Българска търсачка и начална страница

Александър Проханов
Живот между изстрели
 

Част първа

1

Папката лежеше напреко на пода, разтворена, с отметнати връзки. Гъвкавият гланциран лист на първата снимка леко изсъска, разгъна се като пружина и проблесна метално. Горлов го облегна на стената и му се стори, че внезапно се е отворил някакъв прозорец към отминалото време, когато той, още млад, неуморим, летеше по света, сменяше самолети, кораби, всъдеходи и се целеше със своята всевиждаща стремителна оптика в самото сърце на огромния многоцветен свят. Изтръгваше от живота неговия черно-бял отпечатък, отнемаше от времето мълниеносните, готови да изчезнат мигове. Серията снимки, която му се струваше тогава скъпоценна, се наричаше „Земни грижи“.
„Зърно“. Комбайнер от онази жътва в целината, когато разнебитените ръждивочерни комбайни димяха, боботеха през виелицата и жънеха пшеницата под мокрия сняг. А човекът, изпоцапан, обрасъл с настръхнала четина, върти под челото си изпъкнали, сънливо святкащи зъркели, крещи, за да не заспи, някаква своя песен без думи, прибира своето зърно, вкопчан в желязото на машината, съзирайки през бурята, през огромните трудности и сражения бъдещите небивали добиви.
„Нефт“. Бригада сондьори, окована от кръстосания метал, обхваната от вихъра на въртенето: завинтва се, забива се в жвакащата утроба на земята, която набъбва от болка, вика, изтръгва се. А хората — свръхнапрегнати, с озъбени, тежко дишащи уста и святкащи очи, с набъбнали, готови да се пръснат мускули — спускат все по-навътре режещата стомана.
„Самолет“. Вратите на огромния цех са широко разтворени и влекачът извежда на бял свят остроклюнеста, белоснежно източена машина. Тя се е показала почти цялата навън сред бликащия въздух, сред вятъра, ликуваща, сътворена за висини и простор. В сянката й е застанал стар работник, изморен, с отпуснати покрай тялото ръце, гледа подир създадения от него самолет, пускайки го на воля в небесата, гледа го с обич и се прощава с него. Изморен земен човек и неговата крилата, свързана с небето душа.
Горлов разглеждаше готовите за изложба, проверени, награждавани фотографии, „сребърни“ и „златни“, донесли му голяма известност. Богатство, трупано през целия му живот с безброй безшумни удари на светлинния лъч в лещата. Прозрения, когато случайните и вечно бягащи картини на света бяха дарявали само него с единствения заключен в тях кадър, отразяващ смисъла на живота. И той, фотографът, го бе изтръгнал от потока, откъсвал го бе от времето с остра като скалпел зеница, с удара на едно щастливо мигване с окото. Снимката, тази моментна истина за света, бе станала негова, на художника, истина.
Той гледаше своите творби и изпитваше отчуждение към тях. Онова, което някога му се струваше безспорно, че отразява и времето, и него самия като художник, живота, сега беше помръкнало. Сякаш снимките бяха изстинали, изгубили своето излъчване. От тях не лъхаше жизнена енергия. Животът незабелязано се беше поотдръпнал, поизлязъл от фокуса и в неговите размътени удвояващи се контури вече не застиваха миговете на безспорната истина. Тя сякаш бе изтекла през някаква едва забележима цепнатина, а той бе останал със своите снимки в плитчината, от която морето се бе отдръпнало, запазвайки само останките по дъното — неговите фотографии. Страната, както и преди, бе цялата в строежи, кипеше в труд. Напрегнала ум и дух, тя решаваше мъчителните, поставени от вековете загадки, стремеше се към изобилие и благодат. Ала той самият като че ли беше оглушал и ослепял за това. Не бе съумял да намери своето място. Опитваше се да го открие, но не успяваше, не му се удаваше. И така, готвейки се за своята обща изложба, той чувствуваше поражението си.
И още една серия — „Неотминалата древност“.
„Песен“. Хорът на каргополските бабички. Пеят направо на улицата, на студа, между високите приведени кошове и черните заснежени къщички. С поли, с палтенца, по бабешки стегнали забрадките, остроноси, с хлътнали тъмни уста, със закръглили се, усърдни, сияещи очи, с еднаква бяла шарка от дишащата гореща песен. И сякаш в тяхното бяло дихание, спряло някъде в елите и къщите, едва забележимо, прелитат коне, кипрят се конници, вдигат се сватби. Сякаш са свързани навеки с родните снегове и реки.
„Камбанен звън“. Без шапка, с разпилени коси, с отворена щърба уста и по детски щастливо лице, старият клисар е хванал в юмрука си възела на въжетата, люлее звънтящия меден грозд, спускащ се направо от небето. А в изсечения овал на лицето му сякаш са нарисувани далечни поля и гори, проблясващи пътища, слънчеви лъчи. Човекът като че ли се люлее върху огромно въздушно кълбо, лети сред ликуване и екот.
„Цвете“. Ковач вади от пещта бяла звезда с венчелистчета. Широкото, прихванато с кожена лента чело е озарено от огъня. Къдрава брада. Излята ръка, стиснала клещите. Зорки, втренчени в работата очи. Не с ударите на чука по желязото, а със зениците си, с тяхната любяща сила той изковава бялото цвете. От неговата светлина едва се забелязват на стените подкови и коси, а пред вратата една конска глава кротко гледа ковача.
На младини в стремежа си да осъзнае своето време той го чувствуваше като преплитане на две състояния. Като репортер във вестника излиташе с фотокамерата си при откриването на атомни електроцентрали, на ракетни космически стартови площадки. Насочваше обектива ту към някой нов, роден в пустинята град, ту към арктически лед, разтрошаван от могъщ атомен ледоразбивач. Гъвкав, пъргав, ловък, бе сновал със своя апарат покрай горещата искряща лава, потекла от доменната пещ, където от огъня и метала се раждаше цивилизацията, смайваща с бурния вълнуващ свят на красотата. И същевременно в едно и също пространство с него живееха в затънтените села старци, които изповядваха култа към Коледа, изкарваха конете на празника на свети Егор, лекуваха с горчиви билки, гадаеха по падащи звезди. Две познания, две дихания, отправени в различни посоки, се сливаха у него в едно. Обективът му с еднакво старание бе проследил и ослепителната струя на плазмотрона, пронизващ синята стомана, и кротката игла в спокойните ръце на жена, бродираща върху домашно платно разноцветни шевици.
„Природа и техника“. Тогава му се струваше, че именно там, където волята и поривът на човека, превъплътени в огромни машини, влизат в контакт със земята, измъкват от нея храни, метали и гориво — точно там е и мястото на репортера, който иска да разбере и да разкаже драмата на двадесети век. Разрушаването на живата природа под ударите на вездесъщата техника. И провала на техниката, създадена въпреки природата. И неизбежното бъдещо тържество: сливането на природата и техниката, тяхното дълбоко единство и сходство, надмогнато от раздвоеното съзнание. Той, художникът, въоръжен със стъклената си машинка, търсеше потвърждение на своите догадки. Мъчеше се да изрази философията на своето време чрез своето изкуство, опипващо контурите на света със светлинния лъч, пуснат през кристалите на стъклото.
„Дърво“. Атомен опреснител в пясъците край брега на Каспийско море, сглобен от лъскава стомана. В неговите сфери, цилиндри и конуси бълбука вряща вода, издигат се нажежени облаци, валят горещи дъждове. Прохладната, затворена в тръбите река пои града и градините. Нежно, ефирно дръвче с готови да цъфнат пъпки, само рожба на железните машини, зарити в пустинята, сякаш е понесло на клоните си кулите на сградите и заводите.
„Елен“. Стой в хамбара на излитащ самолет, запънал в обшивката му рогата си, тънките си бързи копита. Гледа към мъгливата земя, където през гъст дим прозира завод. Измъкнат от родните дъбрави, поставен между ревящите витла, еленът се носи над земята, а в изпъкналата леща на очите му, през сълзите му проблясва неговият, на художника, портрет, както е застанал с насочен обектив.
„Жерави“. Силнотокови мачти в степта. Тънконоги, сътворени от стомана птици са се втурнали напред, готови да литнат. Изящно, прозрачно, устремило се в далечината ято. Разперени крила, изопнати шии. А отгоре, сякаш копирайки техния полет и строеж — клинът на живите жерави. Каква степ, каква белота! Каква загадъчност в сходството! Черно-бяла графика на единния неделим свят.
Струваше му се, че той с отразил своето време, изразил го е във философията си. Уловено, запечатано на гланцовия лист, то ще се покаже пред хората и те, неговите съвременници, ще разберат това време, ще познаят себе си…
Така беше съвсем доскоро, докато за него не се бяха разклатили невидимите, поставени в основите на света опори, светът сякаш някак се наклони, а времето неочаквано се промени. Той, художникът, почувствува как неотдавнашният разбираем и стабилен живот започва стремително да се отдалечава от него. Около него възникваше и го обграждаше някакъв друг живот, страшен, неутвърден, с друга истина, затворена в него, и той, безпомощен, не съумяваше да го разбере, не знаеше как да го назове. Търсеше неговия образ и смисъл.
Горлов знаеше: същността на навестилата го болест е в него, а не в живота. И някой друг, вездесъщ, лети сега срещу живота, както някога той, насочва своя апарат срещу неговите излъчвания. Някой си, но само не и той.
Сега той седеше в своята стая, изпълнена със стативи, увеличители, сребристи вани, където дори въздухът бе пропит от бром и сребро, а стените — потъмнели, пожълтели от изпаренията и пръските. Горлов слушаше своя стар другар Сергеев, който държеше една снимка, и листът, извивайки се, сякаш полюляваше рядката светлина.
— Как можа, Андрюша, да се откажеш от изложбата? Да не си полудял? Или поредният каприз? Готвеше се за нея няколко години, а заедно с тебе се готвех и аз. Да не говорим колко неща отпечатах, подбирах всяка снимка — чаках тази изложба като своя! Хвалех я пред всички и навсякъде. Само каква реклама й правех! Тази изложба трябваше да стане явление! Равносметка! Да, равносметка! Дори ако искаш, централното събитие на целия ти живот! Обясни ми все пак защо се отказваш! Длъжен си да ми обясниш!
— Не мога да ти обясня — Горлов гледаше приятеля си, неговото оплешивяващо чело, под което се възмущаваха и се гневяха големи биволски очи, които винаги са му се стрували твърде големи и влажни за снайперисткото изкуство на фотографа. — Не мога да обясня. Загубих всякакъв интерес. Минало. Мемориална изложба? А може би посмъртна?
— Глупости! Отново с твоите капризи! Твоят егоизъм! Отново си позволяваш егоистични капризи! Онова, което другите, което аз не можех да си позволя, ти си го позволяваше! Все заради твоето кокетничене! Заради твоя естетизъм! Заради желанието ти винаги да си във форма! Само заради това излезе от вестника, заряза ме, предпочете собственото си творчество, свободната съдба на художника. А за мене остави съдбата на вестникарски чиновник. И беше прав, разбира се! И пак заради това не се и ожени, за да си запазиш свободата на търсенето, свободата на пътуванията, свободата на утешенията, а по същество свободата на неограничения егоизъм. Случваше ми се да обяснявам на твоите възлюбени психиката на истинския художник, аз, неистинският художник, потънал в черен вестникарски труд, за да изхрани многодетното си семейство! Сега плюеш на изложбата, в която, ако искаш да знаеш, аз съм вложил не по-малко от тебе. Всичките ми статии за тебе, непрестанните ми грижи, моето служене на тебе. Ти направи онова, което аз не съумях да постигна в живота. Ако искаш да знаеш, аз те бях определил именно ти да направиш това! И сега, когато вече си го направил, когато е запазен салон, печата се каталог, когато Брюксел и Виена ти изпратиха покани, съвсем неочаквано се отказваш! По този начин ти плюеш върху мен! Отричаш ме!
— Прости ми — каза отчуждено Горлов, изумен от това, как приятелят му изведнъж заприлича на старец. Чертите на лицето му бяха увехнали и някак смъкнати към гушата, косите му, някога гъсти и бухнали, бяха опадали. — Прости ми, ако съм виновен пред тебе. Но аз ти казах истината.
— Андрюша, ти се заблуждаваш! — Сергеев бързаше да го прекъсне, почти го молеше, мъчеше се да го увлече в своята истина, във вярата си в него като художник. — Не съществува някакво особено време, съществува само човекът. Силата ти е в това, че ти не си хроникьор, а художник. Изразяваш не времето, а човека, същинския, непроменения човек от времето на Ной до нашия термоядрен век. Ако искаш да знаеш, ти, Андрюша, успя да отразиш човека в неговата простота и величие — вечния, неразбиращия и проницателния. Да вземем ето тази, моята най-любима серия.
„Съвест“. Осъденият е на скамейката на подсъдимите. Върху парапета лежи костеливата му ръка. Лицето — с тънки устни, с дълъг нос, с дупките на черните очи — цялото е изпепелено от непрекъсната вътрешна болка. Не от страх пред наказанието, а от разкаянието, от болката в душата, душата, извършила престъплението и сега изведнъж опомнила се, ужасила се, осъзнала своя грях. Душа, която търси помощ, не я намира и сама иска да бъде наказана.
„Демагог“. Той е на трибуната, яростен, убедителен, искрен. Ръката му, с пръстен, е устремена към салона. Другата е притисната към сърцето. Дарява хората с най-скъпото и истинското от себе си. И само очите — двуличен, изплъзващ се поглед. Внимателно, трезво наблюдава тълпата. Устните тлъсти, хищни. Тялото в прилепналото сако е стегнато, здраво, готово да се защитава, ако посегнат на неговото благополучие. Може да извърши каквато и да е жестокост.
„Мисъл“. Архитект държи в дланта си стъклено кълбо и с остър, проницателен поглед, целият излъчващ светлина, гледа през кристалната сфера. А в нея е роденият от погледа му град — белоснежен, устремен, изсечен сякаш с един удар — неговата всемогъща творческа мисъл.
— Не съществува никакво особено време, Андрюша, съществува само човек, загадъчен, цялостен, когото през всички времена сме се стремили да разгадаем!
Горлов внезапно бе погълнат от спомените за себе си и за приятеля си, когато веднъж и двамата млади, незнаещи още граници на силите си, летяха с вертолет над вълнисто-черната тайга и притискаха лещите на двата апарата към илюминаторите, щракаха непрекъснато към мехообразните стоманени цистерни, към просеките на петролопроводите, към металните проблясъци на находищата и земята беше розова от върбалаците, виолетова от боровинките и калуната. Надвиснаха над железопътната линия, над една тежкотоварна композиция. Машинистът, отметнал глава, беззвучно крещеше и се смеете. И внезапно, като взрив, ги зашемети синевата — бяха излезли над Об, после завиха и оставиха встрани кръстопътя на моста, локомотива, белия клин на дирята от кораба по реката и все така жадно ловяха последните изплъзващи им се кадри. Вечерта, бодри, лекомислени, седяха край огъня с приятелките си, пъдеха комарите, пиеха вино, целуваха се, а на другата сутрин видяха ризите си — целите в червено вино и син боровинков сок.
Горлов притежаваше, дали по природа, или пък бе наследство от тайнствените родословни глъбини, непресъхващ извор на енергия, неизчерпаемо любопитство, някакъв вътрешен плам, който го подтикваше със своята гореща, ненаситна сила. Той, фотографът, беше избрал този малък, натъпкан със стъкла прибор, за да изследва с него света. Все гонеше светлинния лъч, кацнал върху проблясващата ос. Неговият приятел Сергеев не издържа това надбягване. Запасът му от енергия скоро се изчерпа. Той изостана, измори се, престана да пътува, само изпращаше след приятеля си своите наставления, статиите и монографиите си за него, радваше се на неговите успехи и изложби, на публикациите му в списанията, на неповторимите кадри, изтръгнати от острието и пронизани все с тази стремителна светоносна игла.
Натежал, попрегърбен, с високо набръчкано чело, с биволски, бавни, тежкоподвижни очи, той беше скъп на Горлов като последен, оцелял от миналото приятел, където беше останала толкова дружба и любов.
— Днес от тебе се интересуваше нашият Главен — каза Сергеев. — Извика ме и ме разпита за тебе. Поиска телефонния ти номер. Ядосваше се, че съвсем си се отказал от репортерската работа и си се превърнал в студиен бос. Стана дума за преситеност, за снобизъм, нещо за естетизъм приказваше. Питаше ме дали не си забравил испанския език. Спомни си как след смъртта на Франко те е изпратил в Мадрид и спомена за твоята испанска серия. И още как си му чел на испански Калдерон. Имало ли е такова нещо?
— А за какво му е притрябвал моят испански? — разсеяно отвърна Горлов. — Изобщо как изглежда сега той, нашият Главен?
И отново светкавично скочи в миналото: коридорът, слабо осветен, със зеленикаво електронно табло в дъното — информация за състоянието на вестникарските страници. Кабинетът с дървена ламперия, където по стените на гвоздейчета са разпънати пресни, току-що отпечатани страници с продупчени ъгълчета. Главният, стопанинът на кабинета, енергичен, ироничен, с резки небрежни жестове, от него ухае на скъп тютюн, на печатарско мастило и на още нещо неуловимо, дървепо-метално, което изпълва цялото огромно, масивно здание. Главният гледа неговите снимки. Едни пренебрежително изтърсва на масата, обричайки ги на гибел. Други пък многократно преценява със своите сиви и точни зеници. И те отиват в печатницата, за да могат оттам, попадайки на вестникарската страница, да тръгнат по света, да го спрат за миг, да тикнат пред лицето му неговия собствен образ, за да го изменят, макар и съвсем мъничко, с оставената върху него слаба диря. Фотокамерата — като ледореза оставя по света своя диря.
Оттук, от огромното, отрупано с телефони бюро, на което се мъдреше седефен китайски пепелник с фасове със златни мундщуци и хромирано двойно Т-образно парче — подарък от Абакан, — оттук с едно махване на Главния започваха неговите пътища. От полирания дъб със зеленото сукно отдаваше швартовите белият речен кораб и Амур мощно го понасяше по своите протоци. Отвеждаше го чак до Китай, който оглушаваше палубата с екота на своите мегафони и с червените капки по транспарантите. Той излизаше призори на росната палуба и гледаше към клисурите на Хинган, задимени в утринната омара, към Амур, повлякъл води към океана, съзираше често в мъглата някоя мечка, която плува през реката, свила ушите си.
Оттук, от тази полирана дъбова дъска, излиташе неговият самолет и го отнасяше в Азия, в нейните пустини, градини и предпланини, които му изглеждаха като пъстър копринен халат. Той лежеше под сенките на баржата, поела по зелената вода в канала, и гледаше как на бялата дюна в пустинята се появяват една след друга кафяви камили с раирани вързопи на гърбовете си, подрънквайки със звънчета.
Или пък Мадрид, приличащ нощем на мрачно осветена чугунена отливка. Върху сивите площади направо върху настилката лежаха разтворени калъфите на банджо и китари. Техните велурени червени и гълъбови подплати. Двама пийнали баски танцуват, увивайки около себе си баскското знаме, и се спъват в разноцветното платно. Студент католик удря седефен барабан. Момченце притичва покрай статуята на крал Алфонс и без да спира, я нацапва с червен пулверизатор, оставяйки изрисувани на нея сърп и чук. Животът, отърсил се от Франко, и в музиката, и в танците, и в илюминациите прилича на поп-фестивал. И той, репортерът, седнал на Пласа Майор, замаян от бутилката пиво, се прегръщаше с друг репортер от мадридската вечерна хроника, декламираше му на испански стихове от Калдерон.
Той мислеше за Главния. За диспечера на своите младежки пътувания. Изпитваше към него подобно на обожание чувство, гордееше се с това и се надяваше някога да му изкаже възхищението си. Много по-късно, след като напусна вестника, опита работата в най-големите илюстровани списания, но изостави и тях. Превърна се в мастит салонен художник. Приемаше в студията си известни актьори, писатели, които ценяха възможността да си поръчат при него портрет. На някакво откриване се срещна с Главния и го порази промяната. След прекарания инфаркт беше напълнял и подпухнал. Нищо не беше останало от изисканата устремена подвижност. В движенията му имаше неувереност, плахост, сякаш проверяваше пространството около себе си и не смееше да прекрачи в него. В очите му, в стоманените му мълниеносни очи се беше появила влага, старческа беззащитност. На Горлов изведнъж му се прииска да пристъпи, да му каже нещо утешително, някакви думи на благодарност, да го вдъхнови, да го окуражи. Но не съумя. Само му се поклони отдалече.
И сега състраданието към съкрушения, изморен човек, с когото беше свързан през най-добрите си младежки години, се върна у него като съжаление към себе си, към своята собствена слабост.
— Не мога да ти обясня — обърна се той към приятеля си, като се срамуваше от своята слабост и не съумяваше да я превъзмогне. — Нещо се случи. В мене. Наоколо. Изгубих опората. Изгубих гледната точка. Всичко се раздвоява. Хлъзгам се, откъсвам се, готов съм да падна. Както тогава, в Зангезур, когато се плъзнах по сипея и камерата тупна в пропастта, а аз се пързалях по каменистия склон, мъчейки се да се притисна, да се вкопча в острите камъни, да ги забия в себе си по-дълбоко, да увисна на тях. И увиснах, замръзнах. Както сега. Страхувам се да помръдна. Уплаха някаква. Предчувствие или празнота? Като че нещо са измъкнали от мене. Някакъв съвсем мъничък детайл, автоматче някакво, и аз съм загубил управлението. Ослепял съм. Нищо не ми е интересно. А новото, онова, което идва насреща и се показва иззад планините, няма форма и цвят. Контражур, директна ослепителна светлина в обектива и тъмни неясни контури. Може би е дошъл моят край? Направих всичко, което можах, и повече не ми трябва.
— Андрюша! — Сергеев мъчително помръдна дългите си вежди, докосна ръката му и Горлов се изплаши от това състрадателно докосване, но беше и благодарен. — Андрюша, ако искаш да знаеш, това е просто умора. Ще мине, както винаги е минавало. Ти си художник. И сега си на кръстопът. Трябва да избереш по кой път да тръгнеш. Ала не ти избираш пътя, той те намира. Ти самият също си на път. Пресъхнал си, за да се напълниш отново. За известно време си ослепял, за да прогледнеш. То внезапно ще се върне при тебе, това твое зрение. Може би когато свърши тази мрачна есен и падне белият снежец. Ще се събудиш някоя сутрин, а твоят Тверски булевард, бял-беленичък като платно, и твоята любима къщурка — потънали в сняг. И всичко ще видиш в нова светлина. Всичко ще бъде точно така, Андрюша. — Той кимна към разпилените снимки. — Не казвай нито да, нито не. Откъсни се, поразходи се, почети. И изобщо идвай при мене. Децата така много те обичат. А моята Люба току пита: „Къде е Андрей?“ С гъбки ще те нагости, домашно производство. Бутилчица ще отворим. И най-сетне ще ни направиш един семеен портрет.
Той придумваше Горлов, уговаряше го, гонеше тъгата от него. Горлов виждаше всичките му хитрини, съшити с бели конци, и все пак му позволяваше да говори. Усещаше тиха болка, тъжна благодарност. Изпрати го до вратата.
— А ти чакай, Главният ще ти позвъни. Интересуваше се нещо за тебе. Кой знае защо, питаше за Калдерон…
Горлов бавно се върна в стаята, в мрачната есенна светлина, застинала по стативите и кутиите. Измъкна от развързаната папка една снимка.
„Слепец“. Неподвижно лице, бели празни очи. Стой изправен, държи в ръцете си малко огледалце.


2

Той снимаше в дома на един професор биохимик, който искаше да си има портрет. За втори път беше в професорския дом, сторил му се, както и първия път, хранилище на чуден, вълнуващ живот. Професорът — старец с розово, силно набръчкано чело, със сини изпъкнали очи и сочни подвижни устни, жилав — бе иначе със сръчни жестове и видимо тътреща се походка, със старческа немарливост в облеклото. Разрушението беше докоснало първо краката, обути в топли износени бурки, и оттам бавно се издигаше нагоре по дългото енергично тяло, обхващаше все нови и нови места, като оставяше засега незасегната само едрата глава с големи очи. Там беше и една младичка тиха женица, нежна и срамежлива, която приспиваше дете, почти бебе, сигурно и го кърмеше. Горлов отначало помисли, че е дъщеря на професора, но му беше представена като другарка и помощница в работата. Погледите, които си разменяха, които се срещаха над детската люлка, бяха бързи, нежни, умоляващи. Молеха се за нещо един друг. Тези именно молещи погледи се мъчеше да улови Горлов със своя фотоапарат. Професорът, усетил, че все по-бързо остарява, готов да изчезне, си беше поръчал портрет. За спомен на тази жена и на детето.
Професорът твърдеше, че е открил тайната на зараждането на живота, механизма на превръщането на мъртвата природа в жива. Онези деликатни химически реакции, които свързват молекулите на въглеводорода в жив, готов да се размножава белтък. Бюрото му беше отрупано с пластмасови макети на молекули, сглобени от разноцветни пластинки. От клъбца, пирамиди и призми професорът конструираше все нови и нови видове белтък. Приличаше на бог занаятчия, който по примитивен начин създава Вселената. Сега, приемайки за втори път Горлов, той му обясняваше загадката, на живота, а Горлов с фотокамерата си се опитваше да разгадае умоляващия поглед на стареца.
— След дълги изследвания аз открих тайната на живота — говореше професорът и гледаше разноцветната молекула, галеше я като жива, както се гали котка. — Аз изведох принципа, съгласно който мъртвите въглеводороди образуват жива пространствена среда. И сега, като изхождам от този код, мога тук, на това бюро, да построй каквато искате жива молекула. Мога да синтезирам живота. На младини бях специалист по балистика в артилерията. След това се занимавах с онкология. Имам трудове в областта на астрофизиката и теорията на еволюцията. Събрах ведно всички свои познания и заедно с моята другарка Наталия Викторовна открих кода на живота — той погледна жената, която държеше в скута си детето. — Това е крайният резултат на цялата ми дейност, на моята съдба.
Жената държеше на коленете си детето, а то, показвайки розовите си петички, сграбчи с ръка майчината рокля и откри гърдите й. После се втренчи в Горлов с изпъкналите си сини очи, същите като на професора. Свежичко, разноцветно, седефено, то приличаше на молекулата, която блестеше на бюрото. Беше умалено копие на професора.
— Животът, аз го показах, а Наталия Викторовна изрази моята хипотеза с математическа формула, животът на Земята изобщо не е възникнал в океана, нито в първичен бульон, както твърди господствуващата сега теория. Той се е зародил в извънредно мънички гранули върху тия прашинки от въглеводородни съединения, с които е богат Космосът, богата е и лунната повърхност. Световният океан, световната вода изобщо са следствие от повсеместното тотално възникване на живота на Земята. Водата и петролът — това са странични продукти от синтеза на живота върху Земята, който е участвувал в създаването на планетата в ранния стадий на нейната еволюция. Животът е формирал Вселената. Двата световни океана, възникнали на Земята — океанът на водата и океанът на петрола, — са следствие от могъщия синтез на живота. Искам вие да разберете и да приемете тази концепция. Тя е важна за по-нататъшните ми разсъждения. Земното кълбо отвътре е пълно с петрол, пълно е с въглеводороди, които се намират под колосално налягане. Земята — това е една огромна цистерна, напълнена с горещ петрол. През тесни пукнатини в земната кора този петрол излиза навън. Ние го получаваме от находищата. Изчерпването на тези находища още не означава изчерпване на петрола. Той е много. Ще стигне за дълго време. Свръхдълбокото сондиране ще ни помогне да се доберем до него…
Детето, привлечено от жеста на професора, от пъстрата пластмаса, се пусна от роклята на майка си. Смъкна се на пода, колебливо шляпайки с голите си петички, тръгна към бюрото, готово всеки миг да падне. Майката понечи да се спусне след него, но се въздържа. Следеше го със страст и нежност и от очите й излизаха почти видими лъчи, а детето се движете в тези именно лъчи, държеше се за тях, боейки се да не падне. Стигна до бюрото, сграби намиращия се открая модел на молекулата. Не можа да се въздържи и го мушна в устата си, започна да го лигави, да го смуче, желаейки да го превърне в себе си и да стане като него. Професорът и жената го наблюдаваха. Погледите им се срещнаха над русолявото детенце.
Горлов щракаше с фотоапарата, за да може после на тъмно, когато проявява снимките и ги поставя пред червената крушка, да открие техните два лъча, двата прозрачни снопа светлина, кръстосали се над главата на детето.
— Откритите от мен механизми за превръщане на неживото в живо — продължаваше професорът — са универсални. Те действуват не само тук, на Земята, но и в цялата Вселена. Като законите на Нютон. Животът не е възникнал само на Земята, а в цялата Вселена. Той е явление не на Земята, а на Вселената. Наивен, реликвен неоцентризъм, наивен земен егоизъм би било да предполагаме, че животът е единичен и е свързан само с нашата планета. Повтарям: животът е закономерен етап от еволюцията на цялата Вселена, най-важният фактор, оказващ влияние върху Всемира. Вие ще ме попитате какъв е този фактор? В какво се състои космическата роля на живота? Ще ви отговоря: живата молекула действува на околната среда обратно на смъртта. Животът е откритие на Вселената. Преди няколко години ние с Наталия Викторовна направихме съобщение на симпозиума, посветен на извънземните цивилизации. Текстът на нашето съобщение излезе на шест езика…
Докато той говореше, детето, държейки модела на молекулата, намокри пода и запристъпва с голите си петички. А навън, иззад облаците, се показа слънцето и на Горлов му се струваше, че локвичката на пода заблестява с мартенски разтопен блясък. Мартенската капчица се стичаше от детето и пластмасовото изделие в ръцете му приличаше на топяща се пъстра ледунка. Горлов направи няколко снимки. Детенцето сред слънчевата светлина беше поставено в центъра на Вселената, за която говореше професорът. Създадено беше от цветните елементи, поставени на бюрото. Пъстрият конструктор в ръцете на професора беше излишъкът от веществото, изразходвано за създаването на детето.
— Способът, чрез който животът, достигнал разумния стадий на развитие, ще се бори с ентропията на Вселената — продължаваше професорът — е изкуственото възпроизвеждане на ядрените реакции. Създаване на изкуствени звезди и слънца. В процеса на развитието си разумът, опознавайки материята, открива термоядрения синтез и изкуствено оживява изстиналите зони на Вселената, вмествайки в тях ръкотворните звезди — агроинженерните съоръжения, които обхващат обширни участъци от звездното небе. Не е изключена възможността от пряко или косвено участие на Разума в сътворението на нашето Слънце, което е осигурило раждането на земния живот именно в този участък на Вселената. Животът лети из Вселената и разпалва в мрака огньове — ръкотворните слънца. Животът, както се шегуваме ние с Наталия Викторовна, е фенерджията на Вселената…
Майката сменяше дрешките на детето, обличаше му бяла суха ризка. То се сърдеше, крещеше, дърпаше майка си за косите, а тя търпеливо, без да прибира косите си, оправи гънките на ризката и накрая пусна детето на пода. Намерило се на свобода, то ликуваше, пляскаше с ръце и все напираше да отиде по-далече от майка си. Зад стъклото на перваза кацнаха гълъби. Те сновяха, гукаха, чаткаха с нокти по железния корниз, обръщаха се, навеждаха се и надничаха в стаята. Детето се хвърли към тях, плесна по стъклото и гълъбите шумно отлетяха. Застинали за секунда във въздуха, те трептяха, удряха с криле, окъпани от светлината. Детето се устреми към тях през стъклото, сякаш искаше да прегърне птиците, но те изчезнаха и то прегърна слънчевата пустота.
На Горлов му се стори, че тук, в тази стая, пред очите му се разиграва някаква притча. За него, художника, всичко звучеше като някакво напътствие и той се мъчеше да го разгадае.
— Земният живот сега се намира в стадия на първичното познание и на използуването на ядрените реакции.
Космическият аспект на цивилизацията, излизането в близкия Космос е първоначалният етап от създаването на астроинженерни съоръжения в Слънчевата система. Термоядрената енергетика на бъдещето е принос на земния живот в работата на Вселената по създаването и запазването на Всемира. Ние пребиваваме само в най-ранния и най-наивен стадий. Той е и най-опасен, тъй като именно в ранните етапи на експеримента са възможни грешки. Ако се преодолее началният етап, вероятността от грешки рязко спада. Свидетели сме как военното противопоставяне на човечеството, използуващо като оръжие атомната енергия, е готово в случай на глобална война да превърне Земята в изкуствена звезда. Макар че превръщането на Земята в свръхнова звезда би било по същество антиентропийно събитие, победа над ентропията. Защото такава победа може да се постигне с цената на пълното изчезване на земния живот…
Детето, получило от майка си бонбонче, отначало търпеливо започна да развива обвивката му, но като не успя, раздразнено я разкъса и я захвърли. Видът на лъскавия станиол, който му пречеше да се добере до бонбона, за миг го учуди и то внимателно го заразглежда. Но след това заработи сърдито с ръце и уста, разкъса сребристата хартийка, хвърли и нея и започна да яде бонбона. Разтопеният шоколад се размазваше по ръцете и устните му. Детето се наслаждаваше на сладкото, цапайки чистата си ризка.
Майката го гледаше и не му пречеше. Професорът продължаваше да говори, като често докосваше с длан челото си, сякаш искаше да предпази детето от парещата енергия на собствените си мисли. Горлов улавяше този жест на стареца, чувствуваше през окуляра излъчваната от челото му радиация и мислеше: тези тримата — детето, мъжът и жената — са средоточие на вечната, пулсираща в човечеството тема. Самите те са молекула на живота, който той чрез болката, любовта, състраданието, в грижите за насъщния осъществява своя път във Всемира. Тук, в тази стая, в това семейство, едно от безбройните, възникнало и готово да се разпадне, Вселената извършва вечната си работа за своето самоопознаване, избрала като средство за познание този старец, неговото закъсняло и мъчително бащинство; тази едроръка тиха жена, вярваща, умоляваща; това дете, неразбиращо и безстрашно, готово да се включи в приготвената му от Вселената работа. Стаята с етажерката за книги, със сребристата хартийка на пода беше част от безкрайната Вселена. Тук, както и навсякъде, животът се измъчваше, заблуждаваше се, любеше, продължаваше самия себе си, защитаваше се от смъртта.
— С моята другарка Наталия Викторовна сме направили изчисления. — На лист хартия професорът начерта кръг, изобразяващ Земята. На едната й страна, там, където трябваше да бъде Америка, нарисува ракета, а на другата, от противоположната страна, където се предполагаше, че е Съветският съюз — друга ракета. След това начерта и двете им траектории. — С Наталия Викторовна сме изчислили, че ако Съединените щати изстрелят по нашите цели своите хиляда ракети, а ние в отговор след петнадесет минути пуснем нашите хиляда, тези две хиляди ще полетят една срещу друга, ще се срещнат някъде над полюса и там ще се разминат. Американските хиляда ще се взривят в Източното полукълбо, а нашите хиляда със закъснение от петнадесет минути ще се взривят в Западното, а породените от тези взривове колебания ще прободат Земята — професорът прониза кръга с вълнообразна линия — и срещайки се в недрата й, ще се превърнат в мощна вълна, която с детонацията си ще взриви цялата маса на нажежения в земята водород и от този взрив планетата ще се превърне в звезда. Интересувах се от моите колеги геофизици възможен ли е такъв алгоритъм на катастрофа. Те отговаряха, че не могат да потвърдят със сигурност, но не могат и да отрекат. Ето защо съм склонен да вярвам, че нашите изчисления с Наталия Викторовна са верни…
Детето измъкна отнякъде малка желязна тръба и започна да я надува, пръскайки обилно слюнки. Тръбата издаваше пронизителни метални звуци. То доближи тръбата до ухото на майка си, но тя не се отстрани, а само се намръщи на резките звуци. На детето му харесваше да плаши майка ви, харесваше му да хапе и плюнчи тръбата, харесваха му железните трели. То приличаше на мъничък ангел, долетял в стаята, където на бюрото лежеше чертежът с разрушението на Земята, съпровождайки постулатите на професора със своите йерихонски тътнежи.
— Войната може да започне всяка минута. Аз внимателно следя вестниците, слушам радио. Предполагах, че тя ще започне през пролетта, когато времето се затопли и се подобрят условията за придвижването на армията, но моите изчисления се оказаха погрешни. Тогава реших, че тя ще започне рано есента, когато реколтата бъде прибрана и се набави достатъчно стратегически запас от храни. Ала тя и тогава не започна. Сега очаквам да започне през зимата, в студовете, когато атомният удар по градовете ще бъде най-чувствителен. Ще се постарая до зимата да завърша моя труд, доклада си относно общата теория на живота, общата теория на еволюцията и надвисналата опасност. Имам намерение да доведа до знанието на учениците, военните, дейците на културата и политиците този доклад-предупреждение. Страшно бързам, тъй като до зимата няма много време. Работя по петнадесет часа в денонощие. Много съм уморен. До смърт! Но нямам друг изход. Възможно е да се заблуждавам и войната да не започне през зимата. Когато бъдем в състояние да разберем сегашния период на еволюцията и благополучно преминем през него, животът в Слънчевата система ще оцелее. Искам да изпратя снимката си в Америка на професор Джиберт, биофизик, заедно с изложението на моята теория. Тоест, това, което сега ви разказах. Той работи върху подобен доклад и ми изпрати своята снимка. Но аз съм много, много изморен!… Наташа, бъди така добра, направи ми чай и сложи малко кагор в него!…
Той притихна, като че угасна. Тежко спусна клепачи. Седеше стар, голям и немощен, носейки на гърба си непосилен товар. Готов да изчезне и да се пръсне като сапунено мехурче, в което животът е вложил своята тайна и своя ужас, своя стремеж за съществуване, измислил е този старец и тази млада жена, и детето, заспало в майчиния скут, и него, Горлов, зает заедно с тях чрез своя труд, според своите възможности, все със същото всемирно дело.
Той прибра фотокамерата си в кутията, сбогува се с домакините и излезе навън в есенната мъгла.


3

Майка му не се сърдеше, ала той бе виновен: от много отдавна не си беше идвал, беше я забравил. Бързо огледа бледото й лице, закръглените отпуснати рамене, шала, вързан на възел върху гърдите — признак, че не е добре. Изпитвайки едновременно чувство и на вина, и на любов, и на състрадание, той като че се гмурна под тях и прекрачи прага. Изплува в своя стар дом, с неговия мирис и светлинки, между скъпите му поостарели предмети, заоглежда от всички страни одушевените, очакващи го символи от детството!
— Гладен ли си? Ще обядваш ли? Има малко бульон от кокошка. Има и картофи, кюфтета… много вкусна салата… Андрюша, аз все те чакам да си дойдеш. Ключът в стаята ми се развали и лампата не свети. Пък аз обичам вечер тя да свети, а така ми е тъжно. Ти виж там, моля те, поправи го…
И при тази молба, при вида на остаряващите мълчаливи шкафове, на старинните седефени вази, на пъстрите вълнени възглавници му стана болно. Неволно докосна и поглади майчиното рамо под шала. Отвърна шеговито:
— Ще го поправя. Та нали съм фенерджия. Фенерджия на Вселената! Ей сегичка ще осветя нашата галактика.
Майка му притопляше в кухнята обяда, а той се зае да ремонтира ключа. Отвинти прашния капак на разпределителната кутия в коридора, намери с отвертката жичките в стената. И тези най-обикновени действия, старичката, позната още от детството отвертка, звукът на съскащите в тигана картофи възбудиха илюзията на онзи цялостен, неразпаднал се свят, когато баба му беше още жива и те живееха тримата в тези стаи. Техният троен щастлив съюз под пъстрия, увисналия на верижки абажур, който изпращаше във всички посоки червено-зелени и златисти лъчи.
Майката надничаше в стаята, радваше се: синът й е тук, помага, споделя грижите й за дома. Той самият се радваше на възможността да се докосне за малко до родната къща, да съживи нейния овехтял живот. Но и двамата разбираха този невинен, измислен от тях театър.
Свърши работата и включи лампата. Закръглен, с оловна плетка, направен от стъклени парчета, абажурът светна, хвърли към тавана три пръстеновидни сенки, наподобяващи снопчета паунови пера. Абажурът бе от отдавна минало време, купен бе от дядо му по случай ново жилище. Светил бе в доисторическо време, преди Горлов да се появи на света. Светил бе за един друг живот, който бе помръкнал и угаснал, бяха го изнесли и закачили в друг дом — в този. Откакто се помнеше, над него все грееше този пъстър абажур, неговата светлина, неговото слънце. Възмъжа, напусна своя дом и отново се завърна. Животът му се въртеше все около абажура, разширявайки, отмествайки орбитите си.
— Благодаря ти, Андрюша, сега е добре. Няма да ме болят очите вечер. — Майката гледаше с умиление запаления абажур, благодареше и в тази благодарност вместваше като горчиво семенце своя привичен мълчалив укор: тя е самотна; синът я е напуснал; вечерите й са дълги и печални. — Да ти сипя ли чорбичка?
— Почакай… Ще ти кажа кога…
Нейният шал се скри зад вратата. Той пристъпи до кушетката. Приседна, облегна се, легна, изпъна се, усещайки линеещите миризми на тъканите, неизветрелите още старинни аромати. Протегна ръка към висящия текински килим, поглади черно-алените плетеници, в които той си припомни, че се криеха образите от детската му фантазия: препускащ черкез с бурка; скачащ елен; Мрачнопечален образ на неизвестен отвъдморски звяр; ковач с наковалня… Сутрин се събуждаше и гледаше как слънчевите петна палеха на килима възелчета и власинки.
От кушетката виждаше бюфета, неговото изпъкнало остъклено тяло с високи, увенчаващи го завъртулки, с неговите разкрачени крачка, обути в гравирани накрайници с нежно орехово покритие — женствено-стъклено, цялото от звуци и светлини. В бюфета синееха старинна чаша, саксонски кафеник и захарница, останали от бабиния сватбен сервиз. Белееше се планина от чинии, ненужни вече, помнещи техните семейни и роднински обеди. Блещукаше самотна гравирана чаша, по чудо оцеляла, една от ония, в които някога искреше вино и дядото пъшкаше от огорчение, че е разлял капки върху покривката. Жълтееше плетена кошничка, пълна с ножове и вилици със сребърни дръжки, с потъмнели шарки, с монограми, изтрити от безбройните докосвания на някога живите и топли, а сега вече изчезнали ръце. И в тези прозрачни отражения изведнъж се мярна баба му. Мярна се мъничка, лека. Мина през скърцащата врата, носейки кристалната захарница и черните, посипани със захарна пудра щипци.
Той гледаше малкото кресло с бял калъф без облегалки, в което обичаше да седи дядо му. Главата му с пепеливо перчемче попадаше точно между облегалката на креслото и тъмната рамка на портрета — репродукция на „Дама“ от Сомов. От старческа немощ, понякога възпламенявана от някогашния темперамент (гневните настроения и виковете му все още плашеха бабата), дядото обичаше, като се наобядва, да седне в креслото, да си подремне и да се отпусне. И сега с поглед в празнота петно под рамката на стената Горлов долавяше присъствието на дядото. С него свързваше не просто зрителния образ, но и гласа, разказващ за Руско-турската война, за батареята планински оръдия, които бе командувал дядото — блестящ млад офицер, разположил в седловината своите оръдия и с право мерене поразявал веригите на турската пехота. В този полузабравен разказ имаше и нещо за награждаване, за „златно оръжие“, за пристигането в Тифлис на великия княз и му се мярваше като предание споменът и за други кавказки походи, нещо лермонтовско, свързано с нечия любов и гибел, с текинския килим на стената, с вкуса на червени тръпчиви вина, на зрели кайсии, на белеещи се върхове. Той носеше всичко това в себе си неразшифровано, неразкрито, скътано дълбоко в пъпката на душата, на която, беше сигурен, вече не е съдено да разцъфти.
Техният шезлонг с извити тънки форми, напомнящи вензел на монограм. Кожената тапицерия с медни копчета, разкъсвана и многократно зашивана, възстановявана от майка му безброй пъти. Напуканото и отново лепено червено дърво на дръжките — следи от неговите детски игри, които превръщаха люлката ту в галопиращ кон, ту в подхвърляна от вълните лодка. Той гледаше неговите нежни очертания и неочаквано си спомни майка си, млада, облегната в шезлонга. Седеше срещу библиотеката, от която се виждаха ръбчетата на старинните, останали от дядо му книги. Нейното младо замислено лице търсещо нещо по златните отпечатъци на гръбчетата — нечие име, нечия следа. Майчиният образ, гъвкаво и свободно вписан в извивките на шезлонга, нейното младо лице прозираше през днешния й лик, през безцветната старост. Сякаш беше се оронила сивата мазилка и се бе показала нежна дивна картина. И той гледаше шезлонга, където нещо се розовееше и златееше, нещо отдавнашно, скъпо, любимо.
Бюрото, тежко, с чекмеджета, с издути като бутилки крака, наподобяващо триумфална арка, с изпотрошени от старост ъгли и счупени ключалки, със зелено сукно, изцапано с мастилени и восъчни петна, върху което се намираха многобройните идоли на детството, многократно опипвани и целувани. Домашните талисмани, пазители на тяхното огнище. Два бронзови свещника, приличащи на елхови стволове, по които се катерят мечки, двете им внимателни остроухи муцуни, два настолни пазителя на огнището. Медният морж с дупчиците от изпопадали зъби, чийто корем е затворен с пластинка и ако се отвъртят медните винтчета, в моржа се отваря кухина и в тайника може да се скрие писмо, рисунка или пък страничка от дневник. Излятото стъклено кълбо, приличащо на зелена вода, в която е запоен зловещо многоцветен, острокрак паяк. Неговото обсипано с мехурчета тяло, ако се повдигне тежкото кълбо и се доближи до очите. Неговият клюн с кървави жилчици, предизвикващ у Андрей някакъв древен хипнотичен страх. Когато боледуваше и вдигаше температура, му се явяваше все този паяк. Изплуваше в болестта му от червените огнени глъбини и увисваше над него с множество крачета. И разбира се, мастилницата — мраморната подложка с двете преградки, кристалните чаши, в които беше засъхнала мастилената утайка.
Колко пъти бе слагал на това сукно ту детските си цапаници, ту тетрадките със завъртулки, ту книгите — от първите приключения и приказки до философските трактати, препоръчани от дядо му.
Сега той лежеше на кушетката под мрачния текински килим. Гледаше светещия абажур и чувствуваше как в него, днешния, тромав, печален, се е скрил друг — млад, чувствителен и лек.
— Хайде, идвай де, Андрюша! Всичко е на масата! Изстива!…
Той ядеше в кухнята под напрегнато ревнивия поглед на майка си, хвалеше обяда, демонстрираше апетит и леко театралничете: тракаше с лъжицата по-силно, отколкото беше необходимо, клатеше глава в знак на удоволствие и примижаваше. Поглъщаше златистия ароматен бульон, наистина великолепен, особен, възможен само тук, в този дом, приготвен по рецептите, установени някога от баба му. И картофите също така бяха несравними, с червеникава хрускаща коричка, парещи. Познатият от детството вкус от домашната трапеза. И той ги хвалеше, без да се преструва. Виждаше колко е доволна майка му, колко се гордее с обяда, гордее се със сина си, посетил нейната трапеза. Стараеше се да я поразвлече с разни дреболии:
— Да видиш, мамо, какви работи стават! Дето живея, в градинката, под прозореца, нали знаеш, има фонтан и вода. Всяка сутрин там долитат две патици и право във фонтана. Гмуркат се и плават, а после, да видиш, излизат и се разхождат, клатушкат се из градинката между хората, чак до спирката на тролейбуса. И хората ги заобикалят, дават им път. Все чакам кога най-после патиците ще дойдат до спирката, ще седнат в автобуса и ще отпътуват за Никитските врати.
Тя се смееше, представяйки си патиците.
— Купих си силен бинокъл да разглеждам московските далечини. Вчера от прозореца разглеждах панорамата и, можеш ли да си представиш, видях църквите в Коломенское! И главната, Вознесенска, която ти толкова много обичаш, и „Отсичане главата на Йоан Предтеча“, където се криехме от дъжда, и кулата с часовника, и белокаменния вход. Оказа се, че от моя прозорец се вижда Коломенское, през целия дим и мъгла!
Тя кимаше учудено.
Когато дойде време за чая, той я помоли:
— Мамо, дай ми синята чашка, бабината. Искам да пия от нея.
Тя донесе последната останала от сервиза чашка, синьо-лилава, със златна дръжка, с позлатен меандър по ръба. За сто години позлатената част се беше поизтрила от докосвалите се до нея много устни. И той пиеше с наслада горещия ароматен чай от финия, лек порцелан, едва стиснал крехката извита дръжчица.
— Ти съвсем ме забрави, Андрюша, съвсем се отдалечи от мене — каза тя и устните й затрепераха, лицето й се смали от обида и той, забелязал този отдавна известен му израз, почувствува за миг някаква беззащитност, вцепеняващо го, обезсилващо го страдание. — Е, разбира се, защо съм ти аз на тебе… Не съм ти необходима — продължаваше тя. — Но ако знаеше само… Ако знаеше… — тя не можеше да говори. Очите й ситно замигаха, напълниха се със сълзи и той беше готов да се хвърли към нея, да я прегърне, да целува очите й, да не позволи сълзите й да потекат. Ала още от детството му тя не позволяваше такива пориви. Отблъскваше всяка пряка проява на нежност. И сега, възпрян от това, той чувствуваше в областта на сърцето си болезнено парене, което бавно нарастваше. Мъчеше се да отклони майка си от тези мисли, да я излъже, да я отвлече към общите им спомени, на което тя с радост се съгласяваше.
— А знаеш ли кого срещнах наскоро? Малишев от нашия клас. Помниш ли го, идваше при мене? Ние дружахме известно време. Да, той свиреше и на цигулка, а баба все те придумваше и на мене да купиш цигулка, да ми дадеш музикално образование. Та излиза, че той, Малишев, сега не е цигулар, а дипломат. Живее в Женева. На други струни свири. Участвува в преговорите по разоръжаването. Спомни си за баба, за тебе. За вашите ябълкови сладкиши. Би ли ми направила от тях? Наистина, мамо, ще ми направиш ли някой път ябълков сладкиш?
Тя вече не плачеше, а го гледаше с изсъхнали очи. Разглеждаше го някак отдалече, изучаваше го, диреше нещо в него.
— Как ти върви животът, Андрюша? Нямаш жена, нито деца. С тебе вече нашият род се прекъсва. Твоят прадядо имаше десет деца. Дядо ти — три. А ти си ми единствен. Пък нищо нямаш. Някога мечтаех за внуче, а сега вече и не мечтая, Андрюша!
Той се учуди от точния й избор — беше намерила онова място, което най-много го болеше. Само майката можеше да намери това място. Усещаше как огънят около сърцето му се разширява. И неумело, глупаво се пошегува!
— Нали знаеш, мамо, фотокамерата ми замени и жената, и децата. Нашите жени — това са заредените касети! Това са те, нашите жени.
Тя не обърна внимание на отговора му. Следеше посоката на своята мисъл, обмислена в самотата й, съхранявана за момента на неговото посещение:
— А ти спомняш ли си за баща си? Помниш ли на кой ден почина баща ти? Миналия път ти не дойде при мене. А ето че сега дойде. Или пак ще си зает и ще забравиш?
— Мамо, помня, разбира се!
Болката се изливаше от сърцето, разширяваше се, обхващаше цялото тяло. Излизаше извън него, изпълваше пространството наоколо. Окачената на стената кърпа, чайникът на печката, синята чашка на бабата бяха разположени около него на определено разстояние от болката. Баща му загина през четиридесет и първа край Клин, когато той, неговият син, още не е бил роден, баща му, с когото заедно не са съществували нито един ден на земята, беше именно онази болка, която непрекъснато го измъчваше. Мъчително го болеше самата мисъл за баща му, за неосъществената между тях дружба, за непрекъснатата от смъртта връзка.
— Аз все те чаках да дойдеш. Исках, Андрюша, да ти кажа… — лицето й стана угрижено-строго, настояваше за внимание. Познат израз, с който тя събираше него и баба му на семейните съвети, готвейки се да обсъжда делови, неотложни, отнасящи се до цялото семейство въпроси. — Да отидем, моля ти се, в стаята.
Тя го заведе до бюрото. Издърпа средното, както тя го наричаше, чекмедже, повдигайки с кутрето процепа на строшената ключалка.
— Ето виж… Тук е спестовната книжка, ето я… А тук са облигациите… А тук, в тази кутийка — моето колие, златният пръстен и златният медальон… Искам да знаеш. С мене всичко може да се случи. Тогава ще ги вземеш…
Той нямаше сили да отговори, нямаше сили да се помръдне. Гледаше издърпаното чекмедже, края на бюрото, бронзовото лице на моржа, облегнал се с лакти на бюрото, както някога, когато не стигаше с крака пода, рисуваше върху лист хартия, бърникаше с четката в чашата, а майка му пристъпваше тихичко зад него, любуваше се на рисунката и леко дишаше във врата му.
— И още една молба, Андрюша. Снимай ме. Сега. Ето тук, в шезлонга. И така, че нашият бюфет да се вижда. И библиотеката с книгите. За да можеш да ги гледаш, да си спомняш.
В гърдите му се надигна такава мъка и такова безсилие и покорност… Разбирането, че тя е права. Разбирането на неизбежното. Без да се съпротивлява, почти пипнешком извади апарата от калъфа. Почака я да се среше пред огледалото, да приглади якичката, да наметне на раменете си шала.
Седна в шезлонга, залюлявайки го тежко, намести се по-удобно и обърна лице към светлината. Тържествена, спокойна, действуваща лично за себе си и заради него. В обектива улови нейното лице, края на бюфета с блещукащите съдини и края на библиотеката с позлатените букви на кожените гръбчета на книгите. Апаратът щракна…


4

Преди да се прибере вкъщи, реши да изчака да му премине световъртежът. Излезе с мрачни мисли на вечерния Арбатски площад. Пресече блещукащия проход на булеварда, забулен с мрачна светлина. Вече ходеше в Дома на журналиста, не в ресторанта, мъгливо-димен, с остра миризма на шишчета, страхувайки се да не срещне познати, не и в бара, дето твърде силно и яростно звучеше музиката и натрапчиво и безвкусно мигаха зелени и червени светлини, не и в аперитива, отрупан с раковини по стените, където беше тясно от разгорещените лица, от мърдащите мокри устни и дебелите стъклени чаши. Той сядаше в ъгъла на полутъмното кафене пред чашка коняк, почти скрит в сянката, оставяйки по-голямата част от масичката за другите посетители, които не му обръщаха внимание. Всички те му бяха непознати и не оставаха за дълго. Отиваха си, оставяйки след себе си чашки с утайка от кафе или с жълтеникави дъна от алкохол. Това заведение, познато му от младини, от тържествените банкети и дружеските вечери, със споровете и разправиите, с изповедите и излиянията — този дом го прие както винаги, успокои го, потопи го в средата, към която беше причислен.
Той седеше пред чашката, отпиваше по малко, алкохолът му действуваше, ала тутакси изтрезняваше и отново отпиваше, за да не бъде трезвен. Слушаше разговорите на съседните маси.
Беловласият — едър, с румени младежки устни, с дебел златен пръстен върху големия пръст, добродушен, дързък — казваше на другия — дългонос, мургав, — който кимаше и се съгласяваше, сякаш дълбаеше с клюн несъществуваща, заклещена в цепнатина шишарка:
— Искам да напиша сценарий за футбола от края на четиридесетте години. Интересно, нали? Одобряваш ли? Искам чрез футбола да покажа живота в страната. Това е интересно, нали? Ти помниш какво време беше тогава! Футболът беше празник. Хората отиваха на мач с вратовръзки. Носеха Карцев на ръце. Всеки мач беше събитие. Конна милиция дежуреше край „Динамо“. Ти нали, слава богу, помниш! И което е чудно, за това още никой досега не е писал!…
Той святкаше оживено с очи, въвличаше в своя замисъл и другия. И неговият не особено възрастен, добродушен вид излъчваше такава здрава, целенасочена, искрена енергия, че Горлов се опитваше да разбере какво скъпоценно познание се крие зад този човек в изчезналото време, щом като сега, след толкова години, се стреми да го възкреси.
— Знаеш, че сега в спорта навлезе науката. Не само в гимнастиката и в леката атлетика, но и в игрите. Игрите станаха наука! А някога бяха зрелище, бяха празник. Намерих участници в мача през четиридесет и девета година между ЦДКА и „Динамо“, когато се решаваше съдбата на купата. За „Динамо“ беше достатъчен и равен, а за ЦДКА беше необходима само победа. Искам да ги покажа на футболното игрище, представяш ли си, същото, на което тогава се състоя мачът. Искам да ги накарам да говорят, да разкажат на днешните хора какъв е бил тогава футболът, такъв, какъвто го помнят те. Интересно, нали?
Другарят му кимаше, съгласяваше се, намираше го за интересно. Горлов се мъчеше и не можеше да разбере: кое пък е толкова интересно? Би ли отишъл той, Горлов, да гледа този филм? Дали би намерил поне намек за разгадаване на сегашните непосилно тревожни дни, които отнемаха от него, от художника, предишните понятия и му готвеха нови, по-страшни.
Онези двамата допиха кафето си, тръгнаха и отнесоха своя свят, важен и разбираем само за тях, оставяйки след себе си празнота и лек дим.
Смениха ги други двама. Мъничък, много красив, синеок, червендалест, със златисти мустачки, приличащ на млад приятен търговец с тъпички, крехки, съвсем нормални и чистички ръце. А другият — дълъг, оплешивяващ, с бледно, мрачно лице, със събрани, потрепващи от нервна тръпка скули, с малко странен остър поглед на палещите черни очи, обладан от някаква постоянна мисъл и страст, която го изтощаваше.
— Хайде, сравни ми само тия две думи: поило и напитка! — говореше бързо мъничкият, ронейки от мустачките си златисти искри. — Напитка и поило, сравни ги! Нашите прадеди са казвали „поило“, а ние „напитка“. „Поило“ — та това е нещо огромно, закръглено, чуваш ли ме? Като разливане на ръка, като слънце, като мучене на крава. Това е прадума, праезик. То току-що се е родило, още не се е отделило от устните, от дъха. Чуваш ли — „поило“! А „напитка“? Това е нещо дребно, мъртво, нещо газирано, синтетична дума. От него те боли корем.
— Аз знам тридесет и две руски думи, с които се определя понятието „лед“ — отговори вторият, като постави на масата синкавите си юмруци и ги стисна до болка. — А в днешния разговорен език са останали две-три, не повече. През последните двадесет години от общоруския език са отпаднали и безследно са изчезнали няколкостотин думи. И никой, никой не е забелязал това, нито един езиковед и писател! Гибелта на край днепърския бик забелязаха, изчезването на дроплата забелязаха, а смъртта на думите не забелязаха! Но нали смъртта на която и да е дума от народния език е равна на изчезването на една звезда. На това място, където е била думата, зее дупка, дупка във Всемира. И никой, никой не е забелязал! Аз ще напиша моята книга! Книга обвинение със заглавие „Немота“. — И той още повече побледня и стисна юмруци, а на Горлов му се стори, че и той самият може да умре като изчезналите думи. Мъчеше се да разбере неговата болка и страст, да осъзнае какви мъчителни и спасителни сили се крият за тези двамата в думите „напитка“ и „поило“.
Отидоха си и тези двамата, оставяйки порцелановите чаши с кафеена чернилка.
Появи се друга двойка, поставяйки пред себе си пълни чаши. Млад, русоляв, със сиви подвижни очи, пъргав и неспокоен в плещите, с дълги, ненамиращи си място ръце. Стар, кокалест и попрегърбен, с трепереща брадичка, с отдавнашно, изопнало бузата му изгаряне. Той успокояваше младия, поглаждайки внимателно слабото му рамо. Лекичко, едва доловимо и нежно докосваше блестящите му руси коси.
— Ти, Коля, не се нервирай. За тебе сега най-важното е да се опомниш и отново да заживееш като всички хора. Всичко си имаш, слава богу. Жена ти Катя е красива. Синчето Стьопка — кожата ти е одрало. Работата ти е добра. Всички те обичат и уважават. Живей, наслаждавай се. Повярвай на мен, стареца, всичко ще се нареди както трябва. А ако пък нещо… ела при мене. Аз съм фронтовак, ще те изслушам. Ще те разбера, Коля! Сега само се дръж, разбра ли!
— Държа се, вуйчо Витя. Разбирам. На всичко се радвам. Повярвайте ми, на дъжда се радвам, на калта се радвам. На блъсканицата в метрото се радвам. В хълбока ме ръгнат, а аз се радвам. А пък за Катя и Стьопка — да не говорим. Намерим ли свободна минута, бързаме един към друг, не можем да се нагледаме, да се нарадваме. И в работата ме посрещнаха от сърце. Нали знаете, отидох да работя в „Сърп и чук“. И всичко щеше да е нормално, само дето този гад ме изкара извън търпение. Не можах да се въздържа. Пък и как само се получи, вуйчо Витя! Отначало всичко беше наред. Седим си, ядем, пийваме. Пълно с гости. А този с тлъстата мутра започна да плещи нещо за Афганистан. Казвам му тихичко: „Млъкни! Не си бил там, трай си!“ А в отговор той започна да дрънка разни мръсотии… И в този миг, вуйчо Витя, с мене стана нещо. Обидно ми стана. Обидно ми стана за момчетата, които останаха там и не могат да дойдат тук и да праснат тази тлъста мутра. Заради Федя Маслов, заради Расул Ермеков, заради Толя Тишченко, който ме изнесе, хълбока ми превързваше… когато го убиха. Спомних си всичките приятели. Не се сдържах и така го лупнах, че онзи излетя от масата и дълго се носи напред, докато не се блъсна във вратата. Тогава всички мъже се нахвърлиха върху мен. Но нали знаете, вуйчо Витя, че съм десантчик. За мене е все едно колко са. Успокоих ги, всичките. Жените пищят, съдовете изпотрошени, масата обърната, няма повече с кого да се сражавам. А аз, вуйчо Витя, седнах и заплаках от обида. Честно ви казвам, седнах и заплаках. Защо е всичко това, вуйчо Витя? Кажете ми, защо?
— Коля, миличък, успокой се! Всичко е наред! Аз те разбирам! Как да не те разбирам! Всичко ще се нареди. Намини към мене. Ние с тебе на Девети май ще си облечем новите костюми. Аз ще бъда с моите, а ти с твоите ордени. Червената звезда завинти добре, медалите сложи. Заедно ще минем, старият и младият. Ние с тебе разбираме живота. Чуваш ли ме, Коля, разбираме го!
И той прегърна младия, притисна го до гърдите си, целуна го по челото. Пиха и изтриха с еднакви жестове устните си. Станаха и си отидоха.
Горлов седеше в сянката и непрестанно чуваше в себе си: „Защо?“
Този, русолявият, със сивите искри в очите, е видял и почувствувал нещо, което иска ясни отговори. Този, русолявият, е десантчик, ранен в планините при Хиндукуш, носител е на новия опит. И този нов, жесток опит вече се разхожда из Москва, влиза в метрото, минава по Тверския булевард, сяда на масите и той, художникът, би трябвало да влезе в контакт с него, да му даде образ и име, да попита като него: „Защо?“


5

Върна се вкъщи. Остави в антрето калъфа с фотокамерата. Съблече се уморено. Тръгна към стаята, изпълнена със стативи, увеличители, уреди за гланциране, навесена със съхнещи на щипци ленти. Въздухът, пропит с химикали, някак метално искреше. И самият вид на тази стая, превърната в лаборатория, с несвършената, нямаща край работа, предизвика у него самотна вечерна тъга. Начумерен, примижал, затаил дъх, пристъпи към другата, плътно затворена врата. Разтвори я, светна в движение лампата. В стаята като че избухна стъклената колекция от пеперуди, превърнала цялата стена от тавана до пода в ярък, лъчист екран. Безкрайно много безшумни разноцветни лъчи се забиваха в него като съвършено тънки игли — забиваха се в чувствителните нервни центрове, лекуваха, гонеха умората, връщайки му свежестта и силата.
Той знаеше въздействието на тази целебна иглотерапия. Стоеше пред пеперудите, въртеше се бавно в потока от лъчиста енергия, който го покриваше с невидима цветна татуировка. Седна на малкото диванче, зарея поглед в пламналата им редица и потъна в съзерцание — чиста, без мисли, идваща като опиянение наслада.
Години той беше събирал тази колекция от многото пътешествия, свързани с работата му. Това беше неговата втора наред с основната му професия страст. Фотокамерата и мрежата за лов на пеперуди — с тези два инструмента ходеше по света. Откъсваше от този свят мигновените отпечатъци на снимките, изтръгваше най-финото летателно вещество от пърхащите пеперуди. Увлечението по пеперудите замени друго развлечение от младини — лова, прекъснат след случаен забранен изстрел по излетял от тръстиката жерав: гумената лодка се носеше по енисейския проток. Звукът на ударилата сачма в твърдото като изопнат чадър крило. Видът на тромавото, несръчно, кокалесто тяло, напомнящо с нещо далечно дядо му, неговата безпомощна слаба фигура. Всичко това предизвика у него такава болка, такава вина, такова отношение към убийството, че той захвърли пушката завинаги. Ала страстта към лова се върна. Придоби друга форма — без проливане на гореща животинска кръв. Безшумното убиване на меко трепкащите в марлята пеперудки почти не приличаше на убийство, а просто бе финал на възхитителните тичания по тревата, по ручеите, блатата, когато с безумна страст разкъсваше паяжините, летеше след мълниеносно проблясващите крилца, пълнеше с вятър сака, удряше, не успяваше да улови, оставяше по клоните парчета от дрехите си, драскаше лицето си в тръните. После — точен замах, и полетът на пеперудата е прекъснат. С разтуптяно, ликуващо сърце той, ловецът, напипва през тюла хитиновите твърди гърдички, крехкото зрънце. Стиска ги, сплесква невидимия часовников механизъм. И пеперудата, падайки на дланта, се извива в последен, предсмъртен гърч, насочва в зеницата мъничък ален лъч. Притежаваше скъпоценен диапозитив с изображение на поляна и на него самия сред обветрените треви.
Имаше периоди, когато го обхващаше прозрение, смайващо разбиране на всеки вид живот, благоговеене пред него, невъзможност да убие. Разкаян, той преставаше да колекционира. С чувство на вина и болка гледаше пъстрото, умъртвено от него множество. Мъчеше го вина към техните души, наредени, питащи от остъклените кутийки с отблясъци от сивата, пронизала ги стомана. Но прозрението свършваше. Отново го налиташе опиянението от цветния прашец. Предишната страст като фина опияняваща отрова започваше да бушува в кръвта му и той изваждаше на бял свят убийственото оръжие — сака с марлята. И пак тичаше из планините и покрайнините, настигаше мълниеносно проблясващите искрици.
А сега, застанал пред кутийките, потънал в техните спектри, той търсеше да различи някое отделно цветно петно. Гледаше го втренчено, непрекъснато и пеперудата започваше да звучи нечуто, сякаш върху крилата й, върху някаква метална прашинка е записана фонограмата на онзи изчезнал вече ден. Стоманена игла. Мъничка цветна плочица. Мъничък диск, на който сякаш е запечатан изчезналият миг в живота му. В предзимна Москва пеперудата му възвръщаше енергията на слънцето и младостта. Възвръщаше му изгубеното време.
Гълъбовки между бели зелеви пеперуди. Сини, нагънати от вятъра езера, псковско небе и ниви с лен, и далечни храмове по зелените възвишения, оградени с бъз и калина. Той ловеше гълъбовки в едно селско гробище с железни кръстове. Всяка една от тях — нежна, прозрачно синя, — едва потрепваше на дланта от учестеното му дишане след тичането.
Невзрачната сива сенница, хваната в тундрата, при Таз, на края на леденостудените води, където бе паднал и се бе разбил един самолет. Като прескочи през алуминиевите отломки и се задържа върху разкъсания метал, той улови треперещата, подухвана от вятъра пеперуда. Държеше я жива в сака. Наоколо червенееше вечерната тундра. По реката плаваше бял, озарен от слънцето шлеп. Близкият полюс изпрати своя студен лъч, във висинето бързаше ято черни патици. И той почувствува безшумен удар на любов и печал към тази земя, към убитата крилата машина и към себе си.
Хванатият в Тува махаон. Жълтото по неговите мощни крила напомняше пясъчните степи с бурени, където минаваше заедно със стадо овце. Тъмносините петна бяха като езерото на планинската река Тоджа, по която го носеше боботеща моторница, пълна със сребристи рибоци. Черните жилчици и петна напомняха за долините на Саян, по които се изкачваше от горещите подножия до прохладните върхове, където в дълбоките пукнатини цъфтеше багулник и той навеждаше лице към неговите благоухаещи цветове, гледаше през храста разлива на Енисей. Пеперудата бе като картата на Тува — с напръскани по нея езера и долини, а върху нея имаше и невидим запис на една кратка любов с кръглоликата мургава тувинка. Нейното като месечина лице, черните й лъскави коси, гърдите, влажни от нощната проблясваща роса…

Пеперудите в кутийките бяха странички от неговия дневник, откъснати от календара на живота му. И на всяка една от тях бяха записани неговите трудове, любовните му приключения, безбройните му съприкосновения със земята, над която го носеха самолети, спускаха го ту в непоносимия грохот на някой строеж, ту в безмълвието на великата природа.
И сега, след толкова години, поостарял, изплашен, пред прага на страшни, връхлитащи промени, той гледаше пеперудите. Мечтаеше за отдавнашните ливади, за отдавнашните радости, когато светът имаше единствен фокус и център, който съвпадаше с неговото любящо сърце.


6

Тя седеше на дивана на самия му крайчец, сякаш беше приседнала съвсем за малко да си отпочине, готова всеки миг да рипне, да изчезне. Той гледаше нейното свежо, поруменяло от московския вятър лице, пъстрото й шалче, преливащо в червено и черно. Вдишваше тънкото ухание на влажните булеварди, познатия аромат на парфюма й. И изплувалата при появата й слаба болка не изчезна, а се превърна в деликатно очакване.
— Идвах насам по работа, а улица „Горки“ — затворена. Никого не пускат. Правели репетиция за парада. Навсякъде милиция, връщат всички коли. Тръгнах по Бронна. Чакай, викам си, да намина към тебе. И ето ме.
— Благодаря. Отдавна не си се отбивала. Хвала и чест на този парад.
— Но нали знаеш, че наистина нямам възможност. Най-напред синът се поболя, а сега пък Николай нещо се е простудил. Иска да му запарвам билки, настойка от шипки и мащерка. Казвам му: „Аз да не съм врачка?“. А пък той: „Не, ти си моята жена-лечителка.“ Всички мъже, когато боледуват, са безпомощни. Не умеят да страдат. Затова и не можах да дойда при тебе.
— Преди нищо не ти пречеше. Винаги намираше време.
— Но нали знаеш, Андрей!
— Знам. Искаш ли чай?
— Не, ще бягам!
И това нейно припряно „ще бягам“, готовността й при всяко негово невнимателно движение да рипне и да си отиде не усилиха болката му, а породиха учудване, внимание. Сякаш зениците му се разшириха и той я видя по-ясно. Нейното свежо, мило, доскоро скъпо лице, розите на черното шалче. Като че ли внезапно бе излязла от някаква мъгла.
Тя почувствува породилото се в него отчуждение и сякаш досетила се за нещо, побърза да хвърли мост:
— А с изложбата ти какво става? Подбра ли вече творбите? Как ще я наречеш?
— Изложба няма да има. Отказах се.
— Как така? Защо? Ти си полудял?
— Не съм готов. Просто не съм готов за изложба.
— И не се посъветва с мене? За такова важно нещо?
— Струва ми се, че ти си загубила интерес към моята работа. Сега си имаш много свои грижи.
— Но ти знаеш, че наистина съм много заета!
— Знам, разбира се!
И отново замълчаха, отдалечавайки се един от друг. В образувалото се между тях пространство се мярна крайбрежната улица покрай незамръзващата Яуза, неговото нощно завръщане, тихото плъзгане на колата покрай дворците и старите черкви. Осветяваше пътя й с фаровете, а тя, осветена между преспите и леда, се обръщаше и махаше. Той се връщаше с празната кола, чувствувайки аромата на нейния парфюм, нейните целувки, усмихваше се, обичаше белия дворец на височината.
— Не изглеждаш добре — каза тя, направи движение с ръка и той отгатна желанието й да го докосне. Не го докосна, а поглади розите на рамото си. — Не си почивал отдавна. Трябва да отдъхнеш.
— Щяхме да почиваме заедно. Готвехме се да пътуваме с кораб до Углич.
— Не можех. Бях страшно объркана… Ти непрекъснато ме упрекваш.
— Нима? Така ли излиза?
— Напразно ме упрекваш!
Онова огнено колело в Измайлово, когато излязоха от тъмната алея и изведнъж видяха огромното, осеяно с лампички и музика колело, движещо се в небето. Тя се възхищаваше, учудваше се, а той я целуваше, изправен под тъмните, ронещи сняг липи, и над тях плуваше, въртеше лъчистите си спици шумната въртележка.
— Знаеш ли — тихо каза тя, — ние, както изглежда, не трябва да се срещаме. Най-добре е да се разделим сега, докато всичко е добре, за да запомним само хубавото. Аз съм ти много благодарна — помогна ми много. Спаси ме. Не бих могла да издържа през тия две години! Но нали и ти чувствуваш, че вече не сме същите. Нещо свърши. И аз го чувствам, макар че не мога да го обясня. А ти? Ти можеш ли да ми го обясниш?
— Мога — каза той, вслушвайки се в страховете си, които не нарастваха, а стояха като тъмно езерце. — Мога да ти обясня. Мислил съм за това.
Внимателна, готова да слуша, тя му се доверяваше, знаеше, че той не е против нея. Вярваше, че думите му ще бъдат в нейна полза.
— Ти помниш, разбира се, пешеходната пътека на Садовая при площад Въстание, онази зебра, върху която стъпихме едновременно. Заваля дъжд, а ти бързаше да минеш, ядосваше се на студеното небе, ядосваше се и на мене, още непознатия, съобразително взел чадър. Твоят поглед ме разсмя. Аз разтворих над тебе чадъра и оттогава, както виждаш, не съм го свил цели две години…
Тя се усмихна благодарно. Очите й се замъглиха. В тях се появи споменът за изчезналия септемврийски ден, за задимено-клокочещото пространство на Садовая с розовата островърха грамада на високата сграда. Свистящият като трион автомобилен поток. Те са един до друг, още не се познават, не подозират нищо един за друг. Застанали са пред червената ягода на светофара, готови да стъпят, когато пламне зеленото, на широкия, просторен, свободен от коли асфалт. И на половината от пътя, на самата осева линия, поръсени от дъжда, неочаквано се проникват, виждат се един друг, свързват се сред огромния град за дълги, скъпоценни дни.
— Нали си съгласна — запознахме се в най-горчивия, в най-болезнения за тебе период. Твоят вятърничав, безгрижен мъж, цялата тази история, когато всичко изведнъж ти бе станало известно и ти беше не просто оскърбена, а разрушена, умъртвена. Това би могло да се случи с когото и да било, но само с тебе не, с такава красива, добра, от всички обичана и обичаща, с такъв чудесен, великолепен син, отглеждан сред ласки и изобилие. За един час всичко бе рухнало. Домът ти бе разрушен, семейството ти се бе разбило, целият ти начин на живот, целият твой свят се бе сринал върху главата ти, беше смазана до смърт. Ето каква те получих. Ти се хвърли към мене, за да оцелееш. За да разбереш и да провериш: нима си чак толкова лоша, наистина ли заслужаваш такава съдба? Аз бях длъжен да те убедя в обратното…
Спомни си студените московски дъждове. Когато я изпращаше, целият град сияеше с оранжево-черен блясък. Те се спираха под стъклените, прозирни, оттичащи се дървета, той я целуваше и двамата попадаха ту в огнено кипящия булевард, ту в някое полуосветено сиво дворче с постройка или до насипа, където с умерено потракване пътуваха през дъжда влакове, ту до каменния парапет на Яуза, откъдето се виждаше как водата върти масленикавите вретена на светлините… На гърбавото мостче тя каза, че го обича, а той, поразен от признанието й, целуваше нейните смеещи се, отразяващи дъжда и светлините, очи.
— Аз те разбирах, разбирах твоята болка, твоята паника. Правех всичко, за да преминат. За да се почувствуваш отново прелестна, обожавана жена, достойна за най-искрена любов, за най-голямо уважение. Твоят разрушен свят се държеше на косъм, беше готов да рухне. Но не рухна. Ти се плашеше от развода. Според тебе положението на разведена жена можеше да ти навреди. Плашеше се от смяната, от подялбата на дома, такъв удобен, с толкова усилия създаден дом. Плашеше се и за сина си, че може да остане без баща. Наоколо, в другите семейства, имаше толкова крушения, че се страхуваше да не стане като с тях, да не допълниш със своето нещастие безбройните семейни беди. И не напусна дома си, не напусна мъжа си. Без да му простиш, без да го обичаш, чувствувайки се оскърбена, сключи с него примирие. В името на сина, в името на дома, в името на запазването на семейството. И продължаваше да ме обичаш…
Тя оставаше при него до късно. В тъмната стая с вдигнати щори над главите им по стената струеше зеленикав квадрат — отражение от заснежения Путкински площад с ръбестата светлина на фенерите, с белотата на Тверския булевард. Тя вдигаше голата си ръка и я потапяше в тази лееща се светлина. Пеперудите в кутийките изглеждаха като замразени в лед. През тези дълги вечери имаше мигове на такава нежност, на такава взаимност, че той, останал после сам, търсеше да долови от възглавницата нейния аромат, нейната топлина, дъха й и се питаше възможни ли са чудеса?
— Ти оздравяваше, пред очите ми оздравяваше. Ставаше все по-уверена, по-смела. Дори се разхубави, разцъфтя, макар че винаги, още от първия поглед там, на зебрата, да ми се струваше много красива. Черпеше енергия от моята любов и отнасяше тази енергия в твоя разорен дом. Бавно, частица по частица го събираше, възстановяваше го. Говоря ти за това, без да роптая, повярвай ми. Това е нещо обикновено. Това се прави непрекъснато от хората. Еди-кой си, който ме е създал, ме заредил с излишна енергия. И този излишък аз ти подарявах. Е, така е устроен човешкият род. В труден час хората споделят един с друг своя живот, защото всъщност животът на всекиго от нас е общ, животът принадлежи на всички. Ти поправяше своето гнездо и аз ти помогнах. Без да познавам твоя мъж и твоя син, чрез тебе аз им изпращах своята енергия и те, без да знаят нищо за мен, я усвояваха. Твоят дом, твоето гнездо се възстановяваше и колкото повече то се възраждаше, толкова ти неволно се отдалечаваше от мене…
А музиката! Тя непрекъснато му донасяше касети и неговият мъничък касетофон изпълваше дома с песните на Челентано и Дасен или пък с лепкавите сладникави блусове на Папет, със старомодно кристалния Глен Милър. След като тя си отидеше, той жадно, по няколко пъти прослушваше донесената от нея касета. В музиката бяха записани скорошните, видени през нощта, изрази на нейното лице, нейният жест, нейната поза. Музиката беше фонограма на техните шепоти и целувки.
— Когато почина баща ти и твоето семейство, твоят род бе сполетян от истинско нещастие, бях откъснат от тебе. Бях настрани. До тебе беше мъжът ти, беше в недрата на тази мъка. Стана глава на целия ви род, пое върху себе си всички грижи. Мъката сближава. Той се държа прекрасно през тези черни дни. И ти му беше благодарна. Отново бяхте семейство, едно цяло. И аз вече не бях нужен. Разбрах това. И ти го разбра. Нашите последни месеци бяха бавно изплуващо на повърхността разбиране. Всъщност ние с тебе вече сме се разделили. Нашите отношения извървяха чуден път, много важен, ненапразен, ценен и за двама ни. И ето че ти си дошла да ми кажеш това. Бях готов да го чуя. Така ли? Не си ли съгласна?
— Съгласна съм — тихо и сериозно отговори тя и той й беше благодарен за този твърд, неприбързан отговор.
Изведнъж ни в клин ни в ръкав си спомни времето, когато работеше на Псковско-Печорския манастир, помагаше на реставраторите. В дълбоките пещери, които се простираха дълбоко под планината, снимаше вградените керамични плочи, зад които почиваше прахът на светци, монаси, воини, паднали на стените от полските стрели и мечове. Разтреперан, с прогизнали обувки, той излизаше от пещерите на слънце до ослепяващата го белота на осветените черкви със златистоструящите куполи сред зелените дървета. Един монах с побеляла сплъстена коса се оплакваше, кимайки към купола, над който се въртяха птици, сякаш се къпеха в сиянието му. От време на време, казваше той, се налага да подновяваме позлатата. Куполите плешивеят, лъсва медната патина на покрива. Не от дъжда, не от снега и вятъра, а от птиците, които кълват златните частици. Изпратили монаси на съседното гробище, където в старите брези тъмнеели гнезда, царство на врани и гарваново грачене. Когато се качили на дърветата, започнали да събарят и да хвърлят гнездата на земята, забелязали: отвътре били позлатени. Птиците сваляли от куполите яркия слънчев блясък и с него покривали своите гнезда — позлатявали жилищата си.
— Аз си тръгвам — каза тя и стана. — Просто не зная как е най-добре да се прибера. Затворили са улица „Горки“…
— Почакай — каза той. — Искам да ти подаря…
Бързо и бегло огледа колекцията от пеперуди. Спря се на ярката „сибирска“ кутийка, където бяха наредени алените перловици, шарените аполони, острокрилите лястовичи опашки. Свали кутията, подаде й я.
— За тебе са!… За спомен…
— Благодаря… Но какво да ти подаря аз?… Ето това?… Нали го харесваше?
Свали го от раменете си, помете с ресните пода и хвърли на дивана своя черен шал с червените рози.
— Сбогом!…
И си отиде, като отнесе със себе си още една част от неговото битие, от оня негов предишен живот, който свършваше внезапно с всичко — с любовта, с остаряващата майка, със загубата на дружбата, с убиването на творчеството. Миналото го напускаше с цялата своя всеобемност, оставяйки му за спомен — за наслада или за мъка — шала с червените рози.


