Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Сандра Канфийлд
Забранена страст 2

 
Първа глава
 
Като чу почукването на входната врата на хижата, Слоун изруга. Последното нещо, което желаеше сега, бе компания. Здравата се бе борил с лошото си настроение и сега не искаше никой да му се мотае наоколо. Затова отвори рязко вратата, решен да се отърве от посетителя с няколко добре подбрани думи. Изобщо не бе готов за гледката, която украсяваше входната му врата.
Устните му понечиха да изрекат името й, но в крайна сметка Слоун не успя да произнесе и една сричка. Просто стоеше и се взираше в останалата без дъх жена. Досети се, че бе тичала по целия път от нейната до неговата къща. Дори и да не дишаше тежко, мокрите кичури, полепнали по челото, показваха, че бе бързала. Както и тъмното петно от потта, избило върху сивия й пуловер.
— Имам нужда… от приятел — рече задъхано Ана.
Слоун си спомни, че не толкова отдавна й бе казал, че повече не биха могли да бъдат приятели, ала в този момент, жаден да я види отново, знаейки, че се бе случило нещо лошо, той бе готов да бъде всичко, което тя пожелае.
Без да изрече и дума, отвори широко скърцащата, паянтова врата. Тя мина безмълвно покрай него.
Макар и умът й да бе замъглен, Ана забеляза сума различни неща едновременно: хижата изглеждаше оскъдно, дори спартански обзаведена; не й стигаше дъх — о, господи, как се бе задъхала! Беше й също така студено — как можеше да й бъде студено, след като се чувстваше пламнала и топли капки пот се стичаха между гърдите й? И най-накрая, но не и последно, тя знаеше, че не биваше да бъде тук, но не даваше и пет пари.
Трябваше да бъде със Слоун.
Погледите им се срещнаха и тя му предложи единственото възможно обяснение за това, че стоеше по средата на всекидневната му.
— Нямах къде другаде да ида.
Наистина, тя бе превключила на автопилот, без да е наясно накъде се бе запътила, докато фарът и хижата на фаропазача не се появиха пред очите й. След като бе видяла накъде отива крачката й се ускори.
Слоун бе доволен, че бе дошла, независимо от причината за посещението й, не даваше и пет пари за това, че не биваше да бъде доволен. Усетил, че можеше и да се строполи от изтощение, той кимна към дивана и рече:
— Седни.
Ана седна, краката й трепереха от свръхнапрежение. Ръцете й също трепереха от прекалена емоция. Гледаше как Слоун излиза от стаята и нямаше сили дори да го попита къде отива. Вместо това облегна глава назад върху дивана и затвори очи. Още бе в тази поза, когато чу Слоун.
— Ето, вземи.
Макар че можеше да си остане завинаги така, обгърната от кадифените извивки на гласа му, Ана отвори очи. Стоеше пред нея, висок, строен, с великолепно мускулесто тяло, облечен в избелели дънки и стара тениска. Макар да наближаваше вече обяд, не бе вчесвал разрошената си коса, а четината по лицето му не бе виждала бръснач. Предположи, че бе станал скоро от леглото. Може и да гореше в ада за въпроса си, но въпреки това не се сдържа и се запита какъв ли любовник би бил той.
Изправи се и посегна за чашата вода.
Слоун забеляза, че ръката й трепери, когато вдигна чашата към устните си, устни дори без следа от червило — би продал душата си, за да може да ги целуне. Дишането й се бе поуспокоило, гърдите й се издигаха и спадаха в по-нормален ритъм. Той дори и не се опита да цензурира следващата си мисъл. Би искал да погали тези гърди. Искаше да я погали цялата, както му се искаше и тя да стори същото с него. Искаше да се любят. Отстъпи на по-безопасно разстояние.
— Какво се случи? — попита.
Ана отпи още една глътка вода, остави чашата на масичката и рече безизразно:
— Джак ме помоли да му помогна да сложи край на живота си.
Слоун премигна, помълча миг-два и попита недоверчиво:
— Какво?
Спокойно, прекалено спокойно Ана приглади мокрите кичури коса от челото си и каза:
— Съпругът ми ме помоли да го убия.
Слоун не изрече нищо, докато не остави думите й да потънат в съзнанието му. Когато това стана, той отвърна:
— Исусе Христе! Не говориш сериозно, нали?
— Тъкмо обратното — рече Ана. — Смъртоносно сериозно. — Когато осъзна неуместния й избор на думи, тя се изсмя. — Извини ме за каламбура.
Слоун не отвърна нищо. Тъй като изпита слабост в краката, досущ като Ана, той се отпусна на близкия стол. Измина сякаш цяла вечност, в която нито той, нито Ана проговориха. Най-накрая погледът му я прикова.
— Ти какво каза?
Тя поклати глава.
— Честно казано, не помня. Бях тъй слисана, толкова потресена. И преди веднъж бе намекнал за подобно нещо. Нещо от сорта, че за всички, включително и за самия него, щяло да бъде по-добре така. Този път обаче го каза съвсем открито.
Тя въздъхна, дъхът й излизаше на пресекулки — ясен признак, че под повърхността на измамното й спокойствие бушуваха силни чувства.
— Той бе напълно сериозен. Не играеше театър.
Отново се възцари тишина. Докато тя траеше, на Слоун му хрумна подла мисъл, за която мигновено се погнуси от себе си. Ако Джак Рейми умреше, Ана щеше да бъде свободна. А ако Ана бе свободна… Слоун не можеше дори да си позволи да довърши мисълта си. Как можеше да си позволи подобна гадна инсинуация?
Мислите на Ана течаха по сходни пътища. «Аз съм в капана на това тяло. Освободи ме.» В един миг, по време на дългото и изтощително тичане към фара, Ана бе осъзнала, че да освободи Джак бе равносилно да освободи и себе си — от продължаващия кошмар, от лишения от любов брак. Господи боже, как бе могла дори да си помисли подобно нещо?
Неспокойна, Ана се изправи и отиде до най-близкия прозорец. Беше чудесен летен ден, великолепно време да си жив, необичайно време да се обсъжда смъртта. На ясната, силна светлина, която струеше навън — истината не може да се скрие на слънце — тя трябваше да признае още нещо. Пред себе си. Пред Слоун.
— Това, което най-много ме изплаши в молбата му, бе, че не се изплаших достатъчно.
Ана бе разбрала това, докато тичаше към фара. Бе разбрала и още нещо. Макар молбата на Джак да я бе поразила, удивителното бе, че го чувстваше по-близък, отколкото го бе чувствала от маса време насам. Беше се обърнал към нея в миг на нужда, доверяваше й, вярваше в нея. Досущ както през годините на обич от брака им. В един момент тя се бе омръзнала от страх, като си помисли докъде би могла да стигне, за да уважи любовта, която някога бяха познали.
— Какво имаш предвид?
Ана се обърна към Слоун, топлината на слънцето бе обгърнала раменете й. Ала въпреки това й бе студено, продължаваше да се чувства така, сякаш фригидността, която бе нахлула в същината й, сякаш бе наситила всяка нейна клетка. Беше ли този мъж в състояние да направи така, че студенината да изчезне? Можеше ли да я стопли? И защо не можеше да остави тези въпроси тъй недокоснати, както би трябвало да остане и самата тя? Направи усилие да отговори на въпроса на Слоун.
— Когато бях на десет години, кола прегази кучето ми.
Ана видя, че Слоун не разбираше съвсем този отговор на въпроса му, но бе готов да я изчака.
— Беше красиво, черно-бяло коли. Бях я кръстила Рибънс*, защото бе тъй мека. Както и да е, тя бе свикнала да излиза от задния двор. Бе непоправима в това отношение. Един ден я блъсна минаваща кола. И до днес помня ужасяващия тъп удар и жалостивите й тихи стенания, докато лежеше там, на улицата.
[* Ribbon (англ.) — панделка. — Б.пр.]
Ана изглеждаше като изгубила се в лабиринта от болезнени спомени. Колкото и да бе глупаво, на Слоун му се искаше да се втурне към нея и да я утеши за нещо, което се бе случило преди трийсет години. Не можеше да понесе мисълта, че някога, изобщо някога бе изпитала болка.
Най-сетне Ана излезе от спомените си и продължи.
— Ветеринарният лекар ни каза, че ще е най-добре да я умъртви с приспивателна инжекция, че била фатално ранена, че така или иначе било само въпрос на време кога ще умре.
— Така и направихте, нали?
— Да. — Ана въздъхна ядно с прииждането на нови, смущаващи спомени. — Същата година баба ми умря от рак. Към края си тя изпитваше страхотни болки. Спомням си как лежеше в болничната си стая и стенеше, досущ както Рибънс. С наивността на десетте си години попитах мама кога ще приспим завинаги и баба. Тя, разбира се, ми обясни, че хората не могат да бъдат приспивани. Само животните. За мен, като дете, това бе необяснимо. Противоречеше на всякаква логика. А не съм много сигурна, че и сега, като възрастна, го разбирам.
— Много хора ще се съгласят с теб.
Това бе напълно достатъчно, за да окуражи Ана.
— Вярвам, че човек има правото да реши кога да прекъсне живота си. Не бих осъдила някого за това, че моли любим човек да му помогне да го направи. Ако животът е лишен от смисъл, от пълноценност, може би наше морално задължение е да помогнем на обичаните от нас да срещнат смъртта по най-безболезнен начин. — Ана се поколеба, осъзнавайки значимостта на онова, което казваше. — Това шокира ли те?
Слоун си мислеше за непоносимите мъки, изпитани по време на пленничеството му. Колко пъти се бе молил някой, който и да е, да го убие? Колко пъти бе искал да се самоубие, само да имаше тази възможност? След освобождаването си, когато трябваше да се изправи лице срещу лице със страхливите си деяния, веднъж-дваж сериозно бе обмислял да сложи край на емоционалните си терзания.
— Не — рече той. — Не ме шокира. Понякога смъртта може да се окаже приятел.
Ана бе тъй погълната от собствената си криза, че не усети личната нотка в отговора на Слоун.
— Не казвам, че бих участвала в милостиво убийство — не съм убедена, че ще ми стигне смелост — но не бих осъдила, когото и да е за това, че е турил край на живота си, за да помогне на свои любими хора. Ако човек е болен и знае, че не може да оздравее…
Тя замълча.
Слоун си помисли, че от всички хора, които познаваше, единствено Ана би намерила смелостта да направи подобно признание. Тя беше силна. Обстоятелствата я бяха принудили да бъде такава. Освен това чувствата й бяха дълбоки. Само такъв човек би могъл да понесе моралните самообвинения, съпътстващи подобен противоречив акт. И той отново намери този ред на мисли за обезпокоителен, затова подхвана изоставената от нея посока на разговора.
— Здравето на мъжа ти не се подобрява, така ли?
Ана дори не се замисли, преди да отговори.
— Само отчасти. Може и да се подобри, но той никога няма да е здрав. В крайна сметка диабетът ще го довърши. Утре. Следващия месец. Следващата година. След пет години — сви рамене тя. — Никой не знае точно кога.
Ана се сети за посещението на доктор Гудман предишния ден. Обикновено оптимист, лекарят за пръв път изглеждаше притеснен и внимателен в думите си, сякаш искаше да се убеди, че тя разбира сериозността на състоянието на мъжа й.
— Бъбречната инфекция не отминава — рече тя. — Освен това има една язва на крака на Джак, за която доктор Гудман се безпокои. А и Джак, разбира се, дори престана да се преструва, че се мъчи да преодолее последиците от удара. — Ана се усмихна тъжно. — Не че кой знае колко си е давал зор. Беше уморен от борбата дори и преди удара, което, струва ми се, е сърцевината на проблема. Човек има правото да реши сам кога да престане да се бори и кога… — Тя неочаквано спря. Прокара пръсти през косите си и додаде: — Боже мой, не мога да повярвам, че седя тук и тъй спокойно, тъй разумно обсъждам тези неща.
Потреперването на гласа й, на ръцете й подсказа на Слоун, че тя далеч не бе спокойна. Всъщност, бе изпаднала в дълбок потрес. Искаше му се да я притегли в обятията си, да я утеши, да я защити. Искаше да я люби дотогава, докато изчезне цялата грозота на този свят, цялата грозота в живота им. Това признание би трябвало да прозвучи плътски, но Слоун осъзна, че изобщо не бе така. Може би защото да я люби му се виждаше толкова естествено — така естествено, както се бяха случвали всички неща помежду им: естествени, нормални, предопределени.
Ана очевидно бе прочела мислите му, защото каза:
— Повече от всичко на света бих искала да ме прегърнеш, но не мога да те помоля да го направиш. Няма да е честно спрямо Джак. Няма да е честно спрямо нас. Спрямо мен.
Откровеността й го порази.
— Необичайното е — продължи тя, почувствала нуждата да сподели още нещо със Слоун, — че тази сутрин разбрах, че не го обичам. — Тя повтори думите си, сякаш опипваше тежестта им. — Не обичам съпруга си. И може би е било така от известно време насам. Предполагам, че просто по навик съм си мислела, че го обичам.
Това признание изкара въздуха на Слоун.
— Какво искаш да кажеш?
— Това, което казах — въздъхна Ана. — Снощи той се държа ужасно оскърбително. — Разказа на Слоун за вечерята. — Тази сутрин, когато се извини, зърнах у него за миг човека, когото някога обичах. За съжаление това вече не бе така. Вече не го обичам. Истината е, че той тъй често ме нараняваше, че в негово присъствие престанах да изпитвам каквото и да било. Това бе начинът да оцелея от болката.
Тя се засмя, но Слоун би могъл да се закълне, че неравните тонове в този смях граничеха с истерия. Малко по малко напрежението, допълнено от събитията тази сутрин, бяха започнали да си казват своето. Фактът, че обикновено държеше нещата в ръцете си, само идваше да подчертае този толкова силен, обезпокоителен контраст.
— Странно — рече тя и очите й светнаха, — но съм способна да изпитам нещо, само когато съм с теб — при това неща, които не бива изобщо да изпитвам… защото съм омъжена. Вече не обичам Джак, но съм свързана с него. Той е бащата на детето ми, мъжът, когото съм се заклела да уважавам и да му се подчинявам… но повече не го обичам. Не изпитвам нищо с него… само с теб.
Слоун усети, че тя сякаш бълнуваше, говореше несвързано. Треперенето й се засили и тя очевидно го усети, защото изведнъж се обгърна с ръце.
— Недей — помоли я Слоун и се изправи на крака. Нямаше представа дали я молеше да не бълнува, дали да не се срутва, дали да не изрича онова, което казваше. Може би я молеше да не го прави тъй безпомощен, както никога досега. Господи, как искаше да я прегърне!
— Мислех си, че искам да чувствам, но не е така.
— Ана, моля те…
— Мислех си, че да изпиташ каквото и да е, е по-добре, отколкото да не изпитваш нищо.
— … не прави това…
— Защо го направи, Слоун? Защо ме накара да чувствам?
— … със себе си…
— Защо, Слоун?
— … с мен.
— Защо? — изкрещя тя. — Защо постъпи така с мен?
Гърдите й се надигаха учестено, очите й, сухи както винаги, блестяха обвинително и болезнено. С повече болка, отколкото Слоун можеше да понесе, пристъпи към нея, но сам се спря. Ако я докоснеше, с него бе свършено. Нямаше да има връщане назад. Искаше да й каже да си върви, че присъствието й съкрушаваше сетивата му, играеше си с волята му, ала не каза нищо, защото му липсваше моралната сила да постъпи другояче.
Ана забеляза колебливата стъпка на Слоун; видя и болката в очите му. Знаеше какво му костваше присъствието й. На нея й струваше не по-малко, ала не можеше да намери сили да си тръгне. Но в същото време не можеше и да понесе болката в очите му. Извърна се и отново отиде до прозореца, молеше се слънцето да я стопли, дори и само за минута. Беше й студено, толкова студено, че сякаш треперенето й извираше от дълбините на душата й.
Тръгвай, казваше си Ана, преди да си го помолила да те прегърне.
Тръгвай, молеше я Слоун, преди да съм те взел в обятията си.
«Сега, докато можеш. Сега, докато те пускам. Върви!» — заповяда си Ана.
«Тръгвай!» — заповяда й Слоун.
Мълчаливо, без да се обръща, Ана пое към вратата. Сграбчи топката и се опита да я завърти. При треперенето й това се оказа нелека задача. Опита отново. Този път натисна отчаяно — трябваше да си тръгне, докато още можеше! — и бе възнаградена от завъртането на топката. Дръпна. Вратата се отвори — половин пръст, пръст и половина.
Сякаш отникъде се появи нечия ръка и затвори вратата.
Ана разгледа ръката сякаш някак си отстрани. Беше голяма, мъжка на вид, с дълги, тънки пръсти. Над всяко кокалче растеше кичур съвсем черни косми. Подобни косми стърчаха и по опакото на дланта, смаляваха се, колкото повече отиваха към китката — едновременно тънка и силна. Оттам нататък космите се сгъстяваха доста секси по мускулестата и възлеста ръка.
Макар и да не я докосваше, Ана усещаше присъствието на Слоун зад гърба си — дръзко предизвикателство, сладко изкушение. В капан. Ето го същото словосъчетание, което толкова често бе използвала, за да обрисува положението си; този път обаче думите не й се струваха отвратителни. В интерес на истината точно в този миг тя обичаше тези думи повече от всички други. Този път бе попаднала във великолепен затвор… между Слоун и вратата… затворена не от контакта с него, а от собственото си желание за такъв контакт. Искаше да усети тялото му до своето повече, отколкото да си поеме следващата глътка въздух.
— Върви — прошепна Слоун, тръпчиво, дрезгаво и това издаде борбата, която бушуваше в гърдите му.
— Не мога — рече тихо и развълнувано тя. — Държиш вратата.
— Кажи ми да я пусна. — Гласът на Слоун бе станал тъмен, настоятелен, обсебен сякаш от дявола.
Ана затвори очи и се вслуша в неравномерното биене на сърцето си. То сякаш изпълваше главата й с оглушително бучене. Трябваше да направи точно това, за което я молеше той, но думите сякаш не искаха да излязат.
— Кажи ми, Ана — примоли й се Слоун; отчаяно търсеше тя да упражни силата, която той бе изгубил. — Кажи ми, по дяволите!
— Не мога! — извика тя и спомените за хилядите самотни нощи нахлуха в главата й.
Ана чу как Слоун рязко пое дъх и в същия миг почувства как той поставя и другата си ръка върху вратата и я приковава.
— Кажи ми какво искаш — рече Слоун.
— Онова, което искам, няма значение.
— Кажи ми какво искаш.
— Слоун…
— Кажи ми какво искаш!
Какво всъщност искаше — помисли си Ана. Да чувства? Да не чувства? Да си спомни какво означаваше да е искана, желана? Да почувства отново топлина?
— Прегърни ме — чу се тя да казва, замислена колко лесен е бил отговорът през цялото това време.
Дори и да трябваше да продължи да се бори със собственото си желание, Слоун не намери сили да пренебрегне нейното. И тъй, доброволно победен от нея, той се отдаде на неизбежното. Ръцете му се спуснаха от рамката на вратата, забавиха се само за миг над нея, преди да легнат върху раменете й. Докосването му бе колебливо, леко — досущ като пеперуда, която каца върху нежно цвете. Нежно я обърна към себе си, погледите им се срещнаха за кратко, но открито. Сетне я прегърна.
Прегръдката бе тъй невероятно естествена, че Ана се зачуди защо й се бе съпротивлявала. Разбира се, нищо не можеше да се сравни с радостта да се опре на яката като крепост гръд на Слоун. Разбира се, никой не можеше да я обвини, че бе прилепила буза о масивното му рамо, нито за това, че го прегърна и го притисна с все сила. Ала дори и в обятията му, тя продължаваше да усеща тялото си студено, имаше чувството, че краде от топлината му.
Струваше му се тъй справедливо да я държи в обятията си, че Слоун си помисли, че досега се е борил напразно срещу нещо, срещу което нямаше смисъл да се бори. Разбра, освен това, че в мига, в който я докосна, той бе вече загубен. В мига, в който я докосна, той вече трябваше да продължи да я докосва. Намери извинение за мислите си в това, че тя още трепереше, потръпваше леко, сякаш се бе изгубила по време на зимна буря. Може би и той самият трепереше. Кой знае.
Беше сигурен обаче, че бе заровил лице в къдравите й коси, които ухаеха на чистата сладост на шампоана, която бе за него направо опияняваща. Също като секси възвишението на гърдите й, като леката й въздишка, когато се отпусна в обятията му.
— Ана — прошепна той, просто защото му се стори важно, жизненоважно да изрече името й.
Тя усети дъха му, чу името си, изречено от него. Никога досега то не бе прозвучавало тъй нежно, тъй изпълнено с живот. Толкова дълго животът й е бил празен, че тя инстинктивно вдигна лице към него.
Той също реагира инстинктивно и направи онова, което му се бе искало толкова време. Прокара пръсти през копринената й коса, приглади назад непокорните къдри. Когато челото й се откри, той леко го целуна. Не бе възнамерявал да го прави, но в момента това му се стори съвсем естествено.
Ана изстена, харесваше й да чувства с кожата си горещия му дъх. Толкова много й харесваше, че се видя принудена да му каже:
— Не ме карай да чувствам. Не искам. Не бива.
— Не — прошепна, той, — няма да те карам да усещаш.
Слоун се запита дали Ана съзнаваше противоречието в думите си. Преди тя не искаше да чувства, защото бе болезнено. А сега смяташе, че не бива. Ала дори когато го казваше, тя леко докосна с нос носа на Слоун. Следвайки зова на природата, и той стори същото. Осъзна, че устните им бяха съвсем близо. Толкова близо, че дъховете им се сливаха. Толкова близо, че изкушението вече чукаше на входните врати на съзнанията им.
— Недей — прошепна тя.
— Няма — отговори той, също шепнешком. Макар да искаше да не изпитва нищо, тя почувства собствената си уязвимост. И защо отмести леко главата си така, че устните му да се доближат още повече до нейните?
— Не — прошепна тя, когато горещият му дъх я обля, — не бива. Аз… не бива…
Ала ведно с думите си тя усети и някакво чувство на очакване, на трепет, сърцето й заби лудо, болезнено, докато очакваше целувката, за която винаги бе знаела, че ще дойде, просто защото така трябваше да стане, просто защото нито един от двамата не можеше да я предотврати.
— Няма — повтори той, но знаеше, че лъже. Щеше да я целуне — независимо от думите й, независимо от собствените му думи.
Устните му се сляха с нейните, леко, нежно, така, сякаш я бе целувал стотици пъти досега. Тя отвърна на целувката му и разбра, че усеща. Усещаше десетки неща. Прости неща, като удивление например. Как бе станало възможно да забрави така напълно красотата на нещо тъй естествено, като една целувка? Не, част от съзнанието й не бе забравило, защото усещането за удоволствие си проправи път по познати пътеки, замая главата й, ускори пулса й, накара кръвта й да зашепне песента на страстта. И въпреки удивлението, въпреки удоволствието, тя все пак бе малко изплашена.
— Не — изхриптя тя, когато устните им се разделиха. — Не искам да усещам нищо.
— Не е вярно, искаш — отвърна Слоун и повдигна брадичката й така, че да може да нацелува шията й по цялата й дължина. Кожата й бе леко соленовата.
Тя отново изстена.
— Не.
— Да — възрази той, целуна я в самата основа на шията й, докато тя бе отметнала силно главата си назад.
— Не — повтори тя, но усети, че в същото време търсеше устните му.
Наведе глава. Тя повдигна своята.
И когато отново почувства върху устните си топлия му дъх, тя отново прошепна немощния си протест:
— Не!
И сетне светът експлодира. Втората целувка не приличаше изобщо на първата. В нея нямаше нито нежност, нито простота. Беше силна и първична — плод на прекалено много въздържане, на прекалено силно желание. Желанието властваше напълно и Ана отвори устни за Слоун след най-малкия натиск от негова страна. Когато езикът му проникна в нея и се сля с нейния, толкова нежно, тъй страстно, тя чу как една дума изкрещя в съзнанието й, в сърцето й.
Да!
Да, заради всички онези пъти, когато й се бе искало да не се подчини на въздържанието. Да, заради всичките онези самотни нощи, в които бе лежала будна и тръпнеща от желание, което сама не искаше да признае.
Да — на целувката на Слоун. И да — на онези чудесни усещания, които я раздираха цялата.
Главата й се завъртя, сърцето й затупка още по-силно, кръвта й закипя. Усещаше едновременно и хлад, и жар, усещаше и тежест, и лекота, и пустота, и пълнота. Усещаше се жена. Усещаше се човек. И, Господи, никак не бе лошо човек да усеща нещо.
Слоун се наслади на тъй откровената й и открита реакция. Тя го желаеше като любовник и не се преструваше, че не бе така — факт, който само засили собственото му желание. Когато почувства, че коленете й бяха на път да омекнат, той я облегна на вратата и нежно докосна до нея доказателството за собственото си желание.
Ана бе забравила какво бе да почувстваш един възбуден мъж. Беше забравила колко вълнуващо, колко красиво можеше да бъде мъжкото тяло. Беше забравила също така колко опияняващо бе да бъдеш вдъхновението за тази мъжественост. Да се люби с този мъж щеше да бъде съвсем справедливо. Всъщност, нищо друго в целия й живот не би било по-справедливо от това. Но изведнъж тази мисъл я наведе на друга — че не бе почтено. Нямаше нищо по-лесно от това да стане любовница на този мъж. Ала щеше да е предателство не само спрямо Джак, но и спрямо самата нея. Как би могла после да живее, след което и да е от двете? Откъсна устни от Слоун и рече:
— Не мога.
Очите й, потъмнели от страстта, го молеха да я разбере, молеха го да разбере, че й се искаше, ала не можеше.
Бяха се вторачили един в друг, дишаха тежко и учестено, с устни, пламнали от целувките на другия. Слоун полека я пусна и отстъпи. Обърна й гръб. Видя как раменете му потрепваха в усилията му да си възвърне самообладанието, да овладее чувствата си, тялото си.
— Слоун, аз…
Без да я поглежда, той вдигна ръка, за да й даде знак, че му бе необходимо малко време. В последвалата тишина Ана дочу тиктакането на часовник, подрънкването на камбанката на далечен буй.
— Съжалявам — промълви тя.
Слоун се обърна към нея и тя видя, че очите му още бяха помътнели от страстта. Пое дълбоко дъх и рече басово:
— Искам да разбереш нещо. Желая те така, както един мъж може да желае една жена. Дори и нещо повече. Желая те повече, отколкото съм пожелавал нещо или някого.
— Аз също те желая — отвърна Ана. — Но това не е почтено. Онова, което става между нас, е греховно.
— Не — рече Слоун и отново се приближи. — Това, което става между нас, не е грешно. Само моментът не е подходящият.
С нежност, която разтопи сърцето на Ана, той докосна бузата й с кокалчетата на свития си юмрук. Тя не можа да устои и се отпусна в обятията му.
— Ти си моя — рече той. — Моя си от мига, в който те видях за пръв път на плажа. Тогава не съм го знаел, но сега го знам. Не ме интересува дали имаш съпруг. Нямаше да има значение, ако имаше и сто съпрузи. Ти си моя!
В думите на Слоун се съдържаше толкова силно чувство на притежание, че сам се сепна. Не помнеше някога да бе изпитвал толкова страстно чувство към друго човешко същество. Изобщо към нещо. Как можа тази жена да го омагьоса така? Как успя да го накара да я заобича тъй силно? Толкова силно, че не можеше да допусне някой да я нарани? А това включваше и самия него.
— О, Ана — продължи той, — бих дал всичко, за да съм някой лекомислен негодник. Бих дал всичко, за да мога да кажа или направя онова, което ще те накара да станеш моя любовница. Но не мога да го направя. В крайна сметка ти ще намразиш и мен, и себе си. — Той се засмя. — Подлагаме се на смъртна опасност, ако се противопоставим на собствения си морален кодекс.
Ана не усети грубостта в смеха му, нито пък разбра, че той бе споделил с нея за миналото си повече, отколкото бе възнамерявал. Чу само следващите му думи.
— Не се завръщай, Ана. — Гласът му бе някак си лишен от емоции, макар тялото му да гореше. — Ако го направиш, не мога да обещая, че няма се прегърна в онзи негодник. Всъщност, макар и да се ненавиждам за това, съвсем сигурен съм, че ще направя всичко възможно, за да станеш моя любовница.
И така, Слоун изпрати Ана у дома й, при съпруг, когото не обичаше, при мъжа, към който бе прикована с дадената клетва — докато смъртта ги раздели…
Ана се върна у дома още по-разтърсена, отколкото преди да излезе. Влезе в къщата и тъй като се боеше, че чувствата й можеха да бъдат разгадани, се опита да изтрие от паметта си случилото се през последния час. Ала въпреки това се усещаше по-различна и се боеше, че може би и изглеждаше такава. Би ли могла една жена да скрие, че току-що бе целуната от друг, а не от собствения си мъж? Можеше ли да скрие факта, че бе искала да се люби с този мъж или че желанието в пламналото й тяло още не бе стихнало? Знаеше, че трябва да намери начин да продължи да живее и затова се насили да иде и да погледне Джак. Очакваше да го намери да си прави с неохота упражненията. Но не бе така. Завари го просто да седи в инвалидния си стол и да се взира през прозореца към морето, макар от мястото му океанът да не се виждаше. Болногледачът оправяше завивките на леглото му.
— Толкова бързо ли свършихте с упражненията? — попита Ана, стремейки се да постигне обичайния си тон.
Кен се обърна и рече колебливо:
— Решихме… ъъъ… днес да не ги правим.
Изненадана, Ана погледна Джак. Той не отвърна на погледа й и тя подразбра, че Кен всъщност бе искал да каже, че Джак бе поискал да не правят упражненията.
— Е, мисля, че няма да е фатално, ако се пропусне един ден.
Джак продължи да игнорира присъствието й и Ана реши, че така бе по-добре. Тя също щеше да го игнорира — внимателно, грижливо. Щеше да игнорира особено зловещата молба, която й бе отправил. Нямаше как по друг начин да реагира. Ако само можеше обаче да пренебрегне думите на Слоун, че била негова, ако можеше да забрави сладостта на устните му, тялото му, което прекалено явно й бе подсказало, че я желаеше тъй силно, както тя — него.
— О, обади се дъщеря ти — рече Кен.
Споменаването на Мег й подейства като леден душ. То я накара също така да погледне на случилото се през последния час в друга светлина. Мег не биваше никога — никога — да узнае какво бе станало в хижата на фара.
— Казах й, че навярно си на плажа. Помоли ме да ти предам, че ще си дойде за уикенда — като видя изненадата на Ана, той добави: — Спомена, че били отменили няколко лекции.
— Чудесно е, че ще си дойде — рече Ана и хем мислеше така, хем съжаляваше, че нямаше да може да остане сама. Може би се боеше, че дъщеря й щеше да я погледне само веднъж и щеше да започне да задава въпроси, на които не би искала да отговаря. Мег вече се бе проявила като твърде любопитна, когато станеше въпрос за Слоун.
— Готов ли си за кафето? — обърна се Кен към Джак. Джак не отвърна нищо, продължи да си седи безучастен, когато Кен хвана дръжките на стола. — Ще пием кафе в трапезарията — рече Кен на Ана. — Лека промяна на обстановката няма да ни навреди.
Ана реши, че репликата на Кен е многозначителна. Можеше да се обзаложи десет към едно, че той имаше предвид изпадналия в депресия свой пациент: надяваше се, че промяната в обстановката би могла да го посъживи.
— Идеята е добра — отвърна Ана.
Докато столът се изтърколи покрай нея, Ана се почуди дали Джак щеше да я погледне. Не го направи. След секунди ги чу от кухнята, разговорът се състоеше от монолог на Кен за времето. Ана си помисли, че макар и Джак да взе бележника и писалката си, болногледачът щеше да си остане да си говори сам. Като си помисли за бележника, Ана се огледа и го видя на масичката. Пристъпи, взе го и прочете: «Не искам». Следваха два нови реда, очевидно в отговор на въпроса на Кен защо не искаше да прави упражненията: «Уморен» и «Не се чувствам добре».
Въздъхна и остави бележника на масата. Ала докато го правеше, й хрумна една мисъл и челото й се сбърчи. Взе отново бележника и го разлисти. Като видя бележката, която Джак бе написал по-рано, бележката, която лесно можеше да бъде интерпретирана като негова молба да му помогне да сложи край на живота си, нещо я бодна в сърцето. Ами ако Кен я бе видял? Отговорът дойде веднага — не я е видял. Как би могъл? Джак държеше бележника у себе си и бе отгърнал нова страница.
Ала едва поуспокоила се малко, й хрумна нова тревожна мисъл. Ами ако Мег я видеше? Отговорът бе очевиден. Мег не биваше да я види. Ако разбереше дълбочината на бащината си депресия, щеше само да се разстрои. Нали и самата Ана се бе разстроила, когато узна за мрачния завой в мислите на Джак? Не, Мег си имаше достатъчно грижи и с болния си баща, и със следването си в медицинския колеж. Ана откъсна страницата, сгъна я на четири и я пъхна в джоба на панталона си. По-късно щеше да решава какво да прави с нея.
Това по-късно се случи, когато Кен свърши дежурството си и си тръгна. Преди да го стори, той спомена на Ана, че депресията на Джак става все по-трудно контролируема, че може би е необходима професионална помощ, за да се справят с нея. В един миг Ана се запита дали в крайна сметка не бе видял бележката, но заключи, че самата тя изпадаше в параноя. Поведението на Джак напоследък и особено отказът му да прави упражненията бяха достатъчно показателни за това, че депресията му надхвърляше рамките на нормалното за човек, възстановяващ се от удар.
Ана се съгласи, че идеята да се потърси психиатрична помощ, бе добра. Точно сега обаче тя трябваше първо да се освободи от бележката. След като състави плана си, отиде във всекидневната и дръпна решетката от камината. Може би като изгореше бележката на Джак, щеше да прогони молбата му и от съзнанието си. Постави сгънатото листче в камината и запали клечка кибрит. Пламъците погълнаха бързо листчето. Огънят изгасна със същата бързина, с която пламна и след него остана само малка купчинка сива пепел.
Ана пожела да не мисли за нищо — нито за молби, нито за клетви, нито за страстни целувки. Така комай бе най-добре.
 

