Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Арчибалд Кронин
Замъкът на шапкаря




Книга първа

I

Пролетта на 1879 година бе необикновено ранна и ведра. Из Лоуландс равномерно се разстилаше меката зеленина на житата, цветовете на кестените се разтвориха през април, а глогините, заградили с жив плет белите пътища, които кръстосват полето, разцъфнаха цял месец по-рано от обикновено. В отдалечените от морето села земеделците сдържано се радваха, а децата тичаха боси след колите за поливане; в градовете край брега на широката река звънтенето на корабостроителниците постихна и изпълнило свежия въздух, се издигаше с него към хълмовете, където се смесваше с бръмченето на подранила пчела и чезнеше в радостното блеене на агнетата; в града чиновниците сваляха палтата, за да им бъде по-хладно, изтягаха се в канцелариите и проклинаха душното време, политиката на лорд Биконсфилд, новините от войната със зулусите и високата цена на бирата.
Навред край устието на Клайд, от Глазгоу до Портдоран, над градчетата Овъртън, Дарок, Ардфилан, които, разположени между възвишенията Уинтън и Доран, образуваха трите върха на плодородния триъгълник по десния бряг на устието, над древния град Ливънфорд, който разделя на две равни части основата на триъгълника точно на мястото, където Ливън се влива в Клайд, над всичко се сипеха лъчите на ослепителното слънце, а сгушени в тази необикновена, благодатна топлина, хората работеха, безделничеха, клюкарствуваха, роптаеха, мамеха, молеха се, любеха и живееха.
Над Ливънфорд в този ранен майски ден в неподвижния въздух лениво висяха тънки вълма облаци, но късно след обед тези ефирни нишки бавно започнаха да се раздвижват. Надигна се топъл вятър и ги разпръсна по небето. След като ги разнесе, вятърът се спусна към града и докосна първо високата легендарна скала, която се издигаше там, където ръкавът на Ливън се сливаше с главното течение, и която, като характерен белег на местността, се очертаваше ясно на фона на опаловото небе, сякаш неподвижно тяло на огромен слон. Лекият вятър заобиколи скалата, след това премина бързо през горещите мръсни улици на съседния Нютаун и заброди между високите скели, въртящите се кранове и оголените скелети на полуоформените кораби в оживените корабостроителници на „Лата енд къмпани“ по устието на реката. После полъхна по Чърч стрийт леко, както подобава за главна улица, удостоена със сгради като кметството, градската гимназия и енорийската църква, след което, освободил се от тази благоприлична улица, се втурна весело по откритата шир на площада Крос, придвижи се колебливо между редиците магазини по Хай стрийт и навлезе в по-високо разположения жилищен квартал Ноксхил. Но тук той бързо се умори да играе по наклонените тераси от червен пясъчник и да жули върбите о старите каменни къщи и устремен към полето отвъд, той пак възви навътре към сушата и се зарея сред луксозните вили в отбрания квартал Уелхол, полюшвайки пурпурните герании в малките кръгли лехи във всяка градина. После, носейки се безгрижно по живописната главна улица, водеща от този префинен квартал към полето, той внезапно се смръзна, като се натъкна на последната къща край пътя.
Това бе своеобразно жилище. То бе малко, с такива размери, че не можеше да има повече от седем стаи; беше солидно построено с тежката стабилност на нов сив камък, с неповторима архитектура.
Основата на къщата имаше формата на тесен правоъгълник, обърнат с дългата страна към улицата, като стените се издигаха не направо от земята, а от каменния цокъл, който от всяка страна се издаваше навън с по един фут и върху който цялата постройка бе стъпила като животно върху впитите си в земята лапи. Над този пиедестал фасадата се извисяваше студена и строга и завършваше в едната си половина с фронтон, а в другата с нисък парапет, свързан с друг подобен фронтон, който увенчаваше страничната стена на къщата. Тези фронтони бяха своеобразни: страните им се издигаха във вид на стръмни, правоъгълни стъпала и завършваха с пресечен връх, който с надуто достойнство носеше голямо кълбо от шлифован сив гранит. Фронтоните преминаваха в парапета, който, насечен равномерно и дълбоко като зъбери на крепостна стена, ги свързваше, образувайки по този начин тежка каменна верига, стегнала къщата като обръч.
На ъгъла между страничния фронтон и предната стена се издигаше ниска кръгла кула, окована по същия начин с опасващия сградата корниз от зъбери и украсена с дълбока ромбовидна ниша. В долната си част кулата бе обгърната със заоблени пръстени, които надолу ставаха все по-тесни и я свързваха с ъгъла на стената, а завършваше с връх, върху който се крепеше тънък тръстиков прът за знаме. Под тежестта на горната си част кулата изглеждаше сплескана и деформирана и приличаше на широко, намръщено чело, обезобразено с дълбоко изрязан белег, а двете малки прозорчета амбразури, които я пронизваха, гледаха мрачно и изпод вежди като потайни, близко разположени очи.
Непосредствено под кулата се намираше тясната входна врата, чиито удължени пропорции й придаваха хилав и негостоприемен вид като враждебно стиснати устни. Страничните стълбове на вратата се издигаха над щурца и преминаваха във висока арка, която заграждаше мрачни, тъмноцветни стъкла и завършваше с тънък, остър връх. Подобно на входа, прозорците на къщата бяха тесни и непрофилирани. Те просто приличаха на дупки, пробити в дебелия зид, които неохотно пропускаха светлината, обаче закриваха вътрешността за чужди погледи.
Целият изглед на къщата бе тайнствен, отблъскващ, зловещ; намерението на строителя й също бе скрито и неясно. Дори само по размерите си тя далеч не можеше да достигне замаха и великолепието на благородническо жилище, ако наистина с такава цел бяха поставени фронтоните и, зъберите и изобилните остри ъгли. И все пак със своята студенина, твърдост и сила тя не можеше да се отмине просто като опит за самодоволна проява на надута суетност. Зъберите й бяха само за форма, но не бяха смешни, видът й бе чудноват, но не абсурден; в грандиозната и архитектура имаше нещо, което възпираше присмеха, някаква прикрита, по-дълбока, по-извратена идея, долавяща се след най-задълбочено търсене, излъчвана от къщата като нещо обезобразено и въплътено в самата постройка като каменно отрицание на истината.
Хората от Ливънфорд никога не се присмиваха на тази къща, поне не открито. Някаква неосезаема сила, проникваща в околната атмосфера, не им позволяваше дори да се усмихват.
Пред жилището нямаше градина, а посипан с чакъл двор, гол, сух, но безукорно чист, в средата с чудновато украшение — малко бронзово оръдие, — едно време то бе съставлявало част от въоръжението на някаква фрегата, много отдавна бе участвувало в последния й залп и след дълги години, прекарани сред купища захвърлени железарии, сега стоеше чинно и излъскано между две симетрични купчинки гюллета, завършвайки нелепия вид на това фантастично жилище.
Зад къщата се виждаше обрасъл с трева четириъгълник с четири железни кола за простиране на дрехи в ъглите, ограден с висока каменна стена, край която тук-таме растяха храсти френско грозде, единствената растителност в тази пародия на градина, ако не се смяташе едно дърво с тъжен изглед, което никога не цъфтеше и бе свело клони към кухненския прозорец.
През този кухненски прозорец, въпреки че бе закрит от люляковото дърво, можеше да се различи нещо от вътрешността. Стаята изглеждаше просторна, мебелирана удобно, макар и неприветливо, със столове и диван, тапицирани с росхар, с голяма маса, изтумбен скрин пред едната стена и голяма махагонова тоалетка до другата стена. Излъскана мушама покриваше пода, жълти гланцови тапети — стените, тежък мраморен часовник украсяваше камината и показваше с лек оттенък на надменност, че това не беше просто стая за готвене (всъщност обикновено готвеха в съседния килер), а обща, всекидневна стая, където обитателите се хранеха, прекарваха свободното си време и водеха семеен живот.
Стрелките на богато украсения часовник показваха пет часа и двадесет минути. Старата баба Броуди седеше на стола си в ъгъла край печката и препичаше хляб за чай. Тя беше грубовата, кокалеста жена, свита, но не повехнала за своите седемдесет и две години, сбръчкана и възлеста като дънер на изсъхнало дърво, изсушена, но още здрава и жилава, закоравяла от старостта и преживените години. Ръцете й бяха особено много сгърчени, с подути от артрит стави. Лицето й имаше цвета на увехнал лист и бе прорязано и насечено от бръчки; чертите й бяха едри, мъжки и твърди; косата й, още черна, бе разделена на път по средата, оставяйки права бяла бразда, и бе стегната здраво в твърд кок на тила; няколко дебели къси косъма стърчаха разхвърлени като бурени по брадата и горната й устна. Тя носеше черно елече и шал, малка черна шапчица, дълга влачеща се пола със същия цвят и обувки с ластици, които, макар че бяха големи, показваха ясно подутините на възпалените й пръсти и плоските й набити ходила.
Както се бе навела над огъня с леко килната от усилията шапчица, хванала с двете си треперещи ръце голямата вилица, тя препичаше две големи филии с хляб с безкрайна грижливост, леко, нежно, като внимаваше средината да остане мека. Като ги довърши по свой вкус и ги постави на края на чинията, където би могла бързо да се пресегне и да ги вземе ловко, веднага щом семейството седне да пие чай, тя препече останалите филии небрежно, без интерес. Докато препичаше хляба, тя размисляше. Това личеше по тракането на изкуствените й зъби, когато всмукваше и отпускаше бузите си. „Просто не е честно — мислеше си тя, — че Мери е забравила да донесе сиренето в къщи. Това момиче става все по-небрежно и за такива работи на нея можеш да разчиташ, колкото на някой слабоумен глупак! Какво е чаят за една жена, ако няма сирене? Прясно дънлопско сирене!“ От тази мисъл увисналата й горна устна потрепна и отприщи малък поток от слюнка, който се стече от ъгъла на устата й.
Докато размишляваше, тя продължаваше да стрелка бързи обвинителни погледи изпод смръщените си вежди към внучката си Мери, която седеше в отсрещния ъгъл в креслото, отредено само за баща й и поради това забранено за другите.
Мери обаче не мислеше нито за сиренето, нито за креслото, нито за престъплението, което извършваше, като бе забравила за едното и се бе отпуснала на другото. Светлокафявите й очи разсеяно се рееха през прозореца някъде надалече, като че ли виждаха там нещо, някаква картина, която чародейно се оформяше пред бляскавия им поглед.
От време на време върху чувствителните устни на девойката се изписваше усмивка, после тя поклащаше глава леко, несъзнателно, като полюшваше спускащите се надолу къдрици, при което малки блестящи вълни светлина играеха по косата й. Малките й ръце, с гладка и мека като цветовете на магнолия кожа, лежаха на скута й с обърнати нагоре длани — мълчалив символ на мислите й. Мери седеше изправена като тръстика, хубава, с потайната и чиста красота на дълбоко, спокойно езеро, където растат полюшващи се тръстики. В нея се чувствуваше несмутения разцвет на младостта и макар че беше само на седемнадесет години, от бледото й лице и слабата й неоформена фигура се излъчваше покой и тиха сила.
Най-после растящото възмущение принуди старата да заговори. Достойнството не й позволяваше да нападне направо и понеже бе принудена да се въздържа, тя каза с още по-голямо озлобление:
— Седнала си на стола на баща си, Мери.
Никакъв отговор.
— Столът, дето си седнала, е на баща ти, чуваш ли?
Отново не последва отговор. Вече разтреперана от потискан гняв, старицата извика:
— Като си глупава, да не си глуха и няма, нехайна никаквице? Защо забрави поръчките днес следобед? Тая седмица всеки ден вършиш по някоя глупост. Жегата ли ти помъти главата?
Като внезапно пробудена от сън, Мери вдигна поглед, опомни се и се усмихна така, че слънцето огря тъжното тихо езеро на нейната красота.
— Каза ли нещо, бабо? — попита тя.
— Не! — извика грубо старата жена. — Нищо не казах. Просто си отварях устата да лапам мухи. Това е чудесен начин да си прекарваш времето, ако нямаш какво да правиш. Мисля, че сигурно това си правила, като си ходила днес следобед долу из града, но ако си затваряше устата и си отваряше очите, би могла по-добре да свършиш работа.
В този момент Маргарет Броуди излезе от килера с голям калайдисан чайник. Като пристъпяше бързо с тътрещи се нозе, тя правеше къси припрени крачки с наведено напред тяло, а тъй като това всъщност бе обичайната и походка, човек би помислил, че винаги бърза и се страхува да не закъснее. Беше заменила с черна сатенена блуза и пола престилката, с която вършеше домашната работа през деня, но по полата имаше петна, от кръста й неспретнато висеше отвързана панделка, а косата й се пръскаше в безпорядък около лицето. Тя постоянно държеше главата си наклонена на една страна. Преди години тя правеше това, за да демонстрира примирение й истинско християнско смирение по време на изпитания и горести, но времето и постоянната нужда да изразява себеотрицание превърнаха това в привичка. Носът й, изглежда, следваше това отклонение от отвесната посока, може би по симпатия, но по-вероятно поради нервното движение, с което тя през последните години го удряше с опакото на ръката си отдясно наляво. Лицето й бе похабено, изморено и възбуждащо съчувствие; тя цялата бе изкривена и отпусната и като че ли с върховни усилия постоянно напрягаше изтощените си сили. Беше на четиридесет и две години, но изглеждаше с десет години по-стара. Това беше майката на Мери, но сега те изглеждаха така чужди и без родство помежду си, като стара овца и млад фавн.
Научила се по неволя да овладява всяко положение у дома, Мама, както всички в къщата наричаха госпожа Броуди, от пръв поглед схвана яростта на старата жена и смущението на Мери.
— Стани веднага, Мери — извика тя. — Наближава пет и половина, а чаят още не е попарен. Върви повикай сестра си! Препече ли хляба, бабо? Господи, изгорила си едно парче. Дай го на мен. Аз ще го изям. В нашия дом не можем да прахосваме.
Тя взе изгореното парче хляб и го постави внимателно на чинията си, след това започна ненужно да мести всичко по масата, като че ли нищо не е било добре наредено и нямаше да бъде добре наредено, докато тя не изкупи греха за небрежното нареждане на масата със смирения си труд и собствените си усилия.
— Що за начин да се нарежда масата! — мърмореше тя пренебрежително, докато дъщеря й стана и отиде в хола.
— Неси, Неси — извика Мери, — време е за чая, време е за чая!
Слаб треперлив глас отговори напевно отгоре:
— Слизам! Чакай ме!
Минутка по-късно двете сестри влязоха в стаята. Веднага и независимо от разликата във възрастта им — Неси бе дванадесетгодишна — изпъкваше поразителният контраст в характера и чертите им. Неси бе диаметрално противоположен тип на Мери. Косата й бе светлоруса, почти безцветна, сплетена на две прибрани плитки. Неси бе наследила от майка си нейните светли, кротки, влажни очи с деликатна, обсипана с бели капчици синевина на вероники; те винаги имаха такъв мек примирителен израз, който й придаваше вид, че постоянно се старае да угоди на другите. Лицето й бе тясно, с високо, деликатно бяло чело, розови бузи като на восъчна кукла, тънка заострена брадичка и малка уста, винаги полуотворена поради увисналата долна устна; всичко това, както и сегашната й блага и занесена усмивка изразяваше нейната незрялост и чистосърдечност, но не по-малко и вроденото й безсилие.
— Не сме ли малко подранили тази вечер, мамо? — попита Неси отпуснато и се представи пред майка си за преглед.
Госпожа Броуди, заета с последните подробности по нареждането, в отговор махна с ръка.
— Изми ли си ръцете? — отговори тя, без да я погледне. После, като погледна към часовника и без да изчака отговор, заповяда със съответен жест:
— Сядайте!
Четирите жени в стаята седнаха край масата; баба Броуди както обикновено беше първа. Те седяха в очакване, като госпожа Броуди нервно държеше ръката си върху вълнената покривка на чайника; тогава в тишината прозвуча дълбокият звук на стария часовник в хола, който удари половина, и в същия момент входната врата тракна и шумно се затвори. На закачалката изтрополи бастун; тежки стъпки се чуха в коридора; кухненската врата се отвори и Джеймс Броуди влезе в стаята. Той пристъпи до очакващия го стол, седна, протегна ръка да поеме своята специално голяма чаша, пълна догоре с горещ чай, получи направо от печката голяма чиния пържени яйца с шунка, пое нарязаните специално за него и намазани с масло филии бял хляб и едва седнал, започна да яде. Значи това бе причината да се приготви всичко своевременно, обяснението за сервилното им очакване. Този ритуал — незабавно да се обслужва господарят на къщата, както при храненето, така и за всичко друго, бе един от неписаните закони, които определяха поведението на това семейство.
Броуди ядеше лакомо и с очевидно удоволствие. Той беше огромен човек, висок повече от метър и осемдесет, с рамене и врат на бик. Главата му беше масивна, сивите очи малки и хлътнали, челюстта му твърда и толкова мускулеста, че като дъвчеше, под гладките му кафяви страни ритмично се издигаха и отпускаха големи твърди възли. Лицето му бе широко и силно и би изглеждало благородно, ако челото му беше по-високо и разстоянието между очите по-голямо. Големи кафяви мустаци покриваха горната му устна, като скриваха отчасти и устата; но под това ласкаво прикритие долната му устна се издаваше напред с неограничена и мрачна арогантност.
Ръцете му бяха грамадни, обрасли отгоре и по дебелите лопатести пръсти с изобилни тъмни косми. Ножът и вилицата, сграбчени в тези огромни лапи, изглеждаха неуместни като нелепи играчки в сравнение с тях.
Сега, след като Броуди бе захванал да яде, бе допустимо и другите да започнат, макар че за тях, разбира се, имаше само гол чай. Баба Броуди започна първа, като сграби лакомо своите меки препечени филийки. Понякога, когато синът й биваше в особено добро настроение, той шумно и подаваше късчета от своята чиния, но тази вечер по държането му тя познаваше, че това рядко благоволение няма да й се окаже и смирено се задоволяваше с малкото удоволствие, което определената за нея храна можеше да създаде. Другите започнаха да се хранят всеки по свой начин. Неси ядеше простата храна усърдно, Мери — разсеяно, а г-жа Броуди, която преди един час скришом бе позакусила, чоплеше изгорения хляб на чинията си с израза на човек, който е твърде чувствителен, твърде обзет от загриженост за другите, за да може да яде. Цареше пълна тишина, прекъсвана само от сърбането, което се чуваше, когато бащата поднасяше чашата към мустаците си, от тракането на овехтелите изкуствени зъби на бабата, която се мъчеше да извлече максимално удоволствие и питателност от храната, и от време на време от подсмърчането на неизцеримия нос на Мама. Участниците в това странно семейно угощение не показваха нито изненада, нито забавление или смущение, нито пък съжаление поради липсата на разговор, а дъвчеха, пиеха и преглъщаха, без да продумат, под заплашителния господствуващ над масата поглед на Броуди. Когато той предпочиташе да мълчи, не биваше да се проговаря нито дума, а тази вечер той бе особено сърдит, хвърляше мрачни погледи наоколо и докато дъвчеше с пълна уста, със злоба се взираше в майка си, която топеше коричките в чая и от усърдие не забелязваше неодобрението на сина си. Най-после той проговори, обръщайки се към нея:
— Свиня ли си, та ядеш така, дърто?
Стресната, тя вдигна очи и запремига насреща му:
— Ъ? Какво, Джеймс? Как, как ям?
— Ядеш като свиня, която размазва и кисне храната си в копанята. Не усещаш ли, че ядеш като гладно прасе? Натопи си и копитата в коритото, че да ти дойде сърце на място! Хайде, та да замязаш съвсем на животно! Не е ли останало поне малко гордост и приличие в изсъхналия ти мозък?
— Забравих. Съвсем забравих. Няма вече. Да, да, ще помня. — От възбуждение тя шумно се оригна.
— Хубаво — присмя се Броуди, — гледай да се държиш прилично, дъртушо. — Лицето му се помрачи. — Много хубаво; човек като мен трябва да понася такова нещо в собствената си къща… — Той се блъсна с огромния си юмрук по гърдите, които издумтяха като тъпан.
— Аз — извика той, — аз! — Изведнъж Броуди се сепна, изгледа всички изпод свъсените си рунтави вежди и отново се зае да яде.
Макар и гневно той бе проговорил и съгласно неписаните закони на къщата забраната върху разговорите бе вдигната.
— Подай чашата на баща си, Неси, да му сипя топъл чай. Мисля, че вече се свършва — се обади г-жа Боуди примирително.
— Да, Мама.
— Мери, мила. Дръж се изправено и не ядосвай баща си. Сигурна съм, че е прекарал тежък ден.
— Да, Мама — каза Мери, която седеше изправено — и никого не ядосваше.
— Подай тогава сладкото на баща си.
Умилостивяването на разгневения лъв бе започнало и трябваше да продължи, ето защо, след като почака малко, Мама подхвана една обикновена безопасна тема.
— Е, Неси, миличка, как беше днес в училище?
Неси започна плахо:
— Доста добре, Мама.
Броуди задържа във въздуха чашата, която поднасяше към устните си.
— Доста добре? Още си първа в класа, нали?
Неси сведе очи.
— Днес не, татко. Втора съм.
— Какво? Оставила си някой да те бие! Кой е това? Кой те е изпреварил?
— Джон Грирсън.
— Грирсън! Тоя жалък количкарски син! Тоя долен бъркач на трици! Има да се хвали сега! За бога, какво те е прихванало? Не разбираш ли какво ще значи за тебе образованието ти?
Нежното дете избухна в плач.
— Тя е първа в класа вече близо шест седмици, татко — се намеси Мери смело, — а и другите са малко по-големи от нея.
Броуди я смрази с един поглед.
— Ти си свивай устата и приказвай само като те питат — прогърмя той. — Имам да ти кажа нещо ей сега, тогава ще трябва да поизползуваш дългия си език, хубостнице.
— Това е заради френския — изхълца Неси. — Не мога да запомня родовете. По смятане, история и география съм много добре, но френският не ми върви. Чувствувам, че никога няма да го усвоя.
— Няма да го усвоиш! А аз ти казвам, че ще го усвоиш. Ти ще бъдеш образована, моето момиче. Въпреки че си малка, казват, че имаш ум — моя ум си наследила, защото майка ти в най-добрия случай е едно малоумно създание — и аз ще се погрижа да използуваш ума си. Довечера ще направиш двойна домашна работа.
— О, да, татко, както кажеш — въздъхна Неси, сподавяйки конвулсивно едно последно ридание.
— Хубаво. — Неочакван, преходен проблясък на чувство, което донякъде беше любов, но в много по-голяма степен гордост, освети суровите черти на Броуди като лъч, попаднал внезапно върху мрачна скала.
— Ще покажем на Ливънфорд какво може моята умна дъщеричка. Аз гледам надалеко и вече виждам какво ще става. Като те направим първа ученичка в гимназията, ще видиш какво е намислил баща ти за тебе. Но ти трябва да си гледаш уроците, много да учиш. — Той вдигна очи от дъщеря си, загледа се в далечината, като че ли предвиждаше бъдещето, и промърмори:
— Ще им покажем — после сведе очи, поглади наведената сламеноруса главица на Неси и добави: — Ти си моето момиче, точно така! Ти ще прославиш името Броуди.
Като обърна глава, погледът му падна върху другата дъщеря и лицето му веднага се промени, очите му потъмняха.
— Мери!
— Да, татко.
— А сега да си поговорим с тебе, дето имаш такъв дълъг език!
В жестоката си ирония той заговори любезно, облегнал се назад на стола си, претегляйки думите със студено, безстрастно спокойствие.
— Приятно е на човек да чуе нещо за семейството си от външни хора. О, няма съмнение, че това става зад гърба на човека и не говори много добре за главата на семейството, но все пак не е най-важното. Много хубаво беше да чуя за тебе нещо, което за малко не ме накара да повърна. — Докато говореше, тонът му постепенно ставаше все по-леден. — В разговор с един член на градския съвет днес бях осведомен, че са те виждали на Чърч стрийт да говориш с един млад господин, с един много хубав млад господин. — Той се озъби насреща й и продължи язвително: — За когото мисля, че е низък, подозрителен тип и негоден безделник.
Г-жа Броуди боязливо се намеси и гласът й прозвуча почти като ридание:
— Не, не, Мери, не си била ти, такова порядъчно момиче като тебе! Кажи на баща си, че не си била ти.
Неси, доволна, че вече не е в центъра на вниманието, възкликна необмислено:
— О, Мери, с Денис Фойл ли беше?
Мери седеше неподвижно с прикован в чинията поглед; странна бледнина се появи около устните й. В гърлото й застана бучка, тя преглътна силно и някаква несъзнателна сила я накара да каже тихо и твърдо:
— Той не е негоден безделник.
— Какво! — изрева Броуди. — Възразяваш на баща си, и то заради някакъв долен ирландски гамен! Един дрипльо! Не! Нека тези мръсни ирландци да идват от блатата си да копаят картофи за нас, но нищо повече. Да не стават нахални. Старият Фойл може да е най-добрият кръчмар в Дарок, но това не е достатъчно, за да стане синът му джентълмен.
Мери почувствува тялото си да трепери, макар че седеше. Устните й бяха сухи и схванати и все пак тя се почувствува принудена да каже, въпреки че никога, досега не бе се осмелявала да противоречи на баща си:
— Денис има своя професия, татко. Той няма да има нищо общо с кръчмарството. Той работи във „Финдли енд къмпани“ в Глазгоу. Те са големи вносители на чай и нямат нищо общо с… С другата работа.
— Нима? — присмя се баща й, предизвиквайки я да говори. — Та това е важна новина! Имаш ли още нещо да кажеш, което да свидетелствува за благородния характер на господина? Сега той не продава ракия. Очевидно се занимава с чай. Какво благочестиво занимание за един син на кръчмар! Е, какво има още?
Мери знаеше, че баща й я подиграва, но се въздържа и каза примирително:
— Той не е обикновен чиновник, татко. Фирмата много го цени. Той много често обикаля из околните села по работа. Той… той се надява да напредне… Дори би могъл по-късно да стане съдружник във фирмата.
— Тъй ли? — изръмжа Броуди срещу нея. — С такива ли небивалици ти пълни той глупавата глава? Не бил обикновен чиновник — само прост търговски пътник, — така ли? Не ти ли е казал още, че ще стане кмет на Лондон? Това е съвсем вероятно. Кутре с кутре!
Със сълзи на очи Мери пак отговори въпреки протестния стон на Мама:
— Ценят го, татко! Наистина! Г-н Финдли се интересува за него. Аз зная.
— Ба, да не мислиш, че ще повярвам, каквото ти разправя. Лъжи са това, само лъжи! — извика той пак, издигайки глас срещу нея. — Той е долен мерзавец. Какво може да очакваш от такъв? Само поквара. Само мисълта, че си говорила с него, ме обижда безкрайно. Но това е за последен път. — Той я изгледа втренчено и повтори свирепо: — Не! Никога вече няма да приказваш с него. Забранявам ти!
— Но, татко — изхлипа Мери. — Татко, аз… аз…
— Мери, Мери, не възразявай на баща си! Ужасно е, като говориш така — се чу гласът на Мама от другия край на масата. Но въпреки че искаше да заглади конфликта, този път намесата й беше тактическа грешка и моментално привлече тиранския гняв на Броуди върху наведената й глава. Очите му блеснаха и той избухна срещу нея:
— Ти пък какво хленчиш? Ти ли говориш, или аз? Ако имаш нещо да кажеш, ние всички ще млъкнем, за да чуем това чудо, но ако нямаш какво да казваш, свивай си устата и не прекъсвай. И ти не си по-добра от нея. Твоя работа е да следиш с какви хора се среща тя.
Той изръмжа и както му беше навик, упорито замълча, като наложи потискаща тишина, докато старата баба, която не следеше нишката на разговора, нито пък схвана значението на прекъсването му, усети, че Мери е в немилост и давайки простор на напиращите в нея чувства, наруши мълчанието, като изведнъж завика със старчески злобен глас:
— Днес тя забрави поръчките си, Джеймс. Мери забрави сиренето ми, нехайницата. — Като си изкара яда, тя веднага се смири и започна да мърмори, а главата й трепереше като на паралитик.
Броуди сякаш не я чу и като погледна пак към Мери, бавно повтори:
— Казах вече. Ако посмееш да не послушаш, господ да ти е на помощ! И още нещо. Довечера се открива Ливънфордският панаир. Като си идвах насам, видях първите гадни палячовци. Запомнете! Никое от децата ми да не смее да приближи и на сто метра до панаира. Нека целият град отиде; нека отиде изметът от селата, нека отидат Фойловци и приятелите им, но никой от семейството на Джеймс Броуди няма да падне толкова низко. Забранявам!
Последните му думи прозвучаха тежко и заплашително. Той бутна стола назад, надигна огромното си туловище и за момент остана прав, господствуващ над малките слаби същества под него. После тежко отиде до креслото си в ъгъла и седна, дръпна с механично, привично движение подставката за лули, пипнешком си избра една лула, извади я и като измъкна една четвъртита кожена торбичка за тютюн от дълбокия си джоб, развърза я и бавно натъпка обгорената главичка; след това взе от подставката масурче хартия, наведе се тромаво, подпали книжката на огъня и запали лулата. Извършил всички тези действия, без за миг да вдигне заплашителния си поглед от смълчаните хора около масата, той запуши бавно, като мокреше и издаваше напред долната си устна, все още втренчен в другите, но сега по-замислено, по-скоро с израз на спокойно, безучастно превъзходство. Макар че бе свикнало, семейството му неизбежно се чувствуваше потиснато под тиранията на този студен втренчен поглед. Сега то тихичко разговаряше. Лицето на Мама още гореше, устните на Мери още трепереха, когато приказваше, Неси се заигра с лъжицата си, изпусна я и се изчерви от срам, сякаш я бяха хванали в лоша постъпка; само старата седеше безучастно, изпълнена от приятното усещане на ситост.
В този момент се чу, че някой влиза в къщата и скоро един млад човек се появи в стаята. Той беше строен двадесет и четири годишен младеж, с бледо лице и неприятна склонност към пъпчасване, погледът му беше гузен и непрям, дрехите му — контешки, доколкото му позволяваха парите и страхът от баща му. Особено забележителни бяха ръцете му — големи, меки, мъртвешки бели, с дълбоко изрязани нокти, пред които оставаха равни, обли ивици месо. Той се отпусна на един стол, без да погледне някого, прие безмълвно подадената му от Мама чаша чай и започна да яде. Това беше последният член на семейството — Матю, единствен син и следователно наследник на Джеймс Броуди. Нему бе позволено да закъснява за чая, тъй като работеше като чиновник в корабостроителницата на Лата и работното му време продължаваше до шест часа.
— Топъл ли е чаят ти, Мат? — попита майка му загрижено с тих глас.
Той благоволи да кимне мълчаливо.
— Вземи си от ябълковото желе, мили. Много е хубаво — примоли се Мама тихичко. — Изглеждаш — малко уморен тази вечер. Много ли работа имаше днес в кантората?
Матю поклати неопределено глава, докато бледните му безкръвни ръце непрекъснато се движеха — нарязаха хляба на малки правилни парченца, разбъркаха чая, започнаха да барабанят по масата. Той нито за миг не оставяше ръцете си в покой — движеше ги сред приборите на масата като някакъв жрец, извършващ набързо жертвоприношение върху олтара. Сведеният му поглед, бързото преглъщане, неловката нервност на ръцете му показваха как слабите му нерви реагират на смръщения бащин поглед, прикован върху гърба му.
— Още чай, синко? — прошепна майката и протегна ръка към чашата. — Опитай тези курабийки, днес съм ги правила. — После, като се сети изведнъж за нещо, добави: — Да не би и днес да не си добре със стомаха?
— Е, търпи се — промърмори синът най-после, без да вдигне очи.
— Тогава яж бавно — го предупреди Мама поверително. — Понякога ми се струва, че не дъвчеш добре храната си. Не бързай!
— Нали довечера трябва да се срещна с Агнес, Мама — прошепна Матю укорително, като че за да оправдае бързането си.
Тя бавно поклати глава — одобрително и с разбиране.
След малко бабата се надигна, изтърси трохите от скута си и зажвака с изкуствените си зъби. Тя седна на стола край огъня и се замисли дали синът й ще я заговори. Когато биваше в настроение, той я угощаваше с най-отбрани градски клюки, викаше на ухото й как е изиграл Уодли и му е смачкал фасона, как кметът Гордън сърдечно го потупал по рамото на площада, как работите на Пакстън вървят все по-зле. В тези разговори никога и за никого не се чуваше добра дума, но за бабата те бяха приятни с компрометиращата си пикантност, с язвителните си клевети. Тя безкрайно им се наслаждаваше, като се нахвърляше и жадно поглъщаше всяка лоша приказка за хората, и винаги се опиваше от превъзходството на сина си над жертвата на разговора.
Но тази вечер Броуди мълчеше, зает с мислите си, които, успокоени от лулата, вече не бяха така злобни, както на масата. Той си мислеше, че ще трябва да укроти Мери, която някак си като че ли не беше негово дете, която никога не бе се прекланяла пред него така ниско, както той желаеше, която никога не бе го тачила като другите. Та тя вече ставаше хубавичко момиче, въпреки необуздания си характер — външността си бе наследила от него, — но той трябваше, за свое собствено задоволство и за нейно добро, да усмири този непокорен дух. Що се отнасяше до познанството й с Денис Фойл, той се радваше, че мълвата бе стигнала до ушите му и че бе потушил цялата работа в самото начало.
Броуди бе поразен от дързостта й — да му възразява както тази вечер и не можеше да си обясни причината, но все пак сега той бе забелязал тази склонност към неподчинение и в бъдеще щеше да бди по-внимателно, за да може да я изтръгне из корен, ако отново се появи.
Погледът му падна върху Мама, но само за момент. За него единственото й ценно качество се заключаваше в това, че му спестяваше разноските за слугиня в къщи. Той неволно и отвратено сви уста; отдръпна бързо погледа си от нея и насочи мислите си към по-приятни неща.
Да, ето Матю, синът му! Не е лошо момчето; може би е малко лукав, мекушав и мазен и съвсем разглезен от майка си. Ще трябва да се следи! Но ако иде в Индия, надяваше се Броуди, от него ще стане мъж. Времето вече наближаваше. Само след две-три седмици той ще замине да заеме чудесната служба, която му издействува сър Джон Лата. А, ще има да говорят хората за това! Чертите на Броуди се отпуснаха при мисълта, че всеки ще изтълкува това назначение като особен израз на благосклонността на сър Джон към него, като ново издигане на доброто му име в града. Това ще е от полза за характера на сина му, а сам Броуди ще стане още по-зачитан.
Тогава той отправи поглед към майка си, но по-снизходително и не така грубо, както на масата. Тя много обичаше да си похапва. Дори както седеше сега сгърбена пред огъня, синът й хитро отгатваше мислите й, той знаеше, че те бяха заети със следващото ядене, че тя вече предвкусваше вечерята от грахова каша и мътеница. Тя толкова я обичаше, че повтаряше като някаква мъдрост: „Най-хубаво се спи след грахова каша. Тя е като мехлем за стомаха.“ За нея стомахът беше бог. Но биваше я още, старата вещица! Колкото по-остаряваше, толкова ставаше по-жилава. Трябваше да има нещо здраво в нея, та така се държеше. На Броуди се струваше, че тя ще се държи поне още десет години. Той щеше да е доволен, ако можеше да доживее до толкова, а сигурно щеше да я надживее.
Най-после Броуди погледна към Неси и веднага на лицето му се появи почти недоловим израз на чувство, проявено не в някаква забележима промяна на чертите, а в погледа, който стана по-мек и замислен. Да! Нека Мама се занимава със своя Мат, пък и с Мери — но Неси е негова! Той ще направи нещо от нея, зеницата на окото му. Макар и още малка, у нея имаше ум. Та нали снощи директорът на училището му каза, че тя има заложби за учен човек, стига да си гледа добре уроците. Така трябва да се прави! От малко трябва да се подхване и да не се изпуска! И той гледа надалеко, и той си има нещо наум за бъдещето! Стипендията на Лата! Сияйният връх на една блестяща училищна кариера. У нея има сили за това, стига само да се направляват както трябва. Боже, каква слава! Момиче да спечели стипендията на Лата — първото момиче, и при това дъщерята на Броуди! Той ще се погрижи тя да успее. По-добре Мама да се държи настрана с глезенето си от неговата дъщеря. Той ще се погрижи за нея.
Той не знаеше точно какво ще направи от нея, но образованието си е образование; има учени титли, които могат да се вземат по-късно в университета, има още слава да се печели. В града всички знаят за Броуди, че е напредничав човек с широки и либерални идеи. Той още по-добре ще им изтъкне това, ще им го набие в глупавите глави. Вече почти ги чуваше да говорят: „Чухте ли най-новото? Онова умното девойче на Броуди е вече в университета — да, взела е стипендията на Лата, — излязла е първа на конкурса в гимназията и Броуди сега й позволява да ходи в университета. Това се казва свободомислещ човек. Наистина голяма гордост за него.“
Да! Ще им покаже той на тия от града. Гърдите му се издуха, ноздрите му потрепераха, очите му се втренчиха в далечината, докато даваше воля на фантазията си, а в това време лулата му незабелязано угасна и изстина. Той ще ги накара да го признаят, ще ги накара да го почитат, ще ги принуди по някакъв начин някой ден да видят какъв е той наистина.
Мисълта за Неси постепенно избледня в съзнанието му. Той престана да мисли за бъдещето й, сега сам беше централната фигура в мечтите си. Броуди блажено заплува в славата, която Неси щеше да донесе на името му.
Най-после той се размърда. Изчисти лулата си от пепелта, върна я на поставката и като хвърли последен изпитателен поглед към семейството си, с който като че ли казваше: „Сега излизам, но помнете какво ви казах, няма да ви изпускам от очи“, отиде в хола, наложи широката си добре изчеткана плъстена шапка, взе тежкия ясенов бастун и напусна къщата, без да каже нито дума. Обикновено така излизаше. Никога не казваше довиждане. Нека се чудят къде отива в свободното си време — на събрание, в градския съвет или в клуба, не знаят кога и в какво настроение ще се върне; обичаше да ги кара да се стряскат при внезапното му влизане в хола. „Само така можеш да ги държиш здраво, а и добре ще им се отрази да се почудят къде съм отишъл“ — мислеше си той, като затръшваше външната врата след себе си.
Все пак излизането му, изглежда, донесе известно облекчение на семейството; заедно с него от стаята се разнесе и облакът на принуденост. Г-жа Броуди отпусна мускулите си, които несъзнателно бе държала изпънати през последния час. Раменете й увиснаха още по-вяло, напрежението в съзнанието й изчезна и тя леко се оживи.
— Ти ще разчистиш, нали, Мери? — каза тя ласкаво. — Тази вечер се чувствувам доста изморена и отпаднала. Няма да е зле да почета малко книгата си.
— Да, Мама — отговори Мери, добавяйки послушно, както се очакваше от нея всяка вечер. — Ти заслужаваш да си починеш. Аз сама ще измия съдовете.
Г-жа Броуди поклати наведената си глава, като че да възрази, но все пак се съгласи, стана и като отиде до своето чекмедже на скрина, извади оттам една книга — „Клетвата на Дивънъм“, от някоя си Амилия Б. Едуардс. Както всички книги, които г-жа Броуди четеше, и тази беше заета от ливънфордската градска библиотека. Притиснала книгата нежно до сърцето си, тя седна и скоро сля собствената си трагична и разбита душа с душата на героинята, утешавайки се с едно от малкото удоволствия, които животът още й предлагаше.
Мери вдигна съдовете от масата и я покри със сукнена покривка. После, като влезе в килера, тя запретна ръкави на слабите си ръце и започна да мие.
Изправена пред разтребената маса, която нямо напомняше за подканването на баща й за работа, Неси погледна първо към задълбочената в четене фигура на майка си, към безразличния гръб на баба си, към Мат, който сега се бе изтегнал назад на стола и важно чоплеше с игла зъбите си, после с въздишка започна мудно да вади книгите от училищната чанта, нареждайки ги неохотно една по една пред себе си.
— Ела първо да поиграем на дама, Мери — извика Неси.
— Не, мила, татко каза да си направиш домашното. Може би после ще изиграем една партия — дойде отговорът отвън.
— Няма ли да ми дадеш да избърша чиниите днес? — предложи Неси, опитвайки се хитро да отложи началото на мъките си.
— Ще се оправя сама, мила — отговори Мери. Неси пак въздъхна и рече на себе си, също както казваше майка й:
— Ех, клета аз!
Тя си помисли за другите деца, които се събират да скачат на въже, да играят на топка, на свинкя и други вълшебни вечерни забави и с болка на душа седна да работи.
Матю, смутен в моментните си мечтания от монотонното мърморене до ухото му: върна иглата обратно в джоба на жилетката си и стана. След излизането на бащата поведението му се промени; с израз като че ли стои малко по-високо от околните, той изпъна маншетите си, погледна многозначително към часовника и излезе от стаята с вид на леко, но подчертано превъзходство.
Сега тишината в стаята се нарушаваше само от прелистването на страниците, от лекото тракане на порцелана в килера и досадното мърморене: „nous sommes, vous etes, ils sorit“; но след няколко минути шумът в килера затихна и скоро след това Мери тихо се промъкна през кухнята в хола, изкачи се по стълбите и почука на стаята на брат си. Тя се изкачи на тъмно, но дори и да имаше само обоняние, щеше леко да открие стаята му по гъстия тежък дим от пура, който излизаше от нея.
— Може ли да вляза, Мат? — прошепна тя.
— Влез — чу се отвътре превзет отговор.
При влизането й брат й, който бе отговорил толкова безразлично, не вдигна очи, а седнал по риза на леглото така че да може да се вижда най-добре в огледалото на шкафчето, продължи спокойно да се любува на себе си и за пуска големи кълба дим към образа си в огледалото.
— Колко хубаво мирише пурата ти, Мат — забеляза Мери с искрено възхищение.
С елегантен маниер Матю извади пурата от уста, като продължаваше доволно да се наблюдава.
— Да — съгласи се той. — И така трябва, щом струва толкова пари. Това е „Супремо“ и значи „най-хубаво“. Пет парчета за шест пенса, тази ми струва пени и половина. Взех я като мостра и ако ми хареса, ще взема още… Миризмата е добра, Мери, но ние пушачите ценим букета. Никаква пура не може да бъде наистина първокачествена, ако няма букет. Тази има пикантен букет, както се казва. — Той неохотно отмести погледа си от огледалото и разглеждайки по-отблизо пурата, добави:
— Стига толкова, май че достатъчно пуших.
— О, продължавай — насърчи го Мери. — Толкова е хубаво! Много по-приятно е, отколкото като се пуши с лула!
— Не! Трябва да запазя другата половина за довечера — отговори той твърдо и като угаси внимателно запаления край на пурата о порцелановия леген, прибра половинката в джоба на жилетката си.
— Аги Мойр харесва ли, като пушиш? — пошепна Мери, вадейки си заключение от постъпката му.
— Агнес, ако обичаш, а не Аги — отвърна Матю обидено. — Колко пъти съм ти казвал да не фамилиарничиш така. Това е вулгарно. То е… то е безочливо от твоя страна.
Тя сведе очи.
— Съжалявам, Мат.
— Дано! Запомни, Мери, че госпожица Мойр е млада дама, твърде почтена млада дама и при това моя годеница. Да! Ако искаш да знаеш, на нея й харесва, като пуша. Отначало тя беше против, но сега мисли, че това е мъжествено и романтично. Но не й харесва дъхът ми след това и затова ми дава бонбони. Тя предпочита сорта „Сладки устни“. Много са ароматични.
— Много ли я обичаш, Мат? — попита Мери сериозно.
— Да! А и тя много ме обича — потвърди той. — Ти не би трябвало да говориш за неща, от които нищо не разбираш, но сигурно ти стига умът, за да схванеш, че когато двама ходят заедно, значи се обичат. Агнес ме обожава. Да видиш само какви неща ми дава. Чудесно е за млад човек да има такава връзка. Тя е извънредно симпатично момиче.
За момент Мери се умълча, впила поглед в него, след това внезапно притисна ръка към сърцето си и запита неволно, с копнеж:
— Боли ли те, когато мислиш за Агнес — когато не си с нея?
— Съвсем не — отговори Матю превзето. — Не е красиво да питаш така. Ако ме болеше, щях да си помисля, че имам стомашно разстройство. Какво си такова момиче да питаш и що за въпроси са това! Стига толкова, моля ти се! Сега ще се упражнявам, не ме прекъсвай!
Той стана и като се наведе внимателно, за да не измачка новите си панталони, измъкна изпод леглото един калъф и извади от него мандолина, украсена с розова копринена панделка, вързана на голяма джуфка. След това той разгъна една тънка нотна книжка с жълти корици и голямо заглавие: „Първи стъпки с мандолината“, а по-долу с по-дребни букви: „Ръководство на леля Нели за млади мандолинисти по метода на прочутия сеньор Розас“. Мат отвори книжката на втора страница, сложи я на леглото пред себе си, седна до нея в живописно отпусната поза, привлече романтичния инструмент и започна да свири. Но той, уви, не оправда очакванията, които събуждаше позата му на опитен майстор, нито се впусна бурно в някаква очарователна серенада, а бавно и мъчително издрънка два-три такта от „Нели Блай“, препъвайки се все повече, докато най-после спря.
— Почни пак — каза Мери окуражително. Той я награди със сърдит поглед.
— Струва ми се, че те помолих да пазиш тишина, госпожице Бърборкова. Не забравяй, че това е най-трудният и сложен инструмент. Трябва да се усъвършенствувам, преди да замина за Индия. Тогава ще мога да свиря на дамите на кораба през тропическите вечери. Човек трябва да се упражнява! Ти знаеш, че чудесно напредвам, но може би искаш сама да се опиташ, щом си толкова умна.
Той обаче започна отново и най-после издрънка песента до края. Поредицата от нестройни фалшиви тонове измъчваше слуха. На това изкуство, както и на пушенето, Мат се наслаждаваше само в отсъствие на баща си. Подпряла брада на ръцете си, Мери все пак му се възхищаваше, като повече го гледаше, отколкото слушаше.
Като свърши, Матю прокара пръсти през косата си с небрежен романтичен жест.
— Може би тази вечер не съм в най-добрата си форма, май че съм малко печален, замислен, нали знаеш, Мери. Може да е от някоя малка неприятност в кантората днес… тези проклети цифри… това дразни такива артистични натури като мен. Наистина не ме разбират там на корабостроителницата. — Той въздъхна замечтано и тъжно, както подобаваше на неговото неразбрано изкуство, но скоро вдигна глава и попита, жаден за похвала:
— Как беше наистина? Как ти се видя?
— Много прилича — каза насърчително Мери.
— На какво? — запита той със съмнение.
— На „Галопа на веселата Кети“, разбира се!
— Глупачка! — извика Матю. — Това беше „Нели Блай“.
Съвсем ядосан, той и хвърли убийствен поглед, скочи от леглото и прибра мандолината в калъфа и като се наведе, забеляза:
— Казваш така само за да ме ядосаш.
Изправяйки се, той презрително заяви:
— Ти и без това нямаш слух.
Той като че ли не чу усърдните й извинения, обърна й гръб, извади от чекмеджето много висока колосана яка и яркосиня връзка на точки и все още засегнат, продължи:
— Госпожица Мойр има вкус. Тя казва, че съм много музикален, че в хора имам най-хубавия глас. Тя самата пее прекрасно. Бих желал да си по-достойна за бъдещата си снаха.
Мери бе твърде смутена от нетактичността си и напълно съзнаваше своята малоценност, но се помоли:
— Нека да ти вържа връзката, Мат.
Той нацупено се обърна и с израз на снизхождение позволи на Мери да му завърже връзката. Тя винаги вършеше това вместо него и го бе усвоила толкова добре, че сега той пак застана пред огледалото и доволно се изгледа.
— Брилянтин — нареди Матю. С тази заповед той като че ли й прощаваше. Тя му подаде шишенцето и той обилно обля косата си с блажната течност, след което съсредоточено причеса къдриците си в живописна лимба.
— Косата ми е много гъста, Мери — забеляза той, като грижливо прокарваше гребена около ушите. — Аз никога няма да оплешивея. Това говедо Каупър разправя, че била оредяла на темето, когато се подстригвах последния път. Помисли си само! За това нахалство ще престана да се подстригвам при него.
Като нагласи къдриците си във формата, която желаеше, той протегна ръце и позволи на Мери да му държи сакото, след това взе чиста ленена кърпа, напръска я с парфюм „Виолетка“, затъкна я артистично в джобчето си и усърдно заразглежда окончателния резултат в огледалото.
— Отлична кройка — промърмори той. — Талията е изящна. За провинциален шивач Милър работи чудесно, нали? Разбира се, и аз не го оставям да се отпусне, пък и на такава фигура като моята лесно се крои. Е, ако и днес Агнес не е доволна от мен, няма кога да бъде. — После, като се отдалечи, той добави неочаквано: — И да не забравиш, Мери, довечера в десет и половина или може би мъничко по-късно.
— Ще съм будна, Мат — успокои го тя.
— Сигурно?
— Сигурно.
Последната забележка разкри ахилесовата му пета. Този възхитителен елегантен младеж, този пушач, мандолинист, любовник и бъдещ неустрашим пътешественик из Индия имаше една поразителна слабост — страхуваше се от тъмното. Той удостояваше Мери с доверието си и обществото си единствено заради това, защото във вечерите, когато той закъсняваше, тя с неизменна преданост го очакваше, както се уговаряха, за да го придружи по тъмните и мрачни стълби до спалнята му. Тя никога не си помисляше каква услуга му прави, а приемаше покровителствената му благосклонност с признателност и смирение. Сега, когато той напусна стаята, оставяйки след себе си смесен мирис на пура, брилянтин и парфюм и спомена за своята ослепителна елегантна фигура, тя гледаше подире му с любов и възхищение.
Когато изчезна външният блясък от присъствието на брат й, настроението на Мери се понижи; без работа, тя имаше време да мисли за себе си, тя стана смутена, безпокойна и възбудена. Всички в къщата бяха заети: Неси се мръщеше над уроците, Мама се бе задълбочила в романа, бабата бе потънала в апатията на храносмилането. Мери започна да ходи нервно из кухнята, като мислеше за заповедта на баща си, докато Мама раздразнено вдигна очи:
— Какво ти става? Мотаеш се като муха без глава! Вземи да шиеш или ако нямаш какво да правиш, иди си лягай, но остави хората да четат на спокойствие!
Дали да си легне? — си помисли тя в недоумение. — Не! Толкова е рано. Цял ден бе затворена в къщи и може би би трябвало да поизлезе малко навън, където хладният въздух ще я освежи, ще разведри душата й след топлия душен ден. Всички ще си помислят, че е отишла в стаята си, няма да забележат отсъствието й. Без да съзнава ясно какво прави, тя вече се бе озовала в хола, сложи старата си груба сламена шапка с ожуленото снопче череши и избелялата розова панделка, облече износената си вълнена жилетка, тихичко отвори външната врата и се смъкна по стълбите.
Тя сама почти се изненада, като видя, че е излязла, но се успокои с мисълта, че с такива дрехи никъде не може да отиде и докато размисляше, че наистина няма нищо хубаво да облече, тъжно поклати глава и посърналите череши, които вече две години висяха на шапката й, изтракаха в безсилен протест и едва не паднаха на земята. Тук, на открито, мислите й се движеха по-свободно и тя се запита какво ли прави Денис. Приготвя се да иде на панаира, разбира се. Защо всички други да могат да отидат, а тя да не може? Не е справедливо — та в това няма нищо лошо. Дори най-отбраните хора в града признаваха и благосклонно покровителствуваха панаира. Мери се облегна на вратата на оградата, полюляваше се леко напред-назад, поемаше хладната красота на здрача, омаяна от прелъстителната вечер, пропита от росни ухания, одухотворена от пробуждащия се живот, който бе стихнал през деня. Лястовици се стрелкаха и обикаляха около трите стройни сребърни брези на поляната отсреща, а по-нататък една овесарка й подвикваше умолително: „Излез! Излез! Дзън, дзън, дзън, звънкай с ключа, дзън, дзън, дзън, звънкай с ключа!“ Срамота е да се седи в къщи в такава вечер! Мери излезе на пътя, казвайки си, че ще се поразходи само до ъгъла, а после ще се върне да поиграе на дама с Неси. Незабелязано от никого тя продължи нататък и несъзнателно установи, че по целия път не се вижда никакъв човек. Тази вечер Денис я чака на панаира! Той я бе помолил да се срещнат, а тя, безумната, обеща да отиде. Колко жалко, че сега не можеше да отиде! Тя се ужасяваше от баща си, а той безусловно бе забранил.
Мери бързо стигна до края на пътя и макар да имаше чувството, че бе излязла ей сега, знаеше, че вече е време да се връща; но докато волята й заповядваше да се върне, някаква по-мощна сила й забраняваше и тя продължи с ускорена крачка и бурно разтуптяно сърце. Тогава във вълшебната вечер до слуха и стигна музика тиха, примамваща, властна. Мери забърза още повече, почти тичешком си помисли: „О, трябва! Трябва да го видя!“ — и се втурна напред. Разтреперана, тя навлезе в панаирната площ.


