Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Розалинд Майлс
Завръщане в Рая 4

 

Дванадесета глава
 
Тара излезе от модната къща и подкара лудешки по тясната Ливърпул Лейн. Сърцето й възторжено пееше. Най-после! Пипнах го, ликуваше тя, като си мислеше за снощното галаревю, организирано от Джоана за представяне на последните колекции на водещите моделиери, където зрителите се допускаха само с покана, тъй като местата бяха ограничени. Грег Марсдън също бе сред поканените и това много го зарадва, защото напоследък се боеше, че славата му залязва, а сега излизаше, че все още го водят за един от първите красавци. Той обаче не знаеше, че всъщност поканата му е уредена от звездата на ревюто, от новата царица на фотомоделите и манекените.
Тара съвсем умишлено желаеше Грег да присъства на ревюто. В момента тя беше последното откритие на сиднейската модна сцена и щеше да демонстрира най-зашеметяващите и оригинални тоалети от колекцията. А тъй като цялото шоу се организираше от Джоана, която изпипваше всичко до най-малките подробности, Тара бе уверена във впечатлението, което щеше да направи. А и едва ли имаше по-добър начин да се привлече вниманието на Грег, който си падаше по именно такъв тип жени. Трябваше да се направи така, че той непременно да присъства на ревюто.
Идеята й хрумна още докато разговаряше с него на срещата след благотворителния мач по тенис. Ясно й беше, че е хванала окото на Грег и затова се държа като Мона Лиза — загадъчно и непроницаемо — и веднага щом установи, че го е заинтересувала достатъчно, побърза да се сбогува и двете с Джоана си тръгнаха.
— Сега вече разбирам защо жените така го преследват — каза Джоана замислено, докато вървяха към паркинга. — Сигурно събаря с поглед и птиците от дърветата — усмихна се многозначително тя и добави: — Внимавай, пиленце. Като видях как безцеремонно го заряза, съм готова да се обзаложим, че не след дълго той пак ще те потърси.
Тара крачеше мълчаливо.
— Ясно, ясно. Разбирам — продължи Джоана. — Но искам да ти кажа, че точно сега не е най-удачният момент да се захващаш с Грег. Ще те убия, ако заради него ми пропадне ревюто!
Тара искрено се надяваше Джоана да е права за това, че Грег скоро ще я потърси, макар привидно да се правеше, че й е все едно. Тя разчиташе на малката бяла картичка, върху която отпред със златни букви пишеше: «Модно галаревю», а отзад — «Мис Тара Уелс». Много искаше да измъкне лисицата от дупката й. Но колкото повече приближаваше вечерта на ревюто, толкова по-неуверена се чувстваше. Изнервяше я и трескавата подготовка за ревюто, така че в крайна сметка отсъствието му не я изненада особено. Още преди първото си излизане на пътеката, тя бе проучила разположението на местата в залата и знаеше къде е неговата маса, но когато попадна под светлината на прожекторите и хвърли поглед натам, видя, че масата е празна.
Може пък да е за добро, мислеше си тя, докато се преобличаше за следващата поява. И без това трябва да се концентрирам върху работата си. Навсякъде около нея се суетяха манекенки, козметички и стилисти и забързано сменяха тоалети, оправяха прически и подготвяха момичетата за безупречното протичане на ревюто. И сред целия този хаос Джоана бе в стихията си: ту ругаеше, ту съветваше с майчинска загриженост, ту се втурваше нанякъде и изобщо действаше неуморно като някакво живо динамо.
— По-бързо, по-бързо! Хей, Клио, внимавай! Това не е твоята закачалка. И престани да се кикотиш, а гледай какво вършиш. Ким, да си оправиш походката, защото първия път не беше в такт с музиката. А ти, Джени, си вдигни погледа като излезеш на пътеката. Махни сега тази шапка! Не виждаш ли, че не е от същия комплект? Хайде, моля ви! Не се мотайте… По-чевръсто! Тръгвайте и не забравяйте — отпуснете се и се усмихвайте непринудено… Хайде…
Ролята на Тара беше основна и в трите части на ревюто, особено в заключителната, където се предвиждаше и танцова стъпка, така че тоалетът да изпъкне най-добре. Вече на два пъти тя излиза на пътеката и всеки път се връщаше с ослепителната си усмивка, макар вътрешно да се ядосваше на отсъствието на Грег. На третия път дори и не погледна към масата му. Само че Грег бе там и я наблюдаваше с интерес, докато, придружавана от двама манекени, облечени като плажни спасители, тя се появи със сребриста вечерна рокля, която веднага събра погледите на присъстващите.
Зад сцената Джоана продължаваше да ускорява темпото:
— Хайде, давайте! По-бързо, момичета! По дяволите, кой пуши? Гаси веднага цигарата! Само гледай да изгориш роклята, гъско такава, и ще те подпаля жива като Жана Д'Арк! Стегнете се, момичета, защото идва заключителната част. Вдигнете погледа и следвайте музиката, разбрахте ли?
Независимо от цялата задкулисна суматоха и истерия, Джоана не пропусна да забележи триумфалния поглед на Тара, когато тя се върна в стаята за преобличане, но го приписа на големия й успех в ревюто. Последвалото парти добави нови възможности за омагьосването на мистър Марсдън. Той се появи сякаш отникъде и отне Тара от Джейсън, с когото тя танцуваше. Дребосъкът побесня, но нищо не можеше да направи. Работата свърши Тара, която пошепна на Грег да я извини за секунда и бързо прекоси залата. След малко вече бе напуснала и сградата, а той дълго стоя на дансинга, преди да осъзнае, че тя си е отишла.
Това беше пресметнат риск, защото след този номер Грег можеше да побеснее и повече да не я потърси, но тя разчиташе загадъчното й поведение по-скоро да го заинтригува, отколкото ядоса, защото така се появяваше и тръпката на преследването. И сега цветята доказваха колко е била права. Тя вече знаеше как ще отговори на поканата му за вечеря. «Ресторант «Роуина». Петък, девет и половина.» С цветя, разбира се.
 

Телефонът иззвъня настоятелно, но Мейти, без да бърза пристъпи с достойнство, както подобаваше на положението му, и вдигна слушалката:
— Харпър Маншън. Добър ден.
Той много се гордееше с умението си да говори по телефона и смяташе, че няма ситуация, с която да не може да се справи. Но с тази жена, която от две седмици безуспешно се опитваше да се свърже с Грег Марсдън, уменията му нещо не помагаха. Джили бе убедена, че Грег е там, дори и когато него наистина го нямаше, и цялата дипломатичност на Мейти се подлагаше на тежко изпитание.
— Съжалявам, но в момента го няма. Да му предам ли нещо? Уверявам ви, мадам, че му предавам всички съобщения веднага, щом той се прибере. Боя се, че не зная защо не ви се е обадил. Ако желаете, пак ще му предам… Не, не. Съжалявам, но нямам представа кога ще се прибере. Той излиза и се връща по всяко време. Да му предам ли да ви се обади?
Горе-долу така протичаха разговорите между невъзмутимия Мейти и Джили, която си го изкарваше на него за това, че не може да се свърже с Грег. Накрая тя приключваше с думите, че Грег трябва непременно да й се обади, веднага щом се прибере. Докъде я докарахме, божичко, тюхкаше се Мейти. Какво падение за дома на мис Стефани… Известно време той стоя потънал в мрачните си мисли, а после се обърна и с тежка походка тръгна да си гледа задълженията.
 

— Вие наистина сте очарователна, казвал ли ви го е някой?
Грег и Тара бяха в един от най-скъпите и престижни ресторанти на Сидни. Триумфът на Тара бе толкова голям, че тя се чудеше как Грег още не го е усетил, особено сега — след последните му думи, когато сърцето й подскочи от възторг. За първи път ми го казва, помисли Тара и очите й за миг блеснаха, но бързо сведе поглед и измърмори:
— Благодаря.
— Сигурно не съм единственият, който го е открил — продължаваше той.
— Не са чак толкова много…
— Така ли?… Колко са, впрочем?
Тя се престори, че прави някакви сложни изчисления.
— Един… двама… о, да… и онзи…
— М-м-м… — Грег нервничеше нетърпеливо.
— … и още един, щях да забравя… — продължаваше Тара.
— Стига, стига! Престанете, че ревнувам.
— Ревнувате ли? — усмихна се Тара. — Та ние почти не се познаваме, мистър Марсдън.
Грег внимателно я огледа. Тъмносинята вечерна рокля великолепно подчертаваше очите и кожата й, а грациозната й фигура по някакъв необясним начин отразяваше жизнеността на личността й. Тази жена все повече го привличаше.
Тара спокойно отвърна на погледа му. Откакто срещна Мейти, не се безпокоеше, че някой може да я познае — особено пък Грег, който както винаги бе погълнат най-вече от собствената си личност. Всеки друг мъж веднага би познал жена си по хиляди най-различни дребни белези, които нищо не може да промени, но не и Грег Марсдън.
Пък и тя се бе подготвила много грижливо за предстоящата вечер, така че въздействието й върху Грег никак не я учудваше. Да не говорим, че добре знаеше с кого си има работа. Затова бе подбрала тоалет, който хем я правеше съблазнителна и предизвикателна, хем не биеше на очи, но опитното око веднага улавяше истинската му стойност. А Грег не си падаше по евтините дрехи. Роклята й беше от една от най-добрите дизайнерски къщи в Сидни, които предоставяха колекциите си на Джоана, така че момичетата й да ходят с тях по елегантните заведения на града и да ги рекламират. Беше от някаква блестяща тъкан, която променяше цвета си при всяко движение на Тара и обхващаше целия диапазон от светлосиньо до сапфиреносиньо. На масата между тях гореше свещ и на нейната светлина Тара приличаше на някаква светулка.
Тя усети, че Грег я наблюдава и извърна поглед встрани, като се преструваше на безразлична. Самият Грег чудесно знаеше, че трябва да успокои топката и да подхване някакъв неангажиращ разговор, но не можеше да откъсне очи от нея. На Тара й беше ясно, че той лека-полека захапва въдицата. А той продължаваше да я гледа като омагьосан. Роклята деликатно загатваше разкошните й гърди. Около шията си носеше тежка сребърна огърлица, чийто студен блясък контрастираше с топлината на кожата, която той така желаеше да целува. При всяко движение на главата й в полумрака проблясваха сребърните й обици и на него неистово му се искаше да ги изтръгне и да прави любов с нея още тук — на пода в ресторанта. Тя бавно кръстоса крака и изострените му от възбуда сетива доловиха изшумоляването на чорапогащника й и дори почти неосезаемото движение на подплатата на роклята. А за човек с прекалено развитата чувственост на Грег тези звуци бяха нещо като покана, чиято сладост ставаше още по-голяма от невъзможността му да й откликне. Искаше му се да я разсъблича цяла седмица, а после най-малко месец да я носи към леглото. Цялото му досегашно чукане сякаш бе подготовка за нея. Той вече си представяше карминените й устни върху тялото си и виждаше изгарящите й от копнеж сини очи. Трябваше да я има на всяка цена! Не биваше да я изпуска.
Затова се хвана за последните й думи, в които откриваше известна многозначителност:
— Казвате, че почти не се познаваме, а на мен ми се струва, че ви познавам открай време. Много особено чувство…
— Може да ни е било писано да се срещнем — тихо каза Тара, като внимаваше да не прозвучи иронично.
— Отговорете ми на един въпрос. — Грег взе ръката й от масата и нежно започна да я гали. — Имате ли си приятел или съпруг?
Тара не отговори веднага, защото трябваше внимателно да подбере думите си.
— Вече не. Навремето много обичах един човек. Смятах го за принца от приказките… — Тя замлъкна.
— И какво стана? — тихо попита Грег.
Гласът на Тара беше хладен и монотонен:
— Сънят се превърна в кошмар и аз се събудих. — Тя се взря в Грег и на свой ред запита: — А вие?
— Аз ли? — изненада се той. — Не е честно да ме разпитвате така.
— Моля ви. Аз нали ви казах за себе си?
— Добре тогава… Сигурно знаете, че бях женен и загубих жена си… Но нищо повече, уверявам ви.
Нищо повече. Тара едвам се сдържаше. Наистина, какво повече може да има за човек като тебе? Тя полагаше големи усилия, за да запази изражението си на съчувствие, но Грег бе така потънал в разиграваната от него сцена, че не забеляза нищо.
Той се усмихна и продължи:
— Все още търся голямата си любов, а когато я открия… Всъщност май я откривам… във вас…
Тара мълчаливо слушаше.
— Не зная как да го обясня — продължаваше Грег. — Любовта е най-голямата загадка в живота на човека. Не говоря за секса — това не е най-важното. Имам предвид близостта между двама души, взаимното уважение, приятелството… Много искам да бъдем приятели, Тара… В момента нищо друго не ме интересува.
За първи път в живота си Тара разбра какво удоволствие е да си играеш с чувствата на друг човек. Все едно ловиш риба и виждаш как плувката потъва…
— Само приятели ли? — измърмори тя.
— Всичко. — Грег доближи ръката й до устните си и леко я целуна.
Нещата се развиват както трябва, доволно си мислеше той. Хванеш ли ги веднъж на хорото, вече са твои. И тази ще е моя, макар че няма да е лесно. Има нещо у нея — за момент го прониза някакво неясно тревожно чувство, но с присъщата си арогантност Грег не му обърна никакво внимание. Досега не се беше провалял, та сега ли?
В това време тихата им безметежност внезапно бе прекъсната:
— Грег!
— Филип! — изненада се Грег.
— Не бях сигурен ти ли си в този сумрак.
Отначало Филип силно се изкушаваше да мине покрай масата им, без да се обажда, но в крайна сметка реши, че не е възпитано и е проява на малодушие. Грег го приветства с възторжена усмивка. Чудесна възможност да разсее евентуалните подозрения на Филип за някаква връзка между него и Джили. Нежно и същевременно с вид на собственик, което не остана незабелязано от Филип, той се обърна към Тара:
— Тара, запознайте се с Филип Стюарт, стар приятел на жена ми. Филип — мис Тара Уелс.
Значи това е последното завоевание, помисли си Филип. Нищо чудно, че Джили напоследък нервничи и слабее. Изоставили са я като миналогодишен модел. Сърцето му се сви от жал към нея и той хладно кимна на Тара.
А на нея й се струваше, че напоследък непрекъснато й се налага да запазва самообладание. Внезапната поява на Филип й подейства като шок, защото беше насочила цялото си внимание към Грег. Пък и все още не бе свикнала да среща познатите си от предишния живот. Силно я изненада и видимата промяна у Филип. Той се беше попрегърбил и изглеждаше притеснен и уморен, а бръчките по лицето му, които навремето го правеха привлекателен, сега го състаряваха. Бедният Филип! Още една жертва на алчността и похотта на Грег. Стана й мъчно за Филип, но не се издаде и му кимна любезно.
— Как е Джили, Фил? — бодро запита Грег.
— Предполагам, че е добре — отвърна той, като гледаше Грег право в очите. — Напоследък все пътувам и се виждаме рядко.
— Гледай ти! — по детски убедително възкликна Грег.
— Така е — спокойно отвърна Филип. — Е, трябва да тръгвам. Приятна вечер. Довиждане, мис Уелс.
Филип винаги знае как да се държи с достойнство, помисли Тара. Още повече сега. Тя го изгледа с обич, докато той излизаше от салона.
— Този Филип е много приятен човек — отбеляза Грег. — Семейство Стюарт бяха най-добрите приятели на жена ми.
Тара усети, че я обзема възбуда и побърза да запита:
— Разкажете ми за жена си, Грег. Каква беше тя?
Грег помисли малко и отвърна като подбираше внимателно думите си. В гласа му се долавяха тъжни нотки:
— Беше чудесен човек, честна и открита. Широка душа. Още ми липсва…
В очите му се събираха сълзи. Сълзи! Крокодилски сълзи, ядосано си помисли Тара. Беше толкова бясна, че като нищо би забила нож в черното му сърце, но все пак успя да се сдържи.
— Само че тя самата беше най-големият враг на себе си — продължаваше Грег. Не биваше да изкарва покойната си жена прекалено голяма светица. Това стряскаше другите мацки. — Непрекъснато се притесняваше какво мислят хората за нея. — Той млъкна и се замисли за нещо, което очевидно му хрумваше за първи път. — Знаете ли, може да е странно, но физически вие някак си ми напомняте за Стефани. Макар че от друга страна, сравнението е доста нелепо. Стефани беше нещо като грозното пате, докато вие сте лебедът, който тя винаги искаше да бъде.
Прекъсна го сервитьорът, дошъл да им допълни чашите. Грег го изчака да се отдалечи и с елегантен жест вдигна тост:
— За наше здраве, Тара. За вашата красота. За бъдещето и за онова, което ни чака.
— Наздраве — отвърна Тара.
За наше здраве, помисли си иронично тя, докато сервитьорът им поднасяше първото блюдо, усмихна се загадъчно и с решително движение обезглави лежащата пред нея пъстърва.
Белият ролс-ройс приглушено пееше по пътя към апартамента на Тара след прекараната в ресторанта вечер. Колата бе още едно изпитание за нея, защото тя всъщност беше сватбеният й подарък за Грег. Изобщо вечерта бе пълна с мъчителни спомени. След известно време спряха пред една голяма жилищна кооперация до жилището на Тара в Елизабет Бей. Грег чевръсто скочи, мина от другата страна и отвори вратата. За момент двамата останаха неподвижно изправени един срещу друг, а нощният бриз рошеше косите им. Във въздуха между тях се усещаше електричеството на неизказани въпроси и полуприкрити желания.
— Благодаря ти… за чудесната вечер — сведе поглед тя.
— Хей… — Той я хвана за брадичката и повдигна лицето й към своето. — Няма ли да ме поканиш за чаша кафе? — Очите му подканящо светеха.
Тара отстъпи назад.
— Не… не тази вечер. Утре трябва да ставам рано.
Настъпи неловко мълчание, но Грег елегантно преодоля поражението, усмихна се и кимна.
— Добре. Може би друг път тогава.
— Може би. Лека нощ, Грег.
Тя остана на тротоара докато задните светлини на ролс-ройса не изчезнаха в края на улицата. После рязко се обърна и пое към апартамента си, който се намираше на няколко преки от мястото, където бяха спрели с Грег. Още не й се искаше да му показва къде живее. Рано беше. Прибра се в къщи и изведнъж четирите стени й се сториха като убежище, където най-сетне можеше да свали маската от лицето си. За голямо разочарование на Макси господарката му добре си поплака и отново си припомни всички неизречени клетви и обещания, но в крайна сметка търпението на котарака бе възнаградено и след известно време Тара се поуспокои и му се усмихна.
 

Сътрудниците на Джейсън в студиото му ставаха страшно нервни, когато маестрото им раждаше нови идеи. В такива случаи темповете на работа бяха неистови — екстравагантностите се сменяха с бясна скорост и също толкова бясно се отхвърляха, докато не изплуваше новата идея точно такава, каквато я желаеше малкият тиранин. Днешните снимки бяха посветени на ултрасъвременна колекция, предназначена за гражданите на нощта — онези, които предпочитат да търсят насладата дълго след като всички нормални хора са си легнали. В момента нощната сцена бе в разгара си — Тара и един неин колега полагаха всички усилия да угодят на замисъла на Джейсън.
— Все едно си вампир — крещеше разчорленият Джейсън. — Красавицата-вампир, която неудържимо привлича този тип. Хайде сега, впий зъби в шията му. Давай, давай!
Легнала върху своя колега, Тара покорно захапа бронзовата шия под себе си.
— Не, не, не! Не така! — виеше Джейсън. — Впий зъби, ти казвам! Забий ги здравата и не се притеснявай за него. Нали му плащам. Искам да уловя именно болката… Точно така, това е! Хайде сега отново. Вдигни погледа и наклони брадичката. Още малко… По дяволите, какво ти става? Концентрирай се, за бога! Гледай в птичката и се концентрирай. Господи, нищо не излиза…
Тара наистина изведнъж загуби всякакъв интерес към приятно загорялата мъжка шия, която преди това бе гризала с известно удоволствие. Причината беше Джили, току-що влязла в студиото зад гърба на Джейсън, но така, че той не я виждаше.
— Извинявай, трябва пак да се напудря — импровизира набързо Тара и прекара ръка по челото си, сякаш се бе изпотила.
— Окей, пет минути за пудра — съгласи се Джейсън. — Къде е гримьорката? Веднага да дойде тук! Искам да пуснеш малко кръв от шията на този момък, точно като от целувка на вампир, нали разбираш? И му оправи носа, че целият е блеснал като на алкохолик. — Той подскачаше насам-натам из студиото и изстрелваше заповедите си със скоростта на картечница. — Плюс това искам да сменим геловете. Махаме розовия и добавяме синьо и зелено, за да подсилим зловещия ефект…
Сред цялата тази какофония Джили изглеждаше някак неуверена и изоставена и като че ли не знаеше към кого да се обърне. Тара я гледаше и си мислеше, че и тя като Филип доста се е променила. Котешката непоклатимост, която навремето бе най-характерната й черта, вече я нямаше, а на нейно място се забелязваше някаква отчаяна занемареност, напомняща за онзи малък нещастник, какъвто бе Макси, когато Тара за първи път го срещна при кофите за смет. Безупречният й външен вид вече също никакъв го нямаше — косата й бе набързо и небрежно вчесана, а гримът все едно беше слаган на тъмно. Предишната Джили се познаваше само по начина, по който отривисто отмяташе назад глава, за да прогони косата от очите си — подобно на състезателен кон, застанал на стартовата линия в очакване на сигнала. В крайна сметка обаче, мислеше си мрачно Тара, докато я наблюдаваше, за разлика от мен, при теб връзката с Грег Марсдън е запазила целостта ти. С решителна стъпка тя тръгна към Джили.
— Мен ли търсите?
— Вие ли сте Тара Уелс? Казвам се Джили Стюарт. Може ли да поговорим?
От блясъка в очите и от възбудения й говор Тара се досети, че Джили явно се бе подкрепила с нещо преди срещата. Но и тя изобщо не смяташе да я щади.
— Журналистка сте, така ли?
— Не, не — припряно изрече Джили. — Аз… Приятелка съм на Грег Марсдън.
— Разбирам.
— Близка приятелка.
Близка приятелка значи, помисли си Тара и не каза нищо. Ясно.
— Ъ-ъ-ъ… — Джили безпомощно мачкаше носната си кърпичка. — Онази вечер сте се запознали със съпруга ми. Филип Стюарт.
Тара се престори, че се опитва да си спомни.
— О, да. Точно така. Грег ни запозна в ресторанта.
Джили неловко мълчеше, а после смутено изрече:
— Ходите ли с Грег?
— Моля? — изненада се Тара от безочието й.
— Зная, че той се среща с вас — възбудено настояваше Джили.
— О, това ли? — Тара се опитваше да звучи студено и незаинтересовано. — Запознахме се на един мач по тенис и веднъж вечеряхме заедно. Нищо повече.
Изведнъж Джили избухна, изгубила всякакъв контрол над себе си:
— Лъжеш! — побледняла от ярост се нахвърли тя върху Тара. — Добре познавам Грег Марсдън. Не е той човекът, който няма да се опита да свали хубава жена, ако тя не го отреже още от самото начало. А досега никоя не го е правила. Значи си негова любовница.
Очертаваше се скандал, който дори и суматохата в студиото не можеше да прикрие. Към тях вече се извръщаха любопитни погледи и Тара побърза да вземе мерки.
— Вижте какво — меко каза тя. — Ако искате да поговорим спокойно, зад ъгъла има един бар. Ще бъде по-удобно. — Лицето на Джили беше скръбно като на напляскано дете. — Имам още няколко снимки и после ще ви намеря там, става ли?
Джили се вкопчи в предложението като удавник за сламка.
— Добре, ще те чакам там.
В това време гласът на Джейсън проряза врявата в студиото:
— Хайде на работа! Не ви плащам, за да гледам хубавите ви очи. Размърдайте си задниците и по-бързо! Не, скъпа. Няма да се обаждам на Джоана и пет пари не давам дали индиговият цвят й допада, или не! Хей, не виждаш ли, че тази светлина не става? Колко пъти ще ти казвам! Тара! Тара! Идваш ли?
Тара се усмихна и се обърна да тръгва.
— Значи ще се видим скоро — сбогува се тя.
Джили също си тръгна, но ако на излизане от студиото бе погледнала назад, щеше да види на лицето на Тара изражение много подобно на вампирското от снимките.
Този следобед творческият бяс на Джейсън дълго търси своята изява, така че Тара успя да се измъкне от студиото по-късно, отколкото смяташе. Проклинайки късмета си, тя забърза към бара, макар и да не вярваше, че Джили ще продължава да я чака. Но нямаше защо да се безпокои. Джили бе попаднала тъкмо където трябваше и очевидно се чувстваше като у дома си. Тара още отдалече разбра, че здравата се е насмукала.
— Извинявай, че закъснях — каза тя и се отпусна на масата до Джили. — Не очаквах толкова да се проточи. Радвам се, че ме изчака.
— Не се притеснявай. Какво ще пиеш? — Езикът на Джили леко се заплиташе и тя направи някакъв неясен жест с ръка, като същевременно хвърли обигран поглед към сервитьора.
— Бира. Студена бира.
— Бира и още един скоч — поръча Джили и огледа празните чаши на масата. По лицето й пробягна сянка на смущение. — Пия само когато се чувствам тъжна. Филип често пътува и тогава ми е доста тягостно в празната къща.
— Сигурно — съгласи се Тара и добави многозначително: — Но нали си имаш Грег?
— Имам ли го? — пиянски примигна Джили, но след това изведнъж го удари на самохвалство: — Така е. Права си. Той има нужда от мен. Но — отново примигна тя, — и аз се нуждая от него. Да-а, Грег Марсдън е като заразна болест — няма отърваване. Както от това тук — и тя отпи голяма глътка и направи гримаса, докато я преглъщаше.
Тара продължи атаката си:
— Той ми разказа за жена си. Разбрах, че ти си й била най-добрата приятелка.
— Още от деца. Бащите ни се познаваха. Въртяха заедно някакъв бизнес. — Джили се намръщи като при неприятен спомен.
Разбира се! Тара мигновено си спомни, че бащата на Джили се беше самоубил след една неуспешна сделка с нейния баща. Нима това я бе тормозило през всичките тези години? Затова ли бе наказала Стефани? О, Джили!
— Значи всъщност смъртта на жена му те е свързала с Грег? — внимателно продължаваше да разпитва тя.
Джили помисли малко и реши, че внушението й изнася.
— Да, така е — отвърна небрежно тя. — Само че не ми се говори за нея. Писнало ми е.
— Разбирам — хладно каза Тара.
Известно време мълчаха, а после Джили замислено се обади:
— Знаеш ли, Стефани пиеше предимно бира. Предпочиташе я пред виното и шампанското.
Явно нещо човъркаше замъгления й мозък и Тара побърза да я върне на предишната тема.
— Та какво за Грег?
— Чакай да видя. А, да. Исках да кажа, че Грег изобщо не обичаше Стефани.
На лицето на Тара се изписа искрено изумление.
— Никога, така ли? Изобщо?
— Да — продължи Джили, изцяло погълната от себе си. — Той самият ми го е казвал. Така че аз не вършех нищо непочтено, когато се влюбих в него. Човекът си беше без ангажименти, както се казва.
— Ами Стефани?
— Какво Стефани?
— Тя обичаше ли Грег?
Джили очевидно сметна въпроса за доста нелеп.
— Дали го е обичала… Да, предполагам. Макар че това…
— Е било без значение?
— Ами-и… — Все пак Джили не бе чак толкова пияна, че да не усеща колко ужасно звучаха всички тези неща. — След смъртта й вече наистина няма значение. Абсолютно. Не е ли така?
Няма да повярваш колко си права, помисли си Тара.
Внезапно Джили се вторачи в часовника й.
— Колко е часът?
— Седем без малко.
Джили простена.
— Господи, закъснявам. Трябва да тръгвам.
— Да тръгваш ли?
— Да. — Лицето на Джили бе светнало цялото от удоволствие, а жълтеникавите й котешки очи блестяха. — Грег ме чака. У нас. Ще го изпусна, ако не побързам.
Тара съобразяваше със скоростта на светлината.
— С кола ли си?
— Не, дойдох с такси. Напоследък се движа само с такси.
— Ще те откарам до вас — заяви Тара и предпазливо попита: — Къде живееш?
— Наистина ли? Живея на Хънтърс Хил. А Грег страшно се ядосва, когато закъснявам — и тя се изкиска като ученичка.
— С удоволствие ще те откарам — каза Тара и наистина си го мислеше.
 

Грег стоеше пред къщата на Джили и я чакаше, а гневът му растеше с всеки изминал миг. Глупавата кучка орева света, докато ме накара да дойда, а сега никаква я няма. Мразеше да тропа по вратата на празна къща и никой да не му отваря. Свикнал беше на точно обратното — да го посрещат като принц и да го приемат възторжено навсякъде. Вътрешно целият кипеше, но продължаваше да чака.
Докато пътуваха към Хънтърс Хил, Тара успя да спечели пиянското доверие на Джили и да научи достатъчно подробности за връзката й с Грег. Като пристигнаха пред къщата, те вече бяха приятелки — или поне Джили с размътеното си съзнание смяташе така. Тя с мъка слезе от колата, като полагаше отчаяни усилия да поизтрезнее, и засипа Тара с обилни благодарности и обещания за вечна дружба.
— Ще се виждаме пак, нали? Обаждай се по телефона, номерът ми е в указателя.
Непременно, помисли си Тара, и още как. Особено след като между дърветата бе забелязала белия ролс-ройс и стройната фигура на Грег, облегнал се на вратата на къщата.
— Побързай, Джили, че те чакат — бодро й каза тя. — Ще ти се обаждам, разбира се.
Тара отпусна съединителя и потегли, без да се обръща назад, а Джили вече тичаше към поредната среща с опустошителната мъка на любовта си.
 

Тринадесета глава
 
Прекараната вечер бе повече от добра. В продължение на няколко часа Тара не можа да заспи — лежеше и за кой ли път си повтаряше мъчителните подробности от срещата с Джили, като добавяше нови и нови късчета към мозайката, която старателно изграждаше от толкова време насам. Когато най-сетне успя да заспи, сънят й бе нервен и накъсан и не след дълго тя отново се събуди, още по-изтощена от преди. В такива случаи с особена болезненост я измъчваше тягостната мисъл за възрастта й — липсваше й способността на двайсетгодишните да изкарват без сън и въпреки това сутрин да изглеждат свежи и румени. Призракът, който се вторачи в нея от огледалото на банята, почти я накара да отложи тазсутрешните снимки, но пък от друга страна хич не й се искаше да си навлича гнева на Джейсън с подобно непрофесионално поведение.
В крайна сметка Тара избра компромисно решение и пристигна в студиото много рано, така че момичетата от гримьорната да имат достатъчно време за прикриване на следите от безсънната нощ. Но дори и тези предварителни мерки не помогнаха и Джейсън отдавна бе готов и чакаше, а тя продължаваше да се бави, което го правеше още по-сприхав. Откакто Тара отби опита му за обяснение в любов, Джейсън не бе подхващал темата отново, но съвсем ясно даваше да се разбере, че никак не му е безразлична. Той съвсем открито ревнуваше от Грег и ясно показваше, че играе старата игра на изчакване. Всичко това пораждаше известно напрежение в отношенията им — нещо, което напълно отсъстваше в началото на тяхното приятелство и за което Тара много съжаляваше, тъй като смяташе, че дружбата им си е отишла безвъзвратно, без да остави нищо след себе си.
На Джейсън му омръзна да чака и буйно нахлу в съблекалнята на фотомоделите — малка и претъпкана стаичка към студиото, която сега от неговото присъствие съвсем отесня.
— Колко още ще ми се мотаеш, Никол?
— Пет минути, не повече — механично отвърна гримьорката.
— А какво прави досега, по дяволите! — изведнъж избухна Джейсън, за да излее насъбралия се гняв. — Нови сексуални пози ли измисляше? В търсене на по-дълбока тръпка, а?
— Пет минути, Джейсън, нали ти казах? — В гласа на Никол се долавяха заплашителни нотки. — Освен ако не искаш тъмните кръгове и торбичките под очите да се виждат…
— Така да бъде. Пет минути — отстъпи Джейсън. — Но не повече. Всички сме готови — само тебе чакаме. И побързай, за което ти благодаря — ехидно добави той и възмутено напусна съблекалнята.
— Да ти гръмне апаратът, дано! — кресна тя след него и отново се зае с работата си. — Хм-м. Май няма да мога да направя кой знае колко, за да прикрия белезите от безсънната нощ. Като гледам, било си е направо древноримска оргия.
— Съжалявам — измърмори Тара.
Вътрешно тя се проклинаше, че снощи не взе солидна доза от приспивателното, което Дан Маршал й бе дал на остров Орфей, за да може да заспива след операциите. Още си го пазеше в тоалетното шкафче в банята. Но пък се боеше, че на сутринта щеше да изглежда мудна и сънлива, а Джоана я беше подлудила с приказките си, че за да успее, човек трябва непрекъснато да е във форма. Изведнъж й се доплака, но щеше да развали грима. Тя безпомощно затвори очи.
Изведнъж някой силно почука на вратата.
— Изчезвай, Джейсън! — изсумтя спокойно Никол. — Петте минути още не са минали. Махай се!
Но вратата се отвори.
— «Влез» ли чух? — Гласът бе нежен, топъл и някак познат. — Здравей, Тара.
Тя отвори очи и се загуби в погледа на онзи, когото упорито се опитваше да забрави.
— Здравей, Дан — отвърна Тара отпаднало.
Той изглеждаше великолепно в новия си добре скроен костюм и разкошната риза и вратовръзка. От бутониерата му се подаваше червен карамфил и този крехък символ на любовта и надеждата трогна Тара почти до сълзи. Присъствието му изпълваше малката стаичка с някакво особено излъчване, а благите му кафяви очи сякаш се опиваха от вида на Тара.
Внезапно иззад Дан се подаде главата на Джейсън, който, без да им обръща никакво внимание, злобно се обърна направо към Никол:
— Ще те помоля, когато манекенката свърши с гаджетата си и престане да обръща студиото ми на бардак, да й напомниш, че ни чака работа.
Без съмнение беше побеснял от ревност. Излезе и тръшна вратата след себе си. Тара припряно бръкна в чантичката си, извади визитна картичка с домашния си адрес и я подаде на Дан.
— Извинявай, Дан — прошепна му тя. — Ела довечера в осем. Става ли?
 

Но до осем имаше много време и вкиснатият Джейсън си го върна за всичко и й взе здравето от работа. Все пак на път за в къщи Тара успя набързо да напазарува, за да приготви вечеря за двама, и дори поразтреби и се преоблече, преди Дан да е дошъл. Той се появи точно в осем, но не спомена, че преди това бе обикалял почти цял час просторните улици на Елизабет Бей. Толкова искаше да я види, че чак изпитваше физическа болка. Дори днешният ден му се стори далеч по-непоносим от изминалите месеци, след като Тара напусна острова.
Това бяха месеци на очакване и надежда, копнеж и отчаяние, и те не само че го изнервиха, но и го принудиха да се откаже от решението си да забрави Тара и да обърне нова страница. В крайна сметка той разбра, че не му остава нищо друго, освен да дойде в Сидни и да направи опит да се срещне с нея, за да й предложи любовта си и да я убеди да я приеме. Беше пристигнал вчера и цяла нощ се мята между надеждите и страховете си, подобно на ученик пред важен изпит. Когато Тара му отвори, сърцето му щеше да изскочи. Тя изглеждаше толкова прелестна, че той загуби ума и дума — стоеше и не знаеше какво да каже.
— Влизай, Дан, влизай. Заповядай.
Той забеляза, че Тара усеща смущението му и се опитва да му помогне с оживеното си бъбрене, но го правеше някак по-обиграно от преди, макар че и при нея се долавяше известна напрегнатост. Спокойно, приятелю, смъмри се той. Разтреперил си се като глупак.
Тара му помогна да си свали шлифера и го въведе във всекидневната, където, точно както тя тайно се надяваше, прозорецът с великолепния си изглед веднага го грабна.
— Гледката е приказна! — възкликна той и Тара се изчерви от удоволствие.
После тя се зае да приготвя питиета, а Дан започна да оглежда наоколо. Обстановката му подейства успокояващо и той полека-лека започна да се отпуска. Стана му много приятно, когато видя на бюрото й раковината, която й бе подарил на остров Орфей, и то на най-видното място сред няколко други.
— Виждам, че още пазиш колекцията си от раковини — отбеляза той, като се стараеше да звучи неангажиращо.
— Така е. Непрекъснато ми радват окото.
— Приятно ми е да го чуя, защото съм ти донесъл нещо. — Дан бръкна в джоба си и й подаде малка седефена раковинка, чиито спирали и извивки блестяха с мека матова светлина.
— О, Дан! Разкошна е! — Виждаше се, че наистина й е драго. — Благодаря ти.
— Да ти напомня за Орфей — шеговито рече той, но истинският смисъл бе изписан на лицето му.
Тара смутено побърза да каже:
— Извинявай, веднага се връщам. Само да видя какво става във фурната.
Тя изтича в кухнята, облегна се на стената и въздъхна дълбоко. Неочакваната поява на Дан я бе изкарала от равновесие. Животът й и без друго беше изпълнен с несигурност, но това бе нещо, което не допускаше, че ще се случи. Радваше се да го види отново — в това нямаше никакво съмнение. Мислеше си за красивото му и изразително лице и за очите, които я гледаха така, сякаш на този свят не съществуваше нищо друго. Сега широкоплещестата му фигура й се виждаше по-стройна от преди и някак издължена. Дали не е отслабнал? Трябва да го пита. Ами ако е боледувал? Тази мисъл направо я проряза. Значи не й беше безразличен. Не, не. Не бива да допускам подобни мисли. Всичко, което съм планирала, тъкмо започва да действа и точно сега не мога да се връщам към стари истории — иначе цялата работа ще отиде по дяволите…
Сепна я Дан, който влезе в кухнята и я погледна някак особено — с добре познатия й отпреди поглед. После одобрително огледа спретнатата малка кухня и лавиците с билки и подправки.
— Имаш ли нужда от помощ? — запита той.
— Да! — Тара сграбчи най-близкия буркан и му го подаде. — Не мога да го отворя — и се засуети около печеното във фурната.
— Май вече си започнала да се интересуваш от готвене.
— Донякъде — засмя се тя. — Но честно казано всички тези билки и глупости са по-скоро за украшение. Не очаквай кой знае колко пищна вечеря.
— Мислех, че първият ти опит щеше да е бекон с яйца — тихо каза той.
— Че кой яде бекон с яйца на вечеря? — шеговито го сряза Тара. — Липсват ви елементарни навици на хранене, докторе.
— Добре, добре. Предавам се. Но каквото и да има във фурната, миризмата му е божествена.
— Да се надяваме и вкусът му да е такъв.
Тара започна да подготвя зеленчуците, хляба и маслото и да ги пренася във всекидневната, където ги подреждаше на масата до вълшебния прозорец. Дан се наслаждаваше на всяко нейно движение и му се струваше, че я опознава отново. Тя цялата го изпълваше.
— Станала си доста известна — отбеляза той по едно време. — Лизи живо се интересува от новата ти кариера и вероятно аз съм единственият лекар в Куинсланд, който редовно си купува «Вог».
— Четеш «Вог», така ли? — разсмя се Тара. — Не мога да си го представя.
— Знаеш ли, Тара, станала си страшна красавица.
— Предупредих те още тогава, че трябваше да увеличиш сметката ми за операциите.
— Не това исках да кажа. Имах предвид не само физически. Просто забелязвам в тебе нова увереност, някаква лекота и уравновесеност — един вид чувстваш се добре в новата си външност. За което заслугата си е изцяло твоя.
— Не бъдете толкова сигурен, докторе. Подценявате собствените си усилия.
Тара се чувстваше чудесно. Дан не я притесняваше с нищо. Точно обратното — присъствието му й действаше успокоително и отпускащо. Спомни си, че той се държеше така и на остров Орфей — вдъхваше доверие и оптимизъм, без при това да се натрапва — просто й показваше, че не му е никак безразлична. Обзе я някакво приятно спокойствие, а усещаше, че и той се отпуска.
— Щастлива ли си? — запита Дан.
Тя помисли малко, очевидно за да му отговори с онази присъща й откровеност, на която той толкова се възхищаваше.
— Да, мисля, че съм щастлива. Обичам работата си.
— То се вижда от снимките ти. Но аз не се интересувах само от работата или професионалните ти успехи…
— Разбрах. Прав си. Те ми дават много, но то не е всичко.
Дан се чудеше как по-деликатно да зададе следващия въпрос, но не успя да измисли нищо и затова направо запита:
— Колко мъже има в живота ти?
Трябваше да знае, макар и да му бе ясно, че за такива неща не се пита. Тара замръзна пред хладилника, от който тъкмо посягаше да извади бутилката вино. Отначало реши да го излъже — едно от уменията, които Стефани Харпър не притежаваше, но с които Тара Уелс успешно си служеше — после погледна лицето на Дан и се отказа. Какъв смисъл имаше да лъже този тъй деликатен и скромен човек, който несъмнено не искаше да я жегне или уязви, а просто се интересуваше воден от добрите си чувства към нея?
— Нито един.
Дан се засмя. От облекчение, или защото не й вярваше, запита се Тара.
— Мда-а… аз естествено ти вярвам, Тара, макар че ми звучи невероятно. Знаеш ли… ъ-ъ-ъ… непрекъснато си мисля за теб.
Тара реши, че именно сега е моментът да си постави ватираните кухненски ръкавици и да бръкне в дълбините на фурната, за да проучи какви тайни се крият вътре, след което се изправи поруменяла и отбеляза с вбесяващо равнодушие:
— Още не си ми казал какво правиш в Сидни.
— Ами-и… Дошъл съм на някаква медицинска конференция.
Тя не се сдържа и го погледна изненадано. Това сякаш го окуражи и той продължи по-смело:
— Всъщност, дойдох, за да те видя, Тара. — Гласът му звучеше приглушено. — Просто не можех да понеса мисълта, че… че вече те няма. Вярно е, опитвах се да те забравя. Какво ли не правих, но нищо не помогна. Трябваше да те открия, а то не беше толкова трудно, след като лицето ти вече е едно от най-известните в този град… — Той замлъкна сконфузено и после добави с някаква трогателна искреност: — Тара, не смяташ ли, че там, на острова, между нас възникна нещо?
Въпросът му увисна във въздуха. Тара се чудеше какво да прави и как да отвърне, така че да запази деликатното равновесие, без да развали магията на мига. Отначало мислеше да му каже истината, но нима можеше да изрази всичките си чувства — и предишни, и сегашни — и да му разкрие същинския си замисъл? От неловката ситуация я измъкна пронизителният звън на часовника на фурната, чиято настойчивост не признаваше никакви други съображения.
— Печеното май стана! — възкликна Тара.
Дан тъжно сви рамене. Мигът бе отминал безвъзвратно.
— Къде е тоалетната? — запита той.
— През спалнята, после вдясно.
Дан остави чашата си с вино на масата и излезе от кухнята. Тара се втурна към печката и освободи насъбралите се чувства като припряно се зае да приготвя вечерята, да вади месото от фурната и да разпределя порциите върху подноса, който после щеше да пренесе във всекидневната. Изведнъж през главата й като светкавица премина една мисъл — снимките на Сара и Денис! На минаване през спалнята Дан непременно щеше да забележи двете снимки, поставени върху нощното й шкафче. За миг Тара замръзна от ужас. После се втурна към спалнята, като гледаше да не вдига шум. Вратата към банята беше затворена и Дан явно бе още вътре. Бързо и тихо тя взе една по една снимките, сгъна стойките им и ги напъха в горното чекмедже на нощното шкафче, а после, все така безшумно, изтича обратно в кухнята и трескаво се захвана да довършва приготовленията. Когато Дан се върна, тя весело си тананикаше нещо — като човек без нито една грижа на този свят. Само дето той вече знаеше за две от грижите й, за които не подозираше, преди да прекоси спалнята. И сега със свито сърце си мислеше, че дори не може да попита за такава съществена част от нейния живот, като имената на децата й.
После разговорът, сякаш по взаимно съгласие, премина на неутрални теми.
— Ще налееш ли виното? — запита Тара, докато сядаха на масата.
— Разбира се.
— Как ти се струва апартаментът ми?
— Съвсем приличен е, а изгледът е направо вълшебен.
— Така е, чуден е.
— Имала си късмет с това жилище.
— Винаги съм обичала залива на Сидни и ми се щеше да живея някъде около него, откъдето да мога да го виждам.
Значи си от Сидни, помисли си Дан. Ето къде би трябвало да търси сержант Сам Джонсън… Но външно той не промени изражението си и каза:
— И аз, макар че от известно време му се наслаждавам най-вече чрез пощенски картички и снимки. Все пак друго си е да го гледаш на живо.
— В Сидни ли си роден?
— Да, и съм живял тук през целия си живот, докато не отворих клиниката на остров Орфей. Но ще ти издам една тайна — и той се засмя.
— Каква? — усмихна се Тара.
— Всъщност то си е цяло признание. Не знам дали ще повярваш, но никога не съм стъпвал в новата опера.
— Не си стъпвал в операта?! — Тара се престори на шокирана от възмущение. — Но това е истинско престъпление! Непременно трябва да отидеш, докато си тук. Точно този сезон постановките са великолепни. Играят се доста от най-любимите ми опери… — На лицето й се изписа замечтано изражение.
— Обичаш музиката, така ли? — почти влюбено запита Дан.
— На моменти само тя ме е спасявала.
— Знаеш ли, хрумна ми нещо. Ще ме придружиш ли, ако намеря билети, докато съм тук? — Въпросът му прозвуча колебливо и неуверено.
— С удоволствие. — Тара цялата сияеше от радост.
— Уредено е значи — вдигна чаша Дан. — Да пием за операта, музиката и… и за доброто прекарване — привидно весело приключи той.
— Наздраве. За всичко това — отвърна Тара, а й се искаше да добави «и за нас двамата».
Същото искаше и Дан, и то отчаяно. Но никой не посмя да го изкаже гласно. Истинският тост всъщност си остана тих копнеж, неизречен и недостижим блян.
 

