега ще изпеем „Милата ми е червена роза“, макар че тя повече прилича на прекрасна бяла роза. Още ли не си я намерила? Страшно си бавна и пипкава тази вечер. А пък аз съм лек като перце. Мога да пея до зори.
Неси с усилия започна да приглася и Броуди я накара да изсвири и изпее песента два пъти, а след това трябваше да продължи с „Брегове и урви“, „О, калино“ и „Ани Лори“, докато ръцете й се схванаха, а главата й така се замая, че й се струваше, че ей сега ще падне от стола; тогава Неси умолително се обърна към него и със сълзи на очи изплака:
— Пусни ме да си отида, татко! Пусни ме да си легна! Много съм уморена!
Броуди мрачно се намръщи — с думите си тя грубо бе нарушила блаженството му.
— Така ли? Не можеш дори и да посвириш на баща си — възкликна той, — след като той си е направил толкова труд да ти запали камината! Едва се е разпалила и ги искаш да си легнеш. Това е твоята благодарност. Добре, щом не искаш с добро, ще искаш със зло. Свири! Свири, докато не ти кажа да спреш, или ще опиташ ремъка. Изсвири ми пак първата песен!
Неси пак се обърна към пианото и капнала от умора, със замъглени от сълзи очи започна отново „Отдето вятърът и да повее“, а той запя, като подчертаваше всяка предизвикана от вълнението й грешка с мрачен поглед, отправен към нейния превит и безобиден гръб.
Двамата бяха изпели песента до средата, когато неочаквано вратата на гостната се отвори и… Нанси, с бляскащи очи, е млечнобели бузи, обагрени с лека руменина от студа, с подаващи се изпод привлекателната й шапчица къдрици, с изящно кожено палтенце, подчертаващо до съвършенство стегнатия й бюст, Нанси, неговата Нанси стоеше пред него. С широко отворена уста и застинала във въздуха лула Броуди спря да пее, глупаво вперил в нея очи, със съзнанието, че не е успял да чуе отварянето на входната врата; той продължи да я гледа така, докато нищо незабелязалата Неси, сякаш за да акомпанира на неговото безмълвно изумление и възхищение, изсвири песента докрай и едва тогава в стаята настъпи тишина.
Най-после Броуди се изсмя, макар и малко гузно.
— Ние тъкмо пеехме една песенчица за тебе, Нанси, а ти наистина я заслужаваш, защото си хубава като картина!
Очите й блеснаха още по-студено и тя каза с присвити устни:
— Врявата, която се чуваше от пътя, беше достатъчна, за да се събере цяла тълпа около къщата… и всички прозорци светят. Ти пак си се напил и имаш нахалството да казваш, че аз съм била причината на всичко това! Виж се на какво мязаш! Виж си ръцете и лицето. Приличаш на въглищар. И аз трябва да се прибера при такова нещо след една тъй прекрасно прекарана вечер!
Броуди я гледаше смирено, опивайки се въпреки всичко, дори въпреки нейната студенина, от свежата й младост и красота и опитвайки се да промени темата, нескопосно промърмори:
— Добре ли прекара при леля си? Домъчня ми за тебе, Нанси! Като че цяла година е минала, откакто те видях за последен път. Много се забави!
— И съжалявам, че не се забавих още повече — възкликна тя със суров поглед. — Когато ми се иска да чуя музика, знам къде да ида. Няма защо да пееш в моя чест и да пиеш за мое здраве… ти, омазан пияница!
При тези ужасни думи вкаменилата се пред пианото Неси се сви назад в очакване баща й да скочи и да се нахвърли на лудата жена, която ги изрече, обаче за нейно изумление той не се помръдна, а само проточи долната си устна към Нанси и забърбори:
— Казвам ти, че ми домъчня за тебе, Нанси! Недей напада човек, който толкова много те обича!
Без да обръща каквото и да било внимание на присъствието на дъщеря си, той продължи да мучи с почти плачлив тон:
— Ти си моята бяла, бяла роза, Нанси! Ти си моят живот! Трябваше някак да прекарам времето! Хайде, иди горе и се съблечи и не ми се сърди. Аз… аз ще се кача горе след една минутка.
— А! Ще се качиш! — извика Нанси и тръсна гласа. — Пиеш като смок, ти, недодялан, невъздържан грубиянин! Качи се горе, когато искаш, все ми е едно. Какво ме интересува… Впрочем скоро ще видиш! — Тя изтича по стълбите и изчезна от погледа му.
Броуди остана съвсем неподвижен, с наведена глава, завладян от печалната мисъл, че Нанси му е сърдита, че когато се качи горе, ще трябва да я укротява, да я умиротворява, преди тя да му подари своето благоволение. Всред тези тъжни размишления той изведнъж забеляза присъствието на дъщеря си, мрачно помисли, че се е издал пред нея, и без да я погледне, дрезгаво промърмори:
— Марш в леглото! Защо още седиш тука? — А когато Неси се изплъзна от стаята като сянка, продължи да седи до бързо догарящите въглени в камината, докато реши, че Нанси трябва вече да си е в леглото и ще бъде по-податлива на неговите молби. Тогава, сляп за пълната промяна, настъпила в положението му в къщи от онези дни, когато бе оставял жена си да седи, обзета от празни мисли, пред безрадостните останки на угасналия огън, с единственото желание да бъде до своята Нанси, Броуди стана, угаси газа и се изкачи бавно и колкото можеше по-тихо по стълбите. Изгарящ от нетърпение, разяждан от страст, той влезе в осветената си спалня.
Тя беше празна!
Не вярвайки на очите си, Броуди се заоглежда наоколо, докато най-сетне в главата му се оформи мисълта, че тази вечер Нанси е изпълнила заканата си и го е изоставила; след миг той се обърна, беззвучно прекоси тъмната площадка и натисна дръжката на вратата, водеща в малката стая, където на времето беше се преместила жена му… същата стая, където тя бе умряла. Както и беше очаквал, вратата беше заключена. За миг в него забушува буря от негодувание и той се приготви да се хвърли срещу нея и да я изкърти, да я раздроби с напъна на мощното си, обладано от желание тяло. Но веднага му стана ясно, че няма да има полза от такава постъпка, че вътре в стаята ще намери една недостъпна Нанси, още по-недостъпна, още по-неподатлива, отколкото преди, по-ледена, по-твърдо решена да му се противопостави. Тя го бе поробила — коварно, но напълно, и поради това сега беше по-силна от него. Внезапната му ярост угасна, ръката му отпусна дръжката, той бавно се върна в своята стая и се заключи. Дълго време Броуди остана потопен в мрачно мълчание, сетне, движен от непреодолим подтик, отиде при чекмеджето, което беше отворил по-рано вечерта, бавно го издърпа пак и с навъсено чело впери загадъчен поглед в нареденото там бельо.


III

Матю Броуди излезе от сградата на Ливънфордската гара, остави зад гърба си заления от бледожълтата светлина на лампите перон и с бодро чувство навлезе в студения, освежаващ мрак на мразовитата февруарска нощ. Крачките му кънтяха отсечено и ясно по коравата земя; лицето му, изглеждащо като мътно петно в околната тъмнина, въпреки всичко излъчваше слабо сияние на възбуда; пръстите на неспокойните му ръце непрекъснато се свиваха с усилието да потиснат обхваналото го ликуваме. Мат бързо вървеше по Рейлуей Роуд през рядката, ниско стелеща се мъгла, над която върховете на дърветата и покривите на къщите се открояваха като тъмни, неясно очертани сенки на по-светлия фон на небето. Над откритата шир на Мерата до разширените му ноздри стигаше лек, благоуханен мирис на далечен горски пожар и той го поемаше, с наслада пълнеше гърдите си с тръпчивия вкус на въздуха, той бе проникнат цял от буйно чувство на жажда за живот. Въпреки настроението, което го отнасяше в бъдещето, когато усети този лютив и все пак приятен дъх, в главата му нахлуха спомени и Матю почувствува как го обгръща ухаещ здрач, изпълнен със странни тихи звуци, с упоително фини аромати и с белезникавия, разливащ се блясък на тропическата луна. Сивото и неопределено съществувание през последните шест месеца се заличи в паметта му, когато си помисли за великолепието на живота си в чужбина и сякаш в отговор на зова на онази свободна, дива страна още повече ускори крачките си и се устреми с несдържано нетърпение по пътя към къщи. Тази припряност у Матю, който при прибирането си у дома вечерно време обикновено се мъчеше да върви по-бавно — това показваше нежеланието му да се срещне с баща си, — беше нещо като указание за важна промяна в жизнения му път. И наистина в този миг просто го сърбеше езикът да заговори за тази промяна; когато изтича по стъпалата, отвори входната врата и влезе в кухнята, Матю просто трепереше от възбуждение.
В стаята нямаше никой освен Нанси, която бавно и мързеливо прибираше мръсните чинии от масата; при неочакваното му появяване тя вдигна глава с изражение на изненада, примесена с открита, приветлива фамилиарност, която веднага подсказа на Матю, че баща му не е в къщи.
— Къде е той, Нанси? — веднага запита Мат.
Нанси презрително издрънча с една чиния по таблата и отговори:
— Предполагам, че излезе пак за същото. Има само едно нещо, което може да го накара да излезе по това време, а то е да напълни черната бутилка. — След това дяволито добави: — Но щом искаш да го видиш, скоро ще е тука.
— Вярно, искам — самохвално рече Мат и я изгледа многозначително. — Не ме е страх да се видя с него! Имам една новина, която ще го накара да помисли и да си вземе бележка.
Нанси му хвърли бърз поглед и едва сега забеляза малко ускореното му дишане, блясъка на очите му, целия му потаен и важен вид.
— Значи, има нещо ново, Мат? — проточи тя.
— И то какво! — заяви той. — Най-хубавата новина от девет месеца насам! Идвам направо от влака. Съобщиха ми я едва преди един час и бързах като луд да я кажа… да я хвърля в лицето на този дърт дявол.
Нанси окончателно заряза чиниите, бавно се приближи до Матю и заговори с умилкване:
— Само на баща си ли искаше да я кажеш, Мат? Няма ли да я кажеш първо на мен? Аз толкова искам да я чуя!
Широка усмивка заигра по лицето му:
— Разбира се, че ще ти я кажа! Трябваше да разбереш досега:
— Каква е тогава тази новина, Мат? — пошепна девойката.
Като забеляза нетърпението й, Матю се наду още повече и понеже реши да изостри нейното любопитство, потисна собствената си възбуда, отиде на любимото си място край бюфета, облегна се в обичайната си поза и загледа Нанси със самодоволен поглед:
— Хайде, хайде де! Нима не се сещаш? Как може една такава малка хитруша като тебе да не се сети? Че за какво ти е тогава тази хубава главичка на раменете ти.
Нанси беше вече сигурна какво е съдържанието на неговата новина, но като забеляза, че му доставя удоволствие да си придава такъв важен вид, сметна за по-подходящо да не се издава и с прелестна престорена наивност поклати глава и отговори:
— Не, Мат! Нищо не ми идва на ум. Дори ме е страх да кажа. Да не е нещо във връзка с баща ти?
Мат поклати горделиво глава.
— Не! Този път не отгатна, мила моя! Остави баща ми. Това засяга съвсем друг човек. Някой по-млад, който може да изпие чаша уиски, без да се напие, който може да заведе момиче на концерт и да му позволи да се позабавлява. Помисли за някой, който те обича.
това щастие, когато се прибираме по туй време… не! Напоследък вашият дом не ви харесва вечерно време. Вие сте една от онези късни птици, които май въобще никога не виждаме.
Мат разтвори пресъхналите си устни да заговори, обаче, преди да успее да каже нещо, Броуди свирепо подхвана пак:
— Може би си разправял нещо на Нанси, което искаш да повториш и пред мен?… Ако има такова нещо, аз чакам и слушам.
В този миг Нанси се намеси, сложи ръце на хълбоците си, повдигна хубавите си рамене и възмутено тръсна глава:
— Луд ли си, Броуди, та разправяш такива работи? За какво говориш въобще? Ако смяташ още да беснееш, ще ти бъда много задължена да не намесваш моето име!
Броуди бавно се обърна и я изгледа. Навъсеното му лице се отпусна.
— Зная, момиче! Зная, че ти нищо не си направила! Никога не бих се усъмнил в тебе; зная също, че твърде много го е страх от мен, за да посмее да посегне върху тебе, но да ти кажа право, само като видя този превзет, недодялан дръвник и се вбесявам. Изглежда невинен като пеленаче, но аз все още не мога да забравя, че се опита да ме застреля. — Той пак се завъртя към пребледнелия при последните му думи Матю и с горчивина каза: — Трябваше да те предам на полицията… Ти се опита да застреляш баща си. Много лесно се отърва оная вечер. Но сега не съм толкова мек, както едно време, по-добре хич не се опитвай да ми изиграеш някоя шега, че — бога ми! — ще ти разцепя чутурата с ей тази бутилка. А сега ми кажи какво правиш тука!
— Разправяше ми за някаква служба — пискливо извика Нанси, — но нищо не можах да разбера. „Няма ли да заговори този глупав хапльо — мислеше си тя, — ами само стои пребледнял и размекнат като буца маджун; току-виж, че е издал цялата работа само защото не му сече главата!“
— Каква служба? — попита Броуди. — Говорете, моля ви се, сам, господинчо!
Най-после Матю успя да отвори уста — той, който на идване у дома беше си представял как ще се държи високомерно през време на този разговор, който беше си набелязал как постепенно ще стигне до новината, който току-що беше казал на Нанси, че ще захвърли новината за назначението си в лицето на този дърт дявол.
— Получих назначение в Америка, татко — измънка Мат; лицето на Броуди не се промени, но след кратко мълчание той подигравателно заговори:
— Значи, най-после ще се заловиш за някаква работа. Я гледай, я гледай! Все още стават чудеса! Наследникът на името Броуди ще се залови за работа? Не е лошо, защото, макар и да не се изпречваше на пътя ми сега, като те видях отново, почувствувах, че скоро ще те натиря. — Той помълча. — Каква е тази великолепна служба? Я ни разкажи за това чудо.
— Тя е по старата ми специалност — мънкаше Мат, — магазинер. Преди няколко месеца подадох заявление в две-три фирми, но такъв случай не се пада често.
— И как такъв случай се е паднал на нищожество като тебе? Сляп ли е бил този, който те е назначил?
— Те бяха в крайна нужда — отговори Мат с извинителен тон. — Човекът, който заемал това място, внезапно умрял. Бил хвърлен от коня си и те трябваше час по-скоро да намерят заместник. Трябва да замина веднага… до една седмица… да встъпя в длъжност колкото може по-рано. Може да си чувал за тази фирма. Казва се… — В този миг една чаша с трясък падна от таблата и се разби на пода с рязък трептящ звън.
— Боже господи! — възкликна в голямо смущение Нанси. — Ето какво става, когато някой слухти като стара клюкарка. Винаги ще се случи такова нещо, щом не внимава човек в работата си: току изтърве нещо и го счупи. — Тя се наведе да събира парчетата и при навеждането стрелна Матю с бърз, прикрит поглед, в който се четеше тайно, многозначително предупреждение. — Прощавай, че те прекъснах — промърмори тя на Броуди, когато се изправи.
Матю забеляза погледа, разбра значението му и въпреки че се смути още повече поради неочакваната намеса, направи слаб опит да бъде стратегичен, наведе очи и избърбори:
— Казва се… Те се занимават с вълна. Работата е свързана с овце.
— Бога ми, те са намерили подходящ човек! — провикна се баща му. — По-голяма овца от тебе още не е бляла по земята. Внимавай да ме те острижат и тебе, като вземат да стрижат овцете. Вдигни си главата, мекушава овца такава! Не можеш ли да ме гледаш с вдигната глава като мъж? Не можеш ме измами с цялото това лустро, дето си го придобил, откакто ходи в Индия. Мислех си, че може да станеш човек, като отидеш там. Но аз не се лъжа от този фалшив блясък, дето го донесе оттам, и виждам, че си същият ревлив простак, който все плачеше и тичаше при майка си, щом спирах погледа си върху него.
Броуди стоеше прав, загледан в сина си и изпълнен с такава дълбока и неизлечима погнуса, че му се струваше гадно дори и да се подиграва с него, понеже — мислеше и той си отвращение — Мат не заслужаваше дори язвителните му забележки. Слава богу, той ще замине, ще напусне неговия дом, ще сложи край на своето пълзящо паразитно съществувание, безвъзвратно ще се махне от очите му, от страната, ще бъде забравен.
Изведнъж Броуди почувствува умора, той смътно осъзна, че вече не е същият, какъвто беше едно време, изведнъж го обзе неудържимо желание да потъне в забрава, поиска му се да бъде насаме с Нанси, поиска му се да пие. Той бавно каза на сина си:
— Между тебе и мене всичко е свършено, Мат. След като заминеш, никога вече няма да се върнеш в този дом. Не искам никога да те видя пак — след това се обърна към Нанси и с променен, любещ поглед добави: — Донеси ми една чаша, Нанси. Той не заслужава, но аз ще пия една наздравица за него. — Когато тя мълком се запъти да изпълни молбата му, Броуди я проследи със същия поглед, като си казваше, че тя започва пак да става мила към него, че като се махне синът му от къщи, те ще се чувствуват още по-необезпокоявани, ще могат да бъдат още по-несдържани в отношенията си. — Благодаря ти, Нанси — благо рече той, когато девойката се върна и му подаде чаша. — Ти си услужливо момиче. Просто не зная как съм живял без тебе преди. — После продължи успокоително: — Няма да прекаля с пиенето тая вечер. Не! Не! Тази бутилка ще ми стигне за цяла седмица. Прекрасно зная, че не обичаш да пия много и няма да пия много. Но нали трябва да вдигнем чаша за тази голяма гламава овца, преди да отиде при стадото си. Няма ли да пийнеш и ти една глътчица, Нанси? Нищо няма да ти стане. Хайде! — добави той с неумела ласкавост и й махна с ръка. — Върви, вземи си чаша, аз ще ти налея само колкото да се стоплиш.
Все още без да заговори, Нанси поклати глава, с премрежени очи, с леко притворени устни, с изражение, в което нямаше нито враждебност, нито дружелюбие, но имаше сянка на нещо забулено и едва доловимо, което й придаваше загадъчно нежен вид, насърчаваше Броуди, притегляше го към нея със самата си тайнственост. Всъщност зад маската на лицето й се криеше злобно презрение към Броуди, разпалено още повече от мисълта, че с намерението си да унижи Мат пред нея той плашеше сина си и правеше по-трудно за нея постигането на поставената цел.
— Не искаш? — каза любезно Броуди. — Е, няма да те карам да пиеш насила, момиче. Ти си от ония кобили, на които не бива да се опъват юздите… както вече съм изпитал на собствената си кожа. Тебе човек трябва да те котка, а не да пришпорва. — Той отривисто се изсмя, отпуши бутилката, поднесе чашата пред самите си очи, които блеснаха при вида на първите капки уиски, бавно наля внушително количество. Спря, навлажни устните си с езика, после бързо доля още малко. — Нищо не пречи да си налея повечко за начало. Така няма да има нужда да наливам пак. А за мен такава чаша нищо не е — мърмореше той с наведена глава, без да гледа Нанси, докато оставяше бутилката на бюфета и преместваше чашата с уиски в дясната си ръка. След това протегна ръката напред и извика:
— Вдигам наздравица за наследника на името Броуди… Последната наздравица, която пия за него. Нека отиде да заеме голямата си служба и там да си остане! Нека се махне от погледа ми и да не се мярка вече пред мене! Нека върви, където иска, и да прави, каквото иска само никога да не се връща и ако някой път се реши да се качи на коня, за който спомена, дано падне и да си строши негодния врат като човека, който е заемал службата преди него! — Броуди отметна глава, изви ръката си и пресуши чашата на един дъх, след това огледа Матю с ехидна усмивка и додаде: — Това е последното ми сбогом. Не зная къде отиваш… пък и не искам да зная. Каквото и да ти се случи отсега нататък, няма значение за мене, защото никога не ще стигне до моите уши! — С тези думи той отвърна поглед от сина си и престана да му обръща каквото и да било внимание. Сега, след като беше обърнал чашата, почувствува нов прилив на сили. Вдигнал очи пак към бутилката на бюфета, Броуди я погледна за миг, дълбокомислено се покашля, изпъчи се и извърнал лице от Нанси, тържествено забеляза: — Но аз не мога да пия наздравица за такава твар като него и да отмина такова чудесно момиче като моята Нанси.
Броуди заклати глава при мисълта за тази явна несправедливост и все още с празната чаша в ръка се приближи до масата. — Не! Това няма да е честно! — продължи той и си наля пак. — Съвестта не би ми позволила… трябва да отдадем длъжното на момичето. Няма такова нещо, което не бих сторил за нея, толкова много държа на нея. Хей, Нанси! — мазно извика той, обърнал към нея главата си. — Пия за здравето на най-хубавото момиче в Ливънфорд!
Девойката беше се сдържала толкова дълго, че й се стори невъзможно да се владее повече, премрежените й очи блеснаха и лека руменина заля бузите й, сякаш ей сега щеше да тупне с крак и яростно да се нахвърли върху него. Но вместо това Нанси стисна устни, за да не изрече напиращите на езика й думи, завъртя се на токовете си и отиде в килера, където се залови шумно да мие чиниите. Броуди стоеше с вид на наказан, с леко извита настрана глава и се вслушваше в тракането на съдовете; той долавяше в него известен отзвук от нейното раздразнение, но скоро извърна поглед пак към чашата в ръката си, бавно я вдигна до устните и бавно я изпи до дъно; след това отиде при креслото си и тежко се отпусна в него.
Мат, който все още стоеше на същото място до камината, където беше го бутнала Нанси, и с мълчаливо изумление наблюдаваше постъпките на баща си, неспокойно запристъпва от крак на крак, още по-жалък и измъчен поради голямата близост с баща си, който бе потънал в мрачен размисъл в своето кресло. Очите на Мат тревожно оглеждаха стаята, той хапеше бледите си устни, потъркваше меките си влажни ръце и страстно жадуваше да излезе от стаята, но се страхуваше да се помръдне, мислейки, че очите на баща му са устремени към него. Най-после, окуражен от продължителното мълчание, Мат разшири обсега на своя неспирно шарещ из стаята поглед и се реши за един кратък миг да спре примигващите си очи на лицето на седящия до него Броуди. Той веднага видя, че въпреки страха му бащата не гледаше него, а беше се втренчил в отворената врата на килера, доби смелост от неговия унес, нерешително направи за опит крачка напред и понеже остана незабелязан, продължи крадешком да се промъква и беззвучно се изплъзна от кухнята.
Той имаше намерение колкото се може по-бързо да се измъкне от къщи и беше се помирил дори да чака безкрайно дълго вън, на улицата, докато баща му си легне, но в тъмния хол го спря ивица светлина, идваща от гостната. Както беше се спрял, внезапно му дойде на ума, че тъй като Неси е вътре, нищо не му пречи да прекара няколко мига в по-приятна обстановка с нея, преди да излезе в мразовития мрак вън. Освен това несъзнателно изпитваше неотложна нужда от някаква възможност да се похвали с достойнствата на новата си служба и му се искаше някой да похвали успеха му, за да се възстанови току-що накърненото му самоуважение. Затова Мат отвори вратата и надзърна в стаята.
Седнала до масата, заобиколена от вечно придружаващите я учебници, Неси не вдигна глава при влизането му и остана със скръстени ръце, свити рамена и наведена глава. Но когато Мат заговори, тя рязко се стресна и трепна, сякаш неочакваните вълни на неговата реч бяха я блъснали посред тишината на стаята.
— Ще вляза за минутка — бяха единствените думи, казани от Мат.
— Ах! Мат! — извиква Неси и притисна малкия си юмрук към лявата страна на гърдите. — Как ме стресна! Не те чух да влизаш. Тия дни се стряскам, кажи-речи, от всеки звук.
Когато видя позата й, наведената й настрана глава, кротките й прозрачни очи, изпълнени с няма молба да я извини за слабостта й, пред него възкръсна поразителен спомен и го накара за миг да забрави личните си грижи.
— Боже мой, Неси! — възкликна Матю, втренчил се в сестра си. — Ти започваш да приличаш поразително на Мама. Сега като че ли я виждам, тя ме гледа от твоето лице!
— Наистина ли, Мат? — отговори момичето, донякъде поласкано да бъде предмет на неговия интерес. — Какво те кара да мислиш така?
— Струва ми се, очите ти; в тях има същия поглед, сякаш мислиш, че нещо ще ти се случи и го чакаш.
Тези думи я огорчиха и тя веднага сведе издаващите я очи и не ги вдигна от масата, докато Мат говореше:
— Какво е станало с теб напоследък?… Виждаш ми се толкова променена! Да не ти се е случило нещо лошо, което те кара да изглеждаш така?
— Всичко е много лошо — бавно отговори Неси. — Откакто Мама умря, аз съм толкова нещастна, че не може повече! И няма нито една жива душа, с която да споделя мъката си. Не мога да понасям близостта на тая… на Нанси. Тя не ме обича. Вечно за нещо ми се кара. Всичко толкова се е променило. Къщата така се е променила, сякаш не е вече същата… Татко се е променил също.
— Няма защо да те е страх от него. Винаги си била негова любимка — възрази Мат. — Все се увърта около тебе.
— Бих искала да ме остави на мира — посърнало отговори тя. — Само ме кара да уча. Не мога да издържа. Не се чувствувам добре.
— Хайде, Неси] — с упрек възкликна Мат. — И това го казваш също като Мама! Трябва да се овладееш! Какво ти има?
— Непрекъснато имам главоболие! Сутрин се събуждам с главоболие и не ми минава по цял ден. Така оглупявам, че просто не зная какво правя. Освен това не мога да ям храната, която сега се поднася у дома, и все се чувствувам уморена. Ето, и сега съм уморена.
— Ще ти мине, щом свършиш с този изпит. Ти сигурно ще спечелиш стипендията.
— Сигурно ще я спечеля! — необуздано възкликна Неси. — Ами какво ще стане с мен после! Какво ще ме прави той след това? Кажи ми! Все така ли ще ме тика с пръчка напред, без да зная какво ще излезе от цялата тая работа? Никога не ми отговаря, когато го попитам. Той сам не знае.
— Ще станеш учителка, тъкмо работа за тебе.
Неси поклати глава.
— Не! Това няма да го задоволи. И аз исках, като свърша, да се запиша в Учителския институт, но той не ми позволява. О, Мат! — изплака тя. — Колко хубаво щеше да е, да имах някой да се застъпи за мен! Толкова съм нещастна заради това и заради всичко друго… Понякога съжалявам, че съм се родила.
Мат гузно отмести погледа си от нейното търсещо съчувствие личице, което със своето отчаяние и мъка сякаш го умоляваше да й помогне.
— Трябва да излизаш вън и да играеш с другите момичета — малко несигурно я посъветва той. — Това ще те отвлече от тези мисли.
— Че мога ли? — горестно възкликна сестра му. — Откакто бях съвсем мъничко момиченце, все ме карат да уча, а сега всяка вечер ме затварят тука и така ще бъде цели шест месеца. А пък ако посмея да изляза, ще ме набие с ремъка. Няма да повярваш, Мат, но понякога ми се струва, че ще полудея от това вечно зубрене.
— Аз пък излизам — храбро възкликна Мат. — На мене той не ми е забранил да излизам:
— Ти си друго — тъжно отговори Неси; безсилният й гняв угасна и сега тя беше по-съкрушена от преди. — Пък дори и да излизам, какво ще ми помогне това? Другите момичета няма да играят с мене! Те и сега едва ми говорят! Завчера едно от тях ми каза, че баща му заповядал да няма нищо общо с никого от нашата къща. Ах, колко искам да можеш да ми помогнеш, Мат!
— Как мога да ти помогна? — грубо отвърна Мат, ядосан от нейните молби. — Не знаеш ли, че аз заминавам идущата седмица?
Неси го изгледа с леко набръчкано чело и повтори, явно без да разбира:
— Заминаваш идущата седмица?
— За Южна Америка — надуто отговори Мат, — на великолепна нова длъжност, която получих там. Стотици и стотици мили далеч от този мръсен град.
Едва сега Неси разбра и пребледня; тя схвана изведнъж, че Мат много скоро заминава в далечна страна, че единствена тя от всички деца на Броуди ще остане тук самотна и незащитена и ще трябва да понася ужасната мъка на сегашното си съществувание у дома. Мат никога не беше й оказвал голяма помощ, а през тези последни месеци още по-малко бе облекчавал живота й, но той беше неин брат, неин другар по нещастие и едва преди един миг тя беше го молила да й помогне. Устните й затрепереха, очите й се замъглиха и тя избухна в плач.
— Недей заминава, Мат — хлипаше Неси. — Аз ще остана съвсем сама, ако ти заминеш. Няма да имам никой свой в тази ужаси а къща.
— Какви са тези приказки! — гневно й се сопна Мат. — Знаеш ли какво говориш? Нима трябва да изпусна такъв случай, какъвто човек има само веднъж в живота — пари и свобода, и… и всичко друго, заради тебе? Ти си луда!
— Аз ще полудея, ако заминеш! — плачеше Неси. — Как ще живея тука съвсем сама?… Мери я няма, ти заминаваш и само аз оставам! Какво ще стане с мене?
— Спри да виеш — тросна й се Мат и хвърли бърз поглед към вратата. — Да не искаш всички да чуят този рев? Той ей сега ще влезе и ще се нахвърли отгоре ни. Аз трябва да замина, и туй то.
— Тогава не можеш ли да ме вземеш със себе си, Мат? — преглътна Неси, с труд задържайки риданията си. — Зная, че съм малка, но бих могла да ти гледам домакинството. Това е нещо, с което винаги обичах да се занимавам… а не с тези гадни уроци. Ще правя всичко за тебе, Мат. — Целият й вид му говореше, че тя ще му служи като робиня, очите й го умоляваха да не я оставя тук сиротна и злочеста.
— Никога няма да те пуснат да заминеш. Колкото по-скоро избиеш това от главата си, толкова по-добре. Не можеш ли да проявиш малко радост, че брат ти е получил такава чудесна служба, вместо да охкаш и пъшкаш!
— Аз се радвам заради тебе, Мат — подсмръкна Неси и си избърса очите с мократа от сълзи кърпичка. — Аз… аз само помислих за себе си.
— Това е то! — натякна й той. — Не може да мислиш за никого другиго. Помъчи се да мислиш и за другите. Не бъди такава егоистка!
— Добре, Мат — рече Неси с последна конвулсивна въздишка. — Ще се помъча. Във всеки случай, прощавай.
— Виж, така е по-добре — рече надменно и с малко по-приветлив тон Мат, но още недовършил, потрепера и възкликна, този път вече с плачевен глас: — Боже! Колко е студено в тази стая! Как можеш да си помислиш, че някой ще стои тука да приказва с тебе, като няма огън? Ако твоето кръвообращение може да издържи, моето не може. Ще трябва да си сложа палтото и да поизляза да си раздвижа кръвта. — Той затупа с крака, после рязко се обърна с думите: — Отивам си, Неси.
След излизането му момичето остана сковано, силно стиснало в ръка свитата на мъничко топче кърпичка, втренчило зачервените си очи във вратата, която се бе затворила пред нея като врата на затвор. Пътят към бъдещето, който се мъчеше да си представи, беше мрачен; всред тъмните, враждебни сенки тя виждаше самотна и изпълнена със страх да върви Неси Броуди. Сега никой не можеше да застане между нея и баща й, нямаше кой да защити крехкото й здраве от грубата сила на неведомите му намерения. Матю щеше да си отиде, както беше си отишла Мери. Мери! Толкова много бе мислила за нея напоследък, че сега зажадня за утехата на сестрината прегръдка, за благостта на тихата й усмивка, за даващата сили смелост, която светеше в спокойните й очи. Неси имаше нужда от някого, пред когото да разкрие изнурената си душа, на когото да довери скърбите си, и мисълта за уверената твърдост на сестра й не я напускаше вече.
— Мери! — зашепна тя като молба. — Скъпа Мери! Не те обичах, колкото заслужаваше, когато беше тука, но — о! — колко бих искала да си до мене сега!
В същия миг, когато от устните й се откъснаха тези почти невероятни думи, изражението на нейното печално, мокро от сълзи лице изведнъж се преобрази, сякаш осветено от някакъв внезапно пламнал вътрешен блясък. В скръбните й очи отново засия надежда, запалена от такова необмислено решение, че само сегашното й отчаяние можеше да я накара да помисли за него. Защо — мислеше си тя — да не пише на сестра си? Ужасна мисъл, но в нея се криеше единствената вероятност да получи помощ! Горе, скрито в едно потайно кътче на нейната спалня, лежеше писмото, което Мама й беше дала няколко дни преди смъртта си и в което пищеше лондонския адрес на Мери. Ако се пазеше, баща й никога нямаше да разбере; знаеше също, че Мери никога нямаше да я издаде и с обновена вяра в любовта на сестра си към нея Неси стана от стола, сякаш насън излезе от стаята й на пръсти се качи горе. След миг тя се върна, затвори вратата и цялата разтреперана, внимателно се ослуша. Писмото беше у нея, но тя беше ужасена от стореното, от онова, което смяташе да стори. Въпреки всичко бе твърдо решила да изпълни намерението си. На масата тя откъсна един лист от тетрадките си и набързо съчини кратка бележка с прочувствена молба, в която с няколко думи разказваше на Мери за положението си и я умоляваше за помощ, предумваше я, ако може, да дойде при нея. Неси пишеше и от време на време откъсваше очи от писмото и хвърляше възбудени погледи, сякаш чакаше баща й да влезе в стаята, обаче скоро завърши няколкото на драскани реда, зацапани от бързане и размазани от една неволно отронила се сълза. Неси сгъна накриво откъснатия лист и го сложи в донесения отгоре плик. След това написа адреса, внимателно сверявайки всяка дума, и тикна писмото в пазвата си; най-после, с бледо лице и замиращо сърце, тя отново се наведе над книгите и се престори, че учи. Ала предпазните й мерки бяха излишни. Никой не влезе в стаята през цялата вечер. Никой нищо не разбра и рано на другата сутрин, на път за училище. Неси пусна писмото.