7

Той отиде до прозореца. Пушкиновият площад и улица „Горки“ бяха необикновено пусти, нямаше нито една кола. Обаче тунелът под дърветата на Тверския булевард пред магазин „Армения“ беше претъпкан. Застинали автомобили нервно блестяха ли блестяха, изпълвайки тесния проход. Охраната в бели ръкавици и портупеи сдържаше натиска им, не пускаше напиращия на кръстопътя поток.
Той загаси светлината в стаята и отново отиде до прозореца, загледа се в неподвижността на сгушения в тръпка кръстопът. На тротоара от двете страни на площада имаше тълпа, която наблюдаваше нещо, което още не се виждаше, но се приближаваше — издаваше го не шумът, а някаква плътна, напираща вълна от тревога и сила.
Внезапно изскочи черна пъргава кола с пулсираща лилава светлина. Като пръскаше над главите остър, обгарящ зениците огън, тя полетя надолу по улица „Горки“. Затваряше пространството, оставяше след себе си гаснеща живачна следа. И в този обгорен, облъчен коридор бавно, отмерено, с тътнеж и трясък, с метално отмерени удари иззад ъгъла излязоха танкове — зелени, с боядисани в бяло колела, с кръгли затворени куполи и тежки, поклащани от движението оръдия. Те изцяло и плътно заеха улицата с бронята си, със своя сив пушек. Понесоха белите номера на куполите си покрай витрините, покрай кристалите, покрай фалшивите манекени, режеха асфалта, ронеха от него белезникава солена пудра. Минаха под строй надолу към Кремъл, като оставяха сиви заскрежени следи по пътя.
Като се възползуваха от настъпилата празнота, по сигнала на милиционерската палка откъм Тверския булевард и от противоположната страна, откъм „Страстной“, се понесоха два насрещни автомобилни потока — забързани, суетно блестящи. Заплъзгаха се, заблестяха, облекчени и щастливи, лакирани, стремяха се по-бързо да преминат опасното празно пространство с нарязаните от гъсениците коловози.
Вдигнатата палка прекъсна техния рибешки плясък, отсече го, спря ги. И отново празен и изпъкнал се показа сивият площад, набразден с коловози. И отново по тях необуздано като вестител се понесе колата с мигащата светлина и лилавите отблясъци плъзнаха по корнизите на сградите. След нея подир малка пауза, сякаш притиснали тази пауза, като намотаваха на гъсениците си рулото на асфалта, излязоха гърмолещи самоходни артилерийски установки, посплескани, страшни с дългоцевните си големокалибрени оръдия — въплъщение на огневия удар. Те напираха, разтърсваха земята, мачкаха пътя. През една сменяха посоката си и като се плъзгаха леко на гъсениците, престрояваха се в двойна колона. Отиваха надолу, по пунктираната осева линия, към Червения площад, както се върви по силовата линия към центъра. По онази древна, проправена координата, която не се виждаше от блъсканицата и звуците на града.
Самоходките отминаха, като светеха мъждиво с прожекторите си и мигаха със задните си червени светлини. А на кръстопътя през отпуснатото им кратко време се понесоха леките коли. В тяхната забързаност Горлов почувствува някакво раздразнено лекомислие, желание да успеят да преминат, страхливо желание да използуват отпуснатото им време и място. Сам той често летеше в една от тези коли — бързаше да довърши, да долюби, да се донаговори, да се донаслади, на всяка цена да бъде на висотата на този блясък и суета.
Издигането на палката отново прекъсна пеперудения им полет. И нова серия от енергия на страшната димяща техника, зенитно-ракетни комплекси, дългите легнали статуи на тактическите ракети върху платформите. Стори му се, че две сили, две тенденции в живота се откроиха пред погледа му. Пресичаха се една с друга. Тежката, страшна, боядисана в зелено стомана си проправяше път, проникваше през полупрозрачната накичена черупка на лимузините, вървеше по своя страшен, вменен й в дълг маршрут.
Парадът задимя към Кремъл. Часовите прибираха от улиците знаците за забрана. И ето, отначало плахо, но после все по-смело и по-смело тръгна първият тролейбус. А автомобилите го изпреварваха облекчено, потекоха безсмислено и весело по оставените от танковете сиви следи.


8

Преди да заспи, той излезе на разходка по опустелия безлюден Тверски булевард, радвайки се на неговата есенна голота, на прозирния рисунък на черните дървета. Къщите светеха в кехлибарено и снежнобяло. Всяка от тях го изпращаше с познато лице, мълчаливо, одушевено и безмълвно следеше пътя му. Орязаните рози — окопани, бодливи, заспали — чакаха снега. В далечината при Никитските врати мъждукаше паметникът на Тимирязев, замрял в златисто-мъгливото зарево. Над голите върхове на дърветата се носеше московското небе без звезди. Птиците бяха накацали на орляци, неподвижно. Изглеждаше като че ли краищата на клончетата се разклоняват от техните черни, настръхнали гроздове. Всяко крехко клонче проникваше сякаш между тях, разклоняваше своите тръбички в жили, в кръвоносни плетеници, изпълващи птиците. Липите, тополите и дъбовете бяха съчетание от живота на птиците и дърветата.
Той вървеше по булеварда през ръмящата мъгла и съвсем неочаквано видя фенер, окачен на голо дърво, обкръжен с концентрични блестящи кръгове. Заприлича му на огромно синкаво око, което напрегнато го гледа. Той тръгна и окото, следейки го, се извърна в орбитата си. Направи крачка встрани и окото отново го проследи.
Стоеше на пустия булевард, вдигнал лице нагоре, чувствувайки по бузите си утаяващия се по каменните стени и по железните покриви воден прах, а разширеното око неподвижно го гледаше от клонките, сякаш питаше кой е той, стоящ тук сред нощното безлюдие, притичвал на това място някога като дете, минавал с момиче, което така и не му стана годеница, преживял най-добрата, цветущата част от живота си, вървял след ковчега на баба си, любил жени ту с леки и нетрайни, ту с дълбоки и силни чувства, разбрал що е творчество, познал и ревността, и съперничеството, вкусил безкористна дружба, но така и не стигнал до истината, до разбирането на великите, скрити във Всемира, тайни, отдалечаван от тях ту от илюзията за красота и изкуство, ту от страстта да живее, ту от своенравната енергия на мисълта. Така и ще си отиде от тази земя, без да е отгатнал, без да е намерил обяснение.
И толкова печал, такова доверие към това, принадлежащо кой знае на кого синьо око, издирило го в есенната Москва. Такава вяра и благодарност за това, готовност да приеме своята съдба, че очите му се овлажниха, фенерът се замъгли, удвои се и той засрамен се обърна, тръгна между черните високи дървета. Някой безмълвно гледаше след него.
Върна се вкъщи, съблече се и легна. Въртеше в тъмното копчето на транзистора, чуваше откъслеци от говор и музика, съскане и пукот, като че ли в света гореше електрод и нещо изгаряше и се топеше. И в тази съзидателна или пък разрушителна дейност крещяха и се мъчеха хора, раждаха се и загиваха идеи и светът се разтърсваше от непосилни дела. А той, художникът, лежеше в своята стая и черният кой знае от кого оставен шал едва забележимо червенееше.
Рязко, мелодично зазвъня телефонът. Горлов скочи бос, усещайки с голото си тяло идващото от прозореца течение. Вдигна слушалката. Бавен хрипкав глас, сякаш едва превъзмогващ нощта, студено и каменно произнесе:
— Андрей Василиевич ли е? — и Горлов тутакси позна гласа, отгатна го не по интонацията, не по старческата хрипкава бавност, а по нещо друго, почти изчезнало, но все пак съхранило се и познато. Това беше Главният, някога обожаван от него човек, който го изпращаше по всички краища на непознатия и така желан свят.
— Здравейте, Фьодор Тихонович, познах ви.
— Събудих ли ви?
— Не, слушам.
— Искам да ви направя едно предложение…
Горлов стоеше бос на студения паркет. От прозореца духаше и течението вледеняваше краката и гърдите му. Той знаеше, че това течение иде от волния вятър някъде в небето над Москва. И в този вятър, отлитащ в разтворените пространства, обвяващ континенти и океани, свирят метални покриви, клонки на голи дървета, мръзне неговото голо, стоплено под одеялото рамо.
— Нали знаете испански? Едно време, помня, ми рецитирахте Калдерон.
— Струва ми се, че още не съм го забравил. А в какво се състои работата?
Вятърът духаше над света и в този огромен вятър, превъзмогнал неговата сила, лети самолет, а пилотите, отделени от нощта чрез сумрачното проблясване на кабината, водят машината през въздушния поток. Той стоеше бос на пода, слушаше хрипливия глас на Главния и чувствуваше далечната поднебесна, преодоляваща вятъра машина.
— Искам вие да заминете от името на нашия вестник за Никарагуа и да направите серия от снимки за никарагуанската революция, за войната, за отпора срещу агресията. Това е необходимо за вестника. Необходимо е за цялото общество. Мислех кого да изпратим. Спрях се на вас. Вие сте стар приятел на вестника. Опитен репортер, сега мастит художник. Този опит и за вас ще бъде от полза. Съгласен ли сте? Можем ли да разчитаме на вас?
Над земята духаше все същият силен вятър, люлееше брезите на старото Псковско гробище, хвърляше мъгливи пръски по кремълските звезди, обвявате неговото голо тяло, отнасяше самотния, летящ в мощта самолет. И пилотите се насочваха по радиомаяците, правеха нужните корекции на силата и посоката на вятъра, управляваха своята машина, полетяла над света. А той, усетил необятността на пространството, своя малък, временен, вместен в безкрайността живот, захвърлил завинаги неговата завършена, непопълнима част, се обърна с лице към настъпващото страшно бъдеще и произнесе:
— Съгласен съм.
Мълчание в слушалката. Смътните размити петна на рубиновите звезди.


Част втора

9

Той летеше в самолета, откъснал се от нощното кристално Шереметиево, потънал в тътнежите и шумовете на турбините. Намести се в креслото и умишлено не започна разговор със съседа си, млад черномустакат никарагуанец с карирано сако, който учудено се усмихна на неговото испанско „Извинете, че ще ви безпокоя…“. Неговият позадрямал дух засега избягваше настъпващите земи и събития, към които го отнасяше самолетът, не искаше предварително да се пробужда, да действува, да се хаби, да изгаря в срещи с новата чужда реалност. Този негов дух сега слабо мъждееше, завит в пашкула на измореното тяло, поверено изцяло на огромната, равномерно дишаща машина. В трюма на самолета кротуваше неговият лек багаж, а тук, в салона, в краката му беше само калъфът с двете фотокамери, заредени, готови за действие, с обективи за смяна, с касети. Пак тук, в калъфа, беше поставен и портативният сгъваем сак за пеперуди с остарял, внимателно закърнен тюл, изпъстрен с бледи жълтозелени петна — следи от удари по тревите и цветовете, от засъхнали нектарни капчици, цветен прашец, сок от треви… малки петна от безбройните беззвучни умирания, наслоени по тюла.
Съзнанието му в синхрон със самолета, оставящ след себе си лунна следа, пулсиращ неясно, възбуждаше отлитащия шлейф от видения. Майка му в шезлонга моли и иска нещо. Някакъв приятел яростно, ала беззвучно го убеждава за нещо. И някакво езеро с тиха синя вода го настига в небесата и плава след него с цялата си неразплискана влага. И бабината чаша догонва неговия самолет, известно време лети, а после изостава. А долу, похлупена с облаци, прозираше Европа и той се мъчеше да мисли за нея: за Краковския замък, за Кьолнската катедрала, за страшните неспокойни армии, насочени една срещу друга, за конвулсиите на разделения на две континент, който излъчваше в небето поле от беди и тревоги, пронизано от позивни и кодове. Ала разумът, защитавайки се, отхвърляше от себе си това знание. Омотаваше се, обвиваше се в сънища.
Той се събуди, когато стигнаха Шенън: шумът от спускането на колесника, близките купища светлини в мрака, мигащият студен маяк, мрачният, невидим прилив на морето. Черномустакатият съсед с карираното сако се наведе към илюминатора.
— Не знаете ли колко ще стоим тук? — той зададе въпроса на Горлов по-скоро за да наруши своята самота.
— Мисля, че един час, както винаги — отговори Горлов любезно и леко отчуждено, съжалявайки за прекъснатия сън.
— Вие за Манагуа ли? — съседът се мъчеше да продължи разговора.
— Да — отговори Горлов и в този момент самолетът, направил завой, се втурна в струята сини светлини на пистата и леко се хлъзна по бетона.
Във вариант „летище“ Ирландия бе представена от самотен барман с червеникави бакенбарди, батарея разноцветни бутилки, прозрачна решетка на затворен супермаркет, блеснал с хубави и добре подредени стоки.
Той седна в дълбокото кресло по-далечко от разхождащите се пътници, отдели се от ненужния му, безинтересен за него интериор, от чуждите, нищо не говорещи му символи на неинтересната за него случайно докосната страна. Радваше се, че успя да заеме място в салона до черномустакатия никарагуанец. От деликатност размени две-три фрази, без да има желание за попътно, обречено на забрава, познанство, за неизбежно свързаните с него досадни дреболии, не бързаше да разбере и да разпитва за приближаващата се очакваща го земя. Не беше като някога, при пътуванията му през младите години, когато се насочваше към близкото, страстно желано бъдеще, приближаваше се към него с разпитване, впиваше се във всеки свързан с него човек.
Смътно си представяше Атлантическия океан като някакво дълбоко, тревожещо въображението вариво, в което се люлеят военни кораби и се гмуркат подводници. Те следваха самолета, заети с непрекъсната борба и следене, ала бяха неразличими, неразбираеми. Затова пък към илюминатора се притискаха познати лица: ту баба му с черната дантелена блузка, която обличаше, когато имаше рожден ден, ту пък дядо му в толстойката с големите кокалени копчета, пазени и до ден-днешен в кръглата кутия на майка му, ту първата му любов с младежко, мургаво-румено лице и с тъжен замечтан поглед. Всички те догонваха самолета, летяха над океана, даваха му напътствия, изоставаха.
Разбуди го близостта на някаква ярка звезда и розовобяло разводнено зарево зад кръглото стъкло. Съседът никарагуанец се бе навел към това зарево и като видя, че Горлов се е събудил, каза:
— Флорида… Маями… Америка…
Горлов почувствува неговото оживление, даже бодрост. И безпокойството му. И разбра: никарагуанецът е попаднал в своето полукълбо, оживен е от приближаването на родината си. Той е в своята среда, над своя океан. А тревогата му, неговият настръхнал остър поглед са свързани с Америка, със заревото, с враждебните сили, насочени срещу неговата родина. Такова безпокойство, почти несъзнателно, почувствува й Горлов. Той превъзмогна остатъка от съня си, съвсем се събуди от утринната светлина на звездите, от розово-бялото сияние иззад хоризонта, което означаваше Съединените щати.
Бързо се развиделяваше. Океанът проблесна смътно с месингов оттенък. Спуснаха се в Хавана в ранната, бурно връхлетяла зора. Когато Горлов излезе от салона на самолета и стъпи на стълбата, той се задъха от топлия, сладникаво-лепкав въздух на тропика. Неговите сетива, настроени от московската есен в очакване на сняг, сега се изплашиха.
Едночасовия престой прекара в бара, отпивайки студена кока-кола, наблюдавайки антропологията на заобикалящите го хора. Охранена негърка прибираше от масите съдовете. Остаряващ мулат с побелели мустачки ловко щракаше с отварачката. Войник кубинец с мургави карибски скули пиеше портокалов сок. Пътниците от испанския полет на авиокомпания „Иберия“, шумни, чернооки, жестикулираха около съседните маси. И Горлов, обкръжен от испаноезични хора, гледаше далечните палми през прозореца, мярна даже някакъв бял спортен самолет, който излиташе, и… се почувствува на друг континент, в недрата на друг език и народ.
Когато се издигнаха над Куба и островът накрая се превърна в ръждивочервено блато със зелено, окислено, остро виолетово крайбрежие, а след това в дълбока прозрачна синева, в която като пяна и утайка прозираха рифове и скали и брегът изглеждаше жив, създаващ се пред очите им, той си помисли: тези блата, както изглежда, са именно Плайя Хирон, където са умирали кубинските контрареволюционери, опитали се да си върнат острова. Стори му се, че отгоре, от небето, той вижда изконната, първичната химия на живота, която създава от солената вода материци и континенти, покрива ги с гори и треви, заселва ги с животни и птици, сътворява човеци, хвърля човешкия род в непрекъснати боричкания и кавги и от тези разпри от век на век се постига най-фината утайка на истината.
Неговият съсед, оживен, с изпъкнали блеснали очи, искаше да му се обърне внимание. Целият излъчваше нетърпение, очакване.
— За първи път ли идвате при нас в Манагуа? — белозъбо се усмихваше той и устните му под черните мустаци по младежки влажно розовееха.
— Да — отвърна Горлов, запазил в себе си продължаващото усещане за полета, дългата траектория около Земята, страхувайки се да не го загуби при разговора.
— Фотокамера ли е това? Кореспондент? — съседът дружелюбно кимаше към калъфа и Горлов му прости младежкото любопитство, усмихна се на емоционалната разлика помежду им. — Ще снимате Манагуа?
— Да — кимна Горлов и от вежливост попита: — А вие по каква работа бяхте в Москва?
— Учих. Аз съм инженер енергетик. Цяла година не съм си бил вкъщи. Специалист съм по електростанциите.
— Добре — каза Горлов. Затвори очи и мъгливосиньото море, равномерната близка светлина на алуминия, непрекъснатото бръмчене на двигателите го потопиха в дрямка и скоро той беше на границата между съня и действителността.
Разбуди се от разклащане на въздуха. Долу, съвсем близо, на петна, зелено-кафява, под тях тичаше земята, сивееше заливът, островърхо и могъщо се издигаше планина, а до нея, многократно умалена, повтаряща всичките й очертания, се издигаше друга.
— Момогомбо! — посочи съседът огромната планина. — Вулкан… Момотомбино! — чукаше той с мургавия палец по стъклото, посочвайки по-ниската планина. — Там има електростанция с термална вода. Аз работя там. Кацаме! Манагуа! — той дишаше щастливо и горещо, обгръщаше с поглед зелената нагъната земя, разграфена от поля и пътища, хвърляща в небето метални и стъклени блясъци.
Допирът на самолета с повърхността на земята затвори у Горлов невидимите контакти, постави тялото и духа му в професионална, усвоена с годините готовност, превключи го, колкото и да беше изморен, към скритите енергийни ресурси — за първите срещи, за обясненията, за първите запознанства, за усвояването на непознатата среда, в която му предстоеше да работи.
Профуча бялата сграда на аерогарата с диспечерската кула. Мярнаха се току-що подготвени укрития със зенитни оръдия и войници с маскировъчно облекло. Ребрист хангар за миг показа вътрешността си, пълна с вертолети. Сребрист като станиол дъглас стоеше на бетона, старомоден, като паметник. Самолетът забавяше ход. Горлов се сбогува със съседа си, даде път на неговата нетърпелива фигура, облечена с карирано сако.
Посрещнаха го. Нисичък белокос човек, аташе по въпросите на културата в съветското посолство.
— Курбатов — представи се той, като стисна ръката на Горлов с кратко сухо подръпване.
Имаше и още един — висок, почти огромен никарагуанец, започнал да пълнее, с щръкнали в усмивка бодливи мустаци. В неговото гърбоносо скулесто лице, както се стори на Горлов, се сливаха, но продължаваха и поотделно да съществуват чертите на индианец и на испанец. Едното лице сякаш влизаше в другото, едното прозираше през другото.
— Сесар Кортес. — Горлов усети неговото могъщо, меко и внимателно ръкостискане и на испански благодари на двамата за посрещането.
— Всичко се нарежда! Значи, проблемът с преводача отпада — оживи се аташето. — А ние си блъскахме главите къде да ви намерим преводач. Легацията е претрупана и няма нито един свободен човек.
— Няма да създавам грижи на посолството — усмихна се Горлов и свали своя калъф, тутакси подхванат от голямата като черпак длан на Сесар.
— И още един въпрос, още сега. Другарят Сесар е писател, представител на министерството на културата. Той ви кани да живеете при него. Може би ще имате възражения и ще ви бъде по-удобно да се настаните в хотел?
— Приятели, предлагам този въпрос да разрешим на чашка кафе — меко ги покани в сградата на аерогарата Сесар.
Аташето помогна на Горлов да попълни бланката за паспортен контрол. Получи си и багажа. Пиха горещо, много силно немосковско кафе. Горлов хареса Сесар, неговото могъщо телосложение, внимателните, плавни деликатни движения на ръцете му с тънки дълги пръсти и, кой знае защо, си помисли, че Сесар сигурно танцува добре.
— Сега ще отидем у нас — каза Сесар, — вие ще си отпочинете, а следобед ще посетим вашата легация и нашето министерство на отбраната, което е подготвило програма за пътуването ви.
— Как ще пътувате? — аташето попита Горлов. — С моята кола или с колата на нашия приятел Сесар?
— Ама, разбира се, с домакина. — Горлов взе калъфа, тръгна след Сесар към навалицата около изхода, където имаше паркинг, сградата на аерогарата свършваше и се откриваше пистата.
Прелетяла океана, бялата грамада на ила с надпис „Аерофлот“ спокойно изстиваше. Сесар отвори багажника на старичкия червеновишнев фиат, сложи в него куфара и протегна ръка за фотокамерите. Горлов бегло погледна празното утринно неевропейско небе, сякаш се готвеше да снима. Нещо го задържа, нещо несъществуващо, което зрението не забелязваше, но което беше в интуицията на предусещащите, готови да видят очи.
Ето тази мъничка точка, подобна на бавно летяща птица, променяше очертанията си, падаше от пространството, превърна се в устремен двумоторен снижаващ се самолет, под който на земята край полукръглия набразден хангар избухна пламък, разнесе се силен взрив и ехото се понесе над полето. Самолетът излезе от този спукан мехур, изпусна нещо подобно на откъснато колело, което отново се превърна на земята в плътен огнено-димен взрив. Дъгласът се завъртя, наклони се на едното си крило, обхванат от блед огън.
Самолетът продължаваше да лети, подобен на спортна машина, готова да изпълни фигури от висш пилотаж. Сякаш подхванали започнатата от него дъга, загърмяха зенитните оръдия, няколко отведнъж, от различни страни, с мляскащ, кънтящ звук. Гъвкавите, люлеещи се цеви се дърпаха, сякаш отблъсквайки се от късите припламващи езичета. Скоро те разчертаха, задимиха небето около самолета с трасиращи серии и той докосна трасиращия сноп, трепна, хвана се за него, завъртя се около невидимия, пронизал го шиш. Продължаваше да лети, вече с опашката напред, като пушеше и изтърсваше вътрешностите си. Приближаваше се бързо, съпровождан от трасиращите серии, увеличаваше се и накрая се вряза в сградата на аерогарата, превърнат в метален, хвърлящ пръски удар.
Сякаш се беше спукал кръвоносен съд в окото и сега заливаше всичко със слепота и червено. Миг на неподвижност, шок. Неправдоподобие, неумение да се разберат двата минали вече, затихващи бомбени удара сред продължаващите да поразяват пустотата зенитни оръдия. Наклонен към едното си крило, дъгласът гореше. Наблизо от пробива на сградата излизаше огнен дим. Скоро оттам с все по-голяма сила се понесоха викове и стенания, нарастваше нечовешкото многогласие на страха. Този зверски, болезнен вопъл от ужас и страдание го накара да се съвземе. Издърпа от Сесар калъфа и с привични движения за миг измъкна фотокамерата. С дълъг младежки скок прескочи оградата, ръководен от заложената у него извънразумна природа. Той беше репортер, пред него имаше уникален обект за снимки и камерата му незабавно беше пусната в действие.
Върху бетона, почернял от саждите, димяха останките. Смачкана, сгъната, загубила кил и криле, гореше арматурата. В нея сред тлеещото пластмасово зловоние, разкъсан, размазан, заклещен между зъбите на метала, лежеше пилотът — без ръце, с отхвърлена назад глава, с разкъсана буза, през която кърваво и сочно белееха зъби, с избито, размазано като пихтия око.
Горлов влезе в пушека, видя под краката си езичетата на горящия бензин, снимаше, улавяше в кадър разкъсаните дрипи, останките от номера на корпуса, безръкия труп на пилота, неговата размазана глава, обкръжена от гнездата на арматурното табло.
Някой във военна униформа силно и рязко го удари под лакътя, за да му попречи да снима. Гневното младо лице и цевта на автомата се нахвърлиха отгоре му.
— Гринго! Ще те застрелям! — и тутакси, прикрила го, израсна могъщата фигура на Сесар и отстрани с ръце войника.
— Това е съветски човек! С мене е!
Горлов, изпитал върху себе си мигновената ярост и омразата на войника, продължаваше да снима от различни позиции останките, тичащата верига на войниците с автомати, а после приклекна и през разкрачените войнишки крака — отново същите димящи огънчета, изподрания борд с цифрата „701“ и пробития корпус; сред бледия сив дим — червеното страшно туловище, безоко, обляно в кръв.
Изтласкан от самолета от войниците, сред викове и команди той прекрачи през разбития прозорец, хвърлен на земята от взрива. И първото нещо, което видя, беше неговият съсед с карираното сако, закрил лице с разперени пръсти. През пръстите му течеше кръв. Млада жена, хванала го за сакото, крещеше непрекъснато и пронизително. А Горлов снимаше, спомнил си мимолетно съвсем неотдавнашното, приятно, черномустакато лице с изпъкнали искрящи очи, отразяващи езерото, петнистата земя, това ликуващо младо лице, върху което се бяха нахвърлили огънят и металът — той снимаше точно, многократно, снимаше почти безстрастно. И тези окървавени стиснати пръсти. И крещящата жена. Оставяше за после своите емоции, искаше да използува докрай тези скъпоценни страшни секунди.
— За нас е по-добре да се махнем. — Сесар го докосна по рамото. — Тук е неспокойно. Дойдоха хора от службата за сигурност. Ще се наложи да даваме обяснения.
— Да, да, разбирам!… Добре!… Още няколко снимки! — и като отстъпи, прикриван от Сесар, видя военните и санитарите с носилките, видя как поставят носилката на осеяния с разбити стъкла под и слагат на нея ранения с карираното сако, който, вдигнал лакти, все така държеше и не откриваше лицето си, сякаш се страхуваше да не го загуби — Горлов снимаше човешкото страдание и паниката, последствията от взрива, които все повече нарастваха, развълнуваната тълпа, която войниците едва удържаха.
По негова молба Сесар подгони фиата към далечния край на пистата, при хангара, и докато показваше на възбудено протестиращия офицер някакви документи и обясняваше на този недоверчив и раздразнен мъж кой е човекът с фотокамерата, Горлов снимаше ямата в разбития бетон и разкривения дъглас, обхванат от бледи пламъци, в които вече се забиваше водната струя на пожарната помпа. Улови в кадър струя вода, обливаща нажежения корпус, и войника, с черни крещящи уста, отърсващ от себе си огнените езичета.
Те се отдалечаваха от разгромената аерогара. Колата бързаше през ниско застроения град, непрекъснато напомнящ предградие. Обрасли залени пущинаци. Блъсканица по кръстовищата. Ярки табели с указатели на посоките. И отново градът се разтваряше, губеше се в зелени, подобни на пущинак храсталаци. Възбуден, още неуспокоен, със залепнала риза, Горлов извръщаше поглед към гледките на чуждата столица в очакване на друга импровизация, на повторен удар. Държеше фотокамерата на коленете си, готова за действие. Той я галеше с ръка, чувствуваше нейния пулс, вълнението от насъбраното там богатство — уникалните кадри от огъня и взрива.
Сесар управляваше своя фиат сред множеството коли, като следеше в огледалцето придружаващия ги автомобил на аташето.
— Възхитен съм от вас, Андрес — произнесе той, леко обръщайки мургавото си гърбоносо лице: — Аз още нищо не бях разбрал, а вие вече снимахте. Истински професионалист сте. Когато ми съобщиха, че от Москва идва мастит художник, известен фотограф, да си призная, очаквах да видя пълен, задъхващ се старик. Мислех си как ли ще возя този чувал с кокали по границата с Хондурас. А вие се оказахте боеви репортер. Много се радвам. Радвам се, че сте такъв, Андрес.
Той се усмихваше меко, срамежливо в щръкналите си мустаци, извиняваше се за „чувала с кокали“, за бомбардировката на аерогарата, която не отговаряше на законите на гостоприемството. С някаква особена мекота и искреност показваше симпатията си.
— Обяснете ми, Сесар, какво беше това? Как може да се обясни? — Горлов стискаше фотокамерата си, отнасяйки в нея своя улов по-далече от огъня, от опасността. С интуицията си на майстор той разбираше, че владее голямо богатство, и му се искаше по-скоро да извади лентата, да я запечата, да я скрие на сигурно място, в някоя бронирана каса.
— Контри! — твърдо, с внезапна ненавист изрече Сесар и скулестото му лице се втвърди, набъбнаха под ризата издутите топки на раменете и бицепсите. — Това са гвардейците на Сомоса. Обявиха, че ще започнат въздушни бомбардировки. Това е второто им въздушно нападение.
— Откъде имат самолети? Откъде излитат? — Горлов си спомни падащата от небето звънтяща точка, тракането и пламъка на зенитните оръдия, разкъсаното тяло на пилота, поместило се в окуляра като червено лепкаво тесто. — Откъде извършват въздушните си нападения?
— Може би от Салвадор. Или от Хондурас. Или от Коста Рика. Всички са близо. Американците дават самолети и бомби. Гринго дава самолети. Гринго обучава пилотите в Маями или в Хондурас. Изпращат ги при нас. „Барикада“ наскоро писа: контрите започват нов етап в нахлуването — въздушни бомбардировки. Вие току-що видяхте що за нов етап е това.
Горлов се стараеше да разбере и да осмисли чутото. Неочаквано той се намери в обсега на мощна, нова за него информация, която непрекъснато прииждаше, гореща, тласкаща го. Усещаше напора на ежеминутното й нарастване, стремеше се да отговори с насрещно разбиране, да я превърне в гъвкава форма, готова за усвояване и незабавно действие. Съвсем неотдавнашното си нощно прелитане над океана той чувствуваше като плавно забавено движение в лепкава гъста среда с незадължителни отвлечени мисли. Кацането в Манагуа беше удар в остра, бодлива стена. Този удар, разцепил бетона на пистата, разкъсал алуминиевата обшивка на машината, се пръсна, разпадна се обкръжаващата го защитна броня и сега, разголен, изумен, свободен за новия опит, Горлов летеше в ярката светлина на чуждата столица, във въздуха на друга земя. Опитваше се да си обясни настъпилата в него промяна.
На кръстовището Сесар натисна спирачките, изчаквайки аташето. Той приближи с колата си и слезе.
— Андрей Василиевич, ако ми позволите, сега аз ще ви напусна. Починете си след преживяното. Нашият приятел Сееар ще ви посрещне добре. Следобед ви чакаме в легацията.
Той седна зад кормилото, леко зави и изчезна в светлините на кръстовището.


10

Минаха покрай една бяла църква сред подстриганата зеленина. „Санто Доминго“ — каза Сесар, като кимна към храма. Минаха по тихи прави улици с кокетни вили. „Това е вече предградието. По-нататък е полето.“ Спряха пред последната къща — стъкло, бетонна пътечка през тревата, две палми, яркожълта кола фургонче, мушнала се в разцъфтял храст. Горлов оглеждаше широката синьо-зелена панорама на близките предпланини, дантелените върхове на дърветата — всичко бе непознато, с други очертания и цветове, също и красивата, явно неизползувана вила, където го покани Сесар.
От стъклените врати тръгна да ги посрещне млада невисока жена. Усмихната щастливо, тя протегна слабата си сръчна, украсена с гривни ръка:
— Розалия!… Как пътувахте?
Горлов предпазливо стисна нейните тънки, шаващи при ръкостискането пръсти, радваше се на усмивката й, на черните лъскави коси.
— Моята съпруга — запозна ги Сесар. — Нашият гост Андрес!
В могъщата фигура на домакина Горлов долови плаха неувереност, нежност, зависимост от тази крехка, прелестна жена и още нещо неясно, което премина между тях.
— Може би ще ви притеснявам? — опита да се извини, влизайки в обширния хол, в който се разхождаше вятърът. — Може би все пак ще бъде по-добре да отида в хотел?
— Ние много се радваме, че сте тук, Андрес! — внимателно, сякаш го прегръщаше, Сесар сложи на рамото му своята голяма ръка. — Утре сутринта Розалия заминава и ще останем само двамата с вас. Страхувам се обаче, че утре и ние ще заминем и къщата ще остане празна.
Той веднага остави до тежкото кресло куфара на Горлов и калъфа с фотокамерата. Прошепна нещо на жена си и лицето й се промени, не се изплаши, а някак потъмня, помургавя.
— Чух взривовете!… И тук, в града, бомбардираха!… Големи ли са разрушенията?
— После… Ще се обадим до щаба… Скъпи Андрес! Представям си колко изморителен е бил полетът през океана. При това контрите направиха всичко, за да се включите в действие още от първата минута. Ще ви заведа до вашата стая. Почивайте си. След два часа ще обядваме.
С непохватен грациозен жест любезният домакин покани Горлов. Заведе го долу в определената за него стая, където имаше само креват, а през щорите преливаха ароматните повеи от знойната градина.
— Починете си, Андрес!…
Горлов седеше на кревата, слушаше тихите трепкащи звуци на жужащите в градината насекоми. Долавяше нови, носени от вятъра миризми — друга природа, друг дом. Не мърдаше, искаше да преживее извършващите се в него промени. Ризата, която вчера облече в московската си квартира до мрачно-дъждовния прозорец, връзката, която върза пред огледалото, забравил се за миг, за да се сбогува по телефона с майка си — ризата и връзката бяха изцапани от бензиновия пушек на разбития бомбардировач. Заревото на Маями, покрай което прелетя в кадифената атлантическа нощ и което му изпрати образи от детството: спомена за Хемингуей и Глен Милър, това зарево от близката Америка създаде и изпрати натоварен с бомби самолет, стрелбата на зенитните оръдия, обезумелия вик на жената, червения парцал на измъченото обгоряло тяло — ето какво му показа Америка. Ненавиждащият поглед на войника, червено-виолетов като полираната цев на автомата, изрекъл със задъхване думата „гринго“, отправена към него, към Горлов, го накараха да преживее, да почувствува енергията на страстта и ненавистта, тяхното открито присъствие, тяхната сила и тази сила беше против Америка. Черномустакатият никарагуанец, който му досаждаше по пътя, летейки към своята родина по дългата дъга около земното кълбо. Потеглил от сумрачно блещукащото Шереметиево и едва докоснал се до родината, той се бе натъкнал на взрив, който го бе ослепил. Тук, в Никарагуа, дългоочакваната среща с родината за него бе среща с войната и взрива.
Фотокамерата, която беше до него на стола с провиснал надолу ремък, през последните години ловеше в обектива си пейзажи от стара Москва, лица на актьори, писатели, картини от руската природа — проверена красота и поетика, с които той бе свързал творчеството си. Сега неговата фотокамера му се струваше обгорена, тя носеше зрелището на боя. И той сякаш почувствува страх от нея, от тревожното поле, което тя излъчваше. От предзимна Москва, където с нетърпение очакваше първите студове, за да започне отдавна замислената естетическа серия — замръзнали в леда есенни листа, мъртви пеперуди, мехурчета замръзнал въздух, — той попадна в нажежения въздух на тропика, където в ослепителното небе летеше боен самолет, който, закачил сякаш с крилото си невидим в небето предмет, бе превърнал полета си в премятаща се въртележка, отронвайки огнени капки. Такова беше неговото кацане в Манагуа. Такъв седеше той на чистата постеля в непознатия дом и усещаше своята разтърсена душа, готова за нови потресения.
Така както бутилката със запалителна смес, с мека лепкава запушалка, запечатана с червен восък, достига до бронята на транспортьора и се превръща в прозрачен огнен взрив… такова беше неговото пристигане в Манагуа.
Нещо шумно, с трясък прелетя край лицето му, удари се в стената и падна. Той се отдръпна изплашен. Върху пода, покрай стената, прибрал крилата си под бронята, размърдал мустаци, бързаше бръмбар, черен, голям. Ясно, влетял бе през щорите в стаята. Горлов се усмихна на страха си: „Кукарача. Нищо повече. Та нали съм в Централна Америка.“ Миролюбивата животинка го успокои. Той се изопна на топлата чиста постеля и мигом заспа.
Обядваха на белоснежна покривка при широко отворени врати. Навън се вълнуваше зелената гореща далечина. Мяркаха се прозрачни същества, подобни на капки слюда, жълти пеперуди, които вълнуваха Горлов. Розалия, с бяла рокля, с крехка момичешка шия, сипваше супа, слагаше в чиниите варен фасул, месо. Виждаше се с какво удоволствие ги гощава, колко се гордее с подредбата на масата.
— Оказа се, че имало и друг самолет — каза Сесар, докато отвинтваше капачката на ръбеста бутилка. Горлов пречете етикета на рома „Флор де Каня“. — Две бомби паднали в града близо до министерството на отбраната. Жертви няма. Самолетът успял да се изплъзне.
— Андрес, ще ви се наложи по време на пътуването често да опитвате никарагуанския фасул — каза Розалия. — Затова, повярвайте ми, направих всичко възможно да ви се хареса.
— Великолепен е! — без да хитрува, хвалеше яденето Горлов. — Особен, с нищо несравним вкус!
— Скъпи Андрес! — Сесар церемониално, с особен, „испански“, както се стори на Горлов, жест, вдигна чашата. — Ние се познаваме от не повече от три часа. От тях през първите тридесет минути вие тичахте сред горящи останки и рискувахте да се взривите заедно с боекомплекта. Нито Съветският съюз, нито ръководството на Сандинисткия фронт щяха да ми простят това. — Той едва забележимо се усмихна, Розалия повтори усмивката на мъжа си и от Горлов не убягна това огледално повторение на усмивката. — Въпреки това, Андрес, в тези първи минути разбрах, че вашата страна не е сбъркала, като е изпратила в Никарагуа именно вас. Вие, убеден съм в това, ще изпълните своята задача и никарагуанската революция ще бъде показана пред съветските хора и пред целия свят с най-съществените си черти. От наша страна, Андрес, ние ще направим всичко необходимо, за да можете да работите добре, за да видите колкото може повече, да разберете целите и смисъла на нашата революция.
Последните думи той произнесе сериозно, с едва забележима екзалтация и Горлов отново забеляза как изражението на неговото мъжествено испано-индианско лице се преля в женското прелестно лице на Розалия. Те непрекъснато се повтаряха един друг, преливаха се един в друг.
Ромът беше силен, вкусен. Освежи го след почивката.
— Имате прекрасен дом, красива градина. — Горлов оглеждаше стените с керамични чинии, библиотеката със скъпи, щампосани в златно подвързии, слънчевия отвор на портала с мяркащите се пеперуди. — Вие сте чудесна домакиня — и той се поклони на Розалия.
— Не сте напълно прав, скъпи Андрес! — усмихна се Сесар. — Тази къща беше собственост на един юрист от сомосисткото министерство на правосъдието. Собственикът избяга в Хондурас, а къщата дадоха на нас. За да мога да си пиша книгите. Но за моята работа не ми е необходимо много място. Ето бюрото ми — Горлов проследи погледа му и видя в далечния ъгъл малко, отрупано с книги бюро и облегната на него карабина. Една пачка с месингови патрони притискаше куп хартии, леко поклащани от вятъра. — Ето моето бюро за работа, на което сега пиша не романи, а позиви и политически статии за вестника. А Розалия работи далеч от Манагуа, от другата страна на Кордилерите, на брега на Атлантика. Тя е лекарка. Сандинисткият фронт я изпрати при индианците мискито. Там ваксинира децата. Дошла е за няколко дни в Манагуа, за да вземе необходимата й ваксина, и утре рано сутринта — нали видяхте нейната тойота — заминава задълго време. Така че къщата и градината без стопаните ще запустеят. С вашето появяване оживихте едната стая, за което сме ви благодарни.
Розалия с усмивка се присъедини към благодарността на мъжа си.
Герлов внимателно, като през обектив, гледаше бюрото. Потрепващите под пачката листчета. Цевта на карабината, отместила купчина листове. Мислено снимаше натюрморт. Така можеше да изглежда само бюрото на писател, който пише в революционна страна. Така сигурно е изглеждало бюрото на Фадеев или на Фурманов в някой пътнически вагон или в селска къща. Спомни си как преди известно време в Москва правеше портрет на един писател, известен майстор на детайлите — неговото огромно орехово бюро, отрупано с безброй скъпи дреболии, с донесени от разни страни „амулети“, както той ги нарече, „фетиши“ на пътешествията му. Сега гледаше ръкописите в съчетание с карабината, обясняваше си чрез тях Сесар, усвояваше още един предаден му урок като прибавка към вече получения.
— Чувах, че там, по Атлантическото крайбрежие, не е напълно спокойно. — Внимателно, опипом, за да не издаде неосведомеността си, Горлов се обърна към Розалия: — Четох в пресата, че сред мискито има вълнения.
— Сега навсякъде е неспокойно — отговори Розалия не веднага и твърде сдържано, както се стори на Горлов. — Контрите, както и преди, мътят главите на мискито.
През нейното младо изразително лице стремително премина мимолетна сянка сякаш от немидима, заслонила слънцето птица. И Горлов, поглеждайки към Сесар, успя да долови същата изчезваща, мярнала се сянка.
— Тази пролет — каза Сесар — банда от мискито нападнаха медицинския пункт, където работи Розалия. Плениха я. Искаха да я отведат в Хондурас. Армията организира преследване, нападна бандата и освободи Розалия. Нейната другарка беше ранена. Сега там е много неспокойно.
— И вие отново отивате там? Имате ли охрана по пътя? — изтръгна се неволно от Горлов.
— Пътувам сама — отговори Розалия.
— Тя пътува сама — каза Сесар, — носи куфарчето с ваксината. Взима пистолет и бомби. И отива при мискито. Такова е решението на Фронта. Провеждаме реформа по здравеопазването. По програма сега е ваксинацията на децата. Тя изпълнява нарежданията на Фронта.
Това беше още един урок по разбиране. Усмихнатата прелестна млада жена напуска съпружеския покрив и сама, натоварена с ваксина, сложила на седалката до себе си гранати, пътува с колата, очаквайки всеки миг засада, куршум или плен. А нейният мъж, писателят, я изпраща и сяда на бюрото, където вместо роман пише позиви, а от пачката с месингова усмивка го гледат озъбените куршуми.
Той беше започнал да разбира нещата. Ала още не знаеше как да ги заснеме. За него, фотографа, „да разбере“ беше равносилно на „да заснеме“. Фотокамерата беше инструментът на неговото познание, мярката за степента на неговото разбиране на нещата.
— А сега, Андрес — стана Сесар, — сега ще посетим вашето посолство, а след това министерството на отбраната — ще съгласуваме програмата на обиколката.


11

Съветникът с ранг на посланик го прие в своя кабинет. В неговото широкочело застаряло лице Горлов почувствува някаква по селски непрекъсваща загриженост и умора, готовност за продължителен и неизбежен труд.
— Вашето идване беше много необходимо. Ето защо веднага осведомихме никарагуанското ръководство. За пристигането ви разговарях с координатора на Ръководния съвет Даниел Ортега. Програмата за вашата работа е изготвена съгласно неговите лични указания. Ще ви бъде предоставена възможност да се придвижвате и да наблюдавате. Ще имате открит достъп до информацията…
Горлов му благодари. И неочаквано усети някогашното, ненавестявало го през последните години състояние. Вече не е свободен художник, не е изпълнител на своите желания и хрумвания. С усилията и волята на много хора се включва в едно колективно действие. Свързва се с това действие. Споделя неговите цели и мисъл. Още е живял в Москва, още е дрямал, летейки над Европа, когато са го включили вече в някакъв процес, разполагали са с него и са го използували. И това чувство, свързано със загубването на свободата му, не го учудваше, не го плашеше, а го мобилизираше, изостряше вниманието му, засилваше в него състоянието на готовност.
— Вижте, ако трябва да говорим за обстановката в страната, тя е извънредно сложна. Нахлуването вече е започнало и от самото начало е от две посоки, от Хондурас и от Коста Рика. Присъствието на американски флот по двете крайбрежия е почти равносилно на блокада. Маневрите на сухопътните американски войски в Хондурас на фона на постоянното проникване на големи групи сомосисти представляват пряка военна подкрепа. Терорът и саботажът в икономиката заплашват с хаос, парализират революционното преустройство, усилват вътрешната опозиция. Планът на контрареволюцията, най-общо казано, е следният… — дипломатът търпеливо му обясняваше, подготвяше го, въоръжаваше го, зареждаше го с всичко необходимо за път. — Пробивите на бандите през границата в централните, планинските и труднодостъпни зони, като Матагалпа, атакуването на центровете на провинциите, като Порто Кабесас на Атлантическото крайбрежие, трябва да осигурят на противника териториален плацдарм, от който той може да обяви създаването на второ, алтернативно антисандинистко правителство. И щом като едно такова правителство се обяви — а то е вече сформирано и очаква своя час в Хондурас, — щом като бъде стоварено с десант на тези така наречени свободни територии, то незабавно ще бъде признато от враговете на Никарагуа — от реакционните режими в Чили, Уругвай, Салвадор, Хондурас и, разбира се, от Съединените щати. По молба на това правителство в Никарагуа ще нахлуе сборен интернационален корпус, също така сформиран вече и очакващ подходящ момент. Главната ударна сила на корпуса е американската морска пехота. По този начин конфликтът в Никарагуа придобива международен характер. Задушаването на революцията става империалистическо дело…
Горлов слушаше и същевременно превеждаше този политически и военен анализ на разбираем за себе си език, превръщаше го в изострен резец, насочен към тези синьо-зелени земи, над които беше прелетял. Резецът разпаря нагънатия жив покрив и под него се разкриват черно-бели страдащи късове. Ето под този резец, под неговите поразяващи докосвания щеше да минава неговият път, неговата работа, творчеството му.
— Всъщност — продължаваше дипломатът — тази зона, Никарагуа, Карибският басейн, е един от взривоопасните райони. Уви, той не е единствен на земята. Вече е създаден и действува механизмът, който може да предизвика катастрофата…
Горлов внимателно, не просто с ушите си, а с цялата си същност, съсредоточен в предстоящето, слушаше посланика и разбираше: предстои му да види нещо жестоко, заложено в устройството на света. Тази бурма, този нит, разяждан и обработван, може да се скъса и светът на сътресенията да доведе до крушение цели континенти, може да се нагъне като покривен лист със застиващи по него малинови обгаряния. И душата на художника предчувствуваше и се плашеше, и същевременно се стремеше към близките и страшни зрелища.
— Ще имате възможност да идете там, където, доколкото ми е известно, досега не е бил още нито един репортер. Ще попаднете в зоната на боевете и на изключително заплетени социални и политически колизии. Никарагуанците ми обещаха да направят всичко за вашата безопасност. Но и вие самият, моля ви, бъдете внимателен…
Горлов почувствува тревогата и загрижеността на дипломата, по чието широкочело лице отново премина измореният селски израз.
— Предстои ви пътуване на север, в Чинандега. Там е разположена съветска болница. Непременно идете там. Ще видите как геройски работят нашите лекари. Отразете труда им във вашите снимки.
Той се надигна да се сбогува с Горлов. Пожела му добър път. Горлов си помисли: „След като извървя своя път, след като набера свой собствен опит и след като го сверя с това, което чух, по-добре ще разбера дипломата. Ще разбера и този израз на изморен земеделец върху лицето му. И тогава може би ще му направя една снимка.“
Сесар го очакваше пред входа на посолството, бъбрейки си приятелски с младичкия часови с пухкави устни.
— До приема при военните имаме доста време на разположение — каза той на Горлов. — Ако не възразявате, да ви покажа Манагуа?
Те пътуваха по шумния, гърмящ път, покрай дюкянчета, магазини, складове. И през прашните надвиснали палми, през сивите горещи стени с цветни, нескопосано написани лозунги прозираше близкото езеро, тежко, мътнозелено, набраздено от вятъра.
— Източният район — обясняваше Сесар. — По време на въстанието бяхме съсредоточили тук нашите главни сили. Сомоса изпрати срещу нас самолети. Бомбардираха ни. Бомбардираха столицата. Бяхме принудени да се оттеглим от Манагуа. Тук загина моят приятел Рафаел Меркадо, в тази къща — той кимна към мъртвата бетонна купчина с нащърбени стени, изгризани от взривовете.
Горлов видя развалина с огромен червен лозунг „Контрите няма да минат!“ и черна апликация на Че Гевара. Представи си пикиращите самолети, стрелящите по тях с винтовки въстаници и Сесар, не този зад кормилото, величествено добродушен, с дантелена риза, а изстрадал, потен, зашеметен от взривовете, който измъква от бетонния прах своя убит другар. Помисли си какво ли е правил той, Горлов, през този ден, когато самолетите на сомосистите са пикирали? С какво се бе занимавал в този час на другата половина на Земята? Да, пътуваха на юг на почивка. Отбиха с колата по ожънатото поле към купите слама. Той включи фаровете и двамата гледаха как налитат в светлината нощни пеперуди с големи очи. Как трептят мощно и отлитат като разпалени въглени. Той я целуваше, сламата благоухаеше, шумяха увехнали метличини, медни скакалци и смачкани водни кончета. Нейната рокля оставена настрани, се надигаше и се сливаше с наведените над тях топли украински звезди.
— Забелязахте ли, Андрес, какви са нашите улици? — Сесар кимна към предното стъкло, от което връхлиташе люспестият, постлан с бетонни шестоъгълници път. — Тези плочи се правеха в заводите на Сомоса. Той беше заповядал улиците на Манагуа да се покриват само с такива плочи. Това му донасяше огромни печалби. Ала и ние не загубихме. Много са добри за барикади. Подхванеш с лоста, развалиш настилката и ето ти барикадата. В този район половината от улиците бяха развалени за строеж на барикади!
И отново другата мисъл: какво е правил той, Горлов, в деня, в който Сесар с изопнати мускули е измъквал изпод краката си плочите, изграждал е от тях стена с бойници, промушвал е синкавата, изподраскана цев на винтовката — и със свистене, рикоширайки, откъртвайки кремъчен прах, са летели куршумите на гвардейците? Какво бе правил той, Горлов, през тези дни? Тогава той бе увлечен да снима московските църкви. Намираше особени, неповторими ракурси на куполите, отсенки на дъжда и залеза, на струящите автомобилни светлини. Той създаде уникална, отпечатана в отделна монография, серия — Наришкинският барок в Москва. Аленото чудо на Фили. Белият камък и златото на Новодевическия манастир. Розовите замъглени острови на манастирите и църквите, плаващи сред електрическо и стоманено наводнение.
— А ето го и нашия център. Ще паркирам колата. Нека се поразходим малко…
Скрити от горещината под куполите на високите дървета, те разглеждаха беседката с барелефите. Сцени от историята на Никарагуа. Пристигането на испанските завоеватели и покръстването на индианците. Войната с англичаните; жена с широка пола води народа на сражение. Десант на американския експедиционен корпус и момче хвърля камък сред въоръжените войници. Горлов разглеждаше каменните фигури, а около него шумеше, мяркаше се зеленината на войнишките униформи, издуваше се от вятъра по самдинистките знамена живата, невкаменена още история — пряко продължение на отминалата.
— Дворецът на нациите — те наближиха пищно здание с клони. — Тук заловихме неколкостотни заложници, сомосистки министри, депутати от парламента. Нахлухме с маски и автомати в двореца по време на заседание. Поискахме Сомоса да пусне от затвора дванадесет наши другари. Той прие нашите условия. Отлетяхме със самолет за Панама, а след седмица отново бях в Никарагуа, сражавах се в планините срещу Сомоса.
И Горлов отново се вглеждаше в това, станало му скъпо, спокойно, изпълнено с достойнство лице и се опитваше да си спомни: с какво ли е могъл той, Горлов, да се занимава през този ден и час, когато сандинисткият отряд с маски се е втурвал под колоните на двореца, разоръжавал е охраната, телефонирал е в щаба на националната сомосистка гвардия, за да постави своя ултиматум? С какво би могъл той да се занимава тогава? Може би е летял с вертолет над нескончаемите бели плетеници на някой нефтопреработвателен завод и е улавял в обектива езичетата на газовите факли или пък е вървял през целинната нива, отстъпвайки пред боботещата червена грамада, или пък е стоял на моста над Об и е гледал как бавно излиза на моста първият влак, украсен с червени плакати, или е седял в затоплената къщичка, до нажежените реотани на печката, и е пил водка с монтажниците и един от тях, издул почервенелите си от студа бузи, е духал в медната тръба, изтръгвайки от нея страшен вой.
Сесар беше връстник на Горлов. Ала неговият опит — война, революция, всекидневен риск — изглеждаше на Горлов недостижим, а Сесар — по-мъдър и по-стар от него. И той, изграденият художник, несвързан с куршумите, беше готов да се вслушва, да го опознае.
— Нашата катедрала, разрушена от земетресение. Всъщност такава наследихме цялата страна от Сомоса.
Величественият някога храм, разрушен от земетресението, сега вехтееше, доразрушаваше се. Двуглав, с колони, приличаше на развалина. Кръстът върху едната глава се беше откъснал и висеше. Часовникът, спрял в момента на труса, показваше дванадесет и тридесет. Сводът беше рухнал и отвътре в черквата зееше празното небе. В мраморния купол зеленееше прокиснала течност. По избелялата, отмита от дъждовете фреска „Влизането в Йерусалим“ тичаше изплашен гущер. Цялата земя беше осеяна с пръсналите се разноцветни стъкла. Горлов машинално взе и тури в джоба си няколко червени, зелени и златисти парченца. Гледаше през изтърбушените прозорци далечните планини, приличащи на камили, покрити с шарени чулове.
Минаха и през бедняшкия квартал Акавалинка, като се промъкваха с колата през тесните смърдящи улички с мръсни ручейчета, които идваха от прогнили коптори. От вратите надничаха начумерено-изплашени старци и рошави, мръсни деца. В една от къщурките, където надникнаха, имаше маса — мокра, разнебитена, покрита с лениви мухи. Кокалеста жена с червени очи лепеше хартиени пакети. В люлката спеше голо дете, сиво-черно, като малък картоф в земята, показал се малко над почвата. Овтанки от сандъци, зебло от чували, метални покриви от фургон — всичко в този квартал беше създадено и построено от вехториите на друг, използувал ги преди това живот.
Но в покрайнините вече шеташе булдозер и заравняваше изоставените къщурки. Млад инженер с дънки разперваше триногата на теодолит.
Посетиха и новия район Батаола, изграден от сандинистите за жителите на разрушените колиби. Каменни жилищни блокове, вилички с вода, електричество, прави улици, където зеленееха млади дървета, имаше, улично осветление. Минувачите не приличаха на доскорошните бедняци, бяха с друго лице и осанка. Именно тук, на открита площадка, мъже и жени се учеха да вървят в строй, взимаха „за бой“, неумело боравеха с винтовките. Един военен, наперен, стегнат, търпеливо и бодро ги командуваше.
— Милисианос — каза Сесар. — Дадохме оръжие на народа. Ако американските командоси и морската пехота дебаркират в Манагуа, ние ще водим улични боеве и всеки дом ще се превърне в крепост. Тези хора са се освободили от Сомоса, получили са от революцията дом, работа, оръжие. Тези хора ще умрат за сандинизма, но няма да пуснат на своя праг гринго. Вие тепърва навсякъде ще се убеждавате в това.
Горлов кимаше с глава. Снимаше рядко, бързо, почти напосоки, за да не прави впечатление. Започна да разбира мащабността на поставената от сандинистите цел: да възродят от развалините, наново да обединят и да построят тази непрекъснато разрушавана страна, върху която налитат стихии, разкъсват я нещастия, разоряват я рушветчии и диктатори. Заради това Сандино някога е отишъл в Кордилерите начело на шепа въстаници. В името на тази цел те са водили изморителни, десетилетни боеве, вдигали са народа на революция, губели са другари — едни в боевете из клисурите, други, попаднали на засада, трети в затворите. Докато не запищят планините, градовете и пътищата, и колоните на бойците под ударите на шрапнелите не щурмуват казармите на гвардейците и не влизат в Манагуа. Това почувствува Горлов, загледан в мургавите лица на „милисианос“, които маршируваха неумело по пътя покрай нарисувания на стената Сандино с широкопола шапка на главата.


12

В министерството на отбраната ги прие субкоманданте Санчес, красив, беловлас, с черна превръзка през врата и бинтована ръка, с която той бавно вдигаше чашката с кафе и се мръщеше от болки.
— Програмата, която сме ви приготвили — говореше той учтиво и сухо, — е съгласувана с върховното ръководство на фронта. Надяваме се да отговаря на вашите професионални интереси.
Горлов кимна с благодарност и отпи горчиво-сладка гореща глътка.
— Програмата ви се състои от два етапа — субкоманданте отиде до картата и показа със здравата си ръка. — Първият етап — пътуване на север, към границата с Хондурас. Това е по посока на панамериканското шосе, по което се очаква главният удар към Манагуа. Има опасност от танков пробив на противника. Вие ще имате възможност да посетите Саматильо, на десет километра от границата, и населения пункт Сан Педро дел Норте, който е непосредствено на границата, в зоната на непрекъснати погранични боеве. Предвижда се да излезете в открито море с катер на бреговата охрана от базата в Коринто, в тази част на акваторията, където има кораби от американския флот…
Субкоманданте меко почукваше с разтворени пръсти по картата, по кафявите планини, по синия океан, сякаш небрежно взимаше акорди, като насочваше с тях излитащите от палубите „хористи“ и сражаващите се в планините батальони.
— След това ще се върнете в Манагуа и след кратка почивка ще отпътувате с военен самолет за Пуерто Кабесас на Атлантическото крайбрежие, където ще можете да се запознаете с проблемите на мискито. Ще ви заведат с кола до границата, в селата Васпам и Леймус, на брега на граничната ни река Рио Коко, в разположението на нашите части, които отблъскват нахлуването от север.
Субкоманданте, докосвайки се до синята жилка на Рио Коко, невнимателно помръдна рамото си, намръщи се от болка, сякаш от жилката на реката го удари ток. И Горлов, поглеждайки Сесар, помисли за Розалия, която трябваше да отпътува в същата посока, за Пуерто Кабесас. Субкоманданте забеляза погледа му:
— И през първата, и през втората част на програмата по нареждане на Фронта ще ви придружава Сесар, наш изпитан верен другар. Той ще ви помага в работата, ще ви дава всички необходими разяснения. Командуващите военните райони, където се очаква вашето присъствие, ще бъдат информирани и ще ви осигурят охрана при пътуването, поемайки грижата за вашата безопасност… Ако имате въпроси — субкоманданте се върна от картата към креслото си, — готов съм да ви отговоря…
— Какво представляват бандите на сомосистите? — на Горлов му беше приятно да гледа младото лице на военния, неговите съвсем побелели коси. Той приемаше безусловно програмата, доверяваше се на плана, направен без него. — Какво представляват те, тези банди?
— Ние ги наричаме банди в пропагандата. Но всъщност това не са банди, а добре обучени военни формирования по образец на американските „зелени барети“. Наричаме ги още „фуерса де тареа“, сили за нахлуване. Те имат възможност да действуват с големи подразделения, да достигат оперативни цели. А в случай на нужда се разпръскват на малки групи, дори поединично, и се занимават с терор, саботаж, организират засади по пътищата. Снабдени са с най-нова американска радиоапаратура, снаряжение и оръжие. С тях са се занимавали индивидуално американски инструктори и те са много опасни, действуват много ефикасно…
Горлов слушаше и се мъчеше да си представи тези хора, техните радиостанции и маскировъчни униформи.
— А какво ви е на ръката, субкоманданте? — попита той.
Военният хвърли поглед към черната превръзка. После погледна Горлов, сякаш размишляваше дали трябва да отговори на този неофициален, несвързан с програмата въпрос.
— Преди две седмици бях в района на Сан Педро дел Норте. Когато тръгнете, ще разберете: на някои места пътят минава на тридесетина метра от границата. Хондурасците обстрелваха нашия джип с миномети. В ръката ми попадна парче от мина.
Той замълча в очакване на други въпроси. А Горлов, цапайки чинийката с утайката от кафето, за първи път неочаквано ясно си помисли: та той, който довчера лежеше на своя московски диван, радваше се на колекцията пеперуди под звуците на меки кадифено-нежни блусове, ходеше на разходка по Тверския булевард, сега той, Горлов, доброволно отива там, където стрелят и където избухват мини. Защо? Предстои му да пътува по същия каменист път, където преди две седмици е минал този белокос военен, където са избухвали хондураските мини. Той ще пътува за там — защо?
— Имате ли още въпроси към мене? — учтиво, но малко хладно попита субкоманданте.
— Нямам, благодаря ви.
— Тогава да считаме, че програмата ви започва от утре сутринта. Утре ще тръгнете на север.
Те се сбогуваха. Горлов стисна протегнатата му здрава лява ръка.
— Андрес — каза Сесар, — утре рано напускаме Манагуа. До довечера имаме още доста време. Искам да ви покажа вулкана Масая, това е една от нашите забележителности. Кой знае дали ще имаме време да го видим след завръщането ни.
Те излязоха от града и скоро вече криволичеха по асфалтираните серпантини към върха на зеления, обрасъл с гори вулкан, увенчан с кълба дим. Върхът беше гол и мъртъв — димяща каменна паст със замръзнала корица. От кратера с накамарена, уродливо застинала лава лъхаше непоносима миризма, като от преизподня. Горлов чувствуваше как дробовете му се нагорещяват, задъхваше се и примижаваше, извръщаше се от горещия газ. Криеше фотокамерата, тъй като се страхуваше за стъклото и лентата. Гранитната чорба с втвърдяващите се водовъртежи на лавата, желязната пяна го плашеха и вълнуваха. Струваше му се, че така мирише окисляващото се стоманено ядро на земята, че той вижда съсирената кръв на планетата. Мрачната металургия на света!
Под краката — нито една тревичка. И в това зловоние, в тази мъглива пепел летяха и пищяха пронизително яркозелените папагали. Издигаха се високо в небето, спираха за миг, напрегнати и с потрепващи крила. А след това рязко се хвърляха в кратера, изгубваха се в облаците дим и пищяха отчаяно. Мяркаха се в пукнатините като ярки зелени пръски. Влитаха в кратера, към дъното, което отразяваше страшните им вопли, и отново изплуваха от дима, издигаха се нависоко, на чист въздух.
Горлов не можеше да разбере защо тези птици се втурват към кратера. Какво ги влече там, дето няма живот — нито семена, нито пеперудки, а само окислен пушек, в който се вари бронята на земята.
— Тук Сомоса докарваше пленените сандинисти, минали през карцерите — каза Сесар, а черните му изпъкнали очи се просълзиха от пушека, — хвърляха ги живи в кратера. Така беше екзекутиран вторият ми приятел — Алфонсо Серере. Тук, на вулкана Масая.
Папагалът прелетя съвсем близо с дългата си вълнообразна опашка, с вибриращите си крила. Погледна Горлов с малките си черни очи й се гмурна в кратера. Полетя към дъното, като се изви в плавна дъга, смали се, изчезна в дима. Горлов го проследи и изведнъж изпита потискащ ужас: като че ли оттам, от дупката, излизаше някаква непреклонна воля и неговият крехък живот се управляваше и насочваше от тази воля към някаква неизвестна цел. Хорските раждания и смърти, надеждите за добро и любов, жертвоприношенията са безразлични на тази воля, чиято мощ, изтръгнала се от кратера, отлита в открития Космос. И кой е той всъщност, Горлов, със своята фотокамера, надникнал в тази разкалена огнена орбита? Кой е той?
Във вилата се върнаха привечер. Розалия, свежа и усмихната, с дълга рокля, украсена с красива червено-черна бродерия, ги нагости. След вечерята Сесар каза:
— Андрес, трябва да ви изоставим. С нашите другари имаме насрочено политическо мероприятие. Ще се върнем късно. Лягайте си, без да ни чакате. Утре сутринта започва нашето пътешествие. Отпочинете си преди пътуването. Ето и винтовката. Умеете ли да действувате с М-16? С Калашников сигурно умеете, а с тази — ето така! — и той дръпна затвора, извади и отново постави пачката. Ловко я изхвърли и се прицели в прозореца, в мрака. — Почивайте си — повтори той, изправяйки винтовката до стената.
Те тръгнаха и Горлов остана сам в чуждата къща, в чуждата нощ, седнал в креслото на откритата веранда, загледан в припламването на светулката около невидимия храст, както обкръжаваше с нежните си безшумни огънчета. Всичко беше загадъчно и неясно. Вчерашният московски свят, толкова познат и реален, в чиито недра той живееше и се осъществяваше като личност, този свят вече не го обкръжаваше, изчезна някъде, стана външен. Новото обкръжение го обхвана рязко, властно, овладя го и изискваше от него всичките му сили и разбиране, предлагаше му неизвестен яростен опит. Той гледаше светулката, която му изпращаше зеленикави импулси, загадъчни кодирани позивни.


13

Той премести винтовката в своята спалня. Лежеше в тъмното, разтревожен от пустотата в безмълвния дом, от близките гористи планини. Протегна ръка и напипа студената цев, дървения приклад, спусъка. Струваше му се невероятно неговото присъствие тук с американската винтовка „М-16“, дори самата възможност да я хване и да започне да се прицелва, да се отбранява от някого, да се спасява. Какви сили, мислеше той, действували години наред, са го тласкали и водили от слънчевата зимна стая, дето са текинският килим на стената, синята чашка в бюфета и баба му в кехлибареното петно на слънцето, разказваща му за чеченците и колибките, за някаква пееща зурна, какви сили го доведоха, него, позастарелия, в този дом накрая на Манагуа, до тази американска винтовка? Той се мъчеше да разбере живота си, да си го припомни отначало докрай, да го разчлени и във всеки отрязък имаше свой смисъл, особено очакване, бавно губещо се, заменяно от друго очакване. Целият му живот, всичките му превъплъщения, беше едно непрекъснато променящо вида си очакване. На какво?
Детството, баба му, майка му, всички те — все бодри, още млади — го заобикаляха с внимание. Всеки излъчваше към него особена светлина. Не само те — и илюстрираните приказки на Билибин върху напукания картон, който миришеше на горчиво лепило. И високата топола до прозореца, която мартенските вечери изпълват с негаснеща през цялата нощ светлина. И снимката на баща му — лейтенант, загинал при Клин, чието лице си оставаше все младо и все повече прозираше в лицето на остаряващия му син. Детството му беше жадно, концентрирано поглъщане на енергията на любовта и светлината. И сега, след толкова години, то му изглеждаше напрегнато от предчувствия и детински вярвания, от стремеж да открие чудото зад блясъка на финото стъкло на тяхното старинно огледало.
Ами неговите ученически години в горните класове. Увлечението му по историята на Русия под влияние на майка му и по техниката под влияние на дядо му, който бе конструирал първите руски самолети. Тези успоредни, непротиворечащи си увлечения го караха да се чувствува стабилен, да се усеща едновременно в две измерения. Родната история с походите, царуванията, въстанията, с борбата на идеите и теченията му се струваше съзвучна с конструирането на огромната крилата машина, поставена в древността върху скелите на руските пространства, бавно издигаща се сред горите, селата, излитаща страхотно и могъщо. И катастрофата, заличаването на образа, когато, реабилитиран, вкъщи се връща още един бабин брат, за когото в семейството се говореше само шепнешком, с болка. И веднага след неговото завръщане, след неговите тихи ужасяващи разкази за някакви скели и бараки, след кашлицата му — след всичко това в неговата юношеска, искаща незабавно тържество на правдата душа имаше такова отчаяние, отричане — макар и за кратко — на всички предишни опори, на всички писани истини.
Институтът, където той добросъвестно изучаваше математика, теория на летателните апарати и ракетна техника. Предчувствието за усвояване на Космоса — то се усещаше във възбудата, обхванала цели области на науката и индустрията, — стигна и до тях в института. Техниката не угаси влечението му към историята. През летните ваканции той ходеше на географски и фолклорни експедиции. Спомни си ония зелени тревисти дворове в Каргопол, където бабите показваха своите алени триъгълни поли. Ръчниците с нежна розова бродерия, на които два звяра с вдигнати лапи обгръщат свещеното дърво. Песните под неугасващата светлина, литнали над полето с лютичета, където язди юнак, отпуснал поводите, и разплисква плитката река. А у него, слушащия, припяващия — такава любов, такова чувство за своята собствена съдба, за отредения му път под това неугасващо небе, с благопожеланията на тези сини избелели очи. Едва завършил и изпратен в научноизследователска лаборатория, свързана с Космоса, той скъса с инженерството, с Москва. Отиде в Карелия като обикновен учител — по-близо до ония води и зори, до ония пеещи, мъдруващи и знаещи древната истина хора, които бавно и спокойно изчезваха от земята, изпълваха гробищата с бели и червени кръстове.
Първата му любов към ленинградската художничка, поставила своя статив край брега на езерото близо до неговата къщичка. Идваше с лодка, донасяше кошничка, пълна с плодове, и докато се приближаваше, разпознаваше лицето й, нейното леко, като че ли влетяло в роклята тяло. Вятърът лягаше върху водата, подгонваше летящи искрици от него към нея и той вече знаеше, че я обича. Светът се променяше пред очите му, той отново го опознаваше заедно с всичките му цветове и размери — с кроткия кон на поляната, с белия висок облак, със старицата съседка, която переше бельо на мостчето. Неговата любов, устремът му към нея вдигаше по водата тези слънчеви летящи искри. Онази кратка, но много силна озарила го любов му даде възможност да разбере простите истини за Всемира и му се струваше, че ако направи само още едно, съвършено малко усилие, ще постигне всемогъщото познание, което преодолява смъртта и гибелта.
Имаше дълга дружба с един архитект, ослепял при превземането на Прага. Той разхождаше по-стария си приятел по белезникавите псковски пътища. Спираха се в подножието на зелените хълмове, по които се белееха църкви, издигаха се древни крепости и той, виждащият, внимателно разказваше на другаря си как изглежда Изворската кула, мътносива от плуващите мъгли, как червенее бъзакът около Николската черква и се чернеят врязаните в стената кръстове — военни трофеи, смъкнати от тевтонските гробища. Архитектът, участвувал в първите конструкторски проекти, изучаваше сега архитектурата на селската къща, на воденицата, на дълбаната лодка. Извеждаше общите, заложени в творенията на човешката ръка закони. Чрез своята философия, със своето синтетично разбиране за миналото и бъдещето, за древната култура и техника приятелят му възвърна у него, беглеца от цивилизацията, усета към реалното време. Това ежеминутно време беше скъпоценна част от неизчезващата, непрекъснато нарастваща история, свързана с хармоничното преустройство на света. Пак той, слепият архитект, го научи да снима. Тури в ръцете му фотоапарата, като настояваше да снима железните обръчи, стягащи църковните стени, а гълъбът страхливо сновеше под покрива и в обектива бледнееше зеленикавата фреска. Или пък тъкачния стан с лостовете, винтовете с летящите струни, в които се люлееше цветна пътечка, и ръцете на старицата, корави и сухи, които изглеждаха като част от дървената конструкция. И той, Горлов, послушно фотографираше хора и машини, сватби и погребения и това му харесваше, удаваше му се. Веднъж, легнал с приятеля си върху зелена купчина трева, заслушан в малкото транзисторче, той научи, че човекът напуснал кораба и излязъл в открития Космос. Той, който лежеше върху зелената трева и си играеше с нея, бе поразен от това, че някъде над него, в синевата, близо до Слънцето, ходи, превърта се и се къпе в лъчите му космонавт.
Неговите първи публикации във вестника на любителски жанрови снимки. Учудването: неговата лудория, неговото любопитство неочаквано намериха своето приложение. И внезапното повикване при главния редактор, който му предложи длъжността фотокореспондент. Сякаш се беше открила другата, нереализираната половина от неговата същност. Той се нахвърли с фотокамерата срещу ослепителната гръмогласна действителност. Бързаше да я разбере и да я усвои, откриваме за себе си нейната страхотна стомерна красота. Нейният изключителен образ: в огромните пространства, сред равнините, хребетите и океаните израстваше огромният купол. В неговите стоманени плетеници се заваряваха, запойваха се, вграждаха се все нови и нови опори. Сводът, обсипван от ручеите на заварките, разнасящ ехото на ударите, безбройните хорски докосвания, изпълван с енергия, беше една огромна антена. Набираше сили за сигнала, готвеше се да го изпрати във вселената вестта за Земята и за творчеството. Той, фотокореспондентът, обикаляше строежите, работеше със своя апарат, поставяше го наред с електрожена, наред с ударите на чука и с вибратора. Самият той беше един от създателите на куполи. И през тези непрекъснати пътешествия, през тези полети в лъчистите конструкции на язовирните стени, мостове и заводи, където се бяха вплели краткотрайните влюбвания и дружби, смъртта на свидните старци, необмислените прибързани идеи, ярките, бързо изгарящи чувства — през тези мятания прелетяваха годините. Имаше чувството, че лети по една циклотронна спирала, оставяйки на места лъчистите припламвания на ядрата. Неговата вертолетна, обиколила списанията снимка: Москва като галактика, разпростираща се спиралообразно в пространството от своя златист свръхплътен център.
Изложби, дипломи, медали. Награди в Париж и Брюксел. От репортер, изпълняващ поръчките на вестника, той се превърна в известен майстор, чиито творби, както пишеше в статиите, бяха изпълнени с философски смисъл, бяха епос за природата, човека и техниката. Той, който бе обиколил Земята, запознал се с фолклорните предания и с космическите изстрелвания на ракетите, увлечен от учението на Вернадски, преживял и отрицанието, и съмнението, и могъщото чувство от действуващото всенародно сдружение, той, художникът, стигна до осъзнаването на истината за народа — носител на чувството за правда, на стремежа към разумен и прогресивен живот. За дългия, отреден всекиму път с неизбежните трудности и загуби, разочарования и затъмнения, път към набелязаната цел, събираща всичко в един ослепителен фокус. Това свое разбиране той въплъщаваше в своите фотосерии. „Пророчески“ — както ги наричаха приятелите му.
И внезапната умора. Сякаш се беше спрял и всичко, с което беше свързан, с което плуваше и летеше, което го поддържаше, вдъхновяваше и зовеше — всичко започна неочаквано да се отдалечава. Започна да избледнява. Изчезваха източниците на светлина, контурите наоколо се размазваха и нямаше такава фотолента, която би могла да преодолее този мрак. Някак си изведнъж свърши и в него, и наоколо това огромно, продължило години весело настроение. Не, това не бяха гуляите и забавите, а веселият дух и творчеството. И сред униние и липса на жизнени сили той се учудваше: „Ето че животът почти премина, а къде е твоят дом? Къде са децата ти? Твоите родители, приятелите ти? Къде е твоята мъдрост, пред която ти предпочиташе непрекъснатите светкавици, играта на светлинния лъч, сериите цветни и черно-бели илюзии? Къде е чудото, което ти предвещаваше старото огледало на баба? Примами те, увлече те, излъга те и залезе, остави те изморен и застарял върху твърдото канапе в празния мълчалив дом пред кутиите с мъртви пеперуди, пред техните многоцветни маршируващи батальони.“
Така мислеше Горлов, припомняйки си своя жизнен път, докато лежеше в тъмната тропическа нощ и поглеждаше цевта на винтовката. Изминалия ден му се стори като острие, което го удари в гърба, тласна го могъщо и болезнено, насочи го към новия опит. Силата, действуваща още от детството му, която го управляваше, внезапно и рязко променяща своята посока, която като че беше го напуснала и обрекла на застой, изведнъж отново се върна, показа се властно и яростно. Той не признаваше нейната природа и същност. Природата и същността на съдбата. Мислеше какво представлява тя, повела го по света от онази седефена кутийка, в която се пазеха разноцветни копчета и кокалени ребра от старинно ветрило, коя е тя, тази сила, довела го до американската скорострелна винтовка, чиято цев изпраща в дланта му хладни бездушни сили.
Заспиваше, унасяше се. Утре го очакваше път. И той, както правеше много отдавна, както правеше само някога, на младини, прегърна с влюбената си мисъл всички скъпи и любими хора, живеещи още на земята, и ония, които вече ги нямаше. Събра ги всички в сърцето си.