Винаги щом Джейсън решеше да прави снимки на открито, Джоана изпадаше в ужас. Навън всичко, и особено времето, бе напълно непредсказуемо. «Кой, по дяволите, е решил, че това е страната на слънчевите дни?», крещеше тя на помощниците си, когато вместо очакваните осем часа слънце, небето се оказваше забулено от плътен слой облаци. Още по-лошо ставаше при внезапните порои, които се изливаха за секунди от уж ясното небе, и правеха и най-скъпия уникален тоалет на парцал, преди още манекенката да се е втурнала към най-близката сушина.
От друга страна обаче, тя признаваше, че в снимките на открито Джейсън винаги постигаше онова почти неосезаемо нещо, което ги правеше уникални — например деликатното съчетание между коприна и шифон върху фона на тухлена сграда, иначе неосъществимо в изкуствените условия на студиото. Друг път случайно улавяше в кадъра лице на минувач, с неговата непресторена реакция на изненада, гняв или невъзмутимост. Понякога Джейсън пускаше в ход неотразимия си чар и успяваше да убеди околните зяпачи да му позират без никаква предварителна подготовка. Джоана още помнеше как веднъж той хвана някакви улични работяги да участват в снимки за реклама на дамско бельо и великолепната комбинация, която се получи — манекенките по бикини и сутиени небрежно се разхождаха сред полуголите яки мъжаги и всичко беше от естествено по-естествено, с лек привкус на дръзка изтънченост.
В момента също предстояха снимки на открито и тя вътрешно се подготвяше за тях, докато шофираше към красивото предградие Падингтън с терасовидно разположените елегантни къщи и улици, избрани от Джейсън за снимките. Сидни е една чудесна стара мозайка от най-различни интересни кътчета, мислеше си тя и одобрително оглеждаше живописните стари сгради и сложната решетъчна плетеница на железните им огради. Хубавият стар Падингтън. Приличаше й на съвсем отделно градче, да не говорим, че плажът Бонди бе само на десет минути път пеша. Джоана неволно започна да се озърта за надписи «Продава се» — толкова й харесваше гледката.
Мястото на снимките се виждаше отдалече, защото Джейсън бе помъкнал със себе си целия необходим реквизит, измежду който изпъкваше един стар модел бугати със свален сгъваем покрив. Помощниците му се суетяха около него, докато самият Джейсън, с полароид в ръка, го снимаше от различни ъгли, в подготовка за същинската работа. В момента се бе покатерил на една висока двукрака стълба, олюляваше се заплашително, щракаше и издаваше заповеди, без да обръща внимание на височината. Затова пръв забеляза Джоана и изграчи за поздрав:
— Добро утро, мамче! Кварталът е изключително добре запазен, какво ще кажеш? Също като тебе, а?
— Затваряй си устата, Джейсън — добродушно го сряза тя и след тази ритуална размяна на обиди двамата се заловиха за работа.
Тара пристигна към единайсет, когато Джоана вече си бе тръгнала, но всичко останало «кипеше и ферментираше», по думите на Джейсън. Той бе приключил с така наречените «масови сцени» с по няколко от момичетата на Джоана и вече нетърпеливо очакваше появата на Тара. Веднага я напъхаха в първата рокля и после в бугатито, където седяха още двама фотомодели мъже. Работеше се трескаво, да не би случайно вдъхновението на майстора да пресекне. Джейсън наистина направо гореше, докато нареждаше на триото кой къде да седне, така че да се получат желаните от него очарователно прелъстителни пози.
— Хей, ти там, русият! Облегни се назад, а ти Тара се отпусни небрежно на рамото му. На рамото му, казвам, а не в скута… Това са семейни снимки, всичко трябва да е прилично. А ти, Джони, постави едната си ръка на волана и се обърни към двамата на задната седалка. Добре, точно така. А сега настроението. Ще получите чаши с шампанско, но те са само за снимките — да не вземете да ги изпиете! Значи трябва да се докара това шампанено чувство, така че си мислете за нещо хубаво… нещо златисто и лъчезарно, което ви очаква… Пари, например. Тъкмо сте извършили банковия обир на века и ви очакват насладите на безгрижния живот…
Както винаги, и сега абсурдните сценарии на Джейсън си свършиха работата, моделите се отпуснаха и започнаха да се кикотят, но той не им обръщаше внимание и продължаваше да бърбори:
— Идеално, излиза страхотно. Малко напред, Тара — този момък не ти е легло… И ти, русият, също се поизправи леко и си придай вид на германец — все едно си фон Рипмоф или нещо подобно. Тара, гледай в апарата, а вие, момчета — в Тара. Чудесно, почти го получихме. След секунда снимам…
Тара задържа позата с професионализъм, който от няколко месеца вече й бе станал нещо като втора природа, а погледът й лениво обхождаше виещата се зад Джейсън улица. Внезапно тя с ужас установи, че отдолу се задава познатият й открит ролс-ройс, чийто водач видя снимачния екип и веднага свърна към тях. Още няколко секунди и Грег вече бе спрял отсреща с лице, полузакрито от тъмните слънчеви очила. Тара изпадна в паника, макар и външно да не й личеше. Не бе виждала Грег от вечерята в ресторанта, отчасти защото не искаше да я смятат за лесна плячка, но най-вече понеже срещата с него силно я разстрои и имаше нужда от малко време за възстановяване, преди да опита отново. Знаеше, че е невъзможно той да открие домашния й адрес, тъй като никой от модната къща нямаше да му го даде, а телефонният й номер още не бе включен в указателя. Но не беше предвидила, че лесно може да бъде намерена на снимачната площадка, защото твърде много хора знаеха къде предстоят да се правят снимки.
За изненада на двамата й партньори централната част на композицията изведнъж се измъкна от сцената. Тара се изправи, излезе от колата и отиде в подножието на стълбата при Джейсън.
— Джейсън, време е да смениш филма във фотоапарата — подвикна му тя.
— А? Какво?! Та аз още не съм почнал да снимам!
— Дай ми пет минути — рече тя и бързо се отдалечи.
— Какво става, по дяволите? Тъкмо всичко беше готово! — Джейсън озадачено се огледа и лицето му помръкна като забеляза белия ролс-ройс, неподвижния му шофьор и тичащата натам Тара, като че ли животът й зависеше от това.
— Май ще играем тенис — горчиво отбеляза той. — Фон Рипмоф, случайно да знаеш някои от мъченията на гестапо? Измисли нещо, а?
Грег седеше в ролса, впил хладен поглед право пред себе си. Дори не поздрави, нито кимна на приближаващата се Тара. Това беше последният му опит. Преследването на жените му доставяше огромна наслада, но в случая плячката отказваше да излезе от дупката си, а тогава и най-големият ловец губи интерес и зарязва лова. От друга страна му беше ясно, че в ресторанта Тара съвсем недвусмислено му намекна, че няма нищо против ухажванията му. Изненадващото й изчезване след вечерята отначало го заинтригува, а после го вбеси. Последен опит, обеща си той, а след това — финито. Лошото бе, че не понасяше жена да му отказва — направо не можеше да си го представи.
Тара тичаше към него подобно на древните воини, които предпочитат сами да се хвърлят върху мечовете на противниците си, вместо покорно да чакат насичането си на късове. Почти останала без дъх, тя спря до колата.
— Защо не се обаждаш? — попита Грег.
Тара мълчаливо сведе поглед към ръцете си.
— Оставях ти бележки из целия град. А и така ме изигра онази вечер. После проверих — ти изобщо не живееш в сградата, пред която те оставих.
— Никога не съм ти казвала, че живея там. Помолих те да ме оставиш на това място, защото исках да се поразходя пеша.
— Виж какво — натъртено и хладно каза Грег, — щом не ти е приятна компанията ми, кажи си го направо. Не съм идиот и ще престана да ти досаждам.
— Не става въпрос за такова нещо. — Време беше да го омае отново, че току-виж го изтървала. — Просто ми се събра много работа. Нови снимки, телевизионни реклами и цял куп други истории. Не е живот това постоянно да тичаш насам-натам… Но си мислех за тебе… не съм те забравила…
Отзад долетя скърцащият глас на Джейсън, който явно бе решил, че две минути почивка стигат.
— Великият творец се съсипва от работа, за да създаде снимките на века, а през това време най-скъпоплатеният му модел си е отворил приемна! — Той вече виеше от възмущение. — Тара, любима, върни се в обятията ми!
Грег го изгледа със злъчен поглед.
— Кой е този?
— Приятел. — Някакъв инстинкт й казваше на първо време да не му доверява твърде много.
— Близък ли?
— Донякъде. Връзката ни е на професионална основа.
— След две минути слънцето ще се скрие зад онзи облак! — продължаваше да стене Джейсън.
Тара се изкиска:
— Обичам го този тип. Не виждаш ли колко е луд?
Грег омекна. И дума не можеше да става за конкуренция. Пък и очевидно Тара се радваше на срещата им.
— Искаш ли да пием по едно кафе?
— Тара! Тара! — Джейсън явно бе достигнал върха на трагичната си роля.
— Трябва да се връщам. Имам още работа, но благодаря все пак.
— Какво ще кажеш за уикенда, тогава?
— Нямам никакви планове. — Лицето й бе безизразно, но отвътре нещо я зачопли — Грег захапваше въдицата и тепърва щеше да става интересно…
— Ела ми на гости. Да разгледаш къщата.
На Тара й се струваше, че се задушава и едва успя да продума на пресекулки:
— У вас? В… в къщата на жена ти?
— Точно така.
Тя забеляза, че това определение никак не му се понрави.
— Не зная… Не ми е удобно…
— Ако се притесняваш за репутацията си, можеш да бъдеш спокойна. Ще имаш на разположение отделен апартамент. Има и прислуга, иконом и какво ли не. Икономът е голям терк, но сигурно ще го харесаш.
— Добре, ще дойда — съгласи се тя.
— Чудесно — запали се Грег. — В събота ще мина да те взема към десет сутринта. Ако ми довериш адреса си, разбира се.
— Ще ти се обадя по телефона, за да уточним подробностите.
— Само гледай да се откажеш! — награди я той с ослепителната си усмивка.
Господи, Грег, все още си оставаш най-красивият мъж на този свят, помисли си Тара. Какви ги върша и аз? Ще ми стигнат ли силите за това начинание?
— Няма да се откажа — отвърна гласно тя.
— До събота, в такъв случай. — Той й изпрати въздушна целувка, отпусна съединителя и потегли.
Тара се обърна назад и видя, че бугатито си стои както го беше оставила. Там бяха и колегите й, дори и позите им бяха същите. Но Джейсън никакъв не се виждаше — нито на стълбата, нито някъде наоколо. Тя панически се огледа и забеляза една дребна фигура, която бързо се отдалечаваше по улицата. Отвратеният Джейсън си отиваше.
— Джейсън! Хей, Джейсън! Върни се, моля те!
И тя се втурна след него така, както си беше — с рекламната рокля-уникат и обувките на висок ток.
 

Четиринадесета глава
 
Има някаква особена меланхолия в това да чакаш любимата си, а тя да закъснява, мислеше си Дан, докато обхождаше фоайето на сиднейската опера и се оглеждаше за Тара. С присъщата си страст към точността, той бе пристигнал твърде рано. Взе билетите, поръча напитки за антракта и се подготви да посрещне Тара, но нея я нямаше. Първият четвърт час измина неусетно в приятно очакване и мисли за Тара и за промените, настъпили в нея след остров Орфей — новата грация в походката й, великолепната прическа и седефената белота на маникюра й. Както всички влюбени, така и Дан можеше да мисли за всяко едно от тези десет очарователни перлени нокътчета поотделно и представата как би ги целувал го изпълваше с неутолим копнеж.
След това реши, че ако Тара не пристигне всеки момент, значи ще закъснее. Всъщност вече беше закъсняла. Изведнъж го обзе страх, че може и изобщо да не дойде. Наоколо хората постепенно оредяваха — всички влизаха в салона и Дан се чувстваше като корабокрушенец, изхвърлен от вълните на пустинен остров. Няма нищо по-самотно от това, да си единственият останал във фоайето на операта. Дан се повъртя още малко и после излезе навън.
Пое по алеите на Бенилонг Пойнт, върху който сградата на операта бе кацнала подобно на гигантска птица. Вървеше и продължаваше да си мисли за Тара. Както винаги. И все пак не знаеше почти нищо за нея. Облегна се на перилата над водата и се загледа към другия бряг на залива. Там, на пристана, един огромен презокеански лайнер величествено се поклащаше на котвата си, окъпан целия в ярка светлина. Малко по-нататък вдясно весело проблясваше градският лунапарк. Цялата гледка вдъхваше мир и спокойствие, но не стопляше сърцето на Дан. По принцип той имаше тънък усет към красивото във всичките му форми и прояви, но тази вечер нищо не можеше да угаси любовната му мъка. «Това е най-нелепото нещо, което ми се е случвало някога», ядосано си мислеше той, — «да се влюбвам все повече и повече в някаква си мистериозна жена, която дори не ми е казала истинското си име!».
В този момент зад гърба му се чуха забързани стъпки. Дан се обърна и видя Тара, задъхана и зачервена от бързането и като че ли позагубила обичайното си душевно равновесие, защото му се стори притеснена.
— Ох, така се боях да не си си тръгнал! — въздъхна с облекчение тя и това моментално обезоръжи Дан. — Щях да убия Джейсън. Заради него закъснях. Влязла му беше някаква муха в главата и повторихме една и съща сцена поне хиляда пъти — останала почти без дъх, тя замлъкна и хвана ръката му. — Извинявай, Дан. Наистина съжалявам.
Ръката на Дан бе топла и силна и Тара изпита почти непреодолимото желание да я притисне към гърдите си. Вместо това обаче, тя изведнъж сякаш се засрами от мислите си, пусна я малко рязко и се насили да се усмихне.
— Няма нищо. Не се притеснявай — успокои я Дан.
— Много ли закъснях? Колко е часът, че съвсем загубих представа за времето?
Дан си погледна часовника:
— Боя се, че представлението е започнало — не можах да ги убедя да поотложат началото — смигна й той закачливо, — затова ще трябва да изчакаме антракта. Но можем да пийнем по нещо в бара.
— По дяволите! — Тара изглеждаше истински разочарована. — Това е любимата ми опера. Жалко, че изпуснах първото действие. — Тя издаде напред долната си устна като обидено дете.
Дан веднага се зае да я утешава:
— Ако искаш, ще дойдем пак, за да я видим цялата, а сега да отидем някъде другаде. Става ли?
— Идеално! — възкликна Тара.
— Какво ти се прави?
— А на теб? — върна му го тя с престорено заядлив тон.
— Искам да те заведа на едно място. Ако нямаш нищо против, разбира се…
Тара изпъшка:
— Където и да е, стига само да седна и да си отпусна краката.
— Решено, значи! — зарадва се Дан на неочакваната промяна в плана. — Ще взема билети за друг ден, когато няма да си заета с онова малко чудовище.
Двамата се засмяха, обърнаха гръб на операта и се запътиха към града.
Мястото, което Дан имаше предвид, не беше далече в географски смисъл, но във всяко друго отношение приличаше на съвсем отделен свят. Пърмонт сякаш нямаше нищо общо със Сидни. Разположено над Дарлинг Харбър и набраздено от железопътни линии и шосета, предградието с многобройните си кейове и складове приемаше всички товарни кораби и захранваше със суровини и стоки цялата страна. Сега, на лунна светлина, районът приличаше на изоставена строителна площадка — със замрелите пристанищни съоръжения и кранове и с нескопосаните си тухлени постройки и грозновати къщи, сгушили се под внушителните надлези, сякаш се бяха намърдали там незаконно. На всичкото отгоре наблизо имаше и електроцентрала, която макар и отдавна спряна от експлоатация, не допринасяше за красотата на предградието. Да не говорим за рибните пазари, предлагащи най-прясната риба в града, но и най-зловещата миризма на стотици метри околовръст. Стефани Харпър никога не бе идвала в Пърмонт.
Дан показваше пътя на шофьора на таксито по разни забутани задни улички и накрая му нареди да спре пред някаква порутена кръчма. Любопитството на Тара растеше. Докато плащаше на шофьора, Дан улови въпросителния й поглед и поясни:
— Реших, че е крайно време да те запозная с произхода си.
И без да добави нищо повече той я хвана за ръка и я въведе в заведението. Вътре имаше няколко грубовати и брадясали мъжаги, които ги огледаха с високомерното презрение, присъщо на постоянните клиенти. Стените бяха покрити с противно зелени плочки и навсякъде висяха хамалски въжета и други атрибути на занаята. Вонеше на бира и цигари, а подът беше циментов, без да е покрит с нищо.
— Типична пристанищна кръчма — усмихна се Дан, докато се оглеждаха за места. — Част от детството ми.
— Разкажи ми.
— Израснал съм тук, в Пърмонт — започна той. — Това бе любимата кръчма на баща ми. Ако знаеш само колко хиляди часове съм прекарал отвън на стъпалата да го чакам да излезе… Не беше най-доброто възпитание, но какво да се прави.
Те отидоха на бара, където някакъв сбръчкан дядка неохотно се помести и им направи място. Тара беше като омагьосана и безмълвно поглъщаше всичко наоколо. Значи такова е било детството на Дан! Тя го сравни със собственото си детство в Рая и й стана жал за нещастното момченце.
— Странно, но навремето кръчмата беше винаги пълна — отбеляза учудено Дан.
— Времената се менят — меко му отвърна Тара, за да не разваля магията на докосването си до част от живота му.
— Баща ми обикновено седеше ей там — кимна Дан. — Идваше всеки ден след работа, без неделите. Може да се каже, че той издържаше цялата кръчма. Аз трябваше да идвам и да го прибирам в къщи, но никога не ми се удаде да го изкарам отвътре. В един момент се появяваше майка ми и го отвеждаше, за да можем да вечеряме.
В това време спомените на Дан бяха прекъснати от някакъв дрезгав крясък:
— Хей, ти! Познах те! — Цялата светнала в усмивка, към него се втурна кръчмарката.
— Здравей, Дот.
Само че поздравът на Дан почти се загуби в буйния й изблик на чувства.
— Дани Маршал! Цял-целеничък! Господи, трийсет години не съм те виждала! Кой би повярвал? Момченцето на Франк Маршал.
— Точно така.
— Чакай, чакай. Ти не искаше ли да ставаш доктор?
— Така беше.
— Спомням си, защото постоянно превързваше котката ми — и Дот се разсмя така заразително, че Тара не издържа и се присъедини към нея.
Дан също се усмихна. Цялата работа очевидно го забавляваше неимоверно. Чудесен е, мислеше си Тара. Във всяка ситуация.
— Оттогава малко се поусъвършенствах и вече ми позволяват да практикувам с хора — пошегува се Дан.
— Да не искаш да кажеш, че наистина си станал доктор? — ококори се Дот.
— Позна.
— Не мога да повярвам. В тази дупка всеки говори какво му се нрави, но никой нищичко не е постигнал. Значи трябва да ми прегледаш подутите палци на краката.
Тук всички весело се разсмяха.
— Дот, искам да ти представя Тара.
— Приятно ми е, Тара. Кажете сега какво ще пийнете?
— За мен бира — отвърна Тара.
— Две да бъдат, Дот.
Прекъсна ги сприхавият глас на един от картоиграчите в дъното на кръчмата, на когото очевидно вниманието към новодошлите никак не се нравеше.
— Хей, Дот! Тук няма ли да донесеш по бира?
— Чакай малко! — сряза го величествено Дот. — Затвори си проклетата уста и потрай. — Тя отново се обърна към Дан и Тара и изви мелодраматично очи към тавана. — Капчица възпитание нямат тези дървеняци.
— Сигурно познаваш Дан повече от всеки друг? — запита Тара. Тази огромна добродушна жена с раираната си като дюшек рокля веднага й хареса и тя искаше да научи от нея колкото може повече за човека, който толкова много я привличаше.
— Дани Маршал ли? — Смехът на Дот отново им позволи да огледат всичките й златни зъби. Големи късове кехлибар се затресоха върху необхватния й бюст. — Познавах го още когато едва стигаше до коленете на врабчетата. Същински дявол! Хората оставяха на външните си стъпала парите за млекаря, а той им ги задигаше.
Тара учудено погледна Дан.
— Така беше — смутено си призна той. — Докато не ме пипнаха. Дръпнаха ми един хубав бой и оттогава и през ум не ми минаваше да посягам.
— И така да е — забавляваше се Тара, — пак ми е трудно да си представя, че си бил малолетен престъпник.
Дот обаче промени насоката на разговора:
— Живеехте на Уедърил стрийт, нали?
— Да, в една малка дървена къщурка.
— Дот! — обади се пак сприхавият клиент от дъното на кръчмата. — Умирам от жажда! Кожата ми се напука вече!
— Идвам — отвърна му Дот и добави към Дан и Тара: — Нищо няма да му давам, че току-виж хвърлил топа от преливане. А вие се настанете удобно на някоя маса. След секунда ще ви донеса бирите. Аз черпя.
Те станаха от бара и се преместиха на една малка масичка. Между двамата вече се долавяше някаква особена топлота, споделено доверие, за което знаеха само те. Тара се бе отпуснала напълно и без да му мисли, събу обувките си под масата. Нали единствено Дан знаеше истинската възраст на тялото и краката й! В компанията му й беше толкова приятно, че не изпитваше никаква необходимост да се преструва. Дот дойде с бирите и веднага забеляза елегантните кожени обувки с висок ток, които биеха на очи върху осеяния с цигарени угарки под.
— Чудесно те разбирам, миличка — възкликна тя съчувствено.
— Наздраве, Дот — вдигна халба Дан, докато тя с достойнство се оттегляше към бара като римски галеон, лавиращ сред подобните на очукани шлепове стари клиенти. После той замислено се върна към детските си спомени: — Дворът ни беше толкова малък, че при попътен вятър можех да плюна от единия до другия край. Всяка събота и неделя през лятото ходехме с останалите деца от квартала на пристанището и се гмуркахме да вадим монети, които туристите подхвърляха във водата. Бяхме толкова мършави, че акулите изобщо не ни закачаха.
Тара слушаше като омагьосана и с вида си го подканяше да продължава.
— А може и да не са били гладни. Баща ми казваше, че в залива е пълно с отпадъци, много по-привлекателни за акулите от нас. Тайно обаче той много се гордееше с мен. «Моят Дани» — викаше той, — «е най-смелото хлапе в квартала». А с извадените пари му купувах цигари…
— Ще ми се да те бях познавала тогава — тихо промълви Тара. — Щяхме заедно да се гмуркаме и да вадим монети.
Той нежно я хвана за ръката, защото чудесно усещаше какво става в сърцето й.
— Няма значение. Нали сега сме заедно.
Известно време те седяха мълчаливо, в пълна хармония. Тара никога преди това не се бе чувствала толкова приятно с мъж. Открито и доверчиво, той я привличаше все повече и повече. Имаше само един начин да изрази откровено това, което изпитваше.
— Дан — прошепна тя, — искаш ли… после да отидем в хотела ти?
Той я изгледа с невярващ поглед и изведнъж го обзе дълбоко щастие, защото разбра от лицето й какво иска да му каже. Затова и не отвърна нищо, а просто се наведе и я целуна. После още дълго седяха мълчаливо и си държаха ръцете.
Това нежно мълчаливо разбирателство продължи и по пътя към хотела. Качиха се до стаята на Дан и влязоха. През отворената балконска врата надзърташе обсипаното със звезди небе.
— Недей да палиш лампата — каза Тара и излезе на балкона, за да се наслади на приказната нощ.
Дан я последва. Известно време те безмълвно стояха един до друг, а после той постави ръка на рамото й и я извърна към себе си. Тя се къпеше в близостта му. Дан въздъхна, прегърна я и я привлече към себе си. Целият беше напрегнат, но ръцете му бяха топли и нежно притискаха кръста й. После се наведе и я целуна.
Устните му бяха великолепни. Струваше й се, че цял живот е копняла единствено за тях. Внезапно обаче я обладаха всичките й стари страхове, тя се разтрепери и се отскубна от него.
— Дан… извинявай… не мога…
И се извърна към спящия град, за да не вижда болката в очите му. След малко Дан пристъпи към нея и бащински я сгуши в прегръдката си. Във въздуха между тях витаеше някаква кротка тъга. Те постояха така известно време, а после Дан нежно й пошепна:
— Тара, любима, не е нужно да доказваш нищо. Просто бъди себе си. У теб не ме привлича красивият и известен фотомодел от кориците на модните списания. Обичам онази топла и интелигентна жена, с която се запознах на остров Орфей. Която не се срамуваше от познанството си със забутания провинциален лекар. И която обичаше музиката… вечерите на открито… морските раковини…
Той леко целуна косата й. Ароматът й го опиваше. Притихнала като дете, тя мълчаливо го слушаше.
— Обзалагам се, че като малко момиченце, тя също е била най-смелото хлапе в квартала. Ето тази жена обичам повече от всичко на света — нашепваше й той.
Тара почти се разплака. Но в мъката й прозираше и щастие, и то изпълваше душата й. Сякаш от само себе си тялото й откликна на неговото, тя повече не можеше да издържа, извърна се към него и го целуна. След това вече нищо не можеше да я спре — целуваше го като в омая и се наслаждаваше на божествените устни, които явно подсъзнателно бе желала да целува от мига, в който видя Дан за първи път. После обхвана лицето му в длани и с пръстите си почти неосезаемо проследи извивките му — широкото чело, копринените клепачи, косата и изваяната челюст. Прокара показалеца си по устата му и отново впи устни в неговите. И пак, и пак, и пак.
Дан нежно галеше тила и раменете й и като в унес шепнеше любовни слова. Сатенът на кожата й изгаряше пръстите му — до такава степен я желаеше, че едва се сдържаше, но трябваше да бъде търпелив. Дланите му внимателно се плъзнаха върху гърдите й, едва закривани от леката ефирна вечерна рокля. Идеше му да извика от щастие и копнеж, когато усети набъбналите й зърна и разбра, че й тя е възбудена, и то от него. Тара въздъхна, опипом намери силните му ръце и ги притисна още по-силно към гърдите си, почти примряла от удоволствие. После го прегърна и се остави на ласките му.
Дан внимателно я отведе на леглото, свали ризата си и легна до нея. С безкрайна нежност и грижовност започна отново да я гали, като покриваше с целувки лицето й, очите, шията и раменете — без нито един натрапчив жест. Тя напълно се отпусна върху вълните на насладата, предвкусвайки всяка ласка, преди още да са я докоснали, като вече жадуваше за следващата. Едновременно с това я изпълваше някакво особено спокойствие — доверяваше се напълно на Дан, точно както навремето Макси й се беше доверил, когато тя за първи път го взе в ръце. Бавно и някак неумело Дан започна да разкопчава роклята й, напълно загубил обичайната си сръчност под силата на любовта си. Тя нетърпеливо се измъкна от дрехата и го изчака да й свали сутиена.
За Дан щеше да остане незабравим мигът, в който видя за първи път зашеметяващата красота на гърдите й, отразили меката белота на лунната светлина. Изпъкналите зърна сякаш неудържимо го приканваха. Той се наведе и прекара устни по свежата кадифена кожа, а после внимателно целуна зърната. Тара обгърна раменете му и прокара пръсти по гърба му. Обичам всяка костичка на това тяло, мислеше си тя замечтано. Дан вдигна глава и отново трескаво потърси нетърпеливите й устни, а после я положи по гръб. В главата й имаше само една мисъл — «О, Дан, ела в мен, по-бързо… Искам те…».
И изведнъж любовта й, за кой ли път, се превърна в страх. Господи! Толкова го обичам и така го искам, нима е възможно? За бога, само това не! Едва сега Тара осъзна дълбочината на чувствата си и силата на любовта си към Дан. Но някакъв вътрешен глас й казваше, че сега е невъзможно да се отдаде безрезервно на страстта си. Не мога, не мога… всичко ще проваля! Обзе я ужас и тя потръпна. Изуменият Дан усети как тялото й се стегна и вече не откликваше на ласките му.
— Дан! — извика мъчително тя. — Дан!
— Кажи, любима? — Него също го обземаше ужас. — Какво става?
Като насън Тара скочи от леглото и бързо започна да се облича. Изведнъж беше станала предишната тромава и несръчна жена, за която смяташе, че е безвъзвратно погребана във водите на блатото…
— Извинявай… съжалявам — мърмореше тя и за малко да се изсмее истерично на абсурдността на тази толкова обичайна за Стефани фраза. — Извинявай…
Дан лежеше неподвижно.
— Какво има, Тара? — една чуто запита той. — Моля те, ако аз наистина знача нещо за теб, довери ми се. Вярвай ми.
— Вярвам ти — отвърна монотонно тя. — Просто направихме грешка, това е.
Вече напълно облечена, Тара се втурна към вратата. Дан енергично скочи от леглото и й прегради пътя. Цялото му същество излъчваше гняв и обида.
— Каква грешка? — извика той. — Не разбирам. Нищо не разбирам. Довери ми се, по дяволите, и ми кажи какво става!
Тя за първи път го чуваше да ругае, за разлика от Грег, който раздаваше псувни наляво и надясно. Мъжкият гняв винаги я стряскаше, но някак успя да се овладее.
— Не можем да се виждаме, Дан. Съжалявам. Грешката беше моя. Наистина съжалявам.
Тара не можеше да издържа повече и се разплака, защото отсега усещаше загубата му — все едно, че го изтръгваха от сърцето й. Със замъглен от сълзите поглед, тя пристъпи към вратата, отблъсна ръката му и излезе.
— Тара! — догони я по коридора отчаяният зов на Дан.
— Прости ми, Дан! Прости ми… Сбогом… — промълви тя, докато тичаше надолу, без въобще да е сигурна, че той я е чул.
Дан цяла нощ се мята безутешно в леглото си. Вече нищо не можеше да го успокои, понеже беше съвсем сигурен, че без тази жена животът за него е невъзможен. Дори и сега, когато явно трябваше да се примири със загубата й.
 

— Бавно! Твърде бавно е! И снегът не става! Прилича на курешки!
Напоследък Джейсън беше вечно кисел. Тайните си имат свой живот и свой начин на разгласяване, дори и когато никой не ги издава. Сътрудниците на Джейсън вече бяха забелязали, че сприхавостта му става особено непоносима винаги, когато в снимките участва Тара. Иначе той вършеше дори и най-досадната работа с характерния си, макар и странен, ентусиазъм. А днешният ден очевидно щеше да е изпитание за всички — правеха се рекламни снимки на зимно облекло сред зноя и изтощителната влага на австралийското лято. На всичкото отгоре Джейсън не бе доволен от изкуствения сняг. А още по-недоволен беше от основния си фотомодел.
Вече бяха минали доста дни, откакто Тара видя за последен път Дан, но с времето мъката й не намаляваше. Струваше й се, че е загубила част от себе си. Нищо не можеше да я утеши. В душата си тя се впиваше все по-здраво в тайната си цел, но и това не бе в състояние да й върне безценната любов на Дан. Чувстваше се като убиец. Но пък и нямаше право да си позволява отклонения от избрания път и да остави Грег — истинския убиец — да се скита на свобода като тигър-човекоядец и да набелязва поредната си жертва. Именно това разбра тя в стаята на Дан — че не може да е свободна, преди да се е освободила от Грег. Не можеше да отдаде живота си на друг мъж, докато сянката на онзи, който продължаваше да й бъде съпруг, я преследваше безмилостно насън и наяве, като някакъв демоничен любовник. Страстта й трябваше да се превърне в отмъщение. Просто нямаше друг начин. Макар че беше трудно и сърцето й се разкъсваше от болка. А Джейсън я преследваше като джебчия.
— Хей, ти там! Госпожицата в кожите. Тара Уелс, ако не греша? — Сарказмите на Джейсън също бяха болезнени, но не можеха да се сравняват с другото. — Мудна си и излиза тромаво! Искам да танцуваш и да летиш през снега като феята от приказките! Разбра ли? Хайде сега да те видя!
— Съжалявам, Джейсън — механично измърмори тя и отмахна шепа снежинки от устата си.
— Охо, дори съжаляваш! Чувате ли, тя съжалява? — информира той цялото студио. — Добре. Хайде пак отначало.
Тара покорно се завъртя и затанцува сред снега, а Джейсън, преустановил временно потока от подигравки, яростно защрака с фотоапарата. Но крехкото му търпение не изтрая дълго и Тара вече не знаеше докога ще й стигнат силите да се разправя с него.
— Изправи главата! Вдигни погледа. Покажи, че имаш очи на това лице, майка му стара! Стига, стига! Стоп. Край. Спрете снега.
Тара замря. Джейсън пристъпи към нея и бавно и студено каза:
— Сигурна ли си, че не можеш повече? Още малко? Не зная какво ти става днес и какъв вятър те вее, но очевидно умът ти е някъде другаде. Реакциите ти са като на добре отлежал мъртвец. — Той отново се самонавиваше за поредната порция бяс, този път не само срещу Тара. — Спри снега, ти казах! — кресна Джейсън на помощника си. — Спри проклетата машина, преди да съм те убил! И вентилаторите, глупако! Господи, откъде се взеха всички тези идиоти, с които работя! — Той отново се обърна към Тара, съвсем побеснял. — Само едно нещо ще ти кажа и го чуй добре. Аз съм професионалист и нямам никакво време за губене с разни аматьори! — После направи широк жест с ръка към останалите: — Не стойте като девици на среднощно бдение! Вървете си. Свършихме за днес, свободни сте — и се втурна към малкия си офис в дъното на студиото, влезе вътре и с всичка сила тресна вратата след себе си.
Мина известно време без никой да помръдне. Тара беше на ръба на силите си. Свърши се, мислеше си тя. Това е краят. Изведнъж вратата на Джейсън леко се отвори и той се появи, все едно че нищо не е било. Гневът му беше преминал и сега изглеждаше като току-що изповядало се момченце. Отиде при Тара и я хвана за ръката.
— Нека всички хубаво да си починем като изкараме един дълъг уикенд. Предлагам събота, неделя и понеделник да не работим. Ела във вторник сутринта. Всичко ще се оправи, моето момиче. Не забравяй, че те обичам. Да си останем приятели, а?
 

Не е никак трудно да ти стане жал за задържаните в полицейския участък. Дори и в големия град измежду провинилите се пред закона, истинските престъпници не са толкова много спрямо обикновените нарушители, които по принцип са хора като всички нас, само дето са малко объркани. Така си мислеше Тед Друит, сержант от полицейския участък на Кръглия кей, и именно тази философия често му помагаше да запази достатъчно човечност в трудни минути и да предлага по цигара на някоя заблудена душа, вкарана за една нощ в ареста, или да се обажда на домашните, за да не се тревожат излишно.
Но имаше и такива, на които нито можеше, нито желаеше да помогне. Една от тях беше добре облечената млада дама, която тази нощ доведоха в участъка. Тя беше пияна и крещеше и буйстваше през цялото време. Още от самото начало му стана ясно, че ще бере ядове с нея. Повечето пияници изтрезняваха веднага, щом пристъпеха прага на участъка. Но не и тази. Двамата яки полицаи едва я удържаха и не смееха да я предадат на колежката си, защото жената беснееше като луда и се опитваше да я удари. Най-сетне успяха да я напъхат в килията и я заключиха вътре.
— Май имахте късмет, че се отървахте без телесни повреди — отбеляза Тед, когато колегите му се върнаха в стаята.
— Вярно — отвърна Бари, старшият на патрулната двойка, и кимна към килиите. — Така се е натряскала, че изобщо не чува какво й се говори, а непрекъснато крещи: «Нямате никакво право да ме арестувате, мъжът ми е адвокат!» — и той имитира писклив женски глас.
— Къде я намерихте?
— Тъкмо се нахвърляше върху някаква друга жена под предлог, че й отмъкнала таксито, което тя била спряла. Пак има късмет, че на другата жена не й се занимава с нея и няма да я съди.
— Ако продължава да се държи така, ще я осъдим ние за оказване на съпротива при задържане — каза Тед.
— Между другото дамата не изглежда никак зле, сержанте — замислено добави Бари. — Дори за проститутка е доста хубава. Като се успокои нищо чудно да се уредите за през нощта.
— Знаеш ли, синко — въздъхна Тед, — понякога си мисля, че и за полицай не ставаш. Официално ти напомням, че подобни неща не се предвиждат в Правилника за вътрешния ред. Карай по буквара и няма да сбъркаш. И не забравяй — възможно е мъжът й наистина да е адвокат.
 

След пропадналите снежни снимки, Тара се прибра в къщи емоционален труп, напълно изтощена. От утре започваше уикендът й с Грег, който според нея трябваше много да я доближи до целта. Но и изпитанието щеше да е голямо — да прекара с Грег толкова дълго време, а и да се срещне със старата прислуга в имението. Особено с Мейти, въпреки че никой нямаше да я познае. Слава богу, поне Сара и Денис нямаше да бъдат там. Срещата с тях едва ли щеше да е по силите й. Но тя бе сигурна, че по това време на годината децата й щяха да бъдат в пансионите си. Децата… Виж, с тях беше съвсем друго… Засега трябваше да се подготви само за най-предстоящото. Време беше да се поглези, да разтовари напрежението и да стане онази Тара, която Грег щеше да очаква в десет часа на следното утро.
Така че тя си даде вечер на активно мързелуване и отпускане. Първо си направи гореща и ароматизирана вана, в която се изтегна неподвижна като статуя и остави напрежението да се оттече от уморените й крайници, а после си приготви греховна вечеря от хрупкав черен хляб, крем-сирене, краставици, чушки и домати, заедно с чаша сухо бяло вино. Върхът на всичко бе нещо, което Тара рядко си позволяваше — обилно парче вкусен шоколадов кейк. Всичко това тя изяде в леглото си, докато се запознаваше с последните модни новости от списанията, а Макси се бе изтегнал върху краката й, като дремеше и мъркаше едновременно. В един момент и на нея й се приспа, тя се отпусна и задряма.
Но не за дълго. Макар и с нежелание, Тара се върна към действителността от звъна на телефона, който агресивно атакува слуха й в шест часа сутринта. Докато бавно идваше на себе си, тя отчаяно се мъчеше да се пребори с притесненията и страховете, характерни за всички позвънявания по необичайно време. Все още сънена, вдигна слушалката:
— Ало?
— Здравей, Тара, аз съм.
— Кой… коя си ти?
— Джили.
— Джили…?
— Извинявай, Тара, зная, че е ужасно неприятно да те будят толкова рано, но имам нужда от помощ.
Тара се поразсъни още малко и запита:
— Откъде се обаждаш?
— От полицейския участък на Кръглия кей. Можеш ли да дойдеш да ме вземеш?
— Да… Разбира се… Ще дойда, чакай да видя… след около половин час.
— Благодаря ти много. Наистина. О, Тара, ти си истински приятел!
— Дочуване, Джили.
Тя хлопна слушалката. О, Джили! С какво ли още ще ме изненадаш?
Само че, като отиде в полицейския участък, Джили съвсем не й се стори разкаяна. Беше уморена и изглеждаше зле, но предизвикателността й си оставаше — същата онази предизвикателност, която й бе докарала всичките беди, се усещаше във въздуха почти като неприятна миризма.
— Всъщност не става въпрос за нищо сериозно — каза Джили, сякаш се оправдаваше, докато Тара я придържаше по стълбите пред участъка. — Бях пияна и наруших обществения ред, но това не е престъпление.
Тара мълчеше. Джили все още не можеше да се крепи на краката си и трябваше да й помага. Стройната й фигура се огъваше под тежестта на Джили и тя с усилие успяваше да я държи изправена.
— Извинявай, Тара. Не беше редно да те занимавам със себе си.
— Няма нищо.
— Много съм ти задължена. Съвсем сериозно. Просто нямаше на кого да се обадя. Филип не е в Сидни, а не съм виждала други хора от хиляда години. Навремето имах купища приятели — тъжно добави тя, — но… вече ги нямам.
Тара зададе единствения въпрос, чийто отговор живо я интересуваше:
— А защо не се обади на Грег?
— Не можех… Просто не можех… — В гласа на Джили се прокрадваше истерия. — Не ми е за първи път, а той страшно се ядосва. Дори буйства — и тя неволно вдигна ръка към лицето си, сякаш си спомни нещо.
Вече бяха стигнали до колата на Тара, която първо настани Джили, а после седна зад волана. Почувствала се в безопасност, Джили първо изпадна в сантименталност, после започна да споделя и накрая премина към заплахи, като изливаше душата си по обичайния за нея себичен начин.
— А би трябвало да мога да разчитам на Грег Марсдън! Но напоследък нещо не върви в отношенията ни и става все по-зле. Не сме правили любов от един господ знае колко време — дори забравих кога беше последният път. Не зная как да постъпя — и тя се извърна към Тара: — Знаеш ли, че откакто Стефани умря, непрекъснато му давам пари? От няколко седмици насам му плащам и всички сметки. А той да се отнася така с мен! — Тя заплака от самосъжаление, но после настроението й отново рязко се промени и добави отмъстително: — Ако искам, мога да кажа много неща за Грег Марсдън, но няма да го направя. О, Тара, нали между тебе и него няма нищо? Страх ме е да не го загубя. Няма нищо по-лошо от това да загубиш човек, когото обичаш… — Джили отново се разхленчи.
Тара седеше неподвижно и слушаше с презрение излиянията на Джили. Патетичната й слабост достатъчно я наказваше, мислеше си тя, докато гледаше разрошената фигура до себе си. Прическата на Джили бе станала на нищо, роклята й беше мръсна и раздърпана и едното й коляно се подаваше през скъсания чорапогащник. В хладния сумрак на ранното утро тя приличаше на някаква призрачна купчина боклук — лицето й бе бледозеленикаво, а очите гледаха с изцъкления убит блясък на риба. Тара си спомни сватбеното тържество и Джили с нюйоркския й тоалет от Пето авеню и огромната шапка, и я обзе мимолетно чувство на съжаление към нея. Но сега не беше време за това и тя побърза да каже:
— Хайде, Джили. Да тръгваме към вас — и запали двигателя.
 

Петнадесета глава
 
— Десет часа! Съвсем точен си, Грег!
— Винаги на услугите на мис Уелс. Ролс-ройс с шофьор. Дай да ти помогна за чантата.
Тара се остави да я настанят на предната седалка на луксозната кола, Грег седна зад волана и те потеглиха. Той беше в чудесно настроение и тихо си тананикаше нещо. Тя се досещаше, че Грег я смята за спечелена и му остават само техническите подробности по встъпването във владение. Но изненадите тепърва предстоят, мистър Марсдън, хладно си мислеше тя, макар че лицето й представляваше маска на любезната вежливост.
На Тара не й бе никак лесно да събере сили за предстоящия уикенд, особено след злополучната среща с Джили преди няколко часа. За щастие тя успя да се прибере навреме за редовната си половинчасова утринна гимнастика — упражненията ги знаеше още от остров Орфей и те вече й бяха станали нещо като втора природа. После взе тонизиращ душ, разтри цялото си тяло и си направи масаж на лицето. Към десет часа вече бе напълно готова и дори очакваше предстоящия дуел на остроумия с известно нетърпение.
Грег караше към Харпър Маншън спокойно — нямаше смисъл да бърза. Това позволи на Тара да се подготви за срещата си с хилядите до болка познати й подробности от маршрута, така че да не се издаде с някой неволен жест. Най-сетне се показа и познатият портал. Грег задейства дистанционното управление в колата, вратите се отвориха и голямата бяла къща се разстла пред очите й.
— Пристигнахме — каза Грег. — Как ти се струва?
— Изглежда чудесно. Разкошна къща. — Тара внимателно си подбираше думите.
— Къщата наистина е хубава — отбеляза Грег, отпусна съединителя и колата тръгна по алеята, — но планирам известни промени във вътрешното разпределение. Интериорът е дело на жена ми след смъртта на баща й. Изглежда е искала най-после да се измъкне от сянката му и да докаже, че и тя е човек.
Грег беше много доволен от себе си. Така го извъртя, че хем показваше подходящо уважение към паметта на покойната си съпруга, хем се дистанцираше до известна степен от нея.
— Къщата ми харесва — продължи той. — Но все пак искам да я подредя по свой вкус и да махна нещата на жена ми. Ще видиш какво имам предвид.
О, няма спор, че ще видя, помисли си Тара.
— Преди да слезем от колата, искам да те предупредя за нещо. Приготвил съм ти изненада. Тук са децата на Стефани. — Тара изстина. — Помолих да ги пуснат от пансиона за уикенда. Те и без това често излизат. Бил Макмастър редовно ги взема и ги води у дома си през почивните дни.
Тара беше онемяла от ужас. Грег забеляза притеснението й и побърза да каже:
— Предполагам, че нямаш нищо против. Реших да те убедя, че дълбоко в сърцето си съм човек на дома и семейството.
Пристигнаха пред къщата, Грег спря и я погледна право в очите.
— Виждаш ли, Тара — въздъхна той, — ти си първата жена, която водя в тази къща след смъртта на Стефани. С една дума… не очаквай особено топло посрещане от страна на децата. И не се разстройвай. Сигурен съм, че до обед вече ще сте станали първи приятели.
Грег й стисна ръката, усмихна се окуражително и слезе от колата. Отиде откъм нейната страна и церемониално отвори вратата. Докато слизаше, Тара мярна някакво движение по верандата над входа и вдигна очи тъкмо навреме, за да забележи фигурата на момиче, което бързо се скри в спалнята. Сара. Тара замря неподвижно и се опита да успокои бесния ритъм на сърцето си.
Междувременно се появи Мейти и се зае с багажа. Грег ги запозна и той й хвърли бегъл поглед, но после я изгледа по-продължително. Без съмнение това бе същата жена, която срещна пред имението преди няколко месеца. Сега разбираше всичко. Явно е била хвърлила око на мистър Марсдън и е идвала на разузнаване. Какво пък, операцията е излязла успешна. Той се обърна и влезе в къщата. Тара си отдъхна. Почти бе забравила за случайната среща с Мейти, тя беше толкова отдавна — отпреди още да е станала фотомодел. Слава богу, сега всичко мина безпроблемно. Но дали нямаше да има нови неловки ситуации?
Сякаш в отговор на безмълвния й въпрос, отвътре се чу басов лай и след секунда през вратата изскочи огромна немска овчарка. В бурната си радост кучето се хвърли върху Тара, като почти я прекатури, и започна весело да я лиже и по своя си начин да я приветства с добре дошла. Грег изумено наблюдаваше пантомимата.
— За бога, сигурно си нещо много специално — бавно каза той. — Това е Кайзер, кучето на Стефани. Той обикновено не си пада по непознати.
— Глупости, просто обичам животните и те го усещат — нехайно отвърна Тара и се наведе да погали Кайзер, за да поуспокои почти полудялото от радост куче. А ако върху кадифената му козина паднаха няколко сълзи, тях ги усети само Кайзер.
— Заповядай вътре. — Грег я хвана за ръка и я поведе към вратата.
Кайзер продължаваше да следва Тара по петите и да подскача около нея, но щом прекрачиха прага Грег се извърна и, без да обръща внимание на жалостивото му скимтене, го изрита навън и затвори вратата.
— Най-после те отървах от този досадник — рече той. — Ела да ти покажа твоята стая.
Тара с любопитство се огледа наоколо. Всичко си беше както го бе оставила някога. Прониза я болка като си спомни за щастливите мигове, прекарани в това имение — преди Грег да се бе появил в живота й. Тук промени нямаше, но нима тя продължаваше да е същата? Чувстваше се като странник в собствения си дом.
— Ще ти покажа стаята — повтори Грег, без да забелязва душевните й терзания, — после ще отида да се погрижа за обяда. Освободил съм целия персонал, само Мейти оставих, а за днес съм наел готвачка, но кой знае дали ще се справи. Добри готвачки днес трудно се намират — говореше Грег и си мислеше колко ловко се оправя с битовите разговори. — Да се надяваме, че ще се чувстваш добре. Искам всичко да е съвършено… Всичко.
Той я поведе нагоре по стълбите, минаха по коридора покрай главната спалня, където навремето спеше Стефани, и влязоха в апартамента за гости. Тара си поотдъхна. Грег остави багажа й на пода и тръгна да излиза.
— Ще бъда наблизо — рече той многозначително и спря на вратата, — така че, ако ти потрябва нещо, независимо кога, просто ми се обади…
— Няма проблеми, не се безпокой.
Изведнъж й хрумна, че за първи път от раздялата им, е сама с него в спалня.
— Страшно се радвам, че дойде — каза Грег.
Тара знаеше, че му трябва съвсем малко окуражаване от нейна страна и той щеше да пристъпи към нея. Нервите й бяха опънати като струни на цигулка.
— И аз се радвам, Грег — усмихна му се тя. — Но би ли ме оставил за малко сама, да си събера впечатленията…
— Разбира се, разбира се. Ще се видим по-късно — и той излезе.
Тара се приближи до отворения прозорец и дълбоко пое от свежия въздух, след което въздъхна с облекчение и си рече, че трябва да се стегне. Нямаше да е лесно през тези два дни, но се налагаше да издържи. В това време някой тихо почука на вратата.
— Влез! — отвърна тя.
Вратата се отвори и вътре влезе Денис. За миг Тара бе почти пометена от бурни чувства на възторг, щастие и радост, последвани от страх да не бъде разкрита. Едвам се удържа да не се втурне към него и да го грабне в обятията си, но разумът й навреме я възпря. Но пък очите й попиваха всяка подробност от външния му вид и хранеха зажаднялото й сърце с толкова отдавна липсващите му съставки.
— Вие сте Тара Уелс, нали? — възторжено запита той.
— А ти сигурно си Денис? — Гласът й бе странно пресипнал.
— Познавам ви — продължи той с доверителния тон на младите. — Зная всичко за вас. Сестра ми си изрязва вашите снимки от списанията. Нали е момиче — пада си по модата. Искате ли да ви разведа наоколо?
Тара го погледна. Беше станал по-висок, но иначе си оставаше все същият — същите умни и любознателни очи, дето все искаха всичко да знаят, същата късо подстригана коса и същите познати лунички. Дори и същите телени скоби на зъбите. Вярно, че сега погледът му излъчваше и някаква тиха скръб, но все пак младата му природа явно бе надделяла. Още малко остана, милото ми момченце, съвсем малко, обещаваше му тя в сърцето си, както вече го бе правила хиляди пъти, докато гледаше снимките на децата си сред самотата на новото си жилище и безмълвно целуваше хладното им стъкло. Много скоро ще бъдем пак заедно. Можеш да бъдеш съвсем сигурен.
— Предлагаш ми обиколка с екскурзовод, така ли? — запита тя. — Приемам с удоволствие.
Те излязоха от стаята и тръгнаха по коридора. Откъм главната спалня се носеше музика.
— Кой е там? — запита Тара.
— О, това е Сас — сестра ми Сара. Пада си по хубавата музика. И майка ми беше същата.
— А ти?
— Аз ли? Аз съм нещо като протестант с католически вкусове.
Тара се усмихна. Толкова лесно се общуваше с него, все едно вече му беше стара позната.
— Като те гледам, май си падаш по рокендрола?
— Нещо такова — ухили се той.
Те слязоха по широкото стълбище и спряха под огромния портрет на Макс Харпър.
— Това е дядо ми — посочи го Денис. — Казват, че съм се метнал на него, но аз не вярвам. Не съм толкова амбициозен. Всъщност парите и властта изобщо не ме интересуват. По-скоро си надам по приятната страна на живота.
— На твоите години и той едва ли е бил по-различен — засмя се Тара. — Изчакай малко и после говори.
Терасата на гостната бе примамливо обляна от утринното слънце и сякаш ги канеше да я посетят.
— Искате ли да разгледаме градината? — запита я Денис.
— Защо не? — отвърна Тара и, докато се разхождаха сред изрядно подрязаните морави, го запита на свой ред: — Денис… притеснява ли те това, че съм тук?
Той помисли малко и каза:
— Не, никак. По-скоро Сас, сестра ми — всъщност тя ми е полусестра — го приема по-навътре…
— Доколкото разбирам и ти, и Сас, не харесвате кой знае колко Грег, така ли е?
— Горе-долу. — Той се поколеба, после очевидно реши, че може да й се довери, и продължи: — Виждате ли, за нас той е просто поредната грешка на мама. Тя така и не се научи да търси нещата, които наистина иска от живота. А беше семпъл човек и не искаше много. Но оставяше другите да й се качват на главата, вместо да следва себе си и да бъде такава, каквато е. Виж, Сара е съвсем друго нещо. Всъщност именно тя прилича на стария Макс — същият инат като него е.
— А ти на кого приличаш? — Сърцето на Тара щеше да се пръсне от любов към това момче, което с няколко думи така чудесно бе уловило характера на Стефани. — На баща си ли?
— Глупости! — засмя се весело Денис. — Той беше съпруг номер две. Американски учен. Сега си живее в САЩ.
— Обажда ли ти се? — Тара дори не знаеше какъв отговор желае да чуе — «да» или «не».
— Естествено. Изпрати ми съболезнователна картичка след злополуката.
Тук вече и двамата избухнаха в смях и продължиха разходката си из градината в дух на съвършено разбирателство.
На връщане към къщата Тара вече усещаше, че е преодоляла началната неловкост от това да гостува като гадже на Грег, и й се струваше, че между нея и Денис се е установила трайна връзка. Те заедно изкачиха стълбището и отново минаха покрай главната спалня.
— Тази ли е била спалнята на майка ти? — запита Тара.
— Как познахте?
— Първия път като минахме покрай нея, ти погледна натам някак особено — усмихна му се тя.
— Ще ми се да ви я покажа, но по-добре да не влизаме. Там е бърлогата на Сара — уединява се и слуша музика на мамината уредба — а днес е особено вкисната. Откакто е дошла, не е подала глава навън. — Но ще огладнее и ще излезе. — Той направи пауза и й се усмихна заговорнически: — Не искате ли да видите моята стая?
— Не мислех, че ще ме поканиш.
— Така е. Когато развеждат гостите из къщата, обикновено стаята ми се прескача, защото вътре е голям хаос.
Те прекосиха площадката и той с комичен жест отвори вратата на стаята си — типично момчешка, разхвърляна и неподредена. Стените бяха покрити с плакати и снимки на реактивни самолети, а от тавана висяха модели на всякакви летателни апарати. Денис се засуети наоколо, като полагаше напразни усилия да пооправи царящата неразбория. Явно здравата се е трудил през последните няколко месеца, помисли си Тара, тъй като забеляза доста нови образци в колекцията му. Тя се огледа и се престори на изненадана:
— Божичко, твое дело ли е всичко това?
— Да — гордо отвърна Денис. — Продават ги на части, така че аз сам ги сглобявам. Ето този например, беше много труден — и той й показа един зловещ на вид фокевулф от Втората световна война.
— Вярно, но пък си го направил майсторски.
Денис целият светна от удоволствие.
— Като завърша училище, искам да стана летец-изпитател — довери й той.
— Не е ли опасно?
— Възможно е, но ще се справя.
Тара изведнъж бе обзета от добре познатите й майчини грижи и притеснения и рече:
— Не смяташ ли, че имаш достатъчно време, преди да решиш окончателно какъв искаш да станеш?
— И майка ми така викаше. Само дето не възнамерявам да си губя времето с глупости и да си провалям живота. Всяка секунда ми е ценна.
В гласа му се долавяше твърда решимост. За бога, защо и аз не мислех така, каза си Тара. А загубих толкова много време и пропилях младостта си в търсене на принца…
Тя изведнъж се сепна, ужасена от свирепите си мисли. Добре че най-после и на мен ми дойде умът. Сега вече е съвсем друго. Та нали това е моят живот и го живея аз, а не някой друг… И ще го изживея още по-добре после… след като си свърша работата. Ще го изживеем заедно с тебе, синко. Скоро, много скоро…
Сякаш уловил мислите й, Денис отиде до леглото си, взе от шкафчето някаква снимка и й я подаде.
— Това е майка ми.
Тара внезапно се оказа срещу притеснено усмихнатото лице на Стефани, срещу погребаната си предишна същност. Тя внимателно разгледа снимката. Като че ли наистина бе съвсем друга жена, без нищо общо между нея и сегашната Тара. След малко събра смелост и зададе въпроса, който от дълго време я измъчваше:
— Как се справяш без нея?
— Ами… не е много трудно. Тя и преди често пътуваше по работа. Понякога дори ни вземаше със себе си, а веднъж отидохме заедно на зимна почивка, да караме ски. Страхотно беше! — Споменът изглежда го оживи. — Само дето паднах и си счупих крака, и изкарах цялата почивка в леглото. Мислех, че ще умра от скука, защото Сас излизаше сутрин с останалите деца и се прибираше вечер. Но мама прекара цялото време край леглото ми — четеше ми книги, играехме разни игри… Дори й преместиха леглото в моята стая, ако ми потрябва нещо през нощта… — Денис сякаш отново изживяваше цялата сцена и говореше като в унес. — А преди това бях сигурен, че майка ми не ме обича — колко глупаво от моя страна… — Той изведнъж се извърна към Тара и рязко добави: — Пет пари не давам какво се говори! Аз самият просто не вярвам, че майка ми е мъртва. Сигурен съм, че ще дойде ден и тя ще се върне. И тогава някои хора доста ще се изненадат.
Денис й обърна гръб и побърза да отиде до прозореца, за да скрие сълзите си.
Пребледняла, Тара стоеше като парализирана и не знаеше какво да каже. Мъката й бе толкова голяма, че я усещаше като буца на гърлото. Изпитваше непреодолимото желание да се разплаче заедно с Денис и трябваше да забие нокти в дланите си, за да не го стори. Едва успя да се овладее, приближи се до Денис и постави ръка на неукрепналото му детско рамо. Нямаше нужда да се казва нищо и те дълго стояха така.
 