IV

Джеймс Броуди се събуждаше. През прозореца не нахлуваха слънчеви лъчи, за да влеят бодрост в изтегнатата му снага или да накарат златни прашинки да заплуват през правите потоци светлина пред сънения му поглед. Вместо това студен ситен дъждец замрежваше стъклата, стичаше се надолу, помрачаваше вътрешността на стаята, придаваше й сив и отегчителен вид и посрещаше погледа на гуреливото му, полуотворено око, като тъжно напомняше за промененото му положение. Броуди навъсено си взе бележка за неприятните изгледи за времето, сетне извърна към часовника будното си око, вече достатъчно отворено, за да се види лепкавият бял гурел в ъгълчето, и като забеляза, че мъчно различимите стрелки показват осем и десет, десет минути след определеното, но неспазвано време за ставане, навъси се още повече. Стана му ясно, че днес пак ще закъснее в канцеларията, пак ще бъде строго мъмрен от онова парвеню, главния писар, който се мъчеше сега да го проверява кога идва на работа и беше го дори заплашил, че ще се оплаче от него на помощник-директора, ако не се постарае да бъде по-точен.
При тази мисъл лицето на Броуди като че потъмня на по-светлия фон на възглавницата, набраздилите го бръчки станаха по-дълбоки като остри разрези, а очите му загубиха, присъщото си изражение на тъга и вместо това се изпълниха с тъпа, мрачна упоритост. Да ги вземат мътните всичките — помисли си той, — няма да се остави да го командуват; ще си полежи още пет минутки в леглото напук на целия директорски съвет на корабостроителницата „Лата“. Разбира се, щеше да навакса времето, като не се обръсне; сега, както и много пъти, това му се струваше лукав похват да победи силите, които се стремяха да го накарат да заживее според техните правила и навици. Впрочем тази хитрост му беше съвсем по вкуса, защото напоследък бръсненето сутрин му доставяше по-малко удоволствие, тъй като несигурната му ръка твърде често му изневеряваше: да я подчини на волята си, представляваше цяло изпитание — понякога се случваше да си пореже бузата. В ранните часове на деня никога не се чувствуваше много добре, понеже не само ръката отказваше да го слуша, но го болеше глава или усещаше езика си като парче сухо дърво, или стомахът му се обръщаше наопаки при самата мисъл за закуската. Броуди много добре знаеше, че за всички тези нежелани усещания бе виновно уискито и сега в мъждивата утринна светлина с мрачно прозрение си казваше, че трябва да намали всекидневната си дажба. Когато бе взимал подобни решения в миналото, никога не бе правил това съвсем сериозно — уверяваше се той, — обаче сега трябваше да вземе окончателно решение да се наложи на себе си да не пие нищо преди обед, а след това да се въздържа до вечерта, когато нямаше да пие много, когато направо не биваше да пие много, ако искаше да угоди на Нанси, чието благоволение беше се превърнало в истинска жизнена необходимост за него. Положително тя беше по-благосклонна към него от два дена и — размишляваше Броуди с малко по-спокоен дух — макар да не бе вече идвала в стаята му, откакто бяха се скарали вечерта, след като бе ходила при леля си в Овъртън; недвусмислената причина, която беше изтъкнала за свое извинение, трябваше да е вярна, ако се вземеха пред вид нейните по-мили и търпими обноски към него напоследък. Той не можеше без Нанси! Тя беше се превърнала в такава насъщна необходимост за тялото му, както въздухът, и само поради това съображение вече трябва да внимава, когато протяга ръка към бутилката в бъдеще. Виждаше му се невъзможно да живее без Нанси! Тя щеше да дойде при него пак довечера, още по-желана след насилственото му въздържание, в противен случай щеше да й иска обяснение!
Последната мисъл като че го изпълни с някакво подобие на старото му самодоволство, той отметна завивките си и стана; но когато студеният въздух в стаята лъхна тялото му, Броуди потрепера, намръщи се, загуби доволния си вид и припряно посегна към дрехите, които лежаха струпани накуп на стол до леглото. Той намъкна тези одеяния колкото можеше по-бързо, е помощта на вода и сапун отдели мимолетно внимание само на лицето си, след което сложи мръсната бяла яка, върза усуканата си връзка и метна на гърба си жилетката и увисналото като торба сако. Икономията на времето беше значителна, понеже целият процес на обличането му отне по-малко от пет минути и сега той бе готов, макар и по свой начин, да слезе по стълбите и да изяде сутрешната си закуска.
— Добро утро, Броуди — любезно извика Нанси при влизането му в кухнята. — Днес си станал навреме! Как спа?
— Не толкова добре, колкото бих искал — отговори той. — Беше ми студено! Но все ми се струва, че ще ми е по-приятно довечера.
— Недей дрънка врели-некипели рано сутринта — отвърна Нанси и тръсна глава. — Лапай си кашата и мълчи!
Броуди погледна кашата с нацупени устни и с видимо отвращение възкликна:
— Не знам защо, но не ми се яде каша. Нанси. Като я ям на закуска, става ми тежко на стомаха. Може да не е лоша за вечеря, но сега не мога и да помисля да я ям. Нямаш ли нещо друго?
— Тъкмо опържих един чудесен херинг — отзивчиво се обади тя. — Остави кашата, щом не ти се яде. Ей сега ще ти дам риба.
Броуди проследи с поглед пъргавата й фигура, забеляза как й се мятаха полите и видя плавните движения на стройните й крака и глезени и изпита внезапна радост за явното подобрение на отношението й към него. Тя пак ставаше по-интимна, не го гледаше вече с тези искри на враждебност в очите, а ето и сега тичаше заради него и в държането й имаше нещо, което странно му напомняше за жена му и нейното желание да му угоди. Стана му приятно от тези предани грижи, особено защото те идваха от неговата възлюбена, но независима Нанси когато тя се върна с чинията, Броуди я погледна под око и забеляза:
— Виждам, че ставаш пак по-мила към мене. Спомням си, че понякога, сутрин, смяташе за достатъчно да тупнеш на масата пред мене, нещастния, някоя загоряла каша, но тази сочна риба ми е повече по вкуса, пък и начинът, по който ме гледаш, ми харесва още повече. Ти ме обичаш, Нанси, нали?
Тя наведе очи към умореното му лице, набръчкано, с хлътнали бузи, загрозено от небръснатата два дена четина и разкривено от пресилена усмивка, която съвсем не му подхождаше, обгърна с поглед прегърбената, занемарена фигура на Броуди, треперещите му ръце с мръсни, неизрязани нокти и извика с отривист, рязък смях:
— Разбира се! Изпитвам сега към тебе такова чувство, че просто не ми се иска да ти го призная. Понякога, като те гледам, сърцето ми трепва.
Усмивката му угасна, очите му втренчено се присвиха и той отговори:
— Много се радвам да чуя това от тебе, Нанси! Зная, че в никой случай не би трябвало да ти казвам, но не мога да мълча: не можеш да си представиш колко необходима си станала за мен. — След това, все още без да погледне закуската, продължи с тон на извинение, сякаш се защищаваше заради поведението си: — Никога нямаше да повярвам, че мога толкова да се привържа към някого. Не мислех, че съм от тези хора, но виждаш ли, толкова дълго трябваше да живея без обич, че когато… когато ние се събрахме… е… ти просто ме покори. Това е самата истина. Нали не ми се сърдиш, че ти разправям всичко това, а?
— Не! Не! — побърза да възкликне Нанси. — Ни най-малко, Броуди. Смятам, че вече е време да умея да те разбирам. Но хайде сега да не изстине хубавата риба, дето се потрудих да ти я приготвя. Искам да чуя дали ти харесва. А за мене е важно хубавичко да закусиш, че днес ще трябва да обядваш някъде навън.
— Да обядвам навън. Защо? — донякъде изненадан възкликна Броуди. — Нали ходи в Овъртън едва миналата седмица… да не би днес пак да тръгнеш при тази твоя леля?
— Не, няма да ходя! — извика Нанси и дръзко тръсна глава. — Но тя ще дойде да ме види! И не искам да се усукваш около мене пред нея, а тази почтена и нищо неподозираща жена, която ме обича… да седи и да се пули на твоите приказки. Можеш да се върнеш у дома вечерта. Тогава ще съм готова за теб.
За миг Броуди я изгледа гневно, с потъмняло лице, после изведнъж се отпусна и бавно поклати глава:
— По дяволите, момиче! Не ти липсва нахалство! Само като си помисля, че си стигнала дотам, да приемаш свои приятели в моя дом! Боже! Сега виждам как можеш да ме разиграваш! Би трябвало да ти посгрея задника, дето си позволяваш да вършиш такива неща, без първо да ме питаш… но ти знаеш… че не мога да ти се сърдя. Изглежда, че няма да има край на волностите ти.
— Че какво лошо има в това? — намусено поиска да знае Нанси. — Не бива ли една почтена домоуправителка да се види с роднините си, когато си поиска? Няма на ти бъде зле да си хапнеш навън, а когато си дойдеш, ще имам за тебе една изненада.
Броуди я изгледа с недоверие.
— Правилно е да го наречеш изненада след начина, по който се държа с мене. — Той спря и мрачно додаде: — Да ме вземат дяволите, ако разбирам какво ме кара вечно да ти отстъпвам.
— Не говори така, Броуди — меко го смъмри тя. — Понякога говориш като някой езичник-китаец.
— Какво знаеш ти за китайците? — ядно отвърна той и най-после съсредоточи вниманието си върху рибата и бавно захвана да я яде на големи залци. След миг той забеляза с променен тон: — Това е много вкусно, Нанси; такова нещо с удоволствие бих ял всяка сутрин.
Нанси продължаваше да го гледа с някаква странна сдържаност, докато той поднасяше храната към наведената си уста, но изведнъж, сякаш поразена от някаква мисъл, извика:
— Божичко, къде ми е умът! Съвсем забравих, че тази сутрин дойде писмо за тебе!
— Какво! — възкликна Броуди, спря да яде й с изненада я погледна изпод прошарените си гъсти вежди. — Писмо за мен!
— Да. Съвсем го забравих от бързане да ти приготвя закуската. Ето го. — Тя взе писмото от края на бюфета и му го подаде. Броуди задържа писмото за миг в протегнатата си ръка, дръпна го към себе си с озадачен поглед, забеляза, че носи лондонски печат, провря дебелия си палец в плика, разкъса го и извади писмото. Наблюдавайки го с известен интерес, докато четеше писаното, Нанси забеляза изражението на обърканост по неговото лице с бързината на облаци, гонещи се по тъмно, ветровито небе. Най-после на лицето му се изписа чудновато удовлетворение, той обърна писмото, бавно го прочете още веднъж, вдигна очи и ги устреми пред себе си.
— Да не повярва човек — промърмори той, — след толкова време!
— Какво има? — извика Нанси. — За какво е това писмо?
— Гордостта й се пречупила, иска смирено да се върне! — Той млъкна, задълбочен в собствените си мисли, сякаш думите му бяха напълно достатъчни да й обяснят всичко.
— Не разбирам какво искаш да кажеш — рязко възкликна Нанси. — За кого говориш?
— За моята дъщеря… Мери — бавно отговори Броуди, — тая, дето изритах от къщата си. Аз се заклех, че никога не ще й позволя да се върне, докато не се съгласи да пълзи в краката ми, и тя каза, че никога няма да се върне, а ето, в това писмо хленчи, иска да се върне и да ми гледа домакинството. Боже! Това е чудесна отплата за мене след толкова години! — Здраво стиснал писмото с пръстите си, той го вдигна, сякаш очите му никога нямаше да се наситят да го гледат, и подигравателно зачете: — „Да забравим миналото! Искам да ми простиш!“ И това ако не е възмездие за мене, името ми да не е Броуди! „Понеже Мама е починала, бих искала да се прибера у дома. Не ми е зле тук, но понякога се чувствувам самотна“ — продължи той с яд. — Самотна! Така й се пада, бога ми! Самотна! Дано още дълго да е самотна. Ако смята, че толкова лесно ще се върне тука, много крива сметка си е направила. Не я искам. Не! Никога! — Броуди отново обърна очи към Нанси, като че търсеше нейното одобрение, и продължи с разкривени устни: — Не виждаш ли, че това доказва колко съм бил прав, момиче! Тя беше горда, горда като царица, но както виждам, сега се е пречупила. Защо иначе ще иска да се върне? Боже! Какво падение за нея, щом трябва така да скимти да я приема, и… какво тържество за мене да й откажа! Искала да ми гледа домакинството! — Той грубо се закикоти. — Хубава шега, нали, Нанси? Тя не знае, че си имам теб… тя иска твоето място!
Нанси беше взела писмото от неговите ръце и сега го четеше.
— Не ми се вижда много да скимти — бавно отговори тя. — Това писмо е написано съвсем прилично.
— Ами! — извика Броуди. — Малко ме интересува как е написано! Важното е какво иска да каже. Никакво друго обяснение не е възможно и самата мисъл за това ми действува като чаша от най-хубавото уиски!
— Искаш да кажеш, че няма да се съгласиш да се върне? — попита го Нанси с изпитателен поглед.
— Не! — изкрещя Броуди. — Няма! Сега си имам теб да се грижиш за мене. Да не мисли, че искам такива като нея! Може да си остане, където си е, в Лондон, и да изгние там, все толкова ме е грижа!
— Не бива да избързваш с решението си — посъветва го Нанси; — най-после тя ти е родна дъщеря. Обмисли добре, преди да направиш нещо прибързано.
Броуди я изгледа намръщено.
— Прибързано или неприбързано, никога няма да й простя — изръмжа той — и няма какво повече да приказваме. — Но изведнъж очите му блеснаха и той възкликна: — Да ти кажа ли какво ще бъде чудесен удар, Нанси… какво ще я жегне както трябва. Да речем, ще й отговориш ти, ще й напишеш, че исканото от нея място е вече заето. Това ще я унизи здравата, нали? Ще го направиш ли, момиче?
— Не, няма да го направя — без да се замисли, извика Нанси. — Как можа да ти дойде на ум! Щом ще отговаряш, трябва да й отговориш сам.
— Е, поне ще ми помогнеш да си напиша отговора — възрази той. — Да речем, ще го напишем двамата заедно, когато се върна довечера. Ти с твоята умна глава положително ще измислиш нещо хубаво, за да го напиша в писмото.
— Почакай до довечера тогава — отговори Нанси след кратко размишление, — а пък аз ще си помисля дотогава.
— Чудесно! — провикна се Броуди, зает вече в ума си с мисълта как вечерта заедно с нея ще се залови за тази примамлива задача: да съчинят жесток отговор на дъщеря му. — Ще обединим усилията си. Аз зная какво можеш, когато поискаш.
Едва бе изговорил тези думи и от далечината се дочу неясна свирка, която ту се засилваше, ту отслабваше, но не заглъхваше и звучеше в стаята с глуха, но безпощадна настойчивост.
— Боже мили! — сепна се Нанси. — Свири девет часът, а ти още не си излязъл от къщи. Ако не бързаш, страшно ще закъснееш! Хайде сега, върви!
— Пет пари не давам за проклетите им свирки! — мрачно отговори Броуди. — Щом искам, ще закъснея. Човек може да помисли, че съм роб на тая омразна свирка, щом ме кара да се разделя с теб точно когато не искам да изляза.
— Аз пък не искам да те уволнят, мили мой! Какво ще правиш, ако изгубиш службата?
— Ще си намеря по-добра. Тъкмо си мисля за това напоследък. Туй, което имам, не е достатъчно за мен.
— Глупости, Броуди! — помъчи се да го успокои Нанси. — Много си добре така. Ще търсиш по-добро, а ще намериш по-лошо. Хайде тръгвай, аз ще те изпратя до вратата.
Изражението му се смекчи, той я погледна, послушно стана и възкликна:
— Ти не се безпокой, Нанси. Винаги ще имам достатъчно, за да издържам теб. — При входната врата Броуди се обърна към нея и рече с глас, който прозвуча почти покъртително: — Ще мине цял ден, докато те видя пак!
Нанси малко се отдръпна, полупритвори вратата и отговори ни в клин, ни в ръкав:
— Ех, че утро! По-добре да вземеш чадър вместо тоя никакъв бастун. Да не забравиш, че трябва да обядваш някъде навън днес?
— Няма да забравя — покорно каза Броуди. — Знаеш, че винаги помня, каквото ми казваш. Хайде сега… целуни ме, преди да тръгна.
Нанси беше готова да хлопне вратата пред носа му, но когато го видя как стои насреща й, нещо като че се стопи в нея, тя се повдигна на пръсти, проточи врат и докосна с устни дълбоката бръчка, която разделяше челото му на две.
— Ето — едва чуто пошепна тя, — това е целувка за човека, който си бил.
Без да разбере, Броуди я гледаше с очи, в които светеше молба и въпрос като в очи на вярно куче.
— Какво каза? — тъпо я запита той.
— Нищо — безгрижно отвърна Нанси и пак се дръпна. — Само се сбогувах с тебе.
Броуди се подвоуми и гузно замънка:
— Ако казваш… ако си мислиш за… за пиенето, искам да ти кажа, че реших вече да го намаля сериозно. Зная, че не ти харесва, като пия толкова много, и искам да ти доставя удоволствие, момиче.
Тя бавно поклати глава и го изгледа с някакъв странен, дълбок поглед.
— Съвсем не мислех за това. Щом чувствуваш, че трябва да си пийнеш, пийни си. Това е единственото… мисля, че това те разтушава. Хайде, върви сега!
— Нанси, мила, ти добре ме разбираш — промърмори Броуди разчувствувано. — Какво ли не бих направил за тебе, когато си такава! — Той тежко пристъпи от крак на крак, малко нещо засрамен от собствения си изблик, после с хрипкав глас, в който се долавяше потиснато вълнение, додаде: — Е, аз… аз тръгвам, момиче. Довиждане.
— Довиждане — спокойно отвърна Нанси.
Броуди я погледна за сетен път в очите, обърна лице към сивото и печално утро и тръгна под дъжда — чудновата фигура без палто, увенчана с екстравагантна широкопола четириъгълна шапка, изпод която на всички посоки стърчаха гъсти вълма неподстригана коса, с ръце на гърба и нелепо влачещ се в калта зад него тежък ясенов бастун.
Той вървеше по пътя с ум, размътен от противоречиви мисли, към които се добавяше смущение поради несдържания изблик на интимните му чувства; но постепенно над тази бърканица надделя съзнанието за едно-единствено нещо: колко скъпа му е Нанси! Тя беше от същото тесто като него и го разбираше, знаеше от какво има нужда и си даваше сметка, както току-що бе забелязала, че понякога му се иска да се разтуши с някоя чаша уиски. Броуди не усещаше как дъждът мокри дрехите му — толкова погълнат бе от размишленията си за Нанси — и от време на време по намусеното му лице пробягваха проблясъци на светлина. Ала когато доближи корабостроителницата, разсъжденията му станаха по-неприятни, за което свидетелствуваше скованата суровост на изражението му: тежеше му неговото закъснение и възможността да го мъмрят, гнетеше го незаличеното още от времето потискащо съзнание за унизителното естество на службата му. Той виждаше сега в друга светлина дори току-що полученото писмо и го смяташе за непоносима дързост от страна на тази, която е била някога негова дъщеря — дързост, будеща у него горчиви спомени за миналото. При тези възпоминания Броуди усети тръпчив вкус в устата, а от солената пушека риба, която бе ял на закуска, го мъчеше парлива жажда; той рязко спря пред „Шлосерска среща“ и насърчен от последната забележка на Нанси, промърмори:
— Ех, че ми е пресъхнала устата, пък и без друго съм закъснял половин час. Нищо не ми пречи да свърша и тая работа, щом вече съм тръгнал.
Той хвърли през рамо полупредизвикателен поглед към редицата служебни сгради на отсрещната страна и влезе, а когато излезе подир четвърт час, в държането му пак се беше появило нещо, напомнящо предишната му заядлива самонадеяност. Така Броуди мина през главната врата на канцелариите, с привична леснота измина, без да се обърка, през плетеницата от коридори, влезе в стаята си с високо вдигната глава и изгледа първо единия, после другия млад писар, които вдигнаха глави от работата си, за да го поздравят.
— Идва ли вече оная дърта зурлеста свиня? — попита той. — Защото и да е идвала, пет пари не давам за нея.
— Господин Блер ли? — обади се единият писар. — Не, още не е идвал!
— Хм — рече Броуди, разярен от неволно обзелото го чувство на облекчение. — Сигурно си мислите, че имам късмет. Тогава нека ви кажа на двамата, че все ми е едно дали ще узнае за закъснението ми, или не. Можете да му кажете, ако искате. За мене няма значение. — Той хвърли шапката си на закачалката, бастуна — в ъгъла и тежко се отпусна на стола си. Другите двама се спогледаха и след кратко мълчание по-смелият нерешително забеляза:
— Нищо няма да му кажем, господин Броуди, вие знаете това. Но вижте какво, вие сте целият мокър; защо не си свалите сакото и не го изсушите?
— Не! Няма да го сваля! — грубо отвърна Броуди, отвори счетоводната книга, взе перото и започна да работи; обаче след един миг вдигна глава и каза с променен глас: — Е, все пак благодаря ви. И двамата сте добри момчета и зная, че неведнъж сте ми помагали в миналото. Работата е там, че ми съобщиха нещо, което ме ядоса, та не съм съвсем на себе си тази сутрин.
Те знаеха нещичко за частния му живот от малки, откъслечни разговори през последните месеци и този, който досега не беше проговарял, забеляза:
— Надявам се, че не е във връзка с Неси, господин Броуди?
— Не! — отговори той. — Не е за моята Неси! С нея всичко е наред, слава богу, работи мъжки и скоро ще грабне стипендията! Никога нито за миг не ме е тревожила. То е нещо друго, но аз зная какво трябва да направя. Ще се справя и с това положение, както винаги съм се справял досега.
Те се въздържаха да го разпитват повече и тримата отново се заловиха за работа в пълно мълчание, прекъсвано само от дращенето на перата по хартията, от шумоленето на някоя обърната страница, от неспокойното изскърцване на стол и мърморенето на Броуди, който се мъчеше да съсредоточи замъгления си мозък в усилието да се справи с нижещите се пред него цифри.
Бе минала голяма част от предобеда, когато в коридора се чуха отсечени крачки, вратата на стаята се отвори и вътре влезе безукорният господин Блер. Стиснал в ръка куп книжа, той постоя за миг, оправи пенснето със златни рамки на гърбавия си нос и продължително загледа тримата писари, които сега работеха под строгия му поглед. Най-после очите му се спряха на отпуснатата фигура на Броуди, от чиито мокри дрехи сега, като топла, влажна мъгла, се издигаше пара, и при тази гледка в погледа на господин Блер се изписа неодобрение; той предупредително се покашля, пристъпи напред и книжата, които държеше в ръка, се развяха като настръхнала перушина на ядосана птица.
— Броуди — започна той остро, — мога ли да ви помоля за една минутка внимание, моля?
Без да промени позата си, Броуди вдигна глава от писалището и му отправи язвителен поглед.
— Добре де — отговори той, — какво има този път?
— Бихте могли да се изправите, когато се обръщате към мен — възмути се Блер. — Всички служещи го правят освен вас. Това е съвсем нередно изключение.
— Виждате ли, аз въобще съм доста изключителен човек; може това да е причината — бавно възрази Броуди. — Много ми е добре, като си седя! Какво искате от мене?
— Тези сметки — ядно се сопна Блер — познавате ли ги? Ако не ги познавате, мога да ви осведомя, че те са ваша работа… или тъй наречена „работа“! Всички до една са объркани. Цифрите ви не са верни от начало до край, а сборът е чудовищно погрешен. До гуша ми дойде с вашата разпуснатост и некадърност, Броуди! Ако не ми дадете обяснение за всичко това, ще трябва да докладвам целия въпрос на моя началник!
Броуди впи поглед в книжата, а след това в надменното и обидено лице на Блер и потиснат от чувството на непоносимата унизителност на положението си, отговори мрачно, с тих глас:
— Направих всичко, каквото можех. Повече не мога.
— В такъв случай „всичкото“, което можете, съвсем не е достатъчно — отряза Блер с висок, почти писклив глас. — Напоследък работите страхотно лошо, а се държите, меко казано, още по-лошо. Само външният ви вид е вече неуважение към това учреждение. Сигурен съм, че ако сър Джон знаеше, никога нямаше да допусне такова нещо. Даже… — задавен от възмущение, той започна да заеква. — Даже и дъхът ви смърди на алкохол. Това е гадно!
Броуди седеше неподвижно, с наведен поглед и се чудеше дали това беше той, Джеймс Броуди, който мълком понасяше оскърбленията на тази надута, нищожна твар. Мислено се виждаше да скача, да го сграбчва за гушата, да го разтърсва тъй, че да не може да си поеме дъх, и позорно да го изхвърля през вратата, както веднъж беше изхвърлил един-два пъти по-едър от себе си човек. Но не, без да се помръдне, той продължаваше да седи на стола си и мърмореше с глух глас:
— Аз съм господар на извънработното си време. Мога да го използувам, както си поискам.
— Трябва да идвате в канцеларията в такова състояние, че да сте годен за работа — студено настояваше Блер. — Вие сте лош пример ей за тия младежи… вашата външност е петно за цялото предприятие!
— Оставете външността ми на мира, да ви вземат дяволите! — изрева Броуди с неочаквана ярост. — Предпочитам да съм такъв, какъвто съм, отколкото да имам вашата самодоволна мутра!
— Без дързости, моля! — извика Блер и ярка червенина заля бледото му лице. — Ще се оплача от вашето нахалство.
— Хайде, оставете ме на мира — закрещя Броуди, извърнал нагоре очи; както седеше приведен пред писалището, той приличаше на див звяр, сломен от своето пленничество, но все още свиреп. — Не ме изкарвайте из търпение, ще си изпатите.
Усетил в дивия поглед на Броуди заплашваща го опасност, Блер се въздържа от по-нататъшни обидни забележки, захвърли пренебрежително купа книжа на писалището пред Броуди и забеляза с леден тон:
— Веднага да ми ги донесете поправени… без грешки, моля… в противен случай причината ще е ясна! — С тези думи той се обърна и със сдържан вид напусна канцеларията.
Затварянето на вратата не бе последвано от никакво избухване, но настъпилата в стаята тишина гнетеше повече от всякаква буря. Броуди седеше като каменен истукан, в ума му се въртяха току-що понесените оскърбления; той смяташе в своето унижение, че двамата му другари са устремили към него насмешливи погледи. С крайчеца на окото той забеляза една ръка да се протяга към писалището му и тихо да дръпва злополучните сметки; макар и да знаеше, че великодушните колеги пак са решили да му помогнат, мрачно скованите му черти не се отпуснаха. Той остана да седи така безкрайно дълго, без да вдигне перото, видя как поправените книжа отново се озоваха пред него, но не проговори и запази това изражение на сурово безразличие, докато не изсвири в един часа обедната свирка; тогава Броуди незабавно стана от мястото си, грабна си шапката и припряно излезе от стаята. Може някои оскърбления да се измиват с кръв, но той бързаше да заличи спомена за унижението си по друг начин.
Когато се завърна точно на минутата в два часа, Броуди беше се променил, сякаш нещо му бе оказало тайнствено благотворно влияние, с мощен замах бе разпръснало угнетението му, бе изгладило острите черти на неговото лице, бе вляло в жилите му някакво течно веселие, което сега игриво кипеше в тях и излъчваше сияние от цялото му същество.
— Както виждате, момчета, аз съм пръв тука — извика той с грубовата шеговитост, когато другите двама писари се появиха заедно малко след неговото идване, и то на минутата! Но вие как смеете да закъснявате! Това е гадно! Ако не си поправите поведението и не спрете така безобразно да закъснявате, ще се оплача на вашия началник… на тая мазна мутра, дето идва отзарана. — Броуди гръмогласно се изсмя и продължи: — Не можете ли да си вземете пример от мене? Нали ме сочат на вас като образец на добродетел?
— Вие сте в много добро настроение, господин Броуди — колебливо забеляза единият от младежите.
— Защо да не бъда — възкликна той. — Няма да се оставя да ми действуват такива случаи както тоя отзарана я! За нищо на света, миличък! Само мисълта за някои други съображения ме възпря да му извия дебелия врат на този никаквец. Знаете ли — продължи доверително Броуди, — той открай време се ядосва, че ме назначиха тука, без изобщо да се допитат до него, но аз имах връзки и той не можеше да ми попречи. Броуди извади от джоба лулата си, шумно я изтръска на писалището и се залови да я пълни.
— Да не вземете да пушите, господин Броуди — възкликна първият писар, вдигайки с известна тревога глава от своя тефтер. — Нали знаете, че е строго забранено!
Броуди ядно го изгледа, позаклати се на стола си и отговори:
— Кой ще ми забрани? Ще правя, каквото си поискам. На човек като мене не прилича да се моли и да иска разрешение да си запали лулата. — Той предизвикателно запали лулата, смукна и с презрение захвърли изгорялата клечка кибрит на пода. Сетне с дълбокомислено поклащаше на главата подхвана, без да спре да пуши: — Не! Няма да искам разрешение. Дявол да го вземе! Ако имах наследствените си права, нямаше да седя в тази мръсна канцелария. Аз стоя много по-високо от тази работа, много по-високо от всякаква работа! Това е стопроцентова истина, само че не мога да го докажа и затова трябва колкото мога да се помирявам с положението. Но това не може да ме промени. Не! Бога ми, не! Не са малко хората в този град, който биха се радвали, ако в жилите им течеше същата кръв. — Той потърси с поглед одобрението им, но забеляза, че неговите слушатели, на които бяха омръзнали старите му приказки за все едни и същи домогвания, бяха навели глави с престорено равнодушие; Броуди се разочарова; въпреки това той извлече полза от невниманието им, като измъкна от страничния си джоб малко плоско шишенце, бързо го поднесе към устата и крадешком го прибра пак. Освежил се по този начин, Броуди продължи, сякаш не забелязваше, че другите двама не го слушат: — Кръвта вода не става! Няма нищо по-вярно от това. Аз пак ще се издигна. Само проклетата човешка завист ме натика тука; но това няма да е за дълго. Никой не може да смачка свестния човек. Скоро пак ще бъда на мястото си и хората пак ще ме уважават както преди. Пак ще ме виждате на Животновъдната изложба рамо до рамо с главния прокурор на графството и в най-добри отношения… на равна нога, казвам ви — той подчерта тези думи с размахване на лулата, — да, на равна нога с най-големите благородници на този край и моето име ще се споменава във вестника наред с техните. — Броуди възкреси в мечтите си за бъдещето картината на своето славно минало, очите му се навлажниха, долната му устна увисна като на малко дете и той промърмори: — Боже! Чудесно е да ти се случи такова нещо.
— Хайде, господин Броуди — замоли му се другият писар, нарушавайки неговите размишления, — нали пушихте вече, приберете си лулата. Не ми се иска да имате пак неприятности.
Броуди за миг го измери със сърдит поглед и неочаквано се закикоти:
— Ех, че те е страх, момчето ми. Вярно е, правилно казваш, аз вече изпуших една лула, но ще пуша още, и нещо повече — дори ще си пийна! — С лукав вид той отново измъкна шишенцето и пред изумените им погледи дълго пи от него. Вместо да сложи шишето обратно в джоба си, той го сложи пред себе си на писалището с думите: — Тука ще си ми под ръка, сладичкото, ще мога да те гледам и да виждам как се опразваш инч по инч. — Тогава, поласкан, че е станал прицелна точка на уплашените им погледи, продължи: — Та като стана дума за неприятности: отзарана това теле ми каза едно нещо, което беше толкова глупаво, че не ми излиза от главата. — Той мрачно се начумери при този спомен. — Струва ми се, че каза: „Вашата външност е петно за цялото предприятие“… да, така каза, точно това бяха думите му. Хайде, кажете ми, момчета, какво искаше да каже, да го вземат мътните? Какво не е наред с моята външност? — С войнствено изражение Броуди впи в тях свиреп поглед, а те нерешително заклатиха глави. — Аз съм хубав мъж, нали! — подхвърли им Броуди и посрещна мълчаливото им съгласие с великодушно и пресилено одобрение: — Знаех си аз! — възкликна той. — Това беше само мръсната му злоба. Да! Винаги съм бил мъж с представителна външност, добре сложен, с кожа, чиста като на пеленаче. Освен това — не млъкваше Броуди, като ги гледаше хитро под око и поглаждаше със стържещ звук небръснатата четина на жълтите си бузи — имам и друго основание да смятам, че той не е прав. Може да сте твърде млади, за да ви разправям, но не вреди да ви кажа, че едно девойче, ех, най-хубавото девойче в Ливънфорд, предпочита мен пред всички други мъже. Чудно нещо, само като си помисля за нея и ми се припива. — С подобаваща тържественост той вдигна шишето в чест на най-хубавата жена в Ливънфорд и замълча за няколко мига, потънал в блажени размишления за нея. Искаше му се да говори за Нанси, гордо да се похвали с нейните прелести, но някаква недоловима като сянка сдържаност го накара да замълчи; той сви вежди и затърси в далечните гънки на ума си причината, която не му позволи да се отпусне, и неочаквано го озари просветление. Стана му ясно, че не може свободно да говори за нея, защото не му е жена. Когато в напрегнатия му мозък проблесна това изненадващо откритие, Броуди мълком се изруга за своето нехайство.
— Срамота! — промърмори си той. — Не постъпи хубаво, Броуди! Трябваше да се сетиш по-рано. — Той укоризнено поклати глава, пи още веднъж от уискито, за да му помогне в разсъжденията, и дълбоко разчувствуван от нещастното положение на Нанси, пошепна с пиянски плачевен тон: — Май че ще го направя. Бога ми, ще го направя заради нея! — Малко остана сам да си стисне ръката, възхитен от благородството на внезапното си решение да направи Нанси почтена жена. Наистина тя не можеше да се похвали с общественото си положение, но какво от това? Неговото име щеше да я издигне, щеше да ги издигне и двамата и ако се оженеше за нея, с един великолепен жест щеше да я привърже по-сигурно към къщата, да възстанови доброто мнение за себе си в града и веднъж завинаги да даде отговор на тези тъжни въпросителни погледи, които забелязваше от време на време в очите на Неси. Броуди удари с юмрук по писалището и изкрещя:
— Ще го направя! Ще й кажа още тази вечер! — И тогава, гледайки с усмивка стреснатите лица на другарите си, каза с тон на горделива доблест: — Не се плашете, момчета. Само си правех сметка за различни работи и тъкмо реших да направя нещо за моята малка Неси. Тя напълно го заслужава. — След това Броуди понижи патетичния си тон, лукаво им се захили и добави: — Един дребен въпрос на семейна политика, за който рано или късно положително ще чуете. — Той тъкмо се канеше да ги посвети по-подробно в своите намерения, когато единият от писарите, може би доловил предварително насоката на предстоящите откровения, побърза да отвлече вниманието му с възклицанието:
— А как върви ученето на Неси, господин Броуди?
Броуди запримига срещу младежа и след миг отговори:
— Чудесно! Нали знаете, върви чудесно. Недейте задава глупави въпроси, момко! Стипендията „Лата“ й е вече в джоба. — Той се хвана за новата тема, предложена на помътения му ум, и продължи: — Тя е голяма утеха за мене, това момиче. Само като я видя как току сложи прът в колелата на оня малкия Грирсън, изпитвам грамадно удоволствие. Тя все излиза по-добра от него, знаете ли, и всеки път, като излезе отгоре, все едно, че забива нож на тоя гаден мазник — баща му. Да! Сякаш нож му забива! — Броуди се изкиска само като си помисли за това и надигнал шишето още по-високо, допиваше последните остатъци от съдържанието му; изведнъж той се задави при опита си да пие и да се смее едновременно и избухна в продължителен пристъп на дрезгава кашлица. — Че потупайте ме по гърба, да ви вземат дяволите! — изхриптя той с изкривено лице и насълзени очи, наведе се напред и се заклати като болен изтощен слон. — По-силно! По-силно! — закрещя Броуди, когато единият от писарите скочи от мястото си и го заудря по превития гръб.
— Лоша кашлица — рече младежът, когато припадъкът най-сетне отмина! — Ето какво става, като седите с влажни дрехи.
— Ами! Това съвсем не беше кашлица… не — отговори Броуди и си избърса лицето с ръкава. — Никога още не съм носил палто и никога няма да нося. Изгубих си някъде чадъра, но няма значение, от дъжда като че ли винаги ми е ставало хубаво. Аз съм як като клайдсдейлски жребец! — И той изправи мършавата си снага, за да им докаже, че е здрав мъжага.
— Неси не се е метнала на вас, господин Броуди — забеляза пак писарят. — Тя няма чак толкова здрав вид.
Броуди свирепо го изгледа и гневно закрещя:
— Тя е здрава като канара. Да не сте и вие от ония глупаци, дето все изкарват хората болни. Казвам ви, че нищо й няма. Беше малко неразположена миналия месец, но то е дребна работа. Заведох я при Лори и той каза, че глави като нейната били една на хиляда… да, аз пък бих казал — една на милион! — Той тържествуващо ги огледа, посегна към шишето, за да изрази ликуването си, но забеляза, че е празно, грабна го и с безпогрешна точност го запрати в кошчето за боклук в ъгъла, откъдето по-късно то бе извлечено и захвърлено в Ливън благодарение на великодушието на един от многострадалните му колеги. — Видяхте ли какво значи мерене! — весело възкликна Броуди. — Аз имам вярно око! Аз мога, без да ми мигне окото, да улуча тичаш заек от петдесет крачки! Заек. Дявол да го вземе! Да бях там, където ми е мястото, щях да си ходя на лов и яребиците и фазаните щяха да падат като зърна на градушка. — Той тъкмо се канеше отново да заговори за благородното си потекло, когато погледът му спря на часовника. — Боже! Я гледай ти. То било, кажи-речи, пет часът. В моята компания времето минава незабелязано. — Той шеговито намигна, закиска се и пак подхвана: — Времето лети, когато човек работи здравата, както би казал тоя надут тип Блер. Но май че трябва да ви оставя, мили мои. Вие сте добри момчета и аз много ви обичам, обаче сега трябва да свърша една по-важна работа. — Той потърка ръце в блажено предчувствие и добави със закачлив поглед: — Ако моят любимец дойде преди пет, кажете му само, че сметките му са наред и кажете, че съм отишъл да му купя дрънкалка. — Той тежко се надигна от стола, сложи си шапката, на два пъти оправи прашната й периферия, докато я нагласи под желания ъгъл, взе тежкия бастун и вече със съвсем пиянска важност застана на вратата със своята поклащаща се фигура. — Момчета! — извика той, размахал бастуна, за да подчертае думите си. — Само да знаехте къде отивам, очите щяха да ви изскочат от завист. Но вие не можете да отидете там. Не! Не! В този град има само един човек, който може да отиде на това чудесно място. — Той ги огледа внушително, додаде с дълбоко драматично чувство: — И този човек съм аз! — хвърли последен поглед на техните сдържани, но объркани лица и бавно излезе.
Щастливата звезда не му изневери, защото, докато се клатеше шумно из коридорите и се блъскаше ту тук, ту там със залитащите си крачки, Броуди не срещна никого; в пет без пет той изскочи от главната врата на открито и се запъти към дома.
Дъждът беше спрял, въздухът лъхаше свеж и прохладен в тъмнината, където току-що запалените лампи блещукаха по мокрите улици като безкраен низ топазови луни по повърхността на черна, застояла вода. Правилното редуване на тези отражения, всяко от които като че плуваше предателски към него, както вървеше, ужасно много забавляваше Броуди; той се захили и си каза, че непременно ще разправи на Нанси за преживелиците си с това чудновато, обърнато надолу с главата небесно явление. Нанси! Броуди се изкиска на глас, като си помисли за всичко, което имаха да си кажат тази вечер, като се започне от съчиняването на едно истински хапливо писмо до оная в Лондон и свърши с чудесното предложение, което бе решил да направи на самата Нанси. Разбира се, тя ще се поразстрои, като го види да се връща — той го призна това великодушно на тъмнината — пийнал малко повече от обикновено, но неочакваното, възхитително предложение за женитба щеше да разпръсне целия й гняв. Броуди знаеше, че тя, тази драка, винаги бе искала да осигури положението си, бе искала да има положение, каквото би могъл да й създаде фин мъж като него, и сега я чуваше да възкликва поразена: „Сериозно ли го казваш, Броуди! Божичко! Че ти направо ме смая! Да се омъжа за теб? Ти знаеш, че няма да изпусна този случай, както петел ечемично зърно. Ела да те стисна здраво в прегръдките си!“ Да, тя ще бъде по-мила към него от всеки друг път след такава върховна жертва от негова страна; очите му заблестяха при мисълта за проявите на особеното й благоволение, с което щеше да го възнагради. Той вървеше напред, сгряван от съзнанието, че всяка залитаща крачка го довежда по-близо до Нанси, и не можеше да намери достатъчно силно сравнение, с което достойно да опише нейния чар, нейното обаяние над него.
— Тя е… чудесна! — несвързано мърмореше той. — Тялото й е бяло и стегнато като бялото месо на охранено пиле. Бих могъл просто да я изям. — Тези мисли го завладяваха все повече, спомагаха за изострянето на желанието му, разгаряха възбудата му; с последен бърз устрем той изкачи стъпалата на къщата, нетърпеливо затърси ключалката с ключа, отвори вратата и се втурна в мрака на хола.
— Нанси! — високо извика Броуди. — Нанси! Аз се върнах при теб! — Той постоя за миг в тъмнината, чакайки тя да се откликне, но понеже Нанси не отговори, глупаво се усмихна на мисълта, че тя може би се крие, че чака той да отиде при нея, извади кутия кибрит от джоба, запали газа в хола, тръшна бастуна на стойката, закачи шапката и нетърпеливо отиде в кухнята. Там също беше тъмно.
— Нанси! — изкрещя Броуди изумен и в тона му прозвуча и раздразнение. — Какви шеги си правиш с мене? Не искам да играя на сляпа баба. Не ги искам тия твои прищевки, момиче! Искам тебе. Излез, където и да си се скрила. — Отговор пак не се чу; Броуди отиде пипнешком до газовата горелка над камината, запали газа, обърна се да огледа стаята и за своя изненада видя, че масата не е сложена, че нищо не е приготвено за чай. За миг той остана съвсем неподвижен, втренчил смаян поглед в голата маса, ядно стиснал устни, докато изведнъж сякаш го озари някакво просветление и той бавно промърмори с прояснило се лице:
— Трябва да е отишла на гарата с леля си. Виж какво си позволява! Тя е единственият човек, който би посмял да го направи. Изпраща ме да обядвам навън, а след това ме кара да чакам за чай.
Това му се видя толкова забавно, че първо целият се разтърси от лек смях, а след това избухна в гръмогласен кикот, като си мислеше почти с гордост за нейната дързост. Дявол да го вземе, тя наистина му беше прилика! И все пак, когато веселието му се поуталожи и не знаеше за какво да се залови, реши, че не му остава нищо друго, освен да дочака удоволствието да я види пак; застанал с гръб към камината, от нямане какво да прави той се зае да разглежда стаята. За него дори самият въздух бе изпълнен с присъствието на Нанси; виждаше я да се плъзга леко насам-натам, да седи нехайно в неговото кресло, да се усмихва, да говори, дори да му се присмива. Да! Ето и тази игла за шапка, забита в бюфета, беше белег на присъщото само на нея дръзко, безсрамно, неподражаемо безразличие. Но на бюфета лежеше и нещо друго забодено с иглата, някакво писмо — онова самонадеяно послание, което бе получил на закуска от дъщеря си. Броуди пристъпи напред и с презрение го взе в ръка. Изражението му изведнъж се промени, като забеляза, че това не беше същият плик, а друг, надписан с неговото име с полегатия канцеларски почерк на сина му, с калиграфско изкуство, което толкова приличаше на прилизаното благоприличие на самия Мат, че винаги го дразнеше. Още едно писмо! И то от Матю! Нима този хитър, подъл страхопъзльо толкова се боеше от него сега, че трябваше да се обяснява с баща си писмено, вместо да говори с него лице с лице, като мъж? Изпълнен с дълбоко презрение, Броуди гледаше хубавия надпис на плика, обаче чувството му се промени, когато, навел глава настрана, ни в клин, ни в ръкав си помисли колко красиво изглежда собственото му име — почти като напечатано, — изписано с тези четливи букви. Господин Джеймс Броуди! Той можеше да се гордее с него, с това име! Леко усмихнат, обзет от безгранично и високомерно чувство за собствената важност, което възстанови неговото благоразположение, подтикнат от преливащото си самодоволство, Броуди небрежно разкъса плика и извади отвътре един-единствен лист.