Втора глава
 
Септември
Ана си помисли, че съдебната зала прилича на цирк с три манежа.
На първия се бе разположило току-що избраното жури от съдебни заседатели; на съда му бяха нужни два дни, при остри и безапелационни възражения и от двете страни, за да определи състава. Крайният резултат — девет мъже и три жени — бе задоволил Харпър, който още в самото начало бе казал, че биха искали в журито да има колкото е възможно по-малко жени. Жените, настояваше той, по не бяха склонни да прощават измяната. Дотук ролята на съдебните заседатели се свеждаше до заклеването им. След това бе дадена петнайсет минути почивка и заседателите се подредиха в кошарата си; Ана ги гледаше, разкъсвана от мисълта, че хем бяха най-обикновени хора, хем не бяха. Фактът, че от тях зависеше нейното и на Слоун бъдеще, ги правеше съвсем необикновени.
Неспокойна, Ана погледна към втория манеж. Той включваше галерията — обичайните любопитни зрители плюс пресата. Господ бе наспорил достатъчно представители на последната, сякаш отделен човешки вид — Хомо нахалникус. Толкова много репортери бяха дошли, че съдията, обезпокоен да не изпълнят цялата зала, им бе отредил първите пет реда откъм страната на прокурора. Хенеси бе доволен от това, тъй като неговата публика щеше да му е наблизо, ала журналистите не бяха особено радостни, тъй като на практика не можеха да помръднат, иначе рискуваха да изгубят местата си. Това не се отнасяше само за Джейк Лугарик, който се появяваше и изчезваше, досущ като вампира, на който го бе оприличил Харпър. Мястото му винаги се пазеше от чернокоса жена, бледа като мъртвец — гледка, която още повече подсилваше таласъмската му загадъчност.
Ана видя как Джейк Лугарик отново влезе в залата с такъв драматичен вид, че тя го заподозря, че бе репетирал как да се появява в подобни помещения. Чернокос и черноок, облечен в смачкано сако от туид, той прекоси залата, раздавайки ослепителни усмивки и по някой и друг автограф. Самият той бе източник на поне толкова новини, колкото съобщаваше, и съответно из града бе плъзнала мълвата, че щял да отиде в съда едва по обяд, създавайки впечатлението, че не би могъл да си губи безценното време за избора на съдебни заседатели.
— Виждам, че Дракула се завръща от гробницата си — изръмжа Харпър.
Забележката му привлече вниманието на Ана към третия манеж — зоната, заемана от обвинението и защитата. Ричард Хенеси и помощникът му — начинаещ, дребен на ръст юрист, който създаваше впечатлението, че никога през живота си не се е развълнувал от нищо, бяха склонили глави един към друг, докато Харпър и Слоун бяха предприели малко раздвижване — което означаваше къса разходка до чешмичката и обратно.
— Питам се как е разбрал, че изборът на заседатели е към края си — изръмжа Слоун.
— Аз — също — отвърна Харпър. — Навярно му е съобщила онази смъртница, дето му пази мястото. Вижте сега, знам, че това го минахме, но нека го припомня още веднъж. Не забравяйте, че забраната за изявления означава да не се казва нищо на пресата, плюс никакви изблици, независимо кой какво е казал. От друга страна, напълно резонно е да не криете загрижеността си. Както казах и преди, журито иска да се убеди, че сте съвсем нормални хора.
Ана не знаеше как да обясни на Харпър, че не можеше да даде воля на онова, което изпитваше, а и през последните дни не чувстваше кой знае колко неща. Усещаше се като замаяна, сякаш преминаваше през облак, и не й бе зле от това. Ала когато заседателите заеха местата си и съдията припряно влезе, а съдебният пристав обяви, че съдът заседава, у Ана се прокрадна страх.
Усетил това, Слоун й прошепна:
— Всичко ще е наред. Мога да се закълна в това.
Ана знаеше, че това му обещание имаше стойността на фалшиво злато, ала тъй като излизаше от устата на Слоун, то все пак я утеши.
— Готово ли е обвинението? — избоботи съдията Уейнън, едър, як мъжага.
— Готови сме — отвърна Хенеси.
— Готова ли е защитата?
— Готова — кимна Харпър.
— Тогава обвинението може да започва с встъпителната си пледоария.
Ричард Хенеси почти се бе изправил, когато съдията Уейнън се наведе напред и прониза зрителната зала с острия поглед на зелените си очи.
— Преди обаче да започнем — Хенеси се отпусна отново на стола си, — искам едно нещо да е напълно ясно в тази зала. Съдът няма да търпи никакво нарушаване на реда по време на заседанията. Нарушителите, всички — последната дума прогърмя в залата, — нарушители ще бъда отстранявани.
Белокосият пристав, сякаш за да подчертае думите на съдията, почука с палката си, която висеше от колана на кафявата му униформа.
След като Хауърд Уейнън даде на публиката достатъчно време, за да възприеме думите му, той обяви:
— Да започваме, мистър Хенеси.
На Ричард Хенеси, причесан тъй, че всяко косъмче сякаш си бе заело мястото, облечен в безупречно изгладен тъмносин костюм, не му бе нужно второ подканяне. Бърз като стрела, той скочи на крака, оправи първо единия, а после и другия маншет на колосаната си ленена риза. Приближи към кошарата на съдебните заседатели, застана точно пред нея и сложи ръка с добре изрязани и полирани нокти върху перилата.
— Дами и господа съдебни заседатели, доказан факт е, чак през нощта на двадесет и първи август Джак Рейми е намерил смъртта си под формата на свръхдоза инсулин.
Думата смъртта се понесе из сводестата зала като рикоширащ куршум, заудря се по стените с тапети в ментовозелен и морав цвят, понесе се над излъсканите до блясък от посетителите столове и писалището на съдията от тъмно дърво, върху което бе резбована думата: «правосъдие».
Правосъдие. Ана се запита дали правосъдието щеше да възтържествува в края на процеса. И какво точно означаваше в случая правосъдие?
— Факт е също така — продължи Хенеси, — че в същата нощ в къщата при Джак Рейми са били трима души — сестра му, дъщеря му и съпругата му. И докато и трите несъмнено са имали възможността и средствата да приложат смъртоносната свръхдоза — инсулинът, причинил смъртта, се е намирал там, в къщата — само една от тях е имал мотив да го направи.
Ана улови думите, дори усети хладината, която лъхаше от тях, но сякаш в някаква друга плоскост. Не можа да възприеме факта, че се отнасяха за нея. Думите, внушенията бяха просто прекалено сурови.
— Аз ще призова свидетели, които да дадат показания за неблагополучията в брака на семейство Рейми, за факта, че Джак Рейми, болен и потиснат, е молил жена си да му помогне да сложи край на живота си, за факта, че тя е изгорила бележката му, за да не инкриминира себе си — последва перфектно планирана пауза — и любовника си.
Последните му думи предизвикаха желания резултат — шок по лицата на заседателите, ропот на недоволство сред публиката.
— Да, дами и господа съдебни заседатели, собствената дъщеря на Ана Рейми ще свидетелствува за безсрамната й изневяра, докато друг очевидец ще докаже присъствието на любовника и — в този момент Хенеси погледна към Слоун — на местопрестъплението през онази нощ.
Ана долавяше злокобния шепот в залата, дочу почукването на чукчето на съдията, но най-ясно чуваше завладяващия глас на Ричард Хенеси. Добър беше. Наистина добър. С привидно откровения си тон едва не я накара да повярва, че самият той съжалява за онова, което му се налагаше да говори. Разбира се, тя знаеше много добре, че речта му бе грижливо подготвена да предизвика справедливо възмущение у всички в залата. Да, Ричард Хенеси бе добър и този факт я плашеше; ала по-скоро би горяла в пъкъла, отколкото да му покаже, че я бе страх.
— И други хора са присъствали в къщата в нощта, когато Джак Рейми умира, но никой от тях не би могъл да се възползва от неговата смърт, освен двамината, които сега седят на подсъдимата скамейка. А техният залог е бил голям — нейната свобода, бъдещето им.
Ричард Хенеси каза още нещо, за да не би журито да обърка убийството с причинена от състрадание смърт, след което заяви, че Ана и Слоун не бива да избягнат заслуженото възмездие. Ана видя как Ричард Хенеси, доволен, сякаш току-що бе правил секс, си седна на мястото.
Последва мълчание, мълчание, което задължаваше защитникът да произнесе поне толкова добра, толкова убедителна реч. Няколко мига Харпър не помръдна изобщо, макар погледите на цялата публика да бяха вперени в него.
Най-накрая съдията попита:
— Мистър Флеминг, защитата желае ли да направи встъпителна пледоария?
Ана усети как столът на Харпър бавно се отмества от масата. Адвокатът се изправи също тъй, без да бърза.
— Да, Ваша чест.
— Моля ви тогава да започвате.
Мушнал една ръка в джоба на панталона си, с разкопчано стоманеносиво сако, Харпър приближи към кошарата на журито с явно разтревожено изражение на лицето. Дори и след като застана пред заседателите, той сякаш още търсеше подходящите думи. Най-сетне, сякаш съзнаваше, че губи времето на съда, той заговори:
— Е, какво — въздъхна дълбоко той, — това бе едно добро встъпление. Не, не — додаде Харпър, — беше повече от добро. Беше вълнуващо, трогателно. Да ви кажа правичката, аз самият почти бях готов да окача на врата на Ана Рейми клеймящата я табела.
Думите му предизвикаха кикот сред съдебните заседатели и публиката. Ричард Хенеси обаче изобщо не се усмихна.
— Ще ви призная и още нещо. Даже бях склонен да помоля съда просто да прекрати заседанията, да хвърли тези двама убийци, тези прелюбодейци — и Харпър махна с ръка към клиентите си — в най-тъмните килии на най-усойния затвор и да изхвърли ключовете надалеч. — Пауза. — Това бе първата ми мисъл.
Харпър закрачи край кошарата на журито и накара заседателите да зачакат с нетърпение следващите думи. Когато най-сетне се спря, той погледна един от тях право в очите и продължи:
— Втората ми мисъл, обаче, бе да изхвърля първата на боклука, да осъзная, че ме бе заблудил един гладкоречив, ала лъжлив актьор. За щастие — за ваше, за мое и на клиентите ми — нашата съдебна система изисква много повече от това пред вас да се изправи прокурорът с трогателните си, вълнуващи обвинения. Той ще трябва да докаже, извън всякакво съмнение, че моите клиенти са виновни във всичко онова, за което ги обвинява. Накратко, дами и господа съдебни заседатели, той ще трябва да ви убеди — и той посочи неколцина от журито, — че Ана Рейми и Слоун Маршъл са убийци. Но той не би могъл да го направи, защото те не са.
Думите му предизвикаха приглушен ропот в притихналата до този момент зала. Съдията Уейнън почука с чукчето си. Шепотът стихна. Ана зачака следващите думи на Харпър със същото нетърпение, с каквото ги очакваха и всички в залата.
— Без да се осланям на трогателната и вълнуваща реторика на мистър Хенеси — продължи Харпър, — аз ще ви съобщя какви са фактите по това дело. Също така ще ви кажа за какво са виновни клиентите ми, защото, да, те наистина са виновни за нещо. Факт номер едно — рече Харпър и вдигна показалец, — Джак Рейми е починал от свръхдоза инсулин, но не знаем кой я е инжектирал. Факт номер две — втори пръст се присъедини към първия, — Джак Рейми наистина е помолил жена си, посредством бележка, да му помогне да тури край на страданията си, и Ана Рейми е унищожила тази бележка. Факт номер три — продължи Харпър и прибави трети пръст, — Ана Рейми и Слоун Маршъл са били любовници. — Това изявление дойде тъй неочаквано, че за частица от секундата сякаш никой не можеше да повярва на чутото току-що. После всички заговориха един през друг и съдията Уейнън удари с чукчето. Ричард Хенеси изглеждаше така, сякаш би желал да протестира срещу признанието. Как смееше защитата да признае толкова лесно нещо, за което той си бе наумил да ги принуди да признаят!
Признаването от страна на Харпър на връзката й със Слоун изненада Ана колкото и всички останали. Дъхът й секна, имаше чувството, че Харпър я бе предал. Е, я знаеше, че истината за връзката им щеше да излезе наяве, но не бе очаквала Харпър да я признае още в първите минути на процеса. Усети, че и Слоун бе също тъй изненадан.
Ала въпреки това той й прошепна:
— Спокойно.
Тя усещаше как десетки погледи сякаш я изгарят с любопитството си, с порицанието си. Първото й намерение бе да сведе глава, но не го направи. Тъкмо обратното, реши да повдигне брадичка още по-високо.
— Истината по този въпрос — продължи Харпър, сякаш без да забележи оживлението, което бе предизвикал — е, че Слоун Маршъл и Ана Рейми са били любовници само веднъж и това е станало по ирония на съдбата тъкмо в нощта, когато е умрял Джак Рейми.
Сред зрителите отново премина вълна от шепот. Ново почукване на чукчето, този път — с предупреждение от страна на съдията.
— Мистър Флеминг трябва да получи възможността да завърши, иначе ще опразня залата.
Шепотът стихна.
— Искам да ви напомня обаче — рече Харпър, все едно, че не бе имало прекъсване, — че не сте избрани в това жури, за да решавате вината или невинността на клиентите ми по отношение на изневерите им. Трябва да ви занимава само въпросът дали са извършили убийство. И тъкмо тук, дами и господа съдебни заседатели, е пукнатината във встъпителната реч на мистър Хенеси. Той ви призовава да заключите, че щом съществува любовна връзка, тя неминуемо води до убийство. Дами и господа, всички ние знаем, че това не е така. Ако всички, които са имали или имат любовни връзки, извършват убийства, то гробищата и затворите ни ще се пръснат по шевовете.
Избухна смях. Прокурорът обаче не се присъедини към него.
Харпър — също, защото когато отново заговори, той пое право към същината на защитата.
— Не, Ана Рейми и Слоун Маршъл не са извършили убийството в онази нощ. И те не са единствените, които биха могли да се облагодетелстват от смъртта на Джак Рейми. Единственото, което бих желал от вас, е да разсъдите без предразсъдъци, и аз ще ви предложа достатъчно убедителна алтернатива — която се нарича приемливо съмнение — за онова, което се е случило през онази нощ.
След тези думи Харпър прекоси отново залата и седна на мястото си. Остави всички — журито, галерията и клиентите си еднакво озадачени каква ли щеше да бъде тази убедителна алтернатива. Ана знаеше, че нарочно бе оставил всички в това положение на очакване. Хитро. Хенеси може и да беше добър, но Харпър бе по-умен. По-опитен. И удивително убедителен. Това, последното, бе особено впечатляващо, помисли си Ана за начина, по който Харпър бе успял да посее семената на съмнението относно нейната и на Слоун вина, макар самият Харпър да не бе сигурен в невинността им.
Съвсем тихо, така че да го чуят само Ана и Слоун, Харпър рече:
— Трябваше да му отнема инициативата.
Ана разбра, че това бе обяснението за признатата от Харпър любовна връзка. Имаше смисъл, но въпреки това бе болезнено.
— Призовете първия си свидетел, мистър Хенеси — нареди съдията Уейнън.
Хенеси отново скочи нетърпеливо да изпълни волята на съдията.
— Обвинението призовава Кен Ларсен.
Минаха няколко минути, докато доведат Кен Ларсен от чакалнята и да положи клетва. След това той съобщи името и професията си. Ана никога не го бе виждала да носи костюм, изглеждаше като непознат — факт, който се подсилваше и от нежеланието му да погледне към нея.
Хенеси пристъпи наежен напред, сякаш чак сега осъзнаваше факта, че Харпър бе достоен съперник и охотно очакваше битката с него.
— Мистър Ларсен, нека започнем с това да обясните на съда как се запознахте със семейство Рейми.
— Бях нает да се грижа за Джак Рейми.
— Като какъв?
— Бях нает като болногледач и рехабилитатор.
— Имахте ли необходимата квалификация за тази си дейност?
— Както вече казах, аз съм правоспособен болногледач. Освен това съм и правоспособен рехабилитатор, специализирал възстановителни процедури след удар.
— Всичко това по какъв начин се свързва с Джак Рейми?
— Мистър Рейми бе диабетик от много години и бе претърпял инсулт — усложнение, което не е необичайно за диабетиците.
Хенеси продължи да пристъпва, докато вече не застана от дясната страна на свидетеля си, като внимаваше да не пречи на съдията да го вижда.
— Как се възстановяваше Джак Рейми?
— Лошо.
Хенеси изобрази изненада.
— О, така ли? Толкова ли тежък е бил инсултът му?
— Макар и отчасти парализиран, макар и навярно да не можеше да се възстанови на сто процента, състоянието му можеше да се подобри. Имал съм пациенти, претърпели подобни удари, които се възстановиха достатъчно успешно.
— На какво отдавате липсата на подобрение?
— На незаинтересованост. Още от началото той манкираше изпълнение на упражненията. А през последния месец и отгоре, отказваше да върши дори това.
— Защо, по ваше мнение, бе така?
— Беше потиснат.
Харпър се надигна.
— Възразявам, Ваша чест. При цялото ми уважение към мистър Ларсен, не чух квалификацията му да се разпростира и върху психиатрията.
Хенеси изглеждаше така, сякаш само бе чакал, дори бе искал това възражение.
— Обвинението ще оспори това възражение с факта, че макар мистър Ларсен да не е квалифициран да лекува увреждания на нервната система, то той е без съмнение обучен да ги открива.
— Възражението се отхвърля.
Хенеси самодоволно насочи вниманието си към свидетеля.
— Значи мнението ви на медицинско лице е, че Джак Рейми е бил депресиран, така ли?
— Точно така, макар в началото това да не ме безпокоеше особено. Хората, възстановяващи се след инсулт, често са потиснати.
— И в кой момент започнахте да се безпокоите?
— Потиснатостта му започна да ме тревожи на шестнайсети юли.
Хенеси отново се престори на изненадан, сякаш това изявление бе за него новост.
— Моля обяснете на съда какво се случи на шестнайсети юли и каква бе причината за безпокойството ви.
Кен Ларсен разказа на съда как като отишъл на дежурство, намерил по пода на спалнята парчета от счупена чиния и разпиляна храна, че Ана Рейми не закусила тази сутрин с мъжа си, което било необичайно, как по-късно посетила мъжа си, сетне излязла от къщи, очевидно разстроена, как после самият той намерил случайно бележката, поради която, както той сметнал, Ана изхвърчала от дома.
— Каква бележка? — попита Ричард Хенеси, сякаш не бе обучил сам свидетеля си как да поднесе показанията си.
— Ударът бе засегнал говора на Джак Рейми и макар че можеше да говори — всъщност, би трябвало да възстанови говорните си умения — той не искаше. Вместо това общуваше посредством бележник и писалка.
— Разбирам. Разкажете за намерената от вас бележка.
— Тогава Джак Рейми за пръв път отказа да прави упражненията. Отказа безпрекословно. Не го насилвах, защото бе ясно, че е разстроен. Просто го отведох със стола му до прозореца, както ме помоли. Оттам можеше да чува шума на океана и той просто си седеше и слушаше. Поне си мисля, че това правеше.
— Протестирам, Ваша чест. Това, което мистър Ларсен си е мислил, изобщо не ни интересува.
— Възражението се приема. Моля продължете с бележката, мистър Ларсен.
— Бележникът, в който Джак Рейми пишеше, бе останал на края на масичката. Като минавах покрай нея, го съборих неволно на пода. Вдигнах го и взех да изглаждам смачканите страници. Както и да е, докато разлиствах страниците, една бележка прикова погледа ми.
— И какво пишеше в нея?
— Нещо в смисъл да бъде освободен, че се чувствал като в капан в собственото си тяло. Беше написана и думата «лесно», последвана от «свръхдоза инсулин», а после и нещо затова, че нямало да възникнат въпроси. — И във връзка с последното той добави: — Допуснах, че е искал да каже, че никой няма да се усъмни в причините за смъртта му, защото бе болен.
— Възразявам, Ваша чест. Допусканията попадат в същата категория като догадките.
— Възражението се приема.
Хенеси изглеждаше невъзмутим.
— И как вие, като разумно човешко същество, тълкувате тази бележка?
— Като молба към жена му да сложи край на живота му.
Харпър се изправи.
— Ваша чест — Хенеси се опита да го прекъсне, но Харпър го отряза, — защитата допуска, че бележката наистина е била молба от страна на Джак Рейми към жена му да му помогне да сложи край на живота си. Защитата също така допуска, че Ана Рейми е изгорила бележката в камината по-късно същия ден. Може би, след като тези факти са изяснени, бихме могли да продължим по-нататък?
— Да, бихме могли — съгласи се съдията Уейнън. Хенеси се бе надявал да издои тази бележка докрай, затова не бе очарован от решението на съдията, но се подчини, спасявайки каквото може.
— Джак Рейми споменавал ли е пред вас за тази бележка?
— Не. Той дори не знаеше, че съм я видял.
— Някой друг споменавал ли е за нея?
— Очаквах, мисис Рейми да ми каже за нея, но тя не го направи. Когато онзи следобед си тръгвах, предложих да бъде потърсена професионална помощ за депресията на мъжа й.
— Отговори ли ви тя и какво ви каза?
— Тя се съгласи, че е необходима по-квалифицирана помощ.
— И какво стана после?
— Доколкото ми е известно, не е викала професионален психиатър.
През цялото време Харпър отправи няколко забележки към Мерилин Грейбър, седнала точно зад него. Освен това си водеше и записки. След последния въпрос и отговор той написа: «Защо не потърси квалифицирана помощ?». Ана взе писалката и му отговори пак така, писмено: «Защото в това време се влоши физическото му състояние». Харпър кимна.
— Мистър Ларсен, какви медицински средства използвахте обикновено при лечението на Джак Рейми?
— Обичайните еднократни спринцовки и игли. Моя грижа бе да поддържам запасите от тях.
— Забелязвал ли сте други спринцовки и игли в дома на Рейми?
— Да. Видях в чекмеджето за прибори за хранене една голяма спринцовка със също тъй голяма игла.
— Кажете ни кога ги видяхте.
— Няколко пъти.
— Кога ги видяхте за последен път?
— В деня преди Джак Рейми да умре.
— А бяха ли спринцовката и иглата на мястото си на сутринта след смъртта на Джак Рейми?
— Не, не бяха.
— Какви лекарства използвахте при лечението на Джак Рейми?
— Предимно инсулин. Постоянно бяха под ръка два вида — обикновен инсулин и новолин.
— Кога за последен път видяхте банката с обикновен инсулин?
— В деня на смъртта на Джак Рейми.
— Сигурен ли сте, че в този ден в къщата е имало банка с обикновен инсулин?
— Да.
— Още един въпрос. Имахте ли възможността да забележите каква бе атмосферата в къщата?
— Атмосферата ли?
— Що се отнася до отношенията между Ана и Джак Рейми?
Харпър отново възрази:
— Ваша чест, сега обвинението пък иска да ни убеди, че мистър Ларсен е и психолог по брачните взаимоотношения.
— След като е бил част от семейството почти три месеца, сигурно си е изградил мнение.
— Точно това имах предвид. Единственото, което може да изнесе пред съда, е това мнение.
Харпър изведнъж промени мнението си.
— Ваша чест, защитата размисли и оттегля възражението си.
Макар да бе получил онова, което искаше, Хенеси сега имаше скептично изражение, сякаш не бе чак толкова сигурен дали му бе нужно мнението на Кен Ларсен, след като Харпър го допусна без съпротива.
— Продължете, мистър Хенеси — подкани го съдията.
Ричард Хенеси отново насочи вниманието си към свидетеля.
— Как бихте охарактеризирали тези отношения?
Без да се поколебае, Кен Ларсен отвърна:
— Като напрегнати.
— Благодаря ви, мистър Ларсен. Обвинението няма повече въпроси към този свидетел.
След тези си думи Хенеси бързо прекоси залата и си седна на мястото. Наведе се и каза нещо на помощника си. Прокурорът бе с остри черти и резки движения, докато Харпър, който бавно се надигна от стола си, създаваше впечатление за плавност, за човек, който не бърза и не допуска да го притискат. Отиде до Кен Ларсен с такова изражение, сякаш посрещаше гост в дома си. Усмихна се.
— Мистър Ларсен, имам само няколко въпроса. Нали не греша в предположението си, че по време на работата си като медицинско лице сте имал значителен брой пациенти?
— Не, разбира се.
— И от този значителен брой — Харпър направи пауза, — нека използваме отново термина значителен, значителна част са били пострадали от удар?
— Да.
— Тогава сте имал възможността неведнъж да наблюдавате как семействата се държат по време на подобни кризи?
— Да.
— Не сте ли забелязвал преди случая с Ана и Джак Рейми някакви напрежения в семейните отношения, породени от здравословни проблеми? Техният случай уникален ли бе?
— Да. Искам да кажа — не, не бе уникален.
— Значи истината, мистър Ларсен, е, че болестта предизвиква напрегнатост в семейството, нали така? Независимо каква е болестта. Още повече пък при хроничен диабет или такава травматизираща ситуация като мозъчен удар?
— Да, така е.
— По ваше мнение Ана Рейми добра съпруга ли бе?
Въпросът бе зададен така гладко, тъй естествено, че на Ричард Хенеси му потрябва известно време, за да го осъзнае. Когато това стана, той скочи на крака.
— Протестирам. Въпросът изисква заключение.
Харпър поглади с длан олисяващото си теме.
— Ваша чест, не съм много сигурен дали разбрах възражението на мистър Хенеси. Само преди минута умозаключенията и мненията на този свидетел бяха напълно приемливи за обвинението. Какво се случи, че се налага да ги дискредитираме?
— Възражението се отхвърля — рече съдията Уейнън.
Харпър се обърна отново към свидетеля.
— По ваше мнение беше ли Ана Рейми добра съпруга? Например, вършеше ли задълженията си по отношение на съпруга си?
— Да.
— Посещаваше ли го?
— Да.
— Хранеше ли се с него?
— Да.
— Окуражаваше ли го?
— Да.
— Отнасяше ли се внимателно, грижовно, с обич към него?
— Да.
— Пак повтарям: по ваше мнение тя добра съпруга ли беше?
— Да, по мое мнение тя бе добра съпруга.
— Не е ли вярно и това, че бидейки такава добра съпруга, тя бе физически и емоционално изтощена от травмата? Не е ли вярно, че дъщеря й, зълва й, доктор Гудман и дори вие сте изразявали загриженост за нея?
— Вярно е.
Изведнъж променил темата, Харпър попита:
— Казахте одеве, че когато сте видял бележката, с която Джак Рейми моли жена си да му помогне да сложи край на страданията, сте се разтревожил. Добре ли си спомням?
— Да, така казах, и да — разтревожих се.
— Смятате ли, че е възможно Ана Рейми също да се е разтревожила? Доколкото си спомням, казахте, че излязла от къщата разстроена.
— Да, видях я да излиза — бях в пералното помещение и тя профуча край мен — и бих казал, че бе разстроена.
Харпър се намръщи.
— Хм. Странна реакция за жена, която само е чакала възможността да ликвидира съпруга си.
— Възразявам! Съдът не се интересува от разсъжденията на мистър Флеминг.
— Разбира се, че е така, Ваша чест, и аз оттеглям — Харпър направи кратка пауза, — разсъжденията си.
— Коментарът на мистър Флеминг да не бъде включван в стенограмата — разпореди съдията Уейнън. — Продължете.
— Благодаря ви, Ваша чест. — Харпър се обърна към свидетелската банка. — Мистър Ларсен, имате ли деца?
Лицето на Кен Ларсен просветна.
— Да. Имам четиригодишен сън.
— Ваша чест — скочи Хенеси, — личният живот на свидетеля няма връзка с това дело.
— Бих искал малко повечко да се разпростра, Ваша чест — погледна към съдийската банка Харпър.
— Продължете.
— Благодаря ви. — Харпър се приближи още повече до свидетелската банка. — Мистър Ларсен, като родител вие стремите ли се да предпазите сина си от всякаква заплаха? — Като видя объркания вид на Ларсен, Харпър добави: — Например, пазите ли го да изскочи на пътя? Държите ли отровите така, че да няма достъп до тях?
— Разбира се.
— Значи бихте направил всичко, за да не пострада детето ви — както физически, така и емоционално?
— Да, това е задължение на родителя.
— Аха — рече Харпър и с това възклицание показа колко бе доволен от отговора на свидетеля. — И каква възраст трябва да достигне синът ви, за да престанете да го защитавате?
— Не съм сигурен, че разбирам въпроса.
— Каква възраст трябва да достигне синът ви, за да сметнете родителските си задължения да го защищавате за приключени?
— Не съм убеден, че родителите изобщо изоставят тези си задължения.
— А не съществува ли, макар и съвсем малка, вероятната възможност с унищожаването на бележката — същата онази бележка, която е разстроила и вас, и самата мисис Рейми — тя просто да се е опитвала да предпази детето си? Така, както би постъпил един грижовен родител? След като е знаела, че дъщеря й ще си идва през уикенда и че бележката несъмнено би я разстроила, дали не би могло да се предположи, че се опитала да й го спести?
Кен Ларсен изглеждаше така, сякаш подобна мисъл изобщо не му бе хрумвала. Най-сетне той се съгласи.
— Предполагам, че е възможно.
— Сега, мистър Ларсен, вие обърнахте достатъчно голямо внимание на факта, че Ана Рейми не е потърсила квалифицирана психиатрична помощ за депресирания си съпруг. Ако сте бил толкова обезпокоен, защо тогава не поговорихте сам с доктор Гудман, без да се съобразявате с нея? В крайна сметка, вие сте бил медицинското лице на сцената.
— Мислех си за това…
— Но не сте го направил — прекъсна го Харпър, поемайки този пресметнат риск.
— Не, но само защото физическото му здраве се влоши. Прекара известно време в болницата, а и като се върна у дома, бе още в нелеко състояние.
— Значи сте помислил, че физическото му състояние е имало приоритет пред психиатричното, така ли?
Ларсен отвърна с видимо облекчение:
— Точно така.
— А не е ли възможно и Ана Рейми да си е помислила същото?
И пак сякаш това хрумване бе напълно ново за него, болногледачът заключи:
— Навярно е така.
— Нека ви задам един-два въпроса за мистериозните спринцовка и игла от чекмеджето за прибори за хранене. — Харпър отново се намръщи. — Знаете ли, има едно нещо, което ме смущава. Джак Рейми е починал в петък през нощта, а вие сте се появил в събота сутринта. Доколкото знам, събота ви е почивен ден, така ли е?
— Да. Доктор Гудман ми се обади да ми съобщи за смъртта на Джак. Отидох да поднеса съболезнованията си.
Харпър кимна.
— Разбира се. Трябваше сам да се сетя — ала още щом изрече това, той отново смръщи чело. — И все пак, не ми е ясно как сте узнал за изчезването на спринцовката. С позволението на съда ще я наричам само спринцовка, макар всички да знаем, че става дума и за иглата.
— Да бъде отбелязано в стенограмата — вметна съдията.
— Семейството пиеше кафе — обясни Ларсен. — Поканиха ме да се присъединя към тях и понеже познавах добре къщата, обслужих се сам. Необходима ми бе лъжичка, за да си разбъркам сметаната, и когато отворих чекмеджето, забелязах, че спринцовката я нямаше.
— Въпреки всичкия онзи емоционален хаос, вие сте забелязал, че тя липсва, така ли?
Последва кратко колебание, последвано от:
— Ами, всъщност, разбрах го по-късно.
— Ваша чест — намеси се Ричард Хенеси, — има ли значение кога мистър Ларсен е разбрал, че спринцовката липсва?
— Двама души тук са обвинени в убийство — не отстъпи Харпър. — Мисля, че това дава правото на журито на достъп до всеки факт.
— Съгласен. Продължете, мистър Флеминг.
— Та кога разбрахте, че спринцовката липсва? — Кен Ларсен отново се поколеба и хвърли плах поглед към прокурора. — Нека се опитам да раздвижа паметта ви. Не е ли вярно, че си спомнихте за липсващата спринцовка, едва когато прокурорът специално ви попита за нея?
— Нямаше я — рече Кен Ларсен.
— Не е ли вярно, че едва след като смъртта на Джак Рейми бе квалифицирана като убийство, че едва след като имахте време да си спомните за бележката, че едва след като прокурорът ви попита за спринцовката, чак тогава ви дойде на ума…
— Нямаше я.
— … че я нямаше?
— Наистина я нямаше!
— Ваша чест — кресна възбудено Ричард Хенеси. — Мистър Флеминг притиска свидетеля.
Ала преди съдията да успее да отсъди, Харпър попита:
— Сигурен ли сте на сто процента?
— Ваша чест!
— Мистър Флеминг… — вдигна предупредително пръст съдията.
— Да! — отговори предизвикателно Кен Ларсен.
— А можете ли да съобщите със същата стопроцентова увереност какво е станало с нея? Можете ли да съобщите на съда кой я е извадил от чекмеджето през нощта на двадесет и втори август?
— Ваша чест!
— Мистър Флеминг!
— Не!
— Нямам повече въпроси. — Харпър почти бе стигнал до мястото си, когато се обърна. — Извинете, Ваша чест, имам един последен въпрос.
Кен Ларсен вече бе станал, сякаш не го сдържаше да се махне от свидетелската банка.
— Възможно ли е Джак Рейми да е знаел за наличието на спринцовката в къщата?
— Да, предполагам, че е възможно.
— Той би ли могъл да я вземе от чекмеджето?
— Не виждам как. Беше частично парализиран. Не можеше сам да придвижва инвалидния си стол.
— Изобщо или на по-голямо разстояние?
— Можеше да се движи в известни рамки, но…
— Значи е можел да се придвижва?
— Едва-едва.
— Да или не, мистър Ларсен?
— Да — призна с неохота болногледачът.
— Вие самият водил ли сте го в кухнята?
— Да, но…
— Сигурен ли сте на сто процента, че Джак Рейми не е извадил тази спринцовка от чекмеджето?
Кен Ларсен попадна в собствената си клопка. Вече бе признал, че не би могъл да твърди със стопроцентова сигурност кой бе извадил спринцовката от чекмеджето. А ако бе така, то съвсем сигурно не можеше да твърди и кой не би могъл да го стори.
— Не — отвърна Кен.
— Благодаря ви, мистър Ларсен. Нямам повече въпроси, Ваша чест.
— Мистър Хенеси — допълнителни въпроси?
— Само един, Ваша чест — Хенеси скочи на крака. — Мистър Ларсен, като се има предвид неподвижността на Джак Рейми, факта, че е изпитвал затруднения да се придвижва със стола си, ще се изненадате ли, ако се окаже, че той е взел спринцовката?
— Да.
Харпър остави този въпрос без внимание, защото галерията вече бръмчеше, развълнувана от току-що подхвърлената от него идея: че Джак Рейми би могъл и да се самоубие.
— Тъй като наближава време за вечеря, ще прекратя заседанието и ще го подновим в седем часа. Мисля, че е в интерес на всички процесът да приключи колкото е възможно по-скоро. Обвинението и защитата имат ли възражения да продължим вечерта?
Хенеси стана и с обичайния си ентусиазъм заяви:
— Не, Ваша чест.
Харпър също се изправи:
— Не възразяваме, Ваша чест.
— Всички да станат — нареди приставът и присъстващите в залата станаха навреме, за да мярнат как съдията Уейнън с развята черна роба напуска писалището си и изчезва през вратата.
Стотици гласове заговориха едновременно и на различни октави. Бе като какофония на възбуден хор. Представителите на пресата се втурнаха навън, сякаш в залата бе избухнал пожар — всички репортери, с изключение на Джейк Лугарик.
— Този кучи син — изръмжа Харпър.
— Искате ли да пробваме един друг изход? — попита Мерилин.
— Не, няма да му доставим това удоволствие — отвърна Харпър.
— Много ми се иска да го просна — рече Слоун.
— Дори не си го и помисляй — нареди му Харпър. — Пресата направо ще хвърли дюшеш, ако се държиш невъздържано. — Харпър се усмихна дяволито. — А от друга страна, аз мога да го нокаутирам другата седмица и да ми се размине.
— Ами ако аз го просна? — попита Ана, въодушевена от оптимистичния край на показанията на болногледача.
Харпър се засмя. Слоун се усмихна. Ана усети топлината на ръката му върху кръста си. Силна, солидна, тя сякаш й нашепваше, че той е тук. Нямаше правото да се наслаждава на близостта му, не можеше да привиква към нея, ала въпреки това засега се опиваше от нея.
— Как намирате развитието на процеса днес? — попита Джейк Лугарик, след като пресрещна групата по средата на прохода между столовете. Смъртнобледата дама протегна микрофона напред. — Мислите ли, че тезата за самоубийство би издържала?
— Без коментари — рече Харпър и се опита да пробие път на клиентите пред себе си.
Ана усещаше как Слоун бе плъзнал собственически ръка около кръста й. Забеляза също така, че отблизо Джейк Лугарик не бе изобщо така привлекателен, както отдалеч. Макар усмивката му да бе приятна, върху лицето му имаше белези от едра шарка. Дрехите му, независимо, че бяха от добро качество, изглеждаха така, сякаш беше спал с тях. А косата му, очевидно напомадена, за да блести, комай имаше нужда от едно хубаво измиване.
— Как смятате ще възприеме съставът от съдебни заседатели признанието в изневяра? — попита той, принуден да отстъпва, след като четворката започна да го притиска. Смъртницата го следваше.
— Без коментар — повтори Харпър и продължи да крачи напред. — Просто ни пуснете да минем.
Лугарик вдигна и двете си ръце, отстъпи и рече:
— Да, да, няма проблеми.
Четиримата го отминаха и се запътиха към близката врата.
Лугарик подвикна подире им:
— Вие, разбира се, не смятате, че журито ще повярва в това, че сте се чукали само веднъж, нали?
Ръката върху кръста на Ана се стегна. Чу се гласът на Харпър:
— Продължавайте да вървите. Той просто се опитва да ви предизвика.
— И добре се справя — озъби се Слоун.
— Ей, капитане…
Групата почти бе достигнала до вратата.
— … Какво се случи в Бейрут?
Слоун се обърна и се озова лице в лице с хладнокръвния, предизвикателен, нападателен Джейк Лугарик. Слоун пребледня, сякаш репортерът току-що бе изцедил и последната му капка кръв. На нейно място се появи страхът, тъмният, вледеняващ страх, който се носеше като сладникав, заплашителен аромат.
 

Трета глава
 
— Това е единственото възможно ловно поле на Лугарик — рече Харпър.
Пътуваха мълчаливо от съда до кантората на Харпър, ако се изключат няколко коментара по повод процеса. Харпър отново обясни защо бе признал изневярата, докато Мерилин изрази мнението си, че началото на процеса бе благоприятно за тях. Харпър обаче ги предупреди да не бързат да се радват. По време на краткия разговор Ана, която седеше на задната седалка с Мерилин, не пророни и дума, а Слоун усети, че тя бе разбрала: той и Харпър изчакваха първия сгоден момент да останат насаме. В мига, в който двете жени отидоха в кухнята, за да приготвят сандвичи, Слоун и Харпър се сдушиха.
— Той сигурно знае нещо или поне си мисли, че знае, иначе не би си пъхал носа.
Слоун, чието сърце още не бе успокоило ритъма си, бе потресен от въпроса на репортера.
«Ей, капитане, какво всъщност се случи в Бейрут?»
След като осъзна, че Харпър не възрази на забележката му, Слоун попита:
— Ти също смяташ, че знае нещо, нали?
Харпър поклати глава.
— Не знам. Ако Лугарик знаеше нещо, то вече щеше да е в новините.
Харпър съблече сакото си, метна го върху облегалката на един стол и рече:
— Размисли логично. Талантът на Лугарик се състой в това да рови из боклуците на чуждия живот. Може навярно да ги подушва от десетки мили разстояние. Дори и да няма нищо за подушване, той е достатъчно мнителен, за да си пъха носа. Навярно се е натъкнал на онези засекретени документи и не може да направи нищо друго, освен да души. Вероятно е искал само да провери каква ще бъде реакцията ти.
Усетил, че сякаш се задушава, Слоун се изсмя дрезгаво, разхлаби възела на червено-черната си вратовръзка и разкопча най-горното копче на ризата си.
— Е, тогава със сигурност му дадох да разбере, че има достатъчно причини да души — и сякаш да се оправдае, добави: — Изненада ме.
— Реакцията ти не бе извън рамките на нормалното. Миналото ти оправдава една силна реакция. Боже мой — Харпър повиши с една октава тона си, — кой би искал да му напомнят, че е бил пленник и че са го измъчвали?
— По-тихо! — прошепна Слоун.
Харпър го погледна недоверчиво.
— Да не искаш да ми кажеш, че Ана не знае нищо за миналото ти?
— Знае, че съм бил заложник, че са ме измъчвали.
Горчив и същевременно нежен спомен връхлетя Слоун: как пръстите на Ана пробягват по белезите на гърба му. Освободи се от него, докато все още можеше.
— Виж какво, тя не знае нищо повече и аз не искам да узнае.
— Какво смяташ, че би направила, ако научи?
— Не искам да разбера.
Почти цяла минута нито един от двамата не изрече и дума.
Най-накрая Харпър заговори:
— Спокойно. Документите са засекретени.
— Ти самият каза, че Лугарик знаел чии ръце да намаже.
— Хубаво де, макар и да не смятам, че е толкова лесно да се получи достъп до правителствени документи, ще приема, че всичко е възможно, но какво е най-лошото, което може да се случи? — Харпър си отговори сам. — Това ще бъде новина, която нито един съдебен заседател не би поискал да чуе. Няма начин подобно свидетелствуване да може да се включи в стенограмата на процеса. То би трябвало да дойде от военен източник — Никълз — за да е в сила, а Никълз, не би свидетелствал за нещо, което е засекретено. Та каква вреда, по дяволите, може да ни нанесе излизането на бял свят на миналото ти?
Гласът на Слоун отново излезе дрезгав и груб, докато повтаряше казаното по-рано.
— Не искам Ана да узнае.
Харпър се плесна по бедрата — изобщо не можеше да повярва.
— Всички пътища ли водят до Ана?
Слоун не отвърна нищо. Може би в крайна сметка това бе най-красноречивият отговор.
 

Ричард Хенеси бе бесен. На всичкото отгоре това копеле закъсняваше, както сочеше часовникът на прокурора — имитация на «Ролекс». Въздъхна и забарабани с пръсти по кормилото на червеното си порше, купено втора ръка, паркирано в едно от множеството задни пътчета на Кукс Бей. Близката гора поглъщаше шума и създаваше задушаваща тишина, която Ричард Хенеси ненавиждаше. Веднъж да иде в Ню Йорк и ще си вземе супер апартамент на някоя от централните улици, където ще може да отваря широко прозорците и да слуша шумовете на кипящия живот.
Процесът по убийството на Рейми бе неговият пропуск към този живот. Възнамеряваше да спечели делото. Разпитът на Кенет Ларсен не мина така, както го бе планирал, но не бе и пълен провал. Хенеси изсумтя. Доволен бе безкрайно, че не му се налагаше да убеждава състава от съдебни заседатели, че Джак Рейми се е самоубил. Не, не даваше и пет пари колко добър бе Флеминг, неговата работа нямаше да стане. Истината бе, че Ана Рейми и любовникът й бяха виновни, а дори и да не бяха, никога нямаше да могат да докажат невинността си. И в двата случая той щеше да се възползва от процеса, за да замине за Ню Йорк — към свободата, към нещо, далеч по-добро от това проклето, заспало градче. И първото нещо, което щеше да направи, е да си купи чисто нова, блестяща спортна кола и истински «Ролекс».
Погледна часовника си, който показваше, че би трябвало да бъде в съда след трийсет минути. Хенеси измърмори:
— По дяволите! Къде е той?
В отговор на въпроса си чу воя на двигател и в полезрението му се появи кола, взета под наем. В нея бяха двамина: мъж и жена, една много бледа жена. Господи, само си представи да я чукаш! Преди още колата да бе напълно спряла, Хенеси отвори широко вратичката на своята. Мъжът излезе от колата, а жената остана в нея. Докато вървеше към него, Хенеси осъзна, че всъщност никога не го бе харесвал. Бяха учили в един и същ колеж, тоест принадлежаха към едно братство, но се познаваха бегло. Хенеси намираше онзи тип за прекалено високомерен, прекалено егоистичен. И все пак, той притежаваше едно качество, за което му се възхищаваше: досущ като самия него, той бе опортюнист.
— Защо, по дяволите, ми звъни в офиса? — попита Хенеси.
— Добър вечер, господин прокурор — поздрави Джейк Лугарик, без изобщо да обръща внимание на укора на Хенеси.
— Мисля, че се разбрахме да не контактуваме.
— Да де, разбрахме се — кимна Лугарик и се облегна на поршето, сякаш предусещайки, че това щеше да подразни Хенеси. — Ала това бе преди да ми попадне нещо, което може да те заинтересува, и ако нямаш нищо против, би могъл и да покажеш известна благодарност. Особено като се има предвид фактът, че обвинението не е цъфнало и вързало.
Лицето на Хенеси почервеня така, сякаш го бяха зашлевили.
— Какво искаш да кажеш?
Лугарик изхихика:
— Нищо друго, освен това, че Флеминг успя да размие въпроса за изневярата и да посее семето на съмнението, че Джак Рейми сам се е капичнал.
Червенината върху лицето на Хенеси се увеличи.
— Процесът едва започна. И въпросът за изневярата си е съвсем актуален. Едно жури намира обвиняемите за виновни поради куп причини, повечето от които дори не са им ясни. Необходимо ми е само жури, което да иска да ги накаже, че са се забавлявали, докато съпругът й е страдал. А що се отнася до посятото семе на съмнение относно самоубийство, повярвай на думите ми: то никога няма да покълне.
Той замълча за малко и сетне продължи:
— И що, по дяволите, не се отдръпнеш от колата ми?
Лугарик се мръдна от бляскавото возило.
— Грешката е моя. Мислех те за човек, който би искал да има скрито асо в ръкава. Просто в случай, че ти потрябва. — Той махна с ръка и пое към наетата си кола. — Ще се видим по-късно, господин прокурор.
Лугарик бе изминал половината разстояние, когато любопитството на Хенеси взе връх.
— До какво си се добрал?
— Нищо, което да ти е от полза — отвърна Лугарик, без дори да се обръща.
— Какво, по дяволите, си открил?
Лугарик се спря в момента, в който се навеждаше да влезе в колата. Огледа безупречно облечения прокурор и се изправи. Каза му какво бе открил.
— Това е едно нищо.
— Не мога да го докажа, но повярвай ми, имам нюх към сензациите. В Бейрут се е случило нещо и днес само за миг Маршъл се изплаши до смърт, че знам какво е било то. Има нещо общо с онези секретни документи, до които все опирам. Повярвай ми в това.
— Не можеш да получиш достъп до секретни документи, тогава как ще докажеш изобщо нещо?
— Човек може да получи достъп навсякъде. — Лугарик изгледа Хенеси многозначително. — Стига да разполага с достатъчно пари.
Хенеси изглеждаше слисан.
— Не смяташ сериозно, че аз мога да осигуря тези пари. Могат да ме отстранят, дори да ме лишат от право да упражнявам професията за неподобаващо поведение.
Лугарик се изсмя и показа равен ред от перленобели зъби.
— Хенеси, ти си смешен! Ти ме потърси, за да превърна този процес в медийно събитие. — «Направи всичко, което е необходимо!» — май така каза, а сега се безпокоиш за някакво си неподобаващо поведение.
— Прикривам гърба ти, както ти прикриваш моя. Разкриването на уговорката ни би могла да е еднакво вредна и за теб, и за мен.
— Както вече казах, Хенеси, ти си смешен. — Лугарик отново пое към колата си. — Помисли си отново за това.
— Засега не съм чул нищо, което да ме впечатли — извика подире му Хенеси.
Лугарик се обърна.
— Още не се е случило нищо, което да си струва да попадне в новините. Но и това ще стане. А аз притежавам истинския талант да съм на мястото, когато това се случи.
Хенеси го изгледа как си тръгва и отново си помисли, че този кучи син никак не му харесваше. Ала още по-малко му харесваше този досаден Кукс Бей.
 

— Обяснете на съда кога заподозряхте, че в смъртта на Джак Рейми има нещо нередно.
Съдът възобнови заседанието си в седем часа и пет минути, когато прокурорът се появи с прочувствени извинения за закъснението си. Той веднага призова шерифа Тейт на свидетелската банка.
Човекът на закона се закле, седна, взел в ръце сламената си шапка и с усилие отговори на въпросите за местоработата и разследванията си. Най-накрая се стигна до сърцевината на проблема.
— Ами, да ви кажа истината, в началото не подозирах нищо.
Слоун си помисли, че Хенеси бе очаквал повече от отговора му, макар и прокурорът отлично да потисна раздразнението си. Слоун си помисли и това, че шерифът Тейт, макар и да бе свидетелствал стотици пъти преди това, сега не се чувстваше спокоен.
— И защо, шериф Тейт?
— Ами, нали знаете, човекът бе болен. Поне такъв слух се носеше из града. Дори веднъж или дваж влиза в болницата «Добрият пастир». Нямах причини да смятам, че смъртта му не се дължи на болестта му.
— И кога се промени мнението ви? Кое ви накара да заподозрете нечисти действия?
— Ами, това не стана в точно определен момент, а след известно съпоставяне на фактите. Нали знаете, нещата се трупат едно връз друго.
Слоун отново забеляза, че търпението на Хенеси се изчерпва. Всъщност този мъж изглеждаше нетърпелив, още като влезе в залата. Освен това, въпреки че преди изглеждаше съвсем пригладен, сега бе леко разчорлен. Връзката му бе малко килната встрани, маншетите му не бяха равномерно извадени навън, а бляскавите като нови мокасини бяха покрити с бял като пудра прах.
— Кажете ни за първото нещо, което ви накара да се усъмните в нередността на нещата — настоя Хенеси.
— Ами, Кени Ларсен дойде при мен и ми каза за бележката, която Джак Рейми написал на жена си, за това как той си помислил, че тя я изгорила, защото бележката липсвала, а в камината имало малка купчинка пепел.
— Тогава ли решихте да преустановите погребението и да изпратите трупа за изследване в Огъста?
— Точно така. Нямах друг избор, но бих искал да ви кажа, че сметнах това за губене на време. Когато обаче пристигна заключението, можех да падна, само ако ме бутнете с пръст.
Хенеси остави без внимание доброволните разсъждения на свидетеля.
— И тогава арестувахте Ана Рейми?
— Да.
— А кога заподозряхте, че и Слоун Маршъл е замесен?
— Ами, когато се разнесоха слуховете за възможна любовна връзка. Когато разпитвах Бенди Уебър, той ми каза, че видял Слоун Маршъл да излиза от къщата в нощта на смъртта на Джак Рейми и че изхвърлил нещо в морето. Освен това доктор Гудман си спомни, че Кари взела назаем от него голяма спринцовка и не я върнала. Всъщност, тя му казала, че я оставила в дома на семейство Рейми и забравила да я вземе. Тогава, като попитах Кени за спринцовката, той си припомни, че била изчезнала в деня след смъртта на Джак. Освен това липсваше и банката с инсулин. Ами, както виждате, всичко се навърза едно за друго.
— Възразявам — надигна се Харпър. — Шерифът Тейт внушава, че всичко това води до съмнения за убийство, докато в същото време то доведе само до съмнение.
— Възражението се приема — обяви съдията Уейнън. — Журито в никой случай не бива да приема отговора на шериф Тейт за потвърждение на вината. Целта на този процес е именно да установи наличието на вина или невинност.
Хенеси продължи.
— Шерифе, споменахте, че е липсвала опаковка инсулин.
— Да, така бе.
— Мистър Ларсен свидетелства, че за лечението на мистър Рейми са били използвани два вида — обичайният инсулин и друг, на име новолин. Знаете ли коя опаковка е изчезнала?
— С обикновения инсулин.
— Шерифе, кога, според вашето разследване, е настъпила смъртта на Джак Рейми?
— Между полунощ и четири сутринта.
— Кой е човекът, видял го жив за последен път?
— Кари Дъглас, сестра му. Видяла го е и е разговаряла с него точно в полунощ. Ана Рейми е открила тялото към шест сутринта и е повикала доктор Гудман, който е пристигнал около шест и половина.
— Някой друг да е заявявал, че е виждал Джак Рейми във времето между полунощ и шест?
— Никой.
Слоун усети движение край себе си и погледна Ана. Тя бе свалила ръцете си от плота и ги бе отпуснала в скута си. Не отвърна на погледа му.
— Мисис Рейми каза ли ви, че не е ходила да провери състоянието на съпруга си?
— Когато я разпитах за онова, което е правила през нощта, тя ми каза, че не го била проверявала.
— Благодаря ви, шерифе — кимна Хенеси. — Нямам повече въпроси.
Когато Харпър се изправи и тръгна към шерифа Тейт, офицерът започна да мачка шапката си. Харпър се усмихна.
— Имам само няколко въпрос, шериф Тейт.
Изражението на шерифа бе на облекчение.
— Откъде за първи път дочухте слуха за евентуална любовна връзка?
Шерифът се поколеба и сетне каза:
— От Инес Гудж. Тя ми се обади и ми разказа за онова, което била видяла и чула в магазина си.
Харпър кимна, сякаш изобщо не бе изненадан.
— А кога открихте, че липсва банката с обикновения инсулин?
— Когато арестувах Ана Рейми.
— Претърсвали сте със заповед за обиск?
— Попитах я дали мога да поогледам и тя ми разреши. Беше съвсем законен оглед.
— Напълно сте прав, шерифе, така е. Но не ви ли се стори, странно, че една жена, виновна в убийство, ви е разрешила с такава готовност да претърсите помещенията? След като е убийца, тя би трябвало да знае онова, което сте научил от Огъста — че Джак Рейми е издъхнал от свръхдоза обикновен инсулин. Тя естествено би трябвало да подозира какво търсите.
— Хората понякога правят странни неща.
Харпър сви устни, сякаш се замисли дълбоко.
— Не ви ли се струва, че излиза извън рамките на странното една жена да използва точно определен инсулин, за да убие мъжа си, че от този инсулин е имало само една опаковка в къщата и тя не си е направила труда да я подмени с нова? Не би ли се опитала поне да скрие онова, което е сторила? Спомнете си, че мъжът й е починал рано сутринта на двайсет и втори август, а вие сте я арестувал чак на трийсет и първи. Разполагала е с десет дни, за да прикрие следите си. — И преди шерифът да успее да отговори, Харпър добави: — Не бихте ли рекъл, че поведението й подсказва, че не е имала и представа за това какво ще откриете — че липсва банка инсулин?
— Протестирам. Мистър Флеминг изисква от свидетеля чисто умозрителен отговор. Шериф Тейт не би могъл да знае какво е ставало в главата на Ана Рейми.
— Протестът е уважен.
— Шерифе, бихте ли казали на съда защо спринцовката и опаковката инсулин не са представени като доказателства?
Шерифът благоволи да придобие объркан вид.
— Не разполагаме с тях.
— Истината е, че не знаете какво е станало с тях, нали?
— Да. Предполагаме, че мистър Маршъл ги е изхвърлил в морето.
— Ваша чест, моля, обяснете на свидетеля, че съдът се интересува само от факти, а не от предположения.
— Свидетелят знае това.
— А сега, според вашето разследване — продължи Харпър, — колко души са били в дома на семейство Рейми през нощта на двайсет и втори август?
— Четирима — Джак Рейми, Ана Рейми, дъщеря им Мег и сестрата на мистър Рейми.
— Последен въпрос. Казахте, че когато пристигнало заключението след аутопсията, сте се изненадал да научите, че Джак Рейми е починал от свръхдоза. Мисля, че точните ви думи бяха: «Когато пристигна заключението, можех да падна, само ако ме бутнете с пръст». Защо се изненадахте толкова много?
— Ана Рейми не ми приличаше на убийца.
Ричард Хенеси скочи на крака.
— Възразявам. Приканва към заключение кой прилича и кой не на убиец.
— Оттеглям въпроса си — рече Харпър и се запъти към мястото си. — Нямам повече въпроси.
— Уточняващи въпроси, мистър Хенеси?
— Нямам, Ваша чест.
— Свидетелят може да се оттегли — постанови съдията Уейнън. — Призовете следващия си свидетел, мистър Хенеси.
— Обвинението призовава доктор Филип Гудман.
Докато приставът извика лекаря, Слоун хвърли поглед към Ана. Облечена в тъмносин костюм, тя изглеждаше уморена, отчуждена и отслабнала с няколко килограма от последния път, когато я бе видял. Като си помисли как чоплеше храната на вечеря, не можеше да си обясни защо още не бе станала само кожа и кости. Нито пък защо не продума нищо за инцидента с Джейк Лугарик. Навярно се бе озадачила от него. Или може би Харпър все пак бе прав. Може би Ана, а може би и Джейк Лугарик просто бяха предположили, че бе реагирал така поради факта, че бе бил заложник. Тази мисъл бе окуражаваща и Слоун си позволи да й повярва.
Вниманието му отново бе привлечено към свидетелската банка, където доктор Гудман вече се бе заклел, и сядаше.
— Доктор Гудман — започна Ричард Хенеси, — освен, че сте практикуващ лекар, изпълнявате ли в Кукс Бей и други задължения?
— Да, изпълнявам ролята и на съдебен лекар.
— И като такъв направихте ли аутопсия на Джак Рейми?
— Не. Аутопсиите не са задължителни. Те се правят само при известни обстоятелства, едно от които е подозрението за извършено престъпление.
— А вие не подозирахте, че смъртта на Джак Рейми може да е плод на престъпление.
— Точно така. Джак Рейми имаше здравословни проблеми отдавна и напоследък състоянието му се бе влошило доста.
— И така, какво направихте с тялото?
— По състоянието му — температура, бледност и т.н. — само установих предполагаемия час на смъртта: между полунощ и четири сутринта, след което изпратих трупа в погребалното бюро.
— Как разбрахте, че Джак Рейми е починал?
— Жена му се обади. Около шест часа сутринта.
— А вие кога пристигнахте в дома на семейство Рейми?
— Към шест и половина. Най-късно.
— В какво състояние бе мисис Рейми? — Като видя, че доктор Гудман се намръщи, прокурорът добави: — Как бихте описали поведението й?
— Аз… ъъъ… бих рекъл, че бе доста нормално. Нали знаете, запазваше самообладание. Изпълняваше онова, което й казвах.
— Плачеше ли?
— Не.
— Имахте ли възможността да видите зълва й Кари и дъщеря й Мег?
— Да.
— И какво забелязахте, ако изобщо забелязахте нещо?
— Те плачеха. Не истерично, обаче плачеха.
— Разбирам — кимна Ричард Хенеси. — Значи имаме една съпруга, чийто мъж току-що е починал, а тя не проронва и сълза?
Харпър скочи на крака.
— Ваша чест, целият този разпит граничи с абсурда. Какво общо има с делото това дали Ана Рейми е плакала или не?
— Това идва да подскаже в какво състояние на духа е била. Нещо като барометър на чувствата й.
— Ваша чест, мога да доведа в тази зала стотина психиатри, които ще свидетелстват, че скърбящите хора невинаги плачат.
— Обвинението би ли искало да бъдат призовани тези експерти? — попита съдията.
— Не — отстъпи Хенеси и бързо добави: — Но показанията на доктор Гудман си остават в сила, след като той е пристигнал пръв на мястото. Той съобщи просто какво е видял. Не моля за интерпретацията на видяното.
Съдията Уейнън въздъхна.
— Склонен съм да оставя показанията в стенограмата — прокурорът има правото да пита доктор Гуд-ман какво е видял онази сутрин — но ще оставя показанието само при условието, че продължите, мистър Хенеси. Достатъчно по този въпрос.
Хенеси изглеждаше самодоволен като паун.
— Да, Ваша чест. — И като насочи вниманието си към доктора, той попита: — Кога за пръв път се породиха съмненията ви за престъпление?
Докторът се почеса по брадата и едновременно я поглади.
— Истината е, че изобщо не подозирах нищо, дори и след като шериф Тейт ми каза за бележката за самоубийство. Искам да кажа, че не можех да я игнорирам, но не исках да се впускам в такива сериозни заключения.
— Разбира се. Какво направихте тогава?
— Изпратих трупа в Огъста. Нямах друг избор. След като бе повдигнат въпросът за неестествен произход на смъртта, бях длъжен или да го потвърдя, или да го отрека.
— Защо не направихте аутопсията?
— Честно казано, не исках да се замесвам. Познавах семейството и почувствах, че трябва да се отдръпна. Плюс това знаех, че специалистите в Огъста разполагат с уменията и необходимата екипировка, за да свършат отлично работата.
— А когато дойде докладът от експертизата, до какво заключение стигнахте?
— Трябваше да приема факта, че Джак Рейми е починал от свръхдоза и че навярно Ана Рейми е замесена.
— Какво друго си помислихте?
— Кени, Джим и аз…
— Болногледачът и шериф Тейт ли?
— Да. Заприказвахме се за това как е била направена свръхдозата и аз казах, че това е станало с голяма спринцовка и тогава се сетих, че Кари — Кари Дъглас — бе взела такава от мен.
— Върна ли я?
— Не. Каза, че я забравила в дома на Рейми.
След като Харпър не протестира относно това чул-недочул, Хенеси обяви:
— Нямам повече въпроси към свидетеля.
Харпър се изправи и пристъпи напред.
— Ще бъда кратък, докторе, макар — тук Харпър се обърна към съдията, — че бихме искали да си запазим правото да извикаме този свидетел при следващо заседание по делото.
— Приема се — съгласи се съдията Уейнън и се обърна към доктор Гудман. — Ще бъдете на разположение, докато не свидетелствате по делото, призован от защитата, или докато тя не реши да се откаже от показанията ви.
— Да, Ваша чест — отвърна доктор Гудман.
Харпър отиде до банката, застана до лекаря и се усмихна.
— Мога ли да предположа, сър, че практикувате медицина от доста време?
Добрият лекар разцъфна в усмивка.
— Почти четирийсет години.
Харпър поклати недоверчиво глава.
— Четирийсет години? Кой би повярвал? Предполагам, че за това време сте видял почти всичко — страдания, трагедии, възход и падение на човешкия дух, а навярно и някое и друго чудо.
— Ваша чест — надигна се Хенеси, — макар всички да сме впечатлени от голямото разнообразие на онова, което доктор Гудман е видял през всичките години на практиката си, не виждам каква е връзката на това с процеса.
— Обяснете връзката, мистър Флеминг, или изоставете темата.
— Да, сър — кимна Харпър и се обърна към доктора: — Забелязал ли сте, че болестта има травматично въздействие не само върху пациента, но и върху семейството му?
— Без съмнение.
— И че някои семейства се справят по-добре от други.
— Разбира се.
— По ваше мнение как се справяше Ана Рейми?
— Протестирам — намеси се Хенеси. — Умозрително. Изисква се заключение.
— Бих рекъл, че след като четирийсет години е практикувал медицина и е наблюдавал човешката природа, доктор Гудман е заслужил правото да ни представи мнението си за това как се е справяла Ана Рейми. Ако не друго, как се е справяла в сравнение с други семейства, които докторът е наблюдавал. Бих напомнил на съда, че на Кенет Ларсен бе позволено да свидетелствува в тази насока. Не бих приел, че мнението на доктор Гудман с неговия по-богат опит ще тежи по-малко.
— Възражението се отхвърля. Продължете.
Харпър повтори въпроса.
— Имайте предвид, че не съм я наблюдавал с години, но от онова, което видях, след като се завърнаха с Джак в Кукс Бей след неговия удар, бих заключил, че се справяше добре. Толкова добре, колкото би могло да се очаква при такива тежки обстоятелства.
— Бихте ли рекъл, че Ана Рейми е жена, която държи под контрол чувствата си? Нека се изразя по-иначе: виждал ли сте някога Ана Рейми да рухне и да се разплаче?
— Не.
— Виждал ли сте и други жени, които да не заплачат?
— О, да. Шокът е страхотен емоционален изолатор.
Харпър се намръщи, сякаш току-що му бе хрумнало нещо.
— Не бихте ли заключил, че подобно поведение — искам да кажа да не плаче — е малко странно за една жена, която току-що е убила съпруга си?
— Протестирам. Подтиква към…
— Не бихте ли сметнали, че в дадения случай би трябвало да си изплаче очите?
— … към заключение.
— Просто, за да покаже на всички колко много скърби?
— Протестирам!
— Оттеглям въпроса си — рече Харпър, макар, разбира се, на всички и особено на прокурора да бе ясно, че бе постигнал целта си. И то много добре. — Само още един въпрос, докторе — рече Харпър. — Колко тежко болен бе Джак Рейми?
— Много тежко.
— Знам, че онова, което ще ви запитам, е труден въпрос, защото сте се клел да се борите за живота и против смъртта, но: имаше ли смисъл Джак Рейми да продължава да се бори за живота си?
— Възразявам! Умозрително.
— Нека се изразя по-иначе. Според вас каква бе прогнозата за състоянието на Джак Рейми?
— Трудно е да се каже с пълна увереност.
— Съдът разбира това, докторе, но вие, разбира се, бихте могли да дадете една разумна, научнообоснована прогноза, основавайки се на подобни случаи.
Лекарят въздъхна и сетне повтори онова, което бе казал преди секунди.
— Той бе, много тежко болен. Диабетът му се влоши силно. Минахме на нова доза, но болестта си оставаше все така сериозна. За мен особена тревога предизвика бъбречната инфекция, която не се поддаваше на лечение. Имайте предвид, че той вече бе получил бъбречни увреждания в резултат на удара. Може би отиваше към бъбречна недостатъчност, което щеше да означава да мине на хемодиализа. Освен това имаше на крака си язва, която също не се поддаваше на лечение. Тя се появи през юли и продължи да се влошава, защото прекара по-голямата част от август на легло. Тази язва можеше да доведе в даден момент до ампутация на крака. За диабетиците не е необичайно да изгубят долен крайник.
— Джак Рейми знаеше ли колко тежко е болен?
— Определено. Убеден съм, че се боеше.
— Че ще умре ли?
— Че няма да умре. Че здравето му ще продължава да се влошава и че ще става все по-малко и по-малко жизнеспособен. Особено бе обсебен от възможността за нов удар, който би го обездвижил дори повече от първия.
— Когато научихте за неговата бележка, изненадахте ли се?
— Не, всъщност не.
— И един последен въпрос. Можете ли да кажете на хората от съдебното жури, че Джак Рейми не се е самоубил?
Лекарят помълча малко, обмисляйки сериозно въпроса. Най-накрая заяви:
— Мога категорично да кажа, че ще бъда изненадан, ако го е направил.
Залата се изпълни с шумотевица, последвана от удара на чукчето. Гласовете постихнаха, но не настъпи тишина и съдията се принуди да повтори предупреждението си.
— Готов съм да опразня залата.
Шумът стихна, превърна се в нестроен шепот и на този фон Харпър попита:
— Бихте ли могли, доктор Гудман, да кажете с пълна сигурност, със стопроцентова сигурност, че Джак Рейми не се е самоубил?
Пауза.
— Да или не?
— Не, но…
— Да или не.
— Не.
— Нямам повече въпроси.
— Нови въпроси, мистър Хенеси?
Хенеси отвърна на съдията, като скочи на крака и попита:
— Защо бихте се изненадал, ако се окаже, че Джак Рейми се е самоубил?
— Не съм сигурен дали е бил физически в състояние да го направи. В края на краищата той бе частично парализиран, а инжектирането на ръката, както, по мнението на патолога от Огъста, е била приложена свръхдозата, в най-добрия случай няма да е било лесно. Плюс това — рече докторът, сякаш нещо му хрумна току-що, — дори и да е успял да си сложи сам инжекцията, нямаше ли нещата — спринцовката, банката инсулин, дори може би и турникет — да бъдат намерени около него?
Хенеси погледна Харпър и попита самодоволно:
— Щяха да бъдат намерени, нали?
Залата затаи дъх в очакване Харпър да го опровергае, но когато стана ясно, че това няма стане, съдията попита:
— Мистър Флеминг, имате ли още въпроси към свидетеля?
С доволно изражение, необезпокоен изобщо от последната бележка на доктор Гудман, Харпър отвърна:
— Не, Ваша чест.
Хенеси бе малко изненадан. Съдията — също. Както и Слоун, който погледна с очакване Харпър.
Харпър прошепна:
— Имай вяра в мен.
— Извикайте следващия си свидетел, мистър Хенеси.
В залата се възцари някакво безпокойство — хората се размърдаха по пейките — създавайки впечатление, че всички бяха сметнали доктор Гудман за последния свидетел за вечерта. Часовникът на стената и уморените от седене седалищни части показваха, че денят се бе оказал твърде дълъг. Дори и Слоун, който гледаше как пурпурното небе се бе превърнало в черно, се изненада, че процесът продължи и се загрижи за Ана, която изглеждаше все по-уморена и уморена, макар да не се бе оплакала и да не бе показала с нищо умората си.
— Обвинението призовава доктор Самюел Бузик.
Доктор Бузик, съдебен патолог от Огъста, имаше гъста кестенява коса, тънък мустак и носеше очила с телени рамки. Те, ведно с учения му вид, подсказваха, че бе прекарал голяма част от живота си заровен в книгите. Когато започна да рецитира автобиографията си, стана ясно, че наистина бе прехвърлил сума томове. По средата на изложението му се намеси Харпър.
— Ваша чест, защитата приема, че доктор Бузик е експерт в областта на съдебната патология.
Съдията Уейнън се размърда на стола си (дали и той бе уморен, запита се Слоун?) и рече:
— Направеното заявление да се отбележи в протокола.
— Доктор Бузик — започна Хенеси, — вие ли ръководихте аутопсията на Джак Рейми?
— Да.
— Накратко, докторе, до какво заключение стигнахте?
— Че Джак Рейми е починал от свръхдоза инсулин. Предполагам някъде между петдесет и сто единици.
— Сигурен сте, че е било свръхдоза.
— Да, сигурен съм.
— Откъде можете да сте толкова уверен?
— Съществуват съвременни тестове за установяването на свръхдозата.
— Бихте ли обяснил на съда какви са тези съвременни тестове?
— Разбира се. Основно те се занимават с анализ на флуидите в тялото, за да се определи съдържанието както на глюкоза, така и на инсулин. В случая с глюкозата, например, можем да изследваме течността от очната ябълка. При свръхдоза инсулин равнището на глюкоза в тези очни флуиди е изключително ниско. От друга страна, други флуиди на тялото ще разкрият аномално високи равнища на инсулин.
— И вие можете да разкриете всичко това почти цяла седмица след смъртта?
Лекарят се усмихна съвсем леко.
— Трудно е, но може да се направи. В случая с Джак Рейми това бе направено.
— От гледната ви точка на съдебен лекар как мислите, че е била приложена свръхдозата?
— Джак Рейми е получил между петдесет и сто единици обикновен инсулин…
— За обикновения инсулин вече стана дума — прекъсна го Хенеси. — Какво точно имате предвид, като казвате обикновен инсулин!
— Мнозина диабетици вземат два вида инсулин — бързодействащ и със средно действие. Обикновеният инсулин, приложен подкожно…
— Извинете, че отново ви прекъсвам, но какво имате предвид под подкожно!
— Инжектиран под кожата. Диабетиците обикновено се инжектират в бедрата, в бутовете, в корема.
Хенеси кимна, че е разбрал.
— Моля продължете.
— Както казвах, обикновеният инсулин, инжектиран подкожно, започва да действа след петнайсет-двайсет минути, докато инсулинът със средно действие ще отнеме час или два. Някога тези два вида можеха да се вземат само поотделно, но днес могат да се съвместяват.
— Можете ли да се сетите за някаква друга причина да бъдат инжектирани венозно петдесет до сто единици инсулин, освен да се причини смърт?
— Не. Дори и за противодействие на травматичен шок, човек не би надхвърлил десет единици.
— Нямам повече въпроси.
Когато Хенеси се върна на мястото си, се изправи Харпър. Не пристъпи напред, както бе правил досега, а си остана на банката на защитата.
— Би ли могла вашата модерна технология, същата тази технология, която ясно доказва, че Джак Рейми е починал от свръхдоза инсулин, да докаже и кой е инжектирал фаталната доза?
— Не, разбира се, че не.
Застанал зад Ана, той положи ръце върху раменете.
— Може ли вашата модерна технология да докаже, че го е направила Ана Рейми?
— Не.
Премести се зад Слоун и повтори:
— Ами Слоун Маршъл? Или Ана Рейми и Слоун Маршъл заедно? — Този път Харпър сложи ръце върху раменете на двамата.
— Не.
— Възразявам. Свидетелят отговори на въпроса. При това трикратно.
— А би ли могъл инжекцията да си постави сам Джак Рейми? — продължи Харпър, без да даде възможност на съдията да приеме или отхвърли възражението. — Би ли могла вашата модерна технология да го изключи напълно?
— Не.
— Мистър Флеминг, ако нямате нищо против, бих искал да се произнеса по възражението на мистър Хенеси.
— Извинете, Ваша чест.
Съдията прие изражението има си хас да е иначе и обяви:
— Възражението се приема. Продължете.
— Един последен въпрос — рече Харпър. — Ако е парализирана дясната страна на даден човек, то в коя ръка би си сложил инжекцията, ако е пожелал да приеме свръхдоза?
— Щом е можел да използва само лявата си ръка, би трябвало да се очаква, че ще сложи инжекцията на дясната си ръка.
— Нали вие самият свидетелствахте за подозренията си, че Джак Рейми е починал от свръхдоза; инжектирана в дясната му ръка?
— Да, така е.
— Нямам повече въпроси.
— Допълнителни въпроси, мистър Хенеси?
— Разполагате ли с някакви, колкото и да са незначителни, доказателства, че Джак Рейми си е направил сам инжекцията?
— Не. Както казах и преди, подобни заключения са извън нашите възможности.
— Нямам повече въпроси, Ваша чест.
И така, съдията Уейнън освободи свидетеля, закри заседанието и обяви следващото за девет часа сутринта. Всички в залата въздъхнаха с облекчение.
 