Подобно на Тара, и Филип Стюарт чудесно знаеше какво означава да се чувстваш като странник в собствения си дом. Отначало, когато Джили му позвъни в кантората в Ню Йорк, той много се зарадва, че му се е обадила, и дори в сърцето му проблесна плаха надежда при думите й, че иска да го види. Бяха се разбрали щом се върне в Австралия веднага да се прибере вкъщи, вместо да остава в клуба си, което бе обичайната му практика през последните няколко месеца, и по думите на Джили щяха «да си поговорят като хората». В самолета на път за Сидни той дори си представяше как Джили ще го посрещне на летището, ще се приберат вкъщи и ще си приготвят приятна вечеря за двама с бутилка шампанско…
Но когато късно през нощта пристигна на аерогара «Маскът», навън валеше студен дъжд, таксита почти не се мяркаха, а от Джили нямаше и помен. Нещо по-лошо, той се прибра в къщи и установи, че тя си е легнала, а за вечеря и дума не можеше да става — в хладилника имаше само парче сирене. Филип влезе в спалнята на пръсти, но предпазливостта му се оказа напълно излишна — Джили спеше като заклана и шумно хъркаше, а въздухът в стаята бе пропит с миризма на уиски. Отвратен и отчаян, Филип излезе и прекара нощта в спалнята за гости.
На другата сутрин той стана рано, изкъпа се, обръсна се и се облече за рекордно кратко време с твърдото намерение да напусне къщата, обитавана от призрака на разбития му брачен живот. За свое учудване, докато слизаше по стълбите, той чу някакво движение на първия етаж и намери Джили будна, да прави кафе и препечени филии за закуска. Лицето й бе подпухнало и посивяло и погледът й беше мътен, но поне се бе постарала да си среше косата и да облече върху нощницата си прилична домашна роба. Филип влезе в трапезарията и приседна на масата.
— Кафе?
— Да, благодаря.
Чакаше я да заговори, но тя мълчеше и затова той продължи:
— Какво става с тебе, Джили? — Връзката им се рушеше пред очите му и това го изпълваше с тъга. Навремето, когато все още бяха влюбени, Филип никога не би си позволил да й говори по този рязък начин. А може би именно тук сбърках, помисли си той с горчивина. — Напоследък рядко се храним заедно и ми се струва, че ти го правиш умишлено. — Мълчанието й го вбесяваше и той почти й кресна: — Кажи ми какво искаш?
С треперещи пръсти Джили запали цигара, но гласът й бе учудващо тих и спокоен:
— Искам развод.
Филип й отвърна инстинктивно, почти без да мисли:
— Чудесно. — В момента дори не изпитваше никакви чувства, толкова беше претръпнал. — Но защо чак сега се реши на тази стъпка? — Джили се престори на изненадана, но той не се поддаде и продължи: — О, Джили, стига с тези игри! Отдавна го очаквах.
— Нима си съгласен? — Слисана, Джили чак се засегна от лекотата, с която Филип приемаше нещата.
— Малко се поуморих от всички тези истории, скъпа — мрачно се усмихна той. — Досега някак си търпях, с надеждата, че ще прозреш истинската същност на Грег Марсдън, но честно казано не ми се струва особено етично да продължавам да издържам любовника на жена си.
— Но… но щом си знаел — стъписано прошепна Джили, — защо не направи нещо… Защо си мълча?
— Защото те обичах. Преди Грег ти имаше и други връзки и аз някак си ги изтрайвах, докато приключат. Смятах, че и с него нещата ще отминат бързо.
— Обичал си ме?
— Точно така. Обичах те. Минало време. В един момент всичко свърши. Това е.
Нестабилният нрав на Джили отново се прояви и тя кипна:
— Значи през цялото време един вид си ми правил услуга, така ли?
Филип помисли малко и отвърна:
— Възможно е, донякъде. Дори през по-голямата част на съвместния ни живот. Виждаш ли, това, че не можеш да имаш деца, бе голям удар за тебе. Може би само аз знам колко дълбоко го изстрада. Затова и си търсеше утеха тук и там… Съвсем наясно бях, че не ти стигам…
Джили се изсмя презрително, но Филип не й обърна внимание и продължи:
— Аз също си имам своите недостатъци, Джили. Може би е моя вината, че се ожених за много по-млада жена и я обрекох на сив и скучен живот — по цял ден сама в празната къща. Това и аз не бих го издържал. Но от друга страна, не съм ти баща, ти си достатъчно зряла и щом си решила да се въргаляш в калта, не съм аз онзи, който ще те вади оттам.
— Откога знаеш? — разпалваше се Джили.
— От самото начало — уморено отвърна той. — От деня, в който гостувахме на Стефани и играхте тенис със семейство Ръдърфорд. Така ли е?
Точното му попадение вбеси още повече Джили.
— Грешиш! — изсъска тя. — Началото беше много по-рано.
Филии остави тази реплика да мине покрай ушите му и попита:
— Стефани знаеше ли?
Споменаването на Стефани сякаш отрезви Джили.
— Не, разбира се — измърмори тя.
— Добре тогава. Да не протакаме излишно. Трябва да си наемеш адвокат, а що се отнася до мен, аз мога и сам да представлявам себе си. Ще се постарая при развода да не се налага да ти плащам твърде голяма издръжка. Никак не ми е приятно да издържам Марсдън, още повече, когато ти и той вече ще почнете да го давате съвсем на семейни начала, така да се каже.
Джили го гледаше злобно като капризно дете. Тя май изобщо не се бе замисляла за финансовата си обезпеченост, смутено си рече Филип.
После изведнъж се досети, че вероятно това е последният им истински разговор и се опита да й даде искрен съвет:
— Моля те, Джили, изслушай ме внимателно. Не знам какво се е случило, когато ти беше в Рая и Стефани… м-м… умря. Но се пази. Струва ми се, че от Марсдън може да се очаква всичко.
Джили сякаш се стегна и със студена злоба в гласа бавно изрече:
— Не ме поучавай, Филип. И не се дръж с мен като че ли съм ти клиент. Възнамерявам да се омъжа за мистър Грег Марсдън! Твърдо съм го решила и никой не може да ме спре!
 

Без нищо да подозира за така обявения годеж, Грег Марсдън насочваше усилията си в съвсем друга посока. По всяка вероятност тазсутрешното му ухажване на Тара щеше да даде резултат и той вече не се съмняваше в крайния успех на кампанията. Идеята му да докара децата в къщата се оказа гениална — веднага се виждаше, че е добър и грижовен човек, а не някой дето само се опитва да й смъкне гащичките. Нямаше значение, че добрината му на практика се простираше именно до гащичките й. Той се ухили на себе си. Дори имаше шанс да й прости, задето не го покани в леглото си още след вечерята в ресторанта, макар че такова нещо му се случваше за първи път. Добре, добре. Всъщност, дори успя да му вдъхне уважение. Но сега, след прекараните няколко часа в близост до това чудно тяло, до фантастичния задник и разкошните цици — по дяволите! Искаше я веднага, а беше едва обяд. Той кръстоса крака и огледа масата в трапезарията.
Тара бе потънала в разговор с Денис — факт, на който Мейти гледаше с особено одобрение, докато с присъщите си тържествени маниери поднасяше различните блюда и наливаше виното.
— Харесва ли ти храната? — попита го тя.
— Разбира се, че му харесва — намеси се Грег с характерната си безцеремонност, преди още Денис да е отговорил. — Кажи сега какво ще правим следобед? Решавай, Тара.
— Не зная… Предложи нещо.
— Добре тогава. Можем да се къпем в морето, да излезем с яхтата, да ловим риба и… да играем тенис — засмя се предизвикателно той.
— Не, не. Нека не ловим риба — тихо се обади Денис, но забележката му ядоса Грег.
— Не съм те питал!
— Не обичаш ли риболова? — обърна се Тара към Денис.
— Мразя убиването на живи същества — по детски смутено промълви той и сведе поглед.
Грег го изгледа презрително. Явно подготвяше отговор, с който да го смаже. О, Грег, как съм могла да си мисля, че от теб би излязъл добър баща? Сърцето на Тара се сви, като си спомни за мечтите на Стефани да си имат бебе с Грег. А той вече високомерно поучаваше сина й:
— Човек убива, за да оцелее, Денис. Природен закон. Викат му естествен подбор. Нима на нищо не са те научили в престижното ти училище?
— Хората убиват и по други причини, Грег. — Тара не можеше повече да се сдържа и го погледна право в очите. — Някои са си… чисти убийци.
Тя умишлено направи тази пауза, но Грег дори не трепна, а продължи да говори все едно нищо не бе чул:
— Това е част от човешката природа. Открай време е било така и едва ли нещо ще се промени заради тебе, приятелче.
Не чува, помисли си Тара. Не иска да чуе. Отказва да се погледне. В този миг тя прозря истинската същност на Грег — този човек беше нравствен имбецил*. Други хора убиваха и други хора бяха престъпниците, но не и Грег. В собствените си очи той се виждаше като напълно нормален човек, а останалите… останалите просто се изпречваха на пътя му. Само че някой трябва да те спре. Грег Марсдън, мислеше си тя. Ти си като влак, останал без машинист, който лети напълно неуправляем.
[* имбецил (мед.) — слабоумен, малоумен, умствено изостанал човек. — Б.ел.ред.]
А Грег продължаваше да се заяжда с Денис.
— … достатъчно е да погледнеш храната пред себе си. Да не мислиш, че това теле е умряло от старост?
По лицето на Денис се изписа погнуса и той отблъсна чинията си. Грег доволно се ухили:
— Достатъчно — рече той. — Хайде да си говорим за нещо весело.
Прекъсна го появата на Сара, която влезе със сведен поглед и нацупено зае мястото си на масата.
— Нали ви казах, че ще дойде, щом огладнее — пошушна Денис.
Тара внимателно огледа дъщеря си. Сара също беше пораснала и бе понапълняла. Да не е от нерви, притесни се майка й. Наднорменото тегло и неугледния й вид бяха точно като на Стефани на нейната възраст. Гъстата й коса падаше напред и ограждаше лицето на Сара, което съвсем се бе изкривило от възмущение. Същинска илюстрация на пубертетните страдания.
— Здравей — тихо и нежно й каза Тара.
— Сара, това е мис Тара Уелс — обърна се към нея Грег със същия надут глас, с който говореше на Денис. — Тя е много известен фотомодел. Виждала си я в телевизионните реклами. Кажи й добре дошла.
— Зная коя е — студено отвърна Сара и като се извърна към Тара, отчетливо произнесе: — По случай вашето посещение, с брат ми ни пуснаха от училище за уикенда. За да ви светим, предполагам…
Тара хвърли мигновен поглед към Грег. Той едва се сдържаше да не избухне и само процеди през зъби:
— Мейти, можеш да сервираш на Сара.
— Да, сър — послушно отвърна Мейти.
Тара изпитваше отчаяна необходимост да говори с дъщеря си.
— Много си красива — тихо й каза тя.
— Не съм! — сопна се Сара. — Приличам на мама.
На Грег цялата работа започваше да му писва и той се намеси със заплашителен тон:
— Мис Уелс е гост на този дом, а ти би трябвало досега да си разбрала, че не ми е приятно да говориш за майка си. Ако ще ми се държиш като невъзпитана малка уличница, по-добре напусни масата!
Сара скочи. Гласът й леко потреперваше, но видът й бе решителен.
— Не ми нареждай какво да правя! Тази къща не е твоя! И не можеш да ме уплашиш! — Тя се врътна и изтича навън.
Браво, Саси, рече си Тара. Гордееше се с дъщеря си. Как само му го каза право в очите! Тара почти се изкиска гласно от обзелата я детинска радост, а забеляза, че и Денис си мислеше същото. Грег обаче се интересуваше само от себе си.
— Ще излезем с яхтата — внезапно обяви той.
— Звучи добре.
— Идеално — намеси се и Денис. — Да тръгваме.
Грег намръщено го изгледа. Тия деца щяха да го побъркат, и то само за един ден.
— Имам предвид само аз и Тара — отсече той.
Денис се нацупи и млъкна.
— Но, Грег — намеси се Тара с невинна усмивка, — нали си човек на дома и семейството? Не мога да позволя да зарязваш Денис заради мен. Настоявам да дойде и той. Дори ако искате излезте само двамата, а аз ще ви изчакам тихо и кротко тук, става ли?
Тя гледаше Грег с широко отворени очи, но с крайчеца им виждаше възторженото лице на Денис. Все едно, че й казваше: «Браво, Тара! Така те искам».
Денис определено се радваше на откритата подкрепа на Тара. От друга страна обаче, не можеше да разбере мотивите й и затова, когато вече бяха на яхтата, я запита:
— Кажи ми, Тара, защо харесваш Грег?
Хубав въпрос, няма що, рече си тя и се опита да отговори уклончиво:
— Харесвам много хора, и теб в това число — разроши косата му тя.
— Хей, вие там! — подвикна им Грег от щурвала. — Няма ли да поплуваме?
Тара му се усмихна и слезе долу в кабината, за да се преоблече. Вътре се разсмя на глас, като си спомни кога за последен път е била в тази кабина — по време на медения й месец с Грег. По-скоро, побърза да се поправи тя, по време на медения месец на Стефани. Разстоянието, което сега я делеше от тази жена, неочаквано й вля нов приток на сили и енергия. Ще се справя, реши тя. Вече се справям. Бързо си нахлузи банския и излезе на палубата. Слънцето хвърляше весели отблясъци по водата на залива. Зад гърба им се виждаше задрямалото имение, а пред тях се разстилаше безкрайният простор на Тихия океан.
— Готова съм — провикна се Тара. — Хайде!
— Който скочи последен, губи! — кресна Денис и се метна през борда.
Очите на Грег лакомо се плъзгаха по тялото на Тара. Той направо смъкваше с поглед оскъдния й бански костюм. Страшна е, мислеше си. Какво тяло има само! Тя спокойно му върна погледа, като жена, която е уверена, че може да издържи придирчивия оглед на всеки мъж.
— Хайде, побързай — закачлива го подкани Тара, но зад думите й прозираше сексуално предизвикателство, което опитният му слух веднага долови.
Той си свали фланелката и я пусна на палубата. После бавно и провокиращо откопча горното копче на джинсите си и още по-бавно започна да смъква ципа, закриващ набъбналия му пенис. За голяма негова изненада обаче, Тара нито се изчерви, нито погледна встрани, нито се извърна, както обикновено правят жените. Очите й бяха приковани в тялото му и поглъщаха всяка подробност. На Грег за първи път му се случваше женски очи да го гледат така, докато той се съблича и се перчи като паун. Възбудата му растеше, кръвта пулсираше в жилите му и той усещаше началото на фантастична ерекция. Най-сетне се освободи от джинсите и се изправи пред нея в миниатюрните си черни бански гащета.
Тара продължаваше да изучава внимателно тялото му. Погледът й се плъзна от широките му рамене и мускулестата гръд, премина по плоския стомах и се задържа върху издутината под него. Тя не се смущаваше ни най-малко, защото вече не изпитваше към него абсолютно никакви чувства. Дълбоко в себе си бе умряла за Грег. Въпреки това обаче, като жена, Тара усещаше властта си върху него — виждаше пулсиращата кръв и тялото й несъзнателно откликваше на този зов — естествено на много по-ниско ниво от това на разума и чувствата. Вътре в нея се разгоря малко пламъче и тя усети влажната му топлина между краката си. В същото време й беше ясна и цялата ирония на ситуацията — онова, което Грег не бе сторил за влюбената в него Стефани, сега щеше да го направи за изпълнената от омраза Тара.
Всеки момент той щеше да посегне към нея с арогантността на човек, свикнал да борави с жените единствено за свое собствено удоволствие, но не и за тяхно.
— Мен ли чакаш? — нахакано запита тя и се хвърли през борда.
Хладната вода отначало подейства като шок върху кипналата й кръв, но после я ободри и тонизира. Тя изплува на повърхността и извика от възторг. Обзе я някакво чувство на свобода и на наслада от собственото й тяло, чийто единствен господар бе самата тя.
— Хайде да се надбягваме, Денис! — подвикна на момчето, което плицикаше около яхтата, и двамата се понесоха напред, като се заливаха от смях.
Изоставеният на палубата Грег трябваше да се справя с древния боен проблем, свързан с крупната ерекция и липсата на врагове наоколо. Побеснял от ярост, той скочи в студената вода, за да го ликвидира с един замах, вместо да кисне на палубата и да чака да му спадне. Освен това го измъчваше и вече известната му, макар и още непривична мисъл, че си играят с него и го правят на глупак. Той се втурна към Тара и Денис, като се мъчеше да уталожи подозренията си и да стигне до някакъв разумен извод. Сигурен беше, че тя му е навита. Беше видял как зениците й се разширяват. Дори почти бе надушил възбудата, излъчвана от тялото й, докато се събличаше пред нея — в това нямаше никакво съмнение. Но нещо я възпираше. Е, няма да е вечно. Искаше я и щеше да я има. Тогава тя щеше да си плати за всяка секунда от нереализираните му ерекции. Така е. Друг начин нямаше. Тара видя израза му, когато той ги доближи с великолепния си кроул, и за малко не извика победоносно. Пипнала го беше! Сега вече нямаше как да й се изплъзне!
 

Шестнадесета глава
 
Понякога, когато искаш да си сам, все пак е хубаво някой да намине и да види как си. Така си мислеше Денис, докато вървеше през градината на имението надолу към водата, където, в любимото й убежище под старата върба, се надяваше да открие Сара. Когато се върнаха от излета с яхтата, нея я нямаше в къщата, което значеше, че най-вероятно се е скрила зад спускащите се до водата клони на дървото. Той отмести светлозелената филизена завеса и се намъкна в хладния сумрак на скривалището. Сара бе седнала върху някакъв камък и приличаше на водна нимфа, а в краката й се изтягаше Кайзер. Тя с нищо не даде да се разбере, че е забелязала появата му, но Денис я познаваше добре и не се учуди. Той безшумно се отпусна до нея и остана така, без да казва нищо.
Всъщност появата на Денис силно трогна Сара — толкова силно, че трябваше да положи големи усилия, за да скрие слабостта си. Самотата отдавна й бе омръзнала и макар и често да се присмиваше на детинските занимания на Денис, в много случаи вярната му обич й бе единствената опора. Но гордостта не й даваше да му покаже благодарността си, така че тя продължаваше да мълчи и да чака Денис да подхване разговора, което в края на краищата неизменно ставаше.
— Ти обаче я хареса, нали, Сас? — започна той направо. — Само се престори, че не я харесваш.
— Не разбирам какво искаш да кажеш?
— Не видя ли колко мило се държа с тебе, докато обядвахме, пък и…
— Глупости! Тя почти не говори с мен.
— Това, че е негова приятелка — упорстваше Денис, — съвсем не означава, че и тя е като него.
— Ох, Денис — драматично въздъхна Сара. — Какво разбираш ти от тези работи?
Денис дипломатично остави тези думи да минат покрай ушите му и опита друг подход.
— Хей, Сас — замислено сбърчи чело той, — тя не ти ли напомня за някого?
— Какво искаш да кажеш?
— Не знам. Но знам, че съм я виждал и преди. Помниш ли, че ти бях разказвал за една жена, която дойде в училището и ме снима, докато играех футбол? Това е тя! Питах я на яхтата, а Тара рече, че нямало такова нещо. Сигурно било някаква грешка. Но аз съм сигурен, че беше тя.
— Какви ги дрънкаш, Денис! — остро го сряза Сара. — Съвсем си се чалнал. От къде на къде Тара Уелс ще седне да се мъкне до загубеното ти училище, че и да снима тъпия ви футбол? Я не се занасяй!
— Знам само, че съм я виждал и преди — упорито държеше на своето Денис.
— Естествено, че си я виждал и преди, глупако! По страниците на всички тези списания, с които къщата е пълна от вече не знам колко време — ядосано въздъхна Сара.
— Все пак, Сас… признай, че в нея има нещо… нещо особено?
— Не. Няма — натърти Сара. — Тя по нищо не се отличава от останалите мадами, дето го преследват. Забелязах блясъка в очите й, когато е с него. Иска й се и това е.
Изглеждаше, че крехкият романтичен образ на Тара, който Денис бе успял да си изгради, ще рухне всеки момент и той побърза да се намеси, за да го защити:
— Не ти вярвам. Главата ти е пълна със секс, защото караш пубертета.
— Глупости! — засегна се Сара. — Все едно, той няма никакво право да я мъкне в нашия дом. Мразя го! — и тя избухна в плач. — И нея мразя! Не мога да ги понасям и двамата! — хлипаше тя. — Противни са ми…
Денис с братска любов постави ръка на рамото й, а тя продължаваше да изплаква мъката си. Другата му ръка напипа рунтавата глава на Кайзер и започна да го чеше зад ушите. Кучето тихо изръмжа, а Денис замислено го потупа по врата.
— Но ти не я мразиш, нали, момчето ми? Забелязах, че я обикна от пръв поглед. Не е ли странно, а? — размишляваше на глас той.
Кайзер изплези розов език, лизна Денис по бузата и отново задряма. Само той знаеше тайната, но тя бе скрита дълбоко в кучешката му душа и въпросите на Денис останаха без отговор.
А през това време двамата възрастни в къщата се оттеглиха по стаите си, за да се изкъпят и да поотдъхнат след изтощителното плуване. Грег продължаваше да е във все същото настроение — смесица от две равни части похот и гняв, които непрекъснато нарастваха. Докато бяха на яхтата той опита още веднъж да понатисне Тара, но срещна енергичния й отказ:
— Грег, моля те! Помисли за Денис!
Грег се чувстваше като някакъв пубер на последния ред в киното.
— Смяташ ли, че него това го интересува? — запита той, като си мислеше, че тя нарочно го дразни.
— Мен ме интересува! — Блясъкът в очите й говореше, че казва истината.
Усилията му отново отидоха на вятъра и той поде някакви безцелни разговори, за да разсее възбудата си.
— Ти май нещо твърде много си се загрижила за този момък. Поне успяхте ли да намерите общ език?
— Не съм сигурна.
— Така е. Буйнички са тези деца. Настроението им е на моменти — кисело отбеляза Грег. — Като че ли не трябваше да идват в къщи за уикенда.
— Напротив! — възпротиви се Тара малко по-рязко, отколкото бе необходимо, но се овладя и продължи по-спокойно: — Беше ми много приятно да ги видя. Дори ми е мъчно за тях. Последните няколко месеца сигурно са били ужасни.
— Не се безпокой. Млади са и ще се оправят. — Грег до такава степен бе обзет от самосъжаление, че изобщо не забеляза особения смисъл на думите й.
— Надявам се. Силно се надявам.
И сега, докато Грег размишляваше какъв нов подход да приложи, Тара реши да потърси Сара. Беше я зърнала само на обед, и то за кратко, така че желанието да види отново дъщеря си бе непреодолимо. Откри я в спалнята по музиката, която се чуваше отвътре. Тара почука на вратата и влезе. Сара мигновено скочи на крака, изключи уредбата и припряно започна да събира търкалящите се по пода плочи и касети. Обиденото й мълчание и това, че се преструваше на заета, показаха на Тара колко много е необходимо, за да преодолее недоверието на момичето. Тя някак неуверено и плахо пристъпи в стаята и каза:
— Нямаше нужда да спираш плочата. Обожавам Моцарт. Ободрява и вдъхва кураж, дори когато човек е тъжен.
— Какво желаете? — Сара не се и опитваше да прикрие враждебността си.
— Да видя как си. Съжалявам, че не дойде с нас на разходка в залива.
Всъщност така тя постави пръст точно в една от раните на Сара.
— И вие не трябваше да ходите! Тази яхта беше на мама! Според адвокатите ни, той няма право да докосва нищо, което…
Малко мое момиченце, въздъхна наум Тара. Опитваш се да се бориш с него с оръжията на възрастните.
— Мисля, че той го направи заради мен. Да ми достави удоволствие — рече й тя.
Сара й хвърли поглед, пълен с презрение.
— Да ви впечатли, искате да кажете. Цялата работа е отвратителна. Да ви води тук, в дома на майка ми да прави любов с вас…
— Сара!
Тара не знаеше как да реагира. Но пък Сара не й обърна никакво внимание и спокойно продължи:
— Любовник ви е, нали?
— Не, не е!
Думите се изплъзнаха от устните й с такава ярост, че Сара се сепна и тя побърза да използва преимуществото си:
— Грег не ми е любовник и освен това в този дом няма да стане нищо, което майка ти не би одобрила. Обещавам ти!
— Не разбирам. Как е възможно човек като вас да… да се занимава с Грег Марсдън?
Тара внимателно взе ръцете й в своите и я погледна в очите:
— Понякога не всичко е така, както изглежда — бавно каза тя. Душата й се късаше като гледаше как Сара се опитва да го разбере. — Ох, Саси… Как ми се ще… Искам да бъдем приятелки, ако нямаш нищо против.
— За какво ви е да се занимавате с мен? — Лицето на Сара потъмня от неприязън към самата нея. — Вие сте толкова красива. Как искам и аз да съм като вас.
Жалните й думи отекнаха в сърцето на Тара като болезнено ехо на собственото й моминство, на грозното пате, което беше и тя някога. Непременно трябваше да сподели с това объркано дете — с любимата си дъщеря, която я смяташе за чужд човек — огромното откритие на своя живот — че във всяко пате се крие красив лебед, очакващ своето време, че жената трябва да се осмели да бъде красива. Като продължаваше да държи ръцете на Сара, тя я отведе до леглото и двете приседнаха върху него. Тара си пое дъх и започна:
— На твоите години бях същата като тебе — притеснена и потисната, с ниско самочувствие. Носех и скоби на зъбите. Бях доста пълничка и това допълнително ме смущаваше. През ум не ми минаваше, че мога да стана красива. Живеех с мисълта, че никой не би могъл да ме хареса, освен ако няма някакви скрити мотиви… — Тя замълча, но Сара я слушаше напрегнато, впила поглед в килима. — … Затова започнах да се преструвам, че не ме засяга. Безропотно приемах вниманието на всеки, независимо от причините. А така човек попада на купища ужасни хора. След някои от връзките си се чувствах унижена. Дори огорчена. Изобщо доста време ми отне, докато се отърва от страховете и несигурността си…
Сара трескаво обмисляше чутото.
— Да, но… но сега вече знаете, че сте красива?
— Всеки си има своите мрачни моменти — усмихна се Тара. — Най-добре се чувствам, когато мисля за нещо друго, а не за себе си.
— И майка ми беше същата — изненадващо смени темата Сара. — Понеже не бе красива, смяташе, че хората я харесват, единствено защото е Стефани Харпър… жената с парите.
— Понякога, с малко късмет, става така, че… — Тара старателно подбираше точните думи, защото искаше да каже нещо много важно. — Изведнъж се появява някой, който ти показва, че истинската красота е вътре в тебе и винаги е била там. От теб се иска само да й се довериш.
Довери й се, детето ми, внушаваше тя на дъщеря си. Повярвай ми, така е.
— Естествено, външният вид също има значение — продължаваше Тара, като инстинктивно усещаше, че са я разбрали и вече е време да премине на по-лека тема. — Например, ако си дръпнеш косата назад и откриеш челото си, красотата му веднага ще се забележи. Защото сега косата ти служи за завеса, зад която се криеш. Понякога си струва и да се облечеш добре — в някоя красива рокля или екзотичен панталон — вместо непрекъснато да носиш едни и същи джинси и фланелка, все едно са униформа.
Сара слушаше с неприкрит интерес. Но и този път инстинктът каза на Тара, че засега това е достатъчно. Дъщеря й все още изпитваше известни резерви и не биваше да се прекалява с чувствата й. Тара чудесно я разбираше, пък и вече времето беше на нейна страна.
— Както и да е, Сара. Приемаш ли да бъдем приятелки?
Сара се замисли.
— Може би — отвърна най-после тя и леко се усмихна.
Тара тихо затвори вратата след себе си и в приповдигнато настроение слезе по стълбите. Не че подценяваше затрудненията и проблемите на Сара — точно обратното, тя самата много живо си спомняше собствените си неудачи на тази възраст, които бяха съвсем същите, затова страданията на Сара не й бяха никак чужди. Но вече бе уверена, че най-важната стъпка е направена. Между нея и Сара се изграждаше онова доверие, чрез което тя би могла да помогне на дъщеря си да избегне поне част от нещата, изстрадани от Стефани, когато беше на нейните години в далечното имение Рая и също й липсваше майчината любов.
Тя тръгна да търси Денис. Не го бе виждала от разходката с яхтата, а й се щеше отново да поговори с него. Докато пресичаше преддверието, забеляза, че вратата на кабинета е открехната, и надзърна вътре. Това бе една от най-любимите й стаи в къщата — малка и уютна, тя някак си я привличаше много повече от просторната всекидневна и определено отговаряше в по-голяма степен на стила на Стефани. Огледа удобните ниски канапета, веселите гравюри по стените и останалите мебели, всеки от които носеше явните белези на Кайзер, и вдъхна от покоя и спокойствието, излъчвани от кабинета. Печеля, мислеше си тя. Печеля.
Денис се бе свил върху едно канапе и гледаше домашните видеофилми. Той видя Тара и й махна да седне до него. На екрана пред тях пробягваха призраци от миналото — Стефани и Макс яздеха в Рая, Стефани сама, върху малко и дебело пони, Стефани върху могъщия Кинг, който препускаше към камерата, Стефани на яхтата заедно с Кайзер, и най-после — Стефани със Сара и Денис. Нямаше звук, но въпреки това Тара тихо прошепна, за да не развали атмосферата:
— Преча ли?
— Не, не. Сядай.
Те продължиха да гледат, а на екрана Стефани тъкмо вкарваше двете деца в басейна на Рая и зорко ги наблюдаваше, докато те се плискаха и лудуваха във водата.
— А това е майка ми с дядо Макс.
Сърцето на Тара се сви от вида на познатата огромна фигура, която решително крачеше с гордо изправена осанка, независимо от годините. Отдавна не бе гледала тези филми. Както си вървеше, Макс внезапно се извърна и замахна към камерата. Тя още веднъж изпита въздействието на това хищно ястребово лице и на жестоко стиснатите устни и си спомни арогантното му отношение към нея — като към нещо, от което няма никаква полза. За момент тя пак се превърна в онова наплашено дете, несигурно и неуверено в себе си. Струваше й се, че отново е дебела и тромава и никой не я харесва. Кога ли за последен път бе изпитвала тези усещания? Естествено, че с Грег! С него винаги се беше чувствала така. Изведнъж я осени прозрение, от което й прималя. На пръв поглед между Макс и Грег нямаше нищо общо, но все пак… Нима бе възможно? Нима чрез брака си с Грег, тя всъщност се бе омъжила за… собствения си баща? За егоизма и презрението му към всички останали, за пълната му липса на съчувствие и любов към ближния?
Докато се опитваше да подреди обърканите си мисли, кадърът свърши и се появи нов.
— Тази част е особено хубава — възторжено каза Денис. — Това вече съм аз.
На филма се виждаха Джили и Филип Стюарт в по-щастливите си дни, когато играеха тенис с Денис и Сара на корта на Харпър Маншън. Тара добре си спомняше тези снимки, защото по онова време често събираше на тенис малцината си приятели. С известна тъга тя наблюдаваше как красивата и млада Джили пъргаво подскача по корта и очевидно се наслаждава на играта с децата. Филип също се смееше весело и демонстрираше добра форма. После, някак с нежелание, Тара си припомни и онова, другото парти, и първото фатално сближаване между Грег и Джили. Сърцето й отново преля от горчивина и желание за мъст — нещо, което нерядко й се случваше напоследък.
— Мейти!
За голямо изумление на Тара, гласът на Джили съвсем неочаквано я върна към действителността. Викаше иконома и изглежда стоеше в преддверието, точно пред вратата на кабинета.
— Мейти! Къде си, по дяволите? — повтори по-високо тя.
— О, мисис Стюарт… — дочу се и гласът на Мейти, укорително сдържан.
За сметка на това пък темпераментната Джили не се отличаваше с голяма тактичност.
— Извинявай, че така ненадейно се изтърсих, но трябва да говоря с Грег. Къде е той? — Тя нервно се засмя и изведнъж викна гръмогласно: — Казвай къде е господарят на къщата?
Пияна е, помисли си Тара.
— На горния етаж е, мадам. — Мейти полагаше усилия да възстанови реда и приличието. — Но се боя, че той не ме е предупредил за вашето идване…
— О, Мейти, я зарежи тези дивотии! — сопна му се Джили. — Иди и му кажи, че съм тук и това е! Ясно?
— Много добре. Отивам да го уведомя.
— И да му кажеш, че нося добри вести — извика след него Джили.
Тара излезе от кабинета — тъкмо навреме, за да види изкачващия се по стълбището Мейти, пълен с достойнство и неодобрение. Джили бе извадила от чантичката си пудриера с огледалце и, като се олюляваше, се опитваше да си напудри носа и да пооправи разрошената си коса.
Тара, следвана от Денис, застана зад Джили.
— Здравей, Джили — тихо й каза тя.
— Здравей, лельо Джили.
Ефектът от появата им бе поразителен. Джили сепнато скри пудриерата и направи опит да се овладее. Зениците й се разшириха, а лицето й сякаш посивя.
— А, ти ли си, Джили?
Грег забързано слизаше по стълбището. Вестта, която му съобщи Мейти, здравата смути следобедния му покой и той изтича, за да предотврати срещата между Джили и Тара.
— Каква приятна изненада! — весело възкликна Грег. — Но трябваше да ни предупредиш, че идваш. Тара Уелс, това е Джили Стюарт. Джили — и той й се усмихна топло, — е стара приятелка на семейството.
Атмосферата бе наелектризирана от напрежение, подозрения и дори някаква особена заплашителност. Грег побърза да вземе мерки:
— Извини ни, Тара, но Джили е дошла да обсъдим един изключително важен делови въпрос. През това време Денис ще ти прави компания — нали, приятелю?
И без да дочака отговор, той сграбчи Джили за ръката и я помъкна към трапезарията.
— Това е леля Джили. Тя пие много — съобщи Денис с присъщата детска наблюдателност. — Хайде да продължим да гледаме филмите. Има един от зимната ни почивка, за която ти разказвах.
 

В трапезарията Грег веднага заряза приветливия си вид и яростно се нахвърли върху Джили:
— Какви ги вършиш, по дяволите?
— Какви ги върша ли? — не му остана длъжна Джили, пияна, но твърдо решена да не отстъпва. — Копеле! Мръсно копеле! А какви ги върши тя тук, мътните да те вземат?
Грег я изгледа с отвращение.
— Ти си пияна.
— И какво от това? Отговори ми само на един въпрос — ходиш ли с нея?
Неочаквано и за самия него, този въпрос прозвуча на Грег като неоснователна клевета и силно го жегна.
— Предупреждавам те, Джили… — започна той.
— Ходиш ли с нея? — изпищя тя.
— Не! Не ходя! — Грег се ядоса на себе си, че допусна толкова лесно да загуби контрол и сега се опита да запази спокойствие. — Няколко пъти сме излизали заедно и това е всичко.
Само гледай да не я вбесиш още повече, съветваше се той. И без това е като буре с барут и й трябва само една искра. Внимавай.
— О, скъпа — въздъхна той. — Ела насам.
Раменете на Джили хлътнаха и гневът й сякаш започна да се оттегля.
— Хайде ела, не се превземай — кротко й каза той.
Недоверчиво, като някакво изгубило се дете, тя бавно се приближи към него и той я взе в обятията си, притисна я към себе си и погали разрошената й коса.
— Опитай се да ме разбереш, скъпа. Така съм организирал нещата, че от време на време да ме виждат и с други жени. Идеята е да отклоним подозренията за евентуална връзка между мен и теб. Пък и при твоето непредсказуемо поведение съм длъжен да направя нещо, не е ли така?
— Истина ли е това, което казваш?
— Напълно.
Джили мълчеше. Искаше й се да вярва, но се боеше, да не би да я лъжат. Той започна да целува косата й и да милва гърба й, като ръката му се спускаше все по-надолу, докато не се поуспокои.
— Така е, скъпа. Нима допускаш, че мога да върша нещо с почти непозната жена, и то в дома на съпругата ми? Нали и децата са тук? Между другото, като говорим за съпруги, не забравяш ли нещо? Нали се разбрахме да не идваш тук? Колкото и да е, и ти си семейна.
— О, Грег! — Джили внезапно се развълнува и доброто й настроение се върна. — Всъщност, скъпи, именно затова дойдох! Да ти кажа, че повече не е необходимо да се крием от хората. Филип е съгласен да се разведем! — и тя го прегърна възторжено. — Значи после ще можем да се оженим! Не е ли страхотно? — На това място тя ни в клин, ни в ръкав затананика с всичка сила «Сватбения марш», и то доста фалшиво. После млъкна и учудено го изгледа: — Усмихни се, скъпи! Какво ти става? Хайде, усмихни ми се!
 

В стаята на горния етаж Тара си събираше багажа. Това не й отне много време, защото не носеше кой знае колко неща със себе си. Нямаше никаква представа какво става между Грег и Джили долу в трапезарията. Но пък то й даваше чудесната възможност да се измъкне, тъй като бе сигурна, че тази вечер Грег ще направи опит да преспи с нея, а тя още не бе измислила убедителен начин да го избегне. Не можеше да отказва до безкрай. Пък и Грег не приличаше на специалист в древното китайско изкуство да не бърза, за да увеличи крайната наслада. Пиянската поява на Джили й предоставяше идеалната възможност.
А смяташе и, че това е един вид поетическа правда — да ги остави сами с проблемите им. Тара вече бе почти сигурна, че и Джили има пръст в мотивите за «злополуката», и дори подозираше, че тя може да се окаже скритият подбудител. Най-малкото и двамата с Грег се явяваха морални съучастници. Сами се бяха избрали и си бяха лика-прилика. И понеже все повече и повече се оплитаха в собствените си пъклени злодеяния, явно започваха да се нахвърлят и един срещу друг със същата безумна жестокост, с която подходиха и към нея. Тара искаше да си отиде и да ги остави на собствените им разрушителни стихии, за да ги използва като инструменти на отмъщението си. Идеята й хареса. Дори не ставаше въпрос за отмъщение, а за справедливост.
Докато, следвана от Денис, слизаше по стълбището с чантата си, от трапезарията внезапно се появи Грег и с решителен вид й пресече пътя.
— Какво става?
— Май е по-добре да си вървя, не мислиш ли?
— Не е необходимо.
— Не, не. Предпочитам да си ида — вдигна поглед към него Тара. — Дори и да остана, вече няма да е същото.
Личеше си, че Грег е много ядосан.
— Ще те откарам — предложи той.
— Благодаря, но няма смисъл. Денис вече ми е поръчал такси.
— О, нима? — Грег хвърли унищожителен поглед към Денис.
— Аз го помолих — поясни спокойно Тара.
— Виж сега. — Грег вдигна ръка и я прекара през косата си. — Искам добре да ме разбереш. Джили беше най-добрата приятелка на жена ми. Плюс това е кръстница на Сара. Все едно, че е от същото семейство.
— Разбирам. — Тара умишлено вложи ледени нотки в гласа си.
Отвън се чу клаксонът на таксито и Тара си грабна чантата.
— Дай да ти помогна.
— Е, довиждане, Денис. — Тя рискува и го целуна, а после избърса червилото от лицето му. — Пак ще се видим. И не забравяй да кажеш на Сара довиждане от мен. Моля те.
Те стигнаха до таксито и Тара се качи в него. Грег направи последен опит да спечели компанията й:
— Сигурна ли си, че не искаш аз да те откарам? Чувствам се много неловко — така изведнъж си тръгваш… Тара, искрено съжалявам…
— Не се безпокой. — Тя гледаше право пред себе си.
— Джили… Джили беше пияна.
— И сама се досетих.
Грег разбра, че е загубил и каза:
— Ами добре. Ще ти се обадя по-късно.
— Чудесно. Карайте към Елизабет Бей, моля.
Тя не позволи на Грег да й целуне ръка през прозореца на колата, шофьорът даде газ и те потеглиха.
А Грег се върна в къщата с желанието да убие Джили. Той не бе свикнал да губи в отношенията си с жените, така че разчистването на сметките му с Тара Уелс за него придобиваше все по-голямо значение. Но досега всичките му планове се осуетяваха. В конкретния случай не можеше да я обвинява, тъй като явно всичко се обърка от появата на онази пияна гъска, но сега вече Тара кой знае какво щеше да си мисли за него. В сърцето му бушуваше буря, която трябваше да се излее някъде.
От трапезарията Джили чу заминаващото си такси и я обзе триумфална радост. Изтича до барчето и си наля голямо уиски. В момента, в който поднасяше чашата към устните си, влезе Грег и затвори вратата след себе си. Тя се извърна към него с прелъстителна усмивка. Едва сега забеляза яростта му и преди да успее да предприеме каквото и да било, той с всичка сила я зашлеви. Джили политна и изтърва чашата, която се разби на пода.
— Повече да не съм те видял да идваш тук без предварителна уговорка! Особено, ако си пияна. Чуваш ли? Чуваш ли, питам?
Джили стоеше пред него с безжизнен поглед и се олюляваше, полуразплакана от болката при удара. Грег внимателно я закрепи на краката й и я удари отново. Пръстите му жигосаха лицето й като дамга. Главата й отскочи подобно на боксова круша, но Джили не оказа никаква съпротива. Това още повече разяри Грег. Искаше да я накаже и унижи, да я стъпче окончателно. Заслепен от гнева си, той сграбчи роклята й на гърдите и с един замах я разпра. Ефирната материя се скъса и той яростно я смъкна от раменете й. Отдолу Джили не носеше почти нищо. Приготвила се е за чукане, проклетата му кучка, помисли Грег. И сега ще си го получи. С някаква налудничава методичност той започна да смъква част по част тънкото й бельо, като старателно го разкъсваше, преди да го хвърли на пода.
След малко тя вече бе напълно гола, застанала сред останките на съсипаните си дрехи. Грег дишаше тежко, а Джили стоеше като в транс — било от уплаха, било от алкохола, не беше ясно. Той брутално напъха два пръста в пролуката между краката й и установи, че тя е топла, влажна и вече го очаква. Само че щеше да почака малко. Гневът му още не бе отминал. С една ръка той здраво обхвана китките й и я извърна странично, вдигна високо другата и я стовари върху задника й.
Джили потръпна и приглушено извика от болка. Изви се, успя да освободи ръцете си и, изпаднала в сляпа ярост, се нахвърли върху Грег. Удряше, драскаше и хапеше като дива котка, изпълнена от невиждан прилив на сили. Одра шията му до кръв и заби зъби в ръката, която я беше ударила. Върна му го с лихвите. Грег също не й остана длъжен, раздавайки щедри шамари, където свърнеше по незащитеното й тяло. Само че тя сякаш не усещаше ударите и го нападаше със същата страст, с която се чукаше с него. Беше като някаква богиня на войната. Изглеждаше, като че ли това е единственият смисъл на живота й. Грег също се разпалваше все повече и повече, макар че вече гледаше предимно да се защищава. Скоро битката се превърна в някаква игра между двамата — игра, която изведнъж му се стори много по-възбуждаща от обикновеното сексуално боричкане. Джили се метна върху него, събори го на пода и започна да го въргаля насам-натам подобно на палава мечка гризли, като от време на време забиваше нокти в тялото му. Откопча му джинсите, измъкна възбудения му пенис и се опита да го налапа, но Грег ловко се измъкна, обзет от сладък ужас при вида на острите й зъби, които при тази ситуация тя като нищо можеше да използва. После я обърна по гръб и проникна в нея. Оргазмът и за двамата не закъсня и те задъхано свършиха почти едновременно, обзети от някаква примитивна наслада. След това, задоволени, продължиха да лежат на пода, като животни, които си ближат раните. От стената над тях ги гледаше портретът на Стефани Харпър. Подобна гледка невинните й очи виждаха за първи път.
 