„Скъпи татко — зачете той, — ти сметна, че е много под твоето достойнство да ме разпитваш за новата ми служба, иначе щеше да научиш, че длъжността ми е за женен човек. Не чакай Нанси да се върне. Тя тръгва с мене, за да се погрижи да не падна от коня! Твой любещ и покорен син
Мат“

Слисан до немай-къде, Броуди препрочете два пъти тези няколко думи, откъсна нищо невиждащия си поглед от писмото и неуверено промърмори:
— Какво ли иска да каже? Какво общо има Нанси с коня на този глупак? „Твой любещ син“… той трябва да е полудял!
После изведнъж му притъмня пред очите и му се стори, че и самият той полудява, защото значението на бележката проникна в затъпелия му, помътен мозък, след като забеляза на гърба на листа надраскани с детинския, неграмотен почерк на Нанси следните думи:

„Мат и аз заминаваме, за да се оженим и да си поживеем както трябва. Ти прекалено много обичаше своята бутилка, за да се ожениш за мен, затова можеш да си легнеш довечера с нея. Дърт глупак такъв!“

Страшен вик се изтръгна от устните на Броуди. Най-после той разбра, че Нанси го е напуснала. Писмото изчезна от погледа му, стаята се завъртя и се изгуби, той остана сам всред необятната безпределност на мрака. Изпълнените му с болка очи тъпо гледаха от разкривеното му лице, изпод челото, прорязано сега от бръчките на пълното съзнание за понесената загуба. Мат, собственият му син, беше му отнел Нанси! Съкрушен от отчаяние, Броуди мислеше, че щеше да бъде много по-добре, ако го беше улучил пистолетният куршум в онази къща на „Канала“, че ударът, който му нанесе неговият син сега, беше много по-страшен, много по-мъчителен от смъртта! Малодушният му и презиран син бе възтържествувал над него. В ума му проблесна като светкавица цялата измама, с която бяха го оплели през изтеклата седмица — безразличието на Нанси, а след това престорената й и все пак сдържана обич, заключената й врата, измислената сродница в Овъртън, пълното изчезване на Матю от къщата; сега той разбра всичко, припомни си и сцената, когато ги изненада в кухнята, когато Нанси счупи чашата тъкмо когато разпитваше сина си за новата му длъжност. Боже, какъв глупак е бил! „Дърт глупак!“ — така го нарече тя, а как ли се бе присмивала тя над него, как ли му се подиграваха двамата сега! Той не знаеше нищо, нито как са заминали, нито къде са отишли. Беше безсилен и знаеше само, че те са заедно — не можеше да направи нищо друго, освен да стои да мисли за непоносимата им близост, която го караше да се гърчи и терзае.
Броуди бе изтръгнат от мрачната си забрава като внезапно дошъл на себе си изпаднал в безсъзнание човек от гласа на Неси, която влезе в кухнята, уплашено се втренчи в баща си и плахо промълви:
— Да ти сваря ли чай, татко? Аз нито съм пила чай, нито съм обядвала.
Той вдигна измъченото си лице, отправи й безсмислен поглед и извика с прегракнал глас:
— Махни се! Върви в гостната! Върви да учиш! Върви, където искаш, само ме остави на мира!
Неси избяга от него и Броуди отново бе погълнат от терзаещите го мисли, той бе изпълнен със самосъжаление, понеже си даваше сметка, че сега няма кой да се грижи за него и Неси освен неговата оглупяла и немощна майка. Тя трябваше да се върне — Мери, неговата дъщеря! Той трябваше да й позволи да се върне и да му гледа домакинството, пък било и само заради Неси. Мери трябваше да се върне! Пълното значение на разговора му по този въпрос с Нанси му подействува като нов удар, когато си спомни как беше я предумвал тя да напише писмото с отказа. А тя знаеше през цялото време, че ще го напусне! Бе закъснял с предложението си за женитба; какво ли щеше да прави сега без нея? Остра болка го прониза, когато си представи, че може би в същия този миг тя е в прегръдките на сина му, отваря устни за неговите целувки, радостно подлага твърдата си бяла плът на неговите милувки. Сякаш в напразен опит да заличи измъчващото го видение, той вдигна ръка и я притисна към тръпнещите си очи, устните му болезнено се изкривиха, напрегнато, конвулсивно ридание се изтръгна от тежко вдигащите му се гърди и отекна в тишината на стаята.


V

Влакът, тръгнал в три и двадесет от Глазгоу за Ардфилан и завършил успешно първата половина от пътуването, остави Овъртън зад себе си, премина под ниските, влажни, изпълнени с пушек сводове на тунела Килмахю, изскочи на светлия простор на мартенския следобед с отривисто тържествуващо изсвирване, което остави зад локомотива виеща се лента пара, подобна на дълъг флаг, и започна леко да се спуска по неголемия наклон, с който линията се приближаваше към Ливънфордската гара. Влакът не беше тежко натоварен, много от вагоните бяха празни, а в няколко имаше само по един пътник; сякаш горд с това, че беше успял да изкачи стръмното нагорнище на Пойндфолд и да мине през тъмните опушени пещери на Килмахю, влакът пое нататък с по-бавен и равен ход през рохкавите, възкафяви полета, които линията пресичаше като дълга, стесняваща се в далечината бразда.
Във влака, сама в купето, в един ъгъл с лице към локомотива, със сложено до нея малко куфарче, което представляваше целия й багаж, седеше една девойка. Облечена в простичко сиво костюмче от здрав, евтин вълнен плат, с добре прилягаща, но демодирана кройка, и със сива кадифена шапчица на тъмните си, прибрани в стегнат кок коси, на която имаше само тясна розова панделка, събрана от едната страна в скромна фльонга, тя седеше изправено, но спокойно, устремила поглед през прозореца, и жадно, сякаш с тъга, се вглеждаше във всяка подробност на променливата гледка. Лицето й бе слабо, носът — прав и фин с нежни ноздри, устните — изразителни и подвижни, хубостта на високото й, гладко бяло чело бе подчертана от привлекателните й черни очи; от цялото й лице лъхаше печална прелест — чиста и ясна тъга, сякаш някаква тежка, скръбна преживелица бе сложила на всяка негова черта едва доловим и все пак неизличим отпечатък на страдание. Тази слаба, безрадостна сянка, която леко омрачаваше и дори подсилваше красотата на лицето й, правеше девойката да изглежда по-възрастна от своите двадесет и две години, придаваше й вид на неотразимо обаяние, на неподправена искреност, която изпъкваше още повече благодарение на строгата простота на облеклото. Както лицето, така и ръцете й, макар и по друг начин, веднага привличаха вниманието: без ръкавици (те лежаха на коляното й), тези ръце, обърнати нагоре с дланите, леко и неподвижно почиваха на скута й. Лицето на девойката беше лице на мадона, но ръцете й, твърде червени, захабени и малко подпухнали, бяха ръце на слугиня; и ако страданието бе одухотворило лицето с по-възвишена красота, ръцете красноречиво говореха за непосилния труд, който ги бе докарал до тази затрогваща грозота, така силно контрастираща с лицето.
Впила поглед в прозореца, девойката бе тиха и неподвижна както собствените й загрубели от работа ръце, но въпреки това на изразителните й черти трептеше лека възбуда, издаваща вътрешния смут на нейното буйно биещо сърце. Ето, мислеше си тя, това е стопанството на Мейнс с кафявите, разорани ниви и плискащите се край тях, гонени от вятъра пенести вълни на Устието! Ето хармана, като квадратно жълто петно на фона на събраните накуп ниски белосани къщурки; ето и посивялата от бури кула на Линтънския фар и непроменените като нея синкави масивни очертания на самата скала; ето на небето се открояваше дългата тънка плетеница на корабостроителницата „Лата“, а ето че пред погледа й изпъкваше островърхата кула на общината. Трогната от вълнуващата я гледка на всички тези толкова добре познати места, девойката си мислеше как нищо не беше се променило, как всичко това бе трайно, сигурно и здраво. Тя. Мери Броуди, се бе променила и сега с тъга копнееше да е такава, каквато е била, когато живееше по тези места, преди нажеженото желязо на случайността да бе сложило своето клеймо на челото й. Унесена в тези размишления, с внезапна остра болка, сякаш в душата й се отвори стара рана, тя забеляза ливънфордската селска болница, където два месена бе лежала, борейки се със смъртта, където бе умряло нейното дете; при този неочакван, мъчителен спомен ведрото й лице се помрачи и макар че тя не заплака — сълзите й бяха отдавна изплакани, — устните й болезнено трепнаха. Мери видя прозореца, през който с втренчен поглед бе непрекъснато гледала небето, покритата с чакъл алея, заградена от лаврови храсти, по която бе направила първите несигурни стъпки след оздравяването си, портичката, на която беше се облегнала тогава, разтреперана и изтощена, изразходвала малкото си останали сили. Поиска й се влакът да спре, за да може да задържи за по-дълго спомените, но той бързо я отнасяше от тъжната картина на миналото и след като направи последния завой, откъслечно и мимолетно й показа Чърч Стрийт с редицата дюкяни, градската библиотека, площада; изведнъж се озова на самата гара.
Колко малък й се видя сега перонът с миниатюрните чакални и невзрачната дървена будка на билетната каса; а когато някога беше стояла на същата тази гара, за да вземе влака за Дарок, развълнувана от опасното си начинание, бе треперала пред огромните й размери; но Мери се разтрепера и сега, когато си даде сметка, че трябва да напусне усамотението на купето и да се покаже пред хорските погледи. Тя твърдо стана, взе куфарчето си и въпреки че по бузите й изби лека руменина, решително стисна меките си устни и смело слезе на перона. Беше пак в Ливънфорд, след четири години!
Тя даде куфарчето си на приближилия се носач, разпореди се да й бъде донесено при следващата обиколка на гаровата разносна кола, предаде билета си на контрольора, слезе по ниската стълба на улицата и с разтуптяно сърце се запъти към дома. Ако спомените не бяха й давали покой във влака, то сега те я връхлетяха с непреодолима сила: струваше й се, че всяка крачка напред изправяше пред нея някакво ново възпоминание и измъчваше и без това късащото й се сърце. Ето Мерата, заградена в далечината от Ливън; ето училището, в което бе ходила като дете; а когато минаваше край сводовете на градската библиотека, пазени от същата двойна врата, тя се сети, че именно тука, на същото това място, бе видяла за първи път Денис. Мисълта за Денис не предизвика у нея нито болка, нито огорчение, а само тъжно съжаление, сякаш не се чувствуваше вече негова възлюблена, нито пък жертва на неговата любов, а само безпомощна играчка на непреклонната съдба.
Когато вървеше по Рейлуей Роуд, тя забеляза да идва насреща й жена, която бе познавала в дните преди своето изгонване, и се приготви да бъде оскърбена от остър, презрителен поглед; но нямаше нито поглед, нито остро оскърбление, защото жената се доближи и я отмина със спокойно изражение, без да покаже с нещо, че я е познала. „Колко много трябва да съм се променила“ — тъжно си помисли Мери, когато сви в Уелхол Роуд, а когато стигна до къщата на доктор Ренуик, кой знае защо, си помисли дали и той би намерил, че много се е променила, ако й се случеше някой път да го срещне. Той беше се показал толкова добър към нея, че дори когато минаваше край неговата къща, изпита странно вълнение. Мери не помисляше, че Ренуик бе й спасил живота, сякаш това нямаше особено значение, но живо си спомняше писмата, които й бе писал — първото, когато бе заминала за Лондон, второто, за да й съобщи за болестта на майка й, а след това за нейната смърт; всичките тези писма бяха изпълнени с мило и недвусмислено съчувствие. Може би никога нямаше да се върне у дома, ако не бяха тези писма — ако не бе получила второто, нямаше да се обади на майка си и Неси никога нямаше да узнае адреса, за да й изпрати своята отчаяна молба. Бедничката, наплашена Неси! Сега в главата на Мери нахлуха мисли за сестричето й и за баща й, а когато се приближи до къщата, оживя споменът за онази нощ, когато я бе напуснала, незаличимо запечатан в гънките на ума й, и тя не можа да сдържи вълнението си; тихото, отдавна наложено спокойствие на външния й вид най-после се стопи от прилива на гореща кръв, подгонена от необичайните трепети на разтуптялото й се сърце.
Тя усети, че пак трепери в очакване на срещата с баща си; чувствуваше, че леко изтръпва, докато по своя воля се приближава към потискащата атмосфера на жилището, в което някога бе държана като пленница.
Когато най-сетне стигна пред родната си къща, Мери бе дълбоко поразена от външния й вид и се запита в обзелото я смайване дали я гледа с други очи, но след миг, когато се взря по-внимателно, забеляза отделните дребни промени, които я правеха да изглежда и занемарена, и жалка. Прозорците бяха немити, пердетата по тях — мръсни и опърпани, щорите — разкривени: едно от прозорчетата в куличката бе отворено и без капаци, а другото — с плътно затворени капаци, като замижало око, тъй че лицето на кулата й намигаше облещено, с неподвижна насмешка. Чистият сив камък на фасадата бе изцапан от дълга, крива, ръждива рязка, изписана от водата, която се стичаше от счупен капчук и минаваше по лицето на къщата като позорно петно; капчукът висеше във въздуха, една плоча стърчеше накриво, като пияна, откроявайки се от правата линия на стрехата, а дворът пред къщата беше празен, запустял и обрасъл с бурени.
Изненадана от тези незначителни, но многозначещи промени, които така преобразяваха вида на къщата, и движена от внезапния страх пред онова, което можеше да открие вътре, Мери изтича по стъпалата и позвъня. Тревогата й нарасна, понеже трябваше дълго да стои и да чака, но най-после вратата бавно се отвори и тя видя в полумрака слабата, неоформила се още фигура на Неси. Двете сестри се изгледаха, извикаха едновременно „Неси!“, „Мери!“ и със слял се в едно вик се хвърлиха в прегръдките една на друга.
— Мери! Ах, Мери! — несвързано плачеше Неси, способна в изблика на чувствата си само да повтаря името й и да се притиска до сестра си в пълна забрава. — Моята мила, скъпа Мери!
— Неси! Скъпа Неси! — пошепна Мери, също обзета от изблик на чувства. — Толкова съм щастлива да те видя пак! Често съм мечтала за това, докато не бях тука.
— Ти никога няма да ме напуснеш вече, нали, Мери? — хлипаше Неси. — Толкова много исках да си при мене! Притисни ме здраво и не ме пускай вече.
— Никога няма да те напусна, миличка! Аз се връщам само за да бъда с теб!
— Зная! Зная! — ридаеше Неси. — Много си добра, за да го направиш, но — ох! — колко много ми липсваше, откакто умря Мама! Аз нямах никого! Беше ме страх!
— Не плачи, скъпа — шепнеше Мери, притискаше главата на сестричката до гърдите си и нежно я галеше по челото. — Сега всичко е наред. Няма от какво да се боиш вече.
— Ти не знаеш какво съм преживяла — безутешно извика Неси. — Ти не знаеш каква радост е за мене, че си се върнала; цяло чудо е, че съм още жива.
— Стига, миличка! Стига! Не искам така да се разстройваш и после да те боли главичката.
— Не главата, а сърцето ме болеше — каза по-малката сестра и вдигна зачервените си, възпалени очи. — Аз не те обичах достатъчно много, когато ти беше тука, Мери, но затова сега ще те обичам много повече! Всичко така се е променило. Имам такава нужда от тебе, че ще направя всичко, което поискаш, само за да останеш при мен.
— Ще остана, миличка — успокои я Мери. — Избърши си сега очите и тогава ще ми разправиш всичко. Ето ги моята кърпичка!
— Даваш ми я също както едно време — изхлипа Неси, отпусна ръката на сестра си, взе протегнатата кърпичка и я притисна към мокрото си лице. — Аз винаги губех моите. — После, когато риданията й стихнаха и погледна сестра си малко по-отдалеч, изведнъж Неси възкликна: — Колко хубава си станала, Мери! В лицето ти има нещо такова, че просто не ми се иска да откъсна очите си от теб!
— То е все същото лице, Неси.
— Не! Винаги си била хубава, но сега като че някаква светлина грее от лицето ти!
— Хайде, стига говори за мене — нежно отвърна Мери. — Аз мисля за тебе, миличка. Ще трябва да се погрижим тези мършави ръчички да понапълнеят. Личи си, че не е имало кой да те гледа.
— Вярно, нямаше — жално отвърна Неси и изгледа хилавото си тяло. — Не мога да ям каквото и да е. Напоследък се хранехме толкова лошо! Всичко беше заради тази… тази… — Тя бе готова отново да се разплаче.
— Тихо, мъничкото ми, тихо… не плачи пак — пошепна Мери. — Ще ми разкажеш друг път.
— Не мога да чакам друг път — истерично извика Неси и занарежда припряно: — От писмото ми нищо не си разбрала. Тука при нас имаше една ужасна жена и тя избяга с Мат в Америка. Татко малко остана да полудее и сега само пие от сутрин до вечер. Мери, той ме кара да уча толкова много, че просто нямам вече сили! Не го оставяй да прави това, Мери… Нали няма да го оставиш? Ти ще ме спасиш, нали, Мери? — И тя умолително протегна ръце към сестра си.
Мери стоеше като онемяла; потокът от думи, изтръгнал се от Неси, я порази. Най-после тя каза бавно:
— Нима татко се е променил, Неси? Не е ли вече добър към тебе?
— Дали се е променил! — изхленчи Неси. — Толкова се е променил, че няма да го познаеш! Понякога ме е страх да го погледна. Когато не е пил уиски, прилича на човек, който ходи насън. Няма да ми повярваш колко се е променило всичко… — продължаваше тя все по-високо и грабнала сестра си за ръката, я задърпа към кухнята — няма да повярваш, ако не видиш сама. Погледни тука! Ела и виж на какво прилича стаята — със стремително движение Неси широко отвори вратата, сякаш за да покаже нагледно колко са се променили условията на нейния живот.
Мери безмълвно огледа разхвърляната стая, после се обърна към Неси и учудено я попита:
— Нима татко търпи всичко това?
— Дали го търпи! — извика сестра й. — Дори не го забелязва, а сам той изглежда още по-лошо от тази стая, дрехите висят на него като торба, а очите му са хлътнали съвсем навътре. Щом посегна да поприбера, крещи като луд и все ми вика да си гледам ученето; как ли не ме заплашва, просто ми се струва, че ще се побъркам.
— Толкова ли е лошо? — промълви Мери, като че говореше на себе си.
— Още по-лошо — извика Неси плачливо, с отправени към сестра си широко отворени очи. — Баба прави всичко, каквото може, но тя е почти безпомощна сега. Никой не може да се справи с татко. Най-хубаво е двете с теб бързо да отидем някъде, преди да ни се случи нещо лошо. — Тя сякаш умоляваше сестра си с целия си вид веднага да избяга с нея от развалините на семейното им огнище. Но Мери поклати глава и с твърд глас весело рече:
— Не можем да избягаме, миличка. Двете заедно ще направим всичко, каквото можем. Скоро къщата ще ти се види променена. — Тя отиде при прозореца, отвори го и остави поривът на хладния, остър вятър да нахлуе в стаята. — Ето на, нека ветрецът влезе вътре за малко, докато ние се поразходим в задния двор, а после аз ще дойда и ще оправя всичко. — Тя свали шапката и дрешката си, сложи ги на кушетката, обърна се отново към Неси, прегърна я през кръста и я изведе през задната врата на чист въздух.
— Ах, Мери! — възторжено извика Неси и се притисна по-близко до сестра си, когато двете бавно се разхождаха. — Чудесно е, че си пак тука! Ти си толкова силна! Аз ужасно много вярвам в тебе. Положително сега всичко ще тръгне както трябва. — После добави без всякаква връзка: — Как си живяла? Какво си правила цялото това време?
Мери протегна за миг свободната си ръка.
— Работих ето с това — непринудено каза тя, — а никой още не е умрял от тежка работа и както виждаш, аз съм жива и здрава.
По-младото момиче с изумление погледна загрубялага мазолеста длан, на която личеше дълбок бял белег; то вдигна очи към сестра си и учудено попита:
— От какво имаш този голям белег? Порязала ли си се?
Мимолетно изражение на мъка премина по лицето на Мери, когато отговори:
— Ти отгатна, Неси, но това е минало. Казах ти вече да не се занимаваш с глупавата си сестра. Сега трябва да помислим за мъничкото ми сестриче.
Неси щастливо се засмя, но изведнъж с удивление се сепна.
— Нима това е истина! — възкликна тя слисана. — Аз се засмях, а това не съм правила от месеци насам. Божичко! Щях да бъда направо щастлива, ако не ме измъчваше мисълта, че трябва толкова да уча за този изпит за проклетата стипендия. — Тя силно потрепери. — Това е най-лошото от всичко.
— Няма ли да го издържиш? — загрижено попита Мери.
— Разбира се, ще го издържа! — възкликна Неси и тръсна глава. — Искам да го издържа само за да им покажа на всичките… Просто е срамота как се държат някои от тях с мене в училището. Но татко… Все ми опява и не ме оставя да дишам спокойно. Колко бих искала да ме остави на мира. — Тя поклати глава и добави с тон на възрастна, сякаш това беше гласът на майка й: — Главата ми се пръска, като беснее срещу мен понякога. Направил ме е на сянка.
Мери изгледа със състрадание крехката снага и слабото, преждевременно състарено лице на сестра си, стисна ободряващо хилавата й ръчица и каза:
— Скоро ще те оправя, моето момиче. Аз зная точно какво да правя и имам в запас няколко фокуса, които може да те изненадат.
Неси се обърна и с любимата скоропоговорка от тяхното детство запита с престорена наивност:
— От тия фокус-мокус-препаратус ли, Мери?
Сестрите се спогледаха, изминалите години сякаш се стопиха, те взаимно се усмихнаха една на друга в очите, високо се изсмяха в един глас и този звук странно проехтя в изоставената градина зад къщата.
— О, Мери! — въздъхна с възхищение Неси. — Всичко е по-хубаво, отколкото очаквах! Бих могла все да те прегръщам и да те прегръщам? Ти си чудесна! Хубавата ми голяма сестра се е върнала! Видя ли колко бях смела да ти пиша и да те помоля да се върнеш? Ако той беше узнал, щеше да ми откъсне главата. Но ти няма да ме издадеш, нали?
— Разбира се, не — нежно я увери Мери, — няма да му кажа нито дума.
— Той скоро ще си дойде — проточи Неси и лицето й отново се изопна при мисълта за наближаващото завръщане на баща й. — Вярвам, че знаеш за… за това, че е на работа в корабостроителницата.
Лека руменина заля бузите на Мери, когато отговори:
— Да, чух, веднага след смъртта на Мама.
— Какво падение! — рече Неси с тон на голям човек. — Добре, че бедната Мама не го доживя. Ако не всичко друго, това щеше да я довърши. — Тя замълча, въздъхна и добави като скръбно утешение: — Бих искала тези дни да отидем и да занесем малко цветя на гроба й. Там няма съвсем нищо, дори венец от изкуствени цветя!
Сестрите потънаха в мълчание, всяка заета със своите мисли, после Мери се опомни и рече:
— Трябва да вляза и да се заловя за едно-друго. Искам да приготвя всичко. Ти постой тука на въздух, мисля, няма да ти повреди. Почакай и ще видиш колко хубаво ще наредя всичко за тебе!
Неси изгледа сестра си със съмнение.
— Нали няма да избягаш и да ме оставиш? — попита тя, сякаш се страхуваше да изпусне Мери от очи. — Ще дойда с тебе и ще ти помагам.
— Глупости! Аз съм свикнала с тази работа — отговори Мери. — Твоята задача е да останеш тука и да получиш апетит за чая.
Неси пусна ръката на сестра си и когато я видя да влиза през задната врата, високо я предупреди:
— Да знаеш, че ще те гледам през прозореца да не избягаш.
Влязла вътре, Мери се залови да възстанови чистотата и поне донякъде реда в кухнята; тя си сложи престилка, която намери в килера, и пристъпи към работата със сигурност, придобита чрез опит: бързо излъска и почерни решетката пред камината, запали огъня и помете пред огнището, изми пода, избърса праха по мебелите и успя до известна степен да изтърка мръсотията от прозорците. После затършува да намери най-чистата покривка за маса, постла я и пристъпи към приготовленията за толкова апетитна вечеря, колкото можеха да й позволят оскъдните продукти в килера. Застанала край печката, поруменяла и малко задъхана от бързане, Мери като че ли беше хвърлила от гърба си изтеклите години, сякаш не бе преживяла понесените горчиви страдания и беше пак същото младо момиче, заето с приготвянето на вечерята за семейството. Докато стоеше така, тя чу бавни влачещи се стъпки в хола, след това изскърцването на отварящата се кухненска врата и когато се обърна, видя в стаята с накуцване да влиза прегърбената, грохнала фигура на старата баба Броуди и неуверено, несигурно да се движи като някой призрак сред развалините на отминалото си величие. Мери заряза печката, запъти се към нея и извика:
— Бабо!
Старината бавно вдигна глава, показа жълтото си изрязано от бръчки лице с хлътнали бузи и свити устни, загледа я без да вярва на очите си, сякаш и тя виждаше някакво привидение, и най-сетне промълви:
— Мери! Нима това е Мери! — После поклати глава, като че отхвърли онова, което виждаше със старите си очи, като немислимо, отмести поглед от Мери и с неуверени крачки продължи към килера, шепнейки си:
— Трябва да му приготвя нещо за чай. Трябва да сложа чай за Джеймс.
— Аз сложих чай, бабо — възкликна Мери; — няма защо да се тревожиш за него. Ела и седни на стола.
Тя хвана за ръка и поведе залитащата, но несъпротивляваща се старица към старото й място край огъня, където тя се отпусна с празен и разсеян поглед. Обаче когато Мери започна да ходи от килера в кухнята и обратно и масата постепенно започна да добива вид, какъвто не бе имала от много месеци насам, очите на старата жена се проясниха, тя вдигна поглед от една чиния с горещи палачинки — истински, от които се вдигаше пара — към лицето на Мери, прекара треперещата си, прозрачна и изпъстрена от сини вени ръка по челото и измърмори:
— Знае ли той, че си се върнала?
— Да, бабо. Писах му и му съобщих, че ще дойда — отговори Мери.
— Дали ще ти позволи да останеш? — не спираше старата. — Може да те изхвърли пак. Кога беше това? Не беше ли преди смъртта на Маргарет? Не мога да мисля. Много ти прилича, както си се сресала. — След това погледът й угасна, тя като че загуби всякакъв интерес и безутешно промърмори, обърнала очи към огъня: — Не мога вече така хубаво да ям без моите зъби!
— Не искаш ли гореща палачинка с масло? — запита Мери с предразполагащ тон.
— Как да не искам! — не се забави отговорът. — Къде е?
Мери даде на бабата палачинката, видя как тя жадно я сграбчи и как започна лакомо да я унищожава, приведена над огъня. Съзерцанието й бе прекъснато внезапно от шепот на самото й ухо:
— Мери, миличка, моля ти се, дай и на мен една!
Неси беше влязла вътре и сега протягаше молеща длан и чакаше да сложат там във вид на топло утешение току-що опържена палачинка.
— Ще получиш не една, ами две — извика развеселена Мери. — Да! Колкото поискаш. Аз съм направила много.
— Много са хубави — с удоволствие възкликна Неси. — Просто са чудесни! И ти ги направи толкова бързо, пък и кухнята стана съвсем друга, честна дума! Сега е пак като едно време! Те са леки като перце! Също както ги правеше Мама, също така вкусни, да, по-вкусни, отколкото бяха тогава. Ау… ау… чудесни са!
Заслушана в това бърборене на Неси и загледана в бързите й, нервни движения, докато ядеше, Мери започна да разглежда сестра си по-внимателно, отколкото досега, и постепенно я обзе чувство на смътна, но дълбока тревога. Несериозното и непрекъснато брътвене на сестра й, поривистите и малко несдържани движения, които забеляза сега при по-съсредоточено наблюдение, като че ли издаваха състояние на подсъзнателно нервно напрежение, което я обезпокои, а когато се вгледа в слабичките очертания на порасналото й тяло и обърна внимание на леко хлътналите й бузи и слепи очи, Мери неволно попита:
— Неси, миличка, сигурна ли си, че си добре?
Неси натъпка последните остатъци от палачинката в устата, преди изразително да отговори:
— Сега ми е все по-добре и по-добре… особено след като си хапнах това. Палачинките на Мери са добри, но самата Мери е още по-добра! — Тя подъвка за миг и сериозно добави: — Един-два пъти ми беше много зле, но сега съвсем нищичко ми няма.
Това внезапно хрумване, разбира се, беше глупост, помисли си Мери, но въпреки това реши да направи всичко в кръга на възможностите си, за да извоюва за Неси поне малка почивка от ученето, което, както й се струваше, изтощаваше недостатъчните сили на нейния недоразвил се още организъм. Донякъде от любов към сестричето, но главно поради събудения от хилавостта на Неси силен майчински инстинкт, горещо съчувствие завладя Мери, тя покровителствено прегърна слабите й рамена, притисна я близо до себе си и благо пошепна:
— Ще направя всичко, каквото мога. Ще видиш. Няма такова нещо, което не бих направила, за да те видя здрава и щастлива.
Докато сестрите стояха така прегърнати, старицата вдигна глава от огъня и когато ги видя, мигновено дълбоко прозрение сякаш проблесна в замъгления й старчески ум, защото тя рязко забеляза:
— Внимавайте да не ви види така. Не се прегръщайте пред него и не му показвайте, че толкова се обичате. Не! Не! Той няма да търпи никой да му се бърка с Неси. Остави я на мира, остави я на мира. — Резките нотки в гласа й се притъпиха при последните думи, погледът й пак се помъти, тя се обърна с проточена, неприкрита прозявка и замърмори: — Искам си чая. Не е ли още време? Не е ли време Джеймс да се прибере?
Мери погледна въпросително сестра си, тъмна сянка отново легна на челото на Неси и тя мрачно промълви:
— Можеш да запариш чая. Ей сега ще си дойде. Тогава сама ще видиш: щом си допия чашата, това ще бъде сигнал да ме изпъди в гостната. До гуша ми е дошло!
Мери не отговори и мълком отиде в килера да запари чая; сега я обзе внезапен спотаен страх в очакване на предстоящата среща с баща й; чувството й на самопожертвувателна грижа за сестричето й заглъхна за миг и цяла разтреперана, тя се помъчи да си представи как ще бъде посрещната от него. Очите й, устремени с невиждащ поглед към облаците пара, вдигащи се от врящия чайник, запримигаха при спомена как зверски я беше ритал, когато лежеше в хола, как този ритник бе станал донякъде причина за пневмонията, която насмалко не й отне живота, и тя бегло си зададе въпроса дали той някога е съжалявал за тази своя постъпка, дали поне се е сетил за това в течение на четиригодишното й отсъствие. А самата тя? Споменът за този ритник бе живял в нея с месеци, болката от него бе продължила през цялото време, докато бе бълнувала, измъчвана от дългото боледуване, изтезавана от хиляди негови зверски ритници при всяко пронизващо я като удар с нож вдишване и издишване; чувството на оскърбление не бе я напускало дълго след това, когато нощ след нощ бе лежала будна и бе преобръщала в ума си туй посегателство върху нейното тяло — безчовечния ритник на тежката му обувка.
Мери пак се сети за тези обувки с дебели подметки, които толкова често бе лъскала за него, които щеше пак да му лъска в доброволното си робство, а когато си спомни тежките стъпки, които обикновено известяваха неговото влизане, тя трепна, вслуша се и отново чу крачките му в хола, по-бавни, дори мудни, не толкова твърди, почти провлечени, но все пак крачките на баща й. Беше настъпил моментът, който бе предвиждала, който бе си представяла хиляди пъти, от който беше се бояла и към който въпреки това беше се стремила сама; при все че се тресеше с цялото си тяло, тя се обърна и смело, макар и със свито сърце, излезе да го посрещне.
Те се срещнаха лице с лице в кухнята, където влезлият мъж мълком загледа нея, обиколи с мрачен поглед стаята, масата, ярко пламтящия огън и пак спря очи на нея. — Мери разбра, че това беше действително баща й, едва когато той заговори — едва когато старата му злобна усмивка разкриви сбръчканото му лице и той каза:
— А, ти си се върнала, така ли? — Без да каже дума повече, Броуди отиде при своя стол. Съкрушителната промяна в него, която бе тъй голяма, че Мери почти не можа да го познае, я порази толкова дълбоко, че тя нямаше сили да заговори. Нима този стар съсухрен човек с несресана коса, с лекясани, неспретнати дрехи, с мрачно, небръснато лице, с див, нещастен и злобен поглед беше нейният баща? Неси бе права! Не можеше да си представи размерите на тази промяна, докато не я беше видяла, пък и сега едва можеше да повярва на собствените си очи. Като зашеметена Мери пристъпи към масата и започна да налива и да поднася чая, а когато свърши, не седна наред с другите, но остана права да им прислужва, все още обзета от неописуемо изумление пред ужасния вид на баща си. Броуди от своя страна продължаваше да не я забелязва и мълчаливо да се храни; той ядеше небрежно, почти немарливо и явно не обръщаше внимание нито какво яде, нито как яде. Погледът му беше разсеян, помътен, а когато в него проблясваше съзнание за заобикалящата го обстановка, той спираше очи не върху Мери, а винаги върху Неси, сякаш тя представляваше център на някаква дълбоко загнездила се в мозъка му мисъл, в която се съсредоточаваше цялото му съзнателно внимание. Другите също ядяха, без да приказват, и макар че още не й се беше отдал случай да заговори на баща си, да прекъсне това мълчание, продължило цели четири години, Мери тихо излезе от кухнята в килера, откъдето се вслушваше с напрегната тревога. Когато бе решила да се пожертвува заради Неси и да се върне у дома, беше си представяла, че ще трябва да се бори с тирания от по-друг род, гръмогласна, заядлива, дори зверска, но не и с тази странна, нечовешка съсредоточеност, от която, както й се струваше сега, бе завладян баща й. Изглеждаше, че силният му мъжествен характер, както и неговата плът, бяха се стопили и сега бе останала само обезобразена сянка на човек, обладан от нещо — и тя не знаеше от какво, — което го бе покорило и сега държеше в подчинение всяка мисъл, всяко действие на неговото тяло.
Мери бе прекарала в килера само няколко минути в тези размишления, когато до напрегнатия й слух долетя дрезгавият, променен звук на гласа му, който казваше:
— Ти свърши, Неси! Можеш да отидеш в гостната и да започнеш да учиш! — В същия миг Мери събра сили, влезе отново в кухнята и видя Неси да става с печален, потиснат вид, с уплашен поглед и да се приготвя да изпълни неговата заповед; при това подчинение на детето тя усети прилив на смелост и с тих глас се обърна към баща си:
— Татко, не може ли Неси да дойде да се поразходи с мене, преди да седне да учи?
Но човек би рекъл, че Броуди беше глух за думите й и съвсем не забелязваше присъствието й; той поне с нищо не показа, че я е чул и видял, и без да свали погледа си от Неси, повтори, но с по-настойчив тон:
— Върви сега! И да си гледаш работата както трябва. Аз ще дойда да видя как ти върви.
Когато Неси излезе през вратата, Мери захапа устни и силно се изчерви, схванала от мълчаливото презрение, с което баща й бе отнесе към първите й думи, как смята да се държи, спрямо нея. Можеше да остане тука, но за него нямаше да съществува! Тя не пророни нито дума, но когато той се вдигна от масата, а старицата свърши да яде и излезе, Мери се залови да разтребва масата и както влизаше в кухнята и излизаше в килера, забеляза, че Броуди е взел бутилка и чаша от бюфета и се е настанил да си пийне, без да бърза, с вид на установен навик, сякаш се канеше да се налива цялата вечер без прекъсване.
Мери изми и избърса чиниите, изчисти и прибра в килера, после, възнамерявайки да отиде в гостната при Неси, влезе в кухнята и тъкмо се запъти към вратата, когато неочаквано и без да я погледне, Броуди изкрещя от своя ъгъл със свиреп тон на забрана:
— Къде си тръгнала?
Мери спря и с умоляващ поглед отговори:
— Исках само да отида за миг да видя Неси, татко… Не да й говоря… само да я погледам.
— Няма защо да ходиш тогава — отсече той все още загледан в тавана, а не в нея. — Аз ще се грижа за Неси, колкото е необходимо. Ще те моля да стоиш настрана от нея.
— Но, татко — нерешително рече Мери, — аз няма да й преча! Не съм я виждала толкова дълго и ми се иска да бъда по-близо до нея!
— А на мен ми се иска да не си близо до нея — отвърна злобно баща й. — Според мен ти не си подходяща компания за дъщеря ми. Можеш да готвиш и да се грижиш за нея, пък и за мене, но ще стоиш по-далечко от Неси. Не искам да имаш нищо общо нито с Неси, нито с нейните занятия. — Всъщност това точно отговаряше на очакванията й и като се питаше за какво се е върнала, ако не за да помогне на Неси, Мери твърдо загледа баща си със спокойните си очи, сетне събра цялата си смелост и рече:
— Аз отивам при Неси, татко — и тръгна към вратата.
Едва тогава Броуди я погледна и вложил всичката сила на злобата си в тоя поглед, грабна сложената до него бутилка, скочи на крака и бавно запристъпва напред.
— Ако направиш още една крачка към тая врата — изръмжа той, — ще ти пръсна черепа — и сякаш се надяваше, че тя може да не му се подчини, застана пред нея, готов яростно да замахне с бутилката. Мери отстъпи и докато се дърпаше назад, той я наблюдаваше със злобна насмешка и крещеше: — Виж, това е по-умно! Това е по-умно! Виждам, че ще трябва отново да те уча на добро държане. Но да знаеш едно! Не закачай Неси и не мисли, че ти можеш да ме измамиш. Сега вече няма жена на света, която ще успее да ме излъже. Да беше пристъпила още една крачка, щях да ти видя сметката завинаги. — После изведнъж яростното му изражение изчезна, той се върна при креслото си, седна и изпаднал пак в първоначалното си мрачно и замислено безразличие, продължи да пие, явно не за да се развесели, но като че ли подтикван от безполезен, отчаян стремеж да заличи в ума си някаква тайна, незабравима мъка.
Мери седна до масата. Беше я страх да излезе от стаята. Страхът й не беше физически, тя не се боеше за себе си, а заради Неси, и ако не мислеше единствено за сестра си, преди един миг щеше да тръгне направо срещу застрашаващия я замах на оръжието, с което баща й беше я заплашил. Животът нямаше голяма стойност за нея сега, но въпреки това тя си даваше сметка, че ако иска да помогне на Неси в страшната опасност, която я заплашваше в тази къща, трябваше да бъде не само смела, но и умна. Тя разбираше, че нейното присъствие, както и самата цел на това присъствие в къщата, ще предизвикат ожесточена, неспирна борба с баща й за притежаването на Неси, разбираше също, че собствените й сили не са достатъчни, за да се справи с положението, с което се сблъска при завръщането си. Докато седеше и наблюдаваше как Броуди непрекъснато, но напразно се наливаше с уиски, тя реши, без да губи време, да потърси помощ и грижливо обмисли какво трябва да направи на следния ден. Когато ясно и определено подреди в ума си всичко, което трябваше да предприеме, Мери потърси да се занимае с нещо, но не можа да намери нито книга за четене, нито нещо за шиене и се видя принудена да седи без работа в тишината на стаята и да гледа баща си, без нито веднъж да срещне неговия поглед.
Вечерта се влачеше бавно, часовете се точеха; по едно време й се стори, че няма да има край, че баща й никога вече не ще се помръдне, но най-после Броуди се изправи, студено й рече: „Имаш своя стая. Върви си там, но няма защо да влизаш при Неси“ — излезе и отиде в гостната, откъдето до нея долетя гласът му, който питаше и мъмреше за нещо Неси. Мери изгаси светлината и бавно се качи в старата си стая, където се съблече и седна да чака, докато чу да идва горе първо Неси, после баща й, чу ги как се събличаха. Най-после не се чуваше вече нищо. Къщата потъна в тишина. Тя чака дълго време в тази малка стая, в която вече беше преживяла толкова много в очакване и жестока мъка. Пред нея се замяркаха мимолетни видения от миналото — на бденията й пред прозореца, когато не беше откъсвала очи от сребърните дървета, на Роза (къде ли беше тя сега?) и хвърлената от нея ябълка, на бурята, на разкриването на тайната й; спомнила си собствените скръбни преживелици, Мери взе решение да спаси Неси от заплашващото я нещастие, дори с цената на саможертва, доколкото това зависеше от слабите й човешки сили. С тази мисъл Мери безшумно стана, отвори вратата, беззвучно се промъкна през площадката, влезе в Несината стая и се шмугна в леглото до сестра си. Тя стисна в прегръдка студеното, крехко телце на детето, затърка изстиналите му крака, помъчи се да го стопли със собственото си тяло, да успокои риданията му, да го утеши с гальовно нашепвани думи и най-после успя да го приспи. Така със заспалото сестриче в обятията си Мери остана още дълго будна, потънала в размисъл.