Четвърта глава
 
Нощният въздух — хладен и ободряващ — ощипа Ана по бузите. Уморена докрай, тя се бе оставила да я изведат през лабиринтите на сградата в опит да бъдат избегнати репортерите. Планът успя, отчасти поради това, че и хората от пресата бяха уморени като всички останали, и отчасти поради това, че Джейк Лугарик в частност бе изчезнал още по средата на вечерното заседание.
— Почакай тук — рече Харпър на Ана, — а аз ще отида да докарам колата. — А на Слоун каза: — Ще наредя на Мерилин да те откара.
Ана улови погледа, с който Слоун стрелна приятеля си. Бе поглед на изненада. От началото на процеса Харпър возеше Слоун, а Мерилин — Ана. Тази вечер обаче правилото бе нарушено и Ана, също като Слоун, не можеше да не се запита защо.
— Ще ми отнеме не повече от минута, докато взема колата — рече Мерилин на Слоун с тон, който я издаваше, че знае за промяната.
След като Ана и Слоун останаха насаме, Слоун сви рамене и рече с малко насилена усмивка:
— Предполагам, че на Харпър му е омръзнала компанията ми.
Ана се усмихна разсеяно.
— Навярно Мерилин го е помолила да я отърве от мен.
Слоун я погледна с поглед, който сякаш говореше, че Мерилин би трябвало да е мръднала, за да помоли за подобно нещо, а погледът на Ана пък от своя страна казваше, че никому не би омръзнала компанията на Слоун. Два продължителни погледа, след които и двамата се извърнаха, защото прекалено много спомени затанцуваха в притеснените им сърца.
— Чудя се къде ли изчезна Лугарик — рече Ана.
Кой знае защо спомена името на репортера, може би той не й излизаше от ума след сблъсъка му със Слоун. Тогава Слоун и Харпър се бяха уединили в кабинета на Харпър, приближили глави, а гласовете им бяха от ниски по-ниски.
— Няма значение, стига това влечуго да ни остави на мира.
Остротата на думите му подчерта ненавистта, която Слоун изпитваше към новинаря. Но ако Ана не грешеше, имаше и още нещо плюс омразата. Слоун се боеше от този човек.
— Добре ли си? — попита Ана.
Въпросът й сепна Слоун.
— Какво имаш предвид?
— Виждаш ми се странен след онази сцена с Лугарик.
Слоун се засмя дрезгаво.
— Той е негодник.
— Не бих го оспорила, но…
— Не се е случило нищо лошо — прекъсна я Слоун.
Ана помисли да изостави темата. Усети, че и желанието на Слоун бе същото, ала самият този факт бе достатъчна причина, за да я продължи. Видя в далечината да присветват чифт фарове, последвани от втори чифт — Ана знаеше, е Харпър и Мерилин щяха скоро да дойдат и затова, ако имаше нещо да си казват, трябваше да го сторят веднага.
— Има ли нещо за Бейрут, което не си ми казал?
Слоун отново пребледня. И отново в нощта се прокрадна страхът.
— Защо питаш?
— Защото Джейк Лугарик те разстрои с въпроса си.
— Да, по дяволите! Бейрут бе един разстройващ период от живота ми. — И той се засмя, без в смеха му да имаше и капчица веселие. — Предполагам, че затова се държа странно. Не ми се нрави да ми напомнят, че съм бил заложник и са ме пребивали до смърт.
Като видя поразеното лице на Ана, Слоун добави:
— Съжалявам.
— Нямах предвид това, че си изживял потрес.
Леката усмивка на Слоун се появи отново.
— Виж какво, ти си уморена, аз съм уморен, а и двамата сме подложени на сериозно напрежение. Нека да оставим тази тема, а?
Ана много добре разбираше, че Слоун не отговори на въпроса й. Всъщност той го бе избегнал хитро. Имаше нещо за Бейрут, което той не й казваше. Можеше да се обзаложи, на каквото и да е, че бе така.
На Ана не й оставаше нищо друго, освен да се съобрази с желанието му, защото в този момент колата на Харпър спря пред двойката. След като я погледна за последен път, Слоун отвори вратичката и тя се мушна в колата.
— Лека нощ — пожела Слоун на Ана и на Харпър, макар погледът му да си оставаше впит в нея.
— Лека нощ — отвърна Харпър. — Ще те взема сутринта.
— Добре — кимна Слоун, затвори вратичката и се отдръпна.
Може би боейки се от някой случаен репортер, Харпър не изгуби и секунда, измъкна автомобила от паркинга и пое по улицата. Ана видя фаровете зад себе си и реши, че Мерилин действаше, водена от същата загриженост. Всичко изглеждаше тъй театрално, в стил плащ и кинжал, че Ана още веднъж изпита чувството, че нищо от онова, което се бе случило през последните няколко седмици, не бе истина. Думите на Харпър обаче я отрезвиха.
— Виж какво, Ана — рече придружителят й, като понамали малко скоростта, — искам да поговоря с теб.
— Разбрах — усмихна се тя, — иначе защо трябваше да се променя разписанието.
Той кимна утвърдително и продължи:
— На обвинението му остават още ден или два, преди да пледира заключително, което означава, че Мег ще свидетелствува скоро.
При споменаването на името на дъщеря й, сърцето на Ана се сви. Няма значение какво или кой бе в ума й, Мег никога не бе далеч от мислите й. Никога досега през живота й не бе минавало толкова време, без да говори с дъщеря си. И поради тази причина, макар и поводът за идването й да бе зловещ, Ана все пак се радваше, че ще дойде. След като щяха да бъдат в една и съща къща, Мег щеше да се принуди да разговаря с нея. Щеше да бъде принудена и да я изслуша.
— Кога пристига тя?
— Пристигна днес следобед.
Отговорът на Харпър я свари неподготвена. Няколко мига не рече нищо, ала сетне й хрумна очевидното заключение.
— Тя у дома ли е?
Колебание и:
— Не.
— Но нали каза, че е в града?
— Отседнала е у Кари.
— По твое настояване или по нейно?
— По нейно — рече Харпър и думите му накараха Ана да заключи, че макар да не вярваше, че някой можеше да я нарани още, то това се бе оказало възможно. — Чуй ме, майките и дъщерите са имали проблеми помежду си още от раждането на първата дъщеря на този свят. Не се опитвам да намаля болката ти, казвам ти, обаче, че това, което става между теб и Мег, ще трябва да отстъпи на втори план след онова, което се случва в съдебната зала. Ти се бориш за бъдещето си. И макар да е доста вярно, че нещата засега вървят добре, все още сме далеч от финалната линия. Хенеси ще притисне Мег с всички сили. Ще наблегне на конфронтацията между вас двете по въпроса за любовната връзка. Ще наблегне върху разрива помежду ви.
По навик, придобит с годините и обстоятелствата, Ана вдигна брадичка.
— Мога да се справя с това.
— Точно там е въпросът, Ана. Не искам да се справяш.
Ана не бе сигурна, че чу добре думите му.
— Не разбирам.
— Просто е. Не всички са емоционално силни като теб. Всъщност, повечето хора не са. Аз се възхищавам на силата ти, на самообладанието ти, но журито трябва да види с очите си какво изпитваш. Тъй като няма да даваш показания, съдебните заседатели ще добият представа за теб само от думите на други хора и от онова, което виждат. Не искам да кажа да изиграеш нещо фалшиво — един Господ само знае, че журито може да подуши фалшивото поведение от миля разстояние — но нека усетят какво чувстваш. Нека видят, че страдаш от конфронтацията между теб и дъщеря ти.
— Ти не разбираш. Аз оцелявам, като не чувствам нищо.
— Не, Ана — промълви тихо и мъдро Харпър. — Ти оцеляваш, като се преструваш, че не чувстваш нищо.
 

Ричард Хенеси лежеше в леглото и се правеше, че не чува капенето от крана в банята. Опитваше се да се съсредоточи върху събитията, които се бяха разиграли през деня в съдебната зала. Беше минало прилично, някои от свидетелите се оказаха по-слаби, отколкото бе очаквал, други — по-силни, но така беше винаги. Да, в крайна сметка, денят се бе оказал един добър ден.
Кап… кап… кап…
Хенеси се намръщи. Единственото нещо, което малко го безпокоеше, бе начинът, по който Флеминг защищаваше клиентите си. Нямаше начин Джак Рейми да се бе самоубил, но досущ както водните капки пробиват камъка — кап… кап… кап… нашепваше кранът — може би и в здравия разум на журито можеше да се получи пробив от непрекъснатите повторения на тази идея. И макар Флеминг да не можеше да докаже, че Рейми се бе самоубил, достатъчно бе само да предположи тази възможност. Някои съдебни състави бяха толкова предпазливи, че можеха да се огънат, да пренебрегнат всички доводи, да пренебрегнат желязната логика на обвинението, да дарят обвиняемите със съмнението си. Кап… кап… кап…
«Мислех те за човек, който би искал да има скрито в ръката си асо.»
Хенеси изсумтя. Нямаше нужда от скрито асо и се възмути от заключението на Лугарик, че бе тъкмо обратното. Можеше да победи Флеминг, човек отдавна минал зенита на професионалната си кариера, когато си поискаше. Освен това, макар и да не притежаваше някакви скрупули, той изпитваше здравословен страх, че можеше и да го уловят. А ако това станеше — край на грандиозните му планове. От друга страна, помисли си той, докато ставаше от леглото да се облече и да иде в местния мотел, нямаше смисъл да подминава неща, които можеха да подсилят тезата му. Работата бе в това, че той бе твърде умен, за да се остави да го хванат.
 

Бледата жена се казваше Моник. Сега тя бе седнала в средата на леглото на стая 105, стройните й крака бяха сгънати в позата за медитация лотус. Беше гола, с малки, прекалено щръкнали гърди, необичайно тънък кръст и дълга черна коса, която по-скоро се сплиташе, отколкото да се спуска по раменете и гърба й. С Джейк не бяха разменили и дума, след като Ричард Хенеси бе дошъл и си бе отишъл.
— И тъй, можеш ли да се сдобиеш с тези досиета? — попита тя.
Джейк Лугарик, гол като Моник и, колкото и да е странно, изглеждащ пак така омачкан, както като бе и облечен, я погледна от мястото си; гледаше обзора на вечерните новини. Моник знаеше много добре, че не биваше да го безпокои, докато програмата не свърши. Джейк имаше една страст в живота: новините. Или, по-скоро — да ги представя. И още по-точно: беше обсебен от стремежа да се изкачва от едно престижно място към друго, още по-престижно. Моник знаеше, че Джейк бе с нея само поради две причини: първо, беше много умна, и второ, баща й бе главен акционер в телевизионната мрежа. Не подреждаше тези две причини по някакъв определен ред.
— Да, по дяволите — отвърна на въпроса й Джейк.
— Каза го така, сякаш ще е почти невъзможно.
Джейк угаси телевизора и подхвърли дистанционното управление върху нощното шкафче.
— Никога не съм казвал, че ще е лесно, а само, че мога да го направя. Вече съм пуснал пипала. Искам да разбера какво има в тези досиета, дори и господин прокурорът да не го желае. Освен това нека оставим този глупчо да се тревожи. И нека намери парите — засмя се той. — Глупакът е толкова зает да си мисли колко е умен — с всичките му там коефициенти на интелигентност и членство в «Менза» — че няма достатъчно практичен разум да разбере, че човек може да купи информацията далеч по-евтино.
Моник го изгледа изненадана, след което се изкикоти.
— Значи го метна, а?
— Никога не съм го харесвал този кучи син — смръщи се той, отговаряйки й донякъде. После се ухили и рече: — Къде искаш да идем на почивка?
— Нека си помисля.
Измъквайки се от леглото, Джейк додаде:
— Направи го, скъпа, докато аз се обадя по телефона.
В следващите няколко минути Джейк разговаря с колега репортер, който имаше връзки в окръг Колумбия*, който пък познавал човек, който се знаел с друг, на работа в Държавния департамент.
[* Столицата Вашингтон е разположена в окръг Колумбия. — Б.пр.]
— Ще го направи ли? — попита Моник, когато Джейк затвори.
Той сви рамене.
— Вижда ми се обещаващо.
— На Рики — Хенеси би я възненавидял за това как съкрати името му — информацията ще му трябва не по-късно от утре вечер.
— Ако онзи приятел успее, ще я получа до утре сутринта.
— Като как би искал да си прекараме после?
Въпросът предизвика у Джейк моментална физическа реакция. Засмя се и се търколи отново на леглото. Последното нещо, което чу, преди топлата, влажна уста на Моник да се слее с неговата бе:
— Акапулко.
 

Тази нощ, докато Ана се въртеше, а Слоун се мяташе в леглото, двама души, които изобщо не познаваха и никога нямаше да познават, промениха посоката на живота им. Единият бе Джордж Обърли, а другият — Естър Райт.
Джордж, чиято жена очакваше пето дете, бе държавен служител, недоволен, защото винаги го пропускаха в списъците за повишение. Малко преди полунощ с треперещи ръце той извади секретното досие, прегледа информацията в него и облекчен, че в нея не се съдържаше нищо, което да заплашва националната сигурност (беше решил, че не може да стигне чак толкова далеч) — копира няколко страници и върна папката на мястото й.
По-късно същата вечер Естър Райт, която на своите деветдесет и осем години бе най-старата жителка на Кукс Бей, почина кротко в леглото си. Обадиха се в Джаксънвил, Флорида, на Роза Райт Макдей, седемдесет и шест годишната дъщеря на Естър. Веднага бяха очертани плановете. Роза щеше да пристигне в Мейн с полет в ранния следобед, а от погребалното бюро на Морганстърн щяха да пратят лимузина да я посрещне.
И докато Ана и Слоун се готвеха за борба с новия ден, на Арти Уато бе съобщено да посрещне Роза на летището в един и петнадесет часа.
 

Следващото заседание по процеса започна в девет часа.
Първият свидетел на обвинението в четвъртък сутринта бе Инес Гудж. Превзето, под вещото ръководство на Ричард Хенеси, тя разказа за няколко инцидента, които бе наблюдавала в смесения магазин. Разказа за подслушания от нея разговор между Ана и Слоун през юли. По време на този тих разговор, според мис Гудж, участниците в него се държали приятелски, даже прекалено приятелски. Беше сигурна, че чула мъжа, който живеел в хижата на фара, да говори, че щял да замине от Кукс Бей и да постъпи на някаква работа. Значи е искал мисис Рейми да избяга с него! Мисис Рейми била разстроена. Дори много разстроена. Сетне, малко по-късно и двамата — тук Инес Гудж хвърли обвинителен поглед към обвиняемите — се разстроили още повече, когато разбрали, че ги гледат. И тогава се опитали да се правят на двама познати, които бъбрят на незначителни теми. Ала нея не можели да я заблудят. Не, господа, ни най-малко.
И при още един случай, всъщност следобеда преди горкият Джак Рейми да почине, тя пак видяла тези двамата — и нов смразяващ поглед към Ана и Слоун — в магазина. Този път мъжът от фара казал на мисис Рейми, че въпросът с работата му бил уреден, че заминава и че така било най-добре за всички, защото не можели да продължават повече така. И тогава — о, тя дори не повярвала на ушите си! — дочула, че мъжът се обяснил в любов. Там, посред магазина, пред лицето на Бог и на цялата страна, при все, че мъжът й бил болен като псе.
Както и можеше да се очаква, съобщението за обяснението на Слоун в любов предизвика вълнение сред зрителите в залата. Двама репортери веднага скочиха от местата си, очевидно за да телефонират новината до централите си. Единият от тях бе Джейк Лугарик.
В разгара на шумотевицата съдията Уейнън удари с чукчето по масата.
— Тишина! Веднага! — изрева Хауърд Уейнън.
В последвалата тишина Харпър отмести стола си назад и се изправи. Пристъпи напред и без да бърза се насочи към жената със силно опънатия кок и престорено набожен поглед. Като внимаваше да се опира само отчасти на онова, което тя бе наблюдавала, той я принуди да признае, че всъщност не била чула мъжът да моли жената да избяга с него. След което започна да я разпитва. Потрябва съвсем малко време, за да се установи, че Инес Гудж знаеше повече за живота на жителите на Кукс Бей, отколкото самите те знаеха за себе си, като при това не можеше да си спомни имената на половината от тях. Фактът, че даваше толкова сериозни показания за един мъж, чието име дори не знаеше, и за жена, чието първо име й избягваше (тя помнеше фамилното име на Ана, само защото то бе известно в града) — превърна собственичката на магазина в дребнава и незаслужаваща сериозно внимание. Към края на кръстосания разпит журито вече виждаше пред себе си една достойна за съжаление самотна жена, а фактът, че тя не можа да се усети накъде я водеше Харпър, я накара да изглежда още по-жалка.
Когато Харпър си седна на мястото, обвинението призова на свидетелската банка Бенди Уебър.
Морякът, с потъмняла и загрубяла от слънцето и вятъра кожа, с откъснат от омар показалец, свидетелствува, че бил видял Ана и Слоун на плажа малко след единайсет вечерта в нощта, когато почива Джак Рейми. И макар той да бе забелязал само прегръдка и целувка, след което двойката изчезнала в едно закътано заливче, Хенеси се опита да извлече възможния максимум от показанията му. Дори и след като Харпър му напомни, че защитата бе признала за наличието на любовна връзка и това бе записано в протоколите, Хенеси продължи да търси сензационни подробности. Едва след като съдията му нареди да продължава по същество, прокурорът се впусна към друг факт: че Бенди Уебър забелязал Слоун в дома на Рейми около един и петнайсет — един и двайсет часа. Това бе последвано от показания на свидетеля, че възбуденият Слоун изхвърлил нещо в морето около един и трийсет — един и трийсет и пет.
Със самодоволно изражение на лицето Ричард Хенеси си седна на мястото. И веднага забеляза, че Джейк Лугарик вече не бе в залата.
— Мистър Уебър — започна Харпър, — навик ли ви е да се занимавате с кошовете за омари толкова късно вечерта?
— Не, тази вечер изобщо не бе типична.
— И какво по-точно бе нетипично за този двайсет и първи август?
— Един от внуците ми си счупи ръката, докато играел баскетбол. Доста лошо при това и потрябва доста време, докато се намести. След като си дойде у дома, аз стоях при него, докато майка му — тя е разведена — сложи останалите деца да спят. Но дори и тогава не бих излязъл толкова късно да проверя кошовете, ако не бе минало толкова много време, откак ги бях проверявал.
— Разбирам. И ви бяха необходими около два часа, за да ги проверите?
— Да, сър. Имам около двайсет и пет коша в тази част на залива и се изисква доста време да ги обиколи човек. Особено нощем.
Като избягна да задава въпроси за първото нещо, което бе забелязал Уебър, Харпър се зае с второто, започвайки с един съвсем дребен въпрос:
— Мистър Уебър, излизахте ли на брега в тези два часа?
— Не, сър, но когато видях, че някой се спуска от дома на Рейми към плажа, угасих светлините и двигателя и зачаках. Признавам си, че бях любопитен. Помислих си, че това бе мистър Маршъл, но исках да се убедя със сигурност.
— Така се и оказа, нали?
— Да, сър. При онази пълна луна бих могъл да заложа дори живота си, че не греша.
Харпър се усмихна.
— Няма да искаме това от вас, мистър Уебър. Вие наистина сте видял Слоун Маршъл. Това, което ще ви попитам, е имате ли представа от какво е бил развълнуван? Вие сам казахте, че изглеждал такъв, нали?
— Да, сър, наистина изглеждаше развълнуван, но нямам представа защо.
— Нямате представа дали той и Ана току-що са убили мъжа й?
Самата идея, че би могъл да знае нещо подобно, шокира Бенди Уебър.
— Добри боже, не!
— Значи, според вас, той би могъл да бъде развълнуван от редица неща, нали така?
— Да, сър.
— Би ли могъл да е развълнуван от това, че току-що е извършил прелюбодеяние?
— Да, сър.
— Би ли могъл да е развълнуван от това, че Ана Рейми го е помолила да си върви?
— Да, сър.
— Би ли могъл да е разстроен от това, че е съзнавал, че вижда тази вечер Ана Рейми за последен път?
— Възразявам, Ваша чест — скочи Хенеси. — Мистър Уебър вече заяви, че няма представа каква е причината за развълнуваността на мистър Маршъл.
— Приема се.
— Нека ви задам тогава друг въпрос, сър — отстъпи благодушно Харпър, след като вече бе доказал тезата си. — Казахте, че Слоун Маршъл е хвърлил нещо в морето.
— Да, сър, така беше.
— Какво хвърли той в морето, мистър Уебър?
Старецът изглежда се изненада, че изобщо му задават този въпрос.
— Нямам представа. Искам да кажа, че го видях да хвърля нещо — тук той показа с ръка как се хвърля, но не можах да забележа какво бе то.
— Не бихте могли да кажете, че това е спринцовка и празна опаковка инсулин?
— Не, сър.
— Би ли могло да бъде раковина?
— Да, сър, предполагам, че би могло.
Харпър се усмихна.
— Нямам повече въпроси към този свидетел.
— Допълнителни въпроси, мистър Хенеси?
— Не, Ваша чест.
— Извикайте следващия си свидетел.
— Обвинението призовава Кари Рейми Дъглас.
Кари влезе в залата, съпроводена от шепота на зрителите. Облечена в доматеночервен костюм, тя се качи на свидетелската банка, закле се и седна. Веднага погледна Ана, сякаш искаше да й се извини.
Ана й се усмихна леко и забеляза, че единият от гребените в косата на Кари бе поставен по-високо от другия. Имаше чувството, че бе паднал и Кари набързо и небрежно го бе поставила в последния момент.
— Мисис Дъглас — започна Хенеси, — какви са семейните ви отношения с Джак Рейми?
— Той бе мой брат.
— Мисис Дъглас, бихте ли говорила по-високо, за да могат, да ви чуват съдебните заседатели? — помоли съдията Уейнън, но с по-различен от обичайния си гръмогласен тон.
Кари се прокашля.
— Да, Ваша чест. — И сетне добави: — Джак бе мой брат.
Кари вдигна поглед, за да види дали съдията този път одобрява отговора й и получи кимването на магистрата.
— Как бихте охарактеризирали отношенията си с брат ви? — попита Хенеси.
— Бяхме много близки. — Думите й бяха тъй емоционални, че нямаше нужда от допълнения или коментари, нито от страна на свидетелката, нито от страна на прокурора.
— Мисис Дъглас, доктор Гудман свидетелства, че сте взела назаем от кабинета му голяма спринцовка. Моля обяснете при какви обстоятелства стана това.
Кари се поколеба, сякаш се чудеше откъде да започне. Най-накрая заговори:
— Всяка година давам празненство по случай Четвърти юли. Това е семейна традиция. От над двеста години насам всеки, който живее в дома на семейство Рейми, организира парти за Четвърти юли. Кани се целият град. Разбира се, не всички идват, но… — Тя осъзна, че бъбреше празни неща и затова смени курса. — Както и да е, исках да изпълня една рецепта, която прочетох в едно списание — «Модна кухня». Всъщност, дори не бе и рецепта. Искам да кажа, че бе съвсем просто. Бе по-скоро като съвет от сорта: «Как да направим едно лятно празненство незабравимо».
— И какъв бе този съвет? — попита Хенеси, опитвайки се да ограничи отклоненията на Кари.
— Да се инжектира алкохол в плодовете. Като например — диня, пъпеш и т.н.
— Разбирам. И затова взехте спринцовката, така ли?
— Да. Плодовете се инжектират и след това се поставят за през нощта в хладилника.
— Разбирам. И направихте ли го?
— И да, и не.
— Какво имате предвид, мисис Дъглас?
— Плодовете бяха инжектирани, но не от мен. Занесох ги на Ана. — И тя отново хвърли поглед към банката на обвиняемите.
— И защо постъпихте така?
Кари се усмихна и Ана си помисли, че изглеждаше като младо момиче, факт, само подсилван от луничките й.
— Ами, аз… ъъъ… се боя от игли.
Няколко от съдебните заседатели също се усмихнаха.
— Като казахте, че сте ги занесла на Ана, какво имахте предвид?
— Занесох плодовете и спринцовката на Ана тя да ги инжектира с алкохол.
— И какво стана по-късно?
— Забравих спринцовката. И по-късно все я забравях. — Тя сви рамене. — Предполагам, че при тази болест на Джак, умът ми е бил зает и от други грижи.
— Сигурна ли сте, че сте оставила спринцовката в дома на Рейми?
— Да, напълно. Но Ана не я е използвала, за да убие Джак.
— Настоявам последната бележка да бъде заличена от протокола.
— Последното изречение да бъде заличено — нареди съдията Уейнън, преди да се обърне към Кари. — Не предлагайте доброволно информация.
— Добре, сър.
— Знаете ли какво е станало с тази спринцовка?
Кратко колебание и после:
— Не.
— Последен въпрос, мисис Дъглас. Подозирахте ли, че снаха ви има любовна връзка?
Харпър не възрази срещу въпроса. Ана си помисли, че може би искаше да узнае отговора. Самата тя бе любопитна да научи.
Кари изправи рамене и рече:
— Отдавна съм разбрала, че нещата не са винаги такива, каквито изглеждат.
Хенеси се усмихна.
— Много хитър отговор, но все пак той не съответства на въпроса ми. — Пауза, след което той повтори: — Подозирахте ли, че снаха ви има любовна връзка?
— Приемах подобна възможност.
Този път Хенеси се засмя.
— Вие отново избягнахте въпроса ми.
— Не, мистър Хенеси, вие отбягнахте да чуете моя отговор. Нито съм подозирала, нито не съм подозирала дали Ана има любовна връзка. Просто приемах подобна възможност за реална.
— Извинете, мисис Дъглас, но за да приемете възможността за любовна връзка, не би ли трябвало да заподозрете нейното съществуване?
— Не — отвърна категорично тя. — Приемам възможността, че този следобед може да завали, но не подозирам нито дали ще завали, нито дали няма да завали. Избягвам да правя подобни съждения.
— Не подозирате, че струпването на сиви облаци предвещава нещо?
— Както казах, нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.
— Ваша чест — намеси се Харпър, — прокурорът притиска собствената си свидетелка.
— Опитвам се само да получа отговор на въпроса си.
— И тя вече му отговори. Очевидно обаче, това не е желаният от него отговор.
— Мистър Хенеси, продължете нататък или формулирайте въпроса си по друг начин.
— Мисис Дъглас, изненадахте ли се, когато научихте, че снаха ви има любовна връзка със Слоун Маршъл? Отговорете с да или не.
Малко колебание и сетне:
— Не.
— Благодаря ви, мисис Дъглас. Нямам повече въпроси.
Хенеси се запъти към мястото си зад прокурорската банка толкова важен, сякаш бе отбелязал победната точка. С ъгълчето на окото си забеляза, че Джейк Лугарик се бе върнал в залата. Беше се облегнал на задната стена, сякаш наострил уши. Погледите им се срещнаха за миг и за това време новинарят успя да привлече вниманието му към папката, която държеше в ръце. Надутостта на Хенеси се увеличи още повече.
Харпър се изправи, закопча сакото си и се отправи към свидетелската банка. Ако гледаше само как официално се държи, Ана никога не би предположила, че той дори познаваше Кари, да не говорим, че излизаха заедно, а навярно бяха и любовници.
— Мисис Дъглас, казахте, че сте била близка с брат си.
— Да, така бе.
— Как бихте охарактеризирала отношенията си със снаха си?
— Бяхме… сме също много близки — усмихна се Кари и погледна Ана. — Тя ми е по-скоро като сестра, отколкото като снаха.
— И продължавате да го твърдите, след като знаете, че е имала любовна връзка?
— Да.
— Много благороден жест от ваша страна, мисис Дъглас. На какво се дължи той?
— Както казах и на мистър Хенеси, избягвам да правя съждения.
— Не е ли вярно, че сте свидетелка как Ана Рейми се е стремяла да запази брака си? Не е ли вярно, че макар да сте обичала силно брат си, сте виждала как от време на време той е нападал съпругата си — не преднамерено, не злобно, а поради това, че е бил погълнат от собственото си страдание, от собствената си борба?
— Ваша чест — стана веднага Хенеси, — не бих възразил прекалено силно, макар мистър Флеминг да вкарва думи в устата на свидетелката, ако те не звучаха като взети от сценария на второкласна сапунена опера.
Харпър отвърна на удара с удар.
— Може и да звучи като второкласна сапунена опера, Ваша чест, но въпреки това такъв е животът, който е водела моята клиентка. Освен това мисис Дъглас е имала уникалната възможност да наблюдава този брак от години и дори още по-уникалната — да има най-обективното мнение от всички, свидетелстващи по този процес. Тя е обичала и Джак Рейми, и Ана Рейми. Няма причини да застава на една или друга страна.
Съдията Уейнън въздъхна, сякаш трябваше да вземе трудно решение.
— Ще отхвърля възражението ви, мистър Хенеси. Мисля, че мистър Флеминг има право, но ще ви предупредя, мистър Флеминг, да не залагате на това.
— Добре, сър — кимна Харпър и повтори въпроса си към Кари.
Ана затаи дъх, като усети бурята, която бушуваше в гърдите на зълва й. Дали беше в състояние да свали розовите очила, с които тъй безопасно гледаше на света? Ана забеляза също, че Харпър очакваше отговора, измъчван от същия въпрос.
Най-накрая Кари рече:
— Да, Ана се бореше за брака си и да — брат ми я нападаше.
Харпър се усмихна.
— Благодаря ви, мисис Дъглас, за честността ви. Имам един последен въпрос. Смятате ли, че Ана Рейми е убила мъжа си?
Кари отвърна красноречиво:
— Не!
— Възразявам. Въпросът навежда към заключение.
— Не мисля, че е така, Ваша чест, но оттеглям въпроса си — рече Харпър, доволен, че журито бе чуло онова, което той искаше да чуе. — Нямам повече въпроси към свидетелката.
— Допълнителни въпроси, мистър Хенеси?
— Нямам, Ваша чест.
— Тогава призовете следващия си свидетел.
— Бих искал да бъде призована Мегън Елизабът Рейми.
Ана усети как залата се развълнува и едновременно с това почувства как сърцето й се сви. В ума й се появиха откъслеци от разговора й с Харпър.
«… нека журито усети какво изпитваш…»
Честно казано, тя не знаеше дали можеше да го направи, дори от това да зависеше тя и Слоун да бъдат хвърлени в затвора.
Слоун й прошепна:
— Всичко ще е наред.
Но дали? Дали времето би могло да превърне в добро лошото, което се бе случило в онази съдбовна нощ? Ана остави бъдещето само за себе си, знаеше, че щеше да е достатъчно трудно да преодолее настоящето.
— Мис Рейми — започна Хенеси, — вие дъщеря ли сте на Ана Рейми и на покойния Джак Рейми?
Отбягвайки нарочно погледа на майка си, Мег отвърна:
— Да, тяхна дъщеря съм.
— Бихте ли обяснила на съда какви са сега отношенията между вас и майка ви? — След като няколко секунди изтекоха, без да получи отговор, Хенеси повтори въпроса си: — Мис Рейми, вярно ли е, че отношенията ви са напрегнати? Че всъщност вие дори не разговаряте с нея?
Тишина.
— Мис Рейми — рече съдията, — трябва да отговорите на въпроса или ще бъдете обвинена в незачитане на съда.
Мег вдигна брадичка.
— Да, не си говорим.
— Какво ви накара да повярвате, че тя има любовна връзка?
— Просто разбрах. В мига, в който влезе онази нощ в стаята, разбрах, че е била с него… и знаех какво са правили.
— Как? Да не би косата й да е била разрошена? Дрехите й — раздърпани? По какво разбрахте?
— По всичко това. Но най-вече поради това, че не носеше венчалната си халка.
Ана усети как журито и зрителите смилаха тази информация — смилаха я и отсъждаха.
— Тя потвърди ли, че има любовна връзка?
— Не можа да я отрече, което е едно и също.
— Как се почувствахте, когато разбрахте, че е изневерила на баща ви?
— Вие как мислите, че съм се почувствала?
— Мис Рейми — намеси се съдията Уейнън, — моля отговорете на въпроса.
— Чувствах се наранена и ядосана.
— И все още се чувствате така?
— Да, и никога няма да й простя онова, което направи.
Ана усети как сърцето й се попари, сякаш спря. Затвори очи, сякаш така можеше да затвори и ушите си за болезнените думи на дъщеря си. В тази наложена от самата нея тъмнина, тя почувства как Слоун й предлага единственото възможно утешение. Колкото е възможно по-ненатрапчиво той постави ръка до нейната, кутретата им едва се докосваха. Контактът бе минимален, ала никога не бе значел толкова много за нея. Благодарна и същевременно изпитваща силна нужда, тя потърси сила в неговата. Ала къде щеше да намери достатъчно сила, за да приеме, че бе изгубила дъщеря си — навярно за цял живот? И как, в името Божие, би могла да позволи на журито да види една болка, толкова силна, толкова всепоглъщаща, че се боеше дали нямаше да я довърши?
— Ваша чест — намеси се Харпър. — Бих напомнил, че този съд не разглежда въпроси на отчуждението и други подобни чувства. Дотук свидетелката не е предложила нищо повече от онова, което защитата вече призна. Наистина е имало любовна връзка и, честно казано, защитата не вижда какво общо имат напрегнатите отношения между майка и дъщеря с въпроса за виновността или невинността на моята клиентка. Тя е обвинена в убийство, а не за това, че се е отчуждила от дъщеря си.
— Мистър Хенеси…
Очаквайки решението на съдията, Хенеси каза:
— Нямам повече въпроси.
— Мис Рейми — започна на свой ред Харпър, — вярвате ли, че майка ви е способна на убийство?
Хенеси скочи на крака.
— Протестирам!
— Не — рече Мег ясно и предизвикателно.
— Мис Рейми — сгълча я съдията, — трябваше да изчакате да постановя решението си.
— Оттеглям въпроса — кимна Харпър.
— Оттеглям възражението си — изрече като ехо Хенеси.
— Господа, не си играйте със съда — предупреди ги съдията Уейнън. И като погледна към Харпър, добави: — Мистър Флеминг, имате ли още въпроси към тази свидетелка?
— Не, Ваша чест.
— Обвинението има ли допълнителни въпроси?
Хенеси се втурна напред.
— Мис Рейми, вярвахте ли, че майка ви бе в състояние да извърши прелюбодеяние?
Колебание.
— Не.
— Нямам повече въпроси — рече Хенеси.
— Давам обедна почивка, заседанието ще бъде възобновено точно в един и половина — обяви съдията.
— Всички да станат — пропя приставът.
Ана се изправи, без изобщо да осъзнае какво прави. Единственото, което можеше да види, да чуе, да почувства, бе враждебността на собствената й дъщеря, болезнения факт, че Мег не я погледна нито веднъж, както и уверения й отговор, че не вярвала майка й да е в състояние да убие. Колкото и да бе странно, това бе последното нещо, което Ана искаше да чуе.
 

Пета глава
 
По сивото небе се носеха облаци. Ричард Хенеси паркира, отново на същото безлюдно пътче, като предишния ден, и зачака със същото нетърпение. Беше казал на помощника си, че трябвало да свърши някаква лична работа.
А работата наистина бе съвсем лична. Пликът с парите, скрит във вътрешния му джоб, го потвърждаваше. Дано информацията, която Лугарик предлагаше, да си струваше парите!
След няколко минути наетата кола зави и спря недалеч. Лугарик важно-важно отиде до поршето и седна на дясната седалка. Безмълвно, сякаш информацията щеше да говори сама за себе си, той подаде папката на Хенеси. Прокурорът също тъй безмълвно разлисти половината дузина страници, получени от Лугарик по факса.
Лугарик запита:
— Е, господин юрист, какво мислите?
Онова, което Хенеси си помисли, бе, че бе изкарал късмет. Макар тази информация сама по себе си да не можеше да му спечели делото, тя щеше да свърши добра работа за словесното убийство на Слоун Маршъл. Беше информация, която съдебните заседатели нямаше да забравят. Дори и да им наредят да го сторят.
— Не е лошо — рече Хенеси, опитвайки се да потули вълнението си.
— Не е лошо ли? — попита Лугарик. — Хайде, хайде, човече, далеч по-добро е от нелошо. Това ще ти спечели делото.
— Не, аз ще спечеля делото дори и без това — той потупа с длан папката. — То само ще ми помогне да стегна примката по-силно.
Лугарик придоби изражение, с което искаше да покаже, че перченето на Хенеси го забавляваше.
— Разбира се. Както кажеш.
Една тревожна мисъл хрумна веднага на Хенеси.
— Това да не би вече да е гръмналото новините?
— Ще го пусна във вечерните. Развенчаването на един американски герой — ухили се Лугарик. — Хората направо си умират за това, някой да ритне пиедесталите изпод боговете им.
Единствените хора, които интересуваха Хенеси, бяха съдебните заседатели, но той не го каза. Вместо това попита:
— Това ли ще е събитието, заради което дойде на този процес?
Тонът на въпроса предполагаше, че Хенеси изобщо не бе впечатлен.
— Ей, вечерните новини няма да се толкова безцветни. Можеш да разчиташ на думата ми. Освен това процесът още не е свършил. Ако бях на твое място, бих се заел да открия как бих могъл да вкарам засекретена информация в съда.
Не и без да рискува да бъде обвинен в незачитане на съда — Хенеси знаеше това, — но имаше план, прекалено смел за някои, но не и за него. След като помията залееше всичко и сетне се стечеше, никой нямаше да помни друго, освен информацията, която той щеше да изнесе. А освен това щеше да е чудесно, че Никълз нямаше да е в състояние да опровергае нищо. Нямаше да може да помръдне и кутрето си, за да защити Маршъл.
Ала Хенеси не искаше да сподели нищо за това с Лугарик.
— Остави тази грижа на мен — отвърна той на въпроса на репортера.
— Както казах — твоя работа — кимна Лугарик. — Донесе ли парите?
Хенеси го изгледа презрително, но мушна ръка в джоба си и извади плика. Колкото по-бързо свършеше с този тип, толкова по-добре.
Лугарик взе плика и преброи банкнотите една по една.
— Ти да не се майтапиш с мен? — подигра го Хенеси.
— Малко предпазливост не пречи, а освен това вече съм хвърлил доста пари за това нещо. Просто искам да си ги възстановя.
— Е, получи си ги — рече Хенеси и запали двигателя, като по този начин даде знак, че тайната среща бе приключила.
Лугарик схвана явния намек и отвори вратичката.
— Приятно ми бе да правя бизнес с теб.
— Ей, Лугарик — подвикна Хенеси след репортера, който вече бе излязъл; той се обърна и се взря в колата. — Не ме търси повече.
Лугарик се ухили.
— Разбира се, прокуроре.
Затвори вратата. Като мина пред поршето удари с ръка по капака на двигателя му.
— Кучи син! — измърмори Хенеси, даде газ и потегли. Репортерът се обви в облак бял прах.
 

— Ще има буря — рече Ана, вгледана в ниските облаци, кълбящи се в небето. Костюмът й бе сив, като обгръщащата ги сивота на деня.
След обяда набързо и избягването на пресата, квартетът се завърна в съдебната зала, която в момента бе празна. Очаквайки обвинението да премине към приключване на процеса, Харпър и Мерилин бяха свели близо глави и уточняваха последни подробности.
Под акомпанимента на тихо избучал гръм, Ана рече:
— Джак ненавиждаше бурите, но аз никога не съм имала нещо против тях. Досега.
Думите й бяха придружени от потреперване.
— Тук си в безопасност.
Ана се обърна към него и тихо се изсмя.
— Нашият живот рухва около нас, Слоун, а ти ми казваш, че съм в безопасност. Изправени сме пред съда, обвинени в убийство, дъщеря ми, която толкова обичам, заяви пред пълна зала непознати, че ме мрази и ще ме мрази до края на живота си, Харпър ми е ядосан, че не съм могла да покажа на журито колко силно страдам, а ти ми казваш, че съм в безопасност!
Това, че Ана произнесе думите тихо, бе далеч по-тревожно за Слоун, отколкото ако ги бе изкрещяла. Насили се да намери верния отговор:
— Процесът върви добре, с времето ще изгладиш отношенията си с дъщеря си, а Харпър не ти е ядосан.
— Добре, разочарован е по-точната дума. Харпър е разочарован от мен. И може би с право. Журито навярно ме намира за студена и коравосърдечна. — И преди Слоун да успее да възрази, тя продължи: — Бих искала да заплача. За теб, за мен, за Джак, но не мога. — Тя погледна към силно озадачения Слоун. — Как мислиш, защо е така?
Въпросът й направо скъса сърцето на Слоун. Той имаше своя теория за това защо не можеше да заплаче — просто, защото това бе съвсем човешка реакция — но, кой бе той, та да я окуражава да се държи човешки, след като сам се ненавиждаше за това си държание?
— Няма значение, Ана — рече той. — Днес се държа добре.
Като погледнеше в тъмните му очи, й бе толкова лесно да повярва на всяка негова дума. Още по-лесно бе да си спомни миналото им — първия път, когато ръцете им се докоснаха, първата им целувка, първия път, когато той й каза, че я обича. Странно наистина, че признанието му дойде в смесения магазин, а не когато се любеха; ала нали да го казва, докато се любеха, бе напълно излишно, след като всяко негово докосване говореше по-силно от думите? Често й се искаше — като сега например — да не го бе накарала да обещае никога повече да не признава любовта си. Беше го накарала, обаче, защото това бе най-тежкото наказание, което би могла да си наложи.
— Страх ме е — прошепна тя. — От този процес, от това, че ще загубя дъщеря си, че никога няма да се почувствам така, както в твоите обятия.
Думите й предизвикаха у Слоун празнота, каквато бе изпитвал през всичките онези години, прекарани без нея.
— Аз също се боя — рече той. — Да не прекарам остатъка от живота си в затвора, от това никога повече да не мога да ти кажа, че те обичам, да не чуя ти да ми кажеш, че ме обичаш.
Времето сякаш спря в тишината, последвала признанието на Слоун.
— Не се тревожи, Ана — прошепна най-сетне Слоун. — Всичко ще се нареди.
Ана осъзна, че Слоун за втори път повтаряше тези думи. За първи път обаче й хрумна тревожна мисъл. Ако се случеше най-лошото, докъде би стигнал той, за да я защити?
 