Седемнадесета глава
 
Докато таксито я връщаше от Дарлинг Пойнт към града, Тара умишлено се стараеше да не мисли за Грег и Джили. Тя се наслаждаваше на спомена за срещата с децата си и непрекъснато я изживяваше отново и отново. После се замисли за предстоящата вечер. Щеше да я прекара сама, да си стои в къщи и да чете. Дори смяташе да се похвали на котарака Макси и да му каже колко се гордее със Сара и Денис. А телефонът обезателно щеше да е изключен.
Като пристигнаха пред кооперацията й, Тара плати на шофьора и за момент остана пред входа за глътка чист въздух. Вече се бе стъмнило и по небето блещукаха хиляди звезди. Тъкмо се канеше да влезе във входа, когато от мрака изплува някаква фигура и тръгна към нея.
— Дан!
— Здравей.
— Мислех, че… че вече си напуснал Сидни.
— Нима човек не може да си промени решението? — усмихна й се той.
— Отдавна ли чакаш? — Тара едва си поемаше дъх от изненада.
— Почти цял ден. — Дан не виждаше смисъл да крие истината. — Вече почвах да си мисля, че си заминала някъде за уикенда. Но виждам, че си тук и това е най-важното.
— Ще се качиш ли за чаша кафе?
— Не — отвърна рязко той. — Всъщност, може би да. Но първо искам да те питам нещо. От теб се иска само да отговориш с «да» или «не».
Тара се колебаеше. Досещаше се накъде бие Дан и хич не й се щеше да чуе въпроса му.
Зад тях светлините на залива прорязваха нощта. Въздухът бе мек и неподвижен. На Тара й се струваше, че от милион години е знаела за настъпването на този момент, но нямаше как да го избегне.
— Тара, скъпа… — започна Дан. — Ще се омъжиш ли за мен?
Тя така втренчено бе забила поглед в земята, че след това колчем погледнеше пукнатините на тротоара, винаги я обземаше неописуема мъка.
— Това ли е отговорът ти? — съвсем тихо запита Дан.
— О, Дан… Разбери ме… Аз… не мога.
— Защо?
— Дан… Моля те…
Той я хвана за ръцете и я извърна към себе си.
— Тара, въпросът ми е съвсем уместен. Не съм ли ти казвал, че те обичам? Влюбен съм в теб и искам да живеем заедно. Искам да се оженим, по дяволите! Какво лошо има?
Тара трепереше. Той стисна ръцете й почти до болка и продължи:
— Освен това съм се научил да постигам онова, което искам от живота. Знай, че съм голям инат и лесно няма да се предам.
Тара затвори очи. Копнееше да положи глава на гърдите му, да го прегърне и да се сгуши в него, да забрави цялата тази борба… да сложи точка на всичко… Тя изпъна тяло и изправи рамене. Дан разбра какво ще му каже, преди още да е започнала.
— Знаеш ли, Дан, докато бяхме на остров Орфей, смятах, че с теб сме постигнали… ъ-ъ-ъ… известно разбирателство и… — Независимо от твърдото й решение, очите й започваха да се пълнят със сълзи. — Господи, колко съм уморена…
— А как мислиш, че се чувствам аз?
— Дан, веднъж вече ти казах…
— Нищо не си ми казала! — Дан вече бе истински ядосан и огънят в очите му направо я изгаряше. — Цялата ти мистериозност започва силно да ме дразни. Но на теб тя сигурно ти се струва вълнуваща. Само че ще ти кажа нещо — онази нощ ти наистина ме желаеше и не беше нужно човек да е лекар, за да го разбере! А после нещо ти стана — мрачно се усмихна той. — Жалко, че не си лекар. Поне щеше да знаеш, че човек трябва да уважава тялото си. — И леко стисна ръцете й, за да подчертае думите си. — Виж какво, зная, че има нещо. Знам, че си въвлечена в някакви истории, които изглежда са извън сферата на моя опит, а и на твоя. Направо ме побиват тръпки, като си помисля.
— Дан…
— Не се опитвай пак да увърташ, Тара. Всичко това много ме притеснява. Ти също ме притесняваш.
— Дан, чуй ме внимателно. — Тя се стараеше да говори максимално твърдо. — Това не е твоя работа. И аз не съм твоя работа.
— Я гледай ти! Само че аз съм нахален и ще го направя моя работа! — Тара ядосано понечи да си издърпа ръцете, но нещо в гласа му я спря. — Моля те, Тара. Знаеш добре, че нито ти, нито аз сме хора на празните приказки. Какво става с тебе? Кое е онова нещо, което стои между нас? Лично аз нямам тайни от теб — животът ми ти е известен. Ти прекара няколко месеца на острова. Това ли е проблемът? Че не се виждаш в ролята «съпругата на провинциалния доктор»? Но да живееш на остров не означава да си затворник. Винаги ще можеш да ходиш, където си поискаш.
— Не е това! — Тара се чувстваше ужасно нещастна, както никога в живота си.
— Зная, че не е. Там, на острова, всички до един те обикнаха — и пациентите, и персоналът. Дори и домашните животни.
Тара вече едвам издържаше.
— Дан, та ти нищичко не знаеш за мен!
— Господи… — въздъхна дълбоко той. — Познавам всеки милиметър от тялото ти. Зная, че си другата половина на душата ми. Както зная и че искам да прекарам живота си с тебе.
Нежните му думи почти я сломиха, но това бе гибелно за нея и тя изведнъж избухна:
— Моля ти се, Дан! Не си единственият човек с отговорности на този свят.
— Отговорности ли? — озадачено се засмя той. — Знам, че не съм и никога не съм го твърдял. Това било, значи. Ами тогава нека да ги споделим. Нека си помагаме един на друг. Нали бракът всъщност е именно затова.
Господи, разкошен беше този човек. Любовта му направо я смайваше. Никой никога не бе предлагал на Тара подобно споделяне на проблеми и трудности. Тя усещаше как земята се изплъзва изпод краката й. Непременно трябваше да се откъсне от него, преди да е станало късно.
Тръгна замаяно към входа на кооперацията, но Дан я изпревари. Постави ръка на рамото й и повдигна лицето й към своето, за да го гледа в очите. Гласът му звучеше някак ледено.
— Извинявай за ученическия въпрос, но и ти се държиш като ученичка. Да не би да си имаш някой друг?
Тара се вцепени. Как, за бога, да му отговори?
— В известен смисъл, да.
— Господ да ни е на помощ — измъчен до крайност, Дан полагаше усилия да се овладее. Ръката му стисна още по-здраво брадичката й, той доближи лице до нейното и изсъска: — Нищо не разбирам. Не е ли крайно време да пораснеш, Тара, и да се научиш да се изразяваш като хората?
Тя обидено се измъкна от хватката му:
— Това е единственият отговор, който ще получиш!
— Влюбена ли си в него?
Сега бе моментът. Бавно и натъртено, Тара отвърна:
— Моля те, Дан, остави ме на мира. Върви си на острова и забрави, че изобщо някога съм съществувала!
— Естествено! Като едното нищо! — горчиво каза Дан и после заговори със същата натъртеност като нейната: — При условие, че ме погледнеш в очите и ми кажеш, че не ме обичаш.
За Тара това бе жесток удар. Тя пое дълбоко дъх и промълви:
— Не те обичам!
— Не ти вярвам! — Надеждата на Дан бавно се отдръпваше от лицето му.
— Какво да направя, за да ми повярваш?
— Тара… — Той мъчително се запъна.
У нея сякаш всичко се бе превърнало в камък. Останала почти без дъх, тя го гледаше как се разкъсва пред очите й. Изведнъж Дан рязко се обърна и пое в мрака. Направи няколко стъпки и като че ли се поколеба. Ах, защо не се върне… Но внезапно прегърбилата му се фигура ускори крачки и след малко нощта го погълна. Отиде си. Без да осъзнава какво прави, Тара като робот вдигна чантата си и с несигурни крачки се запъти към апартамента си. Просна се на леглото, както си беше с дрехите, и се сви на топка. Цялата трепереше. Часовете се нижеха един след друг, но в главата й имаше само една мисъл — погубих единствената истинска любов в пропадналия си живот!
 

В Харпър Маншън следобедният спорт се отрази добре на Грег. Той тъкмо се бе събудил след посткоитусната дрямка. Затискаше го дребното, но учудващо компактно тяло на Джили, която още спеше, просната върху него. Първата му мисъл бе, че трябва веднага да се отърве от нея — нямаше още такава жена, с която Грег би искал да бъде и след като я е чукал. Непременно трябва да я чупя, мислеше си той. Час по-скоро. Но и един поглед му стигаше, за да се убеди, че работата няма да е толкова проста. Комбинираният ефект от алкохола, свадата, побоя и чукането бе оставил Джили в състояние на почти пълно безсъзнание. Легнала по гръб с отворена уста, тя дишаше тежко и мъчително. Грег я гледаше с отвращение. Чудесно щеше да е, ако всички жени ги държаха затворени на едно място, като в зайчарник, и ги пускаха само за хоризонтални мероприятия. Както и да е, крайно време беше да събуди този заек и да го отпрати.
— Хей, Джили — надигна се той и тя се изхлузи на пода. — Хайде, ставай! Скачай веднага!
Джили бавно идваше на себе си. Изправил се над нея, Грег си напъхваше ризата в джинсите и вдигаше ципа. В задоволството, с което изгледа разпокъсаните й дрехи, имаше нещо садистично. Падаше й се. Тъкмо да знае за друг път. Още по-добре щеше да е, ако я натовареше в колата така, както си беше гола, и я откараше в дома й на Хънтърс Хил в същия вид. Ония снобарчета от квартала положително щяха да говорят поне цял месец за събитието. Щеше да е най-голямата сензация, след неговото спечелване на купата на Америка. Той си представи сцената и се ухили. Но не, нямаше да постъпи така с тази нещастна крава. Все пак хубаво беше да я отпрати колкото се можеше по-скоро, преди идеята да го е изкушила.
— Хайде, скъпа, ставай — рече й той и грубо я побутна с крак.
Тя простена, размърда се и пак се отпусна, като постави ръка пред лицето си, за да се закрие от ярката светлина на запалената от Грег лампа. После се претърколи по корем право върху едната половина от разкъсаната надве рокля. Това изглежда й напомни какво бе ставало преди известно време и тя подскочи ужасено.
— Грег! Дрехите ми! Какво ще облека сега? — Внезапно обаче се успокои и сънливо се усмихна. — Май ще се наложи да остана тук, докато не изпратиш някой да ми купи нови.
Само дето няма да стане, помисли Грег. Има си и други начини. Той излезе и се качи на горния етаж. Отвори гардероба и извади най-малката си фланелка и едни срязани дънки, които носеше само на плажа, намери и колан и бързо се върна в трапезарията. Не че се боеше да не би някой от персонала да го види — всички бяха в своята част на гърба на просторната къща — но просто не можеше повече да понася присъствието на Джили. Преди да влезе, той се обади по телефона и поръча такси.
Джили продължаваше да се търкаля на пода. Грег не особено нежно я изправи до седнало положение и я облегна на един стол. Провря фланелката през главата й и напъха една по една безжизнените й ръце в ръкавите, без да обръща никакво внимание на вялите й протести. Така дори изглежда по-добре, реши той, докато одобрително оглеждаше очертанията на гърдите й под меката тъкан. После я вдигна на крака.
— Хей, чакай малко! Какво става? — сприхаво се вторачи в него вече напълно будната Джили.
— Време е, скъпа — спокойно отвърна той и бегло я целуна по бузата. — Трябва да излизам. Довечера съм на официална вечеря с разни собственици на мини.
— Не може ли и аз да дойда? — изхленчи тя умолително.
Грег едва сподави презрителното си изсумтяване. Само това оставаше — да го виждат на публични места с тази пияна уличница.
— Не може. Вечерята е стриктно делова.
Той се пресегна за дънките и, като я придържаше с мъка, напъха краката й в крачолите и ги вдигна. Грубата им тъкан се впи болезнено в разтворената мека плът между краката й и тя извика.
— Ох, Грег! Причиняваш ми болка.
— Хайде, хайде. Знам, че ти харесва.
— Не мога да си отида без сутиен и гащи.
— Да не искаш да кажеш, че като пристигна, под роклята ти имаше нещо? — Той ловко надяна колана в гайките и го стегна, за да не й се свличат дънките. — Готова си. Като по последна мода.
В преддверието иззвъня домофонната уредба на външната врата към имението. Грег изтича и натисна бутона на електрическата брава, за да отвори на таксито, а после се върна при Джили. Тя си стоеше както я бе оставил и нещо се мръщеше. Той припряно събра всички парчета от дрехите й и ги напъха в чантичката й. Нямаше никакво намерение да оставя в кофите за боклук на Харпър Маншън издайнически доказателства за следобедните си занимания — така че цялата прислуга да разбере за какво става дума.
Пред входната врата прозвуча клаксонът на таксито. Той подхвана все още нестабилната Джили и я помъкна към изхода. Тя разбра какво става, едва когато излязоха отвън на площадката.
— О, Грег… Не искам да си ходя… Обичам те… — обви ръце около врата му тя.
Над главата й Грег виждаше очите на шофьора, който ги наблюдаваше с нескриван интерес.
— Ще ти се обадя, не се безпокой.
Той се пресегна и се освободи от ръцете й, като я обърна с лице към таксито. После, пред погледа на шофьора, протегна ръка изотзад, сграбчи я за едната гръд и не чак дотам нежно я стисна, плесна я като юница по задника и я последва надолу по стълбите.
— Хънтърс Хил, приятелче — рече той на възхитения шофьор и напъха голяма банкнота в ръката му. — И да внимаваш с дамата, ясно ли е?
 

Малко по-късно мислите на Грег се върнаха към недовършеното дело, прекъснато от ненадейната поява на Джили. Вече от няколко часа той безуспешно се опитваше да се свърже по телефона с Тара. Без Джили наоколо, установяваше, че гледа на Тара по начин, съвсем различен от обичайното му отношение към жените. Искаше я, и то много. Но имаше и нещо друго. Необходима му бе компанията й, усмивката й, тихото й присъствие. С една дума, искаше не само тялото, но и любовта й. Нещо повече — изпитваше страхотна нужда да усеща, че Тара го харесва и го смята за добър човек. Гръм и мълнии, нима се влюбвам в нея, питаше се той озадачено. Нямаше как да разбере, защото макар и често да бе шептял любовни слова, дълбоко в себе си никога не беше изпитвал това чувство, заради което умираха хора и се пишеха стихове. Същинска главоблъсканица, но сега не му беше до нея. В момента най-важното бе, че връзката с Тара му беше необходима повече от всичко друго, което някога бе искал, а не можеше да я открие.
Въртеше телефона без прекъсване, но отсреща никой не вдигаше слушалката. Дори два пъти се обажда в пощата, но оттам му отвръщаха, че въпросният апарат е наред. В един момент реши да скочи в колата, да иде до Елизабет Бей и да я потърси направо в жилището й. Но изобщо не бе сигурен, че тя се е прибрала в къщи — много вероятно беше да е отишла някъде, за да си оправи настроението след проваления уикенд. Ами ако му се обади по телефона, докато той като луд обикаля Сидни? Така че в крайна сметка Грег реши да не излиза, намести се удобно на канапето в кабинета и примъкна телефона до себе си, заедно с бутилка уиски за утеха.
Телефонът иззвъня в един и трийсет сутринта, когато той вече бе загубил всяка надежда, че ще успее да се свърже с Тара. Нямаше никакво съмнение, че това е тя — знаеше го още при първия звън.
— Грег?
— Кажи.
— Какво правиш?
— Мисля за тебе. Напоследък все това правя.
— Много мило.
— Слушай, Тара, съжалявам за днес. Голям фарс се получи. Огромен.
— Не се безпокой.
— Кога мога да те видя?
Отсреща настъпи пауза. Имаше нещо…
— Грег, знаеш ли какво си мисля… Искам да отидем някъде, където няма да има други хора… Където никой няма да ни пречи. Питах се… — Тя замлъкна и той затаи дъх. — Питах се какво ще кажеш, ако отидем в Рая.
Рая. Последното нещо, което би му хрумнало. Той трескаво обмисляше идеята.
— От онова, което съм чула от тебе — продължаваше Тара, — разбирам, че мястото е идеално за двама души, които желаят да се усамотят за известно време.
Дори за трима, помисли си Грег иронично, като си спомни за последния път, когато беше там заедно със Стефани и Джили.
— Рая ли? Знаеш ли, не ми се струва особено подходящо…
От гласа на Тара ставаше ясно, че тя е очаквала подобен отговор:
— Да, разбирам, че мястото ти навява болезнени спомени.
— Така е. А защо да не прекараме една седмица на Синята планина? Много по-добре ще…
— И двамата сме доста известни — прекъсна го Тара с въздишка. — Няма да можем да се отървем от почитателите ти.
— И от твоите, красавице — нежно добави той.
— Грег… — Тонът на Тара също поомекна. — Просто искам да съм само с тебе…
— Наистина ли?
— Съвсем. В Рая.
Той се замисли. Там действително щяха да бъдат сами и тогава вече нямаше как да му се изплъзне. В онази пустош такси трудно се поръчва. Решението му не закъсня.
— Добре. Тръгваме утре. Ще се свържа по радиото с икономката Кейти, за да я предупредя, че идваме.
— Господи, Грег! Ще бъде фантастично!
— Вземи си банския костюм. Иначе няма какво толкова да приготвяш. — Грег направи многозначителна пауза, за да се разбере какво има предвид, и добави: — В Рая няма кой да ни заглежда.
— Бански, фланелка и дънки. Нищо друго няма да вземам. Обещавам. А как ще се доберем дотам?
— Лесно. Първо с редовен полет до Дарвин, а оттам с малко самолетче. Дори може аз лично да го управлявам.
— Нима умееш да караш самолет?
— Естествено. — Само почакай, рече си той, и така ще те литна, че изобщо няма да ти се слиза. — Вече няколко години имам пилотска книжка. Дори можем да разгледаме Рая от въздуха — там държат едно малко самолетче за непредвидени случаи. Ти само се приготви. Аз ще уредя транспорта. Утре ти се обаждам и тръгваме.
— Идеално.
— Какво правиш сега?
— Сега ли? — Тара направи прелъстителна пауза. — Лежа в леглото заедно с котката.
— Идвам веднага.
— В никакъв случай.
Грег се засмя. Вече знаеше, че съпротивата е само символична, нещо като част от ритуалния танц — стъпка напред, две назад и прочие. Но пък от тук нататък неговите ходове бяха само напред. Черният цар взема бялата царица. Има ли въпроси?
— Мога да пристигна за пет минути. Където кажеш — лениво процеди той.
— Вярвам ти напълно. Не е нужно да го доказваш. — От гласа й се виждаше, че Тара бе приела намека, без да се засегне. — Само че за да изглежда красива, всяка жена първо трябва да се е наспала добре. Утре ще ти се обадя по телефона.
— Става. Целуни котката за лека нощ от мое име.
— Добре. Лека нощ, Грег.
— Приятни сънища, скъпа.
Той затвори телефона и се излегна на канапето. Успя. Работата потръгваше. Настроението му беше чудесно. Без съмнение в тази жена имаше нещо, което го караше да се чувства толкова добре, колкото не се бе чувствал от един бог знае колко време.
Но Грег изобщо не подозираше до каква степен собственият му триумф се явява огледален образ на триумфа на Тара. Иначе самодоволството му щеше силно да се разклати. Тара също едвам се сдържаше да не заподскача от въодушевление. Успя. Работата потръгваше. И не бе толкова мъчно, колкото си го представяше. След всички планове, схеми и страхове най-после намери идеалното решение — да върне Грег на мястото, откъдето започна всичко. Там щеше да си отмъсти. Нямаше как да й избяга от това място.
Замисълът й се осъществи неочаквано лесно. Но пък колко мъка имаше в него! И болка. Отблъсна Дан завинаги. Защото просто вече не можеше да си позволи да се откаже от осъществяването на плана си, след толкова усилия и загуба на време. Невъзможно бе и да го сподели с Дан, тъй като беше сигурна, че той веднага ще вземе всичко в свои ръце и първата му работа ще бъде да уведоми полицията. А това и тя самата можеше да направи, веднага след злополуката. Но не искаше. Нещо просто й казваше, че трябва сама да се заеме с тази работа. Дори и с цената на любовта на Дан. Сега я бе обладал същият дух на неистова независимост, който навремето, когато пристигна в Сидни, не й позволи да грабне телефона, да обясни коя е и да си възвърне наследството и общественото положение. Окончателният й план се оформи именно през нощта на мъката й по Дан. Трябваше да е безупречен, за да оправдае пожертването на всичко онова, което й бе скъпо. Вече се разсъмваше, а обзетата от подобни мрачни мисли Тара още не можеше да заспи. Но пък беше сигурна в плана си. В Рая поне щеше да е на своя земя. Плюс това този път изненадата щеше да е изцяло за сметка на Грег. И тя възнамеряваше да се възползва докрай от нея. Точно като Грег!
 

Над Рая се зазоряваше. Златистото слънце изгряваше във внушителното си великолепие и принуждаваше мрака да отстъпи пред силата на светлината. Цялото имение се къпеше в благодатните му лъчи. До огъня, който продължаваше да гори в близките храсталаци, се размърда някаква фигура, сякаш се пробуждаше от дълбок транс. Съновидението на Крис, един от работниците във фермата към имението, бе приключило. Сега той се чувстваше като съвсем нов човек. За сетен път се беше потопил в особеното мистично единение с всичко онова, което съществува още от зараждането на света и което не признава минало и настояще, защото те са неразделно свързани в едно и всъщност представляват основата на всичко живо. Виденията на Крис бяха част от собствения му живот. Чрез тях той бе наясно с природните закони, с войната и мира и с истинския враг. Всички аборигени вярваха на своите видения и ги следваха безпрекословно в действията и задълженията си към другите. Те бяха средството, чрез което древните духове на предците им нашепваха напътствия, а на малцината избраници дори откриваха и тайните на бъдещето. Тези щастливци прозираха в предстоящите събития с такава яснота, с каквато обикновените простосмъртни си спомняха миналото.
Още от дете Крис беше един от тях. Така че когато той внезапно напускаше имението и потъваше в гората, или пък запалваше нощем огън в околните пущинаци, брат му Сам винаги гледаше да прикрива отсъствието му. Днес обаче това не бе необходимо, понеже Крис се върна навреме за началото на работния ден. Както винаги след подобен сеанс, очите му силно блестяха и той изглеждаше обновен, но за разлика от друг път сега Крис намекна и за някакви неща, които скоро щели да се случат.
Ето защо нито един от братята аборигени не се изненада, когато дългогодишната икономка на Рая, Кейти Басклейн, им донесе вестта, която току-що бе научила от радиовръзката със Сидни.
— Пристига Грег Марсдън с някаква жена.
Колкото и да се стараеше, Кейти не успя да прикрие неодобрението в гласа си. А фактът, че братята изобщо не се изненадаха от съобщението, съвсем развали настроението й. Човек можеше да реши, че вече знаеха. Кейти живееше в Рая от толкова дълго, че това съвсем не би я учудило. Не че аборигените знаеха всичко с подробности, но във всеки случай улавяха сенките на предстоящите събития. Гласът на праотеца звучеше от всяко нещо и те добре разбираха думите му. Слушаха го и приемаха неизбежността на съдбата.
— Няма как, ще го посрещнем. Хич да не си мисли, че ще ни свари неподготвени.
Малките черни очи на Кейти се присвиха от омраза. Тя така и не прости на Грег за злополуката със Стефани, която бе отгледала от малка като своя дъщеря. Майка й бе починала при раждането, а самата Кейти нямаше свои деца и едва ли някога щеше да има. Тя дълго време храни надеждата, че ще стане чудо и някой ден Стефани отново ще пристъпи прага на Рая. Когато последните искрици на тази надежда я напуснаха, заедно с тях си отиде и късче от сърцето й. А сега онзи тип имаше нахалството пак да идва тук и да се разпорежда в дома на Стефани, в къщата на стария Макс. Кейти едвам се сдържаше да не посегне към пушката. Същия следобед тя излезе на лов и уби доста зайци, като си представяше, че всеки един от тях е Грег. Това изглежда така укрепи десницата й, че тя не пропусна нито един изстрел, макар и да си мислеше, че ако й възложат да екзекутира Грег, би предпочела да го хвърли на крокодилите.
Но сега той пристигаше и тя трябваше да се погрижи за посрещането.
— Сам, не е зле да окосиш ливадите пред къщата. Знам, че още не им е време, но така ще изглеждат по-добре. А ти, Крис, хубаво огледай конете — нищо чудно да му се прииска да поязди. Аз ще оправя вътре, макар че и там не е нужна много работа. Няма страшно, всичко ще е наред. Пък и той няма да стои дълго. Два-три дни най-много и после всичко пак ще си бъде постарому.
По-късно Сам често се питаше да не би и Кейти да е имала съновидение или да е чула гласа на праотеца. Оказа се, че в думите й се съдържа голяма доза пророчество.
 

Нищо обаче не успокояваше душата на човека, който в момента се намираше на сиднейската аерогара «Маскът» и си купуваше еднопосочен билет до Куинсланд. Нито духове, нито сън или съновидения. Външният вид на Дан напълно отговаряше на умората и унилото му настроение. Беше заложил всичко и загуби. Усилията му да спечели Тара Уелс отидоха напразно. Изгаряше го мисълта, че я бе прегръщал гола и открита като цвете — дори и само споменът за приказните й гърди нощем не му даваше да спи — и въпреки това тя някак си му се изплъзна. Къде сбърка? Защо се провали така? Защо? Защо?
Само че независимо от всички самообвинения, в сърцето си Дан усещаше, че вината не е негова. Тара не бе побягнала от леглото му от страх или поради неговата неопитност, а защото имаше някаква сянка, някаква тайна, която застана между тях още от самото начало. Докато беше в Сидни, той не можа да научи кой знае колко нови неща за нея, освен че на сцената има и друг мъж. А и малкото, което узна, не само че не му помогна, а усили дори още повече страданията му. Той така и не успя да я накара да го посвети в тайната си, да го допусне в своя свят.
Това беше. Край на всичко. Мразеше да се отказва и затова мразеше и Тара. Но нямаше друг избор. Снощната сцена в Елизабет Бей пред жилището й окончателно го убеди, че връзката между двама им няма бъдеще. Затова по-добре се измъквай овреме, рече си той. Достатъчно страда, а и тя достатъчно те нарани. Ще трябва просто да се научиш да мислиш за нея като за луксозна лека кола, на която й липсва основна част — красива, но дефектна. С това решение той плати билета, предаде куфара за обработка на багажа и метна ръчната чанта на рамото си. Към обед вече щеше да е пристигнал на остров Орфей, заедно с непосилната задача да се опита да повярва във всички онези обидни неща, които си мислеше за Тара.
 

Както на всички големи аерогари, така и на «Маскът» бяха свикнали на какви ли не сцени — сълзи от радост, сълзи за сбогом, телефонни обаждания в последния момент и какво ли не още. Затова и никой не обърна внимание на пътничката с полета за Дарвин, която в момента говореше по телефона.
— Ало, ти ли си, Джили?
— Да, а кой се обажда.
— Тара.
— Какво има?
— Нищо. Просто исках да ти кажа нещо… Да знаеш истината…
— Каква истина? — настръхна Джили.
— В момента се намирам на летището. Заедно с Грег.
— Не!
— Отлитаме за Рая.
— Не може…
— Нали ти казвам, на летището сме. Заминаваме след няколко минути.
— Колко е часът? Кога…
— Реших, че е хубаво да знаеш. — Гласът на Тара звучеше искрено и загрижено.
— Но нали ми каза, че между теб и Грег няма нищо! — Джили вече почти пищеше и не й се разбираше какво говори.
— Излъгах те. Боях се, че ще ти е трудно да възприемеш идеята, че Грег ходи с мен. Но вече няма значение. Довиждане, Джили.
— Хей, чакай малко…
В слушалката нещо щракна и Тара изчезна.
 

Осемнадесета глава
 
Малкото самолетче започна да се спуска към миниатюрното петънце, което беше Рая, като описваше елегантни спирали в безоблачното небе.
— Ето го — каза Грег, извърна се към Тара и взе ръката й в своята. — Дано не измами очакванията ти. Както виждаш, не е нещо особено — усмихна се той. — Ще се наложи сами да си създаваме развлечения.
— О, сигурна съм, че все ще измислим нещо. — Тара автоматично отвърна на усмивката му.
Има нещо много особено в това да се уча да флиртувам, мислеше си тя, и дори да прелъстявам… собствения си съпруг. Тя сведе поглед към ръката на Грег, която лежеше в скута й. Силна и жилеста, с добре очертани мускули от дългогодишно спортуване, тази ръка бе красива като всичко останало у него. Пръстите й почти неуловимо пробягаха по златистите косми, които я покриваха, но изведнъж в нея нахлуха неканени спомените за ръцете на Дан — също златисти, но по-тъмни, пръстите по-дълги и по-тънки от тези на Грег, ноктите добре подрязани. И косата му бе по-тъмна… несъзнателно, тя силно стисна ръката на Грег.
— Хей, какво правиш, скъпа?
Грег бе приятно изненадан от нейното внимание. Верен на себе си, веднага щеше да й отвърне, най-малкото с целувка, ако не беше тясната кабина и близостта на пилота. Това за Рая май се оказа великолепна идея, помисли си той.
Имението вече се виждаше чудесно, като къщичка за кукли, заобиколено отвсякъде с обилна зеленина. Точно пред сградата блестеше огледалната повърхност на плувния басейн. А наоколо, докъдето поглед стигаше, се простираше монотонната и обливана от ярките слънчеви лъчи червеникава пустош. Сърцето на Тара преливаше от възторг. Не разбираше как Грег може да смята, че мястото не е нещо особено. Рая бе съвсем отделен свят и я задоволяваше напълно. Дори и повече, защото сега щеше да й помогне при окончателното осъществяване на замисъла. Стефани Харпър най-сетне щеше да бъде свободна и в същото време — погребана завинаги. Тя скришом погледна Грег, който наблюдаваше през прозореца приземяването на самолета. Стана й мъчно за него — за този мъжествен профил, за високото чело и правия нос, за чувствените устни. Истински красавец! Колко жалко, че трябваше да бъде унищожен.
Грег усети погледа на Тара и му стана много приятно. Вече не се интересуваше от въпроса защо тази жена бе станала толкова важна за него. Той не си падаше особено по самовглъбяването, нито го занимаваха вътрешните му мотиви и стремежи. Най-важни бяха потребностите и капризите на собственото му его, които той следваше и задоволяваше без никакви угризения на съвестта. Същото важеше и за отношението му към Тара. Само че сега, по собствената му фраза, беше «много вътре» — далеч повече от когато и да било през богатия му сексуален живот. Но пък това никак не го притесняваше. Точно обратното — дълбокото задоволство, което изпита, когато Тара му се обади по телефона и предложи да отидат в Рая, още не го бе напуснало. Дори с всяка изминала минута, прекарана с нея, се чувстваше все по-добре. Ако това е любовта, то не било никак зле, мислеше си той. Шапки долу пред майстора.
— Всеки момент ще се приземим — рече пилотът. — Поставете коланите.
Долу на земята почти всички служители в Рая се бяха събрали за посрещането на самолета и неговите пътници. Покатерил се на върха на старата водонапорна кула Крис бе първият, който забеляза металната птица, и очите му проследиха курса й с обичайната си вглъбеност, докато тя не увисна почти над главата му. Той бе заел наблюдателния си пост от най-ранни зори, но не защото очакваше пристигането им толкова рано, а понеже изпита нужда от някакво високо и усамотено място, където на спокойствие да се отдаде на мистичната си връзка с природата и предстоящите събития. Клекнал неподвижно върху най-горната площадка на примитивната дървена кула, той наподобяваше древногръцки хор, запознат с действието и очакващ появата на главните герои в последната част на драмата.
Застанала под сянката на няколко евкалипта, Кейти също чу воя от двигателите на приближаващия се самолет. Тя набързо приключи с храненето на кокошките и захвърли кофите със зърното до вратата на кухнята. Избърса ръце в престилката си и изтича към пистата зад къщата, за да посрещне нежеланите гости. Умишлено бе решила нито да се преоблича, нито да си оправя косата. Не желая да давам повод на онова мръсно копеле да смята, че ми е драго да го видя, сприхаво си мислеше тя. Дребната й съсухрена фигура яростно крачеше към пистата, а краката й тъпчеха червеникавата пръст с такава сила, сякаш стъпваше по лицето на Грег Марсдън. И ще го направя, твърдо се зарече Кейти. От конюшните зад нея се измъкна безшумно Сам, който тъкмо бе нахранил и напоил конете вместо Крис. Той прескочи оградата между двора на къщата и фермата и също се отправи към пистата. Брат му Крис се спускаше от кулата, тъй като самолетът вече захождаше за кацане.
«Чесна»-та се плъзна плавно по полосата, като оставяше след себе си облаци прах. Самолетът рулира и спря, вратата се отвори и Грег Марсдън чевръсто скочи на земята. Веднага след това той се зае да помага на една висока и стройна жена, чието лице бе полузакрито от слънчева шапка. Тя обаче не се възползва от услугите му и грациозно се спусна долу без чужда помощ.
— Здравей, Кейти — внимателно и сдържано поздрави Грег, който бе съвсем наясно с чувствата й към него и твърдо смяташе да не дава на дъртата особнячка никакви допълнителни поводи за по-нататъшно влошаване на отношенията им. — Изглеждаш чудесно. Запознай се с мис Тара Уелс. Хей, Крис, Сам, как сте, момчета?
— Здравей — отвърна Кейти с каменно изражение и дори не погледна към Тара.
Слава богу, рече си Тара, която трудно би понесла придирчивия оглед на Кейти. Това бе най-трудното изпитание за новата й самоличност. Старата жена я познаваше от бебе и бе живяла с нея в продължение на цели двайсет години. Но всичко мина успешно. За Кейти Басклейн бе под достойнството й да показва, че изобщо е забелязала гостенката.
— Тара идва чак от Сидни — намеси се Грег, като полагаше усилия да създаде атмосфера на непринуденост и доброжелателност.
Интересът на Кейти към тази информация бе още по-слаб. Все едно й беше дали ще е Сидни или луната — и двете бяха еднакво отдалечени от собствения й свят.
— Получих съобщението ти — рече тя равнодушно на Грег. — Елате да ви покажа стаите.
Кейти се обърна и пое към къщата, а Крис и Сам отидоха да вземат багажа от пилота. Малката процесия тромаво се отдалечи от пистата, където самолетът се подготвяше за обратния път.
След изгарящата жега на обедното слънце прохладната вътрешност на каменната къща беше същинска благодат. Със сърце, преливащо от възторг, Тара прекоси просторната веранда и влезе в старинното преддверие. Дори я обзе някаква собственическа гордост — та това е моята къща! Отново беше на своя земя. Увереността й растеше с всеки изминал миг.
Кейти ги поведе по тъмния коридор, стигна до стълбището, но го подмина.
— Вече не използваме горния етаж — каза тя и рязко добави: — Откакто стана… злополуката.
— Сигурно не ви е било никак леко — тихо се обади Тара. — Доколкото знам сте били много близки с мисис Марсдън.
— Стефани Харпър ми беше като дъщеря. — Кейти наблегна на фамилното име и възмутено се обърна към вратата вдясно, без да забележи изражението на Тара. — Ето, това е вашата стая — посочи й тя спалнята за гости.
Грег се намръщи. Предчувстваше, че може да се случи нещо такова и трябваше да се намеси. Все пак господарят на къщата бе той.
— Кейти — започна с любезен тон, но в гласа му прозираха заплашителни нотки, — нали те бях помолил да подготвиш стаята на мис Стефани. Искам гостенката ни да се чувства максимално удобно.
— И тази предлага същия изглед — упорито измърмори Кейти, макар и да знаеше, че няма да може да опази стаята на Стефани.
Тя продължи по коридора и намусено отвори друга врата.
— Ето я. Напълно готова, както си е била. — После отиде до съседната врата и също я отвори: — А за теб е стаята на Макс, както ми поръча. Обядът е след половин час — с тези думи Кейти се извърна и ги изостави.
Ако не беше такъв инат, бабичката щеше да е много забавна, помисли си Грег. Само че, скъпа, когато стана законният наследник, ти ще си първата, която ще уволня. Дори и сред тези пущинаци все ще се намери по-добра икономка от тебе. Загрижен да не би поведението на Кейти да развали настроението на Тара, той се обърна към нея и й каза:
— Не обръщай внимание на Кейти. Всъщност тя е отгледала Стефани, тъй като майка й е умряла при раждането — вероятно от липсата на квалифицирана медицинска помощ в този забравен от бога край. По онова време Макс още не бил купил самолетчето. Явно си е мислел, че на него подобни непредвидени неща е невъзможно да се случат. След смъртта на жена му, той решил, че за всичко е виновно бебето и не искал да има нищо общо с него, така че Стефани сигурно е щяла да умре от глад, ако не била Кейти. Това е накратко цялата история. — Той направи малка пауза и после продължи, все едно, че не желаеше да скрива нищо от Тара: — Дори съм сигурен, че тя продължава да ме обвинява за смъртта на Стефани. Никога няма да ми го прости. Така че, ако искаш да се разбираш с Кейти, което май не е най-лесното нещо на този свят, не бих те съветвал да наричаш Стефани мисис Марсдън, в случай, че говорите за нея. Става ли?
— Добре. — Тара се стараеше гласът й да звучи нормално.
— Аз съм в стаята на стария Макс — кимна Грег към съседната врата. — Съвсем до твоята, за да съм ти подръка.
Той се ухили и едва успя да сподави изкушението да посегне към гърдите й или да я сграбчи за задника. Само че при Тара този подход нямаше да мине. Спокойно, момко, спокойно, рече си Грег. По-полека. Само така ще тръшнеш тази Дева Мария. Гласно обаче се постара да звучи нежно и романтично:
— Радвам се, че си тук, Тара.
Взе ръката й и я поднесе към устните си. Гледаше я топло и с копнеж. Зад гърба му през отворената врата се виждаше огромната спалня на Макс и голямото дъбово легло, в което той бе починал. И откъдето започна моят кошмар, помисли си тя. В сърцето й бушуваха смесени чувства на тъга и възмущение. Защо не ме възпита така, че да мога сама да се оправям в този свят, мълчаливо обвиняваше баща си тя. Защо ме остави толкова беззащитна, че трябваше да търся сила и опора от други хора? Защо? Устните на Грег леко докосваха ръката й, подобно на пърхаща пеперуда. Обзе я някаква необяснима възбуда, но внезапно усети, че някой ги наблюдава. По коридора почти безшумно пристъпваше Крис с багажа от самолета. Тара бързо издърпа ръката си. Грег се огледа и на лицето му се изписа раздразнение.
— Оставям те да се пооправиш, а аз отивам да видя какво става с обяда. — Личеше си, че едвам сдържа гнева си.
Той се размина с Крис и го изгледа свирепо, но вътрешно се ругаеше, че се е оставил някакво си аборигенче да го ядоса. От друга страна нещо му казваше, че те с Крис са непримирими противници. Както и да е — Грег решително прогони мисълта за Крис от главата си и продължи по коридора.
Тара се отдръпна от вратата, за да пропусне Крис, който внасяше чантите й в стаята, и му обърна гръб.
Знаеше, че не е способна да го гледа в очите и да продължава с маскарада си.
— Остави ги където и да е, няма значение — рече му тя, като полагаше усилия гласът й да звучи естествено, и му направи път да излезе.
На вратата Крис се спря и не че я погледна, а сякаш някак улови присъствието й, вдъхна нейната същност. Тара замря неподвижно. Изведнъж изградената от нея привидност й се стори много крехка — стигаше само една дума или жест от този човек, и цялата илюзия рухваше. Но Крис не каза нищо, обърна се и изчезна.
Тара тихо въздъхна, затвори вратата и за момент се облегна на нея, за да си поеме дъх. После се изправи и се огледа наоколо. Стаята бе обзаведена в топли кремави тонове и към нея имаше отделна баня. Всичко бе запазено така, сякаш не я бе напускала нито за миг. На тоалетната масичка още си стояха старите й гребени, четки за коса и украшенията от детските й години. Най-много биеше на очи снимката на Макс, поставена в старинна сребърна рамка. Той и тук се налагаше по същия начин, по който го бе правил в живота. Водена от някакъв неясен импулс, Тара взе снимката, целуна образа зад хладното стъкло, и я прибра в чекмеджето. Сбогом, Макс, рече си тя. Вече сама ще се оправям, без чужда помощ. Сбогом, татко.
Едната стена бе заета от вграден гардероб. Тя го отвори и видя всичките стари дрехи на Стефани, грижливо и спретнато подредени. Очите й се плъзгаха по претъпканите рафтове, а Тара с удивление откриваше колко много дрехи бе имала Стефани, които никога не й бяха доставяли никакво удоволствие, а просто закриваха тялото й или пък бяха купени само защото продавачките в магазините я уверяваха, че й стоят добре, макар и тя да не им вярваше. С тъжно поклащане на главата забеляза и дантеленото неглиже, което навремето бе донесла със себе си от Харпър Маншън за медения месец. Как ли е могла да облича подобни безвкусни боклуци? Дори и сватбеният й костюм, макар и в нелош син цвят, доста простееше. Липсваше му стил. Тя го извади, разстла го върху себе си и се погледна в огледалото. Носех го в деня на сватбата си с Грег, чудеше се Тара, докато отражението й в огледалото показваше колко много се е променила оттогава насам. Костюмът изглеждаше старомоден и вече щеше да й е доста голям. Бедната Стефани. С решителен жест Тара прибра закачалката обратно в гардероба.
Стефани така и не успя да се научи да проявява интерес към модата, доброто облекло, различните кремове, гелове и начини за гримиране. Тара заряза гардероба и отиде при великолепната стереоуредба — другата й голяма гордост, измествана единствено от любимия й черен жребец, Кинг. Беше подарък от Макс, който, верен на природата си да притежава най-доброто от всичко, бе свързал уредбата с всички стаи в къщата, така че Стефани да може да я слуша независимо къде се намира. Тара с обич огледа старите си плочи и касети. Тук бяха всичките й любими изпълнения — Бранденбургските концерти на Бах и Петата симфония на Бетовен. Но в момента й се слушаше нещо по-леко — може би малко хеви метъл или пък Били Холидей. Човек направо не може да те познае, моето момиче, доволно си рече тя.
Спокойна и същевременно приятно възбудена, Тара отвори френските прозорци и излезе на верандата, която обикаляше къщата. Вдясно от нея бяха прозорците на спалнята на Макс, където довечера щеше да спи Грег. Тя стоеше и се наслаждаваше на прохладната сянка на каменната веранда, която хем й позволяваше да е навън и да не се чувства затворена, хем я предпазваше от изгарящите лъчи на слънцето. Вдишваше дълбоко наситения със спомени топъл въздух и очите й попиваха всичко наоколо — подрязаните ливади, милата й розова градина и басейна. По-нататък се виждаха домакинските постройки и бараките на фермата, а отвъд тях започваше безкрайната и изсушена от слънцето равнина. Ето тук е моето истинско място, помисли си тя. Земята на сърцето ми. Аз съм част от нея и тя е част от мен.
Внезапно отново я обзе чувството, че я наблюдават и се огледа наоколо. Вляво, на доста голямо разстояние от верандата, под евкалиптите на кухненския двор, стоеше Кристофър. Той не правеше нищо, но Тара усещаше очите му върху себе си. Но дори и да бе по-близо, тя пак не би успяла да разгадае потайните дълбини на погледа му. Наблюдаваше я с такава съсредоточеност, каквато Тара друг път никога не бе виждала. Какво ли си мислеше? Едва ли някой би могъл да каже, но във всеки случай не беше нещо заплашително. Точно обратното. От погледа му лъхаше спокойствие и подкрепа, които Тара необяснимо как чудесно долавяше. Тя замислено се взираше в неподвижната му фигура, тъй дребна на фона на гигантските евкалипти. После се обърна и се прибра в стаята си. Избра една касета на Моцарт, пусна я тихо и се отпусна върху леглото. Жизнерадостната музика нахлу в стаята като песен на славей. Тара лежеше, а мелодията кротко я унасяше. Беше си в къщи.
 

Денят днес не беше особено добър за Джоана Рандъл и модната й къща, където както обикновено кипеше творчески хаос. Току-що бе пристигнал поредният наперен младок от рекламната агенция с последните промени в сценария за предстоящите снимки, които бяха толкова драстични, че се налагаше да отпадне една от най-добрите й манекенки и да се снима само рекламираното изделие. По дяволите, мислеше си Джоана. Тъкмо се справиш с един, и на негово място изскача друг. После позвъни Тара и съвсем ненадейно и необичайно за нея си отложи снимките с няколко дни, понеже заминавала извън града. И накрая — накрая ли, запита се ехидно тя, тъй като денят бе в разгара си — Джейсън днес беше особено непоносим и непрекъснато й досаждаше с обаждания по телефона във връзка със снимките. Джоана му повтори хиляда пъти, че това дали върху предния капак на автомобила ще има момиче или не, няма да се отрази на хонорара му, но той все едно, че не я чуваше. Бедният Джейсън, рече си тя, още не може да прежали Тара и това си е. Чувствата на Джейсън към Тара, както и неуспехът му, не бяха тайна за никого. Милият дребен нещастник, и той като всички копнее за малко обич и внимание. Но аз какво да кажа, продължаваше Джоана вътрешния си монолог, като ме смятат за майка на всички? Кой го е грижа за мене?
В един момент Джейсън не издържа и лично се появи в службата на Джоана, за да помогне, по собствените му думи, в битката с рекламаджията. Той нахлу в кабинета й точно когато тя отчаяно се опитваше да се наложи.
— Вижте какво, занимавам се с тази дейност още от времето, когато сигурно са ви приемали в гимназията!
Ако не и от преди това, помисли си рекламаджията, но учтиво каза:
— Подходът ни е съвсем нов.
— А защо не ме предупредихте по-рано? Момичето ми вече е готово и…
— Момичето изобщо не ни трябва. Интересува ни само колата. — Търпението на младока явно се изчерпваше.
— Не ви трябва момичето ли? Що за педерастки подход — намеси се Джейсън, на който му беше все едно как ще се реши въпросът, но искаше да се позабавлява. — Нека ти разкажа нещо за обикновения човек, приятелче. На него момичетата му харесват. Харесват му и леките коли. И най-важното — не вижда причина защо да няма и двете — нещо като бира и пържени картофи.
— Джейсън е прав. Момичето е част от притегателната сила на цялостната композиция — добави Джоана.
— Особено щом става дума за ваше момиче, нали мис Рандъл?
В това време откъм преддверието към кабинета се чуха някакви гласове.
— Бих желал да видя Джоана Рандъл. Нямам уговорена среща, но въпросът не търпи отлагане.
— Боя се, че в момента тя е много заета. Мога ли аз да ви помогна с нещо?
— Вижте, ужасно е важно. Трябва да говоря с нея…
А Джоана вече бе кипнала от обидата, че иска да пробута момичето си, за да прибере петнайсетте процента комисионна.
— Виж какво, мръсно и жалко подло копеле! — кресна тя на младежа от рекламната агенция. — Писна ми да ти слушам глупостите!
— Не се нервирай, мамче — рече й Джейсън. — Пак ще ти избият петна. Какво става сега, да снимам ли или не?
— Да!
— Не!
Вратата на кабинета се отвори и вътре нахлу някакъв мъж, следван от протестиращата секретарка.
— Джоана Рандъл? Трябва спешно да говоря с вас.
Рекламаджията с благодарност сграбчи падналата от небето възможност.
— Ще ви се обадя по-късно — рече той и се измъкна, преди някой да успее да го спре.
Джейсън и Джоана зяпнаха натрапника с учудване. Пръв се окопити Джейсън и разпозна в новодошлия същия онзи мъж, който веднъж се бе появил в студиото му да търси Тара. Отново го побиха познатите тръпки на ревност, и то тъкмо когато се опитваше да я забрави, така че той също реши да си ходи.
— Чао, мамче — изсумтя Джейсън и изчезна.
Лицето на Джоана вече не бе чак толкова червено, колкото косата й, макар и да си оставаше доста алено. Чудесен случай да си го изкара на този навлек, дето си позволяваше така да й прекъсва работата.
— Вижте, мистър… — започна заплашително тя.
— Извинете — прекъсна я той, като я гледаше в очите, — но става въпрос за нещо извънредно важно. Приятел на Тара съм.
Джоана бе силно впечатлена от убедителния му тон. Лицето на мъжа бе строго, а маниерите му — делови.
— Казвам се Дан Маршал. Мога ли да седна? — и без да чака отговор, той се отпусна на стола пред бюрото на Джоана и продължи: — От Куинсланд съм. Дойдох в Сидни, за да видя Тара и преди няколко дни се върнах в Куинсланд, където от три-четири месеца очаквах да получа известна информация.
— Извинете, как казахте, че ви е името? — Джоана нищо не разбираше. Какво ли иска този тип?
— Маршал, Дан Маршал. Онова, което узнах, ме накара да хвана първия самолет и веднага да пристигна тук. Става дума за Тара.
— А вие откъде я познавате?
— От Куинсланд… Но това сега няма значение. — Той се поколеба. — Вижте, мис Рандъл, зная, че Тара ви има доверие.
— Е… — на свой ред се поколеба Джоана. — Доверие е силно казано.
— Разказвала ли ви е за себе си?
Джоана вече съвсем нищичко не разбираше.
— Защо? — запита тя.
Дан се изчерви, но продължаваше да я гледа в очите.
— Обичам Тара — рече той. — Помолих я да се омъжи за мен.
— Гледай ти. — В главата на Джоана ехтяха алармени камбани. Този явно бе някакъв луд с мания да преследва красиви и известни жени.
— Но тя ходи с друг. Искам да зная кой е той.
Джоана повече не можеше да издържа. Нямаше никакво желание да се занимава с личните проблеми на всеки ненормален, който страдаше от копнеж по момичетата й. Тя си пое дъх и каза:
— Това ли е всичко, мистър Маршал?
Той обаче си знаеше своето:
— Грег… Грег Марсдън ли е?
— Вижте, правите ми впечатление на възпитан човек. Наистина. И затова ще ви кажа, че не се занимавам с личния живот на моите модели. Сигурна съм, че ако…
— Ами ако ви кажа, че човек с името Тара Уелс не съществува?
— Какво-о?
— Именно.
— Да не искате да кажете, че… че Тара Уелс не е истинското й име? Само че много модели правят така.
— Има и нещо друго.
На Джоана й се зави свят. Какви ги плещеше този, по дяволите?
— Добре тогава. Щом не е Тара Уелс, коя е?
Отговорът доста се забави, а когато прозвуча, Джоана съвсем се замая.
— Стефани Харпър.
Стори й се, че минаха часове, преди да се съвземе. А през това време Дан продължаваше да говори, настойчиво и убедително:
— Стефани Харпър не е загинала при онази злополука. Нито се е удавила, нито е била изядена от крокодилите, както се смяташе. Успяла е някак да се спаси, макар и доста обезобразена. След известно време се появява в една клиника в Северен Куинсланд, където в продължение на няколко месеца й правят серия пластични операции, които напълно променят външния й вид. А после отива в Сидни под името Тара Уелс.
— Ха! И сигурно очаквате да ви повярвам? По-шашаво нещо в живота си не съм чувала!
— Уверявам ви, че е истина. Плюс това, освен мен и един познат от полицейското управление в Куинсланд, занимаващ се с издирване на изчезнали лица, вие сте единственият друг човек, който знае.
— Да, но… Стефани Харпър гонеше четиридесетте.
— Още ги гони… Ако продължава да е жива!
Джоана се обърка окончателно и реши да сложи край на цялата история:
— Боя се, че днес ми е много натоварен ден, мистър Маршал. Бих ви помолила…
— Доктор Маршал! — ядосано я прекъсна той. — Аз съм лекарят, който я оперира. Член съм на Австралийската лекарска асоциация, може да проверите. Специалността ми е козметична и възстановителна хирургия. Всъщност аз допринесох за създаването на Тара Уелс.
— Вие сте лекар?
— Точно така! И досега не съм нарушавал лекарската тайна. — Той за миг заряза професионалната си дистанцираност и простена мъчително. — Но и не се бях влюбвал в някой от пациентите си. Мисля, че в момента Тара се намира в голяма опасност.
— Опасност ли?
— Да. Всичко е толкова ясно, че направо се чудя как не съм го забелязал още преди да зная коя е.
Дан набързо обясни желанието на Тара да промени до неузнаваемост външността си, важните й планове, заради които била склонна да зареже любовта, та дори и живота си, и изтръгнатото от нея признание, че има и друг мъж, макар и той самият да бил убеден, че тя не е влюбена в загадъчния съперник — всичко това сочело в една посока.
— Лично аз смятам, че тя търси справедливост, макар и на едно по-първично ниво — продължаваше той. — Иска да си отмъсти, защото не вярва, че обществените институции ще я обезвъзмездят. Представяте ли си колко смел трябва да е човек, ако не и глупав, за да се изправи отново срещу мъжа, опитал се вече веднъж да я убие? Защото той сега просто ще трябва да я убие, няма да има друг избор. Мис Рандъл — Дан направи пауза и се опита да събере цялата сила на внушението си, — мис Рандъл, моля ви, кажете ми името на мъжа, с когото тя се среща. Кой е той?
Джоана бе като онемяла. Устните й сякаш сами прошепнаха:
— Грег Марсдън.
Лицето на Дан пламна:
— Къде мога да намеря Тара?
— Не зная.
— Хайде, моля ви! Няма как да не знаете!
— Мисля, че Грег продължава да живее в Харпър Маншън на Дарлинг Пойнт. Възможно е Тара да е при него.
— Благодаря, мис Рандъл. Вие сте истински приятел. — Той се втурна към вратата и й се усмихна, при което загорялото му лице цялото светна.
Я гледай, рече си Джоана с известно съжаление, как така не забелязах, че този лекар хич не изглежда зле?
 