VI

Мери гледаше картината, която в самотно величие висеше на тъмната червена стена, унесена във възторжено съзерцание, откъснало я за миг от потискащите я смут и тревога. Тя стоеше права, чистият й профил се изрязваше на светлината на отсрещния прозорец, главата й беше отметната назад, устните — леко притворени, сияещите й очи впити с дълбоко внимание в платното, от което лъхаше студена сива мъгла, паднала над спокойни сиви води, меко обгърнала високи тихи дървета, сребристи, както дърветата пред нейния прозорец, обвила тънките, неподвижни стъбла на тръстиката, която заграждаше езерото. Мери се издигна над обърканото душевно състояние, с което бе влязла в тази къща, гледайки изключителната и тъжна красота на картината, предаваща тъй сдържано примирението на природата, което сякаш излизаше от рамката си и я вълнуваше като мечта, като печално и все пак ведро размишление за скръбта на собствения й живот.
Мери бе толкова погълната от съзерцанието на картината, привлякла погледа й, когато седеше смутена в тази наредена с толкова вкус стая, тя бе толкова трогната от противоречивите чувства, събудени от чудната, вълнуваща красота, която бе я накарала неволно да се изправи и да застане пред нея, че не забеляза лекото и нечуто отваряне на полираната махагонова врата; не забеляза и мъжа, който влезе в стаята и сега се любуваше на бледия й преобразен профил със същата задълбоченост, също тъй мълчаливо и унесено, както тя гледаше картината. Той стоеше също така неподвижно, както и Мери, сякаш се боеше да не наруши очарованието, навеяно от нейното присъствие, но я гледаше с удоволствие и чакаше тя да насити очите си с хубостта на спокойното езеро.
Най-после Мери отмести погледа си, въздъхна, несъзнателно се обърна и като вдигна пак черните си очи, внезапно го видя. В същия миг изчезналото й смущение я обзе отново, изостри се чувството на срам; тя се изчерви и обори глава, когато мъжът се приближи до нея и благо й стисна ръка.
— Това е Мери — рече той. — Мери Броуди е дошла пак да ме види.
С голямо усилие девойката вдигна плахите си очи, погледна го и отговори с тих глас:
— Виждам, че още ме помните. Мислех, че ще сте ме забравили… Аз… аз толкова съм се променила!
— Променила! — възкликна мъжът. — Съвсем не сте се променила, освен че сте станала по-хубава от преди! Ш-шт! Защо се срамувате от това, Мери? Не е престъпление да бъде човек красив като вас.
Мери леко се усмихна, а той продължи весело:
— Колкото за това, че не съм ви забравил — как бих могъл да забравя една от първите си пациентки, тази, която ми създаде слава; когато се борех с живота и нямах в тази стая нищо освен празния сандък, в който бяха пристигнали моите книги.
Тя плъзна поглед по сегашната богата наредба на стаята и все още малко стеснена, отговори в тон с вълнуващите я мисли:
— Има и нещо повече от всичко това тук, доктор Ренуик!
— Виждате ли! Ето какво направихте вие за мене — възкликна той. — Създадохте ми име, като победихте болестта с твърдия си дух. Вие извършихте работата, а аз получих славата.
— Вие получихте само славата — бавно отговори тя. — Защо ми върнахте хонорара, който ви изпратих?
— От вашето писмо аз научих вашия адрес… след като избягахте, без да се сбогувате! — извика Ренуик. — Друг хонорар от вас не ми трябваше. — Неговата радост да я види беше толкова странна и тя го чувствуваше странно близък, като че не бяха изминали четири години, откакто бе говорил с нея за последен път, като че още седеше до нейното легло и с бодрата си жизненост я караше да се върне към живота. — Разкажете ми всичко, което сте правила — не спираше той, за да я накара да се отпусне. — Поразвържете си езика. Искам да видя, че не сте забравили старите си приятели.
— Не съм ви забравила, докторе, иначе нямаше да съм тука сега. Никога няма да забравя всичко, което направихте за мене.
— Ш-шт! Не искам да си развързвате езика на такива теми! Искам да говорим за самата вас. Сигурен съм, че през това време сте успели да накарате целия Лондон да падне на колене пред вас.
Мери поклати глава при тези думи и с проблясваща в очите й лека насмешка отговори:
— Не! Самата аз заставах на колене… за да търкам подове и да мия стълбища!
— Какво! — провикна се докторът, поразен и огорчен. — На такава работа ли сте била?
— Аз не се плаша от тежка работа — непринудено каза Мери. — Тя ми помагаше: отвличаше мислите ми от собствените ми несрети и нещастия.
— Вие не сте създадена за такова нещо! — с упрек заяви Ренуик. — Това е скандал! Много лошо постъпихте, като избягахте по този начин. Щяхме да ви намерим някаква по-подходяща работа.
— Тогава исках да избягам от всичко — тъжно отвърна Мери. — Не исках никой да ми помага!
— Да не направите пак такова нещо! — каза Ренуик с известна строгост. — Да не вземете пак да избягате, без да кажете едно „сбогом“?
— Не — меко отговори Мери.
Ренуик не можа да се сдържи да не се засмее на смирения й вид; той я покани да седне, притегли едно малко столче за себе си съвсем близо до нея и каза:
— Съвсем съм забравил всички правила на учтивостта, та ви държа права толкова време, но повярвайте ми, госпожице Мери, за мене беше толкова неочаквана и приятна изненада да ви видя пак! Не бива да бъдете много строга към мен! — После, след кратко мълчание, попита: — Нали получихте моите писма? Но те са ви навявали печални спомени за този град, нали?
Мери поклати глава:
— Искам да ви поблагодаря за тях. Никога нямаше да се науча за смъртта на Мама, ако не бяхте ми писали. Тези писма ме доведоха обратно тука.
Той я изгледа продължително и отговори:
— Аз бях сигурен, че ще се върнете някой ден. Чувствувах го. — После додаде: — Но кажете ми, какво всъщност ви накара да си дойдете?
— Неси! Сестра ми Неси! — бавно промълви Мери. — Положението у дома е било ужасно и тя е страдала. Тя имаше нужда от мен и ето че аз се върнах. И заради нея съм дошла при вас. Това е много безочливо от моя страна, след като вече направихте за мене толкова много! Ще ми простите ли? Имам нужда от помощ!
— Кажете ми с какво искате да ви помогна и аз те го направя — възкликна Ренуик. — Болна ли е Неси?
— Не в пълния смисъл на думата — каза Мери, — но в известни отношения ме тревожи; много е нервна, много лесно се възбужда. Ту се смее, ту плаче, много е отслабнала и като че ли яде твърде малко. Обаче, макар това да ме безпокои, в действителност не съм дошла поради това. — Тя замълча за миг, за да събере смелост да му каже, после храбро продължи: — Думата е за баща ми. Той се държи чудновато към нея, не лошо, но я насилва да се занимава с уроците си без мярка, да учи през цялото време, не само в училище, но и по цели вечери… всяка вечер. Затваря я сама и я кара „да заляга“, както казва той, за да спечелела стипендията „Лата“. Той е решил това за себе си. Неси ми разказа, че й го набива в главата всеки път, щом я види, и я заплашва с какви ли не наказания, ако се провали. Ако я остави на мира, тя ще си учи сама, но той все й натяква и натяква, а тя е толкова слабичка, че ме е страх да не й стане нещо! Снощи плака цял час в прегръдките ми преди да заспи. Много се тревожа!
Докторът погледна малкото й, печално, загрижено личице и живо си я представи как успокоява и утешава сестра си, спомни си изведнъж за детето, което бе загубила въпреки всичките му усилия, и отговори със сериозно изражение:
— Виждам, че се тревожите, но е много трудно да се намеси човек в тази работа. Трябва да помислим. Баща ви действително ли не е жесток към нея?
— Не! Но я плаши. Едно време я обичаше, но сега толкова се е променил, че дори и обичта му е друга и се е превърнала в нещо странно и страшно.
Ренуик бе чул, разбира се, историите за промяната в навиците на Броуди, но се въздържа да задава повече въпроси на тази тема и вместо това възкликна:
— Защо толкова много му се иска Неси да спечели стипендията? Обикновено я получава момче, нали така, а не момиче?
— Може тъкмо това да е причината — тъжно отговори Мери; — винаги е бълнувал за някакъв необикновен успех, който да го прослави, винаги е искал Неси да напредне заради неговата лична гордост. Но сега съм сигурна, че няма да знае какво да прави с нея, когато спечели стипендията. Той я тика напред, без да има някаква цел.
— Младият Грирсън не е ли кандидат за стипендията? — попита Ренуик, след като се замисли за миг. — Струва ми се, че баща ви и Грирсън не са в особено добри отношения.
Мери поклати глава.
— Сигурна съм, че причината е по-дълбока — отговори тя. — Както приказва, човек може да помисли, че спечелването на стипендията ще накара целия град да завижда на татко.
Докторът й отправи разбиращ поглед.
— Аз познавам баща ви, Мери, и разбирам какво искате да кажете. Страх ме е, че в него не всичко е наред. Винаги е имало нещо… Е… Срещал съм се с него и в миналото… — той не спомена, че това бе станало главно заради нея — и никога не сме постигали съгласие. Няма да има почти никаква полза да отида да се видя с него, ако, разбира се, бих могъл да си позволя това. Всяко мое непосредствено вмешателство само би го ядосало и би направило поведението му още по-лошо.
Както седеше и го наблюдаваше, докато докторът размишляваше над въпроса със съсредоточен поглед, Мери си помисли колко умен, добър и внимателен е той към нея, как не решава нищо слепешком, но обсъжда всичко поред, за да й помогне; очите й бавно се плъзнаха по силното му мургаво лице, което беше живо и все пак строго, по слабата му, пъргава и малко прегърбена снага и най-после се спряха на неговите ръце, които изглеждаха чувствителни, здрави и кафяви на фона на безупречно белите ивици на колосаните му ленени маншети. Тези уверени, изящни ръце бяха изследвали тайните на безжизненото й тяло, бяха й спасили живота (Какъвто и да беше той!) и когато мислено ги сравни със собствените си захабени и подути пръсти, тя разбра каква пропаст я дели от този човек, към когото бе имала дързостта да се обърне за помощ. Какви фини ръце! Внезапно я потисна чувство за личната й малоценност и за това колко не съответствува тя на разкоша и изискаността на обстановката, всред която се намира; Мери бързо отмести очи от доктора и ги заби в пода, като че ли я беше страх той да не долови и да не разбере нейния поглед.
— Бихте ли искали да се видя с директора на училището, да поговоря с него за Неси? — най-после попита Ренуик. — Аз се познавам добре с Гибсън и бих могъл доверително да поискам неговата помощ. Първо си помислих да поговоря със сър Джон Лата, но баща ви работи сега в канцеларията на корабостроителницата и това би могло да го злепостави там. Ние, лекарите, трябва внимателно да пипаме. Нашата работа е много деликатна… — Той се усмихна. — Бихте ли искали да се видя с Гибсън, или може би бихте предпочели да пратите Неси при мен, та да я попрегледам?
— Мисля, че ако се видите с директора, ще бъде чудесно. Едно време той имаше голямо влияние върху баща ми — отговори Мери с благодарност. — Неси толкова се бои от татко, че ще я е страх да дойде тука.
— Ами вас не ви ли беше страх да дойдете? — попита докторът с поглед, който я ободряваше, защото в него личеше, че помни колко смела е била в миналото.
— Да — откровено призна Мери. — Беше ме страх, че ще откажете да ме приемете. Нямам никого освен вас, когото да помоля да помогне на Неси. Тя е толкова млада! Не бива да й се случи нищо лошо! — Мери замълча, сетне добави с тих глас: — Може би не сте искали да ме видите. Вие знаете всичко за мене, каква съм била!
— Недейте! Недейте говори така, Мери! Всичко, което зная за вас, е хубаво. Запомнил съм ви през тези години само с хубавото, с вашата благост и смелост. — Както я гледаше сега, поиска му се да добави „и с вашата хубост“, но се въздържа и вместо това рече: — През целия си живот не съм срещал момиче с толкова непокварена и самоотвержена душа като вашата. Това дълбоко се запечата в паметта ми. Не ми е приятно, като ви чувам така да се подценявате.
Мери се изчерви от топлото съчувствие, прозвучало в думите му, и отговори:
— Вие говорите така, но аз не го заслужавам. Обаче, ако мога да направя нещо за Неси, за да изкупя своите грешки, ще бъда щастлива.
— Защо говорите като някоя баба! На колко сте години? — разгорещено възкликна той. — Нямате още и двадесет и две. Боже господи! Та вие сте още дете и целият живот е пред вас! Всичките изстрадани мъки може да се заличат… още не сте изпитали това, което наистина може да се нарече щастие. Почнете пак да мислите за себе си, Мери. Когато влязох, видях ви загледана в тази моя картина. Видях как тя ви накара да се забравите. Превърнете живота си в цяла галерия от такива картини… Вие трябва да се забавлявате… да четете всички книги, които ви паднат… да откриете някакъв интерес в живота. Бих могъл да ви намеря работа, като компаньонка, да пътувате из чужбина.
Въпреки волята си Мери почувствува, че думите му някак странно я увличат и хвърлила мислено поглед назад, тя си спомни как Денис беше я карал по същия начин да се вълнува, когато с приказките си бе й рисувал омайни картини на Париж, Рим и на пътувания из обширни, тайнствени страни. Това беше много отдавна, когато с един безгрижен, смел замах на ръката той бе отмествал тесните й хоризонти и бе летял с нея из чужди страни върху вълшебния килим на своята образна и весела реч. Ренуик прочете мислите й със силата на прозрението си, което я порази, и бавно каза:
— Виждам, че все още мислите за него.
Мери го погледна с леко смущение, доловила, че той не е правилно преценил насоката на обзелото я чувство, което всъщност не бе нещо повече от тъжен спомен, обаче сметна, че не може да изневери на паметта на Денис, и замълча.
— Бих искал да сторя нещо за вас, Мери — отново тихо подхвана той, — нещо, което ще ви направи щастлива. Аз се ползувам с известно влияние. Ще ми позволите ли, преди да замина оттук, да ви намеря някаква длъжност, която да ви подхожда, за която сте достойна.
Девойката се сепна при тези думи, които внезапно я лишиха от топлото чувство на сигурност, и изненадана го запита:
— Нима заминавате?
— Да — отговори докторът, — заминавам след шест месеца. Ще ми бъде възложена специална работа в Единбург. Открива ми се възможност да стана щатен лекар там, а това е нещо повече от селската болница. То е рядък случай за мене.
Тя мислено видя как самичка, без неговата силна, решителна подкрепа, напразно се мъчи да защити Неси от баща си, да се възправя с незначителните си сили между пияното безразсъдство на Броуди и малодушието на сестра си и за един миг схвана колко много се бе надявала на приятелството на човека, който седеше пред нея, разбра колко голямо уважение изпитваше към него.
— Колко хубаво, че сте постигнали такъв успех — пошепна Мери. — Но вие напълно го заслужавате. Сигурна съм, че в Единбург ще се поставите също така добре, както се поставихте тука. Няма нужда да ви пожелавам сполука.
— Не знам — каза докторът, — но за мене ще бъде хубаво. Единбург е град, в който прекрасно се живее, той е сив и все пак хубав. Да вземем Принсес Стрийт през есента, когато листата шумолят в градините и ръждивочервеникавият замък се откроява на фона на небето, когато синият пушек пълзи по Артур Сит и ветрецът щипе, ведър и освежителен като хубаво вино. Човек не може да не обича Единбург. — Ренуик целият светна при мисълта за този град и продължи: — Разбира се, това е родното ми място… Трябва да ми простите, че се гордея с него… но все пак всичко е по-голямо там… по-хубаво и по-чисто като въздуха.
Мери ловеше думите му със затаен дъх и живо си представяше картината, която той й рисуваше, но навсякъде вместваше и собствената му фигура, тъй че не виждаше само Принсес Стрийт, но и Ренуик, крачещ по сивата й настилка, заобиколен от меките багри на градината на замъка.
— Колко хубаво звучи! Никога не съм била там, но мога да си представя всичко — полугласно рече тя, мислейки си всъщност, че може да си представи там него.
— Позволете ми да ви намеря някаква работа, преди да замина — настояваше Ренуик, — нещо, което ще ви откъсне от тази къща.
Тя долавяше колко му се иска да приеме неговото предложение, но отхвърли тази съблазнителна възможност с думите:
— Аз се върнах по собствено желание, за да се грижа за Неси! Не бих могла да я оставя сега. Тя е водила ужасен живот в течение на последните няколко месеца и ако си отида пак, кой знае какво може да й се случи.
Тогава Ренуик разбра, че тя бе твърдо решила да остане, и тозчас го обзе дълбока грижа за нейното бъдеще, като че ли я виждаше вече принесена в жертва на олтара на собственото себеотрицание, въпреки неговата намеса, станала жертва на безумната гордост на баща й. Какъв смисъл бе имало да я спаси, да й помогне да се изскубне от смъртта, щом тя искаше пак да се върне в същата обстановка, при същата опасност в още по-страшна форма? Той така се развълнува, че сам се учуди на обзелата го тревога, но бързо прикри чувствата си и весело възкликна:
— Ще направя всичко, каквото мога за Неси! Ще се видя с Гибсън още днес или утре. Всичко, което е по моите сили, ще бъде сторено. Не се тревожете за нея толкова много. Щадете повечко себе си.
Когато Ренуик каза тези думи, Мери долови, че е постигнала целта на посещението си и понеже се стесняваше да му отнема повече време, веднага стана и се приготви да си върви. Докторът също се изправи, но не се запъти към вратата, а остана, мълчаливо загледан в нейното лице, което, както стоеше права, бе леко озарено от един заблуден лъч на бледото мартенско слънце, толкова бледен в дъното на стаята, че блестеше на бузите й като лунна светлина. Развълнуван както един друг мъж, който я бе гледал на лунна светлина, доктор Ренуик затаи дъх пред нейната красота, която беше тъй лъчезарна в това осветление, която се открояваше още повече на фона на простичкото й, неелегантно облекло, а във въображението си я обличаше със сатен в убит бледолилав цвят, представяше си я под сребристото сияние на спокойна южна луна, в някоя градина във Флоренция или дори на някоя тераса в Неапол. Когато тя смело направи първата крачка с малкото си краче, обуто в груба обувка, за да си отиде, у него се събуди странно желание да я задържи, но не можа да промълви нито дума.
— Сбогом — чу я той да казва. — Благодаря ви за всичко, което направихте за мене — сега и преди.
— Сбогом — машинално отговори Ренуик и я изпрати в хола, съзнал, че тя си отива. Отвори вратата пред нея, видя я да слиза по стъпалата и с внезапното чувство, че може да я загуби, се подчини на вътрешния си порив и извика припряно, неумело, като ученик:
— Скоро ще дойдете пак, нали? — Но засрамен от собствената нескопосност, слезе долу при нея и се помъчи да обясни думите си: — След като се видя с Гибсън, искам да ви съобщя какво съм направил.
Мери отново го погледна с благодарност, каза: „Ще дойда идущата седмица“, излезе на пътя и бързо си отиде.
Когато се обърна и бавно влезе в собствения си дом, Ренуик усети да го обзема учудване от това, което току-що бе извършил, от неочаквано изказаното желание тя да го посети скоро пак; но макар отначало и да отдаваше това, малко засрамен, на непреодолимото обаяние на нейната красота в светлината, озарила я в неговата стая, по-късно честно си призна, че това не бе единствената причина за поведението му. Мери Броуди винаги бе представлявала за него странно красиво същество — благородна, смела душа, вплела къса и трагична нишка от своя живот в неговото съществувание в града. От онзи миг, когато за първи път бе я видял в безсъзнание, в печално състояние, всред заобиколилата я непроходима кал, като лилия, изтръгната от корен и захвърлена на бунището, към нея го бе привлякла нейната безпомощност и младост; по-късно го въодушеви търпението и смелостта, с които тя без всякакво оплакване прекара продължителното си боледуване и посрещна мъката, причинена от смъртта на детето й; Ренуик беше съзрял, и то ясно, че макар и да бе принадлежала на друг, тя бе останала чиста и непорочна като озарилата я преди малко светлина. Мери бе събудила неговото възхищение и интерес и той беше си обещал, че ще й помогне да изгради живота си наново, но щом и позволиха силите, девойката избяга от града, изтръгна се от мрежата на безчестието, която сигурно вече усещаше около себе си. През годините на нейното отсъствие понякога той бе мислил за нея; често споменът за тъничката, бяла и крехка девойка бе възкръсвал пред него като чудноват, настойчив зов, сякаш за да му каже, че нишката на нейния живот още веднъж ще се вплете в тъканта на неговото съществувание. Ренуик седна пред писалището си дълбоко замислен за нея, молейки се завръщането на Мери Броуди в този дом на скръбта, от който бе тъй унизително прокудена, да не стане причина за някоя нова трагедия. След няколко мига мислите му приеха друга насока, той извади от една преградка на писалището си старо писмо, редовете на което, написани със закръглен почерк и извиващи надолу през единствената страничка, бяха поизбледнели след четири години пазене. Докторът го прочете наново; то бе единственото й писмо до него, с което му бе изпратила малко пари — без съмнение жалки спестявания от оскъдната си надница, — в стремежа си да се отплати поне малко за положените от него грижи. Стиснал писмото в изящните, стесняващи се към върха пръсти на своята ръка, той остана загледан право пред себе си и си я представи да работи, както току-що му бе казала; да търка на колене пода, да пере, да мие, да изпълнява неприятните задължения на своя занаят — да работи като слугиня.
Най-сетне докторът въздъхна, тръсна глава, сложи писмото обратно в писалището и като видя, че му остава още цял час, докато дойде време да приема болните, реши веднага да отиде при директора на училището и да поговори с него доверително за състоянието на Неси Броуди. Той предупреди икономката си, че ще се върне до четири часа, излезе от къщи и бавно се запъти към училището, потънал в странни и сериозни размишления.
Училището бе съвсем наблизо, понеже тази стара градска институция се намираше в центъра на града, вдадена малко навътре от общата линия на Чърч Стрийт, за да може по-добре да изпъкне строгата, но хармонична архитектура на олющената й фасада; сега на павираната площ пред нея гордо се издигаха два руски топа на високи лафети, пленени при Балаклава от командуваната от Морис Лата рота Уинтънска доброволческа кавалерия. Обаче когато стигна след малко сградата, Ренуик влезе вътре, без да забележи нито фасадата, нито топовете; той се изкачи по полегатата каменна стълба с изтъркани стъпала, мина по коридора, почука със загрижен вид на вратата на директора и влезе, щом чу отговор.
Гибсън, който изглеждаше много млад за своята длъжност и чието лице още не бе напълно придобило привичния израз на учен мъж, седеше пред затрупаното си с книжа писалище посред малък кабинет със стени, закрити от рафтове с книги, и нито за миг не вдигна поглед, но със задълбочен вид, макар и фигурата му да не изглеждаше педантична в гладкия му кафяв костюм (той обикновено се обличаше в кафяво), продължи да разглежда някакъв сложен пред него документ. Най-после сериозното лице на Ренуик се отпусна в лека усмивка пред съсредоточеното внимание на директора и в следващия миг той шеговито подхвърли:
— Вие сте все тъй прилежен, Гибсън! — А когато директорът стреснат вдигна очи, продължи: — Просто се унесох в миналото, като те видях да се занимаваш толкова усърдно.
Гибсън, чието лице се разведри, щом видя Ренуик, се отпусна в креслото, с движение на ръката покани доктора да седне и добродушно отговори:
— Нямах представа, че си ти, Ренуик. Помислих, че някой от моята мастилена команда е застанал там и трепери в очакване на справедливо възмездие. За тези малки негодници е добре да ги кара човек да треперят от страх пред всемогъщото началство.
Двамата размениха усмивка, почти толкова непринудена, колкото смехът от ученическите им дни, и Ренуик промърмори:
— Ти си цяло олицетворение на стария булдог Морисън. Трябва да му го кажа, когато се върна в Единбург. Този комплимент ще му хареса.
— Искаш да кажеш, тази шега! — възкликна Гибсън с унесен в миналото поглед. — Господи! Колко ми се иска да се върна пак там! Ти си щастливец! — После изведнъж втренчено изгледа приятеля си и каза: — Да не си дошъл вече да се сбогуваш?
— О, не! Какво разправяш — весело отговори Ренуик. — Има още шест месеца, докато тръгна. Има още време, докато те оставя в този пущинак. — След тези думи изражението му се промени, той загледа за известно време пода, сетне вдигна очи към Гибсън и заговори вече сериозно: — Дойдох да поговорим по един специален въпрос и искам разговорът да остане между нас. Ние сме стари приятели и все пак не ми е лесно да ти обясня какво искам. — Той пак замълча и продължи с известно притеснение: — При тебе в училището има едно дете, от което се интересувам… дори се тревожа за него. Това е Неси Броуди. Макар и не пряко, интересува ме нейното здраве и нейното бъдеше. Имай пред вид, Гибсън, че аз нямам никакво право да те занимавам с този въпрос. Това ми е напълно ясно, но и ти не си като училищните настоятели. Трябва ми твоят съвет и ако се наложи, твоята помощ.
Гибсън внимателно изгледа приятеля си, после отмести поглед, но не запита Ренуик за неговите подбуди, а вместо това бавно отговори:
— Неси Броуди! Тя е способно дете! Да! Много възприемчива, но има много особен ум. Паметта й е превъзходна, Ренуик; човек може да й прочете цяла страница от Милтън и тя ще я повтори почти дума по дума; много е схватлива, но способността да разсъждава, по-дълбоките мисловни процеси стоят у нея много по-ниско. — Той поклати глава. — Тя е това, което аз наричам добра ученичка, винаги всичко знае, — но както ми се струва, има доста плитък интелект.
— Тя щяла да се състезава за стипендията „Лата“ — не спираше Ренуик. — Има ли сили за такова нещо… дали ще я спечели?
— Може и да я спечели — сви рамене Гибсън, — но за какво й е? Пък всъщност не мога да кажа дали ще я спечели. Ние с този въпрос не се занимаваме. Университетските изисквания не съвпадат с нашите. Нейното призвание е да стане учителка… след като завърши Учителския институт.
— Не можеш ли в такъв случай да й забраниш да се състезава? — попита Ренуик с леко вълнение. — Имам сведения, че здравето й страда от тази напрегната подготовка.
— Това е невъзможно — отвърна директорът. — Както току-що ти казах, ние с този въпрос не се занимаваме. Тази стипендия е учредена за града, конкурсът се урежда от университетските власти и в него може да участвува всеки, който отговаря на условията. Да си кажа право, аз се опитах да намекна на нейния… нейния уважаем родител — Гибсън се понамръщи, — но от това нямаше никаква полза. Той си знае своето. Пък и наистина, вероятността да я спечели с толкова голяма, че направо глупаво звучи да поиска да я спре човек. И все пак…
— Какво? — попита Ренуик.
В отговор Гибсън взе листа, който лежеше пред него, загледа го за миг, подаде го на приятеля си и бавно промълви:
— Странно съвпадение, но аз тъкмо преглеждах ей това, когато ти влезе. Да видим какво ще кажеш.
Ренуик взе листа и разбра, че това беше превод на латински — проза — вероятно Цицерон, както реши той, — написан с хубав, макар и неоформен почерк; докторът зачете свободния и издържан по стил английски текст, но изведнъж очите му се заковаха. Вмъкнати между две изречения от интересния и гладък превод, той прочете следните думи, написани на местното наречие и с нечетливи, почти разкривени букви: „Залягай, Неси! Щом нещо заслужава да го правиш, прави го както трябва. Трябва да спечелиш стипендията, иначе ще зная къде да търся причината.“ След това пак гладко и непринудено продължаваше преводът. Ренуик учуден изгледа директора.
— Тази сутрин ми го изпрати класният й учител — обясни Гибсън, — от тетрадката на Неси Броуди.
— Къде е писано това, в къщи или в училище? — рязко запита докторът.
— В училище! Трябва да е написала тези думи несъзнателно, разбира се, но въпреки това написала ги е със собствената си ръка. Какво значи това? Нещо наследено от тези прочути шотландски прадеди, за които толкова ни е разправял нашият старец? Или раздвояване на личността? Ти разбираш от тези работи повече, отколкото аз.
— По дяволите с раздвояването на личността! — отвърна с известно изумление Ренуик. — Това е чисто затормозване на ума, проява на нервна преумора, предизвикана, както със сигурност мога да съдя по естеството на тези думи, от силна воля, която й се налага. Не разбираш ли, боже мой? Тя се е уморила по средата на упражнението, вниманието й се отклонило и мигновено това нещо в подсъзнанието й изскочило на повърхността, замъчило я, принуждавайки я да продължи, тъй че, наистина, преди да заработи пак свързано, тя е написала несъзнателно този пасаж. — Той поклати глава:
— Боя се, че това твърде ясно показва от какво се страхува.
— Ние не я преуморяваме тука — възрази Гибсън; — ние щадим силите й в много отношения!
— Зная! Зная! — отговори Ренуик. — Злото иде отвън. Виновен е побърканият й баща. Какво можем да направим ние? Казваш, че ти си му говорил, аз пък за него съм като червена кърпа за бик. Трудно е… — После, като сложи листа обратно на писалището на Гибсън, той добави: — Това започва наистина да ме тревожи. Това е симптом, който съм срещал и по-рано и които предвещава страшно нервно разстройство. Не, ни най-малко не ми харесва!
— Ти ме изненадваш — каза директорът след кратко мълчание, през време на което не сваляше от Ренуик острия си поглед. — Сигурен ли си, че не изпадаш в крайност поради… да речем, поради пристрастие? — А когато приятелят му мълком поклати глава, неуверено продължи: — Не би ли искал да видиш детето?… Само за миг, разбира се… иначе ще го разтревожим.
Докторът се позамисли и отговори решително:
— Да, бих искал! Бих искал да се уверя в предположенията си. Много е мило, че ми го предлагаш.
— Тогава аз ще я доведа — рече Гибсън, стана и додаде на път към вратата: — Сигурен съм, че няма да я уплашиш! Не искам в никой случай да споменаваш нещо за тази работа в упражнението.
Ренуик мълчаливо кимна в знак на съгласие и когато директорът излезе от стаята, остана неподвижен, с леко наведена глава, с мрачен поглед, устремен към написаното върху листа, сякаш странните, несвързани, вмъкнали се в превода думи бяха се превърнали пред очите му във видение, което го плашеше и наскърбяваше. Съзерцанието му бе прекъснато от влизането на директора, придружен от Неси, която Ренуик никога още не беше виждал; сега, като разглеждаше слабичката й прегърбена снага, кротките й, молещи очи, белия й, тънък врат, мекушавите й уста и брадичка, той не се чудеше вече на стремежа й да се държи с две ръце за Мери, нито пък на това, че Мери от своя страна изпитва желание да я закриля.
— Това е една от най-силните ни ученички — дипломатично каза Гибсън, като се обърна към Ренуик, след като седна на мястото си. — Ние се хвалим с нея пред всичките си посетители. Тя има най-добрата памет в целия горен курс. Нали, Неси? — добави той и я стрелна с мигновен поглед.
Неси се изчерви от гордост и малката й душа се преизпълни от безгранично удовлетворение и дълбока почит, примесена с известно смущение поради неясната за нея цел, с която я бяха изправили пред това съчетание на величия — доктор Ренуик и директора. Тя обаче разбираше, че въпросът е чисто реторичен, затова мълчеше и стоеше, навела очи. Обутите й с износени обуща и груби вълнени чорапи тънки крака малко трепереха, но не от страх, а само от вълнението, събудено от внушителните личности пред нея. Тя знаеше, че не бива да говори, докато не се обърнат направо към нея.
— Обичате ли занятията си? — любезно я попита Ренуик.
— Да, господине — плахо отговори Неси и го погледна като уплашена сърничка.
— Не ви ли уморяват? — благо продължи той, без да се реши да придаде на въпроса си по-определена форма.
Неси с очи поиска от директора позволение да говори и успокоена от неговия поглед, отговори:
— Не, господине! Не много! Понякога ме боли глава. — Тя съобщи този факт нерешително, като че ли можеше да се сметне за дързост от нейна страна да има главоболие, но продължи по-уверено: — Преди около шест месеца баща ми ме заведе при доктор Лори и той каза, че нищо ми няма. — Тя дори добави наивно: — Той каза, че съм имала много умна глава.
Ренуик мълчеше, усетил малко ироничния поглед на Гибсън, но боязливите, колебливи отговори на това плахо дете му се видяха толкова малко меродавни, колкото и току-що споменатото мнение на надутия му колега; личното му впечатление за нервното претоварване и изтощение на Неси се потвърди още повече, след като я видя.
— Чувам, че смятате да се състезавате за стипендията „Лата“ — най-после забеляза той. — Не бихте ли предпочели да почакате още една година?
— О, не, господине! — припряно отговори момичето. — Трябва да я взема тази година. Баща ми казва… — Лицето й се помрачи и скова; тя добави по-сдържано: — Той би искал да я спечеля… а не е малко нещо едно момиче да спечели „Лата“. Досега такова нещо не се е случвало, но аз мисля, че ще се случи! — Неси пак леко се изчерви, не поради тази внезапна проява на своята дребна самонадеяност, а поради смелостта си да произнесе пред тях такава дълга реч.
— Не прекалявайте с ученето в такъв случай — заключи Ренуик и се обърна към Гибсън, за да му покаже, че е привършил наблюденията си.
— Е, добре, Неси — рече директорът и й кимна с ободряващ поглед. — Бягай сега в клас! И не забравяй какво ти каза доктор Ренуик. Добрият кон няма нужда от шпори. Не прекалявай с ученето у дома.
— Благодаря, господине — смирено отговори Неси и тихо излезе от стаята, чудейки се в ума си защо я бяха извикали; но въпреки тази несигурност тя бе обзета от чувството, че е било голяма чест да спрат вниманието си именно върху нея и като си спомни насърчителния поглед на всесилния директор, реши, че се ползува от високото му благоволение. „Сега — рече си тя, когато със самодоволен вид отново влезе в класа си — този нахален и любопитен хлапак Грирсън ще има да се позамисли, като се научи, че съм била на приказки при самия директор.“
— Вярвам, че не я задържах прекалено дълго — каза Ренуик, отправил поглед към приятеля си. — Достатъчно ми беше само да я видя.
— Ти беше образец на скромността — шеговито отговори Гибсън; — училищните настоятели няма да ме изхвърлят, защото съм позволил да се наруши дисциплината. — Той млъкна и после додаде със същия тон: — Хубаво те чукна тя с това, дето го каза за Лори.
— Ами! — отвърна Ренуик. — Да го река направо, не си заслужава да му вадя кирливите ризи, но като на стар приятел ще ти кажа, че за мен мнението на Лори не струва една лула тютюн. Той е едно надуто магаре! Това дете съвсем не е добре.
— Хайде, хайде, Ренуик! — рече примирително Гибсън. — Недей си набива разни работи в главата. Аз не забелязах нещо да не е наред с момичето днес. Тя е в лоша възраст, пък и баща й е гаден дърт пияница, но тя ще изкара, ще изкара. Ти преувеличаваш. Винаги си бил непоправим защитник на онеправданите, дори и на страдащите бели мишки.
— Тя е точно това — упорито отговори Ренуик, — малко бяло мишле, и може зле да си изпати, ако човек не се погрижи за нея. Не ми харесва нейният уплашен поглед.
— А пък на мен ми направи по-голямо впечатление занемареният й вид — отвърна Гибсън. — Това започва да прави впечатление в училището. Не забеляза ли колко е лошо облечена? Уверявам те, че от една година насам е настъпила голяма промяна. Броуди няма сега нито пукната пара освен заплатата си, а по-голямата част от това, което спечели, харчи за пиене. Строго между нас, дочух слухове, че е закъснял да плати лихвите по ипотеката на къщата си, този удивителен замък на неговата глупост. Не зная какво ще стане, но този човек сам си копае гроба.
— Бедната Неси — въздъхна Ренуик, но в ума си виждаше Мери всред немотията и разрухата на родния й дом. По изражението на Гибсън не можеше да се съди дали у него се е породила някоя смътна догадка за истинските подбуди на приятеля му да се намеси в цялата тая работа; може би той се досещаше, защото в миналото бе чувал Ренуик с голямо съчувствие да говори за странния случай с Мери Броуди, но сега само го потупа по рамото и рече с ободряващ глас:
— Засмей се, мрачен лечителю! Никой няма да умре. Аз ще се погрижа за това. Няма да изпускам Неси от очи.
— Е — най-после каза Ренуик, — няма смисъл да седя и да се вайкам тука. — Той си погледна часовника и стана. — Само ти губя времето, пък и аз имам работа. Наближава четири.
— Сигурно чакалнята ти вече е пълна с разни богати бабички, хитрец такъв! — подхвърли закачливо Гибсън. — Не мога да разбера какво намират в грозната ти мутра!
Ренуик със смях отговори:
— Те не търсят красота, иначе щях да ги изпратя при тебе. — Той протегна ръка. — Добър човек си ти, Гибсън! Ти най-много ще ми липсваш, когато си замина оттука.
— Кой знае! — каза директорът и сърдечно стисна ръката на приятеля си.
Ренуик бързо излезе от стаята, но когато заслиза по ниските каменни стъпала, изтъркани в течение на дълги години от безкрайна върволица безгрижни стъпки, когато мина между двата сиви руски топа и се запъти към дома, крачките му неусетно се забавиха и главата му пак се изпълни с мрачни мисли. „Бедната Неси!“ Той виждаше пред себе си дърпаща се от ужас фигурка, прегърната от нежните, закрилящи ръце на сестра й, която предпазваше немощната снага на детето със собственото си женствено тяло и го гледаше със смели, твърди очи. Докато вървеше по улицата, това видение все по-настойчиво го преследваше, потискаше го, лишаваше някак си от привлекателност вълнуващата перспектива, която доскоро бе занимавала неговия ум, помрачаваше блясъка на новата му работа в Единбург, заличаваше свежестта на градината на замъка и романтичната крепост, издигаща се в небето, то притъпяваше дори и вечно острия полъх на вятъра, който вееше насреща му от Калтън Хил. Ренуик влезе в къщата си с мрачно лице и се залови за работа.