Когато в залата влезе Джейк Лугарик, косъмчетата по врата на Слоун настръхнаха. Неспособен да се въздържи, той погледна към галерията на пресата. Репортерът гледаше към него, самодоволно окръглил устни. Изражението му се стори на Слоун обезпокоително.
— Изглежда така, сякаш онзи Дракула е попаднал на някоя сочна шия — рече Харпър.
Забележката му само засили неспокойствието на Слоун, защото елиминира възможността да си бе въобразил самодоволството на репортера. Паника — проста и ясна — предизвика тръпките по гърба на Слоун, ала той се застави да я овладее, особено като знаеше, че Ана го наблюдава отблизо. Тя още изпитваше подозрение към Лугарик и към въпросите му за Бейрут.
— Изглежда е открил тази сочна шия в Африка — добави Харпър.
Допълнението на Харпър накара погледа на Слоун да се плъзне по омачканото сафари, което бе облякъл репортерът, заедно с избелелите джинси и тениската, с изписани върху нея букви от съкращението на телевизионния канал, за който работеше. Слоун погледна обувките му — яхтени мокасини. Като забеляза белия прах по тях, Слоун се намръщи и инстинктивно погледна към прокурора, влязъл в залата само преди минути. Сведе поглед към обувките му. За разлика от предишния ден, днес те бяха идеално почистени и блестяха като полирани. Слоун не бе много сигурен какво бе очаквал да види, но и нямаше време да се замисля, тъй като съдията влезе стремително в залата.
— Всички да станат — изкомандва приставът. Както винаги, съдията Уейнън се държеше така, сякаш времето му бе безценно.
— Мистър Хенеси, обвинението готово ли е да продължим с процеса?
— Да, Ваша чест. Призоваваме свидетеля капитан Шъруин Никълз.
Слоун знаеше, че бе възможно бившият му командир да бъде призован, ала когато името му прокънтя, той разбра, че не бе готов за тези показания. Не бе готов за евентуалните спомени, които те можеха да предизвикат. Не можеше и да се отърве от усещането, че този мъж представляваше най-голямата заплаха.
Слоун се пребори с желанието да погледне към Харпър и да потърси насърчение и успокоение, че всичко ще бъде наред. Вместо това забеляза, че дъждът вече бе напръскал прозорците, забеляза самодоволния вид на прокурора (нямаше нужда да се паникьосва, той винаги изглеждаше самодоволен), видя и познатата фигура, облечена във военноморска униформа, която се изкачваше на свидетелската банка.
След като се закле, тази позната и винаги дружелюбно настроена към него фигура седна и хвърли бърз поглед към Слоун. Слоун си позволи да се отпусне.
Хенеси пристъпи бързо напред.
— Капитан Никълз, моля обяснете къде работите.
Капитанът, висок и с изсечени черти, като на Клинт Ийстуд, положи шапката си върху широкото перило и отвърна с властен и авторитетен тон:
— Офицер съм от американските военноморски сили.
— Като какъв служите във флота?
Решителният отговор: «Служа в частта на Тюлените», бе последван от не по-малко силен гръм, който сепна зрителите. Стомахът на Слоун се сви. Не бе сигурен дали реакцията му се дължеше на думата Тюлените, макар да бе знаел през цялото време, че Хенеси щеше да се разрови из миналото му.
Когато гърмът и реакцията спрямо него отшумяха, Хенеси запита:
— Моля обяснете на съда за тази група, наричана «Тюлените на ВМС».
— Това е елитна част, не само в американските военноморски сили, но и сред всички останали родове войски. Всъщност, това е най-добрата бойна част в света.
— Значи е специална част, така ли?
— Много специална.
— И каква специална работа върши?
— Всъщност изпълняваме два вида задачи. По време на война ние сме на първата линия и прокарваме пътя за останалите съединения. В друго време ни викат да се заемем с неприятностите в някоя от многото горещи точки по света.
— Във връзка с последното, «Тюлените» биха могли да бъдат призовани да спасят американци, взети в чуждестранна държава за заложници, така ли?
Стомахът на Стоун се сви още по-силно. Да, този негодник вървеше тъкмо в посоката, която бе очаквал.
— Точно така — отвърна капитан Никълз.
— Обрисувайте що за човек е този, който може да принадлежи към тази елитна част.
— Това е най-добре обученият боец в света. Може да мисли самостоятелно, но действа в екип. Това е човек, който може да си свърши работата.
— На всякаква цена ли?
Въпросът бе съвсем невинен, но Слоун долови коварния му подтекст. Очевидно капитан Никълз — също.
— Това е човек, който ще си свърши работата на подходяща цена.
— А, подходяща цена — повтори Хенеси и думите прозвучаха зловещо. Без да се бави обаче повече, той пристъпи към следващия си въпрос. — Тюлените са обучени да убиват, нали?
— Военните по принцип се обучават да убиват.
— Ваша чест — възрази Харпър, — не съм много сигурен накъде водят тези въпроси.
Макар че знаеше. Както и Слоун. Както и всеки, дори и най-неинтелигентният зрител в залата.
— Обяснете, господин прокурор, или продължете — нареди съдията.
— Да, Ваша чест. — Пауза. — Капитан Никълз, познавате ли Слоун Маршъл?
— Да. Имах и честта, и удоволствието да служа с него, преди да се пенсионира от флота.
— Той също ли принадлежеше към «Тюлените»!
— Да.
— Всъщност, бил е офицер, нали така?
— Да. Един от най-добрите.
— Предполагам тогава, капитан Никълз — Слоун забеляза колко хитро се обръщаше прокурорът към него с военни термини, — че един добре обучен боец, човек, обучен да убива, още повече офицер, е бил обучен и да поема отговорността да се изпълни дадена задача.
— Ваша чест — възрази Харпър, — прокурорът пъха думи в устата на свидетеля.
— Не е така, Ваша чест — опита се да поясни в своя защита Хенеси, — просто повторих думите, с които капитан Никълз обрисува членовете на тази специална част. Не, не — поправи се Хенеси, — всъщност допуснах, че в качеството си на офицер капитан втори ранг Маршъл би трябвало да е обучен да командва и да поема отговорност. Ако това заключение не е правилно, моля ви опровергайте го, капитан Никълз.
— Отхвърлям въпроса — рече съдията и се обърна към свидетеля. — Въпреки това обаче, капитане, ако искате да опровергаете драматичните твърдения на прокурора, моля, направете го.
— Онова, което той каза, е вярно.
Хенеси се ухили широко.
— Значи е бил обучен и по някои елементарни правила на спешната медицинска помощ?
— «Тюлените от ВМС» често действат откъснати отвсякъде. Трябва да знаем как да се погрижим за своите ранени.
— Това да ли е, капитане? Знае ли капитан втори ранг Маршъл как… да речем да постави инжекция.
— Това едва ли е някакво труднопостижимо умение.
Хенеси промени темата и сложи ударение върху нея именно чрез рязката промяна:
— Вярно ли е, че преди известно време, примерно преди около две години, екип от «Тюлените» е бил изпратен да освободи двамина американски заложници в Бейрут?
— Да.
— Кой бе ръководител на екипа, капитане?
Сякаш предусещайки отговора на свидетеля, Хенеси, готов да се пръсне от самодоволство, се обърна към Слоун. За частица от секундата, когато погледите им се срещнаха, Слоун разбра, че Хенеси бе изровил всичко за миналото му. Някой бе получил достъп до засекретените досиета. И това не бе Лугарик, както се бе опасявал Слоун, а прокурорът. Искаше му се да скочи на крака и да изкрещи: «Не правете това!», ала си спомни думите на Харпър, че информацията не можеше да бъде записана в протоколите на съда. Отвратителното му минало не можеше да попадне в официалния протокол. Слоун се опита да се успокои, но усети как Ана го гледаше и се напрегна още повече. «Господи, направи така, да не разбере!» — помоли се той.
— Ваша чест — намеси се Харпър, — не мога да разбера какво общо има военното минало на Слоун Маршъл със смъртта на Джак Рейми.
— Признавам си, мистър Хенеси, че и аз изпитвам същата трудност — рече съдията Уейнън.
— Има общо с изясняването на характера на Слоун Маршъл — заяви Хенеси.
— Тогава може би — рече Харпър, — защитата би могла да спести известно време на съда, като изнесе известни факти, които красноречиво изясняват характера на Слоун Маршъл. — Той направи малка пауза. — Слоун Маршъл е оглавил този екип, който освободил двамата американски заложници в Бейрут, сам е бил взет за заложник, държали са го като такъв няколко месеца, през което време е бил непрекъснато и брутално измъчван. След освобождаването му е награден с Почетния медал на Конгреса за проявен героизъм.
Надигна се шепот и в същото време небесата се раздраха от гръм. Бурята бе неминуема както извън, така и вътре в съдебната зала, освен ако Слоун не грешеше. Информацията, която Харпър изнесе, би трябвало да не се хареса на Хенеси, да го подразни. Ала вместо това той изглеждаше така, сякаш Харпър бе казал именно онова, което той би искал да чуе.
— Капитане, вярно ли е, че капитан втори ранг Маршъл се е пенсионирал веднага след освобождаването си?
— Да, така е.
— Може би поради травмата, която е преживял?
— Ваша чест — започна Харпър, но го прекъсна капитан Никълз.
— Не бих могъл да кажа защо реши да се оттегли.
— Тогава — рече Хенеси — да не би да е поради това, че е решил, че повече не заслужава да служи във флота?
Слоун усети, че онова се задаваше, неотвратимо като смъртта.
— Ваша чест, протестирам против този начин на разпит — рече Харпър.
— Мистър Хенеси… — предупреди го съдията.
Хенеси обаче нямаше намерение да се спира нито от прекъсванията на Харпър, нито от тези на съдията. И сам Господ не би могъл да го спре.
— Страхливците не виреят дълго при военните, нали така?
— Ваша чест — намеси се Харпър. — Това дори не е разпит.
Прокурорът се отдаде на свой монолог.
— Мистър Хенеси… — повтори съдията Уейнън.
— Не е ли вярно, капитане, че нашият капитан втори ранг герой не е издържал на мъченията и е разкрил името на израелски агент и…
— Това е секретна информация — рече капитан Никълз.
— Ваша чест! — извика Харпър; бурята вече се бе извила с гръм, светкавици и проливен дъжд.
— Мистър Хенеси, предупреждавам ви, че…
Слоун слушаше как четиримата мъже говореха едновременно и си помисли, че това нямаше да е като смъртта. Смъртта е един край. А това щеше да бъде началото… на неговото опозоряване.
— … за награда на дадената информация ливанците, които са го държали за заложник, са го освободили…
— Не мога да коментирам секретна информация — рече капитан Никълз.
— Протестирам!
— … че ако продължите, ще си навлечете гнева на съда.
Хенеси, решил да играе ва банк, рискува:
— И не е ли вярно, че израелският агент е бил убит при съмнителни обстоятелства в автомобилна катастрофа една седмица след като нашият герой е бил освободен?
— Както казах, не мога да коментирам засекретена информация.
— Протестирам.
— Мистър Хенеси!
— Нашият герой е пожертвал друг човек, когато това му е било изгодно, по същия начин, по който е пожертвал и Джак Рейми, когато той му се е изпречил на пътя.
Капитан Никълз дори не си направи труда да коментира, макар да бе един от малцината в залата, които не го направиха. Вместо това той погледна към Слоун така, сякаш му се извиняваше.
— Протестирам, Ваша чест! — изкрещя Харпър.
— Достатъчно, мистър Хенеси! — избоботи съдията Уейнън едновременно с удара на чукчето си.
Скочил на крака заедно с по-голямата част от репортерите, Слоун изрева:
— Не!
Огромна светкавица процепи небето близо до съдебната зала, а секунди по-късно гърмът я разтресе, стените и прозорците затрепериха. Репортерите се засуетиха; зрителите се разприказваха, чукчето на съдията неуморно думкаше.
Постепенно хаосът премина в що-годе ред.
— Ваша чест — рече Харпър, — ще ви помоля да обявите процеса за невалиден.
Съдията Уейнън, с почервеняло лице и сърдит поглед обяви:
— Мистър Маршъл, моля седнете. Мистър Флеминг, мистър Хенеси, моля приближете се насам.
Сам изненадан, че бе скочил, Слоун се отпусна на стола си. Превключил веднага на режим оцеляване, той се застави да мисли за студени потоци и нашарена пъстърва, докато гледаше как Харпър и прокурорът се отправят към съдията.
След като двамата се изправиха пред него, Харпър повтори:
— Пледирам за обявяване на заседанието за нелегитимно, Ваша чест.
Съдията Уейнън въздъхна, помисли, после въздъхна отново.
— Мистър Хенеси, вашето поведение в най-добрия случай може да се окачестви като нечувано.
Хенеси се опита да изобрази разкаяние, но бе ясно, че нямаше представа как да го направи.
— Въпреки това — добави съдията — не съм склонен да обявя заседанието за нелегитимно.
— Но, Ваша чест, вие току-що казахте, че…
— Знам какво съм казал, мистър Флеминг, и държа на всяка своя дума. Поведението на прокурора е недопустимо и няма повече да се търпи в тази зала. Ясен ли бях, мистър Хенеси?
— Да, сър — рече прокурорът, вече без сянка на разкаяние. Всъщност, опитваше се да потисне радостния си вик.
— Ще инструктирам журито от съдебни заседатели да не зачитат нищо от изнесените секретни факти. — Кратка пауза. — Господа, моля заемете местата си.
След като го направиха, съдията инструктира журито, след което рече:
— Мистър Флеминг, бихте ли искали да разпитате свидетеля?
Прикрил разочарованието си, Харпър пристъпи напред и се опита да извлече максимума от неизгодната ситуация.
— Капитан Никълз, правилно ли е твърдението ми, че не можете нито да потвърдите, нито да отречете засекретена информация?
— Да.
— Последен въпрос, сър. По ваше мнение заслужаваше ли Слоун Маршъл Почетния медал на Конгреса?
— По мое мнение заслужаваше половин дузина такива медали.
Докато гледаше как Харпър се връща на мястото си, Слоун вече бе сигурен, че журито навярно нямаше да запомни нищо от последното показание, за сметка на всяка дума от претенциозното обвинение на Хенеси. За съжаление, това обвинение бе изцяло вярно.
— Допълнителни въпроси, мистър Хенеси?
— Нямам, Ваша чест.
— Поради бурята съдът отлага заседанията си до утре сутринта.
— Всички да станат.
Онези, които бяха останали в залата, се изправиха, съдията изчезна и без да каже нито дума, без дори да погледне към Харпър или Ана, Слоун се обърна и излезе на централния проход. Дори и при замъгленото си съзнание, той се запита защо, Джейк Лугарик не бе тук, за да опише събитията. Почуди се също дали чу гласа на Ана да вика името му. Но и в двата случая това нямаше значение. Истината бе, че много неща вече нямаха значение.
 

Бурята вилнееше.
В пет часа, когато небето бе черно като катран, вятърът виеше в стрехите на къщата, а дъждът шибаше по земята, Ана стъкми огън. Не бе сигурна дали копнееше повече за светлината или за топлината му. Застанала пред камината, загледана как огънят се разпалва и сякаш оживява, тя си помисли отново за съдебната зала, за разкритията на прокурора, за прибързаното заминаване на Слоун.
Новините бяха и потресаващи, и в същото време не бяха. Знаеше, че по случая със заложниците имаше нещо, което Слоун не бе поискал да й каже. Това сега добиваше смисъл, както и мигновеното им привличане един към друг. И двамата бяха наранени от обстоятелства, извън собствения им контрол. И двамата бяха практически сами. Гледката как Слоун напуска залата — самотен, опитващ се да понесе на плещите си вина, която никои плещи не можеха да понесат, я обсеби, измъчваше я. Още повече, че тя бе нарушила заповедта на Харпър по време на процеса помежду им да няма никакъв личен контакт. Малко след като се прибра у дома, преди около два часа, тя позвъни в хижата на фара. Не последва отговор — нито тогава, нито по-късно. Къде бе той?
Разбира се, съществуваше възможността, че, боейки се от обажданията на репортерите, той бе решил да не вдига слушалката. Но в такъв случай защо не я вдигнеше, само за да прекрати досадното звънене? Не, тя някак си усещаше, че той не бе в хижата. Оставаше възможността да е с Харпър. Да, в това имаше логика, ала тя все пак не й се довери напълно. От начина, по който напусна залата, бе станало ясно, че последното нещо, което Слоун желаеше в онзи момент, бе нечия компания. Дори и тази на най-добрия си приятел.
Ана отиде отново в кухнята, взе слушалката и набра номера на фара. Телефонът звъня непрекъснато. С отчаяна въздишка тя окачи слушалката, скръсти ръце и се върна в трапезарията. От единствената възможна гледна точка тя видя как морето се вълнуваше в своя неуморен ритъм, как се разбиваха едрите вълни.
Неуморен. И тя, също тъй неуморно, се опитваше да реши неразрешим емоционален казус. Искаше да бъде със Слоун. Беше си го забранила, но въпреки това й се искаше.
Ядосана на собствената си слабост, тя още веднъж вдигна телефонната слушалка, този път, за да позвъни на Кари. Когато не я измъчваха мисли за Слоун, я тормозеха мисли за Мег. Ана поговори с Кари само минутка, колкото да се увери, че Мег бе добре. Не поиска да разговаря с дъщеря си. Знаеше, че нямаше смисъл. Нито тя, нито Кари вярваха на думите си, когато приключваха разговора, че всичко щеше да бъде наред.
След това, сякаш изгубила напълно волята си, тя отново позвъни в хижата. И отново не й отговори никой.
Къде бе той?
 

Шеста глава
 
Август
— Какво каза, че си направила?
Кари, която седеше до леглото на брат си, вдигна очи и погледна Ана.
— Говорих със Слоун Маршъл дали не би се съгласил да ти помогне с Джак. Само за определено време, разбира се — по време на уикендите. За да можеш да отдъхнеш.
Ана се застави да реагира спокойно. Опита се гласът й да прозвучи нормално:
— Аз наистина не се нуждая от никаква помощ.
Лъжеше, разбира се. Истината бе, че бе готова да рухне, а ако това станеше, не бе сигурна дали щеше да е в състояние отново да се изправи. Това лято се наложи Джак да бъде хоспитализиран за втори път. Поради това, че бъбречната му инфекция не реагираше на антибиотиците, поради язвата на крака му, поради това, че дозата инсулин трябваше отново да се преназначи, той прекара предишната седмица в болницата «Добрият пастир». Ана стоя до леглото му ден и нощ, връщаше се у дома, само за да вземе душ и да се преоблече в чисти дрехи. Изписаха го преди два дни — на десети август — и оттогава Ана не бе мигнала повече от час без прекъсване. Мечтаеше за помощта на сестрите от болницата, за помощта, която Кари й предлагаше, но, боже мили, тя не можеше да дойде от Слоун!
— Трябва ти помощ — възрази Кари. — Изтощена си до смърт. Всички сме уморени. Кен работи и извънредно, Мег наближава края на лятната сесия и не може непрекъснато да пътува от колежа дотук и обратно. Трябва да се съсредоточи върху учението си. Що се отнася до мен, отбивам се по два-три пъти дневно, а освен това работя и в офиса. Аз съм изтощена, Кен е изтощен, Мег е изтощена, ти — също. За бога, Ана, просто се погледни в огледалото.
Не, по-добре да не го прави, помисли си Ана. Истината бе, че напоследък избягваше да поглежда към огледалата. Бяха прекалено откровени, прекалено груби. Сякаш изпитваха огромно удоволствие да подчертават безчувствения й поглед, тъмните торбички под очите, бледността й. Дори и косата й, която бе подстригала по-къса от обичайното, рядко получаваше повече от една-две бързи четки.
— Разбира се, че ти и Кен трябва да ограничите присъствието си. Съжалявам, че сама не помислих за това.
Кари обаче не отстъпваше.
— И ти трябва да дадеш малко заден ход.
Изведнъж досетила се, че Джак слушаше разговора им, тя се обърна към него и го хвана за ръката. На фона на яркорозовата й рокля, той изглеждаше още по-бледен.
— Не се оплакваме, скъпи, и ти нямаш никаква вина. Всъщност, състоянието ти се подобрява толкова бързо, че допълнителната помощ ще е само временна.
Ана за пореден път се удиви колко селективен можеше да бъде погледът на Кари върху нещата. Тя бе забелязала, че Ана е изтощена, но не можеше да види, че състоянието на Джак не само че не се подобрява, но и упорито се влошава. Дори и прогнозите на доктор Гудман за развитието на болестта бяха съвсем внимателни. И ако физическото му здраве рухваше, то емоционалното състояние на Джак вече бе стигнало дъното. Беше отчужден, некомуникативен, не бе правил упражненията си от юли насам. Кен сега го прекарваше през серия от пасивни движения, обикновено прилагани на пациенти, изпаднали в безсъзнание.
Както и можеше да се очаква, Джак не отвърна нищо на думите на Кари.
— Може би нямам право да изразявам мнението си — рече Кен, — но смятам, че мисис Дъглас е права. Вие наистина сте изморена. И наистина се нуждаете от помощ.
— Видя ли? — рече Кари. — А аз и Кени дори не сме говорили за това.
Ана разбираше, че бързо губи битката. Не можеше да си позволи да загуби войната обаче. Слоун не биваше изобщо да стъпи в къщата. Не биваше да се вижда отново с него. Просто защото това бе нещото, което желаеше най-силно. Не го бе виждала и не бе говорила с него от онзи юлски следобед, когато се озова в прегръдките му в хижата на фара.
— Добре — отстъпи тя. — И така, ние, тоест аз, имаме нужда от временна помощ, но не мисля, че това трябва да бъде Слоун Маршъл.
— И защо не? — попита Кари. — Вчера се натъкнах на него в дрогерията, споменах му и той се заинтересува.
Ана не можеше да повярва. Слоун й бе дал ясно да разбере, че не искаше повече да я вижда. Най-вероятно Кари го бе притиснала до стената, а и освен това сигурно интерпретираше отговора му както й се харесваше.
— Първо на първо, той ще заминава от Кукс Бей. Може би към края на месеца.
Тя се усети, че наличието на тази информация можеше да прозвучи странно и затова добави:
— Дочух Дорис да говори за това в «Щракащите ножици». — Не спомена обаче, че бе насърчила Дорис (дано го бе направила дискретно) да насочи разговора в тази посока. — Не знаел кога точно заминава ми, каза Дорис. Получил е работата, но има някакъв проблем, който отлага заминаването му. Защо да не наемем някого, който ще е под ръка, докато имаме нужда от него?
— Кого например? — попита Кари.
— В града има служба за болногледачи — настоя Ана. — Нали оттам наехме Кен?
— Чудесно, но все имате нужда от човек, който е достатъчно силен, за да може да го повдига, което означава — мъж — подчерта Кен. — А аз съм единственият мъж, регистриран в службата за болногледачи. Всъщност в Кукс Бей има само двама мъже с тази професия, другият работи в «Добрият пастир».
— И защо е необходимо да е болногледач? — попита Ана. — Аз нямам такава квалификация. И Слоун не е болногледач.
— Права сте — рече Кен. — В града има и друга служба, за придружители. Малка е, но съществува. И разбира се, в нея са регистрирани само жени.
— Да, пет стари дами, които вършат това в допълнение на социалната си дейност — рече Кари. — И нито една от тях не би различила хипогликемичен пристъп от разяряване на слон.
— Права е — рече Кен. — Повечето седят при пациенти в болницата, където единственото им задължение е да позвънят на сестрата, ако сметнат, че положението на пациента се влошава.
— Ако се опасяват, могат да извикат мен — продължи да настоява Ана.
— Вярно — съгласи се Кен.
Отчаянието на Ана се засили, факт, който се прояви в пронизителния й тон.
— Не може да няма някой, когото да наема!
— Има — рече Кари, — Слоун Маршъл.
Кен се възползва от възможността, за да подчертае очевидното:
— Мисис Рейми, това е Кукс Бей, население максимум три хиляди и петстотин. Не става дума за Бар Харбър, Портланд или Огъста. И отново трябва да се съглася с мисис Дъглас. По-добре е да бъде мъж. Съпругът ви навярно ще се чувства по-удобно в присъствието на мъж.
— Не разбирам — рече Кари, без изобщо да направи опит да скрие смущението си. — Мислех си, че харесваш Слоун. Искам да кажа, че е наистина добър човек.
— Разбира се, но…
Изръмжаването на Джак я прекъсна по средата на изречението. Тя, ведно с Кари и Кен, леко се изненадаха от присъствието му в стаята, на тази планета, във Вселената, а още повече се изненадаха от намесата му в разговора. Той кимна към бележника си, очевидно бе, че искаше по свой начин да се намеси в разговора.
Бавно написа: «Повикайте го».
След като Кари прочете съобщението на глас, Ана стана от стола си и се запъти към леглото.
— Джак…
Той отново я прекъсна, този пък с рязко кимане на главата. И написа: «Нужна ти е почивка».
— Няма ми нищо. Добре съм, наистина.
Джак почука по първата си бележка, с която й възлагаше да извика Слоун. Нещо в начина, по който го стори, й даде да разбере, че въпросът повече не подлежеше на обсъждане.
Ана погледна мъжа си и сякаш отникъде у нея се появи странното чувство, че и той, досущ като Мег, усещаше, че между нея и Слоун има нещо и форсираше сближаването им. Абсурдността на тази мисъл накара Ана да я изостави в мига, в който тя се бе породила. Въздъхна, решила, че ако продължеше да протестира, ще да предизвика подозрения.
— Добре. Ще го повикам.
— Веднага — настоя Кари, доволна от съгласието на снаха си. — Хайде, имам телефона му някъде из чантичката си.
Ана погледна за последен път съпруга си — той също я гледаше — и сетне последва Кари в кухнята.
Кари прерови чантата си и най-сетне изрови парче хартия, върху което бе надраскан телефонен номер. Само при вида му сърцето на Ана затупка по-силно. Искаше й се Кари да й предостави известно уединение, но знаеше, че това нямаше да стане. Зълва й вече се бе настанила до тезгяха, със светнали от нетърпение очи, с разтеглени в доволна усмивка устни.
Ана набра номера с разтреперени пръсти. Сърцето й биеше тъй силно, че едва чуваше сигнала в слушалката. Едно позвъняване, второ, трето. Беше решила вече, че може би добрите божества бяха на нейна страна, че Слоун не бе у дома си, когато той вдигна слушалката.
— Ало?
«Чувствам, само когато съм с теб… неща, които не би трябвало изобщо да чувствам… защото съм омъжена.»
— Ало?
«Не се връщай, Ана. Ако го направиш, сигурен съм, че ще сторя всичко възможно да те превърна в своя любовница.»
— Ало? — Гласът стана нетърпелив.
Ана понечи да заговори, но усети буца в гърлото си и се прокашля.
— Мистър Маршъл?
Позна я. Тишина. Още тишина.
Ана чуваше дъха на Слоун. Дращеше в слушалката с неравен ритъм, досущ като нейния. Дали бе очаквал позвъняването й със същото нежелание, с което тя го направи?
— Тук е Ана Рейми. Зълва ми, Кари Дъглас, ми даде номера ви и ми каза, че трябва да ви се обадя. Каза ми също, че може би ще се заинтересувате да ми помогнете — на мен и на Джак. Временно. Като наглеждате Джак през уикендите.
Превзетият й тон навярно бе дал на Слоун да разбере, че не бе сама, защото той попита:
— Тя там ли е?
— Да — отвърна Ана, облекчена, че бе разбрал.
— Ана, нямаше никакъв начин да я разубедя. Опитах се. Кълна се.
От начина, по който произнесе името й, с отчаяние, с чувство за притежание, й се прииска да заплаче. Веднага. Там. Нищо, че Кари я гледаше. Ала вместо това рече:
— Разбирам.
— Не знаех какво да направя. Тя продължаваше да настоява. Опитвах се да се измъкна, но най-накрая ми дойде на ума, че ако продължавам, това можеше само да я накара да се зачуди защо възразявам толкова упорито.
— Знам. Просто се изненадах, че сте се заинтересувал. Кари ми каза, че скоро ще напуснете града.
— Да, скоро, но не знам точно кога. Виж какво, тя каза, че страшно сте се нуждаели от някого, че си била изтощена.
— Уморена съм, мистър Маршъл, но мисля, че Кари малко е попреувеличила.
— Не съм — извика Кари, взе слушалката и сама заговори със Слоун. — Тя е готова да падне всеки момент. Смяташ ли, че можеш да идваш в събота и неделя вечер? Ако това стане, след като си почине малко, мисля, че ще може да изкара още една седмица.
Тишина. Говореше Слоун. Какво казваше? Сигурно щеше да намери деликатен начин да ги измъкне от тази бъркотия.
— Чудесно — рече Кари и попари надеждите на Ана. — Ами, виж сега, ще й дам слушалката и двамата можете да се разберете за времето. — Кари подаде слушалката на Ана и рече: — Видя ли, трябваше само да го помолиш.
Тя се измъкна от стаята с такъв вид, сякаш бе направила голям удар. Ана не знаеше да плаче ли, да се смее ли. Не направи нито едно от двете. Просто вцепенена слушаше Слоун.
— Нямаме друг избор — рече той; нещо, което й се струваше, че бе знаела още от самото начало.
 

Когато в събота вечер Ана отвори вратата, Слоун си помисли, че ако знаеше колко зле изглеждаше тя, нямаше изобщо да се поколебае да дойде. Очите й, обикновено ярки и красиви, бяха равнодушни, умората бе изострила чертите на лицето й. И още по-лошо: бе отслабнала. Толкова много, че сякаш се губеше в широкия си анцуг. Все още бе красива обаче, излъчваше и сила, която сякаш казваше, че ще се справи, независимо колко й бе трудно. Искаше да облекчи товара й, като просто я притегли и я притисне в обятията си.
След като бяха разговаряли по телефона, той се чудеше каква ли щеше да бъде първата им среща. Ана бързо установи тона — учтив, хладен и много делови. И така бе по-добре. Искаше да й помогне — Господи, колко се нуждаеше тя от почивка! — ала искаше и да запази дистанция. Единственият начин да не изгуби разсъдъка си бе през този уикенд да се държи настрани от нея. Когато се разделяха в онзи юлски ден при фара, той й бе казал, че не би могъл да бъде благороден втори път, че щеше да се опита да я направи своя любовница; ала тя не се бе върнала при него. И тя, досущ като него, бе вкарана пряко волята си в тази ситуация. И точно поради това й дължеше въздържаност.
След като му помогна да подреди Джак за през нощта, преди да поеме по стълбището тя му каза, без да го поглежда:
— Мисля да си легна.
— Смятам, че това е добра идея.
— Ако… ъъъ… ти потрябвам…
Тя замлъкна, може би защото, помисли си Слоун, думите бяха сякаш заредени с предложение. Почуди се какво ли би казала, ако й речеше, че дяволски се нуждаеше от нея още в този момент. Че така е било всеки ден и всяка нощ след епизода в хижата на фара, а и така навярно щеше да бъде до края на живота му.
— Знам къде да те намеря — рече той, думите му прозвучаха също тъй подканващо, макар да не бе искал да бъде така. И безцеремонно добави: — Иди да поспиш.
Гледаше я как изкачва стълбите. Сигурно усещаше погледа му, но не се обърна. Нито веднъж. Той едновременно се възхити и презря самообладанието й, особено след като на него самия напоследък то му липсваше напълно.
След като тя замина, Слоун се върна в спалнята на Джак. Макар и да си оставаше резервиран, Джак въпреки това се бе държал достатъчно дружелюбно. Той дори бе благодарил на Слоун за помощта му, като подчерта очевидното: че Ана се нуждаеше от почивка. Бе добавил, че тя бе човек, който приема присърце отговорността си, но предполагал, че Слоун знаел това за нея. На Слоун тази забележка му се видя необичайна. Не би трябвало да знае това за Ана и навярно не би го научил, ако отношенията им не бяха прекрачили прага на обичайното. Това накара Слоун да се запита дали Джак Рейми не подозираше нещо. Отхвърли обаче тази мисъл като налудничава. Самият факт, че бе в дома му, съвсем ясно подсказваше, че Джак не подозира нищо.
След като видя, че Джак бе още буден, Слоун попита:
— Има ли още нещо, което мога да направя за теб?
Джак посочи каната и Слоун му наля чаша вода.
Джак я взе с непарализираната си ръка и успя да отпие няколко бавни глътки, след което върна чашата на Слоун. Джак полека се отпусна на снежнобялата възглавница на болничното си легло, изглеждаше едновременно и достоен за съжаление, и горд. Слоун се замисли за несправедливостта на живота, за жестокия начин, по който бе съсякъл този мъж преждевременно, за безмилостния начин, по който бе изискал саможертвата на жената на горния етаж, за безчувствения начин, по който сега искаше по-малка, но болезнена помощ и от самия него.
Когато усети, че Джак го наблюдава, Слоун се почувства неудобно. Нима мислите му бяха станали по някакъв начин прозрачни? Отново попита дали можеше да направи още нещо за Джак. Джак кимна към вратата.
— Искаш да я затворя ли?
Джак поклати глава.
— О, имаш предвид Ана? — Слоун съжали още в мига, когато го стори, че я нарече по име. Когато Джак кимна, той добави: — Съпругата ти си легна.
Джак отново кимна, сякаш одобрително, сетне посочи лампата. Слоун я угаси, стаята потъна в мрак, нарушаван само от слабата светлинка на нощната лампа. Пожела лека нощ на Джак, сетне се настани на прекалено дебело тапицирания фотьойл, който се оказа удобен. Дали и Ана седеше в него? Не можеше да си повярва сам, че си зададе този въпрос. Докъде можеше да стигне безчувствеността му? Нима му се искаше тя да седи тук, на сантиметри от мъжа си и да си мисли за него, за другия? Отговорът бе един, при това отвратителен — да.
Слоун се размърда, неспокойствието му бе сходно с това на Джак, и сетне си призна още едно отвратително нещо. Надяваше се в този миг, горе, завита удобно в леглото си, тя да си мисли за него.
 

Ана се мяташе и се въртеше в леглото, опитваше се да отклони мислите си от присъствието на Слоун на долния етаж. От мига, в който му бе отворила входната врата, присъствието му вече изпълваше всяко кътче и ъгълче на къщата. Тя възприе дистанцирано, резервирано поведение, ала изобщо не изпитваше резервираност. Тъкмо обратното, както винаги в негово присъствие, чувстваше прекалено силно, прекалено живо. Мислите й препуснаха към мига, когато изкачваше стълбите: как погледът му я бе възпламенил по начин, от който би трябвало да се засрами, как бе изпитала силно желание. Що за деморализирано същество бе тя, щом мислеше за друг мъж, докато собственият й съпруг, болният й съпруг, лежеше съвсем наблизо?
Не намираше никакъв отговор. Потъна в неспокоен сън.
Ана изведнъж се разбуди, помисли си, че се бе зазорило и се бе успала. Завъртя глава към часовника, но видя, че осветеният циферблат сочеше едва три и дванадесет. Въздъхна облекчено и сърцето й постепенно започна да възвръща нормалния си ритъм. Но то тъкмо взе да забавя ритъма си, когато тя се сети, че Слоун бе долу. При тази мисъл сърцето й отново заби лудо.
Заспивай отново. Недей — повтарям, недей — става!
Ана разбираше, че бе най-разумно да заспи отново. Знаеше, че бе разумно да не става. Ала разумът й очевидно бе в ограничени количества. Отхвърли завивките, взе халата си и си каза, че може би би трябвало да провери дали всичко на долния етаж бе наред. В края на краищата Слоун не бе свикнал да се грижи за диабетици. Може би Джак се нуждаеше от нещо — от вода, да иде до банята, от нещо друго — ала бе прекалено горд, за да помоли за помощ.
Боже мой, Ана, не можеш ли да си честна поне пред себе си!
Въпросът я принуди да спре по средата на стълбите и да се изправи лице в лице с истината. Не за Джак се безпокоеше тя, а за Слоун. Истината бе, че искаше да го види. От друга страна, и в предишните й мисли имаше известна логика. Слоун не познаваше нуждите на един диабетик, а Джак бе твърде горд. В крайна сметка Ана вече не знаеше дали постъпката й можеше да бъде оправдана. Знаеше само, че краката сами я носеха надолу по стълбите. Знаеше само, че един поглед — а това бе всичко, което щеше да стори, да хвърли един поглед — не можеше да навреди никому.
Спря пред вратата на спалнята — принципите изискваха да не прекрачва прага — и надникна вътре. Стаята грееше в мека, златиста светлина; във въздуха се носеше покой, тих, приглушен покой.
Погледът на Ана първо се спря на мъжа й, чийто неподвижни форми подсказваха, че спи; сетне бавно, сякаш щом го правеше бавно, това можеше да извини постъпката й, тя отмести поглед към съседния фотьойл. Слоун се бе отпуснал в поза, която му гарантираше болки на сутринта. Дългите му крака в сините джинси, навярно изтръпнали от необичайното положение и затруднено кръвообращение, бяха протегнати пред него, с кръстосани глезени, беше отметнал глава настрани. Кичур тъмна коса падаше на челото му. Ръцете му бяха кръстосани на гърдите. Върху широките му гърди. Върху яките му гърди. Гърдите; към които — тя така ясно си спомняше — се бе притиснала.
Отхвърли спомена, опита се да си припомни как я бе прегръщал мъжът й, но това бе толкова отдавна. Преди цяла вечност. И макар че тя не бе единствено виновната, фактът, че не можеше да си спомни, я изпълни с угризение. Беше готова да се отмести от прага, ако в този момент Слоун не бе решил да въздъхне. Тиха въздишка. Въздишка насън. Въздишка, която сякаш заговори право със сърцето й. Някаква тежест, някакво чувство, което тя реши, че бе разумно да не разгадава, заблъска в гърдите й. Беше едновременно и радостно, и мъчително.
Каза си, че трябва да върви.
Почти успя да се подчини на волята си.
Ала в този миг усети, че Слоун я гледа. Почувства го, досущ както някога, на плажа, бе усетила, че някой я наблюдаваше. Сега обаче това бе обезпокоително, защото правеше тежестта в гърдите й още по-голяма.
Слоун също изпитваше неудобство. От мига, в който се събуди, бе почувствал остро пробождане и нямаше нужда да отгатва неговия източник. Знаеше, че Ана бе наблизо. С леко помръдване на главата я потърси. Вратата. Тя стоеше на прага. На прага, а не вътре, сякаш влизането бе забранено. Което изглеждаше нормално. Всичко относно отношенията между тях двамата бе забранено. Но поне можеше да гледа, нали така?
Да, можеше.
И той го направи.
Само за да усети, че пробождането се повтори й този път го лиши от дъх. В сумрака на нощта, под покрова на тъмата, той я виждаше едва-едва. Беше просто като сянка. Като едва проблясващо, мило очертание. В паметта си обаче, където образите бяха идеално, болезнено ясни, той виждаше купчина златисти къдри и фино оформено лице. Усещаше как гърдите й се притискаха към неговите, усещаше ударите на сърцето й, вкусваше медените й устни.
«Помниш ли?» — искаше му се да изкрещи.
Трептения — и плътски, и целомъдрени — се понесоха из стаята, обгърнаха Ана и възродиха отново спомените, които никога нямаше да изтлеят. Сърцето й заби силно, тялото й се разтрепери.
«Помниш ли?» — искаше й се да извика и без да ще, пристъпи в стаята.
Лъч светлина я обгърна и освети проста памучна нощница и халат, които повече разкриваха, отколкото да прикриват. Засенчените издутини и извивки предизвикаха агонизираща болка в сърцето на Слоун и мъжественото му тяло направи онова, което мъжествените тела правеха най-добре: възбуди се. Необходима бе цялата сила на волята му, за да си остане на мястото.
Иди си. Моля те, иди си!
Ана чу думите тъй ясно, сякаш ги бе изговорил, тъй както усети и болката му. Понесена от чувството на вина, което я преследва по целия й път, тя изтича в спалнята си и се върна в самотното си легло. Беше се наложило да мобилизира и последната капчица сила, за да си тръгне от Слоун. Беше й потребна и последната капчица воля, за да не отиде при него. Нищо, че мъжът й бе наблизо.
Естествено, това бе грях, който никой Бог не би простил. Седнала на края на леглото си, тя затвори очи и се запита как ли щеше да издържи този уикенд.
Долу Слоун се питаше същото, ала не се тревожеше за греха и за последиците от него. Беше ядосан, прекалено ядосан, че двамата бяха попаднали в капан, гневеше се, че тя бе законно и морално обвързана с друг мъж, а му принадлежеше.
 

Втория път Ана се събуди около шест часа. Ароматът на врящо кафе и пържен бекон се прокрадваше към горния етаж. Стомахът й, без да се интересува, че не изпитваше глад — не помнеше откога не бе изпитвала глад — въпреки това изкурка в очакване. Измъкна се от леглото, облече се в джинси и черна блуза, изми зъбите си, прокара четка през косата си и се запъти към кухнята.
Отново се спря на прага и загледа Слоун, който стоеше край печката. Бъркаше яйца, виждаше се как мускулите на гърба му потрепват под ризата. Беше навил ръкави, както обикновено, покритите му с тъмни косъмчета ръце бяха голи. Джинсите му изглеждаха така, сякаш бе спал с тях, което си бе и истината.
Пристъпвайки в стаята, Ана пропъди всички мисли за потрепващи мускули, тъмни ръце и намачкани джинси. Не можеше обаче да пренебрегне онази радостна, болезнена тежест, която се бе загнездила в гърдите й. Нито можеше да си позволи да я наименува.
— Нямаше нужда да приготвяш закуска — рече тя, опитвайки се да прикрие нервността си. Десетки пъти си бе повтаряла, че снощи не биваше да слиза долу. Нито да си спомня как възбуденият му поглед я изпиваше цялата.
При звука на гласа й Слоун се обърна рязко. Беше потънал дълбоко в собствените си мисли, които също се въртяха около снощната случка. Сега обаче, когато тя стоеше пред него, той си помисли колко слаби бяха спомените. Изведнъж онези издутини и извивки, които едва бе зърнал през нощта, не можеха вече по никакъв начин да съперничат на това, което виждаше пред себе си.
Вече лице срещу лице с него, първото нещо, което Ана забеляза бяха слънчевите му очила: сивите, огледални очила, които го защищаваха от останалия свят. От нея също ли? Забеляза и наболата му брада и сърдитите бръчици около устните му. Очевидно за последното грешеше: защо, за бога, трябваше да се мръщи?
Слоун изостави издутините и извивките за сметка на печката и яйцата и рече:
— Някой трябва да се погрижи за теб. Вижда се, че сама не го правиш.
Думите му бяха нарочно подбрани да са кратки и отсечени и това сепна Ана.
— Какво означава това?
Слоун не се обърна, а взе две филии хляб и ги мушна в тостера.
— Точно онова, което казах. Изглеждаш ужасно. Отслабнала си много.
Отсечеността в речта му се превърна в рязкост, която засегна Ана. Откри, обаче, че ядът й не я дразнеше. Допадаше на настроението й, причинено от неспокойната нощ, от неспокойното чувство, което се бе прокрадвало в съзнанието й от момента, в който тази сутрин погледът й спря върху Слоун.
— Съжалявам за това — рече тя, отиде до хладилника и си наля чаша портокалов сок. — Животът напоследък не е лесен. Нямах време да поддържам чаровния си външен вид.
При този й отговор Слоун се обърна към нея. Очите му срещнаха нейните, докато тя се опитваше да проникне зад непроницаемите сиви лещи. Беше я засегнал; ала той самият бе засегнат. Освен това я бе излъгал. Макар и отслабнала, тя никак не изглеждаше ужасно, не и след като чертите й бяха омекотени от съня, а очите й бяха замъглени от сънуваното. Дали бе сънувала него?
— Да — рече пресипнало той, сякаш се съгласяваше, че не само нейният живот напоследък не бе лек.
Тостерът изщрака и, облекчен от това прекъсване, Слоун извади двете филийки, намаза ги с масло и ги сложи в чинията. След това сипа в нея яйца и бекон и я подаде на Ана.
— Трябва да го изядеш до трошица.
— Не ям много на закуска.
— Тази сутрин ще ядеш. — И той кимна към масата в съседната трапезария. — Ще ти донеса мляко и кафе.
— Само кафе — рече тя. — Трябва да ида да видя как е Джак.
— Добре е. Измих го, обръснах го и смених чаршафите. Каза да закусиш и после да отидеш да му сложиш инжекцията.
Ана се изненада.
— Нямаше нужда да правиш всичко това.
— Нали за това ми плащат.
Гласът му отново бе рязък. Истината бе, че искаше да помогне на Джак, защото той му харесваше. Не му се нравеше онова, което бе причинил на Ана обаче. Но фактът, че бе стигнал до ада и се бе върнал, като същевременно успяваше някак си да запази достойнството си, предизвикваше уважението на Слоун. Той самият също бе стигал до ада, но се бе завърнал с далеч по-малко.
Още по-странното, обаче, бе това, че му се струваше, че и Джак Рейми го харесва. По свой, предпазлив начин. Тази сутрин Слоун отново имаше чувството, че Джак подозираше нещо между него и Ана. Може би поради начина, по който Джак го погледна. Безпокоеше се дали Джак не бе станал свидетел на сцената при вратата.
— Хайде, яж — нареди Слоун.
Като влезе в трапезарията, Ана забеляза, че бе сервирал само един прибор. Гледката бе, уютна, някак домашна; той очевидно се бе погрижил, независимо от лошото си настроение. Ала за какво се гневеше все пак? Той наистина бе ядосан; ала, в крайна сметка, тя самата не бе в най-доброто си настроение.
След малко Слоун донесе чаша мляко и две чаши кафе.
— Искам само кафе — настоя тя.
— Изпий и млякото — рече той и посочи чинията. — Яж.
— Повтаряш като развалена плоча — измърмори тя и взе вилицата.
Усети напрежението в тона му. То съответстваше на напрежението в собственото й тяло, причинено от неспокойното чувство, което се прокрадваше у нея и съсипваше обичайното й самообладание.
— Тогава яж и ми запуши устата — рече той, придърпа стола срещу нея, отпусна се на него и отпи глътка кафе.
Ана бе принудена да подчертае очевидното:
— Плащат ти да се грижиш за съпруга ми, а не за мен.
Съпруга ми. Избраните от нея думи не избегнаха от вниманието на Слоун.
— Всъщност, в момента не ми плащат нищо. Не сме говорили още за плащане.
Ана не можеше да повярва, че водеха такъв разговор. Знаеше го тъй добре, както знаеше името си, че той не даваше и пет пари за заплащането. Ала възможността да спори с него — с когото и да било — й се понрави. Кога за последен път се е сопвала или изкрещявала на някого? Когато и да бе било, бе много отдавна. Може би бе време да изостави възпитаното си поведение.
Вирна глава и рече:
— Аха, значи се превърнахме изведнъж в наемници, така ли?
— Работя дяволски много за това.
— Ще ти плащам колкото и на Кен.
— Добре.
— Та ти дори не знаеш колко е това.
— Колкото и да е — добре.
— Добре!
— Добре!
Гледаха се яростно, погледите им бяха по-парещи от слънцето, което изгряваше на хоризонта. Ана първа извърна поглед и схруска парченце бекон. Слоун отпи пареща глътка кафе. И двамата почувстваха, че трябваше да дадат заден ход на яда си.
— Винаги ли си в такова настроение сутрин? — попита тя.
— Не, свадлив съм само понякога.
Въпросът предизвика появата на сродни образи и у двамата: образите на мъж и жена, които изпълзяват от омачканите чаршафи, след прекарана страстна нощ. Биха могли ръка за ръка да отидат до плажа, да газят из морето, което в този момент чуваха как бучи откъм брега.
Ана прекалено бързо разпозна образите и реши да смени темата с първото нещо, което й дойде на ума, след като бе влязла в кухнята.
— Мислех си, че очилата са вече минало.
— Обичам да нося слънчеви очила.
— И вкъщи ли?
Слоун сви рамене.
— Вкъщи, извън вкъщи.
— Какво мислиш, че криеш зад тях?
— Всичко, което се случва през деня, през нощта. — Той замълча и я фиксира с леден поглед. — Като стана дума за нощ, какво, по дяволите, си мислеше, че правиш снощи?
Грубо поставеният въпрос я сепна. Това не бе тема, която искаше да разисква, и, объркана, се опита да изклинчи.
— Какво имаш предвид, че съм си мислила, че правя снощи?
— Точно онова, което казах.
— Наглеждах съпруга си.
— Как не!
Това, че бе разгадал толкова лесно действията й, я разгневи. Тя вече сама се бе ядосала на себе си за това, че бе слязла долу. Бе невероятно глупаво от нейна страна, невероятно безсрамно. Що за безсрамница бе станала?
— А ти какво си мислеше, че правя? — попита тя, продължавайки да се опитва да отрича.
— Не мисля, а знам. И двамата знаем. Търсеше си белята. Страхотно!
— Не ти ли се струва, че се държиш малко мелодраматично?
— Не, просто съм откровен. Каквато някога бе и ти. Дори и снощи бе такава.
Преди Ана да успее да отговори, Слоун добави цинично, сякаш ако го кажеше по този начин, щеше да му бъде по-лесно изобщо да го произнесе:
— Аз те желая, ти ме желаеш и ако не се държиш настрани, природата ще си каже своето.
Прав ли беше? Нима заради това се бе ядосала? Като начин да облекчи неспокойствието, което разкъсваше тялото й. Като начин да потуши огъня, който дори само присъствието му разпалваше у нея? Някой друг път щеше да потърси отговора — когато сърцето й не биеше тъй лудо.
Отмести стола си назад, изправи се и рече:
— Трябва да инжектирам инсулина на Джак.
Докато минаваше покрай Слоун, той я хвана за китката, пръстите му я стегнаха в мили и болезнени окови. Погледът й потърси неговия, но се сблъска със сива стена. В няколко дълги като вечността мига Слоун почувства с пръстите си полуделия й пулс, а Ана — неравното му дишане.
— Стой настрани от мен — изръмжа дрезгаво Слоун и този път не успя да скрие отчаянието си. — Ще ти помогна да се измъкнеш, но стой настрани от мен. Ако не го направиш, кълна се, че ще те обладая тук, в тази къща, под един и същи покрив с мъжа ти. И след това и двамата ще намразим себе си. А може би ще се намразим и един другиго.
Ана нямаше особен опит със заплахите, но знаеше, че тази, която Слоун изрече, би трябвало да възприеме насериозно. Ако не поради друга причина, то поне поради тази, че й се искаше да я изпълни.
 