14

Призори видя през щорите жълтата зора над черните изрязани върхове и близките гланцирани листа с металножълти нюанси. Тази утринна светлина, свързана в неговите усещания с неизбежното течение, тук се процеждаше през задушния неподвижен въздух, мазен и тръпчив.
Дочу тихи гласове, хлопнаха врати на кола. Бързо се облече, излезе в момента, в който Сесар и Розалия носеха продълговат сандък към колата.
— Добро утро, приятели! — той пое сандъка от Розалия и помогна на Сесар да натикат товара на задната седалка. — Струва ми се, че не съм се успал и ще имам възможност да се сбогувам с Розалия.
— Ще тръгнем заедно — отговори Сесар. — А после от Линда Виста Розалия ще завие на изток, към Матагалпа за Пуерто Кабесас. А ние по Каретере Норте ще тръгнем за Чинандега… Не се тревожи, Розалия, няма да повредим твоята ваксина. Виждаш, че я слагаме на седалката.
— Но нали след една седмица ще пристигнете в Пуерто Кабесас — каза Розалия. — Аз ще ви чакам и ще ви уредя прием.
— По-добре ни уреди обяд от морски костенурки и скариди в китайския ресторант — намигна Сесар.
— А ти пак ще идеш на дискотека и ще танцуваш с дебелата Бети. Тя все още не може да се опомни и току пита кога ще дойдеш.
— Предай на дебелата Бети, че й водим нашия приятел Андрес. С него ще танцува румба.
— Но аз не мога да танцувам румба — каза Горлов.
— Бети ще ви научи — усмихна се Розалия.
— Тя ще ви научи на всичко, каквото искате, Андрес!
— Някои работи и сам мога.
— Вие ще я снимате много пъти и, повярвайте ни, няма да ви е жал за лентата — засмя се Сесар.
— Стига си се подигравал с Бети — скара му се Розалия. — Тя наистина е пълничка, но е отлична медицинска сестра, отлично прави инжекции. Раниха я и раните все още я болят, но тя е весела, не пада духом, а това е много важно, повярвайте ми!
— Убедени сме в това, Розалия. — Сесар се наведе към жена си, лекичко я докосна с устни над ушите. Той беше облечен с военна униформа, с груби обувки и препасан с широк колан с кобур.
Те закусиха, като си разменяха безобидни шеги. Горлов бе прекарал само един ден в компанията на Сесар и Розалия, но вече се чувствуваше непринудено с тях.
След закуската Сесар пренесе в жълтата тойота на жена си два бидона бензин и ги намести в багажника. Розалия изнесе на закачалка дълга бяла рокля с розово цветче и внимателно я окачи в колата. Сесар сложи на предната седалка три ръбести ръчни гранати и кобур с пистолет. Розалия му кимна с благодарност и скри пистолета някъде под седалката.
Заключиха къщата. Розалия протегна ръка към Горлов и за сбогом докосна бузата му със своята гладка мургава буза.
— Довиждане до Атлантическото крайбрежие!
Сесар внимателно, почти без да я докосва, сякаш галеше въздуха около приповдигнатите й рамене, прегърна жена си и я целуна по устните.
— Андрес, можем вече да тръгваме. Сядайте…
И двете коли една след друга, отпред Розалия, отзад те, излязоха по хрущящата пътека на асфалта. Отминаха бялата черква „Санто Доминго“ и се вляха в утринния, започнал да шуми град. Поспряха на кръстовището. Горлов видя как Розалия свали стъклото и си купи вестник от едно момче. Летяха по прав път, в чийто край през градската мараня се възвисяваше конусът на Момотомбо. Розалия натисна спирачките и стоповете примигнаха. Извърна се, махна с ръка и сви встрани, изчезна. А Сесар рязко, пресичайки следите на изчезналата тойота, се устреми напред по екливия паваж покрай голям плакат, на който коленичили войници с маскировъчна униформа стреляха с автомати, от чиито дула летяха червени, гиздави езичета.
Колата се носеше по широката панамериканска магистрала сред слънце и зеленина. Ненадейно Горлов бе обхванат от младежкото чувство за път. Очите му се разшириха, придобиха младежка зоркост. Гледаха в далечината на утрото към синия асфалт, който хвърляше срещу тях ту пъстър камион, ту селяни с плоски, мокри от сок мачете на рамо. Фотокамерата беше на коленете му. Горлов чувствуваше своята въоръженост, ободряващото го очакване на впечатления, готовността да работи, да снима.
Мярна се като сребриста купчина, проблесна с металните си конструкции нефтопреработвателен завод и Горлов се залюбува на чудното съчетание от метал и зелена гора, от дървени и стоманени храсти.
— Наскоро за малко да го взривят — долови погледа му Сесар. — Динамитът вече беше поставен и бикфордовият фитил прикачен. Нашата служба за сигурност своевременно ги обезвреди. Контрите нанасят удари по енергетиката, искат да предизвикат недостиг на гориво, недоволство сред водачите на товарни коли. Чилийски вариант, нали разбирате?
Показа се кръгла падина с червеникави сипеи и в нея зелена, тежка, неподвижна вода — езеро в кратер. Извръщайки глава, той се възхищаваше от изумрудения му цвят, представяйки си го като огромна, стесняваща се към дъното водна капка.
— Асососка — каза Сесар. — Оттук Манагуа пие вода. Началото на водопровода. Контрите искаха да го отровят. Това може да стане много лесно: в движение от колите се изстрелват с пистолет отровни таблетки и цялата столица е отровена. Охраняваме го много строго, а на всеки два часа се взимат проби от водата. — Горлов успя да забележи бодливите телове, войника, който почти се сливаше с камъните.
Край пътя под стръмнината се плискаха червеникавомътните води на езерото, от чийто мъглив сив простор полъхна хлад, а от другата страна се показа вулканът Момотомбо, а непосредствено до него, умалено и трогателно, неговото подобие — Момотомбино. Мадоната с Младенеца, възнесли се в небесата.
— Ее там — посочи Сесар белеещия се в подножието насип. — Там е геотермалната станция. Много важен източник на енергия. Веднъж тук се опита да проникне техен самолет. Прогонихме го, но те непременно ще се опитат пак.
И тутакси, забравил образа на възнеслата се дева с младенеца, си спомни вчерашния съсед, черномустакатия млад енергетик, закрил с длани раненото си лице. Удариха го на идване към тази станция. Ослепявайки го, те нанесоха удар по енергосистемата на страната.
И вече я нямаше оная щастлива лекота, веселото очакване. Пътят, озарен от слънцето, със сини пресичащи го сенки беше стратегическо шосе, което съединяваше военната граница с Манагуа. Танкоопасно направление, откъдето към столицата може да се понесе тяхната настъпваща вълна. И тук, по тези червеникави насипи сандинистката армия ще даде отпор на морските пехотинци. И си помисли: той започва да овладява ново, непривично за Москва мислене. Тук, в Никарагуа, всеки строеж, всеки пейзаж се оценява от гледна точка на уязвимостта, на отбраната, на годността му да устои на разрушението.
— Сесар, бих искал да ви попитам — Горлов разглеждаше пробягващите поля и пътища, очаквайки припламване на винтовка или пък червени езичета от автомат, като ония на плаката. Ала беше тихо, върху стената на памукопреработвателен завод се показа червената широкопола шапка на Сандино. — Сесар, бих искал да ви попитам. Вие сте писател. Какви книги сте написали?
— „Писател“, за мен това е твърде силно казано! — разсмя се Сесар. — Издадох няколко малки брошурки за армията, за войниците и започнаха да ме наричат писател. Ала аз имам достатъчно силно чувство за хумор, за да се обиждам. Но може би, Андрес, ако поживея по-дълго, ще напиша моята книга. Само една. Онази, която цял живот се каня да напиша, но досега не ми се удаде възможност да завърша поне една страничка.
— Каква ще е тази книга, Сесар?
Те се носеха между добре обработвани поля с памук. В лехите вървяха впрягове волове, трактори с потъващи в зеленината ребристи колела.
— Що за книга е това, Сесар, която пишете цял живот?
— Признавам си пред вас, че още като малък, в училище, реших да стана писател. Не мога да ви обясня какво беше това. Някаква убеденост. Като че ли дълбоко в душата ми беше залегнала една особена вяра: аз ще стана писател! Като жълтък в яйце, като зародиш. Може би именно тогава се е зародила и моята книга. Дори започнах да я пиша, бях в пети клас. В нея трябваше да се разказва за завоюването на Америка от испанците, за борбата на индианците. Измислил съм една история за младеж — син на испанец и индианка. Отдавна се каня да започна тази книга. Имам готов план. Купих си хубава тетрадка, нова писалка. Заех се дори да рисувам илюстрациите. Най-после седнах и започнах първата страница за галеоните, наближаващи бреговете на Новия свят. И в същия ден, в деня на първата страница, нашето семейство преживя голямо нещастие. Гвардейците арестуваха баща ми, известен адвокат в Манагуа, защитаващ революционерите. Арестувах го през деня, а привечер ни съобщиха, че е умрял от разрив на сърцето. Така и не можах да напиша този роман за конквистадорите…
Сесар караше колата, турил върху волана силните си ръце. Горлов гледаше отвесното му чело, гърбавия нос, яката, леко раздвоена брадичка. Виждаше как в това лице се сливаха два вида кръв, две раси, две истории. Неговите испански и индиански предци гледаха през кафявите, изпъкнали блестящи очи.
— В университета станах член на сандинистката организация. Потънах в политиката. Както и преди, мечтаех за книгата. Ала сега тя трябваше да бъде за баща ми, за неговата борба, за неговата смърт. Обмислях я глава след глава, ала пишех не нея, а позиви, протоколи на нашите тайни заседания, политически възвания. Нямах нито минутка свободно време за книгата. Когато ме арестуваха и ме тикнаха в затвора, имах вече много време, но нямах хартия. В затвора нямахме право да получаваме хартия…
В пролуките между дърветата над полската зеленина Горлов забеляза чертичка на самолет. Самият вид на тази мъничка, приближаваща, се с бръснещ полет машина го накара да настръхне. Ръцете му сграбчиха фотокамерата, а гърбът му натисна изплашено седалката. В очакване на атаката, готов да снима взривовете, той гледаше как хубавият червен самолет се извива над полето, изпуска бял прозрачен шлейф над растенията, миролюбиво и старателно ги пръска, след което спокойно отлетя.
— В партизанския отряд, в планината, воювах, участвувах в нападения, пътувах в чужбина и мислено пишех своята книга. Мислех, че в нея ще стане дума за нашите горски лагери, за преходите, за загиналите другари. За моята рана, когато попаднахме в обкръжение в селвата. За моята любов към Розалия, която воюваше в съседния отряд. За раждането на нашия син и за неговата смърт. Той се разболя в гората, нямаше лекари и ваксини, за да го спасим. Мислех си: непременно ще напиша моята книга за революцията веднага след победата. Когато нашата колона от Масая влезе в Манагуа и се вля във всенародното ликуване, реших: сега вече оставям винтовката и се хващам за перото. Но ме извикаха в ръководството на Фронта и ме изпратиха на много отговорна работа — да провеждам образователната реформа по Атлантическото крайбрежие. Възложиха ми да напиша учебник за мискито. И аз наистина седнах на бюрото, което видяхте, и написах учебника и сега по него учат индианските деца…
Горлов го слушаше изумен. Стремеше се по-добре да разбере неговата съдба и призвание. Представяше си как в тази минута по другото шосе, в друга посока се отдалечава жълтата, тойота с окачената в нея празнична рокля, с Розалия, поглеждаща към гранатите, подарък от любимия човек.
— Сега, когато контрите нахлуха, когато отблъскваме техните атаки, когато се готвим срещу агресията на гринго, за народна война, пак не ми е до книгата. Твърде много зная, Андрес, много съм видял и препатил и книгата ми е готова. Тя е тук! — за миг отпусна волана и с две ръце се хвана за гърдите. — Признавам си пред вас, Андрес. Започнах да се страхувам от смъртта, започнах да се страхувам, че могат да ме убият и няма да мога да напиша моята книга. Това е странно чувство. Но може би такова е чувството на истинския писател, а?
Той срамежливо се засмя, сякаш молеше Горлов да му прости за тази изповед. А Горлов неочаквано се замисли, сравнявайки Сесар със себе си. Художникът, живеещ в него, добре или зле, се бе осъществил творчески, възползувайки се от благодатното мирно време, дадено му като естествено благо. А другият художник, Сесар, само е предчувствувал творчеството, целил се с гранатомета в пълзящия по възвишението бронетранспортьор, умирал е от раните си в горския лазарет, плакал е над умрялото си дете. И този нереализиран в творчество опит създава у него огромно напрежение, едно непрекъснато, носено под сърцето страдание.
Ту разговаряйки, ту мълчейки, те летяха по шосето и неусетно наближиха огромния зелен вулкан, обрасъл с храсталаци, с оголен зеленикав връх с лилави и сиви сипеи около кратера, украсен с неподвижен, подобен на облак дим.
— Сан Кристобал — каза Сесар и Горлов се възхити при вида на живата зелена планина, въртяща над главата си белоснежна къдрица.
— А ето я и Чинандега! — влязоха в градчето близо до подножието на вулкана и то ги обкръжи с червените си керемиди и слънчевите си сухи стени. — Ако не възразявате, Андрес, преди да отидем във вашата болница, да посетим лагера на салвадорските бежанци. Там е лекар един французин. Помоли ме да му занеса кутия с лекарства…


15

Алан Аберал, лекар от Марсилия, както го представи Сесар, преглеждаше едно дете. Докосваше със слушалката слабичките потръпващи ребра. Обърна се и като видя влезлите, се усмихна:
— Влезте, седнете! След минута ще бъда на ваше разположение!
Продължаваше да преслушва момчето и Горлов забеляза колко внимателни и точни са неговите докосвания, колко ласкаво и внимателно гледат сивите му очи изплашеното, намазано със зелено лекарство момче. А то, уплашено от металния блясък на прибора, всеки път поглеждайте близкото бяло лице на доктора, сякаш за да се убеди, че той не му носи беда.
Стаята, в която влязоха, беше тясна и задушна. Ожулени стени, стъклена поличка с медикаменти, портрет на Швайцер — изрезка от списание. Няколко целулоидни детски играчки. Докторът завърши прегледа, намаза с прясна зелена течност лишеите по тялото на момчето, лекичко го потупа по къдравата глава и го пусна. Записа си нещо и вдигна към тях младото си радостно лице.
— Безкрайно ви благодаря за медикаментите, Сесар — каза Аберал, вземайки кутията. — Тук разполагам с минимално количество, а и то е на привършване.
— Моят приятел от Съветския съюз Андрес — Сесар представи Горлов. — Фотограф. Дойде в Никарагуа да направи серия снимки.
— Тук вие ще видите много мъка — каза Аберал. — Фотокамерата ви ще се измори да гледа и да снима.
— Нима вашата слушалка се е изморила да преслушва?
— Откровено казано, понякога настъпва и умора, идва отчаянието и мисълта, че всичко е безсмислено, безнадеждно. Страданието е твърде много и то непрекъснато се увеличава, а собственото желание за добро е нищо в свят, където се разпорежда и управлява бедата. Тогава именно дохождат и минутите на отчаяние.
— Такива минути, както е известно, е преживял и Швайцер — Горлов кимна към портрета.
— Да. В такива минути на отчаяние се обръщаш към великите хора, към апостолите и това те спасява от безсилието.
— Четох някъде, в някакъв съвременен индуистки трактат, че светът е толкова покварен, пагубен, че отдавна би загинал от войните, пороците и ненавистта, ако все пак не съществуват някъде и праведници. Те се молят за този свят и с молитвите си го спасяват от гибел.
— Не ме разбрахте. Аз не говоря за тибетските праведници, а за апостолите, за хората с идеи, които се срещат сред нас, обикновените люде — французинът се развълнува, почувствувал в Горлов европееца, човека от неговата култура. — Всеки, който е в състояние да пренесе, макар и минимална жертва в името на другите, подпира от своето място небесния свод. Подкрепя този огъващ се свод, за да не рухне съвсем. Носи на плещите си войните световното зло, несправедливостта, болестите, нравствения упадък, цялата страхотна тежест, натрупана в човечеството. И такива хора има много. Затова именно сводът не пада. Човечеството не загива, защото само се крепи. Ала му става все по-трудно да се поддържа, злото стана все повече, сводът се спуска все по-ниско и жертвите на всеки един от нас трябва да бъдат все по-значителни.
Той съвсем настръхна. Ясно беше, че говори за нещо съкровено, многократно обмисляно. За своята жизнена програма. Тази негова етика на индивидуалното служене, етика на жертвоготовности се стори много важна на Горлов.
— Простете нескромността ми, а какви жертви трябваше да принесете именно вие? — попита той.
— Както изглежда, не особено големи — отговори французинът. — Аз произхождам от добре осигурено със семейство. Образованието си получих в Сорбоната Пътят ми трябваше да бъде съвсем друг. Когато разбрах истините, за които ви говорих, скъсах с достолепието, с привилегиите, скъсах със съсловните норми и дойдох тук. Скъсах с родителите си, които се отказаха от мен. Скъсах с практиката, която ми носеше големи доходи. По същество провалих съдбата си. Жена ми отказа да тръгне с мене, разведохме се, омъжи се за друг. Това като че ли е всичко. Това са малките жертви, които съм направил, за да мога някак с постъпките си да уравновеся нарастващото зло в света, егоизма и страданието. В света има твърде много страдание. Тук то е твърде много. Ако искате, ще ви покажа нашия бежански лагер…
Горлов стана и тръгна с него.
Това беше просторна, полуразрушена къща с утъпкан, без нито една тревичка двор. Развалината се делеше на множество малки помещения от провесени черги и остатъци от сандъци. И в тези тесни, и полутъмни помещения мърдаше, дишаше и кашляше, подвикваше и стенеше животът. Този живот беше представен от множество тихички, неиграещи, незакачливи деца, повечето от които нещо правеха — лепяха, шиеха, шумяха с хартия и тъкани. Жените, нескопосано облечени, перяха някакви излинели парцали, потапяйки дългите си изпосталели ръце и измъчените си лица в парата. А старците и бабичките, неподвижно седнали на сандъците, на потрошените столове, бяха толкова слаби и мълчаливи, сякаш бяха изсъхнали в тези пози — смалени, сбръчкани, вкопчили се в счупените мебели. Върху опушената печка имаше черни тигани и в тях бълбукаше някакво ястие, подобно на лепило. Една жена го бъркаше с пръчка, а полуголите деца, вдигнали нагоре лице, търпеливо чакаха. Човек го обземаше чувството, че всичко тук — и хората, и вещите — бавно се топи и изчезва. Миризмата тук не беше миризма на смъртта, а миризма на унищожението — онези, която беше обхванала всеки поотделно и всички заедно. Тя ги беше натъпкала тук, беше се настанила в мрачните ъгли, във всеки парцал, в напуканата чиния, във висящото на стената велосипедно колело, в стремето, хвърлено на прага. Нямаше нито един млад мъж или жена, нито един младеж или просто здрав, пълен със сили човек. Горлов чувствуваше миризмата на нещастието във въздуха, в който витаеше безмълвна гибел. Страхуваше се от нея, не я възприемаше.
— А къде са младите? — попита тихо. — Няма нито един!
— Младите воюват в Салвадор. Или пък вече са убити от фашистите — отговори Сесар, помрачнял под влиянието на витаещата във въздуха беда.
— Елате тук — покани ги Аберал зад висяща дрипа с остатъци от черни печатни букви. — Тук живее Мария Хоеефина Авила. Тя е от департамента Морасан, където се водят сражения. Убили са мъжа й, братята й, племенниците й. Тя взела със себе си техните деца и избягала тук, в Никарагуа. Доведе десет деца.
Горлов пристъпи в стаичката, изпълнена с миндери, кревати и люлки. В двете окачени люлки спяха почти кърмачета. Срещу тях се изправи нисичка жена с оголени слаби ключици, с изсъхнала гръд, омотана в някаква безформена дреха. Появили се кой знае откъде, в нея се вкопчиха две други деца, които гледаха посетителите с черни, пулсиращи от страх очи.
— Сеньор, докторът ви каза истината — каза тя. — Аз съм Мария Хоеефина Авила от село Сан Хуан Онико — жената извади през цепката на наметката кръстче, като че ли се кълнеше в казаното. Заговори бързо, сякаш се страхуваше, че няма да я изслушат: — Всички ние от Сан Хуан помагахме на партизаните — едни с храна, други с дрехи, а някои ги прибираха да нощуват. Веднъж при нас дойдоха хора и казаха, че са партизани. Молеха да им помогнем. И с тази молба тръгнаха по къщите. Всички, които им помогнаха, които им дадоха хляб или пари — всички мъже бяха вързани и изкарани от селото. А нас, жените, ни затвориха в черквата и казаха, че прагът е миниран и ако се опитаме да излезем, ще полетим във въздуха заедно с църквата. Аз изскочих от прозореца и хукнах да ги догоня. Тичах по пътя и намерих нашите мъже избити, заклани и застреляни. До кладенеца намерих моя убит мъж, гърлото му беше прерязано. После до параклиса — убития ми брат, отсечени му бяха и двете ръце. В края на нашето поле — другите ми двама братя, бяха им извадени очите. Целият път беше осеян с убити все от нашето село. Тичах и намирах все нови и нови жертви. След това чух взрив и когато се върнах в селото, видях горящата черква и много убити жени. Три дена погребвахме умрелите, а после намерихме каруци, натоварихме кой каквото можа и тръгнахме от Сан Хуан — едни за Мексико, други за съседния департамент, а аз насам. Не можах да натоваря на каруцата дрехите и покъщнината, а взех само децата. Това е самата истина, всичко е точно така!…
Докато говореше, тя не изпускаше кръстчето, а децата едно след друго се показваха, заставаха до нея, притискаха се и се държаха за дрехите й. Дори и онези двете, които спяха във висящата люлка, се събудиха, надигнаха малките си личица и мълчаливо гледаха. Дрезгавина мъждееше, пулсираше в изплашените очи. Изведнъж на Горлов му се стори, че губи съзнание. В него затрептя незабравен ужас. Точно така по време на нашествието гледаха смоленските и беларуските деца, така гледаше от опушените снегове цялата негова измъчена родина.
— А тук — французинът дръпна с ръка завесата и се обърна към Горлов: — Сега тук живее старецът Иларио Руис. Той непрекъснато се моли. За него казват, че е ясновидец. Виждал от разстояние. Тримата му синове станали партизани. И оттук, далече от тях, той видял смъртта на двамата по-големи. Уж видял как най-големият нападнал един войнишки пост и бил прострелян, когато прескачал някаква ограда. Средният му син се криел в планините от самолет. Самолетът стрелял по сина, а той с винтовката си стрелял по самолета. Самолетът го унищожил с бомба. Третият син е жив и воюва. Старецът казва, че само той, бащата, може да опази сина си. Уж непрекъснато го наблюдава. Когато синът е застрашен, той го предупреждава. Изпраща му сили и съвети. Не спи, не идва за храна, а само седи тук на колене и се моли. Казват, че ако остави сина си, макар и за минутка, в същия момент могат да го убият…
Горлов погледна в полумрака към босите стъпала, където гърбом към него коленичеше старецът. Върху дъска от строшен сандък беше прикрепена картичка с образа на Спасителя, гореше кандилце от шишенце. Старецът тихо се кланяше, долепяйки чело до пламъчето с маслото, нещо си мърмореше. Горлов едва долови:
— Антонио, обкръжават те! Лягай веднага, Антонио! А сега стреляй! Ей сегичка ще ти помогна! Ха така, ха така, Антонио! Сега нали ти е по-леко, синко? Тичай към ония камъни, синко! Там не могат да те хванат!…
Отново навеждаше чело към пъстрата картичка, затуляйки огънчето с бялата си глава. И неочаквано на Горлов му се стори, че през този задушен тъмен ъгъл се открили просторът, показва се обрасла с гора планина. Войниците във верига стрелят и се катерят по склона. Проблясвайки с витла, пикира самолет, оставяйки след себе си кълбата на взривовете. Бойците от фронта „Фарабундо Марти“ разкъсват обкръжението. Един младеж бързо тича, потен, задъхва се, подхлъзва се и пазейки се от куршумите, заляга зад един камък и щраква, затвора на винтовката на Горлов му се стори, че вижда как от стареца, от задушната стаичка излиза, полита към онази планина, към залегналия юноша лъчът на любовта. И той присъедини към него своята гореща, бликаща от сърцето сила, насочи я към онази планина по невидим вълновод.
— А ето тук — продължаваше своя разказ французинът, повеждайки Горлов към ново, отделено със завеса място, — тук живее Флора Агустина. Тя е душевно болна. Загубила е годеника си. Той бил партизанин и й обещал да дойде в селото да се венчаят. Тя го чакала в булчинска премяна. Вкъщи слагали вече сватбената трапеза. Ала по пътя за селото го хванали войници, завързали го за едно дърво, облели го с бензин и го запалили. Когато й разказали това, тя се побъркала…
В отговор на думите му от одъра се надигна слабичка ефирна девойка. Жилава, пъргава, тя се усмихваше, танцуваше, отмяташе глава и се оглеждаше в парченце огледало. Вплете в косите си панделка. Грабна някаква изпотрошена китара без струни, затананика, развя оръфаната си и износена венчална рокля. После се отстрани от влезлите и каза:
— Зная, зная, дошли сте да ми кажете да побързам! Дойде ли моят Карлос? Падре Филипе, нека почака! Нали виждате, почти съм готова. Само още две минутки! Къде ли е червеният ми гердан? Карлос искаше да сложа червения гердан!
Тя кокетно помръдваше рамене, гледаше се в огледалото, слагаше си несъществуващия гердан.
Горлов с тъга и съжаление възприемаше нейното безумие. Представяше си онова дърво и завързания в него годеник. Бълбукането на бензина от бидона. По тъмнялата от стичащия се бензин дреха. И страшния червен пламък с яростния и тутакси затихнал вопъл. Почувствува болки от обгаряне по гърба и по гърдите.
Той вървеше след французина, снимаше бързо и точно, сякаш се беше разполовил. Едната му половина се измъчваше и страдаше, потъваше в безумието. Другата, безстрастната, се хвърляше в страданието и търсеше неговия образ.
През живота си той беше видял не една беда. Насочвал беше фотоапарата си към развалините на Ташкент. Към онази млада, изнемогваща от викове жена, чийто мъж, пилот на вертолет, се беше разбил в полярната тундра. Към майката, чийто син, престъпник, отвеждаха под стража. Художникът в него сега виждаше друга беда. Лудата изписана Флора, която вървеше по петите им и изпращаше с парченцето огледало светлинки във фотокамерата му, която бе донесла мъката си от войната. И Мария Хосефина с рояка чернооки деца, покрила главите им със закърпената престилка, затулила ги от бълващия огън самолет, спасяваща ги от войната. И той съзнаваше: неговата фотокамера, която опипва тези очи и тези лица, снима тези старци и тези деца, всъщност снима войната. Войната нахлуваше в неговия фотообектив, в него самия.
На сбогуване край изхода, като разбра, че на следващия ден те със Сесар ще посетят пристанището Коринто, докторът каза:
— Може би утре ще се срещнем. Поканиха ме да взема участие в една санитарна инспекция на пристанището. Надявам се със спечелените пари да купя лекарства. Благодаря ви за посещението.
И си тръгна — млад, сдържан, осъзнал смисъла на своето битие. Отиде там, където старецът, спуснал завесата, се кланяше на пламъчето и шепнеше: „Внимателно, момчето ми! Обкръжават те, Антонио!…“


16

Минаха през града. Горлов мълчеше потиснат. Спряха пред подвижна бариера, където имаше много народ, малки лавки, в които се продаваше вода в бутилки. От тръстиковия си навес пазачът огледа автомобила, набра въженцето, вдигна бариерата и те влязоха в двора, където се мъдреха разпънати брезентови палатки. Пред всяка от тях имаше търпелива опашка. Зад палатките се виждаше едноетажна каменна постройка с надпис: „Болница“. От нея с металическа съдинка в ръце идваше монахиня, цялата в черно, с бяла пребрадка на главата.
— Тук именно работят вашите хора — Сесар излезе от колата. — Аз мисля, Андрес, че ще останете тук, ще пренощувате преди утрешното пътуване за Коринто. Ей сега ще намерим директора на болницата.
Горлов крачеше след него, поглеждаше към пациентите и палатките. Платнището пред входа на една от тях беше вдигнато и вътре се виждаха хора в бяло, червеникавата, разкошно къдрава брада на един от докторите, неговият син, остър поглед изпод рижите вежди и лице на жена, твърде руско лице под бялата касинка. Тя излезе от палатката и викна:
— Ана Степановна, за вас пита Фьодор Тихонович!
И техният мил вид, и скъпите звуци на родния език отекнаха в Горлов с топлинка, дори с нежност, успокоиха го след видяното досега.
Тази, която викаше, без да чака отговор, пресече двора и тръгна от палатката срещу Горлов. Той я спря, извини се и попита:
— Бихте ли ни казали къде е директорът на болницата? Как да го намерим?
— Колобков ли? — жената любопитно го изгледа, забелязвайки люлеещата се на ремъка фотокамера. — Той е в операционната. В сградата.
— Оперира ли? В операция ли е?
— Не. Подготвят операционната. Вървете, там ще го намерите — и тя му обясни откъде да мине.
Горлов остави отвън Сесар, мина покрай отворени стаи, където по креватите лежаха или седяха болни. Прочете на една табелка надпис „Операционна“, бутна вратата и влезе.
— Може ли?…
Видя синкава кварцова лампа, операционна маса, безброй лампи. Стоящият с гръб към него мъж бе в бяла престилка, а до него, до изваряващите се инструменти — младо женско лице със златисти, сресани на път коси под колосаната касинка. Именно това лице, което му се стори твърде мило и открито, обръщайки се към него, се промени и стана гневно. Синьо-сивите очи потъмняха, блеснаха и го блъснаха:
— Ама къде се навирате наистина! Без престилка! Та тук е стерилно!…
Този гневен, властен и раздразнен от появата му глас и почти яростният поглед го спряха. Той отстъпи и затвори отново вратата, огорчен от толкова категоричния отпор на желанието му да види своите.
Мъжът с бялата престилка излезе. Горлов някак изплашено и смутено му се представи.
— Колобков, директор на болницата — стисна ръката му докторът. — Днес ми се обадиха от посолството. Съобщиха ми, че ще дойдете. Чаках ви. — И като забеляза обидата на Горлов, приятелски го хвана под ръка: — Не се сърдете на нашата Валентина. Такава си е тя — прецизна. И малко рязка, разбира се. Но не й обръщайте внимание!
Приближи се Сесар. Запознаха се. Горлов изпълняваше ролята на преводач. Колобков ги поведе по открития коридор към своя кабинет от другата страна на сградата. И тук, по затревените полянки, също имаше палатки, виждаха се кревати с болни. Мина монахиня в черно и до нея медицинска сестра в бяла престилка, рускиня. По-натам пасяха две телета. И над всичко това дишаше огромният лъчезарен, зеленоглав вулкан Сан Кристобал. През къдравия, застинал над кратера облак проникна слънчевият спектър. Гледката на тази дишаща планина неясно се сля с неговото гневно настроение преди малко.
— Мисля, че не е необходимо да се настанявате в хотел — каза директорът. — Ще пренощувате при нас. В стаята на ординаторите има две легла, има и климатична инсталация. Денем там са лекарите, а нощем леглата са свободни. На ваше разположение са.
— Оказа се, че тук, в Чинандега, Сесар има роднини — превеждаше Горлов. — Той иска да им гостува. А пък аз наистина, ако не възразявате, ще прекарам деня тук. Ще поснимам, като съблюдавам, разбира се, всички правила за стерилност!
— Е, не се сърдете на Валентина! — засмя се Колобков. — Понякога тя и мен така ме стряска, че не зная как да се оправдавам. — Смехът му беше радостен. Кръглото му загоряло лице излъчваше гостоприемство. В това лице се четеше ум, простота, сигурност и, разбира се, умора, някакво постоянно безпокойство в зениците.
— Сесар казва, че е необходимо да отидем до щаба — преведе Горлов. — Утре заминаваме за Коринто, ще излезем с катери в океана. Налага се да уведомим команданте Рамирес.
— Няма защо да ходите в щаба! — каза Колобков. — Команданте Рамирес след малко ще бъде при нас. Той посещава своя ранен приятел. Лекуваме тук един ранен субкоманданте. Скоро ще го изпишем и ще го изпратим вкъщи. Команданте редовно го посещава. При това ще ви открия една тайна — усмихна се директорът, — команданте Рамирес много харесва нашия борш. Днес сме приготвили за обяд истински украински борш и Рамирес ще дойде да го опита. А когато ядем борш, всички проблеми се решават по-лесно! — и отново Горлов, по-дълго, отколкото бе прието, се вгледа в широкочелото лице с черти на доверчива детска наивност, готова за миг да се вкамени, да се ожесточи, да покаже волята и ума си.
Колобков разказа как болницата е прелетяла през океана до Никарагуа с два антея. По това време паднали невиждани дъждове. От наводнението реките и езерата придошли. Водата помитала селища, разрушавала мостове, давила хора и животни. А когато се отдръпнала, цели райони останали без пътища, електричество, без храна и покрив, обречени на нещастие. Започнали епидемии, мор. Именно тук, в тези измъчени от лошото време райони, долетели двата антея, докарали камиони и фургони, медикаменти и лекари. Веднага, при първия зов, си стегнали багажа, оставили домашни и близки. От зимата и руските студове — в тропика, в огнищата на епидемиите. „Това е нашият руски корпус за бързо реагиране“ — подсмихваше се докторът. И продължаваше да разказва как направо от летището, изпод горещите турбини излизали зиловете и бързали за тук, за Чинандега. Разпънали палатки, ремонтирали старата сграда, монтирали рентгена и операционната. Наоколо се разнесъл слухът: появили са се руснаци, ония същите, страшните, със седемте глави, злите руснаци, с които Сомоса плашел народа. Пришълците отворили безплатна болница, където всеки бедняк, невидял през живота си лекар, можел да се лекува безплатно. И още на третия ден, преди още да са подредили всичко, започнали да приемат пациенти. И оттогава досега цяла година в палатките, задъхани от горещината, измъчвани от задушната влага, без свой кът неуморно се трудят. Два и три пъти надхвърлят нормите, оперират, лекуват, спасяват. Озовали се в изстрадала от стихиите, измъчена от диктатурата страна, обхваната от война и революция, те вършат своето извечно дело.
— Ще видите забележителни хора! — говореше директорът, като че той не влизаше в тяхното число. — Нашите хора са способни на много неща! На големи изпитания!
Горлов му вярваше, искаше да види.
— Може ли? — на вратата се почука, показа се русолява младолика глава с червендалесто потно лице. — Боршът е готов, Николай Спиридонович.
— Добре, Слава, мили, сега ще дойдем! — Колобков с кимане го отпрати. — Това е нашият готвач, готви чудесно. Каня ви да опитате борша!
Отново се намериха в задушно-горещия, като че ли кипящ въздух, през който прохладно, недостъпно сияеше вулканът. Отминаха сенчестите храсталаци. Там също имаше палатки. „Тук живеят нашите, това е нашата улица „Горки““ — поясни Колобков.
Под навеса се червенееше тухлена печка с огромни тенджери. „А това е нашият ресторант „Славянски базар“.“ Зеленееше се ръбест фургон на колела. „И нашата баня, нашите „Сандуни“. Каня ви да се понапарите привечер.“ Изопнат екран, волейболна мрежа, висяща на въженце релса. „Нашият Парк за отдих и култура.“ И така, шегувайки се, влязоха в брезентова палатка с маси и пейки. Колобков ги покани да седнат, донесе им лъжици, побутна купата с хляб и тутакси иззад главите им сръчни ръце поставиха пълните догоре чинии с розово-златист благоухаещ борш. Горлов се развесели от димящия домашен борш.
В столовата влизаха лекари. Поздравяваха се, пожелаваха си добър апетит. Между тях Горлов видя тази, която го нахока в операционната. Мина, без да го погледне, с красиво, затворено, както му се стори, лице, висока, със сресани на път коси.
— А ето го и команданте Рамирес! — Колобков се надигна да посрещне младия военен, който влизаше в палатката. — Тук, компанеро, моля!
Запознаха се. Шегуваха се. Обядваха. Колобков освободи преводача, ползуваше се от услугите на Горлов.
— Кажете му да изпрати своите щабни готвачи, ние ще им дадем рецептата. Ще ги научим да варят борш. Борш по сандинистки! Кажете му! — Колобков намигаше на команданте.
— Преведете му моля — каза офицерът. — Нашата революция е още млада. Само на три години. Още не сме се научили да готвим борш. А вашата революция е на повече от шестдесет години. Вие вече сте се научили!
— Кажете му — намигна Колобков, — че като започнат да варят борш, армията им веднага ще придобие нови сили. По-лесно ще им е да отблъскват контрите.
— Много хубава руска дума е „борш“ — кимаше команданте — Много хубава дума е „Калашников“. И едното, и другото е добро средство за отблъскване на контрите.
Смееха се. Колобков добавяше с черпака борш на гостите и на себе си.
— Как намирате своя приятел? — попита директорът. — Как според вас се чувствува субкоманданте Мануел?
— Благодаря. Сега е много по-добре. Оздравява. Но още е слаб. Трето раняване. Първото беше при Естел, когато нападнахме гвардейския патрул. Второто — при Масая, когато ни бомбардираха. Третото — сега, на границата, при Сан Франциско дел Норте. Три ранявания — не е малко. Но сега е по-добре. Благодаря ви.
— Ще го изпратим да се доизлекува вкъщи. Ще го придружи наша сестра до Пуерто Кабесае. По пътя ще му прави инжекции, превръзки. Смятаме, че опасността вече е минала.
— Благодаря ви — повтори команданте.
Горлов наблюдаваше неговото мургаво, гладко, съвсем младежко лице. Дори в мигове на сериозност по него личеше едно постоянно ликуване. Точно такова излъчване струи от лицата на влюбените хора. Той бе забелязал това излъчване по лицата на Розалия и Сесар. И на субкоманданте Санчес. И по лицата на милисианосите, които маршируваха в квартал Батаола. Горлов не можеше докрай да отгатне откъде идва то. Но чувствуваше, че е свързано с онова, което витаеше в горещия кипящ въздух, по всяка вероятност — с революцията.
— Команданте — Сесар, който не взимаше участие в разговора, се обърна към него с подчертано внимание, като към уважаван командир, — другарят Андрес и аз изпълняваме задача на Фронта. Дошли сме във вашия район. Съгласно програмата, с която сме готови да ви запознаем, ние имаме намерение утре да излезем с патрулните катери в морето. Бихме искали да имаме вашето съгласие.
— Осведомен съм за вашето пристигане. Вече говорих с Манагуа. Утре ще отплавате с катер. Ще имате възможност да се запознаете с бреговата отбрана, със зенитните батареи в пристанището Коринто. Ако ви провърчи — усмихна се лекомислено, — ще видите американска фрегата. А може би и самолетоносач. Има какво да се фотографира!
— Имаме намерение да посетим и Сан Педро дел Норте — каза Горлов, дебнейки бързите погледи през усмивките на команданте Рамирес. — Сан Педро също се намира в района на поверената ви територия. Какво става във вашия район? Каква е обстановката сега?
— Другарят Андрес едва вчера долетя от Москва — каза Сесар.
— В Москва сигурно има вече сняг? — любопитно го погледна команданте Рамирес.
— Не, още вали дъжд.
— И тук сега валят дъждове. Трудно е за войските, които изграждат отбранителните рубежи. Водата залива окопите. — И като придоби сериозен вид, каза: — Нашата армия едва започва да се учи на съвременна война. Довчера бяхме партизани. Стреляхме с ловджийски пушки, криехме се из горските скривалища, налитахме на врага от засади. Сега имаме вече оръдия, бронетранспортьори и танкове. И се учим да ги използуваме. Учим се да копаем окопи. Обучаваме се за отбрана и за настъпление. Ако хондураската армия наруши границата и се опита да нахлуе към Манагуа, ние ще я спрем и отблъснем. Но ако заедно с нея тръгнат и бригади морска пехота и по крайбрежието слязат морски десанти, а в Манагуа хвърлят парашутисти-командоси, ние ще се върнем към партизанската война. Отново ще станем партизани. Ще бием гринго иззад всеки храст и камък, даже с кремъклийки. Редовната армия може да се разбие с превъзхождащи сили. А партизанската армия, състояща се от народ, вкусил свободата, не може да се победи, както не могат да се разрушат нашите вулкани, нашите езера, нашата земя и въздухът над нея. Нашият въздух, земята и вулканите ще разбият морските пехотинци.
Горлов слушаше неговата некомандирска, безкрайно образна реч, а команданте Рамирес, сякаш отгатнал мислите му, леко помрачня и се върна към военния език:
— По крайбрежието, граничещо с „отговорния район“, действува съединение от американския флот в състав: самолетоносач, есминец и три фрегати. По непотвърдени данни в същия район се намира и американска подводница. Сега самолетоносачът и есминецът са се оттеглили в открито море. Фрегатите продължават да се движат покрай морските ни граници, нахлувайки многократно в наши териториални води. От тези фрегати, както е известно вече, спускат бързоходни катери, изпращат на нашия бряг леководолази — подводни диверсанти. В резултат на техните действия има разрушени и повредени обекти по крайбрежието. Мостове, складове, имущество на селските кооперативи. Ние се борим с тях със силите на армията и граничарите.
Колобков, който не разбираше испански, се вслушваше, стараеше се по интонацията, по изражението на лицето на своя гост да улови смисъла. Команданте се обърна към Горлов:
— Преведете му моля. Научихме, че в района на Чинандега се е промъкнала банда гвардейци, същата, която премина границата миналата седмица. Нейната цел е да дестабилизира положението в града. Възможно е да нападнат и съветската болница, за да попречат на дейността ви сред населението. Армията ще направи всичко, за да защити града и болницата. И все пак трябва да бъдете бдителни.
— Ние винаги сме нащрек — спокойно отвърна Колобков.
— Много ви моля — обърна се команданте към Сесар и Горлов, — преди да заминете за Сан Педро вдругиден, елате при мен в щаба. Аз ще уточня обстановката, ще ви информирам подробно за положението в този участък на границата.
Той стана — строен, млад, отново се развесели, приличащ по нещо на студент. Стисна ръцете на всички.
— Преведете на директора — помоли той Горлов, — каня го при мен в щаба да хапне фасул.
— Предайте му — каза Колобков — да не би фасулът по вкус да напомня скариди?
— Уви, скариди няма! Всички катери и рибарски лодки патрулират по крайбрежието. Не мога да поканя нито вас, нито гостите ви на скариди.
— Какво да се прави! Тогава ще дойдем на фасул!
Те изпратиха команданте Рамирес до изхода, където го чакаше джип с охрана.
След обяда Сесар отиде в града да посети роднините си, а Горлов, усетил резултата от смяната на часовите зони, прие предложението на Колобков. Легна в ординаторката стая под шума и полъха на вентилатора и мигом заспа.


17

Събуди се и видя, че стаята е почервеняла — листовете хартия, чаршафът, хвърлената на стола риза. Обърна се към прозореца: пурпурно и силно светеше вулканът. Нажежен, той багреше чудновато мрачните сипеи, аленееха и кичестите гори и бухлатите облаци. От него се лееше тежката сила на светлината, която оцветяваше небето, проточваше се по земята, палейки къщи и дървета. Тревистата поляна, островърхите палатки, изправената с лице към зарята жена, която решеше с гребен дългите си коси — всичко беше червено. Почти уплашен, поразен от могъществото на това явление, той изведнъж остро и сладко се почувствува в недрата на друга земя и природа. Душата му, отвикнала да се учудва, отвърна с отдавна забравен възторг. И той спотаи в гърдите си това чувство, сякаш се боеше да не го загуби. Планината бавно изстиваше, гаснеше, изпращайки наоколо дълги червеночерни сенки.
Излезе навън. Въздухът беше наситен с влага. В него се чувствуваше месингов отблясък, сякаш лъхаше на червеникава гореща пара.
Горлов тръгна бавно през сумрака натам, дето зад дърветата от малките жилищни палатки се чуваше тиха музика, гласове. Някой се миеше — плющеше вода от чешмата. Мина друг, гол до кръста, подсвиркваше си, метнал ризата на рамо.
Предното платнище на палатката се вдигна. Плисна ярка електрическа светлина. Заслепи го. И лицето с червеникавата къдрава брада, онова, което видя при пристигането си тук, тръгна към него.
— Извинете… Струва ми се, че се казвате Андрей Василиевич?… Не бихте ли ни посетили за минутка?
Когато Горлов, отзовал се на настойчиво деликатната покана, прекрачи прага, се оказа сред гъсто наредени кревати с тесни проходи между тях. Хората лежаха, седяха, четяха, дремеха. Въртеше се хромиран вентилатор. Тихо свиреше и пулсираше с огънчетата си магнетофон. И всички се обърнаха към него, приповдигнаха се, започнаха да навличат върху голите си почиващи тела ризите.
— Андрей Василиевич минаваше покрай нас и аз го пипнах! Нека, викам си, да ни разкаже за Москва… Седнете, Андрей Василиевич. Ето тук, това е моето легло, моята територия, моята, така да се каже, квартира!…
Горлов седна заобиколен от приветливи хора, които го заоглеждаха. Разбираше, че за тях е интересен и важен.
— Та как е там нашата майчица Москва? — продължаваше червенобрадият. С това меко „майчица“, с тежката си несъвременна брада приличаше на еснаф от Замоскворечието от някаква позната картина. И този образ от Третяковската галерия го бе навестил именно тук, в палатката, в подножието на вулкана Сан Кристобал. — Разкажете ни, знаете ли от колко време не сме си били вкъщи! — брадатият помръдна вентилатора и го насочи към Горлов, който се трогна от този дребен знак на внимание.
— Ех, да можех да сляза сега от електрическия влак на някоя спирка и да вали хладен дъждец! Да си ръми, а аз да поема дълбоко дъх и да ми замирише на мокра гора. Бих вдигнал лицето си нагоре, а по него да се сипе хладинката! — мускулестият здравеняк с червена тениска примижа, протегна се към ниския брезентов таван и се почувствува как потъва в несъществуващата прохлада, наслаждава се и се измъчва по своята неосъществена мечта.
— Вие, както изглежда, живеете някъде около Москва? — попита го Горлов.
— Спирка „Северянин“ — отговори лекарят. — Как само се нарича — „Северянин“!
— А мене ме интересува какви нови постановки има в Москва. — Сериозен черноок човек гледаше Горлов с такова настойчиво очакване, че той се смути. Призна си, че не е по театрите и не може да си спомни нито една премиера.
— Пък аз съм по театрите. Два-три пъти в месеца ходя на театър. И жена ми, и децата ми са такива. Имам цяла колекция от афиши, осемстотин спектакъла. И между тях програмата на операта „Евгений Онегин“ от императорския Болшой театър през 1903 година със Собинов.
— Аз все пак се надявам да посрещна Нова година в Калуга. — Слабичък, очилат мъж остави книгата. Произнесе тия думи неуверено, като че молеше другите да му пожелаят неговата мечта да се сбъдне. — Миналата година купих елха в Калуга, а трябваше да украсявам тук палма.
— Сега пък акация ще украсиш. — Мъжът с червената тениска усети неговата слабост или суеверие. — А може и банан, ако искаш!
— Нее, би трябвало все пак за Нова година да съм си вкъщи! — не подкрепи шегата му червенобрадият. — Два пъти вече продължавах моя договор. Свършил съм своята работа. Чакат ме в клиниката. Недописаната ми дисертация остана на бюрото. Прекъснах я ей така, на половин дума, и тръгнах.
— Ама, разбира се, трябва да си ходим — съгласи се с него театралът. — Домашните ни се измъчиха от чакане. Майка ми пише, че боледува. Синът се учи лошо, не слуша майка си и баба си, няма кой да го стресне, твърда мъжка дума да му каже. Не бива на тази възраст да се оставя момчето без бащина грижа.
— Ех, моите втора есен обират градината без мене! — каза „северянинът“ с тениската. — Аз оттук им давам наставления — кое да мариноват, от кое туршия да сложат и от кое сладко да направят. Сега да има тук гъбички или краставички от моите домашни консерви!
— Ама и ти, Петрович, какво мезе предлагаш! — разсмя се червенобрадият. — Тогава, ако гостът ни разреши, да пийнем! — и той измъкна изпод кревата ръбесто шише с познатия вече на Горлов ром „Флор де Каня“. — Наричаме го „Хлор от Диканка“!
Наляха в чашките, обелиха и накъсаха на парчета голям портокал. Пиха за Горлов и за успеха на работата му, за Москва, за болницата, за вулкана Сан Кристобал… И в палатката стана по-ярко, по-звънко. От хромирания вентилатор струеше бяла светлина. Домакините вече не разпитваха Горлов, а сами му разказваха, скъпяха вниманието му. Струваше му се, че като изливат чувствата си пред него, всъщност те говорят един другиму. Упрекват се за нещо, вдъхновяват се взаимно. Той им беше необходим като повод още един път да се обърнат един към друг.
— Знаете ли кое е трудно тук? Горещината, непрекъснато е горещо! Денем и нощем, без почивка. А това е изморително за северния човек. И влагата! Ето, погледнете бельото — влажно, не изсъхва! Цяла година спим в тази влага. И, разбира се, комарите. Както и да се пазим, почти всички преболедувахме от малария, а някои я прекараха на крак. Защото натоварването, казвам ви честно, е страхотно! Такова нещо у нас не знаем. И, разбира се, защо пък да не си кажем — чувството за опасност. Наоколо е война! Границата е до нас. Току докарват ранени. Вчера оперирах ранен от снаряд. Ето ти и умора, и нерви.
— Нервите, разбира се, не издържат. Понякога не се въздържиш, обидиш някого с груба дума. Или пък сам се обиждаш от някой по-рязък израз. Та нали сме отвикнали от такъв живот. У нас — отделни квартири, комфорт, културен отдих. А тук нито за минутка не можеш да останеш сам. Всички сме заедно, всички сме събрани, всичко е наяве. Не бива да се излиза от територията на болницата: има сведения, че контрите дебнат, готвят въоръжено нападение. И ето че ти стоиш нащрек, тъпчеш на място. Понякога си мислиш: ех, да можех да взема колата, да дигна сто и двадесет и да духна по шосето, както у нас, в Калуга, та брезичките да проблясват. Бих се разтоварил! Но не може, чужда страна!
— А пък аз съм забелязал как на периоди психиката се променя. Отначало, първия месец, има прилив на енергия всичко е интересно, всичко те възбужда. Хората, природата, климатът, дори опасността — като че участвуват в някакво увлекателно пътешествие. На третия месец — спад. Става ти мъчно за вкъщи. Идват ти разни тревожни мисли. Та малко ли неща е оставил всеки от нас у дома. Един, като нашия Петрович — недописаната дисертация. Друг — болна майка. Трети — жената, с която се е скарал, разни нередности в семейството. И това ти идва наум и те гризе ли, гризе! И на осмия месец — взрив! Връх на раздразнението! Тогава започват и караниците, и разправиите, и взаимните обиди, и всеки страни от другия, измъчва се, а това, разбира се, се отразява и на работата. На деветия месец и това преминава. Затваряш умората в себе си и си казваш: „Трябва!“ Поражда се състоянието, е, аз бих го нарекъл стоицизъм или нещо такова! И се държиш, и живееш, и работиш!
— Идваха тук канадци от Червен кръст. Видяха как живеем: „Русите и две седмици няма да се задържат при тези условия!“ А ето че ние вече втора година живеем и си гледаме работата, и ви казвам, добре я гледаме.
Платнището се вдигна и влезе Колобков. За миг огледа внимателно, зорко от прага всички, сякаш оценяваше с тревога настроението им, с желание при нужда да се намеси — с шега или със строга дума. Горлов така разбра неговия бърз, внимателен поглед.
— Елате, Николай Спиридонович! Пийнете с нас чашка хлорка!
И по начина, по който го поканиха при тях, по който, шегувайки се, му наляха, Горлов разбра, че директорът е обичан. Че това не е просто един организиран за работа колектив, но и братство от разбиращи се, ценящи се помежду си хора. И отново, след като се пошегуваха и се чукнаха, се обърнаха към Горлов, заразказваха на него, страничния, човека извън пределите на тяхното ежедневие, онова, което може би не биха си казали един другиму, на себе си дори не биха казали.
— Разбирате ли, народът в тази страна е много беден. Как да ви го опишем, някак си изоставен! Хронични болести, каквито не сме и сънували! Неграмотни са. Малко знаят за света. Но са весели, много емоционални и искат да бъдат щастливи. Просто те подкупват с тази си веселост и с желанието си за щастие. И много, много ти се иска да им помогнеш!
— Те, разбира се, са поразени, че ги лекуваме безплатно. Това ги учудва. Идват едва ли не чак от Коста Рика. „У вас как е, в Русия безплатно ли лекуват?“ — „Да, безплатно.“ И това, разбирате ли, е такава агитация за революцията. Така че, както излиза, наведнъж вършим две неща.
— Затова и тукашните контри ни ненавиждат. Позиви подхвърлят: „Руски лекари, ще ви избием.“
— Ама и тукашните лекари, право да си кажем, ни поглеждат накриво. Та нали им отнемаме клиентелата. Лишаваме ги от доходи. Кой тук може да бъде лекар? Човекът от елита, аристократът, заможният. А ние — безплатно! Те класово не ни търпят. За първи път разбрах на дело, а не на думи, какво значи класов антагонизъм.
— Не всичко е така просто, Николаич; не всичко е така просто! Един пациент ми каза: „У нас, в Никарагуа, действително има много беднотия, много сиромаси. Но всеки от тях мечтае да стане богат. А революцията им отнема тази мечта. Значи, той никога няма да стане милионер!“ Не всичко е така просто, Николаевич!
— Какво друго те вдъхновява, какво друго ти помага да работиш? Приемаш техните ранени, измъкваш от тях куршуми, парчета от снаряди и бомби. Виждаш тяхната борба, революцията, и мислиш: ти тук им помагаш, сам рискуваш, но поради това и твоите вкъщи живеят по-спокойно. Някъде там, до Калуга, животът е малко по-спокоен, поради това че ти тук се тревожиш!
— Те и ние, разбирате ли, като че ли сме хора от различни времена. Две различни състояния на обществото. Две различни, така да се каже, енергетики. Общувайки с тях лично, ние сякаш им преливаме енергията на нашето общество.
— Приятели! — Колобков вдигна чашата. — Всеки от нас е поработил тук по годинка, че и повече. Мисля, всички ще се съгласите, че за това време опознахме не само Никарагуа по-добре, но и нашия Съюз почувствувахме по-добре. Там, в Съюза, на много неща гледахме с други очи, с много неща бяхме свикнали, много неща бяхме престанали да ценим. Тук разбираш, че на света съществува твоята родина и че тя е велика и могъща и на нея именно служим ние тук. Тя ни е изпратила тук, тя е зад гърба ни. Тя е нашата защита и ние нейната. Хайде, другари, за родината!
Всички протегнаха ръце, чукнаха се едновременно, сериозно, радостно. Пиха, помълчаха и сякаш се озариха, всеки отразил в себе си своя дом, своите скъпи хора. Горлов им се радваше, учудваше им се, учудваше се и на себе си: колко еднакви са всички, израснали от един корен, от една любов, от една никога неумираща надежда.
— Ама какво така. Ние все говорим и говорим, а не даваме думата на гостенина две думи да каже — каза брадатият. — А пък той едва ли не вчера е дошъл от Москва. Именно той на нас трябва да разкаже, а не ние на него… Андрей Василиевич, хайде все пак поне две думи: как е там, в Москва?
И още се усмихваше, когато съвсем близо, в тъмното, като че ли непосредствено зад палатката, проехтя автоматичен откос. Пак и пак…
— Какво е това?… Какво е това?…
Наскачаха и хукнаха към изхода. Горлов след тях, спъна се в нечий куфар. Високо на стълба светеше лампа. В бялата й светлина лудееха прозрачни насекоми. От всички палатки изскачаха лекари, мъже и жени. Ослушваха се, взираха се. И отново близо, зад чертата на светлината, отвъд болничните палатки, отвъд невидимата полянка, където през деня пасяха двете телета, изтрака автоматен ред, нещо избухна, разнесе се взрив, както изглежда, от ръчна граната. В отговор на тези тракащи и пукащи звуци от болницата, от лечебните палатки се понесе врява. Отначало тиха, подобна на ръмжене, а после все по-силна. Преминаваше в женски стон и вой. Между дърветата на площадката, където живееха лекарите, започнаха да притичват полуголи жени в бели ризи, бинтовани мъже и един разчорлен човек с голи рунтави гърди, който размахваше ръце и безумно крещеше:
— Те ще ни убият! Дошъл е Мигел от Хондурас! Той ще ме убие!
Полуразсъблечена, пълна разгърдена жена крещеше:
— Аз нищо не съм им направила! Само съм работила!… Работех и боледувах! Работех и боледувах!…
Слабичък мъж с възпалени очи, превързан през ребрата, опрян на патерици, крещеше:
— Дайте ми автомата и гранатите! Защо ми отнехте гранатите и автомата!…
Цялата болница беше развълнувана, шумеше. Вдигаше се от леглата. Готова беше да бяга и да се спасява.
— Белоногов!… Киценко!… — властно и рязко викна Колобков, лицето му загуби предишната нежност и възхищение и той се превърна в страшно рязък, заповядващ човек. — Вземете хора за охрана!… Лопухин! Изнеси магнетофона! Надуй с пълна сила, извикай жените — танцувайте!… Запалете всички светлини!… Играйте!… Успокойте болните!… Да няма паника!…
В отговор на заповедта се разтичаха — едни към болните да ги успокояват, други към палатките. Насочваха ги към свободното, утъпкано пространство под лампата, към рефлекторите на преносимите лампи. Пуснаха яростна музика и се хвърлиха да танцуват някаква смесица от рокен дрол, от цигански и руски танци. Подреждаха жените в кръг. Те в движение закопчаваха блузките, оправяха косите си, стараеха се да се усмихват, въртяха се. И Горлов видя как, криейки се в сянката, леко приведени, се плъзнаха с автомати в ръце червенобрадият лекар, „северянинът“ и сивоокият калужанин — натам, в мрака, където току-що се чуваха изстрелите.
— Хайде да танцуваме!…
Той видя една жена, нейното познато лице, светлите, сресани на прав път коси, бялата блузка с червените копченца, под която силно, често се надигаха гърдите. Очите й сиви, тъмни, изплашени, не като през деня, го гледаха почти умоляващо:
— Да вървим!…
Тя сложи ръка на рамото му и той тръгна след нея към осветения кръг, в кръга на шумния танц, виждайки наоколо изкуствено оживление, нарочно смеещи се лица, изкуствено, неритмично подскачащи танцьори. А болните стояха втренчени, напрегнати и наблюдаваха този спектакъл. Металният абажур на високата лампа сипеше отгоре лъчисти слюдени насекоми. И отново затрака начесто автомат, а после едни след друг се чуха два изстрела от винтовка.
— Това е наблизо! — тя се притисна до него, той неволно надигна рамо, а тя, танцувайки, за миг скри лице в неговото рамо, после го погледна. — Страхувам се…
— Нищо — каза той безпомощно и изплашено, прегърна я, усещаше дъха й, докосваше с бузата си гладките й коси, без да е в състояние да я успокои. — Ще се размине!… Тук има военни… Чух команданте, когато каза това…
— Страхувам се!… — повтори тя и той я прегърна, усетил нейния страх, нейната прелест, нейния изплашен млад живот, притиснат до него.
Вълните на страха се предаваха от нейните гърди направо в неговата гръд. Той усети неочаквано вълнение. И безстрашие, готовност да я защити. Като че ли в душата му се отвори някаква кухина и той я пусна там, в това безопасно, охраняващо я пространство под сърцето си.
— Та това е просто салют! — опитваше се да се усмихне. — В чест на моето пристигане. Вие ме посрещнахте през деня, а те — през нощта!
Тя го погледна с благодарност, едва усмихната.
— Простете ми, загдето се нахвърлих така върху вас днес…
Вече не стреляха. Танците продължаваха. В тях нямаше истерика. Някой се смееше почти естествено и показваше крака си в домашен пантоф. Друг се разхождаше бос и церемониално канеше дамата. Една жена викаше:
— Сергей Иванович, стига сте танцували с Генадий Павлович! Елате при нас! Ние с Таня танцуваме двете! Нека да си отпочинем една от друга!
Болните постепенно се успокояваха, ала не се разотиваха. Стояха плътно обкръжили танцуващите. И те чувствуваха техните тревожни, дебнещи погледи и продължаваха да се шегуват.
— Вие наистина ли току-що сте дошли от Москва? — попита тя. Той внимателно я въртеше, водеше я, вслушваше се в тъмнината. Съвсем близо, но едва забележимо се мяркаше планината и никарагуанецът, бинтован през ребрата, опрян на патерицата ги гледаше. — Вярно ли току-що сте дошли от Москва?
— Не са минали и два дни.
— А къде живеете в Москва?
— На „Бронна“, до Путкинския площад.
— А аз в Люблино.
— Какво говорите! Наскоро минах през Люблино. Любувах се на езерото. Тихо, есенно и някаква бяла къщурка се отразяваше в него.
— Та аз живея там, съвсем наблизо! — почти с възторг вдигна тя към него благодарни очи. — По-рано имахме там малка къщичка, люляк, градинка. После започнаха да събарят. Сега живея в дванадесететажна сграда, но все пак съвсем близо до езерото.
Приближи лицето си до гърдите му, докосна с буза ризата му и тихичко се разсмя.
— Какво ви е? — той се радваше на нейния смях. Сам бе готов да се смее, стига да знаеше за какво.
— Помислих си, че ризата ви сигурно все още мирише на Москва. А ако с нея сте се разхождали из Люблино, тя ще мирише на езерото, на дърветата.
— Е, и?
— Струва ми се, че е точно така!
И двамата се разсмяха. Косите й блестяха ярко под лампата. Челото й беше бяло, близко. Златистите й вежди се приповдигаха, когато се смееше. Между танцуващите се появи Колобков. А до него — бодър и усмихнат — команданте Рамирес. Нещо обясняваше на Колобков, правеше движения с ръце, като изобразяваше водно конче или пеперуда, и двамата се смееха.
Болните се успокоиха, започнаха да се разотиват. Лекарите ги подкрепяха и изпращаха до палатките.
Тя съвсем изненадващо, продължавайки да се върти, го отведе в сянката. Притисна се до него и го целуна, но не улучи устните, а отстрани. Прокара пръсти по шията му, по раменете.
— Благодаря!… Лека нощ!… — и изчезна.
А той стоеше замаян, загледан в празната площадка, по която вече никой не танцуваше, но музиката все още гърмеше… Команданте Рамирес, възползвал се от услугите на приближилия се преводач, заобяснява нещо сериозно на Колобков, като сочеше невидимия вулкан. Извика от мрака автоматчиците.


18

Много рано сутринта го събуди Сесар с докосване по рамото. Наведе над него едрото си, стегнато във военната униформа тяло. В прозореца блестеше измитата зелена планина. Лека мъгла на малки повесма се спускаше по склона като отхвърлени на гърба плитки. Всичко искреше, блестеше. И това лъчисто утро предизвика у него беззвучно радостно възклицание. Спомни си вчерашния танц, бързата неумела целувка, гъвкавите пръсти, преминали по рамото му. И онази кухина, онова пространство, което се отвори в душата и в сърцето му при танца, не се затваряше, приемайки и това утро, и изумруденото димящо чудо, и гърбоносото лице на Сесар, вдигнал вече на рамо неговия калъф. Горлов взе от куфара резервни филми, извади ризите, за да не се мачкат, сложи ги на кревата до възглавницата. Суеверно приседна за минутка.
Те летяха по шосето за Коринто. Сесар разказваше, че през нощта в подножието на вулкана имало бой. Бандата се опитала да проникне в града, но била отблъсната. Оттеглила се в гората край вулкана. Горлов оглеждаше планината и не му се вярваше, че в тази къдраво зелена планина се таят хора, които крият своето изподраскано, миришещо на барут оръжие.
— Нашият план е такъв. — Сесар въртеше копчето на монтирания в арматурното табло радиоапарат. — Ще посетим зенитната батарея в района на пристанището и ще снимате разчета, свалил преди седмица самолет. След това ще се качим на катер и ще отидем на острова, където ще можете да снимате бойците от бреговата отбрана, прикриващи пристанището. А после ще излезем в открито море. Привечер ще се върнем в Чинандега, за да можем утре да тръгнем за Сан Педро дел Норте.
Той намери търсената станция. Някакъв утринен, изморен и в същото време ликуващ глас пееше за любовта в ритъма на прелитащите поля, дървета и къщи, за любовта, която е толкова силна и нетърпелива, че влюбеният е готов да се превърне във възглавница в кревата на любимата, в цвете под прозореца й.
Сесар спря встрани от пътя, за да даде път на задимен памуковоз, натъпкан с бял памук. Извади термоса, отвъртя капака, наля в него от горещото кафе и покани Горлов:
— Пийни, Андрес, не се знае кога ще седнем на масата.
— Благодаря. — Горлов глътна гъстата като смола напитка, оставила върху езика му горчиво-сладко ароматно опарване. — Чудно е! Вие, Сесар, сте като добра баба, която буди сутрин своя внук, кара го да се облича, после му поднася кафе. И най-накрая, недай си боже, ще го накара да седне над книгата и ще започне да го учи на ум и разум.
— Не, Андрес — усмихна се Сесар. — Аз трябва да се уча от вас. Вие сте по-стар от мене с цели шестдесет години. Вашата революция е по-стара.
— Излиза, че внучето е по-старо от бабата с шестдесет години? Това е невъзможно.
— Случва се, Андрес. В революционния процес това се случва!
— Е добре, бабо. Щом като сте ми толкова млада, налейте ми още малко кафе.
Те седяха в автомобила встрани от пътя, а покрай тях минаваха тежкотоварни камиони, натъпкани с памук. И Сесар много сериозно, упорито, взирайки се в Горлов, току разпитваше ли, разпитваше. Искаше му се сам да отгатне отговора, да го прочете на лицето му, като че ли лицето на Горлов, дошъл от друга земя, от друга ера, от друга революция, само беше отговор за него.
— А какво беше при вас после, Андрес? След като сломихте противника? След вашата „Аврора“? След последния куршум? Кое беше важното след това? Най-важното, Андрес?
Горлов гледаше близкия мургав лик на човека, неговия умен, търсещ, жадуващ знания поглед. Изведнъж почувствува цялата отговорност на отговора, който очакват от него. Сесар питаше не просто за родината на Горлов, за нейната история, за миналото й. Той питаше за своята родина, за своето собствено бъдеще, което ще настъпи, когато от винтовката гръмне последният патрон и заглъхне последният куршум. И преди да отговори, преди да се потопи в известните от христоматиите и учебниците истини, Горлов със силата на духа, напъвайки свежата си, дадена му от природата памет, преживя състоянието на предишните, станали му вече предци хора, които изведнъж застинаха върху седлата на бойните коне, изправиха се в пълен ръст в окопите, откъснаха очи от мерниците, тъй като нямаше вече кого да посичат, нямаше кого да застрелват и навсякъде наоколо в тишината лежеше огромната, извоювана, разорена страна и сега предстоеше да бъде създадена по образ и подобие на скътания в душата им стремеж към чудо и щастие. Той преживя това завръщане в миналото като мигновено прозрение.
— Щом изстреляхме последния куршум, Сесар, ние започнахме да строим не просто заводи, да копаем не просто канали, а, ако щеш, своя свят, своята ръкотворна вселена, чийто чертеж ни се струваше познат, ала на практика всяка чертичка беше загадъчно нова, беше откритие и въплъщението й струваше такива неимоверни усилия, каквито, струва ми се, не бяхме и сънували в атаките. Това беше творчество, както сега, след две поколения, го виждам. Това беше сътворяване на света, подобно на онова, когато прамайката природа е създавала планините, моретата, долините и малките тревички, ручейчетата. Извини ме за този романтичен образ, но другояче не мога. Икономиката, социологията и политиката през тези първи години се покриват за мене с този образ. — Той изброяваше сътвореното от поколението на дедите си: Днепрогес, Магнитка, университетите и училищата, равноправието на нациите, борбата с предразсъдъците, изгонването на роба от себе си — небивало творчество, обхванало родината, отразено за него, за фотографа, върху лицата от двадесетте и тридесетте години, на челюскинци и Чкалов, на безименния брадатко от селото, на стрелеца от граничната застава, на шофьора узбек в Каракум. — Това беше творчество, Сесар, социално творчество, в което ние съзнателно изграждахме себе си и родината. Революцията продължаваше не със стрелба и саблена сеч, а с непрекъснат, изморителен труд, с колективно творчество, преминало какви ли не заблуждения.
— Разбирам! — Сесар кимаше, поглъщаше думите му, вдъхваше ги жадно, оглеждаше наоколо планините, полята, строежите, сякаш премерваше на своята земя стореното чудо в другата история. — А после? Какво стана после?
И отново по мускулите и вените, през зениците премина твърда жива вълна, като че Горлов бе поел върху себе си изминалото време, паднало се на поколението на бащите. И разказът за войната, за нашествието, за разгромените градове, за пепелището от море до море се превърна в него в ясна мисъл: войната, отблъскването на фашизма, боевете за всяка къртичина, за всяко селце, сражението за целия континент бяха все тази революция, отстояваща себе си, проверяваща своята истинност, своята предопределеност, превърнала неотдавнашното творчество в яростно народно дело, което има за цел все тези светини и ценности. И те, светините, не загинаха. Победителите, влизащи в повалените столици на Европа, изтръгвайки ги от фашизма, бяха революционери, продължаващи да творят.
Горлов, загледан в това никарагуанско, близко, търсещо лице, сам разбираше и се поучаваше. Отново проумяваше в себе си очевидните, познати от детството истини, които се бяха съхранили, бяха в него, самият той бе в тях. Той беше син на своята държава, изпратила го с вест при този жадно поглъщащ човек. Беше носител на скъпоценен опит, стремеше се да го сподели с него. И това го изпълваше с чувство на внимание и грижливост и същевременно с чувство за могъщество.
— А после? Какво стана след войната? — Сесар преживяваше наведнъж две истории — на онази отвъдокеанска страна и бъдещата, на своята собствена родина. Съизмерваше ги, сравняваше.
И отново търсене на формули и думи, изброяване на строежите, на проектите: „Целината“, „Сибирският петрол“, „Космосът“, „Световният океан“. И отново Горлов проумяваше: заедно с всички строежи и открития се е изграждала и новата личност, новото съзнание и общество, със същите мъки и творчество, със същите заблуждения и търсения се е прокарвал, оформял се е онзи ескиз и чертеж — проектът на бъдещия свят. И този свят изглеждаше ту близък, достъпен, ту отново се отдалечаваше в сянката на насъщните нужди, на цифрите и статистиките. Но през емпиризма и прагматизма на ежедневните грижи продължаваше все същата работа: изграждаше се новото общество, изграждаше се и от неговото поколение. И сега по волята на случая далеч от родината, оглеждайки я отдалече, от земята на воюващата малка страна, той изцяло отхвърли емпиризма на личното. Разбираше: смисълът на тези години беше в натрупването на дух и знания у всекиго поотделно и в цялото общество. Родината стана по възрастна, разкраси се, увеличи своята мощ и разум, свободно си пое дъх. Преживените от неговото поколение години бяха период, през който революцията се отразяваше в нови образи, в своите снимки той намираше образите на обновената си родина, образите на същата тази революция.
— А какво ще правите утре, Андрес? Какво ще стане по-нататък?
Този въпрос не изненада Горлов. Горлов не беше пророк. Той не знаеше какво ще стане утре. Ала знаеше, че на бъдните, идващи на смяна поколения ще бъде отпуснат собствен опит за творчество, собствен опит за загуби и съзидания, за мъки и прозрения, свързани с преобразяването на земята.
— Аз не зная какво ще бъде утре, Сесар — отвърна Горлов. — На прага ни отново е войната, на прага е бедата. Да се преодолее, да не се допусне тя, да се отстрани от всеки дом, от моя дом на Тверския булевард, от твоя в Санто Доминго. Да се спасят градовете, дърветата, хората, тревата, елените, да се спаси световната история — ето с какво се занимава сега революцията тук, у вас, и там, у нас, в СССР. Ние с вас вършим едно общо дело и поради това именно сега се намираме в тази кола. Ние сме в един екипаж, в едно движение, в една и съща история.
Сесар, сериозен, упорит, мълчаливо му протегна ръка. Горлов я стисна, изпитвайки благодарност към него, преживявайки насладата от чувството за братство, родство, солидарност!
Навлязоха в Коринто покрай магазии и складове. През грапавите железа и товарните кранове приплесна зеленият океан. И Горлов се зарадва на появата му — без екзотика, без бели пясъци — между бетона и стоманата.
Спряха на малко площадче. Виждаха се вече пристаните, слабо димеше корабен комин с надпис „Индепенденсия“. Закръглени като аеростати и въздушни кълба се мъдреха белоснежни цистерни нефтохранилища. Сесар отиде под навеса, където бе спряла красива противопожарна кола. Пълен възрастен пожарникар, приличащ на морж с белите си провиснали мустаци, лениво му заобяснява нещо, въртейки пръста си във въздуха. Горлов се усмихна при мисълта, че такива старчета в Европа има само по рекламите за бира.
— Трябва да заобиколим, за да стигнем до зенитките — Сесар отново седна зад волана.
Минаваха през тесни улички между къщурки с открити коридори, с широко разтворени врати, където вехтият бит не се криеше, а димеше с огнища, гледаше от излинялото, разсъхнато дърво. Дремеха старци в люлки, до тях викаха и се тълпяха деца, шляеха се кучета. Някой сядаше да яде, друг нещо чукаше, майстореше. И над всичко това се издигаха, затулили светлината, като изкуствено метално небе цилиндри с гориво с червената марка „Ессо“.
През прозореца Горлов гледаше утринния живот на гражданите. Съжаляваше, че не може да фотографира тези тъмнооки, парцаливи деца, хванали за опашката голямо търпеливо куче. Или пък онзи старик, чиито неподвижни юмруци върху коленете имаха цвета на паветата. Той видя оживени, добре облечени, струпани пред една къща хора. Момчета с еднакви бели ризи и черни папионки. Момиченца с дантелени пелерини. И до тях, преградил пътя, стоеше голям стар камион, украсен с цветя и ленти. От къщата излизаше булка с прозрачна рокля, чернокоса, с бяло цвете в косата. Водеше я млад човек с черен костюм и цилиндър. И гледката на тази сватба, предстоящата венчавка, красивите лица на жениха и булката, предчувствието за празника и зарадваха, и огорчиха Горлов. Нямаше възможност за снимка — бързаха за другаде.
— Ето тия цистерни врагът се опита да унищожи. — Сесар бавно заобиколи сватбения екипаж, кимна към бялата обшивка с червената марка, зад която се движеше кран. Разтоварваха кораб. Техният катер се приближил, опитвайки се да изстреля ракета. Нашите го прогонили. Миналата седмица свалихме един самолет. Преди това друг беше пуснал ракета. Тя улучила една цистерна, но рикоширала, не я пробила. Ето, вижте, белегът личи върху желязната обшивка.
Горлов свали стъклото, нагълта прах, видя върху цистерната вдлъбнатината, вече заръждавелия белег. Чувствуваше напъна на препълнената с гориво цистерна, напрежението на затворената вътре енергия. Изведнъж се изплаши, като си представи взрива, огъня, падащ върху сватбата, върху децата, върху сънливите старци.
Двуцевната зенитна установка беше на едно пусто място на припек, покрита с маскировъчен брезент. Недалеч едно момче пасеше крави. Разчетът, вдигнат от вика на сержанта, се строи край оръдието. И докато Сесар, величествено-снизходителен, обясняваше на дребничкия сержант целта на посещението им, Горлов разглеждаше кафявите изморени зенитчици, чиито лица излъчваха нещо като метален отблясък, прозиращ изпод маскировъчната тъкан. През струящия въздух встрани се белееше като мираж складът за нефт. Зад него, далечно и безбрежно, синееше океанът.
— Самолетът налетя оттам! — сержантът показа някъде към бухлатите върхове на дърветата, към водната кула, покрита с лозунги на сандинистите. — Беше Т-28, бомбардировач. Той се промъкна откъм морето с бръснещ полет току досами водата. Развърна се за атака — сержантът сочеше небето с малкия си, изцапан със смазка пръст. — Ние незабавно го посрещнахме с огън. Той започна да маневрира, изстреля ракетите напосоки и не улучи — пръстът на сержанта мина над пастирчето с кравите. — Ние го съпроводихме с огън и го свалихме. Видяхме как запуши, изгуби управление и падна в морето, ее там!
Горлов се мъчеше да си представи отдалечаващия се, криволичещ самолет, димния шлейф и плясъка на падащата машина върху далечната синя повърхност. Ала всичко това беше във въображението му, в миналото — недостъпно за снимки.
— Покажете моля как действа разчетът при въздушна тревога — помоли Горлов и приготви фотокамерата за работа.
Сержантът се обърна към войниците със строго лице и изкомандува:
— Въздух!… Самолет в сектора!… Ъгъл!… Дистанция!… Заградителен!…
Раздвижени от вика му, войниците се хвърлиха към оръдието, въртяха колелата и лостовете, насочваха цевите към бледото небе, прилепваха към окулярите. Горлов снимаше от различни места. Улавяше в обектива техните бързи, изподрани ръце, слабите им тела, овладени от метала, и по-нататъшните, израстващи като от земята мехури на нефтохранилищата, кравите, пасящи сухата трева, заличени от движението на дулата. Направи светкавична серия, изпоти се, отпусна фотокамерата. Гледаше построените, тежко дишащи войници, лъснали от пот. Усещаше: между направените снимки не е онази, единствената, в която се крие мълниеносната искра, правеща от снимката символ, а от живота — изкуство. В небето нямаше самолет. Нямаше бой. Върху потните, уморени лица ги нямаше ония черти, които отделяха живота от смъртта.
Разбирайки това, безсилен да промени каквото и да е, разсеяно попита командира:
— А кой от вашите войници свали самолета? Искам да го снимам до оръдието.
— Всички го свалиха — каза сержантът и кимна към изопнатия разчет.
— Разбирам ви, естествено. И все пак… Персонално кой е стрелял? Кой е натискал спусъка?
Сержантът се усмихна смутено, прощавайки неразбирането на Горлов. Направи движение с ръка, което обхвана войниците с оръдието, пастирчето с кравите и къщите зад пасището, където, невидима оттук, се подготвяше сватбата, и повтори:
— Всички го свалиха!
Горлов почувствува грешката си. Разбра сержанта, разбра мисълта му. Самолетът беше свален от всички. От целия разчет, както и от пастирчето, от сватбата и от целия град, от целия народ, от цялата страна, от революцията. Те са свалили вражеския атакуващ ги самолет, но тази мисъл не можеше да се изрази на снимките. Тя можеше да се изрази само от писател, от живописец, но не и от фотограф. Тук, на тихото пасбище, до безмълвното, чернеещо се на слънцето оръдие, фотографът беше безсилен. Просто нямаше средства за това.
Горлов благодари на войниците. Стисна им ръцете и седна в колата.
Минавайки покрай пристана, до който се беше прислонил с високия си борд мексиканският товарен кораб „Индепенденсия“, те видяха френския доктор Аберал от лагера на салвадорските бежанци. На рамото му висеше брезентова чанта с червен кръст. Той говореше нещо на дребничък олисял човек с разтворен бележник, който, борейки се с вятъра, едва задържаше страниците и пишеше. Сесар намали скоростта, махна на французина. Докторът ги позна, закима им отдалече и сложи ръката си на сърцето.
Пристигнаха в базата на патрулните катери. Оставиха колата в щаба. Дежурният офицер ги заведе на пристана, където имаше един-единствен малък светлосив катер с две картечници, на носа и на кърмата, поставени върху груби лафети. Моряк със зелена, а не с моряшка униформа смазваше лафета и развърташе картечницата.
— Младши лейтенант Рохел Ескибел! — представи се командирът на катера. Той услужливо пое от Горлов калъфа и с жест го покани на палубата. — Заповядано ми е да ви взема на катера и да излезем в открито море.
— Вашият флот все от такива катери ли се състои? — Горлов внимаваше да не разкрие скептичното си настроение, оглеждаше корабчето, което не беше кой знае колко привлекателно за снимки с цивилните си контури, с непривично стърчащите лафети и картечниците с окислени патрони в лентите.
— Ние имаме съвсем съвременни бързоходни катери. Сега те патрулират в морето. И нашият е доста бързоходен — отговори командирът. — Преустроихме този увеселителен катер, поставихме картечници и сега той е единица от нашия военен флот.
— И с този кораб трябва да излезем срещу американските есминци?
— Разбира се. Все пак ние успешно защитаваме нашите морски граници. През миналата седмица имахме сражение с хондураските катери в залива Фонсека. Хондурасците нарушиха границата ни. Боят продължи тридесет минути. Взаимно се обстрелвахме. Загинаха двама наши моряци. Ето следите от куршумите — той заведе Горлов в кабината, посочи му внимателно залепения брезент, закриващ дупките от куршуми. — Ще заповядате ли да тръгваме?
— Тръгвайте, лейтенанте — каза Сесар, пристъпи по палубата и като че ли от тежката му стъпка катерът се наклони. — Най-напред на остров Ел Кордон, лейтенанте. Там ще разгледаме отбранителните съоръжения.
Когато катерът, набирайки леко скорост, излезе в залива и вдигна зад борда бяла пяна, овладя го чувството за морска разходка. Лейтенантът наперено въртеше гравираното дървено колело. Над лазурната вода плуваше градът. Издигаха се белите аеростати на нефтохранилището. Червенееше се коминът на мексиканския товарен параход. Облегнат на картечницата, облъхван от топлия вятър, Горлов мислеше: каква благодат все пак — от кишавия север, от мрачните късни есенни дъждове изведнъж да се радваш на този лазур, на това слънце. Една чайка, размахвайки тънки криле, летеше след тях, въртеше оранжевия си клюн, сякаш се стараеше да надникне в очите му. Като гледаше чайката, той ненадейно си спомни вчерашния танц, близките, сресани на прав път коси, целувката, но този спомен не го развълнува, а просто радостно се сля с образа на красивата бяла птица.
Доплуваха до скалист остров, покрит с пищна зеленина. Над зеленината се издигаше маяк. Оттам блесна стъкло — наблюдателят насочи към катера бинокъл. С големи, посивели от солта черупки бе написано: „Контрите няма да минат!“
— Тук, на Ел Кордон, е къщата на Сомоса — каза Сесар, изкачвайки се след Горлов по издълбаните в скалите стъпала. — Когато идвал в Коринто си почивал в този дом на острова.
Дългата, покрита с червени керемиди къща не приличаше на дворец, а на голям, заможен селски дом. От всички страни се виждаше изпъкналият сив океан. Издигаха се дървета. Птиците, извъртайки се надолу с главата, кълвяха червените плодове. Застанал в сянката под покрива, Горлов отново помисли: каква благодат. Какво единство на вода, земя и небе, създадено тук по нечия разумна воля.
В къщата нищо не беше останало от Сомоса. Покрай стените бяха наредени грубо направени войнишки нарове. Имаше каски, автомати, торби. Без да обръща внимание на влезлите, радистът работеше на радиостанцията. Стените бяха изпъстрени с възвания и набраздени от влагата. И само високото замъглено огледало в старинна резбована рамка потопи Горлов в мрачното си изморено сребро, сля отражението му с ония, крито са били тук преди него.
— Оръдията са на другия край на острова. На около шестстотин метра оттук — обясни сержантът. — Ще ви заведа аз.
Те вървяха по тясна пътечка, хващаха се за бодливите треви, обкръжени от синевата. А долу, където свършваше зеленината и жълтееше горещата плитчина, се надигаше прибоят, нагъваше океана в пухкави бели рула, хвърляше ги на пясъка и отново навиваше могъщите бели вълма. Нагази сред жилавите зелени обятия, като едва измъкваше крака от тях, проследи с поглед една голяма, отнасяна от вятъра пеперуда и си помисли колко чудесно би било да си поживее на този остров сам, да прекара със сака няколко дни, за които после цял живот да си спомня.
— Виждате ли стената? — сержантът посочи сред къдравата трева една иззидана от камъни и измазана с цимент стена. — Тук по заповед на Сомоса са разстрелвали сандинистите. Отначало ги разпитвали и инквизирали, а след това ги разстрелвали до стената. Труповете хвърляли в морето. Връзвали камъни на краката им и ги хвърляли, за да няма следи. Направо оттук, от брега!…
През чистия въздух сякаш мина тъмна тръпка. Бетонна стена, надупчена от куршуми… Пресекнали дихания… Мълниеносни пробождания под сърцето.
Тревата върху полегатия скат беше изрязана. Червенееха изринатите траншеи. От блиндажите към океана се прицелваха четирицевни установки. Отстрани бяха струпани сандъци с боеприпаси. Като дълга гъвкава лента, просната върху тревата, жълтееха зъбите на снарядите. Войници с каски, строени до оръдията, наблюдаваха тяхното приближаване. Горлов хвърли бърз поглед към гъвкавите им слаби тела, през които струеше горещият вятър и синееше океанът.
Командирът на батареята, зле избръснат, изпохапан от комари, накратко разказа на Горлов как са посрещнали с огън промъкналия се към пристанището самолет. Притискали го към вълните, накарали го да маневрира, отклонили го от бойния му курс. Предали целта на другата брегова батарея, която свалила самолета в океана.
— Ако нахлуят в пристанището ракетните им катери, и тях ще посрещнем с огън. Тук сме пристреляли всяка вълна. Техните катери няма да минат…
— А откъде са тия катери? От Хондурас? Та това е много далече от Коринто. Къде са главните им бази? — Горлов търсеше сюжет за снимки: легналите на тревата зъбести ленти, разчетът на артилеристите до четирирогите оръдия.
— Базите им не са чак толкова далече. — Командирът подаде на Горлов бинокъла. — Ето, виждате ли на хоризонта вдясно от оръдието. Американската фрегата. Оттам идват катерите. Там се връщат. Там е тяхната база.
Опипвайки с бинокъла разтопеното живачно пространство, приближавайки далечните води, той улови и веднага изгуби, после отново хвана сиви контури с размазани очертания. Заострените форми, заострените пирамидални надстройки говореха за военен кораб. И му се стори, че във водното и тревистото дихание се вплита едва уловима твърда метална струя.
— Понякога са два или три — говореше командирът, присвил очи, като продължаваше до кръв да разчесва изядената си от комари буза. — Понякога идва десантен кораб. Веднъж два дни плаваше в пределите на видимостта самолетоносач.
— Мислите ли, че именно тук, в Коринто, морската пехота ще извърши десант? — Горлов върна бинокъла на артилериста, разбрал, че фрегатата е недостъпна за снимки. Насочените към далечната страшна цел оръдия щяха да излязат на снимката с дула, насочени към красивия прибой, към белия плаж, към бухналите цъфтящи треви.
— Гринго ще тръгнат именно насам — продължаваше командирът. — Тяхната морска пехота ще тръгне към нашия остров. Техните самолети ще се насочат към нашите оръдия. Ние първи ще влезем в бой. Ще се сражаваме до последния снаряд, до последния войник, ако се наложи — даже с лопати. Ония, които са били разстреляни тук и хвърлени в морето, лежат на дъното със завързани камъни. Дори и те, нашите мъртви другари, ще хващат морските пехотинци за петите, ще ги хапят със зъби. Ако на гринго е съдено да дебаркират на нашия остров, те ще минат по гърбовете на своите убити десантчици, и то само когато всички ние тук престанем да дишаме!…
Войниците с каски, съвсем млади, подути от ухапвания, изцапани с оръжейна смазка, с издраскани от желязото ръце, слушаха своя командир. Реагираха на думите му с движения на стиснатите си скули. Горлов работеше с камерата, стараеше се да улови този израз на последна решимост, на готовност за бой и смърт. Той разбираше, че само в боя може да улови ония скъпоценни кадри, за които беше прелетял от другия край на земята.
Върнаха се с катера. Островът се изгуби, като че потъна. Матросите бяха сготвили за тях супа от раци. Горлов отпиваше от парещия благоуханен бульон, но не знаеше как да се справи с черните рачешки пипала. Сесар намери малко ножче и внимателно, предпазливо започна да разтваря черупките. Подаде на Горлов седефенолилавата половина с кехлибарено месце.
— Ето че отново се прояви моята незаменима бабичка! — благодари Горлов. — Какво ли щях да правя без вас?
— Мисля, че бихте се досетили сам. Щяхте да погладувате ден-два и сам да разберете как се отварят.
Разсмяха се и Горлов си помисли: в неговото испано-индианско лице при сливането на двата яростно горещи потока между гърбавия нос, изпъкналите скули и бодливите мустаци се таи нещо много добро, детско и срамежливо, съхранено през бедите и опасностите.
Катерът излезе в открито море, като ту хлътваше в сините ями, ту изригваше нагоре кипящи плоски вълни. Хвърляше едри, разтапящи се на слънцето пръски. Американската фрегата вече се виждаше все по-близо и по-ясно. Чувствуваше се мощта на бронята й. Горлов разгледа през тръбата нейните кули, оръдията, контейнерите с бойни ракети, изтъняващата нагоре планина от метал с едва видимите плетеници на антените и радарите. Върху светлите бордове се отразяваше морето. Нещо се мяркаше по палубата — може би стъкло или желязо, — стори му се, че различава отделни хора. През телеобектива той направи няколко снимки на фрегатата и докато снимаше, чувствуваше нетърпение и досада, че корабът е недостъпен, далечен.
— Не можем ли да се приближим малко повечко? — попита той рулевия, който въртеше дървения шурвал.
— Не бива — отвърна командирът. — „Американецът“ в неутрални води и ако наближим, може да открие огън. Очакваме всякакви провокации. Гринго са майстори на провокациите. Така беше във Виетнам, и Тонкинския залив. Заявиха, че техните кораби били нападнати от виетнамски катери, и започнаха да бомбардират градовете, изпращайки самолети от самолетоносачите си. И тук плават техните самолетоносачи и като нищо могат да изпратят свои самолети към нашите градове, към Манагуа. Трябва да сме много бдителни. Да не се поддаваме на провокации.
Горлов погледна слънцето, блестящата фрегата, стараеше се да засили чувството си на тревога от близката евентуална заплаха от кораба. Но океанът беше твърде слънчев и лазурен, твърде силно грееха лъчите и хладният прашец оросяваше горещите бузи. Той вдишваше уханието на водата, на далечните гори по крайбрежието.
От вълната, срязвайки я като с острие, излетя рибка. Изскочи, изопна се в полет, разгънала прозрачните си перки, и литна над водата. Летеше, проблясваше над самите вълни и той, наведен, възторжено гледаше прозрачното чудо, което плавно потъна в морето. Отново припляскване и две еднакви рибки направиха двоен скок, разтвориха седефените си перки, смесиха се с въздушните струи. Летяха със скоростта на катера и Горлов забеляза техните малки заострени корпуси, направени от миниатюрни, точно сглобени части, и стреловидните им, сечащи слънцето опашки.
Навсякъде скачаха, безшумно изригваха летящи риби, като че под водата се разтапяше стъклена скала. Ненадейно сред тях се преобърна черен гръб и острият плавник с полукръг потъна в дълбините. „Делфини!“ — той се хвана за фотокамерата, но изтърва и другия делфин, който проби с нос морето, зина беззъбо и проблесна с яркото си око. Ударът на опашката остави лека пяна, която се сля с кипящата водна дантела, излизаща изпод катера.
Горлов приклекна и постави камерата срещу пръските и пяната. Снимаше показващите се за миг лилави като сливи делфини, масления блясък на стремителните им тела, извивките и ударите на опашките им. И радостен от този контакт, отделен от тях само със стъкления прибор, гледайки красивите силни животни, неочаквано си спомни гладката и близка до него глава, устните й, очите… И щастливо потрепналата ръка не можа да улови делфина. Той се изплъзна от кадъра.
— Въздух!… Бойна тревога!… — чу се викът на командира на катера, който потъна във воя на сирената. Горлов беше отхвърлен към борда от резкия завой, от воя на сирената, от заповедните думи на командира: — Вертолет!… Разчети — по бойните места!
Откъм фрегатата Горлов видя над морето мъгливо разводнения силует на машината, която се спускаше косо и идваше не направо, а по широка дъга към катера. Мъничко мехурче с едва забележимата перушинка на витлото. Матросите бързо изтропаха с обувки и застанаха по двама при картечниците на носа и на кърмата. Прегърбени, хванали ръкохватките, държаха на прицел вертолета. Сесар излезе от кабината — без привичната мекота, твърд, поприведен, с набъбнали мускули под военната рубашка, поглаждайки ремъка с кобура. Горлов вдигна фотокамерата, отстъпи зад кабината, отстрани се, скри се, направи място за онова, което започваше да става, да сътворява дългоочаквания сюжет.
Вертолетът вървеше по кривата, заобиколи катера, зави между него и сушата, като отсече катера от брега. Сега те пенеха водата между фрегатата и летящата машина. Горлов чувствуваше фините опипващи лъчи, излизащи от фрегатата и вертолета, които се срещаха върху катера. Матросите пристъпваха около конусните лафети, въртяха картечниците. Жълтите гилзи в лентите, попаднали в слънчевите лъчи, мрачно проблясваха. И Горлов улови в камерата този блясък, засне картечаря, неговите котешки лопатки под рубашката, гънещия се като грива плат, цялата му хищна, изстискана от опасността поза и оръжието, насочено срещу противника.
„Още малко! Още малко!“ — подканяше той вертолета, обладан от страст и нетърпение. Чувствуваше в небето огромната, стесняваща се към обектива яма, в която по негово желание се вмъкваше вертолетът. Вертолетът променяше курса, откликвайки на неговия зов, снижаваше се към катера и той видя в снопа лъчи падащата от небето машина. С размазана от слънчевия вихър мехуреста закръглена кабина, под която, наедрявайки, стърчаха на решетести барабани зъбите на ракетите, белееха се, насочени към катера. И катерът, настръхнал срещу атакуващата, готова за залп машина, сякаш подскочи над водата и сам тръгна в челна атака към небето. Каналите на картечните му цеви се насочиха и сякаш съвпаднаха с главите на инфрачервените ракети. Това бе единоборство, макар и за миг, едно очакване на удара, на огнения смерч, изтръгващ снарядите от барабаните, техния поразяващ, унищожителен за катера взрив. И насрещния пулсиращ огън на картечниците, раздробяващ стъкления мехур на кабината. При това могъщо изгаряне на контактите и на натрупаната в тях енергия Сесар не издържа. Извади от кобура пистолета си и го насочи към вертолета, отбранявайки се от ракетите, от инфрачервените снаряди, от далечните калибри на фрегатата, от подводниците, от самолетоносачите, от морските пехотинци, от цялата тази грамадна, дрънкаща оръжие Америка, която изпраща гибел към неговата родина. Горлов хладнокръвно, със затаен дъх многократно фотографира този могъщ човек, насочил в небето пистолет, и ревящата, стрижеща слънцето през звъна на витлата машина.
Това продължи само миг. Вертолетът зави обратно, разсипал над водата сребрист прах. В кабината се мярнаха лицата на пилотите, а под туловището — мехурестата обшивка на хидролокатора. Горлов снимаше развръщащата се машина, номера върху обшивката, оранжевия кант на кила, като че отблъскваше вертолета с обектива си.
Матросите се въртяха около лафетите. Сесар, пребледнял, прибра пистолета в кобура.