II

Ливънфордският панаир беше ежегодно празненство: най-забележителното представляваха няколко пътуващи трупи и фокусници, малка менажерия, в която имаше само един слон и една клетка с два лъва, стрелбище, на което стреляха с истински куршуми, и две ясновидки, които охотно показваха безукорните си препоръчителни писма. Заедно с разни други по-дребни атракции, всичко това се струпваше на определена дата на общинското място край града, което наричаха Мерата.
Панаирната площ имаше триъгълна форма. От едната страна, откъм града, се издигаха солидните и важни постройки на панаира — големите шатри и палатки, на другата страна се намираха подвижните забавления, люлките, лодките и въртележките, а на третата страна, покрай ливадите при брега на Ливън, се намираха павилионите, продавачите на плодове, лимонада, сладолед и нуга, както и безброй малки барачки, които привличаха и заслепяваха погледа. Това беше далеч най-големият събор в цялата област, който със своята популярност, установена от традицията, и със своята привлекателност примамваше като магнит хората от града и околностите всяка вечер в продължение на една блестяща седмица, обхващайки в своята площ радостното човешко множество, което и сега дори напираше около триъгълника като вълна, понесена стремително напред към удоволствието.
Мери се гмурна в човешкото море и то веднага я погълна. Тя престана да бъде отделно същество, тя се сля с пороя от бутащи се, смеещи се, ръкомахащи хора, който я носеше напред независимо от волята й; тласкана ту насам, ту натам, но винаги напред, от тази окръжаваща я сила, Мери изведнъж се учуди на собственото си безразсъдство. Блъсканицата и грубата тълпа не отговаряха на идиличната картина, която тя си представяше в мислите си, натрапчивите викове и ярките светлини не бяха като във фантазията й; само след пет минути, прекарани на панаира, тя вече съжаляваше, че е дошла и започна да разбира, че баща й все пак може би е бил прав и разумен, като й забрани да идва. Макар че бе дошла единствено с намерението да види Денис, тя почувствува, че той няма да може да я открие в тази навалица, а когато някакъв остър лакът се заби в ребрата й и едно дебело селянче я настъпи и се ухили неловко вместо извинение, тя посърна и се изплаши. Какво чувство беше я привлякло сред тези простаци и палячовци? Защо така невнимателно, дръзко и опасно наруши заповедта на баща си и се отзова с такава лекомислена и охотна невъздържаност на първия повик на младежа, когото познаваше само от един месец?
Люшкана в тълпата, тя си припомни този месец и с меланхолична яснота си даде сметка, че летящата врата на градската библиотека беше донякъде причина за всичко. Отвътре на вратата бе написано повелително: „Дръпни!“ и съгласно това кратко нареждане човек трябваше на излизане от библиотеката със сила да я дръпне; но тя бе толкова затегната и тежка, че натоварен с книги и изплъзнал се от властния поглед на вратаря на кметството, човек се изкушаваше да пренебрегне нареждането и да бутне. В онзи паметен ден тя, разбира се, бе бутнала вратата и протегнала енергично ръка, се хвърли право на гърдите на един младеж, облечен в кафяво. Тя излезе с такъв замах, че можа добре да види цвета на елегантния му костюм. Кафяви бяха и косите му, и лицето му, осеяно с дребни по-тъмни лунички; като вдигна стреснато поглед, тя веднага забеляза, въпреки смущението си, че зъбите му са равни и бели. Той веднага й се усмихна и докато тя го гледаше с отворени очи и уста, той се овладя, любезно вдигна падналата й книга, отвори я спокойно и прочете името на Мери на абонаментната карта.
— Съжалявам, че ви уплаших, госпожице Мери Броуди — извини се той сериозно, но продължаваше да й се усмихва със своите кафяви очи. — Тези врати са страшно коварни. Би трябвало да им сложат стъклени прозорци. Вината е моя, загдето не съм повдигнал този въпрос пред градския съвет.
Мери се засмя глупаво и неприлично, но, уви, неудържимо на тоя тънък подбив и престана да се смее едва когато младежът добави предпазливо, като че ли казваше нещо маловажно:
— Казвам се Фойл… Аз живея в Дарок.
Те се изгледаха в продължение на няколко мига, а тя се изчерви като някоя глупачка (по-късно той я уверяваше, че се изчервява прелестно) и плахо промълви:
— Ще трябва да си вървя.
Какъв нелеп израз, мислеше си тя сега. Той не се опита да я задържи — със съвършена учтивост отстъпи настрана, свали шапка и се поклони; но чак до края на улицата тя усещаше върху си почтителния внимателен и възхитен поглед на неговите живи кафяви очи. Това беше началото!
Никога дотогава тя не бе го забелязвала в Ливънфорд по простата причина, че той рядко дохождаше, но скоро започна често да го вижда по улиците. И наистина те постоянно се срещаха, но при все че нямаше случай да я заговори, той винаги й се усмихваше и я поздравяваше весело, но с уважение. Тя започна да обича тази весела непринудена усмивка, да търси широките му рамене, да желае да види драговолния блясък на очите му. Понякога го съзираше сред някои от най-дръзките и смели младежи в Ливънфорд, застанали пред новооткритата сладкарница на Берторели, и със страхопочитание схващаше, че тези неустрашими юноши го приемаха като равен и дори като по-горен от себе си. Това, както и обстоятелството, че той посещава такова непристойно и страшно място като италианската сладкарница, я караше да потреперва. Беглото й познанство с него придаваше и на нея известно достойнство, тъй като, когато минаваше край тях, дори в негово отсъствие тези отбрани младежи любезно замълчаваха и като един човек сваляха шапки в нейна чест и с това я караха да изпитва приятен трепет, но и безпокойство.
След една седмица тя отново отиде в библиотеката и въпреки че този път, открито признавайки вината си, внимателно дръпна вратата в израз на явно самообвинение и разкаяние, отвън тя пак се натъкна на Денис Фойл.
— Какво съвпадение, госпожице Броуди — каза той. — Представете си, пак се срещаме тук. Как се случи да мина оттук тъкмо в този момент.
Как можеше тя, горката, да знае, че той бе чакал два часа на отсрещната страна на улицата!
— Може ли да видя коя книга ще четете тази седмица?
— „Помрюйският манастир“, от г-жа Хенри Ууд — заекна тя.
— О, да, втория том. Миналия път, когато бяхте тук, видях, че сте взели първия том.
Сега се издаде, помисли си тя, като видя несигурното срамежливо желание в очите му и разбра, че той изобщо не е така самоуверен и сигурен, както при първата им среща. Топла нежност я изпълни, когато той я помоли пламенно:
— Моля ви, позволете ми да ви нося книгата, госпожице Броуди!
Тя силно се изчерви заради непростимото си и неподобаващо за дама поведение, но беше неоспорим факт, че му даде книгата, протегна му я безмълвно, сякаш покорно му предаваше малкото томче като нежна благодарност за вниманието му. Тя въздъхна при спомена за това скромно, дори твърде безцветно начало, защото след този случай те се срещаха няколко пъти — не много пъти, и тя бе така обзета от някакво странно и непонятно чувство към него, че й беше мъчително и самотно да бъде далеч от него.
Внезапно тя се откъсна от миналото. Вече бе обиколила панаира веднъж, без да види нещо друго освен смесица от крещящи цветове. Отново съзна в какво неприятно положение се намира, колко безнадеждно е да различи сред това кошмарно море от лица, което кипеше наоколо й, лицето, което търсеше, и щом се озова на едно място, където тълпата бе по-рядка и можеше да се проникне на улицата, тя започна с мъка да си пробива път.
Ненадейно една топла ръка сграбчи малките й измръзнали пръсти. Тя бързо вдигна очи и видя Денис. Обхвана я чувство на сигурност, което като вълна нахлу във вените й, изпълвайки я с приятен покой и такова облекчение, че тя стисна ръката му и с откритото си природно простодушие каза бързо и поривисто, преди още той да проговори:
— О, Денис, толкова нещастна бях тук без тебе. Мислех си, че съм те загубила завинаги.
Той я погледна нежно и отговори:
— Колко глупаво, че те помолих да ме чакаш в тази ужасна навалица, Мери. Знаех, че ще те намеря, но съвсем забравих, че преди това можеше да попаднеш в блъсканицата. Освен това и влакът ми закъсня. Отдавна ли си тук?
— Не зная откога — пошепна тя. — Стори ми се вечност, но сега няма значение, щом си с мене.
— Надявам се, че не са те бутали много из тълпата — възрази той. — Аз съм виновен, загдето те оставих да дойдеш сама. Наистина съм виновен! Трябваше да те посрещна отвън, но не можех да си представя, че ще има толкова народ тази вечер. Нали не се сърдиш?
Тя поклати глава отрицателно и без да скрива радостта си, че го вижда, без да го кори за закъснението, без да му даде да разбере какъв риск бе поела с идването си, каза простичко и щастливо:
— Всичко е наред, Денис. Тълпата не е толкова страшна. Нищо не е страшно сега, щом се намерихме.
— Какво чудесно момиче си ти, Мери — извика той. — Ти си истински ангел, щом ми прощаваш. Няма да имам мира, докато не изкупя вината си пред теб. Хайде да наваксаме изгубеното време. Няма да се успокоя, докато не видя да се забавляваш както никога досега. Какво да направим най-напред? Кажи какво искаш и веднага ще го сторим.
Мери се огледа. Колко различно беше всичко сега! Колко доволна беше, че дойде! Тя видя, че хората наоколо не са груби, а само шумни и щастливи и ако сега бе срещнала тромавото селянче, би отговорила с приятелска усмивка на селското му хилене. Навсякъде тя виждаше пищни багри, оживление и движение; виковете на палячовците я въодушевяваха, пукотевицата на стрелбището я забавляваше, без да я плаши; гръмливата музика я опияняваше. Искрящият й поглед бе привлечен от въртележка с дървени кончета, които весело обикаляха и скачаха в кръг под звуците на „Кандахар валс“. Засмя се възбудено и ги посочи.
— Тези — захласна се тя.
— Дадено! — извика Денис. — Думата ти е закон, Мери! Ще отлетим с тези вихрогони. Хайде, всички на конете!
Той я хвана за ръка и я поведе напред, а тълпата, която толкова я притискаше досега, магически се стапяше пред тях.
— Ето ни — весело възкликна той. — Две кончета заедно, с опашки като на лъвове и със зъби като на камили. Хайде, Мери, качвай се! Твоето конче като че ли иска да прескочи къща, гледа като дявол.
Те се настаниха на седлата, стиснаха юздите почакаха, започнаха да обикалят отначало бавно, после по-бързо и накрая се понесоха във вихъра на лудата музика и опиянени от радостта на движението, хвърчаха над зяпащите зрители, които изглеждаха по-ниско от размятаните копита на галопиращите коне, препускаха заедно из необятни небесни простори, издигани нагоре от вдъхновеното благородство на движението. Когато най-после се забавиха и спряха, Денис не позволи на Мери да слезе и я накара — за нейно удоволствие — да се завъртят още веднъж, и още веднъж, и още веднъж, докато тя се почувствува самоуверена на седлото, не държеше така стегнато юздите и направляваше кончето си с леко потупване с ръка, отпусна тялото си в такт с друсането и гордо му показваше каква ловка и сръчна ездачка е станала. Денис я хвалеше, насърчаваше я, опивайки се от нейното удоволствие, докато най-после съвестта на Мери се разбунтува и тя го замоли да слязат, страхувайки се, че ще го разори с разточителното си увлечение. Денис се разсмя така, че страните го заболяха.
— Бихме могли да останем цяла нощ, ако искаш! Няма значение колко струва, щом си щастлива.
— О, има значение, Денис! Това е страшно скъпо. Нека да слезем — помоли тя. — На мене ми е също така приятно да гледам.
— Добре тогава! Ще слезем, ако това ти е по-приятно, Мери. Но ние тепърва започваме. Тази вечер си излязла с милионер. Сега ще опитаме всички забавления на панаира.
— Ако смяташ, че можеш да си позволиш това, Денис — отговори Мери колебливо. — Тук е просто чудесно! Но не искам да харчиш много за мене.
— Дори да похарча и последната си стотинка — каза Денис с чувство, — пак няма да е достатъчно за тебе, Мери!
Сега започнаха забавленията; те се впуснаха в тълпата, наслаждаваха се на веселата панорама и възприемаха шарещото наоколо веселие охотно, радостно и заедно.
След един час, когато бяха изпитали всички видове развлечения, които им се предлагаха за тяхно удоволствие, след като бяха замеряли с топки всевъзможни предмети — от кокосови орехи до дървени фигурки, след като бяха видели изпохапаните от бълхи лъвове и апатичния слон и бяха уболи дебелото момче след сериозната покана на менажера, за да се уверят, че няма измама, след като се бяха възхищавали на най-малката жена в света и бяха разгледали с интерес и потръпване живия скелет, след като бяха купили всевъзможни неща за ядене — от медени круши до бонбончета за кашлица, те (най-радостната и въодушевена двойка на целия панаир!) застанаха пред най-голямата палатка. Това беше прочутият театър на Мак Инали, който, както говореха плакатите, предлагаше истинско празненство с префинено и елегантно забавление. Пред палатката имаше дървена платформа, осветена от четири бензинови лампи, а върху платформата стоеше сам прочутият Мак Инали, който можеше лесно да се различи по лъскавия цилиндър, широкия фрак, панталоните на големи карета и огромната бронзова верижка, която висеше, жълта като злато и тежка като кметска огърлица, върху белезникавата му кадифена жилетка. От двете му страни се виждаше това можеше да се прочете върху афишите с червени и сини букви, които покриваха стените и диреците наоколо, едно сияйно съзвездие от таланти. От дясната му страна стоеше висок господин с одухотворено лице и комплектно, но износено вечерно облекло, който се бе облегнал с меланхолична грация на един от стълбовете на шатрата, романтично вперил поглед високо над тълпата, като че ли търсеше на някакъв ефирен балкон някоя Жулиета, която да е достойна за него, и прикриваше, доколкото можеше, мръсното си бельо, като подръпваше ръкавите на фрака си и мъжествено скръстваше ръце на гърдите си. Обаче този мрачен Ромео не беше единствената атракция на театъра, тъй като на другия край на платформата, от лявата страна на Мак Инали, бе застанало едно омайно създание, облечено в розово трико и бяла балетна поличка, с предизвикателно накривена моряшка шапчица на главата, което от време на време извършваше по няколко ситни стъпки, намеквайки за още по-възхитителни движения в бъдеще, и хвърляше въздушни целувки на множеството долу с леки приятни движения на ръцете си и с такъв вид, като че ли изтегля много метри лента из устата си.
— Не е ли прелестна? — пошепна Мери, която вече така се бе приближила до кавалера си, че го държеше под ръка.
— Ще се изненадаш, ако я видиш на дневна светлина — отговори по-опитният Денис. — Разправяли са ми някои работи за нея. Всъщност — продължи той бавно, сякаш обмисляше дали да издаде някаква позорна тайна — казват, че е кривогледа.
— О, Денис, как можеш да казваш такова нещо! — възмути се Мери.
Но тя все пак се загледа със съмнение в смело накривената моряшка шапчица. Дали това беше само кокетност, или означаваше нещо повече?
— Заповядайте, дами и господа, заповядайте! — завика Мак Инали, като със замах свали цилиндъра си и го протегна с любезен канещ жест.
— Представлението ще започне. Ей сега ще започне. Съвсем сигурно последно представление за тази вечер. Забавление от най-висока класа, вход два пенса и само два пенса. Артистично, фино и елегантно — господа, можете да доведете съпругите и изгорите си, забавлението няма да ги накара да се червят. Единственият на света Мак Инали — от най-високата и най-добра класа. Ей сега ще започне! Господа! От лявата ми страна е мадам Болита с най-чудесния и артистичен номер на Терпсихора от столетието. — Като чу името си, мадам Болита направи малък пирует, усмихна се свенливо, протегна кокетно ръце и започна да тегли нови ленти, които сега бяха още по-дълги от преди.
— Почитаеми дами! От дясната ми страна е синьор Маджини, най-известният и съвършен вокалист, пристигнал направо от оперите в Париж и Милано, който ще изпълни илюминираната певческа сцена на епохата. — Синьор Маджини, чието истинско име беше Маджънти, придоби още по-романтичен и меланхоличен вид и се поклони замечтано, като че ли дамите го бяха отрупали с букети в Париж и се бяха скубали за благоволението му в Милано.
— Ей сега ще захванем да започваме! Ей сега ще започнем да захващаме! Влизайте! Влизайте! Последно представление за тази вечер. След представлението затваряме. Благодарим ви пак отново за любезното внимание. Влизайте, влизайте!
— Трябва скоро да започне — каза Денис. — Той толкова често го казва. Да влезем ли?
— Да — изчурулика Мери.
Те влязоха.
В шатрата миришеше на парафин, спарени стърготини и портокалови кори. Пипнешком те си пробиха път в тъмнината, намериха празно място, седнаха и след кратко, напрегнато очакване бяха възнаградени с откриването на програмата. Тя бе разделена на две части — първата бе предоставена на мадам Болита, а втората на синьора от Париж и Милано; но трудно беше да се каже дали великият Мак Инали бе привлечен от настойчивата миризма на вечерята, си от пържола с лук (тази миризма се носеше от колата зад шатрата), или пък смяташе, че има време за още едно представление, което наистина да бъде последно — във всеки случай представлението бе въплъщение на самата краткост.
Мадам направи пирует, заставаше в поза и скачаше тежко, акцентирайки думкането от падането си върху тънките кънтящи дъски на сцената с кратки неволни въздишки, които у някоя не така съвършена артистка биха могли да се вземат за грухтене, придружавайки по-леките си движения с изобилно щракане с пръсти и пискливо подвикване: „Ла, ла, о, ла, ла!“ на няколко пъти тя направи треперлив пирует в дъното на сцената, пристъпи игриво напред към светлините, пренебрежително ритна назад във въздуха с внушителния си крак, протегна замечтано напред брадичката си, подпряна на показалеца, и като се полюля леко на другия си крак, изгледа публиката с изражение на дълбоко задоволство от постижението си. После, като прибави към слабите ръкопляскания своето: „О, ла, ла“, което прозвуча като самопоздравление, тя изкусително тръсна глава и започна да скача в кръг, което за нейно удобство я върна в първоначалното положение. Връхната точка на първата част от номера й бе едно благородно усилие — когато с разперени ръце и изкривено от усилие лице тя бавно и мъчително се спусна в шпагат, от което положение обаче не направи опит да се вдигне, защото бе спасена от навременното падане на завесата.
— Не е зле, като се има предвид възрастта й — забеляза Денис поверително. — Но някой ден тя ще продъни сцената и няма да чуем нищо повече за нея.
— О, Денис — пошепна Мери укорително. — Ти не казваш това сериозно. Не ти ли хареса?
— Ако на теб ти е харесала, и на мен ми харесва! Но не ме карай да се влюбвам в нея! — подразни я Денис. — Да видим какво ще направи сега — добави той, когато след подобаваща пауза завесата се издигна отново и разкри затъмнената сцена, върху която бавно се плъзна маститата фигура на несравнимата Болита. Загъната в дълга бяла рокля, лишена от моряшката шапчица, но все пак дискретно забулена с дългите жълти къдри, които се стичаха изобилно около лицето й, снабдена с чифт големи и неоспоримо ангелски криле, тя се понесе през полумрака и застана в серафимска поза пред смаяния им поглед. Нямаше вече волностите на танца, външния блясък на балета; сега, сякаш преобразена и пречистена, мадам презираше съществото, което викаше: „О, ла, ла!“ и изпълняваше ужасния шпагат; тя заплува благочестиво на сцената под акомпанимента на шумно скърцащи телове и макари, които крепяха платформата, и подрънкването на тържествен религиозен химн върху пианото зад кулисите. Последваха бурни аплодисменти предимно под формата на пронизително свирене от задните редове и високи викове: „Бис, бис!“; обаче режимът на Мак Инали не допускаше бисове и мадам, като се поклони с пърхащи криле, се оттегли грациозно и отиде в колата да види дали внучката й Кети Маджънти е заспала.
Мери запляска възторжено с ръце и се обърна към Денис.
— Какво ще кажеш сега? — запита тя сериозно, сякаш го предизвикваше да намери недостатък у такова божествено същество. Хванали се за ръце, сплели пръстите си, те седяха плътно притиснати на тясната дървена скамейка; загледан в обърнатото към него захласнато лице на Мери, Денис стисна ръката й и многозначително отговори:
— Ще кажа, че си прекрасна!
Това беше върхът на остроумието! Мери прихна да се смее, но смехът й, така необикновено весел и волен, извика в съзнанието й като контраст мисълта за в къщи и тя изведнъж се смрази, като че ли я бяха хвърлили в ледена вода, потрепера и наведе глава. Но с усилие се отърси от унилостта — успокоена от присъствието на Денис, вдигна пак очи и видя, че сега Маджини владееше сцената. Отпред бяха спуснали бял екран и магическият фенер в дъното на шатрата прожектираше върху него заглавието: „Нежна и вярна“ или „Любимата на моряка“. Раздрънканото пиано подхвана встъпителните тактове на баладата и Маджини започна да пее. Докато той изливаше захаросаните думи, върху екрана се появяваха богато оцветени картини, които показваха трогателните премеждия, съпровождащи всяка вярна любов. Срещата на моряка с воденичарската дъщеря край потока, раздялата, самотния моряк в каютата му, изпитанията на благородния моряк при пътуването и не по-малко сърцераздирателните страдания на възлюбената му, ужасите на корабокрушението, отчаяния героизъм и спасението; с широко отворени очи и притаен дъх те гледаха тези картини да се изреждат, докато най-после достойните влюбени пак се събраха, хванали се за ръце край същия поток — повторение на първата картина, — за облекчение и задоволство на цялата публика.
След това по особено пожелание от публиката Маджини изпя „Хуанита“, мелодия по-буйна и по-опасна, в която се възпяваха изкусителните прелести на една дама, по-тъмна и по-страстна от гълъбоподобната изгора на моряка. Когато свърши, виковете от последните скамейки бяха шумни и продължителни и трябваше да мине доста време, преди да му позволят да обяви последния си номер — „Страната на любовта“, която, както той осведоми публиката, била любимата песен на Чиро Пинсути. За разлика от другите това бе проста, мелодична и трогателна песен и макар че певецът никога в живота си не бе ходил по на юг от Дъмфрис с турнетата на Мак Инали, той я изпя с чист и естествен глас. Меките тонове на вълни се носеха в затъмнената шатра и Мери почувствува, че порив на пламенна нежност и любов я влече към Денис. Върховният подем на чувствата изпълни очите й със сълзи. Никой досега не беше се отнасял към нея като Денис. Тя го обичаше. Издигнала се с блясъка на вечерта и великолепието на музиката високо над ограниченото и монотонно ежедневие, тя бе готова, ако той поиска, да умре за този млад бог, притиснат до нея в сладко-горчив съюз — сладък, защото го обожаваше, и горчив, защото трябваше да се разделят.
Песента свърши. Сепната, Мери разбра, че краят на представлението е дошъл. Свързани от мълчаливо взаимно разбиране, те излязоха от шатрата на свежия вечерен въздух. Вече се бе стъмнило, ярки светлини заливаха панаира, тълпата бе понамаляла, но все още весело напираше, обаче те двамата бяха изпълнени с по-дълбока омая и за тях панаирът бе изгубил привлекателността си. Те нерешително се огледаха.
— Да влезем ли още някъде? — бавно попита Денис.
Мери поклати глава. Вечерта бе толкова прекрасна, че й се искаше да трае вечно; а всъщност тя вече бе свършила и сега най-трудното беше да каже довиждане. Тя трябваше да си тръгне, да поеме тежкия път назад от тази страна на любовта — сега, уви, вече бе време да поеме този път.
— Тогава да се поразходим малко — предложи Денис. — Още не е късно, Мери. Няма да ходим далеко.
Не можеше да се откъсне от него! Гърлото й се свиваше от болка при мисълта, че той може да си отиде и тя безсъзнателно почувствува, че трябва да остане с него още малко. Искаше да отложи тъжния край на това вълнение и опиянение; искаше той винаги да бъде при нея, за да я успокоява и утешава. Остротата на новото й чувство към него извикваше в сърцето й болка като от рана и силата на това чувство изличи от съзнанието й мисълта за дома й, за баща й, всяка възпираща мисъл, която би й попречила да го последва.
— Ела, Мери, мила — помоли той. — Още е рано.
— Е, за малко тогава — съгласи се тя шепнешком.
Пътеката, по която тръгнаха, следваше криволичещия бряг на Ливън. От едната страна оставаше набраздената повърхност на реката, а от другата страна — росните ливади. Високо в небето пълната луна грееше като излъскан съд от ковано сребро сред сребристия звезден прах и се оглеждаше в загадъчните дълбини на тъмната река. От време на време тънки и дълги като копия облаци пронизваха този бял ореол, запламтял толкова високо в небето и толкова дълбоко в реката, сякаш призрачни пръсти предпазваха очите от неговия блясък, който поради своята лъчезарност беше непоносим за тях. Мери и Денис вървяха смълчани всред красотата на сребристото сияние, а въздухът, хладен от росната свежест на вечерта и напоен със сладкия дъх на сочна трева и дива мента, ги обгръщаше нежно като милувка.
Пред тях две големи сиви пеперуди се гонеха по пътеката, трепкаха феерично между високите ракити и треви по брега, безшумно кръжаха и кръстосваха, втурваха се, но винаги една след друга, винаги заедно. Крилцата им проблясваха на бледата светлина като прашинки в лунен лъч, а шепотът на полета им се сливаше с тишината като шумолене от падащи листа.
Реката също бе стихнала и само леко бълбукаше и плискаше о брега, а тихата шушнеща песен на течението сякаш се бе сляла с нощния покой.
Те изминаха известно разстояние и сега панаирът се виждаше само като слабо зарево на небосклона, бледно пред сиянието на луната, а от духовата музика ветрецът донасяше само тих шепот, който чезнеше в безмълвието; но Мери и Денис не забелязваха нито музиката, нито луната и въпреки че несъзнателно поглъщаха околната красота, те виждаха и усещаха само себе си. За пръв път сама с Денис, далеко от света — това изпълваше Мери с бурно щастие, караше сърцето й да бие лудо и радостно.
И Денис, обиграният градски младеж, бе обладан от чувство, което за него бе странно и ново. До дъно бе пресъхнал непринуденият поток от леки разговорни фрази, които винаги го правеха душа и център на компаниите, от комплименти, които се изливаха най-естествено от устните му. Бе мълчалив и мрачен като на погребение, казваше си той. Чувствуваше, че авторитетът му е на карта, че трябва да каже нещо, колкото и банално да е то. Но докато вътрешно се ругаеше и се наричаше пън, некадърник и простак, въобразявайки си, че ще отблъсне Мери с това глупаво мълчание, езикът му си оставаше неподвижен, а иначе пъргавият му ум бе така завладян от чувства, че той не можа да проговори.
Наглед те пристъпяха със спокойни и равни стъпки, но в душата на всеки от тях се надигаше буря от потиснати чувства, а понеже не говореха, тези чувства ставаха още по-пламенни.
Мери усети истинска болка в сърцето си. Те бяха толкова близо един до друг, че чувството за близост я изпълни с неизразимо желание, недоловим копнеж, който намираше отдушник само в здраво стисналата я ръка на Денис, която свързваше разтрепераното й тяло с неговото и я успокояваше като божествен балсам.
Най-после те рязко и неволно се спряха и застанаха един срещу друг. Мери вдигна глава към Денис. Малкото й закръглено лице, бледно от лунната светлина, изглеждаше прозрачно и одухотворено. Денис се наведе и я целуна. Устните й бяха меки, топли и сухи и се предлагаха на неговите като жертвоприношение. За пръв път я целуваше мъж и макар че бе съвършено невинна и съвсем неопитна, природният инстинкт напираше у нея и тя плътно притисна устните си към неговите.
Денис бе зашеметен. В неговия скромен любовен опит нямаше нищо подобно и почувствувал, че получава рядък и прекрасен дар, без да съзнава какво прави, той се отпусна спонтанно на колене пред нея, обхвана я с ръце и благоговейно притисна лицето си към дрехите й. Миризмата на грубата й износена вълнена пола за него бе ухание; усети как бедрата й — така трогателно стройни и неоформени — потреперват при допирането му. Той я хвана за ръка и я привлече до себе си. Сега можеше да вижда малката трапчинка на шията й и нежната синя вена, която се спускаше надолу. Къдрица коса падна над гладкото й бледо чело, когато свали шапката й. Той първо целуна челото й неловко, плахо, със смущение, което му правеше чест, преди да сложи устни върху очите й и да ги затвори с целувки.
Сега те лежаха прегърнати, закрити от високите стръкове и ракитите, върху постелята от мека трева. Допирът на телата им ги изпълваше с приятна топлина, така че нямаше защо да говорят. В мълчание те забравиха за света, за тях вече не съществуваше нищо друго освен самите те. Главата й лежеше на ръката му, а между разтворените устни зъбите й блестяха на лунната светлина като малки бели зрънца. Дъхът й беше като прясно мляко. Отново той видя в трапчинката на шията й малката вена, пролазила под гладката кожа като малка рекичка през девствен сняг, и ласкаво я погали, проследявайки с върха на пръстите си нежната й извивка надолу. Колко твърди и закръглени бяха гърдите й — всяка като гладък и съвършен, непокътнат плод, обгърнат от шепата му за милувка. От натиска на ръката му гореща руменина нахлу в лицето й и въпреки че дишането й се ускори, тя не го отблъсна. Тя почувствува как тези малки девствени гърди, които никога досега не бяха занимавали съзнанието й, постепенно се наливаха, като че изпълнени от прилив на кръв, и всичката й млада сила преля в тях, сякаш щяха да пуснат живителен сок за невидимо, кърмаче. После тя се унесе и легна със затворени очи в обятията му, забрави всичко, престана да бъде самата тя, бе негова. По-бърза от лястовичка, душата й политна да срещне неговата и съединени, оставили телата на земята, двете души се въззеха в ефира. Заедно те се издигнаха леко като двете пеперуди и безшумно като реката. Никакво разстояние не ги възпираше, никаква земна връзка не ограничаваше възторга на полета им.
Една по една светлините на панаира угасваха: една стара жаба с искрящи срещу луната големи тъжни очи подскочи в тревата край тях и безшумно се отдалечи; рядка бяла мъгла замрежи отблясъка на реката като дъх върху огледало; после, когато тюлените воали на изпаренията надвиснаха над бреговете, неясни сенки запълниха ниските места на ливадите, а земята започна леко да изстива, като че ли топлината й се поглъщаше от осланения въздух. Падащата мъгла заглушаваше всеки звук; настана пълна тишина, докато чак след много време една пъстърва скочи някъде нагоре по реката и тежко плесна във вира.
При този звук Мери бавно се раздвижи и тихо пошепна, съзнавайки наполовина къде се намира:
— Денис, обичам те. Мили, скъпи Денис! Но вече е късно, много късно! Трябва да си вървим.
Тя тежко вдигна глава, бавно размърда вкочанените си крайници и изведнъж като мълния в съзнанието й нахлу споменът за баща й, за дома й, за това, че е тук. Тя скочи, уплашена, ужасена от себе си.
— О, какво направих! Баща ми! Какво ще стане с нас? — извика тя. — Лудост е, че съм тук, в този вид.
Денис се изправи.
— Нищо лошо няма да ти се случи, Мери — опита се той да я успокои. — Аз те обичам! Ще се погрижа за тебе.
— Тогава ме остави да си ида! — Сълзи се стичаха по бледите й бузи. — О! Трябва да съм в къщи, преди да се е прибрал, иначе цяла нощ ще стоя навън. Няма да имам вече дом!
— Не плачи, мила Мери — замоли се той. — Мъчно ми е, като те гледам да плачеш. Не е толкова късно… още няма единайсет часа! Пък и аз съм отговорен за всичко, цялата вина е моя.
— Не! Не! Аз съм виновна, Денис. Не биваше да идвам. Не послушах баща си. Само аз трябва да пострадам от това.
Денис обхвана с ръка разтрепераното й тяло и като я погледна отново в очите, каза твърдо:
— Ти няма да пострадаш, Мери! Преди да си идем, искам да разбереш едно: обичам те. Обичам те повече от всичко. Аз ще се оженя за тебе.
— Да, да — изхлипа тя. — Само ме пусни да си отида! Трябва да си отида! Баща ми ще ме убие! Ако не закъснее тази вечер, нещо страшно ще се случи с мен… с двама ни.
Тя се втурна да тича нагоре по пътеката, като се подхлъзваше и се препъваше в бързината, а той я следваше, опитвайки се да я утеши и успокои, говорейки й най-ласкави нежни думи. Но макар че заслушана в думите му Мери престана да плаче, тя продължи да тича и не проговори, докато не стигнаха до края на града. Тук тя рязко се спря.
— Не идвай по-нататък, Денис — каза тя задъхано. — Толкова стига. Може да го срещнем… баща ми.
— Но по пътя е тъмно — възрази той. — Страх ме е да те оставя сама.
— Трябва да си отидеш, Денис! Той може да ни види заедно.
— А тъмнината?
— Няма какво да се прави! Ще тичам по целия път.
— Ще те заболи, ако тичаш така до в къщи, Мери. Толкова е тъмно. Пътят сега изглежда съвсем пуст.
— Пусни ме! Трябва! — извика тя. — Сама ще си ида! Довиждане!
Тя докосна за последен път ръката му и побягна; фигурата й се стопи в мрака и изчезна.
Денис се загледа в непрогледната тъма, като напразно се опитваше да следи бързия й бяг, чудеше се дали да я повика, или да я настигне, вдигна ръце объркано, сякаш я призоваваше да се върне при него, после бавно ги свали и след дълго колебание се обърна мудно и пое печалния път към дома си.
В това време, подгонена от ужас, Мери с последни сили тичаше по пътя, по същия път, по който така лекомислено бе преминала същата вечер. Струваше й се, че оттогава за тези няколко часа е изминала цяла вечност от време и преживявания. Немислимо беше тя, Мери Броуди, да бъде сама на улицата в такъв час; плашеше я звукът от стъпките й в тишината, които отекваха самотно като ново обвинение пред баща й, пред света, които високо оповестяваха нейното безумие и падение. Денис иска да се ожени за нея! И той трябва да е полудял — та той няма никаква представа за баща й и за живота й в къщи. Отзвукът от собствените й стъпки й се подиграваше, шепнеше й, че е безразсъдно от нейна страна да попада в такова положение, караше самата мисъл за любовта й към Денис да изглежда мъчителна, гротескна и абсурдна. Като приближи към къщи, тя изведнъж различи пред себе си друга фигура и ужасното подозрение, че това може да е баща й, я изпълни с няма тревога. Често той се връщаше от клуба едва след единайсет часа, но понякога си идваше и по-рано. Настигайки постепенно непознатия, безмълвно приближавайки към него, тя реши, че това трябва да е баща й. Но изведнъж въздишка на облекчение се откъсна от устните й; тя разбра, че пред нея е брат й и забравила всяка предпазливост, изтича задъхана към него.
— Мат! О, Мат! Почакай! — И като се хвърли към него, сграбчи ръката му като удавница.
— Мери! — сепна се той рязко, сякаш не вярваше на очите си.
— Да! Аз съм, Мат, и слава богу, че си ти! Отначало помислих, че е татко.
— Но… Но защо си навън толкова късно? — извика той, уплашен и изненадан. — Къде си била?
— Не ме разпитвай сега, Мат — изпъшка Мери. — Нека да влезем бързо, преди да е дошъл татко. Моля ти се, Мат, миличък! Не ме питай нищо!
— Но какво си правила? Къде си била? — повтори той. — Какво ще си помисли Мама?
— Мама ще си помисли, че съм си легнала или че чета в стаята си. Тя знае, че често чета, когато те чакам.
— Мери! Това е ужасна история. Не зная какво да направя. Срамота е да те намирам на улицата по това време. — Той направи няколко крачки, после изведнъж нещо му дойде наум и рязко се спря.
— Не искам госпожица Мойр да узнае за това. Това е позор! Такова скитане на сестра ми може да ме злепостави пред нея.
— Не й казвай, Мат! Нека само да влезем. Къде ти е ключът? — настоя Мери.
Мърморейки под носа си, Матю се приближи до стъпалата на къщата. Мери облекчено въздъхна, като видя, че резето на външната врата не е спуснато, което означаваше, че баща й още не си е дошъл. Той отвори вратата.
Къщата беше тиха — никой не я чакаше, никой не я посрещна с укор или обвинение. Като разбра, че излизането й като по чудо е останало неразкрито, обзета от благодарност, Мери хвана брат си за ръка и те безшумно се изкачиха по стълбите в тъмнината.
В стаята си тя дълбоко пое дъх и пипнешком се ориентира, чувствувайки се сигурна в познатата й обстановка. Самият допир на близките й предмети я успокояваше. Слава богу, сега беше в безопасност. Никой нямаше да узнае! Тя свали дрехите си в тъмнината и пропълзя в леглото. Студените чаршафи уталожиха трескавата й отпадналост, а меката възглавница галеше измъчената й от болки глава. Горящото й изморено тяло се отпусна в блажена забрава, разтрепераните клепачи се затвориха, свитите в юмруци ръце се отпуснаха, главата се склони на рамото и след като последната й мисъл се отправи към Денис, дишането и стана правилно и спокойно. Тя спеше.


III

На другата сутрин Джеймс Броуди се пробуди, когато слънцето вече сипеше лъчите си през прозореца. Той нарочно бе избрал тази стая в задната част на къщата за своя спалня, тъй като с някакво животинско влечение обичаше слънцето, обичаше ярките утринни лъчи да го събуждат, да проникват през завивките в жадното му тяло, да го изпълват с чувство за сила и великолепие. „Няма по-добро нещо от утринното слънце“, обичаше да казва той и това беше една от привидно дълбоките аксиоми от запаса му, които той твърде често употребяваше в разговор и ги повтаряше с всезнаещ и надут вид. „Утринно слънце — ето какво е нужно на човека! Може да нямаме достатъчно, но в моята стая аз съм се погрижил да имам колкото се може повече.“
Той се прозина широко и с наслада протегна масивното си тяло, гледайки доволно с премрежени, но зорки очи златния рояк прашинки, които плуваха около него, после за момент премигна въпросително към часовника на камината, чиито стрелки показваха само осем часа; като разбра, че има още четвърт час да лежи, отпусна глава, търколи се на другата страна и се гмурна в завивките като огромен делфин. Но скоро пак се надигна. Въпреки красивата утрин, въпреки сочната миризма на вряща овесена каша, която жена му приготвяше долу и която се издигаше нагоре и нежно гъделичкаше обонянието му, в настроението му липсваше онова пълно задоволство, което според него той трябваше да изпита.
Намръщен, сякаш търсеше причината за недоволството си, той се обърна и изгледа вдлъбнатината от другата страна на голямото легло, което жена му бе напуснала преди повече от час. Според реда в тази къща тя бе станала по-рано, за да подреди всичко своевременно и да сложи закуската на масата в момента, когато той слезе. Каква полза от такава жена за мъж като него, помисли си той с отвращение? Тя можеше да готви, да пере, да чисти, да кърпи чорапите му, да четка обувките му и дори да ближе обувките му, но що за жена беше тя сега? Освен това след последната си бременност, след като тя беше постоянно болнава, слабовата и хленчеща, оскърбяваше грубата му мъжественост с вялата си немощ и предизвикваше отвращението му с болнавостта си. Рано сутрин, когато тя ставаше преди него и мислеше, че той не я наблюдава, Броуди с крайчеца на окото си гледаше с погнуса как тя почти крадешком се облича. Миналата неделя той я видя как скриваше някакво изцапано бельо и ревна срещу й като разярен бик: „Не прави кочина в спалнята! Доста вече те търпя и без да хвърляш мръсните си дрехи в лицето ми!“ Той с яд съзна, че тя отдавна му бе станала противна; самата й миризма го отблъскваше и ако не беше почтен човек, той отдавна би потърсил нещо друго. Какво беше сънувал тази нощ? Той замечтано издаде напред долната си устна и протегна силно крака, като си спомни съня и си помисли за съблазнителната млада развратница, която бе гонил в гората и която, въпреки че бе тичал като елен, бе се спасила с бързината на нозете си. Тя тичаше по-бързо от сърна, дългата й коса се развяваше след нея, никаква дреха не затрудняваше движенията й и въпреки бързия бяг тя се извръщаше, за да му се усмихне примамващо и предизвикателно. Само да можех да я хвана, щях да я накарам да запее друга песен, помисли си той, дал блажена свобода на еротичната си фантазия, докато лежеше по гръб, изложил тежкото си тяло на слънцето, а полуотворените му устни потръпваха в полусладострастна, полусаркастична усмивка.
Изведнъж забеляза, че часът е осем и четвърт, бързо скочи от леглото, обу чорапите, панталоните и пантофите си и свлече дългата нощница. Голото му гладко тяло блесна, а мускулите по раменете и гърба му потрепваха като възлести гъвкави въжета под бялата кожа, която лъщеше като гладък сатен, с изключение на гърдите, които бяха покрити с гъсти тъмни косми, плътни и прилепнали като лишеи върху скала. За момент той постоя така изправен пред малкото огледало над мивката, възхищавайки се от ясния си поглед, здравите си бели зъби, и със стържещ звук прекара пръсти по покаралата брада върху мощната си челюст. После, все още гол до кръста, той се обърна, взе една махагонова кутия, в която лежаха седем специално наточени шефилдски бръснача, върху чиито дръжки от слонова кост бяха грижливо отбелязани дните на седмицата, внимателно избра бръснача, на който бе гравирано „петък“, вещо изпробва острието му върху нокътя на палеца си и започна бавно да го търка в кожения ремък, който висеше наблизо на специална кука. Ремъкът беше дебел и както бяха разбрали Матю и Мери, когато бяха по-малки, много здрав. Прокарвайки бръснача бавно нагоре и надолу по матовата повърхност на ремъка, Броуди наточи острието идеално. Като го докара по свой вкус, той отиде до вратата, взе горещата вода за бръснене, донесена му точно на минутата, върна се при огледалото, насапуниса усърдно лицето си и започна да се бръсне с широки и точни движения. Бръснеше се крайно старателно, оставяйки брадичката и бузите си гладки като коприна, като внимателно отбягваше лъскавите рунтави мустаци и размахваше бръснача по опънатата кожа с такива твърди и отмерени движения, че тишината в стаята се изпълваше с правилния ритъм на хрипливите стържещи звуци. Като се обръсна, той изтри бръснача о листче хартия от една специално приготвена купчинка, която Неси бе задължена да приготвя и допълва, отново го наточи и го върна в кутията; после изсипа голямата кана в легена и се наплиска обилно със студена вода, изливайки я с пълни шепи върху гърдите, главата и ръцете си. Тази щедра употреба на студена вода дори и в най-ледените зимни утрини бе неотменен закон. Той твърдеше, че това поддържа отличното му здраве и го спасява от кашлиците и настинките, които тъй често спохождаха съпругата му. „Аз се топя в студена вода — хвалеше се той често, — толкова студена, че едва да я понасям. Да, да! Бих разчупил леда, за да се натопя и колкото по-ледена е водата, толкова по-топло ми става след това. И не почвам да треперя и да зъзна с почервенял нос като някои хора, които не искам да споменавам. О, не! Горещо ми става от това. Дайте ми изобилно студена, ледена вода — това дава здраве“; сега той усърдно започна да разтърква тялото си с груба кърпа и като си подсвиркваше през зъби, почувствува как топлината прелива в него и разпръсва донякъде лошото му утринно настроение. Броуди завърши тоалета си, като облече грижливо скъпа и фина ленена риза, сложи си колосана яка и връзка, забодена със златна игла във формата на подкова, облече сива бродирана жилетка и дълго палто от свръхфин вълнен плат. След това той слезе долу. Той неизменно закусваше сам. Матю излизаше от къщи в 6 часа, Неси в 8,30 часа, майка му никога не ставаше по-рано от 10 часа, а г-жа Броуди и Мери закусваха отделно, когато свареха, в тъмната стаичка, където се готвеше. И тъй, Броуди седна сам с достойнство пред голямата паница с овесена каша. Той се наслаждаваше на всяко хранене, но особено закуската предизвикваше у него жив апетит в свежите утринни часове, и сега той се зае усърдно с кашата, а след това с двете пресни яйца, сварени рохки, точно на секундата, и сложени на една голяма чиния с двете големи пресни кифли с прясно масло и с кафето — питие, което той извънредно обичаше и до което нямаше достъп никой друг от семейството.
Докато Мери безшумно влизаше и излизаше от стаята, за да му прислужва при закуската, Броуди забеляза изпод око колко бледа беше тя, но не каза нищо, тъй като не искаше да насърчава жените в къщата си да се чувствуват болни; все пак изпита вътрешно задоволство, тъй като отдаде смирения й вид и поглед и тъмните кръгове около очите на острото мъмрене от предишната вечер.
Според обичая си, след като закуси мълчаливо, той напусна къщата точно в 9,30 часа, спря за момент на външната врата и огледа доволно имота си. Погледът му гордо се плъзна из малкото му царство и той забеляза, че нито една тревичка не се показва по покрития с чакъл двор, че нито едно петно не накърнява чистотата на боядисаните стени, че нито един белег не загрозява мрачните сиви камъни и той одобри с безкрайно самодоволство своето собствено творение. То беше негово творение! Преди пет години той закупи земята и като повика строителя Юри, дълго му говори, черта груби скици и подробно му обяснява каква къща желае. Юри, човек открит и делови, го погледна удивен и каза:
— Човече божи! Личи си, че не сте зидар, иначе не бихте поискали такива щури работи. Главата ви е сигурно някъде из облаците. Разбирате ли как би изглеждало това, ако се построи от камък и мазилка?
— Аз ще живея в него, Юри, а не ти — отговори Броуди упорито.
— Но толкова излишни работи има по него. Помислете само колко ще струва да се изрежат зъберите на тази малка част от парапета! И каква полза от това? — И Юри бутна нарисуваната с молив скица пред Броуди.
— Аз плащам за това, Юри, а не ти — отново отговори Броуди.
Строителят бутна шапката си над челото, почеса се в недоумение с молива по врата и възкликна:
— Не говорите сериозно, Броуди! Всичко щеше да е наред, ако сградата беше десет пъти по-голяма, а вие искате къща само от шест стаи и кухня. Това е смешно. Ще станете за смях на целия град.
— Остави на мен тази грижа — извика Броуди гневно. — Господ да е на помощ на онзи, който дръзне да се изсмее в лицето на Джеймс Броуди.
— Хайде, хайде, Броуди — рече Юри примирително. — Нека да ви построя една солидна, прилична малка вила, а не такъв кукленски замък, за какъвто бълнувате.
Броуди го стрелна с особен поглед, сякаш тъмен огън проблесна в очите му, и извика:
— Внимавай, Юри! Бъди любезен, като говориш с мен. Не искам твоите зализани кутийки. Искам къща, която да ми подхожда. — След това изведнъж дойде на себе си и добави с нормален и спокоен тон: — Ако не ти харесва, не се захващай. Давам ти възможност, но ако не искаш да я използуваш, има и други строители в Ливънфорд.
Юри се опули и подсвирна.
— Ама че упорит човек! Е, добре! Щом сте си наумил, ще ви приготвя план и калкулация. Човек с воля, нарежда нещата, както иска. Но не забравяйте, че съм ви предупредил. Да не дойдете после да искате да събарям къщата, след като я видите.
— Не, не, Юри — озъби се Броуди. — Ще дойда пак само ако не си направил каквото искам, и тогава няма да ти е много приятно. Хайде, започвай сега и не дрънкай толкова много.
Плановете бяха изготвени, одобрени от Броуди и строежът започна. От ден на ден той гледаше как постройката расте, отиваше в хладните вечери при бавно оформящата се сграда, следеше точно да се спазва проектът му, галеше гладкия бял камък, изпробваше мазилката между пръстите си, поглаждаше лъскавите оловни тръби, одобрително опипваше тежките четвъртити плочи. Всичко бе направено от най-добър материал и въпреки че това се отрази чувствително на кесията му, дори я изпразни, тъй като той винаги щедро харчеше за себе си и никога не би се поскъпил за своята къща, Броуди се гордееше, че най-после я построи, гордееше се, че напусна наетата къща на площада Ливънгроув, гордееше се, че притежава онова, което бе съставлявало най-съкровеното му желание. И беше прав. Никой не му се присмя открито. Една вечер, скоро след като къщата бе завършена един от безделниците на площада Крос се отдели от своята група, която се навърташе там без работа, и приближи до Броуди.
— Добър вечер, господин Броуди — хлъцна той, погледна към приятелите си за насърчение и после пак се взря в Броуди. — А как е замъкът тази вечер?
Броуди го изгледа спокойно.
— По-добре от тебе — отговори той и с ужасна сила блъсна юмрука си в лицето на грубияна, после извади чиста ленена кърпичка от джоба си, избърса кръвта от пръстите си, хвърли кърпичката презрително на земята до падналия човек и спокойно отмина.
Положението на Броуди в града през последните пет години се бе чувствително променило: след построяването на къщата към него се отнасяха с повече страхопочитание, признание и боязън: поради оригиналността му в обществото го търсеха повече и постепенно той стана по-забележителен гражданин с много познати и без приятели.
Сега той хвърли последен поглед върху имота си, изпъна рамене и тръгна надолу по пътя. Той не беше се отдалечил много, когато долови, че зад завесите на една от полуразрушените къщи край пътя наднича някой и с вътрешно удовлетворение установи, че това беше малкият Петигру, бакалинът, който неотдавна се бе преместил в този отбран квартал и отначало се бе опитал да си създаде име, като слиза в града заедно с Броуди. Големият човек понесе тази дързост първия ден, но когато на втората сутрин видя дребничкия незначителен бакалин отново да го чака, той се спря.
— Петигру — каза Броуди спокойно, — страхувам се, че днес не виждам много добре. Тази сутрин ми се виждате много дребен и мъничък, а утре може изобщо да не ви забележа. Освен това аз ходя много бързо. Вървете си, както ви е походката, но не измъчвайте малките си криви крачета, за да вървите заедно с мен. Довиждане.
Като минаваше сега покрай къщата, той се усмихна саркастично, защото си спомни, че оттогава нервният Петигру бягаше от него като от чума и бе навикнал да го дебне, докато се отдалечи, преди да посмее да излезе на улицата.
Скоро той прекоси спокойния, изискан квартал и навлезе в града, където на южния край на Чърч стрийт един занаятчия, понесъл торбата си с инструменти, го поздрави със сваляне на шапка на минаване. Броуди изпъчи гърди при този знак на уважение, отреден само за най-видните граждани.
— Добро утро — отговори той дружелюбно, дигна още по-гордо глава, сви по Хай стрийт, нарамил бастуна си, и като войник закрачи по наклона, докато стигна до най-високото място на голямата улица. Тук той се спря пред един незабележителен магазин. Магазинът беше стар и скромен, с тясна безлична фасада, само с една малка витрина, на която нямаше стока, а беше пусната ситна телена мрежа; тя закриваше витрината, но показваше какъв е магазинът, тъй като върху й със златни букви бе изписана само една дума — „Шапкар“. Следователно това беше шапкарски магазин, но макар да беше на най-личното място в града, той не само прикриваше предназначението си, а сякаш се дърпаше от погледа на публиката, като отстъпваше малко от общата линия на улицата и позволяваше на околните сгради да стърчат над него и пред него, като че въпреки установената солидност на положението си искаше да остане колкото се може по-незабележим и затулен, запазвайки характера си, но стремейки се да скрие себе си и всичко, каквото имаше в него, от нахалните очи на простаците. На фирмата над вратата, също избеляла от старост, със силно напукана от слънцето боя, измита от дъждовете, все още можеше да се различи изписаното с тънки наклонени букви име „Джеймс Броуди“. Това беше магазинът на Броуди. Всяка сутрин, като го погледнеше, мисълта, че притежава този магазин, неизбежно го развеселяваше. В продължение на двадесет години той се отнасяше към професията си с благосклонно пренебрежение. Разбира се, това беше единственият източник за прехраната му, невзрачният извор на средства за неговото превзето и солидно жилище; оттук излизаха фините му дрехи и парите, които дрънкаха изобилно в джобовете му; и все пак Броуди гледаше на магазина си, както човек би гледал снизходително, но и с презрение на някаква незначителна и неприятна слабост в характера си. Той, Броуди, шапкар! Той не се срамуваше, а се самооблъщаваше от тази смешна нелепост, опиваше се от контраста между себе си и професията си; този контраст според него трябваше да прави силно впечатление на околния свят. Броуди се обърна и изгледа улицата отгоре надолу като монарх, който милостиво позволява на народа да го види. Той беше само шапкар. Цялата абсурдност на това положение винаги стоеше пред него и неизбежно го занимаваше. И сега той се разтърси от вътрешна насмешка и влезе в магазина, за да започне ежедневната си работа.
Вътре магазинът беше тъмен, занемарен и почти мръсен; мрачното помещение бе разделено на две от голям тезгях — той го разполовяваше на дължина и служеше като преграда между посетителите и служебните помещения; върху неговата изтрита и грапава повърхност на единия край имаше редица от потъмнели различно високи месингови закачалки, със закачени по тях и шапки и каскети от разни цветове и фасони. С другия си край тезгяхът опираше о стената, като последната му дъска можеше да се вдига и откриваше достъп до няколко стъпала, които водеха до стъклена врата с надпис: „Кантора“. Още по-назад, встрани от това издигнато помещение и под него, се намираше една малка дъсчена преграда, която служеше като задно отделение на магазина и чиито първоначални размери бяха стеснени от изградената по-късно кантора; там едва се побираха една дъска за гладене и една постоянно горяща желязна печка, която доизсушаваше без това сухия и замърсен въздух. В самия магазин стените бяха покрити със сиво-червени тапети и украсени с няколко стари гравюри. Въпреки че не можеха да се видят много шапки, а по тях нямаше етикетчета с цените, зад тезгяха имаше широки махагонови шкафове за шапки и дълги рафтове, по които от пода до тавана бяха наредени купове картонени кутии.
Зад тезгяха пред тези изобилни, но скрити запаси стоеше млад човек, чиято външност подсказваше, че и неговите запаси от добродетели сигурно са скрити. Той беше слаб и бледен, а обезцветеното му лице, което сякаш протестираше срещу липсата на слънчева светлина в магазина, бе обсипано с бледни почетни белези от постоянна борба с пъпчасването, на което той за нещастие бе жертва и което любещата му майка отдаваше на малокръвие, подсилвайки го поради тая причина с хинин „Пепър'с“ и желязно вино.
Общото приятно впечатление от чертите му обаче никак не се накърняваше от тези дребни дефекти, нито пък от малката, но биеща на очи брадавица, която необмислено си бе избрала място тъкмо на върха на носа му — напротив, лицето му бе обкръжено приятно от тъмни коси, които стърчаха на клечки, макар да ги мажеше грижливо, и бяха така засипани с пърхот, че излишъкът образуваше постоянна ивица като от скреж по яката на сакото му.
Иначе външността му бе приятна, а и дрехите бяха тактично съобразени с положението му; обаче около него се разнасяше особена миризма на вкиснато, причинена от склонността, особено на краката му, към обилно потене — едно неизбежно нещастие, което често даваше повод на Броуди да го изхвърля през задната врата, която водеше право към реката, заедно с парче сапун и грубо нареждане да измие провинилите се крайници. Това беше Питър Пери — едновременно разсилен, помощник, продавач, прислужник за печката и за дъската за гладене, лакей на господаря и слуга за всичко.
Когато Броуди влезе, Пери наклони тялото си напред, притисна ръце с разперени пръсти и прегънати лакти към тезгяха, показвайки повече темето, отколкото лицето си, и в изблик на раболепие зачака поздрава на господаря.
— Добрутро, Пери.
— Добро утро, господин Броуди, сър — отговори Пери с нервна припряност, показвайки малко по-малко коса и малко повече лице. — Пак много хубава сутрин, сър! Чудесна за този сезон. Прекрасна!
Той замълча почтително, преди да продължи:
— Господин Дрон идва тази сутрин; каза, че по работа, сър.
— Дрон! За какъв дявол съм му притрябвал?
— Съвсем не мога да ви кажа, сър. Той каза, че пак ще мине.
— Хм! — изръмжа Броуди. Влезе в кантората, отпусна се на един стол и без да обърне внимание на няколкото делови писма на масата, запали лулата си. После бутна шапката си назад — тя беше символ на личното му превъзходство и той никога не я сваляше в магазина; после посегна към „Глазгоу хералд“, сложен грижливо на сгода до ръката му.
Броуди зачете уводната статия бавно, движейки устните си според думите, и макар че трябваше често по два пъти да прочита някое по-сложно изречение, за да схване смисъла му, упорито продължаваше да чете. От време на време сваляше вестника и се заглеждаше в стената пред себе си, напрягайки всичките сили на тромавия си мозък в стремеж напълно да разбере съдържанието. Всяка сутрин Броуди си налагаше тежката задача да усвои политическата уводна статия на „Хералд“ — като човек с положение, той смяташе това за свой дълг. Освен това по този начин той се запасяваше със солидни аргументи за по-сериозни разговори — ето защо никога не се отказваше от тази задача, при все че до следващата сутрин напълно забравяше същината на прочетеното.
С упорит труд той се бе справил с половин колонка, когато плахо почукване на стъклената врата го смути.
— Какво има? — викна Броуди.
Пери — само той можеше да чука така — отговори през затворената врата:
— Господин Дрон ви търси, сър.
— За какъв дявол съм му притрябвал? Не знае ли, че чета уводната на „Хералд“ и не искам да ме смущават?
Дрон, едно свито, незначително човече, стоеше зад гърба на Пери и чуваше всяка дума — обстоятелство, което Броуди злобно съзнаваше и което го караше, обзет от язвителна ироничност, да отговаря колкото може по-високо и с колкото може по-груби изрази. Леко ухилен над вестника си, Броуди се вслуша в полугласния разговор пред вратата.
— Той казва, господин Броуди, че ще ви отнеме само минутка — обади се Пери.
— Само минутка ли казва? Виж ти! Да се радва, ако получи и секунда. Нямам ни най-малко желание да го видя — провикна се Броуди. — Питай го какво иска и ако не е нещо важно, нека тоя запъртък иде да духа каша, вместо да ми досажда.
Зад вратата отново започна полугласен разговор, в който Пери повече с енергични жестове, отколкото с думи, обясняваше, че е направил за събеседника си всичко, което е съвместимо със собствената му сигурност и безопасност.
— Поговорете тогава сам с него — измънка той накрая като оправдание, отказвайки се да уреди въпроса, и се оттегли зад тезгяха си.
Дрон открехна вратата на два пръста и надникна с едно око.
— Тука сте, значи, а? — забеляза Броуди, без да откъсва очи от вестника, който бе издигнал пред себе си, нахално преструвайки се, че чете.
Дрон се покашля и отвори вратата още малко.
— Господин Броуди, може ли да поговоря с вас, съвсем за мъничко? Няма да ви отнема повече от минутка — примоли се той и постепенно се вмъкна в кантората през едва отворената врата.
— Е, какво има? — изръмжа Броуди и раздразнено вдигна поглед. — Доколкото зная, нямам вземане-даване с вас. Ние с вас не сме от една ръка хора.
— Много добре зная това, господин Броуди — отговори Дрон смирено, — и тъкмо затова идвам при вас. Идвам, така да се каже, да ви помоля за съвет и да ви направя едно малко предложение.
— Казвайте тогава! Не стойте така като чучело.
Дрон започна нервно да мачка каскета си.
— Господин Броуди, напоследък търговията ми не върви много добре и всъщност съм дошъл за малкия имот до вашия магазин.
Броудин го погледна:
— Искате да кажете за това разнебитено дюкянче, дето вече три месеца стои запуснато? Как може да не го види човек? Та то е позорно петно за улицата.
— Зная, че отдавна е празно — отговори Дрон плахо. — Но то все пак донякъде е ценност, всъщност единствената ценност, която ми е останала, и като бях съвсем отчаян и си мислех за това и онова, дойде ми наум нещо, което може да ви заинтересува.
— Я гледай! — присмя се Броуди. — Колко интересно! Ама че умна глава имате — то се знае, че ще ви идват такива идеи! Следващия път ще ви изберат в Градския съвет. Е, каква е великата ви идея?
— Помислих си — отговори човекът почтително, — че за вашата голяма търговия магазинът ви може би е тесен и бихте могли да се разширите, като вземете моето дюкянче и си направите голям магазин с една-две широки витрини.
Броуди дълго и язвително се втренчи в съседа си.
— Я гледай ти! Значи, от грижа за моята търговия сте измислили всичко това и идвате два пъти тази сутрин — каза той най-после.
— О, не, господин Броуди. Нали ви казах, напоследък доста ми се пообъркаха работите, пък и туй-онуй, а жената пак скоро чака дете, та трябва да дам имота си под наем.
— Това вече е прекалено — изръмжа Броуди. — Все такива дребни, смачкани хорица като вас имат големи семейства. Надявам се поне, че няма мен да държите отговорен за последната ви придобивка. О, зная, вие копнеете да имате голямо семейство. Чух, навъдили сте толкова много дечурлига, че вече не можете да ги преброите. Но — продължи той с променен глас — не ме дръжте отговорен за тях. Моят магазин си е мой и аз ще си го поддържам, както аз искам. Просташка витрина ще си направя само тогава, когато започна да раздавам торбички с бонбончета заедно с шапките. Дявол ви взел, вие не знаете ли, че най-видните хора от града са мои клиенти и мои приятели? От месеци вече вашето празно дюкянче е петно за моята солидна кантора. Дайте го под наем, щом искате. Непременно го дайте под наем. Дайте го на дявола, ако щете, но аз никога няма да го взема. А сега се махайте и да не сте дошли повече да ми досаждате с такива неща. Аз съм зает човек и нямам време за вашето глупаво хленчене.
— Добре, господин Броуди — спокойно отговори Дрон, като продължаваше да мачка каскета си. — Съжалявам, ако съм ви обидил, но мислех, че няма нищо лошо да попитам… но с вас е трудно да се говори.
Той отчаян се обърна и понечи да излезе, но в този момент Пери възбуден се втурна в стаята.
— Кабриолетът на сър Джон е пред вратата, господин Броуди — заекна той. — Ей сега го видях да спира!
Помощникът можеше да се справя с по-маловажните клиенти, така да се каже, с масата, на която бе длъжен да услужва, без да безпокои Броуди; но когато в магазина дойдеше някоя видна личност, Пери, който помнеше какво му е заповядано, изтичваше като хрътка да повика господаря.
Броуди изгледа Дрон високомерно, с поглед, който казваше: „Виждаш ли?“, и като го хвана здраво за лакътя — защото не искаше сър Джон да го свари в обществото на такъв долен човек, — избута го навън от кантората и през магазина, ускорявайки преминаването му през външната врата с един последен тласък. Унижението от това мощно, неочаквано и окончателно избутване съвсем смути Дрон; той се препъна, хлъзна се, изгуби равновесие и се просна по гръб с цялата си дължина тъкмо в момента, когато сър Джон Лата слизаше от кабриолета.
Като се смееше с пълен глас, Лата влезе в магазина и се приближи до Броуди.
— Цяла вечност не съм виждал такава смехория, Броуди. Каква физиономия имаше нещастният човечец! — извика той, като пляскаше с ръкавиците по бедрото си. — Но, слава богу, нищо не му стана. Искаше да изпроси нещо от вас, нали? — попита той лукаво.
— Съвсем не, сър Джон! Той е просто празен бъбривец, който всякога досажда на хората.
— Това малко човече? — Сър Джон изгледа Броуди критично. — Знаете ли, че не съзнавате силата си, драги? Вие сте необикновено силен варварин.
— Та аз само го бутнах с малкия си пръст — заяви Броуди самодоволно, възхитен, че така навреме привлече вниманието на уважавания шеф на прочутите корабостроителници „Лата“, което падаше като балсам на гордостта му. — Такива като тоя мога да поваля цяла дузина с една ръка — добави той небрежно. — Но не искам да си цапам ръцете с тях. Не бих се унижил дотам.
Сър Джон Лата го разглеждаше с тънка ирония над ситно набръчкания си нос.
— Оригинален човек сте вие, Броуди! Мисля, че тъкмо затова ви ценим — каза той. — Тяло на Херкулес и душа на… хм… — Той се усмихна. — Как да го кажа по-меко? Нали знаете приказката: Мразя вулгарния простак и го отбягвам?
— Точно така! Точно така! — отговори Броуди любезно. — Вие умеете тънко да се изразите, сър Джон. Нещо такова прочетох тази сутрин в „Хералд“. И аз съм на същото мнение. — Броуди нямаше и най-малка представа за какво говори събеседникът му.
— Само че гледайте да се владеете, Броуди — каза сър Джон и предупредително поклати глава. — От някои дреболии могат понякога да произлязат големи истории. Да не почнете да биете наред хората из града. И не прекалявайте с благородническите превземки. Надявам се, че ме разбрахте. Та — добави той и рязко промени предмета на разговора, както и тона си, който сега стана по-официален и не така интимен — не бива да се разтакавам, тъй като наистина много бързам… имам заседание… Трябва ми панамена шапка, ама нещо хубаво, нали. Не съм виждал такова слънце, откакто бях в Барбадос. Докарайте от Глазгоу, ако е необходимо. Мярката ми имате.
— Още след обед ще имате богат избор в Ливънфорд Хаус — отговори Броуди важно. — Няма да оставя това на персонала. Сам ще се погрижа за вас.
— Чудесно! А, между другото, Броуди — продължи Лата и се спря на половин път от вратата, — за малко щях да забравя. Агентите ми писаха от Калкута, че са готови да приемат вашият син. Той може да замине на четиринадесети юни с „Иравади“. Това е пощенският кораб, хиляда и деветстотин тона, нали знаете. Солиден кораб! Нашите хора ще се погрижат да му запазят място.
— Това е повече от любезно от ваша страна, сър Джон — измърка Броуди. — Дълбоко съм ви благодарен. Крайно съм ви задължен, загдето така се застъпихте за мен по този въпрос.
— Няма нищо! Няма нищо! — отговори Лата разсеяно. — Тук имаме доста младежи, но оттатък, на доковете, ни трябват още, и то младежи на място! За климата не заслужава да се говори, но той ще трябва да се пази от живота в Индия. Някои младежи съвсем пропадат там. Ще поговоря с него, ако имам време. Надявам се за ваше добро, че момчето ще съумее да се справи. Ами как е вашата забележително красива дъщеря?
— Доста добре.
— А малката умница?
— Чудесно, сър, Джон.
— А госпожа Броуди?
— Средна хубост, благодаря.
— Радвам се. А сега тръгвам. Да не забравите за шапката.
Хубав и строен като патриций, Лата седна в кабриолета, взе юздите от кочияша и подкара бързо по Хай стрийт. Гладките лъскави хълбоци на коня светеха, фенерите се отразяваха по въртящите се спици, по излъскания метал, по блестящата ливрея на кочияша и по богатия гланц на полирания кабриолет.
Потривайки ръце, с очи, разширени от едва сдържан възторг, Броуди се върна от вратата и викна с необичайна словоохотливост към Пери, който бе останал в задната част на магазина като някаква отпусната мъглява сянка:
— Чу ли какъв разговор водихме? Не беше ли великолепно! Имаше защо да щръкнат дългите ти уши, нали? Но май и половината не си успял да схванеш. И латински не разбираш. Не! Но нали чу какво ми каза сър Джон… че е намерил служба за сина ми и че се интересува за всички в семейството ми. Отговаряй де, жалък глупак! — викна той. — Чу ли какво каза сър Джон Лата на Джеймс Броуди?
— Да, сър — заекна Пери. — Чух.
— Видя ли как се отнася той към мен? — изсъска Броуди.
— Разбира се, господин Броуди! — отговори Пери по-уверено, след като разбра, че няма да му се карат за подслушване. — Аз нямах намерение да… да ви подслушвам или да ви следя, но хубаво ви видях и двамата и съм съгласен с вас. Сър Джон е отличен човек. Той беше толкова добър към майка ми, когато баща ми умря така внезапно. О, да, господин Броуди, сър Джон наистина ще намери добра дума и добро дело за всекиго.
Броуди го изгледа презрително.
— Пфу! — пренебрежително изкриви той уста. — За какво ми говориш ти, малоумно същество! Та ти не знаеш какво искам да кажа, нещастен червей! Ти не разбираш.
Без да се унижава да обърне внимание на сломения вид на помощника си, той се изкачи пак надменно и господарски в кантората, отново седна на големия стол и като събра листовете на вестника пред невиждащите си очи, пошепна тихо на себе си, подобно на човек, който любовно, но все пак сериозно лелее някаква дълбока и съкровена тайна: „Те не разбират. Те не разбират.“
Цяла минута той гледа втренчено пред себе си, а дълбоко в очите му се появи мътен блясък. После, с внезапно потръсване на главата и мощно усилие на волята, той сякаш категорично отхвърли от себе си нещо, като че ли се страхуваше, че то може да надделее; отърсвайки се като огромно куче, той се овладя, забеляза вестника пред себе си и отново започна спокойно и съсредоточено да чете.


IV

— Мери, сложи чайника на огъня. Ще се върнем навреме, за да мога да дам чай на Мат, преди да се срещне с Агнес — каза госпожа Броуди със стиснати устни и строго изражение, надяна черните си ръкавици и добави:
— Наглеждай го да ври, ние няма да се бавим много.
Тя се бе облякла за едно от редките си излизания в града и никак не приличаше на себе си с широкото черно палто и подобната на шлем шапка с пера; до нея стоеше Матю, изправен вдървено и неловко в съвсем нов костюм — толкова нов, че когато се движеше, крачолите му заставаха мирно като войници, а ръбовете приличаха на саби, изправени за почест. Това бе необикновена гледка за делничен следобед, сред седмицата, но случаят бе достатъчно забележителен, за да оправдае и по-необикновени неща: на другия ден Матю заминаваше за Калкута. Преди два дни той за последен път остави перото си и взе шапката си в кантората на корабостроителницата и оттогава живееше в състояние на непрекъснато движение и странна недействителност — животът преминаваше пред него като неясен сън, където в моментни проблясъци на съзнание откриваше, че е попаднал в необичайно и тревожно положение. Горе в стаята сандъкът му беше приготвен, дрехите посипани с камфор на топчета, които бяха толкова много, че бяха проникнали чак в мандолината, и толкова миризливи, че цялата къща ухаеше като новата ливънфордска болница; още щом престъпеше прага на къщата, това му напомняше за омразното заминаване. В сандъка му имаше всичко, каквото можеше да пожелае и най-опитният околосветски пътешественик — като се почне от най-добрия тропически шлем, какъвто можеше да се намери, подарък от баща му, и подвързаната с червена кожа библия, подарък от майка му, и се стигне до патентованото, отварящо се автоматично шише за вода, което му подари Мери, и мъничкия джобен компас, купен от Неси, която бе спестявала даваните й всяка събота пенита.
С приближаването на сбогуването, през последните няколко дни, Матю усещаше едно съвсем определено неприятно чувство в стомашната област; но въпреки че, ако зависеше от него, той на драго сърце и самопожертвувателно би се отказал от удоволствието да изпита такива силни преживявания, както някой смутен новобранец пред атака, обстоятелствата не му позволяваха да отстъпи. Лъвовете, които само преди една седмица бяха родени от въображението му и пъргаво подскачаха от езика му, за да изумяват и очароват Мери и Мама, сега се връщаха с ръмжене в сънищата му и го тормозеха. Многократните уверения на хората от корабостроителниците, че Калкута поне е по-голям град от Ливънфорд, не можеха да го успокоят и той си създаде навик всяка вечер, преди да си легне, да търси змиите, които можеха коварно да са се скрили под възглавницата.
На госпожа Броуди всичко това подействува силно възбудително: най-после тя можеше да се види в положение, достойно за някои от главните героини на любимите й романи. Подобно на римска матрона, която дава сина си на държавата, със спартанска твърдост или още по-точно, като майка християнка, която изпраща втори Ливингстон с мисия за надежда и слава, тя се отърси от кроткото си намерение и с благородно достойнство опаковаше, разопаковаше, правеше планове, помагаше, утешаваше, насърчаваше, увещаваше и украсяваше речта си с извадки от библията и молитви.
Броуди не пропусна да забележи тази промяна у нея; гледайки я подигравателно, той се опита да си обясни това временно състояние.
— Хубава комедия разиграваш ти, жено — й се присмя той, — с тия фасони, с това тичане подир твоя дангалак, с тия чайове и сладкиши час по час. Като те гледа човек, би си помислил, че си кралица Виктория. Да не би да изпращаш генерал на война или какво? Надула си се като свински мехур. Много добре зная какво ще стане. Щом си замине, ще се строполясаш и пак ще ни увиснеш на врата като празен чувал. Пфу! За бога, запази поне малко разсъдък в глупавата си кратуна!
Тя почувствува студенината, безчувствието и дори грубостта му и плахо възрази:
— Но, татко, нали трябва да осигурим първата стъпка на момчето. Такова голямо бъдеще го чака.
И макар че оттогава започна да крие старанията си от своя съпруг, тя съзнателно и с чувство на обидена справедливост удвои възторжените си грижи за бъдещия славен пионер.
Сега, надянала ръкавиците така, че те плътно прилягаха на възлестите й ръце, госпожа Броуди попита:
— Готов ли си, Мат, миличък? — с толкова принудено весел тон, че кръвта на Матю се смръзна.
— Ще слезем до аптеката, Мери — продължи тя бъбриво. Преподобният пастор Скот казал оня ден на Агнес, че най-добрият цяр за маларията е хининът. Казал, че хининът е истинско вълшебно средство, та сега ще идем да поръчаме няколко праха.
Матю не каза нищо, но във въображението си видя как, разтърсван от треска, лежи сред гъмжащо от крокодили блато; помисли мрачно, че тези няколко жалки прахчета са съвсем несигурна защита срещу такава беда, и в ума си сърдито отхвърли препоръката на преподобния джентълмен. „Какво ли пък знае той? Никога не е бил там. Лесно му е да приказва“ — мислеше си Матю възмутено, докато госпожа Броуди го хвана за ръка и го изведе от стаята като дърпаща се жертва.
Когато те излязоха, Мери напълни чайника и го сложи в нишата на камината. Тя изглеждаше апатична и тъжна, което — без съмнение се дължеше на мисълта за раздялата с брат й, и вече цяла седмица беше в крайно унило настроение, което съвсем разумно можеше да се припише на сестринската й загриженост. Любопитно съвпадение беше обаче, че тъкмо една седмица беше изминала, откакто бе с Денис на панаира, и въпреки че копнееше за него, не бе го виждала оттогава. Тя знаеше, че това е невъзможно, тъй като той бе заминал на север по работа и й бе съобщил с писмо от Пърт, което тя получи с голяма изненада. За нея всякога беше голямо събитие да получи каквото и да било писмо (което в тези редки случаи неизбежно се проучваше от цялото семейство), но за щастие тази сутрин тя първа бе слязла долу и никой не видя нито писмото, нито внезапно избилата на лицето й радост и тъй избягна разпитите и сигурното разкриване на тайната й.
Какво щастие беше за нея да получи писмо от Денис! С трепет тя си представи, че той е държал този лист в ръцете си — същите ръце, които така нежно я бяха докосвали, че е допирал плика до устните, които се бяха притискали о нейните устни, а когато прочиташе писмото, заключена в стаята си, дори в самотата тя се изчервяваше от жарките му любовни думи. За нея стана ясно, че той иска да се ожени за нея, без да се съобразява с препятствията, които можеше да има помежду им, и че никак не се съмнява в съгласието й.
Седнала сама в кухнята, тя измъкна писмото от пазвата си и го прочете за стотен път. Да! Той пламенно я уверяваше, че копнее за нея, че не може да живее без нея, че сега за него животът представляваше безкрайно очакване на момента, когато ще може да я види, за да бъде близо до нея, да бъде с нея завинаги. Мери въздъхна дълбоко и печално. Тя също копнееше за него. Само седем дни бяха изминали от онази нощ край брега на реката, а всеки изминат ден ставаше все по-угнетяващ и по-мъчителен.
Първия ден тя се чувствуваше като болна, а мисълта за дързостта й, за неизпълнението на бащината заповед и за нарушението на всички свещени принципи на възпитанието й бе за нея като страшен удар. Но времето минаваше, след втория ден дойде трети, а тя още не бе видяла Денис и чувството за виновност се превърна в мъчително чувство за липсата му; тя забрави чудовищното си поведение, обзета от болезнен копнеж да го види. На четвъртия ден, когато всред печална обърканост се опитваше да проникне в незнайните и неосъзнати дълбини на преживяното, което вече й се струваше като странен и мъчителен сън, дойде писмото му и веднага я издигна до висините на възторженото облекчение. Значи той все пак я обича! Всичко останало избледня пред този замайващ факт; но през следващите дни тя постепенно пак се смъкна от облаците и сега седеше, размисляше, че няма никаква надежда изобщо да й позволят да се срещне с Денис, и се питаше как би могла да живее без него и какво ще стане с нея.
Както се бе замислила, непредпазливо държейки писмото в ръка, в стаята незабелязано влезе старата баба Броуди.
— Какво четеш? — попита бабата изведнъж и подозрително се втренчи в младото момиче.
— Нищо, бабо, съвсем нищо — стреснато измънка Мери и натъпка смачкания лист в джоба си.
— На писмо ми мязаше, пък и ти май доста побърза да го скриеш. Напоследък все зяпаш и мечтаеш за нещо си. Само да ми бяха тука очилата — скоро щях да разбера каква е работата. — Тя се спря и злорадо запечата в паметта си резултатите от наблюденията си.
— Я кажи — започна тя отново — къде е калпавият ти брат?
— Отидоха с Мама да вземат хинин от аптеката.
— Ба, акъл му трябва на него, а не хинин. И то цяла кофа, че да стане човек. Освен това там ще има повече полза от малко рициново масло и една хубава глътка ракия. Нямам време за тия безкрайни приказки у нас напоследък. Цялата къща сте обърнали с главата надолу за тия глупости. Кажи ми, довечера по-рано ли ще пием чай? — Тя щракна обнадеждено със зъби, подушила като хищен звяр близостта на храната.
— Не зная, бабо — отговори Мери. Неприкритата лакомия на старата жена обикновено й беше безразлична, но тази вечер, тъй като сама беше смутена и объркана, й стана противна; тя стана и отиде в задния двор, почувствувала, че трябва да остане сама и в по-разведрена атмосфера. Като се разхождаше напред-назад по малката морава, стори й се странно и жестоко, че животът наоколо продължава неизменно да тече въпреки нейната тъга и смущение, че баба Броуди все така лакомо очаква вечерята, че денят за заминаването на Матю все така неизбежно приближава. Никога мислите й не бяха текли така безнадеждно. Движейки се безпокойно, тя смътно си помисли, че всички обстоятелства в живота й заговорничат срещу нея. През задния прозорец тя видя, че Матю и майка й се върнаха, видя как Мама се суети да сложи масата и как Матю седна и почна да яде. Какво ги беше грижа, че зад пламналото чело на Мери мислите безредно напираха, че тя се нуждае от съчувствие и съвет, но не знае къде да ги подири? Голата сивота на двора и смешните очертания на къщата я изпълниха с гняв и тя в горчив изблик пожела да беше се родила в някое не толкова самотно, не толкова педантично, не толкова безчовечно семейство или още по-добре, изобщо да не беше се раждала. Тя си представи фигурата на баща си, който като огромен колос държеше в ръцете си съдбата на Броудиевци и тиранично направляваше живота й с вечно бдителния си и неумолим поглед. По негова заповед на дванадесетгодишна възраст тя престана да ходи на училище, което така обичаше, за да помага в домакинството; той сложи край на започналата й дружба с други момичета, защото едно било от по-долен произход, друго живеело в недостойна къща, на трето бащата го бил разсърдил; той й забрани да ходи на чудесните зимни концерти в Клуба на механиците, тъй като това било унизително за нея; а сега искаше да разруши единственото й щастие в живота.
В душата й се надигна бунтовен вихър — развълнувана от несправедливостта на това неестествено потискане, на това безусловно ограничаване на свободата й, тя изгледа войнствено жалките храстчета френско грозде, които едва вегетираха на твърдата почва край оградата на двора. Уви, по-лесно беше да трогнеш тях, отколкото Броуди, и те, сякаш заразени от тиранията наоколо, бяха изгубили смелост да протягат нагоре тънките си мустачки.
Някой се допря до рамото й и тя се стресна, въпреки че току-що бе дръзнала да се разбунтува. Беше само Матю, дошъл да й се обади, преди да иде у госпожица Мойр.
— Тази вечер ще се върна рано, Мери — каза той. — Не си прави труд, нали знаеш… да чакаш. И — добави той бързо — сега, като заминавам, зная, че няма да кажеш на никого… Не искам никога да се разбере… И благодаря ти много за всичко, което си правила за мен.
Тази неочаквана благодарност на брат й, макар и предизвикана от преждевременна носталгия и от предпазливия инстинкт да остави добър спомен през отсъствието си, трогна Мери.
— Не заслужава да се говори за това — отвърна тя. — Драго ми беше да направя нещо за тебе, Мат. Ти ще забравиш всички тия неприятности, като заминеш.
— Да, там сигурно ще си имам други грижи.
Никога досега Мери не бе виждала брат си толкова потиснат и така лишен от самоувереност. Обхвана я топла нежност към него и тя каза:
— Сега отиваш при Агнес, нали? Ще те изпратя до вратата.
Хвана го под ръка и те заедно заобиколиха къщата. Тя почувствува промяната у този моден градски кавалер, който за две седмици се бе превърнал в несигурния, плах младеж, пристъпващ до нея.
— Трябва да се поразвеселиш малко, Мат — каза тя нежно.
— Сега, когато вече трябва да заминавам, не ми се иска — осмели се да каже той уж небрежно.
— Бъди доволен, че се измъкваш оттук — отговори Мери. — Аз с удоволствие бих заминала. Тази къща ми прилича на капан. Чувствувам, че никога няма да мога да изляза от нея, колкото и да искам. Няма да мога!
Тя замълча за момент, после добави:
— Та ти оставяш тук Агнес! Там е цялата работа. Затова си така тъжен и разстроен.
— Разбира се — съгласи се Матю. Досега тъкмо това съображение не бе му идвало наум, но като се поспря на тази мисъл, той откри, че тя му предлага истинска утеха и здрава опора за разклатеното му самочувствие.
— Какво мисли татко за Агнес и за тебе? — попита изведнъж Мери.
Той я изгледа учудено, преди да отговори с възмущение:
— Какво искаш да кажеш, Мери? Госпожица Мойр е крайно почтено момиче. Никой не може да каже лоша дума за нея. Тя е забележително приятно момиче. Защо така питаш?
— О, нищо особено, Мат — отвърна Мери уклончиво, без да изрази абсурдната мисъл, която й мина през ума. Агнес Мойр, достойна и симпатична във всяко друго отношение, бе просто дъщеря на дребен и съвсем незабележителен сладкар в града, а тъй като самият Броуди, поне на вид, държеше магазин, той не би могъл да отхвърли Агнес по тая причина. Но именно Броуди бе издействувал нова служба за Матю, той бе настоявал за заминаването му. А Матю щеше да остане в Индия пет години! Изведнъж Мери си спомни мрачния и саркастичен присмех в погледа на баща си, когато той обяви пред ужасената си съпруга и поразения си син своето намерение да го изпрати в чужбина. Сега за пръв път Мери започна да се досеща за истинския характер на баща си. Тя винаги го бе почитала и се бе страхувала от него, но сега, при внезапния обрат на мислите й, започна почти да го мрази.
— Е, Мери, аз тръгвам — каза Матю. — А сега довиждане.
Тя разтвори устни, като да проговори, но докато мисълта й се бореше с тези смътни подозрения, погледът й падна върху умърлушеното лице на безволния Матю, който напразно се опитваше да се пребори с малодушието, и без да продума, тя го остави да си отиде.
Като се раздели с Мери, Матю закрачи по-бодро, съживявайки разколебаната си самоувереност на пламъка, който тя неволно запали в гърдите му. Разбира се, той се страхува от раздялата с Агнес! Най-после почувства, че има оправдание за унинието си, че и по-силни мъже биха се уплашили дори от нещо по маловажно, че отчаянието всъщност му прави чест като на благороден влюбен. Той отново почна да се чувствува по-скоро като Ливингстон, отколкото като новобранец, изсвири с уста няколко такта от „Хуанита“, сети се за мандолината си, помисли без особена връзка за дамите на борда на „Иравади“ и евентуално в Калкута и му стана доста по-добре. Когато стигна до дома на семейството на Мойр, той си бе възвърнал малка част от обикновената си напереност и буквално заскача по стълбите към вратата, тъй като за нещастие Мойровци бяха принудени да живеят над магазина си, поради което имаше много стъпала, и — това беше още по-лошо — трябваше да се мине през един тесен и мрачен външен коридор. Матю се бе окопитил до такава степен, че почука на вратата с доста голяма доза решителност, а държането му сякаш показваше неговото презрение към по-бедната обстановка като недостойна за човек, чието име един ден ще блести в аналите на Британската империя. Той изгледа високомерно малкото момиче, което помагаше в магазина, а сега, облечено като слугинче, му отвори вратата и го въведе в гостната, където Агнес, освободена от задълженията си зад тезгяха — макар че работното време не бе минало, — очакваше своя Мат. На другия ден нямаше да й позволят да напусне магазина и нямаше да може да го изпрати до Глазгоу; тази вечер обаче той й принадлежеше.
Гостната беше студена, влажна, необитавана и строго официална, с големи махагонови мебели, чиито сложни очертания се губеха в сладострастни тайнствени извивки. Тапицираните с росхар мебели бяха покрити с калъфи, а мушамата на пода лъщеше като мокра улица. Планински говеда, нарисувани зловещо с маслени бои, гледаха бездушно от стените към пианото, този отличителен белег на отбраните семейства, върху чийто тесен и претъпкан капак бяха сместени три препарирани птици от неизвестна порода, накацали безшумно под стъклен похлупак сред цялата гора от снимки. Агнес като пеленаче, като дете, като момиче, като девойка, Агнес с група на годишната екскурзия на пекарите и сладкарите, с оркестъра на „Социална надежда“, на разходка с работещите за църквата дами — всички тези снимки бяха изложени тук!
Тук беше и самата Агнес в плът и кръв — наистина в плът и кръв, тъй като, макар и ниска, тя вече проявяваше подобно на мебелите в стаята склонност към щедро изпъкнали очертания особено на ханшовете и гърдите, които бяха пълни и обещаваха да добият още по-големи размери в бъдеще. Тя имаше тъмна коса, черни като боровинки очи под гарванови вежди, мургави страни и червени пълни устни, а над горната й устна лежеше гладка тъмна сянка, съвсем нежна, но представляваща сериозна заплаха за бъдещето.
Агнес горещо го целуна. Тя беше пет години по-възрастна от Матю и съответно го ценеше. Хвана го за ръка, поведе го напред и седна до него на неприветливия диван, който, както и цялата гостна, бе предоставена на двамата влюбени.
— Това е последната ни вечер — печално въздъхна тя.
— О, не говори така, Агнес — отговори Матю. — Ние винаги ще можем да мислим един за друг. С душите си ние ще бъдем заедно.
Макар че ревностно работеше за църквата, ако се съдеше по външността й, Агнес притежаваше възможности и за по-близко обещание. Тя, разбира се, не съзнаваше това и възмутено би отхвърлила едно подобно предложение, но въздишката й беше дълбока, когато добави:
— Бих искала да не ходиш чак в Индия — и тя се притисна до Матю.
— Времето лети, Агнес. Много скоро ще се върна с цял куп рупии. — Той се гордееше с познанията си върху чуждата валута и добави: — Една рупия струва около шилинг и четири пенса.
— Остави сега рупиите настрана, Мат. Кажи ми, че ме обичаш!
— Да, обичам те. Затова съм така разстроен от заминаването. През последните няколко дни просто не приличам на себе си — съвсем съм пребледнял.
Той почувствува, че постъпва много благородно, като стоварва бремето на страданията си пред нозете й.
— Ти няма дори да заговориш с дамите в чужбина, нали, Мат? На твое място никак не бих се доверявала: красивото лице може да крие зло сърце. Ще помниш това, нали, скъпи?
— Разбира се, Агнес.
— Виждаш ли, мили, там в топлите страни сигурно много изкушения дебнат хубавия млад човек. Какво ли не биха направили жените, за да оплетат един мъж, особено ако е скромен и млад — това повече ги възбужда, а твоята малка Агнес няма да е с теб, за да те пази, Мат. Искам да ми обещаеш, че ще внимаваш — тъй, заради мен.
Матю изпитваше истинско наслаждение от това, че тя така пламенно го желае, че вече отчаяно го ревнува и поглеждайки вече с едно око към бъдещите си завоевания в чужбина, той тържествено промърмори:
— Да, Агнес, виждам колко прави са думите ти. Може да ми е тежко, но заради тебе няма да им дам да ме покварят. Ако нещо се случи между нас, няма да е по моя вина.
— О, Мат, мили — зашепна тя. — За такова нещо не бива и да споменаваш. Няма да мога да мигна, като си мисля за всички развалени жени, които ще те преследват. Но, разбира се, аз не съм неразумна, мили. Ще ми бъде драго да се срещаш с добри, сериозни жени, може би с мисионерки или други, които залягат за църковното дело там. Хубаво ще е да се запознаеш с някои дами с майчински чувства. Те биха се грижили добре за тебе, може и чорапите ти да кърпят. Ако ми съобщиш имената им, аз бих им писала.
— Разбира се, Агнес — отговори Матю не особено очарован от предложението й и с дълбокото убеждение, че такива възрастни дами, каквито тя току-що бе описала, не биха представлявали компания по неговия вкус. — Разбира се, не мога да зная отсега дали ще намеря такива дами. Първо ще трябва да видя как стоят нещата.
— Много бързо и хубаво ще се оправиш там, Мат — увери го Агнес нежно. — Иначе и не може; ти така добре се държиш с хората. А и свиренето ще ти помогне много в обществото. Взе ли със себе си всичките песни?
Той кимна самодоволно и каза:
— И мандолината. Вчера и сложих нова розова панделка.
Гарвановите й вежди се смръщиха при мисълта за тези, които щяха да се наслаждават на това украшение върху романтичния инструмент, но тъй като не искаше да прекалява, с усилие овладя опасенията си и с принудена усмивка насочи разговора към по-благородни теми.
— Ще липсваш на църковния хор, Мат. Без тебе репетициите няма да са като досега.
Той скромно въздъхна, но тя не му позволи да се подценява.
— Не! — възкликна тя. — Не отричай, мили. Твоят глас ще липсва на нашата църква. Спомняш ли си онази вечер след репетицията, когато ти за пръв път ме изпрати до нас, мили? Никога няма да забравя как ми говореше тогава. Не си ли спомняш какво ми каза?
— Не мога да си спомня вече, Аги — отвърна той невнимателно. — Не заговори ли ти най-напред?
— О, Мат! — ужаси се тя и укорително го погледна с широко разтворени очи. — Как можеш? Ти знаеш, че тогава цялата вечер ми се усмихваше над нотите и че ти пръв заговори. Аз само попитах дали си отиваш в същата посока като мене.
Матю кимна с глава за извинение и отговори:
— Сега си спомням, Агнес! Тогава изядохме една голяма кесия с разни бонбони, която ти носеше. Много хубави бонбони бяха.
— Всеки месец ще ти изпращам по една голяма тенекиена кутия със сладкиши — обеща Агнес с готовност. — Исках да не ти казвам, но тъй като ти заговори вече за това, мога и да ти кажа, мили. Зная, че обичаш хубави сладкиши, а в ония страни никога няма да намериш добра сладкарска стока. Те ще се запазят много добре, ако ги пращам в тенекиена кутия.
Той й благодари с доволна усмивка, но без да му даде време да продума, тя продължи, бързайки да използува благодарността му, преди да е охладняла:
— Твоята Агнес ще направи всичко за тебе, Мат, стига само да не я забравиш — продължи тя страстно. — Никога, нито за минутка не бива да ме забравяш! У тебе има от всичките ми снимки. Една ще сложиш веднага в каютата си, нали, мили? — Тя още по-тежко облегна глава на рамото му и го загледа прелъстително. — Целуни ме, Мат! Колко хубаво беше! Колко хубаво е да чувствувам, че сме сгодени. Това обвързва почти като брак. Никое почтено момиче не би могло да изпита такива чувства като мен, без да е сгодено за избраника си.
Тъй като диванът очевидно нямаше пружини, на Матю почна да му става неудобно под значителната тежест, стоварила се върху му. Неговата момчешка любов към госпожица Мойр, ловко раздухвана от нея с ласкателства и нежности, не бе достатъчно силна, за да устои на напрежението на тази мощна любовна прегръдка.
— Ще ми позволиш ли да запуша? — попита той тактично.
Агнес го погледна и очите й се наляха със сълзи под разрошените й катранени коси.
— И последната вечер ли? — укори го тя.
— Струва ми се, че това ще ми помогне да се посъвзема — измънка той. — Последните няколко дни бяха много тежки за мен… Това стягане на багажа е много уморително.
Агнес въздъхна и неохотно се надигна.
— Добре, мили! Нищо не мога да ти откажа. Дръпни си няколко пъти, ако мислиш, че това ще ти помогне. Но не бива да прекаляваш с пушенето в Индия, Мат. Не забравяй, че гърдите ти не са много здрави. — После добави мило: — Нека да ти запаля пурата, сега е за последен път.
Тя боязливо запали малко изкривената угарка, която Матю измъкна от джоба на жилетката си, със страхопочитание загледа как той с мъжествена сдържаност започна да изпуска гъсти кълба дим. Сега тя можеше да го обича и обожава само от разстояние, но това все пак не й пречеше да протегне ръка и да поглади верижката на часовника му.
— Ще ти е мъчно за твоята малка Аги, нали Мат? — запита тя с чувство, но и с леко покашляне, защото бе вдъхнала вредния дим от пурата.
— Страшно! — отговори Матю тържествено. Сега удоволствието му беше пълно; той героично пуши, а тя примира в краката му в любовно обожание.
— Ще бъде… непоносимо. — Искаше му се дръзко да каже „дяволски проклето“, но от уважение към нея избра по-малко мъжествения израз и поклати глава, сякаш се съмняваше в способността си да издържи всички тези изпитания.
— Трябва да търпим в името на любовта ни — каза Агнес с въздишка. — Сигурна съм, че тази мисъл ще те накара да извършиш големи и добри дела там, Мат. Ще ми пишеш за всичко, каквото правиш.
— С всеки кораб ще пращам писма — и на теб, и на Мама — обеща Матю.
— Аз, разбира се, ще поддържам най-близка връзка с Мама — отговори Агнес, като че ли вече беше член на семейството.
Матю почувствува, че молитвите на двете предано обожаващи го жени ще се издигат заедно към небето, докато той се бори с тежките си задачи в чужбина, но пурата, въпреки усилията му да продължи живота й, вече пареше устните му и той със съжаление я хвърли. Агнес незабавно положи глава на гърдите му.
— Целуни ме пак, мили! — каза тя.
След малко тя пошепна страстно и изкусително:
— Ще се върнеш при мен едър, силен, суров мъж, нали, Мат? Искам да ме смачкаш в прегръдките си, силно, колкото искаш силно.
Матю вяло обгърна раменете й: струваше му се, че тя иска някак твърде много от човек, който на другия ден ще се възправи пред опасностите на едно трудно пътешествие в неизвестността.
— Наистина ме е срам, че така показвам чувствата си — продължи, тя свенливо, — но в това няма нищо лошо, нали, Мат? Ние ще се оженим, щом се върнеш. Сърцето ми се къса, като си помисля, че не можахме да се оженим, преди да заминеш. На драго сърце бих дошла с теб.
— Но, Агнес — възрази той, — тая страна съвсем не подхожда за бяла жена.
— Толкова много отиват там, Мат, толкова много. Жени на офицери и какви ли не! Аз ще замина с теб, ако след срока трябва пак да отидеш — заяви тя твърдо. — Попречи ни само това, че първо трябва да си пробиеш път, мили.
Той замълча, стреснат от решителността в думите й. Никога досега не бе се виждал така близко до олтара, нито пък бе подозирал каква власт имаше тя над него; освен това стори му се, че прегръдката продължава безкрайно. Най-после той каза:
— Вече трябва да си вървя, Аги.
— Но толкова рано е още, Мат — отвърна тя капризно. — Ти друг път винаги си отиваш след десет часа.
— Зная, Агнес, но утре ме чака тежък ден — важно се оправда той. — Преди пладне трябва да съм на борда.
— Тази раздяла ще ме убие — драматично каза Агнес и неохотно го пусна.
Матю се изправи, оправи си връзката, отърси панталоните си и като разглеждаше доколко са пострадали ръбовете им, помисли, че всичко това си е струвало труда и че е приятно да знаеш, че жени са готови да умрат за тебе.
— Е, тогава довиждане, Агнес — каза той храбро, разкрачи се и протегна и двете си ръце към нея. — Ние пак ще се срещнем.
Тя отново се хвърли в обятията му и зарови лице в гърдите му, а хлипанията й разтърсваха и двамата.
— Чувствувам, че не биваше да те пускам — изплака тя на пресекулки, когато той се отдръпна. — Не биваше така да се отказвам от теб. Много далече отиваш. Но аз ще се моля за тебе, Мат! Нека бог се грижи за тебе и да си ми те запази — заплака тя подире му по стълбите.
Вън на улицата Матю се почувствува утешен, ободрен и подкрепен от скръбта й, сякаш нанесените от него опустошения в девственото й сърце му придаваха благородство и важност. Но като си легна по-рано, за да се подготви за уморителния утрешен ден, и се замисли по-зряло и критично, дойде му наум, че напоследък госпожица Мойр е станала твърде настойчива с чувствата си и заспа с мисълта, че човек трябва два пъти да си помисли, преди прибързано да се обвърже, особено ако този човек е такова отракано момче като Матю Броуди.
На другата сутрин, въпреки че се събуди рано, Мама му позволи да стане чак в девет часа.
— Не бързай, няма да си даваме много зор. Пази си силите, момчето ми — каза тя, като му донесе чая за закуска. — Имаме много време, а те чака дълъг път.
Очевидно тя си представяше вече как той пътешествува без почивка до Калкута; а защото бе станал късно, беше още полуоблечен, когато баща му го повика от долния край на стълбите. Броуди не пожела да отстъпи нито на сантим от навиците си; той би сметнал за слабост да остане в къщи, за да изпрати сина си, и затова в девет и половина тръгна за работа както обикновено. Когато Матю изтича презглава надолу по стълбите по тиранти, с кърпа в ръце и намокрена коса, паднала върху бледото му чело, и се представи пред баща си в хола, Броуди впи хипнотизиращи очи в сина си и за момент улови колебливия му поглед.
— Е, Матю Броуди — каза той, гледайки го отвисоко, — днес ти заминаваш, а това значи сбогом на тоя дом за пет години. Ей богу, надявам се, че ще направиш нещо през тези години. Ти си калпав и слабохарактерен, а и майка ти те е поразглезила, но в тебе трябва да има нещо свястно. Трябва да има нещо свястно — викна той, — защото си мой син! Искам то да се прояви. Гледай хората в очите и не провесвай глава като куче! Изпращам те, за да те направя човек. Не забравяй, че си син и наследник на Джеймс Броуди!
— Дал съм ти всичко необходимо — продължи той. — Отговорна служба с големи възможности. Дал съм ти най-добрата екипировка, каквато може с пари да се купи, и най-важното — дал съм ти име. Бъди човек, господине, но преди всичко бъди Броуди! Дръж се като Броуди, където и да си, иначе господ да ти е на помощ! — Той стисна сурово ръката на сина си, обърна се и излезе.
Матю замаян се дооблече, подпомаган от Мама, която непрекъснато сновеше през вратата на стаята му, изяде закуската си, без да усети вкуса й, и още преди да се опомни, бе потресен от пристигането на файтона. Върху му се посипаха нови прощални излияния. Старата баба Броуди, сърдита, че толкова рано я обезпокоиха, викна от горния край на стълбите, запретнала дългата нощница около босите си кокалести крака:
— Е, тогава сбогом! И гледай да не се удавиш по пътя!
Неси, разплакана много преди това поради самата тържественост на случая, успяваше само несвързано да прохълца:
— Ще ти пиша, Мат! Дано компасът да ти върши работа.
Мери бе дълбоко развълнувана. Тя обви ръце около врата на Мат и нежно го целуна.
— Бъди юнак, Мат, скъпи. Бъди смел и нищо няма да ти напакости. И не забравяй сестра си, която те обича.
Матю се беше свил апатично във файтона до Мама и понасяше немилостивото друсане по пътя към гарата, докато госпожа Броуди гордо гледаше през прозореца. Във въображението си тя виждаше как хората се бутат един друг, сочат препускащия екипаж и си казват: „Ето, госпожа Броуди изпраща момчето си за Калкута. Тя беше добра майка за него, а и момчето си го бива, да, да!“ „Наистина не всеки ден някоя майка от Ливънфорд води момчето си до кораба за Индия“ — мислеше си тя доволна и се зави по-пристойно с палтото, седнала величествено в разнебитения файтон, като че ли се возеше в собствена карета.
На гарата тя с важен вид плати на файтонджията, като поглеждаше встрани изпод шапката си към неколцината случайни безделници под сводестия ход, и не можа да не каже уж случайно на човека, който носеше багажа:
— Младия господин пътува за Индия.
Препъвайки се под тежкия товар и зашеметен от разнасящата се от него миризма на камфор, носачът изви почервенелия си врат изпод ръба на сандъка и я изгледа тъпо, твърде изтощен, за да разговаря.
Те излязоха на перона, но съдбоносният влак имаше закъснение, тъй като разписанието на линията за Дарок и Ливънфорд, всякога предмет на обществено недоволство, и днес не измени на лошата си слава и очевидно се спазваше без каквато и да било точност. Мама неспокойно потропваше с крак, нетърпеливо свиваше устни и току поглеждаше към сребърния часовник, който висеше на шията й на верижка от сплетени коси; Матю, изпълнен с отчаяна надежда, че някъде по линията има повреда, гледаше неуверено и безутешно към носача, който на свой ред бе зяпнал с отворена уста към госпожа Броуди. Той не бе я виждал досега и кретенският му поглед лакомо поглъщаше нейните живи и величествено небрежни маниери; тя съвсем не можеше да се вмести в рамките на неговите местни представи и той я взе за нещо изключително — за пътешественица поне от европейски мащаб.
Най-после в далечината се дочу тракане, което прозвуча като погребален звън за последните надежди на Матю. С много пушек влакът влезе в гарата и след няколко минути отново запуфтя, отнасяйки госпожа Броуди и Матю, седнали един срещу друг на коравите дървени пейки. Останалият на гарата носач погледна с недоумение едното пени, което госпожата му мушна в ръката с величествен жест, почеса се по врата, плю отвратено и изхвърли от паметта си цялата тази случка като някаква загадка, която не бе по силите му да проумее.
Във влака г-жа Броуди се възползуваше от всякакво затихване на тракането, когато гласът й можеше да се чуе, за да се обърне към Матю с някоя ободрителна забележка, а през промеждутъците го съзерцаваше въодушевено. Матю се гърчеше на мястото си; той съзнаваше, че е подложен на процедура за окуражаване и това му беше отвратително. „Лесно й е на нея — мислеше си той нацупено, — тя няма да заминава.“
Най-подир стигнаха Глазгоу. Пътуването се стори на Матю трагично кратко. Като излязоха от гарата, те се спуснаха по Джамайка стрийт и надлъж по Брумило до кея, където „Иравади“ стоеше под пара. Два влекача бяха готови да го изтеглят из пристанището.
Параходът им се видя огромен, с перки, разперени като криле на прилеп, и с комин, пред който мачтите на останалите кораби изглеждаха като джуджета. Мама възхитително забеляза:
— Страшно голям кораб, Мат, честна дума! Сега няма да се страхувам толкова, като си мисля, че си на него. Тоя комин е висок като градската кула. Я погледни хората на палубата! Май че трябва да се качваме.
Те преминаха заедно по прехвърления между кораба и брега мост и се качиха на борда, където бе започнала суетнята по товаренето и цареше голяма суматоха и бъркотия. Моряците скачаха насам-натам по палубата и вършеха чудеса с въжетата; офицери със златни галони важно викаха и шумно надуваха свирките си; прислужници тичаха подир пътниците и пътници тичаха подир прислужниците, англо-индийци, завръщащи се в страната, която си бяха избрали за живеене, гледаха възбудено всеки, който им се изпречеше на пътя; роднини, пред прага на раздялата, се препъваха в железните колове и купищата багаж.
Пред тази трескава дейност госпожа Броуди посърна. Важният вид на контрольора, който ги заведе долу, я уплаши и при все че тя възнамеряваше поне да се обърне към капитана и по подобаващ начин да повери Матю на специалните му грижи, сега се разколеба; свила се в тясната задушна дупка, която трябваше да служи на Матю за каюта през идните осем седмици, почувствувала лекото надигане и спускане на кораба край кея, тя разбра, че трябва колкото може по-скоро да се върне на брега.
Сега, когато предстоеше истинското прощаване, лъжливата екзалтация, предизвикана от романтичното й въображение, се пръсна като сапунен мехур — точно както бе предсказал мъжът й. Тя отново стана предишната госпожа Броуди — слабата жена, която бе родила това дете, която го бе кърмила на гърдите си, която го бе отгледала да порасне и която сега трябваше да види как то я напуска. Една сълза се отрони бавно по бузата й.
— О, Мат — проплака тя. — Опитах се да се крепя заради тебе, синко, заради тебе, мили, но ми е мъка, че те загубвам. Не зная дали си ти за тия чужди страни. По-добре да си беше останал в къщи.
— И аз не искам да замина, Мама — примоли се той горещо, сякаш в последния момент тя можеше да протегне ръка и да го избави от тази страшна участ.
— Сега ще трябва да заминеш, синко. Вече е много късно нещо да се промени — отговори тя тъжно и поклати глава. — Баща ти винаги така искаше. А каквото той каже, трябва да се направи. Не може иначе. Но ти ще се стараеш и ще бъдеш добро момче, нали, Мат?
— Да, Мама.
— Ще ми изпращаш част от заплатата си да я внасям на твое име в строителното дружество, нали?
— Да, Мама.
— Всеки ден ще прочиташ по една глава от библията, нали?
— Да, Мама.
— И не ме забравяй, Мат!
Матю изведнъж се разхлипа.
— Не искам да заминавам — ревна той и се вкопчи в роклята й. — Вие всички ме изпъждате, аз никога няма да се върна! Там ще умра! Не ме пускай, Мама!
— Трябва да заминеш, Мат — пошепна тя. — Той ще ни убие, ако се върнем заедно.
— Ще се поболея на кораба — изхленчи Мат. — Вече усещам как ми се повдига. Треска ще ме хване там. Ти знаеш, че не съм силен. Казвам ти, Мама, това ще ме съсипе.
— Пшшшт, синко — промълви тя. — Трябва да се успокоиш. Ще се моля на бога да те закриля.
— Е, тогава, Мама, щом трябва да вървя, остави ме сега — простена Мат. — Не мога да понасям повече. Няма какво да седиш тук да ми се подиграваш. Остави ме, нека се свърши всичко!
Майка му се изправи и го притисна в обятията си — най-после тя прояви своята женственост.
— Довиждане, синко, и бог да те благослови! — каза тя тихо.
Когато майка му излезе разплакана и разтреперана от каютата, Матю се хвърли отчаяно върху нара.
Госпожа Броуди слезе на брега и се отправи към гарата на Куин стрийт. Мина отново покрай доковете, но сега краката й се влачеха по същите плочи, по които тя така надменно бе минала преди малко; постепенно тялото й се приведе напред, роклята й се повлече немарливо подире й, главата й отново жално клюмна; обзе я примирение; тя се пробуди напълно от мечтите си и отново се превърна в нещастната и безпомощна съпруга на Джеймс Броуди.
На връщане във влака тя се почувствува изморена и изтощена от бурно сменящите се вълнения, които бе изпитала. Главата й се замая и тя заспа. Из тъмните кътчета на сънния й мозък изскочиха призраци и започнаха да я измъчват. Някой я захвърляше надолу, замеряше я с камъни — навсякъде около нея имаше четвъртити сиви камъни, които я притискаха. На земята край нея лежаха децата й, а телата им, отпуснати и неподвижни от крайно изтощение, изглеждаха като трупове. А когато стените започнаха бавно да се надвесват над нея, тя се събуди с висок писък, който се сля със свирката на локомотива. Влакът навлизаше в околностите на Ливънфорд. Тя си беше у дома.