Дотук добре, мислеше си Тара, докато крачеше по коридора към кухнята. Продължавай в този дух и всичко ще се нареди чудесно. Обядът бе минал много приятно, признаваше го, и Грег през цялото време се държа мило и очарователно, както когато я ухажваше навремето, та дори и повече. Сега направо излъчваше някаква непресторена грижовност и внимание. А как лесно се заблуди Стефани! Нали дотогава никога не бе знаела какво значи да бъдеш обичана и веднага се поддаде на фалшивите ласкателства.
В кухнята зачервената Кейти гузно побърза да прибере бутилката с шери за готвене, докато Тара оставяше в мивката чиниите, които носеше от трапезарията като предлог за идването си.
— Тъкмо щях да ходя да ги взема — подозрително я изгледа Кейти. — Нямаше нужда да идвате.
Тара се приближи към нея и внимателно каза:
— Всъщност исках да ти благодаря за чудесния обяд. Знаеш ли, Кейти…
В това време влезе Грег и ги прекъсна:
— А, ето къде си била. Дойдох да те питам какво желаеш да правим следобед? Разхожда ли ти се?
— Зависи къде.
— Искаш ли да пояздим?
— С удоволствие — засмя се Тара. — Яздя от дете.
— Яздиш, глупости — измърмори на себе си Кейти. — Жалко, че не си виждала Стефани върху гърба на Кинг. Още от петгодишна възраст яздеше като дявол. По-добър ездач от нея едва ли някога е имало. — Тя изведнъж се сепна и каза високо: — Ако ще яздите, помнете, че Кинг е нейният кон и не позволява друг да го язди.
— Никой не възнамерява да язди Кинг, Кейти — сприхаво се обади Грег. — Има достатъчно други коне. Чакам те отвън, Тара.
Грег излезе и отиде да се разпореди да приготвят конете, но Крис и Сам не се виждаха никъде. Проклети аборигени! Като ги търсиш никакви ги няма, а иначе непрекъснато ти се мотаят в краката. Все пак той успя да ги намери и даде необходимите разпореждания, а след малко се появи и Тара. Те отидоха на верандата и седнаха под изящния корниз от ковано желязо да почакат, докато доведат конете.
— Наредих на Сам да избере някой по-кротък кон за тебе — каза Грег. — За да не стане беля.
Тара мълчаливо се усмихна и не отвърна нищо.
— Ето ги, идват — добави Грег.
Появи се Сам, който водеше един едър дорест кон за Грег заедно с друг, по-нисък — за нея. Тара пое юздите и потупа коня по врата.
— Сам! — кресна Грег, докато възсядаше своя кон. — Помогни на дамата да се качи на седлото.
— Няма нужда, благодаря. Мога и сама — усмихна се Тара на Сам и се метна ловко и грациозно на коня.
Грег подсвирна от възхищение:
— Има ли нещо, което да не правиш добре?
Тара се насили да го изгледа многозначително:
— Ще видим. Има време.
После заби пети в хълбоците на коня и препусна по алеята, преди още Грег да е успял да тръгне.
— Хей! Чакай ме! — долетяха до ушите й думите му, докато се опитваше да накара коня си да се раздвижи в следобедната жега.
Но това, което Тара не забеляза, бе Кейти. Любопитството накара старата жена да излезе, за да види ездата на префърцунената градска дама. Тя се появи от кухнята тъкмо когато летящата фигура на Тара се привеждаше с прибрани лакти към врата на коня и му шепнеше окуражително в ухото, а той увеличаваше темпото на галопа си. Кейти направо се вцепени от изненада. Кръвта се отдръпна от лицето й и тя залитна, опря се на една от колоните на верандата и бавно се отпусна и седна на земята.
— Божичко! Ефи! — шепнеха устните й. — Ефи! Най-после си дойде.
 

Деветнадесета глава
 
За онези, които не я познават, великата австралийска пустош изглежда безводна и скучна, ялова и дори заплашителна. Безкрайната пустинна равнина им се струва отчайващо монотонна и отегчителна — изобщо земя, където на човек не му остава нищо друго, освен да полудее или да загине от жажда. Но това е и земята на вълшебните съновидения, а онзи, който е в състояние да долови музиката им, усеща и особената семпла красота на пейзажа и неповторимото чувство за свобода, което дава откритото пространство. Не са много хората с такива необикновени дарби, но пък те откриват в тази древна земя жадувания душевен мир. Към тях принадлежеше и Стефани Харпър, тъй като навремето Крис я бе научил как да се отваря към природата или по-скоро, как да позволява на природата да нахлува в нея и да я изпълва. За нея цялото това открито пространство бе нещо повече от храм — там тя не само се молеше, но и си отдъхваше, страдаше и ликуваше. Сега отново усещаше познатото й чувство на свобода, което бе почти непознато на градския жител и, с преливащо от безграничен възторг сърце, насочи коня срещу подухващия откъм равнината лек ветрец. Чувстваше се като новородена.
Те препускаха под палещите лъчи на слънцето, а отпочиналите и добре гледани коне истински се наслаждаваха на състезанието помежду си, опъваха вратове и чевръсто прескачаха препятствията по пътя си, преследваха стадата кенгуру и вдигаха във въздуха шумните и многочислени папагали. Грег бе добър ездач, но въпреки всичките му усилия, по-дребният кон на Тара винаги оставаше начело, и когато стигнаха до горичката край реката, която беше нещо като финал, се видя, че победителят е Тара.
Останала почти без дъх, зачервена и с пулсираща във вените кръв, тя слезе от коня и го заведе до водата. Умело свали долния ремък на юздата и разхлаби колана, за да може животното да се напие, наплиска си лицето и отведе коня на сянка под дърветата.
— Страхотно беше — каза тя на нацупения Грег, който, за разлика от нея изобщо не се бе погрижил за коня си и я гледаше, свъсил поглед. — Само не ми казвай, че не понасяш да те побеждават жени.
Тара улучи толкова точно причината за лошото настроение на Грег, че той се видя принуден да отрече:
— Глупости!
— Защо си се намръщил тогава?
— Не съм — побърза да се усмихне той.
Това вече не бе чак толкова трудно, откакто отново усещаше близостта на Тара, лъхаща на здраве и бодрост, очевидно освежена от ездата. Гледаше я и в сърцето му нахлуваха непознати чувства.
— Знаеш ли, че чудесно подхождаш на околния пейзаж? Също като на онова модно ревю в Сидни. Я ми кажи, откъде си се научила да яздиш толкова добре? Непрекъснато ме изненадваш с нещо.
— Вие мъжете все си мислите, че всичко ви е известно — засмя се Тара. — А ние, бедните момиченца, вечно крием по някой трик в ръкава си.
— Като се смееш си направо прелестна — възхитено рече Грег. — Макар че рядко ти се случва. Ох, Тара, толкова си хубава!
Без да мисли, той изведнъж я привлече към себе си и я целуна. Устните им се срещнаха и Тара се отпусна в прегръдката му, като отвърна на целувката му с такъв плам, че Грег щеше да полудее от вълнение. Това бе първият път, когато я целуваше и прегръщаше стройното й тяло, за което жадуваше още откакто се запознаха, и действителността надмина всичките му очаквания. Тара усещаше ръцете му около себе си и реакцията й бе по-скоро инстинктивна. Тя подлагаше лицето си на целувките му и жадно пиеше от любовта му, все едно че от това зависеше животът й. Отвори уста, пое езика му и притисна тяло към неговото, като по чисто женски начин се наслаждаваше на твърдостта му. Желаеше го. Господи, как го желаеше!
Внезапно, за голямо учудване на Грег, тя се отскубна от прегръдката му и го отблъсна със свити юмруци.
— Какво има? — изумено запита той.
Тара мълчеше, но го гледаше с някакъв особен, бунтовен блясък в очите. Той грубо я сграбчи и отново я притисна към себе си, доближи лице към нейното и й каза, меко и същевременно заплашително:
— Жените, които си играят с мен, много ме ядосват! — и заби ханш в нейния, за да подчертае думите си. — Ти предложи да дойдем в Рая. Само не ми казвай, че си дошла заради конете. А дори и да е така, аз не съм прелетял цялото това разстояние, за да подишам чист въздух!
— Причиняваш ми болка, Грег!
Той ядосано я пусна и прокара ръка през косата си:
— Толкова много те искам, че направо ще полудея.
— Виж какво, Грег. Сигурно знаеш какво изпитвам към теб — поклати глава Тара. — Но има и още нещо…
— Какво?
— Всеки път като ме докосваш, аз… си мисля за жена ти. Когато ме прегръщаш, все едно, че вършиш предателство спрямо нея.
— Това било значи!
— Съжалявам, Грег, но просто не мога да си я избия от главата.
Грег мълчеше яростно. Как да убеди Тара, че няма защо да се притеснява от мъртвата Стефани? Никой не знаеше истинските му чувства към нея, тъй като той старателно се правеше на скърбящ съпруг и спекулираше със съчувствието на околните. Докато Тара някак неусетно се бе превърнала в най-важното нещо за него. Трябваше да рискува и да й каже истината, макар и да имаше опасност да я загуби, след като й станеше ясно, че той съвсем не е онзи безупречен джентълмен, за който се представяше. Щеше да й обясни цялата ситуация. Да покаже, че е достоен за любовта й.
— Искам да ти кажа нещо — тежко започна той. — Истината е, че се ожених за Стефани Харпър заради парите й. Нещата при мен не вървяха добре. Конкуренцията в тениса ставаше все по-силна, а имах и някаква болка в коляното. Да не говорим за Макенроу и разни други, чиито звезди тепърва изгряваха. С една дума, вече не бях най-добрият.
Той млъкна за малко. С лице, подобно на каменна маска, Тара сякаш попиваше всяка дума.
— Запознах се със Стефани на някакъв благотворителен мач — продължи Грег. — Тя ме хареса и си рекох, защо пък не? Три месеца по-късно вече бяхме женени. Но те уверявам, че независимо от цялото й богатство, Стефани Харпър никак не я биваше. Беше стара и дебела и ме отегчаваше. На всичкото отгоре бе и фригидна. Трябваше да се напивам, преди да легна с нея, а дори и в такива случаи се налагаше да я уведомявам две седмици предварително чрез вестоносец с факла. Господи, как я мразех!
Тара стоеше с наведена глава, все едно, че около нея бушуваше буря. Лицето й бе скрито. Грег внезапно смени тона, взе ръката й в своята и нежно каза:
— Всъщност, Тара, ти си всичко онова, което жена ми не беше. Обичам те!
Тя безмълвно си издърпа ръката, изтича до коня, яхна го и препусна в безразсъден галоп. Отначало Грег реши да скочи и да я последва, но след това му хрумна да я остави да се прибере сама в имението. Нека има време да преглътне шока, рече си той. Несъмнено признанието му й бе направило неприятно впечатление. Независимо от всичко, той беше уверен, че е изиграл най-добрата си карта. Нали самата тя му бе казала, че изпитва някакви чувства към него. В най-лошия случай Грег беше сигурен, че Тара го желае физически, че иска да спи с него. Целият му предишен опит с жените говореше за това. Съвсем скоро щеше да му кацне като птичка. Обичаше я и нямаше как да не успее. Той стана и без да бърза тръгна към имението.
А Тара препускаше така, сякаш я гонеха всички дяволи от ада. Препускаше и плачеше, крещеше неистово и проклинаше черното сърце на злодея, който така ловко я бе заблудил. Сега вече го чу от собствената му уста и нямаше повече никакви съмнения, както по отношение на правотата на избраното от нея отмъщение, така и в непочтеността на мотивите на Грег. Когато се целунаха, тя силно се изненада и дори се ужаси от бурната реакция на тялото си, но сега реши, че може да използва това като част от наказанието. Тялото й го искаше и щеше да го има. Нещо повече — щеше с удоволствие да се възползва от него, точно както той бе направил с нея. И тогава болката му щеше да е същата, след като узнаеше, че с любовта му са се подиграли и са я захвърлили като ненужна вещ. Трябваше само още малко да го подържи в напрежение и неизвестност и после брадвата й щеше да се стовари върху него.
 

Когато Кейти се посъвзе от прималяването си на верандата, в главата й вече бе узрял план. Все още леко замаяна от силния шок, тя стана и с несигурни стъпки влезе в кухнята. Опипом намери бутилката с малката си тайна, за която продължаваше да мисли, че никой не знае, и жадно си наля водна чаша шери за готвене. Гаврътна я на един дъх и сладникавата топлина на напитката укрепи разклатените й нерви. После напълни отново чашата и се отправи към спалнята на Стефани. Там бе мястото, където щеше да открие доказателства и потвърждение на отчаяната надежда, появила се в сърцето й, откакто видя бесния галоп на Тара Уелс по алеята към безкрайните простори на откритата равнина навън. Имаше неща, които никаква пластична хирургия не можеше да промени. Кейти бе онази, която научи малката Стефани да язди. Начинът, по който човек седи на седлото и стилът му на езда са неповторими като личния почерк. А подобни неща се скриват трудно. За Кейти нямаше никакво съмнение, че Тара е Стефани. Сега оставаше само да го докаже.
Кейти влезе в спалнята и затвори вратата. Остави чашата с шери на нощното шкафче и се залови за работа. Започна да отваря едно по едно чекмеджетата на тоалетката, като методично проверяваше съдържанието им. Не откри нищо особено — няколко фланелки, сутиени и бикини, които не й говореха нищо. После попадна на джинси, къси гащета и елегантен италиански цял бански костюм. Последното й откритие я накара да се замисли. Стефани не умееше да плува и не обичаше водата. Навремето Кейти имаше едно много палаво куче, Скипър, което веднъж блъсна малката Стефани в басейна и тя без малко не се удави. Да не говорим и за различните размери. Кейти внимателно огледа етикетите на дрехите. Стефани имаше такъв ханш, още когато беше на дванайсет години.
Озадачена, Кейти продължаваше да се рови. В друго чекмедже попадна на полупрозрачно секси бельо в черно и бяло, което дълбоко възмути пуританската й душа. Стефани никога не би облякла подобно нещо, тя открай време си ходеше с най-обикновено памучно бельо, в това Кейти бе съвсем сигурна. Тя повдигна с отвращение тези боклуци, за да се увери, че под тях няма нищо друго, и затвори с трясък чекмеджето. После седна на леглото и се замисли.
Възможно ли бе да греши? Дали пък не я лъжеха очите от това, че така силно копнееше да види отново Ефи? Тя поклати глава. Оставаше само куфарът. Кейти го отвори и попадна на няколко чифта обувки и сандали с нисък и висок ток, дебел пуловер в случай, че нощите захладнеят, и няколко списания за мода. Това също й се стори твърде лекомислено за Стефани. В кратките мигове, когато не се занимаваше с балансите и документацията на «Харпър Майнинг», тя обикновено отваряше някоя прилична книга, а не подобни дивотии, мислеше си презрително Кейти. Но на дъното на куфара, под списанията имаше още нещо. Пръстите на Кейти напипаха платнен калъф, съдържащ нещо меко и еластично. Тя бръкна вътре и за свое голямо удивление измъкна перука. По цвят и дължина косата бе досущ като на Стефани — за миг в сърцето на Кейти отново се промъкна плаха надежда, но тя бързо я отхвърли. Ако тази жена наистина е Стефани, за какво й е перука, след като може да си пусне собствената коса? Нямаше никаква логика. Съвсем объркана и озадачена, Кейти прибра всичко обратно и затвори капака.
Нищо. Загубила надежда, Кейти се обърна да си ходи, но в този момент погледът й се спря върху плътно затворената чантичка с тоалетните принадлежности на Тара, сложена върху поставката под огледалото над мивката в банята. Кейти дръпна ципа и я отвори. Беше пълна с кремове, мазила, гримове, лосиони и гелове. Тя бръкна вътре и ръката й започна внимателно да рови. На дъното имаше нещо твърдо. Кейти го измъкна и видя, че е четвъртито пакетче, увито в меко копринено шалче. Вътре имаше две снимки — на Сара и Денис.
— Господи, децата! — изумено възкликна Кейти и приседна на ръба на ваната, отметна глава назад и се разплака. Ето доказателството, което търсеше.
Слава тебе господи! О, Ефи! Главата й кънтеше от объркани мисли на радост и възхвала. Сепна я тропотът на копита откъм задната част на двора, които се насочваха към конюшните. Ездачите се връщаха. Кейти панически опакова снимките и ги натъпка обратно в чантичката, закопча ципа и я остави както си беше върху поставката на огледалото. На излизане се спря и оправи леглото, където беше седяла, а после изтича към кухнята. Само че забрави да вземе със себе си издайническата чаша от шерито, която си остана върху нощното шкафче на Тара.
 

Завеждащият «Вътрешни линии» на аерогара «Маскът» беше жена и може би това се оказа решаващото качество за проблема, с който колегите й мъже не успяха да се справят. Този проблем всъщност беше друга жена, пристигнала на аерогарата в състояние на силна възбуда. Тя отчаяно се опитваше да наеме самолет за директен полет до някакво забутано място в северните територии на страната, за което никой не беше чувал. От «Резервации» любезно й предложиха да опита с редовен полет до най-близката точка в нейната посока, но това я накара съвсем да побеснее и в крайна сметка служителите се видяха принудени да я препращат от гише на гише, което в един момент я изправи пред бюрото на началничката. А самата началничка не се бе издигнала до този пост случайно, така че след няколко телефонни обаждания и две-три административни магии, въпросът се реши. Не след дълго Джили Стюарт вече летеше към Рая.
 

Има някаква особена прелест в наситените с хиляди аромати вечери, прекарани в пустошта. Грег и Тара се разхождаха в розовата градина, наглед заедно, но иначе на мили един от друг. Той напрегнато я изчакваше да направи първия ход. Когато се прибра след ездата, Тара вече беше в стаята си, оставила строги разпореждания да не я безпокоят, за да вземе душ и да си почине. Грег нямаше кой знае какъв избор, освен да чака вечерята и да използва времето като се погрижи за собствения си външен вид — нещо, което той не си спомняше да е правил друг път, за да се хареса на жена. Навремето, когато беше на върха на славата си като тенисист, бе точно обратното — колкото по-разчорлен и потен изглеждаше, толкова повече привличаше жените. Той се ухили на приятните си спомени, докато се бръснеше, къпеше и грижливо подбираше кои дрехи да облече. Но Тара изискваше специално отношение и го държеше в постоянно, макар и не съвсем неприятно, напрежение. Дори и сега, докато вървеше към трапезарията, Грег все още не бе сигурен какви са й плановете за вечерта и дали изобщо ще дойде за вечеря. Но за негово огромно облекчение, тя се появи малко след него — отпочинала, освежена и прелестна във великолепната си вечерна рокля, която накара Грег да си спомни колко необмислено я бе съветвал да не взема със себе си много дрехи. Храната беше превъзходна и вечерята мина чудесно — очевидно Кейти бе положила специални усилия. Но разговорът нещо не вървеше, говореха си само на тривиални и скучни теми и Грег не можеше да се отърве от неприятното усещане, че Тара не го допуска до себе си. Затова много се зарадва, когато тя прие предложението му след вечеря да се поразходят в градината. Още един шанс за сближаване.
От трапезарията излязоха на верандата и поеха към басейна. Заобиколиха го, минаха покрай фонтана с дискретното подводно осветление и се озоваха в розовата градина, където седнаха на една пейка. Нощта бе тиха и безметежна, а въздухът беше изпълнен с опияняващия аромат на цъфналите рози.
Тара първа наруши мълчанието:
— Рая — замечтано се обади тя. — Много уместно име.
— Кажи какво искаш да правим сега? — След днешните си откровения, Грег се притесняваше да не излезе, че й се натрапва, и затова се стараеше да й покаже, че нейните желания са най-важното нещо за него. — Тук, в този пущинак, нямаме голям избор от нощни развлечения. Приличаме на Адам и Ева — и те са имали същия проблем.
— Грег — пресече Тара опитите му да се шегува, — благодаря ти за честното отношение днес следобед.
— Теб просто не мога да те лъжа. — Истина е, рече си Грег безпомощно. Господ да ми е на помощ. — Исках да знаеш що за човек съм, та дори и с риск да те загубя.
— Не можеш да ме загубиш — твърдо отвърна тя. — Уважавам откровеността. А истината невинаги е приятна.
Думите й успокоиха Грег. Значи бе постъпил съвсем правилно като й разказа за чувствата си към Стефани. Всичко се нареждаше чудесно.
На верандата зад тях се появи Кейти и гласът й прониза мрака:
— Ще има ли още нещо?
— Не, благодаря, Кейти.
— Благодаря и аз за вкусната вечеря — добави Тара.
Кейти се прибра и отиде да си легне, а Грег рече:
— Знаеш ли, че тя всъщност готви за Стефани?
— Какво искаш да кажеш?
— Ами това, че тази вечер ядохме любимите неща на Стефани.
— Наистина ли?
— Да — засмя се Грег. — Бабето е упорито като муле. Нищо не може да го убеди, че Стефани е мъртва.
— И аз забелязах. Още не може да я прежали. Сигурно се чувства доста самотна.
— Така е. Пък и вече е твърде възрастна, за да работи. Мисля да я пенсионирам и да я изпратя в дома за стари хора в Дарвин.
— Грег! Чуваш ли се какво говориш? Та тя от четирийсет години насам живее в Рая и това е единственият й дом!
— Много съжалявам — весело отвърна Грег, — но такъв е животът.
Тара мълчеше. Бездушното отношение на Грег към Кейти й напомни пълната му липса на съчувствие към проблемите на когото и да било, с изключение на собствената му особа. Тя изведнъж се почувства много уморена и реши да се прибира.
— Извинявай, Грег, но май ще си лягам. Като пребита съм. Вероятно е от ездата или от чистия въздух.
По лицето на Грег пробяга сянка на раздразнение. Тара пак щеше да му се изплъзне! И докога, в края на краищата, възнамеряваше да го държи на една ръка разстояние? Тя сякаш долови мислите му и попита:
— Имаш ли нещо против?
— Да! — прямо отвърна той и бързо добави: — Не, разбира се.
Опитваше се да звучи шеговито и непрекъснато си напомняше, че няма закъде да бърза. Все пак днес бе едва първият им ден в Рая. А и с Тара не биваше да се действа припряно. Така или иначе, скоро щеше да му падне в ръчичките, мислеше си той, докато възпитано я придружаваше до стаята й. Цялото чакане просто щеше да увеличи удоволствието му.
Тара си позволи да се отпусне, едва след като се прибра в стаята си. Вечерята се оказа огромно изпитание за нея. Същият този човек, седнал срещу нея, който сега я отрупваше с грижи и внимание и по всякакъв начин се стараеше да й засвидетелства чувствата си, някак не се връзваше с онзи, унищожил навремето и без това малкото й самочувствие и опитал се да я убие. В нея се бореха противоречиви чувства. Нима е възможно да съществува някакъв съвсем друг Грег Марсдън, така както имаше и друга Стефани Харпър? Да не би с Тара Уелс той да въплъщаваше всички онези добродетели, които дълбоко в себе си винаги е искал да притежава? Никога не бях допускала, че Грег ще бъде толкова откровен с мен и ще си признае хищническите мотиви за брака със Стефани, мислеше тя. Само дето малко е закъснял. Вече нищо не може да поправи стореното от него зло.
Не, не биваше да се отпуска в никакъв случай, нито да се поддава на чаровната му усмивка, на романтичния му профил в светлината на свещта по време на вечерята и на влюбените погледи, които той непрекъснато й хвърляше дори и след това, когато вече седяха на пейката в градината, под обсипаното със звезди небе. Красив мъж беше Грег, нямаше спор. Красив, но обречен. Разумът на Тара й казваше, че няма много време за губене и трябва час по-скоро да пристъпи към осъществяване на плановете си. Невъзможно беше да успее още дълго да се преструва, че никога преди не е била в Рая, или да продължава да се държи влюбено с човека, когото мразеше от дъното на изранената си душа. Пък и за довършването на мозайката й оставаше само едно късче. Утре пристигаше Джили. Тогава сцената щеше да е напълно готова и представлението можеше да започне.
Но преди да си легне, имаше още едно нещо, което трябваше да свърши. Тара излезе през ниския френски прозорец и безшумно тръгна по верандата към задната част на къщата. Откри стаята на Кейти и почука.
— Влез! — От озадачения тон на Кейти се разбираше, че възрастната жена не е свикнала на подобни посещения.
Вътре Кейти бе приседнала до масата, а пред нея лежеше отворена стара тенекиена кутия от чай, пълна с пожълтели снимки, две от които тя държеше и съзерцаваше. Двете жени се гледаха, а между тях сякаш протичаше електрически ток.
— Аз… ъ-ъ-ъ… тъкмо разглеждах някакви стари снимки.
Старата жена очевидно бе силно смутена от внезапната поява на Тара. Без да мисли, тя с рязък жест й подаде снимките. Тара ги взе и видя себе си върху гърба на Кинг, а на другата снимка бе заедно с Кейти, след смъртта на Макс. Дали Кейти не подозираше нещо? Какво и колко?
Тя бавно постави снимките на масата и погледна Кейти в очите:
— Влизала си в стаята ми, докато съм била на езда.
— Не съм! — бурно отрече Кейти. — Не върша такива работи.
— Чашата ти от шери бе на нощното ми шкафче.
Кейти се изчерви.
— О, вярно — неловко изрече тя, сякаш едва сега си спомняше. — Точно така, отбих се само за миг. Исках да видя дали съм сменила кърпите — и погледна Тара. — Не желая да ме смятат за лъжец.
— Нямам предвид такова нещо — усмихна се Тара. — Е, аз да си тръгвам.
Тя пристъпи към вратата. И двете мълчаха, защото нито една от тях не желаеше да е първата, която ще смъкне тънкото було помежду им.
— Благодаря ти още веднъж, Кейти, за чудесната вечеря. — Тара леко наблегна върху думата «чудесна» и това накара Кейти да се усмихне.
— Няма защо — отвърна тя. — Лека нощ.
— Лека нощ, Кейти.
Подобно на някакво нощно създание, Тара с тихи стъпки тръгна обратно по верандата към стаята си. Като минаваше покрай прозореца на библиотеката, вътре нещо мръдна и тя замря в сянката на стената от страх да не я видят. В стаята бе влязъл Грег и отиваше към барчето с напитките. Наля си чаша и се изправи до камината, като отпиваше замислено от златистата течност. Над главата му висеше портретът на Макс. Тара си спомни тостовете, вдигнати към портрета, в деня, когато Стефани застана начело на «Харпър Майнинг». А сега, на светлината от настолната лампа, се виждаше доволното изражение на Грег — новият господар на Рая, заел мястото на Макс. Тара го гледаше и си мислеше за поразителната прилика между двамата мъже, независимо от разликата във външния вид и възрастта им. И у двамата имаше някаква ефектна пищност и й приличаха на хищни птици, готови да се нахвърлят върху по-слабите от тях и безмилостно да ги унищожат. Грег стоеше и самодоволно се усмихваше. Изглеждаше спокоен и дори очарователен, но от вида му лъхаше заплаха. Интересно, с какво я привличаше толкова много?
Не знаеше. Тя стоеше като омагьосана и продължаваше да наблюдава Грег, който не подозираше, че не е сам. Без да бърза, той си допи чашата, остави я на масата и излезе. Тара продължи крадешком по верандата и скоро се добра до стаята си. Тъкмо се канеше да влезе, когато някой запали кибритена клечка в мрака. Пламъчето освети лицето на Крис. Тара се усмихна, защото си спомни митовете и легендите на аборигените, с които бе израсла. Там се разказваше за раждането на огъня и за това как великият уиринун, или шаман, споделил тайнството с всички живи същества като запалил един мравуняк, от който всеки можел да си вземе горяща главня. Огънят бил най-големият дар, предоставен на хората от древните бащи на великото съновидение. А на тях им го бил дал самият праотец, за да спаси създанията си от мрака и студа. Огънят ни дава живот и служи на живота. В студенината на самотното си сърце, сега Тара усещаше силата и утехата на топлия благослов на Крис. Вече не беше сама.
 

Двадесета глава
 
Изгревът на слънцето заливаше равнината около Рая с аленото си великолепие. Денят се очертаваше горещ и зората агресивно пълзеше по пустинните плата, като се промъкваше и в най-тъмните кътчета на клисури, пропасти и скалисти ридове, и навсякъде носеше светлината със себе си. Тишината се нарушаваше единствено от протяжния напев на някаква птица. Голият пейзаж сякаш изчакваше развитието на събитията.
Тъжният писък на птицата прозвуча отново. Тара безшумно се измъкна от стаята си, плъзна се внимателно покрай спалнята на Грег и напусна къщата. Навън я лъхна свежият хлад на ранното утро, макар че лъчите на слънцето, попаднали върху голите й ръце, още отсега загатваха за предстоящата жега. Тя пое дълбоко дъх и дробовете й се изпълниха със сухия въздух, който винаги я връщаше в детството й, а после прекоси двора и се отправи към конюшните и стопанските постройки.
Прецизният слух на конете веднага долови приближаването й и те наостриха уши и подадоха глави над преградите на клетките, за да видят кой идва. Тара влезе и тръгна по коридора, като се спираше и поздравяваше всеки кон като стар приятел. Конете пръхтяха и тихо процвилваха, понеже веднага я познаха и й се радваха. Навсякъде ухаеше на прясно сено. В присъствието на тези верни приятели Тара усещаше как ранената й душа се изпълва с нови сили.
Най-сетне стигна до последната клетка. Тя беше по-голяма от останалите, защото бе предназначена за току-що родили кобили и кончетата им, но впоследствие я предоставиха на огромния жребец Кинг, на когото иначе щеше да му е тясно в обикновените клетки. Тара доближи преградата и погледна вътре. Кинг стоеше кротко в дъното на клетката, но ушите му бяха наострени, а лъскавочерното му тяло потреперваше от възбуда. Тя влезе в клетката, затвори вратата и бавно тръгна към него, като тихо му говореше:
— Здравей, Кинг. Здравей, красавецо. Сещаш ли се коя съм? Помниш ли ме още?
Застанала до него, Тара се пресегна и го погали по врата. По тялото на коня пробягна тръпка и мускулите му под ръката й се стегнаха като камък.
— Липсвах ли ти, момчето ми? Защото ти на мен ми липсваше. Кажи ми сега, позна ли ме?
Вместо отговор гигантското животно си наведе главата и подуши ръката й. Тара усещаше горещия му дъх и меката муцуна, докосваща като коприна пръстите й. После един грапав език внимателно проучи дланта й. Тя се засмя от радост, защото това бе част от ритуалната размяна на поздрави помежду им. Кинг вдигна глава, бръсна устните й с муцуна и й духна леко в лицето. Тара примря възторжено. Последното беше поздрав, който обикновено си разменяха конете, и следователно бе най-големия комплимент за нея.
Изпаднали сякаш в дълбок унес, те прекараха така известно време, като си духаха в лицата и всеки вдишваше присъствието на другия. После Тара се пресегна и погали дългите черни уши. Още от едно време тя добре знаеше как точно да го гали, заедно с всичките му любими места зад ушите и между тях, и пръстите й с лекота ги откриваха. А Кинг триеше муцуна в лицето й и душеше врата й, като от време на време тихо и гърлено процвилваше от удоволствие. Тара не можеше повече да издържа, застана пред него и обхвана с ръце врата му. Това също бе част от ритуала — Кинг изправи глава и краката на Тара се отлепиха от земята. Той започна да разтърсва врат, като я подмяташе насам-натам подобно на парцалена кукла, а тя крещеше от удоволствие. Чрез тази прегръдка мощта на жребеца сякаш се предаваше и на нея.
За ненадейно появилата се в конюшните Кейти това бе последното и решаващо доказателство, че Тара е Стефани. От всички работници във фермата единствено Крис можеше да влиза в клетката на Кинг и да го извежда за раздвижване във вътрешния двор. Никой, освен Стефани, не можеше дори да се доближи до жребеца, да не говорим за докосване или почесване зад ушите. Докато тя безмълвно ги гледаше, Кинг внимателно спусна Тара на земята, без изобщо да помръдва с тяло, за да не я настъпи. Кейти повече не можеше да издържа.
— Ефи!
Тара замръзна. Как можа да не предвиди, че някой може да я види, докато прекосяваше двора към конюшните! А сега не беше време за откровения. Тя се насили и криво-ляво успя да се усмихне.
— Кейти! Добро утро. Как си?
Кейти я гледаше, като че ли е попаднала на привидение.
— Свикнала съм да ставам много рано — невъзмутимо продължаваше Тара.
— Зная. — Намекът на Кейти бе очевиден.
— Чудесен е този кон! Реших, че непременно трябва да станем приятели.
Кейти заговори бавно и внимателно, като че ли се обръщаше към малоумен:
— Кинг беше конят на Ефи. Подари й го баща й като съвсем малко жребче. Тя го отгледа и го обучи. Освен Крис, никой друг не може да го доближи. Много капризен жребец. Слушаше само Стефани. Никога не би послушал някой друг!
— Винаги съм се разбирала с конете — упорстваше Тара. — Не зная как става, но те ме слушат.
— Точно мен не можеш да ме заблудиш! — нетърпеливо избухна Кейти. — Знаех, че не си мъртва и един ден ще се върнеш. Молех се всеки божи ден и молитвите ми бяха чути.
Тара се опита да я прекъсне, но Кейти не желаеше да слуша нищо и продължи:
— Ще ти кажа само, че никой не можеше да язди като Стефани Харпър. Тя си имаше собствен стил. Естествено, себелюбив човек като Грег Марсдън никога не би забелязал подобно нещо, но за разлика от него, аз не съм сляпа.
— Мисля, че грешиш.
— Ти грешиш, че не ми се доверяваш. Нищо не разбирам. Нито промените в тебе, нито как са станали. Не зная и как си успяла да се спасиш и къде си живяла. Кажи ми какво става, Ефи! Никога не си криела нищо от мен.
«Кажи ми, Ефи.» Думите отекнаха в съзнанието на Тара и я върнаха в детството й — тук, в Рая, под вечно бдящия взор на Кейти и прекалената й грижовност. Любовта й към детето бе съвсем истинска и непресторена, но в нея имаше нещо, което не укрепваше духа, а по-скоро го отслабваше и разглезваше. «Остави на мен, аз ще го свърша» — с подобни думи Кейти я бе направила зависима и я бе лишила от свободата сама да се грижи за себе си, а не непрекъснато да очаква някой друг да й върши задълженията. Ти ме направи мамино детенце, Кейти, обвиняваше я тя в сърцето си, и видя ли какво стана? Вместо да подхранваш страха ми от водата, след инцидента с проклетото ти куче, трябваше да ми помогнеш да го преодолея. Защото когато онзи тип ме блъсна във водата, аз дори не умеех да плувам!
— Кажи ми, Ефи — отново се обади Кейти, но Тара я гледаше с очите на непознат.
— Не разбирам за какво говориш.
— О-о, я не се занасяй! Хич не ме интересува как се наричаш, от мен не можеш да се скриеш. И от себе си.
Тара отново изпита познатото чувство за вина и непълноценност, което беше постоянен спътник на Стефани. Тази присъща на хората с ограничен мироглед философия, че не можеш да се промениш, каквото и да правиш, доминираше над цялото й детство и някак си успя да подкопае и изкриви развитието й. Само че Тара доказа погрешността на концепцията и нямаше никакво желание да отстъпва. Сега трябваше да отстоява новата си същност. Новият живот.
— Аз съм Тара Уелс — твърдо заяви тя.
Очите на Кейти блеснаха. Опитите й за възстановяване на старата им връзка и предишното й влияние бяха пропаднали. Но пък собственото й силно развито чувство за независимост се сблъскваше с ехото си у човека, когото обичаше най-много на света, и тя, макар и неохотно, го приветства.
— Добре, добре — възкликна. — Разбирам, че сигурно си имаш причини, и си затварям устата. Но знай, че можеш да разчиташ на мен, каквото и да правиш.
Кейти излезе, а Тара уморено отпусна глава върху шията на Кинг. Чувстваше се напълно изсмукана. В това време зад гърба й се чуха стъпки и леко подрънкване на метални такъми. Вратата се отвори и в клетката влезе Крис със седлото и юздата на Кинг, като му заговори нежно на родния си език:
— Хайде, момчето ми, излизаме на езда — и после мълком подаде на Тара юздата.
Тя се усмихна и веднага усети старата безмълвна връзка между тях двамата.
— Хей, Крис, как позна, че искам да пояздя? — заяде го шеговито Тара.
Големите му изразителни очи внимателно я гледаха, а от бездънните им дълбини лъхаше древната мъдрост на предците му. Погледът му сякаш я заливаше с човешка топлина и обич.
— Не е ли по-добре да взема коня, който яздих вчера? — продължаваше да се преструва Тара. — Това нали е жребецът на мис Стефани? Казаха ми, че освен нея, никой друг не може да го язди.
Крис невъзмутимо я заобиколи и постави седлото върху гърба на Кинг, наведе се, пристегна коланите под корема и закопча катарамите. После се изправи, взе юздата от Тара, сложи металната юздечка на дланта си и я поднесе към едрите жълтеникави зъби на жребеца. Челюстите му щракнаха и той я захапа. Крис внимателно го огледа, за да се увери, че всичко е наред и прекара тъмната си ръка по още по-тъмната кожа на коня. Жребецът вече целият тръпнеше в очакване на предстоящата езда, докато Крис с усилие повдигаше едно по едно тежките му копита, за да провери подковите. Тара забеляза, че Кинг не бе изоставил стария си навик да се отпуска с цялата си тежест върху онзи, който му вдигаше краката, но пък и Крис си го знаеше и действаше с крайна предпазливост. Най-сетне всичко бе готово и Крис поведе Кинг към вътрешния двор, където жребецът не закъсня да покаже истинския си нрав като започна да лудува и отказваше да стои мирно. Крис здраво хвана стремето от едната страна, докато Тара се качваше от другата, и се притисна към главата на коня в усилията си да го удържи още малко, преди да се е втурнал към мамещите го простори на равнината.
— Готово, Крис — рече му тя.
Поводите вече бяха в ръцете й и Крис отпусна юздата. Жребецът веднага се втурна напред и се понесе в бесен, но равномерен галоп, за който Тара от опит знаеше, че може да поддържа и цял ден, стига да го оставеха.
— Хайде, красавецо! Хайде, любими! Още по-бързо! — пошепна тя в ушите му.
Кинг обаче съвсем не се нуждаеше от подобни подканяния. Денят едва започваше, на гърба му бе познатият ездач, а пред погледа му се ширеше безкрайното поле — какво повече можеше да се желае? Той вложи цялото си същество в галопа и препусна като луд.
На Тара й се струваше, че това е най-важната езда в живота й. Просто не знаеше как по друг начин да освободи почти непоносимия товар на напрежението, натрупано в Рая поради несъвместимостта на спомените й за спокойното и безметежно детство в имението и случилото се след разрушителната поява на Грег, която изведнъж срина всичко. Плюс това имаше нужда от време и място, където да е сама, за да обмисли на спокойствие плановете си — събитията наближаваха своята развръзка, през следващите двайсет и четири часа всичко щеше да се реши и затова Тара трябваше да е подготвена, спокойна и най-вече да владее ситуацията. Пък и не беше зле да прекара известно време извън къщата — така щеше да поддържа несигурността на Грег и да го кара да прави догадки, а за нея това бе от съществено значение. В своето невежество той си въобразяваше, че в Рая тя няма къде да му избяга, забравил напълно за безкрайните полета, където спокойно можеше да се скрие цяла армия, да не говорим за жена и кон. В тази пустош Грег никога не би я открил. Тара беше съвсем сама.
Макар и отдала се напълно на лудешките темпове на галопа, Тара не забравяше и една друга съществена част от плана си. Днес щеше да пристигне Джили — в това тя бе уверена. Неистовата й ревност в никакъв случай нямаше да я остави да си стои в Сидни, докато през това време Грег се радва на живота със съперницата й. Така че Тара бе твърдо решила да не присъства на пристигането на Джили и да остави любовниците, явно вече изпълвани от омраза един към друг да си вдигат скандали до насита. Но все пак й се искаше да разбере, че Джили е пристигнала. Затова гледаше да не се отдалечава прекалено много от имението и непрекъснато караше Кинг да описва кръгове около него, подобни на венчелистчетата на гигантско цвете.
Утрото беше доста напреднало, когато най-после се чу звукът на самолета. Равнината отдавна бе загубила утринния си златист оттенък и вече се гърчеше под безмилостните лъчи на слънцето. Сънливото бръмчене на двигателите отначало силно наподобяваше жуженето на многобройните насекоми. Застанала под сянката на евкалиптите върху един близък хълм, Тара не откъсваше поглед от имението и приличаше на някакъв древногръцки бог, който от висините на Олимп наблюдава жалките и глупави постъпки на смъртните под себе си. Почти веднага след спирането на самолетчето, вратата му със замах се отвори и Джили изскочи отвътре с такава припряност, че едва не падна на пистата. Мярна се и фигурата на пилота, който й подаде багажа и вратата отново се затвори. Джили за момент постоя в нерешителност, после взе багажа си и провлече крака към къщата.
Оттам към нея изтича Грег, сграбчи я грубо за ръката и я помъкна обратно към самолета. До Тара долетяха викове и крясъци.
— Какво, по дяволите, правиш тук?
— Не ми дръж такъв тон, мръсно копеле!
Грег продължаваше да я дърпа към вратата на самолета, но двигателите вече бяха запалени. Пилотът не ги виждаше и се подготвяше за излитане. Грег тъкмо бе хванал дръжката на вратата, когато самолетът тръгна и от тласъка и двамата с Джили паднаха на земята, като за миг изглеждаше, че малката машина ще ги закачи с колелата си, докато набираше скорост и излиташе. Струята от двигателите ги засипа с облаци прах, а те продължаваха да лежат, неподвижни и прилични на трупове, сякаш уловени в прелюбодеяние от потоци лава, вкаменили навеки преплетените им крайници.
Първи се съвзе Грег и отскочи от Джили като от нещо отровно. Двигателите на отдалечаващия се самолет заглушаваха крясъците им, а фигурите им все още бяха полузакрити от червеникавия прахоляк, който продължаваше да се стеле във въздуха. Тара ги виждаше като през някакъв тънък слой кръв и яростните им жестове и ръкомахания, докато крачеха към къщата, й напомняха движенията на зловещи марионетки. Тя яхна Кинг и го насочи право към слънцето, към огромната празнота, проснала се пред нея.
— Хайде, момчето ми — пошепна тя в наостреното ухо на жребеца. — Хайде да видим колко бързо умееш да тичаш!
— Грег! Пусни ме! Причиняваш ми болка!
Джили на висок глас протестираше срещу начина, по който Грег, все още здраво стиснал лакътя й, я теглеше след себе си по коридора на къщата, без да обръща внимание на това, че тя се блъскаше в стените и рамките на вратите. Той не отвърна нищо, а накъсаното му дишане и плътно стиснатите му устни й показваха, че е побеснял. Макар и поуплашена, щом влязоха във всекидневната, Джили веднага се нахвърли върху него:
— Казвай къде е тя! И недей да отричаш, че я няма, защото зная, че е тук!
Грег обаче нямаше никакво желание да обсъжда Тара с Джили.
— Не разбирам за какво говориш.
— Мръсен и долен лъжец!
— Кой ти каза, че съм тук? — Грег вече едва се сдържаше.
— Има ли значение? — Обзета от нов пристъп на страх, Джили не посмя да признае, че те двете с Тара вече се познаваха, откакто преди няколко седмици тя отиде при нея с обвинението, че е любовница на Грег. Ако му го кажеше, той сигурно щеше съвсем да побеснее. Затова тя отново премина към нападение: — Къде е Тара? Искам да си поговоря с нея. Мисля да й кажа някои неща.
— Джили!…
Вероятно за първи път в живота си Грег почувства истински страх. В главата му с пределна яснота се очерта разрушителната стихия на Джили, помитаща всичките му шансове за успех с Тара — жената, която в момента бе повече от всичко друго за него. А това в никакъв случай не биваше да го допуска.
— Джили, за бога…
— За бога ли? — възмутено се провикна Джили. — Та какво разбираш ти от бога? Именно ти, който…
— Престани!
Джили отново смени тактиката и запита:
— Добре тогава. Разкажи ми за другите.
— Какви други?
— Другите жени — злъчно изрече тя. — Мацета, спаначета, самосвалчета и не знам какви още…
На Грег не му бе никак приятно името на Тара да се свързва с подобна терминология, но не знаеше как да накара Джили да млъкне, без да я предизвика още повече. А и в момента най-важното бе да се отърве от Джили, преди Тара да е узнала за идването й.
— Няма други, Джили — отвърна той, като се опитваше да поеме нещата в свои ръце. — Виж какво…
— Жалък лъжец! — изпищя тя.
— Не вдигай шум, Джили! — предупреди я Грег и пристъпи към нея.
— Защо? Нима се боиш, че някой може да види истинския Грег Марсдън? — Тя предизвикателно се изсмя в лицето му, отиде до барчето и си наля чаша уиски. Вдигна подигравателна наздравица и я гаврътна на един дъх, след което хвърли войнствен поглед наоколо и настоятелно повтори: — Къде е Тара? Искам да говоря с Тара!
Това неприятно повторение на името й бе капката, която преля чашата на търпението на Грег.
— Няма я. А дори и да беше тук, не бих те допуснал при нея. Разбра ли, Джили? Набий си го най-сетне в дебелата глава! Писна ми от тебе! Писна ми от скандалите, сцените, пиенето ти и противния ти пиянски дъх! Между нас всичко е свършено. Край. — Той замлъкна и я изгледа с унищожителен поглед. — Отвращаваш ме.
Джили простена, сякаш я бяха ритнали в стомаха и мъчително запита:
— Влюбен ли си в нея?
— Да.
— Не! — Джили вече виеше от мъка. — Не вярвам!
— Ще ти се наложи — язвително каза Грег. — А сега се махай, Джили. Изчезни от къщата и от живота ми. Утре сутринта можеш да вземеш самолета от Пайн Крийк. Ще накарам някое от момчетата веднага да те закара дотам. И повече не желая нито да те виждам, нито да те чувам. На погребението ти също няма да дойда. Просто от сега нататък изобщо не ме интересуваш! Разбра ли?
Той млъкна и изчака да види ефекта от думите си. Но и един поглед стигаше, за да се разбере, че Джили не бе приела нито една сричка от казаното. Със зачервено лице и гордо вдигната глава, тя на свой ред отвърна ехидно:
— Не говориш за мен, нали, Грег? Имаш предвид нея. Хайде, изкарвай я от къщата и я пращай да хваща оня тъп самолет от Пайн Крийк.
Животинската природа на Грег веднага долови опасността:
— Ами ако не го направя?
— Ако не го направиш ли… — Джили се засмя и му показа дребните си бели зъби. — Тогава смятам да се отбия в полицията. Напоследък имам чувството, че съвестта нещо ме измъчва. — Това тя произнесе с явна наслада. — Ще ми се наложи да им разкажа цялата история за романтичната вечерна разходка с лодка в блатата на крокодилите. Представям си ги, и тях заедно с всичките ти почитателки, как ще реагират, като узнаят, че великият тенисист е блъснал богатата си жена в блатото още по време на медения им месец, защото е започнал да чука най-добрата й приятелка!
— По дяволите! — На Грег вече не му достигаха и обидните изрази.
Джили си наля още едно уиски и го погълна триумфално.
— Ти си една глупава патка — тихо каза той. — Нима не разбираш, че в това отношение и двамата сме еднакво вътре?
— О, нима? — Очите на Джили блеснаха с маниакална лукавост. — Не думай! Вътре си само ти, драги, и то затънал до красивата си шия! Струваше си да дойда дотук, ако не за друго, то поне за да ти видя изражението на лицето. — Тя наперено отиде до барчето и отново си напълни чашата, върна се и седна на ръба на масата. Сега вече държеше Грег в ръцете си. — Освен това аз и ти не сме единствените, които знаят какво се случи тогава. Знае го и Филип.
— Казала си на Филип? Защо?
— Защото той още ме обича! Може и да не ти се вярва, но е така. И не знам защо, но никак не си пада по теб. А е най-добрият адвокат в Сидни. Така че той мен ще оправи, но всичко ще се струпа на твоята глава. — Джили съвсем определено злорадстваше. — Свършено е с теб, момчето ми! А мен най-много да ме обвинят в неволно съучастие, но аз ще кажа, че си заплашил да убиеш и мен. Мда-а. Пък после ще видим на кого ще повярват. Да не говорим, че си имал и съответните мотиви.
Грег мълчеше и я слушаше като в транс. А Джили продължаваше да дава израз на отчаянието си и очевидно намираше някакво садистично удоволствие от мъченията, на които го подлагаше.
— Веднъж наблюдавах как скопяват един жребец. Червата си щях да повърна. Та искам да кажа, внимавай в картинката, Грег. Една погрешна стъпка, и ще се окажеш в още по-лошо положение. Ясно ли ти е? Така че, ако някой ще си заминава, това е Тара. Ти ли ще й го кажеш, или аз?
Джили така и не видя как Грег замахна и я удари с такава сила, че я просна на пода. И без да го поглежда, беше ясно, че това не е нищо друго, освен проява на безсилната му злоба. Бавно и внимателно, тя се опря на една ръка, надигна се, като внимаваше да не се пореже на парчетата стъкло от счупената чаша, и каза, все едно нищо не беше станало:
— Не мисля, че е редно да сключваме църковен брак, какво ще кажеш? — Тя внимателно опипваше с език зъбите си и усети кръвта, която се стичаше от единия край на устата й. — Хм… По-добре ще е да го направим в гражданското. Все едно, няма значение. Филип ми обясни, че след като се разведем и се омъжа за тебе, това слага край на издръжката му, но няма значение. — Джили с усилие се изправи и едва сега погледна Грег. — Все ще се оправим някак. С наследството ти от Стефани пари няма да ни липсват. Чака ни чудесен живот, любими.
Грег стоеше пред шкафа за ловно оръжие с пушка в ръка. Без да бърза, той я отвори, зареди я, запъна петлето и я подпря до себе си. Също като скорпионите, към чийто зодиакален знак принадлежеше, той предпочиташе коварния удар отзад, вместо директното разчистване на сметките.
— Възхищавам се на умението ти да предвиждаш всичко, Джили — усмихна й се той. — Само че си пропуснала едно-две неща, любима — имитира я Грег. — Наскоро разговарях с Бил Макмастър. Та той изглежда е накарал Стефани да добави специална клауза в завещанието си, съгласно която ако се оженя повторно, няма да получа нито цент. Елементарно, нали? Дори се питам, да не би да са визирали именно тебе? Така че, хайде да не си говорим повече за сватби. — Той й се усмихна със самочувствието на човек, напълно удовлетворен от размера на отмъщението си, и добави: — Просто реших, че това може да представлява интерес за теб.
Лицето на Джили бе замръзнало в израз на абсолютно отчаяние. Устните й беззвучно мърдаха, сякаш устата й беше пълна с пясък. Грег доволно се засмя и излезе от стаята.
Изведнъж изострените му сетива доловиха някакво движение в дъното на коридора. Неясна фигура бързо се шмугна в една от стаите и изчезна. Нима ги бяха подслушвали? Грег набързо си припомни разменените между него и Джили реплики, които бяха напълно достатъчни да ги пратят и двамата на въжето, и веднага се втурна по петите на тайнствената фигура. Цялата къща бе празна, с изключение на кухнята, където някой говореше. Вътре Кейти отчаяно се опитваше да установи връзка по радиото:
— Рая вика Пайн Крийк! Рая вика Пайн Крийк! Пайн Крийк, чувате ли ме? Тук е Рая…
С пушката в ръка, Грег безшумно пристъпи зад нея.
— Къде е Тара?
Долната челюст на Кейти увисна и тя го изгледа с ужас в очите. Знае нещо старата кучка, реши Грег. Най-важното е да запазя спокойствие, а после ще видя какво да правя.
— Потърсих я в стаята й, но я нямаше. Не знаеш ли къде е? — повтори той.
— Тя… ъ-ъ-ъ… отиде на езда, още много рано сутринта. Каза, че трябва да помисли за нещо — отвърна дрезгаво Кейти.
В това време радиото изпращя и се чу глас:
— Тук е Пайн Крийк. Тук е Пайн Крийк.
И двамата стояха, без да мърдат. Кейти бе като прикована от погледа на Грег.
— Накарай Сам и Крис да изкарат ландроувъра и ги питай дали не знаят в каква посока е тръгнала.
Анонимният глас по радиото отново се обади:
— Ало… Ало… Пайн Крийк вика Рая. Пайн Крийк вика Рая. Ало… Кейти, защо не се обаждаш?
Кейти продължаваше да стои като заек, хипнотизиран от погледа на питон.
— Хайде, какво чакаш! — избухна Грег. — Тръгвай по-бързо, дърта вещицо. Цял ден ли ще ми се мотаеш?
Кейти се обърна и трескаво побягна от кухнята.
— Ало, Рая! Чувате ли ме? Пайн Крийк вика Рая…
Грег сграбчи микрофона и го изтръгна. После свали задния капак на радиото и извади една от лампите му. Апаратът безпомощно замлъкна. Грег пъхна лампата в джоба си и излезе.
Пред къщата ландроувърът вече беше готов, а до него стояха Кейти, Сам и Крис. И тримата мълчаха и си личеше, че са напрегнати.
— Някой от вас видя ли мис Тара тази сутрин? — обърна се Грег към братята.
Те се спогледаха и поклатиха глави.
— А къде бяхте, по дяволите? Пак сте се успали, негодници проклети!
По-полека, рече си Грег. Няма смисъл да ги настройвам още повече срещу себе си.
— Както и да е. Тръгваме да я търсим. Няма къде да изчезне, ще я намерим — и той извади патроните от пушката, която продължаваше да стиска, и я подаде на Сам, за да я сложи в ландроувъра. — Тъкмо ще половуваме и ще ударим някой и друг заек за вечеря, Кейти.
Но Кейти още стоеше като парализирана, впила ужасен поглед в очите му. Грег й се усмихна приятелски, метна се в колата и даде знак за тръгване.
А във всекидневната Джили почти не бе помръднала, откакто Грег излезе от стаята. Съзнанието й упорито отказваше да възприеме казаното от него. Всичко звучеше толкова невероятно. Нима наистина в завещанието на Стефани имаше такава специална клауза? Сякаш дори и от гроба Стефани продължаваше да й нанася удари и да я наказва, точно както бе постъпил и старият Макс навремето с баща й. Освен това беше загубила Грег — по този въпрос нямаше никакво съмнение. Той съвсем ясно бе заявил, че е влюбен в Тара. А подобни думи никога не бе казвал на Джили — независимо от бурния им романс и от всичките й усилия да му угажда на сексуалните капризи. Това бе върхът на всичко.
Джили със залитане отиде до барчето и си наля още едно уиски. Печално притисна чашата към гърдите си и се опита да мисли за онова, което я чакаше от сега нататък. Но както и да го гледаше, бъдещето й се струваше отчайващо мрачно, без никакъв проблясък на надежда. Загуби Грег. Загуби и Филип, а сега вече зависеше изцяло от моралната и финансовата му подкрепа. Той изведнъж започна да се превръща в необходимата й искрица надежда — нещо, което отдавна не бе изпитвала към него. Господи, какво да правя? Обземаше я непреодолима паника и тя прибягна до единственото средство, което напоследък й служеше безотказно — посегна към бутилката и си наля още малко от течната утеха.
 