19

На връщане към Коринто на хоризонта забелязаха дим. Отначало бледо, прозрачно облаче. А като наближиха, видяха и тъмни размазани сажди. Вглеждаха се развълнувани, различаваха вече отделни постройки в града. Видяха тлъстите кълба, сгъстяващите се облаци сажди. Червени, остри огнени езици се замяркаха в основата на пушека и през дима се бялнаха прикриваните от тъмнината резервоари.
— Складът за петрол! — изплашено изпъшка командирът, увеличи оборотите, насочи се към горящото крайбрежие. — Подпалили са го!
Всички, които бяха на катера, се изсипаха на палубата, вперили очи към огъня. Катерът бързо се носеше към пожара, към едва различимото през плясъка на водата и през шума на мотора, ала звучащо все по-страшно и все по-силно стълпотворение от гласове. Сякаш градът се мяташе с цялото си същество, изпращайки позивни викове, автомобилни свирки и сирени.
Гмурнаха се под тъмното ниско небе с тъмни сажди и рой искри. Минаха покрай товарния мексикански кораб, на който сърцераздирателно удряше камбана. Застанаха на кея и едва докоснали стената, вързаха въжетата и се хвърлиха в дрънченето, в рева, в съскането на противопожарните помпи, във виковете и в тичащите хора, в трептящия, разкъсващ се, свиващ се на червени парцали въздух.
— Какво? Защо е този пожар? — викна Сесар към един млад войник, влачещ нанякъде парче азбестов шланг.
— Не зная!… Казват, че са диверсанти!… Подпалили един резервоар!…
Горлов вървеше след Сесар, провирайки се през тълпата, промъквайки се през постройките на пристанището, и налетя на пожара — огромно бушуващо кълбо, под което, сякаш свлечена от тежестта му, смачкана, раздрана, прозрачночервена, се виждаше цистерната. Пожарните коли не особено сръчно направиха завой почти едновременно и се развърнаха за работа. Пожарникарите кръстосваха струите от няколко струнника, удряха по огъня. Още един шланг, по всяка вероятност от кораба, се виеше по кея и матроси в бели престилки и кепета със златисти надписи „Индепенденсия“ забиваха водна струя в светещата топка. Изглеждаше като че ли водата не гаси пожара, а само го раздухва, че самата тя избухва, докоснала се до огъня, и навсякъде блика все същият бензин, избухва, ослепителен и бял.
Горлов усещаше могъщото излъчване на светлината, която отблъскваше от себе си всичко живо и превръщаше въздуха в безцветна плазма, и изпитваше двояко, разкъсващо го чувство. Ужас при вида на белите, още неизбухнали цистерни, върху които през облаците дим се появяваше и изчезваше надписът „Ессо“. Представяше си как в стоманените обшивки се нажежава и кипи бензинът, готов да избухне, да се превърне в грамадно слънце, да подпали града, да разтопи земята, да кипне близкото море. И другото чувство, за професионалния шанс, който го хвърли в центъра на събитията, в това очаквано смъртоносно ядро, чиято гравитация го изхвърли от Москва, пренесе го над света и го постави в центъра на пожара. Тези две чувства се бореха, опитваха се да се заличат помежду си, съединяваха се в някакъв мъчителен страх, във възбуда. Той започна да работи.
Отначало засне сплескания резервоар от най-близкото възможно разстояние. Потъна в светещия въздух, усещайки през ризата и панталоните си топлината, а с очните си ябълки — налягането в готовата да избухне цистерна. Фотографираше лицата на пожарникарите, техните черни блестящи уста, в които светеха зъбите, пламенееха мокрите езици, сякаш от гърлата им изригваше огън. И между тези неистови огнедишащи лица видя стареца, който им посочи пътя към зенитното оръдие. Сега у него нямаше и помен от оная сънливост, която го оприличаваше на ленив морж, а беше измъчен, обгорен човек с проблясваща каска, отиващ в огъня с пожарогасител подобно на артилерист, отблъскващ нашествието, обречен на гибел, закрилящ със старото си тяло улиците, морето, целия околен свят, над който е надвиснала бедата.
След това, заобикаляйки нагорещената зона, той тръгна по съседната улица, през която минаха сутринта. Срещу него, блъскани от задушния вятър, летяха пепел и парчета хартия. Притичаха две квичащи кучета с настръхнала козина. Преведоха викаща, упорствуваща, с отекли крака старица. Пренесоха носилка, на която лежеше някой, завит презглава с одеяло. Извлякоха с трополене по настилката пиано със заяждащи медни колела. Носеха вързоп пъстри дрехи. И той, преодолявайки силния вятър, налитащата върху него буря от страдания и ужас, вървеше напред, насочил пред себе си фотокамерата. Снимаше и камерата като водач, заменил зрението му, го водеше през саждите и смрадта.
Засне една кукла, лежаща в локва мазут, обхваната от пламъци. Стъпкана чаша, през която бе минала тълпата. Отклони се от падащ от небето пламък, машинално го стъпка и изтри димящата си подметка. Наблизо гореше постройка, хрущеше и се ронеше. И той си спомни, че тук някъде тази сутрин имаше сватба: булка в бяло, младоженец с цилиндър, кола, украсена с ленти и цветя. Заобиколи горящата къща, прикривайки се с лакът, мушнал под ризата до голото си тяло фотокамерата, и видя в белия пушек съседната къща, нажежена до бяло, още непламнала. До нея викаха хора: наредени в редица, те си предаваха един на друг кофи с вода, плискаха слюденочервената вода върху къщата, мокреха стените, пазеха гредите да не пламнат, а те мигновено поглъщаха водата. Сградата се обвиваше със звънтяща пара, а хората все по-бързо прехвърляха от ръка на ръка летящите кофи. Горлов забеляза булката с раздрана, изкаляна рокля, от която стърчеше голото й рамо. С разширени очи тя налиташе върху огъня, хвърляше върху него кофи с вода, обвиваше се в пара, обгорена, отскачаше назад. Сменяше я младеж с чорлава глава, с голи, мокри от пот гърди. Току се хвърляше в огъня и изливаше наведнъж кофа след кофа. Горлов позна младоженеца. Цялата сватба беше тук, при пожара. Обгорена, овъглена, тя се бореше с огъня, защитаваше покрива и огнището, брачното легло, бъдещите, още неродени деца. Той снимаше тази сватба, лицата, червени като обгорени. Помисли си, че войната е дихание, което превръща сватбата в огън. Снимайки горящата сватба, той снимаше войната.
Докато се движеше покрай веригата от хора и ловеше в обектива ръце, кофи, мокри лица, изведнъж видя лекаря французин все със същата брезентова чанта с червен кръст. Той стоеше в редицата и бързо предаваше кофите с вода. Видя и сержанта зенитчик, който беше свалил самолета — сръчно мърдаше рамене, хващаше кофите, изпращаше своята енергия, своята воля по веригата към огъня. Сесар, висок, понаведен, стараейки се да не разлее нито капчица вода, подаваше в момента твърде малка и лека за него кофа. Като засне всички и видя късче от безоблачното небе, мушна под ризата фотокамерата си, закопча всички копчета. Забеляза в редицата малка пролука и се нареди там. Взе в ръце смачканата, пропускаща влага кофа, пренесе я пред себе си и я подаде на близкия до него войник. Изпращаше своя дял срещу бедата и пожара. Беше в една редица заедно с всички…
Привечер по тъмно се върнаха в болницата в Чинандега. Колобков ги посрещна разтревожен:
— Там ли бяхте? Видяхте ли пристанището? Оттам дойдоха при нас ранени, обгорени! Почакайте, Андрей Василиевич, та вие сте си изгорили врата!…
— Дреболия — каза Горлов, — някакво горящо парче…
— Я да видя, хайде да го намажем с вазелин. — И като го заведе в кабинета, почисти със спирт обгореното място, подсуши го с памук и внимателно го намаза с вазелин. — Нещастие! Бият ли, бият! Мира не им дават! — говореше разпалено, кимайки към Сесар.
Той се сбогува и отново отиде в града, в щаба — да се подготви за пътуването до Сан Педро, а след това се върна при своите да нощува. От кабинета на директора Горлов тръгна към стаята на ординаторите. Срещу него вървеше монахинята и той й се поклони:
— Добър вечер, сеньора.
В отговор тя огледа неговите измачкани и изцапани дрехи и произнесе:
— Добър вечер, сеньор.
Влезе в стаята и остави калъфа. Сложи фотокамерата на възглавницата, седна на кревата и уморено отпусна ръце, разсеяно загледан в близкия мрачнолилав вулкан. Вратата се отвори. Бързо, почти тичешком, влезе тя.
— Вие сте тук? Върнахте се? Казаха ми, че имате обгаряне.
Тръгна към него, висока, в бяла престилка, развълнувана, вглеждаше се наведена към шията му, без да я докосва, само протегна пръсти.
— Тука ли?
— Дреболия — каза той, зарадван от появата й, почти забравил я, отделил се от нея чрез зрелището на пожара. Но това бе само за миг. Всъщност той се приближаваше към нея, когато пътуваха със Сесар по обагреното в червено шосе, оставяйки зад гърба си горящия Коринто, и когато влизаха в сумрачната Чинандега и насрещните коли ги заслепяваха с фаровете си, и когато се изкачваше по стъпалата на болницата, и когато срещна преди малко монахинята — през всичкото време той несъзнателно чакаше срещата с нея. И ето че тя се появи.
— Знаех, че сте били там. Научих за пожара и си помислих: той непременно е там. Започнаха да пристигат ранени, а аз си мислех: „Само да не сте вие! Само да не сте вие!“ Колко е хубаво, че сте тук!
Признанието беше внезапно и искрено. В мрака от нея се излъчваше нежност. Ръцете й бяха все още близо до лицето му. Той ги хвана, притегли ги и целуна белите изпъкнали стави.
— Почакайте — каза тя. — Дойдох само за минутка. Трябва да вървя. Чакат ме болни.
— Не си отивайте. — Той отпусна ръцете й, виждайки как тя отстъпва в мрака, как се отдалечава.
— Не сега… Аз ще дойда… После… — и се измъкна, безшумно притваряйки вратата. Стори му се, че въздухът в стаята, където стоеше тя, все още слабо свети.
Той взе кърпа, отиде зад палатката, където бяха кабинните с душове, и дълго стоя под прохладните водни струи. Измиваше чернилката и потта, праха от големия ден, който скоро щеше да си отиде. Като се облече, мина покрай палатките, в които вече светеше електричество, чуваха се гласове и музика.
Червенобрадият хирург Киценко се натъкна на него, позна го и радостно стисна ръката му.
— Вие сте били там? Научих. Е, как, направихте ли снимки? Ах, как ви завиждам! И аз имам фотоапарат. Мъча се да снимам това-онова. Ала все тук, на територията на болницата. Но вие сигурно не сте вечеряли! Хайде да вървим в столовата!
Той накара Горлов да седне в празната столова. Намери му още топли картофи с месо, чай, захар. Гощаваше го и разпитваше за пожара.
— Сега повече няма да ви измъчвам. Но може би някой път, по-късно, ще ми подскажете това-онова относно експозицията. Все пак тук светлината е някак друга. Някак твърде заслепяваща. — Изпрати Горлов до ординаторката. Пожела му приятна почивка. Зад прозореца се мярна неговата рижавозлатиста брада.
Лежеше на кревата в мрака, без да се съблича, внимателно се вслушваше в гласовете зад вратата, в движенията, в крачките в очакване да чуе леките бързи стъпки, затихващи пред прага му. Тя не идваше. Затвори очи. Бавно, сякаш обръщайки се, изплувайки от другата страна на очните ябълки, към него се надигаше нещо червено, плискащо се. Озарени лица с беззвучно викащи уста. Черният поток от мазут и в него платнената горяща кукла.
Отвори очи да прогони видението. Зад прозореца, призрачно леден, се мяркаше вулканът. Някой мина, шляпаше, накуцвайки, чу тих испански говор.
Отново затвори очи и пак дълбоко в очните си ябълки видя червенина, пушек, горящия строеж с черния скелет в огъня. Той се учуди на този тъмен скелет, на още недогорелите греди. По време на пожара той не беше ги видял там. Очите му бяха запечатали техните скелети и сега му предаваха със закъснение изображението им.
Тихо дрънна врата. Тясна ивица светлина. Висока сянка за миг прикри светлината. Тъмнина. Отново дрънна врата. Беше сигурен: тя вече е тук заедно с него в тази тъмна, изолирана от целия свят стая. Изпълни я със своето мълчание, с дъха си. Тръгна от прага към него.
— Спите ли?
— Не. — Той продължаваше да лежи и я виждаше да се белее до вратата.
— Не можах да дойда по-рано.
— Аз чаках.
— Аз също.
— Елате тук!
— Затворете прозореца… Спуснете! Спуснете…
Той напипа връвта. Дръпна я, затвори щорите, потопи всичко в плътен мрак. Чу как слабо щракна ключалката. Тя се приближи невидима. Вдигна ръце, направи невидима, бавно движение, издигайки с тях невидимата лека рокля, която го облъхна, падна някъде на стола или покрай него. Внезапно бързо, тежко тя легна, обърна се към него, притисна се, без да го измества, просто изпълни пространството покрай гърдите, лицето и краката му, което пустееше, очакваше я.
— Почакай — каза тя — мъничко… Помълчи…
А той не смееше, не можеше да говори. Едва докосна с устни топлото й чело, подвря длан под мекия й тил. Само дъхна в потрепналите й вежди. Затвори очи. И отново под клепките му се появи, сякаш изплува и го понесе към хълма безшумният червен пламък, изригващ космати къдрици. Потеклият черен мазут, куклата с бяла рокличка, порцелановата чашка с цветче, стъпкана в сивата пепел. Надвисналият над водата вертолет с издут хидролокатор. Гладкият слънчев гръб на избягалия в далечината делфин. Пожарникарят с червената, изригваща пламък уста. Френският лекар, който с помръдване на бедрата прехвърляше чантата с кръста.
Булката с голото рамо хвърля в огъня блесналата вода. Чайката, едва помахваща с крилата си, стараеща се да улови неговия поглед. Сесар с настръхнали мустаци вдига нагоре своя пистолет. Слънчевият трепет на водата под перките на машините. Всичко се надигаше, изплуваше, нажежаваше се в кълбовидна мълния, избухваше над главата му и падаше около него бавно, като гаснещ полилей.
Той лежеше до нея, докосваше с устни нейните потрепващи затворени клепачи, чувствуваше солената им влага. Очите й плуваха в сълзи. Нямаше сили да я попита защо. Само докосна с устни тези потрепващи мокри клепачи.


20

Те слушаха шума на вентилатора, чувствуваха как отгоре се леят прохладните въздушни струйки. Зад прозореца падаше и се удряше в корниза родената от вентилатора капка.
— Отвори прозореца — помоли го тя. — Искам да те видя.
— Ами ако някой мине и надникне?
— Всички вече спят. Отвори…
Той дръпна въженцето и вдигна щорите. Слаба сянка премина нагоре и изчезна. И той видя нейното скъпо, леко осветено чело, две малки зелени искрици в очите й, едва видимите й коси. Тя се приповдигна — гледаше. След това внимателно прокара пръсти по неговите вежди, по устните, по брадичката, правеше малки закръглени дъги и той чувствуваше местата, до които се докосваха пръстите, сякаш те започваха да звучат. Тя като че ли го рисуваше, създаваше други черти и той усещаше по лицето си нарисувания от нея портрет.
— Учудваш се, нали? Учудваш се, че дойдох? Може би дори ми се надсмиваш?
— Аз те чаках. Много…
— Просто набрах смелост и реших да дойда. Ти сам за нищо на света не би се решил да дойдеш при мене.
— Не знаех дори къде да те търся.
— И да знаеше, не би дошъл. В нашата палатка са осем жени. Как би дошъл ти при мене? И ето че аз се реших… Сама…
— Колко хубаво е, че си решила…
— Реших още днес, щом като те видях. Видях, когато мина вашата кола. Как излезе от нея, мъкнейки своя огромен калъф, който изгледаше, така тежък, като че ли в него имаше парче чугун. Ти беше измъчен, опушен. Стана ми жал за тебе и се изплаших.
— От какво?
— Изплаших се, че може веднага да си отидеш. Или пък че нашите лекари отново ще те отвлекат. А след това ще се прибереш в стаята си и аз няма да те видя днес. А утре сутринта ще си заминеш и никога вече няма да те видя. И ето че издебнах минутката, видях, че си сам, и притичах да те предупредя. А после, нали виждаш, дойдох…
— Пък аз все се ослушвах: идваш ли — не идваш ли! Ти ли си — не си ли ти! А после съм се унесъл — и ти!
— Тази сутрин, като разбрах, че си заминал, си помислих: нима завинаги? Пренощува, замина и повече няма да се върне тук. Дойдох да погледна твоя креват и видях куп ризи. Зарадвах се — значи ще се върне! Нямаше никой. Взех твоите ризи и отново, само че не се смей, отново ги помирисах. Те наистина миришат на Москва, на Люблинските езера, на храстите със закъснели плодове, на опадалите листа и на къщата, която, както ти каза, се отразява в езерото. И може би тогава, когато държах твоите ризи, реших да дойда…
— Как се радвам, че съм ги оставил там! — тихо се смееше той.
— И след това този пожар, обгорените!… Така се страхувах за тебе! Струваше ми се, че отдалече, оттук, и аз гася пожара, за да не пострадаш.
— Ето значи защо не се изгорих! Разбираш ли, неочаквано ме парна, сигурно някаква искра бе паднала на врата ми. Дали съм викнал, или съм трепнал, не помня, ала изведнъж зад мене някой изля кофа със студена вода! Погледнах, няма никой! Да не би да си я плиснала ти?
— Боли ли те? Ето тук? Чакай да го излекувам.
— Колобков направи нещо. С нещо ме намаза.
— А пък аз с това, погледни! — тя му посочи пръстенчето, тъничка, едва забележима халка с тъмно камъче. — Това е зелен яспис. Той е жив. Излъчва целебна сила. Не мърдай!
Тя докосна шията му с мъничката вкаменена капка. Той не виждаше зеления цвят на камъка, но усещаше на изгореното място прохладното докосване като от сутрешна, изстинала през нощта тревичка.
— Чудно! Вече не ме боли. Всички ли тук имате такива пръстенчета? С тях ли лекувате? — целуваше ръката й, целуваше пръстенчето. — Защо е така светло? Луната ли?
— Не, планината. В най-тъмната част на нощта излъчва някаква едва забележима светлина. Сякаш е стъклена, а вътре в нея нещо е запалено. Това тлеене минава през камъните, през горите, осветява околността.
Той се вгледа. В прозореца се виждаше лъчистата планина, сякаш направена от черно стъкло. В нея течаха, струяха, потъваха дълбоко и отново се връщаха някакви блуждаещи проблясъци. Тя изглеждаше полупрозрачна и сякаш се виждаше истинското, скритото тяло на земята. Навсякъде господствуваше непрекъснато излъчваната светлина. Като гледаше тази мъждукаща планина, усети главозамайване. Необяснимостта и в същото време очевидността на присъствието му тук, в подножието на планината, до прелестната, довчера още непозната жена, избрала го бог знае защо, съществуваща тук без него. Докато той си е вървял спокойно по „Кропоткинска“, оглеждайки белите колонади на сградите и сивостоманеното, замайващо въртене по „Зубовска“, където колите завиват по „Садовая“, и по-нататък, където зад дъжда и пушека за миг изниква розовата камбанария на Новодевическия манастир — през цялото това време тя е живяла вече тук, в подножието на тази планина, и всичко е било вече приготвено за тях — и тази нощ, и тяхната близост, и тази бърза, приличаща на главозамайване мисъл.
— Валентина — каза тихо той.
— А?
— Валя — повтори той и тя не отговори. Досети се: той просто произнася името й. Проверява как звучи. Свива устните си да го произнесе.
— Нашите, както изглежда, са ти наприказвали какво ли не! Наблъскали са ти главата. Видях как те отведоха. Ти си нов човек за тях. Приискало им се е да се похвалят, пък и душата си да поотпуснат.
— Те говореха за много важни неща. Това, което вие правите тук, наистина е подвиг.
— Хайде де, какъв ти подвиг! Болнично ежедневие. Всеки ден, всеки ден… Работа, работа. И умора, умора. Понякога и страх, когато стрелят или когато докарват ранени от границата. И тъга по дома. И сълзи на възглавницата. Много жени плачат скришно, никой да не разбере.
— За какво плачат?
— Всяка за нещо свое. На някоя за децата й домъчняло. Друга за мъжа си — страхува се да не я разлюби, да не я изостави, докато е тук. Трета пък за това, че животът си отива, а няма нито семейство, нито дом, а вместо тях — брезентова палатка, куфарче под кревата, чужда земя. Всяка за нещо свое си.
— А ти за какво?
— Аз ли? — тя замълча. — Не зная. Може би лесно се разплаквам. Но само понякога, през нощта. Денем нямам време. Всъщност може би посгъстих боите. Така или иначе свиква се… Тормозят се един друг. Другаруват, а после се карат. Правим събрания. През свободните дни — край океана. Въртят любов помежду си. Тук всичко е наяве. Всички знаят. Прощават. Като на село.
— А при тебе? — той искаше да попита, търсеше внимателна дума, страхуваше се да не я изплаши, да не я огорчи. Но не намери и не довърши въпроса си.
— Ти искаше да попиташ за моята любов? — усмихна се тя. — Но нали виждаш, нямам. Киценко ме ухажваше. Тук ние го наричаме Слънчицето заради рижата му брада. Много добър хирург. Аз му асистирам. Беше започнал да ме ухажва, но аз не се отнесох сериозно. Самотна съм. Никого си нямам. А ето, с тебе…
Отново падна капка и чукна по корниза, сякаш донесе проблясък от планината. И всичко се повтори. Удивен, Горлов като че виждаше океана и пожара през деня и сякаш от вълните, от пламъците излезе и легна при него тази жена, говореща просто и тихо. И всичко беше вече премислено, всичко пасваше едно с друго: тази планина, той, тя — отразиха се в мярналата се капка.
— Разкажи ми за Москва — помоли го тя.
— За Москва?… Не знам за какво. В последно време живеех много затворено. Никъде не съм ходил. Не зная новините.
— Не, за самата Москва. Просто така, както ти я виждаш и помниш. Къде си живял, къде обичаш да се разхождаш. Разкажи ми, искам да те послушам.
Тя се приготви да слуша. Той усещаше нейното очакване и това настойчиво очакване го вълнуваше. Не можеше да се реши да започне. Не знаеше за коя Москва да й се довери. Не знаеше къде, на кои площади и булеварди й е било хубаво и къде й е било тъжно и болно. Дали може да й говори за онези пресечки и дворчета, за духащия вятър под лампите, за осветената елха на прозореца… а те вървят покрай Яуза, снегът пада в черната вода, от дългия вълнист фенер струи светлина и той я целува, снегът се топи по лицата им, по моста пълзи трамвай, отронвайки бавна зелена искра. Може ли сега да й разкаже за тази Москва?
— Хайде, разказвай!
Той въздъхна дълбоко. Наслуки, без да избира, се докосна до Москва не със зрението и с паметта, а с душата си; доверил й се, оставяше я да върви пред него, а той след нея. По тъмните криволичещи улички, където има ръждиви козирки и конзоли, мрачни и пусти блестят трамвайните релси, а в дъждовната градинка през голите липи се носи вечерното небе. Ситно ръми дъждът. Скамейка блести самотно и ледено. Големите бяло-жълти здания на клиниките. Под колоните светят прозорци. Достоевски, зъзнещ от студ в своя гранит, слуша разговорите на гаргите. Два лъва в стил ампир лежат един срещу друг над вратите. Огромният като тебеширена планина театър; в тавана над капитела се е скрил премръзнал гълъб. Колко скъпи сенки са минали и са отминали тук: майка му, млада и нагиздена, със синя пролетна барета. Дядо му, прегърбен, жалък, гонен от предсмъртна тъга. Годеницата му, която така и не му стана жена; през един ясен мразовит ден, опарени от камъка, излязоха под колоните на театъра, а на площада се разотиваха генерали с малинови лица, с алени подплати на шинелите, с калпаци с червени върхове и тя каза: „Приличат на зрели ябълки.“ Чугунената ограда на булеварда. Оградата мирише на булеварда. Миришат окапалите листа. Маршал Толбухин — като от черен кремък, а на гърдите му залепнал кленов лист. Вятърът и дъждът летят откъм Мешчанските и Троицките врати, донасят мирис на железни покриви, на тухлени стени, на влажни дворове — тази кореняшка стара Москва, към която цял живот се стремеше със своята камера: искаше да заснеме и стъпалата, покрити с докосванията на безброй подметки, и медните позлатени дръжки на парадните къщи, нагънатите чугунени покриви, врязаните гербове на вече несъществуващи леярни заводи и дебелостенните житарници, където на овлажнените и изцапани стени стоят имената на бившите им стопани. Така и не намери време за снимки. Всичко беше разрушено под рева на булдозерите. Спусна се огромна огнедишаща въртележка от огън и желязо. Разхвърли къщите и дворовете и се появи стъклената белокаменна чаша на олимпийския стадион. Той остави след себе си тази летяща чиния, настанила се над Мешчанските врати. Отмина естакадата при Самотьоки, откъснала от земята светещия обръч на „Садовое кольцо“. Изплува на Цветния булевард, на „Неглинна“, към бараките на „Столешников“. Люспестият Кузнецки мост. Буламачът на центъра. Люляковият дим, черният кипеж на тълпата, мехурите на огъня, летящите коли в дъжда. И в това бълбукащо, клокочещо тесто изплува гледжосаният „Метропол“, белият Болшой театър. И се понесе след мигащите огънчета на опашките, престрои се в дясното платно, по-близо до Министерския съвет, с редиците черни коли, сви по улица „Горки“ и се вля в нейния спускащ се живачен водопад.
Замълча, а тя тихичко, щастливо се засмя.
— Хубаво, добре го разказа! Всичко това го виждам и го зная!… У мене живее друга Москва. Съвсем друга. Но и тази познавам и обичам. Разказвай ми още, моля ти се. Нека да има сняг, зима и Москва…
Онзи внезапен студ и бурята към средата на ноември, след празниците. От небето се посипа твърд сняг и всички фенери се изгубиха, изпотроши ги шибащата виелица. Той излезе от къщи през нощта и тръгна през белия размазан вихър. Не можеше да ходи — вихърът го повлече, хвана го за ръкавите и пешовете, хвърли го покрай огнените, бляскащи от снега витрини, от които летяха надолу към вихъра кристални вази, колбаси, лисичи шапки. Пощата със синьото огледално око. Той се гмурна в подлеза, надявайки се да се стопли. Снегът го намери и тук. Измъкна се като свистящ пумпал. Вихърът в пролуката при музея, хвърли го в преспите, изпонадупчи го, заслепи го и ненадейно го спря на площада. Тук беше просторно и вълнисто, като в полето. Натрупваше се сняг. Прожекторите удряха като бели дула. В сините, изрязани от бурята небеса всичко клокочеше, ревеше. Огромният ален треперещ флаг чукаше, удряше се в небето, сякаш там, във вятъра, гореше грамадна, пръскаща пламък дюза, работеше могъща пещ. В изгарящата небесна вдлъбнатина се откриваха друго време и пространство. Площадът изглеждаше изпъкнал, несъразмерен, като че ли беше събрал всички криволици на земята. Снегът, прелитащ над него, променяше траекторията си, обикаляше земното кълбо и се губеше зад хоризонта. И оттам, иззад хоризонта, се издигаше „Василий Блажени“. Показваше назъбените си позлатени кълба, пропускаше през своите воденични камъни, през разноцветните си винтове и колела виелицата, нощния ослепителен град, цялата вселена, оставяйки по тях мрачната си гравирана следа. Той стоеше до мавзолея на площада. Тъничко, като свещи, горяха щиковете. И тогава му се стори, че тук, на това място, в земята са врязани жироскопи, предвидени за хиляди години, в техните прибори са записани маршрутът и целите, прокарващи път в Космоса. Връщаше се обратно. Снегът беше издухан от черните павета и се бе показало нещо алено и бяло като фрагмент от каргополска икона — парче от пелерина и кон. Започна да разгребва, да чисти снега. Откри две големи вдлъбнатини върху паважа — следи от наскоро правения тук парад. Указател за посоката на танковете.
Замълчаха. Тя го гледаше. Искаше нещо да разбере. Плашеше се от нещо в него. Вслушваше се за нещо в себе си.
— А моята Москва е друга. Просто голяма бяла къща. А до нея друга. А до тях още и още. Ако минеш през дворовете, насреща е езерото. Зад него има много прашна и шумна улица. Зад нея — железопътна линия и електрически влакове. А малко по-нататък е Москва река, само че не крайбрежната улица, а пристанището. Кранове, влекачи, планини от пясък и греди — много интересно място! Някога, като малки, пресичахме железопътната линия и тичахме по полето. Садяхме ряпа и зеле. След това построиха автомобилен завод. Но тъй или иначе за нас това място бе историческо. От полето през реката се вижда Коломенское. Оттук Дмитрий Донски е водил войските си към Куликовското поле. Когато строяха завода, намериха златна огърлица. Лично аз не съм я видяла, но съм чувала от хората. Ето каква е моята Москва!
— Чудесна е. В нея също се живее добре. Щом ти живееш…
Те се усмихваха, награждаваха се всеки със своята Москва, но една и съща, скъпа и далечна.
— Утре ти отиваш на границата в Сан Педро. Струва ми се, че това е много опасно. Оттам докарват ранени. Оттам докараха субкоманданте Мануел, който сега оздравява. Непременно ли трябва да пътуваш?
— Ще правя снимки по границата.
— Чувах, че по пътя има засади. Субкоманданте Мануел попаднал на такава засада и бил ранен в дроба. Лежи вече втори месец. Слава богу, че се оправя, скоро ще го изпишат. Колобков каза, че аз сигурно ще го придружа чак до дома му. А можели ти да не ходиш в Сан Педро?
— Всъщност аз долетях от Москва, за да посетя границата. Може би там ще направя снимките, заради които летях.
— Кой знае заради какво си долетял тук? Може би за да ми направиш снимка? И вече не е необходимо да пътуваш до Сан Педро. Ще ме снимаш тук. Искаш ли, в палатката, когато правя процедури на субкоманданте Мануел. Или пък да помолим Колобков да ни откара до океана и ще ме снимаш до вълните.
— Всичко ще стане точно така. Ще ти направя снимки. Само че после, щом се върна от Сан Педро.
— Ама разбира се, всичко е нормално. Ти ще отидеш, където си намислил. Глупаво е от моя страна да те уговарям. Но тогава вземи със себе си ей това. За талисман. — Тя свали пръстенчето, подържа го — малък свит лъч светлина от яспис, голям колкото гроздова семка.
Той внимателно, с благодарност взе пръстенчето и неочаквано си спомни един случай отвъд Онега. По тъмните ореоли на иконите червенееха белезите на слънцето. Бабичката предеше, а по чекръка скачаха дървени кончета. И старицата нареждаше някакво заклинание за куршум и пръстен: „Нека куршумът да отмине раба божи Андрей, да литне през три морета, над три каменни острова, да прелети през три пръстена, да го запечатат с три печата, за да не може никога да излети, да не достигне раба божи Андрея.“ Изпита желание да й разкаже за това заклинание, но размисли. Просто целуна пръстена.
— Разкажи ми още нещо за себе си — помоли той, — разкажи ми за твоите близки, за роднините си. Разкажи ми как си дошла тук.
— Сега не. Като се върнеш от границата. Сега трябва да вървя.
— Защо? Остани!
— Не мога. Ще ме потърсят. Приятелките ми всичко забелязват. Коя кога е излязла, кога се е върнала. Все някоя не спи. Още утре ще започнат да ме разпитват.
— Почакай, почакай…
Той не я пускаше, протегнал ръце над нея. Задържаше не нея, а едва забележимото, обкръжаващо я излъчване. И всичко започна отново. Бавно се завърташе във въртележка върху тъничък лъч, минаващ през гърдите му. Нощният булевард със снеговалежа и опушената чугунена решетка. Високата елха със светещите лампи, с малката цветна въртележка. Тъмният отвор на пресечката и в далечината, в развиделяването — камбанарията на „Иван Велики“. И дъждът на площада пред гарата със забързаната тълпа откъм електрическия влак. Подземното метро и припламването на летящите лампи. Медните отблясъци от оркестъра и нейното близко лице в танца. Хвърленият на кушетката шал с червени прощални рози. Мокрото слюдесто дърво като сълзливо печално око. Чайката над зелената вода, размахът на крилата и търсещият й поглед. И такава тревога и болка, такова упование в някакво чудо, такъв устрем към висините. Боботещият каменен град го освобождава, губи притегателната си сила, свива се в излитаща мъничка спирала с малка златна сърцевина. Нагоре, нагоре, през бухналите облаци, към близкия лазур, към последната преодолима черта, към последната мъчителна болка. И такъв взрив в синевата, такова ослепително щастие. Лети беззвучно, безтелесно и пада обратно. Някакво бяло поле. Някаква кротка мъгла. И пред очите му изпод снега — червено листо на боровинка.
— Тръгвам — каза тя.
Той само леко кимна.
Отиде си. Мярна се още веднъж зад прозореца и изчезна. Страхуваше се да безпокои пространството, където само преди малко лежеше тя. Планината беше в прозореца, сякаш някой, превърнат в планина, го гледаше.


21

Искаше да заспи, почти се унасяше, ала дойдеше ли до границата между действителността и съня, с разтуптяно сърце се връщаше в тази стая с бялата табла на кревата, с квадратния прозорец, през който гледаше лицето на планината. И му се искаше да пита планината какво го очаква. Кой е той, Горлов, лежащ в неизвестна палатка на никарагуанската болница, който само допреди седмица живееше в друго измерение, с друго разбиране за себе си, което сега стремително се отдалечаваше от него. Той самият, неотдавнашният, започна да изчезва; и неговият неотдавнашен московски живот с папките от незавършената, неосъществена изложба, с болната майка в старата родна къща, разговорите и споровете с приятелите, оставеният на стола шал с лек дъх на парфюм, на сладка тъга по изчезналите чувства — всичко това се беше отдалечило. Сега го виждаше през трептящия въздух на вчерашния пожар в Коринто, през писъка на обгорялата старица, през серния мирис на ямата, разкъртила бетона на летището. И от този огън и пожар, от зелената вода, от летящата солена роса се появи жена. И нейната поява тук, в този нов и непредполагаем свят, още повече затъмни неотдавнашното му битие.
Той усещаше, че нещо е изчезнало. Изгоряло е в него завинаги. Някакво предишно разбиране. Единство продължаващо от детските години. И новата, много важна, може би главна истина, заради която се е родил и живял, е готова да тържествува в него. Да поиска всичките му сили и опит, цялата му светлина и дарба, а може би и живота му.
Той не можеше да каже каква беше тази истина. По какъв начин събираше в едно цяло разделения, разкъсан, готов да погине свят. Ала чувствуваше: тя присъствува в света. Усещаше възможността да я открие. На границата на труда и усилията. На границата на ума и вярата. На границата на света. Лежеше и мислеше за миналото. За онзи свят, който бе трупал в себе си, приемал го бе от другите, делил бе своя свят с тях.
Неговите старци — мощни, обхванали като дърво с корените си, с клонестите си корони огромен обем не просто от родова, а от народна съдба. Чрез техните влюбвалия, семейни караници, в преселванията и в смъртта той, детето, опознаваше света, истинския, с дълбоките му корени, откъдето след това, след години, се раждаха мисли за отечеството, за душата, за народа, за възвишените, свързани с родината, символи, непобедими в беда и в безпътица. Тези по-късно осъзнати мисли и символи му се струваха вече познати. Беше се добрал до тях още като дете, когато, притиснат към текинския килим с малиновите шарки, ги слушаше, събрани да пият чай, на техните съвещания, на които обсъждаха, спомняха си, обливаха се със сълзи, изпадаха в гняв. Струваше му се, че на тези сбирки те взимат пример от нещо необятно, неизмеримо, може би от самата Русия. И когато умираха един след друг и всяка смърт като че ли бе падане на могъщо дърво, обрулило съседния връх, и вместо могъщата гора остават само ями и пънове — оттам, отначало като болка, а после като непрекъснато прииждаща светлина, и потичаха в него силите на любовта и паметта, които го пазеха и насочваха.
И още една личност, появила се през юношеството, когато любознателността и жаждата за общуване го тласкаха към познанства и срещи. Когато изведнъж му бе станало тясно сред семейните предания и започнаха да се раждат и веднага да угасват безброй младежки увлечения. Новият му приятел беше директор на краеведски музей край Москва, чиято оскъдна експозиция беше разположена в овехтелите зали на разрушен манастир. Той не беше учен краевед, а художник неудачник от двадесетте години, когато по пазарите още дрънкаха хлопките на куклите от уличния театър и се създаваха корабната и самолетната пластика на конструктивистката архитектура, в които бохемите вдигаха шум и препускаше розовият кон на Есенин. У новия му приятел, директора, всичко бе по-приглушено, улеснено и от новото време, и от слабото му дарование. Чувствуваше се само ехото от тия години. Беше весел и поетичен. Той се осъществява ще не чрез епигонските стихове, които понякога декламираше, не в графиката, напомняща шаржовете на Маяковски, а чрез общуването. В неговата квартирка в манастира се събираха чудни хора. Актьори любители от местния дом на културата, които играеха партизани и полицаи, пътуваха със спектаклите по колхозните клубове, носеха в къщата миризма на киша, домашна ракия и пушек. Идваше и един самоук поет, работещ като дежурен пожарникар на кулата, чиито платнени ботуши, намазани дебело, до черно с креозот, хвърляха в ужас домакина. След като поетът си отиваше, той страдаше от главоболие и отваряше широко всички прозорци. Имаше и една начинаеща, неопитна художничка, слабичка и вечно хремава, със следи от недояждане по бледото лице и с чудесни сивосини очи. Цялата тази публика, лошо облечена, недохранена, склонна към униние и пиянство, към вегетиране, беше намерила убежище в този дом. Беше намерила своя учител и вдъхновител, който ги беше събрал в някакъв удивителен съюз на творчество и братство. И Горлов беше приет в техния пъстър кръг.
Той си спомняше своите пътувания с електрическите влакове във виелицата, през поля и заснежени елхи, сладостното предчувствие за любов и творчество. Возеше се в заледения автобус през зимното градче с малиноволики жители и с високоговорители, които крещяха по пазарните площади. Стремеше се към манастира, към ожулените кубета, към хлътналите и разрушени кули. А там, в стаята с разпалената холандска печка — компанията, шумната трапеза. Позатоплен, неизтрезнелият пожарникар криеше под масата нацапаните с креозот ботуши, четеше стихове за синигери, на които в лютия студ им се присънват кехлибарени зрънца. Домакинът, а заедно с него и останалите се възхищаваха, благодаряха, молеха да прочете още нещо. И поетът, драка и гуляйджия, се изчервяваше срамежливо. А след това някой задрънкваше с китара. Артистката в светложълта рокля и червен подрипващ гердан започваше цигански танц. Домакинът, поразен, умилен, със сълзи в очите, й целуваше ръка, декламираие монолог за великите руски актриси — за Комисаржевска, Ермолова, Стрепетова. И артистката в светложълтата рокля с големи цвекловидни ръце на петна забравяше за ледената вода в кухнята на държавната квартира, за несполучливия и унизителен роман с режисьора от Дома на културата, за тежкото пътуване по заснежените междуселски пътища — тя бе щастлива, вдъхновена. Горлов излизаше от горещия въздух на студа сред развалините и кулите. В разцепената чаша на купола се носеха звезди, дишаше необятното живо небе. И душата, готова за любов, готова да прави добро, се стремеше към безкраен живот. Когато директорът на музея умря от неизлечима болест, а с неговата смърт и кръжокът се разпадна, той нито веднъж след това не отиде в градчето. Но в различни години, на различни кръстопътища се срещаше с бивши „кръжочници“. Мнозина от тях не направиха нищо, разтопиха се безследно като в киселина в провинциалния живот. Ала някои се бяха запазили. „Пожарникарят“ стана детски поет, автор на книга за природата. „Светложълтата“ артистка играеше достойни роли в областния театър. Начинаещата художничка стана добра оформителка на книги, подари на Горлов своя графика по народни приказки. И винаги при тези срещи те си спомняха за този появил се в техния живот човек, който бе вдъхновил тях — блуждаещите в мрака, посочил им бе светлината.
В последния курс в института, когато изучаваха ракетостроене, зад катедрата застана човек, който по нищо не приличаше на предишните професори — академично уравновесени педагози, посветили живота си на преподаването. Откъснали го бяха от лабораториите и полигоните, от заводите и гарнизоните, където се раждаше първото поколение съветски ракети. Готвеше се първият космически плясък на крилете, от които след няколко години щеше да се появи понятието „спътник“, а по-късно — понятието „Гагарин“. Професорът, дълъг като върлина, просмукан от миризмата на тютюн, с дълги бели коси, сипеше по себе си пепел от тебешира. Ту прегракнало подвикваше, ту мрънкаше, ту пък изпадаше във възторжено грачене. Правеше на прах тебешира, приличаше на магьосник и Горлов го нарече Баба Яга. Ала онова, което разказваше професорът, което рисуваше на дъската, беше една увлекателна и в много отношения неясна теория за управление на грамадните ракети, способни да полетят във Вселената. Той работеше за отбраната. Ракетите, които проектираше, трябваше да пресекат атаките на американските бомбардировачи, да спрат световната война. Но през страшния термоядрен смисъл на думата „ракета“, през започналия в света ракетен апокалипсис професорът предвещаваше, увличаше студентите чрез своята вярваща страстна душа в друго, невоенно време, когато земята, преодоляла заблудата, ще разсее в Космоса споровете на създаващия разум, ще изведе в орбита летящи градове и Москва, строяща в тия години еднообразни пететажни блокове в Черьомушки, ще докосне с предградията си други планети. За да се сближи с професора, Горлов се записа в студентското научно дружество. Предложи своя собствена система за управление на ракетите, наивна и неосъществима, по тя зарадва професора именно със своята наивна оригиналност. Той покани Горлов вкъщи. В неговия голям кабинет беше неуютно и студено. Домакинът се гушеше в мрежест шал и още повече приличаше на Баба Яга. На бюрото имаше късче обгорен метал с термични дъги — парче от немските „Фау-2“, свалени над Лондон. Висяха две фотографии — на ракетен старт и на някакъв взривен танк с дупка на борда. И между тези военни сюжети, между жестоките черно-бели картини се виждаше прозрачен акварел — между комети и метеори летеше ръкотворен, конструиран от човека остров. На острова цъфтеше трева, донесена от Земята, течеше земна река, имаше дъбрава, разхождаха се елени, а под дървото се прегръщаха влюбени. Тази цъфтяща, изпратена в Космоса градина, беше нарисувана от ръката на професора. Цялата вечер той разказваше на младежа за създадения от него проект, който чака реализацията си. Загубил чувство за реалност, Горлов се възхищаваше на мита за летящата градина. Вярваше в безграничността на доброто и разума. След месец професорът изчезна. Научиха, че е загинал при изстрелване на ракета.
По-късно, когато скъса с ракетите и вместо кънтящия черно-червен взрив, превръщащ танка в куп димяща броня — ликуващия взрив на синевата в короната на бялата бреза, а той стои сред зимната гора, зад ските му е разтвореният сняг и брезата сипе по лицето му лек прохладен прашец, — по-късно на село срещна друг изключителен човек, леля Ана, у която се хранеше и живееше. Тя имаше къщичка на кокоши крачка, в която нощем дращеше буренакът, а денем кипеше самовар, сияеха икони и пъстрееха черги. Кой ли не идваше тук? Приемаше всички, утешаваше ги, успокояваше ги. Учеше ги на ум и разум, даряваше ги обилно и безкористно със светлина. И от раздаването тази светлина не намаляваше, а сякаш все повече бликаше от нея. Отстъпващият към Москва пехотинец изправяше до печката замръзналата трилинейна пушка, пиеше пресен чай, молеше да го благословят за път — вървеше неизвестен, догонваше колоната, за да стои после до смърт при Истра, да не допусне немците до Кремъл. Нощем партизанин идваше от гората, а тя го стопляше, мушваше му в кърпичката сланинка, сипваше му шепичка тютюн, рисуваше му върху вестник къде са картечниците на немците, и коя къща е генералът, през коя горичка и овраг минава жичката на свързочниците. Приемала беше и финансовия инспектор, изморил се да ходи из калта, който роптаеше против съдбата си, а след това, утешен от нея, отиваше в градината й, изброяваше храстите френско грозде, проскубаните пролетни кокошки и облагаше с данък стопанството й. През едно лято идва и известен писател, пишеше с нейните думи историята на този край, слушаше нейните селски песни и отпивайки от червената чашка, пееше заедно с нея за „врания кон“, за „златния червен пръстен“, за „планините Воробьовски“. Съседката, щом петелът й се разболееше, донасяше в полата си притихналата умърлушена птица. Леля Ана бъркаше в човката на петела, откъсваше „пипката“, правеше компрес с хляб. Скарани мъж и жена идваха при нея да ги помири и тя ги помиряваше, пращаше ги да си вървят със здраве. Самотен старец, погребал съпругата си, тъжен, се дотътряше при нея от друго селище и тя го приемаше, гощаваше го, слушаше за неговите болести и опасения, успокояваше го, развеселяваше го, ободряваше го с шеги и старецът се съвземаше, гладеше с непрегъващи се пръсти железните си мустаци, примигваше с бледото си, влажно от сълзи око. И Горлов бе получил толкова много добрини, научил бе толкова много от нея — не разкази, не песни, не поличби за разтопени води, за падаща звезда, а за оная тайнствена, лееща се сред народа светлина, която даваше живот при беди и нещастия.
И още един нрав и характер му се яви мимолетно, онзи, „държавния“, както го наричаше, без да го противопоставя на „светия“ характер на леля Ана или у баба му. В тяхното съчетание се изграждаше държавата, съхраняваха се завети и заповеди, принасяха се големи жертви, прощаваше се злото, не изчезваше от земята милосърдието и страната всеки път, измъкнала се от мрака, ставаше по-силна и по-красива. Това беше „стопанинът“ на целия край. Благодарение на неговата воля и разум се добиваше от недрата руда, горяха мартенови и доменни пещи, работеха реакторите на станциите и генералният директор, обкръжен от своите съветници, изглеждаше на Горлов, който снимаше „портрета“ на този огнен и железен край, продължител на Петровото дело. Това беше за него онзи държавник, в който народното дело и воля през всички времена бяха придобивали своя най-упорит израз. Ето ги, надвиснали са над мъгливата, потъваща в земята яма и сякаш вертолетът се бори с притеглянето на ядрото, което, разтревожено от човека, ще всмуче вертолета в преизподнята. Ето, носи се през слабата виелица над стоманената тръба на газопровода, а градът диша в далечината, обагрен в черно, свири с нажежените си ноздри. Ето го, отива на съвет и в бърканицата от неразрешими проблеми, сред страхливост и задушаващи делото съмнения приема върху себе си бремето на решението — подлага се под страшния натиск на века.
Имаше още много хора, вляли се в неговия живот, задълго или за миг, и оставили всеки по една малка капчица светлина. Но между ония, които му помагаха, имаше един, с когото съдбата го раздели, с когото не живяха заедно на земята, който си бе отишъл от нея, без да дочака неговото появяване. Това беше баща му, загинал в снеговете край Клин. Празнотата, която от детството до зрелостта беше свързана със загубата на баща му, го болеше, тъгуваше и плачеше в него. Тя беше и източник на непрекъсната светлина, изпращана на Земята от баща му. Възмъжаваше, помъдрявате, преминаваше през изпитания и все по-ясно разбираше: живее не само своя живот, но и живота на баща си. Неговата младост, зрелост, стареене. Неговата любов, дъждове, пътешествия. Баща му, умирайки до повреденото противотанково оръдие, бе изпълнил света със светлина за него още неродения.


Част трета

22

Сутринта Сесар го чакаше в своя стар лилав фиат. Нарамил калъфа, Горлов вървеше през болницата, през миризмата на карбол, покрай умърлушените сутрешни болни. Попита първата, идваща насреща му сестра къде може да намери Валентина.
— Сигурно е тук, при субкоманданте Мануел. Подготвят го за изписване!
Посочи му стаята. Горлов внимателно отвори вратата, надникна. До кревата, вдигнал нагоре ръце, гол до кръста, превързан, стоеше бледен слаб мъж с мастилен блясък в очите, онзи, който предната вечер изскочи с патериците и искаше автомат. Червенобрадият Киценко притискаше буза до гърдите му. Прислушваше го не с уред, а както се слушат звуци през стена. Валентина, с бяла престилка, съсредоточена, очакваща, държеше в ръце слушалката. Погледна към вратата, забеляза Горлов и едва забележимо се намръщи. В нейните сиви потъмнели очи той долови досада, познатия отблъскващ израз. Стана му болно от този чужд, почти враждебен поглед. Киценко метна поглед към него, примижа и продължи да прислушва, като кълчеше испанските думи.
— При дишаш боли ли?… А тук боли?… Още дишаш…
Той тръгна към колата с чувство на болка, на несъвместимост, с усещането за своето неуместно и излишно присъствие. Пред амбулаторните палатки с табелки „Педиатър“, „Стоматолог“, „Очен“ чакаха болни граждани от Чинандега и селяни от близките села, наредени в прилежни търпеливи опашки.
Сесар взе от него калъфа. Усмихна се, потупа го по рамото, а Горлов, благодарен на тези признаци на радост, се мъчеше да потуши двете болезнени точки в душата си, останали от нейните зеници.
— Най-напред в щаба, а след това в Саматильо — Сесар потегли и бавно заобиколи вързаната за оградата дребничка кобилка с кожено седло, — команданте Рамирес ни чака…
Когато бяха вече при изхода, той я забеляза в огледалото. Успя да постави ръка върху мургавия юмрук на Сесар, стискащ кормилото: тя тичаше по стъпалата, покрай опашката от болни, покрай палатките, стараеше се да успее да ги догони. Застана срещу нея.
— Прости ми!… Бях заета… Исках да дойда при тебе!… По-скоро да се върнеш! — не се криеше нито от Сесар, нито от поста, нито от следящите ги болни. Притегли главата му и го целуна по устните. В колата, между мяркащите се сутрешни сгради, всичко му се виждаше щастливо, всичко многократно се повтаряше: тя се отдалечава, заобикаля дребничката кобилка с подстриганата грива…
Пристигнаха в щаба точно когато издигаха знамето. Офицерите се бяха строили пред пилона. Дежурният, след като доложи на команданте Рамирес, заповяда да вдигнат знамето. Запяха химна. Сесар, вдигнал ръка до слепоочието, пееше с всички, сериозен, тържествен. А Горлов, изопнат, гледаше как се издига по пилона черно-червеното знаме. Слушаше думите:

Аз те спасих, Никарагуа.
Вече не се чуват оръдията.
Вече не се лее по земята кръвта на братята.
Развява се твоето славно двуцветно знаме.
Възцари се прекрасният жадуван свят.
Ония, които загинаха, доказаха, че ние победихме.

Думите го вълнуваха с преждевременното утвърждаване на мира и благата. Химнът, написан в разгара на войната, беше за другото, предстоящото време.
Прозвуча команда „Свободно“. Офицерите се разпръснаха. Командирът усмихнато тръгна към тях. Стисна им ръцете и ги покани в кабинета си.
Дръпна завесата на стената и откри военната карта: северния пограничен участък, където с условни знаци — сини и червени стрелки, триъгълници и кръгове — бяха набелязани предполагаемите удари на противника от Хондурас и насрещните контраудари на сандинистките войски. Неприятелските лагери покрай границата, летищата, батареите и базите. Дислокацията на републиканските бригади, готови да отразят нахлуването. Разглеждайки тази оперативна карта, приготвена за близките боеве, Горлов оцени оказаното му от команданте Рамирес доверие.
— Вашият път съгласно програмата минава по това направление — команданте посочи с малка показалка. Оттук, от Чинандега, със собствен транспорт отивате до Саматильо, на десет километра от границата. Там оставяте вашата кола, прекачвате се на наш камион с охрана и отивате в Сан Педро дел Норте. По пътя имате възможност да посетите граничния пункт на река Гуасауле, където преди имаше митница, а също и мост, по който се осъществяваше шосейната връзка с Хондурас. Сега мостът е разрушен от наводнение, митницата — от минохвъргачен огън и съобщенията с Хондурас са прекъснати. Но именно тук, откъм реката, в случай на голяма война се очаква главният удар на гвардейците, на хондураската армия и на експедиционния корпус на морската пехота…
Горлов следеше показалката, летяща сред военните знаци. Преминаваше границата натам и обратно. И всяко докосване раждаше образа на готови за сражение части, на работещи танкови двигатели, на ревящи по пистите за излитане самолети. В слънчевите синкави далечини, сияещи зад прозореца, се притайваше напрежението на удара. На картата имаше вече нанесен център, където ще се срещнат победителите. И той, Горлов, се движеше към този център. Стремеше се заедно с тях да фокусира фотокамерата си.
— Пътят за Сан Педро минава през планинска местност, на места непосредствено до границата — продължаваше команданте Рамирес безстрастно и педантично. — По пътя са възможни засади от диверсанти и обстрелване на колата с минохвъргачки. По пътя трябва да се съобразявате с мерките за сигурност и да изпълнявате указанията на командира на конвоя. От другата страна на границата, край която ще минете, се намират десетина лагера и бази, оттам контрите нанасят своите удари. А по-нататък е вторият ешелон — редовни части на хондураската армия и на армията на САЩ. В рамките на съвместните учения „Бигпайн-2“ те репетират нахлуване в Никарагуа…
Горлов слушаше с чувството, повтарящо се многократно през тези дни: всяко придвижване, всеки отрязък от пътя разширяваше и неговия опит, заради което и бе долетял от Москва. Той ставаше все по-голям, приемаше го във все по-големи дози. Но някъде, той все още не знаеше къде, има краен обем, краен съд, където този опит вали като дъжд. Разлива се в кристал, разкривайки своята истинска форма, достъпна за изобразяване.
— По данни на разузнаването обстановката в района на Сан Педро дел Норте за вчерашния и днешния ден е следната — показалката проследи нагънатата струйка на пътя, спря на една черна точка досами границата. — Утре или вдругиден, или пък в най-скоро време се очаква щурм към Сан Педро с гвардейски части от лагерите на територията на Хондурас. От Ел Анонал, ето тук! И от Гуаликимито, ето тук! С около две роти. Целта им е да овладеят населения пункт, да го задържат, да приковат към себе си нашите части, да сковат техните действия. По-нататък да попречат на прехвърлянето на нашите части в планинските райони на Матагалпа, където миналата седмица се вмъкна неприятелски контингент от около хиляда души. Нашите части ги обкръжиха, разсякоха ги и водят бой за унищожаването им. Противникът доставя на обкръжените в планините продоволствие и боеприпаси със самолети. Стреми се да отвлече нашите сили на периферни направления. Сан Педро дел Норте е предполагаемо направление на тези отвличащи действия. За две години този населен пункт е издържал дванадесет атаки и има достатъчен опит в отбраната. В случай на щурм в помощ на отделението войници и милисианос ще бъде изпратена рота редовни войски от село Синко Пинос, на четиридесет минути път с кола. Това са данните за района Сан Педро, получени от началника на разузнаването тази сутрин специално във връзка с вашето пътуване…
Команданте Рамирес замълча и отпусна показалката. Гледаше Горлов внимателно и спокойно, даваше му възможност да разбере и да осъзнае информацията. Сесар го гледаше със същия спокоен и внимателен поглед, давайки му време да осмисли чутото, за да може то да проникне в него, да обходи всички ъгълчета в сърцето и разума му и тогава да спре във формата на решение. Това решение можеше да бъде всякакво. То можеше да бъде отлагане на пътуването. Можеше да бъде свързано с промяна в маршрута. Например те биха могли да стигнат до Саматильо, да отидат на река Гуасауле, на самата граница, в зоната на реалната опасност и да се върнат обратно. Едно такова решение бе напълно естествено. Фотографът не е длъжен да ходи в зоната на предстоящия бой. Не е длъжен да се подлага на един напълно вероятен удар. Още повече че фотографът е от друга страна, от другата половина на земята. Този бой, ако стане, ще бъде толкова далече от дома на фотографа. Толкова далече, че той може просто да го избегне. И това ще е ясно за военните, свикнали да не рискуват напразно, а само в крайно необходимите случаи, хора, чужди на всяко лекомислие. Така Горлов разбираше погледите на команданте и на Сесар, така ги четеше. Чувствуваше как чутото тръгна на път из душата и съзнанието му, как породи лек шум от потеклата по-бързо кръв по тялото му. Това не беше страх, а чувство на безразличие, чувство на свобода, на воля, която се поразклати като махало, увеличавайки размаха на колебанията. И той, собственикът на тази воля, беше като на люлка. Не пречеше. Готов беше да се съгласи с каквото и да е решение, избрано от волята.
— Обикновено гвардейците ги докарват до границата с камиони на хондураската армия — продължи команданте. — Дават им сведенията, получени от хондураските летци при разузнаването на нашата граница. Минохвъргачните батареи на хондурасците с огън осигуряват атаката на сомосистите. И пак те, минохвъргачите, прикриват оттеглянето им. Обикновено ги чакат камиони и санитарни коли. Ние преследваме гвардейците само до границата, забраняваме на нашите войски да минават на тяхна територия. Не можем да си позволим да преминем границата и да разгромим разположените там лагери. Хондураската пропаганда обработва своето население, внушава му страх от сандинистите, страх от Никарагуа. Но ние само се отбраняваме. Разбираме, че боят в районите на Сан Педро, на Сан Томас или на Сан Франсиско дел Норте може да бъде използван от империализма за започване на голяма война в Централна Америка, в цялото Западно полукълбо и в края на краищата в целия свят.
Горлов го слушаше. Опитваше се да разбере защо е длъжен сега да стане и да благодари на команданте, да му стисне ръката и да тръгне със Сесар към Саматильо, а оттам с военна кола за Сан Педро дел Норте. Или да не направи това и да се върне в Чинандега, в Манагуа. Опитваше се да разбере защо има намерение да пътува. Оттам, от предстоящото, очакващо го пространство подухваха невидими, отблъскващи го ветрове, тъмните повеи на опасността. Входът към това пространство се охраняваше. И то, неизвестното пространство, му изпращаше през синьо-зелените далечини отблъскващи сигнали. Той приемаше тези заплашителни сигнали. Спомняше си онези няколко случая, когато го застрашаваше опасност, дори смърт; когато на прага на катастрофата, преживяваше страха от смъртта.
За първи път това се случи в Армения, в планините на Зангезур — островърхи, конични като покрив на лютеранска църква. Слънцето, водата и студът разрушаваха планините, раздираха ги, дробяха ги на дребни камъчета, засипваха склоновете и долините. Острите като вретена върхове, непрестанно шумолящите сипеи приличаха на огромен пясъчен часовник, който чрез струйките на свличащите се каменоломи отмерваше земното време. Той със своята фотокамера се катереше към върха, хващайки се за трошливите камъни, искаше да фотографира островърхото войнство на планините, долините със стадата, сивата слюдена река. С едно невнимателно движение отчупи парче остър гранит и целият люспест склон потече раздробен, повлече го надолу към брега, където тъмнееше бездната. Усетил в дребното ронене на камъчетата смъртта, той изпусна фотокамерата, която започна да се смалява в празнотата надолу, и сякаш губеше плътност, превръщаше се в плоскост, притискаше гърди и лице към повърхността на планината. Забиваше плътта си в заострените издатини, за да се вкопчи в тях, да се закачи някак си. Усещаше как на много места камъните разкъсват кожата му, оставят по нея дълги рани. Плъзгаше се към своята смърт, чувствувайки ужаса, и с този ужас, със страстното си желание да живее забавяше свличането, увисваше, подпрян под ребрата и под скулите от заболите се в него острия. Окървавен и изпокъсан, той се върна в хотела, оставяйки в люляковите, подобни на чували планини своята смърт.
— Тактиката им се свежда до следното — продължаваше команданте, като му даваше време за избор и не искаше непременно отговор: — овладяват населения пункт. Избиват всички активисти. А останалото население — жени, деца, селяни, както и стоката им — отвличат в Хондурас. Отначало искахме да евакуираме от границата цялото население, да го изведем извън ударите. Но след това избрахме друг път. Дадохме на народа оръжие. Селата са въоръжени. В тях действуват комитети за защита на сандинистката революция. Те сами са в състояние да дадат отпор на контрите…
И още един случай, когато едва не загина в пясъците на Каракум. Пренебрегна увещанията на жителите кореняци. Отиде по обед на сърповидните дюни да снима пустинята. Вървеше през нагорещени бели пясъци. Възхищаваше се на тяхната чистота и стерилност. Сякаш в кварцов тигел гореше бяла спирала, унищожаваща всякакъв живот: оставаше само кристалното излъчване на пясъците, празният небесен лазур и малкото нажежено слънце. Вървеше по горещите перки на дюната, любуваше се на аеродинамичното й съвършенство — като венче на витло или лопатка на турбина, облъхвана от слънчевия вятър. На отреза, на острието — турбулентен вихър, непрекъснат горещ смерч — дюната, врязана в синевата, непрестанно се излива, изнизва се, разпръсквани вихри от песъчинки. Той излезе от дюната, изпускайки горещи струи, чувствувайки парещите си подметки. Като че ли стоеше на дъното на реактора — всяка песъчинка насочваше лъчите си към него. Кръвта му бавно, тихо кипваше с червени безбройни мехурчета. Стиснал клепачи, той видя своя ален живот, ултравиолетовото лилаво слънце. Сърцето му започна бавно да тупа, чувствуваше слабост, понечи да излезе от дюните. На края на пустинята, където пясъците свършваха и растеше дребнолисто дърво, той загуби съзнание. Падна в сянката му. Там, под сянката на дървото, оръфано от камилите, той преживя топлинния удар, преживя смъртта си. А после, легнал под навеса, поемайки от ръцете на домакините чашката зелен чай, благословеше това неизвестно случайно дърво, спасило го в пустинята, посадено неизвестно от кого, хвърлило върху него своята рядка сянка.
— Ние считаме — продължаваше команданте Рамирес, — че ако гринго нахлуят в Никарагуа, това ще бъде начело на войната в Централна Америка, а след това и в целия свят. Нашата революция не е само наша. Тя дойде след кубинската. Тя вдъхновява и революцията в Салвадор. Тук, в Никарагуа, ние защитаваме не само нашата революция. И гринго разбират това. Те атакуват тук нас, както атакуват африканците в Ангола, както атакуват афганистанците и кампучийците. Както се готвят да атакуват Съветския съюз. Гринго си с гринго. Те навсякъде са едни и същи. Навсякъде са врагове…
И още веднъж, когато летеше за Сургут с двумоторен самолет. Задряма и видя пророчески сън. Уж е привързан за високо дърво, което расте на отвесна планина, а планината е опасана от пътища, препълнени с автомобили, железопътни линии с летящи влакове, пушат заводи, димят огромни замъглени градове. Корените на дървото врастват в някаква древна затънтена гробница с куп бели неизвестни кости, а короната на дървото с привързаните към клоните му ръце се люлее между звездите. Този сладък и мъчителен сън беше прекъснат от накланянето на самолета, от неистовия вой на мотора. Изплашена, бяла като тебешир, стюардесата падна до него в креслото, започна да закопчава колана и каза, че моторът се е запалил и че се опитват да кацнат. Той гледаше през илюминатора как от алуминиевия кожух се сипят бледи искри и излита пулсиращ плътен дим. Обхвана го такава безпомощност, можеше да разчита само на чудо, забрави дори да затегне колана. Самолетът с кихане и сумтене се спусна в края на едно поле. С вой пристигаха противопожарните и санитарните коли. Някакъв старец на предната седалка все не можеше да си намери валидола.
Тези три случая му се мярнаха един след друг като спомен за отминала гибел. Те бяха заложени в професията му като непредсказуема вероятност. А сега му предстоеше нещо друго. Опасността беше предсказуема. Известиха го за това. И волята му, отмерила и отчела необходимия брой колебания, спря на малката червена точка, разграфи прибора, това невидимо за света устройство, врязано в самото му сърце. Това, което го правеше репортер, което го правеше художник, участник в жестоката борба и в бедата.
— Сега искам да ви попитам — каза команданте Рамирес — приемате ли нашата програма? Можем ли да предадем в Саматильо, че тръгвате? За да могат те, докато сте на път, да организират кола и охрана до Сан Педро?
— Колко време е пътят до Саматильо? — попита Горлов.
— Около един час.
— А оттам до Сан Педро?
— Приблизително още толкова.
— Тогава към обяд ще бъдем в Сан Педро. — Горлов стана, благодари на команданте. И той, и надигналият се след него Сесар не се учудиха. Те не очакваха друг отговор.