V

Към десет часа на следващата сутрин госпожа Броуди и Мери бяха сами в кухнята и по обичая си се съвещаваха по домакинските планове за деня, след като господарят на дома бе излязъл подир закуската. Тази сутрин обаче те седяха, без да разговарят по това какво да чистят и кърпят, без да разискват дали за обед да има задушено или кълцано, без да обсъждат дали сивият костюм на Броуди се нуждае от гладене, а вместо това потиснато мълчаха. Госпожа Броуди печално сърбаше чаша силен чай, а Мери безучастно гледаше през прозореца.
— Днес хич не ме бива — каза най-после Мама.
— Нищо чудно след вчерашния ден — въздъхна Мери. — Мисля си какво ли му е сега. Дано да не му е станало мъчно за дома.
Госпожа Броуди поклати глава.
— Най-лошото ще бъде морската болест. От това ме е най-страх, защото Мат никога не е бил моряк, горкото момче! Много добре си спомням, когато беше тъкмо дванадесетгодишен, на парахода до Портдоран му стана много лошо, а тогава морето не беше толкова развълнувано. След обяда поиска да яде сливи, а аз не можех да откажа това удоволствие на момчето и да му разваля целия ден. Но той ги повърна, а също и хубавия обяд, за който баща му плати половин крона. О, колко му се разсърди баща му, пък и на мен се разсърди, като че ли аз бях виновна, загдето корабът разбърка стомаха на момчето.
Тя замълча, завладяна от спомените, и добави:
— Радвам се, че аз поне никога не съм продумвала лоша дума на Мат, особено сега, когато е толкова далеч. Не! Никога не съм му казвала сърдита дума, ръка не съм дигала на него, за да го накажа.
— Ти винаги най-много обичаше Мат — се съгласи Мери кротко. — Безпокоя се, че много ще ти е мъчно за него.
— Мъчно? — отвърна госпожа Броуди. — Да, много ще ми е мъчно. Чувствувам се отпаднала, сякаш… сякаш част от тялото ми е заминала с тоя кораб и никога няма да се върне. Но, надявам се, и на него му е мъчно за мен.
С овлажнени очи тя продължи:
— Да, и макар че е вече мъж, в каютата той се разплака като дете, когато трябваше да се сбогува с майка си. Това ми е утехата, Мери, и това ще ме поддържа, докато получа подкрепа от неговите собствени мили писма. Боже! Как ги очаквам! Единственото писмо от него съм получила, когато беше на девет години и бе отишъл да летува на село при братовчеда Джим, защото беше слабичък в гърдите. И толкова беше интересно — за коня, на който седял, и за малката пъстърва, която хванал в реката. До ден-днешен си го пазя в чекмеджето. Трябва пак да го прочета. Да — завърши тя с тъжно доволство, — ще преровя всички чекмеджета и ще намеря всички неща на Мат. Това ще ми бъде трошица утеха, докато получа писмо от него.
— Ще разтребим ли днес стаята му, Мама? — попита Мери.
— Не, Мери… нея няма да пипаме. Това си е стаята на Мат и ще я пазим така, както си е, докато пак му потрябва… Ако изобщо му потрябва някога.
Мама с наслаждение отпи глътка чай.
— Хубаво, че се сети да ми направиш този чай, Мери, той ме ободрява. Мат сигурно ще получава хубав чай в Индия, тя нали е страната на чая и на подправките. Студеният чай ще го освежава в горещината — добави тя. След малко продължи: — Ами ти защо не си наля една чаша?
— И аз се чувствувам малко разстроена тази сутрин, Мама.
От всичките си деца госпожа Броуди най-малко обичаше Мери, но като нямаше любимеца й Матю, тя почувствува Мери по-близка.
— Днес няма да похващаме никакво чистене в къщи; и двете сме заслужили малко почивка след цялата суетня напоследък — продължи госпожа Броуди. — Ще се опитам да се поразсея малко с някоя книга, а ти ще идеш за покупки и да погълташ малко въздух. За теб ще е добре да се поразходиш, докато е сухо и слънчево. Какво ни трябва сега?
Те установиха какви продукти липсват в килера и Мери си ги записа на листче хартия, за да се осигури срещу предателската си памет. Покупките трябваше да се правят в различни магазини, тъй като отпусканите за домакинството суми не бяха големи и беше необходимо всеки продукт да се купува там, където можеше да се вземе най-евтино.
— Трябва да спрем поръчката си за малките кифлички при пекаря, докато го няма Мат. Баща ти никога не ги поглежда. Кажи им, че вече нямаме нужда от кифлички — каза Мама. — Господи, страшно празно е в къщата, като си помислиш, че момчето е заминало… за мен беше такова удоволствие да му поднеса някое хубаво, вкусно ядене.
— Вече няма да ни трябва и толкова масло, Мама. Той страшно много обичаше масло — предложи Мери, почуквайки замислено с молива по белите си зъби.
— Тази сутрин и без това няма да ни трябва — отвърна Мама малко хладно, — но като излезеш, искам да купиш тазседмичния брой на „Добри помисли“. Точно това трябва на Мат и аз ще му го пращам всяка седмица. Той ще се ободрява, като го получава редовно, а и за душата му ще бъде извънредно полезно.
След като разгледаха и прецениха всички нужди на домакинството и внимателно изчислиха общата стойност, Мери взе парите, отброени от отънялата кесия на майка й, нахлупи шапчицата си, взе хубавата плетена чанта и тръгна да направи покупките. Тя бе щастлива, че е навън, на открито, тук чувствуваше тялото и духа си по-свободно, по-малко ограничени, по-малко стеснявани от вкоренените неизменни форми, сред които живееше. Освен това сега за нея всяко посещение в града беше голямо и вълнуващо приключение. На всеки ъгъл тя дълбоко си поемаше дъх в очакване и едва се осмеляваше да вдигне поглед с надежда и боязън, че ще види Денис. Въпреки че не бе получила второ писмо — може би за щастие, защото в такъв случай сигурно щяха да я открият, — някакво вътрешно чувство й говореше, че той вече се е върнал от обиколката си по служба и че ако наистина я обича, сигурно ще дойде в Ливънфорд да я потърси. Инстинктивният копнеж ускори крачките й и накара сърцето и да затупти по-бързо. Тя мина смутена покрай Мерата, като забеляза с бърз боязлив поглед, че от веселия панаир от преди една седмица не бе останало нищо друго освен следите от многото стъпки, избелели четириъгълници и кръгове на местата на бараките и палатките, и купищата отпадъци и димяща пепел върху стъпканата и обгорена трева. Но тази замърсеност и изоставеност не й причиняваше болка, отсъствието на веселата тълпа не я караше да съжалява, тъй като в сърцето й оставаше спомен, който не бе избелял, не бе стъпкан или изгорен, който с всеки изминат ден се разпалваше все по-ярко.
Желанието й да види Денис стана по-властно, изпълни стройното й тяло със странно обаяние, замрежи очите й и обля бузите й със свежест като на току-що разцъфнала шипка; копнежът се надигна в гърлото й и започна да я души като жестоко страдание.
Стигнала веднъж до града, Мери правеше покупките колкото можеше по-бавно, застояваше се пред витрините с надежда, че леко докосване по ръката внезапно ще я пробуди, избираше най-обиколните пътища и преминаваше по колкото се може повече улици, надявайки се да срещне Денис. Но той все още не се показваше и сега, вместо да прикрива погледа си, тя започна жадно да се оглежда наоколо, сякаш го умоляваше да дойде и да сложи край на мъката, на неизвестността. Постепенно списъкът на поръчките й ставаше все по-малък, а когато направи последната покупка, малка бръчка на безпокойство набразди гладкото й чело, ъглите на устата й се отпуснаха жално: обзе я дремещото досега чувство, противоположно на копнежа й. Денис не я обича, затова не идва при нея! Луда е била да мисли, че той ще продължава да се интересува за нея, която така малко отговаря на неговия чар и изящна красота. С горчивата увереност на отчаянието тя реши, че Денис никога вече няма да я потърси и тя ще остане като простреляна птица, едва пърхаща с криле в самотата.
Сега вече бе невъзможно да протака повече завръщането си: с внезапен изблик на достойнство тя почувствува, че не бива да я виждат да скита по улиците, сякаш публично се унижава да търси мъжа, който я е презрял. Тя бързо се обърна и тръгна към къщи, а чантата с пакетите висеше на ръката й като тежко бреме. Сега избираше по-тихите улици, за да се скрие, доколкото можеше, и в нещастието си казваше, че ако Денис не я иска, тя няма да му се натрапва. В изблик на тъжно себеотрицание тя държеше главата си наведена и се стараеше да изглежда колкото се може по-незначителна на улиците, по които вървеше.
Тя така пълно се бе примирила с мисълта да не види повече Денис, че когато той се появи пред нея от уличката, водеща от новата гара, стори й се, че призрак изникна из въздуха. Тя вдигна сведените си очи — стреснати и недоверчиви, те сякаш отказваха да позволят на внезапното обаяние на видението да проникне в съзнанието й и да го изпълни с радост, която би могла да се окаже недействителна, просто лъжлив мираж на надеждите й. Но никакъв призрак не би могъл да се втурне напред така живо, да се засмее така пленително, да стисне ръката й тъй топло, тъй плътно, та да почувствува пулсирането на горещата му кръв в тая пламенна, одухотворена ръка. Това наистина беше Денис. Но той нямаше право да бъде толкова весел и бодър, толкова безгрижен и сияещ и възторгът му да бъде непокътнат от спомена за раздялата им. Нима не разбираше, че тя бе принудена да го чака през много дълги, тъжни дни, че само преди секунда бе изпаднала в тежко отчаяние и дори се смяташе за изоставена.
— Мери, струва ми се, че съм на небето, като те виждам пак, а ти изглеждаш като един от небесните ангели! Едва късно снощи се върнах у дома и идвам веднага, щом можах да се освободя. Какъв късмет да те срещна — възкликна той и впи пламенен поглед в очите й.
Тя му прости начаса. Отчаянието й се стопи от топлината на неговата преливаща веселост, унинието й изчезна в радостната му заразителна усмивка; вместо това внезапно я обхвана смущаващата мисъл за сладката интимност на последната им среща и тя пламна от дълбок срам.
Мери се изчерви, като виждаше пред себе си сред бял ден този красив младеж, който под благосклонния плащ на тъмнината я бе притискал тъй здраво в обятията си, който пръв я бе целунал, пръв бе докоснал с милувка девственото й тяло. Знаеше ли той всичко, което тя бе премислила оттогава за него? Всички вълнуващи спомени за миналото и безумните, трепетни видения за бъдещето, които владееха мислите й? Тя не се осмеляваше да го погледне.
— Толкова съм щастлив, че те виждам, Мери! Просто ми се скача от радост! Щастлива ли си, че пак се срещаме? — продължи той.
— Да — каза тя с тих и смутен глас.
— Имам да ти кажа толкова неща, които не можех да пиша в писмото. Не исках да пиша много, защото се страхувах да не хванат писмото. Получи ли го?
— Получих го, но не бива да ми пишеш — пошепна тя. — Ще ме е страх за тебе, ако пак ми пишеш.
Това, което бе писал, бе толкова недискретно, че само мисълта за недоизказаното обагри още по-ярко бузите й.
— Сега много време няма да става нужда да пиша — се засмя Денис многозначително. — Разбира се, сега ще се срещаме съвсем често. Ще остана в кантората за месец-два преди есенната обиколка; а щом става дума за работата, Мери, скъпа, в нея ти ми донесе щастие като вълшебница — този път получих два пъти повече поръчки. Ако продължаваш да ме вдъхновяваш така, ще ми създадеш цяло състояние за съвсем кратко време. Ей богу, ще трябва да се срещаш с мен, макар и само за да делим печалбите!
Мери се огледа безпокойно; дори в тихата улица тя усещаше върху си погледа на множество предателски очи, долавяше по стремителността на Денис колко малко разбира той положението й.
— Денис, страхувам се, че не мога да остана повече. Може да ни видят тук.
— Та нима е престъпление да разговаряш с един млад човек… и при това сутрин? — отговори той нежно и многозначително. — Разбира се, няма нищо срамно в това. Пък ако предпочиташ да се разхождаш, бих вървял с тебе до края на света! Позволете да ви понося малко пакетите, уважаема госпожице!
Мери поклати глава.
— Така хората ще ни забележат още по-лесно — отговори тя плахо, предварително усещайки как очите на целия град я следят при тази безразсъдна разходка.
Денис я погледна нежно и покровителствено, а след това уверено хвърли поглед към двата края на улицата; на нейните влюбени очи този поглед се видя като дръзкия взор на покорител на вражеска страна.
— Мери, скъпа моя — пошегува се той сега, — ти още не знаеш с какъв човек си. „Фойл не познава поражение“ — това е моят девиз. Ела да влезем тук!
Хвана я здраво за ръка и я поведе няколко къщи надолу по улицата; преди тя да разбере какво става и дори да помисли да се съпротивлява, той влезе с нея през бежовите врати на сладкарницата на Берторели. Мери побледня от страх, почувствувала, че окончателно е преминала границите на почтеността, че е достигнала най-долната точка на падението си; тя погледна укорително засмяното лице на Денис и ужасена пошепна:
— О, Денис, как можа?
Но като огледа чистото празно помещение с редове мраморни масички, с малките блестящи огледала и ярки тапети по стените и след като му позволи да я отведе до една плюшена ложа, съвсем прилична на мястото й в църквата, тя се почувствува странно изненадана, сякаш бе очаквала да види някаква мръсна бърлога, подхождаща за разпуснатите оргии, които, ако се вярва на мълвата, са неизбежно свързани с подобни места.
Учудването й се засили от появата на един пълен добродушен човек с цяла редица гънки под брадичката, една от друга по-благи и по-почтени. Човекът усмихнат се приближи до тях, поклони се с бързо прегъване в областта, където някога е бил кръстът му, и каза:
— Добър ден, господин Фойл. Драго ми е да ви видя пак.
— Добро утро, Луис.
Значи това беше самото чудовище.
— Добре ли пътувахте, господин Фойл? Надявам се, че сте имали успех в работата си.
— И още как, старо парче сланина! Още ли не знаеш, че мога да продавам всичко. Цял тон макарони бих могъл да продам по улиците на Абърдийн.
Берторели се засмя и изразително разпери ръце, а от смеха му се появиха още повече гънки около пълното му сияещо лице.
— Това не е мъчно, господин Фойл. Макароните са хубаво нещо, също като кашата. От тях човек става едър като мен.
— Точно така, Луис! Ти си живо предупреждение против употребата на макарони. Но не се безпокой за фигурата си. Как е семейството?
— О, просто прекрасно! Момчето скоро ще стане като мен. Вече има двойна брадичка.
Докато Берторели се заливаше от смях, Мери отново ужасена се втренчи в този злодей, който прикриваше разбойничеството си под маската на престорена веселост и фалшива човечност. Но противоречивите й мисли бяха прекъснати от Денис, който тактично я попита:
— Какво ще вземеш, Мери… един макалъм?
Тя намери достатъчно смелост да кимне с глава, тъй като не би могла да различи един макалъм от макарони, а да признае невежеството си пред този архангел на порока, бе свръх силите й.
— Много добре, много хубаво — съгласи се Берторели и се отдалечи със ситни стъпки.
— Това е човек на място — каза Денис. — Крайно почтен, а по-блага душа от него трудно ще намериш.
— Но — заекна Мери — за него разправят такива неща.
— Ба! Че яде малки деца, нали? Това са празни и безсъвестни измислици, скъпа Мери. Един ден ще трябва да се издигнем над тия работи, ако не искаме да останем затънали в тъмното средновековие. И той е човешко същество, въпреки че е италианец. Родом е отнякъде край Пиза, където е прочутата кула, която е наведена, а не пада. Ще идем да я видим някои ден… в Париж и Рим също ще отидем — добави той небрежно. Мери изгледа почтително този младеж, който се обръщаше към чужденци с малкото им име и който си играеше със столиците на Европа, но не самохвално като клетия Мат, а с хладнокръвна, спокойна увереност; тя си помисли колко хубав би бил животът с такъв мъж, тъй любещ, но и така силен, тъй нежен, но и така неустрашим. Почувствува, че още малко и ще започне да го обожава.
Мери започна да яде своя макалъм — една чудесна комбинация от сладолед и малинов сироп, която съчетаваше изкусно деликатната киселина на плода със студената мека сладост на сладоледа и се топеше на езика й, доставяйки й изтънчено и неочаквано наслаждение. Под масата Денис леко притисна крака й, а очите му с живо задоволство следяха наивната й радост.
Защо, запита се тя сама, и ставаше тъй хубаво, когато беше с него? Защо със своята нежност, щедрост и търпимост той й се струваше тъй различен от всички хора, които бе познавала досега? Защо извитите му устни, блясъкът на косата му, държането на главата му караха сърцето й да тръпне от щастие в гърдите?
— Доволна ли си? — попита Денис.
— Тук наистина е хубаво — призна тя тихичко.
— Това е съвсем прилично заведение — съгласи се той. — Иначе нямаше да те доведа тук. Но навсякъде е хубаво, щом сме заедно. Това е цялата тайна, Мери!
В отговор тя погледна с блеснали очи. Цялото й същество попиваше излъчваната от него смела жизненост и за пръв път след срещата им тя се засмя непринудено, щастливо, от душа.
— Така е по-добре — насърчи я Денис. — Бях почнал да се безпокоя за теб.
Той се наведе поривисто над масата и взе в ръката си тънките й малки пръсти.
— Знаеш ли, Мери, скъпа, толкова много искам да си щастлива. Когато те видях за пръв път, те обикнах заради твоята миловидност — но това беше тъжна миловидност. Ти ме гледаше, сякаш се страхуваше да се усмихнеш, сякаш някой бе потъпкал всичкия смях на душата ти. След онази чудесна вечер, когато бяхме заедно, аз непрекъснато мисля за тебе. Обичам те и се надявам, че и ти ме обичаш, защото чувствувам, че сме създадени един за друг. Сега вече не мога да живея без теб, искам да бъда с теб, да видя как се освобождаваш от тъгата, да гледам как се смееш на глупавите празни шеги, които ти разправям. Позволи ми да те ухажвам открито!
Тя замълча, трогната неизмерно от думите му, и най-после продума:
— Колко искам да сме заедно — каза тя тъжно. — Аз… аз… толкова ми беше мъчно за теб, Денис. Но ти не познаваш баща ми. Той е ужасен. У него има нещо, което ти не разбираш. Страх ме е от него, а той… той ми забрани да говоря с теб.
Денис сви очи.
— Не съм достатъчно добър за него, а?
Мери неволно стисна силно пръстите си, сякаш я бе наранил.
— О, не говори така, Денис! Ти си чудесен и аз те обичам — бих умряла за теб; но баща ми е най-тираничният човек, когото можеш да си представиш, пък и най-гордият.
— Защо е такъв? Какво може да има той против мен? Аз няма от какво да се срамувам. Защо казваш, че е горд?
За момент Мери не отговори. После бавно каза:
— Не зная. Когато бях малка, никога не се замислях над това; за мен баща ми беше като бог, толкова голям, силен, всяка негова дума беше като заповед. Като поотраснах, започнах да чувствувам, че тук има някаква тайна, нещо, което го прави различен от обикновените хора, което го кара да се опитва да ни моделира по свой начин, а сега почти се боя, че той си въобразява… — Тя се спря и погледна нервно към Денис.
— Какво? — настоя той.
— Не съм сигурна. О, не мога да кажа такова нещо. — Тя се изчерви неловко и продължи със запъване: — Той, изглежда, мисли, че по някакъв начин сме род с Уинтъновци.
— С Уинтъновци? — възкликна Денис недоверчиво. — Със самия граф? Че как му е дошло това на ум?
Тя тъжно и жално поклати глава.
— Не зная. Той никога не говори за това, но съм уверена, че тази мисъл му е всякога в главата. Семейното име на Уинтъновци е Броуди, нали разбираш… Но всичко това е толкова смешно!
— Смешно — повтори Денис. — Наистина е смешно. Какво очаква той от тази работа?
— Нищо — възкликна Мери ожесточено. — Само подхранва гордостта си. Понякога прави живота ни невъзможен. Той ни тиранизира, принуждава ни да живеем различно от другите хора. Ние сме откъснати от света в тази негова къща и тя ни потиска като него.
Увлечена от разказа за опасенията си, тя възкликна:
— О, Денис, зная, че не е хубаво да говоря така за баща си, но аз се страхувам от него. Той никога, никога няма да позволи да се оженим.
Денис стисна зъби.
— Ще ида сам да се срещна с него. Ще го убедя въпреки характера му и ще го накарам да ми позволи да те виждам. Не се страхувам от него. От никой жив човек не се страхувам.
Тя подскочи изплашено.
— Не! Не, Денис! Не прави това! Той ужасно ще накаже и двама ни. — Тя си представи как баща й със своята страшна, брутална сила обезобразява красотата на този млад гладиатор и това я ужаси. — Обещай ми, че няма да ходиш при него! — извика тя.
— Но ние трябва да се виждаме, Мери. Не мога да се откажа от тебе.
— Може да се срещаме понякога — отговори тя.
— Така до никъде няма да стигнем, мила; трябва съвсем определено да се разберем. Ти знаеш, че искам да се оженим.
Денис впи поглед в нея; той разбра колко дълбока е невинността й и се побоя да каже нещо повече. Вместо това взе ръката й, целуна дланта й нежно и я притисна към бузата си.
— Ще се видим ли скоро? — попита той внезапно. — Искам отново да съм с теб на лунна светлина и да гледам как тя се отразява в твоите очи, да видя лунните лъчи да танцуват по косата ти.
Денис вдигна глава и погледна влюбено ръката, която още държеше в своята.
— Ръцете ти са като снежинки, Мери, толкова са меки и бели, и нежни. Студени са като сняг върху пламналото ми лице. Обичам ръцете ти и обичам тебе.
Обзе го страстен копнеж да я има винаги при себе си. Ако е необходимо, той ще се бори; ще излезе по-силен от обстоятелствата, които ги разделиха, по-силен от самата съдба. С променен глас той каза твърдо:
— Ще се ожениш за мен дори и ако трябва да чакаме, нали, Мери?
Той седеше мълчалив на фона на пищната празна сладкарница, ръката му леко се докосваше до нейната в очакване на отговора; в очите му Мери виждаше как душата му се стреми към нея, във въпроса му чуваше само желанието му тя да бъде винаги щастлива с него и като забрави изведнъж за трудностите, опасностите и пълната невъзможност за осъществяване на мечтата им, без да знае нищо за брака, а само примираща от любов към Денис, удавила страха си в неговата смелост, сляла се напълно с него, тя го погледна дълбоко в очите и отговори:
— Да.
Той не помръдна, нито се хвърли на колене в изблик на благодарност, но и така, както седеше неподвижно, неизразима любов и пламенност преливаше от неговото тяло в нейното през допрените им ръце, а очите му й отправиха такъв нежен и предан поглед, че като се срещнаха с нейните, и двамата бяха сякаш озарени от сияние.
— Няма да съжаляваш за това, мила — пошепна той, наведе се над масата и леко целуна устните й. — Ще направя всичко по силите си, за да си щастлива, Мери. Досега бях егоист, но занапред винаги ще се грижа първо за теб. За теб ще работя упорито. Бързо си пробивам път, но отсега ще върви още по-бързо. Сега имам нещичко в банката и скоро, ако си готова да чакаш, Мери, някой ден просто ще излезем и ще се оженим.
Зашеметяващата простота на това разрешение я заслепи. Като си помисли колко лесно ще е за тях да избягат внезапно, тайно, без баща й да знае, да се освободят напълно от него, тя плесна ръце и пошепна:
— О, Денис, може ли? Никога не съм помисляла за това!
— Може и ще бъде, скъпа Мери. Ще работя здраво, за да можем скоро да стъпим на краката си. Помни девиза ми! Ще го направим наш, семеен девиз. Не мисли за Уинтъновци! А сега — стига толкова думи и грижи за главичката ти. Остави всичко на мен и помни само, че мисля за теб и всякога се стремя към теб. Може би ще трябва да внимаваме как се срещаме, но сигурно ще можем да се виждаме от време на време — дори и само за да се възхищавам от далеко на елегантната ти фигурка.
— Трябва да те виждам от време на време; няма да мога да издържа иначе — промълви тя и наивно продължи: — Всеки вторник отивам в библиотеката да сменя книгата на Мама, а понякога и своята.
— Като че ли не съм разбрал това досега, хлапенцето ми — засмя се Денис. — Положително ще проумея литературните вкусове на майка ти през това време. Аз ли не зная библиотеката! Ще бъда там, бъди сигурна. Но не можеш ли да ми дадеш снимката си, мила, за да имам нещо, което да ме крепи между срещите?
Тя леко сведе глава, съзнавайки недостатъците си и странното си възпитание, и отговори:
— Нямам снимка. Баща ми не позволява.
— Какво? Твоите родители са изостанали от времето си, моето момиче. Ще трябва да ги разбудим. Срамота е да се помисли, че досега не са ти направили снимка; но няма значение, аз ще изправя сладкото ти личице пред фотоапарата веднага щом се оженим. Как ти харесва това? — попита той, като извади мътна кафява снимка на наперен младеж, застанал с бодро и същевременно неподходящо весело изражение сред колекция от предмети, които наподобяваха миниатюрни надгробни камъни.
— Денис Фойл на „Пътя на великаните“ миналата година — обясни той. — Старицата, която продава раковини там, нали знаеш, онези големите, дето пеят на ухото, ми предсказа бъдещето тогава. Тя ми каза, че ще бъда много, много щастлив. Сигурно е знаела, че ще те срещна.
— Може ли да я взема, Денис? — запита Мери срамежливо. — Прекрасна е.
— Тя е за теб и за никой друг, но при условие, че ще я носиш до сърцето си.
— Трябва да я нося там, където никой няма да я види — отговори Мери невинно.
— Така съм съгласен — отвърна Денис и се усмихна присмехулно на внезапното й изчервяване, когато тя схвана мисълта му. Но той веднага почтително се поправи: — Не ми обръщай внимание, Мери. Дето рекъл онзи: все ще забъркам някоя каша с глупавия си език.
И двамата се разсмяха. Мери се разтапяше от радост и чувствуваше, че може вечно да слуша шегите му. Тя разбра, че Денис по такъв начин се опитва да я ободри за раздялата им и го обикна още повече за това. Неговата храброст й даваше кураж, неговото открито и смело отношение към живота я освежаваше, както хладният вятър би разведрил затворника след дълго стоене във вонящ зандан. Всички тези мисли нахлуха в главата й и тя непринудено и простичко каза:
— Ти ми даваш радост и свобода, Денис. Когато съм с тебе, мога да дишам. Не познавах смисъла на любовта, преди да те срещна. Никога не бях мислила за това… не разбирах… но сега зная, че за мен любовта значи да бъда с теб, да дишам заедно с теб…
Тя се сепна и замълча, смутена, че се е осмелила да му говори така. Мярна й се блед спомен за предишното й съществуване, за живота й без Денис, а като видя до себе си купичката пакети, си спомни за Мама, която сега се чуди какво ли е станало с дъщеря й; помисли си за вече ужасното закъснение, а също, че трябва да се въздържа и да бъде предпазлива, скочи бързо и с къса въздишка каза:
— Сега наистина трябва да си вървя, Денис.
Думите й изведнъж се стовариха върху му като тежко бреме, но той не започна да я моли да остане повече, а се изправи веднага като мъж.
— Не искам да си отиваш, мила, и зная, че и ти не искаш да си отиваш, но сега бъдещето ни е по-ясно. Трябва само да се обичаме и да чакаме.
Те още бяха сами. Дори и да беше чудовище, с безследното си изчезване Берторели показа все пак човешко разбиране и тактично оценяване на положението им — нещо, което би могло да натежи, макар и малко, на везните срещу жестокостите, които му се приписваха. Двамата млади се целунаха бързо: устните й се плъзнаха по неговите като докосването на крилце на пеперуда. На вратата те си хвърлиха последен поглед — мълчалив израз на тайното им разбирателство, доверие и любов, което те си размениха като свещен талисман. После тя се обърна и излезе.
Сега чантата й се струваше лека като перце, крачките й бяха бързи, сякаш държаха такт с танцуващото в гърдите й сърце, главата й бе изправена, къдриците й се развяваха волно и весело зад нея и тя стигна у дома си, преди възторгът й да се бе уталожил. Когато се втурна в кухнята, госпожа Броуди я изгледа въпросително иззад наклонения си нос.
— Защо се забави, момиче? Много време ти беше нужно за тия поръчки. Някой познат ли срещна? Да не те е разпитвал някой за Мат?
Мери за малко щеше да се изсмее в лицето на майка си. За момент тя си представи какво щеше да бъде въздействието, ако й бе казала, че току-що бе яла божествено лакомство, поднесено й от отвратителния злодей, който измъчва деца с макарони, в забранената бърлога на падението, и то в обществото на младеж, който буквално й предложи да прекарат меден месец в Париж. Добре, че се въздържа, защото, ако във възбуждението си бе отстъпила пред това абсурдно изкушение, госпожа Броуди или щеше да се усъмни в душевното равновесие на дъщеря си, или положително щеше веднага да припадне.
— Какво и да е, въздухът, изглежда, ти е подействувал добре — продължи Мама с известна подозрителност. — Доста си се зачервила.
Колкото и да беше доверчива, с майчинския си инстинкт тя се съмняваше в подобно незабавно въздействие на обикновено не особено лековития ливънфордски въздух.
— Да, чувствувам се много по-добре сега — отговори Мери искрено с тръпнещи устни и блеснали очи.
— Докато те нямаше, баба разправяше нещо за някакво писмо, което те видяла да четеш — упорствуваше госпожа Броуди, преследвайки смътното си подозрение. — Надявам се, че няма да направиш някоя пакост против волята на баща си. Не се изправяй срещу му, Мери! Които са дръзнали да го сторят, после са съжалявали. Краят може да бъде само един. — Тя въздъхна, като си спомни нещо, и добави: — Най-подир той пак всичко ще узнае и ще се нахвърли върху ти; и този край ще бъде горчив, много горчив.
Мери отхвърли палтото си с едно движение на раменете. През последния час стройната и фигура си бе върнала младежката и властна жизненост. Тя стоеше изправена, изпълнена с бурна радост и самоувереност.
— Мама — каза тя весело, — не се безпокой за мен. Сега девизът ми е: „Мери не познава поражение!“
Госпожа Броуди поклати тъжно трогателно наклонената си глава и обзета от смътно, невнятно предчувствие, събра пакетите; после излезе бавно от стаята с още по-меланхолично сведена глава, като въплътено прорицание за нещастие и лошо предзнаменование.


VI

— Неси! Мери! — завика пискливо госпожа Броуди в неистов пристъп на сервилност, докато се суетеше около Броуди и му помагаше да се облече. — Елате да сложите гамашите на баща си!
Беше събота сутрин, двадесет и първи август — една от датите, отбелязани с червено в календара на Броуди. Облечен със сако и голф на големи черни и бели квадрати, с лице, почервеняло като слънце, той седеше и се мъчеше да напъха краката си в гамашите, които бяха употребявани за последен път преди една година точно на същия ден. Въпреки че сега предпочиташе да забрави това обстоятелство, и тогава той бе изпитвал същата трудност при обуването им.
— Що за идиотска глупост да се прибират гамашите влажни! — съскаше той на жена си. — Сега не могат да се притегнат на крака. По дяволите, не може ли поне нещо да се запази както трябва в тази къща? Гамашите са се свили.
Когато нещо не беше в ред, вината неизбежно се стоварваше върху слабите плещи на жена му.
— Човек не може да остави нещо, без някое слабоумно същество да го опропасти. Как мога да отида на изложбата без гамаши? Следващия път ще ме накараш да ида и без яка и връзка!
— Но, татко — плахо отвърна госпожа Броуди, — мисля, че тази година носиш мъничко по-големи обувки. Тези, новите, дето сама ти ги поръчах, бяха малко по-широки от предишните.
— Глупости! — изгрухтя той. — Остава да кажеш, че и краката ми са пораснали.
В този момент Неси се втурна в стаята като младо жребче, а Мери я последва малко по-бавно.
— Бързо, момичета — нареди Мама, — стегнете гамашите на баща си. Но пъргаво, че вече е закъснял!
Младите прислужнички коленичиха и с вещина и сила заработиха с ловките си пръсти, докато Броуди се отпусна назад и кипнал от яд, отправяше убийствени погледи към виновно свитата фигура на жена си. Госпожа Броуди приемаше катастрофата още по-трагично, тъй като в такъв особен ден можеше да се разчита, че той ще бъде в добро настроение. Мисълта, че е провалила рядката възможност за един ден без скандали, като е разбудила задрямалия вулкан, бе за нея по-мъчителна от действителните унижения на момента.
Днес се откриваше Ливънфордската изложба на добитък — едно голямо селскостопанско събитие, на което се стичаше елитът както на добитъка, така и на човешките обитатели от цялото графство. Броуди обичаше тази изложба и личното му присъствие всяка година бе нещо неотменимо установено. Той обичаше лъскавите крави с напращели вимета, мускулестите клайдсдейлски жребци, гордо пристъпващите по пистата коне, тлъстите охранени свине, овците с гъста къдрава вълна и се гордееше, че умее да преценява животните.
„Аз, един шапкар — сякаш искаше да каже той, като заставаше близо до журито, сграбчил с една ръка прочутия си ясенов бастун, пъхнал другата дълбоко в джоба на сакото, — аз по-разбирам от тия работи, отколкото те!“
Тук Броуди беше в стихията си, в първите редове на оценяващата публика, начело на най-добрите експерти. После, килнал шапката на тила си, той почваше да броди сред палатките, отрязваше си с джобното ножче филийка от това сирене, парченце от онова, вкусваше го критично, опитваше от различните масла, от каймака, от мътеницата; закачаше нахално най-симпатичните млекарки, които стояха зад изложените си стоки.
В дни като този тържествуваше онази част от съществото му, която бе близка до земята. От семейството на майка си, от Лумсденовци, които от много поколения насам обработваха земите на графовете Уинтън, той бе наследил дълбоко вкоренената любов към земята, към нейните плодове и към животните. Тялото му копнееше за упорития земеделски труд, защото на младини той бе вървял подир плуга по глинестата почва в земите на Уинтъновци, познаваше удоволствието от допира на приклада на пушката до бузата си. От баща си, Джеймс Броуди, този груб, суров и неумолим човек, на когото бе единственият син, той бе наследил гордостта, захранвана от желанието да притежава земята. Единствено затрудненията след смъртта на обеднелия му баща, който се бе убил при падане от кон, го принудиха още като младеж да се заеме с противната за природата му търговия.
Но имаше и друга, по-силна подбуда, която го караше да посещава изложбата, а именно стремежът му да общува на равна нога с благородниците от града и околността. Тук той се държеше с тях без раболепие, а по-скоро с лека арогантност, но все пак всяко кимване, поздрав или кратък разговор с някой известен или високопоставен благородник го възнаграждаваше вътрешно и го опияняваше със суетна наслада.
— Готово, татко! Първа свърших — извика Неси тържествуващо. С малките си пръстчета тя бе успяла да закопчее единия от непокорните гамаши.
— Хайде, Мери — замоли се госпожа Броуди. — Колко си туткава. Баща ти не може да чака цял ден.
— Не й давай зор — обади се Броуди с жестока ирония. — Може и да закъснея, щом и без това се е стигнало дотам. Всъщност вие бихте ме бавили цял ден тук.
— Тя никога не е така чевръста както Неси — въздъхна Мама.
— Готово — каза най-после Мери и се изправи с вдървени пръсти.
Баща й я изгледа критично.
— Почваш да ставаш мързелива, там е бедата, моето момиче. Господи, като те гледам сега, виждаш ми се дебела като къща. Трябва да ядеш по-малко и да работиш повече.
Мама изведе двете момичета от стаята, а Броуди се изправи и започна да се любува на себе си в огледалото. Отражението му го поглеждаше все по-одобрително и в края на краищата самодоволството му бе възстановено. Дебелите му мускулести крака се очертаваха много добре от грубия голф, а под мъхнатите домашно плетени чорапи прасците му благородно изпъкваха; плещите му бяха широки и прави като на борец; нито грам тлъстина не загрозяваше фигурата му; кожата му беше гладка и чиста като на дете. Той имаше съвършената фигура на провинциален благородник и когато този факт, който вече му бе известен, бе потвърден още по-убедително от бляскавия образ в огледалото, той засука мустаци и поглади брадичката си със самодоволна суетност.
В този момент вратата на стаята му се открехна бавно и баба Броуди провря боязливо главата си през отвора, проучвайки какво е настроението на сина й, преди да му заговори.
— Може ли да те погледам, преди да тръгнеш, Джеймс? — провлече глас бабата след предпазлива пауза. Този ден предизвикваше у вцепенената й душа вълнение, близко до възбуда — ехо от полузабравените спомени от млади години, които безразборно се втурваха в съзнанието й.
— Изглеждаш истински красавец. Чудесна мъжка фигура имаш — каза тя на сина си. — Ех, как ми се ще да дойда с теб!
— Много са ти стари зъбите, за да те показвам на изложбата, майко — подигра я Броуди. — Но ти би могла да спечелиш, премия за жилавост.
Отслабналият й слух и попречи да чуе добре, а отвлечените й мисли не й позволиха да схване пълния смисъл на забележката му.
— Да, поостаряла съм за такива работи — проплака тя. — Но имаше време, когато бях между най-първите и при доенето, и на изложбата, и при танците след това, и после при закачките в колите по дългия път до дома в хладната нощ. Всичко си спомням сега. — Потъмнелите й очи блеснаха. — А какви големи млинове и пити печахме, въпреки че тогава не им обръщах много внимание. — Бабата въздъхна съжалително за пропуснатите възможности.
— Шт, старо, не можеш ли да помислиш за друго освен за ядене? Като те слуша човек, би помислил, че те моря от глад.
— Не! Не, Джеймс! Много съм благодарна за всичко, което ми даваш, и то е изобилно. Но днес, ако се случи да видиш някое мъничко хубаво парче чедарско сирене, не много скъпо — към края на деня може да се направят износни покупки, — би могъл да го вземеш за мен. — Тя го загледа сервилно и подкупващо.
Броуди избухна в шумен смях.
— Ох, ще ме умориш, старо! Твоят господ е в стомаха ти. Днес очаквам да се срещна със сър Джон Дата. Да не искаш да нося торби и пакети, като се видя с него — викна той на старицата и шумно напусна стаята.
Майка му забърза към прозореца на стаята си, за да го види, като излиза от къщата. По-голямата част от деня тя щеше да прекара тук, щеше да напряга очите си, за да разглежда преминаващия добитък и да се радва на разноцветните картончета — червени за първите награди, сини за вторите награди, зелени за третите награди и безразлично жълти, означаващи само похвала. Тя се захласваше в блъсканицата и суетнята на селската навалица и се взираше, опитвайки се напразно да открие някое старо, познато лице в преминаващата тълпа. Освен това от ума й не излизаше мисълта — самата невероятност на тази мисъл разпалваше фантазията й, — че синът й можеше да й донесе някакъв малък подарък. Тя доволно си помисли, че поне си го бе поискала, а повече от това не можеше да направи и се настани удобно на стола си, за да започне приятните си наблюдения.
Долу, в хола, Броуди на излизане се обърна към Мери:
— Ти по-добре иди на работата и напомни на онова магаре, Пери, че днес целия ден няма да идвам. — В къщата на Броуди магазинът бе известен под названието „работа“, а да се произнесе думата „магазин“, би се сметнало за мизерно и дори унизително. — Той може да забрави, че днес за него е работен ден. Той е такъв, че може да забрави и главата си… да, да. И тичай по целия път, моето момиче, това ще ти стопи малко тлъстинките.
На Мама той каза:
— Ще се върна, когато се върна.
С тези думи се сбогуваше той в редките случаи, когато благоволяваше да се обади на жена си, и всъщност това бе израз на необикновено великодушие, което Мама прие с подобаваща благодарност.
— Дано да прекараш хубаво, Джеймс — каза тя боязливо, нагаждайки отговора си към настроението му и към забележителното събитие. Само в такива редки и паметни случаи се осмеляваше тя да го нарича с малкото му име, но когато те се появяха, тя поемаше този риск, чувствувайки, че това укрепва маловажното и несъществено положение, което заемаше тя в съзнанието му.
Мама не смееше да помисли, че изложбата можеше да бъде интересна и за нея; смяташе се, че й стига, гдето й позволяват да се възхищава от гордо изправената фигура на мъжа й, когато той тръгваше сам да се забавлява вън, и никога не й идваше наум нахалната мисъл, че би могла да го придружава. Тя нямаше дрехи, беше необходима в къщи, нямаше достатъчно сили да понесе усилията на цял един ден на открито — всяка една от тези и редица други причини бяха достатъчни за нейната плаха логика, за да я възпрат.
— Надявам се, времето да се запази хубаво заради него — промърмори тя доволна, като се върна да измие съдовете от закуската, докато Неси махаше за довиждане на баща си от прозореца на гостната.
Когато вратата се затръшна след господаря на къщата, Мери бавно се изкачи в стаята си, седна на ръба на леглото и се загледа през прозореца. Въпреки ясното утро тя не виждаше трите високи брези с гладки и лъскави кори, изправени като сребърни мачти; тя не чуваше шепота на листата, ту светли, ту тъмни от играта на вятъра и слънцето. Погълната от себе си, тя мислеше за забележката на баща си и я прехвърляше неловко и мъчително в ума си. „Мери, станала си дебела като къща“ — бе й се присмял той. Тя напълно разбираше, че той имаше предвид, че тя се развива и пълнее, както е редно за нейната възраст и бърз растеж. Все пак тази единствена забележка внезапно предизвика дълбоко безпокойство в съзнанието й, подобна на лъч светлина, проблеснала за миг в мрака на нейното неведение.
Като камилска птица, която заравя глава в пясъка, майка й отбягваше нервно всеки намек по този въпрос, когато той се появеше на домашния хоризонт, и не бе я просветила дори за най-елементарните полови неща, а на всеки пряк и наивен въпрос, отправен от дъщеря й в тази област, ужасена отговаряше: „Млъкни веднага, Мери! За такова нещо не е хубаво да се говори. Добрите момичета не мислят такива работи. Срамота е да питаш така!“ Познанството на Мери с други момичета бе толкова бегло, че тя никога не бе се просветила за тези неща от пошепваните сред хихикане забележки, които и най-примерните и благодетелни момичета в града понякога си разменяха. Откъслечни части от такива разговори, дочути от нея случайно, не достигаха до съзнанието й или пък тя ги отхвърляше с естествената деликатност на чувствата си. Тя бе живяла в незнание и наивност, като може би не даваше вяра на баснята, че щъркелът донася децата — ако изобщо се бе замисляла върху това, — но бе абсолютно неосведомена за най-основните факти на размножението.
Дори сега обстоятелството, че вече три месеца нормалните функции на тялото й бяха смутени, не нарушаваше гладката като езеро повърхност на девствената й душа. Обаче грубата забележка на баща й, в по-различен смисъл от някаква скрита конвулсия на съзнанието й, обезобразена от друго тълкуване, се стовари върху й със смазваща сила.
Променила ли се беше тя? Възбудено Мери опипа тялото си. Това беше нейното тяло, нейно собствено, принадлежащо само на нея тяло; как може то да се е променило? Обзета от паника, тя скочи, заключи вратата, свали кашмиреното си елече и полата, ризата, бельото, съблече се съвсем и застана, смутена, в целомъдрена голота, докосвайки се с разтреперани ръце. Никога досега тя не бе разглеждала тялото си с траен интерес. Тя тъпо се загледа в млечнобялата си кожа, издигнала ръце над главата си, и гъвкавата й стегната фигура се протегна в безупречна красота. Малкото огледало на масата не показваше в своята неравна глъбина никакъв белег или недостатък, които да оправдаят смътния й страх, и въпреки че завъртя глава на всички страни, уплашеният й поглед не можа да открие никаква позорна обезобразеност, крещящо изразяваща някакъв вътрешен порок. Тя не можеше да различи дали се е променила, дали гърдите й са станали по-пълни, дали седефенорозовите им зърна вече не са така нежни, дали гладката извивка на бедрата й е по-изпъкнала.
Страх и нерешителност я обхвана. Преди три месеца, когато лежеше в прегръдките на Денис в състояние на несъзнателно самопожертвуване; тя сляпо се подчини на инстинктите си и със затворени очи се отдаде напълно на мощните импулси, пронизващи цялото й същество. Нито разумът, ако го бе желала, нито познанието, ако го бе имала, можеха да попречат; в действителност, изпитваща завладяващото чувство на непоносимо сладка болка и неудържимо опияняваща наслада, тя бе така извън себе си, че изобщо не разбра какво става в действителност. В онзи момент чувствата й я бяха издигнали над всеки размисъл, но сега тя неясно се запитваше какъв тайнствен процес е възникнал от силата на прегръдката им, сякаш като по някакво странно съчетание притискането на устните й към неговите я бе променило безвъзвратно по дълбок и невнятен начин.
Мери се почувствува безсилна, изгубена всред смущение и нерешителност, съзнаваща, че трябва да действува незабавно, за да разпръсне тази внезапна тревога в душата си, но не знаеше как. Мрачно облече разпръснатите пред краката си дрехи. Тя незабавно се отказа от мисълта да се довери на майка си, тъй като отлично знаеше, че страхливата душа на Мама ще се смрази от ужас само при споменаването на подобно нещо. Неволно мислите й отново се отправиха към Денис, нейната постоянна утеха, но за свое още по-голямо огорчение веднага се сети, че няма да го види поне една седмица и че когато се срещнат следващия път, ще бъде само за момент. След онзи чудесен разговор в сладкарницата на Берторели срещите им бяха кратки — макар и толкова приятни — и те грижливо ги пазеха в тайна. Тези бегли срещи с Денис бяха единственото щастие в живота й, но сега тя разбра, че при бързата размяна на насърчения и уверения в любов тя никога не би имала смелост да поиска, макар и косвено, съвета му; само мисълта за това я накара дълбоко да се изчерви.
Когато се облече отново, Мери отключи вратата и слезе долу, където Мама, след като бе „турила всичко в ред“, както тя се изразяваше, се бе разположила удобно да прекара един час в блажено четене. В тези книги нямаше проблеми като нейния, помисли тъжно Мери; в любовните клетви, целувки по крайчеца на пръстите, сладките думи и винаги щастливия край нямаше нищо, което да й покаже как да се справи със своите затруднения.
— Ще ида до работата да предам поръчката на татко. Той поръча да ида преди обед — каза Мери след мигновена нерешителност, обръщайки се към сгърбената погълната в четене госпожа Броуди.
Мама седеше в салона на едно имение в Съсекс, обкръжена с отбрано по неин вкус общество, и разговаряше сериозно с евангелисткия енорийски свещеник. Тя не отговори, нито пък чу гласа на дъщеря си. Както казваше мъжът й, когато се задълбочеше в някоя книга, тя ставаше нейна робиня.
— Ти съвсем си станала робиня на тези глупости — подигра я той веднъж, когато тя не отговори веднага на въпроса му. — Залепила си се за книгата като пияница за бутилката. Можеш да седиш и да четеш, дори къщата да изгори над главата ти.
Като установи с неспокоен поглед, че е безсмислено да безпокои майка си и че при тези обстоятелства не би могла да получи от нея смислен, а камо ли утешителен отговор, Мери тихо и незабелязано излезе да изпълни поръчението си.
По пътя към града тя беше потопена в тъжните си, тревожни мисли и пристъпяше бавно и отпуснато, с наведена глава. Въпреки, че по този начин пътят й отне повече време, тя стигна до магазина, без да открие дори най-слаба възможност за разрешение на загадката си.
В магазина Питър Пери бе сам — оживен, надут и важен, с величественост поради пълната отговорност, която носеше сега. Той поздрави Мери с припряно многословие, лицето му се озари от удоволствие, а бледите му страни станаха още по-бели от радостната изненада да я види.
— Това наистина е неочаквано удоволствие, госпожице Мери. Нямаме често удоволствието да ви видим тук на работа. Боже мой! Какво удоволствие! Какво удоволствие! — повтаряше той възбудено и търкаше тънките си прозрачни и треперещи пръсти с бързи и резки движения; после се спря изведнъж напълно объркан. Пери бе слисан от стечението на обстоятелствата, които доведоха Мери в магазина точно в деня, когато баща й отсъствуваше, и би могъл да разговаря с нея. В смущението си той напълно забрави блестящите разговори, които така често водеше във въображението си с рой царствени млади дами от най-висшето общество и на които гледаше като на репетиции за случаи като сегашния. Сега той мълчеше, той, който бе мечтал за такава щастлива възможност, казвайки си: „Само да ми се удаде случай, как бих блеснал пред госпожица Мери.“ Той, който се обръщаше в запарената задна стаичка към дъската за гладене с лекота и надменно красноречие, сега стоеше с вързан език. Парализираща безчувственост обхвана човека, който в неделя сутрин се излежаваше в романтична мечтателност, с поглед, впит в месинговата топка на таблата на кревата като в някаква корона, и очароваше херцогини с изисканата си реч. Той усети как мускулите му се отпускат, кожата му се овлажни и го засърбя, хладна пот изби по порите му; окончателно се обърка, внезапно професионалните му маниери взеха връх и той изтърси:
— Моля, седнете, мадам, с какво мога да ви услужа?
Пери бе потресен: колкото кръв бе останала в жилите му, нахлу болезнено в главата и образът на Мери се разплу пред очите му в мъглата на смущението. Пери не се изчерви — за него това бе невъзможно, — но му се зави свят. За негово удивление и облекчение обаче Мери не прояви нито възмущение, нито изненада. Всъщност мислите й все още блуждаеха тъжни и далечни, тя все още не бе се съвзела от мрачните химери и изобщо не бе го чула; вместо да покаже учудване, тя с благодарност прие машинално предложения й от Пери стол и се отпусна на него с уморена въздишка.
Изведнъж тя вдигна поглед, сякаш едва сега го видя.
— О, господин Пери — възкликна тя. — Аз… аз трябва да съм се замислила. Нямах представа, че сте тук.
Пери бе леко засегнат. Като се гледаше женствената му фигура, най-невероятно нещо на света би било да се помисли, че той може да храни, както обикновено става, тайна страст към дъщерята на господаря си. А в действителност беше точно така и в най-високите, необуздани и потайни полети на въображението си той виждаше как един изключително способен млад човек може да стане съдружник във фирмата чрез сключване на такава връзка с дома Броуди, която е много по-здрава, отколкото долните търговски връзки. Мери и не подозираше за неговите оптимистични мечти, но в сърцето си съжаляваше боязливия младеж, който така явно се страхуваше от баща й. Тя го погледна любезно.
— Трябва да ви предам нещо, господин Пери — каза тя. — Господин Броуди няма да дойде днес и иска вие да наглеждате работата в негово отсъствие.
— О, разбира се, госпожице Броуди! Много добре разбрах, че баща ви днес ще бъде на изложбата. Всъщност аз съм взел всички мерки, за да бъда тук през целия ден. Тук ще обядвам. Отлично зная, че шефът извънредно харесва подобни зрелища.
Ако Броуди сам бе чул да се споменава името му по такъв начин, той би унищожил помощника си с един поглед, но Пери сега се бе съвзел, бе готов да си отдаде нужното уважение и в себе си преценяваше последната си цветиста забележка като твърде сполучлива.
— Но дори и в отсъствието на шефа работата ще продължава, госпожице Броуди, и аз се надявам, че ще продължава добре — добави той сладкодумно. — Вие лично можете да бъдете уверена, че ще направя всичко по силите си, за да върви работата гладко.
Тонът му бе толкова сериозен, влажните му очи блестяха така красноречиво, че въпреки апатията си, Мери изпита благодарност към него, макар че едва ли знаеше защо.
В този момент влезе купувач, един работник от корабостроителниците, който поиска нов каскет. Мери тъкмо се готвеше да излезе, но от душевна отпадналост се чувствуваше изнемощяла и бездейна, а телесната умора я приковаваше към удобния стол. Тя не изпитваше желание да се връща в къщи и пред очите й, макар и безразлично следящи движенията му, Пери, възползувал се от чудесната възможност да прояви способностите си, обслужи клиента с порой от думи и извърши чудеса на извънредна ловкост и сръчност с кутиите и малката стръмна стълба, а накрая и с хартията и канапа. Когато купувачът си отиде, Пери се върна със самодоволен вид и като се наведе над тезгяха, поверително забеляза:
— Баща ви има чудесно предприятие, госпожице Броуди; това е истински монопол.
Той се гордееше и с тази дума и въпреки че тя произхождаше от един труд по икономика, с който се бореше вечер, той й я произнесе като свое дълбоко и своеобразно откритие.
— Не че… ако смея да предложа… не че не би могло да се уголеми с някои нови идеи и с известно модернизиране, може би с някои нововъведения, дори с разширение на магазина… Да, това би могло да стане — добави той подкупващо.
Мери не отговори, което предизвика у него потискащото чувство, че той някак си не успява да прикове вниманието й; разговорът му се струваше едностранен.
— Надявам се, че се чувствувате добре? — осведоми се той след доста дълга пауза.
— Съвсем добре — отзова се тя машинално.
— Изглеждате ми, ако смея да се изразя така, малко поотслабнала в лицето.
Тя вдигна очи.
— Мислите, че съм отслабнала?
— Положително!
Пери използува случая, за да се загледа с израз на почтителна загриженост в безучастното й, помрачено лице. Той се бе облегнал на тезгяха, подпрял острата си брадичка на дългите си пръсти, и с цялото си тяло заемаше заучена поза на възхищение.
— Всъщност — продължи той смело — макар да сте красива както винаги, ако ми позволите да се изразя така, изглеждате мъничко неразположена. Опасявам се, че горещият ден ви измъчва. Да ви донеса ли чаша вода?
Преди тя да успее да откаже, той скочи в пристъп на услужливост, излетя като куршум, незабавно се върна с пълна догоре чаша с искряща вода и натика студеното, изпотено стъкло в безволно отпуснатата й ръка.
— Изпийте я, госпожице Мери — настоя той. — Това ще ви помогне.
Тя сръбна няколко глътки, колкото да не го обиди, а в това време внезапна тревожна мисъл го изпълни със загриженост.
— Вярвам, че не сте болна. Толкова сте бледа. Бяхте ли при вашия лекар? — запита той с най-благоприличния си тон.
При тези превзети думи Мери спря ръката, която наполовина бе издигнала чашата към устните й, сякаш я бе озарил лъч, който с внезапна лъчезарност й показваше какъв път да поеме. Тя погледна Пери сериозно и съсредоточено, после отправи погледа си през отворената врата навън и изведнъж решително стисна устни.
За момент тя остана неподвижна, а след това стана поривисто и прошепна:
— Сега трябва да вървя, господин Пери. Благодаря ви за любезността.
Без да му даде време да се опомни, тя тихо се запъти към вратата и излезе от магазина, оставяйки го да зяпа тъпо към чашата, празния стол и празното пространство. Какво странно момиче, мислеше си той, да си тръгне така, когато той се отнасяше тъй възхитително към нея; но, разбира се, жените са странни същества, а общо взето той смяташе, че се е държал много похвално. Господин Пери започна да си подсвирква.
Когато излезе на улицата, Мери тръгна не надясно, накъдето беше домът й, а наляво, по пътя, който водеше към Ноксхил. Случайната забележка на Питър Пери й подсказа разрешението, което тя сляпо търсеше, и тъкмо това я накара да поеме сега обратната посока. Тя ще иде на доктор. Докторите са мъдри, лоялни, любезни; те лекуват, съветват, утешават и при това уважават тайните на пациентите. Тя веднага си помисли за единствения лекар, когото познаваше, доктор Лори, който, макар че влизаше в къщата им веднъж на десет години, бе по име техен домашен лекар. Сега тя живо си спомни последния път, когато той бе й говорил, когато бе сложил ръка върху малката й главица и бе забелязал с преувеличено добродушие: „Едно пени за всяка къдрица, млада госпожице! Хайде! Ще стане ли сделката? Няма да съжалявате!“ Тогава Мери бе десетгодишна и взе пенито, при все че той не получи къдрицата. Макар и да не бе го срещала след това, тя често го виждаше да кара двуколката си по всеки час и по най-различни места винаги забързан и винаги с вида на учен, благороден и изискан човек, който се бе запечатил в детската й памет. Той живееше в Ноксхил в голяма стара къща, обрасла с лишеи, но все още внушителна, възправена на половин път до върха на хълма. Като крачеше решително по улицата, Мери си спомни, че е дочувала, че приемният час на доктора започва от пладне.
До къщата на доктора имаше още доста път и скоро тя бе принудена да забави импулсивно бързите си крачки. Само преди няколко месеца тя можеше да изтича цялото разстояние, без дори да се задъха. Със забавянето на крачките намаля леко и решителността й и тя започна да се чуди как да се обърне към доктора. Мисълта да потърси съвета му й бе хрумнала така щастливо, че не й дойдоха наум трудностите за осъществяването й; но сега те мъчително и неприкрити се натрапваха на съзнанието й, с всяка крачка ставаха все по-непреодолими. Дали да започне, като го запита за здравето си? Тя се сети, че той веднага ще се почуди защо е дошла сама, без да е придружавана и закриляна от майка си. Това беше нещо нечувано и тя си помисли, че можеше дори да откаже да я приеме, ако не е придружавана; ако се съгласеше да я приеме и тя в неопитността му обяснеше с някаква недостатъчна причина идването си, беше сигурна, че с няколко умели въпроса той ще разплете прозрачната мрежа от лъжи, които тя би могла да измисли, и ще я остави да стои безпомощна и засрамена. Тя тъжно размисли и реши, че единственият възможен начин е да каже цялата истина и да се предостави на милостта му. Ами ако докторът после съобщи на родителите й, можеше ли целта, която тя се стремеше да постигне, да оправдае такъв страшен риск? Мислите й продължаваха да се суетят в хаотична и безсмислена обърканост, когато тя започна да се изкачва нагоре към Ноксхил.
Най-после Мери стигна до външната врата на къщата на доктора, където неговата голяма месингова фирма, очукана през първите трудни години от камъните на някой пакостлив гамен, а сега излъскана, гладка и нечетлива, лъщеше с достойнство като окото на оракул, призоваващо към себе си болните и изнурените.
Пред вратата, където се спря за момент да сподави опасенията си и да събере смелост, тя видя отдалеко да се приближава един възрастен човек, познат на баща й, и с внезапно стрясване съзна, че не може да рискува да влезе, докато той можеше да я види. Тя се обърна с гръб към него и бавно мина покрай къщата. С крайчеца на окото си разгледа голямата солидна къща с портал в тежък георгиански стил, с прозорци, закрити с тайнствени тъмнооранжеви завеси, и почувствува с растящо смущение как къщата надвисва все по-тежко над нея, почувствува как съмненията й се възвръщат, по-големи и по-тревожни. Грешка щеше да бъде да отиде при лекар, който я познава. Денис може би щеше да бъде недоволен, загдето е предприела такава стъпка, без първо да се посъветва с него; по-удобно беше да дойде друг път; тя не беше болна и се чувствуваше добре като всякога; просто бе станала жертва на собственото си въображение и това очевидно беше ненужно и опасно.
Сега улицата беше пуста и тя разбра, че или трябва да влезе веднага, или изобщо да не влиза; като си каза, че първо ще влезе, а после ще се справя с трудностите; тя сложи ръка върху дръжката на вратата, но си спомни, че няма пари в себе си, за да плати хонорара, който дори и докторът да не го поиска, трябва да се даде веднага, за да се избягнат усложнения, водещи към разкриване. Тя отдръпна ръката си и отново започна нерешително да се разхожда по тротоара. Изведнъж видя една слугиня да наднича иззад завесите на един от предните прозорци. Всъщност слугинята не беше забелязала нищо, но на възбуденото въображение на Мери се стори, че тя я гледа подозрително и под обвинението на това явно наблюдение се разпръснаха последните остатъци от решителността й. Тя почувствува, че не може повече да понася мъчителното колебание, и с виновно изражение забърза по улицата, като че ли я бяха хванали в някаква позорна постъпка.
Мери отново измина уморителния път, по който бе дошла, а незадоволеното й желание почти я задушаваше. Тя се наричаше глупачка и страхливка; лицето й гореше от срам и обърканост; тя чувствуваше, че на всяка цена трябва да избегне погледите на хората. За да отбегне всеки, който би могъл да я познае, и за да се върне в къщи колкото може по-бързо, тя не тръгна по Хай стрийт, а пое друг път — една тясна и мръсна уличка, наречена Колидж стрийт, но която всички наричаха Канала, тя се отделяше от завоя на главната улица и водеше, минавайки под железопътната линия, право към Мерата. С наведена глава Мери се спусна в мрачния Канал, сякаш искаше да се скрие тук, и забърза по грозната, ползуваща се с лоша слава улица, с груб калдъръм и канавки, пълни със счупени бутилки, празни консервени кутии и с гнилата смет на бедния квартал. Само желанието да не я познаят накара Мери да тръгне по тази негласно забранена за нея улица, където никога не бе идвала; но дори в паническото й бягство мизерията на уличката протегна към нея мръсната си ръка.
От разградените дворове я заглеждаха жени, развлечени, с голи ръце, които стояха без работа на групи и бъбреха; едно улично куче я подгони с лай и се впусна по петите й; един сакат човек, мръсен и обезобразен, разположен на тротоара, подвикна подире й за милостиня, преследвайки я с плачливи, натрапчиви и оскърбителни молби.
Мери тръгна още по-бързо, за да се измъкне от потискащата уличка, и почти я бе преминала, когато видя пред себе си много хора, насочили се насреща й. За един трагичен миг тя застана неподвижно, въобразявайки си, че това е тълпа, готова да се втурне и да я нападне. Веднага обаче до слуха й достигнаха звуците на музика и тя разбра, че врагът, потеглил срещу й като полк в боен ред, обкръжен от безразборно множество мръсни дечурлига и тичащи наоколо мършави псета, е местният отряд на Армията на спасението, образувана неотдавна в Ливънфорд. В устрема на младежкия си ентусиазъм преданите сподвижници използуваха празника, за да маршируват из бедните квартали на града — дори в този ранен час, — за да сразят всеки порок и разпуснатост, които биха могли да се проявят по повод животновъдната изложба.
Отрядът се приближаваше, знамената се развяваха, кучетата лаеха, цимбали звънтяха, оркестърът тръбеше химна „Хвърлете спасителното въже“, а войниците от двата пола шумно сливаха гласовете си в хармонично усърдие.
Когато приближиха, Мери се притисна до стената, пожелавайки земята да се разтвори под краката й и да я погълне, а докато преминаваха, тя се сви, чувствувайки грубото блъскане и полюляване на напиращите тела. Внезапно всред преминаващата маса една жена — редник от Армията, зачервена от благочестие и радост от новата си униформа, като видя Мери така изплашена и унизена, понижи за момент пронизителното си сопрано, приближи лицето си плътно до лицето на Мери и пошепна на един дъх, пламенно и проникновено:
— Сестро, грешница ли си ти? Тогава ела и бъди спасена; ела и се измий в кръвта на агнеца!
После сля шепота си с могъщия химн, запя шумно: „Днес една душа пропада“ и изчезна, крачейки победоносно надолу по улицата.
Чувство за неизразимо унижение обзе Мери, която още се опираше на стената. За чувствителната й природа това последно нещастие бе върховна проява на разгневеното провидение. През тези няколко часа внезапното и случайно отклоняване на мислите й в тъмна и нова за тях посока промени целия облик на живота й. Тя не можеше да определи чувството, което я бе овладяло, но можеше смислено да изрази или дори да разбере ужаса, който я изпълваше, но като се препъваше по пътя към къщи в пристъп на самообвинения, си мислеше, че е недостойна да живее.