Седма глава
 
Ана изпита облекчение, когато, няколко минути преди седем часа, Слоун обяви нощната си смяна за приключила и си тръгна. Прекара остатъка от деня, опитвайки се да се подготви за завръщането му. Малко по малко тя се затваряше в себе си, загърбила спомени за пламенни погледи, секси външност, нежни заплахи. Към края на деня вече бе пристигнала в света, който често обитаваше — свят, в който чувства не се допускаха. Щеше да преживее присъствието на Слоун в дома, като стоеше настрани от него, като не изпитваше нищо.
Когато Слоун пристигна в шест вечерта, все още със слънчевите си очила, той завари една отчуждена Ана, Ана, чийто поглед избягваше да срещне неговия, една Ана, която за пръв път откакто я познаваше, изглеждаше повече като непозната, отколкото като приятел. Първият му импулс бе да отмени предупрежденията си, да изкрещи: «Не се отдръпвай от мен! Не издържам да те гледам такава!». Вторият импулс бе да игнорира първия. Трябваше да преживее тази нощ, а дистанцията бе единствената му надежда за оцеляване.
— Кари ще дойде за вечеря — информира Ана, докато минаваше покрай Слоун на път за спалнята на Джак.
— Добре. Тъкмо ще имам възможността да й кажа, че напускам.
Ана наистина имаше нужда от почивка, но не и на цената на емоционалното си равновесие.
Тя очевидно одобри решението му, защото облекчението й бе почти осезаемо.
— Ще й кажа просто, че не мога да си позволя да се грижа за Джак, след като трябва да подготвя всичко за заминаването си.
Ако това извинение й се видя плоско, както на самия него, то Ана не го показа с нищо. Слоун подозираше, че тя бе също отчаяна като него и съответно бе готова да се задоволи и с най-неправдоподобното извинение. Номерът бе да накарат Кари да го купи.
— Ще остане и да нощува тук — добави Ана.
Слоун й хвърли бърз поглед, ала тя не срещна очите му.
— Не съм я викала да ни надзирава, ако си го помислил — рече Ана. — Тя сама попита дали може да пренощува у нас. Всъщност, просто обяви, че ще остане. Често го прави. Особено когато Харпър е извън града.
Тук Слоун си помисли, че макар и да бе обядвал с Харпър, добрият му приятел не бе споменал, че ще пътува извън града; ала и без друго Харпър нямаше много време за други приказки, освен тези, че Слоун си играел с огъня, като работел болногледач на Джак. Слоун се почуди какво ли би казал приятелят му, ако знаеше, че вече се бе изгорил от една целувка, която не можеше да прогони от мислите си.
— Надзирателят не е чак толкова лоша идея — рече Слоун.
Ана го изгледа свирепо, ала погледът й се сблъска с непроницаемите сиви лещи на очилата му.
— В безопасност си, що се отнася до мен.
— Ала ти самата в безопасност ли си от себе си?
Ана не отговори. Просто чуваше как кръвта й шуми във вените. В шест и половина, докато Ана слагаше инжекцията инсулин на Джак, Кари влетя в къщата с такова весело настроение, което съответстваше на яркия й, с нарцисножълт цвят костюм. Извръщайки поглед от иглата, тя целуна брат си по бузата и каза:
— Изглеждаш страхотно! Видя ли, нали ти казвах, че ще се оправиш. Погледни се, Ана — добави тя. — Нали ти казах, че единственото, от което имаш нужда, е да се наспиш поне една нощ. Нали изглежда отпочинала?
Слоун неочаквано се почувства по-спокоен за неубедителното си извинение. Човек, който можеше да каже на Джак, че изглежда страхотно и особено пък — че Ана е отпочинала, щеше да приеме каквото и да е.
Ана изхвърли еднократната спринцовка и отклони разговора от себе си.
— Мирише ми на нещо много хубаво.
— Супа от скариди — обяви гордо Кари. — Рецептата е от таз месечното издание на списание «Чревоугодник». — И без да губи ни секунда се обърна към Слоун: — Нали не си вечерял?
— Вечерях току-що.
— Е, ще се наложи да ядеш пак.
В крайна сметка Кари, с нейната очарователна настойчивост (Никой не може да ме отклони от пътя ми), режисира цялата вечер тъй, както я бе планирала внимателно. Не само бе донесла вечерята, но и чифт свещи, които запали и постави в средата на малката масичка в спалнята, ведно с ваза с една роза и някаква дантелено нежна зеленина. Тя настоя (О, моля те, Джак, нали искаш да станеш!) всички да седнат около масата. С помощта на Ана и на Слоун Джак навлече халат и седна в инвалидния си стол.
— Така — обяви Кари, след като Слоун подреди Джак. — Не е ли чудесно!
Нито Джак, нито Ана или Слоун й отговориха. Джак просто се отпусна на стола си, а Ана седна до мъжа си. Слоун, след още един храбър, но неуспешен опит да се оттегли от вечерята, се настани на стола срещу Ана. Тя дори не погледна към него и той се почуди какви ли мисли бушуваха в главата й.
А всъщност главата й бе празна, досущ като чувствата й. Никакви мисли, никакви чувства. От време на време някой спомен се опитваше да си пробие път, ала през цялото време Ана стоеше здраво на земята и го прогонваше. Позволи си за малко да си спомни телефонния разговор, който бе водила следобеда с дъщеря си. Когато Мег я попита как вървят нещата, тя не й спомена за присъствието на Слоун в къщата. Тази мисъл малко подби бронята, зад която се бе прикрила. Не мисли, напомни си веднага тя. И преди всичко — не чувствай.
И така, вечерята започна, тримата вървяха по пътя на мълчанието, докато четвъртата бъбреше весело и безспирно. Кари разказваше за миналото, за щастливото детство, за настоящето, за супата от скариди, за бъдещето, за края на лятото, когато Джак и Ана щяха да си тръгнат от Кукс Бей.
Колко странно, помисли си Джак, вгледан в отблясъците от свещта, които играеха по лицето на жена му. Никога досега не бе мислил за тръгването им от Кукс Бей. Сякаш бе постигнал негласно споразумение с някаква незнайна сила да остане завинаги тук. Ала въпреки това виждаше как Ана си тръгва. Какво означаваше това? И защо се чувстваше едновременно и щастлив, и тъжен?
Слоун се опита да си представи този момент във времето — тъй бързо приближаващ — когато Ана и Джак щяха да се върнат у дома си в Кънектикът, да се върнат към миналия си живот. Внимателно, крадешком, погледна Ана. Лицето й бе красиво окъпано от благородния пламък на свещите. Не можеше да си я представи в Кънектикът, а само тук, на брега, на техния бряг.
Ана също се опитваше да си представи завръщането у дома, завръщането към живота си без Слоун. Забравила за миг за самоотбраната си, тя погледна крадешком осветеното му от свещите лице. Как щеше да преживее без него? Как би могла да преживее, след като знае, че е на другия край на света?
— Къде точно се намира Северно море?
Въпросът на Кари, който тъй странно продължи посоката на мислите й, я сепна и тя вдигна очи, за да срещне погледа на Слоун. Без очилата си, които сумракът го бе принудил да свали, инак би трябвало да обяснява защо продължава да ги носи, той изглеждаше беззащитен. Не гледай, не мисли, не чувствай — нареди си тя, ала въпреки това очакваше с нетърпение отговора му.
Слоун си позволи да погледне Ана само за миг.
— То е част от Атлантика. Между Великобритания и Северна Европа.
— Харпър каза, че си щял да работиш като водолаз за някаква нефтена компания.
Слоун гребна една скарида.
— Точно така.
— Каза също, че си пенсиониран военен.
— Да — отвърна Слоун вяло, за да не окуражава следващи въпроси по темата.
Кари обаче не се нуждаеше от никакво окуражаване.
— От този край ли си?
Въпреки нежеланието й, любопитството на Ана се засили. Та тя знаеше толкова малко за този мъж! Познаваше само топлината на ръцете му, само сладката нежност на целувката му, знаеше само факта, че не знае нищо повече.
Не мисли, не чувствай.
— Пътувал съм толкова много по света, че ми е трудно да си спомня откъде съм — рече Слоун, продължаваше да защищава усамотението си.
Кари се усмихна.
— Има ли някой да те чака в някое от многото ти пристанища?
Сърцето на Ана се разтупка. На Слоун — също. Никой не погледна към другия.
— Не — отвърна той.
Усмивката на Кари се разтегли още повече.
— Трудно е да се повярва, не мислиш ли, Ана?
Ана нямаше друг избор, освен да вдигне очи. Видя, че в нея се бяха впили погледите на трима — на Кари, с нейната обичайна приповдигнатост на духа; на Слоун, който сякаш казваше, че страшно му се иска да се скрие зад очилата; и на Джак…
Трудно бе да се разбере какво се криеше в погледа на Джак, който погледна Ана, после Слоун, после отново Ана.
Спокойно, сякаш въпросът изобщо не я бе жегнал, Ана се усмихна и каза:
— Мисля, че притесняваш госта ни.
В края на вечерята всички похвалиха Кари за супата от скариди. Кари не обърна внимание на останалото в чиниите, а се задоволи само с комплимента. Джак бе хапнал съвсем малко и изглеждаше сякаш посърнал от умора. Сложиха го да легне, след което Ана обяви, че възнамерява да стори същото. Разсеяно пожела на всички лека нощ. Кари, която също изглеждаше уморена, отнесе чиниите в мивката, целуна брат си и също пожела лека нощ. С въздишка на облекчение Слоун угаси осветлението и се настани във фотьойла.
Сънят обаче не идваше. Колкото повече време седеше, толкова по-враждебен му се струваше фотьойлът. Протегна крака, кръстоса ръце, опита се да намери поне донякъде удобно положение за главата си. Бореше се раздразнен със себе си, заслушан как къщата утихва, вдишваше все още ухаещия на роза и на стопен восък въздух. Всичко му напомняше за Ана и той се изпълни с надежда, че въпреки предупреждението му, тя щеше да се появи на прага на вратата като предишната вечер. И при най-малкия шум той вдигаше поглед, като същевременно се ядосваше на себе си, че го прави. В три без двайсет реши, че повече не можеше да остане неподвижен и затътри умореното си тяло към кухнята.
В същото време Ана удари възглавницата си, макар и да знаеш, че колкото и да я разбухва, нямаше да стане достатъчно мека, за да я приспи. Не във възглавницата бе проблемът; ала политиката й на немислене и нечувстване й пречеше да схване какъв бе проблемът. Очевидно, обаче, тя не бе единственият неспокоен човек в къщата. Час по-рано тя чу как Кари отваря вратата на спалнята за гости и отива в банята. Дали и Слоун не спеше? Не мисли. Не чувствай. Не… Ана отхвърли завивките, стана от леглото, грабна халата си и се запъти за кухнята. Нямаше представа дали едно горещо мляко би й помогнало да заспи, но в дадения случай бе готова да опита всичко.
Като видя, че в кухнята свети, Ана се намръщи, но заключи, че причината за това бе Кари. Грешеше обаче — но го разбра, едва когато се спря на прага. Слоун, който очевидно бе дочул стъпките й, се обърна. Погледите им се срещнаха.
С разтуптяно сърце Слоун забеляза как падаха буйните й къдрици, как притискаше халата си, как голите й нозе се подаваха под подгъва му.
С разтуптяно сърце тя видя как косата на Слоун бе причесана настрани от челото му, как обутите му в чорапи крака сякаш се бяха забили в линолеума, как пешът на ризата му висеше извън джинсите.
Ана отстъпи назад.
— Съжалявам, не знаех, че си ти.
Макар да й бе казал да стои настрани от него, той не можеше да се сети за нещо друго, което да желаеше по-малко.
— Не си отивай — рече той и веднага се опита да компенсира заповедния си тон, добавяйки: — Това е твоята кухня.
— Аз… ъъъ… не можах да заспя. Мислех си, че чаша горещо мляко — даде заден ход Ана.
— Аз също не можах да заспя. Но реших да се откажа от по-нататъшни опити — на тезгяха имаше бурканче нес кафе, а до него — чаша и лъжица. — Току-що се самообслужих.
В избора на думите му имаше някак си неуловимо секси звучене. Слоун знаеше това. Ана също го знаеше. И двамата усетиха как дишането им се учестява.
Върни се в спалнята, помисли си Ана.
«Махай се веднага оттук!» — помисли си Слоун.
— Нямам нужда от това кафе обаче — рече Слоун. — Това, от което се нуждая, е нещо далеч по-силно.
— Горната лавица на десния шкаф — каза Ана, знаеше, че предизвиква съдбата. — Не съм много сигурна колко е силно обаче. Някакъв ликьор. Кари го донесе.
— Нима ми казваш да остана? — попита той, мислейки си, че начинът, по който го гледаше, бе много опасен. Много, много опасен.
— Не знам. Така ли прозвуча?
Тя върна топката в неговата половина от игрището. В края на краищата, той бе онзи, който й бе казал да спазва дистанция.
Нима не й бе казал да стои настрани от него? Да, съвсем сигурен бе в това, макар в този миг да не можеше да се закълне в нищо друго, освен в това, че дланите му горяха от огъня — същия онзи огън, за който Харпър го бе обвинил, че си играе.
— Всъщност, мисля, че и аз бих могла да добавя глътка към млякото си — рече Ана и заби топката още по-дълбоко в неговото поле; в същото време се чудеше дали наистина участваше в този безразсъден разговор.
— Да сключим сделка — рече Слоун.
— Каква сделка?
— Аз се отказвам от кафето в полза на горещото мляко. Ти ще стоплиш млякото, аз ще намеря ликьора, а сетне си поемаме по пътищата.
— Вижда ми се достатъчно безопасно — рече тя, скрита зад стратегията си на немислене и нечувстване, ала и мислите, и чувствата й се бореха срещу ограничаващите ги юзди.
— Да, безопасно е — изрече той думата с такъв тон, сякаш едновременно я презираше и обичаше.
Тя се взираше в него. Той — в нея. Най-накрая тя повтори:
— Най-горната лавица.
Той се обърна с нежелание, отвори десния шкаф и се надигна на пръсти. Ако тя не престанеше да го гледа с онези свои морскосини очи, той щеше да преоцени становището си за безопасност. Или това, или щеше да отпие глътка-две от парливия, замъгляващ мислите ликьор. Можеше ли да се напие с ликьор?
Слоун откри бутилката почти веднага, макар да бе избутана в дъното на лавицата. Протегна се да я стигне и усети, че ризата му се вдига нагоре.
Когато видя ивиците по гърба му, Ана ахна.
Слоун усети допуснатата грешка още щом се обърна към нея. Очите й, широко отворени, невярващи, потвърждаваха грешката.
Ана също осъзна своята грешка. Помисли си колко бе наивна. А може би изобщо не бе наивна. Може би тя нарочно си бе избрала да повярва, че пленничеството му не е било кой знае какво — както той се бе опитвал да й внуши. Сега обаче я връхлетяха спомени за всеки военен филм, който бе гледала, за всеки кадър от новините за заложници и военнопленници. Забрави моментално, че не биваше да мисли и да чувства.
— Защо не ми каза? — попита Ана, въпросът й едва се чу в неочаквано притихналата кухня. Ала въпреки че бе съвсем тих, той бе зареден с гняв, с болка, с милион други усещания.
Слоун не се престори, че не разбира.
— Всичко това е минало. Не исках то да се връща отново и отново.
С растящо раздразнение тя рече:
— Но аз те попитах съвсем ясно дали са те наранили. Каза ми, че съм гледала прекалено много филми. — Тя отмахна кичур коса от очите си и добави: — Излъга ме.
И още как, помисли си Слоун, но рече:
— Не ти ли се искаше да постъпя точно така? Да те излъжа?
А след като Ана не отговори, той додаде:
— Не искаше да чуеш истината. Никой не иска да я чуе.
Тишина. И сетне:
— Виж, Ана, да си кажа правичката, признавам, че не исках да говоря за това точно толкова, колкото и ти не искаше да слушаш. Не мога да говоря с никого за станалото.
— Дори и с мен? — попита тя.
Дълбочината на болката в гласа й го изненада.
— Особено с теб — и при изненадания й вид, допълни: — Не съм искал и не искам да получа съжалението ти.
Ана поклати с невяра глава и направи крачка към него.
— Съжаление ли? А защо да не е състрадание? А защо да не искам да споделя болката ти? Не съм ли заслужила поне това? Ти не го ли заслужаваш?
— Няма причина да го споделяме. Не сме си никакви. Просто двама непознати, които се срещнаха на плажа през лятото.
Ако я бе зашлевил, болката щеше да бъде по-поносима. Защо искаше да я нарани? Може би защото самият той изпитваше толкова силна болка! Слоун се облегна на тезгяха и въздъхна. Не поиска обаче да се извини за думите си.
— Разкажи ми какво се случи в Бейрут.
Слоун се сви.
— Недей — помоли я той. — Вече ти казах, че не искам да говоря за това.
Той преглътна трудно.
— Не мога да намеря подходящите думи.
— Ужасно ли беше?
Ана знаеше, че въпросът й бе глупав, но се надяваше, че само с една дума Слоун ще изкорени ужасните образи, които се въртяха в съзнанието й.
Той не го направи. С дрезгав глас я попита:
— Искаш отново да те излъжа, така ли? Искаш да ти кажа, че мъченията не са чак толкова лоша работа, така ли? Че не съм предпочитал, че не съм копнеел за смъртта, така ли?
Като чу думата мъчения, дъхът на Ана секна.
— Не! Да! Да, точно това искам да ми кажеш.
Слоун обмисли дали да я излъже. Нямаше да е трудно. Никак.
— Знам, какво искаш да чуеш, но нямам намерение да ти го кажа. Мъченията са ад.
Ана изчака миг, за да може напълно да схване смисъла на казаното. Усети болката — дълбоко в сърцето си. Вдигна брадичка.
— Искам да видя какво са сторили с теб.
— Не, не искаш.
— Искам.
— Ана, не прави това със себе си. Не постъпвай така с мен, умолявам те.
— Искам да видя, Слоун.
Слоун не бе много наясно как тя постигна своето. Знаеше само, че го докосна по ръката, че вдигна ризата му, усети как тишината, по-тежка и от ударите на сърцето му, заехтя в стаята. А може би й бе позволил тази интимност — а то си бе интимност от най-първичен вид — защото наистина искаше да сподели болката си с нея. Може би искаше тя да види физическата грозота на понесеното от него, за да може да разбере емоционалната грозота, с която още се бореше.
Когато докосна с пръсти първо един белег, после втори, Слоун затаи дъх… Затворил очи, стиснал здраво тезгяха за опора, той си помисли, че бе научил всичко за мъченията, а се оказа, че не знае нищо за тях. Съвсем нищо! Това нежно мъчение от страна на жената, която никога нямаше да бъде негова, бе всепоглъщащата форма на наказание. А може би фактът, че никога нямаше да бъде негова, бе цената, която трябваше да плати за проявата си на страхливец.
Ана прокара нежни пръсти по множеството белези, обсипали гърба на Слоун. И къде се дяна решимостта й да не мисли и да не чувства? Изведнъж й се стори, че самата тя не представляваше нищо друго, освен мисли и чувства. Мислите й се лутаха от това как изобщо бе възможно някое човешко същество да причини такова страдание на друго и как то пък можеше да оцелее след подобно мъчение. Слоун бе прав. Тя не искаше да научи подробностите. Не мислеше, че е достатъчно силна, за да ги понесе. Дори и сега й се догади, а сърцето й тежеше като оловно. Или може би това бе връщане на онова топло, дълбоко чувство, което бе изпитвала и преди, чувството, което я обземаше, когато си мислеше или виждаше Слоун, чувство, което не бе искала да наименува, защото смяташе, че ако го направи, това щеше да е най-опасното нещо, което би сторила през живота си.
Слоун също усети витаещата във въздуха опасност, макар да нямаше как да разбере нейната дълбочина — докато не усети как устните на Ана, по-меки от коприна, заместват пръстите й. При първата й целувка дъхът му излезе като продължително съскане. При втората коленете му заплашиха да поддадат. При третата се завъртя и хвана китката на Ана. Хватката му бе толкова нежна, колкото нейните милувки и целувки. Слоун усети ускореното биене на сърцето й с пръстите си върху пулса й, а Ана се вслуша в учестеното му дишане. Очите му бяха замъглени от страст.
— Недей! — помоли я той, отчаян и ядосан.
И тя бе не по-малко отчаяна и ядосана.
— Кажи ми, че сме нещо повече от двама непознати, срещнали се през лятото на плажа.
Молбата й го изненада.
— Нима има значение какви сме?
— Да, за мен има.
Очите на Слоун потъмняха.
— Истината ли търсиш, Ана? Или още някоя удобна лъжа?
— Искам истината — отвърна Ана, знаеше, че не би могла да се върне в Кънектикът, към остатъка от живота си, без да я узнае.
Слоун се вгледа в нея — в очите й, които се взираха тъй напрегнато в него, сякаш му заповядваха да й даде онзи отговор, от който тя се нуждаеше.
— Ние сме повече от двама непознати, които са се срещнали на плажа през лятото.
Меката сексуалност на тона му обгърна Ана и макар той да не бе казал точно какви бяха отношенията им, тя вече знаеше. Те бяха двамина осъдени на чистилище любовници, обзети от желания, които никога няма да бъдат задоволени.
Ана тъкмо отваряше уста да благодари на Слоун за откровеността му, когато чу шум при вратата. Тя инстинктивно издърпа ръката си от Слоун и се обърна. Сърцето й биеше до спукване.
Загръщайки халата си, Кари се затътри в кухнята, а в тона й не се долавяше нищо необичайно.
— Радвам се, че не съм единствената, която не може да заспи.
Ана се усмихна с мъка, надяваше се отчаяно Кари да не е видяла достатъчно, за да се подхрани подозрението й; надяваше се отчаяно да не изглеждаше тъй виновна, както се чувстваше. Когато заговори обаче, заекването я издаде.
— Аз… ние… не можахме да заспим. Слоун… мистър Маршъл… искаше кафе. Аз си помислих, че чаша горещо мляко ще е по-добре. Тъкмо щяхме да го направим. Млякото де.
Слоун, чието сърце биеше не по-тихо от Аниното, рече с измамно спокойствие:
— Убеди ме, че горещо мляко с глътка ликьор е по-подходящо от кафето. Ще се присъединиш ли към нас?
— Звучи ми добре — отвърна Кари.
След няколко дълги минути на неудобство, изпълнено с непрестанното бъбрене на Кари, Ана взе чашата с горещо мляко и се извини. Смятала да го изпие в леглото, обяви тя. Без да среща погледите на Кари и на Слоун, излезе и се запъти към спалнята си.
Влезе и затвори вратата зад себе си. Бързо, сякаш бе лекарство, тя изпи млякото и си легна. Не заспа обаче. Вместо това се замисли за ужасяващите белези, обезобразили гърба на Слоун, за нежния, секси начин, по който той ги бе обявил за повече от непознати, срещнали се през лятото на плажа, за Кари, която, въпреки че на Ана й се искаше да е другояче, бе видяла много повече.
Долу Слоун, който нямаше представа какво бе видяла Кари, когато ги завари с Ана, й представи извинението си за напускането.
— Разбирам, естествено — рече тя. — Всъщност, мисля, че Ана вече може да се справи сама. Вижда ми се поотпочинала, а и Джак ще се поправи.
Слоун не можа да измисли смислен отговор на думите й.
 

Когато съмна, Ана с облекчение разбра, че Слоун вече си бе отишъл. През цялата безкрайна нощ тя се бе питала как да се сбогува с него, след като знаеше, че повече нямаше да го види. Каза си, че с времето ще го забрави и в онзи слънчев понеделник си повярва. През целия ден обаче, досущ като досаден припев, Слоун звучеше отново и отново в съзнанието й, в чувствата й. Чуваше гласа му, виждаше белезите, набраздили плътта му, усещаше как пръстите й ги четат, сякаш бяха брайлово писмо от миналото. Но най-често усещаше онова топло, дълбоко и безименно чувство в сърцето си.
Във вторник вече знаеше, че бе сгрешила относно времето, необходимо, за да забрави Слоун. О, тя щеше да го забрави. Само че щеше да й отнеме повече време, отколкото си бе мислила първоначално. Странно, но през цялото време на тези два дни подозираше, че Джак я наблюдава. Е, можеше и да греши. Поддържайки Слабата надежда, че е така, тя се стараеше да се държи нормално, което означаваше да бъбри както обикновено — приказки, които нямаха начало, нямаха край, нямаха смисъл.
Онази вечер тя сънува, че Джак е умрял. Събуди се разстроена — не толкова, защото бе умрял, а защото бе изпитала такова облекчение, че е свободна.
Само да дойде сряда сутрин и за наказание за съня си — рече си Ана — нямаше да мисли за Слоун през целия ден. Ала това решение само засили присъствието му в съзнанието й. В четвъртъка се повтори същата схема, докато в петък сутринта, когато безсънната нощ вече бе отминала, тя трябваше да приеме, че ако ще да имаше и два живота, пак нямаше да забрави Слоун. После, като се връщаше назад, разбра, че го е знаела през цялото време.
 

— Още кафе?
Слоун, седнал срещу Харпър в тапицираното с кожа сепаре, вдигна поглед към сервитьорката; на табелката беше изписано името й — Тами. Всеки път, когато влизаше в «Чат ънд Чю», косата й бе с различен цвят. Този път бе кестенява и много й отиваше на кожата с цвят на слонова кост и на зелените й очи. Въпреки младостта й, тя имаше износен вид, досущ като нова кола, карана прекалено много и изоставена прекалено рано в магазин за продажби втора ръка. И все пак имаше хубаво шаси — стегнато тяло, и двигател (Слоун можеше да се обзаложи, че щеше да стигне от нула до сто километра само при едно мъжко докосване).
— Не, благодаря — отказа Слоун най-вече поради това, че чашата му бе още три четвърти пълна. Още с пристигането му, както и всички предишни пъти, Тами се втурна да го обслужи и се въртеше наоколо с притеснителна очебийност.
— Имаме пресен сладкиш с боровинки — рече изкусително тя.
— Не, за мен — не — отвърна Слоун.
Харпър прие и Тами с нежелание се насочи към друга маса. Слоун знаеше, че щеше да си намери причина да се върне.
— Виждаш, че се интересува от теб — рече Харпър.
— Тя е хлапе.
— Но е неомъжена.
Слоун за миг спря да вдига чашата си, а сетне все пак отпи бавно.
— Да не си забравил, че утре си тръгвам?
— Дори и да не тръгваше, пак нямаше изобщо да се заинтересуваш от нея — обяви очевидното Харпър.
И макар думите му да не се нуждаеха от отговор, те принудиха Слоун да признае пред себе си, че никоя жена нямаше шанса да привлече в този момент вниманието му. Освен, разбира се, ако нямаше руса коса, сини очи и лице, тъй опустошено от умора и въпреки това, въпреки изтощението, толкова сладко, че сърцето го заболяваше като го гледаше. Господи, колко бе болезнена тази седмица за него! Той дори не знаеше, че едно човешко същество можеше да има болезнен ефект върху него. Най-мъчителен бе споменът за нейното докосване, целувката й, как прокара пръсти, устни по белезите на гърба му — нежно, с обич, сякаш го лекуваше. Нямаше да се изненада, ако белезите изчезнеха изобщо. Ако разполагаше с достатъчно време, дали не би могла да го изцери и от душевната му болка? Отговорът бе съвсем неуместен, защото времето бе нещо, с което не разполагаха.
— Кога заминаваш? — попита Харпър, научил, че приятелят му бе имал телефонен разговор сутринта.
— В понеделник. В шест и четирийсет и две минути сутринта.
Харпър помълча малко, а сетне го попита направо:
— Добре ли ще си?
— Че защо да не ми е добре? Предложението за работа е страхотно.
— Знаеш какво имам предвид.
— Добре ще съм — рече Слоун, с лека нотка на раздразнение.
Минаха още няколко секунди.
— Това ще е за добро, Слоун.
— Аха — отвърна Слоун, като си помисли, че приятелят му бе прав.
По този начин Ана можеше да се върне към своя живот, а и той самият — към своя. Така тя никога нямаше да научи какво точно се бе случило в Бейрут. Така можеше да спаси достойнството си.
— Хайде да излезем утре вечер. Да побуйстваме за довиждане. Само ти, аз и Джак Даниелс*.
[* Марка уиски. — Б.пр.]
Слоун изцеди една усмивка.
— Аха, може.
Ала още докато го каза, затърси основателна причина да се откаже. Напоследък не ставаше много за компания. На когото и да е. А това определено включваше и Тами, която се гласеше отново да наобиколи масата им.
— Хайде, да вървим — рече Слоун, изправи се, извади пари да плати двете кафета и ги хвърли на масата.
Докато двамината излизаха, Харпър му каза:
— Ти й разбиваш сърцето.
Слоун не отвърна нищо. Знаеше, че хората не умираха от разбити сърца. Ако бе иначе, него самият щяха да го изнесат с краката напред и с нос, стърчащ измежду цветята.
 

Стъпките на Ана кънтяха кухо по лъскавия под на смесения магазин на Гудж. Този звук бе адекватен на настроението й. Тя самата се чувстваше куха. Изминалата седмица я бе изтощила, бе я лишила от всяко чувство, от най-жизненоважните й емоции — поне онези, които й оставаха — и тя бе останала като празен, подритван насам-натам кашон. Не чувстваше нищо. Абсолютно нищо. Което, както винаги, бе едновременно и чудесно, и плашещо. Ала в тази празнота витаеше предчувствието, че предстоеше нещо да се случи. Може би то се дължеше на факта, че Ана знаеше: нещата не можеха да продължат повече така — що се отнася до нея или до Джак. Дори и Кари, която се бе отбила на път за работа, бе изоставила обичайния си оптимизъм и й бе казала направо в очите, че изглежда ужасно. Джак също не изглеждал добре, бе признала Кари, а Ана знаеше какво струваше това признание на зълва й.
В един часа, опитвайки се да избяга от къщата, от Джак, от онова чувство за празнота, Ана отиде в смесения магазин на Гудж. Туп-туп, чуха се кучешките стъпки зад гърба й. Пуделът, украсен този път в червено, следваше всяка стъпка на Ана, както я следеше с ъгълчето на окото си и Инес Гудж. Иззвъняването на звънчето на входната врата подсказа, че е влязъл нов клиент, но Ана не усети нищо. Продължи да взема разни неща — мляко, хляб, масло… Бяха ли свършили яйцата? Не знаеше. И не даваше пет пари.
Тъкмо завиваше около гондолата с млечни продукти, когато го съзря. Онова, което я изуми, бе фактът, че не изпита нищо, дори и в присъствието му. В отминалия уикенд се бе заставяла да не чувства нищо, ала въпреки това чувствата се бяха промъквали. Сега обаче, застанала срещу Слоун, тя не усещаше нищо дори и наподобяващо емоция — никакво разтуптяване на сърцето, никакво секване на дъха, нищо. Само го позна.
Слоун пристъпи към Ана. Беше забелязал колата й, паркирана пред магазина, и макар да си нареди да не спира, се улови, че правеше тъкмо това. Нямаше сила да постъпи иначе. Колкото повече я приближаваше, толкова по-силно биеше сърцето му, толкова по-накъсан ставаше дъхът му. Спря се точно пред нея. И чак тогава забеляза празнотата в очите й. Онази тотална, пълна и плашеща празнота.
— Добре ли си? — прошепна той вместо поздрав.
— Не — отвърна тя.
За пръв път си признаваше подобно нещо. Фактът, че повече не искаше да се прикрие зад лъжа, даде на Слоун да разбере нещо, което той не искаше да узнае: а именно, че тя бе стигнала до емоционалния си предел.
— О, Ана, съжалявам, че ти причиних това — рече той, тонът му бе пропит с разкаяние.
— Нищо не си ми причинил.
— Не е вярно. Намесих се в и без това трудния ти живот и го направих още по-труден.
— Не бе нарочно.
— Не, но все пак се случи. — Той направи пауза, знаеше, че следващите му думи щяха да са най-трудните, които някога бе произнасял. — Заминавам от Кукс Бей.
— Знам.
— Не, искам да кажа, че дойде потвърждение за работата.
— Знам.
Още когато го видя, тя вече знаеше какво щеше да й съобщи. От толкова време се боеше да го чуе, ала сега, след като това стана, не почувства нищо. Дори се чу да пита:
— Кога?
Каза й. В понеделник щеше да изчезне от живота й. Завинаги. Нямаше повече да я види. А тя не усети нищо.
— Така е за добро — рече Слоун. — Можеш да продължиш стария си живот.
— Не съм много сигурна, че ми е останал кой знае какъв живот, който да продължавам.
— Не говори така! — рече той и веднага осъзна, че бе говорил доста високо. Огледа се и не видя никого, освен кучето, ала щом то бе тук, то и стопанката му не бе далеч.
— Понякога става прекалено късно. — Тя се усмихна и направи съвсем машинален жест. — Вече не изпитвам нищо. И преди не исках. Поне си мислех, че не искам, но когато това се случи, малко се страхувам.
Признанието й сякаш се стовари като юмрук в корема на Слоун. Знаеше, не толкова с мъжественото си аз, колкото със сърцето си, че можеше да накара тази жена да чувства — с целувки, с милувки, с нежни слова, изречени в момент на гореща страст. Ала не можеше да й даде нищо от това. Можеше да й даде единствено нещо, което тя може би и не желаеше.
— Обичам те, Ана — промълви той толкова тихо, сякаш лунен лъч падаше върху сребристото море. Усмихна се също тъй нежно и добави: — Предполагам, че съм се влюбил още първия ден, когато те видях на плажа. И с всеки следващ път съм затъвал все повече и повече. — Усмивката му се стопи. — Не само смятам, а знам, че ще те обичам през целия си живот.
Толкова отдавна никой не й бе казвал тези думи, че Ана бе забравила колко скъпоценни, колко поетични и изпълнени с обещания бяха те. Беше забравила с каква нежност можеха да паднат върху сърцето на една жена. Дори и сега, когато се чувстваше сякаш омърсена от емоционалната си вцепененост, тя оцени високо обяснението му. Вдигна ръка да го погали по бузата, но осъзна неприличието на подобен жест на публично място.
Слоун се почувства така, сякаш го бе докоснала. Ана знаеше, че би искал да чуе същите думи от нея.
— Не съм свободна да изрека словата, Слоун. Моля те да разбереш.
— Разбирам — рече той и се възхити на лоялността й, макар и да го обзе разочарование. Пое дълбоко дъх и добави: — Обещай ми едно нещо. Обещай, че никога няма да ме забравиш.
— Смятам, че такава възможност изобщо не съществува.
Отговорът й бе единственото, на което можеше да се надява. Той пръв понечи да наруши възцарилата се тишина.
— Не казвай довиждане — рече Ана. — Просто си тръгни.
И двамата се взираха един в друг, сякаш трупаха образи и спомени за бъдещето. Ана попиваше тъмната му коса и очи, скосената му челюст, изсечената му брада, устните му, които някога бяха се впили в нейните по неповторим начин. Слоун попиваше буйните руси къдри, очите, по-сини от лятно небе, нежността, добротата й, устните, чийто вкус не можеше да се сравни с ничий друг…
Рязко, сякаш повече не можеше да издържи, Слоун се обърна и тръгна бързо по пътеката между гондолите. На края се поколеба.
«Не, не се обръщай!» — помоли го безмълвно Ана.
Сърцето на Слоун сякаш пропусна един удар, втори, но не се обърна, просто защото си нямаше вяра сам на себе си.
Ана гледаше подире му как изчезва, сетне чу иззвъняването на камбанката. Прозвуча досущ какъвто си бе — погребален звън, оповестяващ смъртта на онова, което би могло да съществува.
 

— Ето, вземай ги и върви — рече Кари същата вечер и хвърли ключовете на колата в скута на Ана.
Ана погледна не към зълва си, а към мъжа си, който седеше в инвалидния си стол в кухнята.
— Но къде да вървя? — попита Ана.
— Където щеш. Просто трябва да излезеш от тази къща. Трябваше да се сетя, че ще се случи подобно нещо.
Фактът, че Кари бе забелязала влошеното й състояние, разтревожи Ана. Може би щеше вече да бъде напълно готова за тапицираната стая на буйстващите луди, ако зълва й не бе забелязала, че бе изпаднала в стресово състояние. Истината, обаче, бе, че не бе в стрес. За да изпадне човек в стрес, той би трябвало да чувства нещо, а тя все още не изпитваше нищо. Слоун й бе признал, че я обича, а тя не изпита нищо. Беше странно усещане, помисли си тя, и навярно показваше, че се намира в емоционална криза.
— Иди на кино — предложи Кари. С рязък жест, сякаш отпъждаше ято птици, Кари додаде: — Върви, върви, върви! Където искаш! И не бързай да се върнеш. Можем да се справим и сами, нали, Джак?
Джак не каза нищо. Само гледаше жена си. Ана се подчини, само защото нямаше сили да се съпротивлява. Вече в колата, тя запали двигателя и си остана неподвижна, заслушана в него. Дали Слоун вече събираше багажа си? Навярно. Завиждаше му, че щеше да смени обстановката, завиждаше му за промяната, за новия живот. Включи на скорост и се насочи към града, ала като пристигна в центъра, подмина киното с ярката му реклама. Просто продължи да кара и да кара, докато не излезе от града и пое през полето, докато не се появи следващото градче. Мина през него, а после и през по-следващото. Мислите й бяха изцяло обзети от Слоун и от онези късчета от разговорите, които бяха водили.
«Разочарованието е част от живота.
Разочарованието е част от смъртта.
Може би смъртта на духа е тъй неизбежна, както и смъртта на тялото.»
«Очите ти под тези очила наистина ли са черни?
Да, ще ти ги покажа утре.
А ти имаш ли си име?
Да, ще ти го кажа утре.»
«Да си човек понякога е непоносимо.»
«И защо само цели раковини?
Уважавам оцеляването.»
«Желанието води обикновено до безразсъдство.»
«Как се наричаше корабът?
Мери Джейн… при пълнолуние красивата носова фигура се надига от морето, придобива човешки форми и тръгва по този плаж да търси мъжа, когото е обичала. Един път месечно те стават любовници.»
«Обичам ще. Подозирам, че съм се влюбил още първия ден, когато те видях на плажа. Не само мисля, а знам, че ще те обичам до края на живота си.»
«Желанието води обикновено до безразсъдство.»
Ана спря колата встрани от пътя, без колебание направи обратен завой и пое към Кукс Бей… не към дома си, не към мъжа си, не към строшения на парчета свой брак, а към морето. Към морето, където за пръв път срещна Слоун.
Чу вълните, тихи и възбуждащи, да викат името й, да й обещават да бъдат нейни приятели, да й бъдат любовници, да запълнят онази празнота, която я раздираше отвътре.
 

Осма глава
 
Пълната луна, виснала ниско върху коприненото небе, обливаше със сребристото си великолепие морето и пясъка. Досущ като опиващи се от удоволствие сърфисти, лунните лъчи яздеха веселите вълни, смееха се, танцуваха по разпенените до бяло гребени, сетне тихичко въздишаха и излизаха с обезсилените води на сушата. Звездите сякаш бяха застинали в очакване, затаили дъх да видят нещо, което бе на път да се случи.
Пясъкът под краката му бе влажен и хладен и Слоун също изпита това рядко усещане на очакване. Не знаеше как да си го обясни, но го чувстваше. Както усещаше и жестоката шега, която животът бе изиграл с него този следобед. И като връх на иронията, той бе намерил онази непокътната раковина, която Ана тъй настоятелно търси цяло лято. А той дори не бе я търсил. Просто я забеляза, почти заровена в пясъка с цвят на слонова кост. Наложи се да събере и последната си капка сила, за да не унищожи раковината. Сега тя не символизираше нищо — само едно оцеляване, от което му ставаше по-болно от всякога. А любовта не оцеля. Той и Ана тръгваха по своите различни пътища; тя и съпругът й само се придържаха към един безсмислен брак.
Несправедливостта на живота го ядоса и това бе донякъде причината да бъде неспокоен. Ана също имаше дял за това, разбира се. Всеки път, когато в хижата на фара се опитваше да се успокои, лицето й започваше да се мержелее пред очите му. Не можеше да забрави празнотата в нейните очи. Господи, какво бе направил той с нея! Какво бе сторил със себе си! Защо се бе влюбил в омъжена жена? Що за абсолютна лудост бе това!
И защо вървеше сега по този плаж, сякаш така щеше да я извика с магическа пръчка?
Лунната светлина и блясъкът на звездите го дразнеха, сякаш му се подиграваха, караха го да я съзира във всяка сянка, зад всяка скала, във всяка вълна, която се разбиваше на брега.
 

Когато видя фигурата да броди по пясъка, той си помисли, че си въобразява. Ала когато съзря приликите на тази фигура с Ана, си помисли, че се носи върху изпълнената с копнеж вълна на мечтанията си. Дори и когато фигурата се спря, сякаш също се питаше какво вижда пред себе си, Слоун бе обзет от съмнение. Чак когато тя пое решително към него, с развети от вятъра златни къдри, той си позволи да повярва.
От мига, в който стъпи на плажа, Ана изпита непознато, магично чувство, което сякаш се бе пропило в знойната нощ. Нямаше ни най-малко да се учуди, ако зърнеше любовниците от приказката на Слоун да бродят по пясъка и да се търсят един друг. И наистина, когато за пръв път забеляза фигурата, бе почти сигурна, че това бе морският капитан с разбитото сърце. Чак когато фигурата се спря, очевидно опитвайки се да оцени видяното, тя осъзна, че това бе Слоун.
Слоун.
Тя отново не изпитваше нищо. Само дразнещото чувство, че нещо имаше да се случи. Да. Тя чувстваше, че морето, звездите, луната сякаш заедно бяха затаили дъх и чакаха, чакаха, чакаха…
Тази вечер никога няма да се повтори — нашепваше морето.
Скоро той ще изчезне завинаги от живота ти — нашепваха звездите.
«Толкова ли е греховно да пожелаеш една вечер за себе си?» — прозвънтя гласът на луната.
Праведно и греховно. Това бяха прекалено цивилизовани понятия, за да се обясни първичното желание, което бе обзело Ана. Желание. Не чувство. Просто желание. Тъй първично, като чувствения ритъм на морето. Първично, като силното желание, което гризеше корема й, сърцето й.
Силното желание в крайна сметка води до безразсъдство.
Пристъпвайки към Слоун, тя се отдаде на една безразсъдна мисъл, която при дадените обстоятелства имаше смисъл. Сигурно благото, щедро море я бе повикало на брега си, защото бе искало да срещне Слоун. Тя бе очаквала от морето да я подхрани, да я зареди и сега то правеше това. То й предлагаше този мъж и всеки на белия свят знае, че никой не може да отхвърли подарък от морето. Особено пък когато толкова силно желае този подарък.
 

— Ана?
Тази единствена дума, прозвучала, когато бяха само на сантиметри разстояние един от друг, бе повик за изясняване. Какво искаше тя от него? Какво би му позволила да й даде? Докъде бе готова да стигне?
— Накарай ме да почувствам — рече тихо, но властно тя, сякаш не би могла да продължи да живее и секунда повече своя напълно изпразнен от съдържание живот.
Молбата й пръсна на парчета и малкото сдържаност, която Слоун бе успял да запази. Молбата й отговори и на въпроса му докъде бе готова да стигне. Дотам, докъдето той пожелае. Уморен от самоотричането, уморен от копнеж, той искаше само да задоволи своето желание, нейното, тяхното. Праведно и греховно. Не съществуваха такива понятия, не и когато сърцето му се пръскаше от любов към тази жена.
Той я притегли към себе си с такава сила, сякаш щеше да я смачка. Тя отвърна на прегръдката му също тъй силно. В няколко дълги секунди те просто се държаха един друг, той — привел глава над нейната. Слети, те се бяха възправили срещу разделящото море, срещу вълните, които се пенеха около голите им нозе, срещу вятъра, който загръщаше полите й и издуваше ризата му. Магията на нощта продължаваше.
Както и инстинктът. Слоун бавно сведе глава и потърси устните й. Ала именно нейните намериха неговите — безсрамно, ненаситно, съвършено. Толкова силна бе болката от вътрешната й празнота, че тя трябваше да я изпълни — веднага! — вкусвайки този мъж. Отново и отново се сливаха устните им, учестеният дъх на единия се срещаше с другия, главите им търсеха нови, по-интимни ъгли. Най-накрая, изплашен, че ще разкърви устните й, Слоун откъсна уста от нейната. Подпря нежно главата й отзад и я притисна до гърдите си. Усещаше как сърцето му бие до спукване, как мъжественото му тяло моментално реагира. Болката го бе обзела от глава до пети, резултат от прекалено дълго въздържание, от прекалено сурово самоотричане. И сърцето, особено сърцето го болеше. А нейното тяло? Нейното сърце? Усещаше го как тупка до гърдите му, както усещаше и топлия й, влажен дъх, който се просмукваше през тъканта на ризата му. Можеше да усети как тя се бореше да си възвърне самообладанието. Това дали означаваше, че вече чувстваше нещо?
Ана усещаше как сърцето й бие лудо, как женственото й тяло реагира моментално. Чувстваше. Целувката му остави у нея леки потрепвания на чувство. Добре й бе. Много добре. Ала и тези потрепвания й напомниха колко празна се чувстваше, колко много се нуждаеше от изпълване. И все пак, тя се наслади на това малко дарение, тъй както бе благодарна и на това как биеше сърцето на Слоун, как се издигаше гръдният му кош, как я притискаше, едновременно и силно, и нежно. Но най-много й допадаше откровеният отговор на тялото му. Не, дори и нещо повече — нравеше й се начинът, по който той изискваше и от нея такава откровена реакция. А онова, което сега изпитваше, бе най-откровената емоция, откакто се помнеше.
Отдръпна глава от гърдите му и го погледна.
— Люби ме — прошепна тя.
Слоун знаеше какво щеше да му каже — беше почувствал силното й желание, толкова силно, колкото и неговото — ала думите, след като бяха произнесени, имаха отрезвяващ ефект.
— Сигурна ли си, че знаеш какво искаш?
— Да, сигурна съм. По-сигурна от каквото и да било друго.
— Ана…
Тя сложи пръст върху устните му.
— Не казвай нищо повече. Просто ме люби. Тук. Веднага.
Тя се надигна на пръсти и го целуна леко по устните.
Слоун затвори очи, умираше от удоволствието на тази простичка целувка, умираше от провокационното й предложение.
— Да се любим с теб няма да е грешно — прошепна тя в устните му. — Сега вече го знам.
Устните й разцъфнаха под неговите, разтвориха се като нежно морско цвете, протегнало тази нощ листенца не към слънцето, не към морето, а към луната на любовта. Неспособен повече да се съпротивлява, Слоун отвърна на целувката й: бавно, пълно, бездиханно. Господи, нима наистина я държеше в обятията си! Нима наистина я целуваше? Или отчаянието му бе причината да си създаде тази сложна фантазия?
Тя се взря в него, а учестеният й дъх изгори лицето му.
— Аз ти принадлежа. — Тя взе ръката му с две ръце и я положи върху сърцето си. — Чувствам го тук. Опитах се да не чувствам, опитвах се да се преструвам, че не чувствам, но не е така.
Слоун почувства как биеше сърцето й, усети нежната извивка на гърдата й. Да, тя бе истинска. Тя трябваше да е истинска.
— Знам, че си се опитвала — рече дрезгаво той. — Аз също опитвах. — Той взе едната й ръка и я сложи върху сърцето си. — Аз също ти принадлежа.
Сякаш в потвърждение на думите си, той вдигна ръката й до устните си и бавно целуна всеки пръст, дланта й, цялата й ръка. Когато устните му срещнаха метала на венчалната й халка, той се сепна. Погледите им се срещнаха.
— Махни я — прошепна Слоун.
Тонът му, макар и приглушен, бе най-настоятелният, който Ана бе чувала от него. Нямаше как сърцето й да му откаже. Махна пръстена и го мушна в джоба на полата си. Липсата му я накара да се почувства странно, но същевременно — свободна.
Слоун отново вдигна ръката й към устните си и я целуна там, където допреди малко бе халката й.
— Аз ще ти направя пръстен — мой пръстен — от диамантите, рубините и смарагдите, които морето изхвърля в краката ти — прошепна той, имайки предвид приказката за корабокрушението, която някога й бе разказал толкова нежно.
— Тази вечер ние ще бъдем онези любовници — промълви Ана.
— Да — кимна Слоун и наужким и надяна пръстен. — С този пръстен се венчавам с теб. Бъди моя любов и моя жена тази вечер, Ана.
Жестът му, начинът, по който произнесе името й, сякаш бяха най-нежните ласки, направо стопиха сърцето й. Тя прошепна в отговор името му, тихо заклинание, от което дъхът на Слоун секна.
— Ела с мен в хижата — рече той, търпението му бе тъй крехко, както и въздържанието.
— Не — възрази тя. — На плажа, където се срещнахме.
— Не.
— Да. На плажа.
— Ана, не можем. Не тук. Не…
Устните й отново докоснаха неговите и в следващия момент той бе вече изгубен, нямаше волята за оцеляване, ала трябваше да оцелее, трябваше да мисли, трябваше да приложи поне малко здрав разум. Откъсна устни от нейните и рече задъхано:
— Ела с мен.
Да, няколко минути по-късно Ана вече бе съгласна със Слоун, който я отведе в тихото, усамотено заливче. Това бе идеалното място. Макар да бе идвала тук само веднъж със Слоун, то й харесваше. И сега, както и преди, имаше чувството, че влиза в катедрала, място, обитавано само от праведното и доброто. И макар да не се нуждаеше от оправдание за онова, което щеше да стори в следващия момент — актът имаше своя морална обосновка — на нея въпреки това й се понрави да се люби на тази свята земя. Тя би трябвало да освещава, да пречиства.
В мига, в който Слоун мина покрай заслоняващия вход, той се облегна на каменната стена и привлече Ана в обятията си. Силно притисна устни о нейните. С натиск я принуди да отвори устни и сетне езикът му предприе редица хедонистични волности. В същото време ръцете му пробягаха по гърба й, притискаха тялото й към него. Усещаше гърдите й, корема й, бедрата й. Сетне, като откъсна устни от нейните, за да може да види очите й, той я притисна отново към собствена си възбуда. Под джинсите бе безсрамно твърд. Също тъй безсрамно, положил ръце върху бедрата й, той я завъртя към себе си, себе си към нея.
Изненадана не толкова от действията му, колкото от собствената си дълбока реакция, Ана ахна — тихо, нежно. Усети как възбудата затупка в корема й и с всяко следващо движение на телата им ставаше все по-силна и по-силна. Това усещане й харесваше. И още как! Тя жадно се премести по-близо до източника на възбудата. Жадно изви бедра така, че да прилепнат по-плътно към неговите. Тези й действия накараха Слоун да се почувства така, както никога досега. Както винаги бе изпълнен с благоговение пред откровеността й. Бе възбуден от нея — силно, дълбоко. Но освен това бе и ядосан. Доколко трябваше една жена да бъде незадоволена, че да отвърне така силно на нещо толкова минимално?
Не, сега нямаше място за ядосване! Просто се наслаждавай на нейната възбуда, така, както се бе наслаждавал десетки пъти, когато тя се радваше на намерената раковина. Тя бе господарката на свръхценната простота. Не, не бе господарка. Тя бе негова любовница, негова съпруга.
При тази мисъл, нежно напъпила в сърцето му, Слоун стисна още по-силно бедрата на Ана. Привлече я толкова близо, че сякаш двамата се сляха в едно. Усети как сърцето й затупка по-бързо, в съзвучие с неговото. Почувства как тялото й се възбуди.
Ана също почувства как растеше напрежението, растеше, растеше, растеше и нейният дъх също се учестяваше. От време на време тих гърлен стон се опитваше да излезе от гърлото й. Горещата възбуда в корема й сега тлееше като разжарен огън. Светът й се въртеше все по-бързо и все по-безконтролно. За да потърси опора, тя се хвана за раменете на Слоун и в същия момент погледът й се срещна с неговия — сериозен, сигурен. Не й минаваше и наум да се почувства притеснена от онова, което знаеше, че ще стане. То бе толкова естествено. Толкова правилно. И тя го желаеше тъй силно.
Слоун узна това още в мига, когато по тялото на Ана пробягаха леки тръпки. Те се носеха досущ както и неговите. Нищо досега не го бе трогвало тъй силно; особено го впечатли начинът, по който тя го гледаше право в очите, докато я обливаха вълните на удоволствието, начинът, по който се накъса дъхът й, а ноктите й се забиваха в раменете му.
А сетне, вече изтощена, тя се сви в обятията му, дишаше тежко, бързо, а къдрокосата й глава се мушна под брадата му. Слоун я притискаше силно, мислеше си, че харесва този момент най-много от всички. Харесваше му как се бе отпуснала в ръцете му, тази жена, която винаги бе имала такова самообладание. Да, харесваше му, че му се доверяваше да я прегръща силно, за да не се разпадне.
Когато дишането й се поуспокои, когато долови тихото вълнение на морето зад стените, обрамчващи заливчето, тя вдигна глава. И отново не показа и капчица притеснение, когато погледите им се срещнаха.
— Не бях го планирала.
Слоун усети как погледът му потъва в сините дълбини на очите й. Господи, можеше да се удави в тях!
— Обичам спонтанността.
— Толкова отдавна не съм го правила.
— Знам — кимна Слоун и неочаквана усмивчица вдигна ъгълчетата на устата му нагоре. Когато заговори, тонът му бе тих и дълбок. — Всъщност беше много секси.
Неочаквано и върху устните на Ана разцъфна усмивка.
— И аз си помислих така.
Слоун се засмя леко — прозвуча като химн в църквата на заливчето, ала още щом го направи, му се прииска да заплаче. Защото в живота на Ана имаше толкова малко усмивки.
Усмивката й се стопи.
— Накарай ме отново да почувствам — прошепна тя. — Този път с теб в мене.
Слоун изстена, горещите му устни потърсиха шията й, а после и устните й. Ана разбра в омарата на растящата си страст, че Слоун я любеше в ритъма на морето. Всяка вълна се разбиваше с малко по-голяма сила от предходната. И все пак, всяка вълна си имаше свой собствен ритъм — надигаше се, оформяше гребен, а сетне се формираше нова вълна, по-силна от предишната, по-обезумяла, готова да открие нови, неизследвани земи.
Гушенето отстъпи на целувките, целувките — на недотам нежни по-силни свои събратя, възбуденото галене — на по-смели жестове. Той разкопча блузата й и сутиена й. Зацелува гърдите й, после се върна към устните й, за да ги целуне почти целомъдрено. Ана стенеше отчаяно. Той разголи телата им до кръста, приюти гърдите й върху тъмното килимче на своите, ала спря дотук. Тя целуна всеки белег на гърба му, докато той не започна да мълви името й, стенейки. Най-накрая той мушна ръка под тънката материя на полата й, галеше я по такъв интимен начин, който тя никога нямаше да узнае отново; тя прехапа устни, за да не извика, ала в крайна сметка го направи. Той обаче още не отиваше по-нататък.
— Подари ми тази нощ, Ана — помоли я той, усетил нетърпението й. — Това ще е всичко, което ще ми остане от теб.
В крайна сметка обаче и неговото търпение свърши и то точно в мига, в който пръстите на Ана едва докоснаха ципа на джинсите му. Той изруга. Освободи се от нея и само за миг я лиши от онова сладко мъчение, преди да я положи върху леглото от фин пясък. Луната къпеше голите им тела. Морето нашепваше любовна песен. Проникна в нея нежно, полека, ала с всеки следващ ход навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко, докато морското дъно не изчезна изпод краката й и тя не потъна в екстаз, удавена във върховно изживяване.
Изживяване ли? Не. Светът се бе свел само до едно усещане, но то бе достатъчно. Засега. Завинаги. Това бе топлото, тежко чувство, което преди бе усещала в сърцето си. Издигайки нагоре шията си, гърба си, тя се остави то да я изпълни докрай. Тъй, както щяха да я изпълнят спомените от тази нощ, спомени, които трябваше да й стигнат за цял живот.
Нали някои спомени са толкова силни, толкова магични, че можеха да го постигнат.
 

Той я бе изгубил.
Слоун осъзна това в мига, в който свърши любенето им. Никоя жена не се бе любила с него тъй отчаяно, с такава емоционална и чувствена откровеност, с такава съвършена цялостност. Всъщност, телата им още бяха преплетени едно с друго, потта им се смесваше, дъхът им се сливаше, сърцата им биеха в такъв съвършен синхрон, че не можеха да се разделят един от друг. Странно, но той разбра, че краят бе дошъл по това как тя го погали по бузата, как го погледна, как прошепна името му. Само веднъж. С чистота, която не се нуждаеше от повторение.
«Не!» — искаше му се изкрещи, когато я видя да потъва дълбоко в себе си. Ала вместо това я остави да се отдръпне от него. Гледаше я как избърса пясъка от себе си доколкото можеше, сетне се облече, спокойно, хладно, отчуждено. Гледаше я как без изобщо да се обърне, си тръгна от заливчето. Извика името й: веднъж, дваж, трижди, но тя не се обърна. Той не вика повече. Остана, заслушан в морето, в нощта, в собственото си сърце. И морето, и нощта, и сърцето му казваха, че не Ана бе загубил току-що, а себе си.
 