Двадесет и първа глава
 
В самолета на връщане от САЩ Филип Стюарт напразно се опитваше да си изясни мотивите за това пътуване. Защо, по дяволите, се връщаше? Така или иначе работата му все повече и повече се обвързваше с американския пазар, а при съвременните средства за комуникация физическото му присъствие в Сидни почти не бе наложително. Животът в САЩ му харесваше, вече имаше и приятели, и дори в главата му се оформяше смътната идея да се премести там след развода с Джили.
Джили. В това бе цялата мъчнотия. След последния им разговор Филип искрено се надяваше най-после да възвърне душевното си равновесие, чиято загуба толкова го измъчваше от няколко месеца насам. Усещаше, че отношенията им с Джили са стигнали критичната си точка, и то не по негова вина, тъй като той поначало не обичаше да я подлага на натиск. Макар и да не беше убеден в желанието си да сложи край на брака, Филип вече смяташе, че е крайно време да се стигне до някакво решение, колкото и неприятно да е то, защото тази непрекъсната несигурност започваше да му омръзва. Така че той се върна в САЩ далеч по-облекчен и свободен, поне вътрешно, отколкото когато пристигна в Австралия преди разговора си с Джили.
Но какво означаваше всъщност да се чувстваш свободен? Как да зарежеш нещо, което си носил предано цели седемнайсет години? Още от самото начало на своята адвокатска кариера, преди дори да се посвети на търговското право, Филип знаеше, че който и затвор да вземеш и да оставиш вратите му отворени за през нощта, то на утрото три-четвърти от обитателите му ще продължават да стоят вътре. Така беше и сега. Раздялата с навика да се грижи за Джили и един вид да отговаря за нея не му се виждаше толкова лесна, колкото бе предполагал. Още повече, че нямаше и най-малката представа какво би правила Джили, след като я оставеше, и то в компанията на такъв изпечен мошеник като Грег Марсдън… Душата му се стягаше като си го помислеше. Вярно е, че от никого не може да се очаква да гледа с добро око на любовника на жена си, лишил го от привързаността й и заел мястото му в семейното легло, но в този случай разумът на Филип му подсказваше, че що се отнася до Грег неприязънта му към него има и други измерения. Марсдън просто беше съвършен негодник и Филип се притесняваше все повече и повече за това какво би станало с Джили в лапите му.
Всъщност това беше и истинската причина за сегашното пътуване, което Филип едва бе успял да вмести в натоварения си работен график и срещу което здравият му разум продължаваше силно да роптае. Той през цялото време си повтаряше, че иска да се увери в готовността на Джили за развода, за да я прогони от мислите си и да се заеме със собствения си живот. Преди да тръгне, на няколко пъти прави опити да се свърже с нея по телефона, но отсреща не се обаждаше никой. От една страна в това нямаше нищо необичайно, тъй като Джили често излизаше и не обичаше да стои сама в празната къща, но въпреки всичко той се обезпокои и се обади на един свой колега в Сидни, като го помоли да се отбие в дома му на Хънтърс Хил и да остави бележка на мисис Стюарт, с молба тя да се обади на Филип в Ню Йорк. За всеки случай дори отново остави телефонния си номер, да не би разсеяната Джили да го е загубила. И нищо.
В крайна сметка, като непрекъснато проклинаше глупостта си, Филип се принуди да вземе първия самолет за Сидни, за да проучи на място нещата. Вероятно това е нещо като обратния процес на ухажването, кисело си мислеше той. Когато двама души се ухажват, те предприемат някакви стъпки в известна последователност, целящи окончателното им събиране. А при разпадането на брака очевидно се преминава през подобни стъпки, но в обратен ред. Трябва да се разделим и ще го направя, обеща си той. Само дето… не е лесно. Обърканите му мисли продължаваха да се въртят в този порочен кръг до самото кацане на самолета. А когато стигна до дома си, вече съвсем не знаеше какво да прави.
Всички изоставени къщи излъчват някаква особена тъга. Още щом таксито пое по алеята към дома му, Филип вече бе уверен, че Джили не само е излязла от къщата, но и я е напуснала. Ядосан на собствената си глупост, влезе вътре и потръпна от хлада, лъхащ от необитавания дом. Не след дълго намери и прощалното писмо, което беше подпряно върху масичката за изходяща кореспонденция в преддверието. Самият Филип се чувстваше в известна степен «изходящ», така че това му се стори доста жестока, макар и неволна ирония от нейна страна. Той взе писмото и го отвори.
 
«Скъпи Филип — започваше то, — не зная кога точно пак ще си дойдеш от САЩ и ще прочетеш това писмо, но всъщност няма значение. Искам само да те уведомя, че отивам да живея с Грег. Ще се омъжа за него, колкото и да не ти се вярваше, когато ти го съобщих. Не се опитвай да ме търсиш, защото няма да бъда в Харпър Маншън. Ще изпратя да ми вземат нещата веднага, щом се установим някъде. Извинявай за всичко, което ти сторих. Надявам се, че с времето вече няма да ме мразиш толкова.
@С обич: Джили
П.П. Пожелай ми късмет!»
 
Филип тежко се отпусна на стола до масичката. Е, каквото почукало, такова се обадило. Нима можеше да се желае нещо повече? В края на краищата, нали именно затова идваше чак от Америка — да се раздели с Джили. За нея очевидно връщане назад нямаше и той с нищо не би могъл да й помогне — тя дори не му казваше къде отива. Но дали наистина щеше да се омъжи за Грег? От гърдите му се отрони дълбока въздишка. Още от началото на своята кариера, Филип бе един от юридическите съветници на «Харпър Майнинг». Кантората му се намираше зад ъгъла на Бент стрийт — съвсем близо до седалището на компанията — и се грижеше за интересите на фамилията Харпър още от времето, когато преди петдесетина години младият Макс за първи път се отби в кантората. Така че той добре знаеше за клаузата в завещанието на Стефани, добавена по настояване на Бил Макмастър и формулирана от най-добрите мозъци на адвокатската професия, съгласно която Грег явно не би се оженил нито за Джили, нито за която и да е друга. И нищо не можеше да се направи. Филип си отбеляза наум да наеме човек, който да опакова нещата на Джили, а той самият също да си изнесе личните вещи и после да продаде къщата както си е — с цялото обзавеждане. Погледът му бавно се движеше наоколо. Не изпитваше никакво желание да вижда край себе си всички тези вещи отново. Той сковано посегна към телефона, за да резервира място за първия обратен полет. Честата смяна на часовите зони щеше да му се отрази много зле, но в момента имаше и по-лоши неща.
— Добър ден. «Бритиш Еъруейс» ли е?…
Точно така. Непременно ще се преместя в САЩ.
 

Ах, по дяволите тази тежка проклетия, ругаеше Кейти седлото си, докато с мъка го тътреше към конюшните. Веднага щом ландроувъра и Грег се скриха от погледа й, забулени от облаци прах, Кейти изтича към коня си с твърдото решение и тя да се включи в търсенето на Тара и да не я изоставя на милостта на Грег. Трябваше непременно да намери Ефи, както вече й викаше, макар че в огромната пустош и при бясното препускане на Кинг, бе равносилно да търси игла в купа сено. От друга страна обаче, Кейти беше единственият човек, който знаеше любимите места за езда на Тара, а и при тази ситуация всичко друго бе по-добро, отколкото да седне да чака със скръстени ръце.
— Хайде, девойко, действай, че няма време! — рече си Кейти като влезе в клетката и започна чевръсто да оседлава възрастничката си кобила.
Кейти беше прекарала целия си живот на село и яздеше великолепно, но бе избрала това старо момиче от уважение към Крис, който смяташе за свой дълг да полага грижи за нея, тъй като това бе част от почитта му към древните предци. Пеги си беше една съвсем приятна кобила, не много умна, но пък кротка и покорна. За нея се знаеше, че никога няма да започне да подскача, да се изправя на задните си крака, да се плаши или да хвърли ездача си.
— Няма време и ще трябва да побързаме — рече Кейти, докато, подпряла с мършавото си коляно корема на непротивящата се кобила, стягаше подпръга. — Днес ще се наложи здравата да потичаш, Пеги. Отиваме да търсим Ефи!
Кейти я изведе на двора и с учудваща лекота се метна на гърба й. Право пред нея небосклонът бе започнал да променя цвета си. Кристалночистият въздух бързо потъмняваше и някак се сгъстяваше, като златистите му багри се превръщаха в матовожълто. Кобилата на Кейти надуши промяната и стана неспокойна, присви уши назад и тръгна с нежелание.
— Буря ли ще има, Пеги? — запита я Кейти. — Не се бой, сигурно няма да дойде чак дотук. Хайде, давай по-бързо!
И без да я е грижа за нея самата, неукротимата дребничка старица смуши коня и смело пое в пустошта.
 

Признаците на приближаващата буря ставаха все по-осезаеми. Притъмня. Облаците бързо се сгъстяваха и цялата околност потъна в някаква призрачна светлина с цвят на горчица. Вятърът се усилваше, вдигаше малки вихрушки прахоляк и караше разпръснатите тук-там евкалипти да се огъват под напора му. Късното следобедно слънце хвърляше зловещи коси отблясъци върху ниско надвисналите облаци, които сякаш се гласяха да захлупят безпомощните земни обитатели под себе си. Откъм северозапад вече се чуваше заплашителният вой на стихията, която бързо се придвижваше към Рая.
Тара никога преди не бе навлизала толкова навътре в безкрайните простори на австралийската степ и сега притеснено пришпорваше Кинг по обратния път, преди да ги е застигнала бурята или бързо спускащият се мрак да е обгърнал белезите, по които тя се ориентираше. А здрачът вече бе сменил златото на залеза с кървавочервено, което преминаваше в мастиленочерно там, където се струпваха най-тежките облаци. Жребецът продължаваше да препуска неуморно и могъщите му копита преодоляваха с еднаква лекота напуканата земя, камънаците и храсталаците по пътя му. Тара се носеше точно към окото на бурята, подобно на някакъв тъмен ангел на отмъщението, призовал всички стихии в името на своето дело.
Останала сама във всекидневната на Рая, Джили пи, плака и спа, след което се събуди и повтори същия процес. Мъчеше я абсолютно отчаяние. Чувстваше се ужасно самотна и потисната, животът й беше разбит, а насиненото й лице я болеше. Полуприпадаща от погълнатото количество уиски, тя обикаляше безцелно стаята и ту си мърмореше несвързано, ту от време на време избухваше в истеричен смях, когато се сещаше за още някоя нелепа или иронична подробност на положението, в което бе изпаднала. В един момент погледът й се спря върху снимката на Стефани, поставена в рамка върху полицата на камината. С характерната за много пияните прекалена концентрация, Джили пристъпи към снимката и почти залепи лице за стъклото.
— Ха, Стефани! — с надебелял език каза тя. — Още не мога да се отърва от теб. Навремето се бях заклела да си отмъстя на рода ти за случилото се с баща ми. А сега виждам, че и мен ме чака същото. Повярвай ми, Стеф, не го исках… Изобщо не допусках, че ще бъде толкова ужасно… Ох… — Джили се разплака, защото отново си припомни блатото и ужаса, изписан на потъналото в кръв лице на Стефани. — Страх ме е, Стеф… — хлипаше тя, обзета от самосъжаление. — Помогни ми, моля те. Стеф! Не зная какво да правя…
Навън вече беше тъмно и наоколо нямаше жива душа. Внезапно тишината на нощта бе нарушена от тропот на копита. Появи се Кинг, който долетя със същото стремително темпо, с което бе тръгнал. Силата му сякаш бе неизчерпаема, защото той с лекота прескочи оградата към двора на конюшните, вместо да влезе през вратата, и се спря, запенен и плувнал в пот. Изтощената Тара се притисна към врата му в израз на безмълвна благодарност. После скочи от седлото, свали му такъмите, избърса го и му метна черджето, за да не настине. Едва след това го напои и нахрани до насита, като дори му даде допълнителна порция дъхаво сено за добре свършената работа.
Докато отиваше към къщата, Тара видя колко навреме се бяха прибрали. Бурята всеки момент щеше да избухне. Но дали изобщо можеше да се сравнява с онази, другата буря, която я очакваше вътре, мислеше си Тара и събираше сили за предстоящото изпитание.
— Ах, ти кучка проклета! Мръсница!
В коридора стоеше Джили с чаша в ръка и цялата се тресеше от бяс.
— Здравей, Джили.
От невъзмутимия отговор на Тара Джили съвсем побесня:
— Значи си знаела, че ще дойда, така ли?
— Естествено. — Тя отмина Джили с безразличие, като пътем си сваляше ръкавиците за езда.
Джили изтича след нея и я сграбчи за лакътя:
— За кого, по дяволите, се смяташ? — яростно започна тя. — Преструваш се на моя приятелка, а зад гърба ми ходиш с Грег! Защо? Нищо не разбирам!
— Къде е Грег? — запита Тара, без да обръща внимание на въпросите й.
— Тръгна да те търси. Но си взе и пушката, така че сигурно ще половува. Винаги го прави, когато се чувства хванат в капан.
— Ще си направя чай — рече Тара, издърпа ръката си и зави към кухнята. — Искаш ли и ти?
— Чакай! — извика Джили. — Искам да поговорим. Тара…
Но Тара вече беше в кухнята, където остави камшика и ръкавиците и взе чайника. Лицето й бе каменно, сърцето също. Очевидно планът й да остави Грег и Джили сами да си изяснят нещата даваше чудесни резултати — личеше си от подутата устна на Джили и синината на бузата й. А и Грег сигурно не се чувстваше по-добре, щом бе излязъл с пушката, за да си изкарва яда на разни дребни и беззащитни създания, които никога не му бяха причинявали зло. Тара обаче не ги съжаляваше ни най-малко. Те самите не се интересуваха от нищо друго, освен от себе си. Планът й трябваше да бъде доведен докрай. Връщане назад нямаше.
Джили нахълта в кухнята, залитна към Тара и разля чашата си.
— Недей да бягаш! — изсъска злобно тя. — Първо трябва да ми отговориш на някои въпроси, мис Тара! Защо ми каза, че идваш тук с Грег? Защо?
Скоро ще узнаеш, скъпа, помисли си Тара, но гласно каза:
— Реших, че трябва да знаеш истината, Джили. Ти ме имаш за приятелка и нямах право да върша неща зад гърба ти. Мислиш си, че Грег е твой, а в същото време той кани мен тука. Освен това, обадих ти се, защото ако ти го беше питала, той вероятно щеше да те излъже.
— Значи… значи всичко е истина? И откога ходите?
— От доста време. — Тара умишлено се държеше на разстояние от Джили, все едно, че цялото й внимание беше насочено към чая, а всъщност се стараеше да поддържа напрежението на Джили.
— От колко?
— Не си водя записки в календара. За мен цялата история не представлява кой знае какво.
— Ясно! — Както Тара правилно бе допуснала, ударът й попадна право в целта. — Играеш си, значи. Забавляваш се чудесно, а не мислиш, че ми отнемаш мъжа и съсипваш живота ми…
— Дали пък Стефани не би казала и на теб точно същото, Джили?
Гласът на Тара я сряза като скалпел и Джили изумено зяпна.
— А? Стефани ли? Не разбирам. Както и не разбирам защо искаш да ми отнемеш Грег. Какво съм ти направила? — Въпросът й увисна във въздуха. Тара бе впила обвиняващ поглед в Джили, който я влуди до такава степен, че тя изпадна в агресивна истерия: — Ти си виновна за всичко! Грег ме обичаше, докато не се появи ти и не застана между нас… Изчезвай веднага! Моментално! — нахвърли се тя върху Тара и замахна да я удари, но натежалата й от пиенето ръка не улучи лицето й, а само леко я бръсна по рамото.
— Не мисля, че това би се понравило на Грег, ако му кажа. Ти как смяташ? — запита Тара с потъмнели от презрение очи.
— Грег ли? — сепна се Джили. — Проклетото копеле! Защо го няма? Трябваше да е тук. Къде ли е, за бога?
— Щом си се загрижила толкова много за него — студените нотки в гласа на Тара ставаха все повече, — винаги можеш да оседлаеш някой кон и да излезеш да го потърсиш.
Ироничното й предложение подсили уплахата и чувството за безпомощност на Джили. Навън воят на вятъра нарастваше и всеки момент бурята щеше да се сгромоляса върху Рая.
— Само че трябва да внимаваш, Джили — продължаваше хладният и някак далечен глас. — Май ще има буря. Гледай да не те хване на открито, че е опасно.
Джили с усилие обърна поглед към източника на подигравателните думи. Пред нея стоеше Тара и й се усмихваше любезно.
— Искаш ли захар в чая си, Джили?
Побесняла от ярост и ужас, Джили избухна, заля Тара с остатъка от уискито си и изкрещя:
— Върви по дяволите с твоя чай! По дяволите! По дяволите! По дяволите!
 

Бурята избухна и започна да се излива с цялата си мощ върху Рая. Ураганният вятър трошеше клоните на дърветата и носеше във въздуха листа и облаци прах. Около къщата сякаш лудееха всичките демони на ада и пищяха и стенеха като някакъв хор от пъклени изчадия, чийто обхват покриваше цялата гама от най-тънък фалцет до най-нисък вой. Гръмотевиците следваха светкавиците в такова неистово темпо, че почти се сливаха, а поройният дъжд така блъскаше покрива, като че ли искаше да го срине със земята.
Кейти смогна да се добере до имението буквално на лакът пред стихията. Спаси я усетът й, притежаван от почти всички, които живеят близо до природата, който й подсказа по какъв път да мине, та вятърът да духа в гърба й и да й помага. Не успя да намери Ефи, но пък добре си поязди. Макар и доста изтощена, ездата все пак я освободи от натрупаните напрежения. Доволна бе и от старата Пеги, но най-вече се радваше на собственото си постижение — за възрастта си се бе справила отлично.
Като бързаше, за да изпревари първите тежки капки на дъжда, Кейти прибра кобилата на сушина, избърса я от потта, погрижи се за другите й нужди и се повъртя още малко, за да се порадва на уюта на конюшнята. После се прибра в къщата и за свое изумление видя, че обектът на издирването й тъкмо излиза от една от свободните спални.
— Ефи! А аз мислех, че си се загубила и ходих да те търся!
Предаността на старицата силно затрогна Тара.
— О, Кейти! Нима не ме познаваш? — меко и многозначително отвърна тя. — Имало ли е случай да отида на езда и да се загубя?
Кейти радостно се засмя, във възторг от намека за споделяната от тях тайна.
— Слушай сега, Кейти — продължи Тара. — Знаеш ли, че ни дойде неочакван гост? Джили Стюарт?
— Да, видях. Дори я чух как се кара с него.
— Точно така. Сега тя е тук — и Тара отвори вратата на спалнята за гости. На леглото спеше Джили, просната по гръб, и мъчително хъркаше с отметната назад глава. — Наложи се да я сложа да си легне. Сигурно е пила цял следобед, защото докато бяхме в кухнята изпадна в истерия, а после почти загуби съзнание. Остави я да изтрезнее, разбра ли?
— Ясно.
— И още нещо, Кейти. Ти вече се досещаш какво става и искам да ми вярваш. Ситуацията е под контрол. Зная какво правя и съм длъжна да го направя.
Лицето на Кейти светна:
— О, Ефи! Всичко ще бъде както кажеш! Щом си Ефи и няма отново да изчезнеш!
— Няма. Но искам да оставиш всичко на мен. За днес недей да приготвяш вечеря — можеш още сега да се прибереш и да си легнеш. И аз ще направя същото.
— Добре.
— Лека нощ тогава, Кейти.
— Лека нощ, Ефи.
Обзета от неземна радост, Кейти забърза към стаята си, за да прекара още една вечер със старите си снимки. Само че тъкмо се пъхна в леглото с тенекиената кутия, последиците от ездата си казаха думата и тя заспа като младенец.
Тара също усещаше по тялото си насладата от любимия спорт. Чувстваше блажена умора, мускулите й бяха леко опънати, но иначе цялото й същество бе изпълнено с нов живот. Долната половина на тялото й гореше с приятната топлина, която дава само ездата и Тара с удоволствие си мислеше за особената сексуалност на това, да усеща коня между краката си и гальовната болка отвътре на бедрата. Най-после отново си беше у дома. А сега да преминем към следващата стъпка, рече си тя.
Внимателно провери дали с Джили всичко е наред, върна се в стаята си и започна да пълни ваната. От чантичката с гримовете извади стъклено шишенце с аромат за вана и капна вътре няколко капки. После, като си тананикаше тихо, приготви френския си сапун, най-меката гъба, тоалетното мляко и лосионите. Цялата баня вече ухаеше на мускус и рози. Тара си свали фланелката, сутиена, срязаните джинси и бикините. Всичките й дрехи бяха пропити от миризмата на жребеца, която странно контрастираше с настроението й.
Ваната вече беше почти пълна. Водата се пенеше като мляко от струята на крановете. Тара отиде в стаята и си избра касета за уредбата. Ръката й без никакво колебание посегна към едни стари френски песни за радостите и болките на любовта. «Любов, любов — припяваше си тя, — о, сладко щастие на любовта…» Музиката нежно нахлуваше в банята. Тара спря крановете, уви си косата в хавлия, влезе във ваната и се отпусна в обятията на водата. Мелодията на песента бавно я унасяше.
 
«Изгубих се във студ и мрак,
потънах сред неясен зрак
и после се намерих пак
под люляка на двора.
Направих вино и отпих
и в миг сърцето си разбих,
а люлякът със шепот тих
навя край мен умора.»
 
Грег се друсаше по неравната повърхност на равнината към светлините на Рая, които вече се провиждаха в далечината, и се бореше с волана на ландроувъра, полузаслепен от падащия под ъгъл пороен дъжд. Разкъсваше се между гняв и страх. Гневът му беше насочен най-вече към Джили и въпреки няколкото ударени заека и кучета динго, още не бе утихнал, а страховете му бяха за Тара — дали е още жива, ако бурята я е хванала на открито. Караше като луд, без да обръща внимание на камъните и дупките по пътя, и без да го е грижа за Сам и Крис, които се подмятаха зад него, подобно на убитата плячка в краката им. Не се боеше и от гръмотевиците, нито от непрекъснато проблясващите ослепителни светкавици, които сякаш ги преследваха. В главата му имаше само една мисъл — Тара.
Най-после влязоха в двора и той изскочи от ландроувъра, още преди колата да е спряла напълно.
— Приберете я — нареди Грег, — и окачете тази мърша някъде.
После изтича към къщата и влезе, готов за всичко, но не и за онова, което завари. Вътре беше тъмно и не се чуваше нищо. И в кухнята нямаше никой, но това го устройваше, защото не бе гладен и спокойно можеше да мине и без Кейти тази вечер. Всекидневната, трапезарията и библиотеката също бяха празни. Най-после попадна на Джили, която спеше в една от спалните за гости, и гръмогласното й хъркане го увери, че тази нощ тя едва ли щеше да се събуди. Само че къде ли беше Тара? Грег със свито сърце тръгна по коридора към нейната стая. Вътре светеше и се чуваше някаква особена прелъстителна песен, която направо го подканяше:
 
«Пенливо вино,
сладко, буйно,
къде е моят мил?
Пенливо вино,
светло, руйно,
къде е моят мил?
Почакай, спри,
за миг замри,
чуй, някой идва тук.
Пенливо люляково вино,
това е моят мил.»
 
Потънала в музиката и топлата вода, Тара за първи път в живота си преживяваше ритуалната подготовка за правене на любов. Тялото й искаше Грег Марсдън и щеше да го има. Но всичко трябваше да е както трябва. Абсолютната й любов се бе превърнала в абсолютно отмъщение. Тя нежно сапунисваше тялото си и милваше всяка една става и гънка поотделно. Откакто стана Тара, се грижеше за това тяло с удоволствие, примесено с гордост и сега старателно нанасяше лосиони, масла, кремове и гелове, докато не остана сантиметър, от който да не ухаеше на свежа чистота. Сблъсъкът й със смъртта я бе научил да цени и обича тялото си като едно от големите удоволствия на живота. Но виж, мъжката обич — тя бе нещо съвсем друго. И Тара щеше да е съвсем подготвена за нея.
В съседната стая Грег също разиграваше подобен ритуал. Първо подготви спалнята, поразтреби, оправи леглото и изглади възглавниците. После отиде в кухнята, където откри бутилка шампанско в хладилника и я отнесе в стаята заедно с две чаши. А накрая смъкна мокрите си дрехи и се пъхна под душа. Вдигна с наслада лице към водата и я остави да се стича по тялото му, палуваше като малко дете, пръскаше наоколо, разтоварваше се и си играеше, в приятно предчувствие на онова, което следваше. В главата му се въртяха откъслеци от песента, която бе дочул през вратата на Тара. «Пенливо вино… къде е моят мил?» С все по-нарастваща възбуда той втриваше сапуна под мишниците си, по слабините и по гърдите, а апетитът му с всяка изминала секунда ставаше по-неутолим. «Пенливо люляково вино… чуй, някой идва тук…»
 

А навън бурята вече бе достигнала връхната си точка. Вятърът сякаш духаше от всички посоки едновременно и искаше да отнесе имението. Но за намиращия се на завет в конюшните Крис, стихиите на нощта бяха нещо съвсем естествено. Това просто бе богът на гръмотевиците, Джамбуул, който, яхнал черните облаци, даряваше с живителна влага сухата земя под себе си. Животът без този бог беше невъзможен, понеже облаците му носеха и духовете на децата, които падаха с дъждовните капки и търсеха своята майка. Приклекнал в клетката на огромния жребец, Крис тихо напяваше химните си на причастие към ритуала на нощта:
— О, Велики Татко, чувам гласа на предците и те зова. Нека великите духове на древността се съюзят и помогнат на жената тази вечер. Ти ни научи да познаваме красотата и силата на женската любов, и Ти създаде нейния другар — Черния лебед Кунауара — защото жената не е цяла без мъжа, нито пък мъжът е цял без жената. А без жизнения огън на свещения танц на прегръдката между мъжа и жената няма нищо — царуват тъмнина и студ. Обръщам се и към тебе, Джулунгул — Великата змия на небесната дъга. Когато започваше животът и нашите предци танцуваха и пееха за първи път, Ти изви тяло към небето и ги благослови. О, Джулунгул, баща и майка на всичко живо, родител на живота, бъди с тази жена! И като покровител на луната и на приливите и отливите, дано водите ти изпълнят нейните реки, които да се стичат триумфално към морето.
 

Тара бе готова. Освежена от ваната и от сладостта на песните за любовта и ухаеща на розово масло, тя грижливо избърса тялото си, обзета от приятно нетърпение. Извади бяло дантелено неглиже с широк колан от розова коприна и го облече. Поруменяла от банята, от огледалото с блеснали очи я гледаше възхитително красива жена. Най-сетне съм готова, помисли си тя.
Прекоси стаята и през френските прозорци излезе на верандата. Оттам най-добре се виждаше истинското величие на бурята с начупените светкавици, които разкъсваха небето и безсилието на поройния дъжд да ги потуши. Сърцето на Тара възторжено откликна на ритъма на дивата стихия и тя се засмя от радост. После се обърна и тръгна по верандата към стаята на Грег.
Облечен в мек халат, Грег тъкмо бе излязъл изпод душа и отново оглеждаше стаята, да не би да е пропуснал нещо, когато през отворените френски прозорци към верандата забеляза бяла фигура. Той затаи дъх. Тара бе толкова красива, сякаш изразяваше цялата концепция за жената. Докато я гледаше като омагьосан, тя влезе в стаята. Без да каже дума, Грег отиде при нея, хвана я за ръка и я настани на един стол. Откриваше известна сексуална значимост дори и в този най-обикновен контакт с мекотата на пръстите й. После започна да отваря шампанското, но не можеше да откъсне очи от Тара. От свежестта й лъхаше някаква непозната и изтънчена еротика, която той до този момент не бе долавял. Грег със смущение установи, че пенисът му се размърда развълнувано под халата. Не бързай, каза си той. Не се дръж като пубертет!
Тара наблюдаваше с неприкрито удоволствие как Грег отваря шампанското. За първи път си позволяваше да се наслаждава без свян от гледката на мъжкото тяло. Откъдето и да го погледнеше човек, Грег беше направо великолепен. Раменете му бяха широки и плещести, а мускулите му — като изваяни. Златистите косъмчета по гърдите му приличаха на искри, току-що излезли изпод чука на ковача. Белотата на халата закриваше плоския му стомах и тънкия кръст и подчертаваше тенът на тялото. Той усети погледа на Тара и й се усмихна. Обожаваше очите й. После наля шампанското и й поднесе тънкостенната висока чаша.
— За теб — прошепна Грег. — За красотата ти.
Те отпиха, след което отново се чукнаха и мълчаливо повториха наздравицата. Грег би могъл да седи така и да я гледа цяла нощ, но желанието му да я докосва вече ставаше непреодолимо. Той остави чашата си на масичката до леглото, отиде при Тара, взе и нейната чаша и я вдигна от стола. Притисна я към себе си, пое лицето й в ръце и го извърна към своето за целувка.
Устните й бяха меки и топли като зрял плод. Грег нежно изучаваше устата й с езика си и го пъхаше все по-навътре. Тара нетърпеливо го пое и започна да го смуче, опивайки се от вкуса му. Струваше й се, че пие вино. После леко захапа езика му, задържа го между зъбите си и го пусна, след което започна да покрива лицето, шията му и навсякъде, докъдето можеше да стигне изправена на пръсти, с малки горещи целувки, докато той не потърси устните й отново.
Ръцете му я бяха обхванали здраво и галеха задната част на бедрата й, като притискаха тялото й към неговото. Тара усещаше мощта на изправения му пенис, но същевременно беше съвсем наясно, че тялото на Грег е подвластно на нейното, и тази мисъл я възбуждаше още повече. Тя плъзна пръсти по гърба му и проследи очертанията на лопатките, като се наслаждаваше на гладката му кожа. Грег я пусна и отстъпи крачка назад, впил поглед в гърдите й, които вече копнееха да бъдат освободени от закриващата ги прозрачна материя. После я отведе до леглото, нежно я постави да седне и едва-едва ги докосна — първо едната, а после и другата. Розовите им зърна вече бяха изправени и изпъваха тънката коприна на неглижето. Грег развърза колана и разгърна дрехата. Тара никога преди не бе изпитвала подобно боготворене от страна на мъж към тялото на обичаната от него жена. Грег милваше гърдите й с такова умение и преклонение пред красотата им, че тя едва сега ги усети като напълно свои. Коленичил пред нея, той ги целуваше и хапеше зърната им едно след друго, като следваше някакъв особен вътрешен ритъм. Удоволствието на Тара беше безгранично и пронизваше цялото й същество. Поставил ръце върху гърдите й, Грег бе заврял лице между тях и досегът на свежо обръснатата му брадичка до кадифената й кожа беше като електрически ток.
След малко той внимателно я положи по гръб и отгърна неглижето докрай, като освободи цялото й тяло. Устните и пръстите му непрекъснато откриваха нови и нови чувствителни точки по корема и бедрата й, за чието съществуване Тара досега изобщо не бе подозирала. С все по-увеличаващо се желание тя взе ръката му и я постави върху триъгълника между краката си, където меките и къдрави кафяви косъмчета вече бяха овлажнели от възбуда. Дългите му пръсти деликатно разтвориха вулвата и се плъзнаха в набъбналото и топло влагалище, а после преминаха към клитора, който тръпнеше от ласките им. Грег нежно разтвори устните й и вещо прокара езика си вътре, следвайки очертанията им. В един момент, без изобщо да съзнава какво прави, под въздействието на нахлулите непознати усещания, Тара сграбчи главата му и здраво я притисна към себе си, след което оргазмът й не закъсня и разтърси цялото й тяло.
Тара някак се засрами от това, скри лице зад ръцете си и смутено измърмори:
— Съжалявам.
— За какво? — засмя се лениво Грег. — Щом свършваш толкова лесно, можем да го повторим и потретим. Ето така. — Той пъхна пръсти между краката й и след миг Тара отново усети стремителната си възбуда. Усети го и Грег. — Виждаш ли? — отново се засмя той и я изгледа присмехулно.
Тара се изчерви. За да се освободи от магията на властта му, тя го отблъсна по гръб и разтвори халата, който Грег още не бе свалил. Той се изтегна арогантно и с видимо удоволствие я остави да разгледа изправения му пенис. Тара посегна като хипнотизирана и го обхвана с ръце, възхитена от чудесната му твърдост. Постави го между гърдите си, а после го целуна, като прокара устни по цялата му дължина и накрая зарови лице в златистите косъмчета на основата му. Грег усещаше, че няма да може да се сдържи колкото му се искаше, а броят на оргазмите му бе далеч по-ограничен, отколкото при жените, така че той й показа какво да прави, за да му доставя удоволствие, без да трябва да се изпразва. В това отношение го порази както невежеството на Тара, така и желанието й да се научи.
На нея й се струваше, че изживява наново целия си живот, под формата на ускорен курс, само дето този път нямаше да сбърка. Силата и увереността й растяха с гигантски скокове. Същото важеше и за възбудата й — първият оргазъм просто увеличи апетита й. Желанието й да усеща ръцете на Грег — върху гърдите си, отзад или между краката — ставаше все по-голямо. Но най-вече искаше пениса му. Досега го бе държала между гърдите си, в ръце и с устни, а сега вече го искаше между краката си. В един момент й омръзна да слуша непрекъснатото му повтаряне «чакай още малко», метна се отгоре му и го стисна толкова здраво с мускулите на вагината си, че той не можеше да се измъкне. Изненадан от внезапната атака, Грег едва свари да изкрещи:
— Ах, ти! — и от дълго сдържания му оргазъм не остана нищо. Изпразни се в нея със залпа на преминаващ експрес.
След това ги очакваше удоволствието на любуването, без да се бърза, защото непосредствените желания бяха задоволени, а оставаха само по-дълбоките копнежи, които търсеха своя израз. Сега, по думите на Грег, Тара трябваше да го върне отново към живота, и той й позволи да изучи с ръце и устни всеки сантиметър от тялото му, дори и ключиците и гънката на гърба му, откъдето почваха краката. Зърната на гърдите му и основата на гръбнака бяха също толкова чувствителни, колкото и нейните и възприемаха със същото удоволствие нежните й масажи. Отвътре бедрата му бяха по-меки и от тоалетни кърпички и им липсваше златистото окосмяване на предната част. После ръцете й обхванаха тежките тестиси и докато ги галеше, Тара не преставаше да се учудва на този каприз на природата — да постави нещо толкова ценно в такава крехка обвивка. При всяко ново откритие въодушевлението й растеше — беше толкова влажна от възбуда, че й се струваше, че всеки момент вулвата й ще започне да се разтопява. Когато пътешествието й приключи, пенисът на Грег отново се бе върнал към живота.
Той я положи по гръб и проникна в нея. Бавните му и ритмични движения скоро превърнаха стоновете й в един незабравим и продължителен оргазъм, който понесе тялото й на крилете на екстаза. Грег се изпразни едва след като се убеди, че Тара е напълно задоволена, като свърши заедно с последните тласъци на тялото й.
После те се изтегнаха като любовници, изхвърлени от морето на брега на вечността. Осветяваше ги само луната, надвиснала над тях от прояснилото се небе. Бурята беше отминала и вече изливаше яростта си другаде. Духовете на предците и Великата змия на небесната дъга си бяха свършили работата. Тара най-после бе станала жена.
 