23

Отдалечаваха се от Чинандега по главния път, бавно заобикаляйки Сан Кристобал — изумруден конус със синкави сенчести дървета, с плешив, изпогорен от отрови връх, напомнящ димящ насип. В облака от сивкав газ се виждаше слънчевият спектър. Като гледаше зеления вулкан, той си помисли: може би и тя в този миг гледа планината. И те си разменят погледи. Планината е като съединяващ ги препредавател.
Сесар го развличаше. Шосето, по което сега летяха, преди се е казвало Салваторита, по името на сестрата на Сомоса. Сега се казва „19 юли“, на националния празник. Тучната долина с памуковото поле и с обработената градина преди е принадлежала на латифундиста Акелео Венерио, който избягал в Хондурас. Сега тези поля са държавни; обсипани са с флагчета за пръскане със самолети. Жълто водно конче с витло волно пикираше и ръсеше бяла пудра. Горлов се вслушваше, гледаше радостната природа, сините планини. Кордилерите. Каменният гръбнак на континента… Желаеше всичко хубаво за Сесар и Розалия там, на другото крайбрежие, зад синкавите зъбери.
Саматильо ги пусна в тесните си горещи улици. Градът изглеждаше като творение на грънчари: обгорен в пещта, сух, звънтящ, с вадички от нагар и глеч, с мирис на пушек, с безброй червени и черни емблеми, покриващи стените. Че Гевара с барета. Сандино с шапка. Обикновена шапка с голяма периферия. Автомат. Шапка и автомат. И навсякъде надписи: „Контрите няма да минат.“ Червеночерната графика на революцията.
Излязоха на централния площад с малка прашна градинка и олющена църква. В църквата имаше литургия. През отворената врата се виждаше лилавият свещеник. Улицата насреща беше преградена с рогатки и бодлива тел, с чували пясък. От двете страни в укрития с картечници седяха войници. Това беше щабът на бригадата.
Дежурният офицер ги почерпи с кафе. Потвърди получената от Чинандега заповед. Каза, че камионът и бойниците са готови, ще заредят с гориво и ще дойдат. И наистина иззад черквата излезе тромав и прашен камион, мръснозелена ифа. В каросерията с клатещи се железни шпригли без брезент седяха войници. Един от тях, гъвкав, дългокрак, прескочи през капака, потопи се в жълтия прах и тръгна към щаба. След минутка се показа на прага и удари токове.
— Сержант Роберто Ларгаеспада пристигна на ваше разпореждане!
Тесногръд, пъргав. Мустачките на слабото му зъбесто лице приличаха на гривна от ръкохватката на оръжието. А очите му се смееха, когато докладваше.
Офицерът му представи Горлов и Сесар. Още веднъж повтори задачата — митницата Гуасауле и Сан Педро дел Норте. Сержантът ентусиазирано им стисна ръцете.
— Имате ли лично оръжие? — попита офицерът Горлов.
— Не — каза Горлов. — Само това. — Той лекичко потупа висящата на хълбока му фотокамера.
— А вие? — офицерът попита Сесар.
— Това — тупна се по кобура.
— Не искате ли да вземете автомат? — офицерът се обърна към Горлов.
— Май че не — вежливо отказа той. — Тази машина — той посочи фотокамерата — изисква цялото ми внимание.
— Аз ще взема — каза Сесар.
Офицерът отиде в другата стая и донесе оттам новичък автомат със сгъваем приклад. Подаде го на Сесар, той го взе с благодарност и го окачи на рамото си.
— Чакаме ви утре към обед — каза офицерът. — Ако искате да ни информирате, в Сан Педро има радиостанция. Желая ви успех. — Той ги изпрати до прага.
Ифата беше прашна, с изтъркани страни и побита. Цялата напечена и около нея миришеше на бензин. През тази завладяваща пара като мираж се люлееше църквата, нещо лилаво се мяркаше в прозореца.
— Ако разрешите, ще седнем в каросерията — Горлов вежливо отклони предложението на сержанта да седне в кабината. — Отгоре се вижда по-добре. — Той посочи околността с ръка и отново потупа фотокамерата.
— По-близо до слънцето — засмя се Ларгаеспада и с два скока скочи в каросерията и оттам вече помагаше на Горлов и Сесар.
Горлов, прехвърлил се през капака, се намери на изпотрошена дървена пейка между войниците с техните кафяви прашни лица. Сред младежите с тесни рамене видя женска фигура с военна рубашка: гърдите й, дебелите бедра, пухкавите ръце, стискащи автомата. Девойката с маратонки, пристегната с ремък, с паласка, влизаше в състава на конвоя. Тя гледаше Горлов спокойно и равнодушно.
— Тогава към Гуасауле! — заповяда сержантът и чукна по кабината на камиона да тръгва. Залюляха се по улиците, седнали на равнището на преминаващите керемидени покриви, рискуваха да ги съборят с кабината.
Камионът се движеше мощно, равномерно. Стоманените шпригли на каросерията свистяха и пореха въздуха. Войниците примижаваха срещу вятъра и се виждаше, че се наслаждават на скоростта. Ларгаеспада се наведе към Горлов от отсрещната пейка и му намигна да го развесели. Май и на него му харесваше скоростта, свободата, възможността да се отскубне от гарнизона. На шията му лъщеше верижка, а на нея висеше куршум с острието надолу, излъскан от допира с тялото му.
— Нали всички сме сандинисти! И аз съм сандинист, и ти си сандинист! — уверяваше той Горлов, като докосваше леко коляното му и заличаваше по този начин разстоянието между тях. — Вие в Съветския съюз сте сандинисти, както и тук, у нас, и в Африка, и в Европа. Но за това е необходимо много да се пътува, да им се помага в борбата с гринго. Аз зная, ти много пътуваш, бориш се с гринго. Казаха ми: „Ларгаеспада, вземи войници и тръгвай за Сан Педро!“ Там ще покажем на контрите какви са сандинистите. Аз ще мълча. Ще кажа на моя автомат — нека той да им обясни!
Той движеше слабите си рамене, потропваше, седнал на пейката. Куршумът подрипваше върху кафявите му гърди. Войниците и момичето между тях мълчаливо и сериозно слушаха командира си.
— Искаш ли да разбереш как съм станал сандинист? Ние, простите хора, също знаем историята. Знаем за какво са се борили Сандино и Фонсека. Знаем какво е добро и зло. Моят брат беше убит от гвардейците. След това убиха и другия ми брат. След това и племенника ми. Така станах сандинист. Сандинистът е обикновен човек. На него нищо не му е нужно. Само правда, само свобода. Аз нямам нищо. Ето този автомат. И този хамак, който опъвам там, където ме свари нощта. Ако ти нямаш, ще ти дам моя. У сандинистите всичко е еднакво, всичко е общо: и животът, и смъртта. Преди бях католик, вярвах в бога. Сега съм убеден: бог — това е революцията. А какво е дяволът? Дяволът — това е контрата!
С кълвящо, остро движение на ръката посочи някъде напред, където ги носеше камионът. И войниците като един проследиха неговото движение. Горлов разбираше, че сержантът не го развлича, а просто, възползуван от случая, преподава урок по политпросвета на своите подчинени.
— Стоп! Гуасауле! — на завоя на пътя сержантът удари с ръка по кабината. — Тук ще спрем. Тук ще оставим колата. Не бива да виждат камиона, да не чуят мотора — махна с ръка на войниците и сам скочи от камиона. — До митницата ще стигнем пеша!
И те тръгнаха по шосето натам, дето се цъклеше зданието на митницата и се издигаше зелена петниста планина. „Хондурас!“ — кимна Ларгаеспада към планината, а с ръка показа на войниците да намалят крачката и да поизостанат. Горлов извади фотокамерата, излезе напред. Не сваляше очи от петнистата висока планина, приличаща на замаскиран войник, с редки могъщи дървета зад зданието на митницата. „Реката!“ — каза Ларгаеспада, кимна към дърветата и вдигна автомата, като премести предпазителя на „автоматичен“. Щракна затвора и вкара патрон в цевта. Сесар изпъна сгъваемия приклад и го мушна под мишницата. Носеше автомата като къса, недостигаща до земята патерица.
Наближиха митницата. Зданието, което отдалече изглеждаше гиздаво и обитаемо, отблизо тъмнееше с изпотрошените си стъкла, виждаха се следи от куршуми. Бариерата беше отхвърлена и смачкана. Под краката им хрущеше стъкло.
— Само до преди две години тук минаваха много коли — каза сержантът. — Можеше да се отиде в Хондурас, в Салвадор и в Мексико… А пък ако нещо сте си забравили там, може и в Калифорния. Но след това оттам започнаха да стрелят. Мостът беше отнесен от наводнение. И сега тук живеят само гущери.
Горлов фотографира зданието на митницата с изподрания от куршуми надпис: „Добре дошли в Никарагуа.“ Пръските от взривовете напомняха черни, врязани в бетона звезди.
— Бих искал да се приближа до моста и да го снимам — каза Горлов, загледан в пустото синкаво шосе, прекъсващо пред невидимия мост, до дърветата. Отвъд реката то продължаваше в Хондурас. — Искам да снимам границата.
— Можем да се приближим до реката — каза сержантът. — Горе на тази планина е наблюдателният им пункт. Ако открият огън, вие незабавно легнете на земята! А войниците ще оставим тук. Не бива до моста да отива голяма група.
Той се оттегли и тихо нареди нещо на войниците. Конвоят, подчинявайки му се, зае позиция зад ъгъла на митницата, в крайпътните канавки, прицели се с автоматите, а девойката неочаквано ловко и бързо се покатери на покрива, залегна там и се чу как щракна със затвора на автомата.
— Можем да тръгваме — каза сержантът.
Тримата вървяха по синия пуст асфалт, от двете страни на който лежаха плоски листа. Горлов усещаше сянката си някъде встрани, не сваляше очи от планината, измерваше разстоянието до нея не със зениците си, а с дъха си. Сякаш се докосваше до нея през прозрачния въздух. Беше тихо. Само по асфалта слабо отекваха техните подметки и сред зеленината, догонвайки ги или изоставайки от тях, припяваше щурче. Той гледаше планината, очаквайки бледото пламъче на изстрела и незабавния удар в гърдите, болката. Но пламъче нямаше. Само чувството за огромен обем, сияещ, сгъстен от невидимото напрежение в един център — в неговите гърди, в неговото сърце.
Сесар вървеше до него тихо, леко приведен, оглеждаше се наоколо, сякаш искаше при изстрел да се хвърли и с тялото си да прикрие Горлов. Сержантът поизостана, за да има по-добра видимост, готов всеки миг да се хвърли напред. Горлов крачеше и не чувствуваше страх, макар очакването на удар да натискаше гърдите му, сякаш някой носеше пред него изопната лепта и не го пускаше да върви, така че се налагаше при всяка крачка да преодолява тази невидима преграда. Тя отново се появяваше, допираше се до гърдите му и с напрежение на волята си той отново я отместваше с няколко крачки напред. Не, това не беше страх, а странно, за първи път преживявано състояние на особено внимание, на прозрение, когато цялата същност на човека се изостря, превръща се само в слух — слушаш себе си, своя живот, готов всеки миг да спре.
Щурчето пееше, издигаше глас до сияещото небе, притихваше, почти се изгубваше и отново набираше височина и сила. Съпровождаше ги. И на Горлов му се стори, че това се е случвало вече веднъж — същите зеленина, слънце, щурец, тялото почти не се усеща, в главата никакви мисли, а само внимание и усет, — било е може би в ранното му детство.
Те спряха непосредствено до края на асфалта, прекъснат и сринат надолу. Там, разчупен на три, отнесен и затрупан с тиня, лежеше мостът. Заприщваше реката, раздираше я на дълги парцали от мехури. И по това, как лесно и многократно е бил пречупен, по канарите, висящи над реката, по могъщия дънер на заклещилото се под моста отсечено дърво се чувствуваше сляпата сила на мощния удар на отминалото наводнение.
Горлов снимаше останките от моста, изровените брегове и намалялата обезсилена река. И през всичкото време усещаше планината, чувствуваше другото състояние на света от другата страна на реката — реалността на военната граница. Струваше му се, че тук е профучала не реката, не водната стихия е счупила моста и разрушила пътя, а друга, по-могъща сила — войната, раздорът. Тя е разкъсала бреговете на държавите, проточила е ров между двата народа, разкъсала е на това място не просто границата, а самото, замислено като единство, човечество, самата земя: разделила я е на две части, раздалечила ги е и ги е хвърлила в безумни разпри.
В тази зона на планетата, измъчвана от земетресения, наводнения, изритвания, действуваше още една геологическа сила — войната. Застанал тук, край пограничната река, той усещаше с ходилата си разтърсването на света. То се надигаше в него, стигаше до гърдите му, разкъсваше сърцето му, избиваше очните му ябълки. Континентът се тресеше. Тътенът се носеше по билото на Кордилерите, идваше до краката му и застанал тук, той беше част от този тътнеж.
— Снимахте ли всичко, което искахте? — попита сержантът. — Трябва да вървим. Тук не бива да се стои дълго.
Те се обърнаха и бавно тръгнаха обратно по синьото пусто шосе под цвъртежа на цикадите, без да се озъртат. И Горлов си помисли, че ако му е съдено да доживее дълбоки старини, когато е най-изтощен, изведнъж ще се пробуди, ще си спомни това слънце, тази зеленина, границата между двете малки чужди държави, своята безтелесност, хладния допир до гърба между плешките на нещо несъществуващо, свързано с близката планина.
Пътуваха по нащърбен прашен път. Камионът се люлееше, удряше се в камъните на настилката. Скърцаше каросерията, железните шпригли — също. На дупките войниците вкупом подскачаха и се накланяха на една страна. Чувството за благополучно отминалата ги неотдавна опасност ги бе сближило. Намигваха си, усмихваха се, мъчеха се да прогонят горещата пепел, падаща в каросерията. Горлов, пазейки внимателно фотокамерата от удар, попита Ларгаеспада:
— Кажи ми защо си окачил на врата си този куршум? Може би всички бивши католици в Никарагуа, станали революционери, са свалили от шията си кръстовете и са си окачили куршуми? Да не би да е такова изискването на революцията?
— Не, Андрес, революцията изисква съвсем друго. Когато революцията победи, аз ще сваля този куршум. Окачи го на шията ми моята майка с думите: за всеки човек си има определен куршум, който го дебне, който иска да го погуби. И ето, този куршум иска да убие теб. Носи го винаги, не го губи, за да не попадне никога в пушка. Така няма да те убият, нито да те ранят. Откога воювам, а съм жив, не съм раняван. Нека си стрелят. Докато този куршум е с мене, аз съм безсмъртен!
— Къде бих могъл да си намеря такъв куршум?
— Аз ще ти намеря, Андрес. Ще го носиш и нищо няма да ти се случи. — Той весело намигна, а Горлов си спомни за своя талисман, за пръстенчето със зрънцето яспис. Усети за миг нежност. — Миналата година в Матагалпа попаднахме в засада — продължаваше да се усмихва сержантът. — Подпалиха камиона ни с базука. Петима мои другари бяха убити. Живи останахме четирима. Скочихме от колата, залегнахме на хълма и започнахме стрелба. Ония зад хълма бяха може би десетина. Те ни викаха: „Предайте се! Или ще ви покажем как бие М-16“. А ние им викаме; „А пък ние ей сега ще ви покажем как бият нашите.“ Хвърлихме се към тях със стрелба и те избягаха. Аз тичах срещу техните куршуми и нито един не ме докосна! Защо? Ами ето го моя куршум! Аз съм му стопанин! — той подхвърли горещия куршум на синджирчето, влажен от потта му.
Пътуваха около един час из планината. Минаха през селището Синко Пинос, където ги нахраниха от батальонната кухня с варен фасул и им дадоха да пият портокалов сок. Изкачваха се все по-високо по каменист път, който приличаше на дъно на пресъхнала планинска река. Влязоха в теснина, обкръжена от високите зелени завеси на планините. Тук, към стръмнината, се беше прилепил градецът Сан Педро дел Норте.


24

Ифата тромаво зави и спря на малкото площадче. Камбанарията, леко наклонена, погледна с отворите и камбаните си. По ниските къщички червенееха керемидите и над всичко се издигаха планините, стесняваха се в сянката на облаците, надничаха отвисоко към площада, към изскачащите от каросерията войници, които разтъпкваха отеклите си крака. Загледан в тия планини и в това малко небе, Горлов си помисли: ето че стигна до най-голямото напрежение, към което нещо го тласкаше, влачеше. До сърцевината на своите стремежи, където опитът вали като дъжд. Тук, на този площад с камбанарията, го очаква онова, към което така се стремеше.
Откъм улицата се чу чаткане на копита, показа се кон. Къдраво момче без шапка, с червено шалче, мушнало крака в меките кожени стремена, потупваше украсеното с пискюли седло. Забелязало колата и войниците, то рязко спря коня. Перчеше се на седлото, задържаше разгорещеното животно, а лицето му, загрубяло от вятъра, тутакси засвятка с детско любопитство. Горлов, възхитен от него, толкова напето и пъргаво, посегна към фотокамерата. Конникът забеляза този възторг, отвърна със светкавичен щастлив поглед, с усмивка. Смушка коня със стремената и го подгони по площада, като разхвърляше трева, правеше кръгове и подвикваше. Горлов улови в обектива стремително носещия се конник, който разнасяше вестта за тяхното появяване.
Приближи невисок човек с автомат, с барета и широки панталони, много бледен, с тревожни очи.
— Ернесто Мартинес Ереро, председател на комитета за защита на сандиниската революция — представи се той и стисна старателно ръцете им.
Сесар вадеше документите, показваше ги на председателя, обясняваше целта на идването им. Сержант Ларгаеспада строи войниците до колата и тихо им даваше някои указания.
— Колко време ще прекарате тук? — попита председателят.
— Би трябвало до утре — отговори Сесар.
— Изморени ли сте? Искате ли да си отпочинете?
— Не — каза Горлов, поглеждайки високото слънце, започнало да минава зенита. — Бих искал да снимам.
— Какво именно?
— Всичко. Вашия град. Хората. Границата. Хондурас, ако това е възможно…
— Ето я границата — председателят мръдна с цевта на автомата и посочи земята под краката си, обути в измачкани, прашни и зеленясали панталони. — Ето го Хондурас. — Той кимна към зелената стръмнина отвъд съседната къща. — Можете да снимате всичко това.
— Очаквате ли бой? Очаквате ли щурм към Сан Педро?
— Отблъснали сме дванадесет щурма. Очакваме тринадесетия.
— Кога? Днес? Утре?
— Никой не знае. Но ние сме свикнали да чакаме.
Някъде наблизо зад къщата проехтя автоматен ред.
Кратък, а след това по-дълъг. Горлов се обърна уплашено и машинално насочи камерата натам. Председателят поклати глава.
— Това не е щурм… Просто автоматен ред… Ако искате, можем да отидем при предните постове…
Те тръгнаха по павираната улица покрай къщичките. Председателят метеше улицата с изпоцапаните си дълги панталони. Сесар носеше на рамо калъфа с триногата. Ларгаеспада любопитно оглеждаше къщичките, високите дървета с птича врява в короните, стъпвайки по камъните със своите много видели маратонки. Горлов се мъчеше да осмисли новото обкръжение, за да снима не както му дойде, а да направи смислен и точен портрет на малкото, приличащо на село градче, преживяло цяла дузина щурмове. „Тринадесетият щурм на Сан Педро дел Норте“ — нарече той още незапочнатата серия, разположи я в изложбената зала в Москва.
Учудваше го улицата, по която стъпваше. Камъните, огромни и грубо дялани, подредени в редици, наместени в гнездата си от вътрешния натиск на планината, сякаш бяха поставени за някакъв друг, а не за този живот. За други, огромни хора, за тежки колела, за могъщи копита. Бяха останки от предишната цивилизация, от предишната улица, съединяваща минали столици и царства, някогашни храмове и езически черкви, изгнили, затрупани от тинята на наводненията, засипани от вулканите с пепел, засипани с праха на войните. Само този малък отрязък от пътя бе останал върху склона на планината. До него се бе прилепил друг, по-късен живот, малки къщички, боклук, чепки от някакъв плод, накълвани от птиците. И той, Горлов, крачеше по тъмните скали, загледан в близкия, изпълнен със синя светлина отвор, където свършваше пътят и през въздуха се виждаше в мъгла планината.
— Тук минава предната линия на отбраната — каза председателят, когато излязоха от стръмното и скочиха в малък окоп с двама войници вътре, с изхвърлена червена земя наоколо. — Тук, на този окоп, налитат гвардейците всеки път, се по този склон, събират се в тая низинка.
Горлов гледаше низината с металната струйка на ручея, по който минаваше границата. По съседната хондураска планина се виждаше обработено поле, виеше се пътечка, белееше пасящо животно, може би крава, а може би кон. От селските парчета земя и от пасбищата лъхаше на кротост.
— Минават през ручея и се катерят през гробището право към този окоп. И тук ние ги посрещаме с огън — говореше председателят, взимайки цигарата на един от войниците, залегнал зад картечницата на бруствера. Пое дълбоко два пъти и му я върна. Димът, без да се разпръсва, като синьо облаче полетя към Хондурас. Горлов отвори калъфа на хълбока на Сесар. Смени обектива, постави телеобектив. Виждаше как го гледат полегналите в окопа войници, как по картечницата преливат маслени лъчи. — Там, където стоите сега — каза председателят, — преди три дни беше убит наш войник. Те стрелят по нас от планината. И сега са там. Не бива да се изправяме в пълен ръст.
Горлов като че ли усети лекия повей, изсъскването на куршума. Облегна гърди на топлия бруствер, размести с тръбата на обектива жълтия треволяк и бързо задвижи апарата.
Видя близките надгробни плочи с лишеи и бразди от влагата. Цъфтящата жълтевина, над която безшумно и ярко летяха пеперуди. Кацането им в цветята, люлеенето на цветчетата. Разглеждаше пеперудите, наслаждаваше им се, съжалявайки, че са недостъпни, за невъзможността да излезе от този окоп и да поскита със сака си из старите гробища.
Насочи обектива към ручея. Пъргавата струя, разтопена, ярка, се удряше о камъните. Тихият трепет върху облетия камък предизвикваше у него жажда. Ручеят го привличаше да потопи ръце в студената вода, да погледа пръстите си, осеяни с въздушни мехурчета.
Насочи телеобектива към планината, обходи с него сечището и на голата поляна зърна кон, неговата сива приведена глава и размаханата му опашка. Видът на коня със зеленоглавите конски мухи по потръпващите хълбоци предизвика у него мирис на гореща трева и конска пот.
Тези мирни откъслеци от действителността се трупаха в него, докато проследяваше с обектива пътечката, розова, подобна на всички други пътечки, по които някога ходеше бос, улучваше с пета някоя къртича дупка и разгръщаше бъзака.
Отново задвижи окуляра, потапяйки се сред сияещото синьо пространство. В селското поле с равните редички на стеблата, с ниските дървета и купищата насечени изсъхнали съчки. И отново за миг нещо рязко припламна между земята и дърветата — може би бинокъл, а може би и мерник. Като че ли някой също като него се криеше от другата страна, насочваше точен мерник по окопа и по него с фотокамерата.
Той дочу тих метален звук от планината. Откъсна се от обектива и започна да търси източника. Звукът сега не беше в планината, а около нея и по-високо. Проследявайки погледите на войниците и баретата на председателя, обърната нагоре, Горлов забеляза: иззад планината бавно се показваше петнистозелен самолет. Сякаш част от планината се откъсваше и придобиваше формата на двумоторна крилата машина. Тя идваше от Хондурас леко замъглена в маранята с чашките на лъскащите витла. Навлизаше в небето на Никарагуа. Председателят я проследи с автомата, приклекна, сви глава между раменете си и каза:
— Т-28!… Гринго!… Към Матагалпа… Носи продоволствие за контрите!
Един от войниците притисна гръб към окопа и приготви леката картечница. Затрещя към небето злобно, продължително, стиснал подскачащото, пръскащо месинг оръжие. По цялата покрайнина на градчето, надлъж и нашир се загърмя, затрака се, в небето се забиваха бледите пресичащи се следи от трасиращите куршуми, стремящи се да уловят самолета. Загърмяха и от другата страна на ручея, от съседната планина. Редовете запулсираха през падината. Двете планини стреляха една в друга. Куршуми изригваха и от мирния кон, и от царевичното поле, и от лятната пътечка: бяха натъпкани с оръжие. Планините си изпращаха една на друга бодливи свистящи редове.
Горлов следеше самолета с камерата. Снимаше бавната петниста, летяща към Никарагуа машина, затворена в синята леща на пространството. Разпалените, озлобени от безсилие лица на войниците. Сержанта Ларгаеспада, плюещ, навел надолу цевта на автомата. Горлов напусна окопа и тръгна след председателя. Изтърси от панталона си червеникавата земя, прашеца от цветята. Престрелката и тази прелетяла в небето чужда машина го ободриха и предизвикаха младежки плам и желание за работа.
Те прескочиха траншеята, прекрачиха ниския каменен зид и се насочиха към крайната къща направо през една утъпкана градина. В изпотъпканите лехички стърчаха останки от черни стъбла. Стърчеше овъглено дърво. Търкаляше се колело от каруца.
— Тук живее Гилермо Монталво — поясни председателят. — Неговият дом страда повече от другите. Дванадесет пъти контрите минават през неговата градина и дванадесет пъти ние ги отхвърляме назад. Мина уби кравата му. Граната разкъса свинята му. Жена му получи припадъци, които често свършват с истерия. Ние го увещаваме: „Вземи автомата! Стани милисиано! Защитавай сам своя дом!“ А той отказва: „Само бог може да ме защити.“ Ето под това дърво лежеше техен гранатохвъргач. Убихме го при третия щурм. Не можахме да го махнем оттук, защото градината се прострелваше денем и нощем. Той пролежа на тая горещина три денонощия, наду се като вол. Така вонеше, че се усещаше чак на площада. Измъкнахме го с въже с кука и го погребахме. А ето го и стопанина. Можете да го разпитате.
В каменния отвор на вратата неподвижно стоеше човек. Нисичък, небръснат, със смачкана излиняла шапка, с дълги почти до коленете безсилни ръце. Изпоцапан с пръст и сажди, той приличаше на коренище, изровено от лехите. Горлов му се поклони. Онзи едва забележимо кимна. Видът му, мълчанието, неговите черни, неподвижни, без желание да виждат очи спираха Горлов и той не се решаваше да вдигне фотокамерата. Въпреки своето силно желание да снима, не се решаваше да се докосне до тази очевидна мъка. Спираше го разликата в техните състояния.
— Как е Марта? — попита председателят. — Жените я чакат на фурната. Викат я да пече хляб за войниците.
— Тя няма да дойде — отвърна човекът. — Днес имаше припадък. Сега не може да стане.
Проследил кимането на неговата изпомачкана ръждива шапка, Горлов надникна в тъмното зад гърба му. Видя бедната вехта подредба на къщата. Маса с парцали и остатъци от храна, опушена консервена кутия. Опънат между стените хамак обгръщаше нечие неподвижно тяло. Непосредствено до него зееше отвор към празен обор. Покрай стената, притиснати, почти слети, стояха мълчаливо четири деца, едно от друго по-малки. В мрака проблясваха еднаквите им изпъкнали очи. Погледът им плашеше със съсредоточения натрупан детски страх. И именно този страх го подтикна да действува незабавно.
— Ще ми позволите ли да снимам вашия дом? — попита той стопанина.
И недочакал съгласието му, започна да снима. Него самия в каменния отвор, сякаш вкаменен там. И малкото разпятие зад гърба му с мигащото пламъче. И черните изплашени очи на децата. И хамака, на който лежеше припадналата жена. И селското парче земя, през което дванадесет пъти в двете посоки се бе развихряла атака, превърнала мястото в пустош. И голия обор с преобърнатото корито, където витаеше душата на убитата крава. И умъртвеното плодно дърво, изкоренено от огъня на базуките. Горлов знаеше как да снима, как да направи така, та това загаснало огнище, този разкъртен праг, това строшено колело от каруца да се превърнат в картина на войната.
— Ела днес на площада, Гилермо — каза председателят, без да настоява, без да вярва, че ще го чуят. — Днес милисианос ще маршируват. Ще ти дам винтовка. Ела!
— Не — каза онзи. — Днес ще се моля. Ако утре отново ни нападнат, само бог може да ни спаси.
Горлов се оттегляше, отнасяше направените кадри, отнасяше чуждата мъка. Мрачен щрих към портрета на Сан Педро.
Върху стената с червена боя — шапката на Сандино. А над прозореца надпис: „Контрите няма да минат!“ Вратата на къщата е широко разтворена. До прага на пръстения под, разкрачил широките си боси стъпала — стопанинът, брадат широкоплещест селянин. В ръцете си държи автомат. Наднича нещо в цевта. Взима от масата стъклено малиново кандилце с медно синджирче, току-що свалено от иконата. Внимателно наклонява кандилото над цевта на автомата и пуска в канала масло. Върти автомата, така че маслото равномерно да омаже канала. Отново гледа в цевта, вирнал твърдата си прошарена брада. Вътре в къщата се белеят ръцете на стопанката — нещо мачка, удря с чукалото в хавайчето.
— Ей, Армандо, да не си забравил, че днес има митинг? — подвикна към брадатия председателят, спирайки се до прага. — Тренировка и митинг, нали помниш?
— Ще дойда, разбира се — кима брадатият, пристъпвайки с босите си крака. Усмихна се на Горлов. Беше го забелязал как, хванал фотокамерата, наблюдава неговата операция. — Бях горе на върха, дежурих — пояснява той, тръсвайки автомата. — В окопа е влажно. Може да се появи ръжда. Мисля си, че господ бог няма да се разсърди, ако му взема малко от маслото. Мисля, че дори ще се зарадва… Снимай, ако искаш! — отгатна желанието на Горлов. — Снимай всички ни, ако искаш?… Мария!… Франсиско!… Педро!… — извика той към къщата.
На повикването му излезе жена, разгорещена, несресана, с широка блузка, хванала войнствено чукалото. Излезе и момче, любопитно, сръчно, с дървен автомат в ръце. Момиче с медна, подобна на каска чаша, която то чистеше с кърпа. Доволен от техния бодър войнствен вид, Горлов снимаше това селско семейство, готово за отбрана. И шапката на Сандино над прага им. И лозунга над прозореца им, готов в случай на нужда да се превърне в амбразура. Това беше щрих към портрета на Сан Педро, медночервен, полезен щрих.
Вървяха по улицата: Сесар, преметнал калъфа на могъщото си рамо, готов при първия повик да посочи обект. Ларгаеспада, бодър, весел, разговаряше със селяните. От едни поиска вода, от други — цигара, на едно място погали по смолистата главичка едно малко момиченце. Всичко тук бе като негов дом. Председателят Ернесто Мартинес ги водеше по улиците, прескачаше траншеите, заобикаляше укритията, за миг присядаше до каменни огради, надничаше в тесните бойници и отвори, сякаш се прицелваше. Вглеждаше се в кръстопътищата. Не само ги развеждаше и им показваше, а обхождаше своя гарнизон. Инспектираше отбранителния рубеж.
— Какво означават тези кръстове? — попита Горлов председателя, посочвайки закрепения на стената черен кръст, обграден с книжни рози в целофанена обвивка, пазеща ги от дъжда. Беше видял вече на няколко къщи такива кръстове, подобни на крайпътни разпятия.
— В този дом има убит. Оскар Антонио от опълчението. Убиха го миналия месец, при дванадесетия щурм. Умря тук, в своята градина… Куршумът беше попаднал право в сърцето.
— Може ли да влезем в тази къща? — Горлов фотографира кръста и големите павета на настилката, и слабата женица, прескачаща окопа, притиснала до плоските си гърди дете, далечната ифа на площада. — Може ли да вляза в тази къща?
Прекрачиха прага и се озоваха в празна прохладна стая, която по нещо напомняше подредбата на украинска къща: всичко в бяло, дантелени плетеници по стената, цвете на прозореца, снимка на мъж и жена в рамка — и двамата тържествени, напрегнати, селска девойка, която рядко се снима.
— Лельо Кармен! — извика председателят. — Вкъщи ли си, лельо Кармен.
Зад завесата се чу пъшкаме, скърцане. Нещо падна. Някой невидим каза, не, почти простена: „О, господи!“ В стаята влезе една много отпусната пълна бабичка, цялата в черно, със смачкани чехли. Отмяташе със сбръчканата си ръка падналите на очите й коси, сякаш пъдеше някакво посетило я видение.
— Лельо Кармен, днес Одел Алборадо не можа да дойде при тебе. Изпратих го на дежурство. Но утре той ще доведе кон и ще ти изоре градината. Днес жените ще месят тесто и утре сутринта ще си получиш хляба.
— О, господи! — повтори бабичката и от гърбоносото й лице лъхна такова страдание, такова безсилие пред слепотата, че на Горлов му стана задушно в тази проветрена от лекия вятър соба.
Поиска му се отново да е на слънце, върху топлите камъни на паважа. Но в ръцете си държеше фотокамерата — неговия инструмент, неговата сонда, която той потапяше в хорските души и взимаше проби от техните беди и страдания. Той не беше доктор, лечител, не можеше да помага и да спасява. Той просто плътно се доближаваше до човешкото нещастие, потопяваше се в неговата радиация, пропускаше неговото излъчване през стъклата на своя обектив. Радиацията на страданието запалваше изображението върху лентата, пронизваше и него, фотографа, унищожаваше неговите кръвни телца. Той правеше портрет на нещастието, а то, столико, се притискаше към лицето му, като оставяше там своя отпечатък. Той усещаше този отпечатък, чувствуваше как се натрупва в него болестта, как се натрупва нещастието. Но нямаше друга, безопасна дистанция, от която би могъл да върши своята работа. Само плътно до нещастието. Само очи в очи с него.
— Исках да ви попитам за сина — Горлов знаеше, че с този въпрос предизвиква страшна, нетърпима болка. — Разкажете ми как загина…
— Не, не мога!… Задушавам се… Нали виждате, задушавам се! — тя тури ръка на гърдите си, черна ръка с виолетови сухожилия и вени, която шареше по гърдите й. При всяко вдишване гърдите й свистяха. — Аз съм на седемдесет и пет години. Би трябвало аз да умра, а вместо мене умират младите. Ония, които биха могли да живеят. Пък аз все не умирам, а само погребвам младите!
Дишаше така, сякаш изкачваше висока планина. Горлов чувствуваше как тупти сърцето й, огромно, черно, изморено, размекнато от загуби и несгоди, с шумове и белези — сърце на старица. И като снимаше нейното отпуснато, с увиснала кожа лице, същевременно снимаше и сърцето, неговото биене и туптене сред каменното градче Сан Педро.
— Онази сутрин Оскар се върна от дежурство, преди да се разсъмне — заразказва тя, превъзмогнала болката. Привиделият й се син я посети не мъртъв, а жив. — Той дежуреше горе, в планината. Като се върна, остави винтовката си ей там, в ъгъла. Полегна малко да си почине, защото се канеше през деня да отиде в градината да бере царевица. Аз станах, направих кафе, стараех се да не го безпокоя. Виждах, че започва да се развиделява. И тогава започна стрелбата. Той скочи, дори не се обу. Грабна винтовката и хукна. Държах кафеничето и го гледах през прозореца как тича. Той тичаше през градината, през царевицата, като гледаше да не изпотроши стъблата. Изведнъж подскочи високо, сякаш се препъна в камък. Подскочи така високо, че видях босите му крака — и падна! Исках да се затичам към него, ала вкъщи влезе съседът Сант-Яго и не ме пусна. Разтвори прозореца и започна да стреля. Гледах как стреля, а синът ми не се виждаше в царевицата. Над мястото, където лежеше, като дълги светулки летяха куршуми. Когато стрелбата утихна, съседите го донесоха вкъщи и го сложиха тук, до прага. Куршумът бе попаднал в сърцето му. Той лежеше, а аз си помислих, че когато беше мъничък, също така не можеше да мине сам през този праг, взимах го на ръце и го пренасях. Откарахме го да го погребем в Саматильо, защото отдавна не погребваме в нашето гробище. То е под планината, до ручея, и там непрекъснато стрелят. Сега Оскар идва при мен от Саматильо пеша, целият потънал в пот, бледен, изморен и сяда ето тук, до прага. Краката му боси и в кръв и аз все си мисля колко ли му е неудобно да ходи бос по камъните всеки път все по тази улица.
Тя замълча. На Горлов отново, както там, в планината, му се стори, че нещо леко изсвистя, сякаш невидим рояк бързолетни птици влетя през прозореца и излетя през вратите. Стори му бе, че в стаята прелетяха куршуми, оставяйки във въздуха едва доловимо течение.
— Председателят каза, че вашият син е загинал при дванадесетия щурм. Но сигурно децата му са останали. Бих искал, ако е възможно, да ги снимам.
Старицата не отговаряше, не чуваше.
— Синът на Оскар — каза председателят, — нейният внук Марселино, беше убит още по-рано — при шестия щурм…
Излязоха на слънце. Кръстът на стената и червените книжни рози, обвити в целофан, излъчваха бодлив ослепителен блясък.
Изведнъж усети страшна умора. То не беше просто умора, а равна, тиха мъка, равномерно разпределена по цялото тяло. Боляха го очните ябълки, ставите, ходилата, боляха го слабо, сякаш тъканите му непрекъснато и бавно се разпадаха. Разпадаше се плътта му, костите, дори въздухът, който го обкръжаваше. Така усещаше това страдание.
Върнаха се на площада и се отпуснаха на топлите камъни пред входа на църквата в сянката на високото дърво. Вратата на църквата беше отворена. Виждаше се обширно празно пространство, встрани белезникави пейки и двуетажен дървен олтар, подобен на параван на куклен театър. В нишите на олтара проблясваха статуи с платнени одежди, с румени лица, със сребристи венчета от станиол, които приличаха на кукли. Видът на тази селска черква и наивните статуйки предизвика у него една отдавнашна детска асоциация: не го помнеше дали беше с баба си или с майка си, минаха под арката на Илинските врати, влязоха в някакъв театър и там — ярки кукли, звънчета, въртящ се глобус от залепени парчета огледало.
— Нашият свещеник се изплаши от стрелбата и избяга в Испания — улови погледа му председателят. — Сега си живеем без свещеник.
Отдавнашният образ на театъра все още не напускаше Горлов. Стана. Не пусна след себе си Ларгаеспада, спря го с ръка и влезе в сухото, миришещо на мити дъски помещение. Стоеше в бледата светлина, гледаше Спасителя в синя одежда, бялата Дева Мария с пластмасово цветно венче, чернобрадия, приличащ на мавър Свети Петър. Съзря стълбата към камбанарията. Заизкачва се бавно, подпирайки се с ръце за белосаните стени. Излезе на камбанарията, където висяха две позеленели камбани. Изпърхаха и излетяха някакви дългоопашати птици, докосвайки с перата си медта, и тя им отвърна с едва доловимо звучене.
Това слабо звучене увисна във въздуха, без да изчезне, сякаш се разширяваше и изпълваше целия свят. И в този свят се открояваха зелените близки планини и далечните сиви хребети, и високото небе с двете отдалечаващи се дългоопашати птици, и червените керемидени покриви на градчето, и тревистият площад с изровена розова пътечка, по която вървеше момиче, носещо някаква манерка. В този свят, който се виждаше от високата камбанария, нямаше беди и страдания. Те останаха долу, притиснати към набраздената от траншеи земя. И само когато човек се изкачи малко над тях и се откъсне от тленната земя, се откроява тази дивна вълнообразна далечина, усетът за небе, желанието да бродиш сред тези зелени склонове над проблясващите струи на ручея, да се гмуркаш в сянката на облаците и отново да изплуваш на слънце, да догониш ония две птици, които докоснаха с криле камбаните. Прииска му се да остане сам, да притисне тила си до топлия камък, на който някой с гвоздей бе надраскал думата „аве“. Да докосва, да гали с длани сивата греда, на която висяха камбаните. Да си припомни близкото минало, чудото, онова, което му се случи през миналата нощ.
Това чувство продължи само миг. Някой, той не го виждаше, минавайки долу покрай черквата, каза:
— Ернесто, имаме нужда от патрони. Кога да дойдем за патрони?
И председателят отговори:
— След два часа тук, на площада, ще има тренировка. Ела в батальона и ще ти дам патрони.
Време беше вече да слезе долу на тленната, набраздена от окопи земя.


25

Траншеите започваха направо от черквата. Извиваха из града, влизаха във всеки двор, във всяка градина. Слизаха към гробището. Издигаха се нагоре към извора. Опираха в праговете. Излизаха към околните поля. Събираха се на кръстопътищата. Като че ли целият град беше изграден върху червеникавата земя на един безкраен, съединен с ходове за съобщения окоп. Отбранителната линия минаваше през детските люлки, през домашните огнища, през олтарите и гробовете. Хванал фотокамерата, Горлов крачеше по лъкатушещата траншея, следваше посоката й. Градът приличаше на напукана глинена чаша, готова при първото докосване да се разпадне на парчета.
Траншеята го изведе до къщичка в подножието на планината, където в малко обработено дворче растеше банан, виждаше се кръглата корона на портокалово дърво и се жълтееше пясъкът на широка и дълбока яма, в дъното на която стоеше здрава жена с бяла риза: тя удряше с кирката, сриваше пясъка върху смачканите си обувки. Две деца, момче и момиче, слагаха пясъка върху носилка, измъкваха го от ямата и го носеха долу под стръмното. В изкопа се бяха показали корените на банана, които, останали на открито, като че ли се задъхваха. В сянката му неподвижно стоеше третото дете, поразило Горлов със светлорусите си коси, с розовото си, немургаво, сякаш обгорено лице и с безцветните бели и леко сини очи. То стоеше неподвижно и държеше в ръка светлата алуминиева опашка на мина със смачкан стабилизатор.
— Здравей, Матилда! — поздрави я председателят, като внимаваше да не стъпи в края на ямата и да събори пясъка. — Гледам, че твоето скривалище ще бъде най-сигурното и най-дълбокото в Сан Педро. Още ли не си стигнала до вода? — направи опит да се пошегува.
— Скоро ще стигна до огън! — тя отпусна кирката до краката си, наведе се и духна към голото си, лъскаво от пот рамо. — Ако преди три години моят Хуан не беше избягал от мене, работата щеше да върви по-бързо. Но, слава богу, успя поне да ми остави помощници — тя кимна към децата. — Поне за това му благодаря.
— Когато свършиш с копането, ще ти докараме от гората греди и ще ги наредиш отгоре. Зная, че при обстрел си патиш повече от всички. Минометната им батарея е точно срещу твоята къща.
— Всички хора орат земята, копаят, обработват градините си. А пък аз копая този кладенец и със собствените си ръце съсипвам градината. Ернесто, знаеш, че това късче земя е всичко, което ми е останало. То ни храни. Миналата година ти дойде в моята градина и построи това — тя кимна към каменната полукръгла амбразура, която опираше в къщата. — Бях принудена да отсека младия банан, който беше започнал вече да дава плод. А сега копая скривалище там, дето можех да посадя царевица. Както виждаш, и старият банан страда от това.
— Разбирам, Матилда — отвърна председателят. — Всички жертваме по нещо. Банани, домове, че и хора. Но нали помниш, че миналия път поставихме тук картечница, тя стреляше през амбразурите и не допусна гвардейците да влязат в твоята градина. Смятай, че младият банан, който отсече, вече е дал плод. А сега при обстрел ще влезеш в укритието с децата си и така ще оцелеете. Все едно, не би могла да посадиш тук царевица. През твоята градина летят такива семена към Хондурас, че от тях само смърт расте. И твоят Карлос държи такъв плод — той посочи белоглавото момче с мината и тихо поясни на Горлов: — Роди се такъв бял. Денем нищо не вижда, а вечер, след залез-слънце, зрението му се възвръща. Нощем вижда като котка… Карлос, ей Карлос! — обърна се той към момчето. — Хайде, момчето ми, издекламирай нещо?
Малкият албинос, скрит в сянката на банана, втренчил синкави празни зеници, притиснал мината, бързо произнесе:

Храбрият Санчес в гората отиде.
И зверче намери там.
Девет крачка, две опашки
От зелено листо.

И притихна. Горлов снима неговата мъничка, безцветна като личинка фигурка с мината в ръка. И жената, копаеща с кирка планинската земя в стремежа си да скрие в планината своето семейство. И двете изморени деца с носилката, пълна с мокър пясък, толкова различни от московските деца, които строят из дворовете пясъчни кули и бастиони. Той снимаше всичко това, влагайки своето страдание в безупречно извършената работа; имаше само един начин да им помогне: да направи точен портрет. Точен образ на Сан Педро дел Норте.
— Матилда — каза председателят, — когато победим и прогоним контрите, сам ще докарам в твоята градина най-хубавата земя от долината. Ще засипем тази яма, ще развалим бункера и ще насадим царевица и банани.
— Добре, председателю, така да бъде. А засега трябва да довършим нашия подземен дом до поредния обстрел — и тя заби кирката в пясъка, дръпна я към себе си, разсипвайки жълтите буци върху яките си разтворени крака.
— Всичко сме предвидили — заговори тихо и доверително председателят на Горлов, свикнал вече с него, убеден в неговата солидарност. — В случай на голяма война, в случай на самолетна бомбардировка или артилерийски обстрел имаме изкопано вън от града голямо скривалище. За всички жители. Там има храна, вода. Там ще съберем жените, старците, децата, а ние ще заемем кръгова отбрана и ще ги защитаваме.
Вървяха по траншеята и тя ги изведе до училището. Горлов съжаляваше, че денят беше свършил и учениците си бяха отишли. Нямаше да може да снима урок в обсадения град. Все пак поиска да влезе и да види учебните стаи.
Класната стая обаче не беше празна. Уморена учителка на средна възраст обясняваше нещо и пишеше с тебешир. В стаята имаше само едно слабичко и крехко момиче, много красиво и твърде бледно, с къдрави коси и тънка шия. На челото му имаше кръгло червено петно като на индийка.
— Здравейте, другарко Кармелина — поклони се председателят. — Още ли сте тук? Пък ние си помислихме, че вече сте си вкъщи… А ти, Росита, какво правиш тук? — с нежност и съчувствие се обърна той към момичето. — За тебе е по-добре да полежиш, а ти ходиш!
— Днес тя дойде заедно с другите, но й стана лошо. Пак я заболя главата. Може би от шума. Сега дойде отново и аз й обяснявам урока.
— Край училището — обърна се председателят към Горлов — при седмия или осмия щурм избухна мина. Ей такова малко парченце я удари в челото. Там си и остана. Лекарите не можаха да го извадят. А сега от време на време раничката започва да тече и главата я боли.
— Тя си е виновна — каза учителката. — Това би могло и да не се случи. Като започне обстрелът и мините полетят, ние всички лягаме на пода и чакаме, докато всичко свърши. А тя не залегна, изтича до прозореца. И ето какво стана.
— И по време на обстрел ли продължавате да преподавате? — попита Горлов, учуден колко графично е малкото неусмихващо се лице, в което симетрията изразяваше едновременно и красота, и болка, а червената точка на челото беше центърът на болката.
— Ако стрелбата е слаба и бързо свърши, ние си продължаваме урока — каза учителката. — Но ако започнат да избухват мини и е възможно да има нападение, напускаме класната стая и отиваме в скривалището в гората. Децата вече знаят кога да отиват и кога да останат тук. Макар, разбира се, занятията често да се прекъсват. Ето, вижте…
Тя извади от чекмеджето училищния дневник, отвори го и запрелиства. Шаренееше колоната от детски имена. Бележките. Даваните задачи. И напряко на страницата на много места с едър почерк беше написано: „На 30 май занятията са прекъснати. Нападение.“ „На 8 септември занятията са прекъснати. Нападение.“ Този малък училищен дневник приличаше на дневник на бойни операции. И както стоеше в класната стая със саморъчно направените учебни табла, загледан в девойчето и мъничкия източник на болка на челото му, той, както неведнъж му се случваше, асоциативно сравни този горещ градец на границата с блокирания Ленинград, който бе поемал с покривите на дворците и черквите си снарядите на далекобойната артилерия, бе погребвал своите убити деца и бе изпращал на пост гладните си бойци. Бедата, една и съща, бродеща от векове по земята, до насита се беше разхождала по неговата земя, бе посетила всеки дом и семейство, и сега беше дошла тук, в този град. Познаваше тази беда. Тя беше и негова беда. Тук, в Сан Педро дел Норте, работейки със своята фотокамера, той продължаваше военните серии: малки деца с лостове пробиват леда на Нева. Возят ковчег на шейничка. Заскрежен осветителен стълб и някакъв човек, съвсем изтощен, отпуснат на снега. Това съвпадение го навести и го опари. Тук, от другата страна на земята, той догони отдавнашната мъка, която се беше развихрила над неговата родина. Атаката срещу този град беше продължение на атаките срещу неговите родни градове. И той, още малък, нямал възможността да се нареди в окопите, отведен от близки в далечния сибирски тил, запазен от гибел от други възрастни хора, сега с късна дата, изживял вече половината си живот, беше готов да изплати своя дълъг. Беше готов да влезе в окопа. Беше готов да отблъсква атаката — продължение на онази край Клин, където бе загинал при оръдието неговият баща. Такива мисли го навестиха. Те изискваха незабавни действия. Но от него сега се искаше само едно нещо — да работи с фотокамерата.
В ония години, в които се превръщаше от репортер в художник, обективите на неговия фотоапарат се насочваха към безброй гледки. Той насочваше неговите лещи към чудни многоцветни храмове, към плетениците на стоманени мостове. Снимаше заводи и строежи, задъхан от железния им дим, и най-чистите реки и треви, тичането на елените из дъбравите. Фотографираше труда: изморени работници, заобиколени от станове. Фотографираше спорта с неговата ожесточеност, с напрежението. Изкуството — на музиканти, на танцьори, на артисти с техните мъки и откровения. През оптиката на неговия апарат, събрани в сноп лъчи, бяха преминали тълпи от хора, машини и дървета. И само едно не му се удаде да снима както трябва — оръжието. То, съблазняващо го със страшната си естетика, беше далеч от него. Бойните кораби, самолетите, дори обикновеният автомат не бяха включени в неговите композиции. Той беше мирен художник. Художник на мирното време. И едва сега, в обхванатата от война държава, то се появяваше с оксидиран отблясък пред неговия обектив.
То беше навсякъде. Стари, износени, стегнати с ремъци винтовки и новички, светещи със заводския си лак автомати. Като че ли целият град беше осеян с оръжие. И той го снимаше — оръжието на отбраната.
Засне оран под ниското червеникаво слънце. Селянинът вървеше след вола и цепеше с плуга тлъстата земя. Малинови слънчеви лъчи играеха по потните хълбоци на вола, върху керемиденото лице на селянина, по разораната земя. В края на нивата, внимателно поставена в браздата, лежеше винтовка.
Засне при извора млади жени, устати, посрещнали го с остри шеги. Те не се стесняваха от широките си ризи с разтворени пазви и от голите си крака под вдигнатите поли. Перяха дрехи, пръскаха слюдената вода, простираха мокри, пъстроцветни чаршафи по бодливите храсти. А до някой камък наред с бельото и легена беше облегната винтовка.
Засне фурната, мрачна барака, по чиито стени горяха петната на залеза. Жените сипваха в коритата брашно, наливаха вода и започваха да местят. Влачеха дърва за пещта, за да могат утре сутринта, когато тестото втаса, да изпекат пресен хляб. И сред белотата на брашното и тъмната мед на нощвите върху стената на гвоздей висеше винтовка.
В медицинския пункт, където работеха двама млади студенти, ваксинираха против полиомиелит, се дереше дете, а майката, разтревожена, даваше своето чедо в ръцете на смеещите се юноши — сред ампулите и медицинските плакати, до белите престилки тъмнееше автомат.
В клуба, където се събираха възрастните селяни, имаше курсове за ликвидиране на неграмотността и учениците с дълго мити, но така и недомити ръце внимателно прелистваха единствения за всички учебник, а вече познатата му учителка пишеше на дъската. А до дъската бе облегната винтовка. Пречеше й и учителката леко я отмести встрани, за да довърши думата „крава“.
На площада пристигна автобус от Самитильо. От него слязоха уморени от пътя селяни. Шофьорът показа на Горлов скорошна драскотина от заряд на базука, плъзнал се по капака на мотора, рикоширал и се пръснал встрани. Опипваше тялото си, главата си, сякаш не вярваше в своето спасение. Качи се в кабината да вземе цигарите. И там, на седалката, сред дрънкулки и лепенки, до разцепеното арматурно табло лежеше новичък автомат.
На почервенелия от залязващото слънце площад Горлов видя познато момче, онова, което през деня изскочи с кобилката, перчеше се, искаше да го забележат. Сега то вървеше пеша и носеше на рамо автомат, твърде голям и тежък за неговите крехки ключици.
— Накъде? — попита го изморено той, без да снима вече.
— В планината, на дежурство — сериозно, почти строго отговори момчето.
Нещо слабо зазвънтя над града, познато и тревожно. Иззад тъмнозелената, заляна от сянката стръмнина, проблясвайки във високите лъчи на изстиващото небе, се показа самолет. Бавен, с две слюдени витла, той беше излетял от Хондурас и нарушавайки границата, летеше над града. Момчето бързо и злобно свали автомата от рамото си и пусна ред нагоре, като почти падна по гръб от тръскането на оръжието. И пригласяйки му, отвсякъде — от дворовете и градините, изпод покривите, от извора — се разнесоха изстрели. Целият град стреляше по омразния самолет. Цялата планина биеше по недостъпната и бавно отдалечаваща се машина.


26

Небето е червено, земята е червена и стълбът на камбанарията е червен. Отражението на залеза в изпотрошените стъкла на раздрънкания треперещ камион го заслепяваше. Камионът излезе на площада и от каросерията му, държейки се за ъглите и скобите, наскачаха селяни, облечени пъстро, с широкополи шапки, с разноцветни каскети, изпрашени, с твърди керамични лица. Препасаха ремъци с бронзови токи, накичиха се с патрондаши, с дълги ножове в кании, стискаха ловджийски пушки и очукани дългоцевки, останали още от стари войни. Изпълниха площада с глъчка, дрънчене и тютюнев дим. От улиците към тях бързаха жителите на градчето. Идваха с дребнички магарета и кончета, държаха през седлата винтовки, носеха плоски мачете с дървени дръжки. Горлов снимаше това шумно и неспокойно войнство, като си мислеше, че така са изглеждали отрядите на Боливар, партизаните на Сандино. Необозримият и метежен дух на континента се беше явил тази вечер на площада, изпълваше го с викове и тропот.
— Жената ме пита: „Ти, Анселмо, закъде се стягаш?“ А пък аз й казвам: „Как закъде? На дежурство!“ А тя: „Знам го аз твоето дежурство! Три дни не си се показвал и са те видели в Синко Пинос край къщата на вдовицата Меркадо!“ — „Какво приказваш? — викам. — Припознали са се! Това не съм бил аз! Бях на дежурство!“ Едвам се отървах от нея — смееше се белозъб мустаклия с шапка, която беше видяла много дъждове, много прах по пътищата и палещите лъчи на слънцето, като се подпираше на собственоръчно направения приклад на дългоцевката си. — Едвам, казвам ти, избягах от нея!
— А моята Ана сама ме изпрати — възрази му сериозен възрастен милисиано със стари набръчкани ботуши, с печални очи под кичур черно-бели вежди. — Тя ми е болна, трети ден не става. „А кой, казвам й, ще издои кравата? Кой ще ти накладе огъня?“ — „Върви, върви — казва. — Аз ще се оправя. Всички отиват и ти върви. Не си старец!“
— Ти, Фредерико, зася ли царевицата? — разговаряха в друга живописна група, като разпалваха лулите и ги пълнеха от нечия щедро предложена кесия. — Във вашето село винаги по-късничко я сеят. При вас в планината земята е по-суха.
— И при нас я засяха. Веднага след дъжда.
— А я ни кажи Елия Мария роди ли? Преди седмица я видях на пазара. „Не бива да ходи по пазара — помислих си. — Всеки момент може да роди.“
— Роди, слава богу, момченце! Нарекоха го Мариан в чест на дядо му.
Горлов бързаше, използуваше последните, дошли иззад планината лъчи. Фотографираше лицата им, ръцете. Възбуждаше го тяхната многолюдност. Оценяваше възможността да бъде сред тях, да слуша шегите им, да диша сладникавия пушек от пълните им с катран лули.
— Та вие, значи, сте сандинист? — попита той, за да привлече вниманието на един кокалест войнствен милисиано, опасан с кожена лента, в която лъскаха патрони. Държеше пушката си така, сякаш вземаше „за почест“. Човекът го погледна страховито и твърдо отговори:
— Сандинист съм до гроб!
— Имате ли сметки за уреждане с гвардейците? Или със Сомоса?
— Те убиха сестра ми. Сомоса ги беше изпратил в нашето село. Биха и мене, и жена ми. Тогава нямах винтовка и трябваше да им се кланям в краката. Сега мнозина в нашето село имат винтовки. Ако гвардейците сега дойдат при нас, ще ги посрещнем не с поклони, а с куршум!
Той леко подхвърли пушката си и се изопна, сякаш стоеше на пост при входа на своето село. В отговора му се чувствуваше нажежената енергия за отпор.
— Строй се! — млад военен с петниста куртка надвика врявата. Изопна ръка и по тази ръка се строяваха, равняваха се, пристигаха хора, наместваха се, изкривяваха редицата, която приличаше на опашка. Военният бързо се движеше по фронта, подвикваше, подканяше и подравняваше пъстрите редици на милисианосите.
Започнаха да маршируват по площада, обърквайки крак, бутайки се един в друг. Когато се разнесе команда „На място!“, първите спряха, а последните продължаваха да вървят, напираха към предните и цялата колона се превърна в гъста безсмислена тълпа. Офицерът се сърдеше, викаше, а селяните виновно се оправдаваха, търсеха мястото си в редицата.
Гледаха ги жени и деца, търсеха да видят своите. Ревниво преживяваха несполуките им. Радваха се на успехите им, хвалеха се една пред друга.
— А пък моят, моичкият Хуан е най-стройният! Аз му изгладих ризата. Красавец ми е той!
— А моят Франсиско дори престана да куца! Едва-едва се забелязва. Сега е като истински военен. По команда сяда на масата, по команда ляга в леглото!
Децата се строиха в опашката на колоната, маршируваха заедно с всички. Раздразнени от многолюдието, заръмжаха кучетата, завираха се из краката на околните. Горлов правеше последните снимки, прострелвайки сумрака. За миг отново му се стори, че от тъмната насрещна планина, вече потопена в сянка, лъсна стъкло на бинокъл или на мерник. Някой гледаше отгоре към площада, разглеждаше го през мерника.
Той наблюдаваше селските лица, юмруците, които стискаха ремъците на пушките, и си мислеше: тези хора, доскоро забравени, измъчвани от нужда, потискани от свирепа безнаказана власт, готови безмълвно да се помирят, да изчезнат, да се превърнат в камък и прах, тези хора са получили оръжие. Превърнали са се не просто във воини, не просто в батальон от народната милиция, а може би за първи път в своята история са се превърнали в съзнателни граждани, готови да защитават своята власт, да защитават своята държава и родина.
Той вече не снимаше; скри фотокамерата, щом в тъмното започна митингът. На висок балкон, осветен от разтворената врата, се показа председателят Ернесто. Мъже, жени, едни с оръжие, други с деца на ръце, се притискаха един до друг. Слушаха неговата пламенна дълга реч, която, както се стори на Горлов, повтаряше контурите на планината. Ту се издигаше нависоко и там живееше, ту отслабваше и падаше, почти замлъквате и отново се издигаше. Тази неравна като бурно дихание реч беше единството на техните съдби — на техните плодородни поля, на техните гробове, олтари и винтовки. За защитата на тези улици, камъни, на поникналата царевица, на още неродените деца, на слабите, не могли да дойдат старци. Тя беше за онази обещана, очаквана съдба, която им беше завещал Сандино, воювайки за нея в партизанските походи. За революцията, която бе дошла при тях в планините по тесния каменист път, не им бе донесла нито богатство, нито храна, а засега само винтовки, но заедно с тях и свободата — по-скъпа от всяко богатство. И ако утре започне бой и гвардейците за тринадесети път дойдат в техния град, за да им отнемат свободата и да убият революцията, те няма да се върнат живи.
Слушаха и дишаха горещо. От лулите хвърчаха искри. Ненадейно заплакваше дете и тутакси замлъкваше. Звънваше метал. Озаряваше се от кибритена клечка нечие лице — щръкналите мустаци и бръчките, зъбите на патроните по гърдите. И над всички между черните планини сребърно и мъгливо светеше звезда. Горлов гледаше тази звезда. Вярваше, че всичко трябва да бъде точно така. Животът му не е случаен. Неговото пребиваване тук, в тази гъста тълпа, в тези тъмни планини, в селището, очакващо щурма — всичко това не е случайно. Той натрупва в себе си небивал, предназначен за него опит и белезите на истината, каквато и да е тя.
Председателят бе сменен на балкона от млад милисиано с червена лента на ревера. Той бавно и внимателно свали автомата. Взе от някого китара. Удряйки по тихите трептящи струни, тактувайки с крак, той запя съчинена от него песен — за смелия батальон от милицията, в който хората са здрави като камъните, от които е направен Сан Педро, и невестите могат да се гордеят със своите годеници, жените — със своите мъже, майките — със синовете си. И нека, ако на гвардейците толкова им се иска, да дойдат в града. Те няма да опитат вкуса на хляба и виното, а ще опитат вкуса на собствената си кръв.
Всички пригласяха на песента, едни с думи, други с потропване и пляскане. Струните под ръката на певеца се изопваха още повече, горяха, звучаха страшно в нощта. Излизаха други певци и между тях Ларгаеспада и момичето войник от конвоя. Те изпяха любовна песен, сержантът тури ръка на рамото й, леко я попритегли към себе си и тя го погледна щастливо и предано. И Горлов се учуди: как пък не бе успял да забележи нито там, в Гуасауле, когато тя прикриваше сержанта с автомата си, нито в ифата, където тя следеше всяка негова дума? Та те се обичат и не крият това от никого.
Започнаха танците. Засвяткаха фенерчета, озариха тревата и земята. Изнесоха и накачиха газени червени лампи. Танцьорите се завъртяха, пламенееха шалчета, тропаха ботуши. Проблясваха петнистите войнишки мундири и между танцьорите се въртеше, вдигаше крехката си ръка, оправяйки червеното цвете в косите си, момичето с парченцето от мина в челото.
Председателят изведе от тълпата Сесар и Горлов и ги поведе към своя дом. Покани ги да седнат на откритата веранда, откъдето се виждаше павираната улица и се чуваха звуците на китарата. В полукръглия отвор на вратата се виждаше уредбата на къщата — огнище, крайчец на креват, два стола. Дъщерята на домакина с бяла рокля, с чиле синя прежда на приповдигнатите си ръце седеше на стола, а срещу нея — юноша войник в униформа със защитен цвят. Оставил автомата встрани, той й помагаше да размотае преждата.
Домакинята, мълчаливо любезна, сложи масата. Донесе тиган със запечено в царевично брашно свинско. „Накатамал“ — поясни тихо Сесар. Домакинът донесе бутилка домашна водка. „Кукуса — каза Сесар. — Много е силна!“ Напълниха чашките. Председателя дори вкъщи не го напускаше напрегнатата сдържаност. Сериозен, тържествен, вдигна чашата:
— За тебе, Андрес, за това, че си дошъл при нас. Работиш заедно с нас. Когато се върнеш в Москва, разкажи как живеем тук, как отблъскваме гринго. Разкажи на твоите, че ако гринго поиска да тръгне за Москва през Сан Педро дел Норте, ние няма да ги пуснем. Ще ги задържим тук… За тебе!…
Те пиха. Парливо-сладката водка мигновено замая Горлов. Изостреното му зрение тутакси видя над стената, над главата на председателя три дупки от куршуми, изкъртили три кръгчета в мазилката. Небесносиньото кълбо се въртеше в ръцете на войника. Приятно светеща топлина обкръжаваше главата на момичето. И трите куршумени белега за миг му се сториха подобни на „Троици“ от Рубльов. Горлов задържа долетелия скъп образ, загърбвайки следите от обстрела.
Следващият тост беше на Сесар. Той внимателно вдигна проблясващата чашка. Изправи се, издигайки се над масата, и произнесе:
— През цялото време, откакто сме се срещнали, аз те наблюдавам, Андрес! Помня как се хвърли със своя фотоапарат към сваления самолет. Страхувах се да не те хвърли във въздуха боекомплектът, а ти щракаш ли щракаш! Помня как насочи камерата си срещу вертолета на гринго, а той вероятно си помисли, че това е ново оръжие, и се изплаши, отлетя. Как действуваше при пожара в Коринто, а аз вървях след тебе с кофа вода, за да я излея отгоре ти, ако се запалиш. Ти ми допадна много, Андрес! Ти си боец! Бих те взел в нашия партизански отряд в Матагалпа. Бих те взел в сражение. Ти си боец!
— Какво говориш, Сесар — възразяваше Горлов. — Аз не съм боец. Аз съм художник. Мирновременен художник. В Москва, ако искаш да знаеш, аз се излежавам до късно. Обичам да се потъркалям на канапето. Обичам, без да бързам, да снимам старинни къщички, снега по булеварда, красиви женски лица. И най-много от всичко ненавиждам шума! Аз съм художник на мирното време!
— Не, Андрес, ти си боец! — настояваше Сесар, без да приема възраженията му. — Ти видя нашата революция и в тебе се пробуди боецът. Аз се радвам, че дойде при нас. Радвам се на дружбата си с тебе. За теб!
Втората чашка възбуди в съзнанието му чувство на благодарност и любов към него. И нещо друго, свързано със синьото кълбенце, събиращо тънката нишка. От вчерашната нощ, когато една прекрасна посетителка се мярна зад прозореца.
— Беше време, когато революцията живееше в Европа. — Сесар го молеше да внимава и го докосна по лакътя. — Революцията победи в Русия, в Чехословакия, в България. После тя се пресели в Азия. Победи в Китай, във Виетнам. След това отиде на разходка в Африка, в Ангола, в Етиопия. А сега дойде при нас, в Латинска Америка. Куба, Никарагуа, Салвадор! Тук при нас сега й е добре. Тук се решава съдбата на световната революция! Тук, ти казвам, трябва да се насочат всички сили! Тук, разбираш ли, трябва да идват доброволци от Европа и Азия като в Испания, в интернационалните бригади! Ако някъде е необходима моята помощ където и да е по света, на който и да е континент, чийто народ е вдигнал винтовката на свободата, аз бих отишъл. Разбираш ли ме, никакво значение няма за мене къде ще живея и къде ще се сражавам, стига да е за революцията!…
Третият тост вдигна Горлов. Той взе прозрачната чашка:
— Позволете ми, Ернесто и Сесар, да отговоря на откровеността с откровеност. Аз също така през всичките тези дни, часове и минути ви наблюдавам. Слушам речите ви, улавям вашите мисли. И чудно: ето ние с тебе, Ернесто, и с тебе, Сесар, сме хора на една възраст, с еднакъв житейски опит. Поради което си приличаме по много неща, за много неща ще се разберем. Но в същото време, вие ще се съгласите, аз принадлежа към едно общество, което е по-старше от вашето с около шестдесет години. За което вашият днешен, революционен, стрелящ ден е вече отминал. Ние имаме сега съвсем други грижи, други мъки, друга борба, в която е въвлечен народът, въвлечено е поколението. И аз, принадлежейки към това поколение, ви гледам през моя, шестдесетгодишен опит и вие ми се струвате такива млади, такива жизнени. Но това не е всичко. Аз добре зная, че такива като вас преди шестдесет години в Русия са били дедите ми. Вие повтаряте тяхната пламенност, тяхната стрелба, техните речи и митинги. Вие сте като моите предци, които обичам, на които искам да се поклоня, да ги разбера и да ги видя. Видях ги във вас! Именно затова се чувствувам между вас най-младият, като внук — ние се шегувахме вече по този въпрос с тебе в Коринто, Сесар! Готов съм да се уча от вас! Тези три възрасти сега се събраха в мене, направиха живота ми три пъти по-голям, всичко ми стана трикратно по-ясно. Ето за какво си благодаря!… За вас!…
Те кимаха, разбираха го. Водката, направена от млада царевица, припламна за трети път, изгаряше умората, възбуждаше душата за откровение, за прегръдка с душите на тези двама, станали му скъпи хора, приели го и откровено поставили го в своя кръг. В тесния кръг между планините, готвейки се за сражение.
— Андрес — каза Сесар, — ще ти кажа: революцията в Никарагуа победи непосредствено пред раззиналата уста на гринго. Тя се понесе като буря, като изригване! Ние сме континент на вулканите, а всеки от тях е готов да изригне! Салвадор е вулкан — и започна вече да изригва! Гватемала е вулкан, от който вече излиза пушек и огън! Чили е разтопена лава! Ние ще се вдигнем, ще разбием гринго тук и те ще бъдат безсилни в Европа. Революцията ще стигне и при тях. Техните негри, техните порториканци — това е вулкан в собствения им дом. Той ще избухне и ще изгори цивилизацията на гринго! Революцията в Латинска Америка ще изтръгне най-пламенното си дихание и то ще бъде отново подхванато от Африка, Азия, целият свят ще задиша с диханието на революцията! Нима това не си заслужава жертвите? Не си ли заслужава да умираме? Днес ние сме се хванали за оръжието, разделени с нашите жени, оставили сме настрана плуга и зърното, влезли сме във влажните окопи, за да изчезнат утре завинаги от земята оръжието, граничните зони, разделящи народите и страните, за да се посее в тях зърното и нито един човек да не се чувствува оскърбен и навсякъде, дори в Южна Африка, всеки, бял или черен, да може да каже на другия: „Братко мой!“ Ето в какво се състои урокът на революцията! Ето защо сме сложили шапката на Сандино и не я сваляме за поклон пред самолетоносачите и ракетите! Нима не е така? Нима не е така! Нима ти не си съгласен! Нима не е в това урокът на революцията?
Горлов гледаше керамично-мургавото му лице, озарено с цвета на вулкана Сан Кристобал в лъчите на залязващото слънце. От една и съща порода, от един и същи огън са създавани тук и хората, и планините. Една и съща буря е бушувала в огнедишащите недра и в хорските разпалени души. Този красавец с испано-индианско лице знаеше твърде много. Той разбираше революцията и тя увенчаваше познанията му. Ала той не знаеше какво следва след това, отвъд този огън и вулкан. Какви затруднения и съзидания, какви изкушения и загуби, какви мъки и болки. Той не знаеше с какво търпение и вяра трябваше да се зареди душата, за да не посърне, да не падне, да не се свие като овъглен вързоп. А той, Горлов, носеше в себе си гена на ония хора, които се втурваха на коне в градовете, завладяваха с полковете си цели губернии, насочваха оръдията си към последния отплаващ за Цариград кораб. Той притежаваше гена на ония строители, които със страшно напрежение на силите, до изнемогване, така че се пукаха кръвоносните съдове в очите им, изграждаха Днепрогес, Магнитка, Нурилск и Беломорския канал. Самият той беше от ония, които не бяха чували оръдейните тътнежи, чиято мъка не беше свързана с проливането на кръв. Неговото поколение чрез мирен труд решаваше други задачи. И за тези, още нерешените, предавани от поколение на поколение задачи, той, Горлов, би могъл да разкаже на Сесар. Ала само не тук, не в това погранично населено място, което очаква призори поредната атака. Пък и Сесар не би го разбрал, той усеща тътнежа на своя континент, върви след него, огромен и могъщ, прекрачва хребети и възвишения, разбужда вулкани, разчупва техните спечени върхове, за да проправи път на пламъка.
Те седяха така, докато синьото кълбенце в ръцете на войника не намота цялата нишка, а фитилът на газената лампа не започна да пуши и гасне.
— Време е за почивка — каза домакинът и стана. — Вкъщи ли ще легнете или на чист въздух?
— Сержант Ларгаеспада ни остави своя хамак — каза Сесар. — Андрес, искаш ли да легнеш в хамака?
— Както ти кажеш, но преди да легна, искам малко да се поразходя.
— Аз ще те придружа — каза Сесар.
— Не, искам да бъда сам. Почивай си.
— Тогава вземи това! — той разпаса и свали своя дебел войнишки ремък с медна тока, на който висеше кобурът с пистолета, и го подаде на Горлов.
Горлов се позабави, после опаса ремъка, изпитвайки дълбока благодарност към Ернесто, споделил с него своя хляб, към Ларгаеспада, дал хамака си, към Сесар, поверил му оръжието си.
Той вървеше по тихата тъмна улица покрай загасналите прозорци. Нито звук, нито полъх. Дневният живот си беше отишъл, давайки власт на нощния. Камъните на настилката се очертаваха огромни и мрачни, несвързани с града, с планирането му. Нещо древно, неизчезнало беше тук, наоколо. В беззвездното небе припламваха далечни светкавици. В облаците се откриваше отвор, в който потрепваше пулсиращо живачно око и гаснеше. И отново мрак. Отново безшумен блясък в облаците, който се отдалечаваше и гаснеше, сякаш небето потръпваше. Проблесна светулка и се скри. Едва-едва се показа, замига мълчаливо пред него, сякаш му предлагаше нещо. Предлагаше му друг път, не по улиците. Прелетя през невидима преграда и изчезна.
Горлов вървеше, чувствувайки нощния живот, който съдържаше в себе си дневния живот, който отделяше място и за него, оказал се в тези планини. И както се случваше и преди, чувството за тайнственост го навести. Тайнствено, търсещо разгадаване му се струваше и неговото появяване тук. И движението на синьото кълбенце във внимателните войнишки ръце. И приповдигнатите ръце на момичето, повити в синева. И доскорошното седене под ореола, нарисуван от куршумите. И разговорът им за революцията. И разговорите за онова, което се нарича съдба, което го кара да скита по различни земи, да се сблъсква с други хора ту с приятелство, ту с разправии, онова, което го влече някъде през измами и илюзии, и той ту откликва на този зов, ту се отклонява от него. Както се отклони и сега, не тръгна подир светулката, изпратена от някого насреща му.
Тази тайнственост постепенно се превърна в тревога, в чувството, че всяка минута може да излезе от живота, в невъзможността да се разберат нещата и да се обяснят. Какъв е той, този живот? Животът ли му е даден, или той на него? Животът ли е създаден в името на него, за да го дарява с картините на света, с любовта на жените, с разделите и надеждите? Или пък той със своите влюбвания и неразбирания, с очакването на края е необходим на живота за нещо? Или пък за някаква цел, скрита от него? И сега му предстои да изчезне, без да разбере каква е била тази цел?
Той излезе на площада и спря, загледан в стълба на камбанарията през проблясването на безмълвните мълнии.
Някой тихичко, внимателно докосна ръката му. Мушна ръката си в неговата. Обърна се изплашен. До него стоеше бялото момченце, албиносът, онзи, който днес бе замрял, неподвижен и сляп в сянката на банята. Сега при светването на мълнията той видя лицето му — раздвижено, в очите се бяха появили зеници. То внимателно и сериозно гледаше Горлов. Детето принадлежеше на нощния живот, невидим при слънчева светлина, който му се откриваше с идването на мрака.
— Какво има? — попита Горлов, без да издърпа ръката си.
Момчето мълчеше. Гледаше все така сериозно и кротко.
— Забравих как се казваш — попита го Горлов. Детето не отговори. Това нямаше значение. Нощният живот нямаше име. Прелетялата светулка, древните камъни, припламналият в небето електрически вихър, това русоляво момче и той самият, Горлов — всички бяха едно. Нямаха отделни имена. Бяха едно и също нещо. — Какъв стих декламираше ти днес? — попита Горлов и усети мъничката му топла ръчичка. — Припомни ми го, ако е възможно.
Момчето не отговори. То още веднъж погледна Горлов. Внимателно издърпа ръката си и тръгна бързо, по котешки. Побягна от него, гъвкаво, внимателно, като нощно зверче зашумоля през тревата, белна се главата му, чувствуваше се господар през нощта.
Горлов се върна вкъщи. Там вече спяха. Под навеса на чист въздух висяха два хамака. В единия от тях, изпълнил го с плътната си тежест, лежеше Сесар. Не помръдна при доближаването му. Другият хамак беше празен.
Горлов свали обувките си. Свали пистолета с кобура. Закачи го на стълба до фотокамерата, качи се на хамака, опита устойчивостта му. С полюшване постигна равновесие, тежко отпусна измореното си тяло. Умората равномерно се разпределяше по цялата му дължина, предаваше се през коравия брезент, през канапа и дървения стълб на земята. Лежеше й усещаше как тя бавно се стича към земята.


27

Той се унесе в кратък, преминаващ в халюцинации сън. Стори му се, че хамакът виси над долината, закачен на върховете на двете срещуположни планини, и тихо се полюшва. Под него тече нощното ручейче, дишат камъните в гробището. А над главата му се гърчат бели и сини безшумни мълнии. Той се люлее високо над земята и чувствува през въжетата напрежението и треперенето на планините, тътнежа на небето. Събуди се и погледна от хамака към близката греда с птичето гнездо, осветявано от светкавицата. Все му се струваше, че някой в този час мисли за него, стреми се да го намери, да го повика, него, единствения между безбройните живи същества, отнесен някъде през пространството. Може би майка му тъгува за него, болна и самотна, да го спаси, иска да го стигне с бледните си сухи устни. Или е любовта му, първата, позабравената, превърнала се вече в мит, която вече не му принадлежи, а е на онзи изчезнал човек, който само е носил неговото име. Може би тя в минута на тишина или болка, кой знае поради какво хрумване, си е спомнила за него само за миг и веднага го е забравила. А нейната мисъл е полетяла, многократно е надникнала по всички кътчета на земята и го е намерила тук да лежи в хамака на границата между две враждуващи държави. Спуснала се е в горичката с птичето гнездо, докоснала го е и не му е дала да заспи.
Неговата първа любов, художничката от Ленинград, посетила го в „карелското манастирче“, когато заряза инженерството и отиде да учителствува и същевременно да се учи. Да изучава природата, селския народен бит, изчезващата песенно-приказна красота. През онова лято тя беше поставила своя етюдник на стария дървен мост, под който той плуваше. Срещата им беше полъх на два щастливи вятъра един срещу друг, хвърлили върху водата две слънчеви пера. Любовта му към нея, както той я разбираше, беше мигновено пробуждане на огромни, дремещи в него сили, овладяване на удивителни знания. Влюбил се в нея, в течение само на един час той откри например прозрачността и безцветността на водата, която тя му подаваше в металното канче, загребала я от изворчето. Или пък сивкавостта на леда, в който са замразени въздушни мехурчета и червеното крилце на пеперудка, онази, която през лятото се удряше в неговия прозорец. Тогава обонянието му така силно се изостри, че между смолистите аромати на гората той усещаше миризмата на лежащия наблизо върху хвойната лос. Докато той разказваше за това, внезапно от блатото излизаше огромният дългокрак красавец, който дишаше тежко и с шляпане побягваше. Тогава откри най-тънките връзки, действуващи във Всемира: между алените буквички в ръкописната старинна книга и болестта на кротката съседка, още млада, угасваща от неизлечим недъг. Между зелените щуки, разчупващи крайбрежните ледове, за да хвърлят хайвера си, и пясъчните пътища, които помнеха обозите на търговците, шествията на затворниците и богомолците. Всички прочетени и чути мъдрости — за родината, историята, юнаците, бабините приказки, фронтовите писма на баща му, „Севастополски разкази“ на Толстой, Грановитата палата, седефеното копче от майчината рокля — всичко, изгубило своята същност, се събираше в един цялостен свят, намираше своя единствен център. И именно тя, неговата любов, беше в този център. От нея, от любимата, излизаха лъчите към цветовете зад прозореца, към песните на косачите, които минаваха с лодка, натежала от зеленото сено, към томчето на Пушкин, което лежеше на масата до нейното коланче.
Той, прекарал половин година на село, я водеше из своите владения. Виждаше ги като че ли отново, наричаше ги с нейното име.
Оставяше я пред входа на малката опушена ковачница, където миришеше на въглища и на сяра. А ковачът, разтраквайки прашната си грива, надигаше хриптящите мехове, измъкваше от огнището разтопената в жарта до бяло подкова, превърната в пламък. Хвърляше я с леко чукане върху наковалнята и Горлов взимаше чука и влагаше в удара цялата си младост и веселие. От аленото желязо летяха искри и екот, а на прозорчето потрепваше, пулеше рижото си око конска глава.
Минаваха покрай строяща се нова къща, където по зелената трева бяха разхвърляни греди, обелени, с потекла по тях смола. Колхозният дърводелец, озъбен, с пъшкане забиваше в дрънчащото дърво наточената до синьо брадва, отсичаше дебели трески. Горлов вземаше от него влажната огледална дръжка, забиваше в дървото изострената стомана, издълбаваше жлеба. По гърдите му летяха дребни борови тресчици. Тя примижаваше и се любуваше на юнашкия му вид.
Той слагаше в ръката й юздата и тя водеше коня, прескачайки пясъчните къртичини. А той натискаше плуга, обръщаше земята, облян в гореща пот, издухваше от лицето си полепилите се комари. След него с кошничка в ръка вървеше малкият кривокрак горски и сееше хвърчащите борови семена. И внезапно, поглеждайки ги изумена, притича червеникава лисица.
Ходеха с нея на езерото да ловят риба. Тя гребеше, а той удряше по водата с пръчка, гонеше рибата към малката мрежа, поставена до едно чепато дърво. Изплашени, като обрулени кристалчета от полюлей, под ударите му изскачаха рибки. Мрежата, която той изваждаше, светеше като водна лента, а в нея, виейки опашки, висяха рошави костури, огледални мъздруги, червеноперести бабушки. Той хвърляше рибите в лодката и те лудо скачаха по босите й крака, удряха я с опашки. Тя ахкаше, боеше се от ледения рибешки блясък.
А вечер, когато зад черните ели тлееше продължително залезът и крещяха гмурци, и насекомите зад прозореца устройваха сражения, люлееха се в паяжините, удряха се в стъклото, той я викаше да остане завинаги при него. Тук, на брега на това езеро, да прекарат целия си живот. Ще учат децата, сами ще се учат, взимайки от тези изгреви, от тези бабички, от захвърлените, обрасли с храсталак черквички тяхната мъдрост и красота. Той ще овладее селските занаяти, ще направи къща, ще построи лодка и животът им ще протече сред природата по вековечните закони, овладени преди тях. И тя се съгласяваше, обещаваше да дойде. Рисуваше портрета му с много бяло и златисто.
Когато го напусна и се върна в Ленинград, когато започнаха есенните бури и мрак, когато в неговата малка стаичка, където проверяваше тетрадките, стана унило и мрачно, само забравеното от нея коланче, висящо на стената, миришеше на лято и щастие. Само как се измъчваше той, колко му се искаше да отиде при нея, как целуваше коланчето!
През ноемврийските празници той се устреми към нея, в Ленинград. Дълго пътува до гарата с каруца срещу първия поръсил сняг, който се носеше под старинната арка, където два изрисувани сини лъва стояха един срещу друг. Носеше й подарък — ръкописна книга, в чиито буквички бяха вплетени тревички и птици, а редовете напомняха хвърлени в браздата семена. Летеше с влака, залепен за прозореца, през белите парцали сняг мечтаеше за нея, бързаше по-скоро да осъществи срещата.
Намери я вкъщи сама. Облечена в бял, непознат пуловер с обърната яка. И нейните непознати градски миризми. Видя нейното елипсовидно огледало, пред което тя слагаше тежки тюркоазени обици. Той я целуваше, а тя леко се отдръпваше и го молеше да почака. И все поглеждаше към вратата да не би да влезе някой. Той бързаше да я отведе през дъжда на „Невски“ при виолетовите мъгливо-водни фенери, под които се носеше тълпата, лъскаха колите, препускаха по Аничковия мост конете. Говореше й нещо несмислено, несвързано, опитваше се да предизвика у нея усещането за лятното чудо. Ала тя като че ли не го допускаше, бързаше по-далечко от неговите думи, все по-далече, по-бързо, покрай Казанския мост, покрай Мойки, Александрийската колона към Нева, изведнъж полъхнала с черния си простор. Илюминациите мигаха по крайбрежната улица. Мостът трепереше под трамваите и изглеждаше като жълта, преметната през реката заря. В черната вода стояха военни кораби — есминци, подводници, очертани от гирлянди светлина. Ледената броня на корабите и студената светлина във водата го поразиха със своята красота и жестокост. Тя го спря до мокрия парапет и го погледна в очите. Помоли го да й прости за посещението й през лятото, за фантазиите, за магията. Всичко било прекрасно, но свършило и тя се е омъжила за един художник, скъп за нея човек, с когото тук, в града, ги очаква съвместна работа, съвместно творчество. Пък и каква другарка би могла да бъде тя на Горлов в селската къща. Всичко това трябва да се забрави…
Той гледаше подводницата, сякаш изрязана с електрожен в реката, и усещаше непоносима болка, безкрайна мъка. Разбираше, че му се е случила беда, смърт дори. Загинала е, претърпяла е крушение неговата вселена. Реката, търговският дом, корабите и той самият на моста — всичко беше куп парчета от взривилата се вселена, от която само тя се бе отскубнала на свобода.
Тази прилика със смъртта го навести и сега в хамака. Той леко изстена, учуден от тази трайна болка. През дългите години болката не беше изчезнала, а се беше натрупала като живак в тялото му. Лежеше, гледаше мълниите, пукнатините в гредата, клечките в сухото гнездо.
И втората му любов след няколко години, когато се върна в Москва и се залови с нова, увлякла го работа — стана фотограф. Тя работеше в малко бюро отвъд река Москва, вечно отрупана с грижи за артистични изпълнения, за литературни и музикални вечери. Непрекъснато някой звънеше по телефона. В стаята й се появяваха ту разсърдени или прелъстяващи, ту пък велможно-надути хора — естрадни звезди или неизвестни дебютанти. Дребна, светлоруса, прелестна, тя седеше на фона на полуподземен прозорец, през който съвсем наблизо зеленееше трева, направо от тревата се издигаше тухлена камбанария, долиташе черноока врана. Той идваше, сядаше в ъгъла с глинена чашка чай, който тя правеше за него. Наблюдаваше я как умно, майсторски общува с толкова много хора — с всеки посвоему. От тях лъхаше честолюбие и успех, и продължителни несполуки, и загуба на славата, и желание за победа, и преситеност, и много рядко търсене на истината. Непрекъсната смяна на типовете. Галерия от портрети, които той неуморно наблюдаваше от своето ъгълче. Неуморно се възхищаваше от умението й с всекиго да е добра, всекиго да възвиси и вдъхнови.
Но ето, за последен път хлопваше външната врата, суетенето и блъсканицата свършваха и те оставаха сами. Тя затваряше очи, облягаше се в креслото си и казваше: „Боже, колко съм изморена!“ Той тихичко се приближаваше, галеше раменете й, целуваше затворените й очи, усмихнатите устни и тя казваше: „Пусни пердетата, цялото Замоскворечие ни гледа.“ Поседяваха още малко, понякога пиеха бутилка тъмночервено сухо вино, което той, донасяше, а ако беше през зимата, го притопляха. Тя наливаше виното в напуканите глинени чаши, изстискваше в тях портокал. Пиеха, седнали в различни краища на стаята. Той виждаше как очите й започват да се позлатяват. Оставайки далечна, тя започваше да се приближава, да става желана. Усещаше как се докосва до него, лишава го от воля, сладко го парализират златистите лъчи от нейните очи.
Тя живееше до Смоленския площад. Спомняше си бавното им пътуване, ленивия им път покрай шатрата в Кадаши, очертана в зеленикавия здрач, със зимните кресливи врани. Кинотеатърът „Ударник“, приличащ на хангар. Бялата заледена река, заскрежените стени и изгледът към Кремъл. Вихърът от автомобили при моста, които винаги им пречеха да преминат. Понякога този вихър замираше, спрян от движението на палката, и в кулата през отвора на вратите се промъкваше тясна, черна като игла кола. „Къщата на Пашков“, бяла върху белия хълм, подобна на ваза. И манежът с Моделираните ризници. Те не бързаха да пристигнат. Като че ли забавяха, отлагаха онова, което ги очакваше. Онова, към което се приближаваха, минавайки Арбатския площад с огнения кристал на проспекта, с далечната тежка заря, в която се впиваха летящи, опашати огньове.
И най-после нейната малка стаичка, където всичко му харесваше. И крехкият лампион с накичени висулки и стъкълца. Креватът, застлан с козя кожа, с малката муска до възглавницата. Огромната фина чаша, която, ако прекараш върха на пръста си по намокрения й ръб, звучи като намазана с колофон. Зад прозореца мигаше пулсираща реклама, някаква неразбираема плетеница, която продължаваше все така да мига и да пулсира, когато те, притихнали, лежаха в тъмното.
Понякога той оставаше при нея за няколко дни, като се обаждаше на майка си по телефона. Оттук, от нейната стаичка, с нейните напътствия поемаше своите пътувания, своите рейдове, започваше дълги целогодишни полети, когато турбините го носеха от единия до другия край на страната и той, пробивайки небето, слизаше ту в зелените блата на Тюмен, ту по белите хълмове на Чукотка, насочвайки обектива си към света. От малката си стаичка тя като че го изпращаше и насочваше обектива му в целта. На нея посвещаваше своите полети. Към нея, по нейните позивни се връщаше самолетът. Тя го вдъхновяваше. Фино, умно насочваше интересите му.
От всяко свое пътуване той й донасяше подарък, мъничко сувенирче, което тя поставяше на стъклената поличка. В тази непрекъснато нарастваща колекция имаше лазурно чирепче от Самарканд, изсъхнал бронзов бръмбар, намерен на платото Устюрт, мъхнат израстък от еленови рога от Тува, навита раковина от Курил. Тя се смееше, наричаше тази поличка „моята домашна оръжейна палата“. И веднъж той наистина й донесе зеленясал кинжал, назъбен, измъкнат от една скитска могила, разорана от булдозер.
Ала най-важният подарък, който той донасяше от пътуванията си, бяха неговите снимки. Те подбираха снимките заедно и той се учудваше на вкуса й, на нейните правдиви оценки. Например сниманото от вертолет огромно като море устие на Об. Или американските старици, наподобяващи изсъхнали шушулки. Или пък булдозерът „Камацу“, захапал с челюсти дървената, обречена на събаряне къща. Тя, жената от града, неразбираща от природа и техника, седяща в своето полуподземие в Кадаши, за негово учудване показваше изтънчено разбиране за оная красота и образност, към която той се стремеше в своите снимки. Там, в Кадаши, те уреждаха малки импровизирани изложби — окачваха фотографиите. Трупащата се суетна, мислеща за хонорарите си тълпа от писатели и актьори се „облъчваше“ от тези изложби и неволно им обръщаше внимание. Някои от тях започнаха да му дават поръчки — за портрет в книга, за снимка на афиш. И това му носеше доходи. Веднъж един театрален режисьор го покани да оформи спектакъл — да направи щанд от своите многократно увеличени сибирски пана, на фона на които се играеше индустриална пиеса. Оттук, от тези мънички изложби, го поканиха и във вестника. Това място често посещаваше известен публицист вестникар. Отначало той дълго се вглеждаше в отделните творби, изслушваше мнението на „домакинята на салона“, а след това веднъж го покани да отидат заедно в командировка в новите градове на Мангишлак. Заедно пътуваха през отвъдкаспийските пустини. Градът, изсечен сякаш с един замах от скали. Освежител на морските води. Атомна електростанция. Стоварени от самолета дървета. Неговите снимки имаха успех във вестника. Главният редактор го извика на разговор и му предложи щатно място.
Тя му помагаше естествено, изкусно. Ръководеше го. Въвеждаше го в московските художествени среди. Създаваше му име, очароваше многобройните, минаващи през нейния „салон“ хора. Той високо ценеше тази помощ. В тази среда тя беше по-силната и по-умната от него. Водеше го внимателно и властно и той с удоволствие й се подчиняваше. Светът сякаш се раздели на две части. На една сияйна изпъкнала огромна част, накъдето го отнасяха самолетите, където жадно се взираше обективът на неговата фотокамера, поглъщайки картини и гледки! И на друга, московска част, с нейната малка стаичка, с нейния „салон“, където се оформяха неговите търсения и открития. Той работеше в нейна чест. Ала за него тя беше онази черта, онзи праг, от който той се хвърляше в света, започваше своите пътища и полети и на който се приземяваше. Тя не беше вселена като първата. Тя го награждаваше с опита на човешките отношения, с опита на реалната култура. И той жадно поглъщаше този опит.
Между постоянните посетители на „салона“ имаше двама кукловоди. Понякога именно тук, в малката заличка, те правеха представление с кукли — сцени от азиатската, славянската и африканската митология. Тези представления напомняха религиозни обреди, ярко изработените кукли приличаха на оживели мънички идоли, а самите актьори — познавачи на световната етнография и фолклор.
Тук идваха дизайнери кинетици, създаващи подвижни скулптури от бягащи светлини, въртящи се огледала, метални ротори. Те бяха майстори на рекламите, участвуваха в илюминациите на столицата, в устройването на фойерверки и празненства. Донасяха по за няколко дена своето въртящо се и звънтящо чудо. То живееше в „салона“, докато не го отнасяха на някоя изложба.
Идваше и водещият телевизионната програма, посветена на пътешествията и животните. Негова втора професия и страст беше ентомологията. Той донасяше от своите екзотични пътувания колекции пеперуди, разноцветни стъклени кутийки с главозамайваща красота. Горлов бързаше да ги фотографира отделно и заедно със собственика, тънкоуст, остронос, напомнящ с нещо ентомологическа карфица. Веднъж наесен той донесе и подари на „домакинята на салона“ какавида от африканска пеперуда. Тя я остави някъде долу, до топлия радиатор и я забрави. През зимата, на Рождество, когато всички си отидоха и Горлов пиеше от напуканата чаша притоплено мукузани, станиолът на елхата просветваше, а тя, неговата любима, уморена седеше в креслото, изведнъж отнякъде долетя и закръжи голяма алена пеперуда. Африканското чудо, оживяло в зимната Москва.
Тук идваше и един млад астрофизик, платонично влюбен в домакинята. Беше създател на хипотеза за извънземните цивилизации и за космическия произход на живота на Земята. Поразяваше всички с разкази за пришълци, за забравени древни знания, съперничещи на съвременната медицина и физика. Веднъж той донесе полутъмна, направена от него в планината снимка — горящ ромб върху светлинни стълбове, отлитащ в небето. Съгласно неговото убеждение — извън планетен кораб, посетил Земята. По-късно Горлов видя тези ромбове и елипси, създадени от спектъра на полярното слънце или от лунни пулсиращи кръгове, от кристалчета небесен лед — загадъчната оптика на света.
Всички тия хора, всеки посвоему неповторим, съставляваха единно поле на интереси, увлечения, тенденции, завладяващи млади умове, младото съзряващо поколение. И Горлов беше между тях. Действуваше и дишаше в това поле. При него, младия фотограф, дойде и успехът. За него научиха. Първата му изложба спечели сребърна награда. Пред него, както му се струваше, се откриваше необятно бъдеще — творчество, пътешествия, свобода и уникална, всепоглъщаща страст. Когато тя му каза, че чака дете, че иска да имат нормално семейство, това просто го зашемети. Той не беше готов за това. Завладян от егоизма си, погълнат от своята уникалност, изобщо не мислеше за това. Не искаше семейство, не искаше деца, не искаше домашни грижи. Неговата грижа беше целият свят. И той й каза това. Помнеше няколко мъчителни обяснения. Чувството за вина и срам. Чувството на раздразнение и гняв. Чувството за своята правота, под което, като под тънък, изкуствен лед се таеше неувереността и мъката.
Тя отиде в болницата и тяхното дете не се роди. Скоро се разделиха. Той разбираше, че е убил в нея не просто детето. Убил беше един цялостен свят, дълго създаван от нея и свързан с него, с Горлов. Това беше нещо като негов отговор на предишната, на първата гибел, преживяна от него край Нева. Едната катастрофа предизвика другата. Непрекъсната верига от катастрофи, които се възпроизвеждаха. Те не се срещаха вече. След много години той бегло я зърна в театъра. Беше загубила младежката си свежест, беше се наляла с тежка, самоуверена красота. До нея седеше някакъв мъж, беловлас, снажен, приличащ на военен, който я гледаше с обожание.
Той си спомни всичко това сега, лежейки в хамака, окачен между двете враждуващи страни, заел леглото на слабо познатия му човек, на сандинисткия сержант Ларгаеспада. Брезентът на хамака, до който допираше бузата си, леко намирисваше на прах, на бензин, съвсем слабо на желязо, както и на мъжки тютюн и на още нещо, едва доловимо. Може би на женски коси — косите на момичето с военната куртка, което пееше със сержанта любовна песен.
Повече не беше се влюбвал. Имаше леки, необвързващи флиртове по време на пътуванията си. Те се пораждаха и прекъсваха според разписанието на „Аерофлот“. Самолетите, издигнали го в небето със запечатаното в заснетите филми богатство, го откъсваха завинаги от ресторантите и хотелските стаи, от ония мигновено забравяни жени, които за кратко време ставаха негови спътнички. Те красяха с женствеността си града, пейзажа, в който му се налагаше да работи. Много от тях бяха прелестни, добри. Много от тях му оставяха усещането за кратко щастие. Припомняйки си пътуванията, разглеждайки снимките, той улавяше и неотразеното в кадъра присъствие на жена. Снимаше ли БАМ, самотните стоманено-бели коловози, дъговидно потъващи в могилите, някъде наблизо, извън кадъра, се намираше хълм, обрасъл с храсталак, и привечер те пиеха евтино вино, той я целуваше и тя долепваше до устните му цветчета от храста. Или пък дългия раздрънкан влак за север, към полярната нощ. От купето на вагона, пронизван от сибирските ветрове, той снимаше мъката на ледените блата, заледените гарички, арматурата на мостовете, облечени с тежки шуби, и внезапното зарево на „петролните“ градове, спектралните огньове на сондите. Отново мрак, скърцащо купе, мъждива жълта лампичка. Спътницата го прегръща с горещата си бяла ръка и се смее.
Той беше благодарен на всички. Те идваха и си отиваха с ритъма на реките и горите, на градовете, над които прелиташе. Не го даряваха с никакъв нов опит. Просто попадаха в кадъра, търсен от фотоапарата. Понякога му хрумваше, че в тези мимолетни, тутакси изгарящи прибързаности напразно губи оня дар, даден му от природата за една-единствена жена, за единствената любов — за семейството, за децата, за продължаването на рода. Ала той прогонваше тия мисли. Той беше художник. Работеше в името на друга задача, вън от пределите на семейството и любовта. Жените, летящи като фини шлейфове след неговия самолет, бяха нещо като асистентки, помощнички, свидетелки на майсторството му.
Постепенно и те изчезнаха. Той все по-малко имаше нужда от тях. Дълбочината и размахът на работата с нейните вътрешни, открити от него закони не изискваше външни стимулатори. Самата тя беше единственият стимул. Устремил се да опознае живота, превърнал живота в един постоянен обект, той се оказа откъснат от него. Интересуваше го само едно — работата, а всичко останало бледнееше.
Последният роман, преживян в Москва с омъжената жена, за която беше нещо като кръводарител, не го засегна дълбоко. Награди го само с още един модел на човешки взаимоотношения. Привикнал да мисли всеобхватно, той извлече от тази любов нейния конструктивен смисъл, вложената в нея геометрия. Многократно е било така и преди, мислеше той, и така ще бъде винаги.
Ала нещо все пак стана. Тук, при други обстоятелства на обкръжаващата го действителност, той попадна под серия внезапни и тежки удари. Твърдият кристал, който дълги години шлифоваше в себе си, се счупи. Беше разбит от падналия на летището самолет. Структурата, на която толкова много държеше — залог за неговото майсторство, — беше разтопена от пожара в Коринто. И живото, незащитено от вяра и наивно любопитство чувство отново го навести като в младостта. Изпълни го с очакване на някакво чудо. И прелестната жена в подножието на зелената планина, нейното присъствие, часовете, които прекараха заедно, бяха като отговор на неговите очаквания. През деня в Сан Педро, сред толкова жестокости и страдания, той почти не мислеше за нея — действуваше, търсеше и работеше. Но сега, когато дневният живот отстъпи пред нощния, когато набъбнаха камъните по древната улица, а в небето се гърчеха тихите мълнии и в черните треви ловуваше белоглавото, приличащо на невестулка момче, сега той помисли за нея. Почувствува я рязко и сладостно. Притегли я до себе си. Хамакът, изпълнен с двойната им тежест, бавно и отмерено се залюля.
Той напипа в джоба си пръстенчето й. Измъкна го и го задържа пред очите си. В мътното кръгче се разхождаха мълниите. Камъчето отразяваше близките планини. И той си помисли: след много години някой ще сложи този пръстен — и тази нощ, предчувствието за буря, неговите объркани мисли ще отекнат в този неизвестен нему човек с тайнствена тревога и наслада.