Ана отвори задната врата на къщата с молитва на уста. Моля те, моля те, нека Кари да си е легнала! Молитвата й комай веднага получи ответ. Къщата бе напълно тъмна, с изключение на слабата светлинка, която идваше от спалнята на Джак. Ана отиде на пръсти натам, надникна. Джак спеше и бе сам. Ана въздъхна. Застанала на прага, тя го гледаше и очакваше да изпита някаква вина. Появи се, но не бе толкова голяма, колкото очакваше. Сякаш някоя друга жена се бе любила със Слоун, жената, която му принадлежеше.
Колко странно, че се чувстваше така, помисли си Ана и пое към стълбището. Сякаш по предварителна уговорка всекидневната блесна в светлина в мига, в който тя стъпи с полепналия с пясък крак на първото стъпало.
В гърлото й застина буца.
Зачака да се появи Кари, ала нея я нямаше. Ана се почувства задължена да иде до всекидневната. Оправи дрехите си, прокара пръсти през разрошените си коси — дали бе очевидно какво бе правила? — и влезе в стаята. Застина на мястото си.
— Мег?
Младата жена, в джинси и с една-единствена плитка, стоеше пред камината. Стойката й, строга и непреклонна, предполагаше, че бе там от известно време. Очаквайки, несъмнено, завръщането на майка си. Нещо в студените сега очи на дъщеря й изпълни Ана с ужас.
— Аз си мислех, че учиш за годишните изпити — рече Ана, усещайки се повече като детето, отколкото като родителя.
— Безпокоях се за татко — рече Мег и веднага се втурна в преследване. — Къде беше?
Не беше въпрос, а по-скоро обвинение. Страхът на Ана се засили, макар че се опита да се скрие зад цялото достойнство, което успя да извика на помощ.
— Навън — рече тя. — Леля ти, баща ти предложиха да изляза, да ида на кино.
— И къде отиде?
Ана се взря в дъщеря си, чиито очи блестяха с намерението да се впусне в битка. Ана вдигна брадичка и попита:
— Това разпит ли е?
— Ти си била с… Ти си го предала… Предала си татко…
Острият звук на плесницата, която Ана залепи върху бузата на дъщеря си, прокънтя в стаята. Този акт сепна и двете жени толкова силно, че разговорът изведнъж секна. Ана гледаше и не можеше да повярва на очите си — нима тя наистина бе зашлевила дъщеря си?
Кафявите като на кошута очи на Мег се изпълниха със сълзи. Невярата й бързо отстъпи мястото си на болката. И в следващия миг Мег, повече приличаща на малко момиченце, отколкото на млада жена, отстъпи назад от майка си.
Ана протегна ръце към нея, страшно й се искаше да я утеши.
— Мег, мила, съжалявам.
Мег пренебрегна молбата на майка си и се втурна към вратата.
— Почакай! Трябва да поговорим!
Младата жена не забави ход и Ана трябваше да хукне подире й. Стигна я по средата на стаята и я обърна към себе си.
Самодоволно, донякъде и лицемерно, Мег изкрещя:
— Нямам какво да ти кажа! Нито сега, нито когато и да е!
Отскубна се и продължи пътя си, но след като стигна вратата, се обърна. Студените й, вече сухи очи срещнаха погледа на майка й.
— По-скоро бих искала татко да умре, отколкото да научи, че си го предала.
Дори и да знаеше какво да отвърне, Ана не би имала сърце да го направи. Трудно бе да говори, след като сърцето й току-що бе изтръгнато от гърдите й и бе стъпкано в краката й.
Ана стоеше под парещата струя на душа и си мислеше, че всичката вода на света нямаше да стигне, за да измие греха й. По време на самотното си изкачване по стълбите, докато в ушите й още кънтяха попарилите я думи на дъщеря й и Ана разбра — наистина разбра — сериозността на случилото се тази вечер. Дотогава тя бе сякаш под заслона на магията на станалото между нея и Слоун — магия, която тя бе предизвикала. Дотогава се наслаждаваше на топлината на ласките му, на горещите му целувки, на огъня на страстта му. Ледената действителност, поднесена й от Мег, й се натрапи и я накара да се изправи лице в лице с факта, че бе прелюбодейка.
Прелюбодейка.
Ана разбираше, че думата се отнасяше за нея, ала ни най-малко не се чувстваше като прелюбодейка. Прелюбодейка е някоя леконравна, разпусната жена, която се промъква в сенките, жена, която е лишена от морално съдържание, жена, за която мъжете подхвърлят груби забележки. Прелюбодейка не можеше да бъде една обикновена жена от Кънектикът, жена, която се безпокоеше какво да сготви за вечеря и колко струва медицинското образование, жена, която обичаше дъщеря си до полуда, жена, която се бе опитала да остане влюбена в съпруга си, жена, която се бе борила срещу увлечението си по другия мъж, докато накрая вече нямаше с какво да се бори.
Ана въздъхна, спря душа и излезе от ваната. Пресегна се за хавлията, загърна се в мекотата й и се обърна към огледалото. Не виждаше нищо от парата. Избърса с ръка една част от него и отражението й се появи. Не, с това лице без грим, с прилепнали мокри къдри, тя изобщо не приличаше на някаква прелюбодейка-вамп.
Е, тогава какъв смисъл имаше думата? Какъв смисъл имаше един акт?
Беше чела някога, че мисълта е действие. Ако е така, то тя бе станала прелюбодейка далеч преди тази вечер. Но това не бе неин грях, както и самият акт не бе грях. Грехът й, най-просто казано, бе в това, че не се разкайваше: тя много добре знаеше, усещаше го със сърцето си, че ако трябваше, щеше да го направи отново. Макар етиката да му слагаше етикета греховно, това, че бе със Слоун, й се виждаше по-праведно от всичко случило се в живота й. Той я бе накарал отново да почувства, да бъде пълноценна. Беше я събудил отново за живот.
Не, макар че това никога нямаше да се повтори, тя не можеше да съжалява за станалото. Щеше да намери начин да си възвърне благоразположението на Мег. Щеше да намери начин да я накара да разбере, че понякога прелюбодейка може да бъде и една обикновена жена от Кънектикът.
Макар да бе немислимо да заспи, Ана се отпусна на леглото. Ако можеше да си почине няколко часа, може би щеше да събере сили да се пребори с настъпващия нов ден. Реши да не казва нищо на Мег до сутринта. Може би, след като минеше известно време, тя щеше да е по-благоразумна. Ана знаеше, че в момента дъщеря й трябваше да е в съседната спалня за гости, неспокойна като самата нея.
Лекото издрънчаване на прозореца я накара да вдигне глава и да се ослуша. След като не чу нищо, тя се обърна настрани, мушна ръка под главата си и се опита да изтрие Слоун от паметта си. Опитът се оказа неуспешен.
«С този пръстен те вземам за жена. Бъди моя любов, моя жена тази вечер, Ана… тази вечер… тази вечер… тази вечер.»
Жалостивият стон на Ана се сля с ново, този път по-остро издрънчаване на прозореца. Тя седна, този път не се съмняваше, че по стъклото изтрополя камъче. Знаеше също така кой би могъл да го хвърли. Сърцето й се разтуптя като лудо. Не можеше да прецени дали това се дължеше на близостта му или на страха другите да не разберат, че е наблизо. Може би и двете, рече си тя, стана, отиде до прозореца и дръпна пердето. И ето го там! Прикрит в дантелените полусенки на голямото дърво. Сърцето й сякаш спря да бие.
Съблече нощницата си, облече анцуг, тихо отвори вратата и още по-тихо се промъкна по стълбите. Ана бе изминала половината стъпала, когато чу да се отваря още една врата — навярно бе Кари, помисли си тя. Притисна се към стената, затаила дъх, докато шумът не й подсказа, че зълва й се бе запътила към тоалетната. Чак тогава Ана си позволи да поеме дъх.
В мига, в който Ана се появи от къщата, Слоун вече бе при задния вход. Макар лампата над него да светеше, той бе успял да намери място, където бе отчасти прикрит. Изчака я да приближи.
— Не бива да си тук — прошепна тя.
— Знам.
Господи, как да не знаеше това! Беше обикалял фара непрестанно, обещаваше си, че няма да иде при нея, ала обещанията се оказаха безполезни. Той просто трябваше да иде при нея. Бе я превърнал в същото същество като себе си: предател на принципи, а той повече от всеки друг знаеше колко опустошително можеше да бъде това.
— Трябваше да се убедя, че си добре.
— Добре съм — отвърна тя, макар изобщо да не бе сигурна в думите си.
Въпреки решимостта си да го пропъди, въпреки решимостта си никога повече да не допусне онази близост, която бяха споделили — това бе наказанието, което си бе наложила за нарушената брачна клетва — страшно й се искаше да се свие в обятията му, да изгуби сили в неговата сила, в неговата чувственост, да го познае отново като любовник.
— Може би би трябвало да се извиня за това, че допуснах случилото се — рече той, — но не мога, защото не съжалявам.
— Аз — също.
Думите омаяха Слоун с красотата си. Искаше да я прегърне. Господи, колко го искаше! Ала вместо това той прокара неспокойно пръсти през косата си.
— Моля те, иди си, Слоун — прошепна Ана. — Не бива да те видят тук. Мег знае какво се случи помежду ни тази вечер. А ако те види тук, не знам какво би направила.
Слоун се почувства така, сякаш го бяха съсекли с брадва.
— Мег е научила?
— Пристигна неочаквано. Чакаше ме, когато се прибрах. Зашлевих я. — Гласът на Ана потрепери, когато изрече думата. — Никога досега не бях й посягала.
И макар Ана да не съобщи подробности за това как бе ударила дъщеря си, Слоун можеше да си представи сцената съвсем ясно.
— Съжалявам. Никога не съм искал обичта ми към теб да ти причини болка. По никакъв начин.
— Тогава, моля те, върви си — повтори Ана. Той би трябвало да знае, че присъствието му само дори й причиняваше болка.
Неочаквано настоятелно, той рече:
— Трябва да поговорим.
— Няма за какво да говорим.
Самообладанието на Ана изведнъж разяри Слоун. Той се сриваше — по дяволите, вече се бе сринал! — а тя бе хладна като пролетна нощ.
— Как можеш да ми казваш, че нямало за какво да говорим! Нима искаш да кажеш, че случилото се помежду ни няма никакво значение?
— Моля те, по-тихо — прошепна Ана.
Без да й обръща внимание Слоун продължи и отговори сам на въпроса си.
— Не ми казвай, че тази вечер няма никакво значение за теб. Аз бях там. Ти изпита точно същото, което и аз.
— Не съм казала, че тази вечер не означава нищо за мен. Тъкмо обратното, тя означава всичко. Вси-чко! — повтори тя, ала думата се раздели на две. — Но няма за какво да говорим. Тази вечер не променя нищо.
— Как ли не!
— По-тихо! — напомни му тя. Ала сетне рече неочаквано силно дори за самата себе си: — И какво променя тя? Аз все още съм омъжена жена. Със съпруг, който се нуждае от мен.
— И аз се нуждая от теб.
При тази гола истина самообладанието я напусна.
— Какво искаш от мен, Слоун? Да напусна мъжа си ли? Да обърна гръб на задълженията си така, както постъпих с клетвата си? Да избягам с теб и да се преструвам, че действията ни не са причинили болка никому?
— Да, по дяволите, точно това искам!
Самообладанието на Ана напълно й изневери.
— Е, може би и аз искам това! Но онова, което искаме ти и аз, няма никакво значение!
Слоун пристъпи към Ана, инстинктът му го караше да я утеши. Възнегодува срещу самообладанието й, а сега съжаляваше, че то я бе напуснало, особено пък, след като вината за това бе негова. Когато Ана отстъпи назад, той си помисли, че ще падне и ще умре на място, дори си пожела това. Прекалено силна бе болката, за да може да живее по-нататък.
— Не ме докосвай! — помоли го тя. — Прекалено силно те желая.
— Как е възможно всичко това? — попита той. — Как е възможно в едно лято и да те открия, и да те загубя?
Слоун сведе глава и пое дълбоко глътка пречистващ въздух. Сетне повдигна брадичка и погледът му срещна погледа на Ана.
— Нека Бог ми прости, но най-добре за всички ще е мъжът ти да умре.
Думите му сепнаха, изплашиха Ана.
— Боже мой, Слоун, какво предлагаш?
Нейната реакция изплаши не по-малко Слоун, едва сега той осъзна как бяха прозвучали думите му.
— Нищо. За бога, нищо! Исках да кажа само, че сме жертва на страшна ирония на съдбата.
Ана не можеше да отрече това. Нито пък можеше да отрече, че онова, което я бе изплашило най-много в думите на Слоун, бе, че те сякаш отразяваха собствените й мисли. О, небеса, те отразяваха собствените й мисли!
— Ана, не исках думите ми да прозвучат в такъв смисъл.
— Знам.
И тя наистина го знаеше. Никога не бе срещала мъж, тъй благороден като Слоун, мъж, комуто един безчувствен акт беше по-чужд. И за да се затвори кръгът от мисли, тя се сети колко нежен любовник бе бил — нежният любовник, когото никога повече нямаше да познае.
— Моля те, върви си. Докато още имам сили да те отпратя.
Той си тръгна. Без да промълви и дума повече. Защото тя бе започнала да трепери. Защото повече не можеше да й причинява болка, страдание.
Минути по-късно Ана се облегна на вратата на спалнята си, благодарна, че никой не бе забелязал Слоун. Чудеше се дали болката в сърцето й ще утихне, чудеше се дали е била права преди, когато си припомни, че мисълта е действие. Ако е така, то тя току-що бе поела вината и за това, че бе пожелала съпругът й да умре.
 

Слоун стоеше на брега, досами водата и се взираше в раковината на дланта си. В разгара на емоционалния си разговор с Ана той бе забравил за двойната черупка в джоба си и за намерението си да й я даде. Нямаше значение, че не го бе сторил. В този момент нищо нямаше значение. Освен факта, че повече никога нямаше да види Ана. Несправедливостта на тази истина го разгневи и той сви пръсти около раковината. Искаше да я раздели на две части, досущ както той и Ана бяха откъснати един от друг, но не му даваше сърце да го стори. Не, тя трябваше да си остане едно цяло — така, както той и Ана не можеха. С рязък замах предаде раковината на морето. Чу в мрака как то я прие и изпита удовлетворение. Позволи си само един последен, прощален поглед към къщата. Колкото и да бе плашеща, ужасяваща дори, простата истина бе, че смъртта на Джак Рейми би освободила всички.
 

Той си бе заминал, разбра Джак, не искаше да споменава името му дори и в мислите си. Още като чу Ана да се промъква по стълбите, вече знаеше, че тя щеше да се срещне с него. В началото го болеше, като си мислеше за двамата, ала тази вечер не бе така. Тази вечер нищо не можеше да го засегне. Беше леко на сърцето му, мисълта му бе ясна. Можеше да се закълне, че морето му говореше, както често ставаше напоследък. Чуваше нежния шепот на вълните, които го зовяха към спокойните си дълбини.
Ела при мен — шепнеше морето. — И аз ще споделя с теб цялата си мъдрост.
Джак въздъхна и си помисли, че морето може би вече бе споделило мъдростта си с него. За първи път съзираше някаква перспектива в живота си. Наложило му се бе да мъкне тежък товар. Болестта бе разрушила основите на живота му и всичко останало бе станало неустойчиво, нестабилно. Не искаше да оправдава постъпките си. Прекалено често си бе изкарвал яда на Ана, ала винаги се бе стремил да даде най-доброто от себе си. Винаги бе реагирал като човешко същество, бореше се, непрестанно се бореше и в тази борба понякога успяваше, а понякога се проваляше.
Да — прошепна морето, — ти си усвоил мъдростта ми. Нещата са такива, каквито са. Човеците са само едни човеци. Досущ, както и аз, морето, не мога да бъда нито по-малко, нито повече от едно море.
Джак усети как го обзема спокойствие, ведно с дълбоко, тежко чувство. Знаеше, че то си има име — опрощение.
 

В къщата бе неспокойно. Ана се мяташе в леглото и долавяше звуците, които долитаха от стаите на Кари и Мег. Чу как Кари отиде отново до банята, а по-късно усети, че Мег слиза по стълбите. Помисли си да поговори с нея сега, вместо да чака до сутринта, стана, отвори вратата и изгуби смелост. Видя само как дъщеря й слезе по стълбите и изчезна в стаята на баща си. Въздъхна и се върна отново в леглото и, победена от умората, потъна в неспокоен сън. Но и насън продължаваше да долавя шумовете в къщата. И насън не можеше да се избави от мисълта, че смъртта на Джак щеше да донесе на всички онова, което желаеха. Особено — на самия него. А истината бе, че да му се даде онова, което желаеше, бе толкова лесно.
 

На сутринта Джак Рейми бе вече мъртъв. Кари и Мег плачеха тихо, докато Ана не можеше да отрони и сълза. На другия край на града, когато научи новината от Харпър, Слоун изостави плановете си да отпътува.
За първи път Харпър използва за него думата обсебен.
Слоун не можа да отхвърли това обвинение.
 

Девета глава
 
Септември
Къде бе той?
Ана набира номера на хижата докато пръстите й не се разраниха, ала Слоун не вдигаше слушалката. За да не полудее напълно, тя си направи чаша чай и отиде във всекидневната, където огънят в камината бумтеше буйно. Спря се за малко на място, за да види вечерните новини, но когато Джейк Лугарик въодушевено и радостно повтори казаното от прокурора за миналото на Слоун, тя изгаси ядно телевизора. За съжаление обаче не можеше да прогони думите от главата си.
«Страхливец… не издържал на мъченията… страхливец… не заслужава да е сред военните… страхливец… страхливец… страх…»
Думите избледняха, заглушени от толкова незначителен звук, че Ана не бе сигурна дали не си го бе въобразила. Надигна глава и се заслуша. Единственото, което долавяше, обаче, бе воят на вятъра. Въздъхна… и отново чу мистериозния звук. Този път бе по-отчетлив и определено идваше откъм задния вход. Тя се намръщи и пое към източника на шума. Като влезе в кухнята, вече можеше да го идентифицира — някой бясно удряше с юмрук по дървото, стъклото подрънкваше. Ана се забърза към задната врата. Дори и в смрачаването, причинено от бурята, можа да види мъжки силует. Позна го веднага. Пребори се с несигурни пръсти с резето и отвори широко вратата.
Вятърът нахлу вътре с облак ситни дъждовни пръски, но Слоун не понечи да влезе. Светкавица го освети с призрачната си светлина — той просто стоеше и гледаше Ана. След няколко мига рече с тихо отчаяние:
— Не ме отпращай.
Мислите на Ана се виеха в такава вихрушка, че не можеше да промълви и дума. Просто отстъпи навътре с жест на мълчалива покана, която той прие.
Вече в антрето, Ана се вгледа в него. Беше облечен в дънки и с жълто непромокаемо яке, а не с военния си дъждобран. Крачолите на дънките му бяха съвсем прогизнали, от найлоново яке се стичаха струйки вода и образуваха локвички по плочките на пода. Подобни струйки се стичаха и по лицето му от мократа коса — по бръчките, които сякаш се бяха задълбочили през последните няколко часа. Изглеждаше остарял, унесен, сякаш не усещаше, че бе прогизнал до кости и трепереше.
Тя протегна ръка.
— Дай якето.
Когато Слоун я изгледа така, сякаш му бе проговорила на чужд език, Ана разбра, че бе далеч повече унесен, отколкото й се бе сторило. Уязвимостта му й вдъхна сили, почувства се тъй силна, че можеше да се бори срещу Харпър, срещу копоите от пресата, срещу всички, за да може да го утеши.
— Дай ми якето си, Слоун, целият си прогизнал.
Той започна да се разкопчава и рече, сякаш правеше някакво откритие:
— Навън вали.
— Знам:
— Ще ти изцапам пода.
— Няма значение — рече тя, взе якето, остави го върху пералнята и му подаде пешкир. — Запалих камината във всекидневната. Иди се стопли.
Ана се забави в кухнята, за да свари още една чаша чай. Намери Слоун пред камината; подпрял ръце върху полицата над нея, той се грееше на огъня. Беше си свалил обувките; един поглед й бе достатъчен, за да види, че и чорапите му бяха прогизнали. Пешкирът, с който разсеяно бе разтъркал косата си, сега бе увит около врата му. Тениската му, измокрена въпреки противодъждовното яке, бе залепнала върху треперещите му рамене.
— Вземи — рече тя и когато той се обърна, му подаде чашата чай. Той я взе и макар чаят да бе горещ, отпи голяма глътка.
Усещаше обезпокоително празния му поглед върху себе си, докато вземаше от дивана яркото одеяло на карета. Отиде при него и го загърна. При това й действие телата им леко се докоснаха. Усети под пръстите си, докато го загръщаше, как трепери той и много силно се усъмни, че това се дължи само на изстиването му.
Погледът, пряко волята й, се плъзна по силната брада, към бузите, потъмнели от четината, и се спря на устните му, още влажни от дъждовните капки. И тогава тя осъзна със страшна сила, че въпреки цената, която сега плащаха за интимната си близост, въпреки факта, че се самонаказваше за нея като не й позволяваше да се случи отново, на нея й се прииска да го целуне.
Отдръпна се на безопасно разстояние, приближи дивана и седна на страничната облегалка.
— Къде беше? Поне десет пъти звънях в хижата.
От мига, в който Ричард Хенеси изнесе зловещите факти от миналото му, Слоун вече не усещаше нищо — нито как дъждът жилеше лицето му, нито как светкавиците раздираха небето, нито дори кога есенният хлад се просмука до костите му. Не бе разбрал как краката му го отведоха до къщата на Ана, нито усещаше огъня, който гореше пред него, нито горещия, сладък чай, който се плъзгаше в гърлото му. Бе почувствал допира на тялото й — но пак някак си нереално, неистински. Въпросът й, обаче, успя да прониже вцепенението му.
— Звъняла си ми?
— Да. Тревожех се за теб — пауза. Сетне: — Къде беше?
Той отвърна без колебание.
— В Колорадо. На лов за пъстърва. — Като видя недоумението на Ана, той продължи: — Всъщност, взех такси до хижата, но вътре се задушавах. В следващия миг се озовах в заливчето. Пропълзях под една скала, седях там, заслушан в дъжда и изживявах фантазия подир фантазия. Много съм добър — направо съм страхотен — в измислянето на фантазии. Каквото си пожелаеш: — разходка на Луната, обиколка на света с балон, обиране на казиното в Монте Карло, летуване на Ривиерата… — Той сви рамене. — Каквото и да е, само и само да забравиш грубата действителност.
Грубата действителност? Ана се досети, че навярно имаше предвид пленничеството си. Спомни си за приказката, която бе съчинил с такава лекота, когато отношенията им бяха още тъй нови и чисти. Сега, обаче, всичко бе тъй болезнено. Той бе преживял мъченията върху тялото му, като бе потърсил убежище в съзнанието си.
— Скоро обаче разбрах — продължи той, — че всички фантазии водеха към една: как някак си успявам да ти обясня какво се случи в Бейрут. — Той се засмя горчиво. — Но дори и аз не съм достатъчно добър, за да създам такава фантазия. Не мога да ти обясня, защото сам не разбирам себе си.
— Опитай — рече Ана.
Нежният й глас някак си ядоса Слоун.
— Не съм тук, за да получа опрощение. Не го желая. Не го заслужавам. Затова не ми го предлагай.
Ана се усъмни в истинността на думите му. Подозираше, че и двамата се нуждаеха от опрощение, но рече просто:
— Добре. Само ми разкажи какво се случи. Но преди да го сториш — добави тя, — искам да знаеш, че можех да попитам Харпър за обвиненията на Хенеси, но не го направих. Исках да чуя истината от теб. Мисля, че така заслужих правото да споделиш миналото си с мен. Цялото.
Слоун допи чая си, остави чашата върху полицата до чашата на Ана, и придърпа одеялото. Най-накрая я погледна право в очите и рече:
— Истината за миналото ми е съвсем елементарна. Аз съм мошеник, страхливец и крадец. Излъгах дори и теб. Ти усети, че нещо около Бейрут не е наред и аз съзнателно криех истината от теб. Мълчалива лъжа. Най-отвратителната.
Ана изчака малко и сетне каза:
— Това ли ти бе опитът да ми обясниш?
Слоун въздъхна тежко:
— Харпър ще ме убие, ако разбере, че съм тук.
— Навярно. А ти отбягваш въпроса ми.
— Да, по дяволите! Отбягвам го, защото не мога да намеря подходящите думи.
— Карай направо.
— Направо ли? Добре, направо: спогодих се с врага, което като военен, съм се клел да не правя никога. Искаха да узнаят името на един израелски агент, аз им го казах, те ме освободиха и го убиха. — Слоун се поколеба. — Бих рекъл, че това ме прави страхливец, не смяташ ли? И няма никакво значение колко медала ще ми закачат.
— Да, смятам, че си прав — рече тя и видя как съгласието й го преряза сякаш с нож. — Ако това е всичко. Всичко ли е? — Тя не му остави възможност да отговори. — Да не би това да е било едно приятно, светско парти, на което са сервирали чай и сладки и просто да са те попитали: «Капитан Маршъл, много ще се радваме, ако ни съобщите името на онзи израелски агент, за да ви освободим и да го убием». А ти си им отвърнал, че не би могъл да направиш нищо друго, освен да поискаш още една чаша чай.
Тя го изчака, за да схване абсурдността на ситуацията.
— Не беше съвсем така, нали, Слоун? Не става дума за малко, светско парти с чай и сладки, нали? — Тя прехапа устни, сякаш се замисли, но после продължи: — Винаги ме е поразявало това как подценяваш случилото се с теб. Първия път, когато спомена, че си бил заложник, го направи така, че да прозвучи като някакво незначително премеждие, нещо, което може да се случи всекиму. Нищо работа. Дори и когато видях гърба ти и разбрах, че наистина е било сериозно, изобщо не разговаряхме за това. Заобикаляхме темата.
Тя отново изчака той да попие думите й.
— Не искаше да говориш за това. Аз не исках да говорим за това. Сякаш никой от двама ни не можеше да намери думите. Чак сега ми хрумна защо не можехме. Истината, Слоун, е, че онова, което са ти сторили, не може да се обясни с думи.
Словата й прозвучаха тихи, спокойни, ала изпълнени с истинското си съдържание.
— Те — а те не са някакви великодушни лица — те са те затворили. Те се хората, които са те измъчвали. Дори и сега потръпвам, като си помисля какво биха могли да ти сторят, но дори не мога да си го представя. Те са се отнесли свирепо, брутално, така, както едно човешко същество не може да се отнася с друго. Приеми този факт, Слоун.
Стотици зловещи спомени връхлетяха Слоун, спомени, които не само не можеха да се обяснят с думи, но бяха и немислими, тъй немислими, че той бе издигнал стена около им и сам не си позволяваше да надникне над нея. Думите на Ана обаче прехвърлиха стената и не му оставиха друг избор, освен да се изправи очи в очи с демоните със свирепите очи. От гледката коленете му омекнаха, принудиха го да приседне до камината. Остана там, с разкрачени крака, стиснал главата си с ръце.
Ана искаше да отиде при него, но не си го позволи. Нямаше си вяра, че не би отишла докрай в утешаването му. Затова тя също остана смълчана на мястото си, докато той не вдигна най-сетне глава. Очите му блестяха, може би сълзите щяха да се появят само след няколко думи.
— Казваше се Езра Ешкол — Ези. Бе на трийсет и пет години, женен, с три дъщери. Беше израелски таен агент, от Мосад. Макар да не го познавах много добре — работихме само по две секретни операции — знаех, че е достоен човек. Харесвах го.
При последното си признание Слоун остана без дъх и това го принуди да помълчи няколко секунди, за да се поуспокои.
— От мига, в който те — моите мъчители — ме взеха за заложник, те съвсем ясно ми дадоха да разбера, че искат да установят идентичността на Ези. Знаеха само псевдонима му, но не можеха да го идентифицират. Смятаха, че той бе отговорен — и може би бяха прави — че е първопричината за няколко наказателни акции срещу ливански терористи, които бяха взривили училищен автобус, пълен с израелски деца.
— Направо страхотно!
— Да. Страхотно.
Мълчание. Въздишка.
— Исках да ме убият. Молех се да го направят. Когато стана ясно, че не възнамеряваха да го сторят, започнах да кроя план как да се самоубия, ако ми дадат възможност — да се обеся, да ям стъкло, да си прережа вените и т.н. Въображението ми бе обсебено само от това. Имаше обаче един съществен проблем. Те бяха решени на всичко, за да ме опазят от самия мен. — Слоун се засмя. — Опитах дори да наложа на волята си да умра, ала и това не сработи.
Стомахът на Ана се сви от безчувствените думи, с които говореше за собствената си смърт. Ако бе станало така както го бе замислил, тя никога нямаше да го срещне. Никога не би познала топлината на прегръдката му, нежността на целувката му, страстта на любенето му.
Когато Слоун заговори отново, гласът му потрепери, а думите му прободоха сърцето на Ана.
— Аз… ъъъ… никога не съм знаел, че човек може да преживее подобна болка. Но я преживях. Отново… и отново… и отново.
Неспокоен от болезнените спомени, Слоун отново се изправи и потърси топлината на огъня в камината. Гърбом към нея, той продължи:
— Не съм много сигурен какво точно стана. Просто един ден рухнах. Чух се как им казвам името на Ези. Не, не е вярно. Чух името на Ези и се запитах кой ли бе онзи, който го крещеше. Най-накрая реших, че това съм самият аз.
Думата крещеше бе предостатъчна за Ана, за да разбере. Тя дори не можеше да осъзнае степента на терора, който бе довел до освобождаването му. Отново й се прииска да иде при Слоун, но вече не бе сигурна, че можеше да го утеши. Изведнъж сама усети нужда да бъде утешавана.
— Мислех си, че след това ще ме убият. Искам да кажа: за какво им бях необходим повече? Нещо повече, желаех да ме убият. Най-малкото нямаше да става нужда да нося винаги със себе си товара на онова, което направих — рече презрително той. — Но негодниците ме освободиха и първото нещо, което узнах, когато бях на свобода, бе за смъртта на Ези. Пропуснал един завой на пътя и колата му паднала от висока скала. Бе обявено като автомобилна катастрофа, ала аз знаех, че не бе така.
Ана пое последните му думи, осмисли информацията и рече:
— Значи не е стопроцентово сигурно, че ти си отговорен за смъртта му?
Слоун са извърна, чертите на лицето му отново се сгърчиха от гняв.
— Нима ти и Харпър не разбирате, че няма значение дали е било катастрофа? Аз предадох Ези. Предадох себе си. Предадох най-основния принцип на армията. Постъпих като страхливец, Ана. Като прежълтял, вонящ страхливец!
Последната му дума прогърмя в стаята ведно с гърма на бурята отвън. Този гръм изглежда го сепна и Слоун прокара пръсти през косата си, с другата си ръка придържаше одеялото.
— Извинявай. Нямам никакво право да си го изкарвам на теб.
— А само на себе си — рече Ана.
— Така е правилно, не смяташ ли?
Ана не си губи времето да му отговаря на въпрос, на който той имаше готов отговор. Вместо това рече:
— И после се върна у дома, попътува известно време и се установи тук, така ли?
— Първо отидох при съпругата на Ези.
Не спомена как лекарите го разубеждаваха да не ходи, че не бе в състояние да пътува. Нито пък спомена как им бе отвърнал да вървят по дяволите. Нито пък й разказа как той и жената на Ези просто се прегърнаха и заплакаха.
— Казах й всичко. Казах й как съм рухнал, че навярно аз съм причината за смъртта на мъжа й.
— И тя обвини ли те?
— Не.
— От което се почувства само още по-виновен.
— Да — рече Слоун, тонът му бе обагрен от гняв и мъка едновременно.
В последвалата тишина се чуваше само как пращи огънят, цепеница се помръдна и изригна рой оранжеви искри. По покрива барабанеше дъждът.
— Кажи ми нещо — рече тихо Ана. — Ако нещата се бяха обърнали наопаки, ако Ези бе издал теб, ако той сега седеше тук и се чувстваше виновен, а ти бе мъртъв, щеше ли да го виниш?
Слоун не отвърна нищо.
— Не мисля, че би го направил — отвърна вместо него Ана. — Мисля, че би усетил, че нито едно човешко същество не би могло да понесе подобно наказание.
Тишина.
— Да, но ти искаш от себе си да си свръхчовек.
Докато казваше това, тя си помисли, че същото можеше да се отнесе и за нея.
— Защо е така, Слоун? — попита тя, опитвайки се да съсредоточи отново мислите си.
— Недей, Ана. Не смей да ми прощаваш.
— Няма значение дали ще го направя или не. Избавлението може да дойде само ако си простиш сам.
Тя отново не искаше да си помисли как всичко това можеше да се съотнесе и към нея.
— Тогава, значи, избавлението никога няма да дойде.
Думите му бяха студени, ледени, самообвинителни. Те, ведно с готовите да се напълнят със сълзи очи на Слоун, както и люшкането на понеслите непосилен товар негови плещи, пронизаха сърцето на Ана. Неговата болка. Нейната. Може би — една и съща болка. Може би тя бе в състояние да понесе своята. Но не и неговата. И затова, без да се замисли тя се изправи от дивана и пое към него.
Слоун я гледаше как приближава и мълчаливо се молеше да не го докосва. Не бе сигурен какво би сторил, ако го направеше. Когато тя заговори, думите й го галеха далеч по-пълно, по-нежно, отколкото биха го погалили ръцете й.
— Ти не си страхливец — рече тя.
— Недей, Ана — изпъшка дрезгаво той.
— Един страхливец не би отишъл да види жената на Ези.
Думите й отново погалиха изтерзаната му душа.
— Недей. Не заслужавам…
— Един страхливец не би дошъл тази вечер тук — гласът й сякаш с гальовни пръсти докосна празното сърце на Слоун. — Не виждаш ли?
Слоун виждаше онова, което винаги бе съзирал у Ана: жената, приятелката, любовницата, самия себе си. В един миг му се стори, че вижда и още нещо. Възможността — далечна, макар и близка — в нейната прошка да се крие и собствената му прошка към себе си.
— Това, което виждам, е една жена, която така прилича на мен, че би могла да бъде мой огледален образ, жена, която знае всичко за свръхчовешкото, жена, която няма и най-беглата представа как да намери собственото си опрощение. — Той се усмихна тъжно. — Каква двойка сме само, Ана!
— Да — усмихна се и тя тъжно. — Каква двойка!
Една-единствена сълза се отрони от ъгълчето на окото на Слоун. Притеснен от нея, той се опита да извърне поглед. Ана положи длан върху бузата му и обърна лицето му към своето. Бе опитала с думи и не бе успяла. Сега вече говореше със сърцето си. Повдигна глава и положи устни върху неговите — леко, нежно. Устните му, неподвижни под нежната й агресия, имаха топъл и сладък вкус. И трепереха. Или може би нейните собствени устни трепереха. Може би дори и тялото й потреперваше, защото отново изпитваше онова безпокойство, нуждата да се гмурне отвъд всякакви ограничения, нуждата да бъде утешавана, дори когато сама утешава. А може би това бе нуждата да прости сама на себе си, докато въздава опрощение?
При потреперването й устните на Слоун се събудиха. Целувката им се превърна от израз на силно желание в проява на страстно отчаяние. Сетне целувката изведнъж бе прекъсната и той я притегли към себе си. Одеялото, досущ като самоограниченията им, падна и те просто се прегърнаха — силно, яростно, като любовници, пред които няма никакво бъдеще.
Бъдеще.
Ана не можеше да си позволи да му даде да си мисли, че действията й им обещаваха някакво бъдеще, затова рече:
— Тази вечер не променя нищо.
Ала и двамата знаеха, че бе иначе. Той бе разкрил пред нея най-страшните си тайни и вместо да ги разделят, те дори заякчиха връзката между двамата. Освен това всеки зърна идващото избавление.
 

На следващия ден всичко се срина. Сутрешните новини показаха подробни кадри как предишната вечер Слоун влиза и излиза от дома на Ана. Джейк Лугарик без съмнение бе очаквал Слоун да потърси утеха при Ана и бе поставил засада. Беше тъжно, че се оказаха такива глупци. Още по-тъжно им бе, че бяха подвели Харпър. Той не каза нищо — нито една дума на порицание, никакви слова от сорта: «Аз нали ви предупреждавах!».
Както винаги нащрек, Хенеси се заперчи из залата и обяви последния си свидетел — Арти Уато. След като Харпър направи възражение, като каза, че мистър Уато не е бил посочен в списъка на евентуални свидетели, Хенеси се извини и съобщи, че са се появили нови доказателства.
Разрешиха на Уато да свидетелства. Всъщност му разрешиха да бръщолеви — за смъртта на Естър Райт и за пристигането на дъщеря й в Кукс Бей. Разказа как го изпратили да посрещне мисис Макдей на летището, но забравил къде трябва да иде. Простоватият човечец си призна без капка свян, че понякога забравял накъде се е запътил. Както винаги пристигнал до морето, където на брега намерил най-странното нещо, което океанът бил изхвърлял. Ала майка му разбрала важността на находката му и се била обърнала към шерифа Тейт.
Злорадстващият Хенеси представи тогава находката като веществено доказателство: празна банка обикновен инсулин, голяма спринцовка, тънък черен колан — всичко това, свързано в яркожълт шал. Хенеси призова отново свидетелките Мег и Кари и те потвърдиха, че шалът принадлежи на Ана.
В залата се възцари хаос.
Ана и Слоун изпаднаха в шок.
 

— Мистър Флеминг, защитата готова ли е да продължим гледането на делото?
— Да, Ваша чест, готова е.
Въпреки унеса си Ана долови ентусиазма в тона на Харпър и разбра, че бе фалшив. По време на десетминутното прекъсване, през което Хенеси представи откритието на Арти Уато, никой, нито Слоун, нито Харпър, нито самата тя бяха произнесли и думица. Нито една.
— Защитата призовава доктор Филип Гудман — рече Харпър.
Лекарят пристъпи, закле се и седна. С усмивка на лице Харпър приближи към свидетелската банка.
— Докторе, искам да поосвежим паметта на журито във връзка с предишните ви показания. Вие заявихте, че, по ваше мнение, перспективите пред Джак Рейми не са били обещаващи, че по всяка вероятност състоянието му щяло да продължи да се влошава. Променили ли сте мнението си по отношение на това медицинско заключение?
— Не, не съм.
— Свидетелствахте също, че — пак по ваше мнение — Джак Рейми е знаел колко е болен. Още ли смятате, че е било така?
— Да.
— Освен това свидетелствахте, че се е боял и когато ви запитах дали се е боял, да не би да умре, вие заявихте, че се е боял тъкмо от обратното — тук Харпър погледна бележките си. — Точните ви думи бяха: «здравето му ще продължи да се влошава и става все по-малко жизнено способен. Изглеждаше все по-обсебен от мисълта за повторен удар». — Харпър замълча. — Променихте ли с нещо тези си показания?
— Не, не съм.
— Вие също така заявихте, че сте се изненадал от молбата за самоубийство. Това показание отразява ли и сега точно чувствата, които сте изпитал?
— Да.
— Последен въпрос, докторе. Можете ли безусловно да заявите пред този съд, че Джак не си е сложил сам фаталната инжекция инсулин?
Доктор Гудман се поколеба и сетне рече:
— Не, не мога. Не и безусловно.
— Нямам повече въпроси — рече Харпър и се оттегли от свидетелската банка.
Изправи се Ричард Хенеси, все още наслаждавайки се на триумфалния ход на процеса в полза на обвинението.
— Вие свидетелствахте преди, че бихте се изненадали, ако разберете, че Джак Рейми се е самоубил, че по ваше мнение той не е бил в състояние да си сложи инжекцията сам, имам предвид направо във вената. Все още ли смятате така?
— Да.
Още по-доволен и от преди, Хенеси тържествено се завърна на банката си, като подхвърли през рамо:
— Нямам повече въпроси.
Ана погледна Слоун, а той — нея. Видът му подсказваше, че и той си оставаше в състояние на шок след разкритията, които се появиха тази сутрин. Усмихна се обаче леко, окуражаващо. Ана затвори очи, опита се да си спомни целувката им снощи, но в мислите й бяха само банката инсулин и спринцовката, коланът и шалът. Боже мой, какъв бе шансът да бъдат открити тези веществени доказателства?
— Защитата призовава мисис Алис Гей.
Името не говореше на Ана нищо, но когато младата жена влезе в залата, Ана се сети, че я бе виждала някъде. Но къде?
След като мисис Гей съобщи името и местоработата си, Харпър я попита:
— И къде работите като медицинска сестра?
— В «Добрият пастир».
Ана веднага се сети, че това е една от сестрите нощна смяна. Винаги готова да прояви чувство за хумор.
— Имахте ли възможността да се запознаете с Джак Рейми?
— Да, бях негова сестра по време на последния му престой в болницата.
— Разкажете ни за разговора между двама ви.
— Не си спомням точната дата. Помня, че беше по време на последната му хоспитализация. Жена му бе слязла до бюфета, а аз му слагах обичайната инжекция инсулин. — Тя се усмихна. — Аз обичам да се шегувам с пациентите. Доволна съм, ако мога да изтръгна от тях усмивка. Казах му, че ще му сложа специално лекарство за танцуване и сетне двамата ще изчезнем от болницата да се поразкършим с малко буги-вуги из града.
— И той отговори ли ви и какво?
— Попита ме дали не бих му сложила свръхдоза от лекарството за танцуване. Засмях се и му казах, че при свръхдоза не би могъл да танцува. Той се усмихна и ме попита дали съм измерила внимателно количеството лекарство, защото знаел, че би могъл да поеме свръхдоза от него. Каза, че петдесет единици са достатъчни да стане пътник. Нещо от този сорт, а аз отвърнах, че и по-малко навярно ще стигнат.
— Какво впечатление ви направиха тогава думите му?
— Помислих си, че само си говори, колкото да става лаф.
— После замислихте ли се върху думите му?
— Да, сър.
— Кога?
— След като почнах да следя хода на процеса във вестника. Когато прочетох, че съществува възможност мистър Рейми да се е самоубил.
— Как оценявате думите на Джак Рейми в контекста на тази възможност?
— Мисля си, че разпитваше колко би могла да бъде фаталната доза инсулин. И тогава ви се обадих.
Харпър се усмихна, когато в залата прокънтяха последните й думи.
— Нямам повече въпроси.
— Въпроси, мистър Хенеси?
— Да, Ваша чест — рече прокурорът и се изправи. — Мисис Гей, Джак Рейми даде ли да се разбере несъмнено, че иска тази информация, за да сложи край на живота си.
— Не.
— Нямам повече въпроси.
— Допълнителни въпроси, мистър Флеминг.
— Не, Ваша чест. Защитата би искала да бъде призован отец Едуард Сантълайсис.
Изявлението на Харпър изненада Ана. Не бе очаквала той да призове пастора. Гледаше с любопитство как отец Сантълайсис пристъпва напред, закле се и седна.
Харпър приближи свещеника.
— Отче, имахте ли възможността да посещавате Джак Рейми?
— Да. Макар той да не бе енориаш на «Света Катерина», сестра му — мисис Дъглас — ме помоли да го посещавам и аз го правех.
— Повече от веднъж.
— Да. У дома му и в болницата. Общо — три или четири пъти.
— За какво си говорехте, отче?
— Обичайните повърхностни разговори. Времето, бейзбола — Джак Рейми бе запалянко на Ред Сокс — за Кукс Бей, за здравето му, за жена му и дъщеря му. Обичайните неща.
— Някога дискутирали ли сте католицизма?
— Да, при един случай.
— Добихте ли представа от този разговор за отношението на Джак Рейми към католическата църква?
Свещеникът се усмихна.
— Отношението му бе интересно, макар и не съвсем оригинално. Като дете е отрасъл в силно вярващо католическо семейство, но като пораснал се отдръпнал от църквата, макар и никога да не се е отказвал от нейните догми.
— Те бяха ли важни за него?
— Така поне изглеждаше.
— Възразявам, Ваша чест, тези показания не водят наникъде. Религиозните схващания на Джак Рейми нямат значение за процеса.
— Ваша чест — рече Харпър, — Джак Рейми е помолил жена си да му помогне да се самоубие. Не е немислимо — дори е доста вероятно — през ума му да са минавали религиозни мисли.
— Макар обвинението да е готово да приеме, че на Джак Рейми наистина би могло да му минават през ума религиозни мисли, то не е готово да приеме, че възгледите му за католицизма имат нещо общо с процеса.
— Възражението се отхвърля, но давайте по-бързо към въпроса, мистър Флеминг.
Харпър отново насочи вниманието си към свещеника и попита:
— Джак Рейми обсъждал ли е въпроса за самоубийство с вас?
— Не, не е.
Ричард Хенеси се наведе към помощника си и със самодоволна усмивка му прошепна нещо.
— Не и направо — добави отец Сантълайсис.
Самодоволната усмивка на Хенеси се стопи.
— Какво имате предвид, отче? — провокира го Харпър.
— Когато обсъждахме католическата вяра, той ми посочи, че едно от нещата, които го отказали да ходи на богослужения, било непреклонността на църквата в определени аспекти. Спомена специално контрола върху раждаемостта, аборта и самоубийството. По онова време аз не обърнах внимание, че спомена самоубийството. Нямах представа, че е обмислял да сложи край на живота си.
— Какво е гледището на католическата църква спрямо самоубийството?
— Ваша чест, всичко това е много интересно, но не виждам какво…
Харпър прекъсна прокурора:
— Отец Сантълайсис свидетелствува, че Джак Рейми приемал догмите на католицизма. Мисля, че е справедливо онези съдебни заседатели, които не са католици, да разберат за какво става дума.
— Разрешавам задаването на въпроса — кимна съдията Уейнън.
Отецът използва една минута да събере мислите си.
— Джак Рейми бе прав. В миналото възгледите на католическата църква спрямо самоубийството бяха много непреклонни: определяха го като непростим грях. Моля ви да разберете, че не твърдя, че модерната църква окуражава или опрощава самоубийството, само че напоследък решенията на Ватикана показват по-снизходително отношение. Всъщност бе заявено, че в момента на смъртта и Божието възмездие, никой не знае какво е на сърцето на човека. Може би той се е разкаял, а ако се опрем на тази презумпция, не може да му се откаже погребение по всички правила.
— Ще бъде ли справедливо да се каже, че въпреки тази снизходителност, все още самоубийството се клейми?
— Да, така е и това надхвърля границите на католицизма. По-скоро става дума за клеймо, последица на културата. Повечето хора не могат да разберат или, в най-лошия случай, се отвращават от самоубийството. Може би защото то противоречи тъй силно на инстинкта ни за самосъхранение. Бил съм свидетел на няколко кончини, когато близките са се опитвали да прикрият факта, че някой от семейството е посегнал на живота си.
— Споменахте близките, отче. Имали ли сте случай да служите при много такива опечалени семейства?
— Както казах — на няколко.
— И имаше ли някаква обща особеност за всички?
— Да. Бяха засегнати, разгневени и донякъде смятаха, че вината е у самите тях. Повечето смятаха, че би трябвало да усетят идването на самоубийството.
— Последен въпрос, отче. Изненадахте ли се, че на Джак Рейми му е минавала мисълта за самоубийство?
Свещеникът известно време не отговори.
— В началото не подозирах нищо. С времето, обаче, разбрах, че нещо тревожи Джак Рейми. Знаех, разбира се, че здравословното му състояние се влошава. В крайна сметка не бих казал, че се изненадах.
— Нямам повече въпроси.
Съдията Уейнън погледна към Ричард Хенеси.
— Нямам въпроси — избъбри прокурорът, който още имаше самодоволно изражение.
— Можете да напуснете банката, отче — обяви съдията.
Макар показанията и на сестрата, и на свещеника да бяха благоприятни, Ана си мислеше с тягостно чувство, че отбелязаните точки бяха незначителни, инак Ричард Хенеси нямаше да има вида на току-що излапала канарчето котка.
— Призовете следващия си свидетел, мистър Флеминг.
— Защитата призовава Кари Рейми Дъглас.
Ана отново се изненада, но гледа внимателно как зълва й заема мястото си. Както и преди никой не би заподозрял, че отношенията между Харпър и Кари надхвърляха отношенията между адвокат и свидетел.
— Мисис Дъглас, според сведенията по делото, в нощта на смъртта на брат си, сте нощувала в дома на семейство Рейми.
— Точно така.
— Всъщност, вие последна сте го видяла жив, нали така?
— Да, очевидно е така. Видях го в полунощ.
— Но не и по-сетне.
Колебание. Сетне:
— Не.
— Практика ли бе да не го посещавате след полунощ, след като нощувате в дома?
— Не, но предположих, че Мег или Ана ще го нагледат.
— Защо си помислихте така?
— Чух доста шум в къщата и си помислих, че Ана или Мег, или и двете, са станали и ще го нагледат.
— Разбирам. Чула сте шум — скърцане на стълби, отваряне и затваряне на врата, така ли?
— Да.
— Мисис Дъглас, нека ви попитам за този жълт шал. Вие свидетелствахте, че принадлежал на Ана Рейми.
— Да, така е.
— Виждала ли сте я да го носи?
— Да. Понякога го носеше, като ходеше до плажа. За да се предпази от вятъра.
— Използваната от вас дума понякога означава, че не го е носила винаги.
— Така е.
— Когато не го носеше, къде го държеше?
— Тук-там.
— Бихте ли била по-конкретна.
— Понякога го виждах просто оставен някъде в къщата. Нали знаете — тук или там.
— При това положение би ли могъл някой или някоя да го вземе и да ги използва за някаква своя цел? Например в нощта, когато Джак Рейми почина.
Колебанието бе последвано от ясно изявление:
— Разбира се.
— Мисис Дъглас, обичахте ли брат си?
Въпросът изненада Кари и тя изведнъж сякаш остаря с няколко години.
— Да. Много.
— Достатъчно, за да го защитите от порицание?
Кари сбърчи чело.
— Не разбирам въпроса ви.
— Ако бяхте разбрала — имайте предвид, че не твърдя, че е било така — но ако бяхте разбрала, че брат ви е сложил край на живота си, бихте ли могла безусловно да заявите, че след като самоубийството се осъжда, че то би могло да се отрази опустошително травматично върху семейството, можете ли безусловно да заявите, че не бихте изхвърлила веществените доказателства, за да защитите брат си и неговото семейство?
Хенеси скочи на крака.
— Протестирам, Ваша чест. Такъв хипотетичен въпрос може да се зададе само на хипотетичен процес.
— Склонен съм се да се съглася с мистър Хенеси — разсъди колебливо съдията Уейнън.
— Ваша чест — заяви Харпър, — по време на този процес, обвинението поддържаше тезата, че ако Джак Рейми се е самоубил, то оръдията на смъртта би трябвало да бъдат открити близо до него. Просто се опитвам да разкрия пред журито възможностите — а не безспорни факти — защо не са били намерени.
— И все пак, мистър Флеминг…
— Ваша чест — Хенеси прекъсна съдията, — обвинението оттегля протеста си.
Съдията Уейнън се изненада, но сетне кимна:
— Продължете, мистър Флеминг.
Харпър повтори въпроса си.
— Можете ли безусловно да заявите, че не бихте премахнала веществените доказателства, за да защитите брат си?
Кари обмисли въпроса и сетне рече простичко:
— Не, не мога да заявя безусловно, че не бих го направила.
Харпър се усмихна.
— Благодаря ви, мисис Дъглас.
Хенеси скочи на крака.
— Мисис Дъглас, вие ли изхвърлихте веществените доказателства?
Без ни най-малко колебание Кари отвърна:
— Не.
Прокурорът не можа да сдържи усмивката си.
— Нямам повече въпроси.
Харпър се спря на средата на пътя си към банката на защитата и попита:
— Мисис Дъглас, щом признахте за възможно да направите толкова много, за да защитите брат си и семейството му, не е ли вероятно да ги защищавате и сега? — Но преди Кари да отговори, Харпър избърза: — Защитата оттегля въпроса си.
Ала отбелязаната точка имаше значение за състава на съдебните заседатели. Ана знаеше, че това бе първата победа от сутринта насам. Втората дойде, когато Харпър призова Мег, повтори на практика буквално разпита на Кари и получи съвсем същия резултат: да, шалът бил на майка й; да, често се подмятал тук и там; да, всеки би могъл да го използва; да, в нощта на смъртта на баща й къщата била изпълнена с шумове; да, тя предположила, че някой е наглеждал баща й.
Както винаги, като видя дъщеря си, сърцето на Ана се изпълни с тъга. То се сви още по-силно, когато Мег се поколеба, преди да отговори отрицателно на въпроса на обвинението дали не била изхвърлила веществените доказателства. Едва ли обаче някой друг, освен Ана забеляза колебанието на Мег. Както и преди, Мег влезе и излезе от съдебната зала без нито веднъж да погледне към майка си.
— Призовете следващия си свидетел, мистър Флеминг — нареди съдията.
— Ваша чест, защитата смята да…
— Не! — изръмжа Слоун.
Харпър погледна Слоун, сетне отново магистрата и спокойно каза:
— Ваша чест, бих ли могъл да се посъветвам за малко с клиента си?
— Тъй като наближава обяд, ще направим почивка и ще продължим заседанието отново в един часа.
— Всички да станат — извика приставът.
Все едно в залата се заизправя стадо бизони. Понесе се шумът на разговори между зрители и репортери, всички усещаха, че процесът приближава към края си. Очевидно, обаче, за да засили още повече драматичното очакване, един от клиентите не бе съгласен изслушванията на свидетели да бъде прекратено.
Джейк Лугарик се обърна към жената до себе си.
— Чудя се дали Слоун Маршъл няма да застане на свидетелската банка.
— Нима ще е зле да го стори?
— Не и за обвинението — рече репортерът. — А може би няма никакво значение. Предполагам обаче, че и двамата ще бавят топката.
 

Десета глава
 
— Не! Няма да допусна нито един от двама ви на свидетелската банка — заяви Харпър. — И това е окончателно.
— Не те карам да призоваваш Ана на банката — каза Слоун.
— Не мога да извикам теб, а да не извикам Ана. Ще изглежда като че тя има нещо за криене.
Ана се обърна от прозореца на малката стая, в която се бяха оттеглили след прекъсването на заседанието. Погледът й срещна погледа на Слоун, а сетне и двамата се извърнаха. Тя отново погледна през прозореца, замислена колко нормално изглеждаше всичко навън — колко чудесно, колко съвършено нормално.
— За това вече стана дума — рече Слоун. — Ако нито един от двама ни не застане на свидетелската банка, ще изглежда като че и двамата имаме нещо да крием.
— Прав си. Стана дума. Казах ви, че съдията ще инструктира състава съдебни заседатели така: това, че не сте свидетелствали във ваша собствена полза по никакъв начин не бива да се тълкува като ваша вина.
— А аз ти казах, че съдията може да си говори на журито каквото пожелае, а то да си направи собствените заключения защо не свидетелстваме.
— И все пак, по-добре е да не излизаш и да не им даваш повод да те обесят, а, повярвай ми, Хенеси само чака това да му се удаде. Той би дал всичко, за да докаже на журито колко хладна, спокойна и разумна е Ана. От друга страна, би се радвал да докаже колко си емоционален ти.
При забележката на Харпър Ана отново се обърна от прозореца. Хладна, спокойна, разумна? Нима не бяха разбрали всички колко изтощена и разкъсвана от съмнения бе тя? В съзнанието й се появиха нежелани образи: спринцовка, банка инсулин, черен кодан — така грижливо увити в шала й. Потрепери, страхуваше се, че ще се срути всеки миг. Не, трябваше да бъде силна. Сега — повече от всякога.
— Искам да дам показания — настоя Слоун. — Искам журито да чуе от собствените ми уста, че хвърлих в морето раковина, а не онова, което е било изхвърлено на брега. Искам журито да узнае, че бях в къщата онази нощ, за да се уверя, че Ана е добре. Искам да чуят от мен, че тази връзка не бе някаква случайна любовна история.
Харпър се хвана за последните му думи.
— Не разбираш ли, че в нашия случай ще е по-добре историята да е случайна? Не виждаш ли, че Хенеси само чака да му се удаде възможността да те изобличи като толкова зажаднял за жена, че си готов на всичко, за да я имаш?
Слоун изрече очевидното:
— Хайде, Харпър, и тримата знаем, че сме в беда. Още от кадрите, които минаха в тазсутрешните новини.
— Съдебният състав не е гледал тези кадри. Журито не знае, че снощи сте били заедно.
— Когато съдията ги запита, те казаха, че не са гледали новините и може би е така, но дори и да е вярно, те сигурно са надушили нещо.
Харпър не си направи труда да отрича, макар и да повтори:
— Не, няма да го направя. Ако ти излезеш на банката, Хенеси ще те захапе веднага за гушата и кръвчицата ти ще изтече още там.
— Репортажът по новините не е истинския проблем и ти го знаеш — продължи Слоун. — Истинският проблем е в намереното от Арти Уато. Няма мъж или жена от съдебните заседатели, който да не си задава сериозно въпроса дали не сме извършили убийство.
— Не, няма да ти позволя да го направиш.
Слоун нямаше друг избор, освен да изостри играта.
— Нямам ли законното право да свидетелствам в своя полза?
— Ана също има права и като неин адвокат аз трябва да я защитавам.
Слоун погледна Ана, която най-сетне рече:
— Той е прав. Нямаме какво повече да губим.
Харпър изруга и рече:
— Искам да се запише в протокола, че това е дяволски калпава идея.
 