VII

В понеделника след селскостопанската изложба в дома на Броуди настъпи значително вълнение. Тази сутрин пощаджията потропа по-силно от обикновено, а изражението му бе по-важно, когато връчи на госпожа Броуди писмо, украсено с цяла поредица чуждестранни марки — тънък и фин продълговат плик, който шумолеше загадъчно в разтрепераната й ръка. С разтуптяно сърце Мама втренчи очи в писмото, което бе очаквала толкова дни. За нея бе излишно да се замисля кой го е изпратил, тъй като веднага позна един от тънките „чуждестранни“ пликове, които сама; грижливо бе избрала и сложила в багажа на Мат. Тя бе сама и в порив на благодарност и очакване притисна плика към устните си, после плътно до гърдите си. След миг, сякаш само чрез докосването бе вече приела в сърцето си скритото му послание, тя отдръпна плика и го заобръща в почервенелите си, загрубели от работа ръце.
Макар и убедена, че писмото е изключително за нея, тя видя, че то бе адресирано „До г-н и г-жа Броуди“ и не посмя да го отвори; не посмя да изтича нагоре по стълбите и да викне радостно на мъжа си: „Писмо от Мат!“ Вместо това тя взе тази първа, скъпоценна мъничка вест от чужбина и я положи внимателно върху чинията на съпруга си. Тя чакаше. Чакаше покорно, но с трепетно, пулсиращо нетърпение да узнае новини от сина си и от време на време се връщаше от килера в кухнята, да се увери, че писмото е все още там, че това вълшебно послание, което като по чудо бе преминало три хиляди мили през чужди морета и екзотични страни, за да стигне до нея, не се е стопило във въздуха, както по странен начин бе дошло.
След известно време, което й се стори вечност, Броуди слезе, все още запазил доброто си настроение от предишния ден, както тя можа да установи с благодарност. Мама веднага му поднесе кашата и като постави грижливо чинията пред него, се отдръпна очаквателно малко назад. Броуди взе писмото, претегли го мълчаливо върху дланта на огромната си лапа, разгледа го безстрастно, пак го претегли демонстративно, после го остави неотворено пред себе си и започна да яде кашата. Изгърбен, опрял и двата си лакътя на масата, съсредоточил погледа си върху писмото, той сърбаше лъжица след лъжица и злобно се преструваше, че не забелязва жена си.
Понасяйки тази изтънчена жестокост, Мама стоеше отзад, стиснала силно ръце. Тялото й бе напрегнато от трескаво очакване. Не можеше да понася повече неизвестността.
— Отвори го, татко! — прошепна тя. Той се престори на силно стреснат.
— Ей богу, жена, щеше да ми изкараш ума! За какво стърчиш тука? О! Виждам! Това мъничко нещо те привлича.
Той замахна с лъжицата към писмото и небрежно се отпусна назад на стола си, наслаждавайки се на гледката. Беше в най-добро разположение на духа и смяташе, че отлично се забавлява с жена си.
— Мязаш ми на оса над буркан със сладко — изръмжа той. — Изглеждаш точно така болезнено жадна. Тъкмо си мислех, че писъмцето май е доста тъничко; сигурно е съвсем мизерно.
— Това са тънки листове, които му купих, за да плаща по-малко за писмата — опита да се защити Мама. — Дванайсет такива листа могат да влязат в един плик.
— Тук няма дванайсет листа. Не, питам се дори дали има повече от два или три. Дано това не означава лоши вести — добави той тъжно и я стрелна с къс, злобен поглед.
— О, отвори го да се успокоя, татко! — пак замоли тя. — Нали виждаш, че умирам от нетърпение.
Броуди вдигна глава повелително.
— Има време… има мноого време — провлече той думите си. — Десет седмици си чакала, още десет минути няма да те уморят. Върви ми донеси останалата закуска:
С въздишка на несигурност тя бе принудена да се отдалечи от писмото, да се върне в килера да му приготви пържените яйца с шунка, като непрекъснато трепереше от страх, че той може да прочете писмото и веднага да го унищожи, докато я няма.
— А, така те искам — викна Броуди, когато жена му бързо се върна. — Не съм те виждал да търчиш така, откакто яде зеленото френско грозде. Сега зная как да те накарам да станеш пъргава. За една минутка ще те накарам да ми танцуваш.
Тя обаче не отговори: с подигравките си той я бе довел до нямо отчаяние. Като довърши закуската си, Броуди пак взе писмото.
— Е добре, да видим какво има в него — изръмжа той отпуснато, бавейки се колкото може повече, като отваряше плика и вадеше едро изписаните листове. Мълчание цареше, докато той непоносимо бавно четеше писмото, а през цялото време тревожният поглед на Мама не се откъсваше от лицето му, търсейки да долови в израза му потвърждение на надеждите си и опровержение на страховете си. Най-после Броуди захвърли писмото и заяви.
— Нищо няма в него! Само глупости!
В мига, в който той пусна листовете, Мама се хвърли върху тях, сграбчи ги алчно, поднесе ги близо до късогледите си очи и жадно започна да поглъща редовете. Тя веднага разбра от датата, че писмото е писано на борда на „Иравади“ и е било пратено почти незабавно след пристигането на кораба.

„Мили родители — зачете тя, — вземам перото да Ви пиша след един ужасен и безкраен пристъп на mal de mer или по-просто казано, морска болест. Това страшно заболяване ме хвана първо в Ирландско море, но в — Бискайския залив бях така зле, че исках да умра и щях да помоля да ме хвърлят на рибите, ако не беше мисълта за Вас у дома. Каютата ми беше тясна и непоносима, а спътникът ми се оказа грубиян — отдаден силно на пиянството, — така че отначало се опитвах да остана на палубата, но вълните бяха толкова огромни и моряците толкова безмилостни, че бях принуден пак да сляза в задушната неприятна дупка. В това тясно пространство лежах на койката си и бях клатушкан по най-ужасен и отчаян начин. Понякога бях подхвърлян до тавана, където оставах прилепнал за момент, а след това тежко падах. Когато падах на койката си, стомахът ми, изглежда, оставаше горе, до такава степен изпитвах чувство на празнота и изтощение, сякаш бях изтърбушен. Отгоре на всичко съвсем не можех да се храня, а непрекъснато повръщах, денем и нощем. Моят другар по кабина, както се казва тук, който заемаше долната койка, ме ругаеше с най-отвратителни изрази през първата нощ, когато бях болен, и ме накара да стана по нощница в студената, люлееща се каюта, за да си сменим местата. Единственото нещо, което ме успокояваше и наистина крепеше нещастната ми душа в тялото, бе едно хранително питие, което един от прислужниците любезно ми донасяше. Той го наричаше стинго и трябва да призная, че бе приятно на вкус и наистина само то спаси живота ми. Но общо взето това беше страхотно време, уверявам Ви.
Но да продължим. Като минахме Гибралтар, който е само една гола скала, много по-голяма от нашата Ливънфордска скала, но не така хубава, и навлязохме навътре в Средиземно море, успях да се отърва от морската болест. Морето тук бе по-синьо от всичко, каквото съм виждал досега — кажете на Неси, че е по-синьо и от очите й, — и аз можех да му се радвам и да се наслаждавам на красивите багри на залезите, тъй като морето бе така благодатно спокойно. Все още едва можех да преглътна нещо, но в Порт Саид натоварихме запаси от плодове и можех да хапна малко пресни фурми и няколко прекрасни портокала, които бяха много сладки и се белеха лесно като мандарини, но бяха доста по-големи. Ядох също и един плод, наречен папая, който е сочен като малък пъпеш, но има зелена кора и розово месо. Много освежителен! Мисля, че плодовете ми помогнаха, всъщност съм сигурен, че много ми помогнаха.
Тук не слизах на брега, защото ме бяха предупредили, че Порт Саид е много порочен град и е опасно за европейците, ако не са въоръжени. Един господин на кораба ми разправи дълга история за едно приключение, което преживял в един езически храм и на други места в града, но аз няма да я повторя от приличие, а и защото не съм сигурен дали казваше истината. Но струва ми се, че тук стават поразителни работи. Във връзка с това кажете на Агнес, че съм й верен. Забравих да пиша, че в Порт Саид идват с лодки до кораба и продават много хубав рахатлокум, който е отличен на вкус, въпреки че никога не бихте очаквали нещо подобно от такова име.
Преминахме много бавно през Суецкия канал, тесен ров, заграден от двете страни от безкрайни пясъчни пустини с пурпурни планини в далечината. По канала няма какво да се гледа. Той минава през няколко скучни блата, наречени Горчивите езера, но казват, че имал много голямо значение. Понякога виждаме мъже с бели наметала, яздещи не камили, както бихте си помислили, а бързи коне, с които галопираха, щом видеха кораба. Трябва да Ви кажа, че за пръв път видях и палми — точно като ония в църковния салон, само че много по-големи и дебели. В Червеното море жегата беше много голяма, но когато отминахме Аден и един смешен остров, наречени Дванадесетте апостола. Аз тъкмо се надявах да се забавлявам, като се присъединя към дамите в игрите на палубата, в разговорите и музиката, горещината отново изведнъж стана страхотна. Мама, тия дрехи от зебло, които ми даде, не струват нищо, защото са дебели и тежки. Правилното е да се поръчат в Индия при някой от местните шивачи. Казват, че те били много сръчни и имали подходящ материал — а именно коприна, но не зебло, което ти ми даде. Понеже става дума за това, кажете, моля, на Мери, че стъклената част на шишето, което тя ми даде, се счупи при първата буря, а компасът на Неси показва различно от корабния компас.
Както и да е, много страдах от горещината и въпреки че се хранех по-добре — много обичам индийските подправки, — доста отслабнах. Сигурен съм, че станах много тънък, което ме караше да се смущавам и което заедно с моята недостатъчна енергия ме възпираше да се включа в обществото на кораба; ето защо през цялото време седях самичък, мислех за неизползуваната си мандолина и тъжно гледах към дамите и многобройните акули, които следваха кораба.
След горещината дойде дъждът, на който тук казват мусон — чота (малък) мусон, но на мене той ми стигаше — точно като вечната шотландска мъгла, която прониква навсякъде. Пътувахме през мъглата, докато стигнахме Цейлон, където спряхме в Коломбо. Коломбо има чудесно пристанище. Наоколо видях много мили спокойна вода. Много приятна гледка! Доста се напатихме от вълните в Индийски океан. Някои хора слязоха на брега да купят скъпоценни камъни, опали и тюркоази, но аз не отидох, защото казват, че просто те ограбват на брега и че скъпоценните камъни са дефектни или с други думи — напукани. Но затова пък моят приятел, прислужникът, ми даде един отличен цейлонски ананас. Макар че беше голям, за моя изненада можах да го изям целия. Много вкусен! Червата ми бяха малко разслабени на другия ден и помислих, че имам дизентерия, но за щастие тази болест не ме сполетя, нито пък малария, поне досега. Сигурно е било от ананаса.
Обаче най-лошото предстоеше тепърва. В Индийски океан попаднахме в тайфун, който е най-лошият вид ужасна буря, каквато можете да си представите. Отначало небето стана съвсем пурпурно, после тъмно-жълто като месинг. Изпърво мислех, че е много красиво, но изведнъж заповядаха на всички пътници да се приберат долу и аз с право взех тази заповед за лошо предзнаменование, защото веднага след това вятърът удари кораба като с юмрук. На един човек, който стоеше до каютата си, вратата внезапно му заклещи ръката и му откъсна палеца. Също и на един моряк му се счупи крака. Беше ужасно.
Не ми стана лошо, но сега трябва да призная, че почти се изплаших много. Морето се надигна, но не на вълни като в Бискайския залив, а със страхотни водни планини. Скоро бях принуден да се откажа да гледам през прозорчето. Корабът скърцаше така, че ми се струваше, че сигурно ще се разпадне. Люлеенето беше страхотно: на два пъти се навеждахме толкова силно и оставахме в това положение толкова продължително, че се боях, че никога вече няма да се изправим. Но провидението се смили и най-после достигнахме делтата на Ганг, с обширни пясъчни брегове и много кална вода. Имахме пилот, който да ни преведе нагоре по устието на Хугли, и пътувахме толкова бавно, че ни бяха потребни няколко дни. По бреговете има множество малки парчета обработена земя, напоявани с канали. Видях кокосови палми, както и банани по дърветата. Туземците тук, разбира се, са черни и работят само с една кърпа около бедрата, но някои имат и чалми. Те клечат, като работят земята си, но някои хвърлят мрежи в жълтите води на реката и ловят риба, за която казват, че била добра. Белите носят шлемове против слънцето — татко, твоят шлем е точно такъв!
Сега трябва да привършвам. Написах това писмо на части, а сега корабът опира на кея. Голямо впечатление ми прави големината на града и на пристанището. Сякаш цялото небе е изпълнено с покриви и минарета.
Всеки ден чета по малко в библията си. Не се чувствувам неразположен. Смятам, че тук ще съм добре.
Целувам всички в къщи и оставам
Ваш предан син
Мат“

Мама възторжено пое дъх и избърса сълзите, които сякаш преливаха от преизпълненото й сърце. Крехкото й същество се въззе в хвалебствен, радостен и благодарствен химн. Душата й пееше: „Какво писмо! Какъв син!“ Новината й се струваше твърде значителна, за да я запази у себе си — обхвана я мощен порив да изтича навън на улицата, да прекоси града, размахвайки писмото, да разгласи героичната хроника на това епохално пътешествие.
С презрителен, проникващ поглед Броуди ясно долови настроението й.
— Повикай глашатая и го накарай да бие барабана из целия град! Хайде! Накарай да прогърмят ушите на всички от твоята новина. Ба! Почакай, докато получиш не първото, а двайсет и първото му писмо. Досега още нищо не е направил, освен да яде плодове и да се превзема.
Гърдите на Мама се надигнаха възмутено.
— Горкото момче е прекарало такива изпитания — заекна тя. — Такава болест! Не трябва да го укоряваш за плодовете. Той толкова ги обича.
Само обидата срещу сина й можа да я накара да му възрази. Броуди я изгледа насмешливо.
— Май че хубава каша си забъркала с екипировката. Моят шлем се е оказал единствената полезна вещ — каза той и стана от масата.
— Още днес ще отнеса писмото при управителя на магазина на Лени — извика Мама задавено. — Той сам ми каза, че там носели зебло. Помисли си каква измама! Поради това синът ми би могъл да загине от слънчев удар.
— Ти все ще объркаш някоя каша, старо — отправи й той добродушно последна стрела.
Но сега стрелите му не я засягаха и нараняваха; те дори не я достигаха, тъй като тя беше в онази далечна страна, където високите палми величествено протягаха листата си към опаловото небе, където мек камбанен звън се носеше от храмовете в уханния здрач.
Най-после Мама се пробуди от фантастичните видения.
— Мери — викна тя към килера. — Вземи писмото на Мат! Прочети го и го занеси на баба, като свършиш! — След това несъзнателно добави: — После ми го върни.
Тя пак се отдаде на сладките си мисли и съобрази, че след обед ще изпрати скъпоценното послание на Агнес Мойр. Мери щеше да го занесе заедно с един буркан домашно сладко и кейк. Възможно е и Агнес да е получила писмо, въпреки че, както госпожа Броуди самодоволно си помисли, това беше малко вероятно. Във всеки случай Агнес страшно щеше да се зарадва, ако научеше, по какъвто и да било начин, за героичните събития от пътуването на Мат и прекрасната новина за пристигането му. Мама много добре разбираше, че беше правилно веднага да изпрати писмото, а допълнителните дарове — сладкото и кейка — трябваше да подсладят още повече желаната вест за Агнес — добро и достойно момиче, което Мама напълно одобряваше.
Когато Мери се върна, Мама я попита:
— Какво каза баба за писмото на Мат?
— Нещо такова, че и на нея й се искало да опита вкуса на ананаса — отвърна Мери безразлично.
Мама настръхна и внимателно взе свещеното писмо от дъщеря си.
— Как е възможно! — възмути се тя. — Горкото момче за малко е щяло да се удави или да го изядат акулите. Би могла да се покажеш малко по-загрижена за брат си при такива опасности. Цяла сутрин се мъкнеш из къщи като убита. Ей, чуваш ли? Искам да изтичаш до Агнес днес след обед. Ще й занесеш и едно пакетче.
— Слушам — отговори Мери. — Кога трябва да се върна?
— Постой да си побъбрите с Агнес, ако искаш. Пък ако те покани на чай, позволявам ти да останеш. Нищо лошо не може да ти се случи в обществото на такава добра християнка като нея.
Мери не каза нищо, но умърлушените й движения се оживиха. Един безумен план, който витаеше неопределено в съзнанието й през предишната безсънна нощ, започна вече да се оформя при тази неочаквано предложена възможност.
Тя бе решила да отиде в Дарок. Да се осмели да отиде сама, би било за нея по всяко време трудно и опасно начинание, свързано с голям риск от разкриване и несполука. Но ако тя изобщо искаше някога да предприеме такова нечувано смело пътуване, навременната поръчка на Мама й предлагаше единствената възможност. Тя знаеше, че има влак от Ливънфорд за Дарок в два часа, който преминава четирите мили между двата града за петнадесет минути, и че същият влак се връща от Дарок в четири часа. Ако по чудо се решеше да тръгне, щеше да има повече от час и половина, за да постигне целта си, и това й се струваше достатъчно. Единственият въпрос, който я безпокоеше, бе дали ще успее да предаде пакетчето преди два часа и което беше още по-важно — дали ще успее да се откопчи от стесняващото и излиятелно гостоприемство на Агнес, за да не изпусне влака.
Цяла сутрин Мери работи упорито с мисълта, че трябва да бърза и свърши с домакинските си задължения преди един часа, когато хапна набързо няколко залъка и изтича горе да се преоблече. Но щом стигна в стаята си на горния етаж, я обхвана странно усещане. Изведнъж тя се почувствува лека, ефирна; пред смаяните й очи подът на стаята се задвижи леко нагоре и надолу бавно, с равномерно полюляване, стените също се наклониха към нея като събаряща се къщичка от карти; пред погледа й заигра дъга от светлини, последвани веднага от мрак. Краката й се подкосиха и тя тихо се свлече на пода припаднала. Дълго време Мери лежа на гърба си в безсъзнание. После постепенно затихналото й кръвообращение се възстанови благодарение на хоризонталното положение на тялото й, малки струйки кръв сякаш отново протекоха под мъртвешки бледата й кожа и тя с въздишка отвори очи, които веднага се спряха на часовника, показващ един и половина. Тя трескаво се повдигна на лакът и след няколко безплодни опита най-после успя да се изправи. Чувствуваше се несигурна и отмаляла, но на главата й бе леко и ясно. Пръстите й се прегъваха безсилно, но тя направи усилие, облече се набързо и се втурна надолу по стълбите.
Мама я посрещна с писмото и пакета и цял куп заръки, поздрави и пожелания за Агнес. Тя бе така погълната от доброжелателна щедрост, че не забеляза лошия вид на дъщеря си.
— И да не забравиш да й кажеш, че сладкото е от тази година — викна тя подир Мери на портата — и че в кейка съм сложила две яйца! И не й оставяй писмото! Кажи й, че си го искам обратно.
На Мери оставаха двадесет минути да стигне до гарата, тя нямаше време за губене. Тежкият пакет, съдържащ килограм кейк и килограм сладко, изпъваше ръката й: както беше прималяла, мисълта за разкошния кейк я разстройваше, а ароматичното сладко изпълваше с погнуса въображението й. Тя нямаше време да предаде пакета на Агнес, а явно бе невъзможно да го разнася цял следобед със себе си. Започнала бе вече едно отчаяно деяние и сега нещо я подбуждаше към нова дързост. Нещо я караше да се отърве от суетния подарък на Мама, да го пусне незабелязано в канала или да го захвърли в някой близък двор. Теглото му я изморяваше, а отвращението от мисълта за съдържанието му я тласна към внезапно безразсъдство. До тротоара бе застанало едно момченце, окъсано, босо и мръсно, и скръбно шареше с тебешир по тухлената стена. На минаване край него с внезапен греховен порив Мери бутна пакета в ръцете на слисания гамен. Без да съзнава какво върши, тя пошушна:
— Вземи! Бързо! Вътре има нещо за ядене!
Хлапето я изгледа удивено с ококорени очи, които показваха по-ясно от всяка членоразделна реч дълбокото му подозрение към разни непознати, които под предлог на човеколюбие се опитват да му натрапят тежки пакети. Поглеждайки я недоверчиво с едно око, то разкъса хартиената обвивка, за да се увери, че не го мамят, но когато богатото съдържание се разкри пред смаяния му поглед, мушна пакета под мишница, разви бясна скорост, преди тази странна дама да си е върнала здравия разум, и изчезна като дим надолу по улицата.
Мери бе потресена от собствената си наглост. Изведнъж й причерня, като се запита как ще скрие от майка си тази непростима постъпка, по какъв начин би могла да обясни безследното изчезване на плодовете на честния труд на Мама. Напразно се опитваше да се утеши с мисълта, че ще предаде писмото на Агнес, като се върне след четири часа; лицето й си остана разстроено по целия път до гарата.
Във влака за Дарок тя положи неимоверни усилия да съсредоточи измореното си внимание върху осъществяването на плана си, отбелязвайки предварително в ума си стъпките, които трябваше да предприеме; тя бе решена да не допусне повтаряне на слабостта и колебанието от предишния ден. Мери познаваше Дарок достатъчно добре, защото бе идвала тук няколко пъти, преди за нея градът да бъде обкръжен с романтичен ореол като място, където живееше Денис. Откакто тя узна, че той живее тук, това сиво градче, състоящо се предимно от химически и бояджийски заводи, чиито отпадъци често замърсяваха бистрите води на Ливън в долното му течение, бе претърпяло вълшебна и абсолютна метаморфоза. Лошо павираните тесни улички й се струваха широки, защото Денис ходеше по тях, опушените сгради и изглеждаха по-разкошни, защото между тях бе отрасъл той.
Приближавайки до този чаровен град, Мери, въпреки угнетяващата тревога, просто се задъха от нетърпение. Тя нямаше за цел да търси Денис, но не можеше да потисне напиращото в гърдите й вълнение от мисълта, че се приближава до него, че е в неговия град.
Когато влакът навлезе в дарокската гара, тя бързо напусна купето, предаде билета си и бе между първите неколцина пътници, които напускаха перона. С уверена стъпка и бързайки, колкото й позволяваха силите, тя премина по главната улица, сви изведнъж наляво и навлезе в тих жилищен квартал. Никой от минувачите не я познаваше; външността й не предизвикваше нито учудване, нито интерес. Въпреки че му липсваше атмосферата на административен център, Дарок бе голям колкото Ливънфорд и всъщност беше единственият голям град на разстояние от дванадесет мили, така че за Мери бе лесно да се гмурне незабелязано в оживените улици и да се слее с изпълващата ги тълпа. Именно затова тя бе избрала Дарок за сегашната си цел.
Когато измина половината улица, тя с облекчение установи, че паметта й не бе изменила. Изправена пред полукръг от къщи с тераси, тя решително се приближи до последния дом и веднага шумно позвъни. Дребна прислужница със синя памучна престилка отвори вратата.
— В къщи ли е докторът? — запита Мери.
— Моля, заповядайте — отговори малкото слугинче с безразлично изражение на човек, комуто е омръзнало да повтаря същите думи.
Прислужницата въведе Мери в чакалнята. Тя бе наредена бедно, с тънък протрит килим на пода, обзаведена с няколко стола, намиращи се в различна степен на разнебитеност, и голяма дъбова маса, върху която лежаха окъсани като баница стари списания и бе поставена розова порцеланова ваза с повехнали аспидистри.
— Как се казвате? — попита апатично малката робиня на вратата.
— Госпожица Уинифред Браун — отговори Мери отчетливо. Сега тя ясно съзна, че лъжеше! Вместо да седи в Ливънфорд в приятелски разговор със законната годеница на брат си, след като бе захвърлила пакета на майка си, тя се намираше тук на четири мили далеч, под лъжливо име, в къщата на непознат лекар, чийто адрес си бе спомнила само по някаква щастлива случайност. Слабата червенина, която покри лицето й, когато произнесе измисленото име, пламна по-ярко при тези нейни мисли и тя с усилие се помъчи да отхвърли от себе си съзнанието за виновност, преди да я въведат в кабинета.
Докторът беше човек на средна възраст, плешив, небрежно облечен, разочарован от живота, с бедна и безцветна клиентела. Сега не беше обичайният му приемен час и поради това той с право се сърдеше, но материалното му положение бе такова, че го принуждаваше да приема пациенти по всяко време. Той беше ерген. Домакинята му току-що му бе донесла обяд от тлъсто, варено говеждо месо и мазен пудинг, който той бе изял набързо, и тъкмо сега хроническото му лошо храносмилане, предизвикано от лошо приготвената храна, нередовното хранене и развалените зъби, от които страдаше, започваше болезнено да го измъчва. Той изненадано погледна Мери.
— При болен ли ме викате?
— Не. Дойдох да се посъветвам с вас — отвърна тя с далечен и неузнаваем глас.
— Седнете тогава — каза той рязко. Веднага усети, че тук има нещо необикновено, и раздразнението му се увеличи. Отдавна бе престанал да се интересува за клиническата страна на случаите и всяко отклонение от добре утъпканата рутина на ежедневната практика, свързана с бързо раздаване на шишенца, съдържащи разреден разтвор от евтини лекарства и бои, го ядосваше. Освен това щеше му се час по-скоро да се върне да легне на кушетката си; болезнен спазъм го сви в стомаха, като се сети, че вечерта го чакаше доста работа.
— Какво има? — продължи той лаконично.
Със запъване Мери започна да му обяснява, изчервяваше се, заекваше, отново продължаваше да говори като насън. Тя не знаеше как се бе изразила, но пробудените съмнения на доктора явно бяха потвърдени.
— Ще трябва да ви прегледам — съобщи й той студено. — Сега ли, или ще се върнете с… с майка си?
Едва разбрала думите му, Мери се чудеше какво да отговори.
Студените му обноски я обезсърчаваха, безсърдечният му израз я смразяваше, а и цялата му груба външност, провисналите неподстригани мустаци, мръсните нокти на пръстите и мазните петна по жилетката му я изпълваха с не по-малко чувство на силна антипатия. Тя обаче си каза, че трябва докрай да понесе изпитанието, и тихо пошепна:
— Не мога да дойда друг път, господин докторе!
— Тогава се съблечете и се пригответе! — каза той грубо, посочи кушетката и излезе от стаята.
С плахата си неловкост Мери едва успя да смъкне дрехите си и да легне на изтъркания прокъсан диван преди завръщането му. Със затворени очи и стиснати зъби тя се подложи на мъчителния и непохватен преглед. Душевно и физически за нея това бе изтезание. Неговата грубост и недодяланост сковаваше чувствителната й душа, допирането на неловките му пръсти я караше да се гърчи от болка. Най-после той свърши и след няколко кратки думи пак напусна стаята.
След пет минути Мери отново седеше на стола, облечена и нямо втренчена в доктора, който с тежки стъпки се върна до масичката си.
Този път докторът бе малко объркан. Той често се бе натъквал на това нещастие у жени от различни слоеве, но въпреки тромавия си, закоравял ум съзнаваше, че това момиче, по-скоро това изплашено дете, е непосветено и невинно. Той разбра, че неволната й дефлорация е съвпаднала със зачеването. Разбра и защо тя тъй самоуверено се представи с чуждо име и в неговото загрубяло сърце се пробуди смътно съжаление. Отначало с безпокойството на неуспелия лекар, който се страхува за мършавото си реноме, той подозираше, че тя ще го помоли по някакъв начин да я избави от състоянието й. Но сега съзна напълно колко голямо бе неведението й. Той се размърда неловко на стола и не знаеше как да започне.
— Не сте ли омъжена? — каза той най-после с потиснат глас.
Тя поклати глава, а очите й се овлажниха и разшириха от ужас.
— В такъв случай ви съветвам да се омъжите. Ще имате дете.
Отначало тя не разбра. После устните й се сгърчиха и разтрепераха, очите й се овлажниха и сълзи безшумно рукнаха по лицето й. Тя се чувствуваше парализирана, сякаш думите му я бяха зашеметили. Той й говореше, опитваше се да й обясни какво трябва да направи, какво да очаква, но тя едва го чуваше. Докторът се отдръпна назад; околните предмети изчезнаха; Мери се озова в сивата мъгла на крайно и несравнимо низвержение, сама с подлудяващо, ужасно съзнание за предстоящата, неизбежна трагедия. От време на време тя долавяше смисъла на част от думите му, като оскъдни проблясъци през вихрушката на мъглата около нея.
— Гледайте да не се тревожите! — чу тя гласа му. После през заобикалящия я мрак проникнаха думите:
— Вие сте млада, животът ви не е пропаднал.
Какво знаеше той? Какво го беше грижа? Добронамерените му банални думи я оставяха хладна и безучастна. Инстинктивно Мери почувствува, че представлява за доктора само един преходен и неприятен инцидент в монотонното ежедневие. Тя стана, попита какъв хонорар дължи и веднага забеляза в погледа на лекаря полуприкрито проблясване на облекчение. Усетът й не я излъга: щом взе парите и я изпрати до вратата, той хукна към шишето с бисмута, взе голяма доза, легна с тежка въздишка да си почине и веднага и напълно забрави за нея.
Беше точно три часът, когато тя излезе на улицата. Имаше един час до влака, ако изобщо щеше да го вземе. Душата й се изтезаваше и тя вървеше надолу по улицата, шепнейки: „Боже, боже защо направи това с мене? Никакво зло не съм ти сторила. Не давай да стане това! Не давай!“ Сляпо безразсъдство я обзе и тя се питаше как и защо всевишният е избрал именно нейното тяло за този мръсен експеримент. Порази я тази върховна несправедливост на божието всемогъщество. Странно, но тя не винеше Денис; тя просто се чувствуваше жертва на някаква ужасна и непонятна измама.
Не! Тя не винеше Денис; напротив, чувствуваше, че трябва да литне към него. Поради крайната си тревога тя пренебрегна всяка предпазливост и с напрегнато лице вървеше по главната улица, в далечния край на която се виждаше кръчма с надпис: „Ломонд — вино и спиртни напитки. Собственик Оуен Фойл“. Зад ъгъла имаше широка двойна порта, водеща към двора, откъдето открита извита стълба се изкачваше към жилището на Фойловци.
Мери изкачи стълбата и леко почука на вратата. Отвътре се чу дрънкане на пиано. Дрънкането продължи, но никой не дойде да отвори; после се чу глас:
— Рози, мила, има ли някой на вратата? Виж дали има някой!
Детски глас отговори:
— Сега упражнявам гамата, мамо, иди ти или почакай да потропат пак.
Звукът на пианото се разнесе отново с удвоена енергия и сила, показваща голямата усърдност.
След моментно колебание Мери щеше да потропа по-силно, но тъкмо протегна ръка и вън на двора се чу остро свиркане, което постепенно се приближаваше.
Тя се обърна и в същия миг Денис се появи пред стълбата с любопитно наведена назад глава. Очите му се разшириха от изненада, като я видя. Веднага забеляза, че Мери е страшно разстроена, и изтича нагоре по стълбата.
— Мери! — викна той припряно. — Какво има?
Тя не можа да отговори; дори не можа да каже името му.
— Какво има, скъпа Мери? — зашепна Денис, като се приближи, взе студената й ръка и нежно я загали. — Баща ти ли?
Тя поклати глава, без да го погледне, за да не избухне в плач.
— Да се махнем оттук — продума тя. — Да се махнем оттук, преди да дойде някой.
Угнетен, Денис бавно я последва надолу по стълбата.
На улицата той разгневен запита:
— Да не са се държали лошо с теб у вас? Кажи ми бързо какво те мъчи, мила. Ако някой те е ударил, ще го убия!
Настъпи мълчание. После тя каза бавно, неясно, мъчително и всяка дума се откъсваше от устните й като огромна тежест:
— Ще имам дете.
Лицето на Денис побледня, сякаш му нанесоха страшна рана, и постепенно ставаше още по-бледо, като че ли силата и жизнеността му се изцеждаха от него. Той пусна ръката й и я загледа с разширени, уплашени очи.
— Сигурна ли си? — попита той най-подир.
— Сигурна съм.
— Откъде знаеш?
— Нещо не беше в ред с мен. Ходих при лекар. Той ми каза.
— На лекар? Значи сигурно е?
— Сигурно — глухо повтори тя.
Значи случило се беше нещо безвъзвратно. Само с едно изречение тя бе стоварила върху плещите му бреме на нещастие и отговорност, което превърна веселото, подсвиркващо момче в зрял, загрижен мъж. Любовта им се оказа клопка, любовните игри и тайните срещи от миналото бяха просто уловка, които го примамиха и впримчиха в тази заплетена история. Приятните идилични планове да се ожени за нея, увлекателните приготовления, които той замисляше, сега му тежаха като вериги, приковаващи го към задължението, което той неизбежно трябваше да изпълни. Тежка въздишка се откъсна от гърдите му. В мъжката компания, сред която той се движеше, нищо не се смяташе за по-унизително или по-смешно от това да те накарат да се ожениш по принуда. Той ще загуби престижа си, ще му се подиграват по улиците, името му ще стане посмешище. Положението му се стори толкова непоносимо, че го обхвана желание да бяга и за миг в главата му се мярнаха Канада, Австралия, Америка. Той често бе мислил да емигрира, но възможностите, които съществуваха в тези нови страни за един свободен, млад човек, никога не бяха му се виждали така привлекателни както сега. Нова мисъл му дойде наум.
— Кога каза докторът, че ще…
Той замълча, неспособен да довърши изречението. Все пак тя може да разбере смисъла.
— Той каза през февруари — отговори тя и извърна лице.
Само пет месеца още и той ще бъде баща на детето й! В онази прекрасна нощ, която те прекараха заедно край Ливън, е било заченато дете, дете, което ще остане без име, ако той не се ожени за нея незабавно. Наложителната необходимост да се ожени отново угнетяващо му се натрапи. Той не знаеше колко време можеше тя да остане неразкрита, преди бременността й да стане очевидна. Макар понякога да бе слушал сред другарите си разкази как селски момичета, работещи на полето, са оставали неразкрити чак до самото раждане, той се съмняваше дали Мери ще има силата и издръжливостта да се прикрива продължително. И все пак тя трябваше да се прикрива. Той не беше в състояние веднага да й създаде дом. Тя трябваше да почака. Разбира се, още нищо не се виждаше. Той я изгледа внимателно и докато наблюдаваше грохналата й фигура, обременена с много по-тежко отчаяние от неговото, за пръв път помисли за нея вместо за себе си.
След като му бе казала всичко, тя безпомощно чакаше, сякаш покорно се осланяше на него да направлява движенията й. Отпуснатата й поза му напомни, че трябва да й каже какво да прави. С огромно усилие той се съвзе, но все пак думите му звучаха рязко и неубедително.
— Забъркали сме една каша, Мери, но все ще се оправим някак. Трябва да поговорим.
— Трябва ли да се върна в Ливънфорд? — попита тя тихо.
Той помисли малко, преди да отговори:
— Страхувам се, че за теб ще е най-добре така да направиш. С влака ли дойде?
— Да, и ако ще се връщам, трябва да замина в четири часа.
Той измъкна часовника си, който показваше три и половина. Макар че бяха разменили само няколко думи, те бяха стояли на улицата половин час.
— Не може да чакаш следващия влак — съгласи се той. — Ще стане много късно.
Изведнъж му дойде нещо на ум. По това време чакалнята на гарата обикновено беше празна; те можеха да седнат там до тръгването на влака. Денис я хвана под ръка. При тази първа нежност, която той прояви към нея, след като му бе съобщила ужасната новина, Мери го погледна жално и измъченото й лице се озари от бледа усмивка.
— Само тебе имам, Денис — пошепна тя, когато тръгнаха заедно.
Но за нещастие чакалнята на гарата бе пълна; една баба, няколко ратаи и двама бояджийски работници седяха и зяпаха един към друг и към голите стени. Невъзможно беше да се разговаря тук и затова Денис изведе Мери на далечния край на перона, където, след като бе успял да се съвземе през кратката разходка и след като си бе припомнил чрез допира на ръката й за нейния чар и красота, за прекрасната привлекателност на свежото й тяло, той събра сили да се усмихне.
— Не е толкова страшно, Мери, в края на краищата, щом сме заедно.
— Ако сега ме изоставиш, Денис, ще се удавя в Ливън. Ще се убия по някакъв начин.
Очите му срещнаха нейните и той можа да види, че тя съвсем сериозно произнася всяка една от тези мрачни думи. Той отново нежно притисна ръката й. Как можа дори за миг да помисли да изостави това мило, беззащитно същество, което щеше и до днес да е девица, ако не беше той, и което пак заради него скоро щеше да стане майка. И колко страстно привързана беше тя към него! Той изпита буйна радост, като видя как напълно Мери зависеше от него и как покорно се подчинява на волята му. Духът му се съвзе от смазващия удар, който бе понесъл, и той започна да мисли свързано и нормално.
— Всичко ще оставиш на мен! — каза той.
— Всичко — повтори тя.
— Тогава трябва да си идеш в къщи, мила, и да се помъчиш да се държиш, като че ли нищо не е било. Зная колко ще ни е трудно, но трябва да ми дадеш колкото може повече време да се приготвя.
— Кога можем да се оженим?
Тези думи й струваха неимоверни усилия, но сега, когато вече знаеше всичко, тя смътно чувствуваше, че тялото й ще остане осквернено, докато не узнае кога той ще се ожени за нея.
Той размисли.
— Към края на годината ми предстои голяма обиколка по служба — тя е много важна. Можеш ли да чакаш, докато мине тя? — запита той несигурно. Дотогава бих могъл да приготвя всичко… И ще можем да се оженим и веднага да се нанесем в някоя малка къщичка… Не в Дарок или Ливънфорд, но може би в Гаршейк.
Идеята му за къщичка в Гаршейк ги ободри. И двамата веднага си представиха тихото старо селце, скупчено тъй уютно до устието на реката.
— Бих могла да чакам дотогава — отговори Мери с копнеж и видя в мислите си една от малките варосани къщички на селото, заградена с червени рози, с порта, обрасла с пълзящ клематис — къщичката, в която детето по тайнствен начин щеше да дойде в прегръдките й. Тя погледна Денис и почти се усмихна.
— Няма да те изоставя, мила — каза той. — Ако си храбра… и издържиш колкото може повече.
Влакът навлезе в гарата и бабата, ратаите и двамата работници се втурнаха към местата си. Мери можа само набързо да се сбогува с Денис, който я настани в купето. Влакът тръгна, той затича до него и до последния момент държа ръката й, а когато трябваше да се пуснат, Мери сърцато му извика:
— Помня девиза ти, Денис, скъпи!
Той се усмихна и в отговор размаха шапка, докато влакът се скри зад завоя и те се изгубиха от поглед.
Мери наистина бе храбра, а сега, след като узна най-лошото, бе готова да употреби цялата си издръжливост, за да постигне единствената си надежда за щастие. Срещата с Денис я спаси. Той беше и в бъдеще щеше да бъде спасение за нея. Подкрепена от съзнанието, че е споделила тайната си с него, тя сега усещаше у себе си сили да понесе всичко, докато той я отведе завинаги. Тя потреперя при спомена за посещението при доктора, но решително потисна в паметта си противните преживявания от последните два часа. Заради Денис щеше да бъде храбра.
Завърнала се в Ливънфорд, Мери побърза да предаде писмото на Агнес Мойр и с облекчение узна, че Агнес се е качила горе да изпие чая си. Затова Мери й остави писмото в магазина заедно с всички поздрави и заръки на госпожа Броуди и изчезна, доволна, че не я разпитваха.
По пътя към къщи тя размисли, че майка й положително щеше да разкрие по-късно постъпката й с пакета, но тъй като бе забъркана в по-дълбока и по-сериозна неприятност, това й изглеждаше безразлично. Мама можеше да гълчи, да плаче или да се тюхка колкото ще, Мери знаеше, че само след няколко месеца ще напусне тази къща, която сега мразеше. Всичките й мисли и чувства се насочиха към изкусителното предложение на Денис и във въображението си тя го превръщаше в действителност. Отхвърляйки от себе си мисълта за сегашното си състояние, тя стремително съсредоточи пламенните си надежди върху къщичката, която щеше да споделя с него в Гаршейк.


VIII

Броуди седеше в кантората си и четеше „Ливънфорд адвъртайзър“. Вратата бе леко отворена, така че да може от време на време да отправя бдителен поглед към магазина, без да прекъсва приятното четене на вестника. Пери бе болен, на легло, както съобщи тази сутрин развълнувана майка му. Имал голям цирей, който донякъде му пречел да ходи и съвсем не му позволявал да сяда. Броуди промърмори недоволно, че иска от помощника си да стои, а не да седи, но неохотно се съгласи да го освободи днес, когато го увериха, че благодарение на непрекъснатите компреси страдалецът положително щял да бъде облекчен и да се яви на работа на другия ден. Седнал като на трон на стола си на върха на стълбата, водеща към светилището му, Броуди посвети почти изключително вниманието си на репортажа за селскостопанската изложба. Той се радваше, че не идват много купувачи тази сутрин и че не е принуден да се унижава да върши грубата работа в магазина, от която се отвращаваше и която изцяло предоставяше на Пери. Преди няколко минутки той трябваше да напусне стола си, за да обслужи един работник, който недодялано нахълта в магазина; във възмущението си отпрати човека с първата шапка, която му попадна в ръце. „Какво ме е грижа — помисли си той — дали шапката му става, или не!“ Той не можеше да се безпокои за такива дяволски дреболии; това беше работа за Пери; Броуди искаше да прочете вестника си на спокойствие като всеки джентълмен.
С вид на обиден той се върна на мястото си и отново се захвана с уводните редове на репортажа.
„Ливънфордската градска и областна годишна изложба на добитък — прочете той — се състоя в събота, 21 того, и бе посетена от Многобройни и изтъкнати гости.“ Той прочете целия репортаж бавно, внимателно, търпеливо и към края на статията стигна до частта, започваща с думите: „Между присъствуващите…“ Очите му светнаха напрегнато и триумфално блеснаха, като видя, че името му бе напечатано. Сред изтъкнатите имена от града и графството към края на списъка, естествено, но не съвсем накрая, стоеше името на Джеймс Броуди. Той победоносно удари с юмрук по масата. Ей богу, това ще им даде да разберат! Всички четяха „Ливънфорд адвъртайзър“, който излизаше веднъж седмично в петък — всички щяха да видят името му да се откроява близо до името на човека от ранга на лорд управителя на графството. Броуди засия от суетност. Той обичаше да гледа името си напечатано. Главното „Д“ от Джеймс имаше особена обаятелна извивка, а що се отнася до презимето му — не, името на рода! — той се гордееше с него повече, отколкото с всичко друго, което притежаваше, взето заедно. Той вирна глава на една страна, без да откъсва поглед от своето прелестно име. Всъщност бе прочел дългия репортаж, измъчвайки се с многословието му, единствено за да види себе си изтъкнат в очите на общественото внимание посредством тези две напечатани думи. Той просто ги поглъщаше с очи.
Джеймс Броуди! Устните му неволно се нагласяха, за да произнесат тези две думи, които беззвучно се въртяха на езика му. „Горд човек си ти, Броуди — прошепна той на себе си. — Ех, колко си горд! — Но кълна се, има защо.“
Очите му се замъглиха от силата на чувствата му, целият списък от бляскави личности с техните титли, чинове и отличия отпадна от зрителното му поле, остана единственото име, което сякаш неизличимо се бе отпечатало върху ретината му. Джеймс Броуди! Нищо не можеше да надмине тези прости, но съдържателни думи.
Мислите му леко се отклониха от своя ход и ноздрите му се разшириха от възмущение, като си спомни, че бе трябвало да се унизи в собствените си очи, като обслужва един прост работник през същата тази сутрин. Това можеше да става преди двадесет години, когато бе още млад и се бореше и бе принуден да се заеме с търговия поради обстоятелства, които не зависеха от него. Но сега той имаше нает слуга, който трябваше да работи вместо него. Той почувствува тазсутрешната случка като петно върху името си и в гърдите му се надигна яростно възмущение срещу нещастния Пери, загдето го бе изоставил.
— Ще му дам аз един цирей — викна Броуди. — Тоя пъпчив дребосък!
Броуди открай време знаеше, че не е роден за търговия, но тъй като трябваше да приеме тази професия, той преобрази съдържанието й в нещо, което по-подхождаше на неговото име и положение. Той никога не бе се считал за търговец и още от самото начало бе възприел ролята на обеднял благородник, принуден да живее от неподходящо и недостойно занятие. Той смяташе, че самата му личност по странен път бе придала благородство на професията му и я превръщаше в нещо достойно за него. Тя престана да бъде нещо мизерно и се превърна в нещо изключително. От самото начало той никога не бе тичал подир хората — всъщност те бяха принудени да играят по неговата свирка и да му уйдисват на всяка слабост и прищявка.
На млади години веднъж бе изхвърлил един човек от магазина си заради една нелюбезна дума; бе стреснал града и го бе накарал да го признае. Не се молеше за благосклонност, а се изправяше изпъчен, сякаш казваше: „Приемете ме такъв, какъвто съм, или ме оставете на мира!“ Това ненормално поведение се бе увенчало с изключителен успех. Той си бе създал име на груб, но абсолютно честен и открит в постъпките си човек; най-дръзките му максими се повтаряха като епиграми в градските клюки; благородниците го признаваха — както се изразяваха тук — за „личност“, а оригиналната му индивидуалност му спечели тяхното покровителство. Но колкото повече се развиваше характерът му, толкова по-силно презираше той средствата, които му бяха донесли известност.
Сега той се смяташе за изтъкната личност, надрасъл изискванията на търговията. Той изпитваше огромно задоволство, че е успял да постигне известност въпреки недостойния характер на професията си. Огромната му гордост му пречеше да направи разлика между известността, която бе постигнал, и по-благородната почит, към която се стремеше. Успехът го настървяваше още повече. Той искаше името му да прогърми. „Ще им дам да разберат — прошепна той арогантно. — Ще им дам да разберат какво мога аз!“
В този момент някой влезе в магазина. Броуди погледна разгневен; властният му поглед предупреждаваше натрапника да не дръзва да поиска обслужване от човека, който е равен на местните благородници. Но за негово учудване не го помолиха да слезе. Един младеж прескочи леко тезгяха, изкачи се по стълбата и влезе в кантората, като затвори вратата след себе си. Това беше Денис Фойл.
Преди три дни, когато изпрати Мери с влака, лавина от угризения на съвестта се стовари върху Денис и веднага го погълна. Той смяташе, че се бе отнесъл към Мери студено, страхливо и егоистично. Внезапният удар върху самочувствието му го завари така неподготвен, че в момента забрави до каква степен държеше на нея. Но той я обичаше; всъщност сега, когато тя бе далеч от него, той съзна по-зряло, че копнее за нея. Тежкото бреме на нейното състояние й придаваше, ако се замислеше човек по-добре, една трогателна привлекателност, на която той досега бе устоявал. Ако неговото положение бе неприятно, нейното бе непоносимо, а той не й предложи друго облекчение освен няколко жалки и разнежени съболезнования. Душата му се свиваше от безпокойство какво ли мисли Мери сега за неговата презрителна страхливост и несъобразителност; изпълваше го с отчаяние мисълта, че не може да се срещне с нея и да й каже какво чувствува, да изрази най-пламенно своето разкаяние и любов.
В продължение на два дни той понасяше напора на тези постепенно засилващи се чувства, докато изведнъж му хрумна един съвсем определен и необикновен начин на действие, който му се видя смел, силен и дръзновен. Всъщност това бе реакцията на опънатите му нерви под градушката от самообвинения и макар планът му да бе прибързан, самонадеян и глупав и да представляваше само отдушник за потиснатите му чувства, в него Денис виждаше възможност да се реабилитира пред себе си и пред Мери.
Именно този порив да се оправдае го накара да застане сега пред Броуди и да каже:
— Дойдох по този начин, господин Броуди, защото помислих, че иначе може да не се съгласите да ме приемете. Аз съм Денис Фойл от Дарок.
Броуди бе смаян от неочакваността на появата на Денис и от дързостта, която тя означаваше, но не се издаде. Той се отпусна по-удобно на стола си; главата му сякаш потъна между огромните рамене, като скала, забодена на билото на рид.
— Синът на кръчмаря? — пренебрежително се засмя той.
— Точно така — отвърна Денис учтиво.
— Е, господин Денис Фойл — Броуди иронично подчерта думата господин, — какво търсите тук?
Той се надяваше да предизвика Фойл да го нападне, за да си направи удоволствието да го пребие.
Денис го изгледа открито и без да обръща внимание на тона му, продължи, както бе намислил:
— Може би сте изненадан от посещението ми, но смятах, че трябва да дойда при вас, господин Броуди. Повече от три месеца не съм се срещал с дъщеря ви, госпожица Мери Броуди. Тя упорито ме отбягва. Искам да ви кажа откровено, че изпитвам чувства към дъщеря ви и дойдох да ви помоля да ми позволите да се срещам с нея.
Броуди вдигна поглед към младежа. Лицето му бе мрачно, неподвижно като маска и не показваше нищо от надигащата се в него вълна на удивление и гняв. Като хвърли къс, дебнещ поглед към Фойл, той каза бавно:
— Драго ми е да чуя от собствените ви уста, че заповедите ми се изпълняват. Дъщеря ми отказва да се среща с вас, защото аз й забраних дори да ви погледне! Чувате ли? Забраних й, и пак й забранявам, след като видях какво представлявате.
— Защо, господин Броуди, ако мога да попитам?
— Трябва ли да ви обяснявам постъпките си? Фактът, че съм заповядал, е достатъчен за дъщеря ми. Аз не й обяснявам, аз заповядвам!
— Господин Броуди, бих искал да зная какво имате против мен. Ще направя всичко по силите си, да отговоря на изискванията ви във всяко отношение. — С цялата си убедителност Фойл се опитваше да го умилостиви. — Много държа да ви задоволя. Кажете само какво желаете и аз ще го направя.
Броуди се озъби насреща му:
— Желая да махнете мазната си физиономия от кантората ми и никога вече да не я показвате в Ливънфорд. Колкото по-бързо направите това, толкова по-добре ще ме задоволите.
С извинителна усмивка Фойл отговори:
— Значи възразявате само срещу физиономията ми, господин Броуди.
Той чувствуваше, че трябва някак си да спечели втория рунд.
Броуди започна да кипи от ярост; дразнеше го мисълта, че не може да накара тоя хлапак да сведе поглед, нито да го предизвика да избухне. С усилие се овладя и каза саркастично:
— Нямам навика да разменям мисли с такива като вас, но тъй като имам малко свободно време, ще ви кажа какво имам против. Мери Броуди е дама, тя има в жилите си кръв, с която и една херцогиня може да се гордее, и тя е моя дъщеря. Вие сте долна ирландска измет, нищо, което е произлязло от нищо. Баща ви продава евтина ракия и не се съмнявам, че вашите деди са яли картофени кори направо от гърнето.
Денис още устояваше, без да мигне на погледа му, макар и той да кипеше от обидите. Но отчаяно си налагаше да остане спокоен.
— Обстоятелството, че съм ирландец, положително не ме опетнява — отвърна той с равен глас. — Аз не пия нито капка. Всъщност аз се занимавам със съвсем друга работа, която смятам някой ден да ми донесе големи доходи.
— Чувал съм за работата ви, миличък. Дълги обиколки из провинцията, а после отново се мотаете с дни. Познавам ги такива като вас. Ако мислите, че можете да спечелите пари, като разнасяте чай из Шотландия, значи, сте глупав, а ако мислите, че такава пършива служба може да ви реабилитира за калпавото ви семейство, трябва да сте луд.
— Искам да ме оставите да ви обясня, господин Броуди.
Броуди го изгледа диво.
— Ще ми обяснявате! Вие смеете да ми говорите така, проклет пътуващ търговец! Знаете ли с кого говорите? Погледнете! — ревна той, размаха вестника и го просна пред младежа. — Вижте това, нали можете да четете! С такива хора се събирам аз! — Той изпъчи гърди и викна: — По-скоро бих пуснал дъщеря си да се търкаля със свинете, отколкото да ви стане жена.
С голямо усилие Фойл отново се удържа.
— Господин Броуди — помоли се той. — Искам да ме изслушате. Вие сигурно ще признаете, че човекът е това, каквото направи със себе си — че сам определя съдбата си, независимо от това, какви са родителите му. Аз не се срамувам от произхода си и ако възразявате срещу него, това не е позор за мен.
Броуди го погледна намръщено.
— Осмелявате се да ми приказвате за тоя проклет новоизмислен социализъм! — ревна той сърдито. — Всички хора са равни, така ли? И какво още? Глупак! Това ми стига. Махайте се!
Денис не помръдна. Той ясно видя, че този човек не разбира от разумни доводи, че по-лесно би пробил каменна стена с главата си; разбира, че при такъв баща животът на Мери трябва да е непрекъснат низ от ужасни нещастия. Но именно заради нея реши да се въздържи и каза съвсем спокойно:
— Съжалявам ви, господин Броуди. Вие принадлежите на епоха, която отминава; вие не разбирате прогреса. Вие не разбирате какво значи да си създаваш приятели, вие можете да си създавате само врагове. Лудият не съм аз!
Броуди се надигна с дебнещ вид, той беше побеснял като раздразнен бик.
— Ще се махнеш ли оттук, прасе? — каза той дрезгаво. — Или чакаш да те смажа?
Той тежко пристъпи към младежа. Денис би могъл да напусне кантората за миг, но скритото му упорство бе предизвикано от обидите на Броуди и макар да знаеше, че заради Мери трябва да си отиде, той остана. Уверен, че ще съумее да се отбранява, той не се плашеше от силата на Броуди и схвана също, че ако си отиде сега, Броуди ще си помисли, че го е изхвърлил като бито куче. С глас, подавен от отвращение, Денис извика:
— Не ме докосвайте! Търпях обидите ви, но не си позволявайте нищо повече!
При тези думи яростта на Броуди почти го задуши.
— Как не! — извика той, а дишането му стана често и шумно. — Хванах те като плъх в капан и ще те смажа като плъх.
С тежки, бавни стъпки той бавно напредваше към Денис, внимателно маневрираше с огромното си надвиснало тяло към него; после, като приближи на по-малко от метър до младежа, толкова близо, че Денис не би могъл да се изплъзне, устните му злобно оголиха венците. Изведнъж той вдигна гигантския си юмрук и със смазваща сила замахна към главата на младия Фойл. Чу се остро, хрупкаво изпращяване. Ударът не падна върху главата на Денис; по-бърз от светкавица, той се бе отдръпнал настрана и юмрукът на Броуди се стовари върху стената със силата на ковашки чук. Дясната му ръка увисна безжизнено: китката беше счупена. Денис сложи ръка на дръжката на вратата и спокойно каза:
— Съжалявам, господин Броуди. Виждам, че все пак има неща, които не разбирате. Предупредих ви да не опитвате подобно нещо.
След това излезе, и то точно навреме. Тежкият махагонов въртящ се стол, захвърлен през стаята от лявата ръка на Броуди като от катапулт, се блъсна във вратата и разби стъклата и рамката на хиляди късчета.
С треперещи ноздри и увиснала ръка Броуди стърчеше и тъпо съзерцаваше опустошението, което бе причинил. Той не усещаше никаква болка в наранената ръка, а само невъзможност да я движи, но гърдите му щяха да се пръснат от ярост заради поражението. Фактът, че това младо пале не само не се уплаши, но и можа да се изплъзне, го караше да се гърчи от наранена гордост; физическата болка беше нищо, но пораженията върху самочувствието му бяха убийствени.
Пръстите на лявата му ръка се свиха конвулсивно. Още една минута и той щеше да го хване, и пребие; Броуди беше сигурен в това. Но да остане победен, без да му е нанесъл поне един удар! Само някакъв слаб остатък от самообладание и здрав разум му попречиха да хукне слепешком по улицата подир Фойл и да се опита да го настигне и да му строши костите. За пръв път в живота му някой бе дръзнал да го изиграе и той изскърца със зъби при мисълта, че бе посрамен и надхитрен от този нахален и долен хлапак.
— Ей богу, ще го накарам да ми плати за това! — викна той в празната стая.
После погледна безполезната си ръка, която вече бе посиняла, отекла и подпухнала. Разбра, че трябва да се погрижи за нея и че ще трябва да измисли нещо за обяснение — някаква глупава история, че се е подхлъзнал по стълбите. Той сърдито напусна магазина, затръшна външната врата, заключи я и тръгна.
Междувременно Денис схвана, че с прибързаната си постъпка е нанесъл неизмерима вреда на Мери и на себе си. Преди разговора той си въобразяваше, че би могъл да разположи към себе си баща й и да получи съгласието му да се среща с нея. Смяташе, че така ще им е по-лесно да подготвят събитията и да изработят определен план за бягство. Всъщност той самонадеяно бе очаквал Броуди да започне да го гледа с по-малко неодобрение и дори да изпита към него известна благосклонност. Ако успееше, това несъмнено щеше да улесни внезапните стъпки, които те по-късно биха били принудени да предприемат, и щеше да смекчи удара от неизбежното разкриване.
Тогава той още не познаваше Броуди. Често се бе замислял над разказите на Мери, но си въобразяваше, че думите й са повлияни от детински страх или че чувствителната й природа преувеличава силата на грозните му наклонности. Сега вече напълно разбираше ужаса й от Броуди, почувствува, че забележките й са били дори прекалено снизходителни. Само преди няколко мига той го бе видял в състояние на такава невъздържана злоба, че започна да се страхува за Мери и многократно се прокле заради безразсъдната си постъпка.
Денис бе напълно объркан и не знаеше какво да направи, когато изведнъж, като минаваше покрай една книжарница на Хай стрийт, му дойде мисълта, че може да й пише писмо и да я помоли да се срещнат на другия ден. Влезе в книжарницата и купи лист хартия и плик. Въпреки безпокойството си той си бе запазил способността да печели хората и с чара си накара възрастната дама зад тезгяха да му продаде една марка и да му услужи с перо и мастило. Тя стори това на драго сърце, с майчинска усмивка, и докато той пишеше кратката бележка за Мери, го гледаше доброжелателно с крайчеца на окото си. Като свърши, той й благодари любезно и тъкмо щеше да пусне писмото в кутията пред книжарницата, когато го осени нова мисъл и той дръпна ръката си като опарен. Денис бавно се отвърна от пощенската кутия и като се замисли над новата опасност, накъса писмото на малки парченца и ги пръсна по улицата. Той се бе сетил, че ако случайно писмото бъде заловено, Броуди веднага ще разбере, че е бил умишлено измамен, че те с Мери са се срещали тайно през цялото време. Денис вече бе направил една сериозна грешка през деня и реши да не допуска друга. Той закопча плътно сакото си, мушна ръце в джобовете, издаде брадичката си войнствено напред и бързо се отдалечи. Решил бе да разузнае околностите на къщата на Броуди.
Денис не познаваше тази част на града и малко се полута в предградието, но благодарение на чувството си за ориентация след много обиколки най-после видя дома на Мери. Никога не бе виждал тази къща и сега, след като я разгледа, остана поразен. Тя му приличаше повече на затвор, отколкото на жилище и му изглеждаше толкова неподходяща за подслон на нежната и мила Мери, както някое тъмно и пусто подземие за гнездо на гълъбица. Грубите, сиви стени сякаш бяха безвъзвратно сключени около любимата му, острите зъбери символизираха робството й, дълбоките като амбразури прозорци провъзгласяваха, че над нея тегне неумолимо насилие.
Като разгледа къщата, Денис промърмори:
„С радост ще я измъкна оттук, а и тя на драго сърце ще дойде. Този човек не е в ред. Има нещо объркано в ума му. И къщата някак си е като него.“
Все още мрачен и безпокоен, той пропълзя в една пролука в живия плет от глогини зад себе си, седна на земята, запали цигара и започна да прехвърля в ума си различни планове. Изправен пред наложителната необходимост да види Мери, Денис започна да обмисля редица невъзможни проекти и непредпазливи кроежи за постигане на целта си. Страх го беше да не направи нова лекомислена грешка, но все пак беше убеден, че трябва да види Мери веднага — в противен случай тази възможност би била загубена завинаги. Цигарата му вече догаряше, когато изведнъж мрачният израз се разнесе от лицето му и той дръзко се усмихна на очебийната простота на отличната мисъл, която му хрумна. Нищо не можеше да му попречи сега, посред бял ден, да се приближи смело и да почука на входната врата. Почти сигурно беше, че Мери сама ще отвори вратата, след което той веднага щеше да й даде знак да мълчи, щеше да предаде в ръцете и една бележка и да си отиде също тъй прилично и открито, както бе дошъл. Той знаеше достатъчно за семейството, за да предположи, че докато Броуди е на работа, а малката Неси е на училище, единствено госпожа Броуди освен Мери би могла да отвори. Дори и да станеше така, тя нямаше да го познае, тъй като Броуди още не бе я предупредил за него и Денис просто щеше да попита за някое измислено лице, щеше да се извини и бързо да се отдалечи.
Той нетърпеливо откъсна един лист от бележника си и надраска с молив кратко писъмце, в което казваше на Мери, че я обича и я молеше да се срещнат пред градската библиотека на другата вечер. Той би предпочел да избере по-скрито място за срещата, но се страхуваше, че тя би могла да напусне къщата единствено под предлог, че отива в библиотеката. Той завърши писъмцето, сгъна го на малък правилен четириъгълник, скочи и изтърси праха от дрехите си. С бодър поглед се обърна към къщата и вече бе приел наивното и невинно изражение на случаен посетител, когато изведнъж лицето му се удължи, челото му се помрачи и той бързо се хвърли назад в скривалището си. От долния край на улицата се задаваше сам Броуди с превързана и увиснала на шията ръка.
Денис прехапа устни. Явно не му вървеше! Сега беше невъзможно да се приближи до къщата. Огорчен, разбра, че Броуди в яда си положително ще предупреди всички в къщи и по този начин ще го лиши от възможността да осъществи успешно плана си при друг случай. С болка на сърце Денис си помисли, че гневът на Броуди може да се стовари върху Мери, въпреки че при нещастния разговор в магазина той така внимателно я бе прикрил. Той проследи Броуди, който се приближаваше, откри загрижен, че наранената ръка бе гипсирана, забеляза буреносния облак на лицето му, видя как Броуди яростно разтвори портата и влезе в дома. Денис се измъчваше от тежки предчувствия. Стана му ясно, че докато Мери живее с този чудовищен човек в тази чудовищна къща, за нея няма да има покой. Той напрегна слуха си, за да долови някакъв шум, някакъв вик, зов за помощ и остана така дълго време. Но имаше само тишина — тишина зад студените сиви зидове на това причудливо жилище. Най-после Денис стана и умърлушен се отдалечи.