28

Той се събуди не от звука, а от налитащия тласък, който полюшна не хамака, а нещо вътре в него, в гърдите му. Сърцето му се плъзна, сви се, затуптя бавно и силно и в разтворените изплашени очи навлезе близкото страшно зазоряване. Червено, пулсиращо сред черните планини, то изпращаше от своята сърцевина напрегнати безшумни импулси в ритъма на туптящото сърце. И именно в нея, в зората, се пораждаше, нарастваше, въртеше се, изпълваше цялото небе един свистящ спираловиден звук, въздушно-метален. Удари с трясък по съседната къща и от керемидите, от короните на дърветата се свлече, разпадна се на дребно шумолене и почукване. Помисли си: „Започна се!“ И тутакси, свличайки се от хамака, се появи раздърпаният Сесар, като натъпкваше ризата в панталоните и не улучваше с големия си крак прашната обувка. Полуоблечен, изопнал тънкия си врат, с меки обувки, влачейки след себе си автомат, изскочи председателят Ернесто, замря на вратата в дебнеща поза, устремил към зората своето кръглооко птиче лице. Налетя нов, разсукващ се винтообразен звук, заби се, разцепи земята, избухна със свистене. И веднага след удара като негово продължение залаяха и завиха кучетата, замучаха кравите, неистово, задавено заплака дете и някъде зад дърветата, зад къщите се разнесе тънък женски писък. И Горлов, сякаш нанизан на този писък, се оправяше, опасваше ремъка с пистолета, надяваше на шията фотокамерата направо върху разтуптяното си сърце. Гледаше зората, гланцираните листа с червен оттенък, парчето от бутилка вино, отразяващо небето.
— Контрите!… Атакуват… — каза председателят, зареждайки автомата. — През гробището към фурната!… — и рязко, по момчешки, с издута бяла риза, без да погледне изплашеното умоляващо лице на жена си, се хвърли в храсталака. Изчезна натам, където започваше стрелбата. Пукаха дълги, пресичащи се автоматни редове, издигаха се нагоре, нещо подхвърляха и разкъсваха.
— И ние ли?… В окопите? Да снимам ли?… — Горлов питаше, а всъщност се устремяваше към председателя, към тези жестоки бодливи звуци.
— Не! — рязко, грубо каза Сесар, като му прегради пътя, почти го отблъсна и зареди автомата си. Изтласка Горлов зад ъгъла на къщата. И Горлов послушно се подчини на заповедта, на тази знаеща воля, отстъпи на верандата, готов да се подчини на този голям, станал сега гъвкав и по животински бдителен човек, който разбираше смисъла на тези свистящи спирали, на тази зора, хвърлила се в тревата като побесняло куче. Доверяваше се на чуждата воля и знание. — Към колата! Бързо!… — изкомандува Сесар едва ли не заплашително и го побутна с автомата, като се озърташе и го прикриваше от стрелбата.
Спускаха се по улицата към площада по тесния, постлан с обли камъни водосток, тласкани не от плътния поток вода, не от въздуха, а от разярилата се турбулентна опасност, която ги блъскаше отзад. Срещу тази опасност, като преодоляваха гравитацията и задушното, мръсно, свличащо се отгоре течение, към планината тичаха хора. Брадатият милисиано, жилав, кривокрак, онзи, който смазваше автомата си с масло от кандилото, раззинал черната си уста, пресипнало дишаше, държейки във въздуха своя омаслен автомат. Другият селянин, „сандинистът до гроб“, препасан с островърхи патрони, придържаше шапката си, сякаш се страхуваше, че вихърът от планината ще я подхване и ще я запокити по улицата. Притичаха млади настървени мъже, белозъби, чернокоси, с разтворени лакти, с винтовки, насочени напред, сякаш тичаха за крос. И всички се устремиха натам, нагоре, където нещо ставаше, разбиваше се, разпръскваше във всички посоки траекториите на схватката.
Излязоха на площада. Ифата стоеше до църквата. С крак на стъпалото до отворената врата шофьорът неспокойно се озърташе. Горлов чуваше боя, който, както му се струваше, обхващаше града в дъга, носеше се над покривите като остър режещ сърп, блъскаше се в комините и керемидите, ронеше се и искреше, забивайки острието си в града.
Две жени с пъшкане и плач преведоха ранен през площада. Той беше блед, с едната си ръка беше прегърнал през врата жената, а другата, омотана в бяло, висеше покрай тялото му, а над лакътя беше избила жълтеникава кръв. Втората жена носеше винтовката му на рамо като мотика, с приклада нагоре. Проследявайки ги, Горлов забрави да снима. Когато се сепна, те вече се бяха скрили.
До колата внезапно се появи Ларгаеспада, енергичен, с голи потни гърди, с люлеещия се куршум-муска. Гледаше във всички посоки едновременно, гъвкав като маймуна, готов да се понесе, да стреля. Двама войници, между тях девойката, повтаряха мимиките и движенията на сержанта, следваха във всичко своя командир.
— Не можете да пътувате! — каза сержантът. — Отрязаха пътя!… Сега ги отблъскват край извора!… Няма да минат!… Предадохме по радиостанцията в Синко Пинос!… Ще дойде подкрепление!… Ние сме в траншеите, на линията за отбрана!… Те няма да минат!… Контрите няма да минат! — последните му думи бяха заповед за войниците, които се хвърлиха след сержанта нагоре по улицата.
Горлов гледаше как при тичането се движат широките бедра на момичето, как се люлеят гърдите под рубашката, как по женски, с крака встрани, тя тича след сержанта. И отново се хвана за фотокамерата, когато бяха вече изчезнали: не ги снима, изплаши се, беше парализиран от безволието.
— Андрес! — Сесар, приведен, тичаше след другите. — Качи се на камбанарията! Стой там!… И нито крачка оттам!… Това е заповед! Заповед на Фронта!… Аз ще се върна! Аз ще бъда във веригата, в отбраната!… — И мощно се понесе, като разблъскваше с лакти понеслия се надолу поток.
Горлов влезе в още сумрачната църква с фигурите на Спасителя и Дева Мария в сенчестите олтарни нишки. Изкачи се на дървената площадка на камбанарията, учуден, че отново е тук: същите, приличащи на гюмове, грубо отлети камбани и надрасканата с гвоздей на измазаната с вар стена дума „аве“. Погледна наоколо. Зората беше пожълтяла, беше загубила червенината си. Планините бяха залети от разпокъсана жълта светлина и в цялата низина над ручея се виеше жълтеникава мъгла, в която се гърмеше, пукаше на всички страни, хвърчаха трасиращи куршуми.
И гледката на тези планини, на вълнообразните керемидени покриви, на бодливите пунктири, ярки в мрака и мигом изчезващи в светло небе — всичко това го стресна. Изплаши го с друг страх. Със страха, че той, свидетелят на това рядко зрелище, го изпуска. Коленичи ядосан и с лакът отхвърли встрани пречещия му кобур. Започна многократно да снима планините, покривите, автоматните редове. „Добре, добре! — окуражаваше се, окуражаваше своята фотокамера, още и още веднъж й даваше работа, надяваше се на нейната сигурност. — Умна си ми ти!… Юнак!… Добре!…“
Шумно, като удряше с копита и се отблъскваше от камъните, прелетя изплашен кон. Приповдигнат на стремената, конникът беше метнал на гърба си две винтовки. През седлото, провиснала, се влачеше и се люлееше картечна лента, месингова, ярка. Изскочил на площада, конят се подхлъзна по тревата, изхвърли парчета земя и като смени посоката, се втурна надолу по пътя, а конникът, сега вече в профил, яростно го удряше с камшика. „Много добре!… Герой!…“ — изпроводи го Горлов, успял многократно да проследи с обектива пътя на коня, разкъсвайки на отделни кадри безумния му галоп.
На площада изтича жена с разпилени коси и наметка. Тя гонеше пред себе си две малки дечица. Покриваше ги отгоре с наметката. Озърташе се, затуляше ги, викаше им нещо, молеше ги. Дотичаха до окопа, скочиха в него и децата се заоглеждаха бързо, като яребички, а жената, изправена до гърди, все така държеше над главите им наметката. Горлов ги снима отгоре и видя как те се натъкнаха на залетия с вода участък от траншеята, зацапаха из него и се гмурнаха някъде под земята.
Отстрани на ската, бос, клатушкайки се, излезе човек и високо, отчаяно изкрещя: „Убиха Хуанито! Убиха Хуанито!… “ Затича се през площада накуцвайки, държейки с едната си ръка другата с разперени окървавени пръсти, от които се стичаше кръв, и те изглеждаха остри и дълги чак до земята. „Добре!“ — продължаваше да снима Горлов, задъхан, проврял глава между камбаните, усещайки мириса на окислена мед и на сух птичи тор, размазан от подметките му.
Той разбираше, че всичко е скъпоценно, всичко е важно, всичко е като че за него. И това, че е тук, на камбанарията, е гаранция, че целият подвижен, мигновено изменящ се свят ще попадне пред неговата камера, сам ще дойде при него, ще се влее в тази тясна фунийка от лъчи и стъкло. Всеки кадър беше мъничко парване, което изгаряше част от собственото му вещество. И тази загуба на материя се превръщаше в енергия за действие. Това беше дългоочакваната работа, дългоочакваното творчество.
Откъм насипа, озъртайки се и стреляйки, потрепвайки от ритането на дългоцевките, се появиха двама милисианоси. Притичаха през площада, скочиха в траншеята и затичаха по нея в различни посоки. Спираха, насочваха пушките, стреляха в нещо невидимо, но близко, обвиваха траншеята в синка в дим. Единият от тях се скри зад завоя на окопа. А другият, стигнал до края, започна да се изкачва. Синята му риза се запретна и се показа гъвкав кокалест кръст. Хванал здраво пушката, той затича по улицата покрай църквата, затропа с обувки по камъните. И в това време откъм насипа го удари нещо дълго и твърдо, блъсна го в гърба и го хвърли по очи върху камъните. Той хвърли пушката и като че ли главата му се заклещи в настилката. Изви кръста си, опря се с ръце в земята, блъсна се, задраска с ръце, зарита с крака, събу едната си обувка и сякаш почувствувал облекчение от това, притихна: белееше се само голямото му стъпало.
Ужасен, Горлов вече не снимаше. Бавно отстъпваше навътре в камбанарията; не можеше да разбере, нямаше желание да гледа това страшно белеещо се стъпало. Ала там, накъдето гледаше, на края на насипа се показаха хора, еднакви, с тревистозелено облекло, с плоски жълто-малинови барети, с винтовки, чиято форма му се стори позната. Дългоцевки с дебела ложа, с перпендикулярно на цевта рогче. М-16, спомни си той винтовката в дома на Сесар. И при вида на това чуждо оръжие, на еднаквите мундири и барети, на това внимателно придвижване на войниците във верига изведнъж му стана ясно: гвардейците! Те атакуваха, пробили отбраната, и овладяват града. Именно те току-що стреляха и убиха милисианоса. И сега с винтовки, готови за стрелба, търсят нова цел. А следващата им цел е той, Горлов, покачен на камбанарията, открит за прицелна стрелба.
Първата мисъл, която му дойде, беше да се хвърли презглава надолу по витата стълба покрай дървените ниши, покрай олтара със светците, навън от този капан. Да търси Сесар, Ларгаеспада и тяхната защита и отговорност, защото се намира на тяхна земя, защото е тук, в тяхното градче, и те са длъжни да го спасят, да го защитят. Но тази мисъл му се стори абсурдна: та как ще изскочи от тази църква, на този открит площад, право срещу ония с баретите.
Дойде му друга мисъл: да слезе и да заключи вратата на църквата, да я залости с дървени пейки, с дървена барикада. Да не ги пуска, да натиска с рамо, да задържа налитащите, удрящите с приклади, да ги задържа с всичките си сили. Да стреля с пистолета. Ала и тази мисъл да подпира с рамо дървената врата, дупчена от куршумите, му се стори безпомощна.
И третата мисъл, отхвърляща първите две, сякаш отпусна скованите мускули, волята му. Оживя старото чувство, изплува някъде от мрачните недра, свързано с целия му жизнен опит, с професията, със смисъла на неговото битие; това чувство се събуждаше в него и преодоляваше невидимата стена пред него, излизаше наяве. И той придобиваше вече друго, всевиждащо, небързащо зрение. Премести се в края на камбанарията, като пропълзя на лакти по дъските и опря фотокамерата като винтовка върху мръсните греди. Започна да снима.
Снимаше онези с баретите, които вървяха в траншеята. Един от тях със засукани, ръкави се прицели и пусна дълъг ред по пресечката в невидима цел. Гилзеното фонтанче сякаш излизаше от бузата му и той, спрял да стреля, мина през облачето дим. Появи се друга група без барети, в къси зелени куртки с отметнати качулки. Един от тях носеше тръбата на гранатомета, хванал ръкохватката като цвекло. Горлов ги засне и насочи апарата си към лежащия милисианос с голото стъпало, снима и него. И чу как нещо го плесна почти през очите, по двете камбани над главата му и двойният звук го удари, мина през него като електрически ток. Паднал по корем, той чуваше как се отдалечава този рязък, изтръгнат от куршумите звук. Внезапно си спомни вчерашния тих и просторен звън от докосването на птичето крило.
Разбра, че са го забелязали. Зажумя, сви се с желанието да се скрие в мрака на собствените си очи. Очакваше точния удар на гранатомета, приближаването на съскащата и димяща смърт. Подбутна под себе си фотокамерата, прикри я с гърдите си. Ала вместо ослепителен взрив дочу боботенето на мотори и нестроен хрипкав многогласен вик. Погледна. На площада откъм планината с тежък вой се показа една ифа, но не тяхната, а друга. След нея още една. Люшкайки се в каросерията, направо от покрива на кабината един войник изпращаше наслуки картечен пламък. Други войници скачаха от каросерията; петнисти и гъвкави като тритони. Тичаха, обкръжавайки площада, вмествайки го в някаква невидима мрежа. Сякаш се просмукваха отнякъде, трупаха се при насипа, скачаха в окопа и се изгубваха. И там, където те скачаха, изригваше объркана бодлива топка от звуци, вопли и залпове, търкаляше се надолу, разпадаше се, разсейваше се. Горлов вече се ориентираше в сложната геометрия на боя. Снимаше атаката на сандинисткия батальон и тичащата след него вбесена верига на милисианосите, техните яростни тухлени лица, крещящите им уста. И когато на камбанарията, шумно трополейки с обувки, се втурна Сесар с мокро, омазано с глина лице, огледа го с тревожен и веднага успокоил се поглед, постави под камбаните картечницата — тъпоноса, с допотопна броня, с кръгла чиния, Горлов фотографира и Сесар, и старомодното, посивяло, загубило чернотата си оръжие, и бялото слънце, показало се в млечната мъгла.
Боят свърши. Още проехтяваха изстрели. Още трещяха редове в низината. Но нещо вече беше отминало, беше изтекло. Започнало беше да се отдалечава като облак, отнасящ неизразходваното, но вече обезсилено електричество.
Те слязоха от камбанарията на площада.
— Къде е сержантът? — нервничеше Сесар, озърташе се, търсеше с поглед Ларгаеспада. — Трябва да вървим! Атаката може да се повтори!
Това нервно нетърпение се предаде и на Горлов. Той искаше колкото се може по-скоро да заминат, да отнесе безценната си придобивка. Изведнъж си спомни казаното от Сесар: страхува се, че може да бъде убит и куршумът да го лиши от възможността да напише книгата си, а заедно с него да угасне придобития, изискващ въплъщение опит. Същият страх, не за себе си, а за лентите с уловените неповторими кадри, чувстваше сега и той. Желаеше по-скоро да се махне от тази стреляща граница и да замине за Чинандега, за Манагуа, да хване първия рейс на „Аерофлот“. Без да се откъсва от своя малък скъпоценен товар, да пренесе над океана този багаж, за да може в Москва, в своя дом плътно да спусне завесите, да се изолира от уличния шум, от инкрустираните фенери. Да разположи своите апарати, да подготви проявителите и в червеникавата светлина, в полюшването на течността във ваната да изплува гланцовият лист и на него постепенно да се покажат бясно препускащият кон и конникът с двете винтовки. Падналият върху камъните селянин с бялото голо стъпало. Гвардейците с барети във верига, дебнещи внимателно, с готово за стрелба оръжие. Всичко това там, в Москва, отново ще се върне при него. Ще го зашемети за втори път, ала вече не с реалността на ужаса, а с отражението на живота и ужаса, съхранени завинаги от изкуството.
Появи се председателят Ернесто, обкръжен от хора. Отслабнал, подмладен, с бързи движения и горящ поглед, сякаш онази вътрешна пружина, която бе сковавала енергията му, се бе отпуснала някъде там, в боя на стръмнината. Панталонът му беше изцапан с червеникава глина от гробището, а ризата — с жълтеникава пепел. До него крачеше скулестият селянин, размахваше юмруци и винтовката на рамото му подскачаше. Плоският му нос беше разбит и от ноздрите му течеше кръв. Той я триеше с ръце и я размазваше. Гневно и сърдито говореше на председателя:
— Не трябваше да ни спираш! Ти беше длъжен да идеш до Хондурас! Трябваше да ги гоним и в Хондурас! Да влезем в Ел Анонал и да изколим всички като кучета! Те убиха Хуанито! Убиха Фернандо! Утре отново ще дойдат и ще убият тебе и мене! Трябваше да ги гоним чак до Хондурас и да убиваме, да убиваме! Ако ти не искаш да вървиш, аз сам ще поведа хората, ще влезем в Ел Анонал и ще трепем, ще трепем, ще трепем! Така, както те ни убиват тук!
— Ти си прав, Викторио — съгласяваше се с него председателят. — И аз самият заедно с тебе бих ги гонил отвъд ручея, бих влязъл в Ел Анонал и бих ги клал като кучета! Но заповедта на Фронта е да не се нарушава границата. Заповедта е армията да не навлиза в Хондурас. Родината няма нужда от голяма война. На революцията не й трябва голяма война.
— Все едно аз ще отида в Ел Анонал и ще ги убивам, ще ги убивам, ще ги убивам!…
По улицата нещо затрака, затрополя. Показа се двуколка. В нея се бяха впрегнали двама милисианоси; не я бутаха, а напротив, спираха устрема й надолу по планината. След двуколката тичаха момчета, а в нея върху скованите дъски между двете въртящи се високи колела лежеше убит, изопнал покрай тялото вкаменените си ръце. Панталонът му се беше заметнал и се виждаха немитите кокалести пищялки, развързаните му обувки. Прошарената глава с голямо чело се люлееше по дъските. Обраслото му с четина лице се обръщаше от тласъците наляво и надясно, сякаш не се съгласяваше с нещо. До него в колата бяха винтовката и шапката му и няколко неизстреляни патрона. Като видя този жесток натюрморт върху скованите дъски, Горлов не се сдържа и отново вдигна фотокамерата и направи снимка на убития. Двуколката премина по направения й от хората път и част от тях тръгна след нея със свалени шапки, побутвайки каручката.
Показаха се две жени с тежки големи кошници. Те бяха на пълнени с питки. Приближиха се до струпаните войници и милисианоси и раздадоха хляба. Те взимаха, чупеха и ядяха. Горлов взе от кошницата една топла питка с румени краища и започна да яде, опитвайки се да не гледа към тревата, която блестеше и засъхваше на червеното слънце. В зъбите му изхруска камъче. Извади го, подържа го върху дланта си — остро парче гранит, откъртено от стената на фурната от мина. И си помисли: войната е онова, което превръща хляба в камък. И още някаква неопределена мисъл — за вечното съжителство между хляба и смъртта, за ограниченото, малкото жизнено пространство, върху което се провежда боят, наказанието, изпичането на хляба. Хартиената Дева Мария в олтара и той, Горлов, поставен в това ограничено, непрекъснато намаляващо пространство.
Иззад насипа се показаха четирима войници, хванали за ъглите брезентов хамак. А в него с провиснал до земята гръб лежеше Ларгаеспада с изпъкнали мигащи очи, със свити като тръба устни, превързан през корема с неговата собствена, накъсана на ленти риза. Издаваше проточено, непрекъснато „Ооо!“, като че ли през тези побелели устни от него излизаше целият натрупан звук, дъх и живот. Горлов се приближи до него, надникна, почувствува как сержантът изчезва, свива се, топи се, сякаш през раната с тези „Ооо!“ излита и неговата плът.
— Раниха го!… При ручея!… В корема!… — Горлов видя, че между носачите му бе и девойката. Тя бе намотала върху ръката си края на брезента и носеше два автомата. Нейното младо изпотено лице с нещо напомняше лицето на сержанта — бледо, съсипано. Като че ли куршумът, пронизал сержанта, беше улучил и нея и този немощен, непрекъснатият звук излизаше от нея. — По-бързо! Трябва да се откара!…
Войниците вдигнаха хамака с ранения в каросерията на ифата, завързаха го за стоманените шпригли. Ларгаеспада се залюля, като продължаваше да издава своя проточен стон. Шофьорът запали колата.
— Да вървим, Андрес! — Сесар помогна на Горлов да се качи в каросерията. — Ако е в корема, няма да оживее. Знам ги аз тия рани. Трябва да го откараме в болницата в Чинандега! По-бързо!
Горлов искаше да се сбогува с председателя Ернесто, но него го нямаше. На групи стояха само милисианосите, подпрени на дългоцевите си пушки, и пушеха.
Ифата с люлеене излезе от тесните улички на Сан Педро на каменистия път. Минаха край извора, където вчера весели жени перяха пъстри тъкани и ги простираха по храстите; Горлов погледна към изчезващите керемидени покриви и остави там онова, страшното и яростното, за което щеше да си спомня през целия си по-нататъшен живот.


29

Ифата скърцаше, удряше ожулените си колела о камъните, обвиваше се в лютив синапен прах. Хамакът се люлееше, разпънат на отвесните греди. От него се носеше пъшкане и върху дъските, изподраскани от обувки, приклади и сандъци с патрони, през брезента капеше кръв. Горлов, уловил се за страничния капак, стискаше сълзящите си, разяждани от отровния прах очи. Задъхваше се, усещаше, че е на края на силите си. Тялото и душата му се разпиляваха и прахът, който на мътни облаци се влачеше след колата, сякаш беше неговата стрита и превърната в прах плът. Искаше му се да се усамоти, да вникне в себе си, да се съсредоточи, да спре разпиляването си по този чужд безкраен път, по тази чужда граница, по тази чужда война.
От хамака се чуваше брътвеж, тихо, еднообразно повтаряно бълнуване:
— Не хвърляй солта!… Не хвърляй солта!… Мамо, не хвърляй солта!…
Както изглежда, в съзнанието на сержанта, разтревожени от куршумите, се бяха събудили детските спомени. Някакво огнище. Някакво ядене. Някаква неизвестна за Горлов жена. Всичко това беше там, в брезента, през който течеше кръв. Безкрайната умора, собственото му страдание отделяха Горлов от хамака.
— По-бързо! По-бързо! — девойката, стиснала с изцапаните си ръце страничния капак, буташе, искаше да ускори движението на тежкия муден камион. Не издържайки, тя злобно заудря по покрива на кабината, наведе се към прозореца и викна в праха: — По-бързо, Алборадо!… Той ще умре! Цялата каросерия е потънала в кръв!
„Не, не мога, не искам…“ — отвлечено мислеше Горлов, мъчеше се да се отърве от нещо, страхуваше се да докосне с отслабналата си душа умиращия човек. Страхуваше се да поеме върху себе си неговото умиране, неговото бълнуване, неговото страдание. Нямаше в резерв, воля и бодрост, живителна, спасителна кръв. И в слабостта си го предаваше на губителните сили. Талисманът на верижката не спаси сержанта. Не, не този куршум е окачила майка му на врата. Сбъркала е куршума. Взела е друг, а не неговия. А този, другия, някой е поставил в М-16 и го е изстрелял в корема на сержанта. „Не, не мога, не искам…“
— Няма да минат! — се чуваше от хамака. — Няма да минат!… Никога няма да минат!…
Преграждаше някому пътя. Не пускаше никого, отблъскваше го. А те налитаха ли, налитаха с малинови плоски барети, прескачаха ручея, тъпчеха склона с набраздените си подметки, целеха се със скорострелните си пушки, а той с куршум в корема, повит в тесния брезент, се люлееше между железните прътове и отблъскваше нашествието им.
„Не — мислеше Горлов, като гледаше пропития от кръв хамак, от който все по-често капеше върху дъските на ярки червени петна. — Не мога… Нямам сили…“ Силите му стигаха само да се държи на предела на разсъдъка, да притиска до гърдите си фотокамерата, да я пази от удар. Стигаха му силите и за тази неопределена мисъл: през нощта той лежеше в този тесен брезент и мислеше за миналите си любовни истории, за сладкото време, за женската красота, за Москва, за сините карелски езера, за кехлибарените дворци на Кремъл, а сега друг лежи в този хамак, изпълнил го с болката си, с куршума, с близката си смърт. Там, където се целуваха, където се белееше кремълската църква, там сега се намираше куршум, течеше кръв.
— Вода… Искам вода… — Ларгаеспада се съвзе, погледна от хамака с отслабналото си брадясало лице, на което се очертаваха хлътналите пулсиращи слепоочия и спеклата се по устните му кръв. — Вода, Марта!…
Тази, която той нарече Марта, бързо посегна към пейката, взе алуминиева манерка и започна да я отвинтва. Ала Сесар рязко, грубо отне манерката:
— Да не си посмяла!… Не може вода!… Куршум има в корема!… Не трябва!…
— Боли ме… Ще умра… Искам вода… — жално и тихо простена Ларгаеспада, огледа всички и спря на Горлов своя безпомощен, умоляващ поглед. И този търсещ поглед, този зов обгори Горлов. Ужасен от своята глухота, от своя егоизъм, отзовавайки се на този измъчен, вярващ в някакво чудо зов, той се хвърли към сержанта:
— Няма да умреш!… Потърпи… В болницата!… Там има един чудесен хирург, един такъв, червенокос, брадат!… Киценко!… Нали ще потърпиш, мили мой? — последните думи той произнесе на руски.
И Ларгаеспада като че ли разбра, кимна и отново потъна в хамака, загуби съзнание, потопи се в своите видения. А Горлов вече не се отделяше от него. Мислено коленичеше пред него, прегръщаше го. Свърза се с него чрез своята воля и душа, чрез кръвоносната си система. Хранеше го, даваше му своята кръв, своя живот, своите сили. Поемаше върху себе си неговата температура, неговото бълнуване, неговата жажда, усещайки в корема си тежестта от сплескания куршум, усещаше формата и тежестта му и разнасящата се от него като лъчи, напираща във всички посоки болка.
„Потърпи, потърпи, скъпи мой!“ — мислеше на руски Горлов, чувствувайки как животът си отива от Ларгаеспада. И тутакси го запълваше със своя собствен живот. Всякакво приближаване на смъртта компенсираше със себе си. Чувствуваше, че и той самият загива. Нямаше вече откъде да черпи енергия — и двамата ги влечеше към гибел някаква размекната бездънност. Правеше път през това тресавище, настилаше гредоред, хвърляше върху него текинския килим от стената на майчината си къща, синята бабина чашка, нацъфтелия върбов храст, обсипан с медоносни пчели, до който се целуваха с любимата, прохладния юлски дъжд, оросил края на гората, слепил камбанките в тревата, снежния път, по който той, млад и дългокрак, вървеше от село на село. Всичко, което имаше, даваше на ранения в корема сандинист. Взимаше го обратно от смъртта.
Пристигнаха в Саматильо. Пред щаба, информиран по радиото за станалото, чакаше познатия му щабен офицер.
— Вече съобщихме на болницата в Чинандега — каза той. — Готови са да приемат ранения. Ще го откара линейка. — Той кимна към белия форд с червен кръст и надпис „амбулансия“. — Радвам се, че изпълнихте задачата си и се връщате благополучно. — Той стисна ръката на Горлов и тръгна към леката кола, в която вкарваха с носилка сержанта. Оттам се разнесе тънко женско ридание, което тутакси заглъхна.
Сесар запали своя фиат, спрян до щаба. Веднага след потеглилия форд покрай стените, изпъстрени със сандинистки лозунги, излязоха на шосето за Чинандега.
Дъждът ги застигна по пътя, когато Сан Кристобал се виждаше наполовина. Над другата му половина, закривайки я, се свличаше черен облак. Той се разрастваше, бълвайки тежки колела дим, а в него нещо проблясваше и избухваше. По цялата планина премина начупена бяла жилка. От вулкана сякаш изригна пепел и лава, погълна предпланините и полята — заваля проливен дъжд. Той удряше с червеникави твърди мехурчета по стъклото, биеше безжалостно по купето, спояваше колата в едно цяло, спираше я. Сесар включи фаровете и намръщен, наведен напред, преодолявайки насрещното налягане на водата, се движеше в кипящия водовъртеж.
Дъждът още не беше отслабнал, когато стигнаха болницата. Пред входа с потопени в потока колела стоеше белият форд с кръста. Излязоха от колата и затичаха към навеса вече прогизнали. Колобков като че ли ги чакаше и затича към тях. Бързо ги огледа, сякаш търсеше по тях бинтове и рани.
— Жив и здрав ли сте? — той отведе Горлов по-далеч от падащите разбиващи се струи. — Не ви ли засегна някъде? Попаднахте в истинска неприятност.
— Сержантът жив ли е? — попита Горлов.
— Киценко го оперира. Току-що започнаха.
— А Валентина къде е? Аз исках…
— И тя е там, в операционната — той кимна към вратата, която беше плътно затворена, но изглеждаше някак изпъкнала, сякаш удържаше нещо свръхплътно.
— Има ли надежда?
— Докато сърцето бие, винаги има надежда… Ще обядвате ли?
— Не, после.
Сесар се поклони, каза, че трябва да докладва в щаба. Ще се върне довечера или утре сутринта. Неговият фиат като катер, проточил мустаци изпод колелата, се скри в дъжда.
Горлов отиде в ординаторската стая, където беше неговият креват. Седна, гледаше как се стича по пода водата от обувките и панталоните му. Нямаше сили да се съблече. Облегнат, наблюдаваше мълниите на пулсиращия вулкан и му се струваше, че той мига с очищата си и търкаля по стръмнините грамадни трополящи бъчви.
Близо до него, през няколко стени и врати, оперираха. Сержантът лежеше с разрязан корем. Червенобралият Киценко с маска и тя, Валентина, докосваха червената гореща рана. А той, Горлов, неподвижно седеше и чувствуваше не просто безсилие, не просто загуба на волята си, изразходвана докрай в друсащия камион, а пълната си зависимост от ония, които правеха сега операцията. Неговият живот, както и животът на сержанта бяха в техни ръце. Той лежеше заедно със сержанта на операционната маса. В него се забиваше заострена бяла стомана. Неговият затихващ пулс долавяше сестрата. Той се колебаеше върху неустойчивата черта, която отделя живота от смъртта. Там, в друсащата ифа, той се сля духовно и физически с Ларгаеспада, преля в него своята кръв, най-съкровената си същност и сега — така му се струваше, — ако Ларгаеспа да умре, ще умре и той. Нямаше повече сили да се бори за неговата и за своята съдба. Просто поверяваше него и себе си на хирурзите.
Понякога, като в упойка, той се унасяше и под шума на дъжда му се струваше, че присъствува на отдавнашен московски спор, виждаше разгорещените лица на приятелите, ставаше дума за архитектурата, за Корбюзие и Мелников и някой, когото вече не помнеше, нещо се възмущаваше, някого обвиняваше, а за Горлов тогава беше важно да вземе нечия страна в спора, а чия — вече не помнеше.
Отново се връщаше в реалността, в дъждовния сумрак и тропането на проливния дъжд.
Внезапно си спомни Каргопол, където сред лютичета и брезов храсталак имаше малко селце. Една бабичка изнасяше на тревата пред къщата дървена хурка с алени къдели и му разказваше нещо, нещо жалостиво и хубаво, от което му ставаше мъчно и сладко. Той се помъчи да си спомни думите й, но не можа. Всичко беше като че скрито в пелената на проливния дъжд, на неговата слабост, колебаеше се на границата на безсъзнанието и той молеше някому да запази съзнание, за да може да си спомни тези думи.
Яви му се още нещо: отдавна отминала командировка в Чита. Мъничката стая в хотела. Някаква млада и тиха женица идваше при него, разказваше му за някакво село, канеше го да отиде, а после тихо плачеше. Проблясваше водата в гарафата, когато навън минаваше тежкотоварен камион. Той отлетя от Чита, без да се сбогува, избяга от нейните кротки жалби и сълзи, от цялата й невзрачност и ненужност. А сега се мъчеше да си припомни лицето й и защо бяха тези оплаквания и сълзи.
Той седя така повече от час, без да се съблича, без да смени ризата си. По движението зад вратата, по оживлението, по стъпките и гласовете разбра, че операцията е свършила. Излезе и срещна пред операционната Колобков.
— Е? — можа само да попита, но вече четеше в очите му отговора, благодареше му за него.
— Куршума извадихме. Сержантът е в реанимацията. Да се надяваме, че опасността е минала. Казвам: да се надяваме…
— Дайте ми престилка, ако може…
Колобков кимна. Свали престилката си и я наметна на Горлов. Той влезе в операционната.
Видя маса под пламтящите лампи. Смачкани чаршафи с ръждиви и червени пръски. На пода — паднал червен памук. Изсипани накуп инструменти. В ниско кресло се бе отпуснал Киценко, смъкнал марлената маска върху рижата си, потъмняла от пот брада. Изморено, без капка кръв лице, стиснати очи и улавяща въздуха уста. В съседната стая пулсираше, свиваше се и се разпускаше прешленест шланг, прилепнал до устните на Ларгаеспада — неподвижен, покрит с бяло.
Киценко примигна към него, нямаше сили да се вдигне.
— Ето — кимна към стъклената масичка, — куршум от М-16…
Горлов видя на масата смачкана топка олово. Мъничко изделие, направено от човек. Минало през цевта на скорострелна винтовка. Смачкано в тялото на друг. И този друг човек, спасен от смъртта, още незнаещ за това, дишаше в прешленестата тръбичка. А третият човек, червенобрадият, изморен, долетял от другата половина на земята, извършил работата по отстраняването на смъртта, обезсилен, се бе облегнал в креслото. И Горлов чувствуваше как тук, в малката операционна, тези три сили се свързваха в един огромен, обхващащ света триъгълник. Можа само да докосне ръката на Киценко.
Нещо стана с него. Нещо се разкъса и се отмести. Страхувайки се да не го видят, излезе под дъжда, под неговото трополене и плющене. С потръпващи рамене отиваше към стаята си.


30

Той лежеше в мрака сред живачните квадрати, раждащи се за миг по стените. Вратата тихо се отвори. Появи се слабо просветване, което не изчезваше, а се приближаваше. Оттам, откъм просветването, към него се протегнаха ръце. Докоснаха първо възглавницата до главата му, после челото, бузите, гърдите.
— Не спиш ли?
— Ти ли си? — той потърси ръката й, притисна я до устните си.
— Почакай…
— Как е сержантът? — попита едва чуто той.
— Още е в безсъзнание. Едва утре ще дойде на себе си.
— Ти го спаси. Ти спаси и мене.
— За нищо няма да те питам. Виждам колко си измъчен.
— Не, не става дума за това… Аз просто разбрах, че всички ние живеем един живот. Животът за всички е един. И смъртта за всички е една. Ако не се спасяваме един друг, ако се откажем един от друг, за един час всички ще измрем…
— Непрекъснато мислех за тебе. Щом замина сутринта, започнах да се тревожа. Ти чувствуваше ли, че мисля за теб?
— През нощта лежах в хамака и усещах, че някой мисли за мен. Стори ми се, че това е мама, а ето че това си била ти!
— Тази сутрин се събудих и сякаш някой ме побутна по рамото. Отворих очи — няма никой. Излязох от палатката — зора! Червена, огромна, в оная посока, накъдето ти замина. Изведнъж се изплаших. Помислих си, че сигурно също не спиш и виждаш зората.
— Аз не спях и наистина я видях. И всичко вече бе започнало.
— Стоях, гледах зората и я молех да те пусне. Да се отскубнеш от нея.
— Искам да ти върна пръстенчето. Сержантът имаше талисман и той не му помогна. А твоят талисман ми помогна.
— Ще ми го върнеш в Москва. Тук все още може да ти потрябва. А след месец ще се срещнем в Москва и тогава ще ми го върнеш. Ще се срещнем преди Нова година в някоя градинка, ще вали снежец, дечица ще се пързалят с шейнички, някой ще носи елха, а ти ще извадиш пръстенчето и ще ми го върнеш!
— Ти си толкова мила, добра… Сега лежах и ми се струваше, че не съм жив. Абсолютно без сили, без дъх. Като сержанта с упойката. Страхувах се, че ако дойда на себе си, всичко ще започне отново. Онзи, убитият, с лице върху камъните, с гола пета, жълтеникава като пъпеш. А другият със счупената китка на ръката, държи я с другата, а пръстите му, червени и заострени, стигат чак до земята…
— Не бива. Не мисли повече за това. Утре е неделя и всички отиваме на брега на океана. Ще дойдеш и ти. А там е слънце, пясък, синя вода, пяна! Представи си само, там, в Москва, сега са най-мрачните и мъгливи дни, може и бели мушици да прехвърчат, а ние се къпем в океана!
— Или пък онзи, когото караха с двуколката. До него беше шапката му и цяла купчина патрони…
— Не мисли за това, чуваш ли! За нещо друго, родно! За някой горски път в Подмосковието. За цветчетата на синчеца и как правиш букет от тях… Винаги когато не мога да заспя от огорчения или грижи, започвам да си представям как вървя по път през гората, а наоколо е пълно с цветя — едри теменуги, здравец, детелини. Аз ги късам и си правя букет. Така и заспивам, с букетчето. Опитай и ти!…
Той се приповдигна, мъчеше се да я разгледа. Ала тя му затвори очите с длан, притисна устни до гърдите му, там, дето туптеше сърцето, и започна да диша. Вдъхваше в гърдите му топлинка. Диханието й проникваше в него, стигаше до сърцето му и в него започна да се ражда нещо ново, подобно на лятно облаче. Той вървеше по обраслия горски път покрай дълъг, изпълнен с вода коловоз, усещаше как миришат лютичетата и слюдени водни кончета се стрелват над главата му. Гората почваше да редее, през синия й край прозираше онази малка неугледна копа, дето обичаше да почива, преди да премине през обширното светло поле, което не беше поле, а връх на планина, тревист и зелен, водораздел, спускащ се с единия си склон надолу, в глъбините, в необятния простор с прекрасната река, с поляните и деретата, по които пасяха стада, тъмнееха села, белееха край пътя камбанарии. И ако се изправиш върху хлъзгавата трева, дадеш воля на издулата се от вятъра риза и направиш свободен размах, ще полетиш върху страшния въздушен поток, ще се понесеш из простора над овчарите и косачите, отпуснали мокри коси, обърнали червените си, обгорени от слънцето лица към тебе, летящ с издута бяла риза. И долу блести реката и ти трепваш от светлината, поглъщаш я, отваряш за нея своето любещо, ликуващо сърце и огромен, всесилен, политаш над родната земя, благославяйки я, пазейки я.


Част четвърта

31

Съвсем доскоро в Москва му се струваше, че е изживял вече годините си, най-важната им половина. Мислеше, че се е възползувал от предоставената му възможност свободно да странствува, да се среща с хора и да ги опознава, да се увлича от разни идеи и от творчество. И още, че в кръговъртежите, в пътешествията, в познанствата, в бурно отминаващите години е намерил себе си, намерил е своето аз, че се е изявил чрез мислите си, чрез постъпките си и е стигнал границата. Стигнал е отредените му от природата възможности, където свършва неговото можене, неговото майсторство, където свършва и той самият. Тази ограниченост, която откри в себе си, болезнено го порази. Като че ли беше онемял и ослепял. Сякаш беше обвит от някаква непроницаема обвивка, до която душата му беше дорасла, изпълваше я и се опитваше да я разстроиш, но не можеше. Тя се беше вцепенила, притисната от непрестанни кротки страдания, от болката, че не е разбран, от топенето на силите.
Тук, в Никарагуа, тази хитинова обвивка беше пробита от разбилия се самолет, от скорострелните трасиращи следи, от снарядите на тресящите се тънкоцеви зенитки. И първото нещо, което забеляза душата му в тази пробойна, беше овъгленият труп на човек. Колкото и страшен да му изглеждаше този нов опит, той все пак го желаеше. И душата му, разгърната, свободна, беше литнала през пожари и взривове, през хорските страдания и беди. И съвсем неочаквано зад пожарите, зад грохота на военните коли се откриваше ново пространство, друга подредба на света, където след всички обгаряния и куршуми го чакаше тази прекрасна жена. Беше го приела, него, измъчения, беше сложила ръка на очите му, притиснала бе устни до гърдите му и бе вдъхнала в душата му, в сърцето му някаква дума, може би от бабините приказки или пък от книгите с алени букви, а може и от белия облак, преминал над болничния креват — с тази чудна дума в душата той я прегръщаше и повтаряше: „Ти, милата ми, ти, скъпа моя!…“
Синьо утро, без нито едно облаче. Вулканът, измит от проливния дъжд, прилича на огромна седефена раковина. Цялата мокра, поляната зад палатките блести седефено. Лекарите се готвеха за океана. Хвърляха върху седалките на автобуса плувки, ракети за тенис, надуваеми дюшеци, вкарваха каси с пепси. Горлов внимателно, едва открехвайки вратата, надникна в реанимацията. Ларгаеспада лежеше по гръб, но вече без прешленестата, конвулсивно потръпваща тръбичка. Гледаше в тавана, блед, жълтолик, сред белоснежни чаршафи. Горлов изчака, докато клепачът на сержанта трепна, и на пръсти се отдръпна от вратата. Сесар пристигна със своя фиат избръснат, изгладен, с бяла риза — беше оставил някъде своята измачкана военна униформа.
— Андрес, какви са плановете ти? За Манагуа ли ще пътуваме? Два дена отдих в столицата, а след това на Атлантик коуст? В Пуерто Кабевас?
— Скъпи Сесар, съгласи се, че е глупаво да полетим към друг океан, преди да сме се изкъпали в този. Погледни, всички отиват на плаж. Хайде и ние да отидем. Ще вземем с нас един прекрасен човек и ще отидем. А утре, ако нямаш нищо против, ще се върнем в Манагуа. За отдих в столицата ни е достатъчен и един ден.
— Добре, Андрес, покани своя прекрасен човек. Ще ви откарам на едно прекрасно място, в Ел Велеро, където ще прекараме прекрасно.
— Ти си прекрасен, Сесар! Нямам думи засега да кажа нещо повече.
Той тръгна да търси Валентина, но не се наложи: тя идваше срещу него. Не го гледаше, но той знаеше, че го вижда. Остро почувствува това кратко време преди разсъмваме, прекарано без нея, като непрестанно очакване, като непрекъснато мечтаеше за нея. Тя беше с бяла къса поличка, с бели обувки и златиста отворена блузка, загоряла, много млада. И от разстояние той като че ли я погълна в себе си цялата, радостно трепна с всичките си здрави мускули. Тя вървеше, а пред нея се посегне нещо, някаква новина за него.
— Каква е? — попита я той, когато тя се приближи.
— Какво каква е? — усмихна се тя.
— Каква е новината?
— Новината? Хубава, добра!
— Скучно ми беше без тебе. Едва те дочаках.
— Видях те като вървиш с кърпата, дори не погледна към мене.
— Това е да не си помислят нещо хората.
— Хората вече са казали. На хората много не им трябва. Малко нещо да видят, и веднага започват да приказват. Затова са хора. Моите жени тази сутрин ме питат: „Е, как е, Валентина, ще има ли снимка? Кажи му поне една снимка да изпрати!“
— Току-що исках да ти предложа да отидем на океана. Ще взема фотокамерата. Там ще те снимам. Сесар ще ни заведе на някакво прекрасно място. Ще дойдеш ли?
— Разбира се. Само да се обадя на Колобков. А новината знаеш ли каква е? Утре заминавам със субкоманданте в Манагуа, а оттам след няколко дни ще го придружа до Пуерто Кабесас. Значи и утре ще се видим с тебе в Манагуа. А след това може би в Пуерто Кабесас. Виждаш ли каква новина ти нося.
— Веднага се досетих, щом като те видях!… Искам да те прегърна, може ли?
— Ще ти кажа кога може. Почакай ме само да си взема кърпа и бански.
Те летяха по шосето към океана, отдалечаваха се от седефената дишаща планина. Горлов се учудваше: преживяното вчера изведнъж се беше отдалечило, но не беше изчезнало. То беше се подчинило на загадъчните мащаби на времето, на загадъчната перспектива на пространството, беше отишло далече, в миналото, прикрито от тази нощ, от утрото. И те, нощта и утрото, макар и кратки, бяха донесли в днешния ден всички отдавнашни, младежки, смятани за изчезнали щастливи мигове.
Горлов и Валентина се настаниха на задната седалка. На предната седалка до Сесар бе поставен калъфът с фотокамерата. Там беше скрит и сакът. Най-после Горлов се надяваше да се заеме с лов на пеперуди. „Марипоси“ — усмихваше се Сесар, когато виждаше жадния тъжен поглед на Горлов, съпровождащ някоя синя пеперуда, прелетяла над оръдието.
Те пътуваха и се шегуваха, а най-много Валентина и Сесар. Чрез Горлов си разменяха различни шеги и комплименти.
— Андрей, преведи му!… Сесар, любувам ви се! Мъжете в Никарагуа карат кола, носят шапка и отпиват от кафената чашка с особена елегантност!
Сесар свиваше устни в мълчалива усмивка.
— Андрес, преведи й!… Ние, никарагуанските мъже, спираме колата, сваляме шапка и преставаме да пием кафе, когато видим такава очарователна жена като вас.
Тя се смееше и продължаваше да се заяжда със Сесар!
— Андрей, преведи му!… Тук, в Никарагуа, вече се нагледах на сандинистки митинги, на сандинистки паради и на сандинистки изпращания на новобранци. Но още не съм видяла сандинистки бракове. Какво е това брак по сандинистки?
— Андрес, бъди любезен да й преведеш!… Брак по сандинистки, това е, когато мъжът и жената са разделени от Кордилерите и избягват старомодните признания, като „Обичам те, радост моя!“ или пък „Не мога един ден да преживея без тебе, прелест моя! “. А вместо това кратко и убедително всеки на своя митинг заявява: „Контрите няма да минат!“
И това й се струваше смешно, остроумно. Смееше се, хващаше за ръка Горлов и го молеше и той да се смее.
Свиха от шосето. Караха по чакълест тесен път. Стигнаха до една врата, над която висяха камшиците на виещи се червени рози и се мъдреше надпис „Ел Велеро“. Излезе пазачът, Сесар плати и ги пуснаха да влязат в гореща слънчева градина, през която лъхна синевата на океана, зашумя, закипя бялата пяна. Те пътуваха покрай чистите пясъци непосредствено до прибоя и Горлов виждаше как се е устремила тя към океана, шепне нещо, смее се за нещо. Паркираха колата в розовата сянка на едно дърво, загасиха мотора и веднага ги обкръжиха други звуци — на вятъра, на листата, на пясъка и прелитащите птици. От короната на дървото върху колата падна по гръб бронзов бръмбар, като се мъчеше да улови въздуха, с крачката си. Преобърна се и побягна, почуквайки леко по ламарината.
— Хайде да се окъпем! — каза тя. — Вие напред! А пък аз ще си сложа банския.
Сесар се съблече, тръгна към океана, тъмнокос, с играещи едри мускули, притича тромаво през нажежения кварцов пясък и се хвърли във водата. Горлов тръгна след него по бодливите тревички, по нетърпимо парещия пясък с тия непрестанно ронещи се ямички, от които като че ли близваше петите му стъклен пламък. По-бързо към влажната крайбрежна черта, към водата: плясък, усещаше с лицето си огромната, налитаща синя вода, а зад гърба си през ярката топлина усещаше нея, извита грациозно под дървото. Хвърли се в пяната, в шепота, чак до дълбоките водовъртежи, като пусна над себе си грамадна зелена вълна и се отърси от нея, сякаш сваляше от раменете си огромна шуба. Стоеше и гледаше отиващата си вълна щастлив, ослепен и ближейки солта по устните си, махаше от очите си косите. А до него Сесар пръхтеше, шляпаше се по гърдите, навеждаше глава като бик срещу новата вълна.
— Сесар — каза Горлов, когато доплува до него, радвайки се на мустакатото, пръхтящо лице. — Приличаш на черен неизбръснат кит. Има нещо такова в тебе, честна дума! — и ловко изстреля с длан водна струя към него: чу я да се разбива твърдо в могъщата му гръд и видя за миг моделираните пъстри гердани от светлина по нея.
— А ти, Андрес, приличаш на бял кит, който използува самобръсначка марка „Жилет“. — И Горлов получи в отговор същата порция сол и блясък, че чак се задави. Гмурна се, отдалечи се, преобърна се, запремята се, като се смееше под водата и отново се показваше. Когато се изправи, видя, че Валентина идва към океана.
Тя беше в оранжев, почти с телесен цвят бански. Примижал, той я виждаше през падащите капки не само с очите си, но и с устните, с ръцете и гърдите си. Усещаше я в себе си като гореща отливка. Тя притича, като вдигаше пясъчни фонтанчета и оставяше след себе си следа като синджирче. Хвърли се срещу пръските, мигом се потопи, покрита от бяло кълбо. Изправи се блестяща като стъкло. Банският й изглеждаше прозрачен и тя отново се хвърли. Блестяха раменете й, бедрата й, падналата на гърба й коса в зелената паст на вълната. Гмурна се под нея и се изплъзна. Заплува мощно навътре, като повдигаше бързо над главата си белите триъгълници на лактите. Новата кипнала на гребена си вълна я скри. Горлов заплува след нея, без да я вижда, но знаеше, че се движи по нейната следа, че неговото тяло заема във водата точно онова място, където преди малко е била тя. С устни, със затворени клепачи, с потопена във водата глава той долавяше звуковете, топлинното излъчване, оставяно от нея във водата. И си помисли, че именно така се намират една друга и рибите.
Вдигна глава. Тя не плуваше, а го гледаше отблизо, усмихваше се, оправяйки с ръка падналата на лицето си коса. Той се гмурна, отвори очи под водата и през соленото опарване видя приближаваща се оранжева светлина. Протегна ръка и пъргавото гъвкаво тяло се изплъзна от неговите обятия. Изскочи задъхан от пенестата вълна и чу притихващия й възглас:
— Ти си полудял!…
Доближи се, докосна нейното мокро, показало се над водата рамо. Целуна го лекичко и се плъзна надолу, потъна, обхващайки цялата й гъвкава снага, виждайки излизащите от краката й лъчи и слънчеви струи. И докато му стигаше въздухът, прегръщаше, докосваше с устни тези подводни лъчи, зеленикавите кръжащи води.
— Какво правиш! Сесар ще ни види!…
— Тогава да влезем по-навътре!…
Те отплуваха натам, където вълните равномерно се полюшваха и скриваха брега. И тук видяха зелени листа, клон, откършен от някакво дърво, който с полюшване върху вълните плуваше в океана. Гмурнаха се под него, изплуваха, покрити от морските миришещи листа, полепнали по раменете и лицата им.
Той я прегърна, тя пусна клона и заедно с него бавно се потопи в бяло-зелената глъбина. Притиснал я до себе си, олекнал, превърнал се заедно с нея в безтегловност, видя високо над себе си мехурчестата слънчева повърхност и обкръжената от лъчите сянка на клона. Изплуваха, отново попаднаха сред листата, сред лекия мирис на кора и дървесина, сред припляскването и блясъка на океана.
— Ние с тебе риби ли сме или птици? На клоните ли живеем или в морето?
Хванаха се за клона, повлякоха го. Той плаваше след тях, изправил листата си и им се струваше, че дървото расте в океана, а те плуват около върха му, играят своето хоро. Тя легна и листата полепнаха по мокрото й чело, по устните й. Той целуваше и клона, и нея. И му се струваше, че самата тя е това клонче, че по нея растат зелени листа и той е доплувал в океана при нея.
— Измори ли се… Да полежим…
Те лежаха, разделени от клона, и той, промушил ръка през листата, държеше пръстите й. Водата минаваше през тях, тихо клокочеше, обгръщаше ги с блясък и му се струваше, че клонът има очи, дихание, че усеща неговия живот, обича го.
— Трябва да се връщаме на брега…
Връщаха се, тя напред, а той след нея. Обърна се — клонът се люлееше по вълните, носейки в себе си техните докосвания. Ще плава из океана и ще пази спомена за тях.
Легнаха върху влажния, изгладен от прибоя пясък. Гледаха как над белите гребени на вълните трепти горещият въздух; Сесар, подобен на мираж, беше отворил капака на фиата и чукаше нещо. От време на време вълната ги достигаше, обгръщаше ги с отслабналите си езичета, охлаждаше ги. С парченце от раковина тя нарисува нещо на пясъка:
— Погледни тук, виждаш ли? Ето ги Люблинските езера. А тук, ако се минеше покрай брега, бяха оградите, градинките, дървените къщички, люляковите храсти и нашата къща. Ето тук. Тя беше с резбовани дървени капаци, правена отдавна от прадядо ми. А тук — раковинката се вряза в пясъка и по ръката й полепнаха дребнички разноцветни песъчинки. Той усещаше как изсъхват, просветват, излъчват разноцветни лъчи. — Ето тук, като се мине през железопътната линия, нали ти казах вече, започват полята, лъките. Още като мъничка се лепвах за по-големите момичета и ходех с тях на полето. Гледах Коломенское, параходчетата, влаковете…
— И твърдиш, че тук някога е минала войската на Дмитрий Донской? — той взе от нея раковинката и драсна една черта.
— Ето тук, покрай брега — тя си взе раковинката и описа дъга, която мигом се превърна в течението на Москва река, във висок зелен бряг и в розово-бялото замъглено Коломенское.
— Разкажи ми за себе си — молеше я той. — Макар и мъничко. Как си живяла и какво си правила, преди да дойдеш тук. Искам всичко да зная за тебе.
— Как съм живяла? — тя държеше върху дланта си седефеното парченце раковина, сякаш именно то беше целият й минал живот, който тя разкриваше сега пред него. — С майка си живеех. И сега живея с нея. Мама работи в една болница. Баща ми отдавна ни напусна и сега живее далече в Сибир. Има друго семейство, имам брат и сестра, които никога не съм виждала. Аз самата едва не се омъжих. Да, всъщност омъжих се, но след това, както казват хората, всичко се развали. Имаше, както казват, любов, ала всичко свърши. По настояване на майка си станах медицинска сестра. Постъпих във вечерните курсове на медицинския институт, но го изоставих, изглежда, не ми беше по силите. Когато ми предложиха да дойда тук, веднага се съгласих. Защо пък да не замина да видя белия свят. Тръгнах. И ето ме сега тук. Това е цялата ми история заедно с географията. — Тя подхвърли раковинката на дланта си, изпусна я в пясъка и той внимателно взе топлата седефена черупчица. — Какво друго да ти разказвам? Характерът ми е обикновен. Е, може би е малко сприхав. Казват, че съм много рязка, понякога дори и груба. Нали и на теб се нахвърлих още първата минута. Скандал ти направих. А после се разкаях, все пак първа аз те целунах!… Една циганка ми врачува: каза ми, че съм ревнива, че много ще обичам мъжа си, но ще го измъчвам с ревност и подозрения. Може би съм суетна. Обичам да ходя на гости. Развлеченията също. Обичам и вкъщи да си поседя. Цялата неделя мога да прекарам пред телевизора. Чиниите неизмити, къщата неподредена, мама мърмори. Затова пък мога такива картофки да изпържа, каквито в нито един ресторант няма да ти поднесат. Пръстите си ще оближеш!
Тя ту се шегуваше, ту говореше сериозно, той ловеше, събираше тези мънички трошици — истината за нея. Вчера, по време на проливния нощен дъжд, когато загиваше, а тя го възкресяваше, и преди това, след пожара в Коринто, когато тя сякаш го беше изнесла от огъня, той научи главното за нея. Научи, че е силна, великодушна, добра. Разбра, че е по-силна и по-щедра от него. Сега искаше да огледа и най-мъничките черти и особености, също скъпи за него, дори и тези разноцветни песъчинки, полепнали по ръката й.
— Нашите стаи са подредени така — тя продължаваше да рисува плана на своето жилище. — Ето мамината стая. Това е кухнята. Ето моята. Тя е южна. Нощем се виждат влаковете, такива едни лаещи и мигащи гъсеници. А денем — много слънце. Тук е моят гардероб. А тук масичката. Тук кревата… А ето тук е закачена рисунка, която ми подари един поклонник, бях още ученичка. Отначало беше много ярка — градина, беседка, — а сега вече избеля, защото слънцето грее право в нея.
Той си представи нейното жилище, умили се от нещо, може би от избелялата рисунка на стената.
— Погледни моля те по-бързо — пеликани! — Тя се приповдигна и посочи към океана.
Огромни, изглеждащи тъмни срещу слънцето, летяха някакви птици, подобни на птеродактили. Те мощно размахваха крила, изопнали тежките си клюнове. Бяха еднакви, синхронно свързани сред блясъка на водата и шума на пяната с нещо невидимо, запазило се в тях от древни времена. Подчинявайки се на някаква мигновена, проявила се в тях команда, свиха криле. Една след друга започнаха да падат в океана по набелязаната в небето полегата линия. Изхвърляха нагоре безброй пръски и изчезваха безследно.
Той търсеше във водата изчезналите птици, вълнуваше се, броеше секундите. И чак след дълго време видя някъде встрани изплувалите, люлеещи се по вълните пеликани, които разтваряха широките си клюнове, отърсваха крилата си, а в раззинатия клюн на един от тях блесна рибка. Внезапно си помисли, че някога с нея ще седят в стаичката й, ще гледат примигващите зад прозореца влакове и ще си спомнят за тези грамадни, прелетели над водата птици.
Сесар, който беше ходил някъде с колата, се върна и им махаше с ръце, викаше ги. Причината за това беше една постлана на сянка покривчица и върху нея изпотени бутилки с пепси-кола и бодлива горичка от розови мустакати скириди.
— Каня ви на обед по сандинистки — каза Сесар.
— Та това е просто вълшебната покривка! — възхити се тя. — Андрей, преведи му… Сесар, така си и знаех, че имате вълшебна покривка!
— Не знам как е на испански „вълшебна покривка“ — отговори Горлов.
— Хайде, преведи му, че има „покривка-автомат“.
— О, не, той има в колата съвсем друга марка автомат.
— Е, тогава му преведи, че той е просто прекрасен. Обедът по сандинистки пристигна точно навреме и ние не бихме и помислили да се откажем от него.
Те белеха скаридите и изсмукваха ароматните сладникави капчици, миришещи на море. Хвърляха останките на пясъка и те веднага ставаха плячка на енергичните мравки. Пиеха от бутилките ледена пепси-кола. Горлов, седнал на сянка, усещаше как тялото му гори от погълнатите ултравиолетови лъчи. Всичко жестоко и страшно, което беше преживял вчера, все още присъстваше в него, но се беше отдръпнало и на негово място възникваше друга картина: чистата синева на океана, без кораби и самолети, където господствуват само пеликаните и рибите. И Сесар, без колан и униформа, гологръд, космат — гостоприемен домакин. И прелестната весела жена, станала му скъпа, ненагледна.
— Андрей, моля те поискай разрешение от Сесар да покарам неговата прекрасна кола. В Москва съм се учила да карам и макар и да не съм се доучила, както там е записано, все пак умея това-онова. А тук, слава богу, няма нито стълбове, нито проверяващи, а пък така ми се прииска да седна зад кормилото!
Тя наистина сияеше от нетърпение, от наивна детска страст и току поглеждаше към фиата. Горлов преведе молбата й.
— Ама разбира се — отговори Сесар. — Нека опита. Преди една година идвахме тук с жената и на Розалия също й се прииска да покара. Отидохме малко по-нататък, отвъд ония дървета. Там има, ще я видите, самолетна писта, направена още при Сомоса. Идвали са тук със спортни самолети да се къпят и да се веселят. Сега никой не каца там. Но мястото е отлично за каране. Опитайте се! — той посегна към колата и с церемониален поклон й подаде ключовете.
Горлов прекара колата през храстите, чувайки шибането на клоните. Зад храстите се откри обширното пространство на голия бряг и дългият стесняващ се клин на асфалта, сякаш бяха пренесли тук, до пясъка и прибоя, късче от шосето.
— Ето я и пистата! — отстъпи й той мястото и седна до нея, гледайки как босото й ходило напипва педалите, а гъвкавото горещо тяло се намества на продънената седалка. — Ако си забравила къде е спирачката, просто вдигай крака и пусни кормилото. Може би ще успея да го хвана!
— Не се тревожи! Нали още не си падал с автомобил в океана? Сега ще видиш как става това!
Тя отпусна съединителя, подаде газ, твърде много за празен ход. Той хвана ръката й и властно я постави върху скоростния лост. Внимателно включи на първа, босият й крак освободи педала и даде свобода на колата. Фиатът потрепера и тръгна, а тя даваше газ, бързаше и нервничеше. Горлов я успокояваше, управляваше нейната ръка, докосвайки лекичко кормилото, и не позволяваше на фиата да излезе от асфалта. Те се носеха по гладката, посивяла от солта настилка, посипана с пясък и с показала се през пукнатините трева. Тя почувствува колата, изпъна гъвкавите си ръце, сякаш се отблъскваше от кормилото, а изсъхналите й светли коси се разпиляваха от въздушната струя.
Горлов гледаше близкия блясък на океана, летящия насреща асфалт. Придържаше кормилото, чувствуваше движенията й, които се предаваха на колата. Тласъците и ударите от пукнатините. Забавянето по пясъка. И целият блясък и скоростта се сливаха в него в един щастлив, горещ ритъм, отразен на нейното възхитено лице.
— На скутер ли сме или на самолет? — смееше се тя. — Летим или плуваме?
Стигнаха до края на асфалта и той се наведе, премести с ръка крака й от газта върху спирачката. Помогна й да направи завой, да навлязат в лентата на пистата и постепенно отново да наберат скорост.
Океанът играеше с безброй зайчета, облизваше ги със синия си огън. Косите й бяха отхвърлени от вятъра на плътно повесмо. На задната седалка се полюшваше захвърленият автомат, на пода потропваше падналият кобур. Той пусна кормилото, затвори очи и притисна устни до тила й, нарушавайки неподвижността на косите й, обхванат от техния танц. Усети мигновен щастлив припадък, сякаш автомобилът разтвори крила, люшна се във въздушния поток и се издигна, без да докосва земята.
Спряха колата. Седяха, почиваха си, разтворили всички врати, облъхвани от океана.
— Искам да запомня този ден за цял живот — каза тя. — Играта с клона. И препускането с този фиат. Нима всичко това ще изчезне? Нима не е възможно да съхраним всичко това в себе си?
— А защо да не може? Може. Затова именно имам фотокамера. Твоите приятелки искаха снимка за спомен. Сега ще те снимам.
Той извади фотокамерата, същата, с която доскоро беше снимал смъртта. И сякаш я изтръска, издуха, за да свали от нея насъбралото се минало.
— Имам молба — каза той. — Този океан, този пясък и това небе… И ти израстваш от водата, от лъчите, от песъчинките… Искам да те снимам, да речем, както бих снимал дърво или елен.
— Пречи ти моето облекло?
— Ако е възможно, разбира се…
Тя стана и просто, без стеснение свали от себе си лекото облекло, облече се с вятъра и светлините, с долитащите от океана огньове. Той я гледаше с целомъдрен възторг, обичаше не само нея, но и целия обкръжаващ я, изпълнен с нея свят. Сините и зелените планини. Далечната слънчева полоса във водата. Мярналата се птичка. Кацналата за миг на тревичката пеперуда.
— Как да застана? Какво да правя?
— Тръгни от мене към водата…
Той я отпрати срещу слънцето и засне силуета й в контражур. Огньовете от морето летяха в обектива, обкръжаваха я с ослепителна корона. Почти изчезваше, разтопяваше се, превръщаше се в струйка светлина. И отново израстваше от летящите огньове. Връщаше се към него и той я постави в центъра на света, приближаваше я. Снимаше не с оптика, не със система от сини шлифовани лещи, а със своето любещо сърце.
Направи й много снимки. Отблизо, така че да се вижда дишащата й уста, ярките, отразяващи океана точки в очите й, нишките светлина в косите й. И отдалече, за да се виждат всички линии, дълги, меки и заоблени, от които беше направена тя и които продължаваха в очертанието на крайбрежието, във вълнистите планини, в клокоченето на водите, в люлеенето на слънцето по небето. Бяха все тази единна геометрия на света, от една и съща недоказуема неизчислима теорема…
— Това ли е всичко? Сега мога ли да се облека?
— Обличай се. Всичко това вече никога няма да изчезне…


32

Валентина и Сесар отидоха да се къпят, а той ги проследи с поглед как със скокове преодоляха горещия пясък и се сляха с бушуващата вода. А сам той, предвкусвайки отдавна замисленото, лелеяло още в Москва, във влажните ръмящи мъгли, се приготви да лови пеперуди. Приготви се за любимия лов, който му доставяше изключителна наслада, подхранваше неговото творчество — отдавнашна, запазена от детството страст. Да лови латиноамерикански пеперуди — за това просто не би посмял и да мечтае. А ето че сега това се оказа възможно.
Извади от калъфа алуминиевите тръбички. Завинти ги, превърна ги в тънка и здрава пръчка. Намери обръча с марлята, изду тюла, изпъстрен с жълтеникави и зеленикави точки. Оръдие на лова, оръжие като копието, като ловджийската пушка, готово за удар в целта, за убиване. Завинти обръча на пръчката и лекичко го размаха, за да напълни сакчето с въздух от Новия свят. Тръгна, като държеше пред себе си сака, включи зрението си на друг диапазон, на друг мащаб, от който изключваше целия останал живот освен листата, цветята и летящите, реещи се пеперуди.
Мина през буренаците, където подгизналата почва жвакате, по края на полянката, спомнил си, че когато минаваха оттук, имаше цели рояци пеперуди. Едва стъпи върху нацъфтелите къдрави цветя, едва бе усетил задушния растителен зной, и под краката му се вдигнаха и запърхаха облаци жълти и червени безшумно летящи пеперуди. Те литваха, за миг проблясваха, тутакси кацаха и опиянени се впиваха в цветята. С разтуптяно сърце, въздържайки се на границата на насладата, той успокояваше страстта си. Не бързаше да се нахвърли върху това достъпно, зашеметяващо го богатство.
Успокои се. Превърна възбудата в съсредоточена целеустремена точност, в удари на сърцето, в гъвкаво, ритмично напрежение на мускулите. Лакътят, китката и дланта се сляха с пръта, готови за удар.
Той пристъпи и пеперудата се откъсна от цветчето, мъничка, златистобяла, с тъмна ивица. Успял да усети острокрилия й полет, той я срази с един замах. Загреба я във въздуха, отдели я от външния свят със светлия тюл. Обърна сака, затвори с обръча изхода на капана. Държеше я пред очите си, наблюдаваше я как трепери, как пулсира тъканта й. Пеперудата леко прозираше, опитваше се да литне; клатеше марлята.
Това беше първата пеперуда, уловена от него в Латинска Америка. Развълнуван, стиснал тюла, избутваше плячката към дъното на сака и чувствуваше върху дланта си тихите й удари, укротяваше ги, провираше пръсти към твърдите й гърдички. И спирайки за миг дъха си, стисна с пръсти, счупи крехките й гърди, разрушавайки поставения от природата мъничък двигател в пеперудата.
Изтърси я върху дланта си и тя, извивайки се в последно, предсмъртно движение, опря крилата си, притисна телцето си и замря върху дланта му. Той я приближи до лицето си и гледаше това съвършено творение не с жалост, а с възхищение. Поглъщаше цвета и орнаментите й, искаше да я запомни, намираше дори някакво сходство между нея и себе си. Струваше му се, че в него тайно, от тъмни някогашни времена е живяла пеперуда. И родословието му започва именно от нея. Макар и забравена, тя е присъствувала в неговата човешка същност, разтваряла е в него своите пъстроцветни крилца.
Както изглежда, това беше лаура от семейство нимфалиди със заострени предни крилца с назъбени краища, тъмнокафява, а не белезникава, каквато му се стори при полета, с пясъчножълти райета, преминаващи в бяло. При леко извиване на главата, при промяна на ракурса на задните крилца изведнъж ярко, плашейки с лилавосинята си светлина, блясваха две продълговати петна. И този силен огън бушуваше в пеперудата. Променяйки наклона на дланта си, Горлов няколко пъти изпробва тази светлина.
Тя лежеше в ръката му и му се струваше, че е абсолютно повторение на тази земя и на тази страна. На ландшафта и на цветовете й, на двата миещи бреговете й океана, на тъмните планини, на белоснежните, плуващи в небето облаци. Тя криеше в себе си червеникавия оттенък на почвата, разпокъсаността на полята и пътищата. Върху нея по най-фин начин, не с рисунка, не с букви, а със звук, като на мъничка плоча беше записана историята на тези земи — древната цивилизация на инките, испанското нашествие, разрушаването на дворците и храмовете. Той не можеше да обясни, но виждаше: върху тези разтворени крила беше запечатана най-новата история на Латинска Америка — сражаващият се в Кордилерите Сандино, влизащите в столицата партизански колони, автомобилът, подпален от базука, в който е намерил смъртта си Сомоса, и пожарът в Коринто, и щурмът в Сан Педро дел Норте, и нощта в подножието на вулкана. Върху тези изтънчени, изработени върху небесната наковалня пластинки беше нанесена огромна информация за света. И за Горлов, посетил този свят. И ако той се научи да се вглежда, да разчита писмената, ще може да научи своето собствено начало и край, своята съдба, своя живот и смъртта си.
С плячката върху дланта си той извади метална кутийка, в която имаше хартиени пликчета с памук. Изтърси в едно от тях пеперудата и тя се намести като диапозитив. Ще си почива до Москва в своята гробница. Още веднъж я погледна, сякаш я целуна, и затвори кутийката. Ловът продължаваше.
Той вървеше бавно по полянката, работеше със сака, улавяше фосфоресциращи жълтушки, керемиденочервени перловици, мънички подвижни дебелоглавки с дълги шпори. Наричаше ги с руските им имена: нямаше време да ги разглежда и пълнеше с тях металната кутийка. Умъртвени, ще прекосят със самолет океана, ще дочакат зимните московски дни, ледените тъжни нощи. Тогава ще извади техните олекнали сухи телца, ще ги постави върху влажния порцелан на чинията, за да овлажнеят и да станат еластични. Тогава ще ги набоде със стоманени иглички върху мекото липово ложе и ще ги повие с бели бинтове. Подредената изсъхнала пеперуда ще заеме мястото си в колекцията, а той ще си спомни в московската, бучаща от ледена буря нощ тази поляна и горещата пот по лицето, и проблясващия, пресечен от удара полет.
Горлов улови по няколко от всички видове намиращи се там пеперуди, като остави зад себе си пърхащото гъмжило, незасегнато от изчезването на двадесетина екземпляра. Търсейки нови видове, излезе към откритите възвишения край океана. И не се излъга — вятърът подгони покрай него едрокрила червена пеперуда с изумруденозелен проблясък. Тя се бореше с вятъра, забавяше полета си, съпротивляваше се на въздуха със слабите си разтворени платна, върху които със зелено бяха извезани някакви гербове. Горлов се хвърли към нея, но не я стигна, изпусна я. Огорчено проследи полета й и му се стори, че пеперудата го погледна. Други две, също като нея, близо една до друга пропърхаха, не реагираха на неговата атака, на бързия бяг със сака. Отнасяше ги нанякъде, а те се мъчеха да държат своята посока, черни, опашати, боядисани като с метал. Той заобиколи хълма, излезе на голата ивица. Тук в равномерно духащия вятър непрестанно, мощно летяха черно-зелени махаони в невидим, прокаран в небето тунел, хванати от магнитните полета, които не им позволяваха да се отклоняват. Показваха се по една или по двойки, сякаш нещо ги изхвърляше от въздуха или от океана, създаваше ги точно тук, в пясъчните могили, и ги пускаше по света от добре регулиран конвейер. Горлов беше поразен от производството на природата, оставяше да летят над главата му мълчаливите страстни черно-зелени пеперуди.
Първият не хванат, а свален махаон, зашеметен от удара на обръча, падна в пясъка с разтворени крила. И Горлов се наведе, страхувайки се да го докосне, за да разгледа изумрудената ивица, състояща се от две скъпоценни бои, от два зелени лампаза на задните крила. Те потрепваха, като че ли в момента на рисуването светът леко е потрепнал и художникът е уловил тези едва доловими сътресения. Вдигна пеперудата, отпуснато събрала криле. Усети щастие, че я притежава, и мъчителна наслада от нейната красота. С докосването си до нея той се вля в огромността на океана и планините в този нажежен ден. Съедини се чрез убитата пеперуда с целия континент.
Ловеше махаоните, като отначало се вълнуваше, изпускаше ги, правеше грешки, гонеше ги напразно. Ала после, като видя тяхната неизчерпаемост, се успокои. Ловко, точно нагласяваше сака, загребваше ги заедно с вятъра, държеше го, пропускайки през порите му вятъра, чуваше шумоленето под марлята. Утоли страстта си, когато напълни кутията. Напусна тази част от земята, пясъчната ивица, избрана от пеперудите за техните траектории.
Вървеше по задушната земя и острите плоски треви страхливо лягаха под краката му. Бавно се отместваха, когато минаваше. Беше изгубил способността си да мисли, загубил беше име и памет, превърнал се беше само в съзерцание. Реагираше като тези листа на плътността на почвата, на промените в температурата, на задушните ту сладникави, ту горчиви ветрове. Спусна се в дерето, скрито от океанския вятър, попадна в бурените, излъчващи спарен аромат. Тук не достигаха духащите сили. В концентрираната топлина, в ложето на прашеца се люлееха белите китки на цветята и в тях плътно, бурно, като блуждаеха и се блъскаха, се забиваха пеперуди. Бутаха се една друга, разгневени воюваха за място в цветовете, летяха малки и големи. Спускаха се, мачкаха цветята, обгръщаха ги с лапички, пробождаха чашките с дългите си хоботчета, пиеха сладост, пулсирайки с телцата си. Излитаха, удряни от други, спираловидно се носеха по двойки, сякаш си разменяха удари, падаха безсилни в тревата и се губеха из стеблата. И тази буря откликна в него с ответна реакция. С яростно заслепение и страст той ги хващаше, свличаше ги от цветовете, щом ги забележеше. Слагаше в пликчетата техните умиращи, още мърдащи телца. Загребваше едри пясъчни папилониди, подобни на алебарди. И червени като бумеранг хелекониди, мяркащи се пред очите му като алена сянка. И меки, наподобяващи балерини данаиди, появяващи се от нищото: току-що е загребал от въздуха бавна тъмноалена пеперуда, и в светлината се появява друга, абсолютно същата. Улови една златисточерна, раирана като малка летяща зебра. Още не бе освободил сака, когато улови друга, чието място над листото веднага бе заето от трета — тя наивно и послушно влетя в сака. Стоеше, държеше сакчето и гледаше как раираните пеперуди се въртят из марлята в малкия капан.
Той ловеше неуморно, като се пазеше от пикиращите вихри. И когато се сражаваше с червените яростни, подобни на мънички разярени бикове пеперуди, си помисли, че този лов напомня с нещо на корида.
Измори се, изнемощя. Ризата му беше залепнала. Лицето му гореше от слънцето и от смесената с прашец пот. Напусна дерето и замечта за водата, за океана. Влачеше се покрай шума на прибоя. Изведнъж пред него върху полюшващ се плосък лист кацна пеперуда, огромна, синя, обърна се към слънцето и тялото й съвпадна с посоката на лъча, тя разтвори крила и той замря изплашен, онемял от излъчваната от пеперудата красота. Тя беше толкова близо до него и толкова достъпна. С цвета си и с появата си напомняше ангела на Рубльов. Струваше му се, че това е чудо, изпратено му на тази полянка. Знак свише, насочен към него. Беше отпаднал и усещаше как слабостта и неувереността изпълват мишците му, разбра, недостъпността на пеперудата е само измама, че тя е обградена с непристъпна лазурна преграда, но протегна към нея сака. Свързваше с пеперудата очакваното щастие, породило се веднъж, отдалечило се и повяхнало, отново завърнало се тук в образа на синята пеперуда.
„Не си отивай! — молеше я той, готов да замахне със сака. — Не отлитай! Остани!“
Той се молеше и премерваше замаха, дължината на рамото и на пръта, дъгата от гледеца до гълъбовото сияние. И още преди да замахне, вече знаеше, с ужас бе разбрал, че няма да улучи. Удари и не сполучи. Пеперудата отскочи като пламване и се понесе. Огорчен и измъчен, затича след нея, прескачаше, без да гледа къртичините, с готов над главата си сак; усещайки, че тя му се изплъзва, че никога вече, колкото и дълго да живее, никога няма да я види. Лежеше, заровил глава в земята, с мъка, с чувството, че го е постигнало нещастие. Чудото беше вече отминало. Бавно, отпуснато се повлече обратно.