— Мистър Флеминг, възнамерявате ли да призовете друг свидетел? — попита съдията Уейнън точно в един часа.
— Да, Ваша чест — кимна Харпър, — но първо бих искал да дойда до писалището ви.
— Направете го — даде знак съдията.
Слоун видя как Ричард Хенеси, следвайки обичайната процедура, се присъедини към Харпър. Не бе обаче обичаен начинът, по който бе разцъфнал в усмивка. Поведението му бе такова, сякаш бе победил защитата и в интерес на истината Слоун не можеше да оспори това. Дори и да живееше до сто години, Слоун никога нямаше да забрави гледката на изхвърления от морето вързоп. Какви бяха шансовете нещо, изхвърлено в морето, да се върне отново на брега? Може би бе виновна бурята, а може така да бе разпоредила съдбата, може би самият той щеше да полудее, ако не се съсредоточеше върху нещо друго.
Юристите се оттеглиха от писалището и Слоун се взря в безупречния вид на Хенеси — от скъпия костюм до мокасините му. Кой знае защо се сети, че в началото на седмицата същите тези мокасини бяха покрити с прах, а подобен прах бе забелязал и по яхтените обуща на Джейк Лугарик. Мислите за праха, за всичко друго, освен за процеса, изчезнаха, когато Слоун чу да викат името му. Надяваше се да не стане предвестник на Второто пришествие.
С разтуптяно сърце, с ръка върху Библията Слоун се закле да казва истината, само истината и нищо друго, освен истината. Сетне отиде до свидетелската банка и седна, заслушан в обръщението на съдията към съдебните заседатели.
— Бях информиран от адвоката от защитата, че Ана Рейми няма да свидетелства в този процес. Това не би могло да се тълкува по никакъв начин като признак на вина. Нещо повече, вие сте задължени от закона да издадете присъда, основавайки се на дадените, а не на недадените показания. Разбирате ли всички това?
Журито увери съдията, че разбира думите му.
— Можете да продължите, мистър Флеминг.
Докато гледаше как Харпър се приближава, сърцето на Слоун заби по-полека, обзе го спокойствие. Независимо от изхода на процеса, щеше поне да е доволен, че бе направил всичко, което бе по силите му. Един поглед към Ана — красивото й лице, нежните й сини очи, които го гледаха — го убеди, че бе постъпил правилно. Щеше да намери начин да накара съдебните заседатели да разберат, че чувствата му към Ана и нейните към него не бяха обикновени, а чисти, не вулгарни и омърсени.
Уверено, сякаш идеята Слоун да свидетелства бе лично негова, Харпър започна:
— Мистър Маршъл, моля разкажете на съда как се запознахте с Ана Рейми.
— Ние бяхме и сме съседи.
— Всъщност вие сте наел хижата на фаропазача, а тя — най-близката до нея къща, където е живяла със съпруга си до смъртта му, нали?
— Точно така.
— Двата имота са отдалечени един от друг, нали така?
— Да.
— Тогава как се срещнахте?
— Имах навика да тичам всяка сутрин по плажа. В началото на юни забелязах там една жена, която търсеше раковини.
Слоун прецени, че бе по-добре да не разказва как я бе наблюдавал скришом, как й бе оставял раковини, докато накрая не бе уловен на местопрестъплението.
— Значи сте заговорил Ана, защото сте преценил, че това е нормално за съседи?
— Да — отвърна Слоун, макар да знаеше, че истината бе изопачена, макар и малко. Когато я заговори, той вече бе в някакви отношения с нея.
— Как ще охарактеризирате отношенията си с Ана Рейми през по-голямата част от лятото?
— Бяхме приятели. Срещахме се и разговаряхме многократно. От време на време дори й носех раковини. Когато успявах да намеря цели.
— Разбрахте ли, че тя се опитва да намери някакъв точно определен тип?
— Да. Цяла, с две черупки.
— Казвала ли ви е защо търси именно такава?
Преди да отговори, Слоун погледна към Ана. Спомняше си, сякаш бе вчера, как седеше с нея на плажа и тя първо неохотно, но сетне пламенно изливаше душата си. Сигурен бе, че тя също си спомняше.
Той с мъка откъсна очи от нея и рече.
— Тя символизираше за нея оцеляването.
— А вие разбрахте ли по някакъв начин защо оцеляването бе толкова важно за нея?
— Да. Опитваше се да преодолее известни трудности в живота си. Съпругът й бе болен и бракът й не вървеше.
— Поради болестта на мъжа й ли не вървеше бракът й?
— Възразявам, Ваша чест…
— Ще поставя въпроса другояче. Тя обясни ли каква е била, по нейно мнение, причината за невървенето на брака й?
— Да. Поради здравословните си проблеми съпругът й се бил затворил в себе си. А самоизолацията му й действала болезнено.
— Не е ли вярно, че в този момент от живота си вие също сте бил погълнат изцяло от проблема за оцеляването? Че сте се опитвал да преодолеете ужасите, изживени по време на пленничеството си в Бейрут, мъченията, които сте преживял?
— Да — отвърна едва доловимо Слоун.
— Значи вие двамата започнахте това приятелство на базата на общия си стремеж към оцеляване?
— Да.
— Но е дошло времето, когато вие двамата сте осъзнали, че сте станали повече от приятели. Вярно ли е?
— Да, вярно е.
— И какво направихте тогава?
— Решихме да не се срещаме повече.
— Защо?
— Защото и двамата ни безпокоеше етичната страна на въпроса. Тя бе омъжена жена. И двамата го знаехме твърде добре.
— И в крайна сметка вие решихте, че най-доброто разрешение да се справите с деликатната ситуация ще е да напуснете завинаги Кукс Бей, така ли?
— Да.
— Но преди да го направите, двамата станахте любовници, нали?
— Да.
Той отново едва прошепна думата, ала този път залата бе тъй смълчана, че всички успяха да я чуят.
— Защо?
Слисаният Слоун погледна Харпър.
— Имате предвид защо сме станали любовници?
— Точно така. Вие вече казахте пред съда, че сте се борили срещу това, че и двамата сте се опитвали да постъпите съгласно морала, ала изведнъж на двайсет и първи август вашите задръжки, моралът ви сякаш отлитат право през комина.
Слоун прокара пръсти през косата си.
— Вижте какво, не сме го планирали предварително. Това просто се случи. Срещнахме се случайно на плажа и…
Той замълча, въздъхна, опитваше се да намери онези думи, с които да накара журито да разбере.
— Борихме се срещу чувствата си толкова дълго, а Ана бе тъй уморена емоционално и физически… всъщност и двамата бяхме в такова състояние. И двамата знаехме, че вероятно няма да се видим отново. Двайсет и първи бе петък, а аз трябваше да замина в понеделник сутринта. Още от самото начало бе ясно, че нямаме пред себе си никакво бъдеще. Бракът й не бе най-добрият на света, ала тя му бе предана.
Слоун отново пое дълбоко дъх.
— Предполагам, че и двамата сме преценили, че това е била последната и единствената ни възможност.
— Как се чувствахте след това?
— Не съжалявах за случилото се — рече Слоун, — ала се чувствах зле, че станах съучастник на Ана в пристъпването на принципите й.
— Изпитвахте ли угризения за това, което сте сторил на Джак Рейми?
— Разбира се. Аз харесвах Джак Рейми. Не бих рекъл, че одобрявах начина, по който се бореше с болестта си — той нараняваше дълбоко Ана — но го уважавах за това, че се справяше с една трудна ситуация.
— Защо отидохте в дома на Рейми по-късно същата вечер, вечерта, в която, както стана ясно, е починал Джак Рейми?
— Безпокоях се за Ана. Както казах одеве, тя не е неморална жена и знаех, че ще страда от случилото се между нас. Трябваше да разбера дали е добре.
— И добре ли бе?
— Беше разстроена, разбира се. И двамата бяхме разстроени.
— Колко време останахте там?
Слоун вдигна рамене.
— Между пет и десет минути.
— Влизахте ли изобщо онази вечер в дома на семейство Рейми?
— Не.
— Последен въпрос. Какво изхвърлихте онази нощ в морето?
— Раковина. С две черупки. Бях намерил една следобеда и й я занесох, но както казах, тя бе твърде разстроена и аз забравих да й я дам. След като си тръгнах от къщата я изхвърлих в морето. Видя ми се един подходящ край за раковината и за нашите отношения.
— Нямам повече въпроси — рече Харпър и се върна на мястото си.
Няколко мига никой не помръдна в залата. Дори и слънчевите лъчи сякаш бяха замръзнали по стъклата на прозорците в очакване да видят какво ще се случи.
Бавно, противно на обичайния си пъргав маниер, Ричард Хенеси се надигна и също така полека се запъти към Слоун. Блестящите му, този път излъскани от праха мокасини кънтяха кухо — и заплашително, помисли си Слоун — по пода. Прокурорът му приличаше на ловец, който дебне жертвата си. Може би Харпър щеше да се окаже прав. Може би решението му да свидетелства не бе чак дотам правилно.
— Нека изясним нещата — започна Хенеси и внимателно издърпа първо единия, а после и втория маншет на ризата си.
Като чу тона на обвинителя, почти саркастичен, Слоун се стегна. Да, освен ако не грешеше, решението му да свидетелства бе очевидно погрешно.
— Двамата сте се срещнали на плажа. Между другото, колко често се срещахте?
— Нередовно. Случайно.
Слоун реши, че бе най-добре да не казва, че в началото нередовността на срещите им по скоро приличаше на разписание. Нито пък спомена за бележките, които си изписваха по пясъка, когато не успяваха да се срещнат.
— Значи двамата сте се срещали случайно на плажа, станали сте добри приятели и в един ясен ден сте разбрали, че сте се превърнали в повече от приятели, вярно ли е?
— Да, вярно е.
— И кое ви накара да решите, че сте повече от приятели?
Слоун си спомняше твърде добре как държеше ръката на Ана в своята, как и двамата се бяха сепнали от чувствата, които предизвика този обикновен жест, ала нямаше намерение да споделя всичко това с Хенеси, затова премълча истината.
— Всъщност нещата са се развивали постепенно.
Хенеси кимна.
— Аха, постепенно. И предполагам тя пак така постепенно ви е разказала, че бракът й не върви, за това, че съпругът й се е отчуждил, за това колко зле се е чувствала? И вие, пак така постепенно сте излял душата си пред нея за това как сте бил заложник, как сте рухнали пред мъченията.
Последното разбира се не бе вярно, но Слоун нямаше намерение да разкрива пред Хенеси повече неща от личния си живот. Затова го изгледа с леден поглед и кимна:
— Нещо такова.
— Ваша чест — намеси се Харпър, — прокурорът разпитва наново, а не води кръстосан разпит.
— Мистър Хенеси, долавям у вас известна липса на уважение към този свидетел и нямам намерение да търпя подобно нещо в този съд.
Хенеси се сепна и се опита да си даде вид на невинен църковен хорист.
— Нямал съм такива намерения, Ваша чест. Моите извинения към съда и към мистър Маршъл.
Слоун изобщо не се подлъга от искреността на извинението, а продължи да наблюдава предпазливо ловеца.
Съдията Уейнън, също тъй неубеден от искреността на извинението, рече:
— Продължете, мистър Хенеси.
— Да, Ваша чест — кимна прокурорът и насочи отново вниманието си към Слоун. — Мистър Маршъл, вие вече заявихте, че Ана Рейми ви е казала колко лошо е било здравословното състояние на мъжа й.
— Точно така.
— Освен това сигурно ви е казала, че я е помолил да му помогне да сложи край на живота си?
— Протестирам, Ваша чест. Подобно нещо не е споменавано.
Хенеси го контрира.
— Този съд бе осведомен, че двамата са разговаряли свободно за личния си живот. Имаме правото да научим доколко са си споделяли.
Съдията Уейнън се замисли и отсъди:
— След като обвинението поддържа тезата, че бележката е вдъхновила евентуално убийство, и след като мистър Маршъл е решил да застане на свидетелската банка, мисля, че съдът има правото да узнае дали той е знаел за молбата на Джак Рейми за самоубийство.
— Но, Ваша чест…
— Вече постанових, мистър Флеминг.
Хенеси с удоволствие повтори въпроса си.
— Каза ли ви тя за бележката, която съпругът й е написал?
Слоун почувства как в гърлото му застава буца.
— Да, каза ми.
Залата зашумя.
— При какви обстоятелства ви съобщи това?
— Не разбирам въпроса ви.
— Къде ви го каза? Кога ви го каза? Как ви го каза?
Слоун се размърда на стола си, за да спечели малко време.
— Тя дойде в хижата на фара. За пръв и единствен път. — И побърза да добави: — Беше разстроена.
— Разстроена ли бе?
— Разбира се, че бе разстроена. Съпругът й току-що я бе помолил да му помогне да сложи край на живота си!
— Чакайте да видим дали съм разбрал правилно. Съпругът на Ана Рейми я помолил да му помогне да се самоубие и тя, вместо да отиде при някой от семейството или при приятели, при свещеника или лекаря, които биха могли да помогнат при очевидната му депресия, тя изтичва при любовника си.
— Не бяхме любовници!
— Ваша чест, мистър Хенеси издевателства над свидетеля.
— Мистър Хенеси… — предупреди го съдията.
— Ще се изразя по-иначе — омекна прокурорът. — Тя изтичва при мъжа, когото иска да направи свой любовник, но не може поради етични съображения. Това вярно ли е, мистър Маршъл?
— Мистър Хенеси… — повтори съдията.
— Извинете, Ваша чест.
— Тя бе разстроена — повтори Слоун в отговор на прокурорския въпрос.
— Това вече го казахте — отвърна Хенеси. — И каква беше вашата реакция спрямо тази молба за самоубийство?
— Бях тъй смаян и разстроен, както и Ана.
— Влюбен ли сте в Ана Рейми?
Въпросът сякаш се нахвърли върху Слоун.
— Да — отвърна той.
— А тя казвала ли ви е някога, че ви обича?
Слоун погледна към Ана, погледът му потъна в нея. Чудеше се дали разбира колко много му се искаше да може да отговори утвърдително. Но не можеше.
— Не — отвърна Слоун и изпита поне подобие на удоволствие, че не бе доставил на прокурора очаквания от него отговор.
Очевидно изненадан и разочарован, Хенеси все пак се опита да спаси поне онова, което можеше.
— И докъде можехте да стигнете в тази своя любов към нея?
— Протестирам!
— Протестът се приема!
— Оттеглям въпроса — рече Хенеси и пое обратно към банката на обвинението. Жестовете и походката му издаваха, че бе приключил със свидетеля.
Слоун въздъхна — резултатът можеше да бъде и много по-лош — и се изправи. Неочаквано Хенеси се спря театрално на половината път и се обърна. Шестото чувство на Слоун, онова, което винаги го бе предупреждавало за приближаваща опасност, се обади ясно и силно.
— В нощта, когато вие и Ана Рейми станахте любовници, може би докато я държахте в обятията си, а може би по-късно, когато сте отишъл у дома й да видите дали е добре, някой от двама ви спомена ли за молбата на Джак Рейми?
В залата се бе възцарила пълна тишина. Всички сякаш се бяха устремили напред, за да уловят отговора. Коленете на Слоун омекнаха. При следващия въпрос на Хенеси имаше чувството, че ще се строполи на земята.
— Спомена ли някой, че за всички ще е най-добре, ако Джак Рейми умре?
Това бе добре изчислен изстрел в тъмен тунел, но той улучи в десетката. Да, прокурорът го захапа кръвнишки за шията, досущ както бе предвидил Харпър. Слоун си помисли да излъже, в крайна сметка така и щеше да направи, само че мълчанието му или може би изуменият му вид, подсказаха на Хенеси, че бе улучил в целта. Прокурорът дори не си направи труда да прикрие радостта си. Залата бе притихнала като гробница.
— Да или не, мистър Маршъл.
— Не мога да отговоря на въпроса само с да или не.
— Просто да или не, мистър Маршъл.
— Иронията на съдбата не ни подмина, но…
Леденият тон на Хенеси прекъсна опита на Слоун да отговори.
— Да или не!
— Да!
В залата изригна истинска какофония. С огромно самодоволство Хенеси рече:
— Нямам повече въпроси към този свидетел.
Съдията погледна към Харпър, който предизвикателно рече:
— Нямам въпроси.
Чак когато слезе от свидетелската банка с разтреперени нозе, Слоун разбра докъде се простираше хитростта на Хенеси. Той не бе задал нито един въпрос, който би му дал възможността да отхвърли своята, тяхната вина. Ала и неговият собствен адвокат не бе задал този въпрос направо.
 

На следващата сутрин — хладна с щипещ вятър есенна събота — делото бе предадено на състава от съдебни заседатели, след като прокурорът и адвокатът произнесоха своите дълги и пламенни заключителни пледоарии.
Обвинението поддържаше тезата, че макар Джак Рейми да е обмислял идеята за самоубийство, парализата не му е давала възможността да сложи край на живота си по такъв начин, по какъвто е установено, че е умрял. Нещо повече, само двама души са имали мотиви, средствата и възможността да го направят и тези двама души са разговаряли в нощта, когато Джак Рейми е предал Богу дух, че за всички ще бъде по-добре, ако той почине.
Напомнянето на признанието на Слоун се стовари тежко върху залата и предизвика нова вълна от коментари и шушукания, които дори и думите на Харпър не успяха да заглушат. Харпър поддържаше тезата, че доказателствата срещу Ана и Слоун са само косвени, че убийството не е задължително продължение на изневярата, че никой не може да докаже със сигурност дали Джак не се е самоубил и че двамата не са се наговаряли да прикриват никакви действия.
След това съдията предаде делото за решение на журито и започна очакването.
Наближаваше единайсет и половина, когато тихият, напълно потиснат квартет влезе в кабинета на Харпър. Той отиде веднага до бюфета, наля си питие и попита останалите дали ще го последват. Всички отказаха. Слоун свали сакото и връзката си и ги постави на облегалката на стола, върху който сетне се отпусна и стисна с ръце челото си. Ана застана със скръстени ръце до прозореца. Мерилин отиде в кухнята да направи сандвичи, до които никой не пожела да се докосне.
— Кое е по-добре: журито да вземе бързо решение или да умува дълго? — попита Слоун след няколко минути пълна тишина.
Харпър, който необичайно за себе си крачеше неспокойно из стаята, въздъхна:
— Както съм твърдял винаги, няма начин да се отгатне поведението на журито, но колкото по-дълго заседава, толкова по-неспокоен ставам.
Забележката му сякаш даде тона на настроението през целия дълъг следобед.
В дванайсет и трийсет Слоун въздъхна.
— Вината е моя. Не биваше изобщо да давам показания.
— Ти направи онова, което е трябвало да сториш.
Ана се обърна и погледът й срещна погледа на Слоун.
— Аз ти дадох моето съгласие. Значи вината е колкото твоя, толкова и моя.
— Аз ви оказах натиск — на теб и на Харпър — и всички го знаем много добре.
— Вижте какво, хайде да не си губим времето във взаимни обвинения — въздъхна Харпър.
Вместо това си губиха времето за маса други неща. Крачеха из стаята. Зяпаха пред прозорците, към телефона. Опитвайки се да запази и малкото здрав разум, който му бе останал, Слоун започна да брои юридическите томове в кабинета на Харпър, но скоро се отказа — не можеше да се съсредоточи дори върху толкова елементарна задача. Истината бе, че в ума му кънтяха железни решетки, вдишваше миризмата на фекалии, бореше се с клаустрофобичното си чувство, което най-накрая го катапултира от стола му. Отново закрачи из стаята и отиде до бара, където се възползва от предишната покана на Харпър и си наля питие.
В един и половина, сякаш подхващайки нишката на току-що прекъснал разговор, Слоун рече:
— Всичко тръгна надолу, когато се появи историята за Бейрут. Как, по дяволите, Хенеси е получил достъп до секретни материали?
— Сега вече това не е важно — отвърна Харпър. — Направил го е и толкоз.
При споменаването на Бейрут Ана, която бе на ръба на рухването, погледна Слоун. Колкото и да бе невероятно, но дори и при тези изключително тежки обстоятелства, на нея й се прииска да се хвърли в обятията му, да почувства силата му, да вкуси отново сладостта на устните му. Сега навярно щяха да миришат на алкохол, което си бе в реда на нещата, защото дори само като ги гледаше, тя се опияняваше. Но не достатъчно. Искаше да изтрие от съзнанието си образа, който просто не напускаше съзнанието й — образа на вързопа със спринцовката, банката инсулин, черния колан и жълтия шал. Защо не си бе останал погребан в морето?
Не, това бе невероятно, мислеше си Слоун. Ето го тук, изправен пред опасността да получи доживотна присъда, а единственото, което го вълнуваше, бе да вземе Ана в обятията си — да я прегърне, да я целуне, да я люби. Може би това му желание имаше смисъл, ако се вземе предвид фактът, че възможностите му да бъде с нея бяха толкова нищожни. Бе разбрал, че каузата им бе отчаяна, още щом морето изхвърли на брега веществените доказателства. По дяволите, защо не си бяха останали в морето?
Иззвъняването на телефона накара и четирите сърца в стаята да замрат в очакване. Мерилин, която прибираше чиниите с едва докоснатите сандвичи, погледна към телефона, към Харпър и отново към телефона. Тя остави чиниите и се запъти към писалището.
— Добър ден. Кабинетът на Харпър Флеминг. Един момент, моля — обърна се към Харпър и рече: — Мисис Дъглас.
Ана изпита едновременно и облекчение, и отчаяние. Но най-вече усещаше как рухва. Най-сетне това щеше да се случи. Щеше да се разпадне, парченце по парченце. Или може би щеше да рухне с една голяма въздишка и изведнъж. А може би и не — ако продължеше да се движи. Така й нашепваше инстинктът, затова се запъти към вратата.
— Ана? — рече Слоун.
Тя се спря, обърна се и се усмихна.
— Кажи на Харпър, че ще бъда в двора.
Не спомена, че се нуждаеше да остане насаме, но Слоун го разбра. Може би и той имаше нужда от същото. Не, имаше нужда да мисли. Да мисли ясно. Нещо, което не бе в състояние да прави в нейно присъствие.
Когато телефонът позвънеше отново, то щеше да бъде несъмнено, за да съобщят, че съдебните заседатели са взели решение. Времето му изтичаше, ведно с възможностите.
Пристъпи към прозореца и забеляза Ана. Беше се спряла до градината, потънала в цветя. Слоун прогони от съзнанието си всички мисли и образи, освен този на жената, която се взираше в пространството. Имаше мигове, досущ като сегашния, когато той почти можеше да си внуши, че е още пленник, а тя — една от множеството му фантазии.
Чуваше как в другия край на стаята Харпър говореше тихо с жената, която несъмнено обичаше, жената, загрижена за своята снаха. Харпър я успокояваше, казваше й, че всичко ще бъде наред.
Всичко ще бъде наред ли?
Да, ще бъде, помисли си Слоун. Той щеше да го постигне. Може би тъкмо това бе възнамерявал, особено след като бе видял веществените доказателства, изхвърлени на брега.
И докъде можехте да стигнете с тази своя любов към нея?
В съзнанието му кънтеше въпросът на прокурора, можеше да му отговори, че би стигнал докрай. И докато все още се боеше донякъде, че ще го затворят, то с друга част от съзнанието си той знаеше, че би могъл да издържи на онова, което щеше да направи. В известен смисъл това бе символично възцаряване на справедливостта. Защото поради слабостта си той почти сигурно бе причинил смъртта на друго човешко същество. И вместо да бъде наказан за това, го бяха наградили с Почетния медал на Конгреса. А сега щеше да прекара остатъка от живота си в затвора за убийство, което не бе извършил, но като го признаеше, щеше да спаси жената, която обичаше.
Обзето някакво необичайно, но чудесно спокойствие.
Когато чу Харпър да затваря телефона, той се обърна и му каза:
— Искам да ти кажа нещо.
По същото време, докато Слоун говореше с Харпър, Ана вдигна лице към хладния есенен вятър, който духаше тъй волен, тъй примамливо волен. Свободен. А от загубата на всички ценени от нея свободи я делеше само едно телефонно обаждане. Слоун също щеше да загуби свободата си, а на него вече му се бе стоварило достатъчно пленничество. Тя дочу в далечината как морето нашепваше въпроса, който прокурорът бе задал по-рано.
«А тя казвала ли ви е някога, че ви обича?»
«Не… Не… Не…»
Обзе я някакво необичайно, но чудесно спокойствие. Не, тя не бе изричала тези думи, но в този момент знаеше, че никакви други слова не биха могли да бъдат по-верни. Тя обичаше Слоун и поради това нямаше да позволи той да страда, след всичките страдания, които бе преживял, за едно престъпление, което не бе извършил. Тя бе причината за смъртта на Джак. Неговата смърт бе плод на нейното безумие. Кръвта му бе изцапала само нейните ръце. Затова тя единствена щеше да плати цената.
Бавно, но решително, Ана се запъти към къщата. С всяка стъпка свободата се отдалечаваше все повече и повече от нея. При влизането си тя погледна първо Слоун — един дълъг, изпълнен с копнеж поглед — и сетне рече на Харпър:
— Искам да поговоря с теб насаме.
 

Разговорът й с Харпър не мина така, както си го бе наумила, помисли си Ана на път за съдебната зала. Той бе изслушал мълчаливо, без вълнение нейното признание и сетне й бе казал спокойно:
— Разбирам. Има нещо, което ще трябва да обсъдим със съдията колкото е възможно по-скоро.
Двамата се качиха в колата на Харпър и поеха към съда. Мерилин и Слоун по искане на Харпър бяха заминали преди още тя и Харпър да бяха говорили, което бе странно. Защо ще поиска Харпър Мерилин и Слоун да се завърнат в съда, преди още тя и Харпър да са разговаряли? Да, тя разбираше, че бе необходимо да се съобщи на съдията това ново развитие на събитията, но Харпър бе наредил на Мерилин и Слоун да се върнат в съда преди още да бе разбрал за него. Неочаквано й хрумна нещо и тя се обърна към Харпър:
— Да не би съдебните заседатели да са взели решение?
Харпър я погледна, лицето му непроницаемо.
— Доколкото ми е известно — не.
Значи не бе това, помисли си Ана, но нещо се бе случило, нещо, което нямаше никакъв смисъл. Хрумна й нова, не по-малко тревожна мисъл; тя се основаваше на факта, че неведнъж, а дважди Слоун й бе казал, че всичко ще бъде наред. Не, той нямаше да направи такова смахнато нещо като да признае, че е убил Джак.
— Слоун да не… ъъъ… би да ти е казал нещо? — попита тя, опитвайки се въпросът й да прозвучи съвсем случайно и небрежно.
— В какъв смисъл?
«В какъв смисъл?», завъртя се въпросът му в съзнанието й, преди да отговори:
— Няма значение.
Не промълвиха и дума повече, преди да стигнат до сградата на съда, ала с всяка измината миля Ана се убеждаваше все повече и повече, че нещо не бе наред. Дори и представителите на пресата, които обикновено жужаха край нея като ято оси, я поздравиха.
Беше точно два часа и десет минути, когато влязоха през вратите на съда. Мерилин бе първият човек, когото Ана забеляза. Очевидно ги чакаше, защото се втурна веднага към тях. Слоун не се виждаше наоколо.
— Съдебните заседатели току-що са взели решение.
Сърцето на Ана се сви. Сега, след като бе взела решението да признае вината си, не искаше жертвата й да отива напусто. И странно, бе още по-решена да го направи, отколкото преди.
— Не е още късно, нали? — попита тя.
Без да намалява крачка, сякаш изобщо не бе чул Ана, Харпър даде красноречива воля на собствените си чувства:
— По дяволите!
— Страхотно точно изчислено по време, нали? — рече Мерилин.
— Свърза ли се със съдията Уейнън?
— Опитах, но вече му били съобщили за решението на журито и бил тръгнал към съда.
— Вече в кабинета си ли е?
— Последният път, когато попитах — преди пет минути, още го нямаше.
— Къде е Слоун?
— В съдебната зала. Препълнена е. Очевидно е плъзнал слух за решението. Всички, особено пресата, се трупаха да не изтърват местата си.
— Още не е късно, нали? — попита отново Ана.
Този път отговорът на Харпър бе предотвратен от Джейк Лугарик, който се появи сякаш отникъде.
— Как се чувствате в навечерието на произнасянето на присъдата? — попита той Ана.
— Без коментари — рече Харпър и побутна Ана напред; бързите им стъпки кънтяха като изстрели по пода.
— Боите ли се или сте уверена в добрия изход? — настоя репортерът.
— Махнете се от пътя ни. — Харпър го бутна настрани.
— Окей, окей — кимна Лугарик и изостана, но не и толкова, че да не подслуша последвалия разговор.
— Късно ли е вече? — попита пак Ана, докато влизаха в препълнената зала.
— Не — рече той и се обърна отново към Мерилин: — Иди и провери отново за съдията. Искам да се срещнем с него, преди да е започнало заседанието.
Джейк Лугарик се намръщи. Тримата вече крачеха по прохода между редиците пейки.
Ричард Хенеси с напълно самоуверено изражение, вече бе заел мястото си на прокурорската банка. Приставът изненадващо прикани всички да станат. Веднага след това съдията влезе и се запъти към стола си.
Харпър изруга и извика още от прохода:
— Ваша чест, трябва да поговоря с вас.
Харпър успя да привлече вниманието не само на съдията, но и на всички в залата, особено на Ричард Хенеси и Джейк Лугарик. Още докато Харпър говореше, секретарката на съда, чието объркано изражение предполагаше, че не е знаела за възобновяването на заседанието, се приближи към съдията Уейнън с искането на Харпър.
Съдията погледна Харпър.
— Съжалявам, мистър Флеминг, не знаех, че сте искал среща с мен.
— Мога ли да се приближа?
— Разбира се.
Докато Ана се отпускаше на стола си, Харпър, следван по петите от Хенеси, пристъпи напред. Слоун погледна Ана и й се усмихна окуражително.
Ана отвърна на усмивката му, защото знаеше, че бе взела правилното решение. Но дори и да бе така, сега вече настъпваше часът на истината и тя се боеше. Казваше си, че това е нормално, всеки би се боял при подобни обстоятелства. Но каквото и да се случеше оттук нататък, тя щеше да го преживее. Оцеляването бе най-доброто нещо, което владееше.
Слоун също съзнаваше, че е преминал своя Рубикон. Оттук насетне нямаше връщане назад. Нито пък го желаеше. Това, което правеше, беше правилно. Но въпреки това сърцето му биеше уплашено. Казваше си, че това е нормално усещане и че ще преживее всичко, което бъдещето му готвеше.
Макар нито Ана, нито Слоун да можеха да чуят ясно какво се обсъждаше около бюрото на съдията, те все пак долавяха откъслечни думи. Достатъчно да предположат, че съдията бе изненадан. Крайно нередно — рече той дважди, а прокурорът бе ядосан: «Заговор… да защити… да се забави процесът…». И на Ана, и на Слоун им направи впечатление, че по време на целия процес Хенеси се бе опитвал да убеди съда във виновността им, а сега, след като защитата признаваше вината, поне наполовина, той изглеждаше разстроен.
— Какво става? — прошепна Моник на Лугарик.
— Не знам, но имам странното чувство, че скандалът току-що избухна.
Хенеси още протестираше тихо пред съдията, когато той рече:
— Господа, върнете се по местата си.
— Но, Ваша чест… — понечи да продължи прокурорът.
— Идете си на мястото, мистър Хенеси.
Двамата юристи се подчиниха, а залата тихо зашумя. Очевидно всеки присъстващ си имаше собствени предположения за това, което ставаше. Съдията удари с чукчето и се обърна към банката на защитата.
— Мистър Слоун — на Ана й се видя странно, че съдията се обръщаше към Слоун, след като тя бе признала вината си, — вярно ли е твърдението ви, че вие, действайки сам, сте убил Джак Рейми?
— Да!
— Не! — изкрещя Ана.
Не можеше да повярва на чутото. Погледът й умоляваше Слоун да не прави това.
— Мисис Рейми — попита съдията Уейнън, — вярно ли е твърдението ви, че вие, действайки сама, сте помогнала на съпруга си да сложи край на живота си?
— Да — рече тя и непокорно додаде: — Слоун няма нищо общо с това.
Слоун не можеше да повярва на чутото. Не можеше да я остави да прекара остатъка от живота си в затвора. И нямаше да го допусне!
— Ваша чест, тя лъже — рече Слоун.
Хенеси скочи на крака.
— Ваша чест, очевидно е, че и двамата са виновни и сега всеки се опитва да отърве другия. Нека съдебните заседатели, съобщят решението си. Нека…
Съдията удари с чукчето.
— Тишина! — извика той и към прокурора, и към залата, но със същия успех можеше да опита да надвика бурята.
Никой не искаше да чуе и дума. Гласовете се надигаха в нестроен хор все по-високо и по-високо, а половината репортери се втурнаха към изхода.
По-късно те щяха да съжаляват за привързаността си, защото в мига, в който залата избухна, една самотна фигура започна да си проправя път напред. Спокойна, примирена, тя се движеше незабелязана от никого. Поне докато не премина перилата, които отделяха галерията от онази част, отредена само за участниците в процеса.
Бавно, един по един, гласовете стихваха, а ръката на съдията Уейнън, която се бе уморила да удря с чукчето, увисна във въздуха. Той първо усети тишината, а сетне забеляза и жената, която бе застанала до банката на защитата.
— Те не са го убили — рече тя. — Аз го направих.
 

Единадесета глава
 
Ана и Слоун гледаха с невяра как Кари пристъпва напред, докато Харпър, който бе скочил на крака, сякаш готов да се впусне в нейна защита, просто я гледаше безмълвен и потресен. Дори и съдията Уейнън изглеждаше така, сякаш го бяха хлопнали по главата. Само Ричард Хенеси, който виждаше как процесът, в който бе вложил толкова усилия, се разбива на пух и прах ведно с мечтите му за Ню Йорк, бе в състояние да проговори.
— Ваша чест, колко още хора ще заявят, че са убили Джак Рейми? Доказателствата в никакъв случай не сочат, че мисис Дъглас…
— Седнете на мястото си, мистър Хенеси — нареди му съдията.
— Но, Ваша чест…
— Седнете!
Хенеси с неохота се подчини, след което съдията насочи вниманието си изцяло към Кари, която вече стоеше точно пред бюрото му.
— Кари — това, че използва малкото й име, показваше колко бе изумен съдията, — съзнаваш ли сериозността на това, което казваш?
— Да.
— Нима искаш да заявиш пред този съд, че си убила брат си?
— Помогнах му да се самоубие. — Тя се усмихна леко. — Предполагам, че това е все едно, че съм го убила, нали?
— Ваша чест. — Харпър намери най-сетне сили да заговори, макар и едва-едва: — Мисис Дъглас трябва да се посъветва с адвокат.
— Мистър Флеминг е прав. Вие трябва да…
— Не — рече тихо, но настоятелно тя, след като погледна Харпър. — Искам да разкажа какво се случи през онази нощ. Винаги съм знаела, че този момент ще дойде.
Тя се обърна отново към съдията:
— Бих искала обаче да седна.
Съдията Уейнън посочи на пристава да помогне на Кари да заеме свидетелското място, което той стори така, сякаш Кари бе от порцелан.
Точно така и изглеждаше, помисли си Ана. Като крехко парче тънък като хартийка костен порцелан, увит в бляскав костюм с цвят на здравец. Изглеждаше, освен това страшно разтревожена, като че ли реалността, от която бе бягала през целия си живот, най-сетне я бе настигнала. Защо никога не си бе помислила, че Кари би могла да бъде виновна? Отговорът бе прост: бе напълно уверена, че го бе сторила Мег.
Заговори съдията Уейнън:
— Искам да бъде записано в стенограмата, че макар тези показания да са крайно нередни, ще разреша да бъдат направени в интерес на правосъдието. — Той направи кратка пауза и продължи: — Разкажете пред съда какво се случи през нощта, когато почина брат ви.
Кари кимна, изправи рамене, готова за изпитанието.
— Прекарах нощта в къщата, наета от семейство Рейми. Грижих се за Джак, както много пъти преди това. Аз настоях Ана да иде на кино. Сметнах, че ще е добре тя да излезе от къщата. Беше толкова уморена, тъй изтощена да се грижи за Джак.
Кари отново се усмихна и продължи:
— Обичах Джак, но той можеше да бъде и мъчен човек — много взискателен към себе си и към всички останали. Мислех си, че Ана е на ръба да рухне. Не искаше да излиза, но аз я накарах. Дори и Джак я насърчи да го направи. След като Ана си тръгна, неочаквано се завърна Мег. Всички смятахме, че ще прекара уикенда в колежа, но тя се тревожела за баща си — както всички нас — и решила да дойде да го види. Мога да кажа, че още от самото начало тя бе разстроена, че майка й я нямаше. Питаше ме непрекъснато къде е, кога е излязла, кога ще се върне. Макар и тогава да не се досетих, мисля си сега, че тя е сметнала, че майка й е със Слоун.
Кари погледна Ана, сякаш искаше да й се извини за това досадно признание. Ана й се усмихна окуражително.
— Продължете, Кари — подсказа й съдията.
— Мег държеше да изчака майка си, затова аз проверих как е Джак и се опитах за последен път да я убедя да си легне, но тя не искаше, затова си легнах аз. Малко по-късно чух, че Ана се прибра и макар да не чувах какво си говореха, разбрах, че се карат. Няколко минути по-късно чух как Мег изтичва по стълбите и се затваря в стаята си. Оттук нататък тази нощ сякаш подлудя.
— Какво имате предвид?
— Никой не можа да се успокои. Чувах как Мег се мята из стаята си, как Ана кръстосва из своята. Дори дочух, че Ана веднъж слезе долу. После се върна, но продължих да чувам шум от стаята й. Мисля, че не е спала много, ако изобщо е заспивала. Мег — също. Чух, че и тя слезе веднъж долу и после отново се прибра. По-късно, мисля, че бе около три часа, реших сама да погледна Джак. Искам да кажа, че не можех да заспя и се чудех дали и той е тъй неспокоен, като всички.
Тук тя се спря и изглежда изгуби ищах да продължи по-нататък:
— Кари — напомни й съдията Уейнън.
Кари гледаше право напред, ала бе очевидно, че не виждаше нищо, освен образи от миналото. Болезнени видения. Когато заговори, гласът й беше съвсем тих.
— Като наближих спалнята, забелязах, че бе по-светло, отколкото би трябвало, ако е светната само нощната лампа. Изненадах се и от това, че Джак се бе изправил. Е, беше се изправил донякъде. Бе се опитал да се надигне на някакви възглавници, ала по-скоро се бе извърнал на една страна. И той се изненада като ме видя. — Тук гласът й потрепери. — Когато влязох в стаята, разбрах защо.
Съдията й даде възможност да се посъвземе, преди да попита:
— Кари, какво видяхте?
Кари погледна към съдията, сякаш малко бе изненадана, че самата тя се намираше в съдебна зала.
— Какво видяхте? — повтори съдията.
— Отначало не бях много сигурна какво виждам или може би бях сигурна, но не исках да повярвам на очите си.
И тя отново замлъкна, съкрушена от спомените си.
— Кари, какво видяхте?
— Черния колан. Колана на Мег. Получи го като подарък за рождения си ден. Майка й го купи, а аз й взех едни черни джинси.
— И какво за колана?
— Той бе пристегнат около дясната ръка на Джак. — И тук тя посочи горната част на своята дясна ръка. — Нали разбирате, като турникет. Сетне видях спринцовката, която взех от доктор Гудман и все забравях да я върна, а после — и банката инсулин. Тя бе почти празна, а спринцовката — почти пълна. Казах си, че за това има напълно логично обяснение — Джак е имал нужда от нова инжекция и се опитваше да си я направи сам.
Тя затвори очи и сетне рече:
— Господи, как исках да повярвам в това, но Джак не ми позволи.
Макар и очите й да бяха затворени, от тях се процеди единствена сълза. В залата бе тъй тихо, че Ана можеше да се закълне, че чува как сълзата пада. Тя самата бе жадувала толкова много да заплаче, ала сълзите й не идваха. Никога. Те просто изпълваха болезнено сърцето й. Без да дава пет пари за никого, Слоун положи длан върху нейната ръка. Тя, също тъй безразлична към всички присъстващи, не отдръпна ръката си. Усещаше как сърцето на Харпър се пръсва на хиляди парченца.
— Бихте ли желала чаша вода? — попита съдията.
Кари поклати глава и единият от гребените в косата й едва не падна.
— Не, благодаря ви! — Тя подсмръкна и продължи: — Няма ми нищо. Наистина. Исках да кажа, че Джак ми даде съвсем ясно да разбера какво правеше. Каза ми с несигурен, но спокоен глас, всъщност никога не съм го виждала толкова спокоен, че искал да умре, че било дошло времето му, нещо за морето — че му било помогнало да прости сам на себе си, че знаел, че няма да се поправи, че бил уморен да се бори. Каза, че искал да умре, преди да получи нов удар и да стане тъй неподвижен, че да не може да се самоубие. Каза, че Ана заслужавала да получи възможност да продължи своя живот. Колкото и да е странно, гласът му бе силен и макар говорът му да не бе нормален, разбрах всяка негова дума.
Ръката на Ана трепереше, Слоун я стисна.
— Казах му, че това е глупаво — продължи Кари, — че се поправя, че няма да получи нов удар, ала той отвърна, че съм гледала на нещата така, както ми се иска на самата мен, а не така, както са те в действителност.
Тя се усмихна.
— Май бе прав. Може би наистина съм такава.
Тя отново направи пауза, сякаш да набере кураж.
— Попита ме дали бих му помогнала да сложи край на живота си. Каза, че веднъж вече се пробол, но не улучил вената. Страхуваше се, че отново няма да я улучи.
— И вие какво отвърнахте? — попита съдията.
Кари поклати глава.
— Наистина не си спомням какво казах. Може би нищо. Главата ми бе съвсем празна. Усещах се някак откъсната от това, което ставаше, сякаш наблюдавах отдалеч. Може би съм казала нещо за това, че се боя от игли. Не съм сигурна обаче. Спомням си, че той каза, че и сам би се справил, но ще умре по-бавно. Каза, че не се страхувал да умре, но не искал да страда. А ако ще трябва да се мъчи, то да не бъде дълго. Каза, че вече бил страдал достатъчно.
Тя отново замлъкна в колебание, изглеждаше тъй отнесена, както била според описанието й и онази нощ. По бузата й се търкулна нова сълза.
— Помогнахте ли му, Кари?
— Той ме умоляваше — рече тя, сякаш това само по себе си оправдаваше действията й. — Помня, че ми подаде спринцовката. Усетих я някак необичайно в ръката си, спомням си, че си помислих за това, че колкото и да бе странно, не се страхувах, а винаги съм се страхувала от игли. Но сега не се боях. Онази личност, която гледаше отдалеч, се боеше, но другата, която държеше спринцовката — не. Спомням си, че си помислих: да, това е справедлив изход, защото Джак наистина бе много тежко болен. Личността, която държеше спринцовката, бе наясно с това.
Тя разсеяно намести охлабилия се гребен в косите си и обяви гордо:
— Улучих вената от първия път. От първия. Ала сетне се поколебах. Не можех да намеря сили да натисна буталото, затова Джак сложи палец върху моя и натисна. Гледах как инсулинът изчезва в ръката му. Когато спринцовката се изпразни, издърпах иглата и оставих спринцовката върху масичката. Той ме помоли да угася лампата и да седна до него. Спомням си, че първо махнах възглавниците, за да може да легне, сетне седнах на края на леглото и взех ръката му в своята. Той затвори очи, но не каза нищо, поне няколко секунди. Сетне попита: «Чуваш ли морето?». Аз отвърнах: «Да, чувам го». И той рече: «Кажи на мама, че отивам да поплувам». Казах му, че ще го направя.
Гласът й се разтрепери и тя притихна. Този път съдията не каза нищо. Отдаде почит на болката й.
Най-накрая тя продължи:
— Знам точната секунда, в която умря. Ръката му просто се отпусна в моята. Нямаше никакви конвулсии, никаква агония. Той просто… умря. Спокойно. Мирно. Помня, че потърсих пулса му, но не можах да го намеря и просто си останах така — да държа ръката му. Пет, десет, петнайсет минути. Не знам колко. Само усещах, че докато го държах, той бе още там.
— Какво се случи после?
— Както казах, не знам колко време мина, но полека-лека ми стана ясно, че макар и да знаех, че стореното от мен бе правилно, в очите на закона аз го бях убила или бях негова съучастничка, нещо от този сорт. И тогава се уплаших. Взех всичко — колана, спринцовката, иглата, банката инсулин — и ги увих в шала на Ана. Той бе върху раклата. Завързах вързопа, измъкнах се от стаята, сетне — през задната врата и хукнах към плажа.
Тя се усмихна, този път иронично.
— Смешното е в това, че ако бях оставила всичко на мястото му, щеше да изглежда тъй, сякаш Джак се бе самоубил. Искам да кажа, че това бе най-добрата ми защита, нали? А и Джак бе възнамерявал да направи тъкмо това — ако, разбира се, успееше.
Хрумна й неочаквана мисъл и тя хвърли поглед към Ана и Слоун.
— Никога не бих допуснала да влезете в затвора. Кълна се. Просто си мислех, че ако съдебният състав ви признаеше за невинни, никой нямаше да пострада, нали? Искам да кажа, че знам колко изстрадахте по време на процеса и съжалявам за това, но може би ако журито ви намереше за невинни, тогава всичко щеше да е както трябва. Нали разбирате какво имам предвид? Ала може би такава е била волята на съдбата.
След като не рече нищо повече, съдията я попита:
— Имате ли още нещо да кажете?
— Само това, че не съжалявам за стореното. Бих го направила отново. Джак бе мой брат. И аз го обичах.
Думите й отлетяха в пространството, а очите и се замъглиха със сълзи. Сетне с тъжна усмивка тя допълни през сълзи:
— Той винаги успяваше да ме забърка в големи бели.
 

В дните след драматичния финал на процеса Слоун се чу само веднъж с Ана и то за да му каже тя, че ще могат да разговарят едва в края на седмицата.
В понеделник Кари бе обвинена от съдията Уейнън и се призна за виновна в това, че е помогнала на брат си да се самоубие. Обявяването на присъдата щеше да стане в петък сутринта. Решена да стои до зълва си в тези трудни за нея часове, Ана се бе преместила при нея. Сега, след като истината за смъртта на Джак бе изяснена, Кари за пръв път заскърби истински за загубата на брат си. Макар да не бе ясно какво щеше да стане с нея, Слоун знаеше, че Харпър бе оптимист. Харпър чувстваше — а може би се надяваше и се молеше — че съдията щеше да бъде снизходителен. Всички, които чуха изповедта на Кари, се трогнаха, включително и обикновено хищната преса, която този път посмекчи силно тона на репортажите си. Дори и Джейк Лугарик прояви необичайна за него сдържаност.
Ако Ана бе скалата, върху която Кари можеше да се облегне, то подобна роля играеше и Слоун за Харпър. През всичките години, в които Слоун го бе познавал, Харпър никога не е бил тъй съсипан — не от вината на Кари, а от това, че не можеше да й помогне в този критичен за нея момент. Беше се заклел оттук нататък да бъде винаги до нея. Слоун знаеше цената на подобна клетва на любовта. Не знаеше дали щеше да му се удаде да изпълни същата клетва. Колкото и силно да обичаше Ана, тя все още не бе изразила чувствата си към него, нито пък той имаше представа накъде щяха да се развият отношенията им. И затова чакаше търпеливо тя да го потърси.
Когато в сряда следобед телефонът иззвъня, Слоун, захвърлил всякаква гордост, се втурна към него. Не бе Ана и Слоун веднага разпозна гласа. Принадлежеше на капитан Никълз, бившия му началник.
— Предполагам, че при стеклите се обстоятелства поздравленията няма да са удачни — рече военният моряк. — Макар че няма да е честно, ако не си призная, че бях доволен, след като снеха от теб всички обвинения.
— Благодаря, сър.
— Как се чувстваш напоследък?
Слоун споделяше смесените чувства на Ана и си го призна.
— Изпитвам облекчение, макар да съм натъжен от цената, на която го получих.
— Как е зълвата?
— Държи се. Има семейство и приятели, които не я оставят сама.
— Това е добре.
Последва пауза, в която капитанът очевидно формулираше онова, което бе основната цел на обаждането му.
— Виж какво, попадна ми информация, която мисля ще те заинтересува.
— Каква е тя?
— След разгрома ми на свидетелската банка, при който бе изнесена секретна информация, аз се порових малко из Пентагона. Тукашните началници не гледат с добро око на изнасянето на секретна информация, без те да го знаят.
— И какво научи?
— Подозренията бяха сведени до неколцина, които са имали достъп до досието ти. При разпитите един от тях — мъж на име Джордж Обърли — си признал, че е продал информацията за миналото ти. Той е един от онези недоволни индивиди: решил, че са го измамили и не са го повишили. Естествено, изхвърлили са го веднага за ухото.
— Продал ли я? И на кого?
— На някакъв репортер от Вашингтон, който, не щеш ли, тия дни също си търси работа.
Слоун се намръщи.
— Това още не обяснява как тази информация се появи в някакъв съд в щата Мейн.
— Е, всъщност обяснява. Макар репортерът да отказа да даде някаква информация, бяха конфискувани сведенията за телефонните му разговори. Излезе, че се е обаждал няколко пъти в Кукс Бей. До мотела, в който бе отседнал Джейк Лугарик.
— Джейк Лугарик ли?
— Ами да.
След тези думи Слоун се отпусна на близкия стол и прокара пръсти през косата си. Още от момента, в който Лугарик го бе попитал какво се бе случило в Бейрут, Слоун изпита подозрение и безпокойство спрямо репортера. Освен това бе разбрал, че онзи бе безскрупулен като продавач на змийска отрова. Участието на Джейк Лугарик в тази история обаче не обясняваше как обвинението се бе добрало до информацията. Освен ако…
Интересно, но и капитан Никълз сякаш мислеше по същия начин.
— Бих рекъл, че има някаква връзка между Лугарик и обвинението.
— Да — съгласи се Слоун и в съзнанието му изплуваха прашните обувки. — Номерът е да го докаже човек.
Следващия следобед след загадъчно обаждане по телефона Ричард Хенеси насочи червеното си порше към мотела в Рокпорт. Нямаше идея защо Лугарик искаше да се срещне с него, макар да бе благодарен, че той поне бе проявил достатъчно разум, за да поиска среща извън Кукс Бей. Беше изненадан от съобщението, което бе приела секретарката му, защото си мислеше, че Лугарик вече си бе заминал. Предполагаше, че новинарят вече бе започнал да човърка някоя друга история.
Натисна педала на газта с безупречно лъснатата си обувка и стрелката стигна безразсъдната отметка на сто и двайсет километра в час. Усетил свистенето на вятъра, Хенеси се опиваше от свободата… чувстваше се по-щастлив от всеки друг на този свят. Завършекът на процеса бе истински провал, бе си помислил, че това бе край на шансовете за развитие на кариерата му; но не щеш ли, обадиха му се от една известна юридическа фирма от Бостън. Изглежда им бе харесал начинът, по който бе водил процеса. Намираха го за енергичен, находчив, притежаващ достатъчно кураж в поведението си в съдебната зала. Искаха да поговорят за евентуалното му привличане на работа във фирмата. Да!
Е, Бостън не бе Ню Йорк. Но бе далеч по-примамлива гледка от Кукс Бей. Бостън бе космополитен град, културен, модерен, място, гъмжащо от хора, които биха оценили обувките от фирмата «Гучи» и костюмите на «Армани», място, където човек можеше да иде на театър или на концерт на Бостънската филхармония, град, в който можеше да практикува всеки ден едно скъпоструващо право. Да, Бостън щеше да му хареса.
Двайсет минути и хиляда бостънски мечти по-късно Хенеси спря поршето на паркинга на мотела. Слава богу, нямаше много коли, спрени пред различни стаи на мотела. Той потърси стая 101 — сигурно бе зад U-образния двор, още по-добре. А сега, помисли си той, след като закова колата пред вратата, трябваше да се избави от Лугарик. Веднъж и завинаги.
Надяна чифт слънчеви очила, отвори бързо вратата и почука, надявайки се, че няма да изцапа безупречния си маншет. Веднага долови шум от движение в стаята.
— Хайде, хайде — извика той и се огледа. Вратата се отвори рязко. — Лугарик, какво по дяволите…
Думите му секнаха, когато се изправи очи в очи със съдията Уейнън. Видя в стаята още Слоун Маршъл и Харпър Флеминг.
— Добър ден, мистър Хенеси — рече съдията. — Радвам се, че можете да се присъедините към разговора ни относно последствията на нарушената заповед за неразпространяване на сведения относно процеса.
Хенеси ги гледаше потресен. Имаше гадното чувство, че Бостънската филхармония щеше да си свири без той да се намира в залата.
 