IX

Мери Броуди бе седнала и плетеше чорапи на баща си. Наведена леко напред, с бледо и помръкнало лице, тя бе вперила поглед в дългите стоманени игли, които бляскаха автоматично в бързите й пръсти. „Кликкликклик“ — пееха иглите. Напоследък тя сякаш не чуваше нищо освен този звук, защото през цялото си свободно време бе заета с плетене. Мама беше отсъдила мъдро: както дяволът не бива да остава без работа, тъй и Мери трябва да се занимава с нещо дори когато почива, и тя й постави задача всяка седмица да изплита по един чифт чорапи. Сега Мери довършваше шестия чифт.
Старата баба Броуди седеше и я наблюдаваше със стиснати, сякаш зашити устни. Беше сложила изсъхналите си крака един въз друг, като със свободния крак отмерваше такта на песента на иглите; не продумваше ни дума, а бе приковала непроницаем поглед върху Мери, сякаш премисляше всевъзможни неща, които никой, а най-малко Мери, би могъл да знае. Понякога на Мери и се струваше, че тези помътнели тъпоумни очи я пронизват, четейки мислите й, пълни с отмъстително подозрение, а когато погледите им се срещнеха, враждебна искра проблясваше в замръзналите зеници на бабата. Напоследък Мери изпитваше чувството, че очите на старата Сибила я омагьосват и тя движи уморените си пръсти неспирно, въпреки волята си, мъчейки се да свърши едно безкрайно кълбо прежда.
За старицата бе приятно развлечение да наблюдава младото момиче, но същевременно това бе неин дълг, задача, поставена й преди шест седмици. Тя леко поклащаше глава, припомняйки си онзи невъобразим следобед, когато синът и си дойде с превързана ръка и лице, мрачно като нощ; спомни си онова важно съвещание между Броуди и съпругата му зад заключената врата на гостната. Нямаше ни помен от обикновените кавги, никаква врява из къщата — само сурово, гнетящо мълчание. Тя не можеше да разбере какво бе станало, но сигурно някакво голямо нещастие бе надвиснало. След това дни наред по лицето на снаха й бе изписана уплаха; устните на госпожа Броуди потрепваха, когато съобщи на старата, че трябва да пази Мери. Тя каза само: „Мери не бива да излиза от къщата! Нито крачка навън от пътната врата! Това е заповед!“ Мери беше затворница, това беше всичко, а бабата отсега нататък беше тъмничар. Зад маската на лицето си тя се наслаждаваше на тази мисъл, на мисълта, че Мери е в немилост. Тя никога не бе обичала момичето и възложената й сега работа я изпълваше с дълбоко удовлетворение и наслада.
Размислите й бяха прекъснати от влизането на госпожа Броуди. Мама подири с очи Мери.
— Сви ли вече петата? — осведоми се тя, като се мъчеше да се покаже заинтересувана.
— Почти — отвърна Мери, а бледото й лице не промени израза си на безразлично равнодушие.
— Работата ти спори. Ще наплетеш за баща си цял куп чорапи за зимата още преди да са се свършили всичките.
— Мога ли да изляза малко в градината?
Майка й с престорена загриженост погледна през прозореца.
— Всичко е прогизнало от дъжда, Мери. Мисля, че ще е по-добре да не излизаш точно сега. Когато Неси си дойде, може би ще престане и тогава можеш да я изведеш на разходка в задния двор.
Глупавата дипломация на Мама! Волята на Броуди, прикрита зад благовидни съвети или изразявани явно под формата на възвишени цитати от светото писание, пристягаше Мери като примка в продължение на шест седмици, всяка от които бе сякаш година — година с дълги, дълги дни. Толкова потисната и слаба бе сега волята й за съпротива, че тя се чувствуваше длъжна да иска позволение за всяка своя постъпка.
— Мога ли тогава да отида за малко в стаята си? — рече унило тя.
— Разбира се, Мери. Ако искаш да четеш, мила, вземи това — и докато дъщеря й излизаше бавно от стаята, госпожа Броуди й тикна един подвързан екземпляр от проповедите на Спърджън; тази книга лежеше под ръка върху тоалетката. Но щом Мери излезе, двете жени в стаята размениха поглед и Мама леко кимна с глава. Бабата стана веднага, послушно напусна топлото място край камината, дотътри се до гостната и седна до прозореца към улицата, откъдето имаше пълна възможност да наблюдава всеки, който би се опитал да излезе от къщата. Системата на постоянен надзор, предписана от Броуди, бе в действие. Но едва ли бе изминала и минута от излизането на бабата, и Мама бе осенена от друга идея. Тя размисли, после поклати глава, съзнавайки, че сега й се отдава благоприятна възможност да изпълни поръченията на съпруга си, и като прихвана поли, изкачи се по стълбата и влезе в стаята на дъщеря си, решена да каже една „добра дума“ на Мери.
— Рекох да дойда да си побъбрим малко — весело каза тя. — От ден-два не съм разменила ни дума с теб.
— Да, Мама.
Мери инстинктивно разбра какво предстоеше, разбра, че Мама ще й чете една от благочестивите проповеди, поставени в ход напоследък, които отначало я караха или да плаче, или да негодува, но които никога не бяха я накарали да се чувствува по-добре душевно, а сега просто безсмислено отекваха в претръпналите й уши. Тези възвишени нравоучения й бяха станали нетърпими през времето на карцирането й; наред с всякакви други високопарни наставления те й биваха натрапвани, стоварваха се отгоре й като обвинения при всеки удобен случай. Не беше трудно да се открие причината за това. При приключването на онзи ужасен разговор в гостната Броуди бе изръмжал на жена си: „Тя е твоя дъщеря. Твоя работа е да й втълпиш някакво чувство на покорство! Ако ли не, ей богу, пак ще стоваря каиша върху гърба й — а също и върху твоя.“
— Смяташ ли, че вече си намерила здрава опора, Мери? — продължи усърдно Мама.
— Не зная — отговори Мери с измъчен глас.
— Виждам, че още не си — леко въздъхна Мама. — Каква утеха би било за баща ти и за мен да видим, че си изпълнена с повече вяра, доброта и покорство пред родителите си.
Тя взе отпуснатата ръка на Мери.
— Ти знаеш, дете, че животът е кратък. Ами ако бъдем внезапно призвани пред трона на всевишния и се явим недостойни? Какво ще правим тогава? Вечността е дълга. Тогава не ще можем да се покаем. О, как искам да видиш, че си на грешен път. Причиняваш ми толкова мъки, на мен, собствената ти майка, която е дала всичко за теб. Мъка ми е, че баща ти обвинява мене за този непреклонен, упорит израз, който още имаш — също като че си се вцепенила. О, бих направила всичко, бих повикала дори преподобния господин Скот да ти говори някой следобед, когато баща ти го няма. Онзи ден четох една книга, която е истинска утеха за душата: как един божи служител накарал една своенравна жена да види небесната светлина.
Мама въздъхна тежко и след дълга, внушителна пауза попита:
— Кажи ми, Мери, какво ти е на душата?
— Мама, искам да ме оставиш за малко сама — тихо каза Мери. — Не се чувствувам добре.
— Значи нямаш нужда нито от майка си, нито от всемогъщия? — рече Мама и подсмръкна.
Мери гледаше нажалено майка си. Тя напълно разбираше нейната слабост, безпомощност и немощ. Отдавна тя мечтаеше за майка, пред която би могла да разкрие цялата си душа, на която би могла здраво да се опре, пред която би могла да издума поривисто: „Мамо, ти си прибежище за раненото ми скръбно сърце, утеши ме, облекчи страданията ми. Загърни ме в плаща на твоята защита, брани ме от стрелите на нещастието.“
Но, уви, Мама не беше такава. Непостоянна и плитка като ручей, тя бе само отражение на вездесъщата личност на друг, по-силен от нея. Над нея тегнеше сянката на планина, чието зловещо присъствие обгръщаше прозрачния й характер в непрекъснат потискащ мрак. Самият тон на този набожен разговор бе само отзвук от неумолимата заповед на Броуди. Та как би могла да говори за страха от вечността, когато този страх бледнееше, превръщаше се в нищо пред страха й от Броуди? За Мама имаше само една опора — желязно твърдата, яростна воля на съпруга й. Горко й! Горко й, ако не се държеше покорно за тази опора! Тя, разбира се, беше християнка, цяла проникната от оная богобоязливост, която това й качество изискваше: да ходи всяка неделя на черква, да посещава, когато успееше да се откъсне от другите си задължения, някое разгорещено вечерно събрание, за да заклейми употребата на вулгарни изрази като „по дяволите“ и „дявол да го вземе“ — това за Мама бе пълно доказателство за нейната набожност. А когато за отмора прочиташе някое литературно произведение, тя се задълбочаваше само в такива почтени книги, в които в последната глава добродетелната непорочна героиня се омъжваше за прелестен, набожен съпруг — книги, които я изпълваха с чувство на чиста, възвишена култура. Но както не можеше да се противопостави на гнева на съпруга си, тъй и не можеше да подкрепи дъщеря си в този критичен момент от живота й.
Мери отлично разбираше всичко това.
— Няма ли да ми кажеш, Мери — настоя Мама. — Иска ми се да зная какво става в твоята упорита глава.
Тя непрекъснато се страхуваше, че дъщеря й може тайно да замисля някоя позорна постъпка, която отново да възбуди неукротимата ярост на Броуди. Често, потръпвайки от лоши предчувствия, тя чувствуваше не само неговите шибащи я като камшици думи, но и наказанието, с което я бе заплашил.
— Няма какво да ти казвам, Мама — унило отвърна Мери. — Няма нищо за казване.
Тя знаеше, че ако се помъчи да каже болката си, майка й ще я спре с писклив негодуващ вик и без да я изслуша, ще излети от стаята. Мери почти я чуваше да вика, бягайки: „Не! Не! Не ми говори! Нито дума повече! Не те слушам! Какъв срам!“ Тя повтори с горчивина:
— Не, няма какво да ти казвам.
— Но ти сигурно си мислиш нещо. По вида ти познавам, че мислиш — настоя госпожа Броуди.
Мери гледаше майка си право в очите.
— Понякога си мисля, че ще бъда щастлива, ако бих могла да изляза от тази къща и никога вече да не се върна — горчиво рече тя.
Госпожа Броуди вдигна ръце слисана.
— Мери — изписка тя, — какво говориш? Трябва да си признателна, че имаш такъв хубав дом. Добре, че баща ти не те чу — никога не би ти простил такава черна неблагодарност.
— Как можеш да говориш така! — викна гневно Мери. — Не можеш да не чувствуваш същото, което и аз чувствувам — това никога не е било дом за нас. Не виждаш ли, че ни смазва? Той сякаш е частица от ужасната таткова воля. Като си помисля, че не съм излизала оттук шест седмици, струва ми се… О, чувствувам, че съм разкъсана на парчета — изхлипа тя.
Госпожа Броуди гледаше сълзите й с благодарност — за нея това бе знак на покорство.
— Не плачи, Мери — взе да я утешава тя, — макар че би трябвало да съжаляваш, загдето наговори такива непростими глупости за великолепния дом, в който имаш щастието да живееш. Когато баща ти строеше нашата къща, ливънфордци говореха само за нея.
— Да — изплака Мери, — а също и за нас. Татко и това успя да направи. Ние не приличаме на другите. На нас не гледат като на обикновените хора.
— Разбира се, че не — сопна се госпожа Броуди. — Ние стоим много по-високо от тях.
— О, майко — извика Мери, — ти никога не ще разбереш какво искам да кажа. Татко те е наплашил и ти разсъждаваш като него. Той ни тласка, тласка всички ни към някакво бедствие. Държи ни настрана от хората. Ние нямаме приятели. Никога не съм имала възможностите, които всеки има; така съм откъсната от всичко…
— И това съвсем не е лошо — прекъсна я Мама. — Така трябва да се възпитава едно почтено момиче. Тъй както си тръгнала, би трябвало още повече да те откъснем.
Мери, изглежда, не я чуваше и вторачила се пред себе си, продължи последната си мисъл до горчивия й край.
— Затворена бях в тъмница, в мрак — промълви тя. — А когато успях да избягам, бях ослепена и загубих пътя.
Израз на крайна безнадеждност се разстла бавно по лицето й.
— Недей да мърмориш! — остро извика Мама. — Щом не можеш да говориш прилично с майка си, изобщо не говори. Що за мисли! Трябва да си благодарна, че има кой да се грижи за теб, да те пази тук, далеч от всякакви беди.
— Беди! Не съм причинила много беди през последните няколко седмици — откликна Мери с безразличен глас.
— Мери, Мери — с укор извика майка й. — Трябва да бъдеш по-съзнателна. Не отговаряй така мрачно. Бъди весела, жизнерадостна и се отнасяй с повече уважение и почит към родителите си. Като си помислиш само за долните младежи от околността, които тичат след теб, трябва да се червиш от срам. Би трябвало да си доволна, че си тук, далеч от тях, а не да се мотаеш из къщи все така начумерена. О, като си помисля само от какви нещастия те пазим…
Мама замълча от скромност и като потръпна целомъдрено, тикна проповедите на Сърджън по-близо до Мери. Завършвайки с възвишен и приповдигнат тон, тя стана, отстъпи към вратата и рече важно:
— Хвърли един поглед в тази книга, моето момиче. От нея ще имаш повече полза, отколкото от празните разговори, които би могла да чуеш на улицата.
После излезе и затвори след себе си вратата със спокойна сдържаност, която хармонираше на изпълнилите я благочестиви мисли.
Но Мери не докосна книгата, която така упорито й навираха; тя гледаше безнадеждно през прозореца. Тежки облаци закриваха небето и по-бързо превръщаха краткия октомврийски следобед в нощ. Тих, настойчив дъжд замрежваше стъклата на прозореца. Не полъхваше никакъв вятър. Нейните три сребърни брези, останали без листа, се издигаха мълчаливи, в мрачен, печален унес. Напоследък тя толкова често ги съзерцаваше, че познаваше всяко тяхно настроение и ги смяташе за свои. Гледала ги бе как ронят листа. Всеки лист падаше с тъжно трептене, бавно като загубена надежда — и с всеки паднал лист Мери губеше част от вярата си. Тези три дръвчета за нея бяха като символи и докато дишаха с живите си листа, тя не се отчайваше. Но последното листче се бе отронило и тази вечер брезите бяха като нея — оголени, обгърнати от студена мъгла, потънали в дълбоко униние.
Детето бе живо в утробата й. Тя го усещаше как пулсира, как все повече животът бушува в него; за това пулсиращо, живо дете никой не знаеше освен Денис и тя! Не бяха я открили. Не беше лесно да се прикрива — отначало това особено я тревожеше, но сега изобщо не я безпокоеше; в момента умът й бе зает с по-дълбок и по-страшен размисъл.
Както седеше неподвижна до прозореца, тя си припомни, че първото движение на детето в нея й бе причинило болезнен пристъп не на страх, а на възвишен копнеж. Пред погледа й бързо бе преминала светлина, която бе озарила тъмните кътчета в ума й; бе я завладяло буйно желание да има детето си. През множество тежки часове това желание поддържаше духа й, изпълваше я с мъжествена издръжливост в нещастието й. Тя смяташе, че страда за детето, че колкото повече търпи, толкова повече ще я възнагради то с обичта си.
Но струваше й се, че това беше много отдавна, преди да я напусне последната надежда. Тогава тя все още вярваше в Денис.
След онзи следобед, когато отиде в Дарок, не бе го виждала. Затворена в къщи по волята на баща си, тя прекара тези шест непоносими седмици, без дори да зърне Денис.
Понякога й се струваше, че вижда фигурата му да се спотайва пред къщата; често нощем чувствуваше, че той е близо; веднъж при едно леко почукване на прозореца й тя се събуди с писък. Но сега разбираше, че всичко това бяха просто измами на болното й въображение и бе убедена, че той я е зарязал. Денис я беше изоставил. Никога нямаше да го види.
Копнееше да настъпи нощта и да й донесе сън. В началото на нещастието си тя не бе в състояние да си отпочива, после, кой знае как, започна да спи дълбоко и в съня й често я спохождаха прекрасни видения, видения, пълни с безкрайно блаженство. Тогава винаги биваше с Денис сред пленителна обстановка, преброждаше с него някаква слънчева страна с пъстри старинни градове, движеше се между усмихнати хора, които ядяха чудновати екзотични храни. Някога тези приятни видения, вещаещи щастливо бъдеще, я ободряваха и утешаваха; но това отдавна бе минало; сега не жадуваше вече за химери. Искаше сънят й да бъде без сънища. Бе решила да се самоубие. Ясно помнеше думите си, отправени към Денис на гара Дарок, когато в несъзнателно ужасно предчувствие му каза какво ще направи, ако той я напусне. Единственото й спасение беше смъртта. Без никой да знае, Мери бе скрила в стаята си плик с лимонена киселина, взет от високата полица над умивалника в килера. Тази вечер щеше да си легне както обикновено, а на сутринта щяха да я намерят мъртва. Живото дете, непоело още въздух, също щеше да бъде мъртво, мислеше тя, но това беше най-доброто, което можеше да стори. Щяха да я погребат във влажната земя ведно с нероденото дете и тогава всичко щеше да свърши и тя щеше да почива в мир. Стана и отвори едно чекмедже. Да, киселината бе там непокътната. Със спокойни пръсти Мери отвори малко единия край на белия плик и се загледа в безобидното наглед съдържание. Неволно тя си мислеше колко чудно е, че тези неподвижни, невинни кристали могат да имат толкова силно смъртоносно въздействие; и все пак тя съзнаваше, че за нея те не представляваха опасност, а само милостиво избавление. Те щяха да й дадат възможност с едно-едничко бързо движение да се избави от безнадеждния тежък ярем на своето съществуване; когато ги изгълташе, тя щеше да пресуши с една последна конвулсивна глътка сетната горчива утайка на самия живот. Спокойно помисли, че когато стане време за лягане, ще трябва да донесе чаша вода, за да разтвори кристалите.
Мери остави плика на мястото му, затвори чекмеджето и като се върна при прозореца, седна и пак се залови да плете. Тази вечер щеше да свърши чорапа на баща си. Спомняйки си за Броуди, тя не изпита никакво чувство към него — всичко в нея бе застинало, сякаш чувствата й вече бяха умрели. Той не й продумваше. Ръката му оздравя. Животът му остана непроменен и дори след като тя бъдеше мъртва, пак щеше да бъде непроменен, със същия неизменен ред, със същото гордо безразличие, подсладен от нископоклонничеството и раболепната смиреност на Мама.
За миг Мери престана да плете и погледна през прозореца. Неси се връщаше от училище. Стана й жал за малката, чувствителна сестрица, която първа я съжали в нещастието й. Тъжно й беше, че ще остави Неси. Горката Неси. Ще остане сам-самичка. Но чудно, дребната фигурка не мина през вратата, а застана в припадащия здрач, като правеше особени, определени знаци. Това не беше Неси, а друго момиченце, което стоеше упорито на дъжда и махаше с ръка нагоре многозначително, но все пак прикривайки се. Мери се вгледа в него, но в това време движенията му престанаха и малката кукла се отдалечи. Появиха се двама души и се изгубиха от погледа й надолу по пътя, оставяйки го зад себе си пуст и мрачен както преди. От Мери се откъсна въздишка — угаснала бе една смътна, неродена надежда; тя неуверено разтърка очи и ги покри с ръце. Сетне свали ръцете си и тутакси пак видя детето да маха — по-настойчиво и по-упорито от преди. Тя гледаше без да разбира, а после реши, че трябва да е жертва на някаква необикновена халюцинация на разстроените си сетива и като очакваше, че видението ще изчезне мигновено, магически, както се бе появило, отвори бавно, неуверено прозореца и погледна навън. Като изневиделица от мъгливия сумрак долетя нещо кръгло хвърлено с безпогрешна точност, удари я по рамото и тупна леко в краката й, а в същия миг улицата пак остана празна и безлюдна. Мери механично затвори прозореца и отново седна. Тя би сметнала, че цялата случка е измама, дължаща се на уморения й мозък ако на пода не лежеше хвърленото кръгло тяло, което тупна върху нея от сгъстяващия се здрач като малък безвреден метеор, паднал от невидимото небе. Тя го погледна по-отблизо. Беше ябълка.
Мери се наведе и вдигна ябълката, която бе гладка, лъскава и топла, като че дълго време бе лежала в горещи човешки ръце; като я държеше в малката си длан, Мери почти не разбираше защо трябваше да остави плетивото си, за да съзерцава тази глупава ябълка. Тя позна, че ябълката е сорт пипин и тутакси в паметта й проблесна нещо, което й бе казал Денис: „В къщи много обичаме ябълки — беше й казал той. — В килера винаги имаме по един сандък от пипините.“ При тази внезапна мисъл тя престана да се взира с недоумение в ябълката, заразглежда я отблизо и откри с изненада и растящо вълнение едва забележим кръг, направен несъмнено с тънко острие около горната част на плода. Щом потегли късата изсъхнала дръжка, задържала се и досега на ябълката, по изпитите страни на Мери се разля силна нервна червенина, но те веднага побледняха и кръвта се оттегли от лицето, когато в ръката й остана умело изрязано кръгло парче от твърдия бял отвътре плод и се разкри издълбаната вътрешност, натъпкана с навита на рулце тънка хартия. С бясна бързина и мъчително възбуждение нервните й пръсти несръчно извадиха и развиха масурчето, после изведнъж разтупаното й сърце почти престана да бие. Това беше писмо от Денис. Той й пишеше. Не бе я изоставил. Безумните й, невярващи очи се впиха жадно в това писмо, стигнало до нея навреме като милостиво отменяване на присъда. Мери трескаво четеше. Видя, че писмото е писано близо преди две седмици, че Денис се обръща към нея с най-пламенни слова. Велика радост я озари — като силна блестяща светлина, насочена внезапно срещу нея, — ослепи я с неочакваността си, стопли я със сиянието си. Думите в писмото грееха; пред очите й съдържанието им се разливаше из нея като топлина, проникваща в измръзналото й вкочанено тяло. Луда ли беше да се съмнява в Денис? Той беше Денис — нейният Денис — и той я обичаше!
Той я обичаше, мъчил се бе с всички сили да се добере до нея. Опитвал се бе да й хвърли нощем бележка през прозореца. Сега тя разбираше, че не беше се лъгала, когато имаше чувството, че той е някъде наблизо, ала така глупаво бе извикала от страх, че го бе прогонила. Но сега нищо нямаше значение пред тая чудесна новина. Сърцето й туптеше бързо, докато четеше, че Денис е наел къщичката в Гаршейк. Можеха да влязат на първи януари. Наричаха я Розов хълм — лете тя беше беседка от рози, а зиме — сигурен пристан, в който можеха да се приютят. Денис правеше всичко, което беше по силите му, не се плашеше. Тя бе неизказано трогната от труда, който Денис полагаше, от това, което той правеше за нея. Как бе работил за нея! Би дошъл при нея открито, ако бяха осъществени плановете им. Но преди да предприемат някаква решителна стъпка, трябваше да имат покрив над главите си, къща, където да се подслонят. Дотогава той трябваше да е предпазлив заради нея. Да, тя трябваше да чака. Да почака още мъничко, да почака, докато той направи последната си лятна обиколка за годината, докато ще може да се посвети всецяло на нея. Тогава щеше да я вземе със себе си завинаги, щеше да се грижи за нея, за нейната сигурност и удобство. От щастие очите й се изпълниха със сълзи, като четеше обещанието му, че ще я обича нежно. Можеше ли да чака? Тя трябваше да чака. Можеше да изтърпи всичко, докато той най-после я вземеше при себе си.
Като свърши писмото, за момент тя остана вцепенена. Сякаш ударът на неочакваното щастие я беше превърнал в камък, тя стоеше като мраморна фигура, закована и неподвижна. Сетне бавно някакъв пулсиращ балсам протече по жилите й, тайнствени струи, раздвижени от вълнуващите думи в писмото, се разляха из нейното тяло. След цяла вечност смъртна изнемога тя се съживяваше и като у пробуждаща се Галатея в нея нахлу живот, руменина покри лицето й, тялото й, крайниците й. Очите й неудържимо блестяха с радостта на живота, стиснатите й устни се разтвориха леко, жадно, тъжната неподвижност на лицето й бе заличена от прилив на буйна радост. Като някой забравен на самотен остров пустинник, който, изтощен от безкрайно, безплодно бдение, е оставил всяка надежда, неочакваната поява на спасителното средство я изпълни с невероятно, почти неприемливо опиянение. Разбуденото й сърце биеше звънко и в ушите й звучеше възторжената му песен; бледните ръце, които държаха писмото, се одухотвориха, оживяха, станаха дейни; пръстите нетърпеливо сграбчиха една наблизо сложена писалка и бързо почнаха да пишат на обратната страна на хартията.
Това бе кратка бележка, в която Мери съобщаваше, че е добре и че сега, когато има вест от Денис, е щастлива. Не споменаваше нищо за преживените душевни терзания, нито за бездната, към която бе тръгнала. Писа му, че с радост ще живее в новия си дом, стига само той да дойде да я вземе през декември и неведнъж го благослови за изпратеното писмо. Нямаше време да пише повече, защото пред къщата, при бързо гаснещата светлина на деня, тя различи фигурата на търпеливото, упорито дете, което пак се бе появило и се взираше с очакване към прозореца. Това беше Роза и никой друг — онази малка предана сестричка, за която Денис й бе говорил. Мери благослови Роза. Сега тя постави отново бележката в издълбаната ябълка, отвори прозореца и като хвърли ябълката с всичка сила, проследи с поглед как тя прелетя във въздуха и подскочи два пъти на пътя, преди да се спре. Мери смътно зърна Роза да тича след ябълката, видя я, че извади писмото и го сложи в джоба на палтото си, забеляза как многозначително и победоносно й махна с ръка и сякаш за да символизира сладостта от победата, се отдалечи по пътя, заръфала ожулената, натъртена ябълка. Тръпка на благодарствено възхищение премина през Мери, когато малката фигурка се изгуби от погледа й, закрачила решително по пътя — със същия непобедим вид, със същото жизнерадостно дръзновение като Денис. Лека усмивка раздвижи устните на Мери, когато си спомни колко нехайно свиреше Роза на пианото. Каква глупост — да съди за безстрашния вестоносец по изпълнението на някакви си гами.
Мери стана и с наслаждение се протегна. Вдигна ръце над главата си в поза на несъзнателен устрем и докато фигурата й сякаш се изтегли нагоре, главата й се отметна назад, шията й се опъна. Както бе отправила очи към небето, по лицето й се изсипа неизразима благодарност, която като че неусетно се превърна в призив към бъдещето. Тя отново бе жива, храбра, изпълнена с нова надежда, с ново дръзновение. Бодливи тръпки пробягваха като струйки по кожата й. Изведнъж, свалила ръце и отпуснала пак тялото си, тя усети, че е гладна. Седмици наред не бе яла нищо освен безвкусни, пресядащи залъци, преглъщани с мъка под строгия поглед на баща й; но сега, когато жаждата й за живот се бе върнала така чудодейно, гладът й беше неутолим.
В тялото й неоформеното дете подскачаше и тупкаше като че с разбиране и благодарност, че бе помилвано. А Мери, усетила безсилието на този благодарствен порив, бе обзета от внезапно съжаление. При рязката промяна на чувствата й тя внезапно бе обзета от изгарящи самообвинения, тя се обърна бързо към чекмеджето, където бе скрила плика с лимонената киселина, сграбчи го яростно, скри го с погнуса в ръката си и забърза надолу по стълбите. Като притича край полуотворената врата на гостната, видя, че старата баба Броуди кимаше глава в просъница и с радост разбра, че Роза не е била забелязана, че поне веднъж часовоят е заспал на поста си. Мери бързо прекоси кухнята, влезе в килера и там с чувство на отвращение захвърли съдържанието на плика не обратно върху полицата, а в мивката, откъдето бърза струя вода от чешмата го отми завинаги. После с ново чувство на лекота отиде до долапа, наля си чаша мляко и си отряза дебело парче от студения пудинг останал от обеда. Пудингът беше вкусен и пълен с меки сладки стафиди; зъбите на Мери се забиваха в пудинга охотно, с апетит. Млякото имаше вкус на екстракт от някакъв богат нектар и бе студено като лед. Тя се стремеше да продължи яденето колкото е възможно по-дълго, наливаше си бавно и предъвкваше последните трохи от парчето, когато майка й влезе в килера. Мама изненадано погледна Мери.
— Ти си гладна? — подхвърли тя. — Иска ми се да мога да ям така. Проповедите са подобрили апетита ти.
— Да ти отрежа ли едно парче, Мама?
— Не. Ще го стоплим утре. Не се грижи за мен.
С отговора си госпожа Броуди искаше да каже, че Мери е егоистка, защото яде от пудинга, че тя самата би искала да си хапне, но без колебание жертвува личното си удоволствие в полза на общото благо. Мери придоби виновно изражение. При първата хапка, която й се услади от седмици насам, я накараха да се почувствува лакома.
— Във всеки случай радвам се, че те виждам в по-добро състояние на духа — каза Мама, като забеляза изражението й. — Бъди такава и довечера пред баща си. Искам да види, че съм ти говорила.
В този миг в хола се чуха леки стъпки. Сега наистина беше Неси, която влезе весела, лъснала като тюленче от дъжда.
— Вън е ужасно мокро! — извика тя. — Искам една филия със сладко.
Майка и я погледна нежно.
— Бузките ти имат чудесен цвят, мила. Ето, така искам да изглеждат децата ми; а не бледи и нещастни.
Това бе прикрит намек за Мери и като че за да упрекне още веднъж по-голямата си дъщеря, Мама даде на Неси не обикновен хляб и сладко, а бял хляб с масло, поръсен отгоре с кимион.
— Кимион! Чудесно! — извика Неси. — И аз го заслужавам. О, Мери, ти изглеждащ по-добре тази вечер. Как се радвам! Скоро ще бъдеш хубава като мен — добави тя, като се закиска и смешно се завъртя.
— Защо казваш, че си заслужила? — попита Мама.
— Слушайте — отвърна важно Неси, — след обед в училище дойде инспекторът и ни изпитваха, за да видят кой има най-силна памет. И кой мислите, излезе първенец?
— Кой? — запита Мери със затаен дъх.
— Аз! — извика Неси и размаха филията с маслото.
— Вярно ли? — рече Мама. — Баща ти ще бъде доволен.
Тя погледна Мери, като че искаше да каже: „Ето, такава дъщеря искам.“ Всъщност тя ни най-малко не беше възхитена от успеха на Неси в училище; просто се радваше, защото този успех представляваше за нея осезаем актив, който добре щеше да предразположи владетеля и господаря на къщата.
Мери с обич погледна Неси и си помисли как насмалко щеше да я напусне завинаги.
— Това е просто прекрасно! — рече тя и притисна нежно бузата си към студеното мокро лице на сестра си.


X

Над Ливънфорд цареше покой. В неделя след обед бе винаги тихо. По това време сутрешните камбани бяха вече престанали да бият; бе стихнала врявата в магазините и шумът в корабостроителниците; по празната улица не отекваха стъпки; хората се унасяха в летаргия след обилния обед, предшествуван от дълга литургия, стояха в къщи, мъчейки се насила да четат или спяха неудобно в креслата си.
Но този следобед беше необикновено спокоен. Мрачно, жълто небе тегнеше над града, затиснало го като похлупак от непоносимо мълчание. Под този похлупак бе трудно да се диша застоялият въздух, който изпълваше дробовете с дъх на гнилост. Улиците изглеждаха по-тесни, къщите — по-приближени една до друга, а възвишенията Уинтън и Доран, които обикновено се издигаха така величествени и далечни, се бяха снишили и приближили и сякаш сгърчени под заплашителното небе, пълзяха към града, търсейки защита. В душния въздух дърветата стояха окаменели, а оголените — им клони висяха като сталактити в пещера. Не се виждаше никаква птичка. Пуст и безлюден, целият пейзаж се разстилаше под такава потискаща тишина, която би могла да бъде затишие пред бой, а спотаеният град, лишен от живот и движение, приличаше на обсадено селище, очакващо със страх началото на атака. Мери седеше горе до прозореца на спалнята си. Сега при всяка възможност тя се прокрадваше в стаята си, защото тя бе единственият й подслон — светилището, където намираше самота и убежище. Чувствуваше се зле. Тази сутрин в черквата я прободе нетърпима болка, а по време на обеда бе принудена да седи спокойно, да не се оплаква, макар че главата и тялото не прекъснато я боляха. Сега тя седеше, подпряла с две ръце брадата си, гледаше необикновената неподвижност на пейзажа и се питаше дали ще има сили да издържи още два дена.
С леко потръпване тя прехвърли в ума си борбата, която бе водила през изминалите осем седмици. В бележката си Денис я бе помолил да почака до средата на декември, но сега беше вече двадесет и осмият ден от месеца и тя трябваше да търпи мъките на живота си в къщи още два дена. Тя разбираше, че вината не беше негова. Той бе принуден да разшири обхвата на търговската си дейност на север и сега правеше постъпки за фирмата в Единбург и Дънди. Бяха доволни от работата му; от това отлагане всъщност имаше полза, но в момента й се струваше, че трудно ще издържи.
Само още два дни! После с Денис до нея, в уютната здрава къщичка в Гаршейк — твърдина, която ще приюти двамата, — тя ще бъде готова да понесе всичко. Мери толкова дълго бе виждала във въображението си къщичката, че в съзнанието й тя винаги изглеждаше здрава, бяла и непоклатима — като маяк, като света спасителна емблема, предлагаща и защита. Но тя губеше вяра в способността си да продължи борбата против растящата отпадналост на тялото си и непрекъснатата опасност, че ще я открият.
Всъщност тя бе бременна от седем месеца и половина, но стройното й, твърдо тяло доскоро запазваше формата си. Беше станала по-зряла, по-бледа в лицето, но нямаше някаква особена промяна във формите й и всяко изменение във външния й вид се приписваше на резултатите от по-суровия режим, на който бе подложена. Но напоследък тя бе принудена да се пристяга по-здраво, да се изпъва и да държи гърба и раменете си изправени, за да поддържа с непрекъснати усилия естествената си стойка, очаквайки още по-големи трудности. Пристягащият я мъчително корсет почти я задушаваше, но сега тя бе принудена непрекъснато да търпи това положение, да седи неподвижна под студения поглед на Броуди, чувствувайки как детето се обръща негодуващо срещу тези неестествени ограничения, и при всички случаи да дава вид, че е безразлична и спокойна.
Освен това напоследък й се струваше, че Мама храни някакво смътно безпокойство за нея. Често, когато вдигнеше очи, срещаше един съмняващ се, питащ поглед, впит в нея. Тя съзнаваше, че неясни, неоформени подозрения витаят като скрити сенки в главата на майка й и само поради абсурдния им характер не бяха приели по-определена форма.
Последните три месеца се нижеха по-бавни и по-ужасни от всички предишни години в нейния живот и сега, когато наближаваше развръзката и предстоеше да си отдъхне, силите, изглежда, я напускаха. Днес свръх всички мъки тя усети тъпа болка в гърба, а от време на време малки, бързи вълни от бодежи пробягваха през тялото й. Когато в съзнанието й болезнено изплува всичко, което бе изтърпяла, една сълза се търколи по бузата й.
Това безшумно движение — търкулването на една сълза по лицето й, което бе нарушило тъжната й каменна неподвижност, намери сякаш отклик в природата. Докато Мери се бе втренчила пред себе си, пътната врата, която цял ден висеше полуотворена на хлабавите панти, се задвижи лениво и се притвори бавно с остър звук, като че някаква невидима ръка я бе тласнала пренебрежително. Един миг след това куп мъртви листа в отсрещния ъгъл на двора се раздвижиха, шепа от тях се завъртяха, издигнаха се спираловидно нагоре с шумолене като въздишка, после се спуснаха надолу и останаха в покой.
Мери проследи тези шумове с чувство на безпокойство; може би състоянието й беше причина за тази тревога, защото сами по себе си те бяха без значение; но контрастът между това ненадейно, неоправдано раздвижване и тягостния, несмутим покой на деня беше угнетяващ и странен.
Покоят навън стана още по-дълбок, пиринченото небе помръкна още повече, сниши се над земята. Докато Мери седеше неподвижна, очаквайки нов пристъп на болки, пътната врата отново леко се отвори, постоя един миг отворена и се затвори с още по-рязък шум от преди. Дългото, проточено, шумно скърцане на отварящата се врата достигна до Мери подобно на въпрос, а последвалото бързо затръшване — като рязък, решителен отговор. Лек полъх надипли ливадата отсреща и високата трева се раздвижи като пара; пред втренчения поглед на Мери едно снопче слама на пътя внезапно се вдигна високо във въздуха и се изгуби от погледа, тласкано от невидима и непонятна сила. После в тишината се разнесе бързо, меко топуркане и на улицата, тичайки, се появи едно куче, задъхано, със слегнали назад уши и уплашени очи. Поразена и любопитна, Мери забеляза изплашения му вид и се запита каква е причината за този бяг, за този ужас.
Отговорът на мълчаливия й въпрос дойде като далечна въздишка, като ниско боботене, което се надигна иззад възвишенията Уинтън и отекна около къщата. То обиколи сивите стени, провря се между пролуките на парапета, завъртя се между комините, изви се около тържествените гранитни топки, поспря се пред Мериния прозорец, после се изгуби в постепенно диминуендо, като шум от вълна, разбила се о песъчлив бряг. Последва дълга тишина, сетне звукът се повтори, като се надигна откъм далечните хълмове по-силен, задържа се по-дълго от преди, оттегли се по-бавно и стихна по-наблизо.
Когато последният вибриращ звук замря, вратата на спалнята се отвори и Неси се втурна вътре.
— Мери, страх ме е! — извика тя. — Какъв е този шум? Като някоя много голяма, дебела пчела.
— Нищо, това е вятър.
— Но вятър изобщо няма. Всичко е спокойно като в гробница, виж какъв цвят има небето! О, страх ме е, Мери!
— Струва ми се, ще има буря, но ти не се безпокой, няма нищо страшно, Неси.
— О, божке! — извика Неси и потръпна. — Дано да няма светкавици. Толкова ме е страх от тях! Казват, че ако те удари гръм, изгаряш цял, а най-опасно било да седиш до метални предмети.
— В стаята няма метални предмети — успокои я Мери.
Неси се приближи.
— Нека да остана малко при тебе — помоли се тя. — Ти напоследък май ме забрави. Ако ми позволиш да поседя при тебе, този шум няма да ми се струва толкова ужасен.
Тя седна и обгърна с тънката си ръчица сестра си; но Мери инстинктивно се отдръпна.
— Ето, виждаш ли? Не даваш дори да те докосна. Не ме обичаш вече както по-рано — оплака се Неси и за момент изглеждаше, че ще стане и ще си излезе по детски обидена.
Мери мълчеше. Тя не можеше да се оправдае за постъпката си, но взе ръката на Неси и нежно я стисна. Този жест отчасти успокои Неси, обиденото изражение изчезна от лицето й и тя на свой ред стисна Мерината ръка. Тъй, ръка за ръка, двете сестри загледаха мълчаливо задъхалата се земя.
Въздухът сега стана по-сух и рядък, пропит с нещо лютиво-солено, което дразнеше ноздрите като саламура. Мрачното небе, потъмняло до черновиолетово, опираше в ниския хоризонт като пушек; на фона му далечните предмети изглеждаха съвсем неясни, а близките — необикновено релефни. Чувството за откъснатост от външния свят, предизвикано от всичко това, бе ужасно за Неси. Тя по-здраво сграбчи ръката на Мери и извика:
— Тези облаци идат срещу нас. Като голяма черна стена. Ох, страх ме е! Дали няма да падне гръм върху нас?
— Не, миличка — прошепна Мери, — нищо не могат да ни сторят.
Но тъмната, заграждаща хоризонта стена все напредваше, увенчана отгоре с тъмнооранжеви ивици — като пяна на гребена на огромна, готова да се разбие вълна. На този фон трите брези бяха изгубили меката си, сребърна подвижност; вцепенени и мъртвобледи, те по-яко бяха впили в земята жилавите си корени, а стеблата им стояха изправени, с близко прибрани клони, като мачти със свити платна, очакващи угнетено първия пристъп на урагана.
Иззад скритите сега възвишения долетя тайнствен тътен, подобен на приглушено биене на барабани. Той като че се търколи по билото на възвишенията, сгромоляса се в клисурите, прекоси потоците и изкачи урвите, като близко редуващите се звукове се гонеха един друг в бясно опиянение.
— Това е гръм — потрепера Неси. — Като оръдеен изстрел.
— Далеч е оттук — успокои я Мери. — Може да мине над нас, без да падне тук.
— Усещам, че ще има ужасна буря. Мери, да идем ли двете при Мама.
— Ти иди, ако искаш — отвърна Мери, — но тук си също в безопасност, мила.
Гръмотевиците се чуха по-близо. Непрекъснатият тътнеж престана, отекваха откъслечни гръмове; но всеки гръм беше силен като експлозия, а всяка следваща експлозия — по-страшна от предишната. Това създаваше ужасно чувство за приближаваща опасност и под неговия напор Неси реши, че към нея сее устремила някаква сляпа небесна фурия, която без друго я преследва и накрая ще я унищожи.
— Ще ни удари, сигурна съм — прошепна Неси. — О, ето светкавицата!
Оглушителен трясък съпроводи първата светкавица — тънка синя ивица, която проряза зигзагообразно мъртвото небе, сякаш детонацията от гърма бе разкъсала изведнъж небесния свод, който само за миг пропусна ослепителна, неземна светлина.
— Раздвоена! — извика Неси. — Такива са по-опасни! Махни се от прозореца! — И тя потегли Мери за ръката.
— Тук си в безопасност, както и навсякъде в къщата — повтори Мери.
— О, не говори така! Тази твоя стая е ужасна! Отивам при Мама. Ще пъхна главата си под одеялата в нейната стая, докато тия страшни светкавици престанат. Дръпни се оттам, ще те удари гръм.
Тя излезе уплашена от стаята.
Мери не я последва и продължи сама да наблюдава развихрящата се буря. Чувствуваше се като самотен пазач на кула, изложен на страдания и опасности, пред когото природните сили са устроили гигантски турнир, за да го разсеят. Беснеещият навън хаос беше като силно успокояващо лекарство, отвличащо вниманието й от увеличаващите се болки, чиито пристъпи, струваше й се, бавно се засилваха. Радваше се, че пак е сама, че Неси я остави. По-лесно й бе да страда сама. Гръмотевиците трещяха бясно, а светкавиците рукваха като водопад от небето с ослепителна сила. Често началото на болките съвпадаше с някоя светкавица и тогава на Мери се струваше, че тя, една прашинка във вселената, е свързана чрез тази светлинна верига с титаничния бунт на небесата.
Когато бурята престана да й действува развличащо, тя вече не облекчаваше болките й; неволно Мери започна да свързва урагана с телесните си страдания, почувствува се част от вихъра около нея. В своя бяг вълните от гръмотевици я понасяха към гребените си, издигаха я с безспирния си екот, докато внезапно някоя мълния й причиняваше непоносима болка и я тръшваше отново на земята. Когато гръмотевиците спираха, вятърът, чиято сила бързо нарастваше, я хвърляше пак посред хаоса. Мери особено се плашеше от вятъра, но сега той започна да я ужасява. Първият повей и затишие, когато листата се завъртяваха нагоре и пак лягаха неподвижни на земята, бяха само прелюдия към безбройно много по-силни и по-вихрени атаки. Сега вече нямаше затишие — със сразяващ устрем развилнелият се с пълна сила ураган люлееше земята. Мери усещаше как здравата, солидна къща трепери из основи, като че безброй яки пръсти теглеха всеки камък от мястото му в зидарията. Тя видя дръвчетата си да се огъват надолу като изопнати лъкове, свили се одве под напора на страхотна сила. При всеки порив на вятъра те се извиваха, после, освободени, пак отскачаха нагоре със звук на струна. Стрелите, които те пускаха, бяха невидими, но проникваха в Мерината стая като пронизваща болка. Високата трева в полето вече не се диплеше леко, а бе слегната към земята — сякаш гигантска коса я беше покосила. Всеки свиреп напор на бурята удряше по стъклата и ги караше да дрънчат в рамките, а сетне се втурваше с вой около къщата, сякаш понесъл на крилете си цял сонм от чудовищни, разбеснели и виещи демони на звука.
Заваля дъжд. Отначало той падаше на тежки, единични капки, които изпъстриха пометената от вятъра настилка с петна, големи като едри монети. Все по-нагъсто и по-нагъсто падаха капките, докато накрая дебел пласт вода заля земята. Водата плискаше по пустите улици, плющеше и се оттичаше от стрехите и водостоците на къщите, обливаше дърветата, поваляше храстите и буренаците с масата и тежестта си. Водата заля всичко. Водостоците изведнъж се напълниха догоре и рукнаха като пороища; улиците се превърнаха в канали; бързи потоци, пълни с плуваща смет, се оттичаха по булевардите.
Със започването на дъжда светкавиците постепенно се разредиха, гръмотевиците стихнаха, въздухът чувствително изстина. Но вместо да утихне, с всеки изминал момент бурята ставаше по-яростна. Вятърът набираше скорост. Мери го чуваше как носи дъжда на вълни — като прибой върху покрива на къщата, — после слабо дочу някакъв пукот и видя върлината за знамето, смъкната от кулата, да пада с шум на земята.
В този момент тя стана и закрачи нагоре-надолу из стаята, защото едва търпеше вече разкъсващата болка, която сега не стихваше и като че беше част от нея. Никога преди не бе усещала такова нещо, никога в живота си. Подвоуми се дали да не пита майка си за някакъв лек, като си мислеше, че нещо топло може би ще свърши работа, но с нежелание изостави тази идея като опасна. Тя не знаеше, че такова средство не би й помогнало, защото не знаеше какво е състоянието й — това бяха подранили родилни болки. Като ненавременния мрак на преждевременно настъпващата нощ, която сега се спущаше над злочестата земя, тези избързали болки твърде странно започнаха да я обвиват в плаща на мъките. Преживените душевни страдания искаха от нея нечувана дан, която тя трябваше да плати, и сега Мери, с цялата си неподготвеност, започна несъзнателно да разгадава ужасната тайна за раждането на своето дете.
Сега тя вече смяташе, че е невъзможно да отиде долу за чай и отчаяна разпусна корсета си и отново закрачи нагоре и надолу между тесните стени на стаята си. При всяко обръщане тя се спираше, като прихващаше тялото си с две ръце. Мери откри, че по-лесно понася болките в наведено положение и от време на време заставаше сведена край леглото, опряла чело о студения метал на таблите.
При една от спазмите, както бе застанала непредпазливо в тази поза, вратата ненадейно се отвори и майка й влезе в стаята. Госпожа Броуди бе дошла да се увери, че Мери не е пострадала от бурята и да я смъмри, задето не е взела по-сериозни предпазни мерки, защото Неси се бе втурнала при нея, обяснявайки й, че мълниите падали в стаята. Самата госпожа Броуди бе изплашена от бурята и с опънатите си до крайност нерви трепереше, готова да избухне в обвинения. Но сега, както стоеше незабелязана, наблюдавайки дъщеря си, упреците, които бяха на устата й, останаха неизречени. Долната й челюст се отпусна бавно, дъхът й секна, а стаята, люляна от бесния вятър, сякаш се завъртя около нея. Мерината отпадналост, отпуснатото положение на тялото, профилът на непристегнатата й фигура раздвижиха паметта на майката и докоснаха една скрита струна в съзнанието й, където изникна незабравимият спомен за собствените й родилни болки. Всички скрити, немислими и невъобразими предчувствия, които дремеха в нея, се превърнаха мигновено в опустошаваща увереност. Зениците на очите й се разшириха от ужас и притиснала хлътналите си гърди с лявата ръка, като пияна тя вдигна дясната и насочи показалеца си към Мери.
— Погледни… погледни ме! — заекна тя.
Мери трепна, обърна се и с оросено от пот лице погледна нямо майка си. Госпожа Броуди начаса разбра, разбра безвъзвратно, а Мери видя, че е открита. Майката моментално нададе вик — като рев на ранено животно. По-силен и пронизителен от вятъра, той процепи стаята и отекна пискливо в цялата къща. Тя пищеше и пищеше, задъхвайки се от истерия. Мери сляпо сграбчи майка си за роклята.
— Не знаех, Мама — изхлипа тя. — Прости ми. Не знаех какво върша.
С резки удари госпожа Броуди отблъсна Мери от себе си. Тя не можеше да говори; дъхът й излизаше хриптящ, на пресекулки.
— Мама! Мила Мама! Нищо не разбирах. Не знаех, че върша лошо. Нещо ме боли сега. Помогни ми! — помоли се тя.
Езикът на майка й с мъка произнасяше думите.
— Позор! Баща ти! — изстена тя. — О, това е кошмар! Аз сънувам!
— О, моля ти се, Мама, не викай така — примоли се Мери, склонила унизено глава. — Само престани да викаш и ще ти разкажа всичко.
— Не, не! — писна Мама. — Нищо не ща да слушам! Ще се разправяш с баща си. Аз не се меся. Нямам никаква отговорност. Само ти си виновна.
Крайниците на Мери трепереха неудържимо.
— Мила Мама, няма ли прошка за мен? — прошепна Мери. — Аз бях така невежа.
— Баща ти ще те убие за това — изквича госпожа Броуди. — Грешката си е твоя.
— Моля те, Мама — възбудено настоя Мери, — не казвай на татко. Помогни ми само два дни — само два дни! — извика отчаяно тя, опитвайки се да сложи глава на майчините си гърди. — Скъпа, мила Мама, нека никой освен нас не узнае дотогава. Само още два дни! Моля ти се! О, моля ти се!
Но майка й, загубила ума и дума от ужас, отново я блъсна и извика обезумяла:
— Трябва веднага да му кажеш. Аз не съм виновна. О, тази твоя безнравственост каква беда ни донесе! О, тази безнравственост, тази безнравственост!
Тогава Мери с горчивина съзна, че всичко е свършено и че е безполезно да моли повече майка си. Обзе я голям страх, а с него и неудържимо желание да избяга. Реши, че ако остави Мама сама, тя може би ще се овладее. Мери страстно пожела да се махне от стаята и като се промъкна край майка си, бързо заслиза по стълбата. Но когато бе слязла до средата, тя внезапно вдигна очи и видя на долния край на стълбата масивната фигура на баща си, изправена в хола.
Всяка събота Броуди имаше навика да почива след обед. С точността на часовников механизъм той отиваше в гостната, затваряше вратата, спускаше пердетата, сваляше редингота си и тръшваше грамадното си туловище на дивана, където прекарваше два-три часа в тежък сън. Но днес бурята му пречеше, той бе спал на пресекулки, което бе по-лошо, отколкото да стои буден. Тъй като бе недоспал, бе раздразнен и в кисело настроение, а освен това чувството му за ред бе до крайност засегнато от факта, че този строго спазван ритуал трябваше да бъде нарушен по такъв безобразен начин. Раздразнението му достигна връхната си точка, когато по едно време го стресна падането на върлината за знамето. Броуди кипеше от яд и както стоеше по риза, обърнат към Мери, по лицето му се четеше негодувание и злоба.
— Не ви ли стига този шум навън, та трябва да вдигате такава адска врява горе? — кресна той. — Може ли човек да слуша такава дяволска глъчка и да спи? Кой вдигаше този шум? Ти ли?
Той свирепо изгледа Мери.
Мама беше излязла след Мери и сега стоеше, олюлявайки се, на горната площадка, като се поклащаше насам-натам, притиснала с ръце гърдите си. Броуди обърна гневния си поглед към нея.
— Чудесна къща, само за почивка! — избухна той. — Нима малко се потя за вас през седмицата? За какво е предназначен днешният ден, можеш ли да ми отговориш? Каква полза от тия твои набожни хленчения, щом ще ми проглушиш ушите? Не мога ли да легна за минутка, без тоя проклет вятър да вие, без ти да виеш като хиена?
Госпожа Броуди не отговори, а продължаваше да се клати истерично на горния край на стълбата.
— Какво се мотаеш там? Да не си полудяла? — ревна Броуди. — Да не би гръмотевиците да са ти взели ума, та седиш там като пияна?
Тя пак не продума и тогава, като я гледаше как се държи, през ума му мина, че се е случило някакво голямо нещастие.
— Какво има? — грубо извика той. — Да не би Неси?… Да не я е ударил гръм? Зле ли е?
Мама обезумяла поклати цялото си тяло в знак на отрицание — катастрофата беше по-голяма.
— Не! Не! — едва изрече госпожа Броуди. — Тя… Тя!
Мама насочи обвинително ръка към Мери. У нея нямаше и помен от желание да я защити. В това страшно нещастие ужасът и от Броуди беше така безграничен, че единственият импулс у нея бе да отхвърли от себе си всяка отговорност, всяка връзка с престъплението. Тя на всяка цена трябваше да се защити от всяко подобно обвинение.
— За последен път те питам какво има? — фучеше Броуди. — Казвай или, ей богу, ще ви смажа и двете!
— Вината не е моя — каза раболепно госпожа Броуди, бранейки се все още от непроизнесеното обвинение. — Винаги съм я възпитавала като добра християнка. Това е от вродената й лошотия.
Сетне, като съзна, че трябва да каже, за да не бъде бита, тя изпъна тялото си колкото можеше, отхвърли глава назад и изхлипа, като че произнасянето на всяка дума й струваше непоносими мъки:
— Щом искаш да знаеш, тя… тя ще има дете.
Мери се вцепени и кръвта се оттегли от лицето й.
Майка й, подобна на Юда, я предаде. Тя бе изгубена, в капан — баща й отдолу, а майка й отгоре.
Внушителната осанка на Броуди сякаш постепенно се смали; във войнствения му оглед се появи незабележима почуда и той се втренчи в Мери объркан.
— Ка… какво? — заекна Броуди.
Недоумяващ, той вдигна очи към Мама, видя, че тя е като смахната, и пак погледна Мери. Той се забави, докато умът му се бореше с невероятната новина, без да може да вникне в нея. Ненадейно Броуди кресна:
— Ела тук!
Мери се подчини. Струваше й се, че с всяка стъпка, която прави, слиза към собствения си гроб. Броуди грубо я сграбчи за ръката и я огледа от глава до пети. Чувство на отвращение премина през него.
— Боже мой! — каза той тихичко. — Боже мой!
— Струва ми се, че е вярно! Вярно ли е? — дрезгаво извика той.
От срам езикът на Мери бе онемял в устата. Като все още я държеше за ръка, той я разтърси безмилостно, после я пусна внезапно и я остави да се строполи тежко на пода.
— Бременна ли си? Отговаряй бързо или ще ти счупя главата! — изкрещя той.
Когато тя му каза, Броуди помисли, че сигурно ще я убие. Той стоеше и я гледаше, като че бе усойница, която го е ухапала. Вдигна ръка, готов да я удари, да й пръсне черепа с един удар на железния си юмрук, с един удар да заличи нейното падение и своя позор. Искаше му се да я удря, да я тъпче, да я мачка с токовете на тежките си обувки, докато тя се превърне в безформена кървава маса. Животинска ярост бушуваше в него. Тя бе окаляла името му. Името Броуди! Беше го захвърлила в тинята на позора. Целият град ще се забавлява с това. Той вече виждаше подхилкванията, многозначителните кимвания, насмешките, когато ще мине по Хай стрийт; чуваше как по площада Крос се носят подигравателни думи и полузаглушен ироничен смях. Свършено беше с положението, което си бе създал и се стараеше да затвърди още повече; името му, репутацията му щяха да рухнат, а той самият трябваше да тъне в земята от срам само заради това нищожество, което лежеше, плачейки в краката му. Но той не я удари. Силата на вълнуващите го чувства прегоря в жар, която тласна гнева му в друг път — по-сложен и по-опасен. Той щеше да й даде да разбере, но по друг начин. Броуди намери остроумно средство, за да защити честта си! Да! За бога, той щеше да покаже на всички как се справя с такова положение. Ще видят те как ще постъпи той. Сега тя не е негова дъщеря. Той ще я изгони от къщи като опетнена.
Изведнъж друго отвратително подозрение се загнезди в ума му, подозрение, което премина в погнуса; колкото повече размисляше върху него, толкова по-определена форма вземаше то. Той бутна Мери с огромната си тежка обувка.
— Кой е мъжът? — изсъска той. — Фойл ли беше?
От погледа й Броуди разбра, че е прав. За втори път този омразен младок, това парвеню, му нанасяше съкрушителен удар, сега по-страшен от първия. Да беше някой друг, да беше най-долният и най-дрипавият мерзавец в града, който и да е, само не Фойл! А именно той, този подлизурко, този мазен нехранимайко бе обладавал тялото на Мери Броуди; и тя, неговото дете, му беше позволила да върши това. Ясна картина, отблъскваща с отвратителните си подробности, изплува в ума му и го замъчи. Изражението му бе напрегнато, кожата около ноздрите му потрепваше, дебела пулсираща вена се очерта ясно на слепоочието му. Лицето му, отначало залято с ярка, гневна червенина, сега побеля и се вкамени като изсечено от гранит. Устата бе стисната безмилостно като клещи, ниското чело — набраздено от нечовешка жестокост. Студена свирепост, по-ужасяваща от шумните му ругатни, закаляваше гнева му — остър като брадва. Той ритна злобно Мери. Твърдата подметка на обувката му потъна в слабините й.
— Ставай, кучко! — изсъска той и още веднъж жестоко я ритна. — Чуваш ли? Ставай!
От стълбата Мама безсмислено повтаряше с разтреперан глас:
— Аз не съм виновна! Аз не съм виновна!
Отново и отново се чуваха думите: „Аз не съм виновна. Не ме обвинявай.“ Тя стоеше на стълбата жалка, раболепна и с пелтечещ глас безспирно отхвърляше от себе си всяка отговорност.
— Ставай — повтори той — или ще ти помогна да станеш!
Когато Мери се надигна, Броуди я изправи на крака с един последен ритник. Мери залитна, но се задържа. „Защо не ме убие и всичко да свърши“ — мислеше тя. Там, където я ритна, я промушваше остра болка. Тя бе толкова уплашена, че не смееше да го погледне. Смяташе, че той я измъчва само за да я довърши накрая.
— Сега слушай какво ще ти кажа! — процеди Броуди през стиснатите си зъби, а думите му я горяха като сярна киселина.
Когато тя застана пред него измъчена и трепереща, той наведе глава и доближи грубото си неумолимо лице до нейното. Очите му блестяха съвсем близо с остър леден блясък, чиято студенина я плашеше.
— Слушай, ти казвам! Чуй ме за последен път! Ти вече не си моя дъщеря! Ще те изхвърля като прокажена! Като прокажена, мръсна развратнице! Ето, така ще се разправя с теб и нероденото ти копеле. С твоя хубостник ще си уредя сметките, когато намеря за добре, но ти — ти ще си отидеш още тази вечер!
Той изрече последните думи бавно, като я пронизваше със студения си поглед. Броуди, изглежда, не искаше да изпусне удоволствието да види с очите си унижението й; той се обърна бавно, пристъпи тежко към вратата и я разтвори. В хола бясно се втурна вятър с дъжд, разклати картините по стените, развя висящите на закачалката палта и със силата на стенолом се устреми нагоре към свилите се на стълбите хора.
— Прекрасна нощ за разходка! — изръмжа Броуди със стиснати зъби. — Нощта е достатъчно тъмна — тъкмо като теб! Можеш да обикаляш улиците колкото ти душа иска, уличнице такава!
Изведнъж той протегна ръка, сграбчи я за врата и го стисна в огромната си лапа като в клещи. В хола не се чуваше никакъв звук освен воя на вятъра. Тримата изтръпнали свидетели на тази сцена — нищо неразбиращото дете, майката и полууплашената, полузлорадствуваща баба — не продумваха дума. Бяха се стъписали безмълвни. Чувството, което Броуди изпита при докосването на мекия, но все пак непреклонен врат го подлуди; щеше му се да го прегъне като вейка, докато изпука, и за момент Броуди остана така, борейки се с това желание; после трепна силно и като дръпна Мери внезапно, довлече я до вратата.
— Сега ще си вървиш — изкрещя той — и никога няма да се върнеш — никога, докато не се дотътриш, докато не се повлечеш по земята, за да оближеш ей тези обувки, които те ритаха.
При тези думи нещо заговори у Мери.
— Никога не ще направя това! — промълвиха бледите й устни.
— Не! — изрева Броуди. — Няма да се връщаш, курво недна! Никога!
С рязък, последен тласък той я отблъсна от себе си. Тя изчезна в бушуващата отвън тъма, изчезна, като че хлътна в някаква бездна — ни поглед, ни звук можеше да я достигне. Броуди остана на вратата, пламнал от гняв и стиснал юмруци, напълнил дробовете си с влажния, солен въздух, и закрещя с прегракнал глас:
— Да не си се върнала вече! Мръснице! Мръснице!
Последната дума той повтори безброй много пъти, като че тази хула му доставяше удоволствие и облекчаваше яростта му. После се завъртя на петата си, затвори вратата и остави Мери навън в нощта.
Мери остана там, където бе паднала. Чувствуваше се пребита, защото при последния, жесток тласък на Броуди бе паднала по лице, върху острия чакъл, с който бе покрит дворът. Дъждовните капки се забиваха болезнено като игли в леко облеченото й тяло и плющяха по повърхността на локвата, в която лежеше. Тя вече беше мокра до кости, но в момента влагата на просмуканите й с вода дрехи само я освежаваше и разхлаждаше изгарящата я треска. От ужасния поглед на баща си тя бе заключила, че той положително ще я убие и сега, макар че ожуленото й натъртено тяло още гореше, чувството, че е спасена, изпълни душата й и превърна ужаса в облекчение и успокоение. Бяха я изхвърлили позорно, но беше жива, напуснала бе завинаги един дом, превърнал се напоследък в ненавистен затвор за нея; тя събра последните си сили и смело съсредоточи ума си върху бъдещето.
Въпреки страшния безпорядък в мислите й тя си даде сметка, че от Денис я делят може би шестдесет мили; около нея бушуваше незапомнена досега буря; тя нямаше нито палто, нито шапка, нито достатъчно облекло, нито пари; но сега имаше смелост. Мери твърдо стисна мокрите си устни, опитвайки се без страх да прецени положението си. Беше изправена пред два избора: единия да се помъчи да стигне до къщичката в Гаршейк, а другия — да отиде при майката на Денис в Дарок.
До Гаршейк имаше дванадесет мили, а тя знаеше само, че къщичката наричаха Розов хълм, но нямаше представа къде се намира тя; освен това, дори ако успееше да се добере до нея, щеше да бъде сама, без пукната пара, без ядене; сега разбра, че й е нужна някаква подкрепа. Ето защо Мери се отказа от всяка, мисъл да търси Розовия хълм и по необходимост се спря на другата идея. Трябва да отиде при майката на Денис! Тя поне ще й даде убежище, докато се върне Денис. Майка му не ще й откаже това. Насърчена, тя си спомни, че веднъж Денис й беше казал: „Ако се случи най-лошото, можеш да отидеш при майка ми.“ Така и щеше да направи! Така трябваше да направи! За да отиде до Дарок, бе принудена да върви. Не си спомняше в събота вечер да имаше някакъв влак — от Ливънфорд за Дарок, пък дори и да имаше, тя нито знаеше в колко часа тръгва, нито имаше пари за билет. Следователно трябваше да поеме някой от двата пътя за Дарок. Единият бе главната съобщителна артерия между двете селища, широк, главен път, близо пет мили, другият бе тесен, пуст път, който минаваше направо през полето, стесняваше се ту като алея, ту като пътечка, но не обикаляше и не извиваше из окрайнините на двата града и беше почти с две мили по-къс от другия. Силите й бяха толкова недостатъчни и мъките толкова големи, че тя реши да хване втория път, защото разстоянието беше по-малко. Смяташе, че би могла да извърви три мили.
Просната на земята и защитена от високата стена — на двора, Мери не бе преценила пълната сила на бурята, която всъщност бе най-страшната буря, опустошавала Шотландия от един век насам. Вятърът идваше от югозапад и фучеше с нечувана бързина от шестдесет мили в час. В града само нуждата бе принудила някои да излязат, а от тях само най-решителните оставаха навън повече от няколко секунди. Плочи, вдигнати от покривите на къщите, летяха надолу във въздуха с устрема и смъртоносната сила на гилотина. Цели глинени тръби, изтръгнати от комините, профучаваха във въздуха и се пръсваха върху настилката. Голямото дебело стъкло на витрината на Строителната организация се разхвърча на парчета като сух пергамент — само от силата на вятъра. Сред рева на урагана непрекъснато, като от оръдейна стрелба, долитаха трясъци от падащи на улицата предмети. В Нютаун бурята проби фронтона на една новопостроена къща и вятърът, забивайки се като клин, откърти покрива й го вдигна. Целият покрив хвръкна — двете му половини, разперени като криле на зареяла се във въздуха птица, но най-после вятърът престана да го държи и той потъна като олово в черните води на делтата, след като бе изминал цели триста ярда. В ниските части на града неспирният дъжд причини такова наводнение, че цели квартали останаха под водата; тук-там стърчаха къщи, като самотни сгради, извисени над необикновена лагуна, а пороят се втурваше около тях, процеждаше се през стените, нахлуваше през вратите и прозорците и изцяло заливаше долните етажи.
Мълниите, които беснееха над цялата околност, извикаха недотам всеобхватен, но по-смъртоносен ужас. Един овчар, излязъл с овцете на възвишенията Доран, бе ударен на място от ослепителна мълния. Бяха ударени и двама ратаи, приютили се под едно дърво, а овъглените им тела бяха смазани при падането на разцепения ствол; най-много пострада добитъкът; безброй овце и говеда бяха убити, както лежаха на открито или търсеха опасно убежище под дърветата, а цели двадесет говеда, свили се край една телена ограда, бяха умъртвени от преминалия през оградата ток.
Мълния тресна върху една платноходка, хвърлила котва в залива Порт Доран, и начаса я потопи. Други кораби в устието на реката и в залива повлякоха котвите си, скъсаха веригите и удряни от вълните, заседнаха на доранския бряг.
Без да има представа за всичко това, Мери бавно, се изправи на крака. Вятърът я сграбчи и едва не я хвърли отново на земята, но тя устоя на напора му; и като наклони рязко тялото си право срещу вихъра, тръгна в мрачната нощ. Пропитите с вода дрехи плющяха по нея като мокри корабни платна, при всяка крачка те лепнеха по краката й и затрудняваха и спъваха движенията й. Когато стигна до края на къщата, един оловен улук, откъснат от покрива при един само порив на вятъра, полетя със зловещо свистене към нея като последен зложелателен жест на нейния дом, но макар че профуча опасно близко до главата й той не я засегна и се заби дълбоко в мократа земя. Неизминала още и сто ярда, Мери беше принудена да почине. Въпреки че на това място трябваше да бъде стълбът на последния фенер на пътя, тъмнината бе непроницаема и за момент тя помисли, че вятърът го е угасил, но когато пак тръгна, спъна се в падналия стълб на строшения фенер. Навела глава, тя се препъваше, опипвайки пътя като сляпа и успяваше да се придържа в него само защото добре го познаваше и имаше чувство за ориентация. Шумът около нея беше страшен и толкова оглушителен, че ако речеше да извика силно, не би чула собствения си глас. Вятърът като някакъв гигантски оркестър препускаше бясно по гамите на своя регистър. Плътният тон на органа се смесваше с пискливия дискант на кларнетите; резливият звук на кориите контрастираше на баса на обоите; плачът на цигулките, звънът на чинелите и гърмът на тимпаните се сливаха в една неземна, невъзможна какофония.
От време на време в тъмнината я удряха невидими предмети. Размахващи се вейки я жулеха по лицето, счупени клонове и храсти връхлитаха срещу нея. По едно време някакви меки пипала се обвиха около врата и ръцете й. Тя изпищя от уплаха, извишавайки нечутия си глас срещу урагана, и помисли, че живи лапи я обгръщат, но когато вдигна ръце от ужас, откри, че е омотана в сноп сено, откъснал се от някоя разпиляна купа.
С огромна трудност бе извървяла около една миля от разстоянието, но това не беше и половината от пътя до целта, а най-ужасната част бе непосредствено пред нея. Тук пътят се превръщаше почти в пътечка без никаква оградка или канавка, по която човек би могъл да се ориентира, без нищо, което да го разграничава от съседната гориста местност, и се губеше в гъстак от ели. Тази гора винаги бе мрачна, с тъжни дървеса, които шепнеха жалостиво, но сега, в страховитата нощ, обгърнала я сама като непроходим лес, гората беше страшна и отвратителна както черния мрак, гъстеещ в сърцето на другата гора — нощта. Мери потрепера, когато си представи, че трябва да влезе в гората. Веднъж, още като дете, по време на една екскурзия с други деца — тя се беше загубила между тези мрачни, сурови дървета, бе тичала между тях, бе търсила самотна другарчетата си; и сега тя си спомни с болезнена яснота детския си ужас, ужас, който се върна при нея върху черни криле, когато, събрала всичката си смелост и сили, тя потъна в гората.
Беше почти невъзможно да следва пътеката. Пипнешком Мери се мъкнеше напред с протегнати ръце и изопнати пред себе си длани. Обтягането на ръцете й причиняваше мъчителна болка в страната, където я бе ритнал баща й, но тя беше принудена да ги държи така, за да пази главата и лицето си от дърветата и да определя по-точно посоката на уморителния път. Докато беше на открито, вятърът духаше все в една определена посока, но сега той се въртеше около стволовете на дърветата и образуваше стотици течения и вихрушки, при които бе невъзможно да се върви право напред. Мери бе подхвърляна насам и натам като кораб, който си поправя път сред водовъртеж от коварни течения, без луна и звезди, които да го направляват в опасната нощна тъма. Тя бе започнала да се отклонява от пътеката, когато изведнъж една вихрушка рязко я сграбчи, накара я да изгуби равновесие и яростно я хвърли наляво. Тя падна с цялата си тежест и лявата й длан се надяна на острия като кама връх на един нисък счупен елов клон, който стърчеше хоризонтално от ствола. Един мъчителен миг ръката й остана прикована към дървото, сетне тя я издърпа и залитайки, се изправи на крака.
Продължи напред. Сега окончателно се бе загубила. Искаше да излезе от гората, но не можеше. Кръвта течеше от ранената й ръка, а тя, замаяна, опипваше пътя си от дърво на дърво, пронизвана от ужас, от болките в ударената страна и непрекъснатите бодежи в тялото. Измръзнала до мозъка на костите си, с мокра коса, по която се стичаха студени капки, с кожа, — пропита с дъждовна вода, тя се луташе из гората всред мрака. Падаше и ставаше, олюляваше се назад и политаше напред под такта на безумната музика на урагана, който ревеше между дърветата. Като че самият адски шум, който проглушаваше ушите й, я въртеше и направляваше движенията й с фантастичния си ритъм. Зашеметена, тя обикаляше около изтръгващите се с трясък дървета, забравила всичко освен болката и желанието си да избяга от тази препречила пътя й гора.
Главата й се замая и започна да й се струва, че мракът бе пълен с диви живи същества, които се втурваха край нея, докосваха я с пръсти, напираха и тичаха наоколо й в някаква паническа оргия. Тя усещаше студеното, поривисто дихание на мокрите създания, които се промъкваха и блъскаха из гората. Те шепнеха на ухото й необикновени, неприятни неща за Денис и детето й, ревяха силно с гласа на баща й, хленчеха като майка й. Всеки звук наоколо й бе за нея непонятната и несвързана реч на тези въображаеми същества. Навремени съзнаваше, че е обезумяла, че никакви видения не я заобикалят, че е сама, изоставена, забравена в гората, но залитайки напред, умът й отново се помрачаваше, забулен от виденията на страха. Изведнъж, когато сякаш окончателно щеше да изгуби разума си, тя се спря в няма почуда. Вдигна измъчените си очи към небето и зърна луната — тънък сърп без сияние, легнал по гръб между струпаните облаци, като че бурята го бе издухала пред тях. Мери го видя само за миг — после той бе забулен от пропускащите облаци, но тя забеляза, че сега вятърът стремително фучеше насреща й в права посока, че вече ги нямаше твърдите стволове на елите. Беше извън гората! Тя заплака с облекчение и веднага се втурна сляпо напред, за да избяга от гората и от бъбривите същества. Беше загубила не само пътя, но и всяко чувство за ориентация и като се влачеше и препъваше, само инстинктът за бягство я тласкаше напред неизвестно накъде. Сега вятърът й помагаше, правеше краката й по-леки, удължаваше уморените й крачки. Намираше се в някакво поле и дългата мокра трева я шибаше по краката, докато се придвижваше напред по меката морава. Това бе необработена земя, защото Мери минаваше между гъсталаци от папрат, подхлъзваше се и се препъваше от полузарити в земята, обрасли с мъх валуни, а къпини драскаха краката й; но сега тя не можеше да мисли логично и не се спря, за да определи местонахождението си по характера на местността, през която минаваше.
После изведнъж сред шума Мери долови дълбок, звучен напев и докато тя напредваше, той се засилваше, прераствайки в шум на бързи води. Бучеше широка река, придошла и така изпълнила коритото си с мътни води, че лудешкият им бяг звучеше в Мерините уши като екот на огромен водопад. С всяка измината крачка грохотът ставаше все по-силен, докато започна да й се струва, че реката, пълна с отломки, домъкнати от планините, напредва застрашително към нея, понесла невидимо в кипящите си води стобори и плетища, останките на не един мост, цели трупи и телата на мъртви овце и говеда.
Мери бе вече на брега, когато разбра, че това е Ливън; същият Ливън, който й бе пял така нежно с веселия си ромон, Ливън, който бе разгарял опиянението им — нейното и на Денис — и лъкатушейки край тях, ги бе накарал с песента си да се обичат. Сега, подобно на Мери, той се бе изменил до неузнаваемост. Луната все още бе забулена и Мери не виждаше нищо, но както стоеше уплашена и заслушана на високия открит бряг, в момент на крайно отчаяние й се дощя да се остави да полети надолу към тези невидими, гърмящи води, да забрави и да бъде забравена. Тръпки преминаха по изтерзаното й тяло и тя отхвърли тази мисъл. Като повеля за живот се появи друга мисъл: каквото и да се случи, тя все още имаше Денис. Трябваше да живее за Денис — сега тя почувствува, че той я вика. Обърна се рязко, сякаш за да не чува призива на бучащата река, но в бързината, като искаше да се отдръпне, стъпи невнимателно, мократа й обувка се подхлъзна, тя се препъна, кракът й пак се хлъзна върху една мазна буца земя и Мери полетя с крака напред по стръмния склон. Ръцете й отчаяно се вкопчваха в ниската трева и камъша по брега, но бурените, за които се залавяше, се късаха в ръцете й или се измъкваха с корен от мократа земя. Краката й изровиха две бразди в меката кал, когато ги заби ожесточено в почвата, правейки напразен опит да се спаси. С ръце тя се залавяше за мокрия склон, но не намираше нищо, о което да се задържи. Гладката повърхност на ската бе стръмна и коварна като глетчер и вместо да я спрат, тези отчаяни движения само увеличаваха скоростта й. С неудържима сила Мери летеше надолу към невидимата река. Тя падна във водата безшумно и веднага потъна между дългите водорасли, които растяха на дъното, а когато отвори уста от изненада и ужас, вода нахлу в дробовете й. Силата на течението бързо понесе тялото й надолу по реката между оплитащите се около нея треви и я влачи цели тридесет ярда, преди тя най-после да излезе на повърхността.
Мери не можеше да плува, но движена от инстинкта за самосъхранение, направи няколко слаби, отчаяни удара с крайниците, като се опитваше да държи главата си над водата. Това беше невъзможно. Поради голямата сила на пороя във водата една след друга се образуваха високи вълни, които непрекъснато я заливаха, и накрая един водовъртеж под повърхността я хвана за нозете и я помъкна надолу. Този път Мери остана под водата толкова дълго, че почти загуби съзнание. Ушите й пищяха, дробовете се надуха, очните ябълки изскочиха; пред себе си виждаше да играят червени искри; задушаваше се. Но тя още веднъж излезе на повърхността и когато се появи над водата, отпаднала и почти безчувствена, една вълна тласна някакъв плаващ пън под дясната й ръка. Тя несъзнателно се хвана за дънера и немощно го притегли към себе си. Тя плаваше. Тялото й бе потопено, косата й се разстилаше зад нея в реката, но лицето й беше над водата и с дълбоки трудни вдишвания тя пълнеше и пълнеше гърдите си с въздух. Без да чувствува нищо друго освен необходимостта да диша, тя се държеше за пъна и плаваше сред чудновати останки, които сегиз-тогиз се устремяваха към нея и бързо отминаваха надолу по реката. Движеше се с толкова голяма скорост, че когато съзнанието й малко се проясни, разбра, че ако не достигне бързо брега, ще бъде отнесена сред острите скали, които стърчаха сред бързеите, непосредствено над Ливънфорд. Като продължаваше да се държи за пъна, с последни сили Мери, зарита с крака. Студената речна вода я пронизваше много по-силно от дъжда, пронизваше я, защото изворът в планините бе покрит с лед и сняг, а освен това в планинските притоци се стичаше разтопен сняг. Студът проникваше до мозъка на костите й; устните й бяха безчувствени и макар че краката вяло се движеха по заповед на волята, Мери не усещаше това движение. Въздухът толкова изстина, че заваля град. Зърната бяха големи, твърди като камък, остри като ледени шушулки; те браздяха водата като сачми и отскачаха от пъна като куршуми, валяха немилостиво върху лицето и главата на Мери, нараняваха очите й, шибаха бузите й, режеха долната й устна. Тъй като трябваше да се държи с две ръце много здраво за пъна, тя не можеше да се запази и бе принудена да понася този безмилостен обстрел незащитена. Зъбите й тракаха; наранената й ръка беше безчувствена и вкочанена; усети ужасно схващане в кръста; чувствуваше, че умира от студ. Съприкосновението на ледената вода я убиваше. В този момент, когато се бореше да достигне брега, я преследваше една-единствена мисъл — не за нея или за Денис, а за детето в нея. Властен инстинкт овладя съзнанието на Мери, сякаш това бе някаква вест, минала по необикновени пътища от детето до самата нея; тя неочаквано бе предупредена, че ако не излезе бързо от водата, детето й непременно ще умре.
Никога досега не беше мислила с такава обич за детето си. По-рано понякога бе го ненавиждала като част от собственото си презряно тяло, но сега я обзе непреодолимо желание да го види живо. Ако умреше тя, щеше да умре и то. Тя си представи как живото бебе, заключено в удавеното й, плаващо към морето тяло, постепенно престава да шава в затвора на безжизнената й плът. Мери отправи безмълвна молитва: искаше да живее — да живее, за да даде живот и на детето.
Беше достигнала до място, където набъбналата река, излязла от бреговете, бе наводнила съседните поля. Мери вече чувствуваше, че вляво от нея водата е по-спокойна и с последните си нищожни сили се помъчи да се насочи нататък. Тя правеше опит след опит да се измъкне от главното течение, но то я връщаше обратно. Почти беше изгубила всяка надежда, когато при един остър завой на реката силен водовъртеж внезапно отклони дънера от пътя му и Мери заплава към място, където нямаше вълни, нямаше водовъртежи, нямаше бързей. Остави пъна да се носи по течението, докато спре; после трепереща отпусна крака. Те докоснаха дъното и тя се изправи, потънала до кръста във вода. Тежестта на водата и вкочаненото й тяло почти не й даваха възможност да се движи, но все пак сантиметър по сантиметър тя се отдалечаваше бавно от шума на реката. Най-после стъпи на твърда земя. Огледа се. За голяма нейна радост сред непрогледния мрак видя светлина. Тази светлинка беше като божествен балсам, разлян неочаквано върху всичките й рани. Струваше и се, че години наред се е движила в свят от мрачни призраци, дебната на всяка крачка от тъмна неизвестност и невидими опасности, които можеха да я погубят. Малката неподвижна светлинка блещукаше спокойно и в този слаб проблясък Мери намери утеха и успокоение. Спомни си, че тук някъде имаше малък самотен чифлик. Който и да живееше в него, не би отказал да я приюти при ужасното й състояние и в такава ужасна нощ. Сгърчила се от студ, тя се отправи към светлината.
Сега вървеше едва-едва. В долната част на корема усещаше огромна тежест, която като че я теглеше към земята; при всяко движение я разкъсваше остра болка. Приведена почти одве, тя упорито вървеше напред. Светлината беше толкова близко, а пък колкото повече вървеше, тя сякаш толкова повече се отдалечаваше от нея. Краката й затъваха дълбоко в подгизналата почва; с големи усилия тя успяваше да ги изтегли и с всяка крачка тя като че все по-дълбоко затъваше в мочурището, което трябваше да прекоси. Все пак Мери вървеше, затъвайки все повече и повече в тресавището; по едно време нагази в каша от вода и кал, която стигна до коленете й. Едната й обувка залепна в тинята, измъкна се от краката й и тя не можа да я извади. Кожата й, побеляла от продължителното стоене във водата, сега беше оплескана и смазана с кал. Останките от облеклото й се влачеха след нея окаляни и разкъсани на парцали.
Най-после започна да й се струва, че макар и бавно напредва и все повече се приближава към светлината; в този миг, като направи крачка напред, тя не усети твърда почва под краката си. Започна да потъва в тресавището. Запищя. Топлата тинеста кал я теглеше за краката с мека настойчивост, привличайки я надолу в прегръдките си. Не можеше да извади нито единия, нито другия си крак, а при усилията й да се измъкне, от блатото заизскачаха мехури с вонящ газ, който я задушаваше. Мери потъваше все по-дълбоко. Помисли, че се бе спасила от чистата смърт в студената вода на реката, за да загине тук, както й се полага. Тази тиня бе по-подходящ саван за нея от чистата вода на планинските потоци. Съдено било скверното й тяло да гние в развала и разлагайки се, да стане накрая част от нея. Да преодолее опасности като тези, които преживя тази нощ, и да не може да се спаси, когато помощта беше толкова близо! — тази мисъл я вбеси. С нечовешки усилия тя се опита да се закрепи. Извика и се хвърли напред, като се вкопчваше бясно в мъха, който растеше по повърхността на тресавището. Лепкавият мъх почти не представляваше опора, но тя с такава ярост се залавяше за него с разперените си пръсти, че с последни, свръхчовешки усилия успя да се измъкне благодарение само на ръцете си. Дишайки тежко, тя довлече тялото си до по-здрава почва в тресавището и се просна окончателно изтощена. Вече не бе в състояние да върви и затова след кратка почивка бавно запълзя напред на четири крака като ранено животно. Но за да се отърве от тресавището, тя бе използувала последните жалки остатъци от силите си и сега, макар че беше на твърда земя на не повече от петдесет ярда от къщата, разбра, че никога няма да се добере до нея. Тя се отказа да се бори и като заплака тихо, легна на земята отчаяна и отпуснала безсилните си крайници, а връз нея отново се заизлива дъжд. Но както лежеше, до нея достигна през бурята тихо мучене на крави. След малко пак чу същия звук и като погледна надясно, различи смътно в мрака тъмните очертания на някаква ниска постройка. Всред мътната мъгла, забулила съзнанието й, се появи мисълта, че пред нея има някакво убежище. Тя се надигна, с последни, трескави усилия се дотътри до сайванта и се строполи в безсъзнание на пода.
Подслонът, до който се добра, беше мизерна дворна постройка — жалкият обор на малката ферма. Беше построена от дебели кирпичи, пролуките между които бяха грижливо затъкнати с мъх; ето защо вътре беше топло, а тъй като оборът бе твърде нисък и студеният вятър минаваше безпрепятствено над него, той бе избягнал и яростта на урагана. Въздухът вътре бе изпълнен със смесен дъх на слама и тор и приятния мирис на самите животни. Три млечни крави стояха пред яслите си и помръдваха с леки кротки движения; самите те почти не се виждаха, само светлите им вимета слабо се белееха в мрачината. Големите им тъжни очи, привикнали с тъмното, гледаха умно и плахо необикновеното човешко същество, което лежеше на пода почти без да диша. Сетне, като видяха, че е неподвижно и безвредно, те равнодушно обърнаха глави и пак запреживяха спокойно, движейки безшумно челюстите си.
Мери остана да лежи в блажена самозабрава не повече от няколко мига. Силен пристъп на болки й върна съзнанието. Болките я заливаха като вълни. Те започнаха от гърба, разпростряха се около цялото й тяло, спуснаха се надолу по вътрешната страна на бедрата, засилваха се бавно, но застрашително, докато постепенно преминаха в нетърпима криза. После изведнъж болките я напуснаха — вяла, изтощена и безпомощна.
През цялото си трагично странствуване тя бе търпяла тези болки. Но сега те станаха непоносими и легнала сред нечистотията в обора, тя страдаше със склопени очи. Беше разперила отслабналите си ръце и крака, тялото й, което Денис бе нарекъл свой олтар, лежеше в изпущащия пара тор, оваляно в засъхнала кал. Болезнени стонове се чуваха измежду стиснатите й зъби; капки студена пот оросиха челото й и бавно се застичаха по спуснатите клепачи; чертите й, обезобразени от тинята и разкривени от непоносимите мъки, бяха застинали, но страданията й сякаш изпущаха лъчи, които се бяха събрали в бледо, прозрачно сияние около главата и ограждаха като ореол умореното й лице.
Промеждутъците между болките ставаха все по-кратки, — а самите пристъпи — по-дълги. Когато болката отминеше, пасивното очакване на следващия пристъп бе цяло мъчение. После той започваше, сграбчваше я цяла в лапите си, пронизваше я с нетърпима болка и се разпростираше във всеки нерв. Виковете й се сливаха с воя на нестихващия вятър. Всичко, което бе претърпяла, беше нищо в сравнение със сегашните й мъки. Тялото й немощно се гърчеше на каменния под; кръвта се смесваше с потта и с мръсотията наоколо. Мери се молеше да умре. Като безумна зовеше бога, Денис и майка си. Но само вятърът откликваше на стоновете й. Той се надигаше, втурваше се около обора и пищеше, сякаш и се надсмиваше. Тя лежеше изоставена от всички, но накрая, когато вече не би могла да преживее още един пристъп, вятърът зави с най-силните си и пискливи тонове и сред разгара на бурята Мери роди син.
Докато отминаха последните мъки, Мери беше в съзнание. Сетне, когато всичко свърши и нямаше болки, потъна в дълбокия кладенец на забравата.
Детето беше дребно, хилаво, недоносено. Свързано все още с безчувствената си майка, то се залавяше с малките си пръстчета за нея или за празното пространство. Главицата му се люшкаше на тънкото вратле. То лежеше до майка си и едва дишаше, а тя постепенно губеше кръв и бавно побеляваше. Но ето то изплака на пресекулки със слаб глас. Като че в отговор на този зов вратата на обора бавно се отвори и мъждивата светлина на един фенер проникна в мрака. Влезе една старица. Главата и раменете й бяха загърнати с дебел кариран шал; като вървеше, тежките й дървени обуща хлопаха. Тя бе дошла да види здрави и читави ли са добичетата и тръгна между тях, галеше ги по вратовете, потупваше ги по страните и им говореше одобрително:
— Е, госпожо Пенси — мърмореше тя. — Ела насам, Дейзи! Помръдни се, Бела! Стани, хайде! Хайде! Хайде, мила! Божке, каква нощ! Каква хала! Не се тревожете, милички, бъдете спокойни! Здрав покрив имате над главите, не бойте се. Ще ви…
Изведнъж тя вдигна глава и се ослуша. Стори й се, че чу в обора тих, жаловит плач. Но тя бе стара и глуха, в ушите й кънтеше ураганът, та реши, че се е излъгала и понечи да се обърне, за да продължи заниманието си, когато още веднъж — този път ясно — чу слабия печален стон.
— Господи помилуй! Какво… какво е това? Чувам нещо, бога ми… нещо… като че ли дете плаче.
С трепереща ръка тя наведе фенера и се заозърта наоколо в тъмнината, после се стъписа поразена, невярваща на очите си.
— Боже, спаси ни! — извика тя. — Та това е бебе и майка! Пресвета дево, тя е мъртва. Ох, каква нощ, каква нощ! Какво доживях да видя.
Тя мигом сложи фенера на пода и коленичи със старческите си крака до Мери. Без изтънчена нежност — грубите й ръце се заловиха за работа с ловките и опитни движения на свързана със земята жена, за която природата е отворена книга. Бързо, но без суматоха тя скъса пълната връв и загърна детето с края на топлия си шал. После се зае с майката и с изкуствен натиск незабавно изкара плацентата и спря кръвотечението. Докато работеше, не преставаше да говори на себе си:
— Де се е чуло и видяло такова нещо! Едва не е умряла, горката! Пък каква е млада и хубава! Ще се погрижа за нея. Сега е по-добре. Защо ли пък не е дошла в къщи? Щях да я прибера. Ама виж ти, божа работа е това, дето излязох да видя добичетата.
Тя потупа Мери по ръцете, потърка бузите й, покри я със свободната част на шала, в който бе завито детето, и бързо излезе.
Като се върна в уютната кухня, тя извика на сина си, седнал край огнището, в което пращеше голям пън:
— Бързо, синко! Бягай като хала до Ливънфорд за доктор! Доведи го, каквото и да става! В обора има болна жена. Бягай, за бога, и не разпитвай! Животът й виси на косъм!
Синът й се втренчи в нея недоумяващ.
— Какво — попита той тъпо, — в нашия обор ли?
— Да — извика тя, — избягала е от бурята. Ако не бързаш, ще умре… Бягай! Бягай за помощ!
Той стана все още объркан и заоблича палтото си.
— Ето ти тебе работа! — мърмореше той. — В нашия обор. Какво й е, а?
— Не е твоя работа! — кипна старата. — Махай се веднага! Не запрягай коня! Тичай с все сила!
Тя го изтика през вратата и като се убеди, че е тръгнал, взе една тенджерка, наля в нея мляко от едно гърне, оставено на шкафа, и бързо го сгря на огъня. После сне одеялото от леглото си в кухнята и пак хукна към обора с одеялото в една ръка и топлото мляко в другата. Зави Мери добре в одеялото и като повдигна внимателно главата й, с мъка наля няколко капки от топлото мляко между посинелите й устни. Тя поклати глава в знак на съмнение.
— Страх ме е да я бутна — прошепна старицата. — Съвсем е загазила.
Като пое новороденото на ръце, тя го отнесе в топлата кухня и се върна с чиста влажна кърпа и още едно одеяло за Мери.
— Ето, милата ми, сега ще се стоплиш — шепнеше тя, докато завиваше отпуснатото й тяло с второто одеяло.
После нежно изтри с кърпата втвърдената кал по бялото й студено лице. Беше направила всичко възможно и сега, клекнала край Мери, чакаше търпеливо, без да вдигне поглед от нея, разтриваше от време на време безжизнените й ръце, гледаше студеното й чело. В това положение тя остана близо цял час.
Най-после вратата се отвори, един мъж влезе в обора, а с него нахълта вятър и дъжд.
— Слава богу, дойдохте, докторе! — възкликна старицата. — Боях се, че няма да дойдете.
— Какво се е случило? — рязко попита докторът и пристъпи към нея.
Тя му обясни с няколко думи. Докторът само поклати глава и приведе високото си слабо тяло над легналата на пода жена. Доктор Ренуик беше млад човек, вещ в работата си, и тъй като бе нов в Ливънфорд и гореше от желание да си създаде клиентела, се реши да тръгне пеш в такава нощ, докато другите двама лекари, повикани преди него, отказаха. Той погледна бледното, хлътнало лице на Мери и напипа слабия й неравномерен пулс. Докато той гледаше с невъзмутимо спокойствие секундарника на часовника си, старата жена бе впила тревожен поглед в лицето му.
— Как мислите, докторе, ще умре ли?
— Коя е тя? — попита той.
Старицата поклати глава отрицателно.
— Не знам, бога ми. Но каква е хубавица, а толкова се намъчи, докторе — рече тя, като че го молеше да направи всичко, което е по силите му.
— Къде е бебето? — попита докторът.
— В кухнята. Още е живо, но такова едно слабичко, горкото.
Като лекар той гледаше хладнокръвно и изпитателно неподвижната фигура пред себе си, но като човек беше трогнат. С опитния си поглед сякаш четеше историята на всички страдания на Мери, като че тази история бе незаличимо написана върху лицето й. Той забеляза изострения й тънък, прав нос, хлътналите кръгове под тъмните й очи, тъжно отпуснатите ъгли на безкръвните й меки устни. Чувство на състрадание го обзе, премесено с прилив на необикновена, дълбока нежност.
Той отново взе слабата отпусната ръка на Мери в своята, сякаш за да влее струя живот от своето изпълнено с жизненост тяло в нейното; после, като обърна ръката й, видя дупката на дланта й и възкликна неволно:
— Горката! Колко е млада и безпомощна.
Сетне, засрамен от слабостта си, продължи рязко:
— Състоянието й е тежко. Кръвоизлив, лош кръвоизлив и нервно сътресение — бог знае от какво. Ще трябва да я отведем в болницата — добави той накрая.
При тези думи синът, който стоеше мълчалив отзад, се обади от вратата:
— Ако искате, докторе, веднага ще запрегна коня в колата.
Ренуик погледна старицата, очаквайки съгласието й. Тя нетърпеливо закима с глава и сключи умолително ръце.
— Добре, да вървим!
Докторът изпъна плещи. На хонорар той не разчиташе и тази визита можеше да му донесе само затруднения и да изложи на опасност незатвърдената му още репутация. Но нещо го подтикваше да се заеме с този случай. Чувствуваше, че трябва да се заеме. В тъмните му очи блесна гонещо желание да спаси Мери.
— Не е само нервното сътресение — високо каза той. — Не ми харесва дишането й. Може би има пневмония и ако е така… — Той изразително поклати глава, обърна се, наведе се над чантата си, извади някакви средства за усилване и ги приложи, доколкото му позволяваха обстоятелствата. Когато свърши, пред вратата седеше колата — груба селска каруца, дълбока и тежка като фургон. Бебето повиха в одеяла и внимателно го сложиха в единия ъгъл, после вдигнаха Мери и я положиха до детето. Накрая се качи и Ренуик и подхвана Мери с ръце, а селянинът седна на мястото си и шибна конете. Така те се отправиха в нощта към болницата; необикновената болнична кола се движеше бавно, подскачаше и се друсаше, а с двете си ръце докторът предпазваше, доколкото бе възможно, тялото на Мери от ударите, предизвикани от неравния път.
Старицата гледа след тях, докато се изгубиха, после въздъхна, обърна се, затвори вратата на обора и прегърбена, бавно се отправи към къщата. Когато влезе в кухнята, стенният часовник в ъгъла отмери осем тържествени удара. Тя отиде тихо до скрина, извади библията си и като сложи бавно старите очила със стоманени рамки, отвори книгата наслука и спокойно зачете.