Двадесет и втора глава
 
Дан със свито сърце се приближаваше към Харпър Маншън. Тъй като в Сидни не разполагаше с кола, той бе наел такси, но го освободи в подножието на улицата и измина останалата четвърт миля пеша. Само че всичките му предпазни мерки се оказаха излишни. В имението не се виждаше жива душа. Голямата бяла къща сякаш бе заспала под сутрешните лъчи на слънцето, а алеята за автомобили пред нея беше празна. Дан започна да се притеснява. Това бе единствената следа, по която можеше да намери Тара. Ами ако се окажеше задънена улица?
С търпението, присъщо на професията му, Дан се зае да наблюдава мястото. Мина доста време, но без резултат. Нищо не помръдваше. Никой нито влизаше, нито излизаше. Дан застана на сянка под дърветата до портала на имението и се отдаде на мрачните си мисли. Кога за първи път започна да се безпокои за Тара? Не знаеше. Сега му се струваше, че у нея има нещо, което го преследваше още от първия миг, когато видя обезобразеното й тяло по време на консултацията — особеният дух, лъхащ от красивите й очи. Веднага му беше станало ясно, че тя го лъже за автомобилната злополука — невъзможно бе да се получат подобни рани от катастрофа. Просто не желаеше да разкрива тайните си и ги бе потулила в дълбините на душата си, явно изранена не по-малко от тялото й.
С времето повечето рани щяха да зараснат, Дан го знаеше от опит. Само дето времето лекува бавно, без упойка. Освен това от последното си посещение при Тара той разбра, че страданията й продължаваха. Каквото и да се бе случило, краят му още не бе настъпил. Дан някак си се догаждаше, че тя следва съвсем определен план, за да преодолее неприятностите си и искрено се възхищаваше на мъжеството й. Дори вярваше, че рано или късно, нейният замисъл ще успее. Но след като загриженият сержант Сам Джонсън лично го посети на остров Орфей, някои от нещата около Тара започваха да се изясняват и Дан бе обзет от страх, че силата на духа й като нищо може да бъде победена от жестокия й враг. Ох, Тара, любима Тара, защо не ми се довери? Как сега да ти помогна, като дори не зная къде си?
По улицата мина някаква камионетка и изтръгна Дан от мислите му. Време беше за фронтална атака. Опита портала от ковано желязо, но както и очакваше, той се оказа заключен. Но пък стените на имението не представляваха никаква пречка за спортист като Дан, тъй като служеха по-скоро за украса, отколкото за истинска ограда. Без да се интересува, че може да повреди костюма или обувките си, Дан подскочи, хвана се за горния ръб и бързо се прехвърли от другата страна. Поизтупа се малко и огледа обстановката.
Към него се спускаше полегата и безукорно поддържана морава, осеяна нагъсто с дървета и храсти, предлагащи добро прикритие. Като се криеше зад тях, Дан внимателно тръгна към къщата. Не му се мислеше, че влиза незаконно в частен имот и дори успя някак да потисне живото си въображение, което му подсказваше евентуалните заглавия в утрешните вестници — «Арестуван лекар от Куинсланд за проникване в чуждо жилище». След малко се добра до страничната част на къщата, без изобщо да е забелязал някакви признаци за присъствието на обитателите. Дан продължи пътя си и стигна до задния вход, където храстите и дърветата вече свършваха.
Зад къщата отново започваше морава, която се спускаше чак до водата на залива и до частния кей, където се полюшваше на котвата си яхтата на собствениците на имението. От тази страна всички прозорци бяха със спуснати завеси и плътно затворени капаци срещу горещите лъчи на сутрешното слънце. По терасата имаше доста столове и шезлонги, но в тях сега не се изтягаше никой. Но малко по-нататък, в басейна, се виждаше едно момче, което неуморно навърташе дължина след дължина. До басейна се бе излегнало огромно овчарско куче, с изплезен от жегата език.
Кучето внезапно се размърда, изправи глава и подуши въздуха. После мигновено скочи на крака и се извърна в посоката на скрилия се зад дърветата Дан, разлая се и се втурна към него.
Дан бързо се измъкна от прикритието си и тръгна напред. Кучето вече го наближаваше и той се отпусна на едно коляно, за да го посрещне на собствената му височина.
— Хайде, хайде. Успокой се, момчето ми — рече му той, като се стараеше да звучи максимално спокойно и приятелски. — Добро куче си ти, нали така? — За негово огромно облекчение кучето спря. Гледаше го зорко, но поне не го нападаше. — Няма нищо, момчето ми. Няма нищо — добави Дан хладнокръвно, макар вътрешно да бе далеч от това състояние.
— Кой сте вие? — прозвуча леко треперещият глас на момчето, което бе излязло от басейна и притискаше към себе си хавлията, като че ли искаше да се защити от нещо.
— Приятел, кълна се — отвърна Дан успокояващо. — Звънях на портала, но никой не ми отвори.
— Това е частна собственост. Никой не може да влиза, без да го пуснат. — Момчето звучеше предпазливо, но гласът му вече не трепереше.
— Извинявам се. Обикновено не върша подобни неща, но сега случаят не търпи отлагане.
Без да бърза, момчето тръгна към него. Дан стоеше и не смееше да мръдне, за да не провокира кучето, което с оголени остри зъби бе готово за скок и дебнеше всяко негово движение.
— Какво желаете? Защо сте тук?
— Казвам се Дан Маршал. Търся Грег Марсдън.
— В момента го няма. Приятел ли сте му?
Само това оставаше, мрачно си помисли Дан.
— Не, не съм — отвърна той, като наблегна на отрицанието, а това накара лицето на момчето видимо да се отпусне. — Приятел съм на Тара Уелс. — А ти с тези очи положително си нейният син, рече си Дан мислено.
— Тара! — възкликна момчето с неприкрито вълнение в гласа. — Значи я познавате?
— Дори я смятам за нещо повече от приятел. Дойдох, за да питам, дали някой не знае къде е. Ти знаеш ли?
Дан неволно направи някакъв жест с ръка и кучето веднага изръмжа предупредително.
Момчето му се усмихна:
— Спокойно, няма нищо. Свободно. — Кучето се отпусна. — Казва се Кайзер — продължи детето. — Същински убиец е, какво ще кажете?
— Вярно.
— Обикновено не допуска външен човек да припари до къщата. Интересно сега какво му стана? — Момчето изгледа Дан с любопитство.
— Предполагам усетило е, че съм приятел.
Сякаш по мълчаливо съгласие, двамата се обърнаха и поеха през моравата към къщата.
— Откога познавате Тара? — продължаваше да любопитства момчето.
— От около година. — А интересно ти до каква степен си запознат с цялата история, помисли Дан. Знаеш ли изобщо нещо?
— Къде се запознахте?
— В клиниката ми в Северен Куинсланд.
— Северен Куинсланд ли? — замислено сбърчи чело момчето. — Значи сте лекар?
— Да.
Дан изведнъж забеляза, че от терасата над тях някой ги наблюдава. Той вдигна поглед и зърна едно момиче, чието лице, също като на момчето, помнеше от снимките, които бе видял в апартамента на Тара на Елизабет Бей. Лицето на момичето беше тъжно и мрачно.
— Това е сестра ми Сара. А аз се казвам Денис.
Те заобиколиха басейна и се изкачиха по каменните стълби на верандата. Момичето стоеше неподвижно.
— Сара, запознай се с доктор Маршал.
— Здравейте. — Дан се опита да звучи топло и дружелюбно.
— Приятел е на Тара — добави Денис.
Сара изгледа Дан подозрително, но той усети, че тя леко поомекна. А и някакъв инстинкт го посъветва какво да й каже:
— Виж какво, Сара. Не съм приятел на Грег Марсдън. Просто искам да зная къде е Тара в момента.
Тя дълго изучава лицето му и накрая явно реши, че може да му се довери.
— Заповядайте вътре — рече Сара.
Във всекидневната беше приятно прохладно. Погледът на Дан обходи набързо елегантната обстановка и се спря на една снимка, поставена върху малка странична масичка.
— Майка ни — каза Денис, проследил очите му. — Смятат я за мъртва, но аз…
— Престани! — Лицето на Сара бе изкривено от болка. — Стига толкова, Денис! Нали обеща, че няма да говориш за това?
— Кажи ми, Денис — започна Дан, без да крие безпокойството си, — къде са Тара и Грег?
— В Рая.
— Рая ли?
— Имението ни в северните територии — поясни Денис.
Сърцето на Дан се сви. Та това беше два пъти по-далече от прелетяното от него разстояние до Сидни. Умът му бързо преценяваше възможностите.
— Доктор Маршал — дръпна го Денис за лакътя, с нещо като надежда, озаряваща лицето му. — Знаете ли, че съм виждал Тара и преди това?
— Преди кое?
— Преди да дойде за уикенда с Грег.
— Прекарала е уикенда тук с Грег, така ли? — Бе направо потресен от ревност.
— Не, не. Отиде си още следобед. Но съм я виждал и преди. Веднъж дойде в училище и ме снима, докато играехме футбол. Не знам защо. Обаче я запомних много добре.
Сара го гледаше с известно презрение, но слушаше напрегнато.
— И затова веднага я познах като дойде тук — продължаваше Денис. — Попитах я за снимките, но тя отрече. Само че и Кайзер я позна. И после, докато бях с нея, имах някакво особено чувство…
В стаята бе настъпила тишина.
— Какво чувство? — тихо запита Дан.
— Че тя всъщност е майка ни!
Денис вече почти плачеше и безуспешно се опитваше да се пребори със смесените чувства на отчаяние и надежда. Сара също едва сдържаше сълзите си и се извърна, за да скрие лице.
— Доктор Маршал — внезапно запита Денис, — а защо тя е била в клиниката ви в Куинсланд? Какво й е имало?
Дан се колебаеше, защото не искаше да ги вълнува излишно с все още неизяснени обстоятелства, но Денис упорстваше.
— Нали казахте, че я познавате от около година?
— Правилно.
— Точно по онова време се е случила… ъ-ъ-ъ… и злополуката с майка ни. — Той замлъкна за момент и изведнъж целият пламна: — Знаете ли, може да ви се струва налудничаво, но…
— Продължавай, синко, не е налудничаво — неволно промълви Дан.
Сега Денис бе съвсем пребледнял, а от двете страни на устата му се бяха образували дълбоки бръчки, съвсем нехарактерни за възрастта му.
— Истина ли е, че Тара Уелс е майка ни?
— Да.
Отмалял, Денис се отпусна в един стол и се разплака. Сара сякаш бе изпаднала в транс — стоеше съвършено неподвижна и гледаше право пред себе си. После изведнъж и тя изхлипа, избухна в сълзи и се хвърли в обятията на Дан.
— Няма нищо, моето момиче. Няма нищо — успокояваше я той и несръчно галеше косата й. — Най-важното е, че е жива!
Цялата мъка и дълго потисканите комплекси за вина на Сара се изляха като порой. Дан търпеливо изчакваше, защото добре разбираше сложността на смесените им чувства. Едва когато сълзите им намаляха и децата се поуспокоиха, Дан се върна на въпроса, който в момента най-много го занимаваше.
— Как най-бързо мога да се добера до Рая, до Тара?
— Няма телефон — замислено каза Сара.
— Имението е напълно изолирано — добави Денис.
— Ами със самолет?
— Има писта за малък самолет.
Дан съобразяваше с бясна скорост. Ще вземе редовен полет от Сидни до Дарвин, а оттам или въздушно такси, или ще наеме чартърно самолетче… Той се изправи, готов да тръгва.
— Доктор Маршал. — Сара вече бе напълно спокойна. Пред Дан сега стоеше истинска жена, а не разплакана девойка. — Доктор Маршал, ние идваме с вас.
— Точно така. Моля ви! — умолително изрече Денис. — Моля ви!
Дан внимателно ги погледна. Насреща му бяха в двоен огледален образ очите на Тара. Непоколебимостта им го сломи.
— Добре — усмихна се той. — Да тръгваме.
 

— Да, да. Добре. Благодаря, че се обадихте. И, успех!
Джоана Рандъл замислено затвори телефона. Седналият върху облегалката на канапето в кабинета й Джейсън повдигна въпросително русолявите си вежди:
— Това сърцатият доктор ли беше? — иронично запита той.
— Да. Тара май е заминала с Грег Марсдън за някакво забутано място, наречено Рая.
Джейсън очевидно бе очаквал подобно съобщение, защото не се развълнува ни най-малко и отбеляза със същата ирония в гласа:
— Е, ние с тебе, мамче, няма да питаме какво ли ще правят там, нали така?
— Не знам, не знам… — Джоана все още бе под въздействието на посещението на Дан и продължаваше да се чуди, доколко може да се вярва на разказа му, който тя веднага побърза да сподели с Джейсън. — Ако дори и половината от казаното е вярно, значи…
— Ти пак поде старата песен — засмя се Джейсън. — На твоята възраст, мамче, не бих се вълнувал толкова. Ще ти дам един съвет, за който съм сигурен, че ще ми целунеш ръка със сълзи на благодарност в очите, а следващите поколения ще ме нарекат «Блажени».
Джоана обаче съвсем не бе в настроение за шегите му.
— Казвай по-бързо какво имаш предвид, Джейсън.
— Веднага. Съветът е следният: няма значение.
— Какво няма значение?
— В този момент, мамче, за нас с теб няма абсолютно никакво значение, дали Тара е Стефани Харпър или не.
— Да не си полудял, Джейсън? — Джоана започваше да се ядосва.
— Първо чуй любимия си фотограф. Естествено, че от гледна точка на чистата, платоничната, метафизичната и прочие истина има значение коя е Тара. Има значение и дали наистина е в такава опасност, която кара добрия чичо доктор да лети като пожарната команда и да я спасява, или той просто ще се окаже в ролята на стария досадник, нахлул изневиделица в потайното гнездо на влюбените и нарушил покоя им, подобно на змията в Райската градина. Само че за теб — Джоана, и за мен — Джейсън, това няма значение.
— Нищо не разбирам!
— Няма значение, защото ние с теб загубихме играта. Която и да е Тара, и който и от двамата галантни кавалери да предпочете, едно е сигурно — тя повече няма да бъде фотомодел. — Джоана го зяпна изумено. Това не й беше хрумвало. — А що се отнася до мен — малкият Джейсън едва ли ще е сред избраниците. Както и да е. Живял съм и преди нея, ще оживея и сега. Където и да си държи любовното бутонче, не съм аз този, който ще го натисне. — Джейсън се усмихна печално. — Кажи сега, мамче, за кого се обзалагаш? Кой щастливец ще спечели ръката на жадуваната дама? Отдясно е суперпенисът Марсдън, страховитият унищожител на дамски гащички в района между Брисбън и Пърт, а отляво — претендентът доктор Дан, потаен, но смъртно опасен — мечтата на всяка разумна жена. Хайде, казвай — на кого залагаш? — млъкна най-сетне той.
Джоана втрещено го гледаше. Нещо й казваше, че той е прав. Джейсън рядко грешеше. Беше много проницателен и имаше силно развита интуиция, благодарение на което често бе подсказвал на Джоана правилния ход. Затова и сега тя не бързаше да отговори, а на свой ред запита:
— А ти какво чувстваш?
Джейсън сви рамене:
— От няколко месеца гледам да не чувствам много и като че ли съм по-добре. Все пак не мога да имам всички мацки на този свят. — Той изведнъж се извърна към Джоана и й хвърли една от ослепителните си усмивки: — А и колкото по-бързо откриеш някое ново бедро за есенната колекция, толкова по-добре и за двама ни.
— Май си прав — въздъхна Джоана.
— Разбира се, че съм прав! — с престорено възмущение възкликна Джейсън. — Има си хас да не съм! Давай да вадим картотеката и да търсим новото лице на бъдещето! Или поне на следващите няколко сезона. Нали знаеш девиза на нашия бизнес? Я да го чуем…
— Винаги начело — механично измърмори Джоана.
— Браво — пресегна се Джейсън и приятелски я помилва по бузата. — А за мен не се безпокой. Като се има предвид, че в Сидни младите жени са с три хиляди повече от мъжете, а повечето мъже са закоравели педерасти, скоро ще си намеря някое маце, което не само ще ме иска, но и ще ми е благодарно за услугите!
 

Безоблачното небе над Рая вече просветляваше от първите лъчи на зората. От снощната буря нямаше и следа. Въздухът беше кристалночист, а светът наоколо лъщеше като нов с всяко свое клонче и листо. Единственото, което напомняше за ужасяващия порой, бе небесната дъга, грееща все по-ярко с издигането на слънцето.
Прозвуча присмехулният крясък на птицата кукабура, която сякаш напомняше на небесните духове да следят движението на Зорницата и да подклаждат жаравата на слънцето, защото започваше нов ден. Крис излезе от конюшнята и поздрави птицата с дълбок и мълчалив поклон. Знаеше, че ако някой обиди кукабурата или се опита да имитира възторжения й крясък, тя никога повече няма да буди небесните огняри и светът ще потъне в непрогледния мрак, царувал, преди праотеца да сътвори светлината.
Крис погледна нагоре и видя съвършения полукръг на дъгата, пресичащ седефеното небе. Той замря и се вслуша в духовете на предците. Явно през нощта бе пристигнал Джулунгул, Великата змия на небесната дъга, дарил със своя благослов и мощ земята, над която бе застанал. Докато я гледаше, дъгата сякаш изсветля и тръгна да изчезва, но после изведнъж проблесна и увеличи яркостта си. Това също бе знамение и Крис добре схвана мрачната му прокоба. Някога, много отдавна, когато светът бил съвсем млад, а племената непрекъснато воювали, един от воините хвърлил огромно парче скала и убил невинен човек. Запратил го с такава сила, че камъкът се издигнал високо в небето и за миг се превърнал в опал, чиито цветове проблясвали като сълзи от мъка по несправедливото престъпление, като положили началото на първата небесна дъга. Оттогава насам за онези, които разбират от знамения, дъгата винаги означава, че някъде е извършено престъпление, което не е отмъстено и затова опалът плаче от скръб. Ето че сега повелителят на живота и смъртта, Великата змия на небесната дъга, беше дошъл тук и присъствието му вещаеше смърт. Крис прие съобщението на небесата и душата му се подготви за предстоящите събития.
Тара се събуди още с първите лъчи на зората, проникнали в спалнята на Макс. Измъкна се безшумно от голямото дъбово легло, остави заспалия Грег и се прибра в стаята си. Бързо нахлузи риза и чифт срязани джинси и, като гледаше да не вдига шум, отиде в кухнята с малко шишенце, което бе извадила от чантичката с тоалетните си принадлежности. Отвори шкафа, взе тайната бутилка на Кейти с готварското шери и изля в нея съдържанието на шишенцето. После запуши бутилката, разклати я внимателно, пак я отпуши и помириса. Точно както се беше надявала, тежкият лепкав аромат на евтиното шери не пропускаше нищо от миризмата на приспивателното, което Тара бе поставила вътре. Най-после бе открила подходящо приложение на приспивателното, останало й още от Дан и остров Орфей. Кейти започваше да отпива от запасите си малко след като се събудеше, така че, когато плановете на Тара достигнеха своя връх, старицата щеше да е дълбоко заспала в пълна безопасност.
Тара изхвърли шишенцето в кофата за смет, взе един по-големичък поднос и отиде във всекидневната, където беше барчето с уиски, бренди и вино. Като се стараеше да не вдига шум, тя започна да подрежда бутилките върху подноса, след което, макар и с мъка, го върна в кухнята, отвори едно килерче и заключи там всички бутилки, а ключа прибра в джоба си. Вече никой няма достъп до алкохола, рече си доволно Тара. Когато Джили се събудеше и се пресегнеше към единствената останала й утеха в живота, нямаше да я намери на обичайното място.
Накрая Тара взе лист и молив и написа следната бележка:
 
«Утрото е приказно. Отивам на езда с Кинг до Дяволската скала. Недей да будиш спящите красавици. Ще се върна довечера. Чао.»
 
После откри камшика и ръкавиците за езда, излезе от задния вход на къщата, отиде до стаята на Кейти и пъхна бележката под вратата й. В клетката на Кинг вече я очакваше Крис, но това никак не я изненада. До него на пода се намираха юздата и седлото на коня. Те го оседлаха заедно и после излязоха на двора — първо Тара, следвана от Крис, който водеше Кинг. След вчерашната си езда, Кейти продължаваше здравата да спи, макар и да чу в просъница отдалечаващия се тропот на копитата. Сигурно Ефи излиза на сутрешната си разходка, реши тя, защото навремето, когато Стефани живееше в Рая, този звук се повтаряше всяка сутрин. Още бе рано да става. Тя лежеше и доволно се вслушваше в конския тропот, а после отново се обърна и задряма.
Както винаги, така и тази сутрин, Грег Марсдън се събуди с мисълта за себе си. Най-сетне, момчето ми, мъркаше егото му като добре охранен котарак, най-сетне я тръшна все пак. Той лежеше и лениво се наслаждаваше на спомена за снощните сцени, като отново и отново задържаше мислите си върху своите подвизи и реакциите на Тара. Без да бърза, наум той обхождаше тялото й и се спираше на гърдите й с тези прелестни зърна, а после преминаваше към белотата на бедрата й, чийто фон сякаш още по-силно подчертаваше тъмния триъгълник от къси къдрави косъмчета, заключен между тях. Пак наум, той я обърна по корем и я облада отзад. Тази представа накара пенисът му да подскочи, макар че и без нея Грег сутрин винаги си имаше проблеми с него. Това бе времето, когато най-много обичаше да прави секс. Той веднага се пресегна арогантно към Тара, за да й покаже още някои неща.
Само че ръката му не напипа нищо, освен хладните чаршафи. Пак го бяха изиграли! Как, по дяволите, се осмеляваше тя да го изостави по този начин? Грег беше сигурен, че не е под душа и не се е измъкнала, за да го изненада, като се появи с онова секси неглиже и с поднос кафе, портокалов сок, кроасани и шампанско в чест на снощните любовни изживявания. Обзе го тъмна ярост и той скочи от леглото като тигър, готов да убива.
 

Слънцето вече беше доста високо в небето. Сам подрязваше изсъхналите клони на едно дърво и се притесняваше за Кейти, която ги събираше и режеше за подпалки. На тази жега работата й беше изтощителна, а според вярванията на аборигените уважението към по-възрастните беше свещен дълг. Сам упорито се опитваше да я накара да зареже работата и да иде на сянка.
— Остави ме на мира, Сам — инатеше се Кейти, почти без дъх от умора. — Твърде стара и жилава съм дори за сърдечен удар. А имам много работа, разбра ли, досаднико?
Всъщност Кейти бе започнала да се притеснява и не я свърташе на едно място. Просто трябваше да върши нещо, тъй като радостта й от това, че Тара бе излязла на езда, бързо помръкна, след прочитането на бележката. Защо ли й беше на Ефи да ходи до Дяволската скала? Дотам и обратно имаше цял ден езда — тя се намираше в самото сърце на пустошта. А и не беше работа за сам човек. Вярно, че Стефани навремето чудесно се ориентираше и на мили околовръст нямаше място, до което да не можеше да иде и да се върне, но дали все още бе толкова безпогрешна? Ами ако им се случеше нещо, било на нея или на коня? Дори и костите им нямаше да открият.
Освен това Кейти си спомни, че в бурната си радост снощи не бе казала на Тара за случайно дочутия от нея разговор между Грег и Джили. Когато Тара й се довери и почти й призна, че е Ефи, тя така се развълнува, че съвсем забрави да сподели с нея какво бе чула, докато минаваше по коридора и до ушите й стигнаха двата взаимно обвиняващи се гласа.
— Ах, ти, глупав стар лешояд! — ругаеше се тя и почти плачеше от яд.
Но сега вече не можеше да направи нищо, освен да чака връщането на Ефи и едва тогава да й каже. Просто трябваше някак да изкара до вечерта и за всеки случай да се навърта около Сам, когато Грег е наблизо. Тя още помнеше лицето му, когато той нахълта в кухнята, докато се опитваше да се свърже по радиото с Пайн Крийк. Помнеше и че след това радиото вече не работеше, така че сега бяха напълно откъснати от външния свят. Довери ми се, й бе казала Ефи. Значи имаше някакъв план. Ще те научи тя, информира Кейти въображаемия Грег. Та ти дори и със старата Кейти Басклейн не можеш да се мериш. Нещастник неден…
— Кейти! — Внезапният глас на Грег я накара да подскочи от страх, въпреки свирепите й мисли. — Къде си, по дяволите? Никаква те няма!
Дори и на тази жега, той целият беше пребледнял от гняв. От уплаха Кейти не смееше да го погледне в очите.
— Къде е мис Уелс? Хайде, говори! Казвай къде е!
— Излезе още преди закуска и ми каза да не те будя.
— Къде отиде?
— На езда до Дяволската скала.
— Дяволската скала ли? — Гласът на Грег трепереше от ярост. — А откъде знае за тази скала, да те вземат мътните?
— Аз… аз й казах — набързо импровизира Кейти.
— Как можа да го направиш! Та дотам са три-четири часа езда, а тя може да се загуби. Кой знае още какво може да стане! — Грег пребледня още повече, този път от страх, и рязко се извърна към старицата: — Само нещо да й се случи… каквото и да е… — заплашително добави той, но не се доизказа, врътна се и бързо тръгна обратно.
На Кейти внезапно й призля. От върха на дървото Сам наблюдаваше със съчувствие дребничката възрастна жена, видя, че краката й сякаш се подкосяват, и припряно започна да се спуска по ствола. Изтича към нея и ловко я прихвана под мишницата. Тя с благодарност се опря на жилавата му десница и извърна дребното си, сбръчкано лице към неговото:
— Помогни ми да стигна до къщата, Сам. Краката нещо не ме държат.
Двамата бавно се добраха до задния вход, Сам я заведе в кухнята и я сложи да седне. Тук беше сравнително хладно и Кейти се почувства по-добре. Само че имаше нужда и от малко лекарство.
— Трябва ми нещо укрепително — рече тя на Сам. — За нервите. Бръкни в онзи долап и ми подай бутилката, дето е вътре. И чаша.
Кейти си наля обилна доза лекарство, но не можеше да се каже, че това бе първата й доза тази сутрин.
 

Двадесет и трета глава
 
— Крис! Хей, Крис! Къде си, по дяволите?
Почти извън себе си от гняв, Грег крачеше към конюшните и крещеше на Крис да дойде и да му помогне да оседлаят един от конете. Още не можеше да се примири с мисълта, че Тара отново му се бе изплъзнала. Нервите му бяха опънати като на хищник, преследващ жертвата си. Непременно трябваше да я намери.
— Хей, Крис!
Грег нахълта в конюшните, но аборигенът никакъв не се виждаше. Като продължаваше да ругае, той избра най-бързия кон, намери седлото и юздите, постави ги, изведе коня на двора и се метна на гърба му.
В това време се появи и Крис, който с присъщата си безучастност, тъкмо прекосяваше двора.
— Кристофър! Веднага ела тук!
Без да бърза, аборигенът свърна към него и след малко застана до стремето на Грег.
— Знаеш ли в каква посока пое Тара? Накъде тръгна?
Крис сви рамене.
— Не може да е много напред, нали? Кой кон ти поръча да й приготвиш?
Крис мълчаливо го гледаше с големите си блестящи очи.
— Хей, нима искаш да кажеш, че…? — извика Грег с променено лице и скочи от коня.
Хвърли юздите в ръцете на Крис и се втурна към конюшните. Изтича по коридора и се изправи пред клетката на Кинг. Вратата й зееше отворена, а огромният жребец го нямаше. Съвсем побеснял, Грег хукна обратно към окъпания от слънцето двор.
С юздата в ръце, Крис продължаваше да стои на същото място. Размахал тежкия си камшик, Грег се запъти право към него.
— Ах, ти, мръсен идиот! Нима не знаеш, че никой не язди Кинг!
Той вдигна камшика и замахна, но Крис реагира мигновено, ръката му сграбчи китката на Грег и я задържа като в стоманени клещи. Грег изрева от ярост, освободи се, хвана юздите и се метна на коня. Сега нямаше време за Крис. Смуши с пети хълбоците на коня и препусна навън, като прескочи оградата, за да не губи време с вратата. Заобиколи бараката, която служеше за хангар на малкото самолетче на имението и по селския път се отправи към откритата пустош.
Внезапно видя, че от къщата изтича Джили и се втурна да му пресича пътя.
— Чакай! Искам да ти кажа нещо! — развика се тя сприхаво. — Навсякъде те търсих!
Крещеше и тичаше право към коня, сякаш се гласеше да се хвърли под копитата му. Грег изруга и спря.
— Какво, по дяволите, искаш, кучко проклета?
— Видях те снощи! — Лицето на Джили още бе насинено, но излъчваше някакъв перверзен триумф. А на Грег му се щеше да го направи на пихтия. — Ти, естествено, нищо не подозираше. Заслепен от страст, изобщо не си се сетил да дръпнеш завесите. Нито за миг не ти е хрумнало, че някой може да реши да излезе на верандата, преди да си легне. Но аз видях всичко! Видях ви как се любите!
— Ти не си добре, Джили — каза Грег, привидно спокоен.
— Може би, но пък много скоро и ти ще станеш съвсем зле! — Джили отново изпадаше в истерия. — Твърде зле, защото отивам в полицията. Пет пари не давам вече! Сигурно ще те осъдят на смърт и с удоволствие ще гледам как увисваш на въжето. Искам да се мъчиш, за да разбереш на мен какво ми е. И най-важното — повече никога няма да я видиш!
Да не види Тара… На Грег внезапно му причерня и той изрева със страшен глас:
— Изчезвай незабавно!
Джили усети убийствените нотки в гласа му и побягна, а Грег я последва като ловец по дирите на лисица. Примряла от ужас, Джили тичаше покрай стената на хангара, а в ушите й гърмеше тропота на преследващите я копита. С последни сили тя едва свари да се шмугне в един проход между две бараки, който беше твърде тесен за коня и се озова в двора, където мислеше, че е в безопасност. Но тъкмо спря да си поеме дъх, когато видя как конят на Грег прескача оградата — гигантската сянка за миг затъмни слънцето и й се стори като някакъв зловещ кентавър. Джили изпищя и отново хукна, а дробовете й направо се разкъсваха за въздух. Не чуваше нищо друго, освен оглушителния грохот на смъртоносните копита.
А Грег вече надушваше кръвта й и нищо не можеше да го спре. Преследваше я с упоритостта на хрътка, докато в един момент хленчещата Джили остана съвсем без дъх и спря. Знаеше какво я чака и дори си представяше как безмилостните копита на коня я тъпчат, трошат костите и разкъсват плътта й. Тя падна и се сви на земята, а Грег изграчи като хищна птица и насочи коня към нея.
За него тя вече не беше Джили. Откакто го заплаши и разбуди черните пориви на душата му, той не я смяташе за човек. Дори не я мразеше. Просто реши, че е някакъв червей, който трябва да се смаже, защото стоеше на пътя му към Тара. Грег обърна главата на коня към проснатата фигура и безжалостно заби пети в хълбоците му.
Още три крачки… Две… Точно когато жестоките копита би трябвало да се забият в нежната и беззащитна плът на Джили, Грег внезапно си спомни онова, което всеки ездач знае — че никой кон не би настъпил паднал човек, ако може да го избегне. В същия момент усети как конят под него се напряга и разбра, че вече е късно да го спре. В последната секунда животното събра крака и прескочи по котешки Джили, като се приземи поне на метър от неподвижното й тяло. А после прескочи оградата и волно препусна, все едно се радваше на безкръвната развръзка. Грег също реши засега да остави Джили на мира, защото в главата му имаше само една мисъл — Тара. Обърна коня към Дяволската скала и препусна с всички сили.
Приведената му напред фигура ритмично смушваше коня, за да изтръгне максималното от него и бързо се стопяваше в далечината. Облегнал се на вратата на хамбара, Крис го гледа, докато ездачът не се превърна в малко петънце прах на фона на огромната пустош. После се обърна и се прибра. В хамбара стояха Тара и Кинг. Дългите часове на изчакване добре си бяха свършили работата. Грег беше пратен за зелен хайвер там някъде, в нищото, а Тара спокойно можеше да пристъпи към плановете си тук, в Рая.
— Благодаря ти, Крис — рече тя и му подаде юздите, погали мускулестия врат на Кинг, а той се наведе, за да го почешат зад ушите. — Извинявай, че днес не излязохме на езда. Може би утре. Скоро ще имаме достатъчно време, любимецо. Още малко търпение — пошепна му тя.
Кинг изпръхтя, вдигна копито и нетърпеливо го стовари върху пода, а после й духна в лицето и топлият му дъх я лъхна на сено.
— Добре, Крис — продължи след малко Тара. Никак не й се искаше да прекъсва този тъй прелестен миг на покой в компанията на Крис, но я чакаха други неща. — Заведи Кинг в клетката му, ако обичаш.
Крис се изправи до Кинг, едва стигайки до раменете на гигантския жребец, нежно го хвана за оглавника и го побутна леко, за да му даде знак за тръгване. Конят пристъпи и те излязоха от хамбара.
— Хайде по-бързо, момчето ми — тихо му шепнеше Крис на родния си език, Кинг ускори крачка и те скоро се скриха в конюшните.
Тара погледна отвъд оградата в далечината. Не се виждаше нищо, дори и малкото облаче прах бе изчезнало. Тя прекоси двора в обратната на Крис и Кинг посока, свърна към къщата и през задния вход влезе в кухнята. Отвътре, точно до вратата, като на пост стоеше Сам. На масата седеше Кейти и тъкмо си доливаше последните капки от шерито, като не преставаше да говори на аборигена — нещо, което правеше вече от половин час насам:
— Пия го като лекарство, понеже ми укрепва нервите. Навремето конят ми ме беше хвърлил и се ударих зле, а докторът каза да пия шери веднъж дневно. И ме излекува, ще знаеш. — Кейти отпи от сладникавата течност и добави: — Не че вкусът му ми харесва. В никакъв случай — и глътна още малко, за да подчертае думите си. — Но ми помага. Особено ако нещо не върви.
Тара стоеше на прага и я наблюдаваше с обич и съчувствие, а Кейти продължаваше да говори:
— А човек не бива да се отпуска, Сам. Нали така? Работа ни чака… работа… — Езикът й вече не я слушаше и очите й се затваряха. — Трябва ми още един заек за задушеното… Ще ида да гръмна някой… като нищо ще го гръмна… — Кейти самохвално размаха ръце и започна да се отпуска върху масата.
— Ще ми помогнеш ли, Сам? — обади се Тара, пристъпи зад Кейти и я подхвана под мишниците. — Хвани краката й…
Те внимателно повдигнаха жилавото тяло на старицата и я издърпаха от стола, на който седеше.
— Хей, какво правите? — запротестира Кейти с отпаднал глас.
Вече се унасяше в сън. Главата й клюмна и ставаше ясно, че трябва да легне. Тара и Сам я поеха като малко дете, излязоха от кухнята и тръгнаха към стаята й. Вярна на себе си, Кейти се съпротивляваше през цялото време:
— Пусни ме, Сам, мога и сама… Пусни ми краката ти казвам…
А Сам тържествено се усмихваше на Тара от другия край на птичата фигура на Кейти. Влязоха в стаята й и я положиха върху леглото. Тара й разхлаби колана, а Сам намери някакво одеяло и я загърна.
— Заспивай, Кейти — пошепна Тара, наведе се и целуна сбръчканото й лице. — Всичко ще се оправи, обещавам ти. Когато се събудиш, вече ще съм приключила. Приятни сънища.
Тара тихо затвори вратата след себе си, а Кейти отдавна беше потънала в дълбок сън.
— Всичко е наред, Сам. Би ли дошъл с мен? Искам да те помоля нещо.
В кухнята Тара бързо надраска няколко реда върху къс хартия, сгъна го и го подаде на аборигена.
— Сам, слушай внимателно. Много е важно. Вземаш ландроувъра и отиваш в Дарвин. Гледай да стигнеш час по-скоро и не спирай никъде, разбра ли? — Той кимна, без да откъсва поглед от лицето й. — Като пристигнеш, намираш полицията и питаш за Джим Гъли. Влизаш лично при него и му даваш тази бележка. Джим Гъли, запомни го, нали? — Тара замълча. Не се боеше, че Сам няма да се справи или няма да я разбере, но не искаше и да рискува. — Разчитам на тебе, Сам. Непременно трябва да се добереш до Джим Гъли. На всяка цена.
Той мълчаливо й се усмихна и изчезна. Веднага след него на кухненската врата се появи Крис. Присъствието му винаги излъчваше някакво спокойствие и Тара мигновено се отпусна.
— Ох, Крис, наближава развръзката. Кажи ми, ще се оправи ли всичко? — Той мълчеше, а тя се взираше в тъмните му очи. — На моя страна си, нали? Довечера ще имам нужда от теб. Когато той… — Тара не можеше дори да произнесе името на Грег. — … Когато се върне.
Очите на Крис й говореха, че той знае всичко, още от самото начало. Знаеше и края му. Но не можеше да сподели с никого знанията си. Тара въздъхна и, изпълнена с нова решимост, се замисли за своите планове.
 

Сгушена в прохода между двете бараки, където бе изпълзяла, след като Грег я прескочи, Джили продължаваше да трепери от ужас. В един момент усети, че не може повече да издържа, стана й зле и повърна. Тялото й се гърчеше конвулсивно, а тя бълваше ли бълваше, докато от устата й не започна да излиза само жълтеникава слуз. Малко поуспокоена, но останала съвсем без сили, тя се облегна на стената. Яростта и буйствата на Грег не й бяха непознати, защото в много случаи нещо я караше именно тя да ги предизвиква, макар и всичко да се изливаше върху нея. Досега влошаването на отношенията между двамата все по-често водеше до скандали и побоища, но от друга страна това по някакъв особен начин увеличаваше интензивността на любенето им, независимо от растящата омраза, която изпитваха един към друг.
Само че сега беше различно. За първи път тя усети, че Грег вече не е склонен като връх на яростта си да посяга към тялото й. Сега той искаше живота й.
— Не желая да умирам! — простена Джили.
Трябваше да се спаси, преди Грег да се е върнал, защото одеве се отърва само благодарение на бързането му да намери Тара. Иначе като нищо щеше да я стъпче. Ако втори път му се изпречеше пред погледа, Грег несъмнено щеше да я убие, без изобщо да се замисли.
Джили бавно и мъчително се изправи на крака. При падането си бе наранила коляното и едва ходеше. Освен това лицето и лактите й бяха ожулени от досега с твърдата земя. Малки струйки кръв се стичаха по покритата й с червеникава прах кожа. Роклята й беше изцапана от повръщането, а вкусът в устата й напомняше за преживяния кошмар. Трябва да се махна, веднага да изчезна, непрекъснато си повтаряше тя. Прекоси с куцукане двора, влезе в къщата и се добра до стаята си. Намери си чантата, която дори не бе успяла да разопакова след снощното напиване и отново се втурна навън. Смяташе да вземе ландроувъра и с него да отиде до Пайн Крийк.
Веднъж измъкнеше ли се оттук, повече никога нямаше да се доближи до Грег Марсдън. Ах, защо още в самото начало не обърна внимание на излъчваната от него опасност! А я усещаше…
Почти напълно изтощена от мъчителния преход под палещите лъчи на следобедното слънце, Джили стигна до гаража на ландроувъра, който се намираше в хангара на самолетчето. Както винаги, то си седеше кротко и готово за полет, но ландроувъра никакъв не се виждаше. Джили изпищя от разочарование.
— За бога, не!
Попаднала беше в капан, без никаква надежда за изход. Но нямаше да се предаде. Бойният й дух се възвърна и тя трескаво започна да крои нови планове. Все някой трябваше да й помогне. Кейти! Щеше да открие Кейти, или Крис и Сам, и нямаше да се откъсва от тях. В тяхно присъствие Грег не би посмял да й стори нищо. Докато се връщаше обратно към къщата, Джили се чувстваше като хванат в капан плъх, който панически се щура насам-натам, но изход няма.
— Кейти! — извика Джили. — Хей, Кейти! Ела ми на помощ, моля те!
Никакъв отговор. Цялата къща сякаш спеше, не се чуваше нито звук и това създаваше зловещата илюзия, че хем е празна, хем отвсякъде я наблюдават невидими очи.
— Кейти! Кейти!
С нарастваща истерия Джили претърси първия етаж от край до край. Кейти я нямаше никаква. Като стигна до всекидневната й хрумна, че може да пийне набързо няколко глътки, за да облекчи болката в крака си. А после щеше да вземе бутилката със себе си. Но за свой ужас, Джили установи, че всички бутилки бяха изчезнали. Направо не й се вярваше. Барчето също беше празно. Какво става, за бога? Тя излезе и тръгна обратно към кухнята, за да потърси шерито на Кейти. Само че и нейната бутилка беше празна. Изпаднала в бяс, Джили яростно я разби в пода.
Но нямаше да се предаде. Още не беше победена. Тя прекоси пак къщата и излезе през официалния вход. Заобиколи басейна, мина през розовата градина и се насочи към дворчето на кухнята, където се надяваше да намери Кейти. После тръгна покрай къщата и се насочи към стопанските постройки. Никъде не откри никого. Нито следа от човешко присъствие. Накрая опита и стаята на Кейти, макар да не й се вярваше, че старицата би могла да спи по това време на деня. Проснатата й фигура доста я изненада, но не я трогна, и тя се залови да я буди. Едва когато видя, че не може да изтръгне Кейти от неестествено здравия й сън, Джили започна да усеща истинско отчаяние. Не й оставаше нищо друго, освен за последен път да се върне в къщата. Докато със сетни сили прекосяваше двора, тя не забеляза фигурата, която наблюдаваше мъчителните й усилия от един прозорец на горния етаж и хладнокръвно преценяваше най-подходящия момент за нанасяне на удара.
Оставаше само едно. Като всички, прекарали известно време в пущинаците на Австралия, Джили знаеше да си служи с радиопредавателя. Отиде в кухнята, седна пред апарата и се опита да го включи, но веднага разбра, че няма да стане. Насили се да запази спокойствие и започна внимателно да го оглежда. Не след дълго откри липсващата лампа и й стана ясно, че това вече е краят. Нервите й не издържаха и Джили зави като ранено животно.
— Къде сте? — стенеше тя. — Помощ! Помогнете…
Внезапно се обади някакъв глас, който отначало й се стори, че идва от дъното на гузната й съвест.
— Струваше ли си, Джили?
Тя подскочи с широко отворени очи и панически се огледа. Нямаше никой.
— Кой е? Има ли някой? — изпищя уплашено Джили.
— Само не ми казвай, че си забравила гласа ми.
Тайнственият шепот сякаш оплиташе сърцето й с нишки, изтъкани от страх. Джили веднага се досети чий е гласът. Но нима бе възможно…?
— Сигурна съм, че ме помниш. Нали още от деца бяхме най-добри приятелки?
— Не!
— Как можа да го направиш, Джили?
— Не!
— Обичах те като част от себе си.
— Стефани!
Изпаднала в безумна паника, Джили се опита да избяга от гласа. Изкуцука от кухнята и забърза по коридора, но гласът упорито я преследваше. Беше я обгърнал отвсякъде.
— С тебе бяхме като сестри. Вярвах ти…
— Стига! Стига! — Джили запуши уши с ръцете си, но гласът и така я достигаше.
— Нима Грег заслужаваше цялата тази мъка?
— Господи!
— И вината…
— Моля те! Моля те! — Джили с хленч се намъкна в хола, но обвиняващият глас като че ли бе влязъл там преди нея.
— Бедната Джили! Та той ни предаде и двете, не е ли така? — Чу се някаква призрачна въздишка. — Първо мен… А сега и тебе.
Джили повече не можеше да стои права. Болката в крака я пронизваше като огън, а душата й агонизираше. Отмаляла и победена, тя се отпусна върху един стол и простена:
— Почакай, изслушай ме — умоляваше Джили невидимия си мъчител. — Нека да ти кажа…
От спалнята на Стефани Тара чудесно долавяше всяка дума. Леко отмести микрофона на уредбата си, чрез която гласът й стигаше до всяко кътче на къщата и се приготви да слуша. Истеричните и накъсани брътвежи на Джили изпълниха цялата стая.
— Всичко… всичко го измисли Грег. Изобщо не подозирах, че там… в блатото, той смята да те убие. Не знаех…
Възможно е, рече си Тара. Джили не приличаше на убиец.
— А после… после ме накара да излъжа полицията. Направих го от страх…
— От страх да не го загубиш, така ли?
— Да… Обичах го… Много го обичах.
— Още от самото начало, нали?
Гласът меко я подканяше да продължи и Джили с отчаяна готовност се хвърли върху меча на своя обвинител:
— От мига, в който го видях на сватбата.
— А той?
— На партито… когато играхме тенис… Погледна ме. Докосна ме… А аз… толкова го исках.
— Само за себе си.
— Да! — кресна Джили, обзета от внезапен пристъп на гняв. — Да, само за мен! Ти имаше всичко, Стеф — и пари, и обществено положение — а сега щеше да имаш и единствения мъж, когото истински желаех. Не беше честно! А и исках да ти отмъстя заради баща ми! — Очевидно сега у Джили говореха омразата и злобата на потиснатото дете, но тя отново рязко смени тона. — Обаче никога не съм искала да се стигне дотам, Стеф… Никога! Беше ужасно! През цялото време ми се явяваше лицето ти… Господи…
После Джили отново се превърна в беззащитното дете:
— Ох, Стеф! Страх ме е! Моля те, помогни ми… Моля те! Не зная какво да правя… Не искам да умирам! Помощ… помощ… помощ…
 

А Грег продължаваше да препуска под изпепеляващото слънце и навлизаше все по-навътре в пустинната равнина, неотклонно устремен към Дяволската скала. От умора едва се крепеше върху седлото на неизтощимия кон. Не беше яздил от медения си месец и тялото му направо трепереше от напрежение. Но това не бе нищо в сравнение със страха, който го изгаряше още от мига, когато посегна и не намери Тара до себе си в леглото, а по-късно установи, че е изчезнала. От тогава насам не го интересуваше нищо друго. Защо го беше изоставила? Защо отново му се изплъзваше? След снощната любов, какво повече можеше да желае една жена? Грег интуитивно усещаше някаква заплаха, но играта на Тара му бе съвсем непонятна. И защо ли си играеше с него? Това всъщност беше основният въпрос.
Чувството, че е попаднал в примката на нещо необозримо, подкопаваше сигурността му и го правеше неспокоен. Досега бе свикнал на обратното — той си играеше с хората и ги зарязваше, когато му беше угодно. Никога не се бе опитвал да си представи как се чувства човек, изоставен от безсърдечния си партньор. И сега мисълта, че е в това положение, го изпълваше със смъртен ужас. Изминалата нощ окончателно го убеди, че се влюбва все повече и повече в Тара. За първи път изпитваше подобно чувство към жена. Любовта на Грег обаче не го възвисяваше, а точно обратното — явяваше се нещо като квинтесенция на себелюбието му и той смяташе, че тя някак си му дава права над Тара, все едно ставаше въпрос за храна или покрив над главата. И никой — дори и тя самата — не можеше да му я отнема.
Той продължаваше да препуска лудешки и яростта, с която подканяше коня, съответстваше на яростта на непривичните мисли, които го измъчваха. Дори и когато в далечината се появи Дяволската скала, вътре в него нещо му казваше, че все пак Тара му се е изплъзнала. Не знаеше как, защото на мили наоколо нямаше къде да се скрие — не се виждаше нищо друго, освен ширнала се червеникава пустош, изпъстрена тук-там с ниски храсталаци, които не можеха да прикрият кон и ездач. Тара би могла да бъде единствено от другата страна на скалата, на сянка от безмилостното слънце.
С неприятно чувство на провал, Грег се приближаваше все повече към огромната скала, проядена от времето и вятъра, чиито причудливи демонични форми бяха дали името й. Тук бе обителта на Кулпуня, могъщия дух на Динго и покровителя на злото, който и в най-знойните дни правеше хладен въздуха около скалата. Грег навлезе в сянката и потръпна, без да иска. Стараеше се да не гледа дяволските образувания над себе си. Конят му също стана неспокоен, присви уши назад и някак се оклюма, а очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите си.
Грег вече не бързаше, защото бе загубил състезанието. Тръгна бавно около основата на масивния монолит, чиито стени непрекъснато сменяха цвета си в зависимост от променящия се ъгъл на слънчевите лъчи и преминаваха от кървавочервено през огненооранжево и жълто до кафяво и черно. Тара я нямаше. Оставаше една-единствена възможност. Грег свърна към пещерата, която се намираше в самото сърце на скалата, но не хранеше кой знае какви надежди. Мястото открай време беше почитано като свещено от аборигените. Според преданията им, древните герои от съновиденията все още спяха в гънките на скалата. По стените на пещерата имаше кръв от ритуалите на възмъжаването, които стриктно се спазваха и сега. Грег стоеше в тази кървава утроба и му се струваше, че сърцето му ще се пръсне — Тара я нямаше и тук. Пещерата беше празна.
— Тара! Тара! Тара!
Ехото на отчаяните му вопли сякаш се изтръгваше от дълбините на скалата и продължаваше да разтърсва зловещата неподвижност на въздуха още дълго, след като ездачът и запотеният му кон се бяха скрили в облаците прах на пустошта. Но Грег не се отказваше. Самотната му и окаяна фигура се луташе сред отчайващата голота на пейзажа, а всички демони на скалата се смееха от радост и с удоволствие го признаваха за един от тях.
 

Двадесет и четвърта глава
 
Никой не би отрекъл, че Дарвин — столицата на северните територии — е великолепен град. Почти напълно унищожен от урагана «Трейси» през 1974 година, той е изграден наново и бързо се превръща в град на богатите космополити. Посетителите му има къде да отидат и какво да видят. Само че на притеснения и разтревожен Дан Маршал в момента съвсем не му бе до това.
Как да повярва човек, че самолетите са най-бързите транспортни средства, мислеше си мрачно той, докато заедно с Денис и Сара вървяха по Смит стрийт. Пътуването от Сидни до Рая се оказа доста сложно и сякаш всичко беше срещу тях — и часовата разлика, и това, че бяха трима, пък и неизбежните закъснения на самолетите, всяко от които повличаше след себе си друго — всички тези неща почти накараха Дан да се откаже от надеждите си за бързо добиране до Тара. Най-сетне успяха да пристигнат в Дарвин, но вече наближаваше привечер, а следващият полет щеше да е чак след няколко часа. Изнервеният Дан реши, че е по-добре да заведе децата на разходка в града, отколкото да се мотаят на аерогарата и да се чудят какво да правят.
Във всеки случай далеч по-добре от залата за транзитно изчакване, размишляваше Дан. Вървяха по Смит стрийт — просторен булевард с три платна, по който уличното осветление вече проблясваше на фона на златисторозовия залез. Мръкваше се все по-бързо. Той погледна децата. Сара оживено се оглеждаше наоколо, а върху лицето й грееше същата радост, която избликна още когато Дан им разкри коя всъщност е Тара. Умората от пътуването изобщо не й личеше. Денис също изглеждаше щастлив и в момента се ровеше в някаква рекламна брошура, която бе задигнал от аерогарата.
— В Дарвин, елегантната столица на северните територии, живеят над четиридесет и пет различни националности — сричаше той. — През последните няколко години, благодарение на разкритите наблизо богати залежи от минерални ресурси, градът успешно преодоля историческата си изолация и се превърна в оживен културен център.
— Това значи, че тук живеят умни хора като нас — весело отбеляза Дан.
Стремеше се да не издава пред децата безпокойството си за безопасността на Тара. Но от известно време насам се измъчваше от мисълта да не се окаже, че радостта им е твърде преждевременна и майка им е възкръснала само за да изчезне отново, в случай че се потвърдяха най-лошите му опасения. И макар че професионалният опит го бе научил да отклонява подобни мрачни мисли, този път черните му страхове си оставаха и го придружаваха подобно на погребално шествие.
— Градът ми харесва — възкликна Денис и продължи да чете от брошурата: — «Дарвин притежава поне дузина първокласни ресторанти и барове, както и ненадминатото казино «Дайъмънд Бийч», разположено на морския бряг. Наблизо се намира и националният парк «Какаду». За желаещите се организира посещение на природния резерват за морски и речни крокодили…» — Денис изведнъж замлъкна смутено.
— Хайде, деца! — намеси се Дан, хвана ги за ръце и започна да се озърта за такси. — Време е да се връщаме на аерогарата.
Но нямаше защо да бързат. Когато отидоха на гишето за регистрация, ги очакваше неприятната вест, че самолетът е повреден и едва ли ще пристигнат в Рая по-рано от сутринта на следващия ден.
 

Същия ден, съвсем отделно от Дан, в Дарвин бе пристигнал още един посетител, който не се интересуваше от забележителностите на града. Сам измина за рекордно кратко време дългия път от Рая, като не спря нито веднъж, а ландроувърът неуморно гълташе миля след миля от прашните селски пътища. След като пристигна в Дарвин, той лесно откри полицейското управление, но когато попита за шефа Джим Гъли, се сблъска с неочаквана пречка.
— Шефът ли? Няма го. — Дежурният сержант не беше нелюбезен, а само уморен, тъй като наближаваше краят на дежурството му. — Смяната му започва довечера в десет часа.
По лицето на дошлия обаче пробягна тревожна сянка и сержантът се опита да звучи по-конструктивно:
— Някой друг не може ли да ви помогне?
Сам измъкна бележката на Тара, но изведнъж си спомни думите й: «Отиваш при Джим Гъли. Лично при него». Явно тя имаше нещо предвид, затова той внимателно пъхна бележката обратно в джоба на ризата си и закопча копчето. Поклати отрицателно глава и се приготви да чака.
 

А над Рая слънцето залязваше и хвърляше наоколо кървави отблясъци, сякаш изразяваше примитивните страсти на вселената. Последните му лъчи замряха за миг върху пурпурното небе и след това кадифената тъмнина бързо ги погълна. Влажният въздух беше неподвижен, но над Рая витаеше някакво мрачно предчувствие, сякаш всички очакваха тази вечер да се случи нещо.
Крис безмълвно наблюдаваше залеза, застанал на хълма, издигащ се сред горичката евкалипти зад къщата. Размърда се едва когато и последните златисти лъчи потънаха в мастиления здрач. Приклекна между дърветата и започна да пали огън, като ритмично напяваше в чест на древния мъдрец Гуда, който предприел опасно пътешествие до далечна планина, където била забелязана странна светлина. Пристигнал, смело сграбчил парче от небесния огън на светкавицата, а после го скрил в сухите клони, където спи и до днес, така че земните хора могат да съживяват пламъка му, когато си поискат. И сега, докато огънят му се разпалваше, Крис за сетен път се уверяваше, че древният дух държи на думата си.
Подхвърли още няколко съчки, за да се получи хубава жарава и започна да си смъква дрехите. Ритуално се отърва от капаните на цивилизацията на белия човек и се изправи, свободен като духовете на предците, за да подготви тялото си за свещения танц. Взе парче бяла глина и прекара по една черта на челото и носа си, а после си постави и две бели петна върху бузите. След това издигна широка бяла лента от пъпа до гърдите и им очерта по един кръг. Нарисува няколко широки напречни ивици над лактите, върху китките, по колената и бедрата. С всяко едно от тези помазвания той се отърсваше от чуждата култура и се връщаше към древните ритуали, за които дори самото време не знаеше откога датират. Накрая Крис си украси къдриците с късчета кост и втъкна няколко пера от бяло какаду, след което си постави набедрената препаска и беше напълно готов.
В самия център на горичката се извисяваше един много стар и изсъхнал гигантски евкалипт, чиито клони хвърляха зловещи сенки от играта на пламъците. Приличаше на гостенин от страната на мъртвите, но в основата на дънера се намираше кръгът на свещения танц. Крис пристъпи и поде танца, а думите на напева отекваха в нощта.
— Обръщам се към тебе, Велики Татко, да ми кажеш къде отиваме и накъде ни водиш. Покажи ни пътя през тази пустош и насочи краката ни в правилната посока. Помогни ни да успеем в делото си, без колебания и страх. Бъди с тази жена довечера, о, Велики Татко, и й дай сили за ужасната задача. Излей гнева си върху онова пъклено изчадие — мъжа, който заплашва с унищожение творенията ти. Вестителят ти, Йоуи, ми шепне на ухото, че вече някой е обречен, а древните духове на мрака, бурите и злото се навъртат около това място на смъртта. Усещам как чернотата се задава. Ти ще избереш, Велики Татко, кого да прибереш при себе си на небето сред звездите, но моля те — дай покой на този дом!
 