VII

Топлият априлски ден бе превалил с един час пладне; напоен със свежи ухания, изпълнен с меките, вълнуващи звуци на напълващата пролет, той сякаш благославяше града Ливънфорд. Но Броуди, който се връщаше у дома за обед, не съзираше нищо благословено в набъбващия растеж наоколо му. С душа, преизпълнена с горчивина, той не усещаше милувката на лекия въздух, нито съзираше във всеки нов ластар мъзгата, бликаща в дърветата; той отминаваше, без да види стръковете кимащи жълти нарциси, белите, спотайващи се кокичета, светналите на слънцето главички на минзухарите, които красяха градинките край пътя; тихото грачене на враните, кръжащи около новите си гнезда във високите дървета на завоя, дразнеше слуха му като грозна врява. И когато стигна под тези дървета и глъчката се засили, той метна жлъчен поглед към птиците и промърмори:
— По дяволите тази врява… Ще проглушат ушите на човека. Да имам една пушка, че да им се примеря! — Изведнъж, сякаш в отговор на тази заплаха, една нисколетяща врана с подигравателно „гра-гра“ изцапа рамото му. Челото на Броуди се навъси като буреносен облак при мисълта, че дори птиците са се обърнали против него и го мърсят; за миг той придоби вид като че ей сега щеше да повали всички дървета, да разнебити гнездата и да убие и сетната птица от ятото; изкривил с отвращение устни, Броуди изчисти сакото си с носна кърпа и в още по-ожесточено настроение продължи към дома си.
По-добрите условия на живота му след завръщането на Мери не бяха много променили неговата външност, защото, при все че тя чистеше и гладеше дрехите му, переше и колосваше неговото бельо и лъскаше обувките му, докато блеснат, сега всяка вечер той всецяло се посвещаваше на бутилката и поради това лицето му още повече се изпъстри с червени жилки, стана по-жълтеникаво, по-мършаво, а по-спретнатото облекло висеше на изпосталялата му фигура и му придаваше същия вид, какъвто би имало бостанско плашило с нов костюм. Макар и да не съзнаваше това, Броуди имаше вид на смазан човек, а откакто бе загубил Нанси, беше започнал да пропада все по-бързо. Отначало с ожесточение си беше повтарял, че Нанси не е единствената мряна в реката, че има и други жени, дори и по-хубави от нея, че скоро ще запълни нейното място в сърцето си с друга, по-красива жена; но постепенно, въпреки жестоко уязвената си гордост, трябваше да разбере, че е вече твърде стар и непривлекателен, за да спечели вниманието на жените; а след отминаването на безгрижните дни, когато кесията му беше претъпкана с пари, бе твърде обеднял, за да купи тяхното благоволение. След редица краткотрайни и отблъскващи самоизмами той си даде сметка и за това, че копнее за своята Нанси и никоя друга не може да я замести; тя бе прелъстила неговата плът до такава степен, че сега, когато я нямаше, жадуваше само за нея и знаеше, че никоя друга не ще го задоволи. Пиеше, за да я забрави, а не можеше. Изпитото уиски проникваше в мозъка му, притъпяваше острата болка от загубата и все пак, дори когато беше пиян, мъчителни картини плуваха пред вцепенения му ум и го изтезаваха с видения на Нанси и Мат, радващи се заедно на новия си живот. Когато си ги представяше, те бяха винаги заедно и макар и да се проклинаше за тази мисъл, живееха щастливо, забравили за него и за неговото участие в тяхното минало; смехът на Нанси — а това беше смехът на Афродита, — предизвикан не от неговите милувки, а от милувките на Мат кънтеше в ушите му, а когато си представяше с терзаеща яснота как вместо него неговият син се опива от нейната любов, очите му се затваряха, лицето му ставаше безпомощно и посивяваше.
Обаче в този миг Броуди беше погълнат от друго нещо — не и от обидата, нанесена от враната, която беше само прибавила още един въглен към огъня на неговото възмущение, а от нещо по-голямо, от едно много по-дълбоко засегнало го оскърбление; изражението му не беше полкова безразлично, както обикновено, когато ходеше из улиците, целият му вид беше по-напрегнат и той крачеше към дома с необичайна бързина.
Трябваше да сподели огорчението си, а тъй като сега Неси беше единственият човек, пред когото можеше поне малко да се отпусне, и понеже въпросът до известна степен я засягаше, Броуди бързаше да види именно нея. Когато отвори входната врата и влезе в къщи, мрачната му сдържаност за миг го напусна и той веднага извика:
— Неси! Неси!
Той се озова в кухнята, преди момичето да успее да му отговори, и суровият му поглед се срещна с уплашените очи на Неси, която седеше на масата полуобърнала глава, със застинала във въздуха лъжица бульон, с изписан в цялата й поза внезапен страх.
— Казвал ли ти е оня малък негодник на Грирсън нещо за „Лата“? — свирепо й подхвърли той. Ръката й се отпусна, лъжицата с бульон цопна обратно в чинията и Неси помисли, че, слава богу, въпросът не е толкова лош, колкото бе очаквала: тя нервно поклати глава и отговори:
— Не, татко. Поне нищо особено.
— Помисли си! — извика Броуди. — Хубаво си помисли! Какво значи „нищо особено“?
— Знаеш ли, татко — гласът на Неси затрепера, — той вечно разправя лоши неща… за нас. Понякога ме подиграва за „Лата“.
— Казвал ли ти е някога, че не трябва да участвуваш в конкурса? — запита той. — Отговаряй!
— О, той много ще се радва, ако не участвувам, татко — отговори Неси и стисна малките си устни. — Сигурна съм сто на сто. Сигурно си мисли, че така ще има поне малко изгледи… ако въобще има изгледи.
Броуди приотвори устни в злобна усмивка и показа пожълтелите си зъби.
— Така, значи! — възкликна той. — Аз бях убеден, че е така. Да, аз съм бил прав! — Той седна на масата и без да обръща внимание на горещата супа, която Мери мълком сложи пред него, доближи лицето си до лицето на Неси. — Я го повтори — промърмори той.
— Кое, татко?
— За негодника Грирсън.
— Че не може да спечели „Лата“ ли? — плахо попита тя; после, като видя, че това му доставя удоволствие, се нагоди към настроението му и презрително изсумтя: — Не! Не вярвам да успее. Той няма никаква надежда. Дори и да не участвувах аз, има други, които са наравно с него. Но той не може да спечели, щом ще участвувам аз.
— Ти си непреодолимо препятствие за него!
— Разбира се, татко!
— Чудесно! Това е чудесно! — промърмори Броуди с разширени зеници. — Господи, колко хубаво ми става, като чуя това! — Той замълча. — Знаеш ли какво ми се случи днес, когато си идвах у дома както всички почтени граждани? — Ноздрите му потрепераха при този спомен и гласът му се издигна до вик: — Да, тихо и почтено се прибирах у дома, когато ме спря тази проклета свиня, кметът Грирсън… чудесният ни нов кмет… Боже! Как можаха да направят такъв тип като него кмет, но мога да разбера. — Трябва да е стигнал до тази длъжност с пълзене… Това е… това е позор за града! Сигурно, понеже сега е кмет, смята, че може да прави, каквото си поиска, защото си позволи нечуваното нахалство да ми заговори посред бял ден и да ми каже да не се състезаваш за „Лата“! — Броуди изгледа Неси тъй, като че очакваше тя да се пукне от възмущение, а Неси, усетила, че от нея се очаква някакъв отговор, колебливо промълви:
— Той прави това само от завист, татко!
— Мислиш, че не му го казах? — извика Броуди. — Казах му го, и още как. Казах му, че винаги си била по-добра от неговия жалък негодник, че пак ще му надвиеш… и пак… и пак! — Той повтори тези думи като победен вик. — Каква мръсна безочливост, да се мъчи да опече работата за сина си, като ми поиска ти да не се състезаваш тази година! А когато му казах това направо в лицето, той има безсрамието да извърти цялата работа и взе да ме залъгва със сладки приказки, че имал висока длъжност, че бил представител на града, че уж му били казали, че не си в състояние да кандидатствуваш… че не си достатъчно здрава… че се грижел за тебе, а не за себе си. Но аз му дадох да разбере! — Броуди стисна юмрук почти както едно време и възкликна: — Казах му всичко, каквото трябваше. Казах му направо в мазната мутра думите на Лори. Направих го направо на пух и прах! — Броуди тържествуващо се закикоти, но след миг лицето му се помрачи и той промърмори: — Бога ми, ще го накарам да ми плати за това… Пък и за другото, което ми каза! Защо не го изравних със земята! Просто не мога да разбера! Но нищо… Ние с теб ще го накараме да ни плати по друг начин. Нали, Неси? — Броуди я изгледа с коткащ поглед. — Ти ще завреш това негово хлапе в миша дупка, нали, Неси? Ще видим колко нещастна ще изглежда тогава надутата му мутра. Ти ще го направиш… нали ще го направиш, момичето ми?
— Да, татко — покорно отговори Неси, — ще го направя за тебе.
— Чудесно! Това е наистина чудесно — измърмори Броуди и потърка ръце от сдържан възторг. После изведнъж отново се навъси от някаква скрита мисъл, пак доближи лицето си до лицето на момичето и извика: — Гледай да го направиш! Бога ми, по-добре е да го биеш! Ако не го победиш, аз… аз ще те хвана за тоя тънък врат и направо ще те удуша! Трябва да спечелиш тая стипендия, иначе ще има да си патиш!
— Ще я спечеля, татко! Ще я спечеля — изхълца Неси.
— Да, ще я спечелиш, иначе ще зная къде да търся причината — бясно изкрещя Броуди. — Знай, че в този град има заговор против мене. Всички до един са се обърнали против мен. Мразят ме заради това, което съм. Завиждат ми. Знаят, че аз стоя много над тях… че ако можех да си получа правата, щях да си бърша мръсните обувки в мазните мутри на тая пасмина. Но нищо — той сам си кимна с глава в див порив на безразсъдство, — аз ще им покажа! Аз ще ги накарам да ме уважават! „Лата“ ще бъде само началото. С нея ще сложим пръчка в колелото на негово благородие кмета… А след това вече ще се заловим сериозно.
В този миг Мери, която беше стояла в дъното на кухнята и наблюдаваше с голяма тревога буйството на баща си и държането му спрямо Неси, се приближи и заговори с успокояващ тон:
— Защо не ядеш бульона, преди да е изстинал, татко? Толкова исках да ти се услади! Пък и Неси да си хапне… Трябва да я подсилим, щом трябва толкова усилено да учи.
Думите й веднага пресякоха неговото възбуждение. Изражението му се промени, сякаш нещо, което се беше показало навън, се дръпна и бързо се скри в потайните гънки на душата му. Той ядно извика:
— Ти пък защо се месиш? Не можеш ли да ни оставиш на мира? Когато ни дотрябва твоето мнение, ще те питаме. — Броуди вдигна лъжицата и започна мрачно да яде супата си; след малко, като че бе размишлявал за дързостта на Мери да му заговори, възкликна: — Бележките за Неси ги задържай за себе си. Аз ще се погрижа за нея, както си зная.
Известно време всички се храниха в мълчание, но когато ядяха простичкото второ ястие, Броуди отново се обърна към по-малката си дъщеря, загледа я отстрани и започна със своя коткащ тон, към който неизменно прибягваше при вечните си въпроси от този род и който поради непрекъснатото повторение и поради особеното му държане възбуждаше Неси и я докарваше почти до истерия.
— Как ти вървя днес, Неси?
— Много добре, татко!
— Похвали ли някой днес моето момиче? Хайде, хайде, все някой е казал нещо за тебе. Днес заради френския, нали?
Неси отговаряше машинално, наслуки, само и само за да се отърве от изнервящата я необходимост да измисля нови, приятни за него отговори на безсмислените му, но настойчиви въпроси, та да задоволи ненаситната му жажда за осезаеми доказателства на нейните способности и вниманието, на което се радва дъщеря му в училището. Най-после, когато се почувствува удовлетворен, макар че Неси от своя страна едва ли знаеше какво е казала, Броуди се облегна на стола си, загледа я със снизходителен вид на собственик и заговори:
— Не е лошо! Не е лошо за името Броуди! Не са малки тези похвали за тебе! Доста добре напредваш, момичето ми! Но трябва да напредваш още повече. Все повече и повече. Трябва да си толкова сигурна в тази стипендия, като че ли лежи ей на тая чиния пред тебе. Боже господи! Само си помисли! Тридесет гвинеи годишно в течение на три години, това прави деветдесет гвинеи или, кажи-речи, сто златни соверена. Сто жълтици лежат на тази чиния пред тебе и чакат да ги вземеш! Няма нужда нито да се катериш, нито да се навеждаш за тях, трябва само да посегнеш и да ги прибереш! Боже! Ако не протегнеш тези малки ръчици да ги грабнеш, ще ти откъсна главата! — Той загледа празната чиния пред момичето и си я представи накамарена с жълтици, искряща от яркия блясък на натрупаното злато, пълна с толкова много пари, които при тежкото му положение се виждаха огромна сума. — Това е голямо, голямо богатство — промърмори Броуди — и то е твое! Просто виждам тоя тъпак Грирсън, как му изскачат лакомите очи, като си помисля, че в къщата му може да влязат толкова пари! Аз ще го науча какво значи да ме оскърбява на главната улица на града! — Той се разтърси от отривист глух смях, който приличаше на подигравка, после пак погледна Неси, повдигна вежди и придобил отново своя глупаво хитър вид, каза с дълбоко доверителен тон: — Довечера ще се върна рано, Неси! Ще се заловим за работа, щом свършим чая. Няма да губим нито минутка! Ще започнем уроците, преди да сме глътнали последния залък. — Той я изгледа лукаво и добави: — Ти може да си учиш в гостната, а пък аз ще остана тука и ще се грижа никой да не те смущава. Тишина! Тишина! Ето от какво имаш нужда и аз ще се погрижа да я имаш. Ще бъде тихо като в гроб! — Явно доволен от силното сравнение, той внушително и звучно повтори последните думи. После с по-суров тон додаде: — Трябва да залягаш! Да залягаш здравата. Да превиваш гръб. Каквото правиш, прави го добре! Помни, че носиш името Броуди, и стискай зъби да спечелиш крайната победа. — Завършил засега задачата да поощрява Неси и изпълнен от съзнанието за положените благородни усилия, Броуди отмести погледа си от малката си дъщеря и тежко го спря на лицето на другата, сякаш за да види дали ще посмее да се намеси.
— Какво си се опулила? — запита я той след миг. — Не ти ли казах да не се бъркаш, когато си говорим с Неси? Когато ни потрябваш, ще те повикаме. Казах ти, когато се завърна в тази къща, да не пипаш Неси с лапите си… Пази се. Не искам да я разглезят, както негодната й майка разглези тебе и брат ти.
Мери се канеше да излезе от стаята, понеже знаеше, че това е най-сигурният начин да прекъсне гнева му към нея, когато внезапно някой силно иззвъня на вратата и тя се закова от този неочакван звук. Всички, които идваха у тях, главно доставчици на продукти, звъняха на задната врата и такова иззвъняване на входната врата бе рядко събитие, станало вече толкова необичайно, че Броуди рязко вдигна глава и след един миг рече:
— Виж какво има!
Мери отиде да отвори вратата и видя разсилен, който стоеше на външното стълбище с неголям пакет в ръка; той допря фуражката си и попита:
— Госпожица Мери Броуди?
Тя кимна, втренчила с известно учудване поглед в пакета, който, съдейки по гланцовата амбалажна хартия и хубавата розова панделка, не приличаше на обикновените пратки, на нескопосно увитите бакалски стоки от местния магазин, нито на пакетите с продукти, въобще на нищо, поръчано от самата нея; но с прекрасния си външен вид пакетът веднага я накара да си спомни за други също тъй изискани пратки, които от време на време я изненадваха през последния месец. Обаче другите пратки неизменно бяха пристигали късно сутринта, по едно и също време, когато тя винаги беше сама в къщата; сега, обзета от внезапна тревога, тя зададе на разсилния чудноватия въпрос:
— Не сте ли закъснели?
Момчето гузно пристъпи от крак на крак и потвърди подозрението й, като започна да се оправдана:
— Имах много пакети за разнасяне — каза то. — Този пристигна от Глазгоу. Трябваше да го чакам. — Разсилният явно се зарадва, че Мери прие пратката, без да го смъмри; без да каже нещо повече, той затропа към портата, като я остави да държи лекия товар на изящно вързаната кутия тъй, сякаш тя я поставяше в крайно неудобно положение с тежестта си. Тези колети с деликатеси бяха редовно пристигали за нея загадъчно, но без да й доставят неприятности, в удобно време, и с тях тя беше гощавала Неси с такова безгранично удоволствие! Дали и този пакет беше от тях? С разтуптяно сърце Мери бавно затвори вратата, с трескаво работещ мозък се прокрадна в гостната, скри пакета под кушетката и отново влезе в кухнята със смътната надежда, че баща й няма да я пита кой е идвал. Но веднага разбра, че тази малка вероятност бе невъзможна, че той нетърпеливо чака завръщането й, че както седи облегнат в креслото си, вече я гледа с широко отворени любопитни очи.
— Кой звъня? — Когато тя не отговори, Броуди повтори по-настойчиво: — Хайде, казвай! Какво си се опулила така глупаво? Кой беше?
— Едно момче за поръчки, татко — тихо отговори Мери, като се помъчи да говори спокойно.
— Момче за поръчки! — недоверчиво повтори Броуди. — Да звъни на предната врата! Ами! Какво ли още няма да си позволят! — Сетне, разгневен от една внезапно хрумнала му мисъл, извика: — Нямам намерение да търпя такива обиди. Кой го е пратил? Кажи ми, че да го оправя аз тоя! Откъде беше момчето?
— Не знам! — запъна се Мери.
— Не знаеш?
— Не! — отговори девойката и все още напрягайки всички сили да го успокои, побърза да добави: — Не му обръщай внимание, татко… това няма да се повтори. Не се ядосвай!
Броуди я изгледа за миг изпод вежди, забеляза потиснатото смущение, което макар и слабо, но ясно се четеше по винаги прямото й лице.
— Покажи ми какво е донесъл — процеди той най-после. — Не те видях да го внасяш тука!
— То е в гостната — отвърна Мери с тих глас и понечи да влезе в килера. — Само един пакет… нищо интересно за тебе.
— Дай ми тука, какаото е донесъл — настоя Броуди, — и побързай. Иска ми се да видя този чудноват изчезнал пакет.
— Ах, татко! — възкликна Мери. — Нима не ми вярваш?
— Донеси го! — изрева той. — Иначе ще зная, че освен другото си и лъжкиня.
Мери разбра, че трябва да се подчини, с колебливи крачки излезе от кухнята и се върна с пакета в ръце.
Броуди се вторачи изненадан, че наистина е имало пакет, но още повече изумен от необикновения му вид.
— Розова панделка — промърмори той. — Гледай ти какъв разкош! — След това, рязко променил тона, продължи с подигравка: — Да не искаш да ти повярвам, че бакалинът изпраща овесените ядки с такива финтифлюшки! Веднага отвори кутията! Искам да видя с очите ги какво има вътре.
Мери разбра, че е безполезно да му възразява повече, наложи си да бъде спокойна пред неизбежността на разобличението, взе нож от масата и след няколко секунди извади от памука, в който беше сложена, голяма чепка сочно черно грозде. Броуди гледаше увисналото от ръката й грозде с изумен поглед, сякаш не можеше да повярва на очите си. Това беше великолепен грозд, увиснал в тъмната стая като екзотично цвете, с едри, твърди, прекрасни зърна, покрити със синкав прашец, нежен и примамлив като омара, прибулила пред погледа на моряка показалия се далечен бряг. Те съблазнително се полюляваха на дебелото гладко стъбло и пръскаха тежко, напоено от слънчев зной ухание, налети до пръсване със сок, готови да се стопят на езика в смесица от тънък аромат и сладък вкус. Черно грозде по това време! Нечуто, скъпо, ненавременно излишество!
— Откъде е това? — викна Броуди с висок, повелителен тон. — Кой го изпраща?
— Не зная, татко — искрено отговори Мери, понеже действително тези тайнствени деликатеси никога не се придружаваха от никаква бележка и тя можеше само смътно и все пак радостно да се досеща, че те идваха от Ренуик.
— Ти знаеш, кучко такава — кресна баща й, — защо иначе ще криеш пакета? — Докато я гледаше разгневен и объркан, пред него възкръсна споменът за депутацията от благочестиви лицемерки от енорията, които бяха дошли по време на боледуването на жена му да й донесат плодове и сладко; той се развика: — Да не са ги пратили тези проклети плачливи жени от черквата? Да не почнем да получаваме милостиня от града? Дотам ли сме стигнали? Сигурно те съжаляват, защото вечно се правиш на толкова бедна. Дявол да го вземе! Остава още да започнат да ни изпращат религиозни брошури и супа! — Броуди грубо дръпна грозда от ръката й и втренчи в него прозрителен поглед, но като го гледаше така, дойде му на ума колко много трябва да струват тези скъпи плодове той внезапно разбра, че те не може да са изпратени от някаква група черковни деятели, колкото и да са благочестиви. Лицето му бавно се разтегна в подигравателна усмивка и той възкликна: — Не! Струва ми се, че се досещам какво се крие зад тази работа. Ние не знаем кой ги е изпратил. Това е някой, както го наричат, анонимен дарител, Боже господи! Пак ли си се заловила за тези работи, мръснице… Пак ли започна да получаваш подаръци от своите любовници! Пфу! Гади ми се от тебе! — Броуди я изгледа със злобно разкривено лице, но Мери посрещна погледа му със спокоен, твърд поглед и само бедната Неси, която за щастие остана незабелязана, прояви признак на объркване и уплаха.
— Но ти няма да вкусиш от него! — грубо закрещя Броуди. — Не! Нито едно зърно! Колкото жадно и да го гледаш, няма да го поднесеш до устата си! Ето какво ще го направим! — Още недоизрекъл думите, той захвърли гроздето, което падна с плясък на пода, и бясно го затъпка с тежките си обувки, така че сладкият сок запръска на всички посоки, смачка го на тъмна каша, която обагри сивия линолеум като кръв. — Ето! — крещеше той. — Това е ликът на огорчението, в който тъпча. Това е моят път на огорченията… но аз ще тъпча по него! Съжалявам само, че подлецът, който го е изпратил, не е под моите крака. Щях да постъпя с него по същия начин, който и да е той. На`… сега ще имаш какво да чистиш… Това ще те накара да позабравиш за мъжете. Курво такава! Като потъркаш пода, ще ти отмине сърбежът! — Както говореше, Броуди подритваше остатъците по пода и ги разпиляваше из цялата стая. После сграбчи Мери за рамената, доближи лицето си до нейното и й се присмя с дрезгав глас: — Ясно ми е по кой път си тръгнала, хубавото ми девойче, но гледай да не отидеш много далече… нали знаеш докъде я докара миналия път. — Като изрече това, Броуди я блъсна от себе си тъй, че тя залитна и се залепи на стената, откъдето, с пламнало от унижение лице, продължаваше мълком да гледа баща си.
В следния миг Броуди се обърна към Неси и със съвсем променен, благ, изпълнен с обич, предразполагаш глас, с който преднамерено, за да оскърби още повече Мери, подчертаваше разликата в начина, по който беше говорил с нея, рече:
— Хайде, муленце… Не обръщай внимание на това, което видя… пък и на нея. Няма защо да приказваш с нея занапред, щом не искаш. Тези неща не те засягат, а освен това време е да тръгваме двамата с тебе, може да закъснееш за училище, ако не побързаме, а това не е редно. — Той хвана Неси за ръка, мъчейки се да демонстрира своята обич към нея, и изведе свилото се момиченце от стаята; обаче Неси все пак успя да хвърли уплашен, виновен поглед към Мери, когато се обърна да излезе от хола.
Когато входната врата се хлопна подир тях, Мери си отдъхна. Тя се дръпна от стената, където я беше блъснал Броуди, и макар да гледаше със съжаление мръсните, разпръснати остатъци от гроздето, от което Неси не можа да хапне, с известно облекчение си помисли, че въпреки нейното унижение сестра й не беше се повлияла от току-що разигралата се грозна сцена. Обидата от хвърлените от баща й думи беше почти нетърпима, а несправедливото му държане я накара да захапе устните си, за да задържи нахлулите в очите й сълзи на възмущение. При все че нямаше никакви доказателства, освен вътрешното си чувство, Мери беше сигурна, че и гроздето, и всички други подаръци й изпращаше безкрайно добрият доктор Ренуик; но сега и чистото чувство на благодарност, което изпитваше към него, и всички жертви, които правеше заради Неси, бяха омърсени, стъпкани в калта от гнусното тълкувание, дадено им от баща й. Това я накара отново да почувствува с какви очи я гледаха хората, безмилостно й напомни за петното, което носеше на името си и от което нямаше да се отърве в този град до края на живота си.
С леко потреперване Мери се раздвижи и се залови да прибира чиниите от масата, а когато ги отнесе в килера, започна бавно да ги мие и бърше. Работейки, тя нарочно откъсна мислите см от собственото си положение и възстанови донякъде спокойствието си, разсъждавайки, че Неси като че започва малко по малко да си оправя здравето, че макар и да продължава напрегнато да учи по дълги часове, вече се храни по-добре, че хлътналите й бузи като че започват да се издуват. Мери не би се спряла пред никакво изпитание само да можеше да защити сестра си, да я види здрава и силна. Неизказано удоволствие й доставяше, че е могла да постегне Неси с малко по-добри дрехи от личните си спестявания, от малкото пари, които беше донесла със себе си в Ливънфорд; тя се утешаваше с мисълта за по-приличната външност на детето в сравнение със занемареното състояние, в което го беше заварила при завръщането си.
След като избърса и сложи на място последната чиния, Мери взе кофа гореща вода и парцал, отиде в кухнята, коленичи и започна да мие пода. Докато вършеше тази работа, изведнъж й хрумна как ли би изглеждало лицето на Ренуик, ако можеше да я види с какво се занимава и по тоя начин да разбере превратния изход на щедрата си постъпка. Обаче тя не се усмихна на тази си мисъл, а само въздъхна и си каза, че ще трябва да го помоли да не изпраща повече великодушни подаръци на Неси и нея. Беше го видяла два пъти след първото си посещение в дома му и всеки път все по-ясно разбираше дълбокото състрадание, с което той се отнасяше към съдбата на Неси; но напоследък нещо я караше да отбягва да се среща с него, да се бои от това странно чувство, което я обхващаше всеки път, щом долавяше съчувствения поглед на черните му очи. Внезапно в паметта й изникнаха току-що казаните от баща й думи и дори както беше съвсем сама в стаята, Мери трепна и с болка се замисли какво ли е всъщност чувството, което изпитва към нея този човек, проявил към нея само доброта и дружба. Може би беше добре дошло обстоятелството, че скоро той трябваше да напусне града, че скоро щеше да се сложи край на нейното несигурно и тревожно душевно състояние.
Но не беше ли чудно, че след като сметна това обстоятелство за добре дошло, лицето й се помрачи от печал, че след като свърши да мие пода и седна да кърпи нещо за Неси, не можеше да откъсне мислите си от Ренуик? Той беше й казал да превърне живота си в картинна галерия, но в нейната галерия имаше сега само една картина и това беше портретът на неговото лице. Кухнята, толкова мръсна и разтурена едно време, сега светеше от чистота; в цялата къща цареше същият безупречен ред както по-рано; главната й работа за днес беше свършена; и въпреки това, макар че би трябвало да вземе някоя книга или да си намери друго занимание, както я беше съветвал той, тя можеше само да седи и да мисли за него. Това просто не беше за вярване!
Наистина възможностите й да се забавлява не бяха неограничени, защото, при все че завръщането й не бе причинило някакво явно вълнение по повърхността на живота в града, Мери отбягваше хорските погледи и напоследък бе придобила навика да излиза само след здрачаване. Само веднъж наруши това правило, когато отиде до Дарок да види гроба, в който почиваха Денис и нейното дете. Същият влак я заведе там, същите улици отново ехтяха от печалните й стъпки, но на табелката на „Ломонд Волтс“ стоеше друго име, а лекарят, към когото беше се обърнала при последното си злополучно идване, беше се покорил на зова на съдбата и също така беше изчезнал във вечна забрава. Мери не бе покъртена от пристъп на остра скръб, когато застана пред гроба на Дарок Хил — обзе я само нежна тъга, предизвикана главно от образа на невръстното й дете, което лежеше толкова близо до коленичилата си майка и все пак бе тъй безвъзвратно загубено за нея. Колко странно — помисли си тя, — че туптящото тяло на детето, тъй буйно живяло в нейната утроба, сега лежеше в земята, откъснато от нея завинаги. Странно беше и това, че тя, майката, никога не бе видяла и никога вече нямаше да види това дете. Тя лежеше още в безсъзнание в селската болница, когато поради простуда и поради преждевременното си раждане детето бе умряло, без тя да знае за него, без да го види.
Когато се изправи и си тръгна от гробищата, потисна я чувство за несправедливостта на смъртта на детето: тя съзнаваше, че заслужава наказанието си и го приемаше, но мислеше, че нейното дете без друго е заслужавало краткотрайното щастие на живота. Когато на връщане се качи във влака, Мери си даде сметка, че това посещение е било последно — тя никога вече нямаше да дойде на този гроб; — а когато влакът потегли от гарата, смътно си представи пред замъглените си от мъка очи една призрачна фигура на перона, фигурата на Денис, който смело и ободряващо й махаше с ръка за сетно сбогом.
Сега, както седеше и шиеше с наведен надолу и замислен поглед, умът й се занимаваше не със спомена за това сбогуване, а с предстояща друга не тъй призрачна раздяла; в затворения кръг на интимните си разсъждения най-после, след като изостави всички опити да излъже самата себе си, Мери си призна, че й става мъчно, като си помисли за заминаването на доктор Ренуик от града. Тя ясно виждаше разделящата ги пропаст и прехвърления през нея единствен мост на неговото милосърдие, обаче съзнавайки, че не би посмяла да пожелае дори и дружбата му и че копнее само той да бъде някъде наблизо, сметна, че може да си позволи да тъжи за заминаването му. Ливънфорд щеше да бъде празен за нея тогава!
Мери не можеше да шие повече; очите й отказваха да виждат бодовете, иглата не искаше да се забие в памучния плат на дрехата; Мери плачеше при мисълта за загубата си, подтиквана — уви! — от чувство, което не смееше да нарече дори и дружба. Развълнувана, тя стана, изпълнена с презрение към себе си, закършила ръце заради собствената си злочеста слабост; сякаш усетила нужда от по-свеж въздух, тя слепешката излезе в задната градина и закрачи нагоре-надолу, като се мъчеше да се успокои. Както се разхождаше, обзета най-сетне от своето възвръщащо се спокойствие, изведнъж Мери забеляза, че на люляковия храст, който не помнеше никога да е цъфтял, имаше сега голям чудесен напъпил кичур. С внезапен интерес Мери се приближи, нежно притегли клонката, пое зеления кичур между пръстите си, докосна го и го погали и за своя изненада разбра по цвета, обагрил връхчетата на неразтворилите се още пъпки, че това е бял люляк. Прекрасен бял люляк! Досега не знаеше, че този храст беше бял люляк, а сега, като някаква щастлива поличба за бъдещето, това печално дръвче бе покарало цвят и скоро щеше да залюлее бяла, благоуханна вейка, за да я весели през настъпващата пролет. Неси много ще й се радва, помисли си Мери, когато леко отпусна клонката, обърна се и с по-леко сърце се запъти обратно в къщата.
Подиробедът изтече, падна здрач, настъпи и отмина времето за чай, както и всеки ден Неси беше пак настанена в гостната при своите учебници, а Броуди седеше в кухнята с бутилката си; след като изми чиниите и сложи в ред къщата, Мери реши да изпълни намерението си да посети доктор Ренуик и да му обясни с целия такт, който притежаваше, колко й е трудно да приема тези подаръци, които той изпращаше досега за Неси. Нищо не й пречеше да излезе; всъщност вечер беше свободна да ходи където иска, стига да не проличи по нещо, че пречи на занятията в гостната; затова тя си сложи шапката и палтото и тихо се изплъзна през задния вход, понеже баща й беше наредил сега да влиза и да излиза от къщата само през тази врата, отредена за по долна ръка хора.
Нощта бе хладна, въздухът галеше бузите й, невидимите цветя ухаеха по-силно от росата и скрита в мрака, Мери вървеше по пътя с леки и бързи крачки. Макар че не се запитваше защо й е толкова леко на сърцето, трепетът на настъпващата пролет я възбуждаше, вълнуваше я, както се бе развълнувала при вида на напъпилото люляково дръвче, а целта на това излизане несъзнателно я изпълваше с щастие. Но когато се приближи до Уелхол Роуд, стори й се, че смътно долавя причината на обзелата я радост, постепенно крачките й се забавиха и тя се стресна от внезапна мисъл. Какво право имаше тя да се натрапва на един зает човек, когото чакаха пациенти в чакалнята? Който без съмнение беше уморен от тежкия си работен ден? Нещо повече, ако действително той бе изпратил гроздето, не беше ли дързост от нейна страна да се отказва от него? Прониза я мисълта, че поводът да отиде сега при него беше само извъртане, предлог, измислен от хитруващия й ум, за да може да го види; а когато оскърбителните думи на баща й отново прозвучаха в ушите й като някаква присъда, започна да й се струва съвсем безпредметно да отива, както беше възнамерявала, при доктор Ренуик, още повече, щом Неси видимо вече се поправяше. Поради някакво странно съвпадение на годишното време или поради обладалите я чувства мислите й се зареяха назад към друга пролет и Мери ясно видя, че в миналото, когато беше се запознала с Денис, той бе тичал подир нея, неотстъпно я бе преследвал; а сега — и Мери се изчерви от срам в тъмнината — тя беше тази, която искаше да натрапи недостойното си общество на човек, който нямаше желание да я види.
По това време бе стигнала неговия дом и спряла на другата страна на улицата, съвсем угнетена, загледа къщата отсреща, представяйки си мислено изящната й наредба и прекрасната картина, която бе приковала възхитеното й внимание. Не! Нямаше да влезе, щеше само за миг да погледа къщата под прикритието на тъмнината и да си представи него вътре — също както в бъдеще, когато той напуснеше града завинаги, тя щеше да идва на това място, за да си го припомни в богатата обстановка на тази стая.
Докато стоеше така, Мери чу бърз, звънлив тропот на конски копита, видя две яркожълти светлини да блясват в мрака и преди да може да си отиде, двуколката на доктора спря пред къщата; Мери се дръпна назад в сянката на стената и видя радостното раздвижване край вратата, чу коня да удря с крак земята, звънтенето на юздите, а после уверения глас на Ренуик, който прозвуча толкова близо, че тя се стресна.
— Няма вече да излизам тази вечер, Дик — каза той; — поне така се надявам! Лека нощ!
— Лека нощ, господин докторе. Дано да не ви тревожат — долетя до нея отговорът на кочияша, който пак се качи на мястото си и пое към обора до къщата. С поглед, който се мъчеше да пробие тъмнината, Мери проследи как смътно очертаната фигура на Ренуик се запъти към входа; после, когато вратата внезапно широко се отвори и неговият силует се открои на фона на ярката светлина вътре, тя го видя съвсем ясно. За миг Ренуик се обърна и се загледа в тъмнината, очите му бяха насочени право към нея. Макар и да знаеше, че той не може да я види, Мери се разтрепера, като че Ренуик вече я беше открил и щеше да се върне и да я пита какво я кара да го следи толкова късно през нощта. След като хвърли последен поглед към нощта, докторът влезе, затвори вратата зад гърба си и вън настъпи непрогледен мрак.
За миг Мери остана неподвижна, потънала в мисли, после трепна и се запъти обратно към къщи; малко прегърбена, с тихи крадливи стъпки тя вървеше из улиците така, сякаш някакво смазващо откритие я потискаше с тежестта на своето безчестие. Беше разбрала, че тя, Мери Броуди, прокудената, опозорената девственица, майка на мъртво, останало без име дете, отново любеше, но не беше любена.