XI

Вятърът, който духаше яростно в западната част на страната, духаше още по-яростно в източната. В неделя следобед, когато в Ливънфорд и околностите цареше хаос, в графствата по източното крайбрежие опустошенията бяха още по-големи.
В Единбург Денис с мъка вървеше по Принсес стрийт; вятърът, който беснееше по сивия, пометен от бурята булевард, вдигаше палтото му над главата и го заваляше. Денис обичаше този вятър; чувствуваше собствената си сила, когато, борейки се, си проправяше път срещу него. С шапка в ръка, разрошен и с отворена уста той си пробиваше път срещу вихъра. Вятърът пееше в ушите му, свистейки като гигантски пумпал, а и Денис пееше или по-точно инстинктивно издаваше нечленоразделни звуци — израз на напиращите в него жизнени сили. Повечето от малобройните минувачи неволно се обръщаха след него и завистливо процеждаха между посинелите си треперещи устни: „Ама че юначага!“
Беше четири без четвърт. Денис бе закусил рано у Маккинли — „Семеен и търговски хотел без спиртни напитки“. Добре си вършеха работата там — без всякаква показност, но затова пък имаше голямо изобилие от вкусна храна. Денис очисти цял поднос със салам и бял пудинг, изяде една порция кейк от овесени ядки и пресуши чайника в собствената приемна на Маккинли. Старата Мама Маккинли бе готова да угажда във всичко на Денис — той й беше симпатичен, както на повечето хора, и когато пристигнеше в Единбург, винаги отсядаше у тях. На тръгване тя му подари голям пакет сандвичи, за да поддържа телесните си сили, докато пристигне в Дънди късно вечерта, а за да поддържа духа му, докато пак се видят, му даде силна, звучна целувка. „Добре е да имаш приятели“ — мислеше Денис с благодарност, докато попипваше пакета със сандвичи в страничния си джоб и крачеше по пътя за Грантон, за да замине с ферибота през залива Форт за Бърнтисленд. Той бе недоволен от времето само защото се боеше, че може би няма да пуснат ферибота; но и да нямаше ферибот, мислеше си Денис шеговито, той чувствуваше достатъчно сили в себе си, за да преплува залива.
Вятърът беше силен, но дъжд още не бе завалял и тъй като до Грантон имаше само три мили, Денис се отказа от обикновеното превозно средство до пристанището и реши да върви пеша. Колко хубаво е да живееш! Вятърът го опияняваше; когато го чувствуваше по лицето си, Денис искаше да живее вечно. Стъпвайки твърдо по паважа, Денис бе уверен, че лесно ще измине разстоянието за един час — времето, което имаше на разположение.
Закрачил към пристанището, той бе обзет от радостни мисли. Работата вървеше по-добре, отколкото бе очаквал, а утре в Дънди се надяваше да затвърди положението си при „Блейн енд къмпани“. Младият господин Блейн имаше голямо влияние във фирмата и бе особено разположен към Денис. Денис разбираше, че ако го склонеше, ако го убедеше да сключи сделка с фирмата „Файндли“, победата беше в ръцете му. Той се зае да обмисля едно остроумно, кратко слово, с което да започне разговора утре. Вървейки по улицата, той чудесно декламираше речта си на вятъра и празните улици и с безмерна наслада подчертаваше съществените моменти с изразителни жестикулации, така че, когато стигна до Грантон, бе вече успял да порази младия господин Блейн с епиграмите си, да го бомбардира с технически подробности и да го обезоръжи с аргументите си. Денис с облекчение забеляза, че ферибота се люшкаше край малкия кей и по всичко личеше, че се готви да замине, затова ускори крачките си и се качи на борда. От ниската палуба заливът с бялата пяна, кипнала по гребените на оловносивите вълни, изглеждаше по-мрачен и по-страшен, отколкото от вълнолома. Малкият съд подскачаше силно, а дебелите корабни въжета, с които бе привързан за яките железни стълбове на кея, скърцаха и плющяха под двойния напор на вятъра и отлива. Денис обаче бе свикнал с морето и несмущаван от нищо, се присъедини към други трима пасажери, които, събрани на носа, унило гледаха залива, сближени по-тясно от неприятното предчувствие за опасност.
— Не ми харесва днес морето — обади се единият.
— Бурно е, може да направи пакост — рече другият.
— Вече съжалявам, че не послушах жена си и не останах в къщи — каза третият, като направи слаб опит да се пошегува.
Денис ги окуражи:
— Мислите ли, че капитанът би тръгнал, ако не беше сигурен, че ще може да мине? — искрено се удиви той. — Само пет мили има до отсреща — просто нищо. След двадесет години ще можем да прескачаме такива канавки или да минаваме на кокили през тях.
Тримата го изгледаха недоверчиво, но той се зае с тях и започна да се шегува, да ги закача и само след пет минути спечели сърцата им. Те го признаха за водач, тревожните им предчувствия се изпариха, а един от тях дори извади плоско шишенце.
— Да пийнем по глътка, преди да тръгнем, а? — предложи той и смигна.
Това бе висш израз на добро настроение. Този, който черпеше, пръв вдигна шишенцето, после другите двама отпиха скромно, както се полага на гости, а Денис отказа.
— Така съм се натъпкал със салам, че се боя да не отиде за рибата — поясни той с широк жест и изразителна гримаса към развълнуваното море, като искаше да каже, че единственото му желание в живота е да задържи в себе си превъзходното ядене, за което току-що бе платил.
Тримата се ухилиха възхитени; фактът, че този безгрижен и безстрашен младеж можеше да се разболее от морска болест, както той бе намекнал, им се видя много смешен и отново ги изпълни с чувство за собственото им достойнство. А Денис ги насърчаваше, като с готовност се приспособяваше към тяхната среда и с такова въодушевление им разказваше анекдоти, че те почти не забелязаха нито кога потеглиха, нито голямото вълнение в залива. Единият бе позеленял, а другият преглъщаше, като че му се гадеше, но те по-скоро биха умрели, отколкото да се изложат в очите на този млад Хектор, който тъкмо бе стигнал до най-интересното място в петия анекдот — за ирландеца, който скроил чудесен номер на англичанина и шотландеца при крайно комични и неудобни обстоятелства.
Останалите няколко пасажера бяха по-неспокойни и се притискаха един в друг, когато фериботът подскачаше като черупка в бурните води. Те се стискаха за стойките, лягаха на палубата или повръщаха, без да се стесняват, а наситеният с водни пръски вятър виеше между корабните въжета, яростните шумящи вълни се разбиваха над ниската преграда и покриваха палубата с воден пласт, който се стичаше ту на едната, ту на другата страна при всяко наклоняване на кораба.
Най-после приближиха Бърнтисленд, големите вълни останаха зад тях и след дълги маневри корабът бе закотвен. Капитанът на малкия съд слезе от мостика; от мушамата му се стичаше вода. Денис го чу да казва:
— Не съжалявам, че пристигнахме. Дяволско време! По-лошо пътуване никога не сме имали.
Пътниците заслизаха бързо, но някои се чувствуваха толкова зле, че се наложи да ги отнесат от кораба до вълнолома, където малката геройска група се сбогуваше с Денис.
— Нима няма да продължите по-нататък? — попита Денис.
— Ами! — отговори един от всичките и погледна към облаците. — Слава богу, ние всички сме момчета от Бърнтисленд и скоро няма да правим такава разходка до Единбург. След тая буря в морето у дома ще бъде много добре.
Те тържествено се ръкуваха с Денис и чувствуваха, че никога няма да го забравят. Дълго след това щяха да повтарят помежду си: „Ех, че момче беше онова, дето премина с нас залива в бурята! Пет пари не даваше за нищо!“
Когато си тръгнаха, Денис се запъти към гарата. Влакът за Дънди, който имаше връзка с парахода за Грантон и тръгваше в пет часа и двадесет и седем минути, беше вече на гарата и тъй като сега часът бе пет и двадесет, Денис излезе на перона и занаднича през прозорците, за да си намери свободно купе в трета класа. Оказа се, че броят на пътниците е по-голям, отколкото би могло да се очаква в такова време, и Денис мина покрай целия влак чак до локомотива, без да намери свободно място. До локомотива стоеше кондукторът и разговаряше с машиниста. Денис позна кондуктора, с когото той, с присъщата си общителност, се бе сприятелил при едно предишно пътуване, и пристъпи към него.
— Как сте, Дейви Макбийт? — каза той. Кондукторът обърна глава и след като един миг го гледа в недоумение, очите му светнаха.
— Я виж! Та това сте вие, господин Фойл! — сърдечно възкликна той. — Не можах да ви позная изведнъж.
— В Донигол други като мене няма — ухили се Денис.
— И към вас ли е такова времето? — попита Макбийт. — Ние с Митчел — той посочи машиниста — тъкмо говорехме за бурята; вятърът ни плаши. Духа в опасна посока.
— Нима може да върне назад стария пухтящ змей? — засмя се Денис.
Митчел неодобрително поклати глава.
— Това съвсем не е за смях — рече той и погледът му изразяваше нещо повече от думите.
После, като се обърна към другаря си в кабината, попита:
— Как е монометърът, Джон?
Появи се черното лице на огняря, чиято усмивка разкри белите му зъби.
— Пара има да стигнем до Абърдийн, та дори отвъд, ако искаш — каза той.
— Няма нужда да отиваме до Абърдийн! Дано с теб, Джон Маршал, стигнем до Дънди — сухо отвърна машинистът.
— Как мислиш, локомотивът ще издържи ли? — сериозно запита Макбийт, забравил за минута Денис.
— Не мога да кажа, но ще разберем това, и то много скоро — тайнствено отговори Митчел.
— Каква е тази загадка? — попита Денис, като гледаше ту единия, ту другия.
Ухилената физиономия на огняря се появи на вратата на пещта, а отраженията от пламъците играеха по черното му, лъснало лице.
— Боят се нещо за моста — гръмко се засмя той, като продължаваше да гребе с лопатата. — Не знаят още какво значи стомана и цимент.
— Я се пръждосвай — гневно викна Митчел. — Мостът е дълъг цели две мили, а проклетият вятър духа точно срещу него и се е разбеснял като триста дяволи.
При тези думи всички притихнаха, но Макбийт трепна и погледна часовника си.
— Хайде, било що било — рече той. — Разписанието казва, че трябва да тръгваме. Хайде, господин Фойл.
— Какво точно ви тревожи? — попита Денис, като тръгна по перона с кондуктора.
Дейви Макбийт го погледна с крайчеца на окото си, но не отговори. Реши явно да промени темата на разговора, той каза:
— Я какво хубаво палто имате!
— Харесва ли ви?
— И още как! Чудесно за такава нощ, пък и елегантно.
— Подхожда ли за младоженец? — попита Денис и доверително побутна с лакът събеседника си.
— Разбира се — разсеяно отвърна кондукторът; после го погледна изненадан. — А, какво? Да не би да смятате…
Денис потвърди с глава.
— Не смятам, а вече е решено. Във вторник навярно ще бъда с това палто. Нали е част от чеиза ми!
Макбийт го погледна насмешливо, суровото му лице се проясни и двамата весело се засмяха.
— Не думайте! — възкликна Дейви. — А защо не казвате досега. Не губете време, честна дума! Желая ви всичко най-хубаво — на вас и на любимата ви, която и да е тя. Доколкото ви познавам, мога да кажа, че не е сбъркала. Хайде с мен сега. Не може да оставим жениха в тази блъсканица в трета класа. Трябва да го закараме здрав и читав — каза той и изгледа Денис, докато отваряше едно първокласно купе.
— Благодаря, Дейви — каза признателно Фойл. — Славен човек сте вие. Ще ви пратя парче от сватбения кейк да го сложите под възглавницата си.
После добави с по-сериозен тон:
— Ще се видим в Дънди.
Кондукторът се усмихна, кимна му за довиждане и отмина, а миг след това свирката изпищя, флагчето се размаха и влакът потегли от гарата.
Останал сам сред заобикалящия го комфорт, Денис се загледа със задоволство и като се изтегна върху възглавниците, вдигна крак върху отсрещната седалка и съсредоточено впери поглед в тавана. Постепенно погледът му се зарея някъде, проби ниския таван и стигна надалеч. Мислеше за Мери.
Той спокойно разсъждаваше, че ще се ожени във вторник, — не точно така, както си бе представял, не и така, както понякога бе мечтал, но все пак ще се ожени. Не е важно как точно ще стане сватбата, важното е, че той вече няма да бъде ерген; Денис още отсега започна да се чувствува по-стар, натоварен с по-голяма отговорност. Приятна топлина се разля в него, когато си помисли колко благородно постъпва, като приема така доброволно тази отговорност. Той отхвърли мисълта, че изобщо някога е пожелавал да избегне последиците от своята любов.
— Не — изрече той гласно, — аз не съм такъв подлец, че да зарежа момиче като Мери.
Той живо си спомни нейната доверчивост, нейната прелест, вярата й в него; отначало мислеше за нея с нежност, после с леко безпокойство; като си спомни за урагана, прииска му се заради нея той да не е засегнал Ливънфорд. И в този миг въпреки веселия си нрав, кой знае защо, започна да се чувствува потиснат. Сдържаната радост, последвала буйната му веселост в началото на пътешествието, се превърна бавно в необяснима меланхолия. Опита се да се отърси от нея и насочи мислите си към розовото бъдеще, което се разкриваше пред Мери и него в къщичката им в Гаршейк, представи си каква блестяща кариера ще си изгради, помисли си за отпуските и за пътешествията в чужбина, на които ще се наслаждават по-късно, но не можа да разпръсне сянката, помрачила светлия му оптимизъм. Започна да се тревожи за Мери и да се пита разумно ли е постъпил, като е отлагал толкова дълго женитбата.
Започна да вали и прозорците на купето се покриха с мътен слой от вода и киша. Яростният вятър обсипваше стените с вълни от едри капки, които шляпаха като мокър парцал, а дъждът шумеше върху покрива на вагона като бясна струя вода, изливаща се от отверстието на гигантски маркуч. Денис изпадна в още по-голямо униние, а душата му се изпълни с по-мрачни предчувствия, когато със скръбно съжаление си представи пленителната, тайнствена красота на Мериното тяло и си спомни как бе откъснал цвета на тази красота. При грубото му съприкосновение детето се бе превърнало в жена, която жестоко е страдала поради тази негова постъпка; той бе причина да набъбне стройното и девствено тяло, а тя кой знае какви мъки бе претърпяла, за да скрие бременността си; струваше му се, че интимната симетрия на нейните форми е нещо, което той е унищожил и което тя никога не ще си възвърне. От устните на Денис се откъсна въздишка и влакът бавно спря на някаква крайпътна гара.
Влакът не беше бърз и вече бе спирал на няколко спирки, без Денис да обърне особено внимание на това, но за негово неудоволствие на тази гара вратата на купето се отвори и влезе стар селянин. Той седна кротко в отсрещния ъгъл; от дрехите му се вдигаше пара, а по тапицерията и на пода под него се образуваха локви вода; от него се излъчваше и се смесваше с парата миризма на алкохол — течност, по-силна от дъждовната вода. Денис се вторачи в селянина и после каза студено:
— Това купе е първа класа.
Старецът извади от джоба си голяма червена носна кърпа на бели капки и гръмогласно се изсекна.
— Хайде де — рече той сериозно и се престори, че оглежда купето. — Добре, че ми казахте. Много се радвам, че ще пътувам модерно; та, казвате, първа класа било? А пък за мен това няма значение, защото изобщо нямам билет — разсмя се старецът оглушително; той явно беше сръбнал.
Настроението на Денис толкова беше спаднало, че той не оцени шегата. При нормални обстоятелства той чудесно би се забавлявал с този неочакван спътник, но сега го изгледа начумерено.
— Далеч ли ще пътувате? — попита най-после той.
— До Дънди, прекрасния Дънди. Вие познавате града, но не и хората. Не, не! Като казвам „прекрасния“, не говоря за красавиците на Дънди, а искам да кажа прекрасния град Дънди — отговори селянинът и след това сериозно и точно обяснение добави многозначително:
— Нямах време, знаете, да си купя билет.
Денис се изправи и седна. Той разбра, че ще трябва да търпи всичко това до края на пътуването и се примири с тази мисъл.
— Как е времето? — попита той. — Виждате ми се мокър.
— Мокър съм. Мокър съм и отвън, и отвътре; но едното, знаете, е добро средство против другото; пък и за такъв стар овчар като мене мокрите дрехи нищо не са — ще изсъхнат на мен и толкоз. Но трябва да ви кажа: в такава проклета нощ като тая дори и на мен ми се не ще да съм по баирите.
Той поклати глава няколко пъти, измъкна от джоба си една малка, нечиста глинена лула, запали я, сложи й металното капаче и като я пъхна в ъгъла на устата си, всмукна шумно. Когато купето се изпълни с дим, той, без да изважда лулата от устата си, изплю голяма храчка на пода.
Денис го изгледа със съжаление и погнуса и се опита да си представи как е изглеждал като младеж този груб, пиян, стар селяк; сетне унило се попита дали и самият той не ще се превърне някога в такова дърто пиянище и изпадна в още по-дълбока меланхолия. Без да подозира какво впечатление бе произвел, старият овчар продължи:
— Да, дойде ред да кажем сбогом на планините. Добре звучи, нали? Сбогом на планините. А? — засмя се той и се плесна по бедрото. — Като заглавие на песен. Сбогом на планините. Дааа, и сега се връщам в родния си град — и защо мислите? Никога не бихте отгатнали. — Той се закикоти неудържимо и се задави от дима.
— Може би сте получили някакво наследство? — предположи Денис.
— Няма такова нещо. Няколкото гроша, гдето ги имам, съм спечелил с тежък и честен труд. Хайде, опитайте още веднъж.
Тъй като Денис не отговори, старецът словоохотливо продължи:
— И през ум не ви минава, но което си е право, е право. Тръгнал съм…
Той млъкна, после намигна многозначително и изтърси:
— Тръгнал съм в Дънди да се женя.
Явно наслаждавайки се на ефекта, който произведе, старецът се впусна в обяснения:
— Още съм як, макар че не съм такъв, какъвто бях някога. А в Дънди ме очаква една прекрасна, нежна жена. Тя беше голяма приятелка на първата ми жена. Утре рано ще се венчая и това си е. Затова хванах тоя трен, макар че е ден за почивка. Трябва, знаете, да стигна навреме.
Докато старецът обясняваше, Денис го гледаше с любопитство и неприятно чувство най-вече поради странното съвпадение на обстоятелствата. И тъй, в тясното купе имаше още един жених, свързан с него поради подобното си положение. Дали този жалък ветеран бе огледало на собственото му падение, или бе предупреждение за нерадостното му бъдеще.
Отчаян, Денис се питаше дали в очите на хората той не беше също тъй жалък, както този сивобрад старец в неговите очи. В прилив на самоукоряване и самоосъждане той започна да размисля за досегашния си начин на живот. Едно неправилно чувство на потиснатост го ужаси с устрема и силата, с която нахлу в него, и в отчаянието си той остана потиснат и мълчалив, докато влакът не навлезе в гара Сент Форт. Тук спътникът му стана и излезе от купето с думите:
— Има да пътуваме още много. Аз само ще сляза да видя дали не може да се намери нещо за загрявка. Една капка ще ми стигне да стопля стомаха си.
След секунда обаче той се върна, за да успокои Денис:
— Ще се върна, няма да се бавя. Да не мислите, че ще ви оставя така. Ще се върна и ще ви правя компания чак до Дънди.
След това слезе от влака.
Денис погледна часовника си и видя, че е седем и пет. Влакът нямаше — закъснение. Като подаде глава от прозореца, Денис забеляза, че вятърът се е засилил до крайна степен. Той поваляше слезлите на перона пътници, а тежкият влак, макар че бе в покой, сякаш се люлееше на колелата си. Денис видя около Макбийт група тласкани от вятъра хора, които крещяха:
— Не е ли опасно да продължим, кондукторе? — Каква буря! Ще издържи ли влакът?
— Дали няма да излезе от релсите?
— Каква нощ, боже, спаси ни! Ами как ще минем по моста? По-добре да си бях останал в къщи.
Стори му се, че неговият приятел Макбийт е разтревожен и сприхав; но макар че той наистина се безпокоеше поради отговорността, която носеше за стоте души във влака, в отговорите му звучеше невъзмутимото спокойствие и увереност на служебно лице.
— Няма опасност, сигурни сте като у дома си, мадам.
— Буря ли е това? Та това е само лек ветрец. Засрамете се.
— Няма да излезе от релсите. След час ще бъдете в къщи с дъщеря си, уважаема госпожо.
Денис го слушаше как отговаря с равен, спокоен глас и непроницаем вид. Спокойствието му, види се, вдъхна пълна увереност на всички и като чуха успокоителните думи, хората се пръснаха и влязоха в купетата си.
Най-после на влака бе даден път и той пак потегли. В този момент Денис забеляза фигурата на своя спътник, който се бореше с вятъра, опитвайки се да се качи на последния вагон. Но в объркаността и бързината си старият овчар се подхлъзна и се просна на перона. Влакът се отдалечаваше от него, старецът бе безвъзвратно оставен на гарата; докато излизаха от нея, пред Денис при неясната светлина на фенера се мярна за последен път смутеното, объркано и разстроено лице на овчаря, изразяващо почти комично отчаяние. Влакът приближаваше към южния край на Тейския мост, а Денис седеше в ъгъла и си мислеше с мрачна веселост, че старецът положително ще закъснее за сватбата си на другата сутрин. Може би това бе урок, предназначен за него. Да, той трябваше да си вземе бележка от това странно чудновато съвпадение. Не биваше да закъснява за сватбата си с Мери във вторник.
Влакът се носеше напред и в седем и половина достигна началото на моста. Тук, преди да влезе в единичната линия, влакът намали хода пред сигналната будка, за да може машинистът да поеме палката от стрелочника. Без тази процедура влакът не можеше да продължи. Все още изпълнен с неприятни предчувствия, Денис отново свали прозореца и се огледа да види всичко наред ли е. Бурята едва не му отнесе главата, но на червената светлина, която падаше от машината, той различи неясно прострелите се в далечината масивни подпори на моста — те приличаха на колосален скелет на огромно стоманено влечуго, мощно и несъкрушимо. После неочаквано той видя, че сигналистът слиза много внимателно по стъпалата на будката си и с едната ръка здраво се задържа за перилото. Той подаде палката на машиниста и след това отново се качи в кабинката си, но много трудно — бореше се с вятъра, а последните няколко стъпала изкачи с помощта на колегата си, който му подаде ръка отвътре.
Влакът отново тръгна и навлезе в моста. Денис вдигна прозореца и спокойно седна на мястото си, но когато влакът мина покрай сигналната будка, пред погледа му се мярнаха две бледи, ужасени лица, които го гледаха отвътре като призраци, стрелнали се край него в мрака.
Бурята вилнееше с неукротима сила. Вятърът шибаше дъжда о стените на вагоните, при което се вдигаше шум като от хиляди наковални, а мокрият сняг пак зашляпа по прозорците и скри всичко от погледа. Влакът се клатеше и люлееше върху релсите като пиян и въпреки че се движеше бавно и предпазливо, поради яростните пориви на бурята човек изпитваше чувството, че се движи стремглаво напред. Тъмнината, шумът на колелата, гневният напор на вятъра и грохотът на вълните, разбиващи се в каменните основи на моста — всичко това създаваше впечатление за безумна, стремителна скорост.
Седнал самичък в безмълвното, затворено пространство на купето си, подхвърлян насам-натам от люлеенето на влака, Денис изведнъж долови, че колелата на влака му говорят. Както бягаха върху релсите, той ги чу да стържат в монотонна, пълна с отчаяние скоропоговорка: „Бог да ни е на помощ. Бог да ни е на помощ. Бог да ни е на помощ.“
Сред рева на бурята тази бавна, тъжна погребална песен се набиваше в мозъка на Денис. Започна да го потиска предчувствие за страшна опасност. И чудно, боеше се не за себе си, а за Мери. Ужасни видения се стрелкаха сред мрака на въображението му. Той я видя в бял саван, с тъжни умоляващи очи, с мокри разпуснати коси и окървавени ръце и крака. Някакви фантастични чудовища я преследваха, а тя отстъпваше пред тях и мракът я погълна. После отново се появи с разкървавено лице и ухилена, прилична на карикатурно изображение на Мадона; а за ръката й се държеше хилаво дете. Денис изкрещя от ужас. Влуден от мъка, той скочи на крака. Искаше да отиде при Мери. Искаше да отвори вратата и да изскочи от тази кутия, която го ограждаше като гробница. Той начаса би дал всичко, каквото имаше, за да се измъкне от влака. Но не можеше.
Беше пленник на влака, а той неумолимо напредваше и се виеше, огрян от собствения си блясък, като тъмен, червен змей, който се гърчи и бавно пълзи напред. Влакът беше изминал вече една миля по моста и бе стигнал до средата, където мрежа от стоманени обръчи образуваха нещо като тунел, през който трябваше да мине. Влакът влезе в този тунел. Влезе бавно, страхливо, неохотно, като трепереше с всеки болт и всеки винт на корпуса си, атакуван от урагана, който, натъквайки се на по-голяма съпротива, се стремеше да го унищожи. Колелата тракаха с упоритата настойчивост на погребални камбани и неспирно повтаряха: „Бога да ни е на помощ. Бог да ни е на помощ. Бог да ни е на помощ.“ И изведнъж, в този миг, когато влакът се намираше в желязната ризница по средата на моста, вятърът, достигнал върха на буйството си, се надигна с всичката си сила и ярост и се хвърли напред с ликуващ рев.
Мостът се скъса. Стоманените греди се чупеха като вейки, циментът се ронеше като пясък, железните подпори се огъваха като върбови пръчки. Средният свод се стопи като восък. Неговите останки се усукаха около измъчения влак, който за миг бясно се завъртя в празното пространство.
Изведнъж страшен поток от разбити стъкла и дъски се изсипа върху Денис, като режеше и обезобразяваше тялото му със сразяващата си сила. Той усети как се увиваше и гърчеше металът и чу трясъка на сгромолясваща се зидария. Неизразимото отчаяние на стотици човешки гласове, слети в един рязък, кратък, мъчителен вик на ужас и болка, блъсна Денис в ушите с фаталната безнадеждност на погребална песен; стените на купето като саван се завъртяха около него и над него, подът профуча над главата му. Докато се въртеше стремително, той силно изкрещя: „Бог да ни е на помощ!“ и после тихо произнесе едно име: „Мери!“
А влакът с невъобразима скорост като ракета описа дъга във въздуха — проряза мрака с блестяща светла парабола и беззвучно се потопи в черната преизподня на водите, където пак като ракета мигновено угасна и изчезна завинаги.
В безкрайната секунда, докато се въртеше във въздуха, Денис разбра какво се беше случило. Разбра всичко и после мигновено престана да разбира. В същия миг, когато първият слаб вик на сина му немощно прозвуча в обора в Ливънфорд, обезобразеното тяло на Денис падна в черните бурни води и легна мъртво долу на дълбокото дъно на залива.


Книга втора

I

Над улиците на Ливънфорд бе легнал острият студ на мартенското утро. Големи сухи снежинки се носеха из въздуха леко и беззвучно като пеперуди и се трупаха върху замръзналата земя. „Студената продължителна зима настъпи късно и сега не бърза да си отиде“ — мислеше Броуди, застанал на прага на магазина си, и оглеждаше тихата празна улица. Странно, но тишината на улицата го успокояваше, празнотата й му даваше повече простор да диша. През последните три месеца за него бе трудно да гледа съгражданите си в очите, липсата на хора беше облекчение за уязвената му, но несломена гордост. Сега имаше възможност да отпусне за няколко минути неподвижните черти на лицето си и да се наслаждава на своята непобедима воля. Да, с трудна задача се бе заел през последните три месеца, но беше се справил, дявол да го вземе! Много стрели пускаха срещу него и те се забиваха дълбоко, но той нито веднъж, нито с дума, нито с жест не издаде пред хората мъката на ранената си и оскърбена гордост. Той победи. Броуди отмести още по-назад шапката си, пъхна палци под мишниците на жилетката си и като пое жадно студения въздух с големите си ноздри, огледа предизвикателно мълчаливата улица. Въпреки хапливия студ той не носеше нито палто, нито шал: той така се гордееше с непоклатимото си здраве, че считаше тези неща за проява на слабост. За какво ми е палто при моето здраве? — говореше презрителната му поза, въпреки че тази сутрин, преди да се облее, бе принуден да счупи тънката корица лед по повърхността на студената вода в каната. Студеното време му беше по сърце. Той се упиваше от режещия мраз, пълнеше мощно гърдите си с ледения въздух и като вдишваше, привличаше белите пърхащи снежинки, които падаха на езика му, топяха се като нафора и го изпълваха с нови, пресни сили.
Изведнъж той забеляза, че един човек се приближава към него. Само възбудената му гордост не му позволи да се скрие в магазина, защото в този човек той позна най-сладкодумния и мазен клюкар в града.
— Проклет да е змийският ти език — промърмори той, като чу бавните приглушени стъпки да приближават, и видя, че човекът бавно пресича улицата. — С удоволствие бих го изскубнал от устата ти. Да, идва насам. Така си и мислех.
Приближи Грирсън, с шал, вдигнат до посинелите му уши. Както и предполагаше Броуди, той се спря.
— Добро утро, господин Броуди — подхвана той, като натърти на думата „господин“ и произнесе поздрава си с тон, който можеше да мине за почтителен или просто за ироничен.
— Добро утро — каза Броуди късо.
Той жестоко бе патил вече от скритата отрова на този език и го мразеше безкрайно.
— Студът май се задържа — продължи Грирсън. — Зла зима излезе тази, но виждам, че вас това ни най-малко не ви тревожи. Човек би рекъл, че сте от желязо, всичко можете да изтърпите.
— Това време особено ми допада — сопна се Броуди и изгледа презрително посинелия му нос.
— Работата е там — отвърна мазно Грирсън, — че тоя упорит мраз все някога ще трябва да си отиде. Един ден ледът ще се пропука, ще настъпи размразяване. А колкото по-свиреп е студът, толкова по-приятно ще е размразяването. Един ден тук ще настъпи голяма промяна.
Той простодушно погледна Броуди. Броуди напълно разбра двоякото значение на думите му, но не беше достатъчно находчив, за да му отговори по същия начин.
— Така ли? — рече той бавно и се подсмихна. — Много голям умник сте вие!
— О, не, не, господин Броуди. Това е просто добра интуиция или както римляните са казвали: „признаци за времето“.
— Както виждам, вие освен това сте и учен.
— Представете си — продължи Грирсън несмущаван от нищо, — тази сутрин в къщата ми долетя мъничка червеношийка. Едва не бе умряла от студ — добави той и поклати глава. — Това време сигурно е ужасно за птичките… пък и за всеки, който си няма дом, където да се прибере.
После, преди Броуди да си отвори устата, той допълни:
— Как е цялото ви семейство?
Броуди се насили да отговори спокойно:
— Много добре, благодаря. Неси върви отлично в училището, както несъмнено сте чули вече. Тази година пак ще обере всички награди.
„Така ти се пада! — помисли си Броуди. — Нали твоят глупав дангалак все трябва да отстъпва първото място на умната ми дъщеря.“
— Не, не съм чул. Но без друго това е чудесно.
Грирсън помълча и после попита със сладък глас:
— Имате ли напоследък някаква вест от по-голямата дъщеря — става дума за Мери?
Броуди скръцна със зъби, но се овладя и каза бавно:
— Ще ви помоля други път да не споменавате това име в мое присъствие.
Грирсън се престори, че е много смутен.
— Прощавайте, ако съм ви огорчил, господин Броуди, но винаги имах слабост към тази ваша дъщеря. Аз бях много разтревожен от дългото й боледуване, но онзи ден чух да говорят, че била намерила работа в Лондон и се питах дали не й е помогнало онова семейство от Дарок, искам да кажа Фойлови. Разбира се, вие едва ли знаете нещо повече от мен.
Той завъртя очи, погледна изкосо шапкаря и продължи:
— Мен особено ме заинтересува цялата тази история. От чисто хуманна гледна точка, разбирате ли. Много ми беше жал, когато горкото мъничко бебче умря в болницата.
Броуди го гледаше студено, но мъчението продължи:
— Казват, че малкото било много хубавичко и докторът бил много разтревожен, че не могъл да го спаси. Освен това отнесъл се с особено внимание към болестта на майката. Впрочем не е за чудене — случаят е бил твърде необикновен, с пневмония и други усложнения.
Той тъжно поклати глава.
— Боже, какво нещастие, че бащата на детето загина и не можа да узакони връзката си с нея и да я спаси от позор и… Извинете, господин Броуди, съвсем забравих. Езикът ми просто се развърза — коварно се заизвинява Грирсън.
Той сипа сол в раната на Броуди, накара го да се разтренери и бе достатъчно хитър, за да разбере кога да се оттегли.
Броуди го пронизваше с погледа си. Макар че вътрешно кипеше, той каза с тих, сподавен глас:
— Дори ехидният ви език да меле цял ден, за мен това няма никакво значение.
Това беше грешен ход, защото веднага даде възможност на Грирсън да го чукне още веднъж, от което той не се отказа.
— Така, така! Ето какво се казва истински несъкрушим дух. Мога само да се възхищавам, господин Броуди — продължи той, — от твърдостта, с която понасяте целия този позор. Друг човек с такова положение в града лесно би паднал духом след такъв скандал — та месеци наред целият град говореше за това нещо!
— Не обръщам внимание на брътвежите на хайманите от Крос — отвърна Броуди, като дишаше тежко.
Да можеше, би убил събеседника си с поглед, но достойнството не му позволяваше да употреби друго оръжие, а гордостта му пречеше да си отиде.
— Тъй, тъй — рече Грирсън замислено, — но друг би се съсипал, ако тези мръсници се подиграваха с него и станеше посмешище на целия град. Знаете ли какво — добави той с понижен глас, като че току-що му бе хрумнала тази мисъл, — всичко това би било достатъчно да доведе един обикновен човек дотам, че да се пропие от мъка.
Броуди го изгледа изпод рошавите си вежди. Нима и такава клевета са разпространявали за него?
— Нищо не ободрява човека така, както една мъ-ъ-ничка капчица, особено в такова време — провлечено намекна Грирсън. — Е, време е да си вървя. Студено е да стоим тук и да бъбрим. Довиждане, господин Броуди.
И преди Броуди да успее да каже нещо, Грирсън се оттегли с кротко сведена глава. Макар че цял трепереше от дългото стоене на студа, вътрешно той се топлеше на огъня на приятно самодоволство. Той засия, като си спомни как нещо трепваше в свирепия поглед на Броуди, когато добре наточените му стрели попаднаха в целта, и се забавляваше при мисълта за дълбоката, тежка въздишка, изтръгнала се най-после от гърдите на Броуди под въздействието на тяхната отрова. Той се закиска, като си представи как вечерта ще разказва в клуба за тази случка; ще се пукат от смях, като я чуят. Отсега предвкусваше удоволствието. А какво му пречеше да унизи този тапир? За какво се мислеше той, та толкова важничеше и се надуваше? И освен това кой нормален човек би изгонил детето си като куче в такава нощ? Това бе причината за смъртта на детето. А насмалко той бе убил и Мери, ако бяха верни слуховете. Какво ли не бе изпитала — пневмония, родилна треска и бог знае що. Да, това беше скандално, макар че и тя…
Потънал в такива размисли, Грирсън се отдалечаваше, докато съвсем се изгуби от погледа на Броуди.
Той гледаше след него, стиснал устните си в тънка, крива линия. Ето какви са хората, мислеше той. Сега, когато положението му бе разклатено, те бяха готови да хвърлят камъни по него, да го ритат, да го разкъсат на парчета. Но само при мисълта за това той гордо се изправи. Кой казваше, че положението му е разклатено? Нека тези, които мислеха така, почакаха малко — те щяха да видят. След един-два месеца с цялата тази проклета история щеше да се свърши и само смътно щяха да си спомнят за нея. Истинските му приятели, господата, големците в окръга, можеха само да му съчувствуват и да го съжаляват. При спомена за това, което бе преживял, опънатите му устни леко потрепераха. През всичките тези седмици, докато Мери бе в болницата и се колебаеше между живота и смъртта, той бе останал твърд и непоколебим като скала, непреклонен в решението да се отрече от дъщеря си. Тя сама се бе осъдила и той открито бе заявявал, че ще я остави да изгние, прокудена от порядъчното общество. Въпреки нямата печал на съпругата му и големите клюки, въпреки крайно колебливото обществено мнение в града, въпреки жестоко уязвилия го личен разговор с д-р Ренуик и позорните публични оскърбления и обвинения той бе останал непоколебим, не бе отстъпил. Той не бе пожелал да види Мери и непреклонността на решението му сега го утешаваше и му помагаше да се успокои. Но хората не знаеха какво бе претеглил той: нанесеният на гордостта му удар беше почти смъртоносен. С жестоко удоволствие той отправи мисли към утехата, която бе изпитвал през тези горчиви месеци, и остави душата си да се наслаждава на катастрофата на моста. Смъртта на извънбрачното Мерино бебе не му доставяше никакво удоволствие — той веднага се бе отрекъл от детето, — но мисълта за смазаното тяло на Фойл (жалките останки от което бяха намерени и сега гниеха на Дарокска земя), рядко излизаше от ума му. Тя беше балсам за нараненото му високомерие. Въображението му изпадаше в бясно опиянение от живите, граничещи с болезненост подробности. Съвсем не го интересуваше, че още сто души бяха загинали; според него цялата катастрофа бе само инструмент за едно справедливо отмъщение. Единствен Денис бе му причинил злини, бе посмял да му се противопостави и сега той бе мъртъв. Каква сладка утеха!
Броуди тъкмо се обръщаше, за да влезе в магазина си, когато отново го заговориха. От съседната врата с тревожна боязливост беше излязло дребно човече, което сега стоеше пред него. Това беше Дрон. Презрение се изписа по лицето на Броуди, като видя как конвулсивно трепереше Дрон, а самоувереността му се върна както винаги, когато видеше, че всява страх у другите. С презрително равнодушие той се опитваше да отгатне целта на посещението на Дрон. „Дали пък няма да ми извести, че му се е родило ново хлапе“, каза си Броуди, като забеляза особения вид на Дрон, който като че с мъка искаше да скрие нещо. Видът на Дрон бе наистина забележителен: той целият трепереше от възбуждение, потриваше бързо ръце, светлите му мигли непрекъснат мигаха и краката му трепереха, като че бе заразен от тетанус, когато със заекване се опита да заговори:
— Хайде, изплюйте камъчето — кипна Броуди — и не ме дръжте повече на вратата. С какво животинче ви е благословил бог този път?
— Съвсем не става дума за това — изрече Дрон бързо в нов прилив на конвулсии, после добави бавно като човек, който добре си е научил урока:
— Тъкмо се питах дали сте съвсем сигурен, че не искате помещението ми, което ви предложих миналата година. — Дрон кимна с глава по посока на празния магазин. — Вие може би сте забравили, че тогава ме изхвърлихте на улицата, но аз не съм. Не съм забравил, че ме изхвърлихте и аз се проснах на гърба си.
При последните думи гласът му премина в пискливо крещене.
— Вие просто паднахте, драги, и това е всичко. Ако ви харесва да седите на задника си пред моя магазин, това си е ваша работа. Но ако това не е особено приятно, както може би сте се уверили, тогава оплачете се на жена си. Това не е моя работа — спокойно каза Броуди.
Все пак не можеше да не забележи погледа на Дрон, разкриващ две противоположни чувства, които се бореха за първенство, поглед, в който се четеше едновременно уплахата и ликуването на заека, който вижда, че врагът му се е хванал в собствената си клопка.
— Питах дали сте сигурен — с треперещ глас повтаряше Дрон; той не забеляза, че го прекъснаха и продължи на един дъх:
— Питах дали сте сигурен, че не искате това мое помещение, защото и да го искате, няма вече да може да го получите. Не го давам под наем. Не го давам под наем, защото го продадох. Продадох го на компанията „Мънго — шапки и галантерия“.
Той изрече последните думи високо и победоносно и стремително продължи:
— Продадох го с печалба, защото те имат неограничени средства. Те ще открият голям, модерен магазин, в който всичко ще има… и специална витрина, и специален отдел за шапки и каскети. Знаех, че тази новина ще ви заинтересува и не се стърпях. Още щом подписах договора и дотичах тук.
Гласът му се извиши злорадо, стигайки почти до истерия.
— Хайде сега сърбайте тази попара и да ви е сладко, бесен бик такъв! — изкрещя Дрон. — Сърбайте, дорде ви се доповръща. Това ще ви научи как да се държите с хора, по-слаби от вас.
После, понеже се страхуваше, че Броуди може да се нахвърли върху него, се завъртя и хукна към дупката си.
Броуди стоеше окаменял. Страхливото злорадство на Дрон съвсем не го трогна, но самата новина означаваше катастрофа. Винаги ли щеше да го преследва нещастието? Фирмата „Мънго“ бе основана в Глазгоу и отначало вършеше своята дейност само там, но от известно време протягаше пипалата си в съседните райони. Хората от „Мънго“ бяха пионери, разбрали преимуществото на системата на клоновете; те проникнаха в повечето градове на Ланкашир, а сега постепенно навлизаха в Клайд. Броуди знаеше, че това нашествие бе причинило разорението на много местни търговци, защото компанията хвърляше не само прах в очите, използувайки похвати като разпродажби и ослепителни витрини, на които стоките бяха отбелязани не с обикновени, честни шилинги, но с измамни цифри, хитро завършващи с дроб — например 11¾ пенса, — а всички артикули бяха украсени с показни табелки, които изкушаваха купувачите с надписи като: „Всичко за деца“, „Много на сметка“ или дори „Изключителен шик“. Освен това, за да подбие конкурентите, фирмата безмилостно намаляваше цените. Мънго бяха открили вече клонове в Дарок и Ардфилан и макар че не търгуваха само с шапки, Броуди често се бе ласкал е мисълта, че ще оставят на мира Ливънфорд, защото тук се намираше неговото отдавна основано предприятие, пуснало такива дълбоки корени. Той с пренебрежение си бе казал, че те не биха продали и една шапка в година. Но ето че идваха. Той съзнаваше, че предстои борба — и той щеше да се бори жестоко: нека само се опитаха да повалят Броуди, после щяха да носят последиците. Изведнъж той си спомни в какво близко съседство с него ще бъде новият магазин и в горчив прилив на злобно възмущение размаха заканително юмрук към празния магазин, обърна се и влезе в своя.
Влизайки, Броуди кресна на Пери, който седеше кротко както винаги:
— Какво се мотаеш там, овца такава. Свърши за разнообразие някаква работа. Омръзна ми скучната ти мутра.
— Каква работа да свърша, сър? Купувачи няма.
— Виждам, че няма. Да не искаш да кажеш, че нямам клиенти — аз, който имам най-доброто и най-солидно предприятие в града. Снегът пречи на хората да излязат, глупак такъв. Я разтреби малко или вземи сапун и върви да си умиеш краката — изкрещя Броуди и затръшна след себе си вратата на канцеларията си.
Той седна. Сега, когато остана сам, главата му, която винаги държеше гордо изправена, се сведе леко; едва забележимата промяна в него се прояви по-ясно в слабата хлътналост на гладката твърда линия на бузите му, в едва забележимата горчивина, легнала в ъглите на устата му. „Хералд“ лежеше неразтворен на бюрото му; месеци наред не бе поглеждал вестника, а това беше знаменателно; сега с пренебрежително отвращение той хвърли вестника от масата на пода със сърдит замах на дланта. Изведнъж ръката му потърси джоба и с привична машиналност извади лулата и кесията с тютюна: след това той ги погледна за миг, сякаш се учуди откъде бяха дошли в ръцете му и ги постави с гримаса на отвращение пред себе си на бюрото. Днешното утро така упорито му носеше неприятност, че дори му се отщя да пуши.
Въпреки че в стаята гореше огън и въпреки прехваленото му безразличие към студа, изведнъж му стана студено. По тялото му преминаха тръпки и той си спомни какво бе казал Грирсън: „Нищо не ободрява човека така, както една мъ-ъ-ъничка капчица, особено в такова време!“ Мъ-ъ-ъничка капчица! — що за израз за възрастен човек, помисли си Броуди; но на Грирсън му подхождаше да говори така с неговия мек мазен глас и цялата му мазна муцуна. Очевидното значение на тази мисъл беше, че на Крос вече го смятаха за пияница — него, който не бе пийнал капка от месеци насам.
Броуди нетърпеливо скочи от стола и погледна през замръзналия прозорец снега, който се стелеше навсякъде — по земята, върху замръзналия Ливън, по покривите на къщите, във въздуха и падаше непрекъснато, сякаш никога нямаше да престане да вали. Струваше му се, че пърхащите снежинки, от които всяка поотделно бе безкрайно лека, се превръщат всички заедно в непоносима тежест. Докато съзерцаваше така, една прикрила се някъде мисъл започна да расте и изпълва съзнанието му. Той почувствува смътно грубата несправедливост на зле прикритото обвинение, че се утешава с пиене.
— Така е — промърмори Броуди, — върху мене се трупат обвинения, а няма никаква утеха.
Пустотата на пейзажа отново го вцепени. Той потръпна още веднъж и продължи да говори на себе си. Тази склонност да разговаря сам със себе си беше нещо съвсем ново, но сега, като си говореше тъй, мислите му ставаха по-ясни и не така забъркани.
— Казват, че съм го ударил на пиене; това нещо само тези мръсни свини могат да измислят, и то без никакъв повод. Но по дяволите, аз ще се хвана за думите им. Във всеки случай точно това ми е необходимо — да махна от устата си този проклет вкус. Ах, това жалко човече! „Мъ-ъ-ъничка капчица“! Дяволите да го вземат и него, и неговото мазно „извинете господине“, и „ако позволите“, и поклоните му чак до земята. Някой ден аз ще му стъпя на шията, ще му дам да се разбере. А сега, след една такава сутрин, ще трябва да прочистя устата си с нещо.
Лицето му се изкриви в мрачна гримаса, когато той добави саркастично, обръщайки се все така към празната стая:
— Но все пак благодаря ви, господин Грирсън. Благодаря ви за напълно приемливото предложение.
После чертите му се измениха; внезапно го обхвана диво, безумно желание да пие. Чувствуваше тялото си толкова здраво и така пълно с животинска енергия, че му се искаше да чупи железни решетки; почувствува се толкова жизнен и с такива големи възможности да се наслаждава, че му се стори, че може да изпразни огромни резервоари с алкохолни напитки.
— Каква полза има да живея като проклетите лицемерни свещеници. Тъй и тъй говорят за мене. Ще им дам поне още материал за клюки, да ги вземат дяволите! — извика той, нахлупи шапката над очите си и излезе мрачен от магазина.
Няколко къщи по-надолу имаше малка, тиха пивница — „Гербовете на Уинтън“, — собственост на една възрастничка, почтена матрона на име Феми Дъглас, известна с напитките си, с добродетелността си и един малък салон, наричан от най-избраните духове измежду по-висшата класа в града „малката задна стаичка Феми“ — за тях тя бе любимо убежище. Като влезе в заведението, Броуди заобиколи тази стая, която представляваше нещо като клуб, защото нямаше време за приказки; искаше да пие и колкото повече време минаваше, толкова повече му се пиеше. Влезе в общото помещение, което бе празно, и поиска от момичето голяма чаша уиски.
— Донеси го бързо — каза той с глас, пресъхнал от жаждата, която го мъчеше.
Сега, когато бе решил, че ще пие, нищо не можеше да го спре, нищо не можеше да възпре растящата му вътрешна жажда, от която гърлото му изсъхваше, ръцете му непрекъснато се свиваха и разпускаха, а краката му потропваха нетърпеливо по пода на заведението, докато чакаше уискито. Когато момичето го донесе, той изпи парещата течност на един дъх.
— Още едно — нетърпеливо рече той.
Той получи всичко четири големи чашки уиски, горещо и силно като огън, които изгълтваше веднага, щом му ги донасяха; сега те се разливаха в него подобно на силен фермент. Той се разгря, започна да се чувствува по-леко; натрупалите се през последните три месеца облаци се разпръсваха; те все още се носеха като леки изпарения в мозъка му, но все пак бяха се вдигнали. Саркастична усмивка играеше на устните му — израз на чувството му за превъзходство и на неуязвимата му личност, но това беше само слабо отражение на мислите, които бушуваха в него. Тялото му остана спокойно, действията му бяха предпазливи и по-въздържани. Броуди напълно се владееше и успокояваше наранената си гордост с розови мисли, които бързо прекосяваха съзнанието му. Сервитьорката беше млада, привлекателна и не би имала нищо против този необикновен грамаден мъж да я заговори, но Броуди не й обърна внимание, не я забеляза дори, а се наслаждаваше на прекрасното освобождение от своето тягостно, безнадеждно униние; погълнат от несвързаните си, но приятни размисли за бъдещите си планове и победи, той остана мълчалив, загледан неподвижно пред себе си. Накрая поиска една бутилка уиски, плати и нея и си излезе.
Върна се в канцеларията си, където продължи да пие. С всяка чаша мозъкът му се проясняваше, ставаше по-могъщ, по-властен; тялото по-бързо и по-точно изпълняваше заповедите на мозъка; сега Броуди горещо одобри всички свои постъпки напоследък.
Празната бутилка стоеше на масата пред него, а на етикета й се четеше надпис: „Планинска роса“, който му се стори крайно подходящ, защото сега той се чувствуваше мощен като планина и блестящ като роса.
— Да — промърмори той, обръщайки се към бутилката, — помни думите ми: те не могат да ме победят. Аз стоя по-високо от тях. Мога да ги подчиня. Всичко, което извърших досега, беше правилно. Не ще отстъпя ни крачка от пътя, който поех. Само чакай и ще видиш какво ще направя по-нататък. Всичко ще бъде забравено и нищо не ще може да се спре! Ще взема връх над всички.
Всъщност той не знаеше кого обвинява, но включваше неопределено в тази категория всички, които според него му се противопоставяха и отказваха да му признаят дължимото. Той нямаше пред вид конкуренцията, която го заплашваше и която, погледната през призмата на нарасналата му гордост, беше твърде дребна работа, нещо твърде смешно, за да може да му навреди. Не, той си го представяше някакъв универсален, неосезаем и все пак ясно видим противник, смятайки, че всеки човек би могъл да вдигне ръка срещу неговото свещено достойнство; сега тази мания, която винаги се бе таила в него, се засили, започна да разяжда ума му. И колкото повече пред него растеше опасността, застрашаваща положението му, толкова вярата му в способността си да се справи с тази опасност се засилваше, достигайки до екзалтация, която го караше да се смята за всемогъщ. Накрая той се стресна, извади часовника си и го погледна. Стрелките, които изглеждаха по-големи и по-черни от обикновено, показваха един без десет.
— Време е за обед — рече си Броуди доволно. — Време е да видя моята знаменита скопосна жена. Какво нещо е човек да си има такава красива съпруга, която да го привлича в къщи.
Той стана тромаво, с леко почти незабележимо олюляване, и се запъти с горделив вид навън от магазина, без да удостои дори с един поглед поразения и подплашен Пери. Броуди излезе на улицата, тръгна точно по средата и закрачи по нея като лорд, изправил глава, изопнал плещи назад, стъпвайки пред себе си с великолепно съзнание за собственото си достойнство. Малцината минувачи го гледаха в почуда и когато с крайчеца на окото си той забеляза, че го гледат, учудването им послужи като храна за суетността му, пияното му самодоволство се разпалваше от удивлението им. „Гледайте добре — сякаш казваше той. — Броуди минава край вас — Джеймс Броуди: честна дума, той е човек и половина!“ Броуди вървя сред снега по целия път до вкъщи, като че ли бе повел някаква триумфална процесия, и така упорито и без никакви отклонения се придържаше към средата на платното, че превозните средства бяха принудени да го заобикалят, признавайки го за неоспорим властелин на широката улица.
Пред къщата си той се спря. Бялата обвивка на снега й придаваше недействително, измамно достойнство, омекчаваше резките линии, подчертаваше ъгловатите контури, закриваше нелепите й детайли по такъв начин, че пред помътнелия поглед на Броуди тя се извисяваше с масивен и величествен вид на фона на матовото сиво небе, сякаш достигаше до него. Той никога не бе така харесвал и не бе се възхищавал в такава степен от къщата си; въодушевен от съзнанието, че този дом е негов, той пристъпи към вратата и влезе вътре.
В хола свали шапката си и с широки необичайни движения пръсна по всички посоки дебелия пласт сняг, наслоил се върху нея; той се наслаждаваше на разхвърчалия се сняг, който се полепваше по тавана, стените, картините, полилея; след това с все сила затропа с тежките си обувки по пода, като по този начин ги освободи от полепилите се по тях буци лед и сняг. Това щеше да създаде малко работа на неговата повлекана, мислеше си той, като влизаше в кухнята с вид на победител.
Веднага седна и започна да бърка с лъжицата в голямата, изпущаща пара паница с чорба, която бе гъста от ечемичената каша в нея, и от която се носеше сладък мирис на говеждо и кости. Паницата стоеше на масата, очаквайки неговото пристигане, като доказателство за предаността и грижите на жена му, които той упорито пренебрегваше. „Хубаво нещо в такъв студен ден“ — помисли Броуди, като сърбаше лакомо с жаждата на изгладняло животно и вдигаше бързо големите, пълни лъжици към устата си, работейки усилено с челюстите си; със здравите си зъби той смачкваше месото и малките парченца кости, които плуваха в супата, и се наслаждаваше на съзнанието, че от седмици насам не бе имал толкова добър апетит и храната не бе му се струвала толкова вкусна.
— Супата беше великолепна — похвали той госпожа Броуди и млясна с устни срещу нея. — Добре, че си я направила хубава. Ако я беше развалила в ден като днешния, щях да ти я излея на главата.
После, понеже тя не реагира, на тази необикновена похвала, той й кресна:
— Какво седиш и ме зяпаш такава. Само това ли има за обед?
Госпожа Броуди веднага излезе и бързо се върна с варено говеждо с картофи и зеле, като страхливо се питаше какво ли е изтръгнало мъжа й от постоянната му мрачна мълчаливост и го кара сега да крещи като бесен. Той си отряза голямо парче от тлъстото говеждо и го тръсна на чинията си, после го покри с картофи и зеле и започна да яде. Напълнил устата си, Броуди гледаше жена си изпитателно.
— Ей богу, та ти още си била хубава, мила моя — ухили се той, като дъвчеше хапката си. — Фигурата ти е права като прелестния ти нос. Не, недей бяга.
Той вдига ножа със заплашителен жест, за да я спре, докато предъвче хапката си. След това продължи, като се преструваше, че е малко огорчен:
— Трябва да призная, че напоследък не си се разхубавила много. Всички тия безпокойства те съсипаха. Всъщност сега повече от всякога приличаш на стара кранта. Както виждам, все още носиш тая дреха, която е заприличала на парцал.
Той замислено почовърка зъба си с единия зъбец на вилицата.
— Във всеки случай тя ти отива.
Мама стоеше пред него като преломен стрък тръстика и като не можеше да издържи присмехулния му поглед, обърна очи към прозореца, като че ли по този начин по-лесно щеше да изтърпи обидите му. Лицето й беше сиво, някак си болезнено прозрачно, в очите й се четеше мрачна, съсредоточена печал; тънките й погрознели от работа ръце си играеха нервно със свободния край на една превързана около кръста й кордела.
Внезапно на Броуди му хрумна една мисъл. Той погледна към часовника.
— Къде е Неси? — изкрещя той.
— Дадох й нещо да закуси в училище, за да не си идва до дома в снега.
Той изръмжа и пак попита:
— А майка ми?
— Тя днес не е ставала поради студа — прошепна госпожа Броуди.
Той се затресе от смях.
— Ето, и ти трябваше да имаш такъв характер, ти, безлично същество! Ако и ти така обичаше живота, щеше да се запазиш, а не да се съсипеш толкова бърже.
После, след като помълча малко, той продължи:
— И тъй, ние сме сами двамата. Това е трогателно, нали? Имам да ти кажа важна новина! Голяма изненада!
Тя незабавно отвърна поглед от прозореца и се втренчи в него в нямо очакване.
— Не се вълнувай — подиграваше се той, — не се отнася за твоята прелестна безпътна дъщеря. Ти никога не ще узнаеш къде е тя. Този път се отнася за работата. Ти винаги си представлявала за мен такава помощ и опора, че трябва да споделя това с тебе.
Броуди направи многозначителна пауза.
— Компанията „Мънго“ е наела магазина до мен, магазина до Броуди-шапкаря.
Той се разсмя оглушително.
— Тъй че може би скоро ще бъдеш съвсем бедна.
Собствените му шеги му се видяха толкова смешни, че той зарева от смях. Госпожа Броуди отново впери поглед в празното пространство, тя изведнъж се почувствува отмаляла и седна; тогава неговите смеещи се очи потъмняха, лицето му, което и без това вече бе наляно с кръв, пламна изведнъж.
— Разреших ли ти да сядаш, нищожество? Стани и стой права, докато ти говоря!
Тя стана като послушно дете.
— Може би обстоятелството, че тези проклети свини имат нахалството да се настанят до мен, не означава нищо за теб. Ти получаваш наготово храната и хляба си, а пък аз трябва да се потя. Не може ли слабоумният ти мозък да разбере, че това ще бъде борба до смърт — до тяхната смърт?
Той стовари юмрук върху масата. Веселостта му се изпари и отстъпи място на предишната мрачност.
— Ако не можеш да мислиш, можеш поне да ми прислужваш. Върви ми донеси пудинга!
Мама му донесе димящ ябълков пудинг и Броуди го нападна като вълк, а тя стоеше като мръсна слугиня на другия край на масата. Новината, която й каза, не я разтревожи. Под сянката на властната личност на Броуди тя не се боеше от материални затруднения; макар че за домакински нужди той не й отпускаше много пари, тя знаеше, че той има пари и неведнъж го бе виждала да вади от джоба си шепа блестящи златни соверени. Друга грижа измъчваше сломената й душа. От шест месеца не бе получавала писмо от Матю, а и преди това писмата му до нея ставаха все по-кратки и бяха толкова нередовни, че я хвърляха в тревога и лоши предчувствия. За нея Мери бе безвъзвратно загубена; тя дори не знаеше къде се намира дъщеря й, ако не се смятаха слуховете, които достигаха до нея — че Фойлови й бяха намерили някаква работа в Лондон, но каква точно — тя не знаеше; сега бе съсредоточила всичките си надежди и цялата си обич върху Матю. Неси беше любимката на Броуди и принадлежеше изцяло на него, тъй че за Мама оставаше само Матю. Но независимо от това тя всъщност винаги него бе обичала най-много и сега, когато той не й пишеше редовно, Мама мислеше, че го е сполетяло някакво нещастие или някаква болест. Внезапно тя трепна.
— Дай ми захар. Какво си се за плеснала, къде мислиш? — крещеше Броуди. — Този пудинг е кисел като оцет. Сякаш си го правила с краката си.
Колкото повече отслабваше въздействието на уискито, толкова по-злобен ставаше Броуди. Той грабна от Мама купичката със захар, поръси пудинга по свой вкус и после го изяде с всички признаци на недоволство.
Накрая той стана и се отърси, опитвайки се да се освободи от тежката летаргия, която бе започнала да го обхваща. Като отиде до вратата, той се обърна и каза язвително на жена си:
— Сега ти, разбира се, ще седнеш! Не се съмнявам, че в момента, в който видиш гърба ми, ще се свиеш край огъня с някое от твоите книжлета, а аз ще трябва да се трепя за тебе. Не ме уверявай, че не си мързелива и че не си негодница. Щом аз казвам така, значи, така е… и толкоз. Добре те познавам аз, мързелана недна.
В растящото си раздразнение той гневно търсеше нови начини да я обиди; изведнъж му дойде на ум да й каже нещо особено язвително за раздяла; очите му светнаха злобно — щеше да използува новината, която Дром му бе съобщил тази сутрин, за да разстрои жена си окончателно.
— Тъй като сега ще имам конкуренция в търговията — продължи той бавно, като се спря на вратата, — ще трябва да икономисваме. Ще трябва по-малко да се пилее в тази къща и като начало съм решил да намаля средствата, които ти давам за домакински нужди. Отсега нататък ще получаваш 10 шилинга по-малко на седмица и не забравяй, че храната ми не бива да се влошава за сметка на това. Ти просто ще се лишиш от онова, което пилееше досега, и аз ще трябва да имам същото ядене. Чуваш ли? Десет шилинга по-малко! Помисли си по тоя въпрос, когато седнеш над твоите книжки.
После той се обърна и излезе от стаята.