Грег препускаше в нощта като някакъв демон на отмъщението и безжалостно пришпорваше уморения си кон. Къде беше Тара? И още нещо — къде бе Рая? Обикновено нощем голямата къща се осветяваше и отвън, така че, подобно на морски фар, се забелязваше от няколко мили в равнината и безпогрешно показваше посоката на всеки закъснял пътник. Но сега пред Грег не се виждаше нищо, нито дори най-слабият проблясък. Не че му трябваше ориентир — конят си знаеше пътя и щеше да го върне и без негова помощ, но какво ли се бе случило в Рая, та къщата не светеше?
Когато наближи, единственото, което успя да види, беше очертанието на фермата върху фона на тъмното небе. Обзе го някакъв необясним страх. Целият треперещ, Грег слезе от коня, но мускулите му бяха толкова схванати, че едва не падна. Добра се до къщата само с крайно усилие на волята. В кухнята нямаше никой, а когато щракна електрическия ключ, лампата не светна. Грег изруга, опипом намери фенерчето, което се пазеше за такива случаи и се зае да претърсва къщата.
Във всекидневната не помръдваше нищо, но пренапрегнатите му сетива доловиха човешко присъствие и той описа широк кръг с фенерчето. Лъчът му улови лицето на Джили, която го гледаше с блеснали и разширени зеници, като заек, хипнотизиран от змия. Беше се свила на стола си и не мърдаше, с брадичка, притисната към коленете. Целият й вид говореше, че е обзета от ужас и безутешност.
— Къде е Тара? — грубо запита Грег.
Джили мълчеше.
— Къде е Тара, питам? — скочи той към нея с вдигнат камшик.
— Не ме удряй! — Внезапното му движение изтръгна Джили от вцепенението й и тя инстинктивно вдигна ръка пред лицето си. — Грег! Грег! Недей!
— Какво си й казала? — Мисълта на Грег бе устремена единствено към Тара. Интересуваше го само къде е тя и как да я запази за себе си.
— Нищо! Нищо! Кълна ти се! Дори не съм я виждала. Цял ден я няма. Но Грег… Грег, чуй ме! — Джили умолително протегна ръце към него.
— Какво има? — Грег почти не я чуваше, толкова бе далеч от нея в мислите си.
— Стефани беше тук!
— Стефани ли?!
— Чух я съвсем ясно. Призракът й обитава къщата.
Стефани значи? Какво ли искаше да каже Джили? Как така…?
— Пак си пияна — рече й той, но не беше съвсем сигурен.
В очите на Джили проблесна старият пламък:
— Много добре знаеш, че не съм, мръснико! Нали си скрил всичкото пиене! Цял ден не съм близнала нито капка.
Грег обаче не обърна никакво внимание на думите й.
— Казвай къде е Тара? Къде е тя?
— Не зная. И не ме интересува!
— Гледай да не се доближаваш до нея, защото ще те убия! — заплашително изрева Грег.
Джили, все едно че не го чуваше пак протегна ръце към него:
— Грег… Грег, аз наистина чух гласа на Стефани. Тя беше тук. Не си го измислям, повярвай ми. Всичко свърши. Убийството й вече не е тайна.
Макар и изцяло погълнат от мисълта за Тара, при тези думи в мозъка на Грег мигна предупредителна лампичка. Той за първи път изгледа внимателно Джили, прикована като пеперуда от лъча на фенерчето. Изведнъж му хрумна нещо:
— Освен пилота, кой знае, че си тук?
— Никой!
— Казвала ли си на някого къде отиваш?
— Не! На никого, кълна се, Грег!
Джили говореше бързо, защото усещаше заплахата, излъчвана от мрака зад лъча светлина, в който беше уловена. Но още щом свърши, разбра каква фатална грешка е направила. Лъчът се отклони от лицето й, тъй като Грег постави фенерчето на земята. После някаква черна фигура, като вестоносец на смъртта, тръгна към нея.
— Не! Не! — В изтръгналия се от Джили писък се съдържаше цялата й надежда за живот. — Не ме убивай, Грег!
Внезапно всички лампи в къщата светнаха. Фигурата на Грег замръзна като на моментална снимка, с протегнати към гърлото й ръце, готови да я удушат. Стори й се, че останаха в тази гротескна поза цяла вечност. Със смразяващо кръвта изръмжаване, Грег се отърси от шока и пак пристъпи напред. Джили го виждаше като на забавени кадри, сякаш се движеше под вода. Ужасът я бе сковал напълно, не можеше дори да изпищи. Тя покорно се остави на смъртта, лъхаща от черните дупки на очите, които се приближаваха към нея.
В този момент, със същата внезапност, с която бяха светнали, лампите загаснаха отново. Стаята потъна в още по-непрогледен мрак. От този втори шок мускулите на Джили не издържаха и тя безшумно се свлече на пода. Това падане сякаш я изтръгна от транса и тя инстинктивно се претърколи към стената, така че, когато Грег скочи към гърлото й, пръстите му не напипаха нищо, освен празно пространство.
Грег обаче, като истински ловец, не се хвърли сляпо към невидимата си жертва, а се спря и подуши въздуха. Сетивата му се наостриха като на хищник и той се остави на инстинктите си, които никога не го бяха подвеждали. Един и същ лепкав въздух ги обгръщаше и нямаше начин да не надуши страха на Джили и да не усети присъствието й. А Джили се боеше да не шукне и да се издаде, но пък напълно бе изчерпила силите си за самосъхранение. С примирението на всички отчаяни и загубени създания, тя се беше сгушила под някаква маса и вече усещаше как зловещите лапи я сграбчват и зъбите се впиват в шията й.
— Джили! — Гласът на Грег с изненадваща нежност прониза мрака и погали слуха й. — Джили, нищо няма да ти сторя. Не е нужно да се криеш. — Той млъкна и се вслуша напрегнато, за да долови дори и най-лекото дихание, а после продължи да я увещава със същите гальовни нотки в гласа, както едно време. — Хайде, скъпа. Знаеш, че само теб обичам. Нали затова убих Стефани — за да бъда с тебе. Обичам те, Джили, не е ли така? Искам те сега, в този момент. Ела при Грег, скъпа, хайде, не се бой…
Гласът на Грег въздействаше на Джили точно както ръцете му върху тялото й. Дори и сега, появил се като ангела на смъртта, той все още владееше тялото й. Джили цялата тръпнеше, зърната на гърдите й започнаха да се изправят и тя усети познатата сладка влага между краката си. Беше сигурна, че възбудата й, подобно на излъчвания от нея страх, чудесно се долавя в задушната стая. И Грег непременно щеше да я усети. Тя простена като обречено на смърт животно и се предаде.
Само че, секунда преди това, острият слух на Грег, напрегнат до краен предел, беше доловил някакъв звук извън стаята. Той мигновено насочи вниманието си към френските прозорци, през които се излизаше на верандата. Какво ли пък беше това? Звукът бе протяжен и неумолим — все едно нечия агонизираща душа влачеше оковите на неизразимата си вина — косите на Грег настръхнаха и той си прехапа езика до кръв, за да не изкрещи от ужас. Очите му бяха приковани във външния мрак. Нещо идваше… Идваше насам…
Неясна светлина проряза нощната чернилка, затанцува някак колебливо и бавно се насочи към френските прозорци. Грег се вкамени. Не можеше да направи нито крачка, а в главата му пищеше ужасен глас. Малкото пламъче непрекъснато се приближаваше. Най-сетне спря до прозореца и се задържа там в продължение на цяла вечност, както се стори на онези вътре. От скривалището си на пода, Джили също видя какво бе спряло Грег и през тялото й пробягнаха истерични тръпки на ужас, които я доведоха до неговото състояние. И двамата стояха вцепенени и бездиханни. Тишината в стаята ги притискаше като в гробница.
Френските прозорци бавно започнаха да се отварят. Сантиметър по сантиметър те поддаваха към верандата и към загадъчното присъствие там. Хипнотизираните Грег и Джили виждаха танцуващата светлинка и дори различаваха зад нея неясна и тъмна фигура, която едва се очертаваше на фона на непрогледната нощ. Неподвижна и заплашителна, тя сякаш ги обвиняваше със сила, неизмеримо по-голяма от жалкия им ужас. Инстинктът за самосъхранение на Джили отново се обади и без да мисли за никой друг, тя изкрещя:
— Помощ! Помощ! Той иска да ме убие, иска смъртта ми! Моля ви, помогнете! — Тя се измъкна от убежището си и полуразплакана запълзя към светлината.
В това време пламъкът подскочи нагоре, уголеми се и стана по-ярък. Фигурата беше вдигнала затъмнителите на фенера, за да освети по-добре сцената под себе си. Лъчът попадна върху неподвижния Грег, който ръмжеше и се зъбеше като притиснат до стената тигър. Джили продължаваше да пълзи, опита се да стане, но падна подкосено, сякаш я бяха ритнали в корема.
— Стеф! Стеф! Стеф! — Тя виеше като умствено изостанало дете, а после изведнъж се обърна за помощ към онзи, който преди малко искаше да я убие. — Грег! Грег… Нали ти казах… Това е нейният призрак…
Но гласът, който я прекъсна, беше силен, самоуверен и съвсем не призрачен:
— Не се заблуждавай, Джили. Уверявам те, че не съм призрак.
От една страна несъмнено говореше Стефани, а от друга — думите никак не подхождаха на предишната й плахост и неувереност. Светлината от фенера се разлюля и спря върху Грег.
— Какво става, Грег? Кажи нещо. — Резкият тон сякаш пробождаше ушите му. — Май беше сигурен, че си се справил отлично, а? Парите и наследството на Стефани Харпър плюс тази уличница тук — презрително добави гласът. — Какво повече би желал да има мошеник като тебе?
Фигурата отново размаха фенера и пред изумените очи на Грег и Джили се разкри ужасяваща гледка.
— Точно така, Грег. Това съм аз, Стефани. Жива и здрава.
— Но как… как… — В звуците, които Грег издаваше, не се съдържаше толкова въпрос, колкото вопъл на попаднало в капан животно.
— Не успя да ме убиеш. И крокодилът не успя. Полумъртва се измъкнах от онова блато, но това няма значение. По-важното е, че искаше да ме унищожиш. Така че ти всъщност си убиецът на Стефани Харпър, все едно че бях умряла тогава! — Гласът произнесе тези думи високо и отчетливо, а после продължи по-тихо. — Спаси ме някакъв стар отшелник. На света все още има добри хора, с любящи и нежни сърца, а не като твоето! Та той не се интересуваше, че съм обезобразена и не приличам на човек. Животът за него бе най-важното и той го спаси!
Джили погледна ужасено Грег. Той продължаваше да стои в същата поза, в която бе замрял, още когато за първи път чу странния звук — напрегнат като диво животно, готово за смъртоносния скок, а умът му отчаяно се опитваше да възприеме невероятната действителност.
Обвиненията безмилостно се сипеха върху него:
— Ти искаше да умра, а той ми даде живот. Дори нещо повече — даде ми и всичките си спестявания, за да започна отначало. Шест месеца променях външността си. Не беше никак леко. А как болеше, как само болеше! Ти знаеш ли какво е болка, Грег? Да те е боляло някога? — В стаята нищо не помръдваше. — Защото мен ме боля дълго време. Но си струваше. — Гласът на жената се извиси като във възторжен химн. — Страдах много, но го преодолях. Премислих куп неща и се преборих и със себе си, и с твоя призрак, Грег. Не можеш да си представиш как те мразех!
Душата на Грег потръпваше под напора на думите й. В напрегнатата обстановка въпросът на Джили прозвуча доста нелепо:
— Но Стеф, защо…? Защо…?
— Защо ли? Вярно, че щеше да е най-лесно да отида в полицията и да обясня коя съм, а после да обвинят вас двамата в убийство. В моето убийство! — Джили потръпна, защото чу въздишка, последвана от яростен изблик: — Но… Но исках да ви унищожа! Точно както вие ме унищожихте!
Въздухът в стаята бе наситен с лепкава омраза. А гласът не знаеше пощада:
— Обичах те, Грег! Повече от всичко на света. Как можа да го направиш? — Фенерът отново се разлюля. — И теб обичах, Джили. Бяхме приятелки, толкова неща ни свързваха — нима това не означаваше нищо за тебе? Нима? — Жената отново въздъхна, все едно че сърцето й се късаше. — Вас двамата обичах като никой друг. Така е… И не ми беше никак приятно да ви гледам как страдате и се нападате. Дори искам да ви благодаря, че ми помогнахте. — Тя неочаквано се запъна, но се овладя и продължи с още по-голяма сила: — Да, помогнахте ми. Великолепната ирония на цялата история е, че именно на вас двамата — най-големите ми врагове — дължа това, че най-после разбрах коя съм аз всъщност! За което съм ви много благодарна.
Вдигна фенера и за първи път освети лицето си. Беше Стефани. А после с яростен жест посегна и си смъкна дългокосата перука. Хвърли я на земята и някак припряно пооправи истинските си къси къдрици.
— Тара!
— Тара! Тара! — присмя се жената. — Точно така. Тара — мацката на твоите мечти. Само дето тя не те желае. Същата онази, която когато беше Стефани, ти толкова презираше. И която се нуждаеше от любовта ти, за да се отвори към живота и да му се наслаждава.
— Значи си измамница! — изпелтечи Грег. — Измамница!
— Не! — пламна тя така, че онези двамата неволно потръпнаха. — Не съм! Тара Уелс е част от мен и винаги съм я носила у себе си. Само че с тебе не можеше да се прояви. Някога да си ми помогнал с нещо? Никога! — Беше я обзела безумна ярост, а Грег мълчеше като онемял. — Нима можеш да ме упрекнеш в нещо? Нещо, което да се сравни с твоите деяния? — И тя горчиво се засмя: — Освен, че съм спала със собствения си съпруг!
Смехът й отекна в ушите на Грег като кикот на обезумели демони.
— Тара! Тара!
— Всичко свърши, Грег. — В гласа й се усещаше умора и тя говореше тихо. — Полицията е уведомена. По Сам изпратих бележка до Джим Гъли от управлението в Дарвин. Сигурно вече са тръгнали насам.
Светлината на фенера трепна, защото тя намали пламъка. После погледна Грег. Пълните й с болка очи го пронизаха.
— Полицията ще дойде всеки момент, Грег. Утре сутринта вече ще бъдеш, където ти е мястото — зад решетките.
Тя сви рамене и се отпусна. Това беше. Чувстваше се страшно уморена. Само че Грег изведнъж се освободи от вцепенението си и с животински рев се хвърли към нея.
— Не, Грег! Недей!
Джили скочи да му препречи пътя, но не беше достатъчно тежка, за да го спре. Той я блъсна встрани и се устреми към Стефани. Удари се в тялото й и събори на пода ветроупорния фенер, който се разби и се затъркаля към стената, като оставяше след себе си огнена диря. Пламъците бързо се разгоряха и плъзнаха по завесите, килима и мебелите. Но заслепеният от ярост Грег не виждаше нищо, освен нечаканата гостенка, на която огънят бе пресякъл обратния път. Притисната към стената, тя го гледаше, но в очите й нямаше страх. Стефани? Ами Тара къде е тогава? Мозъкът му сякаш щеше да гръмне от напрежение. Той прескочи горящата газ, изтекла от строшения фенер, притисна я към стената и здраво сграбчи брадичката й. Сега щеше да види коя всъщност е тя.
— Стефани! — изсъска той със сбръчкано като гущер лице. — Къде е Тара? Къде е Тара, тебе питам! Какво си направила с нея? — Изведнъж нещо ярко проблесна в душевния му мрак: — Ти си я убила! — кресна Грег. — Ти… Ти…
Съвсем обезумял, той я удари с всичка сила по главата. После ръцете му напипаха гърлото й, а палците се срещнаха в основата му и той започна да стиска… да стиска… Някъде далеч от себе си, тя чуваше ужасените писъци на Джили.
— Стой!
Със затворени очи и почти на границата на припадъка, Тара внезапно усети как някой откъсна Грег от нея. Полузадавена, тя се закашля, отвори очи и видя, че Грег се бори с някаква призрачна фигура — гола и нашарена, но очевидно обладана от магична сила, фигурата малко по малко изблъскваше Грег през огнения кръг към центъра на стаята. Двата мъжки силуета се бяха вкопчили един в друг и не се знаеше какъв ще бъде крайният изход. Тънкото и стройно тяло на аборигена изобщо не можеше да се сравнява с неговия далеч по-тежък и по-силен противник. В един момент Грег започна да надделява и да притиска Крис назад, докато накрая гърбът му не опря в шкафа за ловното оръжие, където старият Макс си държеше колекцията. С неподозирана ярост Грег запрати с всичка сила Крис в стъклените врати на шкафа и после го хвърли на пода. Докато аборигенът се изправяше на крака, Грег бръкна през счупеното стъкло и сграбчи една пушка. Крис го гледаше спокойно и без страх. Демонът на злото вече беше въоръжен. Крис за последен път потърси утехата на древните духове.
— Велики Татко, слънцето залязва, но душата не умира!
После скочи към Грег, а пушката изгърмя почти едновременно със скока му. Слабото черно тяло падна като камък и остана неподвижно, а от раната на гърдите бликна струя кръв.
— Не, Крис! Не! — полудяла от мъка, Тара се втурна към проснатата фигура и клекна до нея, разтърсвана от силен плач.
После внезапно се изправи и тръгна към Грег, който й препречваше пътя с димящата пушка в ръце и с убийствен блясък в очите.
— Стефани? Ти ли си? — възбудено прошепна той и протегна ръка към нея. — Ела тук. Няма ли да ме целунеш?
Тара се извърна и побягна с всичка сила. Излезе от стаята и веднага свърна по коридора, още преди Грег да е разбрал в каква посока е изчезнала. Той хукна след нея, а Джили изтича до канапето, грабна две възглавнички и започна да се бори с огъня, който вече беше обхванал добре изсъхналите дървени мебели на старата къща. Тя безразсъдно се разтича насам-натам, смъкна горящите завеси и трескаво заудря с възглавничките хищните пламъци, които поглъщаха всичко по пътя си. Но понеже гасеше без вода, стаята бързо започна да се изпълва с дим. Най-сетне успя да се пребори с всички горящи неща и потуши огъня в цялата стая, но от отровните пушеци във всекидневната не можеше да се диша. Джили едва сега се сети за себе си, а вече беше твърде късно. Трябва да се измъкна… трябва някак си да се измъкна оттук, панически си повтаряше тя. Но когато тръгна към вратата, я облъхна нов облак отровни изпарения, тя ги вдиша, без да иска, загуби съзнание и падна на пода.
 

Двадесет и пета глава
 
Грег стъпваше безшумно по тревата, като ловец, дебнещ жертвата си. Вече почти беше загубил човешкия си облик и се бе превърнал в дивия и примитивен хищник, който всъщност винаги бе дремал някъде в него, но сега даваше пълен израз на природата си.
Обзет от първичните инстинкти на джунглата, преследването на плячката дори му носеше някаква особена наслада. Следваше миризмата без никаква трудност, защото надушваше жените направо с кръвта си.
По едно време настъпи някакъв странен предмет, вдигна го и видя, че е обувката на Тара, явно събула се, докато е бягала. Той я напъха в джоба си, все едно че е трофей, а на лицето му играеше особена усмивка. После тръгна отново по дирите й около къщата и в един момент потъна в сенките на храсталаците.
Тара го изчакваше скрита в същия проход между двете бараки, където преди това се бе свряла Джили. Шията още я болеше от хватката на Грег, а сърцето й така биеше, че й се струваше, че пронизва мрака на нощта като камбаните на градски часовник. Тя отчаяно се опитваше да се успокои, за да чуе потайните стъпки на своя убиец. Все пак на нейна страна имаше едно дребно преимущество. Преди да хукне след нея, Грег бе взел електрическото фенерче и тя от време на време виждаше лъча му, докато той надзърташе по разни тъмни ъгли, където смяташе, че може да е потърсила убежище. Проблясъците й показваха движението на Грег и с тяхна помощ Тара се надяваше да смогне да му убегне, докато пристигнеше подкрепата от Дарвин.
Защо ли се бавеше Джим Гъли? Отдавна трябваше да е дошъл. А че Сам е изпълнил молбата й, Тара изобщо не се съмняваше. Също като Крис, той й бе предан до смърт. Но верните хора също могат да бъдат преодолени и отстранени, помисли си тя и сърцето й се сви от мъка, като си припомни как Грег бе застрелял Крис. Ако полицията не дойдеше скоро, Тара оставаше сама срещу смъртния си враг и Джили, която трудно би могла да бъде сметната за нещо по-различно от Грег. А освен това трябваше да мисли и за безопасността на Кейти, която като нищо можеше да се събуди, щом приспивателното преустановеше своето действие. Грег едва ли щеше да пощади старицата — в сърцето му имаше точно толкова жал, колкото изпитваше и вълкът към агнето.
Грег методично претърсваше около бараките и стопанските постройки, без да пропуска нищо. Опънатите му до крайност нерви реагираха на всеки звук и прошумоляване в тъмнината. Внимаваше да не използва фенерчето без нужда, защото се досещаше, че жертвата му, свила се някъде в непрогледния мрак, може да се ориентира по светлината за неговото приближаване. Докато вървеше, изобщо не го включваше и затова тъкмо свърна зад някакъв ъгъл и се блъсна в труповете на убитите от него предишния ден зайци, окачени на едно въже да се сушат. Веднага отстъпи с погнуса и ги заобиколи, но лицето му се изцапа от кръвта им, а миризмата им го удари в носа и желанието да убива съвсем го опияни.
По едно време долови едва чуто изшумоляване и мигновено стреля по посока на шума, но не последва нищо. Сигурно е било някое дребно животно, реши той. Ако беше човешко тяло, щеше да се чуе като пада. Грег продължи пътя си и стигна до навеса на електрическия генератор, което веднага му обясни защо в Рая нямаше ток. Просто генераторът не работеше, някой го беше спрял. С триумфална усмивка, Грег натисна копчето и имението потъна в светлина.
Тара продължаваше да клечи между бараките и като видя какво става, заби нокти в дланите си, за да не се разплаче от отчаяние. През цялото време се беше надявала, че Грег няма да се досети за генератора, който самата тя бе изключила. А сега навсякъде беше светло като през деня. Тара панически се изправи и побягна, преди Грег да е излязъл изпод навеса, защото щеше да я види.
За съжаление обаче не беше достатъчно бърза. С ъгъла на окото си Грег забеляза някакво движение и се втурна към нея като ловджийско куче. Тара чу тропота на краката му, свърна към градината, хвърли се на земята и пропълзя зад най-близкия розов храст. Лехата беше потънала в разцъфнали рози, които не бяха кой знае какво прикритие, но поне осигуряваха нещо като разпокъсана шарена сянка, с която тя донякъде се сливаше. Прехапала устни, за да не извика от убожданията на бодлите, Тара запълзя към вътрешността на лехата. По чакълената алея се чуваха внимателните стъпки на Грег, който предпазливо се приближаваше.
— Стефани!
Кръвта на Тара изстина и тя замря.
— Хей, Стефани!
Звучеше като вой на притиснато до стената животно. Грег вече беше съвсем близо до нея. Тя зарови лице в меката пръст, а й се искаше да потъне вдън земя.
— Къде си, кучко? Нали знаеш, че вече нямам избор и ще трябва да те убия?
Грег сякаш я предумваше и се опитваше да й представи смислени аргументи. А Тара се стараеше да не помръдва. Той отново я повика и тонът му пак беше някак примамващ, в рязък контраст с думите.
— Не ставай глупава, Стеф! Знам, че си тук някъде, а и ти знаеш, че ще те пипна. Защо се криеш? Постъпи много мръсно с мен, Стефани, и ще трябва да си платиш за това. Адски съм ядосан… Адски…
Тара изведнъж осъзна, че си има работа с луд. Обзе я ужас и я сграбчи като менгеме. Високият й дух за първи път й изневери. Тя не можеше да помръдне ни напред, ни назад, а прикритието й в никакъв случай не би я опазило дълго. Грег стъпи на пътеката между лехите и спря, за да извика отново. Този път гласът му звучеше предизвикателно:
— Ще ти кажа, че никога не съм обичал Тара. Още отначало не й вярвах. През цялото време си мислех за теб, Стеф. Само за теб. — Той замлъкна, но Тара знаеше, че в момента души въздуха като хрътка. После продължи, но някак меко и дори нежно: — Помниш ли, Стеф? Помниш ли как правехме любов? Как те милвах? Беше хубаво, нали? Любех те като никой друг. Не се крий, моля те… Не се крий от съпруга си, Стеф… Ела тук, скъпа… Искам да дойдеш при мен… Имам нещо за тебе…
В настъпилата тишина Тара добре чу изщракването на пушката — ужасяващият приглушен звън на метала прониза мъртвешкия покой на нощта. Тя едва се удържа да не изпищи, защото бе сигурна, че я държи на мушката си, но въпреки всичко не вдигна глава да види какво става, тъй като бе възможно това да е само трик от страна на Грег, с цел да я накара да изправи лице и да се издаде.
Търпението на Грег обаче внезапно свърши.
— Излизай! — кресна той. — Няма да ми избягаш. Напротив, сама ще дойдеш при мен. Ще те пипна и този път няма отърваване!
Той се обърна и изтича към стопанските постройки, а стъпките му заглъхнаха по чакъла. Тара и сега се притесняваше, че играе някакъв номер и затова изправи глава съвсем внимателно. Видя, че го няма и веднага скочи, за да се възползва от отсъствието му. Избяга от лехата с розите и се втурна навътре в градината, по-далеч от ярко осветената къща. Там поне щеше да има по-голяма свобода на придвижване под прикритието на тъмнината.
Постъпката на Грег обаче доста я озадачи. Какво ли искаше да й каже с тези думи: «Сама ще дойдеш при мен»? Внезапно гласът му отново се обади. Викаше я. Крясъците му се приближаваха, но освен тях се чуваше и друг добре познат й звук — ритмичният тропот на копита! Грег като че ли водеше кон след себе си…
— Чуваш ли ме, Стефани? Сега вече си в ръцете ми! — изграчи той. — Тук при мен е вонящият ти кон! Ще броя до десет и ако не се покажеш, ще го застрелям! Ясно ли ти е, скъпа? Ще застрелям мръсната твар!
Маниакалният му смях се понесе около къщата, а той изникна пред погледа й с юздата на Кинг в ръка. Водеше коня към добре осветената площадка пред къщата. Там спря и започна да брои:
— Едно… Две… Три…
Тара стоеше в тъмните дълбини на градината зад розовите храсти и се гърчеше от мъката на поражението. Не че Грег се оказа по-хитър, а просто беше далеч по-жесток и коварен, което го правеше непредвидим. Кинг нервно процвилваше. През целия му живот, освен Стефани и Крис, не го беше докосвал никой друг и сега това среднощно принудително излизане вероятно не му се нравеше никак. Докато се изправяше, за да напусне укритието си, Тара видя колко неспокоен е Кинг — пристъпваше на място и по лъскавата черна кожа на врата и хълбоците му пробягваха нервни тръпки.
— Четири… Пет… Шест… Седем…
Тара излезе от тъмното и тръгна към Грег. Вече не се надяваше на нищо. Беше загубила. Усмивката върху лицето му й показваше, че той е напълно уверен в своята победа. Спря да брои и с някаква сатанинска наслада я наблюдаваше, докато тя прекоси розовата градина и се изкачи по стъпалата до басейна.
— Ела тук — тихо нареди той. — До мене.
Краката й сякаш бяха от олово и Тара едва се влачеше. Грег, като някаква огромна котка, внимателно следеше всяка нейна стъпка, докато най-сетне тя застана пред него и се вгледа в полуделите му бледи очи, от които струеше злодейски пламък.
— Браво, моето момиче — пошепна й той. — Винаги трябва да слушаш съпруга си, нали така?
Тя беше толкова близо, че направо подушваше лудостта му и проникваше до празната същност на мрачната му душа. Жребецът потреперваше в жестоката хватка на юмрука му. Незнайно защо обаче, Тара не се боеше. За първи път от злополуката насам тя го виждаше в истинската му светлина — едно нищожество, проводник на злото, духовно празен човек. Той забеляза презрението в погледа й и пристъпи към действие:
— Трябва да те убия, Стеф. Наистина. Готова ли си да умреш? Написа ли си завещанието? Ами в такъв случай това е от любещия съпруг и опечален вдовец!
Със садистична мудност той вдигна плавно пушката и я насочи право в лицето й, като вулгарно се хилеше.
— Няма дори да усетиш!
Запъна петлето и се прицели.
 

Но в момента, когато дръпваше спусъка, пушката внезапно излетя от ръцете му. Рязкото металическо изщракване на петлето се оказа твърде много за силно изнервения жребец, който се изправи на задни крака, размаха неистово предните и изби пушката от ръцете на Грег. Тя гръмна, но изстрелът отиде нахалост някъде към градината. Гърмежът накара Кинг отново да се изправи на задните си крака, като успя да събори Грег на земята. Бойните инстинкти на коня му казваха, че трябва да го стъпче.
— Стеф! Спри го! Спри го, моля те!
Крясъците на Грег обаче още повече възбуждаха жребеца, Тара добре знаеше това и нито за миг не се поколеба:
— Кинг!
Макар и освирепял, жребецът позна гласа на господарката си и застина във въздуха. После елегантно се извъртя и спусна предните си копита точно до проснатия на земята безпомощен мъж. Предизвикателно се изправи повторно на задни крака, изцвили победоносно и препусна към задния двор.
Тара стоеше и с празен поглед гледаше Грег, който с мъка се надигна и се изправи на крака, все още зашеметен от падането. Застана срещу нея, като дишаше тежко и продължаваше да се олюлява.
— Защо ти трябваше да се връщаш, Стеф? Защо ми отне Тара? — усмихна й се той умолително, но някак криво. — Не разбираш ли, че сега трябва да те убия?
— Моля те, Грег. — Тара се опитваше да запази спокойствие и да преодолее огромната умора, която я беше обзела. — Чуй ме внимателно. Полицията ще пристигне всеки момент. Няма къде да избягаш и да се скриеш. Така че и да ме убиеш, това няма да те спаси. Знаят за тебе и където и да избягаш, ще те открият. Всичко свърши, Грег. Всичко.
От особения блясък на очите му обаче, Тара разбра, че той нито я чува, нито я вижда. Просто думите й не му въздействаха.
— Трябва да приключа играта — глухо каза Грег, сякаш на себе си.
Той посегна към нея, а Тара отново потръпна от ужас и пак хукна да бяга, обзета от стария страх. Но не успя да измине и няколко крачки, когато Грег я настигна и с удар отзад я събори в басейна, след което скочи вътре след нея. Докато потъваше във водата, на Тара й се струваше, че се повтаря кошмарът от блатото. Същото тежко тяло я дърпаше надолу, сграбчило я досущ като тогава. Надолу… надолу… надолу… Паниката нахлуваше в нея, а дробовете й сякаш щяха да се спукат. Опита се да изкрещи, но в устата й влезе вода и я задави.
Внезапно обаче, по някакво чудо, тя си спомни за остров Орфей и уроците по плуване на Лизи, за подводното плуване с Дан. «Та аз мога да плувам!», провикна се възторжено в себе си Тара. Тя ловко се извърна по гръб и ритна нападателя си. Макар и забавен от водата, ритникът стигна целта си и се заби в меката плът на Грег. Сграбчилата я ръка отпусна рамото й, тя се измъкна и бясно заплува напред. До края на басейна оставаха още три размаха… още два… Но тъкмо когато се добра до ръба и тръгна да излиза, злокобната желязна хватка отново я сграбчи изотзад и я дръпна навътре. Грег напипа главата й и я натисна под водата. Тара яростно се съпротивляваше и успя да се извърти с лице към него. В този миг изразът му внезапно се промени и за неин ужас убийствената омраза в очите на Грег се замени от любовен плам.
— Тара! — извика той. — Скъпа Тара! Вече мислех, че съм те загубил!
Притисна я към ръба на басейна и започна жадно да я целува, като я олигави цялата. Полупримряла от страх и ужас, Тара извърна лице, за да се спаси от влажните му устни и от лудостта на погледа му, в който сега светеше и любовната възбуда. Но не можеше да се измъкне от тежкото му тяло, заклещило я в ъгъла на басейна. Ръцете на Грег вече бяха върху гърдите й и трескаво разкопчаваха копчетата на блузата, за да напипат зърната.
— И ти ме обичаш, нали, Тара? Ще те любя точно както искаш… Хайде, любима… Не ме щади… Знаеш, че ме бива…
Пукотът на някаква пушка и викът на Грег прозвучаха почти едновременно. Куршумът го удари в гърба и го запрати върху нея с такава сила, че й изкара въздуха.
— А-а-а!
Той изрева от болка, изви се назад, размаха ръце и потъна във водата, а тялото му се мяташе като уловена риба. Потресена, Тара гледаше как бистрата вода закипя и започна да порозовява от кръвта. Вдигна поглед и на няколко метра от басейна видя Джили с димяща пушка в ръце. Тя стоеше с каменно изражение и не помръдваше, без да разбира какво е направила.
Грег изплува и се устреми към другия край на басейна, като използваше само едната си ръка, а другата се влачеше безжизнено след него. Докато се опитваше да излезе на брега, Тара забеляза, че на едното му рамо има дълбока рана, от която струеше кръв. Той направи опит да се изправи, но се присви от болка и залитна, след което приведен се затича към гърба на къщата.
Схваната и натъртена, Тара също се измъкна от водата, като дишаше тежко и се мъчеше да преодолее болката, разкъсваща дробовете й. Щом си пооправи малко дъха, тя се огледа и видя, че Джили продължава да стои в същата поза, в която беше, когато стреля. Тара пристъпи към нея, внимателно взе пушката и я хвърли във водата, за да е сигурна, че поне тази нощ с нея никой повече няма да стреля. После бавно, като малко дете, положи Джили да седне на тревата.
— Чакай тук — рече й тя. — Недей да ходиш никъде. След малко ще се върна.
И се втурна след Грег.
Не беше трудно да го следва, дори и в тъмното, защото той бе оставил след себе си обилна криволичеща кървава диря, която заобикаляше къщата и водеше към стопанските постройки. Тара мигновено се досети накъде се е запътил. Право пред нея, окъпана от лунната светлина, се издигаше огромната барака на хангара, в който се намираше самолетчето на Рая, поддържано постоянно в готовност за непредвидени случаи. Тя чу как двигателят изхърка и запали, а витлата се завъртяха.
Бавно, подобно на сцена от неприятен сън, самолетът се измъкна от хангара и се устреми към пистата.
— Не!
Подтиквана от някакви необясними емоции, Тара се втурна напред. Зад стъклата на кабината се виждаше Грег, мокър до кости, окървавен и замаян.
— Грег! Грег! Недей! Няма да успееш!
Малкото самолетче неуверено пое по пистата, като залиташе подобно на стар пияница. Тара вече тичаше успоредно с него, мъчеше се да надвика шума на двигателите и умоляваше Грег да спре. Само че изобщо не знаеше дали той я чува. Самолетчето започна да набира скорост, Грег извърна глава към нея и като че ли едва тогава я забеляза, за първи и последен път. По лицето му пробяга сянка на агонизираща мъка, която сякаш разкъсваше сърцето му.
— Тара! — промълвиха устните му, самолетчето префуча покрай нея и я остави след себе си.
Тя обаче продължаваше да тича по неравната писта, а вдигнатият от двигателите прахоляк я давеше, както давеше и отчаяната й надежда, че нещо ще попречи на Грег да излети, защото беше сигурна, че в това състояние той няма да се справи със самолета. Но не й оставаше нищо друго, освен да гледа как машината продължи да увеличава скоростта си, в един момент вдигна нос и увисна нестабилно във въздуха.
— Грег! Не желая смъртта ти, Грег! Недей!
Тара вложи цялата си душа в този последен вик за сбогом. Самолетчето вече се носеше в обсипаното със звезди небе и скоро и то самото се превърна в звезда, като във въздуха остана само шумът на двигателите му. Тара напрягаше слух да го следва. И в този момент тя ясно чу звука, от който се опасяваше — двигателите някак се запънаха и започнаха да вият, а оборотите им рязко намаляваха. Самолетът стремително губеше височина и падаше към земята. Някъде там, високо в небесата, Грег беше загубил битката. Загубил бе и Тара, а следователно и желанието си за живот. До Тара достигна ужасяващият трясък от разбиването на самолета в земята, последван от огненото кълбо на експлозията и издигащите се към небето пламъци. Но тя не чу последния стон на обречения мъж, който, подобно на Икар, падаше смъртно ранен и устните му мълвяха нейното име:
— Тара! Тара!
 

Вътре в себе си шефът на полицията Джим Гъли така и не успя да си прости това, че не беше на работа онази вечер — точно когато имаше действителна нужда от бърза и ефективна полицейска намеса, него го нямаше. Все пак, щом получи бележката на Тара, реагира мълниеносно и взе всички необходими мерки. Тя беше права да настоява той лично да се заеме със случая, тъй като едва ли някой от по-младите му помощници би повярвал на историята й, пък и така или иначе за подобна акция те трябваше да искат разрешение от него. За съжаление Джим и хората му пристигнаха в Рая чак призори, когато всичко вече бе свършило. Най-много обаче го беше яд, че не успя да арестува Грег Марсдън, а трябваше да се заеме с неприятната задача по прибирането на сгърченото му и обгоряло тяло.
Е, имаше и още нещо за вършене, макар че лично той мразеше да арестува жени. Никак не му беше приятно да гледа как един от подчинените му изкарва Джили от къщата и я отвежда към полицейската кола, която щеше да я откара в Дарвин. Преди да влезе вътре, Джили се обърна и замислено изгледа огромното имение, където бе прекарала както най-невинните, така и най-черните мигове в живота си. Накрая се извърна към Тара, която стоеше до Джим Гъли. Очите им се срещнаха, но нищо повече. Джили продължаваше да се намира в същото, подобно на транс, състояние, както когато стреля в Грег с пушката, която бе взела от шкафа с ловното оръжие във всекидневната, щом се свести от задушаването. А Тара просто нямаше какво да каже.
— Още не мога да повярвам — тежко се обади Гъли. — Като прочетох бележката ти, реших, че някой си прави майтап с мене. Съжалявам за закъснението. Извинявай…
— Не се притеснявай, Джим — меко отвърна Тара. — В крайна сметка… ъ-ъ-ъ… всичко се оправи…
Докато тя говореше, полицаите изнесоха на носилка Крис, доста отпаднал от загубата на кръв, но с все още мъждукащ в крехкото му тяло живот. До него вървеше Сам.
— Един момент.
Тара се втурна и задържа малката процесия, а после взе ръката на Крис в своята. Беше хладна като глина и съвършено неподвижна.
— Ще се оправи, мис — увери я един от полицаите.
Тара погледна Крис в очите и получи и неговите безмълвни уверения, че полицаят е прав. Тя се наведе и нежно го целуна по челото, а после изчака, докато го натоварят в полицейския фургон.
— Ще тръгваме — рече й Гъли. — Знаеш къде да ме намериш, ако ти потрябвам.
— Не си ли малко закъснял? — сприхаво се намеси Кейти, която тъкмо излизаше от къщата. — Когато най-много й трябваше, тебе никакъв те нямаше, Джим Гъли!
Гъли вече знаеше, че личният принос на Кейти в разигралата се драма е бил от хоризонтално естество, и много му се щеше да й отвърне както подобава, но в крайна сметка добродушието му надделя.
— Добре дошла в Рая, мис Харпър — рече той и си тръгна.
 

— Е, най-после можем да си поотдъхнем малко, слава богу — изръмжа Кейти, след като полицейските автомобили напуснаха Рая и поеха по неравния черен път. — Да му се замае главата на човек от цялата тази неразбория!
— Така е — усмихна се Тара за първи път от векове насам, както й се струваше. После се обърна към конюшните, където тъкмо бяха прибрали Кинг след снощните му подвизи и сега той яростно протестираше срещу това, че е затворен. — Мисля, че сега една разходка няма да се отрази никак зле на онзи момък. И неговите вълнения не бяха малки. Сам, би ли…?
Но Сам отдавна бе тръгнал към конюшните.
Тара яздеше полека и без да бърза из пустошта. Най-сетне, след всички страдания, мъки и борби, на душата й беше леко и спокойно. Не съжаляваше за нищо, изпълваше я такъв покой и безметежност, че й се струваше като божа благодат. Все едно се бе отървала от някаква мъчителна болест — малко изтощена и отпаднала, но вече устремена към новия живот. Нямаше представа къде щеше да се мъчи бурната душа на Грег, но вече бе свободна от яростта и лудостта му. Те бяха умрели заедно с него. А от сега нататък Тара щеше сама да ръководи живота си и повече никога нямаше да попада под влиянието на черната му сянка.
Само че няма победа без загуба, тъжно размишляваше Тара. Пожертва любовта на Дан — най-жестоката цена, която трябваше да плати, а не я бе предвидила в началото на своите планове. Дали нямаше някакъв друг начин за тяхното осъществяване, при който да не губи любовта му — начин, който й се бе изплъзнал, когато трескаво обмисляше как точно да постъпи? Но вече беше твърде късно. Каква безсърдечна ирония на съдбата — да я срещне с такъв великолепен мъж и искрената му любов в момент, когато нямаше друг избор, освен да го отхвърли! Обзета от неизмерима мъка, тя бавно продължаваше да язди, без да обръща внимание на суровата красота наоколо, потънала в скръбта си от загубата на Дан.
Най-сетне Тара успя да преодолее меланхолията си и се замисли за бъдещето. Децата оставаха единствената й надежда за щастие. Вече спокойно можеше да се отдаде на дългоочакваната наслада от връщането си при Сара и Денис. При мисълта за тях, тя почти се разплака от радост и веднага започна да крои планове кога и къде да се срещнат. В главата й нахлуваха най-различни представи на тъй жадуваната среща, но тя трескаво ги отхвърляше една по една, защото й се искаше така да го измисли, че всичко да е идеално.
Във всеки случай едно й беше съвършено ясно. Вече нищо не можеше да й попречи да поднови живота си като Стефани Харпър. Крайно време беше. Но сега щеше да бъде далеч по-умна и по-силна, защото преживяното я бе научило на много неща. В никакъв случай не би се оставила да стане отново старата Стефани, притеснена, несигурна и потъпквана от всеки. Освен това твърдо бе решила никога да не допуска да става жертва на който и да е мъж. Самостоятелността вече й беше по-скъпа от всичко. Сама ще решава как да живее и ще разчита единствено на себе си. Знаеше, че ще се справи. Гледаше на бъдещето без страх и колебания. Хайде, стига съм се занимавала с миналото, решително си каза по едно време Тара. От утре започва нов живот.
От бляновете я изтръгна някакъв далечен шум, който след малко прерасна в бръмченето на малък самолет. Сепната, Тара се замисли кой ли можеше да е това. Дали пък не е…? Не, не! Нямаше никакви основания да се надява, че човекът, чиято любов тя отхвърли и когото нарани толкова дълбоко, би намерил сили да й прости — да не говорим, че едва ли би успял да я открие и да дойде чак тука. Само дано не са журналисти! От една страна нямаше да е никак зле, ако сензационната й история се разчуеше, но от друга — сега точно никак не й се занимаваше с тези лешояди, хранещи се с новини. Тара ядосано се намръщи и препусна обратно към имението. Жребецът беше в чудесна форма, надбяга приближаващия се самолет и пристигна пръв пред къщата, където Сам вече ги очакваше. Точно така, рече си Тара. Нека той отведе Кинг, а пък аз ще ида на пистата да се оправя с тези натрапници и да ги отпратя обратно.
От въздуха Дан виждаше дребната фигурка на ездача, прилепена към врата на коня, но не можеше да каже дали е мъж или жена. Нетърпението и притесненията му вече бяха стигнали онази точка, когато се усещаха като физическа болка. Струваше му се, че всеки момент ще полудее. Така че, когато самолетът се приземи и той видя и разпозна стоящата край пистата Тара, облекчението му бе толкова голямо, че краката отказаха да го държат и Дан се олюля, докато се опитваше да отвори вратата на кабината. Допускаше, че тя сигурно щеше да е извън себе си от радост като види децата си, но не знаеше как би реагирала на него. Дали вече щеше да отвори сърцето си за любовта му и да го дари със своята? Дан неистово се мяташе между надеждата и отчаянието и почти не чуваше възторжените възгласи на Сара и Денис.
Тара неспокойно наблюдаваше как самолетът бавно се приближава и спира, но вратата му продължаваше да е затворена. После, като насън, отвътре някой изкрещя:
— Мамо!
Вратата се отвори и се появиха Сара и Денис, които се боричкаха кой да слезе първи. Сигурно сънувам, помисли си Тара. Не може да е вярно! А после изведнъж се втурна към тях като полудяла и ги сграбчи в обятията си.
— Мамо, мамо! Знаех, че си жива…!
— Ох, мамо! Ти ли си наистина?
— Деца! Скъпи мои деца!
Прегърнати, те и тримата плачеха, но този път сълзите бяха от радост.
Сърцето на Дан се топеше от тази сцена на дълбоки и първични чувства. Май нямам повече работа тук, уморено си рече той, едва ли имат нужда от мен. А и как би могъл да застане между майката и децата й? Изоставен и самотен, той някак неловко стоеше до самолета и се чудеше с какви думи да си вземе последно сбогом. Най-важното е, че си жива, щеше да й каже. Поне съм сигурен, че си в безопасност и всичко е наред…
Само че си правеше сметките без Тара. Тя внезапно вдигна разплаканото си, но озарено от радост лице, и го призова към себе си. Ела, ела при мен, говореха очите й. Вълните на екстаза вече я поемаха и тя, като че ли току-що бе открила загубената си скъпоценност, внезапно си спомни колко много обича този тих и кротък човек. Дори не само го обичаше, а нещо много повече. Много, много повече. Единствено с Дан можеше да намери другата половина на душата си. Освен любим, за нея той беше истински приятел, който щеше да й бъде верен спътник през целия им живот и никога нямаше да я изостави. Сега вече Тара бе свободна да му се отдаде напълно — без тайни, без прегради и без задръжки. Ръцете й копнееха да го прегърнат, а тялото й изгаряше от желание да му покаже любовта си.
— Дан!
Тя почти изхлипа. Сълзите й отново се събираха под напора на неизказаните чувства.
— Ш-шт, любима! После ще ми кажеш всичко…
Със сърце, препълнено от възторг, сега единствената грижа на Дан беше да успокои и приласкае своята любима. Стигна му само онзи поглед на обожание, който Тара му хвърли, докато прегръщаше децата си, и той разбра, че най-накрая бе получил отговора, за който жадуваше душата му.

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра
.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!







Добави в любими

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.

Завръщане в Рая 4 от Розалинд Майлс - Книги Онлайн от Napred.BG
0 (0)


Как се появи търсачката Napred.bg и защо да ни ползвате вместо Google?


Имало едно време двама верни приятели, които си работили в Интернет и правили сайтове. Всичко вървяло добре до деня, в който стотици техни сайтове били изтрити от Google и останали безполезни, скрити за света. Двамата търсили причината за провала под дърво и камък и открили, че Google ги е наказал, защото използвали дизайн в бяло и червено, който се използвал и от "лоши" сайтове. И тогава разбрали, че компанията, която печели 30+ милиарда долара/година от рекламите в търсачката си, не желае да отвори в България 10-20 работни места за редактори, които да следят какво става, а оставя компютри и дори статистика да решават съдбата на хора и бизнеси.

Двамата приятели били много разочаровани от това отношение към малка България... И решили, че "може, по-иначе може"...
Napred.bg е "разбираща търсачка" и ще ви дава точно това, което търсите, и нищо друго. Ако не може да ви предложи нищо по-умно, просто ще отивате в резултатите на Google за вашето търсене. Няма какво да загубите с ползването на българската търсачка, затова просто я опитайте :)

Ние разчитаме на всички вас... разчитаме да подкрепите българското и човешкото пред чуждото, автоматизираното и комерсиалното.
И ако повярвате в идеята, Napred.bg ще бъде хубаво място, от което да стартирате вашия ден в Интернет, тръгвайки напред и нагоре!

Александрина и Калин

seo melbourne

dewapoker

domino online

poker88

pokercc

poker online Terbaik Indonesia

judi poker online

Are you in need of quick access to cash? Get UCredit.sg licensed moneylender Fast Cash Loan in Singapore to sort out any emergency now.

perfectbody waist trainer uk

Abv | Начална страница и търсачка Напред.БГ ползва хостинг от ICN.BG | Napred.BG е наследник на букмаркинг сайта Lubimi.com (Любими.ком)

Посветихме 1+ година, за да направим Napred.BG най-добрата търсачка за българите. Споделете ни!
Направи Napred.BG начална страница - подкрепи хубав БГ проект!