33

Върнаха се в болницата в Чинандега. До вечерта не видя Валентина, мярна я само на вечеря между възбудените, върнали се от океана жени. При него дойде Киценко:
— Утре заминавате за Манагуа. Идва и самолетът на „Аерофлот“. Бъдете така любезен да предадете това писмо в самолета. Все пак по-бързо ще стигне — и му подаде плика.
Започнаха да идват и други с писма, с адреси. Даваха телефоните на домашните си: „Нали все пак преди нас ще се върнете в Москва. Не е много трудно да позвъните. Успокойте ги, нали четат вестници, гледат новините по телевизията, вълнуват се.“ Той взимаше пликовете, записваше телефоните. Обещаваше да позвъни. Най-после го оставиха на мира. Отидоха на волейболната площадка. Други слушаха музика. Почиваха, вдигнали платнищата на палатките. А той лежеше в сумрака на своята стая. Гледаше тъмносиния вулкан и сенките в подножието му, последното червено петно на върха. Чакаше Валентина.
Отново и отново мислеше за миналото, мъчеше се да го разгадае. Искаше да се сбогува с него, но искаше и да го запомни, да го разбере.
Неговият личен живот, неговата история, свързана със смърт, любов и дружба, с безброй дреболии и случайности, която му се струваше съвсем частна работа, изведнъж съвпадна с „голямата“ история — на държавата, на народа, — изградена от общите за всички събития, от засегналите всички промени. Тази обща „голяма“ история, преживявана като лична, сега, след изминалите години, изглеждаше също така завършена и важна, както и предшествалите я времена. Дали това е ампирният александровски век. Или пък усвояването на руския Север от селяните, от монасите, военните или войната, революцията. В нея, в тази „голяма“ история, е имало своя философия, свой ритъм на събитията и делата, свои човешки типове, които той, художникът, е фиксирал във фотографиите си. И ако се уреди експозиция от направените през годините снимки, от фотографиите ще гледа историята, историческите образи, известни и неизвестни личности.
Тук ще бъде целината — всенародно дело, струвало колосални усилия, с които е пуснат в действие, очовечен е къс от планетата, призван да храни човечеството. Тук ще бъде тюменският нефт като въплъщение на колективната работа в мащабите на континента Сибир. Тук ще бъде и Космосът — земният порив във Всемира, извършен от неговата страна и народ в името на всеобщите, вменени в дълг на човечеството цели, включващи към държавата нов обем от пространства в една шеста част от Вселената. Тук ще бъде и Световният океан, изграждането на океанския флот — ледоразбивачи, супертанкери, които сложиха край на традиционноконтиненталната руска история, откриха за народа му океанската съдба. И при всички тези действия от каютите на корабите, през стоманените сонди, от отделенията на атомните станции гледат лица. Мъжки, женски, различни, от всички народности, но в тях има нещо общо. Този общ загадъчен свят, сродяващ изцяло живеещото върху земята поколение, отличаващо го от онова от по-старинните снимки със златни рамки във фамилните албуми. Или от снимките на двадесетте години. Или на портретите от военните години, от народа във военна униформа, който отиваше да отблъсне нашественика. Този свят беше в неговите творби. Това беше историята. История на мирното време, определено за труд и творчество.
Но едновременно с „голямата“ история, която имаше общоизвестни символи, течеше и неговият „малък“ живот, с „малките“, единствено нему известни символи. С очертанията, в които се вписваше неговата съдба. Тези очертания и ориентири освен ярките срещи и влияния, смъртта на скъпи за него хора, женската любов и успехите в изкуството включваха и много увлечения и желания, променящи се с течение на годините, които не се вместваха в главното дело, а се пораждаха покрай него. Тяхното украсяващо живота разнообразие и изобилие, самото понятие за тези успехи говореше за щедростта на времето, за излишъка от сили, за възможностите да се изразходват не така, както са ги изразходвали бащите и дедите, принудени да живеят на границата на гладната смърт, дали живота си в най-жестоки битки и непосилен труд. Спомняше си своите отминали увлечения, радваше им се.
Спомни си своето младежко увлечение по лов с пушка из волоколамските блата, където водата бе бронзирана от зората и украсена с летящата къделя на мъглата, а той, внимателен, горящ от нетърпение, пристъпя към тръстиката, затъва в леко звънтящата вода. Спомни си как излитаха тежките, трошещи стъблата патици, техните черни тромави силуети, двойните червени пръски на изстрелите, отсеченото падане на птиците в тръстиката. А онзи лов в бялата фъртуна, когато вървеше по дирите на зайците, заекът, разорал кората на леда, изскачаше, ровеше с лапички, замираше във въздуха след изстрела, лежеше сред пръски кръв с влажен, червен, замръзващ на устата мехур. Или пък пролетните многоцветни вечери с първите влажни звезди и безшумния полет на бекаса, когато птицата е още топла в ръката, още мъждее неизцъкленото око, а сред спокойните води от нея се носи мирис на пернато. Там, по време на лова, той взимаше уроци по мъжество, по любов към природата и по безкрайно разкаяние и страдание, свързани с проливането на кръв, прекъснали по-късно ловуванията му.
Или пък събирането на икони, от които направи вкъщи цяла колекция — висок до тавана иконостас, откъдето гледаха светци и ангели, благодаряха му, че ги е извадил от огъня, от рухналата черквичка, от бабешките килери, че ги е получил като подарък от умиращи болни стопанки. Беше по времето, когато сякаш изведнъж западна предишното село, изоставено от младите хора, които заминаваха от родните си места в Сибир, на целината, в градовете, препълваха заводите и строежите, качваха се на кораби и самолети. И гората тръгна към изконните стърнища, а къщичките стояха като заседнали в плиткото дървени кораби и елените се разхождаха по улиците и щипеха младата тревичка. Именно тогава той като някои други граждани се нахвърли да спасява, да изнася. Широкочелият Свети Никола в неговата сбирка беше с изгорени пръсти и овъглена хартия — измъкна го от един пожар. И Успението, зелено с алено, бе ожулено до дъската и грунда — намери го в мократа трева с ликовете надолу, дълго време го лекуваше. Тази му страст, свързана с болка, уравновесявате възторга му от цивилизацията и прогреса.
По време на престоя си на село, през времена „отшелничеството“ си, посвети цяла година на непрекъснато четене на класиката. Инженер, специалист по ракетите, той чувствуваше недостиг в хуманитарните си познания и прочете цялата руска класика от Марлински и Фьодор Глинка до символистите, до Ахматова, премина от галактиката на Пушкин в галактиката на Достоевски, от света на Гогол в света на Толстой. И до ден-днешен носеше в себе си усещането за руски космос, засилено в годините, когато съзерцаваше звездите.
Или по-късно, когато неговата изложба премина с успех и получи Гран-при. Върна се от Брюксел опустошен, достигнал, както му се струваше, предела на майсторството. Камерата му беше омръзнала. Всичко беше вече снимано. Целият свят беше минал през оптиката, беше обърнат наопаки върху черно-бялата лента и откопирай на плоския лист. И тогава ненапусналата го още енергия за творчество намери изход в друго. Неочаквано започна да се занимава с дълбаене върху метал. И не върху нещо друго, а върху обикновени консервени кутии. Намираше ги на боклука — цилиндрични, кубически, с най-различни форми и размери, калайдисани в бяло и жълто. Отнасяше ги вкъщи, измиваше ги. Съзерцаваше обикновените, предназначени за боклука форми. С някакво вътрешно око, с пространственото си въображение откриваше в тях скрити, притаени образи, друго събрано пространство, извъневклидова геометрия. И когато обикновената тенекия изведнъж се превръщаше в пъпка, скрила в себе си съцветие, той взимаше ножа, разрязваше стените, извезваше листенца. Превръщаше консервната кутия в много сложна повърхност. Мисленето му, привикнало да си играе с пространството, се опиваше от това абстрактно творчество. Той дълбаеше, многократно удряше по ламарината, покриваше я с многобройни вдлъбнатинки, във всяка от които се събираше капчица светлина, топлината и силата на удара, мълниеносният проблясък на зениците. Така изработените скулптури съединяваше в композиции, слагаше в тях електрически крушки и чудните светилници хвърляха по тавана и по стените пернати сенки — може би на платноходки или на космически кораби, или пък на ято прелитащи риби. На това занимание той посвети няколко месеца, учуди приятелите си дизайнери. Натрупваше вътре в себе си ново виждане, нова наблюдателност, докато ръцете, изоставили тенекиените играчки, не посегнаха отново към фотокамерата. Този път той я насочи към лицето на човека — неизчерпаемо и бездънно.
И едно друго състояние го обзе, сякаш в него се беше вселила душата на друг художник — оставила го за известно време празен и безплоден и разцъфнала у Горлов. Той започна да рисува. В това събуждане на таланта се оформиха и се проявиха непроявените във фотографията чувства, неуловеното познание, насъбралото се в душата напрежение. Заниманията му с езици, когато изучаваше испански и английски почти безкористно, почти с оптическа цел, откривайки в езика друго пространство на мисълта. Четеше антична философия — останали от дядо му прашни книги. Индийска философия — ксерокопия и донесени английски издания. Кант и Хегел, току-що издадени на руски. Философските системи от древността до най-ново време му се струваха упорито изграждане на кули. Телевизионни кули, посредством които разумът би могъл да изпрати във вселената словото, да транслира своето земно лице. И в отговор да приеме изображението на друго лице. Увличаше се от книги, от съзерцаване на земята от самолет, от женската любов, оцветяваща пейзажа с неповторимите си цветове — всичко това неочаквано се вля в рисуването. Дни и нощи седеше и създаваше серии черно-бяла графика и акварелни рисунки с омайващи цветове. Пълнеше с тях албуми и папки, учудвайки познатите си, радваше ги щедро, изморяваше се и отслабваше в тази еманация на творчество. Не разбираше какво го тласка натам. Кой е вложил в него това разточителство на цветовете. Но веднъж всичко свърши. Остави хартията и четката и повече не се докосна до тях. Както изглежда, ангелът от другата душа, след като му погостува, се върна в старата си душа, в своето родно гнездо.
И всички тези излишни, далеч от основната му работа утехи бяха възможни. Бяха в духа на ония години. Бяха признак на ония години, които даваха възможност на неговото поколение не само да се труди, не само право на труд, но и право на творчество. С течение на годините той откри някаква измама, отначало едва видима, едва доловима, която раждаше тревога и мъка. Започвайки живота си извън основната си работа със своите увлечения — дали учене наизуст на стихове или колекциониране на пеперуди, — той не притежаваше извън работата си главната опора, втората вменена в дълг на човека грижа — нямаше семейство. Неговият творчески егоизъм го беше научил да си създаде философия, която обясняваше изключителността на художника, предопределената му самотност. И тази философия на избраниците отначало му помагаше, докато изведнъж не се превърна в разпокъсан овехтял покрив, който скриваше мъката и болката му. И тази философия на егоизъм също беше показател за времето, в което имаше много дълбоко вкоренени неща, ала и много необмислени детинщини, жажда за безкрайни наслади, отричане на жертвоготовността, мечти за вечен празник. Изкуството, на което се беше посветил, беше натрупало опит в мирното творчество, почувствало беше своята уникалност и не искаше да се връща назад. А той, изповядвайки тази изключителност, доживял до бели коси, се оказа неспособен за главното, което създаваше личността, което изисква да влагаш нещо и да се жертваш — за семейството, за домашно огнище. Имаше нещо инфантилно в това, да тичаш със сакче подир цветни илюзии.


34

Беше тъмно. Тялото му гореше, изгорено от солта, водата и слънцето. Тя се появи така внезапно и тихо, та му се стори, че е минала през затворената врата.
— Най-после! Така много те чаках!…
— Просто нямах възможност по-рано. Подготвям се за Манагуа, ще придружавам субкоманданте Мануел.
— Ще пътуваме заедно. А кога ще тръгнем за Атлантическия бряг? За Пуерто Кабесас, кога?
— Два-три дни ще прекараме в Манагуа и след това ще отидем.
— Най-вероятно е аз да замина вдругиден. Значи имаме на разположение утре целия ден в Манагуа, а след това ще се срещнем в Пуерто Кабесас.
— Трудно ми е да ти кажа за утре. Може би само утре, преди да тръгнем. Ще се настаним в една вила, където живеят техните военни. Аз изобщо не мога да се отлъчвам. Инжекции, лекарства. Той е още много слаб. Не зная как ще понесе пътуването. Длъжна съм непрекъснато да бъда с него.
— Добре. Ще дойда при тебе на вилата…
— Удобно ли е? Там ще има странични хора.
— Няма да ги притесняваме.
— Ще видим как ще бъде утре, а сега погледни какво съм донесла! — иззад, гърба си, от една спортна чанта тя извади лъскава черна бутилка, дръпнаха чаши. — Вино!
— Откъде?
— От Москва, „Хванчкара“.
— Не може да бъде! Как успя да го намериш?
— Подариха ми го в Москва, за Нова година. Но не го изпих. За Нова година вече бяхме тук. Помислих си, че тук ще го изпия. Но просто нямаше повод — преместване, умора, украсихме някакъв кактус вместо елха, нямаше празник. Нищо, помислих си, ще го изпия за моя рожден ден. И отново не стана. Бях дежурна, не ми беше до празник. Добре, рекох си, тогава ще го отворя, преди да тръгна обратно за Москва. Пазих го, пазих го, а днес си помислих — какво повече да чакам? По-добър повод няма да има. Нека да го изпием с тебе, за тебе!
— Много се радвам, трогнат съм! Толкова отдавна не съм пил „Хванчкара“!
Извади от калъфа походния нож. Отвори бутилката. Наведе се, без да пали лампите, напълни чашите, наблюдавайки гъстата черна струя. Изтри с пръст от гърлото невидима капка и тя се разтопи по устните му с леко сладостно опарване.
— Ето вземи, налях ти. За какво да пием?
— Ще пием за тебе. За твоята трудна и прекрасна работа. За това, което вече си направил в Москва и тук, на океана, в планините, в огъня. И за това, което още ти предстои там, на Атлантическото крайбрежие, в горите, в блатата. Дано във всичко да ти върви. Опасностите да те отминат. Дори ако някой реши да стреля в тебе, да не улучи. За да занесеш в Москва такива снимки, от които всички да ахнат. А аз бих дошла на изложбата да ги видя и да се гордея. Искам всичко в живота ти да завършва щастливо. И всичко онова, което аз чувствам към тебе, всичките ми мисли за тебе да се влеят във виното, от което лекичко да ти се замае главата!
Чукнаха се и пиха. И той усети как някакъв плътен ароматен огън проникна в него и тутакси, дали от виното или от нейните думи, главата му се замая. Обхвана го някогашното младежко настроение и гордост, дори горделивост за своята професия, за което тя го вдъхновяваше, за труда и загубите, в които тя го подкрепяше. Неговите пътувания с военните камиони, с военните катери и самолети през засади, пожари и куршуми ставаха в нейна чест. Тя го изпращаше на път, подари му пръстенчето, следеше изчезващото облаче прах, затуляше с клонче очите на вражеския снайперист, люлееше през нощите неговия походен хамак, удряше с онова леко крило старата камбана, притискаше устни до неговите недишащи гърди, изпълваше ги с чистото си дихание. Навести го някогашното младежко настроение и той, пътешественикът, художникът, извършваше подвига си в нейна чест.
Отново наля вино:
— Сега ме изслушай ти. Ще изпием тук твоята тайна бутилка, а следващата, точно такава, ще изпием с тебе в Москва. На Нова година. Ще се върна в Москва преди тебе и ще те чакам. Ще отида на пазара за елха и ще взема най-зелената, най-смолистата. Ще накупя стъклени топки, разни риби, петли и пауни. И многоцветен връх за отгоре. Ще поставя елхата и ще започна да я украсявам. През това време твоят самолет вече ще лети направо към елхата, към някоя блестяща играчка. Ще подредя масата, ще сложа бутилката „Хванчкара“ и мъничките кристални чашки, които помня от детството си, останали от някаква отдавнашна сватба. Изведнъж ти ще влезеш и ще ми кажеш: „Е, хайде, честита Нова година, скъпи!“ И аз толкова много ще ти се радвам. Толкова ще ти се радвам…
— Като сега ли? — тя се смееше и го галеше по рамото, по косата, а той целуваше ръката й.
— Като сега…
Той вярваше, че всичко това ще стане точно така. От прозореца на неговата стая се вижда синята виелица по Тверския булевард. Под светлината на сините, омотани от виелицата фенери — движението по улица „Горки“. Замъгленият кехлибарен силует на Кремъл. Огромната елха на булеварда и блестящите огънчета на гирляндите. И те, докосвайки се с бузи, ще гледат тази Москва, а той й е приготвили подарък: стъклена кутийка, в която са поставени уловените от него на брега на океана пеперуди.
— Всичко е така устремно, бързо… — каза тя.
— Кое е бързо, мила?
— Ами всичко, което става между нас с тебе. Като че ли бързаме за някъде. Не толкова ти, колкото аз бързам. Когато те видях да влизаш за първи път, те нахоках и веднага се изплаших. За тебе се изплаших!
— От мене пък за какво ще се плашиш?
— Не, не от тебе, може би от себе си се изплаших. От нещо в мене самата. И се карах не на тебе, а на себе си. Прости ми сега.
— Добре, разбирам.
— Не, не, ти не разбираш! Просто всичко върви така бързо, много бързо и трябва да успея. А за какво да успея, сама не зная.
— За полета до Москва може би. Отначало за моя самолет, а после за твоя. За да успеем за Нова година.
— Още тогава, вечерта, когато край вулкана започнаха да стрелят и ние с тебе танцувахме, аз си казах, че ти целият си московчанин, ризата ти е московска, миризмата й дори е московска, не се страхувах вече. Аз хитрувах, знаех вече какво ще стане. И си помислих: ако не днес, утре ще стане. Тогава защо да не е днес? И те целунах!
— Ама че си хитруша!
— Почакай, не се смей! А на сутринта отново се изплаших. Ами ако си заминал! И вече няма да те видя! И онова, което ми се стори, че вече е станало, няма да го бъде, че е свършило. Тогава дотичах в ординаторската, видях купчината твои ризи и ги целунах!
— Значи ненапразно съм ги оставил!
— А когато научих, че Коринто гори и има ранени, обгорени — така много се изплаших за тебе! Стана ми толкова скъп, близък! И тогава реших: ако благополучно се върнеш, ще дойда сама при тебе…
— Милата ми!
— През нощта, когато беше в Сан Педро, не спах. Непрекъснато мислех за тебе. Знаеш ли какво си мислех? Уж съм голяма, голяма, а планините мънички и ти си малък. И аз те прикривам с длан откъм границата, за да не те духат злите ветрове оттам.
— Ти си ми направила завет като на свещ, за да не ме духне?
— А когато докараха сержанта с куршума и казаха, че е от Сан Педро, а за тебе нищо не казаха, ужасно се изплаших. Все чаках: ще долети всеки миг втора линейка и в нея ще си ти, ранен, и аз я спирам, не я пускам; а пропускам вашата кола, вашето лилаво фиатче, за да излезеш невредим от него. И ето че най-после вашето фиатче влезе и ти излезе невредим от него, само че изморен, блед. Видях те, когато вървеше към болницата под дъжда, исках да притичам, но трябваше вече да слагам маската. Сержантът беше на операционната.
— Всичко беше точно така! Всичко беше точно така! — Онова, което тя му разказа, го порази. Сам знаеше: времето бърза, лети. Стараеше се да вложи в тия кратки мънички дни нещо, което им се полагаше, което бе посетило и двамата.
— Наистина само една седмица, откакто съм напуснал Москва, а такова чувство… Всичко се завъртя, размаза се, изгубвайки формата си. Миналото ми, спомените ми. И от този вихър изведнъж се роди ти, твоето лице, и то не е размазано. То е ясно, скъпо. Гледам го сред всички неспирни вихри.
— Значи аз пътувам редом с тебе, със същата скорост. Нашите два самолета летят един до друг и затова се виждаме.
— Да, сигурно с тебе сме вече в един самолет!
Пиха вино, главата му продължаваше да се върти и той заговори:
— Изживях години, цели десетилетия, всъщност щастливо и понякога лекомислено. Срамно е да се оплаквам, трябва само да благодаря. Но изведнъж ми се стори, че щастливото време е свършило, че е време да се плаща за всичко; че идва страшното време и трябва да съм готов; че то трябва да се посрещне така, както са го посрещали бащите и дедите ми. Край на пиршеството, време е да се става от масата и да се залавям истински за работа за други сюжети и снимки. И ето че дойдох тук. И наистина пред моя обектив застанаха не прелестни танцьорки, не смели ездачи, не класическите пропорции на храмове, а горящи самолети, измъчени от беди хора, устремени в атака войници. И реших, че съм прав. Че моята прогноза се е оправдала. Отсега нататък мястото ми е сред тези бели пожари, сред тези атаки. И те — атаките и пожарите — са образът на страшното време, което лети насреща. Но изглежда съм се излъгал. Сред тези атаки и пожари видях тебе. Днес ти вървеше към океана и около плещите и косите ти, около твоите крака имаше сияние, което сякаш те беше обгърнало със своята светлина и ти вървеше, без да докосваш пясъка. И тогава разбрах — това е той, моят образ от новото време. Заради него съм долетял тук. Именно ти си този образ!
Пиха вино, главата му продължаваше да се върти, а тя говореше:
— А пък аз, скъпи мой, живях досега нито много добре, нито зле. Нито тъжно, нито весело, живях обикновено. Едно ми се удаваше, друго се разваляше. Заради едно се смеех, а заради друго леех сълзи. Но, повярвай ми, винаги имах усещането, че ме очаква нещо хубаво. Че бъдещето ми е великолепно! Че някъде изгрява моето слънчице. Нали знаеш, през април има такова слънчице, при последните снегове. Издига се бавно, ту се покаже, ту се скрие, докато най-после напече. И ето че дочаках! И всичко между нас ще бъде прекрасно! С тебе, с мене, с всички! Никаква война няма да има! Целият бял свят ще затуля с дланта си, като свещичка, ще направя завет, за да не му духа. Няма да позволя да изгасне моето слънчице. Но и ти ми вярвай! И ти трябва да знаеш това! Дай да те целуна — и ти ще узнаеш всичко!…
И всичко започна отново. В океана се полюшваше зеленият клон. От краката й излизаха водни лъчи. Червената пеперудка се раждаше от стъкления въздух и вятърът разпиляваше косите й. Огнена въртележка се въртеше на елхата. Пързалката скърцаше и клон закачи плетения й пуловер. Бръмчеше вертолет, прелитайки над белите поля, и наоколо бе такава чистота, такова мъгливо нежно блещукане като око, че докато е надвиснал вертолетът, бързо-бързо изпод перките му, по склона, по звънките камъни, подплашил мъничките пепелявожълти лисици, там, в равнината с меката еластична глина и с първите проблясъци на солта и кристализиралия в нея мъртъв бръмбар, там, на гладкото поле, приличащо на топяща се пързалка, пръските по обувките, по дрехите, които застиват като кристалчета сол, и върху плитката прозрачна вода, отразила белия облак — там да танцува заедно с нея, да я прегръща през кръста, унасян от вълшебни звуци и морски шум.
Той се унесе. Опомни се от това, че лъчистата ос, минаваща през неговите очи и по-нататък, в двете посоки, в безкрайността — фината лъчиста игла се залюля и трепна, отклони се и отново се върна на мястото си.
— Това пък какво е? — той се надигна, долавяйки затихващия, потъващ в недрата тласък, едва доловимото подрънкване на чашите.
— Това се случва тук — тя прибра косите си от рамото му — земетресение, много слабо. Тук се случва…
Той се опитваше да улови притихналия тътнеж, минал през подножието на планината. Това беше въздишка на размърдалата се оживяла земя. Всичко, което беше преживял през тези дни — пикиращия вой на самолетите, бълващите метал оръжия, стенещите от рани и обгаряния хора, — всичко това беше аритмия на Земята. А този дълбок и мек удар беше нейният истински ритъм. Както ритъма на плода в утробата на майката. А неговата любима, сложила на рамото му своята глава, доверчиво заспиваше. Той се страхуваше да помръдне. Виждаше лъчистата, пробождаща всемира ос.


35

На сутринта бяла кола с червен кръст и надпис „Амбулансия“ стоеше пред болницата. В нея седна раненият субкоманданте, блед, неуверен в движенията си, с бастун, но вече с военна униформа, с кобур. Помагаха му Валентина и Колобков. Военният притискаше болната си ръка до гърдите, благодареше на директора на болницата.
— Ще пътуваме след вашата кола до вилата, където ще отседнете — издебвайки удобен момент, й каза Горлов. — А довечера, макар и за малко, ще излезеш да се видим.
— Но нали не зная как ще се получи там, дали бих могла да изляза. Освен преди лягане само за минутка.
— Ти поглеждай през прозореца. Като замигам с фаровете, излез.
— Ще се постарая. Ще се старая с всички сили!
— Много се старай!
Двете коли напуснаха болницата, измъкнаха се от Чинандега и полетяха за Манагуа. Обърнат към зеления вулкан Сан Кристобал, Горлов се сети за Ларгаеспада, който му намигна за сбогом и за това, че никога вече няма да се върне тук и цял живот ще си спомня тази зелена планина със седефеното облаче дим.
След планинските пътища и вехтите селски къщурки Манагуа радостно възбуждаше с изобилието от коли, с многолюдието, с рекламите и стъклата на витрините. Спомни си колко приятно му беше някога да се връща в Москва, още не стигнал вкъщи, но предчувствувайки вече домашния уют след посещението на някакви колиби и аули, на изгубени в гората селца. Сесар не изпускаше от погледа си линейката, която ги доведе до малка, обрасла с дървета вила в района на Линда Виста. Изчакаха, докато белият форд излезне сред зелените листа, и се отправиха към края на града.
Сесар ходеше из къщи, отваряше навсякъде прозорци и врати, пускаше в къщата топлото течение, проветряваше застоялата топлина. Сложи чайника, разкъсваше пликове, четеше в движение натрупалата се поща. Обади се по телефона до университета, до Сандинисткия фронт и на субкоманданте Санчес в министерството на отбраната.
— Докладвах на Санчес за изпълнението на първата половина от програмата — съобщи той на Горлов. — Потвърдих нашето намерение да отлетим за Атлантическия бряг. Утре за Пуерто Кабесас пътува самолет с военни. В него са предвидени две места за нас… Ти вероятно искаш да съобщиш във вашето посолство за пристигането си. Те вече са питали Санчес, безпокоят се. Аз ще направя кафе и тръгвам. Събрала ми се е работа…
— Разбира се, че ще позвъня в посолството. А ти, ако намериш поне мъничко време, разкажи ми по-подробно за проблема Атлантически бряг, за проблема мискито. Нали си работил там, писал си учебник за тях… И още нещо, ако си свършиш работата, довечера за малко ще ме закараш ли до Линда Виста, до вилата, където оставихме субкоманданте.
— Ще се постарая, Андрес!
Пиха кафе. Сесар разстла като покривка върху масата картата на Никарагуа, зелено-кафяв триъгълник, обхванат от двете страни със синева. Горлов проследи с очи познатата му северна граница, намери Саматильо, Синко Пинос и Сан Педро. На изток прескочи планините и проследи синята крайгранична струя на Рио Коко. И си помисли: страната е като фина мембрана между два океана. Насип, издигнат от вулканите сред световния океан.
Сесар, опрял гъвкавите си силни пръсти на картата, изясняваше същността на проблема мискито. Цялата страна е разделена от Кордилерите на две неравни части. Западната, спускаща се към Тихоокеанското крайбрежие, е гъсто населена и обработена. Покрита е с градове и пътища. Тук живее болшинството от населението. Тук е цивилизацията и културата. Испански език, католицизъм. Тук е реалната история, борбата за независимост. И най-после тук е революцията, спуснала се от планината Матагалпа и убила Сомоса. Друго нещо е източната част до Атлантическото крайбрежие, където планините опират в обширна блатиста селва. В огромната плоска равнина, просмукана от бликащи води, от безброй ручеи и реки, където задушните проливни дъждове са чести, навсякъде е осеяно с блата и малки островчета сред размекнатата земя. На тези малки сухи островчета живеят индианците мискито. Редки, разхвърляни общини, които се занимават с риболов и дърводобив, с първобитни занаяти. Те почти не знаят испански. Наричат испанците хората от другата страна на Кордилерите и до ден-днешен ги смятат за завоеватели, които са заграбили страната от индианците. Затова пък разбират английски: североамериканците са владеели горските колонии, използували са мискито за изсичане на дървета, плащали са им. Католицизмът не е стигнал дотук. Но е стигнала, и то пак от север, една разновидност на лютеранството: Моравската църква, същата, която е била основана от Ян Хус и Ян Жижка в Моравия и в Чехия. По неизвестни пътища е прекосила океана, проникнала е в тези гористи блата, загнездила се е в индианските островчета и селца, където са изградени техните стаички за молитви и пасторите на мискито проповядват сред паството послушание към истините, родени в отдавна изчезналата европейска история. Именно там, в селвата, е започнал жестокият контрареволюционен процес, струващ на мискито обилно пролята кръв, много жертви. Пасторите, управлявани от северноамериканските центрове, се опитват да вдигнат сред мискито метеж. Ратуват за отделяне. Отделни селища се вдигат от родните си места и се изселват в Хондурас, където жените, старците и децата се настаняват в бежански лагери, а младите мъже — във военни учебни центрове. Обучават ги на стрелба и миниране, организират въоръжени групи и ги връщат обратно в Никарагуа. По Рио Коко и по безбройните протоци и рекички слизат надолу с канута. Прекрасно се маскират и умело избягват преследването. Нападат селата, минаващите по пътищата коли, вдигат във въздуха мостове, пристанища. Планират да овладеят центъра на провинцията Пуерто Кабесас и в него да създадат правителство на държавата мискито. Войските на сандинистите преследват бандите на метежниците, затъват в блатата, попадат в засади, губят хора. Водят изморителна борба по блатата и реките, която Горлов ще има възможност да фотографира.
Сесар държеше мургавите си пръсти над картата и някъде под тези гъвкави пръсти се движеше сандинистка рота, изтощена от зноя, с полепнала по автоматите тиня. И сержантът, чийто портрет Горлов тепърва ще направи, върви бавно до гърди във водата, чеше до кръв изпохапаното си от комарите лице.
Сесар замина: обеща да се върне привечер. Неговият фиат изчезна през поляната. Но мястото му веднага бе заето от плоска сребриста кола, която се плъзна към къщата и от нея излезе културният аташе Курбатов, посрещнат от Горлов като стар познат.
— Завиждам ви, ах, как ви завиждам, Андрей Василиевич! — каза Курбатов, изслушал разказа на Горлов за пътуването до Сан Педро. — Толкова много неща сте видели! А пък аз цяла година работя тук и още не съм напускал пределите на Манагуа. Всеки ден грижи, грижи, грижи! Ту делегация, ту изложба, ту някой писател ще дойде или пък изпращаме студенти в Съюза. Няма да повярвате, по цели нощи не спя от работа. Тия дни пристига наш цирк. Гастролирал е в Мексико, а сега идва в Манагуа. Ето ти и проблем — къде да настаним слона? Как да осигурим за животното нормална храна! Циркаджиите с телеграма ни съобщиха порциона му. Толкова и толкова белтъчини, толкова въглехидрати! А откъде да зная в кое колко въглехидрати има?
— Няма какво да се прави! — смееше се Горлов. — Вие сте аташе по културните въпроси.
— Да, обаче не съм изучавал слонските вкусове!
Той предложи на Горлов, ако има свободно време, да се разходят из града. Да минат през бюрото на „Аерофлот“ и да вземат билет за Москва. Горлов се съгласи, помисляйки: седем дни го делят от завръщането му вкъщи, но през тези дни са селвата, Пуерто Кабесас, влажните пътища с възможни засади и взривове; леко кану се плъзга по шоколадовата река, проблясва стъклено веслото на гребеца, а в лодката, облегната на крачетата си, дебне картечница.
— Посланикът ме помоли да ви поздравя — каза Курбатов. — Той се надява, че след завръщането ви от Атлантическия бряг ще се срещнете, кани ви на обяд в резиденцията си.
Минаха през горещия град, който изглеждаше, осветен от някакво непрекъснато бяло избухване. Спряха в един бар, пиха пепси с лед, ядоха в цветни фунийки карамелов, много сладък сладолед. Прескочиха до „Аерофлот“ и запазиха място. А след това отидоха на пазара — покрита прохладна постройка с много магазинчета и зали, където миришеше на гнили плодове. От полиците течеше сок, димяха котли и мангали, в малките лавки пъргави продавачи с игриви очи предлагаха контрабандни, внесени от Панама джинси, спортни обувки, шарени ризи и потници.
— Искам да ви покажа народното творчество — поведе го Курбатов. — Тук има много интересни народни занаяти.
Разглеждаха дългите рокли — бели, зелени, червени, обсипани с цветя и листа. Женски блузи, ръчно изработени, с дълбоки деколтета — черни, сини с ярки скъпоценни орнаменти. Плетени кошници и чанти във вид на животински глави. Керамика — чинии, гърнета, изрисувани с черно и червено, с изображения на гущери, птици, костенурки. Пепелници, направени от скъпи дървесни видове, в чиито дъна бяха врязани бели монети. Горлов си помисли: цялата тази наивна, искрена красота на народната душа, устремена към творчество, е отмината от неговия фотоапарат заради образите на войната и насилието.
— Тук има любопитни сувенири — каза Курбатов. — Вашите московски познати ще бъдат много доволни.
Те се доближиха до една сергия, отрупана с люспести препарирани крокодили, с петнисти гущери, с подути, изправени на предните си крачета жаби. Цялото това множество от уста и очи сякаш се беше разбягало, изсипано от чувал. Възрастен продавач със зачервени очи пушеше лула и пускаше над своето земноводно стадо колелца дим.
Горлов се усмихна, разглеждайки крокодилите. Ето този, с извитата назъбена опашка, може да подари на приятеля си Сергеев, когато дойде да разглежда донесените снимки. „Ах, ти, стар крокодиле, приятелю скъпи!“ А пък този, по-големия, със зинала уста и с жълтите изпочупени зъби, ще постави на бюрото на Главния! „Но, за бога, да не помислите, че това е намек. Напротив, крокодилът е свещено животно!“
— Радвам се, че ви виждам в добро здраве, Наполеон — обърна се Курбатов към продавача като към стар познат. — Искам да ви попитам, Наполеон, защо от вашата сергия изчезнаха големите седящи крокодили? Все ми се иска да си купя за подарък седящ крокодил, а напоследък не ги виждам тук.
Продавачът извади лулата от опушените си зъби и замига със сълзящи очи:
— Ще ви отговоря. Тези големи крокодили ги лови моят син в Рио Сан Хуан до Коста Рика, но там сега се водят боеве и е опасно да се ловят крокодили. — И отново затъкна устата си с лулата.
— Ето как понякога научаваш военната обстановка в страната — каза Курбатов, — въпреки че вестниците пишат за сблъсквания по костариканската граница твърде мъгляво. Сега, както изглежда, и втората граница започва да стреля.
Той откара Горлов обратно на вилата в Санто Доминго, пожела му приятно пътуване и сребристата му кола изчезна, като изскърца по чакъла.
Горлов започна да сортира и да опакова заснетите ленти. Надписваше ги, слагаше ги в метални кутийки и ги залепваше с лепенка. Чувствуваше се удовлетворен: тук имаше скъпоценни кадри, които свидетелствуваха за всемирните нещастия, видени с очите на неговото поколение, с неговите очи. Това е назидателен опит, който той щедро ще сподели, когато се върне в Москва. Този опит няма да украси картината на света, няма да добави към нея радост и веселба. Но ще я направи достоверна. Ще направи в нея поправка. Поправка за вятъра. За вятъра на най-новата история. И утрешното му пътуване на изток ще бъде свързано все с тази задача. Да направи прогноза. Прогноза за времето в света.
Сложи в калъфа апаратурата, обективите, касетите. Не забрави да сложи и сакчето. Багажът му беше готов. Наближаваше краят на деня. Хълмовете и полята почервеняха. И в този завършек на деня той щастливо преживя нейното присъствие заедно с него в този град. Вярваше, че в тази минута и тя мисли за него. От нетърпение много пъти излизаше от къщата, крачеше по пътечката, поглеждаше дали не идва старият лилав фиат, Сесар дали не се връща.
Най-после по тъмно той се върна. Изморен, свършил маса неща. Каза, че му е останала само още една работа — да мине през клиниката и да вземе ваксина за Розалия, за Пуерто Кабесас.
— Нали утре ще се видим с Розалия. — Лицето му грееше. — Отиваме утре при Розалия с ваксина!
— Разбира се, Сесар, отивай за ваксина! Само че вземи и мене. Ще ме откараш до Линда Виста, а ти ще отидеш за ваксина! На връщане ще ме вземеш!…
Минаха през нощната Манагуа, още незаспала, със светлините на ресторантите, с музиката в баровете и дискотеките, които напомняха за крайморски курортен град. Намериха познатата вила със заоблената решетка. Зад дърветата беше тихо, прозорците не светеха.
— Светни с фаровете няколко пъти! — помоли го Горлов и сам включи фаровете на колата, пронизвайки решетката със снопове светлина, насочени към гланцираната зеленина.
Дълго време не се показа никой. Вече мислеха да се връщат, когато нещо се мярна сред дърветата и се ударя в светлината. Горлов изключи, осветяваше през решетката само пътечката, по която бързо вървеше тя, принижавайки, вдигнала ръка пред очите си. Изглеждаше прозрачна в снопа от светлина. На излизане от колата той помоли Сесар:
— Като дойдеш, ще примигнеш ей така няколко пъти. Само че не бързай, моля ти се. По-бавно вземай ваксината за Розалия!
Тя отвори портичката. Той влезе и я прегърна в тъмното, чувайки как колата се отдалечава. Започна да я целува направо до решетката, не я пускаше, не й даваше дума да каже…
— Почакай!… Тук не бива!… Нека да затворя портичката!…
— Мислех, че няма да дойдеш, че няма да видиш сигналите! Бях готов да прескачам оградата!
— Видях ги, защото чаках. Току-що направих инжекция!… Видях как даваш сигнала.
— Цял ден се стремя към тебе! Цял ден давам сигнали! Току се бяхме разделили, и аз започнах да давам сигнали!
— Аз също! — каза тя. — Да вървим!…
Отведе го покрай къщата на откритата веранда в градината, където имаше широк стол-люлка. Тъмните стъкла на прозорците едва забележимо искряха, а сред дърветата, над моравата, сред цветята летяха светулки и сякаш капеха с гаснеща мека зеленинка. Цялата градина беше изпъстрена с тези примигващи зеленикави капчици.
— Оттук видях фаровете на колата, видях отражението им върху дърветата… Ела тук, ето тук бях седнала…
Седнаха на люлката. Той я прегърна. Люлката, полегна и започна леко да се накланя все по-ниско и по-ниско, безкрайно около онази едва забележима ос, преминаваща през всемира, оставяйки някъде високо над тях преобърнатите корони на дърветата, градината, земята, след като са били в нейната слънчева половина. Върнаха се в тази нощ, в градината, в замиращото люлеене на люлката. Лежаха един до друг, като всеки поотделно си възвръщаше зрението, слуха, дар словото.
— Как премина днес деня ти? — едва чуто питаше тя и той виждаше, че очите й са затворени, а съвсем над главата и е надвиснала светулка. Предаваше сигнали за тях, лежащите в люлката, и цялата градина ги приемаше и отговаряше с безброй припламвания. — Къде си бил без мене, какво си правил?
— Днес видях една рокля, ушита от някаква майсторка в Масая. Бяла, дълга, с къси ръкави. А по гърдите и полата украсена с ярка коприна. Просто прилича на лято, на цъфнала ливада! Помислих си колко ли хубава ще бъдеш в нея! Като се върнем след няколко дни, заедно ще отидем на пазара и ще ти купя тази рокля!
— Ти отлиташ утре сутринта!
— Да.
— А ние вдругиден. Там, в Пуерто Кабесас, ще ни чака кола, ще ни закара в някакво градче Сиуна, където е роден субкоманданте. Ще го предам на семейството му и ще се върна в Кабесас. Там ще се срещнем.
— Моето пътуване е планирано за три дни. Точно на третия ден ти ще се върнеш от твоята Сиуна и ще се срещнем в Пуерто Кабесас.
— И все пак през тези дни, когато няма да се виждаме, ти мисли за мене. Макар и веднъж на ден, преди да заспиш. Затваряш очи и една минута мислиш за мен. А пък аз за тебе. Това ще значи, че сме се видели. Че сме заедно. Нали?
— Ще мисля за тебе, преди да заспя, и докато спя, и на сутринта, когато отворя очи…
— Океанът там е хубав. Ще се къпем и може би ще видим зеления клон.
— Исках да ти кажа… Докато чаках срещата с тебе, гледах червените вечерни предпланини, червения път, по който вървяха някакви жени с кошници и мъже с мачете, и си мислех, че щом те видя, ще ти кажа…
— За роклята?
— И за роклята, и за това, колко си ми скъпа. Толкова си ми скъпа и желана! Всичко станало между нас не е случайно — нито за тебе, нито за мене. То няма да изчезне. Ние не трябва да се разделяме. Излиза, че ние с тебе сме преживели толкова много, толкова знаем един за друг, че просто не е възможно да се разделим. Ако и ти чувстваш това, ако и ти мислиш така, може би, като се върнеш в Москва, няма повече да се разделяме.
— Аз почувствах това. Знаеш ли кога? Още когато влезе. Знаех, че всичко ще стане точно така — и светулките, и люлката, и че ти най-напред ще ми кажеш за роклята, а после, че ние не бива да се разделяме. Вярваш ли ми, че знаех това?
Сноп лъчи премина през градината и удари в короните на дърветата, остъкли ги и угасна. Сърцето му се сви. И отново запламтя. Дърветата се превърнаха в стъклени кълба и угаснаха, разтвориха се. Стана му мъчно.
— Това е Сесар. Вика те — каза тя.
— Почти нищо не можах да ти кажа!
— И аз също. А толкова много неща исках да ти кажа.
— За какво?
Светлината безшумно нахълтваше в градината, обхващаше стъклените корони и гаснеше. Сякаш едно след друго отнасяше дърветата, промъкваше се, искаше да улови едно от тях и да го отнесе. Горлов усещаше приближаването на безтелесната светлина, бързаше да каже нещо, да чуе.
— А ти какво искаше да…
— Не сега. Като се срещнем в Пуерто Кабесас.
— И все пак?
— За нещо много важно и хубаво. Може би за твоя площад „Пушкин“, за моето Люблинско езеро. И за нашата новогодишна маса, и за твоите пеперуди, и за роклята, която ще ми подариш, и за още нещо, което и сама още не го зная и ще ти го кажа, когато се видим.
Светлината нахълтваше в градината, заповядваше му безгласно, безплътно да се връща. Беше пратеник на нечия воля и власт. Всичко това някога е било. Някога вече се бяха разделяли. Дали баба му с дядо му. Или пък майка му с баща му. И той бавно се надигна, усещайки как разсеченото от светлината пространство примира, мята се, свива се в безплътни вързопи.
— Хайде, върви, скъпи мой, до скоро виждане!
— Не успя да ми кажеш…
— Нали всичко си казахме…
Той вървеше по пътечката и два бели, жестоки огъня удряха в него, удряха в гърдите му. Той вървеше срещу този поразяващ удар с желанието да я прикрие. Подлагаше себе си под тези точни пронизващи залпове.


36

Плющящ от вятъра лозунг: „Контрите няма да минат!“ Зора над бетонното поле. Обгорял дъглас, покрит с тлъсти сажди. И друг един самолет, двумоторен, петнист, готов за полет. Горлов се вглеждаше в хангарите на военновъздушната база, където само преди седмица, едва докоснал земята, засне бомбените ями, войника с шланга, който гасеше пламъка по двигателя. Сега ямата беше внимателно заровена, бетонирана, сливаше се с пистата. Обгорелият дъглас беше изтеглен встрани и напомняше смачкан станиол, държан над свещ. Сградата на гражданската аерогара белееше по-нататък и той не можеше да види останали ли са следи от разрушенията по фасадата.
Сесар постави до краката си кутията с ваксината. Бодър, радостен, нетърпеливо гледаше замаскираните коли, до които седяха войници, сложили в краката си каските, автоматите, паласките. Бяха се настанили около сандъците с патрони в очакване на заповед да се натоварят и да отлетят на Атлантическия бряг, където боевете продължаваха.
— Сесар, мисля, че Розалия ще се изненада от появяването ти! — неговата бодрост се беше предала и на Горлов, както и ритъмът на плющящия от вятъра лозунг, блясъкът на зелената трева, покрай която с тънко свистене излиташе мъничък едномоторен изтребител. Издигаше се, превръщайки се в тъмна точка, неразличим сред птиците над полето. — Розалия, казвам, ще се учуди, като те види!
— О, не, няма да се учуди — усмихна се Сесар. — Съобщили са й. Казали са й, че ваксината вече лети!
— Представи си как ще се зарадва, като види ваксината! Ще се хвърли да я прегръща, да я целува!
— А твоята ваксина, доколкото разбирам, ще отлети едва утре. И ти чак тогава ще можеш да я прегръщаш и да я целуваш.
— Но нали каза, че утре ще бъдем на Рио Коко. Ако, разбира се, този чудесен локхийд реши да раздруса старите си кокали и да ни пренесе през Кордилерите.
— Ако не по въздух, по земята непременно. Сега ще го запалим някак с манивелата, ще се качим в него и полека-лека ще тръгнем по пътя за Пуерто Кабесас. Така дори ще е по-спокойно.
— Че е така, така е. Но много друса. Може да обърне ваксината.
Те се спогледаха и се засмяха, удариха си ръцете като волейболисти.
Покрай тях мина летецът, наперен, гърбонос, с тъмни бакенбарди и къса остра брадичка. Горлов мислено го нарече „дон“.
— Ще летим! Качвайте се! — подхвърли им мимоходом и се гмурна под крилото, където беше приклекнал вторият пилот и завинтваше нещо на дъното с червена отвертка.
Офицерът вдигна войниците с вик. Нарамиха каските и автоматите. Хващаха по двама сандъците с боеприпаси, носеха ги до самолета и ги подаваха нагоре. Вземаха оръжието си, дрънкаха с метала, качваха се в самолета и той, натежал, едва забележимо потрепваше.
— А сега и ние — каза Сесар, като придържаше кобура си.
Влязоха в самолета, наместиха се върху алуминиевите пейки между млади напрегнати тела, зелени сандъци за патрони и оръжия. Кихащото витло се сля в трясъка на свистящия кръг. Пейките се затресоха. Под петнистото крило, тръгнало в бавен завой, се понесе утринният слънчев град. Горлов плъзна по него щастлив поглед с мисълта, че в този град е неговата любима, че се е събудила, отишла е в градината и чува бученето на летящия във висините самолет.
Прелетяха над съненото мъгливо езеро с шатрата на Момотомбо и с неговото умалено подобие Момотомбино. Спомни си как съвсем наскоро, летейки от Москва за Манагуа, наблюдаваше от самолета вулканите и се мъчеше да отгатне какво му готви тази синя земя със зелени петна. А тя вече му беше приготвила пожара в Коринто, боя в Сан Педро дел Норте и нея, любимата, чиято поява промени съдбата му. Сега прелиташе над вулканите като съвсем друг човек, със съвсем друг завой на съдбата. Усещаше в себе си този завой като продължителна непрекъсната радост, като инстинктивна мисъл за любимата.
Войниците се бяха прилепили към илюминаторите. До всяко кръгло стъкло имаше свежо чернооко лице, което отразяваше отминаващите планини, облаците и зелените долини. Всички лица бяха красиви, щедро разцъфнали, запазили жизнерадостта си сред оръжието, стоманените каски и военното снаряжение на самолета. Горлов не можа да се сдържи, извади фотокамерата и направи няколко моментални снимки.
От еднообразното бучене, трептящата обшивка и задухата в самолета му се приспа. Той притисна слепоочието си до вибриращия метал, прониквайки се от неговите трептения, и задряма. А когато се събуди, бяха прехвърлили вече планините и летяха над селвата.
Под самолета играеха мъглите, сякаш кипеше рядка чорба. Разливаха се в червено-зелени мехури от слуз. Сякаш се пукаше кръвоносен съд и изплаваше ръждиво живо петно. Започваше да потъмнява и да се свива, сливаше се със съседното, изтласкваше го, влизаше в реакция, падаше като синкавожълт валеж. Знойната повърхност потрепваше и по нея преминаваше конвулсията на слънцето, нажежаваше я и всичко отново се покриваше с жълтеникавата мъгла, през която летеше самолетът. На Горлов му се стори, че през обшивката усеща мириса на лютивите горещи разтвори. Ноздрите му пареха от гъстите, виещи се над земята изпарения.
От време на време някакви неодушевени органични същества, напомнящи храносмилането на земята, разкриваха тайнствените си образи, затворени в нея. Внезапно в блатата се отваряше синьо, чисто око, прозрачно, влажно, което гледаше неговия самолет, молеше го за нещо. Или пък изведнъж му се струваше, че вижда розови уста, които шепнеха нещо, някаква неразбираема дума, отправена към него. И му се струваше, че ако самолетът се издигне по-високо, тези неясни петна и синини ще се слеят в едно лице. Самолетът сякаш прелиташе над една огромна фреска, нарисувана със земни цветове. Над нечий прекрасен, неразличим отблизо образ.
Внезапно се появи река, не права, течаща не свободно, а начупена, с безброй завои и възли. Въртеше се на едно място, измъчваше се, търсеше изход. И видът на тази река изведнъж направи целия пейзаж под самолета познат. Така изглеждаше тюменската тундра: същият кипеж от мъхове и блата, очите на езерата, криволичещите притоци на реки. Но там, в Тюмения, земята се разкисваше и се превръщаше в бульон само през краткото лято, през зимата я сковаваше ледът и тя заприличваше на черно-бяла графика от кръгли блюда и криволици. А пък тук дори от прохладното небе на човек му ставаше топло, когато гледа земята.
Внезапно между гънките на реката се открои сухо пространство във формата на обработена земя, обкръжена от вода, на сухата височина се появи храм, бял, островърх, многоетажен, с червен покрив, гиздаво оживяващ безлюдните блата.
— Моравска черква!… На мискито!… — наведе се към ухото му Сесар. — Общината им!…
Когато прелетяха над храма и оставиха под петнистото петно на самолета неговите прости очертания, той си помисли, че на връщане към Манагуа отново ще видят с нея този храм и ще му се любуват.
Самолетът се разлюля. Крилото му се повдигна и се показа мрачна стоманена плоскост, сливаща се с небето. Това беше океанът, но не Тихият, в чиито сини пенести вълни се хвърляха преди време, а Атлантическият, мрачно-ленив, към който приближаваше самолетът с намалени обороти, готов за кацане.
В отворения люк от летището ги лъхна маслен лепкав зной. Появи се червената като пипер земя. Войниците с оръжие и новички лъскави каски в ръце старателно скачаха върху червения пясък и взимаха сандъците с патроните. Сесар и Горлов слязоха последни в очакване да видят посрещачи. Ала никой не ги посрещна. Към края на летището стърчеше друга група войници, които наблюдаваха самолета изпод каските си и нетърпеливо очакваха да се качат. Лицата им не бяха младежки и свежи, а слаби, обгорели и хлътнали, изподраскани и ранени, с много белези. Каските им бяха изпожулени и остарели, с изгаряния и вдлъбнатини, сякаш бяха минали през пещ. Дрехите им, проядени от пот, бяха загубили зеления си цвят. По смачканите обувки, по прикладите на оръжията и бръчките на лицата, по спечените безкръвни устни, та дори по неспокойно играещите очи се бяха натрупали червеникав прах и засъхнала лепкава глина. Тези войници бяха минали през селвата. Те бяха изпити от селвата. Там бяха оставили руменината и свежестта си. Край тях на земята, до автоматите и паласките, имаше носилки. Брезент покриваше неподвижни тела, безлики глави, кръстосани върху гърдите ръце. Пилотът с бакенбардите, който приличаше на дон, кимна на офицера и войниците. Те вдигнаха по-силните, тръгнаха към самолета и започнаха да ги товарят в тъмния люк. Новопристигналите се отстраняваха, заобикаляха носилките, бързаха да отидат там, където ги чакаше военен камион с тежки колела. По гумите му личеше същата глина от селвата.
Откъм хълма към самолета се носеше малка сива тойота. Рязко удари спирачките на четирите колела. От двете й страни едновременно излязоха слабичък, дълголик красавец с негроиден вид във военна униформа и Розалия, приличаща на ученичка с късичка дантелена рокля и панделка в косата. Придружаваше ги пълна кръглолика негърка с много гъсти щръкнали коси.
— Заместник-командир на бригадата по политическата част Джонсън — представи се военният и стисна ръцете на Горлов и Сесар, — извинете ни, закъсняхме.
— Много се радвам, Андрес! — Розалия кимаше на Горлов, а отиваше към Сесар.
А той, станал по-висок, по-строен и по-млад, я оглеждаше от петите до главата: раменете, гърдите, краката. Тъжните му влажни очи святкаха, сякаш всеки миг щеше да я прегърне, да я вдигне на ръце, да я целуне по шията, по розовите смеещи се устни. Изпълнени с нежност и страст, те внимателно, дори страхливо само докоснаха бузите си, без да се целуват.
— Андрес — обърна се Розалия към Горлов. — А това е нашата Бети, на която съм разказвала за вас. Тя е готова от сутрин до вечер да танцува с вас румба.
— И аз съм готов. Ако Бети ме научи, разбира се! — Горлов стисна копринената ръка на негърката.
— Ще ви науча — каза Бети. — Преди ме болеше и не бих се заела с това. А сега не ме боли и ще ви науча. Ето тук ме болеше. — Тя дръпна надолу деколтето на роклята, откривайки златисто-черната си гръд, на която се виждаше белег.
— Бети беше ранена — каза Розалия, — когато ни нападнаха и плениха. Беше улучена от два куршума.
— Бети, миличка — каза Сесар. — Надявам се, че второто си раняване ще покажеш на Андрес след залез-слънце. След дискотеката, след танците, по-късничко!
— И второто вече не ме боли и мога да танцувам. — Бети леко потупа бедрото си, където, както изглежда, беше другият белег. Усмихна се белозъбо, показвайки веселия си розов език.
— Предполагам, че първо ще се настаните, а след това ще посетим команданте Гонсалес. Ще уточним програмата. — Джонсън канеше всички в колата. Потеглиха по влажния керемиденочервен път.
След пустинното небе и безлюдната гледка към селвата. Пуерто Кабесас приличаше на съсирек от шумен, нажежен живот. Бронзов въздух, наситен с водни и растителни изпарения. Къщи върху стълбове с открити коридори, откъдето гледат месингови индиански лица на бабички и старци. Под клоните голоръки жени перат бельо, простират мокри кърпи. Пак там мъжете дълбаят или дялат дърво, извиват ламарина, прегракнало викат, пускат до краен предел евтини транзистори. Под яростните ритми на ударните инструменти по улиците се трупа чернокоса и червенолика тълпа. Върху олющените сгради се мяркат цветни фирми. Пред бившия полицейски участък войници са наредили автоматите си върху чували с пясък и нещо дъвчат. Покрай тях, люлеейки бедра, минава и им намига негърка с кошница на главата, пълна с банани. Издига дървената си камбанария белият моравски храм. Тичат мръсни тънконоги кучета. И целият град прилича на зачервен, разпален и обвит в пара и мъгла мангал.
Оставиха жените пред болницата. Те изтичаха на верандата и им замахаха с ръце. Минаха през шумния, многолюден център. Влязоха в тиха улица, оцветена със синкавата пустота на океана.
— Ще живеете тук, в Каса Бланка — каза Джонсън и спря тойотата до зелената ограда на една дървена светла къща с червени керемиди.
— Правителствена сграда — каза тихо Сесар, мина покрай постовия и се заизкачва след Джонсън по изтърканите стъпала. — Преди тук е живял гринго, търговец на дърва. Сега е правителствена резиденция. За гости…
Джонсън им показа стаите. Прохладните спални с климатична инсталация. Трапезарията. Пълния с бутилки бира хладилник. Градината с цъфнали храсти, между които едва забележим се движеше часови с автомат.
— Починете си. Ще доложа на команданте и ще се върна при вас — учтив, доброжелателен, Джонсън отдаде чест и замина.
Сесар отвори една бутилка, седна в креслото и изпъна крака до средата на стаята. Пусна радиото. Все същата клокочеща, с игриви почуквания музика. Пиеше бира направо от шишето, блажено притворил очи. Вероятно Розалия му беше непрекъснато пред очите. Горлов свали от рамото си огромния калъф и излезе в градината. Закрачи по-нататък — през вратичката, на улицата.
Прескочи малък, започнал да обраства окоп. Закачи се и едва се откачи от парче бодлива тел. Приближи се до насипа. Под стръмнината, под яркочервения сипей се показа океанът. Беззвучно, могъщо го удари с огромната си слънчева плоскост без прибой, без вълни. Неподвижен до хоризонта слитък. Горлов, във възторг от него, като че ли го приповдигна, премери го и го остави на място. На пясъка гъмжеше от хора, тичаха кучета. Двама полуголи, гъвкави, с маслен блясък на телата индианци стъпиха на брега. Държаха въжетата, пускайки дълга черна лодка, която вече пореше водата. Други двама хвърляха от своята лодка раздърпана мрежа. Тя потъваше, очертавайки с поплавъците си дъга. Горлов наблюдаваше лодката, радваше се на пластичното й тяло, на извитата й гръд, на стъклено-черния мокър борд. Рибарите спуснаха мрежата, измъкнаха другия край на въжетата на сушата и се заловиха бавно, преодолявайки съпротивлението на водата, да ги придърпват. Бяха жилави, мускулести, голи. Жени, деца, кучета — всички се бяха втренчили в плавния сърп на поплавъците, които се приближаваха откъм океана. Видът на индианската лодка с непознати очертания и пропорции, съзвучни с тази вода, с крайбрежието, с червеникавите напрегнати от работа тела; гледката на слънчевото водно пространство, изпращаща отвсякъде жарка светлина, сладникавият мирис на мократа гореща почва, полята сякаш с кипяща вода — всички тези неповторими и резки признаци на земята и природата го обкръжиха, създаваха впечатление за изключителен живот, предлагащ възможност за изтънчена наслада, познание и съзерцание.
На различни височини в небето кръжаха птици. Без нито едно махване, разтворили крила, плавно разрязваха висинето. Същите птици бяха накацали по близките порутени огради — с изгърбени сиви човки, изцапани сякаш от сухия варовик, с разрошени, обгръщащи краката им пера, подобни на окъсани парцали. От птиците, мръсни, мрачни, вкопчили нокти в коловете, покрили със синкави клепачи малките си злобни очи, лъхаше жестока сила. Един скален орел беше кацнал на земята със свити криле и разкъсваше с клюна си умрял плъх. Измъкваше от него червени провлачени жили. Другите птици мълчаливо го наблюдаваха. Почувствувал отвращение и страх, Горлов мина през лъхащото от птиците зловоние и се върна в къщата.


37

Командирът на бригадата команданте Гонсалес прие Горлов в щаба в присъствието на Сесар и Джонсън, „политика“, както го наричаше Сесар. Командирът беше рижав, почти русоляв, с малки зелени очички, с плешивини на изпъкналото чело, бавен и изморен, приличаше на ония войници на летището, минали през селвата, сякаш бе поръсен с червеникава, разяждаща кожата пудра. Замлъкваше, когато по улицата минаваше тежък камион с войници и под брезента се мярваха каски. Дълго след това се виеше прах.
— През тези години вследствие действията на нашите войски противникът три пъти смени тактиката си — започна команданте, кимайки към картата, която се стори позната на Горлов (още една карта на борба, отбрана и страдание, разгъната пред него). — Всяко нововъведение на противника, всеки негов нов ход говорят за стратегическо мислене. За наличието на опитен щаб. Сами разбирате, че мискито не са способни на такова мислене. Зад гърба им стоят северноамериканците. Те им доставят оръжие, информация, военни и политически идеи. Воювайки в селвата с мискито, ние всъщност воюваме с гринго, с армията на САЩ…
Горлов си спомни неотдавнашния полет над селвата, тайнствения организъм на бавно кипящите блата, лениво течащите реки, вложения от природата закон с разчет за милиони години, свързан с живота на земята, във водата и в небето. А сега в кабинета усети присъствието в селвата на други скоротечни закони, скорострелни явления и сили, свързани с живота на хората. На кипящата в селвата война.
— През първия етап на борбата врагът проведе операцията „Червеният Великден“. Точно в навечерието на Великден по течението на цялата Рио Коко нападнаха граничните ни градове и села. Нападнаха Вастан, Леймус, Кум. През нощта на лодки, с поддръжката на хондураски миномети минаха на нашия бряг и овладяха някои градове. Водихме боеве по границата, освобождавахме своите градове. Тогава бяха убити много наши граничари и войници. Много жители на градовете бяха насила отведени в Хондурас. Попълниха поделенията на контрите. Евакуирахме жителите от градовете на Рио Коко. Преселихме ги в безопасни райони, в нови населени пунктове.
Горлов, фотографът, незапознат с военната стратегия, разбираше, че разказът на команданте се отнася за малка местна война, почти незабележима и нищожна в сравнение с безбройните, минали през човешкия род войни, древни и днешни, кървави и страшни. Ала в тия местни боеве и сражения имаше нещо общо, еднакво за всички войни. „Молекулите на войната“, от които се раждаха всички касапници и нещастия на света.
Когато провалихме „Червеният Великден“, те създадоха нов план — поход към Пуерто Кабесас. От Хондурас започнаха да слизат с лодки по реките насам към океана. Струпваха се в тайни лагери, прекарваха оръжия, продоволствия. Покрай бреговете непрекъснато се движеха американски товарни кораби. Противникът получаваше от тях пратки оръжие и муниции. Около Пуерто Кабесас бяха създадени няколко лагера. Най-големите от тях, Севън Бенк и Сънди Бей, бяха на сухите острови сред непристъпни блата. Там се бяха събрали няколко хиляди контри. Чакаха само момента, сигнала, за да тръгнат към града. Но нашето разузнаване научи за техните планове. Ние тайно преминахме през блатата, на ръце пренесохме артилерията и ги атакувахме. Бяха убити и взети в плен много врагове. Заплахата за Пуерто Кабесас отмина…
Горлов слушаше внимателно, като се стараеше да разбере тази частна схема, вярваше, че по този начин ще съумее да разбере схемата за световната катастрофа, окачена в някое щабно подземие, по която се готви разрушаването на света. В Европа се разполагаха ракети. Във водата се спускаха подводници. В космоса се изпробваше лазер. Прекрояваха се границите на държави, а отделните конфликти и сблъсъци се сливаха в една обща, разтърсваща света вражда.
— Сега преживяваме третия етап. Подготвя се крупно мащабно нахлуване от север. Доколкото ни е известно, отначало в района на Леймус през Рио Коко ще минат няколко хиляди мискито, водени от гвардейци. След тях ще вървят батальони от редовната хондураска армия. А след тях — корпус от морската пехота на САЩ, ударни десантни части. Нахлуването може да започне всеки момент и ще се поддържа с атака на корабите към Пуерто Кабесас. Ние сме изградили отбранителен рубеж и ще го защитаваме. Ще използуваме всичкото оръжие, с което разполага районът. Дори старите оръжия от времето на Първата световна война ще ни свършат работа. В учебния армейски център имаше старо съветско оръдие, подарено ни от кубинците. Там то служеше за учебни цели и бездействуваше. Ремонтирахме го и го изпратихме на отбранителния рубеж. Ще имате възможност да видите войските ни. Да видите границата. Ще ви покажем всичко. Ще ви покажем нашата борба. Можете да заминете утре. Ето ви проекта на програмата, подготвен от щаба…
Той уморено се изправи, пристъпи до картата, изчака да стихне бученето на минаващия под прозореца камион и започна да разяснява маршрута. Предстоеше им утре сутринта да заминат за граничния населен пункт Леймус, където се очакваше главният удар, форсирането на Рио Коко и пробив в дълбочина на територията.
— Там, при Леймус — продължаваше команданте, — активността на неприятеля е толкова голяма, че може би ще ви се удаде случай да фотографирате американски войници. Гринго открито извършват полети по границата. Техните леки танкове и бронетранспортьори излизат на брега. След това — продължи той — ще посетите градчето Васпам, изоставено от обитателите си. Там ще се запознаете с живота на граничната застава. На връщане, ако желаете, можете да се отбиете в Тасба При, в новото селище на мискито, където индианците, събрани от първобитните си поселища, за първи път видяха училище, електричество, медицинска помощ, там работи и първият трактор. Разбира се, по пътищата ще видите нашите войски — на почивка, в операция, на отбранителния рубеж, можете да снимате войниците, които воюват в селвата. А вие, Джонсън, трябва внимателно да обмислите мерките за сигурност — обърна се командирът към „политика“, — днес отново дойде информация за раздвижване на неприятелски банди в района на Рио Вава. Има опасност от засади. Ще пътувате с три тойоти. Аз ще ви дам коли от щаба. Непременно раздайте оръжие на всички, включително и на госта. Вземете гранати. От своя страна ви обещавам да изпратя един самолет за прикритие. Той ще огледа района, през който минава вашият маршрут. Съобщавайте по радиостанциите от гарнизоните за вашето местоположение. Това е всичко. Имате ли някакви желания?
Горлов гледаше картата, на която с червена пунктирна линия по зелената равнина беше обозначен триъгълникът на пътя, по който трябваше да минат. Натам, невидими, вървяха войски, отряди от метежници, заемаха позиции за засада покрай пътя. Усещаше двойствено чувство. Не искаше да се включва в този червен триъгълник от пътища и в същото време се стремеше към него. Нещо не го пускаше, разколебаваше го, може би обикновен инстинкт за самосъхранение. Ала друга, насрещна сила го въвличаше в червения чертеж. И едното, и другото желание бяха негови. Действуваха от две близки, почти сливащи се точки някъде в областта на сърцето. Две воли, две същности, предлагащи му два различни начина на живот, две различни съдби. Той се колебаеше, раздвояваше се. Вмести се най-сетне в червения триъгълник на пътищата, в лоното на всемирната борба. В схемата на световната катастрофа.
— Благодаря на командуването за предоставената ми възможност — каза Горлов и стана. — Надявам се, че ще успея да се възползувам от нея в името на общото ни дело.
— Днес си починете. Разгледайте града. Може би знаете, че навремето кубинските контри изпратиха от Пуерто Кабесас десант срещу Куба, в Плайя Хирон. Тук още догнива самоходен шлеп, попаднал под огъня на Фиделовата авиация. Някога Пуерто Кабесас е бил опора на контрареволюцията в Карибския басейн, крепост на гринго. А сега той е център на революцията и гринго го атакува. Мисля, че скоро ще им се наложи да атакуват онези центрове, от които те ни атакуват сега!
Сбогуваха се. Горлов с гърба си усещаше червения, гледащ след него триъгълник.
Обядваха в офицерския стол на кея — дървен, с изкривени греди. След обяда Сесар каза:
— Андрес, няма ли да ми се разсърдиш, ако те оставя за известно време? Довечера с Розалия ще те намерим в Каса Бланка и може би ще вечеряме заедно.
— Скъпи Сесар, няма да се разсърдя. Предай на Розалия да не те пуска до утре сутринта. А ще вечеряме заедно след нашето завръщане от Пуерто Кабесас. Ти, тя, Валентина и аз.
— Ще и предам молбата ти, Андрес!
— За Каса Бланка ли сте? Починете си — Джонсън подхвърляше върху дланта си ключовете от колата.
— Скъпи Джонсън, заминавайте. Аз ще повървя малко пеша. Зная пътя към вилата.
— До скоро виждане! — синята тойота със Сесар и Джонсън се скри в бронзовия прах.
Той тръгна бавно от вълнолома по дебелия пясък покрай океана. Лениво, отпуснато помръдваше водата. Градът не се виждаше — останал беше горе над червения стръмен склон. Това съседство с червеникавите стръмнини го тревожеше. Искаше му се да отплува в океана, по-далече от надвисналите като плътни облаци сипеи.
От пясъка стърчеше скелетът на шлеп без обшивка, с окислени странични ребра, полепнал с тиня и опръскан с птичи тор. Горлов си спомни думите на команданте за този шлеп, който не стигнал до Плайя Хирон. Гледаше скелета на шлепа, скелета на контрареволюцията.
Бавно се събличаше, слагаше дрехите си на борда на кораба и се мъчеше да си представи този шлеп, бързоходен, пенещ морето, пълен с енергични и бодри хора. Насочили окулярите на биноклите към близкия замъглен остров, към дългоочакваната родина, отнета им от революцията, готвили се да я придобият чрез безпощаден, незнаещ милосърдие бой. И оттам, откъм мъглата, върху тях пикира самолет с проблясваща кабина. Атакува ги с ненавист и ги отблъсва с неудържим насрещен удар.
Горлов окачи на шлепа ризата, панталоните. Остави на смачкания борд обувките си. Мъчеше се да си представи какъв е бил той по онова време, когато този шлеп, пробит, обхванат от пламъци и дим, се е връщал, взимайки курс обратно към тази стръмнина. Може би е бил на някоя студентска вечер. На някоя вечеринка в малкото салонче на Черьомушки пеят за червената розичка (шлагер от онова време) и той танцува с някоя руса студентка, баламосва я, кара я да се изчервява. Целува нейните неумели, протестиращи, но пламенни устни в полумрачния коридор с накачени шапки и шуби. Онова време се разпадаше на две — на димящия в проклятия и стонове шлеп и на омая целувка, с песента за червената розичка.
Влезе във водата. Беше топла, гъста и омаслена, не като онази в Тихия океан — звънтяща, прозрачна, почти кристална, сипеща остри пръски. Тук океанът беше жълто-зеленикав и гъмжеше от непрозрачен и дребен планктон. Тялото му усещаше това налягане от живи организми.
Заплува лениво, тихо, отдалечи се от склона, видя керемидените покриви на къщите, крехката дантела на брега. Изведнъж си представи, че по водата, изпълнена от неговото тяло, скоро ще полетят ракетни катери, насочили ударите си към вълнолома, ще разсичат морето при развръщането си, ще изстрелват дълги свистящи трасета с кълба огън и взрив и ще потрепват от реактивните тласъци. И тялото му се изплаши, усети острите докосвания на витлата с изострени метални краища. Отдалечавайки се от това белязано пространство, той заплува с бърз кроул, задави се, глътнал от соления бульон. Изморен, обърна се на гръб да си почине.
Високо в небето подобно на алебарда летеше лешояд и изрязваше тесни кръгове във висините. Горлов изпъчи над водата мокрите си гърди, пое си дъх, почувствува с дъха си високо летящия лешояд. Разбираше, че и той го усеща. Техните два живота бяха съединени от невидим лъч, изопнат от небето до водата, от птичето сърце до неговото човешко, туптящо сред океана сърце. И тази безмълвна връзка, разбирането за общия им раздвоен живот в образа на човек и лешояд, самостоятелността на тези две въплъщения — това разбиране беше мъчително.
Той лежеше в океана. Водата го поддържаше, преливаше през гърдите му, стичаше се, проблясваше. Той чувствуваше раздвоеността на времето и пространството, раздвоеността на блуждаещия живот, спрял се във всяка отделна твар, обрекъл я на кратко съществуване. Спомни си онзи тайнствен светоносен миг, онова моментално прозрение, осенило го на псковските възвишения, където беше извел своя приятел слепец: те стояха, хванати за ръце, върху крехките обветрени треви сред лен, пътища, камбанарии и от облаците, от сините лъчи нещо скочи отгоре му, легна върху гърдите му, подхвана го с шумящия вихър на светлината и въздуха, издигна го в безкрайната неподвижност, откъдето с цялото си същество разбра, че обича цялата земя, цялата вселена.
Вечерта седна на верандата в топлия мрак на Каса Бланка, пиеше бира и слушаше музика, в която имаше нещо от екливата гиздава раковина, с която свири чернокож ездач с червен език. Карибите звучаха на всички вълни — от Колумбия, от Коста Рика, от остров Сан Андрес. И сякаш тази музика вълнуваше и разлюлявате фенера и издигаше бисерна пяна в чашата с бира.
Тревогата и болката, породени при днешното къпане, не бяха отминали, а бяха прераснали в някакво необяснимо преживяване. На загуба — на нещо безименно, скъпо, може би на най-важното, до което се бе докоснал, и животът беше отминал, отплеснал се беше в друга посока, с друга центробежна страст, която го бе отдалечила от осенилото го прозрение. Това бавно и неотклонно отдалечаване за сметка на незабелязаната от него грешка по пътя му, която го бе отклонила от истинската цел, го караше да направи равносметка на погрешно и непълноценно прекарания си живот. Както и на чувството за вина, на чувството за прегрешение пред някого, който мълчаливо и търпеливо го наблюдаваше, а може би и пред себе си.
Но в какво все пак бе сбъркал? Каква грешка бе допуснал? На коя отсечка от своята житейска траектория бе получил това неусетно тласкане, което бе променило пътя му?
Може би когато умря приятелят му архитектът, и Горлов, който беше по това време в друг град, не дойде да го погребе. Оправда се с неразположение и с безполезността на надгробните речи. Убеждаваше себе си, че смъртта прекъсва дружбата, която се пренася в областта на паметта и не е свързана с онази, която се е превърнала в мъртво тяло, в гроб, в антиживот. А по-късно, след години, този му отказ да отиде на погребението се превърна в болезнен укор, в неукротимо страдание и в непрекъснат диалог с приятеля. Като че ли той, умрелият, изобщо не бе умирал, а продължаваше да живее някъде, да го кори, да изисква изкупление на греха му, защото истинската дружба не прекъсва и продължава и след смъртта. Може би това беше неговата грешка?
Или може би по време на любовта му, когато над Кремъл и над реката валеше влажен сняг и тя му довери, че ще има дете. Тя чакаше, вървяха под дърветата покрай червената стена, а той мълчеше. Усещаше как по лицето му се топи мокрият сняг, тя мълчаливо вървеше до него и това мълчание определяше по-нататъшната насока на неговата съдба, диренето на цел в живота. Внимателните златни очи на черквата го гледаха: какво ще каже той, какво ще си избере? Тогава не каза нищо. Стрелката на часовника трепна и се премести, отклони неговия маршрут, мина покрай тази любов, покрай нероденото дете. Може това да беше грехът му!
А може би бе грях младежкото му увлечение по лова отначало на птици и животни — раненият заек с пречупен окървавен крак, който започна да пищи, да се моли на небето, на голите родни поляни, на него, който вдигаше цевта. Или пък по-късно, когато тичаше със сака за пеперуди, унищожаваше безмълвния им живот, който сякаш не бе живот, а само разноцветна сянка. Белокрилата самка копринар, която набоде на иглата, положи я в кутийката, а тя се оказа жива. Неподвижна, умираща, набодена на тънката игла, тя потрепваше с телцето си, изхвърляше яйчица, снасяше на смъртния си одър. Той гледаше ужасен това раждане при смъртта. Молеше я да му прости злодеянието. Кълнеше се, че ще изостави това жестоко забавление, което бе против законите на живота. Ала не сдържа думата си. Отново се отклони от целта.
Или бе грешен с безбройните любовни авантюри, прекъсвани от стартовия рев на турбините, без адреси, без прощални думи? Или пък прегрешението пред колегата фотограф, комуто би могъл да помогне, да използува влиянието си, за да бъде уредена самостоятелна изложба на вече възрастния творец — равносметка на майсторството му. Не помогна, нещо му попречи, някаква дреболия, нещо свързано с отношенията им. А по-късно, когато срещаше този възрастен човек, виждаше неговия непрощаващ поглед и се дразнеше, съзнаваше, че е виновен и грешен.
Или преди това, на село, когато пътуваше с шейна по снежния път — върху старинната дъга са изрисувани сини лъвове, а конят хвърля до земята букети пара и е една такава чистота, белота, мълчаливи ели, безкраен път и мисълта: да остане тук завинаги, сред родната красота, да слуша тайнствените гласове и хорове, които звучат в боровете, в параклисите при кладенците. За някаква близка, неотминала, а притулена истина. Не остана, замина. Съблазниха го яростното бръмчене на света, пъстрите гледки, пътешествията, славата, творчеството. Непрестанните самоизгаряния, в които тлееше фината енергия на неговата душа, придавайки й реактивна скорост. И образът на карелската дървена камбанария постепенно се превърна в стартираща ракета с огнедишаща дюза. Може би тук бе коренът на грешката му?
Той седеше на тъмната веранда близо до океана с чувството на тревога, на вина, които преминаваха в някакво предчувствие за близка беда. Сякаш някой много скъп за него човек в този час се измъчваше, загиваше, имаше нужда от него, а той, седнал на тази веранда, беше безсилен да помогне. Майка му от другата половина на земята може би страдаше в това ранно московско утро, загиваше, а той, нейният син, не е до нея, не е с нея, не я целува с последна, прощална целувка. Той е на чуждата веранда, в чуждата страна, в беда. А неговата земя, неговата майка загиват без него.
Толкова голям беше страхът му, толкова големи бяха и вината, и любовта му, че той скочи към дървените перила, устремен с цялото си тяло, продължавайки внезапния си порив към майчиния дом с избелелия текински килим. Виждаше се до нея, целуваше побелялата й глава. Слушаше равното й спящо дишане. Успокояваше се. Отново се връщаше на верандата в Каса Бланка. Чашата с недопитата бира. Карибската румба на вълната на остров Сан Андрес.