II

След излизането на мъжа й госпожа Броуди наистина седна да си почине. Тя изпитваше чувство, че ако той не бе излязъл веднага и не бе дал по този начин покой на изнуреното й тяло, тя би се свлякла пред краката му от умора и от гризящата я болка в слабините. Болката беше особена — подобна на непрекъснат мъчителен бодеж, и въпреки че госпожа Броуди бе толкова свикнала с нея, че почти не й обръщаше внимание, тя постоянно подкопаваше силите й и предизвикваше у нея неестествено тежка и необяснима умора — особено ако се застоеше по-продължително на крака. Но дори сега, както седеше измъчена, по лицето й, твърде много състарено през последните три месеца, можеше да се види, че мислите й летят надалеко и са заети не от егоистична грижа за собствените телесни страдания, а от по-дълбока и вълнуваща мъка.
Последната заплаха на Броуди още не бе я засегнала силно: в момента тя бе твърде сломена, за да схване смисъла й, и макар да съзнаваше смътно, че поведението му е необикновено и тонът му изключителен, тя не подозираше причината. Тя не бе особено смутена и от ругатните му. Що се касаеше до тази страна на характера й, тя бе така привикнала към жестокия му език, че сега едва ли забелязваше промяната в естеството на хулите му. Никога не бе й идвало на ум да се отбранява от подигравките и обвиненията му: тя не би посмяла да издума и най-малкото или най-логично оправдание против волята му. Отдавна бе разбрала, с отчайваща неумолимост, че е прикована към властен и несправедлив човек и че единствената й защита беше да отвръща с покорно безразличие на всички безогледни обиди, с които той я обсипваше. В това тя не бе успяла напълно и той я бе съкрушил вътрешно, но поне си бе изработила способността да го изключва от мислите си, когато го нямаше в къщи. И тъй, в момента, когато Броуди излезе, мислите й се отвърнаха от него и автоматично се отправиха към предмета на новите й грижи — към сина й.
Отначало писмата на Мат стигаха до нея редовно, което я радваше и доказваше привързаността му. С първите си писма всеки месец той й изпращаше сумата от пет лири, за да ги внася на негово име в Ливънфордското строително дружество. Тя обичаше тона на тези първи писма; за нея те бяха тъй завладяващо интересни, пропити с възвишени чувства и изпълнени със силно изразена морална чистота. После постепенно настъпи бавна промяна в писмата му; макар и редовни, те станаха по-кратки и с по-различно съдържание; тя жадно поглъщаше малкото оскъдни и често смущаващи вести, но майчинският й копнеж оставаше незадоволен; нито пък велите, стереотипни изрази на синовна почит, с които писмата неизменно завършваха, можеха да разпръснат неясните й лоши предчувствия. Когато Мат сведе посланията си до съвсем кратки и безсъдържателни бележки, Мама започна да му пише укорително, но, уви, безрезултатно. Той се отзова, като напълно пренебрегна първото й писмо в този дух, и за пръв път, откакто я бе напуснал, не отговори със следващата поща. След това пропуските му ставаха все по-чести, все по-обезпокояващи й сега вече близо шест седмици тя не бе получавала писмо.
Агнес Мойр страдаше по същата причина: последното писмо на Мат до нея бе така равнодушно, че можеше направо да се нарече студено, изпълнено със забулени, но и открити намеци, че индийският климат е неподходящ за съпруги, изпъстрено с признания, че той е недостоен — или не желае — да приеме целомъдрено предложената от нея брачна връзка.
Тези смразяващи, появяващи се от време на време излияния бяха грубо и мъчително изпитание за нежния, любвеобилен характер на госпожица Мойр. Като се сети за Агнес, Мама реши да посети бъдещата си снаха, въпреки отпадналостта си и неприятното време, с несъзнателната, но вродена у всекиго надежда да намери утеха в чуждото не по-малко отчаяние. Един поглед към часовника я увери, че има на разположение два часа за тази цел, без някой от семейството да разбере отсъствието й — нещо важно, тъй като след изгонването на Мери Броуди я караше да му дава сметка за всяко излизане от къщи.
Тя стана, качи се в своята стая и свали пеньоара си, оставяйки го да се свлече на пода; без дори да се погледне в огледалото, тя завърши тоалета си, като набързо си изтри лицето с намокрения край на един пешкир. След това извади от гардероба едно старо манто от тюленова кожа, увито в забодени с карфици листове хартия. Това манто, останало от дните преди сватбата й, сега бе износено, одърпано, излъскано, а на места бе приело мътен кафеникав оттенък. Повече от двадесет години тя го бе пазила и носила. Това овехтяло и разсипано палто, което някога обгръщаше нейното младо, девствено тяло, сега представляваше същата трагедия, както и самата Маргарет Броуди. Тя обаче не го виждаше в такава мрачна светлина: за нея то беше тюленова кожа, истинска тюленова кожа, може би вече не беше така модерно по кройка, но все пак бе от истинска тюленова кожа и тя го считаше за най-великолепната премяна, която притежаваше. За момент тя забрави скръбта си, вдигна с доволен поглед мантото, от което бе махнала хартиите, разклати го леко, допря гальовно с пръсти изтърканата козина и после с въздишка, сякаш бе изтърсила от спарената кожа избледнели спомени от младостта си, бавно го облече; то поне покриваше изцапаната й рокля и топло загръщаше съсипаното й тяло. Следващата й грижа бе да подреди разбърканата си коса и да нагласи небрежно върху главата си черна шапка с голямо проскубано щраусово перо, което, като някаква ужасна подигравка с кокетността, се развяваше зад лявото й ухо. Като стъкми по този начин напълно облеклото си за пред външния свят, тя бързо слезе по стълбите и напусна къщата с почти гузен израз на лицето.
За разлика от съпруга си на улицата тя не пристъпяше гордо по средата на платното, а тътреше краката си със ситни стъпки по края на тротоара, с наклонена глава, с посиняло от студ лице. Фигурата й сякаш отбягваше чуждите погледи; целият й вид приличаше на графично изображение на безропотно мъченичество. Снегът превърна потъмнялата тюленова кожа в лъскав хермелин, влизаше в очите и в устата й и я караше да кашля, проникваше в тънките й, неподходящи за такова време обувки и намокри краката й така обилно, че много преди да стигне до магазина на Мойровци, обувките й жвакаха при всяка крачка.
Въпреки неочакваността на посещението Агнес бе очарована да види госпожа Броуди и я посрещна топло. Двете жени си размениха бърз поглед, като всяка търсеше в очите на другата знак за по-добри новини. Те веднага съзнаха, че пламенната им надежда ще остане измамена и неизпълнена и унило сведоха очи. Все пак и двете гласно произнесоха въпроса, на който вече сами си бяха отговорили.
— Получи ли нещо тази седмица, Аги?
— Още не, Мама. — Агнес охотно се обръщаше така към госпожа Броуди, предвкусвайки със задоволство бъдещото им родство. — А вие?
— Не, мила, още не, но може би пощата се е забавила поради лошото време — каза госпожа Броуди унило.
— Нищо чудно — тъжно отвърна Агнес.
Всъщност всяка се опитваше да успокои другата, тъй като знаеха наизуст дните, когато пристигаше пощата от Индия, а загадката с пристигането на пощенските кораби вече беше като отворена книга за тях. Но днес, под непоносимото бреме на растящата неизвестност, този слаб опит за самозалъгване беше безполезен. За момент те се погледнаха открито в очите, сякаш бяха изчерпали всички теми за разговор. В качеството си на домакиня Агнес първа се съвзе и като събра сили, каза любезно:
— Ще пиете чаша чай, нали, Мама? Съвсем сте мокра и измръзнала от снега.
Госпожа Броуди мълком се съгласи и я последва в малкото задно помещение на магазина, където сред купища от празни тенекиени кутии за курабийки, шишета от сироп и дървени кутии от шоколад, една малка чугунена печка излъчваше оскъдна топлина.
— Седнете тук, Мама — продължи Агнес, отвори металната вратичка на печката и постави един стол пред тази малка пламтяща уста. — От този сняг съвсем сме без работа, така че ще имам време да си побъбрим малко.
По взаимно съгласие мълчаливо бе обявено примирие за прекратяване на печалните реплики и докато Агнес стопляше чайника, Мама сложи влажните си обувки пред огъня и замислено се съгласи:
— Да, пак валеше силно, като идвах насам. Хубаво е да усетиш малко топлинка в такъв ден.
При тези думи Агнес хвърли малка лопата въглища върху червената жар и попита:
— Чай или какао ще пиете, Мама? Тази седмица получих малко пресен „Епс“.
— Предпочитам какао. То подкрепя повече, пък е и по-хранително от чая в студено време. Ето, това ти е хубаво, Агнес, ти всякога ще нагостиш човека с нещо вкусно.
— За вас положително ще го сторя, Мама — отговори Агнес и многозначително сви устни. — Ще бъде срамота, ако не се погрижа за вас. Няма ли да си свалите палтото? — И тя посегна да помогне на госпожа Броуди да свали тюленовата кожа.
— Не, не! Благодаря — викна Мама бързо, изплашена от мисълта за жалките си дрехи. — Няма да остана толкова дълго.
Очите й обаче се навлажниха от благодарност, като пое чашата горещо какао и сръбна с наслаждение; тя дори прие и загриза една сладка курабийка. После, почувствувала се уютно, въздъхна:
— Тежка беше тая зима за мен. Не зная как съм я изкарала.
— Зная, Мама. Много страдахте.
— Да, страдах. Никога не съм мислила, че мога да понеса такъв позор, Агнес. Не бях заслужила това. А струва ми се, че баща й вини мен, загдето не съм пазила Мери по-добре. — Тя направи усилие над себе си, за да произнесе името на дъщеря си — така неумолимо то бе прогонено от устните й.
— Никой друг не е виновен за падението й освен нея, Мама. Вашето влияние върху нея е могло да бъде само добро; но порочността е в човека, който прави греха. Вие просто се нуждаете от мен да заема мястото й.
— Това е хубаво от твоя страна, Агнес, но понякога нощем не ми излиза от главата. Никога не съм мислила, че ще ми е толкова мъчно за нея… тя винаги беше толкова кротка и тиха в къщи… а сега дори не зная къде е.
— Трябва да я забравите — настоя Агнес нежно.
— Баща й не ме остави да разпитам нито думичка за нея. Дори когато щеше да умре в болницата. Дори когато горкото детенце почина.
Агнес сви устни.
— Не съм сигурна дали трябва да ви кажа, Мама — започна тя бавно. — Това не е приятна тема за мен… Едно прилично момиче дори отдалеч не бива да има нищо общо с такива работи… но оня ден чух, че била в Лондон. — Тя произнесе името на града с отсенка на възмущение и порицание, което сякаш, обобщаваше отношението й към многобройните възможности за грехопадение в големия град.
— Знаеш ли какво прави там? — извика Мама.
Агнес премрежи очи и поклати глава.
— Не мога да съм сигурна — отвърна тя с по-тих глас. — Но ми казаха… Само са ми казали, обърнете внимание… че била слугиня.
— Слугиня! — зяпна Мама. — О, боже мой! Какво ни сполетя! Ужасно! Какво би казал баща й, ако узнае! Една Броуди да стане слугиня!
— Че какво друго би могла да стане — отговори Агнес и леко тръсна глава. — Трябва да сме благодарни, че има почтено занятие, ако наистина е така.
Въпреки връзките между нея и госпожа Броуди Агнес изпита приятно чувство за морално и обществено превъзходство, когато й съобщи тази новина, която бе търсила жадно сред градските клюки.
— Слугиня в Лондон! — повтори Мама тихо. — Страшно е! Не можаха ли тия хора от Дарок да направят нещо за нея?
— Там е цялата работа — извика Агнес. — Фойловци са искали да приберат детето заради паметта на сина си и да го вземат със себе си в Ирландия — те се върнаха там, нали знаете? Човек не може да вярва всичко, каквото разправят хората; какви ли не истории се носят, но според мен истината е, че когато детето умря, те са намразили Мери и са гледали да се отърват от нея колкото може по-скоро.
Госпожа Броуди поклати глава отрицателно.
— Това не е било трудно — възрази тя. — Мери винаги беше самостоятелна. Тя от никого няма да вземе милостиня… Не, тя би предпочела с труда си да изкарва хляба.
— Както и да е, Мама, не ми се искаше да ви казвам, но сметнах, че е най-добре да знаете. Във всеки случай вие вече не носите отговорност за нея. Забележете, въпреки че тя опетни името на моя годеник, не изпитвам лошо чувство към нея. Надявам се навреме да се покае. А вие имате за кого да се грижите.
— Да, това е вярно, Агнес! Трябва да преглътна горчивия хап; но трябва да ти кажа едно — никога не държах много на Мери, никога не я ценях, докато я загубих. И все пак трябва да я забравя, ако мога, и да помисля за тези, които остават. — Тя тежко въздъхна. — Какво ли ще стане с бедния Мат, какво ли ще стане? Сърцето ми се къса, като нямам новини от него. Да не е болен, как мислиш?
Сега те заговориха на тема, която бе жизнено важна и за двете. След кратък размисъл госпожица Мойр поклати глава със съмнение.
— Нищо не е споменавал за здравето си — отвърна тя. — Зная, че един-два пъти не е бил на работа, но не мисля да е било поради болест.
— Може би не е искал да ни плаши — каза госпожа Броуди колебливо. — Там има и малария, и треска, и жълтеница, и всякакви ужасни болести, в тия чужди страни. Той би могъл да получи и слънчев удар, макар че тази мисъл ни се вижда странна, като е паднал толкова сняг тук. Мат никога не е бил много силен. — После добави непоследователно: — Гърдите му са слаби зимно време, може да хване бронхит. Ще му трябват дебели дрехи.
— Но, Мама — извика Агнес нетърпеливо. — Той не може да хване бронхит в горещите страни. В Калкута никога няма такъв сняг като тук.
— Зная това, Агнес — отвърна госпожа Броуди твърдо. — Но такава болест може да те подяжда вътрешно и в горещите страни, а като му се отворят порите, може да се простуди като нищо.
Агнес, изглежда, не бе особено очарована от тоя ход на разговора и го прекрати, като замълча. След известно време тя каза бавно:
— Чудя се, Мама, дали някой от тези черни хора не влияе лошо на Мат. Там има хора, които се наричат раджи… богати езически князе… за които съм чела ужасни работи… Те могат да подведат Мат. Той лесно се подвежда — добави тя тежко, припомнила си навярно собственото си въздействие върху впечатлителния младеж.
Веднага пред госпожа Броуди изплуваха видения как всички индийски властелини със скъпоценни камъни изкушават сина и да се отклони от пътя на благочестието, но тя възмутено отхвърли тази неочаквана, кошмарна мисъл.
— Как можеш да кажеш такова нещо, Агнес? — извика тя. — Той се движеше в най-добра среда тук в Ливънфорд. Би трябвало да знаеш това! Той никога не е имал склонност към лоши и долни компании.
Но Агнес, макар и добра християнка, познаваше твърде добре този въпрос, очевидно благодарение на чудотворната интуиция на любовта, и безмилостно продължи:
— И после, Мама… Едва се решавам да произнеса такива думи… но там има порочни, страшно порочни забавления, като например танцьорки, които омагьосват змии и танцуват без… — Със сведен поглед госпожица Мойр многозначително замлъкна и се изчерви, а мъхът по горната й устна свенливо затрептя.
Госпожа Броуди я изгледа с ужас в очите, сякаш виждаше гнездо точно с такива змии, каквито Агнес така красноречиво й описваше. Потресена от ужасяващата неочакваност на тази мисъл, която никога досега не бе й идвала на ум, тя живо си представи една от тези безсрамни фурии, изоставила омагьосването на влечугите, за да лиши с магиите си сина й от неговите добродетели.
— Мат не е такова момче! — простена тя.
Госпожица Мойр трепна и леко сви устни. После вдигна гъстите си вежди с израза на човек, който би могъл да разкрие пред госпожа Броуди неподозирани досега тайни за дълбините на страстната природа на Матю. Докато сърбаше какаото си, лицето й сякаш говореше: „Би трябвало вече да познавате слабостите на децата си. Само моето ненакърнимо девствено благочестие опази сина ви чист.“
— Но ти нямаш доказателства, нали, Агнес? — проплака госпожа Броуди, съвсем изплашена от странния израз на младата жена.
— Нямам конкретни доказателства, разбира се, но мога да си вадя заключения — отвърна госпожица Мойр студено. — Ако можете да четете между редовете на последните му писма, ще видите, че той постоянно седи в оня клуб, играе билярд, излиза вечер с други мъже и пуши като комин.
А след минутно мълчание добави недоволно:
— Не е трябвало да му се позволява да пуши. Това е било погрешна стъпка. Никога не ми са харесвали тия пури; това е било направо грешка.
Госпожа Броуди видимо трепна пред явния намек, че тя е улеснила първата стъпка на сина й по пътя на развалата.
— Но, Аги — избъбри тя, — ти го оставяше да пуши и изобщо… Много добре си спомням как той ме увещаваше, като казваше, че ти си намирала пушенето мъжествено.
— Вие сте му майка. Аз казвах това само за да направя удоволствие на момчето. Знаете, че бих направила всичко за него — отговори Агнес с подсмърчане, което почти граничеше с плач.
— И аз бих направила всичко за него — рече госпожа Броуди безнадеждно. — Само не зная какво ще излезе накрая.
— Сериозно се замислям — продължи Агнес — дали не трябва да накарате господин Броуди да напише едно строго писмо на Мат, за да му напомни дълга към тези, които са останали у дома. Мисля, че е крайно време да се направи нещо.
— О, това е невъзможно — бързо възрази Мама. — Това е съвсем невъзможно. Не бива да му кажа такова нещо. Не ми е в характера, пък и баща му никога няма да се съгласи. — Тя потрепера при тази мисъл, която й се струваше толкова противна на неизменната й линия на поведение към Броуди, толкова противоречаща на обичайните й усилия да скрива всичко, което би могло да предизвика гнева на самодържеца. Тя тъжно поклати глава и добави: — Трябва да направим, каквото можем сами, защото баща му и пръст няма да мръдне да му помогне. Може би е неестествено, но той си е такъв. Той мисли, че е направил всичко, каквото трябва.
Агнес я погледна наскърбена.
— Зная, че Мат винаги се страхуваше… че винаги почиташе думите на баща си и аз съм сигурна, че не искате отново да се опозорява семейството.
— Не, Агнес, не ми е приятно да ти противореча така, но съм уверена, че не си на прав път. Никога няма да повярвам нещо лошо за момчето ми. И ти се тревожиш като мен и това ти навява такива неверни мисли. Почакай малко и ще получиш цяла торба хубави и важни новини през другата седмица.
— И няма да е много прибързано — отвърна госпожица Мойр с леден тон, който показваше недоволството й конкретно от госпожа Броуди и растящото й, подхранвано от спомена за позора на Мери, негодуване към името Броуди изобщо. Гърдите й се надигнаха и тя щеше да произнесе ожесточен и язвителен упрек, но изведнъж звънчето на вратата на магазина издрънка и тя бе принудена, както бе изчервена, покорно да изтича отсреща и да продаде на едно момченце незначително количество бонбони. Това крайно унизително прекъсване не спомогна никак за възстановяване на спокойствието й, а я разгневи още повече. Когато тънкото гласче на клиента поиска пъстри бонбончета за половин пени, упоритото лошо настроение на Агнес съвсем се развали.
Без да подозира дейността на този гневен фермент в твърде едрите гърди на госпожица Мойр, в нейно отсъствие госпожа Броуди се сви на стола пред печката, забила острата си брадичка във влажното износено манто от тюленова кожа. Наоколо й се кълбяха изпарения, а в съзнанието й се бореха ужасни съмнения дали чрез някаква грешка във възпитанието му тя не е виновна за някаква смътна и неопределена слабост на Мат. В паметта й изплуваха думите на Броуди, които той често й подхвърляше преди десетина години — сега в тревогата си тя ясно виждаше презрително изкривеното лице на мъжа си, когато разкриеше някоя нова нейна отстъпка пред Матю и й подвикнеше: „С твоето глезене ще развалиш това мамино детенце. Кекав мъж ще направиш от него.“ Тя наистина винаги се бе опитвала да закриля Мат от баща му, да го предпазва от трудностите в живота, да му създава извънредни удобства и привилегии, недостъпни за другите й деца. На него никога не бе му стигала смелост да избяга от училище, но когато поискаше — което много често се случваше — да остане в къщи или по някаква причина се страхуваше да иде на училище, той отиваше при нея, куцаше и хленчеше: „Мама, болен съм. Боли ме коремът.“ Когато се преструваше на болен от каквато и да било болест, той винаги куцаше и се кривеше като пребито куче, сякаш страданието, в който и да било орган на тялото му, незабавно се пренасяше в единия му крак и го парализираше, лишавайки го от способността да ходи. Естествено Мама разбираше и не се подлъгваше от преструвките му, но обзета от неразумна майчина любов, тя отстъпчиво отговаряше: „Качи се тогава в стаята си, синко, аз ще ти донеса нещо хубаво. Майка ти ще се погрижи за тебе, Мат.“ Отхвърлените от съпруга й чувства трябваше да намерят отдушник и тя ги изливаше щедро върху сина си, подтиквана от неотменима потребност да го привърже към себе си с връзките на любовта всред това сурово семейство. Дали не беше опорочила неговата мъжественост с грижите си? Дали със снизходителната си нежност и отстъпчивост не бе превърнала сина си в слабо, безхарактерно същество? Но щом съзнанието й стигна до тази мисъл, сърцето й я отхвърли възмутено. То й казваше, че към него тя бе проявила само любов, нежност и търпимост, че му бе желала само доброто: тя му бе робувала, бе го прала и кърпила, бе плела за него и чистила обувките му, бе оправяла леглото му, бе готвила за него най-вкусните ястия.
— Да — промърмори тя. — Какво ли не съм правила за това момче. Той сигурно няма да може да ме забрави. От залъка си отделях за него.
Пред нея изплува всичкият труд, който бе положила за Мат — от прането на първите му пеленки до опаковането на куфара му за Индия. Стресна я чувството за ужасяващата безплодност на любовта и грижите й, породено от сегашното му безразличие към нея. Тя сляпо се питаше дали само собственото й неумение е направило безполезни нейните огромни и непрекъснати усилия, та той се отнасяше сега към нея така бездушно и я оставяше в такава мъчителна неизвестност.
Внезапен шум я стресна: тя вдигна очи побледняла и видя Агнес, която се върна и се обърна към нея с неравен глас и зле прикрита отмъстителност:
— Мама, аз ще се омъжа за Мат. Ще бъда негова жена и искам да зная какви мерки ще се вземат. Трябва да се предприеме нещо веднага.
Мама я погледна смирено с кротките си, влажни, сини очи, които блестяха боязливо под смешната, одърпана черна шапка.
— Не ме гълчи, Агнес, мила — каза тя примирително. — Доста тегло съм претеглила през трудния си живот и без твоите тежки думи. Не съм в състояние да ти отговоря, сама виждаш. — И отпаднало добави: — Аз съм свършен човек.
— Много добре — извика Агнес раздразнено. — Но аз няма да позволя да ми вземат Мат току-тъй. Той ми принадлежи не по-малко, отколкото на когото и да било друг. Няма да се откажа от него.
— Аги — отговори Мама с убит глас, — ние нищо не знаем; не можем да кажем какво е станало; но можем да се молим. Да, можем да се молим. Аз мисля, че е най-добре да се помолим тук, в тази стая. Може би всевишният, вездесъщият бог, който вижда Мат в Индия, ще погледне и към нас, нещастните жени, и ще ни покаже утешителна светлина.
Засегната в най-слабото си място, Агнес омекна, тялото й се отпусна, очите й изгубиха сърдития си блясък и тя каза:
— Може би сте права, Мама. Това ще ни утеши. — После попита повече във вид на учтива формалност: — Вие ли ще произнасяте молитвата, или аз да говоря?
— Ти можеш по-добре от мен — каза госпожа Броуди скромно. — Говори и за двете ни.
— Добре, Мама — съгласи се Агнес.
Те коленичиха в малката, претъпкана стаичка, сред безредно разхвърляните по пода бутилки, кутии, тенекии, заобиколени от непометен талаш и стърготини от опаковките. За олтар им служеше един голям сандък, за икона — една реклама, окачена в рамка на стената. И все пак те се молеха.
Коленичила изправена с вдигната глава, изпънала ниското си късо тяло с почти мъжка жизненост, под напора на своите потискащи чувства Агнес започна да се моли с висок и твърд глас. Сред благочестивите люде в религиозните движения, към които тя принадлежеше, госпожица Мойр бе известна със силата и красноречието на своите спонтанни молитви. Думите се лееха от устните й като непрекъснат поток, като излиянията на млад пламенен проповедник, молещ се за греховете на човешкия род. Но тя не умоляваше, а сякаш изискваше, тъмните й очи искряха, пълните й гърди се надигаха от вживяване в молитвата. Целият жар на природата й се вливаше в тази страстна молитва. Думите й бяха благоприлични, скромни и стереотипни, но всъщност тя сякаш трепетно умоляваше всевишния да не й отнема мъжа, когото бе пленила и подчинила с оскъдните прелести, с които я бе надарил. Никой мъж освен Мат не бе я поглеждал, тя знаеше, че привлекателността й е твърде ограничена и че ако Мат й се изплъзне, може би никога нямаше да се омъжи. Само видението на радостната благовест на бъдещето бе удържало досега всички потиснати, заприщени чувства; тя призоваваше всевишния да не я лишава от пълното удовлетворяване на тези чувства в свещеното лоно на бракосъчетанието.
Мама, напротив, сякаш се бе свлякла като безформена маса, прилична на куп захвърлени дрипи: главата й висеше умоляващо и с унизителна примиреност; трогателно бледите й като незабравки очи плуваха в сълзи, носът й течеше. Високо произнасяните пламенни думи се набиваха в ушите й; пред нея се появи образът на сина й. Отначало тя само крадешком се избърсваше с носната си кърпичка, но скоро започна да я употребява все по-често и накрая открито заплака. През цялото време сърцето й сякаш туптеше с думите: „О, господи, ако съм прегрешила към Мери, не ме наказвай пряко сили. Не ми отнемай Мат. Остави сина ми да ме обича.“
Когато молитвата свърши, настъпи дълго мълчание. После Агнес стана, протегна ръка и помогна на Мама да се изправи; застанали приятелски една до друга, двете жени се гледаха с разбиране и съчувствие. Мама кимаше леко с глава, като че искаше да каже: „Това ще помогне, Агнес. Чудесно беше.“ И двете започнаха сякаш нов живот. Тази изляла се от сърцата им изповед на всичките им надежди, страхове и желания пред върховното, всезнаещо и всемогъщо същество в небесата ги ободри, утеши и укрепи. Сега те бяха сигурни, че с Мат всичко ще бъде наред. Когато Мама най-после тръгна да си върви, оживена и насърчена, те си размениха поглед, който изразяваше тайното, сладостно съчетание на усилията им, и те се целунаха топло и нежно за довиждане.


III

Към средата на март празното помещение до магазина на Броуди се превърна в център на кипяща деятелност. Преди, когато беше изоставено и мизерно, то постоянно го дразнеше, загрозяваше външния вид на неговото предприятие и той го гледаше с презрително отвращение; но откакто Дрон му съобщи, че го е продал, Броуди започна да го наблюдава с по-особено и по-силно неодобрение. Всеки път, когато влизаше или изливаше от магазина си, той хвърляше бегъл, враждебен поглед към празното, разнебитено помещение — бързо, сякаш се страхуваше да не уловят погледа му, но все пак злобно, като че ли изливаше яда си върху неодушевената постройка. Двете празни витрини вече не му бяха безразлични, а омразни. Всяка сутрин, като идеше насам със страх, мислейки, че вече се виждат признаци за настаняването на новата компания, а погледът му се спираше все на същата пустота и занемареност, той изпитваше властно желание да хвърли с всичка сила тежък камък и да разбие гладките стъкла. Но минаваше ден след ден, измина цяла седмица, а нищо не се случваше. Това отлагане ядосваше Броуди — толкова той се бе наежил за борба; той започна тъпоумно да размисля дали цялата работа не бе някаква злонамерена измислица на Дрон, съчинена само за да го разгневи. В продължение на цял един ден той бе убеден, че магазинът не е продаден и открито победоносно се надсмиваше над всички. Но веднага тази временна илюзия бе разпръсната от едно късо съобщение в „Ливънфорд адвъртайзър“, в което с няколко думи се казваше, че компанията ще открие нов клон на Хай стрийт №62 в началото на април и че най-пълни подробности ще бъдат съобщени в следващия брой. Борбата, която се водеше само в болното съзнание на Броуди между него и безжизненото здание, се поднови още по-ожесточено от преди.
Скоро след появяването на това претенциозно съобщение във вестника в магазина на Броуди дойде един елегантен и учтив посетител, който представи визитната си картичка с любезна, но малко извинителна усмивка.
— Господин Броуди, както виждате, аз съм районният управител на фирмата „Мънго — шапки и галантерия“. Желая да бъдем приятели — каза той и протегна дружелюбно ръка.
Броуди онемя от учудване, но освен че пренебрегна протегнатата ръка, не даде израз на чувствата си и не наруши обичайния си тон.
— Това ли е всичко? — попита той рязко.
— Разбирам съвсем естествените ви чувства — подхвана пак посетителят, — вие вече ни смятате за свои врагове. Всъщност това не е съвсем вярно. Въпреки че в известен смисъл сме конкуренти в работата, ние от практика сме се убедили, че често е от взаимна изгода за две предприятия от еднакъв бранш — както вашето и нашето — да работят заедно.
— Така ли? — каза Броуди иронично.
Непознатият замълча за миг, за да засили впечатлението от своите думи, и без да познава събеседника си или да долови признаците на надигащия се гняв на Броуди, въодушевено продължи:
— Да, това наистина е така, господин Броуди. Ние смятаме, че такава една комбинация привлича повече хора в един определен център, стават повече покупки, а това, разбира се, е изгодно и за двата магазина. Умножаваме оборота и делим печалбата! Това е нашата аритметика — заключи той по свое мнение убедително.
Броуди го изгледа ледено.
— Наговорихте ми куп гадни лъжи — каза той грубо. — Не мислете, че можете да ми хвърлите прах в очите и не поставяйте моето предприятие на една нога с вашата пършива панаирджийска търговия. Щом идвате тук и се опитвате да бракониерствувате в моя район, и аз ще се отнасям с вас както с долни бракониери.
Управителят на фирмата се усмихна.
— Вие положително се шегувате. Аз представлявам една почтена фирма — ние имаме клонове навсякъде; ние не сме бракониери. Аз лично ще открия новия клон и бих желал да бъда в добри отношения с вас. А вие — добави той ласкателно, — е, вие не изглеждате като човек, който не разбира значението на сътрудничеството.
— Не ми приказвайте за вашето проклето сътрудничество — викна Броуди, — ако така наричате отнемането клиентите на другите хора.
— Надявам се, че не искате да кажете, че имате изключително право да монополизирате този клон на търговията в района — каза посетителят с известно възмущение.
— Не ме интересува правото, аз имам силата и ви казвам, че ще ви разсипя! — Той изпъна мощните си мускули с многозначителен жест. — Ще ви разсипя на късчета!
— Та това е детински възглед, господин Броуди! Сътрудничеството винаги е по-добро от конкуренцията. Разбира се, ако вие предпочитате да се борим — той махна с ръка, сякаш сваляше от себе си отговорността, — ние имаме големи ресурси. Принуждавани сме били и друг път при подобни обстоятелства да намаляваме цените и много лесно можем пак да го сторим.
Броуди погледна презрително визитната картичка, смачкана в ръката му.
— Чувайте, господин… по дяволите името ви… говорите както в евтините книжки. Не възнамерявам да намалявам цените нито със стотинка — провлече той съжалително-присмехулно. — Аз имам тук създадени връзки и съм достатъчно кадърен да ги поддържам.
— Виждам — отговори другият кратко, — вие явно правите всичко по силите си, за да предизвикате открита вражда.
— Ей богу — изгърмя Броуди. — Това е единственото вярно нещо, което казахте досега, и се надявам да е последното.
При тези окончателни и недвусмислени думи посетителят се обърна и спокойно напусна магазина. На другия ден — петнадесети март — в съседния магазин се появи малка група работници.
Сега те работеха и силно гневяха Броуди с шума от работата си; с всеки удар на чуковете, който отекваше с отчайваща монотонност в мозъка му. Дори в интервалите, когато цареше тишина, той се дразнеше от присъствието им, предусещаше подновяването на стакатото от чуковете, а когато то отново започваше, пулсът му биеше опасно в същия ритъм с чукането. Когато през разделната стена проникна стърженето на триони о дъските, Броуди се загърчи, сякаш трионите се впиваха в костите му, а при студения стоманен звук на длетата върху камъка той се намръщи, сякаш те дълбаеха по челото му, над очите и между тях, една дълбока отвесна бръчка на омразата.
Оттатък изцяло обновяваха магазина. Работеха бързо и в старанието си да завършат ремонта колкото се може по-скоро, оставаха и след работно време: очевидно за компанията „Мънго“ не беше трудно да плаща двойни надници! Към края на седмицата бяха разчистили старите рамки на витрините, вратата, разнебитените рафтове, тезгяха и всички похабени остатъци от миналите времена; сега оголената фасада поглеждаше към Броуди като маска — двете витрини като празни очни кухини, а отворът на вратата като зяпнала беззъба уста. Тогава мазачите и бояджиите се присъединиха към дърводелците и зидарите и с общите им усилия и умение целият изглед на постройката започна от ден на ден видимо да се променя. Броуди мразеше всяка отделна степен на тази промяна и растящата му антипатия към преобразеното здание се простря и върху работниците, които с труда си така чудесно го преустройваха и го превръщаха в най-хубавия и модерен магазин в града. Веднъж един от работниците влезе в магазина на Броуди и като поздрави, попита учтиво дали може да си налее кофа вода, за да приготви чай за себе си и другарите си, тъй като водопроводът на съседното помещение бил временно затворен. Броуди изхвърли смаяния човек от магазина си.
— Вода ли? — озъби се той. — Трябва ви вода и имате безсрамието да идвате тук! Нищо няма да получите. Ако ще цялата ви шайка да се пържи в пъкъла, пак не бих се мръднал да ви дам да близнете капчица вода. Махай се!
Но неговата враждебност не попречи на дейността на работниците, а послужи само, както му се струваше, да ги поощрява. Той мрачно видя как на витрините сложиха дебели, искрящи стъкла, преливащи в зеленикав оттенък, как само за една нощ като гъби израснаха щандове за стока, как се появи красиво изписана лъскава фирма. Най-после пред очите му посред бял ден — като върховно предизвикателство — над вратата окачиха огромен модел на цилиндър, щедро позлатен, който се полюляваше весело при най-слабия полъх на вятъра.
През това време поведението на Броуди в града не даваше израз на чувствата, които той потискаше. Външно той показваше само спокойно безразличие, тъй като гордостта му забраняваше да говори; пред познатите, които го подпитваха за конкуренцията, той заемаше поза на дълбоко презрение към новата компания и посрещаше жлъчните остроумия на Грирсън във философския клуб с престорено безгрижие и надменно равнодушие.
Общото мнение бе, че Броуди без съмнение ще се справи с нашествениците.
— Давам им най-много шест месеца — забеляза замислено една вечер кметът Гордън пред елита на клуба в отсъствието на Броуди. — После Броуди ще ги разсипе. Страшно упорит и жесток е той към враговете си. Че той е способен да тури буре с барут под новия им магазин.
— Рискована работа е това при неговия избухлив нрав — обади се Грирсън.
— Той ще ги изхвърли — отвърна кметът. — Наистина ме поразява тоя Джеймс Броуди. Не познавам жив човек, който би понесъл целия ужасен шум и позора около дъщеря му, без да му мигне окото, без за минутка да наведе глава. Опасен е като дявол, когато си е наумил нещо.
— Не съм толкова сигурен, кмете, не, не, не съм чак толкова сигурен — провлече глас Грирсън, — може би тъкмо безогледността ще му изяде главата. Та той е толкова упорит, че би могъл да се състезава по инат с всяко магаре. Между другото, кмете, той вече толкова се перчи, че на хората — да, дори на хората от околността, на които отначало им харесваше — започна малко да им додява. Тая негова важност е точно като лакердата — ако хапнеш малко, е хубаво, но ако ти дават всеки път, ей богу, идва ти до гуша.
Като се видя предмет на разговорите им и почувствува лека симпатия към себе си, Броуди започна да си мисли, че обществото гледа на него насърчително като на защитник на стария солиден порядък в града срещу нашествието на измамните новости. Той започна още повече да се грижи за външността си, поръча си два нови костюма от най-фин и скъп плат, купи си от бижутера на главния площад елегантна игла за връзка с опал, която започна да носи вместо простата златна подкова. Тази игла веднага стана предмет на клюки между познатите му, които я подаваха от ръка на ръка, за да се възхищават от нея.
— Хубав камък… макар и да не разбирам от тия неща — подсмихна се Грирсън. — Надявам се, че не сте се разорили, за да я купите.
— Не съдете за средствата ми по своите. Много добре зная какво мога да си позволя — грубо отвърна Броуди.
— Не, не! И насън не бих си помислил такова нето. С толкова широка ръка харчите парите си, че сигурно имате цял куп в къщи. Обзалагам се, че си имате скътани доста бели пари за черни дни — прошепна Грирсън двусмислено и насмешливо втренчи поглед в Броуди.
— Казват, че опалът носел нещастие. Балдъзата имаше един пръстен с опал, който й донесе цял куп нещастия. Още същия месец, когато го получи, падна много зле — промърмори Пакстън колебливо.
— С мен това няма да се случи — сопна се Броуди.
— Но не се ли страхувате да го носите? — настоя Пакстън.
Броуди го изгледа втренчено.
— Драги мой — каза той бавно, — би трябвало да знаете, че не ме е страх от нищо на тази земя.
Интересно, но въпреки че полагаше най-големи грижи за собственото си облекло и външността си, Броуди нито за момент не се спря на мисълта да поспретне работното си място и да обнови сивия безличен магазин. Всъщност той сякаш се гордееше с неизменния му мръсен вид, който сега още повече биеше на очи. Когато Пери, който с упорита завист се заглеждаше в растящото великолепие у съседите, направи забележка за разликата и боязливо подхвърли, че да се сложи малко боя, ще бъде добре за външния вид на магазина, Броуди натъртено каза:
— С пръст няма да го пипаме. Който иска да си купува шапка от боядисан паноптикум, нека върви там, но това тук е предприятие на джентълмен и аз ще се погрижа да си остане такова.
От тази позиция Броуди изчакваше първото нападение на противника.
Когато бяха завършени и последните работи по преустройството и подновяването, най-после дойде и денят за откриване на конкурентното предприятие. През последната седмица бе осъществен поразителен напредък и върху цяла колона в „Адвъртайзър“ с едри букви бе оповестено, че първи април ще бъде отбелязан с освещаването на новия магазин. Зад дебелите зелени завеси и спуснатата ролетка през целия предшествуващ ден цареше чувство на мистична неизвестност, под булото на която районният управител на компанията, изпратен да ръководи местния клон през първите месеци, сновеше неуморно като сянка и въплъщение на тайнствеността. Очевидно тактиката на компанията „Мънго“ беше да зашемети Ливънфорд с внезапния ослепителен блясък на откриването на магазина. Тя искаше при свалянето на завесите от витрините целият град да остане смаян от видяното. Така поне си мислеше Броуди насмешливо, когато на първи април напусна къщата си точно на секундата в девет и половина часа, не по-рано и не по-късно и тръгна към „работата“, както му беше обичаят. Когато слизаше по Хай стрийт със съвършено самообладание — при все че в движенията му имаше може би нещо прекалено подчертано, — той изглеждаше най-безгрижният човек в Ливънфорд. Ироничните му мисли подхранваха суетността му и укрепваха дълбоката му вяра в себе си, потушаваха смътните съмнения, които от дни проблясваха в далечните кътчета на съзнанието му. Сега, когато угнетяващият период на изчакване бе отминал и започваше истинската борба, той отново стана господар на съдбата си и осанката му сякаш говореше: „Само ми ги дайте. Чаках този момент. Щом сте готови да се борите с мене, ей богу, и аз съм готов.“ Броуди обичаше борбата. Нещо повече, желанието му за борба се разпалваше още по-силно от очакването, че в жара на боя духът му ще се освободи от мрачната потиснатост, в която бе тласнат неотдавна от удара върху семейната чест. Сърцето му вече радостно потрепваше от възторга на борбата; той си казваше, че ще им даде да разберат от какво тесто е направен Джеймс Броуди; отново щеше да покаже на града какъв е духът му; с унищожителната победа над тези парвенюта „Мънго“ щеше да издигне престижа си в очите на града дори по-високо от преди. С вдигната глава и изпъчени гърди, с преметнат на рамото бастун — жизнерадостен жест, който не бе си позволявал от месеци — той уверено закрачи по улицата.
Когато стигна до новия магазин, Броуди веднага видя, че той най-после е отворен. Някой по-незначителен човек би завършил наблюденията си, като погледне с крайчеца на окото си скришом, докато преминава, но такова шпиониране не беше по характера на Броуди; той се спря открито, демонстративно, насред тротоара, все още с бастуна на рамо, масивно разкрачен, вирнал масивната си глава и насмешливо се загледа в двете витрини пред него. Лицето му се изкриви в умишлена усмивка. Той дори се разтърси от смях. Целият му вид показваше приятната му констатация, че това, което вижда, е по-калпаво и безвкусно, отколкото бе дръзвал да се надява, по-смешно, отколкото бе предугаждал и в най-смелите си очаквания. Едната витрина бе натъпкана отгоре-додолу с шапки, шапки от всевъзможни видове, форми и стилове, издигащи се в различно високи пирамиди сред гирлянди от вратовръзки и бухнали букети от разноцветни кърпички, украсени на умело подбрани интервали с венци от къси и дълги чорапи и богат избор от ръкавици, наредени като листа на папрат, с празни, но изящно протегнати пръсти. Обстоятелството, че целта на тази поразително художествена изложба не е чисто декоративна, бе изтъкнато ясно, но все пак тактично, чрез малки етикетчета, закрепени за всеки артикул, върху които имаше печат „МШГ“, а под него изписана цената с големи червени цифри. Но макар и да виждаше тази богата картина, Броуди съсредоточи критичното си внимание върху другата витрина, където презрителният му поглед се спря на една нечувана новост — две восъчни фигури. Восъчни фигури — просто невероятно! Но все пак те бяха там — един господин със съвършена физиономия и осанка, загледан неподвижно и нежно във фигурата на едно малко момче, което, ако се съдеше по бялата кожа, ясните сини очи и откритата детинска усмивка, беше безсъмнено примерният син на този примерен баща. Дясната ръка на бащата и лявата ръка на сина бяха протегнати със същия изящен жест, като да казваха: „Ето ни. Гледайте ни. Ние сме тук, за да ни се възхищавате.“
Облеклото им беше безукорно. Погледът на Броуди се плъзна по ръбовете на панталоните им, по блестящите им връзки, колосаните яки, снежнобелите кърпички, подаващи се от джобовете, лъскавите чорапи, но шапката фасон „Дерби“ с извита периферия върху родителското чело и красивото кепе на детската глава и най-после се спря на изящното картонче, на което бе напечатано: „Облечени в магазина на „Мънго“. Последвайте примера им.“
— Кукли — измърмори Броуди. — Проклети кукли. Това не е шапкарски магазин — това е дяволска изложба на восъчни фигури.
Струваше му се, че през живота си не е виждал нищо по-смешно, тъй като никога досега не бе имало такива фигури в Ливънфорд — макар и напоследък да се говореше, че подобни нововъведения са се появили в по-големите магазини в Глазгоу. Броуди беше убеден, че скоро те ще станат за присмех на целия град.
Докато Броуди стоеше надменно замислен пред магазина, отвътре излезе един човек с кафяв пакет в ръка. Изведнъж присмехулното изражение на Броуди се замени с внезапна смъртна уплаха — заболя го, сякаш с нож го бяха пронизали. Значи, вече са започнали да продават? Досега не бе виждал този човек и се опита да се успокои, като си каза, че по всяка вероятност това е някой закъснял работник, дошъл да свърши нещо пропуснато или да си вземе забравените инструменти. Обаче чисто загънатият пакет предизвикваше подозрения и дълбоко го смущаваше. Вече не така надменно той раздвижи окаменелите си крайници и бавно влезе в своя магазин.
Неизбежният Пери беше вече тук и го поздрави, подбуден тази сутрин от развоя на събитията към още по-сервилна почтителност. В съзнанието си той може би хранеше слаба надежда, че пред лицето на новия противник би му се удала възможност да покаже пред господаря си истинските си качества, да постигне до известна степен осъществяването на осланените си мечти.
— Добро утро, господин Броуди, сър.
За този специален случай Пери бе съчинил една малка шега, която му се виждаше и остроумна, и забавна; като събра всичкия си кураж, той се осмели да я поднесе на Броуди.
— Днес е първи април, сър — несигурно измънка той. — Забелязвате ли какво означава това, щом те — той говореше за новите съседи винаги по тоя неопределен начин, — щом те отварят магазина си тъкмо в Деня на глупците?
— Не — изръмжа Броуди, поглеждайки го намръщено. — Но я ми обясни, щом си толкова умен.
— Та целият град говори, че ще си направите априлска шега с тях, господин Броуди — избъбра Пери и като видя въздействието от забележката си, се закиска съчувствено и цял се загърчи от прилив на задоволство, тъй като Броуди късо се изсмя, зарадван от представата за проявеното към него всеобщо възхищение в града, породена, без той да подозира това, от измисленото ласкателство на Пери. Огромните му пръсти бавно се свиха в юмрук.
— Да, хубаво ще ги изиграя, точно така. Ще им натрия носовете на тия самохвалковци, ще им бръкна в гърнето с меда. Те още не знаят кого имат насреща си, но, ей богу, аз ще ги науча! — Той не знаеше как точно ще стане това, но в момента, въпреки че не бе изработил в ума си тактика, бе абсолютно уверен в способността си да смаже конкуренцията.
— Видя ли чучелата на витрината? — запита той разсеяно.
— Да! О, да, господин Броуди. Това е нова идея, заета от големите търговски къщи. Много оригинално, разбира се, и съвсем съвременно. — В първия ентусиазъм от успеха си в разговора с Броуди Пери почти започна оптимистично да се надява, че „шефът“ още сега би могъл да поръча един чифт от тези интересни модели. Очите му възторжено заблестяха, но той бе принуден да ги сведе пред сърдития поглед на Броуди, съзнал, че този път явно е казал, каквото не трябва.
— Съвременно, казваш! Това е дяволски панаир! Пред тая тяхна безсрамна витрина ще се натрупа цяла тълпа.
— Но, сър — плахо се обади Пери. — Нали това е желателно. Ако привлечеш хората и заангажираш вниманието им отвън, те по-лесно ще влязат вътре. Това е един вид реклама.
Броуди за момент го изгледа тъпо, а после сърдито викна:
— И на тебе ли ти е влязла тая муха? Иска ти се и пред нас да се тълпи стадото на простаците? Бързо да си избиеш това от главата, инак ще ти изстине мястото.
Пери го погледна смирено и кротко забеляза:
— Но това би наляло вода във вашата воденица, сър.
После, като премина на по-безопасна тема, побърза да каже:
— Гледам, че те продават и всякакво облекло, господин Броуди.
Броуди кимна мрачно.
— Не бихте ли желали да поразширим асортимента, сър, да въведем някои новости? Да кажем колани или хубави ръкавици? Много фино нещо, истински хубави ръкавици, сър. Пери почти умоляваше под напора на бушуващите в него идеи.
Но неговите смели и предприемчиви предложения удариха на камък. Броуди ме му обърна внимание. Застанал насред магазина, обзет от необичаен порив към самоанализ, той бе потънал в размисъл върху причините за това странно нарушаване на неизменното му всекидневно поведение. Защо, питаше се той, защо още стърчи в магазина, а не иде в кантората с обичайното си властно пренебрежение? Ще разсипе новите съседи, разбира се, но дали това ще стане, като седи спокойно пред бюрото и се преструва, че чете „Глазгоу хералд“? Той съзнаваше, че трябва да направи нещо, да поеме определена линия на поведение. Ходеше напред назад, ядосваше се, че е отвикнал да бъде деен, а тромавият му мозък не можеше да му предложи никаква свястна мисъл за жестоката борба, към която се стремеше. Само да можеше да приложи ужасната сила на тялото си, би работел, докато пот започнеше да се лее от него, докато ставите му започнеха да пращят от напрежение; на драго сърце би сграбчил подпорните стълбове на съседния магазин, би ги изтръгнал от земята и би повлякъл цялата постройка след себе си; но някакво тъмно предчувствие за безполезността на бруталната му сила го обхвана и болезнено го жегна.
В този момент в магазина влезе една жена, хванала за ръка момченце на около шест години. Очевидно беше от бедната класа. Тя се приближи към Пери, който почтително я поздрави.
— Искам шапка за моето момченце. Другата седмина ще тръгне на училище — каза тя доверително.
Пери цял засия.
— Разбира се, мадам! Какво мога да ви покажа за малкия господин?
Внезапно Броуди бе обхванат от странен импулс, от някаква свирепа омраза към конкурентите, и въпреки че клиентите бяха явно от долната класа, която неизменно се обслужваше от помощника му, той неволно пристъпи напред.
— Аз ще се погрижа — каза той с рязък, неестествен тон:
Жената го изгледа изплашено и инстинктивно изпитала страхопочитание пред него, изгуби и без това слабата си самоувереност. Тя вече не беше дама, дошла да избира и да плати с парите си шапка, с която смело да изпрати сина си на училище, тази първа стъпка по тайнствения път на живота, а една обикновена, бедна работническа жена.
— Този млад господин ни услужи миналия път — пошепна тя нерешително, сочейки към Пери. — Беше миналата година и останахме много доволни от него.
Момченцето веднага усети смущението на майка си, почувствува и дебнещата заплаха, изхождаща от надвисналата над него огромна тъмна фигура; то зарови лице в полата на майка си и започна жално да хленчи.
— Мамо, мамо, искам да си ида в къщи — заподсмърча то. — Не ща да стоя тук. Искам да си ида в къщи.
— Престани да ревеш! Престани веднага, чуваш ли? — Бедната жена, съвсем засрамена, стоеше смутена и объркана, а разплаканото дете упорито заравяше глава в сигурното убежище на майчината дреха. Майката разтърси момченцето, но колкото по-силно го разтърсваше, толкова по-силно то ревеше. Тя се изчерви от срам и досада; още малко и тя щеше да се разплаче. „Не може ли този противен Броуди да стои настрана? Дошла съм за шапка на детето, а не за него“ — помисли си тя сърдито, вдигна на ръце разплаканото момче и съвсем смутена каза:
— По-добре да дойда друг път. Той е лошо момче. Ще дойдем друг път, когато се държи както трябва.
Докато тя само от приличие хвърляше тези тежки обвинения върху собственото си дете, обиденият й майчински инстинкт я уверяваше, че никога няма да се върне тук. Тя вече се бе обърнала да си върви и тъкмо щеше безвъзвратно да изчезне, когато Пери тихо и тактично се обади отзад:
— А искаш ли бонбонче?
От едно скришно кътче на чекмеджето той ловко измъкна голям ментов бонбон и съблазнително го вдигна между палеца и показалеца си пред детето. Момчето веднага престана да плаче и като погледна с едното си широко отворено, недоверчиво и мокро око иззад гънките на полата на майка си, спря изпитателен поглед върху бонбона. При този признак на доверие майката се спря и погледна детето въпросително.
— Искаш ли? — попита тя.
С последно конвулсивно подсмърчане момчето кимна доверчиво към Пери и протегна алчно малката си ръчичка. Те се върнаха. Бонбонът бързо изду мократа блестяща бузичка, мирът бе възстановен и Пери продължи да успокоява детето, да ласкае майката, да се суети около двамата, докато най-после важната покупка — той успя да ги убеди, че е важна — бе задоволително приключена. Като си тръгнаха, той ги изпрати до вратата със същата всеотдайна любезност и майката хвърли последен благодарствен поглед върху темето на скромно наведената му глава. В това време Броуди, който сърдит и замислен се бе отдръпнал назад, мрачно ги наблюдаваше.
Пери се върна, доволно потривайки ръце. Този странен младеж градеше самочувствието си върху въображаеми свои таланти, а не обръщаше внимание на бързината и съобразителността, които наистина притежаваше. Макар че току-що бе спечелил триумфална победа с такт и дипломатичност, той изпитваше само смирено задоволство, че е спасил един клиент за магазина пред самите очи на величайшия господар. Той почтително вдигна очи, когато Броуди заговори.
— Не знаех, че сме давали и бонбончета с шапките. — Това бяха всичките думи на Броуди. Той се обърна и навъсен влезе в кантората си.
Денят бе започнал и бавно минаваше, а Броуди все още седеше затворен в стаята си, потопен в мисли. По смръщеното му лице се движеха сенки като облаци по силуета на тъмна планина. Той страдаше. Въпреки че напрягаше желязната си воля, той не можеше да попречи на чувствителния си слух да улавя всеки звук, да дочува постепенно забавящите се с приближаването до магазина му стъпки, да изследва и най-слабия шум извън кантората, за да различи идването на някой клиент от безспирните стъпки на Пери. Днес обаче, въпреки че никога досега не бе се замислял върху това, той схвана, че шумовете са малко и нищо не говореха. Слънцето го огряваше през прозореца, кишата от разтопения сняг след стоплянето на времето бе съвсем изчезнала, денят бе ясен, сух и топъл. Броуди знаеше, че при този полъх на пролетта улиците са изпълнени с хора — весели, жизнерадостни хора, които се тълпят в магазините. Но тишината наоколо му не се наруши от питащи гласове.
Голата стена пред него сякаш се разтваряше пред пронизителния му поглед и разкриваше успешната и кипяща дейност в съседното помещение. След презрителната му самонадеяност от сутринта настъпи реакция и Броуди с мъчителна яснота си представяше тълпи от хора, които припряно се блъскаха в стремежа си да купуват. Той яростно захапа устната си, вдигна отново захвърления вестник и се опита да чете. Но само след няколко минути, за своя досада, отново се улови, че гледа глупаво в стената пред себе си; тя сякаш го хипнотизираше.
Той тъжно си спомни колко приятно беше по-рано да седи отпуснат на стола си — какво ли друго бе правил — и да следи с едно око през полуотворената врата Пери и тези, които навлизаха във владението му. Работата в магазина се вършеше изцяло от Пери, който по негова царствена повеля вадеше, носеше, показваше. Самият Броуди вече не помнеше кога за последен път се бе качвал по стълбата, бе посягал към рафтовете и връзвал пакет. Повечето клиенти той пренебрегваше; при някои слизаше, докато Пери ги обслужваше, кимваше небрежно, взимаше разглежданата шапка, прокарваше ръка по мъхнатата повърхност или подвиваше периферията с високомерно доволство от собствената си стока, а изразът му сякаш казваше: „Можете да я купите или не, но по-добра няма никъде да намерите.“ Само малцина, шепа хора от най-добрите семейства от графството, той удостояваше с личното си внимание и обслужване.
Толкова приятно беше тогава да се чувствува сигурен, че хората трябва да идват при него, защото в сляпото си самооблъщение той едва ли си даваше сметка, нито пък се замисляше, че именно липсата на конкуренция и на избор тласка повечето хора към него, че необходимостта е главната опора на предприятието му. Днес, седнал сам в кантората си, той печално схвана, че поне засега с монопола му е свършено. Обаче той категорично реши да не променя поведението си; преди не беше длъжен да тича подир хората, да ги моли за мизерните им покупки, и сега нямаше да се остави да го принудят да прави такова нещо! Никога през живота си той не бе тичал подир хората. Сега Броуди си даде тържествена клетва, че няма да стигне дотам и в бъдеще.
Мрачните първи дни в Ливънфорд, толкова далечни, че вече ги бе почти забравил, изплуваха смътно в паметта му; но в тези неясни спомени той се виждаше като човек, който никога не е молил за услуга, нито се е подмазвал или е бил сервилен угодник. Въпреки че тогава нямаше Пери, той бе горд, честен и решителен, работил бе упорито и от никого не бе поискал милостиня. И бе успял. Броуди засия при мисълта за постепенното издигане на значението и престижа му, за вниманието, което му се оказваше от Градския съвет, за избирането му във философския клуб, за оформянето на идеята за къщата му, за изграждането й, а след това за растящата и неуловима промяна в положението му, докато стигна до сегашното си изключително, изтъкнато и видно място в града. Благородната кръв, която течеше във вените му, мислеше си той, бе направила всичко това, бе го издигнала до върха, където беше мястото му, въпреки трудностите, които му се изпречваха на младини; тази кръв на предците му като у расов жребец винаги щеше да се проявява, тя нямаше да му измени и този път.
Обзе го вълна на възмущение от несправедливостта на сегашното му положение и той скочи на крака.
— Нека се опитат да ми го вземат — викна той и размаха юмрук. — Нека дойдат само! Ще ги помета, както унищожавам всички, които ми пречат. На дървото с моето име имаше един гнил клон и аз го отрязах. Ще смажа всеки, който ми се бърка. Аз съм Джеймс Броуди, проклети да са всички и всичко! Нека се опитат да ми попречат, да ми откраднат работата, да ми вземат всичко, каквото имам, нека го направят! Каквото и да стане, аз пак съм аз!
Той се отпусна на стола си, без да съзнава, че бе станал, без да разбира, че бе викал в празната стая, самодоволно прегърнал само тази последна, скъпоценна мисъл. Това беше той — Джеймс Броуди — и никой освен него не би разбрал, не би схванал някога дълбоката утеха, насладата и гордостта, които му даваше това име. Мислите му вихрено се понесоха от сегашните му изпитни към страната на възторжените мечти и копнежи; отпуснал глава на гърдите си, той се унесе в блажено съзерцание на деня, когато безпрепятствено ще може да даде воля на неудържимите пожелания на гордостта си, когато ще утоли до насита жаждата си за слава и почести.
Най-после Броуди въздъхна като човек, който се е пробудил от виденията на наркотичен сън, премига и се разтърси. Погледна часовника си и се сепна, като разбра, че наближава краят на деня и на самоналоженото му затворничество. Той бавно стана, прозина се широко, протегна се и като прокуди от лицето си всички следи от последните блажени мечти, наложи си отново маската на студено безразличие и влезе в магазина, за да провери, както му беше обичай, спечеленото през деня. Това винаги бе едно приятно задължение, на което той придаваше господарско достойнство, заемайки позата на феодален владетел, който получава дан от васала си. Пери винаги представяше куп лъскаво сребро, често по няколко блестящи соверени, а понякога и шумолящи банкноти, които се прехвърляха в дълбокия заден джоб на господаря; след това Броуди хвърляше небрежен поглед към списъка с продажбите — небрежен, защото беше убеден, че Пери никога няма да го измами; както той се изразяваше, щяло да бъде жалко „за горкия запъртък, ако се опита“. После Броуди потупваше издутия си джоб, налагаше шапката си, даваше последни кратки нареждания и си тръгваше, оставяйки Пери да затвори магазина и да спусне ролетките.
Обаче тази вечер Пери изглеждаше някак си особено, едновременно объркан и отчаян. Обикновено той отваряше чекмеджето на касата с доволен и услужлив замах, като че ли искаше да каже: „Може би не струвам много, но ето какво съм направил днес за вас, господин Броуди, сър.“ Но днес той отвори чекмедже плахо, с лека извинителна гримаса.
— Много спокоен ден, сър — промълви той кротко.
— Времето беше хубаво — сърдито възрази Броуди. — Къде си зяпал? Навън имаше много хора.
— О, голяма навалица имаше на улицата — отговори Пери. — Но доста… искам да кажа, някои влязоха… — Той се запъна. — Те имат привлекателна витрина — съкрушено заключи той.
Броуди погледна в чекмеджето. В него имаше само шест мизерни сребърни шилинга.