VIII

В неделя предиобед Броуди все още си позволяваше да почива; макар и да ставаше късно и да не обядваше преди два часа, той мъчно се отказваше от установените обичаи и празните часове от три до пет неизменно го заварваха изтегнат без сако на кушетката. Но той почиваше не на канапето в гостната, а на кушетката в кухнята; гостната все още беше стая, посветена на Несините занятия, които продължаваха и в този ден на почивка със същото напрежение както в делниците; Броуди смяташе, че е направил жертва, равна донякъде на геройство, като е предложил и действително започнал да почива на по-недостойно ложе.
Тази неделя му се додряма от прежулящото юлско слънце и след като видя, че по-малката му дъщеря се е заловила да учи, и след като най-настойчиво й бе напомнил да бъде прилежна поради близостта на великия ден на изпита, който трябваше да се състои подир една седмица, той легна с вид на човек, когото не бива да тревожат, и се остави да бъде приспан от бръмченето на една муха на прозореца.
Както бе току-що внушил на Неси, започваше последната обиколка на надбягването; и докато Броуди хъркаше с щастливото съзнание, че е направил всичко по силите си за нейния успех, като й е отстъпил гостната, самата Неси с леко възбуждение пристъпи към последния преговор на третата книга на Евклид. Лицето й бе зачервено от горещината в гостната, а бръмченето на насекоми, подобно на онова, което тъй приятно бе приспало Броуди, дразнеше Неси и отвличаше ума й от неотстъпната цел. Никога не бе се чувствувала съвсем сигурна в знанията си по геометрия, а сега, когато до изпита оставаха само няколко дена, недостатъчните й знания по този предмет започнаха да я плашат и това я накара да прегледа набързо цялата трета книга. С намръщено чело и мърдащи устни Неси започна отново да набива в ума си осмата теорема, но въпреки съсредоточеността й думите се люшкаха по страницата, чертежите се разливаха, а редовете се разкривяваха в странни фантастични извивки, приличащи на онези чудновати фигури, които изпълваха неспокойните й сънища и я измъчваха в часовете на нощната почивка. „Оста на ъгъла към перпендикуляра представлява коефициента на…“ Не, не, за какво говореше тя, това беше съвсем безсмислено! Трябва да залегне повече, иначе „Лата“ ще се изплъзне от джоба й, където вече се намира с такава сигурност, ще избяга като бяла мишка, която скоро-скоро ще излапа всичките жълтици като сирене… Колко е горещо! И колко я боли глава! С английския беше отлично, с латинския превъзходно, с френския много добре, с алгебрата прекрасно… Да, тя е способно момиче, всички го казват и изпитната комисия за стипендията ще го разбере, щом я види. Когато отиваше гордо и самоуверено на училище в деня на някой изпит, изпълнена със съзнанието за собствената слава, винаги и се струваше, че хората си шепнат: „Това е Неси Броуди! Тя е най-способната ученичка в училището; тя ще излезе първа на този изпит, това е тъй сигурно, както и това, че се казва Броуди.“ Може би и професорите от университета щяха да се понаведат един към друг и да си кажат същото или поне щяха да си го кажат, след като прочетат писмените й работи. Трябва да го направят! Иначе баща й ще им поиска обяснение; без друго, ако не успеят да разберат коя е тя и не я сложат на първото място, той ще ги улови и ще чукне главите им една о друга също като кокосови орехи. Кокосови орехи! Когато заминаваше за Индия, Мат беше обещал да й донесе кокосови орехи, а тя бе поискала и маймунка, и папагал, но той, кой знае защо, беше забравил за всичко това и сега, след като избяга с тази ужасна жена, няма вече и да си спомни за такъв дребосък като Неси Броуди. Дали се е оженил за Нанси? Неси не знаеше, но Нанси беше лоша, дори Мат да бе сложил халка на пръста й. Тя не е като Мери, която е добра и мила към Неси. А пък Мери не е омъжена, макар че, кой знае как, е имала дете, което е умряло и за което никой не говори. Мери никога не говори за него, но от лицето й лъха тъга, сякаш на душата й тежи нещо, което не може да забрави. Мери вечно тича подир Неси, дава й супа, яйца, мляко, прегръща я и й казва да не учи толкова много. Мери иска тя да спечели „Лата“, но по разумен начин — просто за да не може баща им да й направи нищо лошо. Милата й сестра ще плаче, ако тя не спечели стипендията, а пък всъщност няма защо да плаче. Ако пропадне, колко хубаво ще бъде никога да не го каже на Мери, да остави годините да минават и никога да не й каже нито думичка. За какво мислеше? Не бива да пропадне! Ако не се задържи горе, на първото място, ако не бъде „първа в класа“, както винаги казва баща й, ще трябва сама да понесе последствията. „Ще ти извия тоя тънък врат, ако се оставиш някой да те бие… и то след като толкова съм ти помагал“ — това бяха думите, с които вечно й проглушаваше ушите между милувките и предумванията. Той имаше големи ръце!
Оста на ъгъла към перпендикуляра… Наистина връх на безобразието е, че трябва да се занимава с това в такъв горещ ден, и при това неделя, когато би могла да отиде на неделно училище с бялата рокля и широкия розов колан, който й бе направила Мама. Но роклята е износена или окъсяла; Неси е вече голямо момиче. Все пак Мама обичаше тя да ходи след обед на неделното училище с кожени ръкавици и умито лице. „Хей, деца, вижте я, Неси учи библия.“ Но сега тя не е там, ами учи, толкова напрегнато учи уроците си… „Да, татко, залягам. Каквото правя, правя го добре.“ Мама искаше татко да е доволен от нея, но Мама е умряла. Сега тя си няма майка, а Мери си няма дете! Мама и детето на Мери са заедно, седят на един облак, махат й с ръка и пеят: „Неси Броуди ще спечели „Лата“. „Поиска й се да запее с пълен глас заедно с тях, но нещо й стягаше гърлото и й пречеше. Напоследък не беше толкова сигурна в себе си. Не! Голямо нещо е едно момиче, и при това една Броуди, да спечели стипендията. Голямо нещо и трудно нещо! Отначало беше толкова сигурна в победата, че по едно време купчината жълтици лежеше на чинията й тъй, че всеки можеше да я види и да й се възхищава. Но сега в душата й се промъкваше страшно, тайно съмнение дали ще сполучи да я вземе. Никой не знаеше това съмнение (това беше единствената й утеха) и никой нямаше да узнае за него. „Да, татко, аз напредвам прекрасно… не бих могла да уча още по-добре. За тоя Грирсън няма никаква надежда. Аз съм непреодолимо препятствие за него. Стипендията е вече моя.“ Баща й се радваше на тези думи, потъркваше ръце и одобрително й се усмихваше, а колко хубаво беше за Неси да чувствува, че е доволен от нея! Тя ще прикрие всичко така хитро и внимателно, че той никога да не забележи и най-малката й несигурност. Тя знае какво ще прави, нали е умно момиче! Неси се ровеше в собствения си ум, надничаше в гънките на мозъка си, възхищаваше се, поздравяваше себе си, смяташе, че самите й мисли текат с чудно плавен ромон, с наслада съзерцаваше как проблясват край нея като ярки, бързи вълни искряща светлина.
Но изведнъж Неси се стресна, унесеният й поглед угасна в очите й, кроткото несмутимо спокойствие изчезна от лицето й, тя си потърка челото с ръка, погледна часовника и тревожно промърмори:
— Боже господи! За какво си мислех? Заспала ли бях, или какво? Цял час е минал, а аз не си спомням нищичко! — Тя поклати глава, ядосана заради собствената си слабост и заради загубата на този скъпоценен час, и тъкмо се канеше пак да се залови за Евклид, когато вратата тихо се отвори и в стаята влезе сестра й.
— Ето ти чаша мляко, миличка — пошепна Мери и пристъпи на пръсти към масата. — Татко сега спи, та си помислих, че мога да ти го донеса. Само да знаеш колко е студено! Цял час съм държала каната под чешмата.
Неси взе чашата от сестра си и започна разсеяно да пие.
— Ей, че е студено наистина — отговори след миг Неси. — Също като сладолед в такъв ден като днешния. Било ли ти е някога толкова задушно?
Мери леко допря длан до бузата на сестра си.
— Ти гориш! — пошепна тя. — Не искаш ли да си починеш половин час и да поизлезеш с мен на чист въздух?
— А какво ще стане с мен, ако той се събуди и види, че съм излязла? — попита Неси и внимателно я изгледа. — Нали знаеш, ти ще си изпатиш по-зле от мен! Не! Ще си седя тука. Това мляко чудесно ме разхлади. Освен това трябва да преговоря цялата тая книга до петък.
— Как си с главоболието? — попита Мери след кратко мълчание, през време на което с тревога се вглеждаше в сестричето си.
— Все същото! Сега вече не го усещам като главоболие. То е просто някакво изтръпване.
— Искаш ли пак да ти сложа компрес със студена вода и оцет?
— Остави, Мери! Струва ми се, че не ми помага. Като мине изпитът идущата събота, веднага ще ми олекне. Това е единственото нещо, което ще ме излекува.
— Помисли си дали не искаш още нещо.
— Не. Нищо не ми идва на ум. Но ти си много добричка, Мери. Цялото време си била толкова добра към мене, а пък трябваше да търпиш толкова много обиди. Не знам какво щях да правя без тебе.
— Нищо не съм правила — тъжно отговори Мери. — Би ми се искало да направя много повече. Съжалявам, че не можах да се наложа да не кандидатствуваш за стипендията, но това беше невъзможно. Аз не исках да се явяваш на този изпит.
— Не говори така! — припряно възкликна Неси. — Ти знаеш, че трябва да се явя! От шест месеца не съм помислила за нищо друго и ако трябва сега да се откажа, направо ще ми се пръсне сърцето. Аз трябва да я спечеля!
— Наистина ли ти се иска да продължиш тая работа? — запита със съмнение Мери.
— Само си помисли колко съм се трудила — с известно възбуждение отговори Неси; — само си помисли как ме караха да се трудя! Нима мога да оставя всичко това да отиде на вятъра? Мисля, че не. Сега вече и самата аз толкова съм се сраснала с тази мисъл, че не бих могла да се откажа, дори и да опитам. Сега имам чувството, като че нещо ме е сграбчило и ме дърпа напред.
Мери съзря нервното напрежение в очите на сестра си в желанието си да я успокои утешително пошепна:
— Е, още малко и всичко ще се свърши, Неси! Не бива да се тревожиш толкова много! Работи по-бавно един-два дена!
— Как можеш да говориш така! — възкликна с раздразнение Неси. — Нали знаеш, че трябва да преговоря целия този материал, а той е толкова важен! Тази трета книга още не ми е влязла в главата както трябва. Трябва да я науча. Трябва… трябва да я вкарам в главата си като пирон, та да ми се забие в ума и никога вече да не излезе. Може да ми зададат въпрос точно от това, което ти ми казваш да оставя.
— Тихо, Неси, миличка! Не се ядосвай — замоли й се Мери.
— Че кой няма да се ядоса от такова нещо! — не можа да се сдържи Неси. — Аз съм седнала тука и си разпъвам мозъка, а ти си мислиш, че трябва само да отида в университета, да поискам стипендията и да я донеса в къщи като карамел! Съвсем не е така! Разбери го!
— Недей, Неси! Успокой се, миличка! — умиряваше я Мери. — Не се разстройвай, съвсем не съм мислила подобно нещо!
— Мислила си! — възбудено отвърна Неси. — Всички мислят все същото. Мислят, че е лесно за мене, понеже съм толкова способна. Никой не знае колко труд и мъка трябваше да вложа в това учене. Толкова, че може да полудея.
— Но аз зная, миличка — нежно отговори Мери и я погали по главата. — Зная всичко това, и как не са ти давали нито минутка почивка. Но ти не се измъчвай. Ти се преуморяваш и затова те е страх. По-рано беше толкова уверена в себе си! Не се тревожи, ако не спечелиш тази нещастна стипендия. Какво от това!
Обаче нервите на Неси бяха толкова опънати, че никакви доводи на сестра й не биха могли да я утешат, и тя избухна в сълзи.
— Какво от това ли? — истерично ридаеше тя. — Как можеш да кажеш такова нещо, да го кажеш на мен, след като с цялото си сърце искам да я спечеля! А да наречеш, кажи-речи, сто жълтици, които ще получа, „нещастна стипендия“, това може да разстрои всекиго. Нима не знаеш какво ще направи татко с мен, ако не спечеля стипендията! Той ще ме убие!
— Няма да го направи, Неси — спокойно възрази Мери. — Сега аз съм тука и няма защо да се боиш от подобно нещо. Ще бъда с тебе, когато получиш резултата, и само да се опита да те докосне дори с един пръст, толкова по-зле за него.
— Какво би могла да направиш ти? — изплака Неси. — Говориш така, като че по-скоро би предпочела да се изправиш срещу татко, отколкото аз да спечеля стипендията!
Мери не отговори на тези груби думи, а продължи да мълчи и да я успокоява с нежни милувки, докато най-после Неси спря да хлипа, избърса си очите и каза с неочаквано самообладание:
— Не разбирам защо приказваме тия неща с тебе и само се въртим в омагьосан кръг. И двете говорим глупости. То се знае, че аз ще спечеля „Лата“, и толкова!
— Точно така, скъпа — отвърна Мери, щастлива да види сестра си малко по-спокойна. — Сигурна съм, че ще спечелиш. Как ти върви днес?
— Прекрасно! — рече Неси с неестествен глас, който странно не съответствуваше на думите й. — Просто хвърча. Не зная какво ме прихвана преди малко. Нали няма вече да мислиш за това, което казах, Мери? — продължи тя убедително. — Не казвай на никого нито думичка за това! Не ми се иска татко да се научи, че съм се държала тъй глупаво. Ами че аз съм толкова сигурна, че ще спечеля стипендията, колкото в това, че съм изпила тази чаша мляко! — И тя изпи на един дъх останалото мляко.
— Ти знаеш, че нищо няма да кажа — отговори Мери, втренчила в сестра си озадачен поглед, доста учудена от тази внезапна промяна в нейното държане и настроение. Дали Неси действително вярваше, че ще сполучи, или само се преструваше, за да прикрие дълбокия си таен страх, че може да пропадне? Обзета от тревожни мисли за онова, което непосредствено предстоеше на сестра й, Мери бавно промълви:
— Нали обещаваш да кажеш резултата на мен, преди да го съобщиш на татко, Неси? Ще ми го кажеш, щом се научиш.
— Разбира се — отговори Неси със същия тон, но отмести поглед от сестра си и загледа настрани през прозореца. — Но ние ще го узнаем една-две седмици след изпита.
— Нали обещаваш? — настояваше Мери. — Кажи ми, че ще отворим писмото заедно.
— Да! Да! — ядосано извика Неси. — Откога съм ти обещала! Можеш дори да отвориш ти, не държа на това. Обещала съм ти и ще си устоя на думата. По-добре ме остави да уча, отколкото да ми опяваш за това!
Мери отново загледа сестра си с известно безпокойство, като си мислеше колко малко прилича на обичайната й ласкава, непресторена кротост сегашното й раздразнение и престорената й самоувереност, но макар и да се тревожеше вътрешно, реши, че това трябва да е само последица от естествения страх пред наближаващия изпит, и нежно каза:
— Е, аз си отивам и те оставям да учиш, миличка! Но моля ти се, не се преуморявай прекалено много! Аз се тревожа заради тебе. — Мери взе празната чаша и на излизане се опита пак да я убеди: — Съвсем ли си сигурна, че не би искала да поизлезеш за няколко минутки? Аз отивам на разходка.
— Не — викна Неси и буйно поклати глава. — И дума да не става! Хубавичко ще си уча и нищо няма да ми стане. — Тя се усмихна на Мери с чудновато самодоволство — същата Неси, която преди един миг се тресеше от безутешни ридания и която неизменно проявяваше пълна зависимост от сестра си. — Върви и се поразходи, момиче! — добави тя. — Искам да си помисля на спокойствие!
— За Евклид ли? — запита със съмнение Мери от вратата.
— Да, за Евклид! — извика Неси с отривист смях. — Хайде върви и не ми пречи!
Мери затвори вратата на гостната и понеже кухнята представляваше забранен предел, отреден за почивката на Броуди, бавно се качи в стаята си, все още държейки в ръка чашата от млякото на Неси. Тя гледаше тази празна чаша и се мъчеше да се утеши със спомена за всичките грижи, които бе посветила напоследък на сестра си, за допълнителната храна, която купуваше за нея и я караше да изяжда, но въпреки успокоението, което й донасяха, тези размишления, тя въздишаше и не можеше да пропъди мисълта за внезапното избухване на Неси: струваше й се, че в него открива нови доказателства за неуравновесеността на сестричето си, която я тревожеше от деня на завръщането й у дома. Докато си слагаше шапката и ръкавиците, за да излезе на обичайната си разходка, Мери реши по-отблизо и по-внимателно да наблюдава Неси през време на върховните усилия, които тя щеше да положи през настъпващата седмица.
Вънка въздухът бе топъл и неподвижен, а улицата безлюдна, потънала в онази тишина, която караше Мери в неделя да излиза на разходка винаги подиробед, а не вечер, когато същата улица гъмжеше от разхождащи се двойки. Пък и понеже Броуди спеше по това време, тя се чувствуваше сигурна, че Неси е запазена за час, два от тормоза му и тази сигурност я изпълваше с чувство на свобода, каквато сега рядко изпитваше. Тя се запъти нагоре по улицата и този път реши да тръгне наляво, по пътя, който водеше направо към далечните Уинтънски хълмове, прострели се пред нея и изглеждащи още по-далечни, защото почти целите бяха забулени в трептяща омара. Тази омара бе надвиснала и над пътя; тя се вдигаше при лекото движение на въздуха като мираж и създаваше илюзията, че в далечината, на пътеката пред нея, имаше локви вода. Но нямаше никаква влага, всичко бе сухо и тънеше в прахуляк, който скоро покри обувките й със ситен, бял прашец и се вдигаше на малки облачета около полата й при всяка стъпка. Денят беше прекрасен, природата дремеше, огряна от жаркото слънце, но часът не подхождаше за разходка и скоро малката къдрица, която никога не се подчиняваше на строгата четка за коса, увисна като влажен кичур на бялото чело на Мери; крачките й станаха по-бавни и тя се почувствува уморена. Заедно с умората я завладя отново мисълта за странното поведение на Неси този следобед, жегата изведнъж започна да я гнети и Мери бе вече решила да се върне обратно у дома, когато неочаквано забеляза по пътя бързо да се приближава към нея един кабриолет. Тя тозчас позна кабриолета и този, който го караше, и трепна от смущение, понечи да се обърне и да побегне, спря се, нерешително се забави за момент, оглеждайки се насам и натам, сякаш търсеше място да се скрие, после, разбрала може би безполезността на такова бягство, наведе глава и бързо се запъти срещу кабриолета. С приближаването си Мери положи върховни усилия да придобие спокоен вид с надеждата, че може да отмине, без да бъде забелязана; обаче с растящо вълнение, макар и нищо да не виждаше, чу шума на търкалящите се към нея колелета постепенно да заглъхва и да секва до самата нея, чу гласа на Ренуик да й казва:
— Добър ви ден… госпожице Броуди!
На Мери се стори невъзможно да вдигне очи и да издаде с изражението си бушуващите в нея чувства, но угнетена от мисълта, че бе станала за него „госпожица Броуди“, а не „госпожица Мери“ или дори само „Мери“, с пресекващ глас отговори на поздрава му.
— Чудесен ден! — весело възкликна Ренуик. — Прекрасен ден, само че е твърде горещо, за да се разхожда човек пеша. Това трябва да е нещо като пътуване из Сахара.
Мери се питаше дали той бе забелязал изпотеното й лице и прашните й обувки, които сигурно и придаваха вид на някаква чорлава, безпътна скитница.
— Учтивостта би изисквала да ви кажа, че срещата ни тука е просто случайност — продължи докторът, — но това съвсем не е така. Когато тръгнах насам, аз знаех, че идвате тук на разходка в неделните дни. Исках да се осведомя за Неси.
Колко чудно хубави щяха да бъдат думите му без това последно обяснение; но както стоеше с наведена глава, загубила ума и дума, Мери схвана, че трябва да даде някакъв отговор, защото иначе той ще я сметне за глупава или недодялана, или и за едното и другото; с голямо усилие тя бавно го погледна в очите, помисли в същия миг, въпреки смущението си, колко красиво се откроява мургавото му, енергично лице на фона на небето и безпомощно, не на място отговори:
— Нямах възможност да ви разкажа за Неси. Не съм ви виждала от много отдавна.
— Прекалено отдавна — възкликна Ренуик, — и то по ваша собствена воля. Не съм ви виждал никъде от седмици насам. Помислих си, че пак сте избягали от Ливънфорд, без да се сбогувате с мен.
— Тоя път ще остана тук завинаги — бавно отговори Мери. — Но вие скоро ще се сбогувате с Ливънфорд.
Лицето му леко се помрачи.
— Да! Остават само две седмици. Как бързо лети времето… като стрела. — Ренуик въздъхна. — Чудно, но колкото повече се приближава денят, толкова по-малко ме привлича тази перспектива. Отначало мисълта за заминаването много ме радваше, но изглежда, че съм се привързал към този стар град.
— Сигурно имате тука много приятели.
— Точно така! Имам приятели!
Ренуик несъзнателно си играеше с камшика, втренчил невиждащи очи в помръдващите уши на коня, после сериозно погледна Мери и каза:
— Имате ли време да се поразходите с мене с кабриолета, госпожице Броуди? Може да не ви видя вече, а бих искал да поприказваме с вас по един-два въпроса. Хайде елате, ако нямате нищо против!
Разбира се, Мери нямаше нищо против, а като си помисли, че баща й ще спи до пет, каза си, че по-удобно време не би могло да има; въпреки това се поколеба и отговори:
— Не съм… Не съм облечена за разходка с кола и трябва да се върна до пет, и…
— В такъв случай ще дойдете — каза с усмивка Ренуик и й протегна ръка. — Имаме на разположение, кажи-речи, час и половина. Колкото за вашето облекло, то е твърде хубаво за моята стара бричка.
Преди да успее да го разбере, Мери се озова в кабриолета до Ренуик — тя седеше близо до него на червената плюшена седалка, той бе я загърнал с леката покривка против прахуляка, беше подкарал коня и тя се возеше с него, плъзгайки се плавно и все пак бързо напред. Ветрецът, образуван от тяхното преминаване през неподвижния въздух, лъхаше бузите й, небето вече не пламтеше и бе смирило своя жар, прахът не й пречеше — сега той беше само мека настилка, която облекчаваше тичащите крака на коня, а след отегчението и умората от ходенето за Мери беше приятно да седи в кабриолета смълчана и щастлива и да гледа как разнообразната местност леко преминава пред очите й. Но макар че бе твърде смутена от близостта на Ренуик, за да го погледне, Мери виждаше с крайчеца на окото си гладката мека кожа на ръчно изработените му ръкавици, посребрените такъми на коня, монограма на покривката, изящните принадлежности на онова, което бе нарекъл своя „стара бричка“, и пак, както в неговия дом, Мери рязко почувствува разликата между неговия и своя живот. Сега, независимо от предишната му борба за съществувание, начинът, по който живееше, не му налагаше да мисли и премисля за всяка пара, преди да я похарчи, да носи дрехите си, докато станат на парцали, да задушава дори желанията си за най-малките развлечения, излизащи извън кръга на строгата пестеливост. Но Мери потисна надигащото се в нея чувство за собствената й нищожност, сподави мислите си за бъдещата си тъга, каза си, че не бива да помрачава единствения час на това необичайно удоволствие, и се отдаде на непривичната наслада да се радва на живота.
Ренуик от своя страна наблюдаваше чистия й профил, леката руменина, избила по меките й бузи, и необичайното й оживление със странно задоволство, с по-остро чувство на радост, отколкото тя наблюдаваше гледката. Изведнъж изпита силно желание да я накара да се обърне към него, за да може да надзърне в очите и; той прекъсна мълчанието с думите:
— Нали не съжалявате, че дойдохте?
Въпреки това Мери не го погледна, при все че устните й се извиха в лека усмивка, когато отговори:
— Радвам се, че дойдох! Всичко е тъй прекрасно! Не съм свикнала на такива неща и ще мога да си спомням за тази разходка.
— Имаме време да отидем до брега на Лок — весело отговори Ренуик, — а ако Тим не жали силите си, ще има време и да пием чай.
Мери бе възхитена от предложението му и загледа чистия загладен гръб на Тим с тайната надежда, че ще бърза достатъчно много, за да имат време за чай, но не чак толкова, че да я върне у дома преди време.
— Тим! — повтори тя, без да се замисля. — Колко хубаво име за кон!
— И конят също е хубав — отговори Ренуик и добави по-високо: — Нали, Тими?
Чул тези думи, Тим наостри уши и сякаш зарадван, ускори спокойния си тръс.
— Виждате ли? — продължи Ренуик, забелязал с одобрение усмивката й. — Разбира, че говоря за него, и се мъчи да не се засрами… Тоя безсрамен лицемер! Той съвсем ще се измързеливи в Единбург. Прекалено много овес и недостатъчно движение!
— Нима ще го вземете със себе си? — попита Мери.
— Да. Не бих могъл да продам Тим. Такъв съм аз. — Той замълча, сетне замислено продължи: — Това е смешна черта, но когато обикна нещо, не мога да се разделя с него — картини, книги, кон — все едно какво. Когато харесам нещо, харесвам го докрай. Аз съм упорит. Не признавам чужди преценки в съжденията си. Някой критик може да ми каже десет пъти, че еди-коя си картина била хубава; щом не я харесвам, не я искам. Аз купувам картина, която ми харесва, само ако тя ме завладее и вече не мога да се разделя с нея.
— Картината в трапезарията ви е прекрасна.
— Да — отговори уверено Ренуик, — чудесно платно… Радвам се, че ви хареса. Тази картина ми е като другар. Купих я, когато бях в Института. — След това Ренуик добави с хитро изражение: — Но тя не допада само на мене, критиците я харесаха също.
Споменът за картината наведе Мери на мисълта за целта на първото посещение при доктора и за да предвари неговия въпрос относно Неси, каза:
— Много съм ви благодарна за всичко, което сторихте за Неси. Вие се показахте повече от добър към нас двете. — Тя не беше му казала за нещастието, сполетяло гроздето, и той продължаваше да я отрупва с вниманието си, за щастие, без да бъде открит от Броуди.
— Искаше ми се да ви помогна — отвърна Ренуик. — Как се чувствува тя при тази напрегната работа?
— Изглежда, че е по-добре със здравето — каза Мери с леко прозвучала в гласа тревога, — но е много променчива. Понякога ми се вижда съвсем особена. Тревожи я приближаването на изпита. Той е в събота. Аз направих всичко, което можех, за нея.
— Зная, че сте направили… всичко — успокоително рече Ренуик. — Но щом е издържала досега, без да си разстрои нервите, трябва да е добре! Надявам се, че ще получи тази стипендия и ще се успокои. — После, след продължително мълчание, забеляза със сериозен тон: — Да бях на ваше място, бих гледал да съм близо до нея, когато получи съобщението за резултата, и ако ви дотрябвам, извикайте ме веднага.
Мери знаеше, че той ще е заминал, когато съобщят резултата, но съзнавайки, че е направил достатъчно за нея, нищо не отговори и продължи да мълчи, потънала в мислите си. Както Ренуик каза, Неси трябва да е добре! Тя ще се погрижи за това. Ще бъде до нея: ще я наблюдава, ще я закриля, в случай на неуспех ще я запази от неочакваните прояви на баща си.
От тези размишления, от затвърждаващото се в мислите й решение я изтръгна неговият глас:
— Тука са разширили пътя. Ще можем лесно да минем, освен това е по-сенчесто, отколкото по другия път.
Когато вдигна глава, Мери с изумление видя, че без да знае какво значение има това за нея, Ренуик се беше отклонил от главния път и бе тръгнал точно по онази пътека през елховата гора, където тя се бе загубила през нощта на бурята. Със сковано, уплашено лице Мери гледаше, заградилата я отново гора, която сега не се люшкаше и не се превиваше под яростния напор на бурята, нито ехтеше от тътена на падащи изкоренени дървета, а тиха, успокоена и мирна тънеше в ясно спокойствие. Ярките слънчеви лъчи се процеждаха между тъжните вейки на мрачните дървета, смекчаваха вида им, обличаха бодливите им клони със злато и рисуваха по правите им, сухи дънери гиздава плетеница от трепкащи светлини и сенки. Возейки се сега удобно и безопасно през тази гора, Мери изтръпнала си представи невероятната картина: как изтерзана, с живото дете в утробата си, бе тичала слепешком в мрака, бе се спъвала, падала, бе пробола ръката си на острия връх на един клон, преследвана от безумни гласове, как не бе имало никой да я види и чуе.
Една сълза трепна на клепката на овлажнелите й очи, но Мери плътно притисна пръсти на белега на дланта си, сякаш за да намери сили в спомена за тогавашното си страдание, и не позволи на сълзата да падне, а вместо това, когато излязоха от гората, обърна поглед надолу към далечната долина. Да! Ето и чифлика, където беше изгубила сетните си сили! Той изпъкваше на гладката зеленина на тучните ливади, а до него се виждаше малката барачка, дала подслон на измъченото й тяло; белите стени на къщата се издигаха до жълтия сламен покрив, а пушекът от единствения комин излизаше право нагоре и като дълга синя лента на тънка струя се издигаше в небето.
Мери с болка откъсна очи от тази гледка, със сковано, изправено тяло, с усилие да потисне пробудените чувства загледа направо напред и ушите на Тим се заклатиха в мъгла пред плувналите й в сълзи очи. Ренуик дълго време не проговори, сигурно доловил инстинктивно, че някаква тайна мъка е накарала Мери да замълчи, но когато превалиха Маркинч Хил и пред тях блеснаха спокойните, гладки води на Лок, той тихо забеляза:
— Вижте каква красота и покой.
Гледката беше прекрасна. Водата, отразила дълбоката, бляскава синева на безоблачното небе, се простираше хладна и неподвижна като ивица девствен лед, а по края се издигаха стръмни, обрасли с гъсти гори склонове на хълмове, които се възвишаваха и простираха чак до острите зъбери на планините отвъд. Повърхността на този спокоен простор се нарушаваше от редица островчета, украсили гърдите на езерото сякаш с огърлица от скъпоценни изумруди, зелени и китни като бреговете, отразени с такова съвършенство във водата, че окото не може да различи кое е остров и кое — безупречното му отражение. На брега пред тях имаше малко селце, сгушените му къщурки се белееха на яркия синьозелен фон; Ренуик го посочи с широк жест.
— Ето и Маркинч, а за вас това значи чай, Мери! Величието на природата не бива да ви разваля апетита.
Лицето й, спокойно и прекрасно като повърхността на езерото, се откликна на неговите думи и в леката й усмивка отново грейна радост. Той беше я нарекъл „Мери“!
Те слязоха по виещия се надолу път в Маркинч, където Ренуик с пренебрежение отмина малката, доста неугледна кръчмичка в началото на селото и продължи до последната от редицата къщурки край самия бряг на езерото, отправи многозначителен поглед към Мери, скочи от кабриолета и почука на вратата. Къщата беше в пълна хармония със заобикалящата я красота: край белите й стени пъстрееха яркожълти латинки, над зелената входна врата се виеха червени пълзящи рози, градинката ухаеше от силния мирис на резеда — такава къщичка Мери едно време бе мечтала да има в Гаршейк; дребна прегърбена женица отвори вратата, плесна с ръце и с възторг се провикна:
— Докторът! Докторът! Вие ли сте? Господи божичко! Нима това сте вие?
— Както виждаш, Джанет! — извика докторът със същия тон. — Това съм аз, а това е една млада дама. И ние двамата, кажи-речи, умираме от глад след разходката. Ако не получим от твоя чудесен чай и от твоите питки, масло, мармалад и не знам какво още, ние просто ще се стопим от мъка и никога не ще дойдем пак.
— Няма да правите такова нещо! — буйно извика Джанет. — Не! Не! Няма да минат и пет минути и ще получите най-хубавия чай в Маркинч!
— Може ли да го пием в градината, Джанет?
— Разбира се, може, господин докторе! Стига да кажете, може да го пиете и на покрива на къщата ми.
— Ще се задоволим с градината, Джанет — отговори с усмивка Ренуик. — И… Джанет! Нека момченцето се погрижи за Тим. Повикай ни, когато приготвиш всичко. Ние ще се поразходим малко по брега.
— Добре, добре, господин докторе! Стига да кажете — оживено отговори Джанет и тръгна да изпълнява поръчката, а докторът се обърна и отиде при Мери.
— Да походим ли малко? — попита той и когато Мери кимна, помогна й да слезе от кабриолета и каза: — Джанет няма да се забави повече от пет минути, но нищо не ни пречи да се поразтъпчем. Сигурно сте се схванали от седене.
„Колко се зарадва старата, като го видя — мислеше си Мери, — и с какво удоволствие забърза да му услужи — както всички, които го познават.“ Заета с тази мисъл, Мери промълви, докато двамата вървяха по дребните камъчета край брега:
— Джанет трябва да е ваша стара позната! Очите й просто светнаха, като ви видя.
— Веднъж направих дребна услуга на един от синовете й в Ливънфорд — нехайно отговори Ренуик. — Тя е прекрасна душица, приказлива е като бъбрива сврака. — И като погледна Мери под око, добави: — Но има нещо още по-хубаво: тя прави чудесни питки. Вие трябва да изядете точно седем парчета.
— Защо седем? — попита Мери.
— Това е щастливо число — отговори Ренуик, — и е точно необходимият брой питки за една здрава, гладна млада дама. — Той огледа Мери критично. — Съжалявам, че не мога аз да ви предписвам диетата, госпожице Мери. Във вашите малко хлътнали бузи има тъжна прелест, но те показват, че забравяте за маслото и млякото. Готов съм да се обзаложа, че сте давали всичко, което съм ви изпращал, на своята малка Неси.
Мери се изчерви.
— Не! Не всичко! Толкова мило беше от ваша страна да ни изпращате тези неща!
Ренуик съчувствено поклати глава.
— Дали някога ще помислите за себе си, Мери Броуди? Сърцето ми се свива, като си помисля какво ще стане с вас, когато замина. На вас ви трябва някой, който строго и сурово да следи дали се грижите за себе си. Нали ще ми пишете и ще ми разказвате как се чувствувате?
— Да — отговори Мери бавно, сякаш лек хлад й лъхна от неподвижната вода край тях, — ще ви пиша, когато заминете!
— Чудесно — весело възкликна Ренуик. — Ще смятам това за окончателно обещание от ваша страна.
Те бяха се спрели и се радваха на прекрасната и спокойна гледка пред тях, която се струваше на Мери толкова далечна от тревожното съществувание в техния дом, толкова възвишена над обичайното равнище на нейния живот. Тя беше пленена от тази хубост и потисканата досега обич към застаналия до нея мъж, освободена при вида на окръжаващата я красота, се надигна в нея с цялата си сила. Сега я влечеше към него много по-дълбоко и по-затрогващо чувство от онова, което я бе вълнувало преди; тя изпитваше безразсъдно желание да прояви своята преданост, видимо да покаже преклонението си; но не можеше да го направи и трябваше да стои мълчаливо до него, измъчвана от лудото туптене на сърцето си. Лекият ромон на вълните, които едва докосваха брега, нарушаваше тишината наоколо им и й нашепваше коя и каква е тя, че тя е Мери Броуди, майката на едно незаконно дете, и не спираше да отеква в ушите й с тази дума, с която я заклейми баща й, когато я изхвърли от своя дом в онази бурна нощ.
— Чувам да звъни пукнатият хлопатар на Джанет — най-после промълви Ренуик. — Готова ли сте за питките?
Мери кимна с чувството, че някаква буца в гърлото й пречи да заговори, а когато той леко я прихвана под ръка, за да й помогне да мине по камъчетата на брега, това допиране я прониза по-непоносимо от всяка друга изпитана досега болка.
— Всичко е готово. Всичко е готово — викаше бързащата като хала Джанет. — Масата и столовете, и всичко друго е приготвено в градината, както заръчахте. И питките са пресни… Отзарана съм ги пекла.
— Прекрасно! — рече Ренуик, настани Мери и седна на своя стол.
Макар че с тона си я бе подканил да си върви, старицата се забави и след като открито и с възхищение огледа Мери, облиза устните си и тъкмо се канеше да заговори, когато забеляза изражението на Ренуик; с невероятно усилие тя спря напиращия на устните й безкраен поток от думи, обърна се и се запъти към къщата.
Когато Джанет си отиде, клатейки глава и мърморейки нещо под носа си, леко стеснение обзе Мери и Ренуик; макар че чаят беше чудесен, а напоената с ухание на резеда прохлада на градината — прекрасна — и двамата се чувствуваха смутени.
— Джанет е истинско кречетало — опита се да се пошегува Ренуик. — Тази дума много приляга за нея. Ако бях й позволил да започне, можеше да оглушеем. — Но след тази забележка той изпадна в неловко мълчание, което събуди у Мери спомена за единствения друг случай в живота и, когато беше седяла сама на масата с някои мъж, когато бе яла сладолед всред пъстрия разкош на салона Берторели, когато Денис бе настъпил крака й и я бе очаровал с веселите си, цветисти приказки.
Колко различна беше обстановката тука, в прохладната свежест на селската градинка, изпълнена с аромата, излъхнат от стотици цветчета; колко различен беше и нейният другар, който нито бъбреше за примамливи пътувания из чужбина, нито пък, уви, галеше с крака си нейния крак. Обаче сега той й се заканваше с глава.
— В края на краищата вие изядохте само две — промърмори й Ренуик с трагичен поглед и бавно добави: — а аз казах седем.
— Те са толкова големи! — възрази Мери.
— А вие сте толкова малка… Но щяхте да бъдете по-голяма, ако правехте, каквото ви се казва.
— Винаги съм правила, каквото ми казвахте в болницата!
— Да — отговори той след кратко мълчание, — наистина правехте. — И като че ли отново обзет от униние, Ренуик се унесе в спомени и си представи Мери такава, каквато я беше видял за първи път: със затворени очи, безжизнена, пребледняла, неговата пречупена, изтръгната от корен лилия. Най-после той погледна часовника си, а след това с мрачно лице погледна нея. — Боя се, че времето лети. Да се връщаме ли?
— Да — пошепна Мери, — щом смятате, че е време.
Те станаха и без да говорят, напуснаха приятната усамотеност на градината, която сякаш беше създадена за подслон на двама пламенни любовници. След като помогна на Мери да се качи на кабриолета, Ренуик се върна да плати на старата Джанет.
— Не ми трябват вашите пари, господин докторе — каза тя със своя писклив като звук на гайда глас. — За мене беше удоволствие да го направя за вас и за хубавата госпожица.
— Хайде, Джанет — викна докторът, — вземи ги сега или ще ти се разсърдя.
Джанет долови леката промяна в настроението му, взе парите и смирено пошепна:
— Да не съм нещо объркала конците? Много съжалявам, ако съм направила такова нещо. Или питките не са ви се усладили?
— Всичко беше наред, Джанет… прекрасно беше — успокои я докторът и се качи в кабриолета. — Сбогом!
С леко недоумение старицата им помаха за сбогом и когато те се скриха зад завоя на хълма, пак поклати глава, замърмори нещо и влезе в къщи.
Те почти не си говориха на връщане; след като я запита дали й е удобно, дали не иска да й метне покривалото, дали й е харесала разходката, не трябва ли да подкара Тим по-бързо, Ренуик потъваше в мълчание, което ставаше толкова по-гнетящо, колкото повече се приближаваха към Ливънфорд.
Пипалата на нейния дом отново се протягаха към нея, а след като я стиснеха, Броуди с подпухнали очи и пресъхнал език щеше мрачно да се събуди от сън и да поиска от нея незабавно да му поднесе чай; Неси щеше да чака нейното съчувствие и утеха; тя щеше веднага да се изправи пред безбройните задачи, изпълнението на които влизаше в задълженията й. Това краткотрайно и неочаквано откъсване от горестите на нейния живот клонеше към своя край и при все че беше се наслаждавала безмерно, безмерна, мъчителна скръб изпълни сърцето й, когато уморено си помисли, че може би — почти сигурно — нямаше да види повече Ренуик.
Бяха стигнали почти до тяхната порта, Ренуик спря коня на известно разстояние и промълви с чудноват глас:
— Ето че стигнахме! Колко кратко, нали?
— Много кратко — откликна се Мери, стана от мястото си и слезе от кабриолета.
— Трябваше да постоим повече в Маркинч — с усилие рече той и додаде след кратко мълчание: — Може да не ви видя вече. Мисля, че е по-добре да ви кажа сбогом. — Те дълго се гледаха и във вдигнатите към него очи на Мери светеше едва доловима молба; тогава Ренуик свали ръкавицата, протегна й ръка и каза бавно: — Сбогом!
Мери машинално пое подадената ръка и когато усети при това ръкостискане твърдата, уверена сила на тези пръсти, от които толкова често беше се възхищавала, които някога бяха успокоили изтерзаното й тяло, но никога нямаше да го направят пак, на тези пръсти, които обичаше с такава преданост, неочаквано чувствата й надделяха и тя притисна с ридание топлите си устни към неговата ръка и страстно я целуна, а след това побягна по пътя и влезе в къщи.
За миг Ренуик загледа ръката си, сякаш не можеше сам да вярва на очите си, сетне вдигна глава и като видя изчезващата фигура на Мери, понечи да скочи от кабриолета и да изтича подир нея; но не го направи и след като дълго седя неподвижен, отново загледан в ръката си, странно изражение се появи в очите му, той поклати тъжно глава, сложи си ръкавицата и бавно подкара коня по пътя.