38

Сутринта беше вече успял да закуси и поемаше от ръцете на чернокожата прислужница чашката силно кафе, когато под прозореца с весело бръмчене спряха три новички тойоти, жълта, синя и зелена, измити, лъскави, напомнящи кубчето на Рубик. В колите седяха войници. На верандата се качиха Сесар и Джонсън. Сесар остави пред Горлов огромен оранжев портокал.
— Вземи, Розалия ме помоли да ти го предам!
— Благодаря! — прие подаръка той. — Седнете, Джонсън. По руски обичай трябва да поседнем малко преди тръгване на път.
— Бях в щаба — седна Джонсън. — В бюлетина на разузнавателния отдел се казва, че по пътищата през нощта е било спокойно. Нищо особено не е станало.
— Заповядайте! — Горлов, обелил плода, го разчупваше на капещи резенчета, наслаждавайки се на аромата и прохладата му.
— Ще тръгнем в колона от три коли — започна да обяснява Джонсън, напрегнат, вживян в пътя. — Ще пътуваме с първата, зелената. Обикновено когато мискито са в засада, те пропускат първата кола и стрелят по втората.
Оставил на масата оранжевата коричка, на отиване към колата, преди да влезе в тон с бдителността на Джонсън и с предпазливостта на Сесар, Горлов си помисли: в тези минути от Манагуа излита нейният самолет, прелита над шатрата на Момотомбо и след един ден, когато той се върне от границата, непременно ще се видят.
Минаха през града, нажежен и многолюден. В покрайнините му завиха към казармата.
— Ще вземем оръжие за вас — обясни Джонсън. — Както заповяда командирът…
Отидоха в оръжейния склад — дълга полутъмна барака, където върху дълги стелажи лежаха износени, употребявани автомати, пушки, пистолети от всички системи и калибри, сандъци с патрони. Войниците отваряха капаците с клещи. Мрачно проблясваше омасленият месинг. Загребваха с шепи патрони и зареждаха пълнителите на автоматите. Разсипваха ги небрежно по пода. Патроните падаха като зърна в бразда, а те ги изсипваха, изтърсваха ги на масата в черно-бронзова тежка камара и от тях се носеше възкисел мирис на метал, на смазка и на спарена, задушна топлина, сякаш те вече са били в жива плът. В бараката се усещаше маслена червеникаво-медена задуха. От нея в гърлото му се надигаше спазъм. Очите му се пълнеха с болка. Кръвоносните съдове в главата му набъбваха. Купчината изсипани патрони предизвикаха тъга, изпиха силите му. Като че ли тук, в тази купчина, действуваше някаква безпощадна гравитация, събрала целия опит на изтребленията и войните, на миналото и бъдещето, от стенобитните машини, които са събаряли врати и стени, до скритите в шахтите ракети. Тази купчина патрони натискаше не само масата, натискаше Земята, цялата земна кора. Огъваше я, продънваше я. Чупеше крехкия скелет на планетата. И вътрешната архитектура на Земята пукаше под тежестта на оръжието. Всеки миг можеше да се пропука като яйчена черупка под тежестта на локомотив.
— Вземете този „халил“ — Джонсън му подаде израелски автомат. — Проверил съм го, наред е. Заредил съм и резервния му пълнител.
Излязоха навън. Горлов с автомата в ръце дишаше жадно и учестено, сякаш току-що беше изплувал от водата. С гърлото си усещаше оловно обгаряне.
— Моля! — Джонсън му подаде ръбеста граната със завинтен детонатор и с пръстеновиден предпазител. — Сега можете да тръгвате.
Горлов седна в колата, мушна под краката си „халила“, сложи на коленете си гранатата. Стремеше се да неутрализира радиацията, излъчвана от оловната купчина, да балансира в себе си тежестта на куршумите. Мислено се обърна към нея, летяща в небесата, към нейните светли весели вежди и към смеещите се любими устни, към очите й с лъскави точици, отразяващи зелената земя. Тя летеше към него, охраняваше го от висинето. Носеше му някаква хубава вест, свързана с площад „Пушкин“, с купчината новогодишни играчки. Тази купчина от кухо блестящо стъкло, от петли, кълба и балерини уравновесяваше купчината патрони, тежестта на оръжието в света. Тя, неговата любима, пазеше равновесието в света. Украсяваше елхата. Окачваше върху клончето й стъклено петле.
Движеха се по песъчлив път сред дюни и дребни пухкави борчета. Този вълнист, мекозелен пейзаж, прошарен от пясъци, му напомняше Прибалтика или псковските гори.
— Миналата седмица нашите попаднаха тук в засада. Камионът изгоря и двама войници загинаха — стиснал кормилото, Джонсън заобиколи овъгления тежък скелет, инстинктивно увеличи скоростта, сякаш се пазеше от куршумите.
Горлов се обърна към разрушения камион и забеляза как другите две тойоти повториха тази нервна маневра. Нямаше я вече илюзията, нямаше я вече приликата с Псков. Притегли цевта на лежащия в краката му „халил“, намести върху коленете си гранатата. Наблюдаваше слънчевия сипей, честите редки горички, търсеше с очи лъскави черни отблясъци.
— Сесар! — Горлов се обърна и го видя облегнат на задната седалка, разкрачен, с автомат между колената, обгърнал леко цевта, готов всеки миг да го вдигне нагоре и да стреля в упор през стъклото. — Сесар, помислих си колко много грижи ти създадох през тези дни. Ето че отново те откъснах от твоята работа. Заради мене търпиш неудобства. Повярвай ми, много съм ти благодарен. Оставам твой длъжник, Сесар!
— Напротив, аз съм ти длъжник, Андрес! — засмя се той. — Ти ме доведе при жена ми! Как иначе щях да видя Розалия! Освен това ти самият си оставил родния дом и си дошъл тук, където стрелят. Подлагаш се, както ти се изразяваш, на неудобства. Повярвай ми, аз много високо ценя това. Всички ние много го ценим!
— Ето тук миналия месец имаше засада. Един офицер беше убит и двама войници бяха ранени — Джонсън кимна към банкета, където нещо се чернееше, може би мръсна дрипа, а може би обгорял храст.
Нервността на „политика“ отново се предаде на Горлов. Той поглаждаше автомата, неговите дървени и метални части, сгъваемия приклад и прибраните тънки крачета на стойката.
Сесар се полюшваше на седалката и полугласно си пееше нещо. Двете коли, яркожълтата и синята, се носеха след тяхната, зелената. Успокоявайки се, потапяйки се в монотонността на пътя, Горлов се усмихна. Издекламира наум: „Тойоти вървяха по пътя си, потрепваха и скърцаха. Мълчаха жълтите и сините. В зелената плачеха и пееха.“ Перифразирането на стихотворението от Блок още повече го развесели и той, загледан в боровете, отново се сети за Псков.
— Тронкера! Половината път е зад нас! — Джонсън се поотпусна и намали скоростта, навлизайки в селото, където бяха спрели военни камиони. Войниците се събираха около палатките, а през боровете се виждаше някакво малко заводче. — Получават от боровете терпентин! — Джонсън наближи дървената къща, на която се виждаше плакат — войник стреля с автомат, и изчезна вътре с някакъв пакет. Горлов и Сесар пиеха пепси, топла и пенеста, когато той отново се показа.
— Андрес, там има пленен мискито. Пастор. Хванат е при вчерашния бой. Канят се да го откарат в щаба. Ако искате, можете да го видите.
Горлов взе фотокамерата и влезе покрай часовия в къщата при офицерите. Срещу него се изправи индианецът, слабичък, с изпито лице и драскотина на бузата. Панталонът му беше скъсан, обувките изкаляни, а глезените черни от мръсотия. Облякъл беше излинял жълт потник с пееща певица и надпис на рок-група „Лятна звезда“. Това именно беше пасторът, пленен до картечницата, с която стрелял, зашеметен от избухнала граната.
Появи се и преводач с военна униформа, със същото продълговато индианско лице с цвят на керемида, също мискито.
— Ако искате да питате за нещо пленника, преводачът ще ви помогне — каза Джонсън.
Горлов не беше подготвен за разговор. Гледаше пленника и неговата твърде спокойна осанка, яките твърди мускули, дългопръстите ръце, изпоцапани с пръст и барутен дим. Това бе човек на гората, на реката и на наколните жилища. И същевременно — на картечницата и на молитвеника. И същевременно на някаква рок-група „Лятна звезда“. С този природен, горски човек цивилизацията правеше някакъв свой експеримент. Вкарваше в него свои ваксини и серуми. Извайваше от него някакъв образ. И този индианец, мълчалив, сериозен, с достойнство, беше жестока карикатура на цивилизацията.
— Защо той, свещеникът, чието призвание е да проповядва мир и братство, защо е стрелял с картечница? — попита Горлов, като се обърна към преводача — прилично, чисто облечен в сандинистка униформа, но и той като другия от същото племе, от същата река и гора, със също такова кану и наколно жилище, също откъснат от природната му среда и хвърлен в касапницата. — Искам да разбера как съжителствуват в него пасторът и картечарят!
Въпросът беше обмислен от преводача, по всяка вероятност опростен и след това зададен на пленника с тих глас, напомнящ крякането на жерав. Горлов виждаше, че смисълът на въпроса не дойде веднага до съзнанието на индианеца. Неговото твърдо червеникаво лице остана неподвижно. Но след това устните се разтвориха и се разнесе същият крякащ звук.
— Той каза, че жена му и децата му са откарани в Хондурас. А там му казали, че ще ги убият, ако той не хване картечницата.
Горлов не попита нищо повече, само мълчаливо гледаше пленника. И онзи го гледаше. И отново се повтори вчерашното му усещане, когато лежеше в океана и гледаше летящата птица във висинето. Раздвояване, отделяне и невъзможност да разбере и да приеме.
— А вие как попаднахте в армията? — попита той преводача.
— Жена ми и децата ми ги убиха, а мене ме раниха. Искам да отмъстя.
Двата отговора потвърждаваха проста древна формула. Очевидната истина, за която мислеше вчера, слушайки командира до картата, загледан в червения триъгълник на пътищата, доказващ теоремата за него. А първата част на теоремата гласеше така: човек не би започнал да убива, ако не се страхуваше от смъртта, от своята собствена и от тая на близките и любимите. Втората й част гласеше: човек не би започнал да убива, ако не обичаше така много своя живот, живота на любимите и близките си хора. Това беше двоякото решение на теоремата за триъгълника от червени пътища, в който се намираше.
Горлов гледаше двамата индианци, пленения и преводача, с толкова голяма прилика в изражението на лицата, с еднаква осанка и черти — разделени, отдалечени един от друг на един картечен откос. Те демонстрираха разкъсването на света непосредствено в ядрото му, разделянето на народа, разкъсването на сърцето. Жестока, действуваща по земята хирургия.
В света господствуваше зла, изтънчена воля, която обхващаше континентите и страните — и отделните сърца и съзнания. Разделяща, разсичаща, вдигаща народ срещу народ. Объркваща, удряща и предвещаваща, хвърляща в гибел. Измъкваше от ръцете молитвеника и слагаше в тях автомата. Издърпваше от ръцете автомата и слагаше там молитвеника. Изтънчена, умна воля, разбираща човешката воля, страха от смъртта, жаждата за живот, разбираща закона на триъгълника. Тази воля създаваше злото. Тя издигаше зловещата конструкция на света, чиято цялост и сигурност се основаваха на враждата и ненавистта, на страха от гибел. А единството беше единство на последния взрив, където и най-малката прашинка, откъсната от мястото си, ненавижда и враждува с другата. Такъв свят той не искаше. Не беше съгласен да живее в такъв свят. Не го искаха и Сесар, и Джонсън, и преводачът индианец, и карнавално облеченият пастор. Предстоеше всички да разберат как да спрат тази зла воля. Как да обезвредят злото. Да разкъсат червения триъгълник на неговите пътища. Именно поради това и той бе тук.
Извади фотокамерата. Снимаше безстрастното гърбоносо лице на индианеца, без да може да го разгадае. Не беше в състояние да даде незабавна рецепта за спасение. Индианецът гледаше в обектива, без да мигне, гледаше в светлия лъч като в дуло на винтовка.


39

Близо до Леймус едва не попаднаха под картечния огън на сандинисткия опорен пункт. Разгневен чернокъдрав офицер се изправи иззад чувалите с пясък и размаха юмруци, а до него картечарят стискаше ръкохватката и движеше цевта, готов да стреля по колите.
— Защо не ни информирахте за приближаването си? — Офицерът неохотно и не веднага разтвори юмрук, за да стисне ръката на Джонсън. — Хората ми щяха да стрелят. Помислихме, че е десант. Диверсионна група. Бяхте длъжни да ни съобщите за пристигането си!
От окопите, иззад брустверите се надигаха войници — шарещи очи, потни лица, стискащи оръжието ръце. Тази концентрирана тревога, недоверие и готовност веднага да се бият облъхна Горлов, даде му да разбере: врагът е близо и е опасен, очакват го всеки миг.
— Ето я реката — офицерът показа към дърветата, които напомняха високи бели върби. — Тази сутрин беше тихо, а вчера стреляха. Там, съвсем близо, гринго провеждат маневри. Готвят се за пробив през реката. Вчера на брега излязоха понтонери и отработваха построяване на преправа. Онзи ден се появиха хондурасци и американска морска пехота. Около един батальон. Имитираха атака и ръкопашен бой. Искат да ни сплашат или пък да притъпят бдителността ни. Нервите на хората са изопнати до краен предел, не спим. Всеки момент може да започне нахлуването. А вие се излагате на риск. Трябваше да изпратите радиограма за пристигането си.
Влязоха в полуразрушена постройка с надупчена мазилка, където пропукваше радиостанция, имаше оръжие и саморъчно направени кревати. От прозореца без стъкла се виждаше ръждивият скелет на автобус, оплетен вече със зеленина, и овъглените подпори на изгорени къщи, оставени вече на гората.
— Преди две години тук се водеха боеве — обясни офицерът и ги покани да седнат на кревата, като им предложи вода в дървена кана. — Операцията „Червеният Великден“. Те завзеха Леймус и го задържаха дванадесет часа. В тази казарма загинаха осем мои хора. Аз бях ранен. А сега ще тръгнат всички заедно: гвардейци, хондурасци, морска пехота. Ние ще ги посрещнем първи на тази позиция. Нашата задача е да ги задържим поне тридесет минути, за да могат армейските части да заемат определените при тревога места. Ето защо така ни разтревожиха вашите коли.
Горлов пиеше топлата вода, гледаше сплъстените, отдавна немити къдрици на офицера, подпухналото му от комарите лице и мислеше: по тези къдрици, по това потно чело ще бъде първият удар на войната.
— Как мислите, дали ще мога от този бряг да видя гринго? — попита той офицера. — Ще мога ли оттук да ги снимам?
— Може би да — каза офицерът. — Тук наблизо има разрушена преправа, плаваше сал. Оттам добре се вижда хондураският бряг. Там те правят понтони и често се показват войници. Към реката летят и вертолети. Ще се скриете и ще чакате. Може да ви излезе късметът.
— Тогава ще отида към преправата…
Придружен от войници, той тръгна по пътя, отделен от близката река с непрозрачната стена на дърветата. Минаха покрай водната кула, надупчена и изподрана, с празна цистерна. Промъкнаха се по пътечката през бодливи буренаци. Офицерът изпрати войници в двете посоки.
— Ако не искате да ви забележат, тук трябва да пълзите. — И без да чака отговор, легна и запълзя като змия през тревата.
Горлов пълзеше тежко, като държеше предпазливо камерата и цапаше лактите и колената си. Сесар лазеше след него. Минаха през плитък, пълен с вода окоп и стигнаха дърветата. Горлов надникна иззад едно повалено дърво и видя реката.
Рио Коко течеше широка и пълноводна. Звучно бълбукаше и се вълнуваше по цялото си кафяво течение. Правеше спокоен завой в гората, забързана към близкия океан. От другата страна зеленееха хълмове, към реката слизаха пътища, а безлюдието и безмълвието бяха лъжовни, усещаше се присъствието на много притаени хора, на дебнещи, наблюдаващи очи. Пътят отиваше до водата, прекъсваше се от течението и излизаше на другия бряг, започнал вече да обрасва. До брега се издигаха стълбове, натрупани бяха ръждясали въжета, изпотрошени назъбени колела и цилиндри — останки от сала, с който се е минавало през реката.
— Внимавайте с фотокамерата — предупреди офицерът Горлов, който наблюдаваше през телеобектива хълмовете на другата страна. — Могат да забележат стъклото и да стрелят по него. Най-добре е да залегнете и да чакате. Може би гринго ще се покажат.
Горлов се изопна зад дънера на края на окопа, постла на земята кърпичката си и сложи върху нея фотокамерата. Окопът не беше довършен и до половината беше пълен с ръждива гореща вода, а във водата с корема нагоре плуваше умряло малко крокодилче. Сякаш беше паднало там и се беше сварило. Изплувало беше подуто, жълто, с корема нагоре, потопило люспестата си опашка, разперило ноктите на предните си крака.
Горлов почувствува излизащата от земята гореща задуха, миризмата на разложено. Като че земята беше органическа плът, която се разпадаше и гниеше. Гледаше през реката, през бълбукането на водата, готов, щом види по хълмовете хора и коли, да се хване за фотокамерата и да ги снима с мощната си оптика. Ала хълмовете продължаваха да пустеят, а по водата продължаваха да играят слънчеви кръгчета. И му се доспа. В желанието си да бъде готов и бодър той продължи предишните си мисли: в момента на нахлуването тук през фотокамерата, през окопа, където плува умрялото крокодилче, ще минат бронетранспортьори и танкове. Тези мисли го вълнуваха и той ги използуваше, за да се разсънва. Ала брегът пустееше, реката монотонно блестеше.
По течението премина дънер, бавно изви разцепения си долен край. Отнейде долетя дъждосвирец, кацна и запристъпва, забил нос в дървото. Прелетя пеперудка, бавна, с кафеникав цвят, раздвижи въздуха с широките си крила и той усети неуловимия полъх от тези удари. Проследи я накъде лети, там, в храстите, летяха множество такива като нея, подобни на панделки. Прииска му се да улови няколко пеперуди, за да може после, в Москва, да ги гледа и да си спомня този окоп, крокодилчето, песъчинките по фотоапарата. „Пеперуди от Рио Коко.“
И веднага сякаш върху тези светлокафяви крила долетя спомен, необичаен, далечен за този бряг. Появи се учителят му по литература, дългокрак, кокалест, със скърцащ язвителен глас, който изведнъж се променяше, пълнеше се със сила и свежест, когато им четеше сцената на битката от „Тарас Булба“ или глави от „Медният конник“. Учениците изпадаха във възторг, обичаха го, защото сътворяваше в малката олющена класна стая бронзовото чудовище, препускащо из Петербург.
Внезапно се сети за нея — вече е стигнала в Пуерто Кабесас. Утре ще я види и ще разбере какво искаше да му каже, какво беше намислила. И мисълта за нея беше толкова завладяваща, че той се изопна да й направи място, сякаш тя бе легнала до него, както тогава на брега на океана, когато му рисуваше по пясъка.
Той долови металически звук, слаб, размит, почти без пряк източник, като че ли слабо звънтеше пространството наоколо и звукът беше средата, в която летяха пеперудите, течеше реката, лежеше неговата камера. Горлов вдигна глава, взря се в хълмовете в очакване да види коли. Ала звукът придоби посока и на бавни вълни се понесе по реката, все още далечен, сякаш зад завоя с течението се бореше влекач, който теглеше тежко натоварени шлепове. Гледаше по течението на реката в очакване да види кораб и разбираше, че се е излъгал. Звукът идваше от небето. Металната шатра на звука се снижаваше и покриваше земята.
Видя самолета, когато беше вече почти над реката. Четиримоторна машина с увиснал корпус, петниста, отънена към опашката, зад която се точеха четири бразди дим. А след него още два самолета. Трите самолета летяха по течението на реката или може би вече се преместиха и нарушиха границата, приближиха се и минаха над главите им. Офицерът, обърнал лице нагоре, показвайки белите си зъби, въздъхна: „Херкулеси!… Десантни!… Гринго!“… Горлов щракаше, улавяше в кадъра техните петнисти, дрънчащи търбуси, емблемите по корпуса — бели звезди в сини кръгове. Звукът проникваше с дишането в дробовете, металически дрънкаше в зъбите и в устата се усещаше алуминиев вкус.
Горлов видя как се отвори люкът на първия самолет и от него се изсипа, полетя към земята нещо като черен блок. Помисли, че това са бомби, настръхна, сви се, очаквайки удара и грохота. Те наистина наближаваха земята, избухваха, превръщайки се в тясножълто-червено пламъче, струящо надолу, и от пламъка се разтваряше един огромен бял мехур — парашутният купол. Изопнатите въжета се полюшваха. На тях, също петнисти, увеличени от обектива, се спускаха танкети — гъсеници, плоски куполи, оръдия, — падаха с парашутите по хълмовете. Самолетите сипеха, сееха спори, сякаш засяваха с нещо небето. Десантчиците изпълниха цялото небе и на различни височини летяха към реката, към този бряг, върху тях, лежащите тук. Оставил апарата, Горлов стоеше на колене, гледаше обезсилен, разбираше, че очакваното става, че войната засява земята с тъмни прашинки и той вижда началото й тук, на непознатата река. Първият удар на войната, първото потракване на гъсениците сега ще мине по него. И едва след това, когато той няма да бъде вече между живите, от любимите му градове ще останат червени кратери и всички реки по земята — и Волга, и Мисисипи, и тази непозната му Рио Коко — ще текат през гореща пепел, ще излъчват живачни отблясъци.
Този мълниеносен, свързан с края на света кошмар продължи само миг. Горлов преодоля призрака. Снимаше маневрите — изчезващите зад хълмовете танкети, падащите отвъд гората парашутисти. Самолетите изчезнаха. Угаснаха димните шлейфове. Звукът се загуби в небето. Зад хълмовете се чуваше тъпо бучене. Чернокъдрият сандинист стискаше автомата, мърмореше с ненавист, пресипнал.


40

Валеше дъжд — по пясъка, по боровете. По стъклата на колата се стичаха струйки. Те обхождаха позициите, опорните пунктове, разположения в дюните отбранителен рубеж. Сандинистката армия в очакване на нахлуването потъваше в окопите, вкарваше в укрития оръдията. Войници със сиви мундири копаеха, разпъваха палатки и навеси. Горлов снимаше младите им лица под каските и през новата им външност, през войнишката униформа различаваше характерното старание на всички новобранци, което все още не бе успяло да заличи родния дом, майките, мирния труд. Сигурно, мислеше Горлов, така са изглеждали лицата на съветските войници през пролетта на четиридесет и първа година, когато са изграждали укрепения вал покрай западната граница, още не стреляща, неразкъсана от танковете, ала набъбваща, огъваща се, натежаваща от близката война. Той фотографираше под дъжда „предвоенните“ лица на войниците.
Младичък офицер артилерист му показа оръдията, замаскирани с борови клонки, и заповяда на войниците да заемат бойните си места. Те презглава се втурнаха към оръдията, разхвърляха клонките, въртяха цевите, вкарваха в затворите тъмнобакърени снаряди.
На минаване покрай едно оръдие Горлов докосна с длан мокрия стоманен щит и почувствува леко опарване, като повикване.
Дъждът се усили. Те се скриха под изпънатия на колове брезент, където имаше струпани войници. Донесоха горещ фасул и пресен чай без захар. Горлов ядеше, гледаше изпод брезента към падащия дъжд, към близкото оръдие, усещаше слабото опарване по ръката си, чуваше повикването.
Джонсън и Сесар бяха събрали войниците и провеждаха митинг. Разказваха им за учебния десант на гринго. За последното изказване на Даниел Ортега във връзка с нахлуването на контрите. Горлов, теглен от неясна, духаща откъм дъжда сила, напусна брезента и отиде при оръдието. Усещаше как дъждът пада по раменете му. Виждаше как мокро, стъклено блести неговият зелен щит.
Приближи се и внимателно седна на лафета, върху изопнатата станина с подпорите. Усети лекия студ на метала и сложните миризми на оръжие — на дъжд, на мокър пясък, на желязо и смазка. Щитът беше внимателно боядисан, ала под боята, ако се вгледаше човек добре, се виждаха драскотини и вдлъбнатини. Следи от ударите, драскотини от осколките и куршумите, от взривните сътресения. Оръдието беше воювало, изминало беше на колелата си дълъг стрелящ път, може би от стените на Москва до развалините на Берлин, минало бе през пъкъла на Сталинград, през касапницата на Курската дъга. И мисълта за баща му болезнено го засегна. Като че ли от щита, от мокрото желязо гледаха право в него познатите от фотографиите очи. Баща му беше воювал с това оръдие. Впрягал се бе, натискал бе колелата, влачил го бе през смоленската тиня. Почивал си бе, облегнат на лафета. Писал бе върху станините сивите триъгълни писма, които се пазят в бюрото на майка му, изцапани с оръдейна смазка… Вкарвал бе, задавян от барутния дим, бронебоен снаряд. Изпращал го бе към борда с фашисткия кръст. В онзи последен за него бой при Клин бе паднал с пронизани гърди върху нажеженото оръдие, мокрейки го със сълзи и кръв, устремен с последния проблясък на съзнанието си, литнал с последния си дъх през горящата броня, през заревото на изгореното село към него, към сина си.
Беше убеден, че това е оръдието на баща му. Тялото и душата на баща му не са изчезнали, а се намират тук, в металната плът на оръдието. Тази среща с оръдието беше среща с баща му. След толкова години чрез това прощално дихание баща му се е стремял към него, прелитал е над разбитите танкове, над горящите селски плевни и най-после се е срещнал с него тук, на брега на Рио Коко. Притиснат до лафета, подложил раменете си под дъжда, Горлов галеше оръдието, прикриваше го от дъжда, триеше с кърпичката си вдлъбнатините и драскотините по щита. „Татко, аз съм… — повтаряше той и усещаше, че водата по лицето му става гореща. — Ето че ние с тебе се срещнахме, татко…“
И му беше и топло, и болно, и просторно в душата. И чувството за вина и грях, което го измъчваше през тези дни, се превърна край това противотанково оръдие във внезапно откритие. Да, има вина. Неговата вина, на сина, е в това, че баща му, умирайки, чрез гибелта си му е подарил живота. Подарил му е увлеченията, утешенията, пътуванията, творчеството, любовта и знанията. И онзи незабравим сняг, който падаше в черната вода, отразяваща златните куполи. И онзи летен изгрев, когато се изкачи на зелената копа, а до нея пасяха два коня. И безшумното проблясване на светлината, когато беше върху псковския хълм и светът му даде възможност да проникне в неговата съкровена същност. Всичко това той беше преживял само поради това, че баща му е загинал. Той се е сражавал, умирал е, задавял се е с кръвта си край това желязно оръдие и неговият живот, на Горлов, е бил не негов, а на баща му. Синът живееше бащиния си живот. Това именно беше оная неволна вина, онзи грях и страдание, които търсеха изкупление.
Той седеше на металната станина и гледаше как в боровите иглички се е набрала вода. А неговият напрегнат, търсещ дух говореше: не, той не е в състояние да върне живота на баща си. Не е в състояние да го възкреси нито с труда си, нито с любовта си, нито с творчеството си. Да го възстанови във всемира от прашинките, кръвта и сълзите, за да се яви отново на този свят млад, белолик и весел. Не, не е по силите му да направи това чудо. Затова пък е по силите му да изплати този дълг, ала вече не на баща си, а на другите. На онези, които са живи и ще живеят. Доскоро Горлов бе посветил своя живот само на себе си, на своето собствено съществуване в света. Но сега животът му ще бъде в служба на другите: още не знае как ще стане това, с какви прояви, но той ще стане безкористен, няма да търси възнаграждение за служенето си, ще бъде готов на жертва, на себеотрицание за другите, а в час на беда или напаст — на саможертва. В това, както му се струваше, се проявява вечният закон, заложен в битието, създал самото битие. И баща му подобно на другите преди него е изпълнил този закон. И той, неговият син също ще го изпълни, и тази напрегната минута, на границата на опознаването на себе си и на света, дойде и мисълта за нея. За нейната женственост и красота. За тяхната близка среща и за бъдещия им неразлъчен живот. Мисълта за нея стана част от направеното от него откритие, свърза се с бъдещето и с баща му. Спомагаше за неговото възкресяване.
Както това малко разнебитено оръдие, изморено от безброй сражения, не искаше почивка за себе си и отново край неизвестната река насочваше дуло в танкоопасното направление, готвеше се да стреля, да защитава огнищата, люлките, така и той, Горлов, ще продължава бащиното дело.
Изправи се. Гледаше оръдието. Изведнъж се наведе и целуна мокрия метал. Отдалечаваше се, усещайки на устните си друго опарване. Целувката на баща си.


41

Пътуваха през борови гори към граничния населен пункт Васпам. Джонсън държеше волана и разказваше:
— Тук няма да видите никого. Бяхме принудени да евакуираме цялото население. Контрите бяха вече тук. Овладяха Васпам и го държаха цяло денонощие. Четирима ранени граничари попаднаха в плен при тях. Оковаха ги в дървени сандъци и ги хвърлиха в реката. Преоблекли се в тяхната униформа и когато от Пуерто Кабесас дойде наш вертолет, започнали да го подмамват. Вертолетът кацнал, пленили пилотите, инквизирали ги, а вертолета изгорили. Евакуирахме жителите, защото в случай на война ще има тежки сражения и мирните жители ще пострадат…
Те влязоха във Васпам на брега на Рио Коко. Улиците, дърветата и къщите, отразяващи със стъклата си залеза, се сториха познати на Горлов. Напомняха крайморско село и бяла нощ. Уж навън е ден, уж е светло, а няма жива душа. Мистиката на бялата нощ. Мистиката на изоставените фронтови градове.
Спряха колите пред общината — сградата приличаше на дворец-играчка с колони, фронтон и обелиск пред входа. От двореца бяха изнесени всички мебели и бяха поставени едно над друго войнишки легла. Граничарите се строяваха, потракваха с оръжието си, отнякъде звънеше желязно клепало. Унило-протяжните удари се откъсваха от камбанката, летяха над реката и сякаш някой невидим от другата страна събираше и преброяваше тези удари.
Горлов вървеше със Сесар из пустите улици, селището приличаше на стопкадър. Крачеше сред чуждата природа, сред чуждата архитектура и продължаваше да мисли какво му напомня това безлюдие, тези улици без пешеходци и транспорт. Някакви приказки, които майка му разказваше, когато беше малък и болен, и температурата превръщаше нейните приказки в плаващи видения, а шарките по килима — в къщи и улици. Приказки за заспали градове, за котарака сънльо, за заспалото царство, където хората са превърнати в дървета и камъни.
През разтворените врати влязоха в една къща. Подредбата не беше нарушена. Шкаф със съдини. Лампа с абажур. На масата чинии и чаши. Върху подложка порцеланов чайник. Като че всеки миг ще влезе многолюдно семейство, ще насядат, местейки столовете, и домакинята ще внесе още горещото ядене. Всичко беше готово за трапезата, ала никой не идваше. И голямата дървена маса обрастваше с трева. Зеленината си пробиваше път през цепнатините, изпод чиниите и чашите. Край кутията за хляб растеше жълтеникаво цвете.
В съседната къща имаше картини в рамки, широк, застлан креват. А когато се приближиха, от кревата скочи голямо рунтаво куче. Мълчаливо се метна встрани, озърна се насам-натам и се скри в храстите. И този вампир не го изплаши, а само възбуди спомена: майка му разказва за царския син и сивия вълк, а той има температура и бълнува.
Градината зад къщата беше родила много. В гланцираните кълба на дърветата грееха оранжевите топки на портокалите, златистите лимони. Дърветата изнемогваха от бремето си, страдаха, викаха, протягаха към тях клони, молеха за помощ. И тази необрана презряла градина, ненужното, излишно родило се изобилие — всичко това беше като че от преданията. За ябълковото дърво в равното поле, което моли пътника да си откъсне поне един плод.
Той посегна, откъсна един портокал. Отпуснатото клонче разтърси дървото и от него започнаха да падат, да се търкалят по земята пълни със сок плодове.
От съседната пресечка се разнесе тропот и хриптене. Направо пред тях изскочиха три коня — бял, червеникав и черен — с издължени муцуни, развълнувани, трепетни. Животните веднага тръгнаха към тях, душеха въздуха и святкаха с изпъкналите си очи. Като разбраха, че това не са стопаните им, тъжно изцвилиха, обърнаха се, препуснаха по улицата с развети гриви и опашки затъжени за ездачи и плугове подивели коне. И някакъв юнак, сразен от стрела. И някакъв кон, който търси убития ездач. И гарван, полетял за жива и мъртва вода там, към Рио Коко.
Влязоха в църквата. Последните слънчеви лъчи огряваха стъклописите. Пейките бяха сухи и чисти. Молитвениците чакаха. Горлов погледна — всички бяха отворени на една и съща страница „Откровението на Йоан Богослов“. На пода, на пътеката, имаше свещник. Разръфана сребриста лента блестеше върху дъските, сякаш някой в бързината бе настъпил расото си и бе откъснал оръфания му край. Никакъв човек. Нито въздишка. Нито шум. Излязоха от храма със Сесар. Върху зелената полянка стояха изнесените от олтара светци. Статуи до кръста, червени, бели, сини. Наредени в кръг, събрали длани пред гърдите си, обърнали очи към небето — молеха се в хор. Бяха от целулоид, леки, кухи отвътре. Един светец беше малко по встрани и Горлов леко го повдигна, пренесе го и го постави в кръга. Всички бяха като големи играчки от магазин, приличаха на целулоидните риби, петли и папагали, които помнеше още от детството си. В ония детски целулоиди, в рибите, в петлите вътре подрънкваха топчета. А в светците нищо не дрънкаше. Те стояха безмълвно на зелената полянка, вдигнали разноцветните си лица, и отправяха към небето целулоидните си цветни молитви, бели, червени, сини. Фотографирайки техния хоровод, за удобство Горлов коленичи и се почувства като богомолец. Някакви думички започнаха изведнъж да се събират по устните му, оформяха се в някаква молба. Но не можеше да я изрече, както тогава, в детските години, когато просто нямаше думи. Конете изтропаха зад църквата с пръхтене и стон. Горлов се изправи и бавно се отдръпна от светците.
— Бол на земя — каза Сесар. — Ето тук боли — той посочи сърцето си. Извади бележника и си записа нещо. Може би някаква горчива кратка мисъл за своята бъдеща книга.
Горлов мислеше какво бе станало с него през тези прекарани сред боеве и нещастия седмици. Какво да прави с този опит, получен в сражения и страдания? Как да разкаже за него на съотечествениците си? Ще се върне в Москва и ще направи изложба — портрет на революцията в една латиноамериканска страна. След това ще направи обща изложба с онази, неосъществената, отложената преди заминаването му експозиция. Придобитият тук опит не отрече предишните му разбирания, а някак си отново ги потвърди. Науката за могъщата държава, която в условията на благодатния мир продължава своята революция. Този опит от нещастието, от контакта с чудовищната, пагубна на мира опасност показваше колко скъпоценно е всичко онова, което прави неговата родина, възвръщаше неговия дух и разум при съотечествениците, чиито търсения и труд, чийто стремеж към доброто той, художникът, ще изрази с нова сила в този страшен за века час. Как? Чрез какви нови строежи? На какви полигони? Чрез какви размисли и търсения? Сега не можеше да отговори. Но знаеше: чака го работа, чакат го труд и изобретения. Прав, прав бе старият му приятел Сергеев: той беше на кръстопът, избираше път. Но пътят беше един и същ: превеждайки го през света, отново го доведе до родината.
Вечеряха във войнишката столова в мрак, под светлината на газеничета. Святкащи дъвчещи уста. Невчесани смолисти коси. Проблясващи зеници. Фасул в алуминиеви паници. Потракване на лъжици. Той не можа да яде редкия, лошо сварен фасул. Пийна само слаб мътен чай.
Отведоха ги в казармата, където на порутения таван с попадали орнаменти играеха сенки от съскащите карбидни фенери. Настаниха ги на двуетажните кревати. В задухата на продънената пружина, чувайки над себе си тежкото наместване на Сесар, той прекара през ума си изминалия ден. Купчината патрони в оръжейния склад. Скелетът на камиона край шосето. Пленения пастор с драскотина на бузата. Скачащите от херкулесите парашутисти. Противотанковото оръдие в дъжда… Преживеният ден се наслагваше в душата му като тежка метална утайка. И му се стори, че душата му изчезва, че се превръща в отпечатък от душа. Купидоните по гипсовия таван се прицелваха с малките си позлатени лъкове, а по тях преминаваха черните сенки на войниците.
Опитваше се да заспи, но комарите от реката налитаха, хапеха го и той се въртеше, завиваше се презглава, задъхваше се от лепкава пот. Щом малко откриеше лицето си, налитаха пълчища комари, до болка се впиваха и той се въртеше, а и Сесар отгоре се въртеше, цялата казарма се въртеше и скърцаше на двуетажните кревати, бореше се с комарите.
Войниците ставаха и слагаха по пода на цялата казарма правоъгълни консервни кутии. Натъпкваха в тях борови трески, наливаха масло и ги подпалваха. Ярко, с припукване играеше пламъкът. Осветяваше смолистите им къдрици, опушените им скули. Издигаше се мазен катранен дим. Комарите изчезваха, но ставаше невъзможно да се диша. Цялата казарма хъркаше и кашляше, скърцаше с пружини, докато димът не излезеше през счупените стъкла и в казармата отново нахлуваха комарите.
Нощта минаваше в полусън. Пурпурни брадати лица. Припламващ бял карбид. Купидоните по тавана. Започнаха да удрят клепалото и част от войниците станаха, строиха се, зашляпаха с обувки и тръгнаха в нощта, където невидима течеше реката, цвилеха коне, пропукваше рядък пушечен изстрел. И мъката в него нарастваше. Чувствуваше се зле край тази гранична река, в тази разорена, очакваща нашествие страна.
Той стана. Сесар спеше, забил лице в шепата си подобно на скрил се в лапата си лъв. Излезе навън покрай часовия, който цепеше тресчици и пълнеше с тях консервна кутия.
Беше тъмно и влажно. От беззвездното небе тихо ръмеше. От реката лъхаше мирис. Никакво огънче. Далече някъде се гръмна, самотният изстрел заглъхна и само будните коне му отвърнаха с тъжно цвилене. После препуснаха, изпълниха нощта със своя тревожен галоп.
Мъката му растеше. Тъгата му ставаше ужасна. Струваше му се, че над всички е надвиснало нещастие. Тук някъде наблизо, на нощната полянка, наредени в кръг, стояха целулоидните кухи светци. По небето нямаше звезди. Растеше и се измъчваше дървото, натежало от обречен плод. А душата му, предчувствувайки смъртта, се разкъсваше и мяташе под тъмните ръмящи небеса, молеше, викаше.
Тя молеше небето да пощади тази земя, да не я погубва, да я запази. Да пощади децата в люлките. И старците на смъртния им одър. Да пощади семената в земята. Животните и птиците в гората. Пеперудката върху мокрото цветче. Неговите страстни молби се възвисяваха нагоре, през мрака и дъжда, където духаше силен, прохладен, умиващ земята вятър. Неговите надежди, подхванати от вятъра, се сливаха с надеждите на други, също като него нещастни хора. В този час по цялата земя хората не спяха, а се молеха, желаеха и искаха, отхвърляха смъртта и земята се крепеше на техните страстни съвместни усилия, на хора от техните души, на отрицанията и любовта им, на тяхното съвместно безсъние. Продължаваха да валят дъждовете. Пеленачетата се притискаха до гърдите на майките. Старците се унасяха в сън. Пеперудата мачкаше с крачка мокрото цвете.
„Ако всичко бъде така, както искам… И Москва, и елхата до прозореца, и аз влизам при нея, а тя, моята любима, вдига на ръце моя бозаещ креслив син… Ако всичко бъде именно така, отговори!… Изпрати ми отговор, дай ми знак!…“
Далечен изстрел. Цвилене на коне. Дъжд по лицето.


42

На сутринта Джонсън се свърза по радиостанцията с щаба. Върна се да съобщи на Горлов и Сесар:
— Началникът на разузнаването ни информира за напрежение по пътищата. Забелязано е придвижване на бандите от вътрешността на селвата към комуникациите, към населените места. Авиацията е засякла групи на мискито с лодки в района на Рио Вава, точно по посока на нашия маршрут. Предлагат ни днес да се въздържим от излизане. Да прекараме няколко дни във Васпам. Това предлагам, а вие ще решите…
Войниците носеха на два пръта тенджера с гореща вода. Нарядът в петниста защитна униформа уморено се прибираше в казармата. Сержантът се приближи до клепалото и с размах го удари, а то звучно и протяжно отронваше бавни, напевни звуци. Помисли си, че трябва да остане тук, сред тези унили, разкъсващи сърцето звуци, в същото време, когато само на един ден път го чака тя, неговата любима, и още същата вечер ще може да слуша нейния смях, да пие с нея вино, да й върне пръстенчето, а след това цяла нощ в Каса Бланка ще шуми океанът, ще духа през верандата вятърът.
— Струва ми се, другари, че трябва да пътуваме — каза той. — Сесар, ние трябва да пътуваме! Утре, нали сам каза, има самолет за Манагуа. След два дни трябва да съм в Москва. Днес ще можем да минем през Тасба — вашето ново индианско селище, а оттам — в Пуерто Кабесас. Бандите от мискито непрекъснато излизат по пътищата. Това, както изглежда, им е станало навик. Другояче те не могат. Но и ние не сме малко, три коли. Ще видите, моят халил ще прочисти пътя за океана. Има една такава руска песничка: „Със щик и граната път си пробиха момчетата…“ Момчетата — това сме ние! Трябва да пътуваме!
Сесар мълчеше, пристъпваше с огромните си обувки. Джонсън, строг и затворен, гледаше в земята и беше готов за всяко решение. Горлов разбираше, че ги тласка към риск. Но нима идването им тук не беше риск? Не беше ли риск седенето в окопа с горещата вода, където плуваше жълтото туловище на умрелия крокодил? Затова пък вечерта ще свалят измърсените потни дрехи. Ще се изкъпят. Ще отидат в ресторанта и ще вечерят не пресен фасул, а скариди в мляко, ще пият „Флор де Каня“ и Розалия така ще се радва на Сесар, а някоя, като види Джонсън, храбрия мъжествен „политик“, ще бъде може би на седмото небе от щастие. И най-важното, че тя, неговата любима, ще започне тихичко да се смее и учудено да повдига златистите си вежди.
— Ние трябва да пътуваме, приятели!
— Да, ще пътуваме! — каза Сесар. — Убеден съм, че всичко ще се размине.
— Тогава ние ще се качим в последната кола, жълтата — каза Джонсън. — Ако техните разузнавачи са ни проследили, ще помислят, че сме в челната кола. А ние ще пътуваме с жълтата, с последната. Ще доложа, че тръгваме…
Трите тойоти летяха през боровете, катереха се по хълмовете, прорязваха блатистите долини. В радостна възбуда Горлов притегли „халила“ и внимателно се загледа в мяркащите се борове. Почти искаше, почти приканваше ей там, на завоя на пътя, да се появи от храстите лицето на индианеца, който се прицелва и стреля. Вярваше, че с него сега нищо няма да се случи. Куршумът няма да го докосне. А само ще придаде на пътуването острота и възбуда. С този призив той може би дразнеше, изкушаваше съдбата, но не търсеше силни усещания — просто вярваше, че нищо няма да им се случи. Тя го очаква зад тия гори и мъгли, мисли за него, охранява го. Знае, че той бърза към нея. Вижда го седнал в колата. Вижда изхапаната му от комари ръка, която стиска автомата. И този мярнал се пясъчножълт склон, и предната, подскачаща по дупките тойота — всичко вижда, обкръжава го с непреодолима за враговете защита. Индианците, които бързат да застанат в засада, няма да успеят, ще блуждаят из блатата и дюните, а когато все пак се прицелят, от тяхната жълта тойота ще са останали само бензиновият пушек и следите по шосето.
През шума на автомобилния двигател дочу бученето на друг мотор и срещу тях над пътя прелетя самолет, двумоторна петниста „рама“ — направи широк завой и като се разклати, прелетя над околните блата и се изгуби в мъглата.
— Изпратили са ни самолет за прикритие — каза Джонсън. — Пилотите разузнават местността и ако има опасност, ще ни дадат сигнал.
Самолетът отново се показа далече над блатото, тихо, плавно се сниши, скри се зад вълнистите хълмове и правейки невидим кръг, прелетя ниско и шумно иззад гърба им над пътя, оставяйки след себе си два реда пушек. И Горлов отново си помисли: не, нищо лошо няма да им се случи. Не самолетът ги охранява с картечниците и оръдията си, а тя, неговата любима, им изпраща насрещен лъч и те, недостъпни за врага, се движат по него.
— Рио Вава — каза Джонсън, когато пред тях се показаха широко разлята вода и плоски меки брегове. — От другата страна, на около двадесет километра, е Тасба При. Тук има сал, преправа…
Но преправата не работеше. Въжето се бе скъсало и салът бе спрял до брега. От двете страни под ръмящия дъжд се бяха струпали покрити военни камиони, сновяха войници, а под дърветата стояха с автомати и винтовки дългокоси, червенолики индианци милисианос от охраната.
Джонсън излезе, разходи се между войниците, продума си нещо с индианците и се върна:
— Мисля да не чакаме, докато опънат въжето. Да оставим колите тук. Ще преминем с кану, а оттам ще вземем камион и той ще ни откара в Тасба При.
— Прекрасно! С кану! — зарадва се Горлов, измъкна калъфа, заплете се в автомата, набута под седалката гранатата, която не му трябваше. — През цялото време мечтая за кану!
Джонсън ги заведе при едно дърво, където сред оголените мокри клони имаше издълбани черновлажни лодки. По сигнал на Джонсън двама индианци мълчаливо седнаха в лодките. В по-голямата се качиха Сесар и Джонсън. А Горлов внимателно, усетил люлеещото се издълбано дърво, сложи на дъното автомата и калъфа, отблъсна се от корените и индианецът, убивайки колебанията с веслото, вече гребеше, караше лодката по летящата вода, а Горлов, озовал се сред бързата река, за миг изпадна във възторг.
От другата страна Джонсън накара един голям военен камион да завие обратно. Качиха се в каросерията и потеглиха за Тасба При — новосъздаденото индианско селище.
На входа на селото се издигаше отлят от бетон индианец с мачете, боядисан в червен цвят. Непосредствено до него димяха, пушеха извадените пънове по отвоюваното от гората поле. Струваше им се, че червеният бетонен индианец се е обърнал към пъновете и наблюдава делото на своите ръце. Селото беше горе на хълма. Еднакви, добре направени къщи, електрически стълбове по улиците, красиви разноцветни покриви.
Горлов разбираше, че тук няма да се задържат много. Мъчеше се да разбере какво значение има това изградено в гората селище. За какво трябва да разказват неговите снимки.
— Контрите са умни, хитри и ползуват мискито, защото мискито са невежи — обясняваше Джонсън. — Гринго дадоха в ръцете на мискито автомат и ги заставиха да убиват. Не индианците убиват, а невежеството. То прави засади по пътищата. То вдига във въздуха мостовете. То стреля в революционерите. С невежеството не можеш да се бориш с оръжие. С него можеш да се бориш чрез просвета. Ние сме изградили това селище, за да просветим мискито. Това е задачата на революцията тук, на Атлантическия бряг!
Разгледаха училището — дълга, поставена на катове сграда, нова и удобна, а в класните стаи седяха чернокоси, пъргави деца, чиито очи любопитно проблясваха при влизането им. Сесар стисна ръката на учителя и лицето му се озари с непонятна за другите радост.
— Андрес, виж! Погледни този учебник. Той е мой! Аз съм го съставил за мискито.
Горлов фотографира класа, разтворените учебници, в които имаше лодки, коне, цветя. Разбираше, че тук, в този клас, невежеството, въоръжено с М-16, отстъпва пред книгата с коне и цветя.
— Прехвърлихме хората тук с вертолети — каза Джонсън. — От Рио Коко, от малките селца и колиби. Контрите свалиха един вертолет и загинаха тридесет деца…
Разгледаха и двора за селскостопански машини, където имаше и един син трактор „Беларус“. Дългокрак индианец, изпомазан с масло, работеше нещо по мотора, а другите му подаваха ключове, дебнеха всяко негово движение. Изтриваха фаровете на трактора, стъклата, лъскавите, до блясък изтрити от земята плугове.
— Тук повечето от индианците никога не са виждали трактор — обясняваше Джонсън. — Не са виждали електричество, плуг. Живели са край реките по едно-две семейства, отделени от другите от блатата. Не преувеличавам: за първи път в своята история те се учат да работят заедно, да живеят заедно, да обработват земята. В къщите им се появи светлина. Научиха се да управляват кола, трактор. Това именно е просветата.
Горлов снима беларуса, изцапаните, охотно позиращи механици. И разбираше, че тук първобитното, наслоено още от сътворението на света, отстъпва, прерязано от плуговете.
В медицинския пункт видяха сестра в бяла касинка с червен кръст да прислушва със слушалка възрастен човек и старецът, слаб, изпълнен с величие и смирение, наблюдаваше апарата за измерване на кръвно налягане и термометъра. Насочил фотокамерата, Горлов разбираше, че М-16 отстъпва пред слушалката.
В края на селото лежаха кехлибарени обелени греди. Впиваха се брадви, пееха триони. Голи до кръста мускулести индианци копаеха дупки, забиваха в тях стълбове.
— Строят си църква — обясни Джонсън. — Революцията не е против религията. Нека да строят колкото искат църкви, но да не стрелят от прозорчетата на своите църкви по революцията.
Към тях се приближи невисок възрастен човек с червен каскет и кецове.
— Пастор Сандовал — представи се той. — Радваме се на нашите гости.
— Вие се пастор? — Горлов направи няколко снимки на строежите. — Обяснете ми тогава. Вчера по пътя видях един пастор. Дошъл от Хондурас с картечница, взел участие в боевете и го пленили. Пастор да стреля, нима е възможно това?
— Всички сме сполетени от нещастие — каза Сандовал и бръчките му станаха по-дълбоки и по-тъмни. — Нещастие постигна целия народ. Всички сме разсечени от меч. Едни от нас в Тасба При изграждат къщи и орат земята, а други, лишени от дом, ходят из блатата и проливат кръв… Не зная кога ще свърши това, кога поразяващият меч ще се отдръпне от нас. Аз имам китара и събирам младежта тук, където строим църква, да им свиря и да им пея псалми с китарата. Молим се да ни отмине бедата. Оръжието да престане да стреля. Молим се хората да оставят оръжието и отново да хвърлят в реката мрежите, а в земята — семето. Вчера седяхме тук край огъня и пяхме до късно през нощта.
Горлов си спомни как сам излезе снощи навън и страстно се моли, отхвърляйки гибелта, вярвайки в доброто, и как му се струваше, че не само той желае това, а целият свят иска мир. Молил се е и този пастор с червения каскет, докато е дрънкал на китарата край огъня. И му се искаше да вярва, че диващината е отстъпила, избягала е далече от малкото червено пламъче.
Слязоха долу при пътя на зелена, блеснала от дъжда поляна. Тук се бяха събрали много хора. Дървари с брадви, върнали се от ваденето на пъновете. Милисианоси с пушки. Жени с малки деца на ръце. Грохнали старци и бабички. Всички се бяха скупчили и гледаха нещо.
Горлов си проби път през тълпата и видя: на един дървен електрически стълб беше завързан дребен бик. Не завързан, а стегнат с две дебели, надянати на врата му ласа, омотани около стълба. За краищата на въжетата, затягайки ги с всички сили, се държаха двама индианци, забили крака в земята, а бикът с притисната към стълба глава се задушваше, дишаше хрипкаво, изплезил подутия си език, от който се стичаше стъклено-червена лепкава слюнка.
— Какво е това? — попита Горлов, изплашен от вида на бика, от неговия мършав гръб с изпъкнали ребра, от подутата от болка шия и разкрачените крака.
— Този бик е за общината — отговори Джонсън. — Всеки ден за селото колят по един бик. А хората идват и гледат.
Главата на бика беше притисната към стълба, пропит с парафин. Над бика минаваха електрическите жици. Белееха се порцелановите изолатори. Червената жила на гръмоотвода слизаше по стълба покрай пулсиращия врат на бика. И сякаш електричеството отиваше в селото през тялото на бика и животното носеше в себе си конвулсията на тока.
От тълпата излезе слаб дългокрак индианец с окъсани дрехи. Приближи до бика. Започна да го обикаля, да го оглежда. Ония, които държаха ласата, ги поотпуснаха и дългокракият дрипльо ловко се метна върху бика, хвана се за ушите му и животното се подхлъзна, едва не падна от тежестта, изкриви повредения си гръбнак, хвърли се и с прегракнало мучене затича по поляната. Риташе, изпънало опашката си като тояга, ездачът дърпаше ушите му, удряше го с пети в хълбоците, а двамата селяни не отпускаха ласата и тичаха след тях.
Бикът ритна със задните си крака и дрипльото падна на тревата. Беше готов да удари своя мъчител с късите си рогчета, ала примките се затегнаха, въжетата го задушиха и той с рев, подхлъзвайки се, се строполи разпънат между двете ласа, а онзи, който падна, скочи и завря пръстите си в ноздрите на бика, стисна ги и задушавайки го, изпълваше главата на животното с парализираща болка. Бикът омекна, оброни глава на тревата, изцъкли белите си очи с червени жилки. Горлов почувствува тази болка, предала му се посредством мократа трева и сумрачния ръмящ въздух. Започна да търси опора, сам бе готов да легне притихнал и да изцъкли очи.
Хората наоколо се смееха — жените с децата на ръце, дърварите. Момчетата хвърляха по бика камъни и кал. Радваха се на мъките на животното. Бикът беше техен. Даден им беше да го заколят. И те си играеха с него.
Изглежда, че болката от главата стигна до сърцето на животното и то кипна в последен ужас, наля се с гореща кръв. Бикът скочи, изскубна се, хвърли се към хората, навел глава за удар, тълпата с рев и вик се разбяга. Но двете ласа се изопнаха и го обърнаха по гръб, той зарита с крака и се задърпа. Дългокракият индианец с окъсаните дрехи скочи леко отстрани, като се пазеше от копитата, и с лъскаво острие преряза гърлото на бика. Сякаш бликна извор. Заклокочи, запени се плътна алена струя. И тълпата отново започна да се събира, да се блъска, стремеше се отблизо да види смъртта на бика. Затулиха го от Горлов и той видя как една жена вдигна над главата си детето, за да може и то да види.
— Дойдоха колите — каза Джонсън. — Да тръгваме. Скоро ще започне да се стъмва. Трябва да стигнем по светло.
Техните три тоноти стояха една зад друга на пътя, разноцветни като кубчето на Рубик. Горлов вървеше, като криеше от дъжда фотокамерата. Още чуваше ликуването на тълпата.


43

Но всичко това вече беше останало назад, започнало бе да се отдалечава и да се превръща в минало, когато със сала преплуваха през Рио Вава и под дъжда, който мокреше и индианците в блатата, които не бяха успели за засадата, изминаха пътя до Пуерто Кабесас, до близките хълмове, зад които — Горлов помнеше това — имаше военен лагер, а след него и град.
Усещането за отминалата опасност, за края на изморителния път ги обхвана едновременно, като опиянение след изпита наведнъж чаша.
— Джонсън, вие така лудо карахте, че не дадохте възможност на индианците да се прицелят! — смееше се Горлов. — Това не е честно! Отгоре на всичко така често ни прехвърляхте от кола в кола, че на тях, сиромашките, очите им изтекоха. Това не е по правилата! Не е по мискитски! Убеден съм, че ще започнат да се оплакват!
— Бързах, Андрес, защото ме беше страх. — Смееше се Джонсън в отговор. — Държахте гранатата на коленете си на най-опасното място. И си помислих: недай си боже да избухне! Какво ще каже началството! Какво ще кажат момичетата в Пуерто Кабесас, на които сте определили среща!
— Нито дума за гранати! — забраняваше му Горлов. — Само за момичета!
Като се изкачиха на хълма, решиха да спрат и да пострелят с „халила“. Изпратиха челните коли във военния лагер, за да не стреснат разузнавачите със стрелбата, а те намериха стара автомобилна гума и лежешком се прицелваха в нея с автомата. Тичаха, брояха дупките. Горлов, легнал по корем на топлата мокра земя, изпращаше в сумрака къси редове и се радваше, че пътешествието им е свършило и че тяхното забавление, техният салют е в чест на завършилото пътуване.
Влязоха в Пуерто Кабесас по тъмно, когато прозорците бяха почервенели от светлините, а в малките кръчмички свиреше музика. По улиците имаше много движение, хората се трупаха пред входа на киното. Подкараха към дома на Розалия и тя, сякаш ги беше чакала, изхвръкна на стъпалата. Прегръщаше Сесар, почти скрита в обятията му.
— А Валентина? Къде е Валентина? — попита Горлов, когато Сесар внимателно остави жена си на земята. — Тука ли е тя? Дойде ли?
— Вчера долетя тук, в Пуерто Кабесас, но веднага замина за Сиуна. Утре ще се върне. Помоли да ви предам, че всичко е наред. Чака да се срещнете. Много е добра Валентина. Ние вече се сприятелихме с нея. Те със субкоманданте Мануел заминаха с нашата линейка. Откара ги нашият шофьор Роберто!
За миг Горлов изпита разочарование, празнота, почти болка. Градът с тълпата и музиката беше пуст за него без нея. Той така се стремеше към нея, надяваше се веднага да я види, а я нямаше. Но това беше само за миг. Болката премина и срещата, отдалечена само с една нощ, както и преди беше желана и съвсем близка.
— Андрес, тръгвай за Каса Бланка — каза Сесар. — А ние с Розалия ще минем да те вземем и ще вечеряме заедно. Ще останете ли с нас, Джонсън?
— Както изглежда, не — извини се Джонсън. — Ще отида на доклад. А имам и друга работа в щаба.
Джонсън го откара до Каса Бланка. Стиснаха си ръцете на сбогуване.
— Благодаря ви, Джонсън, за компанията. Благодаря за бързото каране!
— Благодаря, че ни посетихте. Надявам се, че утре ще се видим! — и тръгна, премигайки с фаровете в облака прах.
Влязъл в просторните стаи, Горлов се наслаждаваше на самотата и прохладата. Пусна си музика. Дълго стоя под душа, като слушаше под шуртенето на водата карибски мелодии. Гол, обгърнат от полъха на океана, той се избръсна пред огледалото и намаза с крем изпохапаното си от комари лице. Облече чиста риза, чисти панталони, сви на топка и мушна в целофанов плик изцапаните с червената земя на Рио Коко дрехи. Седеше, пиеше бира и мислеше как утре ще я приеме в тези стаи. Как ще я целува пред това огледало, а тя, опряла ръце на раменете му, ще отдръпне главата си назад, ще започне да се смее и ще се вглежда в него.
Под прозореца нещо избуча. Качи се Сесар с ослепително бяла риза, тъмен панталон и влажно-блестящи сресани коси.
— Розалия и Бети ни чакат в колата!…
Вечеряха в китайско ресторантче, съвсем обикновено, с дървени пейки. Тук храната, с която ги нагостиха, изглеждаше великолепна след войнишкия фасул: гореща млечна супа, в колелцата мазнина плуваха мустакати розови скариди. Имаше и лангусти с червеникава броня с късчета нежно сочно-бяло месо.
Горлов се опи от храната и от силния ром. Смееше се, отговаряше на закачките. Разсмиваше пълничката Бети, която със смях слагаше глава на рамото му и комично мърдаше пухкавите си пръстчета.
— Приятели! — каза той умилен. — Скъпи мои! Обичам всички ви! Прегръщам ви! Безкрайно ви ценя!
— Андрес, и ние те прегръщаме — Сесар се пресегна и нежно го прегърна с огромните си лапи.
— Приятели, наоколо има толкова мъка! Но това ще отмине! Сесар, земята ще престане да боледува! Ще престане да ни боли тук! — докосна с ръка гърдите си. — Щастието ще навести всички ни!
— Скъпи Андрес! — Сесар вдигна чашата с ром. — Искам да си щастлив! Щастлив да е твоят дом, твоята страна и твоите съотечественици! Да е жива и здрава майка ти! Да са живи и здрави твоите приятели! Нека твоята изложба, която ще подредиш в Москва, да бъде успешна! И да бъдеш щастлив с Валентина! За Валентина, за тебе, за вашето щастие!
— Всичко ще бъде точно така! — чукаше се Горлов и ги обичаше. — Така ще бъде!
От ресторантчето отидоха на дискотека в едно обширно, гърмящо от музика помещение, където по стените от цветно стъкло се мяркаха дракони и маски и се въртеше осеяно с огледалца кълбо, от което непрестанно се сипеше сняг. Танцуваха ту блус, ту някакви лудешки карибски ритми. Негърката Бети — ловка и неуморима — се смееше, намигаше, зъбите й лъскаха. Горлов правеше такива усукани движения, така я въртеше, че индианците по масите забравиха пиенето и заудряха длани.
Сбогувал се с приятелите си, останал сам в Каса Бланка, той гледаше огромното черно петно на океана. Мислеше за утрешната среща. На верандата долетя и се завъртя около лампата нощна пеперуда. Той проследи унесен безкрайния й кръговрат.


44

На сутринта очакваше Сесар, за да отидат заедно в клиниката и там да посрещнат линейката, с която ще пристигне Валентина.
Тръгна по склона към океана. Дъждът го беше отмил. Водата блестеше. Рибарите още не бяха излезли и той с очи намери мястото, където неотдавна се къпа, останките от прогнилия шлеп, който бе карал кубинските контри. Непосредствено до брега едно момиче играеше на дама. Начертало беше квадратчета по земята, хвърляше камъчета, подскачаше на един крак и той се любуваше на момичето, което сякаш подскачаше над океана. Ето, помисли си, там, откъдето е тръгвал въоръженият жесток отряд, сега подскача момиченце.
Сесар още не идваше. Горлов се върна в Каса Бланка. Прислужничката, пълничка възрастна мулатка, почистваше стаите и си тананикаше някакъв проточен, подобен на псалм мотив. Младият часови излезе изпод дървото и като се усмихна, поиска цигара. Горлов нямаше в себе си и виновно потупа джобовете си. Часовият закима с усмивка и се скри в сенчестите храсти.
В очакване на Сесар той се разходи до ъгъла, до съседната улица, откъдето се носеше музика и удари на барабан. Някаква манифестация от младежи с портрета на Сандино отиваше на близкия стадион. Той стоеше сред задушния прах, вдигнат от многото крака, и гледаше индианските и негърските лица, барабанчика, който удряше стар, покрит с лепенки барабан.
И си помисли, че вероятно манифестацията е затворила пътя и пречи на Сесар да мине. Тръгна към противоположната пресечка. Но и там колата я нямаше, премина военен камион и под брезентовата покривка се люшкаха войнишки каски.
Той се качи в стаята си, извади от хладилника заскрежена бутилка бира и се готвеше да я отвори, когато пред верандата спря яркожълтата тойота, от която слезе Сесар.
Невидим, той бавно се изкачваше по стъпалата, а Горлов отвори ледената бутилка и усети как под ръката му се топи скрежът и се превръща във вода.
Сесар влезе, застана на прага, едър, отпуснат, с изпъкнали черни очи, с две дълбоки вертикални гънки на лицето. Видът му порази Горлов.
— Чаках те. Ходих да те посрещна, а там тази процесия… Какви са те — новобранци, спортисти?
— Андрес, трябва да ти кажа…
— Седни де, пийни малко бира! Трябва да си призная, че след вчерашното пиене главата ми тежи. Много тостове, много танци, много усмивки, а тази сутрин главата ми не беше в ред.
— Андрес, почакай!… Трябва да ти съобщя!…
— Вашата Бети е просто привлекателна! А пък и аз заедно с нея — това е вече зрелище! Струва ми се, че с нея вчера спечелихме Гран-при. Май че тази манифестация на стадиона е в наша чест!
— Андрес, идвам при тебе, за да ти съобщя…
— Почакай, по-добре ми кажи как е Розалия…
Ръката му стискаше бутилката и по нея се стичаше вода. Той говореше, стискаше бутилката, слагаше преграда пред думите, не пропускаше да излезе онзи звук Отклоняваше Сесар встрани. Говореше му за момиченцето, което играеше на дама, за пълничката прислужничка и дали няма цигари за часовия, и за долетялата вчера пеперуда, че цяла нощ е духало, някакъв вятър се е появил от някакъв стих и строфа за това, което идва неочаквано, и за някакъв самолет в небесата и летците го управляват — всичко това тук, на верандата, върху която се е прегърбил Сесар, за да го заблуди и отклони. Ала звукът приближаваше, просмукваше се през тази преграда с нарастващ метален вой, сякаш кръгъл трион в бръснещ вихър я разсичаше.
— Андрес, можеш ли да ме изслушаш по мъжки?…
— Да, Сесар, да…
— Андрес, преди малко се върна линейката и Роберто, шофьорът, каза, че по пътя са ги обстрелвали…
— Да, ясно…
— И Валентина, която е седяла до него…
— Ранена ли е?
— Не, убита е.
Звукът, превърнат в назъбен синкаво-лъскав вихър, премина през него, прекара металния си диск, направи дълъг разрез, разсече небето, къщата, океана, стоящия Сесар, остави по тях тънка, изпълнена с бяло резка.
— Къде е тя?
— В клиниката. Там е Розалия, това е… Ще идем веднага…
— Да, веднага…
Те наближиха клиниката и първото нещо, което Горлов видя, беше белият санитарен форд, нелепо паркиран пред входа косо със задната си част. Задната врата беше високо вдигната, отворила празната си паст, току-що освободена от нещо. Тази вдигната нагоре врата и тази празнота в колата, от която нещо са изнесли и са го пренесли през верандата, изплашиха Горлов. И той запристъпва пред форда, кимна на Джонсън, видя как дребният изпотен шофьор прокарваше гъвкавите си пръсти по бялата кола и показваше двете дупки във вратата.
— Ето къде са улучили… Само два куршума… Тук и тук!… Ние пътувахме и всичко беше наред!… Пътувам си… Гледам, че гумата ми е спаднала. Спрях. Ей сега, казвам, ще я сменя. Извадих резервната, бързо я поставих… Пробита е, мисля си, като отида в града, ще я залепя… Резервната ми гума, ето я, новичка е! От Манагуа ми я докараха! Хубава гума! Поставих я! Е сега, викам, ще стигнем непременно!… Минахме десетина километра и — изстрели! Много бяха!… Аз й казвам — наведи се! И сам я натиснах с ръка надолу! Притиснах я към седалката и давам газ!… Мисля си, добре че смених гумата! А ако сега се беше спукала… Отдалечихме се! Беше вече тихо! Казвам й: „Ставай, никой не стреля!“ А тя лежи. „Ставай!“ — казвам. — Лежи. Гледам, кръв по гърдите й. И вече не диша. Ето този куршум, горният, я е улучил! Само той!… Право в сърцето!…
— Андрес! — каза Джонсън, бледен, нещастен, и хвана Горлов за лакътя. — Какво нещастие, Андрес!
— Къде е? — попита той.
— Там…
Розалия се показа в бяла престилка, искаше да каже нещо, но не можа. Махна му с ръка да го извика и той влезе в полутъмния коридор след нейната бяла престилка.
Приемната — облицована със светли фаянсови плочки. Някакъв медицински плакат. Някакъв съд на масата. И на кушетката до стената под наметната по цялата й дължина покривка с открито много бяло лице и шия, с неподвижни линии на брадата, носа и челото лежеше тя. С влизането той се натъкна на това лице, на изражението му, на една невидима отблъскваща сила, която не допускаше неговата мисъл, неговия дух, прекъсваше неговия порив. Сякаш се вкамени, изпаднал в пустота и безсилие, без да се приближава, замря на прага, спрян от бледото й лице.
Косата й беше разпиляна и увиснала, сякаш се разливаше от кушетката на пода. Очите й под клепачите, едва отворени, леко мъждееха, без да реагират на околната среда. Китката на ръката се показваше изпод чаршафа и на пръста й, също много бял, се жълтееше петно от йод. А той, поразен от своята скованост, уплашен не от смъртта, а от това неразбиране на смъртта, се стремеше към нея, мислено прокарваше ръка по лицето й, затваряше очите й, негласно изричаше с пресекнали мисли нейното име:
— Валя…
Тя върви към него по пясъка, бързо притичва, опарва се, оставяйки малки леки отпечатъци, а той, изправен в прохладната вода, вижда, с гърдите си усеща стъклените вихри на светлината, които излитат от нея, целува я цялата, още тичаща — целува краката, разветите коси, следите по пясъка — цялото горещо слънчево пространство, от което тя се появи, което носи и на него.
— Валя…
Утрото, когато заминаваше за Сан Педро, седефеното облаче на върха на вулкана и нейното внезапно появяване, забързана, дългокрака. Притича до колата и той я целуна по устните. След целувката още един миг тя стоя така, с притворени очи, усмихваше се, стремеше се към него. По пътя, когато се отдалечаваше от зелената планина, непрекъснато усещаше нейния устрем, това продължаващо, разрастващо се в него преживяване: тя, останала в зелената планина, е в него и наоколо. Той живее в едно и също пространство с нея, в един въздух, в един свят.
— Валя…
Онази люлка в градинката през нощта, светулките, падналата от клонката топла капка. Той гали нейното рамо, крехката ключица, гърдите, нейното туптящо през дишането сърце и тя като че губеше очертанията си, ставаше едно горещо дихание, превръщаше се в него самия. И нямаше нищо друго на света освен това сливане.
— Валя…
Звукът от произнесеното име, вече не съществуващо, отнето от нея, лежащата тук, тази беззащитна открита шия и падналите на пода коси, и жълтото петънце от йод, ненужно вече, направено в онзи другия, прекъснатия живот, и този жесток фаянс на стената, и книжният медицински плакат, и неговата собствена неподвижност, вкамененост — всичко това изведнъж се събра в силна, тласкаща го, преминаваща през него болка, прониза го като смерч и горещ, силен, жален стон се откъсна от него, превърна се в сляпа мъка. Той се хвърли да вдигне от пода падналите коси, подреди ги покрай главата, целуна много пъти ръцете й, петното от йод, бялата, вдигната нагоре брадичка, бузите, косите, които отново се разпиляха и паднаха до пода.
— Валя, Валечка! Ето как се срещнахме ние с тебе!… Така ли трябваше да се видим!…
Прегръщаше я, измъчваше се над нея, а всички останали стояха встрани и не му пречеха. Слушаха задавените ридания на непознатия за тях език.


45

Приближиха до самолета непосредствено след белия санитарен форд. Щом слезе от колата, Горлов още много пъти, сякаш искаше точно да ги запомни, погледна двете куршумени дупки на вратата. Самолетът бе същият двумоторен петнист локхийд, с който долетяха тук. Група изморени войници, отпуснали рамене, седяха на припек върху червеникавата земя между оставените автомати и каски. Команданте Гонсалес и Джонсън вече бяха тук.
— Приемете нашите съболезнования! — каза команданте и свали шапка с наведена глава. — Това е голяма мъка за вас… Голяма мъка и за нас… Вярвайте ми, това е наша обща мъка…
Дойде и пилотът, също познат, наперен, с черна остра брадичка, с дълги къдрави бакенбарди. Горлов си спомни, че го бе нарекъл „дон“, ала му се стори, че това е било много отдавна. И му беше чудно да вижда непроменения вид на летеца. Другият летец с червена отвертка завинтваше нещо на дъното на самолета. И това също му се стори повторение на нещо, отдавна случило се.
— Можем да тръгваме! — каза пилотът.
— Качвайте войниците! — заповяда команданте Гонсалес.
Войниците станаха бързо и мълчаливо понесоха своя багаж и оръжие към самолета. Четирима от тях по команда на офицера се отделиха, отидоха до форда и измъкнаха от колата носилката. Внимателно уловиха дръжките и я понесоха към самолета. Горлов виждаше, че нещо се издига, клати се върху носилката, покрито плътно с брезента.
— Повярвайте ми, ние скърбим заедно с вас — каза команданте. — Тази жертва вие положихте пред олтара на нашата борба. Разбирам, че това не е утешение, но искам да знаете, че ние споделяме вашата мъка!
Вдигнаха носилката към самолета, а отвътре помагаха войниците.
Той стисна ръцете на команданте и на Джонсън, за миг докосна бузата на Розалия. Сесар носеше неговия калъф. Качи се по стълбата в самолета. Седна към опашката до носилката до кръглия илюминатор, виждаше как го гледат от полумрака войнишките лица.
Самолетът забуча, понесе се, откъсна се и се устреми напред. Този тласък събори калъфа и разлюля струпаното накуп желязо. Докато постави калъфа на място, Горлов разбра, че желязото това са изподрасканите тръби на гранатометите и по тях, и по калъфа беше полепнала една и съща червеникава пръст — белег от селвата, над която летеше самолетът. Внимателно само за миг докосна зелената материя, плътно покриваща носилката.
През илюминатора леко замъглени преминаваха ръждивочервените блата, мяркаха се реки и езера. И си помисли, че тя е загинала заради него. Той е жив, гледа този червеникав горски проток, страда, тъгува, има възможност да страда, да тъгува, а тя е умряла. Той не е бил при нея, когато е умирала, в секундата на изстрела. Не я е прикрил, не е дал пълен газ, не е стрелял с халила по онова неизвестно място, не е хвърлил в ония храсти граната. А се страхуваше само за себе си. Страхуваше се да не би да избухне нещо под колелата на неговата тойота. Надяваше се на реещата се над блатата „рама“, на охраната от предните коли, на своя късмет. И нито веднъж, нито веднъж не помисли, че и тя е застрашена, нито веднъж не се изплаши за нея. Призоваваше я да го пази, когато се страхуваше, спасяваше се с мисълта за нея. И беше го запазила не зелената двуопашата „рама“, а тя чрез своята светлина и любов бе отклонила бедата от него. Поела я бе върху себе си. Поела бе в себе си неговия куршум. Куршумът, който го е търсил из селвата, се бе заблудил, объркал се бе, отминал бе неговото сърце. Намерил бе друго — нейното. Той бе виновен за смъртта й.
Обшивката равномерно трептеше и по лицата на войниците се плъзгаха сенки и отражения от слънчевите лъчи. И той си помисли, че тук, в този никарагуански военен транспортен самолет, на санитарната носилка, покрита с плътна тъкан, се намира неговото бъдеще, вече несъществуващо, умъртвено, откъснато от него завинаги. Онази новогодишна трапеза с въртележката на елхата в прозореца. Пътуването им по родната синя река и на възвишението — селцето с виеща се розова пътечка. И онова утро, в което я докарва вкъщи млечна, щастлива, а тя развързва белия пашкул, всичките тия повои и одеяла и вдига до гърдите си крещящия син. Всичките му деца и внуци, целият му бъдещ род, надеждите му за живот и щастие бяха тук, под тази покривка от брезент, обкръжена от гранатомети и изцапана амуниция.
И неочаквано нещо го сепна като безшумна болка, като пръснал се в сърцето кръвоносен съд: какво ли искаше да ми каже, а го отложи до новата ни среща? Намислила си беше някаква мила и смешна гатанка, а той не бързаше да я отгатва и сега вече никога няма да я разбере. Цял живот, до безкрайност ще я разгадава и винаги ще греши. И сега целият околен свят ще обхваща и останалата след нея празнота, непроизнесените й думи. Нима неговото пътуване дотук, прелитането през континенти и океани, неговият порив да търси новата истина са били само за да бъде убита неговата любима? Че той лети сега със самолета и неговата любима почива мъртва на тази страшна носилка.
И тази безумна, идваща като спасение мисъл: но не, всичко е лъжа и грешка и нищо не се е случило, пък и да се е случило, то не е с нея. Тя е жива, те плуват в океана и виждат зеления клон и тя хваща лъскавите листа, той се гмурка под клона, под шатрата от водни лъчи. Нали този клон някъде съществува, плава в океана, може да я намери и отново всичко да се повтори!
Той летеше със самолета, пренасяше я мъртва над селвата, където се водеха боеве, където пехотата затъваше в блатата и мъкнеше артилерията, а отрядите на метежниците мискито се изплъзваха с леките си лодки и между тях беше онзи неизвестен, който беше стрелял в нея — гребеше с веслото, удряше комарите по бузата си, докосваше с крак автомата на дъното. Той я пренасяше над океана, в който плаваха подводници, и ядрен флот, събран в армади, плаваше към други брегове. Пренасяше я над континенти и страни, в които армиите се готвеха за битки, насочваха ракетите и оръдията, провеждаха маневри и стрелби. А той пренасяше над тях любимата си и ги молеше за нещо.
Наближаваха родните граници, зад които се белееха снеговете, пушеха селските комини. Срещу тях се втурваха разплакани жени, протягаха ръце, ридаеха:
„Ах, ти моя скъпа и ненагледна!… Но защо очичките ти са затворени!… Защо не станеш и поне думичка да ни кажеш… Кой така те измъчи!… И устничките ти са без капчица кръв!… И сърчицето ти не тупка!… Та как ще живеем сега без тебе на този бял свят!… Че и белият свят без тебе не ми е мил!…“
Той погледна в илюминатора. Долу, сред лъкатушещата река, сред тесните слънчеви примки видя полянката и високата църква с червения покрив. Същата, над която бяха прелетели, и си беше помислил тогава, че на връщане ще бъдат заедно и притиснали лица, ще гледат отвисоко. И гледката на тази църква окончателно му разкри страшната и очевидна истина: нея вече я няма и никога няма да я има. До последните му дни ще има само униние и студ. Студът беше настъпил вече, а той, стар-престар, лети с този локхийд вече много дни, много години.
Горлов почувствува такава болка и тъга, че беше готов да се хвърли към нея, да отметне тъмната тъкан, да целува любимото, готово да изчезне лице, да не го пуска. Той се овладя и поривът отмина. Остана на мястото си, само по-силно се притисна до треперещия алуминий, та чак гърбът го заболя. Войникът срещу него разхлабваше ремъка на каската си и го гледаше.
Ноември 1983 — април 1984

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.