В петък следобед, пъхнала ръце в джобовете на якето си, Ана пое към фара. Гъста, меланхолична мъгла бе обгърнала Кукс Бей с фините си, подобни на облаци вълма. Сиви вълни скриваха морето вляво от нея и гората вдясно. Не можеше да вижда повече от метър пред себе си. По-скоро следваше повика на тифона за мъгла. С протяжния му вой се смесваха тъжният грохот на невидимите вълни, които се разбиваха на брега, и самотният писък на морска птица.
Мъглата напълно съответстваше на настроението й и тя много добре съзнаваше защо бе така. Всяка нейна стъпка по пясъка бе продиктувана единствено от вярата. След време щеше да открие фара в мъглата, но емоционалното й пътешествие не бе с толкова сигурен курс. Пътят бе затъмняван от спомени, забулван от чувства, с които още не можеше да се справи, засенчван бе от вина, с която вече бе свикнала. Докато седеше сутринта в съда и изслушваше как съдията реди милостивата си присъда, Ана разбра, че за разлика от Кари, тя самата още не бе осъдена за моралното й престъпление. И нещо по-важно: тя разбра, че сама трябваше да бъде и свой съдия и свое жури. Можеше ли да накара Слоун да разбере това?
Не знаеше, но трябваше да опита.
Най-сетне хижата на фаропазача се появи в полезрението й. Вълмата мъгла се виеха над покрива и комина, смекчаваха ръбовете и ъглите, скриваха несложната комбинация от дървото и майсторлъка на строителя. Присвила очи, Ана се поколеба, ала сетне набра смелост да посрещне онова, което я очакваше в бъдеще.
Когато Слоун дочу почукването, той вече знаеше, че пред вратата е Ана. Не бе сигурен откъде го знаеше — може би бе станал толкова нетърпелив, че трябваше да си повярва или да полудее — но го знаеше. Отиде бързо до вратата.
Изправил се лице в лице срещу нея, той си помисли, че бе минала цяла вечност, откакто я бе виждал. Влажни от мъглата кичури, с такъв цвят, какъвто Слоун не можеше да сравни с нищо, бяха полепнали по бузите й, докато очите й грееха със синевата на хиляда морета. Взрял се в тези очи, той се запита дали не изглеждаха малко тъжни. Обзе го тежко, страховито предчувствие. Отхвърли го, като си каза, че се превръща в параноик. Какво лошо би могло да се случи в един ден като този, започнал тъй обещаващо със снизходителната присъда спрямо Кари?
Усмихна се.
— Здравей.
— Здрасти — отвърна Ана и си помисли, че той изглеждаше невероятно привлекателен с тези износени дънки и стара риза, невероятно секси с тази разбъркана, разрошена коса. Щеше ли да намери сили да си тръгне от него? Нима можеше да прогони с болезнените си думи тази най-съвършена усмивка, която изобщо бе виждала?
— Влизай — рече той.
Ана влезе в хижата. В камината грееше огън и омекотяваше хлада, който бе нахлул с мъглата. Топлината я обгърна за добре дошла.
Слоун протегна ръка и рече:
— Дай ми якето си.
Ана се подчини. И нейните дънки бяха износени, и нейната риза бе стара, като на Слоун.
Той остави якето на облегалката на дивана и я покани в кухнята.
— Искаш ли нещо? Кафе? Безалкохолно? Бира?
— Не — отвърна тя, — благодаря.
— Говорих преди малко с Харпър. Каза, че днес в съда всичко минало много добре.
— Да, така е.
Усмивката му стана още по-съвършена, болезнено съвършена.
— Кари може да се справи със сто часа общественополезен труд, дори ако едната й ръка е вързана.
Ана не се сдържа да не отговори на усмивката му.
— Навярно вече го прави.
— Да, навярно.
Последва пауза. И после:
— Сигурна ли си, че не искаш кафе или нещо друго?
— Не, нищо.
Слоун отново замлъкна, обзет от предчувствието, че нещо не бе съвсем наред. И отново го отпрати.
Мушнал ръце в задните джобове на дънките си, той рече:
— Предполагам, че си чула за това, че Хенеси е временно отстранен от работа.
Ана кимна.
— Харпър каза, че той и Лугарик били състуденти в колежа.
— Да, той се обадил на Лугарик да превърне процеса в медийно събитие. Толкова е бил сигурен, че обвинението ще спечели, че е искал да го гледа целият свят. Искал да постъпи в някоя голяма юридическа фирма и си мислил, че този случай ще му помогне.
— Според Харпър, той почти бил постигнал целта си.
— Да не повярва човек на късмета му! Дори и след този изход на делото някаква престижна фирма от Бостън го потърсила. Естествено, след отстраняването му фирмата престанала да проявява интерес.
— Мислех си, че отстраняването му е само временно.
— Така е, но Харпър казва, че никоя фирма с реноме няма да го наеме при подобно положение. А освен това съществува и обвинението от страна на Лугарик, че е платил за секретна информация. Хенеси отрича, но след като банката не пожела да потвърди или отрече, всичко изглежда много съмнително.
— Какво мисли Харпър за възможността Хенеси да е купил информацията?
— Смята го за виновен. Харпър изобщо не изпитва никакви съмнения спрямо Хенеси. Още при предявяването на обвинението той го бе заподозрял, че е издал информация на пресата за промяната в часа, та да ни връхлетят. Нали тъкмо към това се е стремил — ние и той да бъдем пред камерите колкото е възможно повече.
— Ами Джейк Лугарик? Какво ще стане с него?
— Изглежда само ще го плеснат през ръката. Очевидно при ръководителите на медиите целта оправдава средствата. Освен това, никак не е в негова вреда, че ходи с дъщерята на главния акционер на телевизионната мрежа.
— Жалко. За пляскането по ръката. Заслужаваше повече.
— Да.
Последва нова пауза. Когато Слоун я прекъсна, като попита за дъщеря й, Ана всъщност изпита облекчение, че не й се налагаше да отлага повече онова, заради което бе дошла. Не искаше да наранява този мъж. Не искаше да наранява и себе си.
— Върна се в колежа.
— Сдобрихте ли се?
Почувствала изведнъж хлад от темата, Ана отиде до огъня. Оранжевите пламъци се издигаха високо, придружени от силно пращене.
— Това може би никога няма да стане, но поне си говорим — някак си официално.
— Е, за начало е добре.
Ана се усмихна тъжно.
— Може би.
— Ти си мислеше, че тя е убила баща си, нали?
— Да, поради редица причини.
— Харпър спомена, че ти казала нещо по време на скарването ви — нещо, което те е обезпокоило.
Спомените за онази нощ, за думите на дъщеря й бяха болезнени. Може би винаги щеше да е така, ала Ана си наложи да повтори онова мрачно изявление, което продължаваше да живее в сърцето й като отровна змия.
— Тя ми каза, че по-скоро би искала баща й да умре, отколкото да разбере за моята изневяра.
Слоун не можеше да повярва.
— И ти си мислеше, че всъщност онази нощ тя го е убила заради изневярата ти?
— Не толкова категорично. В началото от думите й ме заболя много, но не ги възприех буквално. Когато са ядосани или засегнати, хората казват какво ли не. Определено не смятах, че онази нощ тя е възнамерявала да направи нещо. Но, разбира се, Джак бе още жив. Чак след като почина и започнах да свързвам различните факти, се разтревожих, че тя би могла да отнеме живота на баща си. Но отново изобщо не си помислих, че би могла да го направи хладнокръвно, пресметливо. Бях наясно, че тя знае колко зле бе баща й, дори по-късно ми мина през ума, че макар и да се бях опитала да й спестя информацията, като изгорих бележката на Джак, че не е невъзможно той да се е обърнал и към нея с подобна молба. Но независимо от продиктуваните й от милозливост действия, аз все пак смятах себе си за първопричината за смъртта на Джак. Ако не бях извършила изневяра, Мег никога не би намерила мотивировката да извърши това, за да го предпази от болката да разбере какво съм сторила.
— Но тя, разбира се, не е убила баща си.
— Не, тя защищаваше Кари. Не бе сигурна, че Кари е виновна, но силно я подозираше, което бе още една причина, поради която аз пък подозирах Мег. Тя не изпитваше никакви угризения да ме напада за връзката ни, но нито веднъж не ме попита дали аз съм убила баща й, което при стеклите си обстоятелства щеше да е напълно логичен въпрос. Освен това, когато свидетелстваше, тя заяви съвсем твърдо, че аз не съм го убила. Тогава си мислех, че това само я уличава. Предполагах, че, тя знае, че не съм виновна, защото самата тя е виновна. Знаех, че излъга, че е нагледала баща си онази нощ. А черният колан подсили още повече съмненията ми.
— Защо е излъгала, че е нагледала баща си?
— Не искаше Кари да узнае, че я е видяла да влиза в стаята на баща й. Ако си бе стояла в стаята, Мег не би чула или видяла нищо. Спомни си, че Кари каза, че не била слизала долу онази нощ. Ала Мег я е видяла и чула. Тя дори я чула да излиза от къщи и това на Мег й се видяло странно. След това Мег е сметнала, че Кари се е опитвала да се отърве от веществените доказателства, което си е било точно така. Ала онова, което наистина е убедило Мег във вината на леля й, е гребенът, който тя намерила. В полунощ Кари нагледала Джак и се опитала да убеди Мег също да си ляга. Мег била сигурна, че в косата на Кари били и двата гребена, ала на следващата сутрин намерила единия под възглавницата на Джак. Защо ще лъже, че не е нагледала Джак, заключила Мег, ако не е знаела за смъртта му?
— Значи ти искаше да прекараш остатъка на живота си в затвора за престъпление, което не си извършила?
Дори и самото задаване на въпроса предизвика тръпки по гърба на Слоун.
— Както казах, чувствах се отговорна за онова, което смятах, че бе извършила Мег. А и не можех да си позволя да те хвърлят в затвора за нещо, което не си извършил.
И преди Слоун да успее да каже нещо тя добави с все още видно разочарование:
— Не можех да повярвам на ушите си, когато призна, че си убил Джак. Искам да кажа, че през повечето време си си мислил, че съм го извършила аз. След като се появи жълтият шал какво си помисли? Но все пак, не можех да повярвам на ушите си.
— Толкова ли е трудно да се разбере? Ти защищаваше дъщерята, която обичаш. А аз защищавах жената, която обичам.
Както винаги Слоун намери начин да я обезоръжи с най-проста истина. Ана пристъпи към него и положи длан на бузата му.
— Слоун Маршъл — рече тя, произнасяйки името му по такъв начин, че на него му се стори, че ще умре от удоволствие — ти си най-невероятният мъж, най-невероятната личност, която изобщо съм познавала.
Гласът на Ана се сниши дотолкова, че прозвуча като копринен, като дантелен, като всички хубави и меки неща на света.
— И те обичам тъй силно, както никога не съм си мислила, че може да обича човек.
Ако Слоун обезоръжаваше Ана с неукрасената истина, тя го слисваше със същата простота. Думите й потънаха право в самотното му сърце. Той въздъхна тежко и рече:
— Откога чакам да го чуя. Имаше моменти, в които изобщо не вярвах, че ще го направиш.
— Но ти сигурно си знаел… знаел си, че те обичам.
Слоун не отвърна нищо. Само хвана ръката й и поднесе дланта й към устните си. Целувката бе нежна, топла и погубваща за Ана. Бавно, докато все още имаше сили да го направи, тя издърпа ръката си и отиде от топлината на огъня към посивелия от мъглата прозорец. Гърбом към Слоун, тя се вгледа в мрачния следобед. Точно тогава Слоун със сигурност усети, че страховете му бяха оправдани.
— Какво има, Ана? — попита той, като хем искаше да научи, хем — не.
Тя не се поколеба: колкото по-бързо му кажеше, толкова по-добре.
— Връщам се в Кънектикът.
На Слоун му потрябваха няколко секунди, за да асимилира казаното. А когато го направи, рече:
— Чакай малко. Ти току-що ми каза, че ме обичаш и в следващия момент вече ме изоставяш.
Ана се обърна, очите й го умоляваха да я разбере.
— Моля те да ме изслушаш.
Тя замълча, а сетне с отчаяна нотка повтори:
— Умолявам те.
— Защо имам чувството, че онова, което ще чуя, няма да ми хареса?
— Може да се окаже и така, но аз трябва да ти го кажа — рече тя, като внимателно подбираше думите си.
— Онова, което се случи между нас, стана толкова бързо.
— Понякога става така, но това не намалява силата на чувството един към друг.
— Знам, но нямаше време за двама ни — за мен — да обмисля, да преценя. А дори и да имаше време, обстоятелствата нямаше да ми позволят да го сторя. Толкова дълго бях затънала в тези подвижни пясъци на емоцията. Болестта на Джак, бързото влошаване на състоянието му, смъртта му, процеса, мисълта, че мога да прекарам остатъка от живота си в затвора заради (както си мислех) вината на Мег, нейната враждебност към мен, признанието на Кари за виновна, любовната ни връзка, влюбването в теб…
Дори и самото изброяване си каза своето и Ана замлъкна с тежка въздишка.
— Окей, значи ти е необходимо известно време, но защо не се възползваш от това време тук, в Кукс Бей? Можем да го прекараме заедно.
— Защото когато съм край теб, не мога да мисля ясно. — Ана събра отново мислите си, опитвайки се да намери най-подходящите за целта думи. — Не съжалявам за нищо, което се случи помежду ни, и това е също част от проблемите ми.
Слоун се намръщи.
— Не мога да разбера.
— Ако трябваше да го направя отново, щях да го направя. Това, което преживяхме заедно, е най-красивото, което се е случило през живота ми, но то включваше и престъпването на клетва, на която много държах. Не знам какво да кажа за себе си. Мисля, че не говори много добре за мен.
Отчаянието й взе връх и тя прокара пръсти през косата си.
— Вече не съм сигурна коя съм.
Отчаянието на Слоун бе не по-малко.
— Ти си Ана Рейми — човешко същество.
— Един философ ми каза някога, че да си човешко същество понякога е непоносимо.
— Да, но най-добре ще е да застреляш този негодник и да си наемеш друг философ.
— Може би, но същият този философ продължава да се бори със собствената си човешка същност. Можеш ли честно да кажеш, че си простил на себе си за онова, което се случи в Бейрут?
След като Слоун не отвърна нищо, тя отговори вместо него:
— Видя ли, не можеш. Ако пред нас има бъдеще, Слоун, ние трябва да прекрачим в него като пълноценни личности, а не като емоционални развалини, каквито сме сега. Казах ти веднъж, че твоето опрощение се крие в това да си простиш сам. При мен е същото. Не виждаш ли?
Онова, което той виждаше, бе, че я губи, най-малкото временно, и не можеше да каже нищо, за да промени нещата. Това, което не искаше да приеме, но не можеше и да пренебрегне, бе фактът, че може би тя бе права. Може би наистина се нуждаеха от време да помислят, от време раните им да зараснат. От това болката му не стана по-малка, усещаше я като кама, забита в сърцето си.
— Колко време няма да те има?
— Не знам.
Хрумна му неочаквана мисъл, която сякаш развъртя бавно острието на камата, докато не можеше дори да си поеме дъх.
— Ще се върнеш, нали?
А след като тя не му отговори, той изгуби самообладание.
— По дяволите, Ана, не можеш да постъпиш така с нас.
— Моля те, Слоун — прошепна тя, — дай ми малко време.
Най-накрая той рече решително:
— Ако трябва, ще те чакам до края на живота си.
При това обещание се разделиха, но Слоун забеляза, че Ана внимателно отбягна да поеме обещание. Не каза, че ще се върне.
 

Дванадесета глава
 
През следващата седмица Слоун не мръдна от телефона. Вярваше, че Ана може да се обади всяка секунда, всяка минута и ще се изповяда колко й липсва, колко го обича, как не може без него. Сигурно разстоянието — Кънектикът му се виждаше толкова далечен, колкото и най-далечната звезда — щеше да й помогне бързо да види случилото се между тях от нова перспектива. Сигурно и тя щеше да е в състояние да види (досущ като него), че макар връзката им да не се бе зародила при идеални условия, етическият огън, на който бе подложена, само я бе закалил. Сигурно щеше да осъзнае, че не бяха виновни в нищо друго, освен в това, че послушаха гласа на съдбата. И още по-важно: бяха му отговорили с гласа на сърцата си.
Тя не можеше да не разбере всичко това. Защо тогава, чудеше се Слоун в края на седмицата, не се обаждаше?
В сряда следващата седмица, в онези мигове, когато си позволяваше да бъде честен пред себе си, той си призна, че бе малко обезпокоен… и вече не можеше да намери достатъчно извинения защо не излиза от хижата на фаропазача. Няколко пъти Харпър го бе канил да обядват заедно, два пъти повече — да пият кафе, ала Слоун винаги отказваше. Знаеше, разбира се, че Харпър се досещаше за причините за отказите му, макар приятелят му да не показваше с нищо това.
— Дай й малко време — му каза Харпър в петък следобед, когато отново се обади с покана да хапнат заедно.
Слоун не се престори, че не разбира какво имаше предвид приятелят му. Дори и не се опита да скрие растящото си нетърпение.
— Две седмици не са чак толкова много време.
Слоун разбра, че Харпър подбира внимателно думите си.
— Може би тя е права. Може би вие двамата трябва да се съберете като цялостни личности или изобщо да не се събирате.
Макар и човек, доста затворен в себе си, в един миг на откровение Слоун бе разказал на Харпър за прощалния им разговор с Ана. Въздъхна и прие отново онова, което бе приел и по време на този разговор.
— Може би е така.
— Каквото и да стане между теб и Ана, ти трябва да постигнеш съгласие със себе си по отношение на случилото се в Бейрут.
Слоун се замисли върху думите на приятеля си същата вечер, докато стоеше край прозореца и гледаше първия сняг за годината. Прехвърчаха огромни снежинки, досущ като парцали най-мек памук и бързо загиваха, когато се сблъскаха с живото море. В близката гора обаче снегът натрупваше. Вниманието на Слоун бе привлечено от малката китка брези. Бели снежинки. Бели кори. Бяло върху бяло. Най-съвършеният камуфлаж. Нима и той успяваше да скрие чувствата си за Бейрут тъй сполучливо?
Мушнал ръце в задните джобове на дънките си, с мисли, зареяни в миналото, той трябваше да признае пред себе си, че не бе наясно с мислите, с чувствата, свързани с преживяния инцидент. Със съвсем малки изключения ужасяващите му кошмари бяха престанали. Всеки път, когато се замисляше за предателството, обаче, сърцето му се свиваше и това го водеше до заключението, че не бе простил на себе си. И може би никога нямаше да си прости. И все пак, страшно му се искаше да се изправи пред огледалото и да види в него онзи мъж, който беше някога… или поне мъжът, в който се бе превърнал.
Слоун изруга и си легна, ядосан от факта, че най-малкото трябваше да признае, че разбира Аниния копнеж за опрощение. Това опрощение, или по-скоро неговото отсъствие, можеше да ги държи разделени.
През следващата седмица и мъничкото търпение, което бе успял да съхрани, почти се изчерпи. В понеделник, страхувайки се, че ще полудее и след като не можеше повече да отказва на Харпър, той се съгласи да пият кафе в «Чат ънд Чю». Разбра от Харпър, че Ана се обаждала редовно на Кари и това с нищо не подобри настроението му. В сряда вече си мислеше, че Ана не го обичаше, в крайна сметка тя бе отишла при него, водена от нуждата, той просто бе заместил мъжа й, от чиято обич тя се бе нуждаела и бе търсила, но й бе отказана. Тъй като знаеше, че тази посока на мисли щеше да го доведе до лудост, той я изостави… или поне се опита.
В петък, вече на ръба на полудяването, Слоун сложи слънчевите очила — нима все още се криеше от себе си? — излезе от хижата и затича по плажа. Не искаше обаче да навлиза в територията, където се бяха срещнали с Ана, където се бяха смели и любили.
Като се върна у дома, телефонът звънеше.
Взе стъпалата по няколко наведнъж, скочи на верандата и мушна ключа в бравата. Завъртя го в обратна посока, изруга, после го врътна както трябва. Вратата се отвори. Втурна се и грабна слушалката.
— Ало?
— Мистър Маршъл?
Слоун изрази разочарованието си с безгласна ругатня. Мъжкият глас бе на директора по кадрите на нефтената компания, която наемаше водолази за Северно море. Слоун свали очилата и с небрежен жест ги метна на дивана.
— Да, как вървят нещата?
— Добре. А при вас?
— Добре — излъга Слоун.
— Вижте, исках да се свържа с вас и да ви кажа, че мястото, за което говорихме, е все още свободно. Всъщност ние попълнихме вакантното място, след като ни се обадихте, но работата не потръгна. Човекът се оказа с по-малък опит, отколкото си мислехме. Питаме се дали не бихте се заинтересувал отново.
Слоун честно бе разказал на директора за процеса — не можеше и да бъде иначе — и макар да не бяха разговаряли след това, фактът, че директорът му се обаждаше, ясно показваше какъв отзвук бе предизвикало делото. Макар главната квартира на фирмата да бе в Хюстън, този мъж очевидно бе чул за резултата от процеса.
— Това ще ви заинтересува ли, мистър Маршъл?
Слоун разтърка основата на носа си с палец. Дали се интересуваше? Нямаше представа, ала отвърна:
— Докога трябва да отговоря?
Директорът се засмя.
— До вчера.
— Има няколко неща, които точно сега не мога да зарежа.
— Мога да ви дам време до първи другия месец — рече мъжът, очевидно много му се искаше Слоун да приеме назначението. След като Слоун не отговори нищо, той добави: — Това е след малко повече от седмица. Да поговорим тогава, а?
Слоун отговори:
— Добре. Ще ви се обадя.
Целия следобед и вечерта Слоун избягваше да мисли по въпроса. След студено ядене и топъл душ той си легна. Странно, но за пръв път откакто тя замина от Кукс Бей, той сънува Ана — меките й устни се впиваха в неговите, нежният й глас шептеше името му така, както не го бе правила никоя друга жена, и изискваше чувствен отговор от него. Слоун се събуди възбуден, схванат и преди всичко гладен.
В късната, студена, съботна утрин той позвъни на Ана. Отговори му икономката, която учтиво му съобщи, че Ана отишла да види дъщеря си в колежа. Слоун й остави съобщение да му се обади и затвори. Беше сигурен, че скоро щеше да му позвъни.
 

Не Ана избра кафенето, тясно и претъпкано и на вид досущ като студентска закусвалня. Тя би предпочела по-тихия ресторант в мотела, но Мег настоя за това заведение. Ана си помисли, че може би го направи, за да се състои срещата на терена на Мег, а не на нейния. Може би бе някаква неуловима, може би дори подсъзнателна форма на предизвикателство и, без съмнение, предвестник за изхода от разговора им. Но независимо какъв щеше да е резултатът, Ана, която почти не бе разговаряла с дъщеря си (освен няколко разменени думи след процеса), бе твърдо решена да се срещне с нея и да се опита да преодолее различията помежду им. Не бе задължително Мег да я разбере за любовната й връзка — тя самата не се чувстваше достатъчно подготвена да обясни нещо, което сама не разбираше напълно — а по-скоро да й подаде маслиненото клонче на мира.
Седнала почти в дъното на залата, скръстила спокойно ръце върху клатещата се масичка, Ана очакваше пристигането на дъщеря си. Около нея хлапетата се смееха и пискаха, а от джубокса се носеше забързана мелодия, от чийто натрапчив ритъм вече започваше да я боли глава. Но въпреки леката болка, шумотевицата бе за предпочитане пред гробовната тишина на къщата в Кънектикът. Тя никога не бе познавала тази нейна тишина, тишина на душата, тишина, която поглъщаше всеки шум. Тя я поздравяваше сутрин; тя я завиваше нощем. Напомняше й колко много й липсваше морето.
И Слоун.
Най-вече — Слоун.
Странно. Мислите й бяха объркани, сякаш бе донесла със себе си и мъглата, обгърнала Кукс Бей през последния й ден там. От друга страна, обаче, чувствата й бяха кристално ясни. Краят на процеса бе предизвестил събуждането на чувствата й. Не, трябваше да си признае, че това не бе напълно вярно. Беше започнала да чувства отново, след като се люби със Слоун. Опитваше се да скрие чувствата си, но те си бяха там, понякога — прекалено изобилни. Той бе изпълнил сетивата й, бе я накарал да се почувства болезнено жива. Дори и споменът за него бе тъй силен, че понякога я оставяше без дъх, замаяна, желаеща силно онова, което го определяше в мислите й — суровите целувки, но в замяна на това нежното и страстно любене, една негова завършеност, която не бе засегната и след инцидента в Бейрут. Да, тя го обичаше. Не си правеше илюзии, че бе иначе.
От друга страна, не се опитваше да оправдава постъпките си. От морална гледна точка тази връзка бе греховна. И нейното вътрешно съдебно жури още не бе наясно дали някога щеше да се примири със себе си.
Ана забеляза Мег в мига, в който тя пристъпи прага на кафенето. В тези първи секунди, докато Мег още търсеше майка си, Ана успя да я разгледа. Беше с дънки, маратонки, косата й бе сплетена на плитка. Лицето й, върху което винаги се изписваше напрежението от учението, сега бе белязано от изключителна умора. Освен това бе отслабнала с няколко килограма. Нима последните седмици се бяха отразили тъй тежко и на нея? Дали бе готова да изгладят противоречията си?
Надеждите на Ана бяха попарени още в мига, когато погледите им се срещнаха, защото забеляза безпогрешно отчуждеността й. И за да помрачи още повече надеждите на майка си, докато си проправяше път към нея, Мег изправи рамене, сякаш се готвеше за битка.
Така да бъде, реши Ана. Ще си каже онова, заради което бе дошла, и каквото ще да става.
Мег издърпа стола срещу майка си и докато сядаше рече:
— След час имам лекция.
Ако Ана бе имала някакви съмнения относно начина на мислене на дъщеря си, то това кратко изявление ги ликвидира. Макар и натъжена, Ана рече спокойно:
— Изглежда доста нагорно ти идва.
— Не можеш да си представиш — отвърна тя. — В понеделник ми предстои тест убиец.
И преди Ана да успее да каже нещо, Мег добави:
— Сандвичите тук са добри. Малко мазнички, но добри. И обслужването е бързо.
Ана повика сервитьора и поръча два сандвича. Сетне, за да наруши продължаващото неловко мълчание попита:
— Как си?
Мег сви рамене и отвърна студено:
— Добре. А ти?
— Бива. Някои дни — по-добре, други — по-зле.
Искреността на Ана поразклати Мег и тя бързо смени темата:
— Как е леля Кари?
— Оказва се, че е много добре.
Мег предизвикателно рече:
— Не й се сърдя, че е помогнала на татко да се самоубие.
— Аз — също. При по-различни обстоятелства и аз бих постъпила така.
Ана замлъкна за малко и сетне скочи решително в дълбокото.
— Още си ми сърдита обаче за онова, което направих, нали?
Предизвикателното поведение на Мег се засили още повече.
— Да. Това, което леля Кари направи, бе за татко. А онова, което стори ти, бе за самата теб.
— Не бих могла да го оспоря, нали?
И искреността на Ана отново стъписа дъщеря й. Потънаха в мълчание, което ставаше все по-неловко и по-неловко, но за късмет дойдоха сандвичите. След като сервитьорът се отдръпна, Мег попита направо:
— Защо поиска да се срещнем?
— Ти си моя дъщеря. Обичам те. Искам да присъстваш в живота ми. Дори, и да не можеш да ми простиш, бих искала поне да се опиташ да разбереш.
Мег отложи отговора си, като взе сандвича и отхапа една хапка. Ана стори същото, доволна, че Мег не избърза с отрицателния си отговор. Най-сетне тя проговори:
— Не знам дали бих могла да ти простя. Не знам дори дали искам да ти простя.
Ана знаеше, че първото зависеше от второто. Беше стигнала до това просто заключение в тъмата на една изпълнена с тишина нощ.
— Така е достатъчно справедливо — рече тя. — В този момент ме интересува само дали ще се опиташ да простиш, дали ще пожелаеш да опиташ.
Нова хапка сандвич, последван от глътка сода и Мег попита:
— Ами той?
— Той си има име. И то е Слоун. А аз съм влюбена в него.
Мег вдигна брадичка — жест, почти идентичен с обичайния за майка й.
— Ще се омъжиш ли за него?
— Нямам представа. Истината е, че той дори не ми е предлагал. Не сме обсъждали бъдещето. Всъщност, не съм говорила с него откакто си тръгнах от Кукс Бей.
Изненадата на Мег бе повече от очевидна. Ана се възползва от нея.
— Обратното на онова, което, изглежда, си мислиш, аз не съм си поставяла за цел да се влюбя в Слоун. Не се забърках лековато в тази история. Казваш, че не си ми простила и може би никога няма да ми простиш. Истината е, че аз самата не съм си простила… и може би никога няма да го направя.
— Тогава защо го извърши? — попита Мег, ядът и болката се смесиха както винаги, когато момичето мислеше по въпроса.
Ана отвърна честно, макар и да се съмняваше, че Мег щеше да оцени искреността й.
— Защото обичах Слоун.
Мег се изсмя презрително.
— И това би трябвало да оправдае стореното, така ли?
— Не — отвърна Ана, питайки се защо не можеше да си прости за най-човешкото от всички чувства. Защо не можеше да бъде просто човек?
Болката отново се изписа по лицето на Мег, когато тя каза:
— Предполагаше се, че би трябвало да обичаш татко.
— Обичах го.
— Глупости!
Двойката на съседната маса се обърна към тях. Нито Ана, нито Мег забелязаха това. Мег бе прекалено заета да бъде ядосана, а Ана — да остане спокойна.
— Независимо дали ще избереш да повярваш или не — рече тя, — но аз наистина обичах баща ти! В началото го обичах като приятел и като любовник. Накрая го обичах като приятел, като човек, когото съм познавала дълго време, като човек, комуто желаех доброто, като баща на дъщеря ми, дъщеря, която много обичам.
Това последното бе, изглежда, повече, отколкото Мег можеше да понесе.
— Какво искаш?
— Да знам, че независимо как ще се развие бъдещето ми, ти ще бъдеш част от него.
— Не мога да го обещая.
Резкостта на Мег я засегна, но Ана се опита да не го покаже.
— Искам само да ми обещаеш да помислиш върху това, което казах.
Мег сви рамене и сега, както понякога се случваше, изглеждаше уязвима, прекалено млада. Следващите й думи засилиха това впечатление.
— Част от мен те ненавижда за онова, което направи.
Ана усети болката на дъщеря си и би направила всичко, за да я облекчи, но истината бе, че не можеше. Стореното бе сторено.
— А останалата част от теб?
Гласът на Мег потрепери при отговора й:
— Ти си ми майка.
По пътя към дома Ана направи дисекция на отговора на Мег. Той загатваше за безусловна обич. И ако се бе надявала на повече, на прошката на дъщеря си, то тя все пак трябваше да признае пред себе си, че засега не можеше да очаква повече. Това бе поне едно начало.
Ана намери бележката затисната с магнитче върху вратата на хладилника. Като съзря името и телефонния номер на Слоун, сърцето й се разтупка. Взе листчето и се взря в надрасканите от икономката думи и числа, сякаш така можеше по някакъв магичен начин да накара Слоун да се появи пред нея. Първият й импулс бе да грабне телефона и да му се обади. Вторият, обаче, бе да премисли. Не можеше да му се обади, само защото желаеше повече от всичко на света да чуе гласа му. Нямаше да е честно към него. И към самата нея. Всеки сам трябваше да извърви пътя към опрощението.
Тази нощ Ана си легна, стиснала здраво в юмрук бележката до сърцето си. Вслушваше се в оглушителната тишина, която я обгръщаше. Въобрази си, че чува как гласът на Слоун вика името й. Въобрази си, че леките дъждовни капки, които барабаняха по прозореца й, бяха лековитите сълзи. Въобрази си, че чува морето. То пееше за много неща, но сред тях не бе най-желаното от нея. То не пееше за опрощение.
 

След като Ана не се обади в сряда вечер, Слоун трябваше да допусне мисълта, че изобщо нямаше да се обади. В петък прие тази мисъл като факт. Мушна се в леглото по-отчаян, откогато и да било през живота си.
В началото на съня Слоун се изненада. Не бе имал кошмари от доста време. Както винаги адреналинът започна да се излива в кръвта, страхът ускоряваше пулса. Каза си, че трябва да се събуди, ала не можа. Сънят продължаваше до го тегли за глезените към тресавището.
Е, капитане — той дочу гласа със силен акцент, — защо не си спестиш болката? Само ми кажи името… името… името…
Слоун се бореше с призрачни демони и знаеше, че бе обречен да загуби. Винаги губеше. Човек не може да победи демоните на миналото. Да, той губеше и потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Чуваше подрънкването на ключа в бравата на килията си. Виждаше мазохистичния си мъчител да излиза из сенките. Усещаше вкуса на терора с върха на езика си. Някой го изправи грубо на крака, закопча ръцете му в белезници и го помъкна по тъмния коридор. Знаеше, че с всяка стъпка приближаваше все по-близо до болката и деградацията. Груби лапи го изблъскаха в някаква стая. Съблякоха ризата му. От тавана висеше въже, досущ като ченгел в кланица.
— Не — изстена Слоун, опитвайки се да избегне онова, което знаеше, че ще последва.
Тук сънят му се отклони от обичайното. Нямаше побой, нямаше разкъсана кожа, нямаше горещи конвулсии от електрическия шок. Вместо това последва мъчение, което Слоун никога не бе преживявал. Отначало не можеше да повярва на очите си. Там не биваше да има златокоса, синеока жена. А и тя не биваше да пристъпва към него с нежна, но тъжна усмивка.
— Ана? — прошепна Слоун.
Няма да се върна — прошепна тя, — моля те да разбереш. Обичам те, но престъпих клетвата си.
Ти постъпи само като едно човешко същество — намеси се мъчителят на Слоун.
Да си човешко същество понякога е непоносимо — рече Ана, повтаряйки думите на Слоун.
«Не!» — изкрещя Слоун от съня, докато другият Слоун скочи и седна в леглото. Въпреки студа потта се стичаше на тъмни ручейчета сред космите на гърдите му. Задиша като риба на сухо, опитвайки се да отхвърли онова, което знаеше, че бе истина. Ана нямаше да се върне при него. Истината се стовари с все сила върху него. Тежко. Болезнено. Окончателно.
Слоун отхвърли завивките, грабна анцуга и маратонките си и ги навлече. Втурна се към входната врата — бягаше от стените, които сякаш щяха да се срутят върху него. Студеният нощен въздух го зашлеви по лицето още с първите му стъпки върху ситния чакъл. Спусна се по стъпалата към плажа. Тича с все сила, докато не падна от изнемога. Коленете му поддадоха и той се свлече върху влажния пясък. В гърлото му заклокочи някакъв звук. Най-сетне той успя да излезе — изпълнен с желание, животински вой, който изненада дори самия него. Нима бе издал такъв звук? Нима по бузите му наистина се стичаха сълзи?
Да — отвърна морето.
— Тя няма да се върне — прошепна Слоун.
Не мисли за това сега. Не мисли сега за нищо.
Слоун се подчини, волно или неволно. Знаеше само, че онзи благороден звяр в душата му по своя си, никога непроменящ се начин, изтри от съществото му всички мисли и чувства. Не усещаше нищо, освен първичната същност на живота — плясъка на вълните, блещукането на звездите, хапещия почти зимен вятър.
Времето течеше. Колко бе изтекло Слоун не знаеше. Постепенно, обаче, нощта сложи отпечатъка си върху него. Усети студа, влагата, любовта си — чиста и непреходна — към Ана. Никога не бе обичал и нямаше да обича по начина, по който я обичаше. Почти бе склонен да повярва, че по някакъв магичен, мистичен начин тя му бе пратена свише за това лято от живота му.
Да — нададе вой морето.
Но защо?
Не знаеш ли?
Не, той не знаеше. Знаеше само, че и двамата бяха наранени от събития от миналото, че и двамата не можеха да простят или да забравят. И двамата не успяха. И двамата бяха по-малко от онова, което той или тя искаха да бъдат. Подложени на натиск, и двамата бяха постъпили прекалено човешки.
И нима това е грешно?
Да. Не. Не знаеше! Той прокара ръка по брадясалата си буза и като въздъхна дълбоко, вдигна очи към небесата. Три четвърти сребърна луна се носеше високо в небето. Беше я виждал хиляди пъти, но никога не бе блестяла тъй ярко. Май се опитваше да му каже нещо? Може би. Но какво? Сякаш интуитивно, Слоун осъзна, че настъпваше прилив, първите вълнички зашумяха около нозете му. Приливът?
Да, приливът — прошепна морето. — Колкото и да съм велико, аз трябва да се поклоня на луната. Колкото и да съм велико, аз съм само това, което съм. Тъй, както и ти си само това, което си.
И какво бе той? Още като си зададе въпроса, Слоун вече знаеше отговора. Човек. Ни повече, ни по-малко. Беше се опитал да бъде повече. Беше се самобичувал, че не бе успял да бъде повече, ала когато дойде ударът, се оказа лишен от избор. Досущ както морето се влияеше от прилива, той бе повлиян от мъченията, които преживя. Беше направил онова, което при подобни обстоятелства би сторил всеки друг човек. Бе направил всичко, за да сложи край на непоносимата болка. Просто защото човешките същества са генетично програмирани — физически, емоционално, духовно — да постъпват така. Не се бе обезчестил. Бидейки човек, със своята сила и слабост, той бе само това — едно човешко същество.
Полека-лека топло и дълбоко чувство обхвана Слоун. То си имаше име. Беше любов. Любовта към Ана се бе засилила, бе се променила така, че сега обхващаше и обичта към самия него, и опрощението. От мига, в който я видя, той бе усетил, че опрощението му се криеше у нея. Така се и оказа. Тя му бе пратена свише — подарък от морето, за да го излекува, да му помогне да се възстанови. Подаръкът си бе негов, но не и дарителят. Бе разбрал това, след като тя не отговори на обаждането му. Разбра го, когато му се яви този сън. Това го натъжи, но не можеше да промени онова, което имаше да се случи. Завинаги обаче щеше да пази този спомен. Завинаги щеше да помни това необичайно лято. В сърцето му щеше винаги да има място за нея.
Когато луната отстъпи мястото си на утрото, Слоун се изправи и закрачи към фара. Влезе в хижата и се обади на директора на петролната компания, за да му съобщи, че приема предложението. Сетне се обади на летището и си запази билет за първия полет на другата сутрин. После позвъни на Харпър и го помоли да го откара до летището.
— Добре ли си? — попита в края на разговора им Харпър.
— Да — отвърна Слоун.
Колкото и да бе странно, това бе вярно. Болеше го много, но болката не бе неприемлива. Тя се дължеше на утвърждаването на новата му човешка самоличност.
 

Когато в събота сутринта Ана стана от леглото, нещо сякаш се бе променило. Обикновено утрините бяха студени и със застоял дъх, в който не се съдържаше нищо друго, освен останките от безсънната нощ. Тази сутрин обаче бе сякаш свежа, пълна, изпълнена с тайни, които очакваха да бъдат разкрити от достатъчно умните и способни да ги доловят. Ана си помисли, че навярно част от магията на утринта се дължеше да падналия през нощта дъжд. Капки като диаманти блещукаха по листата на вечнозелените дървета. Ала имаше и още нещо, което тя не можеше да определи.
След закуска Ана се опита да почете книга, ала не можа. Тайните започнаха да й нашепват — иззад затворените врати, сред дантелените листа на висящата папрат, от неуловимите сенки в ъглите на стаята. Какво се опитваха да й кажат? Не знаеше, но я изпълни чувството на очакване.
Тя неспокойно заброди из къщата. Копнееше както никога за успокояващия ромон на морето. Само то можеше да я успокои. Само то можеше да дешифрира тайните, които я връхлитаха все по-силно. Жаждата й за море в крайна сметка я отведе до раковините, които бе събрала това лято. Както често правеше, тя ги извади от бронзовата кутия, в която ги държеше — бяха съкровища, които си заслужаваха тази кутия — и просто ги загледа. Вземаше ги една по една — малки, големи, обикновени или необикновено красиви. Поставяше ги до ухото си, въобразяваше си, че можеше да чуе шума на морето, че отново крачи по брега му.
Взе една — бе забелязала нашарената с почти всички цветове на дъгата върху розов фон нейна вътрешност. Можеше да се закълне, че като я обърна, шумът стана по-силен. Остави я върху кутията, избра друга, с нагъната повърхност, която й напомняше за вълните, които тичаха насреща й да я поздравят. Шепотът стана още по-силен. Този път на Ана й се стори, че думата съвършена.
Съвършена ли?
Да — прошепна гласът. — Всяка раковина е съвършена сама за себе си. Дори и онези, които остави на пясъка, са съвършени, защото всяка от тях е отговаряла на нуждите на животинката, чийто дом е била. Всички същества изпитват нужди.
Дори и човешките ли?
Особено пък човешките.
Да, помисли си Ана, истината я връхлетя тъй бързо, че я слиса с присъщата си простота. Тъй както мъжът й си имаше своите нужди, така ги имаше и тя — нужди, които той, не съзнателно, а защото бе попаднал в капана на собствената си борба за оцеляване, не можеше да посрещне. Тя се нуждаеше от любов, от дружба, от някой, с когото да може да изживее живота си. Слоун й го бе предложил. И тя го бе приела, следвайки онова, което човешкото й сърце бе продиктувало. Да обичаш никога не е грях. Да си човек също не е грях, а тъкмо това бе тя — и това бе всичко, което можеше да бъде.
Като постави раковината до ухото си, Ана долови как морето я приветстваше за току-що усвоената мъдрост. Морето й обещаваше, че и дъщеря й щеше да познае тази мъдрост навреме. Бавно, сякаш я стопли слънцето, което надничаше от прозореца, я обля топла вълна. Вълната на опрощението. Ана се усмихна и докосна бузата си. Беше мокра — от тъй дълго чаканите сълзи.
Чувстваше се свободна.
Чувстваше се щастлива.
Чувстваше се човек.
 

Тъжно бе, помисли си Слоун в неделя сутринта, че всичките вещи на един мъж можеха да се съберат в проста пътна чанта и пак да остане място. Не го притесняваше оскъдицата от вещи, защото вземаше със себе си цял свят от спомени. С тази мисъл в главата той стана рано, с намерението, преди да напусне Кукс Бей да се разходи за последен път по плажа. След заминаването на Ана не бе идвал на тази ивица, където се бяха срещали, където разговаряха, смееха се, където се бяха влюбили. И тя се бе влюбила в него. Някога се бе усъмнил, но вече не бе така. Жена като Ана не може да излъже.
Надяваше се само да дойде денят, в който и тя щеше да си позволи да се почувства човешко същество, когато щеше да си прости за нейното — за тяхното — съвсем човешко прегрешение.
Слоун остави чантата си до входната врата, погледна часовника и се увери, че разполагаше с още час, преди да дойде Харпър. Взе палтото си, мушна ръце в ръкавите му и машинално прибра слънчевите очила, които лежаха на масичката. Поколеба се. Не, заключи той, нямаше нужда от очилата. Вече не се криеше от другите и от себе си. Тази мисъл имаше ефекта на освобождаване.
С излизането му от хижата го приветства студената предутрин. През нощта температурите бяха спаднали до най-ниските за сезона и заливът бе сякаш обвит в някаква чуплива, крехка обвивка. Морето потреперваше от бушуващия вятър, досущ като Слоун, който вдигна яката на палтото си и мушна ръце в топлите джобове. Над главата му сивото и тъмносиньото бяха готови да отстъпят мястото си на един великолепен нов ден. Слоун се почуди дали същият съвършен ден щеше да настъпи и над Кънектикът.
Какво ли щеше да си помисли, да почувства Ана, когато разбере, че си бе заминал? Макар да му се искаше да й липсва, не искаше тя да се натъжава. В живота й бе имало прекалено много мъка. Искаше тя да си спомня само лятото със същата нежност, с която той го бе скътал в паметта си. Запазваше само надеждата, че до края на живота й при спомена за него сърцето й щеше да потръпва.
Навлизането в техните владения бе все едно да навлезе в свещени земи. В мига, в който го стори, сладко-горчивите спомени го връхлетяха и го накараха да спре, за да си поеме дъх. И все пак, насили се да продължи нататък, мина покрай скалите, които приличаха на излезли на брега делфини, покрай мястото, където хранеха чайката, към мястото — най-свещеното от всички — където за пръв път бе видял Ана да гази из водата. Спря се и извика омайния спомен за жената, която тъй ревностно търсеше раковини. Усмивка стопли устните на Слоун. Никой не е търсил тъй пламенно каквото и да е, дори и Свещения Граал.
Усмивката на Слоун полека се стопи. Ана бе сбъркала в търсенето си. Не биваше да търси само цели, съвършени раковини. Несъвършените, досущ като несъвършените човешки същества, също оцеляваха.
Сякаш да подчертае истинността на мислите му пред очите му се появи очукана, потрошена раковина. Слоун се наведе и я измъкна от пясъка. Да, помисли си той, след като я положи на дланта си, тя бе великолепно несъвършена. Мисълта му хрумна веднага. Щеше да я постави на мястото, където бе оставял толкова много съвършени раковини. Стори му се, че това бе достойна възхвала на лятото, което си бе отишло.
Слоун се запъти към мястото, но по средата се спря. Сигурно бавно издигащото се в небето слънце му кроеше номера. Нямаше начин да вижда онова, което му се струваше, че вижда. Нали така? Не, златните сандъчета се изхвърлят на брега само в приказките. И все пак кутията бе толкова истинска, че на Слоун не му оставаше нищо друго, освен да установи или отрече съществуванието й. Може би щеше да разбере, че халюцинира. Може би сандъчето щеше да изчезне с приближаването му.
Но не стана така. Напротив, когато се спря пред него, заключи, че нищо не бе изглеждало по-реално. Повдигна ледения му капак, обзет от чувство на очакване, сякаш бе пред прага на велико откритие. Изумен, той се взираше в раковините в сандъчето. Кой би могъл да постави това дарение в него? И защо? Отговорът накара сърцето на Слоун да затупти силно в гърдите му. Не смееше да се надява, ала тъкмо надеждата го накара да разрови раковините. Съвършените черупки. Раковините, които той и Ана събираха това лято. Пулсът му достигна кресчендо и той рязко се обърна. И тогава я видя.
Макар да си бе вързала косите, златистите къдри се вееха на вятъра в безредие, което напомни на Слоун кога я бе зърнал първи път. Тогава косата й също тъй се вееше като обезумяла на утринния бриз. Днес обаче у нея имаше нещо по-различно. Тя вече не бе жената, която бе видял в онзи хубав юнски ден. Бе обзета от лекота. Раменете й не бяха повдигнати, сякаш да се противопостави на несправедливостите на живота. Брадичката й не бе повдигната войнствено. Изглеждаше така, сякаш бе намерила мир с живота и със себе си.
Надеждата, която той не си позволяваше, разцъфна с пълна сила.
Надеждата, която тя не си позволяваше, разцъфна с пълна сила.
Ана хранеше отчаяна надежда да намери Слоун на плажа. Шофира цялата нощ, за да пристигне призори на плажа. След като се бе справила със себе си, след като бе усетила въздействието на стоплящия балсам на опрощението, тя трябваше да намери Слоун. Обзе я силно желание. Сякаш инстинктивно усещаше, че макар и да й бе обещал да я чака цял живот, времето изтичаше; усещаше, че трябва да отиде при него веднага, че нямаше нито минута, нито секунда за губене. След като го видя — висок и обветрен — тя почувства, че той вече не бе онзи мъж, когото познаваше. В неприкритите от очилата му очи имаше мекота, а стойката му издаваше спокойствие.
Нима и той бе ощастливен от опрощението?
Иди при него — изкомандва я морето.
И отново силното желание изпълни сърцето на Ана. Тя пак трябваше да усети силата на обятията му, мекотата на устните му. По-сетне щеше да има време за думите, за обясненията в любов, за прошепването на името на любимия, а сега, в този миг, тя трябваше да го почувства.
Слоун видя как целеустремено приближава. Да, тя бе различна, пееше сърцето му. Сълзите, които сякаш лакираха безкрайно красивите й очи, доказваха това. През собствените си сълзи, които замъгляваха образа й, той се опита да запечата този миг в съкровищницата на сърцето си.
Тя бавно вървеше към него. Той бавно вървеше към нея.
Двама души извършваха последното си пътешествие. То изглеждаше безкрайно, ала тъкмо когато и двамата бяха пред отчаянието, тя потъна в горещите му обятия. Несъвършената раковина тупна в краката им — възхвала на всичко човешко, което бе в душите им.

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра
.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!







Добави в любими

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.

Забранена страст 2 от Сандра Канфийлд - Книги Онлайн от Napred.BG
0 (0)


Как се появи търсачката Napred.bg и защо да ни ползвате вместо Google?


Имало едно време двама верни приятели, които си работили в Интернет и правили сайтове. Всичко вървяло добре до деня, в който стотици техни сайтове били изтрити от Google и останали безполезни, скрити за света. Двамата търсили причината за провала под дърво и камък и открили, че Google ги е наказал, защото използвали дизайн в бяло и червено, който се използвал и от "лоши" сайтове. И тогава разбрали, че компанията, която печели 30+ милиарда долара/година от рекламите в търсачката си, не желае да отвори в България 10-20 работни места за редактори, които да следят какво става, а оставя компютри и дори статистика да решават съдбата на хора и бизнеси.

Двамата приятели били много разочаровани от това отношение към малка България... И решили, че "може, по-иначе може"...
Napred.bg е "разбираща търсачка" и ще ви дава точно това, което търсите, и нищо друго. Ако не може да ви предложи нищо по-умно, просто ще отивате в резултатите на Google за вашето търсене. Няма какво да загубите с ползването на българската търсачка, затова просто я опитайте :)

Ние разчитаме на всички вас... разчитаме да подкрепите българското и човешкото пред чуждото, автоматизираното и комерсиалното.
И ако повярвате в идеята, Napred.bg ще бъде хубаво място, от което да стартирате вашия ден в Интернет, тръгвайки напред и нагоре!

Александрина и Калин

seo melbourne

dewapoker

domino online

poker88

pokercc

poker online Terbaik Indonesia

judi poker online

Are you in need of quick access to cash? Get UCredit.sg licensed moneylender Fast Cash Loan in Singapore to sort out any emergency now.

perfectbody waist trainer uk

Abv | Начална страница и търсачка Напред.БГ ползва хостинг от ICN.BG | Napred.BG е наследник на букмаркинг сайта Lubimi.com (Любими.ком)

Посветихме 1+ година, за да направим Napred.BG най-добрата търсачка за българите. Споделете ни!
Направи Napred.BG начална страница - подкрепи хубав БГ проект!