IX

— Донеси още каша за сестра си — извика Броуди с висок глас на Мери. — Каквото си й дала, не ми хваща окото. Как можеш да искаш от нея да работи на празен стомах, и то в такъв ден като днешния?
— Но, татко — плахо възрази Неси, — аз самата помолих Мери да не ми сипва толкова много. Аз ще получа яйце, разбито с мляко. Тази сутрин само като си помисля за каша и ми става лошо.
— Стига, момиче! Ти не разбираш кое е хубаво за тебе — отговори Броуди. — Не е малък късмет, че имаш баща, който те наглежда и се грижи да ядеш здрава храна. Излапай я тая каша, хайде! Тя ще ти се полепи по ребрата и ще ти даде сили за това, което те чака. — И той надменно се отпусна в креслото си, наблюдавайки със самодоволен поглед фигурата на по-малката си дъщеря, която с леко трепереща ръка се мъчеше да натъпче още няколко лъжици каша между нервно стиснатите си устни. Броуди съвсем не си даваше сметка, че тази сутрин й се повдигаше от храната, нито че в тревожното си състояние тя щеше да се чувствува по-щастлива, ако я оставеха на мира; сам той беше в повдигнато настроение поради мисълта, че днес бе великият ден, денят на конкурса за стипендията „Лата“, и не беше тръгнал на работа в обичайното време, а беше останал в къщи, за да дава сили и смелост на Неси със своето присъствие. Чудесен баща щеше да бъде — мислеше си той, — ако не останеше да изпрати дъщеря си да се бори за „Лата“! Дявол да го вземе! Той не можеше да постъпи така! Не беше забравял предначертаната цел през всичките тези тягостни месеци, да! И беше се грижил толкова неотстъпно Неси да заляга и да учи, че нямаше сега да се поскъпи за една стиска сол, та да развали цялата работа. Не! Нямаше да отиде на работа тази сутрин, въобще нямаше да отиде на работа днес. Щеше да си позволи цял ден отпуска по този случай. Днес за него беше празник; той бе положил много труд за този ден и сега щеше да му се радва, дявол да го вземе! Бегла усмивка се плъзна по лицето му при тази мисъл и без да сваля доволния си поглед от Неси, Броуди викна:
— Ха така, момиче! Храни се спокойно. Няма защо да бързаш. Татко ти е до тебе.
— Не й ли стига, татко? — осмели се да каже Мери с изписана на нежното й личице молба. — Може да не й се яде тази сутрин от много вълнение. Аз съм й разбила яйце с мляко.
— Лапай, Неси… лапай — проточи Броуди, без да обръща никакво внимание на тези думи. — Ние знаем какво дава сили на човека. Да не бях аз, щеше направо да умреш от глад. Не съм аз този, който ще те пусне да седиш три часа на изпит, без да си подложиш както трябва. — Той беше в стихията си, жънеше плодовете на положените за нея грижи, бе забравил превратностите на съдбата си, в тоя миг се беше освободил от болезнения спомен за Нанси; разтегнал уста в още по-широка и още по-ехидна усмивка, Броуди възкликна: — Дявол да го вземе! Тъкмо ми дойде на ума, че може и тоя дръвник Грирсън да седи на масата, да гледа своя хапльо как нагъва закуската си и да се чуди какъв ли зор ще има да види днес. Да, цяло удоволствие е да си помисли човек това! — Устата му се присви и усмивката му стана злобна. — Кметът на града, големият човек… знаменитият, всезнаещ представител на града. Боже! Обзалагам се, че тази сутрин изглежда съвсем дребен и жалък, и уплашен! — Броуди замълча за миг, след това, забелязал, че Неси, която бе сполучила да довърши кашата, пие разбитото с мляко яйце, грубо извика, сякаш още под влиянието на мисълта за Грирсън: — Хей! Хапни си поне питка с масло заедно с този буламач, щом си решила да го изпиеш! — Той гневно изгледа Мери и добави: — Има хора, които искат само да си пълниш търбуха с течности! — Сетне, пак устремил поглед към Неси, продължи с наставнически тон: — Какво само примигаш, момиче! Може да помисли човек, че те чака нещо много страшно, а не някаква си лесна писмена работа! Нали всичко ти е в главата и само трябва да го напишеш! Може ли да се тревожиш заради такова нещо, та чак да се мръщиш на чудесната, хранителна каша? — Той самодоволно се замисли за дълбоката мъдрост на разсъжденията си и изведнъж, сякаш раздразнен от безсмислената нервност на Неси, сопнато я попита: — От какво те е страх, дявол да го вземе? Не си ли моя дъщеря? Какво има в цялата тая работа, та си се разтреперила такава?
Неси си помисли за високата изпитна зала, изпълнена със скърцането на двадесетина яростно състезаващи се пера, представи си мълчаливата фигура на професора, облечен в черна мантия, седнал на катедрата строг и всесилен като съдия, представи си и собствената дребна, свита, невзрачна фигурка, пишеща с трескава бързина, но притвори очи и побърза да отговори:
— От нищо не ме е страх, татко! Може да се вълнувам малко от мисълта за пътуването. Аз съвсем не мисля за „Лата“. Можеше предварително да обявят резултата, за да не карат другите напразно да ходят на изпит.
Броуди широко й се усмихна и възкликна:
— Виж, така те харесвам! Така повече приличаш на моя дъщеря! Не сме те карали току-тъй да се мъчиш. Сега, като те изкарам на арената, трябва да покажеш какво се казва галоп. — Той спря, доволен от сравнението, което при сегашното му приповдигнато настроение и възбудата пред нейното заминаване смътно му припомни дните, когато бе тръгнал на Животновъдната изложба, и извика: — Днес ти участвуваш в изложбата, Неси, и аз се гордея с тебе. Аз зная още преди да тръгнеш кой ще се върне с червената лента на врата. Моята дъщеря, Неси Броуди… Това е името, което ще повтарят всички. Ние с тебе ще учудим града. Бога ми! Сега няма да си вирят носовете, като ме срещнат. Ние ще им покажем! — Той я загледа с обич, почти с възхищение, и подир малко каза: — Дявол да го вземе! Просто не мога да се начудя, като гледам тая малка главица, и си мисля за всичко, което е побрала. И латински, и френски, и математика, и бог знае какво още! А пък не е по-голяма от моя юмрук. Да, вярно е, дето има една дума, „малък е бисерът, ама скъпо струва“. Важно е качеството. Човек не може да не изпита удовлетворение, когато вижда дъщеря си да проявява неговите способности, а и когато е в състояние да й даде възможност да ги развие. Когато бях на твоята възраст, нямах такъв късмет като тебе. — Той въздъхна от съжаление към себе си. — Не! Аз щях да стигна далече, ако ми бяха дали възможност, но трябваше да се боря с живота и сам да си пробивам път. По онова време нямаше стипендии, иначе щях да ги спечеля всичките накуп. — Броуди вдигна очи към нея и възкликна с променен, възбуден тон: — Но с тебе ще бъде друго, Неси! За тебе пътят е отворен. Аз ще се погрижа за това. Ще видиш какво ще направя за тебе, като спечелиш „Лата“! Аз… аз… аз ще те избутам до най-високото положение, което можеш да стигнеш. — Той стовари юмрука си на масата, победоносно я изгледа и добави: — Не си ли доволна от всичко, което правя за тебе?
— Да, татко — полугласно рече Неси, — аз… аз съм много доволна от всичко!
— Че как няма да си доволна! — извика Броуди. — В Ливънфорд няма друг човек, който би направил за тебе това, което направих аз. Гледай да не го забравиш. Когато се върнеш с тази стипендия, да не си навириш носа! Помни благодарение на кого си я спечелила!
Неси му отправи плах поглед и тихо промълви:
— Нали не смяташ, че довечера ще се върна със стипендията, татко? Ще мине доста време, преди да съобщят резултата… Най-малко две седмици!
Тези думи сякаш прерязаха разгорялата се у Броуди радост и той изведнъж доби недоволен вид.
— Пак ли старата песен подхващаш? Какви са тия приказки за резултата? Да не би според тебе да смятам, че ще донесеш парите вързани в торба? Аз зная, че ще ги получиш, когато им дойде времето. Зная, че те са за твоето следване. Не съм умрял за тях. Но струва ми се, като че ли започва да те хваща страх, че може да не ги докопаш.
— О, не, татко — побърза да го увери Неси. — Съвсем не мисля за такова нещо. Само си рекох да не би да мислиш, че още довечера ще бъда сигурна за резултата.
— „Сигурна“ — бавно повтори Броуди; — не си ли „сигурна“ вече?
— Да! Да! — възкликна Неси. — Сигурна съм. Да ме убият, ако не съм сигурна. Сама не зная какво приказвам, толкова се вълнувам, че ще отивам в университета.
— Не се оставяй голямото вълнение да ти замайва главата — каза с предупреждаващ тон Броуди. — Помни, че си на шестнадесет години и ако на тази възраст не можеш да се владееш, никога не ще можеш. Не губи ума и дума, само това ще ти кажа! Приготви ли си всичко, от което ще имаш нужда: перодръжка, писци, гума и всичко друго?
— Там ще ми дадат всичко — свито отговори тя. — Всичко това се дава от университета.
— Аха! Е, в такъв случай не ще можеш да кажеш, че си забравила перодръжката. — Той спря и погледна часовника. — Горе-долу е време за влака. Нахрани ли се добре?
Неси имаше чувството, че й се бърка в стомаха, когато пошепна:
— Да, татко.
Броуди стана и се запъти към стойката с лулите с думите:
— Е, аз изпълних моите задължения.
Щом Броуди се обърна гърбом, Мери се приближи до сестра си и тихичко й каза на ухото:
— Ще дойда с тебе на гарата, Неси, за да не си сама и да ти помогна да се настаниш във влака. Няма да те тревожа с излишни приказки.
— Какво рече? — извика Броуди и светкавично се обърна. За нещастие бе дочул част от думите й. — Ще отидеш на гарата, а? — подигравателно повтори той. — Я гледай ти! Много любезно от твоя страна! Ще направиш туй, ще направиш онуй и все ще се бъркаш и ще се увърташ, както правеше майка ти. Нима Неси не може да измине стотина крачки сама, та трябва да й вържеш на врата връвчица и да я водиш? — Подигравателният му тон се превърна в ръмжене. — Не съм ли ти казал да оставиш моята Неси на мира? На никаква гара няма да ходиш! Нищо няма да правиш за нея. Тя ще отиде сама. — Той се обърна към Неси: — Нали не искаш тя да ти досажда, муленце?
Неси сведе очи и със запъване едва чуто отговори:
— Не, татко, щом ти казваш.
Броуди пак загледа Мери с мрачно предизвикателство.
— Видя ли! — извика той. — Тя не те иска. Не се бъркай, където не ти е работа. Аз ще направя всичко, което е необходимо. Тази сутрин аз сам ще й донеса нещата. Хей, Неси! Къде ти е шапката и палтото? Аз ще те изпратя до вратата. — Той се пръскаше от гордост, като си мислеше за честта, която оказва на Неси. Тя мълком посочи кушетката, където, изчеткана и изгладена, лежеше овехтялата синя габардинена дрешка, която носеше всеки ден, единствената й дреха, и сламената й шапка, разхубавена сега с нова сатенена панделка, купена от сестра й и зашита от любещите й ръце. Броуди взе палтенцето и шапката, подаде ги на дъщеря си и стигнал крайния предел на своята любезност, помогна й да си сложи дрешката и ето че Неси вече стоеше пред него — дребна, неописуемо затрогваща, — облечена и готова за пътуването. Броуди я потупа по гърба с подчертано снизхождение и възкликна, сякаш я бе облякъл от глава до крака със собствените си ръце: — Ето на! Сега си съвсем готова за път. Не смяташ ли за много голяма чест, че не отидох на работа, за да мога така да те изпратя? Хайде, ще дойда с теб до вратата.
Обаче Неси проявяваше странно нежелание да се помръдне и стоеше извърнала глава от него, впила поглед в черните, изпълнени с обич очи на Мери, с леко увиснала долна устна, нервно кършейки преплетените си тънки пръстчета. Чистата кожа на нейните бузи, от които отново бе изчезнала появилата се по едно време руменина, изглеждаше почти прозрачна и като че ли беше силно опъната върху дребните и черти, а бледостта й се подчертаваше още повече от нежно-златистия блясък на светлата й коса, незаплетена в плитки и свободно падаща около дребното й напрегнато личице. Неси стоеше неподвижна, обзета от съзнанието, че е наближил върховният миг на нейните усилия и че тя няма никакво желание да го посрещне; после, като че бе забравила изведнъж за присъствието на баща си, тя се приближи до Мери и тихо, почти нечуто пошепна:
— Не искам да отида, Мери. Онова нещо пак ми стяга главата. По-добре да си остана у дома. — И въпреки това, почти без да си вземе дъх, сякаш без да съзнава, че е промълвила току-що пошепнатите думи, извика: — Е, аз съм готова, татко. Всичко е наред. Аз съм непоклатима като скала и съм готова да залягам.
Броуди се втренчи в нея, сетне чертите му бавно се отпуснаха.
— Хайде тогава и не се разтакавай. Какво се заплесваш с нея? Стига с това глупаво губене на време, че ще изпуснем влака.
— Няма да го изпуснем, татко — възбудено извика Неси и се откъсна от Мери, без да я погледне, сякаш не беше чула последните насърчителни думи, пошепнати от сестра й, нито обещанието й да я посрещне на гарата на връщане. — Не! Не! — възкликна тя. — Нима мога да направя такова нещо! Да не съм учила на вятъра цели шест месеца! Как можа да го кажеш! — Неси изправи тесните си рамена и за да прояви своята готовност, бързо изтича пред баща си в хола, отиде при входната врата и широко я отвори. — Ето, аз тръгвам, татко — високо извика тя и добави донякъде с неговия собствен тон: — Ще се върна, когато си дойда!
— Чакай малко! — възкликна навъсено Броуди и тежко тръгна след нея. — Нали ти казах, че ще те изпратя до вратата! Какво те прихвана, та се втурна такава. — Той я изгледа за миг изпод гъстите си вежди, после, успокоен от яркия блясък, който се бе появил сега в нейните очи, викна: — Ти ще изкараш. Имаш вид като че нямаш търпение изпитът да започне. Хайде, върви. Обзалагам се, че ще направиш всичко, каквото можеш. Успях да ти повдигна духа както трябва. Сега не може да не спечелиш. — Той й плесна с ръце, сякаш беше кокошка, и подвикна: — Хайде сега, пък да му насолиш опашката на тоя Грирсън.
— Имай вяра в мене — весело отговори Неси. — Така ще го насоля, че ще стане на туршия.
— Чудесно! — с възторг извика Броуди и я проследи с поглед, докато тя излезе през портата на пътя. Неси нито веднъж не се обърна. Както стоеше пред вратата и наблюдаваше слабата й фигурка да се смалява в далечината, Броуди за миг бе завладян от мощен прилив на старото си гордо, презрително самодоволство. Дявол да го вземе! Бива си я неговата Неси. Способна, та не може повече, с ум остър като игла и тази игла ще прободе тоя Грирсън, дето се е надул като голям мехур, за да му излезе всичкият въздух като на спукана гайда. Ама и той я е подготвил както трябва за това голямо събитие, та се е настървила като млада хрътка, която няма търпение да подгони дивеча! Току-що, преди да тръгне, в очите й имаше такъв огън, че просто му стана горещо. Беше успял чрез строгото възпитание на момичето, с това, че бе влял част от собствената си жар в кръвта му, че беше му вдъхнал твърдото решение да сполучи. „Залягай, Неси!“ — това беше неговият лозунг, лозунг, който напълно постигна целта си! Тя щеше да излезе от изпитната зала със стипендията в ръка и да изпревари Грирсън със сто мили или бележки, или както ги казваха там. Грирсън можеше дори да излезе последен! Наслаждавайки се с мрачна усмивка на тези мисли, Броуди бавно се обърна, вдъхна свежия въздух с още по-голямо удоволствие поради това, че беше свободен, качи се по стъпалата и влезе вътре.
В хола той безцелно се спря и първоначалният му прилив на радост загуби част от своята сила при мисълта, че макар и да нямаше още единадесет часа и целият ден да беше на негово разположение, той съвсем не знаеше какво да прави; обаче след миг Броуди влезе в кухнята, отпусна се в креслото и остана да седи там, наблюдавайки с крайчеца на окото си Мери, която се занимаваше със сутрешните си домакински задължения. Тя нищо не каза за неотиването му на работа и бе мълчалива и сдържана както винаги, макар че сянката, легнала в глъбините на нейните очи и около тях, днес беше по-тъмна. Държането й с нищо не му издаваше естеството на вътрешните й мисли. Броуди току отвори устни да й заговори, да й подхвърли някоя унищожителна забележка за разликата между Неси и нея, подсилена с язвителен намек за нейното минало, но не изрече думите, понеже знаеше, че каквото и да каже, единственият й отговор щеше да бъде същото непроницаемо мълчание. Нямаше да й говори още! Нека се държи, колкото си иска непреклонно и колкото си иска мълчаливо — мислеше си Броуди, — той въпреки това знае какво таи тя в душата си, въпреки цялото й престорено безразличие. Тя се мъчеше да спечели Неси, да му се бърка, опитваше се, щом й се отдаде случай, да пречи на неговите намерения, стремеше се на всяка крачка да осуети постигането на поставената от него цел. Нека почака! Той също е нащрек и щом тя открито се противопостави на набелязания за Неси път, тежко и горко на нея!
Докато прикрито наблюдаваше плавните, грациозни движения на дъщеря си, поради някакво преплитане на мислите изведнъж пред него възкръсна споменът за една друга жена, която беше любил със същата сила, с която мразеше тази — за Нанси, първия и последен образ, който виждаше пред себе си, когато беше буден, а дори и насън. Обаче сега Броуди здраво стисна зъби и пропъди мъчителното видение от ума си с твърдото решение, че нищо не бива да помрачава тържеството на този ден. Той искаше да мисли за Неси, за своята утеха Неси, която сега седеше във влака и повтаряше в умната си главица някои от уроците, над които я беше карал толкова много да заляга, или може би мислеше за последното му напътване. Винаги бе смятал, че това ще бъде велик ден за него и сега си казваше, че не бива да се впуска в мрачни размишления, че трябва да задържи повишеното си настроение на това равнище, до което бе стигнало рано тази сутрин. Не беше зле да си пийне една чашка, само колкото да се посъживи.
Очите му блеснаха, когато стана от креслото си и отиде при бюфета, където отвори малкото отделение отляво и извади познатата черна бутилка и своята чаша, сложена винаги в пълна готовност до нея. С чашата в едната ръка и с бутилката в другата Броуди пак седна в креслото, наля си уиски и веднага взе да пие с удоволствие, на малки глътки, задържайки за миг питието в устата. Първата чаша през деня винаги пареше устните му с по-силен, по-приятен вкус и аромат, отколкото всички други чаши и сега гърлото му така се сгря от потеклото по него уиски, че го накара по-скоро да си налее още една чаша. Първата бе изпил за себе си, втората ще изпие в чест на Неси! Тя може би вече не беше във влака, ако бе послушала — а той не се съмняваше в това — неговия съвет да слезе на гарата Патрик; тя може би в същия тоя миг се качваше по стръмния склон на Гилморхил към сивата грамада на университета на върха. За него нямаше съмнение, че тази великолепна сграда, от която лъхаше на ученост, бе напълно подходяща за провеждане на изпитите за „Лата“, достойно място за дъщеря му да спечели стипендията в нея. Професорите може би вече бяха чували отнякъде за нейните способности, защото слуховете за блестящи ученици се предават по криви, но далече стигащи пътища в академичния свят, пък дори и да не беше така, тя носеше име, което веднага щеше да им подскаже коя е, име, което беше за нея равно на паспорт, където и да отидеше. Той пи за университета, после за Неси, после за името Броуди.
Така беше по-добре! Днес уискито му оказваше съвсем друго влияние, което не се ограничаваше само с притъпяване на мрачното му униние — обичайния напоследък резултат от неговите възлияния; сега го обземаше онова въодушевление, което бе изпитвал в ранните дни на своето пиянство, и когато откри това чудесно обстоятелство, настроението му се повдигна и той затърси в ума си какъв ли израз би могъл да даде на своето възвърнато отново възбуждение. Не беше ли безобразно скучно за един весел човек да седи под навъсения поглед на печалната си дъщеря? И разбрал, че ще трябва да потърси развлечение вън от дома си, Броуди се замисли за миг дали да отиде в кантората, разбира се, не за да работи, а просто така, неофициално, за да позабавлява двете млади момчета в своята стая и да чукне това парвеню Блер по омразния му нос. Но беше събота и в канцеларията работеха половин ден, което значеше, че скоро всички щяха да приключат работа и да си отидат, пък и той чувствуваше, че трябва да отпразнува този случай по по-подходящ начин, а не със завръщане в обстановката на всекидневната си работа. Броуди изостави това хрумване с леко съжаление, което съвсем се стопи в още една чаша „Планинска роса“.
Роса! Роса по тревата… по зелената трева… по моравата за игра на топки! А! Най-после се сети! Кой смееше да каже, че прочутото питие на Тичър, което винаги бе предпочитал, не навява вдъхновение? Лицето му се озари от жива радост, загдето толкова навреме си бе спомнил, че летният турнир на Ливънфордския клуб трябваше да се състои същия подиробед на Уелхолската поляна; Броуди широко се усмихна, като си помисли, че там ще бъдат всичките големци — непременно ще бъдат, — като се почне от мъничкия Джони Пакстън, та до негово благородие кмета Грирсън.
— Дявол да го вземе! — промърмори Броуди и съвсем както едно време се плесна по бедрото. — Това е точно, каквото ми трябва! Там ще ги видя всичките накуп и ще ги чукна по носа със стипендията. Ще им покажа, че не ме е страх от тях. Отдавна е време пак да ми чуят гласа. Чудя се на себе си, че толкова време съм чакал.
Той гаврътна още една чаша като венец на удоволствието и повишил глас, извика:
— Ей, ти там, побързай с обеда ми. Искам да ям по-скоро. Подиробед те изляза, и искам да си подложа преди това. И гледай да има нещо по-хубаво за ядене, а ме помии като тия, дето ги тикаше на Неси отзарана.
— Обедът ти е готов, татко — тихо отговори Мери. — Ако искаш, можеш да седнеш веднага.
— Да, искам — троснато отговори Броуди. — Хайде, слагай и няма какво да стоиш и да ми се пулиш такава.
Мери бързо сложи масата и му поднесе обеда, но макар че всичко беше по вкуса му и наистина беше безкрайно по-добре сготвено, отколкото всички ястия, които му бе правила Нанси, Броуди нито похвали дъщеря си, нито й благодари. Това не му попречи да окаже дължимото внимание на гозбите и с изострен от уискито апетит да яде тоя път лакомо; усърдно дъвчейки, той ту мислеше за плановете си за следобеда, ту продължаваше размишленията си за Неси. Всъщност тя трябва вече да е започнала изпита и сигурно седи и изписва страница след страница, докато другите, а особено младият Грирсън не е изписал още и половината! Броуди тихичко захихика, зарадван от забележителната способност на Неси, и запреглъща храната с още по-голяма наслада, като си представи объркването на Грирсън. До края на обеда умът му работеше главно в тази насока, а когато свърши, стана и продължи да пие, докато изпразни бутилката — с надеждата, че на Неси ще дотрябват не две, а три тетрадки, за да покаже на професорите широкия обсег на своите знания.
Беше още много рано, за да се запъти към игрището на Уелхолската морава; понеже не искаше да отиде там, преди да са се събрали всичките големци, а от друга страна чувствуваше, че още не е стигнал до онази степен на разюздано лекомислие, която най-много подхождаше на такова похождение, изправен пред останалата вече празна бутилка „Планинска роса“, Броуди реши да излезе и да прекара един час в кръчмата „Уелхол Волтс“, разположена насгода до самата морава.
Той изпълни решението си, излезе и се запъти към града, обаче не с онова неподвижно, навъсено изражение и невиждащ поглед, както ходеше напоследък из улиците; добил увереност от повишеното си настроение и от сигурността в успеха на дъщеря си, той вървеше отпуснато и нехайно, сякаш искаше да привлече хорските погледи. Отначало не срещаше почти никого, но когато пресече Рейлуей Роуд, забеляза на отсрещната страна величествената фигура на доктор Лори, не в двуколка, а пеша. Броуди веднага мина през улицата и му заговори.
— Добър ден, доктор Лори — любезно извика Броуди. В миналите дни беше се обръщал към него само с „Лори“ и не така любезно. — Радвам се да ви видя.
— Добър ден — отвърна докторът, който се сети за неплатената си сметка и вложи в отговора целия си малък запас сдържаност.
— Колко хубаво, че ви срещам тъкмо сега! — не млъкваше Броуди. — Колко хубаво! Знаете ли какво става в същия този миг?
— Не — предпазливо отрони Лори и го загледа внимателно.
— Докато ние с вас приказваме тука, моята Неси печели стипендията „Лата“ в университета — възкликна Броуди. — Това е потвърждение на собствените ви думи. Не си ли спомняте какво ми казахте, че глава като нейната има една на хиляда.
— Сериозно? Сериозно? — отговори надменно Лори, но с нотка на сърдечност в гласа си. — Радвам се да чуя това. Печели „Лата“! И такова нещо е помощ! Вярвам, че и то ще добави малко мливо във мелницата. — Той погледна под око Броуди с надеждата, че той ще долови намека, после изведнъж го погледна направо в очите и попита: — Печели?… Искате да кажете, че вече е спечелила „Лата“?
— Все едно, че е спечелила — самодоволно потвърди Броуди. — Тя е на конкурса сега… в същата тази минута. Аз не отидох на работа, за да се погрижа тя да тръгне с най-висок дух. Когато излизаше, в очите й имаше блясък, който означаваше само победа. Тя ще изпише три тетрадки!
— Сериозно? — рече пак Лори с някакъв странен поглед, незабелязано се отдръпна от Броуди и продума: — Трябва да вървя… Една важна консултация… На моя кон току-що му падна една подкова… Закъснях!
— Не бързайте така! — запротестира Броуди и здраво хвана смутения Лори за едно от копчетата на сакото му. — Не съм ви разказал още и половината за дъщеря си. Знаете ли, много го обичам това момиче. По свой начин. По свой начин. Много труд положих за нея през последните шест месеца.
— Моля ви се, оставете ме да си вървя, господин Броуди — възкликна Лори, като се мъчеше да се освободи.
— До среднощ сме седели двамата, Неси и аз — важно продължаваше Броуди. — Трябваше да се свърши сума работа, но заслужаваше си, дявол да го вземе!
— Вижте какво, господине — извика Лори с рязък, възмутен тон, като се изтръгна от ръцете на Броуди и се огледа, за да се увери, че никой не е забелязал разправията му с тази личност с вид на разбойник, — вие си позволявате твърде много! Това не ми харесва! Внимавайте как ще се държите с мене в бъдеще! — С един последен свиреп поглед докторът отново изду бузите си и се втурна надолу по улицата.
Броуди го изпрати с изумени очи. Той не можеше да открие в сегашното си поведение нищо, което би могло да предизвика възмущение, и най-после поклати глава, обърна се, тръгна по пътя и без други премеждия стигна до сигурното пристанище на „Уелхол Волтс“. Тука не го познаваха и той остана да седи до три часа мълчаливо, но без да спира да пие и да се опива с уиски и с нови видения за постиженията на дъщеря си. След това Броуди стана, сложи си шапката съвсем на тила, стисна устни и с олюляване пак излезе на улицата.
Няколкото крачки до Уелхолската Морава той измина почти без да се спъне, и скоро се намери на спретнатото игрище, пред гладкия, ярко зеленеещ на слънчевата светлина квадрат, по който пред погледа му се мяркаха само черните, мъгляви фигури на играчите. „Що за игра за възрастни мъже — мислеше си той с презрение — да търкалят насам-натам няколко топки като глупави хлапетии. Не могат ли да вземат пушка или кон, както правех едно време аз, щом имат нужда от раздвижване и развлечение?“
Обаче очите му не се задържаха дълго върху моравата, а бързо се вдигнаха и се устремиха към малката група, насядала на верандата на павилиона, на другия край на игрището; Броуди се усмихна с ехидно задоволство, когато забеляза, че точно според предвижданията му там бяха всички — от простичкия Джон Пакстън до негово благородие кмета на града. Броуди се изпъчи както едно време и се запъти право към тях.
Известно време той се приближаваше, без да бъде забелязан от това малко общество — всички съсредоточено наблюдаваха развиващата се пред тях игра, — но изведнъж Пакстън вдигна очи, видя го и с изумление възкликна:
— Боже мой! Вижте кой идва!
Неговият тон веднага привлече вниманието на останалите и проследили учудения му поглед, те също съзряха чудноватата, невзрачна фигура, която наперено крачеше към тях, и всеки посвоему изрази удивлението си:
— Божичко! Това е Броуди! Не съм го виждал от месеци насам.
— Трябва да е пиян като кютюк, ако се съди по вида му.
— Дявол да го вземе! Той е мъртво пиян!
— Вижте му лицето, вижте му дрехите!
— Охо! Вижте го само как се перчи!
Всички замълчаха, когато Броуди се приближи, отместиха поглед и загледаха игрището, показвайки му своето пренебрежение, но всичко това съвсем не го смути, когато спря пред тях с леко олюляване и ги измери с подигравателния си поглед.
— Гледай, гледай — закикоти се той, — ние сме се прехласнали да гледаме как се търкалят малките топчици. Чудесно, увлекателно забавление. Ако я караме така, скоро ще се наслаждаваме на игра на кукли като глупави момиченца. — Той се поспря и преднамерено запита: — Кой е спечелил, кмете? Ще ми кажете ли… нали сте най-личният представител на града?
— Играта не е свършила още — отговори Грирсън след моментно колебание и все още с извърнат поглед. Озлоблението, което бе изпитвал едно време, му се видя съвсем неоправдано при сегашното жалко положение на Броуди и сякаш изведнъж се бе изпарило. Освен това не беше ли той кмет? — Никой не е спечелил още — добави той по-дружелюбно.
— Тази игра още не е спечелена — иронично се откликна Броуди. — Хубаво! Хубаво! Съжалявам! Но мога да ви кажа нещо за една друга игра, която е спечелена!
Той злобно изгледа всички и пламнал от гняв поради тяхното безразличие, изкрещя:
— Думата ми е за стипендията „Лата“. Може би мислите, че и конкурсът, както тази тъпа игра на топки, не е свършил още. Но аз ви казвам, че е свършил… съвсем е свършил… и победителка е моята Неси!
— Ш-шт! По-тихо! — сопна се Гордън, който седеше току пред Броуди. — Пречите ми да гледам играта. Седнете или се отместете и няма защо да ни проглушавате ушите.
— Ще стоя, където искам. Отместете ме, ако можете — отвърна Броуди със заплаха в гласа. След това с подигравка продължи: — Пък и кой сте вие, та се обаждате? Някакъв си бивш кмет… Вас вече ви детронираха… Сега нашият скъп приятел Грирсън е седнал на вашето място и аз искам да говоря с него. — Той насочи глумливия си поглед към Грирсън и се обърна към него: — Чухте ли какво ви казаха за „Лата“, господин кмете? Не! Не се стряскайте така… Не съм забравил за прекрасния ви син. Много добре зная, че и той е отишъл на изпита. Синът на кмета Грирсън е кандидат за „Лата“. Дявол да го вземе! Сигурно стипендията е вече в джоба му?
— Никога не съм казвал подобно нещо — отвърна неволно засегналият се Грирсън. — Моето момче може да си опита късмета! Разбира се, не поради това, че има нужда от тези пари, за да си продължи образованието.
Острият намек в нехайната забележка на кмета накара Броуди да скръцне със зъби и яростно да напрегне мозъка си, за да измисли някакъв унищожителен отговор, но както винаги, когато се спречкваше с Грирсън, не можеше да намери подходящи думи, за да изрази своя гняв. Мисълта, че той, който едва преди един миг беше се приближил с величествено равнодушие, сега беше обезоръжен само от една дума, го вбесяваше, а като усети свръх това, че не им прави желаното впечатление, Броуди не можа да се овладее и изкрещя:
— Че защо ме моли да оттегля кандидатурата на дъщеря си, щом не си искал твоят хапльо да спечели конкурса?… Отговори ми, подла свиня такава! Ти ме спря на площада и ме моли да не позволя на моята Неси да участвува в конкурса.
— Ш-шт. Не ми крещете така в ушите — хладно отговори Грирсън. — От устата ви смърди на уиски. Казах ви и тогава, че мислех за вашата Неси. Един човек, чието мнение тежи, ме помоли да поприказвам с вас по този въпрос. Аз не исках и сега съжалявам, че ви заговорих.
— Ти си мръсен лъжец! — изрева Броуди. — Ти си проклет, сладкодумен лъжец!
— Ако сте дошли тука да ме принудите да се скарам с вас, няма да сполучите — отговори Грирсън. — В тази работа няма нито лъжа, нито тайна. Сега, след като дъщеря ви е отишла на изпита, няма причина да не ви кажа, че бях помолен да поговоря с вас от доктор Ренуик.
— Ренуик! — възкликна Броуди, без да вярва на ушите си. Той помълча, после, сякаш осенен от просветление, изтърси: — Разбирам! Ясно ми е! Ти си го насъскал. Той се е съюзил с тебе против мене. Той ме мрази също толкова, колкото… колкото всички вие! — С широко движение на ръката Броуди слепешката включи всички в думите си. — Аз зная, че вие всички сте против мене, завистливи свини такива, но това няма значение за мен. Аз ще изплувам. Има време още да ви тъпча всичките. Има ли някой от вас дъщеря, която да може да спечели „Лата“? Отговорете ми!
— Ако дъщеря ви наистина спечели „Лата“ — извика някой, — какво значение, по дяволите, има това за нас? Нека си получи стипендията и на добър й час. Все ми е едно, който и да я спечели.
Броуди се втренчи в него.
— Все ти е едно ли? — бавно отговори той. — Все ти е едно ли… ти лъжеш! Вие ще се пукнете от яд, ако една Броуди спечели „Лата“!
— Вървете си, за бога, в къщи — тихо рече Гордън. — Вие не сте на себе си. Говорите глупости. Вие сам не знаете какво приказвате.
— Ще си отида, когато поискам — измънка Броуди. Пиянското възбуждение внезапно угасна в него, яростта му стихна, той вече не изпитваше желание да се нахвърли върху Грирсън и да го разкъса на парчета, а като прочете по лицата наоколо незаинтересованост и отвращение, у него се събуди чувството на дълбоко съжаление към самия себе си, той се питаше дали това бе същата компания, на която бе давал тон, която беше командувал. Никога не бяха го обичали, но той им се беше налагал със своята сила; сега, когато видя, че е загубил властта си над тях, самосъжалението му така се изостри, че прерасна в безкрайна скръб, която напираше да се изрази в сълзи. — Разбирам каква е работата — мрачно промърмори Броуди на всички. — Вие мислите, че съм пропаднал, че с мене е свършено. Сега не съм достоен за вашето внимание. Господи! Ако това не ми се виждаше смешно, щях да заплача. Само като си помисля, че такива като вас могат да седят и да ме гледат отвисоко… мене, човека, чието потекло е толкова по-благородно от вашето, че моите деди нямаше да се унизят дори да си бършат краката с вас. — Той ги изгледа един по един, напразно търсейки нещо, което да го поощри, нещо, по което да проличи, че им прави впечатление. После, при все че не забеляза нищо подобно, продължи по-бавно, с обезсърчен, неубедителен тон. — Не мислете, че с мене е свършено. Щом го бива един човек, обезателно ще изплува… А вие не ще ми попречите да изплувам, колкото и да се мъчите. Почакайте и ще видите какво ще направи моята Неси. Тя ще ви покаже от каква мая сме ние. Затова дойдох тука. Не сте ми дотрябвали. Исках само да ви кажа, че Неси Броуди ще спечели „Лата“ и сега, след като ви го казах, нищо друго не ми трябва! — Броуди плъзна по лицата им мрачен поглед, разбра, че няма какво да им каже повече, видя, че и те мълчат, и тръгна да си върви; все пак след няколко крачки той се спря, обърна се, отвори уста, но не можа да проговори и най-сетне наведе глава, завъртя се и пак се затътри навън от игрището. Те го оставиха да си отиде, без да му кажат дума.
Когато излезе от Моравата и се запъти по улицата, напразно мъчейки се да утеши наранената си гордост, ненадейно Броуди забеляза в далечината фигурите на двете си дъщери, които идваха към него от гарата. Той втренчи в тях почти безсмислен поглед, в Неси и Мери Броуди, в двете си деца, сякаш се смущаваше от странната гледка, която щяха да представляват те тримата заедно по оживената улица; после изведнъж си даде сметка, че Неси се връща от изпита, че Мери пряко волята му я е посрещнала на гарата. Нямаше значение! С Мери щеше да се разправи по-късно, а сега нямаше търпение да узнае какво беше направила Неси, за да успокои уязвената си суетност с новината за нейния успех; затова той побърза насреща им и ги спря насред тротоара. Там, жадно изследвайки всяка черта по умореното личице на по-малката си дъщеря, Броуди високо попита:
— Как мина, Неси? Бързо. Кажи ми… беше ли всичко наред?
— Да — промърмори тя. — Всичко беше наред.
— Колко тетрадки изписа?… Две или три?
— Тетрадки ли? — едва чуто се откликна Неси. — Аз писах само в една тетрадка, татко.
— Само в една тетрадка! — възкликна Броуди. — Изписала си само една тетрадка за цялото това време, което прекара там! — Той я изгледа с изумление, сетне лицето му бавно прие сурово изражение и той грубо попита: — Не можеш ли да говориш, момиче? Не виждаш ли, че искам да зная всичко за стипендията. Питам те за последен път. Ще ми кажеш ли веднъж завинаги как си изкарала?
С голямо усилие Неси се овладя, погледна го с умоляващите си очи, насили устните си да се усмихнат и възкликна:
— Прекрасно, татко! Прекрасно изкарах! Не бих могла да изкарам по-добре!
Впил продължителен поглед в Неси, Броуди си припомни безочливостта, с която беше тръбил за нейния успех, и след това каза бавно, със странен, сподавен глас:
— Дано да си изкарала прекрасно! Дано! Защото, ако не си, тогава, бога ми, ще има за какво да съжаляваш!