IV

Ливънфордският философски клуб имаше събрание. Макар че тази вечер заседанието съвсем не беше пленарно, из стаята приятно се носеше дим; присъствуваха шест члена, които, настанени в удобни кресла около приятния огън в камината, философствуваха на воля в тази предразполагаща обстановка. Двама от присъствуващите мълчаливо играеха на дама, седнали удобно, спокойно и с отпуснат вид, а останалите полулежаха на креслата, пушеха, приказваха и ухажваха вдъхновението, което ражда възвишени мисли, като често и с наслаждение си посръбваха грог.
Разговорът бе откъслечен, паузите понякога изглеждаха по-съдържателни от действително произнесените думи въпреки отбрания и богат език на събеседниците, махването с лула понякога беше по-язвително от някое хапливо прилагателно, погледите на присъствуващите бяха разсеяни, дълбокомислени, зареяни някъде далече. Без да парадират със своето отличие за по-високо развитите си мозъчни функции, членовете седяха в съкровеното помещение на клуба — сборно място на всички почтени хора на Ливънфорд, които претендираха, че са по-забележителни от простосмъртните си съграждани и които, съзнавайки, че са отбрани, най-сетне се чувствуваха задоволени. Приемането в клуба бе само по себе си постижение, подвиг, който незабавно оставяше отпечатъка си върху тези щастливци и ги правеше прицел на завистта на по-малко облагодетелствуваните човешки същества. На тях един член на философския клуб можеше да каже вечерта, даже с небрежна прозявка: „Иска ми се да мръдна надолу до клуба. Тая вечер ще има малка дискусия“, и да се отдалечи с достойнство, проследен от завистливи погледи надолу по улицата. За външните хора, за тези, които не бяха отбрани, общественият престиж на клуба беше огромен; голямо впечатление правеше и приписваната му дълбока интелектуална значимост, тъй като от звучното име — „философски“ — лъхаше, нещо рядко и префинено, нещо от царството на чистия разум. Наистина един преподавател по класически езици, който бе дошъл в Ливънфордската гимназия и имаше пред името си научна титла от Оксфордския университет, бе казал на един свой колега: „Като чух името на клуба, постарах се да стана член, но за свое разочарование открих, че това не е нищо друго освен една тайфа пушачи и пияници.“ Но какво ли разбираше този невеж английски палячо? Не знаеше ли той за шестте лекции, последвани от продължителни разисквания, които се изнасяха на редовни интервали през зимата? Не бе ли виждал изящно напечатаната програма, която всеки член носеше като талисман в горния десен джоб на жилетката си и която съдържаше тазгодишните теми за информация и разискване? Само да бе пожелал, и би могъл да прочете със собствените си недоволни очи такива дълбокомислени теми като:

„Нашият безсмъртен поет — с рецитации“,
„Пощенският герб в дни на здраве и болест“,
„Разрастването на корабостроенето в кралския град на Клайд“,
„Шотландски хумор и остроумия — с местни анекдоти“ и дори
„От ковашки чирак до кмет — животоописание на покойния уважаван Матиас Глоуг от Ливънфорд.“

Ето такива важни лекции се изнасяха в клуба, но ако някоя вечер, когато умовете на членовете не бяха обременени с тези дълбоки проблеми, когато не трябваше да решават съдбоносни въпроси на народа и нацията и настъпеше известен отдих — какво лошо имаше, ако тогава си побъбреха или попушеха, или пък изкараха една партия на дама или дори вист? А тъй като приличното заведение на Фими беше тъкмо насгода до задния вход, какво лошо имаше в това от време на време да изпращат за някое шише или дори понякога да пренасят заседанието в „малкия заден салон“.
На такива доводи, разбира се, не можеше да се възрази! Освен това в задачите и практиката на този неофициален градски съвет влизаше и задължението в подробности да се обсъжда и разглежда на заседанията животът на хората от града и техните работи. Този допълнителен клон на философските занимания засягаше такива различни въпроси като опърничавия нрав на жената на Джибсън и съответните постъпки, които трябва да се направят пред Блейр от голямата ферма във връзка с нехигиеничните склонности на кравите му по градския път; а едно изключително успокояващо обстоятелство, което говореше убедително за равноправието в Ливънфорд, бе това, че самите членове нямаха никакви прерогативи или привилегии, които да ги предпазват от обсъждането на съкоментаторите им. Тази вечер Джеймс Броуди бе предмет на разискванията, които се подхванаха от един случаен поглед към празния стол в ъгъла, една значителна пауза и забележката:
— Броуди е закъснял тая вечер. Чудя се дали ще дойде.
— Ще дойде, сигурен съм — каза кметът Гордън. — Никога не е бил толкова точен, както сега. Трябва да поддържа куража си, нали разбирате. — Той се огледа, търсейки одобрение за това, че е употребил такива подходящи и благородно звучащи думи. — Искам да кажа — поясни той, — че сега той трябва да дава вид, че всичко е наред, иначе съвсем ще пропадне.
Другите дръпнаха от лулите и кимнаха мълчаливо. Един от играчите на дама бутна една фигура, после се загледа замислено в задимения въздух и каза:
— Брей! Ама че лети времето! Трябва да има близо година, откак изхвърли дъщеря си в оная нощ, през голямата буря.
Пакстън, който се славеше с паметта си за цифри, се обади:
— Ще стане една година точно след две седмици. Това е забележителна дата, защото оттогава никой в Ливънфорд не е виждал Мери Броуди. Аз тогава твърдях и сега поддържам, че в оная нощ Джеймс Броуди постъпи страшно жестоко.
— Къде е момичето сега? — попита някой.
— Ех — отговори Пакстън. — Разправят, че Фойловци от Дарок й намерили място, но това са глупости. Тя съвсем сама избяга. Докторът искаше да й помогне, но тя си отиде и изчезна. Сега казват, че намерила работа в една голяма къща в Лондон като обикновена слугиня, горкото дете. Фойловци нито пръст не са помръднали за нея, преди да се изселят обратно в Ирландия.
— Така е — каза вторият играч на дама. — Старият Фойл беше съвсем смазан от загубата на момчето си. Наистина страшно нещо беше тая катастрофа на моста. Никога няма да забравя онази нощ. Бях тогава при балдъзата и трябваше да се връщам в най-силния вятър. От един покрив хвръкна една плоча и мина на косъм край ухото ми. За малко да ми отнесе главата.
— Това щеше да бъде по-голямо нещастие за града, отколкото загубата на моста, Джон — закиска се Грирсън от своя ъгъл. — Щяхме да ти издигнем хубав паметник на площада, като новата статуя на Ливингстон в горния край на града. Помисли само какво си пропуснал! Ако те беше ударила плочата, щеше да станеш един от героите на Шотландия.
— Да, новият мост ще трябва да го направят доста по-здрав, за да ме накарат да стъпя на него. Цял скандал, че толкова хубави хора загинаха за нищо. Настоявам, че трябва да се накажат тия, които са виновни — каза първият играч на дама, за да прикрие неудобната позиция на партньора си.
— Господа не можеш да накажеш — провлече Грирсън. — Това беше божа работа, а от него не можеш да искаш обезщетение… Във всеки случай няма да ти уважат иска.
— Пст, Грирсън — сгълча го Гордън в качеството си на кмет. — Дръж си езика, приказваш направо богохулства.
— Де, де, кмете — успокои го Грирсън. — Това е просто юридически израз. Няма нищо обидно нито за компанията, нито за всевишния, нито за вас — добави той ухилен.
Настана неловко мълчание и като че ли хармонията на разговора бе нарушена, но най-после кметът каза:
— Броуди трябва да е много зле с търговията напоследък. Не виждам жива душа в магазина му.
— Тия цени, на които продава компанията „Мънго“, могат да изпразнят всеки магазин, който се опита да й конкурира — каза Пакстън с известно съчувствие. — Те са решили първо да го ликвидират, а после да правят печалби, Броуди здравата е загазил. Чини ми се, че съвсем ще се разори.
— Точно така — провлече глас Грирсън и погледна многозначително от ъгъла си, сякаш можеше, ако поиска, да им разкрие цяло съкровище от сведения по въпроса.
— Но Броуди сигурно има скътани доста пари. С толкова широка ръка ги харчи… пръска ги, без да му мигне окото. Купува си, каквото му душа поиска. Има от хубаво по-хубаво, а пак си мисли, че не е достатъчно хубаво за него. Погледнете му дрехите, погледнете новата му игла на връзката и пръстена с печат, и освен това — говорещият се огледа предпазливо, преди да произнесе останалите думи — погледнете внушителния му замък край града.
Лека насмешка сякаш се появи по лицата на присъствуващите и те си размениха скрито погледи, в които се четеше сподавена ирония.
— Погледнете обувките на старата му жена, елегантните й дрехи, спретнатата й външност — отвърна Грирсън. — Погледнете сметката му в банката… неговата малка Неси този срок е закъсняла с две седмици да си внесе таксата в гимназията. Погледнете как трепва гордият му поглед, когато мисли, че не го наблюдават. Казвам ви — този голям и важен човек, за какъвто се смята, започва да се чувствува малко нещо несигурен в работите си. — Когато Грирсън продължи, в думите му прозираше настойчив намек. — Може би се лъжа, но според моето скромно мнение Джеймс Броуди сега преживява най-тежките мигове от живота си. И ако не внимава, и той ще попадне там, където е захвърлил много други хора — в калта!
— Да, човек като него много лесно си създава врагове. Като казвате калта, сетих се да ви разкажа една история. — Пакстън дръпна замислено няколко пъти от лулата си. — Минавах край магазина на Броуди по-миналата събота вечерта и чух някаква разправия. Той пак смръкна два пъти. — В магазина беше влязъл един работник, пиян като кютюк, тъкмо си взел седмичната заплата, готов да пръска пари на вятъра — видях цял свитък банкноти в ръката му; та стоеше той там и се полюляваше пред Броуди, поиска една шапка, после друга, после кепе, после дявол знае какво. Беше в състояние да купи целия магазин — и да го плати! Всеки знае, че на Броуди сега отчаяно му трябват пари, а той стоеше и го гледаше втренчено с кървясали очи. — Когато достигна най-интересното място на разказа, Пакстън засмука безкрайно лулата си, после я извади от устата, посочи я натъртено и продължи: — „Ако не знаеш да кажеш „моля“, като се обръщаш към мен — ревна Броуди, — нищо няма да получиш тук. На друго място могат да търпят такива неща. Върви там, ако искаш, но щом си дошъл при мен, ще се държиш както трябва или се махай!“ Не можах да чуя какво му отговори работникът, но трябва страшно да е вбесило Броуди, защото той прескочи тезгяха, хвана човека за врата и за един миг го изхвърли от магазина право в калта в канавката, пред краката ми.
Напрегнато мълчание настъпи след разказа на Пакстън.
— Да — въздъхна най-после първият играч на дама. — Той има необикновен темперамент. Сега гордостта му е просто ужасяваща. Той сам е най-големият неприятел за себе си. Преди не прекаляваше толкова с гордостта си, но в последните години мина всяка мярка. Горд е като Луцифер.
— И аз мисля, че ще се провали също като него — намеси се Грирсън. — Ще се пръсне от собствената си суетност. Тя се е впила в него и сега е станала като мания.
— И колко смешна е причината за всичко това! — обади се Пакстън тихо и предпазливо. — Да твърди, че е сродник на Уинтъновци!
— Кълна се, че си въобразява, че той би трябвало да бъде сега граф. Странен е и начинът, по който крие това от хората, а сам се упива от него.
— Никога не биха го признали. Броуди може да носи същото име. Може да прилича на Уинтъновци. Но какво значи името и какво значи приликата? — каза първият играч на дама. — Той няма ни най-малкото доказателство.
— Страх ме е, че каквото и доказателство да има, то няма да е съвсем чисто — забеляза Грирсън саркастично. — Напълно съм сигурен, че каквото и да се е случило много отдавна, е станало, не в което легло трябва. Ето защо нашият приятел не иска да го раздрънква. Хубаво родство е това!
— Той не претендира само за родство — каза бавно кметът Гордън. — Не, не! Болестта се е вгризала по-дълбоко. Не ми се иска да разправям това пред вас и не съм сигурен дали трябва, но няма да споменавам имена, а вие не бива да го казвате на хората. Чух го от един човек, който видял Джеймс Броуди мъртво пиян. Малцина могат да кажат, че са го виждали такъв, защото той е затворен човек за тия неща. Но този път езикът му се развързал и той казал…
— Друг път, кмете — изведнъж извика Пакстън.
— Пст, тихо!
— Говорим за вълка…
— Та за вашата нова двуколка, кмете, бихте ли…
Броуди бе влязъл в стаята. Той пристъпяше тежко и премигваше от внезапната промяна при преминаването от тъмнината в осветената стая, намръщен поради мъчителното си подозрение, че в момента на влизането си е бил прицел на хапливите, коварни езици. Суровото му лице тази вечер бе бледо и мрачно. Той изгледа компанията наоколо, кимна няколко пъти с глава за поздрав, по-скоро като предизвикателство, отколкото като приветствие.
— Елате по-насам, елате по-насам — покани го Грирсън мазно. — Тъкмо се чудехме дали дъждът, който се готвеше да завали, не е започнал.
— Още е сухо — каза Броуди рязко. Гласът му беше глух, беше загубил предишния си звучен тембър и подобно на намръщената маска на лицето му, не изразяваше нищо друго освен стоическо търпение. Той извади лулата си и започна да я пълни. Един старец, разсилен и прислужник в клуба и удостоен поради това с престилка от зелено сукно, пъхна главата си през вратата в знак на ням въпрос, на който Броуди късо отговори:
— Както обикновено.
Мълчание обгърна групата мъже. Старецът се оттегли, забави се малко, върна се с голяма чаша уиски за Броуди и пак излезе. Кметът се почувствува задължен да наруши неловкото мълчание и като погледна към Броуди, каза любезно, неволно трогнат от мъртвешката му бледност:
— Е, Броуди, приятелю, как са нещата? Как върви светът?
— Добре, кмете, много добре — отговори Броуди бавно. — Няма от какво да се оплача.
Мрачното престорено безразличие в тона му беше почти трагично и не измами никого, но Гордън отговори с изкуствена веселост:
— Отлично! Точно така трябва! Всеки ден очакваме ония от компанията „Мънго“ да спуснат ролетките.
Броуди прие тази любезна измислица и неискрения одобрителен шепот на останалите, който я последва, не с онова бурно задоволство, което тя би предизвикала у него преди шест месеца, а — поради сегашното си положение — с пълно равнодушие, което другите не пропуснаха да забележат. Те можеха да го одумват свободно в негово отсъствие, да го критикуват, осъждат и дори клеветят, но когато беше сред тях, изразените им със силни думи чувства отслабваха значително под сянката на присъствието му и те бяха принудени, често против волята си, да правят ласкателни забележки, които не бяха искрени и които не бяха възнамерявали да правят.
Броуди беше човек, за когото те смятаха, че е по-разумно да го предразполагат, с когото предпочитаха да не почват свада, когото бе по-безопасно да успокоят, отколкото да го дразнят; но днес, като наблюдаваха крадешком потиснатия му вид, те се запитваха дали желязното му самообладание не започва най-после да му изменя.
Тих и коварен глас от ъгъла наруши общата замисленост, обръщайки се към цялата компания.
— Ако мислите, че „Мънго“ ще спусне ролетките, ще трябва да почакате малко… Не, не, те няма да си затворят магазина… Поне още малко… още мъничко — провлече Грирсън.
— Как така? — попита някой.
— О, това е просто мое частно сведение — отвърна Грирсън самодоволно, издаде устни напред, събра върховете на пръстите си и сияещ изгледа цялата компания и особено Броуди, с малко загадъчен, но все пак доброжелателен поглед. Броуди погледна бързо изпод свъсените си вежди, страхувайки се не от човека, а от плахия, кротък тон, който — както бе разбрал от опит — предвещаваше дълбоко и добре пресметнато отровно ухапване.
— Но какво има? — попита Пакстън. — Казвай!
Възбудил вече напълно любопитството им, Грирсън не бързаше да разкрие тайното си сведение и продължаваше лукаво да се усмихва, гледаше ги как се мъчат от нетърпение и не оставяше сладкия плод да се откъсне от устните му, преди да се е налял със сок от зрялост.
— Дребна работа! Няма да бъде интересно за вас — измърмори той. — Това е само една малка тукашна новинка, която съвсем случайно научих по своя път.
— Вие знаете ли я, Броуди — попита Пакстън в желанието си да сложи край на отлагането, което ги ядосваше.
Броуди мълчаливо поклати глава и с болка помисли, че Грирсън винаги успяваше пръв да си пъхне носа във всяко нещо и последен да се отдръпне.
— Това е дребна, незначителна новинка — каза Грирсън още по-доволно.
— Та кажи я де, стари дяволе!
— Добре, щом искате да знаете, районният управител на „Мънго“ си отива, понеже магазинът вече е солидно установен. Казват, търговията им вървяла необикновено добре. — Той се усмихна добродушно към Броуди и продължи: — Да, те са постъпили много умно, предложили са вакантния пост, той наистина е чудесен пост, на тукашен човек. Те са му го предложили, а той е приел.
— Но кой е той — извикаха няколко души.
— О, той наистина заслужава да стане нов районен управител на компанията „Мънго“.
— Но как се казва?
— Помощникът на нашия приятел, никой друг освен младият Питър Пери — бавно рече Грирсън и тържествуващо махна с ръка към Броуди.
Веднага започнаха да коментират.
— Какво казваш!
— Старата му майка, вдовицата, страшно ще се зарадва.
— Какъв успех за младия човек!
— Той сигурно се е нахвърлил на това място като ястреб на гълъбица.
Когато премина първата вълна на възбуждението, породено от тази неочаквана, апетитна клюка, и хората схванаха какво означава това за Броуди, настана мълчание и всички очи се отправиха към него. Той седеше съвсем неподвижен, зашеметен от новината; всеки мускул на тялото му беше опънат, челюстите стиснати, зъбите му се впиваха в дръжката на лулата с все по-голяма сила, като бавно стягащи се клещи. Значи, Пери го напускаше, Пери, от когото напоследък той напълно зависеше. Най-после той бе разбрал, че се е отучил да обслужва, че се е издигнал над това, че не би могъл да се унизи с такава лакейска работа дори и да пожелаеше. Остро изпращяване раздра напрегнатата тишина; в пристъп на внезапно мъчително ожесточение челюстите му се бяха сключили с такава злоба и решителност, че дръжката на лулата се прекърши. Като в транс Броуди загледа продължително счупената лула в ръката си, после грубо изплю надробените парчета на пода, пак погледна с глупаво изражение натрошената морска пяна и промърмори на себе си, без да съзнава, че го чуват.
— Обичах тая лула… много я обичах. Нея най-предпочитах.
После видя кръга от лица наоколо, които го гледаха, сякаш бе поставен на показ на сцена, съзна, че трябва да им покаже, че е съумял да посрещне жестокия удар или, което беше още по-добре, че за него ударът не е бил жесток. Той посегна към чашата си, вдигна я към устните с неподвижна като камък ръка и упорито се втренчи в Грирсън, който веднага сведе очи пред нетрепващия му поглед. В този миг Броуди би дал дясната си ръка, за да произнесе някакъв хаплив, сразяващ отговор, който само с остротата си би накарал Грирсън да се сгърчи, но въпреки бесните старания умът му не беше достатъчно гъвкав, бавният му тромав мозък отказваше да функционира и всичко, каквото той можа да каже с престорената си обичайна присмехулна гримаса, беше:
— Няма значение, ни най-малко! Няма ни най-малко значение за мен!
— Надявам се, че няма да отнесе и някои от клиентите ви със себе си — каза загрижено Пакстън.
— Като си помисли човек, това е страшно мръсен трик, господин Броуди — обади се с мазен тон единият от играчите на дама. — Той познава всичките ви клиенти.
— Тия от „Мънго“ пипат ловко. Дяволски са хитри, ако мене питаш — рече друг глас.
— Аз пък смятам, че е просто от страх — замислено провлече Грирсън. — Някак си оставам с впечатление, че прилича на плъх, който бяга от потъващ кораб.
Изведнъж всички се смълчаха, смаяни от дързостта на тази забележка — най-пряката обида, нанасяна някога на Броуди в този клуб. Те очакваха той да стане и да сграбчи хилавото тяло на Грирсън, да го разкъса на части във внезапен порив на животинската си сила, но вместо това Броуди остана неподвижен, безучастен, като че ли не бе чул, или разбрал забележката на Грирсън. Потънал в мислите си в мрачна пропаст, той разбра, че това бе най-болезненият удар, който бе понасял, въпреки че и досега не бяха го щадили.
В борбата си срещу него те бяха харчили щедро изобилните си капитали. По десетки начини той бе изпитал тяхното изобретателно лукавство, но сега, като му отнемаха Пери, те подкосяваха последната му опора. Той си спомни странния потиснат израз на помощника си тази вечер, неговия полуизплашен, полурадостен поглед, който сякаш се радваше, но едновременно и съжаляваше, който сякаш искаше да каже нещо, а не можеше да събере смелост. Странно, но Броуди не обвиняваше Пери, съзнавайки справедливо, че помощникът му просто бе приел по-добро предложение, отколкото той можеше да направи. Всичката натрупана в него злоба се насочи срещу компанията „Мънго“. В този момент обаче изпитваше не толкова чувство на омраза, колкото странно състрадание към себе си — скръб за това, че един толкова благороден, толкова достоен човек трябва да страда от такива коварни постъпки, че следователно той е принуден постоянно да се забулва с фалшив израз на безразличие, докато досега небрежната му арогантност неволно го е предпазвала като броня. Насред тези мисли той отново усети кръга от втренчени в него очи и наложителната нужда да каже нещо и без твърде да разбира какво приказва, но разгаряйки по-силно гнева си, започна:
— Аз винаги съм се борил честно! Винаги съм се борил с чисти ръце. Не бих се унижил да си служа с подкупи и продажност и ако те с подкуп са накарали този жалък пъпчив мухльо да ме напусне, да им е честит. Това ми спестява труда да го уволнявам… Да, могат да си го държат, докато са живи. Пет пари не давам за цялата тая работа!
Ободрил се от собствените си думи, увлечен от изразяването на чувства, които всъщност не изпитваше, той повиши глас по-самоуверено, погледът му стана по-предизвикателен и решителен.
— Счупена пара не давам! — викна той. — Но няма да го прибера обратно. О, не, това няма да го бъде! Нека да взима подкупи, откъдето може и където му дават, но когато те фалират и идат по дяволите и той дойде при мене да хленчи за старата си служба, тогава по-скоро бих го оставил да се пържи в катрана, отколкото да си мръдна пръста да му помогна. Много избърза той да бяга. Не ще съмнение, той сега си мисли, че това е щастието му — горкият глупак! Но когато падне пак в калта, откъдето аз го извадих, ще съжалява за деня, когато е напуснал предприятието на Джеймс Броуди.
Той изглеждаше преобразен, въодушевен от думите си, напълно убеден в правотата на тази декламация, която така коренно се различаваше от мрачните му трезви разсъждения преди малко. Духът му се опиваше още по-могъщо от съзнанието за собствената сила; Броуди изгледа околните с широко разтворени от възбуда зеници. В душата си той лелееше мисълта, че все още може да ги респектира, да им се налага, да ги изпълва със страхопочитание. Най-после му дойде на ум една прекрасна и уместна идея, той се изправи и извика:
— Не! Нещо повече е потребно, за да се обърка Джеймс Броуди, въпреки това, което нашият малък приятел в ъгъла посмя да каже. Като ме чуете да се оплаквам, значи, е дошло време да си сложите траур, но много, много време ще мине, преди да се стигне дотам. Но това е шега! — Очите му се плъзнаха по тях е буйна веселост. — Ей богу, това е шега, която заслужава да се полее. Господа! — провикна се той с господарски глас. — Да отложим ли заседанието, за да можете да ми направите компания на чашка?
Те изведнъж започнаха да му ръкопляскат, зарадвани от щедростта му, зарадвани от мисълта за безплатното пиене, предугадили изгледите за гуляй.
— За ваше здраве, Броуди!
— Да живее Шотландия! Един мъж е всякога мъж!
— И аз съм с вас. Само капчица ще пийна, колкото да пропъдя студа.
— Бива си го още стария!
Сам кметът го потупа по рамото.
— Броуди, приятелю, вие сте човек на място. Имате смелостта на лъв, силата на бик и гордостта на дявола — вас никой не може да ви победи. Вярвам, че по-скоро ще умрете, отколкото да се предадете.
При тези думи всички, с изключение на Грирсън, станаха и се струпаха около Броуди. Той стоеше сред тях като император, заобиколен от придворните си; свирепият му поглед ги обгръщаше, едновременно насърчаваш и укоряващ, толериращ и потискащ, одобряваш и предупреждаващ. Неговата кръв, кръвта, която бе благородна като на император, пулсираше във вените му по-царствено от рядката, разводнена течност в техните вени. В тромавия си мозък той почувствува, че е извършил велика и благородна постъпка, че пред лицето на катастрофата жестът му беше сюблимен.
— Хайде, хайде! — завикаха другите, въодушевени от необикновената волност и великодушие на неговия иначе непристъпен характер, нетърпеливи да се насладят на изобилната златна течност, с която той щеше да ги черпи. Когато ги преведе през задния вход на клуба навън и когато те оттам един по един се намъкнаха в малкия заден салон на Фими, Броуди почувствува, че опасността е преминала, че отново ги държи в ръцете си.
Скоро чашките се напълниха. Ликуващи, всички пиеха наздравица за Броуди, заради щедростта му, съобразителността му и силата му. Когато той с величествен замах хвърли на кръглата махагонова маса един златен соверен, в дълбините на съзнанието му смътен проблясък му пошепна, че именно сега не може да си позволява такъв разход, но той отхвърли тази мисъл, яростно я стъпка с високо провикваме:
— Пия за наше здраве! Кой е като нас!
— Чудесно питие е това — измърка Грирсън, като млясна апетитно и вдигна чашата си срещу светлината. — Чудесно питие — благо като майчино мляко и гладко като… е, гладко като филца на някоя от хубавите шапки на нашия приятел. Жалко е само, че е дяволски по-скъпо от обикновените неща. — Той се закиска злобно и многозначително погледна към Броуди.
— Изпий го тогава, приятелю! — шумно отвърна Броуди. — Лочи, щом ти дават. Не плащаш за него. Ей богу, ако всички бяхме такива стиснати като тебе, светът щеше да престане да се върти.
— Сега те поставиха на място, Грирсън — изсмя се Пакстън дрезгаво.
— Понеже става дума за стиснатост… чухте ли най-новото за нашия малък приятел? — извика кметът, като посочи Грирсън и кимна на Броуди.
— Не! Какво е станало? — отговориха другите в хор. — Разправяй, кмете!
— Е — отговори Гордън с важен вид, — то е една къса и чудесна историйка. Оня ден няколко деца си играели пред зърнения склад на нашия приятел, до един голям чувал с боб при вратата; изведнъж излязло синчето на стопанина. „Бягайте оттук, момчета — викнал младият Грирсън, — и да не сте посмели да пипате боба, защото баща ми ще познае. Той е броил всяко зърно.“
Цялата компания избухна в одобрителен смях, а Грирсън промърмори добродушно, като премигаше от дима:
— Не отричам, че зная колко бобени зърна има в един чувал, кмете, но това е полезно в тия дни, като гледам колко затруднения и бедност има наоколо.
Но и без това разгорещената душа на Броуди сега пламтеше от силното уиски и от трона си той нито чу, нито разбра намека. Обзе го буен възторг, желание да действува, да освободи енергията си, да разбие нещо; като вдигна празната чаша високо над главата си, той внезапно извика, без никаква връзка с разговора:
— Да вървят по дяволите! Да вървят по дяволите, тези гадни свини „Мънго“! — И с все сила захвърли тежката чаша срещу стената.
Останалите, сега вече изпаднали в неговото настроение, радостно се отзоваха.
— Ето, така трябва!
— Още по една, господа!
— До дъно! До дъно!
— Попей, Вили!
— Искаме реч! Искаме реч!
В този момент дискретно се почука на вратата, след което стопанката на заведението влезе по пантофи, безшумно, но застрашително и прекъсна устрема на веселбата им.
— Много сте весели тази вечер, господа — каза тя и се усмихна кисело със стиснати устни, което идеше да рече, че веселостта им нито е твърде полезна за тях, нито е напълно приятна на нея. — Надявам се, че няма да забравите доброто име на това заведение. — Колкото и да ценеше връзките си с тях, тя бе твърде безпристрастна, твърде добродетелна, изобщо с твърде установени понятия, за да им позволи да й се налагат. — Не обичам да слушам как се троши стъкло — добави тя остро.
— Хайде де, Фими, ще ти се заплати — извика Броуди.
Тя кимна леко, сякаш да му даде да разбере, че това се разбира само по себе си, и запита с малко смекчен тон:
— По какъв случай?
— Просто малко тържество, устроено от нашия уважаван приятел на почетното място — промърмори Грирсън. — Не зная точно какво чевствуваме, но би могло да се каже, че е нещо като банкет без повод.
— Не му обръщай внимание, Фими! Кажи да ни донесат още по едно! — извика един глас.
— Ще пийнеш ли и ти с нас, Фими? — покани я кметът свободно.
— Ела ми седни на коленете, Фими! — извика единият от предишните играчи на дама, който сега, уви, не можеше да различи царица от пионка.
— Кажи да донесат уиски, Фими! — нареди Броуди. — Аз ще ги накарам да се държат прилично.
Тя поотделно и общо ги укори с поглед, вдигна заплашително пръст и се измъкна така тихо, както бе дошла, мърморейки на излизане:
— Не забравяйте доброто име на заведението. Ще ви изпратя пиене, но трябва да седите мирно, трябва да пазите доброто име на заведението.
Когато тя излезе, веселието отново се търколи като топка, бързо набра скорост и заподскача още по-буйно от преди.
— Не се безпокойте за Фими — викна някой. — Тя повече лае, отколкото хапе, но най-страшното у нея е лицето й.
— Човек може да си помисли, че кръчмата й е храм на благочестието — обади се друг. — Тя толкова се превзема и се прави на светица. Иска да пием така, като че ли се намираме в църква.
— Има едно хубаво малко момиче в предната част — отвърна по-пияният от двамата играчи на дама. — Казват, че Нанси, келнерката, била колкото хубава, толкова и сговорчива. — Той многозначително смигна към компанията.
— Пст, тихо! — укори го кметът. — Не режи клона, на който седиш.
— Не съм толкова глупав — отговори другият любезно.
— Искате ли да ви издекламирам малко стихове от Бърнс? — провикна се Пакстън. — Тъкмо съм в настроение да ви кажа „Дяволът сред шивачите“.
— Нашият председател ни обеща малка реч, нали? — обади се Грирсън.
— Да! Хайде, искаме речта, която той ни обеща — извика кметът.
— Реч! — настояха те пак. — Искаме реч от председателя!
Бурната гордост на Броуди, окрилена от пиянските им викове, достигна до такива висоти, където задръжките му отпадаха, където в разредения въздух езикът му се развързваше, където забравяше неумението си да изрази в членоразделна реч най-съкровените си мисли.
— Добре! — извика той. — Ще ви държа реч.
Той стана, изду гърди, опули очи насреща им, полюля се леко на краката си, чудейки се, след като вече бе станал, какво да им каже.
— Господа! — започна той най-после бавно, но те с готовност почнаха да ръкопляскат. — Вие всички знаете кой съм аз. Аз съм Броуди, Джеймс Броуди, а какво значи това име, предполагам, че знаете. — Той се спря и поред изгледа всеки един от присъствуващите. — Да, аз съм Джеймс Броуди и в кралския град Ливънфорд, а също и извън него, това е което се почита и уважава. Покажете ми човек, който да каже само дума против това име, и ще ви покажа какво ще направят тия две ръце с него. — Той буйно протегна огромните си лапи и започна да души празното пространство пред себе си. Във възбуждението си не забелязваше общото безразличие, нито злорадната насмешка в очите на Грирсън, не виждаше нищо друго освен уважение. — Само да поискам, мога да ви кажа такова нещо, че ще се стъписате. — После погледът му обходи насядалите около масата хора, той сниши гласа си до дрезгав, поверителен шепот и хитро поклати глава. — Не! Няма да ви кажа! Мислете си, каквото си искате, но сега няма да ви кажа… а може и никога да не узнаете. Никога! — Той извика последната дума. — Но то е тук! Докато сърцето ми тупти в тялото, аз ще пазя честта на името си. Напоследък ми се случи една голяма неприятност, която би препънала някой силен човек и би прекършила някой слабак, но какво можа да ми стори на мен? Аз още съм тук, още съм същият Джеймс Броуди, но по-силен, по-решителен от преди. Ако ръката ти прегреши, отсечи я — казва библията; аз трябваше да отсека собствената си кръв и плът, да, и аз вдигнах брадвата без колебание. Имах трудности вътрешни и външни, промъкнаха се разбойници и крадливи свине до самата ми врата, лъжливи приятели и мръсни врагове има навсякъде наоколо ми, да, а също и подли, страхливи клеветници, зад гърба ми. — Той мрачно погледна към Грирсън. — Но въпреки всичко и над всичко Джеймс Броуди ще стои твърдо и непоклатимо като скала, да, и с високо изправена глава — извика той, удари се в гърдите с огромния си юмрук и заключи с гръмък глас: — Казвам ви, ще ви дам да разберете! Ще ви покажа аз, на всеки един от вас ще покажа. — Като достигна по този начин връхната точка на възбуждението си, защото спонтанните думи се изтръгваха от него несъзнателно под напора на чувствата му, той тежко се отпусна на стола и каза с по-естествен глас: — А сега да пием още по едно.
Последната част от речта му бе оценена, шумно приветствувана и изпратена с ръкопляскания и тракане на чаши по масата, а благият провлечен глас на Грирсън прозвуча като ехо:
— Господи! Не съм се наслаждавал на такава реч, откакто пияният Том ругаеше полицаите от прозореца на затвора.
Те пиха за Броуди, в негова чест, за неговото бъдеще; някой запя с неравен фалцет; Пакстън протестираше, без някой да му обръща внимание, че и той иска да държи реч; вторият играч на дама се опитваше да разкаже една дълга, заплетена и невероятна история; изпяха няколко песни с хоров припев. Тогава Броуди, който с вече променено настроение бе останал студен, неподвижен и надменен сред веселието им, бутна рязко стола си назад и стана да си върви. Той познаваше ефекта от това внезапно тръгване, чувствуваше каква въздържаност и достойнство проявява, като оставя пияните свини да пеят и грухтят, както им подхожда, докато той си отива в момент, когато може да ги напусне величествено и с чест.
— Какво има, драги? Да не би да си тръгвате? — извика кметът. — Още не е ударило дванайсет.
— Почакайте малко и ще обърнем още по едно заедно!
— Малката ви женичка ви очаква, а? — прошепна наивно Грирсън.
— Тръгвам си! — грубо извика Броуди, закопча сакото си, разтъпка се и като пренебрегна обилните им протести, изгледа ги тържествено и каза:
— Господа! Лека нощ!
Виковете им го изпроводиха в студената ветровита нощ и го изпълниха с приятна бодрост, която се засилваше, колкото позатихваха приветствията им; виковете им му се струваха като викове „осанна“, заглъхващи, но все още донасяни до слуха му от студения ухаен въздух, който се издигаше като мразовит тамян от оскрежените улици. „Това беше хубава вечер!“ — каза си той, като вървеше към дома си между варосаните къщи, които приличаха на безмълвни храмове в изоставен град. Замаян от самомнението си, Броуди смяташе, че се е оправдал пред себе си и пред тях. Уискито правеше стъпките му гъвкави, леки и младежки; искаше му се да броди по планините, обзет от този живителен възторг, който се разливаше както в него, така и в околната вълшебна атмосфера; тялото му тръпнеше, изпълваха го буйни, еротични, неясни желания, когато си представяше, че в тъмните спални на къщите, край които минаваше, се вършеха тайни интимности; почувствува с горчива обида, че в бъдеще трябва да намери някакъв отдушник за потиснатите нагони на своята непривличана плът. Краткото разстояние, което измина до дома си, изостри желаното му за някакъв подходящ завършек на тази славна вечер и той почти с очакване влезе в дома си и запъна резето на външната врата с широк замах с тежкия ключ.
Броуди забеляза, че в кухнята още гореше светлика — нещо необикновено и обезпокоително, тъй като, когато той си идваше късно, всички светлини биваха изгасени освен лампата в хола, която предано го чакаше, за да осветява завръщането му. Погледна часовника си, видя, че е единайсет и половина, после пак погледна светлината, която проникваше, в полутъмния хол изпод загорената врата на кухнята. Прибра намръщен часовника, премина хола и като хвана здраво дръжката на вратата, с рязко движение се втурна в кухнята; вътре той застана неподвижен и изпитателно изгледа стаята и фигурата на жена си, която седеше прегърбена пред догарящата жар в камината. При влизането му Мама се стресна, въпреки че го чакаше, потисната от внезапното нахлуване на мрачното му безмълвно неодобрение в печалните й видения. Тя се обърна разтреперана, той видя зачервените й, възпалени очи. Това го разгневи още повече.
— Какво става с тебе? — запита Броуди, подчертавайки последната дума като подигравка. — Що дириш тук по това време? Облещила си тия мътни подути очи като паници.
— Татко — пошепна тя. — Нали няма да се сърдиш?
— За бога, какво ми хленчиш?
Такова ли посрещане бе заслужил, и при това в такава вечер?
— Не можеш ли да си легнеш, преди да съм се прибрал? — скръцна той със зъби. — В леглото поне да не трябва да те гледам, стара повлекано. Хубаво е човек да се връща у дома при такова плашило като тебе, нали? Да не очакваш да те изведа и да те ухажвам в тази красива лунна нощ? Тъкмо тебе, която имаш толкова привлекателност, колкото една стара пукната лула!
Тя вдигна очи към смръщеното му, изкривено от отвращение лице и сякаш се сви още повече в себе си, фигурата й стана съвсем невзрачна, езикът й — неспособен за членоразделна реч, но разтреперано, неясно тя успя да произнесе една-едничка дума:
— Мат!
— Мат! Твоят мил, миличък Мат! Сега пък какво не е в ред с него? — присмя й се Броуди. — Да не би пак да е глътнал костилка от слива?
— Това писмо — заекна тя. — То… то пристигна тази сутрин… За мен. Цял ден ме беше страх да ти го покажа.
С разтреперана ръка Мама му подаде смачканите листове хартия, които бе крила цял ден до ужасените си, силно пулсиращи гърди. С презрително ръмжене той грубо издърпа писмото от пръстите й и бавно го прочете. В това време тя се поклащаше напред-назад безучастно и се вайкаше, намерила сили да проговори, за да защити сина си:
— Не можех да го крия нито минутка повече. Трябваше да те чакам. Не му се сърди, татко. Той не е искал да те ядоса, сигурна съм. Ние не знаем каква е истината, но оная страна трябва да е ужасна. Знаех, че нещо му се е случило на момчето, щом престана да пише редовно. В къщи ще му е по-добре.
Броуди свърши с прочитането на няколкото надраскани реда.
— Значи, твоят голям, хубав, сполучил в живота син, се връща при теб — озъби се той. — Връща се у дома при любещата си майка, при любвеобилните й грижи.
— Може да е за добро — прошепна тя. — Ще ми е драго да се върне и да го гледам, докато си възстанови силите, ако това е необходимо.
— Зная, че ще ти е драго, ако се върне, стара глупачке! Но аз не давам пет пари за това. — Той отново погледна с отвращение смачкания лист, преди да го свие на топка в стиснатия си юмрук и да го захвърли гневно в огъня.
— Защо напуска такава хубава служба току-така?
— И аз не зная повече от тебе, татко, но мисля, че сигурно не се чувствува добре. Той винаги си е бил нежен. Не беше подходящ за тропиците.
Броуди се озъби.
— Подходящ! Ех ти, глупава, празна глава! Ти го направи такъв мекушав и кекав с твоето лигавене и глезене. „Мат, миличък — подигравателно започна да я имитира той, — ела при майка си и тя ще ти даде едно пени. Не обръщай внимание на баща си, милото ми гълъбче, ела и Мама ще те погали, миличък.“ Не е ли това, което го кара да търчи назад, да се зарови в мръсната ти престилка? Ако е така, ще го удуша в нея. „П.П. Моля, кажи на татко“ — присмя се той, цитирайки изгореното писмо. — Няма кураж да ми пише дори сам, това жалко, страхливо пале! Необходима му е неговата сладка, нежна майка, за да предаде чудесната новина. О, мъжествен син, няма що!
— Джеймс, няма ли да ме утешиш малко? — примоля се Мама. — Просто съм съсипана. Не зная какво се е случило, а тази неизвестност наистина ме убива. Страх ме е за детето ми.
— Да те утеша, старо! — пропя той. — Много ще ми прилича, нали, да прегърна такъв чувал като тебе. — После с изменен от погнуса глас продължи: — Не мога да те понасям! Знаеш това! От тебе имам толкова полза, колкото от празно гърне. Като съпруга си успяла да постигнеш точно толкова, колкото и като майка. Една от рожбите ти ти стовари хубав позор, сега и другата е тръгнала натам. Да, Мат е тръгнал точно по своя път. Той прави чест на твоето възпитание. — Изведнъж погледът му потъмня. — Само внимавай да не ми мътиш водата при моята Неси! Тя принадлежи на мен. С пръст не смей да я пипваш! Дръж настрана от нея нежните си разглезващи ръце или ще ти счупя главата!
— Ще му дадеш подслон, нали, татко? — изпъшка Мама. — Нали няма да го изпъдиш?
Броуди злобно се засмя.
— Ще умра, ако го изпъдиш като… като… — Тя съвсем клюмна.
— За това ще трябва да си помисля — отговори Броуди злобно и му стана приятно при мисълта, че ще я държи в неизвестност, стоварвайки върху нея цялото си възмущение и недоволство от внезапното дезертиране на Матю и хвърляйки върху нея цялата вина за този провал на сина й. Той вече я мразеше поради неудовлетворените си желания за удоволствия, които тя не можеше да му даде, а сега му стана още по-противна; каза си, че ще я накара скъпо да му плати, че ще я направи дръвник за острата брадва на гнева си. Това, че Матю бе напуснал службата и се прибираше, беше изцяло нейна вина; неизбежно лошите страни у децата се приписваха на нея, а добрите на него.
— Ти си толкова справедлив, че ще го изслушаш какво има да ти каже и какво му е потребно, татко — настоя тя със смешен, ласкателен глас. — Такъв фин, голям човек като тебе няма да направи такова нещо. Трябва да го изслушаш, да му дадеш да ти обясни… трябва да има някаква причина.
— Разбира се, че има причина — надсмя се той. — Иска да си дойде и да живее на гърба на баща си без съмнение, като че ли си нямаме грижи и без неговата голяма бъбрива уста. Това ще е причината за великото завръщане в къщи. Няма съмнение, той си мисли, че тук го чака голямо глезене — аз да работя за него, а ти да му ближеш калта от обувките. По дяволите… Това вече е прекалено много, за да го понася човек. — Броуди бе обзет от страстен порив, примесен със студена антипатия. — Прекалено много! — ревна той пак срещу жена си. — Дяволски много! — Той вдигна ръка, като да я заплаши, държа ръката си надвесена един напрегнат миг, после изведнъж я насочи към газената лампа, угаси светлината и тежко излезе от стаята, като остави Мама в тъмнината, която я погълна.
Последните догарящи въгленчета в камината едва осветяваха безформения силует на госпожа Броуди, която седя свита, отчаяна и смълчана. Дълго време тя чака замислена и тиха, а тъжните й мисли се излъчваха от нея като тъмни вълни и изпълваха стаята с по-дълбока и по-печална тъмнина. Тя изчака, докато пепелта изстина, докато мъжът й се съблече, легне и може би заспи. После раздвижи скованата си сгърбена фигура, измъкна се от кухнята като преследвано животно от дупката си и изморено запълзя нагоре по стълбите. Дъските, които скърцаха и стенеха, когато Броуди се изкачваше, сега не издаваха нито звук под нищожното й тегло, но тя изпусна слаба въздишка на облекчение, когато в тъмнината, на вратата на спалнята до нея стигна равното и шумно дишане на съпруга й. Той спеше. Тя се плъзна като змиорка в стаята, свлече изтритите си мръсни дрехи, постави ги накуп на стола, да са готови за сутринта, и внимателно пропълзя в леглото, страхливо пазейки повехналото си тяло да не се допре до неговото, като нещастна овца, която ляга да пренощува до заспал лъв.


V

— Мама — попита Неси следващата събота, — защо се връща Мат?
Тя си играеше из къщи и се мъкнеше подир майка си, глезеше се и капризничеше като всяко дете, за което една дъждовна съботна сутрин е най-голямото нещастие през седмицата.
— Климатът не бил подходящ за него — отвърна късо госпожа Броуди. В съзнанието на Мама бе дълбоко вкоренена като основен принцип доктрината на Броуди, че от малките трябва да се крият истинските причини на нещата, отношенията и постъпките в къщи, още повече, когато бяха неприятни. На въпроси относно по-дълбоките и по-общи причини за поведението на Броуди и за живота изобщо винаги се даваше следният утешителен отговор: „Ще разбереш някой ден, мило! Всяко нещо с времето си!“ За да отклони въпроси, от които не би могла да убегне, Мама смяташе, че не е грях, ако безсъвестно лъже с привидна правдоподобност, за да запази ненакърнени гордостта и достойнството на семейството.
— Там върлуват страхотни трески — продължи тя, а смътната мисъл, че обогатява познанията на Неси по естествена история, я накара да добави: — Освен това има лъвове, тигри, слонове, жирафи и всякакви необикновени зверове и насекоми.
— Не, Мама! — настоя Неси. — Джени Пакстън казва, че в цялата корабостроителница разправят, че Мат са го изгонили, защото не си е гледал работата.
— Значи, казала ти е долна лъжа. Брат ти е напуснал службата си като джентълмен.
— Кога ще си дойде Мат, Мама? Ще ми донесе ли нещо, как мислиш? Ще ми донесе ли маймунка и папагал? Повече искам папагал, отколкото маймунка. Маймунката може да ме издраска, а папагалът ще ми говори, ще казва: „Коко е хубав“, а това е повече, отколкото може едно канарче, нали? — Тя замислело се спря и после пак почна: — Не, не искам папагал, ще трябва да му чистя кафеза. Мисля, че най-добре ще е, ако ми донесе чифт хубави пантофки от марокен или… или едно малко герданче с корали. Ще му пишеш ли, Мама?
— Я да мируваш! Как мога да му пиша, когато той вече си е тръгнал? Освен това Мат си има други грижи освен твоите корали. Скоро ще го видиш тук.
— Значи, скоро ще пристигне?
— Всичко ще узнаеш, когато му дойде времето, Неси. — После, изразявайки собствените си надежди, добави: — Може би ще пристигне след десетина дена, ако е заминал скоро, след като е пратил писмото.
— Десет дни! Това е чудесно! — завика Неси и започна да скача наоколо й още по-буйно. — Може би като си дойде Мат, ще има и за мен някои развлечения освен герданчето с корали. Тука е ужасно, откакто… — Тя се спря рязко пред неумолимата студена стена на тази абсолютно забранена тема, помълча малко от смущение и като видя, че няма да й се карат, започна пак с детинска асоциация: — Какво значи да си затънал надълбоко, Мама?
— Какво ми приказваш сега, Неси? Дърдориш като кречетало. Не можеш ли да ме оставиш да си върша работата?
— Едно от момичетата в класа ме попита дали баща ми знае да плува, защото чула баща си да казва, че Джеймс Броуди, е затънал надълбоко.
— Ще престанеш ли да ме измъчваш с безсмислици и глупости, Неси? — извика Мама. — Баща ти може да се погрижи за себе си и без твоята помощ. Безобразие е така да се говори за него.
Все пак този детски въпрос пробуди у нея остро и внезапно подозрение. Тя взе кърпа за прах и излезе от кухнята като смътно се питаше дали няма някаква по-дълбока причина за все по-голямото скъперничество на Броуди към нея, за окастрянето и намаляването на отпусканите за домакинството пари, които през последните месеци просто не й позволяваха да свързва двата края.
— О, че аз не казвам това, Мама — отговори Неси, като добродетелно протегна устничките си напред и последва майка си в гостната. — Другите момичета в класа приказват така. Просто да си помислиш, че у нас има нешо смешно, като ги слушаш какво разправят. Аз съм по-добра от тях, нали, Мама? Моят татко може да набие всичките им татковци наведнъж.
— Хора като баща ти се раждат един на сто хиляди. — За госпожа Броуди не беше лесно да каже тези думи, но тя ги произнесе героично, без да схване двусмислието на израза си, стремейки се само да поддържа най-добрите традиции на семейството. — Никога не бива да слушаш, когато говорят лошо за него. Хората говорят лоши неща, когато завиждат някому.
— Те са много нахални, лоши момичета. Ще обадя на учителя, ако още веднъж кажат нещо за нас — заключи Неси, опряла нослето си в прозореца като малко топче маджун. — Още вали, вали и не спира, дявол да го вземе!
— Неси! Не казвай дявол да го вземе! Не е хубаво. Не бива да употребяваш лоши думи — скара й се Мама, като престана да лъска месинговите свещници върху тъмнокафявия орехов капак на пианото. С Неси тя не искаше да поеме рискове. Още първата проява на греха трябва да се изправя. — Внимавай или ще кажа на баща ти! — заплаши я и пак обърна зачервеното си лице към пианото, което тъкмо бе отворено и се хилеше насреща й глупаво и одобрително, озъбило откритите си клавиши като някаква огромна изкуствена челюст.
— Исках да изляза и да играя — това е всичко! — чу се оплакване откъм прозореца. — Но навсякъде има само локви, дори да спре сега дъждът. Цяла седмица трябва да уча тези глупави уроци, а в събота не мога малко да си поиграя — просто безобразие!
Неси отчаяна продължи да гледа печалния, мокър декемврийски пейзаж, мокрия път, подгизналото от дъжда поле, замръзналите клони на брезите отсреща, по които се стичаха капки, меланхоличната неподвижност на пейзажа, в който само дъждът се изливаше. Но непринуденото й бъбрене не спря за дълго. Въпреки потискащия изглед след миг тя пак започна.
— Едно врабче е кацнало на нашето оръдие. Ето още едно! Две малки врабченца са се сгушили в дъжда на нашето месингово оръдие. Защо държим това оръдие, Мама? То не стреля и само трябва да го чистим. Досега не бях видяла, че изглежда толкова смешно, Мама — продължи тя настойчиво да я тормози. — За какво служи то? Кажи ми?
— То е като украшение за къщата. Струва ми се, такава беше мисълта на баща ти — чу се объркан глас иззад пианото.
— По-добре да имахме леха с теменужки или някое хубаво малко дръвче, каквото има Джени Пакстън пред къщата си — отвърна Неси; после продължи бавно да бъбри, изразявайки гласно безредните си мисли: — Нито клонче не помръдва на дърветата оттатък пътя. Стоят като статуи в дъжда. Дъжд, дъжд, престани! Иди в Испания и не се върни! Но това няма да помогне. И то е само приказка като Дядо Коледа. Той има бяла брада. Как ли изглежда някой испанец? Дали лицето му е черно? Столицата на Испания е Мадрид. Правилно. Първа в класа, Неси Броуди. Браво! Това ще зарадва татко. Що за отвратително време за празник! Седя тук и говоря по география вместо да играя. Няма жива душа на улицата. Не, лъжа се, май че там има човек. Идва насам по пътя. Това не е човек, това е момчето с телеграмите! — Това беше необикновено и занимателно откритие в скучната, безинтересна картина и Неси с удоволствие се зае с него. — Мама! Мама! Някой ще получи телеграма. Виждам момчето на пътя. Идва право насам. О, виж, виж! — извика Неси в бурен изблик на нетърпение и възбуда. — Влиза в нашата къща!
Госпожа Броуди изпусна кърпата за прах и изтича до прозореца; видя момчето да се изкачва по стълбите и веднага след това чу звънеца да звъни с такава сила, че за изплашените й уши прозвуча като сигнал за тревога. Тя се вкамени. От телеграми тя се плашеше с дълбок, сковаваш страх, като от предвестници на бързи и неочаквани нещастия; те не й говореха за щастливи раждания или весели сватби, а за внезапната, неподозирана трагедия на смъртта. Докато стоеше така неподвижна, второ злокобно иззвъняване раздра слуха й; то сякаш мощно подръпна струните на нейната памет, напомняйки й, че в живота си досега бе получавала телеграма единствено когато й съобщиха за смъртта на майка й. Без да погледне към Неси, Мама каза преграквало:
— Иди отвори и виж какво има.
След като Неси, пламнала от нетърпение, изтича от стаята, Мама се помъчи да се успокои; тя размисли, че момчето може да е дошло само да попита за някое непознато име или неразгадаем адрес — тъй като живееха в последната къща край пътя, към тях често отправяха подобни въпроси. Тя напрегна слуха си до крайност, опитвайки се да долови някакви обнадеждващи звуци, които да свидетелствуват за разговор на вратата, но напразно, защото Неси веднага се върна, като размахваше един оранжев плик, цяла тържествуваща от собственото си откритие.
— За тебе е, Мама — обяви тя запъхтяна. — Ще има ли отговор?
Мама пое телеграмата, като че ли пипаше отровна змия, обърна я страхливо в ръката си и я заразглежда с дълбок ужас, с какъвто би гледала опасно влечуго.
— Не мога да виждам без очила — промънка тя, страхувайки се да отвори телеграмата и стремейки се малодушно да спечели време.
Като стрела Неси изчезна и се върна с очилата в стоманени рамки.
— Ето, Мама! Сега ще можеш да я прочетеш. Отвори я!
Госпожа Броуди бавно си надяна очилата, отново погледна плахо ужасния предмет в ръката си и като се обърна към Неси, в паническа нерешителност и страх, заекна:
— Може би ще е по-добре да я оставя на баща ти. Може би не е редно аз да отварям такова нещо. Това е работа за баща ти, нали, мила?
— О, хайде, Мама, отвори я! — настоя Неси нетърпеливо. — Адресирана е до теб, а момчето чака за отговор.
Госпожа Броуди отвори плика неловко, извади с разтрепераните си, сковани пръсти сложения вътре лист, разгъна го и го погледна. Тя го гледа продължително, сякаш той съдържаше не десет думи, а толкова дълго и заплетено послание, че не можеше да се разбере. Лицето й постепенно посърна като сива пепел, сякаш се свиваше и ставаше все по-малко и тясно; чертите й се изостриха и опънаха, като че ли леден вятър бе угасил слабата светлинка, която ги оживяваше, и се смръзнаха в странна, неестествена неподвижност.
— Какво има, Мама? — попита Неси и се изправи на пръсти от любопитство.
— Нищо — отговори госпожа Броуди безизразно и машинално. Тя се отпусна безжизнено на дивана, а шумолящото листче трептеше в разтрепераните й пръсти.
Вън пред вратата момчето, което от известно време правеше нервни движения, сега започна да си подсвирква и шумно да подритва стъпалата с върха на обувките си, напомняйки по такъв своеобразен начин на обитателите на къщата, че в задълженията му не влиза да чака на стълбите цял ден.
— Да чака ли момчето за отговор? — продължи Неси любопитно, като не схвана напълно, но все пак долови напрегнатата неподвижност на майка си.
— Без отговор — автоматично отвърна Мама.
По нареждане на Неси момчето си тръгна, като продължаваше високо и безгрижно да си подсвирква, съзнавайки своето значение като инструмент в ръцете на съдбата, но напълно безучастно към пораженията, нанесени от унищожителното му известие.
Неси се върна в гостната, погледна майка си и видът й й се видя още по-странен; едва можа да я познае, като се загледа в нея по-продължително.
— Какво ти става, Мама? Толкова си побледняла. — Тя леко докосна бузата на майка си и под топлите си пръсти я усети студена и твърда като глина. С необяснима интуиция Неси продължи: — Нещо за Мат ли пише в телеграмата?
Като чу името на сина си, госпожа Броуди се върна от смразената си скованост в действителния свят. Ако беше сама, тя щеше да избухне в неудържим порой от ридания, но в присъствието на Неси слабият й дух положи мощно усилие да пресече хлипането, което напираше в гърлото й. Борейки се да се овладее, тя с всички сили на вкостенелия си разум се напрегна да мисли, подтиквана от най-силния природен инстинкт към усилия на ума и волята, което при нормални обстоятелства би било далеч над силите й, тя с рязко движение се обърна към детето.
— Неси — прошепна тя. — Качи се горе и виж какво прави баба. Не й казвай за телеграмата, само се опитай да разбереш дали е чула звънеца. Ще направиш това за Мама, нали, мила?
Със свойствената си бърза схватливост, която беше основата на интелигентността й, Неси разбра точно какво иска майка й от нея и радостно се зае със задачата, която беше тъкмо такава поверителна мисия, каквато тя страстно обичаше да изпълнява. Тя кимна с глава два пъти бавно и с разбиране и с невинен вид излезе от стаята.
Щом дъщеря й излезе, госпожа Броуди разгъна смачканата на топка в юмрука й телеграма и въпреки че съдържанието й вече се бе запечатало в паметта й, несъзнателно пак я загледа, а треперещите й устни бавно образуваха всяка отделна дума —

„Прати незабавно телеграфически моите четиридесет лири Марсилия до поискване.
Мат.“

Той си искаше парите! Той искаше спестяванията си, които й бе изпращал, четиридесетте лири, които тя бе внесла на негово име в Строителното дружество. Тя веднага си представи, че Мат е съвсем сам в Марсилия, в бедствено, отчаяно положение и че парите са абсолютно и незабавно необходими, за да го избавят от мрежата на някаква ужасна и опасна клопка. Някой му е откраднал кесията, ударили са го с пясъчна торба и са го ограбили, корабът е отплувал и го е изоставил сам, без багаж и пари в Марсилия. Марсилия — само това име — непознато, чуждо и злокобно — смразяваше кръвта й и я караше да си помисли за всяко възможно нещастие, което би могло да сполети възлюбения й син, тъй като единствено поради това загадъчно и поразително искане тя бе убедена, че той положително е станал жертва на печални и покъртителни обстоятелства. Тя проучи до най-дребна подробност наличните факти и забеляза, че телеграмата е била изпратена от Марсилия тази сутрин — колко бързо бе долетяла лошата вест! — от което заключи, че щом е бил в състояние да изпрати това съобщение, то поне не се намира в непосредствена физическа опасност. Той сигурно вече се е съвзел от коварното нападение и сега просто очаква търпеливо и трепетно пристигането на собствените му пари. Мислите й, втурнали се по тези безбройни виещи се канали на предположенията, неизбежно, въпреки десетките отклонения по пътя им, се събираха в една обща, безмилостна крайна точка — в заключението, че трябва да му изпрати тези пари. Мъчителни спазми я разтърсиха при тази мисъл. Тя не можеше да прати парите; не можеше да прати нищо. Тя бе похарчила неговите четиридесет лири до последната стотинка.
През изтеклите девет месеца финансовите й усилия бяха отчаяни. Броуди все повече съкращаваше отпусканите за домакинството пари, докато най-после ги намали наполовина, но въпреки това изискваше да се поднася същата отлична храна, поне що се отнасяше до него, и то в същите разточителни количества. Ако Мама допуснеше и най-малка проява на пестеливост на трапезата, тя веднага ставаше прицел на яростна саркастична тирада, в която той я обругаваше като некадърна прахосница, лишена от способността поне що-годе да се справя с малкия домашен бюджет. Той я подиграваше с по-големите способности на старата си майка, изтъкваше привидни доказателства за домакинското умение на старицата, подробно описваше чудесните евтини ястия, които тя му готвела преди женитбата му, и заплашваше въпреки напредналата възраст на майка си да прехвърли ръководството на домакинството в нейните опитни ръце. Безполезни бяха плахите протести на Мама, че той й дава недостатъчно пари, че цените на храните се покачват, че Неси расте и се нуждае от повече дрехи, от нови обувки, от по-скъпи учебници, че баба Броуди не бе пожелала да се откаже от нито едно от удобствата и благата, с които бе свикнала. Еднакво безнадеждно би било — дори и да се бе опитала — да го убеди, че не е похарчила нито стотинка за личните си нужди, че вече три години не си е купувала нова дреха и че следователно е станала олицетворение на одърпаност и неспретнатост, излагайки се — именно поради самопожертвувателните си икономии — на неговите подигравки и ругатни. Като видя, че тя въпреки няколкото плахи, безуспешни протеста приема съкратените суми и очевидно някак си успява да се справи с тях, той реши, че в миналото е бил прекалено щедър и тъй като парите му не достигаха, се зарадва на възможността да пести за нейна сметка, затегна до крайност вървите на кесията си и притисна жена си още по-жестоко под смазващия си терор.
Тя отчаяно се бореше да накара всеки шилинг да свърши работа за два, като купуваше най-евтините стоки, пазареше се и усукваше, докато си създаде име на проклета скъперница — но така не можеше да продължава. Сметките растяха, търговците почваха да стават нетърпеливи и най-после в отчаянието си тя избра пътя на най-малкото съпротивление и започна да тегли от парите на Мат. Изведнъж й олекна. Броуди започна по-рядко да се кара заради храната, плачливите старчески оплаквания на баба Броуди стихнаха, Неси получи ново палто, училищните такси бяха платени и многострадалните месари и бакали бяха удовлетворени. Тя самата не си купи нищо, нито дрехи, нито най-дребното украшение, тези пари не й послужиха за външността й, а само за временен отдих от укорите на мъжа й и от грижите за дълговете. Тя се оправдаваше за постъпката си, като си казваше, че Мат всъщност изпращаше парите на нея, защото толкова я обича, че би желал тя да ги вземе; от друга страна разсъждаваше, че не ги е похарчила за себе си, че ще пести и ще му ги събере, когато настъпят най-добри времена и по-благоприятна финансова атмосфера.
Четиридесет лири! Това беше огромна сума! Макар че ги бе похарчила толкова лесно, само мисълта да ги възстанови й се видя фантастична. При предишните условия и с най-строга пестеливост тя би могла да събере тази сума, да кажем, за една година; но сега сумата се искаше незабавно. Устните й потрепераха, а сърцето й се сви, но тя веднага се съвзе, овладя се, за да бъде храбра заради Мат. Стисна твърдо устни и вдигна поглед към Неси, която тъкмо се бе върнала в стаята.
— Баба нареждаше чекмеджето си — пошепна Неси на майка си с израз на съзаклятник. — Не е чула звънеца и не знае нищо. Узнах всичко съвсем внимателно.
— Това се казва добро, умно момиче — рече Мама. — Никой не бива да знае за тази телеграма, Неси. Няма да си отваряш устата за нея. Телеграмата беше за мен и за никой друг. Аз ти имам доверие. И ще ти дам нещо хубаво, ако не кажеш. — После завърши бегло, като почувствува, че все пак трябва да даде някакво обяснение. — Тя беше от една стара приятелка от село — една стара приятелка на Мама, на която се е случила малка неприятност.
Неси сложи левия си показалец върху стиснатите си устни, зарадвана, че има обща тайна с майка си. С този преждевременно зрял жест тя искаше да покаже, че е достойна да й се поверят и най-интимните и загадъчни тапии на света.
— Така, това е наред. Не забравяй, че си дала дума. Баща ти няма нужда да знае нищо за това — каза госпожа Броуди и стана. Искаше й се да остане на мястото си и да обмисли положението, но наближаваше пладне и трябваше да приготви обед. Каквото и безпокойство да я вълнуваше, домакинската работа трябваше да продължава, ястията трябваше да се поднасят на масата с неумолима точност, господарят трябваше да бъде умилостивяван, да бъде нахранван вкусно и обилно. Мама започна да бели голям кастрон картофи и се опита да вземе решение какво трябва да направи.
Още отначало тя разбра, че няма да получи помощ от мъжа си. Заради Мат тя би се решила на всичко, но невъзможно й беше да застане пред съпруга си и да му поиска четиридесет лири — такава абсурдно голяма сума, предварително знаейки със сигурност, че той непременно ще откаже да прати парите. Да се доведе ненужно цялата работа до знанието му, би означавало да се разкрие собствената й вина, да се предизвика безумният му гняв, без от това да има някакъв осезаем резултат. Докато мислеше, Мама можеше да си го представи как вика: „В Марсилия е сега, така ли? Чудесно! Нека да си дойде пеш или да доплува. Това ще бъде твърде полезно за миличкото ти синче.“
След това Мама се спря на възможностите, свързани с Агнес Мойр. Нямаше съмнение, че Агнес, която като нея не можеше да откаже нищо на Матю, веднага би се съгласила да му изпрати пари въпреки позорната хладина и пренебрежителност, с която той се бе отнасял към нея през последните няколко месеца; но за нещастие беше също тъй сигурно, че Агнес не разполага с толкова пари. Макар и почтени, Мойровци бяха бедни, лишенията всякога ги дебнеха и дори ако те пожелаеха Агнес да получи парите, беше немислимо изведнъж да намерят такава голяма сума. Освен това напоследък в отношението на госпожица Мойр към нея се долавяше силен укор, който съдържаше оправдан намек за понесени страдания и обидена невинност. Как би могла тогава пред лицето на тази оскърбена непорочност да се признае в кражба на парите на собствения си обожаван син? Непогрешимата госпожица Мойр незабавно би я осъдила, би могла дори да прекъсне познанството си с нея пред очите на целия град.
Ето защо тя се отказа от Агнес и докато машинално приготвяше обеда, мозъкът й продължаваше трескаво да работи, да се надпреварва с времето. Когато Броуди влезе, тя поднесе яденето, без дори да престава съсредоточено да мисли над въпроса, който я занимаваше, и поради необичайната си разсеяност по погрешка постави пред мъжа си малката чиния на Неси.
— Пияна ли си, жено? — ревна той към нея, като погледна мъничката порция. — Или очакваш да повторя чудото с хляба и рибите?
Мама бързо смени чиниите и гузно се изчерви от тази външна проява на тайните й разсъждения; но би ли могла да каже за свое оправдание: „Замислила съм се как да намеря четиридесет лири за Мат?“
— Трябва да си е подръпнала мъничко от бутилката, за да си поддържа силите — закиска се злобно баба Броуди. — Сигурно така е прекарала сутринта.
— Значи, така се харчат парите за домакинството? — саркастично се обади Броуди, подхванал обвинението на майка си. — За пиянство! Добре, ще видим какво може да се направи.
— Може би затова й е червен носът и очите мътни — допълни старицата.
Неси не каза нищо, но прекалено явните погледи, които отправяше към Мама като нейна довереница, бяха толкова многозначителни, че почти щяха да развалят целия заговор. Все пак кризата не се разрази и след обеда, когато Броуди излезе, а бабата се качи в стаята си, Мама си отдъхна облекчено и се обърна към Неси:
— Ще разтребиш ли, мила? Трябва да изляза малко за някои поръчки. Ти днес много помогна на Мама и ако си измила съдовете, като се върна, ще ти донеса бонбончета за едно пени.
В страшното си затруднение тя изведнъж показа способност за тънка стратегия. Въпреки че дъждът бе спрял. Неси охотно се съгласи, съблазнена от обещанието за бонбоните и очарована, че майка й я призна за толкова пораснала.
Госпожа Броуди си сложи шапка и палто, същото палто, с което бе изпратила Мат при заминаването му, и бързо напусна къщата. Тя бързо прекоси Мерата и пое път