X

Беше съботата след изпита за стипендията „Лата“, десет и половина часът сутринта. Неси стоеше и гледаше през прозореца на гостната с изписано на лицето й очакване, примесено със сподавена възбуда, която правеше очите и да блестят и да изглеждат огромни на малкото й личице, сякаш чакаха появата на някакво внезапно, вълнуващо откровение по прострялата се пред нея безлюдна улица. Изражението на нейното само по себе си малодушно лице беше доста издайническо, понеже съзнанието, че е сама в стаята и никой не я наблюдава, и позволяваше по-свободно и по-несдържано да прояви онези чувства, които бе грижливо таила в течение на изминалата тревожна седмица.
През тази седмица държането на баща й към нея бе непоносимо и преминаваше от нежна благосклонност към прояви, които толкова я смущаваха и плашеха, че тя просто изпадаше в ужас; въпреки всичко Неси го понасяше, като се утешаваше с мисълта, че нейната тактика бе по-изтънчена, по-резултатна от цялата му врява и всичките му грубости. Тя мислеше, че е спечелила „Лата“, всъщност беше изпитвала с минаването на всеки ден след изпита все по-голяма сигурност, че е спечелила стипендията. Не беше възможно всичкото й учене, принудителният й труд, всичките тези дълги часове, търпеливо прекарани в същата тази студена гостна, да останат невъзнаградени и макар че след излизането от университета миналата седмица бе изпитала чувство на неудовлетворение от писмената си работа, сега Неси беше напълно възвърнала самоувереността си; тя смяташе, че е спечелила стипендията — както се изразяваше баща й — „като нищо“. И все пак съществуваше вероятност, малка, недопустима вероятност да не е сполучила. Това беше немислимо, невъзможно, но въпреки това по някакви странни, хитри подбуди на своя ум тя ловко бе взела предпазни мерки именно против тази вероятност. И Мери, и баща й мислеха, че резултатът от конкурса ще бъде обявен най-рано след една седмица — тя им беше казала така и те бяха й повярвали, — но Неси беше добре осведомена и знаеше, че ще получи резултата тази сутрин. Тя го чакаше в момента, защото пощата от Глазгоу разнасяха сутрин в единадесет часа, а според сведенията, които бе получила в университета, резултатите от изпита трябваше да се изпратят вечерта на предишния ден. И сега Неси лукаво се усмихна при мисълта за изобретателността, с която беше измамила всички. Това хрумване беше блестящо и смело — подобно на неочакваното изпращане на онова писмо на Мери — и Неси го беше осъществила. Баща й така я бе мачкал и потискал с подготовката за изпита, че не бе имала време да си отдъхне, да помисли; а сега бе успяла да си спечели време. Това беше победа. Беше си осигурила цяла седмица, преди той заплашително да поиска да види доказателството за нейния успех, цяла седмица, през която можеше да обмисли и да скрои някакъв план да се избави от него, в случай че е пропаднала. Но тя не е пропаднала… тя е сполучила… и вместо да използува всеки момент от тази скъпоценна седмица за изнамиране начин да се спаси от гнева на баща си, щеше да я изживее в спотаено щастие, щеше да крие тайната си, докато нямаше сили да се сдържа повече, и щеше да им я поднесе неочаквано, да я разкрие тържествено, а те щяха да я слушат изумени. Те нямаше да я узнаят, докато самата тя не им я кажеше; никой не биваше да знае, дори и Мери, която беше толкова добра към нея и която толкова я обичаше. Всъщност не трябваше ли да каже на Мери? Не! Това щеше да провали целия й план. Когато реши да проговори, ще каже първо на нея, но засега всичко трябва да се запази в тайна, запечатана в собствената й душа; тя не искаше никой да надзърта през рамото й, когато ще отваря писмото, тя трябваше да бъде сама, недосегаема за любопитни погледи, които биха могли да забележат как треперят пръстите й, каква тревога се крие в очите й.
Както стоеше в гостната, Неси изведнъж се стресна и леко затрепера с цялото си тяло, когато забеляза една неясна синя фигура на другия край на улицата — раздавача, който с бавната точност на всекидневната си обиколка щеше да стигне при нея едва след половин час. След половин час тя щеше да получи писмото, но трябваше на всяка цена да бъде самичка, за да го получи необезпокоявана от никого! С усилие Неси откъсна погледа си от далечната фигура на раздавача и неволно, почти машинално се обърна и се запъти към вратата, променила изражението си така, че лицето й загуби издайническия си вид, стана затворено, непроницаемо, после бавно се навъси. Когато влезе в кухнята, чертите й станаха още по-намръщени и разтревожени, тя отиде при Мери, притисна ръка към челото си и с мъка възкликна:
— Пак имам това главоболие, Мери! По-лошо от всеки друг път.
Мери погледна съчувствено сестра си.
— Бедничката ми малка Неси! — възкликна тя. — Много съжалявам! А пък аз мислех, че си се отървала от него завинаги.
— Не, не! — възрази Неси. — Пак ме боли! Много ме боли… дай ми едно от моите прахчета, бързо!
През закрилата очите й ръка Неси наблюдаваше как Мери отиде при бялата картонена кутия, която винаги стоеше на камината, видя я как тя отвори кутията и откри, че е празна, след това я чу състрадателно да се провиква:
— Знаеш ли, че са се свършили! Много съжалявам, миличкото ми! Аз бях сигурна, че има още един-два праха.
— Свършили се! — възкликна Неси. — Това е ужасно! Какво ще правя без тях! Главата ми се пръска! Трябва веднага да взема един прах!
Мери погледна загрижено наведената глава на сестра си и попита:
— Какво мога да направя за тебе, миличка? Искаш ли студена кърпа с вода и оцет?
— Казах ти вече, че това не ми помага! — сърдито отговори Неси. — Ще трябва да ми вземеш прахове. Върви веднага, моля ти се!
На Мериното лице се изписа неувереност и след кратко мълчание тя промълви:
— Не мога да изляза сега, скъпа. Трябва да сготвя обеда и да свърша всичко друго. Полегни малко, пък аз ще ти поразтъркам челото.
— Върви да ми донесеш прахове! — избухна Неси. — Нима не можеш да ми направиш тази малка услуга! Нали уж винаги ми разправяш, че искаш да ми помогнеш? Няма да ми олекне, докато не взема прах — ти знаеш, че това е единственото нещо, което ми помага.
След моментно колебание, през време на което съчувствено гледаше Неси, Мери бавно протегна ръце към връзките на престилката си и още по-бавно ги развърза.
— Добре, миличка! Не мога да те гледам как страдаш! Ще отида и ще помоля да ти ги направят веднага. — После, на излизане от стаята, тя добави със състрадание: — Няма да се бавя и една минутка. Полегни и си почини, докато се върна.
Неси послушно легна, като си помисли с вътрешно задоволство, че тази минутка щеше да трае цял час, че тя щеше да има достатъчно време да получи писмото и пак да се успокои, преди Мери да успее да отиде в града, преди да дочака с досада аптекаря да изпълни рецептата и да се върне при нея. Тя се поусмихна, когато чу входната врата да се затваря зад сестра й; тази усмивка пак стопи сдържания израз на лицето й, то отново придоби своя предишен странен и лукав вид; Неси скочи и нетърпеливо изтича в гостната!
Да! Ето, Мери вървеше по улицата, бързаше (бедничката!) да поръча лекарството, като че ли в къщата нямаше още две прахчета, скрити в чекмеджето на бюфета, ето, без да забележи, тя се размина с раздавача, който се беше запътил насам. Той имаше в чантата си нещо, което щеше да донесе на Неси по-голямо облекчение, отколкото всички прахове, които би могъл да й даде Лори. Но колко беше бавен! Това е Дан, позна го Неси — по-старият от двамата раздавачи, които им носеха пощата, същият, който с такъв важен и достоен вид връчваше писмата от Мат и многозначително се провикваше:
— Както изглежда, трябва да е нещо важно! — Но никое от писмата на Мат никога не беше толкова важно, както това известие днес! Защо той не побързаше?
Както стоеше и гледаше, Неси смътно почувствува, че някога вече е стояла пред същия прозорец в гостната, обзета от същото възбуждение и очакване, и изведнъж се сети, без да се мъчи съзнателно да си спомни, че то беше в деня, когато Мама получи телеграмата, която толкова я развълнува. Спомни си приятния трепет, с който бе държала оранжевата бланка, и колко ловко бе маневрирала, за да не узнае нищо по този въпрос баба Броуди. Сега не я беше страх, че писмото й може да попадне в ръцете на старицата, защото тя беше полусляпа и почти съвсем глуха и не излизаше от стаята си, освен когато усетеше; че е време да се яде.
Дан се приближаваше, спокойно преминаваше от едната страна на улицата на другата, накуцваше, като че ли имаше по един мазол на всеки пръст на краката си, сложил тежката си чанта върху превития си гръб като хамалин. И все пак колко бавно идваше той! Но сега вече, колкото и да беше странно, Неси не изпитваше чак толкова горещо желание той да побърза, като че ли й се искаше Дан да си гледа работата и да остави нейното писмо последно. Изглежда, всички от тяхната улица имаха писма този ден и всички, точно както й се искаше, щяха да ги получат преди нея. Дали Джон Грирсън бе вече получил своето писмо? Надали му се е зарадвал, ако го е получил. Колко много й се искаше да види съкрушеното му лице, когато го отвори. Колкото за самата нея, тя въобще не искаше сега никакво писмо; то я тревожеше, а тя беше толкова сигурна, че е спечелила „Лата“, че не си заслужаваше трудът да отваря за потвърждение плика. Има пликове, които мъчно се отварят!
Но ето че Дан вече се запъти към тяхната къща и тя потрепера с цялото си тяло, не можеше да си поеме дъх, когато той нехайно отмина портата им, сякаш сигурен, че вече не може да има писма за семейство Броуди, после внезапно се спря, върна се и накара сърцето й буйно да подскочи в гърдите.
Цял век мина, докато иззвъня звънецът, но той иззвъня и Неси се видя принудена, все едно дали искаше, или не, да се отдели от прозореца и да отиде да отвори, не с весело подскачане, както бе сторила това при получаването на телеграмата, а бавно, със странно, безразлично чувство, като че ли не отиваше да отвори, като че ли още стоеше до прозореца и виждаше собствената си фигура стъпка по стъпка да излиза от стаята.
Пликът, дълъг, дебел и внушителен, със син герб на гърба, беше в ръката на Дан и очите й се заковаха на писмото, когато се спря на прага; тя не виждаше усмивката, сбърчила покритата с вени червена буза на раздавача, оголила пожълтелите му от тютюн зъби, почти не виждаше самия него и все пак смътно долови, че той й каза, както беше очаквала:
— Както изглежда, трябва да е нещо важно.
Но ето че ръката й усети писмото, пръстите й почувствуваха плътната грапава хартия, очите й съзряха калиграфския надпис със собственото й име, изрисуван внимателно в средата на бялата му повърхност. Неси не знаеше колко дълго бе съзерцавала името си, но когато вдигна очи, Дан беше си отишъл, а тя не беше му поблагодарила, не беше му дори заговорила и сега, като погледна безлюдната улица, почувствува леко съжаление, че се е показала неучтива, помисли, че трябва някак да поправи грешката си пред раздавача — може би да му се извини или да му подари тютюн за Коледа. Но първо трябваше да отвори това, което той й беше дал.
Тя се обърна, затвори вратата, даде си сметка, че няма защо да се връща в тази толкова омразна за нея мрачна гостна, беззвучно прекоси хола и влезе в празната кухня. Там веднага освободи ръката си от писмото и го остави на масата. След това се върна при вратата, през която току-що беше влязла, увери се, че тя е плътно затворена, отиде до вратата на килера, провери я по същия начин и накрая, сякаш убедена най-после в своята пълна самота, върна се и седна до масата. Всичко беше, както бе желала, всичко бе станало, както толкова хитро бе предвидила; сега тя беше самичка, ненаблюдавана от никого, скрита; нямаше какво повече да прави, нямаше какво повече да чака, нищо не й пречеше да отвори писмото.
Погледът й отново падна на плика, не втренчено, както при получаването му, а с растяща, трепетна възбуда. Устните й изведнъж изтръпнаха, устата пресъхна и тя неудържимо се затресе от глава до крака. Неси виждаше не продълговатия бял плик на писмото, а самата себе си, вечно наведена над учебниците — в училище, у дома, в изпитната зала на университета, — с надвесената навсякъде, над нея грамадна фигура на баща й, която тежеше над нея и върху нея като някаква неизбежна сянка. Писмото сякаш отразяваше собственото й лице, което я гледаше с трогателен поглед и разказваше, че всичко, заради което беше работила, всичко, заради което беше принуждавана да се труди, цялата цел на нейния живот лежеше тука, на масата, в няколко думи, написани на един-единствен скрит лист хартия.
Името й стоеше на плика, а същото име трябваше да стои и на този скрит в него лист, иначе всичко, което беше извършила, целият и живот губеха своя смисъл. Неси беше сигурна, че в писмото стоеше нейното име, единственото име, срещу което никога не бяха писани слаби бележки, името на печелившия стипендията „Лата“; и въпреки това я беше страх да го види.
Но това беше направо смешно! Нямаше защо да се страхува от името си, което, както татко й правилно и настойчиво повтаряше, беше прекрасно име, благородно име, име, с което тя с право можеше да се гордее. Тя беше Неси Броуди… тя бе спечелила „Лата“! Всичко това беше предвидено преди много месеци, всичко бе предрешено от баща й и от самата нея. Божичко! Та нали тя беше способното дребосъче… най-умното момиче в Ливънфорд… първото момиче, спечелило стипендията… гордостта за името Броуди! Като насън ръката й се протегна към писмото.
Колко чудно, пръстите й така неестествено трепереха, докато отваряха пред собствените й очи дебелия плик. Колко тънки бяха нейните пръсти! Тя не искаше те да отворят писмото, а те го отвориха; ето, те вече с леко треперене държаха извадения отвътре лист.
Е, трябваше да си види името — името на Неси Броуди. Това положително не беше голяма мъка: да погледне за миг собственото си име. Този миг бе настъпил!
С разтуптяно от неудържимо, непоносимо вълнение сърце Неси разгъна листа и го погледна.
Името, което се мярна пред притъмнелия й поглед, не беше нейното — то беше името на Грирсън. Джон Грирсън беше спечелил „Лата“!
За една секунда Неси гледаше писмото, без да може да го проумее, после очите й се изпълниха с растящ страх, от който зениците й се разшириха така, че думите се разляха и съвсем изчезнаха от погледа й. Неси седеше неподвижна, скована, почти без да диша, все още с писмото в ръка, а в ушите й кънтеше поток от думи, изричани от ръмжащия глас на баща й. Тя беше сама в стаята, той беше в кантората на една миля от нея и все пак в измъченото си въображение Неси го чуваше, живо го виждаше пред себе си.
„Грирсън е спечелил! Оставила си се да те бие копелето на този парвеню! Нямаше да е чак толкова лошо, ако беше който и да е друг, но Грирсън, синът на тази подла свиня! И след като толкова говорих, че си я спечелила! Това е безобразие! Безобразие, казвам ти. Празноглава идиотка такава… И това след като се заробих с тебе, след като вложих всичките си сили да те карам да учиш! Боже! Няма да го изтърпя! Ще ти извия тоя тънък врат!“
Неси се отпусна по-дълбоко в креслото, опитвайки се да се освободи от невидимото му присъствие, все още с ужас в очите; тя се сви, сякаш той пристъпваше към нея, протегнал огромните си ръце. Тя седеше все тъй неподвижно, дори устните й не се мърдаха, но чуваше жалния си вик:
„Аз направих всичко, каквото можех, татко! Не можех да направя нищо повече! Не ме пипай, татко!“
„Всичко, каквото можеше! — съскаше той. — Това, което си могла, не е било достатъчно, за да биеш Грирсън. Уж се кълнеше, че стипендията била в джоба ти! Сега ще трябва да понасям нови оскърбления заради тебе! Аз ще ти платя за това! Казах ти, че ще имаш за какво да съжаляваш, ако пропаднеш!“
„Не! Не, татко! — пошепна Неси. — Не исках да пропадна! Това няма да се повтори, обещавам ти! Ти знаеш, че винаги съм била най-силната ученичка в класа. Винаги съм била твоята Неси. Ти няма да мъчиш такова дребосъче като мене. Втория път ще изкарам по-добре.“
„За тебе няма втори път! — крещеше й Броуди. — Аз… аз ще те удуша за това, което ми направи!“
Когато той се нахвърли върху нея, Неси разбра, че ще я убие, и когато изписка, затворила очи от безумен, неописуем ужас, този ремък, който й стягаше главата през последните изтощителни месеци, внезапно се скъса и й дари мир и съвършен покой. Това, което бе стягало главата й, се изгуби, тя се освободи от притискащия я ремък, страхът й изчезна и тя беше свободна. Неси отвори очи, видя, че баща й вече не беше пред нея, и се усмихна, усмихна се с безгрижна, весела усмивка, която заигра по подвижните й черти като трепкаща светлина и незабелязано прерасна в неудържим кикот. Макар че не се смееше високо, тя се свиваше като от спазми, по бузите й се стичаха сълзи и цялото й слабичко телце се тресеше в забравата на този смях. Неси се смя много дълго, после веселието й секна също така внезапно, както, беше възникнало, сълзите мигновено пресъхнаха и лицето й придоби задълбочено и хитро изражение, сякаш едва забележимото лукавство, което беше се изписало на него, когато бе стояла и мислила в гостната, бе взело исполински размери. Сега обаче, тласкана в определена посока от някаква вътрешна сила, тя не мислеше; за нея не съществуваше необходимостта да мисли! Глътна стиснала устни, Неси внимателно сложи на масата като някаква скъпоценност писмото, което досега бе държала стиснато в ръката си, стана от креслото и права се заоглежда наоколо, кимайки като кукла с клатеща се глава. Когато кимането секна, по лицето й трепна усмивка, но този път бегла, тя тихо си пошепна за насърчение: „Щом нещо заслужава да го правиш, прави го както трябва, миличка Неси!“, обърна се и на пръсти излезе от стаята. Със същата мълчалива и пресилена предпазливост тя се качи по стълбите, спряла се ослуша на площадката, после, успокоена, заситни към стаята си. Там, без да се двоуми, Неси отиде при умивалника, наля студена вода в легена и се залови грижливо да си мие ръцете и лицето. След като се изми по най-грижлив начин, почна да се бърше, докато бледото й личице заблестя от прилежното търкане с кърпата, свали старата си сивобежова рокля, извади от чекмеджето чистата рокличка от кашмир, по-хубава от която нямаше. Явно, сега тя не я задоволяваше напълно, защото Неси поклати глава и промърмори:
— Това не е достатъчно хубаво за тебе, миличка Неси! Съвсем не е достатъчно хубава сега!
Въпреки всичко тя си я сложи със същата спокойна грижливост и лицето й пак светна, когато вдигна ръце към косата си. Докато разплиташе плитките и четкаше косата си с бързи движения по цялата й дължина, от време на време тя тихо, с одобрение си шепнеше: „Моята хубава коса! Моята прекрасна коса!“ Доволна най-сетне от хубавата златиста лъскавина, постигната с четкането, Неси се изправи пред огледалото и се загледа с унесена, загадъчна усмивка; сетне взе единствения си накит, малка огърлица от корали, които някога й беше подарила Мама като възмездие за невниманието на Матю, понечи да я сложи на врата си, но изведнъж отдръпна ръката с коралите. „Те са много остри, тези мъниста“ — пошепна тя и полека ги сложи обратно на масичката си.
Без да губи повече време, Неси тихичко излезе от стаята, слезе по стълбите и в хола си сложи габардинената дрешка и сламената шапка с хубавата, нова сатенена панделка, купена и зашита от Мери. Сега Неси беше напълно облечена за излизане, с най-хубавите си дрехи — както беше облечена в деня на изпита. Но не излезе от къщи; вместо това крадешком се промъкна пак в кухнята.
Тука Неси започна да действува по-бързо. Хвана един от тежките дървени столове, премести го точно по средата на стаята, след това отиде при струпаните на бюфета учебници, пренесе ги на стола, нареди ги в плътна купчина, огледа ги с доволен вид и оправи някои малки неправилности в симетрията на купчината с леки и точни движения на пръстите си. „Тая работа добре я свърши, мила моя — промърмори тя с удовлетворение. — Ти си момиче, от което би излязло добра домакиня.“ Докато си казваше това, Неси се отдалечи заднишком от стола, все още любувайки се на делото си, но когато стигна до вратата, обърна се и тихо се плъзна в килера. Тука се наведе и взе да рови в панера с прането при прозореца, после се изправи с тържествуващо възклицание и се върна в кухнята, стиснала нещо в ръка. Това беше късо парче от въжето за пране. Сега движенията й станаха още по-бързи. Сръчните й пръсти трескаво правеха нещо с единия край на тънкото въже, след това тя се качи на стола и изправена на струпаните книги, върза другия му край за куката на тавана. Тогава, без да слиза от стола, тя взе писмото от масата и си го забоде на гърдите, шепнейки: „Първа премия, Неси! Колко жалко, че не е червена лента!“ Най-после тя внимателно вмъкна главата си в направената от нея примка, като гледаше да не изкриви шапката си, грижливо прекара въжето под разпуснатите си коси и го стегна — всичко беше готово.
Тя весело се поклащаше върху грамадата книги, като дете, качило се върху пясъчен замък, а очите й жадно се вглеждаха през листака на люляковия храст отвъд, сложеният на облегалката на стола крак бутна опората и тя увисна. Куката силно се огъна, но гредата, в която беше забита, продължаваше здраво да я държи. Въжето се опъна, но не се скъса. Неси висеше и се гърчеше като дърпана с конец марионетка, а тялото й се удължаваше и като че ли отчаяно протягаше единия люшкащ се крак с усилие да стигне пода, но не можеше да го стигне, защото имаше два пръста разстояние. Шапката смешно се килна на челото й, лицето й бавно потъмняваше, колкото повече въжето се врязваше в тънката й бяла шия; очите, винаги молещи, дори умоляващи и сини като великденчета, с леко учудване се замъглиха от болка, сетне бавно се изцъклиха; устните й се наляха с кръв, подпухнаха и се отвориха, малката й долна челюст увисна, тънка струйка пяна беззвучно потече по брадичката й. Неси се поклащаше насам-натам, увиснала в стаята всред тишината, нарушавана само от едва чутото шумолене на люляковите листа в прозореца, докато най-после тялото й леко потрепера и остана неподвижно.
Къщата беше безмълвна, сякаш потънала в безмълвието на смъртта, обаче, след продължителна тишина се чу как някой се раздвижи на горния етаж и бавно, с несигурни крачки заслиза по стълбите. Най-после вратата на кухнята се отвори и вътре влезе баба Броуди. Привлечена тук от стаята си от приближаването на обедния час и от желанието да си препече по-мек хляб, тя се тътреше напред с наведена глава, без нищо да вижда, докато не се блъсна в трупа.
— Тцъ, тцъ! Къде съм тръгнала? — промърмори тя, дръпна се назад и с изумление загледа с помътнелите си очи висящата фигура, която от тласъка на ръката й беше отново се раздвижила и сега леко се клатеше към нея. Старото й лице се смръщи, тя се взря с недоверие, внезапно устата й зяпна, а когато трупът на мъртвото момиче пак я докосна, тя залитна назад и изпищя:
— О, боже господи! Какво… Какво е това? Тя… тя се е…
От устата й се изтръгна още един вик! С несвързани думи баба Броуди се обърна, закуцука от стаята, с един замах отвори входната врата и се втурна вън от къщата.
Бързайки презглава, тя измина двора и излезе на улицата и там, когато се обръщаше, за да продължи бягството си, се сблъска и почти падна в прегръдките на Мери, която я изгледа с тревога и извика:
— Какво е станало, бабо? Да не ти е лошо?
Старицата се вторачи в нея, лицето й се гърчеше, хлътналата й уста се кривеше, езикът не я слушаше.
— Какво ти има, бабо? — повтори Мери с изумление. — Лошо ли ти е?
— Там! Там вътре! — пелтечеше старата и безумно сочеше с вдървената си ръка към къщата. — Неси! Неси там вътре! Тя… тя се е обесила… в кухнята!
Мери метна поглед към къщата, забеляза отворената врата, с вик на ужас изтича край старата жена и все още с бялата кутийка прахове против главоболие в ръка, се качи бегом по стъпалата, втурна се в хола и оттам в кухнята.
— О, боже! — викаше Мери. — Моята Неси! — Тя изтърва кутийката, светкавично издърпа чекмеджето на бюфета, грабна един нож и замахна срещу опъналото се въже. В една секунда въжето бе прерязано и топлото тяло на Неси беззвучно падна върху Мери и се свлече на пода. — О, боже! — повторно извика тя. — Пощади я за мен! Ние двете си нямаме никой друг! Не я оставяй да умре! — Обхванала с ръце мъртвата си сестра, Мери я сложи на пода, отпусна се на колене, с треперещи пръсти задърпа впилото се в отеклата шия на момиченцето въже и най-сетне разхлаби примката. Тя удряше трупа по ръцете, милваше по челото, несвързано викаше с глас, задавен от ридания: — Проговори ми, Неси! Аз те обичам, моя любима сестричке! Не ме оставяй! — Но отворените, безжизнени устни не даваха отговор; тогава, в пристъп на отчаяние, Мери скочи на крака и отново се втурна вън от къщата, на улицата. Тя се заоглежда като побъркана и видя към нея да идва момче на велосипед.
— Спри! — изкрещя Мери, безумно размахала ръце, и когато момчето учудено спря до нея, притисна ръка до сърцето си и задъхано, недоизговаряйки думите, се замоли: — Повикай лекар! Повикай доктор Ренуик! Бързо! Сестра ми е болна! Върви бързо! Бързо! — Тя го отпрати с още един вик, върна се в къщи, втурна се да вземе вода, пак коленичи, вдигна Неси в прегръдките си, намокри подутите й устни, помъчи се да я накара да пие. После сложи отпуснатата глава на Неси на възглавница, взе да бърше с мокра ръка потъмнялото й лице и със задавен глас зашепна:
— Заговори ми, скъпа Неси! Искам да живееш! Искам да живееш! Не трябваше да те оставя сама! О, защо ме накара да изляза?
След като изми лицето й, тя не знаеше вече какво да прави и остана на колене до проснатия труп със стичащи се по лицето й сълзи и безумно сключени ръце.
Мери стоеше така на колене, когато през все още отворената врата се чуха бързи крачки и в стаята влезе Ренуик. Отначало той не забеляза трупа на Неси поради коленичилата пред него Мери и като видя само нея, закова се на място и високо извика:
— Мери! Какво се е случило?
Но когато пристъпи напред, той сведе очи, видя тялото на пода и в миг коленичи до Мери. Ръцете му бързо заопипваха трупа, а Мери го наблюдаваше с ням, измъчен поглед; в следващия миг той вдигна очи към нея през тялото на сестра й и бавно промълви:
— Недейте стоя повече на колене, Мери! Нека… нека да я сложа на кушетката.
Мери разбра по неговия тон, че Неси е мъртва, и докато Ренуик вдигаше тялото на кушетката, стана с треперещи устни, с гърди, разкъсвани от непоносима мъка в сърцето.
— Аз съм виновна — съкрушено пошепна тя. — Аз излязох да й поръчам прахове против главоболие.
Ренуик се обърна към нея от кушетката и нежно я изгледа.
— Не сте виновна, Мери. Вие направихте за нея всичко.
— Защо го направи? — изплака Мери. — Аз я обичах толкова много! Аз исках да я закрилям!
— Сигурен съм в това! Тя трябва да се е побъркала, бедното дете — тъжно отговори Ренуик. — Бедното наплашено дете!
— Аз бях готова да направя всичко за нея — пошепна Мери. — Аз бях готова да умра за нея!
Ренуик изгледа девойката, изтерзаното й от скръб лице, помисли си за нейното минало, за сегашната й мъка, за безрадостната несигурност на нейното бъдеще и докато се взираше в пълните й със сълзи очи, усети как и него го обземаше неизразимо вълнение. Като извор, скрит дълги години дълбоко под земята и внезапно бликнал на дневната светлина, чувствата му го понесоха като отприщен поток. Сърцето му натежа от нейната скръб и завладян от увереността, че никога не ще може да я остави, той се приближи към нея и тихо каза:
— Мери! Не плачи, скъпа! Аз те обичам!
Тя го погледна през сълзи с невиждащи очи, когато той застана до нея, и в същия миг се озова в неговите прегръдки.
— Ти няма да останеш тука, скъпа — шепнеше Ренуик. — Сега ти ще дойдеш с мене. Искам да станеш моя жена. — Той утешаваше ридаещата в неговите обятия Мери и й казваше, че трябва да я е обикнал още в онзи миг, когато я бе видял за първи път, но и сам не е знаел това досега.
Докато двамата стояха така, неочаквано се чу висок глас, който ги оглуши с невероятна, свирепа сила.
— По дяволите! Какво значи това в моята къща?
Беше Броуди. Застанал на прага, откъдето кушетката не се виждаше поради отворената врата, той беше се заковал неподвижно, впил в тях изскочилите от орбитите си от гняв и изненада очи. — Значи, това е твоят любовник! — яростно закрещя той, като влизаше в стаята. — Значи, този ти е пратил хубавото черно грозде. Чудех се кой ли може да бъде, но, бога ми, не ми дойде на ум, че може да е този… Този фин господин!
При тези думи Мери трепна и щеше да се отдели от Ренуик, но той не я пусна и тъй, прегърнал я с една ръка, втренчено изгледа Броуди.
— Няма какво да ме гледаш така надменно — подигравателно заговори Броуди с отривист, злобен смях. — Не можеш ми замаза очите! Тоя път си ми паднал в ръцете. Чудесен стълб на обществото в града, гледай го ти него, да дойде в къщата ти и да я превърне в публичен дом!
В отговор Ренуик се изправи още по-непреклонно, бавно вдигна ръка и посочи кушетката.
— Вие стоите пред лицето на смъртта — рече той.
Въпреки волята си Броуди сведе очи пред студения поглед на доктора.
— Да не сте луд? Да не сте полудели всички? — промърмори той. Но се обърна натам, където сочеше пръстът на Ренуик, и когато видя тялото на Неси, трепна и залитна към кушетката. — Какво… какво е това? — зашеметен извика той. — Неси! Неси!
Ренуик отведе все още притискащата се към него Мери до вратата, спря се и сурово изрече:
— Неси се е обесила в тази кухня, понеже е пропаднала на изпита за „Лата“, и господ е свидетел, че вие сте виновен за нейната смърт. — При тези думи той изведе Мери от кухнята и двамата заедно излязоха от къщата.
Броуди не ги чу да излизат; замаян от последните думи на Ренуик и от странната неподвижност на лежащото пред него тяло, той промърмори:
— Те искат да ме уплашат! Събуди се, Неси! Това съм аз, татко ти. Хайде, мъничката ми, събуди се! — Нерешително протегнал ръка да я разтърси, той забеляза писмото на гърдите й, откъсна го от роклята й с треперещи ръце го поднесе към очите си.
— Грирсън! — пошепна той с изумление. — Грирсън я спечелил! Значи, тя наистина е пропаднала!
Листът падна от неговата ръка и погледът му неволно се спря на Несината шия, прерязана от яркочервения белег. Дори и след като го видя, Броуди пак докосна безжизненото й отпуснато тяло и лицето му се наля с кръв, стана червено като белега на бялата й кожа.
— Боже! — пошепна той. — Тя… тя се е обесила! — Той закри очите си с ръка, сякаш нямаше повече сили да гледа това зрелище. — Боже мой! — измънка отново той. — Тя… тя… — А след това промълви тъй, като че не му стигаше въздух: — Аз обичах моята Неси! — Тежък стон се изтръгна от гърдите му. Залитайки като пиян, слепешката, Броуди се отдалечи заднишком от трупа и несъзнателно се отпусна в креслото си. Пристъп на ридания без сълзи го разтърсваше и разкъсваше гърдите му от мъка. Оборил глава на ръцете си, той остана така, с изтерзан ум, завладян от една-единствена Всепоглъщаща мисъл и все пак пронизван от други бегли мисли, от безкраен поток от образи, който преминаваше край мъртвата му дъщеря като шествие от сенки, прелитащи край почиващата върху катафалка покойница.
Той виждаше сина си и Нанси, двамата заедно, залени от слънчева светлина, виждаше прегърбената фигура и покъртително наведената настрана глава на жена си, подигравателното лице на Грирсън, присмиващо му се в неговото нещастие, виждаше прегърналия Мери Ренуик, дръзката фигура на младия Фойл, осмелил се да излезе насреща му в собствената му кантора; виждаше раболепния Пери, Блер, Пакстън, Гордън, дори Дрон — те всички безмълвно се изреждаха пред затворените му очи, всички минаваха с извърнати от него глави, всички го обвиняваха, отправили тъжен поглед към тялото на Неси, което почиваше на смъртното си ложе.
Стори му се, че не може повече да изтърпи терзанието на тези вътрешни видения; той вдигна глава от ръцете си, откри очите си и погледна крадешком към кушетката. Погледът му веднага падна на слабата провесена ръчица на мъртвото дете, увиснала безжизнена и неподвижна, с безсилно разтворени бледи восъчни пръстчета. Потресен, Броуди вдигна очи и като сляп загледа през прозореца. Той все още седеше така, когато вратата бавно се отвори и в стаята влезе майка му. Неотдавна преживеният ужас беше се заличил от старческия й ум, цялото печално събитие бе се загубило в гънките на вдетинения й мозък, тя се дотътри до своя стол и седна срещу сина си. Очите й се взряха в Броуди, за да отгатнат със замъгления си поглед неговото настроение; сетне, сметнала мълчанието му за благоприятен признак, старицата измънка:
— Знаеш, ще си препека малко мек хляб. — С тези думи тя стана, забравила за всичко, освен за личните си нужди, закуцука към килера, върна се, седна и се залови да пече донесената филия. — Може да си я надробя в супата — мърмореше тя на себе си, като предъвкваше с празна уста. — Така ще ми е по-леко на стомаха. — Когато отново погледна сина си от другата страна на камината, баба Броуди най-сетне забеляза странния поглед в неговите очи, главата й възбудено се заклати и тя възкликна:
— Нали не ми се сърдиш, Джеймс? Аз само искам да си препека едно парченце мек хляб. Нали знаеш, че винаги съм го обичала. Ще ти препека и на тебе, ако искаш — и тя му се закиска гузно, умилостивително, със старчески, безсмислен смях, който наруши натежалата в стаята тишина. Но Броуди не й отговори и продължи вцепенено да гледа през прозореца, където топлият летен вятър леко повяваше всред редките листа на пръснатите тук-таме по края на градината му храсти. Вятърът се усили, поигра си с вейките на френското грозде, после закръжи, докосна листата на трите високи, спокойни сребристи дървета, с нежна ласка ги обсипа със светлини и сенки, внезапно налетя на къщата, смръзна се за миг и бързо се понесе към красивите Уинтънски планини.
 

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.